Ани

58. Здравето ми отпадна Третото лято от пребиваването ми в колежа настойниците ми се преместиха в малкото градче Бранчпорт на брега на красиво езеро. От голямото напрежение през трите години усилена работа, здравето ми отпадна. Не можех да се храня и бях слаба и бледа. Край къщата ни течеше ручей сред храсти и камънаци. Печех се на слънце край ручея да подобря здравето си и чувствах как бавно минава времето, а носталгията ме растеше и правеше престоя ми там все по-тягостен. Един ден, както се греех на топлото юлско слънце, настойницата ми ме повика. Излязох от храстите, наметната с чаршаф и какво да видя - деканката на колежа ми дошла от Елмайра с колата си, стои и приказва с Ма Търнър. Усмихната ме подаде ръка и каза, че нейна приятелка ми изпраща чек за сто долара да отида на почивка на море, защото имам нужда. Чекът бе в ръцете на Ма Търнър. Тя енергично запротестира: "Не, тя няма никъде да ходи, тези пари ще й трябват есента за книги и дрехи. Тук тя много добре си почива". Нямах думата. Сърдечно благодарих на деканката Франсис Бърлингейм и тя си замина веднага. Стана ми тъжно. Не бях ходила никога на море, а тъй ми се ходеше! Това лято не бях способна да работя и трябваше да се примиря с еднообразния живот в Бранчпорт край тихия ручей. Написах малка битова пиеска за двама души, тъй като щеше да ни посети една ученичка от ловешкия пансион, която-живееше в Америка. Сюжетът на диалога ми бе селски, народен, който описва обичая млад момък да пие от бакъра на девойката, която обича. Стоян бе героят, която роля щях да играя аз, Рада - любимката му, която щеше да изпълнява Санда. В обръщението ми към Рада я наричах "моя малка гълъбице", и когато играехме пиеската всички започваха да ми викат "пиджън"./ гълъб - от англ./ Останах докрай с този прякор. В къщи Мис Търнър по сто пъти на ден се провикваше "П-и-и-джън!", за каква ли не работа.

46. Проповедник в Америка Започнах да пея сола в църквата на стария Търнър в неделя сутрин. Пасомите, възрастни хора, ме харесаха и се заинтересуваха от мен. "Какво интересно българско момиче" - казваха те и ме оглеждаха внимателно и любопитно. "Разкажи ни нещо за България". И аз започнах своята лекторска дейност в малкия град Кантон, която щеше да става все по-интензивна с времето. Обличах сукмана, слагах престилката с пафтите и обувах коравите кафяви цървулки. В този си вид се явявах пред публиката и започвах своя малък разказ за България, разнообразен с народни песни: "Недей ме пита", "Стоян мами думаше", "Луковитски моми" и др. стари български песни пеех на вслушаната публика, която явно изразяваше възхищението си. А навсякъде в Америка има безброй клубове и общества, които търсят интересни сказчици и веднъж да се прочуеш! Не слизах от вестниците. В Америка има пътуващи проповедници, които организират съживителни събрания в разни места, като там, където няма голяма църква, опъват огромна шатра и държат събранията си в нея. В такава шатра ме заведоха веднъж моите настойници да чуя един от най-известните проповедници на времето. Шатрата бе претъпкана с хора, а отвън имаше стотици коли, които бяха дошли отблизо и далеч да чуят и видят този прочут оратор. Службата започна с химн, който прокънтя от стотици гърла. Настроението моментално се повдигна до екзалтация. След дълга вдъхновена молитва от проповедника започна словото. Той бил престъпник и дълго лежал в затвора, но един ден в килията му се явил Христос в голяма светлина и го обърнал към вярата и чистия и свят живот. Пасторът говореше убедително и призоваваше публиката да се обърне към Бога, защото никой не знае края си и може още при излизането от събранието да завърши живота му и смъртта да го намери необърнат. Запяхме химн, през което време той призоваваше тези, които се покайват за греховете си да коленичат около амвона. На вълни идваха трогнати богомолци и той се молеше високо за тях и ги благославяше. Лицата им просияваха от надежда и душевно вълнение. Моите настойници ми казаха да отида и да коленича с една нова група, която бавно вървеше към амвона. Коленичих и започнах да се моля да ми "прости Бог греховете, които не съзнавах, защото съзнателно към никого не бях съгрешила. Проповедникът се ръкува с всеки и му изговори насърчителни думи. Този човек бе едно мощно духовно динамо и наелектризира всички ни. На подобни събрания присъствувах не веднъж и всеки път настойниците ми настояваха "да се обърна". Сигурно ме смятаха за много грешна.

45. На обиколка в щата Ню Йорк Заминахме за град Сиракюз, където щеше да има голям годишен панаир. Най-интересни ми бяха индианците, които, облечени в националните си носии, с пъстри пера по главите играеха бойни и други танци. Техните одеала и килими напълно наподобяваха нашите пъстри орнаменти по фигура и багра. Продаваха всевъзможни ръчно изработени предмети - кошници, килимчета, чехли, шапки и пр. Народ, шум, зрелище! Замая ми се главата от нови впечатления. Индианците живеят в щата Оклахома в резерват, и са останали съвсем малко на брой, но живеят като своите прадеди. Не приемат нищо от белите хора и не ги обичат. Имат тъжни песни за нещастната си съдба - как са били избивани и прокудени от земята си. По червения цвят на кожата си напомнят древните египтяни с бакърения тен, който съвсем е изчезнал днес. Обиколихме няколко града и се запознах с различни местности в живописни кътове в щата Ню Йорк. Посетихме Бъфалоу, града на Ниагарския водопад. Импозантна гледка на могъществото на природата. Още отдалеч се чуваше грохота на падащата вода, а като приближихме, не се чухме като си говорим. Застанах на перилата край водопада и се вгледах в огромните бели пухкави облаци, които се издигаха от низината - водата се превръщаше в бели пръски, а вечер множество разноцветни прожектори оцветяваха тази водна феерия. Задуха силен вятър и отвя копринения ми шал във водопада. Зарадвах се, че му изпратих веществен поздрав. Минахме свободно по тесен дървен мост над реката на канадска земя. Така са преминали множество чуждоземци от Канада в Щатите, където емиграцията е по-ограничена. Беше лято и фермите излагаха зрелите си плодове край шосетата. На места имаше сергии с измерени опаковани плодове, с цената на тях, и който искаше да си купи нещо, оставяше парите в кутията, вземаше си пакета и си отминаваше. Чудех се на доверието на продавачите. Америка е страна, създадена от преселници, много от които идват от скандинавските и северо европейските страни. Знаем честността на скандинавците. Те вярват, че всички хора са честни като тях. До самото шосе стояха изправени като часовои големи гюмове мляко, оставени там от фермерите да бъдат събрани от специален камион, който ги отнася до най- близкия град. Те получават празните гюмове обратно, а парите - по пощата. Харесваше ми всичко това. Лъхаше доверие и човещина от целия този начин на действие, тъй непознат у нас, за съжаление. Вечер изпитвах страх и ужас от белите кръстове, които стърчаха на места покрай шосето, обозначавайки броя на жертвите от автомобилни катастрофи. Това караше шофьорите да карат внимателно. Но най- неприятното на американските пътища е тяхната отегчителна върволица от реклами от двете им страни. "Пийте кока-кола!" - дразнеше и ме караше никога да не пия това страшно рекламирано питие. "Пушете Кемъл!" Да не изброявам какво препоръчват американците да се пуши! Като че ли те само пият и пушат Но не по- малко бяха рекламирани парфюмираните дъвки - там всеки дъвче - деца, мъже, старци! Може би е било отдушник на нервността - не зная. Прибрахме се отново в нашия парсънедж при петуниите и колибрите. Пак седнах на задната стълба и се замислих за завръщането си. Казах това на мис Търнър, но тя смръщено ми забрани да мисля за подобно нещо. "Ти си обещала да завършиш колежа и да бъдеш пет години учителка в Ловешкия пансион", ми отвърна тя и въпросът бе приключен.

44. Настаняване в колежа "Елмайра" Тъй като ми предстоеше настаняване в колежа "Елмайра", Ню Йорк щат, който бе недалеч от Кантон, настойниците ми решиха да ме заведат с колата си до там, да опозная новата си обстановка преди да започнат занятията ни. Мод караше колата бавно и внимателно. Когато отстъпваше кормилото на мъжа си, тя винаги седеше до него и командваше: "Клиън, шифт инту дъ секънд!"* //Клиън, включи на втора! - от англ.//- бе често повтарян израз. В къщи по цял ден тя му нареждаше какво да прави - да нахрани пилците, да измие колата, да отиде до бакалина и какво ли не още. Той покорно изпълняваше всичките й нареждания. Американските съпрузи слушат жените си, за разлика от българските. Там жената управлява. Колежът ми се хареса. Тих кът, целия озеленен с хубави дървета и тревисти площи. Две големи здания от едната страна на улицата - едното старо, доста старо, цялото обвито в бръшлян. От другата страна - нова здание в готически стил - спални и библиотека и още едно ново здание - само спални. Игрища за тенис и баскетбол - това бе "Елмайра колеж", първият колеж само за девици в Америка, основан в 1885 година. Този колеж, поддържан от дарения, отпускаше четири пълни стипендии за чужди студентки всеки четири години. Условията бяха добри, но режима - строг. В десет часа вечерта всички трябваше да бъдем по стаите си. За да продължат стипендията ми трябваше да имам висок успех през целия курс. Дадоха ми формуляр с инструкциите и изискванията на колежа.

39. Пътуване с параход по Дунава Заминавах за Америка! Всичко бе като сън. Нима щях най-после да видя страната, за която бях мечтала цели пет години - страната, която бе създала буйната, като западния вятър, волна мис Пери, или енигматичната като египетски сфинкс нейна сестра Фърн, която изглежда не можа да вирее в новата почва, на която я бяха присадили и само три години след пристигането си напусна тази земя завинаги. Дунавският параход премина през тесните "Железни врата" и от слънчевата палуба гледах китните брегове от двете страни на реката, сред които се червенееха покривите на сгушени селища. Над някои високо стърчаха островръхи черковни кули. Спряхме за няколко часа в Будапеща, където за първи път опитах вкуса на банани. Същият ден заболях от морска болест и я свързах с вкуса на банани, които отрекох за много години. В пансиона ни се забраняваше да общуваме с външни хора и този навик ми пречеше да вляза в разговор с пътниците на парахода. В хола имаше пиано и един ден седнах да посвиря. В това време ме приближи един снажен, хубав младеж и ме заговори. Аз мълчах и унесена в музиката почти не го погледнах. Той разбра, че не е приет и се отдръпна. Вечерта мис Търнър ми държа лекция за общуването с хората. "Не мълчи, когато ти зададат въпроси. Разговаряй с хората." Защо сега ме учеше на противното на правилата, които бяха установили в пансиона, не можех да проумея. В тесния малък свят на пансиона бях свикнала да живея с мечтите си, но не мечти за щастлив съпружески живот, а за някакъв неземен свят, където хората живеят като ангели в чиста обич и доброта, където мъже и жени не съществуват, а всички са равни като истински братя и сестри. Живеех с богатствата на душата си в този неземен свят, който тъй коренно се различава от действителния свят! Тук на парахода всички ми се виждаха затворени и студени. Млада девойка - швейцарка, лежеше на шезлонг на палубата и аз се осмелих да й заговоря. Тя говореше и английски. От лицето и лъхаше зряло самочувствие и затвореност. Тя ме гледаше някак си недоверчиво и хладно. Всеки живееше в своя свят и никой не се интересуваше от никого. "Какъв свят", мислех си аз, "нима с такива хора ще живея занапред!" А сърцето ми копнееше за топла, сърдечна усмивка, за отзивчив поглед, за близка душа.

38. Заминаване за Америка със стипендия за колеж Беше хубав юнски ден. Мис Търнър ме извика в дирекцията. "Искаш ли да заминеш за Америка, издействахме ти стипендия в "Елмайра коледж", Ню Йорк щат?" Вълна от радост ме обля и аз се насълзих от вълнение. Бях мечтала за тази страна от момента, в който срещнах мис Пери и другите американки. Мечтата ми се сбъдваше. Значи не отивах да се блъскам в суровия живот, при мизерните си домашни условия, а ми предстоеше светъл далечен път към наука, към опитности в Новия свят! Дадоха ми само две седмици за подготовка. На какво дължах тази привилегия? Намерили ме за най-добре овладяла езика. Уговорката бе, да се върна след завършването на колежа и преподавам английски език за пет години в пансиона. Започна подготовката за далечното пътешествие. Майка ми купи един трънски черен сукман с шарена престилка, пафти на везан колан и бели ръкави от домашно платно с дантела накрая. Цървулките довършваха националната ми носия, с която щях да се явявам пред любопитните погледи на хиляди американци, за да им говоря за любимата си родина, за красотата на природата й, а най-вече за добродушието на моя народ, където посрещат всеки гост със сложена трапеза и сърдечна усмивка. В куфара ми бе сложена единствената жоржетена рокля от сестра ми, наред с ученическата ми матроска униформа. Но това никога не ме засягаше, никога не бях мислила за дрехи. В няколкодневен срок документите ми бяха уредени и мис Търнър, която щеше да ме заведе в семейството си като мои настойници, понеже бях още малолетна, пристигна от Ловеч и дойде да ме вземе. Майка ми ме изпрати на гарата и не заплака пред мен на раздяла, но като се върнала дълго плакала. Аз не можах да се въздържа в този силен момент и заплаках гласно. Обичах горещо майка си и раздялата ми за толкоз дълго време ми се виждаше непоносима. Монотонният тропот на бързия влак заглуши плача ми, докато майка ми бавно изчезна пред погледа ми. В.К.: Към стр. 39, вие питате ли Учителя кога да пътувате в Америка? Коя дата заминавате и кога се връщате? Пита ли някой от вашето семейство? Весела: Моят баща, когато е бил в Роберт колеж, е имал силно желание да продължи специализацията си в Щатите, но не успял, защото средства не е имал. Дошъл е в България и е останал. Обаче, това му желание, Учителят ми каза, че аз съм го изпълнила. Той ме е изпратил в Америка да следвам. В.К.: По онези невидими пътища. Весела: Да. В.К.: Вие питахте ли го или не сте го питали? Весела: Аз не, аз съм заминала още в пансиона, като ученичка. В.К.: На коя дата заминавате? Весела: Аз заминах на 2 юли 1928 година. В.К.: А се върнахте? Весела: На 2 юли 1932 година.

35. Мис Пери построява две нови здания Нашата амбициозна директорка реши, че пансиона е извънредно малък и трябва да се разрасне. За тази цел тя събра средства, чрез мисията, да издигне две нови здания - спални и училище. Старото първо здание бе гълъбарник. Без врати със скърцащи дюшемета и разлюлени прозорци, то бе вече негодно за живеене. Дойде 1926 година. Късно есента започнаха да се строят основите на училището. Ние, разбира се, бяхме участници в строителството! Наредени на дълги редици прехвърляхме тухли от ръка на ръка, а други ги разтоварваха от колите. Сняг прехвръкваше и студения ловчански вятър пареше лицата ни, но ние стоически държахме фронта на строителството. Сложиха крайъгълния камък с шише с документа на зданието. Беше голямо тържеството ни. Очаквахме да влезем следната пролет в новата сграда. Мис Пери бе феномен. Освен, че преподаваше английски, тя ръководеше цялата работа по строежа. Често я виждахме кактича по строителното мостче да следи как зидарите работят. Покрива, зимници - тя непрестанно шареше и командваше. Не мога да се представя по-енергичен командир, дори на неполеновите войски. Ако тя бе мъж, нейното име щеше да блести в американската история с някой велик подвиг. Но тя избра за полесражение малката страна в света, където изгради паметници на просветата, както в малкото градче, така и в съзнанието на своите питомци. Тя ни създаде като съзнателни, активни обществени личности, събуди в нас заспалите енергии, активизира телата и ума ни. Това направи тя. Името й е записано в умовете на всички, с които тя работи пет неуморни години. Тя понесе тежката загуба на сестра си героично. Не е видяхме да лее сълзи, не продума дума на съжаление и огорчение. Не осъди нито лекарите ни, нито съдбата си. Гробът на сестра й остана в нашата страна. Героична жена, която ни показа как да носим страданията си в живота. Само очите й и страните й хлътнаха, косите й се прошариха и бръчки попълзяха по гладкото и високо, честно чело, напрегнато от мисъл, което сякаш ни говореше. Издигнаха се две нови здания с удобни и големи стаи, които приютиха двойно повече ученички от преди. Създаде се и прогимназия. Разрасна се училището ни. Дойдоха и нови учители - все добри и благи хора, които обичах от сърце.

30. Теглата ни бяха много, въпреки, че ни водеха на църква и слушахме орган Теглата ни не бяха малко. Енергичната мис Пери сякаш се явяваше едновременно навсякъде. Докато я разбереш, че е в кухнята, ето я точно на уличката, хванала някого за яката, да го поразтърси и събуди от сън. Ние бяхме наистина полусънливи. Ставахме в ранните часове недоспали, защото вечер мъчно заспивахме. Правило беше да не се отопляват спалните и да се спи с отворени прозорци. А над леглото ми имаше голям прозорец, който именно отваряхме. Така аз започнах да си обличам понякога дебелото палто вечер, а дори и обувките се завивах с перушинения ми дюшек, като лягах на юргана. Сутрин се събуждах в полуптиче състояние, защото перата лесно излизаха от дюшека ми и се набучваха по палтото. Помня, че имах доста печален вид - бях много слаба и бледа. Работех непосилно, като гледах да имам висок успех, за да не ми отнемат стипендията. Условието бе да нямам по никой предмет по-малко от четири и половина. Значи не можех да получавам четворки. Колко трудна ни бе математиката! Веднъж получих четворка и мис Пери ме извика и хубаво ми се накара. Неделен ден ходехме два пъти на църква. Сутрин в десет часа, наредени две по две, влизахме тихо и заемахме местата си по пейките. Мис Търнър свиреше на орган. Тя бе красива, млада жена, с чудни, като на сърна, кестеняви очи и бледа, кадифена кожа. Приличаше на хубава мраморна статуя. Ние всички й се любувахме на красотата. Но тя винаги се държеше с достойнство и високо самочувствие. Вечер церемонията се повтаряше, но ние повечето дремехме по пейките, защото бяхме винаги уморени.

26. Американската учителка и директорка Идън Пери Започна животът на звънците. Ако кажа, че на ден биеха повече от двадесет звънци, няма да съм далеч от истината. Бяхме около осемдесет момичета - само гимназистки. В 1923 г. нямаше прогимназия. Учехме, хранехме се и спяхме в първото здание, а имаше и трето здание, където се помещаваха спалните. Зад него се пресичаше тясна уличка, която ни бе забранено да пресичаме, без да ни гледа някоя учителка. Моят клас се състоеше от шестнадесет ученички, които идваха от всички краища на България. Интересното бе, че с нашето пристигане пристигнаха три нови американки-едната-директорката Идън Пери, със сестра си, а другата- учителка - Флорънс Рийвз. По-късно дойде Мелъни Търнър, приятелка на Флорънс Рийвз. Младите американки бяха пълни с енергия и ентусиазъм. Особено енергична бе новата ни директорка, която идваше от западния щат Оклахома и носеше повей от волния Запад. Напомняше ни на индианка с изящния си малко орлов нос. Косите й бяха орехово червеникави, а очите й сини, живи и пълни с енергия. Тя остана като образец на деловитост и жизнена сила през целия ми живот. Всички бяхме просто грабнати от нея от първия момент. Нейната сила и власт не знаеше граници. Тя взе целия пансион с всичкия персонал от мъже и жени в ръцете си като топка и правеше с всеки, каквото си иска. По-положителен и упорит човек от нея не срещнах през целия си живот. Тя приличаше на някакво голямо динамо, скрито в женска форма, чиито ток с високо напрежение грабваше всичко наоколо и го държеше в плен. Удивителна жена! Изключителна жена! Тя започна да ни предава английски. Но можеше ли тя, която не знаеше дума български, да предава на деца, които не знаеха дума английски! И комедията започна. Донесе ни някакви начинаещи учебници за американчета. Те имаха картинки и по тях научавахме известен брой думи. Но тя предаваше езика с цялото си същество. Ставаше, скачаше, излизаше, влизаше, пляскаше, смееше се и плачеше! Ах, какъв артист беше тази необикновена жена! Подвижна и гъвкава като пантера, тя изтичваше по време на час до офиса си и обратно, и успяваше да върши сто работи едновременно. Разбира се, ние се възползвахме от честите й отсъствия и понякога си разказвахме весели истории в час. В.К.: На стр. 27 споменавате за директорката Идън Пери. Имате ли снимка на директорката? Весела: Имам. Аз имам, основах един спортен клуб "Ларк" - "Чучулига", в пансиона, и ръководех този спортен клуб, и аз имам една снимка как държа знамето на клуба и как прогимназиалните ученици си направиха "Джуниър Ларк"-"Младежка Чучулига" и директорката е на тази снимка. В.К.: Значи, имая директорката. Весела: Има я. В.К.: Трябва да я приложим. Весела: Да. В.К.: На стр. 31 има ли снимка на Търнър? Весела: Имам снимка на Търнър. Да. Имам снимка. В.К.: Така. Добре.

23. От Плевен до Ловеч 30 километра с файтон Плевен. А Ловеч е на тридесет километра далеч от Плевен. Влак няма. Отива се с файтон. Намирам една ученичка, която за пръв път пътува за Ловеч - Олга Аврамова - и двете решаваме да вземем файтон. Вече е един часа след обяд. Файтонджията ни върза денковете отзад на файтона и сядаме. Никога не ще забравя това знаменито пътуване от тридесет километра! Теглеше ни един полумършав кон, който спираше на всеки стотина крачки да си отдъхне или зобне трева край пътя. А файтонджията бе пълен, спокоен човек, който не се интересуваше дали коня върви или дреме по пътя. Всъщност, ние по-късно разбрахме, че самият той дремел през целия път, а дори и спал, защото пътувахме повече от десет часа! Минаваше единадесет часа вечерта, когато влязохме в Ловеч. Всичко спеше. Вечерта бе безлунна. Файтонджията изведнъж, като че ли ужилен от оса, скочи от капрата. Олга и аз се уплашихме. Какво ставаше с този човек? Той вдигна един празен чувал в ръце и изпсува. Всичкият ечемик изтекъл по пътя от Плевен до Ловеч! Как не е чул или разбрал това, той се тюхкаше и ни питаше не сме ли чули да тече ечемика, та да го събудим. Таксува ни повече, взе ни почти всичките пари, които носехме. Скъпо пътуване, ужасно! Копитата затропаха по един турски калдъръм. Изкачвахме хълма, на който е пансиона. Файтонът спря пред зидана висока ограда. Всичко бе мъртва тишина. Опитахме се да отворим високата дървена порта, но тя бе заключена. Да стоим цяла нощ на улицата бе немислимо. Файтонджията силно заблъска вратата и извика. По едно време от двора се зададе тъмна фигура на забрадена жена. Тя застана отвътре на оградата и извика със недоволен глас: "Как може пансионерки да пристигат по такова време? Защо не пристигнахте по правилника? Къде сте се бавили досега?" Ние изтръпнахме. Обяснихме, че файтона е причина - коня, файтонджията... Вратата скръцна и се отвори. Влязохме. Не чухме думите "Добре дошли!" Злата съдба ни посрещна. С тежко сърце изкачих скърцащите стълби на двуетажното здание, в което ни заведе стопанката. Зад някакви пердета, които се развяваха от вятъра, който духаше вътре дори по-силно, отколкото отвън, спяха спокойно пансионерките. Дадоха ни две празни легла, и ние, капнали от умора и вълнение веднага заспахме.

22. Дядо Коледа накрая пристигна в бедния ни дом Настана Коледа - първата Коледа без татко. Мълчаливо я посрещнахме. Нямаше баници и сладкиши. Нямаше почти нищо, с което да отпразнуваме светлия празник. Сутринта рано мама ни извика в стаята и всички коленичехме за молитва. Молехме се на добрия Господ, сега единствения ни баща, да се смили над нас, да погледне и в нашия тъжен дом и ни зарадва за празника. Пеехме "Тебе поем". Аз плачех от неудържимо вълнение в душата си. Говорехме на Господа, като на родния си баща. Топлата молитва сгря сърцата ни. Майка ми сияеше. Тя ни насърчи с думите: "Деца, Господ няма да ни остави. Не бойте се!" И стана чудо. Не след дълго на врата се почука. Госпожа Лунка Цветанова, съпруга на добрия пастир Цветанов, ни поздрави с празника и сложи на масата ни кошница, пълна с продукти (За евангелист пастир Цветанов виж в биографичният му очерк). Радостта ни бе неописуема. Тя също така запита майка ми, какво мисли да прави с мен като завърша прогимназията. Не би ли искала да ме изпрати в Американския пансион в Ловеч? Майка ми това и искаше. Тя веднага й каза, че често пъти говорили с татко, че съм само за пансион, там да ме оправят, тъй като съм била странно, мълчаливо дете и дори своенравно. А дисциплината на един пансион би оправила грапавините в характера ми - би ме стегнала, както тя се изрази. Аз се вълнувах. Как ще напусна мама? Няма ли да ми е тежко далеч от къщи? Но друг изход нямаше. Американските мисионери ми издействаха стипендия в пансиона в Ловеч и предстоеше да замина. Натам имаше изисквания, които майка ми не можеше да изпълни. Трябваха униформени дрехи, обувки, а средства за такива нямахме. Заминах без униформено палто и обувки. Впоследствие майка ми щеше да ми прати дрехи. Настана денят на раздяла. Първата ми раздяла с родното огнище. С голяма тъга в сърцето си целунах майка си, братчето и сестра си и влакът потегли. В.К.: Сега, на с. 24 е обозначено, от коя година вие постъпвате в пансиона? Весела: В 1923 година, септември месец постъпих в американския пансион в Ловеч и завърших 1928 година.

20. Неизявената любов на страдалната ми майка А неизявената любов на страдалната ми майка ми казваше в молитвените минути, когато коленичехме пред Великото Невидимо и Незнайно: "Не търси любовта на земята, тя няма форма - най-великата, безсмъртната любов е като лазурното небе. Когато някой те обича с цялата си душа, той жертва и последната си клетка за теб - той ти се принася в жертва, за да остане любовта му вечна и неопетнена; той изгаря като Хус на кладата; той бива разпнат като Христос на кръста, за да възкръсне в душите ни, защото няма смърт за любовта, само тя е вечно жива и могъща; тя е по-жива от светлината, по-могъща от движението на небесните тела, защото тя ги движи, по-нежна от пролетния лек ветрец, по-ароматна от най-уханните цветя, защото тя ухае чрез тях; тя е музиката в живота, топлината в слънцето и земята; тя съединява душите чрез великата неразделена прегръдка на вечното творчество; тя твори чрез тях, тя е живот, светлина и безсмъртие." Тъй пееше душата на тъмнокосата девойка, влюбена в чистия образ на синеокия младеж, до чиято ръка дори не се бе докоснала и който бе отлетял далеч от нея. Той й казал, че на земята няма условия да я обича, затова отива горе, за да слезе и живее завинаги в сърцето й. И нейното сърце стана олтаря, пред който двете свързани души ежеминутно си даваха клетва за вярност и си обещаваха вечно щастие. И тъмнокосият младеж разбра, че девойката е свят олтар, пред който той трябва да застане с трепет и страхопочитание, че в нея се е родила любовта, която не му е било отсъдено да изживее. И той занемя пред величието и святостта на това, което душата му прозря последните дни на живота му. Думите, които изговори пред по-старата й сестра Анка, която я бе отгледала, разкриват това: "Како Анке, Божана е светица." Така завърши дуетът на тези две души, които отдавна са извън земните предели. "За мъжа и жената, които са полюси, няма примирение на физическото поле - тяхното единство се постига в света на душата - в друго измерение", казва Учителят. В.К.: Да. Сега, на стр. 22 има също един цитат. Този цитат от майка вили е или останали неща от нея? Сега, това на стр. 22 - не е цитат от майка ви? Весела: Не, това е мое. В.К.: Да. Понеже е дадено в кавички и затова. Весела: Ами интересно, аз давам свои думи в кавички, когато ги преписвам отнякъде. От друга тетрадка и като ги преписвам слагам кавички. В.К.: Сега, аз питам понеже, нали, трябва да го изясним. Весела: Сега трябва да махна всички кавички, които са мои думи. В.К.: Сега е добре, въпроса е приключен. Весела: Ясно. Да, да. В.К.: Има ли някои неща, оставени от майка ви, нещо да е писала, да е оставила нещо като творчество? Весела: Майка ми не е писала, защото тя беше извънредно заета с нас, стри деца, построи къща, идваше в 5 ч. сутрин, тука зад Семинарията, всеки миг беше заета и тя нямаше никак време да пише, само беседи четеше.

19. Изригна вулкан от дълбините на духа на баща ми и се изрази в поезия Даде му се сила да ни говори чрез перото, чрез могъщия глас на музикалното слово-на вечната поезия, която изригна като вулкан от дълбините надуха му. Той чу химна на мировете, който възпя и чрез който намери смисъла на страшните човешки страдания, които като "съскащи змии" бяха обвили сърцето му, докато го разрушиха. И като намери разрешението, ни даде ключа му: той отрече представата за Бога на непросветената си майка, свали булото на лъжливото християнство, което държи в мрак душите на невинните вярващи - на лъже християнството, облечено в черната мантия на егоизма, което отдалечава хората от истината и живота и ги държи в робско невежество. Земята е мястото на апогея на страданието, където адските сили подложили на мъки човешките души, разпънати на кръста от тежки, почти неразрешими противоречия, стигнали върха на своята стихия, изопнали докрай и най-здравите струни на човешкото съзнание, изчерпали и последните си възможности, падат обезсилени в бездната на небитието несъзнали, че те са стигнали до тази бездна поради това, че са оставили всичките си сили и сокове в човешкия дух станал димантно як, за да не се намери вече сила на небето и на земята, и в целия космос, която да може да го сломи.* /заб. Основната идея в поемата "Химн на мировете" (неиздадена)./ Човешкият дух, кален като стоманата в огъня и водата, превърнат в "алхимична стомана" изплува все по-як и твърд след всяко страдание, падение и противоречие и че колкото по-големи са страданията на хората, толкова по-безсилни стават силите, които ги причиняват и толкова по-скоро ще потънат обезсилени в бездната на небитието, за да се освободи това измъчено човечество за вечни времена от властта на злото, да му стане господар и да се отворят най-после за човека вратите на рая - на изобилните блага и щастие-да рукнат пълноводните реки на доброто и благословението и да викне освободеният човек: "Благословени бъдете, палачи мои! Защото слаб бях- силен ме направихте; сляп бях - накарахте ме да прогледна; премръзнал бях - стоплихте ме в огнената битка; в мрак бях - заставихте ме да просветна; роб бях, но вече съм свободен и сега съм за вечни времена пълен господар! Служете ми, о, поробени, оковани във вериги на безсилието, роби на злото! Аз няма да бъда жесток господар като вас, защото вие в невежество ме бичувахте, а аз в светлина и просветление ще ръководя! Но аз няма никога да ви позволя да ме владеете, защото няма по-страшно робство за човека от това да робува на тъмнината и невежеството! 0, вие, сили на злото! С вашите сили аз ще съградя земята рай, където един ден и вие ще благувате - само послушайте ме, почакайте малко и ще видите, ще бъдете свидетели на истинността на моите думи! Тогава на земята няма да има добро и зло, а просветени, които поставят всяко нещо на своето място, за да се радват всички на ред и порядък, на изобилие и благоденствие. Така ще бъде!" Тъй пееше гласът на неизказаното слово от глъбините на татковия дух и това искаше той да ни каже чрез поемата си, но бяхме малки и нищо нямаше да разберем, затова той мълчеше и пишеше нощем, когато спим. Той говореше на съзнанията ни слова, които остават вечни и незаличими върху чистите им скрижали, за да родят един ден изобилие от истини - най-сладките плодове на тази земя. В.К.: Да. А тука на с. 21 има цитат: "Благословени бъдете, палачи мои." Сега това са цитати, откъде? Весела: Това са мои думи, но аз съм ги сложила в кавички, в една тетрадка ги бях написала и след това ги преписах тук. В.К.: Значи това са ваши разсъждения. Весела: Когато аз писах безсмъртния дует за майка ми и баща ми, връзката им, и вътре в безсмъртния дует, вътре бяха тези думи: "Благословени бъдете палачи мои, защото слаб бях, силен ме направихте. Сляп бях, направихте ме да прогледна." Тука е трансформацията, която се извършва от силните и просветените души, които превръщат злото в благословение. В този параграф.

14. Фотографската снимка с класа ни През онези последни дни на раздяла с любимия ми учител - човек с кротък и благ израз на лицето, стих глас и бащински обноски към всички, когото обожавах ' и обичах с всичката сила на сърцето си, бяхме събрани в едно фотографско ателие да направим последен портрет на класа заедно с учителя Владислав Алексиев. Аз не можех да си представя да се фотографирам далеч от него. Обаче, когато се явих в ателието и се озърнах наоколо си, видях не предишните си съкласнички, които бяха добре облечени, а някакви прекрасни бели феи. Повечето имаха големи бели панделки, като пеперуди на косите си, а роклите им блестяха, целите обсипани с волани, като моята мечтана рокля, която никога не облякох. На краката си носеха черни лачени пантофки с каишки и копченца отстрани. Те ме гледаха с насмешка и погледите им ме пронизваха като стрели. Как да не ми се подиграват, като се бях явила в най-тържествения ни ден с черните кондури на краката - същите онези момчешки обувки, които татко ми бе купил по погрешка, и с които от години ходех на училище. А вместо нова бяла рокля носех няколкократно обърнатата вълнена рокля, която се впиваше с тясно изрязано деколте във врата ми, а на главата нямах никаква панделка. Учителят ни избра двете най-добре облечени момичета с пеперудено вързани бели панделки на главата да седнат от двете му страни, а аз се скрих зад декора в дъното на ателието и горко заплаках. Сърцето ми се късаше от мъка, както от унижението, което преживявах в това бедно облекло, тъй и от скръбта, че не бях избрана да седя до учителя си. Когато класа бе нареден за фотография, учителят ни забеляза, че аз отсъствам. Намери ме зад декора, потънала в сълзи, с подпухнали очи, усмихна се благо и каза: "Веса, защо плачеш, ще излезеш в портрета с халки под очите". И ме нареди да седна на същия ред през две момичета от лявата му страна. И наистина, тъжния ми вид с подути очи в портрета - малкото незначително дете, тъй смазано от живота стои и днес пред очите ми и ми напомня за неизброими деца като мен, расли на сянка, нестоплени от лъча на любовта в ранното им детство, които през целия си живот остават под булото на скръбта - хора, чиито сърца дори в най-радостните моменти на живота им тихо ронят невидими сълзи за това, което са пропуснали и което никога не може да се върне - за топлия пролетен повей на майчината любов и светлия лъч на вярата, която само насърчителната дума и одобрителния поглед на бащата могат да вдъхнат в крехката детска душа. Така падна завесата на първите четири години от ученичеството ми - най-нежните години на живота, които с нищо не могат да се заменят. В.К.: Сега, продължаваме по-нататък. На с. 15 е отбелязано за вашия вече клас. Имате ли снимка от класа, като млада? Снимки? Весела: Аз фотографирах моя клас. Аз не бях на снимката, аз фотографирах класа си. Така че аз не съм на снимката, обаче, на 16 години се фотографирах имам портрет, 16-годишна. В.К.: Сега, имате снимки на рода, на баща ви, на майка ви? Весела: Имам на баща ми и майка ми, като годеници портрет. В.К.: За да можете след това да ги приложите. Така. Весела: Да. В.К.: Сега, вие ми разказахте навремето преди двадесет години една опитност, когато баща ви си заминава, вие питате Учителя и той казва: "И тук ще работи и горе ще работи". Как, разкажете този случай? Весела: Аз, когато баща ми си замина, защото аз в 1923 година отидох в пансиона в Ловеч, но в 1941 г. на 21 годишнина на баща ми, казах на Учителя: "Учителю, баща ми си замина преди 21 години", а той каза: "Той вече е узрял човек, той много се е просветил чрез теб. Той работи далеч в духовния свят. За него нямаше работа на земята." Затова той отиде да работи в духовния свят. В.К.: Знаете ли, аз по-рано ви споменах, имаше един откъс от беседа на Учителя, в който споменава и казва така: "Имаше един чиновник, който 15 години работеше на стола, на масата. Весела: Да. В.К.: Накрая казва, го задигнаха и той се чудеше, защо други идат да седят на мястото му. А той казва, той повече нямаше работа тук и го качихме горе." И когато ви споменах, вие казахте, това се отнася за моя баща. Весела: Моят баща, той беше много предан на работата си. Той създаде Банковата библиотека и 16 години беше там.

10. Татко заминава войник на фронта Един ден татко дойде и ни каза, че заминава за фронта. Всички се натъжихме. Световната война 1914-1918 г. бе отдавна започнала и татко ми, който правеше отчаяни усилия чрез статии във вестник "Мир" да убеди обществото в неизбежната катастрофа, която щеше да постигне България, поради вземането страна на Германия, сам се отправи по необходимост към фронта да защити безумната кауза на обеднялата ни гладна страна. Настъпиха тежки дни на мизерия и глад. Ядяхме царевичен хляб, с какъвто можеш да храниш пилците, но не и хората. Вместо обувки носехме дървени сандали, с които тропахме като коне по тротоарите. Всеки час отварях долапчето за храна, но такава не се намираше - в него се търкаляха сухи жълти парчета хляб, а стомахът ми след тежката болест бе изнежен и страшен глад ме измъчваше. Един ден камбаните на "Александър Невски" тревожно забиха. Всички се изпокрихме в зимниците. На прозорчето натрупахме камъни и дори хазяите ни от голямата до нас къща се скриха при нас. Всички се прегърнахме и треперехме от страх. Отвън долитна трясък от експлозии, минаваха аероплани. Някои плачеха, а мама се молеше на глас: "Господи, бъди милостив към нас, запази децата ни!" Мислех, че края на света бе настъпил, такъв ужас изживях. В тъмния, студен зимник прекарахме няколко часа. През следващите дни камбаните пак забиха тревожно и отново слизахме в зимника. Един ден майка ми ни облече в неделните ни дрехи и ни каза, че отиваме да посетим татко, който се е върнал болен от фронта и е в една близка болница. Заскачах от радост при мисълта, че пак ще видя татко, та дори и болен да е. Мама ни заведе до една дъсчена ограда през две-три улици от къщи и зачакахме. Аз тревожно надничах през процеп между дъските да видя по-скоро татко. Към нас се приближи блед, отслабнал човек в болнично сиво расо, който се олюляваше при всяка стъпка. Той дойде до оградата, през която не можех да хвана ръката му, а проврях само пръстите си да се докосна до него и извиках: "Татко, татко!" Колко мило ни изгледа той! Колко измъчен бе видът му и как плаках за него като се върнах в къщи! Ето какво бе направила войната с него! Милият татко, колко мъченически вид имаше на лицето си! Какво ли бе преживял? Ние бяхме премрели от страх само от трясъка на няколко бомби, а той какъв ли ужас бе преживял на фронта? Не след дълго го докараха с файтон в къщи. Той не бе никога вече същия човек. Широкоплещестият, със здрава конструкция човек се бе свил до неузнаваемост. Очите му бяха хлътнали, а цветът на лицето му бе мъртвоблед. Той не можа да се възстанови до края на краткия си живот.

9. Разболях се от тежка заразна болест-паратиф Скоро се разболях от тежка заразна болест. Татко се принуди да извика мама, която живееше у леля ми Анка да дойде да ме гледа. Тя веднага дойде. Затворихме се двете в стаята и аз се почувствах отново щастлива. Болестта ми съвсем ме сломи. Едва ставах от леглото. Татко идваше всеки ден да ме гледа през прозореца който беше ниско до земята. Молех го за кукла. Ах, колко радост щеше да ми донесе някоя къдрокоса кукла, с очи, които се затварят, на която винаги бях мечтала да ушия най-хубавата рокля. Един ден татко се яви на прозореца засмян и ми показа нещо-то беше кукла, но каква? Малка, бяла, порцеланова кукличка, със слепени отстрани ръце и черна лъскава главичка. Та това ли бе отговорът на многогодишното ми желание за кукла! Взех я в ръцете си, погладих я и жално погледнах татко! О, и той не ме разбирал! Сега поне, като бях тъй безнадеждно болна, не можа ли да отдели няколко лева за мен, за да зарадва тъжното ми сърце? Пак се занизаха еднообразните дни на легло и неразделната ми другарка - мъка - сви гнездо завинаги в сърцето ми. Вече нямах надежда да получа от родителите си нещо, което да ми открие тяхната любов към мен. Майка ми седеше до мен бледа и мълчалива. Тя не бе надживяла обидата от татко и стоеше до мен сякаш по принуждение. Тя не ме обичаше, или пък не знаеше как да прояви любовта си към мен. В това започнах да се убеждавам. А татко - и той не знаеше как да ме обича. Той никога, както и майка ми, не изразяваше външно любовта си. А малкото ми сърчице тупаше едва-едва, хладно, измъчено, жадуващо топлота, милувка, нежност. . . Ах, печално детство! Безлюбно детство между двама, които не се обичат, които се отблъскват, а аз стоях между тях с протегнати студени ръце, които не можеха да стоплят Защо живеех тогава? Никому не бях нужна, никого не можех да зарадвам, а така дълбоко желаех да видя мама и татко радостни, усмихнати, в нежна прегръдка на любовта, копнеж, който никога не се сбъдна, дори когато татко лежеше на легло през последните дни на живота си в агония и нечувани мъки. Тъжно изтекоха сивите дни на болестта ми и един ден, олюляваща се, отново стъпих на крака. Излязох на дворчето - беше ранна пролет. Ябълката бе напъпила, а суровият дъх на влажната земя изпълни гърдите ми с надежда. Бях оздравяла и скоро щях да тръгна на училище. Но каква беше мъката ми, когато ми съобщиха, че училището ни е взето за болница от няколко дни, а учебните занятия временно прекъснати. А аз така жадувах да отида на училище при любимия си учител, при веселите, добре облечени деца! Върнаха се сестра ми и братчето ми. Какво ли преживяваха те! И двамата бяха замислени и мълчаливи, сякаш не се радваха, че ме виждат отново здрава. Те се бяха отчуждили от дома ни, над който бе надвиснал облака на скръбта - не се чуваха звуците на китарата, никой вече не пееше. В.К.: Сега, на страница 10 тук се споменава за Световната война, има ли запазени статии във вестник "Мир" от баща ви? Весела: Майка ми всички вестници изгори. Книгите, татко ми имаше много хубава библиотека, английски, френски, немски, законодателски там, "Фаденхект", коментар на търговския закон, дебела книга, помня майка ми продаде на килограм книги, щото ние бяхме съвсем без средства след почиването на татко, нито пари, нито дом, бяхме крайно бедни. Майка ми тръгна да шие по къщите и трябваше да ни издържа, затова мен ме изпратиха в пансиона, да облекчат майка ми. В.К.: Така, вие споменавате, че баща ви пише много статии във вестник "Мир". Весела: Да. В.К.: Как се подписваше той? Весела: Мисля, че Веролюб му беше псевдонима. В.К.: Веролюб? Весела: Мисля. Не съм сигурна, като че ли така остана в паметта ми. Но той пишеше против съюзяването на България с немците, с германците. Като пророкуваше крах на България, и брат Белев от братството, който го познаваше добре, ми каза след години, твоя баща беше пророк, всичко, което каза, се сбъдна за България, за края на войната, въобще той беше миролюбец и абсолютно против всякаква война и всякакво насилие. Пълен въздържател, нито вино, нито тютюн внасяха в къщи, не ни водеше по ресторанти дори, нито по кина. Много пуритански нрави имаше. В.К.: Сега, въпросът с тези статии във вестник "Мир" са много важни, защото това, което аз прочетох във вашето изложение, разбрах и дойдох до извода - това, което е работил баща ви, след това вие го продължавате. Весела: Да. Учителят ме каза: "Ти трябва да продължиш работата на баща си, ти вървиш по бащина линия". Татко ми последните две години, преди да си замине, написа една голяма поема "Химна на мировете". В.К.: Вие имате ли я тая поема? Весела: Имам я. Той пише космо-митологична и нравствено-социална поема. А той пишеше нощно време. Ставаше нощя и пишеше, и вечер ни четеше стихове. Сестра ми имаше почерк хубав и ги преписваше. Той не можа да свърши поемата, която свършва с пет върха. Той беше написал само за Олимп и Голгота. А Учителят казва, че петте върха са: Голгота, Тавор, Синай, Арарат и ... В.К.: И Мория. Весела: Мория, да. В.К.: Сега, вие имате тази статия, нали? Весела: Имам стихотворението. В.К.: Добре, ще го приложим. Весела: Тя е 365 страници. Учителят 1938 година ми каза: Довърши поемата на баща си. В.К.: Вие я довършихте. Весела: Аз слезнах от Рила и веднага написах останалите върхове, петте върха и когато свърших всичко усетих как една сила излиза от дясната ми ръка. Баща ми е писал и аз усетих неговото присъствие в ръката и как той излезе от ръката ми. В.К.: Така, тя след време ще се приложи, тя е завършена. Весела: Тя е завършена, запазена.

8. Бягството на мама от вкъщи Но в живота ни настъпи прелом. Забелязах, че неделен ден майка ми започна да излиза сутрин и да се връща на обяд със светнало лице. Тя ставаше необикновено нежна към нас и постоянно пееше. Обаче, това нейно необяснимо за нас щастие бе осъдено на ранна гибел. Една неделя, като се завърна на обяд, в къщи стана голям скандал. Татко й се караше жестоко и й забрани да посещава събранията, на които бе тръгнала от известно време (събранията на Учителя Дънов). Но мама застана пред него за пръв път изправена, с гордо вдигната глава и му каза с категоричен тон: "На плътта ми можеш да бъдеш господар, но на духа ми - никога!" Това подейства като отрова на татко. Разгневен, той се спусна към нея. Майка ми се разплака и веднага напусна къщата ни. Сестра ми, по-голяма от мен, и братчето ми избягаха след нея. Татко ме задържа: "Ти ще стоиш тук!" Аз бях галеното му дете - той имаше слабост към мен, но и аз го обичах с цялото си детско сърце. Татко не признаваше никакви черковни религии и външни обрядности. Като дете, баба ми го завела в протестантска църква и го записала като член, но когато пораснал, той се оженил за майка ми в православна църква и бил веднага отлъчен от протестантската църква. Оттогава той не бе стъпил в църква и не даваше на майка-ми да я посещава. Аз останах сама с татко, който се чудеше как да ми създаде някаква радост. Скърбях за мама неутешимо. Прегръщах роклите й в малкото й гардеробче, целувах ги, виках я с глас и плачех. В.К.: Така, към с. 9-а тука вие споменавате, че вашата майка ходи на събрания, на какви събрания ходи? Да се дадат нейните опитности с Учителя и да се напише нещо за нея, за нейната работа със Словото, с Учителя, какви опитности има? Кога тя за първи път среща Учителя? Весела: Сестрата на мама, която я отгледа, Анка Конярова, е една от първите няколко сестри в братството, една от най-старите сестри. Тя е била много предана на Учителя и не е пропуснала събрание. Тя живееше последните години при Александровата болница и тръгваше пеша с Добринка Влахова, сестра, в три часа през нощта, отиваше на събрание за пет часа, и винаги присъстваше. А мама отиде чрез сестра си Анка Конярова, отиде при Учителя долу на "Опълченска" 66. Аз бях малко момиче, към 7-8 годишна, седем може би, и мама заведе и мен. Аз бях единствената, която баба ми водеше на "Солунска", протестантската църква, а майка ми ме водеше при Учителя и аз бях постоянно по черковни и религиозни беседи от малко дете. А майка ми заведе трите деца в "Турнферайн", зад зоологическата градина. В.К.: Къде се намираше "Турнферайн"? Весела: То е точно от страна там на Турко", срещу зоологическата градина, един немски салон. И там вечер се събираха на беседи и пеене с Учителя. И веднъж майка ни заведе, ние живеехме на "Сан Стефано" и "Шипка" на ъгъла, към Военното училище, 14 години живяхме там. И мама ни заведе в "Турнферайн", братчето ми, петгодишно мисля, че беше и свиреше на китара, като я сложи на земята и си слага пръстчетата и акомпанира. Сестра ми и аз пеехме дуети, мама ни заведе на Учителя на събрание, след което имаше концерт и ние пяхме, три малки деца и срещнахме Учителя тогава. Майка ми беше много въздържана, изключително работлива и скромна. Тя никога не искаше да безпокои Учителя. Само веднъж е отишла нещо да го запита, тя понеже страдаше от гастрит, и той й е казал да пие студена вода, по една чаша сутрин и той въобще с голямо внимание се обръщаше към нас изобщо. Защото от стар род, от леля ми Анка още при, него имахме корен. Аз дори имах сън, след години, че се катеря по една отвесна скала, абсолютно отвесна, и моята леля Анка под мен ме придържа, помага ми да се изкача. Аз се качих на върха на този връх и там имаше една къщичка, в която се отвори вратата и аз влязох. Така че, леля ми Анка ми помогна да се издигна в Учението. В.К.: Някакви други опитности на майка ви с Учителя да си спомняте? Весела: Майка ми спря да ходи при Учителя, защото баща ми, който беше болнав след войната последните години, от 1918 година той се върна от фронта като старец, за няколко месеца беше побелял, остарял, и се разболя и 1922 година октомври месец си замина. А той помоли мама да не ходи сутрин в неделя, а да остане със семейството си, той ходеше на работа, основател на библиотеката на Народната банка и цялото време стоеше там на "Московска", стълбичките където са, и майка ми спря да ходи на беседи. А мен, след татковото заминаване ме изпратиха в Ловеч в американския пансион на стипендия.

7. Копнеж за пиано и първата ми композиция Копнеех за пиано - чувствах въпиюща нужда да сложа пръстите си върху белите клавиши на истинско пиано, но имах само нарисувана клавиатура, която се мъчех да одухотворя с въображението си. През една стена живееше в същата къща семейство с три деца, като нас, едното от които следваше Музикалната академия. М. свиреше непрестанно на пиано, а аз гледах да стоя поне близо под прозореца, унесена от чудните хармонии на Моцартовите и Бетховеновите сонати. Сега си при мен, мечта на детството ми, но къде е онзи тайнствен чар, който ти криеше от мен тогава? Къде е онзи детски възторг от кристалните ти звуци? Как годините на земята заглушават вътрешния ни слух, който в детството - свеж и изтънчен, чува симфонии в малките мелодии и ни кара да тръпнем от възторг дори когато улицата се оглася от духовата музика на някой военен отряд! Бе краят на зимата. Печката в стаята ни все още бумтеше с дъбови пънове. Вечер, насядали около нея, ние често прекарвахме часовете в пеене. Една вечер реших да изпея първата си композиция, която бях съчинила по думите на едно стихотворение в читанката ни. Взех китарата да си акомпанирам мелодията и изпях двата стиха с увлечение. Думите бяха: "Сбогом, сбогом, зима люта, бабичко зловеща! Красна пролет наближава, ето я насреща!" И т. н. Свърших песента и очаквах одобрението на слушателите. Но сестра ми, която имаше много критичен ум и рязък език, ми каза подигравателно: "Ти си я преписала отнякъде! Не може ти да си я съчинила!" Аз дълбоко се обидих, тъй като мелодията беше чисто мое творение. Откъснах листа от нотната тетрадка и го хвърлих в печката. Обаче, знаех песента наизуст и още я помня. В главата ми винаги се пееха мелодии, странни, красиви, които не могат да се запишат През последните години от живота си татко ни четеше вечер части от поемата си и ни ги обясняваше. Сестра ми внимателно му преписваше стиховете. Тя имаше красив почерк. В.К.: Така, към с. 8-а вие споменавате затова, че сте свирили на китара. Кой ви е учил на китара? Имате ли нотен запис на песента "Сбогом, сбогом, зима люта"? Весела: He. В.К.: Кой ви е учил? Весела: Моят баща свиреше на китара и аз само леко се акомпанирах. Това по слух се свиреше, по слух. Ние бяхме музикално семейство, баща ми винаги свиреше на китара, ние пеехме. Аз единайсет годишна мисля, че бях, когато в училището учехме едно стихотворение "Пролет" и мен ми хареса: "Сбогом, сбогом, зимо люта, бабичко зловеща, красна пролет наближава, ето я насреща". И аз си написах нотите на тази песничка, научих я наизуст, и я пях вечерта пред семейството. Но сестра ми каза: "Ти си я преписала, ти не можеш такава песен да съчиниш", и аз я хвърлих и изгорих в печката, но я знаех наизуст. В.К.: Нотен запис нямате? Весела: Нямам. В.К.: Как беше мелодията, знаете ли? Весела пее: "Сбогом, сбогом, зимо люта, бабичко зловеща, красна пролет наближава, ето я насреща, красна пролет наближава, ето я насреща." В.К. Браво! Знаете ли, аз се учудвам, че вашият глас е още запазен на толкова години! Весела: (смее се) Да. В.К.: Като пеете гласа ви е запазен, но като говорите е малко спаднал, нали? Но е запазен, аз направо се учудих.

5. Песните под старата ябълка В малкия двор имаше единствено дърво - стара ябълка. Това голямо дърво се простираше върху цялото дворче като сайван. Вечер, през топлите летни дни, седяхме под ябълката и пеехме. Татко ни акомпанираше на китара, а ние, трите деца и майка ми, пеехме на няколко гласа. Това бяха блажени минути за мен. Ето, тази хармония на душите ни, унесени в чудните песни, бе един здрав стълб, който крепеше живота ми, защото копнеех за хармония. През зимните вечери пеехме, насядали около печката. Майка ми бе извънредно работлива, практична и умна жена, докато баща ми сякаш не живееше на земята. Той винаги замислено мълчеше. Изглежда, че и той се бе откъснал от грубия живот и си бе създал един поетичен свят, в който постоянно се приютяваше. Когато през последните две години на живота си написа "Химнът на мировете", която поема пишеше нощя, разбрах, че и неговия свят е бил на звездите. С него си приличахме. Той мълчеше и аз вечно мълчах. Не можеха с ченгел да извадят дума от устата ми. А когато проговорех, думите ми излизаха бавно, протяжно, почти напевно. Нямаше за какво да се говори. Животът в къщи бе крайно еднообразен. Понеже нищо не получавах отвън, реших, че трябва сама да си създам разнообразие. И ето, роди се куклен театър. Направих го от кутия за шапки, а джуджетата и феите - от вълнени конци. Сцената бе гора с мъхове и скали. Събирах децата от квартала и ги забавлявах. Играех балет. Това бе най-големият отдушник на натрупаните до болезненост образи във въображението ми. Слагах си корона от бял атлаз, извезан с мъниста на главата и си представях какви ли не положения: че съм царица на феите, русалка, лебед, цар на джуджетата и какво ли още не! Събрах целия детски фантастичен свят в игрите си и в тях се чувствах щастлива. Споделях радостта си със съседските деца, а това ме удовлетворяваше. В.К.: Сега, на с. 4 това, което е описано за вашето детство, е добре описано, нямаме забележка. Към с. 6-а тука вие описвате, че децата са три. Кои са тези, имената им, както и имената на бащата и майката, тоест, вие сте три деца? Весела: Да. Най-старата, първото дете е сестра ми Екатерина. В.К.: Тя кога е родена? Весела: Тя е родена на октомври 1906 година. Обаче, миналия месец тя си замина на 82 години. В.К.: Миналият месец, тя беше на ...? Весела: На 82 години. В.К.: 1989 г. Весела: Тази година - 1989, тя си замина. А брат ми, аз съм втората, родена във 1909 година, стар стил 10 декември, нов стил-23 декември. 9 декември, дванайсет и нещо съм родена, което е 22 декември дванайсет и нещо, или 23 декември, срещу Коледа. (Забележка. Родена е на 23 декември 1909г. През нощта в 0 часа и нещо.) Три деца сме. Брат ми е Георги, аз съм Весела, разбира се, брат ми е Георги, той е 76 годишен, тази година ще стане, април месец е роден, и той стана член-кореспондент в Академията на науките, издигна се в науката на много високо ниво. В.К.: Сега, имената на бащата и на майката? Весела: Баща ми се наричаше Теодор поп Несторов Георгиев. В.К.: А откъде идва рода на бащата? Весела: Баща ми е роден в Панагюрище. Неговата майка е от Поибрене и нейният брат Вълко Нейчев, който е бил един от първите народни представители, избран от Оборище, Панагюрище, е неин брат. Вълко Нейчев, деятел, общественик. А баща ми идва от попски род, поп Георги. Но не поп Георги, бащата на Райна княгиня, имало е два попа в Панагюрище, два попа Георги, на Райна княгиня и моя дядо Георги. Той е посечен от турците, след изгарянето на Панагюрище. Влезли са турците, а той е останал в църквата при олтара, дядо ми, и е бил посечен от турците. В.К.: Това е за дядо ви, дядо Георги. А по рода на майката, на майката на баща ви? Весела: Майката на татко е баба Екатерина. Тя е от Поибрене. Тя нямаше образование, но тя прие протестантство. А в Панагюрище тя е една от първите протестантки и американците, които я покръстиха в протестантство изпратиха единствения й син, татко, в Самоков да се учи, в американския пансион Той е заминал с торбичка на гръб, пеша, не е имал пари за път. В.К.: И той? Весела: Той се е издигнал там като много силен ученик, и е изпратен в Роберт колеж. В.К.: В Цариград. Весела: В Цариград да завърши висше образование. Като се е върнал, завършил е право, и е следвал за съдия. И след като е бил на първото дело, което е бил лъжливо дело, той се е отказал от професията си. "Аз не мога да лъжа." Той беше правдив, много културен, знаеше пет езика, начетен и той от книгите не излизаше. Той си замина 44 годишен в 1922 година. В.К.: Коя година е роден? Весела: Той е роден в годината на Освобождението - 1878 година. В.К.: Сега, това е баща ви. А вашата майка от кой род идва? Весела: Мама идва от пловдивски род, Тодорови. В.К.: Как се казваше? Весела: Божана Тодорова. В.К.: Да. Весела: Тя имаше три сестри, които останаха, всички останаха вдовици, но останаха сираци като малки. И тя от малко дете е работила в тютюневите фабрики в Пловдив. Само стопанско образование, шивачка стана. В.К.: Да, и тя по-късно се среща с баща ви? Весела: Тя се среща с татко в квартирата където е живяла, при Руския паметник. Като се е върнал той от Роберт колеж, нейната по-стара сестра Анка полковник Конярова я е отгледала и татко ми се е помолил на сестра й да вземе майка ми за съпруга. И са се венчали така. Тя е била двайсетгодишна, съвсем млада. В.К.: А той колко е бил? Весела: Двайсет и седем годишен е бил.

4. Детето, което напълно отрече човешкия свят Така това дете напълно отрече човешкия свят. Хората бяха сурови и груби! Те го раняваха непрестанно! Те нямаха и най-малка представа за света, в който то живееше. Какъв свят беше той! От малката къща с южен прозорец, от който се виждаше само парче небе, не можех да получа нищо, което да ме зарадва и вдъхнови. Пет души в една стая с две железни легла, маса с пет стола, етажерка за книги и зидана печка, черга на земята - обстановка за войник, но не и за едно мечтателно дете, което още живее в един свят, където багрите се преливат в изящни образи и лъчите на някакво незримо слънце плетат непрестанно чаровни приказки, изпълнени с феи и богини, с небесни образи и ухания, с мелодии, които никакъв земен инструмент не може да произведе! Свят, в който ангели живеят, където погледът е усмивка, обноската - милувка, а словото - любов. А в обстановката ми нямаше нито помен от него! Този груб, мрачен свят, затвор и пустиня бе непоносим за нежното, чувствително дете. Мечтаех за красота, за златокоси кукли, за играчки, а какво получих? Малка порцеланова кукличка, с прилепени ръце и крака, с черни порцеланови коси! Това е единствената играчка на цялото ми детство. Получих я, когато лежах тежко болна от паратиф - татко ми я подаде през прозореца. Седях край прозореца и гледах как минават белите априлски облаци по небето - те взимаха чудновати форми - ето полянка с бели агънца - чуден свят бяха облаците - много по-близък до онзи вътрешен свят, в който непрестанно живеех, отколкото външната обстановка, която ми бе противна, чужда и задушаваща.

3. Почувствах се излишна на земята Човешкият живот е тема, която чака своето развитие. Никой не може да развие чужда тема. Всеки сам ще работи върху собствения си живот. Някога темата е минорна, тъжна, която ти навява есенен залез. Мелодията, едва уловима сред бурния вятър, който брули листата и свири сред оголелите върхари, те натъжава и ти си мислиш: "Ще излезе ли нещо от тази мелодия? Няма ли скоро да заглъхне? Не ще ли заглуши есенната буря?" Питаш се, защото вятърът е силен. А животът, който протича като нежна, минорна мелодия в ранното детство излиза по-силен, по-устойчив от бурята, която идва и отминава; той е по-жилав от яките клони на дъба, по-устойчив от планинската канара. Той се скрива като планински ручей в камъните и ти мислиш, че завинаги е изчезнал, но, ето го! Плиска се и се смее в полето, минал през тъмните затвори - победил всичко! Той се плиска и се смее на препятствията по пътя си - планинския ручей. Така животът в нежното, слабо телце на едно бледо дете, което слезе като някакво недоразумение на земята, мина пътя на планинския ручей. Спомням си как баща ми обхвана един ден лицето ми с големите си длани, повдигна го и се вгледа в него с въпроса: "От теб човек ще излезе ли?" Бях много малка, но тези думи се записаха с огнени букви в съзнанието ми. Боледувах, често боледувах и животът едва намираше опорна точка някъде в мен, та се почувствах крайно изумена от въпроса, който татко ми отправи. Та нима той не виждаше, че аз едва живеех и правех усилия за това. Не беше ли крайно жестоко да ми зададе такъв въпрос. Аз нищо не отговорих, а само една загнездила се отдавна в сърцето ми болка се раздвижи и усили повече от всякога. Значи, всички мислеха, че аз не съм годна да живея, че нямам ония качества, които правят човека човек! Детският ми ум се помрачи от мъката на сърцето ми. Почувствах се излишна на земята. Оттогава се занизаха тъмни години, които не можеха да се опишат. Да имаш съзнание за малоценност е много страшно нещо. Това чувство се разраства като някоя стоглава хидра в сърцето и ума ти и поглъща всичките ти жизнени сокове и радости. Смяташ, че никой не те обича, че си по-долен от другите и излишен в света. Ето как започна минорната тема на живота ми - като малкото ручейче, потънало в планинските скали. Дали щеше да види някога слънцето? Дали щеше да запляска радостно ръце сред цъфнали поляни, или потънало в тъмната земя щеше да остане завинаги там? Детският ми ум не можеше да отговори на този въпрос. Детето само страда в безизходица, затова страданията му са тежки и почти непоносими. А не е ли вярата на родителите в детето, онзи светъл лъч, който озарява живота му и пътя му и който го изпълва с надежда? Дете, което се чувствува излишно на земята, е най-нещастното създание в цялата вселена. Какво е вселената пред онзи малък слънчев свят, който детето носи на земята? Не е ли този свят жадуваният рай от нас, възрастните? Този девствен свят на чисти образи и мечти, тази непокварена любов, която блика от сърцето и очите на детето - не е ли това блаженството, за което закопняват душите ни, когато надраснем детството си?

2. Човешкият свят ще се организира чрез светлината на Слънцето Светлите фарове, обаче, които показват пътя на безбройните кораби по нощните морета и океани, са осъдени да бъдат неми наблюдатели на природните стихии. Те стоят високо над вълните, но дъхът и грохотът на бурите непрестанно ги облъхва. Вълните безспирно стенат и се разбиват в подножието им. Океанът никога не спи. Това е човешкият свят - свят, който тепърва ще се организира по висшите принципи на битието, за да придобие хармонията и равновесието, които са присъщи на един възвишен живот. Сега е епохата на големите катаклизми и сътресения, които с гръмогласни слова напомнят на човека, че земята не е място за покой, че тя не е неговия постоянен дом, а само една спирка в безкрайния му път, където той може нагледно да научи най-висшите уроци на живота. Който дойде на земята, минава през вратата, над която стои с огнени букви надписа: "Място на страдания и противоречия". Но, пътнико, ще потънеш ли във вълните на страданията и ще угаснеш ли в разпятието на противоречията? От теб зависи. Колкото по-скоро се научиш да плаваш и колкото по-бързо достигнеш до възкресението, толкова по- добре за теб! Страданията тук те карат да разрешиш правилно задачите си, а противоречията съществуват, докато намериш центъра на примирението им. Кръстът - знак на противоречията, трябва да се разреши. Математикът знае, че той представлява диагоналите на окръжността, на сферата. Щом се движиш по диагоналите, ще намериш центъра, защото разрешението не е в тях, а в центъра, който е образувал сферата. Разрешението на земните задачи не е на физическото поле. Истината е извън триизмерния свят. Там ще я търсим. Затова човек трябва да стане музикант, творец и да се извиси над материята. Пътят на съзнанието е труден и дълъг Не спирай и не замръзвай на някоя точка на земята, защото е опасно! Колко съзнания стоят заровени като архаични реликви под пластовете на материята, от която, като корени в земята, не могат да се изтръгнат! Не разпъвай съзнанието си на дървен кръст- страшно е това положение! Всички условия на земята - непостоянството, преходността на физическия свят, ти говорят, че не трябва тук да спираш. Тук не е мястото ти. Ще ходиш по земята, но главата ти да е на слънцето. Там е източникът на съзнателния живот. Оттам ще дойде разрешението на всичките ти задачи. Оттам иде светлината и виделината в душата ти. А слънцето е символа на Вечния Дух, който храни и поддържа вселената. Този Дух непрестанно работи като вътрешен принцип във всичко живо. Той създава единство от многообразието, той държи вселената в едно хармонично цяло, той обединява органите ти в органично единство. Пътят към възход е пътят на придобиване на Всемирния Дух. (Забележка. Текстът е допълнен с разговор върху ръкописа на Весела с д-р Вергилий Кръстев, записан на магнетофонна лента и специално изваден за този том.) Вергилий Кръстев - В.К: Сега, целта на този обзор е, аз да ви задавам някои въпроси, а вие ще отговаряте съобразно страниците, и по този начин ние ще направим едно второ допълнено издание, което ще бъде по-подробно. Сега, прави впечатление, че увода, който сте направили, е изключително добър. Добър увод. Забележки към него нямам. На с. 2, тука долу отбелязвате за страданията, и кръстът е знак на противоречията, трябва да се разреши.(Забележка. Обозначените страници, които се цитират са взети от оригиналния ръкопис на Весела, по който е работил съставителя на "Изгревът".) Сега, аз си спомням, спомням си, че вие навремето ми разказвахте, че кръстът е диагоналите на сферата, а разрешението е в центъра, на слънцето, където е символа на Вечния Дух. Сега, аз искам да се свържа с вашият хороскоп, който вие сте ми разказвали навремето, че имате някаква квадратура и онези опитности, които вие сте имали с Учителя по отношение на тази квадратура. Вие сте питали и той ви е казал, че разрешението върви по диагоналите. Спомняте ли си това нещо? Весела Несторова - Весела: Да. Учителят ми беше казал, когато му казах, че имам в хороскопа "космичният кръст", той каза, че кръстът се разрешава, като го задвижим кръгообразно, като завъртим кръста кръгообразно, той става диагонален на сферата, и образуваме сфера. Следователно противоречията се разрешават в съвършения живот, чиито център е центъра на кръста и сферата, а не кръста. Кръстът не може, земята е кръст, земният живот е разпятие между дух и материя. Човек не може да разреши това противоречие по никакъв начин, освен по Божествен начин, чрез преобразяване, преминаване от една форма в друга. Както човек не може да напредва духовно, ако той не се преражда. Като хвърля земната обвивка и получава нова, той се ражда на все по-високо стъпало към съвършенство, следователно разрешението на противоречията е в промяната една форма в друга, по-съвършена. Кръстът е несъвършена форма, сферата е съвършена, всички небесни тела са сферични, най-малко съпротивление има в сферата. В.К.: Спомням си във връзка с това, че Учителят винаги казва: "Когато имате противоречия на дадено поле, то разрешението е в по-горното поле". Весела: Да. На земята противоречията не се разрешават никак. В духовният свят се разрешават 50/100, в Божественият свят 100/100. В материалният свят е статичния живот, в духовният свят е динамиката, движението. Задачите се разрешават чрез движение, усилване на вибрациите. Ако ти си в едно понижено, нисшо състояние, ако повишиш вибрациите и състоянието ти ще се измени.

XI Весела Несторова ПЪТИЩА КЪМ БОЖЕСТВЕНОТО "БЪДЕТЕ В СВЕТА, НО СВЕТЪТ ДА НЕ БЪДЕ ВЪВ ВАС" Учителят ЧАСТ I. Пътят към ШКОЛАТА НА УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ ЧАСТ II. "ИЗВОРЪТ НА ДОБРОТО", с. МЪРЧАЕВО, 1944 г.

21. Следовници на Учителя живели и работили в Свищов. Петър Тихчев. Видни последователи на Учителя са живели и работили в Свищов - сред тях от най-първите е Петър Тихчев, назначен за пастор в Свищов още по времето на обучението на Учителя в Американското богословско училище тук. Бил е негов хазаин, а в последствие е канен лично от Учителя за да участва в срещите на Синархическата верига на Всемирното Бяло Братство. Той е сред поканените участници от годишната среща на веригата през 1910 година между 14 и 18 август в Търново - от записките на Петко Гумнеров се вижда, че Петър Тихчев, който тогава е бил пастор в Русе, е заемал място шести според времето на неговото поканване за участие във Веригата от южната страна на масата на Господнята вечеря. Седял е между Никола Янев от Бургас и Петко Епитропов от Пловдив. Всеки от участниците е донесъл за осветяване в олтара съестни продукти. На Петър Тихчев се е паднало да донесе хляб. Всички присъстващи единодушно избират Петър Тихчев, за участника, който да посочи една страница от библията за да бъде прочетена от Учителя. Прочетено е Второто послание към Коринтяните, 13 глава, от 3-ти стих до края. На следващата 1911 година той пак присъства на събора на Веригата от 15 до 21 август и на 19 август по внушение на Духа той избра страница 1033, стих 3 от Библията на Учителя, който прочете него и от Послание към Евреите, глава 8. През 1912 Петър Тихчев участва в събора в Търново. Записано е че е роден в село Беброво, понастоящем живущ в Русе. Този път мястото, което заема е номер 12 от северната страна на масата. По-късно по разпореждане на Учителя той раздава на всички хляба и виното на Господнята вечеря. [24-446, 453,460] Боян Боев (1883-1963 г.). Боян Боев е роден в Бургас. Завършил е естествени науки в Софийския университет. Учителствал с за известно време 1923-1924 г. в Свищов в реалната гимназия. Той идва тук от Панагюрище, където е участвал в диспут по духовни теми и е уволнен като учител по настояване на свещениците. Бива назначен в гимназията в Свищов за учител по естествени науки. Участва активно в живота на братската група, изнася три публични сказки по духовни въпроси. Тук отново си навлича неприязън от страна на свещениците. Заедно със Слави Гюдеров разчита стенограмите направени от беседи на Учителя при посещенията им от Слави. Двамата изпращат стенографските тетрадки за сверяване в София от другите стенографи на Учителя, след което са им били върнати. Петър Димков (1886-1981 г.). Петър Димков е роден в София в семейството на свещеник. Завършил Висша военна академия в Петербург. През време на военната си служба е обиколил много градове и навсякъде е вършил родолюбиви дела. Бил е командир на полка в Свищов и първоначално отсяда у капелмайстора Тодор Иванов - баща на съпруга на Екатерина Иванова Атанас Иванов. Никола Гръблев. За известно време Никола Гръблев е служил като офицер в полка в Свищов. Оставил впечатления у колегите си на смел и доблестен офицер Никола Гръблев е преместен от Свищов в Добруджа. Възкресен Анастасов. Възкресен Анастасов е роден в Ямбол. Учителствал е в Тополовград от 1925-1933 година. Брат Възкресен Анастасов е бил директор на Държавната търговска гимназия в Свищов 1945-1946 г. По същото време там работи като учителка по български език Славка Мънзова от братската група в Свищов. И двамата са посещавали молитвените събрания в домът на Санка и Иван Саръбееви. През 1976 година Възкресен Анастасов е бил представител на Бялото братство при съставянето и подаването на изложение-молба от верска общност "Бяло братство" до президиума на XI конгрес на БКП и до Тодор Живков за разрешение да се запази мястото на Учителя. Отговорът до Бялото братство подписан от Людмила Живкова е изпратен до Възкресен Анастасов на адреса му в София: бул. Скобелев 45.. Тодор Симеонов (1905-1987 г.). Тодор Симеонов е роден през 1905 година в Панагюрище. Ученик е на брат Боян Боев в панагюрската гимназия Завършил е математика в Софийския държавен университет Бил е учител в Хасково, а след това преподава математика в Държавната търговска гимназия в Свищов 1931-1933 г. Заминава за Чехословакия, където завършва инженерство. Владее астрология, която прилага в тесен кръг на своите приятели.

20. Бъдете верен съработник на Великото Дело на Учителя и Бога Отца 1951 04.01.1951 Нешка Анева от София пише писмо до Стефан Тошев в Севлиево, Обични ми братко, Предполагам, че може би, съм Ви нанесла известно огорчение като тъй позабавих преписа и предаване писмото ви циркуляр. Но, като ви кажа уважителните причини - пречки, вярвам ще ме извините. Веднага след получаване писмото, което едвам успях само да го прочета два пъти последователно със сълзи от умиление и възторг, почнах да се готвя за препис според уважаемите Ви наставления, съобщиха ми, че едното Иванчово детенце сериозно заболяло! Нямаше как, трябваше да ида на помощ като си мислех, че ще се върна след ден два най-много, а то се наложи неочаквано да остана повечко у тях, защото те и двамата са на работа и то често денонощно. След това се нареди така, че те поеха изцяло грижите около детето и аз си дойдох. Обаче щом влязох в къщи едва запалих печката и ме втресе. Такова нещо на себе си като че ли в живота си не помня! Легнах и няколко дни в пълен пост само по малко топла водица така до тази сутрин, когато дойде Блажко, едва можах през прозореца да му се обадя. Прощавайте, че тъй дълго Ви занимавам със себе си. Това правя повече да споделя моята опитност в случая: като се молех и търсех причината на заболяването ми, каза ми се, че съм се натоварила пряко силите си. Веднага си обясних всичко. Няколко дни там потопена в онази гъста, тъмна атмосфера - при моите хора /Иванчови/, които живеят съвършено без опора, без компас, даже без кормило, съвършено безпомощни сред ужасната днес житейска буря, не можеше другояче! Поех, попих всичката им мъка и тегота и трябваше толкоз време да трансформирам всичко това. Майчината милост и любов понякога достигат до предел на неразумност си мисля! Колко за голямо съжаление са хората, които живеят без вяра в този свят!! Противоречията ги следват непрестанно под какви ли не форми. Трябва само да се молим Бог да им даде сили да решават задачите си, а не да поемаме изцяло товара им. Това е за мен за поука. Вие добре знаете този закон. Прощавайте, че малко нервно пиша: още съм изтощена, но минава веч слава Богу. Тази сутрин се почуствувах по-леко, станах да видя накъде съм, а писмото Ви ми е всякога в ума. Искам веднага да го препиша и сама отнеса на брат Бояна, а същевременно паклично да отида и помоля брат Жечо да го препише на пишеща машина и ще тръгна да го давам за прочит според наставленията Ви навсякъде където трябва. Успях да го прочета на няколко души, мои близки сериозни и ревностни хора, които горещо желаят да си го препишат. Трите книги, подвързани, които Блажко ми донесе веднага за един ден ги грабнаха за прочит и да си ги купят. Много интересен е единия случай: Една много добра сериозна сестра, никога не бе идвала, същия ден когато получих книгите и се готвех за Иванчови, тя ненадейно идва, като казва, че нещо я е тикало за у дома. Имала някакви въпроси, на които отдавна търсела отговор. Щом седна, едната останала книга на масата /другите две още сутринта вземаха все тъй "случайно" и с голям интерес/, спря вниманието и, грабна я и с едно случайно отваряне високо извика - ах, ето, ето отговора на моите въпроси! Каква е тази книга? Мога ли да я взема? - и я грабна жадно и засмяна си отиде да я чете. Записвам имената им за да ги прибирам и пак другаде да ги давам. Бог да Ви благослови добри ми братко. Колко хубаво, светло и красиво сте работили и работите за Славата Негова. 5.01.1951 г. Снощи надвечер получих отворената Ви картичка и таз сутрин рано, взех че преписах писмото и в края на преписването получих и второто Ви писмо - големия плик. Сложих първото писмо - дето е до мен в един голям плик и наедно с писъмцето Ви до брат Боян, по една сестричка вярна, веднага изпратих до брат Боян наедно със записка от мен. Много мъгляво е та още не смея да излизам за да предам лично писмата както желая. Но и аз хубаво му писах всичко с любов. Ще извикам Верка Куртева /снощи до късно бе на работа/ ще и прочета писмата, и с радост, ще раздаваме книгите дето трябва. Ще работим! Нали това е целта на живота ни. Вие добре знаете. Преди известно време, като се помолих да ми се открие нещо от Учителя и Бога, сърдечно се помолих и сънувам че съм назначена пощенски раздавач на писма. Пред мен една големичка чанта, вътре писма за раздаване и /О, радост за мен/! Това два бели и хубави хлябове; единият за мен ми се казва, а от другия по парче хляб наедно с писмата ще раздавам. Този сън в тайна голяма Ви поверявам, като на най-близък мой брат. Да не става достояние никъде, моля. И действително, идват хора, сами ме намират, жадни вперили очи и уши с радост поглъщат каквото им се каже. Понякога и аз самата се чудя на чудните Божии дела! Нели цял живот съм копняла и се молила за работа, истинска работа! Слава, слава на Бога и Учителя Христа! Ето трите книги наведнъж за една сутрин с най-голям жар ги грабнаха и по-раншните - една Ваша и друга моя също се четат под списък. Ще кажа на Аламанчева да даде 10 книги за Влад Пашов за подвързване. Ако искате и намерите за добре, писмото, приготвено за Свищов, изпратете го до сестра Станка Винарова в Кюстендил, ул. Гороцветна № 44. Тя е извънредно ревностна сестра и имаме там добри приятели. Тя много ме обича. Бях есента при тях. Ще и пиша сега, че ако получи писмото след прочитане от всички там да си го препише и препрати оригинала до Свищов - Иванчо Саръбеев, ул. Ем. Шишманов № 29. Ако речете, може Вие направо до Свищов на този адрес да го изпратите. За брат Боян се молихме няколко пъти веч и пак ще се молим. Ч.Р.Хр! на Всички Ви, скъпи мои братко, сестричко Марийке, Светленце и Блажко - две ангелчета Божий! Нека дълбоко в душите си да отпразнуваме този високо тържествен ден когато по висше благоволение зора от висотата ни посети и благодатта и истината озариха сърцата и душите ни! Слава на преблагия ни Небесен Отец. Слава и на Учителя Христа, който тогаз и сега с нова светлина и нов красив подем, дойде да ни напомни Вечните Истини и напълно осмисли и ощастливи живота ни! Неизказано и безмерно благодарим! Ч.И.Д скъпи братко! Горещо стискам ръката Ви и от все сърце желая все тъй здрав, бодър, весел, духом окрилен с просветнали живот и дела, неуморно до дълбока старост да бъдете верен съработник на Великото Дело на Учителя и Бога Отца! Амин! Сърдечно целувам всички Ви в Господа, мил привет и поздрав на Братя Калименови, Черневи и всички приятели, Ваша Нешка Анева. Понеже писмото ми е поокаляно духовно, психически с болежки и други, моля изгорете го и измийте ръцете си "иначе аз съм била и съм здрава и добре слава Богу". Ще помоля Жечо за преписи. Ще ида у тях да прочетем писмото и в неделя ще го предам на Звездински, защото само тогава той идва тук и не зная адреса му. 1956 г. В София почива Пенка Кодова.