Ани

71. ВОДА ЗА КУХНЯТА Вярно е, че водата е един много важен елемент в живота на едно общество и той трябва да намери своето най-добро разрешение. Изворчето, което намерихме в горния край на езерото, на което както отбелязах, бяхме направили и чешма, за някои се виждаше че е далеч. Учителят всякога е подсказвал, че носенето на вода е едно полезно за здравето и приятно упражнение и това беше добър повод за неговото прилагане. Ако всеки донесеше поне по веднъж през деня вода, големите нужди от нея за бивака напълно се задоволяваха, още повече, че разходката край езерото, където минаваше тясната пътечка, беше нещо много приятно. Но някои от братята и сестрите обаче, по моя преценка искаха да минат за много практични и направиха със снабдяването с вода голям въпрос. Занизаха се ред проекти за разрешаването му. Разбира се и аз бях готов с един такъв. Той беше, да се направи една по-широка и удобна пътека, за да може по нея да минава буре, прикрепено на количка с две колелета, такава каквато ползувахме и на Изгрева за тази цел, преди там да дойде водопровода. Като се заселихме на Изгрева, там нямаше вода и се снабдявахме от Разсадника, доста далеч бе. И оттам носехме вода на ръце отначало. По-късно се даде идеята да се направи една количка с буре отгоре, направено от един дърводелец брат Кольо. И с нея беше удобно да се докарва вода - бурето събираше 100 л. вода. Тази вода служеше за кухнята, която прекарвахме с бурето. А иначе всеки сам в стомни си носеше вода за пиене и за свойте нужди. От Диана Бад се правеше само опита със стомните за носене на вода. Водопроводът на Изгрева се направи по моя инициатива. Събрахме кирки и лопати и братята изкопахме целия водопровод. Сложихме тръбите, свързахме се с градския водопровод и водата потече на Изгрева. Направихме две чешми - едната е Зодиака, а другата със сърничката.* За реализирането на този проект пречеха някои скали между другото и една по-голяма, която би създала големи трудности за прокарването на такъв път от нас. Един ден група братя и сестри сме се събрали около Учителя и отново се повдигна въпроса за водата. Бях близо до Него и разпалено, полу на шега, защото знаех, че тези скали освен с взрив не могат другояче да сторят място за една такава пътека, а с такава работа не бяхме се занимавали. Изложих моят проект, но когато стигнах до взрива, Учителят леко се усмихна, искаше да ми каже колко далеч съм отишъл, усмихнах се и аз малко, и сложих проекта за взрива в архивата. Знаех, че Учителят не обичаше да се осакатяват дадените от природата форми, без особена и належаща нужда. В природата съществува едно разумно и хармонично единство между формите създадени от минералния свят, въздуха, водата, растенията, животните и човека. Това единство изисква, създадените от природата архитектурни форми, чистотата на въздуха и водата, естествените насъждения от растенията областите, в които се развиват различните видове от животинския свят по възможност да се запазят. И човек само при крайна необходимост, трябва да се намесва в това единство, като това става най-внимателно и с най-малък ущърб за него. Събудилият се сега устрем у човека, към една безпределна лакомия към всички блага на нашата Земя, го тласка към една най-жестока ликвидация на това единство, което непременно ще се отрази зле на човешкия род. Едно частично разрешение на въпроса за водата се получи, когато малко по-късно, нашият много добър майстор-дърводелец и човек с богати идеи Боян Злата рев, със съдействието и на други братя се направи лодка, с която пренасяхме през езерото вода. Но това беше по-скоро романтика, отколкото разрешение. Остана пак носенето на вода с ръце.

70. ЕДИН ДЕН НА СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА Животът ни на Рила, протичаше в много голямо, богато и пълно със смисъл и съдържание разнообразие. Сутрин в зори Мария Златева, една много добра наша цигуларка, от своята палатка, изсвирваше с голяма топлота и мекота, подходящата за случая наша братска песен: „Събуди се братко мили", дадена от Учителя. В тишината на утринното зазоряване, тази песен прозвучаваше като някакъв вълшебен зов към събуждане, към подтик за светлина и живот. Ставахме и се отправяхме към молитвения връх, за да посрещнем слънцето и чуем утринното слово на Учителя. Молитви, песни и беседата. След като привърши всичко това, връщаме се обратно към лагера, обновени, освежени снови идеи и мисли, получени от утринната беседа. Тихите приятни разговори помежду ни в краткия обратен път, запълваха прелестта на утринните ни часове. Едно приятно оживление в лагера сочеше грижата около закуската. След това внимание към стомаха, за което Учителят казваше: „Яденето е най- важната работа", тръгвахме към някои от прелестните места, които бяха оценени от Учителя, че имат всичките условия, за да си направим утринната гимнастика и Паневритмията. На обширната поляна, край първото езеро, беше едно от тези места. Отиването там имаше и една чисто практична задача. След упражненията, всички взимахме според силите си дърва за огъня. Там ги имаше в голямо изобилие. Това особено стана необходимо, когато вземахме решение, да запазим клековете около бивака. Край третото езеро беше също приятно. Изгледа към Харамията и отвесните скали към езерото Близнаци, създаваше една обстановка на нещо величаво, тайнствено, неземно. Отивахме за упражнения и край петото езеро - Бъбрека - Махабур. Широкото просторно плато там, внасяше у нас усета за нещо голямо, необятно, едно разширение и освобождение от ограниченията, които са присъщи на физическия свят. Но най-често за упражненията ходехме край езерото на Чистотата. Там не се посещаваше от хора, беше девствено и чисто. Неговата околност с издигащият се на югозапад, с устрем към небесата връх Харамията, скалите към седмото езеро, създаваха изключително богати на форми релеф. Една лекота, една приятност от чистотата, която цареше там, се чувствуваше от всички. Високото плато, където точно си правехме упражненията, създаваше голямо отдалечаване на хоризонта, а това обогатяваше и разнообразяваше гледката. В бивака оставаха дежурните, които имаха грижата да приготвят общия обед. На тези, пълни с очарования и прелест места, наредени в кръг по двама, а в центъра, малкият оркестър, който всякога имаше възможност да се създаде тук, заедно с Учителя играехме чудните по своята мелодия и движения Паневритмията. След това, приятните и полезни разговори, опиянението да ходиш, да гледаш девственият релеф пред тебе, да споделяш и да се чувствуваш потопен в едно приятно и хармонично общество, за дълго ни задържаше по тези места, след упражненията. Някои почти до обед прекарваха в съзерцание на богатите форми, създадени от Божествен архитект, които като ги гледа човек с едно по- възвишено чувство, те оживяваха, населени с мили разумни същества. Останалото време на деня, като се изключи малката следобедна почивка, отивахме из околността, където се грижехме доколкото може, да облагородяваме обстановката, като правехме пътеки, мостове над потоците, но най-вече чешмички на близките кладенчета и извори. Учителят имаше едно особено, пълно с уважение и благоговение отношение към изворите. Водата, този единствен течен минерал, есенциален продукт на минералното царство. Продукт, без които животът тук на Земята не може да се прояви, едно съединение пълно със загадка, продукт на някаква висша разумност в природата. Разумност изпълнена с Любов и пожертвувателност, защото носи живота и безропотно приема всички мръсотии създадени от всички същества, способна да премахне всички пречки на вливащия се в нас живот. Затова нейно качество Учителят казва: .Аз не познавам по-голямо лекарство от водата". Но, разбира се ние още съвсем не я познаваме. Тя не е само съединение на водорода и кислорода, в това съединение има нещо все още неразбрано, неосезаемо. Немалък дял от времето се използуваше за приятни и полезни разговори. Особено през почивките, когато ходехме или работехме. Учителят, беше всякога с нас и щом спрем, веднага го наобикаляхме и почваха непринудени разговори. Брат Боян Боев беше неотлъчно с Учителя и мисля, че голям дял от тези разговори, а може би и всичките, като добър стенограф да е записал. Брат Боян Боев беше един от изтъкнатите братя на Изгрева и затова, заслужава да се каже нещо повече за него. По външен вид приличаше на човек от далечния Изток. Имаше среден ръст с много интересна глава. Голямо чело с развити философски центрове, а под тях, центъра на паметта развит в най-висша степен. Това му даваше възможност да има изключителна памет и го правеше един вид живата архива на Братството. Нямаше случка или събитие станало в Братството или около Учителя, на което той в подробности да не ви разкаже за него - кога, къде и как е станало то. Той беше винаги около Учителя и записваше всички казани от Него думи. Беше много начетен и по всички въпроси можеше да ви отговори академично и изчерпателно. Владееше европейските езици и най-вече немски. Завършил беше естествените науки в Германия и там се запознава с антропософа Рудолф Щайнер, с когото е имал разговор и който му е казал за Учителя в България. Тази му връзка с Щайнер оформя стремежа му към окултизма и устрема за неговото по-задълбочено изучаване. След завършването на университета там, се връща в България, където за известно време става учител в град Панагюрище. Със завръщането си в България, той става най-усърден последовател на Учителя. Идва в София и след малко пребиваване в града, идва и се заселва на Изгрева. Той беше един от най-популярните братя в Братството, не само със своите познания по всички въпроси и особено добре по окултните, но и с голямата си готовност, винаги да бъде полезен на всички, които се нуждаеха от нещо. Със своето умение като педагог, той подготви много братя и сестри, задочно да завършат своето образование. Владееше не само естествените науки, но и всички други: математика, физика и кои ли не. В тези излизания извън бивака, аз вземах по-малко участие защото бях изцяло погълнат с уреждането и снабдяването, продоволствието и ред други, свързани с ежедневието задачи. Носеше славата на някои братя и сестри, които със своите дейности, трудолюбие, допринасяха най-много за направата на ценни придобивки, които облагородяваха бивака и околностите му. На първо място беше името на брат Пеню Ганев - един едър, снажен, пълен с енергия и живот брат. Той беше и много способен фотограф, правеше постоянно снимки и вярвам в него се съхраняват много ценни от тях, показващи живота ни на Рила. Много добър фотограф и с голям художествен усет, направи снимки и брат Васил Искренов, който впоследствие потъна из широкия свят. Така, че животът ни на Рила се илюстрира сравнително добре, тези снимки допринасят много за да се покаже по-нагледно живота ни там, през тези светли времена от великата епоха. Спомням си веднъж отивам при Учителя и Му казвам: „Учителю, едно такова Божество, като Вас, което е слезнало на Земята в плът трябва да остави историческа следа, че Ви е имало и че сте били тук. Разрешете да Ви снимат и да остане образа". - „Така ли смяташ Николай?" - „Така смятам". Учителят ме изгледа много сериозно. И после разреши на фотографите да го заснемат на Рила. А преди това бе забранил, понеже една негова снимка от 1922 г. направена в Русе пълнеше вестниците със злостни нападки срещу него. Учителят понякога шеговито подхвърляше на тези фотографи да фотографират и мъглата, която нерядко ни беше гостенка. Пеню Ганев взе участие при правенето на пътеките от езерото до Харамията. Вечер, след вечерята, буйният огън създаваше една приятна и тържествена обстановка. Дърва имаше в изобилие навсякъде. Насядали около огъня, ще дойде Учителят, почваше се разговор с Него, пееха се песни, имахме и добри музиканти инструменталисти, които даваха концерти. А над нас, чудното красиво звездно небе. Звезди, очите на ангелите - както са ги наричали древните мъдреци. Там, поради височината, на която бяхме и от кристално чистият въздух, който имахме, те блестяха особено ярко и привлекателно. Като ги гледа човек, не може да не долови един шепот, пълен с нежност и мъдрост. Ето къде е причината, че във всички древни религии, без изключение е имало едно уважение и благоговение към звездния мир, наблюдаван в атмосфера чиста от прахове, пушеци и изпарения. Също и устрема да се изучава този мир, като се търсили смисъла на всичко създадено в него. Защото в природата има едно велико единство, една връзка между всичко, което има в нея. Създава се Астрологията и Астрономията. Астрологията, която търси връзката и отношенията на звездите към Земята и живите същества на нея, на първо място човека. Така в един друг свят прекарвахме до късно през нощта. На утрото почваше отново пълният със смисъл и разнообразие живот.

69. ТРАНСПОРТЪТ ДО СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА Следващият не по-малко важен въпрос, беше транспорта на багажа и продоволствието на бивака. Следващото ни отиване, беше направо с камиони от София до това село Сепарева баня. Малкото площадче там, беше изходната ни база за изкачването ни в планината. Стоварвахме багажите там и почвахме да търсим селяните, които имаха магарета, катъри, коне, за да ни изкарат багажите горе, едно такова събитие, като нашето идване, в затънтеното и глухо по онова време село бързо намираше отзвук и цялото село се вълнуваше. Селяните знаеха вече за нас и бързаха да използуват момента, за да изкарат по някой и друг лев. Затова те и сами идваха със своите добичета, за да си предложат услугите. Разбира се тези селяни в многото случаи, използуваха нашето затруднение и нерядко искаха сравнително висока плата за услугата, която следваше да ни направят. Това беше съпроводено често пъти с недотам приятни пазарлъци, но накрая всичко се уреждаше благополучно и тръгваше керванът с багажи по стръмните и каменливи пътеки, а някъде и без пътеки по очарователната Рила. Между нашите сестри, имаше една, така да се каже, малко някак сбутаничка. Бедничко, скромно облечена, незабелязано се движеше около нас. Никой не й обръщаше внимание, беше нещо, като че ли второ качество човек. Казваха и Мария захарната, а някой я наричаха шекер Мария. Това име й бяха прикачили, защото живееше някъде към захарната фабрика, в малка скромна стаичка, както разбрах. От какво живееше и от какво се препитаваше тази наша сестра, не можах да разбера и не съм имал смелост да я запитам. Имаше някакъв дефект в гърлото и говореше хрипкаво. Въпреки всичко, аз обичах да се срещам с нея и да разговарям, най-много заради качествата, които неподозирано за никого имаше. Едно постоянство, което ме възхищаваше. Сутрин в зори, през студените зимни дни, загърната, пъхнала ръце в ръкави, гледам я пристига на Изгрева за беседа. Лошо време, извинителни причини, за да не дойде в тъй-раните часове на беседа, за нея нямаше. „Е, Миче, как дойде чак от захарната, толкова рано трамваи няма?", закачливо я подхващам аз, когато я видя да идва. Тя се изправи, сериозно ме погледне и казва: „Аз, брат Николай идвам пешком, като тръгна от три часа сутринта в пет съм тука". Беше словоохотлива, като намереше отзивчива среда каквато бях аз за нея. Подхващаше такива мъдрости, с такава дълбочина, че наистина се смайвах и изненадвах от пътя, по който е минала за да стигне до тях. Тя всякога и редовно идваше на Рила. Щом слезнем обаче в Сепарева баня, Мария изчезваше. Аз, който поех грижата, да не би някой багаж да остане не натоварен или пък някой да изостане, изчаквах всички и всичко. Първият път, осезателно се разтревожих от нейното отсъствие, не я видях да замине нагоре, пък и багажа й стоеше още на площадчето. Тъй като всеки си поемаше грижата, неговият багаж да се натовари. В първите времена това беше така, после това не беше необходимо. Но, когато разбрах загадката на нейното изчезване, бях поразен от тъй практичното разрешение, което тя беше дала на един въпрос, който тъй остро вълнуваше в този момент всички останали хора - хора тъй да кажем от първото качество. След като всички са заминали и аз чакам с нетърпение при нейният багаж, Мария се задава усмихната, от някоя странична уличка и държи в ръката си въже, на което е вързано магаре: „Къде ходиш бе Мария?", с престорена строгост я подхващам аз. Тя се спре, погледне ме и сериозно, невъзмутимо, с наставнически тон, като старозаветен проповедник каже: „Аз, брат Николай, не се натискам и тревожа като вас с тези селяни, да ги моля да ми прекарат багажа и да плащам толкова много пари и за отиване и връщане. Купя си едно магаре, закарам си с него багажа. То цяло лято пасе горе край езерата хубава тревичка, пък и корички и залъчета хляб за ярмичка колкото щеш. Храня го добре, почине си и то с мене, изкара един курорт и накрая магарето се ободри, оправи се, лъсне му се козината, та ела да приказваш с мене за цената му. Като свърши летуването, докарам си с него багажа отново тук и продавам магарето и то с голяма печалба, защото в цялото село, такова хубаво магаре охранено, не може да се намери. Така летуването ми на Рила излиза без пари, без разправии, тревоги и неприятности." Мълчах, слушах и се възхищавах от практичността на тази наша уж някак пренебрегната от боговете сестра, като си спомних и народната мъдрост: „За слепите птички Господ се грижи". Тогава да се продаде и купи едно магаре беше по-лесно отколкото това сега може да стане. Само малко по-късно, въпросът за пренасянето на багажите и снабдяването ни с продукти, за изхранването на лагера, намери своето идеално разрешение в лицето на един влах, който живееше край Дупница в Бешик махала. Този човек, бай Янко, както се наричаше, имаше около десетина коня, здрави, послушни, свикнали на тежки товари из стръмните и каменливи балкански пътеки и се занимаваше с пренасяне на дърва и разни товари из Рила. Той имаше една необичайно правилна физиономия, неприсъща на хората от тези малцинства, което показваше човек с много ценни качества: умен, честен, внимателен. В него нямаше и нотка от някаква алчност и жажда да използува затрудненията: услужлив и добър във всяка отношение. Имаше много голямо умение в своята професия, като кираджия. Той се приобщи към нас. като наш брат и при нашето летуване, всякога ни беше на разположение със своите неуморни кончета. С това беше разрешено и второто голямо затруднение. Когато се натрупваше повече багаж, той го изнасяше на няколко пъти и нямаше нужда всеки да следи за багажа си. След изнасянето на багажите, изкарваше непрекъснато продукти. Янко прекарваше от 1930-1939 г., а след 1945 г. неговия син Коста, висок, енергичен младеж, здрав и як със своите кончета. За всеки бивак, водата и дървата са не по-малко важни условия. Гората от клекове наоколо разрешаваше въпроса за горивото. А за водата? Отначало за всички нужди черпехме вода от езерото. Учителят обаче не беше много доволен от това разрешение. Един ден, Той взема със себе си 5-6 души млади братя, заобиколихме по самият бряг на езерото и достигнахме там, където рекичката се вливаше в него. Учителят се огледа наоколо, огледа високите върхове, големите скали оставени от ледниците и като посочи зелената трева до една от скалите недалеч от потока рече: „Тук има вода". Донесохме инструменти, разкопахме на десет- петнадесет сантиметра и действително излезна вода. Разкопахме и по- дълбоко, бликна обилна съвършено чиста вода. Каптирахме я и отведохме напред за да се огрява известно време от слънцето. С нас имаше един брат, опитен каменоделец. Той издяла от парче берковски мрамор, което беше донесено чучур, който представляваше две насочени ръце, от които изтичаше водата. Затова чешмата нарекохме „Ръцете, които дават". Около чешмата работехме с голяма любов всички. Донасяхме плочи, красиви камъни от върховете и горните езера. Наистина чешмата стана красива, със своята специална архитектура, по своя външен вид. Дълго време още братята и сестрите, като намерваха някой хубав камък, го донасяха за разкрасяване на чешмата. Разхубави се още повече, като накичена младоженка, не само чешмата, но и около нея. Учителят участвуваше в работата в най-малките й подробности. И когато няколко братя донесоха два големи камъка от млечен кварц Той посочи мястото, къде да се поставят. Големият камък нарече царя, а по-малкия - царицата. Царят не беше се още оженил и като турихме по-малкия камък Учителят рече: „Ето и царицата дойде". И наистина, това събитие стана наскоро, не след много време. По-късно излизането ни на Рила, започна от село Говедарци по долината на Искъра, откъдето беше по-добре и по-удобно. За тази промяна на маршрута ни за нашето излизане, голяма заслуга имаше брат Славчо Печеников Славянски, който беше добре проучил пътя и с право определи и предложи да минаваме оттам. Този брат даваше своя голям принос в организирането на Рилското ни летуване, беше се свързал с един, който имаше рейс и ни докарваше багажа до Говедарци. Той беше се свързал с една американка, която му остави пари и той закупи едни големи сандъци и ги докара на Изгрева. Аз заедно с него от тях сковах една много хубава барака, като правех сметка да живея аз в едната стая, а той да живее в другата. Но дойде след това сестра му Надка, прояви интерес към моята стая и се нанесе там. Аз останах без стая. Славчо се занимаваше с преписи на пишуща машина и тогава от това се печелеше. Занимаваше се и с издателство. Ожени се за една наша съмишленица Люба и имаше две дъщери от нея.

68. ЛЕТУВАНЕ НА 7-те РИЛСКИ ЕЗЕРА През лятото на 1928 г. съвсем изненадващо и неочаквано, вместо да отидем към Мусала, както това ставаше предните години, чух, че Учителя наредил, малка група от братя и сестри да направим екскурзия до „Еди-гьол". За мене това беше много странно, а името „Еди-гьол", чувах за първи път. Бях по това време свободен, имах възможността да отида и се прилепих към малката сформирана група. Тръгването стана някак безшумно. За водач на групата беше брат Симеон Симеонов, който бил ходил там и познаваше местата и пътищата на този край много добре. Пристигнахме в село Сепарева Баня и оттам по стръмните склонове на Рила, отначало покрити с борови гори, а нагоре клекове, хвойна и трева. Вървяхме къде по пътеки, къде без тях, но брат Симеон умело ни водеше. Вървяхме все нагоре, докато почнаха да се показват върхове величави и импозантни. Тези тъй ярко изразени в мене чувства на красота и благоговение към тази величавост на природата, която се разстилаше пред мене преживявах за първи път с такава сила и затова се врязаха дълбоко в съзнанието ми. Вървях напред потънал в смирение и благоговение от това, което гледах. Най-после бляснаха пред нас езера чисти, кристални, като сълзи, потънали в циркуси от минали ледникови епохи. Те бяха като някакви олтари на величав храм. Спряхме при второто от седемте езера. Една девствена, смайваща със своята импозантност, красота цареше там. Едно езеро с кристално чиста вода, обградено с хълмове, потънали в зеленината на вековни клекове. Буйната река, която се изтичаше от езерото за да хвърли своите води, на многобройни водопади към първото езеро намиращо се под нас, на около 150 метра във височина, разположено на обширно плато, потънало също в зеленината на клековете, беше гледка, която също приковаваше със своята величественост. На източния бряг на езерото, хълмът беше особено привлекателен, обгърнат от мощните прегръдки на зелените клекове. Малката полянка, единственото свободно място от клекове, непосредствено до самото езеро, създаваше условия най- подходящи да се установим там на лагер. Минахме бистрата игрива река малко трудно и установихме лагера си на тази полянка. По онова време туризмът не беше навлязъл у нас със своите специални екипировки и ходенето в планината се провеждаше обикновено с онова облекло и обувки, каквито и в града се носеха. За палатки и някакви други удобства и необходимости от този род се говореше като за нещо възможно само за хора, белязани като такива с изключителни достойнства и привилегии, с каквито ние не можехме да се похвалим. Затова само буйният огън, който накладохме, беше нашият закрилник и защитник срещу хладнината, която цареше там, и която бързо се засилваше с настъпването на вечерния мрак. Прекарахме един или два дена в почивка и недалечни обиколки, приятни и полезни разговори, а вечер буйният огън под звездното небе, внасяше своят принос, към много богатите преживелици. Времето беше хубаво, ясно-синьо небе над нас и това ни даде възможност, да приемем по-добре и по-пълно цялата прелест на този Рилски кът. У мене, пък вярвам у всички, тази екскурзия остави незабравими скъпи спомени. Когато се върнахме на Изгрева и изляхме с цялата му сила нашия възторг от видяното и преживяното, то у всички се събуди желанието, следващото лято и те да дойдат. Така се създаде подтика, тъй започна нашето редовно летуване край езерото „Ел Бур", както по-късно Учителят нарече второто от седемте Рилски езера. За превод на тази дума на това наименование, Той даде: „Езеро на изпитанията". Езерото, което беше под нас, първото езеро, Той нарече „Махарзи", което ще рече „Голямата почивка". Езерото над нас, третото нарече „Балдер Дару", което значи „Онзи, който дава благодат". Четвъртото езеро си остана с името „Близнаци". Петото, или както поради своята прилика на бъбрек се наричаше „Бъбрека", на него Учителя даде името „Махабур", което ще рече „Големият - Силният". Шестото - „Сърцето". Седмото нарече „Шем-Ха", което преведено означава - „Главата на Мъдростта". Малкото, прекрасно, пълно с прелест езеро, по югоизточния склон на върха „Харамията" нарече „Езеро на чистотата". Там отивах с най-голямо разположение. Спирах се загледан в чудния релеф и девствената красота, в тишината, която цареше там. Човек се усеща, че потъва в общество изпълнено с мъдрост и внимание към тебе. Долу, вляво от това езеро има друго. Със своите зелени води то приличаше на грамаден омайващ смарагд. Обградено от мъчно достъпни пропасти, то беше малко посещавано. Там цареше някакво тайнствено мълчание, покой, предразполагащ човека към дълбок размисъл и желание за проникване в непрогледния мрак на битието. Него Учителят нарече, „Езерото на съзерцанието". Наистина, през няколкото пъти, които съм ходил там, всякога съм имал чувството, че потъвам в един тайнствен и чуден по своята загадъчност свят. Свят на чистота, на възвишеното, на светлото. Свят, в който мисълта търси и намира допир с разумни и възвишени същества. Редовното ни летуване на Рила, при второто от седемте езера, всяка година от средата на месец юли до края на август, започна с Учителя от 1929 г. до 1939 г. включително, с едно прекъсване от две години. През 1933 и 1934 г. не летувахме на Рила. За причините на това прекъсване по- нататък ще кажа. Да се организира едно летуване на Рила, на височина от 2200 метра, за няколкостотин души, където нямаше нито даже и някакъв заслон, да се изнесат хиляди килограми багажи и едно непрекъснато снабдяване с продукти по стръмните склонове на планината, където не можеше да се говори за някаква по-удобна пътека, а само за някакви следи от такива и то тук-там; да се предвидят всички сечива и инструменти, необходими за един нормален живот на летуващите, беше една сериозна и отговорна задача. Столовата, която имахме на Изгрева, играеше ролята на една много важна и необходима изходна база. Що се отнася до отчетността в организирането на цялата кампания, беше много проста. На всеки един от летуващите се откриваше партида в един голям тефтер, а ако е семейство - на главата на семейството. Тази канцеларска работа се водеше от рядко прецизната и добросъвестна сестра Буча Бехар, учителка по професия и писателка. В партидата се отбелязваха всички сметки, килограмите на багажа, превозните разноски, броя на дните прекарани горе, разноските по обедите, които се разпределяха по равно на всеки столуващ, както и съответния дял от общите разноски, каквито при такива случаи всякога има. При тръгване, още щом се запише в тефтера, всеки правеше встъпителна вноска, а когато дойде времето да се връща, идваше да си урежда сметката. На конярите също водехме партида, където се отбелязваше всички пренесени багажи, товари, продукти. С тях бяхме уговорили да им се плаща на килограм изнесен товар или на кон, ако някой ползваше такъв. Отношенията ни с тях, почиваха на пълно доверие и добросъвестност, което нещо извънредно много улесняваше и опростяваше канцеларщината. След изкачването на багажите, хората и настаняването им, което се съпровождаше с усилен строеж на палатки, кухни, продоволствен пункт, какъвто всякога имахме и всякакви други общи съоръжения, каквито са необходими за голяма група летуващи. Конярите пък използувахме за докарване на продукти необходими за лагера, което нещо ставаше предимно от Дупница /сега Станке Димитров/ Тогава там имаше голямо изобилие на всякакви продукти, хляб, плодове, зарзават, бакалски стоки, всичко от което имахме нужда в най-голямо разнообразие. Първата група /тази от 1929 г./, беше от около шестдесет души. Багажите и хората се превозиха по влака от София до Дупница. Оттам багажите с камион до село Сепарева баня, а хората кои както можеше, предимно пешком, за да измине четиринадесеткилометров път до селото. От селото наемахме магарета, катъри, коне за изнасяне на багажите. Това разбира се беше доста сложно и неудобно. Трудностите са, които карат човек да мисли, да търси и намира. „Похлопайте и ще ви се отвори", казва Христос. Затова, през следващите години благодарение на мислене и търсене идваха все по-големите и по-добри улеснения. Приближаването на времето, когато ще тръгваме за Рила се съпровождаше всякога от приятно оживление всред приятелите, най-вече от тези на Изгрева. Обмисляше се и се разискваше върху придобития опит, за по-добрата ни организация и транспорт дотам, а също улеснения за живота ни. На първо място, най-важен, беше въпроса за покрив над главите ни и поне някакъв уют и защита от неочакваните климатични изненади. При вятър, дъжд, хлад, естествено е човек да бъде защитен. А такива изненади, особено в началните дни на нашето идване, често ни спохождаха. В първите години това се осъществяваше от всеки, като си правеше примитивен навес от случайни платнища, или някакви други платна, но това беше крайно незадоволително. Наистина платнищата, с които военните си служеха, беше едно добро разрешение, но нито такива, нито нещо подобно се намираше на пазара. Незнам в кого, но беше някоя умна глава озарена от гениален проблясък, дойде идеята, да се правят палатки от дебел бял памучен плат американ, какъвто тогава в изобилие се намираше по магазините. След направата, палатката се импрегнираше с парафин разтворен в бензин. Резултатът беше неочаквано добър. Направените по този начин палатки, издържаха всички изпитания. И при най-силен проливен дъжд, те не пропускаха. Бяха закътани, направени отдолу с под и тук геният се прояви, създадоха уютност, сигурност и при най-неблагоприятните промени на времето, дъжд, хлад, вятър. Това беше един голям успех и улеснение за нашето летуване на Рила. Намериха се сръчни сестри, шивачки, които по указание на опитни в палатковото кроячество хора, направиха няколко модела палатки, за да може всеки по свой вкус и нужда да си направи. Всички си направихме такива палатки. И когато отидохме на Рила и ги построихме по склона край езерото, гледката беше красива с накацалите, като пеперуди бели подслони. Така този най-важен въпрос беше сполучливо разрешен.

67. СЪБОРИТЕ НА ИЗГРЕВА Имаше един евангелист Стоян Ватралски. На събора през 1926г. е бил поканен от някой наш брат, известния по това време евангелски проповедник, поет, идеалист, есеист, автор на ред трудове, третиращи морално-възпитателни въпроси - Стоян Ватралски. Своите впечатления той ги отпечата в евангелския вестник „Зорница", бр. 38, 39, 41 от 1926 г. Нашият приятел Михаил Стоицев от Пловдив я издаде в отделна книжка с надслов „Кои и какви са Белите Братя /Дъновистите/". По-късно Петко Камбуров я отпечата в гр. Нова Загора. През 1926 г. аз го срещнах този възрастен човек с бяла брада. А когато бяха съборните дни на Изгрева беше поставена охрана от нас младежите и аз бях този, който ги пропусках. Така, че имаше охрана от нас на Изгрева. А отвън стояха двама стражари на коне, те бяха изпратени от властта, също да пазят да не стане безпорядък. Но такъв не стана. Който иска да разбере какъв е бил събора през 1926 г. да прочете горната брошура.* За 1927 г., събора също се предвиждаше да бъде на Изгрева, като се взема решение, да се построи там салон за провеждане на беседите, които Учителят ще има. Още през пролетта на същата година, започна строежа с помощта на всички братя и сестри, като за съборните дни беше готов. Той беше построен на съседно място до Изгревската поляна, от северната й страна. Неговото изложение беше прекрасно. Грамадни прозорци към югоизток гарантираха обилна светлина и слънчева топлина. Самият строеж привлече вниманието на всички братя и сестри от София и провинцията, като създаде едно приятно и пълно с радост оживление. Братята и сестрите от София, щом се откъснеха от ежедневните си задължения, бързаха с радост да дойдат тук и да видят как се ражда един нов свят. От това те разбираха, че Изгрева не е далеч. Построи се и кухня, маси пред салона за общо хранене, направи се и навес за хранене през дъждовно време. Целият този строеж и оживлението, което се създаде на Изгрева и с проведеният събор, привлече нов голям прилив на хора братя и сестри, като заселници на Изгрева, който започна да се оформя като братско селище. Новата учебна година на школата от 22 септември на същата година - 1927, макар и да имахме вече направен салон на Изгрева, Учителят продължи да провежда, своите беседи и школи, в салона на улица „Оборище" N 14 през есента и зимата. Идва топлата и приветлива пролет на 1928 г. След една беседа Учителят запитва приятелите: „Желаете ли лекциите и беседите да стават вече в новия салон на Изгрева? Утринна беседа в 5 часа сутринта, в неделя от 10 часа, за всички хора от света. А школите от Общия и Специален клас, съответно в сряда и петък сутринта от 5 часа." Всички с възторг са съгласни и приемат. Започването на беседите в салона на Изгрева и установяването на Учителя, като постоянно жилище там, отбелязва една нова и най- интензивна епоха от живота на Братството. Животът на Изгрева започна нов, крайно интензивен живот - живот на прогрес, радост и стремеж към съвършенство. Словото на Учителя се почувствува много по-силно, бликащо от неговата велика мъдрост. Приятелите, така свикнаха да идват на Изгрева, да слушат беседите на Учителя, че за всички това бяха най- хубавите моменти, които им носеха вдъхновение за творчество и духовен прогрес. От всички краища на София, идваха с голяма радост учениците на Учителя. След утринните беседи, пък и всяка сутрин, на чистата и красива поляна, обрасла с мека трева, се играеха гимнастически упражнения, отначало първите дадени от Учителя, а след това, впоследствие - Паневритмията - величави упражнения в съпровод от музиката на цял оркестър. Стройните редици в кръг, облени от утринните лъчи на слънцето, под звуците на чудните мелодии на самите упражнения изпълнени от оркестъра, по такта на който се изпълняваха и самите движения, създаваха една картина, която по своята красота, предизвикваше усета за един свят пълен с хармония и чар. При някои от упражненията мелодиите се пееха с текстовете, чиито съдържание напълно се покриваше с хубавата музика. Упражненията, заедно с тези тържествени мелодии, цялата тъй красива връзка, между движения и хармонично съчетани тонове, носещи светлина, мекота и подтик към съвършенство, бяха дадени от Учителя, а текстовете от сестра Олга Славчева. Изобщо Изгревът постепенно стана най-важният, мистичен и културен център на Братството и целият ни духовен живот, изразен чрез беседите, полезните и приятни разговори, които неочаквано много често имахме, било на закуска, обед или вечеря, а също и при случайни срещи с Учителя; музикалните упражнения на Паневритмията, съборите, които ставаха вече тук, а не в Търново; празниците, които ние имахме: На годишните равноденствия, Петров ден, който се празнуваше от нас, като рожден и имен ден на Учителя, празнувахме по най-тържествен начин; концертите, които редовно се даваха от нашият добре уреден оркестър; всички срещи, разговори, обеди и вечери, дадени от братя и сестри по някакъв техен подчертан случай, по-важно събитие в техния живот. Изобщо едно приятно оживление, пълно със смисъл и съдържание цареше тук. За жилище на Учителя в Изгрева, най-напред беше построена една малка стаичка, където Той прекарваше през съборните дни на 1926 г. А на следващата година, когато се построи и салона, на една част над него, се построиха две стаички, които Му служеха за жилище, а първата долу - Му остана като приемна. Тъй като имаше постоянно хора дошли при Него за какво ли не. Под прав ъгъл на салона се направи навес за хранене, когато времето беше дъждовно, впоследствие този навес се подобри, като му се сложиха врати и прозорци, също и под от борови дъски. Направи се и отделение за кухня и до нея една стая, в която по- късно се настани Бай Ради. Човек, наш брат, за когото и заслугите му към Изгрева ще отбележа по-нататък. По този начин този навес стана една топла и уютна столова, която играеше голяма роля в братския ни живот. Там се провеждаха всички срещи между приятелите от София и провинцията. А когато почнахме да летуваме на Рила при седемте езера „Еди-гьол", тя играеше изключително важна роля, на изходна база. ----- * Тази брошура и целия материал за Стоян Ватралски е подготвен в отделен раздел и ще се отпечата в един от томовете на „Изгревът".

66. ВЪЗБРАНА НА СЪБОРА ПРЕЗ 1926 г. В СОФИЯ В 1925 г., както вече отбелязахме, съборът беше в Търново, това беше последния събор там. На следващата година, през 1926, съборът на Братството се проведе на Изгрева в София. В съседно място закупено от Братството се построи малка стаичка, изградена от тухли за Учителя, а пред нея се определи място, където приятелите, дошли за събора да си построят палатките. За провеждане на събора беше взето разрешение от властта, но владиците и поповете, и този път не останаха спокойни. Въпреки разрешението, те успяват да подтикнат полицейската власт, да обкръжи Изгрева със своите хора и да не пуска никой да влиза или излиза оттам. Сутринта в деня на откриването на събора, нашият брат Методи Константинов, както той ми предаде, придружавал Учителя от дома Му на улица „Опълченска" 66 до Изгрева. Приближавайки дотам в гората ги посреща една сестра и им казва да не отиват на Изгрева, защото той е обкръжен от стражари. Положението, както казала тя, било. много напрегнати. Учителят внимателно погледнал Методи и той както се изразява светкавично разбрал Неговата мисъл. Аз помолих сестрата, както казва Методи, да придружи Учителя, обратно до ул. „Опълченска" б6, след което се отправих направо до дома на министър-председателя. Така интуитивно долових мисълта на Учителя и затова, като стрела се спуснах към дома на министър-председателя. Той живеел близо до квартирата на Методи и знаел къде точно. По това време министър-председател на България беше Андрей Ляпчев. И наистина, продължава по-нататък Методи, ако бях закъснял само две-три минути, нямаше да го заваря, тъй като той е трябвало да замине с автомобил за Варна, флуида, с който ме изпрати Учителя беше така силен, че когато аз се приближих до министъра, никой не ме спря, а той, като че ли ме очакваше, хвана ме под ръка и ме запита какво желая. Аз му казах следното: „Г-н министър- председателю, днес е нашият съборен ден. Вие лично вчера разрешихте този събор да се проведе на Изгрева. Днес ние бяхме изненадани, когато ни обкръжи полицията и искаше да ни разпръсне. По чия заповед става това, на нас не ни е известно". Той почти нищо не ми каза, върна се в дома си и след малко ми каза, че всичко е уредено. Аз му благодарих и отидох при Учителя, като отново го придружих до Изгрева. Когато пристигнахме там, нямаше нито следа от стражарите. Изнасям, продължи Методи, този факт между другото и затова, за да подчертая, колко мощна е мисълта на Учителя. За мощта и величието на Неговата мисъл, всеки брат и сестра могат да приведат много примери. Но ето и един още. След приключване на събора от 1926 г., през новата школна година, която започва от 22 септември, началото на есента, есенното равноденствие, Учителят продължи да държи своите беседи в салона на улица „Оборище" N 14 по същия ред. В неделя от 10 часа за всички граждани, а в сряда и петък вечерта, за школите. Между първите заселници на Изгрева, беше и един ветеринарен лекар - д-р Иван Жеков, вече пенсионер заедно с другарката си Юрданка Жекова. Те бяха дошли от Варна и се заселиха на Изгрева. И двамата бяха много ревностни и предани към делото и чисти в своите отношения към всички. Докторът си беше построил малка дъсчена къщичка, където си живееха. Къщичката беше построена малко по в края на закупените места. Една сряда през деня, сестрата - другарката на доктора, вижда на поляната Учителя, отива при Него и му казва: „Учителю, тази вечер аз няма да мога да дойда на беседата, защото няма кой да пази къщичката ни, пък и докторът го нема". Учителят й казал: „Ти ела на беседата, а ние ще изпратим един Ангел да пази къщичката ви". Сестрата си тръгва към дома си поласкана в себе си, че Ангел ще дойде да пази къщичката им. Наближава времето за тръгване към салона в града. Сестрата се приготвя, излиза пред вратата и зачаква идването на Ангела, като започна непрекъснато да поглежда към небето в очакването на видният пазач. Не след много идва при нея едно грамадно рунтаво куче, започва да върти опашка и да се гали около нея. Тя го гледа и недоумява, за първи път вижда това куче, пък и тъй любезно се държи. Чака, гледай най-после решава, взема една тел, която й попада на ръка, връзва кучето до вратата и тръгва към града за беседа, според както Учителят й е казал. След беседата, късно, някъде към полунощ, тя се прибира и вижда кучето там пред вратата да седи на стража. Погалва го, нахранва го и го отвързва. Малко след това идва Учителя. Сестрата е приятно изненадана, а Учителят с усмивка и казва: „Дойдох да видя, как нашият пратеник е изпълнил задачата си", посочвайки към кучето, а то все още седи, върти опашка и се умилква. На тръгване Учителят й казва: „Всяко същество, което изпълнява волята на Бога е Ангел". На сутринта, един брат, Цеко, минава край къщичката на сестрата и казва: „Абе сестра, какво беше това куче, което беше вързано пред вратата ти? То не даваше възможност да се приближи човек до вашата къщичка". - „Ха, видя ли какъв Ангел ми прати Учителя за да ми пази къщичката", смеейки се му отговорила тя. „Чудна работа! " Клатейки глава, казал брата и си тръгнал замислен. Забележка на съставителя: Оригиналният текст на „Мигове от великата ера" съдържа 135 машинописни страници. Към него са вмъкнати и допълненията от магнетофонния запис равняващи се на 31 страници с отбелязани номера от 1 до 48. Накрая на стр. 135 стои подписа на Николай: „На Вергилий от Николай".

65. ГОНЕНИЯ СРЕЩУ УЧИТЕЛЯ ОТ ЦЪРКВАТА Освен чрез официалната власт, духовенството в лицето на своите владици и попове, непосредствено от своя страна, търсеха начин и правеха всичко възможно да злепоставят Учителя и неговото дело. Ето и тяхната постъпка през време на събора на 1922 г. в Търново. Тук изнасям спомена описан от един брат, който е бил на този събор. СПОМЕН От събора на Бялото Братство в град Търново на 19 август 1922 година описан от Георги Попов - град Пловдив Учениците на Бялото Братство по традиция си правеха събор, където от всички села и градове се стичаха, за тази среща с Мировият Учител - Петър Дънов. За мене са незабравими спомените от събора станал на 19 август 1922 г. в град Търново. С нетърпение очаквах уречения ден за тръгване от село. Тогава шосета и превозни средства нямаше, затова трябваше да пропътувам 60 км. пеша, до най-близката жп гара в град Ямбол. На другия ден, 17 август, потеглих за град Търново. Качих се на влака, който идваше от София. Какви бяха първите ми впечатления: Всички пътници бяха облечени в бели дрехи. В хор пееха песента „Братство, единство ние искаме", като че ли влакът принадлежеше на тези хора, които говореха на един език, пееха едни песни, отношения - братски и сестрински, всички бяха свои. Като малка капчица се влях и аз в това сребристо бяло море, тъй като и аз бях в бял костюм. Веднага аз станах най-непринудено техен и те мои. Влакът изпищя и потегли. На всяка гара и спирка, прииждаха все нови хора, братя и сестри, които също като мене се сливаха и ставаха свои в своите си. Пътуването беше великолепно. За известно време живяхме в друг свят, свят на хармония, свят откъснат от земните житейски дреболии. Неусетно пристигнахме до полите на Балкана и влакът даде сигнал за навлизане в тунел. Една сестра ме помоли, да й дам палтото си, за да го запази от пушека на влака. „Ще се очерни, каза тя, аз ще го завия с тази покривка". С готовност се съблякох, сгънах го и и го дадох. Тя го обви внимателно и го сложи под шарената си престилка. Във влака настъпи мрак, след няколко минути светна пак и пак се мушна под земята. И така преминахме двадесет и четири тунела, докато излязохме на открито небе. Наближаваше стария престолен град. Слънцето се скри, мръкна се. Като на стена светнаха електрическите крушки, които даваха образно разположение на град Търново. Влакът забави хода си и даде знак за пристигането си. Прекъснахме разговорите и се разшавахме да се готвим за слизане. Аз си взех куфара и прибрах палтото от сестрата. Още не беше спряло движението на влака напълно и аз скочих от него на земята, облякох се и тръгнах към града. След като бях изминал вече известно разстояние, от мястото на слизането, спрях се и почнах да си проверявам багажа. За моя голяма изненада и уплаха констатирах, че портмонето ми с парите от джоба на сакото ми липсваше. Сърцето ми затуптя силно. Претърсих се няколко пъти, обаче все същите резултати, портмонето е загубено! Къде може да бъде? В главата ми нахлуха най-различни предположения, но не крия, че мисълта ми се спираше главно на сестрата доброжелателка, да не би тя да го е прибрала! Но най-трудното беше да я попитам и как да я попитам, като не може съвестта ми да допусне, че тя може да бъде способна на това унизително деяние - да ми открадне портмонето. Къде е тогава смисъла на нейното посещение на свещеното място? Събора! На нейният висок идеал, за който говореше през цялото пътуване? Аз все продължавах да се претърсвам и бъбря насаме. Един стар белокос брат сигурно забеляза моето явно смущение и тихичко ме запита: „Братко какво има, загубил ли си нещо?" - „Загубих брат, загубих си портмонето". И докато се колебаех, да споделя или не цялата история с палтото и сестрата, той с висок глас извика: „Братя има изгубено портмоне с пари на един брат, потърсете го". А народ, свят, такава навалица, че дето се рекло „Яйце да хвърлиш няма къде да падне". За мене всичко беше загубено и аз се чудех откъде бих могъл да намеря пари за връщане. Не се мина обаче и пет минути чу се отговор с напевен глас. „Намери се-е!" Този глас продължаваше да вика и приближаваше към нас, докато се срещнахме и ми подаде портмонето. Като ми го подаде каза: „Братко, колко пари има вътре не знам, но колкото и да са, виждате ли този народ, това са все наши хора, които служат на Бога, на високият идеал. В никой случай нямаше да останете без средства. Само да се обадите, кесията ви сигурно щеше да се окаже недостатъчна да побере това, което щеше да ви се даде". Аз наново се насърчих и вече радостен потеглих с общата вълна, към лагера, който беше на югозапад от града. Лагерът беше разположен на хълма покрай лозята. Там имаше голямо братско лозе от 12 декара. То било подарено на Бялото Братство от търновския гражданин Боковски, затова, че е бил излекуван от Учителя, след като е бил напълно изоставен от лекарите, които са се видели в невъзможност да го спасят. В това състояние съпругата му се обърнала с едно писмо до Учителя, който след получаването му, веднага пристигнал в Търново, за да го види у дома му. Болният страдал от ставен ревматизъм и сърцето му било съвсем отслабнало. След пристигането на Учителя, болният още до вечерта се почувствувал добре и се повдигнал от леглото. Всички съседи при камбанен звън са очаквали да чуят вестта за неговата смърт. Обаче изненадата била голямо, след като той почнал да се поправя и след няколко дни е могъл вече да излиза из града. Скоро гражданството се научило за това рядко събитие и масово започнало да се приближава към учението на Бялото Братство и по-специално към Учителя за помощ от най-различен характер. Боковски е оздравял напълно и след това живял до 82 години. От благодарност за всичко това, Боковски е подарил лозето си на Бялото Братство, понеже Учителят не е приемал парични възнаграждения. Тези данни ги научих от сестра Иларионова, близка до дъщерята на Боковски, разправяни и лично от нея. На другият ден 18 август, сутринта с група братя и сестри слязохме в града. Първото нещо, което спря нашето внимание бяха разлепените афиши със следното съдържание: „Утре, 19 август т.г. митрополит / забравих му името/ кани г-н Петър Дънов на диспут и т.н. в салона на читалище „Надежда". Това ни разтревожи. Върнахме се в лагера и съобщихме затова на Учителя. Аз не чух какво е казал, обаче забелязах, че в лицето на по-старите и близки до Учителя братя, не се забелязваше никакво смущение. Аз не разбрах пък и до днес не ми е ясно, от кого зависеше, ние първи да влезнем в салона. Това беше най-важното в момента. След вечеря Учителят се обърна към всички и ни запита: „Как желаете, преди закуска или след закуска да отидем в салона?" Отговорът беше, че желанието е да се отиде преди закуска. „Тогава, каза Учителят, ще станете по-рано", като определи и часа, в който всички да бъдем готови за тръгване. На 19 август 1922 г. утрото беше светло, бодро, небето ясно, чисто, никакви петна от облаче, не можеше да се забележи по красивото му лице. Рано в уреченият час, наредени по особен начин в особени редици, мълчаливи, съсредоточени в една мисъл според указанията на Учителя, потеглихме за сградата, където Учителят щеше да свещенодействува на този ден, денят „Преображение Господне". Придружени от по-стари братя, пристигнахме пред читалищната сграда, където имаше много да чакат вече. Братът-ръководител, отключи вратата и ние навлязохме в салона. Зачакахме пристигането на Учителя, с хорови песни, най-вече песента „Братство единство". Точно в уреченото време, ето че и Той пристигна. Всичко утихна. Учителят си зае мястото на поставеното бюро, всред салона и след като ни поизгледа, ни покани да отстъпим местата си на гостите, свещеници, владици и много други, които бяха дошли. Ние веднага сторихме това и се качихме на балконите или застанахме правостоящи, кой където намери място. Салонът се препълни от публика. Владиците заеха първите места. Имаше официални лица и всички извадиха бележници. Личеше, че всички идват в този салон, да развият битка, диспут, да нанесат унищожителен удар на Учителя. Учителят погледна часовника си, зае присъщата си красива стойка и заговори: „Най-важното в този свят, това е животът. Моето учение не е за теория и диспут. То е основано на строг научен опит. Ние сме готови да изправим всичките си погрешки..." В тази си беседа Учителят каза много неща. Добре е всеки брат и сестра да си я прочетат. През време на беседата, на всички ни направи впечатление, че владиците заспаха. Един от тях, който седеше на първия ред срещу Учителя, изтърва молива си както го държеше и с това произведе смях. И вместо да си го потърси и вземе, той наведе глава на чина и не се вдигна до края на беседата. Направиха ни силно впечатление думите на Учителя към владиците, с които приключи беседата си: „Ами, ако аз съм една нишка, която носи Божественото Учение и ако вие скъсате тази нишка, какво ще спечелите?" Вие ще загубите вашият идеал, както го загубиха преди две хиляди години евреите, като отхвърлиха учението на Христа". Няма да остане народ на Земята, който да не се преклони през тази истина и да не я приеме. А вие българите, колкото по-рано възприемете това учение, толкова по-добре за вас". С тези думи Учителя завърши беседата си и като че зачака за нападение. За наша изненада, владиците си поразтърсиха умърлушените лица и никой нищо не каза по беседата. Един от владиците само се изправи и каза на публиката: „Господа, моля следобед в два часа, всички да заповядате в този салон, да чуете словото на митрополит................. което ще бъде критика и отговор на г-н Дънов". На това Учителят каза: „Не, това не може да стане! В два часа, никой не може да дойде тук, нито който е тук ще може да излезне! Който желае да бъде тук, нека не си отива, а да чака". Като каза тези думи, Учителят постави малкото си бележниче във вътрешния джоб на палтото си и с бърза походка напусна салона. Един от владиците се провикна подигравателно: „А, а, чувате ли, значи се заканва". И пак повтори апела си всички да бъдат тук, като набърбори още ред нелепости по адрес на Учителя. Един от нашите братя, който стоеше до мене ми пошепна: „Брат да останем тук да видим какво ще стане". Аз му отговорих, че щом Учителя напусна салона, аз нямам работа тук и веднага излязох. Небето беше синьо, ясно. Времето беше чудесно. Народът напущаше двора на читалището и продължаваше да коментира последните думи на Учителя. Едни предричаха земетресение, други градушка, трети буря, а нашите братя мълчаха и се чудеха какво може да стане. Щом като владиците и официалните лица се качиха на леките си коли и напуснаха читалището, народът се раздвижи по разни посоки и само за пет минути, всичко се опразни и утихна. Аз се прибрах в 12 часа, а някои от нашите братя останаха, за да бъдат свидетели на събитието, което се предполагаше от думите на Учителя. След обед към един часа, брат Петко Епитропов слезна от вилата, в която беше Учителя и каза на всички братя да направят улеи около палатките си. Това съобщение постави всички ни в недоумение, защото по нищо не личеше, че може да завали дъжд. Небето беше съвършено ясно. Но въпреки това, всички се хванахме на работа и за десет-петнадесет минути, всички си бяхме направили улеи около палатките и погледите ни бяха обърнати нагоре към небето. Настъпи вълшебен тайнствен час. От всички страни на небесният свод, се появиха облаци като великани, които бързо се струпваха над града. Вятърът отначало започна да подухва леко, докато се разрази в страшна буря. Прах, пясък и листа се разнесоха от земята във въздуха, дърветата запрививаха върховете си до земята. Започна едър дъжд, примесен с градушка, която престана, а дъждът се изливаше като из ведро на земята. Облаците потъмняха и забулиха Търново. Всичко плувна във вода. Това беше точно в два часа без пет минути. През това време и дума не можеше да става за някакво придвижване. Всички се бяха умълчали, като че ли се извършваше някакво свещенодействие в природата. Така бяхме арестувани в палатките до четири часа следобед. След като силният дъжд престана и слабо ръмеше, от града дойдоха братята, които бяха останали там и разказаха впечатленията си от тези, които преди канонадата разправяли глупости, а след това, онемели и гузно избягали от читалището. След като всичко стихна и дъждът спря, Учителят слезна от вилата и каза много ценни думи за това събитие, с което се разбираше, че никой не е в състояние да развали това, което Бог иска да направи. След това даде песента „Фир- фюр-фен". На другият ден 20 август още от сутринта, мъже, жени от всяка възраст, цял ден прииждаха и всеки искаше да види Учителя. А владиците се изгубиха и се отказаха от всякакъв диспут. Престанаха да търсят истината, като се задоволиха да говорят само отдалеч нелепости за Учителя. Съборът продължи до края на същия месец. Имам много спомени и впечатления, които ме окрилят през целия ми живот и са ценни само за мене, лични и затова се въздържам да ги изнеса.[1] ____________________________________________________________________ [1] Този спомен е публикуван в „Изгревът", том X, стр. 736-740.

64. ГОНЕНИЯТА СРЕЩУ УЧИТЕЛЯ ОТ ВЛАСТИТЕ Църквата, в лицето на своите владици и попове, гледаше с много лошо око на Учителя и неговото дело, като се мъчеше с всички средства да злепостави и спъне делото му. В този си устрем тя не изпущаше случая да подтикне и официалната власт за взимане мерки срещу Учителя и Неговото дело. Поддавайки се на това, тя освен интернирането на Учителя във Варна през 1917 г., още на два пъти го викат да даде своите обяснения за провежданата от Него дейност. Ето и самата история за единия случай. На гърба на оградата на Изгрева, на съседно място се построи една кръчма. Тук имат вина старите братя. На гърба на салона имаше едно празно място, което трябваше да се закупи, както бе казал Учителя. Но се противопоставят някои и не се закупува мястото. И там си направи един кръчма. И до късна нощ пияни със своите крясъци смущаваха Учителя. А цялата миризма от кебапчетата отиваше на Изгрева. И така, един ден Учителят ми казва: „Николай, да махнем жиците на комшията". А той, кръчмарят взимаше електричество от стълб на Изгрева. Значи трябваше да му се откачат жиците и да му се спре тока, да си търси друг начин за осветление. Но мен ме достраша. Тук голяма вина имам. И не отидох да отрежа жиците, така както ми нареди Учителя. А този човек беше много суров човек - кръчмар, да не си имаме повече неприятности. Не отидох. Вината е там, че не предприех мерки. Но стана там едно събитие. Стана убийство и кражба. И тогава от полицията извикаха Учителя да го разпитват, защото обвиняваха, че дъновистите са окрали и са извършили убийството. Аз отидох с Учителя до полицейското управление. Посрещна ме млад интелигентен полицай. Даде ми лист да пиша. И аз записах, че в ранни зори излизаме на молитва, после имаме беседа ва салона, после сме на Паневритмия с музика и ето защо не сме чули, нито видели за това убийство. Така защитавах Учителя. Каквото ми дойде на ума, аз така разумно го написах. И след това Учителят без да го чете се подписа над него. Този протокол, който го написах остана в полицията. След това отново извикаха Учителя на разпит в Дирекцията на полицията и той пише следните протоколи, които ги представяме. ПРОТОКОЛ за разпит на свидетел София, 21 юлий, 1925 г. Именувам се Петър К. Дънов от Варна, 60 годишен, неженен, българин, неосъждан - Учител, Заявявам. Моето учение е основано на три главни принципа: Божествената Любов, Божествената Мъдрост и Божествената Истина. От тия принципи произтича, че е необходим пълен мир и пълно разбирателство между хората, братство и взаимопомощ за общото благо. Учението ми изключва всякакво насилие, изисква абсолютна чистота в мислите, чувствата и действията. Едно от най-съществените условия за всички последователи на това учение е съвършената нравственост. Ученикът на Божествената школа, за да може да възприема и приложи великите истини на Христовото учение, трябва да бъде чист физически, морално и духовно. Всяко нарушение на това условие е една важна спънка в развитието му. Той трябва да бъде изправен, във всяко отношение, както към себе си така и към другите, към обществото и държавата. Аз препоръчвам зачитане на установените закони и наредби на властта. Всеки недостатък на несъвършенство в обществения и държавен строй, може да се изправи чрез самоусъвършенствуване, понеже е казано: „Бъдете съвършени, както е съвършен Отец Ваш Небесен". Църквата, винаги трябва да бъде в пълно съгласие с Божествената Любов, Мъдрост и Истина. С политика не се занимавам, защото тя не представлява за нас някаква цел. С политика се занимават само хората, които тепърва изучават живота. Аз само поучавам кое е разумното и доброто. За да се схване Божествената Мъдрост и да се разбере Божествената Истина, изисква се знание за живота. Тия знания се преподават на ония, които желаят доброволно да се учат и напредват. Ако те са здрави умствено и морално, лесно схващат предаваните им уроци, в противен случай, могат сами да се откажат от една работа, която не е по силите им. Аз нито викам някого, нито принуждавам, нито задържам. В моето учение се прилага разумната свобода. Който дойде няма да бъде изпъден, но и който желае да си отиде, няма да бъде задържан. Никому нищо не се налага. А на всички помагам по желанието им със съвети, упътвания и разумни лечебни средства, съобразно законите на разумната жива природа. И всичко това върша абсолютно безплатно. Бог комуто служа, промисля за моята прехрана и издръжка. Предвид на горното заявявам, че всички тъжби, оплаквания, показания и критики против мене, от когото и да било са лишени от всякаква истинност и основание. Моето Учение изложено в повече от шест печатни тома[1] и моят живот, който е открит за всички и може всяка минута да се провери, нямат нужда от защита. Това учение осигурява физическо здраве, морална чистота и духовен напредък на всички, които го следват и живота им е общопризнат образец за подражание. Нищожните на брой изключения, на застой в развитието си, се дължат очевидно на атавистични причини, т.е. множеството мои слушатели има един- два случая на душевно разколебаване и на морална поквара, това се дължи на самите тях от родителите им. Техният минал живот и сегашното им поведение ясно свидетелствуват затова. Но те не са мои ученици, макар и да са се явили при мене. Друго няма какво да кажа. П. К. Дънов ПРОТОКОЛ за разпит на свидетел София, 4 октомври 1937 г. Учителят Дънов, да отговори на следните въпроси в най- големи подробности с оглед в хармония с беседите му, печатани в специални издания. Именно: 1. Относно официалното вероизповедение на държавата ни и на църковата ни. 2. Относно държавата ни, организацията ни, властта и законите в страната. 3. Относно правораздаването и съдийската ни колегия. 4. Относно общественият строй в страната. 5. Относно Българската народна армия. 6. Относно брака, семейството и морала в страната ни. 2 октомврий 1937 г. Отговорите са написани собственоръчно от Учителя: В природата съществуват три порядъка: Идеален, реален и материален. Към първият - спада Бог, Природата и Човека. Към вторият - спада народ, държава и личност. Към третият - мозъчната симпатична система, дихателната и храносмилателната системи. Религията представлява вътрешните възможности на един народ, който има с Божествения свят. Следователно, религията е един институт, който има за задача, да възпитава човешката личност, нейните чувства, постъпки, да го държи във връзка с Божественото и тоя народ да обича Бога, ближният си и народа си. Да почита и уважава всичко онова, което Бог е създал. Към тази българска религия и църква, която служи на своя народ за неговото повдигане и облагородяване, моята любов към тях. Държавата е външната страна на българския народ, тя съдържа всички възможности, в които той може да се прояви. Държавата е един отличен институт, който спомага на външните и вътрешните условия на българския народ да подобри отношенията си с всички други държави и народи. Българската държава е едно благо за народа. И всички ония, които служат на нея, да поставят ред и порядък, да извоюва свободата на своя народ, вършат една благородна работа. Ние не поддържаме революцията, ние поддържаме еволюцията, онзи Божествен процес, който постоянно повдига и подобрява живота на човечеството. За съдийската колегия и органите на правосъдието, ние имаме почитание, понеже такъв институт съществува и в природата, и в човека, като съвест. Всички примери, които ние сме привеждали в своите лекции, имат за цел да уяснят, какъв трябва да бъде човек и ония, на които говорим. Ние сме привеждали много похвални примери, за дълбокото съзнание на съдиите. Ние в нашите речи не сме имали никакъв смисъл да обидим това, което е разумно, добро, честно и справедливо в съдийската колегия. Относно обществения строй в страната, нашето желание е било винаги да се подобри, без ненужни сътресения и всичко да стане разумно. Относно Българската народна армия, тя е орган на държавата, за запазване на реда и порядъка в държавата. Каквото казахме за държавата, това включва и армията. За военните сме включвали много добри примери. Относно брака: той е най-старият институт в природата. Ние поддържаме еднобрачието и пълната семейна чистота. В начало Бог създаде мъжки и женски пол. Поддържаме също, че всяко семейство трябва да има две деца, брат и сестра. Семейството е образец каква трябва да бъде държавата, религията и народа. В семейството, бащата представлява онзи, който царува, майката - онази, която охранява и възпитава. Бащата и майката са образ на ония, които в бъдеще ще управляват. Затова сме обръщали внимание на добрите бащи и майки, които стават основа и строители на бъдещето. Никога не сме подбуждали някого към вражда и омраза към когото и да е. Всякога сме говорили за Любовта и взаимните уважения и почитания. П. К. Дънов - 4.Х. 1937 год. [1] „Сила и живот" - том I - VI

63.ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СЪТРЕСЕНИЯ В БЪЛГАРИЯ 1923 - 1925 г. Съборите на братството, които Учителят уреждаше всяка година през месец август и след Първата световна война ставаха в Търново - недалеч, в покрайнините на града тогава, в едно лозе, както вече казахме, където имаше и една двуетажна постройка - вила. Там ставаха съборите до 1925 г. включително, като през годините 1923 и 1924 г. събори въобще не е имало. През тези години Учителят не е провеждал никъде братски събори. През годините 1923 и 1924 г. и първата половина на 1925 г. България преживя много тежки политически сътресения. Тя мина по ръба на жестока гражданска война, само на косъм от нея, спря я само чудото от такава гибел. На 9 юни 1923 г. стана преврата. Управляващата тогава земеделска партия, начело с нейният водач и министър-председател Александър Стамболийски, беше свалена от военните, а Стамболийски обезглавен. Това създаде голямо напрежение. Самонадеяният, изненадан, неподготвен и недисциплиниран Земеделски съюз, не можеше да окаже някаква сериозна съпротива при този преврат. Сериозна съпротива можеше да се окаже само със съдействието на Комунистическата партия, която разполагаше с добра организация, дисциплина и оръжие. Но Централният комитет на партията е намерил тогава, че това е борба между две буржоазни партии, селската и градската и взима решение да пази неутралитет по този преврат. Това решение на Централния комитет, спасява България от сурова гражданска война. Малко след това, но вече късно, становището на Централния комитет на преврата е било разглеждано в заседание на Коминтерна /Централно управление на комунистическите партии в света/ със седалище в Москва и е било осъдено, като крайно неправилно и погрешно. Сталин е скастрил здраво Васил Коларов и Георги Димитров, скарали се че са изпуснали този благоприятен момент за завзимане на властта. Намерило се е, че Комунистическата партия в България явно е изгубила една изключително голяма възможност за завземане на власта. Тогава се решава, от Москва да се изпрати генералният секретар на Коминтерна, за промяна на курса на партията от тесняшката доктрина, към сътрудничество с всички леви течения и партии, особено със Земеделския съюз. По това време генерален секретар на Коминтерна е българинът Васил Коларов. В началото на месец август същата година той пристига в България и заедно с Георги Димитров и Гаврил Генов почват трескава подготовка към всеобщо въстание за сваляне на буржоазната власт, и установяване на работническо-селска такава. За тази цел най-напред, се отправя апел към БЗНС, в който между другото се казва: „Комунистическата партия подава братска ръка на трудещите се селяни, като е готова да се бори, заедно със селските дружби, за защита на общите интереси на градските и селски трудещи се народи и създаването на работническо-селско правителство". Организаторите на въстанието Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов заедно с членовете на ЦК, с изключение на организационния секретар Тодор Луканов, решават да се обяви общо въстание на 22 срещу 23 септември 1923 г., като за целта изпращат по всички населени пунктове в страната куриери, които да занесат това решение. Тодор Луканов обаче е против това решение и като организационен секретар изпраща нови куриери с нареждане да се отмени дадената директива за въстание. Настъпва раздвоение, тези противоречиви нареждания, претъпяват устрема, внасят раздвоение в партийните ръководства в градовете и селата и с това въстанието изгубва своя повсеместен характер. „Заповед срещу заповед е безредие", е казал Наполеон. С това България за втори път през тази година беше избавена от суровата гражданска война. Въстанието се проведе, но то имаше само локален характер и се изрази по ярко само в Михайловградско и Берковско. То е потушено и удавено в кръв, избиват се и се натикват в затворите активните членове на комунистическата партия и левите течения на БЗНС. Водачите на въстанието успяват да избягат в Съветския съюз, с това обаче не се приключва. Пламъкът на комунистите за установяване на работническо- селска власт в България не е угаснал. За тази цел в началото на май 1924 г. комунистите свикват нелегална конференция на Витоша в една местност малко над изгорялата сега хижа „фон-фон". На нея присъствуват видни членове на партията и се взима решение, за организирането на ново въстание, формира се военен център и се започват трескави приготовления. Организиране на бойни и дисциплинирани, обучени в боравене с оръжие, групи. Набавяне на оръжие. Оръжието се набавя, както от военните складове в страната така и отвън предимно от Съветска Русия, като там е формирана група с тази задача. Но и тук едно „Но", което проваля всичко. В редовете на партията, успяват да се вмъкнат хитри и опитни агенти провокатори, които проявявайки похвална ревност в изпълнението на възложените им задачи, успяват да заемат високи и отговорни постове в партията. С това те са посветени и в най-тайните дела и решения на партията. По този начин те имат възможност да донасят за всичко на властта. За тактиката и преките оперативни задачи, съобщават имената на ръководителите и активистите, издават складовете с оръжие на военната организация, посочват тайните партийни печатници, нелегални квартири, явки, канали. Имайки тези сведения властта осъществява ред провали. Зачестяват избивания от засада на видни членове на партията, арести, съдебни процеси. Военният център на партията не оставя без отговор и започва един бурен процес на отмъщения. Това създава голямо напрежение. Виждайки поголовното избиване и затваряне на най-активните членове на партията, пленумът на Коминтерна в Москва от януари и февруари 1925 г. решава да препоръча настоятелно на ЦК на партията, да отмени курса към въоръжено въстание. За тази цел от Коминтерна се изпращат в България изтъкнати комунисти, емигранти, които да занесат това решение. Но, докато тези пратеници преминат по околните дълги и бавни нелегални канали до България, те закъсняват. Когато стигат, те не успяват да спрат, тръгналия по неудържим наклон, военен център, който вече е решил на терора да отговаря с терор. В този устрем се стига от негова страна до атентата в църквата „Света Неделя". На 16 април 1925 г. в три часа след пладне, чудовищен трясък от поставена над централното кубе бомба с часовников механизъм, разтърсва из основи църквата и цялото централно кубе се събаря върху главите на препълнената с хора черква. В момента в черквата се извършвало погребалното опело на убития от комунистите запасен генерал Константин Георгиев, бивш началник щаб на армията и градоначалник на София. Присъствуват много официални лица. Под развалините намират смъртта си стотина души и двойно повече ранени. Преди да стане атентата Учителят среща една група приятели и казва: „В България ще стане голямо събитие, тук в София и ще пратим един от вас да види кое и как". Изпраща се Начо Петров, като голям чиновник в общината той има пропуск и влиза в църквата „Св. Неделя" по време на опелото. Начо Петров е бил до един прозорец. Става атентата и само прах от мазилката поръсва главата му. Отворил прозореца и излязъл. Останал жив, но видял атентата и пораженията след него. Убитите са над 150 човека. След това години наред го разказваше на Изгрева. Аз съм го слушал от него този случай. Разказваше ми Влад Пашов, по онези години е бил младеж - ученик в гимназията, но е бил комунист и той е участвувал в атентата срещу цар Борис III в прохода на Арабаконак на 14 април 1925 г. Бил е хванат, но като малолетен, цар Борис III разговаря с него и след това го пуска на свобода. А двамата придружители на царя са убити. Така, че царя за няколко дни се спасява два пъти от два атентата. След този атентат, властта пристъпи с възможно най-голяма суровост към преследване на комунистите. Бесилки, избивания, мъчителни съдебни процеси, тежки присъди, затвори. Всичко това приключи до към края на месец юни същата година - 1925 г., когато политическото напрежение притихна и беше възможно организирането на наш събор в Търново. Поради тези събития 1923, 1924, Учителят не е провеждал събор на Братството. Съборите в Търново, пък и всички събори, които Учителят организира по-късно в София на Изгрева, от около десетина дни бяха изява на най-ярък живот на Братството: Беседи, песни, музика, приятни и полезни разговори, общуване с хора близки и приятни във всяко отношение, гимнастически упражнения със съпровод на оркестър. Всичко това създаваше едно неземно по своята красота оживление и оставяше неизлечими спомени в душата на всеки посетител.

61. СТОПАНСКАТА КРИЗА И ПЪРВАТА КЪЩИЧКА НА ИЗГРЕВА Поради неудобства, квартирата, която държахме на улица „Кракра" трябваше да напуснем. Моят брат - Борис Николов, който беше по-добре запознат и с по-голям опит по жилищните въпроси, дни под ред се блъскаше да търси квартира, докато наистина намери една стаичка, но с наем 1000 лева на месец. Това беше равно на половин заплата на един сравнително добре платен чиновник. За скромните ни материални възможности, при които бяхме поставени, такъв висок наем беше извън нашите сили. В такова положение бяха и други наши приятели, студенти дошли от провинцията. Напрежението ражда в човешкия ум идеи. И това напрежение, роди в главата на моя брат и някои други наши съмишленици, поставени при същите условия като нас, идеята да си направим жилище, някъде в непосредствена близост до Изгрева. Пари за място нямахме. Намери се обаче човек, който имаше място граничещо до Изгрева, който се съгласи, срещу скромен наем, да ни разреши да си построим там дъсчена къщичка. По това време през 1926 г. да се купи място, жилище, апартамент, беше толково лесно, колкото сега да се купи торба с картофи, стига да има човек пари, но ние нямахме. Само няколко години след Първата световна война, чудовищна стопанска криза, започна да залива света. Ярко изразени признаци на това нещастие бързо връхлиташе върху човешкия род, връхлетя и върху нашата малка България. То беше породено от непрогледната тъпота. Подчертавам тъпота, защото помня, гледал съм тези финансови министри, гледа като патка и няма смелостта, да направи крачка и по-смели стъпки за да се премахне тази стопанска криза. Защото непременно спазваха правилото за „златния еталон" да не се наруши, т.е. покритие между наличното злато и банкнотите, които са отпечатали да бъде в някакво равновесие. А какво трябваше да се направи? Трябваше да пуснат банкноти. Какво от това, че уж ще има инфлация? От една страна имаше пълни складове, пращяха със стоки в складовете и 1500 търговски пътници, обикаляхме България да търсим пласмент на стоките, а от друга страна са налице хората, които продават тези стоки. Липсваха само на банкнотите - пари. Работа - създай работа на хората, плати им с банкноти. Ама покритието щяло да се наруши, какво значение има. Такава тъпота беше в тези финансови министри. Аз съм бил в този търговски сектор. А насреща ни посрещаше скованост и липса на смелост, да се премахнат отживяли времето си и неподходящи за бързо развиващото се човешко общество порядки и разбирания от хората, които управляваха финансиите на всяка страна в света. Те не разбираха, че при наличието на стоки, както беше тогава, само интензивната обмяна на стоките чрез парите е в състояние да разреши стопанската криза. Поради слабото им обръщение, парите имаха голяма стойност. Предлагаше всичко, движими и недвижими ценности, но малко се купуваше, по липса на парично обръщение, а не затова, че нямаше нужди. Някаква демонична ръка, се беше разпростряла над човешкия род и беше парализирала инициативата и творческия замах в него. От една страна имаше хора с крещящи нужди от най-различно естество, от друга - складове претъпкани, със същите тези стопански ценности, от които те имаха нужда. Това създаваше големи трудности за живота, създаде и за нас младите, които искахме да живеем по-добре. И то защо, защото нямахме пари и не можехме да намерим начин с нашия честен труд, да ги имаме, тъй като не се намираше и работа. Всичко бавно но сигурно замираше. Стопанският живот замираше. Всеки, който имаше пари, здраво ги стискаше. За реализирането на нашия план, не бяха необходими много средства. Но да се търсят заеми в такова време, на тъй ревниво пазене на парите, беше много неудобно. Но стана някакво чудо и ние ги имахме. Когато човек има чисто и искрено желание да постигне нещо, задоволяващо неговите насъщни и справедливи нужди Разумният свят, всякога ще му се притече на помощ и ще улесни човека в изпълнение на неговата задача. Така стана и с нас. Събрахме се пет души приятели, все с крещящи жилищни нужди. Георги Радев беше един много интелигентен и начетен наш брат. Знаеше добре европейските езици, следваше математика, а през свободното си време, превеждаше някои интересни книги из онези области, предимно окултните науки, които най-много будеха интерес в нашите среди, пък и в хората от външния свят. Преведе между другото една астрология от Сефариал, хирология от Вреде, една интересна книга, за значението на формите и чертите по лицето, а също много нашумелия по онова време роман „Занони". Георги беше също много ценен сътрудник в издаваното от нас списание „Житно зърно". Написа и няколко оригинални трудове - „Учителят говори", „Живот за цялото", „В царството на живата природа". Димитър Стоянов /Димитрий/ беше един брат с редки технически дарби и рационализаторски хрумвания. Работеше в много известната по онова време печатница „Стайков", където с голямо умение изработваше от дърво, големи афишни букви. Никола Нанков, един брат с подчертан интерес към книгата, като техническо произведение, който малко по-късно издаде три книги, посрещнати с голям интерес от онези, които жадуваха за окултни знания. „Астрологията", „Хиромантията" и книгата „Лица и Души", книга, която разглеждаше различните типове хора, тях именно Георги Радев беше превел. Моят брат Борис Николов беше студент по естествени науки. Той между другото имаше редки качества в строителството. Тези качества, особено много и добре разви, като работеше през ваканцията при Бертоли, наш съмишленик, който беше един от първите двама майстори, мозайкаджии дошли от Италия, след Първата световна война. И аз, който по това време следвах математика. Къщичката си направихме сами в ранната пролет на 1926 г. Тогава беше свободно и за такива леки строежи, нямаше ограничения. Материали имаше обилно и преизобилно, навсякъде в най-пълен асортимент и предлаган с най-голямо внимание и любезност. Направихме я по един своеобразен начин. Сглобяема от дъски. Идеята за този начин на направа, беше дадена от двамата подчертани вече техници Борис и Димитрий. Всички, които гледаха как я строим, не допускаха, че начина по който я правим е наш, оригинален по своя замисъл и изпълнение. Мислеха, че е някакъв американски модел. Завършихме я само за няколко дни. Така възникна първата постройчица, в непосредствено съседство с Изгревската поляна, а ние петимата братя, първите постоянни заселници и уредници на Изгрева, почти до самия му край. Къщичката беше от две стаички: по- малка от около десетина квадратни метра и по-голяма от около четиринадесет. В по-малката се настаниха Димитър и Никола Нанков, а в другата по-голямата - останалите трима. Едно малко килерче, от задната страна за багажите и една верандичка отпред, към южната страна, допълваха нейния образ. Братята и сестрите с тъй да кажем, голям житейски опит, като гледаха къщичката изградена от тънките два сантиметрови дъски, клатеха глава и казваха: „Докато е топло ще бъде добре, а през зимата как ще се живее в нея?" Като наближи зимата, отвътре я облицовахме с дебела амбалажна книга. Така при запалена печка, даже и тогава, когато беше твърде студено, ставаше приятно и уютно. Така без особени трудности прекарахме зимите и то такива зими, студени, дълги, каквито бяха през 1928-1929 г. Тогава се явиха приятели, които обясниха чудото, като напомниха, че в Сибир се строят къщи предимно от дърво, а други още по-добре уточниха, че една дъска дебела три сантиметра пази не по-лошо от зид дебел тридесет сантиметра. Тази малка къщичка стана център на интензивен братски живот. Идваха братя и сестри от София и провинцията, споделяха се и се разискваха въпроси от най-различно естество, идеи предимно от по-духовен характер. Този живот в нея, беше част от бликащия братски живот, който имаше в салона, на първо време този на улица „Оборище" N 14, а след това в салона на Изгрева, който се построи малко по-късно. Тази къщичка изгоря и изчезна по времето, когато беше пометено и разрушено всичко на Изгрева, и всичко скъпо за нас на самия Изгрев. Тази малка постройка, това малко жилище, като че ли отвори някаква врата, към един нов свят за очите на приятелите и те разбраха, колко приятно е да се живее тук, отколкото в задимената, опушена и потънала в прах и изпарения София, каквито всеки по-голям град има. И всички с един неудържим устрем, особено онези, които нямаха свое жилище, се впуснаха да купуват места с желанието и те да си построят.* ----- *Виж „Изгревът", том VIII, стр. 711 -712.

59. ВЕЛИКИЯТ ПРОМИСЪЛ След две години прекарани на Дунавският остров Персин в концлагера, край село Белене, докарват ме в Дирекцията на милицията, на площад Лъвов мост и ме затварят в арестантска килия, където ме държаха, мисля, че беше повече от месец. В лагера прекарвахме в непосилна работа, при крайно оскъдна храна. Преживявахме там мъчителен глад. Затворен сега тук в арестантската килия глада продължи, не само поради крайно оскъдните дажби, но и още по-лошо поради това, че тук като готвено освен малкото парченце хляб, давах по-често някаква рядка чорбица с тук-там по някое парченце карантия, която чорбица аз като дългогодишен вегетарианец не само, че не можех да близна, но ми ставаше лошо само като я помириша, затова оставах през целия ден само на малкото парченце хляб. Гладът беше изтощителен най-вече и поради своята продължителност. В един особено мъчителен момент, изведнъж само за миг, вратата на килията ми се отвори и някой хвърли коматче хляб. Това стана така бързо, че не можах да забележа, кой и какъв беше човека, който ми направи това добро. Седнах с навлажнени очи, троха по троха изядох коматчето. Тогава си спомних случката описана в Библията станала с пророк Илия, който бил подгонен от жената на цар Езекия, която искала да го обезглави, защото оскърбил нейните пророци. Бягайки той се скрил в една пещера. Но за да живее човек трябва да яде. Великият Промисъл му праща една врана, за да му занесе парченце хляб. След някой ден, бях извикан и ми се разреши на два пъти да ми се купи хляб. Така бях спасен от мъчителен глад, докато ме закараха в затвора, където вече беше по-добре. По какви причини ме вкараха в концлагер? Това беше 1958 г. Никола Антов, който беше в братския съвет искаше изцяло да вземе властта в свойте ръце, на Братството на Изгрева. И искаше на всяка цена да отстрани Жечо Панайотов и брат ми Борис Николов. Затуй той беше направил едно събрание и да ги опетни. Аз разбрах тази работа и отидох в салона. Той се беше облякъл официално с костюм и се готвеше да държи обвинителна реч. Тъкмо да почне, станах аз и с едно прекрасно красноречие изложих всички тези неприятни събития, които той беше създал на Изгрева. Беше бил Христо - бояджията, който по-късно от побоя почина. Беше бил Елена Андреева и една възрастна сестра. А беше отговорник, като комунист на квартала. Имаше голяма власт. А Методи Константинов като ме слушал отишъл при брат ми Борис и казал „Николай да си стяга багажа за концлагер в Белене". И една сутрин преди беседа дойде един милиционер и един агент, който познавах случайно от времето на моята търговска дейност. Каза ми: „Николай отиди си вкъщи и си вземи одеяло за завиване". Взех две одеяла и ме закараха в затвора, престоях десет дена и всеки ден по два пъти на ден ме викат, и питат „Защо си тук?" - „Аз не зная, вие ще кажете". - „Ще седиш тук, докато разбереш и научиш". И след няколко дни с нощния влак ни закараха в Белене. Никакъв обвинителен акт, не ти дават обяснение. Това беше преди ревизията на Изгрева. В лагера седях две години при непосилна работа. Една година в Белене, после ни заведоха една година в Плевен на вала, на Тотлебеновия вал, там от една кариера вадихме камъни. Освободиха ме след две години, след като ме заведоха в София и за случая, който описвам тук. Една сутрин ме изведоха при един чиновник и ме пита: „А сега накъде?" - „Не знам". „Сега отиваш в затвора". Аз съм радостен, че там мога да си купя храна и да се нахраня. Като отидох там поисках веднага от милиционерите да ми купят халва и бисквити, защото нямаше тогава хляб. Закараха ме на баня, да се окъпя. Имаше и други затворници, които ме оглеждаха уплашено. Питам: „Какво има?" - „Ама такъв слаб човек, само кожа и кости за пръв път виждаме". В затвора престоях 50 дни и след това с голяма гаранция от 500 лв. ме освободиха. Един наш брат даде от себе си 500 лв., плати гаранцията и веднага ме освободиха. Бяха много пари - 7 заплати. Изтезан, гол, окъсан, с едно затворническо сандъче у дома. Не могат да ме познаят. На другия ден тръгвам да търся работа. Среща ме Тодор-"босият", той беше хамалин и отидох при него. Товарихме и разтоварвахме тухли по камионите. Един ден трябваше да стоварим камион с мозаечни торби. Те тежаха. Аз нося, вървя и се олюлявам така. Нямам сили след лагера. И шофьорът на камиона ме видял, съжалил ме и заявил на управлението: „Този човек не е за хамалин". И ме пратиха на една канцеларска работа. Добре, ама аз не свикнал да седя на едно място и да пиша. Плащаха ми много малко. Срещнах Гради Минчев и той ме повика при него да работя за заплата 90 лв. Накрая отидох при брат ми Борис и правихме мозайки. След това отидох при военните и там останах, и бях много добре платен. И освен това грубата работа я работеха войниците, а аз само ръководех като майстор. Така спестих някой лев. Вече не работех груба работа. Един друг случай. По онова време, когато бях търговец, бях се запознал с един човек, имаше сергия на ул. „Леге", в един вход. Виждах, че е голям шмекер. Идва при мен един ден и иска да купи нещо от мен. А аз видях, че иска да ме изиграе и не му продадох нищо. Изпратих го без да купи нищо. Като отидох в Белене и този шмекер там. Един ден, като свърши работата, прибираме се и ни дават обед, сварена вода с малко фиде и макарони. Слаба, лоша храна. Идва при мен и ми казва: „Аз имам една глава лук - половината за мен, половината за теб". Изведнъж, Боже мой, цялата тази неприязън, която имах към него, изведнъж падна от мене. И ми се видя мил и симпатичен човек. Оттогаз станахме много добри приятели. Половин глава кромид лук направи цяла революция в мен. А това бе голям лукс тогава. Веднъж зад кухнята на боклука видях една глава лук, веднага я прибрах в торбата. Тогава затворниците копаеха и търсеха червеи, за да ги ядат. Беше голям глад. Но Великият Промисъл бдеше над мен и аз оживях досега.

58. ДИНИТЕ Учителят имаше голямо разположение към плодовете, но моето впечатление беше, че към дините имаше предпочитание. Затова щом те излезнеха на пазара правеше ми голямо удоволствие да му занеса, някоя голяма добре оформена диня. По това време нашата земя раждаше прекрасни дини, големи по 10-15 кг. Като почнеш да я режеш, едва допрял ножа - цялата пращи и се отваря. А вътре яркочервена или жълта. Вкусни, сладки, човек не може да им се наяде. Понякога обаче, случваше се макар и по-рядко отколкото сега, да се падне и не дотам узряла диня. В желанието си да поднеса на Учителя, само диня от най-високо качество търсех да намеря начин, да познавам добре узрелите дини. Затова всякога разпитвах онези, които правеха декларация, че могат да ги познават по външни белези, когато вече са откъснати. Те разбира се услужливо и авторитетно ми изброяваха, белезите по които човек може да ги разбере. Но всякога се убеждавах, че посочените белези не могат да гарантират, че динята е сладка и узряла. В това нещо особено добре се убедих, когато една група познати се бяхме спрели пред камара дини. Един от познатите се препоръча, че е син на градинар и можел безпогрешно да познава узрелите дини. Той почна да изброява белезите, по които човек може да направи сигурния избор: лъскава кора, опашката лесно да се откъсва, малко дънце и мисля, че каза още някои белези. Когато привърши изброяването на белезите, аз се обърнах към него и му казах: „Добре покажи, че е така, избери една диня от камарата, аз ще я платя". Запретна се той, гледа, избира, най-после взема една голяма диня и каза: „Ето това е вече узрял и превъзходен плод". Платих динята и когато е срязахме, оказа се, че е едва зарозовяла - бе зелена. Един ден, сме се събрали пак около Учителя и стана нещо въпрос за дините. Аз използувах случая и насочих въпроса за тяхното познаване. Учителят почна да изброява белезите, по които те се избират. Слушах с внимание и разбрах, че все пак разбирането е по-скоро вътрешен усет. Изброените белези не се отличаваха от тези, които бях вече чул. Когато Учителят спря, аз се обърнах към Него и му казах: „Вие по тези ли външни белези избирате дините?" Той ме погледна някак особено, от което разбрах: Ще ти покажа как се избират хубавите дини. Няколко дни след това, което бях вече чул, занасям на Учителя много голяма добре, оформена диня. Той ме погледна, погледна и динята с израз показващ задоволството Му от прекрасния плод. След това вдигна глава, мръдна я малко встрани с израз, като че ли някому казва нещо. Имал съм случаи и друг път, да видя у Него, този едва доловим жест, който по безспорен начин ми е показвал, че около Учителя, винаги има разумни същества, невидими за нас, които го слушат и са му в услуга, и с които разговаря. В подкрепа на това, един път на беседа в Младежкия клас, трябваше набързо да се пресметне, действие между големи числа. Учителят веднага даде техния резултат. Аз, който следвах математика, пък и както долових и другите от класа, бяха изненадани от така бързо направеното изчисление. В отговор на тази наша изненада Той каза: „До мене има един математик, който пресметна и даде резултата". Разбира се до катедрата на Учителя ние не видяхме никого. Същият ден, минах покрай дюкяна на един продавач на плодове. Тогава всичко беше частно. Гледам там беше спряла каруца с дини. Най-отгоре виждам, една голяма красиво оформена диня приветливо да ми се усмихва. Пак погледнах динята, но същото, същата усмивка. Купих я и се прибрах вкъщи, срязах я там, беше великолепно узряла диня. Резен по резен изядох цялата. Когато станах почувствувах се така лек, така подвижен, пълен със сила и живот. Изпълваше ме някаква тиха радост. Ето рекох си, ето философският камък, еликсирът, панацеята, която толкова столетия алхимиците са търсили, като средство за подмладяване, за даване сила, здраве и живот. Едва задържах порива си да викна, че хубавата и напълно узряла, прясна диня е най-могъщото средство за младост, сила, здраве и живот. Реших всеки ден да изяждам поне по една диня. Това състояние, съвършено ново, за първи път изживях. То продължи известно време, като бавно затихваше. На другият ден, пак съм при същия продавач. Взех диня, която също така беше хубаво узряла, като я режеш пращи, а вътре като, че ли беше пълна с кристали от рубин. На нея пак имаше усмивка, но съвсем не беше такава, както предишната. В къщи срязах динята, вкусен, сладък, приятен плод, но само толкова. Онова състояние, което имах от онази първата диня го нямаше. Нито светлината, нито лекотата, нито енергията и тихата радост. Само приятното вкусово усещане. Програмата за ядене на дини продължи и през следващите дни. За голяма моя радост, се случваха все хубави, усмихнати. Но преживяното от онази първа диня, остана само като свиден спомен. В клас след тази случка, Учителят ме погледна, усмихна се и каза: „Пишете за следния път тема: Най-хубавият плод". Той всякога ни даваше теми, по които пишехме каквото знаехме. Разбрах тогава, по какъв начин Учителят ми беше благодарил, като ми даде, чрез една диня, да преживея нещо, от един по-възвишен порядък. Това беше Неговата отплата, за малкото внимание, което Му бях оказал, като научих още че: „Само диня, която се усмихва, като я погледнеш е хубава". Не на всеки се усмихва динята.

52. ХАМАЛИН Първата задача на всяка държава, която по ред причини получи политическо влияние върху някоя друга, е да вземе в ръцете си стопанския й живот, производство и търговия. Това е най-важното. В това отношение Германия и Италия, които получиха в началото на Втората световна война влияние над България не направиха изключение. Още с първите стъпки, техните стопански представители бяха вече тук. Голямата война, която тези две държави, бяха почнали - Германия още в 1939 г. и Италия малко по-късно, ги изтощаваше до крайни предели и те не можеха да предложат почти нищо за износ, освен незначителни дреболии и тъкани от изкуствени влакна. В тези много тесни граници се ограничаваше вносната ни търговия през военния период, Търговците у нас на едро неофициално се деляха на два големи дяла: такива, които търгуват със стоки от местен произход и други, които имаха за предмет на своята търговия предимно стоки от други държави. Тези последните носеха титлата „Вносители". Да бъдеш вносител, беше голямо звание, с авторитет, с тежест в обществото. За такова обществено положение по това време, бяха необходими по-големи капитали, усет и замах към стопанските въпроси. Като търговец на едро, през този период, амбицията ми беше насочена именно към това по- високо обществено положение. Беше началото на 1943 г., когато за първи път се явих пред представители на италианските текстилни заводи от Милано и Торино. Манифактурата беше от онзи сектор производство, което най-добре познавах и което най-много ме интересуваше в моята търговска дейност. Този представител, сеньор Денизи при когото отидох сух, слаб, но с добре оформена глава, ме прие с голямо внимание. Макар и да говореше неправилно български, в думите му се очертаваше култура, интелигентност, голямо умение и разбиране в търговските дела. Неговите кантори, бяха на втория етаж, където сега е кино „Благоев". На тази сграда по това време имаше окачена една скромна табелка с надпис „Хотел Европа". След като му се представих и разменихме обичайните при такива случаи любезности, бързо преминахме към деловия разговор. Запитах го дали в момента ще може нещо да ми предложи. Тъй като тежката развръзка на войната, която беше започнала за тях извънредно много ограничаваше възможностите им да предлагат редовно стоки, той извади една папка, в която имаше книжа и мостри от платове. Показа ми една връзка от тези мостри, които представляваха хубави хастари от изкуствена коприна. „От тези платове - ми каза той - в момента мога да ви предложа, петнадесет хиляди метра". Веднага разбрах, че имам възможност за добра сделка. По това време обаче индустриалните центрове на Италия и по- специално Милано и Торино бяха подложени на усилена бомбардировка от самолетите на английските и американски въздушни сили. Това внасяше голяма несигурност и риск в сделките с тази страна. Затова фирмите от Италия и Германия, искаха още при поръчване на стоката, стойността й веднага да се заплаща, тогава само поръчката е валидна, а след това се чакаше с месеци, докато поръчаната стока дойде. Това заангажирваше за дълго време, средствата на купувача. Но това не беше най-лошото. Те поставяха и други, още по-тежки за момента, условия. А именно: всички рискове от злополуки са за сметка на купувача и ако при бомбардировките или при друга някоя злополука тя бъде унищожена, то купувача губи и стоката и парите, които той вече предварително е внесъл за нея. Този голям риск разбирах много добре. Освен това по това време всички вносни стоки, които можеха да задоволят насъщни нужди на човека се поставяха под разпореждане на министерството на вътрешната търговия, която правеше разпределение на получената стока между търговците на дребно и занаятчиите. Под такова разпределение се поставяха и всички внесени текстилни стоки. Това министерство поставяше и цените им. За вносителя то не даваше печалба по-голяма от десет процента. Тази печалба беше много малка, за да оправдае големия риск за вноса, който се поемаше. Въпреки това, въпреки тези неблагоприятни условия, аз реших да сключа сделка със сеньор Денизи. Печалбата не беше най-важното, което ме тласкаше към тази рискована сделка. Съображенията за да я приема, беше, че моите пари, ако всичко мине благополучно, ще бъдат гарантирани с тези ценни стоки, тъй като по това време инфлацията бързо растеше и нашата монета се обезценяваше. Второ, задоволяването на моята мечта, да се наредя в първата категория стопански деятели и да добия званието „вносител". Поръчах само пет хиляди метра от тези платове. След като поръчката беше напълно оформена, изпратих по-малкия си брат, да внесе нейната стойност в Българската народна банка, за сметка на фирмата, която щеше да изпрати стоката. Когато брат ми отишъл в банката да внесе сумата, директорът го повикал и му казал, че тази сделка е много рискована, тъй като специално Торино, откъдето ще излезне стоката е непрекъснато подложен на бомбардировки и го посъветвал да не прави вноската. Брат ми не го послушал и внесъл сумата за превод на фирмата износителка. Зачакахме пристигането на пратката. Новините обаче бяха все по- тревожни и напрегнати. Денизи не можеше нищо определено и успокоително да ми каже. Минаваха дни, седмици, месеци все в засилващо се тревожно очакване, тъй като в тази сделка бях вложил почти всичкия си капитал. Взех да мисля, че всичко е загубено. За този, от жизнено за мене случай ме глождеше мисълта да отида при Учителя и да го запитам, какво да очаквам и какво да правя, ако всичко е загубено. Но не обичах да го безпокоя за моите материални работи. Не го запитах, когато исках да направя сделката, не се реших и сега да го запитам. Тревогата пред мрачните изгледи за моята съдба, беше вече здраво залегнала в мене. Един ден, така разтревожен и посърнал съм застанал пред салона, където Учителят държеше своите беседи, гледам Той излиза от стаичката си и тръгна към мене, спря се на близко разстояние и някак въпросително ме погледна, разбрах, че иска да му разкажа за това, което ме подтискаше. Приближих се до Него и като отприщен бент, набързо му изложих целия случай и мъката, която тегнеше над мене. Накрая заключих: „По всичко личи, че след загубата, не ще имам друга възможност освен да стана хамалин". Той ме погледна помълча малко и каза: „Ти хамалин няма да станеш". В думите му имаше бащинска загриженост и мекота, а лицето му светеше. Изведнъж, целият се почувствувах, като човек освободен от тежки окови. Изблик на надежда и радост ме обзе и бях готов да литна в простора от неудържим възторг. Само няколко дена след тази случка, получих известие, че пратката ми от пет големи сандъка е пристигнала на Ломското пристанище. Италия само малко преди това, беше вече капитулирала и границите й затворени. Сумата за тази сделка бе 500 000 лв., с нея можеха да се купят тогава три апартамента. Като получих стоката в гр. Лом от парахода, докарах я в София и пристигна един търговец от Скопие, и ми предложи два милиона, значи четири пъти повече за нея. Аз не посмях защото, имаше закон, че комисарството я разпределя и определя цената й. Комисарството разпредели стоката и остана малко от нея. Започнаха бомбардировките над София 1943-1944 г. и аз закарах останалата стока в село Бистрица, където се бяхме евакуирали със семейството ми. След 9 септември 1944 г. докарах сандъците и ме среща полиция и казвам, че това е багажа ми от евакуацията. И те не провериха, и ме оставиха. След това дойде време, когато бях материално зле и от тази стока продавах малко по-малко и се подпомагах с пари. Навремето си възстанових всички пари. Интересно бе, че парите, които бях внесъл за фирмата в Торино, не бяха ги привели от банката. Та тези пари аз можех да си ги взема обратно. Но аз не направих това. Отидох при Денизи и му предложих да ги извадя от банката и да му ги предам лично. Той се учуди, че съм толкова честен, усмихна се и той се разтича, и фирмата си прибра парите. Оправихме се. Значи стоката пътува с кораб по Дунава и преди да стигне гр. Лом се затварят официално границите на Италия. Щом минала стоката и границата се затворила. Та така, хамалин не станах.

51. ОСКУБАН След като бях минал голямото си изпитание, през 1942 г., един пролетен ден на 1943 г. съм на Изгрева. Нещо помагах на Бай Ради, нашият мил и симпатичен брат, който с похвално усърдие се грижеше за малкото ни стопанство. Гледам по пътеката, която минаваше покрай боровата горичка с бавни стъпки да се задава Учителя, идвайки от стаичката си. Спря се на пътеката, на възможно най-близко разстояние до мене и ме гледаше. Разбрах, че иска да ме види, за да ми каже нещо. Отидох веднага. Когато се изправих пред Него, виждам лицето му измъчено, погледа унил също така, както беше преди голямото ми изпитание, което преживях. Тревожно зачаках да ми каже нещо. Той ме погледна и с тих глас рече. „Спазвай законите, бе Николай!" От думите му нищо не разбрах, за какви и кои закони да спазвам. Не го запитах за пояснение. После разбрах, че ставало въпрос, за законите, които ще дойдат в страната ни след септември 1944 г. „Защо?" С нарастваща тревога запитах аз - „пак ли ще мина през нови изпитания, като тези, които преминах с бесилката?" - „А, не, не, този път ще бъдеш оскубан". Добави Учителят със същия тон, в който се четеше мъка. Помълчах в недоумение задълбочен, да разбера думите му и какво да правя. Разбрах само, че думите и предупреждението Му се отнасят до моята твърде много нараснала търговия. Интересно е, че макар всякога да съм бил много свободен пред Него и този път не Го запитах да ми поясни казаното. По това време търговията със стоки от първа необходимост беше напълно ограничена и те бяха под пълния контрол на тогавашното тъй наречено комисарство. Търгувах със стоки, които не представляваха някаква насъщна нужда за човека и задоволяваха само неговите второстепенни нужди: четки, дребна железария, дребни дървени изделия и някои домакински потреби, предимно лъжици и вилици. Производството на тези стоки, беше обект преди всичко на занаятчийство, което използуваше само отпадъчни материали за неговото производство. Редовни материали нямаше. С това тези отпадъчни материали намираха своето най-добро оползотворение. Тези трудолюбиви, сръчни, с голямо умение и находчивост, хора постигаха с най-примитивни средства и съоръжения похвални резултати и с това внасяха голямо улеснение в задоволяването на второстепенните нужди на народа. За производството и търговията с тези стоки ограничения тогава нямаше и затова не можах да разбера, казаното от Учителя. Какви закони да спазвам? Аз не знаех, че само броени месеци след това, ще настанат коренни промени в стопанския ни живот и че тези негови думи се отнасят именно за това време. През месец април 1944 г. бях взет от военните в запас. Нашата група се състоеше от по-възрастни хора и затова бяхме изпратени да изпълняваме трудови задачи, някъде към гръцката граница. Откъснати и далеч от населени пунктове, поне аз нямах възможност да имам някакви новини. Така прекарвайки без връзки с външния свят изтекоха дните до 9 септември същата година. Нещо около един-два дни преди тази дата лагерът ни някак особено притихна, спряхме работа и никой не можеше да каже защо и докога. След няколко дена прекарани така изведнъж се получи нареждане да се приберем в София за уволнение. Когато наближихме столицата, тогава едва научихме за промяната. Тази откъснатост от пет и повече месеца без новини, ме беше лишила от възможността да следя събитията. Затова тази промяна не я схванах като нещо особено. След уволнението си продължих своята работа, с още по-голям импулс в същото направление. Пазарите се оживяваха, хората се поуспокоиха, а занаятчиите с още по-голяма сила се заловиха за своето производство и го носеха за пласмент при мене. Това създаде топла и сърдечна връзка помежду ни. Работата си движех с голям устрем, поласкан от това, че аз бях в услуга на тези дребни съществувания и ги улеснявах в техния живот. По-късно, когато започнаха да излизат наредбите, за ограничаване на частния сектор не можах да допусна, че ще се стигне до такива пределни крайности за смазване и на най-дребните частници. Аз живеех с мисълта, че щом съм полезен на тези дребни съществувания, в името на което дойде и тази власт, няма да бъда засегнат, нито пък те занаятчиите, които така умело оползотворяваха отпадъците, за да произведат стопански ценности. Своята дейност можах да обясня, на един от първите хора на новата ОФ власт, който добре ме разбра и оцени правилно, както моята дейност, така и на занаятчиите. Не отделих време и внимание за да схвана и погледна по-задълбочено пътя, по който се върви. Мисълта, че върша полезна обществена работа ме беше изцяло завладяла. По-късно се опомних, разбрах, че за тях целта е най-важното, пълна ликвидация на частния сектор. В себе си обаче не намерих сили и оправдание да спра своята дейност, това беше и моята грешка. В началото на 1952 г., органи на Столичният градски народен съвет занимаващи се със стопанския сектор, подтикнати от злобни и завистливи хора, ми конфискуваха намерената ми в склада стока за 22 милиона лева и ми наложиха глоба от два милиона лева. С това бях не само оскубан, но и напълно обезличен и ликвидиран. Защо не разбрах и защо не послушах Учителя, още тогава, да преустановя всяка търговска дейност? В ушите ми звучаха само думите Му: „Не, не, този път ще те оскубят". Наложиха ми глоба равняваща се на 1/5 от заплатата ми и я плащах цели 20 години, дори и като станах пенсионер. Доста яко ме оскубаха. Нямат грешка.

50. ОТКАЧЕН ОТ ВЪЖЕТО При многото случаи и то най-вече, когато съм намирал Учителя да говори на поляната или пред салона с група приятели, то щом се приближа към групата, Той спираше разговора, лицето му се опъваше, добиваше странен вид, погледът му ставаше съвършено друг, поглед в който се четеше ужас, като че ли пред себе си виждаше някакво чудовище, готово да хване и погълне своята жертва. При тези случаи, аз го гледах с изненада, учудване и не можех да разбера, и да си обясня защо този странен израз се явяваше щом ме види Учителя. Но разбираше ли, че съм го доловил, Той веднага се променяше, погледът му ставаше мек и по лицето му грейваше усмивка, с израз на поздрав към мене. При един такъв случай гледаше ме, но говореше уж на другите, казва: „Какво ще бъде вашето състояние, ако вие видите в гората една от онези грамадни змии - питоните, че е готова да се хвърли и удуши един ваш приятел?" Разбрах, че това се отнася до мене. Някаква злокобна съдба ме дебнеше и беше надвиснала над мене. Това ясно разбирах, но не можех да проникна в мрака на бъдещето за да знам, какво точно ми е приготвила неизбежната „карма", следствие на някаква мрачна моя постъпка в миналия ми живот. Но не запитах Учителя. В началото на 1939 г. станах търговски пътник. Пласмента на стоките тогава беше много затруднен. Трудностите идваха оттам, че назряващите много сериозни събития, предимно в Европа, идващата Втора световна война, беше заангажирала вниманието на хората, към тези събития и никой не се интересуваше от нищо друго, освен да слуша, следи и коментира събитията, които с кинематографическа скорост се нижеха. Ние, търговските пътници, ходехме от град на град за да търсим пазари на стоките, дошли отвън или произведени у нас и само с голяма мъка, можехме тук и там да превъзмогнем натежалата инертност. В началото на 1941 г. германските войски почнаха да минават през България за Гърция и пазара много бързо промени своя облик. Търсенето на стоки бързо се повиши, пазарът се активизира. Причината затова беше както разбрахме, че германското командване тук, имало правото да печата български банкноти, раздаваха ги на своите войници и офицери, които ги харчеха без мярка и купуваха едва ли не всичко, за да ги изпращат на своите близки в родината си. Пазарът се наводни с банкноти. Цените на стоките бързо се покачиха, като минаваха от ръка наръка. стигна се до куриозни случаи. Стоки продавани от един търговец на едро, след като обиколят няколко такива, се връщат пак при първия, но с много по-висока стойност. Настана паника всред търговския свят. Всеки търсеше начин, да вложи парите си в нещо по-ценно, каквото вече трудно се намираше. Моята професия, като търговски пътник, като пласьор на стоки стана излишна, защото самите търговци бяха плъзнали да търсят стоки, да пласират натрупаните в ръцете им новичките, току-що напечатани, банкноти. Габрово, като един от най-големите производителни центрове, беше наводнен от търговци, търсещи да закупят стоки. Един ден, като се прибирах от обиколката си и предадох големите си поръчки на моя господар Христо Бойнов ангросист в Габрово, останах изненадан, че той ги прие равнодушно, без какъвто и да било възторг, както това правеше по-рано и с навъсен тон ми каза: „Няма смисъл вече да пътувате, да харчите пари и да правите разноски, защото аз тук без усилия продавам всички стоки, които мога да закупя от фабриките и от по-малките производители, на много по-изгодни условия, веднага в брой, отколкото вие с вашите поръчки". Явно беше за мене, че с тази моя кариера е свършено и аз съм на улицата. Не за първи път съм изпадал в такова положение, затова не се разтревожих много. Нещо ме успокояваше вътрешно. При такива повратни точки в живота ми моята мисъл особено трескаво работеше и още същия час реших да стана търговец и то не какъв да е, а търговец на едро. Макар да нямах пари и да знаех, че за такава дейност, те са важно условие. Но аз имах другите три по-важни елемента: своите качества, знаех за извора на стоките и познаването на пазарите. Идеята си споделих с близки и познати, но всички ми се изсмяха. Само моят по-голям брат и баща ми ме насърчиха и подкрепиха. От Габрово взех влака и право при Учителя, за да му кажа и на Него за своето решение. Когато отидох на Изгрева, гледам Той излизаше от стаичката си и се беше запътил към поляната, където си правехме гимнастическите упражнения. Сметнах, че е много удобно да Го настигна и Му разкажа за своя проект. Не обичах да хлопам на вратата Му, когато имах сериозни възли в живота си. Като дойдох при него и Му казах за своето решение, Той някак отскочи настрана, като че ли пред Него изведнъж се яви някакво чудовище. Погледна ме, обърна си главата напред и продължи пътя си, без да ми каже нещо. Не посмях нито да го настигна втори път, нито да повторя въпроса си. Тръгнах си с разочарование, но не се отказах от плана си. Със свойствената си енергичност, за много кратко време, си извадих документите, необходими за право търгуване, което нещо не беше съпроводено с някакви особени трудности. С това оформих юридически своя нов социален облик. В новото си обществено положение, като търговец на едро, имах големите предимства пред всички други, които по това време искаха да се заловят с тази професия, защото като пътник, бях познат на търговците на дребно из градовете и по-големите селища, където преди това пласирах стоките на моя господар, с моите морални качества бях им спечелил доверието и разположението. Имах и значителни връзки с индустриалния и занаятчийски свят. Големият устрем, с който подхванах новата си работа, добрият шанс, много скоро дадоха своя резултат и аз се намерих на предната линия всред старите, богати и утвърдени, като големи и опитни търговци на едро. Забогатях. Търгувах. Вземах стоки от фабрикантите, с които бях запознат, правех колети и ги изпращах. Бях много енергичен човек. Печалбата идваше от продажбата. Купувах стоката за 5 лв., и я продавах за 6 или 7 лв. От своя страна те ми правеха отстъпка до 20% от цената на стоката, защото аз купувах на едро. Ако струваше 1000 лв. стоката, аз я плащам за 80о лв. и така можех да продавам на различни цени според човека. През това време монетната система бързо се разстройваше. Правителството пусна освен банкноти още и бонове с големи стойности носещи и някаква лихва, с желанието навярно, да ограничи по възможност, голямото наводнение от банкноти, които имаха по-малки номинални стойности. Но това не донесе облекчение. В народа се внесе вече едно разколебаване в парите, не можеше да се обясни, защо трябваше да има и бонове, и банкноти, смътно долавяше, че нито едното, нито другото е вече с някаква стойност. За хората обаче от стопанския фронт, беше ясно, че страхотна инфлация залива страната ни. Стоките непрекъснато намаляваха, а цените им се повишаваха особено на тези, които бяха по-необходими за нуждите на човека: храна, облекло, обувки. Заговори се за черна борса и правителството се видя принудено да вземе енергични мерки срещу нея. Пример за черна борса. Един килограм захар струва 5 лв., а ти го продаваш за 10 лв. Пътувайки един ден по линията София-Варна в първокласното купе в което бях, имаше двама добре облечени господа. От разговора, който те водеха помежду си, разбрах, че са висши правителствени чиновници. Те усърдно разглеждаха въпроси от стопанският ни живот, черната борса и мерките, които ще се вземат за нейното ограничаване и ликвидиране. „Строгите закони, които ще въведем срещу това обществено зло, ще ни позволят да я премахнем." Заключи единият от тях. Разбрах, че срещу търговията и търговците ще се вземат изключителни мерки. Малко след това в края на 1941 г. излезна строгия закон срещу черната борса. В него между другото се предвиждаше за по-големи нарушения - смърт чрез обесване. С черна борса не съм се занимавал, не за това, че ме беше страх от този закон, а защото имах отвращение към такава дейност. Стоките, с които търгувах, не бяха от най-належащите. След излизането на закона, своята търговска дейност продължих с голямо внимание. Самите производители обаче, поради липса на материали, не всякога можеха да се придържат, до определения грамаж и качество на даден артикул. Това все пак беше подсъдно, но вината не беше моя. Пример. Един метър плат американ трябва да тежи 150 грама, а той го прави на 100 грама, а цената му е същата. Погълнат от устрема на работата, тогава рядко се явявах на Изгрева, защото много пътувах из провинцията. Колкото пъти обаче отивах там, всякога се срещах с Учителя и Той все така унило, с мъка и тревога, ще ме запита за моята търговия, без да разбирам гибелта, към която тя ме тласка. Явно с тези си леки намеци искаше да ми подскаже, пропастта, към която отивах. Сам да се сетя и да спра устрема си. Рязката намеса на Великите в живота на хората не им е присъща. Това правят Те, само в изключителни случаи. Но аз не разбирах тогава това и продължих. Правителството с излизането на закона усилено търсеше да поднесе на обществото показен процес, да закачи на въжето някой и друг търговец от голям мащаб за назидание и уплаха. И затова едрите търговци бяха особено и внимателно следени. Срещу хората, които бързо прогресират и бързо се издигат от околната среда, всякога е имало завист и озлобление, в това отношение, срещу мене се породи голяма завист. Хора, които се въртяха около мене и искаха да имат и те голямо име, известност, възможности, представяйки ми се, все за мои приятели и доброжелатели, ме наклеветяват пред властта и бях взет под око, тъй като имах необходимите елементи според тях, за да могат да поднесат на народа, търсения от тях показен процес. Един ден през лятото на 1942 г. при мене идва Бай Ради, много мил, работлив и с редки качества наш брат, който се грижеше за малкото ни стопанство на Изгрева и ми каза: „Учителят иска да се достави за нуждите на салона, където се държат беседите един вагон въглища". Приех с радост задачата. По това време въглищата бяха дефицитни и имаше нужда от голямо тичане и грижи, за да ги имаме. Една от нашите каменовъглени мини, доколкото си спомням тази при гара Пирин, се управляваше от голямото акционерно дружество „Гранитоид", което тогава се занимаваше и с производството на цимент. Това дружество, имаше своето управление, в голяма постройка до гара Подуене. Сетих се, че там имам познат, като чиновник в това дружество, когото съм виждал да посещава и беседи на Учителя. Отидох при него и съвсем откровено му казах, че искам един вагон въглища от най-високо качество за нашия салон. Той ме посрещна и изслуша с изненадващо за мене голямо внимание и без възражения и уговорки прие поръчката. Обеща ми да изпълни поръчката, както за качеството, така и за скорошното й изпълнение. Благодарих му, платих стойността на вагона с мои пари, нали бях богат и си излязох. След седмица или две, аз отново съм на Изгрева. Тъкмо съм пред южния вход на салона и Учителят се показа горе на входната си врата. Погледна ме и разбрах, че иска да отида при Него. Изтичах по стълбата и се озовах там. Изразът на лицето Му беше измъчен, съкрушен, погледа унил. С тих глас едва чуто ми каза: „Ще могат ли въглищата да дойдат до 15 август?" „Ще направя всичко възможно до тази дата, вагонът с въглищата да пристигне" - енергично отговорих аз, като допълних. „Да поръчам ли още един вагон?" - „А, не, не" със същият съкрушен глас отговори Учителя. Погледна ме с измъченият си поглед и си влезна. Наведох глава със смътни предчувствия, но мисълта ми литна пак към големите исторически събития, които по това време раздрусваха света. И помислих, какво ли особено голямо събитие ще стане дотогава? Не ми мина и сянка от мисъл, че могат да станат големи събития, но само на моята глава. Слизам набързо по стълбата и веднага отивам при нашия приятел в „Гранитоид". Намерих го там и най-настоятелно го помолих, да направи всичко възможно, вагонът с въглищата час по скоро да дойде. Имах вяра в обещанията му. Лицето му имаше чертите на честен човек и разбирах, че ще направи всичко възможно, за да удовлетвори молбата ми. Наистина само след няколко дена получих известие, че вагонът е пристигнал, дошъл на гара Перловец. Отидох с документите още сутринта на гарата, приех вагона и ангажирах всичките каруцари и работници, които имаше там, с поръчение, въглищата час по-скоро да се разтоварят и закарат на Изгрева и да се наслагат в бараката, която имахме за тази цел. При идеална организация и ред всичко беше свършено образцово. Изпратих работниците и каруцарите, като им платих богато за извършената от тях работа. Всичко се приключи някъде към обед. Тъкмо привърших и тръгнах от бараката, гледам братята и сестрите се бяха наредили на масите за обед. Учителят беше също там седнал и когато да се насоча към Него, за да Му кажа, че всичко е напълно готово и задачата с въглищата е разрешена, Той се надигна от мястото си, погледна ме и със същият познат вече на мене ужасяващ поглед. Аз се спрях за момент изненадан и само за миг, можах да дам отчет пред себе си, че цялата тази работа съм свършил по най-високият идеал, а защо Учителя така ме гледа, къде имам грешка? Аз знаех много добре, че Той не обича при братските работи да се направи и най-малкият пропуск или пък да е за някаква лична изгода. Гледам го спокойно и смело, без да трепне нещо в мене, защото имах увереността, че всичко свърших с най-голяма чистота. Това трая може би секунда. Малко след това, видях лицето му да светне, погледа Му стана мек, любвеобилен, пълен с топлота и нежност, вдигна ръка и каза: „Ти можеш да вършиш работа, ще останеш!" Не отидох на обеда, тръгнах си, без да разбера нещо от цялата тази сцена, която за тъй малко време протече между Учителя и мене. Почувствувах само, че онази неприятна тежест, която имах до този момент, тя да отпада, като че ли някакви окови се свалиха от мене. По това време имах складове за стоки, както в София, така и в Габрово, който като производителен център беше на едно от първите места в страната ни. Работата ми се беше разраснала твърде много. На 15 август сутринта съм в склада си в Габрово. Предният ден имах шанса да ангажирам значително количество стоки от фабриките там. И през този 15 август започнаха да ги докарват. Но реших, вместо да ги стоваря в склада тук, да бъдат откарани в камион в София. Вижте сега един много интересен случай. За тази цел ангажирах един камион от транспортната агенция, с която редовно работех. Стоките се натовариха и пълният камион замина, приготвих и много други пратки, които по поръчки за провинцията изпратих. Тъкмо привърших всичко и започнах да подреждам стоките, които се намираха в склада ми и агентите по стопанските нарушения влезнаха. Вижте случая, до 15 август и второ, стоките ги препратих с камион за София. Беше около единадесет часа преди обед. Легитимираха се и заповядаха да преустановя всякаква работа. Законът бе такъв. Ако се намериха, стоки в един нарушител на черната борса, стоки на стойност повече от петстотин хиляди лева, се осъждаше на смърт чрез обесване. А стоката в камиона, който изпратих имаше за един милион лева. И точно до 15 август, както каза Учителя. Почнаха да описват всичко каквото имаше там. Късно вечерта свършиха и те ме откараха в полицейският участък. Участъкът беше стара, останала още от турско време сграда, която се намираше там, където е построен сега хотел „Балкантурист". Там ме тласнаха в един арест, толкова мръсен, ужасен, непочистен по всяка вероятност още от времето, когато някои от нашите възрожденци, както вече знаех са лежали там. Сам бях, дойде нощта, за сън не можех да мисля. Приседнах малко на един нар, по който имаше дебела кора от мръсотии. През нощта, като се огледах по едно време, останах поразен, по стените и по нара една до друга хиляди дървеници: Станах и цяла нощ останах прав. Интересно е, че призори, те изчезнаха и можах само за малко време да поседна на единствения нар и да подремна. Дни и нощи изкарах там сам, измъчен. Един ден гледам от една дупка да излиза голяма мишка, толкова много се зарадвах - живо същество до мене! Тя се обърна, и като ме видя, избяга отново в дупката си. „Чакай, не си отивай!" - завиках аз изпълнен с радост. Но разбира се тя не схващаше моята мъка и си отиде. Замислих се и се усмихнах за първи път от толкова време. Какви чудни са Божиите пътища и методи. Боговете бяха изпратили мишка, за да ми донесе радост. Радвах се, че не бях забравен. Минаха още дни и нощи при това мъчително състояние и обстановка. Най-после вратата се отвори и ме извикаха в стаята на следователя. Връчиха ми обвинителният акт. В него се посочваше, че ме обвиняват в нарушение на закона за цени и снабдяването. Понеже намерената стока в склада ми не надхвърляше по стойност петстотин хиляди лева, те не можеха да ме подведат по онзи член от закона, който предвиждаше смърт чрез обесване. Това беше първата облекчителна въздишка, която имах. Изпратената сутринта с камион за София стока преди да дойдат агентите, а те не разбраха затова, ме спаси от най-лошия удар, да бъда подведен под онзи член от закона, който предвиждаше смърт чрез обесване. А тази стока в камиона беше за стотици хиляди левове. В обвинителният акт се искаше затвор за много години. Аз се възпротивих да подпиша обвинителния акт, тъй както беше мотивиран. Подписах го при особено мнение. През периода от времето, когато следователят оформял моето обвинение, един наш брат, можал да влезне във връзка с главния агент и искал от него да узнае нещо за моята съдба. Той му отговорил, че на всяка цена ще понеса тежко наказание, макар той самият да виждал, че не са налице някакви престъпления, но понеже правителството иска да има един показен процес, а за такъв моят случай бил много удобен, то затова ще понеса тежкото наказание. По радиото, както по-късно ми казаха, се гърмяло за моя процес и за мене с най-лоши изрази. Този наш брат отива при Учителя и му казва за разговора си с агента и заключението, което той му казал, че ще понеса на всяка цена тежко наказание. Учителят го погледнал и му казал: „Въпреки това Николай ще бъде освободен". След подписването на обвинителният акт, на другия ден, под усилена стража заедно с една психически разстроена жена, пешком ни закараха в град Севлиево. Движението, простора, синьото небе, яркото слънце ми подействуваха ободрително. Когато стигнахме в помещението на полицейското управление, там, не знам по какви причини, мене ме оставиха на двора. Седнах на една пейка, която имаше. Поради голямата умора и многото безсънни нощи, аз съм подремнал и сънувам много ясно, че държа в ръцете си голямо парче много хубава червена диня, но тъкмо да захапя от нея, нечия ръка отхвърли динята. Когато се събудих бях радостен - знаех, имал съм случая да се убедя, че когато сънувам, че ям хубави добре узрели плодове червени, винаги са ми идвали големи неприятности. Лошото ще се отмахне от мене така изтълкувах съня си. Една утеха ме изпълни. След малко заедно с тази жена ни закараха в едно мазе. Беше вече настъпила нощта. За никакво спане не можеше и да се мисли, нито даже и да седна. Стоях прав и се разхождах, доколкото можеше в тясното мазе. Жената се беше сгънала на единствената пейка и говореше несвързани приказки. Късно през нощта се умълча и разбрах, че е заспала. Така прав, разхождайки се от стена до стена прекарах цялата нощ. На сутринта моят адвокат, когото брат ми беше вече ангажирал ме посети и ми каза, че ще бъда изпратен без право на гаранция в търновския затвор. Наистина след малко бях натъпкан в някакъв затворен автомобил. От него не можах да виждам нищо, но от друсането разбирах, че се движим по шосе. Най-после колата спря. Когато я отвориха и слязох, бях вече в малък двор на търновския затвор - стар турски зандан. Отвори се една тежка желязна решетка, през която ме вкараха и аз влязох в тъмен непрогледен коридор. „Там в дъното от дясната страна има врата, ще влезнеш в нея" - изрева някакъв суров, твърд глас зад гърба ми. Закрачих в коридора с чувството, че отивам в ада. Най-после в тъмнината едва напипах вратата вдясно. Плахо я отворих и за моя изненада видях зала не много добре осветена, пълна с хора. Седнали, полулегнали на нарове един до друг, които съвсем нямаха вид на много опечалени. Те възбудено ме приветствуваха, като че ли бях техен близък, член от тяхното голямо семейство. Това беше голямо облекчение в тежкото ми потиснато състояние. От един много мил и приветлив човек, който без да го познавам, но той ме познавал, се даде разпореждане да ми се стори място на един от наровете и аз се намерих между хората със съдба подобна на моята. В монотонният им и еднообразен живот, и най-малкото събитие будеше голям интерес. Неписан закон при тези случаи беше - всеки новодошъл да разкаже не само причините за своето идване тук, но и цялото си битие и житие. Не направих и аз изключение. Те пък от своя страна, като на новак имаха задължението, да ме запознаят с режима и порядките на този специален институт на човешкото общество. Между затворниците в залата имаше и такива, лежали години подред, които така вещо познаваха наказателните закони, че всеки адвокат би им завидял. Те именно, като съдии разгледаха моя случай и определиха тежкото ми наказание, което би трябвало да ме последва 10-15 години затвор. Заредиха се дълги, тежки и еднообразни, монотонни дни и нощи. Моето място на нара беше за голяма моя радост, до един тесен малък прозорец, откъдето можех да гледам някаква гора, възвишения и небето със своите промени. Всичко това внасяше в мене бодрост, радост, но и мъка и тъга, затова че ние разбираме великите творби на Бога, едва тогава, когато изгубим възможността да се ползуваме от тях. След около 40 дни бях предупреден, че ще трябва да замина отново за Севлиево, където ще се гледа делото ми. Опитните по съдебните процеси в стаята ми, намериха, че моето дело се движи много бързо, щом като за толкова кратко време е насрочено, защото много от тях седяха с месеци, без да бъдат потърсени. В определеният ден по същия начин бях закаран в Севлиево. Озовах се в съдебната зала, дойдоха и съдиите. Когато видях председателя на съда, който ме погледна със суров и безмилостен поглед, аз изтръпнах разбирайки тежката съдба, която ми се готвеше. Но при започването на процеса се оказа, че някакъв много важен и необходим свидетел не е налице и адвокатът ми предложи, на съвършено законно основание, делото да се отложи. Съдиите нямаше как - приеха. Още тогава се реши, че то ще се гледа в Габрово, където периодически състав от съдии разглеждаха там по-тежки дела. Отново бях върнат в затвора. Режимът ни там предвиждаше, да ни изкарват на разходка или както се казва на каре, преди обед и следобед по около един час. Един ден, както се разхождах преди обеда, гледам встрани от мене, малко над главите на другите затворници - Учителя, видях го напълно реално, но как аз не мога да кажа. Гледа ме със светло приветливо лице. Това ме напълно успокои и аз разбрах, че ще бъда освободен, присъда няма да ми се наложи. След около двадесетина дни или може би месец, бях известен, че ще бъда закаран на дело в Габрово. Облечен по тогавашната затворническа мода - рае на широки ленти, аз бях закаран на гара Трапезица, оттам за Габрово. Из пътя за гарата, за моя голяма изненада и радост, срещнах моя по-малък брат. Интересна случка, случайност. Без уговорка и без да знам, той бил по това време в Търново и случайно минал по този път. Съдебната зала в Габрово е претъпкана и то предимно с фабриканти, с които работех. Те бяха, с основание, много доволни от моето държание през време на следствието. Той като нито един от тях не бях повлякъл в този процес. Този път състава на съда беше друг. Едни благородни, интелигентни физиономии, готови да служат на истината и справедливостта. Прокурорът също. Виждаше се, че не се бяха повлияли от някакви правителствени съображения. Още в речта си, прокурорът оттегли обвинението, че има спекула и сериозни нарушения по закона за цени и снабдявания. Съдът произнесе оправдателна присъда, като ми наложи някаква незначителна глоба за неправилно водене на търговската книга. Цялата зала въздъхна с облекчение. Една ведрина, една атмосфера на задоволство заля цялата зала. фабрикантите скочиха и бяха готови те да платят глобата. Настана приятно оживление. Всички искаха да видят и поздравят човека, облечен в особения костюм на широки раета. Още същият ден бях откаран отново в Търновския затвор. След изплащане на глобата и някои формалности, желязната решетка отново се трясна зад гърба ми и аз тръгнах, но този път към свободата, към простора, към живота. Колко велики неща са те Господи, нещо, които Ти само даваш! Изправих глава и благодарих на Учителя. В ушите ми ехтяха Неговите думи: „Ще останеш, ти можеш да вършиш работа". Наистина останах, но Господи, дано свърша нещо за твоята слава! Като се прибрах в София, разбира се най-напред се срещнах с Учителя. Той ме прие със същото лице и усмивка, както в затвора в Търново. След като му разказах всичко, което Той знаеше много добре, каза ми: „Имаше сили против тебе и за тебе, но благодари, че в твоята градина се намира всичко каквото се потърси". Беше октомври 1942 г. Минаха години, един ден научавам, че Търновският затвор бил обърнат в музей. Това ме изненада и потопи в размисъл. Защо пък Търновският затвор да бъде преустроен в музей. Ще кажат някои, че там са лежали политически затворници. Но в кой затвор не са лежали такива? За мене отговора беше ясен. Учителят беше идвал там. Там където светлината, свободата и живота са, там няма място за тъмнината, ограниченията и смъртта. Ще ви разкажа един случай за ненавития часовник. При последната си среща с Учителя, подава ми своя джобен часовник: „Николай, може ли да се поправи този часовник. Занеси го при часовникар". Сложих го в джоба, залисах се по моите работи, отидох в Габрово, където трябваше да преживея всичко това, което описах по-горе. А през цялото време часовникът на Учителя ми бе в джоба. Кой знае, но охраната по затворите не го прибраха, както това сториха с другите ми вещи. Оставиха го. А аз знаех, че е развален и не го бутах, нито съм го разглеждал. Джобен часовник с капачка - така е осигурен, че не може да се повреди. Като пристигнах в София, сетих се за часовника, занесох го на часовникар, прегледа го и ми каза: „Ама той му няма нищо. Здрав е, само че не е навит". Навива часовника и той тръгва. Отивам при Учителя, разговаряме и накрая му подавам часовника - „Учителю, ето, връщам Ви часовника, който ми дадохте да го занеса при часовникар да се поправи. Оказа се, че той е здрав, само, че не е била навита пружинката му, затова не е работил." Учителят се усмихна - „Знам, че не е навит. Но го дадох, защото това бе единствения начин ти да поддържаш връзка с мене чрез този часовник". Този случай показва, че съм направил неосъзната връзка и то непрекъснато с Учителя, защото когато човек е в страдание, трудно се моли и трудно поддържа връзка с Бога. С този часовник съм поддържал несъзнателна връзка с Учителя. Съзнателната връзка е молитвата. Разказах как Учителя ми се яви в затвора. В затвора прекарах към 50 дни. Така бях спасен от Учителя.

41. ДАФИНКА Между нашите сестри имаше една нова, с много деликатна физика. Казваше се Дафинка, беше болна неизлечимо. Намери се, че предимствата, които Изгревът има в климатично отношение, ще са от голяма полза за нея. Тези, които й бяха по-близки вземаха грижата и й направиха малка дървена къщичка по-настрана. Аз не бях така близък до този случаи, за да знам нито причините за нейното заболяване и защо тя не може да оздравее. Един ден чета за изпит в стаята си, а единият ми крак, зачервен, подут силно ме боли и не ми даваше спокойствие да се занимавам. Чудех се какво да го правя, а не обичах да безпокоя Учителя за такива случаи. Досадната болка все повече и повече се усилваше. В този момент някой почука на вратата ми. Отварям и пред мене застава сестра Василка от ул. „Опълченска" №66, която беше плетачка, едричка и много симпатична, предана наша сестра. „Брат Николай, обърна се тя към мене, сестра Дафинка почина и Учителят каза, някой да се погрижи за нейното погребение". Василка си каза урока и си отиде. Знаех, че уреждането на такива случаи, по това време, беше съпроводено с много ходене. Нямахме нито ние, нито пък наблизо телефон, а за използуването на някакви превозни средства не можеше и да се мисли. Оставаше само с ходене, да се урежда всичко. А как с този болен крак ще ходя и то толкова много? Озърнах се да видя дали няма някой друг брат, който да ме замести. Нямаше. Реших, че макар и да се влача, аз трябва да тръгна. Поомих и си помасажирах малко крака преди да се обуя и чудо, библейско, отока спадна, тревожният червен цвят се махна, а болката съвсем изчезна. Кракът ми беше вече здрав. Скочих и полетях към града, за изпълнение на задачата. Там от служба на служба, уреждах формалностите. Най-после, трябваше да отида на гробищата в село Орландовци, за да поръчам да дойде катафалката, която да прибере тялото. Дотам също отидох без да ползувам превозно средство. След като се срещнах със съответния чиновник и му дадох необходимите указания, помолих го няколко пъти, да прати катафалката веднага. Той беше любезен, симпатичен човек и обеща да изпълни молбата ми. Доволен, че свърших благополучно, бързо и акуратно възложената ми задача, тръгнах обратно за Изгрева. В характера ми беше, всяка работа, която имам да изпълня, да стане без отлагане и по възможност по най-бърз начин. Този метод прилагах при всички случаи. Приложих го и сега, без да признавам приетите от обществото порядки, нито пък съм мислил да се съобразявам с тях, пък и не ги и познавах за такива случаи. Моята мисъл както всякога, така и тук, се ръководеше от очевидността и последователността. Щом като Дафинка е починала, какво оставаше? Тялото й по-скоро да се хвърли в трапа, като вече напълно непотребна вещ. Движех се енергично, пък и млад, пълен с живот, исках да стигна навреме, преди колата, за да мога, ако има нужда да помогна с товаренето. Стигнах до Орловия мост, при езерото с рибките и тръгнах пряко, по една неоформена пътека, която минаваше покрай обсерваторията, там където е сега плавалнята. Тъкмо навлязох в гората, изведнъж изгубих възможност да се движа. Силите ми някак изчезнаха. Почувствувах се като балон, който бързо се изпразва. Едва можах да се присвия до един бор. Нямах никакви болки преди или каквито и да било признаци за нещо нередно в моя организъм. Никаква тревога не ме вълнуваше. Така седях може би половин или един час. Изведнъж, почувствувах как бързо се изпълвам със сила. Балонът се наду до крайни предели и аз хукнах към Изгрева. Когато стигнах там, пред мене е отново сестра Василка. „Какво стана?" - тревожно запитах, чувствувайки се виновен за моето необичайно закъснение, тя говореше спокойно и с мек тембър ми каза: „Брат Николай, катафалката дойде и ние казахме на Учителя, но Той каза тя да дойде отново утре, защото сестра Дафинка, още не се е излъчила". Спрях се смаян и със страшно угризение. Сега разбрах, това което се беше случило в гората и защо то е станало. Учителят ме беше спрял там. Иначе щях да дойда и без да питам никого щях да я натоваря на катафалката, на гробищата и оттам направо в трапа. Порядките и церемониите, нито ги знаех, нито ги зачитах. Важно беше за мене, задачата да се свърши бързо и без отлагане. Сега разбрах каква грешка и какви непознати за мене беди щях да допринеса за милата Дафинка. Навел глава, с мъка в душата и радост от избягнатото, се прибрах в стаята си. През този ден бях преживял две библейски чудеса. Първото чудо бе с крака, зачервен, подут и ме болеше, че не можех от болка да чета. За минута оздравя, понеже Учителят ме освободи от него, за да свърша една работа. А разстоянието от Изгрева до Орландовци съм вървял пеш, като се върнах също пешком. Дафинка Доганова беше от гр. Варна. Веднъж бяхме поканени на гости в бараката на Мария Тодорова и Дафинка беше там. Трябваше да се приберем. Трябва да придружа Дафинка. Аз до този момент никога не съм хващал някое момиче или жена под ръка, и чувствувах, че трябва да я подкрепя понеже е много слаба. Тогаз й казвам: „Дафинке, я ме хвани за лакътя". Тя после това беше споделила с Паша и другите, и кой как ме срещне ми вика „Я, хвани ме за лакътя". Беше мила и симпатична сестра, следваше тук в университета.

38. КОНЦЕРТ В нашите среди на Младежкия окултен клас, дойде един младеж, който както разбрах, беше следвал музикална академия във Виена. Казваше се Киселков. Той всякога носеше със себе си своята цигулка и единствената тема на разговор с него, беше музиката и цигулковото изкуство. По това време Учителят държеше своите беседи в салона на улица „Оборище" №14. Беседите бяха в сряда и петък вечер, за школите, а в неделя за всички от 10 часа. Много често, когато Учителят излизаше на малката катедричка, от която говореше, носеше със себе си своята цигулка. Тогава ни свиреше чудни мелодии и песнички, които ние разучавахме. Една сряда, Той също дойде със своята цигулка и след обичайната молитва се обърна към Киселков и го покани да отиде при Него с цигулката си. И двамата отвориха цигулките, настроиха ги и почнаха да свирят. Нещо вълшебно беше то, едни бързи вариации, много подобни на тези, които Паганини е създал. Никога дотогава не бях виждал и слушал Учителят да свири така, нито пък съм слушал такава музика. Дуетът продължи доста време и двамата след като спряха, затвориха цигулките и Учителят започна своята беседа. На другата сряда се повтори същото. Пак извика Киселков и отново зазвуча вълшебната музика. Тези два концерта оставиха в мене много дълбоки следи и често си мислех за тях, когато слушам музика. По това време, често ходех на концерти, давани от знаменитости на цигулковото изкуство. Но никога не чух от тях музика, която да остави такива следи у мене. Един ден, след като беше минало достатъчно време от това събитие, група приятели сме се събрали около Учителя и стана въпрос за музиката. Близо бях до Него и му казах, след като използувах една малка пауза: „Учителю, такава музика, каквато чух от Вас и Киселков в салона на ул. „Оборище" N 14 преди да почнете лекцията си на Общия окултен клас, не съм чул никога след това". Той ме погледна и ми каза: „Ти ще имаш възможност да чуеш и по-хубава музика от тази, която тогава си чул, но този който свиреше с мене не беше Киселков". Това ме изненада и разбрах, какво искаше да каже Учителя с това. Още тогава реших да намеря Киселков и да го запитам, как той е преживял този концерт и какво той ще каже за него. По това време този наш приятел се беше оттеглил от Братството и не го виждах да идва при нас. Много често обаче, сутрин като отивах на работа го срещах на една от Софийските улици, да носи мляко и други продукти, разбрах, че се беше задомил. Още на следната сутрин, след разговора с Учителя го срещнах. Много се зарадва като му се обадих. Поразговорихме се малко по обичайните за такива случаи теми и след това му казах: „Помниш ли концерта, който дадохте с Учителя в салона на улица „Оборище", преди беседата му?" Той ме погледна с изненада, замисли се, дълго мисли, явно беше, че ровеше в съзнанието си за тази случка и най-после ми каза: „Николай, аз нищо не мога да си спомня за такъв концерт". Разбрах, помълчахме още малко, сбогувах се приветливо с него и си отидох на работа, мислейки все за този случай. Наистина, той нищо не можеше да си спомни, затова изключително събитие, защото не е участвувал в него. Вероятно Учителят бе извикал някое висше същество, музикант по дух, то беше влезнало в него и свиреше чрез пръстите му. А Киселков беше много симпатичен човек, много добър цигулар, следвал в музикална Виена и се беше прибрал в София. Разбрах по-късно, че е от Варна. Повече не се срещнах с него. А като си припомня как пръстите му играеха живо по струните и какъв звук излизаше от неговата цигулка, и от тази на Учителя още ме побиват тръпки от необикновеното въздействие на тази необикновена музика.* ______________________________________ *Този случай е публикуван в „Изгревът", том I, стр. 492-493

37. МОРИЯ И ХУТ ХУМИ След Първата световна война, човечеството въпреки, че беше преживяло безсмислието на егоизма, чудовищната лакомия, вкостенелите и назадничави идеи, че силният трябва да ограбва благата на мирния и работлив човек, за да живее охолно и безгрижно, За да командува и управлява. Имаше хора, които бяха проводници все още на тези идеи, те не знаят един велик и основен закон в природата, който беше изнесен от Учителя: „Всяка сила, колкото и голяма да бъде тя, щом като върши насилия и беззакония, ще дойде друга по-голяма, която ще я ликвидира". Историята по блестящ начин е показала правотата на този закон. Къде са великите империи на древността? Вавилонската, Персийската, Египетската, Римската, Империята на Чингис Хан и коя ли още не? Тези разбирания бяха хвърлили човешкия род, в една безумна кървава баня в която загинаха милиони хора, съпроводени с чудовищни разрушения, мъки и страдания. В човечеството след това се събуди подтика за търсене смисъла и порядките на този свят. Жаждата към нови идеи, нови мисли, нов живот, в едно по-ново, по-съвършено човешко общество. Всичко това създаде условията за раждането на ред идейни течения, които бързо намираха почва в жадния за нещо по-ново човешки ум. Едно от тях беше и Теософското движение, което имаше своето седалище в Индия. То намери добра почва у нас и неговите последователи пълнеха страната ни с преводна и оригинална литература, в която се излагаха идеите и схващанията на това движение. Между другото те прокарваха мисълта, че учението се ръководи и вдъхновява от двама велики Учители със свръхчовешки качества - Мория и Хут Хуми, живели някъде в Хималаите, но не казваха къде, както и не се поясняваше, дали тези Учители са във физически тела, или в някакви други, за каквито те в своята литература, тъй много говореха. Тела, които могат да се видят само от избраници. Образите на тези Учители, бяха отпечатани в картички в обикновен формат и се разпространяваха от последователите им. От гледище на естетиката, образите бяха безупречно красиви. От френологично гледище, напълно издържани, отговарящи на образи, имащи наистина изключително високи качества. Беше много приятно да ги гледа човек. Всякога, когато имах случая да правя това, съм се запитвал обаче, ако наистина това са великите създатели и ръководители на Теософското учение, защо тогава имаше смисъл, тези, които изнесоха първи пред света за това учение - Блаватска, Ана Безант, Ледбитър и други да издигнат и оповестят човека Кришна Мурти, като миров Учител, като един нов Христос. Щом като не един, а двама има? Този въпрос така остана в мене без отговор. Един ден, след като теософското учение, беше много нашумяло у нас, група братя и сестри се бяхме събрали в салона където се хранехме. Някой беше донесъл картичките с образите на тези Учители. Всички с голям интерес и оживление започнахме да ги разглеждаме, най-вече от гледището на френологията. Изведнъж както бяхме се навели над тях, вдигнах глава и гледам през прозореца на салона, Учителят да излиза от стаичката си. Веднага блесна в мене идеята, да отида да Го запитам за тях, какво Той ще каже. Грабнах картичките и право при Него. Пред Учителя, бях всякога свободен, естествен и непринуден. Показах Му картичките и казах: „Учителю, какво ще кажете за тези двама велики Учители?" Той ме погледна, усмихна се и каза: „Такива ще бъдат хората, след две хиляди години". Разбрах, това са идеалните образи на хора от далечното бъдеще, които образи много способен и с много разбиране художник беше дал. Върнах се при приятелите в салона, доволен от една нова светлина, която Учителят ми беше дал. Въпросът, който си бях задал, получи своя отговор. По-късно научих, че известният и голям художник Рьорих е нарисувал тези образи. Когато бяхме на ул. „Оборище" N 14 имаше един човечец, които предлагаше окултна литература. По-късно на Изгрева брат Цоко Диков изнасяше и предлагаше окултна литература за продажба. Не можеше да се припечелва тогава от продажба на книги. В салона имаше едно шкафче и там Цочо Диков Ракитски беше наредил някои книги и ги продаваше. Бях закупил една книжка на Седир. В нея той пишеше за мъжът и жената. След като я прочетох с книжката отивам при Учителя - „Учителю, какво ще кажете за тази книжка? Той отговори така: „От 2000 години ние говорим за човешката душа, а не за мъжът и жената". А сега Учителят даваше Новото учение, което ние не винаги разбирахме, какво означава това учение.* _________________________________________________________ * В „Изгревът", том I, стр. 507-510 този случай е поместен с допълненията дадени от частните разговори на Николай Дойнов със съставителя на „Изгрева". Тук го поместваме с негови допълнения взети от магнетофонния му запис.

36. СПЕСТЯВАЙ ПО НЯКОЙ ЛЕВ Като младеж следвах в университета, но поради оскъдни средства, трябваше през свободното си време и ваканциите да работя. Получавах добри пари. Но поради липса на чувство за пестеливост, средствата, които получавах се разпиляваха по начин, който и сега, след толкова години, не мога да си обясня как ставаше тогава това. Работех предимно по строежите, работата тогава беше по-скоро случайна, когато каквото намерех. Най-после след като приключих с университета, се залових на постоянна работа с редовна месечна заплата, като отговорник на един магазин за кожени изделия, на фабрикант от Габрово, който той беше открил в София. Познаваше ме и разчиташе на моите морални качества. Живеех на Изгрева, заедно с моя по-голям брат Борис в една от двете стаички на дървената къщичка, която ние пет души братя, сами си бяхме построили. Живеех безгрижно, тихо, спокойно, смятайки, че животът ми ще тече все така без промени и изненади. Моята майка, която живееше в Габрово, често ни идваше на гости. Една вечер, когато се прибирам от работа, гледам Учителят е в стаичката ни и разговаря с майка ни, която малко преди това отново ни беше посетила. Щом влезнах, Той прекъсна разговора с нея, обърна се към мене и ми каза: „Ти спестявай по някой лев". Аз се изненадах от думите му, тъй неочаквано отправени към мене и то за нещо, ненужно и неоправдано от начина, по който тогава можех да мисля. Затова Неговите думи се плъзнаха в съзнанието ми и не намериха място там. Аз работех и имах чувството на пълна сигурност, че съм един необходим за работата на моя работодател човек, тъй като моите морални качества и умението за тази работа напълно отговаряха на изискванията за тази длъжност. Затова не очаквах никакви изненади. Със заплатата, която получавах живеех добре и съвсем не намирах за нужно, да спестявам, да прикътвам по някой лев. Никак не можах да помисля, че само малко време след това ще дойдат много големи и резки изненади в моя живот. Така думите на Учителя, не намериха място в мене и аз продължих да си живея все така без грижа за утрешния ден, като изхарчвах всичко, което получавах. Не мина много време след тази случка и съвсем неочаквано, набързо, необмислено и неподготвен се задомих. Тази жена, с която се събрах имаше брат, който почна често да идва в магазина, където работех. Това направи лошо впечатление на моя работодател, който макар да имаше своя фабрика в Габрово, често идваше в София за да наглежда магазина. Той познаваше нейният брат, сега вече мой роднина, но в него виждаше един не дотам благонадежден човек, смятайки, че е способен, да ми повлияе, за да се почне една злоупотреба с имуществото в магазина, което ми беше поверил. Това безпокойствие и подозрение, виждах, че постоянно се разраства, но аз не намерих начин да го отстраня. Неочаквано за мене, то се изрази в едно решение на моят работодател, да ме уволни. Изчака бурният период за търговията на този род стоки, около коледните празници и Нова година и на първи януари 1938 г., като новогодишен подарък, аз бях освободен от работа. Посред зима, младоженец, без работа и пари. Още на другият ден почнах с най- голямо усърдие, да търся каквато и да било работа, но зима, мъртъв сезон, особено след празниците. Месец януари и февруари бяха най-мъртвите. Тогава още с почването на зимата, строежите се преустановяваха, а друга работа не можах да намеря. Два месеца подред в мъчително напрежение, немотия и оскъдица, непрекъснато от сутрин до вечер, ходех да хлопам, да търся изход, да мога да изкарам някой лев за най-насъщни нужди. Тогава се сетих и разбрах това, което Учителят ми беше казал: „Спестявай по някой лев". Ако бях го послушал, нямаше да преживея така тежко, този мъчителен за мене период. На първи март същата година, аз бях отново на редовна работа, благодарение на един много мил и прекрасен наш брат. Но вече с една голяма мъдрост повече в себе си. Имахме един наш брат, който беше общински съветник в Столичната община. Беше голям финансист и специалист по финансови въпроси. Обърнахме се към него за помощ. Този човек с неговото влияние, настани мен във финансовото управление с много дребна заплата. Преди да започна там, минава братът на Лулчев, наричан Андро и ме пита какво чакам: „Николай, 1500 заявления има за това място". Нищо, седя, чакам. Но този наш брат успя да ме настани и там престоях 10 месеца. По-късно се хвърлих в търговска дейност. По това време идва моя зет Юрдан Екимов, мъж на сестра ми Цанка, който беше откупил една фабрика за тъкачни платове. Каза ми „Николай, не е лошо да дойдеш и да помагаш". Искаше да ме направи търговски пътник. По онуй време всяка фабрика имаше търговски пътник. В България имаше 1500 търговски пътника, ходеха по градовете и предлагаха мостри на стоките, които произвеждат. И наистина аз отидох там, но се сдърпахме с него и аз го оставих. Тогава моя свако водеше за жена, сестрата на моята майка, на леля ми Донка мъжът. Казва ми „Николай, ела при нас, ще започнем търговия на едро". Аз отидох. Казваше се Христо Бойновски. Покани ме и синът му, който се казваше Димитър и имаше голяма амбиция да работи търговия на едро. Работих месец в техния магазин в Габрово. По едно време им казах, че трябва да отида в София и да видя семейството си. Дадоха някои мостри, та на връщане да обиколя някои градове и да взема поръчка за тонове платове. Минах през градовете, взех поръчките, върнах се в Габрово. А тогава след като изпратиш стоката след месец тръгваш обратно, за да прибереш парите. Отидох и прибрах парите. Аз отговарях за Южна България, защото моя свако имаше и друг търговски пътник за Северна България. И така почнах да пътувам. Когато германците дойдоха в България през 1941 г. преминаха през България, тогава финансовият министър на Германия, рядко способен финансист, идва в България и на нашето правителство успява да вземе разрешение да печатат български банкноти. И като минаваха германските войски, всички бяха пълни с български банкноти и изкупуваха български стоки. Всичко се обираше и стоките изчезнаха. Връщам се един път в Габрово и моя стопанин ми казва: „Николай, няма смисъл да пътуваш. Тука идват хора, предплащат ми за стоката". И така, аз отново се намерих на улицата. Разтичах се, взех си разрешително и моят баща стана гарант за да мога да взема от няколко фабриканти стоки. Дадоха ми на доверие. Аз заминах в провинцията и продадох стоките. Върнах парите. И така се задвижи колелото да стана богат търговец. Германците бяха напечатали български банкноти, раздаваха ги на войниците си и те закупуваха българските стоки, които изпращаха в Германия, която беше вече във война с Европа. Германските войници не грабеха, а си купуваха с напечатани от тях банкноти. Така културно по германски и по европейски се извършваше грабежа. За броени месеци се обезцени българския лев и настъпи инфлация. Пазарът се напълни с банкноти. Тогава издадоха бонове от 5000, 10000, 100000 лв. и с тях се правеха по-едрите покупки.

32. ДРЪВЧЕТО Част от Южният дял на Изгревската поляна, където играехме гимнастическите упражнения, бяхме разработили и посадили плодни дръвчета, лози, а между тях някои зарзавати, предимно домати и картофи. Един ден, беше привечер, аз съм се изправил на границата между двете части на поляната - разработена и затревена. Гледах Витоша и се възхищавах от игривите багри, които даваха лъчите на залязващото Слънце. Бях потънал в размисъл. В този момент при мене идва Учителят и ми казва: „Слушай, виждаш ли това дръвче, внимавай да не дойде някои да го изкастри". Аз се наведох към мястото, което ми показваше и видях пред себе си, малко високо около 70 сантиметра дръвче - кайсия, с идеално оформена коронка, което преди това не бях забелязал. След като ми го показа, Учителят си отиде. Тези думи не проникнаха дълбоко в мене, не можаха да ме изкарат от залесията, в която бях потънал, не подостриха вниманието ми, за да предотвратя посегателството върху това дръвче. Малко след като Учителят си замина, пристига един човек от провинцията, когото не познавах и докато се усетя, той извади остро като бръснач ножче и изкастри дръвчето. Обърна се към мене и със суров глас каза: „То трябва да се изкастри това дръвче, така не може". Бях като парализиран и всичко това стана така бързо, че не можах нищо да му възразя, още не бях се върнал от унеса си. Когато се опомних всичко беше свършено, а човека го нямаше. Малко след това идва Учителят и с упрек ми каза: „Нали ти казах да пазиш дръвчето, защо не внимаваше, защо не го упази?" Мълчах смутен, потиснат, угризен и разбира се нищо не отговорих. Учителят си отиде. Аз останах още там поразен от станалото. След като малко се успокоих, погледнах дръвчетата наоколо и видях, колко голяма нужда имаха те, да им се оформят коронките. Защо този човек, не направи с тях това кастрене, а се спря на тази малка кайсийка, която имаше толкова хубава коронка? С тези мисли се разхождах до късно из поляната. Разрешение не намерих. Малко след тази случка, когато платих глоба от 360000 лева, глоба съвсем несправедлива, спомних си преживяното около това дръвче. После и мен ме окастриха заради това дръвче. Тогава, като търговец на едро, не бях спазил някакъв параграф на законите. Те идваха тогава един след друг. Не бях го спазил и ме глобиха 360000 лв. А това беше голяма сума, с която можеш да си купиш един апартамент. Платих ги, какво да правя. Платих ги заради окастреното дръвче. Интересно е, че после този случай изплува в съзнанието ми, както бе в действителност. Значи аз стоя пред дръвчето и виждам, че идва един човек непознат. Ама идва и преживях чувството, като че е обсебен и изпратен от някакви демонични сили и идва право при мен. И докато се осъзная, извади ножчето, изкастри дръвчето и веднага си тръгна по обратния път. Ако беше някой от нашите приятели, щеше да се спре, да поговорим, да споделим нещо с него. А този нищо. Беше изпратен от демоничните сили да извърши някаква беля. Това беше 1940-1941 г. Че има и се създава някаква връзка, между хората, растенията и животните, това съм имал случая да констатирам освен тази, за която вече казах. Вкъщи имах лимон, който растеше в голяма саксия. През една година, неимоверно цъфнаха много цветове и всички завързаха плодове. Материалните ми работи вървяха много добре. Погълнат от много работа, аз не можах да се грижа за него. През зимата и поради нехайството на близките ми, той измръзна. Гледах го със съжаление и ми беше много мъчно за него, но късно. През пролетта на следващата година, цялото ми материално състояние беше конфискувано през 1951 г. Лимончето беше измръзнало през декември, а само няколко месеца след това - материално бях ликвидиран. А то не беше малко богатство, тридесет милиона лева. А това бе покупателната стойност на 30 двустайни апартамента в София. Между нашите по-възрастни братя, имаше един много мил, симпатичен и предан наш брат. Казваха го дядо Благо. Той също живееше на Изгрева, в малка скромна къщичка. Един ден го слушах да разправя интересна случка: „Имах - казваше той вкъщи Много хубав фикус, но понеже имах нужда от пари, реших да го продам. Знаех, че по това време стойността на фикусите се определяше от броя на неговите зелени листа. Колкото повече листа има толкова по-скъпо струва. Станах една сутрин и слезнах в града при роднини, приятели, познати, за да го предложа за продан. Намерих му купувачи. Тръгнах си обратно за вкъщи, доволен от успешната сделка. Но, когато се прибрах и отидох да видя фикуса, за голяма моя изненада, намерих, че всичките му листа са окапали. Естествено, при това положение не можах да го продам и фикуса си остана вкъщи". Дядо Благо бе писател и редактор на детско списание „Светулка". Когато почина, Учителят влезе в салона за беседа и каза „Аз срещнах дядо Благо".

30. ДЮШЕМЕТО В СТОЛОВАТА Учителят всякога реагираше с известно недоволство, когато в каквато й да била работа на Изгрева, братска работа, се проявяваше нехайство, честолюбие, гордост, корист или някаква друга изява на нисшата човешка природа. Стана нужда да се постави дюшеме от борови дъски в трапезарията, където се хранехме. За тази задача се заехме с един майстор строител и аз като негов помощник. Този майстор Колю живееше в покрайнините на Изгрева и минаваше уж за наш съмишленик. Вземах материалите, но в момента, когато ги докарах, майсторът го нямаше, не беше дошъл, пък и не знаех дали ще дойде въобще, беше като човек малко хлабав по характер. По онези години, аз имах голяма похватност от сръчност и умения. Видех ли някоя работа как се прави и аз можех да я направя. Направих сметка, какви материали ще са необходими за дюшемето. Отидох в града, купих ги и докарах греди и дъски. Тъкмо стоварвахме гредите, ето Учителят идва и ме пита: „Николай, вие защо не използвате тези греди тук?" А там на Изгрева, бяха докарани гредите на къщата на Иван Радославов на ул. „Оборище" N 14. Този мошешник, който излъга Радославов, а и Братството и взема салона, който бяхме си построили там, беше му казал, че ще му построи къща на Изгрева. Казал му да си събори къщата, в града да си вземе материалите и да ги занесе на Изгрева. Събориха къщата и брат Радославов се премести под наем в една стаичка на Изгрева. Тези греди на неговата развалена къща бяха на Изгрева и Учителят ме пита: „Николай, защо не използвате тези греди?" Казвам му: „Учителю, нали са на Иван Радославов?" Погледна и ми каза: „Ами ти мислиш ли, че Иван Радославов ще има къща на Изгрева?" Наистина, тъй стана. Нищо не се построи. Този човек умря, изоставен от всички в крайна мизерия.* Дюшемета бях поставял на малки помещения, но на големи и дълги, пък и с недотам правилни правоъгълници, какъвто беше нашият салон, не бях. Не исках да чакам, да отлагам, спрях се помислих малко и стигнах до извода, като как това трябва да стане. Започнах, макар и с една малка несигурност, но имах чувството, че върви добре. Тъкмо бях поставил няколко реда дъски, ето го пристига и майстора. Погледна направеното от мене и с едно накърнено честолюбие, твърдо отговори: „Не, то така не може, така не се поставят в такова помещение дъски". Не му отговорих нищо, от уважение към званието и вярата ми в неговите способности в занаята. Отковахме поставените от мене дъски и започнахме да ги ковем по съвсем друг начин, по който според него трябвало. Аз веднага разбрах, че начина, по който бях почнал е много по добър, много по-съвършен от неговия, но нищо не му казах. След малко Колю отиде някъде и ето Учителят идва: „Защо разковахте дюшемето?" Малко твърдо ме запита Той. В отговор виновно смънках нещо и казах, че Колю така е наредил. Учителят си отиде, но разбрах, че правилно съм бил насочен. Дойде Колю и ние продължихме работата, без да му кажа нещо. По-късно разбрах големите неудачи, които този човек е имал впоследствие. Колю бе си направил в покрайнините на Изгрева една малка барачка и беше с комунистически идеи и голям привърженик на комунистическата партия, която тогава бе в нелегалност. По-късно след 9.IX.1944 г., когато комунистите дойдоха на власт, би трябвало да му дадат голямо звание, голяма работа и заплата, да му дадат хубава работа. Интересното бе, че нищо не стана в туй направление. Нито му дадоха работа, нито му дадоха пенсия и знам, че умря този човек в голяма нищета. Навремето се опита за коригира Божественото, разкова дюшемето и го закова по свое усмотрение. След това други дойдоха и го приковаха чрез тежка карма. Прекара много мизерно, караше една количка с инструментите си. Ожени се за една психично разстроена жена. И това бе похлупак на всичко. ______________________________________________________________________________________ * За Иван Радославов: Виж „Изгревът" том III, стр. 24-26, 28-29; „Изгревът" том V, стр. 474 - 477; том IX, стр. 172 - 174.

29. БАРАКАТА НА РУСЕВА Непосредствено до Изгревската поляна, Братството по-късно беше закупило място от около два и половина декара. То беше отделено с ограда от общите братски имоти. На него някои наши съмишленици си бяха направили, за временно пребиваване, малки дъсчени къщички. Без да питат някого направиха си бараки уж бе за кратко време, но се заседяха там. И смятаха, че това място им е дадено от Бога. Но това временно се проточи с години. Нуждите на Братството нараснаха, пък и гледката от различни по форма и строеж бараки не беше много приятна. Взема се решение, те да се преместят, на едно друго пак братско място, което имахме по- надолу под Изгрева. Помня кога и как се взема туй решение. Учителят ме повика и ми каза: „Николай, да се преместят бараките". Решението се взема от Учителя. Аз се съгласих. По туй време пристига един брат с комунистически влияния - Игнат Котаров и като научи какво е решението започна да протестира пред Учителя и пред мене. Защо преместваме бараките на най-бедните хора, на простите хора, на пролетариите. Значи имаше такова отношение към тях. Аз с пламенно слово пред Учителя му казах, че трябва да се преместят по ред причини, че са построени в безпорядък, че грозят, че няма хигиена и че е станало на бунище мястото. И си отиде Игнат. Но аз проведох решението на Учителя. По онуй време не задиряхме, кои са истинските съмишленици на Учителя. Дойде два- три пъти на Изгрева, чуе Учителя и става брат и се прикачва на братския казан, и почва да яде безплатно. А тогава бе гладория. В онези времена, ние много не задиряхме, кои са истинските наши съмишленици, хора с подчертан морал и качества. Малко някой, като се завърти около. Изгрева и слуша някоя и друга беседа и се позаседи в нашите среди, често пъти с користни цели, приемахме го. На това място си беше направила някаква барака, от съвършено лоши сбирщина материали, черни мушами и какви ли още не отпадъци, една жена от града - Русева. Тя както разбрах, си имаше жилище там, но тук си го беше направила, така просто да си има. Започнахме преместването, което не беше особено трудно, тъй като тия къщички, в повечето случаи не бяха нещо повече от един голям сандък. Дойде най-после и до бараката на Русева, която не беше нещо цяло, но един комплекс от разни набавки, не беше възможно да се пренесе изцяло. Пък и самият й вид, събуждаше остро чувство на отвращение. Гледах тази грамада от неприятни вехтории и дойдох до извода, че освен да се запали и изгори, друг изход нямаше. Но това не смеех да направя, защото тази жена беше тъй устата и кавгаджийка, че човек не знам дали би се отървал от нейния злобен език с години. Пък и знам ли в своята ярост, докъде би стигнала тя. Да не предизвика, не само на мене, но и на Братството някакви неприятни беди. Туй ме спря. А тя самата съвсем не мислеше за местене. Ден след този извод, сутринта по спешна работа, трябваше да слезна в града. Тъкмо излизам от къщи, ето го Учителя пред мене. „Николай, какво стана?" Аз веднага разбрах, че става въпрос за преместването на бараките и Му отговорих: „Учителю, бараките преместихме, но тази на Русева, освен да се изгори, друго не виждам да може". Казах и се залетях към града. Когато се върнах, нямаше вече и следа от тази къщичка - кочина. Бараката беше изцяло изгоряла. Как е станало това, аз не разбрах. И жената, повече на Изгрева не я видях. Така по един чуден начин се освободихме и от двете неприятности. По-късно научих, че лично Игнат Котаров, отишъл и я запалил, за да изгори бунището.

27. ЗЕЛЕНИТЕ ЛИСТА НА ЗЮМБЮЛА Един ден през пролетта на 1944 г. бях отишъл в село Мърчаево, където беше Учителя. Поканен бях на скромния обяд. На дългата маса, която беше сложена, бяха насядали братя и сестри. Учителят беше седнал на тясната страна на масата, а аз точно на срещуположната. Обеда привърши, масата беше разтребена. Върху нея пред Учителя, някои беше поставил саксия с цъфнал бюл зюмбюл. Подхвана се разговор около положението и мъчителното състояние, което преживявахме, в едно непрекъснато напрежение около бомбардировките и състоянието ни като евакуирани. През време на бомбардировките, аз бях отишъл в с. Бистрица. Имах чувството, като че ли на Учителя му се искаше да дойде в Бистрица. Но така или иначе, обвинявам себе си, не проявих достатъчно активност да намеря стая и да го поканя. По-късно разбрах, че Йорданка и д-р Жеков са отишли в Мърчаево, и един от братята е предложил къщата си на Учителя. Това бе Темелко. Както се водеше разговора, гледайки Учителя и зюмбюла казах: „От тука, от моето място, виждам, че зюмбюла има три зелени листа, дано след три месеца се ликвидира това напрежение". Учителят ме погледна, вдигна ръката си, показа петте си пръста и каза: „Пет". Обадиха се братя и сестри, които бяха близо до Него и казаха: „Не, брат Николай, зюмбюла има пет зелени листа". Аз отдалеч не бях видял другите две. И наистина след пет месеца в началото на септември, това напрежение, което преживяхме беше отмахнато. На 9.IX.1944 г. дойдоха комунистите на власт и започна новата епоха на социализма.

26. ЗАХАРИНЪТ И КАЗАНА С КОМПОТ Обедът беше привършил. Масите пред салона, където се хранехме се бяха изпразнили. Учителят и тези, които се хранеха там, се бяха разотишли. На една от масите, беше останала дежурната сестра, която заедно с помощниците беше приготвила обеда, до нея бях седнал аз, разговаряхме с нея по въпросите около стола. В течение на разговора тя подхвърли: „Абе, брат Николай, имаме доста плодове от братската градина, хайде да направим за довечера един казан с компот. Ще поканим Учителя, изгревчани, пък и който дойде". Идеята разбира се приех с удоволствие. Беше през есента и наистина имахме плодове от братската градина. Но, каза тя: „Нямаме захар". По това време бушуваше Втората световна война и захарта беше много оскъдна, даваха рядко, по-малко и то с купони. В замяна на това, бяха пуснали на пазара пакетчета в кутийки със захарин на малки зърна. Имаме, продължи сестрата малко захар, но е много малко за цял казан компот, затова нека да пръснем /така се изрази тя/ и едно пакетче захарин в казана". „Добре" - съгласих се аз. „Ще слезна още сега в града да купя захарин". Слезнах, но пред мене за изпълнението на тази скромна задача, се изпречиха непреодолими спънки от най-различно естество. В един магазин нямаше, в друг ако имаше, нямаха да ми развалят едрата банкнота, която подавах, защото по това време държавата беше пуснала бонове с големи стойности от 5000 лева нагоре. На трето място пък голяма опашка от хора, а аз вече бързах за да не закъснея, на четвърто място, нещо ми се скараха и продавачът ме нагруби и едва ли не ме изхвърли от магазина. Търговците по това време добре разбираха, че парите губят стойността си и че това, което продадат, мъчно можеха да го възстановят и затова не бяха много любезни с клиентите си, пък и не можеха да си затворят магазините. Спънките продължиха и по-нататък и най-после малко ядосан, у мене се загуби желанието да взема захарин, така и не взех. Прибрах се на Изгрева малко смутен и казах на сестрата за моите преживелици и несполуки. „Нищо - успокоително отговори тя, ще сложим захар колкото имаме, пък и намерихме още малко". Казанът с компота беше вече готов, занесен пред масите, където се хранехме. Те вече бързо се пълнеха с хора от Изгрева и гости, приятели от града. Новини от такова естество, като общо събрание с Учителя, било вечери, обеди, закуски или нещо друго, бързо се разнасяха. Бях седнал вече и аз, точно на масата срещу входа на стаичката на Учителя, с лице към нея. Излизайки от вратата Той ме погледна и леко се усмихна, някак особено шеговито. Много пъти Той само с един жест, с един израз на лицето си, с една дума, казваше нещо много. И тук с тази усмивка и погледа към мене, ми каза и разбрах: „Направих всичко за да не вземеш захарин. Компотът не трябва да има захарин". Успокоих се и не само, че се разсея подтиснатото ми състояние, но и радост ми дойде. Тази сестра бе Йорданка Жекова. Йорданка беше много мила, симпатична и ниска сестра. Тя беше жена на ветеринарния лекар д-р Жеков. Живееха във Варна и после решиха да дойдат на Изгрева. Направиха си барака и даже аз взех участие в построяването й. Аз взех участие в строежа на много барачки на Изгрева. Тя беше приятна жена, много услужлива, достъпен човек, контактен човек, много пъти сме имали разговори с нея и то по работите на Изгрева. Тя обслужваше Учителя на Изгрева и в Мърчаево. Та Учителят се усмихва и иска да ми каже „Колко усилия направих за да не вземеш захарин". А в туй време, аз съм богат човек имах много пари и носех все едри банкноти. Бях богат, милионер и можех да купя цял вагон със захар, стига да го имаше. А тогава всичко беше с купони. Подавах аз банкнотата по 5000 лв. а той продавачът се мръщи. А с тези пари можех да купя цял чувал със захарин. Но продавачът се мръщи, не ми продава дори едно пакетче. После разбрах каква е работата.

23. РАЗТОПЕН МЕТАЛ ВЪРХУ МЕНЕ След 9 септември 1944 г., когато комунистите дойдоха на власт, три години по-късно в 1947 г. те национализираха индустрията. Малко по- късно, като че ли последен бях ликвидиран и аз, защото търговския капитал по-късно го ликвидираха. Стана нужда и отидох да работя в една леярна за алуминиеви изделия, като работник леяр. Бързо усвоих начина на работата и един ден, отговорникът ми нареди, да стопя разни алуминиеви отпадъци в една голям пота, както те наричат съда, в който се топи метала и да се излее във формите за блокчета. Запалих огнището с кокс и започнах да пълня, поставеният съд с алуминиеви отпадъци. Когато съдът, който събираше не по-малко от сто килограма разтопен метал се беше напълнил, дойде пак отговорника и ми каза да хвърля, в разтопения метал, един черпак от някакъв химикал, за да се прочистел метала. Без да знае нито той, нито аз, че в химикала оставен на открито попаднало вода. Хвърляйки химикала с водата, от грамадната температура, водата произведе своя ефект при бързото изпарение и целият разтопен метал, като фонтан изригна нагоре и нажежените едри капки от кипящият метал, като пороен дъжд, падна върху мене. Бараката, в която работех се запали. Дрехите ми и най-вече, главата и лицето бяха силно обгорели. Изплашен, можах да простена само: „Очите ми". В тази неописуема скръб, почувствувах Учителя до мене, бащински да ми вика: „Николай, не се безпокой, не се тревожи, всичко ще мине". Закараха ме в болницата. Почти нищо не ми направиха, само някакви капки капнаха в очите ми. На третият ден дойде лекарят при мене и с голяма изненада каза: „Чудна работа, колко бързо си оздравял". През същият ден извадих парче алуминий, ръбато с остри върхове, голямо колкото малък орех от устата си, без да ми е направило някаква повреда там. Ами, ако беше попаднало в окото ми? След още два дена, бях изписан от болницата, имах само рани по лицето и ръцете, но те скоро минаха и не остана нито следа от тях.