Ани

11. ГЕНА ПАПАЗОВА ИДВА С РОДА СИ В.К. (Вергилий Кръстев): Сега искам да ми разкажете нещо за вашия живот, така последователно и за вашия род. Г.П. (Гена Папазова): Родена съм в Дебелец, в едно заможно селско стопанство. Село Дебелец, сега е град. Още на времето беше голямо село. В.К.: То къде е точно? Г.П.: До Търново, на пет километра. В.К.: Кога сте родена? Г.П.: През 1903 година, 18 септември. Че баща ми беше страдалец, в смисъл че остава сирак, без баща и без майка на 12 годишна възраст и трябва да поеме при това грижите за двама по-малки от него, две деца момчета и една сестра, за която той не може да се грижи, ами я дават калугерка в манастира. И баща ми става градинар, чирак, ходи по градини в Русия и в Румъния. Каквото изкара, за малките. Че май, че и тях повлича после. Какво е било, не знам. Когато аз вече бях голяма и съм негова дъщеря, разбрах, че той се е бил оженил за единствена дъщеря на едно семейство средно заможни. Но тази дъщеря била туберкулозна и умира. Майка ми пък е родена в Пейна - Дряновски колиби и тя сираче, от три години без майка, след туй втора майка, трета майка и на 16- годишна възраст се оженва за едно момче, и то туберкулозно. Раждат три деца, и трите умират. На 23 години майка ми е свободна, вдовица, а баща ми на 27 години - свободен вдовец. Тогава ей такива търговци, движещи се хора, им правят сватовщина, казват на баща ми: „Там, там има една булка, сама, вдовица останала." Оженват се двамата, вече са се имунизирали срещу туберкулозните бактерии, иначе как може да си представиш, да съжителстваш с такива съпрузи и респективно съпруги, и се раждаме ние. Баща ми беше много умен, много съсредоточен, голям общественик, кмет на два пъти или не знам как беше, аз го знаех като кмет през 1912 година. А баба ми, майката на съпругата му, казва на мъжа си: „Ний загубихме дъщеря си. Аз искам да остане зет ми тука, като син." Осиновяват го и после така малко комично ми беше като разбрах как са го осиновили. То коя година ще е било? Знам ли? Мога да изчисля. В.К.: Осиновяват баща ви. Г.П.: Баща ми. Осиновяването става като баба го прескачва. Няма документ. Може да има някакъв документ, но формално става така. Той ляга и тя го прескача. Но отношенията им бяха: казваше й „мама" и нищо друго. „Мама", такова отношение на баща ми към неговата тъща. И респективно „татко" към тъста. А тъстът, дядо, когото ние знаем за дядо, защото друг нямаше там, и той туберкулозен. И мама се грижи за него. Аз съм му изхвърляла храчките на дядо. Баба, не знам как, по-остра беше, той ще каже: „А, остави я този звяр", ха-ха-ха, но почтено семейство. И така значи баща ми остава в този дом като собственик. Имало е построена къща на бабино място. Таман е била построена. Това е станало 1878 година, когато идва руската армия, и която се настанява в къщата и която пали огън в средата, щото тя имаше нещо като камина плюс две стаи горе. И те палят огън там, та когато ние растяхме в тая къща, беше с черни греди. В.К.: Да, от огъня. Г.П.: От огъня, от дима. Значи по туй време къщата е била значи готова през туй време и татко е бил през туй време техен син. Сега той прави връзка с първата държавна подвижна земеделска катедра, основана от Петър Беров. Петър Беров е българин от Болград, завършил е академията, руската в Москва агрономство, не знам академия ли е било или пък не, как тогава е фигурирала не знам, и при Освобождението се връща тука да работи в България. Надарен човек, аз сега пиша за него и написах за него в История на декоративната растителност. Той е там фактор. Той е правил озеленяването на София. Тука всичките борови гори са негово дело и той се е борил с тези от Слатина, защото е било мера на слатинчени. Той взема мерата на добитъка им. Те воюват, изскубват растенията. Най-после става въпрос, че се намесва и армията, воюват, сражение имало, убити хора има, докато се запази тази гора. иглолистната на Петър Беров. Тогава той е фигурирал като горски инспектор. Обаче е агроном по професия. Сега после какво е правил, не знам, но когато аз бях дете 10-12 годишно, той беше директор на Държавната подвижна земеделска катедра. Този човек умря по път, изпълнявайки задълженията си, много делови човек и неговият паметник е в село Михалци и на него пише: „Работил за народа и умря за народа." На Петър Беров. Сега този Петър Беров трябваше да развива дейност, но трябваше база. Никой стопанин не си даваше земята Беров да прави експерименти. А той почва да внася чужди сортове. Къде да ги изпита? Баща ми дава нашето стопанство за опитно поле на катедрата. В.К.: Вашето стопанство. Г.П.: В село Дебелец, за опитно поле на това. Там се внесоха аспержи, т.е. аспарагус, за салата обаче. Там се внесоха ангенарий, едно растение, което е като магарешки трън, яде му се това нещо. В.К.: Вътрешното. И какво се яде? Г.П.: Долната част на съцветието. В.К.: Как се казваше, дето като магарешки трън? Г.П.: Ангенарий. Аспержи беше аспарагусът. В.К.: Добре, да продължаваме нататък. Г.П.: Виж го как изскочи това нещо от акъла ми. Ей сега ви го казах. Там се внасяше. И когато... В.К.: Значи опитното поле на баща ви е имотът? Г.П.: С тези растения баща ми засяваше най-хубавите места. Най- близката зеленчукова градина до селото и когато минат хората и викат: „Йоне Папазов полудял бе. Гледай, със зайча сянка и с магарешки трън си напълнил градината!" В.К.: Магарешки трън. Г.П.: Магарешки трън, защото друг сорт прилича на афишок, арфишок. Приличаше на истински магарешки трън, големите бодливите листа и горе този виолетов, съцветен, компузите и т.н. Там се внасяха първите пшеници. Пшеницата НОЯ, за нея помня, защото тя беше безкласна пшеница, френски сорт. И баба пък правеше опитните питки. Тя много обичаше баща ми. Тя... Кой смей да каже нещо лошо за него? Пък му вика: „Недей бе, недей, виж, че не струва. Гледай хляба как се троши. Не таз пшеница, не е. Я си дай ти нашата пшеница да слагаме." Баща ми започна да става семепроизводител на зеленчукови семена. Понеже имахме места в различни райони, той можеше да изолира отделните сортове и да произвежда чисто сортов семенен материал. И когато тръгваха градинари откъдето и да е на България, те бяха главно Лясковец, Търновско изобщо, за Русия или за другаде, те идваха у нас да купуват семена. Под влияние на Катедрата и предполагам, че и с помощ, ние направихме модел, обор на животните. Този обор на животните имаше, централно място заемаше торището. То беше с два наклона, един срещу друг и в центъра на наклона беше резервоарът за урината. Около това торище беше оборът за кравите, оборът за конете, птичарникът, клозетът - свинарник. Всичко това беше около торището. И торът се съхраняваше добре, градините добре се наторяваха, всичко растеше добре, щото имахме ръководство. Пак под влияние на катедрата се направи у нас сушилня, тип ХАВЕЛКА, в която сушахме. Вижте какво беше, то като че ли специално, след това ни мобилизираха да сушим за войската плодове и зеленчуци. Тази Хавелка, тази сушилня. Направихме овощна градина, туй, което е важно, че хората имаха плодове, но не така градини специално. Имаха единични насаждения. А още преди това, значи това е било само инициативата на баща ми, значи преди да се родя аз, преди сестра ми да се роди, баща ми прави първото за района американско лозе, т.е. изписва или купува внесени вече в България подложки американски, устойчиви срещу филоксерата и върху тях се облагородяват местните сортове. Но помня едно, че хората в селото нямаха грозде. Че баща ми, когато минаваше с кораба, препълнен с гроздето, вървеше пеша. Не мога да не се разплача. И: „Дядо еди кой си, бабо еди-коя си, заповядай, на ти, дете, граби гроздове" и подарява на всеки срещнат човек. И ей в това семейство аз израстнах. А мама пъргава, работлива като птичка. Пък той имаше много гости, моят баща, много. Като дойдоха агрономи, то беше страшно. Тя се връща от къра. Ей сега, запретва ръкавите, прясната пита, спаначника, яйцата, всичко готово. Това беше пъргавината, силата на мойта майка. Тя беше стълба на къщата. И когато баща ми отиде войник, а нас ни мобилизираха заради тази Хавелка, да работим за войската. Мама го правеше това. Но какво ви казвам, децата не видяха детство. Страшна работа, страшен ангажимент. Нито сме си доспали, за ядене не мога да кажа, че не сме яли, защото такова изобилие на храна, но никога не седнеш така сладко да го изядеш. Все ха, ха, ха, че има работа. В.К.: Баща ви в коя война участвува? В Балканската или Европейската? Г.П.: В Балканската беше кмет, а в Европейската беше войник. В.К.: Да. Г.П.: В Балканската война като кмет там се разсипа той, като кмет. Защото трябваше моят баща да събира храна за животните и за хората на войската, и защото отива във всяка къща. Обявява: „За нашите момчета, бе! Дайте сухар толкова нещо, бе, дайте свинска мас, бе! Дайте това нещо, дайте да храним децата, бе, те са на фронта, те са отишли там да се бият за нас." Е, един го разбира, друг не го разбира. На някого трябва да наложиш да го даде. Той пък ще даде сухар суров, сухарът мухлясва и т.н. и т.н. Аз съм била свидетелка. Отивам аз на нашата бахча, градина и една жена изпраща мъжа си обоз с волската кола, ще воюваме ние срещу турците. Тъй беше войната. Той заминава значи с волската кола да кара храна. Тя го изпраща: „Ха на добър час, а пък кмета калпака си да продаде." В.К.: Клетва. Г.П.: Да, клетва. Калпака си да продаде. И това значи с кмета. Друга една жена, точно срещу нас и при това в роднински връзки - кумица. От нея баща ми иска три килограма мас. Тя има само едно лозе. Нямат животни. И иска три килограма мас. Дава ли, дала я сигурно, но вика сега, тя пелтечеше пък малко: „Сега вече разбрах кой ми е врагът, кой ми е врагът, аз вече разбрах кой ми е врагът." Тъй. А в туй време в нас са два коня с кабриолет на войската, два вола с колата там и сено, и слама, и зоб, и всичко, каквото трябва да даде едно семейство, което има, и което е на кмета семейство, домакинство. Значи той първи трябва да даде пример на другите, да се увлекат и те. Тази война той се разсипа. В.К.: Разори? Г.П.: Разсипа се физически. В.К.: Разсипа се физически. Г.П.: Материално, разбира се, се разсипа, защото аз казах два коня, но имаше още един, детският кон. Много го обичахме. Ний, децата, с него си играехме, катерехме се и т.н. Той беше като човек. Даже ей тук той ме е ухапал. Васко ме ухапа, защото беше много уморен, пък аз ходя да си играя с него и той така ме ухапа. И когато се връща от войската и баща ми го познава на Марно поле, и в Търново, че е нашият кон, не смял да го вземе - развалина - какво да го прави, как да го убива. Значи дали сме и предали сме на това всичко, но не това материално разсипване го разруши, а психическото и заболя от рак. Сега татко се помина, а в туй време, когато той през Европейската война е на фронта, 1916 година, аз съм в Търново в прогимназията. В прогимназията съм с една Стойка Цонева. Тя май че от Мердене ли беше, от Минде ли беше, някои търновски села, а бащата вдовец и на войската с моят баща другари, един до друг. Оня си идва в отпуска и дъщеря му разказвала, че сме другарки, на един чин сядахме, но колко силна ученичка съм била. И когато казва това на баща ми, баща ми, както е бил в болницата, разбирате ли, имахме и портрет, аз го махнах, да нямам такива образи, почувствувал се излекуван, че дъщеря му е такава и такава. Просто му бях гордост и радост на моя баща. Другите бяха чудесни деца, аз имах сестра красавица, но красотата на жената е беда. Преследват я младежи, бързо се жени, настъпват неприятности и т.н. Другата след мен беше също така много красива, тя по-късно се ожени, но разсъдливото му дете бях аз. А брат ми, който беше също така много умен, чудесен човек, но беше много по-малък от мен. За нея възраст, 9 години по-младо значи много нещо е това. В.К.: Сега да се уточниме, колко деца сте били? Г.П.: Бяхме четири деца, три момичета и едно момче. Те са раждани повече, но са мрели. В.К.: Да, но тия, които останаха живи. Г.П.: Които останаха живи след смъртта на баща ми в 1922 година, през януари 1925 година се помина малката ми сестра, по-малка от мен, при раждане. Голямата ми сестра се помина 1962 година, през март. В.К.: Тя как се казваше? Г.П.: Монка, красавица. Е, красавица беше тя. Аз много търсех неин портрет тука. Представително нещо, а умна, тактична, а търговка. Тя се занимаваше с износ на пулпове. Как организираше всичко това, надарен човек бе, надарен човек. Какво искаш да прави, един по един начин, друг по друг начин, но надарено. В.К.: Да. Г.П.: Малката не можа да се прояви, тя умря веднага при раждането и не можа да се прояви. Брат ми, също така голям умник. Той се казваше Генчо, кръстен е на дядо ми, който е осиновил баща ми. В.К.: Да. Г.П.: Всичко става вече по тази линия и аз съм кръстена на дядо си, Гена. Пак на дядо, вижте какво уважение е било и каква грижа. Защото баща ми пък нямаше майка и баща. Ама то беда бе, как са мрели тези хора, какво са правили, но колко малко са живяли дядото и бабата, на баща ми родителите, и все пак са правили дарения, обществени цели. Те са строителите на манастира в Присово и техните черепи там и досега се пазят. На дядо и на баба. Но аз нямам отношение към тях, защото аз нищо не знам. А баща ми въобще не говореше. Защо избягваше? Защото много болно минало. Много тежко детство е имал той. Но достойно си е отишъл с принос в живота. Това беше моят баща. Но разбираше ме много добре, но когато аз се запознах с Учението и така станах вегетарианка, той не можа да се примири с това. В.К.: Вие се запознавате с Учението, вие вече учите в гимназия. Г.П. Аз съм в Русе. Там е сестра ми, търговка, аз отивам там да уча и да помагам в магазина. Къде ще идеш само така да учиш? Не може! В.К.: Не може! Г.П.: Не може! Магазинът беше колониал - деликатес - „Златна ябълка". От него пазаруваха легациите, търговските бюра. Там имаше много евреи. Той беше голям център, Русе, на времето, търговски. Сега пък е и индустриален. Обаче зет ми... В.К.: Той е мъж на вашата сестра. Г.П.: На моята сестра мъжа, говори: „Значи Гена не ще да се жени, Гена учи, Гена ще харчи пари да следва, тая да я няма." И започва да ме клевети пред баща ми, че аз съм влязла в една среда загадъчна, правят се разни работи там, хората говорят. „Дай да я оженим." Един, где да го намери един, не знам какъв беше, Дянков май се казваше, не го знам, на възрастта на баща ми, собственик на много лозя, ще ме жени за него. Хай... Пък аз малка. В.К.: Вий колко годишна сте били? 18-годишна? Г.П.: Абе там, нататък съм била, ще се женя, ами ще ме женят ли? И т.н. И баща ми обаче се повлия от тези писма, скоро изгорих последното му писмо, в което пише: „Върни се от Русе, вече няма да учиш." А аз съм свършила 7-ми клас само, остава ми само 8-ми клас. И му разправям: „Татко, това не е вярно, ти ме разбери." - „Разбирам те, но ще правиш каквото искаш, когато мен ме няма. Сега ти си тука в мойто семейство и ще слушаш." В.К.: А 7 и 8-ми клас, това е прогимназията или е гимназията? Г.П.: Гимназия, 7 и 8 клас, гимназия имаше до 8-ми клас. В.К.: Гимназия беше до 8-ми клас. Значи остава ви още един клас. Г.П.: Един клас, последният ми остава. Но той се помина 1922 година, аз си постъпих в гимназия, не ми попречи, та последният клас, 1923 година го свърших. Бях му гордост на моя баща. Преди това аз свърших прогимназия пак в Търново, Изобщо учех в Търново, само 6 и 7-ми клас в Русе. Свърших значи цялата прогимназия и първи гимназиален клас в Търново, взех 2-ри гимназиален клас или пети по брой във ваканцията. Значи за една година два класа взех и в шести клас вече отидох в Русе. Е, че кое дете го е правило? То му беше на баща ми гордост. Когато учителят по математика, Палазов се казваше, преподаваше математика, той преподаваше новия урок чрез мен. Ще ме извади на дъската. Това така, така направи го, ей така и един ден той среща баща ми. А баща ми наред с всичко друго е бил и много добър войник, и е получил военна степен някаква. Не ги разбирам, тез неща не ги разбирам, а в туй време правят и школи, набори, за неслужили. Може да не са новобранци, но да кажем откупени. В.К.: Които не искат да служат. Г.П.: Знам ли ги, някакви, които не са служили. В.К.: Да, да, откупени. Тогава са се откупували, да. Г.П.: Значи баща ми ги обучаваше, по военно нареждане става. В.К.: Обучава ги. Г.П.: Не им знам степените, бе, обучава ги. И този учител, Палазов, не се е подчинявал и баща ми го наказва. Щото той строг човек и дисциплиниран и т.н. Един ден среща Палазов моя баща. Папазов. Вика: „Твоята дъщеря е при мен." Разказал му каквото знае, каквото ме познава и се сдобряват двамата. Палазов и Папазов се одобряват. Сега баща ми от една страна има любимата си дъщеря, разумната, но която той подготвяше. Той ме подготвяше за смъртта си. И казваше така: „Знай, че повече от 50 години едно домакинство не се задържа. То се разпилява. Женят се, тръгват насам- натам, разпиляват се." Подготвяше ме тъй, както не е говорил с другата, голямата ми сестра, три години по-голяма от мен, никога така не е говорил и както и да е. Аз свърших, татко се помина 1922 година, декември месец, а аз свърших 1923 година.

10. ПОМОЩНИЦИТЕ НА ПАША В.К. (Вергилий Кръстев): Аз не можах да разбера за очите на Паша. Тя още от малка е била с увредено зрение. Тя виждаше ли тогава? Какво виждаше, какво не виждаше? Г.П. (Гена Папазова): Паша е виждала, защото носеше очила. Тя имаше пенсне с много голям диоптър. В.К.: Колко диоптра? Г.П.: Не съм питала, защото беше болен въпрос. Аз не питам, но очилата бяха при мен. В.К.: Да. Имате ли ги тия очила? Г.П.: Нямам ги. В.К.: Друго. Сега, когато вече през времето на Школата, тя пак с очилата... Г.П.: Не. Когато почна да работи беседите, като се върна от Русе, тя хвърли очилата и каза: „Бог да помага." В.К.: Така. Друг въпрос. Тя сега чете и пише, значи отблизко вижда, а вероятно надалече не вижда. Защото вие казвате, че сте я водили на екскурзия. Г.П.: Аз не съм я питала какво вижда и докъде го вижда, но когато стенографираше и когато дешифрираше, тя работеше така. В.К.: Значи на една педя от масата. Г.П.: Колко вижда надалеч, това не съм я питала. Един болен въпрос, аз не мога да го човъркам. В.К.: Сега, след като си замина Учителят, тя кога ослепя напълно? След като свършиха беседите 1950 - 1952 година, помните ли? Г.П.: Не мога да кажа. В.К.: Но исках друго да питам, понеже тя в нейните опитности тя пише на пишуща машина - сляпа. Така ли? Г.П.: Да. В.К.: Сляпа, но понеже познава буквите, от многогодишната работа. Г.П.: Да. В.К.: И така пишеше. Какво стана с нейната машина? Запазиха ли я? Г.П.: Нейната машина... В.К.: Или остана като реликва? Къде отиде? Не става въпрос като някаква машина, защото една машина струва сега 200 лева. Г.П.: При мен не е всеки случай. Не, не, не, не. Тя беше. Тя писа на много машини. В.К.: Значи не е една и съща. Г.П.: На много машини писа. В.К.: Аз мисля, че на една и съща машина целият живот е писала. Г.П.: He. В.К.: Значи на много машини. Г.П.: Тя писа на много машини. Последната машина й я даде Борис. В.К.: Да. Г.П.: Даде я на нея. А после, след смъртта на Паша вече, аз я бях подарила и Борис се яви, той дойде да я иска. Ама, викам, първо машината не е у мен, не мога да я взема и второ Паша ми я даде като нейна машина. Тя работи толкова години със своя машина, а не като твоя машина. Не знам. Ново явление е това. В.К.: Мен ме интересуваше нали като една реликва. На която е писала. Г.П.: Не е една машина. Имаше друга една, която не мога да знам къде е. Може би Еленка повече знае, която беше комбинирана машина от български и латински, и която е от латински кирилица и която е такава развалина, че нямаше кой да я оправя вече. Значи като метал някъде е отишла. Въобще не струваше. А тази, „Ерика", на която Паша е писала спомените си, аз я подарих. В.К.: Подарихте я на нея. Г.П.: Аз я подарих, да. В.К.: Да. Просто исках да питам, нали? Аз смятах, че е писала на една чиста машина беседите в разстояние на 20­30 години. Г.П.: He. В.К.: Значи не. Г.П.: He. В.К.: Значи на различни машини. Значи този въпрос отпада. Г.П.: Не, не. Най-различни. Всички си имаха машини. И Еленка, и Славка си имаха машини. Машините се чупеха, нови машини имаше, така. А последната машина я даде Борис. Борис имаше някакви връзки с продавач на машини, тука на ул. „Жданов". В.К.: Както и да е, този въпрос е ясен. Г.П.: На ул. „Жданов" беше магазинът и аз молех за себе си да купя една машина. Много чувствам нужда от машина. Много чувствам нужда, макар че не бих се ангажирала да пиша на машина туй, което сега пиша на ръка. Много труд струва. Аз я подарих шевната машина на дъщеря си, таз пишуща машина подарих на другиго, на един млад научен работник, който сега е член на академичния съвет. Заслужаваше тоз човек да му помогна и двете машини ми липсваха известно време. Липсваха ми, особено тази за шев. Както и да е. В.К.: Сега вие споменахте преди това, да ви питам за Катя Грива. Щяхте да кажете някои неща. Г.П.: За Катя Грива. Аз се отделям от Паша и вече ставам агроном. Сега талантлива ли съм била, неталантлива ли, друг да съди, но веднага след държавния изпит аз станах директор на един техникум, практическо училище във Видин, там се запознах и с моя съпруг. Отначало бях без пари стажантка другаде, преди да взема държавния изпит, но после почнаха да ни плащат. И понеже аз сама си готвя, аз завеждам градините, аз имам пред себе си ябълки, моркови, картофи, каквото искаш, яйцата на цени определени, въобще лесно икономически живеех, без да търпя лишения. Имах и пари, и по едно време Паша пише: „Гена, искат да ни вдигат от Изгрева." На Изгрева се заселиха хора, ей така върху места от Слатина, ей тука ще си направя бараката. Вика: „Ще ни вдигат от Изгрева". Как? - „Ами дай пари." Давам пари да купят мястото. Мястото беше в съседство с Борис. И те си направиха там барака. Защо не живяха до края, пак нещо пропущам. Не знам, защо до края не живяха там, в тази барака. В.К.: Защото те ги изгониха там. Г.П.: Не, не, това говоря за някога. В.К.: Да. Г.П.: За рано, за по-рано. И там влезе една Сийка, не Сийка, ами Елена Григорова. Елена Григорова, тя влезе там да живее. В.К.: Която е била учителка в Мърчаево. Г.П.: Така. Ама чакай, пак не е точно. Кой беше по-рано, Елена ли беше? Катя ли беше? Май че Катя идва след Елена. Идва Катя Грива, уж певица, изглежда, че не е баш каквато трябва да бъде, защото не може да уреди един концерт в гимназията. За концерт кани някого да дойде, да направи оркестър и да изнесе там продукция, каквато се изисква. Както и да е, но горкото беше спънато в ръцете. Та Паша ходеше да й пали печката. В.К.: На Катя Грива. Г.П.: На Катя Грива. В.К.: И не може ли да си запали печката? Г.П.: На Катя Грива Паша ходеше да й пали печката. После се очовечи тази Катя, почна да прави сладкиши. В.К.: Ха-ха-ха-ха. Г.П.: И така. Ха-ха-ха-ха. Но беше горкото спънато и наша Паша, гдето затруднена и толкова работа има, тя трябваше и тази служба да изпълнява. А как искате вие, когато Паша имаше нужда, че такова същество ще дойде да я поеме. Наложи ми се да отсъствам ден, два или не знам какво е било и трябваше да отида на Изгрева, и да помоля Катя да ме замества. В.К.: Няколко дена. Г.П.: А не, ден или два. Катя не идва сама, ами води и се уговорила, води и Буча Бехар, че май че и още една и когато аз се върнах и Христов ми вика: „Ти какво мислиш, че някой тука е стоял цял ден? Дойде, мерне се и си отиде. Те само се мернат и си отидат. Нито една не остана при Паша, както трябва да я гледа." В.К.: Не могат да издържат. Г.П.: Не могат. Нещо става, нали? Не могат, напрежение има около нея, не могат да издържат. Това е друга картина. Сега други въпроси, ако имате? В.К.: Значи така беше за Катя.

9. ПАРИТЕ НА ПАША Г.П. (Гена Папазова): И така значи аз бях свободна и когато Христов ми каза: „Ти не можеш да вземеш Паша. Тя не може да остане в жилището си. Значи остава аз да я взема при себе си, но ти ще ни гледаш." И аз отидох там, на Лозенец. В.К. (Вергилий Кръстев): Там имаше вече квартира? Г.П.: Той вече имаше гарсониера. В.К.: Той купи, от чии пари купи? С негови пари. Г.П.: Гарсониерата ли? Че пари на Паша не е имало у него. В.К.: С негови пари. Г.П.: Пари на Паша, когато тя свършваше вече, щеше да му остави. Не знам, пък щеше ли? Пък тя беше с акъла си. Тя можеше да ги раздаде. Тя имаше племенници, както им раздаде. В.К.: Аз съм чувал, че от продажбата на къщата на Паша на ул. „Карл Шведски" остана една сума от 10-15 хиляди лева и тази сума е била дадена да се купи някакъв апартамент и вие сте я гледали за тази работа. Г.П.: Ха-ха-ха-ха, че аз си имам жилище, бе. Ха-ха-ха-ха. Чувай ти. Аз отидох по стечение нагоре. В.К.: Ясно, разбрах. Г.П.: По заповед отгоре, ще ви го кажа после. Аз после го разбрах. Пашината къща се продаде не за 15 и не знам колко хиляди, а се продаде за 11 хиляди лева. Паша ми даде пет хиляди лева да ги внеса, за да мога да ги тегля, когато трябва. Тя не може това да върши. Другите пари останаха в нея и тя ги стопанисваше. Къде, на кого, как, това беше нейна работа. Аз не се месех в нейните материални неща. Толкоз. Това е истината. А дойде един да пита Христов: „Абе Христов, ами Паша продаде къщата, ами парите?" В.К.: Хе-хе-хе-хе. Г.П.: А пък Христов каза: „Абе защо дойдохте сега да питате къде са парите от къщата? Защо не дойдохте да питате как живяха двете сестри с 40 лева пенсия на Аня?" В.К.: 40 лева пенсия? Г.П.: 40 лева пенсия на Аня, как живяха двете сестри и кой им помагаше? Кой им даваше нужното? Що тогава не дойдохте да попитате, а сега сте дошли да питате къде са парите на Паша? Връзките не са случайни и не са прекъснати. Това е продължение от миналото. И вероятно и за бъдещето. Не може да бъде другояче. В.К.: Значи аз така разбирам. Паша оставя 5 хиляди лева, с които вие се грижите за бита й, другите 6 хиляди лева, тя разполага с тях, а тази гарсониера на Христов, той си я купил. Г.П.: Той си я купил, човекът и я изплащаше. Паша се прехвърли при него да живее. И си я изплащаше по 15 лева на месец. И Паша отива да живее при него в неговото жилище. В.К.: Аз смятах, че Паша го е купила онова жилище на Христов. Г.П.: Нищо подобно. Паша не е имала пари. Откъде ще има Паша пари? В.К.: Ясно. Г.П.: Живее с Аня, с 40 лева, на Аня пенсията беше толкова. В.К.: Много малко. Г.П.: Колкото и да бяха, значи по 20 лева на двете, колкото аз давах тука в къщи по 20 лева. Който й даде - брат Боев. А брат Боев има, когато нашите приятели дадат нещо за обща каса. В.К.: Да. Г.П.: Това бяха източниците на Паша. А с нейното широко сърце, с винаги сложената маса, може да си представите какво е било. Не е, дума да не става да я упреквам в нещо. Сега смятам, че с туй доста изчерпахме въобще въпросите. Може да се явят нови. В.К.: Да. Г.П.: А трябваше да ви кажа и това, че Паша се обърна тука към нейните племенници. Племеннички имаше тя тука. В.К.: По чия линия? Г.П.: По майчина линия. По майчина линия. Никоя не дойде. Племеннички. А после ми се разсърдиха, особено едната. Ще ви кажа и как, и защо. Аз ги каня. Всяка година Паша й чествуваме деня на заминаването. Тя вече прави 17 години. На десетата година им казвам: „Елате!" Другите щяха да дойдат, ама едната, която върти работите, тя не дойде. А една от тях беше само, и тя не на пряката й братовчедка дъщеря, ами на втората братовчедка. Втора братовчедка, тази от Германчевите. Тя можеше да я гледа, нямаше семейство. Имаше син, можеше да го остави и т.н. Не се съгласиха хората, бе! Не се съгласиха да я гледат и нямаше да я догледат, защото не знам кой щеше да бъде този, който без погнуса можеше да я окъпи и да я избърши. Тя страдаше от сърце, тя се поду като мехур, тя на две пъти, мисля така. Леглото беше постлано с найлон. Такова изхождане, урина. Заля цялата кухня, голяма кухня на Христов с линолеум покрита. Той беше един чистник, пък и апартаментът нов, и аз с парцала и легена трябваше да обера урината да я събера. Урината да я събера. Не знам дали някой от тях би повторил на другия ден да дойде. Толкова ви казвам. Толкова. Както и да е. В.К.: Тези племеннички бяха по линията на нейната майка. Г.П.: Да. В.К.: И чии са тези деца? На нейната майка на сестра й, на брат й? Г.П.: Майка й имаше две сестри. Казах ви, едната беше „тьотя Лиза", женена за професор Шишманов, а другата беше „тьотя Льоля". Чувала съм й само името, защото тьотя Льоля е женена за чичо Михал, а чичо Михал като наражда много деца и избягва, и ги оставя, и Пашини вземат момчетата, а пък двете момичета отиват у Шишманови. Момчетата израстват и се разпиляват насам-натам, пет момчета, а тези двете момичета, Дора и Пеня, остават тука, оженват се добре и имат по една дъщеря. В.К.: Значи тези племенници, които се раждат. Г.П.: Да, те са на преките й братовчедки. А освен това, тя има Пашини още една братовчедка, втора братовчедка. Тя има три дъщери. Три дъщери има и едната от тях беше свободна. Но нито една не се съгласи да я вземе. „Тьотя Льоля", тя навсякъде направи опит и хубаво го е направила, да не би да кажат, че... „А, ние щяхме да я гледаме, ама виж Гена се настани." То нито едното е вярно, нито другото е вярно. Сега, вие видяхте, че аз съм, мен ме освободи небето да отида там. Аз иначе какво щях да правя? Нали мъжът ми ще тръгне подире ми? Нали ще викне и милицията? Къде се намирам аз? Зарязала, дала си и къщата. Ние пари имаме, тя къде е тръгнала да печели? Пък и за печалба ли съм отишла? В.К.: Ха-ха-ха- ха. Добре. Г.П.: Та оставете това. В.К.: Понеже мъжът ви ви освобождава, почва на самоиздръжка тук. След това той не ревнуваше ли? Къде отиваше? Какво правеше? Г.П.: Не. Той ме знаеше къде съм. В.К.: Живее при Паша. Г.П.: Ама той ме знае. Той ми знае връзките с Паша. В.К.: Не ревнуваше, че отивате да я гледате. Г.П.: Не че за ревност. Че не може да преодолее моите задължения. Обаче след случая с Паша и с Христов, аз станах известна като болногледачка. И почнаха да ме викат наши хора, там. там, там. Те не можаха и никой не е разбрал, че аз отидох там по стечение, по нареждане. В.К.: Ясно, да. Г.П.: По нареждане. Че аз не съм болногледачка. По професия и по стремеж съм друга. Че съвсем друго нещо съм и така беше. Сега, ако смятате, че други въпроси могат да възникнат и възникват, задавайте! В.К.: Значи те решиха, че вие нали сте си зарязали професията, зарязали и вече имате име на болногледачка. Г.П.: Ама аз бях вече пенсионер. В.К.: Значи вие може да станете отлична болногледачка на Изгрева. Г.П.: Да. В.К.: Ха-ха-ха. Да. Понеже споменахте, нали, че на всяка годишнина тържествен обед правите. Г.П.: Всяка година. В.К.: Тя на коя дата си замина? Г.П.: 12 февруари. В.К.: Когато си заминава Паша. Г.П.: Да. В.К.: Тя си заминава. Г.П.: 1972 година. В.К.: А тя беше родена 1887 година. Г.П.: Месец не знам, но те са се кръщавали по руски. В какъв смисъл? Дават името на новороденото, съобразно деня в който се е родило, кой светец е тогава. Та тя е родена някъде октомври месец, към света Параскева, Петковден. В.К.: Значи по стария календар. Г.П.: Татък е някъде. Аня е при Анинден - декември, Надя, пак е септември. В.К.: Значи Паша около Петковден - Параскева. Г.П.: Татък, да. В.К.: Значи така откривате месеца. Г.П.: Та те така са се кръщавали. Аз пропуснах да ви кажа и за друга една личност. Когато умира бащата на Пашини, Паша е била на шест месеца, Аня е била на две години и половина, Надя е била четири-пет години. Значи такива са били. Сега дали? Не ще да е било веднага, защото майката няма да си даде детето, но поизраства Надя, идва дядя Христофор. Дядя Христофор е брат на Петър, на бащата на Паша. Свещеник от Русия. Не знам датата, не знам, но знам, че бащата е бил руснак. Значи руснак ще е бил и брат му, какъв ще бъде. Дядя Христофор. И той, за да помогне на вдовицата, предлага да вземе Надя, най-голямата. Той да й даде образование. И я взема и тоя свещеник, в кавички, не взема детето в дома си, като свое дете да го отгледа, ами го праща в един интернат на духовни служители, църковни служители. На децата на църковни служители. И Надя там се чувства зле. В чужда среда, като сираче. Съобщава тука, значи тя вече е могла да пише и майката отива, и си взема детето. Та това е пък картината на дядя Христофор. И тез работи сега възникват, ама знаете ли как отдалеч? Щото аз съм ги чула някога и викам: „Ами дядя Христофор?" Ха-ха-ха-ха. В.К.: Ха-ха- ха-ха, дядя Христофор. Г.П.: Това е дядя Христофор. В.К.: Какво извращение на нравите. Така. Г.П.: Аз имам много работа. Бързам. Снощи ми се обадиха, ще ви се види чудно...

8. БРАКЪТ НА ГЕНА ПАПАЗОВА Г.П. (Гена Папазова): Аз имам съпруг. Той е юрист, весел, работлив, с дар на писател. Бил е помощник-кмет във Видин, редактирал е там техния вестник, общински ли, какъв не го знам какъв беше, интелигентен човек. Той ми знаеше убежденията, той нямаше убеждения. Обикновени убеждения, не някакви. Ако искате, и политически нямаше. Не беше такъв активен партизанин на времето. Не в сегашния смисъл, а на някогашния смисъл на думата. В.К. (Вергилий Кръстев): Не е участвувал в никакви партии, нали и т.н. Г.П.: Като че ли не е участвувал, но когато д-р Бончев, Бърни Бончев беше кмет на Видин, а това беше действително една надарена личност и голям общественик. Първо той беше лекар, второ той беше зъболекар и излекуван от него зъб е завинаги излекуван. Пломби поставени траят докато извадят зъба. Голям турист, обикаля навсякъде окръга, пък може би и вън от окръга, пише история на отделни села, на Видин, голям общественик. Велизар беше негов помощник, моят съпруг. В.К.: Велизар кой? Г.П.: Антонов се казва. Велизар Антонов произхожда от едно семейство, дядо и баба му са били лекари. Можете да си представите през турско време какви лекари са били и в какво се е състояло тяхното лекарство. В имунизиране срещу шарка. В.К.: Да. Имало такива лекари, които турската държава им е плащала да имунизират. Г.П.: И казва, улицата беше препълнена с коли. Баба Бона, тя е била факторът. Мама Фице е тяхна дъщеря, на тези лекари. Тя се оженва за един българин от Македония и ражда петима сина. Най-големият е убит на Каймакчалан. Вторият подред, офицер, пардон, вторият подред е Велизар, третият - офицер, четвъртият - лекар. Вие сигурно сте чували д-р Иван Антонов, неврологът, голям лекар. Когато отиват наши болни богати хора в чужбина да ги лекуват, лекарите там казват: „Но вий имате Антонов." В.К.: Имате Антонов. Г.П.: „Вий имате Антонов." Светило. В.К.: Да. Г.П.: Това беше Ванчо, гдето ми казваше: „Аз те обичам не като снаха, ами като сестра." Много се обичахме. Ама с целия род се обичахме. И последният брат е Николай. Николай е роден 1903 година, когато аз съм родена. И това момче напук на цялата фамилия прави, каквото не трябва. Не ще да учи, мързеливо. Горе на тавана направило някаква сбирка от всички тетрадки, моливи, линийки и т.н. и ги събира, като наш Колю един вид, гдето рисуваше. Обаче не учи, не може да свърши гимназия. Велизар го взема при себе си, а пък Николай се жени. То пък друга работа. Ония чакат, избират и т.н. Тоз веднага се жени. И се жени за еврейка. Тя пък със златни ръце - шивачка. Но мързелът общ. И тя, и той. Класически мързел, мога да ви го илюстрирам, но ще придобиете лоша картина. Затова няма да ви го кажа. И Велизар го взема при себе си в бюрото да пише там молбите и не знам още какво да прави, и го поддържа. Поддържа му децата. След смъртта на мама Фица, той ги взема да живеят, връща снахата. Те живеят вън. Връща снахата. Дойдат в къщи и живеят вече заедно. И този Николай става едно неизрастващо дете на Велизар. То не можа да израсте като мъж. Вечно нужди, нужди, нужди, нужди. Дойде тука Велизар, стана инспектор на земеделска банка, а там пък издейства той да бъде направен Николай администратор, обаче върши тази работа, защото е школуван при Велизар, а фигурира като разсилен, защото няма ценз. В.К.: Няма ценз. Г.П.: Добре, но годините, настъпва икономическа криза след войната 1918 г. и работата на Велизар намалява. Започват да живеят с ипотека на къщата. В.К.: Вие още тогава не сте били женени. Г.П.: Не, женени от 1939 година. И става така, че ипотеката нараства на 100 хиляди лева. Аз сключвам брак, без да зная, че моят съпруг дължи 100 хиляди лева на банката. Когато трябваше да си дам след това първата си заплата като съпруга на Велизар Антонов, за да спре продажбата на къщата, аз въстанах. И оттогава започна раздвояването. Да обичаш един човек и да не си доволен, защото аз не видях заплата. Не че не даваше нищо, обаче първо там, да се погасява ипотеката и като остане - тука. А тука е сигурно, защото Гена работи. Ходим по екскурзия, имаме гости, обичаме се, летим. Той винаги гледаше да бъда добре облечена, да ме покаже пред хората. Това беше гордостта му. Понеже той беше пък с качества духовни, високи, аз също така го ценях, но тази вражда помежду ни си остана. В.К.: Вие не можахте ли да се освободите от тази къща? Г.П.: Сега, наследници на къщата са четирима души. И лекарят Ванчо, а пардон, третият, след Велизар - Личо, офицерът, иска да си вземе дела от къщата, защото той има три деца и Велизар прави заем, и от мен направи заем 20 хиляди лева да плати на брата си и да остане къщата. Личо да няма дял в тази къща. По едно време Ванчо тука, лекарят, и той реши да даде своя дял на Николай. Николай остана във Видин. Аз казвам, аз присъствувам: „Моля ви се, Велизаре, дай и твоята половина. Моля ти се, дай му и твоята половина." Велизар не я дава, щото не е изплатена. Той трябва да я изплати, че тогава да я даде. Велизар се пенсионира. В.К.: И значи целият живот неговата заплата отива за погасяване. Г.П.: Аз не казвам цялата, защото тоз човек се обличаше, ние ходехме на екскурзии, ние летувахме. Половината ли, четвърт ли, колко аз не знам. То е докато се изплати 100 хиляди лева плюс лихвите, които растат. В.К.: Да. Г.П.: Изглежда, че е изплатил, защото трябваше тази къща. Николай умря. Тази къща той искаше да я остави на неговите деца - момче и момиче. В.К.: И накрая той се пенсионира, приключи ли с тоя проблем? Г.П.: Сега да ви кажа, това е деликатният момент. Тука останахме само аз и той, Еленка си е друго домакинство. Мама се помина, дъщеря ми се ожени. Тази дъщеря не е на Велизар, нито е моя дъщеря, а е осиновена дъщеря, дете на брат ми. В.К.: Така заплетена карта. Г.П.: Мило, нежно ми е, защото и т.н. Всеки ден е тука, както и да, няма какво да приказвам. Най-нежни хора, най-грижовни за мен. И почваме да домакинствуваме значи аз и Велизар, и стана така за него време. Аз ще внасям 20 лева за обикновените неща - за сол, за олио, брашно, за това ежедневно. Когато ми трябват мои разноски да направя, да направя на някого подарък, да поканя някого, да отида някъде, да си облека дрехи, въобще всичко друго, вън от най-обикновеното - хляб и сирене, всеки си го прави, както си иска, но не пипа тези 20 лева. Сега на Велизар му трябват повече пари и казва: „Чувай, няма 20, ами ще даваш по 30." - „Добре, ама ние не изразходваме тези 20 лева. Твоите 20 и моите 20, това са 40 лева." - „Тогава беше друго." - „Ние, викам, не ги изразходваме, защо трябва да увеличавам?" - „Сега в момента. Аз се отделям! Ставам отделно домакинство." Като имате предвид, че той готвеше, щото месоядец, обичаше кюфтенца, купи си така нещо, въобще умее да готви, даже когато аз готвя, той се върти край мене. Хайде сега това, хайде сега така, значи окумуж човек. Вика: „Аз се отделям." В.К.: Отделя се. Г.П.: Аз го погледнах, викам: „Добре, добре." В.К.: Отдели се! Г.П.: Значи в този момент, чувайте ме, в този момент аз се почувствувах свободна да гледам Паша. Кой ме освободи? Аз друг път ще ви кажа, когато говоря за себе си, ще ви кажа този момент. Кой го създаде тоз момент? В.К.: Значи вие се освободихте. Г.П.: Той ме освободи. Велизар ме освободи. В.К.: Той се отдели само за храна или по отношение на жилището? Г.П.: Ами, тук си живеем. Обаче сам се грижи вече, сам за всичко. Отделно домакинство. В смисъл, разноските по себе си, няма да имаме обща кухня. И аз значи не му и трябвам. Аз си идвах тука да почистям. Правеше тука доста бели, в смисъл каналът там се пробил в кухнята, напълнило се с вода. „Абе Велизаре, защо не викна майстор?" - „А-а, то е голяма работа, остави се." - „Абе как да е голяма работа за тебе? За мен не е ли голяма работа?" Както и да е. Това са други работи. Значи аз си поддържах дома тука, обаче аз бях свободна от грижи за Велизар. Той беше здрав, ходеше си на разходка тука. Много обичаше да обикаля улиците. Знаеше всичко, на коя витрина какво има. Винаги ще те ориентира правилно. Много приятели. Жизнен човек.

7. ГОЛЕМИЯТ ИЗПИТ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ НА ПАША Г.П. (Гена Папазова): Да ви разкажа, в последните й години тя трябваше да помисли за някой, който да я изгледа. Искаше да намери човек, както Станка у Борисови, при Мария и Борис. Свой човек, предан. И тя на него и той на нея. И почна да пише в провинцията, на някой така да търси подходящ за случая човек. И всички й отговаряха отрицателно. Или заети, или стари, ала и бяха вече други времена. Обърна се и към тукашни хора. Имаше Катя Грива, имаше Буча Бехар, имаше свободни, без семейство, наши приятели, които можеха да дойдат при нея. Не дойдоха. Идват на гости, донесат някакъв сладкиш, поприказват и си тръгнат. В.К. (Вергилий Кръстев): Не поемат ангажимент. Г.П.: Никой не поема ангажимент. Но аз трябваше да ви говоря и за тази Катя Грива. На Митко Грива сестра. После ми напомнете да ви говоря за нея, защото за нашите нещо трябва да кажа, кажете ми, ще ви говоря. И тогава тя писа измежду другите и на съпругата на Петър Камбуров, на този, учителя по биология от Стара Загора. Той беше вече покойник. Тя имаше двама сина, които са били оженени вече. Тя беше свободна, единият син тука, в София, другият вън от Стара Загора, а тя в Казанлък. Тя в Казанлък, а синът й не знам, някъде другаде беше. Значи съвсем свободна. И Паша й пише, че е писала на други хора в провинцията и винаги й отговаряли: „Имай ме отречен." Това е един стих от Евангелието. „Имай ме отречен!" И оная й отговаря: „Имай ме вречен!" В.К.: Имай ме вречен. Г.П.: И пристига Мара. Хем учителка, интелигентна, поетеса. В.К.: Мара коя? Г.П.: Мара Камбурова. В.К.: Тя се пада снаха на тия Марин и Петър Камбурови? Г.П.: Не. На братовчед им. На Никола. Снаха на Никола Камбуров, а не на Стефан Камбуров, а другия. И Мара пристигна и аз бях много доволна, че един човек на равен ранг интелектуален е при Паша. Обикнахме се, посещавахме се, въобще станахме три. Това трая няколко месеца. И тя не можа да издържи, Мара. В.К.: Психически ли? Г.П.: физически. И казва така: „Аз дойдох при Паша, а тука толкова много хора идват, аз само посрещам и изпращам, и гощавам." В.К.: Тя не може да издържа на това движение. Г.П.: Да. И си отиде. Ами сега? В.К.: А през това време вие, Паша и тази къде живеехте? Г.П.: Аз съм си тука. В.К.: А Паша си е в къщата на ул. „Карл Шведски". Г.П.: Като от Изгрева вече ги изпъдиха. Оная къщичка там е заета от Юзината. Пък тя и да беше свободна, Паша не може там да бъде сама. Тя не може да бъде сама. И Христов, той си е болен човек, и лежи в горната стая. Него го чуваме само когато пъшка, когато има криза. Защото той страдаше от много болести, между другото и ангина пекторис. Тъй че те си бяха долу, в голяма стая и голяма кухня, и аз ги посещавах, и то редовно. И Паша да се определи. Болният Христов трябваше да поеме нейния проблем. Можеш ли да си представиш? Затуй имаше едно лице с един апетит, няма да ви кажа кое лице, не е наше лице, но е свързано с наши хора. И когато аз склоних Паша да завещае на това лице къщата, Христов въстана. „Ти нищо не знаеш, ти нищо не знаеш." Той следи отношенията им. „Ще уморят Паша." Свърши се този въпрос. В.К.: На кого искаше да завещае, Паша на кого искаше да завещае? Г.П.: Аз я съветвах да завещае на това лице с големия апетит за апартамента й. Не искам да ви кажа името му. Не е от нашите среди, но е свързано с нас. В.К.: Да. Г.П.: И мисля го за нормален човек. Христов там и той седи и знае, значи отказахме се и от него, и Паша си остава на Христови ръце, и на мои ръце. Тогава Христов си направи апартамента и трябваше да вземе и Паша. Как стана това ще ви разкажа, когато говоря за себе си. В.К.: Сега един друг въпрос. Знам, че по едно време Паша е била при Мария и при Борис Николов. Кой е периодът? След като ги изгонват от Изгрева ли? Там една стаичка са направили и тя е била известно време там. Г.П.: То беше, Христов редовно водеше Паша там. Те й бяха вързали една връв, да се разхожда из градината, по връвта да върви. Но къщата беше презаета. Там живееше Надка, една пак бездомна, жена от Трявна, болна. Някакви средства е имала там от родното си място. Борисови й позволяват да си пристрои към къщата им стаичка и тя беше там. А Паша им гостуваше. Паша им гостуваше там. В.К.: Да. Г.П.: Сега не знам дали тя и не прекара след смъртта на Надка. В.К.: Знам, че тя е прекарала шест месеца. Г.П.: Така. След смъртта на Надка, дали Паша не остана там, в Надкината стаичка. Дали не остана, това не твърдя, защото трябва човек да си спомни. В.К.: Знаете ли защо? Аз си спомням едно нещо, което ми разказваше Мария Тодорова, мир и светлина на душата й, и тя казваше: „Когато Паша обяви пред целия Изгрев, че иска някой да я гледа, ще й даде сума и пари да купят един апартамент и т.н. И тогава Паша дойде при мене и казва: „Виж какво, аз понеже не познавам хората и искам твоето мнение и на Борис, кой да избера." И което беше най-интересно, каква беше нашата изненада, никой не се яви. Никой не пожела. Единствено Гена пое ангажимента." Това го знам от тях. Г.П.: Ама аз не съм поела. Аз ще ви разкажа другото. Защото много неща ние ги разбираме късно. Сега Учителят й казва, запишете го това: „Само ти не си ми създала неприятности." От всичко, което го обикаля. „Само ти единствена не си ми създавала неприятности." В.К.: Това е много нещо. Това не е малко. Г.П.: Ето, това беше тя. Ето, това беше тя. Когато страдаше, то беше такъв дух неин, необикновен човешки дух, идваха различни хора, срещахме ги, гощавахме ги, аз го правех това, защото Христов беше в легло. И като ги слушам, някога й казвам: „Вий сега не чувствате ли, че ви лъжат? Не чувствате ли, че лъжат?" - „Гена, аз уча." За всяко нещо, всеки посетител, всеки - „Аз уча." Тя просто знаеше, че това е ученикът, дошла да види изопачените страни на човека. И положителните, и отрицателните. Аз го сложих в кавички, защото това бяха обикновените „Аз уча." Сега искам да ви говоря по някои материални въпроси, които само частично са известни на Борис, а как братството ги разбира, това не знам, не ме интересува, но искам да ги знаете и да ги запишете. В Казанлък е имало семейство наше, Дукови, богати хора. В.К.: Слушал съм за тях. Г.П.: С къща. Да. Каква е била, не знам, изглежда че е била голяма. Когато се обръщат към Учителя и питат: „Ние сме възрастни, заминаваме, на кого да оставим къщата?" Той казва: „На Паша." Тази къща на Паша й струваше много неприятности, защото една къща иска стопанисване. В.К.: Те прехвърлиха ли я, оставиха ли я на Паша? Г.П.: Оставиха я на Паша юридически. Обаче тя трябваше там да търси местен човек да се грижи за ремонти, за наеми, за всичко. А пък и да ви кажа, не знам въобще каква беше тази къща, защото когато трябваше да се продаде, половината я взе съветът. Каква беше тази нейна къща? В.К.: Да не е била някакъв културен паметник на възраждането, че я взимат? Г.П.: Не знам, приятелю, не знам. Това беше само истината. В.К.: И от тази къща взеха ли някакви доходи? Г.П.: Сега тази къща, когато беше по-рано преди, ами преди девети септември 1944 г., и след девети, Паша получаваше наеми, тя ги даваше на брат Боев, а брат Боев подпомагаше нуждающите се. Когато брат Боев се помина, се разпръснаха хората, останаха тези, които са работили за Учението - Еленка и Паша. Паша делеше с Еленка. Какво е било, не знам, на мен такава сума в ръка не е попадала. Какви са били наемите, не мога да знам, но такива пари у мен не са попадали. Когато Паша се разболя, това беше края, вече в последните й години, тя трябваше да ликвидира тази къща. И при нея, да видите какви хора има, бе, дойде Колю Владимиров, учител и директор на гимназия и тука и другаде. Върти се така край нея и т.н. и т.н. И Паша каза: „Той е окумуж човек, Него ще натоваря официално да продаде къщата." Когато Колю продаде къщата, дойде и каза, че така е наредил, че да остане за Паша хубавата половина на къщата. А другата половина я взема съвета. И че я е продал за пет хиляди лева. А Еленка от тамкъшни хора научава, че я е продал за седем хиляди лева. В.К.: Две хиляди лева слага в джоба. Г.П.: Така. Не само в джоба две хиляди лева, а той взе всичките, защото тези пари останаха за Христов, а Христов му беше приятел. И след Паша той ни събра, но ще ви кажа по-нататък, преди това трябваше да ви кажа нещо. Каза: „Няма да ги дам. Няма да ги дам." В.К.: Е защо? Г.П.: „Ами не ща да ги дам." В.К.: Хе-хе, какво нещо. Г.П.: Но вика: „Поемам ангажимент да дам 1000 лева за паметник за Учителя." Викам: „Вижте, Владимиров Учителят паметник не иска. Учителят казва, че „ако ми съградите паметник, аз ще го съборя." Туй, което е направено като белег на мястото, където са неговите останки, е достатъчно. Ако е въпрос да се издигне паметник, няма ти да издигаш на нашия Учител паметника." Но както и да е, той взе парите. От нея къща, от тях пари нищо не се видя. Това нещо знае само Борис и брат Шаров, покойният, на които Христов каза: „Аз понеже ни съм взел, ни съм дал, ни съм взел участие в тази сделка, аз нека ме обвиняват, но аз нито се оправдавам, нито твърдя обратното. Нямам пръст в тази сделка." В.К.: Всичко остана във Владимиров. Г.П.: Всичкото го взе Колю Владимиров. В.К.: Който ужким щеше да гледа да помага на Христов. Г.П.: Той не може да му помага, защото той самият беше болен. Имаше язва и беше слаб и нервен. А, помагаше му. Чакай сега. Помагаше му, защото лятно време Христов е ходел там, в Дъбово. Другаде е гостувал, наем е плащал, но все пак Колю Владимиров го е завел там и му е показал, че е кавалер, Колю е там, нали? Не че му е помагал, но е до него просто. В.К.: Съдействувал. Г.П.: Да има един човек там познат. И той обра Христов. В.К.: Дуков откъде беше, от кой град? Г.П.: Казанлък. В.К.: Хе-хе, Боже, какво нещо, добре че го разказахте това нещо, за да се измие това нещо от Паша, да не остане върху Паша. Г.П.: То може да остане и върху мен, аз не съм сигурна върху кого остава. В.К.: Няма. Г.П.: Но ви казвам: аз нито се оправдавам, нито обвинявам. Аз само констатирам. В.К.: Интересно. Значи накрая нищо не остана. Да. Г.П.: Тази мъка на Паша по поддържането на къщата в Казанлък, тя там се смениха доста наши приятели да помагат на Паша, да вършат тези домакински задължения, но аз другите не ги познавам. Зная само писмата на Донка Кошева. Тя беше една жена, мисля само с дъщеря ли, с дъщери, но нямаше съпруг... Ще ме фотографирате ли? Недейте. He. В.К.: От време навреме искам да ви помоля, защото имате хубав израз, нали, ще фотографирам, просто така да остане. Г.П.: Ах, израза ли го искаш? В.К.: Понеже в момента се вълнувате, излиза много хубав образът. Г.П.: Та тя, Донка Кошева, се оплакваше на Паша от това, че не е успяла, не може, трудно й е. Изобщо къщата беше бреме на Паша. Никакви облаги тя не е имала. Имала ли ги е, те отиваха чрез брат Боев. Ако брат Боев е харчил за себе си, иначе всичко се е давало на Братството. Паша не е обсебвала пари от тази къща. Сега, не знам, тук ли да ви кажа или на друго място, когато говоря за себе си, понеже искахте и от мен някои сведения, да ви кажа как отидох у Христов. Как отидох да гледам Паша.

6. ПАША РАЗРЕШАВА РУСКИЯ ВЪПРОС ЗА САМОЖЕРТВАТА Г.П.: И още една личност. Серьожа или Сергей Савин. Появи се, аз още бях студентка. „Аз съм ваш племенник." Пашини мислят, мислят, мислят, такъв племенник в рода си нямат, от Бесарабия. В.К.: Ха-ха, племенник. Г.П.: „Аз съм ваш племенник, Сергей Савин." Чак после, скоро беше това, да кажем преди 15 години, се запознавам тука с едно белогвардейско семейство, много културни хора, на ул. „Янтра" 7 живеят - Дилевски се казват и когато стана дума за Серьожа: „О-о, викат, той е познат в нашите среди и има само едно име - сволач." Значи идва да ги изнудва, разбира там в Бесарабия, като имаше един, Петя мисля че се казваше. Не съм сигурна как се казваше, действително техен племенник, който беше тука делови човек и т.н. Запознава се с него, разбира, че тук има самотни жени и пристига човекът. В.К.: Пристига Серьожа при самотните жени с цел изнудване. Г.П.: Ха-ха-ха-ха и вече така, с тяхните разбирания, вегетарианец и т.н. В.К.: И той става вегетарианец. Г.П.: А те като му разбраха политиката и то се свърши. В.К.: Да. Г.П.: То се свърши. Бях ви казала, че те след купонната система продължиха да имат открита маса. Хляб и чай, такова имаме сега, това ядем. Е, хлябът не достига, някакво сухо парче хляб, каквото има. Обаче масата открита. Чай е, захар или има, или няма, но каквото има. И там една на Изгрева, казваше се Веса Козарева, отива при Учителя и казва: „Учителю, казва, какво е това нещо, ние се чудим какво да хапнем, да сръбнем, пък Пашини, вика, разтворили масата и хранят хората." Учителят вика: „Пашини с това разрешават руския въпрос." Пашини разрешават руския въпрос. Дали широкото сърце... В.К.: Дали отворените врати... Г.П.: Дали, какво е, но „Пашини разрешават руския въпрос". В.К.: Аз съм слушал едно изказване на Учителя, дето казва, че славяните в бъдеще ще отворят вратите, житниците си. Г.П.: Да, бъдещето е на славянството, аз съм го чула. В.К.: Ще отворят вратите за чуждите народи, и хамбарите, и житниците. Гл.: Бъдещето е на славяните, така. В.К.: Това ли е искал да каже? Г.П.: Не знам. не знам. Отговорът е този: „Пашини разрешават руския въпрос" с чая. В.К.: Кой движеше семейния бюджет? Г.П.: Сега, материалните въпроси в дома, в семейството, ако мога да го нарека, ги разрешаваше Паша. Това на Заимов колко пари ще се дадат, отчета на Заимов, да се отстъпи стаята, преговорите, всички тези тормози само тя се явяваше, тя беше устойчива, макар че Аня живееше в широкото общество като учителка и беше по-добре информирана, тя не можеше така организирано да защитава интересите на домакинството. Надя пък съвсем не се занимаваше с това нещо, но страдаше. В.К.: Сега, аз съм слушал, че те накрая са минали чрез съд със Заимови, за да получат пари за къщата си. Г.П.: Да, да, не знам точно как беше, но трябваше действително да се узакони даването на средства за изграждането на тази къща. И успяха. В.К.: На „Карл Шведски". Г.П.: На ул. „Карл Шведски". В.К.: Да. Те по-късно това, което е техният дял, го продават, така ли? Г.П.: Аз ще ви кажа за това. Това ще ви кажа. Миналият път доста се говореше, но не всичко. Сега по характер мога да ви кажа, че Паша беше безогледно смела. Можеш да си представиш с нейното зрение тя да се качи на колело. А го правеше. И Учителят й беше забранил, беше й казал: „Ходи където искаш, но не сама." А тя, божем, може да тръгне. Спомням си една екскурзия. Падна един дълбок сняг и то изведнъж. Образува се дебел пласт. Паша трепти за планината. Кой ще й уйдиса - Гена. Тръгваме ние двете и всички от Драгалевци, жени имаше: „Къде, мари, къде сте тръгнали?" Там не можеш да излезеш от селото." И все пак ние тръгнахме за там, за Зеленка, не знам дали стигнахме до Зеленка. Не вървяхме, а плувахме в снега и понеже много енергия, много топлина се отделяше, снегът се стопи по нас, ние се намокрихме и се връщаме. Като се връщаме, тука замръзнахме и дрехите ни станаха като малаков, т.е. един звънец, което са нашите крака. Аня работеше още тука на 5-та прогимназия и сигурно е имало някакво съвещание вечерта, иначе не знам как тя ни е срещнала. А там беше ветеринарната лечебница, където сега е паркът, дето са клозетите на театъра. Тази част, до реката на запад. И бяха едни локви, една воня. Аня отива значи насам, пък ние се връщаме и после разправя: „Виждам, вика, някакви плашила. А когато наближих, вика, те били моите." Те били моите. Какво бе и т.н. Туй само Паша може да го направи. Такъв безогледно смел човек беше тя, същевременно духовита. За нея всички предмети имаха две имена. Ножовете ги беше накръстила по различен начин, в зависимост от формата и от резбата им. Едно беше, спомням си, „змийче". Другите, всичко не мога да кажа. Засели се при тях една котка, на Изгрева вече. Котката беше шарена с черно и бяло. Паша я кръсти „калугерка". Ха-ха-ха. А за по-съкратено я наричаше „калу". Направихме долу къщата. Тя имаше отначало три стаи и всяка от тях си избираше по една стая и казваше как да си я боядиса. Пашината се боядиса небесно синя, Анината розова и на Надя беше с букети цветя, така по тапетите. То тапети не бяха, но стените. И Паша веднага ги кръсти. Нейната - небесна светлина, Анината - розова долина, а Надината - росна китка. Беше изобретателна, духовита. Веднъж Надя беше пресолила лещата. Аня беше злоядо същество, ама злоядо същество, то не може да му се угоди да яде. Хапва и не може вече, свършено, какво ще правим. Идва Паша, тя след тази среща между Аня и Надя. Сяда и яде. Надя: „Паша, как ти се вижда лещата?" - „А, нищо, Наде, малко темпераментна." Ха-ха-ха-ха. Аня слуша, та така е. Всичко харесваше - малко темпераментна. Друг случай: Тя на Изгрева, понеже много я търсят, канят, тя решава, имала е време, да ги посети, ама така последователно. Купува каквото може и трябва и отива на гости, ама без някой да я кани и да знае, че тя ще отиде. Чуква, влиза: „Аз се самопоканвам." Разтваря каквото носи, закусят и т.н. И така обикаля Изгрева. Сега как е стигнало това до ушите на Учителя, то не е нужно там някой да му го каже. Той я среща и вика: „Паша, кога ще се самопоканиш у мене? Аз те каня." А той, тя ми разказва и друг път, не само в този случай, елегантен кавалер. Маса, приготвена, покривки, всичко съвършено, както трябва, както може да го направи една съвършена домакиня. Та нейната самопокана, тя трае няколко месеци. Посещава поотделно семействата, казвам ви как - с кошничката вътре пълна. Тя си купи, не, подариха й гайда. Гайда, бе. В.К.: Кой й купи гайда? Г.П.: Ами наши приятели, там. То какъв смях беше, какво нещо беше. В.К.: Кой свиреше? Г.П.: Тя. Тя свиреше, но когато почнахме много да й се смеем, гайдата някъде се скри. В.К.: Ха-ха-ха-ха. Г.П.: Гайда имаше. Паша беше много весела и недостъпна. Ще ви разкажа един случай. Аня имаше една приятелка, която се казваше Пия Паскалева. Пия Паскалева имаше брат, който се казваше Стефан Паскалев. Стефан Паскалев иска да се жени за Аня, а Аня - къде е бобровя. А оня веселяк. Идва една вечер със сестра си и както нашите му отварят, нали влизат на гости хората. И той се хвърля и почва да ги целува. Надя, Аня, стига до Паша. Изправя се и вика: „Не мога. Такава чистота, такава откровеност, така... Не мога", вика. Тъй, както той ги обхвана и ги зацелува, „Не мога", вика. Ето, това беше Паша.

5. ЧАСТНИТЕ УРОЦИ НА ПАША В.К. (Вергилий Кръстев): Аз просто се чудя как е издържала Паша. Това, което ми разказвате вие, виждам, че е абсолютно вярно, защото аз познавам 5-6 човека, които вие споменахте и които са ми казвали лично, че благодарение на Паша са се изучили, че са завършили гимназия, че и висше образование. Но другата страна, която вие разказахте, аз не го знаех, защото няма откъде да го зная. Г.П. (Гена Папазова): Ами пристигат на тази, гдето ви разказах, сирачетата, недейте го записва, сирачетата, гдето ви казах, гдето бащата е пияница, майката беше проклета от майка си, умря млада, оставиха три момичета. Тези три момичета се ожениха, едната от тях, най-малката, не най-малката. Те бяха две близначки и една трета. Едната от близначките, Линчето, има син Илко. Илко има другар. Явяват се на някакъв изпит, ама им трябва подготовка по химия. Е, кой ще направи тази подготовка, леля Паша. Оня беше толкова некадърен, негоден, че викаше меден сулфат - су со. В.К.: Су со, да. Г.П.: Меден сулфат. В.К.: Су со. Г.П.: И още, ха- ха-ха, сега си ги припомням. Че какво ли не е било? Ей, все такива хора при тях пристигаха, да го оправяш. В.К.: Ха-ха-ха. Ха-ха-ха. Господ не може да го оправи, Паша ще го оправи. Г.П.: Да, така ставаше. Всички при нея. Значи, там е спасението. В.К.: Да. Г.П.: Но ги и лъжеха. Лъжеха ги. В.К.: Спомняш ли си Иван Радославов? Г.П.: Разбира се. В.К.: Защото тя описва, нали, че посредством Иван Радославов се запознава с Учителя. Спомняте ли си за него? Аз съм чел от него „Где е истината", една много хубаво написана книга, наистина, и на такъв висок стил, защото не съм срещал и няма човек, който да напише такава книга. Г.П.: Ама това е историк. В.К.: Да, голяма книга, написана много хубаво. Г.П.: Интелигентен човек, просветен човек. Знам го. В.К.: Да. Г.П.: Нищо. Наред с тези редовни, в кавички, хора, нека да има и такива чудаци. В.К.: Да, аз си спомням в едно писмо на Учителя до негов съвременник, след като се връща от заточение във Варна, Учителят казва така: „Реших да събера всички клосни и сакати." Значи това е след заточението от Варна, когато се връща в София, „Всички клосни и сакати реших да събера". И това, което казахте, нали, преди малко, че мозайката била пълна, ха-ха-ха-ха, пълна мозайка, всевъзможни неща, какви чешити има. Г.П.: Всякакви. Докато аз гледах с окото на обикновен човек и с всичките не се сприятелявах. В.К.: Да. Г.П.: Нямах време аз да се занимавам с всичките чешити на Изгрева. Аз си гледах моите задължения като специалист, там да раста, защото не мога другояче. Те ми казваха, като свърша, да остана в София. Викам: „Какво ще правя, бе? Аз съм селянка и съм агроном. Моята работа е само вън на полето." В.К.: Да. Г.П.: Много определено я виждах. Такова отношение имах аз за работата си. В.К.: Следващия път ще започнем, ще ни разкажете още неща. Г.П.: Тука е станала, в моя апартамент, някаква авария, в такъв смисъл. Токът. В.К.: Да. Г.П.: Прекъснат проводник, идват работници, искат да работят, а пък аз съм домакинята и въобще аз закъснявам и като отивам на мястото, където ще ме чака кола, нея я няма - вземам такси. Закъсняла съм за моята служба. И се качвам на едно случайно такси и шофьорът като почна едни духовни въпроси да развива, акъла ти да вземе. Младото поколение се интересува, то не може да се ограничи в тези чисто физически схващания за живота. Това не е физика - животът. В.К.: Да. Г.П.: Нито е физиология. В.К.: То се интересува, младото поколение, но всяко трябва да си мине по свои етапи на развитие. Г.П.: На Аня мъжете не можеха да й угодят. В.К.: Това е Аня, нали? Г.П.: Аня. В.К.: Значи много такава... Г.П.: Изискан човек, изискан човек. И като фигура хубава. Тя беше по-висока от всичките. А да знаете колко добра беше вътре! Дали някой проникна въобще в нейната същност? Каква мекота, каква доброта беше отвътре. А отвън - непристъпна. В.К.: И била е доста взискателна и трудна за обхода. Така ли? Г.П.: Да, взискателна към другите. В.К.: Трудна за обхода, трудна. Г.П.: Не така. Тя е любезна, гостоприемна, услужлива и т.н. Обаче... При нея оставаха бедните. Всичките беднотии са при нея. Всичките беднотии са при нея. В.К.: Интересно, аз очаквах, че у вас ще има много писма с ваша кореспонденция с Паша. Г.П.: Не, не, не. Всичко туй е в избата. В.К.: И там имаше наводнение. Г.П.: Наводнение до тавана на избата. До тавана и всичко изгни. В.К.: И всичко е изхвърлено. Г.П.: С тинята барабар. В.К.: Боже! Г.П.: С тинята. В.К.: Аз очаквах, че ще излезе най-малко архив с кореспонденция. Г.П.: Не, не, не. Имаше, имаше. В.К.: Да, добре. Понеже говорихме за това. Исках да ви питам. После ще ви питам, да. Г.П.: Аз искам да се коригирам. Питахте ме за хубостта на Паша. Зависи кога човек, в каква възраст е. В.К.: Да. Г.П.: Аз я познавам от 1920 година, когато съм била на 17 години. Тя е била още 16 години по-възрастна от мен. Среден ръст, по-лесно може да се каже, че беше към пълните, отколкото към слабите по устройство на човека, пъргава, весела, наричаха я Парасковия, защото лицето я беше действително като праскова, с мъх. Такава свежест лъхаше от нея. После без съмнение, възрастта си показа въздействието. Човек се променя. Нито аз съм била, каквато съм била, нито тя беше, каквата е била. Та хубостта е нещо много относително. Но тя беше обаятелна. А Аня беше строга, тънка, висока, а отвътре толкова мека. Надя не е така напълно проявена. Тя беше малко подтисната, защото не можела да учи поради мигрената, от дете която има. Но интересно е, че Аня е страдала от главоболие, Надя е страдала определено от мигрена и след като стават вегетарианци, това страдание изчезва. Надя беше по-ниска от Паша, набита, много стройна, много пъргава, хубави розови бузи, винаги пък тя засмяна. Тя пък много лесно понасяше забележките на Аня. Защото Аня винаги й правеше забележки, че не е достатъчно готвела. Но то за друго, ами защото трябва да се раздава. Горката. Това беше, исках да коригирам, след това да допълня някои фигури. Говорихме за Колю Каишев, който трудно учеше и който по химия рисуваше апаратурата, но нищо не разбираше какво има вътре. Не можа да вземе никакъв изпит, не стана някакъв. Надя обаче му намери работа в трамваите и той стана кондуктор. Като отиде в трамвайното депо, пак започва да рисува. Не знам какво табло, не знам какво, обаче сметките си не може да оправи. Пък нали билети има и пари, та Надя правеше тази работа, отчета му. Това беше. В.К.: Не можеше да се оправи. Г.П.: Не можеше да се оправи Колю. Ха-ха-ха-ха. Нито да научи, нито да го прави, както и да е. Готовност. Още една личност. Това е Стефанка. За нея не ви казах нищо. Когато се запознах с Паша в Русе, тя не беше сама. Имаше при нея една Стефанка. Тая Стефанка и по речника си, и по фигурата си говореше, аз не знаех, не съм питала, но като че беше от бежанците, от някакви бежанци, самотно същество и куцо. Тя е започнала да учи при Паша още тука, в София, и тръгва с нея да си доучи в Русе. Но целта й станала и друга. Тя просто се впила в Паша, като пиявица и започва страшна ревност. Аз не съм я подозирала, защото бях внимателна към нея, като едно същество, което по-малко знае и по-малко може. Обаче после Паша ми разправяше: „Да знаеш какво нещо беше, казва. А-а, Гена, а-а, на Гена", и т.н., значи ревност. Тази Стефанка, после Паша ми разказва, я ревнува от всички. „Място, вика, не мога да си намеря", но действително тормоз е изживяла Паша и се освобождава от нея. Та Стефанка завършва прогимназия, настаняват я чиновничка в пощите, нещо дребна работа, заживява самостоятелно и някак Паша се освобождава от нея.

4. СТЕНОГРАФ КАТА НА УЧИТЕЛЯ - ПАША ТЕОДОРОВА В.К. (Вергилий Кръстев): Нас ни интересуваха опитностите, нали, на Паша във връзка с Школата и във връзка с Учителя. Г.П. (Гена Папазова): О, много са. Една от тях например. Тя чете на Учителя, щото тя винаги Му четеше беседите, тя си го описва начина, тя го описва. То не се печати така, както тя го направи. Той го изслушва. Но интересно, когато тя вече доста се уморява, работата много. Тя предложи Аня да помага. Нали толкова културен човек, специално учителка по български език. Аня направи няколко обработки, но Учителят не ги хареса. В.К.: Не хареса на Аня? Г.П.: Не хареса. В.К.: Защото аз съм чувал, че Учителят е предложил на Аня, но Аня не се е съгласила. Г.П.: Кой ви го разправи такова нещо, бе? Абе какви са тези лъжи, бе? В.К.: Лъжи. Значи тя фактически е направила, обаче... Г.П.: Направи. Обаче той каза, че Паша по-добре ги работи. И един ден тя така му чете нещо. И това става вън от Неговата стая на Изгрева, съвсем изненадващо за Паша, Той рекъл така: „Ти виждаш този хаос. Аз го създадох и аз ще го оправя!" Съвсем неочаквано, прекъсна. В.К.: То е много силно. То аз съм го чел това нещо. Много силно. Г.П.: А пък аз го знам, защото ми го показа. Ето как го знам непосредствено от нея. В.К.: Сега като станахте, като се изправихте, аз изтръпнах целия. Г.П.: Да. В.К.: Защото се свързах с онова поле и с онази епоха. Г.П.: Да. В.К.: Сега обикновено тя е редактирала беседите, отива при Учителя, редактира шпалтите. Г.П.: He. В.К.: Как изобщо става? Запознати ли сте? Г.П.: Вижте как става: Всяка от стенографките дешифрира. В.К.: Те са три стенографки, три стенограми. Г.П.: Ама „мот а мот", дума по дума. В.К.: Три стенограми. Всяка една поотделно дешифрира. Г.П.: Всяка дешифрира, всяка имаше общи беседи, имаше специален клас, имаше общ клас. Обаче не всяка успяваше да си свърши работата и тя несвършените работи ги взема, та ги прави. А пък дешифрираните ги взема да ги обработва. Това правеше Паша. И дешифрираните и недешифрираните, крайно - всичко тя го събираше и го въвеждаше. В.К.: Тя фактически събира трите стенограми. Г.П.: Всички, всички. В.К.: И от трите вече обработва текста. Г.П.: Те са различни текстове. Те са за различни школи. В.К.: Но става въпрос за дешифрирания текст. Г.П.: Независимо от туй за кой клас е, тя ги обработва. Само тя приготвя материал за печат. В.К.: Сега, аз съм слушал разни упреци по отношение на нея, че тя свободно е обработвала. Г.П.: Съчинявала, приказки. Приказки. Че „пашизирала" беседите. „Пашизирала" беседите, така я наричат. Такова нещо не съществува. И никой автор, в случая е един философ - Учителят, няма да позволи да му перефразират или така да се намесят в Неговата мисъл. Как така? Как така, бе? А то не можеше, защото Учителят говореше, аз Ви казах на каква смесена аудитория. Имаше един циганин, не го знам какво му беше името. Той идваше при философа, търси философа. Казал му някой. „Че къде ходиш бе, чувай, ти знаеш ли какво значи дъновисти, там ставали разни работи на Изгрева. Иди там. Там има, има работи, има работи за неморални отношения между мъже и жени. Школа има." То толкова разбира, толкова знае, ама там е, там на Изгрева, щото там нещо го храни, нещо го привлича. Вижда, че там нещо се казва, което не е като навсякъде. Ами нали казваше Мария захарната с трите калема... В.К.: Я ми разкажете за тая Мария захарната, да я започнем. Тя откъде беше? От Захарната фабрика? Г.П.: От захарната фабрика идваше за пет часа сутринта, За беседите и то зимата на Изгрева. В.К.: И как ходеше, вие почнахте да разказвате? Г.П.: Ами ходеше. Вземе торбичката и тръгва. В.К.: Вие обяснявахте как е била обута и облечена. Г.П.: А да, с три калеври, превързани с парцал. В.К.: Какво представляват това „калеври"? Г.П.: Обувки, бе. Счупена обувка, скъсана обувка. Не се крепи, тя ще я върже. В.К.: Да. Г.П.: На две части. Беднячка. Обаче можеш ли да я отделиш? В.К.: И всяка сутрин рано идваше там. Г.П.: Когато имаше беседа, Мария е там и нашите я кръстиха Мария захарната. В.К.: На Изгрева все Марии се събират. Г.П.: А пък другата Мария, вие сте чували за нея, гдето ходеше с табела, надпис „Жертва на Дънов". В.К.: Знаете ли, моят баща много пъти ми е казвал: „Имаше една, която така ходеше с един надпис." Г.П.: Всеки човек тръгва ли така? Ама нали черквата дава пари! В.К.: Тя ги подкупваше. Г.П.: Те я подкупваха, те я подкупваха да ходи да говори против Учителя. В.К.: И нашите приятели как я търпяха? Учителят как я търпеше? Г.П.: Никак. Мълчим и толкова. Минем, заминем. В.К.: И цялата кал хвърлят върху Учителя. Г.П.: Да. За Учителя... Минава Аня и тя, Мария с табелата, както е на улицата при „Света Неделя", казват за нея: „Това е хайманата на Дънов." В.К.: И всички поглеждат... Г.П.: Не. Нека всички хора да видят. Тя, значи, Мария с табелата си изпълнява задължението, което е поела. В.К.: „Това е хайманата на Дънов." Г.П.: Да. Хайманата на Дънов. В.К.: Тя познава всичките, понеже ходи вероятно на Изгрева. Г.П.: Ами тя беше там. В.К.: Там беше. Г.П.: После я подкупват и тя тръгва вече каквото й дойде на ума да приказва, за да си получи заплатата. В.К.: И тя психически май е разстроена? Г.П.: Не беше. Според мен не беше. Защо? Защото тя започна да продава цветя. А пък аз съм близка с цветарите. И когато аз им кажа, че не беше с акъла си, „А, не, казват, с акъла си беше." В.К.: С акъла си беше. Значи тя направо се е продавала. Г.П.: Направо се продава. В.К.: И си изработва заплатата чрез табелата, която носи на главата, защото ония плащат. Г.П.: Да. Морал. В.К.: Значи така. Мария - захарната и Мария другата, с табелата и надписа. Г.П.: Ама те съвсем са различни. В.К.: Да, различни. Г.П.: Имаше и други. Чувайте, там беше събрано всичко, на което нямаше място. За което нямаше място в обществото. И разстроени хора имаше. И всякакви хора имаше. От философи до не знам какви. От една страна имаше хора без образование, обаче честни. Търси простият човек и селяк нещо, каквито бяха селяните от Айтоско. Дойде, той целият трепери, да чуе и да види. Много тукашни хора бяха така без образование. Имаше и високо-образовани. Имаше един Белев, за него сигурно сте чували вий. Аз не знам, той не беше директор на банка, но беше по-важен от директор на банка. Знаеше много езици - Белев. В.К.: Да. Семейство Белеви. Г.П.: Семейство Белеви. И те обичаха да сядат най-отпред в салона. Добре, ама една от слушателките, приятелките, вика: „Какво е туй първо, второ място и т.н. Тук няма да делим местата. Всички могат да сядат на първо и на последно място. Няма граница." И нещо им разместили столовете и той се обижда и не идва, няколко време не идва. И по едно време някой идва. Някой от близките вика: „Чакай сега бе, ти хем се разсърди, хем пак идваш." - „Къде да отида, бе? Къде другаде аз мога да намеря духовна храна?" Ето, това е нашият Белев. Много интелигентен човек. Ето. В.К.: Вие сте познавали много хора. А за Тодор Стоименов спомняте ли си нещо, да ни разкажете? Тодор Стоименов. Г.П.: Тодор Стоименов беше от първите ученици на Учителя. Последовател, тих, неотстъпен, убеден, друго не мога да ви кажа. Но мога да ви кажа друг един случай - със Захариев, само че не му зная името. Този Захариев мисля, че е бил военен. Но независимо от това какъв е бил, беше без зрение. Имаше място на Изгрева. Сега е в границите на Съветската легация, към гората. Тоя е бил с най-първите ученици на Учителя някъде. Още двама и той трети. И Учителят казва на единия: „Готви се, вика, ще си заминеш скоро." Щото те вече хора убедени, те знаят, те не се смущават, както аз не се смутих онзи ден. И толкова ми беше леко, че си отивам. Показва и на другия също, времето, когато ще си замине, деня. И този Захариев казва: „Учителю, ами на мен?" Но тогава мисля, че е виждал. Не съм сигурна. За това не съм сигурна. Казва: „Като наближи, аз ще ти кажа." Минават много години, десятки. В.К.: Учителят си заминава вече. Г.П.: Учителят го няма вече. Един ден канят Паша на обед. В.К.: Той, Захариев кани Паша на обед. Г.П.: Не, и Тодорчо Стоименов и няколко така от най-старите. Казва: „Щото ще си отивам. Учителят ми каза, че си отивам. Елате на последния обед." Точно как му е съобщил, това не знам. Но всички останаха не учудени, не. Но на тази последователност на Учителя. Че той е обещал да му съобщи и сега му го казва. В.К.; Той вероятно може да му се е явил на сън. Г.П.: Аз не знам точно как. Не знам как. Не знам. Можеше да питам, ама не съм любопитствувала, защото нямам нужда от убеждаване. В.К.: Ясно. Г.П.: Толкова. И за днеска толкова, че имам много работа. Разказах ви много неща, които записахте. В.К.: Да кажете духовното име на Паша. Г.П.: Духовното име е Амриха на Паша. В.К.: Да, Амриха. Г.П.: За Мария Тодорова. Но недейте го записва, недейте го записва. Тя следва философия и педагогика, такова нещо, обаче не й върви. Паша я пое. И заедно с нея, обучаваше я. Завърши ли, не завърши ли, не знам. Но се явяваше подготвена от Паша на изпит...

3. ЛИЧНИЯТ ЖИВОТ НА ПАША ТЕОДОРОВА (1887-12.02.1972 г.) В.К. (Вергилий Кръстев): И накрая Паша остава сама? Г.П. (Гена Папазова): Сега, този Христов остана и когато Паша остана сама, 10 години без Аня, той пое грижата за нея. Ама трябва да ви кажа друго важно. Паша още от дете страда от очи. Завежда я майка й при д-р Пашев, сигурно сте го чували? В.К.: Да, слушал съм. Г.П.: И д-р Пашев казва: „Не мога да ви помогна. Лошо чака детето ви." И тя загубва последователно, зрението й намалява, не мога да ви кажа кога, как загуби едното си око, не мога да ви кажа кога загуби и второто око. И остава на ръцете на Христов. Добре, но Христов си направи гарсониера, и то на хубаво място, на Лозенец и идва при мен: „Гена, казвай сега какво ще правим с Паша? Отидох, вика, у нея." Той, макар че се премести, ходи всеки ден при нея долу. В.К.: Тя през туй време е тука. Г.П.: Тя е долу, на ул. „Карл Шведски" - тяхната къща. Тя е долу, защото горе ги изпъдиха от Изгрева. „Заварих я, вика, беше към четири часа. Заварих я, тя чисти картофи." - „О, Христов, добре си дошъл, таман да си хапнеш, чорбичка ще направя, ангелска чорбичка." В.К.: Тя вече, нейното зрение намалява. Г.П.: Няма, тя въобще няма зрение. В.К.: А чисти картофи. Г.П.: Чисти картофи. „Паша, казва, аз съм обядвал, ама ти знаеш ли колко е часът? Чакай, дай да ти помогна, дай да направим чорбичката." Идва при мен: „Какво ще правим с Паша?" Викам: „Чувай, Христов, аз имам съпруг и не мога да я приема в къщи, защото той няма да се съгласи." - „Ама защо няма да се съгласи?" Накрая я прибрах, защото тя беше тука, в другата стая. В нея стая живееше и Еленка, защото след смъртта на майка ми трябваше да освободим една стая, да я дадем под наем. Ние предпочетохме да поканим близък човек, поканихме Еленка, другата стенографка. Паша се разболява трети път от пневмония. Отивам в другата стая. Тука лекари, близки, движение. В.К.: Хан. Г.П.: Минава много време, тя вече оздравя и моят съпруг ме строява хей тука в коридора до таз врата: „Ти какво мислиш да правиш бе, тука морга ли ще правиш в къщи?" Той така разбира. Аз не знам откъде намерих сили, ама като скочих, казвам: „Млък", ама така извиках, че той се уплаши. И Паша остана. Но тя да остане. И тя оздравя. За постоянно и аз да се грижа за нея до края на живота й. А той, съпругът ми няма да се съгласи. А друг път ще ви разправям как стана така. Друг път, това са вече мои лични опитности, за които ще говорим, как се яви друг да разреши въпроса. И така значи тя отиде у Христов, при условие аз да ги гледам. Но аз не знаех този Христов какво представлява от себе си. Аз го знаех само като фигура. Той водеше Паша по разходка, водеше я и на Изгрева, водеше я навсякъде, където трябваше да я разходи, но аз не знаех, че е на поборник от опълчението син. Знаех, че е учител по музика, знаех, че е един почтен човек, но че той е развалина, това не знаех. В.К.: физически. Г.П.: Физически. Ходила съм с него и на Витоша. А той бил човекът с единия крак, както и да е, пък с другия крак, разширени вени, целият син, едва го влече. Сърдечно болен, аз туй забравих да ви кажа, сърдечно болен. Когато ги изпъдиха от Изгрева, и си дойдоха Аня и Паша в стария си дом, вече стана тясно. Там е Райна Дечева, там е Христов, там са и те. В.К.: На ул. „Карл Шведски". Г.П.: На ул. „Карл Шведски". Аня се разболява. Те влязоха в кухнята Паша и Аня. Защото в горната стая е Райна Дечева, в долната стая е Христов. Останаха там. Ами сега какво? - „Гена, помагай! " И аз вземам Христов, че го водя в с. Пейна, на майка ми родното място, при мойта вуйна. Оставям го там. Казвам: „Вуйне, аз не мога да бъда тука. Този е близък човек, нека остане през лятото. Аз ще дойда да го взема." Това знаех, че е сърдечно болен, че го взех. Получаваше кризи и като получи криза, не ти дава да припариш край него. Не ще никаква помощ. Та не знаех значи, че е толкова болен. Не знаех, че има болен крак, но знаех, че е сърдечно болен. И когато той си отиде там и аз трябваше да отида да ги гледам, той излизаше, можеше да ходи, обаче мал шанс, пада и си счупва здравия крак. В.К.: Каква карма. Г.П.: И остава без два крака и ляга в легло. Завеждам го в Пирогов. Каквото трябваше да направят хората, направиха го, но той с болното си сърце и със счупения веднъж крак вече остана постоянно на легло. Получи дизентерия. Получи пневмония. В.К.: И все жив. Г.П.: И все жив. И живя доста. Той живя до 79-тата си година, а пък Паша до 72. Казвам, че аз не го познавах, а после ми стана много близък, защото страдах заедно с него. Та ето техните близки хора какви са били. Всичките нуждающи се. В.К.: Сега разкажете какво стана с тази къща на ул. „Карл Шведски", кой номер беше? Г.П.: Номер 52. В.К.: На мен са ми разказвали, че по-нататък генерал Заимови са искали да вземат цялата къща. Г.П.: Именно, именно, именно. В.К.: И са водили някакви дела. Г.П.: Именно, именно. Понеже мястото е на генерала, значи и къщата е на генерала. И те не бяха никакви собственици. Но сучиха, правеха, събираха документи от съседи, от този, от онзи. От това остана за тях такова, каквото беше разпарцальосано, на тавана един ъгъл, гдето не можеш да се изправиш и неизмазано. Под него една стая и долу стая и кухня. И те го продадоха. А Паша го продаде накрая. Паша го продаде. А пък продаде и онази къщичка там накрая вече до Юзината, защото те като живееха на Изгрева, той се настани там един милиционер. Ако можеш, изпъди го милиционера. В.К.: Къде, в... Г.П.: Къщичката им до Юзината. В.К.: С квартирант милиционер. Г.П.: До Юзината. И тогава те я Продадоха на един мои работник и понеже той беше със семейство с деца, наложи се чрез съда и си взе къщата и много ми е благодарен, щото сега там се издигна жилищен квартал и той има много хубаво жилище. Както и да е, този въпрос се уреди. В.К.: Успяха ли, можаха ли да вземат някой лев от тази къща? Г.П.: Можаха да вземат някой лев. Сега, преди аз да дойда, там е бил, не знам как, заварили са се с Иван Антонов, не са ли са се заварили, обаче имаше един Котик. Този Котик е Константин, белогвардеец от богато семейство. Аз не знам защо, дали при сражение или при какъв случай той остава с една ръка. Другата уж я има, ама я няма, но не е отрязана, или част от нея е отрязана, не знам какво. И така с една ръка започва да сече дърва, да се храни с това. И те го приемат на пансион при себе си. Котик, на него му зная само името. И той заминава за Париж. А когато аз бях там, там беше едно семейство пак на белогвардейци, мъж и жена и дете. Обаче жената си има любовник. Тя спи с любовника в леглото. Мъжът й спи на масата, пък детето спи където и да е, при кого не знам. В.К.: И мъжът допуска любовника да спи с жена си. Г.П.: Да, те нашите приеха детето, Аличка. Даже Аня искаше да го осиновява. Това става вече в мое присъствие. Аличка. В.К.: Боже, Господи, аз не мога да издържа една минута такова нещо. Как са издържали, не знам. Г.П. Сега, пак преди да дойда аз. И трите сестри са били милосърдни сестри, претърпява нашата армия разгром. В.К.: Да, на Добро поле. Г.П.: Да, и войската пристига и си води и ранените. И във военното училище става болница. И трите сестри стават милосърдни сестри. В.К.: Надя и Паша, Аня. Г.П.: И трите, разбирате ли? Аз самата съм имала контакт с техни болни, имаше един Методи. Той беше хлебар, фурната му беше на ул. „Леге" за хляб, защото те знаят, хлябът на Методи, той е много хубав. И понеже, ако от друго място взема хляб, го познават, че не е. В.К.: На Методи. Г.П.: Сега и аз познавам хляба, ама тогава не го познавах. Като отида, Методи ще ми избере най-хубавия хляб, да ми даде. И разказва и за Надя, как му е оправяла възглавниците под него, как ги е надигала, защото кой знае какво е било счупено или ранено. Какви грижи са полагали за болния, не да отидат там да ядат, а да се жертвуват за болните. Ето това са сестрите Теодорови. Паша остана без очи. Тя почна да пише на машината, тъй както не вижда. В.К.: Да, аз съм виждал някои нейни неща, написани по онова време и се чудя как е писала на пишуща машина. Вече не вижда, а продължава да пише. Особено нейните опитности, които тя вече започва да пише, някъде от 1961 и 1962 година. Това е един много труден етап. Да. Г.П.: Някога да размести буквите, но това, което тя е писала, това е само истина. Това са хора, които не знаят две съдържания на една и съща дума. В.К.: И добре, че е почнала да ги пише. Тя почва да ги пише някъде 1961 - 1962 година, но хубаво, че е започнала да ги пише. Защото все пак ги има. Това са документи. Г.П.: Паша е прекрасен човек. Не, неземни хора. Тя Надя вика: „Абе чувайте, знаете ли, като гледам, гледам, ние не сме като другите бе." Надя, най-голямата. „Бе ние бамбъшка сме." Тя беше най-трезва, като че ли най-земна, ако мога да река. Някак като че изпъкваха от другите. Аз не ви казах и за това. Тези племенници, братовчедите Дора и Петя, едната Гъркова, другата Гъвълюбова. И те имаха по една дъщеря. И тези дъщери останаха пак под грижите на леля Паша и на Аня. Майките им се поминаха по-рано. А още и едно семейство, това е „тьотя Паша". Така я наричаха, „тьотя Паша". А тя е Германчева. ама не знам по баща ли Германчева, по съпруг ли е Германчева. „Тьотя Паша". Тя имаше двама сина, аз ви казах, единият ветеринарен лекар, другият не знам каква професия имал, но после работеше, нали ви казах, в това, в този пансион за сираци. И той беше тука на ул. „Дондуков" и на „Волгоград", нали така се казва булевардът. Точно на ъгъла. Там беше това нещо. Аз съм ходила там. В.К.: Да. Г.П.: Имаха сестра, която отчуждиха. Просто майката ненавиждаше дъщеря си. Такова нещо ако сте чували и виждали, понеже е лекар единият. Пък тя никаква не е. Къде се намираш ти! И тази, Катя се казваше, се оженила за един по-възрастен от нея грък, Петър Попов. Пък що да е грък? В.К.: Може да е от гръцко потекло. Г.П.: Пък що да е гърк? В.К.: Може майка му да е гъркиня. Или пък да е дошъл от там, от Беломорието. Г.П.: Но знам, че сестра му имаше гръцко име. Не си спомням какво беше. И тя имаше къща, тя беше обществено достъпна жена, печелеше много по този начин и с тези средства е изградила хубава къща, точно срещу паметника на Съветската армия. Там най-късно се издигна тя кооперация една. А съпругът й, Попов, пияница. Пък печели много. Не знам точно къде работи, но знае много езици. Печели много. А иначе добряк. А тя го обира. Като се върне вечерно време, каквото останало по джобовете, го обира. И по тоз начин тя направи една къща, по старата ул. „Евлоги Георгиев", продължението сега е булевард „България", от дясната страна направи една къща. Но тя горката умря много рано. И за първи път чувам като казва: „Господи, прибери ме. Или мене, или нея, или мама, или мен." Такова. А онази, майката, я яде, ама стои у тях, не отива при сина си. Нито при единия, нито при другия. Единият не знам къде живееше, а другият живееше тука на ул. „Иван Асен", в началото при Орлов мост. Стои в къщата й, там е на издръжка и там малтретира дъщеря си. И умря дъщерята, и остави три момичета. И тези три момичета се приютиха при Пашини. Те ще ги облекат, те ще им дадат, каквато нужда имат, бащата е жив. Той тогава се прибра, вече престана да пуши, да пие, нали, обаче майката липсва. И те при леля Паша, при леля Аня, при леля Надя, това им беше вторият дом. Живи са и трите сега. Може да ги видите. В.К.: Такова нещо в тази епоха не е възможно да стане. Сега, в сегашното време. Аз не знаех, че през такива неща са минали. Знаех, нали, че много от тези, които са били без образование са ги учили. Г.П.: Ама много, аз не съм ви описала всичките, защото аз не ги знам всичките. Аз зная цялата школа, която мина като школа. А пък след това вече единично колко, но интересно, че когато след 1944 година започнаха да преподават руски език на децата там в училище, веднага им измислиха: „Оставете ги бе, те са белогвардейци." Измишльотини колкото искате. В.К.: Ха-ха, белогвардейци. И сега искам пак да се върнем малко назад. Паша напуска дома на ул. „Карл Шведски" и те... Г.П.: Отиват на Изгрева да живеят. В.К.: Там вече в така наречения Параход. Какво представляваше този Параход? Г.П.: Те го нарекоха така, защото имаше форма на параход. Едната му страна беше така извита, другата беше вертикална, подът, и горе беше осветлението. В.К.: И там прекараха колко години? Цялата школа. Г.П.: А, не мога да кажа колко години. Много години. Много години, там живяха, там. Доде ги изпъдят от Изгрева. Годините да кажа не мога. Аз вече се отделих и се омъжих. В.К.: Аз съм чул, че Паша е била доста години при вас. Това е времето, когато е била болна или и след това? Г.П.: Аз отидох при нея. В.К.: Да. Г.П.: Тя беше тука болна, обаче многото години бяха у Христов. Там. И тя не го остави. Те да видите пък какво е. В.К.: Тя ви остави в завещание да гледате Христов. Г.П.: Тя, завеща ми Христов. В.К.: Да го гледате него. Г.П.: Какво да правиш. В.К.: Какво да правиш? Г.П.: Какво да правиш? Много добър човек, много интересен, много културен. С него. когато се чествуваше Освобождението на България, както сега плачат, така плачехме двамата. Защото севлиевчени са вземали участие активно, като поборници на Шипка. Там са мрели хората. Там негови вуйчовци, чичовци, не знам какви, те там са убити. А той не можеше и да чете. Зрението му беше повредено. Трябваше аз да чета. И чета и плача, и той плаче. Ама ние живяхме такива моменти, които свързват хората помежду си. В.К.: Да, завързани хора един за друг. Завещават се един другиго някой да ги гледа. Значи така плачеше. И вие притежавате ли всичко онова, което Паша е написала като спомени? Вие навярно сте чели нейните опитности, нейните спомени. Спомняте ли си нещо друго, което тя да не е описала или не ги е разказала, някои неща... Г.П.: Ами че това е такъв богат живот. Тя всичко не може да напише. В.К.: А може ли да дадете нещо допълнително? Г.П.: Кой може да напише от игла до конец преживяванията си? Писала е нещо. Ама то много хора имат опитности. Много хора имат опитности, де. Те не са така малко. Аз онзи ден приказвах тука на моя зет за Ванга. Аз му викам, като се върне дъщеря ми. Той казва: „Знаеш ли, полека-лека май ме накара да вярвам." В.К.: Остави Ванга.

2. АВРАМОВ ДОМ Г.П. (Гена Папазова): И така значи, аз дойдох при тях и станах като техен, съвсем като техен човек. Дойдох при Паша, при Аня и при Надя тука, в София. Тъй че каквото ви казвам, това е само така. Аз може да съм пропуснала много неща, но туй, което ви го казвам, е тъй. В.К. (Вергилий Кръстев): Значи вие свързахте вече вашия път с тях. Г.П.: При тях аз заварих като техен близък Иван Андонов. Той беше от някои от тези западни наши градчета, юго-западни градчета. В.К.: Той е отнякъде от Радомирско нататък. Г.П.: А така, някъде нататък е бил Иван, пак такъв бездомник, скитник младеж. Попада у братовчедките, у Дора ли, у Петя ли на Пашини, у братовчедките й и какво да го правим? Те не могат, нали, да го махнат, те не работят и кой ще го издържа този Иван, та отива той при Пашини и им помага да купува едно-друго, за в къщи нещо каквото може да прави, хем някак става и той техен. Та аз него го заварих, но тогава той не живееше у тях. Зная го само като много близък, като техен човек, но той тогава не живееше у тях. Обаче той е един от учениците им. Другите ученици са Жечо Панайотов, Олга Славчева, Колю Каишев, Мария Аркадиева, Андрейчо Никифоров, Боянчо, не му знам фамилията (Златарев), Юлиана Гарчева, Румен Гарчев и Анина Бертоли. Обаче с това не се изчерпват техните ученици, защото аз всичките не си спомням. Аз се ожених, отделих се и по-нататък аз не знам кои са били при тях. Зная само, че когато живееха на Изгрева, всички деца на Изгрева вземаха уроци от тях, от Аня и от Паша. В.К.: За тия лица, които споменахте, аз съм слушал, че те са били без гимназиално образование, завършили са като частни ученици. Г.П.: Без гимназиално образование и искат работа, но не ги приемат никъде. Взимаха уроци при тях по всички предмети. Не само това, двете, едната по езиците, а Паша вземаше математика и естествените науки. От начало, от първо отделение започват, разбирате ли? От първо отделение до гимназия и се явяват на изпит в съответните учебни заведения. Те не са получавали някакви хвърчащи документи. Сега аз искам да ви запозная с някои от тези хора. Един от тях, даже ще ви пратя при него. Това е Андрейчо Никифоров. Андрейчо е дете на разведени родители. И не знам как, защо, коя е причината, заболява зле от скъсяване на мускулите и остана на легло. Решителен, много умен и решава да претърпи една много сложна операция. Двете му бедрени кости са скъсени, да може мускулите да станат подходящи за ръста му. Сега е добре, ходи с патерици. Паша го започва, но Вие ще отидете при него да чуете как, защото аз не мога всичко да ви кажа. Обаче, когато се каже името „леля Паша", за него това е светотатство, благоволение е. Благоволение е леля Паша. Той вече се ожени, има си дете, работи и понеже е много умен, а пък нашите наредби тука някак не са взели под внимание ей тези особени случаи, иска да следва, ама не може да отиде в университета. Казват му, дай документ, че работиш някъде и тогава като такъв работник може да се явяваш като... В.К.: Задочник. Г.П.: Да, задочно. Ама той не може да отиде на работа. Защото не може да ходи. Той и сега не ходи, сега ходи с кола. И най-после отива при министъра на просветата и казва - така и така и по изключение му дават право да следва. Сега е инженер по радио и телевизия. Направи си къща, работи много добре, но по-добре е вие от него да вземете сведения. Олга Славчева, пак е самотно същество, пак така блуждающо, няма квартира, няма работа. Колю Каишев, пак такъв от Смолян, ама не от Райково, не от Смолян, но от коя беше съставна част на града. Това е Колю Каишев. Беше много интересно как Паша му предава химия. Пък художник, умее да рисува. Приели го тука в рисувателното училище, но няма кой да го издържа. Пък горкият хич не му спореше в учението, познавам го много добре, много близки бяхме. Когато Паша му предава урок по химия, той на другия път ще й покаже нарисувана цялата система, ама идеално нарисувана, с колбата там, с всичко. Обаче какво става в тази колба, не знае, не се знае. Тъй и не успя да свърши. Колю, Мария е сестра му, Мария Аркадиева. И тя не можа да свърши. Боянчо свърши, Юлиана Гарчева. Юлиана Гарчева и Румен Гарчев са техни съседи през булеварда. Аз не знам как са се запознали, а Румен май че, бащата Гарчев, май че е бил ученик на Паша, на Аня. Не знам как, но бяха близки. И те започват да учат пиано, предава им Аня, по другите дисциплини, каквато нужда имат - Паша и накрая им подариха пианото. Така се свърши с Гарчеви. В.К.: Кой на кого подари пианото? Г.П.: Аня подари пианото на Гарчеви. В.К.: И това всичко се прави безвъзмездно. Г.П.: Безвъзмездно, без пари. Юлиана завърши математика и сега е преподавател в Княжево, в института за усъвършенствуване на учителите по математика и се ожени за доцент, той вече сигурно е професор, не знам точно по какво. Румен стана юрист като баща си. Анина, както ние я наричаме Анина, тя е Анна Бертоли. Бертоли е първият човек, който у нас разви изкуствения мрамор - мозайката. Той имаше цяла група работници и т.н. Но много го интересуваше Учението и издаването на литература в този дух. Знам, че работеше с Толев. Там нещо му не провървя, Толев май че не излезе много човек, както и да е, но работата закъса на Бертоли. И майката, жената на Бертоли, вика на Анина: „Ожени се за Стоянчо, един от работниците. Баща ти вече не може да те издържа." Тя ревна, как ще се жени за Стоянчо? „Ако щеш ожени се, как така, тъй става!" Пашини разбират и я вземат при себе си. На храна и на квартира. И тя свърши биология, сега е във Франция, в Париж. Идва често, много сме близки, но така тя израстна. И за тези хора тия три сестри са божества. Сега, казах ви, че Надя беше необходима. Защо? Защото в къщи имаше обществена трапезария. Какво значи обществена трапезария? Аня беше учителка, ей тука на ул. „Оборище", май че беше пета прогимназия на времето. А след това я преместиха в квартал „Хаджи Димитър". В „Хаджи Димитър" имаше много бедняци и на някои децата бяха приети в училищната трапезария, но не всички бедни деца се вместиха там и тогава Аня ги кани в къщи. И в къщи се открива трапезария за тези бедни деца. Надя готви. Ще ви кажа после за една личност интересна, казва се Димитър Христов. Той ми е разказвал после, когато вече дълго време живях при него. Казва ми как Надя отваря прозореца, защото сготвила повече. Отваря прозореца на кухнята, тя беше на партера и кой как мине: „Днеска яли ли сте? Гладен ли сте, заповядайте! Има хубаво ядене при мен!" На минаващите. И много хора се отбиват да си хапнат от тяхното ядене. Ето, това бяха те. В.К.: Такова нещо сега, в тая епоха не може да стане! Г.П.: Сега дойде купонна система. Те са живи. И трите се събират и питат се: „Сега какво ще правим?" И Паша казва: „По стария начин. Каквото имаме, на масата. Който дойде - колкото има." И така караха до края. Имаха много квартиранти. Те бяха бамбъшка квартиранти, само аз единствена плащах 1000 лева на месец тогава. У тях, 1000 лева на месец, това беше единственото, което получаваха от квартиранти. Другите бяха все такива блуждающи хора. В.К.: Вие казахте за Христов, щяхте да се спрете. Г.П.: За Христов много ще ви говоря. То ще бъде най-после. Те имаха къща Пашини. казах ви преди малко, направена върху мястото на генерал Заимов, с техни пари. В.К.: С парите на Паша. Г.П.: На Пашини парите. Къщата беше разделена вертикално със семейство Заимови. В.К.: Като близнаци. Г.П.: Те имаха източното крило. Имаха горе две стаи, долу стая, кухня, баня. И какво правиха Заимови, какво струваха, как го въртяха, най- после се оказа, че те са бездомници. Та на бърза ръка трябваше да се правят заеми, да се направи каквото и да е къщурче, там при Юзината, на Симеоново. Това беше тяхната собственост, от където никой не можеше да ги изпъди. А тука сега Заимови взеха горната стая, понеже много хубава беше, те искаха слънце и изгрев. Ана Заимова беше една капризна жена. В.К.: Това е съпругата. Г.П.: На генерал Заимов. Една капризна жена. Един ден, когато говоря с Владимир Заимов, той беше уволнен наскоро, каза ми: „Е, че какво ми дадоха, пари колкото за едно палто на Ана." Можеш си представи какво иска една жена на един генерал - скъпо и прескъпо кожено палто от сибирски лисици. Така южната стая я взе Ана Заимова. И те останаха горе с една стая. По стълбите се катериш за една стая и най-отгоре таван, ама не е изграден, в смисъл не е измазан, нито е преграден както трябва. Те пък даваха и под наем. Заимови даваха и под наем, Обаче какво отношение имаха към квартирантите не знам, но резултатът беше лош. И оставят хората на улицата и Пашини ги прибират бе, там горе на това таванче, горе, гдето е ветровито, прибират ги, защото са на улицата. Сега после какво става, знам, тя беше една майка с дете, тази квартирантка. Май че се ожени тя, не съм много сигурна, защото аз вече се отделих и ги напуснах. Тогава пък се засили Колю Каишев в тази горе къщичка. В.К.: На Юзината? Г.П.: Не бе, не в къщата, в тази половинка. Тази половинка на ул. „Карл Шведски". В нея живя Райна Дечева, една учителка, пак така без квартира. Ама пари не се вземат от никого. Дума да не става. В нея живя една Хаджиева от разтурено семейство. Мъжът й беше май скитник, в такъв смисъл, като мъж и пък нея обвиняваше, че третото им дете не е негово. И я изпъди. И те я прибраха. То става последователно това вече и даже ги заселват долу в самата къща, защото те са на Юзината и на Изгрева. Заселват ги в къщата. В.К.: Те през туй време са на Юзината и Изгрева. Г.П.: На Изгрева, да. В.К.: И един след друг квартиранти. Г.П.: Един след друг квартиранти. Сега за Христов да ви кажа. Христов е учител в квартал „Хаджи Димитър" при Аня, обаче страда от косопад и от нерви. Той е син на поборник. В.К.: Поборник от какво? Г.П.: На Шипка. Дядото убиват там, баща му раняват в гърдите. От това той получава туберкулоза, но живя 96 години. Бащата на Христов обаче заразява всичките си деца и те измират. Остава Христов и една сестра. Ония умират последователно. Христов не смей да се жени, защото знае какво го чака. Непрекъснато се държеше така, за гърдите и потърси помощ. Значи окапа му косата и потърсва помощ при Учителя. Всъщност Аня му казва: „Чувай бе, аз ще ти кажа кой може да ти помогне, пък то си е твоя работа, ако искаш ползвай Му съветите, ако искаш не ги ползвай." И тъй Христов остава у тях. Той след бомбардировките пък, той ремонтира къщата. Щото врати, прозорци и т.н., хоросанът окапал и стана с тях много близък. Помина се Надя. Не мога точно да ви кажа в коя година, но ще е някъде към 1946 година. (Забележка на редактора: Умира на 4 август 1946 година.) Не мога да ви кажа, защото в туй време аз бях на Гьозекен, бях на, как се казва сега? В.К.: Специализация. Г.П.: Не, бях на почивка. Бях на море. Как го кръстиха бе Гьозекен? А, как не го знаете? В.К.: Не го знам. Гьозекен не го зная. Г.П.: То беше старото название. В.К.: На Черно море, така ли? Г.П.: На Черно море. В.К.: Някъде долу към Мичурин? Към Бургас или нагоре? Както и да е, няма значение. Г.П.: Аз бях тогава на почивка, Надя се е поминала, не помня точно датата. Аня се помина 1962 година, на 17 декември. А Паша - след 10 години, през 1972 година, 12 февруари.

I. ПАША ТЕОДОРОВА (1887-1972) ОПИСАНИЕ НА ЖИВОТА Й 1. РОДЪТ НА ПАША ТЕОДОРОВА ИДВА ОТ БЕСАРАБИЯ Вергилий Кръстев (В.К.): Разкажете ни за Паша Теодорова. Гена Папазова (Г.П.): Най-напред трябва да Ви разкажа нещо за най-близките й, защото тя не е живяла сама. Това бяха три сестри: Надя, Аня и Паша. Надя е Надежда, Аня си е Ана, а Паша - Параскева. Те са родени от Мария и Петър. Мария е майката - българка от Болград, а Петър е руснак, точно от кое населено място, там не знам. В.К.: Те там са се оженили в Болград. Г.П.: Те там са се оженили, там са имали три деца. Павел, Федя, Теодор и Катя, която се е поминала. Тъй че тука те идват с двете си момчета. В.К.: В кои години идват? Г.П.: При освобождението на България, точно не мога да ви кажа, но ще ви кажа това, че Надя е родена в 1883 година, най-голямата, след освобождението на България, Аня -1885 година, Паша -1887 година. В.К.: Сега вие знаете ли кога са отишли родителите на Паша в Болград, 1810, 1818,1828 година ли? Защото има три емиграции. Г.П.: А, не зная, но зная едно, че са били доста богати родителите им и са били три момичета. Едната е Лиза, която е съпруга на професор Шишманов, другата е Льола, която е Елена, значи женена за един неблагонадежден българин, който като наражда десетина деца, оставя майката с децата и избягва. Къде отива, Господ го знае, и тези деца немили и недраги се поемат отчасти от едната леля, отчасти и от другата леля. Аз познавам от тези деца, немили-недраги, познавам само две момичета. Това е Петя Гъркова и Дора Гъвълюбова. Те са значи братовчедки на Надя, Аня и на Паша. Имаха роднински връзки с фамилията Берманчеви. Те са известни. Зная, че единият беше ветеринарен лекар, другият пострада от войната, отрязаха му крака и стана директор на едно училище за сираци от войната. Това бяха техните роднински връзки. Сега Павел, братът на Паша, го познавам. Федя, другият брат, не познавам. Павел беше много интелигентен човек. Бил е във Франция, френски говореше, както французин говори, пише като французин, и проза и поезия, на български също, обаче беше пияница. Седне в някой локал, без пари, защото няма, той ги пропил. Седне в някой локал, на бърза ръка със съседа си по маса, хоп, направи му някаква скица, ама поетична и оня го почерпва. И така немил- недраг си отиде този човек, Федя се разболя от туберкулоза. Разболял се, аз не го заварих. Аз се запознах 1920 година с Паша, а той беше вече покойник. Много качествен човек. Високо морален, работлив, интелигентен. Интересно, че всички знаеха езици. Къде са ги учили, не зная. Но сега, когато ви давам спомените за Паша и тя там казва това, което аз Ви казвам. Че Аня е свършила това, и това, и това. Тя говореше немски и френски съвсем свободно. Тя беше в Хага, на дружеството на българските жени, на един конгрес интернационален на жените. В.К.: Разкажете по-подробно за Аня. Г.П.: Аня, да, сестрата на Паша. Много културни хора, пианистка, предаваше музика, предаваше български, руски, френски и немски. Надя страдаше от мигрена. Беше зъботехник, обаче сестрите не й позволяваха да работи, защото в къщи тя беше абсолютно нужна. Тогава други бяха условията. Тогава една учителка можеше да храни двама, трима и повече членове на едно семейство. В.К.: Те се връщат от Болград след Освобождението. От какво се препитават? Г.П.: Ами бащата е бил туберкулозен и се поминал тука в България. В.К.: В коя година? Г.П.: Паша е била на шест месеца. В.К.: А тя беше родена през 1887 година. Г.П.: Значи в 1887 година той се е поминал. В.К.: А в кой месец и кой ден е родена Паша? Г.П.: Това не знам. Даже ако щете аз не знаех и името на баща й, че по-после се сетих от паспорта й, че е Петър. Защото те говореха „папа", „маминка", „папа", „маминка", и аз не знаех името даже на майката, с голяма трудност си припомних, че името й е Мария. Защото тя беше само „маминка", но беше стълб за тях. Тя беше умна, разумна, не само умна. В.К.: Бащата си заминава, а препитанието изрично на семейството е от майката. Г.П.: Препитанието от майката, но децата едно по едно израстват. Майката е богата, не знам сега това богатство дали е било лично нейно или е било и на съпруга й, обаче ходи често в Болград, продава там земи и с тези земи доизглежда децата си. В.К.: Вие миналия път ми казахте, че някакви „десетини" продавала. Г.П.: Именно „десетини". Такава мярка за земя е имало, „десетини" продава. В.К.: По онова време тя е в руската империя Болград. Г.П.: Ами да, това е Русия. В.К.: И така те се издържат. Г.П.: Така те се издържат и когато аз пазих едно писмо, о, какъв престъпник съм. Намерих едно писмо как съм огорчила Паша. А хем го знаех това писмо, хем на времето не се досетих. Когато преглеждах някои нейни неща, ще ви кажа после къде, не у тях, аз веднъж се засмях на едно неграмотно написано писмо. А това е писмото на умирающия й брат Федя, който отива в Германия, там да се лекува. Там има много близка приятелка и там той пише: „Понеже завършихте с Аня висше образование, къщата да остане на Надя." Те обаче въобще не се разделиха и не стана нужда да се каже чия е къщата. Беше на всичките, там нямаше разногласия. В.К.: И те тогава учат тука... Г.П.: Надя, за нея искаше да се ожени музикантът и композиторът Добри Христов, за най-голямата - Надя. Тя не се ожени. Благодари му за вниманието така към нея, но предпочете да си остане така неомъжена. Аня също беше много хубава, много интересна, много интересен човек, с много възможности да направи семейство. И тя не се съгласи да се ожени. Паша, от същия тип. За семейство, лично семейство, раждане на деца и това не ги интересуваше. Сега Паша учи химия при професор Райков. Завършва химия - висше образование и става най-напред стажантка в Русе, а след това учителка в Първа девическа гимназия в София. И когато дъщерята на професор Райков също става химичка, той й казва: „Ще отидеш при Паша като стажантка." Значи тя е била толкова добра студентка и толкова добра ученичка, че е правила впечатление на професора си. Тя е автор на учебник по химия за осми клас - последният клас в гимназията. Такъв учебник тогава не съществуваше. Имаше за всеки клас поотделно, а една обобщителна част, обобщителен учебник за целия курс на гимназията нямаше. Тя беше автор. След това не съм виждала вече такъв учебник. После става стенограф. В.К.: Сега тя е стенограф. Къде учи стенография? Казвала ли ви е? При кого е учила? Г.П.: Мисля, че при Гълъбов. В.К.: Той тогава е стенограф в Народното събрание и той има учебник. При него тя учи. Г.П.: Да. В.К.: Сега, тя е учителка в гимназията. Колко години е там? Г.П.: Това не мога да ви кажа, защото нея я пак погват като човек с някакви идеи и не знам дали направо от Първа девическа гимназия дойде в Русе, когато аз отидох там да уча като ученичка. Това беше 1920-1921 година. В.К.: И тя впоследствие идва и става стенограф в Народното събрание. Г.П. Тя става стенограф в Народното събрание, но точно кога... Значи сигурно след уволняването й като учителка. Не мога точно да кажа, това не ми е известно. Но и там я уволняват, пак като разбират убежденията й. Тогава идва в Русе, но и там не й провървява. И там смятат, че тоз, онзи увлякла и т.н. В.К.: И след това тя се прибира в София. Г.П.: Тя се прибира в София, но вече като стенограф на Учителя. Тя преди това е работила с беседите. И преди това е била стенограф. И започва да работи само беседите. Те бяха три стенографки, обаче тя обработваше стенограмите и на останалите две. Те ги записваха, но те не можеха да ги обработват. Това бяха Савка и Еленка. Савка е родена от българин и германка. Еленка е от двама родители македонци. Майка й умира, тя свършва университет, става учителка. Савка също е с висше образование. И двете с висше образование. И трите стенографки бяха значи с висше образование. Но обработването на материала ставаше от Паша. Тя го и печаташе. Подготвяше го за печат, отива, казва на Учителя, серията е готова, къде и как да се отпечати. Отива в Казанлък - печатаха, в Стара Загора печатаха. В.К.: Сега в Казанлък при кого печатаха там? Г.П.: Камбурови бяха в Стара Загора мисля. А в Казанлък, не знам при кого беше това нещо. В.К.: После в Русе печатаха. Г.П.: И в Русе печатаха. При Малджиеви. И тука някъде печатаха в София, защото аз съм носила стенограми, не стенограми ами шпалти, но сега съм забравила къде съм ги носила. В.К.: Аз съм виждал на първите издания че пише „Придворна печатница". Г.П.: „Придворна печатница". В.К.: Придворна, да. Г.П.: И тука, знам, че са печатали и тука. Или съм ги давала на някого, който да ги занесе, където трябва. Не мога точно да кажа къде е станало. Сега, защо Надя не работеше? Тя искаше да работи. И Паша казва така: „Добре, Аня, нека да я пуснем да работи. А пък ние тук ще си вземем жена (на шега), ние ще си вземем жена да ни готви, да ни чисти. А пък да поддържа и къщата, нали хора ни търсят. Пък Надя нека да ходи да работи." Значи поставят я в такова положение, че ще не ще, да си остане в къщи. А в къщи работа при нея имаше много. Аз се чудя даже как се справяше, фактически на Паша помагах в къщи и аз. Защото когато аз дойдох, те тогава си направиха къщата на ул. „Карл Шведски". Тази къща я направиха на мястото на генерал Заимов, отпусната му при военните. Те са военен квартал там. В.К.: Да, там имаше казарми, войници, толкова. Това го помня. Г.П.: Ул. „Карл Шведски". Тази къща аз съм я измила от хоросана. Аз прозорците съм измила. Аз пренесох всичкия им багаж без пианото. От ул. „Оборище" там, направо през военната казарма, оградата беше полусъборена, та през нея минавах и ще ви кажа, един грамаден шкаф - библиотека, като му откача вратите и като се пъхна отвътре под шкафа и го дигна на гърба си. Аз носех, 100 килограма можех да нося на гърба си и го нося там. Викаха: „Абе какво е туй нещо, гдето се движи, само краката му се виждат?" В.К.: Ха-ха-ха. Движеща се библиотека. Г.П.: Само краката му се виждат, защото всичко друго е вътре в сандъка. Та така аз живях с тях и там останах, докато свърша. В.К.: Коя година за пръв път се запознахте с Паша? Г.П.: Ами 1920 година трябва да е било, защото две години бях в Русе. 1920 година трябва да е било В.К.: Там как се запознахте? Тя там учителка ли беше? Г.П.: Тя там е учителка по химия, нали? Правеше ми впечатление с нейната скромност, с нейното отношение към учениците, с всичко. Даже аз я обикнах и помня, тогава беше времето на Стамболийски. Имаше практика на учениците, ходехме на работа, както сега има бригади, и аз като не й знаех убежденията, пък ме наредиха и да готвя, защото те са малки ученички, майките им не са ги учили. Аз съм селянка, всичко знам. Та аз готвих боб. Та го готвя с мас. И на нея слагам повече мас така нали, защото аз си я обичам. Горката, и тя го ядеше заради вниманието, което й се отделяше. Толкова деликатно същество беше. А иначе в къщи, каквото правя аз сега, на постни чорбички. Тя беше много стилен човек, значи. И да не ми накърни любовта към нея, тя го яде тоя боб. В.К.: Значи първите ви контакти с нея са в Русе. Г.П.: В Русе. В.К.: Като ученичка. Г.П.: В Русе, и като завърших, дойдох у тях, тогава вече баща ми беше покойник. Аз вече не бях в това състояние, в което бях в Русе. В.К.: Искам пак да се уточним, ние това пропуснахме. Вие сега се казвахте Гена Папазова коя? Г.П.: По баща? Йонева Папазова. В.К.: В коя година сте родена? Г.П.: 1903 година. В.К.: Месец и дата? Г.П.: 18 септември по стар стил. В.К.: 18 септември. Вие живеете в Русе. Баща ви си заминава. Г.П.: Моят баща е в село Дебелец. Друг път, когато стане дума за мен, сега за Паша говорим. Ще ви кажа какво представляваше моят баща. В.К.: Не, понеже искаме да свържем, нали разказа за теб и рода ти. Г.П.: Моят баща беше сираче от 12 години, кръгъл сирак. И на тази годишна възраст поема да гледа две деца по-малки от него. Ходи по градините като работник. Такива градини - и в Русия, в Румъния. Оттам научил немски и влашки, румънски. Като много добър градинар израсна и после започна да се занимава със селекция и със семепроизводство на зеленчукови култури. И нас ни беше опънал всички на работа. Всичко у нас, всичко на работа, работа, работа. Друго не съществуваше. В.К.: И той, кога си заминава баща ви? Г.П.: Баща ми си заминава 1922 година, края на декември. В.К.: Края на декември. Вие оставате сираци. Г.П.: Аз оставам вече сирак, защото мама не можеше. Целият имот се разпръсна. Ние бяхме четири деца. Всеки взе своя пай. В.К.: Да. Г.П.: Нямаше вече нито кой да ръководи, нито кой да произвежда.

ГЕНА ПАПАЗОВА (18/21.09.1903-12.02.1979 *г.) I. Паша Теодорова-описание на живота й. II. Агрономът и развръзката на кармата му. _________________________________________________________________________________ *Датата е грешна тъй като записът на разговора е правен през 1988 г.

5. СЛЯП ОТ РОЖДЕНИЕ Мисли от неизвестна беседа на Учителя Във времето, когато Христос е проповядвал, имало е много хора с очи, но те не са видели Христа. Слепороденият, на когото Христос отвори очите, го видял и е разбрал повече от онези, които са имали очи. Думата „очи" означава човек, който търси Истината, мисли и разсъждава върху нея. Какъв смисъл има, ако човек не намери туй, за което е дошъл на земята? Често пъти малки, дребни въпроси стават причина да се разруши любовта. Когато между двама души се яви един малък конфликт, веднага става разрив помежду им. Любовта изчезва. Възвишените и благородни чувства се заменят с лоши. И религиозните хора, които вярват в Христа, се делят за несъществени неща. Религията не седи във външните форми. Тя е дошла в света като спомагателно средство - да посочи начините и формите за изправяне и облагородяване на чувствата. Религиозните хора са изоставили прякото си предназначение и са се заели да показват на хората, че има Господ. Господ има, но сърцето на човека не е такова, каквото трябва да бъде. Въпросът за Бога не е въпрос на вяра, а на опит. За съществуването на Бога ще ни убеди животът. Ще ви убеди знанието, мъдростта, истината, свободата и добродетелите. Бог е туй, което може да внесе в света висшето щастие и благо, да внесе в дома живот и здраве, да внесе съгласие в държавата, да освободи затворниците и да призове всички да изхвърлят насилието вън от света. За да може човек да работи, първо той трябва да познава себе си основно и всестранно. Мозъкът е една органическа сила на човека и за да може мисълта да функционира правилно, той трябва да бъде в пълна изправност. Случва се някога така, че предната част на мозъка да работи нормално, а в задната част на мозъка чувствата да са в анормално състояние. Тогава човек мисли право, а постъпва зле. У хората има известни архаически наклонности, изостанали и наследени от раси, които са живели преди сегашната и само малко нещо е достатъчно, за да се пробуди известен атавизъм. Гордостта е едно болезнено отрицателно качество у човека, а самоуважението е естествено положително чувство. То пази човешкото достойнство, а гордостта е едно анормално състояние. Горделивият смята, че каквото той каже, това трябва да стане. Човекът на самоуважението не налага своето разбиране. Той казва: „Това е така. Ако моите мисли не са прави, няма да ме следвате." Той дава право на всеки човек. Честолюбивите хора са много мнителни и докачливи. Личните им чувства се намират в болезнено състояние. Религиозните пък са много горделиви. Те се мислят за синове Божии. Но какъв син е този, който не изпълнява волята Божия? Ако обича да лъже, да краде, да живее лош живот, той е позор за баща си. Да бъдеш човек, не значи да вършиш каквото искаш, а да живееш за цялото човечество. Много хора са родени при лоши условия. И за да им се помогне, обществото трябва да се заеме да подобри условията на живота им. За възпитанието на затворниците може да се препоръча един нов метод: не да ги бият и наказват, а да им дадат по 150 грама жито на ден в продължение на три месеца. Сутрин 30 грама, на обед 90 грама и вечер 30. След три месеца затворниците ще почнат да мислят по-здраво. Ще придобият качествата на житото. А сега, като ги бият, у тях се заражда желание за отмъщение. Същият метод може да се приложи и при възпитанието на непослушните деца и ученици: да ядат 7 или 10 дни жито. Когато дойде един ред по-добър от сегашния, тогава ще има лекари, но за здравите и тогава ще има адвокати и съдии, но за доброто. Нали Христос беше праведен, но го осъдиха за доброто, което правеше. Ако не бяха Го осъдили, никакви християни нямаше да има сега. Осъждайки го, Пилат казал: „Не намирам никакво престъпление в този човек. Ще знаете, че наказвате праведен човек." И този праведник Бог го възкреси. Праведните хора не могат да стоят в гроба. Сега всеки мисли и живее както иска, но ще носи последствията. Бог разпределя еднакво между хората и злото, и доброто. На всеки се пада припадащата му се част. Има един неумолим закон в природата, според който всекиму се дава в наследство онова, което той сам и неговите деди и прадеди са извършили. Всичко се разпределя равномерно, и то не с цел да се измъчват хората, а да им се покаже, че е по-добре и по-износно за тях да вършат добро, отколкото зло. Доброто не може да се внесе с насилие. Ако се внесе с насилие каквото и да било добро, то ще роди злото. И злото е дошло в света по единствената причина, че доброто е внасяно с насилие. Християнството също е внесло насилието и в сегашната си форма то не може да спаси света. И всеки строй, който поддържа насилието, също не може да спаси света. Може да въведе известен ред, но онова благо, което хората очакват, ще дойде не чрез насилие. Има и други начини за избавление на хората. Страданието в света е временно. Ще дойде ден, когато страданието и сълзите ще изчезнат. На тяхно място ще остане нещо положително. Но докато дойде този ден, хората трябва да се подготвят за новата епоха и за разбиранията на новото човечество. Според новото учение всеки човек сам ще сее житото и ще си приготовлява хляба. Хлябът, който сега се яде, е опетнен от недоволството на орача, на мелничаря и на хлебаря. За бъдеще хлебарите трябва да бъдат светии. Който меси и пече хляба, ще казва: „Господи, нека онзи, който яде този хляб, да придобие здраве и сила." Въпросът за обществения живот и за благото на народите не зависи от нас, а от законите на природата. Човекът не може да се меси в тяхното приложение. Може ли да измени движението на Земята или пък да кажем на Слънцето колко светлина и топлина да изпраща. Съвременните народи ще пожънат това, което са посели в миналото. Никой не може да ги избави от тази съдба. Хората трябва да се възпитават. Но може да се възпитават само хора, които са родени добре. Ако човек е роден в анормално състояние, само смъртта може да го излекува. Каква сила може да отучи пияницата да не пие? Той знае, че пиянството е вредно, но не може да се въздържа. Види ли виното, веднага трепне. Гневливият пък може да убие човека. Всяко убийство, всеки грях и престъпление се е зародил в далечното минало: най-малко сто години преди да се извърши. Бащата замислил да убие някого, но не извършил убийството. Мисълта, обаче, вложена в подсъзнанието, преминава в сина, който по-късно се ражда. И тази мисъл за убийство у сина ще бъде по-силна, отколкото е била у бащата. Ако и синът не извърши убийството, мисълта ще се предаде на третото поколение. Като знаят това хората, трябва да бъдат разумни, да създадат на младите условия да възприемат нови мисли и чувства, за да може да реагират на това зло. Бащата трябва да избере онова хармонично съчетание на звездите, онзи момент, когато злото не може да се предаде. Трябва да се избягват лошите условия на Сатурн, на Луната, на Венера и Марс, а да се използуват добрите влияния на Слънцето, възходящите влияния на Венера и Юпитер. Това е задачата на бъдещето. Всичко онова възвишено, разумно, благородно в човека, което подига неговия дух, го свързва с планетата Юпитер. Това са разумните влияния, които оправят цялата Земя. Най-силни са влиянията на Слънцето. Те са животворни. Слънцето е източник на любовта. Ако човек е в хармония със Слънцето и вярва, че от Слънцето изтича животворна сила, която се втича в неговия организъм, той ще се обнови. Трябва да дойдат в света разумните хора, които да изпълнят нещата и да станат проводници на благотворните енергии. Досега всички блага и добрини в света са резултат само на добрите и разумните хора. Имало е учени хора, на които името е преживяло пет-десет хиляди години. Един от тях е египетският мъдрец Хермес. Този учен и вдъхновен човек е казал такива свещени истини преди четири хиляди години, до които съвременните учени хора едва сега се докосват. Египтяните съвсем не са го разбирали. Само жреците, но те не са били в състояние да проповядват това и така постепенно мъдростта завършила с невежество. Преди две хиляди години Христос видял слепия човек. И днес почти всички хора са слепи. И слепите не могат да оправят света. С война, убийство и насилие нищо не може да се постигне! Сегашната епоха е дошла до своя краен предел. По-долу не може да се слезе в гъстата материя. Но има вече един подем нагоре. Новото учение трябва да се приложи! И то ще се приложи тогава, когато хората станат по-умни, когато любовта ги свърже, когато има помежду им взаимно съгласие да си помагат така, както клетките в един организъм. Тогава понятието за Бога ще бъде, че Той живее между хората и всички Го познават, от малък до голям. Тогава богатият няма да държи парите си затворени в касата, както сега. Проповедниците няма да убеждават хората в своята вяра, а ще оставят свободен всеки с вярата, с която се е родил. Добър човек е онзи, който няма никакви дългове. Всеки един порок, малък или голям, е един дълг. Онзи, който има да взима, когато и да се яви при своя длъжник, ще отнеме достойнството му. Настанало е време, когато всеки трябва да престане да съжалява за своите грехове и престъпления, а да се стегне да работи и да каже: „Едно време бях сляп като този слепороден, а сега виждам. Досега се препъвах като слепия, но сега постъпвам по-другояче." Всички хора са призовани да бъдат кандидати за малки светии. В света малките светии са допринесли много по-голямо добро, отколкото големите. Всички трябва да се включат в една работа. Сега всички хора са в ада. И от този ад може да излязат само чрез Новото учение. Само по новия път хората ще постигнат своите копнежи. Всеки трябва да държи учението, при каквито условия и да се намира. Каквато и работа да заеме, всичко да върши според изискванията на Новото учение. Онзи свят е по-реален от този. Нашият свят е свят на страдание, а онзи свят носи радост и веселие. Той е свят на добродетелите, на човешката мисъл и свобода, свят на Истината, правдата, на реда и порядъка. Вярата, Свободата, Истината, Любовта и Мъдростта - това са основите, върху които човек ще изгради своето велико разбиране за живота.

4. НА МОЛИТВЕНИЯ ВРЪХ Из Словото на Учителя Сряда, 17.08.1932 година, на Молитвения връх, 5 часа сутринта. Стих за размишление: 18: 29 и 30 Лука. „А той им рече: Истина ви казвам, няма никой, който да е оставил къща или родители, или братя, или жена, или чада заради Царството Божие. И да не получи многократно на това време, и в идущия век живот вечен." При първия лъч на слънцето ще изпеем: Ще се развеселя. 91 псалом. Отче наш. Добрата молитва. Ще прочета 15 глава от Лука. Пишете следните изречения: Пътят на живота за невежия е труден, пътят на живота за разумния е лек. Отваряй вратата на живота, когато слънцето изгрява. Затваряй я, когато слънцето залязва. Разбраното противоречие за един носи радост, за други скръб. Ако скърбиш за това, което си разбрал, не си познал живота. Ако се радваш за това, което си разбрал, то си схванал светлите страни на живота. Носи запалената свещ пред себе си и пътят ти ще бъде осветлен. Мисли само за това, което носи живот в себе си. Ако искаш да бъдеш здрав, мисли за радостта и веселието. Ако искаш да бъдеш богат, мисли за знанието и търпението. Ако искаш да бъдеш силен, мисли за светлината. Ако искаш да се не спъваш, бъди всякога доволен, без да има защо. Бъде доволен в недоволството си, радостен в скръбта си и весел в непостижението си. Постижението за едного е непостижение за другиго, а непостижението за другиго е постижение за теб. Ако видиш грешника, че греши, дошло е време за теб да станеш праведник. И ако видиш светия човек и не разбереш неговата светост, има условия да паднеш. Не очаквай много от огън, дето всичко изгаря. Не очаквай много от богатство, дето всичко се изгубва. Не очаквай много от деня, дето слънцето залязва. Не съжалявай за това, което си забравил. Радвай се на това, което помниш. Не дръж сметка за счупените стомни на твоите ближни. Не се спирай да преброяваш прашинките по пътя. За скъсаните дрипи не плачи. На калната вода паметник не прави. Не търси доброто, което съблазнява - то не е за тебе. Не търси богатството, което уморява - то не е за теб. Не търси знанието, което разстройва - то не е за теб. Помни: ти не си пратен в света да разрешаваш всичките противоречия; ти си пратен да живееш. Ако това научиш, ти много ще придобиеш. Ако това не научиш, ти много има да се прозяваш. Знай, че пътищата на изгряващото слънце и пътят на залязващото слънце се различават. Така и пътищата на младия и на стария се различават. Различават се пътищата на добрия и злия, на любящия и на мразещия, на мъдрия и на невежия, на човеколюбивия и на насилника. Не съжалявай, че имаш само една уста. Не скърби, че имаш само един език и не се безпокой, че са ти останали само два крака. Не мечтай да имаш две глави. Дръж ръцете си винаги спокойни, когато работиш. Завеса на очите се не окачвай. Не изгасвай свещите на сърцето си, когато слънцето изгрява. Не късай цветята, когато цъфтят. Обичай светлината и свободен бъди! 6.40 м.

3. ПИСМА НА УЧИТЕЛЯ ДО ПРИЯТЕЛИТЕ ПРЕПИСАНИ ОТ ПАША Варна, 26. VIII. 1917 г. До всички приятели. Изворите трябва да извират, реките да текат, тревите да растат, а човек да мисли, разсъждава и върши волята на своя Небесен Баща. Неговата Любов да му бъде закон. Волята Божия, Царството Божие. Славата Божия - цел в него самия. Много листа ще окапят, много черупки ще се смъкнат, докато душата достигне своето съвършенство. Господ да ви води и упътва със Своя Дух, да ви показва вътре във вас що е доброто и правдата пред Него самия. Аз ви предавам едно учение на Христа, Учение на живота, а не на буквара, учение не на сектанство, а учение на Мъдрост и Любов, което може да обнови целокупния живот. Господ, за когото ви говоря, е жив в цялата природа, действуващ във всички същества. Той говори вътре във всяка душа. във всяко сърце. Аз ви говоря за Него, с Когото всякога съм в общение, познавам гласа му, държа Учението Му, върша волята Му, слушам Духът Му и радостта ми е в Неговото Живо Слово. Какво благо би било за хората, ако разбираха Божия език и се мислиха, че са братя, а не врагове - да споделяха своите скърби и радости. Близо е часът, ще прозвучи Небесния глас. Имайте мир и търпение, всички Той ще уреди добре. Ще възкреси, ще оживи, и ще бъде едно стадо и един пастир на живота. Благословението на Христовия Баща отгоре да почине върху всички, които призовават Неговото име на всяко време и място. Варна, 2.IX.1917 г. До всички приятели В. Г. И. X. С. Б. [1] Господ Бог наш да благослови всички, които с вяра и чисто сърце Го търсят. Да им даде от Христовия Дух да го познават и да изпълни сърцата им и душите им със своята обилна любов. Дръжте истината изложена в Неговото Живо Слово, което е Христос. И като знаете, че скръбта произвожда търпение, а търпението - опитността, а опитността - надеждата, а надеждата не посрамява, защото любовта Божия е изляна в сърцата ни през даденаго нам Дух Светото. Това е моето поздравление на всички, които вървят в правия път Христов, пътя на Божествената Любов, пътя на вътрешната душевна свобода, пътя на новия живот и възраждането във всяка вътрешна доброта Божия, във всяка радост и веселие. Придобивайте Божественото знание и Го съхранявайте в сърцата си чрез любовта Христова. Желая всички да станете умни и съвършени в Господа и да бъдете всички с един ум и едно сърце, целомъдрени във всичката пълнота. Мир на всички ви от Господа. Ваш Верен П. К. Д. Варна, 28. X. 1917 г. Живейте трезво. Всяка немарливост да се махне. Всичко ще мине през Божествения огън да се очисти. Започва вече първия опит. Внимавайте, за да придобиете това. което е нужно и необходимо за живота. Не е въпрос сега за страх, но за смелост и дързост Божествена. Говорете малко, вършете много. Вяра силна, жива и разумна. Любов пълна, безкористна, самоотвержена, неограничена за Бога, за Христа, за своите души и за човечеството. Надпреварвайте се да си отдавате нужната почит и уважение по Бога. Всякой в това трябва да се стреми да бъде пръв. Само така Христос ще ви даде своето благословение. Моя привет и поздрав на всички приятели и познати по име и род. Аз съм ги поменал, спомнил и ги имам пред лицето си. Аз на всички ще услужа постепенно и няма да забравя никого. Мирът, радостта и Благословението на моя Небесен да започне с вас и всички други по целия свят. написани в книгата на живота. Варна, 21.1.1918 г. Д. У. До всички приятели малки и големи, и на добрите ученици. Само когато слънцето грее. животът има смисъл. Само когато реките текат, земята се разработва. Само когато дъждът пада. сятото се благославя. Когато плодовете зреят, душата се радва. Хранете се с плодовете на добродетелта. Обичайте се и Господ ще бъде и вън и вътре във вас. Носете дрехите на правдата. Обработвайте сърцето си с любовта. Разкопавайте ума си с Мъдростта. Служете на душата си с Истината и Великия Баща на Мира, Отец на бъдещите векове ще бъде с вас и вие с Него; само тогава ще познаете Истинния Бог и Христа. Ж. К. В. О. П. К. Д. Варна, 29.1.1918 г. Вярвайте в Господа, Който е едновременно в небето, е сърцата идущите на хората - място на живот и вътрешна обнова. За онзи, който иска. който търси и който хлопа, всичко му се дава. Искането подразбира Божественото знание, търсенето подразбира душевния стремеж към мира, хармонията на живота, хлопането подразбира волята, духа на човека, който се стреми да се обедини с Бога. В Любовта мислете за Бога, за Христа; във вярата мислете за ангелите, за чистите духове; в надеждата - за всички добри хора, и по този начин ще се свържете с проявлението на Божествения живот, ще дойдете в съгласие със законите на Божествената природа, която е Неговото тяло. Вярвайте и е края на краищата Господ ще ви помогне да победите ида придобиете вътрешната опитност, която ви е необходима. Всичко работи за добро, за подигане, за съвършенство и святост. Бог ще ви озари да разбирате своя Дух. Ж. К. В. О. П.К.Д. Варна, 5.II.1918 г. Моите поздравления на всички приятели и добри ученици, които ходят в пътя на светлината. Бъдете всички радостни духом. Това. което става сега в живота е добро. Онези, които заминават, отиват да се преоблекат. Тях Господ ще ги възкреси. Вашите братя, които са отишли да посрещат Христа, които жертвуват живота си от любов за доброто и благото на другите, са благословени от Господа на живота. При него всички са живи. Тия ваши братя ви поздравяват сега. След големите скърби и страдания, ще дойдат дни на благословение и Господ ще обнови всички. Живейте в любов и от любов към Господа изпълнявайте Неговата Воля. Мястото на почивката е Божията любов. Аз вярвам във всички вас и съм уверен, че вие ще останете верни Господу. Временните мъчения и страдания, това са Божията ръка. която ви повдига, за да минете от временното към вечното, от преходното към постоянното. Моето дълбоко желание е вие да бъдете честити и свети, и Господ да пребъдва във вашите сърца. Господ Бог мой ще ви благослови и изведе е безопасност всички. Ж. К. В. О. П.К.Д. Варна, 19.II.1918 г. Поздравете всички приятели. Животът тук и горе е свързан в една непреривна връзка. Любовта обединява хората, вярата ги свързва, а надеждата ги туря на пътя. Ние сме сега по-силни. Господ е с нас. Иде новата религия, която сам Господ ще възстанови и ще съедини всичките народи и племена в едно непреривно братство. Иде вече голяма светлина от горе. Всички приятели ще дойдат пак. Те ще възкръснат. Те се събличат, за да се облекат наново с новия живот на любовта, на безсмъртието. Аз ви преподавам първите уроци на самопожертвуването. Човек трябва да търси на земята спокойствие и наслада, но да му бъде радостно, да върши Волята Божия. Дерзайте, аз ще ви водя и вие ще се зарадвате. Станалото е благословение. Велики са Божиите пътища. Привет от всички приятели, от Пена. от Димитра, от Христа и от всички други. Поздрав на всички приятели. Ж. К. В. О. П. К. Д. Варна, 1918 г. Земният живот има смисъл само когато човек слугува Богу и изпълнява Неговата Воля. Дълбоко в неговата душа трябва да лежи тази мисъл. Настоящето е само прелюдия, въведение в бъдещето. Доброто е скрито в Господа, в Неговата любов, която Той храни към всички свои деца, и да живеем, и да работим за Него. е пълнота на живота. Тук и горе е все едно, връзката е една. И настоящето и бъдещето е все едно. В любовта няма страх. Казва Господ: „Ще събера всичките си овци. от четирите краища на света и ще бъде едно стадо и един пастир." Бъдете бодри и крепки духом. Всичко е добро за Господа. Идат дни светли. Ще се въдвори Царството Божие на земята и тогава всички ще вземем участие в новия живот. Сега се гради и полага новото небе и новата земя. Старото отхожда, новото възкръсва. Мъртвите стават, оживяват и възкръсват. Много ваши братя отиват при Господа, който е горе. Бъдете всички готови: бодри, весели, без страх. Ще изпратим и ще посрещнем. Нека расте душата на всички ви в мир и радост, и Господ да ви бъде стража. Живейте постоянно в любовта, ходете с вярата, работете с надеждата. Поздрав на всички добри приятели. Ж. К. В. О. П. К. Д. --------------------------------------------------------------------------------------- [1] Ваш Господ Исус Христос Син Божий

2. ПИСМА НА ПАША ТЕОДОРОВА ДО УЧИТЕЛЯ София, 21.I.1921 година Чрез господин Никола Ватев За Учителя Ул. ..Борисова"№41, Русе Няма Любов като Божията Любов! Скъпи, светли Учителю. Заемам се за трудна работа да изкажа своята преголяма радост и благодарност за това. което тъй щедро ми давате, както винаги, така и сега, през това колкото кратко, толкова и дълго прекарано време в Русе и при Вас. Дойдох си е София окъпана, пременена, нахранена и причестена! Колко хубави ми се видяха моите ученички, колеги и всички хора наоколо! Всичко е светло, красиво. Искам да отворя широко своето сърце, ум и душа за вливане на великото - хубава любов, музика, поезия! Да служа безгранично на Живия Бог, да разбирам напълно Волята Му! За това аз ще работя, ще работя с всичките сили на своето същество. А колко пъти съм виждала лицето на Бога покрито с тънък воал на скръбта. Страда Той! За кого? - И за малката, невежа Паша в света. Изпаднала в мрак, невежество, заблуждение, оплела в себе си и низша и висша природа, подчинила сърце и душа на низшето, бори се. Идва светлина, явява се Михаил, би се той със сатаната, освободи детето на раждащата жена, освободи той моето сърце, душа от робството на плътта. Познавам вече аз този Михаил, Нему дължа своето освобождение! Вам, Учителю, моята вечна преданост и благодарност за всичко сторено! Колкото и слаба за своята духовна възраст, стихийно ще се стремя към служене на Вашия Жив Господ, който е и мой. Готова съм на всички изпитания, няма да роптая. Ако мравката би разбрала колко любов, грижи и труд се полагат за нея от Безграничното, в един ден великан би станала. Но всичко това е толкова широко и необятно, та малкият наш ум и сърце не може го обхвана. Затова ние не разбираме Бога, не разбираме Вас, не разбираме и Белите братя. Изказаното от Вас желание да ми услужите при затрудненото материално положение, ми даде много. Аз приех от него всичката благодат, не се боя от нищо. Не мога да издържам да Ви виждам, че се замисляте за материални въпроси, особено отнасящи се до мен. Ние ще си уредим работите, мен ми е леко, привикнала съм на такива затруднения. Сестрите ми Ви целуват ръка и благодарят. Простете ме, че ще Ви отнема време с четене на писмото. Само Божията Любов е Любов! Целува Ви ръката завинаги благодарната Ваша ученица Паша. Изпраща П. Теодорова, „Оборище"26 Русе, 21. VIII. 1923 г. Няма Любов като Божията Любов! Обични Учителю, Поздравлявам Ви с откриване събора на „Новия живот" - Денят на Любовта!... Бе светъл, топъл, прекрасен ден... Радост носеше за богатите и за бъдните души. Небето тихо се отвори... И слезе Той - Сеячът - лек, подвижен, като из ефир изтъкан. И спуснаха се жадни, ожидащи Го с векове, погледи към Него. Дали Го носи? - запитваха се със засъхнали уста помежду си. Зноят световен пресушил бе всяка влага. Небето се усмихва нежно, сладко. Мълчи Той, мълчат и те. Ефирът лек обгърна вси души любовно, Стори им нещо, но с думи не се изказва. Небето още по-тихо се отвори, и милион криле поеха Сеяча свой. А в душите долу, там ожаднели, настана радост, блаженство, рай... Погледнаха вси нагоре и видяха най-милия поглед, приеха най-нежното чувство, и чуха най-сладката дума: „Пази Го кат зеницата на окото.'" То бе, Учителю, семенцето на „новия живот". А колко още недоизказано има! За него ще остане да мечтая, да копнея всеки ден и всеки час. Целувам Ви ръката нежно. В. В. ученичка Паша. София, 7.I.1925г. Няма Любов като Божията Любов! Обични Учителю, Христос се роди! - Туй е поздравът днес между всички. Туй е утрото, туй е изгревът на човешката душа. Аз искам само да се радвам Богу, да се радвам Вам, да се радвам на всичко чисто, светло, красиво в света. И знаете ли как искам да се радвам? - Само с крайчеца на сърцето си - никой да не чуе. да не види, да не знай. Как благодаря днес за всичко на Бога, на Вас! Благодаря за безлюбието. защото отчасти познах Любовта. Благодаря за глупостта, защото отчасти познах Мъдростта. Благодаря за лъжата, защото отчасти познах Истината. Благодаря за неправдата, защото отчасти познах Правдата. Благодаря за злото, защото отчасти познах Доброто. Благодаря за тия пет светли точки на хоризонта - те ръководни начала в живота ще ми бъдат! А как ще съумея за всичко това да отблагодаря, туй живота ми, делата ми ще покажат и на самата мен. Нежно Ви целува ръката: Вашата ученица Паша. 15.I.1928 г. БОГ МИР ЛЮБОВ До Учителя на „Всемирната Бяла Школа" „Красив бе животът в долината на сърцето! - По-красив е животът на душата. „Красив бе животът в подножието на високия връх." - По-красив е животът в полето на духа. - От този момент в живота на Душата и на Духа желая да живея. Да позная Великия, да Му благодаря и Заветът с Него да подновя. Паша. Забележка на редактора: На 15 януари 1928 година на ул. „Опълченска" 66 Учителят държал беседата „Заветът", отпечатана след това в томчето „Ни мъж, ни жена". Паша трогната от дъното на душата си, написва това и иска да поднесе Заветът си на Учителя. Учителят го изслушва от Паша. взима го, отива в другата стая. докато тя стои смутена и не знае какво да прави. Той там в стаята си се подписва под Завета на Паша и го подава с неговия подпис (Свещеният подпис). София, 26.II.1928 г. Доброта. Истина. Красота - това е Любовта! На Обичния Учител. - Красив е символичния език. - Велик е този, който го разбира. - Блажен е онзи, който го изучава. В този език се сливат и великият поет, и великият художник, и великият музикант, и великият учен, и великият мъдрец! От тоз език великият художник клишета снима, рисува ги и с краски ги оцветява; великият поет го възпява; великият музикант го в нежни тонове излива; великият учен го описва и формите му съчетава, а великият мъдрец го тълкува и вътрешния му смисъл разкрива. - В тоз език Бог живее: Любовта го одухотворява. Мъдростта го осмисля. Истината го осветлява! - На тоз език Бог говорил ни е и всякога ще ни говори. - На тоз език Синът Божий учил ни е и всякога ще ни учи. - Под звучната хармония на тоз език расли сме и всякога ще растем - слава и хвала Богу да отдадем! За всичко благодаря! Целувам Ви ръката: Вашата ученичка Паша. София, неделя 26. VIII. 1928 г., Изгрев Принос на Господа В знак на благодарност За новата светлина и новия живот, Който всеки ден внася в душите ни чрез нашия Учител Жертрувам за Господа и за своя Учител: Човешкото сърце, с неговите желания и копнежи - за разумното ново сърце, с нови желания и копнежи. Низшия обективен ум. със своите ограничени понятия - за висшия ум, с широки и светли мисли, към големия простор и светлина. Човешката, лична воля - за Божията воля. Пасивната деятелност, граничеща с леността - за вечното прилежание, с великия капелмайстор - Бог. Недоволството - за красивото доволство, което носи мир за душата. Непослушанието - за послушанието към Бога и към Неговия пратеник. Одумването - за правилния копнеж на душата, да благодаря, че имам възможност да се уча от правилните и неправилните постъпки на своя брат, вън и вътре от Школата. Човекоугодничеството за Богоугодничество. Шегобийството - за искреността. Прибързаността във всички мисли, чувства и действия - за разумност и обмисленост. Господи, Учителю, бъдете с мен в моите дела и аз във Вас в изпълнение волята Ви! Паша

IV. ПИСМА 1. ПИСМА НА УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ ДО ПАША ТЕОДОРОВА Варна, 12.10.1917 г. Любез. г-це П. Теодорова, Получих двете ви писма. Наблюденията ви са верни. Следвайте пътя. След всеки изпит само добродетел та преживява и в живота основа остава. След всяка права и крива постъпка, правдата правото Божие мерило показва. След всяка горчива скръб и радост, Любовта със своята сила душата повдига. След всяко щастие и нещастие Мъдростта ограда полага. След всяко падение и ставание, Истината пътя на живота показва. Положете добродетелта за основа, Правдата за мерило, Любовта за наслада, Мъдростта за ограда, Истината за светило. И вий ще се намерите в предверията на Царството Божие. Приятно е учението на това велико Божие училище. Храна простичка: хлебец, солчица и чиста водица. Това са основните елементи на разумния живот. Чистота на сърцето, какво по-голямо благо от това за страждующата душа. Да гледаш природата, да виждаш Божието Лице, което дава смисъл на всички неща, да слушаш неговия глас, да се храниш с неговите думи, това е съдържанието на всичкия живот вън и вътре. Имайте всякога тази радост и този мир. Бодри, свежи, силни за благороден труд, за благородна работа. Животът отсега започва. Той носи в себе си своето минало, своето настояще и своето бъдеще. Когато всички възкръснат, когато всички оживеят, когато всички станат от мъртвите и забравят своите стари пътища, ще проумеят защо Бог е създал света. Моят привет Вам и на всички ваши домашни. В. В. П. К. Дънов (Свещеният подпис) Варна, 29.II.1918 г. Люб. Паша, Пеню пристигна благополучно и бе посрещнат от всички добри приятели, любящи Христа. Поздрав от Пеня, Димитра и Христа. Което Господ върши, е добро. Земният живот има смисъл само в изпълнение светлата воля Божия. Малките тревоги, недоразумения, дребното честолюбие и тем подобни само спъват душата и я обвързват. Любов свързана с Бога в едно. Вяра примирена с чистите и святи духове. Надежда сдружена с всички добри хора по лицето на земята. Ваш верен Ж. К. В. О. П. К. Дънов Забележка на редактора: Писмото е във връзка със заминаването на Пеню Киров от този свят. Варна, 9.II.1918 г. Обична П. Теодорова, Получих писмото ви за Рождество и Новата година. Да ви даде благият Господ да постигнете всяко добро. което вашата душа желае. Градете вашето щастие върху основите на Любовта, ограждайте го със светлата Вяра на Добродетелта, обработвайте го с надеждата на Великата Мъдрост. Използувайте лъчите на топлината на вашето Слънце. Радвайте се на чистите Извори, които текат. Поздравлявайте цветята, които цъфтят. Благославяйте плодовете, които зреят. Градете и нагоре вървете. Стремете се да осъществявате вашето назначение. Във всичко схващайте Божията Мисъл, която работи. Бурята, гърмът са за проветряне. а тишината за работа приятна. Помнете: Бог във всичко работи и помага на бедните: на страждующите, на немощните. Слабото е силно, и силното е слабо. От земята излиза всичко. Ж. К. В. О. В. В. П. К. Дънов (Свещеният подпис) Варна, 10.V.1918 г. Обична П. Теодорова. Получих писмото ви, животът е преплетен от седем краски, както светлината. Когато не се отражава от Божествената душа, Той се показва тъмен, а когато се проектира от Духът. Той е светъл. Пазете Божествената душа чиста и тя ще ви осенява с всички свои красоти и благости. Мирът и радостта да почиват с вас и с всички, които служат доброволно на Господа на всичката пълнота. Дерзайте. Майка ви е добре. Тя е свободна, сега започва новия живот. В. В. Ж. К. В. О. (Свещеният подпис) Търново, 8.IX.1919 г. Обична Паша, Получих писмото ви. Няма по-възвишено състояние на земята от да живее човек в съгласие с Любовта и обичта. Да е постоянно проникнат с тяхната сила. Пазете щателно драгоценния бисер на живота, който небесния Отец ви е дал. Вий всякога ще имате моето съдействие словом и делом. За мен само времето може да ви говори. Човек трябва да се опита и познае. Опитвайте и доброто дръжте. Сега е още мръчкаво, после ще бъде ясно и светло. Сега изпити и страдания, после радост и тържество на духа. Живейте, мислете, действувайте, според свободата на вашата душа. Истината да бъде ваш спътник в живота. Беседите, като ги приготвите, може да ги изпратите по определените места. Моя привет вам и на близките вам. В. В. (Свещеният подпис) Т(ърново),19.сеп.1920г. Обична Паша, Няма Любов като Божията Любов. Само Божията Любов е любов. (Свещеният подпис) София, 19.XI.1920 г. Обична Паша, Най-необходимото в живота е яденето, това е въведение на видимото, ограниченото, материалното. Най-приятното в живота е музиката, това е въведение на съзнателното, мъдрото, ума, който ражда и съгражда това е света на мисълта. Най-възвишеното в живота, това е молитвата, тя е въведение на Божественото, светът на Духа. В първото въведение влизат ядението, тъй ги наричам, влизат: Въглеродните енергии, водородни, азотни и кислородни. Те са подигнали човека на сегашното негово развитие. Първите са му създали почвата, вторите му дали средствата, материалите, третите условията и четвъртите - начините и пътищата, условията за живота да го придобива. Второто въведение, музиката, дала на човека потик към мисълта, първия потик на движението, първия звук, първата дума, която донела светлината, съзнанието, образът на Любовта; третото въведение, молитвата, съединила човека с Бога, оповестила идването на Духа, възлюбления на Душата. И тъй числото 10 става ясно. Едното, Мировия човек изправен и нулата, Божественото, с която човек съединен, нараства, развива се и облагородява се. И тъй това нищото, празното според сегашния свят подига човека. Дотогава, докато Божественото седи като основа в съзнателния живот, дотогава, докато Любовта топли сърцето, душата, животът има смисъл. Тия светли лъчи на Божественото винаги да поздравяват твоите очи, да прегръщат твоето сърце, да целуват твоята душа и ти да чувствуваш, че тука е пълната чистота. Чистите по сърце, казва Христос, сърца, които са прегръщани от тая светлина, винаги стават чисти. Така е в живата природа. Там, гдето тя обгръща. прониква и прегръща, всичко зрее и става чисто. Бликащите планински извори, това са плод на тая жива светлина, на тия живи лъчи. И как приятно ги изпива жадната уста на уморения пътник. Яж, пий, моли се, работи, движи се и мисли. Ставай с Любовта, започвай с Мъдростта, отмеряй с добродетелта. Милостта да пълни сърцето ти с най-великите и благи чувства. Само Божията любов. (Свещеният подпис) Варна, 9.XII.1920 г. Обична Паша и Савка, Получих вашето писмо. Светлината, топлината, това е приятното в живота. Те са носителки на Истината, а самата Истина е глава на разумното във всяка душа. Съхранявайте този пламък като най-ценното за човешкия дух. В този пламък израстват всички добри мисли и чувства; в него те растат, цъфтят и зреят. Само в него човешката душа добива възвишеното и благородното - Любовта. Мъдростта, в техните Божествени прояви. Любовта като плод на Духа, а Мъдростта като сила. Божествената наука, на която природата и цялата вселена са само външно проявление, носи на избраните души, които се вслушват в неговия глас, великото благо. Изявяване, проявяване, опознаване, сближаване, това са живи процеси на Божественото, което сега ви се изявява и ви приканва към честен труд и благородна работа. Вслушвайте се разумно в тоя глас. Разумявайте правилно неговите упътвания с радост и веселие на душата. Събирайте сладкия нектар на живота от Божествения цвят като трудолюбивите пчели, които са образ на вътрешна хармония, чистота, порядък на вашата култура на Любовта. Колко добре те разбират своето изкуство дадената им работа. Желая вие да сте като тия разумни пчели, макар че те носят по жило отзад за неканените гости на техния кошер. Жилото е прекрасно оръжие, зависи кой го управлява. Можете ли да посочите на кой член в тялото на човека то мяза? Направете превод правилен. Не е онзи, който говори за Любовта, но който я има в своята душа. Не е онзи, който говори за Мъдростта, но който я има в своя дух. Не е онзи, който говори за добродетелта, но който я има в своето сърце. Днес хубавата наука живее в изби, гдето светлината прониква. По-добре е да сте пред лицето на живото слънце, да сте във връзка с пламтящите животворни лъчи на Виделината. Хиляди пъти е по-добре да слушаш Тихия глас на Бога, като се разнася в природата, в нейните малки гънки, светлите ручейчета, отколкото грубия рев, ламтеж на потъмнелия свят в неговите дълбоки изби. Там всичко се доказва и обуславя. Всичко върви по мед и масло. За Бога се говори, но Той Го няма там. За Любовта се приказва, но тя отсъствува; за Мъдростта се разисква, но тя не е дошла. Защо? Защото душата е затворена, духът окован, сърцето омърсено. Говорят за нови проекти, за сладки бъднини. Где е Истината? Там. гдето душата, духът, сърцето са свободни. Моите думи са за пламтежа на потъмнелия свят, в неговите дълбоки изби. Моите думи са за трудолюбивите, работливи ученици. На тях ние ще проговорим със зарящите лъчи на Виделината в присъствието на Любовта, Мъдростта и добродетелта. Само там е животът. Добре дръжте изпита на вашето сърце, душа и дух. Тогава ще ви се отворят Царските врата на Божията Истина и Любовта сама ще ви посрещне в предверието на Новия живот, който Христос носи в света. Тогава вашата душа ще се зарадва. Аз и Отец ми ще дойдем и жилище ще направим. Аз ще дам всичкото свое съдействие на моите добри ученици, които ходят в пътя на Благостта. Любов, Мъдрост и добродетел да бъдат с вас сега и всякога, през всичките векове. Те да топлят и озарява т всичко добро и възвишено във вас. Това са думите на живота. Само Божията Любов е Любов. Дънов (Свещеният подпис) Т(ърново), 23.IX.1921г. Обична Паша, Преживян един момент при извора на проявената Божествена Любов струва повече от хиляди царски корони. Той носи хиляди блага от безброй съществувания. Да се чувствуваш душа, която мисли, чувствува, говори и действува е повече, отколкото човек може да схване. И аз желая ти да си такава душа, която е излязла от Бога във вечността. Пълна с обилна Любов, с чисто сърце и свежа душа, светъл ум и крепък дух. Върви, не си далеч от твоя храм. Там кога пристигнеш ще научиш това, което езика в сегашното си състояние е беден да предаде. Ти ще постигнеш онова, което вечно желаеш. Върви, смела бъди. Със сърцето си опитвай, с ума си проверявай, с душата си съзерцавай и люби, а с духа си Истината държи. Твоето слънце ярко грее, то е щедро, на всички еднакво дава, в него се явява Бог на Любовта. Любов не на форми, но на думи. Пази твоето нежно чувство, в него любов ще се яви, гради и съграждай, на канарата се държи. От там ще дойде велик9та наука за живота. Да царува Любовта, да царува Мъдростта, да царува Истината в твоята душа, тогава ти ще си всякога щастлива. Запечатай тия мои думи дълбоко в душата си. Работи с усърдие и прилежност и изпълвай дълга си с Любов. В това аз всякога ще ти помагам. (Свещеният подпис) София, 8.II.1922г. Обична Паша, Получих писмото и беседите. Вашето положение е като пътник, който пътува лете през горещите и прашни дни и очаква да си поотпочине при някой планински извор и утоли своята жажда. Сега повечето хора гладуват и жадуват. Обедното слънце е жежко. При все, че изгряващото слънце е положено много надалече, неговата светлина навсякъде ни намира и донася поздравите отгоре. Всяка душа копнее за нещо и това, което иска, е най-близо до нея. Всеки дом си има своята светлинка и топлинка. Божията Любов се намира във всичко живо и разумно. И всеки, който слуша своята душа, своят ум и сърце, може да я намери. Не чужд ум. не чужди препоръки, но своя Божествен Дух. Чуждото е от Лукаваго. Пази сърцето си. пази душата си, пази ума си от поквара. Понякой път тя идва от там, от гдето човек не очаква. Люби, възлюбвай вечното, безграничното, понеже то е само устойчиво и неизменно и там седи силата на душата, да е постоянно в близко общение с великия Дух на Любовта, Мъдростта и Истината. Аз желая ти да носиш Мъдростта в сърцето, в това се крие твоето благо. Ако Мъдростта обитава в теб, Любовта може да те навести, и да ти се изяви като ангел на пълната вътрешна свобода. Казва Господ, Аз ще ви се изявя, ако пребъдвате и Словото ми пребъдва във вас. В древността един от царските синове на Адитите поискал да има свещ вечно горяща. Такава му била доставена от един мъдрец, който в случая превърнал Любящата душа на една млада овчарка в такава жива свещ. Много се зарадвал синът на своята придобивка, тя внасяла със своята светлина и топлина мир и утеха на своя владетел, но когато я гледал, неговите очи се пълнели със сълзи, без да знае защо. Ти имаш сега тая свещ дадена от Бога, чети на нейната светлина, грей сърцето си на нейната топлина. Не питай защо очите ти са пълни със сълзи. Закрита е тайната на живота. Пази твоята свещ. Тя гори, без да изгаря. Тя свети, без да иска нещо. Отдалеч е блага, от близо не проговорва. Езика на светлината малцина разбират. Светлината, която ви е дадена няма да ти се отнеме. Стига прозореца си ти сама да не затвориш. Но отворен или затворен, свещта ще бъде с теб. Моят мир да пребъдва с теб. С. Б. Л. (Свещеният подпис) София, 28.I.1923г. До обичните ученички Мария, Савка, Марика, Паша, Сотирка. Само Бог е Любов, и когото тази светлина озарява, само Той я познава. Любовта е дело на живот, Мъдростта е дело на висше познание. Истината е дело на душевна свобода. Правдата е дело на дележ. Добродетелта е дело на плод. Доколко сърцата ви са чисти, нека Любовта да говори. Доколко умовете ви са озарени, нека Мъдростта свидетелствува. Доколко душите ви са свободни, нека Истината каже. А за правда и Добродетел Бог е свидетел. А верността ви тя е веч позната. Работете докато слънцето на живота грее. Моя мир да бъде с вас. (Свещеният подпис.) Забележка на редактора: Писмо на Учителят Дънов до класът на Добродетелите, съставен от пет ученика: Мария Радева (рождена сестра на Георги Радев), Савка Керемидчиева, Мария Тодорова (Марика), Паша Теодорова, Сотирка Бабаджова. София, 16.III.1923г. О. Паша, Получих писмото ти. Само светлият път на Мъдростта води към Истината. Върви постоянно в тоя път. Господ помага на смелите, чистите по сърце и кротките. Любовта. Мъдростта, Истината са за съвършените. Само Божията Любов. (Свещеният подпис.) София, 27.VIII.1923г. Любезна Паша, Получих двете ви писма. Аз желая да зная докога ще ви бъде възможно да останете в Русе. Аз имам предвид да се не занемари вашата работа тук. Печатането на неделните беседи може да отложите, тази работа може да остане за по-после. Първата серия от лекциите свършете. Вие може да останете в Русе до отварянето на Новата учебна година. Ще бъдете тъй добра да ни осведомите за вървежа на работата по печатането. Печатането на лекциите от втората серия трябва да се обмисли добре, как ще става коригирането. Ватев ще може ли да я върши тая работа? Вие ако се ангажирате, как мислите да свършите работата. Тия са обикновените работи, при които хората боравят с по-гъста материя, която изисква добре да се бара[1]. В такава материя поезията на живота понякога съвършено изчезва. Човек трябва да се пази, след като работи дълго време да се не обезсоли. Надявам се, ти да си добре. Добре в прям смисъл. Добро, което произтича от действието на Божията Любов. Доброто това е плод на една висша култура, която ангелите са минали отдавна. Към тази област сега хората се приближават, а ангелите вече са настъпили в Божествената светлина, която дава възможност на висшия живот да се прояви в човешката душа. Желая ти да имаш една малка грижа за доброто, да се занимаваш с поливането на твоите плодни дървета, разбира се, там ще изучаваш химия и ботаника, ще изучаваш и произхода на живота. Встъпването на Божествената Любов, явяването на Божествената Мъдрост, реализиране на Божествената Истина. Истината - това е най-висшето, до което човешката душа сега може да достигне. За Истината ти може да прочетеш в съборните беседи. Человека са го кръстили человек, когато той е обърнал своите очи към Истината, когато тя е станала обект на неговата мисъл и неговия стремеж. Животът е приятен само когато Истината присъствува, когато Любовта действува и Мъдростта се проявява. Само в проявената Божия Любов се осмисля живота и в проявената Божия Истина се реализират неговите крайни цели, крайни настоящи цели. защото от чисто философско гледище само настоящето е реално, тъй както в химията само започнатите реакции са реални. Висшият съзнателен живот само чрез Любовта може да се добие и човек трябва да мине през тридесет пет милиона градуса, за да стане почвата му пригодна за насаждането семената на този живот, т.е. заложените мисли, чувства, идеи в човешката душа. Моя мир да бъде с теб. (Свещеният подпис) Любез. Г-це П. Теодорова, Животът, знанието, свободата, всякога носят Любовта, Мъдростта и Истината, а това е великото благо, що Бог дава. (Свещеният подпис) Здравието за тялото, Чувството за сърцето, Мисълта за ума, а Благото за душата. (Свещеният подпис) 30.VI.1931 г. Привет на всички. Мир в който Любов цари, Светлина, в която Мъдрост обитава. Свобода, в която Истина живее. От Бога към Духа. От Духа към Душата; От Душата към ума; От ума към сърцето; От всички към човека Синът Божий Мирът на вечното благо да пребъде с вас. От седмострунната Рилска арфа. (Свещеният подпис) Бог Е единственото същество, за което може да се мисли постоянно и непрестанно, и то все в пълнота и разнообразие. София, 27.Х. 1924 г. Ч. И. Д. [2] О. П. [3] Не напразно сме живяли на земята, ако сме обичали Бога. Единственото същество, до което най-лесно можем да се приближим - това е Бог. 9.XI.1935год. Силни и слаби впечатления Силните впечатления правят дълбоки бразди в съзнанието и остават паметни за вечни времена. Те се явяват при контрастите в живота, при големи скърби и радости, при голяма светлина и тъмнина, при доброто и злото. Слабите впечатления се лесно заличават. Те се явяват при обикновените прояви на живота. Изгрев --------------------------------------------------------------- [1] пипам, докосвам, работя [2] Чистота, Истина, Добродетел [3] Обична Паша

23. ЗАМИНАВАНЕТО НА ПАША 12 февруари 1972 година, събота, 8,30 ч. сутринта ПАША Братя и сестри, Паша си замина. Тези думи ни карат да си припомним онзи път, който извървяхме с нея заедно, рамо до рамо, повече от половин век. Това беше път на служене на една Свещена идея - Нея ние носим. Ние казваме на човеците: Вие сте братя, живейте в Мир - благополучие и радост ще ви съпътствуват. На тази идея Паша беше посветила живота си. За нея тя работеше всеотдайно. И какъв отличен работник беше Паша - честен, безкористен, готов винаги на всички жертви. Сега пътят е извървян. Работата - завършена. Тази работа ще принесе плод за благото на всички човеци - да, сега може да се даде почивка. Ние знаем, че животът е непреривен и вечен, ние пак ще се срещнем с нашата обична Паша. Ние знаем, че Онзи, Който е устроил тази наша среща, ще устрои и бъдещата. И тъй, на Паша казваме: Сбогом, до следващата наша среща, до следващото наше виждане. Днес нашите хубави мисли и чувства ще я съпътствуват до „Дома Господен", където я очакват онези, които я обичат, защото Любовта е, която устройва срещите между душите. Братският съвет. СЪОБЩЕНИЕ Известяваме на всички братя и сестри, приятели и близки, че на 12.02.1972 година нашата обична сестра ПАША ПЕТРОВА ТЕОДОРОВА На 84 години се пресели в отвъдния свят. Нека душата й да намери мир и светлина в ония небесни селения, в които тя твърдо и неизменно вярваше. Отиде си един безпримерен труженик - работил неуморно дълги години на духовната нива. Следата, която остави в земния си живот, е светла слънчева пътека. От братята и сестрите и близките й. 12.02.1972 година. СЛОВО от сестра Стоянка Илиева при погребението на Паша Теодорова Един узрял плод се откъсна и падна, но не на земята. Две светли ръце го поеха, те ще го отнесат нагоре към Слънцето, откъдето идваха живителните струи през дългите години, докато той зрееше. А той растеше, наедряваше и къпан от росата на ведрите пролетни утрини, той зрееше под зноя на спокойните летни дни. Той зрееше под напора на бушуващи бури и ветрове, които геройски превъзмогваше, но той зрееше и под тихите звуци на една небесна слънчева музика, която го обливаше с хармония и благодат. Затова и тъй добре узря и се наля, и насити с ухание и сладост. И сега, в мига на неизбежната и временна раздяла, отнасяме, за да съхраним дълбоко в сърцата и душите си светъл и сублимен спомен за узрелия плод в живота и душата на нашата обична сестра Паша. Поклон пред паметта й. 13.02.1972 година, София. ПИСМО до Цанка Екимова от Гена Папазова и Димитър Христов 24.02.1972 година Мила Цанке, Пиша ти малко късно, защото след изпращането на с. Паша заболяхме и двамата - безсъние, главоболие, температура, хрема, малко кашлица и силно понижен дух. Когато сме само двама, мълчим, а пред гостите едва говорим, повече лежим и почти не ядем. Бавно се възстановяваме. Липсва ни централната личност, а и самата раздяла е тежка. С. Паша ни напусна на 12 т.м. в 8 часа и 25 минути. Събуди се бодра. Направих й редовния сутрешен тоалет, смених личното й бельо (което ставаше всяка сутрин), смених чаршафите, настаних я на обичайното й място и докато да й предложа закуска, тя сама каза: „Няма ли да закусваме?" Изненада ни това й желание, защото тя през последните дни рядко приемаше храна. Затоплих й малко тутманик, който беше донесла Мика и й дадох три залъка с чаша чай. Пет- шест минути след това, тъй както беше полулегнала на възглавниците, съвършено тихо и безболезнено се отдели. Изпратиxa я над 100души при един хубав ред от молитви и песни проведен от Борис. Тя беше изцяло в бяло, със сериозен израз на лицето. Това е външната страна на раздялата. Другото е по-съществено, но то и по- мъчно се предава. Непрекъснато в молитва, връзка с невидими за нас същества, голямо търпение и непоклатима вяра. Ние с Димитър прекарахме специална школа, за която благодарим. При среща има какво да чуеш. Сърдечни поздрави на теб и на Йордан. Гена и Димитър. ТРЕПЕТЛИКАТА На моята обична сестра и съученичка - Паша Теодорова, По случай 40 дни от нейното заминаване Денят преваляше. Последните слънчеви лъчи предвещаваха настъпването на здрача. В стаичката е тихо, всеки е зает със своята работа. Тя, сложила болните си вече крака на малкото столче, подпряла гръб и глава на пухените възглавници, седи, неподвижно затворила своите невиждащи вече очи. „Ах, тогава, на младини, в малката къщичка с дворчето. Вървеше Той там с тихата си походка, а сякаш всичко грееше наоколо. Аз пиша с трепет до прозореца в голямата източна стая. Копчетата на машината бързо тракат, пишат се редове от чудното Слово на Учителя. Вратата тихичко се отваря. - Върви ли добре работата, Паша? Не срещаш ли затруднения? - Добре върви, Учителю, благодаря. Очите Му, като светъл лъч ме обгръщат цяла. Топла радост изпълва сърцето ми. Вратата пак тихичко се затваря. Аз не пиша вече, аз пея и пръстите ми хвърчат по клавишите на машината... Скъпа малка къщичка, какво не бих дала да съм там сега. И у дома е топло, уютно. Аз пиша, пиша, а Надя готви с любов и лекичко си тананика песничка. Средствата са малко, но трябва да се приготви повечко храна, защото ще имаме гост. Бездомен брат е дошъл, пък може да ни изненада и друг някой. Ще имаме и ученици, хора бедни, неустроени в живота, които трябва да завършат училище, трябва да стъпят на краката си. Да, след малко ще оставя Словото на Учителя и с моята сестра Аня ще отворим учебниците... Колко са мили тези братя! Всеки си има свой път, свой живот. Аз крача с крачката на всеки един, трептя и преодолявам мъчнотиите с него. А каква радост е, когато дойде хубавият резултат! Нали и аз участвувам в него? Параходът. Бяхме там трите стенографки, всяка потопена в своя път и своя живот. Красиви моменти изживявахме често, когато Той идваше на гости при нас, като при свои деца. Колко интерес проявяваше към живота ни, колко Слово изливаше! Ние слушаме, слушаме. Аз цяла трептя. Боже, какво съм направила за Тебе, за Твоето велико Дело? Материалът е тъй огромен, трябва много, много да се работи. Нощ е. Савка и Еленка спят. Моето перо скърца, скърца. Минават часовете: десет, единадесет, дванадесет, един... Наоколо пълна тишина. Целият Изгрев спи. Внезапно се почуква тихичко на вратата. Стряскам се. Кой може да бъде в този късен час? - Сестра, отвори, шепне гласът на един брат. - Какво има? - Много съм разтревожен, искам да поговоря с теб. - Влез. Разтваря се пред мене една измъчена душа - моето сърце трепти заедно с нея... Сега съм в преклонна възраст и загубила зрението си. Не виждам вече моите братя и сестри, но как всички ми са мили. Живея с всичко, което научавам за тях. Скърбя с тяхната скръб, радвам се с тяхната радост. Обичам ги. Колко много бих искала да направя за тях! Цялата трептя, трептя! Аз съм Трепетлика, се извиква в малката стаичка на висок глас. На гроба ми напишете само едно име: Трепетлика." Предава спомена на Паша: сестра Мария Тодорова. 40-те дни са на 22 март 1972 година. Забележка на редактора: За 40 дни на Паша Теодорова на Изгрева, който още не беше разрушен, се бяха събрали нейни приятели и съвременници в един дом. Но някои от платените доносници на полицията докладва, те дойдоха и разтуриха предстоящото събрание и почитта на паметта й. Това не учуди никого, защото същата полиция беше конфискувала от нейната барака всички оригинални беседи и лекции на Учителя. След 22 години те бяха свободни за достъп в Държавния архив. Днес може да се прави справка на оригиналите с издаденото отпечатано Слово на Учителя Дънов. Изводите? Всеки сам ще си ги направи. ОСВОБОДЕНАТА СЕСТРА стихотворение Сега си свободна, свободна, И будната мисъл лети, оставила тук на земята строшени вериги със подвиг. Ти следваше светлия пример на Тоя, в когото позна Велико присъствие, вечно, небесно и земно в едно. По пътя изминат в години аз често се връщам назад и пламък, усилия виждам, и полет към стръмния връх. Похвали оскъдни получи и слава не диреше тук, за рани от земни неправди в мълчание диреше лек. Доколкото вникнах у тебе в сърцето си носеше скръб, а весела бе, примирена, бе светлия пример пред теб. В душата ми скътан е спомен и обич към близка сестра, която вървеше и в служба и вяра по стръмния път. От с. Стоянка Илиева София, 9.12.1978 година.

22. НАРЯДИ И ПОСЛАНИЯ ОТ БРАТСКИЯ СЪВЕТ НАРЯД ЗА ПРОЛЕТТА 1965 ГОДИНА Обични братя и сестри, Празникът на пролетта тази година ще се отпразнува така: На 21 март, неделя, в 5 часа сутринта ще се изпълни следният ред: 1. Добрата молитва. 2. 91 псалом. 3. Молитвата на Царството. 4. Молитвата на Братството. 5. „Духът Божи". 6. Евангелие от Матея, гл. 13: 24-30 стих. Евангелие от Марка, гл. 12:1-12 стих. Евангелие от Лука, гл. 8:1-18 стих. Евангелие от Йоанна, гл. 10:1-18 стих. 7. „В начало бе Словото". 8. Беседата: „И Бога за свой Отец казваше" от тома „Който дойде при мене". 9. Тайна молитва. 10. Отче наш. 11. Благословен Господ Бог наш. 12. Слово от Братския съвет. 13. Мото: „Господи, Боже наш, да дойде Твоето Царство на земята, както е горе на небето, и всички народи, които Ти си призовал, да заемат своето място в Царството Ти и да ти служат с радост и веселие" (веднъж). 14. Да се прослави Бог в Бялото Братство и да се прославят Белите братя в Божията Любов (три пъти). След това ще се направят гимнастическите упражнения. В 7 часа вечерта братска вечеря, на която ще се изпълни утринният ред без беседата. Поздрав на всички братя и сестри. От Братския съвет. София - Изгрев. 6 март 1965 година. ПОСЛАНИЕ ОТ БРАТСКИЯ СЪВЕТ До братята и сестрите по случай съборните дни на Бялото Братство, август 1966 година „ Вие сте ми приятели, ако пазите моето Учение." Обични братя и сестри, Поздравяваме ви със съборните дни, дните на братска среща на онези, които живеят в Божията Любов. Съществува едно Велико Братство на онези, които живеят в Божията Любов. То е навсякъде - и в този, и в онзи свят. Проследете пътя на човечеството и вижте какви велики хора са живели на земята - хора на любовта и вярата, хора на велики подвизи. Помислете какви философи, поети, художници, музиканти, строители са живели - носители на възвишени идеи, мисли и чувства, и какво богатство са оставили на човечеството. Помислете какви мъченици през всички времена са дали скъпи жертви, какво себеотрицание са показали за доброто на човечеството - борци за правда, свобода и братство. Това е най-хубавото, което човечеството е дало, това е цветът и плодът, който то е принесло. Всеки подвиг е плод на Духа. Всички, които работят и творят в която и да е област на живота, черпят вдъхновение и сила от Божията Любов. Учителят казва: „Всички ще се стремите към Божията Любов, тя носи мисъл и свобода за душата и ума." Божията Любов храни и поддържа човечеството. От нея майката и бащата черпят сили. От нея героят черпи дързост, вяра и сила да извърши своя подвиг. От нея ученият черпи търпение и воля да придобива знание. Художникът, който внася красота в живота, от Нея черпи вдъхновение. Онези, които изкачват високите планински върхове, онези, които отиват на полюсите, онези, които преодоляват пустините и океаните, онези, които излитат в космичното пространство, всички те - знайни и незнайни герои, черпят подтик и сила, и вдъхновение от Божията Любов. Ако искате да се запознаете с духа на епохата, ще го търсите в най- добрите представители на човечеството. Те са носители на този дух, те живеят в Божията Любов. Божията Любов докосва човешките души чрез Словото, чрез великите творби на изкуството. Тя събужда жаждата за знание и утолява тази жажда. Тя събужда копнежа към чист и свят живот, и отговаря на него, като изпраща учители и наставници на човека. Божията Любов е велик живот, живот на интелигентни, разумни, силни души. Те са, които повдигат човечеството и го водят напред, в пътя на живота. Чрез тях идат всички блага на живота. В молитвата е казано: „Господ и Бог на Великата жертва." Бог е, който се жертвува за мъчениците. Всички те са служители на Божията Любов. Едно е важно в света - делото на Великата Божия Любов. Днес в света работи Братството на Божията Любов. То ще спаси човечеството. Имайте вяра непоколебима. Съдбата на човечеството е в добри, силни и чисти ръце. Велика привилегия е човек да живее в Божията Любов. През него тече Божията мисъл, Божията Любов и Сила. Пак в молитвата е казано: „Да се весели Твоят Дух в моята душа и да се радвам аз в присъствието на Твоята светлина." Бог е, който дава подтик за всеки подвиг и жертва. Извън Божията Любов е смъртта и адът. Ако търсите вечния живот, той е в Божията Любов. Тук смърт няма - животът се изявява от свят в свят, във все по-голяма пълнота и съвършенство. Ние сме потопени в Божията Любов. Тя е средата, в която живеем, въздухът, който дишаме, храната, която приемаме. Това е свят чувствителен и отзивчив. Онези, които живеят в него, трябва да бъдат внимателни за всяка своя мисъл, чувство и постъпка, защото тук живеят онези, които обичаме и които ни обичат. Ученикът пристъпва с благоговение и трепет в този свят. Чистота и Истина трябва да го съпътствуват, за да не наруши съзвучието и мира на този свят. Ученикът на Божествената школа работи, учи и се подготвя да живее в Божията Любов. Молитвата е стремеж на човешката душа да бъде в съгласие с този свят, да работи заедно с онези, които работят там. Затова ученикът започва и свършва деня с молитва. Спомнете си и малката молитва, дадена от Учителя: „Божията Любов носи изобилния и пълен живот." - С нея благодарим преди почване и свършване на ядене. В живота всички блага идат от Божията Любов. Всеки плод е израз на нея. Божията Любов е велик живот, живот на любещи души. Те образуват великото Бяло Братство. Ако има някой, който е изявил Божията Любов в нейната пълнота и съвършенство - това е Учителят. Пожелаваме ви през тази година да пребъдвате в Божията Любов, да общувате и работите с онези, които живеят в Нея. Който живее в Божията Любов, в сърцето му гори Свещеният огън. Той ходи „без страх и тъмнина, с обич и виделина". „И това е живот вечен, да позная Тебе, Единнаго, Истиннаго Бога и Христа, когото си проводил." Мирът на Учителя да почива на всички ученици. Братският съвет София, август, 1966 година. Забележка на редактора: Изпратено до Васил Харизанов, ул. „Васил Петлешков", 2 а , гр. Търговище, с плик, адресиран с почерка на Паша Теодорова . НАРЯДЪТ ЗА ПЕТРОВДЕН 1968 г. Пет часа сутринта 1. Песента „В начало бе Словото". 2. Добрата молитва. 3. 91 псалом. 4. Пътят на живота. 5. Тайната молитва - За продължаване на Делото Божие между човеците. 6. Молитвата на Братството. 7. Евангелие от Матея, 13 гл. от 18-44 стих. Евангелие от Марка, 13 гл. от 33 стих до края. Евангелие от Лука, 17 гл. от 20 стих до края. Евангелие от Йоанна, 6 гл. от 44-52 стих. 8. „Духът Божий". 9. Беседата: „Плодът на Любовта" от тома „Езикът на Любовта". 10. „И това е живот вечен, да позная Тебе Единнаго Истиннаго Бога и Христа, когото си проводил." 11. Вечерта - братска вечеря. 12.Словото от Братския съвет може да се прочете по свобода - или сутринта, или през деня, или преди вечерята. Поздрав на всички приятели. Братският съвет. София, юли, 1968 година СЛОВО ЗА ПЕТРОВДЕН 1968 година Обични братя и сестри, Петровден е посветен на паметта на Учителя. Този ден трябва да си припомним пътя, който вървяхме с Него. Този ден трябва да си припомним примера, който Той ни остави - пример за служение и жертва. Сега ще прекараме няколко минути в мълчание - да направим връзка с нашия обичен Учител: Да му благодарим за всичко, което ни е дал и ни е научил. Да благодарим на Бога, че ни доведе при Него. Да пожелаем дълбоко в душата си - да преуспее Неговото дело. Да пожелаем и ние да бъдем Негови добри работници всякога. Учителят си замина на 27 декември 1944 година - сряда. До последните си дни Той държа своите беседи и лекции. В неделя Той се облече да дойде на беседа, но беше толкова изтощен, че възрастните братя, които бяха около Него, го помолиха да не идва. И тъй Учителят остана в стаичката долу. В салона се събраха учениците - изпяха песни, прочетоха беседа. Като завърши беседата, всички се събраха пред вратата на Учителя. Той каза на сестрата: „Пуснете ги да влязат." Отвориха вратата. Братята и сестрите навлязоха в стаичката: едни насядаха на пода, други стояха прави. Учителят беше седнал на малко столче. Той гледаше любимите лица със скръбен и любящ поглед. Той знаеше, че предстои раздяла. Макар и слаб, той пак им говори, като ги поучаваше докрай: „Обръщайте внимание на малките неща." - Това беше темата на поучението му. После Учителят се поунесе и приятелите тихо напуснаха стаята. След три дни, в сряда, Учителят си замина. До последния момент Той стоя на поста си, вършеше работата, за която Бог Го беше проводил. Богатството, което Учителят остави - неговото Слово, Неговите беседи и лекции, Неговите песни, упражненията, които Той даде - цялото това богатство принадлежи на човечеството - сегашното и бъдещото. Един ден то ще си го подири. Не става въпрос за вярвания, нито за нов някакъв култ. Външните форми не са съществени. Важна е живата вяра, която произтича от Любовта към Бога. Важен е опитът, който човек има, онова, което е преживял и опитал. Важно е Царството Божие, което е Пътят на човешката душа. Важно е човек да изгради в себе си характер, основан на Божествените добродетели. Човек трябва да вижда - да се учи, да разбира и прилага в живота си това, което учи. В своите беседи и лекции Учителят е дал знание за Пътя. Този път е - живот с Бога. Всички, които търсят Бога, ще минат по този път. Това е пътят за днешната и бъдещата епоха. Знанието, което Учителят даде в школите си, един ден ще се преподава в училища и университети. То е дълбокото знание за човека и природата. Идат вече учениците. Те ще дойдат отвсякъде - от всички народи, раси, вери, общества. Човек търси път, посока, идеал. Това е вътрешна потреба на човешката душа. Човек е преситен от безсмислие и безпътица. Той ще търси смисъла и пътя. Тогава ще дойде до знанието, което Учителят остави. Учителят за това дойде в тази епоха. Докато животът е чист, той е красив и привлекателен. Влезе ли в него най-малката нечистота - грехът, лъжата, неправдата, животът губи своя смисъл. Чистата храна е условие на здравето. Чистия въздух е условие за здравето. Чистата вода е условие за здравето. Добрите мисли и чувства са условие за здравето. Учителят ни е дал формулата: „Бъди винаги чист и светъл." Ученикът на Божествената школа пази чистотата и истината на живота. Чистотата носи здраве, а Истината - свобода. Ние сме потопени в жива среда, която е Бог на Любовта. Когато човек е в съгласие с нея, има Вечния Живот. Условията в тази среда се менят постоянно. Човек трябва да следва тихия глас, който го ръководи отвътре. Да внимава кога и за какво е време. Изучавайте Големия живот. Човек борави не само с петтях свои сетива. Те доставят материала. Този материал се обработва в много сложен апарат - не механичен, а разумен. Човешкият мозък завинаги ще остане една загадка за учените. И тъй, ние се движим в жива и разумна среда - отзивчива на всяко наше желание, мисъл, подтик и действие. От тази среда ние черпим живот, знание, здраве и сила, всички условия. Божествените добродетели: Любов, Мъдрост, Истина, са хлябът, с който душата се храни. Пазете чист Божия Храм. Човек, който нарушава Божията Любов, ще бъде изхвърлен вън - във външната тъмнина. Там ще бъде плач. Това е безсмислието и безпътицата на съвременния човек. Ние не живеем в механичен свят. Природата, всред която живеем, е толкова отзивчива, че отговаря на всяка наша мисъл, тя реагира на всяка наша постъпка. Природните бедствия са отговор на Разумната Природа, на мислите, чувствата и постъпките на човека. Каква представа имаме днес за човека извън тялото му? Как ще се изрази животът, ако човек няма това тяло? Органическото битие не е единствената проява на живота. Животът има неограничени възможности да се проявява. Погледнете, какво разнообразие на форми ни заобикаля - растения, животни. Животът се е приспособил към всички условия. Той се е развил в земята, водата, въздуха, разрешил е въпроса за студа и топлината, за светлината и тъмнината - навсякъде е създал съответни форми. Като клетки на Божествения организъм, ние носим отговорност пред Цялото. Всяко страдание, причинено на кое да е същество, е страдание, причинено на Бога. Всяка неправда и насилие, всяко нарушение на законите на живота - причинява страдание на Бога. Ученикът на Божествената школа се учи да зачита и пази законите на живота - това е същественото. Всеки човек, който държи в себе си едно лошо състояние, измъчва Господа. Пред нас седи един Велик Свят на непрестанни промени - с Него ние трябва да бъдем в съгласие. Каква будност се иска от ученика! Словото на Учителя е Слово за Любовта към Бога. Евангелието е Книга за Любовта. Любовта е великата наука за бъдещето. Нея ще изучава новото човечество. Тя ще се преподава в училища, университети, академии. Човек трябва да се учи да живее. Човек трябва да се учи да мисли. Човек трябва да се учи да вижда и разбира. Знанието и животът са неразделни. Вие вземате един плод в ръката си - Минавала ли ви е мисълта някога, че този плод е преминал през мировото пространство - от слънцето до земята, като светлина? Съвременната наука няма да стори това. Като изядем този плод, той се превръща в нас в мисъл и чувство. Всъщност, това е неговото дълбоко вътрешно съдържание. Като го приемем, това съдържание се разкрива за нас. Колко сложни процеси се извършват в човека. Учителят е изразил в поетичен образ това: „Този плод е едно писмо от вашия небесен Баща." Човек, който мисли, разговаря с Бога и Бог го учи. Всяко живо същество говори. Изкуството е да разбираме този говор. „Да разчитаме това писмо." Човешката душа разбира този език. Не е само словесният език, с който разговарят съществата. Има един Всемирен език на Светлината, един Всемирен език на лъчите. Всяко същество е център на лъчи. Те отиват далеч в мировото пространство. Тъй човек общува с далечните светове, с човечествата, които населяват безбройните светове на Вселената. Животът е реалност. Ние го опитваме и познаваме. Това не може да се отрече. Животът произтича от Любовта. Любовта е плод на Духа. Божият Дух е начало на всичко. Това е Новото Верую, това е Вечното Верую. Помислете само какви са онези същества, които са създали растенията и животните. Каква интелигентност, какво знание и сила имат. Това е великият Разумен свят, който ни обгръща, пази и ръководи. Имайте вяра и упование в Него. В това се изразява законът на Единството. Иде време. Ще настане глад по земята, глад за Небесния Хляб, глад за Божието Слово. Тогава човеците ще потърсят Учителя. Забележка на редактора: Изпратено до Васил Харизанов в плик, надписан с почерка на Паша Теодорова. НАРЯД ЗА НОВАТА УЧЕБНА ГОДИНА 1968 ГОДИНА Обични братя и сестри, На 22 септември т.г. ще открием новата учебна година с изпълнение на следния ред, в 5 часа сутринта: 1. „Благославяй, душе моя, Господа" 2. „В начало бе Словото" 3. Добрата молитва. 4. 91 псалом - песен. 5. Молитвата на Царството. 6. Евангелия: Матея, 25 гл. от 1-13 стих. Марко, 4 гл. от 26 стих до края. Лука, 12 гл. от 22-40 стих. Йоанна, 10 гл. от 1-18 стих. 7. „Венир Бенир". 8. Беседа от Учителя: „Два метода" от тома „Ценната дума". 9. „Духът Божий". 10. Словото от Братския съвет да се прочете по свобода - през деня или вечерта. 11. Отче наш. Мото: „Господи, Боже наш, да дойде Твоето Царство на земята, както е горе на небето, и всички народи, които Ти си призовал, да заемат своето място в Царството Ти и да ти служат с радост и веселие." „Да се прослави Бог в Бялото Братство и да се прославят Белите братя в Божията Любов." Гимнастически упражнения. Вечерта в 7 часа - братска вечеря, на която ще се изпълни утринният ред без беседата. Забележка: Изпращаме ви „Мисли за всеки ден" за 1968/69 година. През новата учебна година в събранията ще се четат следващите беседи и лекции, до които се е стигнало миналата година. Почивка (пост) един път в седмицата от четвъртък на обед до петък на обед, според дадения от Учителя ред в миналите години. Поздрав на всички братя и сестри. Братския съвет. София, септември, 1968 година. ПОСЛАНИЕ До учениците по случай празника на труда - началото на новата учебна година 1968/1969 година УЧИТЕЛЯТ И НЕГОВОТО СЛОВО „ Търсите ме не защото видяхте чудеса, а защото ядохте от хляба." Ев. от Йоанна (6:26) Учителят дойде за тази епоха в България. Малка планинска страна, с добър и трудолюбив народ. Народ, минал през големи страдания, народ, прекарал 500 години в робство. Разумният свят от хиляди години приготвя един народ за неговата мисия. Той определя времето за това и приготовлява условията. Учителят дойде след освобождението. Той започна своята работа в края на миналия и началото на този век. Учителят работи почти 50 години и положи основите на Братството. Първите години Той пътуваше из страната с примитивни тогавашни средства, а понякога и пешком. Той посети много градове и села, като изнасяше беседи. Така Той привлече и събра учениците си. Той намери духовни групи пръснати тук и там и ги обедини в едно Братство. Учителят даде оригинален израз на Братския живот, живот богат, красив, разнообразен, наситен с мисъл, чувство и идеи, живот разумен, съгласуван със законите на природата. Живот, положен върху трите Божествени принципа - Любов, Мъдрост и Истина. Постепенно Учителят изведе човека от полумрака на религиозния живот вред природата, на слънце. Посочи му нейната красота и разумност, даде му знание и методи да се ползува от нея. Учителят въведе учениците си в „Царството на Живата Природа" и тя стана обична за тях, източник на вдъхновение и сила. При такава обстановка Учителят разви живота на Братството. Учителят не пишеше - Той говореше. Той избра беседата, най-трудният вид словесно творчество. Беседата е разговор с душите, вникване в техния интимен живот. Тя изисква непосредствен контакт с човека, съвършено интуитивно прозрение, дълбоко познаване на човешката душа - нейните сили, дарби, способности и нейните възможности. Беседата изисква дълбоко познаване и разбиране законите на живота. Учителят трябваше да отстранява от пътя на човека много препятствия, наследство от миналото - остарели представи, понятия, вярвания, всевъзможни суеверия и предразсъдъци, желания и навици на много поколения, осветени от традицията. Тук Той срещаше голямо противодействие и изнесе една наистина епична борба, извърши една голяма работа. Учителят е държал повече от 5000 беседи и лекции, оригинални, неповтарящи се. В тях е дадено знание за всички области на живота. Това е огромна творческа работа. Учителят е засегнал почти всички религиозни и философски въпроси на нашето време. В тази област Той внесе нова светлина, нови разбирания, широта и свобода. Това е път на естествено растене на съзнанието, ново задълбочаване в проблемите на живота. Един нов мироглед се разработва в съгласие с научната мисъл. Тук не става въпрос за вярвания. Словото на Учителя е Път, Школа, Училище. Ние не разглеждаме Учителя като личност - кои са родителите му, къде е роден и кога. Това не е съществено. И какво име е носил този живот между човеците - и това не е съществено. Идеята е важна. Ние говорим за Учителя - Божественият пратеник, дошъл да посочи Пътя на душите към Бога. Учителят дойде да открие на човеците Любовта, да изяви Божествената Мъдрост и Истина. Учителят живя при скромна обстановка, заобиколен от учениците си. Те образуваха онази естествена среда, онзи необходим екран, върху който се проектираше живота на цялото човечество. Тук се явяваха всички проблеми, които вълнуваха човека - борбите, противоречията, стремежите и желанията, мислите и чувствата - хилядите въпроси, които стоят пред човека. Учителят отговаряше, осветляваше, помагаше на всички, даваше методи за работа, лекуваше. Учителят не дойде да донесе нова някаква религия. Такива има. Но Той създаде Школа, даде знание за живота, знание, което трябва да се прилага и опитва. Затова Словото на Учителя трябва да се проучава последователно, съсредоточено, спокойно. Тъй се получава едно естествено, здраво духовно растене. Разбира се, това е за онези, които го очакват, обичат и приемат. Тук няма място за религиозни, философски или научни спорове. Учението на Учителя е като „Пшениченият хляб", който трябва да се опита. - То дава Сила и Живот. Христос казва: „Търсите ме не защото видяхте чудеса, а защото ядохте от хляба." Учението на Христа и Учението на Учителя е едно Учение. Учениците, където и да се намират по земята, образуват Братството. Бог е връзката между тях. Един ден на тази основа човечеството ще се обедини. В този смисъл, в света съществува едно Братство - Братството на онези, които любят Бога. Това Братство се подхранва от Великото Бяло Братство, което ръководи човечеството. Външните форми на служене са второстепенни, те не са съществени. Тук може да съществува всичкото разнообразие - и то е красиво и желателно. Важна е любовта към Бога. Важен е пътят на човешката душа към Бога. Учителят беше непостижим педагог. Той слизаше до човека, оттам постепенно го извеждаше към по-добър и светъл живот. Той имаше съвършено чувство за време и мярка, знаеше възможностите на човека. Учителят остави голям педагогичен материал за възпитание на детето. Понеже мнозина от братята и сестрите бяха учители, те искаха упътвания от Учителя, прилагаха методите, които Той им даваше и споделяха с Него опита от своята работа. Част от този материал е издаден от брат Боян Боев в книгата му „Учителят за възпитанието". Моралната чистота е основа на отношенията в Братството. Учителят проповядваше чистия живот близо до природата и в съгласие с нея. Който обича и търси този живот, ще намери обилно знание в неговите беседи и лекции. Богатството, което Учителят остави, е голямо. То е отпечатано в повече от 250 томчета - беседи, лекции и разговори. Това богатство принадлежи на цялото човечество, сегашното и бъдещото, и то си го получи. Учителят въведе първите масови излизания в природата и летуване на палатки в планините. Тук, макар и за малко, човек се възвръща към онези прости, примитивни и здрави условия на живота, от които съвременната цивилизация го е откъснала. Животът ни с Учителя в планините и животът на Братството е описан отчасти - в „Разговорите на седемте Рилски езера", разговорите „Изворът на Доброто", „Изгревите на слънцето", разговорите на „Ел Шадай". Учителят възстанови древната традиция на Бялото Братство - посрещане изгрева на слънцето. Идеалът на ученика е - „Първият лъч на изгряващото слънце". Него той желае да хване. На тези летувания се реализира общият братски живот. Задружната работа сближава, хората се опознават, култивират се нови чувства, създават се нови отношения. Тук имаше най-добри условия за приложение знанието, което Учителят даваше. В разговорите, които възникваха естествено, непринудено, се разглеждаха въпросите във връзка с пътя на ученика. За живота в природата Учителят даде ценни хигиенични правила и методи за приложение. Той създаде ред гимнастически упражнения - те действуват укрепително и здравословно. Учителят даде система от 38 упражнения с музика, които нарече „Паневритмия", което ще рече - Движения в съгласие с Всемирния ритъм. Тези упражнения се изпълняват на открито, сред природата, при изгрева на слънцето, с музика. Те тонират човека, укрепяват симпатичната нервна система, възстановяват онзи естествен здравословен ритъм на организма. Хубавата природа, приятелската среда, хармоничните движения - спокойни, плавни, ритмични, жизнерадостната музика, всичко това възвръща на човека мира и радостта, приобщава го към Големия Всемирен Живот. Паневритмията възвишава човека, поставя го във връзка с духовния свят, от който човек черпи вдъхновение и сили. Учителят отделяше изключително внимание на музиката, като метод за работа и възпитание. Музиката прави човека възприемчив към доброто. Учителят сам свиреше на цигулка и пееше. Той беше съвършен изпълнител на песните, които ни даваше. Учителят имаше нисък, дълбок, изразителен глас, способен да предаде всички нюанси на чувството и мисълта. Учителят е създал повече от 100 музикални творби - песни, упражнения, художествени песни. Това са образци на новата музика, които човечеството един ден ще познае. Учителят е дал значителен материал върху философията на музиката. Той разглежда музиката не само като тоново изкуство, но и като съдържание и идея. За него музиката е преди всичко самият живот. Животът е построен върху музикални закони. В него има движение, ритъм, мелодия и хармония. Всяка работа Учителят започваше с песен и завършваше с песен. Обикновено пеехме общо, едногласно, но от различието на гласовете, от силата на преживяването и мисълта, създаваше се една естествена хармония. Учителят е дал ценни хигиенични правила и методи за лекуване. Тях ученикът ще намери в неговите беседи, лекции и разговори. Те засягат хигиената на тялото и душата, на ума и сърцето. Това е голям научен материал, който занапред ще се изучава и прилага. Някои прости хигиенични правила ще дадем тук: Учителят препоръчва вегетарианска храна. Учениците на Учителя не употребяват месна храна. Това не е забрана. Това е въпрос на свободно решение. Свободата е основен закон на Братството - разумната свобода. Учителят препоръчва обикновено едно ядене - умерено хранене. Той даде правилото - „Спирай на най-сладката хапка." Той ни научи да обичаме обикновените варени картошки с малко сол, горещи. Те са лековити, особено при простуда и температура. Учениците на Бялото Братство не употребяват алкохол. Чистата вода е най-хубавото питие. Но не студената, а затоплената, даже гореща, особено зимно време. Най-добре е като чай. В планините ние никога не ходим без чайници. Към водата Учителят имаше особена обич. Където и да отивахме, той издирваше изворите. - Изворът се почистваше и украсяваше с участието на всички. Създава се общ живот около извора. И това беше педагогичен метод на Учителя. Опознаването и сближаването на хората става най-добре при работа. Тя обединява хората, те се чувствуват обгърнати и сгряни от един по-голям живот. Учителят препоръчва всяка вечер да се мият краката с топла вода. И през време на екскурзии или работа, щом се изпотите, сменяйте мокрите дрехи. Не стойте с мокра дреха. Когато ходите в природата, избирайте за почивка склонове добре огряни от слънцето. Не почивайте в сенчести и влажни места. Излагайте гърба си на слънце, особено през сутрешните часове, но избягвайте да правите това през горещите обедни или следобедни часове. Не пропущайте изгревите на слънцето. Ученикът става рано, той гледа да хване „Първия лъч на изгряващото слънце". Хубави се часовете на зазоряване - ранните утринни часове. Те са часове за размишление и съзерцание - за духовна работа. При всяка възможност излизайте в природата. Търсете чистия въздух, простора, красивите гледки. Те разширяват душата, облагородяват и подигат човека. Учителят препоръчваше зимните екскурзии, даже повече от летните. В края на зимата и началото на пролетта почва да тече „праната" - жизнената сила в планините. Дишайте дълбоко, ритмично, съзнателно - с обич и мисъл. Слънцето, храната, водата и въздухът са главните източници на сила и здраве. Към тях ученикът има правилно отношение - с обич, с разбиране и знание. В природата ходете с будно съзнание, с внимание и мисъл. Промените на времето посрещайте спокойно, без страх. Несгодите и лишенията понасяйте търпеливо и с благодарност. Свикнете да живеете с Големия Живот на природата - той е ваш живот. Не пропускайте да отдадете внимание и на най-малката красота. Срещата с красотата обогатява душата. Ходете в природата с благоговение и свещен трепет. Пазете чистота. Това е училището, в което Бог ни е поставил - тук присъствува Той и Неговите служители. Природата е изявление на Единния Велик Живот, на който и ние принадлежим. В човека виждайте доброто и хубавото - то е Божественото. Не се занимавайте с недостатъците на хората. Те са мястото, където човек сега работи. Човек е незавършена картина - Бог работи върху нея. Един ден тя ще бъде завършена. Добрите мисли, чувства и постъпки са основа на здравето. Обичайте хората и бъдете готови всякога да им помогнете в нужда. Обичта към ближния е вторият велик закон. Той произтича от първия - Любов към Бога. Това са прости правила, които всеки може да спазва и да бъде здрав и щастлив. Пътят на ученика е чист и светъл. Пътят на ученика е като зазоряване. Братският съвет. София, септември, 1968 година. Забележка на редактора: Изпратено до Васил Харизанов в плик, адресиран с почерка на Паша Теодорова.

21. ПИСМО НА ПАША ТЕОДОРОВА ДО ВАСИЛ СТ. ХАРИЗАНОВ София, 24 март 1965година. Любезни брат Харизанов, Днес, 14 март нов стил, а първи март стар стил, посвещавам на писане писма и отговор на писма. И Вие сте предвиден на едно от първите места, защото ме засегнахте на едно от моите живи места - работата ми около делото на Учителя, истинския ми живот, който брои 50 години. Пишете за картината, която всякога имате пред себе си - малкото стенографско бюро, което ловеше всяка дума на Учителя. Познавам Учителя, по-право срещнах Учителя на физическото поле 1915 година, 19 коли, а започнах да стенографирам беседите в началото на 1916 година. За мое щастие знаех стенография още като ученичка. Много добре вече си служех със стенографията като студентка и после като учителка. Още на третата година като учителка срещнах Учителя. Със започване на тази работа, аз влязох в царството на беседите, като постепенно се отваряха врати към по- голяма светлина и простор. От споменатата 1916 година аз бях стенографка сама до 1921 година, след което дойдоха Елена Андреева и Савка Керемидчиева. Няколко години след тях дойде като стенограф и Боян Боев, който не беше вече учител. Така се оформи малкото стенографско бюро от четири стенографи, за което пишете Вие. С това Учителевата работа се увеличи. Учителят държеше седмично четири беседи и лекции, вън от съборни, рилски, разговори и т.н. По развоя на това велико дело аз си пиша своите лични бележки. Брат Харизанов, тъкмо се бях разположила да пиша, но някой дрънна на звънеца и аз прекъснах писмото. Гостът ме задържа доста и когато трябваше да продължа писмото, аз забравих последните думи, до които бях дошла. Ида беше ми прочел някой последните думи, това не е важно, щеше да се чувствува тонът и духът на мисълта, затова реших да продължа нататък писмото и да го изпратя така, както се е изляло. Сега наближават ония дни, преди 22 март, които бяха трескави, пълни с очакване и приготовление. Това значи да дойде Учителят на земята и да внесе пълнота, дух дори във всеки ден и да го освети като Божи ден. Ще дойде някога и този ден, когато във всичко, което човек живее и преживява, ще има съдържание, смисъл и дух. Като обикновени хора още, ние се нуждаем от подчертаване на дните, часовете, месеците и годините, като по-особени, като по-малко или повече велики едни пред други. Колко условности, колко предразсъдъци ще се съборят и обезличат, но не по външен път, нито със закон или насилие, но по един естествен, вътрешен, сигурен път и то от самия човек, всеки сам за себе си. Каквото и да е днес, и каквото и да дойде в бъдеще, за всичко да благодарим и от всичко да се учим. Сега, любезни брат Харизанов, поздравявам Ви с настъпващата топла, красива, ароматна пролет, която носи обнова за всяко живо същество на земята, като Ви желая всичко най-добро: здраве и живот, бодрост и сила на духа, както и успех във всички добри начинания. С добри пожелания към Вас и близките Ви: Сестра Паша.

18. НАДКА ТИХОЛОВА Кратко слово по случай заминаването за отвъдния свят на нашата добра, обична, незабравима сестра Надка Тихолова -жена, сестра, сродница, приятелка и позната на мнозина. Надка или Надежда - официалното й име, е обикновен човек, в когото за всички ония, които я обичат, за нейното вътрешно богатство, виждат и разбират, какво голямо, неизмеримо богатство се крие в понятието човек. Богато надарена от живата разумна природа, в която цари сила, смисъл и неизчерпаем творчески дух, обичната Надка, колкото и да е скромна, тя не остана незабелязана между многото свои близки и познати. Диплом за завършен курс по някакво определено изкуство или наука нямаше, или някаква специална наука не притежаваше, но и едното и другото изявяваше с голямо майсторство. Всичко това се криеше вътре в нея, в нейното вътрешно естество. Който виждаше и оценяваше всяка нейна проява, откриваше тяхната ценност. Какво ли особено виждахме ние, нейните близки? Достатъчно беше да вдене конец в иглата, за да забележите, че тази проста игла някак особено се движеше по плата. Речеше ли пък да вземе куки за плетене, плетивото не отстъпваше и на най-добрата машина. Често плетивото се харесваше повече и от машинското. Защо ли наистина? Защото любовта в сърцето й го оживяваше. Дали шиеше или плетеше, дали кърпеше или нещо цяло създаваше, артистична ръка го движеше и то по високия идеал - стремеж на нейната душа. Достатъчно беше да чуе няколко хармонично съчетани тонове, стъпката, и дори хода й придобиваха някаква грация, съзнателно скрита от всеки външен поглед. Тя стеснително, ревниво пазеше своето изкуство. Просто, естествено, нали не е дипломирана пред хората на изкуството, както и пред тия с много титли на много учени и много образовани. Колко щастлива беше тя, когато скрита от погледа на близките си, имаше разположение да сподели своето изкуство с младата коприва, която береше за готвене или когато поливаше своите цветя! Колко стихотворения чуха нейните петунии и ендришета, когато им се радваше, гледаше различните им краски и ги изучаваше по своему! Обаче дойдеше ли нашата Надка до рецитацията, там Надка се преобразяваше. Тя заставаше обикновено пред малочислената си публика като дете, покланяше се и с малко мълчание, с похвата на голям вдъхновен артист, тя приковаваше вниманието на слушателя, който със затаен дъх очакваше началото на стихотворението или на поемата и следеше с голямо разположение, и обхванатото от нея настроение, и със силното желание рецитацията да продължи повече. В началото на рецитацията чуваш заглавието, чуваш и автора, но постепенно него забравяш, а изпъква рецитаторът, който се е дълбоко проникнал в думите на автора, които са станали вече и негова плът и кръв. Интересното е, че и чужди автори, тя и тях предаваше като свои. Лесно проникваше в тяхното съдържание и смисъл, и след известно вглъбяване в тях, влюбваше се в тях като в свои деца и ги изнасяше вън, облечени в техните дълбоко скрити идеи. В областта на поезията нищо не оставаше скрито от замисъла и полета на поета и писателя. Както рудокопачът открива и микроскопически скъпоценни метали и рудата, така нашата майсторка Надка в областта на поезията откриваше ценното в куплетите и ги изнасяше на светлина. Казано е за човека: Напиши две думи или изговори две думи, да ти кажа кой си. И ние, слушали често рецитациите на Надка, казваме: Дай и най- простото и обикновено стихотворение на Надка, и виж как тя ще го одухотвори и оживи - и в него ще намери скъпоценното зрънце. И след нейното заминаване ние дълго време ще чуваме думите от баладата „Клепалото бие" на големия наш народен поет Иван Вазов. Много време ще се вдълбочаваме в стихотворението на английския поет Едуард Киплинг - дълбоката житейска философия в малката дума на заглавието „Ако". Колко пъти ще минава и заминава над ушите ни малкият народен разказ от съветския писател Михаил Пришвин - „Нашите просяци" - малък разказ с дълбок психологичен анализ. Безброй пъти слушан от нас, той вече се научи наизуст, но никой не се наема да го рецитира - няма я вече майката, която тъй майсторски го пресъздаде след самия автор. Какво ще кажем за стихотворението „Разказвай, лознице" от нашата поетеса Стоянка Илиева. „Разказвай лознице", повест, която преброжда земята, дори и целия свят надлъж и нашир. Какво да кажем пък за стихотворението „Ел Шадай" от нашата поетеса Димитринка Антонова - изпълнено с живи, безсмъртни картини на едно близко минало, което никога няма да остарее и чиито картини ще се търсят между песните, които огласяваха бивака на множество български туристи, на които това място стана собствено без нотариален акт, без видимо законно владение. Там нарисуваните картини не с четка, а с перо ще се състезават с естествените картини на природата. Песен и музика ще придружават „Ел Шадай", така прекрасно одухотворено и от нашата скромна рецитаторка, обичната ни Надка. Надка не е само рецитаторка, но и приятелка, искрена събеседница и готова на всякакви услуги на близки и далечни познати. Тя е приветлива и гостоприемна, като добра славянка. Щедра да раздава от своето вътрешно богатство на всеки, който истински се нуждае. Тя търсеше микроскопически частици на скъпоценности в големите поетични богатства, но и нея, като такава микроскопическа частица от големия скъпоценен камък на богатата природа, малцина виждаха. Събрани днес тука, нека й пожелаем лек и светъл път. Всички единодушно казваме: Дойди, пак дойди, обична Надке и друг път между нас, по- богата и по-изобилна в излияние на красивото и великото в света. Нека и твоята памет богатее с бисерите на богатия човешки дух!

16. НЕЩО ВЕЛИКО СТАВАШЕ Спомен от далечното минало, от 1923 година, 22 март. Пише се далечно минало, защото когато се говори за минало, в повечето случаи се разбира онова минало, което малцина помнят, а това, за което пиша, мнозина помнят. Вечерята на 22 март. Тази година и този ден вечерята беше предвидена да стане в големия гимнастически салон „Турн ферайн", находящ се на ъгъла на булевард „Евлоги Георгиев" и ул. „Гурко". Братството беше наело този салон временно, там да държи Учителят неделните си беседи и лекциите на скорооткритата Школа. Стаята на ул. „Опълченска", дето до това време Учителят държеше беседите, от ден на ден ставаше все по-тясна, поради непрекъснато увеличаващият се брой на посетителите. И в този салон скоро стана това, което ставаше с всеки друг салон, взет под наем. Малко време го използувахме и ни съобщиха, че салонът е нужен на дружеството и трябва в най-скоро време да го освободим. Освободихме го и пак се върнахме в стаята на „Опълченска", който във всички случаи остана наш верен приют за Словото на Учителя и на нашия незабравим живот. Там, в тази малка, бяла, чиста къщичка, се сложи печата на изключително трудните дни, месеци и години на непрестанната дейност на Учителя, изпълнена с абсолютна самоотвержена любов. Нужно ли е да се казва каква беше неговата дейност? По този въпрос не може да се говори, нужно е само око, което да вижда. Лицето му, движенията му, цялата му фигура говорят за въплътеното Слово Божие. Слушала съм Учителя да казва: „Отивам в провинцията, дето ме канят да държа беседа. По този случай наемат някъде в града салон, там да държа беседата. Отивам на определения час в салона, събират се хората и когато трябва да започна беседата, пристигат хора от властта да ми кажат, че салонът е зает от военните и аз трябва да го освободя. Веднага напущам салона и си мисля: Ако и там няма условия, ще отидем някъде на поле. - Ама и тук не могло. - Нищо от това, ще се качим някъде на високо, в подножието на някой връх. Едно е важно за мене - да предам Словото Божие. Къде ще го предам, това не е важно. Може да е в салон, в частна къща, на поле или на планината, за мене е безразлично." Това, което написах дотук, считайте като вметнато към въпроса за дейността на Учителя. Връщам перото си към „Турн ферайн", половин час преди вечерята. Първото, което виждам: необикновена светлина, всички лампи, полюлей, единични крушки, малки и големи, всички светят. Направих две-три крачки и спрях, не смутена, но приятно изненадана - всичко готово. Салонът пълен със сестри и братя, всички в нови, чисти премени - наоколо, навсякъде, навред - чистота и само чистота. Къде са работниците, кой нарежда - никой не е налице. Налице виждаш само чисти, спретнати, чисто облечени сестри и братя, със засмени и весели лица. Все още стоя, гледам и си мисля: Какво става? Нещо Велико ставаше. По-нататък нищо не виждам, но усетих, че една сестра ме хвана за ръка и ме поведе към една голяма маса, съставена от три големи маси, наредени във форма на буквата „П". Предложиха ми стол и като седнах, огледах се и какво виждам? Седнала съм точно срещу Учителя... Той седеше на най- голямата маса, в самата буква „П". Спомних си веднага: Буквата „П" означава узрял плод, обърнат с отвора надолу, готов всякога да дава - буква на жертва. Продължавам още да мисля: колко справедливо е заел Учителят това място. Седя на своя стол и се свивам все повече и повече, дано Учителят не ме забележи. Да, в но в този момент той ме погледна. Ами сега? Какво да правя? Да го поздравя с кимване на глава, това е много смело. Да подам ръка през масата, това е крайно големство. Да стана на крака, да стърча, всички ще ме видят. Свих се още повече, дано никой не ме види и се залепих още по-здраво на стола, дано той ме спаси. Взех да разглеждам масата и сложените на нея плодове. В три големи фруктиери, наредени с връх - хубави, прекрасни ябълки - различни по големина, цвят и форма. Какви ли ще са на вкус, там не е за питане. Между фруктиерите, в по-малки чинийки - варено жито и други някакви плодове - смокини, фурми и др. Тържествено седи бял, чист пшеничен хляб, още топъл. И той чака своя ред Учителят да го начупи и да даде по едно парченце всекиму - всеки да опита от общия хляб. На други, по-малки маси, са наредени хлябове, малки и големи чинии с жито, по-големи чинии с плодове, предвидени за вечерята на сестрите и братята. Нещо Велико ставаше. Къде ставаше това Велико, не зная, но тази мисъл непрестанно ми се налагаше. Може да ставаше нещо на земята, а можеше и на небето, но това беше невидимо за мене, дето и да ставаше. Салонът, като че все по-светъл ставаше, чистотата блестеше, радостта и разположението на всички растеше. Много, стотици хора, а тишината поразителна. Часът за молитва наближава и всички поглеждаме към Учителя, кога ще стане и започнем молитвата. И това стана. В душата на всички е тържество, но тържество се чувстваше и в цялата природа: Денят изплува над нощта, вече сме в първия ден на Пролетта, в първия ден на новата духовна година и първият лъч на слънцето е озарил вече небето и земята... Вечерята започна. Всеки получи дял от общите блага и се зае със своята специфична работа. След завършване на вечерята имаше и литературно-музикална част, както обикновено ставаше. Аз гледам, мисля и се радвам на всичко, което ставаше, около мене, но мисълта за великото, което ставаше, не ме напусна. Не само че не ме напущаше, но дори тя се разшири. Мисля си: Ако нещо велико ставаше, времето се отнасяше за миналото, близко или далечно, на което все пак сме били свидетели, кой по- далечен, кой по-близък. Колко пъти е говорил Бог, но колцина сме чули гласа Му и разбрали? Продължавам да си мисля: Божествените процеси и Божиите дела не са еднократни, а многократни. Следователно, основната мисъл минава и в друго време. В настоящето нещо велико става. Глас, гласът на Бога не само минава и отминава и край ушите на хората, но те започват да се вслушват в този глас и да го разбират. Какво по-велико от това, да слушаш гласа на Бога, да Го разбираш поне отчасти и да изпълняваш волята Му... И най-после мисълта ми минава в бъдеще време: Нещо велико ще стане. Бъдещето ще ни зарадва, защото тогава гласът на Бога ще проникне дълбоко в нашите съзнания, ще го прилагаме, ще изпълняваме волята Божия и ще тръгнем по определения от Него път. Всички слушахме жадни думите на Учителя, слушах и аз, дълбоко в себе си обобщих мислите, които ме занимаваха тази вечер, паметна и незабравима. Значи нещо велико ставаше, нещо по-велико става и нещо най-велико ще стане. Позволих си в себе си да изкажа следното пожелание към всички присъствуващи на вечерята, към всички, които взеха участие в чистенето, в приготвяне на самата вечеря, всичко да бъде толкова светло и тържествено, осветено от светлото присъствие на нашия обичен Учител. След благодарствената молитва всички започнаха бавно да се разотиват. Излизам и аз от салона, и поемам по булеварда „Евлоги Георгиев" за у дома. Мисълта: „Нещо велико ставаше" и тук не ме напусна, обаче нещо ме спря още до моста на улица „Гурко". Веднага отправих мисълта си нагоре към небето и останах захласната от тържествената картина. Небесният фон тъмен, до черен, но осеян от безброй, една от друга по-светли звезди, и правят картината прелестна, да не й се нагледаш... Чудна, величествена картина, като че беше приготвена за декорация на онова велико, което ставаше, което предстои да става все по-велико, а най-великото, и то ще стане - него бъдещето очаква. Както бях стъпала на мостчето, така си останах сама, вслушвам се в нещо, което исках добре да доловя, отде иде, къде става и какво означава. Един далечен, глух, но ясен камбанен звън заехтя. Докато ухото ми се силеше да го възприеме, заехтя друг, също такъв камбанен звън. Озъртам се, вслушвам се, заехтя трети, четвърти, пети, но вече се отказах да ги броя. Колкото бих могла да преброя блестящите звезди на небето, толкова бих могла да преброя и ехтенията на тия безбройни камбани. Вслушвам се, с непознат за мене възторг давам ухо на една и друга страна, но ехтенията на камбаните като че се бяха наговорили да ме слисат, да ме объркат, от възхищение и безмълвие, от красотата и величието на Бога, на Неговия величествен храм, на Неговата милост и благодат, която къпе хората и ги лекува, която ни води към възходящия път на изгряващото слънце, в пътя на вечногреещото слънце. Ехтенето на камбаните обхващаше цялото небе и под неговата завеса ставаше невидим за човешкото око концерт за слава Божия. Оттам и оттук да се радват и веселят душите, които възкръснаха на тази светла, паметна и за тях вечеря, в присъствието на Великия Учител и в присъствието на стотици сестри и братя, които без да знаят взеха такова голямо участие в тяхната радост. По-велико е това, че и възкръсналите души не знаят това нито за себе си, нито за другите, но се радват всички на общата чиста, безкористна радост. Колко време съм стояла на моста, не зная, но изведнъж ехото на камбаните тихо, спокойно, едва доловимо за ухото заглъхна и повече не се чу нищо. Над мене ясно се открояваше само величествената картина на тъмното небе, осеяно пак със същия брой множество светли, животрептящи звезди. И без ехото на камбаните тази картина не изгуби своята красота. Тръгнах за у дома си, изпълнена с нещо, за което нито думи стигат, нито перо и мастило има да го опишеш... Сега и на вас, обични сестри и братя, пожелавам пролетта да ви донесе радост и веселие в душите, ехота на тия небесни камбани да не престава да звучи в нашите души, да ни напомни за красивия и светъл път, в който нашият обичен Учител ни води. София, 22 март 1968 година.

15. ЧУХ НЕЩО София, 22 декември 1967 година - първи ден на зимата. Чух нещо. Как го чух, и аз не зная. Да е по радиата, не е - никой друг не го е чул. Да е разказвано от хора, и това не е. Чула съм го, а как съм го чула, това не е важно. Чух, че от две години и половина, т.е. от тридесет месеца насам в София се разиграва някаква чудна, чудновата оригинална лотария, която е валидна само за тия определени 30 месеци. Тегленето става всеки месец. Щом чух, че тук има нещо оригинално, веднага реших да взема участие в нея - обичам оригиналните неща. Какви ще бъдат печалбите, това не ме интересуваше. Важното е, че характерът, замисълът на лотарията се съобщава само на ония, които могат да пазят тайна и които са искрени, имат силно желание да са участници в лотарията. Цената на всеки билет била голяма, понеже имала отношение към уроците на живота. Значи, както уроците на живота са скъпи, толкова скъпо ще струва и билетът. При това, всеки билет ще струва различно. И това ми се видя интересно, не знаех дали ще имам средства за тия билети, но хванах се веднъж на хорото, не мога вече да се пусна. Друго нещо ми направи впечатление: на всеки участник в лотарията предварително се съобщава какви печалби ще има и той да си избере печалбата според желанието и нуждата си. Един ден отивам, обличам се хубаво и отивам в бюрото на това оригинално предприятие. Вън чакат доста хора, но вътре, пред касата, влиза всеки сам. Дойде и моят ред. Стоя права, някак смутена и чакам те да ме запитат. Двама души седят на столове и внимателно разглеждат клиента. Единият се обади: „Има три вида печалби. За коя от трите ще участвувате? Първата е за пари." Тихо отговорих: „Не искам пари." И двамата ме изгледаха учудено и особено внимателно се отнесоха към мен. „Готова ли сте, като чуете за какво се отнася тази печалба, да не се откажете?" - „Да не е свързана с някакви разочарования?" - „Та ти да не си новородено дете, да те е страх от разочарования? По белите ти коси се предполага, че не си далеч и от разочарованията." - „Да, но тук сама си пъхам главата." - „Та при всички разочарования човек сам си пъха главата. Никой него е хванал за шията и насила поставил пред разочарованията. Хайде, не ни губи времето, взимай билета и слушай каква е третата печалба." Слушам и изтръпвам, но този строг глас ме опомни и аз набързо отговорих: „Искам третия вид печалба." Вътрешно аз се моля: Господи, помогни ми да не пострадам някак. Първият господин вече чете: „Третата печалба е лотария на живи хора." - „Каква е тази лотария", извиках ужасена. Той продължи: „Не е страшна лотарията. Билетът може да излезе празен. Ако е пълен, може да ти се падне мъж, жена или дете." - „Мога ли да се откажа от печалбата си?" - „Ти не може да се откажеш. Право на отказ е даден само на онзи, който влиза като номер в билета." Питам вече крайно смутена: „Ако ми се падне мъж, какво да го правя?" - „Твоя работа." - „Ако ми се падне дете, и това е невъзможно за мене." - „Да си мислила навреме" - отговаря строгият господин. - „Тогава дано да ми се падне жена." - „Какъвто ти е късметът." Малко се окуражих и проговорих: „Вижте, мене ми хареса третия вид печалба, защото имам нужда от жена около мене, като сестра, като приятелка, а това съчетание е чудно, чудновато по характер, по замисъл, по всичко друго." Строгият пак се обажда: „Нямаме време за философии. Взимайте билета и си вървете." - „Господи, спаси ме" - тихо, едва чуто си шепнах. „Хайде, излизай, че други чакат вън." - „Моля, моля, само още един въпрос. Да не съм попаднала в бюро за женитби?" - „Нищо подобно. Вън ще разискваш. Тук е чудноватата лотария на 20 век." - „Кога ще се тегли?" - „След десет дни ще имате отговор, в смисъл дали лицето, човекът, който ви се е паднал като печалба, ще е съгласен или не, да дойде при теб." Излязох от бюрото малко облекчена. Тегленето започна: първи, втори трети, пети, девети месец и десети месец. Какво ставаше в края на краищата: в началото всички билети излязоха пълни, но до десетия ден един след други излизаха празни. Така си изминаха 29 месеца. Оставаше ми да тегля последния, тридесетия месец, на който нямах вяра и за който очаквах пак да чуя студената библейска формула... На края на съчинението си ще напиша цялата формула с едри букви. При тегленето на всеки билет научавах нещо, не толкова за лицето, колкото за себе си. И благодаря, много благодаря за тия ценни уроци. Такова нещо представят уроците на живота. За себе си казвам следното: в мене най-силна е надеждата; вяра - отчасти, а любовта сега изучавам. Може би затова всичките 29 билета излязоха празни. И пак, благодарение на надеждата си, вече без страх изтеглих тридесетия билет, който за чудо, като билет от чудноватата лотария, излезе пълен. В него ми се падна жена, и то от по-далечен край, отколкото съм очаквала. И в този билет беше изписана формулата, която чух 29 пъти и преживях също толкова пъти - ИМАЙ МЕ ОТРЕЧЕНА, след точно десет дни от тегленето на лотарията получих пълен билет, със задраскана старата формула, и с нея, не с черни букви, а със златни се четяха красиво написаните четири думи - НЕ МЕ СЧИТАЙ ОТРЕЧЕНА. И лицето, живият човек е вече при мене. Аз името й няма да напиша. Нека бъда написано дето трябва и от когото трябва. Не свършвам съчинението си така, защото на мен е угодно, а защото си казвам: Желая, Паша, от сърце, ум, душа и сила, когато Бог те повика на работа или на угощение, не казвай: Господи, имай ме отречена, но кажи по новия начин, или в духа на новото учение: Господи, не ме отминавай, не ме имай отречена.

14. ДА СЕ ПРОСЛАВИ БОГ Да се прослави Бог в Бялото Братство! И да се прославят Белите Братя в Божията Любов! Свърши се една малка работа. Драги братя и сестри, По случай 23 години от заминаването на нашия обичен Учител, реших да споделя своите размишления върху горните две епохални класически мисли, казани два-три дни преди заминаването на Учителя. Да се прослави Бог! Една мисъл, състояща се само от четири думи, илюстрира дейността на един цял живот. Тази е дейността на нашия обичен, велик Учител. Целият Негов живот във всички посоки и направления се свеждаше към една единствена цел, към едно единствено съкровено желание, движени от една единствена Любов - да се прослави Бог! Една светла, красива нишка пъстреше Неговото дело - работа за Слава Божия. Кое е Бялото Братство, всички знаем Радваме се, че в целия свят има светли, добри, честни, справедливи, вярващи, любещи души, които работят и служат на Господа в едно Братство и под едно име - Бели братя. Всеки, който работи от името на Бога и с неговата любов с радост приемаме за наш брат. Каква по-голяма радост за човека от тази, да знае, че не е сам на земята. В момент, когато човек се чувствува съвършено сам на земята, изоставен от всички, някъде далеч в света, зад гори и планини, зад реки, морета и океани, стои един човек, подобен на тебе, дълбоко замислен и съсредоточен, търси път, начин, как да ти помогне, да ти докаже, че не си сам... Отдалече някъде той ти подава своята ръка и в името на онази Любов, която и за двамата представя един и същ импулс, един и същ стремеж и идеал в живота. За това Бяло Братство ни говори Учителят, към тези Бели братя ни насочваше. Много, много пъти сме повтаряли и ще повтаряме думите: „Да се прослави Бог." Чрез какво да се прослави? Чрез Словото, чрез онова Слово, с което създаде Небето - с безброй слънца и планети, с безброй звезди и съзвездия и земята, с всичко онова, което пълзи и лази, плува и хвърка, движи се и ходи по нея. Чрез какво да се прослави Бог? Чрез същото Слово, чрез което изяви живота не само на земята, но навсякъде, дето Словото проникна. За Словото Божие няма предели, няма граници, нито ограничения. Цялата Вселена, целият Космос го възприемат и Му се подчиняват. Казано е: В начало бе Словото. И Словото бе у Бога. И Словото бе Бог. Следователно, Словото, което твори и създава, не може да работи с полувеличини, с полутворби. Значи, тук да има живот, а там да няма. Или днес ще създам едно нещо тук, а утре или след години и векове е създал същото нещо другаде, и на второ или на трето място. Така работи и твори човекът, чийто замах и чиито възможности са ограничени. Не, Бог работи с неизмерим замах, с неизчерпаеми възможности. Ето защо, в който момент чрез Словото се изяви и животът, той се изяви едновременно навсякъде - по цялата вселена. В един момент се изяви животът навсякъде, по всички слънца и планети трепна великият живот. Кой бе този момент, не знаем Какви са многобройните форми на живот, при какви разнообразни условия живеят и се развиват, и това не знаем Обаче смело, положително, категорично ние, малките Божии творения твърдим - живот съществува навсякъде, в знайни и незнайни за нас светове. Какво от това, че днес не знаем много неща? Това, което днес не знаем, утре ще го знаем Знаем с положителност, че сме Божии създания, създадени пак чрез мощното Слово Божие... И направи Бог човека в шестия ден по образ и подобие свое с велик замисъл, с ненадмината по красота форма, по свой оригинален план и като го разгледа, пристъпи към последната работа на този ден - вдъхна в него дихание на живот, и човекът стана Жива Душа. И нарече този човек храм Божи - храм неръкотворен, създаден от Бога по известни закони и сили, каквито само Великото Битие познава, разбира и прилага. И въведе Бог човека - венец на Творението - в необятния свят, там да расте, да се развива и да учи. Казано е: В седмия ден Бог си почина от своите дела, а ние казваме: премина Бог от една работа в друга, за която нищо не е казано, но която се открива в микроскопически мащаб за ония, които имат очи да гледат и уши да чуват. И до днес още големи философи, учени, лекари и хирурзи от различни величини стоят пред този малък човек с перо и хартия, с различни инструменти, игли и спринцовки, описват го, пипат го от различни страни, изучават го най- щателно и в края на краищата застават в учудване, в недоумение и казват: Чудно, странно и велико е това последно видимо за всички хора творение - човек, което заслужава поклон, слава и хвала на Онзи, Който го е създал. Колкото по- недостъпен е този човек за подобните си, толкова е по-велик и неизчерпаем. Може би за това е казано в Свещената книга: „Бог толкова възлюби света, че даде своя Единороден Син в жертва, за да не погине всеки, който вярва в Него." Тука всеки човек ще научи, какво представлява жертвата, какво изисква законът на жертвата от човека. „Всичко чрез Него стана. И което е станало, нищо без него не стана." Питам се - кое е това всичко? - Словото Божие. И нищо в необятния свят не е станало без Словото. В Словото бе Животът и Животът бе Виделина на человеците. В заключение на казаното от Учителя: Да се прослави Бог и ние, малките човеци, поддържаме думите му. И наистина, да се прослави Бог именно чрез Словото - чрез това велико, мощно, необятно, неизчерпаемо Слово, което създава всичко видимо и невидимо в света. Какво по-голямо е това, което човешкото око вижда в света? Какво по-голямо има в света от това, за което всички говорят? Това е, което хората наричат Великото Голямо. Говори ли се за Великото Голямо, неизбежно следват думите Великото Малко. Сега спирам вниманието на моята естествено явила се мисъл за Великото Малко. Последната мисъл, казана от Учителя ден-два преди Неговото заминаване, бе следната. „Свърши се една малка работа." Каква ли е тази малка работа? За големите, за великите работи всеки може да говори, защото и да не се разбират, всеки поне ги вижда. За малките, микроскопически работи въпросът е друг. Там се изисква специално око, там се искат необходими инструменти, микроскопи и т.н. „Свърши се една малка работа." В така изказаната мисъл от Учителя се вижда за многократен път едно от качествата на Неговата същина - великото смирение. Той не каза „Аз свърших", нито „Свърших", но каза „Свърши се", като че други някои свършиха тази малка работа. Въпреки това ние знаем кой я свърши, но не знаем коя е тази малка работа. Всички ние видяхме, чухме и разбрахме за Кого и какво работи Учителят цели 50 години, но тази работа е видима, грандиозна, не е малка. Той предаде Словото Божие на цялото човечество във вид на беседи, и то много - стотици и хиляди беседи. Колкото и грандиозна да беше тази работа, сегашното човечество малко надникна в нея, но бъдещето няма да я отмине. То ще заговори за тази работа с висок непоколебим глас. От години насам мисля, искам да разбера, коя е тази малка работа, когато Учителят не престана да работи със Словото и до последните дни на своя земен живот. С това Слово Той откриваше велики закони на Битието, чрез които свързваше Великото голямо с Великото малко в една същност. Със същото това Слово Учителят работи и в областта на Великото малко и свърши тази малка работа, която и до днес ни занимава. Той направи една малка, безболезнена, от никого невидима операция на малкото човешко сърце, за да даде път на Божественото начало в човека, да го нагоди да възприема новата светлина, да тръгне към новия път на Истината и свободата. Той отвори човешкото сърце, очисти го от наслояванията, на миналото, от утайките на стария живот и внесе в него струя на чист, свеж въздух, да го обнови и да помни, че някога, в далечното минало Бог вдъхна в него същата струя на нов живот, и той стана жива душа. Божественото начало и днес продължава да се влива в човешкото сърце, да му дава нови и все по-добри условия, да го смекчи и от каменно да го превърне в плътско, обещано му от векове и хилядолетия. Казано е в Свещената книга - „Ще им отнема каменното сърце и ще им дам ново, плътско." Той внесе в това сърце есенцията на Словото, онзи жизнен еликсир, който повдига, оживява и възкресява човека. Очистено, човешкото сърце, то заработва правилно и изпраща чиста кръв по целия организъм. Мозъкът възприема новата мисъл, а волята - нов възходящ импулс, с нов ритъм, и стремеж към велики дела и прояви. Този е моделът на новия човек. „Свърши се една малка работа." Това са думите, които последни прозвучаха през устата на Учителя, на човек, който се прощаваше с този свят и който искаше с тях да се скрие, като най-малкият брат на човечеството, който не е свършил почти нищо. Не, светът и цялото пространство, крие в себе си апарати, които стократно увеличават малките величини. И ето, пред нас се очерта не най- малкият брат, но Великият - Новият човек, който не говори за себе си, но живее и работи в духа на Новото, на безсмъртното, което живее и работи в този дух. Много, много пъти сме чували от устата на нашия обичен Учител думите: „Иде време и сега е, когато Словото Божие се предава не чрез проповеди, но чрез дела. Само онзи може да говори за новия човек, който сам е модел, пример и образец на новия човек, носител на новото." Днес всички знаем, че когато тръбите на водната инсталация се запушат или прекъснат някъде, в дома настава авария. Същото се случва, когато в електрическата инсталация се скъсат жици или става някакво подпушване. Какво ще стане с човека, ако в неговото сърце стане някакво подпушване или прекъсване дейността на един само или на няколко от съдовете, които работят в това сърце и тласкат кръвта към главата и към крайниците на целия организъм? Тогава аварията е по-страшна, вече не само за целия дом, но и за близките на същия дом. Ето защо трябваше да дойде на земята най-малкият брат на човечеството, да помогне на неговото сърце, да го очисти и освободи от онова нежелано низше човешко естество, което от векове зае мястото на Божественото начало в човека и запуши в него пътя към Светлината и простора, към истината и свободата. На времето си Христос каза: Аз дойдох на земята да дам живот на човечеството и то преизобилно. Учителят пък казва: Свърши се една малка работа. Затова дойдох на земята. Той дойде и работи още и за слава Божия, да се прослави Бог на земята. „Да се прослави Бог в Бялото братство." И „Свърши се една малка работа"... Тия две мисли, казани в един от последните дни преди заминаването на Учителя, представляват за нас едно малко откровение за неговата работа през 50-60-те години на неговия живот - работа, свършена с пълно безкористие, отговорност и любов. Казано е в Свещената книга за Бога, който се обръща към човека с думите: „Сине мой, дай ми сърцето си." Бог поиска от човека най-малкото, да го обработи и подготви за нови дни, за нови времена, за новата, истинска култура, за новата епоха - епохата на Любовта. Христос казва: „Аз дойдох на земята да дам живот на човека, и то преизобилно." Да, Христос дойде на земята да влее нов живот в човешкото сърце - живот на Божията Любов. Учителят дойде на земята да отвори човешкото сърце, за да го очисти от утайките и наслояванията, за да потече в него струята на новия живот, есенцията и еликсира на Словото Божие, които ще го изпълнят с Любовта, която ражда живота, с Истината, която носи свободата и с Мъдростта, която ще внесе в него Великата разумност на живота. Така изчистено и обновено, сърцето на човека ще бъде готово за новите условия, за новия живот. Днес мнозина, събрани в памет на нашия обичен Учител, със сърца чисти и пълни с Любов, изпяваме гласно или тихо в себе си песента, пак за човешкото сърце и за живота, който тече в него, която песен започва с думите, с които Бог се е обърнал към човека: „Сине мой, пази живота свой, скритият в него дар..."

13. ВЕРИГАТА - ВЕРИГАТА НА БРАТСТВОТО, ВЕРИГАТА НА ЛЮБОВТА Ето ние пак сме пред светлите съборни дни. Наистина, светли са тези дни, защото тогава именно, през тия дни и месеци, небето слиза към земята, а земята възлиза към небето, и те взаимно си подават ръце за обща, безкористна, творческа работа за доброто и благото на цялото човечество, както и на всички живи същества по лицето на земята. От небето, от духовния и висок свят се дават програми и задачи, които се обработват и изпълняват на земята. Когато съборите стават в Духовния и Божествения свят, те едновременно стават и на материалния, физическия свят, който е отражение на горните два свята. В това отношение физическият свят е огледало на горните два свята. Човек сам не познава своя образ, ако не се види в огледало. Колкото по-добро, качествено и чисто е огледалото, толкова по-верен е образът или предметът, който се е отразил в огледалото. Ето защо още в първите лекции Учителят ни говори за чистота на мислите, на чувствата и на действията ни. Като говори за чистотата, Учителят дохожда дори до абсолютната чистота. Постигне ли тази чистота, човек се радва на своя чист физически, материален живот. Всички знаем, че звукът се предава чрез антени - видими и невидими. И електрическият ток се предава чрез проводници - метални жици, от които по-­добри проводници са тия на благородните метали. Много са проводниците на природните сили, но една е тяхната централа. Обаче в Духовния, в Божествения свят, една е главната, истинска, мощна, неразрушима инстанция - тази на Бялото братство, с нейните многобройни проводници - Белите братя. Те представят многочислена верига от добри, справедливи, безкористни, любещи души, които работят за доброто и благоденствието на цялото човечество, както и за неговото повдигане. Дойде Учителят на земята и заработи в духа на Бялото Братство, чиято глава и представител е Христос. Той държа беседи, лекции, слова, чрез които по естествен начин се свърза с хора, чийто определен стремеж, желание и воля бяха насочени към Истината, към доброто на себе си, на своя ближен, към доброто на цялото човечество. Те се определиха като ученици и последователи на Учителя, от когото за пръв път чуха да заговори за Школата на Бялото Братство и за Белите братя. Малцина бяха тогава учениците на нашия обичен Учител, но числото им прогресивно растеше по стълбата на геометричната прогресия и стигна завидно число. Макар и малцина тогава, Учителят свика на събор в оня месец и ден - 19 август - Преображение, когато ставаше съборът на Белите братя на Небето. На малцината братя и сестри, събрани за пръв път на събор през 1909 година в град Велико Търново, Учителят заговори за Веригата на Бялото Братство, която изпраща своите идеи и мисли от духовния свят на земята, дето те се възприемат от души, готови за духовна работа. Тук идеите и мислите се възприемат, обработват и прилагат. Верига, нарече Учителят малцината братя и сестри, събрани около Него. като начало на Неговата Школа, наречена Школа на Бялото братство с програма и задачи, давани от Школата на Бялото братство, съществуваща в Духовния свят. Призивът беше направен, Веригата - отворена, за да се включат в нея свободно всички ония души, които искат да работят за великото Божие дело на земята. Тия събори се свикваха редовно всяка година през определените месеци и дни, когато ставаха и в Духовния свят и продължиха до 1915 година. Създадена веднъж Веригата, тя незабелязано, сама по себе си растеше, като включваше всеки ден и час нови готови за духовна работа души и числото й ставаше все по-многочислено. Едно е знайно, обаче, а именно: Не всякога земята е приятелка на небето. Явиха се противодействуващи сили, които се опитаха да спрат делото Божие на земята. Забраниха срещите в Търново, забраниха съборите. Външно успяха да ограничат съборите, но не и вътрешно. Вътрешно веригата растеше и се увеличаваше. Никаква сила не е в състояние да ограничи и спре Великото Божие дело. От знайни и незнайни краища на света, от далечни и близки страни в света, души. готови за служене на Великов, се включват във веригата, незнайно и за тях самите как става това, но чувствуват в себе си един подем, една обнова - нещо красиво ги изпълва, и те сами, без никакво насилие отвън, се определят последователи и служители на някаква велика идея, от която не отстъпват нито милиметър назад. И ето, дойде 1919 година, нещо светло блесна на небето, чу се нов зов и на Преображение, 19 август, големият двор на братската колиба отново оживя, но вече не от малцината, а от 1200 души, братя и сестри, облечени в бели дрехи, с лица весели и засмяни, с души отворени и жадни за новото, за духовното, за великото в света. Що се отнася до възрастта, не питай, това не бяха старци, изживяли себе си, това бяха души, всички жадни и гладни за Словото Божие, всички искат да чуят гласа на Бога. Възрастните ставаха млади, а младите още непълнолетни дори, ставаха възрастни. Веригата, макар и на земята, включваше нови и нови души и растеше, увеличаваше се, с цел да опаше цялата земя, да я защити от злото в света, което цели да проникне и в най-скритите й гънки, да я унищожи. Колкото и да се сили злото, никога не ще успее - голямо е противодействието му отвън и отвътре. Веригата расте отвън, веригата навлиза и вътре в земята. Много са вече учениците, дошли на събора, а колко много са още, останали в градовете, а колко много са учениците в целия свят. Голямо множество са учениците на Бялото братство. Един е техният Учител - смирен, защото работи с Цялото; мощен, защото е свързан с Бога; силен, защото служи на Любовта. Веригата расте, увеличава се и крепне, но Учителят вече не говори за нея, тя сама говори за себе си. Тя постепенно опасва земята, като я изпълва и отвътре, и така се оправдават думите на пророк Исайя, който казва на едно място, че земята ще се изпълни със знание за Господа. На този събор за пръв път Учителят говори в читалището „Надежда" - публична беседа - на тема „Мировата любов и Космичната обич". С мировата любов Учителят пак за пръв път заговори за онази Любов, която обединява всички души - служители на Бога в едно цяло, в една мощна и безкрайно голяма Верига - пазителка и покровителка на човечеството. С беседата „Космичната обич" Учителят ни обърна внимание на космоса като нещо живо, дето живеят същества, свързани с онази велика обич, която повдига, обновява и възраства всичко живо в света, в цялата вселена - жива, одухотворена от онзи Велик, мощен дух, който я създал. Една малка част души от Бялото братство, в сравнение с милионите и милиони братя и сестри по цялата земя, има щастието да прекара с Учителя на земята десетки години, да го вижда, да слуша Словото му и да живее с него, да го наблюдава и изучава, и днес смело да го нарече пред себе си и пред целия свят Велик Космичен Учител. Слава и хвала на нашия обичен Учител! 20 август 1967 г.