Ани

3. ОДОБРЯВАНЕ Веднъж Учителят извикал при себе си доста братя и им поставил задача да изградят някакви дървени постройки. Не си спомням точно дали ставаше въпрос за бараки или сайвант, не зная и за какво са ги използвали впоследствие. Уредено било закупуването на материал и строежът започнал. Учителят бил сред тях, дал им план, по който да работят, помагал със съвети и напътствия. Имало и такива братя, които смятали, че са по-вещи от Него в дърводелството и работели според своите виждания. Поради това един, два пъти са наложило да развалят построеното, тъй като се оказало, че не може да послужи за нищо. По това време Пантелей Карапетров и Иван Илиев били в обтегнати отношения. Скарали се за нещо и не искали да се виждат. При работата по строежа Учителят разпределил братята по двойки. Оказало се, че в една от тях са Иван Илиев и баща ми. Той веднага отишъл при Учителя и Му казал, че с брат Иван не могат да работят заедно, тъй като не се разбират и дори не си говорят. Учителят отговорил леко усмихнат: „Рекох, с брата работете заедно." Спогледали се Иван Илиев и Пантелей и започнали работа. Отначало всеки се държал така, сякаш другия го няма. Но все трябва да кажеш: „Подай ми пироните" или „Хвани тази дъска, за да я отрежа". И така, без дори да разберат, те започнали да си говорят. На втория, третия ден дори не се сещали за какво е била разправията им и отново били предишните добри приятели. Този случай ни показва как Учителят се е интересувал от всички свои последователи и е държал да изглади всяка дисхармония.

4. СРЕЩИ С УЧИТЕЛЯ НА ИЗГРЕВА На 12-годишна възраст излязох от Ямбол и отидох да уча в пансион в София. Постъпих в Стопанската гимназия „Евдокия и Надежда", където приемаха деца на сираци и пострадали от войните. После останах в София, омъжих се, живеех на летището в Божурище. Когато заживях в София, разбрах колко популярен беше „Изгревът", особено за учениците, студентите, за по-любознателните млади хора. Бедни младежи, особено студентите, идваха често да слушат беседите на Учителя и оставаха на обяд в безплатния стол на Братството. Учителят ги покровителствуваше, съветваше ги да продължават образованието си и държеше много всички да изучават музика, да пеят, да свирят на музикални инструменти и т.н. Моите родители идваха всяка година в София за съборните дни. Като престояваха трите дни на Изгрева при Учителя, след това идваха при нас в Божурище. Веднъж майка ми разказа следната случка. Тя имаше много дълги коси, почти до кръста, които събираше отзад на главата си в кок. Може би и поради това страдаше много от главоболие. Казваше: „През цялото пътуване до София ме болеше силно глава. Пристигам на Изгрева и си мисля: „Учителю, още от първия ден започна главоболието ми, как ли ще издържа трите дни?" След малко минава край нас Учителят и се поспира за миг с думите: „Нищо, ще ти мине главоболието. Пий много гореща вода!" И на мене ми олекна. Още една случка се е запечатала в съзнанието ми от времето, когато наближаваше войната и за нашата страна. Дойде при мен една жена от Ямбол - голяма, тежка жена и ме помоли да я заведа на Изгрева, защото имала нужда да се срещне с Учителя. Нейният син беше летец и тя се тревожеше да не се случи нещо лошо с него. Заведох я, но Той отдалеч още направи знак с ръце да се отстраним. Аз се обърнах и й казах, че трябва да си вървим. Чудех се защо не пожела да я приеме. След известно време родителите ми разказаха, че наскоро Учителят споменал в една беседа един пример, който се отнасял до ямболка. Примерът бил нещо подобно: Една дъщеря от братско семейство от Ямбол доведе на Изгрева една жена, която беше заобиколена отвсякъде с животни, много животни, които искат да я нападнат. Жената се оказа съпруга на месар. Разбрах, че ставаше дума за същата жена и защо Учителят не я прие. Когато Учителят си замина на 27.12.1944 година, родителите ми дойдоха да се простят с Него. Бяха впечатлени от многото силни преживявания и разказваха възбудено за Неговото изпращане. Две неща са се запечатали силно в съзнанието ми от техния разказ. Първото: Майка ми питаше баща ми не е ли могъл да намери ръката на Учителя, за да се прости, защото не го видяла да се навежда над него, на което той отговори: „Не стана нужда, защото тя сама приближи устата ми!" (Нали той беше сляп!) Второто впечатляващо, много силно нещо, беше разказът им как музикантите, които свирили песните на Учителя при Неговото изпращане, с удивление открили всеки до нозете си по една червена ябълка - малък благороден жест на благодарност от Великия Учител, от Когото освен Божествените идеи, са получили и прекрасната Божествена музика. 21.05.1999 г. Забележка на редактора: Записани настоящите спомени от Калина Гроздева Първанова. КРАТКИ ПОЯСНЕНИЯ КЪМ РАЗКАЗА НА ТРОЙКА Майка й Стоянка Мишкова е имала брак с Иван от Ямбол, който е убит през време на Първата световна война. От него има две деца - Слав и Зафирка. Тия две деца остават при нейната майка, след като сключва втори брак с Кирил Мишков, който е сляп. Майка й, Стоянка Петкова Мишкова, е родом от Ямбол през 1880 г. - домакиня, починала 1970 г. Баща й, Кирил Николов Мишков, е роден в Ямбол през 1887 г. (1877), починал на 6.11.1959 г. Те имат три деца - Тройка, родена в Ямбол през 1920 г., Николина, родена в Ямбол през 1922 г., Донка, родена в Ямбол през 1925 г. Майка й Стоянка била дребничка жена, а баща й - едър, снажен, с твърд характер, строг, но справедлив. Понеже е сляп, го съпровожда неговата майка, която е също едра жена. Макар и сляп, той се справя с всичко. Дори когато ходили на Рила, той носел Тройка на раницата си, няколко тухли в ръка, воден от жена си същевременно. Разказът на Тройка е записан от Калина Гроздева Първанова, съгласно декларацията на Тройка. Горните сведения получих от Тройка Кирилова Мишкова след поставянето на някои въпроси. Подпис: Марийка Марашлиева София, 14 юли 1999 г. ДЕКЛАРАЦИЯ Долуподписаната Тройка Кирилова Мишкова, жив. в София, ул. „Владайска" 35, декларирам, че разказах мои спомени на моята приятелка Калина Гроздева Първанова, която ги записа на машинописен текст. След това аз допълних някои неща. Предавам ви ги, за да ги включите в книгата си „Изгревът". Свидетел: М. Марашлиева (Подпис) Подпис: Тройка Кирилова Мишкова (Подпис) Забележка на редактора: За разказите на рождената й сестра Николина Кирова Попова виж „Изгревът", том Х, стр. 741-742.

3. ЛЕТУВАНИЯТА С БРАТСТВОТО Особено чувство на разбирателство и взаимопомощ цареше между всички хора от Братството в Ямбол. Лятно време се качвахме да летуваме на Бакъджиците в Стара планина. И върхът се казваше така. На върха опъвахме палатки и стояхме там по 10-на дни. По-долу, в подножието му има манастир - „Свети Спас". Децата ходехме често там. Местността беше много красива, обрасла с люляци и смрадлика. И досега усещам ароматите им. Сутрин посрещахме изгревите на слънцето на върха. Незабравими останаха спомените ми за преживяванията ни сред братските хора и на планината, и в Ямбол. Хората се подкрепяха взаимно и материално, и духовно, живееха много задружно и сплотено. Съборите на Братството бяха най-големите ни празници, както и рожденият ден на Учителя. Неповторими остават спомените за съборните дни. Родителите ми разказваха как са се изкачвали за съборните дни на Рила с тежки раници и с мене на гърба на татко, върху раницата му. Но освен това в ръцете си те, както и всички, които се качвали този ден с тях наедно, носели по няколко тухли, кой колкото може да носи. Така се събирал материалът за постройката на първата хижа на езерата. Много се радваха на изградената хижа, на чешмата, на изворите, на пътеките - на всичко! Там животът им беше още повече задушевен и братски, много повече, отколкото долу. От разговорите между родителите ми разбирах какво уважение, любов и благодарност изпитваха те, а и всички наши близки към Учителя, как благоговееха пред Неговото величие и скромност. Той ги бе научил посредством беседите си на любов и уважение към хората, към природата, към животните, към собствените им органи - „удовете ни", както ги наричаше той, а също така на чисто хранене, на скромност и простота в отношенията им и на духовна (вътрешна) чистота. Баща ни с удоволствие раздаваше мед и плодове - всичко, каквото произвеждахме и беше готов да подпомогне всеки, който се намираше в нужда. Разбрах, че срещата му с Учителя е била най-голямата радост и щастие в живота му. Той беше твърд и деспотичен по дух, но тази среща беше облагородила характера му и той се носеше с уважение и внимание към добрата ми дребничка и отрудена майка, която често страдаше от главоболие. Научавах също как Учителят е помагал на много хора от Братството из цяла България, как е излекувал деца и възрастни в критично състояние, често от далечно разстояние със своята мисъл, с жест или с добра поощрителна дума.

2. ОСЛЕПЕЛИЯТ ВОЙНИК Моите родители също бяха от Бялото братство в нашия град. Баща ми беше джамбазин и пчелар. Интересна е историята на родителите ми, Стоянка и Кирил. Те са се познавали от съвсем млади като съмахленци в Ямбол, но майка ми е била вече вдовица с две деца в края на Първата световна война, когато баща ми се завръща от фронта тежко ранен в главата и завинаги ослепял, а е бил само на 18 години, а майка ми - на 28. След като получава медицинска помощ в болницата „Пирогов" в София, той и много други тежко ранени войници биват изпратени по домовете си да се лекуват, както могат. В същото време майка ми, заедно с други вдовици от града, поема функции на самарянка - ходи по домовете на ранени войници, за да им оказва помощ и морална подкрепа. Тя се грижила известно време и за баща ми и той, вече разбрал, че завинаги ще остане сляп, й предложил да се оженят, за да й помага да отгледа децата си. Така съм се появила и аз, и моите две сестри - Николина (1922 г.) и Донка (1925 г.). Баща ми беше много едър, силен, строг човек, с твърд характер, но справедлив, честен с хората и много трудолюбив. От нас, децата, изискваше изключителна дисциплина, ред и подчинение. Той обикаляше цялата страна по своите работи, свързани с търговия на добитък, ходеше и в Цариград, придружаван от старата си майка, Тройка - баба ми. Работеше непрестанно и никога не се оплакваше от своя недъг, нито пък притесняваше с него майка ни. Тя много си е мислила: „За какво ли е наказан той с тази слепота?" Веднъж дори се осмелила да попита Учителя дали не може да му се помогне, да прогледне поне с едното си око. Учителят отговорил, че някога баща ни е бил в султански палат в един от миналите си животи и тогава много е притеснявал слугите си, жестоко се е носил с тях. А ако не си изплати кармата в този живот, той в следващия си живот ще дойде отново сляп по рождение. Не зная дали майка ни му е предала това, но в този си живот баща ни беше гостолюбив и щедър човек. У нас се приготвяше много ядене за голямото ни семейство, но не се разрешаваше на никого да яде от него, докато не се разнесе първо от него на по-бедните от нас от махалата. Майка ми често ме изпращаше с тава да разнеса по комшиите първите откъснати за годината ябълки, круши, грозде и други, и не ни даваше да ги опитаме, докато не занеса плодовете за тях. Тати раздаваше също много от меда, който произвеждаше, а от най-хубавия запазваше да поднесе на Учителя при случай. Много плодове имахме и като ги приберем, някое от децата ще каже: „Тате, еди- кой-си иска от орехите или от други плодове!" - „Ами дайте му да си вземе!" - Казваше той.

6. ВЪТРЕШНИЯТ ГОВОР Диляна Ангелова Куманова Вяра Христова (В.Хр.): Днес, 30 октомври 1997 година ще разкаже сестра Диляна за нейния първи случай, запознаването й с Учителя. Диляна Куманова (Д.К.): Родена съм в село Долни Раковец, Радомирско, 1923 година, 12 май. През 1939 година отидох с г-н Моис Кишалес, моят шеф, при когото работех и който ме запозна с Учителя. Бях на 17 години. В Салона на Изгрева съм за първи път и очаквам влизането на Учителя. Разбирах съвсем друго нещо ученици и Учител. Малко ученици и Учителят. Докато да видя Учителя и Той беше на катедрата. Чух преди това шепот: „Учителят идва!" Човекът, който ме придружаваше, ми поясни някои неща, като ме предупреди да наблюдавам мислите си през цялото време. Аз дотогава не знаех какво значи да мислиш. Беседата беше за „Житното зърно". Зърното в земята, после стеблото, плода, виждането на слънчевото сияние и т.н. Мислено си казвам: „Нищо не разбирам от всичко това." Учителят започна на мен да говори с мисълта си: „Когато житното зърно е в тъмната земя, то не вижда и не разбира красотата на слънцето." Пак нищо не разбирам какво иска да каже с тези думи, си казвам на себе си. Тогава почвам да чувам следните думи от беседата: „Съзнанието на мнозина от вас е в мъгла и те не могат да разбират много неща. Но когато тази мъгла или мрак се оттегли, те ще видят много повече неща. И така, както занемарената къща от домакинята хваща паяжина по стените, които не се очистят дълги години, се напластяват с прах, тъй и съзнанието на човека хваща такава прах, духовна. Още по-ясно, когато тази паяжина е в някоя колиба, нестабилна, и се оросява и от дъжд, вече тогава прах, паяжина, вода, става с течение на времето и бетон. За да се очисти тази колиба или къща, е необходим по-голям натиск, т.е. някоя дървена метла, страданието." Аз при тази мисъл Му отговарям, че не искам да страдам, защото и без друго доста страдам и сега при родителите си. Тогава започва нашият мислен разговор с Учителя. Той тогава ми беше казал: „Говоря: Добре дошла, добре дошла, добре дошла" - три пъти. Аз се въртя насам-нататък, и виждам, че на никой друг, жена няма там, освен моя Кешалес и тука беше стълба и така: „На тебе говоря, каза, на тебе говоря. Така. Не отбягвайте страданията, защото те са най-голямото благо на земята. Няма друг път по-ефикасен за развитието на човешката душа. Т.е. няма друго средство освен чука или метлата, за да очисти колибата, стаята, вашата душа и тяло. Не се умъчнявайте, а се радвайте, и очаквайте вашия любящ баща да изпрати слугата си да ви очисти. Гости ще посрещате, добри гости. Ако домът и тялото ви не са очистени, ще можете ли да се явите така мръсни пред тях? - Не, разбира се. Това не трябва да всява смут и страх, а напротив, с готовност очаквайте този ден, деня на радостта и веселието, Великата епоха на пробудената човешка душа. Тогава ще свършат сълзите и болките на света и ние ще живеем в светлина и любов. Няма да бъде далеч това време, но преди това се въоръжете с търпение и воля, геройски да понесете вашите страдания." Колкото и натъжена от предупреждението, бях и утешена по невидим за мене и неразбран път. Той ми каза, че няма да ме изостави, а ще ми помага, т.е. ще ми изпрати утешител - учител. А именно аз наистина си видях този ангел, който ме пази. Най-важното бе, че Учителят влезе в салона и седна на катедрата, погледът Му бе веднага насочен към мен с думите, "Добре дошла". Дотук. Аз бях седнала. Въпросът ми защо да страдам. Той ми каза, за да видиш лицето на Бога, както житното зърно слънцето, нали, ожида слънцето. Страданието му от студа, топлината и камъчетата, които му пречат, докато е в земята. Така и нашата душа е затворена в тялото и много други неща й пречат. Човекът, който бе с мен, когато излязохме ми каза, че беседата е била съвършено друга, като се удари по главата от почуда, че съм чувала съвършено различни неща. Аз споделих с него какво съм чула. Разбрах, че това е бил вътрешният говор на Словото на Учителя към моята душа. А стенографките бяха записали другия, външен говор на Учителя. Друг път Той излекува моето дете. И много други неща направи за мен и семейството ми, които друг път ще разкажа. Бележка на редактора: Горните спомени бяха записана от Вяра Христова, която след това връчи касетката с магнетофонните записи на Марийка Марашлиева, да ги прехвърли на машинописен текст, както и направи. Те се поместват дословно, като на всеки разказ е сложено подходящо заглавие от Вергилий Кръстев.

5. ДЯДО БОЖЕ Мария Димитрова 17.03.1993 година. Интервю със сестра Мария Димитрова. Мария Димитрова (М.Д.): Родена съм в Пловдив 1911 година, 15 януари. Не помня кога точно дойдохме в София. Дойдохме да живеем и да работим. Не учех, защото баща ми беше болен вече. Работех в тютюнев склад. След това се омъжих, на 26 години. Мъжът ми работеше като тапицер-декоратор. След това ни се родиха две момченца. Никога няма да забравя как ги обичаше Учителят. Запознах се с Учителя чрез сестра ми Виктория, която живееше на Изгрева. Имам спомен с малкия ми син, Илия. Имам много спомени. Винаги Го питах Учителя когато да спра да го кърмя, няма да забравя, когато искахме да се евакуираме: „Учителю, година и шест месеца стана, искам да го отбия, пък той не ще друго. Вода не ще да пие. Бутне чашата с ръка и вика „тите", „тите" и бозае." Той вика: „Нека още, още, нека още." Година и шест месеца го кърмих. Когато да се евакуираме, пак. Колко пъти ходих на Изгрева, все Го питах: „Кога, Учителю, да отидем?" - „Казвам още не, още не." И един ден на една беседа, Той вика: „Тука има някои сестри които много ги е страх." Викам, това за мене се отнася и отидохме тогава и Той каза: „Казвам, сега можете да заминете." А аз викам: „Този е болен, Ангелчо." - „Нищо му няма." И заминахме. Пък в каруцата малкият като започна да пее: „Има, няма, има, няма." Каква беше тая негова песен, и се разболя. Отиваме в селото, то се разболя. Почна да търси баща си. Вика: „Искам татко, искам татко!" Като се разболя, викам доктор. Викам: „Докторе, ако ще вземайте ми всеки ден по пет лева, но детето не е добре, не ще да се храни, не ще водичка, нищо не ще. Ако умре, викам, баща му, как ще отговарям, без да му кажа?" И той нищо не ми каза, отиде си. Вечерта сънувам Учителя как влиза и нищо не каза, хвана го така за рамото, без да говори нещо и го изкара навънка и пише, пише рецепта и ми я даде. И сутринта става детето и вика: „Мамо, искам да папам! Гладен съм." Оздравя, Той го излекува, Учителят. И така седяхме. После вика: „Кога дойде моят татко, да идеме дома." У дома иска да идеме. И аз писах на баща му всичко и той пристигна, взема ни и ни заведе в Годеч, тука Софийско и там намерихме квартира, бяхме много добре. Там децата играеха цял ден на поляната. И по едно време изчезва Илия, изчезва Илия. Всяка заран няма го. Осем часа стане ли, той изчезва. Търсим го в мазето, търсим го тук, търсим го там, няма го. А той отива в обора под кравата и бозае от кравата. Видяхме го един път. Викам: „Кой ти позволи тука?" Един път дойде тука одраскан. Кравата го одраскала. Сигурно той я е хапал, като е бозаел. „Кой ти разреши да идваш тука?" - „Аз папам моко." И тогава хазяйката вече заключи обора с катинар и не смееше да ходи, ама плачеше за кравата. Беше се научил да бозае от кравата. Вяра Христова (В.Хр.): А сега твоят син какво отношение има към Учителя? М.Д.: Ами той много обичаше да ходи там. Ходехме винаги в градината и срещаме и Учителя. „Хайде, мамо, искам дядо Боже, искам дядо Боже." Учителят говореше с някого си. Той изпрати някакъв голям човек и каза: „Казвам, да кажете на големците да си отварят очите." Дойде при нас и го взема. То, детето се изправи, приближи се, хвана го за краката. Учителят го вдигна и му откъсна вишнички и му даде на него и на мене и тогава го питах да го кърмя ли още. „Казвам, кърмете го, кърмете го. Нека се кърми." Друг път отиваме горе, да си кажем довиждане с Учителя, той като Го видя, вика: „Мамо, дядо Боже!" Прегърна Го. Викам: „Учителю, той Ви нарича дядо Боже." - „Казвам, оставете децата както ме виждат, тъй да ме наричат." Прегърна го и го благослови по главичката и слязохме. Друг път като отиваме, водим го, понеже е болен. Боже, спаси го да не умира. Слава на Бога, отидохме при Него, мъжът ми с колелото го заведе. Той все беше умрял. И тая, Жекова, ти помниш ли я? „Не може, не може, Той сега има гости!" Обаче Учителят в туй време излиза, идва при нас. „Казвам, дайте му рациново!" - „Ама то, Учителю, дадох му два пъти." - „Още един път му дайте!" - „С какво да го храня?" - „С всичко." Значи Учителят вижда, че няма да го бъде. И Той каза: „Ами житена водичка варете и му давайте, и от царевична водичка му давайте." И слава на Бога, оздравя. В Мърчаево ходехме често там. Един път занесох едни праскови грамадни. Той имаше пак някакъв големец на гости в стаята си. А Жекова ли беше пак там, но тя го изпъди и той се разхождаше, и пушеше на двора, и отиде нагоре, където е кладенчето. Обаче Учителят излезе и ме покани да вляза. А аз носех един голям шоколад и тези праскови. Казвам: „Учителю, забравих да се събуя и влязох с обувките." Той нищо не ми каза, а за прасковите каза да ги оставя на масата. Леко отидох до масата и ги оставих. Попитах дали да се прибираме вече в София, а Той отговори: „Още не, рано е още." И това беше. Сбогувахме се. После друг път като отидох, Той отговори: „Сега вече може да се приберете." А преди това Го сънувах на ул. „Граф Игнатиев". През време на бомбардировките, нали ме беше много страх. Аз съм легнала, а Учителят влиза в стаята. Аз скочих и Му казвам: „Учителю, ние сме си легнали, извинявайте." А Той: „Рекох, вие тук сте легнали!" А малкият се обади: „Мамо, тука няма падне бомба, тука дядо Божи, тука няма падни бомба." Това беше. На Рила не съм ходила. Една заран като отидох на Изгрева след беседата Му подадох кифлички, но как ги бях направила с мерак, с любов, обвих ги в целофан, и един компот от вишни. Като ги подадох, му казах: „Учителю, заповядайте, като отидете на Рила, да закусите от кифличките." В.Хр.: Да, аз видях снимката на Рила как Му поднасят кифличките. М.Д.: А Той каза: „Благодаря, сестра" и попита: „Ами бурканчето, сестра?" Отговорих: „Като се върнете." - „Така да бъде." А аз кога ще отида от Учителя да искам буркан, Боже. Веднъж отидох да помагам в кухнята, а Жекова ме пъдеше. Тогава Учителят каза: „Влезте да помогнете." Та когато можех, отивах да помагам, нали имах малки деца. Един път се храним на масите. Помня боб беше. А тоя боб как го правеха, Боже, тоя боб бе тъй вкусен. И аз с децата там, ядем и Ангелчо до мене, вече по-големичък. Мънинкият се наяде, ама застанал срещу Учителя, но облечен целия в бяло, чистичък, русичък, и си държи така ръцете и Го гледа Учителя, а и Учителят го гледа. „Знаете ли какво, казва, благодаря, Господи, за хубавата храна!" Учителят го каза това. После когато започнах да играя гимнастики на колелото горе една ми каза: „Какво се перчиш, не можеш да играеш!" А Учителят каза: „Казвам, играйте си!" Така се научих да играя и с каква любов играех, как обичах да играя Паневритмия. И така много обичах да ходим на беседи горе, винаги на празници бивахме горе. Все носим на масичката: бисквити, сладкиши, кой каквото може, питка. А веднъж сестра ми Виктория разправя как един брат дошъл и казал, че идва конна полиция. Учителят казал: „Спокойно." Излязъл със сивата пелерина, скръстил ръце и всички се върнали. А един брат, един нисичък, жена му беше болна на легло и ходехме често при нея, той полковник, разказа как една сутрин отивали рано зимно време на Изгрева с жена си и той помислил и рекъл: „Да си взема ли пищова?" А жена му казала: „Ти пък с твоите пищови." А като отиваме в салона и Учителят в беседата си каза: „А тука някой искаше с пищов да дойде, защото го е страх." И той казал на жена си: „Виждаш ли, това за мене се отнася." Какви ли не работи, можеш ли всичко да запомниш? Сестра ми Виктория също много ми е говорила за Учителя. А-а, за Георги Димитров. Гонела го полицията и той дошъл при Учителя и Му казал: „Гонят ме, Учителю." Той рекъл: „Седни тука, на стола." И те полицаите влизат и викат: „Тук да е влязъл някакъв мъж?" А Учителят казал: „Както виждате, ако виждате такъв." А те си излезли, защото не видяли такъв. Къде ще го видят? Той как ще даде да го видят? Учителят много пъти го е спасявал. За живота си с моя съпруг мога да кажа, че не беше много розов. Той беше голям домакин, само че пиеше много и беше груб, направо груб. Заради децата търпях всичко. Много обичах децата си. Той си замина преди две години. Много го сънувам и все ми говори: „Маре така, Маре така." Ами на третия ден като умря и като звъни телефонът и аз като вдигам телефона и той, гласът му: „Мара, Мара, Мара." Аз като се уплаших и като оставих слушалката и тичам при комшийката и викам: „Цеце, ела да чуеш, бати ти Коци се обажда." Много го сънувам и какви ли не работи ми разправя. Сега съм на 82 години... В.Хр.: Сестра Мария разказа още, че когато Илийко е бил малък, Учителят го галел по главата. След това били дошли някои сестри и също го галели по главата, а нейната сестра Виктория им се скарала, да не му вземат благословението, а Учителят бил още там и казал: „Няма нищо. Аз което дам, никой не може да го вземе." В началото на този месец тази сестра е паднала и си е счупила десния крак горе в ябълката. Не са я оперирали, понеже не е искала, че трябвало да се подпише за сърцето си. Лежи сама. Ходих да я видя и тя ми каза, че преди да падне нещо изтупало в кухнята. Тя отишла да види и гледа един зелен гущер. Обърнала се към мъжа си, който е починал, и му казала: „Абе ти така ли ми се обаждаш?" И изведнъж гущерът изчезнал.

4. ЗАМЕСТНИЦИТЕ Тодор Коцев Тодор Коцев (Т.К.): Роден съм 1904 година, на 18 март в София, Майчин дом. Завършил съм Столарското училище в Русе, но понеже когато завърших, резбарството беше в криза, нямаше работа и аз започнах работа по столарските фабрики в гара Белово, в Новоселци, бях моделчик 2-3 години. Войник не съм бил, защото съм против войната. Понеже ние, които завършихме занаятчийско училище, нямаше да ходим войници, ако поемем задължението 12 години да работим занаята, който сме учили, за което време ни облагаха с данък. В Чепино-баня когато бях, оттогава станах вегетарианец. Щом не искам да убивам хора, няма да убивам и животните. Причина за това стана Лев Толстой, неговите книги. Първата книга, която прочетох, е „Идиот". Тогава бях на 18 години в гара Белово. Хареса ми тъй, както никоя друга книга не ми е харесвала. Бях решил да не се женя тогава, но като станах приятел с бащата на Ана - Тодор Пецанков, постепенно се сближихме с нея, със сестра й Мария и синът на Мария - Стефан. Баща й беше много сърдечен човек, специалист като зидар, борил се е за прехранването на семейството си. Тя ме съблазни. Като приятели започнахме да ходим на Витоша и след това се оженихме. Имам две деца от нея. Тя нямаше философски поглед на нещата. В целия Изгрев се чуваше когато се караха те. Доста съм бил търпелив спрямо Ана. Може би затова са казвали, че съм Диоген -търпелив. Борис Николов бе дървесинен заместител на Учителя, самоназначил се и тайфата около него. На едно място Учителят казва буквално: „Гледате един брат не смее на мравката път да мине, ще кажете че той е един светия, а той е такъв горд, той няма равен на себе си." Аз бях чел много книги и правех сравнение с говора на Учителя, с Неговата философия и виждам, че Той седи по- високо от всичките. А пък аз през време на беседите Му книга си четях. Вяра Христова (В.Хр.): Защо? Т.К.: Не ми достигаше акълът. В.Хр.: А Той каза ли нещо по тоя повод някога? Т.К.: Не, много ме упрекваха сестри и братя, а Той не. Търпеше ме. На Рила ходих с Братството. Да. Аз съм имал такова разбиране в себе си и ми е допадало Неговото Слово. Аз в себе си каквото виждах е едно, а пък се проявявах почти не така. Като скрит бях. Към Неговото Слово гледах един вид, че ми е безразлично или пък не смятах, че съм идеален последовател, в същото време вътре в себе си го пазех. Дори когато имах вече децата, сутрин ставам рано, вали сняг, аз ставам, измъквам се от леглото, отивам да слушам беседа. Не се минават десет минути и Сашо, детето ми идва и сяда в скута ми на беседа. Аз се въртях около сестра Балтова. Бях близък с нея. Тя беше голям дух. Тя имаше и доста голяма доза ясновидство. В.Хр.: Чувам, че е имала работа с млади мъже? Т.К.: Не е вярно това, не. Моите постъпки понякога й правеха впечатление. Тя ме хвалеше, но не че ме е хвалила. Аз в постъпките си бях понякога така, че правех неща, които й правеха впечатление на нея. Общо говорехме с нея един вид с равни. При нея ходеше Андрей Боев, Неделчо Попов беше близък с нея, групата Асен Арнаудов. Бяха трима, четирима младежи, които ходеха у нея на разговор така. Това беше по времето на Учителя. За Лиляна Табакова и Кръстю Христов. За Кръстю имаха отначало лошо мнение. Даже сестра Балтова казваше на Лиляна да не го приема при себе си, а те се сприятелиха и после той стана друг човек. В.Хр.: Чувала съм, че е бил черен маг. Вярно ли е? Т.К.: Не, тия неща не могат да се кажат. В.Хр.: А знаете ли, че Учителят му е подарил един пръстен - змията захапала опашката си? Аз го видях. Т.К.:Не, не съм чул. В.Хр.: Аз го видях у Лиляна сега на пръста й. Той го изгубил веднъж, един брат го намерил, дал го на Учителя и Учителят пак му го дал. Той е бил художник и има доста картини от него. Сега сигурно помага на сестричката. Нещо за Лиляна? Тя хубаво пее. Т.К.: Лиляна е голям дух. Докато се знае, че той ще й повлияе в отрицателен смисъл, ще й въздействува да дойде тя под негова влияние, тя си устоява на службата и тя му повлия на него. Той стана съвсем друг. В.Хр.: Това е похвално за него. А за сестра Кисьова? Семейството й? Т.К.: За нея няма какво да кажа. Тя беше известна и няма какво повече да се казва за нея. В.Хр.: А отношението на Учителя към нея? Т.К.: Той винаги държеше тя да свири, защото тя беше добра пианистка. Има няколко песни, дадени за нея. В.Хр.:Чувала съм за „Пролетната песен". Т.К.: Има, да. Има няколко песни, които тя ги най-хубаво свиреше. Тя е чехкиня, а той мъжът й българин. Когато аз дойдох на Изгрева, те бяха вече женени. Мария Златева беше по-рано женена за Митко Сотиров. Те се разделиха. Той си харесал някоя друга. Той имаше такава слабост към жените и отначало с тях се шегуваше. Мариолчето, това-онова. После взема нея. Мария Златева е добра цигуларка. Влад беше тиха вода. Той написа книга по астрология, но колко е специалист в тая област, не зная. Аз съм слаб и нямам понятие по тоя въпрос. С него беше Иавн Антонов. Той беше напълно отдаден на астрологията. Методи Константинов, ние го наричахме кокон-харизанов. Походката му е такава като на кокона. Той продаваше вестници пред хотел „Панах" (или „Парнах") и беше особено държането му. Него Учителят го е издържал. Той претендираше, че владее мондиална астрология. Как го е обичал Учителят, това не мога да знам, но Методи е учил със средствата на Учителя. Той имаше приятелство с Димитринка Захариева. Но той не й влияеше положително. Тя му чистеше стаята. Тя беше тютюноработничка, когато дойде с Мария от Хасково. И Димитринка висеше пред вратата на Учителя, както и Гръблашева. В.Хр.: Кой е претендирал да е любимец на Учителя? Т.К.: Претендира дървесинният заместител Михаил Иванов, който отиде във Франция. В.Хр.: А той защо отиде в затвора по-късно? Т.К.: По женския въпрос. В.Хр.: Затова ли е отишъл в затвора? Т.К.: Да. Защото трябвало да отиде. Михаил и Кръстю са спорели кой да влияе върху цялото Братство вместо Учителя. И тогава, понеже той е по женския въпрос, Учителят казал: „Нека отиде Михаил, защото там ще му е мястото във Франция." Ти знаеш ли, че Михаил има сестра? Тя живее в Симеоново. Казва се флора. Мария Тодорова беше пианистка. Те двата с Борис много бяха привързани към Учителя. За Аламанчеви. Аз имах братовчедка, която работеше в Министерството на железниците и едната от сестрите Аламанчеви е била негова колежка. Той се казваше Васил Балкански, син на Евтим Балкански, който беше придружител на царя. Не лакей, а придружител, нали трябва да има някой около него, ама не да го пази с пистолет. Той беше много сериозен, беше от Балкана, балканджия. Красавец един, рус, висок, добре устроен. А той беше женен за стрина Смарайда. А тя беше гъркиня от Пловдив. Брат Михаил Стоицев беше много привързан силно и правеше благодеяния на някои, за които знаеше, че са материално зле. Синът му Филип Стоицев се изявяваше като музикант при празници и концерти. Той имаше разработки върху песните на Учителя. Лулчев беше съветник на царя. Когато имаше тайни срещи с царя, Йордан Бобев, шофьорът, го придружаваше. Веднъж като не намери Йордан, Лулчев покани мене да го придружа. Когато отидохме, а то беше едно време, лапавица, сняг. За д-р Йончо. Двулична личност. Те с Митко Костов, зъболекаря, търсеха имане, злато да открият. За Дарлинг. Сестра й е слугиня в Пазарджик на имота, а Дарлинг гледа съвсем леко на нещата. Тя пилее на баща си имота. А всичко трябва да се пази. Магдалена Попова е била куца. Тя в някое отношение е била положителна. Когато Учителят търпи нещо, това не значи, че той го е допуснал или пожелал. Всеки си е своеобразен, особено жените. В.Хр.: Кажете защо толкова дълго време работехте без пенсия? Т.К.: Изпуснах няколко пенсии от глупост.

1. ЗАКЪСНЯЛАТА СРЕЩА Събка Атанасова Родена съм на 6.02.1915 година в град Карнобад. В Братството влязох много късно. Първо повярвахме в Бога чрез едно духовно изцеление на втория ми баща. Разболя се много тежко и не искаха въобще да го лекуват, защото казаха, че няма да оживее. Обаче в селото се появиха там, където живееха те, две семейства евангелисти и майка ми ме изпрати да отида да видя събират ли се, какво правят и да ги повикам да дойдат да се молят за баща ми, че е болен. Отидох, много ми хареса. То аз от малка само духовни работи ме теглеха. Поканих ги и те казаха, че в неделя ще дойдат братя от едно друго село, ще дойдат да се молят. Дойдоха, молихме се всички коленичили, болният коленичи по средата, всички го наобиколиха и както при Христа полагаха ръце. Положиха всички ръце, то и при Учителя нали изтичат енергии от пръстите Му. И баща ми получи моментално изцеление. Оздравя. Страдаше от бъбреци, месеци наред само с картофи го хранехме. Веднага поиска, зеле беше готвила майка ми, да яде зеле. Наяде се и къде отидоха болките от тези бъбреци? От този момент той вече не спомена да го болят. И така цялото семейство повярвахме в Бога. Обаче душата ми търсеше нещо по-велико. Не ме задоволяваше тяхното. Те бяха петдесятници. Много въпроси оставаха открити пред мене, не можех да си ги обясня, търсеше душата ми. Когато впоследствие се преместих тук в София до нас живееше една Пехливанчева, зъботехничка или зъболекарка. Тя ходеше всяка сутрин на Изгрева на Паневритмия и на беседа неделен ден. Всяка сутрин тя отиваше на Паневритмия и след това отиваше на работа. Тогава нямаше превозно средство. Пеш, през гората, но нищо не ги спираше. Аз се заинтересувах и тази, която стана причина да дойда в София, ми каза: „Хайде, аз ще те заведа да видиш Дънов." Един неделен ден дойдохме на Паневритмия, гледахме, докато тя свърши. Много ми хареса. Учителят, като че в Неговото лице видях Христа. С такова благоговение съм го гледала и така съм го почувствала. Погледите ни се срещнаха и аз исках след Паневритмията да отидем в салона да слушаме беседа. А тя, тази от петдесятната църква, бивша учителка, се опъна: „А, ще отидем на Дънов глупостите да слушаме!" И не ми даде. И така минаха години. Аз не отидох тогава. Минах през много болести, страдания и накрая се запознах със сестра Ганка Парлапанова и сестра Марийка - шивачката, на Веска леля й. Те ми даваха редовно беседи да чета. И така аз намерих онова, което търсеше душата ми. Напълно бях удовлетворена, напълно ми се изясниха много работи окултни и така аз бях престанала да ходя вече в петдесятната църква. 17.12.1985 г. Диктува: Събка Атанасова, а записа сестра Вяра Христова.

ВЯРА ХРИСТОВА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ НА УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ I. Закъснялата среща - Събка Атанасова. II. Художникът - Михаил Влаевски. III. Вълкът и овцете - Янка Петкова Недялкова. IV. Заместниците - Тодор Коцев. V. Дядо Боже - Мария Димитрова. VI. Вътрешният говор - Диляна Ангелова Куманова.

35. АВТОБИОГРАФИЯ НА МАГДАЛИНА СТЕФАНОВА ГРИГОРОВА Родена съм на 7.08.1941 година в село Батак, окръг Великотърновски. Гимназиално образование завърших във 2-ра смесена гимназия „Свети Климент Охридски" във Велико Търново. Медицинско образование за клиничен лаборант завърших в София в техникума на ул. „Йорданка Филаретова" №3. Като клиничен лаборант с 33 години трудов стаж се пенсионирах в 1-ва инфекциозна болница в София, на ул. „Димитър Несторов" №17. Баща ми, Стефан Григоров е роден на 26.01.1903 година. Дълги години работи като кмет в родното ми село и се пенсионира като такъв. Майка ми, Иванка Филипова, е родена на 3.05.1912 година. Работила е в местното ни трудово-кооперативно стопанство. От 1969 година започвах да чувам от мои познати името „Дънов", „дъновисти". През 1975 година две мои приятелки ме свързаха с Мария Младенова, Анастасия и Дора Карастоянови, с Милка Периклиева и Невена Неделчева. Последната пък ме свърза с Драга Михайлова, Лидия Аладжем, Веска Величкова, Анчето Шишкова и Цанка Екимова. Скоро след това се свързах със Стоянка Драгнева и впоследствие с целия Изгрев. След смъртта на баща ми, всяка година вземах майка ми при мен по 6 месеца през зимата. С нея си имахме график кои дни, при кои сестри да отидем и да им занесем ядене. Майка ми готвеше много хубаво. Тя хранеше сестрите с вкусните си манджи, а те хранеха нея и мен с чудните си опитности, които ни разказваха. Колко много красота имаше в тези наши отношения и каква радост изпитвахме от взаимната любов помежду ни. Сега, когато майка ми е на 88 години, и наред с беседите на Учителя е прочела всичките томове от поредицата „Изгревът", казва: „Най-щастливите ми и пълноценни години в живота ми са били с тези мили и любими душички от Братството." Заедно с тях е ходила на Витоша, с тях е играла Паневритмия и с тях в студените зимни неделни дни я водехме в Мърчаево да слуша беседи. Накрая имаше привилегията за присъства на изпращането на брат Темелко. След като прочетохме поредицата „Изгревът", открихме, че липсват много от опитностите, които сме слушали от братята и сестрите. Затова реших да ги опиша, за да бъдат спасени във времето тези неоценими мигове. Предавам автобиографичните си данни на д-р Вергилий Кръстев. Личен паспорт серия В, №0813639, издаден на 11.12.1984 г. от РУ - Искър. Магдалина Григорова. 1.12.1999 г.

31. БИОГРАФИЧНИ ДАННИ ЗА ЛАЗАР ОПЕВ Роден е на 26.10.1904 година в Калофер. В 1912 г. остава сирак. На 14- годишна възраст идва в София, за да изхранва семейството си, тъй като той е най-големият. След него са по-малките двама братя и една сестра. С течение на времето извиква един по един и братята си в София, които впоследствие стават бояджии. А сестра му постъпва в шивашкото училище „Мария Луиза" и става шивачка. През 1927 година Лазар Опев се оженва за Маринка. Те са живели в „Хаджи Димитър", после в „Лозенец", след което започват да идват на Изгрева с Тилко и бай Недко. След време решават да посещават редовно Витоша. През 1931 година съпругата му Маринка се разболява от малария. Двамата се качват на Витоша над сипеите и си направили бивак. Там са престояли 40 дни, през които Лазар успешно е излекувал Маринка чрез процедираните от него слънчеви бани. После този бивак са го наричали „Лазар бивак". На Изгрева всеки петък се е готвела картофена супа, а в сряда борш супа. Понеже Лазар я готвел, затова са я наричали супа - „Лазар борш", състояща се от много зеленчуци. През 1983 година Лазар и съпругата му Маринка се преместват да живеят в една хижа, намираща се в местността „Пеюва бука", над село Пасарел. Там завършва земния си път на 5 август 1987 година. Предал: Христо Лазаров Опев. Записала: Магдалина Григорова.

28. ПЕСЕНТА „ИЗВОРЪТ СВЕЩЕН" След като написах спомените си за брат Лазар и ги предадох за отпечатването им на д-р Вергилий Кръстев, учудването ми беше следното. Веднага на другия ден, след като изиграхме Паневритмията, една групичка от братя и сестри, начело с цигуларката Анка Тодорова, изпяха три пъти последователно най-хубавата песен на брат Лазар със заглавие „Изворът свещен". Изумена и възхитена от случая, аз попитах Анчето как така са се сетили за първи път да пеят тази песен след заминаването на брата. А тя ми отговори: „Сънувах брат Лазар като ми казва: Ще ти помагам от Горе ако пееш песните ми." Просълзих се от радост, включих се в групата и докато приключи сезона на Паневритмията ние всеки ден пеехме тази песен три пъти последователно. Когато си тръгвах за в къщи, си мислех: „Божичко, брат Лазар Опев е знаел, че аз съм предала спомените си за него на д-р Вергилий Кръстев и в същото време се явява на сън на Анчето, тя пък от своя страна да движи въпроса относно желанието му да се пеят неговите песни. Тук помествам текста на изпълняваната от нас негова песен на мястото на Паневритмията. ИЗВОРЪТ СВЕЩЕН Знаете ли тоя край, гдето съм роден? Знаете ли тоя кът, Изгрева безцен? Тоз Божествен оазис, с райски плодове, Изворът духовен, чист, с благост що зове. Мъдрост, Истина, Любов, тоз Божествен плам, гдето се явява той, мир, добро е там. Пътниче, жадуваш ли мил живот блажен? Изгрева обичай ти! Извор благ - свещен! "Душата на човека е свещен извор." Лазар Опев

24. В ЕДИН ЖИВОТ ПРЕСТЪПНИК, В ДРУГ ЖИВОТ СВЕТИЯ НЕ МОЖЕШ ДА БЪДЕШ По отношение на многобройните прераждания, веднъж на Витоша брат Кирчо от Петрич, който сега е в другия свят, разказваше: Бях насаме с Учителя и Го попитах: „Учителю, защо небето е допуснало това страдание спрямо крака на брат Боян Боев, който е толкова добър и за него се говори, че е ангел в панталони?" А Учителят ми отговори: „Защото в минал живот е бил началник на гилотина." Аз зяпнах с широко отворена уста от изненада и наум си прошепнах: „Леле-е-е-е, Учителю, дано не научава това брат Боев." Друг случай, който ми е разказвала сестра Радка Овчарова, също заминала в другия свят, е следният: Идвам на Изгрева за първи път, казва тя, и много се нуждаех от известна подкрепа. Реших да отида при най-авторитетните братя. Първият ме наруга и ме отпрати най-безцеремонно. Вторият и третият още по-грубо. Най-накрая реших, че четвъртият ще ми помогне, защото аз съм чувала за него най-хубави неща, това е брат Боян Боев. Когато се явих при него, гръм от небето се спусна върху мен, като ме наруга по-грубо и от първите трима. Обезумяла от ужасната изненада, разплакана отивам при Учителя и Му разказвам за случилото се с тези братя. Тогава Учителят ме погледна многозначително и ми каза: „Всичко това аз го направих. Нарочно те доведох при тях да видиш и да не си мислиш, че те са светии." Сестра Радка Овчарова е самоука художничка и в Мърчаево, в стаята музей, има голям прекрасен портрет на Учителят всред житата, нарисуван от нея.

20. СИЛАТА НА ЖЕЛАНИЕТО Сестра Наталия Чакова ми разказа веднъж следния случай: Една сестра заминава за Америка, където престоява пет години. Като се връща в България, отива на Изгрева при Учителя и Му казва: „Учителю, когато бях в Америка, непрекъснато се молих да ми се изявите по някакъв начин, но Вие не ми се изявихте." Учителят й отговорил: „Сестра, ако вашето желание да ви се изявя беше толкова голямо, аз наистина щях да ви се изявя." В случая постоянство в молитва, без сила на , последното не може да се реализира.

14. МОЛБА КЪМ УЧИТЕЛЯ Една вечер след заминаването на Учителя отвъд, сестра Наталия Му се помолила много настоятелно: „Учителю, моля Ти се, повдигни два пръста крайчеца на завесата от другия свят, да видя какво има там." Още същата вечер Учителят й дава на сън следната картина: сестра Наталия застава на една линия, зад която всичко е постлано с черен сатен. А пред тази линия се е ширнала огромна красива зелена поляна с много красиви цветя. Топъл, слънчев ден, Учителят седнал сред тази красива поляна и всички братя и сестри, които вече са си заминали, са насядали около Него, весели и радостни. Наталия усеща, че е на границата на този и онзи свят, защото Буча Бехар, седнала до Учителя, като я видяла, извикала жизнерадостно: „Наталия, Наталия, Наталия" и с ръка я викала да отиде при тях, Обаче Наталия се обърнала назад, погледнала черния сатен, т.е. земята, на която се намира и се събудила. Като се събудила, си казала на ума: „Учителю, защо не ми даде някоя друга картина, защото е много красиво това, което видях." В този момент чула един глас, който й казал: „Ти нали искаше само два пръста от крайчеца на завесата да ти се открие?" Един ден, пак след заминаването на Учителя, Наталия била много обезкуражена и обезсърчена от съдбата си. Започнала да плаче като дете и да нарежда: „Учителю, ти не ме обичаш, Ти не ме обичаш, щом не идваш в съня ми." Вечерта Учителят идва на сън при нея, но само до кръста й се явява и й казва: „Колко много пъти идвам при тебе, но ти не ме допускаш при себе си. Спуснала си огромна, черна бариера от обезсърчението и обезкуражението си и аз не мога да ти се явя. Но сега дойдох, защото казваш, че не те обичам"

12. НЕ ДОПУСКАЙТЕ ДА ВИ ЛЪЖАТ Един ден сестра Наталия ми разправя за един селянин, който се явил на Изгрева при Учителя и Му предлагал картофи за братската кухня. Учителят попитал по колко лева ги продава килото. Той казал някаква сума, но Учителят отвърнал, че на пазара вървят по-евтино. Селянинът упорствал, че и на пазара били толкова. В това време Наталия стояла зад гърба на Учителя и на ум си казала: „Учителят пък какво се дърли за някакви си стотинки!" И аз, казва Наталия, не разбрах откъде ми дойде в ума тази дума „дърли". Обаче Учителят мигновено схвана мисълта ми, рязко се обърна към мене и каза: „Не е въпросът за стотинките, аз мога да му дам и повече, но той не трябва да лъже. Не допускайте в никакъв случай да ви лъжат. Преди 2000 години Христос дойде да ви научи да не лъжете, а аз дойдох да ви науча да не ви лъжат."

7. СЪЛЗАТА Сестра Гита, майка на Йоанна Стратева, разказваше на Витоша: Един ден, казваше тя, виждам певицата сестра Лиляна Табакова отива при Учителя. Реших да я изчакам. Тя се забави доста. На излизане от него беше много развълнувана. Попитах я: „Сестра Лиляна, какво се е случило?" Тя ми каза, че Учителят е свирил на пианото песента „Той иде". Бил е много тъжен и една голяма сълза се стекла по лицето Му. Накрая казал: „Да, Той иде, но като дойде, какво ще намери, виждате какво е сега в света." Сестра Гита много хубаво свиреше с китарата си. Някога Учителят й е казал, че китарата е любовен инструмент, понеже при нея вземат участие пръстите на двете ръце, докато при цигулката само на едната. За сестра Гита и още двама китаристи Учителят е казал, че в миналото си прераждане са били мускетари в Италия.

5. АНАСТАСИЯ КАРАСТОЯНОВА (11.08.1905 г. - 7.01.1987 г.) Един ден, казваше Анастасийка, отивам на Изгрева и виждам, че масите са подредени за обед. Гладна съм, но нямам пукната пара да пусна в касичката. Учителят се доближава до мене и ме пита: „Анастасия, защо не седнеш да обядваш?" - „Ами, Учителю, нямам монета да пусна в касичката." - „Е-е, по- важно е, че искаш да пуснеш, а нямаш, отколкото да имаш, а да не пускаш." Покани ме да седна до Него. Започнах да се храня. Завистливите погледи като стрели се насочваха към мене. След като се нахраних, Учителят ме попита: „Нямаш пари, а къде остави милионите си в Русия?" Подсказа ми за мое прераждане там като графиня. Реших да отида на Рила. Вървях бавно по пътя, но силите ми неусетно намаляваха. Видях се последна в редицата на групата. На ум се помолих: „Учителю, дай ми малко сили." Изведнъж се усетих без тяло, правех крачка повече от метър, не бързах, а летях и се отзовах най-напред при Учителя. Обърнах неволно глава назад, гледам Учителя най-отзад върви и учудена си мислех как може Той едновременно да бъде в края и в началото на редицата. След това видях над главата Му голям триъгълник от светлина. На Изгрева гледаха на мен с голяма завист. Един ден, атакувана от погледите им, Учителят минава край мен и ми казва: „В сравнение с тях най- малко тревоги ти си ми създала." После пред една група е казал: „Тя не е лоша, вие искате да я направите такава." Анастасийка завърши земния си път в дом за стари хора - Горна баня. Там е сънувала Учителя три пъти. При първия сън Му измива само единия крак. При втория сън Учителят й казал: „Винаги да сверяваш часовника си с моя!" При третия сън тя лежи върху красива мраморна плоча, но мраморът не е студен, а приятно топъл. Учителят отива при нея и я покрива грижовно с пелерината си. Този сън съвпада със закрилата на Учителя към Анастасийка, особено в последните дни от живота й. На 24 декември 1986 година тя заедно с медицинския персонал е посрещнала Бъдни вечер и пред всички се е помолила с думите: „Учителю, искам леко да умра." След две седмици, на 7 януари 1987 година, сряда, след обед, към 4 часа е заспала и тихо си е отлетяла. Учителят казал още за нея, че на камък да седне, масло ще пусне. Толкова е била пробивна и деятелна. А нейната рождена сестра, Дора Карастоянова, ми е казвала следното от Учителя за нея: „Анастасия е голям океански параход с много малка дупчица." Значи рано или късно параходът ще се наводни и потъне. Имаше големи заложби и талант, но не успя да ги реализира.

I. Невидимият Бог на Живота 1. НЕВИДИМИЯТ ХУДОЖНИК Сестра Цветана Щилянова ми е разказвала как е нарисувала оригиналния портрет на Учителя: „До ден днешен, казваше тя, си спомням колко много се страхувах, когато за първи път тръгнах за Изгрева, да моля за разрешение от Учителя да Го нарисувам. Мислех си, ами ако ми откаже? Сестрата, която беше при Него, каза: „Учителю, тази сестра има голямо желание да Ви нарисува." Той отговори: „Добре, нека дойде." Времето беше много студено, газех сняг до над коленете, но нищо не усещах. Хвърчах от радост и не можех да повярвам, че имам благоволението на Учителя. Само два пъти Той ми позира в салона. И двата пъти ми обърна внимание как нагласява шалчето си. Гънките на шалчето Му до милиметър бяха еднакво подредени и при двете Му позирания. Когато започнах да Го рисувам, ми направи впечатление, че Той гледаше главата ми в ляво. Помислих си, че прическата ми не е каквато трябва да бъде. С ръка оправих косата си и продължих да го рисувам. Но Учителят продължава да ме гледа по същия начин. Поглеждам се в огледалото и виждам, че няма нищо нередно по мене. Обаче Учителят не престава да гледа главата ми в ляво, без да си отмества погледа. Накрая се принудих да Го попитам: „Учителю, нещо не е наред ли по мене?" Той каза: „Контролирам художника отгоре, който ме рисува чрез тебе." Чак тогава аз си обясних защо за разлика от всеки друг път, когато рисувам, ръката ми се движеше с необикновена лекота. Когато завърших портрета, отидох на Изгрева да го подаря на Учителя, а Той ме попита колко струва. Казах: „Никакви пари, Учителю! Подарявам Ви го с любов." После Той нареди да поставят портрета в Салона. След известно време реших пак да нарисувам Учителя, като Го гледах от първия портрет. Обаче разликата между двата портрета е голяма. При втория, ръката ми вече не усещаше тази лекота и свобода на движение, както при първия, когато ми позираше Учителят. Тогава невидимият художник, контролиран от Него, Го рисуваше чрез мен."

III. СПАСЯВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ 1. ЛИДИЯ АЛАДЖЕМ И ПРИЗНАТЕЛНОСТТА НА ЕВРЕИТЕ Вергилий Кръстев След като през 1993 година излезна първият том на „Изгревът", предизвика необикновени вълнения: едни я приеха по дух, а други я отхвърлиха също по дух. Тук също важеше правилото кой за какъв дух бе закачен и кому служеше. Този въпрос е вълнувал и първите ученици на Христа. В първото послание на Йоанна в гл. 4 се говори, че след като Духът на Истината възлязъл върху учениците на Христа, то едновременно с него се явил и Духът на Заблуждението и се е проявил в света. От една страна е Христовият Дух, а от друга страна е Духът на Антихриста. Те вървяха заедно, дори и в Школата на Учителя. Днес едни искат да съхранят оригиналното Слово на Учителя, а се явиха другите, които искат да го изменят и да го редактират. Нещата са ясни, те заедно вървят от памти века. При мен дойде една еврейка, Лидия Аладжем, която бе над 75-годишна и бе силно развълнувана от поместената история за спасяване на евреите, разказана от Борис Николов и отпечатана в том 1 на стр. 483, 485 и 487. Непрекъснато идваше, търсеше ме и настояваше да напиша писмо до редактора на излизащия в София вестник „Еврейски вести", за да им обърна вниманието кой е спасителят на евреите в България и че това е Учителят Дънов. Накрая склоних. Написах го и го изпратих до редакцията с препоръчано писмо и зачаках. Никакъв отговор. Тогава Лидия Аладжем и Марийка Марашлиева с това писмо и с „Изгревът", том I се опитаха да се доберат до еврейския посланик в София, но безуспешно. Но Лидия Аладжем не се примири. Тя смяташе и вярваше, че рано или късно трябва в еврейския вестник, излизащ в София на български език, да бъде поместена историята за спасяването на евреите. Минаха години. През 1995 година излезе „Изгревът", том IV, където бяха поместени спомените на д-р Методи Константинов, който също бе разказал как той е участвал лично за спасяването на евреите. Случва се така, че пак под въздействието на Лидия Аладжем и нейната непримиримост някои изваждат едно ксерокс-копие от поместената история и го предават на редактора на същия вестник. Тук трябва да се спомене, че аз предадох цял том IV на „Изгревът", за да се предаде на главния редактор на вестник „Еврейски вести". Но те нарочно не му предаваха този том, защото бяха противници на „Изгревът". А му подхвърлиха ксерокс-копия, за да не може да се ориентира за какво става въпрос и откъде е взет този материал. След време редакторът сам идва на Изгрева, на онова място, където се събират последователите на Учителя Дънов. Търси мен, но не ме намира. Накрая си отива. Никой не е искал да ми даде телефона, макар че ме познаваха. Бяха го направили нарочно. Искаха да пречат, понеже бяха противници на „Изгревът". По този начин редакторът допуска грешка, че аз съм този, който е участвал в спасяване на евреите. А това е д-р Методи Константинов и Любомир Лулчев. Тази грешка не се дължи на редактора на „Еврейски вести", а на т.н. „последователи" на Учителя, които не му предадоха том IV на „Изгревът", който им бях връчил именно за това. А че не искаха да му дадат моя адрес и телефон, не беше изненада за мен, но нещр напълно естествено за тяхното отношение към „Изгревът". Ето защо още българите не могат да приемат, както и самите евреи Онзи, Който ги е спасил през Втората световна война. След няколко дни излиза вестник „Еврейски вести", брой 5 от 14.03.1996 година, на стр. 5 статия, подписана от главния редактор Самуел Франсес, която поместваме. Под нея се помества „Спасяването на евреите", дословно препечатана от стр. 533-534 от том IV на „Изгревът". Помества се, но не цялата и се изхвърля онази част, в която се разказва на какво се дължи непризнателността на евреите към Учителя Дънов за тяхното спасяване. След като излезе този брой на вестника, Лидия Аладжем бе изключително доволна и щастлива и донася вестника и съобщава новината там, където се събират последователи на Учителя в една неделна сутрин. Всички я поздравяват. Ефектът от тази статия за българската общественост и за еврейското общество тук бе равно на нула. Отвсякъде пълно мълчание. Но представителите на еврейския народ в лицето на Лидия Аладжем накрая изразиха своята признателност към Учителя. Това направи и главният редактор на еврейският вестник, Самуел Франсес. Лидия Аладжем имаше една опитност от времето на Учителя. Тя преминава през различни трудни моменти в своя живот. Не й върви нищо. За каквото се захване, веднага се явяват мъчнотии. Не намира подкрепа в никого. Отива при Учителя и пита: „Защо не ми върви в живота?" А Учителят отговаря: „Как ще ти върви, когато досега не си работила за Бога?" Ето тя получава окултния закон и се опитва да се преустрои и да почне да работи за делото на Учителя. Движи се в различни среди и проповядва Учението на Учителя, но без успех, защото Учението на Учителя не се проповядва, а се живее. А хората го преценяват чрез човешки дела. Делата говорят. Другото е вятър. Лидия Аладжем отива при Учителя и съобщава радостната вест, че вече е решено от Великите сили да се даде територия и да се основе нова еврейска държава в Палестина. Лидия е щастлива и радостна: „Учителю, ще имаме територия, ще основем държава и ще въдворим Царството Божие на земята." А Учителят й отговаря: „Напротив, отсега нататък започват страданията на евреите." - „Ами защо, Учителю?" - „Докато евреите не приемат християнството, няма да може да се примирят с арабския враждебен свят, който ги заобикаля. Само Христос може да ги примири. Защото Христовият Дух носи Обединение на човеците чрез Любовта." Минаха 50 години от изричането на тези думи. Лидия Аладжем пазеше тези думи в себе си, носеше ги и ги разказваше на всички. Но не смееше да ги каже на еврейското представителство в София, защото те не приемаха това. В тези години тя бе с малка пенсия и получаваше помощите от еврейската благотворителна организация. Страхуваше се да не й отнемат помощта, ако им проповядва за Учителя Дънов. Накрая Лидия Аладжем успя да реализира своята мечта да се напише в еврейски вестник истината за спасяването на евреите, макар че едва ли някой го е прочел. Все пак това е нещо, макар и малко. Една малка признателност. Дори е много в този етап от времето и от историята на човечеството. Накая ще цитирам какво казва Учителят за еврейския народ: „Цели 40 години еврейският народ пътува през пустинята с намерение да влезе в страната Ханаан, а отиде в Палестина. Ханаан като страна не съществува на земята, но само на небето. Ханаан е място, където живеят съществата на Любовта." „А това, което разрушава, разваля съвременните хора, са следните седем елемента: гордостта, гневът, сладострастието, леността, скъперничеството, завистта и лакомството." „Да любиш Бога, това значи да любиш всички живи същества на земята, от най-малките до най-големите, както и всички ония същества, които не виждаш, понеже те живеят в Невидимия свят." 2. ЕДНО НЕПУБЛИКУВАНО ПИСМО ДО ЕВРЕЙСКИЯ ВЕСТНИК До господин Главен редактор: Самуел Франсез До господин Редактор: Алберт Авдала На вестник „Еврейски вести" Бул. „Ал. Стамболийски" 50 София 1303 Уважаеми господа редактори, Имах възможността чрез една моя позната българска еврейка да ми поднесе Вашия вестник, като ми посочи да се запозная с една статия в брой 22 от 16.11.1993 г. Статията е озаглавена „В София пристигат директорът на Израелският Държавен архив", подписана от г-н Алберт Авдала. Запознах се със статията и разбрах, че г-н Мосек, български евреин, е дошъл в София, за да проучава архивите в България и да търси доказателства в тях, за да се открие кой е онзи, който спаси българските евреи от концлагерите на фашизма. Това начинание е похвално, усърдията също, но тайната за спасяването на българските евреи не е тайна, а една истина, която се знае от много хора, които са участвували в този исторически момент. В разстояние на 45 години отначало комунистическата партия, а след това и други партии си приписват заслугата за спасяването на евреите. Да не споменаваме опитите на различните политически лидери, да припишат част от заслугата на свое име. Напоследък правителствени органи, след посещението на правителствената делегация начело с президента Желев при посещението си в Израел също се опитваха да изкористяват този исторически факт. По телевизията видяхме репортажи за Израел. Възхваляваха се заслугите за спасяване на евреите, но нито дума за Онзи, Който спаси евреите. Истината е една. Този, Който спаси евреите, е Учителят Петър Дънов, Който по онова време живееше на Изгрева и където беше открил Школата на „Бялото Братство" от 1922 до 1944 година, където четири пъти седмично изнасяше беседи на своите ученици, а през останалото време приемаше посетители и помагаше на онези, които търсеха помощ от Него. По такъв повод става спасяването на евреите. Един от Неговите ученици, д- р Методий Константинов, завършил в Полша, бива назначен от министър Габровски да съпровожда българските евреи до концлагерите в Полша. Той съобщава това на Учителя Петър Дънов, Който е бил толкова възмутен, че веднага нарежда да бъде извикан Любомир Лулчев, който по това време е бил личен съветник по политически въпроси на цар Борис III. Нарежда му да намери цар Борис и да му предаде, че ако той изпрати евреите на заколение, то от царството му и от династията му няма да остане никакъв помен. Това уплашва цар Борис и той с Любомир Лулчев отива при министър Габровски, взима обратно заповедта, която е подписал и я скъсва на парчета. А Габровски е министър на вътрешната държавна сигурност. Ето така бяха спасени българските евреи. Интересно е, че днес много хора знаят тази история. И много български евреи знаят също тази история, но никой няма доблест да стане и да засвидетелствува за истината. През тази година излезна една книга, в която е описан най-подробно този случай от съвременници на този исторически факт. Заглавието в книгата е озаглавено: „Кой спаси българските евреи." И се намира на стр. 483. В книгата е описано спасяването на диамантите на евреите в заглавие „Диамантите на евреите и скинията на Мойсея" на стр. 485. Там ще намерите и историята на еврейския равин Даниел Цион по онова време. Книгата е озаглавена „ИЗГРЕВЪТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ, УЧИ И ЖИВЕЕ", том I. Същата книга се продава в книжарницата на ул. „Раковски" 112, близо да площад „Славейков", София. Авторът на тази книга е моя милост. С настоящето писмо аз не се стремя да търся популярност за тази книга между българските евреи. Ако съм имал намерение да сторя това, могъл съм да го направя по официален път чрез Израелското посолство в София. Надявам се, че като редактори на „Еврейски вести" и сторонници на организацията на евреите в България „Шалом", след като се запознаете с моето писмо и ако то Ви заинтересува и желаете най-сетне да изнесете истината пред евреите в България и в Израел, то не трябва да изпускате този момент. Ако не го направи Вашият вестник, ще го направят други и след това ще бъдете упрекнати, че не сте защитили името си на редактори на Вашия вестник. Ще завърша с цитат от пророк Йезекиил, гл. 4, ст. 1-4: „И ти, сине человечески, вземи си тухла, и тури я пред себе си и начертай на нея градът Йерусалим. И постави обсада против него, съгради бойници против него и въздигни окопи против него, разположи още стан против него и постави станоломи против него от всяка страна. Вземи си и желязна плоча, тури я като желязна стена между тебе и града и утвърди лицето си против него. И той ще бъде обсаден. И ще туриш обсада против него. Това ще е знак на Израилевия дом." Това важи и досега. Пророкът разрешава в гл. 13, ст. 23: „И ще избавя людете си от ръката ви и ще познаете, че Аз съм Господ." Ето, дошло е това време да засвидетелствувате чрез Вашия вестник пред другите, че Дух Господен спаси евреите в България от лагерите на смъртта в Полша. Друг случай няма да Ви се отдаде и ако го изпуснете, искрено ще съжалявате, че сте се отнесли неблагоразумно към моето писмо. Целта на това писмо е много обикновена. Аз изнасям Истината пред Вас. Аз съм я изнесъл и за българската общественост. Един трябва да се яви и да засвидетелствува за Истината. Аз изпълних своя дълг. Ако Вие желаете и сметнете, че това също се вменява във Ваш дълг, да изнесете Истината за спасяването на българските евреи, то аз ще приветствувам с най-искрени чувства едно такова Ваше действие. Ако не склоните, то аз си оставям един от Вашите читатели, които с особен интерес са прочели два броя от Вашия вестник и чрез него са получили подтик да напишат това писмо до Вашата Редакция. С уважение: (подпис) Д-р Вергилий Кръстев Д-р Вергилий Кръстев Ул. „Васил Друмев" N1 София 1505 10.01.1994 г. 3. ДЪНОВИСТИТЕ И НАШЕТО ОЦЕЛЯВАНЕ Бр. 5 от 4.03.1996 г. на вестник „Еврейски вести" Бях още дете, когато при разходки край Семинарията майка ми и баща ми ми показваха горичката, в която рано сутрин дъновистите ходели по росата и посрещали с песни слънцето. По техните думи, това били хора честни и почтени, заслужаващи уважение, които боготворели слънцето и природата, и се отнасяли един към друг като към братя. Трудно ми е само по тези мои детски спомени да дам оценка на едно религиозно течение, което надхвърли границите на България, а и не тази е целта ми. В енциклопедията дъновизмът е определен като секта, като мистично учение, съчетаващо в себе си християнските догми с елементи на будизма и на древноиндийския окултизъм, появило се у нас сред Първата световна война. Основано било от Петър Дънов (1864-1944 г.), който причислявал себе си към новосъздаващата се „шеста раса", чиято най-висша способност било ясновидството. Именно с това Дънов влияел върху Борис III, главно чрез съветника на царя Лулчев. Това влияние не бива да се надценява. Борис имал достатъчно високо мнение за себе си, за да се доверява на чужди внушения. Но в минути на слабост и колебание царят бил склонен да сподели отговорността си със своите съветници, в това число и с Лулчев. От запис на 15 ноември 1940 година от дневника на Лулчев става ясно, че той, както и Дънов, са одобрявали приемането на еврейския Закон за защита на нацията като нещо неизбежно и необходимо, но са държали той да бъде по-мек, да не позволява изнудването на евреите и да не дава място на „Много произволи и безпринципни лични и заинтересовани решения". Очевидно решението за депортиране на евреите в лагерите на смъртта е подействало и на двамата като шок, и не би било чудно да са се застъпили за отменяне или смекчаване на мярката. Повод да напиша всичко това е донесеното в редакцията на вестника ксерокопие от стр. 533 и 534 на книгата „Изгревът" от д-р Вергилий Кръстев, човек близък до Учителя, както бил наричан Петър Дънов. Глава 78 от споменатата книга е озаглавена „Спасяването на евреите" и разказва за ролята на Дънов и Лулчев за отменяне на депортирането на българските евреи през м. март 1943 година. Естествено е авторът да хиперболизира тази роля, но това не означава, че тя не заслужава признание наред с акцията на кюстендилската делегация и на заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, с протестите на широки слоеве от българския народ, на Българската православна църква и на 43-мата депутати, с победите на съюзниците при Сталинград и в Северна Африка, с предупрежденията на Рузвелт и на английския двор и т.н. От публикацията става ясно също, че Борис III е бил склонен да ни пожертва - така, както изпрати на смърт 11343-ма евреи от Беломорска Тракия. Вардарска Македония и Западните покрайнини. Ако все пак решението за отменяне на депортизацията е взето лично от него, то това е станало именно под напора на споменатите фактори. Това не трябва да забравяме. Самуел Франсез * * * Забележка на съставителя: Минават годините. Българският народ и неговите сменяващи се управници не искаха да признаят кой е спасителят на евреите. Всяко ново правителство посреща еврейска делегация и приписва на себе заслугите на своите предци. А в случая няма никакви предци, прадеди и прабаби. Има само една истина - а това е Великият Учител Петър Дънов. До днес българите отричат Великия Учител и Всемировия Учител на Вселената - Беинса Дуно със светско име Петър Дънов. Затова и светът вътре в тях и вън от тях ги отрича. И не само днес, но ще бъде и утре, до веки веков. Това трябва да знаят. До днес българите не приемат, отхвърлят Словото и Учението му. Затова и Господ на Силите ги прекарва през страдание, мъчение и ограничителни условия на живот. Те сега са в пустинята на живота. А в пустинята трябва да имаш Водител - да го има Мойсей, пратеникът Божий. А в пустинята трябва да го има Бог - Йехова, да ги води нощем с огненото си кълбо на Духа, а денем да ги покрива с облак с разперените крила на Духа. И сутрин като станеш, да намериш около себе си небесната манна, небесната храна за себе си и душата си. Днес, утре и до края на вековете - това го има в Словото на Всемировия Учител на Вселената Беинса Дуно. Словото Му е Слово на Живия Господ на Силите и Бог на Живота.

8. ПОКРЪСТВАНЕТО Прибрахме се във Видин, картината беше жалка. Баща ми не ни придружи, не след много взели магазина. Закачиха ни значки, че сме евреи. Бяхме втора категория хора. Събирахме се на беседа при д-р Давидова. Правехме си излети, отивахме до Синаговци. Мариета, сестра ми, четеше и имаше и духовни опитности. Работеше в киното като оператор и като помощник дойде Мехмед. Те си допаднаха в техниката. Мариета беше първата жена операторка в България, дипломирана. Започна да чете схеми за радиотехника и си направи сама апарат, който военните го прибрали и използували. С Мехмед взели да се занимават с фотография, а преди с печатарство и по-късно взели един магазин и снимали, с тази професия се пенсионирали и двамата, като поддържали и домашните разходи, а аз отидох да работя във фабриката на вуйчо ми, която национализираха - и я дадоха на един, който познаваше Братството. Той ме прие с разбиране и после ми помогна материално да си купя пиано. Беше тъкачница. Работничките ме приеха хладно, бях господарско чедо, но после се сприятелихме и аз се научих да тъка на електрически станове. След няколко месеца ги напуснах. Отидох да работя в пулпа за мармалад. Беше 1943 година. Един съидейник дойде и каза, че Учителят е казал да се покръстиме. Останах изненадана. Обичах много Христа, но намирах ненужно покръстването. Нали Го бях приела в душата си... После разбрах, както Христос отишъл при Йоанна да го покръсти, тъй беше нужно и ние да го направим. Защо? Христос казал: „Остави да се изпълни закона." Отидох да подам заявление, поканих сестра ми. Тя първо отказа, кога тръгнах рече: „Подай и за мене." Всичко мина много лесно. Бях пратила да питат Учителя това кога да го направим, сега или по-късно. Мислех, че го правиме да избегнем изпитанията. Но Той рече: „Сега, сега." Моята кръстница стана д-р Давидова, а на Мариета - Милада, дъщеря на една чехкиня. Аз бях защитена от подигравките, имах една броня, която респектираше и се държаха на разстояние, но Мариета доста я нападнали, но издържа. 1943 година си замина царят, много го обичах и когато радиото съобщи, че е болен, гласът ми отвътре каза: „Отровен." Насън видях княз Калин, Йоана и др. като регенти. Преди тези събития отидохме в Белоградчик. Отидохме в околностите, в гората, но закъсняхме и не можахме да се върнем. Нощта се спусна, започнахме да се въртим в омагьосан кръг. Мариета водеше и казваше: „Мене слушайте." Мехмед пък на противоположната посока, въртяхме се ту насам, ту натам, тогаз опитах мисълта и връзката с Учителя. Отдръпнах се настрана и призовах Учителя да ни помогне. След малко Мехмед каза: „Само мене ще слушате." Не мина много и се откри една поляна, имаше един човек и ни упъти през къде да минем.

АНРИЕТА МАРКОВА ЖЕРБЕРТ ЕДИН ВЕЛИКДЕН Тръгнали бяхме много преди изгрева на слънцето, защото трябваше да бъдем навреме на братския бивак на Витоша, за да поздравим неговото появяване оттам. Така вървяхме с бодра стъпка, въпреки тъмнината и лошото състояние на някои места от пътя. Впрочем Учителят, в когото мнозина мислят, че виждат само едно лице в напреднала възраст, беше начело на групата. Той вървеше толкова живо, толкова весело (разположено), че младите трябваше доста да бързат, за да не останат назад. Колкото за мене, която почти не бях правила екскурзии, аз следвах отначало криво ляво; но когато почна стръмнината, стана ми невъзможно да вървя наравно с другите в тези малки пътеки, ужасно стръмни, каменливи и неудобни. Аз се бях спряла за един момент и се питах в недоумение кога и как бих стигнала целта, когато се видях настигната от една сестра, която намирайки, че сме приблизително с еднакви сили, много любезно ми предложи да вървим заедно. Това беше помощ, която небето ми изпращаше. Приех с готовност и добре стана: тя познаваше планината и скоро ние се намерихме в един път, по-дълъг наистина, но колко по-удобен и приятен! Надясно реката ни държеше под обаянието на своя шепот, който изглеждаше да ни казва, че тя е научила много неща през своето пътуване. Тя беше щастлива, виждайки ни да напускаме за малко равнината, за да идем и се разведрим по височините, защото тя знаеше от собствен опит, че планината дава на долината това, което съставлява нейното богатство, нейното благосъстояние. Тя изпълняваше вярно мисията, която великодушната и горда Витоша й беше възложила, като на един повереник, който не би се обезсърчил от никаква мъчнотия, от никаква пречка. И благославяха я тези, на които тя носеше плодородие, както и високият връх, дето бе родена. Благодарение на тези размишления и на много други още, които бистрата течаща вода ни внушаваше, ние бяхме извървели доста път - на всички направления - и бяхме стигнали да се удивляваме на хубавия пример, които тази вода ни даваше и който ние трябваше да се стараем да приложим в живот, когато моята приятелка ме накара да забележа, че беше дошло време да се разделим от нея. Да се разделим с нея, ние съжалявахме тъй, както човек съжалява, когато в подобен случай се разделя и стиска ръката на един добър спътник. Седнахме за малко на нейния бряг: само като я гледахме, ние се възхищавахме. И за да й покажем колко допира с нея ни беше скъп, ние с наслада започнахме да си разхлаждаме лицето, а после потопихме и оставихме потопени ръцете си, за да почувстваме още по-добре нейната милувка. След това сърдечно сбогуване, в което се прозираше желанието да я видим отново, ние поехме направлението, което трябваше да ни заведе на пътеката, следвана от нашите приятели. Повечето бяха безсъмнено вече на бивака и ние бързахме също да пристигнем там. Тъкмо в момента, когато навлизахме в една малка, приятна полянка, слънцето се появи. Това внушително зрелище, особено когато човек се намира всред природата, върху мили, величествени висини, изпълва всекиго душата с едно неизразимо чувство на възторжена признателност и тогава съвсем непринудено човек се моли, благоговее и обожава с любов всичко наоколо. Мястото беше толкова привлекателно, че ние решихме да останем там още и да закусим в тая приятна обстановка. След тази укрепителна почивка, ние с голям кураж тръгнахме на път, толкова повече, че знаехме, че крайната цел е много близка. Изведнъж ни се стори, че чуваме да се говори и ето, заобикаляйки една скала, не тази, която краси нашия бивак, ние имахме радостната изненада да видим Учителя седнал на тревата, с няколко братя и сестри около него. Кръгът се отвори тутакси и на мене ми бе дадена възможността - и колко бях щастлива от това - да седна отляво до Учителя. Не ще изгубя нито дума от това, което Той би казал. Преди нашето пристигане разговорът се е въртял около дребни неща, които са се случили сутринта. Той продължи в същия дух. Според обичая си, Учителят се интересуваше от всичко, което засягаше Неговите деца. Ние съставлявахме едно семейство, където всички се чувствахме добре. А времето беше великолепно. Слънцето блестеше чисто и ясно. Небето беше синьо. Птичките пееха. Върху най-високите точки на околните планини се забелязваха ясно куп дреболии, които черните облаци, веднъж решили да се настанят там, завистливо отнемат от нашия поглед. Хубавото разположение на всички не закъсня да се изрази в песни. Едва свършили една и някои братя, според своето желание започват друга, която безсъмнено всякога отговаряше на вътрешните нужди на неговото сърце. Когато най-после завършихме, в едно свещено (съсредоточаване) вглъбяване, прекрасният „Химн на Великата душа", скъпоценен дар, който напоследък Учителят ни даде - Той предложи да отидем да видим докъде бяха стигнали братята и сестрите, заети да оправят една малка част от пътя, които е в съседство с бивака. Щяхме да се върнем към 11 часа. След като разгледахме внимателно местността, ние направихме няколко обиколки, моята приятелка и аз, за да отидем след това и седнем върху някой хълм, откъдето би ни било лесно впрочем да наблюдаваме дрехите и другите предмети, които групата бе оставила под наш надзор. Малко преди уречения час всички бяха отново на мястото, весели и твърде оживени. Чакахме братята и сестрите, пръснати още от сутринта по разни височини. На пладне всички щяхме да идем да обядваме на бивака. Учителят отговаряше бащински на въпросите, които Му задаваха. Неусетно обаче разговорът взе друг обрат. Една тънка тревица навеждаше леко високото си стъбло към Учителят като да Го поздравява, а Той я галеше кротко, като едновременно привличаше нашето внимание върху нечуваните усилия, които трябваше да прави това слабо растение, за да успее да пробие покривката може би тънка, но студена, черна и твърда, която я покриваше, за да се радва на светлината и на топлината на слънцето. Обаче тя можеше да запази тези така скъпо придобити блага и да продължава да се развива само като устоява смело на всичките лоши времена, които ще я нападнат. „Но сегашното й състояние показваше, че тя беше понесла страданието и героически беше изпълнила своята задача: тя беше победила. Туй, което това смирено растение можа да направи, продължи Учителят, човекът, който е много по-горен от него във всяко отношение, трябва да го направи с още по-голямо право. Той трябва да върви (върху) по следите на чистите същества, които са се издигнали до светлите върхове, откъдето те изпращат светлината на тези, които от долината обръщат към тях своите погледи. Тези същества умеят да обичат природата; те са се старали да я разберат." На такива същества природата разкрива своите потайности. Тя ги посвещава в своите тайни, защото знае, че те ще ги употребят свято. Тя знае, че поставяйки на тяхно разположение своите грамадни богатства, те ще вземат от тях тъкмо толкова, колкото им е нужно в дадения момент. Настана мълчание. Изведнъж аз си спомних един факт, който ме беше понякога дълбоко поразил и който все не успявах да си обясня. Това бяха или сънища наистина знаменателни, или прекрасни мисли, които изникваха изведнъж чисти и светли в моето съзнание и внасяха радост в моята душа. Откъде ми идваха тези мисли? Но най-странното беше тъкмо това, че тези неща ставаха неизменно на една съща дата, да кажем например на 23-ти, винаги на 23-ти. Всички около мене бяха заинтригувани и бяха вперили очи в Учителя. Най- после Той каза спокойно: „Тази дата напомня едно епохално прераждане във вашия живот." Ние бяхме още под впечатлението, произведено от тези думи, когато една от нашите песни прозвуча радостно в далечината. Това беше първата група и то многобройна, която идеше да се присъедини към нас. Други ги следваха. Те не закъсняха да се съберат около нас. Всички бяха във възторг от екскурзията и ни предадоха своето хубаво въодушевление. Но не се спряха за дълго. След като поздравиха Учителя, те поеха пътя на бивака с намерение да се измият на чешмата и да се поотморят след това, чакайки обеда. Нашата малка компания говореше за тези, които току-що бяха отминали. Учителят обаче мълчалив, с полузатворени очи, отстъпваше. Изведнъж се възцари дълбока тишина. Всеки чувстваше, че Той беше далеч, много далеч, и че Той се беше пренесъл в сфери, където никой не можеше да Го следва. Къде? Той единствен го знаеше. Обаче няколкото благи думи, които скоро ни отправи, ни дадоха да разберем, че Той се беше върнал между нас. И започнахме отново разговор. Една от сестрите разказваше нещо много интересно. Но изведнъж като че нещо ме тикаше, аз се обърнах живо, за да разгледам хоризонта. Той беше застрашително тъмен, планината нагоре цяла изгубена в големи черни облаци, а до основите обвита в гъсти мъгли, не предсказваше нищо добро. Можело да очакваме ужасна буря и следователно да бъдем измокрени до кости, като се има предвид, че не разполагаме с никакъв подслон. Другите не закъсняха да споделят моя страх и не знаеха какво решение да вземат. Жалко беше да се прибереш още сега в града, след като си бяхме обещали да прекараме на открито един цял ден. Впрочем облаците бяха далече още. Въпреки всичко хубавото настроение надделя и младата сестра, която беше започнала да разказва, бе подканена да продължи своя разказ. Учителят ги оставяше да говорят свободно. Неговите собствени мисли Го поглъщаха изцяло. Аз пък не изпущах от погледа си това, което ставаше там, в черния фон, който ставаше все повече и повече заплашителен. Чудех се, като виждах Учителя тъй спокоен и се обърнах към Него. В същия момент Неговият поглед, в който се четеше неуловима усмивка, се спря върху мене. После Той погледна планината, като че ли се отправяше пак към мене, ставайки, каза: „Да видиш какво правят онези архитекти там горе." И Той изчезна зад скалата. Странността на Неговите думи, които мисля само аз забелязах, ме учуди. Какво можеха да означават? Обаче това, което ми изглежда сега чудно, аз не се спрях да се мъча да прониквам в техния смисъл. Движението, което ставаше по-голямо около мене, привлече моето внимание. Гладът беше вероятно започнал да се чувства вече, защото на няколко пъти стана въпрос за някои любими ястия и започваха да се интересуват за провизиите, когато Учителят се появи отново. Всички станаха и се приближиха до Него. Той погледна часовника си и каза, че е време да тръгваме за бивака. Само това чакахме. Всеки тичаше, приготвяше се бърже и всякакъв вид разсъждения, възбуждащи смях и веселост, вървяха в пълен ход, когато моята спътница обърната към планината вдигна изведнъж ръце в жест на радостна изненада и се провикна: „Ами къде са отишли облаците? Няма вече нищо от тях. Какво щастие! Какво щастие! Ще имаме велико лятно време." И всички заявиха, че небето ги обичаше и се беше смилило към тях. В същия момент думите на Учителя изпъкнаха у мене с блестяща светлина. Аз ги чувствах, че живеят. Тази светлина ме изпълни цяла и аз видях Учителя зад скалата с вдигната ръка да прави знак на творците на тъмната картина. Те разбраха. Те се преклониха пред Неговите желания и разведрявайки набърже атмосферата, побързаха да напуснат тези места. Учителят беше изявил едно желание към природата и тя го изпълни. Всяка власт му беше дадена прочее на небето и земята. И моята душа потръпна в свещена радост. Безгранична признателност изпълни цялото ми същество и аз обикнах тогава Учителя, нашия Учител, обикнах Го с една възвишена Любов, на която никое човешко чувство не може да бъде равно. Но възторгът беше свършен. Аз се видях до Учителя. Погледнах Го и почувствувах че Неговият дълбок поглед спрян върху мене ми казваше с безгранична благост: „Това, което разбрахте, запазете го за вас." И Той отиде да настигне тези, които с раници на гърба Го чакаха, няколко стъпки по-далеч. Всички се отдалечиха, аз останах сама. Но каква наслада е тази самота на мястото, където Учителят беше благоволил да повдигне малко една от завесите, с които се закрива. И как всичко ми беше скъпо: синьото небе, светлата планина, тревата, която Той беше тъпкал и скалата, зад която далече от всеки човешки поглед, Той беше изразил своето желание към архитектите, от които зависеше да ни наградят с един хубав ден. Бих искала да погаля всичко, всичко да прегърна. Отидох да седна зад скалата, за да изживея по-добре това, което беше станало - величествена сцена на един момент. Този Учител, когото знаех сега толкова велик, аз Го бях виждала в продължение на години, виждах Го още да живее толкова скромно, заставаше на нивото на най-смирените, не търсейки никога да се покаже, зает единствено с това да утешава, да насърчава, да повдига, да показва пътя, който води към пристанището. Необикновени случаи, за които ми бяха говорили, други случаи, които бяха мен самата развълнували и възрадвали и възкръсваха в моята памет. Неща, които бяха ставали тогава, сега упражняваха върху мене съвсем друго действие. Аз се възхищавах от високата мъдрост, от голямата дълбочина. Аз ги разбирах, благодарение на светлината, от която току-що бях озарена и чистият отблясък на която живееше още в мене. Сълзи на умиление намокриха моите клепачи при спомена на някои думи, на някои мерки, взети от Него относно мене и чието високо значение ми беше убягнало тогава. И така, сама зад моята скала, аз изживях сладостни часове, цяла в щастие, че имам за Учител това Велико Същество, цяла в щастие, че мога занапред да се храня по-съзнателно от Неговото свято учение! Станах да отида при другите, за да се върнем в града всички заедно, обаче решена да се държа настрана: исках да прекарам сама със себе си остатъка на този паметен ден. Преди да напуснем мястото, аз поздравих сърдечно всичко, което погледът ми можеше да обгърне. После си отидох. Вървях лека, щастлива, вълнувана от най-любяща признателност; и през целия път нещо пееше тихо в дъното на моята душа, като ми повтаряше нежно: „Ти намери своя Учител!"

9. ПЪТУВАНЕ ДО БОЖИ ГРОБ Изминаха 45 години от заминаването на Учителя. Изминаха толкова години, колкото Учителят беше определил на комунистите да управляват. Аз доживях да видя, че това се сбъдна. След 1989 година преминахме в една друга епоха. Само че много хора не могат още да разберат, че вече сме в друга епоха. Но аз разбрах, видях много неща, отвориха ми се очите за някои мои заблуди в моите комунистически убеждения и дойде това време, когато върнах партийния билет и най-официално се отказах от Партията. За мен това беше един етап, които завърши в моя живот. Сънувам един сън с Учителя, който ми направи много силно впечатление. Сънувам, че е един слънчев ден и Учителят е седнал на една пейка, пред него е една маса. Седи Той така обърнат към юг, а аз идвам откъм гърба Му. Решавам да го питам него и така зад гърба му си подавам лявата ръка и казвам: „Учителю, гледайте ми на ръка. Много искам да ми гледате на ръка и да ми кажете нещо." Той ми хваща ръката и казва: „Кажи си едно желание!" Помислих, помислих и си рекох, че като научен работник с химията нищо не направих, то поне да искам да пътувам по света. Накрая му казах: „Учителю, искам много, много да пътувам." Той погледна, помълча и каза: „До утре тая линия ще я имаш на ръката си." Това беше през 1980 година. Така се случи, че аз си продадох вилата, сдобих се с пари и реших да пътувам. Моята мечта беше между другото да посетя и Божи гроб. Пътувахме със самолет, обиколихме Витлеем, Назарет, Херон, Мъртво море, езерото, където с две риби и пет хляба Христос е нахранил хиляди хора, Тел Авив, река Йордан и накрая посетихме Божи гроб. Видяхме Голгота и гроба, където е било поставено тялото на Исус. На връщане, когато трябваше да се качим в автобуса, аз седнах до прозореца. Преди автобусът да потегли, един камък, изпратен от някого, удари прозореца на автобуса, счупи го и камъкът ме удари по рамото. Получи се синина и оток, и два месеца след като се върнах в България отокът не спадна и синината не изчезна. Тогава си спомних какво каза на времето Учителят: „Вие бяхте от онези, които хвърляха с камъни по Христа и викахте: Разпни го!" Тогава се чудих как е възможно ние да бъдем същите онези, които са искали да бъде разпънат Христа, а сега сме на Изгрева при нозете на Учителя. Но сега се убедих в правотата на думите на Учителя. Отидох на поклонение на Божи гроб, видях къде е разпънат Христа и къде е погребан. Дори ми дадоха документ и диплома и аз с него станах вече хаджийка. Вече съм хаджийка и трябва да се наричам Хаджи Милка Говедева. Миналият век българите са давали мило и драго да посетят Божи гроб и след като са се връщали, са носели името „Хаджи" с голяма гордост. А аз сега трябва да си намеря рамка, за да си поставя грамотата на нея и да я окача на стената, за да ми напомня, че в този живот съм била на Божи гроб в Йерусалим. Но освен това, тази грамота ще ми напомня и за думите на Учителя, че ние бяхме на времето онези, които хвърляха камъни по Христа. Кой хвърли този камък? Човешка ръка ми го върна. Така се върнах от Йерусалим като хаджийка и с хвърлен камък, и с ударено и отекло дясно рамо. Съжалявам, че не прибрах камъка и не си го донесох в България, за да го сложа на лично място и да бъде до грамотата ми, с която станах хаджийка. Ето как нещата се затвориха и очертаха своя кръг на моя живот. Била съм на времето при Христа и съм замервала с камъни Христа. Бях по времето на Учителя. Къде слушах думите Му, къде не изпълнявах заръките Му и ето на края на живота си ви разказах и направих изповед пред вас. Някой трябваше да го направи, за да може разказът ми да завърши с поука за мен и да бъде достоен финал за вашето внимание. А сега се готвя отново да пътувам. Не съм приключила с пътуванията, по Божията воля може и да продължа. Знам, че имам знак на ръката си, който ми дава насока в моя живот. Всеки пътник си има свой път. А на всеки пътник му е определен пътя и той се води от неговата съдба. Моят житейски път бе дълъг и преминах и през трите върха на буквата „М", началната буква на моето име. Днес вече имам ново име и с това име искам да тръгна отново на път. Моето ново име е Хаджи Милка Говедева, а моят път е избран и определен от Учителя, защото аз до края на живота си успях да реализирам онзи стих в Евангелието, където се казва за Христа: „Ревността към Твоя дом ме изяде!" Ревността към Школата на Учителя и ревността към Неговото слово ме изведоха отново на високо и днес аз благодаря на Учителя, че ме изведе нависоко, за да бъда свидетел как се сбъднаха думите Господни за времето, което трябваше да дойде и за времето, което дойде и времето, през което ние преминахме. Пребродихме тази епоха, защото Словото на Учителя бе в нас.

8. СТИХОВЕ ОТ МИЛКА ГОВЕДЕВА 1. Защо ме отбягваш, Учителю - 15.09.1943 Г. 2. Разочарование - 19.10.1944 г. 3. Върхове-19.11.1982г. 4. За мама-29.11.1982 г. 5. Болката на самота - 15.09.1943 г. 6. Наследство - 9.29.1983 г. 7. Реквием (за Паша) -12.02.1983 г. 8. Нека земята да държа - 2.04.1983 Г. Защо ме отбягваш, Учителю И днес Учителят ме върна. Каква ли глупост в мен пак зърна? Открехна малката врата, огледа спокойно моята суета и рече: „Зает съм, не мога да те приема." С приведена надолу глава потърсих пътната врата. О, колко мъчно ми стана, очите ми със сълзи се наляха, пак ли беда ме сполетя? От нийде радост не изгрява, но вярата в мен крепи мощта на Учителя ще изгради и бъдещето ще процъфти, а името ще прослави разнасяйки навред по целия свят духа, що мен отпосле оживи. 15.09.1943 г. Разочарование Вървях сама покрай реката, вгледана в измъчената си душа. Оглежда се в погледа ми сал тъгата и пиша с мъка, с болка за скръбта. Аз много исках да узная къде се крие любовта. Слана покрила е земята, душата ми е забулена в мъгла. Все лед и студ и хлад в душа ми вее, сърцето ми е тъжно без покой. Сърдито вятърът свойте тъжни жалби ми повее и всеки срещнат ми напомня, че е той. А моята душа страдална от любов не ще намери никога покой. Когато дървесата зеленеят, и пак живот се върне в тях, когато птичките запеят, ще спомням, че влюбена аз бях. 19.10.1944 г. Върхове Мусала, връх прекрасен, мъчно достижим, връх да съм в живота, о, Боже и да раздавам повсеместно блага на всеки, който е потънал в тъга. Има по света много върхове по цялата наша планета, но има и такива, що всяват страхове и треперят за своята дребна монета. А толкова много са децата гладни по цялата тая земя, нима сме толкова безпощадни към тези малки деца? О, блага, тъй неправилно разпределени, та кой ли може да тури ред в света, благата трябва по равно да са разпределени, да стане светът една прекрасна мечта. Чакам аз, този ден не е далече, таз грозна неправда така посята, доброто приближава и скоро е вече. Трябва да отмине тя от нашата планета. 19.11.1982 г. За Мама Аз нямам майка, нито татко, сирак съм аз от малко дете и раснах на воля без легло сладко. Така ли всякое дете расте? Обичах да играя с топка, но вместо игра слугинче аз станах. До мен лежеше осиротяла котка, на пода на мазето аз растях. Аз нямах майка, нито татко, сълзите ми да обърше мама. Течеше времето без радост, кротко татко да ме погали само. Жадувах страшно за майчина милувка, в прегръдка топла да ме стопли. Жадувах за една искрена целувка, леглото ми топло да приготви. О майко мила и любима, защо тъй рано си отиде? Не помисли за своята Мила, че е тъй малка и без закрила. Днес съм вече остаряла, бурите далеч отлетяха, но обичта ми към теб не е престанала, макар годините доста да натежаха. 9.11.1982 г. Болката на самота Тежи ми пак самотата, тежи ми, тежи. Но с кой да свържа съдбата, като навсякъде срещам лъжи? Обичам чистотата на слънчевите лъчи. Обичам светлината в ранните зори. Кой би могъл това с мене да сподели, ако друго съдбата иска да реши? Но вечерите в самота е досадно и не на шега, развличаш се с музика, а изпадаш в тъга. Друго би било, ако имаше приятелка една, бе разсяла тъгата на твоята самота. Нито книга прекрасна може да ме развлече, защото след нея живота пак така тече. Изчезнаха импулсите отдавна и те. О, колко ми липсва жизнеността на дете. Годините ме подтискат като товар на гърба, искат да ме превият като крайречна върба, а ти се бориш с годините на старостта и търсиш да върнеш отново младостта. 29.11.1982 г. Наследство На кои ли баби и дядовци плащаме земния си данък и какви ли след нас потомци ще ядат тоя горчив залък? Наследство, потомство незнайно от векове все тъй потайно мъчиш се да разбереш техния език, остават глухи на тревожния вик. Век на разплата е сега. Надвиснала е опасността от война. Живеят хората безделно, не мислят за времето военно. Навсякъде пожари по земята, как ли ни търпят тези от небесата? В никого не виждам проява на човещина. Къде остана човешката същина? Надявам се на добрите по земята. Дано те спасят хората от войната. Дано враговете станат приятели и на доброто в утрешния ден сеятели. 9.02.1983 г. Реквием (На сестра Паша) В тежки дни на страдания намерих духовната си майка. В страхотни бури и терзания аз тичах като по пързалка. Беше тъмно, лошо време. Аз спъвах се от всеки камък. На гърба си носих тежко бреме, намерих се като пред замък. Светлина обична ме огря изведнъж. Къде съм аз, що е тук? Огряна от лъчите като дъжд и спрях аз в пътя си до тук. Пред мен застана млада жена с въпрос към мене, що желая? Моля за помощ ръка една, полиция, къде да ида, не зная. Ела. момиченце, тук ела, ела, ти при Бога си дошла. Не се страхувай от нищо тук. Притегли ме към своя топъл скут. Поде ме и ме учи, гимназия свърших при нея. В университета пак тя ме учи, че даже и музика да пея. О, колко жертви тя положи за моето духовно издигане. На колко мъки се подложи, закриляйки ме от всяко презиране. На Бога аз ще служа до края в пътя, който ме въведе. Пътят е стръмен, аз го зная, но друг път за мен веч няма. 12.02.1983 г. Нека земята цъфти И старост и младост в едно са сляти. Да бих могла само от далеч да погледна в тъги и радости в неволи навяти в ума, в сърцето на всеки да погледна. Там бих открила бисери безкрайни и зловонни ужаси, що тровят човека и крият се там от мисли потайни, що търсят да унищожат човека до края на века. О, мисли чудесни, мисли прекрасни, откриватели на нови красиви вълшебства. Унищожете тез мисли на смрад потайни, да бъде земята на нови хвалебства. Да никнат нови красиви семена, знамена на мир да се веят по цялата земя. Да настане най-после очакваната мечта и никой да не жертва за оръжия ни лепта. Не искам да мисля за лошите последици, но зная, че новата война не ще пощади и птичка, що лети, и рожбата в утробата на майката ще си намери края. Защо е така, когато може земята да цъфти? 2.04.1983 г.

7. ПЪРВИ МАЙ 1935 г. - ЦЕНТРАЛНИЯТ ЗАТВОР (РОЗОВОТО КЪТЧЕ) Беше края на април 1935 година. Наскоро падналият сняг изстуди въздуха, но се оказа безсилен да спре ведрия полъх на пролетта. Дори през тъмничните решетки проникваше отвън дъх на цъфналите в близост дворове сливи, нахлуваха жизнерадостните птичи хорове. Пролетта пораждаше копнеж, вълнуваше младите сърца на 23-те политзатворнички от двете килии в източното крило на Централния затвор. Идваше празникът на международния ден на труда на пролетарската солидарност - Първи май. Необходимо бе да се отпразнува тоя светъл ден от политическите затворници в Централния затвор, така че да се почувствува непокорената им борческа воля при тъмничните условия. Тази година Първи май почти съвпадаше с християнския празник Великден. Грижите и вниманието на другарите вън от затвора и на нашите близки, улеснени от отслабналата поради църковния празник бдителност на надзиратели и тъмнична управа, се оказа в струпване на големи количества хранителни продукти в килиите ни - традиционните червени яйца, козунаци, печено агнешко и т.н. Това особено радваше двете малки затворничета - деца на двете майки другарки, за които не се бе намерил приют и топла грижа и те споделяха затвора на своите майки. Решихме да уговорим с другарите политически затворници празнуването на Първи май по твърде оригинален начин: няколко от най-младите политзатворнички - Ася, Рачето, Милка (аз -б.а.) и Елена се обявихме за годеници на неоженени другари от мъжкото политическо отделение. Така нашите килии се превърнаха в гнездо на любовни копнежи - „розово кътче". Управата бе уведомена. Разреши се на годениците да се срещнат в тъмничната приемна на свободно свиждане. Те получиха партийната задача да предадат някои материали и пренесат инструкциите за отпразнуването на 1 май. На Великден „срещата на годениците" се състоя: Рачето и Йордан, Ася с Нецо, Милка с Христо Ников и Елена със Стефан се спуснаха поривисто един към друг и в процеса на умишлена удължена прегръдка получихме необходимия материал. Целувахме се така „жадно в младенчески порив" да изпълним партийната задача, че ключарите вулгарно отбелязаха: „Стигате бре, изядохте ги вече тия моми!" Подготовката за 1 май се разгоря. От дълго се бяхме готвили, използувайки сполучливо различни форми на работа: в кръжока по марксизъм- ленинизъм, където изучавахме съчиненията на Ленин и Маркс, на Енгелс и Сталин; в кръжока по биология и математика - организиран от студентката Елена и по политикономия - ръководен от същата; по литература - от Рада Тодорова; в драматичния кръжок - от Милка. Милка бе млада, здрава девойка, работничка. Останала без средно образование, тя жадно поглъщаше поднасяните в кръжоците знания. За нея, както и за останалите политзатворнички - работнички пребиваването в затвора се превърна в здрава народна школа за политическа и обща култура. Политическите затворнички издаваха и вестник „Затворничка" под редакцията на др. Рада Тодорова и участието на всички останали. Милка правеше своите първи литературни опити чрез стихове и разкази, някои от които бяха отпечатани в РЛф (поемата „Провал" и разказ „Кървавият септември"). Във вестника участвуваха и другарките: Рачето - мургаво симпатично девойче - партиен отговорник, Ася, Елена, Любка Спасова, Христина (Роза), радомирките Венера, Вера и Калинка, Дончето от Марек, Пенка и Виолета и още някои старозагорки, чиито имена съм забравила. Милка списваше вестника на ръка с печатни букви. Тя го разпространяваше в ролята си на масовичка и след криминалните затворнички, от които бе завербувала две за комсомолки и една партийка. По това време левосектанският курс на партията налагаше чести масови акции. Партийната група взе решение да се проведе чествуването на 1 май чрез редица протестни прояви, към които да бъдат привлечени и криминалните затворнички. Още в предвечерието на празника Милка уговори с най-будната от тях - Цеца, да бъдат върнати чая и чорбата. Преди звънеца, предусещайки края на акцията в карцера, Милка се качи на тъмничния прозорец, за да види лъчистото синьо майско небе и своето любимо кътче от Витоша, огряно сега от майското слънце. В 6 часа сутринта, когато бяха пуснати за тоалетните, политзатворничките се събраха в първата стая, а във втората останаха майките с двете деца. Почистено бе бързо. Милка бе избрана за полпред (политически председател). Тя бе здрава, яка, бойка или както всички казваха: „Милка е яка, може да носи байряка". Често съзнателно тя поемаше вината на някоя по-слаба другарка и лежеше в карцера вместо нея. Наближи часът на баката. Рачето и Рада даваха своите последни инструкции. Милка погледна през шпионката. Насреща идеше ключарят Кольо Смъртта, който преценил момента, държеше бич в костеливата си ръка. Той не отвори вратата, предвидената трибуна не бе издигната. Тогава Милка викна с все сила от шпионката: „Другарки криминални, на протест, върнете чая и чорбата! Да живее първи май, международният ден на труда!" Последва тракане с канчета и бурна песен. Коридорите на затвора отекнаха от бодрата мелодия на „Интернационала". Акцията бе подета и от криминалните затворнички. Цеца, по внушение на Милка, бе успяла да убеди и част от тях - те отказаха чорбата и издигнаха лозунга: „Да живее първи май!" Кольо Смъртта изпадна в бяс. Той удряше с бича по вратата на първа килия и крещеше: „Дайте по-скоро ключа!" Побледнял, с изпъната суха кожа по черепа, той действително напомняше символична фигура на смъртта. Липсваше му само традиционната коса, заменена сега с по-свирепо оръжие - коженият бич, който свистеше яростно. Когато най-сетне вратата на килията се отвори, ударите на бича се понесоха върху главите на затворничките. На предна линия бе Милка. Кожената змия се уви около раменете и разкъса блузата, израни лицето - потеклата кръв обагри страните й. Политзатворничките бяха натикани в карцера - циментена тясна дупка с желязна решетка вместо врата. Карцерът бе разположен под клозета на горния етаж. Оттам се просмукваха нечистотии и таеха върху главите ни, проникваше смрад. В десния ъгъл имаше дупка - гнездо на плъхове, които свободно пъплеха между нас. Не можахме нито да легнем, нито да седнем дори - така плътно бяхме натъпкани. Но влагата до известна степен можахме да ограничим, тъй като предусещайки карцирането като последица от майската акция, бяхме се облекли добре. В знак на протест обявихме гладна стачка. Протестираха и другарите политзатворници от мъжкото отделение, криминалните затворници. Протестът проби тъмничните зидове, развълнува се целият квартал „Банишора", населен с бедни трудови хора. Задачата на Милка се усложни - трябваше да се поддържа висок боен дух. Тя пееше, играеше на място казачок и ръченица, не оставаше за миг съзнанието свободно, за да предотврати колебанията, които още от втория ден се промъкваха всред карцираните, особено между криминалните. Разлагащо влияеше и ключарката. В определения час три пъти дневно тя заставаше пред решетката с една топла чорба, чиито пари дразнеха празните стомаси и се обръщаше към криминалните: „Вие сте крадли, мари, що ги слушате! Те горе имат сандъци с храна!" Тия призиви действително деморализираха. Ръководството на политзатворничките започна разяснение. Убеждавахме разколебаните, че всичко, което имаме, ще се консумира общо, без да подозираме, че храната ни е конфискувана. Др. Рада рецитираше стихове, Милка пееше шлагери и играеше комични пантомими. Ася и Рачето и Елена разказваха смешни разкази и анекдоти. Така преминаха четири гладни дни. „Работнически вестник" бе отбелязал нашето бойно държание и алармираше за спасението ни. Зад стените на затвора нарастваше мълвата за гладуващите политзатворнички. На петия ден вечерта дойде прокурорът с директора на затвора. Той започна да запитва всяка една поотделно защо гладувате. Едни мълчаха, други отговаряха: „Ние имаме полпред". Милка изложи исканията, а Рачето ги допълни. - Какво, пропаганда ли ще правите? - каза прокурорът иронично. - Тогава стойте си в карцера! Всички извикахме в един глас: „Долу фашизма в България! Да живее Съветският съюз!" Под напора на протестите срещу нашето карциране, които непрекъснато заливаха затвора и прокуратурата, на шестия ден след обяд ни пуснаха. Напуснахме карцера изпити, изтощени като смъртници, но с бодър дух за победата. Дневната светлина причини смущение в зрението на някои от другарките, други получиха ревматизъм, синузит, бъбречни заболявания и други, а Милка, най-здравата на вид, едва след 9.09.1944 година при рентгенов преглед като студентка разбра, че е преминала сух плеврит. Така карцерът дарява всеки, който го е посетил даже и само за 24 часа. В тия дни на жестоки произволи и посегателство върху здравето на политическите затворници, духът не падаше и знамето на пролетарската солидарност победно плющеше в душите ни, изпълваше с бодрост и пламенни копнежи младите ни сърца. „Из моите спомени" - Милка П. Говедева политзатворник от процеса „Кофарджиева печатница" Забележка на редактора Вергилий Кръстев: Същата статия със съкращения е публикувана във в. „Работническо дело" на 1 май 1971 г„ в брой 121 под заглавие „На Първи май в Централния затвор."