Ани

13 август 1930 г., сряда От Махабур посрещаме слънцето. После правим гимнастика. После се отправяме към Дамка. Езерата тъмнеят още в сянка. Точим се по стръмния път, като тайнствени поклонници. На Дамка стануваме стан. Слънце грее. Обядваме и лежим на припек, даже поспиваме. Чуват се цигулки. Чак тука се носят божествените мисли на Паганини. Слизаме. Но не по същия път, а по билото, край Харамията. След дъжда, ето и гъбки. Берем и слагаме в шапките - довечера за вкусна вечеря. Ще ги печем на огнището. Долу святкат Урдините езера, а на Рупите още се излежава тайнствения фараон, дошъл чак тука, навярно да гони евреите. Еленин връх е облян в слънце. Защо е наречен тъй? Коя е тази Елена, която първа се е изкачила там? Дали не копнее тя за Ел-тепе на Пирин. Какво гледа тя към далечината? Пълним джобовете си с малки и големи бели камъчета... Надолу, нагоре, все по стръмно. Просто се замайваш от стръмно. Най-после -край. Но защо се замеря Учителя с камъни? Същото правят и братята. Запълват някакво гмичко тресавище, за да можем да минем. При чешмичката. Раниците се опразват, джобовете се изтърсват, шапките се изсипват. Чешмичката добива нови нюанси. Мием се на чешмичката, пием по някоя малка глътчица, и после към бивака - за ароматичен чай и почивка.

10 август [1930 г.] Едни мъгли си отиват, други на тяхно място пристигат. Беседа и гости за нея. Симеонов доведе и един чех. Някой си Тадуеш. Изпъна се той, като строен бор пред Учителя и го замоли да бъде приет в школата му, (сякаш се готвеше да не излиза от нея). После дойдоха и други чехи. Накладохме още по-голям огън да ги сгреем. Те пристигат ей такива голички, като скоро излюпени пилци. Отде се намери в скута ми толкоз много насъбрана захар за чай! Всички почерпваме в големи чаши, и по дваж, и по триж. Как се радват помръзналите славянчета! С какъв блестящ младежки поглед следяха песните ни, като се мъчеха да пригласят. Някои уморени се просват върху посланите одеяла. После всички задружно отиват да се представят на Учителя. Той им държи цяла беседа, която придружаващи ги българчета, студенти от Бърно, им превеждат. После целуват Му ръка, правят снимки и пеят чехския национален химн. Като видяха чешмичката, извикаха от възторг. Поискаха пак да им пеем. Просълзени си отидоха братята славяни златокоси, като взаимно си махахме отдалече с кърпи и шапки, докато изчезнаха зад хълма. Изпратихме ги до третото езеро и с голяма радост се връщаме на бивака. Остана само Пан Тадуеш Немечек. Той сякаш имаше отделен план на действие от своите сънародници.

6 август [1930 г.] Всяка сутрин посрещане изгрева от скалата, после гимнастика, закуска. Понякога Учителят ни държи беседа. После на дежурства приготовляваме обяд, след което ходим по излети, къпем се, четем, пишем... Учителят не препоръчва студените бани... Тогава топлим вода в тенекии и се крием из клека. И там, под ясния поглед на небето, нагрявани от изобилните слънчеви лъчи - се къпем. Всеки, който се приближава към клека, трябва първо да извика: „Има ли някой". Ако не чуе отговор, тогава чак има право да заеме това обиталище. Това е дневната програма; вечерната е друга: носим дърва, обикаляме огнището, пеем или слушаме солисти певци, цигулари или декламатори - стихотворци... Понякога посрещаме гости туристи. Скоро ни дойдоха 30 души мъже и жени - дошли специално от Дупница да слушат беседа. Оставихме ги за обяд. Отидоха си много доволни. Вчера дотича разтревожен човек от хижа „Скакавица” да дири лекар при нас. (След малко той пристигна.) Жена му била страшно болна. След малко, ето, пристигна нашият д-р Кирил Паскалев и се отправиха тичешком надолу. Тази сутрин той ни успокои, като каза, че жената съвсем се подобрила, като родила едно хубаво момченце... А горкият човечец, колко беше разтревожен, плачеше с глас, трепереше цял от умора и вълнение. Но Учителят му каза: „Всичко ще се оправи” и го изпрати с приветлив поглед. - Момченце! Как ли ще го кръстят? О, то ще бъде голям юнак, щом е родено между китните борове, близо до Езерата. Дошла там преди седмица на кон, горката, не е мислила, че ще стане това чудо. Правим излети. Едни на Дамка, други към Урдините езера, Кара гьол, Еленин връх, Рупите. Калинините върхове също мамят погледа -така блеснали на слънцето под ясното небе - приличат на Швейцарски Алпи. Рупите са далечни, сякаш недостъпни. Там, сякаш още от създание мира, лежи огромна фигура на човек, застинал в нямо очакване към звездите. Някои го нарекли „Фараонът”. Отсам, в долината, са Урдините езера - 6 на брой - подобни чашки, поляни с разтопен тюркоаз. Дамка е възел към Рилския монастир. Той е гол връх, на който има пирамида - указател. От тук погледът се рее от хубост на хубост, и не знае где да спре омаян и забъркан. Понякога погледът се спира върху странни писмена по скалите. Случайно или не, те са отбелязани в чудна симетрия и изисканост, та образуват странни видения... Кой ли древен мъдрец тук е поставил своите тайни писмена, за да ги разчита някой нов мъдрец. Слизаме към бивака, но не през езерата, а по билото. Спущаме се по труден и красив път откъм Харамията. Спираме. Чешмичката всеки ден се разхубавява. Буквите са вече издълбани. А също тъй и една добре изрязана котва. Нови припаси на бели камъчета попълват разни празнини и довършват картината.

2.1.43. Едди гьол, 21 юли - 22 август 1930 г., [Рила] 22 юли [1930 г.] „Елбур” е на 2220 м. Това е второто езеро - така прекръстено от Учителя. Третото езеро е Бал-дер-дару - значи „Мед на пътя”. Бъбрекът е Махабур. Сърцето си остава Сърце - то не може да се прекръща. Елбур - значи „Благородният приятел”. Тук са нашите палатки, разположени по двата му склона. Днес Учителят нареди коренно почистване на бивака; жилищата и всички обслужващи ни места. Кипи работа. Без нас тук са станували черда коне, та доста работа ни се отвори. Но, стотици чифта ръце не са малко, зад които грее едно общо сърце, пълно с обич и признателност към Учителя. Коренно преобразование и на Белия Извор. Сега вместо дървен чучур, е донесен мраморен - във вид на две съединени шъпи, от които пада изобилната струя. Всички „садива” покрай него са отстранени, а млечно бели късове кварц отвред се сипят към него, които Учителят майсторски и грижовно нарежда покрай бистрите му води. Наистина, така с камъните е по-хубаво, а иначе ще се завъди жабуняк. С каква радост и с колко много песни разхубавяваме нашата Рилска чешма! Всяко камъче е одухотворено с едно име, или с една идея. Под „Царските особи” е Народното събрание - сиви големи гранитни късове, в които се събира вода от дъжда и са тъй удобни за сядане. Плочите околовръст и ситните камъчета що ги запълват - народа. Колко е чисто и подредено! При него слушаме от Учителя милите му думи, нежните песни на солисти братя и сестри - певци, стиховете на Бодлера и трио от цигулка. Учителят е на горния бивак, а ние сме отсам. Като голяма бяла птица е красивата му палатка, кацнала до високите кичести клекове. Покрай нея има и други палатки - на стенографките, на поетката Мара Белчева, на учителката ораторка Олга Блажева и на брат Боев. Отсам са нашите: цял град! Но, затова пък, почти всяка вечер, нашето огнище очаква скъп гост. Учителят оставя горното огнище и ето го при нас. Тази година имаме две гостенки латвийки от Рига - есперантистки - първите ученички на Пампоров. Те са особени същества - тихи, кротки и говорят на един особено неразбран език. И ако не са познанията им по есперанто, руски и немски езици, биха си останали заключени за нас. Но затова пък, с каква жадност те изучават български език. Ето ги с български граматики в ръце, току-що са си взели урока от брат Боев. Времето е хубаво, дните ясни и бездъждовни, нощите тихи и звездни. Като че ли сме в скутите на Едема. Учителят е с нас - нашата радост, нашето щастие - и на стари, и на млади; и на бедни, и на богати; и на учени, и на прости. Палатките ни са по-угледни от ланските. Някои са заели военни брезенти, а един запасен офицер е домъкнал чак тука пленената палатка на Шукри паша... Отвътре тя цялата е обвита с червен плат и има величествен изглед. Само че, импрегнацията й е изчезнала и при по-силен дъжд...

2.1.42. 9 юни 1930 г., Свети Дух, [Витоша, бивака Ел Шедар] Двеста души на крак, още в 1 ч. след полунощ. Луната цяла е над нас, огрява ни с огромния си фенер. Нощта е бяла, тиха. Изгрев е сборния пункт. Дърветата, сребърни от лунния блясък, неподвижни, изтръпнали, сякаш от чаровната нощ. Звездите, сякаш се изстъпват пред лунната красота и отстрани трепкат като придворни дами. Лицата на всички ни са осияни от лунния блясък, сякаш приказни и далечни. На Изгрев. Там е сборния пункт. Стрелец застанал над Витоша, обтяга лък към запад. Капелла вълшебно свети над нас. Сириус зове към неизмеримите небесни глъбини. Ето го и Учителя. Излиза облечен в бял костюм, препасан със своя термос, бинокъл и барометър. Оглежда ни и пита дали всички сме събрани. Бодро и тихо потегля нашата ескадра. Всички прозорчета на Изгревските дъсчени къщички светят. Чакат ни да минем и се присъединят към нас. Тъмният горски коридор е осветлен от луната. Ето ни след малко всред зреящата ръж. Обажда се кръшната песен на синигер и славей. С какъв сладостен порив се издига той всред чаровната нощ. Може би те пеят за своята любима птичка, може би - хвалебна песен към Твореца, или пък излива топла сърдечна молитва. Нощната хладина далеч пропъжда всяка умора. Из нивята се чува цвъркотът на незнайна птичка. Може би е някой голям скакалец, що свири на цигулка. Настигаме се, отминаваме се. Всред множеството се белее благородната фигура на Учителя, който ходи леко и грациозно. Юзина, мостове, мостчета, долчинки, хълмове, а още е тъмно и още са ранни зори. От Симеоново се обажда ранобуден петел. Но гласът му остана самотен всред нощта. Не се чува ни кучешки лай, ни звън от стада. Цъфнали глогини, благоуханни шипки — като видения в нощната дрезгавина. Просъмва. Разпознаваме се по-ясно. Почваме да се шегуваме, да пеем. Сякаш с идването на светлината се събуждат и нашите гласове. Почивка. Учителят отваря термоса и дава по една глътчица топла вода на тия, що нямат такъв. Колко е освежителна тази глътка! Над сипеите сме вече. После в храсталаците. - Но где са приказните гори на Витоша („Министерски сборник”, брой ... ), според този Авлия [Евлия] Челеби? - мисля си, катерейки се всред тънките габрови и лескови храсти. - Где са гъстите й гори, изобилни пасбища? Пожари унищожили прекрасните гори, а и селският топор - български и чужд, е доограбил планинското съкровище. Сега Витоша е гола, без дебели сенки, без многобройни извори. Дорде ти око стигне, нигде гъста гора, нито високо сенчесто дърво. Сега я засаждат с борове. Колко хубаво! Горката Витоша! Тогава пак ще се върнат хилядите птички, ще бликнат нови извори и буйна паша ще порасте. Множество дупки зеят вече върху земята, чакат благодатното садиво... Развиделява се. Градът заплува в сини вълни, измежду които като сребро се точи Бели Искър. Още едно възвишение и ето ни у нас. Слънцето още не е изгряло, а цялата природа вече предвкусва това тържество. И дървета, и цветя, и храсти, и човек, и птички, и мушици очакват Царят на живота. Чудно! Преди нас още повече подранили; тръгнали още към 10-11 ч. Прегорили са вече няколко огньове и на Ел Шадар е уютно и хубаво. Някои са вече накацали по дясното крило на Железните врата и чакат изгрев слънце. Защо я наричат тъй? Защо желязна? Какъв е бил кръстника й -учен, овчар, поет или военачалник. На изток облаче заруменява. Окото на слънцето наднича. После и цялото му лице. Слизаме от скалите и обикаляме огньовете. Приятен е огънят всред утринната влага, свежест и хладина. После пеем, пеем. Лягаме на припек и се наслаждаваме от прекрасния ароматичен въздух. Облаци се събират по небето и пак се разпръсват. Брат Лулчев пак се заел да чете на всеуслишание „На западния фронт нищо ново”, но никой го не слуша; повечето спят. Спят до обяд. Един брат симидчия донесъл пълна кошница симиди и гърне с мед и всекиму раздава за отпразнуване оздравяването на двете му схванати нозе. Как Учителят му казал да ходи - това било лекът, как той бил същински труп, но решил да направи всичко, само и само да оздравее. Изпърво се търкалял, плакал, молил се. После се изправял на колене, после на патерици. Как взимал пътя от моста „Граф Игнатиев” до Изгрев за 4 часа... А сега чак на Витоша е дошел рано преди всички. Лекарите го били вече отписали - довели го до ужас, искали да му отрежат нозете. И той потърсва спасение само в смъртта. Но точно в този час, вратата се отваря и при него се озовала една наша добра сестра (Мария Златева). Влиза при него и с майчински думи успокоява душата му, поразтрила мъртвите му нозе и обещала пак да го посети. Тя наистина сторила това, даже питала и Учителя за това „горко” момченце. Той послушал и оздравял. След обяд пак спане. Никога не сме спали на Витоша тъй много. Леките облачета ни правят сянка и ни пазят от прижурящите юнски лъчи. Здравецът е цъфнал. На розови кичури украсява той треви и храсти. Цветчетата му издават упоителен мирис. Изворът блика в чешмичката и пее своята благодарност. Пеперудите прехвърчат, птички чуруликат, кацат по хвърлените трохи, грабват по нещо и пак отлитат нанякъде. Ето я едра птичка с черни и жълти пера как задига един залък и отлита. Слизаме. Гръмотевиците ни настигат към юзината. Небето се нахмури сърдито. Заваля изобилен дъжд, сипе като из ръкав. Мокри сме до кости. Мокри, кални, но весели и бодри, под непрекъснато ураганно плискане на дъжда се прибираме. У дома са сухите дрехи, горещия чай, топлото чисто легло. Днешната екскурзия мога да я нарека: Екскурзия на угощението. Много спане Симиди с мед Окъпване до кости.

2.1.41. 29 май 1930 г., четвъртък, Възнесение, [Витоша, бивака Ел Шедар] Тоз път тръгвам от пансиона към Изгрев, че оттам - с цялата група. Ала, късно. Съвсем сама. Как ще мина през тъмния горски коридор? Косата ми настръхва. Обадих се по къщичките на заспалия Изгрев - всичко спи. Но ето и друг като мене закъснял търси другари за Витоша. Часът е два и половина. Настигаме и други двоица, които разправяха, че преди малко една двойка била нападната в гората, но апашите, като чули идващи стъпки, скрили се навътре из гората. Минаваме коридора благополучно. Над нас отново засия звездното небе. На запад Сириус блести, а над Витоша Стрелец запънал златния си лък - гони нощта. В този ранен утринен час славеите и синигерите се надпяват. О, те не са само един и два - безброй певци, сякаш имат някакво празненство. Какъв възторг, каква омая от жизнерадостните им гласове; сякаш са се отървали от някаква голяма беда и сега не могат да изкажат своята радост. Ведрина. Въздухът е тъй приятен, сякаш поръчан за този ден. Бавно се очертават планините, дърветата и буйната ръж. А ръж ли е тя! Надминава човешки бой и гъста, чиста и с едри класове. Нощният зефир я люлее, сякаш да поспи още, че има доста време до съмнало, до жътва. Някаква полска птичка запява звучно, вълшебно. Ще ти се да я намериш и да я питаш, що казва тя в това ранно утро, с омайния си глас! Планината от мрачна просветва. Дори почва да става тъмнозелена, яснозелена... Тук-таме цъфнали глогове като млади булки, готови да се впуснат на работа. Шипката разцъфнала, подава розови и бели цветовце от бодливите си храсти. Изкачваме се високо, високо! Вече завиваме по гъстите лескови пътеки, отдето се не вижда нищо. Да почакаме, То скоро ще изгрее. И наистина, без какъв да е предвестник, то внезапно изгря на белия хоризонт и заедно с нашите молитви се понесе нагоре. Никаква умора по тая хладина! Но, ако се поуспяхме, това майско слънце щеше да ни поизмори доста. Вредом красива зеленина, що богато, богато се разпростряла надлъж и нашир. Хълмовете плъпнали от безброй стада, придружават ги рунтави зли псета и не дават да ги доближи чужд човек. Но къшей хляб, придобрява тия горди пазачи и те с радостно скимтене навеждат глави пред нас. Кротко звънят овците с медните си хлопки, изразявайки своето безгрижие. След тях остават валма по трънаците и миризма от непрана вълна. Виметата им са издути - сега е най-хубавото и обилно мляко. Долината вече се къпе от обилните слънчеви лъчи, сякаш помилвана от небесния лазур. Синьо, розово и лилаво се преливат на вълни върху града, сякаш му се радват, искат да обкичат главата му с пролетна диадема. Ел Шедар гъмжи от хора. Там ни чака нашето огнище, нашата почивка и приятна закуска. Учителят ни срещна с усмивка. Каза ни, че най-много сме закъснели от всички... Преобличаме се, лежим на припек. Но към 10 ч. ни раздигат за гимнастика. Нареждаме се в два кръга, като заедно с песента се придвижваме назад и напред. Ръцете под такт са ту върху гърдите, ту отстрани, доле и горе. Това ни отмори още повече. Няколко цигулки. Засвириха, запяхме. Около нас - разкошна зеленина, над нас - лазур и слънце. Чешмата приглася на песните ни. Учителят пее задно с нас. Сякаш светъл ореол огражда вдъхновеното му лице. После брат Симеонов чете страници от 6-та серия беседи. Учителят каза, всеки от нас да си избере по една страница, какво ще му се падне. Този, който си избра 1-ва страница му се падна за Надеждата - това, което има да бъде; на 2-ра страница - методите, с които да си служим; трета страница - материалът, който имаме да обработим и т.н. От всички страници, макар и посочвани не по ред, можеше да се сглоби цяла беседа, която да се нарече Възнесенска беседа. След това, Учителят ни каза да се разделим на групи по двама-трима, да обходим гората и се насладим от пресния земен магнетизъм, сиреч, да си поспим... Някои отлично изпълниха това нареждане, други продължиха четенето на 6-та серия беседи, трети плъзнаха нагоре към новопосадените борчета, които вече почнаха ярко да се зеленеят отсреща. По едно време се чу мощният глас на Симеонов: На обяд! За миг се намерихме на обедния кръг. Колко бързо се нареди всичко! Каква красива картина от Божиите блага! Тук-таме камара алени череши измежду салатите и белите хлебчета. Готово! Изказване формула до 3 пъти: „Само проявената Божия любов носи пълния живот”. Почваме. Какво изобилие! Никому не се оказа липса от храна. Има за всички. След това, върху висока скала, свири ни Ана Желязова. Лъкът й прилича на вълшебна пръчица. Ах, как майсторски свири тя! Тя прилича на нежен цветец, излеко полюляван от вълните на Тартини, Бах, Шуберт. Колко тържество този ден! Райско блаженство къпе сърцата ни, сякаш милвани от Самаго Бога. Към 5 ч. сме вече на път. За миг се прибират шапки, тояги, чайници, прострените дрехи, раници. Тишина. Гологлави братята застават до сестрите, близо до Учителя. Молитва. След това бързо се спускаме надолу. Неусетно се намираме към юзината. Слънцето засяда. Ръж, висока, златна ръж! Неизгледна и любима! Иска ти се да се гурнеш из зелените й вълни и да плаваш из нея. Иска ти се да литнеш из синия ефир и да запееш над света най-хубави песни. Щастието не идва даром. То ни докосна чак горе на планината. То рядко, уви, слиза към долината и е примесено често пъти с мъка и съмнение. Но, там горе! Там горе радостта е чиста!

2.1.40. 24 май 1930 г., св. св. Кирил и Методий, [Витоша, бивака Ел Шедар] Вредом зеленина. Изкласилата ръж се е люшнала като развълнувано изумрудено море. Майските дъждове я напоиха добре - таз година тя ще бъде изобилна и едра. Цялата природа е развила своите празнични знамена и ликува под топлите слънчеви лъчи. Дърветата развили шума, за да приютят под сянката си човеци, животни, птички и мушички. Пътуваме с Милка Периклиева - другарка от пансиона. Измъкваме се незабелязано и припущаме по Драгалевския път. Наближава изпита ни в детските градини и по целия път коментираме върху известни положения, създадени от нашите американски и поамериканчени педагози... Сериозното и смешното се преплитат, но по-често второто надделява и тя, със свойствения й хумор, ме прави да се превивам от смях и да се провиквам като луда. Като възвиваме над Монастиря, върху пътя - гола птичка... Наблизо никакъв клон, нито храсталак. Горкото! Изглежда едро птиче, защото още голичко, изпълва шъпата ми. Жал ми е да го отмина... Що да чиня? Че умея ли пък аз да отглеждам птички!? Цяло вцепенено от студ, затоплено на шъпата ми се раздвижи. Размърда голите си крилца, тънките си дълги крачета и още непрогледала главица. Дали е орле, или соколче? Не можем да го познаем. Отваря жълтия си клюн, че се вижда чак гърлото му; писука, гладно е. Слагам наслюнчени трошици в устата му - гълта ги. После му капнах малко водица от поточето - укроти се. Сега пътуваме вече трима. Освен нас и птиченцето, вързано в кърпа (около врата) върху гърдите ми. Колко е немощно, горкото. Как ще го отгледам? Улових мушица и я сложих в зиналите му уста. Да, ще му ловя мушици. Само да ми порасте. Защо не съм птичка да го стопля под майчино крилце... Обвива ни студена мъгла. Просто зъзнем от студ. Пристигаме тримата точно за гимнастика... Много сме закъснели. Учителят ни се зарадва, но когато чу за птичето, челото му се помрачи. Каза: „Майка му щеше да си го потърси и да си го вземе, а сега тя отчаяна ще цвърчи и няма да го намери.” Натъжавам се и аз... Обзима ме скръб. Що да чиня. Задушват ме сълзи. Гледам го; то сякаш спи. През тънката му кожица се провиждат нежните му костици; даже черният дроб със синьото петно на жлъчката, ето и гушката му. Сърчицето бие, бие... Слънцето почна да прижуря. Всички се веселят, пеят, провикват се, а мен ми е жал, жал... Колкото и да се грижа да угодя на пиленцето, все ми се струва, че не умея, че ще му повредя. Облаци, като грамадни кервани се търкалят по небето - кани се изобилен дъжд. Туристи пъплят по хълмовете нагоре и се провикват: Ехо! Ехо! Макар, че настъпи буря, не се боим, щом сме на Ел Шедар. Той е нашата закрила, гостна, спалня, кухня и дори сцена и аудитория. Днес Той говори: „Ако Христос е казал, че му се дава всяка власт на небето и на земята, защо да не се радваме. И ето, дава Му се всяка власт, което е вярно и истинно, защото Истината в много повече души грее сега. Душите се събуждат, възкръсват, опомнят се. Няма вече скрито покрито; злото само се разобличава и то лесно и просто (случаят с убийството на Лулчева). Как една зла умисъл може да е кроена и нареждана от дълги години, но в един миг, Слънцето на Христа я осветлява, разобличава и разкрива Истината.” Колко се радвам, че това е тъй! Значи иде време, когато злото ще бъде ограничено и няма вече подлостта и лъжата да се ширят безнаказано. Значи, идва избавление за света, идва Новото, чрез Духът на Истината. Затова, спрете сълзи, причинени от неправдата. Успокой се сърце. Иде освобождението на света! Обедът днес е разкошен: Има баница, сърми, пресен зеленчук, сирене, масло, чесън, мед, халва. Всичко е разпределено по равно. Пред Учителя сложена паничка с димяща гъбена супа. Погледът Му буден, гледаше дали всички си имат доволно, за да [им] даде от своята софра. Горкото ми птиченце! Дали ще мога да го отгледам? Щом пристигам у дома, веднага го слагам в кошничка, пълна с памук. Понякога писука, но тъй жално, тъй болезнено сякаш... То ще спи при мене, завързано над леглото ми. Дано порасне. Ще го пусна веднага. Нека да е дори хищник. О, само да ми е живичко! Спи, мое горко пиленце! Аз не съм ти майка, но в сърцето ми има голяма жал за тебе. Нека Бог ми прости, че те прибрах от пътя, гдето може би, клетата ти майчица те е оставила, за да си отдъхне, или се е отдалечила към новото гнездо. От милост направих този грях, прости ми, птичко, и ти натъжена майко, що сега вредом го дириш.

2.1.39. Витоша, 6 май 1930 г., Гергьовден, [бивака Ел Шедар] (обработена в 5 клас, 3 януари 1943 г., когато дойде гост) Два часа след полунощ. Небето е разкрило своята звездна книга за ония, които могат да четат. Прозорецът на Учителя свети. Вижда се неговата фигура да прекосява стаята. Облечен е, бяла панамена шапка на главата му. Големият електрически глобус пред школата свети. Събираме се един по един, двама по двама. Ето го и Той излиза. Тръгваме. Изпълва ни радостно чувство. Ведра нощ. Звездно небе и тих зефир са нашите божествени спътници. През тъмния непрогледен коридор на гората ни свети голям фенер. Но той не достига и повечето пипнешком се изнизваме от там под открито небе. Светва от самия простор. Теснолинейката; по нея! Като сенки се движим напред. Тук таме се белне някоя шапка, или дреха. Небето е запяло звездна песен. Млечният път се крие в собствената си светлина. Фламарион казва, че той представлява неизмерим океан от слънца, всяко от които е много по-голямо от нашето. Още, че всяко такова слънце има и своите планети, както нашето слънце. А Джордано Бруно още преди 300 години пък - че всяка планета и там е населена с такива същества, както и земята... Тук-таме из Млечния път се откройва по някое по-голямо светило, сякаш водач на другите, подобно жерави на път. На запад, съвсем на запад, там близо до хоризонта, половината луна, като красива златна паница, полекичка слиза от небето върху китно напослана зелена маса. Сириус е почти над Витоша. Нежни, сини вълни напират от него с неизразим шепот за ненадминато величие. Прилича на прекрасно око, гледащо към нас, дребните земни жители. Сякаш, то е символ във Вселената за онова Непроявеното към нас, пълно с неизмерима обич. Всяка звезда има свой отделен цвят. Те всичките са цветя в градината на Вселената. Не стъпвам по земята, а летя из тия звездни мирове, наслаждавайки очите и душата си с божествено красиви гледки. А, как са чудно подредени! Трапеци, триъгълници, кръгове, прави, нагънати, тъпи и остри ъгли. Колко си хубаво, ти, небе златно! Само като ви погледна, стига ми за да зная, че вие сте израз на Него - Вечната Любов, която мисли за нас. Да би станала сърцето ми звездна арфа и да пее за вас - вечните певци на света. От изток звездната плащаница почва да се навива, като хартия... На запад, чака тя още, да я докоснат пръстите на идващата зора. Хоризонтът побелява. Зорницата пристига. Тя идва с леки танцуващи стъпки на млада дева, която обръща към изток заруменели страни и разпиляна златиста коса. По свилените й поли блещят ярки звезди. Девата се усмихва. Окото й златно, Венера се нарича. То нежно се отваря в приветлива усмивка за идващия цар. Тя е негов предвестник. Челото на изток се прояснява. Тълпят се по него розови весталки, жриците на дневната светлина. Разлива се нежен Пламък от неугасващите им огнища. Небе, Зора - тържествена радост! Въздухът на живи струи се излива и потапя земята в сияние и живот. Планината първа пламва от далечните целувки на светилото. Тя се очертава в магнетични линии. Изрязват се по нея разни шарки: зелени, бели, морави, жълти, сини. Руменеят върховете. Блещят реките. Росата заиграва в милиони бисери. „Окото” изгрява. Като мощно копие то пробива изтока; изпърво прави отвор колкото малко семенце, после ябълка, после голямо, голямо, като чуден кораб натоварен с безчислени блага. Току що се появило на небосвода, то напуща бреговете му и почва от високо мигновено да раздава своите дарове на живота. О, слънце на живота ми! Земята сияе от мириади брилянти, посипани от щедра небрежна ръка. Птичките пеят. Люшнали са бисерна песен по вейки и скали. Летят из въздуха и радостно трепкат с крилцата си. Небето се слива със земята. - Теменужчице, красавице нежна, него ли чакаш ти? Я гледай как всички са вдигнали главици нагоре, сякаш очакват да им сипе светлина и живот. Сега те усилено дишат в трепет очакващи любимия и как това дихание благоухае! Виж как се е навила новата папрат до старото си коренище. Колко е хубава! Тя прилича на меко валмо къдрици върху красиво момково чело. Скоро тия нежни къдрици ще се разперят и тя ще забие стройно зелено перо върху земята. Здравец, вредом здравец! По скали, храсти, на припек и по усои, при води, поточетата, сам и с други цветя, винаги бодър и весел. Изворите бликат, пеят, говорят. Те са бистри и чисти, като поривите на младо сърце, което още мъка не знай. Те са прозрачни, както усмивката на малко детенце към майката закрилница. Те са сладки, както е сладък нектара за пчелите. Гледай как тече поточето! То пее весела, безгрижна песенчица, скача по измитите камъчета и носи със себе си суха шума, мушици, листица, перца. Где отиваш, миличко? Кой те изпрати от висините и накъде те изпрати той? Кой те очаква, кажи ми? На този въпрос цветята ми се смеят - сякаш глупости изричам... То шуми, пее и не отговаря. Навеждам се, оглеждам лицето си в него. Косата ми е разрошена, лицето оживено. Лягам при него и зажумявам. Слънцето ме топли, топли, а то ме успива. От храстите надничат множество сини и морави очици и не ме оставят да заспя. Незабравки ми се заканват с пръст, здравецът чак до носа ми идва и ме упойва с дъхави си листи. Кое е онова мъничко цвете, което е свалило на земята небесния шир? Кой велик художник успя всички тия краски на място да постави? От всяко цвете е направил по една лъчезарна принцеса. Шт - не ги бутайте! Те са живи, тях ги боли, ако ги откъснете. Хоризонтите! Слънцето смъква снежните им наметала, като ги облича в плюшена зеленина. Градът спи в сини мъгли. Перести облачета като палави деца се гонят из лазура. Те изглеждат земята дали няма нужда от поливане... Шуми, шуми, пей чешмичката на Ел Шедар. Поне тук да подремна. Тъй ще те слушам как пееш, мили мой, как приятно ромониш. Край мен почиват и други. Всеки полегнал по цветния губер и се унася в приятна дрямка. Певци неуморно пеят от скалата. Те пеят за слънцето, за росата, за извори и цветя, за треви и поточета. Песента им се носи далеко, далеко. Учителят седи върху голям камък. Задълбочен в някаква книга на чужд език. Цялото му внимание е съсредоточено там. Мисля, че това са Тагоровите поеми на английски. Слънцето го облива. Шубраките се развили, пуснали свилени листенца, хвърлят гъста сянка. Нежно зелените листенца като зелени пеперуди излитат от пухкавите пашкулчета на роговата обвивка на пъпките. Слънцето е в своя зенит. Възвестяват обяд. Днес Георгьовците ще ни гощават с прясна коприва. Домъкнали са чак тука голям бакърен казан - това им е почерпушката за именния ден. Всички в кръга. Молитва. Още не раздигнали трапезата, дъждецът ни наплиска. Градът потъмнява в буреносни облаци. Но, тук не е така опасно. Тук дъждът се само пошегува, даже не можа огнището да изгаси. Даже не можа да ни разтрепери, зъбите ни да разтрака. Отиде си, както що си дойде. Никой не му обърна внимание. Вятър го донесе, вятър го отнесе. Слънцето за миг изсуши дрехите ни. Но деликатно ни покани да си идем: „Идете си - казва - идете си час по скоро, защото тук ще става нещо небивало, дъжд изобилен и тука ще се излее. Не искам днес милите си гости да къпя, както аз си знам.” Послушахме го. На поляната - мало и голямо: старо, младо, деца, старци, майки, бащи, девици, юноши отправихме благодарствена молитва. Слизаме, почиваме по полянките, попяваме, посмяваме се. Неусетно сме у дома. В пансиона е тихо. Никой няма, отишли са по кина, именни дни и разходки из града. Но кой знай. А дъждът изобилно заплиска и изпъди хората от пътищата, а мен успива в сладък дълбок сън.

2.1.38. Великден [втори ден], 21 април 1930 г., понеделник, [Витоша, бивака Ел Шедар] (преработка, писана на 3 януари 1943 г., когато работех в 5 клас, спохождана от гости, когато бях учителка в Тутраканската гимназия) Пълна пролет. Облаците разкъсани, небето лазурно. Въздухът свеж - омекнал. Клончетата набъбнали, развили нежна свилена шумица. Овощните дървета нацъфтели. Върби и тополи разперили облечени вейки, блещят на слънцето. То не крие вече любовта си към земята. С невидими кофи изтегля влагата от нея, а заедно с нея безброй билки и цветя. Дните се удължават - юг се радва на светлия си Гостенин, а запад го изпраща все по-надалече с алени цветя. Планините, помилвани от пролетния полъх, сякаш ще политнат от радост. Дрипавият кожух от мощните им плещи вече е повлечен по хълмовете, скоро съвсем ще падне. Ручеите пеят. Цветята цъфтят, птичките чуруликат, летят, бягат, боричкат се, издигат човчици. Аромат. Стъпките неуморно вървят след него. Той е вред. По него хвърчат птиците; по него се гонят мушиците; за него слизат облаците и мъглите, и го вдишват върху благоуханната гръд на земята. Игличина, зюмбюл, теменуги, здравец, кукувчета, петлюви гащи, млада папрат, ледничета, незабравка, минзухар, кукуряк, всичко е наизнело своята красива стока и се провиква от своята малка сергийка, хвали се, пери се, бръщолеви. Ручеят се разбива в златен прах; водните капчици се мятат по камъните, ту като големи щраусови пера; ту като чудати цветя и звезди, ту като къдрава златиста коса, що заедно с изворната нимфа изчезва из благоуханните усои. Пясъкът като жив се движи под водната струя, сякаш говори. Камъните и скалите, измити от снеговете до последната прашинка, лъснали бузи, оперени, накичени с по някой зелен здравец, или плюшен мъх. Жажда. Ето чистия поток; наведи се и пий! Но, ние следваме други закони, и друга вода пием из планините, когато сме уморени. Изчезнаха някъде големите чайници свирачи; сега почти всеки има термос, или манерка, обвита с дебел плат. Днес сме малцина, както никога. Но веселието ни няма граници. Малцина сме от към града, но кой знае колцина ще поемат през Симеоново. И наистина, от към „Железните врата” - нашият бивак според туристическа терминология, вече се издига дим. Върху скалите на Ел Шедар тъмни точици - изпреварилите от „Изгрева”. Охо! Даже Изгревци много са ни изпреварили; казват, че пристигнали още в 7 часа, а ние едвам в 9. На една височинка, до китен храст, Учителят си почива. Главата му сложена върху нагънат шал, а тялото му покрито само с пелерината му. Тихо се приближавам, и върху нозете му и аз слагам моето бяло кожухче. Колко хубаво е заспал! Сложил е и двете си ръце под главата - сякаш малко дете. Слънцето го милва, играе си със сребърните му коси и брада. Отминавам Го с богоговение и тичам към храстите да сменя потните си дрехи. После сядам на припек до разшумилите се габери и пия чай. Огньовете горят. Не се види кой натрупва дърва, а купчината невидимо расте, като „грамадата на Цека”. Всички си почиват. Налягали върху постланите си палта, сложили глава върху раницата, унасят се в сладък сън. Чешмата блика с буйните си води и ги успива. При нея вече боднати за освежаване салати и рапончета. Но, Учителят е вече станал, сгънал грижливо отстрана моето щастливо кожухче и зове за гимнастика. После пеем, разговаряме се, четем нещо и - неусетно време за обяд дошло, и пак правим търкало на поляната. Под звуците на флейта и цигулка унищожаваме припасите си. Но и този ден не мина без дъжд. Много не му се боим - априлски - майски дъжд, но хубаво ни накваси. Решихме с песни да го спрем (Г. Радев). Събрахме се на голяма купчина и под диригентството на нашия незаменим Симеонов толкоз пяхме, тъй пламенно и вдъхновено, тъй настойчиво, че най-после го спряхме. Слънцето ни се яви и ни се усмихна. Като че ли ни кимна с голямата си слънчева ръка и ни каза: „Ха, така ви искам, да не се боите от нищо!” Страшно сме развеселени от този дъжд. Сякаш направихме магична баня. Оставяме дрехите да съхнат върху нас. Облаци пара се отделя от тях и ние сме тъй неизказано щастливи, сякаш по мокрите ни глави диадеми лъщят и върху натежалите ни от вода дрехи е наметната царствена мантия. Няма умора. Дъждът я отнесе. Природата действително е чародейка. Със смях се разбягаха облаците, взеха си тулумбите с вода, отмъкнаха си маркучите. Като палави деца, които са успели да изиграят някому шега, стоят сега отстрана и се смеят. Лазурът пляска с ръце от радост. Слънцето неудържимо се смее, гледайки весели хора, облаци и небе. Цялата природа от дъжда е придобила нещо още по-красиво. Теменужката пие вода, също и игличината. В чашките им - бисерни капки, лъщят като елмази от слънцето. Ето, скоро те ще ги глътнат... Снегът по хълмовете нагоре блести, блести. Заплакал е вече и сълзите му на силни, бързи струи тичат по гърдите на планината. Кога превали денят. Кога изсвири тръбата. Кога изказахме сърдечна молитва. Планината е вече далеч от нас, а градът близко, близко. Слизаме рано, рано. Градът е окъпан от светлина. Полята раззеленели. Бързаме, бързаме, сякаш някой ни гони. Точи се напред и след нас дълга върволица от ощастливени хора, накипели от здраве и сила. Ей го града. Ей ни домовете. Ей ни почивката. Блажен сън. Блажено сънуване. Честити люде сме ние на земята.

2.1.37. Благовещение, 4 април 1930 г., понеделник, [Витоша] Екскурзия на четирите правила Небето е същинско олово. Снощи проливен дъжд, порой, ще ни отнесе; изведнъж Учителят прогласи: „Утре на Витоша!” Напущам София с раница и тояга, и хляб в джобовете за кучета. Слънцето ме изпревари по пътя; докато се спра и го почакам, то търкулнало но небето своята зачервена опечена пита. От югоизток буен вятър, но това не пречи слънцето от лазурната вие да къпе природата с топли лъчи. Къде се дянаха облаците? Къде отиде оловния чумбер от небето? Пролетна омая: напъпили дървета, отпуснати върбови пъпки. Тук-таме, по някоя ранобудна череша и вишня размятали от градините бели пошове. Духай ветре, духай! Ти комай ще издухаш и голямата кашлица от гърдите ми. Зная, че на Витошките драки ще я закача и без нея ще се върна. Отминавам и селото. Нигде куче - нито човек. До един стобор привързано магаренце. Колко е красивичко, макар и зарунтавяло от старата свличаща се козина. Потупвам го по гърба, челото, ушите, па нему давам белия резен хляб, приготвен за зло куче. Моите спътници поемат по шосето, пък аз сама по урвата. Веднага ме лъхва познатия мирис на млада трева, на гнила горска шума, из която скоро ще се покаже пролетен цветец. Из гората поръсени отскубнати коренчета здравец... Събирам ги грижливо и с помощта на моя бастун ги посаждам отново. Дано се прихванат. Намерих и цъфнали теменужки. О, там в града отдавна красиви девойчета ги продават на табла по булевардите, но тук, тя ми е по-мила, защото е жива и е у дома си. Малки бяло-сиви птички прекосяват шумака, издават къси напеви. Катеря се по скалите като по стълба. Вятърът продължава да духа, но кой го пита? - Но, ветре, викам му аз, не ме ли познаваш? Не знаеш ли, че аз от теб се не боя, пък и стари приятели сме с теб. Или искаш по-бърже към върха да ме изведеш! О, дано да е така. Душата ми отдавна е там, но нозете ми бавно се изкачват нагоре. На шосето съм вече и аз - цяло подгизнало в дълбоки калове. Горките минзухари, поникнали всред пътя. Дано никой ги не стъпче - приличат на лилави балончета, готови да литнат. В долината градът едвам се провижда от синкава мъгла, разпрострян кръстом по Софийското поле, като квачка с пилците си. Навред снеговете са разтопени, само още Мусалла е издигнал бяла глава. Някои наши се опитаха да го посетят, ала напразно; дълбоки преспи навред, сега той е недостъпен. Пристигам едновременно с групата, идеща през Симеоново. Радостно се поздравяваме. Гласовете ни ехтят като звъна на чист метал. Сядам на припек и не разбирам кой и кога напълни полоканицата [полоканица - мярка за течност, половин ока, 640 гр.] ми с гореща вода, кой попари чай, кой спусна вътре търкалце лимон и шепа захар... Отсреща, от Учителевата група гледат към мен и се смеят. От там ще да е това навременно благо... Отгоре на това питичка, бяла и пухкава, намазана с масълце. Защо Христос не го е прибавил към своите 9 блаженства на планината. След закуската примъквам се до групата около Учителя. Той свири на цигулка. Наклонил бяла глава леко, с копринени дълги коси, развявани от вятъра, нежно подкарал лък, леко докосвайки струните с лявата си ръка, Той изтегля от цигулката чаровни звуци. Някакъв народен мотив, но тъй живостен и бодър, че прави сърцето да бие в чудна сладост. Като че ли това не са звуци, а „казвания”, неземни слова, чрез които Той ни говори. Свириха и академици; но тяхното свирене омайва слуха, а Учителевото - душата, сърцето. Неговото свирене е животоносно, пълно с пламъкът на живота. След малко Той пак пое цигулката, засвири и запя. Запя тъй, както старите на подбив пеят: „Нали ти казах, Стоянке, да не ходиш сама по извора, че ергени тамо ходят.” Мелодията на песента напълно подхождаше на закачливите грижовни майчини думи. После Той отхвърля отрицателното „не ходи”, а я постави другояче: „Нали ти казах, мари Стоянке, на извор за вода да идеш, кога ергени тамо ходят, на ергени джувап да даваш.” Весел смях от множество гърди съпровождаше песента му. Значи, когато има някоя „злина”, да не се бяга от нея, но да й се дава „джувап” [джувап (джевап) (тур.) - отговор. Давам джевап: 1) отговарям; 2) излизам насреща, не падам по-долу], като по този начин и тях, и себе си ще дисциплинира от закачливи ергени, що си нямат друга работа. Като че ли сам Орфей сега свиреше на медната си свирка. Слънцето напича. Вятърът брули, а ние слушаме, слушаме. После запяваме всички, като повтаряме много от забравените песни. Огньовете горят с весело пращене. Братята донасят дърва и ги трупат на камари. На огнището ври голяма тенджера бял боб, в друга - коприва, в трета -картофи. Всичко това е за нас. Всичко това е тихо подсказано от Учителя и бързо направено от добродетелни ръце. Днес Учителят каза нещо чудно: - Бог не живее вътре в човека, но вън от него; чрез човека само Той се проявява. Даде ни 5 минути размишление: 1) Да мислим за най-красивия скъпоценен камък. 2) За най-красивото растение (дърво). 3) За най-красивото животно. 4) За най-красивия човек. Какво ли не ми идваше на ума, мислейки за тия неща. Брилянт е най-скъпоценния камък. Борът - най-красивото дърво, сърната - най-красивото животно. Но човек? Дали не Христос, или Йоан, ученикът му, или пък Учителя! Не, но онова дивно същество, що 1923 година видях да излиза от Маришките езера и ме поздрави. Това се казва красота; то обаче бе нематериално. Яви се за няколко мига и изчезна. Но те си приличат с Учителя. Лицето му струеше живот и нежна обич. Отхвърлена тогава от тъй наречените „братя и сестри”, аз бдях до огнището с разплакани очи. Всички спяха, обиколени от нежни грижи, пък аз наблюдавах догарящите главни и зъзнех от двоен студ... Когато от езерните води се отдели онова Божествено лице, което с кураж и проникновен поглед и леко кимане на главата душата ми към живот възвърна. Златно Слънчево лице. Какво е името му? - Незнайният - тъй го наричам аз. Непостижим. Той е най-красивият, защото е освободен от прашната земна дреха. После Учителят ни запита кой какво е мислил през тия 5 минути. Някой каза дъб, някой роза, гълъб, крави, елени, сърни. С една реч, изговориха се имената на цяло райско стадо, ако би и в рая да има животни. И още какви ли не скъпоценни камъни се изредиха и плодни дървета, и цял полк от светии и ангели. Тази беседа ни внесе голяма радост. Като че ли всички тия неща вече ги виждахме и притежавахме. Облаците не мируват. Събират се, блъскат се, докато зарониха ситен град върху нас. Това е наистина небивало кокетство от тях. Засипа ни той не на шега, взе да ни боцка. Да набива дрехите ни, докато се убеди, че не му се сърдим. Вдигаме яки, мятаме пелерини и палта. Земята бързо се напостла със сугращица. Но като се яви слънцето, развали играта на облаците. Усмихна се, пресекна да вали, заразтапя се града и взе да се вдига пара от дрехите ни... Обади се свирката да се събираме. От запад занадничаха подозрителни облаци. За миг всички дрехи от простора се скриха в раниците, също и тояги, палта, торби, чайници, тенджери и гърнета. Като войници се строяваме за миг. Молитва. И деца в групата, и техните нежни устица изричат някаква благодарност. Изреждат се Добрата молитва, после 91 псалом и Господнята молитва. Пътят е хлъзгав от разтапящия се град. Преваляме хълмовете. Децата припкат, стари се надпреварят, младежи хвърчат и пеят. Почиваме на припек и пеем ли, пеем. Над София подобно огромна поливачка се спуснал облак във вид на водна струя. Цялото Софийско поле е побеляло от поливане. Благовещенско поливане. От към нас е чисто. Дори топло е. Бодро слизаме в песни и невинни закачки. В София действително е кално. Небесните тулумби хубаво са си свършили работата. Срещаме млади девойки с измокрени нови премени, цапат из калта, бързат да се върнат в къщи. На Изгрев ни раздават чай. Броим се - осемдесет души. С колко бодрост се връщаме! Лицата ни алени, гърдите ни леко дишат прочистени днес от планинския елексир. От моята кашлица - нито следа. В пансиона ме посрещат с любопитство и възхищение. Момичетата, доста добре гримирани и облечени, се готвят да отиват на кино. Чиста, измита и преоблечена, допивам последната глътка чай и се предавам в обятията на Морфея. С гърди пълни с блаженство, с ръка едва движеща се по редовете, записвам щастието и радостта на този ден. Морна, като пребито куче, лягам и заспивам дълбок сън.

2.1.36. Витоша, 3 февруари 1930 г., понеделник, [бивака Ел Шедар] Едни от „Изгрев” през Симеоново, други от града през Драгалевци, облечени най-грижливо, си назначаваме среща Ели Шедар. Природата е приветлива. Небето е тихо и звездно. Потоците обгърнати със сняг, като черни ленти се провират край пътя. Постепенно просъмва. Утрото идва бърже, тича по петите ни. С идването на зората, то изпърво става бяло, после почва да посинява, а с идването на слънцето лазурът му става дълбок и необятен. Почти винаги изгревът на слънцето се предвещава с поруменяване на хоризонта, или що-годе златна черта. Днес, нищо подобно. Върховете са розови, а изток като че ли е безразличен. Но това е привидно. Слънцето неочаквано се показа като скрита в пазва брилянтена топка. Като че златен - огнен пръст проби внезапно хоризонта и като със свредел разширява дупката. Когато я направи достатъчно голяма, огнененото кълбо се понесе по своя път. Студено. По шосето припущат каручки на млекарите. Последните са закачулени добре в топли кожуси и ямурлуци. Ето и пешаци млекари, на магаренце носят млечните си гюмове. Клетичкото магаренце подтичва, кламучка млечицето в пълните гюмове, затворени с каучуков капак. То доблестно помага на своя стопанин. Вперило пред себе си големи красиви очи, сякаш пълни с жалост и неизказана тъга... Към селото, от един стобор литват пъстро ято гълъби - някои от тях качулести, с бяла лентичка на главата. Хвърлям им трошици пълна шъпа и ги гледам как лакомо кълват. Срещата ми с кучетата също е приятелска. Един залък хляб на всяко и ето цяла ескадра тръгват с мене. Ако някое непознато ме залае, те всичките го погват със злобно ръмжене. Днес е Чист понеделник, затова селянките са изнесли по дворищата блажните съдове и търкат ли, търкат. Млада невеста, подбрадена с бяла кърпа зад ушите, свела се над купчини грънци и тигани, жули ли, жули с голям пепелив парцал. Върху пътя посипана недогоряла слама от снощните оратници. Отстрани захвърлени и самите пръчки, с прещипната към края изгоряла слама. Представям си, как мъжествена ръка, запален го е въртяла над главата с думите: „Ората Копата, Дай ми дядо момата, Да не ти запаля брадата.” * Запаленият оратник в своето въртение издава фучение - виу, виу, виу и около главата на „гърмодържеца” се вие грамаден огнен кръг, като Сатурновия пръстен**. Изминавам дванадесетте воденици. Сядам към края да си почина. Колелетата тракат. От вратите наднича набрашновен селянин с овча капа и ме поздравява. Настигат ме другари и бързо отминават. Застоявам се да гледам. Подпирам се на бастуна си, като закована. Стара планина тъмна, със сребърни линии по гърба, прилича на огромно животно. София обвита в мъгла, още спи. Минавам моста към монастиря. Отдоле водата бучи и на бяла пяна се бие от камънака. По голямото шосе рой скиори. Лесът сякаш се събужда. Леските са подули клончета... Земята още е покрита с дълбок сняг. Настигам стар брат, който охка от умора. Грабвам дебелия му балтон и той развеселен закрачва по-бодро. Пътят се разкалял, че глибаме из бърлоги. Слънцето продължава да разтапя нови снегове, които покриват пътя с блато. Топло. Излишни са палта и фланели, и калпаци. Ще ти се да литнеш. Из под коренищата на габера млад здравец, току що надникнал. У „нас” вече дими. Едвам се измъквам от потъналата в дълбоки валога [преспи]. Затъвам до кръста - мек, рохкав сняг. Ето ме горе. Едвам се измъквам. По храстите съхнещи дрехи. Около Учителя като бисерен гердан братя и сестри. Бяло, всичко бяло! И земя, и небе, и люде, всичко, сякаш се разтапя в сребро. Току пристигнала, мила ръка ми подава вече голяма чаша руски чай с много захар и лимон. Това е божествена амброзия тук. Едвам отпочинала - гимнастика. Някой ни брои - 145 души. Почваме. 1) Лявата ръка на гърдите, десният крак пред левия. 2) Дясната ръка на гърдите. Лявата се изправя и левият крак идва пред десния. Така около 10 минути. После друго упражнение, което не мога да опиша. Но тъй се сгорещяваме и развеселяваме, че непрекъснато смеха е по лицата ни. Почивка. Учителят повелява всеки сам да е. Постиламе дреха върху снега и се унасяме в блажена почивка. Слънцето напича. На сянка имаме 23°, а на слънце 29°. Омая, рай. Някои почти заспиват. Аз си избирам един нисък храсталак от смрика, постилам го с връхната си дреха и се отдавам на блянове - блажени размишления. Като че съм в рая, даже точно в средата на рая. Чува се само шума от чешмичката и прехвръкване на някоя птичка. Колко е траяла тази дрямка! Тръбят за обяд с оная прекрасна германска тръба с дългия бял копринен шнур, с дълга пискюлия, нанизан през рамо. Сядаме на припек и сърбам гореща ароматична бобена чорба, що една добра сестра предлага от своето ново чист-понеделнишко гърне. Колко вкусно! Други пък се надпреварят със своята картофена супа. Като че ли започва приятна музика на двуредните тридесет и две бисерни струни на зъбите. Същински концерт на божествени инструменти. Не липсваше върху трапезата дълъг крехък празец, излежал в земята под снега. Също и ряпа, бяла и черна, стъргана и на филийки; ето и маслини, халва, ябълки, бели питички хляб. След малко, от безбройните блага не остана нито следа. На всички лицата греят от радост. Пак низа около Учителя. Той се шегува. Разглежда етимологически думите „богат” и „сиромах”. Сиромахът имал преимущество пред богатия, че първата сричка „сир” показвала на английски благородство, а на богатия „бога” показва животно, което боде с рога. Но той казва още, че най-богат човек на земята е този, който е обичан от Бога. Много се смяхме за „сир” и „бога”. Далече, хе, горе, няколко скиора като черни птици се носят по безкрайната снежна белота. Сега Витоша прилича на Сребърна планина, която се топи и тече. Рила е синкаво бяла. Стара планина се не вижда под мъгла. Към пладне свирката ни събира за път. Грабваме тояги и раници, и на полянката няколко минутна молитва. „Отче наш” дружно се подема от всички, сърдечно и топло. Шапки горе! Ходом-марш! Слизаме заедно през Симеоново. Понявга, без да очакваме, се хлъзгаме по разтапящия се сняг и правим нежелателни почивки... Смях, викове, празните чайници с трясък се клатят навързани по раниците, като излишни вече бойни снаряжения. Грамадна чугунена тенджера похлюпена върху една раница, блещи на слънцето като тайнствено бойно оръдие. Почиваме на широка поляна. Почваме една след друга песни: „Песента на езерата, песента на изворите”. Пак ставаме и поемаме надоле. От веселост не виждаш по земята ли тъпчеш, или по облаци летиш. Колко блата, кал, но кой ги вижда. В душата слънце. Поглеждам Учителя. За миг, стори ми се, че в Него виждам древнаго Мойсея. Тъй бял и величествен, загърнат с наметката си, с поглед чудно взрян в безкрайността. Колко е съсредоточен. Сякаш не е на земята, но бди дали всички са тръгнали и дали няма някой изостанал от „слабосилните”. Около му братя - подобно генерали до своя главнокомандующ. Каква обич и преданост в погледите им, какво безгранично доверие! Юзината е зад нас. Нахълтваме в боровата гора. Слънцето вече залязва. Обгърна ни вечерна дрезгавина. Такъв юнашки вид трябва да съм имала, че някои младежи от града ме изглеждат весело и казват: „Ашколсун!” Лицето ми е пламнало, загоряло и озарено от неизразимо щастие. В пансиона, взимам си топла вода от готварницата, мия [се], пия чай и преоблечена се хвърлям за сън. Струва ми се, че днес нито за миг не напуснах „дверите на рая”. От сутринта до вечерта само низа от блестящи цветове на слънце, лазур, сняг, сияющи лица, смях, песни и нестихваща радост. Пансионерките се чудят где съм изчезнала целия ден, но не могат да се нарадват на свежия ми бодър вид. - Да е по близко - викат те - и ние бихме отишли на Витоша. ---------------------------------- * Ората копата, Дай ми чичо момата, да я водя у шумака, да й вдигна кошулака... **Забележка: Ората копата е обред, характерен за Западна България, който се провежда в нощите след Месни и на Сирни Заговезни. Палят се клади, а деца въртят специални факли от слама, наречени оратници, с които гонят зимата и злото. В края на вечерта най-смелите прескачат огъня за здраве. Пеят се обредни песни, играят се хора и се мятат запалени стрели.

2.1.35. 8 ноември 1929 г., Димитровден, [Витоша, бивака Ел Шедар] Изгревяни дали са тръгнали за Витоша? Това ни беше вчера думата: вали не вали, да тръгнем. Аз тръгвам от града. Пансионерките Kindergarten спят дълбоко. [Kindergarten (нем., а също и англ.) - детска градина; пансион Kindergarten - пансион за детски учителки] Слизам по стълбите по чорапи, за да не събудя Miss Clark [госпожица Кларк], а също и Mrs. Haskell [госпожа Хаскел]. Слава Богу, добрах се до преддверието незабелязано. Излизам вън, заключвам вратата и на сутришната месечина обувам обувките си. Сега, свободно! Тръгвам с бодри крачки по „Ангел Кънчев”, отляво „Луна Парк”, излизам към Лозенец, отдясно тухларницата, превалям София и ето ме вече на равно шосе към Драгалевци. На късмет! Ако са отишли нашите, хубаво, ако ли не, пак хубаво; не само че не губя с една екскурзия повече, напротив, печеля. Звездите предвещават добро време. Облаците по небето аленеят от чуден блясък, предвещават само хубаво. Срещам селяни, селянки отиват към града. Никой не ме настига по пътя. Напразно извръщам глава. Сама съм към обичната планина. Тя сега е обвита с тънка мъглива мрежица. Небето аленее. Над водениците, ето че и слънчев изгрев посрещам. Колко е хубаво! Но защо е то някак мрачно сега, сякаш посланено и то? Изчаквам го да се издигне над хоризонта и се запътвам нагоре. Нощта чупи своите обръчи и бяга където и видят очи. Искам да погледна пак към изток. Заставам. Слънцето, все така помрачено се издига, но що виждам, що значи това!? Тъкмо на същото място, гдето то изгря, наднича ново слънце. Трия очите си, не, не сънувам. Друго слънце изгрява -истинско, блестящо, рубиново, живо, прекрасно, сякаш млад юноша току що излязъл с нови дрехи на празника. Пляскам с ръце и се чудя. То изгря цяло, величествено и плавно се понесе нагоре. Онова първото слънце все тъй мрачкаво стоеше над него, докато след малко и двете изчезнаха зад червени облаци. Разказвам после на нашите млади учени, а те вместо да ми се смеят потвърдиха „чудото”. Георги Томалевски го нарече „дифракция на светлината”. Такова явление в природата ставало рядко, на към 10 -11 години. Към водениците ме обгърна мъгла. Люлин я изпраща. Нито на една крачка се вижда. Като че ли аз им станах прицелна точка. Но, как да е, намирам воденичарския поток. Небето хубаво се начумери. Мъглите сякаш ме ослепяват. Нито крачка напред! Изгубвам всяка посока. Дори да поискам да се върна, не бих знаяла накъде. Кого да извикам? Съвършено сама. Сетих се за слънцето. Като древна езичница взех да го викам на помощ. Внезапно слънцето блесна през облаци и мъгли и ми освети пътя. Отбила съм се в ляво - хе там над селото към кошарите. Понеже то ми се отзова, благодарих му пламенно. Наистина чудо! Слънце да те чуе и да ти отговори!!! Мъглата се отпиля. Продължавам пътя си, осеян със златни есенни листя. Често се застоявам пред природните хубости, дълбоко вдишвам ароматичната свежест на планината и се прекланям пред някоя пъстра скала да я целуна и помилвам... Оголелите дървета, сякаш с тъга ме гледат, че са тъй беднички сега без своята зелена дреха. Провирам се между тях, заставам до някое, милвам го и му говоря за чаровната пролет. То сякаш ме слуша... Небето се очисти. Лазурна синина го къпе. Слънцето, едното слънце, волно се понесло в неизмеримата глъбина. Приятна топлина излъчва то, като че ли се прощава с природата за дълго време. Тревата е подмладяла и сочна. Сега върху нея, вместо цветя, вятърът е довеял пъстра дървесна шума. Как леко се диша! Колко хубава е природата. А тя ми е най-близкия приятел. Няма жива душа нито пред, нито след мене. Щастие пълни гърдите ми. Не съм ли на Сириус и бродя из неговите лазурни ущелия. [ущелие (рус.) - дълбока планинска долина] От дясно ме посреща пенлив поток; той буботи, нещо весело разказва на свой език. От ляво се синее Стара планина, обилно къпана от слънцето. А хе, далече напред се синее свещена Рила! Като че някакво бяло море от светлина я обгръща и тя сега прилича на величествен кораб, тръгнал от безкрая, към безкрая разнасящ своята красота и чистота. Градът се не види от мъгла. Пътят е доста разкалян. По него множество следи от коли, копита, нозе - подковани и в цървули... Вървя, заставам възхитена, гледам и се радвам. Между храстите червеношийка. Сива малка птичка с червен нагръдник, малко по-голяма от врабчето. Колко е хубава! Една легенда казва, че тя извадила един трън от челото на Голготския мъченик, който я опръскал с Христовата кръв. От Ели-Шедар не се вие пушек. Нима ще съм сама гостенка на Витоша? Превалям урвата, стихи самотни стъпки се отправям в Гостната. По клоните намятани дрехи... Хм, тука са. Лудо заби сърцето ми. Ускорих крачките си и с тържествующ вик се втурнах към множеството. На лехи, на лехи по тревата, насядали нашите, посрещат вика ми с радостни кимания и усмихнати лица. Огънят гори. Там с пълна пара чайниците врят и канят за чай. Топло слънце е обляло и природа и хора с лъчезарна милувка. Учителят е тук. Венец от люде около му. В ръцете му бинокъл. Видял ме като съм се задала... Лицето му е тъй усмихнато, че неволно се смятам и аз добре дошла. Тичам из шумака да се преоблека, после заемам позиция срещу чайниците и се наливам с чай до насита. Горе, хе, над пътя, селянки засаждат борчета. Не ще минат и 20 години и голите хълмове ще имат боров лес, който ще привлича и птички, и облаци, и човеци. Привет ви, работни люде, които украсявате горите! Ехтят песните и провикванията им - цяла верига. Новороденият след тия 20 години ще държи бас, че Витоша тук нивга не е била гола и камениста... Да, новият лес ще задържи влагата; тогава под Резньовете може би пак ще се покаже езерото, описано от турския пътешественик Авлия Челеби, който твърди, че Витоша е била по него време (преди 200 години) непроходима гора с тучни пасбища, по които ехтели звънците на безброй стада. Събираме се около Учителя. Наметнат с дълга широка пелерина, той прилича на приказен цар. Словото му излъчва дълбока мъдрост и заразяващ хумор. Затова, пред него изчезва всяка наша грижа и неволя. Думата „невъзможно” бяга далеч. Ето Го, става, сваля пелерината си, приближава се към своята раница. Там е барометъра му. Гледа го. Усмихва се. Как леко и грациозно стъпва, сякаш не допира земята. В разговор и песни - до 2 часа. Изгладнели нареждаме се в широк кръг. Молитва и весел обяд. Слънцето взима участие в нашата радост, негли и то се смее от горе. Лазурното небе, сега обнизано с малки вълнисти облачета, се радва заедно с нас. Някои тук са сготвили прекрасна гозба от есенни зеленчуци. Други, в малки котленца, си носеха чак от града дори подквасено овчо мляко, трети караха само плодов режим... Боро-садачките се надпяват. Висок мъжки глас под ред извиква разни женски имена, като да ги проверяваше за нещо. Горе по шосето минават туристи и отправят бинокли към нас. Нашата поляна, изглежда, за туристите не представлява някакъв интерес, затова, почти никога в него се не мяркат външни хора. По-добре. Някога тук построихме колиба, но не мина месец, горката изчезна без следа, като почнеш от керемидите, после врати и прозорци, после греди и плет... Оттогава сме винаги на „открито”. Благодарствена молитва на поляната и - спускане към града. Изпращат ни звънците на рудо стадо. Слънцето засяда към Люлин. Витоша синя, модра се очертава зад нас, потъваща във вечерна дрезгавина. Залезът облива цялата природа в бледо лилава светлина. Облаците намятат тъмните си стражеви наметала. По теснолинейката се ниже гердана от нашите пътници. Тук няма кал. Природата е освежена и подмладена. Като че ли е пролет; полетата са покрити от нова зеленина. Градът блесва в хиляди светлини, прилича на приказен. Боровата гори, подобно тъмно зелено езеро, очертава границата между столицата и „Изгрева”. Ето я и нашата чешмичка - група младежи, насядали по циментовия перваз, нещо задушевно си приказват. Изгрев. Оставяме там Учителя и според пътищата си, потегляме към града. Поток от електрическа светлина и автомобилни фарове. Небето трепка от звезди. Облъхната от неземни сънища, почивам в моя пансионерски кафез.

2.1.34. Еди гьол, 12-23 август 1929 г., [Рила] Новите хоризонти раждат ново въодушевление и будят близките и скъпи спомени за Мусалла. Спомени силни, особено за ужасния студ, вятър и мраз, от който сякаш замръзваше диханието ни. Как се върнахме от там с попукани до кръв устни и лица, как ужасният студ олющи лицата ни, като да сме били пърлени от огън. Но кой ти гледа това. И сега бихме отишли там, но нашите водачи ни зовят към нови хоризонти, нови прелести на Рила - прекрасният Еди Гьол [еди гьол (тур.) - седем езера]. Сега вече ни зове сърцето на Рила - ония чудни 7 езера, за които само сме чували, без да сме ги даже сънували. Сега автомобилите ни минават през Княжево, Владая; спущаме се по дефилето на Люлин и Витоша покрай хубавите и спретнати селца Църква, Студена, Крапец, Друган и др., чиято големина и уредена околност говори, че е под бдителното око на една сериозна и веща селска управа. Дордето Самоковките села навяват унилост със своята бедност и неугледност, тука е съвсем обратното - благоденствие прозира през тия спретнати варосани къщи, с добре оградени дворове, от които надничат плодни дървета, отрупани със зрели сливи, круши и ябълки. Просторни, богати пасища, пищни ливади, гъсти слънчогледови полета, високи, буйни царевични ниви с едри какалашки по тях, обширни зеленчукови градини покрай китни върбови речни брегове и гойни стада с чисти руна под свирнята на млад овчар - допълват картината на едно явно материално благополучие. Отгоре на всичката пищност, далечни и близки хоризонти блестят под едно лазурно небе. Слънцето ни огрява над Перник. Автомобилите летят безспирно сякаш ободрени от красивите картини. От селските дворища надничат селяни в „белетине” с тесни шаячни беневреци [беневреци - тесни и дълги шопски гащи от бяла аба], с дълго дорамче [дорамче - горна дреха без ръкави], сега поради жегата препасано само с кожен ремък. Снежно бели са конопените им ризи - блестящи сякаш под изгорелите от слънце лица. Здравеняци мъже и жени; последните накитени със своите лъскави литаци [литак - женска шопска носи]. Ту през самота и тишина се спускаме, ту пък пресрещнати от черда яки, красиви говеда, които се заглеждат по нас с тъжните си големи очи. Ето и стада от овци и кози. Спущат се нанякъде с пълни вимета - благодатна кърма от майката природа за човека. Срещаме и жени, облечени със своите тесни литаци, обшити със „златен” пул, над бяла тантелалия риза, наметнали на гърба си бяла вълнена люлка, отдето се очертава пълното телце на нов българин или българка. Само на няколко места пътят е малко повреден, иначе, останалият може да се каже прави чест на съответната управа. Колко са гористи предпланинията на Витоша! Ако не следи, човек не би повярвал, че това е разкошен крайчец, от иначе оскъдния горист изглед на нашата хубавица Витоша! Скъп роден краю! Като гледам твоята разнообразна хубост, неизразимо мило ми е всичко това, което си ти. Ти, това са горите, реките и планините; ти - това са плодните поля и градини; ти - това са твоите трудолюбиви синове и дъщери, които още по първобитен начин обработват земята ти, но берат въпреки това обилен плод за нас и другите, и се радват на изобилие и доволство. Колко невежествено и предателски звучат думите на оногова, който гледайки осакатената ни карта рече: „взети са само някои покрайнини - паланки и села”, пред които се очертава грозната ивица, поставена от съседи грабители. Но я да видят тия „някои незначителни покрайнини” какво богатство от хора и имот крият в себе си, от природна красота и стопанско благополучие. Я да видят как това българче от люлката пораства и вместо родния си език, почва да бръщолеви чужд, натрапен му от опасни „обединители”. Тогава ще разбере как боли, как страшно боли от такова пладнешко посегателство. Слънцето се издига все по-високо и облива със своята бяла светлина красивите селища и сините очертания на Рила. О, тя ни кима отсреща с белоснежна кърпа, като с Осогово се препират - кому от двете ще гостуваме. Дупница със своите разкошни лозя и градини е вече зад нас. Из ливадите гордо се разхождат дългокраки щъркели, чиито червени крака личат във високата сочна трева. Небето е синьо. Тук-таме малки бели облачета като цветя украсяват лазурната глъбина, като незнайни символи се реят, скрили за себе си своите потайни писмена. Сапарево. Тютюневи полета се хлъзнали навред с яснозелени знамена. По стените на къщята гъсти гердани от сушени листа. По нивите берачи и берачки на тия толкова скъпоценни тютюневи листа, които сякаш са едничкото богатство на тия селища. По дворовете хармани; негде първобитни, а негде модернизирани свършачки и веячки. Църква и Студена имат прекрасни училищни здания, а също тъй спретнати чисти обществени заведения, улици и мегдани, дордето в Сапарево блещи само сградата на минералната баня. Тя е същинско богатство - Сапаревска златна рудница. Безброй посетители всеки ден - здрави и болни се наслаждават на това неоценимо благо, дарено от природата. От грамаден циментов резервоар издишат кипящите води на този грандиозен подземен живот. Сякаш някое пленено в земята чудовище издиша на възбог. Множество жени и деца се перат и къпят до обилните горещи курни и цепят въздуха от радостни провиквания. Ябълкови и крушови дървеса, ниско сведени до земята от плод украсяват чисти и спретнати селски дворища и навързани по тях дълги въжета с ослепително бяло пране. Чакат ни конярите - куцовласи. Но какъв наплив от евреи тук! Боже упази, същинска напаст. Една сюрия мургави, мръсни, върколести еврейчета ни предлагат круши, бонбони, гевреци, хляб, всичко, разбира се на двойна цена... Някой от шофьорите бе набил едно от тях за тази им безочливост и то като живо одрано почна тъй силно да реве и пищи, като се запремета в смъртни конвулсии из уличния прахоляк. Не подозирайки за свойствени на племето му хитрини, ний се спускаме с купените от тях бонбони да го успокояваме. Колко парички прие то От нас докато благоволи да млъкне и се успокои. Конярите ни предлагат баснословни цени. Явяват се и други, които подбиват първите с цената. Тогава първите отстъпват и ние ги предпочитаме поради здравите им охранени яки коне. Колко енергия изхаби Симеонов докато оправи тая работа. Най-сетне багажът ни е натоварен на 12 магарета и 6 коня и в 10 часа сутринта потегляме на път. Ето го преддверието на Рила, същинска каменна пустиня. Натрошените камъни нагрети от августовско слънце издават адска горещина. Нищо утешително не представлява това преддверие. Голи скалисти сипеи, по които и човеци и добичета едвам напредват. И животни и хора плуват в пот. Слънцето напича и няма где да се скриеш на сенчица. Като че ли изобилен дъжд ни вали и това слънце, вместо да го суши, увеличаваше го по нас до висша степен. Рила бавно разгръща пред нас своите чаровни страници - бор след бор, полянка след полянка, докато дърветата се сгъстяват до толкова, че изчезва всяка полянка. Нашият пешеходен кораб заплува всред Райска зеленина и свежест. Горките добичета, колко много бой изядоха от своите стопани! Кървавите им хълбоци красноречиво говорят за безчислените дупчения от острата клечка на безжалостните им стопани. И те мълчаливо търпят всичко и му слугуват с трогателна покорност... Сочна ливада. Из нея зрели боровинки и ягоди. Отстрани извисени борове и ели. Китен здравец из камъняци и шубраки се подава. Летни теменуги, жълтурче и чубрика миризлива навред присъствуват на това природно тържество. Сърненки и масленки, едри и сочни те викат да ги откъснеш и върху жарава със солчица да ги опечеш. Незнайни горски певци се обаждат скрити из гъстите клони. Студени, бистри извори привличат погледа и пълнят душата с възхищение, с преклонение. Навеждам се, играя си със студената струя... Дълги и къси борови шишарки като злато посипали земята, на дълбоки залежи така си и остават. Никому не нужни... Небето още повече посинява. Като че ли ще пламне от синина. Ето Паничище. Горките добичета, как треперят нозете им от умора. Дълбоко зелено езеро приличащо на блато. Жаби с крясък се спущат към него с нашето приближаване. В него се оглеждат гъстите борове и като така то изглежда дваж по-тъмно, дваж по-зелено и непривлекателно. Сякаш самодивско сборище. Казват, че било пълно със змии. Мрачно се оглежда небето в неговите води, в които се губи неговия чист лазур. Не вярвам то с удоволствие да наднича на това място... Бързо го отминаваме. Сега пътят е по-равен. Вървим без почивка, защото е леко и приятно по хубавия път. Борове, борове, борове. Нещо се белее отсреща. Едното е сняг, а другото е река Скакавица, лудо затичала по скали и усои, светнала от слънцето, като да се усмихва на целия свят. Сега вече е по-трудно! Едвам пълзим по стръмнината. Горките добичета!... Най-сетне и покривът на хижата. Но защо ни е тя? Ще ни събере ли вътре? Наклаждаме огън и нощуваме вън. Колко е хубаво! Друго е небето тук; т.е. същото, обаче други са неговите изгледи. Боровата гора прилича на зелено тъмно море отразило по-живо блясъка на звездите. Хоризонтът, накичен със снежен венец, привлича погледа, сърцето... Огънят издава приятна грейка. Хубаво е, топло, като в стая. Няма ги тук пронизителните студове на Мусалла; тука сякаш е юга на Рила. Още в ранина потегляме. Пътят става стръмен и неравен. Гората се сменя с клек и смрика, а по нагоре само скали и трева. Изворите заредяват. Тук таме дълбок и силен поток като с нож разрязал земята се спуща от незнайни висини. Най-после, цели замаяни от умора, пристигаме на прочутото Рибно езеро [Долното езеро], което привлича риболовци на пъстърва, но не е обогатило нито един рибар, защото хубавата умна риба почти никак не се дава да я уловят. Заник слънце. Лъчите му едвам докосват вече дивното грамадно езеро. По крайбрежието му стадо коне оглеждат в него стройните си яки тела. Събираме дърва, готвим се за тая нощ. От високо се спущат силни води идещи от друго езеро и с шум се спущат в Рибното. Като че ли това е успивна песен за страшно морните пътници. Грамадните огньове, поддържани от изобилно тук сухи дърва, до зори поддържат в нашите спални приятна грейка.

2.1.33. Мусалла, 9-14 юли 1929 г., [Рила] Сядам да запиша видяното и чутото от Рилската екскурзия. Но, Боже мой, дали ще мога? Може ли да се опише земния рай? Не, не, това не е по силите ми. Цели шест дена из недрата на Рила. Цели шест дивни, щастливи дни! О, да биха се продължили вечно те! Да бих могла да задържа в гърдите оная божествена омая от свежите прелести на планината. Да бих могла, но уви! Рано на 9 юлий натоварени на няколко омнибуси потегляме за Мусалла. През целия път пеем и неизказано се радваме от бягащите природни красоти, които се сменяват всеки миг. Тръгваме в тъмно. Пълни сме с такъв възторг, като че ли не за Мусала, а направо за небето сме поели. Постепенно се развиделява. Оглеждаме се един друг със смях; всички сме се облекли като за Северния полюс. Парен каша духа. Нахлюпили сме калпаци чак до ушите. Не липсват и дълги бели кожухчета, и дори зимни палта... Обувките ни тоз път почти без изключение са изрядни. Нови, импрегнирани и подковани. Отгоре на всичко, никому не липсва и чепат бастун. Раниците са тъй натъпкани с храна и бельо, че всички приличаме на едногърби камили. Натъпкани по-често с малко сиренце, чушчици, домати. Слизаме направо в Чам Кория. Тук стана пазарлъка с конярите, да занесат по-тежкия багаж към хижата. На Чамкорийския мегдан се натрупват грамада раници, сякаш сме военнопленници, които сдаваме мунициите си. Обикалят ни с любопитство префинени дами и господа. - Младите, да, - чурулика една елегантна дама, но що търсят с тях баби и деца! И наистина, като бели знамена между нас се разхождат 70-80 годишни старци и весело припкат край тях и 6-7 годишни деца. Имаме случай да разгледаме и ний на свой ред летните жилци на Чам Кория. Дамите облечени в изрязани околошийници и къси ръкави, не даваха с нищо да се забележи, че ги е парнало Рилското слънце. Обаче, във фините си ръчички държеха тънки бастунчета, които кокетно премятат с красиви движения. Насмешлива усмивка не слиза обаче от устните им. Конярите ни предлагат баснословни цени. Това ни кара да наметнем отново раниците и да не им обръщаме внимание. Тогава те се съгласиха и на едната пета, която изпърво им предложихме. Времето се мръщи. Небето гъмжи от буреносни облаци. Чуват се даже далечни гръмотевици. Значи, потегляме при топовни салюти. - На добър час! Не заваля, обаче мъглата ни запрегръща още от Царска Бистрица. Въпреки мъглата ние виждаме из каква прелест пътуваме. Пъхва ни божественото благоухание на боровата гора. Запяха, заечаха в ушите ни потоци, реки и водопади. Пътуваме под арка от сплели клони кичести борове и елхи. По ливадите ливнали безброй чудни цветя, не се опитвам да назовавам, защото не познавам почти нито едно. Из Витошките поля и усои няма такива цветя. О, да, те са само райски цветя и виреят само тука в рая - в Рилския рай. Жълти като звезди покапали по моравата, сини и розови като скъпоценни кристали, червени като пламък, здравец, цъфнал здравец навсякъде. А колко незабравки, с каква нежност люляни от ветреца ни гледат с бистрите си очички. Папрат, висока, зелена, кичеста и къдрава разкошно на кичури, на кичури се явява тук и там. И боровете не са еднакви. Едни тъмно зелени, други ясно зелени, трети сребристи; едни с увиснали кичури и зрели шишарки, други на реси, трети, едвам напъпили, а под тях гъби с най-различни големини и цвят, сякаш правят годишна изложба. Стройни борови великани. Поискаш ли да проследиш височината им, погледът ти ще опре небето... Измежду тях, като вечни побратими величествени канари със забучен върху тях някой самотен бор. Почиваме тук и там, кажи го в съзерцание, кажи го в дрямка унесени, докато не ни жилне по носа някой лют комар. Минаваме цели пространства, съпроводени от сладкия мирис на мащерката. Сега, навред е тя, нашата стара позната приятелка. Навред е окичила с красив букет канари, шубраци и поляни. Ето я огромната черна скала - прилична на приказно хайдушко скривалище. Как ли е дошла до това място? Дали се е откъртила от някой шеметен връх или от приказен гигант е замерена тъдява по злокобен враг? Или хиляди години е проспала в недрата на майката земя и сега почвата измита от дъждовете е оставила да се види огромния й гигантски скелет. Под наклона й в дъждовни дни, туристите кладат огън и се крият на завет. Той е самотен и уединен всред тая гориста местност. Върху лоба му времето е написало много слова, навярно цялата му история, но ще ги прочете само истински ученият, а ние само ще се дивим на чудното му тайнствено присъствие. Чудни са тия борове и ели! Приличат на свещени дървета. Как са извисени и свършват с клони, прилични на изправени за молитва ръце. Малка птичка кацнала из тях, пее нещо тихо и нежно. Тука е малката лястовичка. Силен планински поток. Той е бистър, буен, чист, като небесната роса. На морав прах се разбива той, падайки върху камъните. Стъпили на мостчето, надвиснали над бистрите пенливи струи, ние му се любуваме. Дълъг път ни чака по пътеки, стръмни възвишения и клекове, дордето нозете ни не стъпват по меката висока трева, която от все сърце сякаш те зове за почивка. Слънчев ден. Небето се прояснява. Пристигаме на Мусаленската хижа. Тук ни чака гъста мъгла, която веднага ни накара да облечем топли дрехи. Но нашият стан не прекрачи прага на хижата, а се разположи над нея, между двете езера. Лумнаха огньове. Макар и добре облечени, почнахме вече да зъзнем. Всепроникваща влага ни принуждава да смъкнем наушници на калпаците си, да закопчеем добре палтата си и намъкнем дебели ръкавици. Но, невидими добродетелни ръце са насекли голям куп дърва (Борис, Цеко) - сухи коренища и клонак, така че сигурно сме запазени от помръзване. Някой запява. Друг му приглася. След малко целия гъст кордон край огнището вече ечи от песни. Върху лицата ни, всред вечерния мрак огнените езици хвърлят красиво отражение. Рой искри пращят и весело се пилеят без да ги е грижа, че ще жилнат някого. Учителят. Лицето му грее в блага дълбока размисъл. Той пее с нас и леко тактува с ногата си. Мъглите се пръсват от песните ни, сякаш се плашат от тях. Тук там, през облаците се мярва по някое златно късче от небето. Тука сме в царството на Мусалла. Грандиозният му лоб се издига към облаците. Отвред ни обграждат тайнствени планински великани. Над езерата лежи непроницаема мъгла - сякаш това е омагьосан свят, където залутаният пътник би изчезнал мигновено. Полека, лека глъчката утихва. Уморените пътници кой как намери лягат край огнището. Гръб до гръб дремем или спим, унесени от благодатния планински въздух. Не липсваше зъзнене. Но ето утрото, мъгливо и студено. Цели сме сковани. Но Учителят ни извежда за молитва, после върху разкошната поляна над първото езеро правим гимнастически упражнения. Кожухчетата се заизхвърляха. Студът си отиде, веселостта и подвижността отново се върнаха при нас. Ръце, нозе, всичко е в движение. Дишането става в дълбоко темпо. Затоплихме се. Околните пейзажи почваха да разкриват пред нас своята прелест. Врялата вода за чай ни чака. Топлата закуска съвършено възвърна у нас доброто разположение. Мъглата ту припадане, ту побегне от нас. Към Мусалла. Занизваме се по тясната пътека. Изминахме първите стръмнини, ей ни по равния път нагоре, строен при Фердинанда. Стъпваме по гладки камъни, като по стълба. Понякога се отбиваме отстрани, за да погазим по дълбокия сняг. Колко е студен! Оставям да ме отминат. Бавя се сама и се любувам. Отдясно грамадно езеро бразди бистрите си води. Мъглите като феи танцуват върху него. Като че ли, чрез мъглите то диша. Като страхотни змейове из скалите изкачат гигантски мъгли - чудовища, сякаш се гонят. Сякаш ни посочват красотата на своите скривалища, подобни първобитни дворци на прастаро исполинско племе, живяло тука преди човека. Какво ли се крие из тия пещерни недра? Какви ли омагьосани царкини и принцове чакат своето освобождение, за да слязат и помогнат на спящото човечество? Като на столче сядам върху един камък и се любувам. Цялата околност е приказно снежно бяла. Пътниците приличат на тайнствени поклонници тръгнали да видят рядко чудо, или да намерят щастливото разковниче. Леденото око. Действително то цялото е обковано в лед. Тук-таме той се е пропукал вече, а негде вече е откъснат от ледената маса, открива край себе си сапфирната вода. Юлий е. И тук слънчевото око със своя лъчист резец е набраздило ледената му покривка. Учителят го нарича: Божието Око. В средата то е досущ разтопено. Мрачното небе се оглежда в него и го прави тъмно и навъсено. Снегът го очертава от околната среда и поднася на окото възхитителна гледка. Тия са Маришките езера. Тия и още други се събират и дават началото си на нашата поетична река. Това е една от артериите на България. Ето где се заражда тя. Какви шеметни височини! Едно малко колебание на ногата и право в пропастта! На връх Мусалла! Еква гърмовна песен: „Един си ти, мой Мусалла!” Свещен трепет изпълва гърдите. Ние сме сега най-високо в България, не, най-високо в целия Балкански полуостров. Долу Олимп със своите богове и богини. Тук, до облаците, гдето се бият ураганите, где първата слънчева целувка докосва тия праисторически великани. Сядам върху камъните. Слънцето най-после се застоява над нас. Учителят ни говори. Той говори за Служенето, за слугуването - най-важната задача на съвършената личност. Мъгли. Закриват очертанията на приказния Пирин и Рилската пустиня. Лягаме върху камъните и цели 2 часа дремем върху тях. Сетне правим гимнастически упражнения. Обхваща ни чудна веселост. Сякаш сме стъпили на вълшебни билки. Учителят вдига тоягата си - отделя се първият пътник. При всяко вдигане и слагане на тоягата му за 2-3 секунди се отделя по един от редицата, прави кръг и се спуща към долината. Така наредени като жерави слизаме надоле. Като наниз от скъпа огърлица се нижат още по-скъпите човешки души, дошли на поклонение в най-величествения храм. Лицата на всички сияят. Като че ли всеки е намерил по нещо скъпо и мило за себе си и бърза да го отнесе завинаги. Опасен наклон. Обвива ни гъста мъгла. Засипва ни дребен скреж. Топи се върху нас, набива дрехите ни с влага. Божето Око остава зад нас. Скрежът щипе бузите, капе след туй в едри капки... Ей го и другото езеро. Колко е хубаво! Иде ми да нагазя в него и да плувам, плувам. То мами със своето ледено спокойствие, пленява със своята чистота, гали погледа и душата. Неволно устните ми шепнат молитва... От бивака се носи висок дим. Обикаляме огньовете. Дим се вдига и от съхнещите ни дрехи - водните капки излитат от нас. Чай, закуска, обяд. Ново оживление. За дърва! Брадви ехтят, къртят се сухи клекови коренища, сякаш са изсъхнали клони. Носим и трупаме на камара. Вдига се огромен пламък. Пращят искри. Някому кожуха се пърли. Смях, закачки! Учителят идва при нас. Обикаля огнището, сякаш да изпъди някой зъл дух. Става още по-топло, по-оживено. Захвърляха в огъня сухи клечки. Нашият кръг се стеснява в жива стена и така пламъкът като в комин върви право нагоре. Уж речем да спим край огъня, но студът ни сгърчи на две, на две до болка. Закрием или открием главите си, пак студ и студ. Над нас се оцъклило онова ми ти звездно небе, сякаш ще ни глътне. Нито следа от мъгли и облаци. Доброволни огняри подържат цялата нощ огъня, ала това не пропъди студа. Ех, как да е, осъмнахме. Цели покрити в пепел и борови иглици с изпомачкани дрехи и жалък вид. Когато отново видяхме Учителя пак се ободрихме, като че ли нищо и не било. И той бил на същия хал при другото огнище. Пита ни как сме прекарали. Шегуваше се с „безопасния” студ, когото наричаше „целително електричество”. Възкачихме се по канарите за молитва. После слязохме за гимнастически упражнения. Камъните цели в скреж. След гимнастиката, вдървените ни от студ ръце и нозе се затоплят. Пак поискахме да се качим на Мусалла. Речено-свършено. След закуската потегляме отново. Мъглите изневиделица ни връхлетяха като луди. Дъжд, който се обърна в ледени кристали, като вкова цялата трева. Всички цветенца, що плахо надничаха вчера от скалите, сега са с ледени качулки. Тревата е притисната от леден щит, или ледени брадвички. Това що вчера се зовеше трева и цветя, сега е ледена топка и брадвичка. Боровият клек също хрущи от лед. Шарилките по скалите сега са кристални изображения. Не зная как един художник би нарисувал тия чудни красоти сега, или кой поет би могъл да ги възпее. Взимам върху устните си една такава ледена брадвичка, или копие и тя за миг се стопява. Бавя стъпките си. Простирам ръце към надникващото слънце и през сълзи се моля: „О, дай ми да бъда смирена служителка на доброто! Направи ме свободна твоя певица, свободна от всички земни връзки. До тук ти ми помогна, води ме още Напред и Нагоре!" Слънце, слънце на душата, като че ти ми обещаваш. Като че ли ти събираш сълзите ми и ги поднасяш до сърцето си. Не, не! Те падат като порой върху това свято място. И те ще станат кристали - копия, брадвички. Ето, ронят се по дрехата ми и за миг се превръщат на едри бисери. Изостанала съм назад. Сепвам се. Затичвам се бегом, и ето ме пред всички. Някаква чудна сила ме грабна и първа ме изкачи на свещени Мусалла. След мен прииждат други. На голия планински лоб лягаме по камънаците. Слънцето прилича. Всички ледени кристали се стопяват. Розовите петолистни цветчета отново показват чаровни личица. Небето е синьо и дълбоко. То се оглежда в езерата, които напълно го отразяват. Мъглите се оттеглят от изток към запад и пак закриват от очите ни Пиринския хубавец. Пак спиме на Мусалла, пак ни говори Учителя и нашите гимнастически упражнения. Въздухът напълно може да се окачестви на божествена амброзия. Дишайте гърди! Пълнете се с изобилен живот. Връщаме се. Скръб изпълва гърдите ми. Като че ли предчувствие, че за дълго още няма да преживея това велико щастие. Като че ли и скалите сега плачеха за хубавите кристали. Изправям се до величествените скали. Милвам грапавата им буза и слагам своята до тях. Мисля си, че се разбираме. Сякаш мога да прелея мъката си в тях и те да ме излекуват завинаги. Защо скърбя?... Божието око. Ледовете сега още повече са разкъсани. Водата из тях е синя, като самото небе. Първото езеро, освободено от лед, леко се бразди от вятъра. Бързо пак мъглата го застила. Но окото смогва да зърне предвечната им хубост и да я запази завинаги. Разфучава се вятър. Свалените кожухчета отново се обличат. Чака ни мулетар с поръчка пресни зеленчуци и хляб. На огнището къкри вече голям съд с вкусна гозба, състояща се от картофи, зелен фасул, ориз, домати, чушки. Някои заравят картофи в жаравата. Готвачите като че плачеха от пушека. Ръцете на всички ни надути и попукани от студа. Но, погледът радостен и оживен. Пак за дърва. Образувахме доброволчески отряд. Какви грамадни дървета влачим към огнището! Сякаш те приличат на змейове и змеици, които носим към костера... Но пак студ, зъзнене и тракане зъби. „За догодина - реших аз - освен кожуха, ще си донеса и пелерината, а още и едно одеалце.” Гори огъня, а няма грейка. Студът наваля върху него. Огънят ни пърли и изгаря, но уви, не ни сгрява. Петровден е. Слънцето най-после взе да припича. Най-после сгорещихме се. Хвърляме дебелото си облекло и леки като сърни припваме по скалите. Учителят държа беседа и даде задача: Всеки от нас да вземе от езерото (Божието око) вода и 10 пъти да полее някой харесан от него камък. Това внесе такова оживление! Разтичахме се, кой с чашки, кой с тенджерки и чайници да поливаме камънака... Особен вид гимнастика. Поливаме тия великани, сякаш небето не ги полива винаги. Той лъсва на слънцето, сякаш освежен и благодарен. Моят камък е хубав, с конусовиден купол. Но в скоро време усетих, че някой друг преди мене го бе харесал нощно време за заслон и друга цел... Натъжих се. И тук имам да изиграя нежелателна роля. Чий бе този двойник? На кой човек близък и мил мене отговаряше горкия този планински хубавец, чиято нечистотия трябваше да махна?! До вечерта се шегувахме за поливачите. Двама братя се престарали. Десет пъти слизали към „Божието око” и 10 пъти поливали Мусалла. Всички изтръпваме. Среднощ се прибраха горките капнали от умора и глад... Даже тръгваме да ги търсим. Носим им храна. Доброволци сме двама за тая работа. Но те се върнали през друг път, така че, когато се завърнахме, заварихме ги да хъркат дълбоко. Колко красиво бе изкачването сама сред нощ на Мусалла! Само едно фенерче ни светеше и радостта, че носим нещо добро за нашите приятели. Движейки се в гъста мъгла, ние напредвахме към върха, сякаш носени на ръце. Носим храна и термос с вряла вода... Викаме, ала никой не се обажда. Где ли са. Напразно ги търсим. Нигде ги няма. Но Учителят сам ни покани за това. Собствено, той само попита иска ли някой ... Мълчание последва въпроса му. Тогава аз скочих и тръгнах сама. Припна след мене някой със запален фенер. Стигаме „Окото”. То е безлюдно и тихо. Сякаш само пътеката свети пред нас. Мъглата се разпилява, вятърът се усилва, ни глас, ни слушание. Брат Ангел айтоски върви тихо зад мене и осветлява пътя. Ето ни на Мусалла. Вятърът отнесе на някъде викът ни без отговор. Помолихме се горе. Слизаме. Един опасен завой. Внимание. Още малко и ще се сгромолясам в пропастта. Но, скок! И ето ме на безопасно място. Небето оцъклено. Малкото фенерче показва само колко голям е мракът край нас. Цялата природа придобива особена тайнственост нощем. Върховете и скалите приличат на живи, нещо казват... Но кой да ги чуе! Бързо се спускаме към бивака. Няма ги нашите приятели. Спътникът ми върви напред, и аз за миг забравям коя съм и кой е той. Ние мълчим. Сякаш сме се зарекли да не си проговорим. Аз почивам седнала или права, той стои отстрани и чака. Тръгна ли, тръгва и той. Като че ли той е двойникът на душата ми. Затварям очи. Не съм на земята сякаш. Огрява ме неземен лъч. Люлее ме златна люлка. Отварям очи. Над мен хладни звезди и част от лунния диск, залязващ зад върха. Жълтата светлина обикаля стъпките на моя водач. Ние сме жедни. Отварям термоса и му подавам чашка. После пия и аз. Сядаме върху една скала, непознати и сродни. Тук е целебната вода, що Учителят каза да пием и да омием лицето и ръцете си. Голямото езеро. Тъмни скални сенки се оглеждат в него и го правят мрачно и настръхнало. Лъкатуши пътеката и миг - лумнаха огньовете на бивака. Огньовете приличат на големи звезди, капнали на земята. Ето я Учителевата палатка. Той бди. Будната стража, що поддържаше огньовете ни поздрави и посочи спящите дълбок сън двама левенти момка, що днес 10 пъти окъпаха Мусалла. - Дойдоха си здрави и читави - вика дежурният пазач - ей ги къде са легнали. Но те не спяха. Посрещнаха ни с мълчалива признателност. Собствено, на Учителя се пада тя, защото негова бе идеята да отидем и ги търсим. Колко хубаво, че те се забавиха да поливат цял ден и по месечина Мусалла, че да мога да отида нощем и аз на върха. Беше тъй красиво! Сякаш душата получи посвещение. Легнах и аз. Огньовете буйно горяха и всички наоколо заспали дълбок сън. Но толкоз студено, че едвам имам време и настроение да гледам чаровното брилянтно небе. Макар и много студено, изглежда че съм спала, защото сънувах красив сън: Някой оставил за мене блестящи долни и горни дрехи... Как ги облякох, как щастлива се разхождах в някакво вълшебно красиво поле. Каква белина! Каква радост! Събуждам се с някакво богоговейно чувство. Гимнастичните упражнения ни върнаха към действителността. Ободрени, заехме се със закуската. Гъсти мъгли почват отново да ни опасват... Някои пак отидоха на Мусалла, кой по други върхове, кой на гости от група на група... „Чадър-тепе” привлече мнозина да го посетят. И онзи каменен сфинкс, който от върха е устремил поглед към свещени Мусалла. Езерата днес също са предмет на дълго съзерцание. Те постоянно менят цвета си, според небето... Преместихме бивака в една още по-вълшебна полянка. Отвред скали, само един отвор - към езерото. Внезапно се чу страшен гръм и пукот от срутена скала. Камъните се търкаляха с главоломен трясък. Изненадите в планината не са едни от най-безопасните. Пак събираме голямо количество дърва. Сега вече не на шега се опълчихме срещу студа с огън и песни, и така по-спокойни дочакваме сутринта. Заваля дребен дъждец. Огънят сушеше и едновременно пърлеше дрехите ни. Доста дупки имаше вече по дрехите и капелите ни. Този ден около 70 души си тръгнахме. Безкрайна скръб ме обзема. Струва ми се, че доле ме чака смъртно наказание... Безброй пъти се обръщах към езерния „Олтар”, към Мусалла, към високо извиващия се пушек от нашето изоставено огнище. О, дивно видение на планината! О, свещений Мусалла! Милвам камъните и плача над цветята. Навеждам се да вдъхна сладкия им аромат, да занеса негли в гърдите си от техния божествен лъх. Целувам камъните и дървесата. Там горе стои Учителя и ни приветствува с новия поздрав - вдигане десница с малко прегънати пръсти. Спущането стана много по-бързо от качването. Но ние нарочно се бавехме да се полюбуваме още на божествено красивите гледки. Мащерка, ручеи, папрат, гъби, незабравка, всичко това се сбогуваше с нас, може би за дълго. Високите канари, що се белеят над гордо устремените борове са последните приветствия на Рила. Лека полека те се снишават, за да се извиси ръста на гората. Ето ни Царска Бистрица - шосето, а след туй Чамкорийския мегдан. Можахме да се нагледаме на красивите вили, що като скъпоценни кафези се виждаха из зеленината. Сега вече нагиздените дами и господа ни гледат, като че ли с една малка завист... Доловихме следните думи: „слободясали хора” или „безделници, нямат си друга работа”. Качихме се на омнибусите и с песни потегляме. Нигде не спираме, нито даже в Самоков. Рано в 4 часа след обяд сме на Изгрев. Посрещат ни с неописуема радост. Носим им поздрав от Рила и по едно мъничко бяло камъче от свещената планина.

2.1.32. 8 ноември 1928 г., Димитровден, [Витоша, бивака Ел Шедар] Как изведнъж всинца се намерихме в 9 часа на Витоша! Ели-Шедар благосклонно ни прие в скутите си, още росни от нощната влага, блестящи на слънчевите лъчи. Как се намерихме едновременно? Тръгнахме едновременно, рано, това е то! На „Изгрев” някаква камбанка зазвъня още в 3 часа, преди зори; завари ни ококорени, всички почти готови за път. Няма нито луна, нито звезди. Гъсти облаци закриват небесното чело. Вчера Учителевият барометър се качи, тъй че, днес очакваме хубаво време, въпреки всичко. Пътуваме като сенки - не можеш да различиш в мрачината кой е до тебе; тъмно като в рог. Но, тук-таме някое малко фенерче светне и освети за миг някое мостче, локва или валога. Сякаш засрамени, облаците се разкъсаха и се оттеглят нанякъде. Над нас блесна звездният океан. Орион замрежен над мъгла ни гледа отдалече с тихи очи. А Сириус, подобно прекрасна синя птица, трепка с тюркоазените си криле към нас, сякаш да ни поведе по своя път. Като че ли той пее, нещо разказва, шепне, доверява. Може да се гледа с часове в него, без да омръзва, без ни миг да губи красотата си. Не виждам де стъпям. Очите ми са устремени към него; сякаш той ме зове. Защо? Може би, за да чуя неговата хвалебна песен към онова слънце, от което произтича всяка прелест и всяка красота. Сириус, сякаш ти си нежна дева или млад юноша, тепърва стъпил в живота. Ти си прекрасна загадка, която пълниш душата с чистота и възторг. Не си ли ти скъпоценен пръстен върху ръката на Твореца? Или брилянт, най-скъп и величествен от Короната Му! Колко те обичам, ясна звездо, колко те обичам! Стори ме да дойда при тебе! Няма тежката ми земна нога да стъпи върху тебе, но само отстрана и отблизо ще те съзерцавам. Побелява. Звездите една след друга напущат небесния хоровод. Хоризонтът се очертава. Идващата светлина открива пред очите ни светла есен. Пълзим по планинския склон. Дишаме упоителната свежест на съхнещата есенна шума. Въздухът сладни от благоухание. Пътеките посипани с пъстроцветна шума, сякаш приказен богаташ небрежно из пътя си е поронил малки и големи жълтици. Затова пък и небето е тъй ведро, тъй синьо, малките облачета тъй бели, скалите тъй бодри измежду зелената подмладена трева, че ти се струва, не есен, а пролет се ражда с нов букет от сладкодъхни цветя. Из полята стърчат сухи вейки от растения. Те вече са изсипали върху земята своите семенца, скоро сняг ще ги засипе и топло скрий в пазвата си за до пролет. Тук-таме, есенният минзухар е разтворил мораво чадърче - самотен и печален всред съхнещата шума. Здравецът се разперил навред със своите сочни тъмнозелени листа, щедро напоява въздуха със здравословен полъх. Няма иглика, жълт минзухар, няма я незабравката; като че никога не са били, никога не са красили тия полета. Где е дивия карамфил, жълтурчето, маргаритката? Где е червената и жълта, и синя тинтява? Всички те отдавна са прибрали своите свилени платна, съвсем преобразени сега, като че ли не са същите, като че ли никога не съществували. Но само здравецът, вечно млад левент, верен на всички годишни времена, свеж хубавец отвсякъде, пак бодро се обажда: „Тук съм, тук съм аз! Малко ли ви е, не ми ли се радвате?” О, мой хубав зелен здравец, мое вечно родно цвете, що кичиш ухото на младите подевки, що момци на капите си кичат, що моми и невести садят под прозорците си и вечер, и сутрин поливат. О, мой нивга неувяхващ здравец, мой зелен здравец - ти благоуханна китко! Наистина, ти си най-верния страж из горите, които показват, че макар и скрит зад облаци, все пак има слънце, има живот. Шумоление. Нежен ромол - поточе наблизо песен ронлива излива: „По мене, по мене нагоре върви пътнико, аз ще ти кажа где да отидеш. Там горе, на Ели-Шедар ще те заведа аз. Там, не далеч тече бистрата вода на една малка чешма, що крепки ръце чучур й направиха. Жадни люде и морни животни да пои, в гърдите им сила да влива. Тук спира станът ни, многолюден, многошумен, бодрогласен. Стреля слънцето върху ни благодетелните си лъчи, стопля измореното тяло, приютява за почивка. Високите върхове, като че се люшнаха на възбог, издигнаха ръце нагоре да приемат слънчевата прегръдка. Преоблечени, седим по нагретите скали и пием мащерка с много захар и лимон. Развързват се раниците. Към тях посягат големи и малки ръце; големи, груби, жилести и нежни, деликатни, детски и набръчкани, сухи пръсти... Пълни чаши с ароматичен чай се поднасят ту към нежни детски устица, или нежни момински устни, скрили бисерни зъбки, или към старчески сини, трептящи устни, или под рунтави мустаци се разтворила някоя беззъба уста. Колко очи, колко различни очи! От кротко усмихнати с дъговидни тънки вежди на бяло гладко чело, до старчески, мънички, скрити под надвиснали рошави вежди, сякаш надничат от някой храсталак. Как сърбат, как жадно пият всички прекрасното питие. Лумнали буйни огньове разливат милваща грейка. Камара сухи дънери! Кой, отгде ги донесе? Негласна добродетел върши всичко това. Грамадата невидимо расте - за общо благо, за обща радост. Все тъй, сега и винаги. Купчина млади и стари, застанали нещо весело си приказват. Види се трябва да е нещо много интересно, защото лицата им греят в усмивки. Купчината се увеличава. Кой е центърът, който я привлича? Кой! Този, който ни научи да обичаме Бога, природата. Като блестящо сребро е копринената му коса, сляла се отзад и към ушите със също такава бяла брада. Като че неземен венец свети над раменете му. Бронзово лице. Две кротки очи, дълбоко в душата гледат, като че не гледат, виждат, като че не виждат, казват, като че не казват... Говори Той: Едни се смеят, други се учудват, а трети застават в дълбока размисъл... Кой му изтъка този абен костюм и ризата му накичи с голям брилянт? Кой? - Майката природа. Около врата му ослепително бяло шалче от лен. Как ярко свети скъпоценния камък! Може би, за пръв път от своето раждане из недрата на земните глъбини е накичило достойна гръд. В плетени бели терлици почиват нежните му изморени нозе. Те приличат на два бели гълъба; тъй бели и чисти, като че ли ще полетят... Чуват се песни. От канарата я подемат мощни гласове, хълмове и долини я подемат и разнасят навред. Като че ли и самото небе ни приглася, грабва ги и ги разлива чак дори до Бога. Прелестен ден. Слънцето си играе по разнобагрените листа на дърветата. Лежим на припек по треви и скали, като морно стадо край своя пастир. Като че ли няма Време и Пространство. Тук всичко изчезва, като че ли няма материя, ни това, което я мери и дели. Колко хубаво! Стадо със своя пастир, далеч от хищници, вълци, мечки, лъвове, грабители. Не, не! Те всички може би са тук. Но вълкът е станал на куче, лъвът нарамил уморени овце кротко ги носи да не ги увреди, мечката голяма и рунтава лежала всред стадото като голяма овца, безобидно се оставя да я газят овците... Кой държи маслиновото клонче? О, Исай, вдъхновени древни певче, твоите предричания се сбъдват; моите очи за миг съзрели това се затварят над прималялото от щастие и блаженство сърце. Очите ми са пророчески. Може би случайно съм седнала върху омагьосан камък, та очите ми почват да виждат чудни видения. Но тук, като че ли всеки камък е такъв, всяко кътче, озарено от присъствието на Учителя се превръща на приказен дворец, на вълшебна тайна. Картина. Той се обръща към една девица. Нещо усмихнато й казва? - Сега ли, трепетна запитва тя. - Сега, казва Той. Всички са в очакване. Що ли ще стане? Развълнувана тя припва, покатерва се към една равна бяла скала, простира ръце и подпира върху гърдите си тежък товар. Крепко снема кошница, висока тежка камара, покрита с бяла кърпа. Носи го, допрела яко товара о себе си, бавно тежко стъпя да не падне. Очакват я с притаен дъх. Правят й път да мине. Тържество пълни гърдите й. Колко радостна е тя! Какво доволство грее върху лицето й! Вчера тя цял ден, запретнала ръкави е точила сладки млинове. Колко? Два, та 4, та 6. Шест тави. В широка панерка ги донесе на гърба си Урс - Цеко поетът. Донесе ги на планината. Учителят каза така. Защо е месила, защо прави тя това? Защо е донесла даровете тука. Да няма рожден ден, или пък е спечелила нещо на лотария, или някакъв имен ден, някакъв юбилей? О, не, не! Тая малка певица могла само да пее и да работи. Само това могла. Искала да учи. Много искала да учи. Но как, кой, чрез кого? - Чрез самата себе си, й каза Учителя. - Ти можеш, започни! И спуснаха се да й помагат, само като разбраха, че тя желае. Колко късни вечери, колко ранни сутрини те бдяха край нея да я учат и просвещават. Години, години... Тъй помогнаха те; Той, на малкото пеещо момиче - чрез самата нея. Сега, тя се изкачи горе. Това, което постига гимназистът. Той получава зрелостно свидетелство и почва нов живот. Това стори тя чрез тях. Трудът и беше молитва, песен, мъка, смърт и възкресение. Затова тя днес прави Гощавка. Тъй поиска Той, Учителят. Ето, приближава до Него, тихо коленичи с тежкия си товар, открива кърпата и първо Нему поднася. - Учителю, благослови ме! - шъпне тя. - Нека всички добри мисли на тези братя и сестри дойдат върху тебе, казва Той и поема от баницата. „Амин!” проехтява единодушно от всички. Колко изненада и радост у всички! Хвалят баничарката, поздравяват я. Огънят гори, гори. Запяваме песни. Облак засеня светлото слънце, вятър раздухва димящите главни, размята пепел. Учителят говори. Събираме се всички около Него. Говори за Божията Любов - единственият вечен закон, от който няма по-велик, който съживява и въздига повехналата тревица, прави изворите по-обилно да бликат, прави слепите да проглеждат и дава мъдрост на простите. Слънцето не се оставя съвсем на облаците и през процепите им се явява над нас, като че ли иска да им каже: „Радвайте се на Божиите блага, те са за вас. За вас грея аз, за вас пеят птичките, за вас зреят плодовете; денят ви давам за работа, а нощта за отмора и почивка. Пращам ви въздух и здраве, издувам гърдите ви в песен, изпълвам сърцата ви в благодарствена молитва. Всичко хубаво иде чрез мен от Друг Източник, който на всички слънца и планети дава живот.” Тръгване. Учителят повелява да се загасят огньовете, да се приберат забравените вещи. Главните димят на изгасване. Ели-Шедар тъжи след нас. Остава да почисти; да изправи смачканата тревица, с роса да измий пепелта от земята. Обща молитва на поляната. Като че ли цялата природа взима участие с нашата сърдечна благодарност. Като че ли цялата природа е проникната само от молитва, благодарност, поезия и красота. На път. Преваляме към Симеоновските пасбища. Навред есенна картина. Горската шума слетяла върху земята като златни монети. Нивята почернели, обрани и тъжни. Може би те крият грижовно нови семена в пазвата си и очакват вече Белодрешко да ги покрие. Синее се Балканът горделив. Рила обвита в облаци едвам ни праща далечен привет. С нас припкат и деца. Страните им прижурени, очичките греят от здраве и радост. Припкат край майките си като малки козлета, не знаят умора. Сигурно те довечера капнали ще заспят в майчини ръце, още когато тя ще ги облича за сън. Розовите устица ще престанат да чуруликат, ръката обвила майчината шия ще увисне, ще се отпусне върху чистото легло нежното детско тяло. Блажен сън ще склопи палавите очички. Неусетно сме в долината. Ето юзината е зад гърба ни. Ето и боровата гора. Завчас сме при новата чешмичка. Колко е хубава! Там тълпа младежи си правят снимки. Мозаичното дворче пред чешмичката е чист, красив. Върбите ронят вече върху него златни листи. Той пее тиха песенчица. Всички други 5 басейна са пълни с вода - има и за поливане, и за добитък, и за хора. Дома. Умора тегне на очите и нозете. Но трябва да се пие още малко чай, нозете да се затоплят в гореща вода, после преоблечен в чистото легълце. Чак тогава: Лека нощ! Тогава идва сладко сънуване, което се дава само на юнаците: гори, планини, скали, реки, езера, слънце и звезди, и много, много цветя и пение на птички. Заспивам. Държа перото и едвам записвам последните редове; струва ми се, че нежна ръка взима тихо перото от ръката ми и го слага настрана. Струва ми се, че някой успивно ми пее: „Тъги, скърби са богатство за живота в душа скрити за бъдни добрини, за благи плодове, за светли дни, (2) за светли дни, дни, дни.”

2.1.31. Петровден, 10,11 юли 1928 г., сряда, четвъртък, [Витоша, бивака Ел Шедар] При изгрев слънце вчера напущаме града, при изгрев слънце днес се завръщаме. В три часа сутринта оставихме града и през разкошните сеитби се озовахме край заспалите селища. Над нас небето сияйно с многочислени звезди и къс от тихата луна, която все още гори всред нощта като попътен факел. Вкупом тръгваме над 150 души, а колко ли отпосле има да прииждат. Имаме гости от провинцията - младежи по случай събора ни при Учителя. Няма вече Драгалевци. Южната страна на Витоша е вече залесена, поради което трябва да правим големи заобиколки, а това доста много и без това удължава пътя ни. Сега вървим по теснолинейката за водопровода към Симеоново. Поникналите сеитби, като разкошно зелено море се люшнало отстрани, по което се носи нашия пътнически кораб. Тази година класовете са високи, пълни, тежки. Превили морно глави, те гледат вече към земята, ха, ха да се изронят от своите златни кошнички и отново да се посеят. Това е ечемикът и пшеницата, а зелената ръж като копринен воал се люшка по обширното поле, лъхан от сутринния ветрец. Развиделява се. Чува се чуруликане на разни птички, що вече бързо прелетяват из въздуха, сякаш дошли и те да посрещнат утрото. Небето побелява. Звездичките една по една спущат завески по своите прозорчета, сякаш тепърва отиват да спят. Изток се облива в мека червенина и на хоризонта се очертава златиста линия. Бялото облаче, що се намира там, изведнъж почервенява. Като че ли то е слънчев паж, който пръв се провиква към природата да затаи дъх и всеки миг да очаква дневния цар. Наистина, ето го! Най-напред - светла точица, която всеки миг расте, издува се в огнено кълбо, и завчас полетява по небесната шир. Върховете на Витоша са озарени в розово сияние, което постепенно почва да слиза по склоновете, подножието на планината и - забързва по долината. Утринната хладина полека - лека отстъпва на живата грейка от топли слънчеви лъчи. Когато слънцето почва да прижуря ние сме вече всред горската пътека под нависнали лескови габрови шумаци, мамени тук и там от алени лъскави ягодки... Сякаш в молитва, коляното се прегъва, ръката посяга към зрелия плод, за да го сложи в устата жадна за свежа глътка. Те просто бавят вървежа ни. „Постой, викат те, пътниче, постой! Цяла зима ний се готвихме за този ден, цяла зима и пролет приготовлявахме своя плод, за да ви угостим, елате, хапнете си!” Така, бавейки се неволно, изкачваме храсталаците с лъкатушения и се озоваваме на поляната срещу Ели Шедар. Белите му скали, подобно тайнствена пирамида се отделят върху зеления фон на разкошната горска зеленина. От там високо се вие дим, а от скалите вече се провикват към нас. Пристигаме и ние. Вниманието ни най-напред е привлечено от шума на бликащата чешма. Тя е вечната горска певица, която непрекъснато весели нашата гостна. Така весела и щастлива, тя лети надоле из планинските усои да радва треви, цветя и птички. Покрай нея нацъфтели безброй жълтурчета, здравец и къдрава свежа папрат. Но тия хладни усои крият за нас и скрита опасност. Затова бързаме да сменим потните си дрехи със сухи, чисти. После започва втория номер - пиене ароматичен чай в който изронваме букетчето от набраните ягоди. Сега какво? Пак възход. Покатерваме се отново по стръмното нанагорище към Резньовете. Пътеката лъкатуши по ягодови и боровинкови поля, цветисти кичури от омайниче, папрат, Бабина душица и здравец. Колко е хубаво. Всяко кътче те кани да седнеш и никога да не си тръгваш. Птички се разпели от гората и по гласа им се познава, че са радостни, доволни и честити. Погледнеш нагоре; въздухът сякаш трепти в синината на ясния ден. Зеленият гръб на планината блести на слънцето като скъпоценна бисерна одежда. Обърнеш ли поглед към долината - море от нови прекрасни гледки. Стара планина цяла замъглена от синкави пари, долината просечена от бисерни жици на реки и рекички, Рилски дооблачни възвишения, нивите нарязани на ясни и тъмни квадрати - всичко това милва окото и прави гърдите възхитени и възторжени да примират от възхищение. Лицата ни алени - жар. Като че всяка пора е отворила устни и жадно вдъхва елексира на живота, който тука из тия чисти висини се разлива като мощно море. Какъв аромат! Сладко дъха чубриката, мащерката, бора, и боровинките. То е такова чудотворно благоухание, що струва ми се и мъртвия би съживило. - Стой! Чува се гласът на командата. Сядаме за почивка. После пак поемаме нагоре из царството на скалите и алпийски пасища. Тревата като жива се огъва под нозете ни. Грамадните каменни блокове нацепени като огромни старинни тефтери, стърчат тук и там подобно великански библиотеки. Може би, по тях е написана същинската история на тая планина, а също и на цялата Софийска долина, но кой може да ги разчете? Хижа „Алеко” остава далеч, далеч зад нас. Напразно там пазачът бий приветствено камбаната, сякаш да ни покани на почивка, но ний се възвишаваме все по-нагоре и по-нагоре. Жега. Слънцето е към своя зенит. Нито едно облаче. То е кристално, синьо, лазурно. От към Рила се издигне някое мъничко облаче, вземе застрашително вида на лъв, орел, после пак се разпилява. Преваляме големия „Резен”. Нависнали огромни библиотеки. Кой да стои и чете? Необхватните каменни рафтове са пълни със старинни съчинения, които самото Време е писало. Някои томове са подвързани, други, с разметнати страници - попадали една през друга... Отвесни стърчащи скални уломъци. Как да се покатериш по тях! Може би, ще минат векове, когато измитата почва ще оголи тяхната основа и те ще се търкулнат от своето величие, а може би - кой знае! Много такива огромни скали са правени чрез динамита на парчета от трудоваците при просичане на пътя. Така че, още не се знае сигурността на тия могъщи каменни кули, които подобно царе днес владеят тук из върховете. Черни връх или „Верни връх”, както вчера го нарече Учителя, остава зад нас в дясно. Някои от групата се устремиха към него, други останаха върху поляните на малкия Резен. Той има същия вид, както и големия; също такива разхвърляни блокове и разпиляна библиотека, само че е по-голям, страхотен и още по-недостъпен. От тук се открива величествена картина - небе и само небе над хаотично нагънати планини. Като че ли сме в тайнствено царство, което разгръща страниците на своето дивно минало, настояще и бъдеще, всички под знака на величие и слава. О, Родино мила! Учителят седнал всред тия огромни библиотеки, като че жива част, или някакво тайнствено излъчване на тяхната вътрешна мощ. Тъй вечно млад, вечно древен и велик, в миналото, настоящето и бъдещето, както и самата природа. Слънцето прави още по-бяла снежната му коса, обградила лицето му с неземен ореол. Той не говори. Но царственото му мълчание всред тия природни великани казва нещо на душата, разкрива някаква чудна тайна, досега скрита като че ли... Бубулечки! И тук живот, Господи! Розови и сини цветни очици надникват мило от тревицата към слънцето, като че ли му благодарят. Лягаме по тая вълшебна постеля на припек и дишаме животворния въздух. Тревата е тъй гъста и тъй се огъва че служи като великолепна постелка за почивка. Лягаме и с услада дишаме, и пак ненаситно дишаме, унесени в сладка дрямка. Над скалите високо из въздуха се вие орел, разперил грамадни си крила, цепи въздуха, сякаш се чуди на това неочаквано нашествие в неговите покои. Към пладне слизаме. Неусетно се смъкваме надоле, подтичвайки с весели провиквания. Лъх - вълна от аромат и свежест. Някой селянин довел на паша тъдява два красиви коня. Как щастливи биха били, горките, ако не бяха спънати с тия тежки железа! Всяка крачка е придружена с неприятното дрънчене на веригата. Провиждат се върховете на боровата гора, хижата, Стара планина и части от Софийското поле. Окото е омаяно от чудните прелести и от - изобилните ягоди. С чести навеждания, изправяния през свежия боров клек, наближаваме Гостната. Там гори буен огън. На възбог се издига бял пушек. Из пътя събираме и сухи дърва, и така натоварени триумфално пристигаме там. Почна разкошния обяд. Кой не знае сладостта на храната след дълъг изморителен път при изпобити от умора нозе, кой не е утолявал жаждата си с ароматичен чай - нищо не знае. Огнището отхвърля високи червени езици, дим, искри и приятна грейка. Полека лека слънцето клони към запад, а заедно с него пристига и вечерния хлад. Големите горящи дънери се стопяват в обилна жар, която прикликва мнозина. Някои вече се огъват в платнищата си, други, подобно Якова, слагат глава на камък и заспиват. Някои пък си нарязаха папрат, за да ги не убиват камъните. Такова легло приготвиха и за Учителя. До късно през нощта, около огнището се чуваше тиха гълчава. Будна сестра цяла нощ бодърствува около огнището - доброволка - да подклажда огъня; да поддържа горещата вода в чайниците, която бе сигурна защита от нощната пронизваща хладина, обгърнала изморените ни и запотени от излета тела. Среднощ. Учителят става и ни призва на молитва. Заставаме всички на поляната под чаровното звездно небе, изказваме нашата сърдечна молитва и благодарност. Светли сенки сред нощта, всеки един представлява запален факел за живота. Звездите като брилянтени очици, къпани в утринно мерцание ни приветствуваха от далечните глъбини. Луната - последен уломък, ярка се показа на небето. Чудна, дивна молитва всред нощ на планината! Толкоз сърца туптящи в един възторг, от една обич и стремеж! Пак около огъня, пак лека дрямка и поспивания, после песни, после приехме почерпушка от Учителя по случай именния му ден по едно сочно локумче. Как хубаво ни подействува това сладко парченце. В 2 часа потегляме за път. Хоризонтът се очерта. Небето побеля, птичките зацвъртяват из храсталаците. Цветята се оросиха от сутрешната милувка. Изток почервеня. Златният диск се показва. Небето плувна из огнени вълни. Ние слизаме от горе, като че ли право към тая пурпурна урна, пълна с живот и сила. Сега не ние, а то ни посреща. Бинокълът ни откри по огнения диск петна, които според Учителя предсказващи беди за човечеството. Почивка. Път и пак почивка. Цялата природа запяла благодарствена песен: планини, реки, цветя и всички живи твари се радват неизказано, докоснати от невидимото крило на щастието. По нивята плъпнали жетвари. Чува се проточената им песен. Днес те връзват първия сноп. Ето ги по нивите, а негде вече се издигат и кладни - кръстци. Пак по сеитбите, пак там, гдето вчера били буйни зрели нивя, а сега е бодлива угар. По теснолинейката. Красиво се точи низата пътници с бели шапки, пъстри блузи и рубашки. Учителят е с нас. Напомня ми дивната евангелска картина „Исус из сеитбите”. Тогава, щом той прилича на Исуса, то ние приличаме на учениците му, които отпосле станаха апостоли... Значи, измежду нас са бъдещите апостоли, работници за Новото в света..! Няма вече Нерон, няма вече инквизиция - няма, няма! Ние смело ще вървим в света и ще разнасяме лъчите на Новия живот, живот красив и радостен, къпан от недрата на майката природа. Чешмичката на Ловния парк. Раззеленели се върбите, посадени от нас. Колко труд положихме тук, средства, тичане, песни, работа, работа, че това мочурливо място по плана на Учителя превърнахме в красиво живописно кътче. Големият и малкият басейни, изградени с камъни и дъно от цветна мозайка, са пълни с бистра вода, от гдето коларите могат да напояват добитъка си. Но, кой знай, „Ловният парк” се заканвал, че ще унищожи този райски кът... Коритцето, що прибира сладката вода на чучура, кани да се наведеш и да пиеш, пиеш някоя и друга глътчици. Изгрев. Като че ли сме вече у дома си. Разотиваме се рано, в душата ни слънце, което показва пътя към Бога.

2.1.30. Кирил и Методий, 24 май 1928 г., четвъртък, [Витоша, бивака Ел Шедар] По ведрото утро, по спокойно греящите звезди, по тихия ветрец Витоша покана ни изпраща, на гости да й отидем. - Елате, казва тя - няма да ви къпя с дъжд, няма с вятър да ви бруля, няма да визаглебвам по кални долини, няма да разтраквам зъбите ви от студ. Кима тя с бяла малка ръчица от върховете си и нежно добавя: „Зажъднях за песните ви, за веселите ви провиквания, за хубавите ви нежни игри. Елате, починете си при мен. Ето, изтъкала съм си вече пъстрите черги и шарените възглавници. Измих котлите на всичките си извори; можете да се огледате в тях и да пиете малки глътчици. - Рано елате, казва тя - да видите как се разсъмва у мен, как ветрецът при зори тихо разклаща цветните стълбца и вие отдалеч ще видите как гали високата ръж. Как славеите се надпяват в ранина, как лястовичките все още разправят на висок глас за планини и моря, докато дойдат при нас.” И тя още говори, сякаш че се извинява за миналото си малко грубичко държание към нас, като го обяснява с „атмосферни налягания”, „електрическо напрежение”, сезони и пр. А тя обичала гости, особено тия, които пазят чисти полята и изворите, не късат цветята, не кършат младите вейки на гората й. Тя не обича тия гости, които гърмят с пушки по нея, нито ония, които не пазят творенията на нейните художници и майстори. Повярвахме и тръгнахме за Витоша. Потегляме наистина, както тя иска в 3 часа - в ранна ранина. Слънцето голямо - блестящо и румено ни огря към водениците, гдето циклонът тия дни бе прекатурил множество стари дървета. Лазим по зелените хълмове, гдето здравецът кичести гирлянди е поръсил по скали и валоги. Теменугата, мъничка и нежна, вече се прощава с полските цветя с нежен клик: .Довиждане! До година ще се видим пак!” Незабравката е изложила в изобилие своите художествени творения. При някой шубрак е поставила само едно цветче, а до някоя скала - цял букет - свежи, стройни, красиви. Художникът на жълтурчетата навред е оставил по една картина. Той се хвали със сочния жълт цвят, с който дори разкошната иглика, що и тя е поставила вред своите картини, не може да се похвали. Сладниче на кичести кичури застанало до разкошно зелена переста папрат и тихо се разговарят. Лайкучката разтворила бяло чадърче, непрекъснато се усмихва срещу слънцето. А мащерката е разгърнала по скали и драки своята розова свила и пред из въздуха благоухание и свежест. Извисили се стройни буки, борове и габер. Измежду тях тънка калина се преплита и нежно шушне с клоните си. По листите й лази божата кравичка - алена калинка, като скъпоценен камък, по блесналия в елмази росен лист на леската. Дрянът вече свива своето жълто знаме и едвам се различава между другите си братя. И над всичко това сияйното чисто ведро небе, синьо, синьо като синчеца, с тук-таме рейнали се малки буклести облачета, като главите на къдрокоси дечица. А въздухът, Господи, неописуема сладост, неоценима благодат и свежест. Нежно милва той очите, изпълва гърдите с омая, здраве и песен... Той е лекоперестия кораб, що ни води нагоре, все нагоре... Наистина днес Витоша е царствена. Гледай как е извисила глава, сякаш тайнствен сфинкс, що крие в недрата си щастието на всички живи създания. Много неща знае Витоша. Много тайни са записани върху каменните й скрижали, за онзи, който може да ги прочете. И шъпне се, от някои мъдри се шъпне, че преди турците, били гърците, преди тях -римляните, преди тях - славяните, а преди всички тях в тия долини, из тия поля, гори и моря българите - този ден и - во веки веков! Колко бури знае тази могъща планина, но все тъй величествена и прекрасна си стои тя още от край света. Нижем се вече по новия широк път всред планината. Каква чудна гледка се открива към Софийско равно поле! Сега то прилича на вълшебна приказка. Като че ли, сега там живеят само феи, чудни самодиви, омагьосани принцове, слънчеви пажове, вълшебни птици, красиви кротки и песнопевци... Като през паяжно свилено було се прозира лицето на Столичната хубавица - София - прочутия Средец и Сердика от памтивека... Реките подобно сребърни жици прорязват долините й. Плъзнала е София кръстом. Тя расте; полека и здраво се издига нашата прастара Столнина, от още първите ни свещени воеводи, които по Божия повеля ни заселиха тук. Над близките села, наредени в подножието на планината се вие дим. Навярно сега „Драгалевските феи и омагьосани принцове” колят курбан - Светец празнуват. Видях ги с очите си тия приказни, вълшебни мъже и жени - обути в цървули, стегнати в сини сукмани и пъстри ризи, водят за ръка малки сополанчета - бъдещата слава и величие на Драгалевци. Трицветни знаменца украсяват схлупените им одимени дворци, пред които мучи пълновима крава. Настигат ни туристи, возени в автомобил. Отиват нагоре да се освежат по този начин. Дали ще усетят нещо клетките им от този ефимерен допир до природата? Но, тяхна си работа. Изглежда това бяха богати евреи, които много не се грижеха за по-вече кислород в кръвта си, за повече преживявания всред майка природа. Ел-Ше-дар. Огньове. Накацали по скалите, някои от изпреварилите вече се провикват към нас: Ехо! Ехо! Чешмата разлива обилни струи, пее, пее, радва се и се весели. И тук цветя, и тук животворна хубост. Около огъня, върху камъни тук и там, насядали или полегнали, някои от нашите вкусват едемско блаженство, топлени от приятната грейка на разгорената жар. Време на закуска. Всички дъвчат усърдно. Ел-Ше-дар се радва на своите гости. Дръвчетата се раззеленили, тревата с множество пъстри цветя е всекиму послала с мека постеля. Мирише на здравец, мащерка и лайкучка. Планината е наизвадила миналогодишните си украси, що цяла зима е крила в своите белоснежни скривалища. Сега, те всички отново са изкарани, оправени, оперени, като за сватба. Учителят седнал върху такава една пъстра възглавница. Лицето му сияе от вътрешна красота и сила. Белите му сребристи коси, подобно свещен ореол ограждат дивното му лъчезарно лице. Всекиму, приближил се до него, намира по ценна блага дума да каже, да се усмихне, или бащински погледне. Всички сме на припек. Обхваща ни сладка дрямка - приятна отмора. Като че ли до тука бяха всички грижи и, че от сега нататък ни чака само райско блаженство. Всички млади около диригента. Симеонов сияе. Колко се радва той когато грабне диригентската палка! Широките му гърди се издуват с благодарната сила на песента - гласът му ечи над всички. Хубави са нашите песни. С тях десетки години посрещаме дни и нощи, и носим неволи и грижи. Дивни песни! Сладчайши мелодии. Чрез тях ние изливаме обичта си към птички, цветя, ручеи, небе, слънце и звезди. Как иначе? Освен с песни, много и сърдечни песни: „Тъги, скърби”, „Сладко медено”, „Роена капко”, „Зора се чудна зазорява”. Една ли са и две, че да ги запиша? Той ни даде тия песни. Той - Учителят. Господи, колко са хубави! Чрез тях животът у нас расте и хубавее. Днес ний сме щастливи - тия думи изказвам с пълна увереност. Може би в света сега някого коронясват, може би някой осъден на смърт днес получава свобода и прошка, може би има и други непознати радости в света, но ние сме измежду най-щастливите. Защо? - Защото сме с Учителя. Неговото присъствие ни окриля с божествена радост. От Него се излъчват прелестите на рая, благото на небето. Как стана тъй, че нам се падна това щастие да сме с Него? Щастливи деца, избраници някакви, не зная какви и за що. Той ли ни потърси, или ние Него? Той ли ни намери, или ние Него? Виж как тихо на камъка си седи. Притваря клепачи, като че вглъбен в себе си. Не вика, не жестикулира, но всяко негово най-малко движение е красота и сила. Нещо ще стане в света. Такива велики Учители винаги чертаят началото на Нова Епоха. Човечество, вземи под чест! Идва Новото в света! Предвестник е Той. Нещо чудно и велико ще стане, което ние още не предусещаме. О, какво говоря аз, най-малка между малките, най-глупавата? Какво пророчество дръзвам да проповядвам? - Нова История, Ново Човечество, Нова Европа! Кой ми внуши тия мисли? Живо туптение в сърцето ми буди чудно вдъхновение и ръката бърза да запише това което е, и това, което ще стане. О, най-малка аз от всички, що са държали перо в ръка, как смея да записвам такива думи? Но що думам? Защо да не дръзна смели слова? Та мощният дъб не почва ли от едно малко желъдче. Трябва само слънце да го грее, роса да го роси и то ще си порасте и мощен дъб ще стане. Може би, ще дойде време, когато вдъхновените ми сега Слова ще станат плът и кръв, и всичко ще се сбъдне. Амин, Господи!

2.1.29. Втори ден на Великден, 15 април 1928 г., понеделник, [Витоша, бивака Ел-Шедар] Нищо по-омайно от пролетно, от пролетно ранно утро. На изток зората къпе хоризонта с розови лъчи, които дават нежни отблясъци върху планинските върхове. Върбите леко се развили, сякаш нежно зелен облак е обвил дърветата; из градините нацъфтели бели и розови овощни дървета. По шосето към Драгалевци и от двете му страни многоводни ручеи тичат да се влеят в Перловец, поел всичките мътилки на София и ги отнася далече. Бистри са те сега, бързат и весело в изпревара се гонят, а не знаят какво ги чака - горките! Чистачи са те на столицата, които за миг ще се измърсят до неузнаваемост. Господи, и реките имат подобна с човешката съдба. Едните карат воденици и тепавици, поливат зеленчукови градини, а други мъкнат тегобата на стохилядни селища... И тая вечна работница - Природата, всичко подрежда, пречиства и пак в нова чиста свежест на людете го поднася за здраве и живот. Из дърветата ечи песента на ранобудни славеи. Песента отговаря на свежестта на цялата природа, на росните капки по листете на дърветата, в цветните чашки на цъфналите череши, вишни и зарзали. Тъмен облак изневиделица се затича и завчас закри пламналия в розови лъчи хоризонт... Като някакъв ненаситен дракон, той поиска да угаси дневното светило. Топъл ветрец лъха от планината и милва заморените ни лица. Като че той бе първия й пратеник, що с нежна целувка ни приветствува с ,добре дошел”. Ето ги пак тълпа Драгалевските кучета, тихо, с радостно скимтене ни посрещат. Хей, далеч пред нас в гъсти редове върви група. Това са наши, бездруго, а сигурно и Учителят е с тях! Там почиват. Преди да ги настигнем, те вече стават и тръгват. Почиваме и ние върху камъни, обкичени със здравец, теменужки, иглика. Където и поглед да обърнеш - все тази омая, все тази пролетна красота. Благоухание, ведрина и птича песен. Унасям се в красив блян. Малки бубулечици лазнали вредом. Мушички литнали из въздуха, къпят се в топлия сутрешен зефир. Свежа тревица е напослала с плюшен килим там, гдето до вчера зимата си дръпна бялата черга и остави след себе си само кал... Лястовичките бързо летят из въздуха и правят извивки към земята, сякаш искат там да слязат. Тук-таме, из белите облаци се отваря синьо небесно прозорче, което зове нагоре, нависоко... От цяла сутрин, облаците подобно огромни истукани сякаш стоят неподвижно. От време на време слънцето се показва през някой облачен процеп, за да осветли природата със златна багра и пак се скрива. За миг, сякаш забравям, че съм човек и, че трябва да стана и догоня дружината. Като че ли се сливам с околната природа и потъвам, изчезвам в нея, както росен дъжд в недрата на земята. Чии са тия златни кубета, що през облаците се издигат и шепнат чудна приказка? Какви сая тия множество сгради там доле?! Стоят ли те още по местата си след онзиденшния земетръс! Успокоиха ли се там людете доле? Осигуриха ли живота си за още някой ден? Не ги ли чака ново бедствие? В природата няма тревога. Всичко е тихо и спокойно. Тя очаква пролетта с цветя и песни. Тя не се страхува от нищо. Всеки камък, всяка долчинка и хълмче ме зове: „Ела при нас, ела да те здрависаме”. Птичка извила кръшен глас и тя: „Постой, послушай ме, аз за тебе пея сега!” Изворчето ми кима да го приближа. Червеното ухо, цъфнало на сухо клонче, ме мами към себе си. Неусетно ставам пленница на планината и не зная на къде да вървя... Когато пристигам на Ели Шедар, отдавна всички са вече закусили и забравили за трудния път. Пристигам последна, съвсем последна, като че ли капнала от небето. Върху големия огън камара сухи дърва. Братята са ги събрали и насекли. Върху огъня клокочат чайници, тенджерки и гърнета. И днес ще имаме варена коприва. Тук-таме я виждах из тревата, но тя не ме привлича тъй както сладкодъхните теменужки, иглики и здравец. А сега вдъхвам с наслада приятния мирис и вкус на прясна зелена супа. Учителят е там. Около него - венец от млади и стари. Гледат го с богоговение, доверие и обич. Днес изпяхме за първи път композицията на 148 псалом от брат Кирил „Халелуя”. Изпърво ми се стори много хубава, после тя изведнъж престана да буди в мен всяко очарование; може би защото приличаше на провиквания, внезапни, буйни, които нямаха своя психологическа предпоставка. Художницата Цветана рисува нещо. Музикант извива лък по струните, пее с тихия зефир, с песента на облаците и слънчевите лъчи. Хористи са обградили диригента и пеят ли, пеят. Лежа върху високите скали и само слушам и се унасям. Не, този ден е само за съзерцание. Тъй е хубаво, тъй е хубаво! Ето го и слънцето се показа. Усмихна ни се, обля ни с топли лъчи, после покапаха няколко радостни сълзи от очите му и - толкоз. Скри се пак зад облаците, изчезна, като помоли небесните шегаджии този път да ни пощадят от баня. Наистина, хубаво е пролетна баня, но пък и цял ден да ни вали и то не си струва. Тоз ден, пазени от облаците, речи на сянка, ние почиваме истински изпод храстите край огъня, или върху топлите скали. На поляната огромен кръг. Всеки развърза раницата си. Доволство, радост и здраве се четяха по лицата. Сипаха ни по малко копривена чорба. Колко хубава беше тя с млад чесън, репончета, салатка! Ний сме тъй весели, щастливи, доволни! От що е туй? Само от това ли, че сме на планината? Само от това ли, че храната ни е тъй свежа, хубава и охотна? Или и за това, че Учителят е с нас и пълни сърцата ни с Висок идеал -Идеал към Бога. След обяда Учителят даде да прочетем книжката „Черният Мойсей” от Григорий Петров. Според прочетеното, разбрах че „Черният Мойсей” е имал свръхчовешка воля, с неподражаема примерна добродетел. Най-после се събуждам от своя блян: „Черният Мойсей” раздруса душата ми в ридания. Аз искам да бъда като него. Не, аз искам само да му се поклоня, да целуна черните му скъпи ръце. Той, роб, слуга, нищожество за хората, непознат и презрян, но пълен с безсмъртния божествен пламък на Духа -на вечното добро. Златно, не, диамантено, слънчево сърце - отломка от самаго Бога. Какъв велик пример за подражание на тия, които се стремят към светли постижения, но са лишени от „средства” и „условия”. Но геният трябва първо да гори в такова сърце и тогава всяка нова преграда става символ за ново въодушевление и радост. Върху поляната изпъваме живо колело. Така правиме гимнастически упражнения с гамата. Колко освежително и ободрително ни подействува! Няма за нас никаква умора! Слизаме през Симеоново. Стъпките ни потъват по гъста сочна трева. Отвредом погледът е милван от прелестни полски цветя: иглика, минзухар, теменуга, незабравка, сладниче. И това не са търсени цветя що погледът едвам открива. Не! Това са разкошни поляни, гъсто осеяни с тия скъпи дарове на природата. Софийското поле изрязано на квадрати - засеяни с есенни и пролетни посеви. Тъй е разделена земята между хората, за да може по-леко да ги изхранва. Тук-таме пролетнината е избуяла и се люшка от вятъра на вълни. Сега пък слънцето прижуря. Где изчезнаха облаците, где се скриха, но - нито следа от тях. Ниже се на дълга върволица нашият туристически стан. Настигаме, отминаваме се с озарени от доволство лица. Вървим по Рилския водопровод през Симеоново. Огромните черни тръби още не са зарити под земята. Из полята плъпнали белорунни стада. Вълната по тях вече на фъндъци остава по драките; скоро ще им снемат тежкото облекло. Лакомо и ненаситно хрупат те сочната тревица. Почиваме по детелинова ливада. Колко е хубаво! След един час сме вече на „Изгрева”. Почиваме за малко пред новоизградената Школа и - всеки поема за дома си. Омаяна от пролетния лъх на планината, от прекрасните горски цветя, чист въздух, песни, игри, почивки под благоуханните храсти, слизам през боровата гора, напоена от упоителния мирис на смола, с бодри стъпки минавам през многолюдните улици, пълни с пременени хора, завивам по „Върбица” и на №10 поставям своя ключ. Светва електрическата ламба. После пламва печката ми за топла вода. След един час всичко е свършено. Сядам в леглото си и върху коленете си бързам да запиша преживяното и да реша още някоя алгебрична задача.

2.1.28. Благовещение, 7 април 1928 г., събота, [Витоша, бивака Ел-Шедар] - Хубави светли звезди, кажете, утре ще има ли слънце? Сириус прекрасен, що като брилянт гориш в небесните глъбини, кажи, утре не ще ли ни сполети буря, не ще ли ураган да ни връхлети, че за Витоша се готвим, горе на планината да отидем. Бъди ни Оракул и Ти, Орионе, ще ли се радваме на топли слънчеви лъчи или ще има - студен душ? Не отговарят светлите звезди. Трепкат, примигват с очици, мълчат си те. Сякаш само отговарят: - Що питате нас? Питайте ветровете, що носят бури и мъгли. Ние сме високо над тях и за нас няма това, що вас тревожи... Изток и запад не предвещават нищо добро - мътно е небето и в двата си края... Сякаш мърморят нахмурени: - Тази нощ облаците на съвет ще се съберем и ще решим утре що ще бъде. Тръгваме... В 6 часа сме над Драгалевските воденици. Слънцето не се яви. Не се яви ни после, ни по-късно... Тъмни облаци притиснали небето, като че искат да го задушат. Тук-таме се откроява измежду тях някое синьо окце, но бързо облак се затичва и в миг го затуля. Ечат воденичните колела. Ледът е отпуснал буйния поток, сега завъртял множество воденични камъни. Ето ги и нашите приятели -селските псета. Те ни срещат с радост и има защо - големи къшеи хляб изчезват в раззиналата им червена паст. Витоша вече ехти от нашите песни. Лесът се събужда. Клоните напъпили, кукуряк наднича от шубраци и камънаци, и се хвали, че е първият пролетен пратеник, че жив и здрав е останал след люта зима: „Зимата ме погреба в земята като суха клечка, но сега аз възкръснах още по-хубав, по-здрав.” Също тъй се хвали и минзухара - моравия сочен минзухар, и до него жълтия златния му брат, който прилича на тънки восъчни свещи, които скоро слънцето с целувки ще запали - ще разцъфти. До него е и зюмбюлчето! Напразно кукурякът се хвали, че „той е пръв”, не, още много други цветя има, които са първи като него. Малката тревичка преди всички тях поникна изпод снега и сега вредом е разпростряла копринената си дреха. Въздухът е тъй упоителен и чист. Тъй леко и с жадност го поемат гърдите като целебна сила. Той е подсладен от невидимото присъствие на здравеца, що все още опърпан се крие из скалите. Облаци, подобно изригващ вулкан, нахълтват изневиделица, после в бойни редици се просват по планината и я заливат с мъгли. Кога изкачихме „Зеленка”, кога минахме „Буди душа” - ето ни вече по самото шосе към „Ели Шедар”. От към запад пристигат тълпи от мрачни облаци. Няколко пъти слънцето прави опит да надникне, мярва се през облаците светлия му диск, но уви! Облаците го скриваха с всичка сила... Настигат ни туристи за „Алеко”. Колко стройни и напети изглеждат със своите красиви планински костюми, със своите обрулени от вятъра и слънцето лица, с тая свежест и бодрост в поглед и походка! Те бързат да предварят закапващия се дъжд. Ние не бързаме - едно че нямаме хижа, друго, „пролетният дъжд е целебен” - според думите на Учителя и затова ние не го избягвахме. Почва да ръси. Нека си ръси. С нас е Учителя. Тогава що ни е грижа от него? Ел Шедар. Клоните му са още голи. Всред него гори грамаден огън: там врят чайници, пълни с изворна вода, взета от оная мила чешма, що преди 5 години десетки чифтове ръце за 1 час съградиха. Хвърлям раницата и кожуха и се затичвам първо с нея да се здрависам. Измивам пламналото си лице, разхлаждам ръцете си. Боже, колко е хубаво! Как весело и буйно клокочат обилните й води. Колко е хубав сега тъй събран под толкоз камъни, събран в този голям стоманен чучур! Покрай този извор още колко други изчистихме и подредихме! Пръснати из планината, кой тинест, кой притиснат от камъни и глина, разлети навред, ние ги разкопаваме, чистим, изграждаме тъй както ни научи Учителя - както и той сам прави, когато види някъде някой извор. В Родопите, на „Карлъка” е изградена от Него оная чешма, оная кървава вода, която при Баташкото клане е служила за разтуха на ужасените бегълци... Разказва сестра Янакиева как сама, заради Учителя (а за Него, силите се удесеторяват и за най-слабия) сама изкопала големия трап за тая чешма. Другата работа после подели новодошлите братя и сега в „Карлъка” стои тая чешма, считана за целебна „светена вода” от селяните. Такива пет извора има и на „Куш бунар” - в Балкана. Там природата от пет водни гнезда е дала началото си на изобилно планинско поточе. Там е било блато - Учителят е намерил изворите, пет на брой, изкопал е траповете им, иззидал ги е, после един с друг чрез поточета ги е съединил и после ги е събрал в едно цяло - малка речица, която никога не пресъхва. Изворите отстоят един от друг във форма на върховете на петолъчна звезда... Колко са хубави! И сега, седяща до Елшадарската чешма, неволно си спомням за Куш-бунарската водна звезда в блян унесена под блестящите звезди на Сливенския балкан, облъхната от песента на Балкана, който не спира да пее „хайдушка песен”. Спомням си този дядо Никола, който разправяше, че познава Панайот Хитова, Левски, Хаджи Димитра, Стефан Караджата. Неволно си помислих: Не сме ли и ние „бунтовници” - носители на ново освобождение на човечеството, вковано в ноктите на невежеството и леността. А не е ли мързелът, алчността, недоверието по-страшен враг и от читак-турчин! Не, наистина ние сме опасни бунтовници, които не на шега, чрез тия излети обявяваме война на предразсъдъка, че „всред природата е опасно”, че има „течение”, че може да се простудим и пр. пр. И този враг не е далеч. Ние го носим със себе си. Той е у нас, в сърцето, ума и волята ни. Ние трябва от там да го пропъдим за вечни времена. Нас работа ни чака. Ние сме новите бунтовници за просвета и духовна свобода! Да се освободи човешкият дух от своето вековно робство, да възкръсне към нов, свободен и щастлив живот. Вали дъжд не на шега. Дребен, тих, напоителен. Гимнастичните упражнения пропъдиха оная вцепененост, настъпила чрез почивката, след излета ни нагоре... Дрехите ни натегнали от вода. Но ние се радваме, че получихме милувката на пролетния дъжд. Случих се наблизо до Учителя. Сама видях благата, що за миг отвред се струпаха пред Него - пакети бисквити, портокал, халва, орехи. Но Той всичко раздава, а яде само пресни репончета и чесън с прясна пита, опечена в пепелта. Как изневиделица пред мен се измъдри топка халва и шепа орехи..., не зная. Сега се сетих за притчата с 12 коша трохи... от 5 хляба. Да, когато любовта е между хората, всички стават щедри и това, което до тогава са считали само свое собствено притежание, в присъствието на Бога в сърцата им раздават го да се попълни навсякъде недоимъка. Това, което някога е било „чудо”, сега разумът го обяснява, че станалото е дело на великата Божия любов, която всред мрака на егоизма тогава е засияла между хората и ги е сближила така, че са споделяли всичко помежду си като братя. Да, „ядоха, наситиха се и дигнаха 12 коша къшеи”. Учителят раздава на тия, които почти нищо нямаха; така че изобилието на едните премина върху нищетата на другите и така благата се изравняват този ден, както и дъжда, както и Словото на Учителя навсякъде проникна. Застанали около огъня пяхме песни. Пара се вдига от мокрите ни дрехи и радост от гърдите ни. Няколко пъти слънцето се опита да надникне, но не можа. Целият ден, дъждът не спря своята тържествующа песен. Него го чакаха милиарди посеви, семенца, коренчета, тревички и цветя. Той има своята важна задача, която иска навреме да извърши, за да не се посрами пред лицето на Май. Към 3 часа се готвим за път. Заставаме на обща молитва. Минзухарите и кукурякът ни изпращат, сякаш се извиняват за дъжда. Обладани от непозната енергия ние просто летим към долината. Неусетно изгазваме Симеоновската кал. Ето вече топлото жилище - печката гори. Водата е стоплена за обливане, чай готов за пиене и мекото одеяло вика за почивка. Пламнала от милувките на дъжда и топлата баня, слагам на коленете си чиста хартия и се опитвам да запиша що годе това, което преживяхме на днешния Благовест. Но що мога да кажа за това? Може ли да разбере моята радост този, който като мен не е изкачвал планината под такъв дъжд. Може ли някой да влезе в моето тържество, ако не е бил с Учителя там горе при цветята и изворите, и чистия въздух, ако щастлив и радостен не е газил хлебородната кал, от която всичко расте, цъфти и зрее. Лека нощ! Утре рано ще стана и днес решените задачи по алгебра на преподавателя си ще покажа. Знанията брат Боев ще ми да провери -нови задачи да ми предаде.

2.1.27. 30 януари 1928 г., Витоша [бивака Ел Шедар] Ще видим как Витоша ще си покаже днес мурафета - имен ден на царя е; дали няма да ни надроби някоя попара. Шест и половина - отдавна оставих спящата столица зад гърба си. Закъснях, успах се. Дружината навярно вече е стигнала „Ел Шедар”. От една страна печеля, защото постепенното развиделяване ми разкрива разни красиви гледки из околността, що иначе нямаше да видя. Млекарите подтичваха заедно със своите сиви магаренца за града - мляко за софиянци. Срещах и червенобузести невести и девойки, забързали към града, те весело ме поздравиха, пошегуваха ми се със закачката: „Дека ти е, моме, другаро, вуци че те изедат”... По телеграфните жици накацали цял орляк врабци едно до друго, тихи, смълчани в някакво очакване. Всичко е бяло - чисто бяло. На земята царствен покой, на небето също. Зорницата блести отгоре като лъчезарна усмивка над света. Крайпътните вади, живи и пъргави, като черни ленти по снега бележат своя устрем. Отгоре им лека ледена покривка под която бистрата вода непрекъснато плиска и клокочи. На югоизток - между Рила и Витоша всичко трепти в розово сияние. Приличаше на ярко оцветени мъгли, или тънки водни струи, които се изливаха от слънцето, или пък извираха от някой чуден непознат земен източник. Но где го Слънцето? Още го няма, а по небето и земята вече се задават пурпурните му златни кочии, с които то ще се впусне по дългия си път. Витоша - бяла и чиста, като приказна самодива. Тънък воал, приличен на разстлана влачена вълна, тук-таме поръсила небето, далечни пратеници на някой облак. Небето е ведро, дори модро, от чистота и глъбина. Вървя, гледам сиянието над върховете и често се обръщам и заставам да не изпусна слънчевия изгрев. Насмалко щях да го пропусна; някакво куче весело ме посрещна и аз, давайки му хляб, щях да загубя величествения миг. Ето го, ето го! Топла сладка усмивка на Бога - мил привет към всичко живо. Неволно му протягам ръце, като на скъп приятел. То за миг обля планинските върхове с нежно розово сияние и веднага се скри зад облака - неканен гост, който от час-два е вече на пост край триумфалната порта на Изтока. Слънцето беше започнало вече да позлатява и по гърдите на планината, но този мрачен облак грабва четката от ръката му и я захвърля... Драгалевските комини пушат. Ранобудни селянки отиваха с менци за вода. Една стара жена, добре пременена със син гайтанлия сукман, преметнала нова торба, в която се очертаваше нещо голямо и околчесто, навярно погача. Бърза тя, ситно тепат цървулите по снега. Лицето й тъй спарено и жълто, очичките мънички черни като маслинки, устните тънки - отдавна изгубили цвета си, дават образа на едно измъчено, дълго страдало същество. Но колко много още сила и бодрост се крие в нея, съдейки по бързия й изправен ход. Колари и волове слизат за някъде. Придружава ги малко момченце с дълъг до петите кожух. Малките му нозе здраво обвити и стегнати в навуща и нови цървулки. На главата му - ярешки калпак. В ръцете си - дълъг остен; от време на време боцва сивите воловци. Спуснаха се няколко псета, но никое не залая. Тия Драгалевски цербери, навярно не пазеха никакви златни руна, така че нямаше и защо да лаят пътниците. Към водениците дълго се застоявам да се любувам на ледените висулки от улея. Те блещят на слънцето като редки скъпоценности. Изкачвам се съвсем сама. Тихо е наоколо ми и чисто, чисто. Често сядам да си почивам, защото, подобно мечка спала зимен сън, отдавна не съм изкачвала планината, че членовете ми почти са вдървени. Ето ме на „Зеленка”. Отсреща Стара планина - хубава и чиста, като вълшебна царкиня. Множество птици безредно се носят из въздуха, спускат се по земята и пак се издигат. Навярно врани. Срещам деца дървари, влачат дърва върху малки шейнички. Всички тия дръвчета са млади фиданки, които тия момчорлаци крадяха за гориво... Навред пред мен снегът е утъпкан от безброй нозе... Небето усеяно с разни облаци, мигом се променят в огромни животни, кораби, войска, птици... Наближавам „Буди душа”. Заричам се да го изкача, без да почивам, без дори да пъшкам. Почвам леко, бавно, като че ли чета из пътя. И наистина, така по-леко излизам на широката равна поляна, която ме извежда на пътя. Още един-два завоя и ето ги пушеците от Ел Шадар. Върху скалите му, като птици накацали човешки фигури. Слизам към бистрата вода. Прекосявам долината и - ето ме при тях! Посрещат ме с радостни възклицания. Пристигам. Огньовете разливат приятна топлина. Около Учителя - много хора. Измежду тях някаква бесарбка калугерка Варвара - с бяло наметало на главата си. Приятният нежен израз на лицето й прикрива напредналата й възраст. Мълком поздравих и застанах да слушам. Че тази Варвара излезе цяла героиня. Изпратили я от Цариградската екзархия тук на почивка в приюта „Веех скорбящи Радост”. Имало там някаква баба хаджийка, която ходила на хаджилък 7 пъти! Сега тя била „директорка” на приюта. Но тъй биела горките стари и болни хорица, тъй ги гълчала, че на Варвара й домиляло... Имало и някоя сляпа Пена, която вместо парцал за бърсане прозорци, взела някакъв калъф за възглавница и хубаво „обърсала” прозорците. Хаджийката тъй се разфучала за това нечувано „престъпление” и тъй много набила тая жена, че кръв потекло от устата й. Тогава сестра Варвара грабва кръста и разпятието, па като се втурва срещу хаджийката и почва: „В Името на Отца и Сина, и Св. Дух, да се махнеш от тук, инквизиторко! Да изчезнеш яко дим!" Баба хаджийка приела побоя безропотно и въпреки своята авторитетност не посмяла да се оплаче от своята белопола посестрима... Но, Варвара, в Името на Отца и Сина, и Св. Дух, успяла да уволни хаджийката и да я прати този път по... дяволите. Така приютът се спасил от едно голямо зло за известно време... - Кой дявол те донесе тук - питали я поповете и хаджийката. - Аз съм злият Дух - казвала Варвара и дигала тежкия метален кръст над главите им, и като тояга застрашително го размахвала над тях... И чудеше се тя самата: „Защо бих хаджийката? Нима ме прати владиката да го сторя? Нима аз исках да стана директорка? Не, не! Аз просто в името на Отца и Сина, и Светия Дух пъдя бесовете.” Сините й очички така засвяткват, наистина да се уплашиш. Не, тя не е демон. Защото с кръста биеше злата хаджийка, която мъчеше нещастницата. Иначе кротка, разумна и тиха. Тя записваше всичките си приключения, застъпваше се за страждущите, биеше попове и калугери, игуменки и директорки - хаджийки. Разказваше как в Цариград, някой беден Лазар откраднал златния кръст от църквата, за да си купи дърва за зимата. Освен, че го хванали и го били в църквата, но го предали и на заптиите да го довършат... Като се научила Варвара, а тя се научила доста късно, влязла внезапно при владиката, застанала до звънеца, за да му попречи, ако иска да звъни и ми креснала: „Скоро напиши книга да се отпусне човека, иначе ще те хвърля от прозореца!” Хъката мъката (Варвара - едра, снажна, същинска бабаитка славянка), отказвал. „Скоро!!! - ревнала Варвара, ти нечестивецо, освен че би сам бедняка, вместо да разбереш и му помогнеш, ти го предаде на друговерците да го дочукат. Напиши книгата, чуваш ли?” И тя връхлетяла разтреперания владика. След малко, тя вече тичала с „книгата” към конака, но на горкия човек му били избити зъбите, пукнали му главата и тя го грабва, и го пренася в къщи... Мъчно бих предала речта и видът на тая знаменита Варвара, но нека кажа, че целият Ел-Шедар гърмеше от смеховете ни. Тя добре прави, че всичко си записва, така че, който иска да знае за .деянията” й ще ги прочете вече печатни. Коя беше тая Варвара? Как се бе добрала до нас? Как можа тая стара жена да изпъпли чак тука? Но в нея бе запазена поразителна бодрост! Кой знае каква огромна душевна сила крие в себе си тая славянка, която си позволява със силата на Духа Святи да бие с разпятието директорки, хаджийки, да ги уволнява, да смушква попове, да връхлита върху владици и вредом, като Дон Кихота да се явява като защитник на слабите и унижените. Тя разправя, че някога си се била женила за някого в Русия. Отсетне узнала, че младичкият й съпруг, бил вече баща на две деца при незаконна съпруга. Тогава тя, пак с тая огромна душевна сила и смелост, взела суровица и с бой накарала злополучния си мъж да се върне и да се венчае за изоставената си другарка. Слагат за обяд. Какво изобилие! Варвара е обградена с нежни грижи. Сестрите се надпреварват да й услужват. Сега тя е тиха, кротка, но не дай си, Боже, да види някоя неправда и тук, тази тиха жена, ако не кръст, ще вдигне тояга и ще връхлети и срещу най-големия пехливанин. Слънцето се скрива зад облаци, но въпреки това времето е топло и приятно. Седим върху снеговете, а под тях, като че ли скрит огън ни пази от замръзване. След обяда обградихме Учителя. Той каза, че иде време, когато земята силно ще се разтърси, от което океаните ще закрият някои стари континенти, а ще се открият нови... Замислям се при тия думи! Как? Нима е възможно това? - Това е последствие, казва Той, от кривите пътища на човечеството, напуснало Божиите Закони, оставило вътрешното служение, създало си кумири от своите творения и си присвоило Божествените права да наказва, убива и мъчи своите ближни. Учителят тъй спокойно разказва това, като за нещо съвсем просто. - После, продължава той - ще настане едно отрезвяване в умовете и сърцата на тия, които ще имат щастието да надживеят тия катаклизми. Слънцето премина своя зенит и ето вече през облака се прозира лика му - клони на запад. Прибираме раниците. Събираме се за молитва. Ел Шедар ехти от горещата ни благодарност към Твореца - изразена чрез .Добрата молитва” и „Отче наш”. (Варвара взима участие.) Тя се понесе нагоре като благоуханна вълна, изпратена от едни щастливи люде намерили сега своят истински Водач. Някой стои на края на поляната и ни брои... шестдесет и трима. Като вихър полетяваме надоле. Тъй приятно се тича по сняг! Ето ни по „Спаси душа”. Различно я наричаме вече стръмната пътека. Тук много пъти стават падания и ставания по дебелия сняг и е тъй приятно, че ти се ще по-често да падаш по него. Почиваме на „Зеленка”. Спущаме се надоле. Слизаме към Водениците, заминаваме селото. Изведнъж рязка промяна. Задуха мразовит вятър. Горе топло -пролетно, бяло, чисто; доле студено, кално, зима. Но чудно! Въпреки че горе е тъй „поетично” и хубаво ние усилено се стремим час по-скоро да се приютим някъде по тая кална долина. Да, чакат ни приветливи топли жилища, чака ни работата, „дългът”, както казва Учителят. Човешкият дух обича почивките, но все пак, естествено и неудържимо се стреми към несгодите, борбата и сам се тика към страдания и мъчнотии. Дали човек сам се стреми към борба и нови постижения, или великият Божий Дух в него, в желанието си да го усъвършенствува, го насочва винаги към нови хоризонти, без да го оставя нито миг да забрави „дългът” си, да почне „изново”. Пишейки тия редове върху уморените си от пътя колене, очите ми се примрежват за сън. Пръстите записват последните слова, а душата вече грабната от Сладкия Сън се отделя от тялото, за да надзърне в другия мир, „оттатък” земния живот. И аз, в името на Отца и Сина, и Светия Дух, оставям тетрадката и перото, и тихо се сгушвам в топлото си легло, до етажерката с учебниците, до утрешните „задачи”, мъки, страхове и очаквания - последната година от гимназията. „Erste prima”, както казват немците, може би ще бъде венец на дългогодишния ми труд по учебния път, да зарадвам тия, които ме учат и тия, които ме насочиха към образованието, пръв от които е обичния ми Учител и моя велик преподавател брат Боев.

2.1.26. Димитровден, 8 ноември 1927 г., [Витоша, бивака Ел-Шедар] Ранна сутрин. Звездно небе. Зорницата е вече 3 остена по небосвода. Сириус и Орион са още всред небето, ясни, блестящи скъпоценности. Плеядите едвам мержелеят, като че под бледата светлина на залязващата пълноликалуна. Полето още спи в дрямка, облъхнато от тих есенен ветрец, кой с лека пръчица сваля вече от дърветата пъстрата им шума. Градът трепти в хиляди светлини. Той спи сладкия си предутрин сън. Като че ли е покрит със звездно покривало - друго - под звездите безбройните електрически крушки. Витоша огромна се откройва на безоблачното небе. Тихо е и тайнствено. Не се чува нигде ни кучешки лай, ни кукуригане на петел. Но щом влизаме в селото, изневиделица, тихо и незабелязано ни наобиколиха цяла тълпа кучета: мъничета, бели, черни, пъстри, рунтави, гладки. Весело въртят опашки, радостно скимтят около нас и ни гледат с покъртителна ласкавост и доверие. Ако искахме можехме да оберем цялото село - тая купена с комат хляб стража, щеше без сражение да предаде в ръцете ни Драгалевската крепост. Видяхме, че те решително са наши съучастници, но ние нямахме завоевателна цел, така че крепостта ще си остане непокътната завинаги. Излизаме над водениците. Утринно мерцание отделя деня от нощта. Хоризонтът озарен в оранжева светлина. Ето я „Зеленка”, хубавата поляна, що достойно носи името си, потънала в разкошна зеленина. Стоим горе и броим всяка минута, не, всеки миг, защото Слънцето може да ни изненада. А ние искаме да видим първия му лъч, първата му светлинка всред това лазурно небе. Ето го! Златен остен проби небето и задълба широка дупка. Направи отвор, светъл кръгъл отвор, за да се яви слънцето. Постепенно то провря цялата си глава и като хвъркат змей се издигна нагоре. Малките къдрави облачета, що невинно се рееха, изведнъж заруменяха от слънчевата милувка. Като че ли цялата природа се развесели и освежи. Витоша съвсем се открои на слънчевия фон, блестяща, млада, чиста. Дрехата й блести - зелена копринена сега изпъстрена с жълти и кафяви шарки от жълтеещата шума. Клен, габър, леска, дъб - вече свиват своите знамена, отиват си и на техните прощални плакарди блестят ту златни и червени, ту кафяви и бледо зелени писмена. Отиде си лятото. Ранната есен плисна от престилката си нови цветя, нови слънчеви привети. Бързат поточетата подобно немирни деца, стиснали в устните си по някое пурпурно листо, тичат да го занесат някому... Бият се в бяла пяна, въртят златните кафяви листчета, играят си с тях, връщат ги, подхвърлят ги и после със смях ги пускат по водата да си вървят. Небето сега е синьо, много синьо, чисто и съвсем ведро. Като че ли човек не върви към Витоша, а към този неизмерим небесен свод, където се крият неизброими тайни за човека... Новият път е тъй хубав! Трудоваци го правиха, хвала им! Завои. Една след друга изчезват зад тях групи пътници. Те всички отиват на Ел-Шедар. С какъв устрем вървят за там, с каква радост. Чудно, хрумна ми, като вървим из тия гори зелени, не приличаме ли на ония наши братя хайдути, които нявга са се борили за правда и за свобода. Само, че не носим оръжия. Торбите ни вместо съчми и патрони, са натъпкани с разни Божии блага, които горе ще унищожим. Вместо сабя френгия, дългия праз чака в раниците ни да го хруснем със солчица. Вместо бомби - самуните. Тежко на неприятеля! Просто ще го довършим с тия ябълки, круши, маслинки и халва... А за „шестгодишното вино” не питай. Наш Цеко - вече е отлетял горе огньове да прави, божествено питие да приготовлява, а из пътя друг носи водните чайници. Пристигаме. Учителят вече е изпреварил, седи на припек заедно с братя и сестри, а също и стенографи, които не дават да падне от устата му нито една дума. Брат Боев непрекъснато записва. Огнището разстлало широка жар. Върху него се печеха много червени тумбести пиперки. Всеки се нареждаше за гощавката както си знаеше. По едно време се чу команда. Нареждаме се в кръг и почваме гимнастика. Сетне Учителят ни построи по двама в кръг. Всеки хвана другаря си за ръка - повдигнаха се хванатите ръце в дълга арка. Това - едната половина. Другата половина бързо мина през „живите двери”. После ролите се смениха. Те образуваха арка, а ние преминахме през нея. Сега пък всички сме в „арка”. И чудо! Учителят изведнъж се спусна под арката и почна тъй силно да бяга, като че ли тичаше да изгони някого... Всички с глас от сърце се смеем. Всеки се стремеше да направи арката по-висока, за да може милият бегач да мине по-лесно. Но ето и други се затичаха по този своеобразен свод, нареден в окръжност. Двама по двама се подгониха първо братя, после сестри, като гонените с всички усилия се пазеха да не бъдат заловени. Още няколко двойки, още няколко двойки, и млади, и стари, надбягвайки се с всички сили. Всички се смеем колкото ни сила държи, като насърчавахме ту беглеца, ту гонителя. Някой път с всички сили викахме да бъде хванат беглеца, а в друг случай пък крещяхме след него да избяга по-бърже и по-далече. После насядахме около Учителя. Колко радост има във всинца ни! Приличахме на бодри юноши, девойки и деца, които са си добре поиграли. Пяхме „Фир фюр фен”, „Махар Бену”, „Светъл лъч от горе слиза” ,,Давай, давай”. Занизаха се като бисерен гердан нашите чаровни песни. Тъй леко и свободно се лееха гласовете, с такава услада се извиваха, споени от чудните слова, като че наистина сме на небето, а не на земята. Естествено след това дойде молитвата. Как се молихме, с каква жар. Като благодарни деца, които са получили от майка си нещо много мило и скъпо за тях. Всеки чрез свещените думи на молитвата, като че изказваше свой заветен копнеж. Като че ли душата се отказваше от тялото, за да се слее по предвечно сродство с Великото и Прекрасното. След това почна концерта на храненето. Той дойде като най-съвършени рефрен на гимнастиката, песните и молитвата. Всеки се заема да подготви „инструментите” си, че щом се даде знак, веднага да почне изпълнението. Наредихме се в нов кръг, само че седнали. Отвориха се раниците. Върху бели кърпи се извади съестното съкровище. Даде се знак -молитвата. Изведнъж се чу дивна музика на 150 чифта лъкове и цигулки... Боже, каква хубава музика! Всеки слушаше своята цигулка и здраво държеше лъка - десницата - към бялото, меко самунче. Колко много ябълки, круши, грозде, чушки, хляб и сирене! Колко много халва, сърмички, орехчета и маслини! Всеки раздаваше на съседа си и никъде нямаше недостиг. Партитурата беше пълна, сложно написана, но добре от всички изпълнена. След някое време, всички музикални бойни припаси изчезнаха безследно. Превърнаха се в сила и енергия, сля се с вечната сила и енергия, с вечната песен на живота. Сега вече нямат думата ни Аристотел, ни Юм, нито Мил, които донесох заедно с цялата осмокласна етика да уча. Скоро обратно в раницата! Вий не сте за тая музикална зала. Не зная, ако древните и съвременни етици по-често изкачваха планините, водени от Великия Учител, надали биха заплитали така философията си, че да мъчи нашите бедни умове. Ще минат столетия; може би и по-малко. Човечеството ще се върне към чистата майка природа и ще роди нови гении и нови мъдреци. Защото, друго е въздействието на кислорода върху мислителния апарат, друго -кабинетния въздух, или на монашеската килия... Ще се роди нов Адам и нова Ева, и светът ще се поправи - т.е. ще се възвърне към прежното съвършенство. Нали не мога да ги науча тия философи, затова измислих нови... Пладне. Едни ставаха от сладка дрямка на припек, други, от четене беседи. Но всички вече почнахме да се прибираме за път. Слизаме през Симеоново. Ето я и юзината, Боровата гора. Ето го „Изгрев”. Никаква умора. Сънят донел със себе си сега най-пухкавата си постеля, най-меката си възглавка и ни кани при себе си. Чудно, на Витоша открих, че част от псевдонима ми в Асавита е взет от тайнственото библейско име „Мелхиседек”, ето: Хелмира в Асавита - Хелми-Ра. Спомням си, когато го дращех днес върху хартията, озарена от радост за чудното откритие, внезапно погледът ми падна върху Учителя, който ме гледаше. Особен бе този поглед; нещо трепна в душата ми, като че сам Той ме насочи към това откритие.

2.1.25. Празникът на Будителите. 1 ноември 1927 г., вторник, [Витоша, бивака Ел-Шедар] Ранна сутрин. Орион - същинска брилянтна диадема. Чия ли невидима глава той украсява? До него наблизо Сириус, блести в неповторимо прекрасно сияние. Венера изгрея блестяща и усмихната -прилична на велика дама, покланяйки се в небесната зала на блестящата свита от звезди, които си отиват. Въздухът е тъй приятен и мек, тъй освежителен, като че иде пролет. Нашите са тръгнали от Изгрев, а мойта милост от града сама е поела пътя през Драгалевци към планината. Самотно отекват стъпките ми. Не срещам жива душа, нито пък ме настигва някой от града. Витоша бавно се очертава през зрящия ми поглед. Небесната глъбина просветва; звездите една по една, според големината си, отслабват своя блясък. Изчезна и Орион, едвам още блещука Сириус, а Венера остана вече тъй мъничка, тъй мъничка, че трябва хубаво да я търсиш. Тя навярно е решила да не снема бляскавата си диадема, докато не види дневния цар. Драгалевските млекари вече препускат двуколките си към града. Някъде пък селянин пешак, подкарал магаренцето си, натоварено с лъскави гюмове пълни с мляко. Казвам му: ,Добра среща”, на което той ми отговаря бодро, благопожелателно и с известна благодарност в гласа: „Дал ти Бог добро”, или „Бог ти помогнал”. Над водениците настигам голяма група наши хора, също тръгнали от града. Но те вече поемат пътя нагоре, дордето аз правя почивка. Все тъй се настигахме - аз на „Зеленка”, те на „Вади-душа”. Аз на „Буди-душа” (тъй го прекръсти Учителя), а те вече в гостната. Трудоваците са прорязали чудесен път към върха. Тъй прав и тъй равен, че можеш да четеш вървейки. Колко труд са положили младите момчета, колко усилие! Хвала им! Слънцето изгряло зад облак сега вече на воля пътува по чистото ведро небе. Цялата природа сякаш му протяга обятия, радва му се. Есенният минзухар навсякъде е пробил земята и с наслада смуче сок от свежата земя - милван от още топлите слънчеви лъчи. Като че ли поточетата по-живо запяха, тревичките изправиха сочни листенца да го приветствуват. Врабците на орляци прелитат с крясък, сякаш недоволни, че другите пойни птички са ги оставили. Ето и мен на Ел-Шедар - тъй Учителят нарече нашата гостна с това чудно име, което преведе така: „Благородният свидетел”. Високо се вие пушек от огнищата, весело пращят сухите дърва и разливат приятна топлина. Лицето на Учителя грее и свети като ясно слънце. Как хубаво, красиво се храни; взел в ръката си парченце хляб, топва го в чая си, отхапва наквасения залък от който остават няколко капки по устните му. Това е всичката му закуска. През това време с озарено от блага усмивка лице, се разговаря с неколцина братя. Слънцето блести по снежната му брада и разпилени от ветреца меки коси. За всекиго има по нещо да даде: едному поглед благ, другиму усмивка сияйна, топла; другиму въпрос за нещо, другиму мила поръка за общото благо. Наистина неземна красота, която те кара да го наблюдаваш от някое кътче с богоговейно съзерцание. О, защо нямах перото на велик поет, за да го възпея. Щях слънчеви слова по цветовете на дъгата да наредя и от гърлото на пролетен зефир да ги изпея. О, мой обични, милий Учителю! Може би, моята поезия за него, трябва да се пише от благоуханието на цветята, от песента на славея, от бодрото веселие на планинския поток, от чистотата на планински извор. Може би, звезда сияйна в небето да бих била, тогава песен достойна за него бих изпяла. Може би - чиста роса, или сълзи в окото на свята девойка. Но, бедно мое перо, ти си слабо да опишеш великото и хвала да му въздадеш. Затова пиши с ръката си и въздишай с възвишен копнеж по Божията Милост. След закуска - нагоре. Най-напред върви Той и понявга се обръща да види да не е запрял някой... Минаваме брезичките, изворите. После - по широкото открито шосе. Окото не се уморява да бяга от прелест на прелест и да предава радостта си на душата. Родопите, мощна, тъмносиня се откройва на синия фон. Стара планина, забулена в синкави мъглявини, едвам се очертава. Само гърба й, подобно гръбнака на мощно животно, лъсва понякога огрян от слънчевите лъчи. Мургаш се устремил нагоре, сякаш иска небето да целуне. Градът едвам се мержелее обвит в непрозрачно було, днес празнува „празникът на Будителите”. Резньовете пък като два гиганта - две величествени пирамиди, запазили в недрата си непроницаема тайна. Дали Гизо и Хеопс точно тях не са видели и по техния ръст и вид не са съградили своите земни скривалища. Витоша се радва на разкошна борова гора. Авлия Челеби, близо преди 200 години, казва за Витоша, че била цялата от букови и дъбови гори, по която пролет, лете и есен скитали безброй стада. Но где са вече тия гори? Казват, че стихиен пожар унищожил старите богатства на чаровната Витоша, че сега по изкуствен начин се мъчат да възвърнат част от прежната й хубост. Из боровете растат и други дървета, които сега под полъха на есента багрят гората с червени, жълти и зелени бои. Тука би трябвало да бъде пълно от художници, да рисуват най-красивите видения на планината, а не някакви отражения на върбите по мътните блата... Обаче с нас върви една художница. Зарязва ни всред пътя, сяда де да е, почва да рисува. Какво ли пък тя е видяла - дали птици, или далечно планинско сияние, или ония пъстри дървета всред боровата гора? Горе, тревата е още тъй зелена. Оголените клони на леската са тъй надути и напъпили, като че след някой ден ще пуснат нова шума. На боровия клек - срещу Резньовете лягаме за почивка. Слънцето дружелюбно ни огрява, без да въси вежди... Приятно галят есенните лъчи, милват гърба, разгорещяват бузите и правят гърдите леко, леко да дишат. Не си взехме никаква закуска. Дългото „съзерцание” по хубости и прелести, тъй ни изглади, че по някое време, вместо лазурно небе, почнаха да ни се привиждат ябълки, круши, бели питички хляб... Изглежда, че това е било общото усещане, че единодушно решихме час по-скоро да се върнем доле при торбите. Но, Учителят ни задържа още малко. Изглежда, че трябва пред видът на вечната красота, охотата за ядене да отстъпи за малко. Той спря погледа ни още някое време в мълчаливо съзерцание. О, то бе тъй хубаво, тъй хубаво, че едва ли би му се дало име. Приличаше на безгласна песен, на молитва, на хвала. И наистина, целта биде постигната. Вместо да тичаме с луд бяг към нашите хранителни вързопи, ние бавно, бавно заслизахме, понесли в душите си още едно неизречено чудо, чудо на Духа - Висшия разум, който има „друга храна”, с която можеше да утоли глада си. Неволно, устните ми шепнеха жарка молитва: „Господи, Боже наш, искам да служа на Тебе, комуто служи и Учителя”. На групи, на групи слизаме из кичестата гора. Разно обагрените ни облекла, всред тая зеленина приличат на красиви пъстрошарни цветя. Слънцето тъй много напече, тъй много ни сгорещи, че трябваше бързо да се преоблечем. Ел Шедар ни приюти с горещ чай и закуски до насита. Какво щастие! Но как стана тъй, че седнах на трапезата до Учителя! От всичко що му слагаха, той раздаваше, раздаваше. Сам Той яде хляб и мека круша. А пък ние, бързо и с радост унищожавахме даровете, които неговата мила щедра ръка ни раздаваше. Но още по-чудното е това, че тази щастлива круша бе моята донесена круша и тази негова бяла питичка беше моята питичка. Нищо друго не яде той, нищо друго! Как ме погледна само! Сякаш някакъв мълчалив завет ми даде. Нещо велико радостно парна сърцето ми, че заедно със залците поглъщах и щастливите си сълзи. Да, днес е „Празникът на Будителите”. Ето ме вече в стаята си, прибрала морните си сгорещени нозе под топла завивка. Седя в леглото си и пиша тия редове. И пак шъпна: да бих била велик поет, бих писала за Учителя звездна, роена, слънчева, изворна, песнопойна поезия - най-хубавата поезия за Човека, който ми показа Божествената красота на природата и звездния мир и ме приближи към моята душа.

2.1.24. Мусалла, 31 август 1927 г., сряда, [Рила] Няколко стотици потегляме за свещения връх. Боже! Колко радост, колко трескави приготовления! Като че ли не отиваме за Рила, ами в Ерусалим на поклонение. Тръгнало е и старо и младо, и бедно и богато, и учено и просто. Стои някой бедняк брат, или сестра и жадно гледа към пълните камиони, натъпкани с пътници... Вижда се, че джобът му е празен... Завчас се размърдвам между мнозинството, томува нещо пошъпна, ономува се усмихна, другиму друсна ръката и ето! Шъпата ми се напълнила с няколко стотарки, които давам на изненаданите - един, че още един. Завчас значи, целта е достигната и вместо купнеющ поглед, сега виждам радостни, щастливи сълзи по очите. Времето се разваля. Небето тътне някъде и сиви облаци се носят отдалече - нищо хубаво не предвещават. Но то си е за него, а ние на Рила отиваме, Мусалла да изкачим и туй то! Слънцето се скрива зад ръждиви облаци, но устремът ни е тъй голям, тъй неудържим, че и циклон да има няма да го забележим. Неусетно сме пред Самоков, а след малко и - Чам Кория. Там, на „Песъко” българската аристокрация ни посреща с такива подигравателни подмятания, че ако бяхме някои глезени, трябваше в дън земя да се скрием. „Лудост” - мълви една оксиженирана дама с гъсто червисани устни. Или пък - друг: „Този човек (за Учителя) ще умори тия нещастници”. И още колко недружелюбни възклицания се отправиха от тия „избраници”, които можеха по месец-два да се разхождат по „Песъко” и да харчат парите си. Каква злоба се лъскаше от очите на стар пенсиониран големец и неговата подобно квачка бабичка. В този миг те виждаха в нас едва ли не съчетано злото на целия свят, едва ли не причина за всички световни злощастия, олицетворение даже на всичко глупаво, назадничаво и дори престъпно... Горките! Ние наистина, гледани отстрана нямахме изискания вид на туриста - дрехите ни - как да е, също и обувките, а също и нашите торби, мрежи и раници за провизии... Но, ако можеха да надникнат в сърцата ни, о, никой, и най-последния по възторг и издържливост не би отстъпил и на най-добрия изпечен турист. Дванадесет пълни, претъпкани камиона с туристи. Всичката прах до тук се полепила по нас, защото камионите следваха един след друг и никак не ги беше еня, че пътниците им ще развалят фасона си. С нас пътуваха и селяни от Айтоско, Старозагорско и Видинско. Първите са облечени с широките си потури, омотали кръст с ален пояс деветолактен. Носеха си и ямурлук... Загорските селянки пътуваха със своите широки вълнени рокли и пъстри везани престилки, като че ли отиваха на църква. Горките, някои обути с лъскавите си чехлички, па като видяха, че с тях не се излиза на глава, изуха се боси и затепаха по пътя с напуканите си яки нозе... Напред! Нагоре! Тя ни чака хубавицата Рила наша прекрасна. Тя ни посрещна тъй радостно, тъй дружелюбно, че дори почна да рони сълзи... и то изобилни сълзи. Начумерените облаци съвсем скриха от очите ни слънцето и ни обвиха с мокри непроницаеми мъгли. „Дано вали”, се чуваха думите на нашите братя селяни, „земята вече изгоре и лошево ще става.” Наистина, трябва много, много дъжд да падне, защото тревата станала на пепел, дърветата изрониха жълта шума още всред лято, дето се казва. Реките пресъхнали, въздухът се изпълни с милиарди мушици, които стръвно налитаха и люде, и добитък. Макар че небето се мръщи и плаче, тука е Едемски рай - даже бих го нарекла Царство Божие. Буйната зеленина не е загубила своята свежест и красота. Стройните борове - като вечни свидетели на красотата тихо, молитвено извисяват тънките си снаги. Тревата е пълна с боровинкови стъбла, по които висят сочни зърна. Из храстите и алена малина е свела върши, натежали от сладък плод. Каква красота! Мъглите все по-ниско се спускат и скриват от очите ни прелестните гори и пъстри скали назъбени, като някакви древни бойни кули. Бързи пенливи потоци като стадо козлета стремглаво се спускат към незнайни пътища. „Царска Бистрица” хвърля аметистови вълни, неизменна в своята жизнерадост и сила плени ухото с бодрата си песен. Спираме за почивка. Насядаме по меката трева, или скали и се унасяме в дивната гледка на гората. Коя ръка на майстор би могла на платно да предаде тия разни оттенъци в зелено, синьо и мораво, на ония гроздове от шишарки, виснали по клоните, или на грамадните паяжини между клоните, по тях роса полепена от мъглата и дъжда. Между свещените борови великани извива тесен път, той води все през такива прелестни кътища, от които не ти се иска да се отделяш. Дъждът се усилва. Нозете отдавна гмичкат из водата, гърба уж защитен с някаква пелерина, отдавна пропуска по гърба поточета и вадички. Затова пък въздухът е тъй хубав, тъй свеж, тъй жадно го поемат гърдите, като първостепенно и несравнимо благо. Като че гърдите, поемайки го, пееха. Всяка клетка ликуваше. Колкото се изкачваме нагоре, горите почват да оредяват. Идваме вече в царството на клека; в царството на високата жилава трева, огъваща се под нозете ни като пружина, обиколени от бликащи води на извори и поточета. Провиждат се вече преддверията на Мусалла, който ни изглежда тъй близко, тъй досегаем, като че още 10 минути и ще бъдем горе. Но, впоследствие се оказа, че е още тъй далеч и, че много път ни чака докато го стигнем. Дъждът на пресекулки ни проследи по целия път. Пътниците без прекъсване, подобно жива огърлица, се нижат по цветистата пътека. Над нас в дъжд потопила крилете си, се носи мъгла и плътно ни обвива. Стремително пътуваме нагоре, като че ли ни беше обещано несметно съкровище. Всички изглеждат бодри и весели, макар че изгубили доста и без това от своя едвам докаран „фасон”. Като че ли през някакъв облачен океан ний се движехме тайнствено и мълчаливо. Пак дъжд, обилно плискащ дъжд, но никакво оплакване не се чува от никъде; напротив, шеги и закачки. Провижда се хижата. Тя е още недоустроена, но за нас представляваше вече едно желателно убежище. Но немислимо беше да се поберат вътре 600 души. И все пак мнозина, повечето „недъгавите”, както ги нарече Учителя, побързаха да се настанят вътре, вече окупирано от Чамкорийски туристи, вътре отдали се на гуляй и пушеха. Наистина, само „хилавия” можеше да се помири с подобна наситена атмосфера, след като е дишал божествения рилски въздух. Набързо се опнаха няколко платнища под които, как да е, се подслонихме, ала и те не можеха да поберат всички, така че, трябваше да се редуваме... Накладоха буйни огньове. Мокрият клек най-първо се опираше, но после пламна с всички сили и разля животворна грейка. Чайниците пълни с кристална езерна вода бързо възвряха и богато ни възнаграждават за преживените до тук мъчнотии. Ето го едно от Маришките езера. Повърхността му блести с огледална гладкост. То приковава погледа в мълчаливо възхищение. Като че ли то пее. То пее хвала на планината. Закачулени обикаляме огъня безспир, обливани с дъжд и озарявани от неговите пламъци. Нощта бързо настъпва. Нито една звезда. Всичко се скрива в непрогледен мрак. Така обгърнати от тъмнината, бледо осветявани от огъня, приличаме на тайнствени изследователи, които жажда за приключения и открития гони насам и недружелюбно, или по свойски природата посреща. Или жреци и весталки, които въпреки природните стихии пазеха свещения огън. Как минахме тая нощ. Ще остане паметна за нас. Може би за хиляден път се чува все едно и също: мокро, влажно, тече, студено, замръзнах, треперя; тия думи се повтаряха в разни вариации, тонове и обертонове. Тия неща изпълваха съзнанието на всички, но въпреки това, някои пееха непрекъснато, други, постоянно сечеха дърва и подклаждаха огъня, трети пълнеха чайниците, четвърти нагорещяваха камъни за съвсем измръзналите. Зората ни завари пак в дъжд. Зора без лъчи, без слънце. Потегляме. Дъждът сега пък се превърна в град, после - на едри парцали сняг. За миг пътят ни се напосла с мека постелка - блестяща, чиста и хубава. Когато тръгнахме, Учителят каза да тръгнат към върха само най-смелите, а „недъгавите” да останат, но какво бе нашето учудване, когато всички тръгнаха и никой не приемаше да остане между тях. Мокри, не мокри, помръзнали, не помръзнали - всичко потегли нагоре. Учителят бе тъй бодър, макар че и той цяла нощ не мигна под плисъка на дъжда, наметнат само с една тънка пелеринка, що оцеждаше вода. По извития път, всред това божествено хубаво бяло поле извиваше наниза от смели пътници, които се движеха с жив устрем. Слънцето скрило зарите си, но оставило цялата красота на природата непокътната. Набраният студ изчезва. Лицата се сгорещяват. От устата дъхът на бяла пара се носи из въздуха. Като че ли Мусалла смъмри ветровете и те пресякоха дъжда в сняг, за да се скрият локвите и да се види цялата й бяла хубост, която зимно време е непристъпна. Пътниците, тъй извиващи, приличаха на скъпа огърлица около бялата мощна шия на Рила. Езерата, ту се мярват, ту изчезват под мъгли облаци. Вървим бавно - един зад друг. От страни - пропасти. Ето го и „Божието Око” - онова самотно красиво езеро, почти под Мусалла. Тъй го нарече Учителя преди години, тъй си му и остана името. Казват, при ведро небе, то тъй прекрасно и нежно блестяло наистина, като същинско Божие Око. В него най-хубаво се отразява небесната радост и благост. Сега то е тъмно, почти черно. Като че ли потънало в дълбока размисъл и тайна. Влагата ни просмуква. Дрехите ни отрупани със сняг. Нозете гмичкат в пробитите обувки, но душата е пълна с възторг и богоговение. Затоплихме се, въпреки студа. Как се изкачихме горе, как се намерихме на върха? Боже! Боже! Учителят погледна дали всички са се изкачили и после каза да изпеем: „Един си ти, мой Мусалла!”. Как ечаха от върха няколкостотин гърла, как се радваха толкоз гърди, пълни със свещен трепет! Мусалла, Светилище на планините - древен престол на истинските Богове - на българските добри и целомъдрени Богове. Тия с големите ямурлуци как важно пристъпват. Нехаят ни от влага, ни от студ. Главите си завързали с високи качулки, мустаците им нависнали от ледени висулки. Те приличат на някакви маги, дошли от далечен път, да се поклонят на Истинския Бог. Слизаме. Пак тая диамантена огърлица от живи души - красиво, красиво! Мъглите се махнаха, но сега пък снегът се обърна в дъжд. Стопи се всичкия сняг и почваме да слизаме по мътни пороища. Колко радостни се чувствувахме от тая нова баня! Някаква веселост ни обзе като че ли наистина бяхме намерили обещаното съкровище. Хижата! Но защо ни е тя? Ние се готвим за път. Сега, наистина слизаме направо по реки и порои. Такава свежест по цялата природа! С тъга обръщаме поглед към чаровната планина, която няма може би тъй скоро да видим. Срещаме туристи. Казват, че големи благотворни дъждове са паднали по цялата страна. Сега цялата природа и доле ще се обнови -тревички, цветя, птички. Сега ще се съединят огромните земни пукнатини, що сушата отвори. Сега пак гойни стада на паша ще излязат. - Какво от това, че пострадахме - казва Учителят, щом всичко наоколо ни се съживи и зарадва! Ние се качихме тук да повикаме дъжда. Заслужава си да претърпим всичко, като знаем, че животът наоколо пак се обновява. Чамкорийци! Как съжалително ни гледаха с лачените си чепичета. Но, Бог с тях. Не бихме сменили нашето тържество и победа в планината за всичкия им рахатлък. Те помислили, че там горе мъртви сме останали, а ние като победоносна войска с радостен вик се връщаме, не само без „ранени и убити”, но даже нито с едно одраскване. - Тия лудите, докараха дъжда - казваха трети, прекъснаха ни курорта - все тъй, буря и дъжд докарват. Но кой ги слуша. Сърцата ни са пълни с толкоз възторг, с толкоз радост, че готови сме да минем и „през строя”. Камионите ни чакат. Качваме се като същински завоеватели. След малко ето ни пред Самоков. Купуваме си круши, пресен хляб, ябълки. Направихме им хубав пазар. Наистина трябва да сме представлявали любопитна гледка с тия повлечени мокри дрехи и кални обуща, че на тълпи се събираха да ни гледат. Кой наметнат със скъсано платнище, кой с мокър шал, тежки от вода одеяла. Дъждът секна. Небето се разведри. Млад месечко изви рогче и звездите ласкаво се показаха. С песни и викове потегляме за нашата София. Ето я Панчаревската юзина, селище с хиляди лампи. Седнали един до друг, за да се топлим, ние пеем и викаме до Бога. Отдалече блести и ламбата - слънце на нашата школа. Посрещат ни с песни. Отвориха всички електрически ламби. Блесна целият „Изгрев”. Но що да видим. Пред школата накладени грамадни огньове... Целият двор облъхнат от приятна топлина. Високите пламъци от сухите метрови стволове осветяваха с приказна светлина и без това празнично осветения двор. На широко разстлана жар - за миг изсъхват дрехите и обувките ни, и ние, като че нищо не ни било, се спуснахме да помагаме на новопристигащите. От разперените ямурлуци се вдига облак пара. Всеки пи чай доволно. Всекиму се даде гореща вода за нозете, за обливане. Ечи от радост веселия народ. Всички трудности от пътя се преобърнаха в тържество. „Изгрев” ечеше от: „Един си ти, мой Мусалла!” с такава жар, с такова вдъхновение, че излезе вярно, какво „съкровището” горе е намерено. Лицата изпущат зари от радост. Каква потайна прелест излъчваше всеки един, който се удостои с Рилското „кръщение”. А ония на „Песъко” просто заслужаваха съжаление със своите слабо облъхнати от кислород дробчета, знаящи само да пазят от повреда скъпите си тоалети. Този двор тук не бе ничий, но всички се разпореждаха вътре, като да беше всекиму бащин... Всеки можеше да поработи, да се погрее, да попее, да си почине. Всеки се надваряше да услужи повече, да се жертвува по-много от другите. И до сега се чудим и се маем кой накара нашите от „Изгрев” да ни посрещнат с разпалени огнища! Кое бързокрило птиче дойде и каза да се приготви така „Изгрев” и да ни посрещнат като свои братя и сестри. Господи, Ти Единни във всички същи, Ти, който ни водиш чрез Учителя, Ти благи Боже, стори всичко за нас. Ние вярвахме в твоята благост, въпреки че ти нахмури вежди от небето, ние не се уплашихме от това, защото знаехме, че Ти си благ Господ, баща наш. Никаква умора. Никаква! Даже и дрямка няма. До късно посрещане и настаняване на нови мокри пътници от обичната Рила. „Изгрев” ечи от песни. Полунощ преваля. Прикътани в топлите си палатки, дишайки озонирания въздух заспиваме юнашки сън. Какъв сън! Звездите приветливо блещукат. Те сякаш ни се радват, че тъй сити, измити и преоблечени можем да си почиваме след оная хала из Рила, която така богато ни обдари.

2.1.23. Петровден, 12 юли 1927 г., вторник, [Витоша] Тази екскурзия мога да я нарека „Буря”. От към Люлин - облаци, подобно вихрушка от бързоноги коне връхлетяла Витоша отвред. И тя, като че ги викаше, защото на главата си тъмен облак е накачулила -бойния си шлем, а това е знак, че войната е обявена. За миг ведрото синьо небе изчезна и на негово място ни притисна мрачен връшник от дъждоносни облаци. Тръгваме от пладне. Ще нощуваме горе, горко ни! Ето ти празна кермиджийска каруца към Драгалевци. Качваме се вътре неколцина, приветливо приети от младото кермиджийче. Горките му „Дорчо” и „Белчо”, дръгливи стари коне обтягат шии, едвам пристъпят напред. Когато от съжаление искахме да слезем, конярчето ни казва: „Те се преструват, знаете ли колко тегличи са!” Взимаме думите му за истина и весело запяхме, зер, нозете ни си почиваха. В каручката се возехме само четирма души; покрай нас профучаха няколко автомобила с наши хора, а и пешеходци не малко минаха край нас. Дъждът ни заплиска още по шосето. Тънките ни рокли залепнаха по нас, чадъри и мушами нямахме никакви. ,Да става каквото ще, думаме си, не сме захар да се стопим; все Петровден е, нищо няма да ни стане. И наистина кратък бе този дъжд и бързо изсъхнаха дрехите по гърбовете ни, но колко силен, проливен бе! Мътилката се оттегли и от небето, като че и не била. Небето пак ни загледа с лазурно чисти очи, като че се извиняваше за неочакваната баня. Колко весело ни бе в каруцата! Чувствувахме се особено важни, така возени да оглеждаме околността и да й се радваме. Тая наша радост личеше у всички, защото по туй време страшна бе горещината в София. Сега, въздухът там е пещ, всяка шумчица по дърветата е изгоряла, а от цветята - нито следа. Каруцата ужасно ни друска, но това не ни пречи да бъдем безгрижно весели и щастливи. Да, доле сега са Сахарски горещини и въздухът е пламък. Даже и насам сушата е оставила страшните си следи. Нито поточета, нито зеленина, нито глас от воденични камъни. От запад задуха студен вятър. Там - ад, а тука - истинска прохлада. Колкото отиваме нагоре, толкова следите от сушата изчезват и на тяхно място е свежест и прохлада. След ужасния въздух, смесен от огнен прах що дишахме там, тука гърдите ни с жадност поемат свежия лъх на чиста планинска ведрина. Днес особено хубава ни се вижда планината с тия свежи ливади, поляни, хълмове и шубраци, за които бяхме забравили доле в нетърпимата жега. Сбогом, мило, малко кермиджийче! Оставихме го към монастиря, весело да ни маха окъсания си каскет, запазило на лицето си оная радост, която ние споделихме с него. Слънцето изчезна на запад. Потъмня. Звездите една по една заискриха отгоре. Техният блясък бе чист и спокоен; никакво потрепване, сякаш опулено заглеждаха нещо към земята и се чудеха мълком. Множество шатри на трудоваци, що правеха пътя, се гушеха в гората и там блещукаха тук-таме, като пътепоказатели. Покрай тях сновяха сенките на трудоваците, подвиквайки си нещо помежду си. Тук поточета весело бълболят и за никаква суша нехаят. Тук е тъй свежо и приятно, тъй сладко галещо, че ако не е пронизващия вятър, човеку се ще да се простре върху меката тревичка и да заспи дълбок, сладък сън. Но от студ нигде те не свърта и ти, без много, съжаляваш почти за оная макар и тежка, но не и смъртоносна жега в долината. Някои по-благоразумни си носеха „за всеки случай” пелерини, шалове и палта; загърнати с тях можеха да се любуват до насита на прелестното звездно небе. Накладеният огън пръска весели искри, разстила широка жарава, но ние не сме малцина, за да може всички еднакво да го обиколим и се нагреем. Успели бяха да награмадят доста сухи дърва за през нощта, че изгледи от „замръзване” не липсваха... Някои от дошлите вечеряха, вече се разговарят. Учителят е дошел преди нас. Пие чай, обграден от братя и сестри, които му задават разни въпроси. Колко са умни! С лице към него, а с гръб към огъня - значи - двойна полза. Звездите наистина тая вечер решиха да се отличат. Ето я Голямата мечка, също и Малката. „Орион” е засилил всичките си ламби, грее всред другите звезди, като разкошно тежко украшение. Като гледам тия блестящи светила, неволно се замислям за земните владетели и правя сравнение между това що виждат очите ми и техните украсени диадеми... Постоплих се от чая и се примъквам до един от огньовете, защото трябваше, според Учителя, няколко огнища, за да могат всички да бъдат запазени от студа. Как тракат зъбите ми при моята тънка бяла рокличка. Та кой е мислил, че ще ядеш и такава попара, и то навръх Петровден. Не бях сама, като мене имаше доста „неразумни деви”, които не си взели връхни дрехи. В града пещ, а тук, едва ли не зимен студ... И тъй като зъзнех неволно си мислех за вълнената си пюскюлия шапчица, за моето бяло кожухченце, за онази ми ти дебела плетена рокля, но... Цяла нощ си ги представях мислено, тяхната приятна мекота, дължина, широчина и цвят... Ах, що не са ми сега тук! Ние помръзналите налягахме как да е край едно огнище. Сложих главата си върху нещо, но то после изведнъж се дръпна и смал не си счупих главата от камъка. После нещо ме ритна по гърба, цяла отскочих. Притиснати сънени люде се бранеха кой как можеше. По едно време се отвориха до мене две черни очици на широко бледо личице. Това бе кака Мария. Усмихна ми се ласкаво, погали ръцете ми и каза: „Дъще, студено ли ти е?” После постана, разпери набраната си панагюрска фустана и ме покани да легна до нея. После сложи костеливата си ръка на рамото ми -сякаш да ме стопли. Милата как Мария! Тя е историческа личност... Ако Райна княгиня е прославлена девойка от Априлското въстание, то и кака Мария има дял в нейното величие. Тя е държала коня на кака си Райна, кон вихрогон, бърз, пламенен, който риел с копитото по-скоро да се изравни с коня на Бенковски... Кака Мария ми го е разправяла толкова пъти, все едно и също, и тъй бързо, и тъй сладко, тъй чудновато, че не знаеш от де почва истината и де свършва творбата на въображението. Но малко позатоплена от допира на вълнената й дреха, малко от сухичката и работна ръчица, аз дремнах малко и позабравих студа. Тя често се буди от заешкия си сън с нежните думи: „Чедо, ами гледай да не изстинеш.” И наистина, ако не помръзнах съвсем тази нощ, то се дължи на нежните й ръчици които слагаше по гърба ми и милите й грижовни думи. Но, нека си призная, че цяло мъчилище е да лежиш върху остра скала, впита в ребрата под непрестанен вой и рев на природните стихии. Небето отдавна пак потъмняло скриваше звездичките, които поне мамеха погледа ни със своя чаровен блясък. Вятърът вее, свисти, охка, стене, като че ли го наказва някой. Гората се огъва като под удара на милион бичове. Бързо се движеха облаците, което показваше, че дъжд няма да има и, че „всяко чудо за 3 дена”. Към 3 часа, тия що хубавичко облечени сладко се наспаха край огъня, потеглиха към самодивската поляна. За мой срам го казвам, уплаших се и аз за първи път, и не тръгнах след Учителя. Вятърът тъй безгрижно ревеше и блъскаше, тъй размяташе и леки и тежки облекла, че ме обзема някаква безкрайна жалост пред моето нищожество. Но това се отнасяше само до мене. Лицата на другите показваха друго преживяване. Малко по-героично от моето... Дремещи останахме някои да „пазим” раниците, а другите, заедно с Водача изчезнаха в тъмнината. Неусетно съм заспала. Когато се събудих, зората се пукваше, върховете се обливаха в светлина; слънцето ни погледна с присмех - цели уваляни в пепел, изпоцапани и дряхли ... Вятърът престана. Приятна топлинка се разлива навред. Побързахме да се измием и турим в ред безпорядъка на облеклото си от нашето мъченичество. Топлият чай и приятната закуска изгладиха от съзнанието ни преживяната мъка. Героите почнаха да се връщат. Лицата им сияеха, очите им горяха - от висините те са видели слънчев изгрев за който ние, „мързеливите” и „маловерите”, не бяхме достойни. Ето я, пристига и моята 70-годишна кака Мария. Тя е забола здравчец на ухото си до бялата си забрадка (тя смъкна вече черната забрадка, откакто стана ученичка на Учителя). Милата, носи ми едно стръкче, което аз срамежливо и гузно поемам... Пак чай, пак закуска. Раниците изваждаха неоценими съкровища. Ето - млади краставички, червени домати, малки чушчици, къдрава свежа салата. С каква обилна щедрост природата е надарила човека, а той и при най-малкия й наставнически пръст се обезверява... Колко засрамена се чувствувах. Не смеех да погледна Учителя в очите. Той видя сякаш това и много изкусно, много незабелязано ми прати от трапезата си буца халва и няколко ореха и една ябълка. Мили, мили Учителю! Никога вече няма да изоставам назад при каквато ще природна стихия. Никога! Изядох халвата, давена от щастливи сълзи, целувайки румената ябълка. Снощната буря сега се обърна в приятен зефир, що нежно замилва и природа, и нас. Червени ягодички надничат узрели и канят към себе си. Нито следа от бурята. Напротив, въздухът по-ароматичен, по-свеж и приятен пълни гърдите с обилен живот. Не усетихме как през Симеоновските нивя слязохме към Изгрева. Отбиваме се на новата чешмичка, що Учителят прави към Ловния парк. Бистрата й като сълза струя пълни мраморното коритце. Младежи си правят снимки. Жадни хора чакат за ред да наквасят гърлата си от тънкия бистър чучур, насядали около новата чешмичка. А там доскоро дълбоки кални блата едвам се изгазваха. Сега тук е красиво - няма кал, няма мътно блато, а гладки червени и бели циментови плочи по които можеш безгрижно да стъпваш. Някоя мила ръка е турила на подставката саксия с кичест розов карамфил... Наблизо младо момче замислено над отворена книга. Майка послала бяла кърпа, закусва с детето си под широката сянка покрай чешмата. Но, но, поповете се мусят. Заканили се, че „ще очистят” от тука тия „глупости” (тъй казват някои тук). Ядосват се хората, но кой ги пита. Силни са днеска те, много са силни и омразата им към Учителя няма край.

2.1.22. Гергьовденска екскурзия, 6 май 1927 г., [Витоша] Витоша сега е за гледане. Гората напълно се раззеленила. Гранките са обкичени със светлозелена копринена шумица. Тревата обилна и сочна навред е поникнала, изтрила всяка следа от есенната шума, сплескана под снега. Нежни остри иглици с жива сила са пробили изсъхналите листа и са излезли над тях. Снощи бе ужас. Небето се бунтуваше с небивал гняв. Грозен ураган ехтеше над града и особено блъскаше по прозорците на тия, които с приготвени раници и обувки чакаха да съмне... Заставаше за миг, този голям юнак, негли сили да събере. Сетне страшно зафучи и с двойна сила замята се и завей, сякаш земята на въздуха иска да вдигне. Мълния, гръм, трясък. Светкавици разлени в пожар, или змийски извити се леят отгоре, последвани от оглушителни, замайващи гръмотевици и проливен дъжд. Като че ли гигантско чудовище с огнедишаща димяща уста, отворило грозна паст с рев налита горката земя и иска да я глътне... Но, види се, този страшен гигант, сам получил някои невидими бодвания по хълбоците, та след като рева и блъска след няколко часа утихна, изчезна, като че ли никога не е бил. Когато подир среднощ - в 3 часа тръгнахме, небето се тъй изведрило, тъй мило ни се усмихва, сякаш да заличи снощната си дивотия. Нито следа от облак и мъгла. Звездите сияеха с празничен блясък. След снощната стихия, мислехме си, че едва ли десетина, и то най-смелите, ще тръгнат, а то какво излезе? А сега след казаната десеторка, смело може да се постави още една нула. Удивителни смелчаци. Бодри крачки отекват във ведрото утро, весели закачки и ритмична песен. Колко е хубаво! Въздухът напоен с топла нега, измит, чист, лек, като че ли сме всред рая. Но едвам изминаваме селото, едвам посрещаме слънцето, разляло над света потоци от животворна светлина, едвам полазваме по планинския гръбнак, изневиделица се натълпиха облаци по небето и за миг София изчезна под дебели влажни мъгли. Само Мургаш издига бял калпак над това бяло мъгляво море. Още и Рилските върхове, като огромни кораби още се носят в далечината върху този бял океан и заоблачено небе. Като че всичко се помрачи. Върху копринено зелена вейка полазила мъничката калинка. И тя, като че няма сила да разтвори крилцата си да полети. Горката буболечица, горката божа кравичка! Но може би само мен се чини тъй, а калинката съвсем за друго се е спряла тук и важно размишлява. Теменужките са в своя разгар. Цели полета посипани от тях. Цели полета облъхнати от несравнимата им миризма, подали прекрасни главици и китки под заслон на някоя скала, или разперени храсти, бучнати като сватбарска китка до измити от дъждовете камъни, те пеят, пеят своята тържествена песен. Нищо, че доле са мъгли и над нас облаци, щом поне няма дъжд. Понякога мъглата се разкъсва и пред очите ни блясва сребърната нишка на някоя река. Нагоре към Резньовете, небето е чисто и ясно. По плещите на Витоша все още има фъндъци сняг от дрипавия и изпокапал вече зимен кожух. У „дома” сме си. Някои вече са налягали край широкото жарко огнище, или по сочната трева, а някои пият и се надпиват с „шестгодишно вино”. Още не сме отпочинали, още не сме вдъхнали достатъчно от гостоприемството на нашето „дома”, ехти гърлестия глас на диригента: „Всеки, който не е уморен, А радостен този ден, Ставайте напред деца Горе Витоша зове.” Кога скалъпи Симеонов тази поезия, не знаем. Но Цеко наш ще му е позавидял на тая „сполучлива” рима и може би си ги е и позаписал. Та кого ли, тази Чаровница планина, поет не е направила. Не зная, дали е имало „много” уморени и „нажалени”, но когато се отделихме от бивака, пазачи на раници и чайници останаха едвам до 5 -6 души, но и те, докато ние да пристигнем, вече се качват нагоре и сега наистина си почиваха. Красива върволица се заниза по тясната горска пътека. Бели шапки, алени кърпи, сини блузи, светли палта се мяркат нагоре измежду зелените гранки като стадо овци. Тук изворче ромоли, пее, тананика, там поточе като бяло козленце тича от камъче на камъче се провира между клонаци и камъни, обикаля яки дънери и с песни продължава своя път. Навеждаме се над кристалните извори в които небето се оглежда и образите ни озарени и радостни, сърбаме глътка от шепите си, плискаме сгорещените си лица. Някои изворчета са засипани с тиня и камъни; спускат се няколко чифта ръце и завчас тинята е изгребана и на нейно място бели камъчета блестят измити и се радват на новия си пост. Стигаме боровия клек, нагазваме из боровинковите храсти и дордето око стигне - се любуваме на прелестните жълтурчета, що се плиснали по тревата като изтървани от пълните скути на разкошната пролет. Като слънчеви усмивки, заедно със синята тинтява, освежават още повече вълшебната поляна - празнична дреха на природата. Върху Резньовете са останали дрипелите на зимния кожух. Нека му седят - да ги прави каквото си ще. Лягаме на тревата като стадо овце. Слънцето се показва и сега пък почва да пали. Опали лицата ни, ръцете ни, направи ни мургави и лъскави. Почивката е само 5 минути. Правим огромен кръг. Правим красиви упражнения, приличащи на нежна музика. Пак тъй в кръг - сядаме пак. Отдаваме се на размишление. Каква тишина! Като че ли не сме на земята. Като че ли сме една душа - една - единна с душата на природата. Всичко се слива в една светла точка - Началото - Творецът, който всичко това е създал. И макар да се чувствуваш „нищо” в този миг, това „нищо” е пълно с толкоз щастие, че човек не би го сменил с никое земно щастие, което е „много нещо”, но често пъти е само суетен шум и празна глъчка. Сега пък заставаме на две редици. Команда от Учителя за ритмичен ход. Сгъване на ръце върху гърдите и разтваряне. Преминават едните редици в другите. Образуват се много осморки, движущи се. Учителят също се упражнява с нас. Неговите движения са тъй нежни и прости, но тъй отмерени и хармонични. Какъв въздух! С нищо не може да се уподоби, никак не може да се опише. Всичките ни клетки тържествуваха. Кръвта ни чиста и свежа радостно и бързо се плискаше в жилите ни. Как изминаха цели 3 часа горе - никой не усети. Слизаме. Раниците се разгърнаха и ни нахраниха богато. Пред нас със звън слиза и бяло стадо, заедно със своите големи кучета. Щастливи! И те газеха из райската растителност и пият кристал но чиста вода. Весели птички в унес пеят над нас и прелитат в жив набег. Доле си починахме. На огромна окръжност наредени по петорки, шесторки, седморки и пр. обиколихме пак нашите раници. Боже, колко вкусно! Копривният тас кебап, заровен от Учителя, сега е готов. Колко вкусен и ароматичен. Но този път не бе заровен в хартия, а в нова пръстена тенджера. Няколко капки лимонов сок и дървено масло я направиха още по-вкусна. Връщане - през Симеоново. Пред нас е града - огромен човешки мравуняк, който върху главите на хиляди агънца празнуваше своя празник. Небето не забрави да ни окъпе. Това е неговото тържествено чествуване. Но събрани около милия Учител, пълни с толкоз красиви образи и преживелици в планината, не обърнахме внимание на дъжда. Сега у дома, пълни с блянове за Витоша, драговолно се отдаваме на съня, който е здрав, дълбок и чист.