Ани

24. КАПАНЪТ ЗА МИШКАТА И ГОСТЕНИНА През 1917 г., Първата световна война, бях войник на фронта. Към края на месец ноември ми дадоха отпуск и аз побързах да се озова в стара България, да вкуся от множество неща, немислими всред несгодите на войнишкия живот. Прекарах няколко дни при домашните ми и се запътих към гр. Варна, гдето от няколко месеца се намираше Учителя на заточение. Тогава беше интерниран от Фердинант -1917 г. и остана там близо десет месеца - октомври 1918 г. Влакът пристигна към 9-10 часа вечерта и аз се запътих към хотел „Лондон", където ме упътиха приятели, че трябва да намеря Учителя. Портиерът се осведоми, защо идвам и ме настани в една малка стаичка на петия етаж и ми каза, че Учителя вече се е прибрал и ще остане сутринта да го потърся. Нощта премина, отпочинах си още преди да се разсъмне. Дочух движение из коридора. Станах да се приготвя, изглежда, че на този етаж нямаше много пасажери. Оставих вратата на стаята малко открехната да гледам кой минава. В един момент радостно изненадан, зърнах да преминава Учителя. Наля си вода от чешмата и пак се прибра в стаята си. Значи трябва да почакам още. Но нали в такива случай човек е нетърпелив. Минаха 40-50 минути и реших да почукам на вратата Му. Дочул, недочул „Влез" и влязох. Учителят погледна към мене, но изглежда, че в този момент беше в молитва. Държеше в ръка молитвеното си тефтерче. Покани ме, подадох му изпратените от няколко сестри колетче и като целунах ръка започна гостуването ми. Последното ми гостуване при Учителя беше през 1916 год., когато пак като войник Го посетих в София на ул. „Опълченска" 66. Той знаеше къде съм и как преживявам. Една от първите му думи бяха „Аз разбрах, че тази сутрин ще имам гостенин. Хвана се в капана една мишка". Схванах в смисъла на тези думи, че това, което би изяла мишката трябваше да го отстъпя на гостенина. Затова съдбата я отстранява от стаята на Учителя. Това бе случката с мишката, когато го посетих във Варна. Главно му съобщих, че Пеню Киров и Величка Стойчева са много болни в Бургас. Те питаха Учителя да им помогне, особено сестра Стойчева каза: „Кажи на Учителя, че аз винаги чета книжката на Учителя „Завета на цветните лъчи на светлината" и права я чета. Всичко това Му казах. Той се интересуваше за тях. Но беше им определено не след дълго време да си заминат.

23. „ВИЕ ГЛАДНИ НЯМА ДА ОСТАНЕТЕ" Наскоро след свършването на събора дойде в Бургас брат Пеню Киров, който по време на съборите предаваше на братята и сестрите нарежданията на Учителя и въобще имаше задачата на старши брат, помощник на Учителя при организация на съборите. Той ни разказа някои подробности от последните дни на събора. Учителят е казал на някой от старите братя какви събития предстоят. Подразбираше се, че България ще се намеси във войната и т.н. Едно предсказание е разказал тогава Учителя, каза ми го на ухо брат Пеню „Събитията ще се развият по своя път, но вие гладни няма да останете". А какъв голям глад преживя народа тогава! Брат Пеню Киров ми предаде написаната лично от Учителя покана за тазгодишния събор. Тя представлява малък плик, на който Учителя бе написал името ми, а в плика се намираше прегънат на две лист, по-плътна хартия със същия цвят. На лявата страна бе написана буквата „У", а в дясната страна подписа на Духа, а в средата долу датата 4 август 1915 г. Запазих поканата на Учителя със всичкото уважение, от моя страна, а запомних и думите „Вие гладни няма да останете", защото наистина ми предстоеше да изпитам лично тази възможност в бъдеще. Пристъпвам да опиша тази малка опитност. Знае се, че България се намеси във войната още първите месеци след разтурянето на събора. Мнозина братя се озоваха под знамената мобилизирани. Дотогава не бях служил войник, но следващата пролет през 1916 г. ме одобриха войник. Така се започна един нерадостен период от живота ми - да прекарам три години като войник. Наистина през всичкото време чувствах защитата на Небето, бях при сравнително добри условия. А самата война завърши, като ме остави на служба в една военна канцелария. Оставаха още малко да се свършат изпитанията на българския народ, в това число и нас духовните хора. Войната естествено докара трудности в снабдяването и прехраната. Хората вместо да сеят и произвеждат само консумираха. В същото време копнееха за мир на всяка цена, да си отиде всеки у дома отдаден на мирен труд, да се радва на семейството си. При такива настроения провалянето на войната за България не се забави. Фронта при Добро поле бе пробит на 17 септември 1918 г. и се наложи отстъпление на цялата българска армия, което привърши чак в България. От мястото на нашата военна канцелария наблюдавах как земята на Добро поле кипеше от снарядите. Не помагаха никакви молитви и апели към Духовния свят да ни се помогне. При такава обстановка неколцина войници получихме нареждане да натоварим целия багаж и да се отправим с колите към България. От Мъглинско през Кожух планина - Македония, към България употребихме 14 дни. Пътувахме измъчени от септемврийските горещи дни, а вечер почивахме, където намерим малко удобно място. С нас се движеше обоза на цялата армия. Редът едва се спазваше, а за продоволствие дума не може и да става. Оцеляхме благодарение на това, че в багажа, който превозвахме имаше колети на войници от частта ни, непредадени поради събитията. Тези колети се оказаха сухари, селски хляб, сирене и други неща. Ето ти материал за попара. Това ни беше вечерята, когато се установявахме на почивка при нощуванията. Мечтата на тази многохилядна маса народ беше да стигнем до стара България. „Стигнем ли там всички - избавени сме". За мен това твърдение беше абсурд. Казва се, който те преследва тук, ще те преследва и оттатък границата, ако не спреш да се защитаваш. Но ето, че народната интуиция е правилна. Примирието ни завари току-що преминали границите при Царево село, а по силата на това примирие всеки оставаше в границата на територията отпреди войната. Сърбите и гърците у тях, а ние у нас. Но какво ставаше с нашата малка команда? Най-после една вечер се настанихме на почивка в полето между Дупница и Самоков. Вечеряхме пак обичайната попара, разговаряхме си това-онова и по едно време старшият на командата се обърна към всички, а най-вече към мене. Аз бях най-младия между всички, а като че ли и най-излишен. Имаха обаче нареждане да ме отведат здрав и читав със себе си. „Е, другари, казва той, добре прекарахме как да е, дадени се това, което беше в колетите, но тази вечер поделихме и последните сухари. От утре всеки сам ще се грижи за прехраната си." Най-после в стара България сме и навярно ще ни дадат хляб. Всички изказахме благодарност и така привършиха вечерните разговори и се приготвихме за нощуване. Между другото останал настрана сам вечерта хвърлих поглед в далечината на полето осеяна с множество огньове. Навсякъде войници като нас се готвеха да нощуват. Направи ми впечатление, че тук-там около тези огньове имаше необикновено движение и шетня, но защо не беше ясно в момента. Сутринта станахме рано, стегнахме колите и се запътихме по шосето за Самоков, оттам през Долна Баня, през Пловдив и Бургас. Имайки предвид, че сам трябваше да се грижа за прехраната си този ден възползвах се от примера на някои войници, които си вземаха по някоя зелка от зеленчуковите градини, край които минавахме. Поставих си в колата една зелка и ако няма хляб, щях да дам на стомаха си зеле. Доближих се с колата близо до канавката, гледам на 15-20 крачки пред мене един войник приклекнал до шосето и току тъпче, намества нещо в раницата си, така пълна. А да събере още нещо, но не може. В това време аз се изравнявам с него с колата и този войник без да ме погледне току втикна в ръцете ми нещо. Освободи се от нещо, което не можеше да сложи в раницата си и аз се поглеждам с една питка в ръце. Топла е, личи си, че скоро бе извадена от пепелта. Успях да му кажа едно „Благодаря". Казах си „Чакай да видя от какво е тази питка, която ми се предаде". Отчупих един залък да вкуся, а тя не щеш ли оказа се опечена със сирене. Ето какво се е шетало вечерта около огньовете. Пекли са се множество такива питки от раздаденото на някой войници брашно и сирене. А една от тази питки е била предназначена и за мен. Да се изпълни някогашните думи на Учителя „Гладни няма да останете". Друго подобно изпитание нямах в този период. Това е било. Наистина много интересна питка. Бях решил да ям този ден зеле. А Небето виж как разпорежда. Този войник изпекъл десет питки, набутал в раницата девет питки, а десет не може. Тогава го бута Духа и я дава на мен, без да ме погледне. Аз като се върнах тук по-късно исках да го разкажа този случай на Учителя и само му загатнах, че брат Пеню беше ми казал, че през 1915 година, че Вие сте казали - „Вие гладни няма да останете". Той така само ме погледна особено. Беше ли забравил този случай. Не се заинтересува да му го разправя.

22. СПИРАНЕ НА СЪБОРА ПРЕЗ 1915 г. При първото шестмесечие на 1915 г. нямахме особени преживявания. Но наближаваха съборните дни през месец август и оживяваше предчувствие за приятни срещи с братя и сестри в Търново и пребиваването ни с Учителя за няколко дни. Откриването на събора стана на 4 август 1915 г. в гр. Търново във вилата на запад от града, всички бяхме радостни, че се виждаме заедно пак и че бяхме поканени на събора, и че броя им беше по-голям. Това бе признак, че братството е пораснало и че са повикани повече хора на братския събор. Откриването на събора се проведе нормално. Учителят ежедневно говореше предвидените беседи, слушахме, а тетрадките се изпълваха все повече с мисли казани от Учителя на беседите. Общият братски живот протичаше, както и през другите съборни години. Някъде позабравяхме за потискащото световно положение, че някъде на Запад вилнееше световна война. Наистина България бе вън от тази война, но се увеличаваше вероятността и за нейната намеса, Бяха тъй съблазнителни възможностите за достигане на националния идеал „Обединението на българското племе по целия Балкански полуостров". Трябваше да се спомене мимоходом, че сред старите братя цареше голям патриотизъм, мнозина копнееха за присъединяването на Сан Стефанска България. В същото време бяхме и големи родолюбци, войната не е средство препоръчвано от Духовния свят. Дали нямаше самите Велики сили върху отечествената ни дипломация да поправят и коригират влиянието на Берлинските договори, които осакатиха, прекроиха България на части и я оставиха под чужда окупация. Нашето спокойствие в тези дни не беше смутено. Но към петия ден противните сили надделяха и скръб не закъсня да залее всички ни. Съобщиха ни, че по нареждане на коменданта на Търново Учителят следва веднага да преустанови братския събор и ние да се разотидем по местожителствата си. Спомням си, че вечерта няколко братя и сестри се събрахме в дома на брат Драган Попов, който тогава още живееше в Търново, направихме молитва да се размине това нареждане, като всеки един от нас се помоли със свои думи, да апелираме към Небето за помощ. На другият ден разбрахме, че нареждането е още в сила и на нас не ни оставаше нищо друго освен да се подчиним. Сбогувахме се с Учителя и така оставихме вилата, дето ставаше срещата, оставихме и Търново, както е било определено да не го видим повече от 3-4 години.

21. СЛУЧКИ С КНИЖКАТА „ЗАВЕТА НА ЦВЕТНИТЕ ЛЪЧИ НА СВЕТЛИНАТА" Тук е мястото да спомена някои случаи из живота на братя, които бяха получили книжката „Завета на цветните лъчи на светлината". Първото нещо, което следва да се отбележи е това, че всички ценяха извънредно много този дар на Учителя, знаеха, че тя е нещо повече от талисман- закрилник. Винаги прочитаха нещо от нея, но някои знаеха цели страници наизуст. Носеха я със себе си през време на войната да ги закриля, а и в обикновения си живот да се улесняват в предприеманите работи свързани с някакви трудности. Помага се с нея при лекуване на болни, като се прочита страницата „Духа на Обещанието", съпроводено с обливане с духовна струя във вид на портокалови лъчи. Разказваше ми брат Георги Куртев - ръководителя на братството в Айтос следния случай. Той е получил книжката още през 1912 година. И я носил в себе си през всичкото време на Балканската война. Помогнала му е в много случай. В края на войната с турците при настъплението при Одрин той, като фелдшер е трябвало да отиде до едно място да вземе някакви ранени болни войници, да ги води в България. Докато се върне, ето, че и неговата част, болницата получила заповед да потегли на път. Когато пристига там дето ги оставил няма никой. Вече станало тъмно и той не може да намери нито другаря си, нито какво е станало. Като се лутал в тъмнината, без да знае къде е стъпил на нещо, препънал се и когато поглежда напипал своята раница и друг багаж. В раницата му се намирала книжката „Завета на цветните лъчи на светлината", за която той най-много съжалявал. Можем да си представим радостта му като намира съкровище си. Друг брат - Никола Нанков ми разказваше, че много е искал да получи от Учителя книжката „Лъчите". Поискал я даже от Учителя, но той в момента отложил. Така се стекли обстоятелствата, че той не се пресрамил втори път да я поиска и останал с неосъществено желание. След заминаването на Учителя той влиза при един познат антиквар, който му запазил интересни книги. В предложената група книги той открил един съвсем нов екземпляр от „Лъчите". Необяснимо как е попаднала там, но по този начин той считаше, че Учителя му е дал това, което му е обещал. Все пак това показва, че не всички получили книжката „Лъчите" са я пазили с нужното внимание, може би това е случай, когато наследници на някой починал брат са продали книгите на антиквар и там се е случила книгата „Лъчите". С мен се случи също веднъж да рискувам да се лиша от книжката си. Имах я в себе си, в канцеларията, където работех. Вечерта, когато всички колеги си бяха отишли довършвах работата си и останах по-късно. При излизането си от работа отидох до коридора да се измия и до тоалетната. Извадих книжката от джоба си и я поставих на една рамка в коридора. Уж за момент. Вечерта посегнах преди да си легна да прибера книжката на мястото й. Останах ужасен. Нямаше я. Пред мен изпъкна момента, когато я поставих в коридора, но пропуснах да си я взема на излизане. Имаше опасност да изчезне оттам, че група активисти от предприятието заседаваха в една близка стая и предполагах, че все някой ще отиде в този коридор. Нещо ме успокояваше и така премина нощта. Имаше малка надежда. Така сутринта още в 5 часа се озовах пред канцеларията, дочаках чистачката и с нея заедно влезнах вътре. Първата ми работа бе да се озова във вътрешния коридор, където за моя радост книжката ме чакаше незасегната. Това беше 1954 и 55 година. Тогава разбрах, че даденото от Бога, от Учителя е дадено за вечни времена. Не бях спал цяла нощ. В тази книжка, аз държа един еделвайс, който ми е даден от Савка. Бях го сложил и си го пазех. Сутринта един от тези, които заседаваха, седи насреща и ми каза „Ти знаеш ли, че еделвайс имам и аз?" Когато той спомена еделвайс, нещо ми подсказа, че той е отворил книжката, видял е еделвайса и го е прибрал, а книжката е оставил на мястото. Виж как го подучил Духа, да ми каже, че има еделвайс. Е, взе еделвайса, но ми остави книжката. Не ми пpизна, че е пипал книжката, но все пак я бе оставил на мястото си. Като получих книжката „Лъчите" не се досетих да запитам Учителя, следва ли да заплатя нещо, от никого не бях слушал как се постъпва в случая. Много по-късно научих от старите братя, че при получаване на книжката в знак на благодарност заплащали по един златен наполеон. Все пак благодарение, че Учителя бе наредил при предаване Пентаграмите всеки от нас да пожертва нещо материално, да направи някакъв подарък на нуждаещите се. Спомням си, че на мен се случи да подаря един чифт обувки на ученик от братско семейство. Тогава се изпълни онзи закон, съгласно който заплатеното се цени повече. Да спомена за още две важни поръчения във връзка с Пентаграма. Да се поставят в рамка в стъкло, като по никой начин да не се изрязва и намалява размера й. Изнасянето на Пентаграма извън границите на България не е позволено. Това стана известно по-късно, когато един брат от Бургас се премести да живее в Цариград. Той запитал Учителя може ли да се вземе Пенгарама, но му отговорили, че не може и тогава този Пентаграм остана в Бургаското братство. Той беше грък. Казваше се Апостолидис. Беше възрастен човек. Имаше в Бургас много имоти, взимаше наем от тях. Идваше през лятото от Цариград да си прибере вересиите. А семейството му бе в Цариград. Той Питал Учителя да си вземе ли Пентаграма. Учителят казал „Не!" Значи Учителят не дава да се изнася вън от България. Книжката Учителят я даваше лично. А Пентаграма, когато я даваха, даваше се обещанието да служиш на Господа - „Съгласен ли си и обещавам". Второ - поръчението да се направи една малка жертва. Тогава едни обуща струваха доста пари, те се правеха и шиеха на ръка от обущарите. В една бележка в „Лъчите" се вижда, че тя ми е подарена на 07.01.1915 г. стар стил в 10.15 мин. сутринта. Спомням си също, че когато показах на брат Пеню Киров книжката, той ме запита: „Забеляза ли си на коя страница е синята лентичка отделител, която Учителят ти е предал?" Наистина, че не бях забелязал. Но по-късно при гостуването на Учителя у дома отворихме по негово указание стр. 25 и ми каза да прочета текста „Благополучие" до края на страницата. Това ми го поръча Учителя. Така разбрах, на коя страница е била синята лентичка, която е служила за отбелязване на страниците.

20. ПОЛУЧАВАНЕ НА КНИЖКАТА „ЗАВЕТА НА ЦВЕТНИТЕ ЛЪЧИ НА СВЕТЛИНАТА" Учителят продължи гостуването си в Бургас още няколко дни. Една вечер, като привършвахме обичайното си гостуване край Учителя на сбогуване той ми каза: „Може ли утре сутринта да дойдете при мен?" Казах, че мога и запитах към колко часа да стане това, Учителят определи след осем часа и така си отидох много радостен за предстоящата среща. На другата сутрин поисках един час отпуск и се запътих към дома на брат Коста Стойчев да се отзова на поканата на Учителя. Като пристигнах и му съобщиха, че съм дошъл. След малко Той ме повика в стаята си и след кратък разговор взема от чантата си и ми подаде една книжка „Заветът на цветните лъчи на светлината". Неговите думи бяха: „Вземете тази книжка, прочетете я, а по-нататък ще ви дам някои обяснения и упътвания. Ще ви се даде и Пентаграма, но понеже нямам в себе си ще изпратя допълнително от София". Продължихме още малко разговора си и когато пожелах да си отивам, Учителят каза, че и той ще излезе. И така тръгнахме заедно по главната улица на Бургас и я извървяхме докрай, когато стигнахме до пристанището, където беше помещението на банката, сбогувах се с Учителя и Той продължи сам посоката си. Заех се с работата си, счетоводната борба с цифрите си, но умът ми бе в книжката, да придобия това богатство, за което мечтаех години наред. Впечатлението ми от тази книжка бе необикновено години наред. Външният й вид е изящен, много красива подвързия, златен надпис, също и със златни знаци - горе крилата сфера, а долу Соломоновият триъгълник, ограден с огнени лъчеизпускания, като на слънце*. Вътре, на втора страница под заглавието на книжката бе поставен подписа на Духа /Беинса Дуно/, подписан саморъчно от Учителя при връчването й. Понеже Учителят знаеше молитвите на тия, които очакваха да им даде тази книжка и ни даде на един по един. Този брат от Сливен за когото писах, също получи книжка от Учителя. На 61 странички на книжката са цитирани много стихове от Библията - Евангелието, Псалмите и са класирани на групи съответствуващи на разни цветове в спектъра на светлината. Започва се от червения, портокален, жълт, зелен, син и виолетов. При това всяка група е озаглавена със заглавия, отбелязани в книжката. Когато размишлявах впоследствие върху това творение на Учителя, дойдох до заключение, че работейки върху стиховете на Писанието те излъчват различни цветове и Учителят, като ги е виждал, поставял ги е под това класиране. Всеки случай, като творение лъчите са много оригинално и вдъхновяващо оръжие на духовния човек. Може би някъде Учителят съобщава подробности за тази книжка. Когато е работил върху тези стихове, духовете са опитвали да му отнемат живота, това съобщава Учителят на събора в Търново. Като аз отидох в с. Арбанаси до Търново, там разбрах, че семейство Иларионови са имали къщурка и дворче и там се е установил Учителя и работел. Според Стоименов, който ми е разказвал, Учителя е работил там и по едно време се разболял. Той вероятно се отдал толкова в работа, че не е знаел, че се е разболял. А там е по-високо място, може и вятър да е духал, и да е настинал. По късно научих от сестра Иларионова, че там е работил върху "Завета на цветните лъчи на Светлината". През 1945 г., бъдейки в комисията, която направи опис на оставените от Учителя вещи и книжа срещнах фактурата, издадена от Придворна печатница при отпечатването на тази книжка. Отпечатани са 500 екземпляра, като заедно с подвързията е 500 лв. Напечатана е през 1912 г. като се има предвид, че пак тогава се намериха 150-160 запазени книжки, идвайки до заключението, че Учителят е раздал на най- приближените си ученици само 320 книжки от 1912 г. до 1944 г. Много от притежателите си заминаха, а трябваше да ги предадат на едно по-младо поколение. Например сестра Каназирева си подари своята книжка и Пентаграма на Петър Караиванов. Той си замина, баща му си замина. Къде ли отиде книжката? Естествено, че трябваше да споделя радостта си за получената книжка, лично от Учителя и това направих с брат Пеню Киров. Той се зарадва и ми каза, че е разбрал, че Учителят ми е дал тази книжка в Търново, той го е запитал тогава по този въпрос и аз съм му отговорил утвърдително. Обаче имали сме недоразумение, защото съм разбрал, че се отнася за брошурата на Учителя „Наука и възпитание", която по него време се раздаваше на присъстващите на събора. Той ми каза: „Получи ли книжката?" Аз съм му отговорил „Да". Той е мислил за "Завета на цветните лъчи на светлината", а аз за "Наука и възпитание". След завръщането си в София Учителят изпрати Пентаграма по брат Петко Епитропов, които брат Пеню Киров раздаде на няколко братя. Това предаване стана под нужната строгост, защото да притежаваш Пентаграма е нещо отговорно и носеше важни последствия. Брат Пеню Киров, като предаваше Пентаграма запитваше „Готов ли си да служиш на Господа и делото Божие и обещаваш ли това?" Ние с радост отговаряхме „Готов съм. Обещавам." И наистина обясненията за Пентаграма, които впоследствие написа брат Боян Боев потвърждават неговото важно значение на духовния човек - ученик. _____________________________________________ * Забележка на съставителя: Какво означават тези символи? Учителят впоследствие е говорил за тях в беседите и лекциите. Оттам ще се вземат. Това са символи на 3-те Школи на Бялото Братство по времето на Мойсея, на Давида и на Христа. I символ: Огнено кълбо и прикачени към него крила на ангел. Това е огненото кълбо и стълб, който е водил Мойсея и евреите през нощта в пустинята, а крилата са онези облаци, които винаги са ги покривали и са ги пазели от слънцето. II символ: Звезда та на Давида, който е имал връзки с Христовия Дух. Единият триъгълник е Духът Христов, който слиза отгоре, а вторият триъгълник е човешкият дух, който възлиза нагоре. III символ: Бял кръст на тъмен фон и разпръскващи лъчи. След разпятието на кръста идва Святия Дух, който възкресява живота в своята непреривност на земята и на небето.

19. ИДВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ В БУРГАС ЗА НОВАТА 1915 г. Отвреме-навреме тази есен на 1914 г. писмата до София и до Учителя изказваха желанията на братята и сестрите от Бургас той да ни посети и да прекара известно време между нас. Такава покана бе направена в Търново при разделянето с Учителя на събора. Ето защо при първа възможност той изпълни обещанието си. Научихме, че е прекарал вече по няколко дни по градовете на България и срещу Новата 1915 г. пристигна в Бургас. Отседна както и друг път в дома на брат Стойчев. Идването му бе повече за отпочиване. Нямаше тържествено посрещане на годината, даже и постоянни беседи пред братството. Почти всяка вечер след работа, братята се събираха в кантората на общ разговор с Учителя. Спомням си при такава една среща след като бяхме поизчерпали въпросите, един добър брат Минчо Паскалев - баща на д-р Кирил Паскалев, деен ученик на Учителя, който написа „Въведение към асоциаизма". Обърна се към мен: - „Ти сега къде работиш?" Учителят и той погледна към мен, и аз отговорих „В търговско-индустриална банка". Брат Минчо Паскалев каза: „Ей, че дълго име", на което Учителят отговори: „Това показва, че ще напредва". Остана неразкрито, кой ще напредва дали банката или аз. Но десетината години, през които работих в тази банка, показаха моето въвеждане в професията. Вървеше в унисон с общия напредък. Банката работеше много. По едно време напуснах една банка, която работех най-напред и целият персонал се премести в друга една, чиято централа беше в Пловдив, на радикалите бе банката. В Бургас има клон. Тази работа, която вършехме помогна много да се развие банката. Сега, като дойде работата, на мен ми дадоха да водя дневника, главната книга, да правя балансите и усвоих счетоводството на банката хубаво. После ме повишиха - туриха ме касиер. Това е една отговорна работа - там се дават заеми на клиенти на банката, преминаваха пари през мене - правеха се преводи, операции по касата. И така се издигнах постепенно. Даже последната година, която прекарах там издадоха циркуляр, че имат право да подписват тези и тези. Сложиха и моето име. Гдето казва Учителя, че дългото име на банката показва, че ще напредва. Като напредва тя, ще напредвам и аз. В желанието си това пребиваване на Учителя в Бургас да остави следи в паметта на братя, сестри и съмишленици, братята в Бургас обявиха да се държи една беседа от Учителя. Нямаше где другаде, това стана една вечер в една училищна стая на училището „Кирил и Методий". Присъстваха не много хора, но тия, които посещаваха нашите събрания. Някои братя и сестри от Айтос, а също поканени бургаски граждани. Обстановката бе скромна, осветлението бе от газова лампа, защото още в Бургас нямаше електричество. Няма бележки от тази беседа. Но казаното от Учителя изобилно нахрани душите на слушателите. Разреши на всеки едного наболелите въпроси и посочи новата светлина, която имаше да огрее над нашия народ и човечеството - бъдещото неизчерпаемо Слово на Учителя.

18. ЗАВРЪЩАНЕ ОТ СЪБОРА И „ВЪОРЪЖЕНИЯТ НЕУТРАЛИТЕТ" Дойде време, вече да се разделим с участвуващите в събора и всички да се завърнат в местожителството си. Така и ние неколцина от Бургас се нагласихме да си вървим. Бяха изминали десет дни от идването ни. Но ето, че при вратата ни очакваше работата със своите грижи. Как ще се оправдавам в Бургас за моето отсъствие без разрешен отпуск? Споделих с брат Пеню Киров опасенията си, а той ме посъветва да кажа на Учителя. Наистина като отидох да му целуна ръка за сбогом, оплаках му се за тази опасност да ме накажат. Той ме погледна мило и каза: „Няма нищо, ще се оправи тази работа!" И така ме изпрати. Пътуването ми от Търново за Бургас бе скромно. През Стара Загора - това е най-краткия път. Прехвърлихме се там във влака за София- Бургас и спокойно приближавахме целта на пътуването ни. Но ето, че при едно слизане на някоя гара забелязах в един от вагоните нашия младоженец от сватбеното пътуване на банката. Приятно съвпадение. Завърнахме се и двамата заедно. Как ще ме приемат? Дали ще се застъпи и той за мен? Ний се върнахме на работа. На сутринта чист понеделник работата действително ме очакваше. Никой даже не ме посмъмри. Така се изпълниха думите на Учителя „Че ще се оправи тази работа". Във влака се връщаше и поддиректора на банката, който беше извикан в София на доклад. И тримата се връщахме заедно. Този, който искаше да ме накаже бе заместник директора, който бе извикан в София за доклад. А старият директор го бе налегнала склерозата и не помнеше. Имало е други чиновници, на които е възлагал работа. Какво нещо е Учителя. Аз вървя направо, не се уплаших и всичко се подреди. Рискът е благородно дело. В Бургас се завърнаха и останалите братя и сестри. Така, че живота на братството в Бургас започна със своя редовен живот. Стопанският живот около нас бе в постоянен възход. Това носеше известно благоденствие за всички. По него време и моята заплата бе вече стигнала 100 лева месечно. Тогава българският лев бе още солиден, а животът не бе поскъпнал и един скромен обяд струваше 35-40 стотинки. Успехът в живота повдигаше самочувствието ми и можех повечко да подпомагам домашните си, а заедно с това да се подвизавам по-усърдно. Завръщането ми от Търново съвпадаше с голямата трагедия, която се надвеси над европейските народи - обявяване на Първата световна война през 1914 г. България на първо време не се намесваше, но явно бе намерението на българските управници, обявявайки се на страната на Германия за да си възвърнат Македония и други, отнети от сърби и гърци преди Балканската война, места. Обявен бе така наречения „Въоръжен неутралитет" от наша страна и това дебнене на момента продължи една година. При тази обстановка живееше народа, живеехме и се подвизавахме и ние. Беседите на брат Пеню Киров продължаваха, сестра Стойчева работеше със жените. А беше замислила да започне събирането и на децата на братските семейства, за запознаването им със духовните истини с придобиване на по-висш мироглед. Писмата от София следваха, като вече и брат Тодор Стоименов трябваше от време-навреме да се обажда с новини от Учителя. Дойдоха през месец декември 1914 г. дешифрираните стенографски бележки на съборните беседи и започна преписването им. Тази година тези бележки бяха в два екземпляра. Единият - по стенограмите на брат Гумнеров и втория - по тия на брат Боян Боев.

17. НА ПОСЕЩЕНИЕ В ГОРНИЦАТА На третият ден Учителят нареди да сe явим по трима души на посещение в Горницата. Отивахме смесени стари и млади братя. Сестрите имаха свои групи. Ще се опитам да опиша впечатлението ми от първото ми посещение в Горницата, в това величаво творение на Учителя. Някои са запомнили вътрешността на „Светая Светих" в Горницата. Това бе малка стаичка горе. При упътване на брат Пеню Киров, трима братя, които се чувствувахме хармонизирани влязохме през салона за беседи в една от стаите разположена на север. Подът на тази стая бе постлан с вълнена черга, завесите на прозорците бяха спуснати, оттам се виждаше осветената стая на Горницата. Прекрачихме благоговейно прага на тази стая и се наредихме в средата пред една маса, особено подредена. Подът на тази стая също така бе постлан с вълнена черга и завесите на прозорците бяха спуснати. Осветлението на стаята се получаваше от свещника поставен на масата. Не си спомням колко свещи бяха запалени на свещника. Но имаше кандилца запалени с дървено масло - елей. Все пак имало е за осветление и кандило с дървено масло, защото впоследствие Пеню Киров, ми обърна внимание, да забележа каква идеална светлина владееше в Горницата без никакво трептение или сенки. Това както ми обясни той, се дължало на особения начин на поддържане и палене на тия кандилца, което скрито изкуство е владеел Учителя. Значи специален начин за сипване на зехтина в кандилата, горят много равномерно тия фитили и дават хубава светлина. Трябва човек да бъде особено наблюдателен за да може с едно виждане да схване цялата обстановка. Така също и в мене, онова което възстановявам в паметта си е резултат на няколкото посещения на Горницата през 1914 и 1915 г. Също така и на честите възстановявания в съзнанието ми на тези картини при изпълняване на нарядите при другите случаи. И така в него ден тримата братя застанахме в Горницата, с правото да престоим там десетина минути. Трябваше да прочетем „Добрата молитва", стихове от Писанието, да изкажем свободна молитва по дух за нуждите, които всеки от нас има. Същевременно гледахме да запомним какво бе турено на масата. А то бе действително забележително. Първото нещо, което правеше впечатление бе един малък нежен нож, оставен отпред, отляво на него една чаша подобна на чаша за причастие. Всички изброявани предмети бяха така поставени на масата, че образуваха кръг. След това по-нагоре бе поставено Свещеното Писание, а след него светилника с няколко свещи или кандилца. Най-после имаше един жезъл - дървен, с дължина около 40 см. Така тези предмети образуваха красив кръг. Впоследствие разбрах, че това е натурално въплъщение на външния кръг на Пентаграма, емблемата на Бялото Братство изработена от Учителя. Значи, тези неща, които бяха нарисувани на Пентаграма там ги имаше като реални изрази. Така на групи се изреждахме всички братя и сестри да посетим Горницата, да се помолим там, да оставим своя принос. Така изминаваха дните на събора. Душите ни на всички бяха наситени от Словото на Учителя. В последните дни ни се съобщи нещо интересно. С разрешението на Учителя можехме да си набавим Антиминса, който го беше дал дядо поп Константин Дъновски, бащата на Учителя, искаше да ни го остави като ценен спомен. Той не беше на събора, но го беше дал на сина си да ни го раздаде. Антиминсът това е оня „жертвеник" или „Престол" при който при липса на храм може да се отслужва литургия. Оригиналът на Антиминса е интересен с това, че е предаден на дядо поп Константин от един непознат светия - дух, когато той на младини е пътува от град Солун до Света гора. Подробности по това предание е писано и в отделна брошура, затова няма да ги повтарям тук. Така желаещите се записахме и срещу заплащане по една скромна сума получихме Антиминса за работа върху син или бял атлаз. Аз моя съм го дал на Борис Николов да го съхранява. Правилата за работа с Антиминса, аз съм ги описал някъде. Медитация върху Антиминса от Учителя не е дадена. В някакви беседи, Боев, дето е слушал някога какво е казал Учителя, виж написал е нещо за Пентаграмата. Но за Антиминса не е писано. Само това, което е в брошурката. Имаме само историята на Антиминса в брошурката*. _________________________________________________________________ * 3абележка на съставителя: В „ Изгревът" том XI, XII е публикувано всичко за Антиминса и Пентаграмата.

16. ЗАПОЗНАНСТВАТА НА СЪБОРА - 1914 г. Учителят говори известно време и беседата бе стенографирана от Петко Гумнеров, така също и Боян Боев. Мнозина от присъстващите си водеха също бележки, но през време на почивките виждахме се братя и сестри заобиколили брат Боев да ни продиктува по-важното от своите стенограми. След завършване на беседата излязохме пред вилата и се насочихме към двора на горната вила, където на откритата трапезария бе наредена закуската. Хубаво бяло сирене и маслини, хляб и чай се поднасяше с големи кани. Веселието бе общо. То се създаваше от лятната утрин, от присъствието на Учителя сред неговите ученици и последователи. Освен редовните присъстващи имаше и гости, братя и сестри от Търново и от други места. През време на закуската и след това допълнихме запознанствата си. Като най-близък за мен, прилепих се за брат Тодор Стоименов, а той ме запозна с мнозина братя от София, Казанлък, Русе и Варна и др. Ето го брат Димитър Голов, виден книгоиздател от София и добър приятел на Учителя. Неговите издания: „Принципи на френологията" и др. красяха малката ми библиотека в Бургас. Слушал бях много пъти името му и беше ми симпатичен. Запознах се с много още софийски семейства - д-р Иванови, Граблашеви и др. Ето ги и казанлъшките братя Никола Камбуров, Захари Желев и Христо Тончев - герои от братското вестниче „Обновление". Още при преместването ми в Бургас бях абониран за него и с удоволствие четях поместените там статии с духовно съдържание. Неговите страници бяха платформа за полемика на разни неверующи, обаждащите се в „Учителска искра" или във вестника на свещениците. Някогаш имаше възражение за сказките от православните амвони критикуващи идеите на Учителя. Всекиму тия братя борци даваха заслужен отговор и така да се изразя, насоляваха добре тогова, който трябваше. Интересно бе запознаването ми с брат Илия Стойчев, много вещ с познанията си по хиромантия. По всичкото време на съборните дни той бе заобиколен от братя и сестри да им гледа на ръцете. Приближих се един ден при такава една група, като някои му възразяваха как да се разбират правилно духовните истини. Понеже беше за момент свободен, подадох и аз ръката си. Щом погледна написаното там на ръката той каза: „Ето брата, може да отговори правилно на ти въпроси". Повече не ми каза нищо. Моята ръка е забележителна. Първо има мистичния кръст на нея изписан. И второ умствената линия прониква в лунната област, което показва, че има у мен някакъв проблясък, когато трябва да отговоря на някои въпроси. Това е много голяма рядкост такава линия. Спомням си, че Пеню Киров беше отпечатал свойте длани с тампонно мастило на лист хартия. Къде са сега не зная. През време на запознанството ми с видните братя и сестри на събора, от мнозина чух насърчителни и мъдри слова за живота, за делото на Учителя, за задачите, които ни предстоят. Правеха се комплименти на брат Стоименов, че Бургаския кръжок бе включил и дава най-младия член на Веригата. Последва и пожелание и другите градове да имат такива успехи. Затекоха красивите съборни дни. След утринните бдения и беседи следваха закуската, разговори, обед и почивка, а може би и втора беседа след обяд. След вечеря престоявахме колкото се може повече и се прибирахме да преспим в хотела.

15. ПЪРВАТА УТРИН НА СЪБОРА - 1914 г. Сутринта станахме рано към 3 часа. Настъпил бе многоочакваният 6 август 1914 г. /6 август 1914 г. по стар стил, а по новият стил + 13 дни = 19 август/. Празникът Преображение. Облякохме се с чисти дрехи, пременихме се с новите си дрехи и в ранното утро се запътихме през тихите Търновски улици по Севлиевското шосе към вилите за братския събор. Скоро движението и чистият въздух ни ободриха. С възможната бързина се стремяхме по-скоро да стигнем при Учителя, при братята и сестрите, призвани от всички краища на България. За около 30-40 мин. пристигнахме. Влизаме в двора на долната вила, където мълчаливо ни посрещнаха разпределителите. Намираме вече мнозина дошли преди нас и застанали в прави редица, обърнали се на изток всеки от нас съзерцаваше сред притихналата природа. Зазоряването бе настъпило, но повдигне ли човек лице към небето, все още би съзрял някои звезди. Там е Зорницата и спящият доскоро Сириус, който знае, че вече ще отстъпи на Слънцето - Орион и Плеадите вече гаснат по високо на небосклона. Редиците край нас нараснаха. Братята бяха подредени в предните линии, а сестрите в задните. Тишината в природата и настъпилата светлина ни припомнят, че всички очакваме нещо велико на нашите души. Предстоеше да засилим връзките си с Великите Бели Братя, да се подготвим за работата, която ни предстои, да изслушаме какво те ще ни кажат чрез Учителя. Чувствува се, че слънцето ни е изпратило първите си лъчи. Ето го и Учителя застанал отпред. Край него е брат Пеню Киров. Изслушва нареждането Му и гласно ни съобщава за изпълнение. „Добрата молитва" е последвана от други молитви, формули, размишление и т.н. Това са неща описани някъде, но не ни подсказват повече подробности. Налага се едно малко уточняване. По вероятно е през 1914 и 1915 г. подреждането ни за утринната молитва да става пред горната вила, до горницата и салона за беседи. Тогава хората бяха по-малко, мястото по- закътано от любопитни погледи и позволяваше там да се изпълнява утринния ред. По-късно след 1919 г. бяхме вече стотици хора и тогава се използваше по-обширния двор на долната вила. Величествената утрин, която току що се опитах да я опиша бе настъпила с всичката си красота. Завърши молитвата и редът предвиден от Учителя. Той се прибра в салона за беседи. И веднага след него започнахме да влизаме и ние. Събувахме обущата си отвън, влизахме през малкото антре и се озовавахме в светлото помещение на един салон. Наредени по седем стола в редица, очакваха ни около 70 места. Те се заемаха от братята и сестрите, като най-старшите по повикване в събора братя, заемаха първите редове, а последователно идваха и по-новите. Най-напред бе поставена Пентаграма на Бялото Братство. Най-отпред бе поставена маса, а пред нея стоеше Учителя с лице към нас. На стената бе окачен Пентаграма на Бялото Братство поставен в дървена рамка. Към юг имаше няколко прозореца със спуснати бели завеси. Подът бе постлан с вълнена черга, на лявата северна стена имаше една или две врати входящи към други стаи на вилата. Преди Учителя да започне беседата си извърши се малка церемония за новоприетите членове на Веригата. Повиквани един по един, всеки се приближаваше до масата, целуваше ръка на Учителя и следващия акт бе същината на церемонията, символ, че този брат се включва между работниците на Господа. Лицата на старите братя и сестри сияеха. Радостта, която ни огряваше се дължеше може би и на това, че и те си спомняха даден ден, в който за пръв път бяха влезли в тази зала, а по-старите виждаха времето, когато са се броили на пръсти. А ето вече достигнахме по брой свещеното число 70 души. Не по- малка бе и нашата радост, че сме призвани на работа за Божието дело. Едно от важните работи беше така нареченото знаме на Бялото Братство. То представлява елипса извезана с цветни конци. От напречния диаметър на елипсата се очертават два полюса, от които излизат бели лъчи и отиват към двата края на елипсата и се връщат към полюсите. Има 10 напречни диаметри извезани с различни цветни конци. И това бе знамето. Когато Учителят беше на Изгрева няколко пъти го излагаха на съборите. То е запазено. Имаше маса с покривка. На нея бяха сложени ленти с цветове. Имаше и други ленти, които бяха сложени да преминават през въздуха. Това не бяха украшения на Учителя. Тези разноцветни ленти наподобяваха 7-те красни цветове на дъгата. Те имаха връзка със „Заветът на цветните лъчи на светлината", книжка, която по-късно Учителят връчи на всекиго поотделно. Това бяха символи. На стената беше Пентаграма и знамето на Бялото Братство.[1] Истинската Пентаграма е от изографен камък. Тя е работена от един брат завършил морското училище във Варна - Ради Аврамов. Тя е възпроизведена от една голяма картина, която имаше в Търново, където Учителя там, неговия образ Го има и някакъв килим, художник ги е работил. Вместо ликът на Христа, е нарисуван образа на Учителя. Самите фигурки, които са в стария Пентаграм са по-изящно изработени. Тя е ходила в Милицията, те са я взимали, защото е имало донесение, че Учителят се прави на Христос. Бяха писали и във вестниците срещу него и срещу цветната Пентаграма. __________________________________________________________________________ [1] Бележка на съставителя: За знамето на бялото Братство ще се пише подробно в "Изгревът".

14. ПРИСТИГАНЕ В ТЪРНОВО ЗА СЪБОРА - 1 914г. Политическото положение все още даваше възможност да се проведе братската среща в Търново. Наистина брат Пеню Кирив получи писмо от Учителя, както беше практиката, той съобщи на членовете на Веригата, така е нарекъл Учителя навремето участвуващите в събора братя и сестри. Тази година 1914, обаче имаше едно интересно нареждане. Ако някой от миналогодишните присъствували на събора по една или друга причина не могат да дойдат тази година, то брат Пеню Киров да посочи негов заместник измежду другите предани членове на кръжока. Действително в Бургас се оказаха три такива случай. Един от тях беше брат Коста Стойчев, другарят на Величка Стойчева. След категоричното заявяване от негова страна, че поради парични причини не може да отиде в Търново, тогава брат Пеню Киров, покани мен да се подготвя да го замествам. Това ме зарадва твърде много и започнах да се приготовлявам. В първите дни на август 1914 г. поисках годишен отпуск. Ето за мен бяха предвидени известни спънки. Тъкмо в тия дни трябва да отсъствуват от банката двама видни чиновници. Единият от тях заминаваше за сватбено пътуване, така както бе обичаят след сключване на брак, а другият бе в редовен отпуск. Аз като най-малък не би трябвало изобщо въпрос да правя за отпуск. Въпреки това настоях пред шефа си и на 4 август без разрешен отпуск потеглих за Търново с другите братя от Бургас. От всяка гара се присъединяваха и други братя и сестри пътуващи към същата цел. Видях познати от Айтос, Сливен, Ямбол, Стара Загора и така пътувахме до Велико Търново. Въодушевлението ни беше голямо, особено на неколцината нови като мен. Всички бяхме готови за подвизи, за да оправдаем честта направена ни от Учителя. Пристигнахме в Търново. Същият ден ни посрещнаха на гарата неколцина от търновските братя. Настанени във файтони пристигнахме в града. За пръв път пътувах в тази посока и Търново ми направи особено впечатление с местоположението си - Янтра, моста над нея и къщите накацали една над друга. Всичко това съвпадаше с великото щастие да присъствувам на събора на Бялото Братство, да бъда около Учителя и всички тия стари братя и сестри, за които досега само бях слушал по име. Някои от нас настаниха по вилите, край мястото, където ставаше събора в Търновските лозя, а на мен се падна с още двама братя да нощуваме в един хотел. Разбира се свободни вили нямаше и затова такива дошли като мен бяха на хотел. На другият ден пред събора отидохме на вилите всред лозята, видяхме подготовката, построените маси и пейки край тях и мнозина братя и сестри заети с довършване на приготовленията. Всичко се ръководеше от братята Петко Епитропов и Константин Иларионов, които разбира се изпълняваха указанията на Учителя, ползувайки се от опита на миналите години. Да се даде прием на толкова много хора и на обичайните гости, да се създадат добри впечатления, и обстановката да се запомни за цял живот. Ето целта на това шетане от страна на доброволните работници. Прииждаха и други гости поканени за събора. Броят им нарасна, и въодушевлението от съдружния братски живот ни обземаше все повече и повече. Учителят беше зает с приготовлението на вътрешната обстановка, затова не се яви между нас. Брат Пеню Киров бе около него, за да изслушва нарежданията, които би му дал и да ги предаде на нас за изпълнение. Така прекарахме деня и обогатени с впечатления привкусвахме очакваното щастие. Завърнахме се да нощуваме в хотела, да сме готови за утре, на ранина да се явим на събора.

13. ПОСЕЩЕНИЕ НА УЧИТЕЛЯ ПРЕЗ 1914 г. В БУРГАС Следващата 1914 година и тя носеше своето. Братските семейства се увеличиха с още едно. Брат Минчо Сотиров беше преместен на служба в Бургас. Купи си хубава къща и се настани там с 5 членното си семейство. Забележителна беше неговата привързаност към Учителя и към брат Пеню Киров. Обичаше да си държи подробни бележки от беседите, стана редовен компаньон на срещите в кантората. Започнахме да гостуваме редовно у дома му, което беше особено приятно за цялото му семейство. През тази година брат Стоименов се премести в София на работа, така че почти достатъчно бе запознат с всички братски семейства. Сам ги посещаваше от време - навреме, но най-много общуваше с брат Пеню Киров. Събитията на 1912-1913 оставиха огнените следи на войната. А ние бяхме лишени от обикновените обичайни посещения на Учителя, който тези две години не бе правил обиколките си из страната. Затова през пролетта на 1914 г. отговаряйки на многото покани Той посети братствата в по-големите градове. Дойде и в Бургас, като се установи на гости в дома на брат и сестра Стойчеви. Радостта на всички ни беше голяма, защото всеки имаше възможност да се срещне с него и да чуе Словото Му. Останало е в паметта ми една вечеря дадена от семейството на брат Минчо Сотиров, на която присъствуваше и Учителя. Беше неделен ден и според реда, който всяка година изпълнявахме на мен ми се падаше пълен пост 24 часа, докато старите братя и сестри постеха в петък, на нас, по-младите, бе определен неделния ден. Все пак отидох като гост със съответно закъснение, за да не сваря вечерята. Действително бяха се нахранили и без да се раздигне трапезата разговаряха по разни въпроси. Поседнах край другите, мина около половин час и на някой направи впечатление, че аз не съм вкусил от разните лакомства сложени на масата. Някой обаче се досети и обясни, че съм изпълнявал реда на младите. Така преминаха още часове в разговори и песни. Преди да стане Учителя да си отива, взема едно парче сладкиш и баница, и ми подаде като ми каза да го изям. От цялата тази работа разбрах, че нямах намерения да подчертая своята изпълнителност, но схващането ми бе, че при всички условия трябва да изпълня поръчението на Учителя. Не бях запомнил още думите на Христа „Когато младоженикът е тук няма защо сватбарите да постят". Все пак Учителят мълчаливо ми каза, как трябва да се постъпва в случая, не е формата най-важното нещо в живота. Този пост продължаваше в неделя. Но, този ден такива блага сложили на масата, аз не бях виждал никога. Сиромашки я карах, хранех се ту на гостилница, ту у дома на сухоежбина. Може да се отбележи, че през този период засилихме връзките си с повече братя и сестри от Айтос, Ямбол, Сливен, особено с Айтоските членове на Братството, ръководителя брат Георги Куртев и тримата негови предани помощници Божил Иванов, Крум Илиев, Филип и др. Всеки от нас младите пазеше правото на отпуск, защото все пак крепяхме в душите си надеждата, че ще участвуваме и ние един ден в събора. Така преминаваха пролетните месеци, настъпи лятото новоочакваният месец юли.

12. МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКА ВОЙНА И ПСАЛОМ 133 Известни са събитията през пролетта на 1913 год. Българският народ устояваше придобитото от войната. Още един последен напън доведе до превземането на Одрин. Покрай дългото ликуване и възхищение от подвизите на нашата войска долитаха и първи нотки на недоумение, на признати признаци, за близко недоразумение с нашите съюзници гърци и сърби. Така да се каже конферансието на братската група в Бургас, в арменското кафене, брат Щерев, прочел нещо във вестника и една сутрин казва: „Видете ли ги тия сърби, за малко ще кажат, че те превзели Одрин. Техният св. Илия като пуцал съсипал турските укрепления". Знаеше се, че сърбите като съюзници са били поканени да помогнат при атакуване на Одринската крепост и те докарали 1-2 дългобойни оръдия, едното, което наричали „Свети Илия". Братята смятаха, че Учителят им говори и имат обещание за Велика България, а Учителят разбира Велика България на Словото, което ще се даде. И ако се бяхме обединили с тези македонци, които са серт, кой знае какви убийства щяха да вършат тука. Но, патриотизмът на нашите братя и надеждите за Велика България бяха поставени пред най-голямо изпитание през последната Междусъюзническа война, разгрома и загубите допуснати от българската дипломация. Все пак, ние по ония събития твърдо вярвахме, че ще запазим придобивките от войната. Спомням си един случай, към края на войната. Идва един външен човек в групата ни и се присъединява към разговорите. Той бе песимистично настроен и не щеш ли, подхвърли, че турците са се запътили да си връщат Одрин обратно. Някой от присъствуващите му възразиха, той настояваше на своето. Стигна се дотам, че искаха да го предадат на някой стражар, като провокатор, който внася суматоха между народа. Но близките събития оправдаха тоя човек, и един студен душ се изсипа върху патриоти като нас. Съборът през 1913 година не се състоя. Учителят не бе правил обичайните си обиколки през 1912 и 1913 г. Само писмата, които от време навреме изпращаше на старите братя ни подкрепяха. Тия писма не само се четоха, но ги и преписвахме в тетрадките си. Имаше нещо и като наряд даден от Учителя за молитвите и четенията, които ние верующите трябваше да изпълняваме. Забележително бе, че през 1913 година беше, че покрай молитвите в ранните утринни часове Учителя бе поръчал да четем 133 псалом. Този псалом бе предназначен да неутрализира влиянието на фаталната 13 година. Четяхме го през цялата 1913 година, впоследствие ни остана, като навик да го четем всеки месец на 13 число и въобще, когато имахме работа с това число. Запитахме Учителя, кое го е накарало да препоръча 133 псалом? В българската интелигенция вероятно под влиянието на западната култура се наслоило отношение към 13 число, че е фатално. А това най-малко казано е едно ненужно внушение. Нужно е било едно противодействие и Учителят разрешава въпроса с четенето на 133 псалом. То може да има и друга някаква причина, но аз знам тази. В разговорите ни през този период, след събора 1912 година и есента на 1913 г. братята интимно споделяха впечатленията си от една книжка. Тази книжка била отпечатана по нареждане на Учителя. Била много красива, интересна, но той я дава лично само на най-приближените си ученици. Едно от условието било да не се показва или дава на чужди хора. Тогава се питаха, щом като е отпечатана в печатница как се е опазила в тайна? По този въпрос най-добре бе осведомена сестра Стойчева. Тя казваше, че при набирането и отпечатването в печатницата присъствувал по нареждане на Учителя брат Гумнеров. Изкарвали една кола, после разпилявали буквите и нареждали втора кола и така докрай. Като е получил определеният брой екземпляри и ги подвързвали. След заминаването на Учителя, като участвувах в комисията за преглеждане вещите на Учителя, прочетох една фактура на Придворната печатница за отпечатване на 500 екземпляра „Завета на цветните лъчи на светлината", фактурата бе от 1912 г. Стойността за отпечатването и подвързията бе 500-600 лв. Такава книжка не съм виждал да е издавана досега. Някой подробности и откъси във връзката с тази книжка, ще опиша по-нататък. Разговорите, за които споменах, естествено събудиха у мен твърде голям интерес, също и желание да се удостоя с вниманието на Учителя, та дано и на мен да даде книжката. Това желание се превърна в молитва изказана сутрин и вечер, когато заставах пред Бога. Такъв интерес е имало не само у мене, но и в други братя, които са научили за нея. Например имахме в Сливен един много предан брат Матей Станев виден чиновник в ТП станция. Той често идваше на гости в Бургас, та се сприятелихме. Когато си споделяхме туй-онуй по духовни въпроси спомена, че знае за книжката и се надяваше, че един ден ще я получи.

11. СЪБОРЪТ 1912 год. И БАЛКАНСКАТА ВОЙНА В навечерието на събора 1912 г., към края на м. юли чувствам, че един след един старите братя не се виждат по нашите съборни пунктове, не идват в кафенето, кантората на брат Пеню не се отваря и т.н. Брат Стоименов ми бе казал, че ще излезе в отпуска навън от Бургас. Останал почти сам, занимавах се - след работа разхождах се до морето из пристанището, ходех до края на вълнолома и се любувах на безкрайната водна шир. Вечер се прибирах в квартирата си и усилено четях Библията, която за няколко месеца си бях поставил за задача да я прочета открай до край. Разбрах от някого, че братята и сестрите са вече в Търново, дето на 6 август се откри от Учителя събора на Братството. Ето, че към 10 число получих картичка-изглед от Търново, изпратена ми от брат Иван Гарвалов. След още 10 дни получих друга картичка от брат Т. Стоименов с изглед от Рилския манастир. Скоро започнаха да се връщат някои от братята с по- малко отпуск, докато най-после си дойдоха всички. Значи, Стоименов беше ходил от Търново до Рилския манастир. Преживяването на събора оставаше достояние само на ония, които са присъствували. На нас съобщиха поздрави и започнахме, и редовните си събрания. В разговорите с братята се долавяше, че знаят за важните събития, които България има да преживее. Бяхме в навечерието на Балканската война. Трябва да подчертая, че у всички братя цареше голям патриотизъм, че България трябва да стане велика, да вземе Македония, Тракия и всички земи населени с българи. Идеалът на Сан Стефанска България бе израз на това величие. Това състояние на всички ни беше не от пропагандата, която вестниците водеха. По-скоро тия братя патриоти имаха някакво обещание отгоре, велика България да отговаря на великото дело, което се извършваше сред българския народ - делото на Учителя. В това време връзките ми с нови братя се увеличаваха, от които най-паметна бе тази с Минчо Сотиров. Тогава той и семейството му живееха в гр. Созопол, той често идваше в Бургас, като гостуваше на брат Стоименов. Тогава той имаше чин капитан и беше началник на граничната служба на гр. Созопол. Върхът на напрежението сред българския народ бе обявената на 3.IX.1912 г. обща мобилизация. Това значеше: Остави всяко друго занимание, уреди най-неотложните си работи и за 24 часа се яви в казармата. Подобно въодушевление, което съм наблюдавал в ония дни, не съм виждал друг път. Братята в Бургас почти всички останаха в казармата, защото бяха на такива чиновнически служби - в пощата, в железниците и др., които освобождаваха от мобилизация. Само брат Пеню Киров бе засегнат, но и той остана в Бургас, в местната опълченска дружина. Лично неговото обучение във войската не бе никак благоприятно. Мълчаливо негодувание от ограничените порядки съществуващи там. Често съм го слушал да казва: „Не искам да видя, нито да слушам за жълто копче и червено парцалче". Това са жълтите копчета и червените пагони. Тези опълченци често маршируваха из града и ги караха да пеят „Пушка пукна ягодо". Още една неприятна работа за брат Пеню. Изпратихме близките и познатите си да воюват. Банката, в която работех, прекрати голяма част от работата си и чиновниците бяха мобилизирани. Към мен също замириса на военна служба. Вземам отпуск за неопределено време и се отзовавам при майка си в Сливен. Нито там, нито в Ямбол ме намериха в наборните списъци и така чиновниците ми казаха, че ще ме имат предвид идната година. Пребиваването ми в Сливен продължи повече от 2 месеца. Братският кръжок там функционираше, колкото може. Събранията бяха редовни, макар че ръководителят на кръжока брат Добрев беше повече зает с казармата. Все още царуваха църковните песни, кандила и връзките с църквата. Началото на м. декември 1912 г. получих писмо от Бургас, че там живота и работите си текат редовно, и се чудят защо аз не се връщам да си поема работата. Веднага се сбогувах с домашните, взех влака и се завърнах в Бургас. Действително в банката имаха нужда от мен, защото останалите тогава двама чиновници също имаха нареждане да заминат за фронта. Наскоро останаха само двама, с престарелият ни директор - той да направлява малкото операции, които се явяваха и аз да ги оформявам счетоводно. След около месец, два, от централното управление на банката поиска да изпратим баланса за 1912 година и това ми бе първото кръщение в областта на счетоводството. Братството в Бургас го намерих така както го оставих. Събираха се, ходиха си на гости, следяхме политическите събития. Въодушевлението от успехите царуваше в душите на всички - Велика България като символ. Компанията ни с брат Стоименов бе увеличена с още един член - брат Боян Боев. Оттогава датира познанството ми и приятелството ми с него. Идването му бе пак във връзка с войната. Гимназията в Панагюрище бе прекратила заниманията си, а него като учител го бяха задължили да се яви на военна комисия в родния си град. Заедно с брат Стоименов се явяваха няколко пъти на такива комисии и най-после с ликуване си съобщиха един на друг, че са чули да казват думата „негоден". Това значеше - вън от казармата. Скоро осмислихме, че вечерите си, които прекарвахме заедно, като започнахме и изкарахме 12 урока на първата част на стенографията. Това беше по предложение на брат Боян Боев. Той си замина пак за Панагюрище тъй като възстановиха заниманията в училищата. Уроците по стенография продължих сам по учебника на Тодор Гълъбов. Сестрата Величка Стойчева много старателно си е преписала всички беседи държани от Учителя в Търново. Те са били стенографирани от брат Гумнеров и след дешифрирането им са изпращани в градовете, в провинцията. Слушах често да се говори с брат Стоименов, дали са вече готови, или не - кой кога ще ги препише и т.н. Така и сега след събора на 1912 г. беседите дойдоха, преписах си ги, и се възхищавах от знанието дадено от Учителя. Бях разбира се скромен и никога не проявявах любопитство спрямо тия беседи. Надявах се, че един ден и мен ще ме допуснат на събора ще слушам и аз ще се ползвам. Задоволявах се да си държа бележки на беседите на Пеню Киров, които вписвах в една нарочна тетрадка.

10. ПЕНЮ КИРОВ Във всекидневният живот на братята имаше пак нещо общо. През целия ден сутрин преди отиване на работа и след привършване, всеки считаше за необходимо да се отбие до арменското кафене. И аз с моите 17-18 години отивах там - бях вече преминал на служба в частната банка, та се чувствувах човек с тежест. Още с влизането в това кафене се виждаше брат Сотир Щерев на обичайната си маса, зачел последния пристигнал вестник, до него Паскалев ще дойде, Пеню Киров, Тодорчо и др. Минаваше и някой час, и всеки си тръгваше у дома. Това бе привечер. Имахме и друг по-интересен кът за такива срещи - това бе скромната кантора на брат Пеню Киров. През тези години той беше скромен митнически посредник. Извършваше формалности по обезмитяване на стоки. Докато той привършваше дневната си работа, един по един се събирахме 5-6 души да го видим и да разменим някоя приказка. В тази канторка имаше една полица наредена със съществуващата тогава духовна литература, повечето издадена от Димитър Голов. На една малка витринка се виждаше наредени от същите книги, но външните хора, много рядко се отбиваха вътре да си вземат от тях. Братята обаче, считаха че влизат в приятен дълг да си ги набавят. Малко по-късно през 1915 година на тази просветна витринка и полици се появиха първите напечатани беседи на Учителя. Онези брошурки със сини корици - „Ето човекът", „Житно зърно", „Сънищата на Йосифа" и др. Някои от тях си бяхме преписвали на ръка от по-рано. Но, явяването им на бял свят отпечатани, бе тържество за душите ни. Имаше още един пункт дето се срещахме. Това беше дрогерията на брат Илия Зурков. Той винаги имаше два-три стола за приятели. Отбиваха се там - Паскалев, Матей Попов, Щерев, позволявах си и аз да се отзова там, тъй като често се водеха интересни обществени разговори. Когато Учителят е бил в Бургас, често е наминавал там. Случайните гости на Зурков са имали случай да се запознаят с Учителя и да чуят мнението му по разни въпроси. Така продължаваше обикновеният ми и духовен живот през това време. Течеше пролетта на 1912 г., настъпваха първите летни дни. При разговорите между братята, при гостуването ми при Гарвалови и Стоичеви, засягаше се нов въпрос. Кога ще стане братския събор? Кой как се приготовлява, и кога Учителя ще замине от София за Търново? Постоянната кореспонденция между сестра Стойчева и Петко Гумнеров от София, ставаше все по-интересна. Пристигаха от време навреме малки подробности, които подсказваха, че наближава радостния ден на събора. Повечето братя бяха чиновници, та всеки мълчаливо подготвяше отпуската си, а също и средства за път. Брат Пеню Киров вече е получил съобщения от Учителя, кои братя и сестри са поканени, а той от своя страна, на ухо лично съобщаваше на всекиго. Нашият брат бе ръководител не само на Бургас, но изпълняваше нареждания на Учителя, засягащи кръжоците в повечето малки градове из Южна България. Така и за поканите в тези градове Учителят му е давал нареждане да им съобщи от негово име, кога е определено да се явят в Търново. Връзките му с братята и сестрите се поддържаха от обиколките, които той правеше един-два пъти годишно в тия градове. Беседите изнасяни пред тях с личен негов материал, с тълкуванието на Евангелието и т.н. са били интересни за тях. Познанството им е датирало много отдавна, когато всички с голям ентусиазъм са прегърнали идеята на духовния живот. Тук може да се спомене за ръководството и дейността на брат Пеню Киров, развита през годините 1902-1906. Всяка година за 2-3 месеца, той е напускал Бургас и е поемал пешком от село на село, от град на град да срещне хора, които се интересуват от духовния живот, а също да споходи ония, които вече сериозно се подвизават. Товарът му е бил един пакет с прочетни книги и брошури, които е продавал и предлагал на ония, с които е водил разговор. Той често казваше: „Книгопродавецът трябва да бъде проповедник, а проповедникът не може да си свърши работата, ако не продава книги". Разгледал съм неговата спестовна книжка, с която си е служил при пътуването. Там е внасял дребни сумички от няколко лева -това, което е постъпвало от продадени книги. Несъмнено е преживявал твърде скромно и от месец на месец е изпращал на семейството си в Бургас по 5 лв. Пътуването си е завършвал в София, като се е разплащал с книжарите. Не ще и дума, че срещата му с Учителя е била на първо място - да разговаря и да поеме нови сили за подвизаване. Много е интересен краткият му дневник, в който е записвал дневните си преживявания. Навсякъде по села и малки градове, почти никъде и никакъв интересен, интелигентен и културен живот. Малцина са местата, на които след работа отивали всички, но и там пиене, празни разговори и партизанщина. В този мрак на оная епоха е трябвало да се разнася светлината на Словото и да се насърчават малцината, които вече са представлявали запалени свещици. Слушал съм от брат Т. Стоименов за една случка при тези пътувания на брат Пеню Киров. По това време в Бургас е членувал един млад арменец Милкон Партанян. Слушайки за подвизите на човек, който пътува с такава мисия, ето че и той пожелал да прави компания на брат Пеню. Последният се опитал да го отклони, защото знаел, че ще му бъде в тежест. А и майката на това арменче, не ще се съгласи за необмислено скитане из България. Все пак наложило се да се присъедини в деня на тръгването. Из пътя са си разговаряли и върху спиритически явления, от които Милкон много се интересувал и често е казвал „Пеню, искам да видя дух, дух!" Минавали през села и градове. След някой и друг ден минавали през Сливен. Така се наредило да пренощуват на Сливенски минерални бани. В хотела нямало място, но все пак ги настанили в една съвсем малка стаичка. Заспал не заспал, брат Пеню бил събуден от изплашените викове на Милкон. Чете някакви молитви на арменски - „Аз, вас" и вика: „Пеню, ето го келипира. Страшен. Не искам вече дух, не искам вече дух!" Поглежда брат Пеню и вижда един материализиран дух, римски войник, въоръжен с копието си, с изваден меч и като че ли се заканва на Милкон. Като опитен със спиритичните явления брат Пеню се сеща какво да прави. Чрез молитви и заклинания неканения гост, изостанал в еволюцията си, бива прогонен. Разбира се, повече дума не ставало за сън през тази нощ. А на сутринта продължават пътя си. Този Милкон едва могъл да придружава брат Пеню до Пловдив, там го очаквала телеграма от домашните на Милкон и той се съгласил да се върне в Бургас. Майка му го е викала. Той е присъствувал и на събора в ония години, после е отишъл в Цариград да живее, станал шивач, започнал да работи в една тъмна дупка. И се изгуби за нас.

9. БУРГАСКОТО БРАТСТВО Премина година и нещо от преместването ми в Бургас. Но все още нямах връзка с братския кръжок там. През есента на 1911 г. дойде в Бургас леля ми по своя работа. Подвизавайки се вече в Сливенския кръжок, естествено бе да посети и събранията и в Бургас. Тъкмо удобен случай да ме заведе и мен, та, ако ме приемат, да започна и аз да посещавам тези събрания. Първият неделен ден ние се явихме с нея. на вечерното им събрание, слушахме беседата на брат Пеню Киров, след което се запознах с него, с брат Стоименов, Стоил Щерев, Илия Зурков, Митю Паскалев и др., които заедно с другарките си бяха все солидни и ревностни членове на кръжока. Като най-свободен от всички един вид бях препоръчан на брат Стоименов да дружа с него и той да ме напътства. Тази дружба с него бе добре дошла за мен, защото в Бургас нямах познати, освен семейството на един мой вуйчо. Редовните посещения на братските събрания бяха от двойна полза за мен. Слушах хубавите беседи на брат Пеню Киров, съставени върху някой текст от Писанието, а същевременно се опознавах с братята и сестрите и ги обикнах. Последното бе естествено, тъй като бях единствения младеж между тях. Според правилата на кръжока, като новопостъпил имах право да посещавам само неделните събрания, а след една година ме допуснаха и в срядата. Честите срещи с брат Стоименов укрепваха приятелството помежду ни. Скоро той ми даде да си напиша в нарочно тефтерче „Добрата молитва", четяхме и тълкувахме Евангелието, почти всяка вечер гостувахме в едно или друго братско семейство. Там се разказваха интересни случаи от живота на Учителя, споделяше се сведения де е Учителя, какво е говорил и т.н. Най-често посещавахме Гарвалови и Стойчеви, дето брат Стоименов се чувстваше най-свободен и намирахме интересни теми за разговор. Сестрата Мария Гарвалова беше добра певица и често ни пееше някои от песните пяти тогава в кръжока. По онова време нямаше още нито една песен дадена от Учителя. Знаехме добре църковните песни „Тебе поем", „Иже Херувими", „Достойной ест", „Ангел вопияше", също и някои евангелски песни. Още по-мили спомени имам от семейството на брат Стойчеви. Те нямаха дребни деца, като Гарвалови, затова сестра Стойчева бе се заела с някои духовни задачи указани от Учителя. В домът ставаше така нареченото „женско събрание". Събират се някой от членките на кръжока и поканени техни приятелки. При сестра Стойчева се провеждаха по същия ред, както при братските събрания придружени от някоя беседа от сестрата или общи изказвания върху Евангелието. Пак по указание на Учителя веднъж в седмицата сестрата излизаше на обиколка по другите градове - Айтос, Ямбол, Сливен, Нова и Стара Загора, за да насърчи сестрите и ги въодушеви към повече ревност към делото на Учителя, да се събират и те на такива събрания, дето да поканят гости, свои приятели, познати жени.

8. СЕМЕЙСТВОТО НА МАРИЯ И ИВАН ГЕШЕВИ В техният дом тогава се беше установил Учителят да пренощува. Слушал съм това от брат Тодор Стоименов. Иван Гешев беше по професия лозар и овощар, макар, че образованието му ще е позволявало да стане някъде чиновник. Избягваше да се обвързва с някаква постоянна работа. Причината се криеше някъде в границата между стремежа към свобода и някакво нежелание за работа. Такъв е бил и като неженен. Жена му Мария, като момиче е била възпитаница на д-р Миркович. Живяла е в дома му и е била впоследствие учителка в гр. Сливен. Когато се определило да се ожени за Иван Гешев, нейни близки са й правили забележка, че не е работлив и че вероятно тя ще издържа къщата. Нейният отговор е бил, че го обича и че го иска такъв какъвто е. Действително тя впоследствие успяла да се грижи за семейството си и те така доживели до старини. Този случаи е описан и от Учителя в една от беседите. Тя отишла при Учителя да го пита дали да се ожени за него. Учителят казал, че неговият живот не минава през брака, че той повече живее в другия свят и че трудно ще се грижи за себе си, а камо ли за семейство. Тя му отговорила, че искала да го води за мъж дори и един ден. Омъжила се за него и го водила до старини и сама издържала семейството си. При пребиваването си в гр. Сливен, по-късно се запознах и аз с брат Гешев. Той имаше много сърдечен характер, владееше руски език и обичаше с часове да разказва, на нас младите, руски и български пословици, като придружаваше това с множество философски сентенции и размисли върху живота. Впрочем запознанството на Учителя с това семейство датира от времето, когато Учителят е посещавал д-р Миркович в Сливен. Несъмнено от тази първа среща с Учителя и аз съм приел благословение, защото след около един месец бях настанен на работа в гр. Бургас. Това беше в една от най-големите търговски фирми навремето, наименувана РВ „Миркович и съдружие". Като, че ли пак срещаме това именито име, но в случая основателят е бил или брат или сродник на доктора. Работил е в Цариград и след освобождението открива клон в Бургас, които поверяват на сливенския търговец Георги Жечков. Ето, че имената вървят едно след друго и трябва да спомена още, да спомена оня Жечков, който в Толстоистката комуна при село Ново Панчарево, Бургаско беше син на този богат търговец. Още една малка връзка с д-р Миркович. Като ученик в сливенската гимназия, един ден ни изведоха всички ученици на площада пред старинната сливенска църква „Свети Димитър" на погребение. Имаше речи от няколко сливенски граждани, пратеник от министерството от София и с голяма тържественост се отдаваше последна почит на починалия д-р Миркович. Това беше 1905 година. На мен разбира се, като дете не ми е направило някакво впечатление, какво значение има всичко това. После при разговор с брат Тодор Стоименов, който обичаше да разказва за доктора, научихме впоследствие, че Учителят тогава пак е бил в Сливен и е трябвало да освободи душата на този свой ученик от тежката присмъртна агония. Тогава д-р Миркович е известен на духовните хора по това време с издаваното от него списание „Нова светлина" и след това „Виделина".

7. ПЪРВА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ Роден съм в гр. Ямбол на 26 септември 1893 г. нов стил. Баща ми се именуваше Панайот Жеков, а майка ми по баща Руска Иванова. В родният си град Ямбол живях до 6 годишна възраст, когато баща ми, като чиновник при Българска Земеделска банка, бе преместен в гр. Сливен. Тук преживяхме 3 години и последва ново преместване в гр. Карнобат. След други 3 години, Банката откри агентура в село Сунгуларе и изпрати баща ми завеждащ агентурата. Последва първото ми отделяне от семейството ми, тъй като в това село имаше само основно училище. Изпратиха ме отново в гр. Сливен, при сестрата на баща ми, чийто син беше адвокат, за да следвам в Сливенската гимназия. Следващите 2 години бяха тежки за семейството ни, баща ни започна да боледува и така почина през есента на 1900 година в гр. Сливен. Не стига този тежък удар за семейството ни, но след 2 години почина мъжът на майчината ни сестра, наша леля: те бяха бездетни и 1-2 години се приютявахме край тях. Така двете сестри останаха без по нататъшна издръжка, се установиха да живеят в гр. Сливен. Майка ни с 4 невръстни деца, подкрепяна морално от леля ни, а и двете заедно въодушевявани от висока религиозност постепенно се приближаваха до Бялото Братство и Учителя. На мен предстоеше да се простя с гимназията и до 17 годишна възраст прекарах на работа при един наш сродник, живущ в гара Стралджа. След тези необходими подробности, преминавам към същественото в моите спомени. През 1910 година се простих и с работата си в Стралджа. Прибрах се при майка си в Сливен, за да постъпя на работа там. По това време кръжока на Братството в Сливен току-що набираше членове под ръководството на брат Димитър Добрев. Майка ми и леля ми навярно и те се числяха там, но по тогавашните разбирания посещаваха и църквата, и така задоволяваха религиозните си нужди четейки Евангелието и общувайки с други духовни хора. Един неделен ден, било е навярно, мисля че 10 юли 1910 г., майка ми и леля ми се завърнаха от църква необикновено радостни побързаха да ни осведомят, че след църковна служба отиват в салона на читалище „Зора", гдето слушали много интересна духовна сказка. Говорил г-н Дънов от София. „Но трябваше да бъдете там, щяхте да я разберете по-добре от нас". След свършване на сказката ни каза, че е установен на квартира в дома на Иван Гешев и желаещите могат да отидат при него да им направи френологично изследване. Майка ми побърза да се възползва от това и още първия ден ме заведе при Учителя. Отидохме в дома на брат Гешев и ме въведе в дворчето на малката си къща. Дойде при нас Учителя и майка ми му каза, че желае да направи своето изследване за мен. Като седнах на стола той малко ми попипа главата и каза на майка ми само това: „Той е привързан и обича семейството си". Може да има и друг разговор, който не си спомням. През това време страдах от възпаление на очите, но някакво лекуване не предприемах. Трябва да се е знаело, че Учителят и лекувал, затова майка ми го попита как да се излекувам. Учителят ми даде прости напътвания - да правя на ден 2-3 пъти коремообтривни бани с топла вода и с двете ръце да се обтрива корема. Като приложих този режим за около един месец възпалението на очите ми премина. Тези са моите спомени от първата ми среща с Учителя. В деня, когато отивах при Учителя обръщах се към майка си с думите: „Тъй като отиваме при един велик човек, трябва да се обличаме в светлина, че да ме хареса". Майка ми отговори, че ще отидем такива, каквито сме. Не си обясняваше откъде ще дойде това разбиране за светлината. Години след това четох ведно томче от Учителя, където казва, че по тези години правел френологически изследвания в Сливен и като измервал главата на едного, гледал на главата му една бяла светлина. Друг случай такъв не е имало.

6. СЛИВЕНСКОТО БРАТСТВО В онова време, в Сливен е имало доста религиозни хора, част от които постъпиха в образувалият се кръжок на Братството. Знае се, че когато пред Учителя се е говорило за малочислеността на братството в Сливен, Той е казал: „Там, аз имам 600 души, които са от новото Божествено учение!" Имам един списък от около 100-120 души братя и сестри, записани в сливенският кръжок. Кръжокът на Братството в гр. Сливен е основан от Димитър Добрев, които бе военнослужещ в Сливенския пехотен полк, като фелдфебел. Въпросният списък е отпечатан, а пред него има дълга молитва*, чрез която се иска благословение на всички братя и сестри на гр. Сливен. Така под N 11 е Иван Жеков - родния ми брат, а под N 29 е Руска Жекова - майка ми. На списъка има отбелязани 72 имена. МОЛИТВА Господи, Боже наш, ний ти се молим от душа, чуй молбата ни, която отправяме към Теб в този час. Ние, които толкоз много сме нарушавали Твоите заповеди и повеления, и сме пристъпвали Твоят Свят Закон, днес търсим Твоята Бащинска подкрепа и като съзнаваме нашата пълна зависимост от Теб и се уповаваме на великата Твоя милост, при все че непрестанно сме Те оскърбявали, ний идем при Теб и викаме с всичкото си сърце и душа: „Ела, скоро, Господи, слезни от високите небеса и се установи в нашите сърца, ето те - сърцата ни са отворени, влезни в тях, направи свое жилище в нас и ни преизпълни с благодатта на Духа Святого, та от сега всяко наше слово от Тебе да изхожда в Твое име и за Твоя слава да бъде. Ето до тука дойдохме Наставниче наш, Спасителю наш, по нататък вземи ни Ти и поведи ни по стъпките Си и нека от сега всяка наша стъпка в Твое име и за Твоя слава да бъде. Искаме Господи и драго ни е да хвалим името Ти и да напоменуваме за Твоята слава и величие пред человеците; ето заради това ний Ти се молим от душа Ти да ни благословиш и да пребъдваш завинаги в нас, да вложиш Законът Си в сърцата ни, словото Си в устата ни, и движими от Твоят Свят Дух, напътвани в Твоят прав път да можем да послужим на ближните си, да сторим волята Ти и да Те прославим на земята. БЛАГИИ, ГОСПОДИ, молим Ти ся благослови делото Си в този град и стори щото нека то, - Твоето „СВЯТО ДЕЛО", все повече и повече да затвърдява и преуспява. Молим Ти се още благослови всички братя и сестри от този град с които се подвизаваме в Твоите пътища; Следват имената: 1. Кочо Андонов 2. Матей Пренеров 3. Стефан Петров 4. Иван Гочев 5. Матей Станев 6. Господин Георгиев 7. Димитър Добрев 8. Михаил Кантарджиев 9. Петър Чорбаджиев 10. Георги Ненчев 11. Иван Жеков 12. Георги Сотиров 13. Иван Калканджиев 37. Василка М. Бояджиева 38. Щиляна Димова 39. Марийка Добрева 40. Събка Господинова 41. Кортеза Стефанова 42. Димитра Сотирова 43. Мария Райнова 44. Райна Грозданова 45. Мария Георгиева 46. Радка Тодорова 47. Иванка Михаилова 48. Радка Дачева 49. Анка Людцканова Молитвата и списъка ще бъдат публикувани към материалите на Сливенското братство. Но тук го публикуваме също, защото добиваме представа за началните години на Сливенското Бяло Братство. 14. Марчо Киров 15. Киро Петров 16. Христо Кънев 17. Мария Таушанова 18. Щиляна Маркова 19. Мария Стефанова 20. Щиляна Кирова 21. Мария Милкова 22. Ташка Стефанова 23. Цанка Чорбаджиева 24. Кръстина Щилянова 25. Рушина X. Христова 26. Съба Кутева 27. Зарафина Кювлиева 28. Анастасия А. Царева 29. Руска П. Жекова 30. Анастасия П. Енева 31. Ташка Тилчева 32. Щиляна Анастасова 33. Зоица Кювлиева 34. Мита Илиева 35. Василка Стоянова 36. Митана Гендович 50. Кина Иванова 51. Тодорка Ножарова 52. Гинка А. Фиденкова 53. Стефанка Ив. Гочева 54. Марийка К. Андонова 55. Мата Ил. Овчарова 56. Марина Юрданова 57. Еленка Георгиева 58. Мария Николова 59. Цанка Георгиева 60. Марийка Станева 61. Донка Стойчева 62. Василка Георгиева 63. Ганка М. Бояджиева 64. Веса Йор. Калудова 65. Марйка Крайчева 66. Кирачка Георгиева 67. Еленка Маринова 68. Иванка Зафирова 69. Еленка Вълева 70. Марийка Ив. Тодорова 71. Пенка Стефанова 72. Тодорка Пренерова Благослови, Господи, всички онези от градът ни, които искрено се подвизават в Твоите пътища, а така също и тия, които са на път да Те познаят и възприемат Твоето светло учение. Господи, благослови делото Си и във всички други села и градове из цяла България. Благослови всички други братя и сестри между целия този народ, които искрено се подвизават в Твоите пътища, благослови така също и всички онези, които са на път да Те познаят и да започнат с чистота и святост да Ти служат. Стори, Господи, щото Словото, което Ти Си посадил в сърцата на всички тези, поливано от благодатта на Духа Святаго, да възрасте и се разпространи по всичкото лице на земята, да проникне и озари всяка човешка душа. Благий Боже, заради любовта Си към нас чуй молбата ни. Нашето сърдечно желание към Тебе е: Ти да благословиш целият Български народ да застанеш с Духът Си посред него, да просветиш умът му, да повдигнеш духът му, да го доведеш в познание на Истината за да познае Твоето благоволение спрямо себе си, да познае своите задължения спрямо Теб и да застане на мястото, което Ти Си му определил. И след всичко туй да се обърне към Теб с всичкото си сърце и душа, да възприеме с достойнство Твоето Светло учение и започни да Ти служи с всичката си чистота и съвест. Молим Ти се още Ти да излееш благословията Си най-много върху всичките духовни и политически водители между тоя народ, да вложиш законът Си в сърцата им и да просветиш умът им за да разумеят Твоя Божествен Закон, та да започнат според него да управляват и просвещават тоя народ. Благий Боже, сърдечната ни молба към Тебе е: Ти сам да застанеш на чело на тоя народ, като отстраниш всички спънки, които спъват правилното му духовно развитие. Ти, Господи, Сам да ръководиш неговите съдбини и го напътстваш по пътят, който Си Му предначертал, та дано би в най-скоро време целият Български народ, цялото Славянство и целия человечески род да Те познаят, та всички пропити от лъчите на Твоята Божествена любов да се слеят да се сплотят в едно цяло тъй както Ти и Отец, и да Те прославим с плодовете на живота си на Земята. Само тъй, Господи, нашата радост ще бъде пълна и в краят на дните ни нашите души с мир и благодарение ще се явят в пределите на Твоето Царство. Слава, поклонение и благодарение Ти поднасяме, Господи сега и винаги АМИН.

5. ТРУДНИ ДНИ ЗА СЕМЕЙСТВОТО НИ, ЗА ДА СЕ ОТВОРИ ПЪТ КЪМ НОВИЯ ЖИВОТ Майка ни - млада вдовица и ние край нея четири сирачета! Двете ми сестричета още не ходеха на училище, а двама с брат ми продължихме да учим в гимназията. Грижите за издръжката на нашето петчленно семейство не бяха малки - това бе товар за роднините ни. Явно участие вземаха леля ни Анастасия, мъжът й - свако Андон Царев, и двата ни вуйчовци - Димитър и Александър. Според тогавашният закон за пенсиите, баща ни не е имал право за пенсия, не му е достигало една-две години стаж. Въпреки всички постъпки, представяне документи и молби до учреждения, на майка ни не се отпусна никаква пенсия. Дадоха й само една малка помощ, която чиновниците на Земеделската каса в Сливен са събрали помежду си. Помня, с какво съжаление ме поглеждаха тия бивши колеги на баща ни, когато с майка ми отидохме да получим събраната от тях сума. Започнахме един тъжен живот, прикътани край майка ни. Жалко, че аз не се учих добре! Ходех редовно на училище, но знанието не проникваше у мен, получавах в края на учебните срокове слаби бележки. Върна се от училище, а след обяда, изваждам учебниците, прехвърлям ги един по един, па си казвам: „Това няма какво да го уча, това също и т.н." На другият ден ги вземах и отивах на училище неподготвен. Самият аз нямах съзнание, а нямаше и кой да ме подхване и приучи на дисциплина при ученето. Разбира се, в края на учебната година, когато класният наставник ни раздаде книжките с бележки по успеха, като взе моята книжка, каза: „Панайотов Жеко остава да повтаря класа!" Един ден, дойде да ни посети вуйчо ни Александър, които живееше в Бургас; като е говорил с майка ми, запита ме: „Искаш ли, вместо да ходиш на училище, да постъпиш на работа? Ще отидеш да живееш при свако си Андон в Стралджа и ще му помагаш в неговата работа". Това предложение ми се хареса. Така и стана. Не само аз отидох, но цялото ни семейство се преместихме при леля ни Анастасия в Стралджа, чийто мъж, както казах по-горе, бе свако ни Андон Царев. С една дума, те поеха издръжката ни. Това е било изходното положение - вместо да живеем в чуждият за нас град Сливен. Благодарение, че майка ни и леля ни се обичаха много, живяли са заедно, леля ни живееше в новото семейство на сестра си докато се ожени, така че и сега съдбата ги приобщи да са заедно. Тук спомените ми са бледни, не знам кога и как майка ни и децата наново се озоваха в Сливен. Двете ни сестричета започнаха училище, а брат ми твърди, че той продължил да учи в сливенската гимназия. Аз обаче, останах в Стралджа, един вид на работа, а живеех в семейството на леля ни; те нямаха деца. В какво се състоеше работата ми? Свако ми Андон, като търговец на жита закупуваше такива от селата в района на с. Стралджа, докарваха ги и складираха в наети складове на гарата; от време на време натоварваха по един вагон жито, който се изпращаше в Бургас. Свако ми имаше съдружник, на име Евангел Макриополус /грък, дошъл в България за да работи търговия - житарство/. Техен представител в Бургас беше пак Криона Триандафилов, за който вече споменах по-горе. Аз, разбира се помагах в цялата работа, като извършвах каквото ми изискваха. Свако ми имаше кон, с който ходеше по селата да купува храни: жито, ръж, ечемик, овес. Като се върнеше от път, поемах конят му, развеждах го както му е реда, за да се отмори и тогава го настанявах в обора. Грижех се да го назобя с ечемик, да го напоя. Същите грижи имах за коня и когато не е на път, като един два пъти на ден го извеждах да го разходя. Чистих обора му, постилах му слама за да легне през нощта и т.н. По едно време имахме и талига, в която впрягахме коня и свако ми ме вземаше със себе си по селата. Някога преспивахме в село, но се прибирахме в Стралджа. При тези пътувания, като спрем край кръчмата на селото, виждам закачени суджуци и казвам: „Свако, купи малко суджук!" Той разбира се правеше това и на обяда си похапвахме. Когато дойдеше ред да се товари вагон с жито, беше нещо като празник. Идваха хамали, те бяха арменци, емигранти от Турска Армения, постилаха голяма кеневирена черга, поставяха на единият й край машина-веялка. Няколко души започват да изнасят чували с жито, сипват го в улеят на веялката, един върти с ръка механизма, а житото като премине, пресява се, очиства се от прах и излиза от другата страна; там друг работник го прехвърля с лопата, постепенно се натрупва голям куп. От мен се искаше да измитам с метла сламки и осил, които са пристигнали с житото. Най-после започваше с крини /шиници/ житото, един след друг да се пълнят празните чували до горе. Взимаха чувалите по един хамалите и изнасяха житото с чували до вагона. Като се напълни, обикновено с 15 тона жито, предаваха го на гарата, пломбираше се и още вечерта заминаваше за Бургас. В близките дни ни се съобщаваше по каква цена е продадено житото и каква сума е мината на сметката при фирмата в Бургас. Радваха се, когато е имало повишение на цените и са доволни, че са спечелили 300-400 лева. През цялата година, може би се изпращаха така 40-50 вагона с жита и други за Бургас. Дойдеше ли Нова година, фирмата в Бургас, изпращаше големичък колет с подаръци - мандарини, смокини и други редки плодове, този колет се разпределяше на семействата на съдружниците и се чувствуваше празника по домовете им. Идвала е и годишната сметка, за да се види какъв капитал е образуван при фирмата в Бургас - каква е ползата от годишната работа. Общо казано, живееше се скромно, защото не всякога се е печелило! Друг спомен от ония времена. През летните месеци, преди селяните да приберат реколтата, свако ни вземаше отпуск, така да се каже, и ни качваше с леля ми на каруцата, па хайде чак на сливенските минерални бани. Престояваше се там не повече от седмица, защото удобствата не бяха добри. Връщахме се пак в Стралджа и трудът продължаваше. Измина 1907, дойде 1908 година. А тази 1908 стовари върху нас нови нещастия. Докато баща ни беше въздържател, то свако ни Андон обичаше алкохола. Всяка вечер, след работа си купуваше ракия или мастика, около 200 грама и си я изпиваше малко по малко. През септември 1908 година се обяви Независимостта - отхвърляне зависимостта на България от Турция, както бе постановил Берлинският договор през 1878 година. България се опасяваше да не би Турция да ни обяви воина, затова мобилизира войските си. Свако ни Андон също постъпи войник в запаса. Война, разбира се нямаше, свако ни се върна, но ето че заболя от болестта „червен вятър". Отиде на лечение в Сливен, гдето живееше негов роден брат. Там набързо почина от тази тежко-излечима болест. За тази му съдба допринесе тревогата при мобилизирането му, неудачи през годината от неговата търговия и т.н. Може би и организмът му отслабна от употребата на алкохол, не можа да противостои. Ето ти вече и леля ни Анастасия вдовица - едва бяха минали две години от вдовството на майка ни. Разрешението на въпроса бе, да се приберем всички в Сливен. Една помощ ни остави само свако ни Андон, които се беше застраховал при застрахователно дружество „Балкан" в размер на 2000 лева. Като наследници на застраховката, беше определил леля ми и мен. Падаха ни се по хиляда лева. Моята част получи майка ми, като моя настойница. Благодарение на тези пари, преживя се една-две години. Аз, обаче, пак останах в Стралджа. Сега вече в семейството на леля ни Зоица и нейният мъж - свако Димитро Шивачев. За тях описах доста в страниците, когато ме водиха на освещаване на Бургаското пристанище. Те ме приеха пак поради тия хуманни съображения спрямо семействата ни - майка ни, леля ни и ние четири деца. В новата обстановка, пак бях на прехрана и отглеждане при тези мои роднини. Бях вече в шестнадесетата си година и ми се възлагаше по- сериозна работа. Моят свако Димитро, от време на време ме изпращаше до близки села, да придружавам две-три талиги, заплащах на селяните закупената храна и като натоварвахме житото, завръщахме се в Стралджа. Имах даже един случай, когато сам докарах една талига жито - това беше важно „кръщение" в работата. Каква беше заплатата ми? Освен че бях при роднините ми на пълна издръжка, но в края на всеки месец ми се отпущаше един чувал жито, което се смилаше на близката моторна мелница. Брашното веднага отиваше на гарата, за да отпътува за Сливен, с това се осигуряваше поне хляб на моите близки в Сливен - майка ни, децата, леля ни. За да се очертае морала на хората от онова време, ще опиша какво се случи с леля ни Анастасия, как се отнесе с нея братът на свако ни Андон. Казваше се Димитър Царев. Той изглежда, че не е гледал със симпатия на леля ми а сега го беше яд, че тя наследява брата му, че тя и майка ми получиха две хиляди лева от застраховката. Така, решава и завежда дело за наследство от имуществото на брата си. Леля ни не се е противила на това, той спечелва делото и взема изпълнителен лист. Съдебният пристав се явява у дома, описва някаква скромна мебел и покъщнината на леля ми; едно вехто писалище-бюро и една черга от „чеиза" на леля ми. Тя и тук не обжалва, за да запази правата си. Той взема тия неща като свои дял и с това се задоволил. Това поведение на леля ни, вече подсказва, че е примирена със съдбата си, имала е нов мироглед. С една дума, станала бе „набожна"! Нейният девер, който така постъпи, също напусна този свят. Не е разбрал как трябва да се живее. Но Провидението бе определило нещо друго за две от дъщерите му! В следващите години, пак покрай леля ми се запознаха с Бялото Братство и членуваха в сливенския кръжок на Братството. Те от своя страна обичаха леля ни и я уважаваха като близък човек. Може да се каже за онази преходна епоха: „О време, о нрави!" С написаното дотук, може да се каже, че стигнах до другата част на спомените ми. Ще добавя, че в годините 1909, 1910, 1911 и 1912, майка ми и леля ми бяха ревностни християнки - „набожни", както ги наричаше народа - посещаване на църквата беше необходимо за тях, но вече слушаха за новото, което изгряваше в света! Леля ни беше по-ентусиастка, възхищаваше се от разговорите водени от хора запознати с новите идеи; когато се върнат в дома, започва да споделя с майка ми за срещи с такива хора. И впоследствие, когато са се срещнали с души от света, но жадни за по-възвишени прояви, казваше на майка ми „Казвам ти Русо, това са готови хора!"

4. В СУНГУРЛАРЕ Изложих по-горе влошеното състояние на баща ми, как започва да боледува от стомах. Търсил е помощ от лекари, но безуспешно. На всичко отгоре, пак е трябвало да се жертва за интересите на Земеделската каса. Развитието на работата и дейността на Касата, наложили да се открие агентура в село Сунгурларе. Кого да изпратят там? - Пак баща ни! Той познава клиентите-селяни от района, знае службата, верен човек е, назначават го заведущ агентурата. Това значи - сам да върши всичко, тъй като няма никакъв човек за помощник. Той приема. Ето ни цялото семейство през 1905 г. сме настанени в село Сунгурларе. Хубаво село, плодородие, хората добри, обаче - село! Налага се грижа и за мен, следва да ме изпратят в Сливен, да уча трети клас в сливенската гимназия. Где другаде? Ще живея при леля си Баласка. Глава на семейството беше синът й, моят братовчед Панайот Георгиев. Както казах по-горе, той беше адвокат, живееха добре с булката си, както й казвах - леля Маричка. Отнасяха се добре към мен, хранех се при тях и за всичко се грижеше леля ми Баласка. За жалост и тук никой не се грижеше за успеха ми в училище - завърших учебната година със слаба бележка по аритметика. Когато през ваканцията се завърнах в Сунгурларе, заварих баща ни много угрижен, често седеше вечер на верандата в къщата гдето живеехме. Повика ме един път и ме попита строго „Защо получи слабо по аритметика?" Аз, със момчешкият си ум не можах нищо да отговоря, а само се усмихнах. Баща ми ме сгълча: „На всичко отгоре се смееш! Почни да учиш и да издържиш поправителен изпит, за да минеш в четвърти клас!" Лятото мина в игри с брат ми и други деца. Ходихме с майка ни и други роднини на река Камчия; те опраха чергите и други домашни работи, а ние се къпехме в реката. Баща ни не беше добре със здравето, но все си гледаше работата. През месец август, той взема отпуск и цялото ни семейство отидохме на курорт в манастира при село Сотиря - близо до Сливен. Преди това, баща ни беше ходил в София да бъде прегледан от по-добри лекари, но и те не можаха да му помогнат. Тогава медицината не е познавала болестта язва, нито рак, не познаваха и операциите за тия болести. Този манастир, в който почивахме, беше на много хубаво място в склоновете на Стара планина. Използуваха го много сливенски семейства през летните месеци. Баща ни беше познат с игумена, той даде на семейството ни хубава стая и прекарахме добре. По едно време, стана дума, че трябва да се запишем за училище. Брат ми беше изкарал четвърто отделение и трябваше да дойде с мен, да учи в сливенската гимназия. Оказа се, че трябва веднага да стане записването ни в сливенската гимназия, но нямахме при себе си документите за завършеното образование. Баща ми измоли игумена да даде манастирското магаре, за да отида до село за тия документи. Пътят небе малък, но благодарение, че бях минавал и други път по него, баща ми също ми даде упътвания, та така можах да пропътувам благополучно на отиване и на връщане. Даже нашите роднини там, ми напълниха две кошници с грозде, турихме ги в дисаги, та на третият ден живо-здраво се завърнах при нашите в манастира. В края на летуването, отидохме с брат ми в Сливен да се запишем за училище, а семейството ни се завърна в Сунгурларе. Леля ни и роднини ни намериха квартира в едно семейство - Задгорски, майката вдовица, а имаше двама синове на наша възраст, също ученици. Беше уговорено да ни дава и храна на първо време. Изглежда, че в момента не и бяха дадени никакви пари, беше и тя бедна. Даваше ни сутрин само чай, без сирене, а на обяд пак нещо много скромно. Ходехме и при леля си, но и там не бяхме много желани. Ходехме редовно на училище, аз бях издържал изпита за четвърти клас. Гимназията имаше своя дисциплина и една от първите заповеди на директора беше, всички ученици да поставят на ученическите си шапки герба на гимназистите. А ние с брат ми нямахме никакви пари, нито можехме да поискаме от някого. От баща ни, от майка ни - никакви известия. Рискувахме да ни изключат от училище. За този ден, леля ни беше поръчала да отидем при нея след училище, така и направихме. Нахрани ни, па ни каза: „Днес ние ще отидем на баня, но вие двамата ще занесете две бански бохчи с хавлиите и други неща". Като беше готово всичко, взехме ги с брат ми и потеглихме към банята, гдето ще чакаме тя да дойде с другите, които ще се къпят. Вървим с брат ми, умислени за нашата участ. Гледам по едно време, към средата на пътуването, една монета сребърна от 50 стотинки, лъщи пред мен на земята. Викнах радостен, взех монетата и казах на брат ми - „Ето точно толкова ни трябва за два герба!" Спасихме положението, веднага купихме гербовете и с достойнство продължихме достъпа в гимназията. Ние тогава не знаехме с брат ми да се молим на Бога, но види се, имало е някой в духовният свят, който се погрижи и ни улесни с това малко чудо. Не мина много време, може би вече бяхме към края на септември, ето че всички от семейството ни, от Сунгурларе дойдоха в Сливен. Баща ни в лошо положение с болестта си. Съдействуваха ни наши роднини / свако ни Андон, мъжът на леля Анастасия/ намериха ни удобна къща и се настанихме в нея. Целта на идването е била, баща ни да е близко до лекари и действително, такива идваха постоянно у дома. Лекарства се вземаха, но безполезно. Не минаха много дни и баща ни почина. В последните си дни, поиска да ни види за последен път и така, със своите болки напусна този свят. Погребахме го в Сливен, при стечение на наши роднини и близки. Това бе през месец октомври 1906 г.

3. ЖИВОТЪТ НА СЕМЕЙСТВОТО НИ В ГР. КАРНОБАТ Защо пък сега преместиха баща ми на служба в Земеделската каса в гр. Карнобат? Тогава можеха да гонят някой чиновник по партизански причини. Баща ни беше русофил, знаеше великото дело, която руският народ извърши като ни освободи от турците. Той не се занимаваше с партизанство; такова е съществувало в България, много хора са страдали от промени в управлението и идването на власт на тази или онази партия. Ще опиша това, което помня за живота ни в Карнобат. Повече личеше, че баща ни пак е предпочетен за някаква особена служба. Затова го преместиха в клона на Земеделската каса в този град. Пак го повишиха - знам че впоследствие вече е получавал по 150 лв. месечно. Тогавашните пари бяха още по-ценни - хубави златни наполеони! И така, покъщнината ни от Сливен пак бе натоварена на кола - „чит" и отправена по шосето от Сливен за Карнобат. Ние, вече шестчленно семейство качени във файтон-лондо, поехме към новите условия, които живота ни предлагаше. Настанихме се в доста хубава къща, близо до центъра на града, самостоятелен двор, едноетажна, две стаи и кухня. Хазяите бяха от видната фамилия Коларови, които заемаха друго помещение в двора. Помня, че тогава беше останал само един млад човек от семейството. Беше добър към нас момчетата и ни помагаше с брат ми да си правим хвърчила. Записахме се с брат ми в училище, аз в трето, а той в първо отделение и така нашето ежедневие тръгна благополучно в новите релси. Тук баща ми пак бе използуван в службата си, да обикаля някои села в Карнобатска околия, да провежда политиката на Земеделската каса; просвещавал е селяните как да ползуват кредити от същата, вместо да плащат високи лихви на лихварите в града. Така баща ни е опознал живота на българските селяни, помагал им е да си запазят имотите. Заради ползата, която са виждали от неговите напътвания и съвети, много са го обикнали. Грижите на майка ни не са били малко. Да отглеждаш къща с четири деца, във време, когато всичко е минавало през ръцете на домакинята. Всеки месец в къщи се донасяше един чувал с хубаво брашно, от което майка ни месеше два пъти в седмицата хляб. Хлябът се занасяше за изпичане в махленската фурна- така ние имахме винаги хубав хляб. Баща ни и доведе за помощница едно момиче от Ачларе - Карнобатска околия; така майка ни насмогваше в шетането. Оставаше и време и да чете ония книги, които тогава се отпечатваха, а това бе нейното любимо занимание през свободното време. Помня, че тогава излизаше на брошури романа „Гарибалди", пълен с приключения; в този роман се описваше живота на италианските революционери и техният водител Гарибалди. Впоследствие и аз открих тези брошури и прочетох увлекателният роман. Доколко баща ни беше оригинален, се вижда от един такъв домашен режим, необичаен за гражданите на гр. Карнобат. Не обръщаше внимание какво ще кажат хората, а го провеждаше през лятото, с целокупното наше семейство. Вечер, като се връщаше от работа, ние малките и майка ни го очаквахме и всички тръгвахме да излезем на разходка вън от града. Майка ни завързваше в някаква голяма кърпа вечерната храна /обикновено остатъка от обедният гювеч с месо, или друго ядене/, даваше я на нас с брат ми, тя повеждаше двете ни сестричета, и през центъра на града, се запътвахме към близката височина наречена „Дядо Димчовият баир". Спирахме там на някоя хубава полянка, разполагахме яденета и се нахранвахме на чист въздух, сред природата. Градът се стелеше долу под нас, ние децата играехме нагоре-надолу, а родителите ни се разговаряха. И така, при настъпване лятната вечер се завръщахме пак тържествено в дома, за да прекараме нощта. Карнобатска идилия. Баща ни и майка ни имаха практика да ни приучат на полезен труд. Всеки от нас трябваше да върши някаква работа, за да облекчим родителите си. Аз например, помня как се потях да изчистя обущата всяка сутрин, да ги намажа с „вакса"- боя за обуща, да ги излъскам с четка, така че излезе ли баща ми или ние на улицата, да сме прилични. Други случаи на трудолюбие. Градът нямаше добро водоснабдяване. Вода носехме за пиене и домакински нужди, от една градска чешма, на около 200 метра от жилището ни. Дойдеше ли време за пране, ние с брат ми бяхме длъжни да напълним един голям казан, с около двадесет литра вода, както и други съдове с вода за пиене. Напълвахме на чешмата един котел от десет литра, който нанизвахме на кобилица и така, аз отпред, брат ми отзад - занасяхме водата до дома. Така няколко пъти, докато напълним съдовете. Като подарък получавахме от майка ни един „гологан" / тогавашна монета от 20 стотинки/. Така спечеленото богатство използвахме да купим канап за пускане на хвърчила. Такива хвърчила правеха всички момчета от нашата улица, пускахме ги да хвърчат нагоре; който имаше най-много канап, хвърчилото му стигаше по-голяма височина, а това беше нашата момчешка гордост през лятото. Дойдеше ли зимата, падне ли сняг, излизахме на пързалките. До нас имаше една височника, наречена „боклучката"; От тази височинка се спускахме с шейни, получаваше се известна бързина, а това състояние е много приятно за всички момчетии. Не липсваха падания, приятно търкаляне из снега, пак ставай, тичай - до насита. В Карнобат правеха и едни по-особени шейни, високи като столче - около 20 сантиметра; може би чрез тях имаше друго удоволствие, наричаха тези шейни „казак". Искам да подчертая, че на нас децата, баща ни никога не ни даваше пари за харчене, да си купуваме закуски или сладки за училище. Помня един път, като отивах на училище, застигнах баща ми по пътя и му поисках: „Тате, дай ми някоя пара, да си купя нещо!" Той не ме запита нищо, но извади от джоба си една монета /петаче, или десетаче/, даде ми я и аз продължих по-нататък към училището. Как се разви по-нататък службата на баща ми в неговата Земеделска каса? Тогава е излязъл закон, всички земеделци да заплащат данъка си към държавата, с така нареченият „десятък" - даване в натура една десета от произведеното жито. Земеделската каса в градовете, бе натоварена да приема в свои складове донесеното от земеделците жито. Ето, че работата в тази област бе възложена на баща ми. Предадоха му големи складове за жита, а от сутрин до вечер пристигаха селяни с коли, предаваха житото и получаваха документ, с който се справяха по-нататък. Разбира се, службата е организирана да се върши от много хора, но главен отговорник е бил баща ни, като представител на Земеделската каса, съответен владетел на това народно богатство. След запечатване склада вечер, когато работата е била привършена, баща ми се прибираше извънредно изморен. Имаше случай да ни покаже как си е изгорил пръстите при поставяне печатите с червен восък върху вратите на склада. Това продължи изглежда само една година. Правителството като видя, че няма смисъл от тази практика, отмени закона за десятъка. Този закон засегна всички търговци на жита, тъй като не можеха да купуват от селяните. Все пак, Земеделската каса е трябвало да продаде някому тия складирани жита; естествено, ще ги закупят пак търговците, за да ги изнесат за странство, а складовете се опразвали, за да се отвори място на новите постъпления. Какво се е виждало? - Всеки склад давал известен не малък излишък. Това се е дължало предимно на тогавашния обичаи, при мерене житото с шиник, на всеки 40 шиника, единият се дава „доврук", т.е. пресипан над мярката с жито и така се е изсипвал в склада. Ето тогава, на какво изкушение е бил поставен баща ни, от един търговец, който често закупувал храни от складовете. Казва на баща ни: „Тези излишеци, които остават, ще ми ги даваш без да влизат в сметката, а на тебе ще давам някаква сума да се ползуваш". Ето где проявява баща ми честността си! Пропъжда изкусителят с думите: „Предпочитам да ме похвали началника на Земеделската каса, без да ми даде възнаграждение! Твоите пари не ги искам! Ще оставя на децата си моето честно име". Може би сме взели нещо в наследство от честността На баща ни. В мен никога не е минала мисъл да обсебя чужди пари, макар че през живота, макар че в службите ми в разни предприятия, много пари са минавали през ръцете ми, бил съм доверено лице. И в мен надделяваше чувството, да бъде похвален за честността ми, а не да взема чуждото и да го употребя за охолен живот. Така бяхме възпитани от деца - не познавахме сладостта на парите. Баща ни, със своята заплата ни гледаше добре. Бяхме нахранени, обути и прилично облечени. През лятото, вземаше мен и брат ми, завеждаше ни в дюкяна за обуща и ни купуваше по един чифт „еминийки" /леки обувки от тънка кожа и подметки/, та с тях прекарвахме лятните месеци; бяха и евтини - около два лева. През зимата, купуваше ни друг вид леки обуща, наречени „местюфи", топло подплатени за да топлят. Тях обувахме с гумени галоши и така прекарвахме до идване на пролетта. Такива гумени галоши се внасяха у нас от гр. Рига, гдето имаше фабрика, а производството имаше марка червен триъгълник. Бяха добре, елегантно изработени, беше приятно да се носят; дълго време в ония години, интелигенцията се ползуваше от тоя вид галоши. В Карнобат изкарах трето, четвърто отделение и първи клас. Не бях от много силните ученици. Никой вкъщи не се занимаваше с нас, как сме с уроците. Грижите на родителите ни са били в друго направление. Имам един спомен, как в урок по български език, учителят в клас ни препитваше. Запитваше ни за разни граматически правила, та запита и мен - думата „клещи", съществително име ли е или собствено. Аз отговорих - собствено! А учителят се изрази насмешливо: „Като че ли само един циганин има клещи! -Това е съществително име!". Благодаря, че оттогава правя разлика между собствени и съществителни имена! През тия години, баща ни е имал други тъжни преживявания. Трябвало е да загуби къщата ни в гр. Ямбол. Как е станало това нещо? Още докато сме живели в гр. Ямбол, той е станал гарант на някой свой приятел, заемащ служба с парична отговорност. Но така служил, че бил „начетен" за липса на суми, като нямал имот, посягат на баща ни като гарант. Обявяват къщата ни за продажба чрез съдия-изпълнител. Баща ни ядосан от всичко това, не помръднал пръст да отхвърли отговорността или да откупи той къщата. Единствено се е съветвал и споделял грижите си със своят „баджанак", мъжът на леля ни Анастасия. Той му е предлагал да откупят поне къщата, трябвало да се платят около 1200 лева; баща ни, за да покаже известно презрение към целият тогавашен порядък и към хората, които го опропастиха, отказал да се интересува. Та сме останали без къщата. Тия преживявания, обаче са изтормозили баща ни, вътрешно не се е успокоил - започна да се оплаква и от болки в стомаха. Ще опиша един случай от онова време, от който се вижда, че баща ни имаше тънко чувство за роднински отношения. Най-големият син на леля ни Баласка, мой братовчед - Панайот Георгиев, беше вече завършил юридически науки и работеше в Сливен, като адвокат. Така се наредило, че се ожени за мома от Бесарабия - гр. Болград. Тогава ние живеехме в Карнобат. Братовчедът на връщане от Болград, с младата булка идва до Бургас с параход, а оттам с влака минаха през Карнобат за Сливен. Баща ни е бил известен кога точна ще минат, та ние нея сутрин - цялото семейство, родители и деца, бяхме на гара Карнобат! Влакът разбира се пристига по разписанието си, слизат от вагона братовчеда с булката и се поздравяваме; те и ние, сияем от радост! В това време, продавач на хубави топли бюреци, донесе две тавички, сложи ги на стол, наряза майсторски тези лакомства, а баща ни покани гостите и нас да направим закуска. Приятна изненада! Повече поднасяне към устата топлият бюрек, а по- малко говорене. Влакът не може да ни чака да изядем всичко, както бе тогава редът, зачу се третият звънец, а това значи, след минута влакът продължава пътуването. Така щото, нашите скъпи гости побързаха да се качат, изпращани от нас с усмивки и благопожелания. Това събитие направи впечатление и на други, които бяха на гарата - не всякога минават такива сватбари през Карнобат и да направят чест да слязат и закусват! Прибрахме се у дома, под впечатленията от тази среща, майка ни се радваше, че племенникът на баща ни си е довел такава млада, хубава булка. Научихме че булката е българка, има образование, името й Мария, но галено я наричаха Маричка. След две-три години, мен съдбата ме отправи в Сливен и преживях у братовчеда ми две години, като ученик в сливенската гимназия. По-долу ще опиша и този период от юношеството ми. Още един приятен спомен от Карнобат и влака, който минаваше там. През 1963 година, се извърши освещаването на новопостроеното пристанище в град Бургас. Един ден, майка ми ме облече празнично, натъкми и другите деца, па вкупом цялото ни семейство се отправихме за гарата. Бяха ми казали, че нашата леля Зоица, с мъжът си, които живееха на гара Стралджа, ще минат през Карнобат на път за Бургас, да присъствуват на тържественото откриване на пристанището. Пожелали да заведат и мен, тъй като съм им бил симпатичен, а още повече те бяха бездетни. Дойде влакът, локомотивът изпускаше своите кълбета дим, показаха се на вагона нашите сродници, слязоха за малко да се поздравят с нас. Леля ми Зоица ме пита, ще дойдеш ли на Бургас? Аз разбира се се радвах на такова пътешествие - вече бях десетгодишен, тъй че тяхното благоволение към мен ме изпълваше с радост. Мъжът й - свако Димитро / Димитър Шивачев, родом от Одрин/, беше приятел на баща ни, тъй че роднинските връзки добре се очертаваха и с приятелство. Качваме се ние пътниците на влака, моите близки ни пожелават добро пътуване и ето ни на път към прославеният Бургас, към морето, за които само бях слушал да се разказва. Моите роднини ме поставиха да седна между тях. Позаговорвахме за каквото ме питаха, но мен все ми е тъжно, че за пръв път се отделям от майка си, баща си и дечурлигата - брат ми и двете сестричета. Вечерта сме в Бургас, имахме запазена стая в хотел близо до пристанището, така че бяхме готови да сме на тържеството. Самото тържество ще опиша накратко, каквото съм видял и почувствувал. Но следва да кажа предварително няколко думи за свако Димитро. Той беше търговец на жита, живееха на гара Стралджа. Работеше като клиент на голяма експортна фирма в Бургас - големият богаташ Криона Триандафилов. Тази фирма приемаше изпращаните от Стралджа вагони с жито и други храни, продаваше ги за сметка на клиента според борсовите цени, всичко се е отразявало в текущата сметка на клиента; същият е бивал кредитиран от фирмата, когато изкупуването на жита е било в разгара си, а се е очаквало и повишение на цените. Когато станах двадесетгодишен, като чиновник на Търговска индустриална банка в Бургас, минах през всички тези процедури, та ми е ясно да ги опиша. И така, ние сутринта сме на пристанището, между народа дошъл от цялата страна за необикновеното тържество. Не бях на високо, за да гледам, но разбираше се какво става. Музики гърмят, речи се произнасят, зачуват се и топовни гърмежи. Казаха: „Иде, иде! Ето го крайцера „Надежда", в който се намира княза /Фердинанд/". Широкият вход на пристанището е с опънатата лента, преминава парахода, а князът отрязва лентата! Ура, колкото искаш! По едно време, свако Димитро и леля Зоица решиха, че е по-добре да отидем в хотела, а оттам през прозореца на стаята си ще видим по-добре тържеството. Така и направихме. Какво ще гледаме? Хора и хора - безкрай! Ех, за ония като нас, които живеехме в малки селища, необходимо е такова зрелище, а и на мен самият остави спомен за цял живот. Свако Димитро, в следващите дни се е срещнал със своята фирма, разбира се, такава среща е важна за информация и уговорки по работата. Поехме пак пътя с влака, баща ми ме прие обратно на гара Карнобат и така останаха спомените около леля Зоица, първа братовчедка на нашата майка. В следващите 4-5 години, съдбата е предвидила нови преживявания за мен, в това семейство. Но ще дойде ред и за това описание.

2. ПРЕМЕСТВАНЕ В ГРАД СЛИВЕН Интересни са били порядките от онова време - могло е чиновниците да бъдат премествани на работа в друг град. Намерили са в централното управление на Земеделската каса, че клонът им в град Сливен, трябва да се подсили с някой добър чиновник. Решили да преместят там баща ми. Навярно, това е било свързано и с повишение на заплатата. Баща ми приел да напусне Ямбол, но за това е имало и други причини, за които по- долу ще напиша нещо. Ние сме вече три деца, майка ни и баща ни. Сестрата на майка ни е вече омъжена за търговеца на жита Андон Царев, родом от гр. Сливен, но работата му беше на гара Стралджа. И така, багажът ни е приготвен, взета е от село една кола „чит", такава, с която се прекарват снопи от нивата на хармана. Натоварено е на нея каквото може и се отправя за Сливен. Останала е вкъщи част от покъщнината ни, но която не видяхме повече! Видяхме се качени в един файтон-лондо, впрегнато с два червени коня и така поехме пътя от Ямбол за Сливен, към новата съдба на нашето семейство. Това са няколко часа път, а ние децата сме весели, радваме се на това пътуване. На смръкване, вече навлизаме в Сливен, но погледът ми е все към „Сините камъни"; интересуват ме, прави ми впечатление, че по височините на Балкана се виждат запалени огньове. Питам баща ми - „Ще се качим ли там, при тези огньове?" Отговори ми, че няма да се качим. Ето че най-после сме пристигнали - привърши се нашето пътуване. Баща ми и майка ми, по пътя почти не се разговаряха, навярно бяха замислени за ходът на бъдещия ни живот в Сливен. Къде отивахме в този вечерен час? В Сливен живееше сестрата на баща ми - Баласка, с трима от синовете си. Тя вече е била вдовица и както отбелязах в начало, бе майка на пет сина и една дъщеря. Понеже се обичаха с баща ми, приеха ни в дома си на гости за няколко дни, докато стигне багажа ни. Така прекарахме при братовчедите ми и леля ни Баласка, почувствувахме роднинството ни, като тези връзки цял живот спазвахме. Братовчедите ми, един по един свършваха сливенската гимназия и отиваха да следват висше образование в Русия. Издействуваше им стипендия сливенският владика. Единият завърши ж.п. инженерство, другият - минно инженерство, третият - духовна семинария, но впоследствие се записа и студент по инженерство. По-големите им братя, единият завърши право във Франция, а другият - ветеринарна медицина. Види се и баща им е оставил някои средства, та по-големите са могли да следват във Франция. Братовчедът - минен инженер, след революцията се завърна в България, бе на служба в едно от нашите министерства, участвува в преработка каптажа на софийската минерална баня. С него по-често се виждахме, тъй като живееше в София. С него бяхме едноименници. Животът ни в Сливен бе както в чуждо място. Поддържахме роднинството с леля ни Баласка, както и с две роднински семейства - Симеон Арнаудов и Панайот Тодоров. Те също се обичаха с баща ни. Майка ни всецяло бе отдадена в домакински грижи и в отглеждане нас децата. Станало е нужда да се вземе и момиче-слугинче, за да й помага. Дворът на жилището ни бе голям, със засадени дървета и една малка асма - чардак с лоза. Там ние играехме, като идваха и други някои съседски деца. Често в игрите ни участвуваше и слугинчето. Така един ден, под асмата се развива шумна игра: едни викахме на една страна, други на друга, а на всичко отгоре, слугинчето се качва на асмата, кой знае защо - от лудория! От еднъж, както се бяхме разиграли, дърветата на асмата се събориха заедно с момичето, струпаха се върху нас децата с голям шум. А по тези стари дървета, накривени гвоздеи, колкото щеш! От моята глава и от тази на брат ми потекоха кърви, а майка ни изплашена тича да ни види. Като нямало какво друго да прави, връща се вкъщи, взема шишето със зехтин и налива върху наранените ни глави. Благодарение, че не се е забил някой гвоздей в главата на някого. Превързаха ни с брат ни и така ходехме доста време. Сега и двамата имаме на главите си, под косата явен белег от тези криви гвоздеи. Това лудо момиче навярно го върнаха на село, та не го видях вече! Един ден, нас трите деца ни заведоха в едно приятелско семейство /това на Симеон Арнаудов/, дето престояхме целият ден, а може би сме и пренощували там. Когато се завърнахме у дома, заварихме майка ни на легло, а до нея едно бебе! Гледаме го, а казаха ни - „Имате още едно сестриче!" Това беше новородената наша втора сестра - Надежда. Така станахме четири деца, увеличиха се грижите на баща ни и на майка ни. Излизахме да играем и на улицата, с някои близкоживущи махленски деца: гоненица, криеница и други детински игри. Случи се, че някой бе заболял от заразна болест, та на пътната им врата имаше залепена книга с червен кръст. До вратата седи възрастен човек, пази никой да не влиза в този дом. Този човек, види се обичаше децата и за да не седи празен, без работа, започна да изработва за нас малки и големи колички с колелца. Това бе за него приятно занимание, а за нас случай да имаме колички: завързвахме ги с една връв и ги разкарвахме насам-натам. След време, оздравя болното дете, а ний останахме със спомена за количките. Пораснах вече и за училище! Един ден, баща ми ме поведе по улиците, към северната част на града. Стигнахме до една къща, влязохме в двора, а там едноетажно здание. Намерихме се там в някаква стая, гдето двама-трима души седяха при една маса. Като минаха преди нас други деца, заведе ме и баща ми. Единият от тези трима души, ме запита как ми е името. Казах - Жеко. Запита и баща ми каквото трябва, записа всичко в една книга и го чух да изговори датата.... 1900 година. Тогава за пръв път чух годината на нашето летоброене - бях доживял 1900 година. Станах вече ученик от първо отделение. След няколко дни ме заведоха пак в това училище, бяха следобедни часове. Дворът бе пълен с деца като мен, но имаше разбира се и по-големки. Всички се познаваха, защото бяха от този квартал или махала. Продължаваха да се гонят или да играят, както са правили това и по техните улици. Само аз бях никому непознат, затова останах на стълбите, гдето ме остави баща ми, като ми каза да чакам докато дойде учителката. Действително, не след много време, пристигна една жена, изкачи се по тия 4-5 стъпала и спря при мен. Позасмя се и се обърна към играещите, които като я видяха престанаха да играят. Каза им: „Какво сте се разтичали, бре! Викате толкова много. Ето като него трябва да стоите мирни!" Така им каза тя, посочи ме и помилва засмяна. Явно, че се намирах между деца на обикновени семейства, на работници по текстилните фабрики, или занаятчии. Затова и учителката ме отличи от тях - друго е да си дете на банков чиновник! Но така беше, според къщата в която живеехме, падаше се да уча в това махленско училище. Учителката ни се казваше Кина Кънева, при нея изкарах първо и второ отделение. А училището ни се казваше „Бабиното Маламкино" училище. Види се, къщата е била на някоя жена баба Маламка. Там учихме една година, а на следващата ни преместиха в друго здание, специално за училище, намиращо се към центъра на града. Там се помещаваше и девическата гимназия. Към края на учебната година, баща ми ми каза, че ще се явя на изпит за завършено второ отделение, понеже ще отидем да живеем в друг град. Наистина, след няколко дни учителката ме заведе в една стая, при още двама учители, които ме изпитаха на кратко по предметите, които съм учил: четене, смятане, писане. Дадоха ми свидетелство за преминаване в трето отделение. През останалите малко дни от учебната година, не ходих на училище в Сливен.

1. ПРОИЗХОД НА СЕМЕЙСТВОТО МИ. ДЕТСКИ И ЮНОШЕСКИ ГОДИНИ Баща ми - Панайот Жеков /името на неговият дядо не знаем/, е роден през 1897 г. в град Ямбол. Имаше две сестри с имена Баласка и Кица. Спомням си ги като доста възрастни. Първата имаше 5 сина и една дъщеря, всички бяха доста по-възрастни от мен. Тримата завършиха в Русия инженерство, четвъртият бе ветеринарен лекар, а най-възрастният - адвокат. И последните двама бяха следвали в странство. Втората сестра на баща ми също имаше двама сина, но с по-обикновени професии. Продължавам да опиша живота на баща ми. Семейството им е било заможно. При освобождението от турско робство и след това, притежавали са освен къща за живеене, още и дюкяни в чаршията на гр. Ямбол. Баща ми като младеж е бил със свободолюбиви идеи и в годините преди Априлското въстание заедно със свои връстници е работил в тогавашните родолюбиви организации. Не съм слушал от майка ми и другите възрастни роднини, как са посрещнали руските освободителни войски, но явно е, че нашите в Ямбол са изоставили домовете си, когато били заплашени от бягащите турци, та потърсили убежища в по-безопасни места. В тяхното отсъствие имало е заграбване на покъщнина от останали в Ямбол турски граждани, които са разчитали, че турските войски ще останат в Ямбол. При отстъплението, турското население също е избягало след войските, а българите побързали да се върнат по домовете си. Говореха домашните ми, че един от хубавите вълнени тъкани губери, бил задигнат от някакво турско семейство, но баща ми като се върнал, издирил този губер и си го взел обратно. Какво е работил баща ми в първите години след Освобождението, не ми е известно. Тогава той е бил повече от 20 годишен. Впоследствие, когато са се организирвали българските учреждения, следвал е някакъв курс, държал изпит и бива назначен книговодител в Земеделската каса. В това ведомство го запомних, на тази служба остана до края на живота си, като достигна ранга управляващ агентурата на Земеделската каса в с. Сунгурларе - Карнобатска околия. Няколко думи за задачите на Земеделската каса. Задачата й беше да дава евтини кредити на селяните земеделци, за да ги избави от експлоатацията на лихварите от градовете. Баща ми, като добър познавач на задачите на Земеделската каса, бе преместен от Ямбол в Сливен, а оттам в Карнобат. През годините 1902-1904, като чиновник на Земеделска каса, постоянно обикаляше селата в района, за да провежда политиката на Земеделската каса. Селяните имаха нужда от съвети при ползуване кредит от касата, да бъдат редовни при изплащане задълженията си и т.н. По-долу допълнително ще обрисувам неговият характер, като опиша живота на семейството ни в градовете Ямбол, Сливен, Карнобат и Сунгурларе. Следва да опиша това, което знам за произхода на майка ми Руска Иванова, запознаването й с баща ми и нашето явяване като деца в семейството. Майка ми е родена през 1871 година в село Малък Дервент - Източна Тракия, близо до град Димотика. Селото е в гръцка територия, близко до границата с Турция. Бащата на майка ми, на име Иван, бил заможен, занимавал се с търговия. Пътувал е във връзка с работата си до Димотика и Одрин. Разбира се, при тия пътувания е носил със себе си пари, нужни за търговията му. При едно такова пътуване, трябвало е да мине с лодка река Марица. Лодкарите, които го превозвали, намислили да го убият, да му вземат парите и да го хвърлят в реката. Не успели в това, благодарение, че той се съпротивил и успял да се спаси. От тази случка той се уплашил много и боледувал дълго време. Настанали годините за освобождение на България. Руските войски стигнали до Одрин, Тракия била освободена, населението е радостно за огрялата го свобода. Сан-Стефанският мир изпълнил с радост всяко българско сърце. Радвал се и нашият дядо, проектирал да разшири своята работа, за щастието на своите деца. Нашата майка е първото дете на семейството, след нея е родена сестра й Анастасия /позната на всички наши братя и сестри от Изгрева, като леля Ташка, която доживя до 97 годишна възраст. Освен тях, родени са двамата им братя - Димитър и Александър, които помня добре. Радостта на българите от Тракия скоро се изпарила при решението на Берлинският договор. Голяма част от населението започва да се изселва към тая част на България, която оставала свободна. Така и нашият дядо Иван взема семейството си и се озовава чак в село Сунгурларе- Карнобатска околия, гдето се заселил заедно с други свои роднини. Това са били семейството на вуйчото на майка ни, който бил свещеник. Поживели в това село, но на дядо ни не му харесало, вдигнал се с семейството си и се установили в град Ямбол. Там влага състоянието си в покупката на един чифлик в близкото до Ямбол село Азапкьой. Този имот е давал под наем на селянина Иван Бъчваров, който в по-късни години го купува. Помня, че баща ми и мъжът на леля ми Анастасия /сестрата на майка ми/ постоянно имаха неприятности при доизплащане на имота от страна на купувача Иван Бъчваров. Дядо ни Иван се разболял от уплахата, която преживял при преминаването на Марица и умрял в с. Сунгурларе, където е погребан. След смъртта му, баба ни заедно с дядо поп, отишли към Ямбол, където баба купила чифлика (носела пари в едни дисаги, които дядо ми донесъл от последното си отиване до Цариград). Част от двора и една къща тя подарила на брата си. През време на маневрите свако Андон забелязал на ръката си една червена пъпка. Отишъл при фелдшера, който в този момент мажел с йод други войници и без да обърне внимание на пъпката, намазал я с йод, от което болестта се влошила. След 2-3 дни той се помина. Боледува у дома, но когато беше в агония брат му го заведе у дома си. Страхуваше се да не би леля да го накара да й препише нещо. През последната нощ, (която прекара у дома, вече в агония), когато всички спяхме, събудихме се от силен удар с чук, върху пода. На сутринта заведоха свако у брат му, мама взе да почисти, като вдигна чергата, за да я изтърси, един конец от чергата беше здраво закован с нов пирон. Ударът беше чут и от хазяите, които живееха в долния етаж. Дядо си Иван не помня, понеже починал наскоро след заселването в Ямбол. Тогава, майка ми и останалите три деца остават под настойничеството на вуйчо си - свещеника Руси Стоев, също дошъл да живее в Ямбол. Слушал съм от майка ми и от леля ми Анастасия за техния младежки живот в Ямбол. Другарували са с братовчедките си Зоица и Марийка - дъщери на вуйчо им. Майка ми е била красива мома, учила е няколко години в Ямбол, така че беше добре грамотна, много обичаше да чете разни книги. Както е бил обичаят по онова време, момичетата около някоя къща, в известни часове вечерно време са излизали пред пътните врата, гдето работили нещо и се разговаряли помежду си. Разбира се и младите момци са правили своите разходки през тези улици и са оглеждали момите. Майка ми е била така красива, че нейните дружки се съмнявали, дали не си туряла белило и червило. Опитвали с пръсти да остържат нещо от лицето й - разбира се, напразно. Как е станало запознаването й с баща ни, как я е поискал за другарка, не съм слушал да разказват, но явно е, че това е станало според тогавашните обичаи. Около четири години след женитбата им, съм се родил аз на 13.IX.1893 г., около 9 часа сутринта, като първо тяхно дете. Две години след това се родил брат ми Иван, трето дете е сестра ни Люба, но и нея не помня като дете. В Ямбол живяхме до 1899 година. Помня добре къщата ни, доста солидна и удобна. Двор - голям, имаше кладенец близо до къщата. Освен това, в двора имаше и чешма с течаща вода, а под чешмата хубаво мраморно корито. Кварталът ни беше близко до р. Тунджа. Кухнята се наричаше „мутвак" - не знам произхода на това название, но слушал съм и в други места на България така да се нарича кухнята. В двора имаше клозет, изграден, както се е правило в ония времена, наричахме го „хале" - може би под влияние на немски език. Баща ми е бил практичен човек и си е направил сметка - щом в дома има деца, трябва да има и крава, за да се изхранват децата, с чисто мляко. В двора бе изграден обор за кравата и телето и, там се складираше и специална храна за тях. Между другото и чувал с кюспе - това са останките от сусам, след изцеждане на сусамовото масло. Помня, че като играех из двора /трябва да съм бил 3-4 годишен/ отбивах се и до чувала с кюспето, отчупвах си парченца и си похапвах от него. Виждаше ми се много вкусно! Когато виждах телето, играех си с него, но имаше случаи да ме бутне и аз да падам на земята. Разбира се, това ми се забрани и повече не си играех с него. Леля ми Анастасия /леля Ташка/ живееше в нашето семейство до омъжването си. Заедно с майка ми гледаха домакинството и нас децата. Спомням си как се изреждаха с майка ми в някои дни да избиват масло в дървена буталка, от млякото на нашата крава. Изобилието бе наспорило нашия дом. Спомням си разказваното от майка ни за един случай, по времето когато съм прохождал, дете годиначе. От кухнята ни имаше дървена стълба, която водеше към мазето; служили са си с тази стълба да слизат долу. Един ден, залисани в домашната работа, не забелязали че съм се запътил към тази стълба: търкул, търкул, от стъпало на стъпало, озовал съм се в мазето! Имало е плач от моя страна, имало е вайкане „Олеле детето! Ами сега!" Нейсе, бедата не е била голяма...Идва си баща ми на обяд и докато се нарежда трапезата, като всеки млад баща, ще се порадва на детето. Още повече, то сега прохожда! Хваща ме за ръцете, придвижва ме да ходя, но у мене няма тази смелост, даже се забелязва понакуцване! - „А бе, какво му е на това дете? Уж стъпваше, а сега не ще!" Както и да е, не са му обяснили работата и постепенно удареният ми крак се е поправил. Така, след време баща ми е разбрал случилото се. Впоследствие, този капак на стълбата беше винаги затворен. Друг случай от детинството ми, показва ученолюбието ми, към което впоследствие се насочих. Бил съм вече над 4 годишен. Един ден майка ми и леля ми, бяха извадили всички книги, които баща ми имаше наредени в библиотечен шкаф - почистваха ги и подреждаха в шкафа. Навярно съм знаел, че децата като пораснат отиват на училище, така че вземах някои книги от извадените, турих ги под мишница и като казвам: „Отивам на училище", тръгнах засмян към пътната врата. Майка ми и леля ми излязоха след мен и искат да ме спрат. Една от тях казва: - „Остави го да видим какво ще прави". Разбира се, отидох до пътната врата и се върнах. Баща ми беше много редовен в живота си. Казвал е често: „Щом се ожених, вече скъсвам с приятели от ергенлъка; няма ходене навън, животът ми е в дома, при семейството!" Види се, по-рано, подражавайки на свои приятели, обичал да ходи на лов - имаше модерна двуцевна ловджийска пушка. Не съм запомнил да ходи на лов или да донесе дивеч. Помня го, обаче, как пълнеше с барут и съчми патрони за пушката си. Имаше гилзи, поставяше им определено количество барут и съчми, запушваше ги с някакво картонче-тапичка и така ги прибираше. Стана нужда един ден да употреби пушката си. Кладенецът, който имахме в двора, беше дълбок 6-7 метра и от него постоянно се вадеше вода с кофа. Добре, но домашните забелязали, че в кладенеца има нещо живо, плава из водата... Като си идва баща ми, казват му и той разбира, че вътре е влязла водна змия. Спуска той кофата и сполучва да загребе в нея змията. Тогава, взема пушката си, насочва я към дъното на кладенеца към закрепената кофа със змията в нея. Гръмна с пушката, а ние с брат ми се уплашихме и избягахме. Като извадиха кофата, намериха в нея змията убита. Изхвърлиха я далече, без да ни позволят да я гледаме. Навярно след това са изхвърлили всичката вода от кладенеца, за да се изчисти, макар че тази вода се използваше само за разливане и пране. Както казах, в двора имахме и чешма с питейна вода, прекарана от градската мрежа; забележително беше мраморното корито пред тази чешма. Друг един спомен имам от родния ми град. За него ми говори един хубав семеен портрет. Снимката е направена на открито, в местността „Острова", сред реката Тунджа, недалеч от нашия квартал. Баща ми е обичал оригиналните прояви и решил да имаме тази снимка. Баща ми и майка ми са седнали на столове, зад тях е права леля ни. Пред баща ми е застанал брат ми Иван облечен с бяла рокличка - бил е на около три години. Аз съм пред майка ни, но с доста наскърбен вид. Мъчно ми беше, че брат ми застана при баща ми, гдето исках аз да бъда. Настаниха ме на второ място, при майка ми... Но, писано било, наскоро да кажем сбогом на всичкия този уют, на нашия дом и родния ни град.

Посвещение за Духът и идеята за Бога 1. Духът ражда идеята. За да бъде една идея вярна, тя трябва да се разглежда в Божествения свят като Принцип, в Духовният свят - като Закон, а във физическият свят - като явление или факт. Идеята за Бога преминава през всички светове и ги съгражда чрез нейната сила. 2. В Божественият свят, идеята е точка, в Духовния свят идеята е кръг, а на физическия свят този кръг се разстваря и чрез дължината му се образува триъгълника, чийто катети и хипотенуза са чувства, мисли и воля. Духът съпровожда идеята при нейното слизане надолу от Божествения свят във физическия свят. Без Духът идеята няма живот и не може да се прояви и реализира, защото силата е в Духът. 3. Духът Божий - това е Светлина за света на Любовта. Духът Христов - това е Виделина за света на Мъдростта. Духът Господен - това е Силата за света на Истината. 4. Духът е разумното, мощното начало, което въвежда човека в Царството Божие. Бог в своето Битие е Дух, а Духът е изявление на Бога. Духът е създал живота, внесъл е същинския живот на Божественото начало. Само човешката душа може да го изяви. 5. Плодът на Духа е Любовта. Докато не дойдете в съприкосновение с Духът, докато не се храните с неговия плод - Любовта, не може да влезете в истинския живот и човек не може да се домогне до тайните на Царството Божие. Само човешката душа има съприкосновение с Духът. 6. А Царството Божие е Мир и Радост и Веселие на човешката душа в Божия Дух, в Духът Христов и в Духът Господен. Само човешката душа има пряко общение с Духът и чрез душата имаме понятие за Духът, като Сила и Живот. 7. Духът като Принцип се проявява в Божествения свят като Първична, възраждаща се Сила. Духът като Закон се проявява в Духовния свят като Организирана Сила. Духът като факт се проявява във физическия свят като Реализирана Сила. 8. Един е Духът, множество са проявите му на разнообразие. Една е Любовта, като свят, в който живее Духът. Плодът на Духът е Любовта, като свръзка на съвършенство. Любовта е свръзка, връзка на съвършенство, чрез която слиза и идва Духът през всички светове - Любовта, Мъдростта, Истината. 9. Любовта преминава като връзка на съвършенство през всички светове, като във всеки свят има свое име и свое проявление . Но тя по същество е една и съща навсякъде, но проявленията й са различни. Затова Любовта е Сила, слизаща сила в нея от Духът. Духът е този, който носи Живот и Сила от света на Истината, минава през нея и слиза в Словото. А човек чрез Словото Божие може да сe добере до Истината на Живота. Из Словото на Учителя Петър Дънов. Съставил: Вергилий Кръстев 3 юли 2002 год. 18 - 18.45часа София