Ани

59. СВЕДЕНИЯ ЗА БРАТСКИЯ СЪВЕТ Дадени от Жечо Панаитов Жеков - София, ул. „Академик Методи Попов" N43 Понякога, заинтересовани лица разгласяват из средите на Бялото Братство, че Братският съвет на същото не е избран „законно" и че членовете му са се самоназначили. За да се знае винаги истината по този въпрос, написах долуизложените мои спомени, той като във всичко съм участвал винаги непосредствено и тези събития са живи в паметта ми. Когато Учителят на Бялото Братство, Петър Константинов Дънов, на 27 декември 1944 г. в 7 часа сутринта напусна този земен свят, всички се почувстваха потресени и безкрайно наскърбени. Пристигнаха от цяла България братя и сестри, а в тяхно число и всички ръководители на братските кръжоци, за да видят за последен път тялото на Учителя и да присъствуват на погребението му. Разрешено бе от властите Учителят да бъде погребан на „Изгрева", на запазено братско място, гдето тялото Му се намира и досега. Погребението се извърши на 31 декември, при стичане на стотици братя и сестри и почитатели на Учителя. След това събитие, ръководителите от цялата провинция, хора не сама с духовни качества, но и с практичен усет, се почувстваха задължени да организират едно оглавяване на Братството в бъдеще, да се поставят братя живущи в София, които да вършат това, което досега извършваше Учителят авторитетно и в интересите на всички ни. Така, на 1, 2 и 3 януари 1945 година, в моят дом се състояха няколко събрания на ръководителите и още в първото събрание се учреди Братски съвет от седем души, както и „Финансов съвет" /Ревизионна комисия/ от трима души. За Братски съвет, след надлежно посочване от председателстващия събранието, бяха избрани при гласуване и пълно единодушие, братята: Тодор Стоименов, Боян Боев, Борис Николов, Симеон Симеонов, Жечо Панайотов и Никола Антов, както и сестра Паша Теодорова. За „Финансов съвет" бяха избрани по същия начин: Никола Антов, Манол Иванов и Жечо Панайотов Съставът на ръководителите прие наименованието „Върховен братски съвет", в който влизат всички ръководители на братствата от цяла България, включително и седемте членове на Братския съвет, поменати по-горе и живущи в София. Върховният братски съвет използва правото си и даде своите указания за дейността на двата съвета за бъдеще. В следващите години, въведе се практиката, по съборните дни на Братството - през месец август, да се свиква събрание и на Върховния братски съвет, тъй като ръководителите идваха на съборите. Първата грижа на Братския съвет в София и на „Финансовия съвет" бе да представят своите доклади пред Върховния съвет, както и баланс изработен според счетоводните книги на Братството. След надлежни разисквания, баланса и докладите се одобряваха от Върховния съвет, а Братският и финансовия съвети - освобождавани от отговорност за изтеклата година. Събранията на Върховния съвет имаха свои протоколи, които се пазеха в София до 1958 година, когато следствените власти ги иззеха, като материали по делото срещу Братството и повече не се видяха на бял свят. Върховният братски съвет имаше своите годишни събрания в София редовно всяка година, а през време на събранието 1951 година се взе от Върховния съвет следното решение: Предвид правилното ръководство от страна на членовете на Братския съвет работите на Братството, членовете на който са все изпитани братя, както и сестрата, вместо всяка година да се продължава мандата им, Върховният братски съвет гласува и реши мандата им да бъде пожизнен. Това се възприе и въз основа правилото въведено от Учителя, че всеки ръководител на кръжок, в който и да било град или село на България, биваше такъв пожизнено, това правило важи и за поменатите членове на Братския съвет, със седалище в София. Така, членовете на Братския съвет в София останаха да се грижат за работите на Братството до края на живота си и мога чистосърдечно да потвърдя, че така си заминаха от този свят братята Тодор Стоименов и Боян Боев, отдали всецяло живота си в услуга на братските интереси. Пожизненото избиране на Братския съвет има и това преимущество, че когато в следващите години Върховния братски съвет нямаше възможност да се събира и решава разни въпроси, все пак Братството имаше управляващ център в София, чрез седмочленния братски съвет. Необходимо е да се изтъкне, че Върховният братски съвет през 1958 година изключи от Братския съвет в София и от „финансовия съвет" Никола Антов, който бе повел недостойна борба срещу останалите членове на съвета. Протокола затова бе подписан лично от членовете на Върховния братски съвет, поднесен им лично, тъй като нямаха възможност да се съберат. Всички изказваха възмущението си, че Никола Антов може да си позволи такава недостойна дейност. Симеон Симеонов сам се отказа от членството си в Братския съвет, когато през 1958 година се започна ревизия на Братството, а впоследствие и съдебно дело. От тогавашните членове на Върховния братски съвет, по настоящем са живи: Иван П. Бойчев - Бургас, Христо Каратлиев - Любимец, Каню Великов - Ямбол, Йордан Новаков - Русе. На събранията на същия съвет в София, присъстваха множество братя и сестри и от София, между които си спомням Пеню Ганев, Илия Узунов, Еленка Андреева и други. За достоверността на тези сведения се подписвам саморъчно. София, 1 февруари 1971 година

58. КАК СЕ РАЗВИХА СЪБИТИЯТА? 1. След като Никола Антов се разсърди, че се преустановява книговезницата на „Изгрева", където работи неговата наложница Кина, с която живееше незаконно, той реши да предприеме мерки. 2. Първо написа едно изложение в много страници с достатъчно силни изрази и с данни от финансовата дейност на Братството, извади го на циклостил, размножи го, сложи си печата и подписа, и го изпрати до всички ръководители на Братството в провинцията. С това той искаше да смути ръководителите и от друга страна да предизвика намесата на държавен контрол, и да ревизира Братството на Изгрева. 3. Той изпрати писмо до Държавен контрол и след това дойдоха ревизори и видяха, и одобриха официално счетоводството. Дори повече от това, наредиха на Коста Стефанов, който беше счетоводител на Братството да провери записванията, които съм правил дали отговарят на истината, на касовата книга и на главната книга. Беше точно всичко. За да покаже, че нещо е открил Коста Стефанов каза: „Само с 1 лев не е вярно". 4. След като ревизорите дълго време работиха, те написаха своята докладна записка до финансовия министър и Държавен контрол, и Антов организира едно събрание на Изгрева, за да прочетат ревизорите своя доклад. Антов беше извикал в салона и комунисти от целия квартал, хора които не бяха от Братството. И ги домъкна пред трапезарията, където вътре ревизорите закусваха. И по едно време се чува от тълпата вънка „Смърт! Смърт! " Значи искаха да ни накажат със смърт, както това направи Народният съд през м. XII.1944 г. и м. 11.1945 г. Даже бяха подготвили да ни вземат с Борис Николов, да ни набият и да ни умъртвят. Това ми го разказа после Иван Илиев, който е бил посред тях. 5. Антов впоследствие заведе дело срещу 63 братя и сестри от Изгрева, че те са го обвинили в разни неща и са уронвали неговия престиж, и са му нанесли материални щети, и искаше 15 000 лева и да бъдат наказани всички от властта. 6. Наистина след всички тези неща, братята казаха, че този човек е недостоен да влиза тук в салона на Изгрева, където още се четяха беседи на Учителя и където продължавахме живота на Братството, както бе по времето на Учителя. Тогава Гради Минчев застана пред вратата на салона и му каза: „Нямаш работа тук. Разкарай се!" Тогава той се вбеси и направи оплакване до властта, че му пречат да си изпълнява религиозните убеждения. 7. След ревизията, след като прочетоха ревизорите пред всички докладната записка на направената ревизия и след като ни се размина линчуването от насъбралата се тълпа, тогава дойде друго време. Дадоха ни на прокурора, започна се следствието, задържаха ни заедно с Борис Николов в затвора. След това дойде процеса и след него излежаване на присъдите. Ето какво значи да живееш между лъже-братя и гонение от лъже- братя. Както при първите християни: едноверци юдеи ги клеветиха на римските управници и ги хвърляха на лъвовете в арената или ги разпъваха на кръст. Сега времената бяха други. Но преживяхме същото. Но останахме живи. Това е придобивката след 2000 години. Благодарим на Небето!

57. ИМОТИТЕ НА БРАТСТВОТО Тук е мястото да засегна нещо важно - какво стана с имотите на Братството, които съставляваха ядката на нашият квартал „Изгрев". Где изчезнаха те и как станаха владение на държавата? През 1945-46 г. в България се създаде и приложи така наречения „Закон за едрата градска собственост". Всеки гражданин, който имаше къща и друг някакъв имот, декларираше това и посочваше какво желае да задържи за свое ползуване и то в размер предвиден от закона. Братските имоти са купувани от 1922 до 1940 г. с братски средства. Това бяха ниви в землището на с. Слатина - Софийско, които бяха далеч от жилищата на селяните, неудобни за обработване и затова собствениците ги продаваха. По препоръка на Учителя, малки места си накупиха много братя и сестри, построиха си кой каквото може и така се засели квартал „Изгрев". Братският салон, приемната на Учителя и трапезарията се построиха през 1926-27 година. Описанието на Изгрева, неговото значение за тия стотина семейства, които имахме щастието да бъдем около Учителя, всичко това, казвам, че предоставям на приятели с повече от мен поетични и философски схващания. Те вече са направили това, предполагам, че бъдещият историк ще ги открие и ще се ползува за своето съчинение. И така, имотите, които обслужваха Братството, бяха закупени с братски средства. Учителят се е погрижил затова, като е имал и съдействието на опитни братя и сестри. Ще спомена само първият имот, купен през 1921 или 1922 година. Това е знаменитата полянка, която остана незастроена докрай, гдето се изпълняваше Паневритмията. Имотите се купуваха за Братството, бяха негово владение, ползувахме се всички. Но на чии имена да се вземат нотариалните актове при покупката, когато Братството не беше „Юридическа личност", т.е. според законите, на името Общество Бяло Братство не можеше да се издават такива актове за владение на имоти. Единственото разрешение беше, имотите да са на имената на верни братя и сестри, които Учителят е определял. Актовете се предаваха на Учителя или на определено от него лице за пазене, като към тях се прибавяше декларация, че имотът е купен с братски средства, но е собственост на Братството. Тази декларация се подписваше от лицето, чието име беше в нотариалния акт и имаха значение пред евентуалните бъдещи наследници на това лице. Беше дума за Закона за едрата градска собственост. Всички декларирахме и своите, и братските имоти. По решение на Братския съвет, оня който имаше своя къща, декларира, че запазва къщата си. Разчиташе се, че ще се уважи положението, братските имоти да се освободят, така както църквата, например, запази храмовете си и други имоти. Въпреки постъпките по всички линии, не се уважи нито един имот да остане като владение на Братството, а по силата на този закон преминаха като имоти на държавата. Стигнахме дотам, че плащахме наем на собствения си молитвен дом /салона за беседи/. Мога да добавя само, че Антов през всичкото време, когато се извършваше декларирането на проверката, старателно следеше да се изпълни редовно тази процедура. Може би в душата си се е радвал, че обогати държавата... Стигаше се дотам, че малоценни имотчета /някоя барака например/ бе предадена по този закон. Особено е искал да засегне и своята съседка сестра Стоянка Илиева, да отчужди част от жилището й /дъсчена къщичка/, част от която била подарена на Братството, а използвана от нея. Завършвам тия редове, като се връщам към полянката за Паневритмията - малко история край нея. Това мислех да опиша още по- горе, но сега забелязвам, че съм пропуснал. Тази полянка, преди много години е била собственост на англичанина журналист Баучер, кореспондент в България на вестник „Таймс". Видяло му се красиво това място, харесал го и го купил. Не личи да го е използвал за нещо, но при покупката му от Братството са заварени двадесетина борове, доста израснали, които се пазят и до днес. Баучер е имал при себе си един селянин от с. Бистрица - Софийско, на име бай Иван. Придружавал го при разходките му вън от София, изпълнявал е негови поръчения, един вид прислужник. Баучер почина през 1920 г., но преди това е прехвърлил на бай Иван въпросното място, един вид за благодарност на вярната му служба. Учителят, през ранните си утринни разходки е идвал на разходка или придружен от някой приятел, именно на това място. Дочаквал е изгревът на слънцето. Постепенно, започнали да идват тук и други братя и сестри край Учителя, прекарвали са известно време и са се връщали в града. Казвали са си тогава: „Ходих тази сутрин на „Баучер", много е красиво там!" Най-после, явява се идеята да се купи това място за Братството. Уговорват се с бай Иван, който се задоволил със сумата двеста хиляди лева, както бях слушал да казват. Оттогава, посещенията сутрин са бивали по-многочислени, приятелите вече си казваха „Ходих тази сутрин на изгрев, и Учителят беше там, много е приятно!" И така: „Ходих на Изгрев, бях на Изгрев, докато целият квартал получи това народно име „ИЗГРЕВ".

56. НИКОЛА АНТОВ Споменах вече много пъти името на Никола Антов, но сега следва да опиша и характера му, а във връзка с това и да обясня ролята, и поведението му като член на Братския съвет. Първо трябва да кажа, че по времето на Учителя, Антов почти не се мяркаше на Изгрева. В последните години бе купил място в близост до поляната гдето изпълнявахме Паневритмията; мястото бе в общ парцел със Славчо Славянски. Там впоследствие си построи дъсчена къщурка, гдето живя до отчуждаване имотите, които се предадоха за строеж на Съветска легация. След 9 септември 1944 година, изведнъж той се изтъкна като голям комунист, със заслуги към партията - подпомагал бил съпротивата. Наистина, сполучи да се назначи председател на района, участваше при раздаване купони за облекло, обуща и др. Заминаването на Учителя и предстоящото образуване на Братски съвет, отвори апетита му да заеме важно място в братския живот. Около дните при заминаване на Учителя, отива при някои от старшите братя /предполагам - при Стоименов и Боев/ , като им заявява да го приемат в състава на Братския съвет, а също и да се образува финансов съвет, на който той да бъде председател. Не стане ли това, ще поиска от комунистите Братството да бъде разтурено. Тези братя, имайки предвид възможността на такава опасност, като са споделили идеята и с братя от провинцията, намериха за добре да изпълнят желанието на Антов. Както писах по-горе, Антов бе включен както в братския съвет в София, така и във финансовия съвет. Може да се каже, че Антов се държеше коректно спрямо Братството, а желанието на Братският съвет бе, той да бъде като връзка между партийните деятели и нас, там гдето трябва да бъде в наша защита. Самият характер на Антов: умееше чрез разговорите си да предразположи човека и да го привлече като свой приятел. Беше в състояние да помогне някому, било в уреждане въпроси из учрежденията или пред някои от партийците. Но оня, на когото помогнеше трябваше да знае, че е задължен да му се отплаща с послушание. С тези си качества той спечели за приятел брат Манол Иванов /домакина/, а по-късно и К. Стефанов/Коста Стефанов/. Разказваше ми някои свои прояви в живота, гдето проличаваше едно качество на отмъстителност. Например, когато бил чиновник в Софийско данъчно управление, веднъж подарил на свой колега един петел, много породист, който имал в двора си, но му бил излишен. Подарил го с условие да не го коли, на което колегата се съгласил. Добре, но този човек привидно обещал и като изял със семейството си петела, похвалил се между колегите си, че петела бил много вкусен. Това стига до ушите на Антов и решава да го накаже. Отива в стаята гдето работи и го пита пред колегите: „Ти закла ли петела? Изядохте ли го?" Оня си признал, като мислел, че не е нещо особено. Но Антов се показва толкова оскърбен, че теглил ужасен бой на виновния, като повтарял: „Ще ядеш ли пак такъв петел? Ще нарушаваш ли обещанието си? На ти, петел, на ти петел!" И при всяка дума следвали неспирно удари гдето завърне. Изплашили се и присъстващите, но никой не можал да се намеси. Значи този човек видял и патил. Антов се проявил със своята жестокост и отмъстителност. Но, не помним ли всички съвременници от ония години, когато беше в Братския съвет, как постъпи със сестра Елена Андреева, с брат Боян Боев? Чувстваше горкият, че в очите на мнозина беше само компрометиран човек, а той искаше да го почитат. Подочул е, че някои се изказват не добре за живота и проявите му, а това го раздразняше. Действително той излезе от релсите на правилния живот. Взе да пристига на Изгрева пиян /казвал ми е, че някой лекар му препоръчал да употребява бира/ и в това състояние, на път за дома си, не изпуска случая да похули или напсува ония, които не го обичат. Не ще и дума, че и нашите приятели и чужди хора като го срещнат в това състояние, ще си кажат: „И това ми било член на Братския съвет! Как го търпят там?" Първа пострада сестра Еленка Андреева. Една вечер, тя се прибира към квартирата си, на Изгрева, при другите сестри стенографки. Пътят й бил по алеята близко до жилището му. Използва той безлюдието и се нахвърля върху сестрата - почва да удря гдето свари с някакво дървено парче, а може би и бастун. Не са били малко ударите му за отмъщение и не знам как се е отървала. Може би от тези удари, сестрата започна впоследствие да страда от краката си. Той не скриваше, че е нанесъл побоя, но се оправдавал: „Ние си имаме с нея дерт по македонска линия". Сестрата можеше да го даде под съд, но нали си имаме правило да не искаме наказание, даже и на такива виновници... Минаха години. Какво се случва един ден? Боян Боев е в крайно болезнено състояние, постоянно е седнал на стол пред своята маса, болния му крак е на друг стол, винаги завит с някакво одеяло. Там го посещаваха приятели за разговор, там пишеше, хранеше се и почиваше през целия ден. Не щеш ли, един след обед, Антов влиза и напада този беззащитен човек с множество удари в главата, в гърдите и гдето попадне. Изглежда, че е имал в ръката си и някакъв тежък предмет, защото следите от ударите бяха особени. Брат Боев само е казвал: „Стига бе Антов, стига!" Благодарение, че в това време идва някоя сестра и „героят" побойник предпочел да избяга навън. Това събитие се разчува веднага из Изгрева и около жилището на брат Боев се събират мнозина. Търпи ли се това? Поискали са някои да линчуват Антов, да му запалят къщата, но благодарение, че е надделяло благоразумието! Ето, тези характерни качества на Антов трябваше да имаме предвид, когато му хвърлихме ръкавицата, както се казва - когато предпочетохме да бъде далеч от нашата среда. Но, без жертва не можеше, ние геройски застанахме срещу козните на лукавия, на когото той беше проводник. Наистина, пострадаха и общи братски интереси, стигна се почти до разтуряне на Братството, което поради осъждането на неговите ръководители, бе един вид обезглавено. Такова положение можеше да се постигне и по други пътища, но така се случи, материалните неуредици се оказаха най-подходящи за момента. Антов, през всичкото време е трупал материали, улики, с които да ни атакува. Няма да се спирам на тях, той ги е изложил в доклада си през време на ревизията, изпратен до клоновете на Братството в провинцията, а имат го и приятели в София. За ревизията, за делото срещу нас, предвиждам описания по-нататък. Приключвам засега с този материал, но имам в момента една изненада, която ми се поднася инцидентно, та ще я опиша накратко, разбира се и мислите, които ме споходиха по този повод. Към 20 юли 1947 г., тъкмо предстоеше да описвам отношенията ни с Антов, посети ме един брат. Разговаряхме се за това-онова, разбира се и за теми около братския живот. Стана дума и за Антов. Братът каза: „Антов сега пишел историята на Братството! Можем да си представим каква ще я опише!" Ония, които някога ще четат описанията на Антов, трябва да имат предвид, че той ще се стреми да изкара себе си по-чист от ангел. Но и сега няма здравомислещ човек в Братството, който да не таи в душата си презрение към предателя и да не е готов да го нарече „Юда". Без да съм чел, това което той ще пише, уверен съм, че ще изложи едно измислено от него събитие. През времето на властването му из Братството, Антов съчини нещо и го разказваше, за да изтъкне, че Учителят го е оценил и му е помогнал, когато бил гонен като анархист. Той твърдеше, че наистина бил анархист и при едно преследване, озовал се в квартирата на Учителя - домът на брат Петко Гумнеров, ул. „Опълченска" N 66. Правил, струвал, влизал при Учителя и Той по някакъв начин го е укрил. С това ще иска да ни каже, че още тогава Учителят е знаел - Антов ще бъде потребен, хайде да го запазим! Съвременник съм на брата Гумнеров, на сестра Гумнерова, на сестра Василка Иванова, които бяха неотлъчно в „Опълченска" 66. Никой от нас не е слушал подобен случай да се описва. Виж, Василка Иванова е разказвала на брат Борис Желев от Варна, за укриването на Георги Димитров при Учителя, което приемаме, че е станало, защото Димитров живееше непосредствено до квартирата на Учителя. Но за Антов, той сам си е казал „Не може ли и с него да се случи това? - Нека си подигнем акциите и ние сме уважени от Учителя!". Така си е мислил Антов, когато съчиняваше тази не станала случка. Четете ли някога такова описание от Антов, направо му теглете черта - истината е далече от него! Чувствам, че изцапах доста съзнанието си, като вече два листа изписах, за да го представя в изложението на моите спомени. Антов с удоволствие заемаше ролята на Жавер - известният полицай, герой от „Клетниците".

55. ОТПЕЧАТВАНЕ НА БЕСЕДИТЕ И така, Братският съвет си вършеше работата хармонично: стопанисването на имотите, работата на печатницата, всичко беше с добри резултати. Да отправя поглед и към функционирането на Школата, на беседите в неделните дни и т.н. Първата необходимост за нас учениците, бе да продължим подвизаването си по същият начин, както по времето на Учителя. А това значи, в обичайните седмични дни и часове, да присъствахме в братския салон на Изгрева, за да слушаме съответната за деня беседа или лекция. Братският съвет съдействаше затова: в сряда сутринта в 5 часа, събрание за школата на общия окултен клас. В петък - същият час, събрание на младежкия окултен клас; а в неделя сутринта - 5 часа, прочитане беседа от „Утринните слова", включително и граждани от града, както и гости дошли от провинцията. Започнахме четене собствените лекции и беседи, от първата годишнина, когато Учителя ги е говорил. За общия клас се изреждахме 67 души, които четяха правилно и красиво. Младежкият клас - ръководеше се от брат Борис Николов, който и четеше лекцията. За школите, правехме резюмета от лекциите, като пак се редувахме кой да го направи и да го прочете следния школен ден. Също се редувахме и за неделя с Утринните слова, а в 10 часа, беседата прочиташе брат Симеон Симеонов. Същият ръководеше песните във всички събрания, като си служеше с цигулката. На хармониума се редуваха сестра Кисьова и сестра Мария Тодорова. Предстои да отбележа някои подробности от дейността ни през годините 1945, 46, 47, 1948 г. преминали сравнително спокойно. Този период използвахме за отпечатване в братската печатница 50 тома лекции и беседи. За отпечатването имахме разрешение от съответното министерство, но при условие сами да набавим хартия от свободния пазар. Сестра Паша Теодорова се грижеше да предава на печатницата дешифрираните и подготвени за печат беседи и лекции. Съгласуваше дейността си с брат Борис Николов, който полагаше грижи за набавяне хартия. Негов сътрудник беше брат Неделчо Попов, на видна служба в Държавната печатница. Книжните складове по него време едва ли можеха да ни дават хартия, затова вниманието на Неделчо Попов бе към някои частни лица, у които случайно е оставала хартия, след напечатване техни книги. Добър източник на хартия се оказаха и издателствата на вестници. Част от хартията оставаше върху рулото, с което идваше от самите фабрики за хартия, но оставаше неизползувана. Неделчо Попов беше във връзка със съответните домакини и откупуваше от време навреме, набраното количество ролна вестникарска хартия. Като касиер, имах затруднения при отчитане авансите, които отпусках за купуване хартията. Нареждане имах да предавам на Неделчо Попов сумите, които му бяха нужни за покупки на хартия. Идва той при мен и ми казва: „Оказа се една партида хартия, авансирай ми двеста хиляди лева, които ще отчета след няколко дни". Моето изискване беше - това да стане по-бързо и непременно с редовни фактури или разписки, ако покупката е от частно лице. Действително, отчитането се извършваше, но за половината стойност имаше документи, а за другата част - нямаше. Извиняваше се брата, че лицата които са дали част от хартията не могат да дадат документ! Казвам това на брат Борис Николов, той ме успокоява, че хартията действително е купена и доставена в братския склад. На Неделчо Попов имаме пълно доверие, това което отчита, ще го приемаме, че е напълно точно. Единствен начин за отчитане бяха извънредните средства оставени от Учителя, находящи се в тия няколко братя, които споменах по-горе. За всеки от тях водех партиди в едно тефтерче и при нужда изисквах връщане на съхраняваните от тях суми. По официалното счетоводство на Братството вписвах документираните покупки хартия. Всеки том беседи и лекции си имаха партиди по счетоводството и по тях записвах стойността на хартията, купена срещу документи. Тези партиди послужиха при ревизията, като се виждаше, че хартия е употребена за даден том според големината и количеството му, но в партидата е записана по-малко. Обяснението е, че другата част хартия е изплатена от страничните разполагаеми средства. Действително, при ревизията представих подробна калкулация за всички издадени книги в братската печатница. Прегледана от вещо лице тази калкулация, послужи за оправдание на сумата, която трябваше да отчета. Те ме спасиха. Имаше бележки за всеки том, колко коли и колко килограма хартия е отишла. Вестникарската хартия ни създаваше и други грижи: крайните остатъци от рулата излизаха повредени, скъсани на места. Използуваха се след изрязване в подходящ размер. Това изрязване се извършваше от няколко работници - братя и сестри, причислени към печатницата. Често от хартията се изхвърляше повече от половината, но нали все оставаше нещо, бяхме благодарни и на него, само и само да се отпечата някоя кола от книгата работена в момента. При разглеждане делото, вещи лица установиха, че в такива случаи се унищожава хартия-отпадъци от 40 до 80%. При надлежно пресмятане, установи се, че е похабена и унищожена за около 44,000 лева такава хартия. Съдът обаче, не уважи този факт, може би нарочно, за да остана неотчетен и да имат право да ме съдят. Друга голяма опасност се е таила при покупката на такава не документирана хартия. Ние и не подозирахме, че можеше да се счита за покупки на „черна борса", а законите в такъв случай бяха много строги. Тази отговорност е отпаднала за нас едва през 1952 г., когато стана обмяна на банкнотите, премахна се снабдяването с купони, а във връзка с това са отменени и законите, занимаващи се с покупките на черна борса. Този, който го отмени и премахна - той ни спаси. Прокурор Руменов се ядосваше, че е отменен този член 38. Печатницата ни просъществува до 1948 година, като дотогава работеше някак незабелязано. Според Антов, причина е било отпечатването на каталог за предлаганите от Сава Калименов книги, негово издание. Този каталог, Калименов разпраща на свои познати, а в това число и на много комунисти. Те остават изненадани, че им се предлага окултна литература, плюс беседите на Учителя! - Где е печатан този каталог? - В печатница „Житно зърно"! Ето, отговорните фактори се сепват и се виждат изложени. В резултат - да се затвори тази печатница и това е то! Друг един факт, може би хвърля светлина на събитието. Може да се допусне, че някой е донесъл за работата на нашата печатница. Разказваше брат Борис Николов, че в ония дни го повиква началника, при когото често е ходил да иска отпускане на хартия. Отива с надежда, че ще му дадат такава, тъй като наскоро пак ходил да иска. Влиза при началника, а той го гледа много сърдит. На бюрото му струпани всички томчета беседи и лекции, отпечатани в нашата печатница... Поисква обяснения как сме могли да напечатаме толкова книги. Оправдавал се брата както можал, че сме намирали из свободния пазар и т.н. Но, изходът за оня началник е бил един - да се прекрати дейността на печатница „Житно зърно". Ще си призная, че за мен лично беше навреме всичко това, защото нямаше как повече да отчитам покупките без документи. И без това, даже и отпадъчна вестникарска хартия не се намираше, кой знае, Неделчо какви начини би измислил за набавяне на хартия. След прекратяване съществуването на нашата печатница 1950 г., остана на служба брат Влад Пашов, като предприехме подвързване на някои от наличните книги. Влад беше усвоил книговезкото изкуство, купи се и книговезки нож, та работата вървеше сносно. Впоследствие му назначихме и помощница - Кина Антова. Така продължи до 1957 г., когато за икономии, братският съвет реши да преустановим книговезството. На това не беше съгласен Антов, тъй като Кина оставаше без работа, накърняваше се пенсията й. Считам това събитие като начало на конфликта с Антов, предизвиканата от него ревизия и всички неприятности. За тази част от спомените ми, ще отделя място по-нататък. Сега, тук е мястото да спомена нещо за личните ми качества като счетоводител. Имах вече многогодишна практика, така че воденето на касовата книга, документирането на разходите, вписване в счетоводните книги и т.н. бяха по изискванията на счетоводната наука. Не считах за нужно да, се допитвам до по-вещи счетоводители за някои особени положения. Такива се изтъкнаха от ревизорите, които дойдоха през 1957-1958 година. Всъщност, аз се чувствах отдавна доста претоварен от възложените ми братски работи. Предложих да напусна външната си служба и да стана платен счетоводител на Братството. Това не се прие, не толкова за икономия, колкото за принципа братските работи да се вършат без възнаграждения. И така да си призная, бях принуден да съкращавам някои неща, като например вписване протоколи в протоколната книга и други. Едва когато се разви ревизията, бях запознат с брат Драгомир Василев, много опитен финансист и счетоводител. Той например би ми помогнал много с указания как да оформям счетоводно и извънредните разполагаеми суми. Но сега съветите му бяха повече как да се справим със създаденото положение. Голям труд полагах. Нямах никакво свободно време. През деня съм на работа в моята фирма, а вечерта се връщах уморен, а ме чака братска работа, която вършех до късно до 22 часа. Всички ходеха на концерти в града, ходеха на кино, гледаха хубави филми, биваха на тържества, а аз се върна у дома на моята работа и по- рано от 22 часа не се освобождавах. Или ще ме чака някой да им дам суми за някаква братска работа, или пък друг идваше да се отчита с пари. А това бяха най-често: Бай Ради, Ганка, Неделчо. После никой не можа да разбере, че това е непосилна работа за мен човек, дори, ако е непрекъснато 12 часа на Изгрева. А аз бях освен това чиновник вън от Изгрева, пътувах пеш до града. Бях натоварен с непосилна тежест и отговорност, която носех сам. А помощ от никъде не идваше. Сам самичък!

54. ДВЕ ПРЕДЛОЖЕНИЯ КЪМ БРАТСКИЯ СЪВЕТ Имах случай да направя две предложения пред Братския съвет. При едно посещение на братската печатничка, която работеше на Изгрева още от времето на Учителя, видях как се трудят братята Влад Пашов, Димитър Стоянов и още някои. Позапитах ги имат ли всичко потребно за работата, която предстоеше и да се увеличава. Оказа се, че с много неща не са обзаведени. Трябваха им нови наборни каси, комплекти от печатарски букви, компаси и други и други необходими неща. Казах им, че Братството има средства и ще набави каквото им трябва. Да направят списък, с означение на сумите за изплащане. Докладвах това положение в съвета, като бях подготвил и Н. Антов да се съгласи за разходване на средствата. Веднага се прецени, че печатницата ни трябва да е в пълен ред, да се улесни работата по печатане беседите. Отпуснаха се средства и в най-скоро време всичко беше набавено. Работата наложи да се увеличи и персонала - постъпи като словослагател брат Кирил Стоянов /Кирчо/, както и други като книговезци. Даде се идеята и за покупка на печатарска машина. Като се набави и такава, вече не се разнасяха буквите из разни печатници, а сами си въртяхме машината, и томчетата беседи излизаха редовно. Машинист беше брат Димитър Стоянов, а другата важна служба „метранпаж" имаше брат Влад Пашов. Той беше и като главен отговорник на печатането. По-късно определихме Симеон Симеонов като управител на печатницата, но не му се отдаде да се включи както трябва и затова тази служба се възложи на Никола Антов. Второто предложение, което направих пред Братския съвет, също бе прието, макар и с известна реакция от някои членове. Самият аз, малко се позасрамих в себе си и се упрекнах впоследствие за тази идея. тя се появи у мен в дните, когато Учителя се разделяше от този свят. Занимаваше ме мисълта, как да ознаменуваме името на Учителя по пътя на братска благотворителност. Именно - да се образува фонд „Даровити младежи", от който да се дава стипендия на младежи от братски семейства, за получаване висше образование. Когато съобщих в Братския съвет това предложение, получи се една изненада. Може би се счете като светска проява да имаме такъв фонд, а най-вече не се възприе фонда да бъде и на името на Учителя. Беше наклонено почти да се изостави тази работа. Бях споделил идеята и с Антов, който я възприе, затова взема думата и настоя непременно да имаме такъв фонд. При наличността и на неговата подкрепа, Братския съвет възприе идеята и ми възложи да изработя правилник с нужните подробности по функционирането на фонда. Такъв бях вече обмислил и на следващото събрание го прочетох, възприе се с малки промени. Напечатан бе в печатницата ни и се разпрати из провинцията по братските кръжоци. Раздадох правилника и на някои братя в София. Ето в този случай се позасрамих, когато един брат след прочитане ми направи бележка: „Какво ще е положението на даден стипендиант, който на някой братски празник ще излиза и ще изпълни нещо по специалността, която следва. Няма ли да му е обидно, че всички ще знаят, че той следва с братски средства?" Като размислих, дадох му право. В действителност, това предвиждане за изява не се практикуваше. Кои се възползваха от фонда? Той се оказа „добре дошъл" само на едно място. Отзоваха се от айтоското братство, като събраха и значителна сума за фонда. Ръководителят на братството в Айтос, брат Георги Куртев имаше внук, който предстоеше да следва медицина. Средства нямаха, но брат Куртев, чрез средствата които можеше да събере от техният район, чрез фонда щеше да го издържаме. Така, той побърза да предложи своя внук, човек от наше семейство и Братският съвет гласува първия стипендиант да бъде този младеж. Така можахме в следващите пет години да го подпомагаме и той завърши за лекар. Други кандидати не можахме да вредим, понеже средствата на фонда не достигаха. Даже имахме малка неприятност - едно братско семейство в София, с четири деца, поиска да подпомогнем най-големият им син. Съвета, обаче не се съгласи и те останаха наскърбени. Тези хора и досега считат, че аз съм виновен, като не съм разрешил въпроса в тяхна полза... Нямаше средства. Всички пари ги хвърлихме за печат на беседите. Даже бяхме сключили заем. Заложихме облигациите „Заем за свободата" от 1200000 лв., та получихме заем от 200000 лв.

53. ДЕЙНОСТ НА БРАТСКИЯ СЪВЕТ В СОФИЯ. ОПИСЪТ НА ПАРИТЕ И ЗЛАТОТО Непосредствено след тези заседания на Върховния братски съвет, ръководителите се разотидоха по градовете си. Поменатите седем братя от София, действащи като Братски съвет, имахме първо заседание на 5 януари 1945 г. Тогава, естествено се промисли за най-належащите работи, а именно, кой какво ще върши. За себе си ще кажа, че изобщо включването ми в Братския и Финансовия съвети, бе изненада за мен. Направената ми чест ме зарадва, бях вече на възраст над 50 години, значи преценен съм, че ще мога да бъде полезен с познанията ми, а най-вече с честното ми отношение към парични и други блага, които ще ми бъдат поверени. В това първо заседание, видях се натоварен с длъжностите: главен касиер, счетоводител и протоколист. Такъв бях в продължение на 14 години /1945-1958 г./ По него време, у брат Боян Боев се намираше наличност пари, постъпили от братя и сестри след завръщане от с. Мърчаево. Когато той на няколко пъти е искал да ги предаде на Учителя, отказвано е получаването им. Така, той сега ми ги предаде и това беше първото постъпление в касата към 800 000 лв. Внесох ги влог в Софийска популярна банка, на мое име, както бе нареждането на Братския съвет. По тази сметка работехме в продължение на няколко години. По-късно, можахме да открием сметка и на името на Верска общност „Бяло Братство", гдето прехвърлихме сметката ни, но тогава вече разполагахме с малки суми. Тримата членове на Финансовия съвет, още в следващите дни на м. януари, пристъпихме към преброяване паричните суми, оказали се в жилището на Учителя, на 27.XII.1944 г. Следва да поясня, че до тази дата, за наличности в пари и други ценности, е знаела само сестра Савка Керемидчиева, която е помагала на Учителя за сортирането и настаняването им в шкафове и чекмеджета. Вечерта на 27.XII.1944 г. всичко това бе изнесено от жилището на Учителя и пренесено в дома на Манол Иванов. Там започнахме да се събираме тримата и преброихме банкнотите, сребърните монети и намиращите се в една касетка 155.50 златни монети /половината наполеони и другата половина - турски лири: 77.3/4 + 77.3/4/. Не си спомням, по какви причини не се състави някакъв протокол за сумите в банкноти и за сребърните монети. Последва разпореждане от Братския съвет, банкнотите да се предадат веднага на съхранение у няколко доверени братя; такива се посочиха: Георги Куртев - Айтос, Минчо Сотиров - Бургас, Борис Николов - София, Никола Антов - София и Манол Иванов - София. Също бе предадена сумата 500 000 лв. и на Панайот Ковачев - Стара Загора. За да посоча общия размер на банкнотите и сребърните монети, ще използвам протокола на Братския съвет от 29.XI.1957 г., гдето е установено, че цялата наличност е била 5,950,176 лв. В същият протокол е посочено подробно, за какво са изразходвани тези средства за братски цели /отпечатване 50 тома беседи и лекции, откупуване правата на осем наследници на Учителя, внесена сума за „Заема на свободата" и др. Също купената печатарска машина за 1,200,000 лв/. За да не се види някому, че тези суми са твърде големи, ще припомня, че през 1952 и 1962 години, у нас се извършиха два пъти обмяна на банкнотите със съответно намаление. Така, през 1952 г. българският лев се преоцени 250 към 1. Това значи, 1000 лева от ония стари пари, струваха вече 4 лева! Тази е стойността на лева и днес, когато пиша тия редове. А през 1962 г. стана нова смяна на парите 10:1. За 1 лев се получиха 10 стотинки. Към тази част от спомените ми, прилагам едно обяснение от три страници, написани от мен на пишеща машина и предадени на Комисията от държавен контрол, направила ревизия на Братството ни през 1957-1958 г. В тези обяснения са изложени събитията, във връзка с паричните средства на Братството ни, от 1945 до 1958 г. Следва да опиша историята и на златните монети, оставени от Учителя. Още първия ден, когато започнахме проверката, Манол Иванов представи касетката, както му е била предадена. Намери се нейният ключ, отворихме я и тримата се наредихме да установим какво има вътре. Злато, като злато! Прехвърлихме ги един по един, записвахме подробно по вид - наполеони и турски лири. Имаше по няколко броя половинки и четвъртинки наполеони и лири. Най-после ги поех и аз, преброих ги окончателно и отбелязах точният им брой, както казвам и по горе: 77.3/4 наполеони и 77.3/4 турски лири. Това съвпадение в бройките, че е еднакво, ми помогна да запомня завинаги точния размер на монетите. Имаше и една американска златна монета от 20 долара. По решение на нас тримата, направихме за златните монети протокол и го подписахме. Когато тези златни монети бяха иззети от милицията през 1957 г. този протокол опроверга легендите, че Братството имало злато цели „тенекии". Както милицията, така и по делото ни, задоволиха се с показаното в протокола количество. Някой може да си помисли, как ли сме се почувствали ние тримата, като сме се видели сред купища банкноти. На мен лично не ми направи особено впечатление, гледайки пачките с банкноти по 1000, по 500 и по 250 лева. Причината е, че в службата гдето бях, всеки ден носех от кантората до банката значителни суми: плащахме пристигнал вагон захар, внасяхме суми в митницата за пристигнали пратки от странство - кафе, чер пипер, син камък, калай и т.н. Честността бе вродена в мен, не само от тази моя служба, но и през времето, когато бях банков чиновник в Бургас. Няколко години бях касиер на банката. Това честно отнасяне към поверяваните ми пари, бе вродено в мен, може би и по наследство от честността на баща ни - Панайот Жеков. /В първата част на спомените ми, споменавам за неговата честна постъпка, когато беше чиновник на Земеделската банка в Карнобат/. Като моя характерна черта ще изтъкна, че винаги бих се радвал многократно, да ме похвалят, че съм постъпил честно, отколкото да се възползвам и обсебя, примерно казано 1000 лева. Мисля, че в мен господстваше духовният закон изказан от Христа: „Верният в малкото е верен и в многото". Също и златните монети не ми направиха впечатление, защото в миналите години съм виждал и докосвал такива златни монети, разбира се пак чужди. Бях 15 годишен младеж, постъпих на работа при наш роднина, търговец-житар на гара Стралджа - Ямболско. За продадените от него вагони с жито, получаваше от своите кредитори в Бургас по 23000 лева. Идваха по пощата в малки запечатани пакети, наречени „груп". Понякога изискваше да му изпращат златни монети, като ги получаваше от пощата, отваряше ги в кантората си пред мен. Виждах как ги броеше и прибираше в касата си. От тях, той плащаше и на селяните, които му донасяха своето произведено жито. Както казах в първата част на спомените ми, тези златни монети са постъпили при Учителя през дълъг период време. Началото им е, когато старите братя и сестри през 1912 г. възхитени от подарената им от Учителя книжка „Завета на цветните лъчи на светлината", са му поднесли по една златна монета. Може би по-късно и да е послушал нечий съвет и е купил известен брой златни монети. Така седи работата със златните монети. Ние, обаче ги ценяхме само затова, че до тях се беше докосвал Учителя! Бяха „реликви" на Братството! След приключване работата с паричните средства, което стана набързо, на Финансовия съвет предстоеше да направи опис на вещите на Учителя, както и на множество домакински вещи на Братството, оказали се на тавана над братския салон на Изгрева. Ключовете на всички помещения, стаите на Учителя и други, се пазеха у Манол Иванов. Обикновено в празничен ден и в свободни часове, преглеждахме къде каквото се намери и съставяхме описи. Онова, което следва да отбележа е, че в гардероба, скрина и други се намираха доста костюми, зимно и лятно долно облекло; от последното имаше доста различни горни ризи, бельо, шалове, подарявани на Учителя от братя и сестри, но съвсем неупотребявани. Имаше и доста нови одеяла, домашно тъкани или фабрични, напълно запазени. Впоследствие, определихме на всички членове от Братския съвет по един комплект нови, неупотребявани долни дрехи, шалчета, кърпи за лице и за нос, които им се предадоха за спомен от Учителя. По-късно, когато се явиха наследниците на Учителя /четири дъщери на сестра Му Мария/, на тях се предадоха подарък по едно одеяло и други дребни неща от подаръците. Всичко, което беше из стаите на Учителя, остана по местата си. И в този вид се предостави на Музейния съвет при Братството. За тази служба бяха определени от Братския съвет: сестрите Мария Тодорова, Паша Теодорова и домакина брат Манол Иванов. Грижите около дрехите и гардероба бяха доста тежки и изискваха доста време за поддържането им в ред. Стаята на Учителя, над салона, наречена „Горницата" се посещаваше от братя и сестри по време на братските празници: 22 март, Петровден, съборните дни - 19 до 28 август, 22 септември и 27 декември. Понякога, сестра Паша Теодорова е въвеждала извънредно някои сестри, които с вяра са се помолвали в горницата, за помощ от Невидимия свят. Събранията на Братския съвет ставаха веднъж в седмицата. Решенията са вписвани в протоколната книга и от нея се вижда кога какво е разглеждано. Преобладаваха предимно материални въпроси. Може да се каже, че всичко се движеше хармонично. Брат Боян Боев бе определен да продължава при него да постъпват вноски от братя и сестри за „принос", както и от продажба на братската книжнина - беседи, лекции и др. Той имаше право да изплаща разни дребни разходи по братските имоти и др. За постъпленията издаваше квитанции от кочан, а за разходите получаваше разписки. Отчиташе се пред мен в края на всеки месец, а всичко отразявах в счетоводството на Братството. Когато понякога спирах вниманието си на работата, която вършехме седмината от Братския съвет, виждах че всичко това вършеше Учителят сам, безшумно и неусетно. Това е Божественият принцип, от който за жалост, ние обикновените хора, не се ползуваме.

52. ПЪРВИ ЗАСЕДАНИЯ НА ВЪРХОВНИЯ БРАТСКИ СЪВЕТ В СОФИЯ Преди да се занимая с материала на току-що поставеното заглавие, следва да опиша състоянието на духовете, в тия първи дни на лишението ни от Учителя. Това може да се изкаже с две думи: разочарование и тържество. Всички тъй бяхме привикнали, всякога да имаме Учителя между нас. Надявахме се, Той да доживее поне сто и двадесет годишна възраст. Знаехме, че това е възраст определена даже за обикновени хора. Ето, че Той напусна земния живот току-що навършил 80 години. Разочарованието бе край нас, защото работите не се развиха така, както сме ги очаквали. Учителят бе пожелал да напусне този свят и така стана това по чисто човешки път. Както обясних по-горе, не пневмония, а сърцето е органът, който продиктува спирането на живота, в организма на Учителя. Тържество съществуваше! Казано с най-малко думи, тържествуваше идейният свят на Земята и в Космоса, защото се приключи успешно една епоха предвидена от Духовния свят. Половин век Учителят работи между българския народ в много направления. Словото Му, съдържащо правилата за Новото Божествено учение, бе стенографирано и отпечатано. Божествените песни, дадени на учениците в Школата на Учителя, са също записани и всякога въодушевяват ония, които ги пеят. Паневритмията - ония съвършени движения, които от десетилетия изпълняваме в ранни утрини, придружени с красива музика, ще ползуват и в бъдеще душите идващи след нас. Ние, които следваме Учителя, освен Словото, което слушахме 3-4 пъти в седмицата, получихме от Него много неща, необходими за нашият напредък. Ето, това тържество на Духовния свят, изличи разочарованието. Тъкмо сега, от нас се изисква до ползуваме всичко оставено от Учителя - Словото, песните, напътствията как да живеем правилно, та когато дойде време и ние да преминем „отвъд", да се явим там придобили нещо за нашето развитие. Така, задачата на старшите братя бе, да подкрепят надеждата у всички нас, да оформят реда, при който ще се подвизаваме и в бъдеще. Това те извършиха в събранията си през следващите три дни. Място за събранията бе определено в дома на Жечо Панайотов, на Изгрева. На първото събрание присъстваха ръководителите на братските кръжоци в страната; от по-големите градове, с по-многочислени кръжоци присъстваха и по един-двама помощници на ръководителите. Събранията бяха „закрити", както се казва днес, т.е. на тях не присъстваха други братя и сестри. Председател на първото събрание беше брат Тодор Стоименов, като най-старши ученик на Учителя. Стенографираше изказванията сестра Еленка Андреева, една от стенографките на беседите. Нямам на разположение протокола на събранието, но имам ясни спомени за по-важните решения. Ясно беше, че преди събранието по-важните братя са се срещали и определили дневния ред, както и предложенията, които ще се направят за одобряване от това събрание на Върховния братски съвет. Първите важни решения на Върховния братски съвет, бяха: 1. Избиране „постоянно присъствие" в София, наречено Братски съвет, състоящ се от седем души: Тодор Стоименов, Боян Боев, Борис Николов, Паша Теодорова, Симеон Симеонов, Никола Антов и Жечо Панайотов. Негова задача: грижи за стопанисване братските градини на Изгрева, поддържане салона за братските събрания, трапезарията и други малки сгради. Разполагане с наличните парични средства, както и с тези, които ще постъпват в бъдеще. Да се поддържа връзка с братските кръжоци в провинцията, които си имат свое автономно ръководство. Съответните досегашни техни ръководители си оставаха по местата. Да се положат съответни грижи за отпечатване неиздадените досега беседи и лекции на Учителя. Да се продължи живота на Школата на Учителя, като редовно се четат беседи и лекции в салона на Изгрева, през дните и часовете, както това е било през време на Учителя. 2. Избиране „финансов съвет", който ще има задача да следи състоянието на материалните средства на Братството в София, както и за недвижимите имоти на Изгрева. Изпълнява по този начин ролята на Проверителен съвет. В този Финансов съвет бяха назначени: Никола Антов, Манол Иванов и Жечо Панайотов. Възложи се на финансовият съвет да установи наличната сума в пари и други ценности, оказали се в жилището на Учителя, съхранявани от Него приживе, като братски средства, постъпвали с течение на времето от братя и сестри. Също да се направи опис на вещите, мебели, дрехи и други, в жилището на Учителя, които да се подредят като музей, под грижите на музеен комитет, назначен от Братския съвет в София. Преди да стане това събиране, Никола Антов е отишъл при старите братя от Изгрева. А аз за тях тогава бях още млад и не съм бил в тази група на Тодор Стоименов, Боян Боев, Георги Куртев и други. Застанал пред тях с пистолет на кръста и заявил следното: 1. Аз искам да бъде избран в Братския съвет и специално да се образува Финансов съвет, за да контролирам материалното положение на Братството. 2. Аз съм виден комунист, аз съм председател на Отечествения фронт на района и трябва да ме приемете. Аз ще ви защитавам пред властта и комунистите. 3. Ако не ме приемете ще отида и ще ви наклеветя пред властите, и веднага Братството на Изгрева ще бъде разрушено. Старите братя, като видели тази опасност приели предложението му да бъде избран в Братския съвет на Братството в София. Та имало е заплашване пред старите братя. А неговият пост тогава беше много голям и с голяма власт. Щеше да изпълни заканата си. Но той наистина си изпълни заканата през 1957 г. и предизвика ревизия, и след това процеса, и затвори салона на Изгрева. Всичко се сбъдна.

50. ЗАМИНАВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ Политическият живот в страната ни следваше своето развитие. Октомври и ноември бяха използвани за създаване подходяща атмосфера, сред която да се разгледат дела в Народния съд, да се осъдят виновниците от миналия режим. Арестуван беше и Любомир Лулчев, обвиняван като съветник на цар Борис. Учителят през това време говори беседите и лекциите, отпечатани в третия том „Завета на Любовта". Забелязваше се, че някак телесно поотслабва, взе да се говори, че няма апетит, не се храни добре. През м. декември, двама с другарката ми Го посетихме на кратък разговор. Прие ни любезно, както винаги. Видяхме действително, че е отслабнал. В следващите дни, другарката ми приготви за закуска трахана, каквато есента сами си изработвахме домашно. Занесе я лично на Учителя, за да закуси. Той й казал да остави съдинката върху масата. Разбрахме впоследствие, че нито вкусил от тази закуска, както въобще ставало с всичко, което братя и сестри са му донасяли. Ние желаехме да се храни повече, а това само бе изкушаване да наруши предприетото от Него гладуване. Неговата силна воля провеждаше това, което е трябвало да стане. Слушахме да казват впоследствие, ония които се грижеха за Учителя, че Той в студените декемврийски дни е престоявал навън много леко облечен. С моят прост ум, заключавам, че отслабналият организъм бе сполетян от пневмония и тя способствуваше да се прекъсне нишката на живота... Последните дни на Учителя, прекарани между нас, са от особено естество. Нямам право да прониквам в това събитие, напускане на земният живот, чрез което Учителят се пренесе жертва за българския народ. Знаменателни са Неговите думи - „Не искам да поставя българския народ в положението на евреите, които с постъпката си с Христа, си създадоха много тежка карма". Учителят, който излекува безброй хора, казано даже по чуден начин, можеше да предотврати своето болезнено състояние, но както казах, предпочете да бъде жертва за доброто на народа ни. Когато лекарите искаха да го лекуват при това болезнено състояние, Той казваше „Не съм болен, затова нямам нужда от вашите лекарства". Все пак, много важна е диагнозата на професор Тодоров. Повикал го е лично брат Борис Николов, за да прегледа Учителя. След като е дошъл на Изгрева и прегледал обстойно Учителя, е казал: „Оставям свободно моите колеги лекари, които са определили болестта, но моето заключение е, че г-н Дънов не е болен от пневмония, а е болен от сърцето си". Какви са наблюденията и на брат Борис Николов: „От 2-3 месеца, забелязвам, че Учителят при екскурзии, често се спира за да поеме дъх. Спре се, подпре се на бастуна и почине малко. Това особено ми направи впечатление, когато няколко братя, отидохме на екскурзия до Мусала, след завръщането от Мърчаево. Учителят, който всякога вървеше бодро и бързо през нашите екскурзии, сега при тази екскурзия до Мусала, често се спираше, даже малко залитваше, но се подпираше на бастуна. Явно правеше усилие, чувстваше се, че е затруднено дишането Му. Това говори, че още тогава Той е имал смущения в дейността на сърцето. Така щото, единствено диагнозата на професор Тодоров е правилна и остават верни неговите думи: „Господин Дънов е болен от сърцето си!". Подробности по този период от живота на Учителя, ще опишат братя и сестри, които бяха тогава около Него. Той беше в съзнание до последния си ден и често е изказвал пред тях интересни мисли. Дал е и някои формули, които ползуваме и до днес. Тревожехме се всички за това, което Учителят преживяваше. В последните Му дни, у мен се оформи схващането, че Той ще ни напусне - прекратяваше се живота Му на земята. Връщайки се вечер от работа, минавах край салона, спирах се пред приемната му, гдето сега бе леглото Му. Осведомявах се за хода на болестта, за лекуването и т.н. Прибирах се у дома, гдето също общата тъга бе обзела всички ни. Посещавахме редовно салона в дните когато имаше лекции или беседа. Последен път Учителят ни говори на 20.XII., но беше толкова слаб... Чудно как така изнемощял говореше ония ценни мисли, записани в беседата „Последното Слово". /Том трети от „Завета на Любовта"/. Явихме се и на 27.XII. - сряда, ден на школата, но само изслушахме прочетената беседа. При разотиването ни, минавахме край прозореца на приемната, завесата бе вдигната и хвърляхме по един поглед към лежащия Учител. Това ни беше „Сбогом" с Него. Току-що бяхме се прибрали у дома, ето че дойдоха и ни съобщиха „Учителят почина, Учителят почина!" Него ден не отидох на работа, само съобщих на шефа за скръбта в Братството и той изрази съчувствието си. Старшите братя - Тодор Стоименов, Боян Боев и други, уведомиха с телеграми кръжоците в провинцията, че Учителят почина. Определена бе дата за погребението 30.XII., за да могат да дойдат в София желаещите братя и сестри от провинцията. Същият ден, тялото на Учителя, облечено в бял костюм, надлежно подредено, бе поставено в салона за беседите. Непрестанно прииждаха и престояваха там братя и сестри от Изгрева и от София, за да погледат последен път Учителя, който на всеки от тях бе помогнал със съвети, с лекуване, уреждане трудни моменти от живота им. Много мисли от Словото Му бе отпечатано в съзнанието ни. Музикантите цигулари, често бяха в салона и даваха концерти, изпълнявайки братски песни и незаменимата музика, която Учителя ни даде в школните лекции. Учителят не пропусна и в тия моменти да се отблагодари на обичните си ученици-музиканти. При един от концертите тия дни, изведнъж от съдината с ябълки, която бе сложена на масичка край Учителя, оттъркулиха се три ябълки и спряха пред тримата цигулари, които свиреха с цигулките там. Така се запомни тази сцена - Учителят им благодари. Въобще в тази траурна обстановка, често се виждаха просълзени очи, участвахме с песни и натъжени излизахме, за да дойдем и другият ден на това тъжно посещение...

49. ЗАВРЪЩАНЕ НА ИЗГРЕВА Последните три-четири месеци от 1944 г. протекоха в нагаждане към нормален ход живота ни след тежките военни години. След революционната дата 9.IX.1944 г. жителите на Изгрева постепенно се завърнаха от местата гдето бяха се евакуирали по време на бомбардировките. Така и аз с другарката си Веска, и със синът ни Благовест, напуснахме още в началото на м. август гара Кричим. Там беше преместена софийската кантора на фирмата, в която работех. Това наше завръщане стана сравнително рано, може би едно от първите семейства, които си дойдохме в София, бяхме ние. Просто, послушахме съвета на Учителя, който ни каза на Петровден, когато го посетихме в с. Мърчаево. Бяхме Му казали в разговора си, че в Кричим имаме неприятности около квартирата ни там. Тогава Той изрече знаменитите за нас думи: „Може вече да си дойдете в София - войната за България е свършена!" Това бе 12 юли 1944 година. Тази покана на Учителя ние посрещнахме с вяра. Веднага изказах пред шефа на фирмата желание да се върна в София, като пренеса и канцеларията. Казах му и съображенията ми, като в писмо му цитирах думите на Учителя - „Войната за България е свършена!" Той беше интелигентен човек, в контакт бе с военни и други високопоставени лица, но едва ли е имал подобно уверение от някого. Явно, че беше му дотегнало сам да се справя с належащите текущи работи на фирмата, затова връщането на двама-трима служещи, би го улеснило. В Кричим останахме още 15-20 дена, докато поставя в ред някои счетоводни работи. През втората половина на юли, неприятелски самолети минаваха над нас, но въпреки даваната тревога, те не се занимаваха с България, а отиваха към Румъния - нападаха петролните инсталации в гр. Плоещ. Погледнато и политически, това облекчение на българската съдба е наложено от Съветския съюз, основавайки се на споразуменията в Техеранската конференция. /Сталин, Рузвелт и Чърчил се събраха в гр. Техеран от 29.XI. до 1.XII.1943 г. и съгласуваха дейността си за борба с Германия/. С една дума, Съветският съюз имаше интерес като навлезе в България, да намери страна що-годе запазена от разрушение, както и стана. Ще приключа тия редове с един интересен разговор с моя шеф, може би през м. ноември 1944 г. Както работех, той дойде при мен и ме запита: „Жеко, ти отгде научи, тогава, че войната за България е свършена? Господин Дънов ли ти каза?" Аз бях изненадан от такъв въпрос и отговорих набързо: „Научих го от видни политически лица". Не исках да издам, че Учителят го знае от видни политици, но може би трябваше да потвърдя факта, за да засиля уважението на шефа ми към Учителя. Той знаеше за него, знаеше, че и аз съм в Братството. Следва вече да видим, какво ставаше по Изгрева. Постепенно, ония които бяха около Учителя в Мърчаево, си дойдоха. Учителят поостана през целия месец септември, а изтичаше и октомври, а Той все още не се премества в София. Не си спомням точно датата, но в края на октомври си дойде на Изгрева. Пак блеснаха лампите в ранните утринни часове, когато школата се поднови и Учителят започна наново лекциите в сряда и петък, както и утринните слова в неделя сутрин, а разбира се и неделната беседа в 10 часа. Наглед имахме някакво затишие. Всички така спокойно се нагласявахме към настъпилите условия на живот. Само Учителят си е знаел какво предстои. Едва когато си замина, ония пред които бе казал по нещо, още в Мърчаево, започнаха да си спомнят и обясняват казаното. Такъв един случай, слушах да разказва сестра Йорданка Жекова, която в с. Мърчаево беше около Учителя, грижеше се за домакинството там. При един случай, в разговора, Учителят казал: „Аз ще си замина, ще взема и Савка с мен". Само толкова. Тогава обаче разбрали, че Учителят се тъкми да се прибере на Изгрева и да доведе и Савка. Но, на 27.XII.1944 г. Учителят си „замина", напусна земния живот, а няколко месеца след това, почина и сестра Савка - Учителят я взе при себе си.

48. НАШИЯТ СТРОЕЖ И така, в края на м. август 1934 г., ще започваме да строим. Но кой ще ръководи, кой ще купува материалите, ами уговорка с майстори? Аз не разбирам от строеж, нито имах време за тия неща. Тогава, пак ни се яви в помощ нашият кум Антон Петков. Виждаше ни на какъв сме хал, та разбра, че ще може да ни бъде полезен пак неговият приятел Стоян Григоров. Дойде Стоян в София, запозна се с положението ни, та се съгласи да ни бъде в помощ. Той току-що беше завършил в Ребърково своя къща, но изобщо разбираше кога какво трябва да се върши при един строеж. Първо, условихме се с майстора от Трънско - Трайко Милачков, като веднага Стоян се погрижи за тухли, вар, дървен материал и т.н. През всичкото време на строежа, грижеше се майсторите да работят съвестно, да се изпълнява точно плана на постройката - все едно, че градеше дом за себе си. От сумите, които „Собствен дом" ни отпускаше, давах сутрин известна сума на Стоян, а вечер като се върнем от работа, отчиташе се и се уговаряхме какво ще купува на другия ден. Ние сутрин изскачаме с Веска, всеки отлита към работата си. Още първата вечер, като се върнахме гледаме изкопа на мазето извършен и предстои да се поставят основите. Препоръчаха ни под цялата къща да има мазе и така направихме. Имаше известно удобство. Минаха още 2-3 дни, ето че и основите изскочиха над земята. Така, ден след ден, постройката се издигаше, изработен бе етажа, нареждаха се гредореда, циментовия пояс около външните стени и т.н. Свърши ли се и това, преминаха към таванския етаж, гдето предвиждахме стаята за гости и молитвена стая. Майсторите бързаха, за да могат преди есента да привършат строежа. Дружество „Собствен дом" отпущаше сумите съобразно изграждането, така щото още в първия месец ни отпуснаха целия заем от 80 000 лв. Следва да отбележа, че Веска в своя мерак, преди започване строежа поканила Учителя да дойде и направи „първа копка"! Той отказал и я отпратил с мисълта, че и без това ще даде благословение. Помня само, че ние, както е обичаят, написахме на един лист кои сме ние собственици на къщата, мястото гдето се намира къщата, годината, датата и че е станало при царуването на цар Борис III. Поставихме листа в една бутилка олио затулихме го добре и бе зазидано в основите на къщата, долу в мазето. Издига се къщата, скоро и покрива ще се постави, всичко според плана. Но при всички тия грижи, ето че и нашата майка бе почнала да боледува. Тя, както казах, живееше при сестра ми Надежда, която преди една година бе завършила своята къща на съседния, неин парцел. Боледува майка ни, аз я посещавам, викам лекари, а тя макар и болна, излиза да погледа нашия строеж и се радва за успехът ни. Неусетно болестта й се усили, па в разгара на строежа, почина от рак в черния дроб, на 63 годишна възраст. Няма спасение! Майсторите от уважение, спряха строежа за един ден, погребахме майка си, а това скръбно събитие отне радостта и веселието ни за новата къща. Покойникът си отива, а живите трябва да вършат работата си. Къщата се издигна, но и 80-те хиляди лева се топят. Започваме сега заеми оттук-оттам. Пръв ни се притече на помощ Цветан Стайков, като ни даде десет хиляди лева в заем, който изтегли от спомагателната каса на университета /той беше асистент в Агрономическият университет/ . Тази услуга той ни направи по своя инициатива, защото се обичахме. След около една година можахме да върнем този негов заем. Врати, прозорци поръчахме в една дърводелска кооперация, гдето беше управител наш познат. Тяхната стойност възлезе на 23000 лева. Електрическата инсталация завършихме също на кредит - за Около 3000 лева, също и остъкляването на прозорците погълна своя дял, но пак на кредит. Така щото, като си понаправих сметката, със заплащането на майстора, както и на домакина Стоян Григоров, действително понастигнахме 140-те хиляди лева. Благодарение, че майсторите бяха опитни и всяка събота си изискваха заплащане на изработеното. С тях можахме да се наплатим щом привършиха строежа. Все пак, до средата на м. октомври, освободихме майсторите, но къщата отвън остана неизмазана. Така си е и до днес - благодарение, че тухлите бяха от екстра качество, та издържаха 40 години. Заслугите на Стоян Григоров бяха големи, защото умееше да избира най-хубав материал, а и самата изработка беше отлична, благодарение на неговото настояване към майсторите. И така, къщата строихме през много удобен сезон - в края на лятото и начало на есента. През това време почти не валя дъжд. Строежът се завърши за месец и половина, без външната мазилка. Продължихме да живеем в дъсчената ни барака, като желаехме да влезем в къщата колкото може по-късно, за да изсъхне. Въглища бяхме доставили, насипно в новото мазе, но нямахме печка. Такава си купихме нова, пернишка, благодарение, че от регулацията предадохме част от мястото ни на Петър Шишков и той ни заплати следващите се 1000 лева. Измазахме и прозорците с блажна боя, така щото към средата на ноември 1934 година се настанихме в новата къща. А и зимата вече тропаше на вратите. Благодарихме Богу за съдействието, че ние двама обикновени чиновници сполучихме да си съградим дом. Благодарение и на съчувствието, и помощта на приятели, бяхме улеснени парично. Всички задължения изплатихме в предвидените срокове, а на „Собствен дом" плащахме редовните вноски, та се ликвидира и заемът 80 000 лева в течение на 8 години, вместо за десет. Веска беше телефонистка в междуградските разговори. Щом вземеше пари веднага тичаше и плащаше. Вместо по 800 лв. внасяше по 1000 до 1200 лв. затова икономисахме 2 години. А с мойте пари се хранихме. По-голямата част от тези спомени си написах стенографно, през времето от 10-12 февруари 1974 година, когато бях на почивка във Велинград, излизайки на разходка по височините край града. Преписването извърших през месеците януари, февруари и март 1975 г. в София. София, 8 март 1975 г. Забележка: 1. Към казаното на страници 81-83 за намесата на леля ми Анастасия /баба Ташка/ при прехвърляне мястото на името на Веска, за справедливост трябва да добавя: Леля, действително, макар и възрастна, като виждаше материалното ни положение, постъпи на работа през 1929-1930 година и беше прислужница в ресторант „Ясна поляна". Така тя подпомагаше семейството ни около две години. Вечер, като се завръщах от работа, намирах донесени от нея ястия от ресторанта - имала е право освен като се нахрани там, да вземе за у дома си каквото й се полага. Това е позволявал съдържателят. Значи, това и дава право, по съвест, да наложи подпомагане и на брат ми Иван, което и направихме, както го описвам на стр.81-83. 2. Документите от къщата си още ги пазя и досега. По-късно по време на процеса 1957/58 Антов разправяше, че моята къща е направена с братски пари. Затова описвам подробно тези неща. Имам документи за всичко и доказателство, кой е давал пари и откъде са дошли, и как сме ги върнали. Веска се грижеше за изплащането. 3. Антов говореше, че тези пари, които останали от Учителя, били сложени в един чувал и Веска ги горила в една печка в мазето. И всички му вярват. Дори една сутрин идва една сестра при втората обмяна на парите 1953 г. и ми казва „Брат Жечо, ние имаме нужда от пари. Братството има много пари. Дайте ни една сума да си платим дълга, който имаме." Казвам й: „Братството каквито пари имаше всичките ги употреби за печатане на беседите още до 1950 г. Вече няма никакви пари! " Тя не ми вярваше. Вярваше на слуховете, а не на мен. 4. В онази зимна вечер, когато си замина Учителя, се връщаме у дома и е студено. Влизам в мазето и почвам да цепя дърва за печката със секирата. А над мазето в стаята ми живееше брат Никола Шиваров, чиновник в Народната банка, беше добър брат, музикант при това. Но той също чул, че Братството има злато, при описа на вещите, които направихме през 1945 г. А като чул, че аз долу цепя дърва си казал: „А, Жечо копае долу в мазето да скрие златото". И го разправя на останалите. И те му вярват. Ето какви най-неочаквани работи ставаха около нас. Аз съм го пуснал в къщата си да живее, а той разпространява лъжи. И знаеше много добре, че са лъжи. Ето това бе „Ария на клеветата", но не на Севилския бръснар, но на Изгрева. Истинска ария с изпълнение, със слушатели и с ръкопляскания и викове „Браво, бис". Такива времена преживяхме. След като завърши представлението дойде процеса 1958-1959 год. и заминахме на обучение в затвора.

47. ПОСТРОЯВАНЕ НА КЪЩАТА НИ Следва да опиша първо покупката на мястото на Изгрева, което стана през 1928 г. Една година по-рано, брат Тодор Стоименов ми повери, че има възможност да си купя около един декар място на Изгрева. Това ще стане с още няколко братя, тъй като се продава една голяма нива 1012 декара. Учителят е определил кои да купят тия места, но трябва да приготвя парите в по-кратък срок. При заплащането ще ни се издаде нотариален акт. Мястото, което е определено за мен, ми се видя доста далече от салона, обаче другите места бяха вече определени за кого ще бъдат. Отидох при Учителя да Му благодаря, че ме е предвидил да взема и аз място. Казах Му, че ще съм далече от салона, но Той ме успокои да се съглася. „Няма значение далечината, там ще стане най-хубавия квартал". Запитах го още, може ли да се даде един декар и на Георги Парлапанов, за когото сестра ми Надежда беше женена. Понеже към Парлапанов Учителят имаше симпатия, съгласи се и каза да го предвидят и него като купувач. Оставаше сега да събирам пари. Всичко друго, така или иначе ще се нареди, но аз как ще събера 19 000 лева! Може би, казах и на Учителя тия мои опасения. Мястото се продаваше по 19 лв. квадратен метър, а заплатата ми беше 5 000 лв. През 1928 година, разноските у дома вече бяха понамалели: сестра ми Надежда имаше семейство, Люба също завърши гимназия като частна ученичка и се настани на работа в гр. Хасково. Брат ми Иван също вече е готов за гимназиален учител. „Стегнахме колана" за всекидневните разноски, но не е лесно и не помня да бях турил настрана поне 1000 лева. Погледнато от духовна гледна точка, в края на годината Господ проговори на моя шеф. Всяка година, както бе обичая в търговския свят, на служещите се даваше по една месечна заплата възнаграждение. Тогава аз получавах 5000 лева месечно. За моя изненада, за 1 януари 1928 г. шефът ми поднесе 10 000 лева възнаграждение. Действително, търговските работи тогава вървяха добре и шефа решил да ни възнагради повече от обичайното. Той всъщност не знаеше, че купувам място, а нямах и кураж да му искам заем. Казах си - „Кой знае как Учителят пак му е въздействал, да си отвори сърцето!" Още на другия ден, тичаме с Парлапанов при Дружество „Орион", продавача на мястото и внасяме по 10 000 лева. Това вече е насърчение, че ще можем да внесем и другата част постепенно. Така и стана: при голямо ограничение на домашните разходи, можах да внасям макар и малки суми. Така в определеният срок довнесох и остатъка от 9 000 лева. Издаването на нотариалният акт струваше още 1000 лева, така щото цялото място един декар закръглено ми струваше 20 000 лева. По някакви съображения тогава, записах и моето място на името на сестра ми Надежда, като се издаде общ нотариален акт за моето и тяхното място, на името на сестра ми Надежда. Така продължи владението на мястото до 1934 година - всеки си знаеше своето място, обработвахме си го, засяхме плодни дръвчета и мястото от нива, стана питомно, хубав дворен парцел-градина. Извърши се и дворищната, и улична регулация. След предаване от мястото ни за улица и към някои съседи, мястото ни остана 723 кв. метра. Когато дойде ред да строим, трябваше вече нотариалният акт да бъде на името на Веска. Но преди това, отношенията на моите близки към мен и Веска бяха взели особен вид. Леля ни Анастасия /баба Ташка/ , която от няколко години живееше у сестра ми Надежда, изказа идеята, че купеното от мен място не е само за мен, но трябвало да участват и другите - майка ми или брат ми Иван. Затова сестра ми дълго време отказваше да прехвърли моят парцел на името на Веска. Най-после се спогодихме така: Веска, при идването си на Изгрева, също си купи 400 кв. метра, място /то е на сегашната улица „Латинка"/. Макар, че моят дял място, записано на името на сестра ми беше купено изцяло с мои средства, Веска има идеята да прехвърли на нашите своя парцел и така да се уреди спора. Така станаха нужните прехвърляния и ние можахме навреме да се снабдим с документите, при наличността на които „Собствен дом" отпусна заема от 80000 лева срещу ипотека на имота. Брат ми Иван продаде получените от Веска 400 кв. метра на Христо Цонзоров. Доколкото разбрах тогава, имаше някаква намеса и от Учителя, като се считаше, че Цонзоров купува това място за Братството. Всъщност, брат ми Иван най-малко заслужаваше да получи този подарък, защото приходите му бяха все незначителни и не помня някога да е подпомагал общите ни разходи. В последвалите години, той запази имота, а когато му го отчуждиха през 1972 г. придоби право и получи апартамент в София. Но, като наблюдавам живота му, виждам че и сега се чувства липсата на благословение от Учителя към неговата придобивка. Сега живее в този апартамент със сина си Данаил и снаха си Величка. Непрекъснато има разправии със снаха му, която иска да го гони от апартамента. Навремето Христо Цонзоров му даде парите за мястото и с получените пари купи едно място с Верка Куртева заедно. Та него като го отчуждиха дадоха му място горе, където е Виетнамската легация. А него място, като придоби тогава получи право на апартамент. Колкото по-късно се отчуждаваха местата, все по-скъпи биваха. Та въз основа на това място го има апартамента. Та аз спечелих и платих мястото навремето, но се намеси рода ми. Леля ми Анастасия се намеси, защото навремето работи две години в една вегетарианска гостилница като прислужница и доста се мъчеше. И вечер като се върнеше, понеже имаше право да се храни там, казваше им - „Ще си го взема за вкъщи". Като и сложат яденето в съдината, сложат и нещо отгоре двойно-тройно. Като се върна, аз от работа, гледам хубави манджи донесени, нахраня се, оставяха ми от тях на мен винаги. Взимаше и заплата и помагаше на домакинството през това време. Така аз заплатих мястото, а те са помагали като леля Анастасия в друго отношение. Та накрая от мене да мине и се разплатихме.

46. ПЛАНЪТ ЗА МАЛКИЯ ДОМ Животът ни като младо семейство течеше нормално. Всеки от нас можеше и гледахме да спестяваме по нещо. Щом вече имахме място на Изгрева, може би щеше да се нареди и къща да си построим. Веска имаше много добри отношения с майка ми, а и тя я обичаше. Веска както казваше, питаела обич към майка ми, защото самата тя е останала сираче от малка и е била лишена от майчини ласки. Майка ми и майката на Цветан/хазяинът ни/ се грижеха за домакинството. Неговата майка, баба Мария, се учеше да готви от моята майка. Още отначало започнахме да се храним заедно - нагласихме нещо като комунално хранене. През месеца, кой каквото купуваше, отбелязваше си и в края на месеца си правихме сметка. Аз поемах три части от разхода, а Цветан две - за себе си и за майка си. Така карахме почти една година и всичко минаваше гладко. През 1933 година, при Цветан дойде да живее неговият по-малък брат, на име Здравко. Продължихме и с него така известно време, но Цветан ми каза, че ще трябва да освободим заеманата от нас стая. Той ми подсказа, че е добре да се запишем членове на заемо-строителното дружество „Собствен дом", за да получим заем за строеж на къща. Наистина, трябваше да пристъпим към такова разрешение, а следваше да направим в дружеството първа вноска и вероятно в срок от една година да получим правото на заем. Използвахме намиращата се в спестовната книжка на Веска сума и я внесохме. Уговорихме се, че заемът ще бъде на нейно име, а и къщата която ще построим, също на нейно име. Така, през пролетта на 1934 г. се преместихме на Изгрева, в една удобна наша барака, поставена на нашето място там. Майка ми вече беше поканена от сестра ми Надежда, да се настани да живее у нея. По този начин, ние останахме само двамата с Веска. Продължихме да внасяме в „Собствен дом" спестяванията си, тъй като от големината на внесената сума зависеше по-бързо да получим правото на заем. Очаквахме ги с нетърпение, тъй като лятото настъпи и трябваше да се строи. Редът ни дойде в края на месец август 1934 г. В това време бяхме приготвили плана и книжата за строежа. За плана се погрижи старият ни приятел архитект Димитров. Той знаеше, че имаме малко пари и ни приготви план за малка къща - стая, кухня и хол. Но ние имахме желание в нашият дом да идват гости, да имаме стая и за майка ми и така нататък. Даже да имаме и отделна „молитвена стая". Затова архитекта ни направи втори план с две тавански стаи - едната за гости, а другата за молитва. Това лято, Учителят беше на летуване на Витоша, в местността „Присоите". Някои бяха настояли да бъде на Витоша - хем по-близо, хем по-евтино. Ние нямахме отпуска и ходехме на него бивак в неделен ден. При едно такова отиване, Веска и аз, показахме на Учителя двата плана за къща, като го запитахме кой да изберем. Той ни посочи плана на малката постройка. Ами сега? Помислихме, помислихме като си отидохме и пак се спряхме на голямата постройка. Заемът, който ни дадоха бе 80000 лева, но опитни хора като видяха плана, питат ме - „Приготви ли 140000 лева?" Значи големият план бе за голяма къща и за големи пари. А ние имахме малка сума само за малкия план, който посочи Учителя. Но ние избрахме големия план. Мястото и къщата бяха записани на името на Веска. Това много ни помогна по време на процеса 1957-1958 година, защото аз бях осъден да платя една голяма сума на държавата и идеха да вземат половината от къщата. А така не можаха да вземат нищо. Само един гардероб и една пернишка печка оцениха. Обявиха го за продажба и понеже половината част бе нейна, тя го откупи с 400 лв. Обикновено навремето жените така си правеха сметката: който владее имота - той владее и мъжа. Ако мъжът напусне жена си - то имота остава при нея. Чиста работа!

45. СВАТБА НА БАИР Първо - нека погледнем на отношението, което някои стари сестри взеха, като виждаха, че се готвя да се оженя за Веска. Например - сестра Николина Балтова. Отива тя при Учителя и Му казва: „Учителю, как ще оставим този ангел млад брат, да се ожени за Веска? Тя е едно момиче, което дойде между нас, а ето, че и тя е като другите момичета, иска да се жени, да ни вземе този млад брат!" Учителят с две думи отговаря: „Не се намесвайте в тези неща, които не разбирате!" Така, работите около нас улегнаха. В това време, моят брат Иван реши да се венчае с избраницата си - Стефанка. Определиха дата, явихме се всички в църквата „Св. Седмочисленици" цялото семейство, а ние с Веска сме кумове. Това стана по искане на брат ми - имал е свои съображения. Нямахме никакви тържества, разменяване на подаръци и други такива обичаи, съпроводени с разноски. След това семейно събитие и моето семейно обособяване вече се устрои. И така, ние също искахме да се венчаем, за да живеем заедно както му е реда. Нашето голямо семейство се раздели - остана при мен само майка ми, а нейната сестра - леля Анастасия /Ташка/ отиде при сестра ми Надежда. Нашият семеен приятел Цветан Стайков, току- що беше си направил нова къща, близко до Семинарията и се съгласи да ни даде една стая, а майка ми да живее с неговата майка в кухнята - на едно легло. Така че въпроса с квартирата бе уреден. Когато се връщахме от работа всичко бе подредено, сготвено и ни очакваха. През м. септември си говорим с Веска за венчавката, но тя имаше една странна идея - не искаше да ходим в църква, не искаше поп да ни венчава. Тръгнахме да търсим разрешение в това направление. Слушала Веска, че попа на църквата в „Красно село" би се съгласил да ни издаде документи, без да извършва формалностите по това „тайнство" - венчавката. Хайде да отидем при него! Отидохме да го питаме, оказа се стар човек, който ни загледа учуден, когато му казахме нашето желание. Изненада се и категорично отказа. Понеже Веска повече му говореше, той се обърна към нея с думите: „Вие жените най-вече поддържате обичаите на църквата, а ти желаеш да се венчаеш без поп. Така си взехме „двете пари" и си отидохме. Обаче, не се отказахме от намерението си. Имахме добър приятел, наш брат, учител в село Ребърково - Антон Петков. Поканихме го да ни стане кум - съгласи се с радост. Казахме и на него, че не искаме да се венчаваме в църква, но да намерим поп, който да ни даде венчални свидетелства. Той беше находчив и се сети, че попа в неговото село му е бил ученик. Каза, че ще говори с него и се надява да постигне съгласие. Наистина, той след два-три дена дойде пак в София и ни каза, че неговият свещеник е съгласен, че приема нашето предложение. Ние искахме, да излезем сутринта рано на една височина край селото им и там да стане венчавката, но без голяма част от обичайните ритуали - венци, разливане вино, свещи и т.н. Само той ще прочете някои молитви, употребявани в случаите на венчаване. Определеният ден 9.Х.1932 г. е неделя. Още в събота ние отидохме в Ребърково - аз, Веска и моята майка, бяхме гости на семейството на Антон Петков. Той живееше с жена си Неца, която ни симпатизираше, но само се учудваше на желанието ни за този начин на венчавка. Запознахме се и с поп Константин, като уговорихме всичко наново. На сутринта, още преди изгрев слънце, ние се изкачихме на височината край селото, наречена „Равни дял". Дойде и попа, а от своите одежди постави само „епатрахила". Веска бе облечена с хубава бяла копринена рокля, а аз с нов костюм - бяхме красиви в този тържествен момент. Майка ми и тя се изкачи с нас, като единствена роднина присъстваща на тържеството. С нас беше и Антон, кумът ни. Венчавката продължи 15-20 минути, попа чете каквото си знаеше, а по едно време започна да пее църковната песен „Святий Боже, святий Крепки..." Ето, че и аз му пригласях, понеже много пъти сме я пели тази песен в братските събрания. Моето участие в песента се виждаше смешно на Веска и впоследствие, когато разказвахме как сме се венчали, все се смееше, когато й дойдеше на ум за „Святий Боже". Какво остава още? Слязохме в селото, попът си отиде в църква да служи неделната служба и да приготви венчалните свидетелства, както му е реда. Подписа се и кумът ни Антон, а трябваше и още един свидетел. Антон пак покани своя близък приятел Стоян Григоров, подписа се и той. Всяка венчавка се регистрира в общината, така че направихме и това в селската канцелария. Така придобихме съответния документ, по силата на който в София ни записаха за отделно семейство. През деня бяхме гости на кумовете си Антон и Неца. Веска ги дари със сватбени дарове, посетихме и домът на Стоян Григоров, като се запознахме със семейството му. Вечерта обаче - да ни няма в Ребърково! Вземахме влака и хайде на път за Габрово. Веска, нали е от него край, а там, в близкото селце Кряковци, живее сестра й Тотка, самотна, понеже мъжът й се намираше на гурбет в Персия, като майстор строител. Бяхме решили да прекараме при нея няколко дни, на гости като младоженци. И така, сутринта влака ни доведе в Габрово и набързо се озовахме в селото, при Тотка, на половин час път - южно от града. Веска беше много весела, сестра й също се радваше, че са й дошли такива мили гости. А и ние бяхме щастливи. Всяка сутрин излизахме на разходка край селото, правихме си нашите братски упражнения - гимнастика и така нататък. Още първата сутрин, обиколихме из околните горички, а на една полянка, гледам че се белият много яйца. Като отидохме там, какви ти яйца? Оказаха се гъби - печурки. Ето ти за нас подарък от природата. Бери и пълни една кърпа, че втора, а то обиране няма. Така се върнахме с богата реколта в къщи. Ядохме тия гъби до насита целия ден, сготвени по различен начин. През това време посетихме и някои роднини, Веска да се представи като млада булка, а и аз да се запозная с тях. В краят на седмицата се завърнахме в София, за да се явим всеки на работата си. Майка ми вече се беше върнала от Ребърково, намерихме я в новата ни квартира, гдето за пръв път нощувахме. Майка ми ни посрещна с хляб и сол, поставени на нова табличка. Това бе сватбата ни - без шум и харчене пари за подаръци. Може да се каже - първият брак в България без участие на църквата - първият граждански брак - 9 октомври 1932 г. Следва да кажа, че още като се сгодихме направих на Веска ценен подарък - златно пентаграмче*, със златна верижка. Тя много желаеше да има такова и всякога го носеше с радост. Като се върнахме след венчавката ни, отидохме при Учителя да Му се представим, с молба да ни благослови. Прие ни в приемната си, целунахме Му ръка и аз коленичих пред Него с молба да ни благослови. Но от смущение и неопитност, докато коленичих и побързах да стана, без да дочакам Учителя да направи нещо. За това после Веска ме упрекваше. Разговорихме се с Учителя и Му разказахме за нашата оригинална сватба и венчавка. Той ни гледаше и разпитваше как е станало. Разбира се, цялото това събитие си остана тайна за нас. Но попа, който беше сравнително млад човек после го гризеше съвестта и често говореше: „Как можах да наруша църковния обряд, да наруша канона". След време този поп си замина, почина без да се изповяда. ________________________________________________________________________ * Златните пентаграми се правеха от чичото на Савка Керемидчиева, който бе златар и си бе направил матрица за тези пентаграми.

38. ЗАВЪРШВАНЕ НА ГИМНАЗИЯ Явно, че благословението на Небето и на Учителя, се отправи към „Изгрева", и идейният живот на Братството се съсредоточи там. От есента на 1927 година, Школата се премести в новопостроения салон; там Учителят говореше и неделните беседи, в 10 часа преди обяд. Навремето „Изгрева" бе далече от града, но въпреки това и липсата на съобщителни средства, пътувахме пешком по шосето за с. Дървеница и навреме бивахме в салона. Не само за беседи, но и през другите дни, идвахме сутрин рано на „изгрев-слънце", за гимнастически упражнения и за школните лекции. Така изобщо се участвуваше в братския живот. Постепенно Изгрева се заселваше все повече и повече от братя и сестри, изникваха малки дървени къщички; всички си купуваха малки парцели места, според възможностите си. Явиха се градинки, овощни дръвчета и така цялото място се преобрази - от селски ниви се превърна на жилищен квартал сред градина. Заселването на Изгрева стана непосредствено след чирпанското земетресение през 1928 г. Уплахата всред народа не бе малка, виждаше се, че солидните къщи са опасни и може живущите в такива да загинат при срутване от земетресение. Учителят и той даде препоръки да се строят дъсчени постройки. Те бяха и по-хигиенични. Така се явиха множеството дървени къщички, които дочакаха голямото преустрояване на София. След това време, на Изгрева се издигнаха/след 1966 г./ доста многоетажни сгради и там се приютиха много и много нови семейства. Ще се върна да опиша „Изгрева" в следващите години 1928-1944, а в следващите редове, да видим някои особености в моят личен живот. Както казах вече, животът ми в Бургас бе много благоприятен за интелектуалното ми и духовно развитие. Всичко това стана, благодарение невидимата намеса на Учителят и на духовният свят в моя живот. Само в едно отношение моето самочувствие страдаше, мечтаех да имам гимназиално образование. В Бургас това не ми беше възможно, но още с идването ми в София, използвах вечерните курсове на свещеник Михайлов за подготвяне на частни ученици. Вечер, след работа отивах в тези курсове, гдето гимназиални учители преподаваха материала изучаван в гимназиите. През учебната 1924/25 година изучих материала за IV клас и през юни 1925 г. вземах изпита и получих право да следвам в V клас. Същите курсове следваше и сестра Олга Славчева, но много добра помощ получихме от сестрите Паша и Аня Теодорови. Първата ни помогна да усвоим добре материала по химия, а втората - български език, литература и френски език. Забележително беше, че преди да се запиша за следване, отидох при Учителя да му кажа намерението си. Той одобри това и каза: „Ако имате време, следвайте да вземете образованието си". Действително, в тия усилни времена, беше голям подвиг да работя и да уча за гимназиално образование. Дойде и следващата учебна година - ние сме в пети клас. Сега Небето ни даде ново улеснение. Известният наш брат Боян Боев, напусна учителството. (Той бе гимназиален учител в Панагюрище по естествени науки и други предмети). Привлечен от желанието да слуша Учителя, да бъде край Него, той дойде да живее в София и така се нареди, че го приехме на квартира у дома. Живеехме в една стая - той, брат ми Иван и аз. Ангажира се на мен и на Олга Славчева да ни предава математика, алгебра, геометрия и естествени науки. В замяна на това, у нас бе на пълен пансион. Още нямаше право на пенсия и беше без приходи. Как учехме? Всяка сутрин ставахме в 5 часа, идваше у дома и сестра Олга, и започвахме уроците с брат Боян. Най-вече се занимавахме с алгебра и геометрия, които брат Боев добре владееше, и се стараеше да усвоим материала в тия учебници. Вечер имахме определени часове при сестра Паша за химия и при сестра Аня - за литература. Така се заредиха и годините 1926, 27 и 28, когато стигнахме последният клас на гимназията. Едно мога да забележа, че успехът ми се различаваше от този на с. Олга, докато в долните класове бях отличник, то в следващите класове успехът ми спадаше. За сестра Олга обратно: на нея учението й повлия да се развие, успехът й, ако и да не се засилваше, но не спадаше. Тя се яви на матура, взе си дипломата за завършено средно образование и впоследствие следва и в университета. Аз не се явих на изпит за осми клас и за матура. Действително, шефа при който работех, отказа да ми даде отпуск по време на изпитите, но и аз не настоявах, но може би имаше и други причини. Виждах, че нито документа за образование, нито учението, допринесоха нещо повече за моята професия. Така се задоволих с достигнатото. В последната година, когато трябваше да се явя на изпит, Учителят ме запита как върви учението. Като Му казах, че не ми дават отпуск, Той каза: „Ако искаш, може да направим постъпки и да имаш отпуска". Аз се чувствувах така уморен и безсилен, че не се възползувах от това предложение на Учителя. Може би Той щеше да направи някакво чудо, но и да взема диплома, не бих могъл да следвам в университета, защото и работата ми в кантората беше много голяма, а и там напредвах по друга линия. Стигнах пак величината, която имах в Бургас: фирмата ме назначи за пълномощник /прокурист/, преформира се в акционерно дружество с клонове в Пловдив, Бургас и Неврокоп. Ние в София бяхме централа на дружеството, а аз - главен счетоводител. Всякога, когато посещавах Учителя, Той се интересуваше от развитието на работата на тази фирма. С нейният икономически растеж, успявах и аз в познание на работата, и нейните нови и нови изисквания.

37. САЛОНЪТ НА УЛ. „ОБОРИЩЕ" №14 По желание на някои приятели, ще опиша спомените ми за времето от 1923 до 1944 г. Тези спомени биха имали значение като допълнение на онова, което други братя и сестри вече са направили за братския живот на Изгрева. От спомените ми за периода 1910-1923 г. се знае, че дойдох да живея в София на 23 февруари 1923 година. Лично за мен, това идване в София бе улеснение, тъй като наново се включих в нашето семейство. Аз все още бях „глава" на това семейство - майка ми, леля ми /нейна сестра/ , брат ми Иван и сестрите ми Люба и Надя. Старите бяха незаменими домакини и благодарение на тях, всичко у дома беше в ред. Брат ми и сестра ми Надя имаха възможност да следват висшето си образование, а Люба си намери работа в едно ателие за бродиране. Материална основа на нашият дом, беше работата ми във фирмата „Берлинов", гдето се настаних счетоводител по един чуден начин, при явната духовна помощ на Учителя. Включен в общия братски живот, всецяло се почувствах потопен в един свят на щастие. Това, което ми липсваше в провинцията - новите беседи и лекции на Учителя, три пъти в седмицата ми се поднасяха като благодат. Неделя в 10 часа - обща неделна беседа, на която присъствахме освен братя и сестри, също и граждани от София. В сряда вечер - школна лекция на общият окултен клас; в тези лекции, Учителят ни водеше към окултни познания. Трети вид лекции бяха тия на младежкия окултен клас, в неделя вечер. В него участваха братя и сестри - неженени. Повечето от тях бяха студенти, ученици и работещи, като не се правеше разлика във възрастта. През 1922-1923 година, Учителят говореше неделните беседи в малки обществени салони, като например салона на германския клуб „Турнферайни"- намираше се на бул. „Евлоги Георгиев", близко до ул. „Граф Игнатиев". Когато около коледните празници през 1922 година, дойдох в София, тогава Учителят изнасяше неделната беседа в 10 часа, именно в този салон, а също и лекциите в сряда вечер. Същото положение заварих и при преместването ми в София през февруари 1923 г. Младежкият клас използваше помещението, което сестра Маркова имаше в домът, си на ул. „Цар Шишман", гдето даваше курсове по френски език. Към месец април 1923 година се привърши строежа на салона на ул. „Оборище" N 14. Този салон бе построен със средства, внесени пожертвувателно от братя и сестри в София, и от провинцията. Такава покана дойде и до нас, още като живеех в Бургас, та и аз внесох 1000 лева. Салонът можеше да събира около 300 човека, една част седнали на столове, а други прави през време на беседите. Беше светъл и задоволяваше нуждите на братството. Учителят имаше катедра до северната стена и всичко каквото говореше се чуваше добре из цялото помещение. Там се изслушваха и трите вида беседи на Учителя през седмицата. Беседите продължиха там до 1927 година, когато се преместихме в новопостроения братски салон на „Изгрева". Тъй като и много братя и сестри в това време си накупиха места и построиха скромни жилища в този наш квартал, то постепенно целият наш живот се настани в Изгрева. Наскоро след завършването на салона на ул. „Оборище" №14, даде се отчет от братята отговорни за средствата употребени за строежа. Най- живо участие в този строеж е взимал брат Симеон Симеонов. Отчетът стана в салона, в присъствие на братята и сестрите, беше кратък, и в него се изтъкнаха трудностите при построяването. Симеонов, първо написа на черната дъска разходите за строежа, колко са постъпили от София, колко от провинцията и че най-после Учителят предал сто хиляди лева. За всичко това бе съставен протокол, а за него аз дадох идея на Симеонов и помогнах да се даде подходяща форма и текст. Подписаха го ония, които участваха в работата по строежа. Може да се каже, че да се предприеме построяване салон за беседите, не бе лесна работа, тъй като трябваше преди всичко да се съберат средства, да се организира строежа. Въпреки всякакъв вид трудности, салонът бе доизкаран и предаден за използване от Братството в София. През всичките тези няколко години, този салон задоволяваше напълно нуждите ни. Когато се засели Изгрева, Учителят намери за по- добре да се направи салона на Изгрева, а този на ул. „Оборище" бе изоставен. Трябва да се добави, че мястото за този салон на ул.„Оборище", бе предоставено от брат Иван Радославов от София, който имаше там къща, а салона се построи откъм лицето на двора му. След освобождаване салона на ул. „Оборище"№14, яви се идея там да се построи жилищна кооперация. Тогава, брат Деню Цанев се заел с тази работа и поканил братя и сестри да се запишат кооператори, като е разчитал да намери капитал, и да извърши строежа. Обаче, явили са се ред непредвидени пречки, някои създадени от негови неприятели, работата съвсем се обърка и брата стигна до фалит на това предприятие. Наскоро след това, брата се разболя и почина. Той всъщност беше искрен човек, не е имал намерение да ощети записалите се кооператори, но не беше в състояние да се бори с непредвидени пречки. Жалко, че хората, които бяха направили вноски за строежа, се видяха онеправдани, разочароваха се и останаха с лоши впечатления. Загуби се всичко. Взеха го нови предприемачи и те направиха там жилищна кооперация. Тук изигра една лоша роля и Иван Толев редактор на списанието „Всемирна Летопис". Тъкмо тогава той се беше разсърдил на Учителя, че не му дава пари за неговото списание, което имаше финансови затруднения. Обърна се срещу Учителя и започна много да говори срещу него. Като вижда, че тук на мястото на този салон ще се построи кооперация, ходил е лично при тези, които са искали да се запишат като съкооператори и им говорил „Недейте да се записвате, тъй ще стане, онуй ще стане", а всъщност той е създавал пречките. Той беше адвокат. Беше с един лош орлов профил. И така се дойде до фалит. Имотът на Иван Радославов, който бе ипотекиран също изчезна след фалита. И той остана гол като пушка.

34. „ГЛАДНИ НЯМА ДА ОСТАНЕТЕ" ЗАЩОТО СТЕ ПОД ПОКРИВА НА ВСЕВИШНАГО През 1915 година, учениците на Бялото Братство бяхме поканени от Учителя на редовен събор в гр. Велико Търново. Програмата на събора се провеждаше нормално и нашите тетрадки все повече се изпълваха с бележки по изказванията на Учителя в беседите му пред нас. Към петият ден, спокойствието ни и радостта от съвместния братски живот, бе помрачено от нареждането на военния комендант в Търново, Учителят да преустанови братската среща-събор и ние да се разотидем по местоживеенето си. Естествено, при наличното „военно положение" ние се подчинихме и наскоро напуснахме Търново. Някои от старите братя, все пак на изпровождане са могли да поговорят с Учителя, да им каже как ще се развият събитията. Когато след няколко дни се завърна в Бургас, Пеню Киров /ръководител на бургаското братство/, той каза „на ухо", че Учителят им обяснил доста работи и завършил с думите „Събитията ще се развиват по своя път, но вие гладни няма да останете!". Тези думи на Учителя останаха тогава в паметта ми и действително в края на войната /тогава бе Първата световна война/ имах една опитност от този характер. През втората половина на месец септември 1918 г., като войник на фронта, бях включен в една малка команда да придружаваме ценен багаж, да пропътуваме заедно с отстъпващите обози на армията от Мъгленско /Македония/ до Стара България. Нямахме никакво продоволствие и се хранихме с провизиите, оказали се в няколкото войнишки колета, намерени в багажа. След около 14 дни мъчително пътуване, добрали се до наша територия, нощувахме на полето между Дупница и Самоков. Вечеряхме с обичайната „попара" насядали край малкия ни огън, а около нас цялото поле заето с войници, еднакви по участ с нас. Нашият „домакин" се обърна към всички ни, а като че ли искаше да каже главно на мен, че продуктите ни се свършили и от утре всеки сам ще се грижи за прехраната си, докато започнат да ни дават хляб. Сутринта поехме наново пътя за да стигнем един ден до ж.п. линия Пловдив-Бургас. Имайки предвид, че сам трябва да се грижа за прехраната си, подобно на други войници, откъснах и аз една зелка от градините край които минавахме. Поставих я в колата, с намерение да дам на стомаха малко зеле, като няма хляб. Движейки се край колата, гледам на 15-20 крачки пред нас, един войник приклекнал край шосето, гледам тъпче нещо в раницата си. А тя пълна - ха да събере още нещо, но не може! В това време и аз се изравнявам с него, а той, без да ме погледне, току ми бутна в ръцете нещо. Освободи се от тази грижа да пълни раницата, а аз се намерих с една питка в ръце! Топла още, личи си че скоро е извадена от пепелта. Можах само да каже едно „Благодаря" и продължих пътуването. Казах си, чакай да видя каква е тази питка, която ми се предаде - отчупих един залък да я вкуся, а тя, не щеш ли, оказа се замесена и печена със сирене. Ето какво се е шетало миналата вечер край огньовете, пекли са се множество такива питки от раздаденото на някои войници брашно и сирене. А една от тези питки е била предназначена за мен, да се изпълнят някогашните думи на Учителя - „Гладни няма да останете!"

33. НЕЩО ЗА ПЪТУВАНЕТО НА БРАТ ПЕНЮ КИРОВ ИЗ БЪЛГАРИЯ Той е пътувал като пътуващ книжар, а по-късно посещаваше новооснованите братски кръжоци, където държеше свои духовни беседи. Разбира се за това той имал вече указание от Учителя какво да говори, как да насърчава и направлява тия нови братя и сестри, като разбира се всеки кръжок си имаше свой ръководител. Той от своя страна е представлявал Учителя, държал е беседите, които трябва да се говорят като новости, с компетентността на ръководител. Забележителен кръжок имаше в гр. Казанлък. Там се издаваше и известно време вестник „Обновление". В него участваха братята Н. Камбуров, Захари Желев, Христо Тончев и др. Но освен духовните статии, които съдържаше това вестниче имаше и полемика с духовните власти - поповете, които не одобряваха явяването на Бялото Братство, също така и към някои неверующи - например социалисти и др. такива. Той беше ценен вестник и продължава да излиза доста време - до Първата европейска война. За пътуването на брат Пеню има интересни данни и съм слушал лично от него едно правило от онова време: „Който продава книги, трябва да проповядва. А всеки проповедник, трябва да бъде и книжар, да има на разположение книги, които да раздава на слушателите". Той в това виждаше оформяне на неговата дейност и винаги се е запасявал с достатъчно книги, с духовно съдържание, които си доставяше от издателството на Димитър Голов от София - наш много добър брат, също от издателството на брат Тодор Бъчваров и други някои, които намирал за нужно. Значи вземал е тези книги и с такъв един пакет, където е посещавал, след като е говорил, давал е някои от тях. Получаваните суми той не е носил със себе си, но ги е внасял в пощата по спестовна книжка и впоследствие, когато привършва обиколката си отива в София, изтеглял пари от тая книжка и се е разплащал на ония, които са го кредитирали с книги. Интересен е дневника на брат Пеню Киров от онова време. Всякъде където е посещавал - малки градчета, паланки, където главно е циркулирал по него време, интересно е това, че той е отразил в дневника преживяванията си и може да се види, че всички места, дето е посещавал, са с една особена слаба духовна светлина. Събирането на гражданите през свободното време е било из разни кръчми, кафенета, дето се събират и водят най-обикновени разговори. Отникъде никаква светлина, да ги посети някой интелигентен оратор запознат с новите схващания на времето и въобще тогава са живеели в една интелектуална оскъдица. Пристигането на брат П. Киров в някоя такава паланка е събуждало интерес. Когато те го запитват защо пътува и какво върши, той използвал случая да им разправи нещо от новите схващания, като може би си служел и със спиритизма дето има доказателства за съществуването на задгробния живот. Говорил им за идеите на Учителя, за предстоящото събуждане на цялото човечество, да премине към нови постижения в духовното развитие. В неговия дневник са описани много работи, разбира се, но ще ви разкажа едно интересно преживяване с един млад брат арменец на име Милкон Партамян, по занятие шивач. Той фигурира в списъците на протоколите на присъствалите в съборите в Търново. Този младеж не бил женен. Живеел със семейството на майка си и баща си в Бургас, обаче като вижда, че брат Пеню Киров от време навреме излиза из България, пожелал и той да го придружи в някое такова пътуване. Но брат Пеню вижда, че ще срещне съпротива от страна на майка си и баща си, които ще го възпират и уговорил го да не се сили да го следва, защото не е лесна работа. Но най-после той издействал от майка си и баща си да го пуснат и тръгва с него в една такава обиколка. Обикновено брат Пеню Киров се е движил пеш. Пешком минавал от градче на градче, гдето някъде може би е използвал и превозни средства, но така са стигнали пеш до Сливенските минерални бани. Стигнали надвечер и трябвало да пренощуват, но това е било изглежда през лятото, на баните всичко заето, хотела, всички помещения, където можели да преспят и най-сетне като се примолили на съдържателя на хотела да ги приеме, той казал: „Само една стая има свободна, но тя е необитаема, в нея никой не смее да спи, защото се явяват някои духове там и ги смущават". Брат Пеню Киров рекъл: „Ние сме духовни хора и можем да пренощуваме там". И наистина настаняват се там да спят. Легнали си когато е станало време за спане и брат Пеню заспал. Но току-що заспал чува, че младежа Милкон се развиква и казвал на арменски, на турски, в смущението си каквото е успял да изговори. Извикал: „Пеню, Пеню, виж го килипира". Брат Пеню станал, поглежда и наистина вижда материализиран някакъв дух, представляващ римски войник, с ризница, с шлем и държи някакъв меч и се заканва към Милкон да го засегне с меча си. От това Милкон се изплашил и почнал да издава тия викове на смущения, и започнал да чете на арменски „Отче наш". Тогава брат Пеню става и той, и започва една усърдна молитва, за да се парализира дейността на този дух, който съвсем нямал добри намерения към тях. И наистина, благодарение на тия молитви, уталожил се, видението се прекратило, те се успокояват и продължават да нощуват там. Този случай ми го разправяше брат Стоименов, малко хумористично така, защото наистина погледнато от ония, които са били далеч, за усмихване е това събитие с тоя младеж, но от друга страна пък потвърждава, че на стари такива места, където са минали войски е имало някои убити или погребани и духовете още се навъртат около мястото, а в даден случай се явяват, материализират се. Той използва може би медиумичните способности на този младеж и взема от него материя да се материализира. В общуването ми с брат Пеню Киров аз може би бях най-редовен, който посещавах книжарничката му. Някои отсъстваха - заети, но аз като по-свободен винаги отивах при него и често го заварвах да си пише писма до приятели. Обикновено го изчаквах да си свърши работата и заедно излизахме. Той си отиваше към своя дом, аз го изпращах донякъде и си отивах в моята квартира. При такъв един случай той беше написал 5-6 отворени картички с кратко съдържание и понеже трябваше да вървим по една улица, пощата беше на 100-200 метра за да не ходи и той, предложих му да прибягам да пусна завчас писмата и ще го настигна. Той наистина ми ги предаде, отидох пуснах ги в пощенската кутия, разбира се без да надникна до кого са адресирани, нито пък тяхното съдържание. Аз смятах кореспонденцията, на когото и да е, като нещо свещено, пък и досега същото нещо го спазвам, като не погледнах по тия причини. Каквото и да пише брата, то си е негова работа. И така настигнах го аз, отидохме си всеки по пътя след като се разделихме с него. Но мина около месец и нещо веднъж аз го питам: „Брат Пеню, какво става тази година със събора, кога ще има събор в Търново и как ще стане това?" - Ами ти не знаеш ли? - Казвам „Не знам". Той тогава кимна с глава и каза: „Пък аз помислих..." Искаше да каже, че тия писъмца, които ми даде да пусна, аз от любопитство съм поискал да услужа за да прочета какво пише. Така и той един вид си поправи мнението за мене, и моя кредит пред него порасна. По-късно през 1914 г. Учителят даде едно нареждане, посочва точно имената на братята и сестрите, които трябва да присъстват на събора в Търново. Броят на присъстващите трябва да бъде 70 души. Ако някои от поканените не може да присъства било по причина, че не може да получи отпуска, било, че няма парични средства, то ръководителят да посочи друг брат или сестра от местния кръжок, които да присъствайте като негови заместници. Тогава, аз понеже се подвизавах доста ревностно и имах доверието на брат Пеню Киров и брат Стоименов, те намериха за добре да посочат и мен като заместник на брат Коста Стойчев, който по някакви причини не можеше да присъства. Сестрата Величка Стойчева дойде, но той не можеше да дойде. И така имах и аз щастието да присъствам на Търновския събор през 1914 г. Спомням си, когато прочетох дневника на брат Пеню Киров за преживяването му от посещенията на разни паланки, описва един случай от тогавашното село Рахманларе. То е Карловска околия, в Балкана. То беше доста голямо село, добре поставено с будно население. Когато той пристига в това село, спрял се в кръчмата гдето отсядат всички, чакал да си отидат всички и да помоли кръчмаря да пренощува там. Когато наистина предложил на кръчмаря това нещо той казал: „Не съм съгласен да преспиш у мене, но тука в еди коя си къща - посочил една къща - там приемат понякога хора, които пътуват да преспиват". Той като отишъл и се примолил, те се съгласили. Били мъж и жена бездетни. Дали му стая където да преспи, той с благодарност се прибрал и тъкмо когато да си легне, или бил вече легнал, гледа вратата се отваря и хазайката надникнала да види как се е настанил. Влязла в стаята и застанала така до вратата, гледала го продължително, гледала, гледала и след като той нищо не й проговорил и тя не проговорила, се оттеглила и си отишла. Той го описва така както се е случило и не можем да прибавим нещо към случката. Но трябва да се подчертае, че неговите дейности в пътуването из България са били с цел да се открият хора, готови да приемат новите идеи, които той разнасял от името на Учителя и където могъл, било чрез раздаване на книжките. Несъмнено тия хора впоследствие, когато Учителят пък се явявал да говори в по-големите градове, отивали да слушат и са се утвърдявали като членове на съответни кръжоци. Разказвам тези мои спомени за брат Пеню Киров и за живота на Бургаското братство от ония години, като пожелавам на всички братя и сестри да се подвизават с Дух и Истина, като ония пионери, споменати в моя разказ. Бургас, 3.XII.1971 г. Брат Пеню Киров почина в началото на 1918 година. След войната, бургаският кръжок поднови работата си, а за ръководители се избраха братята Сотир Щерев, Матей Пренеров и Минчо Сотиров. Това беше до 1923 г., когато аз се преместих да живея в София.

32. СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА НА БУРГАСКОТО БРАТСТВО Разказани от брат Жечо Панайотов за живота на кръжока на Бялото Братство в Бургас за годините от 1911 до 1923 година. Дойдох да живея в Бургас през 1910 г., а през есента на 1911 г. по препоръка на мои близки от Сливен, гдето току-що се беше образувал братски кръжок, се запознах с братята в Бургас и започнах да членувам в братския кръжок. Тогава кръжока в Бургас се помещаваше в жилището на Димитър Стоименов Македонски, което се намираше в центъра на града, в една стая. Там бяха наредени столове и маса и се събираха всички членове на братството в Бургас. Ръководеше брат Пеню Киров. Събранията ставаха в неделя вечер и той имаше грижата да подготви подходяща беседа като си служеше с някоя глава от Евангелието, и така разработената тема разказваше на присъстващите в кръжока. Беседите му бяха винаги много интересни, защото бяха нещо ново, пропити със съдържание, което представлява наистина подходяща храна за присъстващите, интересуващи се от духовните истини включени в Евангелието и в Стария завет. Впечатлението ми беше, че много от темите, които той засяга се дължат на разговори, които е водил с Учителя или пък това, което Учителят е говорил в срещите на братята и сестрите на Търновските събори. В кръжока като членове на Бургаското братство бяха няколко семейни двойки, които ще изброя: Коста и Величка Стойчеви, семейства Паскалеви, Зуркови, Матей Попов с другарката си, Деню Цанев с другарката си и между другите на първо място Тодор Стоименов, също и неговия брат Димитър Македонски. Имаше и други единични лица, които също така се подвизаваха усърдно, слушайки беседите, а в живота се стремяха да прилагат принципите на новото Божествено учение. Това са първите ми впечатления от кръжока. Като най-млад, тогава бях на 17 г., приеха ме доста радушно и ме причислиха да общувам с брат Тодор Стоименов като по-свободен и подходящ - тъй да са каже, като мой наставник в новите стъпки, които имаше да правя. Брат Стоименов имаше грижа да да ми даде „Добрата молитва" и да ми каже как и какво да чета. Също ми препоръчаха да чета Евангелието и даже цялата Библия. Това имах възможност да направя през зимните дни и нощи когато бях свободен и успях да прочета Библията. За известно време, освен тия общувания, посещавахме с брат Стоименов разни братски семейства, предимно семейството на Коста и Величка Стойчеви, гдето се водеха интересни разговори от техни преживявания от близкото минало и главно често се спираха и да разговарят за казаното от Учителя, за току-що миналия събор на братството в Търново. Ходихме с брат Стоименов у семейство Паскалеви и други някои семейства. Освен тях в свободното си време братята имаха обичай да се срещат и разговарят в тъй нареченото тогава „Арменско кафене", което се намираше в центъра на града. Имаха там едно ъгълче, където сядаха, пиеха кафе или чай, обикновено вечер след работа разговаряха често по злободневни въпроси. Интересуваше ги развоя на политиката. Тия политически събития се разглеждаха с известна засилена доза патриотизъм. Къде България успява, къде е в затруднения, като всичко това разбира се свързваха с казаното им за предстоящото величие на България. Техният патриотизъм беше доста силен и те искаха час по-скоро да се изпълни онова, което Учителя е предвидил за България. Да подчертая дозата на тоя патриотизъм ще спомена, че когато през 1912 г. българският народ се надигна в тая Балканска война, когато победите вървяха една след друга, когато се затегна положението при Одрин и най-после Одрин бе превзет, всичко това радваше неимоверно много нашите братя за тия важни събития. Но затова пък когато впоследствие към пролетта на 1913 г. последваха някои неблагоприятни неща, те се наскърбиха толкова много, че едва понасяха ударите на съдбата върху Българската държава. Даже имаше един случай когато нашите отстъпиха и се прибраха към границата, макар, че събитията се пазеха в тайна, но все пак достигаха слухове, и когато дойдоха първите слухове, че турците го взели обратно, те толкова много се разочароваха, че искаха оня, който донесе това известие да го предадат на полицията понеже угнетява духът на гражданите. Разбира се, скоро се потвърди официално, че българите са напуснали Тракия, а последвалите неприятни събития дойдоха да огорчат още повече нашите приятели. За срещите ни тогаз, в работно време, може да се споменат и тия в книжарничката на брат Пеню Киров. Това беше една малка канторка, където той упражняваше своята професия като митнически посредник и там нареждаше една витрина с духовни и теософски книги. Там най-първо се явиха и беседите на Учителя излезли през 1914 г. Това бяха първите брошурки от беседите Първа серия „Сила и живот". По специални срещи имаше и в дрогерията на брат Илия Зурков. Това ставаше вечер след работа. Водеха се интересни разговори с познати бургаски граждани. Когато Учителя биваше в Бургас за известно време, идвал е и той в дрогерията на брат Илия Зурков. Учителят е давал известни задачи и препоръки на брат Пеню Киров да осведомява най-вече в Южна България братята и сестрите, които са поканени да присъстват на съборите. На самите събори той пак предаваше на присъстващите някои особени наредби на Учителя или това, което има да се изпълнява. След завръщане от събора получаваше се програма за годината пак до брат Пеню Киров и той я съобщаваше на приятелите. Специално за протоколите на съборите в Търново, всичко там се стенографираше от брат Петко Гумнеров. Когато той се завръщаше в София и дешифрираше писаното, съставяше се тетрадка малко или повече обемиста и доколкото могъл да ги свери с Учителя, готови ги пращаше за преписване из цяла България. Имаха право да ги препишат и се ползуват от тях само присъстващите на събора. Знам с какво нетърпение се очакваше тази тетрадка в Бургас и първо идваше при сестра Стойчева, която ги преписваше, предаваше ги на брат Тодор Стоименов и той си ги преписваше, а след него и другите братя, които са желаели.

31. ДРУГИ ПОСТАВЕНИ ВЪПРОСИ ПО СПОМЕНИТЕ МИ Има ли написани спомени от брат Тодор Стоименов?* Едва ли! Той пишеше бавно, с лявата си ръка, понеже дясната беше повредена. По тази причина не е бил в състояние да записва спомени. Предполагам, че много от тях е разказвал и все някой ги е стенографирал. Там ще се срещнат и разказите му за д-р Миркович, за живота му като ученик на Учителя и негов приятел. Брат Никола Нанков е проучил архивата на брат Пеню Киров, намерил е писма и бележки. Използвал ги е да състави едно изложение за неговия живот. Това изложение представлява доста обемист материал, прочел го е на братството в Бургас, по случай 50 години от заминаването му /1918-1968 г./ Не съм чел този материал, но там непременно има описания и за Тодор Стоименов и за д-р Миркович. Вярвам, че някога ще бъдат достояние и на нас, които се интересуваме. Запитват ме, имам ли „наряди" и преписи от писма на Учителя. Нямам такива. Броеве от в-к „Обновление", който излизаше като братски вестник в гр. Казанлък - получавах го през 1911-1912 г. Остава в сила това, което съм описал в спомените си. Снимки от вилата в Търново, гдето се провеждаха съборите по време на Учителя. Нямам такива. Знам, че преди застрояването на тази част от Търново, сестра Павлинка Даскалова е направила снимки - външен и вътрешен изглед на тази забележителна за братството сграда. По-важно е обаче да се знае вътрешната окраса и уредба по време на съборите. В нея Учителят е вложил важни елементи. Ще се задоволим по този въпрос, каквото е описано в протоколите на срещите -1908-1915 години. Лично с брата Милкон Партамян не съм се срещнал, защото пред 1911 година вече живееше в Цариград. Това, което съм слушал за него от брат Стоименов, описал съм го в спомените си. За живота на Братството в гр. Сливен, описах каквото знам; това е за времето от няколко месеца, а това беше в началото на неговото оформяне -1910 година. Повече е живял там брат ми Иван Жеков, който би трябвало да опише спомените си. Както описах в спомените си за търновските протоколи 1914-1915 г. когато преписвах в Бургас тия протоколи според стенограмите на братята Петко Гумнеров и Боян Боев, направи ми впечатление, че малка част от записаното, каквото е говорил Учителя, не е еднакво записано от двамата. Повече са записвали различни части от беседите. Все пак интересни са и тия неща, които всеки от тях е записал и представил. За съжаление, тетрадката, в която ги бях преписал, бе иззета през 1957 година, дано е запазена в архивите на Народната библиотека в София. Веднъж запитах брат Боев, дали пази стенограмите си от тях, но той даже не помнеше че ги е имал. По запитването за братските реликви - Пентаграма, Антиминса, Завета на цветните лъчи на светлината, следва да се знае това: Във всеки братски дом трябва да има една стая - свещена, молитвена. Тя трябва да служи само за молитви, медитация, за размисъл и духовна работа. Там е мястото на споменатите реликви. Много наши братя и сестри се стремят да ги имат, но като ги получат, где ги държат? При съществуващата квартирна криза, често всичко е в една или две стаи, едва се смества семейството. При това, какво не върши човек в спалнята си например! Хубаво е човек да има представа за Пентаграма и да си служи с него чрез мисълта си, да го използува мислено във важни случаи на живота си, така както Учителят е обяснил. За съжаление, виждал съм така занемарени пентаграми, даже и без рамка, което говори че притежателите им не знаят значението на този окултен чертеж, излъчващ духовни сили! Така и книжката „Завета на цветните лъчи на светлината", може да се нарече „талисман"! Такава е силата на поместените там цитати, както ги е подредил Учителят. Всеки от тия стихове излъчва един от цветовете на дъгата, така това съчетание на Слово и Светлина са носители на духовни сили и закони. Значи, служенето с тях е изкуство, придобит с опит и постоянство - резултат от работата през „свещеният час" на ученика. Антиминсът - според историята на създаването му /виж брошурката на свещеник Константин Дъновски, бащата на Учителя/, той представлява осветен олтар. Според каноните на църквата, само пред осветен олтар може да се служи литургия, а когато го имаме в молитвената си стая, да знаем, че и той излъчва духовни сили. Току що написаните на тези 4 листа обяснения, бях си набелязал стенографно, при почивката ми на планината Рила, при Седемте рилски езера - от 5 до 24 август 1978 година. Дешифрирах ги и преписах на пишеща машина сега, в дните 10 до 21 януари 1975 година. Забележително е, че тъкмо когато днес ги дописвах, Учителят проговори изобщо за началото на спомените ми. Ще опиша какво преживях, тъй като се потвърждава истината, че Словото на Учителя е вечно живо - засяга в даден момент съзнанието ни. Потвърждава също, че Той по духовен, Божествен начин е виждал и ни е представял много поучителни неща. Чета си днес сутринта няколко страници от лекцията „Вътрешни опити" (том „Новата мисъл": Лекции на Общия окултен клас 1932 г.) Стигнах до страница 349, направи ми впечатление изказването му, което ме подтикна да разгадавам нещо от миналото. Ще препиша казаното от Учителя: „Като изучавам живите линии на човешкото лице, намирам известно съкращение в тях. Линиите на носа, на веждите, на устата крият известна тайна в себе си. Тя, именно, трябва да се изучава. За да се домогнеш до това знание, трябва да знаеш под какъв ъгъл да гледаш. Само така ще можеш правилно да ги измериш. За пръв път имах такава опитност в Сливен. Когато открих една жива линия на лицето на едного, аз видях от главата му да излиза мека, приятна светлина. Казах си: сега разбирам какво означава живата линия и какви са отношенията й към човека. Някога и вие ще видите една жива линия и ще възприемете нейната светлина. Живата линия е Божествена мярка. Тя произвежда преврат в човешката душа. Живата линия е подобна на врата. Първоначално човек е бил затворен. Всичко около него е било тъмнина, той се мъчил да отвори вратата, да излезе вън. Ако може да отвори вратата, пред него ще се открие цял свят". Каква беше първата ми среща с Учителя в гр. Сливен? Описах я на съответно място в спомените ми 1910-1923 г. Тогава, в тази 1910 година, по инициатива на майка ми, двамата с нея се запътихме да посетим Учителя, възползувани от поканата му след сказката си. Майка ми бе ми казала, че Той е учен човек, много духовен и т.н. Аз, кой знае по каква подбуда, споменах, че отивайки при такъв човек, трябва духом да се облечем особено, например в някаква светлина. Нито аз, нито майка ми можахме да си представим подобно състояние, но така отидохме. Учителят казва, че е видял в Сливен, от главата на някого да излиза мека приятна светлина! Било е през 1910 година, а споменава за този случай след 22 години - лекцията е от 28.XII.1932 г. Минават още 42 години, сега в началото на 1975 година, моето съзнание се натъква на случая. Учителят обикновено скрива подробностите, така и сега - казва - главата на някого! Далече е от мен мисълта, да се възгордея, ако с мен се е случило това. Знае ли се друг да е отивал при Учителя с такава мисъл - да е облечен в светлина? Ето, че и Учителят признава - за пръв път е имал такъв опит, благодарение на който видял тайната на живата линия у човека, при това - случило се в град Сливен. Оставаше да каже годината! Когато аз чистосърдечно описах този случай за първата ми среща с Учителя, никак не знаех, че в тия страници е описан опита описан от Него. Повече интуитивни обяснения не си позволявам - когато отидем в духовния свят, ако е нужно ще проверим. И така, благодаря на всичко на Учителя! Нека и в бъдеще имаме общение с Неговият велик Дух, така да работим за идване Царството Божие на Земята! Амин. Приключвам тия описания, днес 21 януари 1975 година, вечерта 21 часа. --------------------- * Тези поставени писмено въпроси на Жечо Панайотов бяха зададени от съставителя на "Изгревът"

29. МИНЧО СОТИРОВ Необходимо е да опиша по-подробно каквото знам за брат Минчо Сотиров и за сестра Величка Стойчева, и двамата бяха като първи членове на братския кръжок в Бургас. Брат Минчо Сотиров беше офицер от българската армия и стигна до чин бригаден командир след първата световна война. При запознаването ми с него през 1912 год. Беше капитан, завеждаше граничен участък край Черно море от Бургас до турската граница. Беше родом от гр. Сливен, имаше брат на име Стефан, също офицер и сестра Райна - по мъж Грозданова. Тя прие идеите на Учителя. Сливен е давал много офицери на България. Тогава, някои по-бедни семейства изпращаха синовете си да следват военното училище; след завършване трети клас отиваха в това училище в София, а след четири години завършваха образованието си и ги произвеждаха „кадети", след това юнкери, и едва след завършване на военното училище - един вид средно образование, отиваха в редовете на армията като подпоручици. Така се е развивал и брат Минчо Сотиров. Познавам го като предан брат, ученик на Учителя. Беше голям приятел на брат Пеню Киров, ръководителят на бургаския братски кръжок. Използвал е да разговаря с него по всички духовни въпроси. Когато службата му като офицер позволяваше, посещаваше братските събрания и държеше хубави бележки, от това което брат Пеню Киров говореше като беседа. Често бивах у дома му, особено в неделен ден, когато идваше и брат Пеню Киров. Разговоряхме или посещавахме някои братски семейства. През Балканската война /1912 г./ брат Сотиров бе дружинен командир на опълченска дружина, с назначение да пази черноморският бряг, около град Мидия, завзет от българските войски в началото на войната. Там неговата част сполучи да отбие голямо турско нападение, с което се е целяло да застраши левият фланг на армията ни при Чаталджа. Освен всички военни качества, които тогава брата е вложил в тези сражения при Мидия, той е апелирал за помощ и по духовен път, призовавал е и Учителят да помогне. Събитията дадоха успокоение в района на Мидия, навярно с торпилирането на турският военен параход „Хамидие", намиращ се край нашите брегове, а също и успехът ни в сраженията при Люле-Бургас. След завръщането си от войната, брат Сотиров бе преместен на служба в Бургас, дето бе известно време домакин на 24 пехотен полк. Тогава си купи къща на ул. „Цар Симеон". Впоследствие, към този имот му се предаде по план части от съседни имоти, споразумя се със собственика и откупи намиращата се там малка постройка. Тази именно част, впоследствие бе подарена от брат Сотиров на бургаското братство, там се изгради хубав малък салон - „Молитвен дом" на братството. През този именно период, се засилиха връзките между брат Сотиров и брат Пеню Киров, приобщих се и аз към тях. Един път, през 1914 или 1915 година, направихме една разходка с кабриолета на полка, до село Лъджакьой /Бургаските минерални бани/. В това село вече имаше братски кръжок, основан от брат Георги Куртев от Айтос. Посетихме семейството на ръководителя им - брат Мильо - гдето имахме приятелски разговори. За мен остана поучителен пример, как когато тръгнахме да си отиваме, качихме се на кабриолета, сестрата домакиня, изнесе малка кошничка с яйца и ги поднесе на брат Пеню Киров. Той се изненада, категорично отказваше да получи този подарък; дълго увещаваше сестрата да не му ги дава, но и тя настояваше. Най-после, за да не я наскърбява, прие тези яйца и благодари. Когато пристигнахме в Бургас, остави ги на брат Сотиров. В семейството на брат Сотиров бях често гостенин през 1914-1916 год., като съм оставал на вечеря или на закуска у тях. Изглежда, че брат Пеню, като знаеше за помощта, която оказвам на семейството ни в Сливен, че аз самият прекарвам доста скромно, е препоръчал на брат Сотиров, да ме поканва у тях. Даже, при един разговор с брат Пеню, казах му че ми е съвестно да се храня с тях, но той ми каза да не мисля така, защото това не им струва нищо, те са състоятелни. Обяви се войната през 1915 г., а тогава брат Сотиров беше вече с чин подполковник, така и замина на фронта, като командир на дружина от 24 полк. При сраженията, някъде из Македония, той бе ранен в крака и доста време прекара в болницата в София. След излекуването му, назначиха го командир на 3 Видински полк, с който той прекара много сражения на битолския фронт до края на войната. При нашето отстъпление през септември 1918 година, той благополучно се изтегли с полка си и при демобилизацията се завърна в Бургас. През ония военни години, брат Сотиров ми направи една голяма услуга. С него тогава често си кореспондирахме. През 1917 година, от Сливен гдето служих войник, бях изпратен на фронта, като допълняющ в 11 сливенски полк. Намирахме се в не тъй важна част на позициите, но войниците вече бяха доста деморализирани. Полкът беше доста поразен след тежки сражения в участъка на връх „Каймак-чалан" - източно от Битоля. Началството следяха осторожно, да не би по-интелигентни войници да влияят отрицателно върху другите. По случай на някакво анонимно писмо до дружинният командир, в което се излагаше ротния ни командир, съмнение падна и върху мен. Решиха да ме направят „щурмувак", та като ни изпращат по опасни задачи - да нападаме противника из засада, хващане пленник и т.н. някъде да загина. За целта ме изпратиха заедно с още войници, да следваме 15-20 дни курс. Това стана в щаба на бригадата /Командването на 11 и 24 полкове/, който се нахождаше на връх „Прашник". Бе вече към края на лятото -1917 година. Гледам там, много войници бургазлии: едни телефонисти, други писари, „свръзки" и т.н. Най-важното - началник щаба на бригадата е майор Николов, а той е кумец на брат Минчо Сотиров. През всичкото време на курса, мислех как да мина през тази врата, която Провидението ми отваря! Завърнахме се в 11 полк след завършването на курса и побързах да пиша на брат Сотиров, да поиска от майор Николов да ме преведе на служба в бригадата. Писмото ми благополучно замина и аз заочаквах отговор. Минаха около 15 дни и отговор дойде от брата. Не след дълго бях препратен на служба в бригадата по искане на началник-щаба майор Николов. Тази помощ на брат Минчо Сотиров ще помня през целият си живот. Когато се завърнахме от войната -1918 година, брат Пеню Киров вече бе покойник, та ръководител на бургаското братство бе поставен брат Минчо Сотиров. През негово време имахме добър напредък: правехме екскурзии до близки места, събирахме се и в града - изобщо животът ни имаше добър подтик. Така оставих брата, когато през 1923 година заминах за София. Тогава брат Минчо ми предаде писмо до Учителя, с което Му казваше, че съм редовен член на общия и младежкия окултен клас в Бургас, с молба да ме приеме и в школата в София. Когато след заминаването на Учителя, ставаха срещи на Върховният братски съвет, брат Минчо Сотиров продължаваше да бъде ръководител на Бургас и идваше в София на заседанията на съвета. Няколко години по-късно, той напусна Бургас, премести се да живее в с. Тополица, гдето имахме силно братство. Там и почина не след дълго. Боледуването му е било леко, починал е в стаята гдето е живял, без да го усети някой.

28. ЗАЩО СЕ ЧЕТАТ РОМАНИТЕ Допълнителни бележки към спомените ми от 1910 - 1923 г. Желанието да опиша по-подробно и обширно първата ми среща с Учителя, за съжаление не мога да прибавя нещо повече към казаното. Съзнанието ми тогава е било на 17 годишен младеж, не особено развит интелектуално. Могло е тогава да запитам нещо Учителя по някакви въпроси от неговата специалност, но ето че не съм знаел нищо за Неговото величие. Благодарение, че Той сам е видял какво ми трябва и прилагайки своите способности да помага, насочи живота ми в правилна насока. Даже и впоследствие, когато бях в София пак не съм използвала срещите си с Учителя да водя разговори от особена важност. Това са вършили други вместо мен. Следва да благодарим на многото написани страници с такива частни разговори с Учителя. Споменавам в записките си за начина, по който Учителят излекува възпалението на очите ми. Предполагам, че възпалението се дължеше на прекалено много четене разни книги, които ми попадаха. Обичах да чета много, види се по наследство от майка ми. Докато бях в Стралджа, при леля ми Анастасия, изчетох книгите от библиотеката на едно приятелско семейство - тогавашна художествена литература. След това, живеейки във второто роднинско семейство, открих един сандък с книги, оставени на съхранение в склада на свако Димитро. Тогава прочетох „Война и мир" от Толстой, „Клетниците" от Юго, годишни течения от списание „Художник" и други. Това пресилено четене на увлекателни книги са повредели очите ми. Може да е имало и друга органическа причина, която Учителя разбра и предписа простият начин за лекуване - коремообтривна баня. За оня период от живота ми, може да се отнасят думите на братската песен: „В мрак, тъмнина бе живота наш, но Слънцето на живота просия у нас и ний тръгнахме в пътя чист и свят за нас, свят за нас...." Няколко думи за случаят, който ме насочи към много четене, още като ученик в сливенската гимназия. Отивай един ден в училищната библиотека да си взема някоя книга. Разглеждам каталога, но не разбирам какво да взема. Насочих се към една, произволно, оказа се „Писма от моята мелница" от Анатол Франс. Там беше един мой съученик, който като видя книгата, каза - „Тази книга не е за тебе, дай ми я, а ти вземи друга". Избра ми „Квартеронката" от Майн Рид - действително, четох я с голямо увлечение, била е подходяща за възрастта ми. После изчетох всички книги на този автор. Но ... четох романчетата, а учебниците стояха настрана. Разбира се, по-късно, когато дойдох да живея в София, вече почувствах изпуснатото време да изкарам гимназия в Сливен. Благодарение, че ми се дадоха условия да направя това като частен ученик, учех през годините 1924-28 и постигнах каквото трябва. Всъщност, това завършване на гимназиално образование, не допринесе нещо за професията ми, но повдигна самочувствието ми, като имам поне средно образование.

27. БЕЛЕЖКИ КЪМ ЛИЦА И СЪБИТИЯ В КНИГАТА „УЧИТЕЛЯТ" Прочетох книгата „Учителят на Бялото Братство в България". Интересни са материалите из Неговия живот и малките откъси от Словото Му. Позволявам си да отбележа някои неща, като на първо място, изказвам идеята, да се препише материала наново и да се нанесат допълненията отбелязани на много места ръкописно. В течение съм на някои от фактите поместени в книгата, но е необходимо да се вземат предвид належащи поправки, които ще отбележа към настоящето. Посочвам и страниците за тези поправки. 1. Наименованието на родното село на Учителя е Хадърча. Справка - Енциклопедията на Братя Данчеви, страница 1629. Също и на страница 1084, гдето се съобщава новото име на селото, преименувано Николаевка /страници в книгата 40, 42 и 45/. 2. За д-р Георги Миркович - Към последните редове на стр. 71 / допълнението/ може да се добави, че за уважение дейността му като деец през нашето Възраждане, неговият бюст е поставен към паметника на хаджи Димитър в гр. Сливен, заедно с тия на други възрожденци - Добри Чинтулов и др. 3. За книгата „Завета на цветните лъчи на светлината" - споменава се на страници 68, 79,174. Уважавам всичко казано за това творение на Учителя, но имам да съобща някои факти, които внасят пълно изяснение. През 1945 г., след заминаване на Учителя, бях в комисията, която прегледа оставените от Него книжа. В тях се намери една фактура от Придворната печатница - София, именно, че там са отпечатани 500 броя от тази книжка през 1912 г. Известни ми бяха доста подробности, които няма да изброявам, но затова пък обърнах внимание где е отпечатана и колко броя. От тази книжка, това издание, Учителят е раздал на присъстващите в Търново на събора 1912 г. И в следващите години е раздавал от книжката на други братя и сестри, които са Му поисквали, а и Той е намирал за добре да им даде. Дължа да обясня и загадката за второто издание. Действително, появиха се допълнителен брой от книжката - през 1947 г., когато в братската печатница „Житно зърно", по решение на братския съвет се отпечатаха „допълнителни" 1000 броя. От тях се раздадоха на мнозина из цялата страна, тъй като имаше опити да се преписва книжката на ръка, но това никак не биваше сполучливо. Този допълнителен брой бяха пълно подобие на оригинала, отпечатан през 1912 г. - стилът на буквите, както и тия от славянската азбука. Разликата беше само в подвързията. Изработката от 1912 г. беше „изящна" - хартията специална, позлатени листове, подвързия - нещо най-красиво, каквото другаде в ония години не се срещаше. Всичко това говори за ценността на творението изработено от Учителя. Ще си позволя няколко думи за тълкувание буквите, намиращи се на I страница на книжката: Разположени са така: Забележка: Изброените по-долу допълнителни сведения са написани от брат Колю Нанков - София през 1971 г. Ж. На стр. 2. Д-р Миркович се е поминал на 29 септември 1905 г. в 9 часа сутринта без агония. Кмет на Сливен е бил Илия Гудев. Стр. 9. Братът от Айтос поканен на събора през 1915 г. е Филип Антонов. Стр. 11. Димитър Голов е издал „Принципи на френологията", „Човешката аура", „Вегетарианска готварска книга", „Мисълта-творец на характера", „Човекът-творец на съдбата си" „Между два свята", „Тайнството". А „Бен Хус" не е негово издание, а на Стоян Атанасов. Стр. 14. Триъгълник. В „Завета на цветните лъчи на светлината" няма триъгълник, а два преплетени триъгълника. Единият е с върха надолу и символизира инволюцията, потъването на Духа в материята и се рисува черен, а другият е с върха нагоре и символизира възлизането на Духа от материята - еволюцията и се рисува бял. Пръв ги е дал като емблема в храма си Соломон и оттам се нарича Соломонов печат. Това е хексаграма, шестолъчка, за разлика от Пентаграма, хексаграма е кръстена на еврейската религия. Стр. 19. Пеню Киров си замина през 1918 г. на 28 януари, два и половина часа през нощта, а сестра Стойчева си замина на 3 март 1918 г. През 1914 г. на събора от Бургас са поканени - Жечо Панайотов, Минчо Сотиров, Димитър Македонски, Мария Зуркова. На събора през 1918 г. присъстваха 58 братя и 52 сестри или всичко 110 души.

26. ПРЕМЕСТВАНЕ ОТ БУРГАС В СОФИЯ През 1922 г. шестчленното ми семейство живееше в Бургас, но през есента така се стекоха обстоятелствата, че петимата заминаха за София, младите да учат в университета, а възрастните да водят домакинството. Останах пак сам в Бургас. Разбира се в братството имаше доста добра младежка група. Имахме доста добра младежка група. По- голямата част от заплатата си изпращах в София, тъй като други приходи нямаха. Писмата, които получавах от майка ми, сестрите ми, описваха живота на братството в София много привлекателен. Слушаха по 2-3 беседи от Учителя, учеха новите песни дадени в Школата, братски екскурзии на Витоша, отлични братя и сестри и т.н. Само аз им липсвах. Изкарахме така до Коледа. Аз взех малко отпуск и дойдох да се видим в София. За пръв път идвах в София, в свой дом посрещнат радушно. Наетото жилище ми се видя разкошно, макар че бе дъсчена барака от три стаи. Нашите стари домашни мебели и постелки бяха уютно подредени и обстановката насити душата ми. Следващите дни имах и аз щастието да присъствам в Школата и да слушам неделната беседа. Всичко това създаде в ума ми, че мястото ми е в София, и че освен крайното улеснение, ще донесе и по-великото благо да бъда край Учителя, да живея красивия живот, който тогава царуваше в Софийското братство. Но как да се настаня на такава работа, каквато имам в Бургас? До кого да се отнеса? Посетих още първите дни Учителя, той ме разпита за живота ми и разбра всичко. Започнах да търся работа в София. Запитах познати братя, които биха ми помогнали, но един те насочи натам, друг нататък - успех никакъв нямаше. Само един брат ми предложи някаква работа при негови съдружници-търговци, но и това със сравнително малка заплата. Между другото посетих един бургаски търговец, който имаше кантора в София, да искам от него препоръка до един директор на банка, някакъв познат. И там не стана нищо. Свърши се и отпуската. Значи, трябваше да се връщам и в Бургас. Отидох пак при Учителя да се сбогувам и му разказах, как търсих работа, несполуките, които имах. Относно предложението на брата търговец, беше категоричен „Не постъпвай там, защото е несигурно. Утре ще се скарате със съдружниците и ще останеш без работа". Заключението му беше - „Не бързай за работа. Почакай. Ще се нареди. Върни се на работа в Бургас, докато се нареди да си намериш тук работа". Така и направих. Макар и със съжаление, че трябва да продължа самотния живот в Бургас, далеч от своите. Но преди всичко имах предвид завета на Учителя и неговите думи „Ще се нареди" изпълваха душата ми с надежда. Дните минаваха, увлечен от работата си и дружейки с младите братя от Бургас очаквах нещо да се нареди. Един ден може би месец след завръщането ми от София, идва човек при мен от оная търговска фирма, чийто член бях посетил София и исках препоръка за директора на една банка. Каза ми „Ти като си бил в София и си ходил в нашия клон и си казал, че търсиш работа там. Пишат ни сега да те питаме, би ли отишъл да постъпиш там, като счетоводител. Ако си съгласен, ела в кантората да поговориш със шефа и да се разберете". Най-после благоприятно разрешение дойде. Не мина и тук без размисъл. Как ще се разделим с братята от Бургас, когато толкова години живях. Запознах се с Братството. И все пак имам и добри връзки. Но видях и щастливото разрешение, към което Учителят ме насочи. Неговата помощ и изпълнението на думите „Ще се нареди". Приех поканата от най-неочакваното място, от хора, които никога не биха си помръднали пръста гдето се казва, да ми помогнат. Дойдох в София и поех работата, за която ме повикаха и останах там 25 години. Когато се виждах с Учителя, той винаги се интересуваше от тия хора. Благослови ги и те се издигнаха между първите търговски фирми в България, заедно с тях израствах и аз в своята специалност, и всички бяха добре. Това разбира се дължи на Учителя, който разбира се със своите невидими помагачи ме доведе в София. --------------------------------------------- Настоящите бележки спомени (от N 7 до N 26) написах на пишеща машина през времето м. март 1973 година до 27 май 1974 г.

25. ДВЕ ПЕСНИ ОТ УЧИТЕЛЯ И 91 ПСАЛОМ В този ден нямаше други посетители при Учителя и можахме да си разговаряме за различни неща. Интересуваше се. Разказвах му новини за брат Пеню Киров и сестра Величка Стойчева, които пътьом посетих в Бургас. За съжаление в това време и двамата бяха тежко болни. Учителят изслуша молбата ми да им помогне някак си. За съжаление съдбата им бе друго определила. Те и двамата починаха след няколко месеца, а бяха добри работници за делото на Учителя. Той ги ценеше. В тяхна чест той ни предаде впоследствие двете песни „Благославяй душе моя Господа" за Пеню Киров и „Ще се развеселя" за Величка Стойчева. И тогава ме задължи да се върна в Бургас и да им кажа нещо утешително в тежките дни, които преживяваха. Тези песни той ги даде след като се върна в София. Но каза, че ги дава в тяхна чест. Каза изрично! Някои претендират, че тези песни ги знаят от по-рано. Може Учителя да им ги е свирел на цигулката или да им е пял. Обаче, когато почина дядо Благо, той каза така: „Не ми казаха, не ми съобщиха, че положението му е толкова тежко. Аз мислех, че ще му мине така. Но днес, аз запалих за него две свещи". А това бяха двете беседи, в неделните беседи, които държа той. Едната сутринта в 5 часа, а другата в 10 часа преди обед. Той почина на коледните празници на 1937-1938 год. На другият ден се сбогувах с Учителя и той ме запита: „Имаш ли 91 Псалом, но написан собственоръчно?" За щастие имах го и потвърдих пред него. Значението на този интерес от страна на Учителя, разбрах след няколко часа, когато пътувах с влака. Нека обясня, че нещо преди година Учителят ни бе дал в новогодишния наряд да се чете 91 Псалом, като всеки от нас собственоръчно да си го препише и да го носи постоянно със себе си. Мнозина от нас в тези тежки дни изпитаха помощта на окултните сили криещи се в този Псалом. При пътуването ми назад, настанен във влака, спокойно си стоях на мястото. Навън бе нощ. Гарите отминаваха една след друга. По едно време може би наближавахме град Шумен и усетихме, че влака започна да се движи много ускорено. Локомотивът започна да издава тревожни сигнали и така продължи няколко минути. Разбрахме, че минаваме някакъв наклон, контролът над влака бе изпуснат и едва с големи усилия се възстанови нормалната бързина, да се спасим от дерайлиране. Тогава разбрах, че ме спаси 91 Псалом. Ето защо Учителят настоя да го имам написан със себе си.