Ани

21. УЧИТЕЛЯТ ПРАВЕШЕ ЛИ ЧУДЕСА? Слънчев летен ден. Цветята пред салона бяха приятен фон на белите маси. През лятото обедите се сервираха в градината. В делничните дни братският стол се посещаваше по-малко и човек можеше да седне на средната маса, където сядаше Учителят. Именно в такъв един ден седнах на средната маса, точно срещу Учителя. Дежурните сестри сервираха супата и всички мълчаливо ядяхме. Това бе един рядък случай за мен. Гледах Учителя как се храни и си мислех: «Яде като всеки един от нас, но не е обикновен човек. Може би да знае да прави и чудеса, ако пожелае.» И в съзнанието ми изплува легендата за Христа и жената, чийто яйца се боядисали червени в престилката й, и нахранването на пет хиляди души с пет хляба и пет рибки и т. н. Няколко минути след това Учителят ми подаде Своята чиния, в която бе останало малко супа. Поех я и, слава Богу, съобразих бързо, че трябва да довърша супата. Сестрите наоколо ме погледнаха завистливо. Докато ядях супата от Неговата чиния, в устата ми попадна и едно мъничко топче. Задържах топчето между зъбите си и после, незабелязано от никого, го извадих и скрих в носната си кърпичка. След супата ни се сервира ядене и десерт. След това пяхме и разговаряхме както обикновено. Когато обядът завърши, Учителят се качи в стаята Си, а всички се разпръснаха по своята работа. Вървейки надолу по пътя към града, огледах се да видя дали няма някой наблизо и отворих кърпичката: топчето бе кафеникаво и голямо колкото лешник. Не можах да разбера какво бе точно, но вкъщи го завих в парче чиста бяла хартия и го скътах в тайното си чекмедже. От време на време отключвах чекмеджето и радостно гледах малкото кафяво топче. Оказа се, че то бе от счупената чиния на Учителя. Имах го като талисман. Един ден останах неприятно изненадана, когато отключих чекмеджето и видях бялата хартия празна. Никой нямаше ключ от тайното ми чекмедже. Как бе възможно топчето да изчезне! Веднъж говорих с Учителя в приемната Му. Случайно погледът ми падна върху едно малко топче върху масата Му. Погледнах Учителя. И Той ме погледна. Мислено Го попитах: «Това същото топче ли е?» Няколко минути минаха в мълчание. След малко с мек глас Той ми каза: - Всяко време носи и своите чудеса. Не ти са нужни сега чудесата. Ти се научи да живееш правилно. Да съществуваш е едно, а да живееш съзнателно е друго. Новото учение, което ви нося, се заключава в преустройството на сегашната човешка форма и в нейните удове: лице, нос, уши, чело, устни и т. н. Дни наред мислих върху тези думи на Учителя.

20. ЧУДНО КАТО СЪН Към един часа след полунощ превъртях ключа на дървената стаичка и тръгнах по пътеката към салона. След няколко минути синята светлина от стаята на Учителя ясно открояваше преметените от вчера снежни пътеки около салона. Както през много други нощи, влязох тихичко и седнах край горящата печка. Имаше време до беседата и аз бих могла да подремя малко. Червени пламъчета изкачаха из дупчиците на вратата на печката. Те пръскаха игриви светлинки по столовете в тъмния салон и като невидими същества тайнствено говореха в нощта. Беше ми топло и приятно, но след няколко минути, а може би и час, не зная точно, стана и чудно. Вратата на салона се отвори и Учителят, с цигулка в ръка, премина между двата реда столове и се качи на подиума. Той запали лампата, седна пред пианото и настрои цигулката Си. Стреснах се при мисълта, че ще ме види, и мигновено клекнах зад печката. Той започна да свири на цигулката. Свиреше чудно, прекрасно, неземно. Всеки тон звучеше живо, сочно, магически. Гледах, слушах и не вярвах на ушите си. Извадих една топлийка от ревера и убодох пръста си. Заболя ме. Не сънувах: цялото това чудо беше реалност - реалност, чудна като сън! Накрая Учителят взе няколко акорда на пианото, затвори го, загаси светлината и излезе. През това време, клекнала, обикалях около печката, за да не ме види. И за мое спокойствие Този, Който виждаше през разстояния, се направи, че не ме вижда. Когато вратата се затвори и останах сама, седнах отново на стола. Чудните тонове на Неговата цигулка продължаваха да звучат и вълнуват душата ми. Не задремах до сутринта. На беседата Учителят дойде с цигулка в ръка и ни говори за музиката, за магията на тоновете, за техните цветове. Учителят говори и свири тази сутрин прекрасно, но онова, което чух и видях през нощта остана в съзнанието ми чудно като сън!

19. ХРАНЕНЕТО Е МАТЕМАТИЧЕСКА ЗАДАЧА Храната на Учителя беше растителна, прясна, семпла. Той обядваше в братския стол, а закусваше и вечеряше в стаята Си. В разстояние на 25-30 години имах възможност да наблюдавам как Той предимно сам приготовляваше своята закуска и вечеря - супа от «картошки», както Той ги наричаше, чай или плодове. Хранеше се бавно, с разположение. Един ден бързах към Изгрева, да покажа на Учителя моята нова книга «Игри с песни за деца». Наближаваше залез Слънце и Той ме прие горе, в Своята стая, където белеше картофи. Разказах Му подробности по отпечатването на книгата. Той се радваше на успеха ми. На вратата се почука. Една сестра Му подаде чиния с крем карамел. Разтревожена Му говореше нещо. Учителят отговаряше тихо, а тя молеше настоятелно. След като жената си отиде, Учителят постави крем карамела на етажерката и продължи да бели картофи. Хвърлих апетитен поглед към него и другите питателни яденета на етажерката и запитах: - Учителю, защо не си вечеряте с крем карамела? Той е тъй хубав! - Виж да ти кажа. Тази сестра иска да й услужа нещо. Ако ям от крема, аз се свързвам и задължавам, а тя в случая не е права. Всяка храна предава както своите енергии, така и своите връзки. Не всяка приятна храна е полезна. Храненето е важен процес, при който трябва много да се внимава. Ти обичаш ли крем карамел? - весело ме попита Той. И като отряза едно голямо парче, поля го обилно със сироп и ми го подаде. Малко засрамена, благодарих и го изядох с удоволствие. А Учителят вечеря от картофената супа, която си бе сам приготвил. - Подбирай чиста и прясна храна! - продължи Той наставленията си за храненето. - Пий вода от чист извор, меси хляб от прясно жито и приемай узрели и пресни плодове, само от добри хора! Храненето трансформира състоянието на човека в положителни или отрицателни енергии. Дай от храната си на гладния, и ти ще се наситиш, дори с малко от нея. Храненето е математическа задача, която трябва правилно да бъде решена. Ако един човек разрешава правилно въпроса за своята храна и своя сън, това показва, че той е достигнал до известна хармония между своите чувства и мисли. Щом е постигнал това, той е готов да разрешава всички останали въпроси. Свежест и бодрост са нужни на човешката мисъл. А един от важните фактори за мисълта е храненето. Така ми говори Учителят в онази далечна вечер, когато вечеряхме заедно. Спомням си, веднъж занесох на Учителя хубави праскови. Както обикновено, подадох кесията с думите: - Учителю, Слънцето Ви изпраща своите поздрави! Той се усмихна, благодари и погледна плодовете. Те бяха толкова красиви, че всички се загледаха в тях. Той подаде една праскова на сестрата, която стоеше най-близко до Него, след това подаде втората на един брат, третата - на следния и т. н. Раздаде всички праскови и за себе си задържа само една. Тогава ме погледна, усмихна се и каза: - Сега за мен остава най-много и най-хубавото. Спомних си думите Му: нахрани гладния, и малкото, което ти остане, ще бъде предостатъчно да те засити. Учителят винаги прилагаше онова, на което ни учеше, и всякога във всичко беше внимателен и последователен.

18. ТОЙ ВИЖДАШЕ И НАДАЛЕЧЕ Скоро след революцията в Русия, през 1923 година, един ентусиазиран младеж беше успял през Германия да отиде в новата Съветска страна. През първите две години той бил в контакт със семейството си, но скоро след това изведнъж престанал да пише. Цели двадесет години неговите близки не знаеха нищо за него. Нито чрез хора, нито чрез легации можеха да разберат жив ли е поне. Един ден срещнах по-възрастния му брат. Той бе твърде загрижен. Считаше, че брат му не е между живите. - Николай, ще отида горе на Изгрева и ще попитам Учителя за Васил. Може би все пак е жив! Бяха изминали много години, откак познавах Учителя и вярвах в Неговите големи възможности. Беше ми чудно и непонятно, но фактите потвърждаваха силите Му и при всяка трудност се обръщах към Него. За мен Той бе фар в бурното море на живота. Винаги Учителят намираше светли и обнадеждаващи думи. Знаех, че Той сега ще намери начин да смекчи болката на това семейство. - Питай го - отвърна Николай, но сега е 1943 година, а Васил замина за Съветския съюз през 1923 година. Цели двадесет години. Ако бе жив, щеше да пише. Мама е почти на смъртно легло от скръб по него, той бе любимото й дете... Питай! - завърши той, опитвайки се да скрие от мен отронените сълзи. Следната вечер беше пред утринна беседа и аз отидох по-рано на Изгрева. Няколко души чакаха Учителя. Зачаках и аз. Когато дойде моят ред, аз Го помолих да ми отдели няколко минутки. Знаех, че Той винаги вечеряше преди залез Слънце и се чувствувах неудобно, задето Го задържам. - Извинете ме, моля, но идвам по един важен въпрос. - Влез! Казах Му накратко причината за моето посещение. Той ме изслуша много внимателно. После затвори очи. Аз седнах с благоговение на стола. След няколко минути Той отвори очи и каза с тих, спокоен глас: - Той е жив. Кажи на близките му, че ще се върне след две години, да не се безпокоят. Преглътнах дъха си. Благодарих Му и на следния ден казах невероятната истина на загриженото семейство... Майката, братът и двете сестри на Васил приеха малко резервирано това предсказание, но все пак слаба надежда покълна в тях. Две години по-късно - през 1945 година, Васил се завърна при своето семейство. Възможностите на Учителя да вижда през разстояния бяха неограничени. Други мои съученици разправят многобройни лични преживявания, при някои от които Той дори се е явявал през далечни разстояния, за да им даде напътствие в много тежки и опасни моменти в живота им. И тъй, нашият Учител продължава да ни помага.

16. «КОГАТО ПРИЕМАШ УСЛУГИ, ВНИМАВАЙ! » Учителят и цялото Братство летуваха край Рилските езера на палатки. Този път успях да се откъсна за десетина дни от детското игрище. Без много приготовления, качих се с раницата си на камиона с провизии и се озовах в лагера. Всички ме посрещнаха с радост. Сестра К. мило ме попита дали имам палатка и като разбра, че нямам, ми каза: - Аз съм сама в моята палатка. Тя е доста голяма и двете ще се чувствува- ме удобно в нея. Заповядай!Тя ми приготви меко, топло легло и се грижеше за мене като майка. Всяка вечер пиехме ароматичния чай от мащерка. Накратко, чувствах се добре при нея и единствената ми грижа, която ми оставаше, бе да дишам чистия въздух и да събирам сили за през цялата година. Сутрин се изкачвахме на върха. Слушахме Словото на Учителя. Посрещахме чудни изгреви, красиви като небесни сказания, играехме Паневритмия, пеехме и ходехме по върховете. Вечер край лагерния огън с Учителя бе неизказано красиво. За града и грижите престанах да мисля. На такава височина човек се откъсва напълно от всекидневието и си почива. Учителят знаеше къде да ни води. Но с мен започна да става нещо странно. След два-три дни ме застяга една мъка. Без болка, без причина започнах да се чувствувам много нещастна. Тази мъка постепенно се изрази в желание да се хвърля от някоя скала. Налегна ме безсмислие и апатия към всичко. Започнах да избягвам другите. Плачех непрекъснато насаме и избирах скалата, от която да се хвърля. След няколко дни вече напълно бях решила да сторя това. Изчаквах момента и само една мисъл ме спираше: какво ще кажат хората!... И още едно петно за Братството. Ще пишат и вестниците... Тази мисъл ме спираше. Беше на осмия ден. Като слизахме от върха след беседа, Учителят, минавайки край мен, някак си по-особено ме погледна. Не ми каза нищо. След обяд дълго плаках зад една канара край езерото и намислих да отида при Учителя. Той разговаряше с една сестра, а един брат чакаше реда си по- настрана. Скрита, застанах да чакам и аз. Сълзите ми се ронеха безспирно. Езерните води блестяха в позлата. Пастърви подскачаха над водата и със силен плясък се гмуркаха отново във весела игра. А аз плачех и чаках. Дойде и моят ред. Целунах ръка на Учителя и, задавена от сълзи, едвам Му продумах: - Учителю, искам да умра, да се хвърля от някоя скала - сълзите съвсем ме задавиха и млъкнах. - Защо?... Не плачи! - кротко ми каза Той. Като видя, че се стеснявам да не ме виждат другите, че плача така горчиво, каза ми: - Ела, седни тук. Посочи ми едно столче в палатката. Сам Той седна пред масичката вътре и започна да чете мълчаливо от Библията. Той четеше, а аз плачех. Не зная колко продължи това. По едно време сълзите ми престанаха. В мен се проясни и като през чист прозорец погледнах Учителя. Той продължаваше да чете. Аз стоях успокоена в тишината на Неговата палатка. Когато престана да чете, погледна ме и рече: - Слушай какво ще ти кажа: Когато приемаш услуга, внимавай! Сестрата, в чиято палатка пребиваваш, е имала дъщеря. Тя се е самоубила. Нейната мъка и страдание преминали в теб. Тя те е обсебила. И затова ти страдаш. Иди си с мир! Тя повече няма да те безпокои - каза Той и затвори Библията. Какво точно чете, не зная, но почувствувах лекота и ни помен от мъката и желанието да се хвърля от скалата. На сестра К. не казах нищо. Тя забеляза, последните дни пак бях весела и радостна, и се радваше с мен. През тези последни два дни бързах да наваксам за изгубените осем. Черпех с пълни шепи от Рилската благодат и славех Бога.

15. ТОЙ РАБОТЕШЕ И ПРЕЗ НОЩТА Зимна нощ. Студът свободно нахлуваше през процепите на дървените стени на стаичката. Печката не гореше. От студ не заспивах. Когато стрелките на часовника показваха 2 ч. след полунощ, реших да отида в салона на топло. Това правех често, когато преспивах в Изгрева срещу беседи. За няколко минути се приготвих и тръгнах. На пръсти преминах преметената пред салона площадка и влязох вътре... Разпалената печка ме посрещна радушно и аз седнах съвсем близо до нея. Стоплих се, поотпуснах се и започнах да си мисля. Винаги, когато идвам насам нощем, всички лампи на полилея на Учителя светят. На светло ли спи, или?... В този момент нещо тропна горе в стаята Му, която беше точно над салона. «На каква силна синя светлина спи! Защо ли не си оставя само нощната лампа?» - продължавах да разсъждавам аз. В този момент повторно, по съвсем същия начин, горе в стаята на Учителя се тропна. «Навярно е станал да слага дърва в печката» - продължих да разсъждавам. Но ето че, за голямо мое учудване, за трети път се тропна по съвсем същия начин, както предишните два пъти. Стреснах се, престанах да мисля и се огледах наоколо. Салонът беше тъмен, проблясваха само светлинки от горящата печка. От време на време се чуваха леки стъпки и едва чуто прелистване на книга. Разбрах, че не случайно светеха десетте крушки на полилея Му. Учителят работеше и през нощта.

14. «УРЕДИ ДИ СЕ ВЪПРОСЪТ?» Беше красива звездна вечер. Вечерях в палатката си и излязох към полянката. Пред салона бе поставен големият далекоглед и Учителят с група братя и сестри наблюдаваха звездните светове. Присъединих се към групата. Учителят обясняваше на кои планети какви същества живеят и какво е разстоянието между звездите - неща, извънредно интересни, нови, нечути дотогава, но... далечни. Безгрижни хора! Разговарят се за живота на звездите, а аз не мога да се справя с живота на Земята! - угрижена, така разговарях със себе си, защото след два дни беше падежът на полицата ми в заложната къща. Трябваше да платя 500 лева лихва. Срещу пет хиляди лева бях заложила всичкото бижу на майка си и ако не внесях навреме лихвата, щеше да пропадне, както пропаднаха наскоро двете пишещи машини... Трябваха ми 500 лева. Това бе животът, а звездите... Далечни приказки - мислех в себе си. «Учителю, кажи нещо реално! Кажи ми откъде да намеря 500 лева? Дай разрешение на всекидневните проблеми!» И докато в моята глава се въртяха 500-те лева лихва, които трябваше да заплатя, другите слушаха с интерес обясненията за звездните светове. Не дочаках края на звездните разговори, прибрах се и дълго не можах да заспя. Мислех си: от кого бих могла да поискам пари? Сетих се за брат Стоименов. Той беше заможен, но не го познавах. Никога не бях говорила с него. Как тогава да му поискам пари? Поздравявахме се като съидейници, но не бяхме си чули гласовете. Как ще повярва, че ще му ги върна?... Кучето, моят пазач, изръмжа нещо насън и ме подсети, че трябва да заспивам. Беше вече твърде късно. Нощната тишина ме унесе. И с тези мисли заспах. Сутринта набързо се приготвих и тръгнах през гората за игрището, където ме чакаха децата. Преди да вляза в гората, покрай мене мина брат Стоименов, за когото предишната вечер се бях сетила. Отново ми мина мисълта да поискам от него назаем, но нямах кураж. Поздравих го и се разминахме. Същия ден вечерта, след работа, отидох в колониала на Изгрева да си купя нещо за вечеря. Сепнах се, когато видях и него там. «Странно, това вече не е случайно - казах си. - Ако още веднъж го срещна, ще му поискам заем. Нали сме от едно братство!» Убеждавах се мислено, а нямах и никакъв друг изход. Може би не беше случайно, че почнах да го срещам по два пъти на ден - нещо, което досега не бе се случвало. На следната сутрин пътьом се отбих при брат Тахчиев. Но ето, че почти веднага след мен влезе и брат Стоименов. Тогава вече събрах целия си кураж и казах: - Брат Стоименов, искам да поговоря нещо с Вас. - Да, аз минавам през гората, може да си поговорим - отвърна той и тръгнахме. В първия момент ми се искаше дърветата да сведат клони и да закрият лицето ми. Толкова се стеснявах. - Е, сестра, казвайте - какво има? - запита той Трябваше да се говори и започнах: - Моят баща беше търговец - бижутер във Варна. Преди няколко години при една сделка с Англия загуби. Води дела, но... напразно. Всичко загубихме. Сега сме дошли в София при баба ми. Седем души сме на една заплата. Баща ми е отчаян и възрастен вече. Трудно живеем. Често залагам неща в заложната къща с голяма лихва и после или успявам да ги възвърна, или пропадат. Сега съм заложила всичкото бижу на майка си за 5000 лева и давам месечно по 500 лв. лихва. Този месец не мога да внеса лихвата. Бихте ли ми заели 500 лева за известно време? Рискувам да загубя бижуто, да пропадне - така, както пропаднаха и много други неща - на един дъх изказах всичко и спрях. - Добре, сестра, ще Ви заема. Кога е падежът? - Думите му прозвучаха спокойно, тихо. - Падежът на полицата е днес. - Тогава къде да се срещнем в 5 ч. след обяд? Къде е заложната къща? - Можем да се срещнем на площад «Св. Неделя», пред часовника. Там наблизо е и заложната къща. Вървяхме през гората. Върховете на дърветата се преплитаха и образуваха зелен свод над пътеката. За момент се огледах. Стори ми се, че вървим по друг път - изведнъж така ми бе просветнало, такъв товар падна от раменете ми! Скоро стигнахме до трамвайната спирка. Брат Стоименов се качи на трамвая, а аз продължих пеш към игрището. След обяд помолих колежката да ме замести през последните два часа при децата, за да бъда навреме на уреченото място. Брат С. беше там. Отидохме заедно в заложната къща. Помолих за моята сметка. Смутих се, като видях, че брат Стоименов започна да брои много пари. Лихвата е само 500 лева - му прошепнах тихо. Защо ще плащаш грешни пари? Ще платим всичко сега, а ти ще ми ги върнеш когато можеш и по колкото можеш. Така той даде 5500 лева и взехме цялото заложено златно бижу на майка ми. Това ме смая. Такъв жест! И то от непознат човек... Чудно!... Невероятно! Не можах да намеря думи да му се отблагодаря. Дълго настоявах предметите да останат у него, докато му издължа сумата. Едва го склоних да ги вземе. Всеки месец му носех известна част от сумата, докато изплатих всичко и занесох у дома на майка си златните й спомени от татко. Така по Божия път се уреди този въпрос. А ето най-интересното от случилото се. Два дни след благополучното уреждане на въпроса, група, начело с Учителя, тръгваше за Рила. През цялата нощ лампите пред салона светеха. До късно кръстосваха братя и сестри, стягаха денкове и палатки, мереха и сортираха багажа. Групата, която тръгваше с Учителя, винаги биваше най-голяма. В зори, към 3 ч., целият Изгрев беше на крак. Едни тръгваха, други изпращаха. Учителят загаси лампата на горницата и цял сияещ, в светли дрехи, с бяла панамена шапка и с бастун в ръка, слезе по стълбите и се спря на площадката пред салона. Всички тържествено запяхме «Братство, единство... » С радостен трепет изпращачите един по един Му целувахме ръка. Дойде и моят ред. - Уреди ли се въпросът? - прошепна ми засмян Учителят. -Да, Учителю, много Ви благодаря! Поех десницата Му с двете си ръце и с гореща благодарност я целунах. Това остана незабелязано от никого. Но аз разбрах, че Този, Който говореше за звездите на Небето, мислеше същевременно и за душите на Земята.

13. «ЩЕ ТИ ИЗПРАТИМ ПАЗАЧ» През лятната ваканция работих в детското игрище. Единствената ми отмора от работа беше да отивам вечер на Изгрева. Ето защо реших да спя там, в течение на цял месец. Намерих си палатка и търсех място да я поставя. Отнесох се до Учителя. - Постави я, рекох, на мястото на брат Стефов. - То е накрая, близо до гората... и не е ли страшно? - нерешително възразих, въпреки че не бях много страхлива. - Е, ще ти изпратим пазач - рече шеговито Учителят. Нямах друг избор и се съгласих. Мислех, че Учителят ще огради мястото със светли мисли и няма да ми се случи нищо лошо. Още същия ден, неделя, двама братя опънаха палатката на показаното от Учителя място. Пред нея сковаха малка дървена масичка и малка пейка. Никога не бях спала преди в такива условия и бялата палатка ми се струваше, че плувам с ладия в морето на живота. Вечерникът играеше в дърветата и от време на време лекичко полюшваше платната на моята бяла «ладийка». Беше чудно. Тишината на нощта и на близката гора успокояваше и отморяваше душата ми. Първата нощ, преди да си легна, завързвах връзките на входа на палатката и изведнъж трепнах: точно отпред напряко беше легнало голямо куче, вълча порода. После ми стана смешно: как е намерило място да легне точно пред входа на палатката?... Сигурно ме пази! Легнах си спокойно. На сутринта кучето го нямаше. Бодро и отморено отидох на работа. Вечер бързах да се прибера в моята «ладийка». Дълго стоях на пейката пред палатката и наблюдавах далечните звезди. Душата ми се поеше от тишината на нощта, в която можеше да се долови шепотът на невидими същества. Когато вечерницата се преместваше доста на запад, влизах в палатката да спя. И завързвайки връзките на входа, винаги виждах същото голямо куче, легнало напряко пред нея. Същото съвпадение толкова много нощи? Това съвсем не беше вече случайно! Сутринта кучето никъде не се виждаше. И тъй, през целия месец, през който спах в моята бяла «ладийка», всяка вечер кучето пазач идваше и лягаше пред входа на палатката ми, а сутрин го нямаше. Кой го изпращаше и как ставаше това чудно реално явление? «Ще ти изпратим пазач» - беше казал Учителят. Този чуден наш Учител!...

12. «ЕДИН ДЕН ЩЕ БЪДЕШ БЛАГОДАРНА» Потънала в собствената си мъка, с наведена глава крачех напред-назад по циментовата площадка пред стълбата на Учителя. Исках Учителят да слезе и да ми каже, че този въпрос ще бъде добре уреден. Но Той не идваше. Слънцето беше залязло. Птичките престанаха да пеят и задрямаха в своите гнезда. Цветята в градината затвориха цветните си чашчици и заспаха, сънувайки Слънцето. Само моето сърце не можеше да се успокои. Единствената ми надежда бе Учителят. Поглеждах нагоре към осветения Му прозорец и мислех: Учителят разрешава най-правилно всички проблеми. Той е моят спасителен бряг... Мина час, може би и два. Без да държа сметка, че Учителят може би възприема моите мисли, аз продължавах да разговарям мислено с Него, марширувайки пред стълбата, която водеше към Неговата спалня. Най-после вратата се отвори. Дървените стъпала изскърцаха и Учителят, много сериозен, застана пред мен. Аз Го погледнах плахо поради дързостта си да Го безпокоя в такъв късен час. И преди да отворя уста, Той строго ми каза: - Слушай какво ще ти кажа, ти няма да се ожениш за Д.! - Но, Учителю, защо? Във Вашите беседи Вие казвате, че когато някой обича някого достатъчно дълго, той също го заобиква. - Аз ти казвам: твоята задача по отношение на Д.[1] беше да му възвърнеш вярата в жената след жестоката изневяра, която той беше изживял. И ти стори това. Ти издигна образа на жената в неговите очи. От тази обич нищо не си изгубила, само и двамата спечелихте. Ти го обичаш и той те обича, но това не значи, че непременно трябва да се ожените. - Но, Учителю, защо? Аз го обичам и искам да бъда постоянно с него. - Ако настояваш, може да успееш, но въпросът ще бъде уреден по човешки. Слушай да ти кажа: обичта е едно нещо, а женитбата съвсем друго нещо. На Земята ти имаш кармична връзка само със своя баща. Ако желаеш да бъдеш ученичка, не си създавай нови връзки и нови карми. Една женитба обвързва, усложнява, спъва свободата на човешката душа. Понякога хората се женят, за да се разплатят - такава женитба е на мястото си. Тя е в пътя на тези души за развързване. Но най-често хората се женят по силата на своите чувства, по сметка на материални облаги, или по амбиция, Тогава и двамата, и децата теглят и носят последствията. Та, сега, и на тебе казвам: обичай, без да се обвързваш, и един ден ще бъдеш благодарна. Слушах и гледах Учителя, но чувствата заглушаваха разума ми и не можех да мисля трезво. - Всяко преживяване е един урок. Ти ще разбереш по-късно. Храни гладния, а не сития. Това е достатъчно... «Това е достатъчно» - отекнаха думите в мен. Учителят се качи по стълбите обратно в стаята Си. Отидох си замислена. Минаха години. Продължавах да обичам и да страдам за Д. Бях негова духовна приятелка, «моят талисман», както той ме наричаше. Той не споделяше моите вярвания и моя начин на живот, но въпреки това с часове разговаряхме и винаги имаше какво да си кажем. Често, когато разговарях с Учителя, той ме запитваше за Д. Тогава аз Му разказвах подробно как той ме е погледнал, какво съм му казала и т.н., и т.н. Учителят ме слушаше с внимание и понякога се смееше весело на наивните ми разкази. Това, че Той ме питаше за Димитър. Много ме радваше и аз споделях с Него всичко преживяно. През декември 1944 г. Учителят премина отвъд. Оттогава никой вече не ме питаше за Д. Минаха години и аз започнах да се моля на Учителя, да престана да мисля за Д. Бях разбрала, че храня човек, който е преситен. Бях научила, че той си има интимна приятелка. Получих помощта отгоре и престанах да виждам Д. й да мисля за него. Две-три години по-късно го срещнах на улицата. - Защо престана да ме обичаш? - ме попита той развълнуван. - Това е достатъчно - отговорих тихо с думите, които Учителят ми беше казал преди доста години. Сбогувахме се и всеки тръгна в противоположна посока. Противоположен бе и начинът на нашия живот. Вървейки надолу по улицата, сърцето ми се изпълни с благодарност за това, че бях останала свободна. Учителят беше прав. -------------------- [1] Д. - Димитър Костов, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

11. «КОГАТО НЕБЕТО ПОЖЕЛАЕ ДА ТИ ДАДЕ НЕЩО...» Често след вечеря Учителят излизаше пред салона на разговор. Това бяха много приятни минути. Стоиш близо, много близо до Учителя и слушаш как разговаря с всекиго. Понякога биваше много весел и се смееше от сърце, а понякога - сериозен - изслушва, отговаря и сам запитва. Гледахме Го и слушахме как разговаря като всеки обикновен човек, но всяка Негова дума се поглъщаше от нас като изворна вода - чиста, бистра и свята. Твърде често разговорите започваха с един човек, а завършваха с десет, понякога и с двадесет, наобиколили Го. Винаги, когато отивах на Изгрева вечер, обичах да се включвам в групата около Него, да Го слушам и да Го гледам. Никога не участвувах в разговорите, бях твърде свенлива. Една такава вечер Учителят ме погледна и запита: - Е, Милке, ако Небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще поискаш? - Аз ли? Бих пожелала да бъда богата. Отговорих без да размисля и цялата се изчервих, тъй като бях станала център на внимание и несъзнателно издадох моята чувствителност към нещата, които ми липсваха. - Слушай какво ще ти кажа: Когато Небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща. Парите ще се изхарчат и дрехите ще се скъсат. Поискай да ти се даде сърце чисто като кристал, ум светъл като Слънцето, душа обширна като Вселената, дух мощен като Бога и едно с Бога. Поискай онова, което никой друг не може да ти даде и никой не може да ти отнеме. Богатство е да бъдеш здрава, да имаш чиста кръв, чисти мисли, чисто сърце. Материалните неща са временни. Учителят изрече това, като огледа всички, събрани наоколо Му. Минаха години. Многократно падах и пак ставах. Стъпка по стъпка вървях по стръмния път на ученичеството. И веднъж отново, горе, в Неговата стая, Учителят ме попита: -Ако Небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще поискаш? Със сърце, обгорено от много преживявания и с душа, уморена от много лутания, аз твърдо отговорих: - Аз бих поискала, Учителю... И нея вечер, вървейки по пътя към града, аз почти гласно говорих със себе си как след двадесет години Учителят ми задава същия въпрос. Колко бавно ние, хората на Земята, учим нашите уроци! С какво търпение Учителят ни чака да пораснем и да достигнем до РЕАЛНОСТТА НА НЕЩАТА! Да, дрехата на човека остарява, душата се отърсва от праха на времето, съзнанието се прояснява и думите на Учителя, произнесени преди двадесет години, отекват: «Когато Небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща!»

10. КАК ЗАПОЧНАХ ДА ПИША ПРИКАЗКИ Беше дъждовна есенна вечер. В приемната на Учителя светеше. Почуках на вратата. Той отвори и ме покани. Свалих обувките си и влязох. Стана ми светло и приятно. Почувствувах се в друг свят. Учителят ме погледна и ме заля с оная светлина, която излъчваше. Забравих за какво бях дошла и не знаех какво да говоря. Мъката, с която идвах, изчезна и аз мълчах. - Защо ти са мокри чорапите? - запита Учителят, за да ми даде възможност да отпуша бента. И да разтоваря тежката си житейска раница. - Така си ходя по цял ден. Това нямане, тези безкрайни разстояния ми дотегнаха. Най-хубавите години от живота ми ще минат в оскъдица - заокайвах се аз. - Умният човек използва всякакви условия, а глупавият и при най-добри - губи. Всяко изпитание идва за добро. - Кажете ми, какво добро да видя в моята мизерия? - Е, зависи какво съдържание искаш да вложиш в живота си. Кое е по- красиво и по-ценно: да бъдеш бездушна кукла с гердани и копринени рокли, или да си изработен човек, лицето ти да говори за вътрешен, дълбок духовен живот? - весело запита Учителят. - Не желая да съм кукла, но и моето тегло не е малко. Живея на ул. «Д. Петков», работя до зоологическата градина и по три пъти в седмицата идвам на Изгрева. И всичко това най-често правя пеша, извървявам километри пеша. Не хленча, не бих приела да ме съжаляват хората, но, Учителю, моля, кажете ми, кога ще се сложи край на това тегло? - Ако беше материално добре, ти нямаше да идваш на Изгрева. Радвай се, че жертваш от своите блага за другите, а с условията лесно можеш да се справиш, ако ги обърнеш за добро. - А какво добро да виждам в това - и в дъжд, и в сняг трябва да вървя километри пеша? - Ще ти кажа: Всичко може да се обърне в добро. Като вървиш, мисли! Измисляй сюжети за приказки и като се прибереш вечер, записвай ги. Опитай, рекох, и ще видиш, че няма да ти тежи вече пътят. - Значи да измислям приказки? Ще опитам, но надали ще мога? - Ще можеш! Спри се на един сюжет и го облечи в приказна форма - спокойно и убедително добави Учителят. И всяка Негова дума като кристална изворна вода се поглъщаше от жадната ми душа. Животът ми продължаваше все така. Често си спомнях думите на Учителя и като вървях, се опитвах да мисля за някои герои. Една вечер, като шляпах из калта, връщайки се от училище вкъщи, с хляб в чантата и без стотинка в джоба, представих си един куклен град, където няма бедни. Царицата на куклите всяка вечер с хвърковатата си колесница обикаляла целия град и пред всяка врата поставяла кошничка с плодове... и тъй нататък, и тъй нататък. Докато стигнах у дома, приказката звучеше в съзнанието ми отначало докрай. За първи път се върнах неусетно вкъщи. Преди да си легна, написах първата си приказка: «Кукленият град». На следния ден я разказах на децата в училището. Те я харесаха и искаха да я повтарям дни наред. След някой ден - все така по пътя, измислих приказката за «Живота на едно камъче», «Снежната царица и първото кокиче» и т. н. Скоро във вестник «Нови дни» започнаха да излизат мои приказки. В дъжд, в сняг, в мраз... вървях усмихната и мислено разговарях с моите герои от приказките. Условията се превъзмогват, когато човек мисли за нещо полезно и не се оплаква. «Всяко изпитание идва за добро» - беше ми казал Учителят.

9. ЕДИН ОБЯД Това се случи през моите седем гладни години. На Изгрева още нямаше стол. Седях в синята си дървена къщичка по обяд. Бях гладна. Нямаше какво да ям и си мислех: Ако действително Учителят вижда през пространството, може ли да види, че съм гладна, че нямам нищо за ядене?... И още какви ли не мисли се рееха в главата ми. Накрая дойдох до заключение, че е глупаво да вярвам, че Учителят ще види и чуе мен през пространството. Сигурно Той се занимава с големи и важни въпроси. Не е много важно, че някаква си Милка е гладна и няма какво да яде... На вратата се почука: - Хайде, тръгвай у дома на обяд! - чух басовия глас на брат Епитропов, който отвори вратата и повтори поканата си. - А, няма нужда - стеснително и недоумяваща отвърнах аз. «Ами ако Учителят все пак ме е чул?» - сепнато помислих и скочих от мястото си. Пътят на брат Епитропов. Беше покрай моята къщичка. Бях приятелка с дъщеря му, но това, да дойде да ме покани така специално на обяд, нивга не беше се случвало... - Хайде, тръгвай, че хаджийката е наготвила вкусно ядене - настояваше и ме изчакваше да тръгна с него. Все още объркана, отидох у брат Епитропов и сладко се нахраних. Кой ли го беше изпратил да ме покани на обяд?

8. ПО-ПОДХОДЯЩА АУДИТОРИЯ Това се случи преди много години, може би през 1935 или 1936 година. При залез слънце седях на пейка пред салона на Изгрева, вдишвайки тишината на вечерта. Всичко наоколо беше красиво и чисто като в детска приказка. Целият двор беше преметен; под лешниците точно срещу салона бяха наредени белите маси за общите обеди. Около плочките пред салона и приемната на Учителя имаше многоцветен килим от разцъфнали калдъръмчета. Вляво две големи лехи с рози и анемонии изпълваха въздуха с аромата си. Всичко беше така тихо, така красиво, така въздигаше душата! Но и тогава, както почти всякога, около вратата на Учителя стояха 2-3 сестри с печални физиономии, твърде неугледно облечени, изглеждаха отчаяни. Гледах ги и им се чудех, как могат по цял ден да стоят пред вратата на Учителя, но още повече се чудех как можеше Той да ги търпи. Не след дълго вратата на приемната се отвори и Учителят изпрати двама посетители от града. Излезе да се качи горе в стаята Си, но в миг, ето че Го заобиколиха няколко сестри и братя. Наблюдавах отстрани и си мислех: цял следобед Учителят е приемал, говорил, мислил и сега пак с какво внимание изслушва и отговаря на всеки, като че ли кардинални въпроси разглеждат. Мило ми беше за Учителя. Поне да бяха някои учени, а то... Не се приближих до групата, за да не Го отегчавам. Мило ми беше за Учителя и при първия разговор насаме (само тогава можех да разговарям свободно с Него) Го запитах: - Учителю, защо не си подберете аудитория от по-културни хора? - Кои не ти харесват? - с лека усмивка ме попита Той. - Ами тези, дето стоят по цял ден пред вратата Ви. От града идват чужди хора и какво ще кажат? - Според теб, кои имат нужда от лекар - болните или здравите? - Е, то се знае, че болните. Тогава Учителят продължи: - Тези, които стоят по цял ден пред вратата ми, са болни. Трябва ли лекарят да ги изпъди? Щом е лекар - ще лекува. Здравите са на работа. Болните, като оздравеят, и те ще отидат на работа. Така ли е? - топло ме попита Учителят. - Но Вашето учение разкрива такава дълбока философия, че една аудитория от професори и учени най-добре ще разберат и ще разпространят учението Ви по целия свят! Аз не слагам себе си над другите, но ако се оградите от учени... ще бъде друго! - добавих убедително аз. - Слушай да ти кажа - продължи Учителят с леко махане на ръката. - Сеячът посява нивата, а семенцата сами поникват, когато им дойде времето. Същественото е да бъде засята нивата. Ако учението ми, ако думите ми са Божествени, те ще се разнесат по целия свят. Божественото работи по незнайни живи пътища. Ако пък говоря само приказки и измислена философия, и триста професори да я проагитират, то един ден тя ще замре и изчезне. Божественото само преуспява - каза подчертано Учителят. - Всичките опити, всичките страдания и изпитания на цялото човечество се свеждат в края до едно: да потвърдят, че само Божественото успява! - непринудено и убедително завърши Учителят. Аз мълчах. Беше съвсем вярно: болните имат нужда от лекар. Къде и при кого да отидат, ако не при Учителя? А Божественото преуспява само, без да бъде проагитирано.

7. ЖИВОТЪТ Е БЕЗКРАЙНА НИЗА ОТ БОЖЕСТВЕНИ И ЧОВЕШКИ ПРОЯВИ Отидох при Учителя да получа благословението Му, тъй като на другия ден щях да имам показна лекция пред инспектор и курсистки. Този път Учителят беше свободен и веднага ме прие. Преди да заговоря, Той започна: - Виделината ражда светлина в ума, топлината в сърцето и живот в душата. Виделината е първата дума на Бога, тя е началото на живота. Материалният живот, външните условия са отражения на вътрешния мир, на потребността за вашето растене в момента. Най-същественото за ученика е да се учи. Какво е и какво ще бъде - това са теории. Да се учи от всичко: от движения, стойка, походка, обхода, хранене. Съотношението на мислите и чувствата у ученика трябва да е определено. Всичко трябва да бъде определено, ясно, чисто и светло. Жадно поглъщах мъдростта на Учителя и я записвах в момента. -Научи се да разбираш и да живееш живота по съдържание, а не по форма. - Учителю, не ми се тръгва и бих Ви слушала до безкрайност, но утре имам открит урок пред четиридесет курсистки и инспектор. Трябва да се подготвя от тази вечер - казах неохотно, продължавайки да записвам думите Му. -Няма важни и неважни неща. Има само Божествени и човешки прояви. Човек на Земята е свободен да избира. Слушай да ти кажа: Никога не изпускай Божественото заради човешкото. - Прави сте, Учителю, но... утре какво ще правя, ако не се подготвя? - Когато човек предпочита Божественото, Бог сам ще му уреди утрешния ден. Може утре и да нямаш гости. В стаята на Учителя трептеше мека виолетова светлина. Чудна тайнственост ме потапяше в някаква хармония и някакво прозрение, което не ми беше ясно. - Всяко чуто Божествено Слово остава да трепти в съзнанието, докато узрее и оживее в душата ти. Колкото повече Божествени истини възприемаш, толкова по-добре за теб. Учителят продължаваше да говори тихо, проникновено. Тогава не можах да разбера смисъла на всичко, но почти всичко записвах в тетрадката си. - Красивите моменти в живота не се повтарят. Когато Учителят свърши да говори, навън беше вече съвсем тъмно. В душата ми беше така светло, че не усетих как стигнах у дома. На сутринта отидох на училище много рано, за да подредя материалите си. В 8 ч. започнах работа с децата. Часът стана 9, дори и 10, но гостите не идваха. Защо? Към 12 ч. дойде една курсистка да ми каже, че при мене ще дойдат на другия ден, тъй като инспекторът закъснял поради друга работа и решили да посетят по-близка детска градина. - Когато човек предпочете Божественото, Бог сам ще му нареди утрешния ден. Така стана.

6. КОГАТО УЧИТЕЛЯТ ГОВОРИ, ВИЖДА ЛИ НИ? Когато Учителят говореше, салонът на Изгрева беше всякога препълнен. Който закъснее малко, оставаше прав до вратата, а понякога и вън, пред прозорците. Лете и зиме всички места се заемаха отрано. Към 9 ч. и 30 минути брат С. засвирваше с цигулката и ние запявахме в хор. Точно в 10 ч., с Библия в ръка, Учителят влизаше в салона, заставаше прав на катедрата, докато завърши песента. След това поздравяваше с дигане на ръка, казвахме няколко молитви и сядахме. Сядаше и Той, прочиташе някоя глава от Евангелието и започваше беседа. Учителят говореше тихо, но ясно се чуваше навсякъде, като че ли шепнеше на душите ни. Всички се обръщахме на слух и всеки мислеше, че казаното е специално за него. Така ни допадаха Неговите живи слова - словесното мляко, с което хранеше гладните ни души. Обикновено слушах беседите, седнала някъде в края на салона. Случи се веднъж, че бях малко по-напред, до стълба пред вратата. Бях права, но много доволна, тъй като през цялото време можех да виждам Учителя. Слушах и гледах затрогната картината - стотици хора със съсредоточени очи гледаха и слушаха с притаен дъх Словото на Учителя. За момент мисълта ми се отклони и си помислих: като говори, същевременно вижда ли ни? Дали ме вижда, че съм изправена до стълба? Може би, сваляйки тези Божествени Слова на Земята, Той се пренася в по-висок свят и се откъсва от земната материална среда. Беседата продължаваше и аз си записвах по-интересните за мен мисли. В 12 ч. беседата завърши както винаги с «Отче наш» и песни. Отново Учителят премина между нас и се качи горе, в стаята Си. Пред вратата застанаха някои братя и сестри да Му целунат ръка и да Му благодарят за Словото. Народът се разотиваше. Едни разговаряха оживено, други тръгваха към града, а трети сядаха по масите за общия обяд. Дежурните сестри и братя приготвяха трапезата под сенчестите лешници, застилайки масите с бели покривки. Когато всичко биваше готово, Учителят слизаше и заемаше мястото си в средата на масите, казвахме молитва и обядът почваше. Гозбите бяха скромни, но много вкусни и приятни. Накрая дежурната сестра пускаше по масите касичка - по свобода и възможност всеки да пусне стотинки за консумацията. Отново прозвучаваше мотото «Божията Любов носи изобилния и пълен живот» и започваха песни и разговори с Учителя... Тези, които сядаха на страничните маси, обикновено ставаха, приближаваха се и заставаха прави около масата на Учителя. А Той ни гледаше и виждаше в нас онова, което ние не виждахме, дори и не подозирахме. Задаваха Му въпроси - отговаряше, след това и Той питаше, и пак - песни. Този ден и аз застанах права между другите присъстващи, точно срещу Учителя, по време на пеенето. Гледайки всички, Учителят погледна и мен и съвсем тихо ми прошепна: - Ти стоеше до стълба. В момента не мислех за това, но Той отговори на въпроса, който си бях задала, докато Го слушах в салона. Никой не чу и не разбра, защото тези думи Той изрече съвсем тихо, с лека весела усмивка на лицето. Песента продължи: «Велик си Ти, Господи, - велики са Твоите дела, велико е името Ти над всичко...» В мен звучаха думите: «Ти стоеше до стълба» - отговорът на моята мисъл.

5. ЗА ОЧИТЕ МИ По настояване на очен лекар започнах да нося очила от IV клас с половин диоптър за късогледство и завърших гимназията с шест и половина диоптъра. Когато дойдох в София на работа, имах възможност да посещавам редовно беседите и да разговарям с Учителя. Един ден реших да Му заговоря за очите си. Тогава бях доста наивна и далеч нямах представа за истинския образ на един ученик. - Моля Ви, Учителю, кажете ми метод, как да излекувам очите си. Нали съм окултен ученик и трябва да се освободя от недъзите на болестите. Ще направя каквото ми кажете. С лекарска помощ стигнах дотук. Вас моля да ми помогнете - казах с пълна вяра и млъкнах, за да чуя съвета на Учителя. - Всяка болест има две причини - физиологическа и психологическа. Сега аз ще ти обясня физиологическата причина за твоето късогледство. Представи си очната ябълка, ириса... и в дъното жълтото петно. При късогледството лъчите, които влизат в окото, не се пречупват в жълтото петно, а преди него - поразително ясно и внушително обясняваше Учителят. - Сега твоята задача е да продължиш лъчите, които влизат в очите ти, за да достигнат до жълтото петно. Първо, свали очилата и ще ги слагаш само когато си на театър или когато искаш да виждаш много надалече. - Аз съм толкова свикнала с тях, че на три крачки не бих могла да виждам познатите си - се опитах да възразя. - Е, ще виждаш само тези, които са до тебе - весело ми каза Той. - Второ, ще си определиш удобно за теб време сутрин, обед и вечер, и без да те знае и вижда никой, за пет минути ще концентрираш мисълта си върху очите. Ще си представиш окото и мислено ще продължаваш лъчите до жълтото петно. Трето - на масата си ще сложиш зелен лист хартия и ще се стараеш да гледаш повече зелен цвят. Ще отбягваш крещящите цветове. И четвърто, всяка вечер по половин час ще ходиш на тъмно, без очила. Като казвам да ходиш, то значи да се движиш. Не е достатъчно да седиш в тъмно, а да се движиш в тъмно. Прави това, и ще видиш резултатите! - А каква е психологическата причина за късогледството ми? Тук Учителят замълча и не ми отговори. - Ти направи това, което ти казвам сега! Свалих очилата. Трудно свикнах без тях, но все пак свикнах. Изпълнявах стриктно казаното от Учителя. Без да споделям с когото и да било, обикалях двора по половин час на тъмно. Скривах се на всевъзможни места по три пъти на ден и по пет минути съсредоточавах мисълта си върху очите, а в стаята ми преобладаваше зеленият цвят. Така се изминаха три години и половина. Когато слагах очила в театъра, виждах по-ясно, но очите ме заболяваха. Отидох на преглед при проф. Пашев, при когото ходех от години и според когото късогледството ми не би могло да се намали, а обратно, за да не се увеличава, трябвало да нося непрекъснато очила. За негова изненада сега късогледството ми бе намаляло с два и половина диоптъра. - Е, природата понякога прави чудеса - каза професорът и ми даде рецепта за очила 4 диоптъра. Аз бях щастлива, че опитът на Учителя беше по-ефикасен от лекарските наставления. Майка ми, която беше с мен, сдържано оправда моите ексцентрични упражнения. И като резултат от това, самата тя ми напомняше да не пропускам вечерните обиколки в тъмно, които дотогава считаше едва ли не за... глупост. Похвалих се на Учителя. - Да, понякога малките погрешки довеждат големи последствия и често големите последствия се лекуват с малки корекции - каза спокойно Учителят, без да подчертае какво голямо добро ми беше направил.

4. «ИДИ СЕГА!» Това се случи на 12 септември 1933 г. В инспекцията бяха обявени последните списъци с назначения за детски учителки в София. Моето име не фигурираше там. Предстоеше ми да пътувам обратно за Варна и да продължа да учителствувам там. Унила, тръгнах към Изгрева, за да се сбогувам с Учителя и да се видя с някои приятели. Обиколих полянката и пих вода от хубавата Изгревска чешма. Чудните багри на есента красяха превалящия ден. По алеята около чешмата бяха нападали сухи листа. Без да разсъждавам, взех от братската кухня метла и почнах да ги мета. Поне за сбогом да свърша някаква работа тук. - Е, ти метеш! Добре правиш, Милке - чух изведнъж гласа на Учителя. Не бях забелязала кога и откъде бе дошъл към мене. - А какво става с назначението ти? - Нищо, Учителю, днес беше последният ден, но не ме назначиха. Утре тръгвам за Варна, да не изпусна и там мястото си. - Иди, рекох, сега в инспекцията. Опитай! - тихо и убедително ми каза Той. - Но сега няма приемен час. - Нищо, рекох, иди сега С такава мекота произнасяше всяка дума, същевременно убедително, като че ме заставя да отида. - Ще довърша метенето и ще отида, Учителю - казах аз и по-бързо забръсках с метлата. Учителят внимателно ме гледаше. След като свърших, оставих метлата на място, целунах Му ръката и тръгнах по шосето към града. Беше ми леко, като че хвърчах, защото Учителят беше много внимателен. Влязох в тъмния коридор на Инспекцията. Недоумявах какво ще правя по това време тук! Приемаха само от десет до дванадесет часа преди обяд, а сега беше около 5 часа след обяд. Няколко минути се суетях на коя врата да похлопам. - О, здравей, Милке, какво те води насам? - провикна се един мой познат, г-н А. Г., журналист, и който в момента излизаше от стаята на председателя. - От цял месец идвам всеки ден за назначение - изненадана му отговорих. Той знаеше, че издържам семейството си, което вече живееше в София, а аз продължавах да работя във Варна. Без да продума нищо, даде ми знак да чакам и се върна при председателя. След известно време при него влезе и инспекторът. Говориха вътре оживено. След 15-20 минути моят познат отвори вратата на стаята и засмян ме повика да вляза при тях. - Подпиши си акта за встъпване в длъжност! - прошепна ми той. Като насън подписах трите екземпляра. Моят познат ми честити назначението и двамата излязохме от кабинета на председателя. - Е, г-н Г., много Ви благодаря за услугата. Че как не Ви срещнах досега? - И все пак навреме ме срещна. Днес са назначили една софиянка, но не бяха й изпратили писмото. Аз им обясних твоето материално положение. А тя е единствена дъщеря на архитект, богат човек. Както виждаш, зачеркнаха нея, и писаха тебе. Така стават тези работи. Довиждане, че бързам за редакцията. Като в сън литнах обратно към Изгрева с акта за назначение и си шепнех: «Учителю, назначена съм в София! Как знаехте точно момента кога да ме изпратите? Ах, Учителю, как не Ви познаваме! Безкрайно Ви благодаря. Как дойде при мен, за да ми каже: «Иди сега!» С тези мисли и тази радост не усетих как стигнах Изгрева. Пред салона, заобиколен от братя и сестри, Учителят разговаряше. Като се приближих до групата, Той се усмихна леко, погледна ме и съвсем тихо каза: - А сега работи и учи! Никой друг не разбра какво беше станало. «Работи и учи!» - отекна в съзнанието ми. Целунах горещо ръката Му и тръгнах за дома, за да зарадвам и домашните си.

3. УЧИТЕЛЯТ ВИЖДА ЛИ В ОТВЪДНИЯ СВЯТ? Разпуснахме децата за Коледната ваканция. Същата вечер се готвех да замина за София. Прибрах куфара си. На вратата се позвъни. Майка ми отвори и покани да влезе г-жа П. - жената на главния учител. Беше облечена в траур, потопена в голяма скръб. Откакто ги постигна нещастието, тя за първи път се виждаше с майка ми и изказвайки съболезнованията си, мама я запита за случилото се. Бликнаха сълзи от очите на неутешимата жена и тя заразказва, че няма мир и утеха ни денем, ни нощем без Дорка. - Треперехме над нея с баща й. Другите ни две деца починаха малки. Нея я отгледахме като писано яйце. За нея купихме къщата, подредихме я и точно завърши гимназия, през лятото отидохме на село - и какво стана, как се простуди... - Сълзи задавиха майката и едва изрече: - За два месеца свърши с преплитане на червата... Баща й и аз ще полудеем! Моята майка се стараеше да я утеши, но тя кършеше ръце, въздишаше и плачеше. - Искам някой да ми каже нещо, да ме излъже макар, че е някъде... и затова съм дошла. От Димитър разбрах, че Милка заминава за София. Тя нали вярва в задгробния живот, а там - в София, е техният Учител. Нека го попита къде е сега Дорчето. Като чух разговора, доближих се и за утеха й казах, че при пръв удобен случай ще попитам Учителя, а същевременно си мислех: «Горката, докъде е стигнала! Че какво ли би й казал Учителят!» През десетте дни, които прекарах в София, разговарях пак два-три пъти с Него, но не посмях да Го попитам за дъщерята на главния учител във Варна. Мислех си: «Къде ще занимавам Учителя с такива въпроси! Той е Учител, философ, мъдрец, но да вижда отвъд и да разправя какво правят заминалите!»... Това не можех да си представя. Върнах се във Варна. Още през първия учебен час разсилният ме повика да отида в канцеларията. Майката и бащата с трепет очакваха да чуят спасителните думи. Аз се засрамих, изчервих се, казвайки им, че не съм успяла да питам Учителя. Сълзи се стичаха от очите на двамата. Стана ми съвестно, жално. - Е, нищо! Нали ще ходиш и за Великден. Дано тогава ти каже нещо - събра сили да продума г-н П., за да утеши жена си. Денят преди великденската ваканция г-жа П. със сълзи на очи и с кутия бонбони ме молеше да попитам Учителя къде е сега Дорчето, какво прави и защо не я сънуват поне. Този път бях решила на всяка цена да попитам. В последния ден от престоя ми в София отидох да се сбогувам с Учителя и след разговора, който водихме, престраших се и Му казах за молбата на едни нещастни родители, за смъртта на дъщерята, на неутешимостта на двамата и че майката пита къде ли е тяхната Дорка и защо поне не я сънуват. Докато говорех, Учителят проницателно ме гледаше и слушаше. - Сега тя е на по-хубаво място и е по-добре. «Е, това е много общ отговор, всеки може да го каже» - помислих си аз. - Те не могат да я сънуват, защото от сълзите им дъщерята не може да се приближи до тях - продължи Учителят. «И това всеки може да каже.» - Слушай сега! Тяхната дъщеря беше дошла в семейството им, за да разтопи ледените им сърца. И двамата са големи егоисти. След като не си научиха урока така... - продължи да разказва такива подробности за двамата съпрузи, които ме зачудиха, - Небето опита и друг начин - отне им Дорчето, и сега по пътя на страданието ще си научат урока. Разбра ли? Но това го казвам само на тебе, а на тях ще кажеш, че сега тя е по-добре, че е с тях, да й пращат хубави мисли, да не плачат. Ако искат да я сънуват, да раздадат някои от нейните дрехи. Стига ли толкова? - завърши меко Учителят. Като чух да разказва подробности, които знаеше само по вътрешен път и като разбрах, че прочете и моето безверие, цялата изтръпнах. Прехапах си устните, не знаех де да се дена от срам и едва чуто повтарях: - Да, Учителю, така е, Учителю... Така разбрах, че Учителят вижда и в отвъдния свят. Този път, като се върнах във Варна, имаше какво да разкажа на скърбящите родители.

2. ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ Влакът спря на Софийската гара. Сърцето ми щеше да изхвръкне от вълнение. Наближаваше часът, в който за първи път щях да видя Учителя. Баща ми тръгна с куфара и чантата, а аз вървях след него с кошницата. Взехме трамвая и след половин час - ето ни при баба. С явно нетърпение заявих на баща ми, че веднага трябва да предам кошницата с гроздето. Напразно ме питаха за кого е. Без да дам обяснение, взех я и излязох. Улиците ми бяха непознати, но от Варна имах точни указания. Качих се на трамвай № 3, слязох на ул. «Опълченска», завих наляво и повървях, докато стигна № 66. Почуках на дървена врата и влязох в тясно, дълго дворче, покрито с плочи. Посрещна ме една сестра. Казах, че искам да се срещна с Учителя. Тя ми посочи стълбата вляво. Пристъпвах несигурно по стъпалата. Сестрата вървеше пред мен, почука на вътрешната врата и ме покани да седна на един от двата плетени стола в антрето. Вратата се отвори. Скочих от стола. Учителят беше пред мен. Целунах Му ръка и Той ме покани да седна. Седнахме на плетените столове. Облечен в сива гълъбова дреха, с бяло шалче на врата, закопчано с хубава златна игла. От Него лъхаше благост и доброта. -Учителю, заповядайте, нося Ви варненско грозде. Току-що пристигнах с баща си в София. Ученичка съм в осми клас и от две години посещавам събранията на братството във Варна. Родителите ми не ме пускат. Винаги трябва да казвам, че отивам на разходка или при приятелки, за да отида на беседа... Моля Ви, Учителю, направете така, че да ме оставят свободна да посещавам събранията! - продължавах да разказвам най-подробно живота си, а Учителят слушаше внимателно. Най-после млъкнах. - Истината ще ви направи свободни - каза Учителят. - Но какво да кажа на баща си, за да разбере, че не отивам на лошо място? - продължавах обясненията си аз. - Истината ще ви направи свободни - повтори Учителят, и нищо повече. - Но кажете ми начин, метод, Учителю! - настоявах аз и молех да ми даде съвет. Мина почти половин час. Дойдоха други посетители и аз трябваше да си вървя. Станах. Стана и Учителят. - Истината ще ви направи свободни - потрети Той, и нито дума повече. Целунах Му ръка и си тръгнах. Защо не ми каза някакъв начин или метод, за да ме разберат моите родители и да ме оставят свободна? Нали Учителят всичко може! Щом излязох на улицата, видях баща си, сърдит, да се разхожда по тротоара. Беше разбрал къде съм отишла. - Затова ли те доведох в София? Тръгвай вкъщи, и няма да мръднеш от вратата навън, докато не заминем за Варна. Водя те в столицата, за да ти прегледа някой специалист очите, а ти да ми ходиш при Дънов! Ще видиш ти София още веднъж! - продължаваше да ми се кара чак до вкъщи. Без да се оправдавам, мълчах; разбрах, че съм сгрешила. Не биваше да бързам, за да не се усъмнят къде отивам. Но грешката беше сторена. Баща ми имаше някаква работа и два дни ходи из града. Аз шетах и помагах на баба си. На третия ден ме заведе на очен лекар, а на четвъртия тръгнахме обратно за Варна. Не можах вече да отида при Учителя. Влакът летеше. Застанала пред прозореца, летяха и мислите в главата ми... «Опълченска» 66... Учителят... Колко беше мил, но защо само това ми каза: «Истината ще ви направи свободни»... И нито дума повече! Нищичко не ми каза, как да се освободя от къщи... Може би говорих много? Не Му давах възможност да ми каже нещо повече? Но не! Имаше моменти, когато млъквах и чаках да видя какво ще ме посъветва, а Той - нито дума повече! Чуден Учител!... Може би не заслужавам свободата?!... И цялата картина пак се връщаше в съзнанието ми: бялата дървена врата, номер 66, дворът, стълбите, столовете, Учителят, седнал срещу мене, и думите Му: «Истината ще ви направи свободни.» Минаха месеци. Вкъщи - същата история: неделя в 10 часа сутринта, в сряда и петък в седем часа вечерта ставаха големи разправии за школата, и най-важно - въобще не ме пускаха. Трябваше да измислям по нещо и най-често не успявах. Думите на Учителя някак си оживяха в мен. Несъзнателно ги повтарях, където и да бях. Но не можех да осъзная защо ми каза само това. Един ден, поливайки цветята в градината, прозвуча в съзнанието ми: «Истината ще ви направи свободни!» Реших да приложа това. От този ден внимавах да не допускам лъжата в себе си. В следващата неделя поисках разрешение от майка си за събрание. И тя ми отказа. Останах вкъщи и прочетох една беседа. В сряда - същия отказ. Пак седнах и прочетох беседа. Престанах да искам вече разрешение, но определените за събрание дни и часове сама вкъщи прочитах Неговото Слово. В кратко време можах да си дам отчет, че аз много съм лъгала. Имаше случаи, където съвсем не беше нужна лъжата, а аз си служех с нея, тъй - без да мисля. Повече от три седмици контролирах всяка своя мисъл и дума и чистех лъжите от себе си. Не е лесно да отвикне човек от такъв лош навик. Като слънчев лъч проникваха все по-дълбоко в мен думите: «Истината ще ви направи свободни!» И продължавах да работя съзнателно върху себе си. Случваше се понякога, по стар навик, да поизлъжа, но тогава сама се упреквах, изобличавах, дори се самонаказвах. Така мина доста време, може би година, в съзнателна работа над себе си. Но още помня светлия сноп лъчи, който освети стаята ми. Беше неделя сутрин, малко преди десет часа. Майка ми влезе и някак особено каза: - Хайде, тръгвай! Нали имате събрание в десет часа? Цялата стая светна и недоумявах какво става. Затворих книгата с беседи и без да продумам, бързо излязох и тръгнах към салона. През целия път повтарях като в сън думите на Учителя, които ме направиха свободна. Едва тогава разбрах, че Той беше казал точно онова, което трябваше - казал ми беше метода. Всяка дума повече би намалила силата на метода: Истината ще ви направи свободни! След време прочетох в една от Неговите беседи: «Преди всичко ученикът трябва да говори Истината. Никаква лъжа не се позволява на ученика!» Това беше моята първа стъпка по пътя на ученичеството.

Милка Периклиева (4.I.1908 г.-22.ХII.1976 г.) Спомени Разговори с Учителя Книга за ония, които искат да се запознаят с образа на Беинса Дуно, роден в България на 11 юли 1864 г., преминал отвъд на 27 декември 1944 г. Миров Учител, дошел всред българския народ да побратими човечеството Милка Периклиева Част I. Спомени Разговори с Учителя 1. Предисловие 2. Първата ми среща с Учителя 3. Учителят вижда ли в отвъдния свят? 4. «Иди сега!» 5. За очите ми 6. Когато Учителят говори - вижда ли ни? 7. Животът е безкрайна низа от Божествени и човешки прояви ... 8. По-подходяща аудитория 9. Един обяд 10. Как започнах да пиша приказки 11. «Когато Кебето пожелае да ти даде нещо» 12. «Един ден ще бъдеш благодарна» 13. «Ще ти изпратим пазач» 14. «Уреди ли се въпросът?» 15. Той работеше и през нощта 16. «Когато приемаш услуги, внимавай!» 17. Ангелският хор 18. Той виждаше и надалече 19. Храненето е математическа задача 20. Чудно като сън 21. Учителят правеше ли чудеса? 22. Един свещен час 23. Учителят лекуваше по чуден начин 24. Библията 25. «Не пропускай своя влак!» 26. Моето пиано 27. Последната ми среща с Учителя 28. Елегантната масичка 29. Когато слънцето събужда деня 30. Беше май 31. Послесловие

ЧИСТ И СВЕТЪЛ! На кого трябва да се говори: на сития или на гладния? На вас, младите, ще кажа: потребна ви е чистота! Чистотата и светостта не са нещо външно, те са вътрешни качества на човека. Те са качества на душата. Ако искате да имате успех в живота си, всякога трябва да бъдете чисти, т. е. да имате чисти мисли, чисти чувства и чисти действия. Тъй разбирам аз чистотата в широк смисъл на думата. Вие, като млади, приложете следното правило в живота си: пазете ума си чрез светлината, сърцето и душата си - чрез топлината, а тялото си - чрез чистотата! Чистотата е израз на съвършения живот. Това е закон! Само съвършеният живот може да бъде чист. Само съвършената Любов дава топлина. Само Духът носи пълната светлина. И тъй, там, дето се забелязва известна нечистота, значи животът не е съвършен. Следователно този живот трябва да прогресира, да се развива. И там, дето има повече горещина, отколкото топлина, там любовта не е съвършена. Това е диагноза, която определя състоянията на ума, сърцето и тялото. Всичко това съставлява хигиена на душата. Човек не трябва да се раздвоява в своите мисли, в своите чувства, в своите действия. Това подразбира, че човек не трябва да се раздвоява в своето съзнание. Той трябва да има една свещена идея в живота си! Човек, който мисли, че се е родил, за да умре, че ще отиде в земята и от него нищо няма да остане, какъвто и да е този човек - учен или прост, той е една стара баба, той е един пигмей. Онзи човек, който мисли, че ще живее вечно, той е разумен, гениален човек. Казвам: всички вие сте се родили, за да живеете, затова трябва да се стремите към онези закони, които създават Вечния Живот, а Вечният Живот е разумен, той е само за разумните хора. Запример допуснете, че вие гледате в продължение на 4-5 часа право в Слънцето. Знаете ли какво ще стане с очите ви? (- Ще заболеят.) Да, така е. Това значи да не знае човек как да гледа Слънцето. Сега допуснете другото противоречие. Ако се скриете от слънцето в някоя тъмна изба и прекарате там дълго време, какво ще стане с вас? Какво ще стане с вашите очи? В първия случай има опасност да ослепеете, а във втория случай - да се разболеете. Следователно, когато се засягат великите идеи в света, когато учените хора говорят за смъртта или за Вечния Живот, за новораждането, те трябва винаги да подразбират видоизменения в човешкото съзнание. В този смисъл «смъртта», това е видоизменение на човешкото съзнание, но не и на неговата същина. «Новораждането», това е също тъй процес, който става в човешкото съзнание. Човекът, разгледан сам по себе си, е светлина. Всички велики хора, които са живели и които живеят в света, имат развито в себе си едно шесто чувство, чрез което те виждат човека не тъй, както го виждаме външно, но като светяща свещ, от която излиза една мека, приятна светлина. Всички добри хора са светящи, а всички лоши хора, всички, които са изгубили смисъла на живота, са тъмни. От тях излиза една едва мъжделеюща светлинка. Това не е само една алегория, но факт. Когато човек е добър, здрав, от него излизат приятни краски. Той има светли идеи, възвишени чувства и благородни действия. Но щом човек се разболее, щом отпадне духом, съзнанието му потъмнява, светлината му се изгубва. И тъй, за вас, като млади, великото, идейното в живота ви е да бъдете чисти, да носите светли мисли. И Христос е казал: «Само чистите по сърце ще видят Бога.» Да видите Бога, значи да живеете в Любовта. Щом Любовта дойде, животът се развива правилно. Щом Животът се прояви, и Светлината ще дойде. И след като дойде Светлината, само тогава ще се придобие Свободата. Свободата съществува само за идеалните, за гениалните хора. Всички хора в света трябва да бъдат идеални, а не само един или двама. След време тъй ще бъде - всички хора ще бъдат идеални, разумни и чисти. Например сега вие идете тук с известно предубеждение и си казвате: «Тези хора не са като нас.» Не, всички хора са едни и същи, понеже произходът им е от един и същ източник. Животът по същина е един и същ. По какво се отличаваме един от друг? По какво се различават например един българин от един англичанин? По какво се различават животните от хората? И у животните има до известна степен интелигентност, и у тях има признателност. Разказаха ми един случай за една жена, която намерила нейде в гората едно самотно мече. Тя го прибрала дома си, приютила го към себе си и го кърмила, докато порасне. Когато заякнало и могло вече само да се храни, тя го пуснала в гората на свобода. След 4-5 години същата жена среща в гората една мечка, която веднага се приближава към нея, ляга пред краката й и почва да ги ближе. Тази жена познала в мечката онова малко мече, което тя преди 4-5 години кърмила. Ако в животните има интелигентност, признателност, какво остава до по-висшите същества? Какво остава до човека? Ето защо, казвам: бъдещото поколение, което иде в света, трябва да носи чистота и светлина. Жената трябва да носи чистотата. Докато една жена е «девица», «дева», докато е чиста, тя е силна, мощна. В чистотата седи и красотата. В чистотата се крие още и младостта, постоянството, както и моралният устой на човека. Изгуби ли човек чистотата и светлината си, той не струва нищо. Той е като една сламка, разнасяна от ветровете по всички посоки, или като една малка лодка, немилостиво люшкана от вълните на морето. Човек без чистота в живота си всичко изгубва и каквото пожелае, не може да го постигне. Чисти ли сте, обаче, в чувства, в мисли и действия, ще бъдете силни, крепки и каквото пожелаете, ще придобиете. Вие ще проверите тия мои думи в живота си и ще разберете смисъла и цената на чистотата и на светлината. Под «чистота» аз не разбирам само външната, физическата чистота, но и всяка клетка у вас да бъде чиста, външно и вътрешно. Тази обща чистота на клетките е чистота и на цялото тяло. Чистотата е резултат на едно вътрешно усилие на духа. Всяко нещо, което може да се опетни, да се оцапа, не е чистота. Всяко нещо, което се оцапва, е нечистота, а всяко нещо, което не може да се оцапа, което не може да се опетни, е чистота. Под «светлина» аз не разбирам само външната, физическата светлина, но и всяка клетка у вас да лъчеизпуска навън светлина. Всяко нещо, което може да се изгаси, не е светлина. Всяко нещо, което изгасва, е тъмнина, а всяко нещо, което не може да се изгаси, е светлина. Вие, младите, пазете идеала на вашата душа и към него се стремете - чисти и светли! Дойде ли чистотата, човек всякога ще бъде здрав. Дойде ли умът, човек всякога ще има светлина. Знание без светлина остава неразбрано. Здраве без чистота е непостижимо. Имате ли чистота, вие сте богати. Имате ли светлина, вие сте пак богати. Беседа, държана на младежи от Учителя на Бялото Братство на 5 април - понеделник, деня на залесяването, 1926 г, 2 ч следобед.

XIV. НЕВЕНА НЕДЕЛЧЕВА Бележки от Вергилий Кръстев 1. В «Изгревът», том XV, стр. 820-821, 822-823, разказах как се откри Онзи, Който ме бе изпратил да свърша една голяма работа, непосилна за един земен човек. И ми предаде програмата, която трябваше да изпълнявам, която върша и до днес. 2. Ето това нещо не го знаех, кой съм, и че съм изпратен за една работа. Събудих се за духовна работа през лятото на 1967 г., когато бях студент. Знаех за «дъновистите» и за техния Изгрев, защото там на тяхната поляна, където са играели Паневритмия, аз 10 години ритах топка с брат ми и с децата на Изгрева. Но това не го разбирах тогава, че някой е работил в съзнанието ми, за да пробие и разчупи черупката, в която е обвито едно яйце, от което трябваше да се излюпи едно пиле. Но важното е какво яйце е сложено под квачката. Баба ми развъждаше кокошки, квачки. Те излюпваха пилци и аз много добре знаех как пилето отвътре чука с клюна си, докато пробие черупката си и да излезе навън като пиле. Така и мен някой ме беше сложил под квачка и след определеното време се излюпих. Но трудно човек може сам да пробие черупката; понякога и отвън му се помага - както квачката с човката си пробиваше черупката на яйцето и пилето излизаше. Това беше цяло чудо за гледане. Бях на 29 години. Тогава се излюпих и пробих материалната черупка на съзнанието си. Но беше непосилно трудно да си в яйцето, да пробиеш сам черупката и да излезеш навън на видело. Трудно бе, а после стана още по-трудно, защото ме откриха враговете ми в кое тяло съм, още когато бях на 1 година. Откриха ме и искаха да ме премахнат, да ме няма изобщо на Земята. Тогава видях онзи, който ме закриляше още след като се родих, та чак досега. Видях го. И винаги съм го виждал, но не го разбирах, защото смятах, че това нещо го има у всички човеци. И майка ми винаги казваше: «Някой от децата ми има късмет, та затова преминаваме през ада, като в последния момент някой протяга ръка и ни извежда на ноб път.» Семейството ни преминаваше по пътя на Ада. И затова ме бяха кръстили Вергилий - за възпоминание от Ада, където Данте Алигиери в своята «Божествена комедия» е включил поета Вергилий как го развежда при онези, които за греховете си изплащат чрез страданията. И което е най-важното, че там са всички политически личности и онези, които са били начело на обществото. Аз заварих същата обстановка, същите духове, които движеха обществото, народ и държава. Същото се отнасяше и за последователите на Учителя Дънов. По нищо не се различаваха. 3. В «Изгревът», том VII, стр. 566-569, съм описал «Дългоочакваната среща». Прочетете я. Без нея няма да може да влезете в материала, който предавам. А без него няма да можете да разберете нищо за Невена Неделчева. Онези, които ме изпратиха при нея, бяха именно Ангел и Тодора от дългоочакваната среща. Вътрешната духовна верига бе задействувана. 4. Така, с топка в крака и по спортно облекло - с анцуг, потропах на бараката й. Тя излезна, огледа ме, аз казах кой ме е изпратил, и че искам да ми разкаже някои неща. Исках среща с мен. Тя ме огледа. Казвам: - Когато дойда при Вас следващият път, ще дойда с костюм и връзка и няма да ме познаете. Тя се усмихва. Определи ми среща. На определеният ден тръгнах от студентското общежитие, в което живеех и учех, и през гората се приближих до бараката, почуках. Невена Неделчева излезна, и като ме видя, направо ахна. Аз тогава ходех много елегантно облечен. Казах й, че ме изпращат при нея, понеже е писателка и понеже не могат да ми отговорят на онези въпроси, които задавах. Тя се усмихваше. Разпита ме за биографията, аз разказах всичко, без да крия нищо. Тя не я хареса, защото бях напуснал родителите си след големи драматични събития и се издържах сам като студент. После разказваше на другите около нея въз основа на това, което й разказах, че не съм благонадежден, и тези, които живееха по бараките, ме отбягваха. А аз реших, че няма да се занимавам с тях и ги напуснах и така отидох при Галилей Величков, а по-късно - при Борис Николов и Мария Тодорова. 5. Така че Невена не ме позна кой съм и защо идвам при нея. А тя трябваше да ме познае, защото сама сподели пред мен, че имам много силен ръководител, че е чувала стъпките ми как съм преминавал гората и съм се приближавал към бараката й. Чула добре, но само толкова. Поиска ръцете ми и ми разгледа линиите на ръцете. Говори общи работи. Но нищо конкретно. Е, каза някои верни неща, но това бе малко, според мен. Ако днес аз хвана и разгледам ръката някому, мога да му говоря най-малко два часа. Това понякога го правех, но сега отказвам - пазя си силите и времето. Няма никакъв смисъл да се разправям с хора, които са още в яйцето. Освен това сега има «Изгревът», 22 тома, и всеки сам може да се обучава. 6. Запита ме какво съм чел и какво знам. Отговорих, че съм чел «Браман Чатърджи», преведено през 1915 г., за потайната философия на Индия. Изслуша ме какво знам. Накрая ми препоръча да чета Словото на Учителя Дънов. Разделих се с нея, като ми каза, че не допуска хората близо до себе си, държи ги на разстояние, за да не им се сблъскат орбитите, ако се прекръстосат, и че повече не желае среща с мене. Каза ми, че човек се движи по своя вътрешна орбита и че за всеки човек е определено с кого ще се срещне. Така ми беше определено да се срещна с нея. А това бе през 1968 г., когато бях на 30 години, а Невена беше на 60 години. 7. Веднъж се намерих на Изгрева, около техните бараки. Няколко души се караха. Бяха излезнали навън, на улицата - раздърпани, окъсани, разчорлени, и се караха. Аз стоях настрана и гледах втренчено и не можех да повярвам, че Високият идеал от Словото на Учителя е паднал толкова ниско, закопан в земята пред тези дървени саморазрушаващи се бараки, оградени с бодлива тел. Тя ме видя, позна ме, разбра в какво недоразумение съм, приближи се и каза: - Не ни гледай! Ние сме карикатури. Ние не сме образци на Високия идеал от Словото на Учителя. Ние сме изопачението. Затова чети Словото, дръж се за Учителя, върви си по своя път и не идвай тук, за да не се сгромолясаш като нас, до бараките. Запомних го. И повече не ходех там. Не ги исках, тези бараки с бодливата тел. Това бе опорочението на Високия идеал. Тези бараки и днес съществуват, но в друга форма - в главите на много хора. 8. И така, аз се срещах, вече нелегално, с Галилей Величков - един път всяка седмица, в ден сряда, и там слушах и запаметявах всичко. Това продължи 12 години. Посещавах и други приятели, като Мария Тодорова и Борис Николов. Там научих коя е Невена Неделчева и кой е Любомир Лулчев. Разпитвах, проучвах ролята на Лулчев. Много неща научих от Елена Андреева, което е описано в «Изгревът», том IX, за нейния роман с него. Научих, че заради връзката между Невена и Любомир, всички са ги отблъсквали и са странели от нея. А от самата Невена научих как тя, когато е била ученичка в педагогическата гимназия в Стара Загора, то там Лулчев е дошъл в гимназията и е чел някаква лекция. Тогава тя се среща с него. И заедно с него пристига в София и живее на тавана на същата къща, където е живял Лулчев със съпругата си Гела. За справка за неговата дейност виж «Изгревът», том VIII, стр. 622-640, както и снимките №35, 36. Също виж и стр. 543-547. Виж «Изгревът», том VII, снимка №15. Виж «Изгревът», том IX - «Моят роман», стр. 576-668 и снимките № 32, 46, 47, 48. Виж «Изгревът», том XX и XXI. 9. Веднъж отивам при нея, срещам я на улицата и задавам няколко въпроса за Лулчев. Тя се изненада. - Кой те изпраща? - Никой, аз сам идвам, за да те разпитвам. - Изпратили са те и са ти казали, че съм била приятелка и любовница на Лулчев. -Да, разказвали са и други неща. Но аз искам, да питам как така арестуваха Лулчев, когато Учителят е на Изгрева и Той управлява Небето и Земята? Тя се стресна. - Ти така ли смяташ - че Учителят управлява Небето и Земята? - Не само смятам, но съм убеден в това и го виждам. Разгледа ме внимателно и ми разказа това, което търсех: - Комунистите още не бяха дошли на власт. Беше месец август. Изведнъж софиянци видяхме как се издигат облаци дим от двора на двореца. И през деня, и през нощта димът се въздига до небето. Всички разбират, че дворецът гори архивите и документите си, защото усещаха, че идват руснаците тук и комунистите. Отивам при Учителя в Мърчаево, срещам се с Учителя и Му казвам: - Учителю, три дни в двореца горят архивите си, пушекът се разстиля по цяла София. А дневникът на брат Любомир Лулчев е в бараката му в чекмеджето на масата му. Да го взема и да го изгоря. Какво ще кажете на това? Учителят стана строг и с пръст ми посочи: - Няма да пипаш дневника му и да го изгаряш. Нека си стои там. Той нали го писа, за да се прочуе. Нека да види сам дали дневникът му ще го спаси. И Учителят ме отпрати. Лулчев беше задържан от комунистите, които дойдоха на власт. Разпитваха го заедно с другите министри. 3a да докаже, че е невинен, той им казва, че има дневник и че си е записвал разговорите с царя, и че се намира в стаята му в чекмеджето на масата. Отиват, взимат го, четат го и там намират онова, което търсят, защото дворецът е изгорил вече архивите си. За този дневник го осъдиха и го разстреляха. Ако го бях изгорила, нямаше да имат доказателства срещу него. Аз слушам и питам: - А има ли още неща? - Има, как да няма. - Ами защо не ги опишеш? - Абе, те не са за разказване и слушане, а камо ли да се напишат. Те са неописуеми чрез думи и чрез молив. Те са неразбираеми за обикновеното човешко съзнание. Така завърши и тази среща с нея. Запомних я. 10. Бях на работа като лекар няколко месеца в Сливенските минерални бани през 1969 година. Бях се свързал с Методи Шивачев в Нова Загора, където често отсядаше «дедо Влайчо», големият ясновидец.[1] Той се движеше нощем, криеше се, защото властите го преследваха за неговите пророчества и затова, че го следваха тълпи народ. Бяха ми казали, че там ще го намеря. Отидох, приеха ме и там се срещнах отново с Невена Неделчева. Аз тогава бях във фаза, когато в мен работеше пророчески дух и каквото казвах, се сбъдваше - за моя най- голяма изненада. Брат Влайчо веднага позна пророческия дух в мен, викна ме и седна до мене, и ме караше да пророкувам първи аз, а след това той добавяше някои неща. Така се изреждаха един след други посетителите. Невена стоеше настрана и запита: - А мен забравихте ли ме? Дедо Влайчо отговори: -Ти нали гледаш на ръце, протегни си ръката и само прочети какво има в нея... Така не пожела да й гледа. Беше много интересно. Тя не се разсърди. После ме заведе до брат си и ме запозна с роднините си. Аз бях официално облечен и това направи впечатление на околните. 11. Бяхме 1972 година на Рила, властите бяха разрешили да се разположи лагер на дъновистите. Бяхме застанали в една голяма палатка и се провеждаше наряд и трябваше да се прочетат формули. И то обърнати на север. А в палатката нямахме посоката. Аз започнах да се обръщам насам-натам и да търся компаса, който носех постоянно в джоба си. Трябваше да се прочете формула за Истината. Невена се обади: - Истината е навсякъде и не търсим в палатката къде е север и къде е изток. Успокоих се. Разбрах, че без знание не може да присъствуваш никъде по света. Без знание не можеш да намериш своя истински път. 12. По времето на комунистическата власт започваха да пускат от архивите на техни изследователи материали за предишните величия. Така дойдоха и до Лулчев. И така списание «Отечество» - едно луксозно издание, започна да издава всеки месец част от неговия дневник, намиращ се в архив на МВР. Имаше исторически справки от Илчо Димитров, който бе станал професор по история. А след 1990 г., след разкриване на някои досиета, се разбра, че той бе служител на Държавна сигурност. Когато публикуваха този материал, аз знаех, че го правеха нарочно. Всяка година комунистическата власт публикуваше материали срещу Учителя. Не пропускаха нито една година. Редовно правеха обиски на Негови последователи. Така през 1971 г. излезе «Възмездието» на Иван Пауновски. Имаше специална глава за Любомир Лулчев. На всички негови познати, останали живи, им се смразяваше кръвта. Що безсънни нощи са изживели от страхове! През 1981 г. списание «Отечество» в броевете си 21, 22, 23, 24, както и през 1982 г., в брой 1, 2,3,4 се публикуваха статии на Лукан Варадинов «Без маски», като имаше глава за Любомир Лулчев. През 1982 г., в брой 13,14,15,16 бе поставена нова поредица от статии под заглавие «Съветникът на двореца» - т. е. за Лулчев. Това бе една запланувана акция окончателно да се ликвидират спомените на онези, които бяха живели преди 9.IX. 1944 година. За последователите на Учителя, които непрекъснато минаваха през гонение, това бе ново изпитание. Мнозина знаеха кой е Лулчев и че в един дълъг период е работил срещу Учителя. Но го знаеха и мълчаха, а онези, които не го знаеха, гонеха последователите на Учителя заради самия Лулчев. Ето това бе трагедията за всички. Тя стана впоследствие клопка и капан за онези, които публикуваха тези материали. Те сами ускориха разграждането на империята на СССР с т. нар. перестройка, подета от Горбачов - ръководител на тази империя. 13. При тази обстановка аз отивам при Никола Нанков и го питам: - Този дневник на Лулчев верен ли е или е фалшификат? - Верен и точен. Специално разпитвах Невена Неделчева. Тя потвърди, че е точен. Само тя можеше да каже това, защото аз знаех, че тя съхраняваше копие на този дневник. Срещам веднъж, слизайки от рейса, на спирката, Невена и я питам: - Верен и истински ли е този дневник? Отговаря ми: - Да, точен е. - Ами вторият дневник на Лулчев при Вас ли е? - За пръв път чувам това! - Ето, там, в списание «Отечество», се споменава и за втория дневник, който е укрит и още не се намира. А там са разговорите на Учителя с Лулчев. - Вярно ли е това? - Вярно е. Невена се учуди и след това се уплаши. Цялата почервеня и се разтрепери. - Махай се от мен! - изкрещя тя. Казах й, че знам от Борис Николов, който е ремонтирал бараката на Лулчев и е намерил дневника на Лулчев и го е предал на нея. Тя се разтрепери. Изведнъж ми казва: - Слушай какво, ти какво искаш? Искаш да ме вкараш в затвора за този дневник ли? - Не искам да те вкарвам никъде, но искам дневника. Тя се отдалечи и започна да се моли на Учителя да я отърве от мен. Няколко часа след това ми се «отвориха ушите» и аз слушах как тя се молеше на Учителя да я отърве от мен. За нея аз бях изверг. И той, извергът, дойде накрая, но не бях аз. Беше друг. И го видяха всички в целия му ръст. Убедиха се. Но по-голямо наказание нямаше от това - да чуваш и виждаш, че някой се моли на Господа, за да се отърве от тебе. Аз го изживях. 14. През 1989 г. в списание «Отечество», в брой 21, 22, 23 започнаха да отпечатват статии «Лулчев - съветникът на царя». А бяха се изминали 45 години от 1944 година и това бе крайният срок за кредита, който имаха комунистите да управляват, отпуснат им от Учителя. Това нещо го знаех само аз от една разчетена стенограма от Борис Николов за пророчествата, дадени от Учителя за България. Това никои не знаеше, освен мен и Борис Николов. Мълчахме и чакахме. Преди това, на 20.Х.1989 г., отивам при нея, в квартал «Люлин», където живееше. Скромна обстановка, едностаен апартамент и бе сложила по средата на стаята си една печка с кюнци и се отопляваше с дърва. Аз се изненадах, защото софиянци бяха изхвърлили печките и се отопляваха с радиатори, чрез парно отопление. Говорих с нея. Исках от нея да ми предаде дневника на Лулчев, като казах, че от 20 години зная, че е при нея. Отряза ме остро. Не искаше да го предаде. Не казва, че го няма. Но казва, че няма да ми го предаде. Поисках да си напише спомените със срещите с Учителя. Отговори ми, че те са в нейните книги. Поисках архива й, но тя ме изгледа недоверчиво и каза: - Няма да ти го дам. Ти си последният, на когото ще го дам. Ако никой не го иска, тогава ще ти го предам... Напълно убедена в това, което казва. Аз гледам и слушам. Видях, че тя, която се славеше с пророчество, с ясновидски дарби, изобщо не ме позна, нито позна онзи, който стоеше зад мен. Не позна и времето, което идеше за мен. Нищо не позна. И нищо не ми даде. Нищо. Понеже аз носех със себе си една малка нейна книжка - «Как намерих Учителя», подадох я и я помолих да ми я подпише. Написа: «На брат Вергилий с добро чувство» - Невена Неделчева, 20.Х.1989 г. И точно това се случи - не ми предаде нищо. След нейното заминаване се явиха други, които разграбиха всичко, което тя бе съхранила. Всеки е отивал и всеки си е взимал по нещо. Аз бях обиден толкова много, че цели 13 години не си помръднах пръста за нейния архив. Тя си замина през 1995 година. Казах си: да правят какво си щат. Нали ме отхвърли. Нали ще ми го даде само при положение, че никой не го иска. Това е още запечатано в паметта ми. Обидата е голямо нещо. Аз отивам да я спасявам от провала, а тя ме отхвърля. А защо? Защото не ме позна. Това е истината. Не ме позна. И толкоз! 15. Постепенно с годините прибирах онова, което са отпечатали последователите на Учителя като собствено творчество. Имах план за тяхното творчество. Така в един кашон сложих и книжките, отпечатани от Невена Неделчева до 1947 г., когато е имало свободен печат. Но аз не ги получих от нея, а от онези, на които тя бе подарявала и които изобщо не бяха ги чели. В това съм убеден. Така че сам си събрах онова, което бе напечатала. Разказваше ми как отишла при Учителя и Го запитала: «Учителю, може ли да ползвам Вашите идеи в моите писания и романи?» Отговорил така: «Вода много, а водоносци малко.» Само че за нея е било ясно какво означава това разрешение. Но за сегашното поколение не значи нищо. Аз заварих, когато българите, с рало или плуг, сами с воловете си, кравите и с коне, оряха земята си и садяха житото, ечемик, овес. Идваше жътва, жените с бели кърпи, с вълнени чорапи и цървули, за да не ги ухапе насекомо или змия, жънеха със сърпове. Навеждаха се със сърпа обхващаха класовете и жънеха отдолу, при земята. Това се казваше «ръкойка» и се слагаше една връз друга. После минаваха мъжете и ги връзваха на снопи. А12 снопа ги правеха на «кръстец», слагаха ги така, че класовете да се застъпват и да се съхранят от птиците, да не ги кълват, или от градушките. А жега, ужасна жега. Носеха си съдове за вода в «бъкели» - съд, направен от дъски, като бъчвите. А ако имаше наблизо вода, определяше се едно момче да носи вода и да я подава на ожаднелите жътвари. Тези момчета се наричаха водоносци. Без тях не можеше да има жътва. Та, освен онова, казано от Христа: «Жътвата е готова, а жътварите ги няма», то имаше и друго положение - че «Вода много, а водоносци - малко.» Та, Невена Неделчева черпеше с пълни шепи идеи от Словото на Учителя и ги влагаше като думи на Учителя. Ето това беше в основа на моята концепция да я представя с откъси от нейните разкази и романи, където са отбелязани срещите на Учителя с нейните герои. И това го направих. Но само от отпечатаното от нея до 1947 година. След това идва цензурата на комунистическата власт и печатът на такива книги е забранен. 16. След като си замина от този свят през 1995 г., аз не направих никакъв опит да прибирам нейния архив. Знаех, че нямаше да ми го даде. Отиваха някои нейни познати и прибираха онова, което им трябваше. Дори се опитаха да ме потърсят и да ми предадат нещо от нея, но аз го върнах, понеже не представляваше за мен интерес. А те не можеха изобщо да се ориентират в онова, което тя имаше. Те не познаваха нито нея, нито хората, нито епохата. Не познаваха и нейното творчество и дори как е създавано. Разказваше ми: «Аз с нетърпение чаках да се пенсионирам, за да си пиша романите.» Да, пенсионира се, написа много романи, но не можаха да се отпечатат по време на комунистическата власт - от 1945 г. до 1990 г. Тя имаше своите читатели и им препращаше от град на град, където четяха подвързаните нейни ръкописи. Понеже тогава беше забранена такава литература, то ги четяха, но само нейните поклонници. Беше ми дала романа «Марта». Зачетох го. Не можах да го чета. Нямаше в него нищо. След като научи, че не съм го чел, си го поиска. Върнах книгата, а тя я предаде на други да я четат. Беше разочарована от мен. 17. През 1993 г. Георги Кръстев от гр. Варна издаде нейния роман «Марта». Разтръби се навсякъде, че чудо ще се роди. Но тези, които тръбяха, изобщо не бяха чели романа. Отпечата се, не се купуваше и изобщо не се четеше и накрая го раздава безплатно. Пълен провал. А защо стана провалът ли? Ето защо. Георги Кръстев на 20 февруари 1993 г. прави издателски договор с Невена Георгиева Неделчева и тя му предоставя отпечатването на всички свои творби. Но той не е заверен пред съда и пред нотариуса. А той изобщо не я познава и не знае кой седи в нея и зад нея. Предават му биографични бележки на 4 листа, които тя си написа по мое давление, и които не бяха публикувани към романа, за голямо мое учудване тогава. А после тези бележки се загубиха. Ето защо не бяха публикувани. Загубиха ли се, или се криеха нарочно? И едното е вярно, и другото е вярно. И накрая какво излезе? Ето, днес стоят към 7 нейни романи на машинописен текст, но никой не ги публикува, защото нямат пари и няма читателски интерес. И безплатни да им ги дадат, пак няма да ги четат. Затова си има причини. И не само една. Причините са много и са завързани като халки на синджир една в друга. 18. През есента на 2002 г. потърсих по телефона онази жена, която се грижеше 5 години за нея и за благодарност Невена й приписа гарсониерата, в която живееше. Тя се казваше Данче, или Йорданка Франгова, живуща в ж. к. «Люлин», бл. 513, вх. A, VIII етаж. Накрая ме прие и бе - неочаквано за мене - много любезна. Разказа ми как архивът постепенно се е разпределил между нейни познати. Предложи ми някаква кореспонденция. Не можа да ми предаде снимки. В един от архивите имаше няколко снимки на Невена Неделчева, които ги публикуваме. След това се срещнах пак с Йорданка и тя по моя молба ми донесе 4 романа на Невена Неделчева машинописен текст. По-късно отидохме у дома на Йорданка, където в един голям куфар се разрових и открихме една голяма снимка на Невена Неделчева, която публикувам. Оттам извадих някои ръкописи, които са есета за любовта, и ги помествам. Взех всички романи в ръкопис на пишеща машина, за да ги прегледам у дома. Бях обещал да ги върна, за да бъдат предадени на онези, които бяха направили читалня и библиотека. На мен не ми трябваха. А освен това Невена не ги предаде на мен, а на други, да ги отпечатват. Аз още съм пренебрегнат от нея. 19. Понеже реших да я застъпя в «Изгревът», аз прегледах онова, което бе отпечатала и което имах, и съобразно моята концепция, извадих онова, което ми допадаше, подредих го и го съединих с веригата, която съединяваше поредицата «Изгревът». Изведнъж всичко се освети със светлина. И стана чудо неописуемо. Целият неин материал се оживи, оживя чрез Дух и Сила. И сега, когато го четете, ще плачете от умиление. Но вън от«Изгревът» той е нищо, защото го няма в него Духът, който ръководи «Изгревът». Направих чудото и го пуснах в «Изгревът». Да възкръсне онова, което е вложено в нейните Слова на думи и реч човешка. Това е от мен. Нали бе първата, която ми подари брушурката «Чист и светъл», в която описва как за пръв път е чула и видяла Учителя. Ето, сега аз си връщам за онази брошура, като я представям и вкарвам в поредицата «Изгревът». Разплащам се с нея. А тук, до мен, на пода са натрупани нейните романи, написани на машинописен текст, стенат и плачат. Чувам ги. Виждам ги. Да плачат! Те не бяха предадени на мен от нея. 20. Невена Георгиева Неделчева е родена на 19 август 1908 година в гр. Симеоновград. Били са 8 деца - 5 сестри и 3 братя. Баща й бил търговец на безалкохолни напитки. През 1912 г. се преселват в гр. Нова Загора. Завършила е профилирана гимназия за учителки, вгр. Стара Загора. Преди 9.IX. 1944 г. много трудно са се намирали учителски места. Имало е закон, по който са уволнявали последователите на Учителя Дънов. Въпреки настояванията на Любомир Лулчев, тя е била назначена за учителка в село Брезе, в Свогенския район. Това е едно от най-отдалечените села. Аз през 1965 г. заварих, че там имаше прогимназия и се учеха децата от I до VIII клас, а след това слизаха в гр. Своге и посещаваха гимназията, но живееха в интернат. Тя е била две години учителка - 1939-1940 г. Дори Лулчев и министър Багрянов са я посетили в село Брезе. Това е било голямо събитие за селото. След 9.IX. 1944 г. работи в братската печатница на Изгрева, а после е касиер-домакин към една детска градина и така се пенсионира. Последователите на Учителя Дънов, както преди 9.IX.1944 г. много трудно са си намирали работа като учители, така също и след 9.IX.1944 г. по време на комунистическата власт. Не са ги допускали до учителската професия. Невена Неделчева си заминава на 20 април 1995 година. 21. И накрая се сбъднаха нейните думи: «Ако никой не иска моите неща, чак тогава ще ти ги предам.» Ето, в стаята ми са наредени нейните романи и други останали ръкописи. Обещах на Йорданка Франгова, че това всичко ще го върна, за да го предаде на онези, които тръбят, че имат библиотека, та да ги пазят. А аз моята работа си свърших. Аз я представям в «Изгревът» по начин, който не аз, но Онзи, който ръководи «Изгревът» избра и одобри. И стана цяла приказка от Слово и поезия, от Сили и Дух чрез слово и реч. Завъртяха се събитията, лицата и времената в един кръг на истинския Духовен Изгрев. Ще се убедите, когато го четете, но само чрез «Изгревът». Е, Невена Неделчева, сега позна ли ме, че аз бях този, който сътворяваше поредицата «Изгревът»? Позна ли ме? Убеди ли се накрая, че аз съм верен в думите си! Написано на 24-25.XII.2002 г. 22. При първата ни среща Невена Неделчева ми подари няколко броя от една малка брошура с жълти корици. Прочетох: «Чист и светъл». Подаде ми и ми разказа следното: - Бях ученичка във II девическа гимназия в гр. София. По това време се залесяваше едно празно пространство извън София с млади борчета. Беше денят и празник на залесяването. Изведоха ни цялата гимназия и залесявахме до обяд. По едно време се отправихме към «Мястото Ваучер» на «дъновистите». Отидохме на поляната. Насядахме на поляната. Извикаха Учителя Дънов. Аз за пръв път Го виждах. Донесоха Му стол, масичка, Той седна и започна да ни говори. До Него стоеше стенографка и стенографираше. Онова, което говори, ме порази: «Да бъдем чисти и светли като светлината.» Много ми хареса. После отидох, поисках беседата и с мои пари я отпечатаха през 1926 година. После я раздавах безплатно. Беседата бе произнесена от Учителя на 5.IV.1926 година, 2 часа след обяд, на поляната на Изгрева. Това бе по желание на ученичките от II софийска девическа гимназия. От всички ученички само аз дойдох на Изгрева. И затова тази беседа ми е скъпа. После я издадоха и в гр. Пловдив. Така че имам и двете издания на «Чист и светъл». Да се говори Словото на Бога пред девици, е чудо на чудесата. Ето така ме посрещна и изпрати Невена Неделчева. Чисти и светли бъдете! Чистота в сърцето и светлина в ума на човека. Това е Високият идеал на младите - онези, на които им е определено да се доближат до Словото на Учителя. Те са избраните от Бога. Те са изпратените от Бога всред българския народ. 23. Кореспонденцията между Невена Неделчева и Любомир Лулчев не е запазена, тя е унищожена от Невена, или е укрита и до мен не достигна. В «Изгревът», том IX, стр. 651-656, бяхме поместили няколко писма, които взехме от Държавен архив, подписани с Benitta - псевдоним на Невена. В тях тя се обръща към Лулчев с «Татко мой». 24. На 20 февруари 1993 г. Невена Неделчева сключва издателски договор с издателство «Алфиола» на Георги Кръстев и му предоставя всички романи, които не са издадени, да ги издаде. Той отпечатва само романа «Марта», който е издаден през 1945 г. от печатница «Житно зърно» на Изгрева. Но не се купуваше и накрая го подаряваше безплатно, но не го четяха. Ето, аз съм върнал 7-те нейни ръкописа подвързани. Нека да ги издаде. Но няма кой да ги купи, и още повече - няма кой да ги чете. 25. Архивът на Невена Неделчева бе разбит по нейна вина, понеже не ми го предаде. Мен ме остави да бъда най-накрая, макар че се явих пред нея точно навреме. Все пак я представям, благодарение на моите усилия и добрата отзивчивост на Йорданка Франгова. Тя трябва да благодари на «Данчето». 26. Ето нейните романи в ръкопис, който връчих на Йорданка Франгова, да ги предаде в братската библиотека. Романи на Невена Неделчева на машинописен текст, подвързани: 1. «Върхът» - 4.VIII.1968 г., 328 с. 2. «Пътека от пътя» - 2.V.1969 г., 225 с. 3. «Абсолютният закон» - 23.II.1973 г., 405 с. 4. «Земята е училище» - 7.Х.1979 г., 427 с. 5. «Докъде се простира светът» - 23.IV.1981 г., 362 с. 6. «Копнеж за обич» - 19.Х.1982 г., 358 с. 7. «Видима и невидима реалност» - 6.II.1989 г., 372 с. (два „броя) Забележка: Тези романи ми бяха предадени от Данчето (Йорданка Франгова) с настояване да бъдат върнати, за да ги предаде в братската библиотека. Това беше нейно желание. . Това желание ще бъде изпълнено от мен. 25.XII.2002 година гр. София И аз ги върнах през пролетта на 2003 година всичките. Вергилий Кръстев 27. Отпечатани книги на Невена Неделчева: 1. «Татковите приказки за Нея» 2. «Чута молитва» - разказ 3. «През очите на обичта» - разкази 4. «Превъзмогване» - роман 5. «Бащина обич» - преработени приказки 6. «Рибарчето и езерната царица» - приказки 7. «Дарът на феите» - приказки 8. «Чудната цигулка» - приказки 9. «Втора майка» - роман («Светлина в животд») 10. «Когато любовта заговори» - разкази 11. «Случайност или съдба» - разкази 12. «Има ли друг свят» - разкази 13. «Марта» - роман 14. «Всичко е за добро» 15. «Другарски спомени» - 1947 г. 16. «Как намерих Учителя» (истински случаи) -1938 г. 28. Уважаема Невена Неделчева, ето, аз, Вергилий, те вкарвам в «Изгревът» с онова, което ми предаде твоето «Данче» или което аз имах. И го направих много добре. От мен - толкова. Няма да се загубиш във времето и в пространството. 29. А сега потърси другите, които ти разбиха архива и го разпръснаха, за да няма следа от теб. Потърси ги! Нека те да ти отпечатат романите! А защо ли? Защото ти на мен нищо не остави и нищо не предаде. Аз съм обиден. И то много. 30. Но онова, което сега направих, за да те включа в «Изгревът», направих го за Школата на Учителя и за това, че си била в нея, независимо къде си седяла - отляво или отдясно, независимо дали си била на страната на Бялата ложа или на страната на Черната ложа, които и двете присъствуват на Изгрева при Учителя. Така успях да съхраня това, което имах и което Данчето ми предаде. Съхраних го и го издавам. Но това направих аз, Вергилий, когото ти отхвърли. Направих го аз, а не другите, на които ти им се доверяваше. Аз съм от онези, верните, които отстояват до края. Много е трудно да бъдеш верен до края. 31. Накрая ви представяме беседата на Учителя «Чист и светъл». Това е първата беседа, която е чула Невена Неделчева от Учителя Петър Дънов, на 5 април 1926 г., понеделник, от 2 ч следобед, в деня на залесяването, по желание на ученичките от Втора софийска девическа гимназия. Това е написано на корицата на първото издание в София, 1926 г. Невена е поискала тази беседа от стенографките и я е издала на собствени разноски и след това в разстояние на 50 години я раздава собственоръчно През същата година д-р Михаил Стоицев я издава в гр. Пловдив. В момента от първото издание е запазена само една книжка. 32. По-добър завършек от тази беседа на Учителя няма. Затова бъдете чисти в сърцата си и светли в умовете си, ви пожелава Вергилий. С уважение: Вергилий Кръстев ------------ [1] За дедо Влайчо вж. «Изгревът», том III, стр. 129-131. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

XIII. НЕВЕНА НЕДЕЛЧЕВА ЗА СЕЛО БРЕЗЕ[1] Необходими мерки за културно и духовно повдигане на селото 1. Основата за всяко духовно и културно повдигане е ЧИСТОТАТА - във физическо, сърдечно и умствено отношение. Като най-долно и основно стъпало, откъдето трябва да се тръгне за изкачването по стълбата на културата, е чистотата във физическия свят. А за постигане на тази чистота е най-необходима водата. В много села водата е недостатъчна. А щом като водата е малко, не може да се запазва необходимата чистота, както по къщите, така по самите хора. Тук наоколо има води, които, по липса на инициатива и средства стоят неизползвани, а хора от съседни селища ходят с каци и бурета за вода от далечно разстояние и с тази вода, която запазват с дни, едва могат да задоволят жаждата си, камо ли да се стремят да поддържат елементарна чистота и хигиена. Затова е необходимо най-първо да се прекара в селищата изобилна вода и после селяните сами ще привикнат да я използват за най-красивото в живота - чистотата. 2. Да се прегледа от вещи лица кои култури в дадено село и област могат най-добре да виреят и да се упътят селяните в това. Защото в много места, което може да звучи малко невероятно, не използват местностите - земята, за най- подходящите земледелчески култури. Да се поощрява и застъпва овощарство, като основа на новата бъдеща светла култура. Тук, в околностите на село Брезе, вероятно могат да виреят много плодни дървета, тъй като вирее добре орехът, сливата и други плодни дървета. Затова е необходимо да се пратят в селото хора, които да изтъкнат на селяните ползата от овощните градини и да се подтикнат към засаждането на такива. И държавните разсадници да отпуснат на села, които искат да засаждат околните си местности с плодни разсади, най-крайно ниски цени, тъй като селяните не разполагат сега с много пари. После там, където има планински склонове, по които могат да виреят плодни дървета, да се засаждат с такива, а не да се залесяват с борове и други дървете, от които все има, разбира се, но все пак не донасят онова, което биха донесли едни сливови гори, каквито ги има в Северна България около Трявна, Плачковци и други - там има цели гори от сливови дървета. Затова и там се забелязва и разликата в характера им. Там хората са сравнително по-интелигентни, по-щедри и по-добри. Щедростта идва от изобилието. И тъй като в България могат много добре да виреят почти навсякъде по заселените места плодни дървета, то държавата трябва да предприеме всички необходими мерки за засаждането им, чиито плодове ще бъдат като храна и поминък за населението. Тук доста околни баири са залесени с борове, които биха могли да бъдат залесени по същия начин - трудова повинност - с плодни дървета. Защото и плодната храна ще влезе като основа за новата човешка култура. 3. СВЕТЛИНАТА е също тъй един от най-главните фактори за повдигането на културата. Тук, по селата, ако се влезе в една стая, ще се види да свети едва-едва една малка лампа и около нея се е насъбрало цялото семейство. Там е (и) дядото, и бабата, и майката - работеща и малките деца - бебета - и по-големите ученици, които се мъчат в тая полутъмнина да пишат домашните си и с това твърде рано захабяват очите си. И всичко това е, защото газта е скъпа. Поминъкът е слаб, парите - малко, и се икономисва от светлината. А там, гдето се икономисва от светлината, там се прахосва здравето. Затова на селото трябва да се даде обилна светлина - Голяма светлина. Ако не може навсякъде да се прекара електричество, то газта трябва да бъде намалена до минимум - възможно най-евтина, за да могат хората да я употребяват за по-добро осветляване на домовете си. Че държавата имала приходи от газта и затова я правела по скъпа. Нека държавата знае, че най-големият й приход са здравите и просветените й граждани. 4. Въпросът за управата на селото днес е много объркан. На много места общините от няколко села са слети в едно. Това може да е наглед едно икономично предвиждане от страна на държавата, но то се отразява крайно неикономично за селата, чиито общини са в съседното село. И тогава се явява една картина, която показва най-ясно положението, в което се намират нещата. Селото, в което се намират събраните няколко общини, намира в касата си доста пари и ги употребява почти изключително за свои цели - задоволяване нуждите само на своето село. А за другите села не отпуска нищо. Понякога по бюджет се гласуват известни суми, но които не се отпускат. Такъв е случаят с Брезе. Общината е в Искрец-близко село. И Искрец е окупирало всичките суми, които употребява за уреждането на селото, тъй като има намерение да го прави удобно и привлекателно курортно село. Не се отпускат никакви суми за Брезе. За училището не се дават елементарните необходими потреби. Училището е правило няколко пъти официални искания - молби, оплаквания, но без резултат. Не се отпускат пари даже за метли, с които да се изметат училищните стаи. Също и за чинове за децата. В училището липсва и една от най-важните необходимости - вода, - когато вода има обилна наблизо и трябва само да (се) прекара. Децата трябва, когато са жадни, да тичат в кал, в сняг, на около 10-15 минути разстояние, да пият вода. Също и за да си омият ръцете, ако това стане нужда. В училището няма нито стомна, нито някое казанче с вода, което е тъй много необходимо за всяко училище. Правени са молби няколко пъти да се прекара тая вода, и досега - никакви резултати. Училищното настоятелство е правило официални искания - но пак без резултат. Тия, които държат общината, касата в своите ръце, не мислят (за друго,) освен за своето село. Затова е необходимо да се пратят лица, които да разгледат тия въпроси, които, вярвам, не са само в това село, а ги има и другаде, и да се даде необходимото нареждане да се разпределят сумите за поддържание на всички села, които влизат в слятата община. 5. Да се призоват селяните - може, след като наесен завършат земледелската работа на трудова повинност за работа, която да е в полза на селото. Защото, след като се привърши земледелската работа, жените продължават да работят и вкъщи - предат, плетат, тъчат, а мъжете почват да пълнят кръчмите - от нямане работа. Затова трябва да се изпращат ПРОСВЕТИТЕЛИ в селото - било в лицето на учители, било в лицето на други хора, които да събудят в селяните разсъдъка, да им предадат картини за по-добро бъдеще, ако те през това свободно време се заемат да направят нещо добро, което ще бъде общо за цялото село. Така например в села, които се намират в планински местности и има много камъни - да се образуват трудови групи от селяни, които да донасят камъни с колите си и (да) поправят най-първо пътищата си, в които газят в кал до колене - (като) случая с Брезе - навсякъде камъни, а по улиците не може да се премине от кал. Да се направи при училището една голяма стая - салон за училищна трапезария, където децата да могат да обядват. Това също може да се направи от трудови групи - като донесат макар и камъни, а после и сами могат да го иззидат - майстори има във всяко село. Също тези безработни селяни могат да работят за прекарванието на водите, защото те, и да работят, и да не работят, все пак ще ядат, значи няма какво да изгубят с работата. Трудовите групи да бъдат направени така, че да работят на смени, за да могат да вършат и своите домакински работи - гледане на добитъка и прочие, която работа пак повече се върши от жените тук. Всякога липсата на работа прави хората склонни към пиене, пушене и прочие подобни погрешки, които при една добра и систематична работа биха се ако не избегнали, то сравнително намалили. 6. Да се изпратят ПРОСВЕТИТЕЛИ в селата и да им се говори за елементарната хигиена на живота - за вредата от тютюна и спиртните питиета, които са вредни както за тия, които ги употребяват, така и за бъдещите поколения. В селото има един предрасъдък - че, за да не ти се смеят, трябва да бъдеш като другите. Някои пият и пушат само защото еди-кой си пушел и пиел - че всички в селото пиели - министрите били пушели и пиели, нали те били учени хора, защо го правят - значи не е вредно, напротив, добро е. И докторите - и те, нали и те са хора! Трябва да им се обясни кои хора са истински учени — които знаят как да живеят, че да не боледуват и пр. Тези са елементарни неща, които може в града и децата да знаят, но тук, на село, съвсем друга представа имат. В селата се забелязва, че нямат пари за хляб, но имат пари за тютюн и вино. Непременно трябва да се направи нещо за това - заради техните малки деца, които страдат от погрешките на големите. Добре е да се говори на младите, да се образуват групи от въздържатели и на тях да се поверява грижата за селото - защото те, като трезви, по-добре ще могат да работят от другите. Да се изтъкне, че не е срамно и смешно, ако не пиеш, а обратното. Но примерът най-много влияе - царят пие и пуши, министрите пият и пушат - водачите значи - учителите, свещениците, докторите - тогава защо и простият народ да не гледа от тях и прави същото. Това е оправданието на пиещите селяни. Затова трябва отгоре да се започне, а може би отвсякъде. Просветният министър, който ще бъде, трябва да бъде истински носител на светлината, като за личния си пример покаже на другите как трябва да се живее поне елементарно хигиенично. И пак виждам, че просветата е едно от най-важните министерства, защото то държи ключовете на бъдещето - какво то ще даде в умовете и сърцата на младежта.[2] А за да се постигне това, трябва да се дава преднина на учители въздържатели. Наистина, човек е свободен, но в личния си живот, когато той не е отговорно лице, а като учител, той е вече отговорен пред природата за това, на което той ще научи малките. Да се каже, че както се забранява на учениците да пушат, същото се забранява и на учителите в училището - че ако те не искат да съблюдават това нареждание, нека си потърсят друга професия, защото да си учител на малките, то е да владееш изкуството да помогнеш да се развие всичко хубаво у тях, а не една професия само за да се прехранваш. Просветителите могат да бъдат мъже и жени - жени способни, които да говорят за жените и момичетата - за елементарната хигиена на чистотата в домовете и за тялото на човека. Чистотата, чистотата - това, е което най-много липсва в някои села.[3] Тези просветители да създадат читалища, да се изберат хубави книги - защото народът иска да чете, но търси хубавото, което да задоволи неговата душа. И с тези отбрани хубави книги да се влеят нови струи, които да раздвижат умовете и душите на хората и да се застремят към по-доброто и по-хубавото. Да се създадат неделни четения за селяните на хубави и отбрани книги. Да се подтикне младото поколение към идейност. Централен държавен исторически архив, фонд 95к, опис 2, архивна единица 2, листове 11,12,13. Лулчев, Любомир. Части от Дневника на Любомир Лулчев за срещите му, разговорите и кореспонденцията му с българския цар Борис III, принц Кирил и Петър Дънов по вътрешната и външната политика на България. София, 25 януари 1938-5 май 1944 г. Оригинал. Копия. Машинопис. Ръкопис. 68 листа. Забележка на съставителя Вергилий Кръстев Всичко, което бе написано от Невена Неделчева, бе осъществено по време на социализма чрез комунистическата власт. Аз работех като лекар в гр. Своге от 1969 г. до 1986 год. и удостоверявам, че това се изпълни. Аз бях детски лекар и отговарях за училище «Митко Палаузов», в което от I до VIII клас имаше към 1600 ученици. Учениците от съседните села живееха в интернат с хубава сграда и се хранеха сутрин, обед и вечер в ученическия стол, за който също отговарях. Аз работех в детско отделение и всеки лекар имаше т. нар. педиатричен участък, в който влизаха няколко квартала от града и някое училище. А в града имаше тогава три училища. Това го съобщавам като свидетелство, че онези идеи, преминали през главата на Невена Неделчева, можеха да се осъществят само чрез централна власт с програма и грижа за народа. Такава бе истината за това време. --------------------------------- [1] Село Брезе е към община с. Искрец, които са в района на гр. Своге. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев) [2] За проект за училище на даровити деца виж «Изгревът», том XX, стр. 942, т. 267, стр. 943, т. 273. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев) [3] За интернат на бедните деца виж «Изгревът» том XX, стр. 905, т. 82. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев) [3] За интернат на бедните деца виж «Изгревът» том XX, стр. 905, т. 82. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

11. За Невена Неделчева от Николина Славчева Ти беше толкова красива, Невенке, сестрице мила! В бедност живя, но бе щастлива, но с ум-светкавица в тъма-сила. Романи, разкази Невена написа, на есперанто ти разкази преведе. Четат те от градове, села, ни слиса... Унгария те оцени - книги издаде. Ненадмината бе в предпразничните дни за Учителя да поработим, да сторим нещо Да почистим добре цветята в градината, да прекопаем, и всичко ти правеше вещо. Пеехме и песни от Учителя недопети... Мелодични, толкова чисти и свети. Да, Той като слънце слезе на Земята, с Любов да стопли сърцата и душата. А всяко породено в тебе съмнение ти превръщаше във вяра и умение. На тия, що грешат, ти подаваше ръка, щедро ги даряваше с топлота, доброта! Винаги с Бога към вечността, докато душата ти напусна плътта, ще те четат, Невена, младежи, деца, че остави след себе си ярка следа! Ти и днес си жива, Невенке, и ни помагаш, както приживе нещата на място слагаш. Героите от романите ти са щедри и чисти, не са измамници, алчни, но хора лъчисти!... Невенка често ми рецитираше «Сърцето на поета».

10. «Помни!» от Райна Каменова Когато, братко, си готов да раздаваш ти с любов небесни дарове лъчисти с красиви мисли чисти, а получиш за отплата тежка рана във душата от невежество и глупостта ти дълбоко си ранен, че запитваш се сломен: - Защо ме, Боже, нараниха - и страдания дариха?... Но в мъката на самотата глас зашепва ти в душата: - Помни! - изпитва се човека, възлюбил тясната пътека да строи живота нов със Христовата Любов! След всеки изпит и страдания изгряват слънчеви сияния за верния във Любовта под благослова на Христа!... Посветено на теб за незаслужените ти страдания, а на мен - и за изпитания! С обич и благодарност безкрайна - Райна [Каменова] 21.II.1989 г. гр. Видин