Ани

ПИСМО НА ПЕТЪР ФИЛИПОВ ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА 28 февруари 1942 година, Русе Русе Люб. сестро Олге! 28.II.1942 г. Преди три дни Ви изпратих един колет с халва, локум и бонбони и малко соленки. - Прощавай, че се забавих, но много съм ангажиран с работа! Не те забравих, почти винаги беше в мисълта ми! Сега пиша много набързо. - Днес У-ля каза: "У-ка трябва да бъде душа, а не мъж или жена". Но друг път ще ви пиша по тия въпроси. През другата седмица може би ще бъда в София, ако ми пишеш, пиши до там на адрес: чрез Василка Иванова за Петър Филипов, кв. Изгрева, София XIII. - Сега една молба към теб. Научих се, че по тоя край, където учителствуваш се намирал златоносен пясък. Ако Ви е възможно набавете ми към 1-2 кг. самородно злато, ще си го платя предварително. Хайде обади ми се по тоя въпрос. Желая Ви всичко най-добро и братски Ви приветствувам! Ваше братче в Господа Петър P.S. Нарочни поздрави от всички бр. и сестри русенци! Същи

РОЛЯТА НА УЧИТЕЛЯ В ОБЩЕСТВОТО Ако хвърлим поглед върху историята, ще видим, че има една закономерност в хода на историята. На пръв поглед всемирната история представя един хаос - калейдоскоп, но по-дълбоко погледнато тя е един неотклонен процес на постепенна, бавна проява във все по-голяма степен на силите на човешкия дух. Ако сравним например културата на Египет и Индия с тая на Гърция, Рим и Западна Европа ще видим голяма разлика. Например: Египет проявява това в наука, философия, религия, което доисторическия човек не е сънувал. Гърция проявява нови страни на човешкия дух. Западна Европа в живопис, музика, поезия, наука, техника достига до нови постижения. Но с това не е завършен великият път на човешкия дух. Понеже историчният процес е подчинен на строга закономерност, както всички други процеси в природата, затова, чрез вникване в хода на историята можем да доловим като известен проблясък това, което крие тежката завеса на бъдащето. Когато учителят с помощта на светлината, която е добил от изучаване историята долавя тенденциите на близкото бъдаще, той вече има ключ кой дух да работи в обществото. С други думи, в какво се състои неговата роля? Да улесни раждането на това, което иде в обществото по неумолимия закон на развитието. При слънчевия изгрев планинските чела се осветяват по-рано от долините. Те са вече позлатени от изгряващото слънце, когато долините са още в пълен мрак. Учителят при изгрев слънце трябва да бъде на планинския връх. Той знае вече, че слънцето е изгряло, когато долината това още не подозира. И той по-рано ще чуе това, което слънцето носи като нов подарък на денят. И той ще го съобщи това на хората на долината. Изгревът на новите идеи се извършва в течение на векове, а не в 24 часа. Будните умове долавят новите идеи, те долавят как те се носят из въздуха невидимо навсякъде, когато другите още не подозират тяхното съществувание. Те стават тогава авангард на новите елементи, които всяка епоха внася като ценна придобивка в културата. Учителят трябва не само теоретически да изучи хода на историята, но и по-специално тая епоха, в която се намира. Чрез закона на развитието и известни симптоми в съвременното нему общество, той ще долови в него елементите на залязващото и елементите на изгряващото. И неговата роля ще бъде да внесе живот, храна и всички други условия на тия елементи, които изгряват в човешкото съзнание и в живота. Всичката тая светлина ще му даде метод за работа и направление в работата му. Тоз дух, като червена нишка ще минава през цялата дейност на учителя в средата, в която той работи. Пряката работа на учителя е с децата. Но децата даже и 1/3 от денонощието не прекарват в училището. А по-голямата част прекарват в къщи, или на улицата. Ето защо, педагогическата работа на учителя не може да има онзи резултат, който се очаква, ако едновременно не се работи и в обществото. В противен случай, това, което учителят гради в детската душа ще се събаря от неподходящи семейни и други условия. За да допринесе нещо това направление учителят трябва да влезе в тесен контакт със семействата на своите ученици. Само развиване реферати в родителско-учителските дружби и посещение по закон на учениците от класния наставник не е достатъчно. Класният наставник посещава квартирите на своите ученици повече формално и официално. А учителят трябва да бъде интимен приятел със семействата. Често ще ги посещава. По тоя начин ще се запознае не само с домашната обстановка на учениците, но ще спечели сърцата на всички членове от семейството. В разговор с родителите той ще ги запознава с педагогическата роля на семейството. Ще им посочи как могат те да помогнат и улеснят в семейството работа, която учителят върши в училището. Когато ученикът знае, че неговият учител е постоянен гост и приятел на неговите родители, той ще учи с по-голямо усърдие, ще има по-голямо уважение към учителя си и ще измени поведението си. Коя е най-будната и най-идейната част от българската интелигенция? - Това е учителството. Кой друг може да има възможност да бъде в такъв близък контакт с народа, както учителя? Ако надникнем в българското село, ще видим още тревожни схващания за чистотата, за хигиена на облеклото, къщата, двора, за хигиена на храненето и пр. Учителят може да работи в обществото, от една страна чрез личен контакт, като стане техен приятел, после в родителско-учителските дружби и като център на читалищната дейност. Във всяко село има условия за народен университет, който да работи от името на местното читалище; а такова трябва да се открие във всеки населен пункт. Аз мога да ти дам хляб, но не мога да ям зарад теб. Ето защо, учителят, чрез откъслени знания по разни дисциплини, които ще изнесе в народни четения, не може да задоволи всички просветни нужди на обществото. Ето защо, една от главните му цели както при посещенията му при семействата, така и при народни четения трябва да бъде събуждане у всички любов към книгата, към четене, към самообразование. Тези народни четения да бъдат само една инжекция, за да запалят у слушателите този стимул. Не само при народните четения, но и при посещения на семействата ще ги запознава с основните правила на чистотата. Но златното правило на учителя ще бъде следното: от физичното - към духовното. От физическата чистота ще премине и ще говори за чистотата в мисли, чувства и постъпки. Ще им говори, ще им каже с хиляди примери в живота, че това е необходимо за тяхното щастие. Казахме по-горе, че всяка епоха носи един нов принос в общочовешката духовна съкровищница. Учителят трябва да знае това. Кой е приносът, който днешната епоха внася в живота с мъката на раждането? - Това е човещината! Учителят в обществото трябва да бъде пророк на човещината. Днеска в човека се борят две природи - животинската и човешката. Един вол мушка с рогата си, вълкът разкъсва със зъбите си, конят рита с краката си, паякът изсмуква кръвта на жертвата си, а боата я удушва. Всички тия работи, но в нови форми срещаме в човешкия живот. И то както в отношенията между индивидите, така също и в отношенията между народите. Когато човек надрасне животинското ще дойдем до културата на човещината. Учителят ще улесни този процес от една страна със своят личен пример като бъде олицетворение на доброто, чистота, търпение, милосърдие, толерантност, дух на услужливост и на жертва, а от друга страна и за изнасяне на тая идея в разговор и сказки. Тая култура на човещина за да дойде преди всичко трябва да се разчисти пътя й, трябва да се махне една голяма канара, която препречва този път. Това е алкохолизма. Ето едно широко поле за работа на идейния учител. Разбира се, тая идея той ще я всажда в крехките детски души и чрез тях косвено ще влияе на родителите, обаче, той ще работи и между възрастните със сказки по въздържанието; нещо повече, той даже може да вземе инициативата на въздържателно ученическо и гражданско дружество. За да бъдат и самите членове активни той и тям ще възлага реферати и ще им посочи източник за материал. След големия крах на днешната култура по причина на Общоевропейската война, кой още може да излезе и да твори в полза на войната? Но въпросът е какво може да допринесе учителят в това отношение? Много и много! Той трябва да бъде апостол на мира. И при преподаване на история в училище, и при своите сказки няма да раздухва омраза между народите, а това, което ги сближава. Днешната война, особено при модерните открития на техниката става вече почти невъзможна, а ако избухне, тя би била съсипателна за всички без разлика на победени и победители. Че един многомилионен град, нападнат от аеропланна ескадра, която ще пусне над него няколко хиляди килограма бомби със задушливи газове, може да бъде превърнат за един час в пустиня, в която даже една муха не е останала жива. Когато днеска Европа прилича на една планина от барут, която чака само една искра, особено трескаво трябва да се работи за сближаване на народите, за тяхното взаимно опознаване и принципът на съперничеството да се замени с принципът на взаимното сътрудничество. Българинът е далеч от англичанина, германеца, гъркът, швейцарецът и пр. Но, ако едновременно един българин и един французин си обърнат погледа към слънцето, то лъчът от слънцето до техните очи ще бъде съединителна връзка между тях. А точката, гдето ще стане съединението е самото слънце. http://petardanov.info/jpg/26_Tom/1837334035324a42%20-%20223e3c%2026-201.png В духовния живот на човечеството това слънце е Божествената идея. Следователно само когато човечеството дойде до духовно просветление ще има оная вътрешна светлина, която ще съгради културата на човещината. Учителят, с най-прости примери взети из живота на природата ще обясни на народа великите закони на живота. Например, ще им каже така: всички листа, клони и корени на едно дърво са във взаимна зависимост. Ето защо тяхното благуване е в хармоничната връзка между тях. Както отделните индивиди на едно общество, така и всеки народ по отделно не е ли само една клонка, един лист на това голямо дърво. И какво би станало, ако клоните и листата си противодействуват и съперничат. Учителят в своите сказки и разговори ще им говори за красотата на известни черти на славянската раса, които трябва да се запазят. У древните славяни, па и в много села днес в България е имало следното: когато някоя вдовица е болна и не може да пожъне нивата си, която с един ден закъснение би се изронила, всички селяни се притичват, поженват я, овършават я и прибират житото в нейния хамбар. Когато някой селянин си прави къща, всички селяни се притичвали и съграждали къщата безплатно. Когато един оратор говори, ако знае върху дадена материя само това, което изказва, той не може да има оная сила. Когато изнася известен материал, той трябва да изнася най-малко 1/100 от това, което знае по този въпрос. Само тогава той ще има свободата на избора на материала и ще говори с вътрешно убеждение. Ето защо, учителят трябва да следи науката, прогреса във всички области на културата и да бъде с чутка душа за най-ранните краски на зазоряването на нови ценности в човешката култура, за да може да ги влее в средата, в която живее.

ЛИЧНОСТТА НА УЧИТЕЛЯ реферат 1935-1936 уч. година Понятието „личност" подразбира съвокупност от физически и духовни качества на едно лице. Едната личност ние схващаме с някои от нашите високи сетива, а другата - духовната, ние интуитивно долавяме. Ние знаем за личността на монарха, генерала, войника; личността на морския капитан, въздухоплавателя, изследователя на полюси - непознати земи, хора на науката и изкуството и пр. пр. Но ние не можем да мислим тия хора отделени от предмета, с който те боравят. Царят е цар, защото има зад себе си народа, генерала - има войската, войника - дълга - отечеството, морския капитан - изкуството на мореплаването, пилота -въздухоплаването, художника - картините, майката - детето. Ние тука виждаме, че с известно звание в света иде, поне така изглежда, а не може винаги да се докаже, но не може и винаги да се отрече - званието, казвам, иде всякога от едно вътрешно призвание. Значи всеки човек носи известно звание, само, ако той борави, манипулира - има известно отношение към обекта си. За всички тия звания, за които споменахме, па и за тия, които не споменахме се изисква пълно хармонично вътрешно единство. Има ли го това пълно единство, тогава можем да кажем, че имаме Личност в пълния смисъл на думата, тогава можем да имаме към него и неговата работа подобающи отношения. Думата ми е тук за личността на учителя. Като кажем учител - веднага по съседство казваме и ученик. Зад учителя стои училището, учениците. Като кажем учител, пред нас може да изпъкне някое частично понятие - за нашия учител, или учители на наши роднини, или пък лицата на наши колеги. Ще се постарая да говоря за общото понятие учител - учителя, който говори по целия свят, обучава деца и юноши; учителя, за който цял свят знае; човекът, който се явява като помощник на природата -да развие умът на ученика и да облагороди сърцето му, за да му даде възможност и той да се яви като творческа личност. Учителят - това е човек здрав физически и духовно. Ако ученикът трябва да отговаря на тия условия, за да възприема дадено знание, колко повече учителят трябва да бъде такъв, за да може да предаде своите знания, да надделее над множеството спънки, които среща у себе си при преподаването, и спънки у самите свои ученици. Пред тая младежка стихия, пред този мощен порив на нови сили, които искат да се проявят каква крепка и във висша степен хармонична трябва да бъде личността на учителя. Както генералът потънко трябва да изучи военното изкуство, та сигурно да има повече славни победи, въздухоплавателят, художникът - изкуството, за да има поне 2-3 велики произведения, то колко повече учителят трябва потънко, всестранно и дълбоко да се подготви за своя свещен пост, за да се яви като асистент на природата, която е сложила дарбите у човека, а асистентът-учител да се яви на помощ, да подпомогне развитието и проявлението на тия заложби. Знанието е в ученика - где по-дълбоко, где по-плитко скрито. Ти, учителю, трябва да му бабуваш на тия способности, както казват гърците - didaskalos mitrikes... О, колко велик си ти, учителю, в своята дребна наглед творческа работа. Или по-право казано - колко велик ти можеш да бъдеш! Но за да се явиш на сцената като такъв велик помагач на човечеството какво сам ти трябва да бъдеш! Как дълбоко трябва ти да си свързан с делото, на което си се посветил! Каква велика подготовка трябва да имаш ти, за да носиш достойно името учител, а не „даскал", както сега те наричат. Защото всяка умствена дейност е свързана със сърдечна такава. Събудиш ли умствените способности и съумееш ли да направиш правилна връзка със сърцето, ти вече си изпълнил дълга си, ти вече си помогнал на младия човек. Защото, една висока умствена дейност, ако не остави някакви следи върху емоционалния живот, или едно прекрасно чувство, ако не стимулира умът към нов градеж и работа, на място ли са? Великите алтруисти, помагачи на човечеството са били същевременно и хора на дълбоката наука, на строгите изчисления. На истински храм уподобявам училището и на истински Жрец - учителя. В училищните стаи са дошли творения и пратеници на великата природа. Тя ги праща при теб, учителю - свещенослужителю, да им помогнеш... Я ги виж те колко са на брой, я ги виж как те гледат! Едни едвам те разпознават, че ти си учител, някои съвсем не те виждат и не те усещат, други плахо, богоговейно те гледат, трети с дълбока преданост и любов. И ти към всички трябва да погледнеш като предметно учение, което тебе е съдено да разбереш и хармонизираш. С какви очи трябва да погледнеш тоя млад народ около себе си - това грядущето поколение? С очите на велик познавач и искрен и пламенен работник. Знай, че най- хубаво назидава този, който сам непрестанно работи. Ти сам трябва да учиш мъчни и трудно обясними задачи, за да можеш мъчнотиите и трудностите на ученика да разбереш и облекчиш... Защото ако на ученика да не е известно някое математическо или граматическо правило, тебе пък не ти е известно колко е разстоянието от тук до Сириус, или до Луната, или още много по-малко - ти не познаваш до съвършенство функциите на твоите вътрешни органи и тяхното изтънчено взаимодействие... Учителят сам трябва непрестанно да обогатява своята духовна съкровищница, за да има вечно какво да дава и да дава на тия, които непрестанно вземат от него. Изворът трябва винаги да извира и нова струя да дава, за да бъде оная животворна влага, която носи живот. Но ако изворът не е съединен с една подземна река, ще може ли вечно да извира нови води? Ако учителя не работи сам върху себе си ще може ли да се обогатява с нови знания и нови начини за преподаване сухите познания от разните отрасли на науката? Ако той постоянно преподава едно и също нещо по един и същи начин, това няма ли да отегчи слушателите и да механизира и самия него до самоунищожение? Трудът е вечно обновляюща сила. Мозъкът, който не работи затъпява и се изражда. Ако учителят работи над някоя възвишена проблема и цял е вдаден за нейното разяснение и реализиране, не ще ли се напълни самия той с тази радиоактивна сила на деятелността и не ще ли излъчи от себе си тази радиоактивност в поглед, в жест, в слово и в дело. И не ще ли повлияе постепенно на средата, в която се намира. Само този, който непрестанно претворява себе си към по-добро, по-благородно, ще може подобающе да повлияе На тия, около които се движи, ако не пряко, то косвено, ако не веднага, то в последствие, но винаги сигурно. Учителят трябва да се вдъхновява от един висок идеал на служение, а не служба. Този висок идеал трябва да му бъде като високо горящ факел, като една блестяща и чудна звезда, която да го ръководи. Той трябва да знае, че е не чиновник на едно министерство, а слуга - помагач на природата, служител на човечеството. Иначе кой би му заплатил за оная огромна душевна сила, която той иждивява всеки ден? Кой може да му заплати за трудовете му, старанията му, огорченията, мъките му при работата, обезсърчението при несполуките, отчаянието при наглед непоправимите. Наглед той остава невъзнаграден, но какво дълбоко удовлетворение, каква спокойна съвест пред изпълнения дълг! А мога да кажа това, което само косвено подсещах - примерът, който той дава! Това, което учи, наставлява, просвещава, повдига или принизява, въодушевява или обезсърчава, или стимулира за велики дела, не е ли примерът! Учителят трябва да бъде пример. А детската душа прилича на мека глина - можеш всичко да моделираш от нея, но не само със слово, но най-вече с дело, с пример. Учителят да бъде за пример във всичко. Учителят да дава пример във всичко! Изтъкал своята същина във висша самодейност, той и да не иска ще бъде пак за пример. Има личности, които отдавна са отминали във вечността, а светят по-ярко и по-величествено от тия, които едвам що са заминали, или пък още живеят и уж светят с пълна и ярка светлина. . Не зная, ако Сократ не беше дал пример със своя живот - тясна последователност между философия и дело - дали щеше да има един Платон и Аристотел, висша философия, която е вдъхновявала не малко школи по онова време, па и сега. Дали щеше да се появи като тяхна издънка мощното новоплатоническо учение на Плотина 200 год. сл. Христа, който бидейки езичник е носил в душата си великият възторг на един истински първохристиянски апостол. О, нека не се отвличам в историческа словоохотливост и лакомо използвам записаните имена на тия знаменити личности, защото пък те и не са малко, а са безбройни; а те и не са всичките писани, както казва Метерлинк, повечето са незаписани - безименните, мълчаливите творци на доброто. Защото ако река да преровя историите зная, че ще намеря не малко имена и факти на велик пример и тук лично да си ги припомним и да се поучим от тях, но мен не ми се ще да отивам много по далечни страни, нито да се връщам много назад във вековете, за да търся великите примери. „Доброто ни е съсед, доброто ни е роднина", казва една индийска поговорка. Тогава нека да го потърсим. Като Паисия, ние ще прегледаме сия историйка - нашата и ще намерим не един от възвишена учителска служба - работа между народа. Кое накара Софроний Врачански да препише Паисиевата история? - Примерът на Паисия. - Кое накара първите откриватели на класни училища? Не примерът ли, който дадоха нам Априлов, Палаузов, Филаретов, Фотинов и др., които не само училища отвориха, но и сърца и джобове отвориха за подпомагане своите сънародници. Пак в историята се споменава този многозначителен факт - Априлов, бидейки изпърво гъркоман, живеейки с гърци, видя голямото родолюбив у гърците и голямото тяхно самопожертвование за обществени работи. Той взе пример и поука от тях и даде подтик за същото в своето отечество. Велико е въздействието на примерът и учителят не трябва да забравя това. какво той мисли, какво той прави, всичко служи за пример и поука. Той никога не може да скрие това, защото то радиира от него - то е неговата вътрешна светлина, която го издава. То се изобразява върху неговото лице, походка, жестове, глас, които упражняват психическо въздействие. Ако искаме учениците да са нравствени, учителят трябва да бъде нравствен. Ако искаме учениците да са послушни, то учителят трябва да бъде послушен на високия идеал на служението. Ако искаме учениците да обичат Бога, то сам учителят трябва с живота си да дава примери на една истинска практическа набожност. Смееме ли да укоряваме учениците в користолюбие, ако ние сами сме користолюбиви. Смееме ли да ги осъдиме в завистливост, ако ние сами сме такива? Ученикът рано или късно ще разбере какви сме ние и ще даде преценка на това, което ние сме наставлявали. Лека полека в него се сформирова критическия ум и той вече не се задоволява само със сухи максими, защото пред него е неумолимият живот. Учителят може да спъне учениците си не само в настоящето, но и в бъдащето. Всемогъщ е примерът. Той оставя своите еманации дълго още след като обекта им си е вече заминал. Примерът може да въздействува дори през вековете и за това велика е нравствената отговорност на тия, които са се сподобили да бъдат учители и наставници на човечеството. Колко велик е примерът ще видим от долния случай. Един проповедник горещо искал да убеди главатаря на едно дивашко племе да приеме християнството, като казвал че християнството като вяра, правда и истина стои най-високо от всички други религии. На тия думи главатарят с негодувание отговорил: „Християнинът лъже, християнинът мами, християнинът краде, пиянствува, убива, християнинът ми е усвоил всичките земи и ми е изтребил племето. Християнинът е дявол, аз не искам да бъда християнин!" Зарад свещената длъжност, която заема учителя трябва да бди до самоотречение за своята нравствена чистота. Както лекарят оператор преди да пристъпи към пациента, за да извърши проста или сложна операция, преди всичко дезинфекцира сечивата, с които ще манипулира, себе си в чисто облича и ръцете си няколко пъти пречистя и тогава пристъпя към работа, така и учителят - човекът, който се е посветил на учителското поприще, трябва да внимава над себе си, над своят вътрешен живот, за да влезне подобающе в чистата атмосфера на крехките души, които ще възпитава. Защото вътрешното естество се отразява на външното - физичното естество и му дава свой израз, свой колорит. Физиологията вече до съвършенство дава маските на различни хора, отдали се на известен порок, или работейки за своето усъвършенствуване. Кой не познава увисналата и подпухнала фигура на алкохолика, треперящите му членове, изсъхналите му устни? Кой не познава скъперника по стиснатите му и опнати устни като канап; или развратника по разкиснатия поглед и усмивка и прогнилата атмосфера, която той носи със себе си, по-воняща, по-заразителна и от вонята на прогнил труп? Статистиката в Америка изчислява, че крадците имат дълги ръце и убийците къси. Крадецът с поколения като е проектирал постоянно мисълта си към чуждата вещ по направление ръката, най-после чрезмерно я е продължил. Или убиецът, благодарение късия и бърз удар при убийството - психологически е повлиял за съкратяване на своята ръка. За доказателство, че психичното влияе на физичното ще приведем следния пример: Веднъж Микел Анджело - великият италиански художник и скулптор излязъл на римския форум да си търси модел за сюжета „Христос на младини". След дълго търсене той намерил подобающо лице, извикал го в ателието си и въплотил своята идея. След десетина години същият художник намислил да нарисува и Юда Искариотски. Пак потърсил подобающо лице, намерил такъв в ателието си и почнал да работи. Когато картината била свършена и моделът, който позирал я видял, казал с огорчение: „А защо вие преди 10 год. ме рисувахте Христос, а сега Юда?" Микел Анджело нищо не му отговорил, но разпитал за неговия живот, че този човек отдавна бил тръгнал по нанадолната плоскост, докато най- подир от едни префинени черти на непокварен човек дал предателския профил. Да, вътрешният образ детерминира външния! И затова, учителят работейки в една среда от нежни формиращи се души трябва да свещенодействува в живота си, за да не спъне тия, които възпитава, нито в настоящето, нито в бъдащето. Учителят носи голяма нравствена отговорност. Заради великия пост, който заема той трябва да се ограничава в много отрицателни свои прояви, за да не предизвика и най-малката съблазън, да не събуди и най-малкото подозрение. Той трябва да търси велики характери и да им подражава. Той трябва непрестанно да чете и да се обогатява с нови знания. Или хубавите неща, които знае, които е приложил вече с успех, да търси нови форми в които да ги изрази, нови методи, с които да ги покаже. Защото дори и най-красивото нещо, ако го виждаме винаги в една и съща форма дотяга. И най-красивата статуя гледана постоянно омръзва, докато живия образ, макар и не до там красив, вибриращ постоянно от вътрешните промени на духовното естество е винаги по за предпочитане. Всичко до сега казано звучи като една поетическа възможност, като че ли човек щом като каже и ще стане. Не мисля така. Зная, че пътят е осеян с камъни и тръне. Зная, че пречките са големи и разочарованията ще дойдат на всяка стъпка. Но, побеждавания никога не трябва да се остави да бъде победен. И обезсърчения - никога да се отчае. Дори ако обезсърчението и отчаянието заседнат у човека като неканени гости, той не бива да чака те да го освободят, та тогава да работи. Но ти човече, заедно с твоето отчаяние - продължи своята работа! Преди да имаш крайния резултат, ти трябва да имаш множество по-мънички, които ще ти осигурят големия. Малкото дете не става изведнъж голям и силен човек. Неговата мощ се изплита в микроскопическите мигове, които изтъкават целия му живот. Колко слаб, немощен щеше да бъде той, ако не беше минал трудните фазиси на растенето! Също тъй волята изплетена от всекидневни едвам видими постъпки изтъкава в края на краищата великото дело - крайния резултат. Казват, че хора, които издържат на много болести като пораснат добиват здрав имунитет и живеят по-дълго от ония, които не познават болестите. И човек, който много е страдал и е устоявал на много несполуки в своя живот има по-голям нравствен имунитет и е по-ценна обществена личност. Такава личност трябва да бъде и учителя. Макар и възвишен труженик, той може да остане завинаги и неизвестен. Никой няма да пише за него по вестниците, може и никой да не му благодари, но, той ще има спокойна съвест, че вярно е изпълнил своят дълг. Той е благодатния дъжд, който като престане попива се от земята и вече не се вижда, но в резултат се явява зелената трева - живота, що дава красота и свежест в природата и после принася добри плодове.

3.3.6. ДУМИ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА ОТ ОТВЪДНОТО. МАЛКАТА БУБУЛЕЧКА СЛОВО НА С. ОЛГА СЛАВЧЕВА - произнесено на 14 февруари 1968 г., 21 ч. и 17 м. Тя изпя песента на Учителя - „Малката буболечка". Аз съм малката буболечица. Приятно ли ще ви бъде моето изявление? Ще бъда кратка този път. Радвам се, че ме удостоихте с присъствието си. Не се съмнявам и не мисля, че моето присъствие ще ви бъде отегчително. Радвам се, че се събрахте в мое име и в името на бр. Георги. Аз винаги бързам - такъв ми е темперамента. Искам да споделя с вас разбирането, което всеки един от вас трябва да има като ученик. Вие разисквахте по доста въпроси. Четохте 17 глава от Йоанна, разказахте ценни опитности с Учителя. Всичко това е хубаво, но едно ще ви кажа: всеки един от вас да намери време, сили, начин, да се проникне от тези мисли на Учителя и да се върне до онзи момент, когато е дал обещание пред Господа горе, преди да е слязъл на земята. Ако вие направите онова, което ви казах, всичко ще си припомните. По този начин ще дойдете до съзнателна връзка с Учителя и ръководителя си и ще знаете програмата си за всеки ден. Това е същественото за ученика, защото той изгражда един нов живот, нов образ. Той е образа на светящите, на хората от шестата раса. Той се изгражда във вас вътре и в нас. Ние имаме една обща работа. В тази работа вземаме и ние участие. При взаимна хармония се осъществява нашата работа. Учениците от специалния клас вървят по специален път. Учениците на специалния клас вървят по специален закон. Те са избраните души от Бога и в техните души ще се извае онзи нов образ на новия човек, който идва на земята. След като минат скърбите, теготите, кармите, след като мине една буря, ще допълня - електрически ток, след като се пречистите, ще кацнат възвишените души само там, където има един нов образ, нов тип човек, в който Духът работи. Всички онези възвишени същества, които искат да слязат на земята, от хиляди години приготвят слизането на една душа. Подготвят нейната утроба, подготвят съчетанието на планетите, за да могат да се изявят в съвършена пълнота нейните определени качества. Новият образ се изработва от учениците на специалния клас. Те са първите цветя, първите предвестници на пролетта, те са първите предвестници на новата епоха. В техните души Учителя - най-Великият е посял най-хубавите семена. В техните души ще се разцъфтят най- светлите цветове. Чрез техните духове ще се изрази най-голямата сила на Божествения Дух. Дръжте се да устоите, защото който устои до край, той спасен ще бъде. И вие, както сте събрани виждам, че един изработва един уд, друг - друг. Зад вас седят вашите ръководители, които оформят този нов образ, онези отношения, онези действия на силите във вашите души, за да може да изкристализира една нова душа с нови качества, с нови дарби и способности, която да бъде чиста и свята, да бъде проводник на Божията Любов, Мъдрост, Истина, проводник на Божията Правда, на Божията Добродетел. Това е пентограма на новият живот. Новият живот е очертан там в този пентограм. Всички ние, като преминахме отвъд, видяхме, че сме правили много грешки. Помнете: Вие сте в света, но не сте от света. Не само вие, но и ние, които сме отсам, заедно със съществата бдим за изпълнение Волята Божия. Знаете ли колко пъти и аз искам да внуша на вас нещо. Като гледам как всекидневния живот ви отвлича и поглъща, уподобявам го на крадец, който краде свещените мисли и чувства. Този крадец живее на вашият гръб. Така, че вашите обикновени мисли и чувства живеят на гърбът на божествените мисли и чувства. Освободете се от обикновените мисли и чувства. Престанете да действувате както досега сте действували. Премахнете образите на човешкия свят в съзнанието ви. Дълго време ще трябва да триете с гумата докато изтриете направената погрешка. Свещен е пътя на специалния клас. Вие знаете, че за първи път, Учителя установи специалният клас със задачата да изработи новият тип човек, който ще се яви в шестата раса. Онези, които се омъжиха и ожениха, ще вървят със старата биволска кола. Учениците от специалният клас небето ги поставя на специални места. В тях са вложени други сили, с които те се отличават от обикновените хора. Те ще носят такива сили и възможности, с които ще преобразят целият облик на сегашният свят. Огромни сили, гигантски възможности има ученика на специалният клас, защото Бог седи зад него, когато го праща на земята. Той ще проектира, чрез него всичките свещени мисли и чувства. Божията мисъл е мощна. Ученикът на специалният клас ще бъде мощен по дух, свободен по душа, светъл по ум и чист по сърце. Той ще развие всичките си добродетели. След като развие всичките дарби и способности за петата раса, ще развие новите необходими качества за шестата раса. Може ли, с обикновените разбирания, с ограничена душа, с ограничен дух, с ограничен ум, с ограничено сърце да влезеш между ангелите? Това е невъзможно. Ще бъде както на небето, така и на земята. Каквито са образите на съществата на небето, такива образи ще дойдат и на земята. Ще бъде както казва Учителя: - Един е Бог на небето, един е Бог на земята, да бъде Името Му благословено. От Хермеса знаете правилото: каквото е горе на небето, такова е долу на земята. Хиляди години минават, но този закон ще се изпълни. Небето няма да допусне нито едно опущение. Виждам известен страх у вас. Знайте, че Бог бди над вас и ще ви избави от всякоя беда. Ученикът на новото учение, ученикът на специалния клас съзнателно знае, че в него Бог живее. Чрез неговата душа и чрез неговият дух работи Божията Дух. Следователно, след като Духът във вас работи, какво има да се безпокоите. Станете на крака, молете се, работете, защото иде новата епоха. Чувате ли как пристъпват ангелите? Те ще внесат голям духовен глад в този свят. Божият Дух работи в тях. Сега е епохата, когато се ликвидират кармите. За това земята е пренаселена с много души. Ще останат само чистите по сърце и ще им се даде възможност да работят за Бога. Ако в тази епоха съумеете да се организирате, да изработите този образ на новия човек, вие ще свършите една много важна работа. Вие именно изцяло ще изпълните програмата си - обещанието, което сте дали пред Бога. Когато дойде времето да се срещнем тук ще видите, че всичко е така, както аз ви казвам. Всеки един, който изработи себе си ще бъде поставен като един диамант на някое възвишено същество и там ще свети. Но докато светнете ще преминете през голям огън. Мощен е Божият Дух, мощна е Божията мисъл, мощно е Божието Слово. Пожелавам да се всели Божият Дух във вас, да работите в хармония с Него и Божият Мир и Божието благословение да се излеят над вас. Амин. Това, което ви пожелах, желая да се изпълни. Това, което ви казах, желая да освети вашите умовете, вашите души и духове. Желая да бъдете във връзка с всички същества, разбирам онези, които са определени от синархическата верига. Желая да ликвидирате със своите стари мисли, желания и чувства, да се намерите в един друг свят, от където да започнете един нов живот, осиян от Божията Любов и Божията Истина. И тъй да възсияе лицето на Господа Бога Отца в нашите души. Амин. МАЛКАТА БУБОЛЕЧКА. Мене роди Бог със любов и озари със живота нов. Едвам, едвам расте и зрее ми душата, но ето веч вървя на горе, слънцето где блести. Ще видя туй, душата ми що люби и копней.

СВЕТЛО ВДЪХНОВЕНИЕ ЗА ПРЕСВЕТЛАТА ДУША НА ДАФИНКА Огледа се наоколо Отец Небесен, измери с поглед благ сонм ангели що пееха около Него. Гласовете им затихнаха и Той рече: - Кой от вас ще дойде да го изпратя на земята в страна бедна и страждуща? Настъпи дълбоко мълчание... Никой не се обади. Тогава, от крайната редица се чу глас: „Аз, Господи!" - Ела! - рече Той. От слънчевата войска на Твореца се отдели прекрасен образ, с лазурни очи, дивно лице със златна струя обилни коси, които къпеха крилете със светли струи. Кротко, тихо се отдели белият ангел, застана, повдигна очи към говорещия от век, към Вехтия от дни и рече ангелската душа - Готова съм, Отче, да отида и служа. Той издигна благославяща десница към нея и каза: „Добро чедо, милий бял карамфил от моята градина, иди доле на земята в страна бедна и страждуща и работи за мене! Носи моето слово, говори им за моята любов, за всичко онова, което ти знаеш от тука. Занеси на този измъчен малък народ радост, обич и подкрепа!" - Ще ида, Господи! - Ще идеш, но знай, че тамо не лаври те чакат, а горчиви изпитания: хули, нападки, обиди! - Ще отида, Господи! - Но ти ще видиш колко закоравели са човешките сърца, колко им е чуждо моето Име, колко са жестокосърдечни, пакостни, а трябва да се работи, да се бодърствува. - Ще ида, Господи! - Но те са тисящи, а ти си сама, ще устоиш ли докрай? Ще останеш ли моя вярна? Ще изтърпиш ли? - Ще изтърпя до край, Господи! Твоето Име ще бъде песен за душата ми и щом Ти си с мене, какво ще ми стори човек!? - Ти ще понесеш бремето на земния живот; на нежните си плещи ще понесеш голям товар от човешките създания и никой не ще те подкрепи. Чуваш ли, скъпа душо? - Ще изтърпя до край, Господи! - Тогава тръгвай - рече Той, Аз ще те изпратя там, където готови души очакват размъщането на Витезда от божи Ангел, за да се окъпят в новия живот и бъдат изцелени. Твоята ръка ще стори това. И тя, като нежна гълъбица полетя към земята... В една бяла къщичка тя се роди първо чадо. Още от дете лицето й сияеше като слънце, очите й гледаха благо и усмивката й беше ангелска. От малка тя носеше словото Божие и ето, стана красива девица; лицето й светеше отдалеч и гласът й галеше както галят нежносребърните акорди на сладко-гласна арфа. Работеше тя. От устата й извираше слово благо. Езикът й беше тръст на скорописец. Тя казваше делото си на царя, ето тъй: - Както еленът желае водните извори, Така душата ми желае Тебе, Боже. Жадна е душата ми за Бога живаго. Кога ще дойдеш при мене. И често пееше тя: - О, ако те забравя, Ерусалиме, десницата ми да забрави изкуството си! Тя беше неуморна. Тя отиде вред, където можеше да говори за Благия и за най-великият от човеците. Тя отиде и при децата. Тя учеше на Любов към Бога тия, които Синът Божий беше благословил. Тя галеше, утешаваше, бършеше сълзи. В едната си ръка носеше словото, а с другата - хляб и дрехи за гладните и голите. Тя радваше, облекчаваше товар на всяка страждуща душа с всичко, каквото можеше. Често, сама обременена, тя извиваше глава из под тежкия си кръст, за да насърчи, утеши, подкрепи, помогне. Със сетни сили тя летеше тук и там, ръка да подаде, ласкава дума да каже, да насърчи; небето да посочи, за ангелите да разкаже, за Бога да напомни. Но един ден, нежното земно тяло се прекърши, съсъда на душата се счупи, изтече божествения нектар - душата отлетя. - Ела, чедо мое! - грабна си я Той, Бащата над бащите, Господаря над господарите. - Ела, моя радост, чудна украса на моята вечна градина. И ето от Божественото сърце потекоха към нея струи светлина, която я облече с неизразимо прекрасна дреха. Тя беше несравнимо по-светла и по-прекрасна от предишната, преди да слезе на земята, с което се потвърждават думите в апокалипсиса; дрехите им бяха по-бели от снега, защото се опраха в кръвта на агнето. Тя - душата ангел сега стана по-мощна, защото беше минала през горнилото на земните мъки на мъничкото човешко сърце. И макар минала през ужасните мъки на пречищението, тя застана пред Твореца, запя и се замоли: - О, нека аз свободен дух На земни свят да се вестя Где има сълзи и беди, Плачевни юдолски места. Где плач долавя моя слух, На тамо, Отче, ме води Да литна бързо, отлетя, Да се не бавя нито миг, Да отнеса им любовта, Която взех от Тебе аз: Милувки, радост, светлина, Неугасими твой светлик. Със силен и със мощен глас И благ тешителен език За твойта вечна добрина Да им разкажа, Отче мой! Че ти си живата вода, Небесния насъщен хляб И пътеводница звезда, Коя изгря над малък град, Сърце ми Витлеемски кът. Ей, благославям този час, Кога страдание ме слетя. С горчило чашата изпих И трънени венец носих До сетни ден, до сетни час, До този миг и от дете. Но аз сега се възродих С по-ново хубаво тяло И Дух божествено нетлен. И казвам аз, о чуйте вий, Носете скърби и беди И земни непосилен дял. В страданието се радост крий - Криле към светлите звезди. Тялото си остава пръст, Духът свободен е, лети В царството на Любовта, В неизмерима красота. БЕЛЕЖКА НА СЪСТАВИТЕЛЯ: За Дафинка Доганова - виж „Изгревът", т. XXIV, с. 158-190. Снимки на Дафинка Доганова - виж „Изгревът", т. XXIV, сн. № 17, 20, 21 и 95. Стихотворение на Олга Славчева за Дафинка Доганова - виж „Изгревът", т. XXIV, с. 173-174.

ОРЕСТ ГЕОРГИЕВ Рано, рано, преди да почна да уча като частна ученичка, Савка Кермидчиева - студентка по философия реши, че бива си да ме води в университета да послушам лекции по литература. Речено - сторено. Имах само трикласно образование и нито на ум ми идваше, че тази Alma Mater, тази крепост на образованието, чака и моята храброст. Седя си на студентския чин, около ми гъмжило от младежи - сториха ми се богове и богини... Никому не направи впечатление моето присъствие, никой не позна, че не съм никаква студентка, а прескромна любителка, която нямаше право да седи тук. Попаднах на лекция при професор Младенов. Той развиваше лекция по санскритски език. Всяка негова дума следях с внимание, защото бях чула от Учителя, че санскритски и ватански езици са първите в човешкото общество. Направи ми впечатление неговата благородна осанка, макар с побеляла коса, внушителен и авторитетен. Всичко що той говореше ми се видя разбираемо и достъпно. Качественото понятие у нас „късо" на санскритски език значи „кърпо" и пр. Тази дума, отпосле като станах учителка, я срещнах в говоримия език на средногорци -„кърпа риза", „кърпа рокля"... Но като знаех произхода й, чудех се по какъв път е дошла тя в нашия език. Да, в нашия език има отсянка от първичния език на народите. Той проследи какви влияния е оставил и между другите народни говори, но също загатна, което потвърди отпосле и Неру, че почти цялостен този език се е запазил в прибалтийските държави: Латвия, Литва и Естония. Възхитена, облъхната от научния дух в това високо научно огнище понесох в себе си едно нова, нечута радост. Междувременно вече бях взела матура в прогимназията. Друга лекция - при професор Орест Георгиев. Беше върху Пушкина. Преди това четох на руски „Евгений Онегин" и где разбрала, где не разбрала, видях, че той е бил лекомислен богаташ в нищо не намиращ смисъл, както се подчертава и в други руски автори. Например „Рудин" от Тургенев, Берсенев и Шубин, Тома Гордеев от Горки, Николай Ставрогин от Достоевски и редица такива образи от Толстоя, както не липсват и в Гогол, да, да не забравя и Печорин от Лермонтов. Чудех се и ги съпостявах с Огнянов в „Под игото" - огнена душа - пълен с дейност и ентусиазъм. Професор О. Георгиев спомена една формула от Пушкин: „Не е войник този, който не желае да стане генерал." Тези негови думи особено ми подействуваха. Не ги забравих никога. Войник и - генерал! Какъв дълъг път от едното към другото! Тук Пушкин ми хареса и му простих за dandy Онегин. [(англ.) денди, конте]. Професорът е русин, говори с мек акцент. Облечен е с бяло копринено палто; високо държи своята учена глава. Беглец от Русия още преди революцията - принуден да напусне родината зарад болшевишките си идеи. Мина се доста време от тази знаменита лекция и този Steigerung [(нем.) растеж] от войник към генерал често ме занимаваше. Веднъж през лятото на 1923 г. със семейството на Начо Петров отиваме към Витоша. Изкачваме се нагоре. Минаваме край монастиря; газим край поточета, вадички. Там, нагазил във водата един възрастен човек със съвсем скъсана риза переше също такава дрипа на вадичката. Поздравихме го и седнахме да си починем. Тогава видях лицето му. Това беше професор Орест Георгиев - знаменитият професор по руски език! Припомних му за слушаната лекция. Лицето му просия. Стана приказлив. Тук дошел на почивка, но за жалост трябвало скоро да си слезне, защото калугерите от монастиря му продавали скъпо и прескъпо хляб. Междувременно събира и разни билки за чай, като ни посочи и днешната си беритба - цял куп благоуханни цветица. Показа ни и „Дебела Мара" - целебна билка при стомашни заболявания. Отминаваме го и се катерим по стръмния път; седнахме да закусим при едно ручейче. Изведнъж, като от невиделица към нас се спуснаха опърпани полувъоръжени хора. Изсипаха се като узрели орехи - мълчат и ни гледат. Може би очакваха други - личеше от строгата им изненада. Обхвана ни смущение - какви ще да са тези хора, що даже на поздрава ни не отвръщат; нито ни запитват нещо, а само опулени ни гледат. Къде се бяха скрили, кои бяха те? Защо носеха револвери и нож на кръста си? Съвзимаме се от страха и продължаваме пътя си; все нагоре към „Вълчата скала". Обядваме, печем се на слънце и - по икиндия се връщаме. Тоз път ония страшни хора не се явиха. Но там, при онази вадичка, опърпан и жалък се бирличкаше във водата с онези дрипи. Той пак повтори съжалението си, че трябва да си ходи поради скъпотията на хляба; оставихме му каквото имахме - хляб, сирене и захар, и се сбогувахме с него. Той спомена, че е вегетарианец и това спечели нашите симпатии към него, защото и ние бяхме такива. Още по пътя ми дойде на ум да купя няколко хляба и да му ги донеса чак тука.. Някак си все му бях благодарна за оная знаменита лекция. Мисълта да му донеса хляб все ми се натрапва и аз все я пъдя. Откъде накъде? Казва, че има две дъщери, съпруга. Нека те, защо пък аз?! Едвам печелех за хляба си - сиромашки години - на самоиздръжка по всички линии. Учителят само веднъж ми каза и не повтори: „Учете, рекох!" Аз съм прост войник - редник. Проверявам себе си, питам се и мислено и гласно защо тъкмо аз трябва да направя тази скъпа жертва. Най-после взимам връх на това сантиментално внушение и изправям глава. На другия ден отново отивам в Начо Петрови, гдето смених сандалите си за по-удобни обувки към Витоша, които Кръстинка - съпругата [му] ми беше заела. Заварих я над коритото. Тогава в школата ни се бе дала задача където отидем да се опитаме да помогнем с нещо, за да си спечелим една петолевчица. Тя ми отстъпи коритото си и отиде да посрещне гостенка що звънеше на вратата. Покани я в съседната стая. Неволно чувам разговора им: - Къде беше, Кръстинке, вчера те нямаше? - На Витоша. Ха, чуй да ти кажа. Там срещнахме един учен човек, който има лекарство за тебе. Лицето на жената не виждам, но по думите на Кръстинка разбирам, че жената е болна. - Какво лекарство, обажда се радостно жената. - Кажи, кажи! - „Дебела Мара" - бере го измежду скалите. - Заведи ме, заведи ме при него, моли се жената, с файтон ще отидем. - Не мога, вчера бях, работа си имам... И после: - Тук имам млада гостенка, да питаме нея, може би ще се съгласи. Като пера и си мисля: Ако ме поканят, значи трябва да отида, нищо повече! Викат ме. Избърсвам ръцете си. Свалям престилката. Гостенката наистина е бледа и измъчена. Горката! Тя моли, не само с уста, но и с големите си красиви очи. - Моля ви се, нека утре да ме заведете там - на монастиря. О, само да ме придружите. С файтон ще отидем - за лекарството!! Мисля си, и да се качим с файтон, тя не ще може да се изкачи от селото до горе, трябва да ме чака. Домиля ми за нея. - Не, казвам, няма нужда от файтон, госпожо, пеш отивам. Тя се радва, радва. Помоли ме да почакам. Отиде у дома си; след малко ето я иде - носи цяла франзела бял хляб, бурканче с шипков мармалад и парче сирене. - За вас, казва тя, да имате за по пътя. Приемам. Взех сандалите си и петолевката от моята съмишленица. Още по пътя купувам още три хляба и - право у дома. Всичко в раницата. Значи внушението да отнеса хляб на стария човек не е случайно, а една реалност - закон, що трябва да изпълня. На другия ден - рано, рано в зори съм на път. Някаква незнайна радост трепка в гърдите ми - предчувствие за неговата радост, че ще остане още там - бос ще цапа по вадичката, ще пере дрипите си, ще бере билки и ще ликува. Не вървя, а хвърча. Това е някаква стрела, която лети и - улучи. Пот, пот, пот. Бърша челото си и почти не усещам на гърба си раницата от 4-5 килограма. Ето го монастиря. Слънцето надникна от хоризонта, когато застанала под прозорците на монастирската къща, шарех с очи по прозорците да питам някого за този човек. Ето го на отворения прозорец. Сам той - професор Орест Георгиев с дрипавата риза. Видя ме, развика се, с пъргави крачки се затича да ме посрещне. Въведе ме в своите жалки покои. Сядам задъхана върху подадения стол и говоря: - За две неща идвам при вас, за две важни неща. Първо на първо, пратена съм от една болна да ми дадете „Дебела Мара" за болестта й, и второ - замълчавам, откачвам раницата, слагам я върху коленете си, разтварям я и я вадя благоуханния хляб. - Това за вас, казвам с изблик на радост, това за вас, да поостанете още на планината. Каква радост, каква изненада! Той сияе... Вдигнал ръцете си нагоре, смее се, крещи: „Милая, милая, добрая! Ето ваш Учитель. Вот как ваш Учитель у вас." Иска да плати хляба, но аз се сърдя. Тогава той ме кани на закуска. Излизаме на потока, не, по-нагоре на една прелестна поляна. Слънцето сякаш ни е чакало - един войник и един генерал. Подарява ми сноп горски чай и с това сме квит. Изпрати ме до край гората. Посочи ми по-пряк път и аз заслизах. Веднъж ме срещна с жена си и ме поканиха у тях. Тя, стройна, мургава, черножикетеста. Първо и първо ме похвали за чудесната ми постъпка, а после жестоко ме наруга. Не мога да предам жлъчността на тази жена, а и не мога да се начудя на бъркотията и мръсотията в къщата им. - Загубена сте, вика тя - престъпница спрямо човечеството. Наместо да се запишете в работническата организация и да работите за преуспяване на социализма, а вие си губите времето при Оногова... Професорът плахо ми подаде нова връзка планински чай и, тихо и безмълвно, се завърна в семейния си кът. Неговите думи, изказани от професорската катедра ще останат у мен неизличими: „Не е войник този, който не желае да стане генерал ." Не напразно се посяват добрите семена - все някъде за някое от тях ще се намери рохка пръстчица и ще поникнат. Не напразно се изричат и добрите думи; кога и да е ще намерят своето място. Steigerung на трудностите, на усилията и волята да ги надделеем. И ето, тъй, постепенно, от слушателка студентка наистина станах такава, слушам лекции от моите професори и държа тежки изпити... Нито на ум не ми идваше, че случайно ми попаднала, максимата на любимия ми поет ще стане действителност. Може би, чак когато приложа своите знания в живота, и в бурното море на световните противоречия изплавам над вълните високо вдигнала факела на познанието - чак тогава ще се сбъднат думите на Пушкин: „Не е войник този, който не иска да стане генерал."

КАК СЕ ЗАПОЗНАХ С ИВАН ВАЗОВ И СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ АСИНЕТА КАК СЕ ЗАПОЗНАХ С ИВ. ВАЗОВ И СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ - очерк - От началото на 1916 година работех вече като малка чиновничка в София. Връщам се в Цариброд за Великденска ваканция. В същото купе и Ем. Начев - народен представител, мой съгражданин. Представи ме на своя събеседник д-р Главинов - юрист - мургав, очилат и бръз. Препоръча ме така: „Нашата поетеса". Едва ли бях такава на моите 20 год., но вече ме считаха за „поетеса", защото бях печатала нещо в местния в. „Нишава". При тия думи на моя съгражданин, очилатия се облещи. „Поетеса!" - сякаш барут бяха подпалили наблизо... „Кажете, кажете нещо", замоли. Казах урока си и млъкнах смутена. Изведнъж той сякаш нарасна, почти извика: „Та вие бездруго трябва да отидете при Вазов, той трябва да ви види." Не се успокои, докато не му обещах, че ще му се обадя по телефона, а пък той, до тогава, ще е наредил вече как да стане запознаването ми с великия народен поет. Това приближаване лично до Поета, за мене, едва ли не беше свето Поклонение. В моето въображение, поетите си представях като божества, или великани, някакви неподвижни, но живи статуи от злато и сребро - издигнати високо, високо. Д-р Главинов устоя на думата си. Поведе ме към бирария „Елит", за да ме запознае първо с някой си Иванов, приближен на Вазов, който ще ме и представи на Поета. Иванов ни чакаше. Висок, на средна възраст, блед, възрус. С просто, но много изискано елегантно облекло. Те си поръчаха ракия с ряпа, а на мене - чай. Уговаряхме, кога да стане славната среща, защото Вазов сега бил по обиколка в планината. Най-късно след две седмици е тук. Но нова среща с този Иванов не ми се удаде; човекът заболял тежко от синузит, отишъл на операция, после изгубих дирите му. Д-р Главинов много съжаляваше за него: високо интелигентен и много културен - почти европеец. Владеел пет модерни езика - обиколил света. Запролети се. Между впрочем почнах да посрещам първите лъчи на Слънцето. Чак откъм „Лъвовия" мост тичах в ранни зори да стигна боровата гора, за да видя Чудото. Хоризонтът открит, хладно, роса, почти студ. Цялото поле към изток ниви, ливади - незастроено, празно пространство, до де око ти види. Далече Стара планина с бялата шапка на Мургаш. Снежната още Витоша розовее - невидим художник я облива с топли багри. Пристигам запъхтяна. След малко, ето го и То - великото чудо на природата. Всяка сутрин небето е различно оцветено. И слънцето сякаш е различно - ту малиново, ту златно, или пък застрашително червено. И всички тия цветове се втъкават в сребърните облаци - близко и далече... В този ранен час, птичата гълчава в гората не е малка, а нестихваща и силна. Като че, птиците се надпреварят да викат и някому да изкажат своята неописуема радост. Гората ечи от писукане, чуруликане и шум от криле. Славеят вече е дошъл. Неговият глас се отделя от другите мил, чист, упоителен. Боровете излъчват миризма на смола. По алеите нацъфтели бели, розови, жълти и червени храсти - росни, сочни, да им се не нагледаш. Нежна мирис пълни въздуха и гърдите го дишат с наслада. Гората - гъста - свежа. На места - непроходима. Хлябът що взимам за закуска, престава да бъде суха коричка (тогава беше гладория - купони), ами кой знае какъв сладкиш. Сега пък тичам към града. Сърцето ми ще се пръсне от радост. Така почвам да разбирам думите на Тогава, който ни напъти към този чуден подвиг: „Който иска да види Бога, да става рано през месец май, и да посреща Слънцето от гората." Големият будилник от съседната стая ми помага. Точно в 3 часа съм на нозе и припкам - улиците още пусти, небето звездно, оцъклено. Но кой ги гледа тях - Слънцето искам да видя, за него тичам в този ранен час. Венера блести отсреща, сякаш ме насърчава. Тук-таме по улиците нощна стража. Поздравявам ги бодро, познаваха ме вече - приветливи, добри хора. Изскачам на „Цар Освободител", прелитам булеварда, езерото - долното и горното; незабелязано и Разсадника е вече зад мен. На край гората съм. Ето го полето. - Чакаш ли ме, мило Слънчице? Не, то не ме чака, но аз здраво съм подранила. Няма го още златното. Стоя малко, ето го! Наднича с окце, то расте постепенно, уголемява се, излиза на хоризонта. Широка усмивка по цялото небе - разлива топлина и радост. Изтърколила се вече прясно опечената пита, що храни света. Сякаш още дими от червената жарава на пещта. Да пееш ли, да се молиш ли, да плачеш ли от радост! Обикалям алеите и си чупя залъче по залъче - сладко - медено. Няма жива душа, но след някой ден, чувам дружна позната песен. Втурнах се и открих и други ранобудници като мен, що търсеха Бога в тия ранни пролетни часове. Присъединих се при тях. Всред множеството там - Учителят - Приятелят мил, обичен наш. Научавах песните все по-добре и по-добре. По някой път Той ни показваше и някои интересни гимнастични упражнения. Една сутрин в гората, ето що стана. Връщам се към града. Пред мене - куче мопс - мъничко, грозно. След него - Вазов. Самият Вазов - прави си утринна разходка. Да, той е, народният поет, когото познавах по вестници, списания, учебници. Макар да не бе огромна златна статуя, но скъп и любим за мене... Отмина си той по съседната алея, и аз отприпках към града. Един неделен ден се позабавих из гората. Птиците ме грабнаха и аз ги слушах. Но ето го пак грозното куче, а след него и Вазов. Сега, или никога! Моментално съобразих. Облегнах се на един бор и с разтупкано сърце запях една негова песен: „Чакай, момне, стой да зърна Тия очи сини, Твойта кошница е пълна С алени малини.” Пея със затворени очи - нищо не виждам. Продължавам и втория куплет, но тъй пея с услада и възторг, сякаш съм някъде високо, високо: „От зори си ги ти брала С розови си пръсти; Брала си ги и си пяла Всред горите гъсти.” Чувам леки стъпки. Отварям очи. Кучето, а до него, сам той, великия наш поет. - Добро утро, чух топлия му глас. Свали шапка. - Много сте весела, госпожице! Засмях се гузно... - Много хубаво пеете, добавя той, каква е тази песен? - Та Ваша е, засмях се аз, нали Вие сте я съчинили. Нали Вие сте поета Иван Вазов... Две радостни приятелски очи се спряха върху мен. - Бързате ли? - попита. - О, не, днес е празник, не ходя на работа. Покани ме на близката пейка. Слънцето се издига и през клоните ръси златни капки върху тъничката ми, розовичка рокля. Сякаш слага топла длан по усмихнатото ми до уши лице. Тихо и бавно ме разпитва той отгде съм, где живея, къде работя, обичам ли да чета... - Да, отвърнах живо, много обичам да чета книги. Сега чета Хауптман, даже и... пиша понякога... Стана що стана. Той почти се повдигна от пейката. - Пишете?! Веднага се засрамих, ами сега! - А, пишете! Много ми е приятно, мога ли да чуя нещо сега? Наистина се смутих; да можех да избягам, но късно вече... Та нали това бе и моята голяма мечта да застана пред народния поет, да ме чуе, да ми каже... Отначало, почти зашепнах, но постепенно се овладях и глас ми ясно се отчете: „От Теб далеко ли съм, Боже, На сух листец приличам аз И вятъра ме весден гони, И гина тъй от студ и мраз. При Тебе ли съм, ставам мощна - Скала гранитна съм в море. Вълни напразно ме налитат, Не ще разбият в мен сърце!” Той сега наистина стана и с твърд глас рече: „Елате у дома, донесете всичко каквото сте писали.“ Подаде ми ръката си. Изтичах през благоуханните алеи, понесла в сърцето си една огромна радост. Не се мина много, и ето ме един ден ри него, с дебеличката си тетрадка. Той ме прие с онази негова кротка приветливост, която завчас пъди смущението и те успокоява. Това е то, неговата отеческа усмивка, позната на мало и голямо, на учено и просто. Въведе ме в светла ъглова стая с големи прозорци – към две улици. Обстановка – скромна: миндер с губери и плетени столове. По стените – картини и голям портрет на натруфена жена. Той приближи стола си до моя и някак приклони ухо... Внимателно изслуша няколкото стиховце, без да ме прекъсне. После ми говори как да избягвам повторенията, сгъстяването на еднакви съгласни в стиха. Нищо друго. Забеляза: „Вие пишете образно, живо. Работете! Изучавайте чужди езици – руски, френски. Така ще се запознаете с големите майстори на словото. Русите имат най-хубавите преводи на световната литература.“ Да чета Пушкин, Лермонтов в оригинал. Черпи ме с кафе. Извика сестра си – негова домакиня и рече: „Това момиче ще ми пущаш винаги, нека идва.“ През тия няколко години пак му гостувах. Веднъж му прочетох за това що преживях от величието на храма „Ал. Невски“ и непосредствено подир туй, радостта ми от природата – великата волност и възторга ми всред гората. От една страна – пищност: мрамор, лак, злато, сребро, картини, кандила, тамян и почти погребален напев от натруфените в сърмени одежди служители, а от друга – утро в гората, с цялото богатство от форми, багри, свежест, волност и благоухания. Той кротко сложи ръка върху ръкописа с думите: „Ако излизаше сега списание „Българска мисъл“, на това тук, щях да дам първите страници.“ Изведнъж заговори: „Но вие, не бива така сама да останете. Трябва ви закрила: трябва да се приобщите негде. Може би и да се омъжите. Или пък-да влезнете в някое религиозно общество.“ Тогава, без да се бавя, аз казах: „Аз слушам „Беседите“ на Учителя; Той ни каза да посрещаме Слънцето и тъй ще видим Бога.“ Той се усмихна – зарадва се. - Хубаво, много хубаво - рече - и аз понякога ходя да го слушам. Ето тъй стана моето запознаване с него - без посредници, без препоръка, само чрез неговата хубава песен. Наистина, аз го видях след това на тия събрания, що ставаха на „Витошка" № 12, в училището на Ружа Иванович. Виждах го, но не му додявах. Как хубаво слушаше той! Между впрочем, той ме беше помолил, където и да го срещна, да му се обаждам, че той и късоглед, и далекоглед едновременно. Носеше двойни очила. На неговата възраст, друг би бил вече прегърбен старец, а той ходеше изправен като топола. Неочаквани срещи сме имали не веднъж. Някой път ще отидем чак до Борисовата градина, друг път - в градската градина. Той ще избере къде да седнем - на тихо - уединено. Наклони гласа и слуша внимателно новите ми творби; радва се, намира „небето разведрено" и благотворното влияние на „изгревите" срещу обхваналата ме някога модернистична скръб на символистите. Да съм учела стилистика - закон формите на стихосложението. (Не разбирах що иска да каже.) Когато му направиха юбилей, и аз му посветих нещичко. Не посмях да му го пратя. Той е получил толкова подаръци, просто да се смаеш - даже златен венец, че до моите стиховце ли ще дойде ред. Не, не, така си и остана. При следующата ни среща пак разговор. Забравих да спомена, че ми подари веднъж „Юлска китка" с автограф. Зарадва се, че учех руски и немски езици. Казах му за моето посвещение по случай неговия юбилей. Защо не съм го пратила? Обясних му. - Не, трябваше да го имам, каза - това за мен щеше да бъде най-хубавия подарък! Наскоро, той внезапно почина. Годината 1921 постави предел за мене - почнах образованието си като частна ученичка. Междувременно д-р Главинов ме беше вече запознал със Ст. Михайловски. Съобщих на Главинов как се бях запознала с Вазов, и той, тъй се смя от сърце, че очилата му се клатеха - Жена, ще учиш ти жена, вчера се излюпило и вече знае какво да прави. Заведе ме той на „Парчевич" 55 в ъгловата къща на „Витошка". Направо ме запозна с философа-поет. Някакъв инстинкт ми подсказа нито на Вазов да кажа, че се познавам с Михайловски, нито на последния за Вазов. Не зная защо - ей тъй. Отблизо виждам изправената малко горда фигура - човек с голяма глава, високо философско чело, едричък нос - песимистично завит към устните, гъсти нахохорени вежди и добри, предобри сини очи. Г-жа Михайловска също тъй е прелюбезна с мен. Двамата сърдечно ме канят и на обеди. Това става всеки неделен ден. Тя особено настоява, защото (довери ми), че г-н Михайловски само при гости слизал да се храни с нея, иначе - в своята стая, където не припущаше никого. Стария поет, като го гледа човек, ще рече: този човек е сърдит човек, но не, той има добро, нежно сърце и чудесно чете своите стихове. У тях се събираше малко общество - негови почитатели - ласкаеха го. Чудно, мисля си, Вазов нито веднъж не ми прочете нещо свое, а само внимателно следеше как се развивам, а този, почти не ме изслушва - макар, че още отначало отсече: „Лиричка" и „Орел и по никът се познава!" С насълзени очи веднъж ни чете: „Тежи ми, Боже, кръста на живота..." (Чудех се защо говори за страдания и кръст, тъй като живееха в хубава обстановка, ядяха бял хляб, избрани ястия, а не нашия оскъден просеник и то с купони.) Това обстоятелство ме наведе още тогава на особени разсъждения, че не винаги материалната обезпеченост води към оптимизъм и светъл мироглед. И той ме насочи към чужда литература. „Особено руската", викна той, като свива големия си юмрук върху масата. Но когато през 1922 г. му поднесох „Сутринни лъчи", той ме нахока здравата; захвърли я непрочетена. - Защо бързате да печатите, викна ми той, на вашата възраст се пишат само глупости. После му мина гнева, но книжката ми не прочете. Г-жа Михайловска тайно ме заведе на тавана, при един голям сандък, пълен до горе с цяло едно издание (конфискувано от самия автор) - негова първа стихосбирка. Прехвърлих няколко странички: „червени устица", „мили очички", „бузички"... Разбрах тогава, защо ме нахока той, но нямаше право за случая. Моята първа стихосбирка беше изцяло лишена от подобни неща. По „Цар Освободител", па и у дома си, ме запознава със свои приятели: „Моята ученичка!" На сестра ми, при която живеех писа няколко писма, особено да бди над мене, да ме пази и закриля, „да се не погубя" в тази шумна столица. Прекъснах службата си за няколко месеца и се върнах дома. Той ми пишеше, наставляваше. Прати ми едно сандъче, Господи Боже, с томовете на Иполит Тен. Нищо, нищо, ама нищичко не им разбирах. После, ето ме пак отново в София; той ме заведе при някой си Моллов, който веднага ме назначи от едничката казана думичка на философа-поет: „Тя е автодидакт." (Пак не разбрах и това). Пеех в Рамадановия хор. Дадохме голям духовен концерт във Военния клуб. Там, между първите столове на посетителите, обиколен от свои приятели, видях и Учителя. Гледах Го от естрадата и заради него пях още по-пламенно: „Сердце чисто созижди во мне, Боже, и дух прав обнови во утробие мое, во утробие мое!" След свършване на концерта, се отправям към изхода откъм ъгловата част на зданието. Там куп свещеници възбудени и гневни, търкалят очи към горния вход, отгдето излизаше голяма част от публиката, измежду които и Той - с приятелите си. „Трябва да се вземат бързи мерки, говореха поповете, представете си, и даже публични сказки държи." Рязна ме нещо. Разбрах за кого се отнасяха тези думи... И наистина след някой ден, по чудно съвпадение съм при стария поет. Позвъни се. Изведнъж нахълтаха д-р Главинов, поп Химитлийски и още един свещеник. Ние веднага с госпожата минахме оттатък, зад дебелата завеса, но по неволя, всичко чухме [виж "Изгревът", т. XV, с. 778-786]. Дошли при него с важна мисия. Светия Синод възлага на г-н Михайловски да изнесе публична сказка във Военния клуб против опасния еретик, който разваля добрите нрави, освен това, свободно се движи всред обществото. Преди още да завърши разговора аз се измъкнах и право на „Опълченска" № 66. Помолих хазайката за разговор с Учителя. Изпърво се спрях: предателство ли върша аз сега и срещу кого? Но сърцето ми знаеше верния отговор. И щом Той ме прие в малката гостна с плетените столове, аз веднага, с разтревожен глас му съобщих за готвения заговор. Останах учудена от впечатлението, което произведоха моите думи. Нито се изненада Той, нито побледня, нито се разтревожи, нито пък се закани някому. Лицето Му светна към мене с думите: „Смелост! Смелост!" Разбира се, Михайловски изнесе исканата сказка, оповестена чрез афиши, обаче аз не я посетих. Мина се някое време, случи се тъй, че не можах да отида на обяд при моите добри приятели. Сърдиха се - чакали ме, приготвили даже вегетарианско, направили и халва... - Къде се губи, къде беше този неделен ден, почти едновременно ме запитаха те. - При Учителя, изплъзна се от езика ми. Стана нещо неочаквано. Сякаш някакъв електрически ток ги отблъсна и двамата. Облещиха се сините приветливи очи. Изпускаха светкавици. - Кой учител? - кресна той - не знаеш ли кой е твоят учител? Кому викаш учител? На „оня" ли там, там ли ходиш, а? - Не се меси, поглези се г-жа Михайловска - тя един ден ще разбере, но късно ще бъде. Издържах мълниеносния поглед. Той вдигна дебеличкия си показалец и изкрещя: „Не знаеш ли, че е МОРАЛНА ЕЛЕГАНТНОСТ човек да пази вярата на своите деди, на своя народ. При учителя?! Вън! Кракът ти да не стъпва вече тук. Ти си загубена вече!" Госпожата се сепна. Опита се да примири разлютения Стоян, а той все викаше и викаше: „Тия млади трябва да ги обърнем с главата надоле, за да ги освободим от разни такива и онакива идеи.' Не дочаках да почне да ме спасява по този начин и завчас офейках. Не усетих как слезнах по стълбището и се намерих на улицата. А вече напредвах като частна ученичка. В 1927 г. бях вече седмокласница - насочена от Учителя, не само аз, а и други не малко, и подпомогната от безплатни частни уроци от плеадата учени, които се намираха при Него. Самоиздръжка, непосилен труд... Но що?! Планини прехвръкваш при тия Учителеви песни, екскурзии на Витоша и Рила, при това Негово топло и живо слово! Шеметен път по нисши и висши академии, което трая едва ли не цели две десетилетия. През пролетта - 1927 год. срещам пред сладкарница „Цар Освободител" мастития поет с палто, пелерина, бастун и висок астраганен калпак. Осмелих се да го погледна. Поздравих го даже. Той се спря. Изведнъж, като че нищо и не било, цял засмян подаде ми късата си мека длан: - Защо не идвате у дома? Как сте с образованието си? - Седмокласница съм - отвърнах. Зарадва се искрено. „А, тъй ли, значи напредвате! Бихте ли дошли да ми помогнете в преписване на новите ми драми? Вземете един гратис - в Народния театър." Благодарих, обещах да се отзова у тях, но след като издържа поправителния си изпит по логика в Първа Софийска девическа гимназия. В театъра съм. Гледах: „Кога се смеят боговете". Будевска отлично игра неподвижната, а после и оживялата статуя. Артистът Кършовски игра много разпалено в ролята си на божество. Стори ми се, че по би му подхождала ролята на Самаго Зевса, и то, когато захвърля нещастния Хефеста от Олимп, та чак на остров Лемнос, и така окуци на вечни времена великия майстор ковач. И пак Зевс, но при друга роля, когато например хока и се кани да набие ревнивата си съпруга. Похвалих се на Учителя, че Михайловски ми е простил за моето еретичество и ме моли да му помогна в преписване на драмите му. - Иди, зарадва се Той, иди! Но докато аз се наканя до есента, добрият човек внезапно напусна света.

СПОМЕНИ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА записани от Мария Райчева В 1918 г. се разболях тежко от испанската болест. Един роднина биде изпратен до мене да ме вземе и да ме заведе в родния ми град, че там поне да ме погребат. Из пътя бях много зле. Българските младежи се шегуваха с мене. Един французки войник седеше на другия край на купето. Стана, взе одеалото си и ме уви цялата. Слезнах на гарата и едвам си отидох в къщи. Там положението ми се влоши още повече. Задушиха ми се гърдите, не можех нито да седна, нито да стана. Прекарвах само на гръб, едва дишайки. Често биеха камбаните на умряло. Забраниха на сестра ми да ми казва кои умират - умираха другарките ми. Един ден турнаха до главата ми нови долни дрехи и новата ми рокличка. Всички плачеха около мене. Лекар идваше, но виждаше, че не може да ми се помогне и веднага си отиваше. Кимнах на сестра си да се приближи при мене и шепнешком й казах да пише на Учителя, че съм на смъртно легло. Това беше последното ми желание. Този ден повърнах кръв. Сестра ми веднага писа и на същия ден замина писмото. Вечерта към 9 ч. нашите отидоха да вечерят в кухнята. Останах самичка и веднага усетих прилив на живот. Рекох си: „Умирам, но за тебе, Господи, още не съм живяла. Искам да живея за тебе." Смъкнах се на колене от леглото си и много пламенно се молих да имам възможност да Му служа. Втората ми молитва беше ридание. Бях едва на 24 години. В това време влезнаха майка ми и сестра ми, силно изпищяха, защото ме видяха простряна, почти без дъх. Поставиха ме на леглото. Изпитвах безкрайно блаженство. Започнаха да ме обличат с приготвените дрехи, но аз махнах с ръка и казах тихо, но без задъхване: „Аз няма да умирам". В същия ден виждам една детска Гергьовска люлка, която се приближава към мене. Там седеше едно малко момиченце с усмихнато лице. Това бях аз, 4-5 годишна с бяла рокличка. Това дете се сля с мене заедно с люлката и аз седнах на леглото си за пръв път след 20 дена от разболяването си. Изпих една чаша мляко и заспах дълбок, укрепителен сън до сутринта. На другия ден станах и отидох до прозореца. С първа поща ми донесоха писмо от учителя: „Аз знам, ти си вече здрава, любовта е по-силна от смъртта. Пийте горещо кравешко мляко и варени картофи. Природата най-добре лекува, а истинските лекари са само нейни сестри милосърдни. Скоро се завърнах в София, целунах ръка на Учителя и Той многозначително ми каза: „Добре дошла!" През 1921 година към Великден, трябваше да отида в Югославия, в Цариброд, да видя майка си. Тежка гранична зона. Пътувах с открит лист. Отидох при Учителя на „Опълченска" №66 да Му кажа, че заминавам за една седмица. Казах Му: „Учителю, Вие говорите в беседите Си, че в новата култура волът сам доброволно ще иде при господаря си, да го впрегне да иде на нивата, без да чака да го теглят насила. Ето, аз сама ида при Вас и Ви моля да ми кажете какво мога да направя за моите братя българи оттатък границата." Учителят изневиделица сложи на масата една раница и я напълни с беседи. Знаех, че листче българска литература не може да се пренесе. Турнах раницата на гърба си и се качих на влака. Слезнах на Царибродската гара. Прегледвачката ме вкара в една стая, погледа ме, погледа ме и рече: „Хайде, иди код матер!". Изгледа ми раницата и нищо не ми каза, без да погледне какво има в нея. Обърнах гръб и излезнах. Българските младежи ме срещнаха с радост. Жадни бяха за българско слово. Разграбиха ги наведнъж и с радост заплатиха всичко в динари, а тогава техните пари бяха по-скъпи от нашите. Една майка има само единствено двегодишно момченце. Болестта му се развива бърже и лекарите не могат да му помогнат. Взимат го на болницата, да могат отблизо да го наблюдават и лекуват, но никакво подобрение не иде. Не я пускат да го види. Един ден тя отива на болницата. Успяла да се качи на прозореца на стаята на детето. То станало неузнаваемо, затворени очички, едвам дишащо. Не познало майка си, не я призовало. Тогава тя изчаква медицинския преглед, открадва се в стаята и грабва детето си, Настига я прислугата и иска да вземе обратно детето, а тя здраво го стискала в прегръдките си и пищи: „Убийте ме, но не си го давам!" Излиза и лекарят и казва на прислугата: „Оставете го, то и без това..." Майката отива в къщи и го оставя на леглото, почти без дихание, седи отчаяна и плаче: „Отиде ми детенцето!" Тя също живее край Изгрева. Идва й на ума да иде при Учителя. Той просто й казва: „Окъпи го с топла вода!" Тя негодува и казва: „Че нима аз не знам да си окъпя детето с топла вода, та той ще ми каже!" Седя си и не мърдам от стола, а детето ми вече издъхва, и негодувам, и негодувам. Изведнъж си казвам: „Ето гореща вода върху печката! Защо да го не окъпя още веднъж!" Детето е само кожа и кости, с голяма глава на тънка шия. Турям го в коритото, окъпвам го, слагам го на леглото, покривам го, турвам и кърпа на главата му, да го не хапят мухите. По едно време виждам, че то е дълбоко заспало. По едно време главичката му се мърда и чувам слабия му гласец: „Мамо, папо!" Детето ми оздравя! Август 1922 година. Голям братски събор във Велико Търново. Разделиха се на групи по градове и села, да дежурят в кухнята и в общата работа. Но аз не работех само в Софийската група, към която принадлежах, а работех с всички от сутрин до вечер. Когато ми напомняха, че дежурството ми е минало със Софиянци, аз казвах: „Бог е винаги дежурен!" След няколко дена стана много горещо и аз получих слънчев удар. Заливаха ме с вода, но нищо не помогна. Главата ми се цепеше от болки. Изпищях със силен глас и казах: „При Учителя!" Сложиха ме да седна върху сключените ръце на двама братя. Качиха ме в Горницата /молитвената стая/ при Учителя, сложиха ме на килима и си излезнаха. Учителят се приближи при мене и рече: „Моли се!" И дордето започнах, Той махна с ръка над главата ми и аз пъргаво скочих на краката си и Му целунах ръка. Той ме помилва по бузата и ме изпрати до вратата. По стълбите бяха тези, които ме занесоха и още други братя и сестри, жадно очакващи да видят какво ще стане. Аз изтичах по стълбата и почнах да ги прегръщам. През 1922 год., късно есента, почти в началото на зимата, снахата на хазяйката ми, бременна в 9-я месец, поради неоснователна ревност, с всички сили ми удари плесница по лявата буза по слепоочието. Веднага видях премина през мозъка ми искра. Моментално от двете ми очи почнаха да текат гурели. Всеки час трябваше да се мия, защото очите ми се залепваха от тях. Сутрин, като станех от сън не можех да виждам от слепените гурели по очите ми. След 1-2 седмици от дясната ми страна престанах да текат гурели, а тези от лявото ми око намаляха, но не престанаха. Затова пък се запуши слъзния ми канал на лявото око. Окото ми силно се зачерви и много ме заболя, затова трябваше винаги да го държа свито. Лицето придоби мимика на човек с едно око, а трябваше да чета много, защото следвах гимназията като частна ученичка, като същевременно се издържах самичка с шев. Учителят ми каза да слагам всяка вечер на слепите си очи пресен квас, но това ме облекчаваше само за 24 часа. Това трая цели 8 години. Завърших гимназия в 1928 г. и в 1929 г. влязох в Американската детска градина да следвам. Болките продължаваха, обаче. Следната година се записах и студентка по педагогика като продължавах да се издържам с шев и като давах уроци по немски на деца. Един ден, както четях Библията за 16-ти път, намерих в Стария Завет следния пасаж: „И прокажените Израилтяни отиваха при първосвещеника и той начаса ги изцеляваше." Тогава у мене блесна като светкавица мисълта: „Тогава и Учителят може! При Него ще отида! Той е по-голям от първосвещеника!" С изкривено от болка лице, не усетих как изтичах от ул. „Белчев" до Изгрева. Той ме попита какво има. Казвам: „Окото, Учителю, окото!" Той казва: „Туряйте квас!" Тогава аз казах с прострени към Него ръце: „Вие, Вие, Учителю!" Той усмихнато ме попита: „Кой ти каза?" „Ех, тъй, сама, както си четях Библията!" Тогава Той рече: „Помолете се, рекох!" Обърнах се с лице към прозореца и почнах „Добрата молитва". Едва-що съм изговорила само няколко думи, и усетих подухване на хладен лъх над главата ми от помахването на Неговата десница. Той не дочака да изкарам цялата молитва, рече: „Как сте?" „Облекчение, облекчение, Учителю!" Грабнах десницата Му и с изобилни сълзи, течащи еднакво и от двете ми очи, целунах ръката Му. Тогава Той ме помилва по бузата и рече: „Хайде, иди да си учиш!" Момиченцето, което роди бременната жена, стана балерина в Народния театър - необикновено красиво и даровито. То умря от загнояване на слуховия нерв. Когато казахме на Учителя, Той рече следното: „Майката знае ли защо й стана това?" Завърших детските градини и съм вече студентка втора година. Взех да чета усилено за изпит. Внезапно почна да ми се вие свят. Не смеех да си повдигна главата. Една сутрин, като си решех косата, в тила усетих много силна болка от гребена. Попипах да видя какво е - буца колкото яйце в тила. Тичам на Изгрева при Учителя. Аз казах: „Как ли съм се ударила без да усетя!" А Той каза: „Не е от ударено!" и стана много сериозен. Вдигна ръката Си я допря до буцата. До вечерта от буцата не остана следа. През 1933 год. бях вече студентка 6-и семестър. Много работа и много труд по изготвянето на моята теза. Хазяите ми живееха в два етажа и тавански стаи. Аз заемах сутерена - стая и кухня. Влизаше се през кухнята в стаята ми. Учех само в кухнята, защото само там имаше комин и можеше да се постави печка. Един ден, без предупреждение, вратата на кухнята се отваря и хазяите ми, мъжът и жената, с техните слугиня и готвачка, натоварени с легло, постелки и куп други потреби, почнаха да нареждат в кухнята спалня за тяхната слугиня, като ми казаха да прибера моите неща. Наредиха стаята и аз нищо не можех да кажа, само се ужасих как ще уча, толкова повече, че тя си имаше приятел, когото често срещаше. Тогава, много натъжена, отидох на Изгрева. Той беше на поляната, веднага позна, че съм неразположена и ме попита: „Какво има?" Разказах Му случката с хазяите си. Той вдигна десницата Си и рече: „Не нам, не нам, Господи, а на Името Си дай слава!" Целунах ръката Му и с недоумение се върнах през гората - какво значат тия думи?! Когато се върнах в къщи, от донесените вещи нямаше следа, нито се повтори повече подобно нещо. Там щастливо завърших университета. Есента през 1927 г. имаме братски събор на Изгрева. След свършването на събора, някои от провинцията оставаха за още някой ден. Един селянин, брат, остава и той. Учителят се приближава при него и му казва: „Умееш ли да сееш"? Ето тука има жито в едно чувалче, посей тази нива, тя е разорана". Това е плодна градина, под чиято лоза по средата понастоящем е гробът на Учителя Той взе чувалчето и изсипа житото в една кофа. Взе да сее. Ходи по браздите и сее, и сее. По едно време вижда, че житото почти се свършва и с него не може да досее останалата значителна част от нивата. Тогава той оставил кофата и отишъл до Учителя, който стои към средата на нивата и казва: „Учителю, житото се свършва, няма да стигне за цялата нива." Учителят не отговаря нищо, дълбоко замислен. И продължава братът да говори на Учителя: „Може би ще трябва да отида в града, да купя още, но вече се свечерява." Учителят продължава да мълчи, все едно, че никой няма при него. Тогава, казва, братът селянин, се засрамих от себе си и си рекох: „Ще ида да сея, та каквото ще да стане!" Взимам кофата и почвам да сея, а житото не се свършва. Сея, сея, и вече посях и последната бразда и чак тогава житото се свърши. Тогава, развълнуван отивам при Учителя и извиквам: „Учителю, житото се преумножи!" Учителят само му подал ръката си и без да му каже нещо, си отишъл. Една сестра има четирима синове и едничка дъщеря, която се разболяла тежко от отравяне на кръвта. /Тогава имало много такива заболявания със стопроцентови смъртни случаи./ Кризите са чести и болките нетърпими. Лекарите напразно се мъчат да я спасят. Подложена е на строга диета. Храни се само със сокове от зеленчук, моркови, домати и плодове, но болестта се усилва, кризите стават все по-нетърпими. Тогава майката отива при учителя. Той й казва да пие горещо мляко и да яде варена царевица. След три дни, дъщеря й, която с жажда пие горещото мляко и яде царевицата, след опротивелите й сокове, оздравя съвършено. Подир един месец лекарят плахо звъни на тяхната врата и с голяма предпазливост пита явилата се майка: „Какво става с Вашата дъщеря? Тя беше много болна." Майката радостно отговаря: „Добре е, тя се сгоди!" Същата жена решава със синовете си да скрие в къщата си един голям македонствующ - твърде благороден човек. Стъкмяват му спалня на таванската стая и го очакват да дойде, защото е преследван да бъде убит от македонската организация. Но на тая жена й идва на ума да попита Учителя за този случай, да види какво ще каже Той. Учителят се замисля дълбоко и я гледа тъжно. Той й казва: „Малко ли ти са твоите мъки? Не знаеш ли, че ония са много зорки и заради него ще избият синовете ти." А тя все стои и гледа към Учителя и желанието й да помогне на оня човек не я напуска. Учителят я погледал още веднъж, махнал с ръка и казал: „Е-е хайде!" Като влиза в къщи, големият й син я среща с радостно лице: „Мамо, Шк. е повикан на много по-безопасно място." Така Учителят спаси дома ми от едно голямо нещастие. Една интелигентна, много културна жена заболява сериозно от ларингит, поради непрекъснатото преподаване на английски език в своите курсове. Болестта бърже напредва и пречи на дишането й. Отива при Учителя и Му казва: - Учителю, отивам на операция! - Отложете, казва й Той. - Не, настоява тя, обещала съм на лекаря, предплатила съм! Той още веднъж й казва: „Отложете, рекох!" Тя не послуша и при операцията кръв напълни дробовете й и тя почина от задушаване. ГОРНИТЕ СПОМЕНИ СА МИ ДИКТУВАНИ ОТ СЕСТРА О. С. Петровден, 1962 г. М. Райчева

СТАТИЯ ЕЪВ ВЕСТНИК „БРАТСТВО" 3.2.3.1 ДНЕШНАТА БЪРКОТИЯ в-к „Братство", бр. 289 от 15 януари 1942 г. Ако погледне човек земното кълбо, ще види върху по-голямата му част страхотна картина. Обръчите, що стягат границите на държавите силно огънати - на места дори начупени и разхвърляни в безпорядък. Почти цялата карта на Европа - променена: Англия е заплашена, Франция е притисната, Полша унищожена, Гърция и Югославия смазани, Русия разнебитена, а Турция, получила цял сноп изпълнителни листове с ужас се оглежда кой път да хване. Ако погледът ни прехвърли океана, ще видим, че и оттатък нещо не е наред - готви се нещо небивало.[1] Какво става? Защо е този безпорядък? Какво се е случило? Дали е станало голямо природно бедствие - катаклизъм, който посещава земята през векове и я раздрусва до основи: наводнения, пожари, изригване вулкани, земетресения, паднал някой метеор от небесното пространство или в океана се появил нов материк върху мястото на потъналата нявга Атлантида, та затова земята се е разлюшкала и придобила този странен и нежелан вид?... Нещо необикновено е станало, някакъв небивал безпорядък е изпълнил света, та човечеството прилича на обезумяло. Нареждане, разреждане, катурване, кръв, буря, огън, дим, гръм и мълния... Грамадна коса в нечии ръце безспирно покосява безчислени човешки създания: хиляди, стотици, милиони. Тия ръце бързат да натрупат определено количество човешки снопе, поспрат за миг, после отново, с удвоена бързина косят, за да наваксат изгубеното време... Дали не се е събудил някой нов гений на земята, който иска нов свят да създаде, та старият гледа съвсем да изличи, за да разчисти мястото на новия. Дали? Дали? Който е бил в корабостроителница, в железопътно, или в аеропланно депо, видял ще е навярно различни части от проектирания обект, който отсетне инженерът знае как да съедини. Те изпърво са разхвърляни в безпорядък тук и там, и непосветеното око ще се чуди за какво е всичко туй! Какъв безпорядък! - би казал невежествения педант, който само в статичния порядък - мъртвото бездействие - вижда един хармонично устроен свят. Но в тая колосална работилница, гдето се чува само адски шум от чукове, наковални, пили, където зеят искрящите очи на разкалени огнища, гдето под зоркото око на техника металът се разтопява и става удобен за всевъзможни форми, гдето са разхвърляни безчетни материали, като че ли безсмислено натъркаляни в огромната мастерска - там, в тоя привиден хаос, се готви изграждането на нещо ново, разумно, целесъобразно. И светът днес не прилича ли на огромна работилница, гдето се чува адския пукот на изтребителните оръдия, гдето хвърчат навсякъде, като ненужни вече развалини от стари социални постройки негодни вече за новата човешка мисъл материали - които трябва да минат през огън, да се претопят и отлеят на нови форми, необходими за новия замисъл на великия Строител - природата, в която всички действуващи сили са целесъобразни, гдето няма произвол, както нам се чини, а ред и дивна хармония. Кой непосветен би помислил, че от разхвърляните форми в една огромна мастерска в края на краищата ще се създаде една „Нормандия" или „Куин Мери", тая мечта-утопия още на Жюл Верна, ония плаващи градове, снабдени с всички удобства за едно отбрано общество, което, носено от величествения параход, често пъти няма никаква идея за всичкия огромен труд на хиляди техници: инженери и работници - изпълнители на първоидеята на главния инженер, който е изработил плана? Днешните събития на приличат ли също така на една велико замислена драма, изпълнена в няколко кървави действия, играна от велики в света артисти, от която драма са ни известни само първите актове, а последующите още се не знаят и напразни са опитите на несведующите да ги предугадят? И ако за „Нормандия" бдят интелигентни съзнания за нейната цялост, издръжливост и рекордност всред четирите елементи на природата, та здрава и невредима да обслужва движението по мощните океани, колко по-велики, пропорционално на величието на природата, интелигентни съзнания, свръхгениални инженери и архитекти пазят този грандиозен параход - земята, да пристигне навреме на своето отвеки определено място, пазят стъпка по стъпка, действие след действие, да се изпълни мощния план на ония интелигентни сили, които управляват природата, които са велики и прекрасни, както в атома, така и във вселената, и които имат за цел само благото на човечеството? Нека спокойно чакаме да се изпълни замисъла на Великия творец - Автор. Нека знаем, че въпреки шума и грохота на разрушителните инструменти, се строи един НОВ СВЯТ, чийто замисъл не е още на всички изявен, но досегашните действия на великата световна драма са вече хвърлили чистите и здрави семена за едно ново бъдеще в едно ново човечество, сбъдването на отвека изказаните копнежи за щастие и благоденствие на земята. Олга Славчева ------------------------ [1] Забележка: Статията е писана преди избухването на войната в Далечния Изток, Б. Р.

"МЛАД И СТАР". Разкази от Олга Славчева. София, 1940. 90 с. Съобщение Житно зърно, Год. 14, 1940, кн. 4-5, с. 125. „Млад и стар". Разкази от Олга Славчева, София, 1940 г., с. 90. Цена 20 лева. Олга Славчева, която до сега ни дари с няколко стихотворни сбирки, за пръв път излиза със сборник разкази. Това са 24 разкази със сюжети из народния бит. В разказите личи тънко познаване на народния бит, на народната душа, нейните тъги, радости, копнежи, надежди. Прочитането им буди у читателя чувството, че доброто живее във всяка душа, че то образува истинското й естество, че доброто е по-силно от злото, че светлината е по-силна от тъмнината. Тия разкази събуждат вяра в човека, вяра в Божественото начало, което живее в човека, вяра във Висшата Правда, която царува в живота! Тая книжка събужда любов към човека- брат, напр. разказите: „Поклони се", „Дядо Ради", „Минекша", „Тефтерите", „Салеп", „За хатър" и пр. Препоръчваме я на читателите си! Прочитането им ще събуди в тях една светлина и желание да бъдат по-добри.

СМИРЕНИЕ Житно зърно, Год. 9,1935, кн. 1, с. 65. Веднъж Буда като спял, бил обхванат от една огромна змия, която започнала да го притиска тъй силно, че след малко щяла да го задуши. Отначало той се уплашил, но като видял, че няма време за губене, помислил, как да се спаси. - Как? - Да убие змията - нямал оръжие. Да се измъкне от гибелните обръчи, нямало как. Тогава Буда събрал всичкото си знание, всичката си душевна сила и почнал да се смалява, да се смалява, докато се източил от змията като една тънка свещица - и се освободил. Така, че змията нищо не могла да му направи, и великият Буда се освободил. О. Славчева

ВЕЛИКОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ Житно зърно, Год. 9,1935, кн. 1, с. 21-22. Асинета разказва: Едно същество познавах аз - една девица. Тя винаги имаше тъжно лице и от очите й постоянно се ронеха сълзи. Ние бяхме някак чудно свързани: всяко мое действие се отразяваше върху нея. От ден на ден тя ставаше все по-грозна. Устните й се сключиха като заръждавяла ключалка на запустял замък. Челото й заприлича на гъсти облаци по небето, носещи ужас за мореплавателите. Ръцете си кръстоса на гърдите, като железни вереи на мрачен затвор. Походката й стана Каинова, очите й блуждаеха. Веднъж тя ми заговори: „Аз съм робиня, ти ме окова, твоите мисли, чувства и действия ме раниха - сега съм прокажена. Като че ли цял свят е против мене - приличам на пустиня, където симуните на съмнението постоянно затрупват оскъдната влага на моята неутолима жажда. Моята глава тежи върху гърдите ми като угаснал болид. Аз се ужасих и поисках да й помогна. Поставих светилник пред очите си и се отдадох на работа. Времето летеше със светкавична бързина. Веднъж, някой тихо почука на моите врати - влезе една прекрасна девойка - тя се хвърли срещу мене и ме прегърна. - Коя си ти, попитах я аз? - „Аз бях робиня, сега съм свободна. Бях прокажена, сега съм чиста. Бях сгърбена - сега съм изправена. Сега очите ми просияха, гледат ясно. Челото ми е светло като южното небе с греещи звезди. Устните ми се отключиха - аз пея, пея... Ах, сама се наслаждавам от своята песен, извираща от гърдите ми като водите на Ел-бурския извор. И тъй весело се смея, че сама подскачам от радост при екота на този волен смях. Моите ръце заякнаха като крилете на мощния орел - нозете ми бягат живо като хвърковати. Аз съм тази, която някога бях твоя тъжна спътница, ела с мен!" Тя ме поведе. Розов пламък грееше по бузите й, подобно багрите на слънцето пред изгрев. Аз едвам я познах. Тя ме заведе в една райска градина с благоуханни цветя и зреещи плодове. Там пееха водите на вечно бликащ извор, и чудно хубава къщичка се белееше през дървесата. Тогава тя ми каза: „Ти ще живееш с мене вече, тук е най-хубаво от всякъде". Но аз я попитах: „Как се ти преобрази?" Тя ми отговори: „Всяко твое усилие се отразяваше върху мен. Когато ти заработи под лъчите на твоя светилник - аз се събудих. Когато ти поемаше страшната пътека на възлизането - аз оздравях; от твоята мъка, труд и работа аз придобивах своята първична оживеност. Ти позна истината и моите вериги паднаха, проказата ми се очисти. Ти заплака от непосилни страдания, а аз запях от несдържан възторг. Лирата ми звънна с ярка сила. Когато ти раздаваше плодовете на своя труд, аз се обогатявах. И ето, всичко това тук е твое. А когато ти умре за всеки грях, аз придобих своята пълна сила и красота, и се поселих в този изряден дом. Тогава, тя, светещата неусетно Се настани у мен и аз населих бялото жилище. Тя влезе у мен и изпълни с радостен живот всичките ми клетки. От всеки храст на моята градина в сребърни гнезда пееха пойни птици. Сърничка бялка дойде - кротко създание и склони глава върху коляното ми. Смоковницата спускаше зрели плодове в скута ми. Тогава Тя засвири у мен със своята златна лира и пригласяше стихове със своя дълбоко прочувствен глас. Тя пееш за сълзите, които стават на бисери, за трънения венец, който се преобразява в слънчево сияние, за ония умрели, които можеха да възкръсват... Тя пееше за великото освобождение на този, който се мъчи, труди и работи. Олга Славчева

ПИСМО Защо жалиш за брата си? Ти познаваш ли го? Оногова с плавните грациозни движения, с благия тих поглед... Видял ли си в дълбочината на очите му, издигнал високо седефен купол, блещи замъкът на душата му; там царедворци непрестанно изливат нежна музика, насядали в разкошни цветя и благоуханни както сутрин е благоуханна помежду цъфтящи череши и ябълки... И ти жалиш за него?! О, безумни вие, които жалите за заминалите! Как можете да помислите, че залязващото слънце умира, че захождащата Божествено прекрасна душа погива? В неизмеримото пространство на ефира живее Той, там се излива дивната песен на нежното Му сърце, там сърцето Му, подобно птичка с обсипани с брилянти на небесна роса крилца, в които си играе усмивката на Вечния цар, трепти в песен и незахождаща радост. Помежду нежните трептения на неговия говор се дочува трептението на Бога. А когато се усмихваше седем ангела сияеха на образът му и развяваха златоцветни коси и сладко галеха със спасително благи очи. Целият той е изтъкан от хармония и цветове. Ах, кога ли и слънцето на моята душа ще изгрее и разкъса сивите тежки облаци на хилядолетни напластения от грях и незнание... Как дивно светят слънцата на самоотвержените души! Коленичила трепти душата ми пред тях и аз не смея да ги приближа, защото слънцето на светлите души ще изгори съединенията на безпросветната ми душа - съединения от тление и незнание. Не смея да ги наричам братя. Не смея, защото моята разрушена от болки душа не е достойна да ви бъде сестра. А този, когото ти жалиш е облечен в бяло. На сочни зелени листенца висят розово цветове и обкичват дивното му чело... Той е облечен в бяло, в чисто бяло. Дрехите му блестят от златоткани звезди и въздушни цветя се преплитат в ефирната му тога. Препасан е с морав колан пронизан с милионни сапфири на неизплаканите му геройски сълзи... И невъобразимо бели са неговите криле... Той е млад Бог. И сега той се поучава между строителите на Великото царство - всички любимци на Бога. Не скърбете за него - той е млад Бог. Но, ако вие жалите за него, не лейте сълзите си пред света, а при изгрева на слънцето, при птичките и цветята; когато облаците се гонят из синия ефир да отключат крановете на обилното благословение, или тогава, когато Марс грабне факела си и застане до своята царица и потеглят за нощна стража в милата майка земя... Лейте сълзите си, когато майката притиска младенец на гърдите си, децата заловени на хоро играят весели игри... И тогава, когато селските момичета носят кошници цветя за продан, на които белите мъниста по сплитките се белеят като пеперуди, когато млекарят кара дългоухото си братче натоварено за пазаря, когато орачът оре черните бразди, косачът коси благоуханното сено и жетварка пее дивна мелодична песен на вековна неизплакана горест... Само тогава оплаквайте заминалия любимец при Образа на Бога. Той ще разбере, а не онези долу в света, които никога не са видели тази красота, в която само живее Той. Тогава, ти имаш единение с Божествената Му душа, тогава той слиза при тебе и тез, които го жалят, повява белоснежните си криле и слухтящите усещат близостта на близка красота, а това е Той. Там, там в тази красота ще отидем и ний. Ще отидем при нашия Отец в светлата дивна градина при златните струи на сладкозвучния ручей, измежду сребърните палми, из висящите златни рубинени гроздове, измежду зреющи слънца с крилати ангели и херувими, облечени в безсмъртна хубост, изпълнени с непреходна Любов, осенени от радостта на Раздавачът на Вечната Правда... И когато ще ни зърнат из млечните облачни вълни, ние ще паднем на колене пред тях, ще прострем ръце за помощ и ще се изкачим на последната стълба при подножието на Царя. И ще бъде радост голяма, и ще бъде песен непредаваема, защото влизаме в Царството на Сина, седящ отдясно до престола... Често аз, чужда на света, тласкана като презряно добиче бягам и се крия из просторните поля, до тъмния бодлив глог, до голия рид, до нападалата горска шума или постелка от златни и сребърни цветя, падам по очи и изплаквам трепетната молитва към моя Създател и Учител... Аз се връщам вече към градината на радостта; змията безсилно съска до мен, отровата й е безсилна, краката й са притиснати в сурова цепнатина на габер и пътя изминат през червеното море, страшният път на огнените вълни и на края на страшната пустиня, където вкусих небесна манна и пих питие на любов. Бавно, но сигурно аз стигам вратата и онзи, който •тогава с огнен меч ме изпъди, сега с разтворени обятия ме зове и чака ме с трепет. Аз виждам купола на Лъчезарния дом... Аз виждам царедворците и чувам арфите на музикантите... Домът где ще си почина, где голите, облечени, играят свещен танец, гладните, наситени, весело подскачат, а нажалените, утешени, пеят песен и разговарят с небесните обитатели. А пътищата на страшните вихрове разцъфнали в благоуханни сенчести оазиси, под ... сирачето намерило баща си, милва го и провира пръстите си в косата му, целува го сладко по страните, майка сложила глава на синови скути, пита го где след войната се изгуби, а той я милва и казва: „При Бога"; вдовица намерила любимия съпруг, обкичва го с розови цветя и му шъпне затаена горест на любов и страдания... А там нежни годеници хванати ръка за ръка радостно се разхождат из слънчевата ливада на вечната пролет, като че ли никога смъртта не ги е делила. Тъй душите им съединени, усмихнати се целуват и шъпнат благословения. Ето, ние вървим по нанагорнището в дивната наша родина при Безконечната Любов на нашия Отец... Часът удари. Гърмят камбаните, светлее зората. Още няколко крачки мигновени векове и... ние ще стигнем... Там ни чакат ангелите, нашите тук земни братя и сестри. Там ни чака Бог - нашият Учител и Спасител. Напред!

РАЗКАЗЪТ НА ЕДНО ДЕТЕНЦЕ Аз ще кажа нещо за красотата на моята майка... Тя е богата личност. Има разкошни дрехи, които облича и променя от време навреме - сутрин, вечерни и нощни. Тя се облича по магически начин. Колко е хубава тя, нигде няма подобна ней жена - из целия свят. Нейно дете съм аз. Тя често ми позволява да се качвам по коленете и по раменете й да ме носи на гърба си. Аз мачкам пеновидните тантели и ленти, но, тя не ми се сърди за това, защото много ме обича. Щом се изморя и се нахраня със сладките плодове, които тя с преизобилие ми дава, аз лягам да спя върху меко легло, изтъкано от зелена коприна със златни и сребърни цветчета и дордето се любувам на чудесното удобство, ето, пак виждам мама променя дрехата си. Но, воала й сега е нещо безподобно. Косите й са увити с тъмносин прозрачен плащ, осеян с брилянти, по форма сънливите ми очи не могат ги определи какви са, но те изглеждат на милиарди златни капчици, разсипани по великолепната и благоуханна коса. Точно над величественото й бяло чело грациозни ефирни служанки забождат грамаден брилянт... Някога той е кокетно ощърбен от едната страна, друг път ощърбеното огладено като с много остър нож, а повече пъти цял целеничък, кръгъл, блестящ и тогава майка ми, милата ми прекрасна майка е омайно хубава, неизказано добра и малко натъженото й лице говори колко много грижи има тя, на колко деца трябва дрехи да приготви, да ги нахрани, немирниците да усмири и на много недоволни и оскърбени нейни деца сълзите им да избърше и да ги утеши. Аз я гледам, съзирам тъгата й и сълзи покапват от очите ми; сълзи на неизказана любов към нея и възхищение, и сълзи на състрадание от мъничкото ми сърце към онези, чийто жалостен вик постоянно слушах. А особено вечер ясно долитаха до мене стенанията и плачовете на моите братя, подтиснати от ненаситността на по-силните, които им отнемаха и дрехите, и храната, и жилищата. Но, тя ми се усмихва приветливо, макар да усещам как се ронеха сълзите й по дрехата; казва ми да спя и аз заспивам възхитена и тъжна. Още не отворила добре очи от сладкия сън, ето аз пак я виждам с нови накити... Чудна майка! Никога не спи, постоянно работи и всякога е чиста, спретната и благоуханна. Думата ми е за зеления костюм. Не мога да кажа само зелен, защото има и други цветове, втъкани в плата - разни: розови, жълти, червени, бели, всякакви, всякакви... Общата гледка е, че всичко е хубаво, хубаво, хубаво... По стройната й талия дълги сребърни ленти се проточват, на някои места цяла градина от рози са затъкнати по величествения й стан... аз се покатервам по влажния плюш на меката й дреха, оросена от нощните сълзи, цалувам я, цалувам ненаситно, лягам цяла върху нея, мириша я, дишам от нейната сила и красота и се радвам, радвам... косата й е малко влажна - тя ме милва и муши главата ми из розите, играе пред мене с лентите си и те блещят, блещят... Пак воал, пак брилянта блещи на челото й. Нежно син, изпъстрен с бели вълни или нежно розови къдрави главички е воала, който окичва милата ми майка сега. Но светящия брилянт е нещо невъобразимо по сила. Блещи, блещи! Лъчите му са толкова силни, че аз гледайки го кихнах от набрани сълзи в очите и мене, мъничката буболечица ми беше добре от лъчите му, които при светлината си изпускаха и мека топлина, която топлеше мене, майка ми и всички буболечици - мои братчета и сестричета. Тази дреха най обичам.. Тя е най-чудната. Някой път ставам рано и гледам как магически изплаваше из вълните на нежно синкав воал чудесният брилянт. Цялото тяло на майка ми като че потрепваше и като сънлива красива девойка протягаше към него ръце. И в сълзите й пролени през нощта се къпеха лъчите от този брилянт и цялата й дреха тогава заприличваше на нещо невъобразимо прекрасно... Аз се търкалях из това бисерно зелено кадифе, пиех светлото украшение... Мама пееше тогава. Всичко пееше в нея. И сребърните ленти, и розите, и разкошната й дреха с благоуханните цветчета... Тя пееше и в нейните песни аз дочувах копнеж за моя баща, когото аз никога не бях видяла, а заедно с нея пеех и аз, и без да познавам баща си го обичах и плачех от радост, че разбрах нещо за баща си. Той бил цар. Силен цар. Много пъти искали да го убият и изпъдят от Царството Му, но той бил толкова силен, че всичките си неприятели победил, дал ги работници на майка ми, тя да се грижи за тях, като се покоряват на неговите заповеди. Колко го обичаше майка ми! Тя го хвалеше за добротата му, за преголямата му любов и кротост. Наместо да обърне в пустиня страната на неприятелите си, той там насадил градини, паркове и им дал най-сладки плодове за храна. Хвалеше го тя за хубавите подаръци, които й пращаше, за великолепните дрехи, за нежните воалови покривала и за дивните диаманти... И в унисон от сладката песен, аз заспивах на раменете й. Тихо се движи тя, макар и много бързо, не разваля сънят на никоя буболечка дори. Тя е грациозна и нежна, гостоприемна и милостива е. На колко измъчени души е дала подслон. Колко сълзи е изтрила със своята красота и любов. И на всекиго казва: „Мое дете, мое дете", че аз почвам да вярвам, че имам милиарди братя и сестри. Тя и на животните казва „мои деца", че аз не смея вече да скубя вълната на овцете и да развалям гнездата на песнопойците. Напр. вчера каза на един бръмбар: „Ах, мое детенце!" Ха... ха... ха... детенце! Значи, че аз си имам брат бръмбар! И понеже той е толкова малък, аз го турям на носът си и го нося. Той полази по лицето ми, очите ми, полази в ухото ми и бръм... - Мамо! - писвам аз и грабвам бръмбара и го хвърлям, но той не пада, а хвърчи!... Какъв крилат брат си имам! Че той макар и малък, могъл да хвърчи, а пък аз не мога!... Или спомням си кога понякога мама се разгневи! Ах, страшно е, страшно е да се помисли! Тя плаче, къса дрехите си, цяла се друса, крещи и ни облива с цели потоци със сълзи... Това е когато ние много не мируваме, измъчваме животните, разваляме гнездата на песнопойците или скубеме цветята. Тогава тя ни бие, хвърля ни от коленете си и нас понякога твърде много ни боли главата, а Понякога и тежко боледуваме. Но после тя е пак милостива и нежна. Като, че нищо не й е било, забравя нашите оскърбления и пак ни милва... Спомням си, а това беше твърде отдавна, казаха, че дойде големия ми брат, който още от рождение бил при баща ни на чужбина. Майка ни тъй се зарадва, тъй се зарадва, че се разтърсва цяла от радост, насмалко не се търкулнах аз, мъничката. И аз се радвах. Мнозина се радвахме и го чакахме с нетърпение, защото ни разправяха, че той бил много хубав, приличал на баща ни. Когато щеше да пристигне брат ни, този наш баща ни изпрати на мама специален рядък диамант. Той беше наистина чудесен. Приличен на ясно очертана звезда, той пръскаше около себе си вълшебни лъчи и грациозно се движеше по главата й. Донесоха го бели крилати великани, много хубави и много добри. Той беше едно хубаво бебенце, едно мъничко сладичко бебенце. Ах, колко хубаво блещеше личицето му, колко нежно и кротко гледаха очите му и мило се протягаха нежните му белоснежни ръчици. Крилатите гости свиреха на някакви инструменти, които до тогава никой не бе видял и пееха: „Радвай се, ти свещена майко, дойде най-добрият ти Син, дойде братът на твоите деца и спасителят на онези, които грешат. Бащата те благослови, приеми го. Откърми го и дай го на онези, които се нуждаят - на болните той раните ще цери, на онези, които плачат, ще ги утеши, гладните ще нахрани, жадните ще напои, затворниците на свобода ще изведе и мъртвите от смъртта ще възкръснат." И тогава беше голяма радост. Мама пееше. Пеехме и ние, които бяхме очаровани от хубостта му и вярвахме, че Татко го е пратил. Радвахме се, защото много от братчетата ни оскърбяваха мама, биеха се и се измъчваха помежду си... Много деца плачеха, защото бащите им ги бяха убили лакоми хора. Плачеха те, а заедно с тях плачеше и мама. И аз дочувайки често този плач, ронех сълзи и се молех час по-скоро Татко да ни помогне. Някакви женици негодуваха и рогати буболечки скърцаха с роговете си. Бебето растеше и аз му пеех песенчица: „Расти, мой брате, ти, който ще ни спасиш от злото. Разкажи ми за славата на Татко и заведи ме при Него. Аз ще живея с тебе и където ти отидеш, след тебе и аз!" И порасна той. Започна да посещава скараните, болните, сирачетата и вдовиците. Навсякъде утешаваше, цереше магически раните, казваше ни колко е хубаво при Татко, разправяше, че ни там е по-хубаво отколкото тук и ни канеше да си поправим грешките, за да станем хубави за хубавото царство на Татко. Лекциите си държеше ту застанал на крайчеца на сребърна къдрава лента, ту върху рамото й, ту кацваше върху устните на мама и благо и кротко ни разправяше за хубавата далечна страна. Ние се радвахме, радваше се мама и сълзи течаха по страните й. Но в някои от онези, които татко беше победил се събуди старата злоба, ядовито бръмчаха покрай него и се гавреха на думите му. Те казваха, че той лъже, че татко отдавна умрял, че брат ни не е никакъв негов син и искаха да го убият. Той ги пъдеше само с подухване и правеше чудеса й ние все по- силно се привързвахме към него и по-силно го обиквахме. Тогава един от враговете му се престори на разкаян, дойде и го целуна, от тази целувка той умря, но след три дена пак дойде при нас жив и каза, че ще си замине при татко, за да приготви място на онези, които го обичаха и слушаха неговите заповеди. Той си отиде. Ах, как чудесно си отиде той. Отиде към синкавия воал и скри се в блестящите диамантени лъчи. Ние плакахме, но същевременно се радвахме, защото знаехме, че ще го видим пак, той ни беше обещал това, стига да го слушаме. Майка ни от жал се затресе, трепери, трепери... Разкъса дрехите си, зарони сълзи реки и три дена не видяхме никакво було на главата й. Три дена бяхме потънали в мрак и плачехме за него. Той ни се явяваше понякога и ни казваше да не скърбим, че пак ще дойде и да се готвим, да бъдем добри, да помагаме на онези, които имат нужда от нас, да се молим на баща ни да ни прости грешките, че всички тук сме братя. Животът пак потече по старому. Майка ни пак се кичеше, но скришом ронеше сълзи за Големия ни брат. Ние растяхме, променяха ни дрехите, които често цапахме за голяма скръб на майка ни; тя ни казваше да ги държим чисти, празнични, че като дойде брат ни да ни завари готови. Пак бръмчаха недоволни и зли онези, които мразеха брат ни и баща ни; мама често им пращаше нови дрехи, но те ги изцапваха, биеха се, хапеха се; мама от скръб раздираше дрехата си, плачеше, биеше ги, но те лазеха по очите й, цапаха премяната й и плюеха нежния й воал. Често плачеше мама, плачехме всички, които я обичахме, плачехме, защото преди победените се повдигаха, силеха се да осквернят хубавата ни майка като биеха децата й. И ние често се молехме да дойде и ни помогне. И Брат ми пак дойде. За идването му знаеше мама, защото тя пак получи особеният диамант, аз и тия, които и преди го обичаха. Той дойде с прости дрехи, макар че под тях блещеха елмази и струя на живот от чудното царство на баща ми да изтичаше от него. Сега, той беше много силен, той казваше и ние вярвахме, че отново ще усмири жестоките бунтовници и явно се готвеше за открита борба. Сега ние си съградихме къща, в която се събираме и правиме планове за работа. Майка ни много ни помага. Когато градим, тя ни праща вода, топлина, праща ни яки стълбове, семена за засяване цветя около къщата, храна в преизобилие и каза ни, че когато бъде готова къщата ще ни прати такива плодове, каквито никога не имало в света. Брат ни, сега беше станал много по-хубав, отколкото преди. Очите му гледаха нежно и благо. Гласът му галеше като тихо свирене на кавал, усмивката му беше светла и радостна и всичко от него лъхаше на неземна сила и красота. Някои се догаждат, че пак е дошъл и ни се надсмиват, че още вярваме, но, ние не ги слушаме и тихичко си работим и помагаме на онези, които имат нужда от помощ, и весело си пеем хубави песни, които ни донесе брат ни от Царството на Татко. Често полазваме по мамините рамене, но Той, брат ни, беше по-голям и по-хубав от мама... При неговото появяване нейните дрехи бяха по-хубави, по-блестящи и по-благоуханни. Воалът и беше по-нежно синкав и по-ярко блещеше ненагледния елмаз. Като че ли цялата тя беше осенена от неговата красота; песните й по- нежни при негово присъствие и любовта й по-голяма. Той ще остане за дълго време с нас и тъй радостни, и пеещи сладки песни, и чакаме времето да отидем в царството на добрият ни баща, с когото после ще се върнем при мама и ще останем да живеем всички заедно завинаги. Исках да разправям още за другите дрехи на мама. Тя има една жълта като злато, друга злато червена, друга бяла, бяла!... Но сега много, много ми се спи, очите ми сами се склопват за сън и думите ми замират на устата. Исках да изпея и някои песни, които пееме с брат ни; друг път някога аз ще изпея тези сладки песни, ще поразправя нещо за мама, за речите на милият ми лъчезарно хубав брат, за онова как онези злите млъкнаха посрамени и се крият, как сирачетата пораснаха весели и здрави, болните оздравяха, които плачеха се утешиха и гладните нахраниха, и за онези, които оживяваха от смъртта и пееха с нас весели и сладки песни... А сега лека нощ на всички. Аз заспивам. Искам да видя Вечната Красота на Създателя; но, още слабо свети кандилцето на Святата Любов в сърцето ми и не може да издигне факела ма изгряващата зора, за да се види Той, Благият, Вечният. Искам да изброя чудесата на десницата Му, но те са неизброими и неизследими. Искам да Му пея безконечни хваления за Непреходната Му Любов, ала съм слаба да сторя това, защото тя е неизмерима. Искам със сълзи да напоя рано осланените негови създания, ала не стигат ми сълзите; много са онези, които страдат и непрестанно разгръщам ръце да ги прегърна, ала малки са моите обятия, а неизмерим е света на скърбящите и самотните страдалци. Учителю! Трънлив и скалист е пътя към прекрасното възвишение. От слабост се прегъвам под собствения си кръст, викам в безконечно стенание и кървава пот облива лицето ми. Но тръгнала по стъпките Ти, аз се засилвам, вървя из цъфналите след заминаването Ти цветя, дишам ароматите им и се изправям под кръстното знамение. И шепна Благото Име, което Ти ме научи да възлюбя и сладко е на гърлото ми да Го произнасям; весело ми е да пея песните ти, донесени от неземни светове и радостно ми е, когато мога да изтрия една сълза на страдания, да ... една радостна усмивка. Учителю! По стъпките Ти никнат бели кремове, от Словото Ти протичат чисти извори на истинен и вечен живот. О, всички вие, които въздигате глас на моление към Него, молете се за онези, които безкрайно и безпросветно страдат. Като млади сърни тичайте из полето на страданията и идете при ония, които никого нямат, бедни и безпомощно скитащи по света и мислят, че Бог ги е забравил. Колкото повече гребете от кладенеца на Любовта, толкова по-чист става той, по-прозрачен и по-дълбок. И в неговите тихо бликащи води ще се огледа образът на Оногова, който го е създал. Аз виждам падналите от ръцете на разбойниците. Тях левитите ги отминават, книжниците ги не забелязват, ситите не ги виждат, а странниците, капнали като роса от далечен свят, превързват раните им и ги напояват от животворното вино на Добрият Домовладика. Молете се за тях! В тях живее Оня, комуто трепетно се молят молитвующите, търсещи Го в небесата. Най-висшето благо е да слеем сърцето си с общото, да затъгуваме за болките им и да избършем сълзите им. Тъй тези, които търсят Бога ще Го видят в Ония, които изпълняват Неговата Воля, а тя е - Любов.

"В РОЗОВИ КРАСКИ ИЛИ ПЕЙЗАЖИ..." В розови краски или пейзажи от разноцветни цветя да поставя клетниците, все той - същия образ на страданието ще проличи. Храм... Тиха молитва от дружни гласове се възнася към многоликата Премъдрост; жалостни звучат молящите се гласове като при погребението на скъп мъртвец. Голямо множество жени, мъже и деца унесени слушат. Пъстра и накичена е тълпата. Лентите се развяват, тюловете като лек пушек обгръщат стройните тела на красивите юдейки. Злато и бисери кичат ръцете и гърдите на прекрасните Рахил, Ревека и Сарра. Там, на амвона, свещеникът сигур казва: „Боже, излей благословение на избрания си народ", на което хармоничния хор навярно отговаря; „Амин! Да се изпълни Волята Ти, Ехова." Изведнъж страшна скръб ме обзе; затварям очите си и пред мене друга картина се появи. Ето ги левитите облечени в бяло, ето и първосвещеника, застанал до жертвеника и в тайнствения Светая Светих се извършва Божествена служба. Фарисеите стоят на първите места. О, и на последните да биха стояли, ненаситната за блясък тълпа към тях ще гледа. Митарите стоят зад колоните, тихо молящи се. Навярно благословията на първосвещеника не ще засегне страдалческите души на грешниците. Вън до царските врата лежи болен Лазар, потънал в раните си с жалост гледа как кучетата облизват изпадалите трохи от пируващата сган. Първосвещеникът вдига ръка и благославя. Фарисеите се изпълнят с дух свят и разправят какъв десятък са дали, за добродетелите си, за здравето си, а това гали ухото на ослепената тълпа и изкуфелия свещеник... И всред всички тях стои Той - онемял, със скръстени на гърди ръце, замаяно гледа на кабалистическите знаци, написани върху завесата на Светая Светих. Той е там. Трепва потъмнялата ми душа, просветвам в чудна радост, затварям очи и виждам Него, обграден от светъл ореол и невидимо към Него протягам ръце... Изведнъж храмът потъмнява - някакви бели сенки го приближават; измежду прииждащите страдалчески образи аз_виждам старата моя еврейка Берта с кърмачето си, Йозеф, стария Йозеф с количката си, с обезформено от теглила тяло, малкият Леви с премазаната ръка и Лика с големия джоб, зашит с бели конци на дрипавата й рокличка, всички към Него протягат умоляющи ръце. - О, пратенико - те вярват в Тебе и Ти ще им помогнеш. „Помогни на Израиля, стенеха болните души, не ни оставяй, Ти, който остави египетските дворци и дойде при нас. Ние никого нямаме - клети вековни роби - само Бог далече от нас и Тебе, нашия Мойсей." В миг падам по очи на земята и шъпна: „О, ако ще дойдеш при молящите се тук доле, слез; ето, стъпни върху моето тяло и ела да ги утешиш... Ще цалувам прахът от сандалите ти, тревата по пътя със сълзи ще оросявам, ще простирам ръцете си върху скалите, за да минеш Ти и дойдеш при нас, Ти, който не се отвръщаш от страдающи, Ти, който даде обет пред Ехова, че нам ще посветиш живота Си! Ти ни гледаш с тихо, светло обещание." В миг утихват нашите рани, облекчено въздъхват премазаните гърди, лъчезарна усмивка просиява в лицето на старата еврейка, тая клета Агар... Лика цалува краката Ти, Берта притиска младенеца на гърдите си и се навежда да цалуне светлотканата Ти дреха. Йозеф затваря очите си, ослепен от Славата Ти, а Леви с премазаната ръка чертае на пясъка: „Месия". Аз гледам отдалече, любувам се на неизречимата красота на Бога, просиял в миг на Лицето Ти и намирам отплата за всички крушения, лек на всички зинали рани, милувка на всички удари... Пак картината се промени. Изгубват се белите видения... О, не забравяй ги, Божествени Сине - да ги не измести блясъка на диамантите, пушека около становете на Рахил и Ревека, очите им да не те отвърнат от нас, тежкото злато да не привлече Божествения Ти поглед и Нога на гордост не дойде върху Тебе. Дигни се като Илия върху Огнената колесница и иди при онези, които Те чакат да им помогнеш. Аз ще се радвам за Тебе в Господа.

3.2.1. Изповеди 3.2.1.1. „В розови краски или пейзажи...” 3.2.1.1.1. Проза в ръкопис. Сканиран документ (с. 1) 3.2.1.2. Карамфил 3.2.1.3. Възвръщането 3.2.1.4. Разказът на едно детенце 3.2.1.5. Писмо

3.2. Проза: Разкази, статии, съобщения 3.2.1. Изповеди 3.2.1.1. „В розови краски или пейзажи...” 3.2.1.1.1. Проза в ръкопис. Сканиран документ (с. 1) 3.2.1.2. Карамфил 3.2.1.3. Възвръщането 3.2.1.4. Разказът на едно детенце 3.2.1.5. Писмо 3.2.2. Разкази и съобщения в списание „ЖИТНО ЗЪРНО” 1933 г. 3.2.2.1. Няма те 3.2.2.2. Тука си 3.2.2.3. Пришествие 3.2.2.4. Посещение 1935 г. 3.2.2.5. Великото освобождение 3.2.2.6. Смирение 1940 г. 3.2.2.7. Млад и стар. Разкази от Олга Славчева... 3.2.3. Статия във вестник „БРАТСТВО” 1942 г. 3.2.3.1. Днешната бъркотия

3.1.2. Хелмира. Асавита - Божествена песен. София, 1935. 47 с.: с цв. ил. Сканиран документ

3.1.1. АСИНЕТА. ПАНЕВРИТМИЯ София, 1935.14 с. Книгата с думите от първата част на Паневритмията може да се изтегли от тук

3. ЛИТЕРАТУРНОТО ТВОРЧЕСТВО НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 3.1. Поезия 3.2. Проза: Разкази, статии, съобщения 3.3. Спомени и размисли 3.4. Реферати

Наталия Чакова През 1940 година Наталия Чакова си счупва крака и ляга на легло. При нея отиват на посещение Савка Керемидчиева и Гаврил Величков. Както се разговарят, Наталия заспива и в стаята при тях влиза Учителя и сяда на стола. Той вдига крачола на панталона на десния си крак — същия, който сестра Наталия е счупила, и започва да го масажира. Масажът продължава около един час. След това Учителя подема разговор с брат Галилей по повдигнати от него въпроси Наталия се събужда и се скарва на Галилей, че занимава Учителя със себе си, защото Учителя е дошъл при нея. Учителя се усмихва на тази критика и казва: „Понеже сестрата не беше тук, ние започнахме да си говорим." Няколко дена по-късно кракът на Наталия оздравява и тя започва да ходи свободно, без патерица. (От 6.5 Лекуване на хора)

2.2.6. ЗАДАЧА СЪС СТОМНИЧКИТЕ Наскоро след това ни се даде нова задача. Всички изгревяни с по една малка стомничка да се изкачат по ред от една минута с надпреварване към Витоша; сборен пункт: Ел-Шедар - чешмичката. При тръгване от „Изгрев” специално лице ни записва кой кога е тръгнал - час и минута. Като пристигнем горе, друго лице пак същото: кога се връщаш от там -час и минута. Който пръв се отправи за там завари Учителя до огнището, подклажда чайниците. Можехме да си починем малко, дорде изпием чашка чай и се преоблечем. Тези два списъка имат назначение като се съпоставят резултатите за всекиго да се види кой е първенеца от братята и сестрите. Какъв ентусиазъм, какъв прилив от радост и сила! Не вървиш по пътя, а летиш. Никой с никого не говори, гледа пред очите си Витоша да стигне - горе! Там го записват, налива водица от чешмичката и - тича назад. Пътят е стръмен: сипеи, скали, хендеци, храсталак. Но понеже „летиш”, нищо не ти се вижда трудно. Назад и напред хората приличат на мравуняк - едни се качват, други слизат - цяла върволица. Светлите рубашки на братята и пъстрите премени на сестрите се откройват през лъкатушния път като живи цветя. Пот! Каква ти пот?! Река по тебе тече: от косата, от веждите, а от ушите, цеди се като бисерни обици. Не ходим, а хвърчим. Всяка клетка се радва, ликува, ръкопляска. Почивка? Не, горе, само горе. Там, колкото да се преоблечеш, пиеш чая, наливаш стомничката и с чашката и премяната във възелчето тичаш по пътя си. Едвам си видял небето - синьо, усмихнато. Тук-таме не липсват и счумерени облаци. Но теб не ти е сега до пейзажи - само целта! Ще ти се да надвариш някого, ще ти се пръв да бъдеш. Пристигане. Учителят сякаш ни брои. Записват името ти - часа и минутата и - дим да те няма! Сякаш някакъв вятър те грабнал и те носи надоле. Едни пъпля по стръмното, други те застигат, отминават. Не си говорим нито думица. Една усмивка, едно вдигане на ръка и - толкоз. Летиш, летиш. Нова пот те облива - нов поток от челото и нови дълги бисери по ушите. А сърцето пее ли, пее; сега му е паднало да тупа колкото си иска; сега то е птичка - волна и чевръста. Село Симеоново - къщичките ти се мярват като на сън. Ето ни па широките тръби на Рилския водопровод. Доле, доле! Линията -прекосяваме я с пълната стомничка. След 2 минути си при палатката си, след като си записан и отново отброен. Къпане, преобличане, чай. Чудесна почивка и сън върху походното легло. Грънчарят на женския пазар се чуди и се мае, че никога до сега не е продал за един ден над 200 парчета стомнички. Надпреварването продължи и на месечина. Заваля дъжд. От резултатите се видя следното. Първенец от братята е Панталей -панагюреца - красивият и строен Панталей. От сестрите? Да кажа ли? Не е ли нескромно да спомена това име? Не ще ли се усъмнят? Но списъците са налице, изчисленията проверени от математика Георги Радев. С тази задача пречистихме кръвта си от всякакви утайки за още дълги години.

2.2.5. ЗАДАЧА ЗА ИЗПОТЯВАНЕ Учителят реши да се събере водата, що калеше от брега отсам Ловния парк - чешмица да стане, да има що годе и за добитък, и за хора, защото иначе носехме вода чак от разсадника. Почна работа. Водата сълзи, капе, бистра като сълза и много приятна за пиене. Издигна се нещо като преграда пред разлетия извор - изградени камъни, стегнати с мазилка от цимент, отгдето водата събрана, протече през поставения железен чучур. Той с приятен глас шуртеше в красиво циментово коритце, с отвор на долния край, свободно да изтича по малък улей. Околовръст на чешмата се издигна тухлен циментов перваз за сядане, също и за поставяне на съдини. При входа на преддверието нещо като колонки, на които любяща ръка постави саксия с цъфнал розов карамфил. Площадката вътре цяла напослана с красиви червени и сиви четвъртити плочи върху дренаж, за да се отстрани тинята, що се образуваше от дъжда и от стъпките на посетителите. Това място светна, като че там израсна красиво райско дърво, което привличаше отдалече и птички, и хора, и животни. Понеже до циментовия перваз винаги бе кално, открихме на две места също такива изворчета, които изкопахме дълбоко и широко, изградихме с камъни и гладко замазахме с цимент. Като ги изгребахме и изчистихме, тези два басейна се напълниха с бистра вода, която преливайки отиваше направо в реката. Почна да идва жаден добитък. Коларите изпрягаха наблизо и довеждаха кротките воловце; жени довеждаха кравичките си; развесели се този кът - чу се глъчка, смях, радост. Младите идваха тук да си правят снимки. Вода на „Изгрев” нямаше, нито наоколо. Чак -разсадника, а сега милата чешмица развесели всички. Някои седяха на сянка до високото разклонено дърво над чешмичката с книга в ръка. Жени идваха тук с децата си, с плетиво в ръка или хурка. Там закусвахме, там носехме сготвения обед за работниците, що като пчелен кошер жужеха. Едни копаеха пясък от реката, други зидаха, трети мажеха. Учителят е навред. Той е душата на цялата работа. Косата Му блести на слънцето и озарява красивото Му лице. Той не заповядва, не командва. Той сам работи, а пет чифта ръце се спускат да го изместят - те да направят, каквото е нужно. Като се свърши красивата чешмица, Учителят обяви чудна задача -задача за изпотяване, или казано - Лековита задача. В що се състои тя? Всеки си избра по две стомни. Едни си взеха големички, други - средни, а за малки и дума не ставаше. Почна се тъй: Първия ден слиза от палатката си (тогава още станувахме на палатки) право при чешмичката. Там, седнал на перваза, чакаше реда си докато подранилият наливаше от чучура. Така напълнил съдините си, възлизаше край горичката към изходната точка. Втория ден слиза два пъти със същите стомни; помежду това изпива чаша гореща вода. Третия ден слиза три пъти едно след друго; пак възлизане, пак чаша гореща вода. Изпотяването проработи - и да не щеш, трябваше да се преобличаш със сухи дрехи. Четвъртия ден - четири пъти слизане и възлизане с пълни стомни, гореща вода, къпане два пъти - защото изобилната пот просто шуртеше през порите. След банята се чувствуваш като в рая - сякаш си обновен, олекнал - крилат. Петия ден - пет пъти слизане и възлизане, пет чаши гореща вода, три пъти къпане - обливане с топла вода и преобличане... Шестия ден - о, задачата става сериозна. По средата си - малко се уморяваш. Ще ти се да си легнеш и да спиш, да спиш. Но задача от Учителя е това, трябва да се изпълни докрай. Глътките от горещата вода отнимат жаждата, а междувременното къпане и преобличане улесняват задачата. Срещаме се и отминаваме със закачки: Кой път ти е сега? Различни отговори - запъхтени, весели, закачливи. Събужда се дух на съревнование. Почти не почиваш никъде - нагоре, нагоре и пак нагоре. Пълним съдини с чиста вода, поливаме новопосадените плодни дръвчета - круши, ябълки, сливи... Работа! Работа! Седмия път се чувствуваш като, или почти като, победител. Осмия ден осем пъти слизане към изворчето и възлизане с натежалите вече пълнички стомни с кристалната вода. Деветия ден - девет пъти същото. Някои вместо стомни носеха пълни кофи с вода. Всеки се хвалеше с повече пот, с баните, с преобличането, с доброто си самочувствие. Десетият ден е цяло тържество за всеки един, наел се с нелеката задача. Десет пъти надоле с празни съдини, 10 пъти нагоре към палатките с пълни съдини; 10 чаши вряла вода се изпи между всеки един промеждутък и по ПЕТ обливни бани и преобличане. В един ден, в едно юлско утро. Що пот излезе от нас, що лекота и блажено самочувствие след това! Някои даже обличаха вълнени фланели, палта, та изпотяването да стане пълно. Почти всички от „Изгрева” изпълнихме задачата, а и от града някои се наеха с нея. Какви картинки бяхме! Вън дърво, и камък се пука от горещина, а ние с вълнено облекло, шапки, шалове и се потим ли, потим. Идваха любопитни да ни гледат. Цяло произшествие за тях. Чудеха се, подсмиваха се, гавреха се с нас тайно и явно. Веднъж, в тия 10 дни, носейки пълните стомни, се отбиваме през гората да минем под сенчица... Там в гъстака, близо край пътя скрит снажен човек се сгушил, облечен в широки черни дрехи, до висока черна капа... Калимявка!! Поп, не, владиката Стефан! Косата му къдрава, брадата също. Хубавец, няма що да се каже. Очите черни - светкат, светкат. Скрил се да ни наблюдава... Какво ще види? Некрасиви забулени фигури, потни, запъхтени, неугледни. Носим вода със стомнички. Гледа ни той, гледа, но нали той се крие, не го поздравяваме, а вървим напред. Изкарахме задачата. Наполяхме, напоихме всички садива. Но... но... почна разрухата. Първо счупиха и разхвърлиха копките с цветята при входа. Второ, затрупаха бистрите басейни за добитъка. Трето, извадиха всички мозаични плочи от постилката и веднъж, жалка и неочаквана картина: дебела бодлива тел прегражда високото чело на чешмата - счупен чучура, разрушено коритцето на златната чешмица. Това място отново стана кално и неприветливо - локва - никой не можеше да се приближи поне устните си да накваси от мокрия бряг... Колко труд бе покрай нея! Колко много колички пръст и кал се изхвърли далече от там, колко чакъл и пясък се докара, за да се напостели земята! А прекрасен стана този кът, да му се ненагледаш. Ония цъфнали карамфили пръскат приятно благоухание - оставиш съдините, седнеш на перваза; слънце те пече и ти приятно замаян чакаш реда си, или и да не чакаш, седиш с книга в ръка, дишаш с наслада. Коритцето се пълни и прелива от чучура сякаш песен пее... Жадно пиеха от басейна воловците. Коларят ги държи за поводите и ги чеше по врата. - Де, Белчо, де Сивчо! А каква весела глъчка около чешмата! Тук идваха коларите и да обядват. Ново бакърено бяло канче със синджир, който иска да си налее, да се напие. Учителят при всяко идване внася по някое подобрение. Всяка вечер чешмичката се измиваше цяла и наоколо премиташе добре. Като изгрее слънцето, право в нея! Сякаш си даваха среща - Вода и Слънце! Вода, Слънце, Учител и ученици. Крилати станахме от радост. Леко ни, леко; не сме на земята - то на земята сме, но сякаш духът ни се носи високо, високо! Що пара се даде за цимент, плочи, камъни, тухли, вар, пясък. Той, Учителят даде тия средства, а трудът от нашите братя и сестри. Да, и сестри, защото всред общия труд не може да не вземеш участие, макар да си и най-крехкото създание. Така, от кална бърлога, това място стана угледно - красив целебен кът, уви, за кратко време. Негово преосвещенство не рачи да я остави тъй наредена и преобразена. Не го задоволи красивата чешмица. Смешно и неуместно му се видя такова нещо. Сърцето го заболя от прахосване на народната пара. Ех, да беше то поне монастир, или най-малкото - оброчище. А и защо този Учител мъчи своите ученици с тия стомни. О, как плаче той за своите загубени овчици. Сърцето му капе от кръв при тая тяхна пот, при това тежко самоизмъчване. Не можеха ли те да минат с по една запалена свещица в църква, мирно да стоят там пред иконата на светаго Дмитрия, Козма и Дамян, и пр. Нямаше да има нужда ни от потене, ни от къпане, ни от преобличане... Горкият народ! Безсилно стене светият пастир, загрижен за тяхното спасяване. Може би си е и поплакал за народното тегло. Може би е коленичил, издигнал белите си благоухаещи ръце с маникюрни нокти нагоре към престола на Бога да го осени, да му даде съвет и свише внушение какво да стори, как да предотврати тази нова напаст, това застрашаващо връщане към езичеството - преклонение пред Въздух, Слънце и Вода. И този самозван Учител!!? И най-после го осени прозрение свише. Речено - сторено. Нареди да се разтури езическото капище, да се низрине златната чешмица. Но, късно, много късно се досети да направиш това, ти свети старче. Над 500 души ние минахме през природното чистилище, чистилището на Водата, Въздуха и Светлината. Така обновени се готвехме да изпълним и други здравни задачи, които ни се даваха в школата. Наскоро ни прекараха Рилския водопровод. „Изгрев” се обниза от чешми.

2.2.4. ЗАДАЧА ЗА ПОЧИСТВАНЕ НА 10 ИЗВОРА В ПЛАНИНАТА Учителят каза, всеки от нас да почисти по 10 извора на Витоша. Речено - сторено. В една ранна сутрин не знам как излетях нагоре като „пиле соколово”. Сякаш имах крила на нозете си. Роса по челото, пламък в гърдите. Освен хляб, взех си и една лопатка, а също така и една тенекяна кутия за изгрибане. Оставих далече и града, и тухларната фабрика, и селото даже. Ето ме по „Бери душа”, най-стръмното откъм моста; монастиря още спи - и аз си почивам за малко на „Зеленка”. „Излитам” към околността на „Ел-Ше-дар”. По влагата, по баричките - та при изворите. Природата запяла своята победна песен: пролетно слънце, синьо небе, развита шума, цъфнали цветя, птички - но, кой ти ги гледа - изворите, та изворите! Учителят каза -10. Не е лесно да намериш същински извор. Той си е нещо съвсем самостоятелно; блика си от едно и също място, дава начало на поточе, а понякога и на силна водна струя. Ланската шума вече я няма никаква. Млада зелена трева е облякла полето с билки и цветя. Бубулечки важно-важно лазят по скалите и тревата. Птички прелетяват и тишина - светла тишина. Влага - нозете ми гмичкат във вода, но где е извора? Ето го! Блести като живо око - гледа нагоре. Коленичила се навеждам, отмахвам от него сухи тревички, клечици. Мия дъното му и нареждам по него бели камъчета. Изгрибам водата, а тя бърже пълни новото коритце - мехурчета се пукат на повърхността. Обграждам го с по-едри камъни, после му прокопавам вадичка да си тече по наклона, да не се разлива така навсякъде. Готово! То радостно тича. Знае си пътя -плиска води по скалите, лази, провира се под тревата и бързо се спуска към други поточета и вадички. И слънце, и птички, и бубулечки - всичко мълчи. И тревата мълчи. Всичко затаило дъх сякаш чакат да видят що ще стане. Само тих ветрец вее по косите ми - разхлажда челото ми от напеклата горещина. Готово! Гледам го с радост; той е мой - частичка от мене. Да е жив и здрав да пои мушици, птици и тревици, също и бубулечки, също и зайче мило. Защо пък не и сърнички, а и жадния пътник. Довиждане, изворче мое! Търся друго. Где? - Пак по влагата. Ха, намерих го. Сега има да се справям с тревни бустори, натрупали го с жабуняк. Вън, всичко вън! Обграждам го с едри камъни, изгрибам набралата се вода, нареждам дъното му с нови, чисти скални уломъци и - готово! Лопатката ми помага да изкопая нова вадичка. Наблизо мравуняк - сякаш черна глава необичайно се мърда -мравка до мравка, ако не и мравка върху мравка. Ей сега ще дойдат и ще се напият. Ще си кажат: Я, какво е станало с този извор! Кой наслага тия бели камъчета по края, та и ние по тях да си близнем водица. Към третия извор - таралеж. Много важен и безстрашен. Върви си грозничката животинка. Изведнъж - друг подобен нему го сподири и двамата се сборичкаха. Захапаха ли се, убодоха ли се, не зная; чу се къс звук, като квичене. Заемам се с работа. Пак изгрибане жабуняк, пак изгрибане мътна вода; каменна постилка, каменна оградка и, ето -чиста като сълза вода се вдига отново и пълни новото бяло коритце. Със запретнати ръкави, боса. Водата изпърво пари, но после - приятно - не ти се оставя. Дъното се вижда - белите камъни там се-засмели - усмивка на красиви уста с бисерни зъби... Аромат се носи-здравец. О, той цъфти! Обувам сандалите и се лутам край скали и храсти. Охо! Готов направен извор! Някой ме изпреварил -минал от тука. По работата личи - не от женска ръка, даже чучурка от дърво му направена и тече бистра струйка. Да е жив, който е! Юначага е, я какви големи камъни е примъкнал да го огради. Кой ще да е? Не е важно, но само наши хора се занимават с такова нещо. Слънцето е високо, високо. Само трички мои досега, а трябва още седем. Пак търсене; не се отчайвам, ще отида чак до „Алеко”, ако е нужно. Ето и четвъртото очистих, и петото, и шестото... Изморих се - сядам да почина. Но какво мърда там от храсталака? Не, това не е от тихия ветрец. Нещо черно главесто се приближава... Костенурка - изплаши ме! Къде се е затирила?! Тя даже и не ме забележи, пък мен сърцето ми се преобърна... Запяха 6 златни струни. Блеснаха 6 звезди. Почувствувах се безкрайно щастлива! Стори ми се, че не на земята чистих тия извори, а в душата си. Сякаш в себе си нареждах чисти, бели камъчета - сякаш клавиши, по които някой просвири с тънки невидими пръсти... Седмият извор ме измъчи, отчая - просто бърлога от тиня. Колкото повече изгрибам, толкоз по-гъста черна тиня загребват ръцете ми... Оставям го за най-после. Осмият е хубав; просто нямаше нужда от мене... Деветият също е блестящ от собствената си красота. Има и свой наклон, има си и готова вадичка - отмахнах само някои сухи клончета и по края ланска шума. Дъното му чисто, чисто. Малките бели камъчета-осветени от слънцето, сякаш бисери със седмоцветна градация. Мушица се изкачила по висока тънка тревица и се навежда - да се огледа сигур горската малка животинка. - Мили, миличък, викам и пляскам с ръце. Навеждам се над него - плискам лицето си. Кой си ти, горски красавец? Може би си големият батю на всички останали! Плискам главата си, пия в шъпите си, пея му нещичко. Изворче, изворче, усмивка мила имаш ти! Дай да те целуна, дай още да пия! И поточето му - сребърна струя тече, тече - тича с всички сили в своя път. Но, седмият ме чака подобно ненагласена струна от арфа. Ох, що ми трябваше. А слънцето вече доста наклонява - Люлин цял в светлина. Едвам го намерих пак. Отново влизам в бърлогата. Изгрибам с всички сили. Нареждам домъкнатите скални отломъци. Бърже ги нареждам. Събирам пълен скут дребни камъчета - изсипвам ги върху едрите дано затисна междините. Нареждам други камъни околовръст. Обикалям, пухтя; косата ми се разчорли - падна върху лицето ми. Завързах я както и да е и отново почвам лудо изгрибане. Мисля, че го изчистих... И за да не ме застави пак да изгрибам - просто избягах. Цяла съм в пот. По лицето ми - порой се сипе. Мокра съм до кости. Нозете ми червени - сини. Направих вадичка и - беж да ме няма! Ох, мъчно ми е, не съм весела... Седмият - сякаш дракон черен... Простирам се на слънце да се поизсуша. Хрускам корица от хляб. Трябва да вървя. Обувам сандали, грабвам лопатката и торбичката си. - Стой! Внезапно някой ми извика от близкия храст - горският. Уж усмихнат, уж другарски - пък със зъл глас ме запитва: „Какво правиш? Цели два часа те наблюдавам - какво само се навеждаш, а?” Никак не се смутих, но реших да бъда лаконична: „Извори чистя за здравето си”, рекох и се спуснах надолу като планинска коза. Сякаш хвърчах. Тъй тичах надоле, едвам, че не се търкалях. Нищо ми няма - нито паднах, нито се охлузих. Стигнах до Ел-Ше-дар. Нямаше никой. Само чешмичката ни шурти, шурти с пълна сила и сякаш ми вика: „Отивай си, отивай си.” Слънцето забоде остен на Люлин и аз вече се смъквах към монастиря. Изтичах през селото. Сега, по равно шосе. Не виждам никого. Но светът ми се видя тъй красив, както никога. В гърдите ми пее десетострунна арфа. (Да си призная, на седмата струна сякаш... черен дракон бълва, бълва черна тиня. Но мисля, че го прочистих.) Дома - простирам се за сън, мъртво уморена. На другия ден - при Учителя. „Кажи нещо за изворите?” - пита. Оплаках му се от седмия. А Той: „Като ги чистите, на кого ги наричате?” „Никому” - невежествено отвърнах. „Не знаех, че трябваше да се наричат.” Тези извори и сега са пред очите ми, а също и онзи любопитен горски, комуто много се искаше да му поразказвам нещо за изворите.

2.2.3. САМ СИ ПОМОГНИ Задача трета В общия, особено в специалния клас, Учителят често подчертава, че окултният ученик трябва да се научи сам да си помага в живота, да не очаква на чужда помощ. Той поставяше за пример американските студенти, които работят като помощници в някой ресторант, палят отоплението в някоя голяма къща и др., като по този начин си помагат - завършват на свои средства някое специално училище или университет - и като така, не остават никому задължени. Веднъж Той ни каза по-определено: „Каквито пари имате в себе си, раздайте ги, за да не разчитате на нищо и отидете някъде да работите за една седмица при съвсем непознати хора; като че ли се намирате в някой европейски град без пет пари; никого не познавате, но трябва да се нахраните по честен начин. Все ще съумеете да свършите някаква работа, за която и да не ви платят, все ще ви нахранят поне.” Една сутрин, вървя по „Московска” и слизам по „Раковска”. Малко по-надолу от ъгъла, почти до самата улица, вляво накладен огън и върху пирустия в голям тиган се пържат мекици. Голямо беше моето изумление, когато в този мекичар познах нашия прекрасен брат студент-математик Жорж Радев, който с дългите си деликатни пръсти взимаше от един покрит съд тесто, разтегляше го и го хвърляше във врящото масло да се пържи. Наоколо му се набрали гладници млади и стари и с усърдие хрускат пресни мекици, после, в тенекяна кутийка хвърлят стойността на изядените мекици. Спирам се - учудена, крайно изненадана. - Абе, Жорж, какво правиш тука? - Правя си задачата, каза той усмихнат. Другите отидоха на постройките, но мене, като не ме бива за-тежка работа, мислих и намислих това. Заповядай, покани ме той на мекици. Взимам си една малка мекичка и оставям една малка паричка. Той се сърди: - Вземи си парите, вика и стой не си отивай. Завчас, Жорж Радев, математикът студент с грамадното чело, грабна една голяма стиска тесто, разтегли го, опържи голяма-голяма мекица, слага я върху тънка хартия, поръсва я изобилно с дребна захар и казва: „Буюр!” Протестирам: - Не съм гладна! Какво ще правя с такава голяма мекица, не мога да я изям. Жорж, сърдя ти се! Разбира се, не говоря истината - гладна съм... - А не можеш я изяде, а, казва, не те ли знам какъв ми си ти мъжага, като пипнеш нещо да работиш. Тъй ме наричаше той и когато му четях сантиментално плачливите си стихове: „Такъв мъжага като тебе и тъй да хленчи, я остави такива!” Неговата задача ми напомни, че и аз трябва да се заема. Но где, кога, как - не знаех. Мога и да плета, и да шия. Не ще ми убегне и никоя къщна работа. Но пита се, при кого да отида, що да кажа... Най-после, едно свежо есенно утро (1922 г.), решавам. Да става каквото ще, почвам. Рано-рано, приготвям се, а сърцето ми тупа, тупа тревожно. Дадох на една бедна жена всичките си парички - целия ми капитал от 30 лв., запасах престилка, сложих в джобчето си сантиметър и оная чамуга мъжки часовник - цяла кромидова глава. Но защо ми е, питам се и този сантиметър, и този чужд часовник!? И аз самата не зная защо. Може би за да ми напомнят непрекъснато, че днес, точно днес трябва да почна задачата... Да не забравям, че се намирам на чужда земя, че ей сегичка слезнах от парахода, на непознато за мен пристанище и че съм ГЛАДНА, трябва да заслужа поне един обяд. Не, никакъв пост, Учителят не дава нито да постим, нито да просим... Подготвям се с „Добрата молитва”, а на слънчевия възел все нещо трепти, трепти, плахо чувство ме обзема - тежка задача. От Евангелието ми се паднаха „Деянията”. Апостол Павел казва: „Всякак ви показах как трудеще поминах между вас и за всички мои нужди тези мои ръце послужиха.” Какво съвпадение! Това наистина ме окуражи. Но все пак, скорошната ми задача „нощем на Витоша” ми се видя нищо в сравнение с тази. Гледам Витоша при слънце - голяма и приветлива. Небето лазурно, а новата ми задача пълна с нови неизвестни мракове. Ами, ако влизайки някъде ме срещнат познати или съграждани, какво ще кажат за мене!? Те, задомени, настанени; с челяд, с имот, ще ме изгледат съжалително и ще кажат: До тука ли си го докарала - да ходиш тук и там по къщите... „Ха тананикай си пак, нали все си пееш - ха де!” А чамугата часовник все цъка и цъка и от джобчето се подава крайчеца на навития ми сантиметър. Плаша се, почти ще се върна. Днешният ми патрон е апостол Павел. Моля му се като на приятел да ми помогне, да ме упъти, но той ходи с мене мълчаливо, да види как ще постъпя. Глухо и самотно ехтят стъпките ми по каменния тротоар. Витоша блести... Влизам в един двор. Стара жена тупа килим, прострян на въже. Поздравявам я с плах гласец: „Моля ви се, оставете ме аз да изтупам килима или да свърша каквато и да е работа.” Старата жена ме изглежда строго и сърдито ми отвръща: „А моите ръце защо са, сама ще си го изтупам.” Отново съм на улицата. Пак мисля, че апостолът на труда и на славата е при мен, но тук той сякаш казва: „На времето си, аз направих своето, сега на тебе е реда.” Изреждам няколко къщи - „Няма, няма работа, няма!” Часът е вече ДЕВЕТ. Времето лети, пък аз още скитам без работа. На едно място тъй блъснаха вратата пред лицето ми, че едва ли не паднах: „Комунистка проклета! Такива се завират по къщята, уж работа дирят, а то да оглеждат като какво има!” Отново поемам, звъня, моля, нищо. На едно място ми отвори спретната домакиня. Зарадва се на молбата ми. След една седмица ще подготви за шев - дава си адреса - кани ме. Не, не без пари и красивите й очи ме гледат с топло съчувствие. След една седмица! Ами днес задачата!? Но нали днес съм слязла от парахода на чуждото пристанище и ... съм гладна. Заболя ме, душата ме заболя... Едвам че не заплаках: О, нека да отида там, където имат нужда от помощ. Там, при тия, при които Ти, Святий отиваше, които те чакаха, които ти се радваха. Големите къщи заредяват. Ето ги малките схлупени къщурки -разградени дворове. Сиромашко пране по въжетата, а часовникът качва към 10. Сантиметърът навитичък издува джобчето ми, като че ли се извинява, загдето не може да ми услужи. В едно от тези никакви дворове -възрастна жена пере в корито. Поздравявам с пресладък плах гласец: - Добро утро! - Добро утро, керко, шчо правиш. Седи да си починеш - подава ми столче. - Не съм уморена, диря работа. Дай да ти изпера прането! - Не, керко, ние сме сиромаси, сами си работиме. Немаме пари. - Но аз без пари ще ви работя. Моля се, извивам си гласеца, но жената решително отказва. - Но аз мога и да шия - добавям окуражена. Сега гласът ми е по-твърд. - Да, каза усмихнато и ме загледа с майчински очи, но пари сака да ти дайме, а ний сме бежанци от Солун, мажето ни зидари - едвам колко за лебо. Ушче като дойдофме овде, обшчината ни даде шаяк за две палтиня за чупите и така си седи, молци ке го ядат - пари немаме за шиене. - Без пари, викам, почти изплаквам аз и от очите ми хвърчат сълзи. - Мори, Стамено, мори снао, дека си, вика белокосата жена и ето, на вратата се показа млада жена с румени бузи, иде насреща и се усмихва: „Шчо мари майко?” И старата благородна жена, сресана на път й съобщава радостната вест, че Бог им праща помощ, се сетил за них. Снахата ме повежда. Вътре - бедно, чисто - дъските бели - подновени от търкане с прости черджички. На сред стаята маса. Платът е пред мене. Разгръщам кафявия вълнен шаяк, меря. Двете момичета - ситно сплетени косици около челото - не могат място да си намерят от радост, че ще облекат нова топла дрешка. Тя оставя ножиците и излиза. Неволно се навеждам над плата и го целувам, също и ножицата. Песен сега - ще изпълня задачата си, и почвам си тиха песенчица. Меря, кроя, тропосвам, пробвам. Розовите личица и на малкото, и на големичкото сияят. Сърцето ми пее, пее; отдъхвам си, като че ли съм прехвърлила висок баир. Старата е вече простряла прането, спуснала е ръкави и сяда срещу ми да преде - не, скача: - Ти керко, нали си от ристиянско дружество - ти не яйш месо, нали. Тебе Бог те прати, керко, ти си ангел за нас. Шчо да те гостаме, викат. - Сгответе постно, казвам, а може само хляб и лук. Дали горките си изляха всичкото масло в рибената манджоавния, но ние всички обядвахме такова вкусно ядене, що само една бивша солунска богаташка може да приготви. И аз съм честита - блажена - макар и на чуждо пристанище, аз намерих свои, които ми се радват и на които се радвам. Душата ми ликува, пея, пея. Младата шета, а старата отсреща на стол най-сетне стисна хурката и преде ли, преде. Не може да ми се нарадва. - Едно време Бог ходил по земнята, и сега пак ходи. Ти от Бога си ми пратена. Како ти е името да молим Бога за тебе? Да си жива и здрава, вика, и дорде живиш все добро да те найдат. А в сърцето ми, сякаш златна птичка трепти, подскача. Свечерява се. - Утре пак ще дойда, казвам след сладката вечеря, довиждане! Изпращат ме чак до улицата. На другия ден не се лутам никак, право там. Радост! Причакаха ме като Господа. Надойдоха и други бежанки, предат, цъкат с език и ме гледат с широко отворени очи: „Господ пак оди по земнята”. Те питат за целото ми име, за точния ми адрес, та со пари на них да шия, но не зная защо, оставих ги само с малкото ми име. Като работя, чувам ги какво си приказват, как некого си от солунските бежанци го хванала Павловата клетва. - Каква е тази клетва, запитах. Апостол Павел сега е мой патрон и бива си да узная нещо повече за него. Дали не той ме доведе при своите некогашни съграждани! Започна старата жена: - Он е живил у Солун. Ние знаем и у коя маала му е била и кукята. Па лоши солунски момчиня го замеряли с камъни, били го, плювали го, нападали го с лоши думи, той все търпел, търпел. Но те се хвърляли та му скубли брадата и „длъгата коса”. И веднъж, като много му домъчнело, той извикал: ,Добро да не видите, Солунски деца!” Оттогава солунските младежи все болеят и в нищо им не върви. Веднъж толко много го били, че го умъртвили и го хвърлили в боклука на край града. Но ето ти го, един ден апостол Павел иде отново в града, пак се залавя за своите рогозки и своята проповед за живия Христос, когото казва той, че видел е с очите си. Работих няколко дена. Уших палтинята - изгладих ги, а снаха и свекърва ме прегръщат и плачат. - Ами ние шчо да ти дайме. - Нищо, казвам, моля, нищо - аз от сърце ви работих - а това за мене е всичко. Но младата ме целува по бузата и бута в ръката ми десетолевка и насълзена ми казва: - И ние от сърцето ти ги даваме. Взех паричките още топли от милите й длани. За тез пари после си купих две томчета БЕСЕДИ - така нахранена, напоена и развеселена, с мир и много радост изпълних задачата си, която наскоро ми отвори пътя за следването ми за средно, полувисше и висше училище. Тъй, с иглата в ръка, аз победих всички пречки в дългото ми следване.