Ани

ПИСМО Защо жалиш за брата си? Ти познаваш ли го? Оногова с плавните грациозни движения, с благия тих поглед... Видял ли си в дълбочината на очите му, издигнал високо седефен купол, блещи замъкът на душата му; там царедворци непрестанно изливат нежна музика, насядали в разкошни цветя и благоуханни както сутрин е благоуханна помежду цъфтящи череши и ябълки... И ти жалиш за него?! О, безумни вие, които жалите за заминалите! Как можете да помислите, че залязващото слънце умира, че захождащата Божествено прекрасна душа погива? В неизмеримото пространство на ефира живее Той, там се излива дивната песен на нежното Му сърце, там сърцето Му, подобно птичка с обсипани с брилянти на небесна роса крилца, в които си играе усмивката на Вечния цар, трепти в песен и незахождаща радост. Помежду нежните трептения на неговия говор се дочува трептението на Бога. А когато се усмихваше седем ангела сияеха на образът му и развяваха златоцветни коси и сладко галеха със спасително благи очи. Целият той е изтъкан от хармония и цветове. Ах, кога ли и слънцето на моята душа ще изгрее и разкъса сивите тежки облаци на хилядолетни напластения от грях и незнание... Как дивно светят слънцата на самоотвержените души! Коленичила трепти душата ми пред тях и аз не смея да ги приближа, защото слънцето на светлите души ще изгори съединенията на безпросветната ми душа - съединения от тление и незнание. Не смея да ги наричам братя. Не смея, защото моята разрушена от болки душа не е достойна да ви бъде сестра. А този, когото ти жалиш е облечен в бяло. На сочни зелени листенца висят розово цветове и обкичват дивното му чело... Той е облечен в бяло, в чисто бяло. Дрехите му блестят от златоткани звезди и въздушни цветя се преплитат в ефирната му тога. Препасан е с морав колан пронизан с милионни сапфири на неизплаканите му геройски сълзи... И невъобразимо бели са неговите криле... Той е млад Бог. И сега той се поучава между строителите на Великото царство - всички любимци на Бога. Не скърбете за него - той е млад Бог. Но, ако вие жалите за него, не лейте сълзите си пред света, а при изгрева на слънцето, при птичките и цветята; когато облаците се гонят из синия ефир да отключат крановете на обилното благословение, или тогава, когато Марс грабне факела си и застане до своята царица и потеглят за нощна стража в милата майка земя... Лейте сълзите си, когато майката притиска младенец на гърдите си, децата заловени на хоро играят весели игри... И тогава, когато селските момичета носят кошници цветя за продан, на които белите мъниста по сплитките се белеят като пеперуди, когато млекарят кара дългоухото си братче натоварено за пазаря, когато орачът оре черните бразди, косачът коси благоуханното сено и жетварка пее дивна мелодична песен на вековна неизплакана горест... Само тогава оплаквайте заминалия любимец при Образа на Бога. Той ще разбере, а не онези долу в света, които никога не са видели тази красота, в която само живее Той. Тогава, ти имаш единение с Божествената Му душа, тогава той слиза при тебе и тез, които го жалят, повява белоснежните си криле и слухтящите усещат близостта на близка красота, а това е Той. Там, там в тази красота ще отидем и ний. Ще отидем при нашия Отец в светлата дивна градина при златните струи на сладкозвучния ручей, измежду сребърните палми, из висящите златни рубинени гроздове, измежду зреющи слънца с крилати ангели и херувими, облечени в безсмъртна хубост, изпълнени с непреходна Любов, осенени от радостта на Раздавачът на Вечната Правда... И когато ще ни зърнат из млечните облачни вълни, ние ще паднем на колене пред тях, ще прострем ръце за помощ и ще се изкачим на последната стълба при подножието на Царя. И ще бъде радост голяма, и ще бъде песен непредаваема, защото влизаме в Царството на Сина, седящ отдясно до престола... Често аз, чужда на света, тласкана като презряно добиче бягам и се крия из просторните поля, до тъмния бодлив глог, до голия рид, до нападалата горска шума или постелка от златни и сребърни цветя, падам по очи и изплаквам трепетната молитва към моя Създател и Учител... Аз се връщам вече към градината на радостта; змията безсилно съска до мен, отровата й е безсилна, краката й са притиснати в сурова цепнатина на габер и пътя изминат през червеното море, страшният път на огнените вълни и на края на страшната пустиня, където вкусих небесна манна и пих питие на любов. Бавно, но сигурно аз стигам вратата и онзи, който •тогава с огнен меч ме изпъди, сега с разтворени обятия ме зове и чака ме с трепет. Аз виждам купола на Лъчезарния дом... Аз виждам царедворците и чувам арфите на музикантите... Домът где ще си почина, где голите, облечени, играят свещен танец, гладните, наситени, весело подскачат, а нажалените, утешени, пеят песен и разговарят с небесните обитатели. А пътищата на страшните вихрове разцъфнали в благоуханни сенчести оазиси, под ... сирачето намерило баща си, милва го и провира пръстите си в косата му, целува го сладко по страните, майка сложила глава на синови скути, пита го где след войната се изгуби, а той я милва и казва: „При Бога"; вдовица намерила любимия съпруг, обкичва го с розови цветя и му шъпне затаена горест на любов и страдания... А там нежни годеници хванати ръка за ръка радостно се разхождат из слънчевата ливада на вечната пролет, като че ли никога смъртта не ги е делила. Тъй душите им съединени, усмихнати се целуват и шъпнат благословения. Ето, ние вървим по нанагорнището в дивната наша родина при Безконечната Любов на нашия Отец... Часът удари. Гърмят камбаните, светлее зората. Още няколко крачки мигновени векове и... ние ще стигнем... Там ни чакат ангелите, нашите тук земни братя и сестри. Там ни чака Бог - нашият Учител и Спасител. Напред!

РАЗКАЗЪТ НА ЕДНО ДЕТЕНЦЕ Аз ще кажа нещо за красотата на моята майка... Тя е богата личност. Има разкошни дрехи, които облича и променя от време навреме - сутрин, вечерни и нощни. Тя се облича по магически начин. Колко е хубава тя, нигде няма подобна ней жена - из целия свят. Нейно дете съм аз. Тя често ми позволява да се качвам по коленете и по раменете й да ме носи на гърба си. Аз мачкам пеновидните тантели и ленти, но, тя не ми се сърди за това, защото много ме обича. Щом се изморя и се нахраня със сладките плодове, които тя с преизобилие ми дава, аз лягам да спя върху меко легло, изтъкано от зелена коприна със златни и сребърни цветчета и дордето се любувам на чудесното удобство, ето, пак виждам мама променя дрехата си. Но, воала й сега е нещо безподобно. Косите й са увити с тъмносин прозрачен плащ, осеян с брилянти, по форма сънливите ми очи не могат ги определи какви са, но те изглеждат на милиарди златни капчици, разсипани по великолепната и благоуханна коса. Точно над величественото й бяло чело грациозни ефирни служанки забождат грамаден брилянт... Някога той е кокетно ощърбен от едната страна, друг път ощърбеното огладено като с много остър нож, а повече пъти цял целеничък, кръгъл, блестящ и тогава майка ми, милата ми прекрасна майка е омайно хубава, неизказано добра и малко натъженото й лице говори колко много грижи има тя, на колко деца трябва дрехи да приготви, да ги нахрани, немирниците да усмири и на много недоволни и оскърбени нейни деца сълзите им да избърше и да ги утеши. Аз я гледам, съзирам тъгата й и сълзи покапват от очите ми; сълзи на неизказана любов към нея и възхищение, и сълзи на състрадание от мъничкото ми сърце към онези, чийто жалостен вик постоянно слушах. А особено вечер ясно долитаха до мене стенанията и плачовете на моите братя, подтиснати от ненаситността на по-силните, които им отнемаха и дрехите, и храната, и жилищата. Но, тя ми се усмихва приветливо, макар да усещам как се ронеха сълзите й по дрехата; казва ми да спя и аз заспивам възхитена и тъжна. Още не отворила добре очи от сладкия сън, ето аз пак я виждам с нови накити... Чудна майка! Никога не спи, постоянно работи и всякога е чиста, спретната и благоуханна. Думата ми е за зеления костюм. Не мога да кажа само зелен, защото има и други цветове, втъкани в плата - разни: розови, жълти, червени, бели, всякакви, всякакви... Общата гледка е, че всичко е хубаво, хубаво, хубаво... По стройната й талия дълги сребърни ленти се проточват, на някои места цяла градина от рози са затъкнати по величествения й стан... аз се покатервам по влажния плюш на меката й дреха, оросена от нощните сълзи, цалувам я, цалувам ненаситно, лягам цяла върху нея, мириша я, дишам от нейната сила и красота и се радвам, радвам... косата й е малко влажна - тя ме милва и муши главата ми из розите, играе пред мене с лентите си и те блещят, блещят... Пак воал, пак брилянта блещи на челото й. Нежно син, изпъстрен с бели вълни или нежно розови къдрави главички е воала, който окичва милата ми майка сега. Но светящия брилянт е нещо невъобразимо по сила. Блещи, блещи! Лъчите му са толкова силни, че аз гледайки го кихнах от набрани сълзи в очите и мене, мъничката буболечица ми беше добре от лъчите му, които при светлината си изпускаха и мека топлина, която топлеше мене, майка ми и всички буболечици - мои братчета и сестричета. Тази дреха най обичам.. Тя е най-чудната. Някой път ставам рано и гледам как магически изплаваше из вълните на нежно синкав воал чудесният брилянт. Цялото тяло на майка ми като че потрепваше и като сънлива красива девойка протягаше към него ръце. И в сълзите й пролени през нощта се къпеха лъчите от този брилянт и цялата й дреха тогава заприличваше на нещо невъобразимо прекрасно... Аз се търкалях из това бисерно зелено кадифе, пиех светлото украшение... Мама пееше тогава. Всичко пееше в нея. И сребърните ленти, и розите, и разкошната й дреха с благоуханните цветчета... Тя пееше и в нейните песни аз дочувах копнеж за моя баща, когото аз никога не бях видяла, а заедно с нея пеех и аз, и без да познавам баща си го обичах и плачех от радост, че разбрах нещо за баща си. Той бил цар. Силен цар. Много пъти искали да го убият и изпъдят от Царството Му, но той бил толкова силен, че всичките си неприятели победил, дал ги работници на майка ми, тя да се грижи за тях, като се покоряват на неговите заповеди. Колко го обичаше майка ми! Тя го хвалеше за добротата му, за преголямата му любов и кротост. Наместо да обърне в пустиня страната на неприятелите си, той там насадил градини, паркове и им дал най-сладки плодове за храна. Хвалеше го тя за хубавите подаръци, които й пращаше, за великолепните дрехи, за нежните воалови покривала и за дивните диаманти... И в унисон от сладката песен, аз заспивах на раменете й. Тихо се движи тя, макар и много бързо, не разваля сънят на никоя буболечка дори. Тя е грациозна и нежна, гостоприемна и милостива е. На колко измъчени души е дала подслон. Колко сълзи е изтрила със своята красота и любов. И на всекиго казва: „Мое дете, мое дете", че аз почвам да вярвам, че имам милиарди братя и сестри. Тя и на животните казва „мои деца", че аз не смея вече да скубя вълната на овцете и да развалям гнездата на песнопойците. Напр. вчера каза на един бръмбар: „Ах, мое детенце!" Ха... ха... ха... детенце! Значи, че аз си имам брат бръмбар! И понеже той е толкова малък, аз го турям на носът си и го нося. Той полази по лицето ми, очите ми, полази в ухото ми и бръм... - Мамо! - писвам аз и грабвам бръмбара и го хвърлям, но той не пада, а хвърчи!... Какъв крилат брат си имам! Че той макар и малък, могъл да хвърчи, а пък аз не мога!... Или спомням си кога понякога мама се разгневи! Ах, страшно е, страшно е да се помисли! Тя плаче, къса дрехите си, цяла се друса, крещи и ни облива с цели потоци със сълзи... Това е когато ние много не мируваме, измъчваме животните, разваляме гнездата на песнопойците или скубеме цветята. Тогава тя ни бие, хвърля ни от коленете си и нас понякога твърде много ни боли главата, а Понякога и тежко боледуваме. Но после тя е пак милостива и нежна. Като, че нищо не й е било, забравя нашите оскърбления и пак ни милва... Спомням си, а това беше твърде отдавна, казаха, че дойде големия ми брат, който още от рождение бил при баща ни на чужбина. Майка ни тъй се зарадва, тъй се зарадва, че се разтърсва цяла от радост, насмалко не се търкулнах аз, мъничката. И аз се радвах. Мнозина се радвахме и го чакахме с нетърпение, защото ни разправяха, че той бил много хубав, приличал на баща ни. Когато щеше да пристигне брат ни, този наш баща ни изпрати на мама специален рядък диамант. Той беше наистина чудесен. Приличен на ясно очертана звезда, той пръскаше около себе си вълшебни лъчи и грациозно се движеше по главата й. Донесоха го бели крилати великани, много хубави и много добри. Той беше едно хубаво бебенце, едно мъничко сладичко бебенце. Ах, колко хубаво блещеше личицето му, колко нежно и кротко гледаха очите му и мило се протягаха нежните му белоснежни ръчици. Крилатите гости свиреха на някакви инструменти, които до тогава никой не бе видял и пееха: „Радвай се, ти свещена майко, дойде най-добрият ти Син, дойде братът на твоите деца и спасителят на онези, които грешат. Бащата те благослови, приеми го. Откърми го и дай го на онези, които се нуждаят - на болните той раните ще цери, на онези, които плачат, ще ги утеши, гладните ще нахрани, жадните ще напои, затворниците на свобода ще изведе и мъртвите от смъртта ще възкръснат." И тогава беше голяма радост. Мама пееше. Пеехме и ние, които бяхме очаровани от хубостта му и вярвахме, че Татко го е пратил. Радвахме се, защото много от братчетата ни оскърбяваха мама, биеха се и се измъчваха помежду си... Много деца плачеха, защото бащите им ги бяха убили лакоми хора. Плачеха те, а заедно с тях плачеше и мама. И аз дочувайки често този плач, ронех сълзи и се молех час по-скоро Татко да ни помогне. Някакви женици негодуваха и рогати буболечки скърцаха с роговете си. Бебето растеше и аз му пеех песенчица: „Расти, мой брате, ти, който ще ни спасиш от злото. Разкажи ми за славата на Татко и заведи ме при Него. Аз ще живея с тебе и където ти отидеш, след тебе и аз!" И порасна той. Започна да посещава скараните, болните, сирачетата и вдовиците. Навсякъде утешаваше, цереше магически раните, казваше ни колко е хубаво при Татко, разправяше, че ни там е по-хубаво отколкото тук и ни канеше да си поправим грешките, за да станем хубави за хубавото царство на Татко. Лекциите си държеше ту застанал на крайчеца на сребърна къдрава лента, ту върху рамото й, ту кацваше върху устните на мама и благо и кротко ни разправяше за хубавата далечна страна. Ние се радвахме, радваше се мама и сълзи течаха по страните й. Но в някои от онези, които татко беше победил се събуди старата злоба, ядовито бръмчаха покрай него и се гавреха на думите му. Те казваха, че той лъже, че татко отдавна умрял, че брат ни не е никакъв негов син и искаха да го убият. Той ги пъдеше само с подухване и правеше чудеса й ние все по- силно се привързвахме към него и по-силно го обиквахме. Тогава един от враговете му се престори на разкаян, дойде и го целуна, от тази целувка той умря, но след три дена пак дойде при нас жив и каза, че ще си замине при татко, за да приготви място на онези, които го обичаха и слушаха неговите заповеди. Той си отиде. Ах, как чудесно си отиде той. Отиде към синкавия воал и скри се в блестящите диамантени лъчи. Ние плакахме, но същевременно се радвахме, защото знаехме, че ще го видим пак, той ни беше обещал това, стига да го слушаме. Майка ни от жал се затресе, трепери, трепери... Разкъса дрехите си, зарони сълзи реки и три дена не видяхме никакво було на главата й. Три дена бяхме потънали в мрак и плачехме за него. Той ни се явяваше понякога и ни казваше да не скърбим, че пак ще дойде и да се готвим, да бъдем добри, да помагаме на онези, които имат нужда от нас, да се молим на баща ни да ни прости грешките, че всички тук сме братя. Животът пак потече по старому. Майка ни пак се кичеше, но скришом ронеше сълзи за Големия ни брат. Ние растяхме, променяха ни дрехите, които често цапахме за голяма скръб на майка ни; тя ни казваше да ги държим чисти, празнични, че като дойде брат ни да ни завари готови. Пак бръмчаха недоволни и зли онези, които мразеха брат ни и баща ни; мама често им пращаше нови дрехи, но те ги изцапваха, биеха се, хапеха се; мама от скръб раздираше дрехата си, плачеше, биеше ги, но те лазеха по очите й, цапаха премяната й и плюеха нежния й воал. Често плачеше мама, плачехме всички, които я обичахме, плачехме, защото преди победените се повдигаха, силеха се да осквернят хубавата ни майка като биеха децата й. И ние често се молехме да дойде и ни помогне. И Брат ми пак дойде. За идването му знаеше мама, защото тя пак получи особеният диамант, аз и тия, които и преди го обичаха. Той дойде с прости дрехи, макар че под тях блещеха елмази и струя на живот от чудното царство на баща ми да изтичаше от него. Сега, той беше много силен, той казваше и ние вярвахме, че отново ще усмири жестоките бунтовници и явно се готвеше за открита борба. Сега ние си съградихме къща, в която се събираме и правиме планове за работа. Майка ни много ни помага. Когато градим, тя ни праща вода, топлина, праща ни яки стълбове, семена за засяване цветя около къщата, храна в преизобилие и каза ни, че когато бъде готова къщата ще ни прати такива плодове, каквито никога не имало в света. Брат ни, сега беше станал много по-хубав, отколкото преди. Очите му гледаха нежно и благо. Гласът му галеше като тихо свирене на кавал, усмивката му беше светла и радостна и всичко от него лъхаше на неземна сила и красота. Някои се догаждат, че пак е дошъл и ни се надсмиват, че още вярваме, но, ние не ги слушаме и тихичко си работим и помагаме на онези, които имат нужда от помощ, и весело си пеем хубави песни, които ни донесе брат ни от Царството на Татко. Често полазваме по мамините рамене, но Той, брат ни, беше по-голям и по-хубав от мама... При неговото появяване нейните дрехи бяха по-хубави, по-блестящи и по-благоуханни. Воалът и беше по-нежно синкав и по-ярко блещеше ненагледния елмаз. Като че ли цялата тя беше осенена от неговата красота; песните й по- нежни при негово присъствие и любовта й по-голяма. Той ще остане за дълго време с нас и тъй радостни, и пеещи сладки песни, и чакаме времето да отидем в царството на добрият ни баща, с когото после ще се върнем при мама и ще останем да живеем всички заедно завинаги. Исках да разправям още за другите дрехи на мама. Тя има една жълта като злато, друга злато червена, друга бяла, бяла!... Но сега много, много ми се спи, очите ми сами се склопват за сън и думите ми замират на устата. Исках да изпея и някои песни, които пееме с брат ни; друг път някога аз ще изпея тези сладки песни, ще поразправя нещо за мама, за речите на милият ми лъчезарно хубав брат, за онова как онези злите млъкнаха посрамени и се крият, как сирачетата пораснаха весели и здрави, болните оздравяха, които плачеха се утешиха и гладните нахраниха, и за онези, които оживяваха от смъртта и пееха с нас весели и сладки песни... А сега лека нощ на всички. Аз заспивам. Искам да видя Вечната Красота на Създателя; но, още слабо свети кандилцето на Святата Любов в сърцето ми и не може да издигне факела ма изгряващата зора, за да се види Той, Благият, Вечният. Искам да изброя чудесата на десницата Му, но те са неизброими и неизследими. Искам да Му пея безконечни хваления за Непреходната Му Любов, ала съм слаба да сторя това, защото тя е неизмерима. Искам със сълзи да напоя рано осланените негови създания, ала не стигат ми сълзите; много са онези, които страдат и непрестанно разгръщам ръце да ги прегърна, ала малки са моите обятия, а неизмерим е света на скърбящите и самотните страдалци. Учителю! Трънлив и скалист е пътя към прекрасното възвишение. От слабост се прегъвам под собствения си кръст, викам в безконечно стенание и кървава пот облива лицето ми. Но тръгнала по стъпките Ти, аз се засилвам, вървя из цъфналите след заминаването Ти цветя, дишам ароматите им и се изправям под кръстното знамение. И шепна Благото Име, което Ти ме научи да възлюбя и сладко е на гърлото ми да Го произнасям; весело ми е да пея песните ти, донесени от неземни светове и радостно ми е, когато мога да изтрия една сълза на страдания, да ... една радостна усмивка. Учителю! По стъпките Ти никнат бели кремове, от Словото Ти протичат чисти извори на истинен и вечен живот. О, всички вие, които въздигате глас на моление към Него, молете се за онези, които безкрайно и безпросветно страдат. Като млади сърни тичайте из полето на страданията и идете при ония, които никого нямат, бедни и безпомощно скитащи по света и мислят, че Бог ги е забравил. Колкото повече гребете от кладенеца на Любовта, толкова по-чист става той, по-прозрачен и по-дълбок. И в неговите тихо бликащи води ще се огледа образът на Оногова, който го е създал. Аз виждам падналите от ръцете на разбойниците. Тях левитите ги отминават, книжниците ги не забелязват, ситите не ги виждат, а странниците, капнали като роса от далечен свят, превързват раните им и ги напояват от животворното вино на Добрият Домовладика. Молете се за тях! В тях живее Оня, комуто трепетно се молят молитвующите, търсещи Го в небесата. Най-висшето благо е да слеем сърцето си с общото, да затъгуваме за болките им и да избършем сълзите им. Тъй тези, които търсят Бога ще Го видят в Ония, които изпълняват Неговата Воля, а тя е - Любов.

"В РОЗОВИ КРАСКИ ИЛИ ПЕЙЗАЖИ..." В розови краски или пейзажи от разноцветни цветя да поставя клетниците, все той - същия образ на страданието ще проличи. Храм... Тиха молитва от дружни гласове се възнася към многоликата Премъдрост; жалостни звучат молящите се гласове като при погребението на скъп мъртвец. Голямо множество жени, мъже и деца унесени слушат. Пъстра и накичена е тълпата. Лентите се развяват, тюловете като лек пушек обгръщат стройните тела на красивите юдейки. Злато и бисери кичат ръцете и гърдите на прекрасните Рахил, Ревека и Сарра. Там, на амвона, свещеникът сигур казва: „Боже, излей благословение на избрания си народ", на което хармоничния хор навярно отговаря; „Амин! Да се изпълни Волята Ти, Ехова." Изведнъж страшна скръб ме обзе; затварям очите си и пред мене друга картина се появи. Ето ги левитите облечени в бяло, ето и първосвещеника, застанал до жертвеника и в тайнствения Светая Светих се извършва Божествена служба. Фарисеите стоят на първите места. О, и на последните да биха стояли, ненаситната за блясък тълпа към тях ще гледа. Митарите стоят зад колоните, тихо молящи се. Навярно благословията на първосвещеника не ще засегне страдалческите души на грешниците. Вън до царските врата лежи болен Лазар, потънал в раните си с жалост гледа как кучетата облизват изпадалите трохи от пируващата сган. Първосвещеникът вдига ръка и благославя. Фарисеите се изпълнят с дух свят и разправят какъв десятък са дали, за добродетелите си, за здравето си, а това гали ухото на ослепената тълпа и изкуфелия свещеник... И всред всички тях стои Той - онемял, със скръстени на гърди ръце, замаяно гледа на кабалистическите знаци, написани върху завесата на Светая Светих. Той е там. Трепва потъмнялата ми душа, просветвам в чудна радост, затварям очи и виждам Него, обграден от светъл ореол и невидимо към Него протягам ръце... Изведнъж храмът потъмнява - някакви бели сенки го приближават; измежду прииждащите страдалчески образи аз_виждам старата моя еврейка Берта с кърмачето си, Йозеф, стария Йозеф с количката си, с обезформено от теглила тяло, малкият Леви с премазаната ръка и Лика с големия джоб, зашит с бели конци на дрипавата й рокличка, всички към Него протягат умоляющи ръце. - О, пратенико - те вярват в Тебе и Ти ще им помогнеш. „Помогни на Израиля, стенеха болните души, не ни оставяй, Ти, който остави египетските дворци и дойде при нас. Ние никого нямаме - клети вековни роби - само Бог далече от нас и Тебе, нашия Мойсей." В миг падам по очи на земята и шъпна: „О, ако ще дойдеш при молящите се тук доле, слез; ето, стъпни върху моето тяло и ела да ги утешиш... Ще цалувам прахът от сандалите ти, тревата по пътя със сълзи ще оросявам, ще простирам ръцете си върху скалите, за да минеш Ти и дойдеш при нас, Ти, който не се отвръщаш от страдающи, Ти, който даде обет пред Ехова, че нам ще посветиш живота Си! Ти ни гледаш с тихо, светло обещание." В миг утихват нашите рани, облекчено въздъхват премазаните гърди, лъчезарна усмивка просиява в лицето на старата еврейка, тая клета Агар... Лика цалува краката Ти, Берта притиска младенеца на гърдите си и се навежда да цалуне светлотканата Ти дреха. Йозеф затваря очите си, ослепен от Славата Ти, а Леви с премазаната ръка чертае на пясъка: „Месия". Аз гледам отдалече, любувам се на неизречимата красота на Бога, просиял в миг на Лицето Ти и намирам отплата за всички крушения, лек на всички зинали рани, милувка на всички удари... Пак картината се промени. Изгубват се белите видения... О, не забравяй ги, Божествени Сине - да ги не измести блясъка на диамантите, пушека около становете на Рахил и Ревека, очите им да не те отвърнат от нас, тежкото злато да не привлече Божествения Ти поглед и Нога на гордост не дойде върху Тебе. Дигни се като Илия върху Огнената колесница и иди при онези, които Те чакат да им помогнеш. Аз ще се радвам за Тебе в Господа.

3.2.1. Изповеди 3.2.1.1. „В розови краски или пейзажи...” 3.2.1.1.1. Проза в ръкопис. Сканиран документ (с. 1) 3.2.1.2. Карамфил 3.2.1.3. Възвръщането 3.2.1.4. Разказът на едно детенце 3.2.1.5. Писмо

3.2. Проза: Разкази, статии, съобщения 3.2.1. Изповеди 3.2.1.1. „В розови краски или пейзажи...” 3.2.1.1.1. Проза в ръкопис. Сканиран документ (с. 1) 3.2.1.2. Карамфил 3.2.1.3. Възвръщането 3.2.1.4. Разказът на едно детенце 3.2.1.5. Писмо 3.2.2. Разкази и съобщения в списание „ЖИТНО ЗЪРНО” 1933 г. 3.2.2.1. Няма те 3.2.2.2. Тука си 3.2.2.3. Пришествие 3.2.2.4. Посещение 1935 г. 3.2.2.5. Великото освобождение 3.2.2.6. Смирение 1940 г. 3.2.2.7. Млад и стар. Разкази от Олга Славчева... 3.2.3. Статия във вестник „БРАТСТВО” 1942 г. 3.2.3.1. Днешната бъркотия

3.1.2. Хелмира. Асавита - Божествена песен. София, 1935. 47 с.: с цв. ил. Сканиран документ

3.1.1. АСИНЕТА. ПАНЕВРИТМИЯ София, 1935.14 с. Книгата с думите от първата част на Паневритмията може да се изтегли от тук

3. ЛИТЕРАТУРНОТО ТВОРЧЕСТВО НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 3.1. Поезия 3.2. Проза: Разкази, статии, съобщения 3.3. Спомени и размисли 3.4. Реферати

Наталия Чакова През 1940 година Наталия Чакова си счупва крака и ляга на легло. При нея отиват на посещение Савка Керемидчиева и Гаврил Величков. Както се разговарят, Наталия заспива и в стаята при тях влиза Учителя и сяда на стола. Той вдига крачола на панталона на десния си крак — същия, който сестра Наталия е счупила, и започва да го масажира. Масажът продължава около един час. След това Учителя подема разговор с брат Галилей по повдигнати от него въпроси Наталия се събужда и се скарва на Галилей, че занимава Учителя със себе си, защото Учителя е дошъл при нея. Учителя се усмихва на тази критика и казва: „Понеже сестрата не беше тук, ние започнахме да си говорим." Няколко дена по-късно кракът на Наталия оздравява и тя започва да ходи свободно, без патерица. (От 6.5 Лекуване на хора)

2.2.6. ЗАДАЧА СЪС СТОМНИЧКИТЕ Наскоро след това ни се даде нова задача. Всички изгревяни с по една малка стомничка да се изкачат по ред от една минута с надпреварване към Витоша; сборен пункт: Ел-Шедар - чешмичката. При тръгване от „Изгрев” специално лице ни записва кой кога е тръгнал - час и минута. Като пристигнем горе, друго лице пак същото: кога се връщаш от там -час и минута. Който пръв се отправи за там завари Учителя до огнището, подклажда чайниците. Можехме да си починем малко, дорде изпием чашка чай и се преоблечем. Тези два списъка имат назначение като се съпоставят резултатите за всекиго да се види кой е първенеца от братята и сестрите. Какъв ентусиазъм, какъв прилив от радост и сила! Не вървиш по пътя, а летиш. Никой с никого не говори, гледа пред очите си Витоша да стигне - горе! Там го записват, налива водица от чешмичката и - тича назад. Пътят е стръмен: сипеи, скали, хендеци, храсталак. Но понеже „летиш”, нищо не ти се вижда трудно. Назад и напред хората приличат на мравуняк - едни се качват, други слизат - цяла върволица. Светлите рубашки на братята и пъстрите премени на сестрите се откройват през лъкатушния път като живи цветя. Пот! Каква ти пот?! Река по тебе тече: от косата, от веждите, а от ушите, цеди се като бисерни обици. Не ходим, а хвърчим. Всяка клетка се радва, ликува, ръкопляска. Почивка? Не, горе, само горе. Там, колкото да се преоблечеш, пиеш чая, наливаш стомничката и с чашката и премяната във възелчето тичаш по пътя си. Едвам си видял небето - синьо, усмихнато. Тук-таме не липсват и счумерени облаци. Но теб не ти е сега до пейзажи - само целта! Ще ти се да надвариш някого, ще ти се пръв да бъдеш. Пристигане. Учителят сякаш ни брои. Записват името ти - часа и минутата и - дим да те няма! Сякаш някакъв вятър те грабнал и те носи надоле. Едни пъпля по стръмното, други те застигат, отминават. Не си говорим нито думица. Една усмивка, едно вдигане на ръка и - толкоз. Летиш, летиш. Нова пот те облива - нов поток от челото и нови дълги бисери по ушите. А сърцето пее ли, пее; сега му е паднало да тупа колкото си иска; сега то е птичка - волна и чевръста. Село Симеоново - къщичките ти се мярват като на сън. Ето ни па широките тръби на Рилския водопровод. Доле, доле! Линията -прекосяваме я с пълната стомничка. След 2 минути си при палатката си, след като си записан и отново отброен. Къпане, преобличане, чай. Чудесна почивка и сън върху походното легло. Грънчарят на женския пазар се чуди и се мае, че никога до сега не е продал за един ден над 200 парчета стомнички. Надпреварването продължи и на месечина. Заваля дъжд. От резултатите се видя следното. Първенец от братята е Панталей -панагюреца - красивият и строен Панталей. От сестрите? Да кажа ли? Не е ли нескромно да спомена това име? Не ще ли се усъмнят? Но списъците са налице, изчисленията проверени от математика Георги Радев. С тази задача пречистихме кръвта си от всякакви утайки за още дълги години.

2.2.5. ЗАДАЧА ЗА ИЗПОТЯВАНЕ Учителят реши да се събере водата, що калеше от брега отсам Ловния парк - чешмица да стане, да има що годе и за добитък, и за хора, защото иначе носехме вода чак от разсадника. Почна работа. Водата сълзи, капе, бистра като сълза и много приятна за пиене. Издигна се нещо като преграда пред разлетия извор - изградени камъни, стегнати с мазилка от цимент, отгдето водата събрана, протече през поставения железен чучур. Той с приятен глас шуртеше в красиво циментово коритце, с отвор на долния край, свободно да изтича по малък улей. Околовръст на чешмата се издигна тухлен циментов перваз за сядане, също и за поставяне на съдини. При входа на преддверието нещо като колонки, на които любяща ръка постави саксия с цъфнал розов карамфил. Площадката вътре цяла напослана с красиви червени и сиви четвъртити плочи върху дренаж, за да се отстрани тинята, що се образуваше от дъжда и от стъпките на посетителите. Това място светна, като че там израсна красиво райско дърво, което привличаше отдалече и птички, и хора, и животни. Понеже до циментовия перваз винаги бе кално, открихме на две места също такива изворчета, които изкопахме дълбоко и широко, изградихме с камъни и гладко замазахме с цимент. Като ги изгребахме и изчистихме, тези два басейна се напълниха с бистра вода, която преливайки отиваше направо в реката. Почна да идва жаден добитък. Коларите изпрягаха наблизо и довеждаха кротките воловце; жени довеждаха кравичките си; развесели се този кът - чу се глъчка, смях, радост. Младите идваха тук да си правят снимки. Вода на „Изгрев” нямаше, нито наоколо. Чак -разсадника, а сега милата чешмица развесели всички. Някои седяха на сянка до високото разклонено дърво над чешмичката с книга в ръка. Жени идваха тук с децата си, с плетиво в ръка или хурка. Там закусвахме, там носехме сготвения обед за работниците, що като пчелен кошер жужеха. Едни копаеха пясък от реката, други зидаха, трети мажеха. Учителят е навред. Той е душата на цялата работа. Косата Му блести на слънцето и озарява красивото Му лице. Той не заповядва, не командва. Той сам работи, а пет чифта ръце се спускат да го изместят - те да направят, каквото е нужно. Като се свърши красивата чешмица, Учителят обяви чудна задача -задача за изпотяване, или казано - Лековита задача. В що се състои тя? Всеки си избра по две стомни. Едни си взеха големички, други - средни, а за малки и дума не ставаше. Почна се тъй: Първия ден слиза от палатката си (тогава още станувахме на палатки) право при чешмичката. Там, седнал на перваза, чакаше реда си докато подранилият наливаше от чучура. Така напълнил съдините си, възлизаше край горичката към изходната точка. Втория ден слиза два пъти със същите стомни; помежду това изпива чаша гореща вода. Третия ден слиза три пъти едно след друго; пак възлизане, пак чаша гореща вода. Изпотяването проработи - и да не щеш, трябваше да се преобличаш със сухи дрехи. Четвъртия ден - четири пъти слизане и възлизане с пълни стомни, гореща вода, къпане два пъти - защото изобилната пот просто шуртеше през порите. След банята се чувствуваш като в рая - сякаш си обновен, олекнал - крилат. Петия ден - пет пъти слизане и възлизане, пет чаши гореща вода, три пъти къпане - обливане с топла вода и преобличане... Шестия ден - о, задачата става сериозна. По средата си - малко се уморяваш. Ще ти се да си легнеш и да спиш, да спиш. Но задача от Учителя е това, трябва да се изпълни докрай. Глътките от горещата вода отнимат жаждата, а междувременното къпане и преобличане улесняват задачата. Срещаме се и отминаваме със закачки: Кой път ти е сега? Различни отговори - запъхтени, весели, закачливи. Събужда се дух на съревнование. Почти не почиваш никъде - нагоре, нагоре и пак нагоре. Пълним съдини с чиста вода, поливаме новопосадените плодни дръвчета - круши, ябълки, сливи... Работа! Работа! Седмия път се чувствуваш като, или почти като, победител. Осмия ден осем пъти слизане към изворчето и възлизане с натежалите вече пълнички стомни с кристалната вода. Деветия ден - девет пъти същото. Някои вместо стомни носеха пълни кофи с вода. Всеки се хвалеше с повече пот, с баните, с преобличането, с доброто си самочувствие. Десетият ден е цяло тържество за всеки един, наел се с нелеката задача. Десет пъти надоле с празни съдини, 10 пъти нагоре към палатките с пълни съдини; 10 чаши вряла вода се изпи между всеки един промеждутък и по ПЕТ обливни бани и преобличане. В един ден, в едно юлско утро. Що пот излезе от нас, що лекота и блажено самочувствие след това! Някои даже обличаха вълнени фланели, палта, та изпотяването да стане пълно. Почти всички от „Изгрева” изпълнихме задачата, а и от града някои се наеха с нея. Какви картинки бяхме! Вън дърво, и камък се пука от горещина, а ние с вълнено облекло, шапки, шалове и се потим ли, потим. Идваха любопитни да ни гледат. Цяло произшествие за тях. Чудеха се, подсмиваха се, гавреха се с нас тайно и явно. Веднъж, в тия 10 дни, носейки пълните стомни, се отбиваме през гората да минем под сенчица... Там в гъстака, близо край пътя скрит снажен човек се сгушил, облечен в широки черни дрехи, до висока черна капа... Калимявка!! Поп, не, владиката Стефан! Косата му къдрава, брадата също. Хубавец, няма що да се каже. Очите черни - светкат, светкат. Скрил се да ни наблюдава... Какво ще види? Некрасиви забулени фигури, потни, запъхтени, неугледни. Носим вода със стомнички. Гледа ни той, гледа, но нали той се крие, не го поздравяваме, а вървим напред. Изкарахме задачата. Наполяхме, напоихме всички садива. Но... но... почна разрухата. Първо счупиха и разхвърлиха копките с цветята при входа. Второ, затрупаха бистрите басейни за добитъка. Трето, извадиха всички мозаични плочи от постилката и веднъж, жалка и неочаквана картина: дебела бодлива тел прегражда високото чело на чешмата - счупен чучура, разрушено коритцето на златната чешмица. Това място отново стана кално и неприветливо - локва - никой не можеше да се приближи поне устните си да накваси от мокрия бряг... Колко труд бе покрай нея! Колко много колички пръст и кал се изхвърли далече от там, колко чакъл и пясък се докара, за да се напостели земята! А прекрасен стана този кът, да му се ненагледаш. Ония цъфнали карамфили пръскат приятно благоухание - оставиш съдините, седнеш на перваза; слънце те пече и ти приятно замаян чакаш реда си, или и да не чакаш, седиш с книга в ръка, дишаш с наслада. Коритцето се пълни и прелива от чучура сякаш песен пее... Жадно пиеха от басейна воловците. Коларят ги държи за поводите и ги чеше по врата. - Де, Белчо, де Сивчо! А каква весела глъчка около чешмата! Тук идваха коларите и да обядват. Ново бакърено бяло канче със синджир, който иска да си налее, да се напие. Учителят при всяко идване внася по някое подобрение. Всяка вечер чешмичката се измиваше цяла и наоколо премиташе добре. Като изгрее слънцето, право в нея! Сякаш си даваха среща - Вода и Слънце! Вода, Слънце, Учител и ученици. Крилати станахме от радост. Леко ни, леко; не сме на земята - то на земята сме, но сякаш духът ни се носи високо, високо! Що пара се даде за цимент, плочи, камъни, тухли, вар, пясък. Той, Учителят даде тия средства, а трудът от нашите братя и сестри. Да, и сестри, защото всред общия труд не може да не вземеш участие, макар да си и най-крехкото създание. Така, от кална бърлога, това място стана угледно - красив целебен кът, уви, за кратко време. Негово преосвещенство не рачи да я остави тъй наредена и преобразена. Не го задоволи красивата чешмица. Смешно и неуместно му се видя такова нещо. Сърцето го заболя от прахосване на народната пара. Ех, да беше то поне монастир, или най-малкото - оброчище. А и защо този Учител мъчи своите ученици с тия стомни. О, как плаче той за своите загубени овчици. Сърцето му капе от кръв при тая тяхна пот, при това тежко самоизмъчване. Не можеха ли те да минат с по една запалена свещица в църква, мирно да стоят там пред иконата на светаго Дмитрия, Козма и Дамян, и пр. Нямаше да има нужда ни от потене, ни от къпане, ни от преобличане... Горкият народ! Безсилно стене светият пастир, загрижен за тяхното спасяване. Може би си е и поплакал за народното тегло. Може би е коленичил, издигнал белите си благоухаещи ръце с маникюрни нокти нагоре към престола на Бога да го осени, да му даде съвет и свише внушение какво да стори, как да предотврати тази нова напаст, това застрашаващо връщане към езичеството - преклонение пред Въздух, Слънце и Вода. И този самозван Учител!!? И най-после го осени прозрение свише. Речено - сторено. Нареди да се разтури езическото капище, да се низрине златната чешмица. Но, късно, много късно се досети да направиш това, ти свети старче. Над 500 души ние минахме през природното чистилище, чистилището на Водата, Въздуха и Светлината. Така обновени се готвехме да изпълним и други здравни задачи, които ни се даваха в школата. Наскоро ни прекараха Рилския водопровод. „Изгрев” се обниза от чешми.

2.2.4. ЗАДАЧА ЗА ПОЧИСТВАНЕ НА 10 ИЗВОРА В ПЛАНИНАТА Учителят каза, всеки от нас да почисти по 10 извора на Витоша. Речено - сторено. В една ранна сутрин не знам как излетях нагоре като „пиле соколово”. Сякаш имах крила на нозете си. Роса по челото, пламък в гърдите. Освен хляб, взех си и една лопатка, а също така и една тенекяна кутия за изгрибане. Оставих далече и града, и тухларната фабрика, и селото даже. Ето ме по „Бери душа”, най-стръмното откъм моста; монастиря още спи - и аз си почивам за малко на „Зеленка”. „Излитам” към околността на „Ел-Ше-дар”. По влагата, по баричките - та при изворите. Природата запяла своята победна песен: пролетно слънце, синьо небе, развита шума, цъфнали цветя, птички - но, кой ти ги гледа - изворите, та изворите! Учителят каза -10. Не е лесно да намериш същински извор. Той си е нещо съвсем самостоятелно; блика си от едно и също място, дава начало на поточе, а понякога и на силна водна струя. Ланската шума вече я няма никаква. Млада зелена трева е облякла полето с билки и цветя. Бубулечки важно-важно лазят по скалите и тревата. Птички прелетяват и тишина - светла тишина. Влага - нозете ми гмичкат във вода, но где е извора? Ето го! Блести като живо око - гледа нагоре. Коленичила се навеждам, отмахвам от него сухи тревички, клечици. Мия дъното му и нареждам по него бели камъчета. Изгрибам водата, а тя бърже пълни новото коритце - мехурчета се пукат на повърхността. Обграждам го с по-едри камъни, после му прокопавам вадичка да си тече по наклона, да не се разлива така навсякъде. Готово! То радостно тича. Знае си пътя -плиска води по скалите, лази, провира се под тревата и бързо се спуска към други поточета и вадички. И слънце, и птички, и бубулечки - всичко мълчи. И тревата мълчи. Всичко затаило дъх сякаш чакат да видят що ще стане. Само тих ветрец вее по косите ми - разхлажда челото ми от напеклата горещина. Готово! Гледам го с радост; той е мой - частичка от мене. Да е жив и здрав да пои мушици, птици и тревици, също и бубулечки, също и зайче мило. Защо пък не и сърнички, а и жадния пътник. Довиждане, изворче мое! Търся друго. Где? - Пак по влагата. Ха, намерих го. Сега има да се справям с тревни бустори, натрупали го с жабуняк. Вън, всичко вън! Обграждам го с едри камъни, изгрибам набралата се вода, нареждам дъното му с нови, чисти скални уломъци и - готово! Лопатката ми помага да изкопая нова вадичка. Наблизо мравуняк - сякаш черна глава необичайно се мърда -мравка до мравка, ако не и мравка върху мравка. Ей сега ще дойдат и ще се напият. Ще си кажат: Я, какво е станало с този извор! Кой наслага тия бели камъчета по края, та и ние по тях да си близнем водица. Към третия извор - таралеж. Много важен и безстрашен. Върви си грозничката животинка. Изведнъж - друг подобен нему го сподири и двамата се сборичкаха. Захапаха ли се, убодоха ли се, не зная; чу се къс звук, като квичене. Заемам се с работа. Пак изгрибане жабуняк, пак изгрибане мътна вода; каменна постилка, каменна оградка и, ето -чиста като сълза вода се вдига отново и пълни новото бяло коритце. Със запретнати ръкави, боса. Водата изпърво пари, но после - приятно - не ти се оставя. Дъното се вижда - белите камъни там се-засмели - усмивка на красиви уста с бисерни зъби... Аромат се носи-здравец. О, той цъфти! Обувам сандалите и се лутам край скали и храсти. Охо! Готов направен извор! Някой ме изпреварил -минал от тука. По работата личи - не от женска ръка, даже чучурка от дърво му направена и тече бистра струйка. Да е жив, който е! Юначага е, я какви големи камъни е примъкнал да го огради. Кой ще да е? Не е важно, но само наши хора се занимават с такова нещо. Слънцето е високо, високо. Само трички мои досега, а трябва още седем. Пак търсене; не се отчайвам, ще отида чак до „Алеко”, ако е нужно. Ето и четвъртото очистих, и петото, и шестото... Изморих се - сядам да почина. Но какво мърда там от храсталака? Не, това не е от тихия ветрец. Нещо черно главесто се приближава... Костенурка - изплаши ме! Къде се е затирила?! Тя даже и не ме забележи, пък мен сърцето ми се преобърна... Запяха 6 златни струни. Блеснаха 6 звезди. Почувствувах се безкрайно щастлива! Стори ми се, че не на земята чистих тия извори, а в душата си. Сякаш в себе си нареждах чисти, бели камъчета - сякаш клавиши, по които някой просвири с тънки невидими пръсти... Седмият извор ме измъчи, отчая - просто бърлога от тиня. Колкото повече изгрибам, толкоз по-гъста черна тиня загребват ръцете ми... Оставям го за най-после. Осмият е хубав; просто нямаше нужда от мене... Деветият също е блестящ от собствената си красота. Има и свой наклон, има си и готова вадичка - отмахнах само някои сухи клончета и по края ланска шума. Дъното му чисто, чисто. Малките бели камъчета-осветени от слънцето, сякаш бисери със седмоцветна градация. Мушица се изкачила по висока тънка тревица и се навежда - да се огледа сигур горската малка животинка. - Мили, миличък, викам и пляскам с ръце. Навеждам се над него - плискам лицето си. Кой си ти, горски красавец? Може би си големият батю на всички останали! Плискам главата си, пия в шъпите си, пея му нещичко. Изворче, изворче, усмивка мила имаш ти! Дай да те целуна, дай още да пия! И поточето му - сребърна струя тече, тече - тича с всички сили в своя път. Но, седмият ме чака подобно ненагласена струна от арфа. Ох, що ми трябваше. А слънцето вече доста наклонява - Люлин цял в светлина. Едвам го намерих пак. Отново влизам в бърлогата. Изгрибам с всички сили. Нареждам домъкнатите скални отломъци. Бърже ги нареждам. Събирам пълен скут дребни камъчета - изсипвам ги върху едрите дано затисна междините. Нареждам други камъни околовръст. Обикалям, пухтя; косата ми се разчорли - падна върху лицето ми. Завързах я както и да е и отново почвам лудо изгрибане. Мисля, че го изчистих... И за да не ме застави пак да изгрибам - просто избягах. Цяла съм в пот. По лицето ми - порой се сипе. Мокра съм до кости. Нозете ми червени - сини. Направих вадичка и - беж да ме няма! Ох, мъчно ми е, не съм весела... Седмият - сякаш дракон черен... Простирам се на слънце да се поизсуша. Хрускам корица от хляб. Трябва да вървя. Обувам сандали, грабвам лопатката и торбичката си. - Стой! Внезапно някой ми извика от близкия храст - горският. Уж усмихнат, уж другарски - пък със зъл глас ме запитва: „Какво правиш? Цели два часа те наблюдавам - какво само се навеждаш, а?” Никак не се смутих, но реших да бъда лаконична: „Извори чистя за здравето си”, рекох и се спуснах надолу като планинска коза. Сякаш хвърчах. Тъй тичах надоле, едвам, че не се търкалях. Нищо ми няма - нито паднах, нито се охлузих. Стигнах до Ел-Ше-дар. Нямаше никой. Само чешмичката ни шурти, шурти с пълна сила и сякаш ми вика: „Отивай си, отивай си.” Слънцето забоде остен на Люлин и аз вече се смъквах към монастиря. Изтичах през селото. Сега, по равно шосе. Не виждам никого. Но светът ми се видя тъй красив, както никога. В гърдите ми пее десетострунна арфа. (Да си призная, на седмата струна сякаш... черен дракон бълва, бълва черна тиня. Но мисля, че го прочистих.) Дома - простирам се за сън, мъртво уморена. На другия ден - при Учителя. „Кажи нещо за изворите?” - пита. Оплаках му се от седмия. А Той: „Като ги чистите, на кого ги наричате?” „Никому” - невежествено отвърнах. „Не знаех, че трябваше да се наричат.” Тези извори и сега са пред очите ми, а също и онзи любопитен горски, комуто много се искаше да му поразказвам нещо за изворите.

2.2.3. САМ СИ ПОМОГНИ Задача трета В общия, особено в специалния клас, Учителят често подчертава, че окултният ученик трябва да се научи сам да си помага в живота, да не очаква на чужда помощ. Той поставяше за пример американските студенти, които работят като помощници в някой ресторант, палят отоплението в някоя голяма къща и др., като по този начин си помагат - завършват на свои средства някое специално училище или университет - и като така, не остават никому задължени. Веднъж Той ни каза по-определено: „Каквито пари имате в себе си, раздайте ги, за да не разчитате на нищо и отидете някъде да работите за една седмица при съвсем непознати хора; като че ли се намирате в някой европейски град без пет пари; никого не познавате, но трябва да се нахраните по честен начин. Все ще съумеете да свършите някаква работа, за която и да не ви платят, все ще ви нахранят поне.” Една сутрин, вървя по „Московска” и слизам по „Раковска”. Малко по-надолу от ъгъла, почти до самата улица, вляво накладен огън и върху пирустия в голям тиган се пържат мекици. Голямо беше моето изумление, когато в този мекичар познах нашия прекрасен брат студент-математик Жорж Радев, който с дългите си деликатни пръсти взимаше от един покрит съд тесто, разтегляше го и го хвърляше във врящото масло да се пържи. Наоколо му се набрали гладници млади и стари и с усърдие хрускат пресни мекици, после, в тенекяна кутийка хвърлят стойността на изядените мекици. Спирам се - учудена, крайно изненадана. - Абе, Жорж, какво правиш тука? - Правя си задачата, каза той усмихнат. Другите отидоха на постройките, но мене, като не ме бива за-тежка работа, мислих и намислих това. Заповядай, покани ме той на мекици. Взимам си една малка мекичка и оставям една малка паричка. Той се сърди: - Вземи си парите, вика и стой не си отивай. Завчас, Жорж Радев, математикът студент с грамадното чело, грабна една голяма стиска тесто, разтегли го, опържи голяма-голяма мекица, слага я върху тънка хартия, поръсва я изобилно с дребна захар и казва: „Буюр!” Протестирам: - Не съм гладна! Какво ще правя с такава голяма мекица, не мога да я изям. Жорж, сърдя ти се! Разбира се, не говоря истината - гладна съм... - А не можеш я изяде, а, казва, не те ли знам какъв ми си ти мъжага, като пипнеш нещо да работиш. Тъй ме наричаше той и когато му четях сантиментално плачливите си стихове: „Такъв мъжага като тебе и тъй да хленчи, я остави такива!” Неговата задача ми напомни, че и аз трябва да се заема. Но где, кога, как - не знаех. Мога и да плета, и да шия. Не ще ми убегне и никоя къщна работа. Но пита се, при кого да отида, що да кажа... Най-после, едно свежо есенно утро (1922 г.), решавам. Да става каквото ще, почвам. Рано-рано, приготвям се, а сърцето ми тупа, тупа тревожно. Дадох на една бедна жена всичките си парички - целия ми капитал от 30 лв., запасах престилка, сложих в джобчето си сантиметър и оная чамуга мъжки часовник - цяла кромидова глава. Но защо ми е, питам се и този сантиметър, и този чужд часовник!? И аз самата не зная защо. Може би за да ми напомнят непрекъснато, че днес, точно днес трябва да почна задачата... Да не забравям, че се намирам на чужда земя, че ей сегичка слезнах от парахода, на непознато за мен пристанище и че съм ГЛАДНА, трябва да заслужа поне един обяд. Не, никакъв пост, Учителят не дава нито да постим, нито да просим... Подготвям се с „Добрата молитва”, а на слънчевия възел все нещо трепти, трепти, плахо чувство ме обзема - тежка задача. От Евангелието ми се паднаха „Деянията”. Апостол Павел казва: „Всякак ви показах как трудеще поминах между вас и за всички мои нужди тези мои ръце послужиха.” Какво съвпадение! Това наистина ме окуражи. Но все пак, скорошната ми задача „нощем на Витоша” ми се видя нищо в сравнение с тази. Гледам Витоша при слънце - голяма и приветлива. Небето лазурно, а новата ми задача пълна с нови неизвестни мракове. Ами, ако влизайки някъде ме срещнат познати или съграждани, какво ще кажат за мене!? Те, задомени, настанени; с челяд, с имот, ще ме изгледат съжалително и ще кажат: До тука ли си го докарала - да ходиш тук и там по къщите... „Ха тананикай си пак, нали все си пееш - ха де!” А чамугата часовник все цъка и цъка и от джобчето се подава крайчеца на навития ми сантиметър. Плаша се, почти ще се върна. Днешният ми патрон е апостол Павел. Моля му се като на приятел да ми помогне, да ме упъти, но той ходи с мене мълчаливо, да види как ще постъпя. Глухо и самотно ехтят стъпките ми по каменния тротоар. Витоша блести... Влизам в един двор. Стара жена тупа килим, прострян на въже. Поздравявам я с плах гласец: „Моля ви се, оставете ме аз да изтупам килима или да свърша каквато и да е работа.” Старата жена ме изглежда строго и сърдито ми отвръща: „А моите ръце защо са, сама ще си го изтупам.” Отново съм на улицата. Пак мисля, че апостолът на труда и на славата е при мен, но тук той сякаш казва: „На времето си, аз направих своето, сега на тебе е реда.” Изреждам няколко къщи - „Няма, няма работа, няма!” Часът е вече ДЕВЕТ. Времето лети, пък аз още скитам без работа. На едно място тъй блъснаха вратата пред лицето ми, че едва ли не паднах: „Комунистка проклета! Такива се завират по къщята, уж работа дирят, а то да оглеждат като какво има!” Отново поемам, звъня, моля, нищо. На едно място ми отвори спретната домакиня. Зарадва се на молбата ми. След една седмица ще подготви за шев - дава си адреса - кани ме. Не, не без пари и красивите й очи ме гледат с топло съчувствие. След една седмица! Ами днес задачата!? Но нали днес съм слязла от парахода на чуждото пристанище и ... съм гладна. Заболя ме, душата ме заболя... Едвам че не заплаках: О, нека да отида там, където имат нужда от помощ. Там, при тия, при които Ти, Святий отиваше, които те чакаха, които ти се радваха. Големите къщи заредяват. Ето ги малките схлупени къщурки -разградени дворове. Сиромашко пране по въжетата, а часовникът качва към 10. Сантиметърът навитичък издува джобчето ми, като че ли се извинява, загдето не може да ми услужи. В едно от тези никакви дворове -възрастна жена пере в корито. Поздравявам с пресладък плах гласец: - Добро утро! - Добро утро, керко, шчо правиш. Седи да си починеш - подава ми столче. - Не съм уморена, диря работа. Дай да ти изпера прането! - Не, керко, ние сме сиромаси, сами си работиме. Немаме пари. - Но аз без пари ще ви работя. Моля се, извивам си гласеца, но жената решително отказва. - Но аз мога и да шия - добавям окуражена. Сега гласът ми е по-твърд. - Да, каза усмихнато и ме загледа с майчински очи, но пари сака да ти дайме, а ний сме бежанци от Солун, мажето ни зидари - едвам колко за лебо. Ушче като дойдофме овде, обшчината ни даде шаяк за две палтиня за чупите и така си седи, молци ке го ядат - пари немаме за шиене. - Без пари, викам, почти изплаквам аз и от очите ми хвърчат сълзи. - Мори, Стамено, мори снао, дека си, вика белокосата жена и ето, на вратата се показа млада жена с румени бузи, иде насреща и се усмихва: „Шчо мари майко?” И старата благородна жена, сресана на път й съобщава радостната вест, че Бог им праща помощ, се сетил за них. Снахата ме повежда. Вътре - бедно, чисто - дъските бели - подновени от търкане с прости черджички. На сред стаята маса. Платът е пред мене. Разгръщам кафявия вълнен шаяк, меря. Двете момичета - ситно сплетени косици около челото - не могат място да си намерят от радост, че ще облекат нова топла дрешка. Тя оставя ножиците и излиза. Неволно се навеждам над плата и го целувам, също и ножицата. Песен сега - ще изпълня задачата си, и почвам си тиха песенчица. Меря, кроя, тропосвам, пробвам. Розовите личица и на малкото, и на големичкото сияят. Сърцето ми пее, пее; отдъхвам си, като че ли съм прехвърлила висок баир. Старата е вече простряла прането, спуснала е ръкави и сяда срещу ми да преде - не, скача: - Ти керко, нали си от ристиянско дружество - ти не яйш месо, нали. Тебе Бог те прати, керко, ти си ангел за нас. Шчо да те гостаме, викат. - Сгответе постно, казвам, а може само хляб и лук. Дали горките си изляха всичкото масло в рибената манджоавния, но ние всички обядвахме такова вкусно ядене, що само една бивша солунска богаташка може да приготви. И аз съм честита - блажена - макар и на чуждо пристанище, аз намерих свои, които ми се радват и на които се радвам. Душата ми ликува, пея, пея. Младата шета, а старата отсреща на стол най-сетне стисна хурката и преде ли, преде. Не може да ми се нарадва. - Едно време Бог ходил по земнята, и сега пак ходи. Ти от Бога си ми пратена. Како ти е името да молим Бога за тебе? Да си жива и здрава, вика, и дорде живиш все добро да те найдат. А в сърцето ми, сякаш златна птичка трепти, подскача. Свечерява се. - Утре пак ще дойда, казвам след сладката вечеря, довиждане! Изпращат ме чак до улицата. На другия ден не се лутам никак, право там. Радост! Причакаха ме като Господа. Надойдоха и други бежанки, предат, цъкат с език и ме гледат с широко отворени очи: „Господ пак оди по земнята”. Те питат за целото ми име, за точния ми адрес, та со пари на них да шия, но не зная защо, оставих ги само с малкото ми име. Като работя, чувам ги какво си приказват, как некого си от солунските бежанци го хванала Павловата клетва. - Каква е тази клетва, запитах. Апостол Павел сега е мой патрон и бива си да узная нещо повече за него. Дали не той ме доведе при своите некогашни съграждани! Започна старата жена: - Он е живил у Солун. Ние знаем и у коя маала му е била и кукята. Па лоши солунски момчиня го замеряли с камъни, били го, плювали го, нападали го с лоши думи, той все търпел, търпел. Но те се хвърляли та му скубли брадата и „длъгата коса”. И веднъж, като много му домъчнело, той извикал: ,Добро да не видите, Солунски деца!” Оттогава солунските младежи все болеят и в нищо им не върви. Веднъж толко много го били, че го умъртвили и го хвърлили в боклука на край града. Но ето ти го, един ден апостол Павел иде отново в града, пак се залавя за своите рогозки и своята проповед за живия Христос, когото казва той, че видел е с очите си. Работих няколко дена. Уших палтинята - изгладих ги, а снаха и свекърва ме прегръщат и плачат. - Ами ние шчо да ти дайме. - Нищо, казвам, моля, нищо - аз от сърце ви работих - а това за мене е всичко. Но младата ме целува по бузата и бута в ръката ми десетолевка и насълзена ми казва: - И ние от сърцето ти ги даваме. Взех паричките още топли от милите й длани. За тез пари после си купих две томчета БЕСЕДИ - така нахранена, напоена и развеселена, с мир и много радост изпълних задачата си, която наскоро ми отвори пътя за следването ми за средно, полувисше и висше училище. Тъй, с иглата в ръка, аз победих всички пречки в дългото ми следване.

2.2.2. ВИЖДАНЕ В ТЪМНОТО задача втора Учителят в Школата, през 1923 г. загатна, че е добре да се научим да гледаме и в тъмното и, като че нищо не е казал, добави: Да се тръгне за Витоша точно в 12 час и да се посрещне слънцето от една висока скала (Вълчата скала). Още рекъл - не изрекъл, ний го взехме за сериозна задача, която трябва да се изпълни. Специалният клас се нагласи по особен начин. Към 11ч. 30 мин. се намерихме всички в студентската квартира на братята Георги Радев и Георги Марков. Щом удари 12 ч. първом излезе един, след една минута - втория, после третия, така че, подир 80 минути се изтегляме всички по Драгалевското шосе. Приличаме на ято жерави. Ясна звездна нощ. Няма вятър, няма облаци - тихо и свежо. Никой никого не настига, с никого не говори - такава е задачата. Отдясно - горе - монастиря и доле - моста на реката. Поемаме стръмна пътека по „Вади душа” и „Зеленка”. Дордето се изкачим всички - някои вече се връщат от прицелната точка. През това време слънцето е изгряло и всички ние от различни места го посрещнахме. Като че не съществуваме един за друг - всеки вглъбен в дълбоко размишление. Ако те надвие умора, никой ти не пречи да отдъхнеш, нова сила да вземеш и съобразявайки се с разстоянието, пак тръгваш напред. Сестра Сотирка от Варна, мълчаливо слага бонбон в устата ми. Свърши се задачата, всеки отива у дома си с много впечатления: от великото звездно небе, от свежия въздух, от младата зелена шума по дърветата и свежа млада трева. Но в мене веднага остана идеята, самичка да изпълня задачата в бурна нощ, тъй както отначало я изрече Учителя. Наскоро, връщам се въодушевена от изложбата на Борис Георгиев; мисля си за неговите бели сърнички, за неговите неземни образи, които рисува той, като че с неземна ръка. Слизам от Рисувалното училище към площад „Цар Освободител”. Момиченце ми предлага теменуги. Небето е мрачно, облачно. Силен вятър ръси капки дъжд. Далечна гърмотевица буботи. Няма слънце, сякаш е изпъдено от небесния свод. И ето, тъкмо днес - тази нощ решавам да изпълня задачата си. Приготвям се за път - една назаем взета мушама и новичките ми туристически обуща, що подобни такива получихме подарък, около 30-40 души от нашия брат Моис Коен - собственик на кожарската фабрика „Апис”. При мен, в същата стая е и същата сладкогласна певица Сотирка, но нищо не й казвам за намерението си. Към 10 ч. тя заспа, пък аз четейки, дочаквам времето за тръгване. Часовникът ми е голям - джобен - старинна работа - чамуга, прилича на кромидена глава. В 12 ч. без една минута с потаен трепет в сърцето излизам от стаята, обувам се вън и обличам чуждата мушама. Още не отворила желязната порта, черна котка се хлъзна пред нозете ми. В друго време бих го взела за зла прокоба и бих се върнала, но сега, нищо не може да ме спре. Излизам от долната част на „Ивайло” и прекосявам към горната му част, поемам по булеварда. Неочаквано от съседните къщи, мъничко, зло пале и без да залае ме ухапа над петата. Тръпки ме полазват, но не се спирам. По небето, нито една звездичка. Дъждът се усилва. Вече съм вън от града. Градските фенери остават далеч зад мен. Става тъмно, много тъмно - finster - както казват немците от обикновеното dunkel. Съвсем непрогледна нощ. Горе на шосето, срещу „Луна парк”, точно отгдето ще мина цяла тълпа кучета се давят настървено със страшен лай; запречили пътя, няма отгде да мина. Почаках, но те не се отместват от пътя; стиснала зъби, почти с безразличен ужас минавам всред тях - тръпки от нозете до тила. Тези безсловесни животни не ми сториха нищо, дори не ми обърнаха внимание. Дълго още зад мене се чуваше тяхната силна врява, жестока и неумолима. Пътят ми вече е открит. Само стъпките ми се чуват ... разкаляния път. Очите ми нищо не виждат, но стъпките ми усетили земята, сами се направляват. Дъждът се усилва. Небето буботи задавено. Никой няма. От време на време някаква далечна бледа светлина лумва върху пътя ми и го осветлява на далечен хвърлей камък. Така от време на време и очите ми се ориентират къде се намирам. Неочаквано откъм тухларната фабрика изскочи голямо бяло куче и със страшен лай се нахвърли върху ми. Мислено му се опълчвам с всички сили. Почти ще извикам от ужас, но се въздържам... Нито се спирам, нито се браня, нито го усмирявам; и знам ли аз за колко пъти през това време виках на помощ силите небесни. Кучето ме обикаля, зъби се, ръмжи, лае, нахвърля се, отстъпва, отново се нахвърля с още по-голяма сила, но нещо незнайно му пречи да ме доближи и разкъса. Пръскаше се от яд; най-после предра от лай, заскимтя, отслабна и изчезна, като отдалечавайки се, още продължаваше да ръмжи ядовито. Лак лумва дрезгавата светлина - и туп, туп, туп - нозете ми плискат по пътя. Гърдите с жадност поемат свежия въздух. Майският дъжд мокри лицето ми и леко прониква през вехтичката мушама. Далече отсреща всред мрака напира огромния гигант планината. Отдалече ме гали нейния суров и здрав дъх... Колко е хубаво! Внезапно, без да чувам стъпки до мен се изравни непознат човек. Веднага ми заговори. Какво - не чувам. Посреща го моето непроницаемо, мълчание. Тъй усилено мисля, както никога... И той, подобно на кучето не може да ме приближи, въпреки желанието си. Някаква сила неизвестна и за самата мене му пречеше да стори това. Мълчание - такава е задачата ми. Неговите непрекъснати въпроси искат да ме предизвикат да говоря. Но, нито думица, нито глас дори. Никога духът ми не е въставал с такава неизмерима сила; аз го пъдех, забранявах му в безмълвна и страхотна борба. А той все говори и говори; настоява да му кажа коя съм, где отивам, защо отивам - защо съм самичка и пр. О, Молитва, ти незримо оръжие - „остра сабя дипленица, що се дипли дванадесет пъти”, както казва народната песен. Най-сетне, той изварди мигновена пролука, спря на пътя и се загледахме лице с лице. Бурна нощ. Сама всред мрачната нощ. Враг. Той говори, ръкомаха - пък аз, няма - безсловесна, по-твърда от гранит му отправям такъв пронизващ светкавичен поглед, що събира всичките ми душевни и физически сили. Не познавах себе си. Веднага той се отмести и подобно на кучето изчезна, мърморейки нещо - силно разгневен. Селото. Непроницаема купчина от жилища. Отляво - селските гробища. Но те не ми вдъхват такъв ужас, дори и най-малък страх... Но този мой неканен спътник съвсем не изглеждаше да ми е брат, от голямото човешко семейство. Всред селото. Нищо се не види. Внезапно чувам ободрителния шум на голямата селска чешма. Буйните й води обилно се изливат в препълнените каменни корита. Навеждам се към дулото и пия в шъпата си; плисвам се по лицето. Насърчена поемам нагоре. В ляво, това ще да е кръчмата, в която спирахме някога да пием чай на връщане от снежните екскурзии с Учителя. Още ми е пред очите, как Той седи на стол и усмихнато ни гледа докато всички ние - стари и млади пеем, че тавана вдигаме от песни. Тогава запевчик диригент беше висок брат от военната музика. Той помагаше и с флейта. А кръчмарят и жена му, разнасят чайниците с вряла вода, уж се усмихнали, но очевидно, по-биха се усмихнали, ако биха си похарчили готовата вече греяна ракия, макар че ние си плащахме за горещата вода. Да, в дясно се виждат стари върби. Минавам край тях, а доле се чува радостния шум от падащата вода на планинската речица. А ето и бодрата песен на дванадесетте селски воденици, наредени като гердан покрай нея. В някои от тях през малкото прозорче мъждука слаба светлинка от газениче. Няма куче, няма никой. Само силния тътен на водите що удрят върху воденичарското колело. Свежест, мек повей. Дъждът престана. Но вместо да поема към „Бери душа”, тръгнала съм срещу течението на реката. Сбъркала съм. Планината ме грабна. Полазих нагоре през шубраките. Провирам се. Горската шума изтърсва водните капки, мокри лицето ми, ръцете ми. Лъхва ме здравец, блесват светулки. И все така, до широката поляна здравец и светулки. Изпъплих. Земята се очертава. Различавам храсти от трева. Уморена съм до смърт. Мокра - до кости. Сядам да си почина. Искам да заспя. Зъзна от студ и влага. Искам да сложа главата си на ей този камък и да спя, да спя. Но, не зная как, в мене, в самата мене, зло лице се долепя със светкащи очи. Ясно чувам думи - отчетливо - като че всяка една е нагорещен гвоздей: Мора - смъртна мора ме грабва - подобно онзи непроницаем мрак в природата що беше взел да се оттегля: „Защо си тук? Кой те изпрати? Погледни се на какъв си хал! Защо не си спиш сега у дома? Това ли ви учи Учителя? Това ли ви е Школата?" Зъл - унищожаващ смях - злораден глас кискащ - светкащи очи - алчни уста - отвратително лице - смях - Школата - Учителя - ха-ха-ха. Дълбае в гърдите ми нечистата сила. Съмнение хлуе в мен. Кръв капе от сърцето ми... Отрова тече в жилите ми - тялото ми е омаляло - труп - оловна маса, а той все чака отговор, чопли в сърцето ми със закривени нокти. В сърцето ми една плаха светулка се готви да загасне - но в миг блесна, възгоря, пламна. Скачам и викам със силен глас: „Сега Слънцето ще изгрей!”. Зловещият образ мигом изчезва. У мене просъмва. Заедно с това изток възсия. Слънцето наднича, окъпано от дъжда. Сякаш ме потърси в планината да ме види - мене -мъничката буболечка, полазила по роената трева, сега блеснала в мириади бисери. Сълзите ми се ронят по страните и шепна: „Учителю, Учителю, Мили!” Лъчи целуват очите ми. Велика радост ме обзима. Ставам лека - перушинка. Искам да литна. До нозете ми бял цветец вдигнал роена чашка към мен - шепне: - Накичи се, вземи ме. Тичам надоле и пея. Земята и тя пее под стъпките ми - „Благославяй, душе моя, Господа!” Слънцето възлиза високо. Ето и селото. Отминавам го. А там, до каменната ограда, на пътя, отгдето ще мина - двуколка - с млечни гюмове и - човек до нея. Селянин - с бели беневреци и дорамче (не тукашен), като че ли мене чака. Тихо ме запитва, сякаш прошепва - „В града ли?” Да, кимам, а той с красив жест, несвойствен за един селянин, посочва двуколката да се кача, да ме отведе в града. Сяда и той от лявата ми страна, леко дръпва поводите, кончето припва с всички сили. Гумените колелета леко се търкалят по гладкия път. Земята е глътнала дъжда, оставила е само свежестта. Дървета, къщи, ниви, градини, всичко остава назад. Градът се виднее - огромен и чист - възроден от дъжда. Небивала радост. Кой е този, чието лице не смея да погледна, нито да му заговоря. Тих, съсредоточен, Той не задава въпроси, не говори, не свирка, не бие коня - като че и Той изпълнява задачата на мълчанието. Странен човек. Иначе би ми задавал ред въпроси: „Отдека си, на колко си годин, имаш ли си деца, дека ти е старецо?” Но не мога да не призная, че огромната ми радост иде от този строен и мълчалив спътник. Какво присъствие! Душата ми гори от неизпитано до днес блаженство. Неудържим порив от велико щастие. Кой е той? Не смея да го гледам - само мисля, мисля. След всичко преживяно тази нощ, сега се возя с този непознат човек, към когото усещам безгранично доверие. Лети красивото яко добиче. Лозенец - моста. Тука Той спира и пак тихо: „До тука, нали?” Слизам - едвам изговорих „Благодаря”. Колата отприпна в дясно, пък аз - се затирих у дома, преобличам се и право на „Опълченска” 66. Учителят като че мене чака. Лицето му е особено - светло сияние пада върху образа Му. Вижда ми се малко задъхан - пристигнал е бързо отнякъде. Посочва ми стол. Разправям за задачата си - от черната котка, от палето що ме ухапа, за пълчището кучета на шосето срещу „Луна парк”, за бялото куче от тухларната фабрика, що искаше да ме разкъса, за дръзкия човек, що ме проследи по пътя, за бледата светлина, що падаше през облаците и за миг осветяваше правата посока - за светулките и здравеца. Като стигнах до зловещото присъствие на Отрицателя, лицето на Учителя стана особено сериозно и само тук ме прекъсна: „А ти какво му отговори?” - „Сега Слънцето ще изгрее!” И отново продължавам аз - как Слънцето ме погледна, как бялото цветице ми проговори и за чудния колар. Тук спирам. Сълзите ме задавят. Той мълчи. Лицето Му е непроницаемо - прилича на съкровище - скрито под девет заключалки. Ставам да си вървя. Той ми подава ръка, целувам десницата Му и питам: „Какво ще кажете за всичко това?” - „Ти добре изпълни задачата си” - бе късият Му отговор. Десетки години минаха оттогава. Сега цялата картина е отново пред мен. Всичко това що срещнах тогава сякаш се повтори, но в друга форма... Растителният, животинският и човешкият свят ме здрависаха. Усетих присъствието на Ангела на Любовта. Одобри ме Божествения Дух на Учителя. Преди зори, в ранна пролет в планината ме лъхна здравец. Пред очите ми се будеха светулките и тихо водеха по стръмния път една малка буболечка. Това малко същество застана смело срещу духа на Отрицанието. Слънцето се яви навреме. Посрещнах го с песен и сълзи. Планината ми даде бяло цвете. Срещна ме Божествения Колар. Кой е той и сега се питам. Никой не може да ми отговори. Но познанието на Великото е многократен процес. То не е само миг. Кого да питам - и въобще да питам ли. Кой ще ми каже? Но душата ми е осведомена. Тя познава нещата и няма нужда друг да и разкрива Истината. Да изпълним добре задачата -Коларят ни чака; Той ще ни отведе до края. 4-6 ч. сутринта писано, 13 март 1961 год. Прочетено на Витоша пред братя и сестри на 20 март 1961 г., след като прочетох беседата от 1925 г. под заглавие „Двете свещени положения”.

2.2. АСИНЕТА ЗАДАЧИ ОТ УЧИТЕЛЯ 2.2.1. ПРЕВЗЕМАНЕ НА „ЧЕРНИ ВРЪХ”, КОЙТО СТАНА „БЕЛИ ВРЪХ”, ПРОЛЕТТА - 1923 ГОД. Още отначало, Учителят ни изведе към планината. Сборния пункт: в 3 часа сутринта при чешмата на артилерийската казарма. Това бяха първите уроци по точност и едва ли някой оставаше назад. Учителят -винаги пръв. Какво щастие - още тогава Той ни нарече свои ученици. Тогава нямаше до Драгалевци нито рейс, нито трамвай. Пътувахме пеша - чак до планината. А нагоре - като почнеш през „Вади Душа”, „Зеленка” все стръмно, все баирище, но с кратки почивки, навреме се озовавахме на нашата тук поляна - наречена тогава и записана многократно „Ел Шедар”, но отподире, не зная по какви причини това име се видоизмени в Ел Шeдай. Учителят почна да ни дава и някои задачи. Една от първите, която зная е следната: Каза ни се веднъж, да дойдем на бивака събота - след обяд; ще се преспива край огнището. Каза ни се да си донесем по една свещица, а някой и кибрит. Озадачени сме, но не питаме защо ни са тия неща. Ако някой се осмелява да стори това виждаше ни се нелепо; как може да се задават въпроси на един Учител, към когото храним безгранично доверие!? Свечери се; нощта настъпи. Край общия огън, кое в разговор с Учителя, кое в дрямка, па дори и сънчец, дочакахме среднощ. Учителят ни нареди по трима в триъгълник. Наброявахме тоз път към 180 души. На модрия небосвод трептят вечните звезди. Тих ветрец разлюлява разшумилите се вече клони. И, о! Тук запалихме свещите си. Веднага по стръмното нанагорнище лумна светеща пътека - невиждано красива гледка. Горе звезди и доле звезди - нашите запалени свещици. Някой вика: „Смяна!” Веднага разменяме местата си. Левият връх минава към дясната страна, десния - става глава на триъгълника, а главата - остава като връхна точка на лявата страна - или основата на триъгълника. Това разместване на триъгълника е първо и първо чудесна отпочивка, и второ - радваш се, кога ти дойде ред да станеш връх, т.е. глава. Възкачваме се мълчаливо - никой не говори. Бавно лъкатушим по нанагорнището. Учителят е с нас. Напред колоната се води от силен ацетиленов фенер - да се знае къде е главата. Учителят е вред - ту в началото, ту в края, ту в средата на движущата се звездна колона. Неусетно небето почва да побелява. Звездите гаснат една по една - само Венера още упорствува със своята светла красота. Гаснат, т.е. догарят и нашите свещици. Бавно настъпва утрото. Отминаваме Резньовете. Стръмно. Задъхани - вървим. Тук спряхме за почивка. Но много не се бавим - Учителят ни подреди в три групи. И обяви, че от три места ще атакуваме Витошкия великан и ще превземем „Черния Връх”. Над него -тъмен облак, същински дракон - сякаш ни се надсмива, но ние не му се боим - с нас е Учителя. Настъпваме полека. Сякаш върхът ни се опира. Тъмният облак изпърво ленив се размърда; запляска със зловещи криле - плаши ни и все повтаря: Не ви пущам, не ви пущам - върнете се! Задъхани, уморени, даже преуморени, но въодушевени обикаляме Върха. Катерим се по скалите и сякаш наистина се борим и преодоляваме голямо съпротивление. Скалите застрашително зинали към нас, но внимателно напредваме и ето - горе - трите колони се събират. Учителят рече: „Сега Белите Братя превзеха Черния Връх и отсега той ще се нарича „Бели Връх”. Слънцето изгря, огря ни благо - нас победителите на тъмния скалист Великан. Седнахме на припек. Извадихме закуска; подремнахме, дълбоко отдъхвайки си от нощната атака. Облакът се оттегли неусетно. Учителят държа беседа. Почна слизането. Каза ни се да чакаме под „Резньовете” - широка поляна със стопяващи се преспи. Той ни нареди в права линия и рече: Всеки да слиза пред себе си, без да лъкатуши, да не избягва препятствията, а да ги преодолява, сиреч да минава през тях... Кой как ги мина, сам си знае. Може би, с изпълнението на тази задача всеки се ориса за един нов живот. Като изкачвахме нагоре - вървяхме по стръмна пътека, а тука - не зная как, но точно на преде ми тресавище... Малко вдясно е сухо, камъни, но Учителят рече и тъй ще бъде. Направо! Нозете ми потъват до глезените - после до коленете - после - още, още... Ледено студена вода. Но - младост - крила - обич неземна. Изгазвам. По мене кал и водорасли. Слънцето напече. Сгорещих се - пак напред - все направо. Отсреща ми - скала - два-три човешки боя. Оглеждам се - има леснина, но аз държа строго - направо - никакво отклонение. Здравец и кукуряк ми кимат, но кой ги гледа - напред. Нито на ум ми идва да му диря леснината. С пръсти, с нокти, с колена, с лакти, с брада, със зъби - изкачвам се и - горе сядам запъхтяна... Просто няма где да се хванеш, а надолу - слаб наклон. Камъкът е изгладен като от каменоделец. Ами сега! Да скокна - не, ще се пребия. Дойде ми на ум да легна по гръб върху скалата и бавно да се плъзгам по нея... Ех, ти разуме, що светиш и на луди млади глави! Туп!! Ето ме на земята - разбира се -издрана до кръв, но нищо, нали минах и тука! Мокрежът се изпарява от мене, а заедно с това и издрасканото боли... Доле се виднее бивака. Високо се извива бял дим от огнището; още съм далеко. Вървя . Сега пък гъста горичка лещак. Здраво преплетени клони - една гъста горска задруга - не ме пущат. - Иди си, викат, мини от другаде, какво се вреш тука! Но питам ли го него аз - лещака. Със силни ръце размятам клоните. А те, опират ли се опират, жилави, твърди, яки... Ох. Чакай да видя сега дали наистина няма да ме пуснете да мина през вас. Ех, влязох, но до къде. Приличам на дива коза, заплела се с рогите си. Ни напред, ни назад. Смеят ми се клоните, „Ще те изядат мечките”, казват. Морав минзухар ме гледа учудено. Игличината извика всичките си другарки и те завъздишаха съжалително към мен. Горещо. Горещо. „Що се завираш тука - път няма ли за тебе”, подмята малко поточе. Колебанието ми е само миг. Раздрусвам клоните с всички сили и с повече от всички сили. Малка пролука - провирам единия крак, после другия - после пак страшна борба с жилавия лещак. И - ето ме вън. А каква картинка съм сега! Плитките ми се разплели, бузите горят. Кална - със съхнещи водорасли по скъсаните дрехи и обуща. Приближих се до огнището. Някой извика: „Ето и тя си иде!” Гледат ме - всички прихват да се смеят. Смея се и аз. Учителят спря радостен поглед на клетата ми особа. В ръцете му букетче теменуги - някой му ги беше дал. Подаде ми ги. - Герой, каза, ти си герой, и ме помилва по бузата. Някой ми поднесе горещ чай с лимон и много захар. Гърлото ми бе изсъхнало, устните слепени от жажда. * * * Сега сме пак тук събрани край запаленото огнище. Сякаш сме корабокрушенци. Може би изблъскани от живота, кални, разскубани, немили недраги - осмивани от гордите скали, от самомнителните тресавища, от високомерния лещак, които все едно си знаят и сега: Защо не вървите по утъпкания път, защо се завирате тука, защо не отивате там гдето всички отиват. И хиляди още: „Защо, защо?” Ние мислим за Учителя. Той и сега е с нас. Това е Неговата вечна задача - за сегашния живот, за хиляди още животи: преодолявай, преодолявай! Може би и сега, Той незабелязан ни посреща и навярно пак ни нарича „герои”. И може би най-облъсканите и окаяните от нас, оплютите и жалките наглед получават и по една милувка. * * * Огнището още гори и сега - четиридесет години от тогава. Ще стане и половин столетие и цял век, и векове. То все ще гори и ще пламти, и ще поднася на жадните да наквасят гърлото си, да се нахранят. Тук винаги един е на пост, запасал престилка и служи. Неволно си спомням една дивна картина от нашето историческо минало - Странджата, който храни немилите и недрагите във Влашко - ония, тръгнали душа народна от робски вериги да освобождават. А сега, Странджата, или Христос, или Петър, или Павел, или Йоан, или Иван - той е все един и същ през вековете - запасал престилка и служи, вярно служи. 9 март 1961 г. Четено пред братя и сестри на Витоша на 12 март 1961 г. Незабравима картина и радост.

2.1.54. Летуване на Рила 14 юли - 25 август 1939 г., [езеро Елбур] Има ли нужда от предварително описание на „качване”, „тръгване”, „пристигане”, като отведнъж се опънаха 300 палатки край Елбур, а всекидневно пристигат нови рейсове с пътници, нови камиони с тежък багаж и конете на власите се удвоиха и утроиха. Броиш палатките до някъде, и после изоставиш, защото все нови и нови се поставят, ту високо изкачили по скалите, ту чупейки се из клековете и смриката, или прехвърлили хълма, не може ни да ги намериш, ни да ги преброиш. Знаменито летуване юбилейно! От чужденците - балтийците, белите едри балтийци, ония със сините очи и тихия говор дойдоха с нас, но французите ги чакаме всяка минута. О, те са много - мъже, жени, от Париж, Тулуза, Лион, от къде ли не! Прованс ни доведе представители, Гарона, Шампан, Бургундия, Бретан. Слаби, мургави, дребнички - шумни, приказливи! Слезнахме чак при първото езеро да ги посрещнем. Не слизаме, ами летим - Франция иде, французите при Учителя! Задъхани, морни, потни ги прегръщаме. “Bienvenue, bienvenue, chers freres et soeurs de la France.” [(фр.) - Добре дошли, добре дошли, мили братя и сестри от Франция] Оскъдните ни познания по френски език скромно се тълпят край нас, искат да ни помогнат, но не успяват и поради това, че и сърцето е препълнено с възторг, с обич и думите са слаби, слаби! През очите на въображението, те за мен са същите от революцията, същите от гилотината, а сега идат с учетворени сили отново в кошарата на Витлеем, да видят с очите си, че „Той не умира”, че „те не умират”, защото ако българските богомили станаха за света „катари, бугри, албигойци, патаренди” и всяка свежа кръв в сърцата на тия, които жадуваха за правда; измряха, но днес Пак идат със същата жар и обич, да вземат новото семе и го посеят в света. „Жана д’Арк”, вика една французойка и ме прегръща през рамото от радост; всички виждаме привидения от миналото, и самички им вярваме... Па кой знае, дали са само привидения! Най-после се изкачваме на Елбур, гдето ни срещат с развети бели кърпи, с прегръдки и целувки. Настаняваме ги по палатки - специално за тях приготвени, ушити и импрегнирани от наша майсторица Елена. Някои от гостите си носят малки палатчици, колкото за един човек. Измъкват някакви дълги торби, които ще им послужат за легла. Тъкмят се да се мият, преобличат, но ние ги завеждаме - братята към мъжката баня, сестрите -към женската. Сега те работят под пълна пара. Пренесли сме доста сухи дърва при тях, а те сами да си прибавят под високия бойлер. След един час, ела да ги видиш дали са същите хора - измити - лъщят; извадили свежи дрехи, те са и натъкмени. Влизат в палатките си за малко, и ето ги, като жерави се изкачват по стръмната пътека към Учителя. Ние всички сме там - те застават на площадката пред палатката му - светли, радостни. След малко Учителят идва при тях. Същите дрехи - бели, гълъбови, само една малка промяна - пригладил е косите си с водица... Проста среща-без викане, без шум, без Жана д’Арк... Той е сериозен, простичко, сякаш среща стари приятели - така жените, така мъжете. Но от към французойките се изстъпи слаба жена, коленичи, издигна очи и ръце към него и извика: „О, mon Maitre! Mon MaTtre!” [(фр.) - О, мой Учителю! Мой Учителю!]. От очите й текат сълзи. Тя ги не спира. Всички наоколо плачем. Той веднага й помогна да стане. Разотиват се по палатките. Изнежените французи трябва да си починат - легла от клек и папрат - по две одеяла - и техните дълги торби за спане. Не, не, това стана след като обядваха. А всички се наредиха, заедно с нас и ядоха “avec plaisir” [(фр.) - с удоволствие] нашата вкусна гозба от зелен фасул, домати, лук и чушки, и хубав, хубав пресен хляб, току-що донесен от конярите. Мъчат се да си сварят чай върху запален кондензиран спирт. Но, ние ги обикаляме с нашите малки и големи чайници; сочим буйно горящо огнище и се мъчим да сме французи: “О, il уа beaucoup de I’eau, I’eau je vous prie!” [(фр.) - O, има много вода, вода моля]. Но някои от нас знаят повече от Jeanne d’Arc [Жана д’Арк], и от Санчо Панса и влизат в разговор с тях. Но прекрасният фамозен брат Боев и тук не остави да се увърдаля магарето му. Веднага им предложи да ги учи български. И, о, чудо! Фини пръсти носят тетрадки и моливи. Грациозни фигури - мъжки и женски, нареждат се в полукръг и отсреща им изгорял, опечен, цял опечен от слънцето, почва с азбуката - “Pas beaucoup difference!" [(фр.) - Няма голяма разлика] Ами после граматиката, ужас! Това наше „р” (г) и това наше „ъ” широко, или ер голям в средата на думата, не можаха, и не можаха да изговорят. Един е почнал да учи български още от Париж... Съставя си цели изречения, повежда малък разговор. Той се казва Toni Belmen [Тони Белмен], но „р” българско и „ъ” не му се удават и това си е! О, те сами молят брат Боев “encore” [(фр.) - още] и той им определя ден и час. Латвийците са вече отишли много напред. Та те вече няколко лета учат български. А тези латвийци и естонци говорят санскритски език. Без съмнения, защото говорът им не прилича да е нито английски, нито френски, нито немски. Не, това е особено нещо. А как пеят тия латвийци! Те си имат свои национални песни, що нито руската, нито немското владане не са заглушили. Дошли са и две още от най-горния север - шведка и холандка. Те са художници expressionniste [(фр.) - експресионисти]. Едната се опита да нарисува образа на Jeanne d’Arc, но никой на света не може да убеди никого, че тези два образа си приличат. Не вярвам същинската Орлеанска дева да е толкоз ъгловата, или просто “ugly” [(англ.) - грозен, -а], както казват англичаните. Действително, французойките са обаятелни. От облекло, до усмивка и поглед, походка пълна с грация, а говор, дикция - очарователни! Славата на френския език не е измислена, не е проста хвалба, не! Ний трябва да учим френски език, за да придобием и ние малко нещо от тяхната грация. Но как са пестеливи те, не питай! Веднъж до край моята палатка, застанали една голяма група французи и дълго се разправяха за нещо. Опазил ме Бог да им разбера нещо; едничкото що разбрах, че се отнасяше за “soixante leva” [(фр.) - шестдесет лева]. Дълго, дълго се разправяха, и по интонацията на гласа се разбра, че не дойдоха до мирен извод. Слушала ги една моя съседка по палатка, че трябваше да я питам... Този от мъжете, който им беше „каса”, не може да разбере за какво са употребени тези „soixante leva”, а и другите отричаха да са искали пари от него за каквото и да е било... Те не си купиха нито халва, нито мекици. Но ние пък ги черпехме и богато авансирахме за едно наше гостуване там... А латвийците не така, о, не така. Когато някоя буря ги принуди да останат в палатките си, те се „утешаваха” с халва, мекици, що брат Йосиф пържеше в големия каменен заслон. Спестовни, даже оскъдни са и шведката, и холандката. Когато им се предложи халва, взимаха “mit vergniigen" [(нем.)- с удоволствие], а кога си купят, те се крият в палатките си, снемат завеската, или ако ти предложат, то ще бъде едно бобено зърно, посочено от самите тях. Ще кажа нещо за холандката Emmi [Емми], от Helsinki [Хелзинки, Финландия]. Тя долетя при нас от Германия, от Goetheanum-a на Steiner [Гьотеанума на Щайнер - главната сграда в школата на Рудолф Щайнер]. Долетя с тънки, копринени одежди - розови, бели и сини. Разкошни бяха тия дълги и широки рокли с дълги ръкави, широки също така. Почти дрехите са некроени - съединени платна, и - коланче. Тя се опита да ни представи игрите от Goetheanum-a, и мисля, че ако човек научи тия игри, или веднага ще стане йога, или ще се измори до смърт и ще легне да спи. Но изви се буря, Рилска буря - безпощадна, всепроникваща, ужасна. Emmi я хвана чисто българска хрема с всички нейни подробности. Отгде ме видя Учителят и ми рече: „Дайте й дрехи”. И аз, като кума на кръщелничето си, й занесох един вързоп с шал, трико, шапка, чорапи, все от остра вълна (такива имах) и така облякох мистичната танцьорка... Ха играй, мисля си, с тия козиняви дрехи, ще те видя на какво ще ми заприличаш! Моето кожухче хвръкна върху гърба на най-фината парижанка. Така облечена, тя не изглеждаше вече „фина”. Действително, дрехите могат да хвърлят своето отражение. Вечерни огньове - звездно небе. Орион се оцъклил над нас, гледа що ще правим при този вятър. Ние се увиваме в палта, шалове, одеяла; обикаляме огъня, простираме ръце към него и се топлим. Учителят е при нас. Той слуша песните и леко, ритмично поклаща крака си, обут в бели чорапи и леки сандали. А ние, пеем ли, пеем нашите безброй хубави песни, и вятърът се опитва да грабне одеялата ни и ги хвърли в Елбур. Екскурзии по върхове и долини. А чужденците си носят и леки фотографски апарати. Нашите също имат своите си. Снимки на отделни групи, снимки на всички, освен на дежурните готвачи, водоносци и пазачи на палатките. Дежурство се пада на всички. Латвийците се изредиха, сега пък-французите. ТъничкиятТот Belmen, червендалестият Herlin [Херлин], швейцарският французин Faltas [Фалтас], годеникът на алжирската девица - опънали шии, носят ли, носят големи кофи. Празни ги натоварват на лодката, що направи Боянчо, напълнят ги там, нареждат ги пак в лодката и там, срещу кухнята ги изваждат, за да ги отнесат горе до готварските казани. Разбира се, след като свърши обяда, cher soeurs et cher freres [(фр.) - милите сестри и милите братя] ще умият казаните на определеното място, за да бъдат в изправност за утрешните нови дежурни. Уроците при брат Боев вървят почти без прекъсване, но все пак много работа има. Учителят е държал беседа на Молитвения връх; неделно време на площадката пред палатката си. Преводачката слуша и едновременно превежда на френски. Французите си записват, после се събират, проверяват бележките си, уеднаквяват ги. Вечер, тръбата свири - всички до казаните. С дълбока черпалка, кой колкото иска вода. Власите са донесли и пощата - има и за нас, и за чужденците. Радват се, четат, споделят; пращат и те своите писма. Toni Belmen след неделната беседа вчера, държа реч на български език... Съвсем сериозно; шегата настрана! Казах, че той дойде от Париж доста понаучил, но тук, от всички най-усърден, той стъпи на нозете си здраво и ни изненада. Той благодари на Учителя cordial - сърдечно. Той се радва на новия живот, който се открива сега пред очите му, и заявява, че се е върнал дълги години към своето младенчество. И сега се радва като юноша, и му е леко и светло на душата, както никога! Той обещава от все сърце, че ще работи за делото Божие, и това ще бъде цел и смисъл на живота му. Макар, че не произнася някои букви като нас, също и ударенията на сричките, но неговата реч е прекрасна. На гимнастичните упражнения, те се представят добре. Никакви пресилени движения, никакво позьорство. Към края на гимнастиките ти се чувствуваш чудно обновен, освежен, готов за всякаква работа - умствена и физическа; докато упражненията на холандката изморяват, дори опасно изтощават. Танцьорката застава на пръстите си, опъва тялото си; дясната е нагоре насочена, лявата надоле, назад. И това се прави с такова страшно усилие, че ти се струва ще се откачат ръцете от раменете, също и краката. Тя е затаила дъх, тя трепери цяла. Лицето й е червено, устните свити, погледът остър, и цялото тяло трепери. А нашите, свободни, леки, без особени усилия. Музиката и движенията леко масажират нервите, дишането - равно, движенията грациозни, без пресилване, устните леко разтворени, защото гърлото пее. Нозете едвам допират земята, защото всеки миг се въртиш насам и натам, и пристъпяш напред в живото въртящо колело. След като се наиграем, някои хващат върховете, други четат, трети се перат, но често по това време се изнасят сказки. Нещо като реферати по някой въпрос. Брат Боев ни говори по естествена история (Борис); Томалевски по физика; някой - по астрономия - за новите открити мъглявини и спирали, за дванадесетте спътника на Юпитер, що отвеки са съществували, а чак сега ги „открили”, за новите проекто телескопи, и пр. Една сестра изнесе доклад за „поезията в стария и новия завет в 2 части”. Какъв труд! Като пчела тя търпеливо е вадила медец от тия прастари цветя на мисълта! Някои не им се слушаше. - Ех, отживяло времето си! А някои се тълпяха да слушат жадно и към края се чуват гласове: „Да се отпечата!”. Други - „Това е за нас!” А Боянчо, Драганчо, Гради и Димитър, все с чукове в ръка, лопати, тесли, лостове, все на работа около бивака. Отиваме за дърва. Всички слизаме към първото езеро. Там някога е горяла гората. Само да ни отсекат дърветата и ние ще ги отнесем горе. Но лесно ли се носи „нагоре”? Цял подвиг е това. Но, ако сами не си донесем дърва, то няма да ни ги свалят от небето, я. Учителят, както винаги, е с нас. Собствено, днес не слизаме специално за дърва. Просто там правим гимнастиката си и просто нарамваме отсечените дървета. Някой се натоварил пряко силите си, друг - влачи клечка-клонче, но Учителят носи дълго плътно дърво, ходи изправен и никъде не почива. Как няма да се натовариш и ти! Изнасяме дървата горе и ги натрупваме на висока грамада. О, не ще ни са много - подир два, три дена, пак слизай и се нарамвай нагоре. И латвийците, и французите носят. Първите - като бели брези - високи, стройни, вторите, вторите - не мога да намеря сравнение. Ако първите са бели овце, вторите са черни шилета. Но и едните, и другите - уморени, задъхани, и пот шурти от челата им. После се къпем, перем, по определените места, и дордето изсъхнат дрехите, събираме се да четем и весело да си разправяме за разни случки в планината. Докарват дини, пъпеши, даже грозде. Но дините са велико благо за човека при августовските горещини. Чужденците не могат да им се наситят. О, но тях, или ги няма, или са в оскъдно количество. Но всред най-приятното спокойствие, неочаквано, изведнъж гръм! Война! Пръв си отиде алжирският годеник. Почна слизането. Изпратихме го с целувка и варена царевица. Той е весел, като че ли отива на банкет. Но Жанините красиви, големи очи плуват в сълзи. Когато си тръгнаха французите, изпратихме ги с букети [виж “Изгрева”, т. VII, сн. 43]. Дини, много дини натъркаляхме в техните вагони. Те ни кимат от прозорците и ни замерят с нашите букети. Държа в ръцете си китка карамфил от Lorans Herlen [Лоранс Херлен], и се питам на харно ли е това, или не е. Влакът ги отнася далеч, далеч. Война. Страшно звучи. Немските момчета хич не дойдоха тази година. Ernst [Ернст] от Виена само писа, че нито крачка от Heimat [Хаймат], забранено, че много съжалява, много! Karl [Карл], болното философче, отдавна е оздравял, но и той не може да дойде. Нито Herl [Херл], нито Willi [Вили], нито Hubner [Хюбнер] - никой. Също така тревожно си отидоха и латвийците. Scharlota [Шарлота] от Riga [Рига] просто се измъкна през Румъния. Но, по чудо, всички здрави и живи се добрали до домовете си. А нашият Рилски стан - полека лека свали огромния си екип, прибран за „бъдни добрини, за благи плодове”. Какво ни чака? Европейският небосвод почерня. Земята се затресе от безпокойствие. Ще се решат ли така наболелите въпроси? Ще се оправят ли вековните бъркотии по света? Новата война ще роди ли мир? Ще се изясни ли небето, ако се пролее повече кръв, все повече и повече човешка кръв? Или трябва да мине и тя безнадеждна и страшна, за да се види какво може да роди човешкото безсилие. Но Учителят казва, че иде Ново Небе и Нова Земя. Иде Ново Човечество. Бог е почнал преустройството на света, при действието на Божествения огън, при който материята ще се префини; всички ще чуят гласа на Бога и ще видят съществува ли Правда, Любов, Истина. Това, което иде в света е толкова велико, че всички ангели надничат от Небето да видят какво иде и какво става на земята. Изявяването на великия Господ се очаква с интерес от всички разумни и възвишени същества. Тия, в които съзнанието е пробудено, ще възприемат Божия огън и ще възкръснат.

2.1.53. Летуване на Рила 20 юли - август 1936 г., [Еди гьол - Елбур] Близо 200 души летуваме тази година при Еди гьол - Елбур на 2200 м. височина. Всеки ден по един препълнен от хора автобус и камион с багаж ни оставя на Говедарци, за да се върнат в София и товарят други за Рила. Тази година, кое - как - всеки си има палатка и мисля, никой вече не спи по клековете, окъпан от росата, или дъжда, под начумерени облаци или ясен звезден небосвод. Над Говедарци ни чакат познатите коняри - цинцари - Янко и братята му. Натоварват големите ни багажи. Конете напред, ние подир тях, по безкрайно дългия път към Рила. Милите, горки коне! Бяла пяна по муцуните им и струя пот по яките им хълбоци... Имаме ли право да ги мъчим така ?! Зелени ливади, после борове, после гъста гора с огромни дървета, преплели китни клони - подобно тайнствени арки, портали, стени - зелени замъци. Цветни постелки отстрани тихо ни канят на почивка - на малини и ягоди. Но като посядваме тук и там, ето че слънцето ни изпреварило, заболо остен на икиндия със строго предупреждение, че като се стъмни, то не ще ни помогне из тази гъста гора - колкото и да викаме... А печурки, а масленки, колкото щеш, но и те си остават там, без да ги бере някой от нас. В моята група из пътя се случиха важни неща. Слънцето прижуря на дъжд и би ни опалило добре, ако не беше този прекрасен сенчест път. С нас пътува естонецът от Таллин Walter Urb [Валтер Урб]. На ръката му дебела, като гемиджийско въже, венчална халка. Както всички, така и той, отидохме да се плиснем с водица от буйния планински поток. Що му трябваше да се сапунисва. Бързеят грабна халката му и я глътна завинаги. 10 души наши юначаги се опитаха да отбият потока - бустари, чакъл, трева. Но пръстенът не се намери, макар че се спуснахме да се ровим из мократа тиня, да търсим под всяко камъче. Обеща се на конярите добра сума от синеокия добър Walter, а и от нас - спътниците му, ако го намерят... Но не го намериха... Но Walter Urb, въпреки загубата, не се смути много, както ние бихме се смутили; той спокойно си наля горещо мляко от термоса, като любезно канеше и други. Завидна усмивка трепти на устните му, завидно спокойствие. Второто събитие ни обезпокои много повече, отколкото злополучния пръстен. Люта змия ухапа една от нашите спътници. Мъж и жена се придружават от двете си невръстни момченца - 3 и 4 годишни. Настигаме ги при горския дом, изпреварили ни, докато ние се забавихме да отбиваме горската рекичка и да се ровим из тинята. Мъжът носи тежка мрежа с провизии, седи на сред пътя до вцепенената си умираща другарка. Децата плачат до нея. Лицето й сиво-оловно, очите дълбоко потънали в орбитите, а устните сини - черни, вковани в неподвижна спазма. Поискаме да я вдигнем да седне, но тялото й се отпуска като бездушен предмет. Учителят е с нас. Но защо лицето му е тъй мрачно? Защо с никого не говори? Загрижени го следваме, никой не говори. А там, простряна върху пътя, бездиханната жена, уплашеният съпруг и разплакани деца. Но чудно! Щом се приближаваме до нея, тия загаснали зеници проблясват през тясната цепнатина на вдървените клепачи; тия вкочанени устни, като че някакъв шепот произнасят: „Учителю!”. Той седна близо до нея, лицето му се проясни, като че слънце го огря и каза: „Ще мине!”. Всички ни озари надежда; Той се усмихна. „Дайте й гореща вода”, каза. Спуснаха се към нея с вода, а сам Учителят отвори своя термос и наля горещата вода. Водата едвам се процежда през стиснатите й зъби... След малко тя прибра отхвърлените си ръце и се опита да седне. Идват посрещани. Водят и два коня. Те там на „Вада” ще ни палят огън, да правят гореща вода и за нас... На единият кон криво-ляво сяда свестената жена, крепена от мъжа си. В скута й трябва да се настани едно от децата. Малкото не ще да се дели от майка си; тогава четиригодишният Зарко ходом - на моя гръб. Пот се лее от мене. Като че някой с маркуч ме полива. Слабичък е Зарко, но все пак - четиригодишен, а пътят почва да става все по-стръмен и по-стръмен. Той заспа. Слабите му ръчички стискат гушата ми. Да го събудя, не бива. Ами ако се отпусне от шията ми и се плъзне да падне, нали ще си счупи гръбнака. Едничкото средство е да вървя наведена, за да предотвратя всяко падане. А пътят стръмен, каменист - неравен. Учителят мина край мен. Как ме погледна Той! О, мили Учителю, жива в огън ще влезна за тебе, стига да видя отново твоята усмивка! И Той ми се усмихна, както що би се усмихнал Христос, отивайки на Голгота. На „Вада” почивка до огъня и обилна гореща вода за чай. Пак мъжкото отроче на гърба ми. Възкачване нагоре, нагоре. Може би сме близо вече към първото езеро. Но ето, един от придружаващите Учителя ме пресрещна и взе детето на своите яки рамене... Радостта ни стана безкрайна, когато на другия ден, яхнала кон, с полуотворени очи, пристигна на Елбур оживялата майка, закрепила пред себе си тригодишния Косю. Тя седна върху тревата и жадно прегърна и двете си деца. Палатките опънати вече - също бели птици, накацали по скали и клекове. „Елбур” ни среща с усмивка, но предупредително сочи към стълпените облаци. Запалиха голям куп дърва върху нашето огнище. Но изведнъж плисна проливен дъжд и ни разпъди къде ни очи видят. Walter Urb надникна от своята палатка и ни покани нас още трима. Зачакахме нощта. Небето гърмя, трещя, ляха се светкавици, молния падна някъде. Пороен дъжд шиба върху новата палатка, огнени змии преминават по небето и осветяват палатката за миг. Буен вятър сякаш искаше да премести някъде палатката на естонеца и хлад, пронизващ студ мина по нас. Сред нощ бурята спря. Небето се изясни. Огря луната. Walter спеше тихо, като младенец, но другите тъй хъркаха, сякаш колеха две чудовища и те се мъчеха да се спасят. И бурята, и страшното хъркане на двамината ме подлуди, тъй си и осъмнах. През импрегнираното платно грееше ясна луна; тя сякаш ме държа будна цялата нощ, за да видя как спят хората всред бурната нощ. Осъмваме с ведро утро. Заразпъваха се нови палатки. Разкаляният бивак се почисти. Върху стъкменото огнище се награмадяват сухи дърва. Чайниците са поставени вече. Палатките се опъват под план. Всеки, който намери забито номерирано колче, има право да си построи палатката. Дежурство за готвене. Пет сестри мият и режат зеленчука, а двама братя поддържат огъня, носят вода за миене от езерото и отделно, с лодката - от бялата наша чешмичка - „Даващите ръце”. Бели калайдисани казани за готвене и за чиста гореща вода. Всяка сутрин, след слизане от Молитвения връх, тръбач надува бронзова лъскава тръба, после гръмогласно вика: „Вода за чай!”. Вечерта, също така. Спускаме се като пилци към навеса кухня, построен от нас на западния край на бивака. Кой с чаша, с термос, или кана, тичаме да ни налеят. За обяд същата тръба ни вика: „Обяд! Обяд!” Тихо насядаме край огнището върху нови клекови пейки; пред нас и бели масички, току-що издялани от майстор Боянчо -наш брат. Всяка сутрин ранобудни овчари ни носят по 50 - 60 литра овчо мляко - само каймак. Някога ни носят и прясно овчо сирене от стадата горе при „Пазар дере”. Голяма червена палатка е нашата „Кооперация”. Какво ли няма в нея, чудо над чудесата! Халва, локум, дървено масло (тук се готви само с краве масло, или зехтин), маслини, едри като орехи и сочни, сочни. И орехи, и свещи, и захар, и шоколад, и круши, и дини, и пъпеши... Почти всеки ден керван коне докарва и багаж, и зеленчук, и хляб, и всичко, що бе нужно. Даже и сапуна - разни качества, каси лимони за нашия неотменим чай, яйца, бензин, спирт, ориз, захар, лешници, бонбони разни видове. Разменната монета е купонът. Той носи братски печат и Рилски надпис. Купиш си купони за 50- 100 лв., после си взимаш каквото ти е нужно. С малко повишена цена от обикновеното, поради скъпия превоз и пренос от куцовласите. Сутрин много ранобуден цигулар ни вика да ставаме. Неговата свирня, макар и тиха, докосва и най-дълбокия сън. Бърже изприпкваме към Молитвения връх - цяла низа планини се виждат от там. Балканът се синее в бели мъгли. Полека - лека изток руменее. Изведнъж златна игла пробива хоризонта. Слънцето провира пръст и после вдига огнена глава над гори и поля. Мъглите изпърво се гушат по долините и после невидимо се разпиляват. Различно изгрява то - огненото светило; ту червено, ту жълто - ясно или забулено, или пък оранжево с лилави оттенъци. Някой път то е сиво, мрачно, прилича на твърда нарова кора, а после сякаш само се излупва - кората пада и се виждат сочните червени зърна от узрелия нар. Чакаме го със затаен дъх. Също и - природата. Горе се чете „Беседата”. Тамо е ужасно студено, но пък ние не сме вече старите голи туристи. Дебели палта, шалове, пелерини, не липсват и кожуси... Като понагрее, лека полека се освобождаваме от всичкия този товар и жадно слушаме гласа на четеца. Насядали сме по камъните и мислим за нашия Овчар. Но где е Той сега? Да, няма да Го има някой път, но Словото Му, това е Той. Рилската долина се буди, сънна трие очите си - дивните си искрящи езера. Всичката мъгла се разпилява. Планината сякаш пъргаво се изправя на нозете си и почва своята прекрасна невидима шетня. После - на игрището. По двама, по двама правим огромен кръг около огнището. Екват звуците на „Паневритмията”. Цял час гимнастика с музика до Божествения Елбур, що сега цял трепти в злато и бисери от напиращото слънце. На края - смях, поздрави, песни. Чува се тръбата -закуска. А подир туй, всеки прави по нещо добро за себе си и за другите. Определени места за пране и миене съдове-означени с красиво надписани табелки. Има приспособена платнена баня за къпане. Вътре серпентина. През дълга ламаринена вадичка тече езерната вода в него. Душ. Висящи канапи, да знаеш кой канап да дръпнеш. В единия случай тече гореща, а в друг - студена вода. Те трябва навреме да се закачват и откачват, иначе, може, или да се попариш, или - вкочаниш. Банята в определени часове е за братя, а в други - за сестри. Към 4 ч. след обяд, почти през два дена се тръби за дърва. Брадвите ехтят доле при първото езеро, в сухата гора и ние по стръмното нагоре -към огнището. Върху каменното кръжило, по особен начин се накамарват сечените дърва. Огънят изпърво пуши, после литват живи искри, после пламва хубав огън. Насядаме по гладките нови пейки от суров клек. Когато си отиваме ги крием из клековете, защото другите туристи просто ги турят върху огъня и - толкоз. Също и масичките. Така бидоха извадени и широките бурии [бурия - тръба, комин], зазидани в цимент за огнището в каменната ни кухня. Но ние се изхитряме. Носим си подвижни металически огнища, що с връщането си от тук ги вземаме със себе си. Така накладеният огън се разгаря все повече и повече - пръска струя искри. Нависоко се издигат огнени езици, нашироко се разстила червена жарава - приятна топлина. Няма зъзнене. Зад пейките - един ред стоящи, още един ред, още един ред. После се сменяме. Най-задните сядат на пейките, а седящите първи, отиват към периферията. А каква нощ на Рила! Сипнали горе звезди като снежинки. Внезапно метеор процепи модрия свод, освети глъбините, и се скрие някъде. Или пък Луната - блестяща и красива, равно се носи, оглежда лик в езерото, мие се, плиска се там със златни бризги [брызги (рус.) - пръски]. Докато я видиш на друго езеро, прави същото - лиска образ с чиста езерна вода, гълта от пълни шъпи, оглежда се. Огънят пръска живи искри. Остър вятър преминава зад гърба ни, над главата ни. Тоз път са взети всички мерки - облечени сме добре - нехаем от студа. А топлата жарава, сякаш протяга ръце към нас, гали, милва. Музика - цигулки, флейти, обои - песните на Учителя - „Махар Бену Аба”, „Венир Бенир”, или „Ний сме славейчета горски”. Стъкмява се импровизиран хор, после зазвънтява сребърният глас на певица солистка. А Той не е между нас сега - горе там, горе! Замислен, тъжен дори. Когато играем паневритмия, Той стои там от скалата и ни гледа... Учителю, ела при нас! Ти осмисли живота ни. Нали Ти ни даде всички тия прекрасни песни; нали Ти десетки години си ни водил из планините - при живия извор на природата, при чистия въздух, нали Ти! Ние пеем тук, но мислим за Тебе, наш Пастирю, наш Учителю. Ти ни показа най-правия път към Бога; Ти ни изясни Христа и ни доведе при Него. Защо не дойдеш сега, ние сме тъжни. Но тази тъга и очакване е една особена песен. Нова песен, пълна с обич и молитва. Солистката пее, но в гласа й има сълзи; словото стига до сърцето, изпълня го цяло, настанява се там: „Слушал съм за теб, скръб, че жестока си била, че страдания причиняваш ти. Или не знаеш, че съм беден странник? Кажи що искаш ти от мене, скръб, кажи!” После тя сменя гласа, но в словото като, че ли се повтаря мотива на човешката мъка: „Безброй страдания и скърби през душата ми минаха, тъги и скърби душа ми заляха. Но духът ми на живота с мощ и сила над тях изплава. „Безброй страдания и скърби през душата ми минаха, тъги и скърби душа ми заляха. Но духът ми на живота с мощ и сила над тях изплава. Към обетована земя аз тръгнах пътник, где извират извори, где текат реките, где зреят плодове, где птички пеят, где хората живеят братски. (3) А пък за чудо и за приказ, тя пее хвалебни химни на студа и на мраза: „Студът всичко дава. Студен си ти, но ни спасяваш от мраза.” Настроението е толкоз повишено, че не може да се изтърпи, не, тогава запяваме всички хорово - песен след песен. Като вълни на море - ту буйни, ту нежни, тихо носейки се по езерните води. Казват, че Той стои горе и слуша. Той вижда огнището, нас, слуша песните ни - приема нашата вечна, велика благодарност. Брезичка тънконога - с копринени листа, ще ти се да кажеш нова дума, хубава дума, неказана до сега; да изпееш нова песен. Но Той е с нас, и ние сме с Него - няма раздяла, няма! Тези музикални творби, Той ги е почвал винаги при нас. Каже се нещо за скръбта, една думица само, после цяло изречение; Той взима цигулката - изречението се изпее; след него друго се нанизва, трето -запишат му нотите, и ето ти песен. Така са се родили нашите песни -постепенно, не изведнъж. Някой път се чете при огъня - откъслеци от разкази на добри писатели, или пък, някой брат му хрумнала отличната идея за някоя своя духовна опитност. Към 10 часа правим обща вечерна молитва, понагреем гърбовете си на широката разтлана жарава и, право в палатките си. Увиваме се топло и грижливо, и лягаме върху клековата и папратовата пружина на леглата си и - сладко заспиваме. При нас идват и чужди гости. Който е гладен, ще го нахраним; ако замръкне помръзнал, завчас го затрупваме с вълнени одеала и го приютяваме в някоя от брезентовите палатки - специално за гости донесени. От Елбура ходим и по излети - Мальовица, Калинините извори, Кара гьол, Дамка, Урдините, Градинските езера. Всеки ден кръстосваме божествената Рила. Качи се на Харамията и от там погледни надоле. Едно над друго седем бистри езера, като пълни с елексир кристални чаши. Слънцето си играе с леките вълни от разтопения сапфир, сякаш ги целува една по една. Един български поет ги нарича „Очите на Рила”, а Учителят им даде друго име: „Седмострунната арфа на Рила”. Над тях скали, а над скалите се вият орли. Край брега на Елбур и Бал-дер-да-ру - цъфнал едър здравец, а всред тях бели сладкодъхни цветовце се люлеят на тънките си подводни корени. Като че нимфа там седи и хвърля в езерото бели букети от своя скут - невидимата нимфа. Малки безгласни кафяви птички, колкото един орех, прехвръкват тук и там. Сякаш пазят тишина, всред тази дивна планинска тишина. Срещу „Близнака” има сняг. Също и „Махабур” - Бъбрека. Но „Сърцето” е цяло вковано в лед. Някога, Учителят го подари мен. Седиме всички над Махабур и той каза: „На всички вас подарявам цяла Рила - с всички върхове, долини, поточета, езера. А на теб - той се обърна към мене, като ме назова по име - „давам сърцето на Рила.” Не разбрах и тогава, и до сега този символ. Но струва ми се, че е хубаво нещо - Царят да ти е брат и да имаш, макар и мислено, такъв величествен дар. Та за „Сърцето” става дума. След някой ден, ледът се разпукнал; когато през края на юли слънцето напече здравата, върху повърхността заплаваха ледени късове, приличащи на лебеди, заплавали по синята вода. Снегът от бреговете се оглежда вътре - и става ти и хубаво, и страшно, като го гледаш. Гостите от Латвия, Литва и Естония са пленници на брат Боян Боев. Те всички искат да научат български език, за да четат беседите от Учителя направо от текста. Тия чудаци идват чак от Балтика. Прехвърлили път четири денонощия, отминали блестящите европейски курорти, дошли тука, наравно дърва да мъкнат за огнището, плочи от „Махабур” за покрив на новата ни каменна кухня - навес, да правят пътища, да нареждат стъпала, да изпълняват дежурство в кухнята, да носят вода, да режат зеленчук -кромид... Голямата височина тук, студът, вятърът е нарязал лицата им, устните, ръцете. Но те са весели, радостни и казват, че никога не са се чувствували така безгрижни, щастливи и детски радостни и подвижни. И нашите изучават тука чужди езици - най-много руски, френски. Из клека, бледни студенти, разгърнали коли, нещо четат и преповтарят. Някъде подчертават литографираните отпечатъци с червен молив. Какво несъответствие, мисля си, между природа и книжно знание. Художници, понесли леки стативи ту тук, ту там, заседнали на пост и не мърдат от там с дни. Един художник работи над заледеното сърце (като снежен циркус) няколко дни, заедно със зеления хълм, погледнал отгоре, синьото небе, бреговете, но изведнъж падна мъгла, свиха се бури, ливна дъжд. И когато повторно се опита да довърши картината си, ледният циркус го няма вече, и ледните парчета се люшкат по тъмните води като плаващи лебеди. Певица се покачила на висока скала и там е дала волянна своите упражнения. Боянчо рендосва нови маси за трапезарията, защото миналогодишните са задигнати. Зидари дострояват, доуреждат каменния заслон на нашата голяма кухня. Строители на палатки забиват колчета, опъват платнища, теглят въжета, така че новопристигащите веднага намират подслон - влизат в своята къщичка. Клековете се бялнали от пране. На друго място дежурните мият казани, тави. Едни чистят бивака, целият бивак - да няма нигде следа от безпорядък. Някои братя оправят пътищата - за да не се хлъзнат конете, да не падат. Поправи се и развалената от туристи наша бяла чешмичка - цялата от кварцови уломъци. Тя пак събира вода в своите нови, мраморни шъпи и вика на жедните: „Елате, пийте кристално чиста вода!” Тя извира под онзи камък, приличащ на кораб. Върху нея са издълбани червена котва, червени букви - тихи повеления от Учителя: .... (Борис да ги впише) А словото на Учителя звучи вълшебно тук. Четем сами, четем си един друг - радваме се, препрочитаме, подчертаваме. Някой донел немски, френски, италиански преводи, дори и английски. Има преводи и на есперанто. Латвийската група чрез тях е дошла до Учителя. Често хубавото време се задържа за по-дълго. Топлото слънце ни изпъжда по хладни сенки. Или пък направо се печем на слънце като гущери. Не рядко срещаме пепелянки и усойници. Не ги убиваме, а ги отстраняваме по следния начин, както ни научи Учителя. Взимаме четалесто дърво, натиснем змията за шията; вържем я с канап; така я занесем далече от бивака, спускаме я да си върви по езерния водопад, като си измъкваме връвта от главата й. Така тя се учи да плава, ако може; ако не може, престава да бъде вече змия. Едрата пъстърва безгрижно се мята по бистрите езера на Елбур, Балдер дару и Близнака. Тя подскача от време на време над водата да си вземе въздух и с падането си отново във водата прави големи концентрични кръгове. Веднъж селяк рибар хвана голяма пъстърва и ни я носи да я купим и опечем. - Колко струва, пита Учителя. - Е, ха двайсет лв. - Вземи тридесет, каза Учителят, взе рибата и я хвърли отново в езерото... Малки птички прелитат над езера и скали, и тихо, еднотонно чуруликат. Где правят те своите гнездица, че тука е голо, само скали и нисък клек. Звън от стадо; откъм Кабула слизат те. Бели зли кучета го предвождат. Те са рошави, с дълги опашки. На гърлото им железен гердан с остри шипове... Онази нощ се чу такова провикване от овчаря: у-у-уууу... Намислил си Кумчо Вълчо да задигне овчица, но не му се удаде. Псетата тъй силно и дълго лаяха, овчарят тъй застрашително викаше, че съмнителна беше една вълча закуска от това бяло стадо. Овците бавно се спускат надолу и все по дълбоката пътека. Приличат на бял гердан, ситно нанизан. Тук таме ги задържа сочната трева; после напират към скалите от към Махабур и се сливат с тях. И там здраво залягат на тревата. С тях е овчар каракачанин. Макар и жега, на гърба му е тежка черна аба. Застанал всред стадото, измъкна кавал от ноговиците и, засвири. Сядам до Махабур и слушам; и слушам, и гледам. На челото си, под късия овчи калпак, е боднал цяла китка синя тинтява. Вакли очи, вакли вежди на загоряло лице. Елекът му чер, поясът червен, а ризата бяла, бяла. От рамото му виси шарена торба с хляб. Овците хрупат ли, хрупат, а кучетата пазят отстрани с изплезени езици. Той свири; сякаш древна приказка. В нея се чува бойният вик на славни победи; задушевен копнеж на далечен непостижим блян; за малка, бяла къщичка. Всред кичест двор, ромонлива чешмица, над нея лоза - натегната от плод. От покрива надвиснали стрехи над малките прозорци. Над къщата се вие дим от огнище всред „хижата”. Стопанката отвътре пее кръшна песен. На зеления кичест стобор крещят лястовички. Из въздуха трепти гласа на чучулига. До вратника - на две черници вързана люлка. Тя е бяла, а траклата й - червени. Там спи отрок-той е техен, на него и на нея. Свирнята става мъка, обич, копнеж. Неговото дете! Той ще му даде цялото си стадо... Тъй свири левентът овчар. И като го слушаш, камък да си, ще се стопиш, глух да си, ще прочуеш, сляп да си, ще видиш вълшебната картина от неговата песен. Небето е алено от божури. Денят настъпва - пълен, слънчев, богат. Стадото отново заслиза. Левентът го кара леко, води го тихо; белите зли кучета гордо обикалят стадото, милно гледат стопанина си с предани очи и махат дълги рунтави опашки. А где е нашият обичен Пастир? Дни, седмици се нижат, а той не слиза при нас, все горе седи, като Орел с пречупено крило всред пек, гръмотевици, молнии и бури. Кой можеше да се мери с Неговите леки еленови стъпки?! Нали и Той ни водеше с лъчезарния си образ, с цигулката, с милата му песен? Дни, седмици се нижат; ние пеем и играем паневритмия, но дълбока жал пронизва сърцата ни; говорим си тихо, шушнем... Понякога Го виждаме, застанал там хей, на високо, до скалите, при хвойната. Той ни. гледа, когато играем. Като че всяка минута е с нас - пак ни води... Облечен е в бяло. На главата му сияе слънцето. Неволно пееш: „И виделината свети в тъмнината, и тъмнината я не обзе.” Въпреки земния рай що ни обикаля, сякаш сме гузни - тъга и мъка, че сме Го оскърбили и ний, може би. Но на 7 август стана нещо неочаквано. Вярвам, че в този ден и час, всички хора по света, па макар и най-нещастните, са усетили една велика радост. Защото Той си дойде при нас. Върху каменното кръжило доле, при стъпаловидния Охлюв с астрономичния знак отгоре, на огнището - гори буен огън. Пейките са наредени за сядане. Отгоре по стръмната пътека светна голям ацетиленов фенер; след него други, други. Някакво шествие от Feuerwerk [Feuerwerk (нем.) - фойерверк] гледаме и се чудим. Той, между многото братя, Той -светъл, тих и кротък, пристига. Пелерината Му-ямурлук загръща раменете Му, та чак до земята. Бялото му облекло сияе, сияе. Стройни рамене, като везните на Temida [Темида]. Седна върху ниско столче край огъня и всички живущи на бивак от край до край, по магичен начин слетяха край огнището, подобно ято птици. А по лицата на всички голяма усмивка и не си отива. Очите ронят сълзи, що се търкалят по бузите и огънят блести по тях, блести, блести... Той ни гледа - тихо, кротко, по ред ни гледа. Мълчание и радост, мълчание и сълзи, сълзи. Цигулките тихо подемат песен - „Благославяй, душе моя, Господа”, „Благословен Господ Бог наш” и дивната песен от Ямболския младеж [Борис Хаджи Андреев от гр. Ямбол - виж “Изгревът”, т. VII, с. 152]: На Учителя покорен аз ще служа до конца; Той за мен е път отворен, що ме води към Отца. Ах, как пеяхме всички! Даже и звездите слезнаха по-ниско до нас и запяха. А над огнището - сякаш се възнася дима от велика жертва - нашата благодарност. Молитва. Сърдечна молитва. Но Той, осиян от неземна красота, ред по редом ни подава ръка. Ред по редом ние целуваме тази Десница, ние целуваме изцеленото, здраво, мощно крило. Около разтланата жарава се движи живата окръжност от щастливи души. И сълзите все текат и текат. А Той ни гледа с чуден поглед, от който ясно ни говори великата Божия Любов. Той пак се изкачва горе. В походката му има неземна грация - сякаш не допира земята. (Веднъж един млад турчин дойде на Изгрева. Той не беше виждал Учителя. Когато премина Той край нас, турчето извърна лице към Него и дълго гледа по следите му, после рече: „Какъв е този челяк, бе, не допира земята?”) Ламби, фенери, малки, че големи съпровождат стръмния път до палатката Му. Те горяха така, чак до върха, като движущи се звезди. На другия ден ни дойдоха гости - Виенски студенти. Те щяха да обиколят „Ориента”. Голи като диваци - къси, тънки гащи, тънки фланелки, гладни, мокри и помръзнали. Носят тежки раници, но що има у тях? Минават покрай лагера предпазливо и плахо - тъкмо що тръбата засвири за обяд. А ние, току-що се връщаме с Учителя от „Даващите ръце”, гдето правихме снимки до чешмата, пихме, михме се всички - голямо множество, отново с Учителя! Нареждаме се за обяд. Каним и тях. С радост приеха. Четиримата немски юнака се нареждат на „линия”. Извадиха дълбоките си елипсовидни котелки, що пък ние напълнихме с прясна, топла гозба. Те свенливо искат да седнат отстрани, но ние ги повикахме в нашия кръг. Учителят е на трапезата. Боянчо е направил бяла, съвсем бяла масичка за Него. - Ах, как ядоха младите виенчани - двама прависти, един философ и един медик. Оживиха се, развеселиха се, и ohne weiteres [ohne weiteres (нем.) - без затруднение], набързо опънаха островърха-та си палатка. Затоплени от храната, те лягат на голата земя да се „каляват”. След 2 часа каляване, единия! се разболя тежко от пневмония. Топла завивка, чай, мляко, кожухчета, шалове не им липсваха от нас. Забравиха за Turkey [Turkey (нем.) - Турция] и за Griechenland [Griechenland (нем.) -Гърция]... На другия ден дойдоха още двама като тях, но още по-голи и по-гладни. Здрави, свежи и жизнерадостни. И те намериха същия прием. Заобиколени от българчета, говорещи немски, тъй се зарадваха и окопитиха голите тевтончета, че почнаха да ни гледат мило и доверчиво. Но какво да правим с грозничкото болно философче с щръкналата коса - Karli [Карли]? О, той е сериозно болен, и нашите лекари бързо го отправят за някоя болница. Не му помага ни чай с лимон, ни мляко, ни компреси... Как гледа жално и безпомощно младият човек, чуди се на тая нежна грижа от всички ни... Вечерта към огъня импровизиран концерт. Задуха ураганен вятър. Той разлюля-ваше пламъците към нас, обсипваше ни с рояк искри. Става много студено, а гостите студенти настръхнали, зъбите им тракат. Очите им през очилата гледат втрещено. Викаме ги на пейките, намятаме ги с шалове, одеяла, палта. Заувиваха се младите учени в шарените български чергици. Благодарят по всякакъв начин. Затоплени, внимателно слушат песните ни. Вятърът наистина порасна в ураган. Грабва песните ни и ги размята по вършини и долини. Пяха се сола, свириха цигулки и китари, рецитация на поезия. Учителят е с нас. Той е тук Добрият пастир, който душата си полага за овците си. И те слушат гласа Му и го следват, и подир чужд пастир няма да отидат. Той е Бяла лилия - цъфнал клон, надникнал от Райската градина. („Еделвайс”.) Той целият е Музика - една от най-хубавите песни на Небесния Баща, на слънчевия мир. Поискаха и немците да пеят. Стройните им гласове звънтяха като сребърни струни песен след песен. Като че се надпреварят да ни дадат най-хубавото, що някога са чули и пели. Ние всички сме братя - деца на един Баща. Нашите души се прегръщат в неземна обич, несравнима радост. Те гледаха Учителя и тихо си шепнат: Der Meister! [Der Meister (нем.)-Учителят] Циклонът продължава цялата нощ. Той буча, свири, рева разярено, плеска! Недоволен кръжи; люти се, шумя, като че нещо напразно дири, и което не можа да намери. После утихна. Ходим за дърва; немците с нас, Walter Urb с нас - забравил скъпата венчална халка, весел, бодър, загорял, щастлив. Поправяме щетите от циклона, обтягаме отново изскубнатите палатки. Обикаляме върховете -Дамка, Калинините върхове, Рупите, Кабул, Харамията, но вече мислим за връщане. Рогът свири и подканя да се опакова багажа. Изпращане, махане с кърпички на „плачи камък”. Слизането сега и за коне, и за нас е по-леко, защото нашите, не малко труд - дни на ред, подредиха калните и неравни пътища. Часове слизане, дълги часове. Ту в ляво, ту в дясно, но все слизане по стръмното. Водите на Черни Искър блестят. В тях се белеят скални уломъци, валчести камъни със слънчеви искри по тях. Здравец, къдрава папрат, риган сладкодъхав, жълта и синя тинтява, боровинки, малини, гъби, жаби, змии, гущери, пеперуди, птички сладкопойни. Сякаш всичко живо на Рила ни пее изпращателни песни. Слънцето би ни опалило, ако не беше хладния сенчест път. Зад нас остана вече спящия фараон, завил нозете си с надиплена каменна черга. Рупите изчезват под облаците, а пред нас все път, все дълъг път. Провиждат се покривите на Говедарци. До Горския дом ни чакат нашите пътнически автомобили. Та веднага ли ще тръгнем? Лягаме на същата полянка, гдето бързея грабна пръстена... Отгоре над колите багажа ни, а вътре - ние. Плъзгаме се надоле, надоле. Ей там се прегръщат водите на Бели и Черни Искър. Отминаваме Самоков - с високите минарета - жалък спомен от едно сринато величие. От дясно е „Асеновата кула” - тесен ръб на полуразрушен зид се подава. Из орловото гнездо на тия високи, недостъпни чуки, надвесени страхотно над буйния Искър. Ето я скалата, от която уж, Цар Асен бутнал своята царица за тъмна изневяра. Колко страшно! Как бързо е полетяла отгоре неверницата жена! Един грозен вик и после всичко утихнало... Горе пак „Дева Мария” с детето на ръце. Скулптура на самата природа - сякаш символ, връзка между природата майка и човечеството - нейното дете. Отсреща и Витоша се видней. Сега тя е начумерена. Дългореси облаци над нея ниско, ниско. Лицето й - гневно. Кожухът - повлечен... Зад Люлин ален залез - сякаш широката жарава от Рилското ни огнище. Разсеяният стан на София. Къщите, като че махат с бели кърпички и викат: ,Добре дошли, Рилски гости!” Нашият „кораб” спира. Посрещачите се възхищават от изгорелите ни образи [и] ръце. Милват белите камъчета, що им носим подарък от божествената планина. Изгрев е красив - той е една малка утеха за ония ненагледни красоти, които оставихме там горе. С дни се нижат отпосле пътници и багаж от Рила. Всички се прибират. Срещаме ги с казани гореща вода за миене и картофена супа с лимон и чер пипер... Колко много картофи обелихме, и колко пълни кошници пресен магданоз за супата! Дългите лакирани маси на Изгрева напослани със снежно бели покривки. По тях - съдове, хляб, лъжици. Дежурните в бяло калайдисани тави разнасят супата от маса на маса. Те са облечени с бели престилки. Колко радост в тях, колко обич! В една от групите си дойде и Учителят. Дошли гости от провинцията, само за да Го посрещнат... С какво богоговение пристъпват към Него; как жадно целуват неговата десница... Всички ни завиждат на изгорялата, разцъфнала кожа на лицето ни, пипат загрубелите ни ръце. Всеки ден прииждат нови и нови екскурзианти от Рила. Разтовариха се огромните багажи: брезенти, палатки, казани, тави, въжета, кошове, сандъци, вързопи. Сякаш голям презокеански параход се връща от своята дълга експедиция. Брадви, лопати, тесли, търнокопи, триони, рендета, пили, железни лостове за вдигане камъни, чукове, дилафи, подвижни огнища, комини, чайници кой от кой по-голям, по-черен - окаден, дузини кофи, тенекии, денкове, походни легла, торби, чували, раници. Някои напълнили цели сандъци с Рилски бял кварц... Пълни сме с радост и свежа сила, здраве, бодър дух. Кръвта се плиска по жилите ни - пречистена, свободна. А дълбоко у нас ехти песента на „седмострунната арфа на Рила”.

2.1.52. На Еди гьол. 10 август 1932 г., [Рила] Заедно с багажа си, понесох тежък вързоп с университетски коли. Ще чета, мисля си, там на Рила ще чета. Ще седна между клековете, и там, ще чета за изпит, че пушек ще се вдига. Пушек се вдига, наистина, но от огнището, а не от моето четене. Дойде ни първата чужденка - от Литва; та нея ли да гледаме, как често си затваря очите в дълбоко размишление, как не взема участие във физическата работа. Рила ли да гледаме, или строежа, големият строеж на хижата-кухня. В този строеж взимаме участие всички - и възрастни, и деца. Че за дебелите стени не само едри камъни трябват, но и дребни. Като се наредят големите камъни, помежду туряме и дребни; не замазваме с цимент и вар. Само така да съвпаднат уломъците, че сами себе си да вардят от сриване. Всички ставаме юнаци над юнаците; всеки се стреми да бъде юнак над юнаците - повече камъни да донесе, по-големи и по-големи... Не четох колите, нито дори надникнах в тях - време нямаше, но от това носене на камъни, научих едно незаменимо, ценно педагогическо правило: децата обичат да подражават. Те са готови и на подвизи. Ако, ние големите, почнем да опустошаваме, те ще ни надминат; ако почнем да градим, те ще вземат живо участие и пряко силите си даже. Милите, милите скъпи деца! Колко много помощ ни оказаха! Тези камъни що бяха наблизо, те пренесоха заедно с милите си майки и татковци, но взеха да мъкнат и отдалече... Запъхтени, със зачервени, потни личица, те носят скалния уломък и слагат на купа. А големите пък, не питай - при титулуваните работници: Димитър, Драганчо, Боянчо, Гради, Пеньо, Борис, два чифта Георгиовци - математици, брат Върбан от Орхание, двамата Мирчовци, лекари, прависти (Д-р Гарвалов, Д-р Паскалев), адвокати и др. Дойдоха и милионери - онези с меките длани, що умеят само пари да броят, но до сръчност дойде ли, няма ги никакви. Но примерът е нещо заразяващо. Па и от децата срам да те хване. Само онази литовката все мисли и все мисли, и не й омръзва да мижи. Не мижи само когато се храни. Дежурните чистят зарзават - два казана ще пълнят. Много свят надойде, много ядене трябва да се сготви. А братята опъват канапи, забиват колчета и почват да копаят основите. Когато 10 души държат търнокопи, основата бърже се очертава. Други с лопати изхвърлят пръстта. После почва строежа. Очертава се на зида пълна метрова ширина. Тук се проявяват най-юнаците; Пеньо и Борис са първи. Учителят е тук. Наблюдава как строят. Единият край е издигнат вече на цял метър. Работниците се гледат самодоволни - потни, зачервени, ухилени. Учителят се приближава. Хваща един голям камък от зида и го разклаща - строежът се срива. Ами сега? Учителят се намесва чак сега. И Той нарежда камъните, същите камъни, но тъй, че издатината на един камък да легне върху вдлъбнатината на другия. Преди да постави камъка, Той го оглежда цял. Обръща го, опипва го от всички страни, и после го поставя. Не, не го оставя на мира, разклаща го, и ако камъкът е легнал добре и не се движи, чак тогава ще се дири друг, който ще го покрие. Всички следват примера Му: държат правилото - ръбовете да се наместят върху вдлъбнатините. Учителят обикаля, наблюдава, разклаща изграденото и безспир взима участие по цялата кръгла стена. Не Му омръзва, не се уморява. Тихо обикаля и безмълвно подпомага. Така днес, така утре, други ден, докато се вдигна цялата стена -широка, здрава, непоклатима. Дежурните всеки ден се сменят с нови братя и сестри, но казаните винаги се пълнят с прясна, вкусна храна. Ами покрив на кухнята? Намери се кой да ни каже, че доле, доле под първото езеро, дясно в гората, има стара горяла гора. Там се отправят нашите отбор юнаци с брадви в ръце. Подир някой ден, ето ги, заидваха двама по двама - единият нарамил гола дялана суха греда, а другият - крепи другия й край, възлизат насам. Сега почва градежа на покрива. Един на друг си казват братята кое и как, и ето с помощта и ръководството на Учителя, и покривът стана. А греди все идват, хубави, гладки, читави - сухи. Мирчо Джамджиев, Георги Радев, математикът - деликатни, слабички такива, нарамили двамата такава една дълга греда, и носят ли, носят. Брат Върбан кермиджията от Орхание, сам носи греда, изпъчен, прав, бодър. За Пеньо Ганев и не питай, за Борис и Николай не питай, за „Цеко от далеко” не питай. Сякаш играчка им е това. Сега остават керемидите. Не, това не може; трябва да се поръчат чак от града, а това усложнява работата. Плочи! - извика някой. Спускаме се да дирим, но ето идва някой запотен брат и казва, че около „Сърцето” има колкото искаш. Нареждаме се като жерави и право там. А то далече, далече, но що е труд и мъка, щом с нас е Учителя. Той напред, а ний по Него, с Него. Минаваме „Бал-дер-дару”, „Близнака”, „Махабур” (Бъбрека) и ето ни до „Сърцето”. Плочи, плочи, плочи. Малки и големи - има и за деца, има и за гиганти. А има и като за наша милост - средна работа. Кой с торба, кой с въженце, кой на гръб - почваме да слизаме. Ех, сега ще я покрием нашата хижа-кухня, и вътре на завет дежурните ще чистят и готвят зарзавата, а отвън, нека си вали, ако иска... След лъкатушения, почивки - наближаваме Елбур. Учителят носи големичка плоча. Нито се е навел, нито пъшка като нас. Ходи изправен - бодър. Няколко души горе - поемат плочите, други някои ги избират, подават. Полека, лека, наредените и здраво заковани греди, остават вътре. А отвън - постройката вече цяла е покрита. Става уютно - подпират се камъни, нареждат се чайници върху запаления огън. За много години, да ни е честита! С дребния камънак набиваме площадката отпред, а от по-едрите камъни и плочи се издига площадка за съдове. Няма прозорец. Няма врата. Цялата предна част е отворена - гледа към изток. Казаните за готвене се внасят вътре. Определя им се огнището, где ще бъдат поставени. Когато играем гимнастика на Елбур, един огромен камък ни принуждава да правим голяма извивка покрай него. Не, това не бива да става. Камъкът трябва да се отмести. Та той е цяла скала! Но Учителят е тука; Той гледа скалата, стои и все гледа към нея. Нашите юнаци я обикалят, копаят с кирки. Правят широк ров около й. Намериха й корена, забождат лостове, измерват силите си. Отново копане, отново разширяване на рова. Пак лостове и греди, сурови, дебели греди, да се запази и сантиметъра, един път спечелен от лоста. Но скалата се не вдава. Не й се напуща старото гнездо от хиляди години. Не ще и да знае от нищо. Но Борис, Цеко, Пеньо Ганев, Гради, Томалевски пухтят, ухкат, ахкат, завират желязото под камъка, не спират. Тук важи поговорката: „Сговорна дружина планина повдига.” А ние не повдигнахме камъка, но длан по длан го търколихме недалече от огнището. Горката. Горката скала! Отгоре й зазиждаме голям кварцов къс. Там по компаса на Учителя вдълбаваме „север - юг”. Около скалата нареждаме камъни за сядане. Така се образува Охлюв от седалища, където можем да сядаме когато се храним. Прекрасни са Рилските беседи. Те не са същите, говорени в низината. Тука е друго кърмилото на нашите мисли, чувства и постъпки. Другояче говори чистият въздух, малките птички, белите облачета, бодливият клек и смрика. Звездите другояче говорят. Тук университетските коли не вървят. О, никак! Педагогията на Кацаров не върви. История на философията не върви, също и история на българското образование. Природата няма нищо общо с тия работи. Събираме се по палатките (и то при дъждовно време) и си разказваме разни смешни и тъжни преживелици. Тук и тъжното става смешно. Няма тъга под този звезден покрив, под тази усмихната луна, що все се оглежда в езерото.

2.1.51.17 септември 1932 г., [Витоша, бивака Ел Шедар] Натежали от прашния и задушлив градски въздух, ние се отправяме към нашата велика благодетелка - планината. Тя ще ни обнови, освежи и ... сила ще ни подари за бъдна дейност. Ще закачим на драките човешките си тъги и неволи, а по скалите - нашите земни жалби. Витоша е тиха, нито едно облаче над нея, нито полъх от мъгли. Види се, че вече е изтъкала своите губери и черги, изпъстрила е своите китни възглавници' защото е метнала кадифените си губери по ниви и ливади, възглавките си по канари и шубраци, и лъки. Колкото повече се приближаваме при нея, толкоз въздухът става по-свеж и ароматен. Това е първата й лекарска помощ, която тя с две ръце ни подава. Стъпките ни стават по-бодри и отмерени. Ето го и слънцето изгря - червено, пламнало, като че до последния миг е седяло до жарава, дето е чакало да му се опече питка и си я понесе из дългия път над земята. Първата си целувка дарява на височините. Пламват бузите на снега от радост и смущение. После радостно простира прегръдка и към склоновете, и долините. Всеки зелен злак-сълза росица от радост е поронил за идването на Слънчо. Всички му се радват: и птички, и мушички, и полските цветя, и буболечки. Всички тихо у дома си го канят, на гости да им дойде, при тях да поседи. Ручейките, изворите и потоците му ръкопляскат, че пак е дошло водите им да подслади и да нагрее. Гората, развила своите листенца, тихо шумоли и шепне своята благодарност на зефира, дошел да я помилва. Нивята, като зелено море са люшкани, развеселени в някакво весело хоро, не могат да се нарадват на скъпата си премяна. Майка природа е накичила скъпите им свилени премени с алени макове и синя метличина. Това е пролет. Това е юношата на Времето. Дори по камъните, мъх и лишей е напослано, дори по сухите клечки червено ухо се намерило и слуша що говори вятърът... Бавно се качваме по пъстрия нов килим, що планината е проснала по пътя ни. Слънцето се издига, заедно с нас. Лъчите му напират върху нас и ние започваме да снемаме едно след друго от себе си калпака, шалчето от врата, палтото и най-сетне и вълненото жакетче. Сега виждаме, че е излишно да носим вече тия дрехи, че е достатъчно, както някои между нас, да бъдем само с малка бяла шапчица и светла рубашка. И деца ни съпровождат, те се катерят с нас, като малки агънца. Те, още от малки, се привикват да гледат природните красоти от близо. Ето ги и старците, и бабите. Каква радост сияе в очите им! Наистина, те по-често си почиват, но нали и те ще се изкачат горе. Някои от тях се изхитрили и тръгнали по-рано, сега ни посрещат горе и казват: „Ето, изпреварихме ви!” Дишането ни с две трети се е задълбочило. А „доле”, ние мислим, че дишаме, че живеем. О, колко майсторски живота из долината скрива от нас чистия въздух, отмерените свободни движения, насладата от пълното дишане и пълния живот. Учителят просто ни поведе след себе си и нищо не ни каза. Той ни остави сами да видим, да чуем и да усетим. Даже едно велико чудо! И най-черната мъка, изкачена на висините, се превръща на бял гълъб вестител, мироносец. Кашлиците сами, неусетно отпадат. Как става това? - Ела и виж! А ние бавно умирахме доле, в нашите сърдечни и умствени затвори, безсилно чоплейки своите рани, образувани от криво разбраната от нас цивилизация, която ни отдалечава от природата и живота. Каква смърт! Художникът, изгубил своето вдъхновение, почва да се вдъхновява от кривите сенки на живота. Певецът, притиснал гръд о своя кумир, няма сила да извика свойта песен, а се криви пред слушателите със своите измислени изрази - модернизъм. Поетът нямаше в що да топне своето перо, а го докосваше до раните на човечеството, които се явиха следствие на престъплението му. Всичко живо изгуби въодушевление и светът [...] както беше умъртвя в апатия, по-страшна от смъртта. И когато някой, който никога не е заспивал, се върне към слънцето и природата, наричат го еретик. Ако биха могли и в 20-ти век, издигнали му биха клада, и на инквизиция биха го подложили. „Ако биха могли” - Обаче не могат! И тия, които водени от Стъпките на новия Свръхчовек, тръгнаха след Него, и Той ги поведе към живота. И ний видяхме новий Ерусалим. Природата показа своето вечно възкресение и ни приобщи към своята радост. Днешната екскурзия е особена. Още над София се наредихме в триъгълници по трима. Образува се буквално шествие от триъгълници, които изменяха своите посоки по общ, даден знак на водачите отстрани. Така че, всеки, който беше основа на триъгълника, ставаше връх, след малко се сменяваше в основа и т.н. Така бивахме крайно съсредоточени в себе си и тихо се движехме из пътя. Теменугите се смеят из тревицата и шепнат: „Пролет, пролет е сега, радвайте се!” Здравец, закичил ухото над мъхнат камък, и той се провиква: „Радвайте се!” Птички се разчуруликали, ластовички ниско се разлетели и с радостен цвъркот гонят мухичките из въздуха. Всичко вече се е раззеленило. Заедно с природата и човешката чувства своята вечна младост. Живият триъгълник бавно пълзи, минава билото и слиза в долчинката на буйното планинско поточе. Ето ни ... горска гостна. Тия, които ни изпревариха, сега наредени в шпалир ни посрещнаха с песни. Запяваме и ние. Лицата на всички сияят, като че ли слезли от небесна къпалня. Пищялките ни викат за чай. Огньовете ни зоват към приятна грейка. Чашките ни са пълни с вряла вода, в която спускаме чайната лъжичка, после захар и дебело резенче лимон. Колко е хубаво! Горе на скалите група младежи пеят с пълна пара „Един си ти, мой Мусала!”. Не се стърпяваме и ний запяваме с тях. Песента ни се слива в един общ, жизнерадостен такт. Слънцето прижуря. Върху посланите си палта лежиме и нагряваме гърба си на лъчите му. Колко сме почивали тъй, не зная, но дава се знак за обяд. Образувахме грамаден кръг от раници. Чу се нова музика -концерта на храненето. Неподражаемо хубава е този род музика, особено на планината, след приятна почивка от дълъг път. Оставяме „слабосилните” да пазят багажите ни, и пак по трима, полазихме нагоре. Образувахме две редици - братска и сестринска, разделени на голямо разстояние. Пътуваме направо, никакви прегради не бива да изкривяват движението ни. Дори през храст, мочури и скали - направо. Колко е хубаво! Колко радост и смелост породи това у нас! Трябваше триъгълникът да си остане ненарушен - строг, равностранен триъгълник. Някъде газиме вода, някъде нахълтваме в гъсти лещаци, някъде стъпваме по безредно разхвърляни скали. Всеки 5 минути правехме смяна. Водач-връх идваше към левия ъгъл, този минаваше към десния, а десният ставаше връх-водач. Така безспирно към върха. Тишина. Срещат ни овчари с големи стада и учудено ни гледат, заедно с рунтавите си псета, размахали опашки, скимтят нещо помежду си. Може би се чудят на безкрайната върволица люде, колкото и на мълчанието ни, из което се движим. Ето ни на големия горски улей се срещаме с братската колона. Сега те минават от ляво, а ние отдясно. Сега ние се движим по десния склон на планината, а те - по левия. Като че нещо тайнствено става. В душата ни се възцари някаква чудна магическа сила, която ни прави мъдреци. Нещо у нас пееше чудни песни, като че всички бяхме някакви приказни царе, събрани на тихо, духовно пиршество. Ето пристигаме под Черни връх. Колоните от ... триъгълниците образуваме окръжност. Така насядаме на почивка. Слънцето метна върху главата ни тънко покривало, за да не ни прижуря. Отдъхваме си сладко. Божествен покой всред природата и нас. Боровата гора отдалече ни облъхва със своя здрав аромат. Далече и Рила Божествена се очертава. Едвам зърваме чудното око на Свещени Мусала. Той ни приветствува, пак ни кани да го посетим. Ще бъде, ще бъде! - тихо обещание шепнат душите ни - ще дойдем при тебе, да! Правим гимнастически упражнения. Учителят е в центъра на кръга. Правим движения, които са повече душевни, отколкото физически. Но чудна радост ни обзема, радост, достигаща до блаженство. Като че през тия движения душата си правеше молитвени излияния. Пак в триъгълни колони поемаме към югозапад. Нагазваме из боровинкови поляни. По този път слизаме към нашия бивак. Слизането се оказа много по-леко от възкачването. Нарамваме раниците и тръгваме към града. Леко ни е и радостно. Над града бели облачни групи. Над Стара планина е застанала облачната стража. Тъмно е. По Драгалевското шосе се движат туристи на групи, идвали на гуляй до монастиря. Раниците им натоварени с букети полски цветя, които вървейки, захвърляха по пътя. Приличаха на дива орда, която на гостоприемството що бяха й дали, върнали й бяха с оплячкосване. Още отдалече ни лъхна градския повей... Каква разлика има!

2.1.50. Благовещение, 7 април 1932 г., [Витоша, бивака Ел Шедар] Заставам на моста към разсадника и броя: 1, 2-10-50-100-150-200-234. Времето омеква. Вятърът не щипе, не хапе и не дере, както преди една седмица на Витоша. Пролет е вече. Слаби, нежни са още нейните милувки, но все пак, тя иде сега, и няма връщане. Духа топъл, остър вятър, уместно е гдето си взех вълнен жакет и пелерина, и топла шапка; уместни са и подкованите ми високи обуща. Вървя след всички. Искам да вървя полека, да се нагледам на всичко. Снегът е стопен. Заглеждам се по храстите. Кокиченце мило откривам! Как се е скрило тук, скромно, тихо, мълчаливо! Край него откривам още, още. Около тях още купчинки снежец, останки от зимното им жилище. Дървесните клони, още голи се надули странно. По тях червени очички, които след няколко дена ще се разтворят в свилена шумица. Птички навред се разчуруликали; навярно пристигащи от юг, с крясък дирят старите си гнезда. Сини лазурни откъслеци небе поглеждат през облаците към още изтръпналата земя. Над Стара планина стои на пост облачна стража. Сякаш това е някаква чудна войска, която невидимо пази България... От селата се извива дим в синкава струя. Реките блестят върху тъмната земя, като сребърни шевове. Високо се вие голяма птица, чува се нейният вик... Крещи нещо, сякаш вика за помощ... Морав минзухар е изкарал вредом тънките си басми. Навеждам се над него. Той е тъй нежен и чист, че ти става някак жално за него. Как е могъл с това цветно връхче да пробие твърдата земна обвивка и да цъфне! Шест лилави листенца образуват високата му чашка. От вътре се подава жълто-шафранен прашник, с посипан по него жълт прашец, като някаква пудра... Сякаш го е правила горска фея. С тъничките си пръсти, тя е развила нежния цвят и го е нашарила с боички. Изпод камъче пък надникнала бодра теменужка. Тя е тъй мъничка! Окото едвам я долавя и различава. Като че тя шепне: „Пътниче, наведи се над мен и вдъхни от аромата ми. Остави раницата върху земята, коленичи, наведи се ниско над мен.” Послушвам го, откачам раницата и коленичвам, не, почти лягам над него. Колко хубаво дъхне! Колко е грациозна малката теменужка. Красиво е тъмно моравото й облекло, обшарено със свежо зелено листенце. До него малка пъпчица, която утре ще разцъфне... Тука сме още из преспи. Но те са омекнали и разкаляни, че не привличат окото. Потекла е от него бистра водна струя. Капе, капе снежния бряг, като че жали за прежнята своя сила и хубост, за своята белина и чистота. А поточето се радва, радва. Почивам си по камънаците и се радвам на крадливите слънчеви лъчи, надникващи от облаците. Край мене заминават наши хора, позакачат ме, оставят ми в скута някой бонбон и бързат да се изкачат по-скоро. Аз не бързам. Тъй е хубаво! Разговарям се с цветята, целувам набъбналите клонки и милвам обкичените с мъх и лишеи камъни. Сякаш навсякъде ми е дома, всякъде ми е добре. Когато пристигам на Ели Шедар, чувам да ми се подбиват на шега: -Защо ти запряха воловете, а? Аз се смея, не им казвам, че като пчела съм натежала от прашец и сладък сок, който ей сегичка ще излея в килийката си - моят бележник. На огнището гори дебел пън, приличен на коледен набъдник на село. На разтланата жарава кипят гозби , чайници и се пекат картофи. Учителят с неколцина братя нещо подреждат около чешмичката; постилат още плочи около чучура. Като сребро се сипят белите му коси над големия камък, що вдига от земята, носи го към чучура и го наместя с най-голяма грижа. Първом му прави гнездо, поставя в него грапавата част, а равната оставя отгоре и я набива с камък да не се движи. Симеоновци са изсекли до клечка цялата горица на Ел Шедар. Сега тук е голо и пусто. Но, добър е Бог, пак ще подкара и за година, 2, 10, пак ще имаме млада буйна гора. Напостиламе пелерини, палта и слагаме глави на раниците. Колко са изгорели всички лица! Някои от закъснелите, между които съм и аз, закусваме. Прясната питичка с маслинки и чай е много хубава на Витоша. Слънцето най-после се застоя всред небето, огнено и пламенно. Радваме се на скъпоценните му лъчи, сякаш срещаме отдавна забравил ни приятел. Но, пролет нали е. По едно време пак се заоблачава. Небето дори поръсва лютивина, сугращица, ама хе, тъй, на шега; престане, престане, че пак започва отново. После бързо грабва калните си поли и - дим да я няма. Небето пак се ухили над нас. Учителят дава знак и всички се събираме на поляната. Направихме 5 полукръга. Учителят в средата. Правим плавни и красиви упражнения. С нас има старци и старици, дори 4-5 годишни деца, които не по-зле от възрастните извиваха нежните си ръчички и крачка за исканото упражнение. Как хубаво свиват юмручета и опъват слабата си детска гръд... Настъпва голямо освежаване. Учителят заговори. Той говори за планинския извор, който размътен с някой камък, или пръчка, почва след късо време сам да се чисти, да се бистри от средата, а след малко съвсем се обистря. Също тъй и ние дълго време да не задържаме у нас психически мътилки, а колкото може по-скоро да се хармонизираме. Говори още, че 3 неща ни трябва да знаем: Да знаем, че Бог ни обича Да знаем, че ближните ни обичат Да знаем, че ние обичаме ближните си. Накачулени около него, представлявахме една рядко хубаво картина. Обядът в кръг, също даде не по-лош изглед, достоен за една мощна киноснимачка. Всеки е извадил пред себе си бяла кърпа, върху която наредил какво ли не! Халва, кюфтета от зарзават, ориз с мляко, маслини, сирене, кашкавал, мед, орехи, ябълки, лешници, бадеми. Има ли нещо у едного, то сигурно ще премине и у съседа и т.н. До 234 души - цяла хайдушка дружина, не, Априлско въстание. Полянката-трапезария е чиста, свежа ливада, по която сега тече бистър поток. Чешмата пее наблизо и огласява околността с вечно веселата си песен. Ето, от група на група, мили ръце разнасят кой какво си няма. С щастлива усмивка на лице, всеки сякаш се надпреваря да надмине ближния си в правене добро. Пред Учителя калифорнийско изобилие. Но той яде прясна коприва, а всичко друго, по чевръсти пратеници, раздаде по най-отдалечените краища. После трапезата се раздигна, почисти се ливадата, по която не оставяме ни най-малка следа от гощавката. Хе там доле към камънака ни придружават големите Симеоновски кучета, където получават обилна порция от хляб и кори от кашкавал. Лягаме на припек. Дишаме с наслада чудния въздух, като се чувствуваме най-щастливите люде на земята. А че не сме ли наистина щастливи! Природата и Учителят ни направиха такива. Учителят свири на цигулка. Около него венец от братя и сестри. Главите им блещят на слънцето, златни, вълнисти, тъмни, сиви и бели. В очите им сияе дълбока душевна услада. Как нежно опира Той лък по струните, а какви чудни песни се раждат. Той свири в ритъма на старонародни хора. Като Го слушаш, след малко ти се иска да грабнеш бял пош и да заиграеш пред всички. Бие сърцето-, едвам се сдържат нозете. Като че вдишвах уханието на здравец и карамфил, като че ли си пил много вино и не можеш да стоиш мирен. Наистина, велик цигулар е Учителят! Той тихо свири, а тъй магично действува, сякаш измъква сърцата от гърдите ни и ги разиграва. Цигулката си сложил под бялата си красива брада, сякаш я докосва с чуден магнетизъм и тя се преобразява в ръцете Му, не е вече от дърво, както преди малко в ръцете на академика, а е жива душа, душата на народа, която говореше под Неговите магически пръсти. Около врата си е замотал дълъг копринен шал, плетен от някоя благодарна ръка. Той пада върху гърдите и коленете Му в разкошни гънки. Дрехите Му са чисти и грижовно подредени. Събул сандалите си, нозете Му, обути в бели чорапи, сега си отпочиват на слънцето. Ние сме възхитени, ние сме очаровани и мълчим, сякаш омаяни. Редят пръстите му слово след слово, сказание подир сказание. Ще ми се да викна и запея. Като че ли познавам тая песен; тя тече в жилите ми и е част от моята душа... Към 4 ч. стягаме раници, гасим огньове, събираме се на сборно място за молитва. Учителят сваля шапка, а след него и другите. Първо Добрата молитва, после 91 псалом и после Отче наш. Природата е най-величествения храм, в който душата най-волно и дълбоко се вглъбява в милостта на Бога. По извитата пътека, между още голите вейки, се шаренее нашият народ. Бели, червени, сини, жълти, морави, розови блузи, палта, шапки, шалчета се стрелкат между клоните като райски птици. Не, това не са птици, нито стадо, а ученици, заедно със своя Велик Учител. Небето се прояснява. Сивите облаци виновно се разбягват. Слънцето засяда зад планината. Но Софийската долина е още обляна в светлина. Бойната стража върху Стара планина още е на пост. Групи по двама, трима и десетима летим към града, увлечени в красиви гледки или задушевен разговор. Срещат ни софиянци. С учудване застават на пътя и оглеждат това бодро, развеселено множество, обиколило своя Учител, сякаш - своя цар. Боровата гора. Учителят е между нас. Как бодро стъпва и красива е Неговата осанка. Като 20-годишен момък, изправил красива глава върху строен ръст, сякаш сега с възрастта, увенчана със слънчева диадема. Из боровата гора плъзнали хора празнично пременени. И те, на свой ред и по свой начин, празнуват красивия пролетен празник - Благовещение. Изгревци си остават на Изгрев, а ние, софиянци - към града. Кой слуша упреци и похвали. Има люде които, като тия които ни срещат, ще ги изричат, а ние, като река между брега на похвалите и укорите, ще течем по своя път. Носени върху крилете на вярата в доброто, ние пеем своята нова песен над земята - Любов към Бога и природата, любов към всяка жива твар.

2.1.49. Екскурзия от 90 човека. 15 октомври 1931 п, [Витоша, бивака Ел Шедар] Тръгваме 90 души от Изгрева. Три часа след полунощ. Звездите, сякаш кълбета навити със златна прежда, трепкат над нас. Орион засвирил на брилянтните си корди, пее с багри и тишина. Алдебаран -подобно лъчиста порта пропуща да мине под нея неизмеримото време на Всемира. 90 души! Та това е цял поход! Вървим, не просто се надбягваме към Витоша. Шест часа сме точно там. Слънцето изгрява голямо, червено, първом елипсовидно, после се закръгли, после заприлича на гъба с тънка дръжка... Облаците не пощадиха и цялото небе. Застудя, зароси дъжд. Всички се спущаме за дърва и ги купчим край огнището. Закуската и песните ни минаха под знака на изобилен дъжд. Небето е тъй начумерено, тъй се въси, сякаш му е крив целият свят. Мъгли, мъгли - тичат, задушват ни от прегръдки. Разбягват се, без да ги гони някой и пак ни обгръщат, без да сме ги викали. Но, кой ги гледа. Прислонени край огъня как да е с нашите платнища и пелерини, слушаме разкази от Толстоя за Мартин обущаря и Молла Мухтиш Бей - от Михалаки Георгиев. Песните ни следват своя ход, несмущавани от дъжделивото време. Разложената жарава хвърля грейка и суши дрехите ни. Чайниците кипят, също и гърнета с вкусна гозба. Даже някой и чушки си пече - хубава салата да си направи. Учителят е между нас. Дълбоко е замислено лицето Му, но пак от време на време хвърля към нас поглед, пълен с внимание и обич. А дъждът все ръми и ръми. Учителят нарежда под платнището за Него да се приютят по-тънко облечените, а сам Той е при нас. Та нима ще ни плаши такъв дребен дъждец, нас юнаците, които още усещаме на плещите си скорошното голямо Рилско кръщение... Обедът се прогласява рано - 11 часа почваме. Какво изобилие, дори разкошество, бих казала! Важното е, че тук няма социално различие. Всички сме братя и сестри - деца на един Баща, ученици на един Учител. Кому каквото не достига, навреме се съобразява и се попълва необходимото. Един брат от Варна чак крепи за Витоша голяма кошница грозде и ябълки, които Учителят разпредели на всинца ни. А огънят все гори и гори, и се надсмива на безспирния росен дъжд, пращан ни обилно от начумереното небе. Към 1 ч. поемаме надоле. - Кой знае - мислим си ние - какво още е намислила Витоша, я да си ходим по-скоро. Сега небето плаче само, ами я ако заридае, ами я ако зареве, затрещи, зачупи ръце! Ще зарони тя потоци сълзи, както си я знаем, ще ни направи на мишки... В селото нито капка. Пътят към София съвсем сух. В 3 и половина сме си на Изгрев. Учителя издига ръката си за поздрав и влиза в стаята си, а ние, що в града живеем, поемаме надоле. Дома. Запалвам печката и затоплям вода за миене и вода за чай. Дордето се приготви тя, готвя тетрадките си утре за лекция при Негенцов. А може би скоро и изпит ще имам... Има много да се чете, затова, за освежаване днес, придружих нашите на Витоша. Водата е готова. Топлите струи обливат морното тяло с освежаваща вълна. Колко е хубаво! После пия чай, после върху коленете си в леглото пиша тия редове, да се знае и да се помни, че където отиваме ний, ако е имало суша, вали изобилен дъжд. Щом някъде има суша, нека бъдат извикани нашите хора, те ще докарат изобилен дъжд.

2.1.48. Свети Дух, 1 юни 1931 г., понеделник, [Витоша, бивака Ел Шедар] Слънцето е изгряло. Небето е ведро; по него се реят къдрави облачета, бързо движущи се, гонени от вятъра. Градът още спи. Само метачите усърдно вършат своята работа и малките рошави слугинчета. Часовникът на военното училище бие 7. Тъй страхотно съм закъсняла, но въпреки това, на Витоша! Зная, че ще ме напече слънце и много ще се изморя, но, след това пък, е дваж по приятна и здравословна почивката. Не вървя, но хвърча! Почти не усещам, че нося пълна раница на гърба си. Колко хубаво се вижда всичко! Нивите са извисили човешки бой, люшнали се под сутришния зефир като бисер на зелени вълни. Ливадите гъсти, буйни и бели от роса. Крайпътните дървета се разшумили и листенцата, повявани от вятъра, нещо тихо си шушнат и доверяват. По телеграфните жици се нанизали безчислени лястовички - в надпревара цвъртят, сякаш обсъждат важно решение. Застоявам се да ги погледам. Ето още прииждат; кацат по телта и удължават живото, чуруликащо въже. Какво ли са се развикали? Дали е някой научен спор, или сватбено споразумение, или важно откритие на рояци мухи... Отминавам ги, нека си цвъркат. Сега пък се заглеждам в живото бистро поточе, пеещо по продължение на шосето. Колко е чисто! Колко е хубаво! Къщурките отстрани, потънали в зеленина. Цветовете от дървесата вече са паднали и на тяхно място зрели череши, бели и червени, закачливо се подават. Ето и сливи, зарзали, дори и пъстри зарзалки се перят между клоните и се радват на хубостта си. Акациите, отрупани с нежни цветове, опасват въздуха със сладостно благоухание. Отвредом цвъркот на птички, издуват здрави гърдички и се провикват в утринната свежест. Някакъв непознат изблик ги кара да чуруликат, да пеят, да цвъркат, да кукат. Ето ги: цър-цър-чиу-чиу, чи-чи-чи-чиррр-чиррр, чи-чи-чи-чи-чиррр. Като че ли дъжд от звуци се посипал из въздуха и едри капки падат по многоводно бистро езеро. По Витоша - облаци... От Рила и Люлин се тълпят мъгли, сякаш се готвят за генерално сражение. Те бягат насам с танцуващи стъпки, безгрижни, волни и свободни. Но що ме е грижа? Даже град да вали, пак ще вървя при моята мощна приятелка - поетка - философка, лекарка... От нея напират към мене живи вълни на обич и гостолюбие. Дишането ми се усилва, сърцето ми забива по-радостно и живо. Колко свежест! Някъде е падало гръм - мирише на колендро. [колендро - кориандър; озонът по време на гръмотевична буря има подобна миризма] Драгалевци остава зад мен. Не видях сутрешния му хал - минах край гърба му вдясно. Завчас се намирам над Монастиря и поемам широкия, царски път към Планината. Ето ме на високо, на ведра ширина и простор. Като че ли бия криле да политна високо, високо. Лицето ми пламти от умора. Толкоз съм изпотена, че роса по косите, по веждите ми тече, която безспирно бърша с кърпа. По пътя няма жива душа. Сама съм в планината. Не ми се иска да почивам, макар че нагрети камъни, дънери ми кимат да седна, продължавам пътя си неуморно напред. Шумата по дърветата лъщи, лъщи на слънцето като позлатена. Сега тя е тъмнозелена, корава и сочна. По листете и роса. Навярно снощи тук е валяло и дъждец, защото пътят е доста влажен. Стоят едри капките по атлазените листи, като едри брилянти отразяват блясъка на слънцето. Докосвам устните си до някои и пия... Сякаш поемам същински еликсир. Сякаш гълтам по един скъпоценен камък. Жадна съм. Така изреждам доста листи, от които лицето ми се мокри и гърлото уталожва. Отсреща ми фучи мотоциклет. Как се е засилил! Едвам ме погледна и като стрела прифуча край мене. Я, това е принц Кирил! Как го опалило слънцето! Отгърмя, отщрака машината му надоле и за миг изчезна. Отново настъпи тишина. Обгърна ме пак прелестта на храстите, поточетата и цветята. Притискат ме мъгли. Сякаш искат да ме полюлеят в бяла люлка. Това са горски духове, които обичат да си играят... О, елате, разходете ме! Колко е хубаво! Навярно те виждат страшното ми сгорещяване и се спуснаха да ме разхладят. Пак слънце, пак мъгли. Пак слънце! Тъй ме нацелува то, че добре опари кожата ми, изгоря лицето ми като на суданка. Но, мой велики приятелю, аз не ти се сърдя! Та нали ти нагряваш така житното зърно, че то се опича в класа и става годно за храна! Така милвана от тебе, аз ще стана по-здрава и по-издръжлива. Нали, безброй цветенца? Вие, бихте ли цъфтели без Него? Вие потоци, бихте ли текли без него? Кой ви извлече от земната сърцевина, нали пак той - моя, нашия приятел Слънцето! А вие птиченца, бихте ли пели без него? Чия сила скрита у вас излюпва пиленцата ви и прави да им растат крилцата? Не ти ли, пак, даде сила на нозете ми, и тоя чуден блясък на очите ми, тая песен в гърдите ми. Грей ме, грей ме, слънце мое, грей ме още, слънце мое! Ето ме на Ели Шедар. Срещат ме с радостни викове. Някои от вчера са тука... Право из шубраците. Вадя из раницата си сухи дрехи и съвсем тънка роклица. Колко е хубаво! Така загърната с пелерината седя на припек и до мене някой остави пълен чайник вряла вода. Пия, пия. Около мене лимон, едра захар, чайна лъжичка, пълна с руски чай, кашкавал, хлебец. С остро ножче си режа голямо търкало лимон, стисвам го с пръсти и го спущам в чашата си. Там се топят захарните квадратчета: 1, 2, 3, 4, 5... Жадна съм, тъй съм жадна! Гърлото ми лепне от сухота. Но, сега почва неговото тържество. Сега, ти, миличко мое, песнопевно гърло, ще разнесеш вредом по тялото ми живителната влага. Какво е амброзията на Олимпийските богове в сравнение с чай на планината. Колко още лимонови търкалца се спуснаха, колко още захарни квадратчета се стопиха, не зная. Сега пък - глад. Ха сега питка и кашкавал, и пресен чеснов лук! Колко вкусно! После подремвам върху посланата си на тревата пелерина. Отивам при купа. Една жена е донесла чак тука двегодишното си дете, а друга, още по-юнакиня - 11 месечно сукалче... Донесли са ги в раници, на гръб... Чува се цигулка, песни. Почваме дружна песен. Гората ечи от нашите хвалебни химни към изворите, росата, цветята, птичките. Край нямат нашите хубави песни. А слънцето, скрито зад тънко свилено перде, нежно ни нагрява. Ел Шедар е нашето дома. Тука сме тъй добре, като у рая! Отсреща борчетата са се вече извисили. На хълма бяло стадо пасе буйна трева. От време на време се чува хлопка на звънец, но тихо, нежно, успивно. Умореният народ спи. - Но где е Учителя? - На Родопите - казаха. Четохме беседа: „Моето царство не е от тука”. Какви ценни мисли е казал Учителят в тази беседа! Всеки остана с една светла мисъл в себе си за размишление. Тъй песни чак до 5 ч., придружени от цигулката. На тръгване се преброяваме - 66 души. След молитвата - тръгваме. Тъй сме радостни! Като че ли Учителят не е на Родопите, а при нас. Чудно!

2.1.47. Възнесение, 21 май 1931 г., четвъртък, [Витоша, бивака Ел Шедар] Спят човешките твари. Звездите пък будни бдят, вглъбени в разчитане небесните тайни... Ние пък напущаме града преди 3 ч. и потегляме към нашата приятелка. Кое да гледаш - нея ли, тайнствена и далечна в нощния мрак, или звездите, посипани горе в чудни геометрични чертежи... Кой ги постави там, кой със звезден резец начерта небето? Може би, ще дойде време, и нови чудни халдейци ще ги разгадават по нов начин и ще предрекат ново бъдеще на земното човечество. Тогава ще се яви и нова физика, нова астрономия, нова математика и химия. Но, кога ще стане това? Нивите изкласили. Ранният ветрец люлее сеитбите като в сън. Като че ли той им шепне: - Растете, порастете пълнокласи и едрозърнести! Вас чакат гладни люде. Над самата Витоша мрачен облак; стои неподвижен, сякаш някой юнак, заканително очакващ борба. По небето нежни, едва уловими мрежици... Какви ли са? Но скоро те се събират и - затъмняват небето. Развиделява се, но по бисерните капки на росата не играе светлият лъч на слънцето. Макар, че то изгрява, но като, че не е весело - бледен е неговият лик. Сякаш е тъжно. Като че няма лъчи. Главата му е покрита с дебела облачна качулка, та не може да се види ясно лицето му. То като че е покрито със сива пепел, като че ли е загаснало... От запад червени облаци се събират като петли бойци. Те се тълпят над земята и бързо, диво се движат един срещу друг, като нетърпеливи бойци, жадни за победи, жадни да се сбият върху небесната арена. Ето ги бойците, минават един след друг. Засенчват зелените поля. Дебнат се, обикалят се; най-после се сборичкват. С бесен вой се хвърлиха гърди срещу тела, глави срещу глави, от които ехтеше тътен и трясък, и потоци кърви. Потекоха червени молнии, загърмяха небесата. Буря ни сви и не дава да мръднем. Брули вятърът и сякаш с нож реже бузите ни. Градът потъна в синя мъгла и изчезна. Тук-таме едвам личат белите ленти на далечните реки. Само храстите се радват. Те шумят, свистят, пеят и раздиплят свилени одежди. Радват се цветята, поточетата, тревиците, радват се. - Кой знае? Не плачат ли те, не охкат ли клоните, не се ли плашат от тия разярени облачни петли. Бурята ни помита. Но ние успяваме да се доберем до горския път, под високите буки, сплели върхове. Цели сме в пот. Сражение! А бурята фучи над нас, иска да ни глътне, но не може да ни намери из храсталака... Едвам се добираме до Ел Шедар. Той ни подгони и тук. Колко шапки, шалчета и кърпи отвя той и ги запопрати нанякъде. Крием се из храстите и се смеем на бурята. Дори и огън си наклаждаме. Ха, сега духай де! Изви пушек, закипяха чайници. Обиколихме огнището и запяваме. Блаженство. Почиваме си. Нека си духа! Ако може, нека ни грабне сега и ни понесе из въздуха. По едно време, умориха се петлите, спряха да се бият - олеква ни. Лицата ни са обгорени от слънце и вятър, издават чудна жизнерадост. Облаците, като че изгубиха силата си, побеляха. Разпериха крила и като безславни бойци се разотидоха. Отвори се небето. Показа се усмихнатото му лице. Слънцето, свило юмрук, се провира всред тъмните небесни войскари, диреше път към земята... Сините процепи се разширяват и почват да се сливат. Ето го! Избута ги то с яките си пестници и цяло зачервено от умора ни се усмихна. Хвърляме палта, шалове. Бягаме от огньовете, греем се на слънце, дори дирим сенки... Цялата природа просия, както ... човешко лице, осияно от внезапна радост. Събираме се на купчини и пеем. Беседваме, почиваме си. Четем приказки от Дядо Благо. После говориха за изкуство, наука и философия. Пристигат закъснелите. Пак разговор, смехове. Учителят отговаря на зададени въпроси. Всички се ползваме от разговора и си позаписваме нещо. Учителят казва, че истинската музика още не дошла в света. „Иде ново изкуство, нова наука, религия и философия. Всичко старо, казва Той - ще си отиде и помен няма да остане от него.” Обедната ни зала е огромна. Осветлявана е от най-големия светлинен глобус. Светлината му е ярка и достига поравно навсякъде. Колко сме изгладнели след тази буря! След обяда всичко се почисти и трапезата ни пак доби предишния си порядък. Чешмичката през всичкото време ни пее и още повече развеселява нашия Ели Шедар. Почиваме до 4 ч., правим обща благодарствена молитва и тръгваме. Петлите пак се събират. Но този път още по-настървени. Тъй люто се биха, че дори заплакаха. Бориха се и плакаха, бориха се и плакаха, докато ни наплиска хубав дъждец и натежали от влага, излизаме на друма. Слънцето чакаше на запад да се приберем, то стрелкаше с лъчи немирните облаци, като че им се сърдеше за сбиването. Па, кой знае, може би ги и похвали... нали не му разбираме езика! Слизаме по зеленината с разноцветните си дрехи - прилични на бели и морави ружи, лалета - жълти и червени, които се полюляваха по зелената морава. Изгревци си остават там. Учителят ни поздравява и влиза в стаята си, а ние от града, се упътваме надоле. Там, отново окъпани, но с топла вода, със сухи дрехи в топлата постеля, потъваме в божествен сън, осеян с чудни картини от небесната борба днес.

2.1.46. Гергьовден, 6 май 1931 г., сряда, [Витоша, бивака Ел Шедар] От снощи си думаме: Ще вали, или няма да вали утре? - Да, ще вали, без друго, твърди някой, що гадае по облаците. Наистина, небето намусено, сега ще заплаче. Аз пък желая да не вали - целият ден утре да грее слънце и нищо друго! Ставам рано и от новата си квартира - на Изгрев. Изслушваме школата до 5 ч. - лекция за добродетелите, и - на път. На изток небето се залива със светлина. Птички: косове и славеи се надпяват из гората. Тя е пуснала вече копринени листи и се радва на новата си премяна. Днес пътуваме към 300 души, измежду които най-малко 20 деца. Не, няма облаци, нито дъжд. Небето е ясно. Нито следа от застрашаваща буря. Като че Витоша идва към нас, а не ний към нея. От дясно димят комините на Драгалевци, от ляво - на Симеоново. Каква дълга и красива върволица от хора! Като че ли цяло село бяга, бяга нанякъде със скромен товар на гърба си. Отиват на гости за честито на празника. Тук гората едвам сега развива листе, сякаш боязливо... Но пролетните цветя са си дали среща и се надпреварват да се хвалят със своите нови дрехи. Ще ти се да седнеш до тях и никога да ги не оставяш. Ще ти се да разгърнеш ръце на високо и на широко, да допреш сърцето си до сърцето на природата и да дишаш, да дишаш... Горе съм на високо. Гледам как се точи дългата пъстра верига от пътници, като жив наниз на планината. Дочаквам ги. Ето Учителя. Как леко стъпва! Той никога не пухти и пъшка като нас от умора - всякога изправен и бодър, като че нищо му няма. Вървим из шумака, а над нас слънцето напича. Бавно се точим по стръмнината. Тук таме почиваме и пием някоя глътка топла водица от термосите си. Ето пристигаме. Също като у дома си. Оставяме с доверие дрехи и раници по камънаците и се разхождаме из благоуханните хълмове и усои... Днес цял оркестър от цигулки, мандолини и китари. Почват - най-напред боязливо, после по-живо, по-уверено, почва импровизирания концерт. После засвирват хора - очите светват, нозете затупкаха на място, сърцата лудо забиват в гърдите. Изведнъж мало и голямо се залавяме на хоро. Заиграваме и се провикваме с весели гласове. А свирците, вдъхновени от нашето веселие, засвирват още по-вдъхновено, по-буйно. Цигуларите, извили шии, теглят ли теглят лъкове, а китаристите се навели над своите инструменти, сякаш ги карат да се отличат днес, както никога. Учителят е горе на скалата. Изви глава към нас и се смее, смее. Над нас трепка синия лазур, сякаш не е това небе, що вчера предвещаваше буря. Учителят ни говори за вярата. Спомнихме си заедно с Него за нашите бедствия към Мусалла, как всред най-голямата буря, успяхме да видим изгрев слънце от свещения връх, почти същия час, почти едновременно с нашата молитва под обилния дъжд, вковани от лед и скреж. Да, спомнихме си ние как пътувайки нагоре към върха всред стени от облаци и мъгли, чухме онзи тайнствен хор, извиращ от пропастите и скалите. Тая чудна песен, глас, жив като небесна слънчева струя, неземна, чудна, невероятна, но чута от множеството почти едновременно. Как тогава по косите ни светеха електрически искри и по ръцете ни - крайчеца на пръстите ни, когато изправим ръката и по кокалчетата на дланта, когато я свием. Някои имаха искри по клепачите, по края на веждите си. То беше тъй необикновено и чудно. Как вървяхме двама по двама в безкрайна редица, тясно притиснати един до друг, защото от двете ни страни зее пропаст. Спомняме си как тогава зората се пуква. Време за изгрев наближава, а бурята изливаше върху ни ураганен дъжд, и небето, настръхнало и черно, ревеше над нас. Обвиваха ни мъгли, по-гъсти от смола, сякаш се впиваха в дишането ни. Нищо се не вижда около нас. И тогава, тогава! Когато нозете ни вече опираха върху раменете на Мусалла, внезапно задуха такъв ураганен вятър, че за няколко минути разпиля мъглите и облаците. Разтика ги далеч от хоризонта, подобно навита завеса на огромна сцена, и слънцето победоносно се показа пред очите ни. Да, точно на време, точно! Бяхме се изкачили вече всички горе, всички до един и то се яви! Каква възторжена песен екна тогава от безброй гърди, каква пламенна благодарност се понесе от толкоз сърца! Кога е чула тая българска планина толкоз възторг от своите върхове? Тъй се разговаряме, а Учителят ни слуша с усмивка. Той се радва, че не сме забравили усилието на природата да покаже на своите възторжени обожатели една от скъпите своите усмивки. Неусетно сме изгладнели тъй много, че когато изсвириха за обяд, мигновено се редим в кръг и празним раниците си. Слънцето ни целува, ветрецът ни милва, и ние щастливи, прещастливи, заедно с нашия Пастир - Учител, приемаме благодатната храна. После пеем, пеем, под ритъма на импровизирания оркестър. Времето неусетно отлетя, и ние, носени върху крилете му, свежи и [с] радостни мисли, летим към долината, към своите жилища. Учителят всред нас като светъл генерал. Всеки иска да е близичко до него. С нас е инженер Хаджийски от Детройт. Ходил в Съветска Русия по доставка на тракторите. Този българин - съвсем поамериканчен, не е забравил здравия български хумор, който съпровожда винаги речта му. Той отхвърли вестникарските заблуждения. -Да, велика е Русия, казва той - наистина е велика. Тя ще служи на бъдещето човечество като фар към един нов и най-безопасен бряг. Г-н Хаджийски отново се връща в Америка, като ни остави доста мил спомен. - Ех, благодарим ти, св. Георги, ти излезе кавалер днес! Да ти е жива невестата, дечицата ти, да ти е жив коня - змей шестокрил.

2.1.45. Втори [ден на] Великден, 13 април 1931 г., [Витоша, бивака Ел Шедар] Кога са тръгнали нашите от „Изгрев”, кога са пристигнали на Витоша - не зная. Зная, кога аз тръгнах сама от града; как слънцето ме настигна по Драгалевското шосе, как срещнах безчислени возилници на мляко и толкоз магаретари със своите гюмове. Зная, че небето бе синьо, синьо, като листовцете на полския синчец. За награда на моята самота, колко петли ми изкукуригаха от Драгалевци! Колко малки дечица, на които дадох по шекер, ме изпратиха, хе, чак до към водениците и тъй босички, полуголи още, хванати за ръце се върнаха в селото. Срещам и по-големки момчета и момиченца - пременени в нови дрешки, нанизали колаче на ръка, подкарали пъстри крави през селото. Навярно туй са селски воловари, които получават сега по един дар. Всред селото, оная благодатна голяма чешма, която може да пои 100 села. Карай водениците днес е тихо - не мелят брашно. Водата буйно тече от улея и облива още нестопените ледни висулки. Земята е заледена. Млада подкарала тревица, чака само един слънчев лъч, за да се изправи. Минавам над Монастиря. Изневиделица ме лавнаха няколко псета, но чудо! Едно по едно замлъкват и се разбягват на вси страни. Тихо и всред планината, тихо, като в храм. Мълчи цялата природа; мълчат вейки и цветя. Само поточета плахо се провират под тънка ледена корица и гласът им не се чуй. Де са теменужките, игличините, незабравките? Като че ли никога не са цъфтели из планинските пазви и пръскали благоухание. Спирам се до един гол храст. Извивам клона му. Що да видя? Набъбнал е той, скоро ще пусне копринена шумица и ще заблести под слънчевите лъчи. Още малко и гората ще се промени. Някакво птиче плахо се обажда из тихата самотна гора - не ще да е от топлите страни, още е рано; па кой знае! Изпя то плахо своята нежна песенчица и замлъкна. Вик ли бе това или нарочен поздрав за мен? - Покажи се, птичко, да те видя! Очите ти трябва да са бляскави като два скъпи брилянта и дрешката ти - слънчева. Твоите крачка трябва да са златни със сребърни коленца и човчицата ти да е от рубин. Покажи се, да те видя, ти самотна моя спътнице тук. Владетелко на планинските усои, на извори, въздух и цветя, покажи се. Застанала на пътя, подпряна върху тоягата си, аз чакам... И, о, чудо! Тя се яви - малка, сива, лека и подвижна като блян, сякаш блян, мечта! Издигна се високо из въздуха, прелетя над главата ми и пее, пее. Макар, че не беше златна и сребърна, но е прекрасна. Стара планина, като че още спи под тежка снежна покривка, нигде не е размърдала ни крак, ни ръце... А доле, градът обграден като в скути от планини, се протяга от нощния сън и запява всекидневната си песен... Днес е Великден. Всякому кокошка е снела поне по едно червено яйце. Някъде пък са решили днес само да преяждат. Ето морав минзухар! Що се не обаждаш, мили? Как бодро е разтворил своето чадърче и се усмихва с червено шафранени тичинки. В устата си скрил жълто езиче, а под него - бисерна роса. Тих ветрец го поклаща и то грациозно люшва главицата си, като че нещо му отговаря. Стоя, не гледам, не дишам, затварям очи. Къпя се в слънчеви лъчи. То ме милва. Ветрецът и мен гали, както онзи минзухар. Природата ме обгръща, аз ставам нейна. Блаженство изпълва гърдите ми, очите ми се наливат от щастливи сълзи. Колко път съм изминала! Где бях - малка мушичка, где съм сега... Но тъжен спомен помрачава радостта ми; тук го намерих аз помръзнало и голичко и го отнех от неговата майка. Обградих го с много нежни грижи: топлих го върху гърдите си, поих го с устните си, давах му медни трохи и невинни мушици, но то умря. Бавя се, сякаш да видя майка му и поискам прошка от нея - уви, няма никой, няма никой. „Комините” остават зад мене. Те сега са врязани в бляскавия лазур, още не запушили... Завой след завой, гледка подир гледка. Почивам върху един камък. Профучава автомобил, отдето любопитни, сякаш съжалително ме гледат. Чистички, пременени, нито ах и ох, горе на някоя поляна ще изядат печеното агне, ще изпият руйното вино и пак ще се качат на колата си. Да им е честито! Ето го и Ел Шедар. Високо се издигат пушеците му. Завчас съм през брода на рекичката и на един дъх през лехи от минзухари съм горе. Още една извивка, над мен е къс лазурно небе, което сякаш ще достигна с ръката си. Горе, то се слива с голямото небе. Посрещат ме с радост. Погледът на всички е към мен. Гледа ме и Той - цял облян в злато и сребро. - Ето ме, пристигам, Учителю! - викам аз. - Видях те, видях те - благо се усмихва Той и повдига за поздрав десница. Доле в скалистия „кабинет” се преобличам и пия поднесения ми чай. Някои пеят, някои дремят, някои перат потните си ризи и ги простират по клонаците. Деца се накачулили и се прескачат. Един брат от висока скала свири на флейта. Друг, като рефрен, тихо приглася с меден кавал. А кръгът около Учителя се стеснява. Той говори за безсмъртието на душата, за присъствието на заминалите от света, че няма смърт, а само временна промяна. Някои стенографират думите му, други му задават нови въпроси, трети мълчаливо слушат, озарени с една тиха радост и вяра в безсмъртния живот. Обяд. Великденско пиршество. Колко много бели хлебчета на кръга, червени яйца, салати, нов чесън, сирене и още що ли не! Всеки трапезник поднасяше на ближния си от обяда си. Такова изобилие! Няма вече беден и богат. Даже и Цеко днес яде като Лукула. [Лукул - Римски консул, известен с банкетите си] Лицето му широко и алено руменее от слънцето. Малките му сини очички сияят от здраве и доволство. После се отдадохме на почивка. Покачих се върху висока канара и се заслушах. Никакъв глас: ни плисък на вода, ни чуруликане на птичка, ни говор, ни шумолене на клонка. Дълбока тишина. Слизам към дефилето. Навеждам се над бистрия поток и се оглеждам в кристалните му води. По него плават клечици, тревички, сухи листенца. Минзухарче накичило бреговете му като копринена тантела по моминска дреха. Водата се плиска, пада, клокочи. Бистри струи отскачат от камъните като в някаква тайнствена игра. Унасям се в красив блян. Времето неусетно протича. Горе пееха 180 гърла „Братство, единство”. Тръгваме. Планината ечи от нашите песни. Срещаме софиянци, накичени с нови премени. В очите им грее вечния празник на Живота - Любовта и Надеждата.