Ани

III. ИЗ ТЕТРАДКАТА НА ВЕСКА ЖЕКОВА* 1. Първата беседа на Учителя в Мърчаево 25.II.1944 г. 25.II.1944 г. Петък, Мърчаево СЛОВО НА УЧИТЕЛЯ На хората трябва сега вяра, разумност и доброта. Бог на смирените дава благодат, а на горделивите се противи. Сега справедливост трябва на света. Може да дойде едно споразумение. Англия да бъде отстъпчива, но и Германия не трябва да предизвиква, защото, ако дойде може да я разсипе. Ние в България казахме, че победители няма да има. Европейските народи трябва да се обединят. Във втората глава на Данаила се казва, че Бог ще създаде едно царство, на което всички земни царства ще се покорят. Всеки народ трябва да зачита и пази Божиите права. Ти не може да четеш една книга и да откъснеш един лист или да затъркаш ти една душа в нея. Ще кажете какво от това. Губи се смисълът. Сега искам по човешки победата. Тоя да победи, оня да победи. Англия беше сложил Бог да бъде справедлива. И тя хубаво вървеше, като продаваха Библията, а сега като се бие не върви в Божия път. Сега се бият белите и черни братя. Досега слугуваха Белите братя, а сега черните трябва да се подчинят и да слугуват. Белите братя не искат съвсем да ги унищожат, но да ги научат да слугуват. Как ще стане това? Както в пролетта. Като дойде тя всичко израства като изневиделица. Как става никой не знае. Хората не знаят, а само приказват. Човек трябва да служи и пази законите на своя ум, на своето сърце. Всички хора трябва да зачитат Божиите закони. На хората ще им говорите за Любовта. Най- напред ще видите, ако човек е гладен, жаден или се нуждае от почивка, ще му дадеш. Като те попитат каква е вярата ти, кажете им: Без светлина, без въздух, без вода и храна не може.. Въздухът ще ни помогне да говорим, светлината да намерим красотата. В черква ходите ли? Че ние живеем в черквата. Мъжът е попа, жената попадията, а децата богомолците. Злото вече няма никакви условия за съществуване. Сега сме края на века, края на старата култура. Да се прочете 2 глава - Данаила. В нея се говори за камъка, който срути статуята. Това е идването на шестата раса. Сега се извършва това, което е писано в Откровението - 20 гл. Всички трябва да се молим за прекратяване на войната. Мирът ще дойде по незнайни пътища, по Божествен начин и не по човешки. При молитвата да се изговарят думите: „Господи, запази ни за да проповядваме за Тебе". Напредналите от жълтата и черната раси ще преминат в бялата, а напредналите от бялата ще преминат в шестата раса. След войната ще се засили музикалният и духовен живот. Молитвата е като една дреха, в която се облича човек и с която се огражда от тревогите, болестите и страховете на света. Ангелите ще разтворят музикалните центрове на хората, за да чуят това, което не се чували - ангелската музика. Не се присмивайте на стар, на болен, на какъвто и да е човек, защото ще ви дойде до главата. Знание на лоши хора не се дава. Любовта е Божествената храна, с която хората живеят и възкръсват. Мирът иде. Налага се да дойде. Отгоре са дошли светли същества на Земята за да оправят света. Хората ще легнат вълци, а ще се събудят - овце. Понеже злото е присадка на човешката душа, и ще се счупи тази присадка. Досега сме се забавлявали, сега трябва да почнем да работим. Който иска да остане в София. Градът на мъдростта трябва да бъде променен. А който не иска да бъде променен да си остане там където си е. Сега мирът ще дойде така както никога не са го очаквали. Най- страшното мина. Мина за добрите, а за лошите не е минало. Лошите, ако се научат да слугуват и за тях ще мине. Мирът иде, както светлината иде. 2. Последното Слово на Учителя на земята 20.XII.1944 г., ден сряда 20. XII.1944 г„ Сряда Добрата молитва Мусала Духът Божи Учителят чете притчата за поканените на сватбата. Хората приличат на разсърдено дете, което не иска да яде. Божественото всеки ден има своята дажба, а човешкото няма. Вие може да питате кои са подбудителните причини да се жени една мома или един момък. Някой е много страдал и не иска да се жени. Няма защо да прави опит. Радвайте се на едно нещо. В небето стар не може да видите. Всичко в света е временно полезно. Всяка работа има противоречие. Има неща, които се отличават и ние трябва да ги изучаваме. Като вярата и надеждата. Животът може да бъде красив, когато носи своите красиви мисли, чувства и постъпки. Когато човек е гениален, лесно се справя. Когато правиш нещо да не знаят хората. Щом като знаят явяват ти се пречки. Ако вие както седите проявявате хармонията искате да пеете, а седи при вас човек, който не е в хармония, то може да ви попречи. Бp. Симеон чете „ Царският път на душата". Ние се радваме, когато печелим много с малки усилия, а съжаляваме, когато малко печелим с големи усилия. Примера за американеца, който ценял много времето си. Двама души се хванали на бас, че единия ще се срещне с него и наистина срещнал се и му платил за 5 минути 25 лири, а пък вземал 250 лири от баса. Ще дойде един ден и най-малките виртуози ще свирят като най-големите. Тогава ще се радваме на живота. Те ще свирят за Божественото. Мъчнотията стои в изправление на погрешките. Трябва да живеем по Божествено. Ще кажете - Нямаме време. Всякога имате време да направите една милост. Който употребява Любовта има време, а които не - няма време. Сега да прочетем една страница, но да я налучкаме. Учителят чете от същата книга. Когато житото страда, вие се смеете. Какво е залъгване - когато ни обещават, а не изпълняват. Докато не си намериш Любовта, си недоволен, а щом я намериш - си доволен. Пеем: „Мога да постигна що желая". Там дето управлява Любовта, живота успява. Благото на някого се дължи, че много му са услужили, без той да е услужил. Божественият порядък върви по особен път. Ако човек погледне на Божествения порядък, ще каже, че всичко друго ще стане, а не и Божественото. Всякога трябва да се стараем да познаваме нещата, но да не се стараем да отгатнем Божественото. Всякога бъдете радостни. Ако не си радостен, набиеш когото срещнеш. Как ще набиеш слънцето? Този, който иска да бие слънцето много пъти ще бъде бит, а слънцето никога. Кое сега е по-хубаво, да мислиш за обикновения хляб на бедния или за царския хляб. В света де е по-чисто, дето отиват пчелите или хората? В света най-големите блага носят малките същества. Някои се родил да прави добро, но след всяко добро получавал зло. И най-после се отказал да прави добро, но като минавал край една река, видял че се дави едно момиче. Рекъл си нека направя и това добро. Момичето било царската дъщеря. Оттогава му тръгнало. Болният е суеверен на всичко вярва. ---------------------------------------------------------- * 3абележка на съставителя: 1. Тетрадката съм я получил лично от Жечо Панайотов. 2. Беседата от 25.II.1944 г. не е публикувана. 3. Последното Слово е публикувано 1945г. по стенограма на Елена Андреева и 1999 г. по оригинала, по програмата за издаване Словото на Учителя по оригинал с координатор Вергилий Кръстев 4. Веска Жекова е записвала точно на ръка това, което нейното съзнание приема, че е най-важното. Ако се сравни нейният запис с двете издания всеки може да направи извод как стенографите стенографират и дешифрират, и подготвят Словото на Учителя за печат и как един слушател записва в своята тетрадка това, което слуша и което ума му възприема. Този материал е много ценен.

87. ИЗ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ - УСПОРЕДНАТА ЛИНИЯ НА УСПОРЕДНОТО СЪЩЕСТВО Ще ви запозная с една опитност, която е във връзка със Словото на Учителя. Тя ни потвърждава, че това Слово е живо и днес, макар, че е говорено преди десетки години. В него намираме отговор на всички въпроси, които постоянно животът ни предоставя за разрешение. То ще бъде живо и през вековете, и ще ползува бъдещите синове на човечеството, за които ще бъде новото Евангелие. Спирам се на Закона за успоредността, който Учителят ни е предал в лекцията „Паралелизъм в природата". /Том „Естествен ред на нещата": Лекции на Общия окултен клас 1929г. - страници 210-227/. Ще ви разкажа и интересните преживявания, в които този закон взема участие. Учителят е изложил закона така: „Когато човек прекара една права линия в Природата или в живота някъде, някое разумно същество чертае права успоредна на неговата", /стр. 214/ „Човек трябва да отговаря за всичко, което е правил, затова трябва да обмисля добре онова, което е решил да прави. Той не е сам в живота, а има едно същество, което върви паралелно с него и прави това, което и той върши. Това същество е или на Небето, или на Земята, но във всеки случай е някъде на противоположния полюс", /стр. 219/ „Човек трябва да знае, че е в зависимост от друго същество. Не върви ли паралелно с него, той се излага на големи страдания". /стр. 219/." Ако човек пожелае да направи едно добро и това същество ще пожелае да направи едно добро. С колкото повече същества е свързан човек, толкова повече паралелни линии ще се прекарат на неговата права", /стр. 216/. Преминавам към случаи, които са станали като потвърждение на този закон, един вид „предметно учение" за един ученик. Този приятел бил услужлив и безкористен, никога не търсил награда за своите добри постъпки. Редовно четял и казвал пред Бога „Добрата молитва", знаел, че нейните слова са „програма на ученика". Но ето, че случило се един ден да пропусне из предвид, че сутринта е казал пред Бога: „Благославяй живота ми, който посвещавам на Тебе за доброто на моите братя и ближни". През тия дни направил някаква услуга и припечелил от това десетина лева. Но ето, че не се забавило да се прояви и другото същество, което го наблюдава от своя полюс и действа както него. Не минало много време, той потърсил услуга от свой съсед, да му пренесе нещо. Намислил да му даде два лева за услугата, но онзи казва категорично: „Ще ми дадеш пет лева!" Дал му толкова. Пак наскоро, потърсил същия съсед за друга услуга, която се извършила за около половин ден. Намислил да плати пет лева, но когато да плати, оня казал: „Ще ми дадеш двадесет лева!" Нашият приятел се сепва и като търсил причините за станалото, сеща се, че с него се извършва някаква отплата по закона на паралелностите. Чете той пак Добрата молитва, но спечелените десет лева са между него и Бога. Също както оня, които присвоил една кесия със злато, но не можал вече да се моли - тя заставала между него и Бога. Решава да подари спечелените десет лева на едно многочленно семейство, което в момента се нуждае. Както и да е, поразрешил въпроса. Какво става по-нататък. Той като прилежен ученик, изпълнява още нещо от програмата на ученика - Добрата молитва: „Помагай ми и ми съдействувай да раста във всяко познание и мъдрост, да се уча от Твоето Слово и да пребъдвам в Твоята Истина". Ето, че Словото някак си продължава да го учи и малко изобличава: Прочита в една лекция на Младежкия клас: „Някой си възприел идеите на Новото учение, но давал пари с лихва. Не вземал голяма лихва както другите. Но в Христовото учение получаването на лихва не се допуска". Съвестта му подсказва: „Ето защо не трябваше да търсиш печалба във въпросната твоя услуга!" Относно направеният подарък, пак среща в Словото обяснение: „Истинско добро е това, когато човек може да отдели нещо от себе си - от своя ум, от своето сърце, от своя собствен труд. Дава ли от това, което е взел от другите, чрез насилие или доброволно, той не прави никакво добро /стр. 251/. Тази проява може да се нарече добро дотолкова, доколкото тръбите, през които водата минава, могат да кажат, че са придобили някакво благо от нея. Единственото нещо, което водата прави на тръбите, е това, че ги чисти, /стр.250/. Минало известно време, пак се наложило братът да поиска трета услуга от съседа си - съвсем малка услуга. В себе си се запитал, дали оня ще се задоволи с един-два лева възнаграждение. Когато обаче извършил работата, брата се изненадал, че съседа му не пожелал да му се заплаща за тази извършена работа. Поканен да вземе нещо, той казал: „Ти вече ми даде толкова много пари, доста е!" Запитвам се: „Може ли това да се счита развръзката на описаното „предметно учение"? Заключението, според мен е следното: Всеки духовен човек трябва да е особено внимателен в отношенията си с хората, които среща в живота. Той е като светилник и в неговата светлина се изтъкват преди всичко собствените му дела. Както казва Учителят в лекцията „Паралелности в природата", съществото наш спътник ще направи същото и то ще се отрази върху нас. Когато Учителят изнасяше в беседите си подобни случаи на „предметно учение", Той запитваше: „Защо се е случило това? За да ви го разкажа за поучение на всички вас". Записано в София на 26.XI.1971 г. ПИСМА НА ЖЕЧО ПАНАЙОТОВ ДО МИХАИЛ КРАЕВ ОТ ГР. ОРЯХОВО Бележка на съставителя Той бе много съвестен брат. Имаше много голям ред и порядък в него. Всички писма на Братството той ги събираше и пазеше. Беше подредил вестник „Братство" всичките броеве така и списание „Житно зърно". След големите обиски и процеса, той накрая предаде целия си архив на Борис Николов. Този архив се оказа много ценен, защото след обиските и процеса, всичко от нас беше иззето и унищожено от властта. Така че запомнете името на този брат Михаил Краев от гр. Оряхово. Той вършеше много добра работа. В това се убедихме. В неговият архив намерихме писма от Жечо Панайотов до него, които ги поместваме за потвърждение на твърденията ни. * * * София, 24 декемврий 1933 г. Любезни брат Михаиле, Не съм ти писал отдавна, а дължа да те уведомя, че първата ти вноска от 1000 лв. получих на време и записах по сметката ти за отпечатване една беседа. Понеже втория том, с който тя ще се отпечата вече усилено се работи, идвам да те помоля да предвидиш и останалите вноски, които следва да направиш. Вероятно наскоро ще ми поискат суми за хартия и печат, та трябва да съм готов. За сега тука живота си върви по старото темпо. Учителят редовно говори по няколко беседи и лекции седмично, слушаме ги както ний, така и доста хора от града. Защо не си понаредиш работите да прескочиш дотук. Ела да се ободриш за няколко дни и пак продължи борбата в живота. Моля приеми братските ми благопожелания и оставам с много поздрави от мен и сестра Веска. /Подпис/ * * * София, 18 март 1934 г. Любезни брат Михаил, Получих последната ти картичка от 6 - того, както и вноската 1000 лв. Действително с нея стават 3000 срещу беседата отпечатана за твоя сметка. Навярно вече си получил и самият втори том от беседите X серия, гдето е поместена и издадената от теб беседа. Дължа да изкажа благодарността на братята от Просветния Комитет за указаната от теб подкрепа в издаване тия беседи. Всевишният да наспори работата ти и от едно - хиляда да придобиеш. А Словото, което ще достигне до хиляди души, да подготви работници за идването на Царството Божие на земята. Братски поздрав от двама ни: /Подпис/ * * * София, 25.2.1935 г. Любезни брат Краев, Получих картичката ти от 15 - того, а също и сумата 200 лв., която записах по сметката ти за беседите. Сестра Еленка Андреева е прогимназиална учителка в с. Макоцево, което е гара по линията София - Карлово. Понеже тя си идва тук всеки две седмици, можеш да и пишеш и чрез с. Паша Тодорова, като адресираш писмото чрез „Опълченска" 66. Тук сме добре, желаем и на Вас същото. Братски поздрав до всички Ви: /Подпис/ * * * София, 10 ноември 1970 г. Любезни брат Краев. Получих завчера писмото ти от 4 т.м. и бързам да отговоря на някои твои запитвания. Благодаря ти за онова, което споделяш с нас за твоето състояние, за трудът и прилежанието ти в изучаването на Словото. Това е най-полезната и интересна работа, която почти всички извършваме за сега. Относно някои „неразбираеми места" из беседите, това е допустимо за всеки от нас, в зависимост от нашето израстване и моментно състояние. Основен факт при четенето е, че много от нашите преживявания ще ги срещнем в това, което днес четем! Нещо важно е казал Учителя, например за примерите, които дава в лекциите - „Дават ви се, защото един ден ще ги преживеете!" Относно прииждането на млади сили към Братството, това като че ли е незабележимо в днешно време. Не го желаят днешните управници и въобще не ни е позволено да пропагандираме учението на Учителя между младежта. Въпреки това остава в сила старата истина, че забраненият плод е по-желан. Има много хора в света, между тях и младежи, които очакват да им се даде достъп до Бялото Братство. Може би сме близко до такова време - зависи от съзнанието на управляващите. За адресите, които те интересуват, ще ти кажа първо, че Тодор Попов е вече в духовния свят - има около четири години от как е починал. Той страдаше от сърцето си - една сутрин получил криза и не могли да го спасят. Сега другарката му Марийка и дъщеря му Данчето пак живеят в Ямбол. Данчето е зъболекарка и продължава работата на баща си. Понякога когато ми се случи, отбивам се в Ямбол да ги видя и ободря. Данчето не е женена. Моята другарка Веска, може би си спомняш за нея, също почина през 1967 г. Обаждат се от другия свят /вече мнозина са там/ на всички се дава работа, за която са годни. Адреса на сестра Паша Теодорова засега е следния: София 26, ул. „Персенк" N 49 Димитър Христов /за Паша/. Тя продаде къщата си на бул. „Бирюзов" 52, а сега е временно при този техен бивш квартирант, доста болен и тя с още една сестра му са в услуга по домакинстването, за бодрост и пр. Може да й пишеш и на другата нейна квартира, гдето ще отиде след оздравяването на Христов: София, 26, „Волоколамското шосе" N 14 Борис Николов /за Паша/. Каквото имаш да пишеш за Братския съвет, изпращай го до Паша Теодорова, на един от тези адреси. Може и чрез мен да пишеш, но аз ще отсъствам от София до към 10 декември. Братствата из България са добре там, гдето имат салони и се събират. Свободни са, четат беседи, пеят, събират се по празници и т.н. Такива засега са Варна, Бургас, Айтос, Русе, Нова-Загора, с. Тополица. В това село /то е близко до Айтос/ всяка година срещу Никулден имат празник-вечеринка в братски дух. Посещаваме ги почти всички градове на България и се прекарва много приятно. Така че и тази година, на 5 декември може да им се гостува. И така, писах ти доста обширно. Завършвам с пожелания да бъдеш здрав, весел и бодър в този духовен живот. Приеми братските ми поздрави. /Подпис/ * * * София, 11.Х.1972 г. Обични брат Михаиле, Днес получих писмото ти от 8 т.м., което прочетох внимателно и изпитах истинска радост, за това което ми описваш. Виждам, че водиш живот на добър ученик на Учителя и ти пожелавам все така да продължаваш. Относно приложението ще кажа, че наистина в това се крие успехът ни. Всеки ден, всеки от нас прига по нещо. Един пее песните дадени от Учителя, други се упражнява в дишането, трети е изработил обноските на възпитан човек и много още качества се проявяват от нас според това, кой до къде е достигнал. Учителят като знаеше колко много закони и правила ни е посочил, каза някога в школата - „Приложението се извършва колективно!" Хиляда неща за приложение, като се приложат от хиляда души, колективът ни се е проявил. Разбира се, на тази тема може да се поговори повечко, но нека мислим и пак да прилагаме и прилагаме! Преминавам към информацията, която те интересува. В страната има десетина места, гдето условията им позволяват да се събират в своите салони; там провеждат редът който си знаем още от времето на Учителя. Някъде не могат да спазват часът на школата, поради местни условия; важи и зимният сезон, който затруднява събирането в 5 часа сутрин. Мнозина са и възрастни хора, та не им е лесно. Ония, които като теб са самостоятелни са на поста си в надлежните часове. Властта напоследък е внимателна към нас, има едно снизхождение. Това е признание, че сме добри български граждани. Препоръчаха ни това лято, гдето има макар и малки групи, да се регистрират при народните съвети и така да се събират, да си четат, да се молят и пият, макар и в някоя частна къща. По-рано се изискваше нарочен салон и да са поне 25 души. Нарекоха ни „Търпима организация, под надзора на властта". Считат, че който е ръководител, трябва да е познат на управниците и да имат доверие в него. Очаква се изменение на Закона за култовете /към които ни числят и нас/; тогава ще се съобразят с новата конституция за правата и задълженията ни. Ще излезе и правилник с нужните подробности, както му е редът. Когато стане това, ще ти съобщим. Има една изненадваща констатация от един виден висш орган, които е казала нещо за младежта. Нека и младежи да се подвизават край вас; вие по-добре ги възпитавате. Да не се отделят, обаче, а да са заедно с възрастните. Видяха, че ония младежи, които не признават никакъв морал и нямат „Страх Божий" - лесно кривнуват от пътя на добрите граждани и са загубени за обществото. Сега и за приятелите, които те интересуват. От ония, които споменаваш, само Георги Тахчиев е починал преди около 12 години. Все пак той остави добри спомени между ония, които го познават. Михаил Влаевски ми е съсед, често се виждаме и разговаряме. Той държи здраво връзка с Учителя. Има си свои грижи, но издържа. Томалевски, Методи и Борис Николов са на поста си. Томалевски макар и пенсионер, пак писателствува, и от време навреме отпечатват нещо негово. Много е интересен в разговорите си сред приятели. Софиянци се виждаме често на Витоша в неделен ден, та и той идва; слаб е понеже мина една болест и преди две години беше на операция. Сега е добре. Кирил Икономов не е много добре, страда от треперене на ръцете, стои си в къщи. Михаил Иванов, както знаеш се подвизава в Париж, гдето е организирал интересно братство. Не му харесваме само това, че се държи като авторитет на висотата на Учителя. Беше си позволил да се дегизира като Него с брада, костюм, шапка, бастун и пр. Като видяхме фотографията му, почудихме се на умът му. Може би пък това го прави за хората, които са около него. Борис Николов е добре, пенсионер, но пак работи. Ценните неща по братските работи ни се поднасят от него. На Данчето в Ямбол пиши чрез Каню Великов - ул. „Георги Димитров" 126 - Ямбол. Постави писмото си в плик и го вложи в друг на този адрес. Съкратявам, като ти поднасям братските ми поздрави и пожелания. P.P. Ако здравето ти позволява, посети братската среща в с. Тополица /до Айтос/. Тя става на 5.XII. Там ще се видиш с мнозина приятели. /Подпис/ * * * София, 5 ноември 1972 г. Любезни брат Краев, След като разменихме напоследък писмата с тебе, яви се един малък въпрос, с който ще те занимая. В гара Липница, която изглежда че е близо до вас, живееше един брат на име Горан Вълев. Изненадах се през м. септември, когато пощата ми върна едно писмо до него, отбелязвайки, че е починал. Изглежда, че това е станало през летните месеци, но научих го едва през септември. Той по някакъв начин се е познавал с брат Боян Боев, защото от него получих адреса му и сме му изпращали каквото трябва по братските празници. Интересува ме, дали се познаваше с него, виждал ли си го и като какъв човек беше. Сега. ето какво ще те помоля, като се касае за работа от братски интерес. Даже и да не ге познаваш, моля те да влезеш във връзка с неговото семейство; ако има подходящ човек, да го изпратиш там, а иначе да им пишеш писмо от твое име. Направо казано, да ги запиташ дали брат Горан е оставил някои книги - беседи и лекции от Учителя. Бихме желали да ги откупим и раздадем на братя и сестри, които се нуждаят. Обикновено наследниците на наши братя и сестри не се интересуват от тази книжнина и тя стои неизползвана, като е обречена на разпиляване и унищожаване. Предложението ви може да бъде в смисъл, ако искат да ги подарят за възпоминание на техния близък - брат Горан. Ако ли ще искат да им се заплати нещо, тогава ще видим как да ги оценим. Интересуваме се само от книгите на Учителя и по възможност да са в добър запазен вид. Интересуват ни и сборниците братски песни, паневритмията и др. Моля да обмислиш как да се свърши тази работа; не знам на тебе дали ще ти е възможно да отидеш като те придружава някои, или ще изпратиш човек. Каквото ще направиш по въпроса, моля да ми съобщиш. Добре е да се действа по-бързо. Привет: Жечо Панайтов /Ръкописен текст/

86. ПРИВЕТ ЗА СРЕЩАТА НА НИКУЛДЕН Нашите изказвания при подобни братски срещи, приличат на красив букет от свежи цветя. Там ще срещнете и разноцветните планински цветенца, израснали край снежни преспи, край бистри шумящи поточета, облъхвани от тихия ветрец и често свеждащи главици пред силни планински бури, но същевременно те ни носят и влиянието на ултравиолетовите лъчи на слънцето, заедно с вдъхновението на ония братя и сестри, които ни ги поднасят. В този букет виждаме не по-малко пъстрите цветя на полето, израснали сред китни братски домове и градинки, край цъфналите овощни градини, изпълнени на пролет с белите краски на вишни и череши, розовото сияние на бадемовите и праскови дръвчета. Виждаме в тях мечтите, навеяни от далечни и близки очертания на Старопланинските върхове, на Витоша, Родопите, Рила и Пирин. Те също са олицетворение на вдъхновението, което братята и сестрите са приемали при прочитане Словото на Учителя, пеейки Неговите песни, изпълнявайки в ранни утрини Паневритмията, или когато в моменти на радости и скърби са се молили с вдъхновяващите молитви на Братството и са намирали отговор на своите земни и духовни нужди. В този днешен букет, радостен съм и аз да вложа някое и друго цветенце, като имам предвид, че Учителят ни е научил да украсяваме домовете си само с живи цветя, без да ги късаме от градинки и вази. Та и нашият букет ще бъде вечно жив, доколкото изказванията, които ще чуем останат живи в нашите спомени. Често да се виждаме в съзнанието си така събрани, ще чувстваме и благоволението на Учителя, Белите Братя и Възвишените същества винаги да са около нас. Често обичам да съзерцавам Пентограма - този свещен чертеж, даден ни от Учителя, в който е изразен пътя на човешкото развитие и на еволюцията на човешката душа. За Пентограма един брат има намерение да напише нещо по-обширно, та някога може и вие да го прочетете. От моя страна ще се спра засега само на първото качество, което човек придобива в своето развитие, това е отбелязаната в Пентограма - ДОБРОДЕТЕЛ. Радвам се, че в този салон се намира и Пентограма, там виждаме на левия долен връх вратата през която се навлиза в Царството Божие, тази врата е имено Добродетелта. Срещали сте записаното някъде от Учителя - Добродетелта е ОСНОВА, а казано е в малко по-разширен вид в Заповедта на Учителя към ученика: „Постави ДОБРОТО за ОСНОВА НА ДОМЪТ си..." На много места в беседите и лекциите на Учителя може да срещнем какво е говорил за Добродетелта, но намираме доста интересни разговори на тази тема, водени с Учителя при Седемте езера на Рила. Там се казва: „Първото нещо е да работим върху своето повдигане и върху средата, в която сме поставени, да услужваме на всички. Някои са добри от немай-къде. Дайте на един човек сила, власт, богатство и тогава ще се види добър ли е. Частично доброто е присъщо на много същества. Например и хищните животни са добри към своите малки. АБСОЛЮТНО ДОБРО В СВЕТА Е ДА БЪДЕМ ДОБРИ ЗА ВСИЧКИ. Трябва да се научим да бъдем внимателни и нежни с малките растения, с малките животни. Това, което вършите на другите, вършите го на Бога. Добър човек е онзи, който и при най-лошите условия се стреми да върши волята Божия. „Законът гласи: „Ден, в който не сте придобили нещо добро, ще роди нещо зло във вас". Ако човек не прави добро, идва злото. За да бъдеш добър, трябва да бъдеш свободен. Да нахраниш някого, да му дадеш пари, това не е още добро. Доброто винаги се явява с Любовта. Доброто е външната страна на Любовта. Когато искаш да правиш добро, подтикът иде от Бога! Срещаш някой човек и му правиш добро. Втори път и да искаш, няма да го срещнеш, за да му направиш добро. Тъй, че не пропущай случая. Когато давате нещо, имайте предвид, че то принадлежи не вам, а на Бога! Когато някой е натъжен, намерете начин тайно да му направите добро. Когато правиш добро, крий го. Никой да не го знае. Това е велик закон. Нека само Бог да го знае. /Случаят с Йоан Кронщадски и бедната вдовица/. Доброто винаги побеждава, защото Бог е на негова страна. Който прави зло, постепенно губи всичко, а който прави добро, който люби, става силен, расте и се освобождава. Човек трябва да прави добро, за да бъде свободен. Можеш да бъдеш свободен и самостоятелен само в доброто. Доброто е метод за усилване на ума. Всички искат да бъдат силни, но първо трябва да бъдат добри. Когато правиш доброто, то ще почне да тече към тебе като извор. Степента на доброто у човека определя кредита, който му се отпуска. Направиш добро на някой човек, това е вложен в банката капитал за тебе. Той пак ще се върне при тебе, ще ти се даде. Доброто се връща при онзи, който го е направил. Доброто е условие за здравето. Чрез доброто човек може да бъде здрав. Реализирането на доброто, на малките Божествени потици, дава устойчивост на характера. Така направеното добро представлява основния камък на бъдещата човешка сграда. Вие сте родени добри, защото Божият живот е вътре във вас. Всеки човек трябва да направи поне една малка услуга на своите ближни. Правете добро, защото сте удове на един велик космичен организъм." /Цитатът е от книгата „Разговорите при 7-те Рилски езера""- стр. 103-105/ Ще завърша с няколко мисли и за втората стъпка в пътя на човешкото развитие - това е отбелязаната в Пентограма - ПРАВДА. Там е мястото на изпитанието на ученика, отбелязано на десният долен ъгъл с начертаната „кула на духовете". През време на преминаване оттам, до човека се допускат всякакви духове, които му създават множество противоречия, на които той трябва да устои, да излезе победител. Учителят е говорил на много места в лекциите и беседите за Правдата, или за Справедливостта. Ето нещо много важно, казано от Него в разговор с братя и сестри: „Съществува само едно право - Божественото, а не човешкото. С това Божествено право - справедливостта ще обърнем света, ще го тикнем в посоката, в която трябва да върви. Трябва да има пълна справедливост, тя е спомагателно средство за Любовта. Справедливостта разпределя правилно благата между всички. Справедливостта съществува в разумната природа. Тя оставя по някой път неправдата да действува, но последната в бъдеще се превръща в правда. В шестата раса справедливостта не решава въпросите. Добро е това, което е добро за всички! Няма по-хубаво нещо от това, човек да е справедлив и съвестта му да е чиста". Из „ Разговорите при 7- те рилски езера " - стр. 126-127/. Нека запомним едно важно обяснение на Учителя - Добродетелта и Правдата имат приложение предимно на физическия свят. Докато сме тук на земята трябва да усвоим тия две важни качества, защото оставим ли да се усъвършенстваме в тях в духовния свят, там законите и изискванията са други. Да се спираме при всяка възможност пред Пентаграма и да размишляваме за пътя, по който Учителят ни води. Така ние ще стигнем и до останалите три стъпки на Любовта, Мъдростта и Истината. За тях Учителят казва: „Пътят на Всемирното Бяло Братство е път на Любовта, Мъдростта и Истината едновременно. Основната цел е Любовта, а Мъдростта и Истината крепят Любовта". /Пак от „Разговорите"- стр. 122/. Пожелавам на всички братя и сестри да се подвизават все така в Светлият път на Учителя, ползувайки се от Неговото Слово, от Песните и да влизат във връзка със Светлите Братя на невидимия свят през време на „Свещения час", препоръчан ни от Учителя в „Пътя на ученика". София / Тополица, декември 1965 г.

85. БЕЛЕЖКИ - ИДЕИ За правилно и сполучливо извършване преглед на отпечатаните песни в песнопойката на Братството, отпечатана през 1947 година в София. Съдържа 204 страници, заглавие „Песни на Учителя" Налага се такъв преглед, тъй като в някои песни са допуснати грешки от гледището на теорията на музиката. Целта е, при следващото отпечатване на песните, изданието да има изискан вид, тъй като само така изпълнението на песните от певци инструменталисти ще бъде правилно. Музиката на Учителя и всички братски песни, имат вокално предназначение, т.е. създадени са за да се пеят. Изпълнението с инструменти - пиано, цигулка и други, е само съпровод, за улеснение на певците. Прегледът и необходимите поправки, следва да се извършат от сведущи наши музиканти, с висше музикално образование и с нужната практика за музикални творби, особено за музиката на Учителя. Пишещият тези редове, имам спомен и впечатления от миналото, когато се подготвяше отпечатването на тези песни. Бележката ми е, че музикантите са амбициозни души, често желанието им е, да се приеме тяхното мнение, а не да се вземе под внимание и работата на техните сътрудници. В такива случаи се стига до нежелани спорове, нагрубявания и в резултат не се постига целта на възложената им работа. За постигане работата на нашите музиколози на нужната висота, работата им да бъде в оная нова светлина, която идеите на Бялото Братство изискват, предвиждам следното: Работата да се извърши от трима души, може в състава да участва и сестра, отговаряща на условието - музикално образование и култура. Всеки от тях, самостоятелно ще прегледа нотите на песнопойката, ще ги изпълнява с инструмент или пеене, за да установи дали не се крие някакъв музикален дефект. Ще си отбелязва откритите грешки, като ще подготви и мотиви за да поиска поправки. Ще се предвиди и музикант, да го наречем арбитър, който също ще прегледа самостоятелно песните, тъй като той ще има решающ думата, при евентуални спорове. И така, в определен срок, когато всички бъдат готови, ще се съберат и както прилича на духовни работници, с нужното смирение и скромност, за да доложи всеки един предлаганите поправки, заедно с мотиви за своите предложения. Тия сведущи работници, ще стигнат до съгласие /а може би, ще имат и еднакви предложения/. Гдето е нужно, ще си каже думата и брата-арбитър, за да се постигне желаният резултат. Отпечатването на песните, в изискана песнопойка, поглъща голяма сума средства, затова вниманието на тези работници-музиканти, трябва да бъде голямо, с нужната съвест и старание. Налага се, коментара на песнопойката да се прегледа за достоверност, а гдето трябва да се нанесат поправки. В забележка, да се покаже какво е изменено в коментара и защо. Накрай, пожелавам на бъдещите работници-музиколози, успешно извършване работата, която ще предприемат. София, 19 февруари 1976 г.

84. БЕЛЕЖКИ ЗА НАЧАЛНОТО ПЕСНОПЕЕНЕ В КРЪЖОЦИТЕ НА БЯЛОТО БРАТСТВО През 1911 година постъпих в кръжока на Бялото Братство в гр. Бургас. Ръководител на кръжока беше брат Пеню Киров. Членуваха около двадесет братя и сестри, много от тях семейно - мъжът и жената. Между тях беше и брат Тодор Стоименов, най-старият съратник на Пеню Киров. В събранието и по домовете на братята и сестрите се пееха църковните песни: „Тебе поем", „Святий Боже святий крепки", „Достойно ест", „Ангел вопияше" и „Великото славословие". Тогава най-добра певица в Братството в Бургас беше сестра Мария Гарвалова/майка на д-р Добран Гарвалов, добре познат на братя и сестри в София от годините 1925-1930/ В ония години, когато се образуваха братските кръжоци, ние излизахме от Православната църква, знаехме и бяхме обикнали тия песни. Песента „Великото славословие", по нареждане на Учителя е отпечатана в първата братска песнопойка. Той я е ценил като старинна хармонична композиция; както съм слушал от стари братя, така е пята в службите на църквата „Св. Архангел Михаил" във Варна, когато там е служил дядо поп Константин Дъновски. За песента „Ангел вопияше" - към часослова на православната църква, гдето са подредени песни и молитви през разните празници, при тази песен има една бележка - „Редактирана от поп Константин Дъновски - Варна". Имаше братя и сестри, повечето в София, придошли от евангелската църква, те бяха обикнали някои евангелски песни, та и те се изпълняваха в София, па останаха и в нашите песнопойки. Такива са песните: „Небето се отваря", „Напред чада, напред", „Дързост в Христа", „Към Сион", „Нови дрехи", „На Христа запейте". В коментара към песнопойката е обяснено, че текста е от ученик, а мелодиите им от музикант. Все пак, за тези песни имат заслуга братята, които са ги представили, а освен това и мелодиите са подобрени съответно текста им. В бъдещо издание, може да се поясни тази работа. Ако се прегледат песнарките на евангелските църкви откъм 1910 година, ще се срещнат песни с тия заглавия. В тяхните песнарки песните са преведени от американски такива, както са пяти в протестантските църкви там. И така, периода на действителните братски песни започна с песента „Грешна душо" /преименувана в песнопойката „Страдна душо"/. Това бе около 1914 г. Пеехме я всички с въодушевление. Каза се тогава, че е изпратена от Учителя, но подробности за създаването И не ми са известни. Песента е от 5 куплета. Нещо особено, което ми направи впечатление и което открих в нея, беше, че всеки куплет имаше съдържание, напомняше една от добродетелите на Пентаграма: Първи куплет - Добродетел, Втори - Правда, Трети - Любов, четвърти и пети - Истина. В годините преди Първата световна война - към 1915 г., появи се и песента „На Учителя покорен". Текст и мелодия от младия брат Борис Хаджиандреев, от град Ямбол. Наскоро след като той даде тази песен, научихме, че е починал. Брат Пеню Ганев - София ми е разправял, че като воиник през нея война, служил в Ямбол. Посетил семейството на Б.Х. Андреев и баща му е разказал, че след написване песента е починал наскоро. Това мога да кажа за началото на песнопеенето в Братството - бях съвременник и участвувах при пеене на споменатите песни. Изобилието на песни се яви след 1922 г., когато Учителят откри Школата. Тогава Той ни намери готови за съвършените духовни песни и ги даде постепенно, както е отбелязано в братската песнопойка. Вземам повод от една инициатива на брат Филип Стоицев, да се уяснят някои положения в издадената голяма братска песнопойка. Касае се за песента „Новото битие" и още 11 песни дадени от Учителя, поместени в края на песнопойката. За тези 12 песни намираме забележка към коментара в песнопойката /стр.197 - долу/. В забележката, смисълът е такъв, като че ли певицата /сестра Лиляна Цветана Табакова/ е пожелала и настоявала, при печатане песнопойката, да се приемат въпросните песни. Всъщност при нея са отивали два пъти брат Борис Николов и сестра Мария - другарката му, да искат тия песни. Отивал е при нея и брат Неделчо Попов, който уреждаше печатането, със същата цел. В начало, сестрата не ги е давала, като е считала, че са дадени за нея лично. Най- после се е съгласила и ги е предала за включване в песнопойката. Относно схващането, че песните са записани „по памет", е неуместно! Сестра Табакова е с висше музикално образование и достатъчно грамотно владее нотите, за да запише веднага както слуша да се пее и изпълнява една песен. Когато Учителят е пристъпил към предаване песента „Новото битие", сестрата и присъстващият там брат Кръстю /Христо/ Трифонов, са взели тетрадките си да записват песента. Учителят ги е възпрял, като е поръчал първо да заучи сестрата песента наизуст, а по-после ще я нотира. За всички други песни, когато ги е предавал, позволил да се записват нотите. И така, в продължение на доста месеци, Битието и песните са изпълнявани пред Учителя. Уточнени са както Учителят е искал и са получили този завършен вид, предаден от сестрата за напечатване. С това обяснение, понятието „по памет" отпада изцяло, затова Новото Битие и следващите 11 песни, следва да се считат оригинално творчество на Учителя. Заслугата на сестра Табакова е тази, че ги е запазила записани по ноти, за да се отпечатат в братската песнопойка. Брат Филип Стоицев прави една забележка, че в тия 12 песни / Битието и останалите 11 песни/ намира една разлика в стила на Учителевото музикално творчество. Пишущият тия редове - не съм музикант, но за себе си обяснявам, че има и други дадени от Учителя песни, които се различават по стил. Спомням си, например песните Берхан Ази /стр. 136 в песнопойката/, която е в „ориенталски стил". Слушам я винаги със задоволство. Спомням си за нея, когато за пръв път я изпълнил пред братя-музиканти, казал е: „Тази сутрин ме посетиха едни „Бир-бучуклии" гости, та се яви тази песен. Думата „Бир-бучуклии", показва, че са го посетили духове-ориенталци. облечени в широки потури, „ала-турка". Преведено - бир-бучуклия, значи облекло с един и половина размер в сравнение с обикновеното облекло. Ще добавя и няколко исторически редове, относно появяване на песента „Новото Битие". Това е станало по време, когато сестра Табакова бе примадона в Софийската опера. Участвала е вече в главните роли на 16 класически опери, повтаряни много пъти на сцената на операта. Идва 1941 г., предстои да се изпълни в Софийската опера Девета симфония на Бетховен. Ще дирижира прочутият Карл Бьом. Художественият съвет на операта, както и съвета на музикантите-симфоници, избират сестра Табакова да изпълни соловите части в тази симфония. Сестрата напълно съзнава голямата и отговорна задача, която й се възлага, затова идва при Учителя да поиска Неговият съвет и помощ. Всъщност, Той през всичката нейна дейност в операта, винаги е давал съдействие по духовен път. Имало е случаи, когато лично е присъствал на нейни дебюти, като например операта „Марта", гдето сестрата има главна роля, представляваща много изискани изпълнения на колоратурни арии. И така, сестрата за десетина дни при усилени упражнения сполучва да се подготви за участие в Девета симфония. Концертът е изнесен, изисканата софийска публика е във възторг, доволен е и диригента Карл Бьом. Похвалена е и певицата - сестра Табакова - а да пееш при диригентството на Карл Бьом е световна слава! Както винаги, сестрата отива при Учителя да Му разкаже за концерта. Той внимателно е изслушал, водили са забележителен разговор, при които Учителят е казал: „Сега ние ще напишем ДЕСЕТАТА СИМФОНИЯ!" Така, едно велико вдъхновение на Учителя дава своето начало. Тогава Учителят е казал, когато Битието бъде готово, сестрата ще даде концерт в братския салон някоя сутрин. Такъв концерт действително е даден, пред братя и сестри, в присъствие на Учителя, в утрината на неделен ден. Ще си позволя да запиша и казаното от Учителя за песента Битието: „Дом и място гдето се изпълни Новото Битие, ще получат благословението на Небето! Народ или общество, гдето се изпълнява Новото Битие, ще получават благословение на Небето!" Запитвам се: „Кога ще се възползваме от това скрито благословение?" Пожелавам на ония, които ще оформят бъдещото издаване на песните, още сега да се срещнат със сестра Табакова за уточняване и да научат много ценни разговори, водени с Учителя по музикални въпроси. София, 4 февруари 1976 г.

83. ДОБРАТА МОЛИТВА /Размишления -1965/1970 г. от Жечо Панайотов/ 1. ОБЩИ МИСЛИ ЗА МОЛИТВИТЕ ДАДЕНИ ОТ УЧИТЕЛЯ Словото на Учителя - множеството Негови беседи и лекции, представляват безкраен океан от знание, дадено ни за да се ползуваме и да работим за нашето издигане в духовния живот. Това Слово и музиката - незабравимите песни и упражнения, дадени от Учителя, са нещо неоценимо за всеки от нас. Има и една трета област, към която Учителят ни е насочил още в началото на своята дейност, това са молитвите, четени както в братските събрания, така и в частния ни живот. На брой, дадените от Учителя молитви са четиринадесет, но която от тях да прочетем, виждаме, че всички са оригинални по съдържание и смисъл. На първо място виждаме известната на всички ни „Добрата молитва", която е записана в молитвените тефтерчета на първите братя-ученици, а под заглавието й личи: „Дадена през 1900 година". Както тази молитва, така и всички останали ни навеждат на дълбока размисъл със своето съдържание. Ония от нас, които са разположени към философия, могат да намерят материал за такава във всяка молитва. Който обича поезия, ще намери изобилно поетични изрази в молитвата „Хвала", изказани за възхищение от делата Божии в заобикалящата ни Природа. Всички молитви са изпълнени с окултни формули, които изказани с вяра и искреност, дават положителен резултат. Поставил съм си задача, да разгледам по-подробно „Добрата молитва", но тук ще спомена заедно изречение от друга молитва - „Пътят на живота", която е също една от първите молитви дадена на учениците. Там срещаме израза: „Прости прегрешенията ни, които изповядваме пред Тебе..." Вземам този израз, защото всеки човек извършва редица прегрешения в живота си. Правя разлика между грях и прегрешение. Последното е по-скоро необмислена постъпка, едно неизпълнено задължение и т.н., но и тези неща за съвестния човек носят редица терзания. Избавянето, в случая намираме в онова, което Учителят ни посочва - изповядване тези прегрешения пред Бога. Преди всичко не е нужен посредник, както се практикува другаде, но ние имаме право да се изкажем пред Самого Бога. Тогава идват и няколко думи в следващия текст на молитвата: ,,... И ни дарувай мирът на Твоя Дух". Изповедта пред Бога носи мир в душата на човека, защото преди всичко съвестният ученик дава и обещание, че ще изправи своето поведение към Бога и Неговия закон. Наистина, онова, което най-вече прави впечатление в молитвите ни. е правото да застанем пред Великия, пред Твореца, Промислителя за всичко и да се отнесем към Него като към приятел, готов да ни изслуша и да изпълни разумните ни искания, отнасящи се до правилното ни развитие. Това ни навежда на заключението, че пред Бога заставаме с всичкото благоговение, а самите молитви изказваме съсредоточено, съзнавайки смисъла на това, което казваме пред Бога. Спомням си едно описание на пътешественика Свен Хедин, които пръв от европейските учени е посетил в началото на нашия век Тибет. Между другите интересни неща, той в книгата си „Покривът на света" описва, как будистките поклонници, са се молили в техните свещени места, начинът на моленето е бил само формален. Той пише: „След два дни, ламаистите трябваше да отпразнуват своя най-голям празник - новата година. Тогава се стичат поклонници отблизо и далеч към свещения град Ласса. Те носят на шиите си малки иконички, или написани на книга и запазени в калъфчета чудодейни изречения, а много от тях въртяха малки молитвеници, пълни с дълги книжни ивици. Това са тъй наречените „молитвени воденици", които чрез въртене препращат написаните там молитви до ушите на боговете, тъй удобно е моленето там!" Разбира се, ние отдавна се считаме надрасли това формално четене на молитви. В нашите събрания, всяка молитва се прочита съсредоточено, бавно и с участие на мисълта. Към още нещо би трябвало да се насочим - след прочитане на молитвата, да отделяме малко време и за размишление върху някое от току-що казаните изречения. В следващите редове излагам някои изказвания от Учителя за молитвите, по-специално и за „Добрата молитва", както и ония мисли, които се породиха у мен, когато след прочитане на „Добрата молитва" размишлявах. 2. НЯКОИ МИСЛИ, КАЗАНИ ОТ УЧИТЕЛЯ ЗА МОЛИТВИТЕ ОБЩО, КАКТО И ОТДЕЛНО ЗА „ДОБРАТА МОЛИТВА" „Истинската молитва подразбира вглъбяване в себе си, уединение, никой да не вижда, че се молите. При това, вниманието ви за външния свят и за всичко, което става около вас, трябва да бъде така далеч, че и с игла да ви боднат, да не усетите... Във време на молитва, човек трябва да се чувства сам, без всякакви ангажименти и връзки, като че за пръв път иде на този свят. В този момент никой не трябва да съществува за него, освен Бог. Щом свърши молитвата си и се свърже с Бога, той трябва да каже: „Господи, сега ще сляза на земята, ще туря на гърба си всекидневния хомот, които съм поел заради Тебе, да Те позная." Само тази молитва е в състояние да даде на хората сила да издържат на всички мъчнотии и страдания. И тъй, молитвата е един от начините да познаете Бога като Любов. Само по този начин работата ви ще се осмисли. Само по този начин вие ще си създадете устойчив характер. Том „ Простите истини": лекции на Общия окултен клас, 1926-1927, страници 133 и 134. 3. УЧИТЕЛЯТ ЗА „ДОБРАТА МОЛИТВА" „Да прочетем Добрата молитва с мисъл. В нея има десет важни неща. Тази молитва представя резюме от това, което човек трябва да върши. Ако я четете с мисъл, вие ще бъдете щастливи. Да мислим тогава върху „Добрата молитва" на живота, която съдържа всички блага в себе си". Из том „Новото човечество ", страници 239 и 240. „Сега, нека прочетем „Добрата молитва" и отправим умът си към Този. към Когото всички се обръщат тази вечер. Тая молитва е обща, не само за човечеството, но за цялата вселена: за всички Ангели, Архангели, Началства, Власти, Сили. Само по тоя начин ще измолим Божието благословение, за да можем да растем и да се развиваме съобразно Неговата воля". Из „Общение с Бога": Извънредна беседа, 23.XI. 1930 - стр. 16. „Като сте чели толкова пъти „Добрата молитва", разбрали ли сте значението на думите „Господи Боже наш", с които започва тази молитва?" Из том „Любов към Бога" : Рилски беседи 1931 г. - стр. 228. В томчето беседи,. Великите условия на живота" : Неделни беседи, 1919 г., Учителят се спира на думите от Добрата молитва: „Молим Ти се, изпроводи ни Духът си...", като обръща вниманието ни, че за да се изпрати Духът някому, той трябва да е готов. Веднъж запитах нашият уважаван брат Боян Боев за значението на „Добрата молитва" и той ми каза: „Добрата молитва" се състои от десет ключа за влизане в Царството Божие." Предполагам, че точно така му е обяснил Учителят, като допълнение на думите му в тома „Новото човечество", гдето се говори за „десет важни неща", които се намират в Добрата молитва. 4. ВМЕСТО УВОД ПРЕДИ РАЗГЛЕЖДАНЕТО ТЕКСТА НА ДОБРАТА МОЛИТВА Както се казва по-горе, Добрата молитва е дадена от Учителя на учениците през 1900 г. Така е отбелязано в молитвените тефтерчета на най-старите братя: „Дадена през 1900 година". От това заключаваме, че тогава Учителят е направил достояние тази молитва на своите най-първи ученици, на брой тогава не повече от 3-4 души. Първоначално текстът и е - бил приспособен за единично четене, т.е. в единствено число, а в по-късни години, когато Добрата молитва се четеше колективно в братските събрания, по нареждане на Учителя, започна се четенето в множествено число; чрез нея, всички присъстващи в събранието се явяват като колектив и имат общо обръщение към Господа. И така, от явяването на тази молитва и до днес, тя е най-много четената молитва: с нея започваме денят, с нея го и завършваме. Четем я когато скърбим за нещо или благодарим на Бога за благополучията си. По съдържание тя е програма на всеки встъпил в новото Божествено учение за всекидневния му живот. Чрез нея ние се разговаряме с Бога. Истинската молитва, това е разговор с Бога, а какъв по-красив и искрен разговор с Бога бихме посочили вън от „Добрата молитва" /а такива са и другите молитви дадени от Учителя/. Но тук бихме си позволили да си представим, че Учителят е създал Добрата молитва и другите молитви, именно като е записал своите разговори с Бога. Не само това, но Учителят е преживял ония велики еволюционни процеси, представени в „десетте ключа" на Добрата молитва. Великите творения са наистина такива, когато преминат през мисълта, чувствата и волята на човека. Ако разгледаме Добрата молитва, виждаме, че действително тя е съставена от десет изречения, тях Учителят нарече „десет важни неща", или „десет ключа за влизане в Царството Божие". Всяко изречение представлява един ключ за намиране онова щастие, което човек винаги се е стремил. На което от тях бихме се спрели да размислим и да медитираме за неговия смисъл, ще намерим висше духовно разрешение на някои занимаващ ни въпрос или на някое затруднение в живота. От това гледище, в Добрата молитва се съдържа целият окултизъм, самото „Божествено учение", както Учителят нарича Школата на Бялото Братство. 5. РАЗМИШЛЕНИЯТА МИ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ, КОГАТО СЪМ СЕ ПОЛЗУВАЛ ОТ ДОБРАТА МОЛИТВА След казаното дотук, пристъпвам към първото изречение, ПЪРВИЯТ КЛЮЧ на Добрата молитва: „ГОСПОДИ БОЖЕ НАШ, БЛАГИЙ НИ НЕБЕСЕН БАЩА, КОЙТО СИ НИ ПОДАРИЛ ЖИВОТ И ЗДРАВЕ ДА ТИ СЕ РАДВАМЕ" При произнасяне първите няколко думи, ние определяме отношението си към Бога и виждаме в Него наш Благ Небесен Баща. Наричайки Го наш Небесен Баща, ние определяме и отношенията помежду си - децата на Бога, следователно, ние сме братя и сестри. Какво е направил за нас Този Небесен Баща? Подарил ни е живот, подарил ни е здраве, за да Му се радваме. Наистина, най-великото благо за човешката душа, това е живота, възможността на човека да се прояви на физическия свят. Така е устроено идването ни на Земята, че се намираме в едно здраво тяло, а здравето е благо, което повишава ценността на живота. Ученикът на Божественото учение, има живот изпълнен със светлина, дадени му са условия да се радва на живота и здравето, като неоценими блага. Те ни улесняват да се издигнем по-нагоре в стълбата на нашето развитие. Щом приложим в живота си принципите на този първи ключ, ние ще отворим от вратите на Царството Божие, за да „влезем" там и да бъдем щастливи. ВТОРИ КЛЮЧ: „МОЛИМ ТИ СЕ, ИЗПРОВОДИ НИ ДУХЪТ СИ ДА НИ ПАЗИ И ЗАКРИЛЯ ОТ ВСЯКО ЗЛО И ЛУКАВО ПОМИШЛЕНИЕ" Така, във второто изречение се молим, Господ да ни изпрати Духът си, които да ни пази и закриля от всяко зло и лукаво помишление. Забележително е, че се прави разлика между „зло" помишление и „лукаво" помишление. Преди всичко, това са влияния, които идват отвън, с предназначение да проникнат в духовния живот на ученика, за да го смъкнат надолу. Ще се опитам да направя малко определение - какво е злото помишление и какво е лукавото помишление. Злите помишления са ония. в които човек се вижда насочен да спъне ближния си с някаква своя постъпка и да му създаде неприятност. Лукавите помишления, от своя страна навеждат човека към такива съпоставяния, които водят нещата към изкористяване за лична полза, пак в ущърб на други хора, близки или далечни. Прочее, произхода на злите и на лукавите помишления е един и същ; човешката душа е арена, гдето те се стремят да се проявят. Запазването и закрилянето ни от тях може да извърши само Божественият Дух, които с присъствието си разчиства ония тъмни и вредни сили, налитащи към човека. ТРЕТИ КЛЮЧ: „НАУЧИ НИ ДА ПРАВИМ ТВОЯТА ВОЛЯ, ДА ОСВЕТЯВАМЕ ТВОЕТО ИМЕ И ДАТЕ СЛАВОСЛОВИМ ВИНАГИ" Тук имаме три неща, за които се молим да ни научи Бог. Първо - да вършим Неговата воля. Нека вземем като ръководна мисъл, написаното от Учителя в кръга около ПЕНТАГРАМА: „В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа". Това значи, при всяка наша стъпка в живота, да се запитваме каква е волята на Бога, да открием по пътя на интуицията и вдъхновението тази воля и да постъпим съобразно нея. Направило ми е впечатление една мисъл от Учителя, която срещаме в лекциите. Учителят казва там: „Вие мислите, че Бог съществува само за да Му се молите?" - Когато се замислих, за какво ли още съществува Бог, казах си, че нашето отношение към Него се определя и от това, да вършим волята му. Второто нещо е - да осветяваме в себе си Божието име. Само по себе си, Божието име е свещено, а ние всецяло трябва да се потопяваме в тая святост. Трето - да славословим Бога винаги. Ние, които изучаваме природата и нейните закони, трябва винаги с разположение да славословим нейният Творец. Днес учените все повече и повече вникват в това велико твърдение. Виждаме величието на Природата в четирите елемента на материята: Вода, Земя, Въздух и Огън. Като четем беседите и лекциите на Учителя, виждаме, че има и духовна същност в четирите елементи, и от това още повече трябва да се възхищаваме, че сме потопени в такъв свят. Стигнем ли до възхищението, неминуемо и ще славословим Бога. В много места на лекциите и беседите си, Учителят ни насочва към начините за вечното славословене на Бога, включено и в третия „ключ" на Добрата Молитва. ЧЕТВЪРТИ КЛЮЧ: „ОСВЕТЯВАЙ ДУХА НИ, ПРОСВЕЩАВАЙ СЪРЦАТА НИ И УМА НИ ДА ПАЗИМ ТВОИТЕ ЗАПОВЕДИ И ПОВЕЛЕНИЯ" Човешкият дух е оная свещена Божествена искра, която при създаването му е вложена от Бога. Имало е грехопадение, имало е много отклонения през дългата душевна еволюция на човека. Само святостта на Духа е един постоянен процес и към него ни насочва Учителя. Да бъдем в това състояние, Бог винаги да осветява Духа ни. Просвещаването на човешкото сърце и на човешкия ум, са най-важните процеси в ученичеството. Трите тези неща: осветеният човешки дух, просветеното сърце и просветеният ум, ни поставят в положението да пазим Божиите заповеди и повеления. Ако размислим, защо се казва „заповед и повеление", може би ще си кажем, че това е едно и също нещо. Думата „повеление" е употребявана в по-далечното минало, по-близка е до славянския език. Заповедта е предназначена да се изпълнява нещо за по-дълго време, а повелението може да се измени - то само напомня за съществуването на дадена заповед. Това напомняне се изразява често в човека от „Тихият глас", чрез който ни се обажда нашият ръководител при случайните изкушения и противоречия в живота. ПЕТИ КЛЮЧ: „ВДЪХВАЙ В НАС С ПРИСЪСТВИЕТО СИ ЧИСТИТЕ СИ МИСЛИ И НИ УПЪТВАЙ ДА ТИ СЛУЖИМ С РАДОСТ" Това изречение ни въвежда за втори път в областта на мисленето. Още в начало на молитвата, ние просим от Бога „да ни пази и закриля от всяко зло и лукаво помишление". След разчистването чуждите натрапни мисли около нас, идваме до второто важно състояние, Бог да вдъхва в нас,-с присъствието си чистите си мисли. Щом Господният Дух е около нас. мисълта ни е чиста и е посветена да работи за изграждане на онова духовно тяло, тъй потребно за правилното ни развитие в по-нататъшният наш живот. Духът ни казва: „Запазих те от отрицателните сили, ела сега, ти ученико и се подготви да работиш с Добродетелта и Правдата - две важни качества в твоят характер. Сега е време за това, защото те имат приложение предимно на физическия свят." Възприели чрез Божественото присъствие чисти мисли, идваме до състоянието „Да служим на Господа с радост", както предвижда Добрата молитва. Може да поразгледаме, какво значи човек да служи на Бога с радост. Преди всичко, служенето е проявление на малките жертви, които човек следва да направи към някое Божие създание - човек, животно или растение. Тази малка жертва може да бъде загуба на време, средства или да изисква някакво усилие. В такъв случаи, човек е разположен да се подвоуми за извършването на такава жертва. Именно от това подвоумяване трябва да преминем към радост. Тогава сме изпълнили смисъла на този ключ - да служим на Бога с радост. ШЕСТИ КЛЮЧ: „ЖИВОТА СИ, КОЙТО ПОСВЕЩАВАМЕ НА ТЕБЕ, ЗА ДОБРОТО НА НАШИТЕ БРАТЯ И БЛИЖНИ, ТИ БЛАГОСЛАВЯЙ" Истинският ученик непременно е посветил живота си на Бога. Това значи изоставяне на много от своите навици на обикновения живот, постигнал е свободата. В такова посвещение, човек се чувства в област, гдето работи за доброто на своите братя и ближни. Доброто и справедливостта, казва окултизма, казва го и Учителят, могат да се постигнат само на физическия свят. Разбира се, правенето на добро трябва да засяга не само физическата страна, но и за развитие неговите благородни чувства, за умственото му развитие. За такъв живот ние просим Божието благословение. Имаме ли такова благословение, успехът ни е на лице и работата ни дава плод. СЕДМИ КЛЮЧ: „ПОМАГАЙ НИ И НИ СЪДЕЙСТВУВАЙ ДА РАСТЕМ ВЪВ ВСЯКО ПОЗНАНИЕ И МЪДРОСТ, ДА СЕ УЧИМ ОТ ТВОЕТО СЛОВО И ДА ПРЕБЪДВАМЕ В ТВОЯТА ИСТИНА" Така ученикът достига до една област, да расте във всяко познание и мъдрост. Постигането на мъдростта е важна задача за всеки човек. Условията, при които човек е просъществувал в милионите години от идването му на Земята, са допринесли за придобиване всяко познание, да става все повече и повече мъдър. Борбите със суровата природа, са били за човека такъв учител, че той развивал ума си, ставал е все повече мъдър, за да може да облекчи живота си Учителят днес ни насочва, да поискаме съдействие от Бога да продължим нашето растене. С това Божие съдействие на нас ще бъде много по-лесно, по-сполучливо да пораснем в познание и мъдрост. Днешният човек, ученикът има и това улеснение, че разполага с Божието Слово. Явява се един въпрос: кое да считаме за Божие Слово? Отговор получих пак от нашият уважаван брат Боян Боев: Словото, това са Евангелието и беседите на Учителя. Ако ние четем Евангелието и си представим картинно, как Христос заобиколен от учениците си и народа говори, проповядва, изцелява болни и извършва чудеса, ще преживеем неща, които са вдъхновявали велики художници, а ние ще се учим. Беседите и лекциите на Учителя са продължение на Евангелието. Те не остаряват, както Евангелието са вечно нови! Случва се на всеки от нас, чели сме много пъти някоя лекция или беседа, но отворим ли я наново, във всяка страница намираме обилна храна за душите си. Не само това, но случват се често и „чудеса". Занимава те някой въпрос, преживяваш мъчнотия някаква, а като отвориш, който и да е том беседи, на случайно отворената страница, като че ли сам Учителят ти проговаря. Дава ти отговор и постигаш правилно разрешение на въпроса, извършваш правилна стъпка в живота си. В нашата епоха, Словото на Учителя бе запазено за нас учениците, за народа и за цялото човечество, благодарение изкуството стенография, това фотографиране на речта. Говореше Учителят, а трите сестри стенографки записваха в продължение на един час и повече, всяка изказана от Учителя мисъл. Така тези фотографии на речта на Учителя, дешифрирани и прочетени на Учителя, напечатваха се и ставаха достояние на всички нас. Ще спомена нещо и за печатането на беседите и лекциите, за което имам личен спомен. Включи ме Учителят да участвам като най-малък работник, помагах каквото се изискваше от мен. Словото бе на разположение, но отпечатването не ставаше лесно; вложените парични средства не се връщаха скоро, годините минаваха, от много места се казваше: „Дайте ни новите беседи, които Учителят постоянно говори!" Така нашето книгопечатане вървеше трудно, докато най-после Учителят ни даде „Божествения начин" за тази работа. Тогава ние започнахме да получаваме безплатно книгите - беседи и лекции, а средствата се набираха пак от нас по неусетен начин. Задачата бе дадена към 1936 г. - всеки ден пускахме по едно левче в касичка с думите: „Както аз пускам един лев в касичката, така всички хора по лицето на Земята да пускат по един лев за Божественото!" По-нататък дойде период, когато отпечатването на Словото срещна нови мъчнотии, стигнахме почти до невъзможност. Но и тогава се намериха братя, които положиха много умение и труд, за да се отпечата всичко каквото можеше. Тия работници стигнаха дори дотам, че заложиха живота си за това дело. Така, че спокойно можем да причислим както стенографите, така и работниците по печатането като наши „светци" в това дело. Към Словото на Учителя може да причислим дадените от Него песни и музикалните упражнения „Паневритмия". Срещали сме и ще срещаме в беседите и лекциите на Учителя какво е казал за силата и значението на песните. Те могат да лекуват, да разрешават мъчнотии и противоречия, когато се пеят и изказват с високо съзнание. За музиката си. Учителят казва: „Ако някога противниците на Божието дело не се повлияят от Словото, на музиката никога няма да противостоят!" ОСМИ КЛЮЧ : „РЪКОВОДИ НИ ВЪВ ВСИЧКО, КОЕТО МИСЛИМ И ВЪРШИМ ЗА ТВОЕТО ИМЕ, ДА Е ЗА УСПЕХА НА ЦАРСТВОТО ТИ НА ЗЕМЯТА" Както виждаме и тук се касае за работа в областта на мисълта, но вече в една трета, по-висока гама. Мисълта минава в дела и онова, което вършим води към резултата да се оформим като работници за идване на Царството Божие на земята. Голяма задача е това, да бъдем работници за успеха на Царството Божие на Земята. Според думите на Христа в Господнята молитва Отче наш, Царството Божие съществува някъде на Небето или в духовния свят. Там, по човешки изразено, трябва да има най-голямо щастие и хармоничен живот. В своите беседи, на много места Учителят подсказва какъв е реда и начина на живот в духовния свят. Най-доброто положение там е това, че няма покои и бездействие, а непрестанна работа, дейност в разните области на Вселената и на нашата Земя, за приложение волята Божия навсякъде и сред самите нас. Често ме навежда към размишление само една буква от ценната формула дадена от Учителя в последните дни на пребиваването му между нас на Земята. Казваме: Господи Боже наш, да дойде Твоето Царство на Земята, както е горе на Небето и всички народи, които Ти си призовал, да заемат своето място в Царството Ти, И да Ти служат с радост и веселие. " Някои, кой знае по какво чувство на логика или удобство, заместват буквата „И" със „ЗА", като изговарят:.... за да Ти служат с радост и веселие". Размишлявам си: Тези народи, които Господ е призовал, дали така наготово ще влязат в Царството Му и ще започнат да Му служат или тяхното призоваване е станало много по-отдавна и те вече са служили на Бога. По-вярно е последното, че те вече са служили и затова Учителят е употребил буквата „И", а със заемане своето място в Царството Божие, те ще продължат служенето си. Така, че трябва да изговаряме:.. И да Ти служат с радост и веселие". Ще признаем, че Учителят много добре познаваше и си служеше с българския език, та е имал предвид защо да ни даде формулата в нейния уточнен вид, остава и ние правилно да я изговаряме. Така ние, като членове на „призованият" български народ, да работим с мисълта си за идване Царството Божие на Земята. ДЕВЕТИ КЛЮЧ : „ХРАНИ ДУШИТЕ НИ С НЕБЕСНИЯ СИ ХЛЯБ И УКРЕПЯВАЙ НИ СЪС СИЛАТА СИ, ДА УСПЯВАМЕ В ЖИВОТА СИ" При това изречение на Добрата молитва, ние стигаме до едно интересно състояние, да поискаме храна за душите ни. Нашата храна е „Небесния хляб". Тук следва да си спомним един случай от живота на Христа, когато Той се срещна при кладенеца със самарянката. Учениците Му дойдоха и Го поканиха да се нахрани, а Той им отговори: „Аз имам ястие, което вие не знаете..." За тази небесна храна може да се размисли с голямо вдълбочение да се запитаме, дали тя се състоеше в работата, която Христос извърши за този самарянски град, чрез срещата си със самарянката. В много други случаи, Христос вместо да приеме нашият вид храна, предпочиташе да се моли, да общува с небесни светли същества. Важно е. че и ние трябва да получим за душите ни небесният хляб и да го използваме. Стигнах дотук и ето, че не разполагах с някои оригинални и интересни мисли. Тъкмо бях прочел някоя лекция от томът „Ключът на живота". Учителят казва там, на страница 1 - „Всяко същество използва храната, която му се дава според степента на своето развитие. Яденето и пиенето са условия само за поддържане на живота. Условията са вън от нас. Христос отговори на учениците си; „Не само с хляб може да се живее, но и с всяко Слово, което излиза от Бога." Значи, има и друг начин за хранене. Постът показва, че човек може да се храни и по друг начин. Хранете се по нов начин и вие ще придобиете мир и сила в душата си". Небесният хляб е, които укрепява човека, той е сила дадена от Бога, чрез която успяваме в живота си. Човек в тези успехи трябва да стигне до там, че работите му да се нареждат от невиделица. В една от неделните беседи, Учителят разказва, че когато се намерил в безизходно положение, само като пожелал: „Да може да стане това и това..." и действително станало! Например, пътувал някъде пешком дълъг път, изморил се и минал край един файтон, спрял на пътя. Казал си: „Да иска сега този файтонджия да ме качи на файтона си..." В това време, файтонджията го поглежда и му казва: „Заповядайте, качете се!" Друг път, минава край една гостилница, обяд е, той е гладен и пак си казва: „Да иска сега този гостилничар да ме покани да се нахраня!" Ето пак, гостилничарят излиза на вратата, поглежда го и казва „Заповядайте да се нахраните!" Такива случаи са мечтана помощ, успехи в живота. Много са ония от нас, които се приближиха до Учителя; да му кажат своите неудачи. И достатъчно беше една дума да каже Той: „Ще се нареди работата ..." и като. че ли в този миг твоята съдба се поема от „Невидимите помагачи", работите се нареждат. Ще кажем както Учителя: „Наредиха се нещата по чудо! Просто да не вярваш!" И така. хранени с Небесният хляб, укрепяваме се с Божествена сила и успяваме в живота. ДЕСЕТИ КЛЮЧ: „КАТО НИ ДАВАШ ВСИЧКИТЕ ТВОИ БЛАГОСЛОВЕНИЯ, ПРИЛОЖИ ЛЮБОВТА СИ ДА НИ Е ВЕЧЕН ЗАКОН. ЗАЩОТО НА ТЕБЕ ПРИНАДЛЕЖИ ЦАРСТВОТО И СИЛАТА И СЛАВАТА ЗА ВИНАГИ. АМИН. Да се запитаме, кои са всичките Божии благословения, които Бог ни дава, вярно е, че не можем да ги изброим. Нека си спомним поне някои от тях. Първо, ние сме се родили в епохата, когато Учителят дойде да работи между българския народ. Запознахме се с Него, слушахме беседите и лекциите Му, пеем песните, на които ни научи; почувствахме се с пробудено съзнание да наблюдаваме своя живот. Той ни запозна със законите на Новото Божествено учение, посочи ни окултните науки и ни въведе в тях чрез проучването на школните лекции. Ние се считаме вече окултни ученици, а Учителят ни повиши като „кандидат-ученици" на Бялото Братство. Към всички тия Божии благословения, остава Той да приложи още едно: Любовта Му да бъде за нас ВЕЧЕН ЗАКОН. Какво всъщност представя Божията Любов? Нека винаги имаме предвид, че БОГ Е ЛЮБОВ. Ако искаме да вървим по Неговия път, трябва във всяка наша постъпка да сверяваме дали тя е съобразна с Божията Любов. Апостол Павел, в своето послание към Галатяните ни посочва качествата на Любовта: Те са и плодове на Духа: Радост, мир, дълготърпение, благост, милост, милосърдие, вярност, кротост, въздържание. Ние трябва да усвояваме всяко от тия качества, да станат част от нас и когато бъдем подложени на изпит те да надделеят. Това значи Любовта да ни бъде Вечен закон. Най-после, в този десети ключ, последното изречение на Добрата молитва, идваме да признаем, че на Бога принадлежи Царството и Силата и Славата за винаги. Можем ли да прозрем границите на Неговото Царство, когато то е безгранично, както е безгранично пространството? Можем ли да кажем колко ще трае това Царство, когато то съществува без начало и без край? То е самата вечност. Ако искаме да определим силата Божия и това човешкият ум не е в състояние да извърши. Виждаме, че днес човечеството, чрез своите учени, непрестанно открива все нови и нови сили в Природата. Тези сили са били около нас и преди да ги открият, но едва сега е дадено на човека да ги съзре, а ако може и да се ползува от тях. Откриха се космичните лъчи, които идват към нас от Слънцето и от цялата вселена. Откриха се и се откриват множество чудеса, за разбирането на които се заемат великите умове на човечеството. Колкото повече навлизаме в областта на Божието творчество, толкова повече ще признаем, че Нему принадлежи както Силата, така и Славата. Нека заедно с Учителя да кажем АМИН, което значи ТАКА ДА БЪДЕ! 6. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ МИСЛИ Завършвам с това, което трябваше да кажа в началото. Изложените размишления не са всичко, което може да се запише от всеки, когато размишлява при четене „Добрата молитва". Всеки ден може да ни идват все нови и нови мисли, едни от други по-красиви и близки до Истината. Всеки, който възприеме такъв начин на четене „Добрата молитва" или която и да било друга молитва, ще навлезе в един нов свят, ще постигне мисленото общуване с по-напредналите от нас същества, които изпълват пространството. Често, когато чета „Добрата молитва", моят ум ми предлага всевъзможни най-обикновени неща из материалния свят. Тогава аз се връщам върху три основни положения, засягащи областта на мисленето: „ Изпроводи ми Духът си да ме пази и закриля от всяко зло и лукаво помишление." „Вдъхвай в мен с присъствието си чистите си мисли." „Всичко, което мисля и върша за Твоето име, да е за успеха на Царството Ти на земята." Всеки може да си избере един „стълб" от изреченията на „Добрата молитва" и да се връща към него, когато му потрябва да се съсредоточи. Нека си записва мислите, които го спохождат при четене тази съвършена молитва. При нейното прочитане, всякога да имаме предвид казаното от Учителя: „Тази молитва е обща не само за човечеството, но и за цялата Вселена: за всички Ангели, Архангели, Началства, Власти, Сили. Само по този начин ще имаме Божието благословение, за да можем да растем и да се развиваме съобразно Неговата воля". /Беседа „Общение с Бога"/. „Прочетете сега „Добрата молитва", която ще бъде символ на новото верую в света". /Беседа „Израил и българин" от том „Божествен и човешки свят", страница 442 - Рилски беседи Мислите при четене „Добрата молитва" започнах да записвам на 9 май 1965 година, а приключих на 15 май 1970 г. Преписах ги на пишеща машина в София, през дните от 3 до 16 февруари 1972 г. Написано на 12 страници на пишеща машина, всяка от тях, в началото и в края има моят знак. (Ръкопис) 7. НЯКОИ МИСЛИ ЗА „ДОБРАТА МОЛИТВА" Погледнем ли в някое молитвено тефтерче на най-старите братя, там на първо място ще намерим записана „Добрата молитва" и при нея отбелязано: „Дадена от Учителя през 1900 година". От това заключаваме, че през 1900 година Учителят е направил достояние тази молитва на своите най-първи ученици, на брой тогава не повече от 3-4 души. Първоначално текста й е бил приспособен за единично четене, т.е. - в единствено число, а в по-късни години, когато „Добрата молитва" се четеше колективно в братските събрания, по нареждане на Учителя, започна се четенето й в множествено число - чрез нея всички присъстващи в събранието се явяват като колектив и имат общо обръщение към Господа. Нека си припомним, че „Добрата молитва" е ежедневната програма на ученика, а освен това тя съдържа „Десет ключа за влизане в Царството Божие". Това, последното, Учителят го е казал в частен разговор с брат Боян Боев, но го потвърждава и в беседата си „Да мисли", том „Новото човечество", стр. 239-240/. Там Той е казал: „Да прочетем „Добрата молитва" с мисъл. В нея има десет важни неща. Тази молитва представя резюме на това, което човек трябва да върши. Ако я четете с мисъл, вие ще бъдете щастливи. Да мислим тогава върху „Добрата молитва" на живота, която съдържа всички блага в себе си". Действително, ако разгледаме „Добрата молитва", нейният текст е съставен от 10 изречения или всяко изречение представлява един ключ за намиране онова щастие, към което човек винаги се е стремял. На което от тях бихме се спрели, да размислим и да медитираме за неговия смисъл, ние бихме намерили висше духовно разрешение на някой занимаващ ни въпрос или затруднение в живота. Бих казал - в „Добрата молитва" се съдържа целият окултизъм, самото „Божествено учение", както Учителят нарича Школата на Бялото Братство. Истинската молитва, това е „Разговор с Бога", а какъв по-красив и искрен разговор с Бога бихме посочили вън от „Добрата молитва" /а такива са и другите молитви дадени от Учителя/. Но тук бихме си позволили да си представим, че Учителят е създал „Добрата молитва", именно като е записал своите разговори с Бога. Не само това, но Учителят е и преживял ония велики еволюционни процеси, представени в „Десетте ключа" на „Добрата молитва". Защото великите творения са наистина такива, когато преминат през мисълта, чувствата и волята на човека. Без да се спирам тук на едно подробно изложение, поредно на всяко изречение от „Добрата молитва", обръщам внимание на нещо забележително в нея - на три места срещаме обръщения, отнасящи се за мисълта на ученика. Така, във второто изречение ние се молим, Господ да ни изпрати Духът си, който да ни пази и закриля от всяко зло и лукаво помишление. Забележително е, че се прави разлика между „зло" помишление и „лукаво" помишление. Преди всичко, това са влияния, които идват отвън, с предназначение да проникнат в духовния живот на ученика, за да го смъкнат надолу. Ще се опитам да направя малко определение - какво е злото помишление и какво е лукавото помишление. Злите помисли са ония, в които човек се вижда насочен да спъне ближния си с някаква своя постъпка и да го върне назад в неговата еволюция. Лукавите помишления от своя страна навеждат човека към такива комбинации, които водят към изкористване нещата за лична полза, пак в ущърб на други хора, близки или далечни. Прочее, произхода на злите и на лукавите помишления е един и същ, човешката душа е арена гдето те се стремят да се проявят. Запазването и закрилянето ни от тях може да извърши само Божественият Дух, които с присъствието си разчиства ония тъмни и вредни сили, които налитат към нас. Когато разчистим около нас тия чужди натрапници, идваме до втория важен етап на ученичеството, когато произнасяме оня ред от „Добрата молитва", гласящ: „Вдъхвай в нас с присъствието си чистите си мисли..." Щом Господният Дух е около нас, мисълта ни е чиста и е посветена да работи за изграждане на онова духовно тяло, тъй потребно за правилното ни развитие в по-нататъшния наш живот. Духът ни казва: „Запазих те от отрицателните сили, ела сега, ти ученико и се подготви да работиш с Добродетелта и Правдата - две важни стъпки в твоето развитие. Сега е време за това, защото те имат приложение предимно на физическия свят". Работейки така, идваме до състоянието „Да служим на Господа с радост", както предвижда „Добрата молитва". И така, ученикът запазен от злите и лукави помишления, съградил своето духовно тяло чрез чистите мисли вдъхвани от присъствието Божие, идва до най-важното си предназначение, което намираме в едно от последните изречения на „Добрата молитва": „Ръководи ни във всичко, което мислим и вършим за Твоето име да е за успеха на Царството Ти на земята". Както виждаме и тук се касае за работа в областта на мисълта, но вече в една трета, по-висока гама. Мисълта преминава в дела и онова, което вършим води към резултата да се оформим като работници за идване на Царството Божие на земята. Като вникваме така във всеки един от „ключовете" на „Добрата молитва", ние ще разбираме нейния дълбок смисъл и когато я четем, да знаем, че това е нашият разговор с Бога. Тогава ние си припомняме задачите, които Господ и Учителят са ни дали. С изказването на тези „десет ключа" - изречения, ние разчитаме на помощта на нашите светли ръководители. Пожелавам на всички да се изпълни и казаното в „Добрата молитва": „Храни душите ние Небесния си хляб и ни укрепявай със силата си да успяваме в живота си". София-Витоша, 9 май 1965 г. Из лекцията „Устойчиви величини" - том „Простите истини": Общия окултен клас (1926-1927), стр. 133-134. „Истинската молитва подразбира вглъбяване в себе си, уединение, никои да не вижда, че се молите. При това, вниманието ви за външния свят и за всичко, което става около вас, трябва да бъде така далеч, че и с игла да ви боднат, да не усетите... Във време на молитва, човек трябва да се чувства сам, без всякакви ангажименти и връзки, като че за пръв път иде на този свят. В този момент никой не трябва да съществува за него, освен Бог. Щом свърши молитвата си и се свърже с Бога, той трябва да каже: „Господи, сега ще сляза на земята, ще туря на гърба си всекидневния хомот, който съм поел заради тебе, да Те позная." Само тази молитва е в състояние да даде на хората сила, да издържат на всички мъчнотии и страдания. И тъй, молитвата е един от начините да познаете Бога като Любов. Само по този начин работата ви ще се осмисли. Само по този начин вие ще си създадете устойчив характер". - 8. ОБЩИ МИСЛИ ЗА МОЛИТВИТЕ ДАДЕНИ ОТ УЧИТЕЛЯ Словото на Учителя - множеството Негови беседи, представляват безкраен океан от знание, дадено ни за да се ползуваме и да работим за нашето издигане в духовния живот. Това Слово и музиката - незабравимите песни и упражнения дадени ни от Учителя, са нещо неоценимо за всеки от нас. Има и една трета област, към която Учителят ви е насочил още в начало на своята дейност - това са молитвите, четени както в братските събрания, така и в частния наш живот. На брой дадените ни от Учителя молитви са около дванадесет, но която от тях да прочетем, виждаме, че всички са особено оригинални по съдържание и смисъл. На първо място ние виждаме известната на всички ни „Добрата молитва", която е записана в молитвените тефтерчета още на първите братя-ученици, а под заглавието И личи: „Дадена от Учителя през 1900 година" Както тази молитва, така и всички останали ни навеждат на дълбока размисъл със своето съдържание. Ония от нас, които са разположени към философия, могат да намерят повод за такава във всяка молитва. Който обича поезия - ще намери изобилно поетични изрази в молитвата „Хвала", изказвани за възхищение от делата Божии, в заобикалящата ни природа. Всички молитви са изпълнени с окултни формули, които изказвани с вяра и искреност, дават положителен резултат. Поставил съм си задача, да разгледам по-подробно „Добрата молитва", но ще споделя с вас тук едно изречение от друга молитва - „Пътят на живота", която е също една от първите дадена на учениците. Там срещаме израза: „Прости прегрешенията ни, които изповядваме пред Тебе..." Вземам този израз, защото всеки човек извършва редица прегрешения в живота си. Правя разлика между грях и прегрешение. Последното е по-скоро необмислена постъпка, едно неизпълнено задължение и т.н., но и тези неща за съвестния човек носят редица терзания. Избавлението в случая намираме в онова, което Учителя ни посочва - изповядване тези прегрешения пред Бога. Преди всичко не е нужен посредник, както се практикува другаде, но ние имаме право да се изкажем пред Самого Бога. Тогава идват и няколкото думи в следващия текст на молитвата:.... И ни дарувай мирът на Твоя Дух". Изповедта пред Бога носи мир в душата на човека, защото преди всичко съвестният ученик дава и обещание, че ще изправи своето поведение към Бога и Неговите закони. Наистина, онова, което най-вече прави впечатление в молитвите ни, е правото ни да застанем пред най-Великия, Твореца, Промислителя за всичко и да се отнесем към Него като към приятел, готов да ни послуша и изпълни разумните ни искания, отнасящи се до правилното ни развитие и усъвършенствуване. Това ни навежда на заключението, че пред Бога ние заставаме с всичкото благоговение, а самите молитви изказваме съсредоточено, съзнавайки смисъла на това, което казваме пред Бога. Спомням си едно описание на пътешественика Свен Хадин, който пръв от европейските учени е посетил през 1901 г. Тибет. Между другите интересни неща, той в книгата си „Покривът на света" описва как будистките поклонници са се молили, начинът е бил само формален. „След два дни ламаистите трябваше да отпразнуват своя най-голям празник - новата година. Тогава се стичат поклонници отблизо и далече към свещения град Ласса. Те носят на шиите си малки иконички или написани на книга и запазени в калъфчета чудодейни изречения, а много от тях въртяха малки молитвеници, пълни с дълги книжни ивици. Това са тъй наречените „молитвени воденици", които чрез въртене препращат написаните там молитви до ушите на боговете - тъй удобно е моленето там!" Разбира се, ние отдавна се считаме надраснали това формално четене на молитви. В нашите събрания, всяка молитва се прочита съсредоточено, бавно и с участие на мисълта. Към още нещо бих искал да ви насоча - след прочитане на молитвата, да отделяме малко време и за размишление върху дадено изречение, което току-що сме изговорили. Позволявам си в следващите редове, да споделя с вас ония мисли, които се породиха у мен, когато след прочитането на „Добрата молитва" размишлявах.

81. СВЕДЕНИЯ дадени от Жечо Панайотов Жеков - София, Ул. „Академик Методи Попов" N 43 Понякога, заинтересовани лица разгласяват из средите на Бялото Братство, че Братският съвет на същото не е избран „законно" и че членовете му са се самоназначили. За да се знае винаги истината по този въпрос, написах долуизложените мои спомени, тъй като във всичко съм участвал винаги непосредствено и тези събития са живи в паметта ми. Когато Учителят на Бялото Братство - Петър Константинов Дънов, на 27 декември 1944 година, в 7 часа сутринта напусна този земен свят, всички се почувствахме потресени и безкрайно наскърбени. Пристигнаха от цяла България братя и сестри, а в тяхно число и всички ръководители на братските кръжоци, за да видят за последен път тялото на Учителя и да присъстват на погребението му. Разрешено бе от властите Учителят да бъде погребан на „Изгрева", на запазено братско място, гдето тялото му се намира и досега. Погребението се извърши на 31 декември, при стечение на стотици братя и сестри и почитатели на Учителя. След това събитие, ръководителите от цялата провинция, хора не само с духовни качества, но и с практичен усет, се почувстваха задължени да организират едно оглавяване на Братството в бъдеще, да се поставят братя живущи в София, които да вършат това, което досега извършваше Учителят авторитетно и в интересите на всички ни. Така, на 1,2 и 3 януари 1945 година, в моя дом се състояха няколко събрания на ръководителите и още в първото събрание се учреди Братски съвет от седем души, както и „Финансов съвет" /ревизионна комисия/ от трима души. За Братски съвет, след надлежно посочване от председателстващият събранието, бяха избрани при гласуване и пълно единодушие, братята: Тодор Стоименов, Боян Боев, Борис Николов, Симеон Симеонов, Жечо Панайотов и Никола Антов, както и сестра Паша Теодорова. За „Финансов съвет" бяха избрани по същия начин: Никола Антов, Манол Иванов и Жечо Панайотов Съставът на ръководителите прие наименованието „Върховен братски съвет", в който влизат всички ръководители на Братствата от цяла България, включително и седемте членове на Братския съвет, поменати по-горе и живущи в София. Върховният братски съвет използва правото си и даде своите указания за дейността на двата съвета за бъдеще. В следващите години, въведе се практиката, по съборните дни на Братството - през месец август, да се свика събрание и на Върховния Братски съвет, тъй като ръководителите идваха на съборите. Първата грижа на Братския съвет в София и на „финансовия съвет" бе да представят своите доклади пред Върховния съвет, както и баланс изработен според счетоводните книги на Братството. След надлежни разисквания, баланса и докладите се одобряваха от Върховния съвет, а Братският и „финансовия съвет" - освобождавани от отговорност за изтеклата година. Събранията на Върховния съвет имаха свои протоколи, които се пазеха в София до 1958 година, когато следствените власти ги иззеха като материали по делото срещу Братството и повече не се видяха на бял свят. Върховният братски съвет имаше своите годишни събрания в София редовно всяка година, а през време на събранието 1951 година се взе от Върховния съвет следното решение: Предвид правилното ръководство от страна на членовете на Братския съвет работите на Братството, членовете на който са все изпитани братя, както и сестрата, вместо всяка година да се продължава мандата им, Върховният братски съвет гласува и реши мандата им да бъде пожизнен. Това се възприе и въз основа правилото въведено от Учителя, че всеки ръководител на кръжок, в който й да било град или село на България, биваше такъв пожизнено, това правило важи и за поменатите членове на Братския съвет, със седалище в София. Така, членовете на Братския съвет в София останаха да се изкажат за работите на Братството до края на живота си и мога чистосърдечно да потвърдя, че така си заминаха от този свят братята Тодор Стоименов и Боян Боев, отдали всецяло живота си в услуга на братските интереси. Пожизненото избиране на Братския съвет има и това преимущество, че когато в следващите години Върховния братски съвет нямаше възможност да се събира и решава разни въпроси, все пак Братството имаше управляващ център в София, чрез седмочленния братски съвет. Необходимо е да се изтъкне, че Върховният братски съвет през 1958 година изключи от Братския съвет в София и от „финансовия съвет" Никола Антов, които бе повел недостойна борба срещу останалите членове на съвет. Протокола за това бе подписан лично от членовете на Върховния братски съвет, поднесен им лично, той като нямаха възможност да се съберат. Всички изказваха възмущението си, че Никола Антов може да си позволи такава недостойна дейност. Симеон Симеонов сам се отказа от членството си в Братския съвет, когато през 1958 година се започна ревизия на Братството, а впоследствие и съдебно дело. От тогавашните членове на Върховния братски съвет, по настоящем са живи: Иван П. Бойчев - Бургас, Христо Каратлиев - Любичец, Каню Великов - Ямбол, Йордан Новаков - Русе. На събранията на същия съвет в София, присъстваха множество братя и сестри и от София, между които си спомням Пеню Ганев, Илия Узунов, Еленка Андреева и други. За достоверността на тези сведения се подписвам саморъчно. София, 1 февруари 1971 година /Подпис/ Забележка: Написано по молба на брат Любомир Мавродиев от Варна, за осветление на тези въпроси, (ръкопис)

79. ИЗВАДКИ ОТ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ От Жечо Панайотов във връзка със събитията по процеса и след него I. Из тома „ЛИКВИДАЦИЯ НА ВЕКА" /страници 120-137/ Стр. 120. Правилният възглед, правилното разбиране за живота произлиза от послушанието, от връзката на човека с Бога. Стр. 123. На сегашният човек е нужно да пречисти мислите си, да отделя чистите мисли от нечистите. За да развиеш в себе си една добродетел, трябва да си вътрешно чист. Чрез чистотата ще се освободите от страданията и ще придобиете нужната светлина, за да не се спъвате в живота. Стр. 125. Докато живеещ в Божията Любов, ти ще ходиш при хората, а не те при тебе. Стр. 126. Мисълта е подобна на парите, с които си служим. Както изваждаш и туряш в джоба си пари, така и мислите идват отнякъде и си отиват. /За фалшивите пари има затвор, а и за фалшивите мисли има закон в природата, която ги хваща и наказва/. Стр. 128. Лошите мисли и желания са като бомби, които кога й да е ще избухнат. Стр. 134. Много добродетели има в света, но само онези са твои, на които може всякога да разчиташ. Стр. 130. Пазете се от изкушенията, които идват, както на сън, така и в будния ви живот. Стр. 134. Проверявайте себе си, да знаете обичате ли, правите ли добро на хората, готови ли сте да услужвате. Стр. 135. Когато казвам, че трябва да бъдете музикални, имам предвид музиката като метод за прилагане на Любовта. Първото нещо, което Любовта дала на човека е музиката. Любовта е наука за музиката. Сама по себе си Любовта е неуловима, но се чувства и възприема чрез душата /4-то измерение/. Стр. 136. От всички ваши изпитания, трябва да остане само ТЪРПЕНИЕТО. Стр 137. Направете първия опит - да започнете с търпението, втория опит - с милосърдието, третия опит - с чистотата. II. Из тома „ЗАКОН ЗА ЕДИНСТВО И ОБЩНОСТ" /VI МЛАДЕЖКИ СЪБОР - 1928 г./ В това томче, Учителят ни поднася беседите на шестия младежки събор -1928 г. В почти цялата първа беседа Учителя разказва един пример, разглежда го от много страни и ни показва по какъв начин някога природата превъзпитава човека. Случаят е такъв: Героите на разказа са: граф Карнации - богат, но саможив човек и неговият съсед Севадин - скромен човек, но голям философ. Мястото гдето живеят е близо до морето, край което граф Карнации обичал да се разхожда. Севадин ред години го наблюдавал с желание да приложи светлата идея, която му дошла - да отвори тази душа. Той направил следния опит. Отивал всяка сутрин на морския бряг, преди да е дошъл Карнации и върху пясъка написвал по едно изречение от някои велик философ, мъдрец или Учител, живели отначалото на света до последно време. Карнации идва да се разхожда край морето, вижда написаното на пясъка, намира че изречението е хубаво и се чудел кои го е написал; съжалявал, че вълните на морето ще заличат написаното. Така се случило няколко дни, все нови и нови изречения се явявали. Карнации най-после решил да запише това, което се явява на морския бряг. Забелязал, че немного далече от него седи Севадин, веднага го извиква: „Ти си беден, без работа, знаеш ли да пишеш?" Казва му да вземе лист и молив, да върви след него и да записва онова, което ще му каже. На пясъка имало написани няколко изречения. Карнаций чете, а Севадин записва. Първото изречение било - „Пий от самоизцедения сок на лозовата пръчка". Второто изречение: „Пий от живата вода, която тече". Третото изречение: „Направи най-малкото добро, което никога досега не си направил". Карнаций оценил тези изречения, но решил, че те трябва и да се приложат. Пожелал да приложи третото изречение и запитал Севадин - „Кое считаш ти за най-малкото добро?" Севадин му отговорил - „Помисли малко". Като си отишъл у дома, Карнаций решил, че трябва да направи това малко добро - да отвори капаците на прозорците на своята стая, които не били отваряни още от времето на майка му. Така той вижда цялата обстановка на стаята си. На другият ден, на морския бряг вижда написано ново изречение: „Прочети най-прашасалата книга в твоята стая!" Карнаций се досетил, че има такава книга, от никого не пипана и неотваряна от ред поколения. Взема книгата както е с праха - тя се оказала, че е била Библията, която е била четена от ред поколения - там прочел едно изречение - „Бог е Любов". Така, граф Карнаций се докосва до ред положения в живота, почва да разсъждава, явяват се у него много противоречия: Бог като е Любов, защо допуща неправди и страдания в света, че съществува смъртта, злото! В заключение, Учителят казва: Севадин, това сте вие: Карнаций - това са условията, обществото, в което живеете. Намерите ли се пред някое противоречие в живота, то е вашият Карнаций, с него трябва да се заемете и да поправите характера му. Вашият Севадин трябва всеки ден да пише по едно изречение на морския бряг, без да се страхува, че вълните ще заличат усилията му. И ако едно от тия мисли-семенца попадне в ума или сърцето на Карнаций, целта е постигната. Вълните, казва Учителят, са бурния живот, който завлича всичко. Трябва да намерите в себе си този Севадин, който се намира във всеки човек, той трябва да запише в една тетрадка, което се намира на морския бряг. Севадин разбира живота и макар, че не е силен, богат или знатен, за всеки случай може да ви помогне. Всеки, който иска да проучава другите хора, трябва да направи опита на Севадин, да пише велики мисли на морския бряг и да може да заинтересува граф Карнаций с това. Най-после, Карнаций ще каже: „Велик човек е този, който пише тези изречения на морския бряг, гдето вълните всичко заличават, значи Господ го е изпратил. В такъв случаи, аз мога да приложа тия изречения в живота си. В края на беседата Учителят препоръчва да държим в ума си примера за Карнаций и Севадин. Те са елементи за разрешение, задачата на вашия живот. Сегашният живот изисква определени убеждения и разбиране на Божествената Истина. Бог иска хора, които могат да носят разумно страданията. Роденият от Бога, грях не прави. Духът Божи е слязъл до всеки едного, който е роден от Бога. София, 9.XII. 1968 г. III. Из тома „ВСЕ ЩО Е ПИСАНО" беседа „ВЗЕМАНЕ И ДАВАНЕ" - от 6.V.1917 г. /стр. 144-146/* Радвайте се, ако имате криви разбирания и заблуждения, защото Бог е решил да бъде мек и благосклонен към всички слаби, куци, неми, страдащи, онеправдани, заблудени и т.н. Той е Бог на сираците, на бедните, на вдовиците, на страдащите, а не на богатите, ситите, високопоставените. Едно време Бог е бил Бог на Авраама, на Исака, на Якова, а сега е Бог на бедните, на страдащите, на вдовиците. Бог казва: „Моите слуги не извършиха работата ми на земята, както трябва. Сега аз сам слизам на земята, да свърша работата си, да оправя света". Светът ще се оправи, защото Бог работи вече в него. Той слиза на земята, да даде живот на всички, да приемат и приложат Неговото учение, не единично, но за цялото човечество. Ще кажат някои, че са бедни, сакати, слепи. - Не се страхувайте, за вас иде Бог. - За богатите не иде ли Бог? - За тях не иде, защото те нямат нужда от Него. Той се обръща към всички сакати, хроми и слепи, като им казва: Работете всички, колкото можете, за да възприемете моето учение, да станете здрави, силни и богати. Моето учение е богата трапеза, на която са сложени вкусни ястия. Яжте от всички Божии блага, радвайте се и веселете се. Желая, ушите на всички да бъдат отворени, да слушат и да прилагат Словото Божие. Които не е изпълнил работата си, както трябва, нека да я изпълни. Като се обърне към Бога, Той ще го научи, как да живее и да разбира думите Му. Иде съдбата на света. Бог слиза на земята да съди хората и да отдаде на всеки заслуженото. Ако окото на някого е извадено, Той ще заповяда да му турят ново око. Ако кракът му е отрязан. Той ще заповяда да му турят нов крак. Ако ръката му е отрязана, Той ще заповяда да му турят здрава ръка. Ако обикновеният съдия съди и отдава на всекиго заслуженото, колко по-справедлива и разумна ще бъде съдбата, която Бог отдава на човека. Бог ще задоволи всички и ще им даде условия да се развиват правилно по ум, по сърце и по душа. Стремете се към този Бог. Мнозина запитват, къде е Бог и като не могат да Го намерят, искат доказателства за съществуването Му. Каквито доказателства да се дават, вие сами ще изпаднете в смешно положение. То е все едно, някои човек да запали свещта си сред пладне, когато слънцето грее, да я насочи към него и да ви каже: Ето, тук е слънцето. Смешно е да доказвате на човека, че Бог съществува. Ако някои иска да го убеждавам в това, ще го хвана за ръката и ще му каже: Ела с мене. отвори очите си и гледай; отвори ушите си и слушай. Вашите стремежи, вашите прави разбирания, вашия живот, вашето движение се дължат на Бога. Той говори във вас и ви движи. Търсете го вътре в себе си, а не отвън. Той казва: „Аз дойдох, за да им дам живот и да го имат преизобилно. " Следователно, търсете Онзи, Които дава живот, а не онзи, който иде да открадне, да заколи и да погуби. _______________________________________________________________ * 3абележка: Тази страница 145 бе обградена лично от Жечо Панайотов.

78. ИНТЕРЕСЕН СЛУЧАЙ С БРАТ-ЗАТВОРНИК* (Разказ от Жечо Панайотов) Преди години, наш брат прекарал известно време в един от българските затвори. Вината му е била толкова неопределена, че са го съдили за неотчитане, а са го поставили между политическите затворници. Това положение, от една страна било по-мъчително, но от друга - за него е било по-добре, че се намирал между по-интелигентни българи, каквито тогава са били политическите затворници. И тяхната вина била, че са имали убеждения, които законите са наказвали. Братът се успокоявал с мисълта, че всеки ден го води към свободата, към излизането му от затвора. Даже, когато споделял със съдбата на ония които били край него, тази мисъл и на тях се харесвала, надеждата ги подкрепяла да дочакат бъдещите щастливи дни. Но все пак скръбта се е навявала около всички, дните минавали един след друг невесели. Малката радост идвала един път в месеца - да получи писмо от домашните, да им се пише нещо, а най-вече да дойдат лично на свиждане. Работата в разни затворнически работилници и градини, също са били успокоение. Нашият брат също постъпил на работа - помощник градинар в цветните градини в затворническия двор. Там затворниците два пъти на ден излизали на разходка, да подишат въздух, да се разговарят помежду си, да научат новини и така нататък. В дните към края на едно лято, наближавало празника девети септември, все още било топло и всеки живеел със своите грижи. Една сутрин, началникът на затвора като идва на работа, минавал през алеята водеща към входа. Видял, че всичко е в прах, вятърът е навял книги и отпадъци, живия плет край алеята неподрязан и въобще не се виждало празничното настроение, което се изисквало. Казал си: „Всички се готвим да отпразнуваме девети септември, ще ни дойдат гости, може би и големци наши началници, трябва цялата тази обстановка да се постави в приличен ред". Влиза в канцеларията си и първото му нареждане било да излязат всички работещи в домакинството, в това число и градинарите, за да почистят алеята вън от затвора, да подкастрят живия плет и да подготвят украсата за празника, който вече наближавал. Така и станало, а между работниците бил и нашия брат. Такова излизане за него било нещо необикновено, защото работата му била във вътрешните градини. Заловили се всички за работа, поуредили каквото трябва и на обяд се прибрали за храна и час-два почивка, а ако е нужно някои да излязат на работа и след обяд. Отговорникът на градините не му се излизало да работи, тъй като горещината се засилила, слънцето преминало на запад и не било приятно да се препича човек в тия следобедни часове. Затова възложил на нашия брат той да излезе и да продължи подстригването на живия плет с градинарските ножици. Така и станало, но когато братът излязъл на работа, никой друг не дошъл. Той добросъвестно вършил каквото трябва, видял че и сам ще свърши подстригването. След някой час, поседнал на една пейка да си отпочине. Както седнал там, погледнал, че по алеята откъм града идва една жена и носи някакъв багаж. Наближава тя на около стотина метра, но му се сторило, че е позната: средно висока, с бяла коса, нито пълна, нито слаба - идва към затвора. Оприличил я даже на една сестра от София, но се почудил какво ли търси там! Когато наближава повече, впечатлението му се изменя - жената е непозната. Става той и отива към нея, запитва я кого търси, с желание да я упъти. Запитва я - „Кого търсите?" Когато тя отговаря - „Изглежда, че вас търся!" Тогава той я познава и изненадан казва. „Ти си майката на Д., сега те познах. Нали сме се виждали само един път, не можах да си спомня и да те позная". Поседнали на пейката и започнали да се разговарят. Какво се оказало? Наложило се, от техния град да дойде тук, за да купи някакви специални семена за градината им. На тръгване, у нея се зародила силната мисъл да посети брата и да му донесе две дини от тяхното производство. Домашните я уговарят, че това е излишно, че няма да я пуснат на свиждане, защото не е определен ден и много още съображения, да не си прави този труд. Въпреки всичко, тя взела дините, поставя ги в голяма чанта и се качва в един камион, с който пристига. По пътя тя се тревожи, че камионът спира тук и там, явно, че се губи време. Стоварва я камиона край затвора, тя позапитва тогова-оногова и най-после се озовала тъкмо там, гдето брата работи. Станало нещо необикновено, обратно на това, което „здравият разум" би допуснал. Така те се разговорили свободно доста надълго, тя предала двете големи дини и се запътила да свърши другата работа, за която дошла в този град. Вечерта, братът разрязал едната диня и я раздал на живущите с него още десетина души, а другата запазил да я използва като добавка към всекидневната храна. Остава необяснено, дали молитвата на сестрата при тръгване е била така силна, дали мисълта й подействала на началника да избере точно този ден за подреждане на алеята, или братът е заслужил това благоволение на Небето, да му се покаже, че над него се бди за добро. ___________________________________________________________________ * Забележка на съставителя: Братът е Жечо Панайотов, а майката на Добринка е негова бивша сватя. Записано в София, 24.11.1970 г.

77. КРАЯТ НА ИЗПИТАНИЕТО Така се нижеха дните през края на лятото и през есента. В тия размествания на затворниците, ето че дойде ред и на отговорника по градините в двора - Въсенски. Изпратиха го в Кюстендил, гдето затворът не бе голям, но там изпращаха хора, прекарали болестта туберкулоза. Въсенски минаваше за такъв. Сега аз станах отговорник и на мен дадоха помощник. Понеже бях доста ангажиран в прехраната, гледах помощникът да върши каквото трябва. Само излизах да му кажа, да гледа всичко да бъде в ред. При това, сега нямахме грижи за цветята и други летни работи. За празника 7 ноември - Октомврийската революция, трябваше пак да подредим двора, да се направи някаква украса. Вземах пак работници, изчистиха изникналата трева, вземахме вар и с нея измазахме малките плочки по границите на алеите. Също, обръщаше се внимание и на стъпалата на стълбите, отвън, по които се влизаше от двора в помещенията. Измазват се само бордюрите на стъпалата с бяла вар. Като направихме това, което трябва, ето че целият двор светна. Виждаше се, че е празнично, готови сме за 7 ноември. Като наближи празникът, ето главният надзирател застана на стълбата и погледна за извършеното в двора. Остана доволен и каза на някои негови хора, които бяха там: „Кой казва, че само Въсенски може да урежда двора? Ето, че и без него е станало по-хубаво!" Това ни бе наградата. Аз продължавах да работя в прехраната, всичко отиваше по реда си. В тия дни, започнаха да се разнасят приятни за затворниците слухове: По-опитните затворници, подсказваха: „Момчета, ще има пускане! Кураж!" През месец декември, взе да се чува, че се приготовлява списък на тия, които ще бъдат освободени с пълна амнистия. Взеха и на мен да казват, че ще бъда в списъка. Още през пролетта, в управлението на затвора бяха направени някои нововъведения. Назначиха помощник-началници, като всеки от тях имаше служба отговорник за дадена група-политически или криминални затворници. Те бяха кротки хора, движеха се между затворниците и бяха в услуга на главния началник. Един ден, както бях в канцеларията на прехраната, сам, тъкмо довършвах един сбор на ведомостта, отварят се вратата и чувствам, че влизат хора, но аз все още няколко секунди довършвам събирането. Като привърших, вдигнах глава и гледам, влезли - главният надзирател и отговорникът на криминалните затворници. Веднага станах и ги поздравих. Питат ме какво правя и казах, че подготвям книжата за отчета. Главният надзирател подхвана: „Жеко, правят списъците, кой ще бъде помилван, но тебе няма да те пуснем!" Аз спокойно отговорих: „И тук може да се живее!" А отговорникът поправи: „То не се знае още, кои ще бъдат в списъка". Така вървяха дните. Два-три дена преди края на декември 1962 година, вече ни казаха, кои ще бъдат в списъците. На 30 декември, следобед ни казаха, всеки да си стегне багажа и да слезем долу, при ..колелото". /Това е название на мястото към изхода, от гдето започваха четири коридора, водещи из помещенията/. Така и направихме, слязохме долу и всеки седи край багажа си. Всичко е наред. Това чакане продължи 4 часа. Най-после, в 7 часа вечерта ни казаха пак да се върнем в килиите, да отнесем и багажа си. Ето ти неразбория. Но разбрахме, че се е очаквало да дойде някой „главен" от София, който ще обяви нареждането за амнистия. Отишъл първо в затвора в Пазарджик, гдето се забавил. Ще остане при нас да дойде сутринта. Действително, на сутринта - това е вече 31 декември, пак стягаме багажа си, снемаме го на двора при изхода. Според нареждането, заставаме там в очакване. В това време, обаче, аз все съм със задължението, да приготвя на 31.XII. положението за прехраната и да предам ведомостта, както всякога се върши това. Багажът ме очаква, но аз продължавам да работя и давам ухо, дали почват формалностите по извикването. Но в моята работа, има нещо, което не позволява да се довърши! Това можеше да стане, само като се извести на 31 декември вечерта, колко затворници остават, за да им се изчисли храната и т.н. Виждам, че времето наближава, затова намирам главния счетоводител и му казвам тия неща. Той беше симпатичен човек и ми каза: „Ти остави работата както е и ние ще довършим по-нататък". Това ме зарадва. Отидох и снемах моя багаж, наредих се както другите. Тъкмо се готвеха да четат по списък имената на тия, които се освобождават. Преди всичко, видях, че е дошъл от София един полковник, когото снощи очаквахме. Той е човек от Министерството на вътрешните работи, натоварен от министъра да оповести амнистията и нареждането за освобождаване тия затворници. Полковникът говори доста, но главната мисъл беше, че народната власт, като вижда, че осъдените за противодържавна дейност са се достатъчно осъзнали, в желанието си да бъдат и те полезни, както всички други граждани, постановява освобождаването им. Изказа надежда, че всички като отидат по домовете си, ще се включат с труда си, да бъдат полезни на народното стопанство. След речта на полковника, започна четенето на списъка. Всеки, който чуеше името си, в присъствието на надзирателите вземаше багажа си /а той предварително биваше проверен от някой надзирател/ и тогава отиваше на портала, прекрачваше този забранен праг и биваше свободен. Ето, след около половин час, чух и своето име. Багажът ми бе прегледан, вземах го и хайде навън. Преди това, още като се отваряше изходната врата, поглеждах и виждах, че между малкото домашни, дошли да посрещнат близките си, беше и Веска. Като ме видя да излизам, весела и засмяна ме посрещна и ми честити свободата. Така, двамата поехме към града. За багажите ни имаше кола, която ги отнесе на гарата. Там всеки си предаваше своя багаж да пътува по БДЖ, така направих и аз с моя, като го отправих за София. Ние с Веска имахме много да си говорим, но важното беше, че радостта ни съпровождаше. Като се освободих от багажа, отидохме в домът на братското семейство на Райчо Кайряков, гдето през всичкото време на пребиваването ми в Стара Загора, бяха в услуга на Веска и на мен. Прекарахме там вечерта, а на другия ден - Новата 1963 година, ние изпратени с благопожелания отидохме на гарата и влакът ни понесе за София. Цялата ми душа беше изпълнена с радост и благодарност към Бога и към Учителя! Слизайки на гара София - свободен, казвах думите: „Благодаря Ти Боже, че стъпвам на земята в София!" Изминаваме с трамвая пътя към Изгрева аз пак: „Благодаря Ти Боже, че стъпвам по улиците на София!" Стигаме Изгрева, пак благодаря и казвам тия думи. Ето, че стигнахме и в нашия дом - пак: „Благодаря Ти Боже, че се завърнах у дома си свободен!" Още вечерта отидохме в квартирата на брат Боян Боев, гдето имаше събрани много братя и сестри, да честват завръщането ни. Брат Борис беше се завърнал още миналата вечер, но и тази вечер пак се явил при брат Боев, за тържественото честване освобождаването му. Към това честване се присъединих и аз, много приятели ме поздравиха за освобождаването ми. Всички се чудеха, че съм така поправен телесно. Прибрахме се най-после пак у дома, за да заживеем нашия редовен спокоен живот с Веска. Синът ни Благи бе на работа в Пловдив, затова не присъстваше на връщането ми. При него отидохме след няколко дни и се видяхме с него и семейството му. Слава на Бога, Който разпръсна тъмнината и каза: „ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА!" Написах тези 28 страници спомени, на пишеща машина през 1975 година. Жечо Панайотов

76. ТУНЕЛ В ЗАТВОРА ЗА БЯГСТВО Ще опиша един случай - опит за бягство от затвора в Стара Загора. Това беше през лятото на 1962 година. Между другите затворници, които работеха в дърводелската работилница при затвора, имаше един сравнително млад човек. Беше родом от към Хасковско. Впоследствие слушах като разказваха за него, че бил непоправим в характерното си отношение към властта. Не знам от кой затвор бяха го преместили тук, но все гледал да избяга навън, пак го хващат и така, само отежнявал присъдите си. Какво намислил да прави в Стара Загора, разбра се накрая. Една сутрин, разшетаха се надзиратели, чиновници, па и началника, отиват в едно място, гдето обикновено отиващите на работа вън, оставят работния инструмент - кирки, лопати, лостове и т.н. Там се е влизало рядко, а и никой не обръща внимание, кой за. какво влиза и излиза. Какво се оказало? Тунел, по посока към големите стени на затвора. Още няколко метра и ето тунела е вън от стената. Излизай и бягай! Та какво разказваха. Този упорит затворник, свършил цялата тази работа, имал и някой негов близък другар, който му помагал. Колко време са работили, но никой не ги разбрал. Използвали са всяка свободна минута, когато другите на обед почиват или се разхождат, те двамата тунел копаят. Какво направиха след като ги хванали през време на копането, не се разказа и остана в тайна. Обясняваха някои затворници, че те са били открити много отдавна в това което правят, но нарочно ги оставят докрай, като във фаталния момент - хващат ги. Може и така да е.

75. ВЕГЕТАРИАНЕЦ В ЗАТВОРА Така минавах дните на 1962 година. Познатите ми: Русков, Димитър Илиев и много други, един по един бяха освободени, поради привършване присъденото време. Аз продължавах да бъда помощник на едного, завеждащ прехраната. Само изготвях всички книжа и отчета в края на месеца. Работата вървеше добре. В режима на затвора, през пролетта на 1962 г. измениха начина за хранене. В сутерена на затвора, който беше неизползван, приспособиха столова, място за хранене. Наредиха маси, пейки и там на смени, затворниците отиваха да се хранят сутрин, обед и вечер. Престана онова разнасяне храна с баки из килиите, стана някак по-уютно. Като се дадеше сигнал за хранене, всеки вземаше канчето, лъжицата и хляба, и отиваше в столовата. Разсипваше се от готвачите храна на всекиго, нахранвахме се, чувствахме се в по-културна обстановка. Макар, че бях на работа в канцеларията на прехраната, също отивах да се храня в стола, заедно с другите. Когато яденето не беше постно, носех си своя храна - винаги имах такава, особено, ако наскоро Веска бе идвала на свиждане и ми е донесла изобилно това-онова. Храненето ставаше в присъствие на надзирател, а понякога идваше и старшият надзирател, за по-голям респект. Един ден, на обяд, минава този старшина край всички, дойде и към нашата маса, а дежурният надзирател му казва: „Той Жеко на яде месо!" При тая новина, главният се спира при мен изненадан и ме пита: „Ти, Жеко, защо не ядеш месо?" Отговорих му - „По убеждение!" Той се почуди, погледа ме и нищо не каза. Значи, досега въпреки осведомеността си, той не е знаел, че съм вегетарианец. Разбира се, това събитие нямаше никакви последствия. Свижданията с домашните, писмата, вървяха редовно. Даже въведоха практика, когато някой от нас се проявеше добре, отличаваше се в работата и други подобни, позволяваха му да пише допълнително писма, да има в повече свиждания. Веска идваше редовно, носеше ми изобилно храна и деликатеси, мляко. Тия питателни храни направиха, че напълнях до 70 кг. тегло, каквото никога преди и след това не съм достигал. Два пъти идваха да ме посетят и две сестри от Стара Загора. Писмо от затвора до сестра му Надя. гр. Ст. Загора, 5.II.1961 г. Драга Надя, Обръщам се едновременно и към Люба, леля, Жени и Жоро- всички, които са край тебе. Правото ми на това извънредно писмо посвещавам на вас, а и вие имате право да ми отговорите; всеки от вас да ми пише по нещо докато се изпълни лист голям колкото настоящия. Да не пропусна да ви благодаря за хубавия кекс, който винаги ми изпращате по Веса. И така, определено било да получите писмо от затворник и то от един от най-близките ви хора! Винаги си спомням как Жени и Жоро ме посетиха в съда след присъдата. Трогателно е и човек изпитва една радост, когато вижда, че има хора, които милеят за него! Не само вие, но и аз се запитвам често: „Защо съм тук?" Отговорът е само един - да срещам по някой бисер захвърлен в калта, да проверя твърдението на философа, че във всяко човешко същество има искра от величието на Твореца! Нужна е само малко любов към падналия и той ще се отърси от грешките си, ще стане като „добрите" хора. Усилията на обществото са насочени към превъзпитание на тръгналите в погрешна посока и дано скоро човечеството доживее, да изчезнат престъпленията из неговата среда, да изчезнат затворите! Друго за себе си ще кажа, че съм малко по-добре тук, отколкото в София. Климатът е мек и ми дават подходяща работа, което още повече ме облекчава. Свижданията и писмата са празниците в нашия живот тук. Иван идва от Пловдив през декември. Поканих го да дойдат с Благи на 26 този месец. Ако някой от вас има желание и възможност нека се присъедини към него, ще му струва 100 лв. пътни. Пишете му вие каквото решите. Чета по вестниците, че София и към нашия край е доста изменена. Може да ми опишете как изглежда сега ул. „Коларовска" (щели да строят блокови жилища вече до „Дървенишкото шосе"). А какъв е изгледа и на нашия „Изгрев". Дали ще си остане в тоя район на Изгрева? Вие как прекарвате? Как са Жени и Жоро с работата, наситиха ли се на колата си? Навярно много ги улеснява за отиване на работа и за разходки. Винаги питам Веса как е леля и се радвам, като ми казва, че е здрава. За Люба не се съмнявам, че край вас е добре - не е така самотна. Добавено и четенето на добри книги, ето ти един спокоен живот! Често гледам разни филми и прегледи. Не мога да открия в тях участието на Жени и Жоро! Не съм прочел може би кой е озвучавал, кой е помощник режисьор и т.н. Дайте ми някои новини от киноизкуството, ще се преместят ли и те в киноцентъра? След настаняването на нашия Благи на работа в Пловдив, домът ни съвсем се обезлюди. Веса, която е привикнала на оживено общуване, сигурно скучае. Аз й пиша редовно, писах й преди 3-4 дни, но добре е да й дадете да прочете и тия ми редове; това да й бъде за малко развлечение, а и на вас повод да се поразговорите с нея. Тя не обича да задоволява хорското любопитство, но вашата искреност за моята съдба ще я предразположи към съчувствен разговор. Мисля, че сега е време да ме заместите отчасти в нейното сърце, като намерите път за общуване с нея. За моята по-нататъшна съдба не знам дали ще има облекчение на срока. Въпреки всичките ми надежди за оправдателна присъда, всяка инстанция бе на старото мнение! Вече изминаха 3 години от определените 8, но как ще се справя с останалите? Завършвам, като мисля, че ви казах най-необходимото. Поздравлявам ви всички поименно, а също и роднини и приятели, които питат за мен. Извинявайте за почерка ми. Върху плика на писмото ви отбележете: „Извънредно - Заповед N 21, Жеко Панайотов Жеков -I/2 - Контр. N 6."

73. ГРЕШКАТА НА ЧЛЕН 68 Така, работите около мен се раздвижиха бързо. Още на третия ден, казаха ми да се приготвя с багажа си и ще вървя за другия лагер. Така и стана. Не видях повече началника, но останах с благодарност, че се намери тук човек, който да изтълкува правилно моята присъда. После разбрах, на какво се дължи това недоразумение. Нас ни съдиха между другото и за недекларирана на златните монети. В него закон има един член 68, в който се определя какво наказание се дава в случай като нашия. По едно съвпадение, има такъв член 68 и в закона, който определя наказанието на бегълците зад граница. Тях считаха за политически престъпници! Изненадах се даже, когато чух, че главният началник на всички затвори и той твърдял, че като сме съдени по чл. 68, ние сме политически. Все пак, периода прекаран между тоя вид затворници допринесе да срещна хора, които заслужават внимание и приятелство, както вече споменах в по-предните страници. Ключът на благоприятният развой на моите работи, се крие в думите „За мен има Господ!" И така, на остров Белене, аз отидох в частта на „криминалните", която беше тъкмо до моста, който прехвърля ръкава на Дунава за да се отиде до селото Белене. Прекарах първата нощ в помещенията им, а на другия ден ме зачислиха на работа. Заедно с други работещи, започнахме да изработваме „леси". Това са така преплетени лескови или върбови пръти, та се образува нещо като ограда, дълга 5-6 метра. По селата винаги си служат с такива леси, за да ограждат места за кошари на добитъка. Височината им е около 70 сантиметра - за опитен човек изработването им е лесно и бързо. Едва направих 2-3 такива леси и стана обяд. Напускаме работата и както отивах да обядвам, минавам край канцеларията. Излиза писарят и ме пита - „Ти ли си новият, който вчера дойде отгоре?" - Казах: „Аз съм". Спомена и името ми, па ме запита направо: „Искаш ли да се върнеш в Стара Загора?" Казах- „Искам". „Има нареждане да те изпратим там. Щом искаш, приготви се - утре сутринта ще има милиционер, с който ще пътуваш за Стара Загора." Е, как няма да се повествуваш, че благоприятната вълна те понася от добро към по-добро. И така, пак започна онова пътуване, което преди две седмици направих, само че сега в обратна посока. При това бях сам. Първо, трябваше да пренощувам в помещението край село Белене, на брега на Дунава. Нямаше никой друг освен мен - нито да отива, нито да се връща. Настаних се, а душата ми пее. Виждали ли сте затворник да пее? - Ето аз бях такъв! Разбрах по интуиция, откъде може да дойде това разпореждане - може да го даде само началника на отдел затвори - София. Кой ще отиде и изпроси това нещо, освен Веска. Тежко я засегнало това, което й писах в първото си писмо от Белене, нали бях й писал да не идва на свиждане. После при свижданията ни в Стара Загора, тя ми обясни подробностите. За мен, тази защита дойде като отплата на Небето, гдето казах - „За мен има Господ!" Мина тази нощ, а следната - преспах в гара Горна Оряховица, ето и сутринта поехме с един милиционер влака за Стара Загора. Разбира се, бях сам в едно купе, а срещу мен седи милиционера. Аз съм си мълчалив и не разговарях с него, но той ме поразпитва това-онова. По едно време ме запита: „Защо не те удавиха там в Дунава, но ще те връщат чак в Стара Загора?" Разбира се, по обяд пристигнахме нашата цел - Стара Загора. Почакахме в етапното комендантство, да дойдат от затвора и ме -приемат. След обяд стана и това, като дойде затворническата кола, па заедно с още други пристигнали затворници, отведоха ни към „пансиона", както аз си наричах тамошният затвор. Нямаше вече върби, нямаше плетене на леси и ония отчаяни хора, с които съжителствах няколко дни на остров Белене. Надзирателят, който ме прие, получи нареждане да ме отведе в една от килиите за живеене, гдето останах сам три дена. Връщат ме, но останах изолиран от другите затворници. Те любопитстваха и когато нямаше надзирател, току идваха до вратата ми, повдигаха шпионката, па ме и питаха: „Бай Жеко, защо те върнаха?" Нямаше какво да им отговарям, но те разбраха, че е станало грешка с мен и затова пак съм тук. Изглежда, че в досието ми вече имаше поправка - не трябва вече да бъда в категорията на политическите затворници. Зачислиха ме към други, с повечето, от които се познавах; на работа още не ме извеждаха. След 15 дена, реших да отида при началника и да помоля да ме настани на работа. Той обеща и какво излезе - един ден ме изпратиха в стопанския двор на затвора, гдето имаше някакъв строеж и там помагах в някакви леки работи. Важното беше, че такива излизания вън от сградата на затвора ставаше само за криминалните затворници. След ден-два, ето че ми казаха - ще отидеш да обслужваш зайците! Какво се изискваше, показа ми този, който досега се грижеше за тях. Да им поставям трева да ядат, вода да пият и да им чистя кафезите, в които живеят. Хайде, започнах, а това бяха доста зайци. Използваха ги за месо, като даваха да ги колят и готвят в стола на чиновниците при затвора. Там се хранеха също началниците и надзирателите. Една от трудностите беше, че трябваше да се коси трева от близката ливада и да се пренася до клетките на зайците. А аз, никога не съм работил с коса, затова карах един от затворниците, който беше наблизо, да върши тази работа, а аз пренасях тревата. Всичко добре, но ето, че някаква болест върлуваше между тия зайци. Още първата сутрин, намирам 4-5 зайци умрели. Вечерта ги оставям живи и здрави, а на сутринта „предали Богу дух." Едва изкарах една седмица с тази работа. Вечер докато настаня тия зайци, да им поставя трева, вода, чистене - прибирах се в килията едва към 9 часа. Даже един от надзирателите се зачудил, че ме няма на проверка, а и след това не се прибирам, та като се върнах ми казва: „Щях вече да те търся ".Зайците продължаваха да мрат, началникът идва заедно с някого, ветеринар ли беше, какъв - беше обезпокоително положението. Отидоха си без да разговарят с мен. Добре, че началника разбра, че тази работа не е за човек като мен, та ме изтеглиха оттам. Решиха пак да ме поставят в градината, гдето бях в начало. Сега разликата беше в това, че когато ставаше нужда да се излиза вън от затвора и да отида до стопанството, пускаха ме навън, а като свърша работата, връщах се. Животът в затворите е такъв, че всеки ден може да докарат нови затворници, а други, като се свърши срокът им, отиваха си. В тия години политическите затворници намаляха. Имаше доста „помилвания" на някои, които се бяха „превъзпитали", та ги освобождаваха чрез „помиловки". От тези новите, които идваха, някои се запознаваха с мен, като ме виждаха навън при работа. Така се позапознах с едного, който беше от родния ми град Ямбол. Беше съден по „начет" и други нередности в службата му. Беше сравнително интелигентен. По едно време го поканиха да заеме службата - да приема и раздава продуктите за прехраната на затворниците. Виждаше му се трудна и отговорна работа. Затова казал на началника, че ще приеме, ако му дадат за помощник мен. Искаше да му върша писмената работа, а той да ходи и извършва доставката на продукти. Най-после, началникът се съгласил, но продължавах да се числя и върша работата си в дворната градина. Гледах повече да бъде в канцеларията, за да върша работата там. По едно време, даже съвсем се отдадох на тази работа. Наближаваше 9 септември 1962 година. Пред такива празници винаги имаше особено старание от страна на началниците на затвора, отвън и отвътре да бъде в прилично състояние. Една заран, началникът като идвал на работа, вижда че декоративните храсти и алеите край входа, искат почистване и подреждане. Издаде заповед - всички работещи по домакински обекти, да излязат и извършат тази работа. Определи на моят човек от вътрешните градини, да ръководи. На мен се падна, с градински ножици да подрежа храстите, която работа върших до обяд. Остана и след обяд да привършим тази задача. След малка почивка на обяд, следваше пак да излезем на работа вън. Аз вземах ножиците и отидох да работя. Гледам всички други не излизат. Беше много топъл ден, слънцето силно печеше, та оставиха само мен да работя, но и аз карах полека-лека. Обикалях повече край сенките. Работата ми бе на привършване, беше вече към 3 часа след обяд и ми направи впечатление, че една жена идва към затвора, като носи и някакъв товар. Като приближи, загледах се и даже я оприличих на сестра Буча Бехар от София, понеже беше височка на ръст като нея. Преди да дойде до вратата на затвора, аз се приближих и все не мога да разбера, позната ли ми е или не. Запитах я - кого търси. Тя ми отговори - „Изглежда, че вас търся!" Едва тогава я познах и казвам: „Но вие сте майката на Добринка! Но нали само един път сме се виждали, затова не те и познах! /Нали бяха идвали преди две години да ме посетят/. Поканих я да седнем на една пейка и тя побърза да ми каже, че ми носи две дини от Любимец! Аз ги приех и отнесох при портала, като обясних на милиционера там, че случайно са ми ги донесли и после ще си ги прибера. Надзирателят ми каза, че като се разговаряме да гледам да не ме видят, а по-скоро да привърша разговора. Отидох аз при гостенката, седнахме и започнахме разговор. Мен очите ми все към вратата и щом видя някой надзирател, бързо отивах и му обяснявах, че моя роднина случайно е дошла, та ме завари на работа. Макар и нередно, те не ми попречиха, само казваха - гледай да не те види началника. Какво ми обясни сестрата: Тя тръгнала тази заран от Любимец с камион и идва в Стара Загора да купи семена за градините им. На тръгване решила да вземе тия две големи дини и да ми ги донесе. Всички в къщи й казват не си прави този труд. Няма да те пуснат да го видиш, нито да му предадеш дините! Тя обаче послушала „вътрешния глас" и ги взела, та каквото стане. Като стигнали в Стара Загора, камионът я оставил уж близо до затвора и тя полека-лека идва. Продължихме да разговаряме около половин час и повече, но си казвам, че все още имаше нещо за казване. Най-после тя стана да си отива в града да купува семената. Аз продължих още един час да довърша работата си, но все се чудех на това събитие. Как се наредиха работите, аз сутринта да изляза на работа вън от затвора, как след обяд останах, само аз да довърша работата, а на всичко отгоре да посрещна сестрата с нейният ценен тежък товар! Прибрах се, пренесох дините в килията ни и ги пазих като голяма благодат. Бяха нещо забележително. По него време живеех в една така да кажа „луксозна" стая, заедно с други още работещи - бяхме 15 човека. Тази стая ми бе направила впечатление още при първото ми пристигане в Стара Загора - писах за нея в по-първите ми страници. Тя имаше завеси от по-красив памучен плат, със също такъв се застилаха и леглата - който влезеше, виждаше, че тук живеят по-избрани хора. Вечерта разрязах едната диня и на всекиго от живеещите там, дадох по един резен. Всички се зачудиха на този жест и ядоха с благодарност. Другата диня запазих и ядох от нея няколко дни на обяд, като десерт.

72. БЕЛЕНЕ Към краят на 1961 година, започна се едно раздвижване, разместване на затворниците от Старозагорския затвор. Разбира се, че там ще останат само по-младите, а възрастните ще бъдат преместени другаде. Наистина, започнаха на групи от по десетина души да заминават: едни за Пазарджик, други - за Белене или Плевен. Това ставаше независимо от остатъка време по присъдите. Може би се целеше, тия които скоро ще излязат на свобода, да поживеят малко и в по-тежък режим. Всякъде другаде беше не тъй леко, както в Стара Загора. Аз продължавах да работя из двора, пак като помощник на Въсенски. Дойде и пролетта, но ето, че една заран ми съобщиха да прибера багажа си, понеже заедно с други затворници ще заминаваме. В начало не се знаеше къде се местим; групата ни беше 12 души, все симпатични хора. Симпатизирахме си едни на други, понеже участта ни е еднаква. Такива местения са доста неприятни, защото на 2-3 места се пренощува в така наречените етапни комендантства по гарите. В Стара Загора ни качиха на влака и към 2 часа след обяд пристигнахме на гара Горна Оряховица. Заведоха ни в помещението за пренощуване, за да чакаме на другата сутрин влак, който ще ни отведе през гара Левски за Свищов - Белене. Като наближи да пристигне влака Варна-София, отведоха ни на мястото за качване; стана и това, потеглихме към гара Левски, гдето пристигнахме към обяд. Оттам - на влака за Белене. За мен беше особено трудно да пренасям багажа си - имах сандъче дрехи и вещи, малък вързоп с одеяла, и плюс това торба с продукти за ядене. Най-после пристигнахме надвечер в Белене, но трябваше и тук, в някакво помещение вън от селото, близко до Дунава да се пренощува. През време на пътуването, имах доста време да размишлявам, по каква причина и мен ме изпращат в Белене. Дойдох до заключение, че това се извърши от втория заместник на началника на затвора в Стара Загора. Той бе по-млад и имаше служба да следи за политическото поведение на затворниците. Може би имаше „зъб" на мен, поради случая с онова писмо. Него време, началникът беше в отпуск, та този помощник използва случая да се разправи с мен. Но, по-нататък ще опиша, как някога съдбата нарежда нещата така, че праведникът вместо наказание, получава облекчение! И така, нашата група пренощува край този „ръкав", който отделя село Белене от острова със същото име. До нашето помещение шумеше водата на Дунава, чувстваше се прохлада, затова запалихме печката. След малко общи разговори, приготвихме се за нощуване. Всеки бе замислен за своята съдба - какво ли имаше да се преживее в този остров Белене, прочут със страданията на хиляди и хиляди българи, минали през него за своите присъди. Като верующ човек, всяка моя стъпка се съпровождаше с братските молитви - Добрата молитва и 91 Псалом. Сутринта, преминахме моста построен върху понтонни лодки и така прехвърлихме ръкава на Дунава. След това се присъединихме към колата, която бе натоварила багажа ни - имаше да изминем около 12 км. път, докато пристигнем до голямото здание сред самият остров, общежитие за затворниците. Настаниха и нас в спалните помещения; мен ми се падна да бъда в голяма стая - все непознати хора, имаха суров изглед, все политически затворници с доста големи присъди. Стаята беше заета с около 30 легла, но само сламеници, наредени край стените. По средата имаше пътека, но като нямаше друго място, моят сламеник се намести на пътеката, а багажа ми край мен. Имаше и други като мен. На другият ден ни зачислиха в бригадата, с която щяхме да ходим на работа. В какво се състоеше работата ни? - Целият остров беше обраснал с върби - все стари дървета. Бригадата отива на определен район, носеха големи триони - „жаги". С тях отрязваха от дъно дърветата, други с брадви отсичаха клоните, а трети пренасяха и разпределяха този материал, използваше се една част за нарязване дъски, други за горене, а най-после, подходящи се отделяха и за плетене кошници и други неща. В тия места, човек трябва да бъде обут със здрави обуща, както и да има работни дрехи, каквито се дават от службата там. Ходих и аз, пренасях клони и така нататък, както другите. На обед, донесоха храна - боб или картофи-чорба. Вечерта се завърнахме в помещенията и започваше почивката. Всеки се разговаряше тихо с другаря си, не се чуваше песен или веселие! Не се чуваше и радио. Имаше лавка, но слабо снабдявана с продукти. Отдалечеността от селото влияеше, защото не се разполагаше и с много транспорт. Мен ме интересуваше, да си купувам поне сирене и масло, а и такова не пристигаше. За преживяваните тук събития, се разказаха много работи. Животът се е влошавал, когато в някой сезон са прииждали водите на Дунава. Тогава се е наводнявал целия остров, даже е идвала и до самите жилищни помещения. Последните, макар и построени на най-високото място на острова, така са бивали обградени с вода, че никой не е могъл да мръдне навън. Със страх се е следяло течението на водите - стигало се е дотам, че е предстояло да се извозят хората оттатък Дунава. На много места из района на жилищата, има направено нещо като чардаци, високи 5-6 метра и там стоеше милиционер на пост, въоръжен, за да наблюдава. Имаше право и да стреля, ако някой затворник минеше по непозволено място. Моята първа работа като пристигнах, беше да се обадя на Веска, че съм преместен в Белене. Описах й, че за нея ще бъде трудно да идва в Белене на свиждане, както и за мен да изминавам 12 километра път. Казах й също, да ми пише само кратки писма. Не си спомням, дали успях да получа в Белене писмо от нея. Както е редът по затворите и в Белене трябваше да се явим пред комисия, да се запознаят с нас „новодошлите". На четвъртият ден ни повикаха в помещенията на администрацията, явихме се и всеки от нас влизаше при комисията. Там беше началникът на този затвор, негови помощници и други лица, един от други по-строги. Когато дойде моят ред, влязох спокойно. Разговорът водеше началника - видя ми се благороден и кротък човек, разгръщаше досието ми, поглеждаше към мен и ми зададе няколко въпроса. Навярно откри в книжата, че съм религиозен човек и ме запита: „Има ли Господ?" Отговорих, че това е личен въпрос, всеки човек е свободен да вярва или да не вярва. Той тогава ми каза: „Ние искаме да чуем от тебе..." Отговорих пак - „За мен има Господ!" Би трябвало да разширя отговора си, че вярвам не в този Господ, който е по иконите, старец с бяла брада, а вярвам в този Господ, който е в самият мен. Човек със своят ум не може да обхване даже времето и пространството, които са творения на Бога, а колко повече е трудно да се обхване понятието Бог! По-добре е било, че не съм навлязъл в подробности. Може би ми се зададоха и други въпроси, но спомням си, че един от присъстващите, навярно помощник-началник, ме погледна и рече: „За такива като тебе имаме и по-строги места, например затвора в Плевен! Там да поживееш!" Отидох си след срещата с тия хора. Така се заредиха дните, обаче 2-3 дена след явяването ми при комисията, повика ме в кабинета си началника и поведе с мен разговор, че е проучил делото ми и каза: „Ти неправилно си изпратен между политическите затворници! Каква е тази грешка? Твоята присъда е криминална, а защо те водят към политическите затворници?" Казах му, че навярно има грешка още от Държавна сигурност, та така още от София и в Стара Загора ме държат между тях. Началникът пак каза: „Мястото ти не е между тия хора! Те със своите убеждения ще те развалят, ще станеш като тях! Затова ще те изпратя между криминалните затворници, гдето е по-леко, ще прекарваш по-добре". Казах му, че приемам да направи както намира за добре. Каза ми още, че сега няма кола да отива в района, гдето ще ме изпрати, но до 2-3 дена ще има и ще ме изпрати там. Върнах се аз при хората в жилището, а те ме питат защо ме е викал началника. Казах им, че проучва досието ми и намира нещо особено в него. Продължих да ходя на работа, но още на другият ден, някой от нашата стая ми каза: „Твоята присъда не е политическа и ще те изпратят при криминалните". Такива новини бързо се разнасяха между затворниците.

70. ВТОРОТО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО НИ Без някакви особени събития, дочакахме месец май 1959 година, когато наново бе насрочено за разглеждане нашето дело. Явихме се в съдебната зала, пак говориха адвокатите, залата беше изпълнена с наши братя и сестри, за да видят краят на този процес. Адвокатът Цонев представи на съда сметката за оправдаване 44 000 лева, стойност на бракувана негодна хартия, която следва да се признае в стойността на отпечатаните наши книги, така щото да бъда отчетен и оправдан за поверените ми суми. Другите адвокати също говориха и изтъкваха нашата невинност. Оставаше да се изслуша решението на съда - каква присъда ще ни дадат. Нашите надежди бяха, че даже трябва да ни оправдаят! Решението на съда бе прочетено същият ден, след обяд, това направи председателят, но за жалост, това, което ни се съобщи, не беше в наша полза. Знаменателни бяха възклицанията на слушателите в залата, когато чуха, че Борис Николов се осъжда на 12 години лишаване от свобода, а Жеко Панайотов - на 8 години. По съвкупност, в тия години са включени: 3 години за недекларирана златни монети, по 3 години за небрежно стопанисване братското имущество, както и за изгубени вещи! Времето прекарано в ареста по време на следствието, се зачита намаление от присъдените 12 и 8 години. От този резултат ликуваше само Никола Антов и някои негови приятели. А нашите домашни и множеството наши приятели-братя и сестри, които добре ни познаваха, бяха наскърбени. По лицата им се четеше голямото недоволство от решението на съда, тъй като народът чувстваше несправедливостта в този случай. Видяхме се пак с нашите домашни, но в душите ни имаше спокойствие, че сме с чиста съвест. Веска можа да ми предаде нещата за ядене, които бе донесла, като взаимно се утешавахме, че всичко ще се превърне на добро. Отведоха ни пак в килиите, а още на другия ден, следователят ни съобщи, че наскоро ще бъдем препратени в Софийския централен затвор.

69. РАЗПИТ НА СВИДЕТЕЛИТЕ Адвокатите бяха се погрижили да посочат свидетели, които да дадат показания пред съда, най-вече да се очертае какъв живот сме водили, че във всяко отношение сме били примерни хора. Никога не сме водили разточителен живот, нито сме харчили пари без сметка. За мен, например, свидетелката Еленка Андреева каза, че на нея й е правило впечатление, как аз съм ходил с много прост костюм, с протрити лакти на сакото. Действително, моята заплата не ми позволяваше да си купувам и да нося все нови дрехи. Износвах ония стари палта и панталони, които се даваха с купони през оскъдните години 1945-1946. Свидетелят Васил Керемидчиев, бивш мой колега във фирмата гдето работех, също изтъкна неговите много добри впечатления от моят живот. Той изтъкна, че съм голям алтруист. Описа един случай, когато мен и шефа на фирмата ни държаха отговорни, че сме продавали стоки на по-високи цени. Всъщност наказание е трябвало да понесе шефа, защото не е обърнал внимание, какво вършат неговите служители, но как тогава аз съм поел върху себе си отговорността. Това съм направил от хуманни чувства към семейството на шефа, дето тъкмо в тия дни се очакваше жена му да роди. За Борис - много свидетели го описаха като крайно добродетелен и справедлив човек. Даже имаше свидетел-комунист, който каза как му е помагал парично, как на други е дал работа при себе си като мозайкаджия, та по такъв начин да избегне преследване от полицията. За него също се потвърди, че е водил примерен живот, че от занаята си майстор мозайкаджия, е печелил достатъчно за да живее добре. И той не е водил разточителен живот. Особено категорични бяха свидетелите - вещи лица. Такъв беше и Драгомир Василев, който като експерт-счетоводител и юрист, направи анализ на сметките ни, в които не се намират улики на злоупотреба. Неговото изложение беше така обстойно и ясно, че защитникът ни д-р Кирил Георгиев му го е поискал и го е представил в съда, като своя писмена защита пред съда. Прокурорът внимателно изслушваше всички показания. В едно от заседанията на съда, той отсъстваше, но беше заместен от негов помощник. Този нов човек в делото, ми зададе въпрос, дали Учителят ми е възлагал работа с пари и сметки. Аз отговорих - че не е. /А после се досетих, че в момента ми бе излязло от ума за по-раншните години - 1924-1928, когато услужвах на първата братска печатничка, както и това, че няколко години бях представител за поръчка на книги от братя и сестри от цялата страна/. В друго заседание, пак същият прокурор ме запита, нали Учителят ни е учил да говорим истината, а защо съм лъгал. Отговорих, че изобщо не съм лъгал, без да разбера в момента, какъв случай той има предвид. Защитниците, трима, или четирима адвокати се изказаха, най- после, като направиха всичко необходимо, за да бъдем облекчени. Понеже между мен и Борис нямахме спорни въпроси, всеки от адвокатите застъпваше в защитата си, както Борис, така и мен. Така съденето ни продължи три дена, но в последният момент, идва при мен адвоката ни Кирил Георгиев, който беше последен в изказванията си и ми каза, че трябва да поискаме отлагане на делото, тъй като ще трябва да представим още доказателства в наша полза. Аз разбира се възразих, че не съм съгласен, а напротив трябва да искаме от съда да ни оправдае - да бъдем освободени! /Колко съм бил наивен и тогава!/ Адвокатът обаче настояваше, че отлагането е необходимо, че ще имаме полза и че Борис е съгласен. Значи, нямаше какво да правя и аз също дадох съгласие за отлагане; не ми се искаше повече да прекарвам в тия килии на затвора и режима на Държавна сигурност. Позволиха ни за малко да се видим с домашните си и аз размених няколко думи с Веска и Благи, а те се опитаха да ме насърчат. Но, баницата, която Веска бе приготвила и донесла, не ми позволиха да я взема. Отведоха ни пак в килиите на Държавна сигурност, да очакваме ново насрочване на делото. На мен оставаше да обмисля и изложа с разбиране, каква сума следва да ми се одобри за фирата от вестникарска хартия, употребена за печатане беседите в нашата печатница. Във връзка с това, имах две-три срещи с адвоката Цонев. През следващите дни, имайки при мен изчисленията на вещото лице за хартията, работата се сведе до това, да направя сметката колко е била фирата, т.е. унищожената негодна хартия. Трябваше да се приложи смятане чрез „просто тройно правило". След годините, когато бях учил аритметика, не бях имал случай да си служа с това „правило". Но сега, като се видях в затруднение, поразсъдих за условията на задачата, съставих си формула и така можах да изчисля каквото трябва. Като вземах процента фира 40% оказа се, че унищожената, негодна хартия е била на стойност около 44 000 лева. Както казах по-горе, вещите лица допускаха, че вестникарската хартия дава до 70% фира, недостигът по моето отчитане се издължаваше и при 40% фира. Значи, в купената без фактури хартия е имало негодна за използване такава за около 44 000 лева и тази сума следва да се признае и отрази върху стойността на отпечатаните в нашата печатница беседи и лекции. При следващата ми среща с адвоката Цонев дадох му начина за изчислението на фирата, от което се вижда, че следва да ми признаят тези 44 000 лева. С това се вижда, че съм напълно отчетен по сметките на Братството.

68. ПЪРВО ГЛЕДАНЕ НА ДЕЛОТО НИ При тия обстоятелства, стана явен и деня за насрочване и гледане делото ни - 19 март 1959 г., пред Софийския областен съд. Преди тази дата, следователят ни се погрижи, да ни се донесат по-нови дрехи от дома, за да бъдем добре облечени, когато ще се появим в съда. За мен, изпратили у дома да поискат новият ми костюм. Веска се изненадала и казала, че не дава новият ми костюм - имал съм костюм, с който в момента съм облечен и друг не дава! /За нея, облеклото, което носи човек в такива дни, е прието със страдалчески вибрации - нека се пази чист поне единственият по-спретнат костюм, който съм имал тогава/. При нейният отказ, наредиха ми да предам панталона, с който бях облечен, та го позакърпиха в шивалнята, поизгладили го добре и като се облякох с него, станах по-представителен. В деня на делото изглежда, че някой от адвокатите е говорил на Веска и тя се съгласила да изпрати по-новият ми костюм, та на делото бях облечен с него. Сутринта, на 19 март, когато трябваше да отидем в съда, отведоха ни в изходните помещения на затвора. Там за пръв път се видяхме с Борис. Докато очакваха да дойде колата да ни отведе, останахме за момент сами. След като бях мислил много по нашата обща съдба, използвах случая и тихо казах на Борис: „Ще ни спаси само, това, че не сме юридическа личност!" Той не отговори нищо. Отведоха ни със заключена кола до Съдебната палата. Още почакахме в някакво помещение докато ни въведат в съдебната зала. В тази Съдебна палата бях влизал и излизал много пъти, било при нотариуса, било за разглеждане търговски дела, но никога не бях допускал, че ще бъда подсъдим за наказателна отговорност. И така, ето ни в съдебната зала, изпълнена с наши приятели, братя и сестри, дошли да присъстват на делото. Всички ни гледаха с умиление за нашата незавидна съдба. Там бяха Веска, синът ни Благи и нейната сестра Мара. Те, в тия 6-7 месеца преживяха много тормоз. Присъстваха и адвокатите ни д-р Кирил Георгиев, д-р Иван Бояджиев, д-р Христофор Цонев, а ние двамата застанахме при „подсъдимата скамейка". Това ужасно място, гдето никому не пожелавам да стои! Първата работа на съда беше, подсъдимите да изслушаме обвинителния акт. Правилото е да бъдем прави при четенето, но в случая, за да не се измъчим, съдът реши да седнем. Обвиниха ни: 1. За неотчетени суми: мен, като касиер, за около 40 000 лева, а Борис за спорната сума от 1,200,000 лева по покупката на печатарската машина. 2. За недостатъчно добре управляване на братското имущество и за изгубени братски вещи: един бинокъл, далекогледна тръба и други. 3. За недекларирани златни монети, които вече бяха конфискувани в полза на държавата /77 и 3/4 наполеони и 77 3/4 турски лири/. Адвокатите бяха се погрижили да посочат свидетели, които да потвърдят факти в наша полза; те също бяха в залата. С всичкото си злорадство, там беше и Никола Антов, като прокурорски свидетел, но разбира се, презиран от всички почтени хора, които бяха в залата. Както е редът. След прочитане на обвинителния акт, даде се думата на нас обвиняемите. Мен ме изведоха навън, за да се изкаже първо Борис. Както научих след излизането ни от затвора, Борис е говорил с голямо достойнство и от обвиняем се е представил като обвинител! Той ще има грижата, да предаде в своите спомени какво е говорил и от какво се е ръководител в своите идеи, като ученик на Бялото Братство. Въведоха и мен наново в залата, за да дам и аз обяснения за работите, засягащи моето обвинение. Една от тежките ми отговорности, беше изгарянето на тефтерчето със сметките, тъй като в него имало данни, уличаващи и други лица, попадащи на съд. Обясних и положението със златните монети - не сме ги декларирали, тъй като ги считахме за реликви, музейни вещи, до които се е докосвал Учителят. Той ги е пазил, а също и ний бяхме длъжни да ги пазим като реликви. За няколкото разписки от каруцарят Иван Петров, дошли при мен без неговият подпис - обясних, че бях поставил името му на мястото за подписване, но без да подправям неговият подпис. След тия обяснения, прокурорът запита ревизора Самуил Захариев, дали ме счита като добър счетоводител, а той потвърди това.

67. ОБВИНИТЕЛНИЯТ АКТ Втора среща с прокурора. Как се отнесоха с мен Бяха минали вече три месеца от този период на следствието ни. Според закона, всяко следствие трябва да се привърши в тримесечен срок. Вика ме един ден следователят и ми казва: „Жеко, твоето следствие вече привърши, сега ще очакваш обвинителния акт. Имаш право да посочиш лице за свой адвокат, ще ти се разреши да се видиш с него, както и да му дадеш пълномощно да те защитава, при гледане на делото". Посочих за защитник, първо д-р Кирил Георгиев, после д-р Иван Бояджиев, но ми казаха, че те били вече ангажирани от Борис Николов, но не можело същите адвокати да защитават двама ни, понеже сме обвинени по едно и също дело. Най-после се досетих за адвоката Христофор Цонев, с когото също бях запознат още по време на ревизията ни. Получих вече и разрешение да вземам книги за прочит, от тия които се намираха в тяхната библиотека. Щеше да ми ги доставя следователя. Това беше вече едно постижение за справяне с бездействието там. Между другото, бе назначено вещо лице, за да провери представената от мен сметка на ревизорите; тя се отнасяше за изчисление хартията употребена при отпечатване в нашата печатница лекции и беседи от Учителя. Един ден ме срещнаха с това вещо лице, поиска ми някои обяснения. Показа ми своите изчисления и корекции на някои цени от времето когато е купувана тази хартия. Видях, че разликата между моите и негови изчисления не е голяма; оказа се, че вещото лице следваше да се спадне и стойността на купената без фактури хартия, тъй като е вложена в отпечатаните от нас книги. Поисках от следователя да ми купят тетрадка, за да си правя там изчисления и проверки, за да дам указания на адвоката си. Тези изчисления правих особено след получаване на обвинителния акт и заключението на вещото лице за хартията. Казаха ми, че като защитник е приет и адвоката д-р Кирил Георгиев, тъй като ние с Борис Николов не сме имали спор относно сумите по нашите отчитания. Дойде да ме посети и д-р Цонев, който имаше да защитава повече отчитането на сумите. При разговора ми с него, осветлих го добре и той използва моите доводи за отчитанията. Макар, че срещата с адвокатите ме насърчаваше, добивах кураж за добрият изход на делото, но за всяко тяхно идване им се заплащаше, та нямахме много сметка от това. При мен идва два-три пъти и д-р Георгиев, но той само ме успокояваше с възможностите да облекчи съдбата ни по този процес. Един път, свиждането ми с адвоката д-р Георгиев, стана в присъствието на следователя ми /той се именуваше Йотов/. Оплаках му се, че много ме тормози безделието и седенето в килията. Той закачливо каза на Йотов - „Давайте им да сеят лук, бе Йотов!" Д-р Георгиев беше интересчия човек и се радваше, че ще вземе доста пари при нашата защита. Това го блазнеше още когато преди задържането ни, ходехме при него за съвети при ревизията. Каза тогава един път: „Ще получавам много и много пари от Бялото Братство един ден!" Ясно, че сега е искал значителни хонорари за нас. Д-р Цонев беше по-благороден човек и неговите успокоения повече ми допадаха. При разговорите ни, моето становище беше, че нямат право да ни съдят, защото Бялото Братство нямаше заверен устав /това властта бе отказала да направи/, следователно не е юридическа личност и не е длъжно да се отчита пред Държавен контрол и пред финансовите власти. Освен това и самата наша организация - Бяло Братство не ни обвинява в злоупотреба. Напротив, от цялата страна имаше изложения пред следователя и пред съда, че ни познават добре, дали са ни пълно право да управляваме средствата на Братството. Отчитали сме се всяка година пред Върховният братски съвет, нашите отчети са приемани и одобрени. В тези изложения се изказваше и доволството, че сме отпечатали книги на Учителя, от които се ползват всички членове на Братството. След връчване на обвинителния акт, една вечер ме изведоха от килията, изкачиха ме на по-горен етаж и стигнахме до непознати за мен места. Въведоха ме в една обширна стая, личеше че е канцелария на видно началство. Познах там моят следовател Йотов, както и другият - когото вече знаех, че е такъв, на Борис Николов. Изненадах се - там беше и прокурора Руменов. Естествено беше, прокурорът да се среща с подсъдимите, на които е връчен обвинителен акт, за да чуе от тях, ако имат да кажат нещо съществено по обвинението. Разбрах, че затова е дошъл при нас и Руменов. Поканиха ме да седна - всички имаха тържествен вид, особено следователите, които бяха довели докрай такова едно следствие като нашето. Прокурорът ме запита, получил ли съм обвинителния акт, ако съм го проучил, имам ли да кажа нещо по него. Казах, че от мен се иска отчитането на сумите минали през касата, а това съм обяснил на моите адвокати по защитата. Затруднението ми беше да изчисля точно употребената за печатане хартия, която бе набавена без фактури. Вземайки предвид фирата от тази хартия, моето отчитане е посочено докрай точно. В мен имаше известно опасение от някои порядки в ареста, тъй като често нощем се чуваха викове от съседни килии, явно че изтезаваха някого. Помолих само прокурора - да ми се пази здравето, когато се намирам в тия злокобни места. Прокурорът ме запита - нали имат тук лекар, ще искаш да те преглежда. Тогава обясних, че ме тревожат някакви викове на измъчвани хора в ареста, из килиите на нашия коридор. Прокурорът се задоволи да каже, че да гледам в моята килия да няма такива случаи. Моят следовател, като чу какво искам, скочи и тържествено заяви на прокурора: „Жеко не може да каже, че е пипнат с пръст от нас!" Действително, че при разпитите не е имало изтезания върху нас, да правим признания. Само един път следователят ми си позволи да ме подърпа по косата, види се беше недоволен в момента от някой мой отговор - но това той бе забравил за сега, а може би не го е считал и за наказание. След тия десетина минути, които прекарах в стаята, прокурорът даде някакъв знак на следователя и той повика милиционерите да ме изведат. Казаха ми, че съм свободен и ме отпратиха, а аз само се сбогувах и се прибрах в килията. Явно беше, че следваше да поговорят повече с Борис Николов, затова приключиха по-рано с мен.

66. ПОМАКЪТ И ЧОРАПИ ЗА ПИСАТЕЛЯ Сега, още няколко думи за живота ми с този помак - турчин. Може би, прекарахме с него около 20 дена. Една от темите ни за разговор беше, че помаците макар да са мохамедани, те са българи, потурчени преди векове. Доказвах му това според историята. Неговото възражение беше, че как така да са потурчени българи, когато България е от 80 години държава, а Турция е от много по-рано. Колкото и да му доказвах, той си знаеше своето, макар че тия негови убеждения са го докарали в затвора. Подстрекавал е съселяните си, да не се съгласяват с българските власти, а да поддържат това, на което ги учат техните ходжи - че са турци. Засягахме и религиозни въпроси, понеже той вярваше в Бога, в задгробният живот. Дойде ми някак на ум да му разказвам за многото велики хора, които са живели в християнските народи, че тия хора надминават мохамеданските знаменитости. Споменах му един път и за Гьоте, който е бил голям писател и философ. Как той в смъртният си час е казал: „Повече светлина! Повече светлина!" Обясних му, че това е важно за всички нас - трябва да имаме повече светлина в разбиранията си за живота. Изглежда, това му хареса доста, размишлявал е за значението на тия думи и често си ги повтаряше гласно - „Повече светлина, повече светлина!" В дните когато дойде при мен, когато ни извеждаха на разходка, ходехме заедно, но повече си мълчахме. Изглежда доста разговори сме водили в килията, защото направило впечатление на един от надзирателите, които пазеха в коридора и от време на време поглеждат какво става в килиите, като приближават око до „шпионката" - малко отверстие на вратата, за проверка. Та този надзирател ме пита: „Какво намираше да му разказваш толкова на този ахмак?" Обясних му, че имаше нужда да го занимавам, защото дойде при мен много отчаян за съдбата си. Изглежда, че и следователите са намерили мен за подходящ, който да успокои толкова отчаян човек. Наскоро подлежеше да се гледа делото му, та го отделиха от мен. Впоследствие научих, че го разкарват из затворите, понеже са му присъдили някоя и друга година затвор. След отвеждането на помака /сега си спомням, че името му беше Реджеб/, доведоха друг арестантин - на вид, интелигентен човек. Като се запознахме с него, той ми разказа историята си, препоръча се, че е писателят Иван Давидков. Дотогава не бях чувал за този писател, но после научих, че е съществувал. Сега, като бях по-внимателен, разбрах, че и той е някакъв скрит следовател - започна да ми разказва за своите плътски похождения с жени. Аз престанах да го слушам и даже му заявих, че не обичам такива разговори. Направи ми впечатление, че беше без чорапи, беше бос, а вън е зима, студено. Тъкмо бях получил от Веска едни нови вълнени чорапи, дадох му ги да ги обуе, за да не мръзне. Престоя при мен не повече от седмица или десет дена. Един ден го извикаха, с нареждане да си вземе и багажа. Той посегна да събуе чорапите, за да ми ги върне, но аз отказах да ги взема и така си излезе с тях.

65. МНИМИЯТ АРЕСТАНТ Така минаха първият и вторият месеци от тия преживявания. Един вид, привикнах. Но нали трябваше да се тури край на тия разпити. Безсмислени бяха по-нататък. Чувствах се, като че ли похлупен под някакъв стъклен капак, на който бе надписано - „Престъпник!" Беше забележително моето състояние на невинен човек, на такъв с чиста съвест. Кажат ли в 10 часа вечерта „лягай", аз се намятах с моето зимно палто, лягай на сламеника и като метна отгоре едно от одеялата /те бяха с относителна чистота/ заспивах много бързо. Чувствах се уморен, а нищо не тежеше на съвестта ми, както казах. Не се окайвах за този нещастен живот. Умен е затворникът, който не се безпокои за съдбата си. Към края на втория месец, надвечер вратата на килията се отвори, извикаха ме по име и в килията влезе някакъв официален човек. Едва познах в него прокурора Руменов. Той огледа обстановката, запита ме някои обикновени неща - „Какво правиш...?" Отговорих му и аз с две думи „Очаквам съдбата си!" Повече нищо. Нито пък аз се досетих да поискам нещо. Продължавах да живея с оня арестантин, когото заварих в начало. От време навреме и неговият следовател го повикваше, но често се връщаше ядосан, че следствието му не се приключва. Когато аз се връщах от разпит, той някак повече се интересуваше за хода на моята работа. Опитваше се да прави сметка на отчитанията, които съм правил и един вид искаше да ме изплаши, че съм много виновен. Изкара, че трябваше да отчитам едва ли не десет милиона лева. Минаха още 10-15 дена. При едно мое връщане от следователя, моят съквартирант ми казва: „Наближава мен да ми приключат следствието и ще ме пуснат навън. В такъв случай аз мога да ти помогна. Но трябва все пак да се установи, че от тия пари, които са минали през тебе, имаш запазени от тях. Трябва твоите домашни да ги заровят някъде в двора ви. Ще кажеш на следователя някаква сума, само да има за какво да те обвинява. Но ще трябва да напишеш една бележка до жена си, аз ще я занеса и ще помогна да направим заравянето!" Аз му направих множество възражения - едно, че нямам такива пари, па и да имам, направи се обмяна на банкнотите, следователно, няма логика да пазя такива обезценени пари. Освен това, нямам нито парче хартия, нито молив, с които да се напише бележка. Па нямам и никакъв познат касиер, който да даде такива пари, за да се направи предложеният от него опит. Действително, умуванията му бяха все така неприложими. При едно мое завръщане от следователя, този приятел пак предложи да се напише бележка. Тогава ми дойде на ум, че при разпита последният път дойде при масата ми следователят и почна да остри молива си. Като че молива му пак се счупи и от него падна в пепелника малко парче графит. Като го гледам, казвам си - ето, да го взема това графитче; добре, но не посмях, щеше да ме види следователя. Казах това на колегата, а той се ядоса, че не съм го взел. След ден-два, пак съм при следователя. Последва пак някакво преговаряне на разпита, и ето, че пак се счупи молива на следователя, той идва и го остри над масата върху пепелника - пак гледам счупено графитче молив. Като се обърна следователя, осмелих се този път и го взех. Ето вече този път занесох „трофей" на майстора. Хайде сега да пишем, понеже тия дни ще го пускат да си ходи. Извади отнякъде измачкано листче хартия, но мъчно се пише така. Макар, че съзнавах безсмислието на такава бележка, пак надраскахме нещо в споменатия смисъл и той заши листчето на десния ръкав на палтото. В тия нагласени действия, трябваше да открия, че при мен се намира опитен човек на следствието, че той при всяко повикване е давал доклад и началството му е давало ход на следващите въпроси към мен. На два пъти ми се дава възможност да имам молив, пишат се небивалици и то неясно, нечетливо. Бързането на колегата е във връзка с обещанието вече да го освободят с тази задача, тъй като не е лесно за него 40-50 дена да живее в строг арест. А за моето подвеждане, това се допусна от моят „ръководител", защото се дойде до развръзката на още един пункт- клеветата на Антов, за изгаряне стари банкноти. По-нататък ще дойда до финала с бележката, който ми отвори очите, а сега - какво ми разказа Веска, когато си дойдох през 1962 година, освободен. В ония дни, идва при нея някакъв човек и носи бележка от мен, казва й, че идва да и помогне! Тя се разтревожила, но „гласът" й казва: „Това е детектив, агент! " Тя виква към дошлият: „Мъжът ми е полудял! Какво са го правили, той не е на себе си? Кой сте вие, кой ви изпраща?" Обяснява й, че сме били заедно, че той станал „брат", молили сме се заедно и т.н. Разказва този неканен гост, но кой ще му повярва - Веска ли? Ако аз съм наивен, тя бързо разбира нещата. Може и да е поплакала още в този момент, но е отпратила агента да си върви от дето е дошъл. Тя, във връзка със следствието и делото ми е имала толкова разправии, че е била и в този случай с изострено внимание! След това необходимо отклонение, ще се върна в обстановката на килията, какво се случи по-нататък. Тъкмо се нахранихме на другият ден, по обяд, отваря се вратата и повикват по име съквартиранта ми. „Дай си багажа, дрехите и всичко твое!" Двама милиционери от охраната, преглеждат обстойно всичко. Така се прави с човек, когото ще изпращат в друг затвор или ако го освобождават. Досетих се и аз, че наистина дошло е време да се приключи със съквартиранта ми. Търсят те всичко, но дали ще намерят скритата бележка. Стоя аз настрана, той току ме поглежда сериозно, уверен, че няма да намерят важното. За 5-10 минути, двамата милиционери, като че ли привършиха и ха да си излязат. Но единият заоглежда още веднъж дрехите, с които е облечен. Па тук, па там. дойде към горната част на сакото му, пипа по ръкавите - бре, фатален момент! Още малко и опитните ръце набарват нещо съмнително. Никак не го питат нещо, но под мишницата на ръкава се оказа някаква бележка. Вземат я, но вместо да го изведат за освобождаване, пак затварят вратата. Сцена на ужасяване! Ще има ли наказания, какво ще става с нас? Минаха, не минаха десетина минути, пак се отваря вратата и му казват да излиза, но без багаж, без нищо. Останах сам. Да се моля ли, да се тревожа ли и аз не знам. Но ето развръзката идва - още след 15 минути изведоха и мен. Где ще ме водят - пак изкачваме стълбите към следователите, но ме въведоха не при моят, а при друг следовател. Там е и съквартиранта... Оказа се, че се намираме при началника на следователите, той ще се разправя с нас. Пита ме, каква е тази бележка, която съм дал на този човек и защо. Дадох обяснения, че по негово настояване стана това, макар, че му съм казал безсмислеността на тази работа. Държеше се началникът така строго, че и аз се изплаших - имах кураж да запитам: „Ще ме биете ли за тази постъпка?" Другият в това време лее сълзи, моли началника - „Нали ще ме пуснете, аз не съм виновен, нали ми обещахте, че свърши следствието ми..." Началникът гледа него, гледа мен, па вика милиционерите и казва: „Ще ги разделите веднага, да са в различни килии!" Повече нищо. Върнаха ме в килията, взех си багажа и ме отведоха в друга килия, пак в същия етаж. Бях сам! Мина някой и други час, ето довеждат при мен друг арестантин, на глед турчин, има фес на главата, доста възрастен, ама изплашен, отчаян - толкова бива. Значи, това ще е новото ми съжителство - казах си поне като е турчин, ще си упражнявам малките познания на турския език. Човекът край мен, явно е в по-голяма от моята беда, макар, че и моето безпокойство не бе малко, като го гледам да плаче, разпитвам го това онова, за да го поуспокоя. Опитвам се да говоря турски, той разбира, слуша, но ето, че ми заговори на български. Оказа се помак, но феса му показваше, че е фанатик в своите помашки разбирания и този фанатизъм - счита се повече турчин, отколкото да признае, че у него и у помаците има нещо българско. Така и замръкнахме, всеки със своите тежки мисли. Той плаче, нарежда: „Ах дечините ми, ах овчините ми! Кой сега ще се грижи за тях!" Скърбеше за децата и за внуците, а бил е и овчар имал хубави овце, напет овен - кой ще му се радва сега и да го гледа? В следващите дни, много разговаряхме с него, разправи ми за патилата си в този арест, както и подробности за онова, което го е докарало като политически обвиняем. Хайде сега, да видя моят хал. Спа си аз пак спокойно, сутринта се повтаря всекидневието, но все трябва да направя нещо за разяснение. Имах право, без да ме вика следователя, аз да поискам да отида при него. Така и направих, в резултат той нареди да ме отведат в стаята му. Държи се както винаги сериозно и аз му казах, че съм в друга килия, отделиха ме от оня и причината е в някаква бележка, която намериха скрита у него. Следователят само ми възрази, като сте объркали тази работа, сега началникът ще се занимава с вас! Отпрати ме пак обратно в килията. Мина още един ден, аз все съм в безпокойство! Дойде ми мисълта, да поискам да се явя и при началника на следователите. Пак имах това право, поисках и той ме повика. От разговора ми с началника, нямах някакво осветление по моята по-нататъшна съдба. Току-що случилото се, като че не го занимаваше, спомена само, че са ходили у дома един и два пъти за проверки. Подхвърли само: „Заварихме жена ти, че вари мармалад - лесно може да се скрие под такъв мармалад златни монети!" Нямаше какво повече да говорим, аз се поуспокоих и от тази страна, отведоха ме в килията, и всекидневният живот си течеше... Пак след завръщането ми, Веска ми разказа, че следователят е дошъл у дома с работници, да копаят в мазето ни. Надявали се, че и там може да има закопано злато. Изглежда много не са търсили, намерили само канала за водопровода, който минава през мазето ни. С това се задоволили. В едно от идването им, Веска действително си варила шипков мармалад. Това дало идеята на следователя, как може да се укрият монети. Изобщо, те се съмняваха в много работи, а една от тях е - дали няма още някъде златни монети на братството. Но тъй като изобщо нямаше нищо подобно укрито, затова и не са намерили.

64. СЛЕДСТВИЕТО В ЗАТВОРА Ето го лятото на 1958 година, настана време да отидем всички на Рила, при Седемте езера. Там Братството прекарваше всяка година месеците юли и август. Разбира се и ние искахме да отидем там със семействата си. За да разберем какво мисли прокурора за нашето дело, решихме с брат Борис Николов да отидем при него и да му кажем, че не сме извършили каквото и да било злоупотребление. Прокурор Руменов, посетихме го в кабинета му в Съдебната палата. Прие ни и ни изслуша. Аз му признах, че ревизорите са намерили няколко нередности в касата ми, в размер на около 350 лева и за да се отчета, внесох тази сума в касата на Братството. Той само се обърна към мен с думите: „Само такава липса ли има?" Потвърдих му и повече не разисквахме. Брат Борис също му каза, че той е дал сумите на Никола Антов да изплати купената печатарска машина. Говори му и други обяснения по нашата невинност. Той се задоволи с този наш разговор и каза, че ще има следствие по работата ни, и тогава ще се установи истината. И така, ние си изкарахме летуването на Рила. Изминаха дните на м. юли, също и август, върнахме се по домовете си в София. Аз си дойдох с другарката ми Веска и сина ни Благи, в последните дни на август. Нямаше какво да предприемаме, но съзнанието ни беше утеготено за съдбата, която ни очакваше. Ето, че сутринта на 3 септември 1958 година, звъни се на вратата и когато отидох да видя кой е, оказа се милиционер, а с него познат наш съсед Тодор Михайлов; освен това, още двама-трима непознати. Един от тях се легитимира и показа, че носи заповед да ми направи обиск. Влязоха в къщи и пристъпиха към работата си. Вземаха счетоводните книги на Братството, също касовата книга и каквото друго намериха за нужно. Също вземаха всичките ми беседи и лекции, които наскоро бях си набавил, след първото изземване на братската книжнина през 1957 г. Накрая ми казаха, че трябва да ги придружа до канцеларията им, да си взема балтон и кърпа за лице. Аз бях с убеждението, че както и друг път бях ходил по такива учреждения, може още вечерта да се върна у дома. Веска по-добре почувства положението и като се прощавахме започна да плаче. Казвам й - ще се върна скоро, да не плаче, но тя се досети и ми предаде 20-30 лева Пари. Така, качихме се на леката кола, която доведе тия лица у дома. Вземаха беседите и другите книжа. Седя в колата, не знам къде отиваме, но след 15-20 минути пътуване по софийските улици, влизаме през някаква голяма врата в някакъв двор. Колата спря и ми казаха да слизам. Още като слязох от колата, гледам на 20-30 метра пред нас друга кола, а край нея един от агентите, които през 1957 година ни иззеха книжнината. Разбрах, че и брат Борис е докаран по същият начин. Как може да се определи състоянието на човек при такова преживяване - бях обзет от пълна неизвестност. Явиха се милиционери, поведоха ме на някъде... Слизам по някаква дървена стълба, минаваме под земята из тунел и пак се изкачихме нагоре. Влизаме в едно помещение, там ми съблякоха дрехите, извадиха от джобовете ми всички предмети и ги задържаха. Пак се облякох и изглежда, че трябваше да вървим нанякъде. Дадоха ми само едно парче хляб, който си носех от дома. Питат ме, защо съм взел този хляб, та отговорих, че не знам дали те ще ми дадат хляб, затова си го нося! Движим се в един съседен коридор, но пред мен върви един милиционер, а след мен друг. Спряха пред една врата в коридора, отключиха и ме пуснаха вътре. Излязоха и заключиха, без да ми кажат нещо. Гледам, в същото помещение, което не бе нищо друго освен затворническа килия, стои там един човек. Скромно облечен, на възраст около 40 години. Запознахме се, казахме си кой каква участ има. Гледам този човек, вдъхваше доверие, но бе с отпаднало самочувствие. И така, почнаха за мен да текат ония часове на очакване и неизвестност. Едва късно следобед, отвориха вратата, повикаха ме по име, излязох и ме поведоха пак двама милиционери: един пред мен, аз след него, но със задължение да държа ръцете си отзад, а след мен друг милиционер. Значи - много строга охрана! Изкачихме се на по-горен етаж, пак спряхме пред някаква врата, която се отвори и влязохме в една канцелария. Там беше лицето, което ми направи тази сутрин обиска. Каза ми да седна на стола пред една малка маса, а милиционерите бяха си отишли. Оказа се, че това лице е следовател, а се обърна към мен с думите: „Жеко, ти си престъпник, ще има следствие, а ти трябва да говориш истината!" Добави, че може би ще остана тук по-дълго време, че нямам право да се виждам с домашните си, но от каквото имам нужда, ще трябва да се отнасям към него - следователят ми. Парите, които съм донесъл, ще мога да си купувам с тях каквото имам нужда, но чрез служител в ареста. Когато трябва, ще ме повиква за да води следствието. Върнаха ме пак в килията по същия тържествен начин, но разбира се ръцете отзад. Там си беше и човека, когото заварих в началото. Животът ни там беше под строг режим. Носеха сутрин, обед и вечер храна, ставахме сутрин в определено време, щом милиционера от коридора извикваше „Ставай!" Отваряха се една по една вратите, отвеждаха ни така строго до тоалетната, измивахме се набързо и пак в килиите. Нямах право на никакво четене, писане, освен да се разговарям с човека, който е при мен. Нямаме право да лежим през деня, а само да седим върху сламениците, постлани на пода, на съвсем малка височинка. Най-мъчителни бяха неделните дни, изобщо празниците, които се заредиха. Тогава следователите не работиха и нямаше надежда поне да ме повика моят следовател на разпит. Човек привиква и на това, но за мен беше тягостна обстановката в първият неделен ден, дойдоха и дните около 9 септември. Свиреше радиото, вън празнуваха, някой надуваше гръмогласно тръбен инструмент, навярно валдхорна. Часовете бавно минаваха. Грижеше ме също и храната, която се донасяше от кухнята на затвора. Исках да спазвам вегетарианството. Щом донасяха на обед храната, запитвах дали боба или картофите не са готвени с мас. Когато не бях уверен за чистотата на яденето, предпочитах да си ям хляб с масло или други някои работи, които съм си купил. Имаше ли месо в яденето, давах го на човека, който беше при мен, а той с охота изяждаше всичко. Безпокойството у дома е било немалко. Още първият ден, Веска е разбрала где съм и ми изпрати една фланела, вълнени чорапи и други; всичко донесено ми предадоха в ред. С никого от своите, обаче не се виждах при този режим. Започна и следователят да ме извиква при себе си, започна разпита по въпросите на работите ни. От мен се искаше да разкажа подробно всичко, което вече бях казал на ревизорите. Най-вече се интересуваше за сумата оставена от Учителя. Също, как е изразходвана, за бележника, който бях изгорил и т.н. Аз помнех добре главните изплатени суми, тази за хартията по отпечатване беседите и лекциите. Всичките ми изказвания, следователят ги записваше на листове и в края на разпита ги подписвах. Връщаше ме в килията, да чакам в неизвестност. След няколко дни пак ме вика, задава ми същите въпроси и аз му давам същите сведения. Повтори се това няколко пъти в течение на един месец време. Възразих му, че вече съм казал всичко, а той отговори: „Искам пак да ми ги кажеш!" Благодарение, че казвах едни и същи неща, така както си бяха. Разбрах впоследствие, че с тия повторения се цели, дали няма да се обърка оня когото разпитват, особено ако е лъгал! За мен Истината бе една и аз казвах все едно и също. Върна се в килията, все пак обременен, че не се вижда краят - дали ще ме избавят тези разпити. А съквартиранта ми, седи там умислен, окайва себе си. Позапитва ме какво са искали от мен и какво съм казал, един вид, да се намираме на разговор. Понякога и него извикваха при неговият следовател, но се връщаше отчаян. Разказваше ми подробно и своите патила, че бил сервитьор в Димитровград, а там някаква компания се напили, нападнали и него. После го обвинили в злоупотреба, та сега с ред усложнения е изпратен в София за разследване. Жално му беше за жена му и детето им. Аз му влизах в положението, също и той се опитваше да ми съчувства и така, уж един-други си помагахме. Аз сутрин и вечер си правех молитва, както си е нашата братска програма. Казвах и на него, че само Господ ще му помогне и го поканвах да застава при мен на молитва. Той не отказваше и даже споменавахме в молитвата и името на жена му - Господ да я утешава! Така той спечели доверието ми и върна ли се от следователя, казвах му докъде е стигнала работата ми. По едно време, беше вече минало повече от месец както сме там, съквартирантът ми извади от бобената чорба доста бобени зърна и ги отдели настрана. След час-два, като изсъхнаха тези зърна, почна да ги нарежда на редове 3 по 3 и тълкуваше съдбата си. Ставаше нещо като гледане на кафе или на боб. Правехме си това развлечение, разбира се, започна и за мен да нарежда тия бобени зърна, а това ни даваше повод и повече да разговаряме за патилата си - той за своите и аз за моите. Други порядки в този наш живот: на десетина дни, идваше милиционер, обръсваше ни, ас ножица изрязваше ноктите ни, но дълбоко до болка. Изохквах, че ме боли от така дълбокото рязане, а той възразява: „Ти това като не търпиш, как ще издържиш на другото!" По-нататък - беше минало повече от месец и тогава за пръв път ни заведоха на баня. Вървим един след друг, както сме в килията, слизаме в долните етажи, всичко цимент, а от двете страни килии с железни врати. Разбира се, в момента никой няма там. Като минавахме край тях, настръхвах от това зло, което може да пати човек. Стигнахме до банята при сложна комбинация да не се срещаме с други затворници, които вече излизаха от банята след като са се окъпали. Там - само душ с топла вода. Михме се, търкахме се колкото може, все пак почувства се едно освежаване на тялото. Бързат да ни изведат навън и да се приберем по килиите. С никого не можеше да се видим там, тъй като ония, които са окъпани, стояха в странична килия и така се разминаваха едни с други. И на друго едно облекчение сме имали право - от време навреме да бъдем извеждани на разходка в един двор, заграден с голи стени. Движим се двама по двама, тук вече има като нас и от другите килии, но без право да се разговаряме с тях. Това по затворнически се нарича - разходка „на каре". Все е много нещо, да виждаш и повече хора около себе си. Бивахме не повече от 15-20 човека, двойките се движеха на разстояние едни от други. Така около половин час се разхождахме и ни връщаха в килиите. Правеше ми впечатление, че някои арестанти се движеха облечени с войнишки дрехи, разбира се износени. Запомних един от тях, с доста интелигентен вид. И неговото следствие продължи колкото моето. Когато в края ни осъдиха и преместиха в редовния софийски затвор, бяхме пак заедно с него, и на работа в шивалнята на затвора. Там като ми разказваше своите патила, разбрах, че е пишел позиви против властта и ги пускал в кутиите по апартаментите. По-нататък ще спомена още за него. Именуваше се Йордан Русков, бил е на работа в Народната библиотека в Пловдив.

63. СЛЕДСТВИЕ И ОБРАЗУВАНЕ СЪДЕБНО ДЕЛО Лятото на 1958 година ни донесе известно облекчение, в смисъл, че престана напрежението от присъствието на ревизорите. Знаехме си, че ревизионният акт нямаше да бъде в наша полза. Ние, не само че не бяхме присвоили братски средства, но нямахме и никакви облаги, като заплати или привилегии, или някаква слава като ръководители на Братството. Ние бяхме натоварени с много грижи и отговорности през тия 12 години /1945-1957/. Освен правилното стопанисване на братските имоти, отпечатаха се в братската печатница „Житно зърно" 50 тома лекции и беседи на Учителя. Позовавайки се на принципите на Бялото Братство, всичкият наш труд полагахме безвъзмездно - никому не се плащаха заплати, възнаграждения или облаги. Задълженията ни и трудът, бяха от големи по-големи, та даже и опасност за живота ни. Трябва да спомена, че когато се привърши ревизията и ревизорите приготвиха доклада си, те свикаха събрание на жителите на квартал Изгрев, което стана една вечер в трапезарията на Братството. Събрахме се не само братя и сестри, но и много нови жители на квартала, партийци и други. Голяма част от тях бяха навън от трапезарията, на двора. Инспекторът Самуил Захариев прочете доклада, написан така, както правилата на Държавен контрол изискват. Щом не сме си водили отчетността по изискваният начин, намираше се, че сме виновни. Предоставя се на прокурора да заведе съдебно дело, за да се установи доколко сме виновни. Не се предвиждаше да дадем обяснения пред събранието, но въпреки, че не се даде думата на Борис Николов, той стана и каза накратко каквото трябваше. Отхвърли всякакво обвинение, изтъкна, че в доклада има много измислици. Целта е, да бъдем обвинени, без да сме извършили някакво престъпление, както и да имаме лични облаги от дейността ни. Присъстващата навън тълпа е била доведена, за да се проведе и насилие върху нас - отчетниците, даже някои като са слушали доклада, викали „смърт, смърт!" Очаквал се е само някакъв сигнал, за да се нанесе побой, а може би и нещо по-лошо. Все пак, по някакъв начин благоразумието надделя и всички се разотидоха. Следва да засегна резултата от интригантството на Никола Антов все пак около оставените от Учителя суми. Той искаше да злепостави и другарката на Жечо Панайотов - Веска. Разпространи между някои братя и сестри на Изгрева, че по време на обмяната, тя е изгорила голямо количество банкноти. Но тия, които са дали ухо на тази клюка, интрига, бяха ли в състояние да обсъдят вероятността и смисъла на подобна постъпка? Какво понятие са имали те, за банкнотната политика на държавата, защо се прибираха старите банкноти през 1952 година, като срещу 25 лева се дадоха нови банкноти един лев? За лековерните, това бе сензация - всяко чудо за три дни. Имаше и по-здравомислещи, които видяха в този слух липса на истина, но съжалиха, че с него се цели злепоставянето на една чиста душа, каквато бе сестра Веска Ж. Панайотова. От човек на човек, този слух стига и до ревизорите. Тяхна длъжност е била да проверят, без да вярват на този, който им го е казал. Постъпват с опит и искат от лицето да каже от кого е научил за горенето на банкнотите. Така, повикват човек след човек и най-после идва при тях сестра Еленка Ст. Стоева /жена на Стефан железничаря, както се знаеше семейството им/. Като я запитват отгде е научила това нещо, тя казва - от Никола Антов! Значи, така! Този източник за тях е ясен, неговите измислици знаят как да ги преценят. С това приключват въпроса. Може би са се изсмели в лицето на Антов, за да го изобличат, а може би и само са го упрекнали, че им е създал работа. Доколко хората в онова време не разбираха значението на обмяната на старите банкноти, говори следният случай. Една заран тогава, идва у дома сестра от братско семейство и ми казва: „Брат, знаем, че братството има пари и сега през обмяната ще ги загуби. Ние имаме някакъв дълг, нека ни се дадат пари, за да се издължим". Изненадах се от такава наивност. И тя самата не знаеше кой ще и приеме стари банкноти за изплащане на дълг, но дошло й на ум през нощта и хайде - братската каса! Разбира се, казах й, че такова нещо не може да стане, не могат да се възползват. Плюс това, Братството няма никакви банкноти, разполагаемите средства са по сметка на банката и т.н. Действително, ние още през миналите години вложихме всички средства в отпечатване на беседи и лекции - обмяната ни завари със съвсем малко банкноти, които се обмениха както направиха всички със своите банкноти. Прочее, сестрата си отиде разочарована, но може би и други са й обяснили, че със стари банкноти дълг не се плаща.

62. ТЕФТЕРЧЕТО При наличието на такива суми, естествено е, че се наложи да се води сметка и за тях. Нареждането на Братският съвет беше, да имам едно тефтерче, в което да отбелязвам прихода и разхода за тия суми. Това даже се протоколира в протоколната книга. Водех тефтерчето през всичкото време, докато се изразходваха сумите оставени от Учителя. Там бях отбелязал и покупките на хартия - количество и стойност, както ми се отчиташе закупчика ни Неделчо Попов. Когато всичко беше извършено, започнах да се опасявам дали не сме много и много отговорни с тези покупки на хартия. В онова време, да се купуват стоки без фактури се наказваше според Закона за цените. Никола Антов, който беше председател на финансовия съвет, не показваше никакво безпокойство по този въпрос. Споделих опасенията си с брат Тодор Стоименов, който бе председател на Братския съвет. Той ясно схвана опасността и прие моето предложение, в такова тефтерче да се заведат само сметки за документираните разходи - заема на свободата, платените суми на наследниците, за печатарската машина и други. Значи, ще си служим с новото тефтерче, а старото да се унищожи. Оставаше да уведомя Антов за това положение. Отидох у дома му една вечер, разговорихме се по тия въпроси и му казах, че е добре да имаме тефтерче, в което да са записани само разходите, за които имаме документи, като другото тефтерче да се унищожи. Той се съгласи, но само си взема бележка, че той има дълг от тези суми 42,000 лева. Беше краят на зимата, печката при Антов гореше, та в негово присъствие пуснах старото тефтерче в печката и то там изгоря. Така остана в сила новото тефтерче със записаните там разходи, които бяха документирани. Това ново тефтерче също предадох на ревизорите, заедно с протокола на Братския съвет, за който споменах по-горе. Една от важните сметки водена на тефтерчето, беше сметката на брат Борис Николов. В нея ясно се отбелязваше, че от намиращите се в него суми е дал 1,200,000 лева за покупката на печатарската машина. Този факт е действителен и съм записал на времето това, понеже така ми се съобщи и от Никола Антов. При ревизията, между многото машинации, които Никола Антов извърши за да злепостави нас, беше и твърдението му, че парите за покупка на печатарската машина не са дадени от Борис Николов, а са дадени от Никола Антов и Манол Иванов. Именно, че двамата са дали по 600 000 лв., които са имали дадени на съхранение от сумите оставени от Учителя. Много ясно помня, че такива суми не са съхранявани нито от Никола Антов, нито от Манол Иванов. Последният особено имаше на съхранение само сребърните монети - около 500,000 лева, които той по решение на Братският съвет ми предаваше на части, за да се изхарчат за братски нужди. Никола Антов имаше на съхранение от сумите на Учителя само 500,000 лева, но те бяха изтеглени от него така: Предадени на съхранение на Минчо Сотиров-Бургас лв. 360,000 Платени за превоз на печатарската машина ... лв. 12,000 По негово твърдение, макар и недоказано, предал на Ради Тинчев - братският градинар, ябълки на стойност .... лв. 70,000 Разни други оправдани от него суми .... лв. 10,000 Остават по сметката му да дължи ,... лв. 48,000 Всичко: лв. 500,000 Пак потвърждавам, че у Манол Иванов не е имало на съхранение други суми, освен сребърните монети, а твърдението на Никола Антов, че е вземал от него 600 000 лв., уж платени от него за доплащане на машината е измислица. Така и от подробната сметка на Никола Антов, която малко по-горе излагам, се вижда, че и у него не е имало другите 600 000 лв., уж платени от него за доплащане машината. Цялата сума от 1,200,000 лева е предадена от Борис Николов, у когото действително имаше по-голяма сума. През цялото време на ревизията, Никола Антов следваше поведение на отмъстител и то не само към хората от Братския съвет, но и към цялото Бяло Братство - един вид беше оръдие за унищожение делото на Учителя! Нашата доверчивост му даде оръжие, като владееше важни документи. Тях той предаде с готовност, когато се отчуждаваха братските имоти, при приложение закона за едрата градска собственост. За себе си, Никола Антов бе приготвил „алиби". Макар и с ограничен интелект, той можа да употреби думата „дезавуиран". Измисли твърдението, че е бил възпрепятстван да упражнява правата си на председател на финансовия съвет. Цялата му интелигентност се изразяваше в това, да кове козни против нас, за да ни злепостави пред законите. Връх над всичко беше неговото прословуто изложение пред хората на Бялото Братство, живущи в провинцията, както и пред Финансовия контрол, за да се предизвика ревизията, а впоследствие и дело за нашето наказание. Това негово „изложение" съдържаше толкова много измислици, на тях никой не повярва, освен хората незапознати с нашия живот. Благодарение, че Борис Николов и аз - Жечо Панайотов бяхме добре познати на всички наши хора в София и в провинцията, всички отхвърлиха неговите измислици и обвинения. Още навремето аз се отказах да чета измислиците му в „изложението" - не исках да черня съзнанието си. Дотук, задачата на ревизорите, да извършат материално-финансова проверка на Братството, бе привършена. Ето, че сега те бяха вече насочени да проверят вътрешните отношения на хората от Бялото Братство, живущи на Изгрева. Започна се разпит на много сестри и братя, повикваха ги при ревизорите, задаваха им въпроси. С това искаха да изложат мнозина като ненормални, както и да злепоставят идейно членовете на Бялото Братство. Тези, които се явяваха пред ревизорите, бяха повече изплашени, не знаеха какво да говорят. Често биваха подвеждани да се изказват против някого, против когото са имали лични настроения. Какво например можеше да каже сестра Николина Балтова, или жената на Бертоли? Така е било с повечето разпитани, тъй като за ревизорите е било важно да добият неблагоприятни впечатления, да дадат материал за следствието, като злепоставят Бялото Братство. Ревизията започна в началото на зимата на 1957 г. и завърши към март - април 1958 г. Една от задачите на ревизорите беше, да установят материалното имущество на Братството. Посветиха много време и труд да проверят в складовете ни наличността на отпечатаните книги - беседи и лекции. Като направиха това, ето, че последва изземването на наличните книги. А това беше един голям удар на Бялото Братство. Дойдоха агенти на милицията, натовариха камиони с тия книги и ги отнесоха за претопяване в книжните фабрики. Иззеха и от домовете на всички братя и сестри книгите от частните им библиотеки. Както се знае, такова изземване извършиха и по домовете на нашите хора из цяла България. Както споменах, по сведения на очевидци, иззетите братски книги са занесени по книжните фабрики за претопяване и унищожение. Така, от изобилието отпечатана книжнина, беседи и лекции от Учителя, те останаха само като антикварна рядкост!

61. ПРОВЕРКА ИЗВЪНРЕДНИТЕ СУМИ ОСТАВЕНИ ОТ УЧИТЕЛЯ Може да се каже, че дойдохме до момента, ревизорите да се заинтересуват за извънредните суми, с които Братският съвет бе разполагал през годините от 1945 до 1948 г. Може би, Никола Антов ги е насочил да искат обяснение и отчитане на тия суми. Инспекторът Самуил Захариев, по едно време ме запита за сребърните монети, които са били на съхранение у члена на финансовия съвет - Манол Иванов. При това, Захариев настоя, ако изобщо е имало и други суми, с които сме оперирали, трябва да се занимаят и с тях. За да се направи това, трябваше да се представи протокола за установяване размера на сумата, а също и ония документи, с които се оправдава разхода на тия суми. Такъв протокол имаше, но бе взет от Никола Антов като председател на финансовия съвет. В него бяха и оправдателните документи за разхода на сумите. Поставен в това положение, говорих с брат Борис Николов и с него се съгласихме, че трябва да изпълним искането на ревизорите. Известно време преди това, съзирайки опасността, че нямаме протокол и оправдателни документи, дойдохме до решението да съставим нов протокол, вземайки за база това. което сме изразходвали от сумите оставени от Учителя. Съставихме протокола, като взехме предвид действително направените изплащания от тия суми, оставени от Учителя: 1. Внесени през 1945 г. за Заема на свободата, за които имахме облигации. ..... лв. 1, 000 000 2. Изплатени на наследниците на Учителя, по два нотариални акта със същите .... лв. 800 000 3. Изплатени за купената печатарска машина за братската печатница „Житно зърно", съгласно фактура* лв. 1,200 000 4. Купена хартия без фактури, употребени за отпечатване 50 тома беседи и лекции от Учителя. За тази употребена хартия, пред съда представих подробна сметка. .... лв. 3, 300 000 5. Сребърни монети, пазени у Манол Иванов. . . . лв. 500 000 6. Неотчетени от Панайот Ковачев - Стара Загора, предадени му на съхранение . . . лв. 500 000 Така стигнахме до сумата в закръглен вид ....лв 7,300 000 Този протокол подписахме: Боян Боев, Борис Николов, Паша Теодорова и Жечо Панайотов, на когото се предаде за пазене. При разговор с брат Борис Николов въпроса за тези суми, казах му, че като предадем на ревизорите този протокол, ще трябва да отчетем сумите показани в него. На това той даде съгласието си. Предадох на Самуил Захариев протокола и така ревизорите вече имаха нов материал, с който да се занимават - установяване размера на сумата оставена от Учителя и нейното изразходване според документите. Първо, те заставиха Никола Антов да им представи облигациите от Заема за свободата за един милион лева /1,000,000 лв./, нотариалните актове от наследниците на Учителя за 800 000 лв., както и фактурата за печатарската машина за 1,200,000 лв. По-голяма трудност представляваше, да съставя списък-сметка за количеството и стойността на хартията купена без документи, и употребена в братската печатница „Житно зърно", от 1945 г. до 1948 г., когато същата бе закрита. С много труд, справки и изчисления исках да направя това; може да се каже, че имах една сериозна счетоводна задача. Като помагало ми послужи регистъра на нашата печатница, в който бяха записани като поръчки всички напечатани през това време томове с беседи и лекции - названието на всеки том, колко коли е бил и страници. Помогнаха ми и официалните ни счетоводни книги, гдето всеки том си имаше партида. Там се нанасяше част от употребената хартия, за която сме имали фактура. Значи, тия партиди и списъка за употребената не фактурирана хартия, даваха действителната стойност на всеки том беседи. Моите изчисления впоследствие се провериха от вещо лице назначено от съда, да ги преизчисли и провери, за да се вземат предвид от ревизорите. Намериха се от вещото лице малки разлики, но без значение. Важно обстоятелство около тази хартия беше това, че хартията купувана от вестникарските складове беше дефектна; част от нея се бракуваше и изгаряше в печките на печатницата ни. Тази отпадъчна хартия нямаше никаква цена, не можеше да се употреби, освен да се изгаря. За допълнително отчитане на хартията, друго вещо лице. установи пред съда когато се гледаше делото ни, че такава хартия дава „брак" от 40 до 80%. В нашият случай, като се изчисли „брак" 40%, посочи се за допълнително оправдаване сумата 44,000 лв. Вземайки предвид всички оправдателни документи и сметки, сумите по които също минаваха през мен, то цялата оставена от Учителя сума се отчиташе напълно и за същата следваше да се снеме всяка отговорност по моето отчитане. Като последна бележка следва да кажа, че сумата оставена от Учителя, както и тяхното отчитане е изразено по курса преди обмяната на българският лев от 1952 г. Такава обмяна и намаление се направи и през 1962 година, така че стойността на парите се намали 250 пъти, или хилядата лева се преоцениха на 4 /четири/ лева. Това е от значение, когато тия мои спомени ще се четат след 1962 година. _______________________________________________________________________ * Забележка на съставителя: По стария ръкопис сумите се отделяха със запетайка през три знака, например 1.200,000 = един милион и двеста хиляди лева

60. РЕВИЗОРИ НА ИЗГРЕВА Ето, че се докосвам до известна истина, че човек помни преживяванията си от детинските и юношески години, а това преживяно след 60-та година, лесно се забравя. Ще опиша това, което помня от това късно време на живота ми. Ние, отговорниците на Братството, ред години бяхме под тормоза, че предстои да ни се направи финансова ревизия. Но нали съвестта ни беше чиста, лесно хвърляхме зад гърба си такива заплахи. Гледахме си работата, да бъдем полезни на общият братски съвет. Как започна всичко и как се развиха събитията през годините от 1958 до 1962 г.? - Не мога да се похваля, че съм ясновидец или че имам пророчески сънища, но няколко дни преди да дойдат ревизорите, сънувам че се движа по нашата улица, от дома ми към братския салон на Изгрева. Гледам по улицата, по сградите налепени афиши - дава се някаква опера и аз участвам като певец в главната роля! Чудя се - не съм нито артист, нито певец, защо са ме писали в тези афиши. Не мина много време, дойдоха ревизорите и всеки казва - „Жечо, дай тези книжа, обясни това писано тук или там". Как за всичко търсеха мен, разбрах, че съм главен изпълнител в „операта". Правеха ревизия на Общество „Бяло Братство", а всъщност мен считаха за отчетник, аз бях отговорен за всичко! Нали бях касиер-счетоводител, пазех документите и счетоводните книги и отчети. И така, една сутрин през есента на 1958 г., явиха се на Изгрева трима инспектори от Държавен контрол, повикаха ни да се запознаем с тях. Казаха и задачата си - да направят основна финансова ревизия на Бялото Братство. Единият от тях, който бе главен в комисията, се именуваше Самуил Захариев. Беше ми познат, понеже заедно следвахме курсове като частни ученици през 1934 година, за получаване гимназиално образование. По-после беше идвал и при брат Боян Боев, да му показва нещо от материала които учеше сам. Тогава аз вземах уроци от брат Боев, но той използва познанството ни за да го запозная. Като видях в комисията Самуил, казах си, че той ще ни защитава, но гледам го, в разговорите си с присъстващите, той не скрива познанството си с нас, напротив - разказва им всичко. Поговорих с него малко насаме и му казах - защо се издава, че сме познати. Отговори ми, че не иска да крие това наше познанство. Друг от комисията беше инспектора Георгиев, които имаше задача да проверява документацията на сметките и самото ни счетоводство. Явно беше, че инспекторите не бързаха да завършат работата, а дните минаваха с опознаване на работата. Като чиновници бяха на работа от 8 до 12 часа и от 2 до 6 часа. Вземаха счетоводните ми книги, папките с документи, касовата книга и започнаха да се занимават с тях. Една от първите им работи беше да сравнят, дали всичко записано в касовата книга е изнесено в счетоводният дневник. Повикаха в помощ и Коста Стефанов, който беше добър счетоводител и близък приятел на Никола Антов. Привършиха това сверяване на касовата книга с дневника за няколко дни. Запитах Стефанов за резултата, вярно ли съм работил и той потвърди, че е вярно. Може би за да ме компрометира добави: „Имаше един лев разлика!" Разбира се, такова нещо не съм допуснал, тъй като винаги проверявах, а и в действителност не ми се поиска да внасям „един лев". Действително, инспекторите бяха с убеждението, че в Бялото Братство няма злоупотреби. При възлагането на работата, Самуил Захариев понеже ни познаваше, е бил с това убеждение. Идвайки първият ден към Изгрева, казвал на колегите си: „Сега ще видите място, гдето всичко е в ред, няма да имаме много работа!" Така, но ето че отчетността ни имаше за цел да установи резултатите на парично-стопанската ни дейност, но без да спазваме стриктно всички отчетнически изисквания, като издаване на касови ордери с подписи на председател и счетоводител. Единственото нещо, което изисквах, беше да ми се представят документи и разписки от лицата, които получават суми за извършена работа. Действително, това нещо се установи от ревизорите при основната проверка, която направиха. Имаше няколко малки изключения и то в разходите по братската печатница „Житно зърно". По тяхната работа имаше най-много плащания: покупка на хартия, превози, заплати и др. Когато са плащали на каруцаря Иван Петров Иваницов, имало е 5-6 случая като е получил парите не е дал разписка - пропуснали са в печатницата да му поискат да подпише такава. Както всякога, идва при мен отговорника на печатницата - Влад Пашов, носи ми редица документи за отчитане, а между тях и разписки за платен превоз. Аз не всякога проверявах дали са с подписа на Иван Петров. После, когато записвах разходите, откривах, че някоя разписка е без подпис. Позволявах си само да отбележа на мястото на подпис, името на Иван Петров, с намерение да бъде потърсен и да подпише сам. Добре, но с течение на годините, останали са в това положение, само с моето отбелязване на името. Макар, че се касаеше за дребни суми, инспекторите отбелязаха това нарушение едва ли не като фалшификация от моя страна. При разглеждане на делото ни, в съда зададоха въпрос на Влад Пашов, дали е носил такива неподписани разписки, той призна това, но настояваше, че сумите по тях действително са платени на Иван Петров, че аз като касиер съм изплатил отбелязаните в разписките суми. Когато през време на ревизията се откри такава нередност, запитах нашия защитник адвоката Д-р Кирил Георгиев, за съвет какво да правя. Той ме успокои с думите: „Ще те извадим сух от водата!" А това значеше, че има оправдание за това нещо. След окончателната проверка на касовите разходи, ревизорът Георгиев установи, че има няколко суми записани в разход на касата, които не се одобряват; един вид ме начете с тях. Набра се една сума от около 300-400 лева и аз още тогава ги внесох в касата на Бялото Братство. Това са суми при първото преоценяване на лева, или по сегашният курс 30-40 лева. Нека се има предвид, че са неволни грешки в един период от 12 години.