Ани

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година 2 МАРТ 1928 г. Нашите са на Витоша, но аз ще уча. И тъй съм изморена и като че разглобена на частици. Душата ми иска да отлети към чистите планински висоти, но Учителят казва: .Дългът преди удоволствието.” А от утре трябва да отработя и наема на хазаите - четири дена непрекъсната работа. Лили Антикова е последователка на Григорий Петров. Навярно, когато завърши ще отиде между народа да го поучава. Ах, тя е обиколена от най-лървокласните гимназиални учители. Но мен светило ми е Б. Боев и Аня. Ах, тя колко хубави анализи прави на четивата! Не напразно е свършила философия. Колко хубави очи има тя, колко много честност и доброта. Нейните деликатни ръце, колко хубаво свирят на пианото и колко сърдечно се подават за здрависване. Те са мои светила - обичам ги и те ме обичат. 3 МАРТ 1928 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 3 март 1928 г. Асавита, Получих писмото Ви, поставено в книга. Благодаря Ви за това, което сте ми писали и че сте говорили с Учителя за мене. Радвам се, че Учителят харесва нещо в А. Едно зная и уверена съм в това, че моето място е винаги с Учителя! Винаги! Безкрайно! - Вечно ли, шепне гласът на съмнението - ами ако Той напусне земята! - О, не, Учителят е вечно жив! Той вечно грей в душите ни като слънце. Пък отде да зная, времето върши чудеса; може би и А. някога да се нареди измежду първите негови ученици. Кому сте ме обещали след 6 г. и сте взели обещанието му за мен? Чудя се как правите това, без да сте уверена дали аз ще желая. Защо пак ми носите скръб и съмнение? Университет ли!? Нима аз ще имам великата чест да вляза в тая свещена сграда, да се уча при нашите именити професори, да слушам лекции, да бъда всред тая кипеж от млади интелигентни сили - бъдни работници на България? 3 [6] март 1928 г. вторник Асавита, бях при Учителя днес - поговорихме за училище, поезия и пр. Имаше и др. Покани ме на обяд. Колко е хубаво при Него! Тая красива и чиста обстановка в трапезарията - бели покривки, вкусна храна, плодове. Природата изглежда тук особено светла и чиста. Наближава пролет. Снежните върхове са продрали покривките си. Небето е цяло разтворено над нас и ние виждаме всичките му промени. На Изгрев работят някои братя и сестри. Скоро той ще раззеленее. Посадените ябълки и круши се прихванаха и навярно тая пролет ще цъфнат. Семките от оная ябълка не поникнаха, въпреки очакванията ми и толкоз положени грижи. Навярно ябълката е откъсната зелена. Учителят ми даде прекрасна ябълка и рече да подновя опита. Салонът вече е довършен - хубаво измазан. Прозорците са с резба в битов стил. Покривките бели, по тях четива. Печката издава приятна топлина. Подът блести от чистота. С привет: Хелмира. 11 МАРТ [1928 г.], неделя Мрак, но не измислен, въображаем, а истински царува в мен. Моята самота е ужасна и ако река да направя отдушник чрез поезията, ще напакостя и на себе си, и на тия, които ще я четат. Всеки се затворил в себе си. Мозъкът ми е изморен. Четох цели 6 часа. Що разбрах за галваническите елементи на Вуастена, Грене, Лекланше и Труве? Зная, че един от друг те се различават, но нищо друго. В що? Как? Колко е интересна периодическата система на елементите! Поклон пред тебе, почтени Менделеев. Чрез тая таблица нагледно се вижда що се знае и що още не се знае. Начертах я голяма, увеличена и уча по нея. Това ми е ясно. Заради тази таблица обикнах химията. Уморена съм. Приличам на затворник, който няма право да излезе никъде. Едничкото ми развлечение е отиването до училище. Къде е той сега? - Може би на Витоша. Преставам да чета, унасям се в мисли. Неусетно се минал един час. Сепвам се и продължавам да чета. Не, не мога повече - наляга ме сън всред пладне. А защо днес Учителят ми обърна гръб? И това ли не достигаше? Наистина съм презряно куче, никому необично и ненужно. Сълзите ми се ронят. Падат върху рисувателния лист на любимата ми таблица. Отдавна не си спомням радостен миг, освен, когато срещнах Сали - турчето. Златно чедо друговерче, ето я бронзовата лентичка от бонбоната; върху нея съм написала: „Сали, 17.II.28 г., петък”. Тя има особена марка „Mauxion А. ElERcogna”. Той ми я даде някога и аз съм я запазила, види се, за да я дам на турчето, милото мюсюлманче. Взимам Библията и си гадая със стихове: 3 гл. Захария, 1-7 ст. Колко се зарадвах! Като че ли някой прекрасен човек ме посети и ми остави сочен плод. О, велико Слово, писано в мъка всред тъмните векове на стария свят, плода ти е безсмъртен; ето сега след хиляди години вкусвам от него и душата ми се пълни с живот. Бъди благословено, велико Слово! Като че ли всичко е тленно в света, а само Словото е вечно живо и Словото е Бог. Тъй почва и Библията. „В начало бе Слово.” А ние не търсим него, а плътските наслади, от които не остава нищо. Унасям се в приятни мисли. Записвам си тия редове и почвам отново да уча. Сега пък етика. Ах, Кант - чистия разум, категоричния императив! Колко е хубаво, колко е хубаво Словото! 12 МАРТ 1928 г., понеделник Какъв сън! Летях всред вихъра на небесните светила. Видях пътя на слънцето през зодиаците. И то се движи. Те приличаха на очи, лица, които ме гледаха. Как летеше през тях огнедишащия глобус! Бях високо, високо. А какви страшни бури имаше горе! Целият космос фучеше, гърмеше, ечеше. Земята беше потънала в развалини. На места се издигаха страшни пожари. Купища човешки трупове. Чуваше се вой и писък, от там чак горе! Отидох да видя мама - тя си отива. Всичките й съдове са празни -душата й също е празна и разочарована. Избрах от пазаря най-хубавите маслини и няколко портокала. Нека са ней. Нищо не ми е дала, освен подигравки, но здраве и издръжливост. Това е нейно наследство, което притежавам. Тя се трогна. Тя знае, че с това аз й дадох всичко що имах. Тия неща никой и не мислеше да й ги дава тук. Но, интуицията ми прошепна у мене: „Купи, занеси, зарадвай я!” Колко плака тя, като се видяхме! Особено пък като получи скъпоценния дар. Как неизказано се радвам, че видях радост у другите, причинена от мене. Господи, нека бъда всякога такава! 20 МАРТ [1928 г.], вторник Четене, четене, шиене и пак. Март-пролет. Снегът се топи. Облаците се разбъркаха, подгонени от долняка. Искам да взема добра диплома и затова работя едва ли не по 18 часа. Но затова пък спя като младенец. Събуждам се като новородена и почвам отново. Сънувах, че Учителят е в комисията по литература и ме изпитва. В неделя Му занесох портокал. Той ме помилва по бузата, пък аз целунах дланта Му. Значи, не ми е „обърнал гръб”, както си мислех. Друг сън: Дойде горделивата слугиня на А., тази дето твърди пред него, че е „окултистка" и ми каза: „Ела, Антонио е убит, а Алесандро отсякоха ръцете.” (братя са) До сутринта още един сън: Близначето на Влаевска, Натан, се изправи от пелените си, отвори устата си, отдето се показаха 32 зъба. Прегърна ме, обви ръчичките си около шията ми и гледайки ме с хубавите си гълъбови очички, каза: „Ти си свята.” Колко се зарадвах! Тъй ме подкрепиха тия думи и ми вдъхнаха повече самоувереност. ,„Ти си свята!” А че Натанчо носи името на древния пророк Натан от времето на Давида. Пак сън същата нощ. Colombo е дете, също и аз. Ние сме заловени ръка с ръка и вървим по хубав път. Радостни и безгрижни сме. Цветя благоухаят около нас. Слогове, ние седим по тях и четем някаква книга. Мама си отиде. Със сълзи благодари, че през тия 5 месеца съм я крепила телом и духом. Тя това няма да забрави. Това навярно е Духът на татко, който я крепи и обича. Или пък Бог - Бащата на всички бащи и майки. - Colombo, а кога ще те видя пак? Ах, музика пълни душата ми; Натанчо каза: „Ти си свята!” Не, не, аз ще чета до преумора, нека да е и до смърт. Това е моята главна задача, дадена от природата и подкрепена чрез най-добрите й синове. Приятно е при Аня в час по литература, разбира се, тогава палмата на първенството е моя, докато другите ми съученици са математици и физици. Немски език също не зле. Тъй се радвам, че туй основно изучавам 1 език. 22 МАРТ [1928 г.] Пролетно равноденствие. На Изгрева е цяла феерия. Сутринта горе, а вечерта братска вечеря на „Оборище”. Музика, декламации. Поканиха и мене, обаче - голямата поетеса е тук и аз не желая да се показвам. Взимам участие само в поднасянето - нищо повече. „Окултистката” също е тук. Тя вече нито ме поздравява, макар че аз й съдействувах това топло местице, платено четворно по моя молба. Но кому ли ме е обещала Асавита след 6 години. Не дай си Боже да ми е писано нещо с Е. Не, не, хиляди пъти не. По-добре с красиви сънища и блянове по вечното и прекрасното, отколкото жалка действителност с нелюбим човек. Ах, как се разболях снощи. Внезапно изстинах и пожълтях като лимон. Притъмня ми на очите и аз легнах на пода. Едвам шъпнех само: „Господи, Христе, Учителю!” Колко време прележах тъй, не зная. Цялата бях обляна в студена пот. Това е от преумора, а може би и от простуда; тия дни мих прозорци горе и струва ми се имаше течение. После пак се съвзех и се заех със своята работа. Сестра ми - колко е отслабнала, също и другата. Брат ми е опериран, баща ми е без работа. О, да бих могла взела бих ги при себе си, крепила бих ги всичките, макар че те не сториха това за мен в благополучието си. Що от това? Аз ги обичам - а това ме прави богата и аз ги крепя с дух и сила. Ужасна е бедността! Тя като че ли извира от самата същина на човека и мъчно е да я затиснеш с някой дар, подобно опита да запушим с камъни и кал някой буен извор - той продължава да се разлива и тече. Колко се радвам, че аз не приличам на бедна, нито ме считат за такава! Само „Асавита” видя належащата нужда в училището и помогна. Иначе - никой. По пътя вървя като царица - пролетният ми вълнен костюм блести като кокиче, хубав и елегантен. Разполагам винаги с топла вода и затова дрехите ми и тялото ми блести от чистота. Моята изкусна игла умее да поправи старото и да го направи като ново. Ах, да, богатството или сиромашията са нещо вътрешно. Те идват отвътре. 26 МАРТ 1928 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 26 март 1928 г. Хелмира! Само Божията Любов носи пълния живот ! .Духът Христов разпределя отредените блага.” И след изтичането на определения срок продължих малко мълчанието си, за да „остане Бог при нас”. Вашето поздравление в деня на празника ме зарадва много, а така също и прочетените стихове след вечерята. Последните все пак бяха едни от най-красивите номера на програмата. За Вас специално, имаше три важни момента от времето на казания ден: заранта, когато докоснахте ръката за благословение от Учителя, който момент Ви свърза с Бога за през този ден, вечерта - при четене добре разработените стихове, които извикаха съчувствителни сълзи в очите на Асавита и най-после когато всичко бе привършено, трети един положителен акт Ви оправда още повече. Не по-малко следва да Ви благодаря за скромното стръкче розов карамфил от „моята” саксия. Той така си стои натопен в малката вазичка, която го донесе, разцъфтява се и изпуска аромата на своя род. 29 март 1928 г. Така се позабави моят отговор, че мога и днес да добавя нещо и да Ви го изпратя. Желая да споделя с Вас, как намирате във връзка с времето, потребно Ви за училище, добре ли е да продължим нашите писма - на седмица или на две, или да замълчиме до вземането на новите и последни изпити? Така също явете ми какво да предприемем и с четвъртъка. Би могло много да се пише и много неща да споделим, но ще Ви кажа само, че най-добрите изпити, които тази година бихте сполучила да вземете ще са истинската награда за Учителя ни и за мен самата. Прочее, трудете се и уповайте усърдно на Бога нашего. Заедно с това, като прилагате и добрите духовни качества към всички околни, ще имате всестранен успех, който ще ни приближи към изявлението. В. В. Асавита. 29 МАРТ 1928 г., четвъртък 29 март 1928 г. четвъртък Снощи Учителят беше гост у хазаите. Тя е много болна от сърдечна болест и - повикаха Него. Колко хубаво я насърчава Той, как благо я разсмива, че тя вярва в силите си, обещава, че ще се отдаде на музиката, че няма да забрави дарбата си. Хазайката отвори дума пред Него за Colombo. Той се усмихна и каза: „Тя ще има богат материал за писане.” Защо така? Нима ние страдаме само за да има що да пишем? Същата нощ сънувах, че Учителят сложи на двете ми ръце гривни, заловени помежду с тънки златни верижки. Ах, как блестеше на дясната ми ръка великолепен пръстен с пламенно око, подобно едно малко слънце! Но с верижките, човек можеше да ме води, където си иска. Чудно! Обаче Той ги остави свободни да висят подобно украшения. Още какво ли има да сънува преизморения ми мозък. Уверена съм, че след умората всички сънища ще изчезнат. 1 АПРИЛ 1928 г. Да напусна Школата! Кой ми внушава тия мисли? Не са ли те изпълнили въздуха както ония музикални вълни, които възприема апарата на радиото? Значи някъде има „предавател” на тия мисли и аз тука ги възприемам. За мене ли са те? Но това е безумие! Те не се отнасят за мен; аз още не съм завършила школата и тия мисли ми са чужди, въпреки моето несъвършенство. Или „Умри!”, както се внушава друг път. Не, нито едното, нито другото, вие непросветени духове, които мразите светлината. Аз искам да блесне мойта светлина, тъй както - при създаване света. Ах, този светъл дом, гдето живее той! Но защо минавам там, а после ми идват тия мрачни мисли!? Не, по-добре никога да не минавам от там. Има и други улици, по които мога да избиколя. Но защо оракула от Слънцето - Данте в „Асавита” ми каза: „Коломбо брат твой ще зоват.” Но кога, велики Данте? Кога, ако не в тоз живот? 2 АПРИЛ 1928 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 2 април 1928 г. Асавита, Получих писмото и парфюмчето. Каква идея! Да ми пратите парфюм! Съгласна съм да прекратим нашите писма до изпита. За сега живота ми тече доста еднообразно: на урок, сутрин и вечер, а през ден или шия за наема, или работя у други познати. Моите развлечения са следните: отиване до „Изгрев”, излети до Витоша, четене Свещеното писание, беседите и литература във връзка с изпита ми. Колко обикнах ратниците от нашето Възраждане! Милият, сладкият Софроний Врачански! Колко ужасни страдания, как ли ги е понесъл? О, дълго, може би цял живот ще ми светите в пътя, вие, български мъченици и светци на нашето освобождение. Ами Ботев, ами Левски! Значи, нашият народ крие такива самоотвержени идеалисти, които изцяло отдават себе си за Идеала на Свободата. Сънувах чудесен сън: Бях с него. Вървяхме ръка за ръка из прекрасна градина, радостни, щастливи. А пък нощес друг сън: Видях на небето със светли букви написани неговото и моето име, но съединени помежду OAF. Това са инициалите на нашите имена. Като живи те се движеха горе и аз можах да им се любувам. Бях при Учителя на Изгрев. О, незабравими часове при Него! Той взе Светото Писание и ми чете от Стария завет как Ахавовите пророци викали към Бога да им даде дъжд и как после Илия призовал Единнаго Истиннаго Бога и тогава завалял изобилен дъжд. Учителят чете много хубаво. Това се казва истинско четене. Като че е очевидец на случката и живо изговаря всяка дума с особено гласово подчертаване. Той оживи древните времена и като слушах, стори ми се, че съм в Сидон и познавам Сарептската вдовица, която е хранила пророка; и онзи благословен кърчаг с елей, който нивга се не изпразвал. Като Го гледах нещо трепна в мен - Мелхиседек, почти извиках аз. Той ме погледна и неуловимо се усмихна. О, Илия, Божий пророче, дай ми Rodrigo. Ти можеш да измолиш и за мене дъжд, както за древните неверници. Радвам се, че харесвате моите стихове. Това е особено важно за мене. Също и Учителят дава ухо на моята поезия, а това ме премного насърчава. 4 април 1928 г. В четвъртък нека задружно се помолим за успешния изпит. Ах, след толкоз усилия и мъки ще видя ли узрял плода на моята градина? Господи, Ти ми беше великата опора досега, води ме и от сега! Колко пъти падах и ставах, но Ти не ме остави. Зарадвай ме, Господи, помогни ми! Ти ме изведе от мрак към светлина. Ти ме доведе при Учителя, който едничък оправи стъпките ми в правия път. Прослави Името си чрез делото си в мене и аз ще Те възпявам винаги. Нека тогава моят факел що запалих с вяра в Тебе в моя ум и сърце да свети в пътя на ония мои братя и сестри, които вярват в Тебе, че Ти всичко можеш. Не обърна ли Ти сълзите ми в бисери? Не направи ли от глада и жаждата ми безсмъртна храна в душата ми за бъдни дни? Ето, забрави се плача и риданието. Иде сега гласът на песента и радостните провиквания. Не съм ли Твоя, Господи? Не си ли Ти мой защитник и приятел всякога? Опитах крепката Ти мишца и видях, че няма равен на Тебе. На високо и чисто място ще Те славя и хваля, защото Ти си насъщния ми хляб, който даваш нам Живот Вечен. Води ме пак през Твоите светли пътища на Доброто! И Вие, Асавита, бяхте за мене милостив самарянин... Вие взехте важен дял от проявената към мене Божия милост. Ето, пригръщам коленете Ви и слагам глава на Вашия скут. Една душа малка, една душа извадена жива от пепелта на огнището шъпне думи на благодарност и признателност. Сега Вий сте за мене явна. За мене Вий сте зората на Живота, след която ще изгрее Слънцето на Духът в душата ми, за да сторя и аз по Волята Му. Слава и величие да пеем на Господа нашего! Хелмира е Твоя, Господи, ето тя иде към Теб с цяло сърце и душа, с разгърнати ръце. Амин. Хелмира. 5 АПРИЛ 1928 г., четвъртък 5 април 1928 г. четвъртък „Срещите” с Асавита подновихме. Стоим пред осмото стъпало, което трябва да изкача. То е най-високо, най-опасно. О, Господи, помогни ми! Срещнах го в гората. Той беше бледен, а пък аз треперех. Не се разминахме... Вървяхме мълчаливи. Пролетта е разсипала веч своето богатство. Слънцето грее земята и тя се радва с цветни усмивки. Птичките са обхванали гората и безспирно пеят, че тя е тяхна, само тяхна. Сълзите ми капят. Ние се разделяме. О, Вие, жители на Агарта, на Монт Еверест, светли братя на Слънцето, Сириус, Вега и Поляра, поклон на Вас и молба. Дайте ми го! Но може ли звезда за друга да се помоли: „Дайте ми я!?” Мога ли и аз да изкажа подобна молба за една свободна душа, или някой да изрече тия думи за мене? - Не. Затова молбата ми няма да бъде чута. Асавита казва, че у мен живее Духът на древната княгиня Сарра. Нима молитвата на Сарра няма да бъде приета, поне за малкото, поне за дружба, приятелство с Colombo? 12-14 АПРИЛ 1928 г., София ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 12 април 1928 г. Хелмира, сестрица мила ! „Само Божията Любов носи пълния живот !” Мълчанието, което си наложих се дължи само на известни неудобства; иначе, последното Ваше писмо както винаги ме наведе на изобилие от мисли, за които би трябвало часове да Ви говоря. Искам да Ви гледам всякога жизнерадостна, тъй като това е най-красивата Ваша проява. Кога съм в мълчание, мисълта ми непрестанно е при Вас и ако днес се моля нещо, това е щастливо да дочакаме часът, Хелмира да ме познае така, както е от мен позната. Тогава, о Боже мой, нека тя заеме онова кътче до Теб в сърцето ми, гдето със силата на Твоя Дух, „человекът Божий” ще възкреси нейното дете на всегда! В тия дни, когато се готвим за Възкресение, желая да Ви посоча стъпките, които предшествуват тоя най-важен акт от човешката еволюция; така ги духовната наука определя, а духовният човек ги изминава в нанагорний път: 1. Обръщение 2. Покаяние 3. Спасение 4. Обновление 5. Новорождение 6. Освящение 7. Възкресение В тия дни на изключителен за Вас труд поднасям Ви словата, с които Господ Ви говори: „Тая е почивката, с която ще успокоите отруденият”: „Мирно ще легна и ще спя, защото само Ти, Господи, правиш ме да живея в безопасност.” Исайя 28; 12 и Псалом 4; 8. Пожелавам Ви всичко добро в тия дни, а в първият ден на Възкресение, желая да проводя в домът Ви пратеник с малък дар. Дочакайте го към девет часа заранта. Свободни сте да му дадете прием какъвто Ви е приятно, но - той е пратеник на Асавита. В. В. Асавита. П. П. Като Ви съобщих с писмото ми от завчера, изпратено по пощата, известни мисли за Възкресение, знаях, че те са изказвани и от Учителя, и че може би Вий ги имате записани; Знанието им има смисъл, ако ний при случай проследваме и определяме даден наш брат в коя стъпка се намира. Според мен, ония които искрено се числят в братството, братя и сестри, бърже минават началните и повечето от ония, които познаваме сега са в 4, 5 и 6 стъпки. Още еднаж задушевно Ви поздравлявам. Бог и Духът Му всякога да са с Вас! 14 април 1928 г. Асавита. 14 АПРИЛ 1928 г., събота Утре е Великден, а днес землетресение. Залюлея се земята, кърмилница наша. Сънувах, че проповядвам между много хора. Думите ми течеха като мед. Отзарана се връщах от фурната. Настигнах дрипав, бледен човек. Ах, колко мъка имаше в очите му и колко мазоли на ръцете му! Сложих бялото хлебче в ръцете му и се усмихнах. Той само ме погледна и притисна хлебчето до гърдите си. Колко много приготовления у хазаите. Свят ми се зави. Дошъл е пак специален готвач за празника. Но когато земята се тресеше еднакво всички се намерихме на улицата. Ще се затресе ли пак? Где ли е той сега? Тича ли по стълбите да спаси живота си? Где е Асавита? Коя е тя? Казва, че утре ще ми изпрати дар. Аз написах „Пасхално агне” - това са моите приготовления за празника, плюс супата ми от моркови. Онова бяло хлебче! Не, за него то е същински козунак и за - мене, обаче, аз имам „Пасхално агне”, а той своята безнадеждна младост. 17 АПРИЛ 1928 г. Козунак от Асавита и книга от „Таро”! Козунак от Здравка и Соничка с 200 лв. и червени яйца. Козунак и яйца от Дафинка, а също и от Зорница. Колко е хубаво! Колко съм богата! Ехе! И аз посрещам Възкресение. Разбира се, пратеник на Асавита беше Е. Вчера бяхме на Витоша с Учителя. Тъй хубаво беше! Пролетни цветя и коприва из треви и храсти. Играхме гимнастика, пяхме песни. Но няма го вече Дързев, няма го вече той... Напразно други се мъчат да продължат неговата песен. Усамотих се в планината и плаках. Трябва ли да се гадае за кого? Седях край потока, наведена върху бистрия ручей, сълзите ми се сливаха с него. Малки птички чуруликат край мене. Теменужка ме гали със сладък дъх. Закъснели минзухари ме ображдат с венец. Слънцето сипе върху ми топлина и обич. Горе е Учителя. А моята мисъл лети, лети към него. Не, трябва да забравя, а само да уча, уча. Моята задача трябва бляскаво да се завърши. Говориха за землетресението [виж За съдба дойдох : беседи от Учителя, серия XI. София, 1929]. Учителят каза, че отсега ще стават страшни неща. Идела голяма ужасна война - глад, болести. Учителят по физика на Лили Антикова днес с един замах отрече всичко: „Науката нищо не знае, религията е глупаво и несъвместимо нещо.” Казах му мнението на Учителя, че изобилието на слънчеви петна сега са в свръзка със землетресението, той почти ме изруга - „Просто Земното ядро изстивало, от което става срутването на земната кора.” Това е вярно, мисля си аз, но още колко неща не е открила науката. Това, което Кант с разума си предугади, Лаплас го изнамери чрез изчисления. Защо един пророк да не назове нещата, а после експеримента да ги потвърди. Ами това, което Жул Верн каза в романи и приказки днес не се ли сбъдва. А пък Лили Антикова, нали е галено чедо на мама, биде изслушана внимателно да каже: „Бог си е Бог, а природата си е съвършено различно нещо. Какво може тук Бог да се меси.” (!) Всъщност, тя е последователка на Григорий Петров и аз съм напълно убедена, че след като завърши ще слезне да просвещава простия народ. Кой ли е авторът що вдъхновява Лили Антикова? Може ли една картина да съществува без автор и последния не може ли да я поправя по своя воля, па дори и да я унищожи? Може ли да се представи този велик свят над нас и в нас, който случайно да се появил и просъществувал? Три дена те престояха в автомобил, готови да се скрият негде, ако земята затанцува отново, пък аз спокойно преспах в леглото си под Божията закрила. Нацъфтели са дървесата. Зюмбюлите издават приятен аромат, също нарцисите. Шумата се развива. Тревата е изкарала вече на показ „бабините чорапи”, свежи и росни. Привечер. Той четеше днес до прозореца. Отминах. Скрих мъката си в моето тихо жилище. Душата ми зъзне. Там слънце го облива с топли лъчи, а тук трябва да се запали огън. Зъзна, зъзна, живея без слънце - душата ми изстина. Ледена преграда е между нас - той там, аз тука. Мисли ли за мене понякога? Подпирам главата си и стоя така унесена. Колко, не зная. Слънцето е вече на заник. Взимам перото и пиша: „Ще мине време и ти отново ще разгърнеш тия страници и ще се видиш като в огледало. Иде нов свят. Старото си отива. Силните ще изчезнат. Нови младоци ще изпълнят света. Ще видиш новото, прилично на юноша, възседнал млад жребец. Ти ще скачаш от радост. Запиши си думите. Това ще се изпълни. Colombo сам ще дойде при теб. Ще те направя 7 пъти по-хубава от сега. Върви напред, без да се обръщаш. Аз съм навсякъде: дървета, птички, цветя, звезди са мое жилище. Аз съм и творение, и Творец. Радвай се! Стани, изправи раменете си. Изтрий сълзите си. Отвори прозорците. Вдъхни дълбоко и запей. С теб съм. Чувам твоя глас. Името ти изричам. Даде ти го Вечния първосвещеник по чина Мелхиседеков. Той изсипа на скута си всички скъпоценни бисери, за които бе заплатил с живота си, нареди ги, съчета ги и написа името ти - Хелмира. Радвай се, радвай се! Аз съм с тебе. Стани и поклони ми се. Аз те посетих. Усети ли ме. Где си, мила моя, не плачи. Не бъди сгърбена, изправи се! Не плачи, чедо мое! Чедото ми е мое. Имам власт да ти дам твоето. Аз съм Бог. Аз съм Сий твой, който люби Хелмира и тя Него.” 26 АПРИЛ 1928 г., четвъртък 26 април 1928 г. четвъртък Чудно е Словото на Учителя! Разсея тревожния дух, облъхна ни с радост. Отиваме смутени, плахи, а връщаме се радостни, просветени, обнадеждени. „Бог държи в ръката си тия, които го обичат, не се бойте!” Наближава изпит. Готова ли съм? Градът гъмжи от елегантен свят. Навярно и той стои на прозореца сега и чете. Пред него са разшумените дървеса, зад тях Витоша, а над нея слънцето. Но що мисля за него? Нима той мисли за мен? Не знае ли, че го обичам. Не знае ли где живея. Ах, това е жестоко от негова страна, тъй жестоко! Не прилича на усмивката му, на слънчевите му очи. Още малко и ще си почина. Ах, жадувам за дълга почивка. Искам да отида в Балкана, може би на Куш бунар в Сливенския балкан, и там между приятели да си отдъхна. Искам всичко да забравя, всичко! Боли ме мозъка от умора. Недояждането почна отново. Ах, у Соничка всичко има, също и при Лили Антикова. Моите рафтчета са отново празни, а също и моята малка кесийка.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година 4 ЯНУАРИЙ 1928 г., София ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 4 януарий 1928 г. Хелмира, любезна моя сестро ! Само Божията Любов е Любов ! „Устройва работите си с правосъдие.” Псалом 112; 5. Чини ми се, че цял месец да Ви изпращам редовно писмата си, не бих успяла да споделя мислите, които ме занимават в свръзка с последното Ваше писмо, както и онова което преживяваме! Необходимо е най-първо да разгледам с Вас три въпроса: Преписване статията Ви за изложбата, избиране на пощальон и в последствие теорията ми за сполука при нашите опити. Днес ще разгледам само първия, като най-належащ. Сред бурите, които Вий често внасяте в душата ми, които бури полагам усилия да превърна в тих зефир, узрея напоследък планът за въпросното преписване. Ще кажете, защо толкова е трябвало да мисля. Причините ще ви станат ясни, но уверявам Ви, че до тази заран бях решила да Ви предоставя доста самостоятелно да наредите преписването. Но, ето Господ чрез горецитирания лъч ми проговори да устроиме работите си чрез правосъдие. Прочее, ако и Вие както мен се вслушате в гласът Божий, ще се улеснят и много други неща, които взаимно ни интересуват. Прочее, слушайте. От проучванията ми се оказа, че в братството ни, освен някои от сестрите стенографки, почти никой не работи на машина. А те са тъй заети, щото да им се поиска да Ви посветят няколко часа от времето им Вам, би им се сторило непосилен товар; а знам, че красотата на всяка работа зависи от хармоничното съчетание на всеки момент от създаването й. Ето, тогава дойдох до едно откритие, което ме накара да се замисля. Открих, че един наш брат владее сносно машинопис и ще може да Ви услужи. По съвета на същия лъч, предлагам Ви го, още повече като си казах, че времето е внесло в него важна промяна и моята Хелмира е забелязала това; да ви кажа и аз, че той отдавна се е вслушал в съвета на Асавита и Вий за него сте само една чиста сестра, чието приятелство той цени. Пропуснах из паметта си името, което някога с Вас заедно му бяхме дали, но това е брат Жечо. Прочее, ето сега самия начин на работа. През настъпващите празници, ще помолите сестра Паша (научих, че братската машина била у нея) да Ви отстъпи за няколко часа машината. Ще съобщите и на брата, че нему се възлага една услуга - не Вам, а за братска идея, за самото „Житно зърно”. Така той не ще мисли, че Вий се ангажирате към него и ще се приучи към безкористно служене на общото. Ще бъде важно за Вас, в момента на диктуването да внасяте изглаждане и красота в изразите, там гдето е нужно. Забравете всичко друго и се погрижете да влезете във връзка с Духа в тия няколко часа. Па ако останете недоволни, сложете за винаги всичката вина само върху мен. Ако ли пък почувствувате радост, ще се радвам и аз с Вас, като ще се насърча път още по-светъл да Ви покажа! Смирение за брата и вдъхновение за Вас! Ето законите, пред които заставате с приемането на тая работа. Пожелавам Ви красив успех! Като Ви предлагам именно тоя начин за написване на статията Ви, схващам всичката полза от свободата, която ще имате едновременно да обмисляте написаното. Разчитам, че ще ме послушате. Незабравими бяха минутите, в които Ви слушах и гледах срещу Нова година, при четене въпросните две Ваши стихотворения! Не ще говоря върху всичко, а с мисълта си всякога Ви милвам при такива случаи! Понеже до определяне нашия пощальон не ще имате случай да ми предавате Ваши писма, добре е кога сте разположена при получаване на моите, отделяйте по няколко минути и ми написвайте по нещо. Ще ми ги предадете при първия случай, който ще Ви се отдаде. Радвам се с Вас наедно за подвига ни и опознаването с Вашия баща. Неговото изявяване кога да е ще стане, не бързайте, а пасивно очаквайте да Ви се яви. Накрай, пожелавам Ви да сте мирна, тиха, изпълнена с Божествена Любов към всички и тогава зефира неспирно ще повява от моята към Вашата душа. Асавита. 4 януари 1928 г. Асавита иска портрета на баща ми! Той има чело, брада и израз на някакъв Христо Ботев!! Миличкият ми баща! Никак не го зная и нямам представа за него. Познатите му живи съвременници го боготворяли. Той имал прекрасно сърце! Обичал тъй много книгата! Оставил ми е ценни съчинения, Пушкин в оригинал - целия. Опитвал се да учи немски и италиански езици чрез евангелието. Чел, сравнявал и учел. След прочита на всяка книга оставял ценни бележки. Обичал да пописва и стиховце, казва майка ми. По „книжовния” въпрос те никак не се разбирали и често любовта му към книгите ставала причина за неприятни сцени в семейството. Колко се радвам, че Асавита ще държи в ръцете си този скъп портрет, окичен от мен с цветя! Нека и неговата душа усети полъха на Асавита. 5 ЯНУАРИ 1928 г. Какъв ужасен студ прекарахме! Когато отивах сутрин на урок клепачите ми се залепваха, дъхът ми сякаш замръзваше. Но сега не усещам вече студа, както преди. А пък и хубава чанта имам за книгите и си оплетох топли ръкавици. А какво ужасно безсъние ме мъчи! Може би затова, че скоро не съм правила излет до Витоша. Пак дойде при мене студента Деревянко, донесе ми за поправка долни дрехи. Тъй хубаво му ги изкърпих, че изглеждаха почти нови. Даже му ги изпрах добре и огладих с гореща ютия. Той остана възхитен. Нарече ме „прекрасная девушка”. Искаше да ми плати и за прането, но аз не приех. Прекара доста при мене. Стажант е по физика. Говорихме върху научни въпроси. Обясни ми някои уравнения и закона на Ома и Фарадея. Чудесно беше - гледаше ме така мило и чисто. О, той би желал често да беседваме така, но знае, че аз съм заета, а и той трябва много да работи и добавя към своята скромна стипендия. Насърчих се доста от него. Ръцете му са загрубели и черни. Не каза какво работи, но изглежда че пали някое парно отопление. Огладняхме. И двамата се нахранихме хубаво от киселото зеле, подпечено във фурничката на машината. Асавита казва, че нашите писма някога ще се напечатат [и тук, в “Изгревът”, т. XXVI те са отпечатани през 2012 г.]. Но възможно ли е това дордето сме живи ние - действителни лица? „Еделвайс” протече - най-сетне ме посети истинско вдъхновение. Ах, но колко трудно се работи. Като че ли удрях в твърда скала. Но коренно прекроих фабулата. Представена е в 5 части, а именно: Еммануил, Мелхиседек, Асавита, Хелмира, Еделвайс. Но още колко трябва да се „копае” покрай нея. Колко художествени образци трябва да проуча, за да излезе опита ми сполучлив. 9 ч. вечерта, четвъртък „Колко искам, Асавита”, да сънувам баща си! 6 ЯНУАРИ 1928 г., Бъдни вечер Тъй уморена, тъй самотна се чувствувам. Никой не ме посети и поздрави тия дни, а и вдъхновението ми хвръкна нанякъде. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 11 януарий 1928 г. Хелмира! „Тъги, скърби са богатство за живота, в душа скрити...” Когато след миналия четвъртък Ви поглеждах и видях тъгите Ви, заедно с Вас опитах да понеса този товар! Заедно с Вас повтарях думите на древния израилев пророк: „О, да би била душата ми поток и очите ми водни източници, за да разкрия тъгите ми по моята съдба!” Но, колко е прав Учителя, когато ни учи да даваме най-добър прием на скърбите, така както бихме приели най-добрия си приятел! Защото - „Тъги, скърби са богатство в душа скрити за бъдни добрини и светли дни!” Простете, ако моето последно писмо е причина за скръбта Ви, респективно ония четири буквички, изразяващи едно име... Простете, но това е красив опит да се замести омразата с приятелство. Бих Ви писала много на тая тема, но ще видим по-нататък, когато пристъпя към другите наши въпроси. Сама съм поставена на изпитание, защото неполучаването на Вашите писма за сега, ме заставя да прониквам към истината по известни по-сложни пътища. Ще добавя, че като Ви искам прошка, поставям свободата като върховен закон между нас и същото време Ви благодаря за всяко улеснение, което ми давате. Нужно е да Ви обясня нещо за нашия четвъртък, което добре ще е да съблюдавате. За сега, по стечение на известни обстоятелства, между часовете 8 и 10 е в действие силата на доброто. Особено от 8.30 до 9; ето защо Ви посочих да започваме от 8.30, та когато Ви е удобно можете да продължите и повече от 15 минути. Изобщо минавайте в духовна работа цялото време от тия два часа. Вярвам, че записвате по нещо за мен, а ето и аз ще почна да Ви отговарям на последното писмо. Простете Вашата Асавита, която все пак Ви приветствува в земята на любовта! Асавита. 14 ЯНУАРИ 1928 г., събота Асавита иска всячески да приближа Е. до себе си. Изглежда той ще препише, не, заедно, аз ще диктувам, а той ще препише статията ми за Борис Георгиев. Аз съм слаба, щом като не мога да преодолея своето отвращение към него. Това е лошо качество у мен, от което има много да си страдам. Ами аз дали съм много богоугодна, че толкоз милости ми се дават! Кой знае пък аз що съм пред очите на по-възвишените същества, дали и те не си запушват носа в мое присъствие. Пък и тя го пази като очите си. Може би го заплашва опасност и аз стоя безсърдечна край него. Трябва да потуша негодуванието си и да приема обща работа с него. Важното е, че той има личен достъп при нея, пък аз - не. Това е знаменателно! Някой път изглежда съвсем безличен, но ми се струва, че крие в себе си големи самомнение и твърдоглавост. Макар, че е тъй тих, нежен, скромен, безгласен. Така ми се струва от ред мои наблюдения. Ако живеем „заедно” уверена съм, че ще имаме големи неприятности. Аз обичам открито и ясно да ми се говори, а той с намеци, подсещания, внушения, загадки, загадки и все загадки. Обича да наложи своето и за това е готов да стане и муха, и орел, и котка, и даже вярно псе. Но, аз не го желая никакъв. По-добре самотна ще прекарам живота си, отколкото един само час в брачен съюз с него! Ще послушам Асавита, но то не значи, че се покорявам от страх, а защото искам да се чувствувам вътрешно свободна. Ще го направя по вътрешна свобода, щом като е съзнато от мен добро. Тъй безумно обичам свободата! Също и Colombo. Напълно го разбирам и го обичам още повече. Аз можех до сега да бъда „любима” съпруга, обиколена от удобства и материално изобилие, но душата ми крещеше от негодувание и аз предпочетох бедността и самотата пред другите облаги. Понякога, чувствувам, че душата ми е мощен и красив ангел, отвеки свободен. 17 ЯНУАРИ 1928 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 17 януари 1928 г. Асавита, Защо казвате, че „страданията са наши най-мили гости”. Нима радостта и щастието са неща проклети? Не зная, при тия Ваши думи, вдъхновението изчезва. Значи само „немили и недраги” неща наши спътници ще бъдат и никога това, което обичаме и любим. Значи преписването на статията ще стане пак с Е. Може би, ще го направите и наш пощальон, а може би и - нещо повече. Сънувах Ви. Показвахте ми разкошна градина с цветя. Имаше приготвени дупки за още и това разваляше картината. Ах, как ме ужасява обстоятелството, че с Е. ще преписвам статията! Защо така? Нали Вий го намирате превъзходен, пък аз защо не мога да видя тия качества? Ах, не смея да кажа що ми е на сърцето, защото пак може да ме лъхне „зефирът, що буря предизвиква и клони почупва..." С привет - X. 19 ЯНУАРИ 1928 г., БОГОЯВЛЕНИЕ Ех, преписахме статията с Е. Той цял сияеше. Доволна съм, че понасилих себе си, за да проява една справедлива постъпка. Понякога ме хваща ужас да не би тая Асавита да е самия Е., инспириран от своите чувства? А че всичките й писма са на пишуща машина, а той владее отлично машинопис. И аз, доверявайки се на „Асавита”, давам възможност на Е. да надникне в дъното на душата ми. Ах, ако това е вярно, бих умряла начаса. О, Colombo, Colombo, моя дивна песен! 20 ЯНУАРИЙ 1928 г., София ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 20 януарий 1928 г. Хелмира! Няма Любов като Божията Любов! „Христос, виделината на света!” Когато в последното си писмо Ви обещах да започна отговарянето на Вашето от 27 м. м. предполагах, че още на следния ден ще мога да сторя това. Но ето, че съвсем неочаквани и наглед невинни случки отмахваха вдъхновението ми. Това бе достатъчно, за да ми посочи още еднаж факта, че мирът на любовта е чувствителен към всяко влияние, подобно на въздушният океан. Пилотът в последния и участвующия в любовта еднакво трябва да са внимателни! И така, аз пак се спирам на поднесеното ми от Вас разковниче. Знаете ли, че то от първите още дни почна да оказва влияние! И представете си, неговите първи приноси бяха из областта на славата! Търся любовта, а ме среща славата! О, знам, че те са обратни една на друга и затова трябва да се вслушаме в последните думи на Учителя: „Не търсете и не искайте любовта...!” Знаете ли, че в мен повече бе сложено желанието, именно на Colombo да се падне разковничето! Но ето една идея: Лятос посетете пак това място и потърсете ново разковниче; може би по закона за наследствеността ще се яви и друго поколение. Новото, което ще намерите, да бъде за него! Ако ли не, готова съм да Ви предам моето и да му го поднесете. Прочее, ето едно красиво разрешение на въпроса. Но за мен е явно вече - онова, от което бягаме идва при нас. Подобен един случай имаме и с Вашата мечта по съдбата на Виргилий. Всяка мечта си има своето право на съществувание, ето защо Вий можете да я оформите като едно желание и да го сложите пред Оногова, който е властен да ни даде всичко! Имате пак две души, готови да направят всичко за подобна мечта. Имената и на двете се почват с „А”... Едно ново жребие ще Ви посочи кого от нас трябва да посочите за Ваш меценат; неговото име ще бъде също във формулираното Ви желание, за да бъде определено кому Небото ще съдействува. И така, нова задача имате в пътя Ви към щастието... При наличността на днешний Вергилий, Господ е определил и мецената! Когато размениме наскоро писмата си, ще може да поставим това като точка в програмата ни с Вас. Може би Ви и е чудно защо забавям да Ви съобщя начина на предаване Вашите писма. В същност работата за мен е уредена, очаквам само и във Вас да назрее въпроса. Може би в следното мое писмо ще Ви разкажа във вид на приказчица развитието на тази работа и едва тогава, позовавайки се на Вашето съдействие, ще Ви изложа и планът си. Радостна съм, че Вий говорите за послушание: Всички това дължим на Всевишния, тъй щото обещанията Ви за послушание тоже отнасям към този Дух на Доброто, който е дошъл да ни ръководи. Относно напечатването на писмата ни, тук е място да Ви спомена, че подобна идея съществува от доста време, пак поднесена от Учителя: В една екскурзия, мимоходом в един разговор за нашите поети, Той каза, че добре ще е сега някой да напише един роман. А какво по-романтично от живота на Хелмира, отчасти и от живота на Асавита! Дневникът Ви ще Ви даде материал в изобилие, а беседите на Учителя - философската страна, поученията за читателя, така щото да продължите онова, що руската писателка-окултистка Крижиновска донесе със своите окултни романи. Ще трябва в бъдаще да ги прочетете, както и много още книги за всестранното Ви обогатяване като писателка и поетеса. А за сега, ний ще пишем за онова засягащо душите ни в даден момент; когато ще се изнесат за външния свят тия мисли, ще се наложи преработка и усъвършенстване. И аз като Вас казвам, най-красивото в живота ми за сега е кога всеки четвъртък Ви виждам при мен, сложила главица на рамото ми задружно да мислим за Доброто и Красотата! Благостта Ви е сигурното средство да не закъсняват писмата ми, така щото проявявайте я дори и към ония, които не обичате. Това Ви моли В. В. Асавита. 23 ЯНУАРИ 1928 г. Значи тия редове някога ще се печатат! Но какво ще завещая с това на ближните си? Или ще са важни само писмата на Асавита. Бях при Colombo на 21 т. м. Ах, колко строг беше той с мене! „Разбери завинаги аз съм свободна птичка! (Моята максима) Свободата ми е по-скъпа от всичко в света. Едно щастие, една страст имам аз - работата! Не плачи! Ти си по-щастлива от мен; имаш отлично общество, музика, екскурзии, творчество. Имаш още да учиш - навярно ще влезеш и в университета. Аз искам да живея свободен, разбери! Колко много жени ме обикалят - винаги. Една рускиня (Нина Гриньова) до полуда е влюбена в мен, а още и българки, постоянно ме канят на гости, пишат ми, молят ме... Но аз ги изпъдих всичките, защото искам да бъда свободен и да работя. Теб предпочитам пред всички, защото си чиста душа - ученичка на Учителя. Ти имаш морала, който аз обичам. Ти имаш трудолюбието, честността, добротата, които ми са мили. Ти си моя истинска приятелка, но защото си ми такава, не искай от мене това, което другите искат. (Отличен урок по немски език беше това, научих много нови думи!) Но ние ще се разделим рано или късно. Ти бъди готова. Аз копнея за моята родина.” Най-напред крещеше, постепенно утихна и замлъкна. Исках да си отида веднага, но нозете ми трепереха и пак седнах. Като че ли пропадах в земята. „Учителю, Учителю!”, шепнех само. Уплаши ли се или съжали той? Веднага сложи вечеря, прегърна ме и ме заведе на трапезата. О, аз исках да си отида. Как ме канеше той с всичко: „Вземи, това е хубаво. Вземи, това е топличко! Вземи, това е полезно.” Нито аз, нито пък той докоснахме вечерята. После ме гали, прегръща и целува. Но, думите му бяха решителни и ясни. Забрави, сърце мое, върви си, завинаги си върви! Но що е виновен той; щом като цени свободата над всичко! Не е ли същото и с мен дордето не бях го срещала. О, колко много го обичам въпреки всичко, въпреки всичко. О, искам и тримата! Него, Учителя и Асавита! О, не ме разделяй, Господи, нито с единия от тях и аз ще обичам всички, всички, включително и Е. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 23 януари 1928 г. Асавита, Не ме наричайте нито „мила”, нито „любезна”. В душата ми някога заседава жесток синедрион, който вика: Разпни го, разпни го! Защо? - питах аз. Защото Вие никога не говорите за щастие, а винаги само за страдание, дълг, усилие, превъзмогване. Какъв ураган е тогава в мене! Каква омраза ме обзема към всичко! Искам забрава. Искам да забравя всичко, всичко! В душата ми е нощ. Защо заспивам? Защо се будя? За да слушам ли винаги само поучения и поучения, и никога, нито лъч от надежда за земно щастие. Дълг, дълг! Самоотречение - остър меч, който ме пронизваш смъртоносно. Застанах в уречения ден и час за Вас, но Вий бяхте изчезнала. Стоях като мъртва. У мен царуваше пълен мрак. Защо ми показахте моето несъвършенство? Защо не го изменихте у мен? Проклет часа, в който се родих и Ви намразих. Напълно съм будна и зная, че не сънувам сега. Сняг вали. Слънце наднича из облаците, врабче чурулика на голо клонче. Безизходна скръб. И Alessandro е съгласен с Вас и Учителя. И той не ми говори за щастие. И той ще си замине далече, далече и не иска да знае за никого. Това той ли ми говори, той!? Човекът със слънчевите ли очи. Затварям поглед, чупя пръсти - шепна, викам Името на Бога... - Що, що шепнеш, вика той. - Отвори очите си, не чупи ръцете си. Аз те обичам, това не стига ли? Това е истинското приятелство. И той ме притиска върху гърдите си, гали, докато утихнат хълцанията ми. Дожаля му за мене, чуди се по какъв начин да види загубената моя усмивка. Въпреки това, страшно е веч. Не мога да продължа по-нататък. Вървя под ясната звездна нощ и охкам безгласно. - Къде отивам? Чий е този дом? Кой приветно ще ме срещне тук? Защо живея? Кому е мил и нужен моя живот? Едно насила поддържано у мен дихание, от Учителя, от Асавита, от брат Боев, Аня, Паша... На другия ден Учителя как силно извика: „Хора на 20 век, не се бесете, не се давете, не търсете смъртта, а се приближете при Бога да се благословят душите ви!” Обичам те, Colombo! Никога няма да се разделим с тебе, никога! Въпреки всичко. Разбрах кого искате да направите пощальон на писмата ни. Сега това, утре меценат, а може би го тъкмите и баща на мое дете. Но ще кажете: - Глупости! Какво ли можеш да кажеш ти момиче, с това малко челце? Господи, бъди Ти мой меценат чрез самата мене, подкрепяй силите ми да завърша земната си задача до край. Колко е неприветно у дома. Сама. Върху масата ми разгърнати нерешени задачи, изоставени чертежи, занемарено четиво - хлад, мраз. А ние се разговаряме за разковничето. О, нека бъде комуто ще - мен вече нищо не ми трябва. Не ми загатвайте за никого другиго - тъй подклаждате у мен безименна, страшна омраза, пълните ме с ужас и ставам неспособна за каквато и да е работа. С привет - X. 24 ЯНУАРИ 1928 г. Усилена работа у хазаите. Зорница е наистина Зора - тъй прелестна е тя, обиколена от разкош, добри деца и любящ съпруг. Тя прилича на красива роза, която сега цъфти и благоухае. В този миг не смея да се погледна в огледалото - тя е тъй красива. У тях свири знаменитостта Cortho. [Alfred Cortot (фр.) Апфред Корто (1877-1962) - швейцарски пианист от френскоезичната част на страната] Цялата френска легация беше у тях и множество гости. Наистина, като някой осъден, аз можех да слушам музиката през два етажа... Но аз мисля за Alessandro. Той ми е най-скъп от всичко! Нали Ти, Господи, ме срещна с него в оная паметна утрин. Защо беше това? За да преживея още по-големи страдания ли? А сега казва, че може вече да си иде - говори за раздяла. Не, аз не искам да се разделям от него, не, не, чуй ме небе! Не, не, сега разбирам. Небето работи чрез Учителя, чрез Асавита, Емила и Colombo върху душата ми. Може би аз съм груб камък, от който може да се издяла дивна статуя. Те са художници върху моята несъвършена, но все таки ценна същност и природата ги допуска да ме блъскат с чука си. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 24 януари 1928 г. Асавита, Снощи Учителят беше на гости в Русеви [виж “Изгревът”, т. XVII, с. 692]. Поканиха и мен. Колко Му се радвахме всички! Какво неземно присъствие носи Той със себе си. Струва ми се, че Неговото идване е в ... с моето състояние, защото особено ме гледа. Ах, този поглед, който може тежка надгробна плоча да вдигне, душа да възкреси. Исках да прегърна коленете Му и да извикам: „Баща ми си Ти!” Но като че ли всички наоколо искаха същото. Той свири на моята цигулка. Каза, че „всички струни трябва да се сменят...” При това ме погледна особено - разбрах, че не се отнасяше само за физическите струни. Рече да си отива. Тогава заедно със Славчо и Милка се провряхме под голямата маса и Го обухме. Нозете Му бели с вълнени терлици, подобно два бели гълъба. Първа Милка даде сигнал: „Како, какичке, колко му са белички, хубавички!” - и хоп, целуна ги. Също и аз, също и Славчо. Дали не ни усещаше Той, или си правеше оглушки пред тия „палавци”. Обухме Го, но още не ни се ставаше и така седяхме под масата до нозете Му. Отиде си. Остави светла диря в душите и облекчение в моите гърди. 25 ЯНУАРИ 1928 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 25 януарий 1928 г. (Продължение) „Христос, виделина на светът!” Йоан, 8; 12. 9; 5. Продължавам според обещанието ми и този път ще споделя с Вас схващанията, които имам за Вашия добър татко. Твърде уместно Вий се запитвате ще дойде ли той пак на Земята. Разглеждайки последната като едно училище за душите, място за допълване познанията, получени в други области на Вселената, естествена необходимост е всеки от нас периодично да се явява тук. Както на Земята има разни възрасти, тъй и отвъд душата преминава своето детство, юношество и възмъжалост, докато стигне предел, при който живота наново се пренася на Земята. Макар че тия възрасти в духовния свят са такива по отношение за самия него, обаче, по отношение живущите тук, всеки пробудил се в духовния свят е мъж, сравнен с когото и да било тук на Земята, а ний сме деца за тях. Така обяснява Учителя. Специално случая с днешното идване на душите, като че ли условията за добро развитие в земното училище ще настанат след около шест години. До тогава Земята има да преживее ония огнени дни, за които не еднаж Учителя ни е говорил. Прочее, по-добре е душите до тогава да бъдат отвъд, да се подвизават чрез нас и така взаимно да растем. А кога настане доброто време, тогава ще изпълним дългът си към тях и ще им дадем тела на Земята. Според някои интимни обяснения на Учителя, 75-та година от текущия век ще е знаменателна за епохата на Новото човечество и по всяка вероятност всички ония що сега се подвизават в Истината, ще се срещнат пак на Земята, както в днешни дни. Тогава всички ще сме наново ученици, наново ще растем от сила в сила! Как бих желала да Ви пророчествувам, че в тия определени дни след шесттях години, Вий ще дадете тяло на Вашият добър, добър татко! А до тогава, душата Ви ще расте и ще се разцъфтява в пътя на Истината, та и за него това ще бъде от полза да се яви с по-съвършено тяло. Но, ще кажете - младостта отлита, а с нея и радостите! Обаче, новият брак по това именно ще се различава от досегашния, че целта му ще е да даде съвършено тяло на съвършен дух! Колкото повече определеният дух преживее отвъд докато ний се подвизаваме тук в Истината, толкова взаимно ще сме по-добре. Ето, Хелмира, онова на което ний с Вас сме подложени! И нали е то красиво! Да бъдеш една от първите лястовички и в тая област! Търпение и висока мисъл за високият идеал! 26 януари 1928 г. Всяка беседа на Учителя е един Chef-d’oeuvre [(фр.) шедьовър] на философка мисъл и творчество, обаче и снощната бе нещо необикновено за мен. Не еднаж съм бивала в чудо как често мислите, които ме занимават, онова което току-що сме си писали с Вас се преплита в Неговите беседи! „От Господа биде това и чудно е в нашите очи”, се казва някъде. Колко интересни и правдиви бяха изложенията Му за писателите! Как изискано трябва да пише всеки романист, всеки стихотворец! После, колко интересни бяха тия четири състояния между благочестие и страх! Ето че именно на тая последна тема мислех да Ви пиша веднага след завършването на вчерашната част от писмото ми. Колко бих желала, Вий Хелмира, никога да не сте слизала от висотата на благочестието! Или това са болки, до които не бива да се докосваме. Но, сега искам винаги да Ви виждам като благочестива девица! И знаете ли, че първата целувка, която човек си позволи, снема невинността от душата и той тръгва по наклонената площ! В свръзка с това, което Ви писах за нашият висок идеал, нека преживеем в благочестие тия шест години, за да изпълним както Сарра задачата ни спрямо ония, които има да дойдат чрез нас. Какъв ли е резултата от последното Ви жребие? И сега, бях Ви отстъпила на А...! Що ли е Господ определил? Ако Той реши да не се интересувам от Вас, тогава ще се оправдаят надеждите на една друга душа, която страда негде далеч, далеч... Ето, че и днес приказчицата остана неразказана! Следният път ще започна с нея. Асавита. 26 ЯНУАРИ 1928 г. Какво говори Асавита! Че татко ще ми стане син. Чрез мене, той отново ще дойде на земята да дири знания и получава опитности. А до тогава, аз трябва да завърша университет. Нищо не ме радва, щом раздяла ме грози с Colombo. Господи, запази ми го. 28 ЯНУАРИ 1928 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 28 януари 1928 г. Асавита, Нищо не в сила да ме повдигне сега. Не мога повече нито крачка. Вие приближихте Е. до мен, спасихте го. Спасихте и мен. Colombo е вече свободен. Дайте ми забрава! Отдалечете ме от тая планета. Знаете ли, че у мене сега като че ли целият ад се е настанил? Чудно нещо, Асавита, готова съм да работя над каквато речете тема цял живот, а когато от години плача пред Небето да ми даде А., срещам отказ, бичуване, философия. Щом не можете да ме излекувате, нека окаменее сърцето ми. Никого не желая вместо Colombo, никого! Господи, към Теб прибягвам сега с последни сили се залавям за бреговете Ти и викам за помощ. 31 януари 1928 г. Бях при Учителя! Колко леко ми стана! При Него е мир и покой -природата разгръща пред нас прелестни дни и нощи, въпреки моите горчиви сълзи що проливам безспир. Е, сега, Асавита, радвате ли се, че съм свободна вече! Татко, где си, искам да се върна при теб! Силата ми ме напуска. Стъпките ми са като на болен човек. „Кой не изнемогва, та да не изнемогвам и аз”, както казва Ап. Павел. Какво ме замина? - Нищо. И глад, и голота, и бездомничество, и оскърбления, и унижения, и болести, и злоба, и съмнения - всичко като морски вълни мина върху ми. Защо ми е поколение? Какво ще му завещая. [Разрешение от Учителя да се омъжат са искали три сестри: Маргарита Давидова, Олга Славчева и Кичка Вълчинова - виж “Изгревът”, т. XXIII, с. 537-538] О, ще му оставя човекът с двете начала, човекът на илюзиите и човекът на висок идеал; човекът на вярата и човекът на съмнението. Всичко се свърши, радвате се. С привет: X. 1 ФЕВРУАРИ 1928 г., София ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 1 февруари 1928 г. Хелмира! Само Божията Любов е Любов ! Използвам случая да Ви предам портретчето и книжката с беседи. Лаская се от надеждата, че писмото Ви ще ми подскаже да продължим приятелството ни. А...... 4 ФЕВРУАРИ 1928 г. Струва ми се, че днес бидоха погребани всичките ми мечти. Събраха се всички в един саван, заковаха го, спуснаха го в дъното на земята во веки. Никой не ги съпровождаше, освен гробарят - времето, който ги покри с достатъчно много пръст. Господи, Господи, ела ми на помощ! Господи, подкрепи душата ми да не падна! Защото аз мисля за „край”, че е дошъл моя край и аз трябва да си ида. Но търпи още малко, душе моя, да завърша задачата си. Още няколко месеца само. Разделени! А може би никога съединени! Тогава защо се роните вие, изобилни сълзи? Какъв чуден сън. Изпитват ме по физика. Не мога да отговоря на първия въпрос, а за „магнетизма” отговорих. Що значи това? По физика съм най-слабо подготвена. Само Соничка разбира високия стил на г-н Колев, аз нищо не му разбирам. Тогава една жена от комисията каза: „Тъй, не се страхувайте! Гледайте, внимавайте да се засилите, а пък ний ще Ви поставим между децата.” Друга картина: Сънувам бр. Боев като редовен учител в същата гимназия. Много деца с мен облечени в тъмни дрешки, а пък аз съм в бяло. Някаква жена, подобно католическа калугерка ни ръси с босилек и размахваше из въздуха голям златен кръст. Придружаваше я една жена с гъста маска. Тя никому не показваше лицето си. Очите й втренчено ме гледаха през дупките на синята маска, иначе лицето й беше безстрастно като на Темида. Тя ме гледаше крайно съчувствено, обаче. Казаха ми, че тя някога била умряла от голяма скръб по скъпа загуба и решила завинаги да покрие лицето си. Един от учителите, който приличаше ту на г-н Колев, ту на г-н М. Николов взе учебника по литература от ръцете ми и погали лицето си. Погледна ме топло - съчувствено. Размишлявам върху съня - „Няма да ме скъсат по физика”, значи няма да умра както си пожелах. Ще ме турят при деца, да ги обучавам. Поръсването с босилек значи един стих от Давидовите псалми (51 псалом) „Поръси ме с исоп и ще бъда чист, Умий ме и ще стана по-бял от сняг.” Защо ли като се събудих във всичките тия лица видях Асавита. Да, тя беше навсякъде с мене и ме пазеше. Тя идваше да излекува силния удар от ръката на римлянина. Когато той ме шибаше, нежни ангелски ръце чрез моите земни учители ми помагаха. Децата! Те са тия, при които провидението ще ме изпрати да работя. Те са тия, които някога сам Той благослови и рече: „Дордето не станете като децата, няма да влезете в Царството Божие.” „Гледайте”, „внимавайте” каза тя, гледайте да се „засилите”. Или тия малки деца, облечени в тъмни дрехи не са ли моите диви чувства, които трябва да облагородявам - плеяда цяла. „Да внимавам”, за матурата - значи да пазя „магнетизма” на живота, за да ме не скъсат по „физика”. Двата въпроса, на които не можах да отговоря, това са Душата и Духът, които не могат да се проявят, ако не е здрава физиката - тялото. Но каква чудна красавица придружаваше всички тия. От разкошната й дреха лъхаше благоуханието на природата - от цялата й фигура лъхаше красота, младост, сила, интелигентност, воля, власт, доброта. Тя стоеше от дясно ми и ме докосна с ръката си. Тази маскираната нещо й говореше. Седнаха около кръгла маса. Какви прекрасни обноски имаха всички помежду си! Те приличаха на едно голямо божествено семейство, които се занимаваха с моята душа. Събудих се. Точно 5 ч. - време за уроци. Взех си чантата и бегом на ул. „Чаталджа”. Там ме чакаха. Работихме върху аналитична геометрия - много я обичам. После се връщам, чистя, паля печка, варя супа, мета, чистя, шия на машината дрехи за рускините студентки от съседната стая. Стрелките на часовника бягат бързо. А още колко неща трябва да се прегледат днес: химия, математика, етика, естествена, възпитание. Колко хубави неща уча. Мозъка се надува, напряга, кипи. Дали ще се науча поне да мисля правилно. Този сън ми донесе разнообразни и приятни размишления. Той издигна душата ми много на високо и с нежна ръка обърса безспирно течащите ми сълзи. Леко ми е. Като че ли до мен има някой невидим приятел, който дава друго направление на мислите ми. Сега усилено уча. Да, нека завърша светлата задача, дадена ми от Учителя. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 4 февруари 1928 г. Хелмира, Жалко, че не ми се отдаде да Ви изкажа днес душата си, но това ще сторя през седмицата. Моля приемете приложеното с единствено назначение да Ви улесни в училището. Ще Ви пиша и по него в последствие. А. Не ми е свойствено да се радвам на скърбите Ви, но да Ви утеша желая! Посветете всичкото Ви време в учене, пазете свещения час на чистотата всеки четвъртък и всичко ще се нареди. Ученико! Живота пази и добре го цени! А...... 9 ФЕВРУАРИ 1928 г. Асавита ми праща още 500 лв. Но защо? В мъката си аз обвиних нея за поведението на А. Вместо да покаже скръбта си за това обвинение, тя ми прави подарък, тя иска да ме облекчи покрай училището ми. Колко съм лоша! Лоша! А времето е тъй хубаво днес, същинска пролет! Витоша блести в хубост. Изгрев е бял като приказен сън. А защо го срещнах днес. Не, не биваше това - трябваше да се отбия от пътя си. Правя конспект по българска история. А през цялото време между древните български царе все едно червено от студа лице, едни смутени сини очи. Защо? Колко плаках още. Четох 1 гл. Лука, ст. 45, 46 и 47. После писах поезия. Напред, разуме мой, не ме оставяй. Дори всичко да изгубя в света, стига ми Светлината на Учителя, обичта Му. Нека от моите сълзи се напише една нова книга, претворена в звездна градина за радост и утеха на оскърбените от живота! 8-10 ФЕВРУАРИ 1928 г., София ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 8 февруари 1928 г. Хелмира! Само Божията Любов носи пълния живот ! „Мъдростта, която е от горе, първо е чиста...” Яков 3; 17. Измина почти седмица от получаване сгрупираните Ви писма и всеки ден аз мислих за нашата дружба, поне толкова за да попълвам обикновените две странички. Но нищо не записвах, а и това, което ще Ви пиша днес, ще бъде по-скоро продължение на мислите ми от изминалите дни. Все още съм под впечатление на първото прочитане: въздържах се да почерпя от изобилно вложените богатства в тия Ваши писма, само за да изживея причинената ми (заслужено, разбира се) скръб! Ще нарека разочарование от себе си, за постигнатите резултати в последните ми писма: когато мисля, че зефир отправям към Вас, той на буря се превръща и потрошава клоне! Тогава, не е ли време да се запитам, потребна ли съм още в пътя на Хелмира? И така, върху мен тежи тежкото обвинение, че съм причина за охладяването на А... към Вас и че у мен има явен стремеж да поставя на мястото му някого други. Не ми е обичай да се защищавам, но Вам в случая ще кажа, че и едното, и другото са далеч от истината. Не в тия ли страници, прочетохте някога, Хелмира, где ще стигне вниманието на А... към Вас... [липсва част от листа] Остават необяснени за мен упреците, които А... Ви е отправил в ония знаменити срещи. За да Ви говори за онова, от което се е отказал, за ласките на жените, които хлопат на вратата му и всичко от тоя род, значи че е очаквал от Вас, или че е искал от Вас това! Бих желала повече чистота в неговите желания, или ще кажете какво повече от един светски мъж! Но, вярвам във Вашата чистота и затова сте ми мила и ценна! Някой може да цени у Вас „Олга”, но за мен е ценна „Хелмира”. Проявявайте по-често духовната страна на Вашата природа и ще сте оправдани в Небото! 9 февруари 1928 г. Обещах да се отзова на Вашия вик за помощ, а вчера какво съм писала!? Вий искате възвръщането на А...; ще Ви кажа -оставете го да приложи своя план, да се докосне до ония, в които мисли, че е щастието; и като не го намери в течение на тия шест години, ще се върне при Вас! Но важно е това, не да го търсите Вий, а да дочакате той сам да Ви оцени и дойде при Вас. Вий, която сте учили за класицизма, знаете кога Родриго се съгласи да поиска Химена за жена - тогаз, когато разбра, че тя бе преодоляла всички противоречия в тая любов и бе го оценила с истинната цена. Ще повторя пак, че Вам остава да полагате всички усилия за училището. То е направило много за Вас и ще направи още; не бяхте ли Вий онова плачливо девойче, което чувствувайки всестранна неудовлетвореност на своите стремежи, преди пет години знаеше само да пролива сълзи! А днес, Вий сте в голяма степен разсъдителна, имате общи понятия из много области на науката и най-вече сте повече пригодна за ученичка в духовния път. Има една черта във Вашия характер, която Ви прави бърза в решенията Ви: решите нещо, често пъти то е несъвършено и Вий тръгнала по един път, не се връщате да коригирате. Обичате при това да изричате и „големи думи”, както народа казва. Такава една голяма дума в миналото е Вашето някогашно заключение за мъжете. Отбелязана е някъде една Ваша „дума”: „Мъжете ли! Ще им докажем ний тям, че и без тях можем в тоя свят!” Зачула Ви е природата и Ви постави на изпит с А... Това е според мен обяснението за срещата на А... в живота. Вярвам, че имате достатъчна поука по тоя въпрос и в бъдаще, когато сте пред дилема с капитално значение, ще си спомняте израза от Господнята молитва “...и не веди нас в изкушение”; той е знаменит закон, в който често трябва да се оглеждаме. И в последното Ви писмо изказвате подобна „голяма дума”, трябва о време да я намерите и трансформирате! Пътят към това трансформиране е в чистото приятелство, към което всякога съм Ви насочвала, а Вий го разбирахте за женитба. Асавита никого не желае да жени, тя иска само хармония между душите, за да има нормален и красив растеж! 10 февруари 1928 г. Следвайки мисълта си от вчера, спирам се на едно от Вашите разсъждения върху смисъла на благите и смирени личности. Знам в какво отношение давате предимство на войнствените натури, затова без малко щях да Ви дам право; обаче, има едно ценно обяснение, което ми се представи при последното четене съборните беседи: Обърнете, моля Ви се и Вий, на страница 356 от 14-ти ред до новия пасаж. Прочее, ето кои мълчаливи хора ценя, ето при кои Духът се спира и кои ни вдъхновяват! Такъв един човек може да го поставите в буря от електричество, той ще неутрализира противоречията на душите, които го създават. Това е още една от ценностите им. Все пак, пред нашите писма, най-ценното в живота ни остават беседите на Учителя. Как Той моментно схваща преживяванията на всеки от нас! И немедленно се спира всичко да ни обясни! Така в неделя, мисля че Вам каза „Всеки сам твори съдбата си”, за да не обвинявате когото и да било за даден неуспех. А в сряда, други някому каза, че оня, комуто е поверено да води някоя човешка душа, често си въздъхва от трудностите и най-после извиква към Бога... Добре е всичко, добре! Въобще това писмо ми се вижда доста строго, но нямаше що, истината днес в тоя вид идва при Вас. Даже мислих да го задържа и все пак жребието ще разреши въпроса. Ще гледам идната седмица да Ви пиша след повторно прочитане писмото Ви, само върху красотата в нашите отношения. Асавита. 13 ФЕВРУАРИ 1928 г., София ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 13 февруари 1928 г. Хелмира, сестрице! „Само Божията Любов е Любов !” “...Тя е мирна и приветлива...” Яков 3; 17. Това, на което непосредствено трябваше да се спра сега, бе Вашият повик към смъртта. Но не Ви ли е дочул Учителя, та вчера така категорично разгледа становището на всички наситени от живота?! А може би Вий не бяхте сама! Безсъмнено мнозина още викаха смъртта, като че ли не всеки човек е обречен да я срещне рано или късно! До кога, о, Боже, ония които си Ти призовал към безсмъртие ще мислят, че смъртта, резултат на грехът сред человека, носи спасение!! До кога, до кога?! Но нам, на които е известно, че смъртта не е нищо друго освен ограничение на добрите условия за развитие на човешката душа, какъв смисъл би имало да строшим „стъклото”, както Учителя се изрази? О, да биха знаяли ония, които прибягват до острието на ножа, до отровата или пък се хвърлят от високият балкон! Да биха знаяли, че тъкмо в тоя момент ръката на щастието посяга да ги докосне! Человече, който и да си, в тоя решителен момент отложи онова фатално действие, което би прекъснало нишката на живота ти! Още първите часове на така продължения ти живот ще ти докажат, че щастието е тъй близко, тъй близко до теб! Не се унижавай с убийство на самия себе си, а прибегни до чистата искрена молитва, дори и тогава кога считаш унижение да се молиш комуто и да било! Погледни след това наоколо си и ще видиш някого страждущ повече от теб, помогни му по един от многото начини, достъпни дори и за най-немощния човек. И виж тогава не ще ли имаш радост, която да те насърчи да живееш: Потеглил еднаж по тоя път „в дясно” ще видиш, че природата ти е приготвила вместо онова що те бе обезсърчило, нещо много по-ценно и красиво. Дерзайте и напред! 15 февруари 1928 г. И тъй - малко воля е потребна и проблемата на самоубийците е разрешена! А знаете ли, че смъртта винаги се отзовава на човешкия повик? И печалното е там, че тя идва кога съвсем сме забравили, че някога сме имали нужда от нея! Идва когато сме радостни и трептим за живота! От лична опитност Ви говоря. Бе време, когато и аз призовах смъртта да ме въведе в забравянето; тя като същество всякога много заето, само си отбелязала в своето карнетче, че е търсена. И представете си, дойде в момент кога никому не бе потребна! Трябваше скъпо изкупление, за да се отправи обратно с празни ръце. Загадки са това, но изнесеният в тях принцип е верен, Хелмира моя! Затова, помнете едно: Пази живота и добре го цени! 16 февруари 1928 г. Прочетох наново Вашите последни писма и между многото въпроси, на които трябва да се спра е този за характера на А... Виждам, че в него има повече благородство, от колкото във всеки друг светски човек. Това, заедно с почитта му към Учителя го издигат в моите очи; ако не бяха тия аристократически традиции, на които се счита длъжен да се подчини, той навярно винаги би предпочел да сте неразделна от него. Сега, все пак той е разрешил от свое гледище най-добре въпроса: разделя се от Вас без да Ви оставя с дете в ръце. Иначе, би било много по-тежко за Вас. Натъкнах се случайно на един подобен случай: майка с току-що родено дете е потърсила прибежище в едно братско семейство, тъй като е изоставена не от други, но от законният си мъж. Сравнява се дори с Фаустовата Маргарита! Може би и Вий сте научили този случай и мисля, че заслужава да го отбележите някъде из Вашите записки и дори в писмата ни. Радвам се на многото красиви описания, поместени в тия Ваши писма: гостуването на Учителя, сънят, който сте видели за моят възлюблен и други. Всичко това би искало да си говорим с Вас часове, затова изоставям тия неща за оня благоприятен момент. Сега, ако Ви е възможно да ми опишете с някои подробности сънят, ще Ви благодаря сърдечно. 17 февруари 1928 г. Този лист е може би един от ония, които Вий наричате буреносни. Но, поднасям Ви го като една необходимост, още повече когато в началото му е отбелязано с едри невидими букви “Свобода”. Искам да уредим въпроса с нашия пощальона, по който въпрос Вий еднакво предусетихте намеренията ми, па ме и подсетихте. И тъй, действително намирам за удобно да Ви изпращам моите бъдащи писма чрез брат Ж., а чрез него да получавам и Вашите. Уверена съм в неговата честност и благородство за тази работа, като Вам ще услужва заради приятелството Ви, а на мен заради предаността си към оная, която много е извършила за издигането му. Вече имах възможността да Ви уверя, че не го готвя за Ваш жених; даже нещо повече - днес и за дълго време, не бих го отстъпила нито Вам, нито на която да било друга сестра! Не ще Ви изказвам по-нататъшните ми съображения за това, освен ако някога пожелаете да ги знаете. Вий впрочем няма защо да се безпокоите, тъй като Ви остават още няколко месеци задружен живот във връзка с училището. След това не ще се даже и срещате. Но за Вас е важно, в това кратко време да постигнете оная хармония, тъй важна за доброто развитие на душите. Едно знайте, че щом съм приела да слезна и при него, има нещо ценно в тази душа. Ако искате да знаете, петдесет на сто от причините да дойда и при Вас, се дължат на него; така и Вий с Вашето пренебрежение станахте причина да отида при него, не да Ви отмъщавам или да Ви наказвам, но вместо едно чадо, Асавита да има две такива! И тъй, след неделя ще Ви изпратя с него пакет, в който ще вложа писъмце, съдържащо условията на пощальона. Бъдете благосклонна. Снощи четвъртък, апелирах към Бога да Ви се възвърне вдъхновението: Няма нищо по-сладко от това да родите ония зачнати не от похот мъжка, а които от Бога ще се родят! Моите най-чисти мисли да Ви обличат всякога с красивата дреха на благоволението Господне! В. В. Асавита. 16 ФЕВРУАРИ 1928 г. Учителят казва: „Когато си сгърбен, иди при по-скръбни от теб и ще ти мине.” Майка ми ме посети. Тя остана възхитена от цялата ми обстановка на ученичка! Угостих я скромно, но приятно. Даже й посвирих на цигулка, четох й стихове. Тя беше особена днес, тя ми се радваше, а не както преди... Тя е доста разочарована от другите. Но цялата блестяща, скромна обстановка не даваше друго да се говори, освен за - хубавото. Етажерка с книги, бяло легло, картини по стените на деца и пейзажи. Кухнята грее от чистота, съдовете лъщят, покривката белоснежна. Как се минаха цели 12 г. от деня, когато напуснах бащино огнище. Тогава не знаех къде отивам; само следвах вътрешния глас, който казваше: „Излез от тук, тръгни!” - Къде, Господи? Вървях и не знаех. Някой ме водеше. И той първо ме доведе при Учителя, после ми даде Colombo, после брат Боев, после Асавита. Усещам, че Colombo ме вика, шепне: „Забрави, ела!” Но, аз стоя прикована към учебниците си като към последна опора. Не - отговарям твърдо. Искам да забравя, да забравя! Очи мои, бъдете отворени, живи и любящи. Вие трябва да греете заради самия живот. Както онова дивно цвете на Рила, което никой не познава, а то цъфти за слънцето. Смърт ли? Не, никога. Аз бях само преогорчена, но никога няма да мисля за това. Моето мъничко челце трябва да расте от светлина в светлина; гласът ми не бива да заглъхне, а да пее и да учи другите да пеят. Даже аз ще пея най-вдъхновено от всички, минала през горнилото на всички скърби. При всичко, аз пак те обичам Alessandro, милий. Нека Бог бди над тебе и те пази. 17 ФЕВРУАРИ 1928 г., ПЕТЪК Искам да изляза по това хубаво топло слънце днес, ала зная, скрито ме блазни мисълта, че ще го срещна из алеите. Не, няма да изляза, а ще чета география. Слънцето гали гърба ми и през прозореца и ме топли. Защо да се излагам на нови мъки, защо пак да чупя пръсти в отчаяние. Не, не! Ще пазя душата си. Нека живее на свобода, нека е щастлив. Може би след време раната ми ще заздравее. Тогава чак, може би, той ще дойде. Но дали ще ме намери. След 6 год. Щяло да стане нещо с мене. Едва ли. Може би ще завърша университет, но чакай - Матурата! Една пчелица полази по ръката ми. Горка, подранила ти! Няма ли да измръзнеш? Защо си излязла тъй рано? Славчо и Милка ме изтеглиха на двора да си поиграем. Колко добри, обични деца! Колко много съм щастлива с тях! Майка им гледа от балкона и ни се радва. Ето хвърля ни нещо завито в хартия - шоколадени бонбони. 19 ФЕВРУАРИ 1928 г. Случайно днес между книгите си открих една бележка от него, когато учеше български. Тя гласи следното: „Ако замина за Италия, аз пак ще се върна назад.” Пророчество ли е това сега? Как ме ободриха тия слова. Развеселих се. Взех цигулката и свирих братски песни. О, душе моя, имай вяра в Божията Любов. Но защо не дойде Учителя на беседа. Чете се лекцията: „Търсете първом Царството Божие”. Сестра Милева [Мария Милева - виж “Изгревът”, т. XVII, с. 698-708] ме покани на обяд. Колко се радвах, че съм със Соничка и Здравка. Хубаво е у тях, като красива приказка. С тях всякога хубаво се разговаряме. Те обичат поезия. Соничка моли с хубавите си ръчички и сладки очички. Здравка моли и -аз заставам. Четох им „Асавита”. О, как се радваха! Соничка ме целуна, Здравка сияе от своите бели възглавници. Чудеха се с какво да ме гостят и почерпят. Соничка ми свири етюди от Burgmuller [Бургмюлер]. Учителят казва, че идват нечувани изпитания на земята. Говори за войни, глад, землетръси, болести. Ще се срути старото, казва Той. Иде нов свят, нов ред. Какво ще стане със света? Не, но какво ще стане с мене - пишущата. Дали ще изчезна в праха или името ми ще се запише с безсмъртните работници на човечеството. О, Господи, нека мина през всичките ти чистителни огньове, но направи от мене приятелка, помощница на Твоите избрани. Ти ще стопиш моето каменно сърце, което мрази, завижда, безделничи, а ще ми дадеш ново, златно, живо, любящо сърчице. Ти ми отнемаш Colombo, но ме приближаваш към всички души, към всички прекрасни души, които тепърва има да срещам. Искам да пея. Качвам се на малкото столче и издигам глас. В песента ми има сълзи. Те се ронят върху гърдите, радостни, вдъхновени сълзи. Ето аз се разговарям с Тебе, като да съм при Тебе. Ти ме викаш. Ей ида, ида, Господи при Теб! Свободна дойдох и свободна ме искаш отново Ти. Мое чудно, златно, бисерно име. Отечество мое си Ти, Отче мой! Ти си над всичко! Ти си по-красив и по-обичен от всички бели гълъби в света, защото Ти ги създаде. Свободна душа искам да бъда! От мъничка Те любя. Някога не можех да достигна светата икона, за да Те целуна. Повдигаха ме силни мишци и аз шумно целувах пъстрата картина. Сега се качвам на столче и... Те стигам, Отче мой, чуй песента ми. Разказвам душата си с песен. То е една чудна приказка. Сълзите се ронят. Някой покрай мене тихо ги събира и мълчи. Пея, пея. Няма вече покрив. Няма вече време и пространство. Ето, връщам се при Тебе, само при Тебе. Сега между нас няма никой. Всичко се стопи. Кураж! Вдигни гордо глава, стисни ръка. Напред! Въоръжи се с Него, който е у самата Тебе и Той да ти е щит и Виделина. На школата снощи Учителят искаше да пеем всички. Наблюдаваше ме като че ли. Но аз не пях. Защо - не зная. Тази Асавита мисли, че искам да се самоубивам. Тя се лъже. Точно тук, може би единствен път, тя се лъже. Когато писах писмото си до нея бях тъй огорчена, уморена, смазана. Искам да стане нещо с мене, да си почина, но не и да се самоубивам. Това е преувеличено доста. Даже тирадата й към самоубийците не ми хареса - ако се обляга на мене. Не, въпреки всичко, някаква незнайна скрита надежда ме крепи за нещо светло и велико, що има тепърва в бъдни дни да преживея. Светото писание е в ръцете ми. Седя, чета и сълзите се ронят в скута ми. О, велики Бели Братя, о, ти мой чудесен жител на Маришките езера, где си, ела при мен. Погледни ме пак с огнено слънчеви очи и ми се усмихни. И Ти, Родителю мой, чуй ме! Не мога да говоря. Ти знаеш, Отче, негли си бил до чедото си и знаеш какво ми каза той неотдавна, как се пресякоха коленете ми и нозете се отказаха да вървят. После той се смили - прегръща ме, гледа ме вдън очи, но свърши се. Олюляваща се от мъка и слабост си отидох. Той не ме придружи. Увиснала върху разпятието си, едвам си отидох при моята голяма и светла задача, дадена ми от Учителя - крепена от Асавита. А звездите грееха от небето, същите звезди, когато бях щастлива и пълна с надежди при него. Бедно мое сърце, ти търсиш любов, вечна любов и поезия. Те са в тебе и никъде ги няма другаде, шепне нечий глас. Не 6, а много години ще минат докато ние се „видим” отново. До тогава, той ще се събуди и ще поиска да „служи”. До тогава чукът и длетото на Великия Скулптор ще работят още върху мене и ще ме изгладят. Та що съм аз днеска? Само една надеждна схема, а още съм далеч от истинската красота. Може би косата ми до тогава ще стане бяла като вълна, но душата ми зряла, хубава ще се подмлади във вечния живот и красота. Що са множеството години до тогава. О, ще изхвръкнат те като пилци. * * * Ах, тоя Сали, това красиво турче кафеджийче, колко малък, а как почитателно умее да говори с по-голям. То чакаше брата си, отишъл да донесе чутура за кафето, и ние се разговаряхме. Дадох му от неговите бонбони. То лакомо я глътна. Сали, красиво и чисто дете, което гледаше с такова доверие на света. Те кълцат още и чер пипер за дюкяните. Те, брат му и баща му. Милите красиви уломки от едно велико минало! Колко дълго стоя то да чака брата. Аз ходих до дома, връщах се два пъти. Сали все чака и ми се усмихва. Трети път - вече го нямаше. На Сали не му беше студено. Сали е юнак. Как ми се смееше, когато се мъчех да говоря турски. „Нерде диджем, бре Сали.” Той се смее. Мургавото му личице, обиколено с меки къдри, грее като звездичка. Белите му ситни зъбки блещят под усмивката му. У него няма тъга по древно величие. Той чака брата си, който ще донесе специална чутура за кафе; за чер пипер си имат вече. Така те се прехранват, отдали съдбата си в Божиите ръце. Заспах с щастлива усмивка за Сали. Сега пазя още лъскавата лентичка що огръщаше бонбона. Това ми остана за спомен. Скрила го бях и сега между страниците го намерих. Колкото пъти излизах, все му давах по нещо. Първом бяло ръбче от хляб, после шепа орехи... Но той беше вече офейкал. Научи ме, Господи, да Те откривам между тия Твои малки чада. Да се радвам на Твоята Любов и красота. Ах, Сали, чедо мое! Прозорците на хазаите всички светят. Пак има гости. Вече се прибирам в моя сутерен за да уча, уча и само да уча. Утре рано пак, и пак, докато завърша, и после? Що питам за „после”. Той, Вечният знае. Нека прави от мен каквото намери за добре. 21 ФЕВРУАРИ 1928 г., София ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 21 февруари 1928 г. Хелмира! “Няма Любов като Божията Любов !” “Благопокорна е, пълна с милост и добри плодове...” Яков 3; [17]. “Не ти казвам до седем пъти, но до седемдесет пъти по седем!” Матей 18; 22. И тъй, дължа да Ви съобщя условията на новия ни пощальон. Първото от тях е приятелството между Вас да бъде винаги на нужната висота и от това приятелство да блика красота и хармония. Ще Ви обясня, че когато за нещо Вий сте скръбна или радостна, гдето и да съм, каквото и да върша, чувствувам Вашето състояние; същата връзка има между мен и второто чадо на Асавита. Ето защо е необходимо и двете мои чада повече да са в светли състояния, та тогава и аз самата да творя в светлина. На първо време, за мен ще разговаряте малко: потребно е да водите предварително много разговори върху духовни въпроси, върху беседите на Учителя, за да попаднете в ония трептения, сред които би било полезно и заниманието със същността на Асавита. До днес той не знае значението и същността на дружбата ми с Вас, а знам че и Вам е желателно така да остане и в бъдаще. Ще имаме и тая грижа. Прочее, той ще идва при Вас с думите: „Имам да ти предам това от нея”, а и Вий ще му казвате: „Моля те, предай това на нашата обща приятелка.” Тия условия ще попълним в последствие, а ако Вий имате да кажете вече нещо по тях, сторете го. Пишете ми желаете ли да предприемем нещо в четвъртък, как сте с училището и пр. Благодаря Ви за статията по изложбата, върху която ще Ви пиша по-нататък. С привети и благопожелания: Асавита. 24 ФЕВРУАРИ 1928 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 24 февруари 1928 г. Асавита, Благодаря за сумата 500 лв., която сте ми изпратили. За сега работя някои неща и на Дафинка Доганова, така че пак почнах да си купувам по едно хубаво бяло хлебче от фурната. Вие сте ми изпратили и - шоколад. Иска ли питане дали сме добре в училището, щом като бр. Боев е при нас. Новият пощальон е по-мълчалив и от библиотечния шкаф по отношение Вашето инкогнито. Той знае повече за Вас, отколкото аз. Казвате да се разговаряме с Е. върху някои интересни въпроси. Аз съм много заета извън учебните ни занятия - винаги Русеви изискват работа от мен срещу наем. Разговори от възвишен характер не липсват в учебните ни часове -брат Боев сам ги предизвиква и поддържа. Хубаво е по-дълго да оставаме върху тях, но времето лети и трябва да се обясняват уроците. Знаете ли, че книгата, която заедно с Вас пишем сега има много ненаписани страници. Има неща пречудни в човешката душа, за които и да иска да говори човек не може. „Ние бихме били жалки нищожества -казва Метерлинк - ако знаехме само това, което пишем или изказваме. Добре е, че най-възвишеното, най-прекрасното си остава неделима част от нашата душа." Чувате ли как Ви моля за прошка! Асавита, аз незаслужено Ви оскърбих. Учителят снощи свири песента на Възкресението. Сълзи ме душеха, но аз ги възпрях. Сърце, окаменяло от мъка сърце, ти не трябва да плачеш. Той караше младите да пеят. Но „млади”, значи щастливи. Аз не пях, за пръв път аз не пях в школата. Сънувах се облечена в бяло и загърната с голяма пелерина. Чак на сутринта се досетих, че такава пелерина съм виждала само в Учителя. Тълкуванието: Над мен е Неговата закрила. Писах битова поезия. Не мисля за самоубийство, имате грешка. Но прескръбна е душата ми. С привет: Ваша X. 28 ФЕВРУАРИ 1928 г., София ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 28 февруари 1928 г. Хелмира ! Душе Божия ! Няма Любов като Божията Любов ! Духът Христов, който развързва седемте печати ! Вашето писмо стигна бърже до мен в непокътнат вид, както вярвам, че и моето сте приели така; това оправдава доверието, дадено на брата, а този начин на размяна ни улеснява в много отношения. Така, кога приех пакета, почувствувах радостта за Вашето съгласие; обаче кога разтворих плика, обзе ме малка скръб, че не засягате поне тъй важните въпроси, които бяха предмет на толкова много от последните ми писма. Доволна ще съм ако Вий сте писали поне за Вашия дневник, по повод Вашите размишления след получаване всяко мое писмо. Благодаря Ви и за това, което сте писала, което все пак ми представи материал за размишление. Чувствувах, че имахте известна борба в приемане новия ни пощальон, а случи се в това време да посетя Учителя за една съвсем странична работа. Както за всеки от нас, подобно гостуване при Учителя е цяло празненство, така и в моята душа бе веселие и радост. След свършване разговора ни по казания въпрос, необходимо бе да заговорим за Вас, Хелмира; защото, както винаги, така и сега в душата ми се отразяваше Вашия образ, на устните ми бе Вашето име! Трябваше да разкажа на Учителя някои от последните Ваши преживявания, както и тъгите Ви за решението на А... По повод на това, Той встъпи в някои обяснения, които позволявам си да Ви съобща, за обща полза: „Когато един човек се озове в гъстата материя, ако пожелаете да го изведете оттам, той запитва „Где ще ме турите?” И прав е! Защото, както едно дърво не може да го изтръгнете с корените му, за да го пренесете някъде, а трябва да се превърне в една клетка (зародиша в семката). Такава промяна трябва да стане и с човека, за да се внесе той в друга среда. Колкото за Хелмира, тя едно трябва да знае, че нейният характер е създаден в братството. Излезе ли на вън, всичко ще изгуби, ще се превърне на „кимвал що дрънка”, както казва Павел. Да допуснем, че тя би се свързала с този граф, какво ще постигне? Какво постигна дъщерята на Толев - научи италиански език и нищо повече; та и Хелмира ще се приучи към аристократически живот с техните маниери и етикеции! Така, тя да гледа да седи тук, при извора на идеите, гдето може да пише, да работи и да е полезна.” Похвалното, което Учителя намира в А... е смелото следване известни негови цели: „Когато човек обича една жена, той не трябва да жертва всичко за нея! И даже, щом тя види, че нейният любим мисли и я уверява в готовност да се жертва всецяло, не трябва да се съгласи да го вземе. Току-що казвах на една сестра, че оня мъж, който й казва, че е готов да жертва всичко за нея, тя не трябва да го вземе: утре той нея пък ще зареже. Всякога има нещо ценно над всичко, което не трябва да се жертвува. Това е Бог, това е поставеният в душите ни идеал!” Учителят засегна и отношенията Ви с брат Ж..., които обясни като следствие на миналото. Тия отношения трябва да се регулират сега, в интерес на бъдното развитие и на двама ви. Учителят завърши със следните думи: „Има в Хелмира известни хубави качества и за тях аз я харесвам.” Ето где е една от допирните точки между Учителя и Асавита, Хелмира моя! Сега преминавам към въпроси, произходящи от последното Ви писмо. Първо - за училището. Кога Ви запитах напоследък, мисълта ми бе да Ви изтъкна, че в това кратко време, което Ви остава до изпитите, частно Вий трябва да отделите повечко време за уроците: Това, което имате обичай да прочитате два пъти, прочитайте го три; на математиката също посветете повечко време, дори решена еднаж задача, тутакси се върнете и я решете още еднаж по всички правила; това е превъзходен начин на заучване. Що се касае до работата с шев и други, не отблъсквайте ония случаи кога Ви предлагат такава, но не я и търсете. Въобще посветете времето Ви само на училището, за да получите успех дори по-добър от миналогодишния: Това Ви е потребно за приема Ви и в университета. За нашият четвъртък - бъдете спокойна. Нали Ви нарекох своя съветница! Никого не съм посветявала в нашия свещен час - за него е известен само Учителя! Ако Вий сте подсетили нещо, може би Учителят е наредил някоя работа. Бих Ви разказала дори каква е тя, но щом Вий сте открили нещо, ако желаете може да издирите и по-нататък; това не Ви предлагам само като средство за задоволяване на любопитство, но за да видите способността Ви да издирвате нещата. При това не се спирайте на лицата, които прямо сте поставили в предположението Ви, но по странични пътища, без да бързате, вслушвайте се в разговори и описание на случки из братството. Така, нашият час принадлежи само нам и той е благословен от Учителя! Настоящето ще гледам да Ви се предаде в сряда или четвъртък, а в следните дни на седмицата ще гледам да Ви приготвя и второ писмо. Спомняйте си и Вий през тези дни за мен. В следното ми писмо ще Ви говоря от гледището на една необходима среща, която трябва да имате с Учителя. Хелмира! Той ни е не по-малко нужен кога считаме, че сме недостойни да се явим пред лицето Му! Привет: В. В. Асавита.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година 24 НОЕМВРИ 1927 г. На връщане от урок си намерих златна венчална халка. Тя е тежка и чудесно прилепва на безименния ми пръст. Чия ли е? Имам ли право да я нося? Трябва да го скрия, че ако го видят на ръката ми нашите добродетелни сестри, ще намислят нова история. Бих желала този пръстен да е от Colombo. Уви, той всеки час може да си отпътува. Малко ли са Агати, Жулиети, Лаури и Беатриче по света? Че що съм аз? - Една скромна, една сиромашка българка. Как ме е яд, че употребих „сиромашка”. Не е вярно, богата съм и то изобилно. Богатите пеят, бодърствуват. Сиромасите хленчат, просят. Где съм аз! Купих си обуща, но ги отгладувах. Що от това? Млада съм, сега мога още да нося. Ами я ако имах семейство - деца, за които трябваше да се грижа? Не, срамота е да хленча. Не, никога няма вече да хленча и за нищо на света! Наближава 9 ч. и половина, среща с Асавита. Ние ще си говорим през пространството. Чуваш ли, Асавита, що в същност желая да получа от живота? Ти ще ми внушаваш подвига на апостолство, постническо подвижничество. Ще ми цитираш цял календар от светии и мъченици. Сега сме при Маришките езера. Не, не мога да бодърствувам - просто заспивам, може би от изтощение. Главата ме боли, в устата ми е горчилка; ръцете ми са тънки, пръстите прозрачни. Днес уших една рокля, взех цели 100 лв.; 10 лв. оставям за десятък, а 90 са мои. Ще си купя топъл бял хляб. О, всеки ден ще си купувам от тия бели лъскави питки. Сирене не смея да купувам, защото не зная кога пак ще намеря работа. В зимниците и таваните на моите хазаи е цяла Калифорния. До горе са натъпкани със стока. Като че ли ще отварят бакалница... Най-много им завиждам за хубавите сухи дърва, които държат под ключ, и първокачествените въглища. Старата пепел изринаха във вестибюла и решиха мен да я подарят. Но, хазаинът изрови с бастуна си няколко бучки, извика слугините си първом да го пресеят и тогава да ми го дадат... Но, аз не го взех, то значи да се напълня със сажди. А те подариха 2 вагона въглища за софийските бедни и вестниците писаха за това: Дарителят банкер К. Русев. Моята барака е празна, кога пак ще се напълни. У Colombo е също приятно. Ах, как хубаво се работи в стая, гдето има равна топлинка, тогава ти идват красиви идеи и летиш, летиш по небето, пееш, четеш, смяташ, рисуваш. Но при тоя студ сега, не само тялото, но и мислите ми се вледеняват и работата не върви. Ах, тая златна халка, какво да я правя сега? 25 НОЕМВРИ 1927 г„ София ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 25 ноември 1927 г. „Человек ще погледне към Създателя си и очите му ще се взрат към Святаго Израилева.” Исайа 17; 7 Няма Любов като Божията Любов ! Хелмира! Дни много изминаха, през които устните ми не нашепваха това небесно име, нито перото ми редеше слова за него! Така ний дочакахме новата луна, за да се оправдае Вашето предположение, че обикновено Ви пиша на пълнолуние. Това, обаче е съвпадение по-скоро, отколкото нещо следвано от мен; еднакво бих ви писала и в новолуние, и в разсип, а даже и в „лунно затъмнение”, така да се изразя. А ако желаете да знаете, моето мълчание се обуславя единствено от това, че много често една малка красива ръчица, ръката на Хелмира, се е явявала да затрива мислите на Асавита! Това нека не Ви наскърбява - да считаме, че с последното Ваше обещание, изтече всичката мътна вода на приятелството ни и в бъдеще нам предстои да се любуваме на ония лазури, в които ще се проявява всичко в своя Божествен вид. Да споделя още нещо с вас за Луната. Тя наистина взема участие в създаване условията на човешкия живот и ако бих желала да се ползвам от знанието, предадено нам от Учителя, всякога бих представяла пред Вас известни идеи при разсип, време представляваще добри условия за растеж на семената и на идеите; така също, ако бих желала да проявя каквато и да било доброта към някого, бих вършила това при пълненето на Луната. Всеки случай, трябва да съблюдаваме нейните фази, когато желаем да улесним нашите успехи; каза, обаче, Учителя еднаж, че и при противодействието на Луната може да се върши работа, като оприличи това с маневрите, които един лодкар върши когато има да кара платнохода си против вятъра - тогава се правят „волти”, казано по моряшки. Над закона по-силен закон владее, казва някъде Писанието! Понеже засягате въпроса за добродетелността, ще споделя с Вас нещо, което просветна в душата ми, когато четох първата съборна беседа от тази година. В едни от страниците там, Той явно изтъква задължението на всеки човек да върши добро на нуждающите се, добро от всякакъв вид, включая и материалното, всеки според силата си. Но, няколко страници по-нататък, Той най-категорично казва, че с добро и пр. и пр. не се влиза в Царството Божие. Това за мен значи, всяко добро, проявено от човека трябва да се забрави в най-скоро време от този, който го върши. Това изглежда, че е трудно за човека и затова когато се видим в Небото, от добродетелите ни няма нито следа. Прочее, и тук се иска разумност. Вий загатвате в писмото си, че очаквате от мен отговор за бъдещето Ви с А... Какво е нужно да добавям към тъй ясните обяснения на Учителя! Истина е, че бихме могли много да си споделим с Вас по този въпрос, но ще Ви кажа - следвайте съветите на Учителя и Вий ще постигнете онова, което е съществено да се постигне от всяка душа. Що се касае до аристократическите традиции, за тях природата е приготвила велика „метла”. Когато се касае за пророчества, обикновено Учителят казва: „Не ще стане онова, което Вий мислите, нито това, което аз мисля, а само това, което Бог е определил!” За сега Вий ще се задоволите може би с ограничено общение, било за да не го изложите пред дългът му, било и Вий по-добре да следвате ученето си. Определеното бъдеще само ще се яви пред нас и ний ще се съобразим с него. Доброто разположение и интереса му към Учителя, естествено ще донесат благословение и за неговата душа. От Вас зависи да имате с него чисти братски отношения -нека и той бъде като художник, комуто Вий позирате във Вашата красива премяна! Тогава бъдещето ще има своите светли изгледи. Знаменателни бяха последните две общи екскурзии до Витоша, когато нашият Бивак получи своето име от Учителя. „Белия Ели-Шадар”, или „Истинския свидетел”, приблизително преведено на български. Бях доволна да Ви слушам в разумните разговори при Учителя. Неприятно беше само, че участието на сестра Б... оприличаваше всичко на състезание. Трябва да сте много внимателна в такива случаи, а при това не се надсмивайте на подобни личности. Но, Хелмира! Аз вярвам във Вашето добро бъдаще, вярвам, че Вий ще работите през всички дни, години и векове, ще сте за добър пример в братството! Дерзайте, с Бога и Учителя - напред. 26 ноември 1927 г. Виждам колко неизчерпани остават въпросите, по които се опитваме да споделим мисли; казвам си, че навярно това е материал, който някога ще доразгледаме, когато имайки условията за разговор, ще разгръщаме нашите спомени и ще се впуснем обширно във всички въпроси. Намирате ли за уместно да направим наново нашия опит? Прочетете 27 лекция от III година на Младежкия клас и дайте вид на това, което бихме могли да предприемем; в следното Ви писмо определете точната дата и час, като ми опишете и начина, по който бихте желали да направим опита ни. Ще Ви бъде вярвам удобно, да ми пишете и оставите писмото Ви за неделя, 4 декември. Посетихте ли изложбата на Б. Георгиев? [Борис Георгиев - виж “Изгревът”, т. XIII, с. 621-640, сн. 84-95] Непременно сторете това и се опитайте да запишете впечатленията Ви, като съставите нещо като статийка за новата книжка на „Житно зърно”. За тази работа се иска художествен усет, но доста е Вий като поет да предадете чувствата Ви при съзерцание на това необикновено творчество. Обърнете особно внимание на символизма, в който той се впуска със смелост и вещина, свойствена на първостепенни майстори. Използвайте случая и посетете няколко пъти - всякога ще имате допълване в разбиранията. Говорете и с хора компетентни в тази област, за да се яви една ценна статия от Вас по такъв един въпрос. Простете, че Ви възлагам такава работа, но направете опит със себе си. Сега, ще завърша, като Ви пожелавам да устоите в обещанията Ви току-що предприети като нови отношения към околните (да се справите с всяко чувство на омраза и да го заместите с чистото приятелство, изходяще от добрият дух); Пожелавам Ви да размислите какво значат думите на Учителя - да позира човек на художник, като се явява в своята красива одежда и да застави тоя художник да не търси неговата голота! Моля, резултата от Вашето размишление да ми опишете в кратце в следното Ваше писмо. А знаете ли какво за себе си мечтая? Да съм същество велико, подобно жителите на Сириус. Да Ви отредя в пазухата си място обширно, колкото цялата наша Земя, там да обработвате Вашата градина, като намерите там и душата, която Ви принадлежи в тоя свят. Ако имам време ще използвам остатъка от този лист, но за сега оставам: В. В. Асавита. 2-4 ДЕКЕМВРИ 1927 г., София ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: София, 2 декември 1927 г. Асавита, Само Божията Любов носи пълния живот! Получих писмото Ви от 25 ноемврий. Прочетох го и го прочитам пак; едни неща ме радват, едни ме наскърбяват. Но и едното, и другото трябва да оставя, защото работа ми предстои. Ето, съобщавам Ви това, което ме подсетихте за изложбата. Тази седмица привърших и няколкократните си посещения там, и записките си, и привършената работа, която вече предадох на братята, които ще се занимаят по материала за „Житно зърно”. Ще я одобрят ли или не, то не зависи от мене. Аз писах това, което се откликна в мене от видените картини. Що мога повече? Ако има някой, който да даде нещо по-добро, нямам нищо против, своята ще си задържа за себе си. Също така своевременно описах и двете екскурзии, които напоследък предприехме. Действително те бяха особени. Прочетох и разучих 27 лекция от III година на Специалния клас. От там извлякох три основни положения, които може да се турнат всякога в приложение. 1) Изпращане мисли към същество, с което сме хармонирани по темперамент, по сърце и по ум. 2) Възпитаване чувствата и характера чрез музиката и 3) Опит върху посеяни семена или луковици в две саксийки, за да се види как въздействува мисълта ни върху едната. Има още много ценни мисли в тази лекция, но тези трите положения са като резюме на цялата лекция. Вторите две положения (2,3) се отнасят лично към всекиго, който ги предприеме; те не изискват второ лице, а първото положение, изпращане мисли към някого, за него действително трябва още един, но кой е той? Далече съм от мисълта, че аз с Вас, или Вие с мене си хармонираме по темперамент, по сърце и по ум. Но опита трябва да се направи и с кого ще бъде? - Пак с Вас. Досегашните ни опити по форма не излезнаха сполучливи, но самата работа е приятна, поне временно създаваше един красив мир. В четвъртък вечер, от 8-10 ч. аз ще Ви изпратя една мисъл из областта на поезията, също и от Вас ще очаквам да получа нещо. Омразата вече си отива. Новата песен на Учителя в Школата потвърждава това. Вашите примери за позиращата девица с красивата премяна преповториха съветванията на моя вътрешен глас. Те ме наведоха на много размишления, на които сега не съм способна да дам някакъв израз. Какво ли е Бог определил, щом това, което мисля аз и Вий няма да се сбъдне? Може би ще се сбъдне това, което Учителя е пророкувал за мене, и което по много от своите точки е тъждествено с Вашето! Тия размишления ми внесоха достатъчно огорчения тези дни, при многото и други, затова всячески се старая да не се спирам на тях. Но аз изгубих вяра в себе си, щом всичките мои мисли и чувства до сега са лежали на фалшива основа. Знаете ли, че когато нямам_ сила да извикам Вашето име, или Учителя в дни на горест, аз викам: Йоане, Йоане, Йоане? И като че ли ми олеква, като че ли стоя близо до едно човешко същество, което разбира и Бога, и человека. По повод древният гений Мелхиседек направих, там при Ели-Шадар едно велико откритие. То ме зарадва много. Някога, ако Ви интересува, може да Ви го кажа. Но много бих била благодарна, ако получа някакво по-широко осветление върху това име, защото ще ми бъде в скоро време нужно. Няма Любов като Божията Любов! Ваша ХЕЛМИРА. 4 декември 1927 г. P. S. Моето отиване в библиотеката и пр. не е приятно на някои от печатарите. Веднъж те дори ми забраниха да влезна. Где впрочем бихме могли да оставяме писмата си? 6 ДЕКЕМВРИ 1927 г., София ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 6 декември 1927 г. Хелмира, Получих последното Ви писмо, на което в последствие ще отговоря обстойно. Сега Ви явявам, че съгласно реда, който описвате, ще направим в четвъртък нашия нов опит. Още на следния ден взаимно ще си изпратим писма за опита. Относно библиотеката не се безпокойте - оня случай е бил изключителен. Гледайте да вземате ключа в неделя сутрин, когато в някой момент отсъства оня що не Ви е допускал. Ще обмисля друг един начин за предаване на писмата и ще Ви го явя. Боже мой! Постави ни в пълна хармония с моята сестра Хелмира! Господи Всемогущий! И Вий светли наши приятели, благословете, благословете моята сестра Хелмира! Само Божията Любов носи пълния живот! В. В. Асавита. 8 ДЕКЕМВРИ 1927 г., четвъртък Богомил, Зорнициния брат [Богомил Малджиев от гр. Русе] ми прати днес цял метър сухи дърва. Че това е истински дар, който никога няма да забравя. Милият добър момък! Той влезе снощи при мене да се видим и видя, че свита уча на миндеря, и днес! Бог да му даде живот и здраве. Цели 6 дена ших горе за наема и сега кръста ме боли от движението на машинното колело. Що нещо уших! Има да се отвори цял магазин за дрехи. Поне мога да пипам тая мека коприна и дантела, фино хасе и батиста - ако и да ги нямам. Два месеца как мама е тука, но още не ме е посетила. Сега си напалих добре печката и сложих да се вари картофена супа. Забравям всичко! Радвам се на топлината, на сгорещената вода, с която се измивам добре и освежена сядам да уча. Колко е хубаво! 9 ДЕКЕМВРИ 1927 г. Приятна зима. Години наред аз ставам в 5 ч. и вървя на урок. До 8 ч. ние свършваме и тогава всеки отива по работата си. Брат Боев е винаги буден и ни чака. В тия хиляди стъпки до там и у дома, и от дома до Аня, аз прерисувах мозъка си, лицето си. О, мое мъничко челце, кога ще пораснеш? Или трябва още и още усилия? Все си мисля, че ако дойде майка ми, ще ме бие пак, както някога. А тя тъй жестоко ме блъскаше и разкъсваше с ноктите си моята кожа. Аз бях „Козетка” и Учителят ме изведе от там и приюти в Школата. Даде ми тия прекрасни учители, които неуморно работят върху мене, неуморно и безвъзмездно. Ах, този 8 клас, тая „Erste Prima”, колко ме измъчва! Особено огромен е материала по литература! А пък комплицираните задачи, а пък тая ужасна физика, химия, Божичко! Трябва да изучавам и пение, и гимнастика. Миналата година на изпита играх хоро... Що да правя? Не го играх лошо, но срам ме беше ужасно. За тази година г-ца Заморска иска от мен да се науча да танцувам и да играя ръченицата. Дадено! Colombo ме покани на обяд. След това ме помоли да му разкажа по какъв път съм дошла при Учителя. (Отлично упражнение по немски език.) Аз му разказах, че детството и юношеството ми не са били никак весели. Че обичах да чета и рисувам, а искаха да ме оженят за някой еснаф. Че тия постоянни внушения са ме накарали да дойда в София и че пеейки в Рамадановия хор, един хорист семинарист ми говори за съществуването на свят и велик българин, и че аз трябва да се запозная с Него. Наистина аз се запознах при много чудни обстоятелства, но по-важното е първата беседа, която чух. В нея се казваше, че който иска да види Бога, да става пред изгрев слънце през май и да посреща слънчевия изгрев. Тогава ходейки из гората всеки ден в тия омайни утрини, когато цялата природа ликува и пее, аз разбрах що значат тия думи по щастието, по блажената радост, която преживявах от ранна пролет до късна есен всред нашата борова гора. После Той ми каза да уча. И още, още му разправях. Той ме държеше в прегръдките си, милваше ме и искаше да му разказвам още и още. И най-после каза: „И аз обичам Учителя! Това, което ти ми разказваш за Него, ме прави да го обичам, meine Taube [(нем.) моя гълъбице], не по-малко от тебе.” Това е една щастлива среща с него и при това със златното синджирче, дарено ми от него. О, с него той се свърза завинаги с Бялото Братство. Да, Colombo рано или късно ще бъде ученик в школата. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 9 декември 1927 г. Само Божията Любов носи пълния живот ! „Да пристъпваме с дързновение към престола на благодатта за да приемем милост...” Евреем 4; 16. Хелмира! Сестрице мила! Да Ви говоря ли за неочакваното възрастване на нашият четвъртък, което ако не повече, може да се изрази с отношението пет към едно! Часът бе 9 и 3 минути по „Балкан”, когато в една необикновена обстановка, до мен достигнаха Вашите трептения: „Час на вглъбяване в онова, което е било и онова, което ще бъде - сред светлината.” След 16 минути (9 ч. и 19 мин.) предадох Вам следното: „Душата ми е Звездица сред пет свои дружки и лъчи от нея отлитат, отлитат към Хелмира!” Ще очаквам да прочета и Вашето съобщение за преживяното тази вечер. Първото нещо, което искам да разгледаме от Вашето последно писмо, това е интереса Ви за Мелхиседек. Вашето откритие ме интересува, затова моля при пръв случай да ми го явите. Междувременно имах случай да поговоря с Учителя, комуто казах, че желаете да научите нещо повече на тая тема. Мислех по най-лесния път да се доберем до тия знания, затова питах Учителя дали да се явите при Него и Ви разкаже всичко. Обаче, Той посъветва да мислиме сами на първо време. Ето защо, отбележете си местата от Писанието, в които се говори за този адепт на миналото. (А може би и много пъти до днес.) Прочитайте си ги от време на време и ще постигнете важни схващания за неговата дейност. За мен, той е велик ангел, вселен между человеците. Ще опресня и аз знанията си за него като прочета Писанието и някои бележки, които предполагам да са записани в една моя тетрадка. Така, че по тоя въпрос ще се върнем, а вярвам че и Вашето съобщение ще ме наведе на някои мисли. Следва да Ви поздравя със завършената работа по изложбата на Георгиев. Нека се надяваме, че комитета ще го одобри и напечата, а и Вий се ползвате от преживяното в свръзка с тая Ви статия. Имам една малка молба към Вас: В едно от следните Ваши писма, да ми опишете някой Ваш спомен от баща Ви (който е жител на духовния свят, нали?) Опишете ми характера му, каквото си спомняте за него, изгледа му и въобще някои подробности. Ако ли имате негов портрет да ми го дадете за няколко време. Той заслужава да бъде спомнен в молитвите ни в някой четвъртък. Сега, за смяната на нашия „пощальон”. Правя си един преглед през какви стадии мина нашето кореспондиране, как хубаво беше когато писмата ни се поднасяха от дръвчето на Изгрева, после - трепетите, с които ги съхранявахме на прозореца в салона и най-сетне, сред хранилището на земна мъдрост - библиотеката. Дойдох до смелото заключение, че сега трябва да намерим един жив благороден човек , който да ни услужи. Ето защо, заедно ще го потърсим: Прекарайте през ума си ония близки нам братя и сестри, от които да изберем някого. Бихме ли наистина открили човек, който след като ме види, да се въздържи и не задоволи Вашия интерес да Ви разкаже за мен? Може би! Ще зависи от Вас да не го разпитвате, до като дойде определения срок; освен това, писмата ще предаваме поставени в една книга (за прочит). Ще я опаковаме и привържем, тъй че носителят не ще знае какво ни носи и не ще любопитствува. Впуснете се смело в решението на въпроса, същото ще сторя и аз, та ще си съобщим резултата. Предвиждам едно красиво последствие, което ще ни улесни в това отношение. Ако не сте много заета и Ви е удобно, оставете ми и за 18-того писмо в библиотеката - това ще е може би последно затруднение. Трогната съм от трудолюбието Ви. Привет: Асавита. 10 ДЕКЕМВРИ 1927 г., София ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: София, 10 декември 1927 г. Асавита, Няма Любов като Божията Любов ! Честита се считам, че пак се отправям към Вас с това писмо. Прилагам листчето с опита, очаквам Вашият отговор. В четвъртък на уреченото време бях на поста си, но тъй бях уморена и съкрушена духом, че като си ронех само облекчителни сълзи, отправях към Вас своите мисли. Мила, миличка! Имената, които написах ще ми дадат много вдъхновение, но и Вий подсещайте ме за туй, онуй, да не би да не кажа това, което е съществено да се изложи. Нека Святий Дух ме изправи пред филмите на пътят ми от излизането ми от Господа, като ми припомни това, което трябва. Благодаря, благодаря за благословението, което призовавате над мен! Нека и Вам така бъде подобно! Амин! Чухте, нали, новите песни от Учителя? Насладихте се и Вий от сладкото пение! Как пее Той! Като че ли чрез Него пее Небето. Какъв е чуден гласът Му! Слушала съм добри певици и певци, много съм се радвала и възхищавала, но сетне у мен остава едно чувство: „Защо да живея?”, когато слушайки Учителя, казвам си: ,Да живея, да живея! Живота има смисъл, красота и цел! Живота Божий е хубав, хубав!” Знаете ли като гледам това дивно лице, слушам гласът Му, като че ли се пречиствам, пречиствам и изведнъж целият мрачен хоризонт на моята душа се разведрява и аз пак виждам животворното слънце. Но колко доблестен подвиг трябва да извършиме, за да оправдаеме толкова голямата Божия милост над нас, да ни Го изпрати в тия дни, в тия тежки дни. Много неща ми идват да Ви кажа, но те сега бягат от мене; а когато ръцете ми са заети с работа бърза и неотложна, тогава мислено се разговарям с Вас, но мисли бързи, които нямат време да се застоят и усладят душата ми, защото мисъл трябва да съсредоточи човек и в най-малкия иглен бод и най-малкото деяние. Знаете ли, че майка ми още не ме е посетила! Как без думи Небето ме още изобличава чрез това! Но кой ми е майка, кой ми е баща и братя, и сестри? И тука може да се дадат добри отговори, но хубаво е човек да бъде в хармония с всички твари. О, зная, в много съм виновна пред всички, но що да сторя? Колко мъчно се облагородява характер! Колко пъти плача горко и се разкайвам за постъпката си, за думата си, за мислите си, но след малко ето ме пак същото сторвам... Що да сторя, що да направя? С какво мога да изкупя всичките си грешки? Може ли человек да се оправдае? Пред человеците, не, но пред Бога, да! Благодаря на Този Жител от Сириус, който приют ми дава в сладката си пазуха! Ваша ХЕЛМИРА. 15 ДЕКЕМВРИ 1927 г. 15 декември 1927 г. Новата прислужница на А., която благодарение на моите внушения получава заплата, която аз не съм и сънувала, като се ползва с безгранична свобода. Неблагодарна, тя разсейва из братството нелепости за моето гостуване при него, въпреки че винаги е около нас, викана или невикана. Не, това е долна завист на жена, която не е почетена. Що да правя? Тям парите и вечното присъствие около него, а мен, някой щастлив час веднъж в трите месеца. Те назовават моя мил гълъб с прозвището „любовник”. Колко далеч отстоят от истината! Но после горко плаках. Зная си аз, истината си зная и че те се лъжат, и лъжат наоколо. Но силен е Бог и ще блесне Правдата Му. Самата тая достопочтена слугиня знае, че рускинята Нинета Гриньова му е такава, а не аз. Аз съм му приятелка, малка, влюбена приятелка, ученичка на Учителевата Школа. Но понеже тя не е в Специалния клас, не може да почувствува що значи това. Като ученичка на Окултната Школа аз не мога да имам любовник. Това значи да излезна от Школата още същия час. Аз обичам А. и той мене. Ние по-добре знаем какво сме един за друг и макар, че няма да се оженим, ние си запазваме и сега, и в бъдеще едно велико, свято приятелство. Пак ми възвърнаха малката шевна машина. О, като че ли влезе отново добрия ми приятел. Тъй плаках от радост като я видях. Зорница ме прегърна и каза: „Хайде не плачи, взимай си работа и си работи.” Донесе ми после сладкиши и ябълки, подари ми една съвсем нова вълнена пола, която отлично ми приляга за новата ми блузичка, подарена от нея за Коледа. После и Славчо, моят прекрасен Славчо ми донесе голям портокал. Сладкият малък пророк. Веднъж аз седях в стаята си и работех. Навън грееше слънце и птичките пееха. Почувствувах мъка за живота, който протичаше край мене. Тогава той надникна на прозореца, седна върху него и каза: „Како Олгичке, аз ще ти купя една голяма нива (разпери ръчичките си), която мно-ого, мно-ого да ражда.” Слънце осия стаята ми. Пръстчетата ми трескаво заработиха, като че ли изпълнени с нова сила. Славчо, миличък Славчо. Ти ще пораснеш, чедо мое, учен мъж ще станеш и аз вечно ще те благославям. Колко е мъдър този малък богаташ! Колко е добър! Когато пренасям въглищата си от тротоара, той сам мъкне големи буци и ми помага, също и мъничката руса Милка - въпреки крясъка на гувернантките. Те важно отговарят: „Мама каза да помогнем на кака Олга.” Моите велики приятелчета, моите пойни пролетни птички. Те обичат моята супа. Натежали от тлъста храна, те намират, че моята „клин чорба” или постна картофена супица е превъзходна. Даже, веднъж Милка ето каква голяма глупост велемъдро изрече: „Како Олгичке, толкова е сладка твоята супа, че когато мама умре, ти ще ни готвиш.” А те не искаха да знаят, че тяхната лъчезарна в здраве и красота майка съвсем няма намерение да умира за хатъра на моите супи. Ето и портрет от баща ми за Асавита. Че аз не го зная никак. Оставил ме е четиригодишно сираче. Само по книгите що е чел и подчертавките, които е правил и аз, подобно Татяна Пушкина, опознавам и аз лека-полека баща си и виждам, че вървя по неговите неосъществени, но въжделени пътища. Учителят казва, че той е винаги с мене и ми помага. Сладкият мой бащица! 17 ДЕКЕМВРИ 1927 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 17 декември 1927 г. Асавита, Радвам се, че в тия усилни за мене дни получавам от Вас писма и че мога и аз да Ви пиша. Опитът в четвъртък не излязъл сполучлив. Вие сте възприели по-добре, но моя възприемателен апарат е по-несъвършен. За Мелхиседек намерих в 5 гл. Поел. към Евреите. Зная, че има и другаде, но Библията е цял океан и не мога лесно да го открия, освен, ако някой не ми посочи съответните места. Една по една поставените глави в книгата се очертаха: Зная, че не са още така хубави за показване, но мен предстои възможността да ги усъвършенствувам в бъдеще. „Големите риби, живеят в океана; великите художници, музиканти и поети се раждат също в съответно велика среда.” Такава беше приблизително идеята, изказана от Учителя в лекцията на Специалния клас. Аз съм дете на прост народ. Що съм аз и що мога да направя? Но аз работя, както ми дойде под перото. То не идва случайно - от главата, а главата ми е още несъвършена. Ах, ако този сюжет, наистина, както казва М. Белчева, влезе в ръцете на Гьоте, Шилера и др. колко хубаво нещо ще излезе, но те едно, че не се вдъхновяват от такива идеи, друго, сега такива великани като тях не се раждат. Още не смея да я представя на Учителя! Статията за художника Борис Георгиев е одобрена от редакционния комитет на „Житно зърно”, но трябва да се препише по-пригледно. Прилагам портрета на баща ми. Ето го, миличкият и непознат за мене родител. Никакви спомени не са отпечатани в съзнанието ми за него. Че той ме е оставил едвам тригодишна и винаги е странствувал далече от дома. В Нова Загора, внезапно е починал. Казват от отрова... Мама казва, че бил неподкупен. Зная, че са му давали подкуп да се подпише за отчуждаването на една нива и проектирания път Кортен - Твърдица да изкриви по желанието на стопанина. Но, той не приел - планът от инженера останал същия, но баща ми платил с живота си. Бил рус, със сини очи, голяма брада и коса, ала Христо Ботев. Обичал песента. Новозагорки - тогава деца разправяха, че свирел на кавал, децата се събирали край него да играят и той свирейки, играел с тях. Бил отличен песнопевец. Писмата му били хубави. Страшно обичал книгата. Всичките му томове са подвързани грижливо - едни с кожа, едни с хубаво платно, снабдени с щемпелувано името му. В края на всяка прочетена книга, върху бялото поле е оставял бележки от прочетеното. По подчертавките и бележките, и аз като Татяна в „Евгений Онегин” можах да надзърна отчасти в неговата будна и нежна душа. Оставил е немски, руски и италиански книги. Немски е изучавал чрез немско евангелие, сравнено с българския текст, италиански - от своите работници - бил е кондуктор. От него ми е „Изгубеният рай” от Милтон, целия Пушкин и - отчасти Лермонтов. Обичал е и стиховце да пописва... Твърде много е бил привързан към мене. У всяко писмо е напомнял на мама „хубаво да ме гледа”. Значи, пощальона ни ще бъде вече не дърво, а човек. Предлагам Паша Теодорова. Имам безгранично доверие в нея. Когато тя ми говори, колкото да съм угнетена духом или отровена от съмнения, тя съумява да тури умът ми на място. Още малко добавям за баща ми. Майка му-баба Въла е живяла 104 г. и е оставила на света 13 деца. Татко - седмият е трябвало да слугува по чужди врати, за да получи малко класно образование. На Витоша, скоро, запитах Учителя да ми каже нещо за този тайнствен Мелхиседек. Той каза, че знаел една приказка за него и щял някога да ни я разкаже... Седнах върху един камък да се нагрявам на топлото слънце и почнах да изговарям името: Мелхиседек. И чудно, първата част на името ми - „Хелми” се включва в „Мелхи”. Зарадвах се тъй много. В това време, Учителят ме гледаше от далечината и се смееше. О, аз зная, че Той гледаше към мене, иначе нямаше да трепна от радост. „Седек” - е символ на царско достойнство според еврейската етимология. Също и „Ра” - от моето име е египетско название на царете. Намерих 2 разковничета - наистина щастлив ден. Привет: Ваша Хелмира. 19-23 ДЕКЕМВРИ 1927 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 19 декември 1927 г. Хелмира, сестрице мила ! Само Божията Любов носи пълния живот ! „Благостта Ти ме възвеличи !” • Предстои ми да отговоря ма много въпроси, засегнати в последните Ви две писма. Най-първо ще се спра на известни практични неща и после ще премина по-нататък. Между това, да Ви явя, Хелмира моя, чудната цена на тия наши писма: Представете си, че Учителя ги е оценил и ми каза наскоро, че ще е добре някога да ги напечатаме! Прочее, да внимаваме върху онова, което изказваме чрез тях, та живота ни, на който те стават израз, да бъде за пример на мнозина в бъдаще: Като видят нашата виделина, да прославят Бога - живущий в Небеса! Благодаря за портретчето на Вашия баща. Проличава от видът на самия портрет, че и Вий с любов отвръщате на неговите грижи в детинството Ви. Той заслужава това, ето защо предлагам да посветим нему идущите три четвъртъка. Ще го споменем с всичката топлота на душите си и ще му пожелаем блага, потребни на един жител в духовния свят. Той е вече доста време там, но към това, което е придобил, Господ ще приложи още добрини, когато ония, които го обичат положат своите добри мисли. Каквото чувствате в тия моменти за него, изливайте душата си; помолете се да го сънувате, и каквото се яви ще си споделим. Удобно ли ще Ви е, до второ известие да изберем времето от 8.15 до 8.30 вечер? Бих Ви помолила да наредите така живота си за сега. Но в четвъртък, 22-того да почнем в това време. Какво съвпадение, че когато Вий ми известявате за Вашата майка, мен се случи да Ви запитам за Вашия баща. Изглежда, че те Са разпределили ролите си спрямо своите деца, като той е поел грижата за Вас: Прочее, радвайте се, че той Ви помага от духовния свят. Така ми обясни Учителя. Вторият въпрос, който искам да разгледам с Вас, това е за нашия пощальон. Още когато Ви предложих работата, тя имаше за мен три възможности, които щяха да се обрисуват след Вашия отговор. Именно, Вам предстоеше да отгатнете сто на сто, петдесет на сто или 25 на сто. Постигнахте именно последното. Сестра Паша е моя добра приятелка, но опасявам се, че като жена, в нея ще заработи любопитството; ще стане нужда да й обяснявате нещо от отношенията ни, а за това е рано още. Петдесет на сто бихте отгатнали, ако бяхте предложили нашият брат Боев. Предлагам него и Ви моля предварително да го запитате дали би Ви услужил. Ще му представите работата така: „Една сестра понякога ми предава някои писма и пакети, и за взаимно удобство моли понякога да ги предава Вам и да си ги получавам от Вас.” Не мислете, че ще се явя и пред него! Ще си служа и аз с някой посредник, като този последния ще е разрешение на втората половина от задачата ни. Видите ли колко още се крия? Но идва време, когато скритото на покрива ще се покаже! Прочее, за сега само вземете съгласието на брат Боев по принцип, а в последствие ще ви съобщя още някои подробности. Радвам се заедно с Вас, че редакторите на списанието са одобрили статията Ви за изложбата; колкото за искането им да я препишете с мастило, това може би предвижда едно изглаждане. При всичко, че това струва много труд, бих Ви насърчила да сторите според съвета им, защото наистина ще се подобри написаното. Имам една идея, да си послужите с пишуща машина, като в такъв случай, ще можете и на мен да изпратите един екземпляр-да я прочета по-рано, ако се забави печатането. Работата на машина се съкратява поне три пъти, а при това може да имате и повече екземпляри с един труд. Прочее, допълнително ще Ви явя начина, Вий не бързайте да проучвате сама. Моята услуга ще зависи от послушанието, което ще покажете тия дни. Изпращам Ви този лист, а ще последват и други, гдето ще разгледам нашия опит и всичко останало. Приветствувам Ви с Духът на благостта и желая той всецяло да Ви обгърне, за да сте виделина дори и за ония, които не Ви обичат! Асавита. 23 ДЕКЕМВРИ 1927 г. „Благостта Ти ме възвеличи !” II Цар. 22; 36. Продължавам последното си писмо, за да споделя с Вас по резултата от опита ни. Действително, станало е цяло кръстосване в предадените и приети мисли! Вий трябваше да спазите онова, което сама определихте, именно - да предадете първа, та после да приемате; ето, че сте пропуснала това и получихме разместване на часовете. Както и да е, щастието ни е в тия взаимно преживяни минути. При този опит например, почувствувах радост, каквато отдавна не е засягала душата ми, а още повече се радвах и когато получих Вашето писмо с описанието на опита. Не по-малко е важно познанието и опитността, която придобиваме в свръзка с това ни подвизаване: Ако мен се отдават минимални успехи, дължи се на обстоятелството, че открих нещо като ключ за всяка подобна работа; в мен се очертава цяла теория за такива случаи, така щото след още някоя проверка ще Ви я изложа и тогава заедно ще продължим с по-голям успех. За сега, Вий се молете Бог и Учителя да Ви поставят в онова порастване на нашия четвъртък, за което Ви загатнах напоследък. Снощи също бяхме добре. Стана, така да се каже запознаването на Вашия баща с някои добри наши заминали братя и сестри. Ето кои ще му спомогнат за осияването му от учението на Учителя ни. Ще продължим още два пъти, както Ви казах в 8.30 до 8.45. До тук Ви писах под впечатленията добити след първото прочитане на писмото Ви, а сега вече се вглеждам в самото Ви писмо и отговарям на всичко, което е там подчертано при прочитането. Мелхиседек! Чаровно е откритието Ви и разширението, което сюжета ни придобива с цялата тема. В Библията малко е писано за този необикновен дух: В Битието, когато е срещата с Авраам и разсъжденията на Павла към Евреите в 5, 6 и 7 глави. Ще остане така, кога се явите при Учителя, да разкаже обещаната приказка и онова, което Той би благоволил към една такава тема. П. П. Да не оставя незасегнати и намерените две разковничета! Значи, Вий в един ден открихте две щастия! Радвам се! А аз нито еднаж в живота си не съм имала такъв случай, така щото не мога да кажа какъв е и резултата от такива находки. Питате какво да сторите с едното, т.е. за кого е то. Знам, че сте готова да го подадете с еднаква радост на две души. Две души, чиито имена еднакво започват с „А”! Тогава, хвърлете жребие... И да притежава другото разковниче определената от тия две души! Това важи, разбира се, ако още не сте разрешили въпроса. В следното си писмо ще Ви изложа как да извършите преписването на статията; проучванията ми ме изведоха на добър край, така че ще се свърши добре и тази Ви грижа. А сега Ви приветствувам още и още! А...... Ако сте получила утвърдителен отговор от брат Боев, към края на идната седмица го уведомете, че очаквате да получите нещо чрез него. Ако се нареди ще изпратя тогава писмото си до него, за да Ви го предаде. Същевременно помнете, че едно от условията е да не се интересувате и за посредника що би носил изпращаното от мен; прочее, предварително ще помолите брат Боев да не Ви говори за него, да не се интересува и за мен. Пратеникът ми ще знае само това, че предава на брат Боев нещо от мен. Всичко остава скрито, а също и Хелмира моя! Съща. Ще можете да уверите брата, нали, за чистотата на нашите отношения и че всичко се касае за един предприет от нас опит, който се развива по един свой път. Ако Бог е определил може би брата е последният ни пощальон и след него иде живото слово! А...... 27 ДЕКЕМВРИ 1927 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 27 декември 1927 г. Асавита, Вам се падна разковничето! А исках да се падне и на двамата! Смешно. Брат Боев изглежда, не му е присърце, плюс другите благородни роли, които играе, да ни стане и пощальон. Зная го аз; той не слага подписа си там, където първом не е проверил какво е писано по-горе. Казвате, че писмата ни някога ще се печатат! Това е знаменито! Вашите са образцови, но моите!? Значи, няма тайна в света, рано или късно ще се разбере, че „Цар Траян има кози уши!” А дали наистина татко ще срещне горе бр. Пеньо Киров, бр. Стойчев, бр. Тихчев, Дързева. Наистина ли? Колко е хубаво това! Дали пак ще се въплоти на земята? Колко хубави неща научих още за него! Денем слугувал в един Т. Сейменски чорбаджия [Търново Сеймен -Симеоновград], а вечер на светило от кълчища, лой и катран е чел и се обогатявал с познания. Майка ми никога не го е видяла сърдит и намусен. Знаете, бил доброволец в сръбско-българската война, имал отличие. Не, брат Боев не се съгласява. Казва решително: „Не любопитствувам, но всяка работа, която върша искам да бъде съзнателна: от кого е и за какво се касае.” 28 декември 1927 г. Ах, как искам да работя само върху моите поетически бележки, да изучавам езици и да чета образци на художествената литература. Но, има ли за мене един меценат, както за Виргилиус Марон! Но що думам? Меценат за мене! Че аз съм тъй още зелена, че трябва да се смиря пред тежките условия, при които живея, което не бих чувствувала тъй остро, ако природата не ме постави до „благословените и избрани” в света, които плуват в излишество. Не, не, и това ми е много, което имам! Вие ми оставяте и по един шоколад. Ах, това е чудесно! Как се досетихте, че тъй много го обичам. Изпърво и Colombo ми даваше по един голям, но някак си ми беше стеснително от това, затова не ги ядях, а ги събрах и му ги върнах... Питате как пиша; ето тъй: В стихове давам израз на някое тъжно или радостно чувство. Понякога то веднага се излива съвършено по форма и съдържание. А понякога трябва доста да го дялам и чистя. С привет: Ваша X.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година 2 СЕПТЕМВРИ 1927 г., София ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 2 септември 1927 г. Хелмира! Сестрице и душо! „Само Божията Любов носи пълният живот!” „И когато бъда аз въздигнат от земята, ще привлека всички при себе си.” Йоан 12; 32 Ето, измина се нашата ваканция и аз пак си поставям въпроса - да дойда ли пак при Вас. Отговорът се определя както от моята нужда да имам една приятелска душа на земята, така и частно от Вашата нужда да имате съдействието на Асавита. При това, макар че във всяко писмо сте ме уверявала в последното, не еднаж си мисля, когато Вий разполагате с благоволението на Вашият любим, не включва ли той всичко потребно Вам и в този, и в другият свят? Щом е така, каква потребност има сама Асавита да броди за приятелството на Вашата душа? А между това, колко много има да Ви се каже! Разгръщам последното Ви писмо и виждам отбелязаните пасажи, върху които трябва да Ви отговоря: върху приказката за двамата съседи, за страждующите души около нас, които в това страдание намират най-добри условия да растат, за чудните причинители на вдъхновенията ми, за наказанието, което искате и което по-скоро би било благословение, ако... ; после - как да задържим Божествените пратеници при себе си, за да осмислим своето подвизаване, за силата на Вашият глас пред Бога да ме задържите въпреки всичко, за връзките Ви с Colombo и вероятността да станете негова другарка, да станете майка на неговите деца... И все пак, Вий завършвате: „Да не ме отдели нищо от Асавита и от Учителя!” Бих Ви говорила много и за нашият „свещен град” - Изгрева, над който нощем звездите „кат златни очички надничат”! О, той е свещена книга, в която някога ще четем великите преживявания на нашите души, които ще избелят дрехите ни, за да кажат един ден за нас: „Тия са, които идват от великата скръб”! Достигайки и до последната страница на казаното Ваше писмо, казвам: Знаете ли как бих Ви притиснала в обятия, за изказаната сладка молитва, за стремежа Ви да възлюбите искрено Учителя и ония души, които вдъхновяват Асавита! Това е възможният днес отговор на всичко що там засягате. Но това са само заглавия на цели страници, своевременно изписани с мисъл, върху които щастливи ще сме някога лице с лице да си поговорим. Не изпущам из пред вид и стиховете Ви от 5 август, представени като отговор на моето от 10 същи. Мислих и върху състоянието Ви описано там, па като гледам, че са без заглавие, казах си: Ако вникне човек във вторият куплет, подхожда да се озаглавят „Изкупление”, а според последните два - заслужават да се озаглавят „Проникване”. Прочее, това между другото, а в същност - когато потрябва поставете Вий заглавие, каквото подхожда. Но, ний трябва да се спрем повечко на току-що преживените дни на събора. Много имам да Ви кажа по това, а ще помоля същото да сторите и Вий, макар че предварително не се уговорихме нещо както миналата година; упреквах се за това, защото можехме поне от всяка беседа по една мисъл да си отбелязваме, мисъл, която е засегнала всички струни на душите ни. А ето, че такива имаше, те ще бъдат основите върху които цяла година и повече може би, ще трябва да работим. Частно за себе си, бях решила да не търся никаква радост в тия дни, а да създам такава на колкото се може повече братя и сестри; все пак, много радост се всели в душата ми от светлата мисъл на Учителя, протичаща от висините като буен освежителен поток! И този поток слезна и на физическото поле, като ни изкъпа в пътя към Мусалла. Колцина са тия, за които някога великана е постилал с бяла покривка величественото свое чело, за да ги приеме и им каже: „Чистота, чистота!” (Бих Ви помолила, да прочета някога Вашето описание). Зърнахте ли от там очите на Олтаря, в чиито бистри струи всеки четвъртък мощна невидима ръка ни потопява? Знаете ли, че последният наш опит има известни резултати? Заинтересувах се и открих няколко случаи, гдето на разни братя и сестри от невиделица им се е помогнало. Например на един брат умишлено са правили пречки, като са му давали отпуск тъкмо след свършването на събора, и ето, негов колега му отстъпва своята отпуска, с риск сам да се лиши от такава в последствие! Една сестра, категорично й било заявено от нейния мъж, че не ще я пусне в София. Обаче, тяхна една близка заболява така сериозно, щото същият мъж от немай-къде изпраща именно жена си да я придружи до София, така щото тя напълно можа да участвува в събора. Такива бяха случаите на всички, които стигнаха със закъснение. Вий проследихте ли, пишете ми. След всичко това, явно е как трябва да ценим великата помощ от горе. Трябва да разширим подвизаването ни в това направление, освен за нашите частни нужди, още и за всяко положение на наши братя и сестри, които се нуждаят от помощ. Имам пред вид един належащ случай, който ще Ви съобщя веднага при получаване ново известие от Вас. Същевременно и Вий ми явете какво намирате за нужно да се предприеме в момента. Прочее, можете в сряда да оставите кратка бележка, макар само по този въпрос, за да включим потребното в програмата ни за четвъртък. Същевременно ми явете кога да се явя за по-обширно Ваше писмо. Желая да споделя с Вас онова тъй важно събитие в братството, от което всички бяхме изненадани миналата сряда, именно - разпущането на школата! Колкото Учителя през всичкото време на събора бе весел и любвеобилен, толкова в един момент реши да приложи строгостта към ония несериозни кандидати за ученици. Ето ви вас индивидуализиране, ето ви стремеж за лични блага, вместо поставяне общото над частното. И тъй, цяла година ще се гледаме от далеч, ще жадуваме за общо събрание, а тази жажда непременно ще ни подготви да се обикнем и оценим когато наново се видим заедно! Когато някои ме запитаха как ми се отрази това решение на Учителя, отговорих: Душата ми е доволна, понеже то изхожда от Учителя, а знаем, че всяко Негово предприятие носи добро за нашето развитие. Изглежда, че ще е крайно необходимо в близко бъдеще, всички братя и сестри да сме в пълна хармония, за да преживеем великите дни, от които ще излезем като злато от пещ, пречистено седем пъти! Моля и Вий да споделите този въпрос с мен. Как сте с изкуството? Трогната бях от скромната, но богата със замисъл изложба на сестра Симеонова! [Цветана Гатева Симеонова - виж “Изгревът”, т. XIII, с. 765-782, сн. 96-110] Розовата окраска на ученичката при чешмата дава един разкошен за съзерцание образ. Също и другата картина - допълня в душите ни идеалната представа за небесните жители. Казала съм Ви и в миналото, истински художници са тия, които могат да засегнат еднакво и душата на интелигентния, и тази на простия. Покъртена бях, когато видях да се просълзява един от най-простите гости на събора ни, който във въпросната фигура виждаше образа на своята щерка, която отдавна, в един най-печален час на неговия живот, била предадена на съхранение... на морето. Не Ви предавам подробности, понеже този човек имаше забележителни прояви и предполагам да сте научили историята му. В свръзка с тази изложба, ще Ви кажа, че когато видях репродукцията от картината на сестрата „Творческите сили в природата”, пожелах и Вий да имате една в жилището си. Обаче, преди да направя потребното, искам да проверя, сестрата не Ви ли е поднесла някоя, като акт на близкото Ви приятелство. Ако не е сторила това, бих я напълно оправдала от много съображения и щом ми явите, може би ще имам удоволствието да изпълня първата мисъл, която ми дойде по този въпрос. Щастливи бяхте да споделите и с Вашата едноименница, нали. Радвах се, когато Ви гледах да дружите с нея, а скърбях че не съм и аз при Вас и при нея... Как въобще е и тя в областта на поезията, що я вдъхновява и как се тя произнесе за новото направление на Вашето творчество. Ще бъдете добри да ми пишете по това. Бих Ви казала още нещо специално за тази ни сестра, но за това други път. Може би има много още да Ви пиша, но ще привърша с втората светла мисъл, от онова цяло, което в предпоследното си писмо започнах да Ви предавам: „Господи Боже мой, развесели ме заради Името си.” И това си произнасяйте и размишлявайте върху смисъла до когато Ви е угодно. Бих Ви препоръчала да запишете и това красиво в молитвеното си тевтерче. Озаглавете го „Молитва прошение”, а ще запишете най-първо съобщеното Ви по-рано, като общо ще вземе такъв вид: „Господи Боже мой, направи ме да видя Твоето лице; развесели ме заради Името си;” И така, когато разчленявате тази молитва, ще започвате всяка фраза с обръщението „Господи Боже мой...” Това е един особен начин за молене, като за даден период време тази мисъл да оживее в душата. А в бъдеще, ако е речено да имате и другите още 7-8 фрази, ще ги нанесете и тях в тевтерчето си. Завършвам очаквайки Вашите слова, както и описание на Вашите наблюдения. Високите идеали на душата ми, принадлежат Вам, Хелмира... В. В. Асавита. 9-10 СЕПТЕМВРИ 1927 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 9 октомври [септември] 1927 г. Асавита, Получих писмото Ви, тъкмо когато се завръщах от успешен изпит по логика. Щастливо съвпадение! Понякога се зареждат тъжни, начумерени дни, а понякога - весели, щастливи! Казвате, че съм Ви „уверявала” в своите към Вас чувства. Може би неправилно се изразявам. Тогава ще се помъча да се изразя по-добре: Когато чета писмата Ви или Ви отговарям у мен заискри вдъхновение. Сега по-точно се изразих. Знаете ли, че Божията неизказана милост пак ни приближи с Colombo! Как стана туй - не зная. Намерихме се в гората, хванахме се за ръка и тръгнахме заедно. Из пътя нищо не си говорихме. Аз хълцах сдържано, но той видя, обърса сълзите ми и само стисна ръката ми. Разделихме се на Орловия мост - с тихо „Лека нощ” и .Довиждане”: Auf baldiges Wiedersehen. [(нем.) До скоро виждане] Звездите чудно трепкаха над нас. Свободни, несмущавани от никого ние вървяхме ръка за ръка като да бяхме заедно родени и живели хиляди години на земята, като че ли между нас никога не е имало „време” и „пространство”. Уви, пак се разделихме, за да се видим, дай Боже, отново! Изживях такава ужасна усамотеност. Учителя зает с посетители и др., Вие сте безплътна за мен, хазаите ми богати и пребогати не ми обръщат внимание, Colombo плуваше из облаците на своята дипломация, светът завинаги чужд за мен и аз тъй самотна! И чудно! Пак проживях; с Него живеех, с Този, с когото разпетия на кръст живееше, дишаше и предаваше душата си. И понеже всичкото си страдание, липса на насъщни неща, на приятели, родители и пр. с Него преживях, Той едничък ми оставаше, просветна в душата ми, че трябва денонощно и безкрайно да желая Неговата вечна дружба, а всичко друго трябва да се приведе към общ знаменател. Кой беше с мене през всичките мрачни дни на живота ми? Кой посредством вдъхновението ме пълнеше с живот? Той ще пребъдва во веки в мене. Да, аз не съм като Вас. Собствено аз Ви познавам само по писмата Ви. По тях, Вие изглеждате съвършена. Бяхме на Мусалла. Наистина, че гръцките боговете сега живеят на този връх, защото последните изчисления показват, че той е по-висок от Олимп... Как се радвах за това! Слушах за тия измервания по пътя и сама си направих заключението за боговете! И не е ли тъй? Не видях ли богоподобно видение край Маришките езера при Олтаря. И този лъчезарен образ ми се усмихна и тия огнено слънчеви очи докоснаха сърцето ми. На тоя богопоселен връх плаках и молих, плаках и молих. Сълзите ми се ронеха върху чистия сняг. Край мене минаваха нашите спътници и ме питаха кого чакам. Уви! Никого! Аз зная, че Вие няма да ми се изявите, че Colombo ще си отиде, че мене ме чака още огромна работа. Да, никого не чакам и нищо! Но аз исках да се разговоря с планината, да разкажа на езерата моята мъка! Самота! Но тъй привидна само. Душата ми се изпълни с нежнодишащи трепети, които правеха да галя собственото си лице, пламнало от щастливо вдъхновение тук при тия девствени планини. По закриването на школата!? И аз изпитах същото. Споделих го с някои, те ме гледаха със съжаление, че не схващам всичкия ужас на това. О, ние имаме огромна работа. Ние още нищо не сме приложили от говоренето на Учителя. През събора Учителят говори удивително хубави работи. Коя да Ви процитирам? Почувствувах се вътрешно свободна и щастлива. Взех живо участие в домакинската работа и зная, че крила имах от радост и с голяма готовност взех всичката отговорност по кухненската работа и туряне в ред всичката трапезария. Усещах, че в душата ми се ражда някаква пролет, усмивката и песента не слизаше от мен. Чудесни са вечерите на „Изгрев”. О, тук звездите греят по-ярко, по-тайнствено, защото има кой да ги търси, назовава и тълкува. Не можехме да се наприказваме и напеем с братя и сестри от провинцията и тук. Знаете, усещам, че те ме обичат! Усещам това по гласовете им, погледа и живия призив. А по някой път целият свят ми се вижда заключен и аз самотна. Олга Блажева не харесва моята поезия. Това разбрах днес. Запита ме, кой пише в „Житно зърно” такива стихове и се подписва „X.” Аз я погледнах въпросително. Тя сви устни презрително. - Мои, казах аз. Тя се помъчи да се коригира, но казаното не се заглади. О, тя пише много хубаво. Даже има великолепна дикция. Лъх на капещи есенни листа ми навява нейната поезия. Ние се различаваме. Но аз я обичам премного. Тя е най-добрия говорител жена от всички, които познавам. С нея аз се гордея. Тя е тъй искрена, пряма, честна, умна! Ах каква умница е тя! Милата, и тъй слабичка! Има едно мъничко сърчице, което постоянно я боли, но блясъка на лъчистите й очи и тогава е жив и закачлив. Тя е учителка. Блазе й. Дали ще станем някога колеги? Тя обича да ми разказва за живота си с учениците и тогава става очарователна. Да, много братя и сестри имали пречки за събора, но Бог им съдействувал да дойдат. Идването на събора е истински празник за тях. Представете си какъв ужас изживях. Дафинка Доганова ми подари сребърно синджирче за Пентаграма ми. Но тия дни ходих на Витоша и ги изгубих и двете. Няма да Ви описвам преживяното, но то се равняваше на безумие. За мене изгубването на Пентаграма е лош символ, защото ми е даден от Учителя и защото... Кръстосвах Витоша да го диря, като чели милионите тревички знаеха това. Вървях кръстом километри - там гдето бях минала. Нигде - нищо. Най-сетне уморена, заспах под една сянка. Когато станах, спомних си за загубеното и отново заридах. „Господи, Ти имаш хиляди свои служители, ангели огнени, очи които проникват даже и в човешкото сърце, моля Ти се, моля Ти се, прати ми някой да ме отведе при моята скъпоценна вещ." По бузите ми текат сълзи. Очите ми са подути от плач. Като замаяна вървя десетина крачки из високата трева. Спирам се да завържа обувката си. Що виждам, що виждам? Не съм ли сънена, луда? Що е то? Господи, Господи, Господи! И едно мощно, страхотно „ура” се изтръгна от гърдите ми. „Ура! Ура!” - виках аз и люлеех из въздуха сребърното синджирче, държащо блестящата златна звезда. Доле на бивака ме посрещнаха с радост. На всички олекнало. Чули моето мощно „ура” и разбрали, че съм намерила изгубеното. Това не е ли чудо, голямо чудо! Да намериш една микроскопическа вещ всред дебрите на планината. Но твоята, изгубената, търсена и любима твоя вещ. Така, Асавита, викайте и Вие, и ще намерите това, което сте изгубили. 10 септември Значи Вие ще ми подарите картината на Цветана Симеонова. Наистина тя е необикновена художница. Представете си, след като чула на Витоша „Асавита”, след няколко дена ми носи картинно резюме от книгата-поема. С чудни багри тя е предала съдържанието на цялата поема. Тя е художница-поет. Снощи бяхме при Учителя! Лицето Му и цялото Му същество са Вечно отворената Школа за тия, които Го обичат. Четох Му предсказанията на една американка - земята ще премине през ужасни сътресения и бедствия. Той потвърди това. „Еделвайс” е непостижим както Монт Еверест за пешеходците. Напразно вече месец се ровя из библиотеката. Материалите, които събрах подхождат повече за научен реферат, за история, но не и за моята цел. Всичките ми усилия отиват напразно. Множеството страници, които написах никак не ми харесват. Приемете моя поздрав: X. 27 СЕПТЕМВРИ 1927 г., вторник ВЕЗНАТА Безмълвно небето отеква към мене молбата ми тиха, Напразно нагоре простирам ръце си от скърб изнурени; Надеждата свята и мирът блажени от мене се скриха. На друми самотна, печална се вглеждам с очи насълзени. По нявга тъй бива по нашта прекрасна земя плодовита, Кога начумерени облаци цяло небето нагъсто покриват, Когато зората светлива за дълго е скрита И капки дъждовни безспирно небето излива. Когато го слънцето няма и мрак ни обгръща потаен - Не греят отгоре брилянтни съзвездия чудно красиви, Не грей Орион на ранина сутрин в небето омаен, Нито Плеадите зърваме - златни очици над нас треперливи, Ни Сириус дивни, блестящи, великото слънце в безкрая, Което далечни лъчи си изпраща за поздрав далечен И жъдните наши души изпълва със сладка омая, И шъпне ни царствени думи за Бога - Твореца Всевечен. А тамо, те светят, пътуват по вечния път очертани - Безсмъртни огньове, тъй както ги нявга Творецът сътвори. Съзвездия мили на деви прекрасни и момци засмяни, Една те на друга си нещо потайно и сладко говори. А между туй чудно небе и нашта земя кърмилница нежна Начесто се молнии и гръмове отгоре изливат. И няма ни сянка от звездната нявгашна хубост безбрежна - Така облаци тъмни светлата радост от нази закриват. Но както мъглите си вятърът буен бързо разсейва Та бягат далече като вълци в гонитбена хайка от мъже сплотени; И сетне в небе като къпан юноша млад си слънце изгрейва И почва отново на Бога да пее то химн вдъхновени. Така ще и Божията Милост мойте неволи далеко прогони И щастие на път многосълзен в домът ми самотен ще свърне. На радост везната желана към мене ще веч да наклони И Дух Въжделений отдавна жадуван в обятия ме сладко прегърне. 27 септември 1927 г., вторник. П.П. Пръв опит с александрийски стихове! Модерните стихове са по-леки и приятни, но направих този опит да видим как ще се хареса. 29 СЕПТЕМВРИ 1927 г., четвъртък 29 септември 1927 г. четвъртък Асавита, мрак е в душата ми. Ах, да знаете каква скръб и униние! Дори злина, дори адска злоба и горчивина. Ако надникнете сега у мен, ще се отдръпнете ужасена. Не, не бива сега никой да ме гледа. Това не е за пръв път. Като че ли понякога съм в нокти на демони и ставам плячка на диханието им. Асавита, не идвай сега при мен. Сега съм недостойна да застана срещу Вас. Но тия мисли не са мои. Аз газя в световната кал. Не стъпват нозете ми само по чистите пътеки на Бялото Братство. Не е само Асавита в света. Евгений Сю ми го каза отдавна в „Скитникът Евреин”. Внушават ми противни мисли за Вас. 3 ОКТОМВРИ 1927 г. Чудно! Някога се мислеше, че да служиш на Бога, значи да станеш отшелник, да се отречеш от света и пр. Учителят днес каза нещо чудно. „Да служиш на Бога, значи да развиваш своите дарби!” Това е най-новата и най-оригинална максима на етика и религия. Може би, този лозунг ще се постави над вратата над всеки учебен институт. Казах на Учителя за случката ми в планината, за скъпото намерено. Илюстрирах Му цялата картина. При Него имаше и други братя и сестри, Той се обърна към тях с лъчезарен поглед. Colombo също знае за случката и каза да не нося повече това синджирче, защото втори път пак може да ми се случи същото. Сега, към VIII клас или „Erste Prima”, както казват германците. Колко е хубаво, че отново учим! Колко чудесни неща се уясняват у нас! Сега освен Соничка си имам още една посестрима - Лили Антикова -единствено дете на благородни родители. И тя, поради болест, се явява частна ученичка с мене. Но тя е чудесна! Как блестящо издържа изпита си за VII клас. Тя е обградена с най-отличните софийски учители - платени богато от родителите й, па и способна и даровита е като професор. А колко е тя и красива! Соничка вече никак не може да приказва. И тя учи, и тя е не по-малко способна от Лили. Аз съм при тях - прашинка! Ах, как хубаво ме храни и пои Соничка покрай седмокласния ми изпит. Те сега живеят на „Оборище”, но всеки ден слугинята им носеше на поднос това, що Соничка изобилно нареждаше с милите си ръчички. Понякога идва да учим заедно. С шепнещ глас ми обяснява по физика - но тежко ми и горко! Здравка вече е сериозно болна, почти не става от леглото. Чудно нещо, а изглеждаха тъй здрави със Соничка! Майка им ги обожава. Те и трите четат романи и после споделят впечатленията си. Приличат на три сестри. Но от ден на ден двете момичета гаснат като цветенца с прегризани корени. Соничка е тъй хубава! Косите й копринено бакърени, а гушката й беличка и пълна. Но какво става вътре, че гласните струни не работят? 5 ОКТОМВРИ 1927 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 5 октомври 1927 г. Хелмира, сестрице моя ! Само Божията Любов носи пълния живот ! „Ний сме раби на Бога небесната.” Ездра, 5; 11. „Възлюблени, сега сме чада Божии.” I Йоаново, 3; 2. Ползвах се до насита от свободата, която прокарвате в последното Ваше писмо от 9. IX. - да Ви пиша, когато имам разположение. Днес наново се докосвам до красотата на нашите отношения, за да можем и двете да видим какво е останало от тях и какво биха ни донесли за бъдеще. Не се е вдигнала от мен оная печал, на която е обречена всяка отхвърлена душа. И понеже се опитах да бъда недоволна, дойде оная неоценима загуба, която дори силата на задружната наша молба, вече толкова време, не сполучи да поправи. Види се, искат да ми кажат, че не всичко е сполука в света. Прочее, далеч е от мен онова що би ме утешило, дълъг е срока, в който щастието ще се приближи при мен! От всичко, което последното Ваше писмо изисква като отговор, ще се спра първо на работата, която мислех да предприемем с Вас. Но, ето че тя е била толкова належаща, щото Учителят нареди оная среща на младите братя и сестри, на 4.IX. пред павилиона на Изгрева. Малцина схванаха, че се касае за предпазването на няколко сестри от „вълка”, който се подвизава в стадото на братството, а не че взаимната дружба на всички младежи е някаква опасност. Прочее, този „вълк” не трябва повече да взема нови жертви, както това стори със сестра Елена Андреева, опита се със сестра Буча и други. Когато и Вас гледам по някога да приближавате при него, не знам дали вършите това с всичката предпазливост. Така, ще знаем с мисълта си да го респектираме на всяко време. Така Учителят се изрази в най-критичния момент на обезоръжаването на „вълка”! Друго, върху което следва да се спра, това е „Еделвайс”. Вярвам, че както ме уверихте, продължили сте да пишете върху него. Както и преди Ви казах, материала от богомилството ще се отнася за миналото на „Великият човек” сред народа ни. Повече важно е, според мен, да се опише настоящата му дейност. И тук Вам Учителят дойде в помощ със своята беседа в Младежкия клас върху великите хора. При пръв случай вземете да проучите тази беседа, както и темите на класа от същата вечер - това е материал тъкмо за случая. Мисля, че от там ще намерим и истинското заглавие на този Ваш труд. В съдържанието може да го наречете „Еделвайс - приятел на Учителя”, може да го наречете „Добродетелният овчар” и прочее поетични имена, обаче заглавието трябва да се извлече от израза „Великият човек на Новото време”. По това, разбира се, сте напълно свободна и ще трябва да се мисли доста. Всякога имах в ума си, че трябва да Ви изпратя картината „Творческите сили на живата природа”. Ще се опитам да сторя това в неделя, 9-того, като я оставя в библиотеката, адресирана за Вас. Потърсете я в неделя надвечер или рано в понеделник, понеже сега често има хора там, да си я получите своевременно. Ако ли ми се случи нещо непреодолима пречка, ще стане това с няколко дни по-късно. Бих желала същия ден да получа Ваше писъмце, подробно или кратко, с което да ми опишете онова, що Ви вълнува, Вашите най-нови копнежи и желания в духовния път. Предложете и нещо за обновление на програмата ни в четвъртък. Можем да направим първия опит, с който миналата година започнахме. Във Вашето писмо Вий очертайте подробностите за същия, датата и часът (който трябва точно да спазим). Прегледайте как беше тогава и се съобразете; да видим след едногодишно общение до где сме стигнали във възприемането на мисълта. Спрямо „вълкът” не се опълчвайте явно, нито предупреждавайте за сега в нещо жертвите му. Ще видим какво трябва да се стори по-нататък. Приветствувам Ви сърдечно и очаквам Вашия глас. Има много да Ви пиша, но за сега това. Розовият карамфил ще пазите още известно време, нали? В. В. Асавита. 6 ОКТОМВРИ 1927 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 6 октомври 1927 г. Асавита, Зарадвах се на неочакваното Ви писмо. През всичкото време, докато не ми писахте, в душата ми грееше една невидима Асавита, която продължаваше да ми говори. О, колко горчивини прекарах през това време. Като не споделях с никого, като че ли по-силна ставах и почвах повече да работя и в поезията, и в училището. Не зная защо предчувствувам, че Вие на физическото поле няма никога да ми се изявите. Ще изчезне и Colombo; от Учителя ще остане само Словото Му. Тогава!? Не „тогава”, но до тогава всички тия мили образи трябва да се слеят в душата ми като една вътрешна сила и красота, които винаги ще бъдат с мене и никой не ще ми ги отнеме. Това са моите размишления през тия дни, дордето се усещах отхвърлена и от трима Ви. Когато разбрах това, обзе ме чудно успокоение и - даже радост. Значи има „вълци” в братството ни! Не, не се чудя, защото съм подготвена да чуя това чрез „Скитникът евреин”. Там, наред с ангела живее и демона, като последния едва ли не е винаги и по-умен, и по-прозорлив, и по-даровит, и по-любвеобилен, и премъдър и пр. пр. Знаете ли, въпросният „Вълк”[ЛюбомирЛулчев] как съм го респектирала няколкократно? - Чисто по български. Усещах попълзновенията му и как той хитро искаше да ме уведе в някаква специална литературна школа, гдето да си развия перото под негово ръководство... Господи, как му изкрещях! Малко ли ми е Школата, училището, гдето мога да разучавам образци от световната литература, които са най-добрата школа, ако има наличност талант и силна воля? Как ли този побъркан марсианец ще почне? Не бих взела нито една страница от неговите печатни творби даже да си увия парче сирене, сигурна че сиренето ще се развали от това докосване, ще стане отровно. Не виждам ли как разви дарбите на Стефка Стойчева [виж “Изгревът”, т. XXI, с. 884-928], Елена Андреева [виж “Изгревът”, т. IX, с. 576-668], Невена Неделчева [виж “Изгревът”, т. XXIII, с. 586-695] и пр. По-добре най-после да си остана дива круша всред родните нивя за жадни пътници неволници, отколкото да ме „изреже”, „окастри” тоя елегантен безумец и да почне да ме „ашладисва” както той си знае. Моята едноименница, а тя е страшно проницателна, каза по този повод: „Този човек ми е страшно отвратителен.” Може ли за „Еделвайс” известно време - година, две да не говорим. Това е от интерес за успех, иначе само ще говорим и нищо няма да излезе. Искате нова програма за обновление работата в „четвъртъците”. Ако питате мен, щях да Ви предложа да присъедините молбата си към моята, към моя неутолим копнеж по Colombo. Но има неща предопределени, които въпреки нашите молби не стават. Не е ли така също и с Вас? Нали и Вам не са помогнали общите ни молби. Изпращам Ви едно стихотворение написано в хекзаметър. Това е един опит само, мен повече ми харесва ямб и хорей, и то в терцини. Колко хубаво се работи с брат Боев! Учителят ни по химия Цветан Стойков има удивително сполучлив метод! Този млад човек, вече асистент по химия, ще бъде много полезен на студентите си. Самото му слово има чудна нагледност. 9 ОКТОМВРИ 1927 г. Самовнуших си вече, или ми внушиха, но нито крачка към Colombo. Завинаги ли? Не вярвам. О, докато е тука, ще стана дух, прашинка, но пак ще го следвам и срещам. Ето, разделени сме вече - той - демонът и аз -ангелът. Отсега пътя ми трябва да бъде послан с рози, да вървя от възход към възход. Но, и това е нужно. Всичко трябва да преживея, за да стана силна и да видя кое е реалното, кое остава завинаги. Понякога вечер минавам покрай къщата му и виждам в кабинета светлината от зеления му абажур. Сега той седи там и работи. О, само аз зная колко е той съсредоточен в работата си. Как хубаво държат книгата неговите дълги бели пръсти! Ще го видя ли пак? Работих у Лили Антикова няколко дена и получих добри надници. С колко симпатия ме обгражда благородната й майка! Наистина, там, няколко дена се почувствувах удобно и сигурно, както избраниците на съдбата. Вечер, връщайки се у дома, минавам край жилището му и дълго гледам в осветления му прозорец. Не, няма да мисля за това, мен работа ме чака! 11 ОКТОМВРИ 1927 г., София ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 11 октомври 1927 г. Хелмира, сестрице! Няма Любов като Божията Любов ! Благодаря за последното Ви писмо, в което драго ми е да виждам красивото вложено в душата Ви. Значи в четвъртък и петък ще направим нашия опит, така както го описвате в писмото Ви; нека нашето смирение ни даде добрия резултат. Радвам се на начина, по който чувствувате Асавита - тя наистина е красив дух, който всякога е около своите чада; блажени са ония, които тя е избрала за свои чада! На тях, в своето изявление, тя казва: „Не скърби, аз всякога съм около теб!” Казвате, че едва ли тя ще Ви се изяви на физическото поле, обаче, добре е да знаете, че това именно изявление е неин идеал и че изпълнението му напълно зависи от Вашите постъпки и от всекидневното Ваше поведение! Тази борба във Вас да давате предимство на духовното, тя е която ще улесни всичко. Пожелавам Ви прочее успех. До сега не се докосвах до Вашите материални нужди, бидейки ми известно, че А... бе наредил нещо за Вас; но ето, той се завърна, Вий го настанихте като малко дете и се оттеглихте да учите по-спокойно, може би. Ето защо, бих желала да ми кажете как сте с поминъка си сега и това, което сама не можете да свършите, да помогне Асавита. Що се касае до затруднението Ви какво да поискате при новия опит, бих Ви във всичко насърчила, за онова, което представя копнеж на душата Ви. Дори, ако чувствувате, че А... Ви е предан, да поискате съединение с него. Но, времето е наше в бъдеще и подобно Ваше желание ще си има мястото на своето време. Сега - предстои ни пълната свобода. Веднага след опита изпращам Ви моя бележка, а и Вашата оставете за неделя. Може да ми пишете и нещо повече. В. В. Асавита. Лама Савахтани! Елои, елои, Лама Савахтани! Палач ме на кръст прикова. Защитниче мой, къде си, стани, Че мъртва обронвам глава! Елои, елои, Лама Савахтани, О, донеси утеха за мен! А моите мъчители Ти разпръсни, Що гаврят се с мене весден. Но гледаш Ти, Отче, на Лобното място И виждаш страхотния миг. За Него, о вечни, готвил си ме често Със благ и съчувствен език. 11 октомври 1927 г. 15 ОКТОМВРИ 1927 г., четвъртък, София ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 15 октомври 1927 г. Асавита, Получих писмата Ви. Благодаря Ви за подарената картина, която внесе нещо ново в моето скромно жилище. Прилагам листчетата от четвъртъка. Извънредно съм заета у хазаите през другите дни, та затова повече пъти Ви пиша в събота - простете ми. Съвсем искрено Ви казвам, че за взаимна молитва през четвъртъчните вечери бих поискала да бъда винаги при А., винаги, цял живот! Но усещам, че няма да се съгласите и затова преглъщам за сега, а ще чакам докато завърша гимназията щастливо. Да, той много пъти е искал да ми „помогне”, но не го е сторил -вижда, че аз се страхувам; боя се да не се подхлъзна и почвам с ненаситни желания, дордето моето поприще на ученика в Школата е съвсем друго. Та нали му превеждах красиво написаните листчета-лозунги по стаята си, че само с труд, собствен труд ученикът... Благодаря Богу! Имам необходимото, крайно необходимото. Почнах пак за 10 дена житения режим - това ще ми помогне да спестя и си купя обувки, тъй необходими за сега. Тия дни хазайката ми отне шевната машина (тя си е нейна), че трябваше да прибягна към по-груба работа -прах, кърпих, гладих дрехите на студентите от съседната стая. О, те са такива лудетини; как крещят! А кога учат, кой знае. Понякога довеждат и момичета. Изглеждат богати момчета, винаги облечени елегантно и вонят от парфюм. Ах, как лесно се измъкват от ръката ми тия алуминиеви двулевки! Дойде майка ми тия дни при другите ми сестри. Донесе пълен чувал с ябълки, орехи, месо, масло и пр. Мен даде 2 ябълки и 7 ореха. Благодаря и на това. Ще има да подсладя хляба си точно 2 пъти. Наистина аз съм бедния Лазар. Хазаите ми разполагат вече с два апартамента - канят безброй гости на гощавки, у мамини също е добре, при Colombo също не е зле, при Здравка и Соничка има изобилие, пък аз - бедствувам. Пада ми се, навярно в миналия си живот съм била безсърдечна; чуждите неволи не са ме засягали, че сега изплащам всичко до стотинка. Тогава, нека. Нека изпитвам жаждата на богатия Лазар, който след разкошния си живот отишъл в пъкъла. Пак „Ангелите” са милостиви и идват да наквасят гърлото ми с крайчеца на потопения у водата пръст. Дайте ми работа, Асавита, иначе не приемам вече нищо и от Вас. Само така бих поела „Вашите пръсти”, не, но и цялата Ви ръка. Цяло проклятие е да живееш по милост от някого! Но кой вижда моята мъка? Житният режим ми дава лекота, хвъркатост в походката и една приятна бледина на лицето. Пръстите ми са тънки, гласът особено мек и с по-широк регистър. Аз пея. Там е моята тайна, затова никой не знае що ми е. А когато прелее чашата, тогава заставам в пламенна молитва и давам воля на сълзите. О, колко е хубаво тогава! Душата ми се облекчава, а простреният пръст към евангелските редове ми подаряват някои милувки от Христа. Да видите как Ви сънувах. Явихте се една голяма жена пред мен, с особени очи - приличаха на два течащи силни извора. Лицето Ви не беше красиво, но особена сила - подобно пролетна симфония излъчваше от Вас. Дадохте ми златни монети и „луидор” с брилянтени очици. На някои от монетите бяха издълбани следните слова: „Път Божий”, „за училището”, „за творчеството”. Напълнихте шъпата ми със звонкови. Но то не беше нашата планета, не, другаде, върху по-красива планета. И чудно нещо, сънувах Ви срещу 12-ти през нощта, когато изпаднах в ужас за своята съдба. Събудих се с такова приятно чувство, като че ли съм била на някакъв голям симфоничен концерт. Някои сестри, много „педагогично” ми внушиха, че „лошо вече се говори за мен и моите тоалети”, че имала съм си някой чужденец, който... Не дочаках да се изкажат и заплаках с глас. Ето колко ние знаем истината за людете отдалече. Тъй ли е? Защото съм сръчна и умея да поправям дрехите си, облякох тая хубава Асавитина дреха. Приемете поздрав: Ваша Хелмира. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА София, 15 октомври 1927 г. Хелмира! Мила! Само Божията Любов е Любов ! Четвъртък е, часовника ми показва точно 10. Заставам в оная крайна пасивност, която превръща душата в чисто огледало, подобно на планинско тихо езеро. Нали, Господи, в тоя час там Хелмира ще се отрази? Наблюдавам, вслушвам се и тълкувам явленията. Това е Хелмира, това е израза на самата ней: „Ето, Господи, навън излязох за да изпълня подвига си; неразбрана бях за близките си и на риск поставих душата си. Ти, Господи, ме благослови в пътят ми!” Петък, също 10 часа; обратно - превръщам се изцяло на активност, мисълта ми е при Хелмира, на която проговарям: „Господи, увеличи Твоята виделина между Хелмира и Асавита! Направи ме явна ней в тази виделина.” Прибавих и нещо, което бе в повече от предмета на предаването: „Всякога Твоята воля да изпълняваме, Боже наш и така да бъдем силни в доброто!” Сполука, или не?! И в единия, и в другия случай, ний сме деца, които сега прохождат в духовния свят. Знаете ли, че много пъти до сега желаех да съобща на Учителя нашите с Вас опитности през четвъртъците; не ми се е отдало, обаче, време е сега именно да Му се разкажат и да поискаме Неговите наставления. Дори, ако Той ни намира годни за работа в духовното поле, да ни възлага при нужда такава работа, която с всичкото смирение бихме изпълнили. Ето защо, заговорете Му когато се срещнете с Него и поискайте съдействие; също ще сторя и аз, и ще си поговорим в нашите писма. Още нещо по последния ни опит. В мен мислите не се поставиха в оня стегнат вид, потребен за начални опити, но ако Вий например сте доловили ядката на всичко - думата „виделина”, това е предостатъчно. Също и аз ако съм схванала основното чувство, което Ви обземаше в момента - предаване всецяло във властта на Всевишния, и това е доста. Сега, ще очаквам и Вашите мисли, за да видя какъв е успеха ни. Неизказано се радвам, само като от далеч чувствувам, че се вслушвате в словата на последното ми писмо. Бъдете винаги блага към всички. Постоянствувайте в тази благост, приложете великата черта на великия човек: „Желаеш ли да си свидетел на чудеса, добрините си отправяй и към ония, които не обичаш!” Може би това ще намерите, че е много силно за Вас, но имам да Ви съобща нещо в следното ми писмо, което вярвам ще Ви насърчи да ме послушате. Завършвам със зовът на душите ни, да останем верни на Оня що ни е призвал, да сме верни на Учителя и делото Му, да помагаме на ония що изпадат в униние и се разочароват. Да работим смирено на Божията нива, благословението Му е близко! В. В. Асавита. 16 ОКТОМВРИ 1927 г. БЕЛЕЖКА ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: Кога сте без работа нагъвайте беседи в братската печатница. Придобийте бързина в работата - ще Ви възнагради. Ето ви работа на Асавита. Давам Ви малко аванс и добавка към плащаното там. Писмото ми е там. Ако се съгласят вземайте работата в къщи за Ваше удобство. Работете красиво и ще са доволни. 16 октомври 1927 г. А..... 28 ОКТОМВРИ 1927 г., София ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 28 октомври 1927 г. Хелмира, сестрице! Само Божията Любов носи пълния живот ! „Защото Господ Йеова е вечна крепост.” Исайа 26; 4. Доста пак си помълчах и може би в това време множко сте ме упрекнала! Такива са преживяванията ни, щото в скръбта си да сме мълчаливи към близките нам души и в радостта си да им проговаряме. Само към Бога можем еднакво и със скърбите, и с радостите си да отиваме. Време е да Ви опиша срещата си с Учителя, за която Ви споменах, че проектирах да се състои. Това бе в петък - 21-того. През нощта тих напоителен дъжд шумолеше край прозорците ми и кога утринта се запътих към Изгрева, небето бе вече чисто и изкъпано, както поетите обичат да се изразяват; красивите съзвездия се готвеха да отстъпят пред наближаващия цар на деня - Слънцето. Само Сириус и Венера последни упорствуваха да трепкат във висините. Изкъпана бе и гората - от всеки бор и по всяка алея лъхаше свежест и чистота. А „Изгрева” ни! Връх на красотата и свежестта! Учителят бе вече успял да обходи няколко пъти полянката и напълнил шепата си с бели гъбки, от които изглежда, че обича да си похапва. Приближих Го с обичайното ми вълнение при такива срещи, и сам Той ми се видя като допълнение на цялата обстановка що природата току-що бе оформила тази заран. Заговорих Му, че искаме да споделим с Него известни опитности, които с Вас имаме, описах Му за пръв път сега подробностите и най-после новия наш опит за долавяне мисълта. Когато Му казах, че успеха ни е съвсем слаб (може ли даже да считаме, че има такъв), Той каза: „Прямо не се схващат мислите, нали? Някак неопределени остават.” Казах Му, че ни са нужни някои упътвания, каквито Той да ни даде. Даже, помолих Го, ако това е от полза, да поговори по въпроса пред класа на младите, разчитайки, че все ще мога и аз да се ползвам. Той видимо се заинтересува, като почти обеща да ни говори, или най-малко да обясни някои неща. Разговаряйки се така, преминахме върху най-важния от въпросите за младия човек и Учителя каза: „Всички сега са в борба с творческия принцип. Те го наричат „полов въпрос”, но това не е нищо друго, освен творческия принцип в природата. Той е нещо могъщо и борбата с него е трудна. Оплаквал се един брат на някоя сестра тук, че бил самотен. Те не разбират, че самотата е най-ценното нещо за човека; именно в тази самота човек постига много неща.” Трябваше да се разделим вече с Учителя, Той каза: „Ще поговорим пак с Вас по тия въпроси.” Слънцето вече пращаше своите топли лъчи, Витоша бе засмяна срещу нас и нещо ликуваше в душата ми! Помислих си, всичко това на Хелмира принадлежи, ней ще поднеса тия житни зрънца, да мисли върху тях, както и моят ум за дълго ще има да се занимава! До тогава Вий не бяхте се срещали, нали? Разчитам, че това вече сте сторила и сте чули от Учителя много повече от гореизложеното. Ще очаквам да ми явите впечатленията си. Самият наш час във всеки четвъртък, трябва да спазваме, безразлично дали имаме или не програма. Заставайте при Асавита и си спомняйте тия щастливи преживявания, които стоят над всяко земно развлечение. В последствие ще се върна върху много неща от последните Ви писма, тъй че това ми писъмце ще последва тия дни друго. Вий през идната седмица може да ми приготвите Вашето, като го оставите на 6 ноември на определеното място. Виждам, че е нужно да се интересувам повече от поминъка Ви, затова явете ми как се нареди с намирането работа, ще можете ли да учите заедно с работенето и пр. За сега привършвам с пожелание Духът Божий да бъде с нас, да живеем с това съзнание, че сме Негов храм и с благостта си да изявяваме присъствието Му на ония, които до нас се докосват. Велика е виделината, която свети в тъмнината! Привет: В. В. Асавита. Продължение 2 ноември 1927 г. Продължавам според обещанието си. Първо, следва да Ви кажа, в свръзка с говореното от Учителя (неделя, публичната беседа) и първите редове на последното ми писмо, че разказа на последните трудности в живота Ви не считам за оплакване. Между нас всякога трябва да има оная откровеност, така както бихме на себе си разказвали; да споделяме една с друга и взаимно да се подпомагаме. Бих желала да Ви опиша съчувствието, което ме обхвана през целия неделен ден, когато приех Вашето от 15 октомври. Страдах, че в същия миг не можех да Ви привлека при себе си, да Ви милвам и да Ви дам всичко, от което сте лишена. Тъгувах, когато не дойдохте при всички братя и сестри да обядвате с нас, пратих да Ви търсят, но не Ви намериха; упрекнах се защо сама не дойдох и да Ви поканя да седнете при мен без да се скъпите с тъй скромната цена на братската кухня! При подобни случаи в бъдеще, моля Ви да присъствувате между всички ни, тогава аз ще бъда весела, а също и Вий, нали? Добре е, когато се водят разговори с Учителя, участвувайте винаги и Вий разумно; ако виждате, че някой успешно задава умни и интересни въпроси, не се намисайте, но иначе използвайте някой момент и Вий почнете, защото често страдаме от необмислени положения. В бъдеще можем всекидневно да пишем писмата ни, защото онова, от което се опасявах, че ще се случи в събота, случи се; днес вече ще живеем със съзнанието, че не човек е създаден за съботата, но обратно. По отношение нашия опит, както Вашите, тъй и моите мисли са повече от красиви; остава да се изпълнят от малко-малко и колко тогава ще сме мощни! Виделина и Дух Божий! Има ли нещо по-ценно и красиво! Многото Ваши страдания, непременно ще донесат оня щастлив живот, за който душата Ви копнее. Всред страданията растем и след скърбите ни радости пътуват, тъй че малко още търпение. Каквито и да са причините на това, да благодарим, че Небото чрез своите ангели смекчава всичко и ни помага. 4 октомври [ноември] 1927 г. Стигам най-после до сънят Ви. Радвам се заедно с Вас, че Ви е показано величието на Асавита, че символично Ви е представено отношението й към Вас и добродетелите, които тя желае да приемете. Това Ваше видение много прилича на онова що имам аз да Ви опиша: И аз видях своята „Асавита” при нейният мраморен дворец, бях посрещната от нея в преддверието му и дълго се разговаряхме като отдавнашни приятели; там бе и извора с кристално бистрата вода, от която вкусих, за да помня винаги красотата на това събитие. Така и Вий ще помните преживяното и ще желаем пак някога да срещнем Асавита, да ни въведе тя във вътрешните покои на своя дворец, гдето Любов, Мъдрост и Истина владеят. Амин. Искам да Ви кажа впечатленията ми и от последните Ви две стихотворения. Те говорят за Вашите състояния, тъй че аз доста се запитвах кои схващате като „мъчители”, кой е „палача”, описан в „Лама Савахтани”? Опитът Ви с хекзаметричния стих е израз на поетична смелост. Като помислих малко за едно сравнение между древните и нови стихосложения, оприличих Ви на един скулптор, който по свой избор изработва статуята си от гипс или от мрамор. В древното време Хомир пишеше със стих хекзаметър, а съвременниците му създадоха от мрамор най-ценните статуи и до ден днешен! Днес е векът на гипсовите отливки и модерния стих; силата им е само за днешно време. Затова пък музиката, която сега се заражда в човечеството седи по-високо от древните, тя в своето развитие ще се запази за бъдните поколения. Това са волни мисли, от моя страна, тъй че свободни сте още да ги оформите и отидете по-нататък. Сериозните Ваши работи, добре е да пишете на модерен стих, за да сте по-достъпна. Бих желала, при случай да ми съобщите как Ви се видя беседата „Великите хора”, а така също намерихте ли нещо ценно и в темите. Направи ми впечатление Учителя в неделя, като каза: „Всички говорят и пишат за миналото! Желая да видя някого, който ще ни опише един бъдещ идеал!” Хелмира! Вам предстои такъв един подвиг, да опишете идеалния образ на бъдещият човек! Още еднаж Ви пожелавам постижение на оная красота, която всякога говори за Истината. Асавита. 4 НОЕМВРИ 1927 г., София ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: София, 4 ноември 1927 г. Асавита, сестро моя ! Няма Любов като Божията Любов ! Днес бях при Учителя. Много въпроси разгледа Той, много положения изнесе, с което ми даде хубаво да се огледам що съм и где се намирам. Засрамих се от себе си! Срам ме беше да Го погледна в очите, толкова ясно съзнах, че съм на един много крив път, който води само към безкрайна мъка и себеизтезание. Жалко същество е този ученик, който имайки великият пример от Учителя си, да бъде слаб и хилав, и да хленчи пред несгодите. Та аз бях в едно самоопиянение на скръбта! Та аз забравих Бога! Но да не говорим за това, а сега вече на работа! С Божията помощ, с Духът, който ме ръководи ще вървя напред! Мили мой Учителю, аз ще бъда добра ученичка! Няма да хленча вече; ще се възвърна към песнопойката, към радостта! Благодаря Ви за „Житното зърно”, което ми говори за прехубави неща. Учителят изнесе Неговата идея в цяла една беседа. Колко хубава беше тя, колко укрепителна и сладка! Но каква отговорност взема всеки, който слуша, а не изпълни. Сега или никога! О, Господи, Господи, направи ме да служа на Този Бог, на който служи Учителя! Как това Го е направило мощен, благ и прекрасен! Как това е спънало враговете Му! Направи ме да служа на Любовта! Стегни се душе моя, на работа без страх! Вие искате да ми помагате материално, а колко бих искала и аз тъй да мога да давам като Вас. Лошо нещо ли е да загъна някой дар и скришно да го сложа през прозореца на нужадающия се? Това е най-сладката радост, която човек може да изпита, да дава, да дава и Вий сте избрали тази най-хубава част. Знаете ли що стана с работата на печатницата! Работих една седмица, за което ми заплатиха 75 лв. Тази работа е временна и далече не покрива належащите нужди на човека. Тези пари могат да дадат на човека само хляба, а зимата иска още неща. Но аз ще направя всички възможни усилия да не прибягна до ничия помощ. Па и Учителя е против това да се помага на ученика с пари. Ние трябва да работим и сами да спечелим, което ни е нужно. Все таки, това, което бяхте вложили в плика ми свърши много работа, за което съм Ви крайно благодарна. Шевът е много по-доходен и ще си потърся такъв 4 [5] ноември, събота. Днес получих писмото Ви. То иде като допълнение на радостта ми, която започна от последнята беседа на Учителя, възвиси се чрез екскурзията и като венец се завърши с последното Ви писмо. Не зная на кое първо да Ви отговоря! По въпроса за духовната ни работа, при срещата ми с Учителя, Той каза, че е хубаво да се спираме повече при тия души, които имат вътрешно разположение да ни слушат, имат нужда, търсят Истината. Макар и не сполучлив последния ни опит, аз чувствувам, че той е безпогрешен. А колко много неща ми каза Учителя! Той ми даваше разни примери, в които ясно личеше идеята Му по интересующите ме въпроси. Колко цени Той свободата на личността! Тя е като основа на неговия прогрес в живота. Имаше неща, които може би не разбирах, но те ме караха да скърбя; но все пак човек трябва да прави освен според силите си, плюс нещо повече. Като гледам лицето на Учителя, казвам си: Човек трябва да бъде мощен да заслужи, да оправдае Любовта на Учителя си и Неговата неуморна работа над нас. Благодаря Ви, че ме каните на общите обеди. Обикновено прекарвам сама, но неделните дни са много болезнени за мен. Слънце грее, групи вървят весело по домовете си, с Учителя, а аз бавно или с бързи крачки отивам в същата седмична обстановка. Благодаря Ви от сърце! Изобщо чувствувах се лишна където и да било, а най-много там, където има надваряне. Право казвате, че човек в разговорите трябва да участвува разумно. Някой път езика се подплъзне преди мисълта да се е оформила и сетне човек се срамува от себе си. Да, макар и много страдания, аз чувствувам, че Бог чрез своите АНГЕЛИ много нещо е смекчил. Очаквам дните на онова затишие, когато Духът се оглежда от високо в своята самота, гледа низините, от където се е възкачил, спомня си и радостите, и скърбите и се вдъхновява за творчество и работа. Знаете ли, че още не ми е останало време да разгърна „Великите хора”! Работа, работа, всякаква! Но „будет, будет”! Схващам, че сега искахте да ми пишете на новолуние. Вие знаете кое как трябва, правете както намирате за ДОБРО. Утре рано ще стана и ще завърша писмото си; ще видя дали ще намеря смелост да бъда и в този случай искрена и откровена пред Вас. (Учителя ми загатна, че ми липсва вътрешна откровеност.) О, Господи, дай ми светъл ум и чисто сърце, за да живея винаги във Виделина! Нека да говоря Истината пред Асавита, която иде при мен като светъл АНГЕЛ, изпратен от Бога! Светли Бели Братя! Човешките съдбини не са ли у Ваши ръце! Не правите ли Вий делото на Живота! Ето, аз съм в този живот по Вашта Милост, направете душата ми певица на ДЕЛАТА СИ, на ЧУДЕСАТА СИ! 6 ноември Бях при А. в петък! Кой ме възпираше до тогаз не зная, по чие повеление отидох пак не зная. Зная само, че беше хубаво, че сълзите ни се смесваха, че разумите ни се преливаха, че чрез търпението и благоразумието ние си откупихме един светъл ден на радост и красота. Той обича моят Учител. Знаете ли що каза: „Нека това учение обхване целият свят, това би било щастие за човечеството!” Разпитваше ме за мнението на ,,der Lehrer” [(нем.) Учителят] по много въпроси. Слушаше внимателно и като, че поглъщаше всяка дума. „Той е жаден да слуша искреност и доброта около себе си, защото е обиколен и сам принуден да върши противното!” Той ми говори за предразсъдъците на аристократичния свят в Италия. Как един граф никога не може да вземе не-графиня; това би било цяла катастрофа в родът им. Говорихме за прозаичните връзки на семейния живот. „Там има само неприятни задължения и егоизъм за интереси в най-висша степен!” Подобно мнение съм слушала и от Учителя. И само да знаят „някои”, че той има интимност с някого в България, веднага той с бързия влак би намерил родното си място, както мнозина от другарите му. Когато бях при него, едно висше чувство ме изпълваше и възвисяваше, тъй като че в жилите ми течеше не „графска”, а царска кръв. Кръвта на „живота”, изкуплението на Агнето, учението на Учителя, Вашето приятелство! О, аз съм царица, мили мой, царска дъщеря; чедо на Асавита, ученичка на Учителя, избраница Божия! О, колко хубави неща си говорихме ние за Учителя! Той питаше и жадно слушаше, и казваше: „Учителят”. Колко бих се радвала пак да чуя този глас: „Иди при него!” Като че ли те скоро ще си заминават... Тогава ще бъде много тъжно, Асавита мила. Италия е много далече, пътят до там за мене е много дълъг... Хелмира има нужда от него, тъй както би била самотна пустиня без Асавита и Учителя. Моля ви се, Асавита! Отче мой, Отче мой! Ето привършвам писмото си, като оставам в очакване за Вашият отговор. Какво ще чуя, какво ли още, Боже мой! На гърдите Ви ридая, о, Асавита, и чуйте Вий сама всичко от сърцето ми, това, което устата ми не могат да изкажат. Но пак нека бъде Волята Божия, защото при Учителя си пак ще може всичко по-леко да се пренесе, отколкото без Него. Един Негов поглед облекчава болките, за една НЕГОВА УСМИВКА заслужава да се живее! Алесандро мой, до къде стигнахме ние нашата книга? Нека се пише тя не само този живот, а векове, векове, без край! Тъй както Асавита и Учителя всеки живот и вечно бих искала пак да срещна, така и тебе, Colombo мой, във век и веков. Амин. Приемете моя поздрав и моята благодарност. Вашата Хелмира ще бъде добра ученичка! Тя ще оправдае, което сте й дали. Напред! Вашата душа ХЕЛМИРА. P. S. Асавита, Знаете ли какво ми подари той. Още като се завърнал от Италия донесъл със себе си една прекрасна златна верижка за моя пентаграм! Но чакал да стане всичко естествено и аз сама да я приема от ръката му. Той не знае защо не го посещавам, пази респект към моето поведение. О, с каква радост скъсах конеца около шията си, що държеше скъпия талисман! Сам той с прекрасните си ръце го закопча на шията ми. Лицето му сияеше от радост; а пък аз се закопчах на врата му и плаках и го целувах. Той искаше да ме гледа накичена с него. После ми каза да го скрия под дрехите си. „Скъпите неща не трябва да се показват навън” -каза той и целуна златната звезда върху гърдите ми. О. С. 13 октомври 1927 г. Предадох: Искам Духът Божий, кой пълни сърца ни с Любов за „Еделвайс” и във век и веков! Амин. 14 октомври 1927 г Приех Имай вяра! Слушай вътрешния си глас!

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година 7 ЯНУАРИ 1927 г. Пиша поема за Слънцето. Преустановихме малко учебните занятия и сега за мен е същинска ваканция. Вън вали сняг. Стели се тих, бял и дълбок. В печката ми гори буен огън; там ври малка тенджерка с картофена супа. На широкия миндер разхвърляни листчета, листчета! Как мъчно се върви нагоре! Като че ли се пръска мозъка ми, а понякога светне и протече благодатна струя на вдъхновение. Всички люде празнуват Христово Рождество. Горе е нескончаем празник. Когато се качих да занеса завършеното ръкоделие, мярна ми се разкошна елха върху лъснатия паркет всред величествена обстановка. Там ще палнат множество свещи, ще изпеят на немски „О Tannenbaum!” [„О коледно дръвче”], а пък аз летя из звездни мирове и слушам симфонията на слънцата! Какво неоценимо богатство притежавам! Не бих го сменила за всичките елхи и свещи под небето. Вратата е заключена. Виждам само снега меко падащ върху земята. Чука се на вратата. Ах, кой ли иде да ме смущава сега? Пак се повтаря. Тихо ставам и отключвам, като здраво държа бравата, едвам полуотворила вратата. Аха, съученик - кани ме на „соаре” у тях, щяло да има китари и мандолини. Мислил си, че скучая... - Не, заета съм, не мога да изляза. - Гост ли имаш - любопитствува олицетворението на безкористието и наднича с поглед. - Нещо повече от гост, казвам. - Извинете - и трак - заключвам вратата. Ох, олекна ми! Скучая, а, та искаш да ме развлечеш. Късно идвате да ме развличате, мои земни братя. Когато водехте по пъстри зрелища своите си, мен забравихте че бях гладна, гола, жадна за развлечение и другарство. Охо! И над Colombo ще се издигна, чакайте. До Бога чак ще стигне моя полет, а вие стойте доле с натъпканите си кесии, елхи, китари и мандолини. Сега се разговарям с Пушкин. Грешна, прекрасна, ангелска душа. Прекланям се пред теб и те целувам по - устните. Никого не ще пусна да влезе сега. Тук е Пушкин, Байрон. Ах! Снегът продължава да вали, супата се вари, листчетата се увеличават, розовината по лицето ми расте. Колко съм хубава сега! Лицето ми сияе в чудна красота. 17 ЯНУАРИ 1927 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА: 17 януари 1927 г. Сестра, Само Божията Любов е Любов ! Благодаря Ви за всичко, особено за последното Ви писмо с тая чудно хубава молитва. Каква чест ми правите с това, каква милост, какво снизхождение! А още, Вие сте поставили печата на Името на Духът върху моята тетрадка! Аз не зная що е щастие, но в тази проява на Божественото внимание изпитах възвишени моменти на радост. Ето мислите, които ме занимаваха през определените дни. През тези дати цялото ми внимание беше приковано върху новият сюжет и неговата разработка. 1.I.1927 г. „Колко трудно се лети нагоре! Изпитвам безкрайна мъка. Нима ще мога да въплотя в образ тази велика идея?” 2.I.1927 г. „Донякъде върви добре. Изпитвам ужасно напрежение на мозъка си. Като че ли някой даде тревожна заповед на всичките ми мозъчни клетки да търсят образи и рими.” 3.I.1927 г. „Чувствувам, че това, което пиша е възможно нещо: Сюжета е към своя край. Слънцето вън грее красиво. Сега го чувствувам по-близко и по-понятно. О, да бих могла целият си живот да посветя за въплотяването на светли идеи!” Сега спя спокойно и непробудно. Преди две нощи, даже чух как се смеех за нещо. Какво беше това, което ми причини тази радост? Благодаря Богу за милостта Му! Това, което Вие сте си отбелязали на казаните дати е прекрасно. От всички тях, когато бих могла бих написала по едно стихотворение. А те ще станат и молитва на духа ми. Два пъти ходих при Учителя, за да Го помоля за осветление на някои картини от сюжета. Той ми даде напътствия, които допълваха Вашите мисли и разширочаваха картината. Той спомена за една друга работа, напр. ако се не лъжа за едно пътуване до новата синя планета, която наскоро ще я видят будните души. Ако това, което съм могла да направя с поемата „Към Слънцето!” Ви задоволява, то ще Ви моля за едно ново осветление върху подобен сюжет и дали ще имам това свещено право да говоря за това. А може би и Учителя ще ми даде някои наставления. Но преди всичко, ще очаквам мнението Ви за „Слънцето”. Треперя за това, което ще чуя от Вас. Но, отнесете се към работата ми без снизхождение и кажете ми как може да се придобие един нов похват, който да ме приближи към известно малко майсторство. Защо, когато бях при Учителя почувствувах се тъй близко при Него? Не се ли самозаблуждавам? Знаете ли що? Когато си взимах сбогом, Той ми даде две пълни чаши сладко вино! Колко бях наистина жедна! Чашата беше като царска, а виното подобно разтопен рубин се виждаше през бистрото стъкло и ми говореше за един нов завет на Духът. Кажете, достойно ли е за един ученик да пие вино пред Учителя си и то с такава жажда? Не е ли чудно и това, че като че ли Той знаеше отначало цялата постройка на сюжета и никак не ме попита за двете чудни имена X. и А. А името на Синът Божий аз нарекох Еммануил. Не сбърках ли? В юношество бях чела някакъв разказ, нещо прекрасно с това име, което остави дълбоки следи у мене. А то го има и в Писанието. А защо ли, Учителя нищо не ми каза за Йоана? Каза ми, че на Слънцето са тези велики човешки учители, за които споменавам, а за Йоана нищо. Може би за него ще говорим в новата планета. Да Ви кажа ли, сега ме напълно задоволява Вашето инкогнито. Има нещо романтично, поетично във всичко това. Но може би има нещо още по-хубаво от това и аз ни за момент не бих му се съпротивила. Благодаря за това благоговейно чувство, с което обграждате моята скришна стаица, където с право или без право стои един човек, с когото бих искала да се видя при Бога. Прости ми, Боже мой, и помежду другите молби които приемаш, приеми и моята, та макар и без да ми отговаряш, само я гледай с Бащинският си любящ поглед. Нямам писмо от него. В Сърбия се научих, че един италиански дипломат агент е обрал 25 хиляди лири (италиански), заедно с важна кореспонденция. Не зная как е картата, но преди да отиде в Италия той имаше важна работа в Германия, където и направо отиваше. Може би Сараево попада в същият път. За декламацията на .Дверите” очаквам да се видя с Катя. Ако тя посвети малко от скъпото си време да заучи стихотворението ще бъде много хубаво. Питате ме, кой ми даде насока за разработката на Две девойки”. Плана, идеята е от Учителя, а разработката се дължи на моята българска фантазия. Всички изказани там положения са ми известни от българският живот, който и сега се практикува само модернизирано. Самите действующи лица (имената им), които ми даде Учителя ме насочиха за подобна разработка. Като че ли всяка идея търси, или по-право си изработва съответна форма. Също тъй стана и със „Слънцето”. Веднага пред мене изпъкна стихът на „Божествената комедия” и ако Виргилий е водил нейния автор през ада, то Данте, велики, светли Данте ме води по стръмния път на своя стих и стил. И ако не съм могла да постигна това несравимо майсторство, вината не е моя, а е непостижимата добродетел на Данте, който и до сега от никого не е постигнат. Но ако и той да не ми подаде цялата си ръка при тая работа, то от сърце благодаря и за малкото му пръстче, което през цялото време държех яката. Колко се радвам при възможността да излезе нов сборник! Значи всеки четвъртък ние ще си разменяме мисли за това. Тогава пак ще Ви дам тетрадката и ще ви моля над всяко стихотворение, което ще Ви се види достойно за сборника да поставите с ръката си по една синя точка или триъгълниче. Но пак както Вие кажете. Границата минах безопасно. На Царибродската гара ме чакаше мама. Не правиха никакъв преглед на багажа ми, което се дължи на беседите, които взех от Учителя да раздам на някои. [За беседите до Цариброд - виж “Изгревът”, т. XVII, с. 653, сн. 20.2] Срещна ме стара, скръбна жена - човек над който неусетно е работело Божественото длето, където макар и някъде да се подаваха острите ръбове на материята се очертаваше образът на един възраждащ се Дух. Трите дена на Коледа посветих пак над светлата тема, а другите два дена се срещнах с някои, които проявиха макар и слаб интерес към духовно четиво. Най-добре разбираше някои неща един млад интелигентен момък, уви в последните дни на живота си, смазан под ударите на страшната гръдна болест. Но тъжно беше през всичкото време. Общо взето, там е загаснал всякакъв културен живот - старите се приготовляват за умиралка, а младите с които се срещнах повечето (4-5 души) са туберкулозни. Там царува сега сръбският шовинизъм и гордост на евтини победители. Китката на дясната мамина ръка е подута. Това се дължи на многото предене, работа, която тя често взима... разтривах със зехтин тая болна ръка и двете плакахме горчиво. Но сега душите ни са по-близко. На Бъдни вечер тя слушаше молитвата с истинско благоговение. Подробно ме разпитваше за живота ми, като не се стесняваше строго да ме критикува и коригира за моите погрешки. Все таки това ми пътуване внесе известно разнообразие у мен, подбуди духът ми към повече работа. А сега училището. Струва ми се, ако не ни помогне силната ръка на брат Боев ще има да се мине пак едно скръбно и безплодно лято, както тазгодишното. А колко много дължа на работата в училището. Сега виждам, че тя е била толкова необходима както и всяка друга Божествена Добродетел. С благодарност към Вас във век. ХЕЛМИРА. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 8 януари 1927 г. Сестрице Хелмира ! Няма любов като Божията Любов ! „Очите ти ще видят царя в красотата му.” Исайа 33;17 С тия редове искам да Ви представя следуемия се отговор на последното Ви писмо. Първо, много Ви благодаря за материалния дар що ми оставихте заедно с тетрадката - тази красива и ароматна ябълка; скрила съм я в моя скрин гдето пазя всичко от Вас и колчем отворя тя ме облива със своя аромат и ми спомня за моята Хелмира. Ще я пазя колкото е възможно повече! Представям Ви мислите що ме занимаваха през определените три дни: 1.I.1927 г. “-Тъга, защо си пак при мен дошла? - Място на радост нова да открия. - Добре дошла! Добре дошла!” 2.I.1927 г. „Какво множество от разочаровани души, в София, в целия ни народ и в целия свят! Те често стигат до катастрофа и за тях узнаваме едва когато всичко е свършено! Тъй трудно се намират, че предварително всеки се е отказал да ги търси. Затуй, дребен един идеал поставям: сграда сред София да се издигне, с надпис над нейния вход: „Елате всички изгубили смисъла на живота!” Там ще е място за работа на всеки, който има стремеж към подвиг. На гладните души храна и осмислен живот ще се дава и в светлина ще ги въвеждат.” 3.I.1927 г. „Господи, минаваш ли тихо край мен, пред Твоите стъпки ще легна, от Теб сгазена да бъда! Тогава по-лесно на всички хора „мост” ще ставам! Когато Господ връх мен е минал, по-лесно понасяла бих всеки човек!” Очаквам да ми съобщите и Вашите мисли. А що се касае до списъка, който щяхме да правим, вярно е че в последствие и мен ме занимаваше мисълта той да засегне само ония, които са в ляво. Наистина, човек по-ясно разбира кои му са неприятели в света, което наистина е повече потребно и за нас, които искаме да ги превърнем в приятели. Тъй че и написването им в списък ще допринесе това. В писмото си загатвате, че пак почвате да страдате от безсъние. До колкото е лично изпитано от мен това състояние, то е свойствено на всяко мислещо същество. Но ний учениците, трябва да сме господари и на мисълта си. Легнем ли вечер, мястото на нашия дух е в школата, която постоянно заседава в духовния свят, за там трябва да се отправим. Обяснявам си, че Вашето безсъние се дължи на многото мислене за бъдещето в момента, когато сте си легнала. Разтоварвайте се предварително от всички мисли, които Ви обременяват като раница. Има едно механическо средство, което може да опитате: мислено ще фиксирате погледа си върху края на носа; от това средство някак неусетно човек се пренася и не усеща как е заспал. Ако се събуждате нощем, имайте при Вас някоя философска книга, тежка за разбиране и прочитайте няколко реда. Има и едно чисто духовно средство - молитвата при лягане. Духът, който се проявява между нас ми е оставил известен материален дар -разгръщам и намирам подходящата за случая МОЛИТВА ПРИ ЛЯГАНЕ „Хвала, Тебе, Боже мой, всякога хвала Тебе. Благословен Отец наш небесний всякога! Благодаря Ти, Господи за милостите Ти, които си имал към мен през миналия ден; моля Ти се дай ми сега сън мирен и безметяжен и дигни ме на ранина да Те хваля и славя. Скрий ме, моля Ти се под покрива на Твоите святи крила и пази ме от разни неприятности, лоши случки, лоши человеци и лоши духове. Пази ме, Господи тука в домът ми, пази домът ми, пази ближните ми, пази братята ми и приятелите ми в Теб. Заради възлюбленнаго Ти - Господа Исуса, прося всичко това. АМИН. ” Още като прочете човек молитвата, проличава нещо силно в нейния строеж. При това тя е скрепена с подписа на Учителя. Когато Хелмира я чете по свойствения ней начин, с вяра и дух, драго ще ми е да я чуя, че спи пак като невинно „агънце”. Препишете си я в своето молитвено тефтерче и ако някога стане нужда да я давате някому, запитвайте Учителя. Особна радост изпитва духът поднасяйки Ви тази молитва днес. Радвам се и аз. Радвай се и ти, Хелмира моя! 21 ЯНУАРИ 1927 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 21 януари 1927 г. Хелмира, скъпоценна сестрице моя ! Няма любов като Божията Любов ! “... Който прави ангелите си духове и слугите си пламък огнен.” Евреи 1; 7. Пристъпвам да споделя с Вас мислите ми по повод последното Ви писмо, получено заедно с „Към Слънцето”. Искате да се произнеса за тази Ваша работа без снизходителност, но ето ще Ви кажа, че за мен тя седи може би над всичко, което сте писала до сега! Важното е, че засега душата влага множество идеи и ни въвежда в нещо по-красиво от това що сме знаяли до сега. Особено разширенията, които сте дали много допринасят за красивото изнасяне в поетична форма този вид подвизи, които ще станат насъщна необходимост на духовния човек. Всичко сте така красиво подредила и оформила щото от душа Ви се сърадвам за постигнатия успех. Новият похват и майсторство, което блазни душата Ви, ще го придобиете постепенно, както неусетно дойдохте и до днешните Ваши постижения в областта на изкуството. Ще позадържа известно време тази тетрадка, за да прочета няколко пъти написаното, след което ще Ви я предам. Това, което сте преживели при Учителя когато бяхте при Него за сюжета, има своето значение и от символично гледище. Приятен е оня момент, когато ученика поема от ръката на Учителя чашата; тази чаша обикновено мислим, че е „чаша на страдания”, обаче, тоя символ влага в нашите души потребният импулс и предназначение за известен нов период в който току-що встъпваме. Желая и за Вас това да означава влизане в благоприятен стадий на развитие и творчество. Обстоятелството, че Учителя не Ви е казал да пишете нещо за Йоана, наистина е загадъчно. Може би тук има една тайна, до която не ни е дозволено да се прикосваме. Все пак, доколкото съм мислила по тоя въпрос, може да се намерят известни обяснения в последната глава от неговото евангелие, в Откровението и в Данаила - где е сега Йоан. Четете тия места и размишлявайте. Трогателно е състоянието на душите в родния Ви град, така както го описвате! Само с мисъл можем да помагаме отдалеч, да изживеят тия хора своето тегло в съкратен период, за да им се даде оная светлина, потребна за правилния растеж. Това що сте посели, чрез книжнина и слово, ще принесе плод - може болните да си заминат, но техният завет към околните, влиянието което ще оказват и от другия мир, всичко ще допринесе потребното. Значи и вашата майка не е особно добре. Вярвам, че ако не е заставена от нуждата, би дошла да живее при някоя от вас? Ще трябва да я подкрепяте. Ако не сега - в близко бъдеще и тя ще обикне новия живот и ще благодари на Провидението, че Ви е въвело навреме в него. Виждам, че трябва да побеседвам повечко с Вас и по училището Ви. Значи отсъствието на брат Боев влоши условията, а неговото завръщане ще ги подобри! Но, често човек трябва да се отдаде и на работа, която да ползва по-широк кръг хора, както той вече два пъти прави това! Вие сама знаете колко Небето се радва, когато известни души влязат в Пътя на Истината. Този брат именно с такава работа се е заловил и трябва да го оставим известно време. Все пак, нека турим и тази втора точка в молбите ни за четвъртък - Господ по-скоро да го възвърне между нас, за да Ви помогне преди изпита. До тогава - използувайте в пълнота днешните макар и неблагоприятни условия. За случая ще Ви кажа един закон: Трябва да благодарим на лошите условия, в които се намираме, да благодарим искрено и тогава идват други по-добри. И това сте изпитала, ето защо, подсещам Ви само - приложете го пак. Плюс това, ще Ви посъветвам да се спрете по-специално само върху учението, залягайте в доброто заучване на уроците, било чрез повечко Ваш самостоятелен труд, било съвместно с Вашият съученик. Така Вие ще постигнете онова, което може да се има по-леко, ако учителите всички са като брат Боев. Даже ако е нужно, поизоставете всяко друго занятие - поезия и пр., за да използувате всичкото време в учене. Така ще се надявате, че ще преминете направо в осми клас и ще се радвате на свобода през лятото. Дръжте ме пак в течения на уроците Ви и резултата от моите съвети, как можете да ги приложите. Прилагам Ви тази молитва от Учителя за благословение: В. В. Асавита. МОЛИТВА ЗА БЛАГОСЛОВЕНИЕ „Господи, Спасителю мой, озари ме с Любовта си, изпълни ме с Духът си и въдвори Царството си в умът ми. Покажи ми Пътят, Истината и Живота.” Това е също от Учителя. Привет: Асавита. 25 ЯНУАРИ 1927 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 25 януари 1927 г. Асавита! Голяма е тайната за евангелиста Йоана. За него се казва, че е жив и до днес. Всичко относно него разучих добре. Той и сега „пасе агънцата си”. До идването на Сина Божия, Йоан е човекът на любовта - жив до днес. Е, кой е той, Асавита? Не е ли Той - Учителят, който „пасе агънцата му” до идването на Неговото второ пришествие? Или може да се каже, че всички люде на абсолютната Божия Любов са Йоановци. Емануил горе на слънцето загатна за него: „Воопергес е той От време брат възлюблен наш Отвеки е Добро творил.” Но що зная аз? Моята интуиция не ме ли лъже често пъти? За училището. Да, повече самостоятелна работа - там е изходния път. При мен идва Еленка Андреева. Тя се готви за държавен изпит. Тя сега е по-спокойна. Може би, скоро ще освободи душата си от пленничеството на опасния Изгревски вълк. 27 ЯНУАРИ 1927 г. четвъртък, 27 януари 1927 г. към 29 януари 1927 г. Чаках те и ти дойде, о ти, благословена Асавита! Ето ти минаваш през гората и идеш към мен като слънчев лъч... Отдалече тя ме поздрави с красиво движение на ръката си и усмивка, която развеселява душата. Погледа й ме обгърна, както майско утро обгръща напъпилите клони на дървесата. Отправихме се при Него. Той си почиваше в шатъра. Белите завеси що отвред се спускаха на тая платнена къща се люлееха от вятъра. Ето, безшумно яви се Той. През нежните дипли на завесата най-напред си провря главата и ръката. Около главата Му грееше златиста аура. Поздрави ни само с поглед и усмивка, и каза ни да седнем. Тя седна на стол, а аз се прислоних до нозете й. След малко и Той седна на красиво дървено столче върху пъстра възглавница. Нозете Му обути в бели ликови сандали, като два закона бяха те. Тя каза аз да почна първа жалбата си. Казах Му, че мама е болна и тъжна. Казах Му за неизказаната й горест, за разсеяната участ на домът ни. Също Му разказах за Тодорка - сестра ми, че е станала безгрижна... О, кога ли ще намерят жилище при добри честни хора; и те са съвсем сами, самотни в живота. Така говоря на Учителя и безспирно плача. Помня, когато тя беше малко детенце, с малката си ръчичка ме галеше и казваше: „Защо плачеш, Оле?” Езичето й още не можеше добре да изговаря думите, но милозливите й очички и глас ми я уподобяваха на ангел утешител. За нея ти се моля, Учителю! Моля се и за него. Нима навеки ме отчуждава ръката Ти от него? Моля Ти се за моя слабо паметлив мозък. Училището е добро нещо и брат Боев ми направи любимо знанието. Моля Ти се, моля Ти се! О, сладко ми е пред Твоето лице да стоя и да се моля. Богу се моля, а Ти, Учителю стоиш и слушаш, и затова толкова ми е сладко. Каква радост, че мога да Ти кажа: „Учителю!” Благодаря Ти, Боже за Асавита! Тя ми помогна да идвам при Вас! И така ще мога да изкажа това, което може да се изкаже, и бих желала да Ти кажа и това, което не може да се изкаже. Той слуша. Бяла светлина е обградила дългите Му бели коси и благ образ. И в тая светлина, като че ли и облеклото Му става бяло. Тя нищо не Му каза. Само пришепна нещо на ухото Му. Останах само аз да Му целуна ръка, защото те някак си особено се поздравиха. Простря Той десницата на рамото и тя също Нему. Като че поздрав на равни беше то. Отдалечихме се от там. Там на края на градината, гдето свършват белите шатри и почва гората на белите брези, тя ме прегърна и върху челото си усетих нежно допиране от сладкият й дъх. О, Асавита! Отправихме се по своите пътища. Гледам вътре в душата си как тя ми кима с ръка и казва: „Скоро пак ще дойда”. 29 ЯНУАРИ 1927 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 29 януари 1927 г. Хелмира, сестрице ! С. Б. Л. Е. Л. Желая да Ви съобщя преживяванията ни от миналия четвъртък, като моля и Вас да сторите същото при случай. „Не се възползувахме нито от удобствата на Форд, нито от файтон или други познати днес превозни средства, за да пристигнем при Учителя. Смело полетяхме над затихналия град и мигновено душите ни проникват в белий дом. Хелмира бе прекрасна със своята тога бяла и с челото увенчано от прелестний венец. Учителя бе в радост за нашто посещение, покани ни „Седнете” при обикновената обстановка. Говорихме без думи за нужди и копнежи на две души трептящи. В къщи сме, а ето - стените не се виждат! Зад тях небесний свод със звезди обсипан. Още малко и всички ний троица, към юг се бързо движим. Ей, този град голям остана наназад и Витоша кат могилка се вижда от висините. На юг! Земята цяла в снежна е покривка, сияние небесно облива я отвред. Към Мусалла летим, Учителя ни води, но спирка там не правим, а бързо зад върха! Ах, Олтарят е това! при извора на живата вода. Свещено е това място, Учителя каза, и Вам по чашка вода жива ще да дам. По цялата земя са седем извори таквиз и нашата страна щастлива да се счита, че в нея е един. Този извор всегда от Дух велик се влада, той властен е над всичко що „човека” знае да желай. Кажете ваште скърби, вашите неволи. Както вие Волята на Бога изпълнили бихте, така и „т о й” ваший зов ще слуша. С усмивка той ви казва: „Идете си спокойни, половина час е нужен желанието Ви ще се изпълни!” „До виждане” кажете и наший малък подвиг да сключим в тоя час. Не връщай се през там от гдето си дошъл! Завой по всички граници на нашата страна сторихме. - Ей Родопите дремливи, ей Тракия, где житце расне за бъдна жътва, ей Черното море, що тайни много крие! По Дунава, над планини и долини, ето ни пак над наший град. В миг, Учителя промълви „Хашамаим” и в три посоки всеки от нас в дома свой се озова! (Прилагам Ви чертеж на разотиването.) Може би по навик ще помислите, че Ви изпращам това за разработка, обаче, едва ли някога е имало такова недоволство в мен, както сега. Едва след няколко още такива посещения, като обработим още всичко, тогава ако одобрявате сюжета, би станало хубаво стихотворение. Интересно е за мен да ми представите как си записахте лично вашите преживявания. От съпоставянето ще видим дали сме имали съгласие в разбирането на сюжета. Няма да Ви пиша за сега повече. Тъй като вий оставихте някои незасегнати въпроси, може да използувате случая и ми се обадите пак. Интересувам се напр. как Учителя погледна върху работата със сестрата. Твърде много се радвам, че се чувствувате надрасла състоянията в обикновената градина на любовта! Само така ще съм спокойна за Вашето поведение. Приветствувам ви сърдечно: В. В. Асавита. П.П. Вярвам, че сте получили на време оставения знак за приемането на писмото Ви. Съща. 1 февруари 1927 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: София, 1 февруари 1927 г. Асавита Благословена ! Няма Любов като Божията Любов ! Днес получих писмото Ви, тези дни големия красив портокал, а забравих да благодаря писмено и за тристата лева, които сте ми оставили преди тръгването ми за родния ми град. Какъв красив плод! Мене ми беше позволено само да ги гледам по пазаря, а по някой път по някое резанче от някъде, а сега цял! Не, аз не смея да го употребя за себе си, може би имате идея да се даде някому. Ето, че има още един от първите и той ми казва: „Гледай ме, колко съм красив, а и колко съм сладък!” Новата идея за стихотворение е отлична. Отдавна си мечтаех за такъв един смел полет над красивите ни родни полета и ето с Вас ще може да направим тази обиколка. Последователно като ми изпращате Вашия план един ден ще избера някой ъгъл и всичко ще сложа пред себе си. Ще гледам, ще гледам и може би ще почна. Вчера ми дойде идея и започнах донякъде един полет за висините с една възлюблена душа. Да не ми се сърдите. Като че ли свивате вежди. Моля Ви за помощ, да ми посочите докъде е позволено да се издигне тази душа и какво трябва да й се посочи. Ако успея да го работя (турям си голям срок за това), ще Ви го пратя Вие да се произнесете да живее ли то или не. Ако кажете може да Ви изпратя започнатото, даже ако кажете може и да прекъсна. Лявото ми око ме ужасно боли и ето сега едвам Ви пиша. Трябва често да го затварям, за да премине острата болка, за да чета или пиша. Казах на Учителя, Той ми препоръча старите хубави методи, които вече много пъти опитвах, но за жалост се оказаха само временни подобрения. Кажете ми що да правя. При обикновен лекар нито мисля. Писмо от Рим и Берлин от A. F. Хелмира. 3 ФЕВРУАРИ 1927 г., четвъртък 3 февруари 1927 г. четвъртък ЛЕТЕЖ НА МИСЛИТЕ Мога ли да ги издигна тъй високо и да полетя над родни полета и висини: О, това би пречистило душата от всичко дребнаво и суетно. - Асавита, Вие не сте реална за мене. Вие сте идея, блян, но помагате на мисълта ми да се издигне. Лети, моя светла душо, издигай се над това що те гнети. Той ще дойде. О, той пак ще се върне при тая, която го обича! Сега съм волна, като птичка. Асавита ме въздига над земните трудове и казва: „Ела във висините! Ела над родните градини и нивя, над потоци, извори, реки и планини. После пак слез да работиш из низините, но сега, ела с мене горе!” 5 ФЕВРУАРИ 1927 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 5 февруари 1927 г. Хелмира, сестрице моя ! „Само Божията Любов е Любов”! „Гладните изпълни с добрини, а богатите отпрати празни.” Лука 1; 53. Макар, че имам да Ви отговарям на 2 писма, за всичко по тях много Ви благодаря, но ето че виждам нещо друго важно върху което трябва да се спра. Когато човек се намира под благостта на Небото, последното дава и дава без оглед на достойнство. Гледат ни само как ние се отнасяме към околните нам, като се иска и ний да мерим с мярката, която към нас прилагат. Често, обаче, не само че не отговаряме с благодат на благословенията, не само че забравяме закона на всеопрощението, но сме и жестоки, наказваме там гдето трябва да милваме! Изтъкнах Ви и друг път, че имате задача в тоя свят да бъдете в хармония и с една душа, която мразите въпреки нейното разположение към Вас! Днес имам ли правото нежно да Ви запитам, защо е Емил печален? Ще кажете, от где именно Вас да обвиня за неговата печал! Това е малък резултат от моите наблюдения и ще ви кажа, че в неговата аура всякога съм виждала отражението на обноските и чувствата Ви към него! Доста е за мен два пъти седмично да погледна върху него и да разбера целият Ви живот през това време. Ето защо, апелирам към вас - поставете се в нужните хармонични отношения на брат и сестра (подчертавам Ви това). Искам от Вас не да го наказвате, а да го възпитавате неусетно, като в скоро време сама вий ще се ползувате от плодовете на Вашата дейност. Бих могла, без да апелирам към Вас да предприема една духовна дейност към тази душа, да изпълня сама това, в което Вий сте длъжна да се проявите. Това обаче, би значило да лиша Вас с две трети от благата, които нашето общение Ви дава. Така щото Вий ще останете с една трета и двете трети ще се дадат нему. Такъв е закона - онзи, когото мразиш, Небото го награждава с двойно повече от твоето. Няма да говоря какво ще му се даде, Вие току-що го преживяхте. Но така е, ако искате да имате пак всичко, Вие ще направите него участник на Вашите радости, както Духът прави Вас участница в своите. Прочее, оставям Ви да се определите в тази работа, а можете спокойно да я възложите и на мен при гореказаните условия. Все пак, ще ми е много драго, ако Вие почнете да виждате в него повечко добрини, вместо недостатъците които до сега съзирахте. За всяка Ваша нежност към него, като сестра, небето ще Ви възнаграждава стократно. Можете веднага да се поставите в хармония, а идната сряда ще очаквам да прочета Вашия отговор. Ако в него нежност съзирате и отрицателни прояви, Вам принадлежи изкуството да го облагородявате. И уверявам Ви, това ще е между заслугите, които на Небето ще Ви се приценят. Уверена съм и в неговото послушание към Вас, така Вий ще го издигнете над обикновените чувства, които някога са го владели, а като го направите свой брат, това не само не ще Ви е излишно, а от полза. От всичко, което ми пишете, ще засегна само въпроса за болката на окото Ви. Методите на Учителя действуват бавно, но това е за предпочитане. Идете и Му кажете резултата, който имате днес. При това, помолете Го да Ви обясни, как да приложите лекуване с лъчите на спектъра. Например, Той е препоръчвал портокаления цвят. При това помолете Го да Ви каже някой стих от Писанието, който да си изговаряте, когато ще проектирате даден цвят на болното място. Пишете ми и по това. Простете ако намирате строга постъпката ми, нежността вложена в нея ще проличи скоро. Помнете, че имате двама братя: Colombo и Емил. Ако единият обичате за това що някога Ви е дал, то и другият трябва да Ви стане мил заради известни към него задължения. Знайте, че Асавита пак тъй нежно Ви обича, а малкото послушание към нея, ще Ви още повече приближи към нейната душа! Вашата възпитателска дейност ще има значение, когато я проявявате неусетно, без да проличава някакво усилие, което може би ще правите над себе си. И така, желанието на Духът е да ви види брат и сестра, брат и сестра. Оставам пак Вам вярната Асавита. П. П. Изпращаните от мен неща консумирайте, както намерите за добре. Всеки случай използувайте ги преди да извехнат. Съща. 10 ФЕВРУАРИ 1927 г., четвъртък 10 февруари 1927 г. четвъртък Дай ми, Боже, чисто сърце и светъл ум! Това искам в този четвъртък, о, Асавита, защото в душата ми е мрак. Не мога да го преодолея, нито с уроци и упражнения, нито с моите упражнения по цигулка, нито с поезия. Горе се чува музика. Има сватба - танцуват и играят хоро. Видях невестата-същинска фея. Върху трапезата имаше лакомства от 1001 нощ. Зорница ме покани на пиршеството. Той седи до нея - избраникът. Как се гледат! Дали все тъй ще е винаги? Колко много цветя и тоалети! Невестата е отлична пианистка, той е цигулар. Те двамата водят празненството. Зорница е домакиня, и тя - същинска фея. Слизам в моя сутерен. Заварвам писмо от Рим... Горе музика и хоро, а това писмо, вместо радост ми носи безкрайна скръб. Colombo, аз и ти, ще бъдем ли някога... 16 февруари 1927 г. 16 февруари 1927 г. четвъртък [сряда] Асавита, кой Ви изпрати при мене? Ах, ела, да сложа главата си върху гърдите Ви и мълчаливо да изкажа що има в сърцето ми. Вие дойдохте и ме лъхна надежда. Помислих си, че Вие ще ми доведете Colombo. Не, не! Вие ме викате из висините, давате ми нова лира в ръцете, нов светилник. Това показва, че никога няма да съедините ръцете ни, няма да ми го доведете. Ти ме зовеш към „Отречението”. Само така, аз ще оздравея... - Отречи се от себе си, ечи гласът Ви, като гръмотевица в мен! Тогава, иди си, Ти, която искаш това от мен. Ти си отиде. Тогава Слънцето изгасна, звездите потъмняха, ручеите престанаха, оазисите изсъхнаха. Отиде си царицата небесна. Отиде си пратеникът Божий. Няма вече хоризонт - тъмна нощ е обгърнала всичко. А сега е по-страшно, колкото от преди. Отиде си любимата, която ме издигаше към вечната красота. Сега не зная никакъв път. Стоя неподвижна. Приближава времето на ураганите. Но те, не ще ме убият. Скрий ме, тъмна нощ, да не видя грозотата си! А когато слънцето грееше и тя беше с мен, животът имаше смисъл. Когато птичките пяха, животът беше красив, когато изворите бликаха, душата ми беше жива и пееше. Но аз не я последвах, Не я послушах; Изпъдих я. Тя си отиде. Завинаги !? А сега? 17 ФЕВРУАРИ 1927 г., четвъртък 17 февруари 1927 г. четвъртък Върнах се по стъпките си, да я диря. Видях я отдалече. Полека се приближих. Гледах я. Образът й беше се променил. Беше скръбна. Приличаше на разпетия. О, моя неизразима горест! Сега разбрах колко ми е скъпа; по-мила е от всичко в света. Аз й причиних страдание. Защото не приемам самоотречението на Сина Божия. Да, тия дълбоки линии по лицето й аз ги издълбах жестоко. Стоя така и сама си приказвам. Тогава що съм аз, ако не злина, себичност, суета. А тя ми бе по-вярна от майка и - всичко в света. Не смея да я приближа. Ако ме обича, тя ще усети, че я зовя с пламенна молитва. Тъжна е любимата ми като китно поле след наводнение, като нива след градушка, като градина след порой. О, Асавита! 24 февруари 1927 г. 24 февруари 1927 г. четвъртък Небе, ти ми даде здраво тяло. Много рядко се уморявам при тежка работа. Нещо в жилите ми пее ритмично и умората бяга. Бях ли при Асавита? Нима се приближихме пак отново? Сега като че ли ме притискате по-силно до гърдите си и милувките Ви са по-нежни. Щеше ли иначе да стане това? Ах, колко страшно беше, когато не Ви виждах наблизо! Сега ще пея още по-сърдечно. Сега ще работя още по-неуморно. Сега ще уча още по-прилежно. Защото Асавита е при мен и аз при нея. Защото тя отново е хубава и усмивка грей на лицето й. Небе, Ти си ме обогатило както никого! Небе, небе, Асавита моя! 25 ФЕВРУАРИ 1927 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 25 февруари 1927 г. Хелмира, душе Божия, сестрице и приятелко на Асавита ! Само Божията Любов е Любов ! „И сила Господня бе в изцеляването им.” Лука 5; 17. И тъй, обръщам се към Вас с онова име, както и Вас моля да ме назовавате с моето, защото наистина първоначално те са произнесени от Учителя, в един знаменит ден, тъй че можем да сме уверени за тяхната близост с имената ни на Небото. Струва ни се, че напоследък ги поизцапахме, но има начин за възстановяване тяхната чистота и така ний пак ще се назоваваме с тях бидейки в най-чисти отношения. Благодаря Ти, Господи Боже, за чувствата вложени в нашите души, благодаря Ти за страданията, които ни даваш за уякчаване нашите сърца. Хелмира, незадоволена се чувствува Вашата душа! В четвъртък сутринта, видях Ви в сън застанала просълзена пред мен и ми искахте да погледна на това незадоволеното у Вас. Дори ми проговорихте: „Задоволете жената в мен”. Ще кажа на това, че когато човешката душа рони сълзи пред Бога, Той цени тия сълзи и ги превръща в лек за същата. Ако днес мнозина от нас се виждат отхвърлени в стремежите си към градината на любовта, ще знаем, че сме в епоха на разплащане и всичко, което преживяваме ни подготвя за чистият духовен живот. При все това, за всеки един от нас, необходима е душа, в която да сме в съзвучие, за да се осмисля живота ни, за да има творчество в него. Асавита. 3 МАРТ 1927 г 3 март 27 г. четвъртък Среща с Асавита. Но знам ли я коя е тя. Мислите ми са към Учителя. Сам Той е моята Асавита. Какви мисли да й изпратя? Що да й кажа? Ах, Асавита, само погледни колко много нещо имам да уча и това е всичката ми изповед и молитва, и молба. Какво да ти кажа. Ела и виж! Мисълта ми е слаба. Тя не може да се отдели от мозъка ми, камо ли да полети нейде. Уморена съм. Още малко и ще заспя. Не, не, бодърствувам, защото след това трябва да реша задачите си за утре, да науча урока си по естествена [история], или немски. Видя ли ме, Асавита, до себе си? Не вярвам. При мене също няма никой. Образът на Учителя се мярна пред очите ми, но и Той изчезна зад куп тетрадки и упражнения. 4 МАРТ 1927 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 4 март 1927 г. Хелмира, душе Божия, сестрице и приятелко на Асавита ! Само Божията Любов е Любов ! „Господ раздава мъдрост. И всичко, каквото би пожелала ти не се сравнява с нея. Когато я прегърнеш, ще положи на главата ти венец на благодат: Ще ти даде корона на слава”! Притчи 2; 6 и 3; 15, 4; 9. Имам приготвен отговор на Вашето последно писмо, но така се случи, че ще го получите след настоящето ми. Днес искам да Ви кажа как схващам положението на нашето приятелство. Снощи, например, ние пак се срещнахме и склонили глава на моя скут и аз глава на Вашия, заедно повтаряхме: “Какво трябва да се прави сега, Какво трябва да се прави сега !” Приятно нещо е вътрешната борба, когато сме уверени, че ще преодолеем да се издигнем над всичко, да бъдем Божии чада през вечността, ученици на Школата през всички векове. Господ и Учителя Ви помагат, а моя длъжност е да Ви подчертая това, което и Вий чувствувате днес, че сегашното Ви определение към Учителя е още повече капитално от всеки други път в живота Ви. Това що завръщането на А... пробуди във Вас, Ви постави на оня кръстопът, на който трябва да се обърнете с благодарение към Бога и да Му кажете: „Господи, помогни ни да разрешим най-важната задача поставена пред дверите на моята душа”! Знам, че не съм в правото да искам днес каквато и да било откровеност по тия въпроси. Може би сте разочаровани от дружбата Ви с мен, като ще предпочетете нещо друго пред нея, а може би аз да не схващам истинното Ви разположение към мен, водима от което, Вие ще определите нашите бъдещи отношения. Аз бих желала и в бъдеще да си останем тъй необходими една на друга, та като ставаме проводници на Учителевия Дух, да растем от сила в сила. Прилагам Ви едно малко приветствие za приближаващата пролет. Заедно с това Ви казвам: Гответе се за пролетта, пазете се от изненадите, които тя Ви готви ! Желателно е на всякъде да се проявяваме като души, които живеят и работят за Бога. Така или иначе, моето замълчаване с по няколко дни не тълкувайте, че се отдалечавам от вас. Не, всякога сте интересна за мен! И в паденията Ви и във Вашите възходи към Бога и Учителя. Ако има нечия мисъл да е постоянно с Вас, мисля, че това е мисълта на Асавита! По възможност, макар и кратко, още в неделя оставете няколко реда, с които ми кажете как днес цените приятелството ни. Това що Ви писах още миналата седмица, ще се погрижа да Ви го изпратя тия дни, то също ще е интересно за Вас. Привет от В. В. Асавита. [П.П.] В четвъртък вечерта заедно с Вас помилвахме милото страдално дете Катя. Като израз на изпросеното прилагам една малка начатка; посетете я тия дни в домът й, вижте при каква обстановка живее, нахранена ли е достатъчно, затоплена ли е и обути ли са нозете й. Като ми съобщите положението й, може би ще помогне Бог да бъде още пригледана. А Вие как сте в това отношение? Мисля някога и за Вашите нужди, макар че скоро не съм ви приглеждала и ще почна да се чувствувам виновна. През време на току-що преживяното, в мен се зароди един интересен сюжет „Чудната арфа”. Ще гледам д Ви го пратя през седмицата. Съкратявам, тъй като едва имах достъп до машината за толкова. С привет и очакване: Асавита. 6 МАРТ 1927 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 6 март 1927 г. Асавита, Получих писмото Ви; наистина: „Що трябва да се прави сега?” Това е едно предупреждение в свръзка с идването на А. Като че ли той е някой демон. Нима Colombo може да бъде един демон!? Вие готвите план за сближение с моя съученик. Но, Асавита, виновна ли съм, че не го обичам както А.? Не съм разочарована от Вас. Не. Почитам Ви дълбоко. Кой направи за мен това, което Вие предприехте? Ето и сега сте ми оставили два големи портокала - плодове, които имам право само да ги гледам, но никога да не ги вкусвам. Не, Вие сте ми скъпа, но Вие обичате повече единия - този, който се обрекъл да служи на Бога, този, с когото свободно се срещате и беседвате. Но аз обичам А. Виновна ли съм? С привет Ваша Хелмира. 7 МАРТ 1927 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 7 март 1927 г. Хелмира, душе Божия ! Няма Любов като Божията Любов ! Днес Ви изпращам отложеното ми писмо, за което напоследък Ви споменах. Простете, че е така пъстро и с доста несъвършен стил - писано бе при известни неудобства и те са причината. При все това, вярвам че и то ще допринесе за нашето хармонизиране. Едновременно с това, вярвам че ще получа Вашите редове, на които пак ще Ви отговоря. Каква бе тази феерия снощи в нашия салон? Интересна сцена се наблюдаваше към полунощ! Млади братя и сестри, изпълнили духом градове, паланки и селища, тръбяха по площадите им: „О, Вий, що получавате насъщна храна от „Житното зърно”! Спомнете си малкият Ваш дълг към него! На помощ, на помощ!” И пробудиха се душите в тоя късен час, всеки се запита и опомни, че житното зрънце трябва да се подкрепи, за да даде нов плод. Отлична е идеята, от когото и да е излязла! Колко ще се радвам да видя добрият резултат! Велик трябва да е идеала на всички ни около това списание, наша плът и кръв! Когато ний вложим импулс за неговото преуспяване, ще погледнат на нас и от Небото, а тогава и ония, които получават тая храна ще се възблагодарят и ще споделят благата си с оня, що се грижи за духовното им преуспяване. Интересен е вчерашният ден за мен и по това, че носеше една рядка възможност, да Ви слушам на духовното „радио”. Каква чудна мелодия Вий пеехте: „Знам, о знам една душа, коя за мен копней сега....” Как бих желала да имам поне думите, ако не и нотите й, за да я пея и аз, докато един ден постигнем тоя идеал - да я пеем в дует с Вас. О, съм ли аз тази душа? Как вий мислите, може ли друг някой да бъде с такъв стремеж към Вас? Ако бях друга, с други схващания за живота, бих му отговорила с думите на великият влюбен идеалист - Дон Кихот: „Ще се сразя с теб, пеши, на кон - със сабля или рапира!” Вий съгласна ли сте? От писмото Ви, което ще прочета днес може би, ще разбера вашето становище. Но пак Ви насочвам към думите на древния ученик, цитирани в другото ми писмо: „Не съм ли Ви аз доста вместо много синове?” Когато Ана се помири с тази мисъл, тя доби душата по която копнееше, доби син - знаменит пророк. Прочетете това в I книга на царете (първите глави) и ако Ви се нрави поискайте да имате съдбата на тая жена. Между това, почнете да ме търсите в духовния свят, да ме видите на сън поне! Тогава ще почнем да слизаме в опознанието ни и в другите светове, докато слезем на физическия! Знаете ли каква необходимост е именно така да общуваме засега? Само една трансформация, на която Бог и Учителя са способни, могат да ни въведат в истинната хармония. Препоръчвам Ви вчерашната беседа на Учителя - в нея е вложено разрешението на Вашия и на моя въпроси, па и това на всеки що преживява нашите състояния. Велик Господ! Велик е Учителя ни! Направете извадки на ония мисли, които виждате, че подхождат за нас, а тая: „Иди и намери душата, която те обича!” ще поставим в сърцата си написана с Дух и Истина. Вярвам, че наскоро стенографките ще я дешифрират, следете и направете това. Всичко каквото обещавам в тия ми писма ще гледам да го изпълня Наскоро. В. В. Асавита. 10 МАРТ 1927 г. четвъртък 10 март 1927 г. четвъртък Чрез труд и работа, въздигай се прескръбна, душе моя! Нека алгебрата, химията и физиката, нека всичкия учебен материал пречистят душата ти от тъжното „настояще” и те отвлекат далече, високо, все по-нагоре. Стани светило на себе си и не бой се от околния мрак. Търси щастието и радостта в себе си, търси мира и само мира, чрез размисъл, молитва, песен, гостуване всред природата, отиване при по-скръбните, които още не познават Асавита. 15 МАРТ 1927 г. Понякога идва Дафинка Доганова. Тя е прекрасна, като слънчева жена. Тя ми донася работа и - плодове. Прекарваме приятни минути заедно, защото тя е извънредно заета с курсовете си по английски. И чудно нещо, те са толкова заможни и пак работи в къщи без слугиня. Умората често остава ужасни следи по нея; тя се задушва и пак продължава. Тя се възхищава от моята свобода и казва, ако някога се роди на земята, ще желае да си остане свободна като мен. Тя е тъй хубава! Измъчена от глад, уроци и мъка, аз стоя тъмна пред нея. Може би, това произлиза и от богатото й облекло и златната корона коси, която тя носи около главата си. Разучавам сюжети, уча уроци, пиша писма на Асавита, получавам нейните, пълни със строга и неумолима педагогия, а душата ми страда. Асавита мисли, че ще ми замени Colombo. Учителят иска да ме прави философка. Душата ми е прескръбна. Приличам на отшелница, затворница, която трябва да излежи жестоко наказание. Той е там. Прозорецът му свети. Асавита ме не пуща там. Винаги ми внушава, че трябва да надживея чувствата си. Почва да ме измъчва тази й настойчивост, обхваща ме гняв против нея. И нейното особено настойчиво вмешателство ме оскърбява със своята натрапчивост. Значи Colombo е Демон. Лош човек. С Демон ме е срещнало Провидението през 1922 г., м. септемврий. 19 МАРТ 1927 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 19 март 1927 г. Асавита, Добро нещо е и страданието. Тогава заставам пред лицето на Бога и не ме е страх от никого. Той чува моите тихи думи, моите сърцераздирателни ридания и ме утешава. Не ме е страх и от Него, защото е Любов. Той е нахохорен Баща, който е готов нашляпканите от него бузи да целуне, бликащите сълзи да уталожи върху нежно любяща гръд. Искате да се разделите с мене! Защо? Но след мене Вие ще отидете при друга, след вас аз ще отида направо при Учителя, както правят някои. Направо при Него - дордето не оздравее чрез творчество раната ми. Даже, аз твърдо вярвам вече, че Вие сте едно изявление на Учителя, скрит под името Асавита. Иде ми някой път да извикам към Него: Асавита! Асавита! О, колко Ви благодаря, че ме освобождавате от ангажимент с Ж. Той е тъй жалък за мен! Когато имаме час по литература, той не е дал до сега нито една оригинална работа. Просто препише темата и казва: - То хубаво си е написано вече - аз си го взимам на готово! Как се хили, че оригиналничи! Другият пък - въображаемият Бетховен, който стърже на цигулката вече 10 год. „Цвете мило, цвете красно” и все дразни с това, той пък счита за унижение да се занимава с тия идиоти - Пушкин и Гьоте. Знайте, че над всичко обичам Бога! При всичките си недостатъци, които Вие виждате у мен и не само Вие, но и другите, при всички тях, които аз най-добре от всички виждам, моето първо и последно прибежище е Той - сигурен покров, вярност и Любов. Да, вие сте чисти, съвършени, добри, възпитани и прекрасни. От Вас ний се вдъхновяваме, Вий ни учите, възпитавате, но моята оплескана дреха е хиляди пъти по-ценна от вашите ангелски неопетнени крила, защото е минала през живота, напоена с милиони сълзи, минала през страшния огън на изпитанията и страданията и един ден ще заблести пред гордите Ви очи. Ще дойде време, че от тъмната и далечна небулоза на моята душа, ще затрепка нова ярка звезда на хоризонта, както е блестяла отначало при Бога. Ах, как ме боли от Вашето перо, което прекарвате под очите ми! Ах, как крещи душата ми от негодувание, срам и гняв, че се опитвате да ме „рисувате” и дано да ме прерисувате. Природата, „Изгрев”. Колко е хубаво там. Искам да се избавя от всичките си мисли. Всичко се раззеленява. Земята говори. Там разкопават земята. Взимам участие и аз. Забивам белът в земята и хвърлям пръстта, Учителят ме забелязва. Взима бела от ръката ми и почва ситно да гребе и грижливо да разбива буците. Възпитание и винаги възпитание. И това е „перото” под очите ми - негли стана красива, достойна, умна и разумна някога. А Учителят трепка от красота и веселие. Слънцето блести по снежната Му коса. Няма стар и млад тука - радост и безгрижие блика навред. 17 МАРТ 1927 г., четвъртък 17 март 1927 г. четвъртък Представям си „Окото” на Рила. Там седим неколцина - Учителя, Асавита и прекрасното видение на Маришките езера. Те си приказват нещо, пък аз нищо не им разбирам - може би, защото ми се спи. Ах, да бих могла да спя, да спя дни и нощи. Те се разговаряха за земните жители, що като чудовища се тълпяха доле в низините. Искат да им помогнат, да ги просветят. Казват, че няма работници. Че са нужни будни, смели умове, които да заработят между своите събратя. Аз слушах. Може би аз съм една от тия работници, които трябваше да чуят тия думи, мен се даваше това ново посвещение. Как? -Чрез поезията, чрез словото! 19 МАРТ [1927 г.] Получих бележка, че ще дойде. Асавита дали ще позволи? Не зная. Не я питам. Измивам цялата си квартира, прозорците, бравите лъсвам, всички съдове; всичко трябва да е чисто. Въздухът трябва да е свеж като в градина. Изкъпвам се, сресвам тъмните си още дебели сплитки, обличам гълъбовата си рокля и с трепет чакам. Чакам и се моля, моля се и плача. Разпъната съм. Асавита ме тегли нагоре, към светлина, изкуство, философия. Colombo не ме тегли наникъде - тегли ме към него прастарото чувство на жената към мъжа. Colombo! Това е само една единична проява на вечния мъж. Ако не е той, природата ще постави другиго да се опитва Силата на Духа към нещо по-висше, по-съвършено. Когато тъй философствувам, той идва и седи като чужденец. Аз цяла съм обладана от философски мисли и стоя пред него стиснала устни, като късно разкаяла се весталка. Той ме гледа учудено. Сам той е дошъл за отдих, за радост. Тогава аз приличам на суха безводна градина, в която има змии и гущери. Тогава той си отива с изострени нерви, с пресъхнала глътка. В последния момент аз хващам ръката му и се събуждам. Слагам главата си върху гърдите му и ридая. Тогава той въздъхва облекчително и ме гледа с усмивка. В очите му бляскат радостни лъчи. Нищо не ми говори, само нежно допира бузата си до моята и ме държи в обятията си. Така и сега. Аз го чакам. От време на време бърша сълзите си и се вслушвам. Измивам очите си с хладка вода. Някой чука. Отварям вратата. Той иде. Гледа ме право в очите. Аз се усмихвам лицемерно. Той става сериозен. Сяда като на тръне. Може би така трябва да бъде. Така иска Асавита. Тя иска да ме подготви за онзи час, когато той ще отпътува за родината си. Трябва да избирам - него или Асавита. С него - до сред пътя. С нея към творчество во веки! Кръстопът. С нея се срещам всеки четвъртък. Аз нищо не долавям от нея. Седя и тихо й разказвам мъката си. Това помага ли? Тя чува ли? Всъщност нужно ли е едно такова свръхплатоническо общение? Colombo беше при мене. Сцената на безводната градина се повтори. Душата ми се окамени. Тоз път не докоснах ръката му, не сложих главата си на гърдите му. Смутен той си отиде, отбягвайки погледа ми. Стаята опустява след него. Лъснатите брави ми се надсмиват. Пода измит със сапун ми се киска. Моята хубава рокля ми седи като слугинска престилка. Дългите ми коси ми пречат. Опитвам се да уча - Нютоновият бином е последната ми задача? Не, правя резюме по история. Не, лягам върху картата по география. Не. Взимам цигулката и свиря - ужасно. Па лягам в белоснежното си легло, сама бяла и чиста, и заспивам в ридание. Доволна ли си, Асавита? Това ли е най-висшата проява на Любов, о мъдреци на човечеството? Асавита дали бихте се осмелили в този миг да ми пратите Емила да ме утешава? О, възпрете в тоя час Вашата милост към мене! Сън, сън, сън! Забрава! Не, не, лъчи пробождащи тъмни облаци! Задачи, задачи - физика, химия, уравнения, наизуст немски текстове, глаголи, падежи, синтаксис. Господи, Господи! Тъй съм гладна! По рафтчето не е останало почти нищо. Може би чак утре вечер ще се нахраня по-добре, когато отида на урок по литература. Може би. Тогава Аня, душата с истинската интуиция или „Доброто сърце” ще ми сложи в чиния от хубавата гозба, а след туй чай, много чай -истински руски чай с много захар и лимон, придружен с препечен ръб от хляб и сирене. Да, може би, утре ще се нахраня добре. 21 МАРТ 1927 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 21 март 1927 г. Хелмира, душе Божия ! Само Божията Любов е Любов ! Последното Ви писмо ми причини радост, каквато малко пъти съм изпитвала в живота си! Благодаря Ви за това и възхвалявам Бога и Учителя ни за всички милости. Ще Ви пиша по това в последствие. От ден на ден Вий ми ставате повече и повече мила, нека Господ възрастява красивото в нашите души и да красим вечно Неговите селения. Относно „Дверите”, може най-после и Вий да ги прочетете. Ако желаете кажете на Учителя, че критиците в Братството не Ви благоприятствуват в развитието Ви в поезията. Ако обича, Той да предаде някому да прочете това или във време на изпълнение програмата да Ви подаде Той листа и да започнете четенето; ако всичко това Ви се види не на място излезте най-после сама. Но мисля, че идеята за Учителя да Ви подаде листа е красива. За сега толкова. По случай най-светлия ден в Братството, поднасям Ви всичко свято в душата си. Желая да се свържете с Духът Божий и Духът на Учителя ни, за да принесете стократен плод. Мил привет от В. В. Асавита. 23 МАРТ 1927 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 23 март 1927 г. Хелмира, душе мила ! Само Божията Любов е Любов ! Тази вечер очаквам нещо от Вас, затова приготвих и малко по-особен знак. Вярвам ще се досетите за произхода на тази половин ябълка. Престояла при мен вече толкова време, помислих да използуваме нейните семки за посаждане. Ето защо в четвъртък след свършване на общението ни извадете семките, разбира се като изядете самата ябълка, ако обичате, и още на другия ден ги засадете в саксийка. Същото ще сторя и аз, та да видим в последствие какво ще ни научи Господ. Въобще ще се грижим за прорастването им. При това, моля Ви винаги след четвъртък да ми съобщавате по няколко думи как сте се чувствували след работата ни. Също как схващате въпроса за успеха на всички Ви в предстоящите изпити. От снощи съм доволна. Брат С. свърши сравнително добре работата, макар че можеше нещо много повече да се постигне дори от Вашето четене. Интересно е в случая произведеното впечатление върху всички, тъй като нямаше онова предубеждение спрямо Вас. Предизвиках някои да поговорят по този случай и интересните им схващания ще Ви явя с второ. Вий сторихте ли така? Ще ме интересуват и Вашите сведения, а всичко ще ни е за обща поука. В. В. Асавита. 24 МАРТ 1927 г. четвъртък 24 март 1927 г. четвъртък Искам добре да уча - това искам, Асавита! Чуваш ли горещия ми копнеж? Това е моята мисъл към вас. Нищо друго. Не смея да Ви поднеса друго, земно искане, защото вие не сте земно същество. Вие ме водите напред и нагоре - пък аз стоя и чакам Colombo. Вие не давате да се спира душата ми пред нищо, на никоя цена. Затова, самичка ще нося мъката си, макар че Вие отначало ми казахте, че всичко да Ви кажа. Не, няма да казвам, а ще търпя. Не мога да възприема вашата мисъл. Зная, че държите жезъл в ръката си и ми сочите път: напред и нагоре. Това е Вашето слово. 25 МАРТ 1927 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 25 март 1927 г. Хелмира, душе Божия ! Само Божията Любов е Любов ! „Както градина прораствува сеемите в нея, така Господ Йеова ще направи правдата и хвалата да прозябнат пред всичките народи.” Исайя 61; 11. Този стих ни говори за предназначението на новият ни опит със семките. Когато сте разположена, спирайте се пред тях и си изговаряйте тия думи, мислено или гласно. Малко съм виновна, че не взех пред вид какво в този час трябваше да сме в пост; вярвам че и Вий като мен разрешихте въпроса като ще продължите поста от тогава. Доста интересно и сериозно е положението на Вас учащите се. Условията за успеха на всички Ви, до колкото ги схванах, може да се изкажат с три думи: хармония, трудолюбие, взаимнопомощ. Разтълкувано, това значи да бъдете всички в хармония помежду си, съдействувайки си един другиму с благородни чувства на братя и сестри. Значи също да се трудите повечко в тия малко дни, които Ви делят от изпита, като използувате и минутата свободно време. Що се касае до взаимнопомощта, всеки от Вас притежава различни богатства, които трябва да сподели със съучениците си: който учи по-лесно - ще помага на другите с обяснения, разполагащия с материални средства - ще помага с учебници и други пособия, а богатия с време - ще се нагажда да улеснява времето на другите. Ето, мисля като приложите това, което може да Ви се стори и като частично ограничение или незаслужени жертви, ще можем да разчитаме на добър резултат за всички. Идният четвъртък ще повториме молбата си пред Бога и ще сме с надеждата за добрия успех на всички Ви, защото наистина сте едно цяло в тая област. С това никак не желая да проявя някакъв стремеж да Ви обвързвам с когото и да било! Даденото Ви еднаж от мен обещание, можете да сте уверена, че винаги ще го изпълнявам. По тази причина, не засягам някои доста интересни въпроси, които поставяте в последното Ви писмо; запечатано е вече онова, което бихме си говорили за Коломбо и за Емил. Желаете да имате един верен хороскоп, нали? Това може би ще имам случай да Ви предам последователно, като днес желая да се спра на едно от положенията Ви. Знаете вярвам, че Венера има известно влияние върху Вас, на нея се дължат поетическите Ви прояви и вдъхновения; имате обаче и известни неблагоприятни аспекти с нея, изразяващи се в онова потайно желание във Вас да общите с лица от другия пол. Това не че е осъдително, защото е свойствено на всички почти хора, обаче, Вашата натура може да Ви постави и втори път в състоянието както с А... Ето защо внимавайте в бъдеще. Изненадите на пролетта, за които Ви говорих именно в тая област трябва да очаквате. Тия, с които дружите, от своя страна също попадат под това влияние на Венера и проявяват опасен към Вас устрем. За такива случаи имайте будно съзнание, без да допускате каквито да било опасни опити - само наблюдавайте и се поучавайте лично. А в умът Ви да бъде постоянно следното положение: Душата ми принадлежи на Бога моего, завета ми е с Учителя, приятелството ми е към Асавита! Всеки, който желае да се приближи към Вас, проверявайте доколко е в хармония с тия три принципални за Вас величини и ще разбирате какво отношение Ви се налага. Вий сте в състояние да проследите много случаи из живота Ви - и когато бяхте вън от братството, и когато влязохте в него. Сега, както сама се изразихте еднаж, друг Ви опасва и ще ходите по този светъл път с всичката чистота на девица, преизбрана от другарките си. За сега съкращавам, а ако сполуча ще продължа на друг лист с още един - два важни въпроси. Привет от душата, която бди за Вас: В. В. Асавита. Да споделя с Вас нещо и от разговорите ми с неколцина по .Дверите”. Общото схващане е задоволително, идеята не е схваната от мнозина, както и трябва да се очаква при едно първо четене. Един брат например, схванал, че душата, която описва това свое преживяване, е с високо схващане на своето призвание; обстоятелството, че тя има Вожд, с когото пропътува не всекиму достъпни места и пр. Други, се възхищават от красивата картина и постигнатото примирение между тия две души. Някои, неизвестно как са узнали, че работата е Ваша и веднага проличава резултата от предубеждението. Поуката за мен е тази, че човек трябва да е преживял едно събитие, за да схване подобна на него фабула. Въобще ще трябва да се позамислим още еднаж да се прочете или декламира по всички правила, да размислят върху него и един вид да им се даде задача да открият съществената идея. Венец на всичко в случая бе тълкуванието на Учителя. Запомнихте ли го? Да Ви кажа, че в моята половина се оказаха три семки, които посадих. Предполагам във Вас да са поне с две повече. Чакам да ми пишете и по това. Пожелавам Ви мир Божий да царува в душата Ви сред който прораства най-красивото в живота на човека. Асавита. 31 МАРТ 1927 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 31 март 1927 г. Хелмира! Няма любов като Божията Любов! Ето вече седмица съм без известие от Вас. Снощи тоже не намерих оставено от Вас нещо, каквото отдавна трябваше да направите. Задоволих се да оставя обичайния знак и да си замина. Заедно с очакването, множество предположения правих за Вашето мълчание; колкото благоприятни, толкова и обратното. С настоящето, най-малко дължа да Ви уведомя да не би да сте оставили писмо и да е намерено от другиго. Обаче, ако сте решили разделянето ни по някакви съображения, пак казвам: Желая да чуя Вашето красиво сбогом, да помня една красива дума от Вас, с която пред Бога ще се явим някога. А имате толкова много да ми кажете в отговор на последното ми и на по-раншни мои писма. Най-вече извадките от беседата и относно опита ни с училището. Колко ще се радвам, че причина за мълчанието Ви е усилната работа, с която сте заети. Жалко е, че на всякъде виждам пресушени корени, затова трябва да очаквам и сухи листа! Ето, всичко което Ви пиша има смисъл за мен, ако намира Вашето съчувствие. Виждате ли колко съм слаба пред Вас? Кажете Вашата дума и ще протекат водни източници за утоляване всяка жаждуща душа! Асавита. П. П. Довечера съм пак точна на поста си в 10 и половина часа; да Ви помоля ли за същото? Колко интересно снощи говори Учителя за важното условие на небесното помагане, „всякога общо се помага”. После в неделя за значението на засетите семки. Сама се чудя и чудя в това сходство на идеите ни. Съща. 31 МАРТ 1927 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 31 март 1927 г. четвъртък Образи, болка, молитва и страдание. Не виждам никаква Асавита - струва ми се, че ти си в мене. Че ти си част, голямата и хубава част от моята духовна същина. Струва ми се, възможно е, аз някога цялата да стана Асавита, но сега съм само Хелмира, и още нещо, Олга - земно име, пълно със страдания. Ах, душата ме боли. Почти се дърпам - не ме водете така бързо. Аз не искам. Не, не, не! Водете ме. Аз ще Ви следвам. Погледът Ви падна върху мене, Ваша избраница съм, Асавита! Чудно, защо избрахте мене? Сигур, защото очите ми са изронили най-много сълзи.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година 3 ДЕКЕМВРИ 1926 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА: 3 декември 1926 г. Мила сестра, Постарах се да доизкарам „Гълъбицата” доколкото можах. Мъчно е понякога в поезията да се правят смели размествания на думи. Понякога по този начин се разрушава цялата постройка, влиза друго настроение, явяват се несъответствия с общия дух. Вярно е, че само хищните птици „кълват”, остава да приемем, че гълъбът ужасно се е изплашил и... ,Двери на щастието” може да стане цяла епопея на човешкия живот, ако попадне в талантливи ръце. Направих и аз един опит, не зная дали ще Ви хареса. Днес Учителят лично ми даде да разработя сюжета за „Двете моми”. Дадох му битов характер. Колко радостна бях при Него! Тъй поласкана се чувствувам, че ми даде поетическа тема за разработване. С каква радост почнах да работя! Попитах Го за интуицията. Той каза, че тя е онова живо трептение в симпатичната нервна система. Питате ме за образци в мировата поезия! Че кой просветен човек не ги знае. От древните не е ли Омир, Виргилий, Ариосто, а от класиците: Пушкин, Байрон, Гьоте, Лермонтов. Това са гении в словесното творчество. Мога само да ги изучавам и обичам, но не и да им подражавам. Отговарям на зададените Ви въпроси: 1) Вдъхновен човек и бликащ извор са едно и също нещо. 2) Изворът не очаква никого да пие от него, нито вдъхновения човек. Той пее за себе си. 3) Човек дарен с материални блага прилича на тежко натоварено добиче, а вдъхновения - лекокрила птичка в царството на любовта, гдето няма хищници. 4) Не зная колко, но Сириус е много по-голямо слънце от нашето. Светлината на последното идва до нас за 8 минути, а тая на Сириус за няколко години. Искате да Ви опиша някоя случка с А. Моля Ви се, не искайте това от мене. Наистина, че аз не обичам Ж., но и Вие не обичате моя Гълъб. Пък нали казвате, че тая връзка с него е пакостна за мен и ще трябва да се разделим! Аз се смея, аз пея. Никой не знае, че вечер обливам със сълзи възглавницата си за него. Учителят осмива човешката любов, Вие също, пред Вас трябва да мълча. Получих новата сума от 100 лв., която ми пращате. Премного Ви благодаря! Приемете моята дълбока благодарност. Хелмира. ДВЕРИ НА ЩАСТИЕТО Душа съм малка на земята, Но с потик смел към небесата. Животът вечен аз жадувам Със Божи Дух да другарувам. Затуй се трудих цяла вечност Аз, живий дух в таз безконечност. И дирех щастието красиво Във звездното небе светливо И в слънцето на изгрев рано, Как грейше светло и засмяно. Планински връх висок и снежен То поздравлява с поздрав нежен. А сетне слиза по ливади, По сенки горски и прохлади. Живот навсъде то разлива И росни лист с брилянт покрива. И в горски ручейки сребристи Оглежда ликът си лъчисти. И много йощ на всяко време, И мене то доволно гря ме. Подирих щастие и в човекът - В творение бляскаво на векът. Венец бе той на вси създания, Но той дари ми сал страдания. Но що бе той, дете безсилно, Що гледа майка си умилно И чака гладно от ръката Дали му носи тя храната... Нима от туй създание клето Ще чакам щастие за сърцето?... И всичко исках да обгърна, Но щастие до мен не свърна И много, много аз се кая, Че исках тъй направо, в рая Да влезна само за наслади, Но Божий Дух не ме пощади. Духът ми жив през вековете Летя безсмъртен в боевете Напразно дирил щастие, радост; Изпитал само скръб и жалост. В миг един за мен ужасен На кръстопът стоех опасен Безпомощна и нажалена От тежки път обременена. Припадна нощ над мене тъмна И мислех веч - не ще осъмна. Сама бях, гинех в мраковете На враг потаен във ръцете. И във последно издихание Извиках с горест и стенание: „О, Творче мой и мой създател, От вси най-верни мой приятел, Аз гина веч, духът ми чезне, Като че падам в тъмна бездна...” Но ей дочаках аз Вестител, Приятел, скъп и благ Учител. Човек бе той със вид прекрасен Кат ангел кротък сладкогласен. И словото му живи пламък Живот събудило би в камък, Гласът му беше тих, дълбоки, Зовящ ме в мирове високи. Той облекло ми прашно, вето, Докосна с жезъл от небето. И каза ми: „Стани отново!” И с име назова ме ново. „По тоз път тръгни очертани: Тоз път е само за избрани.” „Прости!”, аз никому не казах И с Вожда в път трънлив навлязох. По стръмната пътека тесна Изкачвахме скала отвесна. О, всеки миг да падна в бездна И никога да не излезна Във пътя хлъзгав ази можех И там живота си да сложех Но Вождът крепеше ме често Там где бе най-опасно место. И пътят ни скалист и труден Изведе ни в мир нов и чуден. Пред нас разцъфнали поляни С цветя и билки украсени; Где извори течеха с радост Разказваха за вечна младост И птички пееха безгрижно С изкуство чудно непостижно. И дишахме ний волно, леко, От въздух сладък като млеко Небе се ново тук показа Като сапфира и елмаза. О, чисто беше тук небето, Кат ясни поглед на детето. Но в този миг света обител Посочи моят покровител - Ясписови врата блещеха, На щастие Двери” се зовеха. Брилянтни букви там личаха И с плам свещени ме съгряха. Открити бяха тук вратата, Зад тях цареше красотата. Там още беше по-красиво - Блещеше слънце по-светливо, Души летяха белоснежни От земни път тук гости нежни. Скърбта горчива на земята Избелила им бе душата. Те тук свободни като птички Блещеха светли кат звездички. И пееха си сладки химни С възторг и радост непреривни. Те Бога хвалеха с песни И милостите Му чудесни. Облечени сега със слава Царици бяха в таз държава. На Бога те служанки бяха И „Господарю” Го зовяха. О, ето тук и аз пристигнах Да влезна вътре крак повдигнах. Затуй се трудих цяла вечност Аз, живий дух в таз безконечност. И радвах се веч с ликование, Забравих всякакво страдание. О, ей сега аз там ще влезна И ще забравя вси болезни... Но в миг вратата ми обична Пред мен стесни се кат магична. И стана ми така стеснено, Като че през ухо иглено Напразно мъчех се да мина Оттатък в светлата градина... И паднах назем в отчаяние И викнах с горестно ридание: „О, Вожде мой, нима напразно Дойхме тука без да влезна?” Той близо пак при мене беше И с поглед благи ме тешеше. Ръка Му сочеше надесно Где видях знамение небесно... Човек тайнствен там стоеше, Ключът на тайната държеше. Той можеше ми тук отвори, Но смеех ли му проговори? Аз погледа си в него взирах, Кат че познайник го намирах. И ужас ми смрази душата - Той враг ми беше на земята... О, не веднъж във пътя тежки От него леех сълзи жежки, Той хвърковатите ми кули С духване едно обрули. На всичкия ми копнеж за щастие Изпращаше ми рой злощастия; И на мечтите ми човешки Стоварваше ми удар тежки. И гдето бягах да се скрия Той пак се вмъкваше кат змия. И тука, тук при тези двери Тоз страшен дух ме пак намери. Да гледам го аз веч не смеех, Горчиви сълзи само леех... „Не бой се!”, каза Вождът благи. „Поглеж на този образ драги...” И аз повдигнах се, о, сили - Видях във него образ мили, Усмивка блага озарила, Сърдити образ променила. Пред него бях аз на колене - С любов той гледаше на мене. И от гърди му пламен чисти Разливаше поток лъчисти, А от чело му озарено Шарилки грееха засмено. Лъчи блестяха кат дъгата И в тях четяха се словата: ... „Привет, каза ми, душе скъпа, В скръбта доволно ти се къпа; Във твоя път съм пак поставен, Във твоя път към Бога славен. Но както Бог дългът прости ми И с милости си озари ме, И аз отхвърлих отмъщение, Омраза люта и презрение. За злото вече те не дира И веч оставам те на мира. Словата светли прочети ги И във сърцето си сложи ги. Те Божия са светла същност И да ти бъдат кат насъщност Великодушие и Всеопрощение - Да бъдат тебе вдъхновение. И трето, знай, това е Благост; Носи навсъде тази радост. Приемеш ли ги за водител И всекидневен твой учител - През дверите тогаз свещени Ще минеш вече без стеснение...” Отново паднах на земята На щастието пред вратата. Душа ми радостна възкликна, Реших се всички да обикна; На враговете ми с милувка Ще да отвръщам без приструвка. Що чаках благото от века Във Бога бе и человека. О, зная вече тази тайна, Що носи щастие безкрайно. Тя в любовта се крие свята И стълба е към небесата. Живота бе сега приятен - Аз имах вече ключът златен. Отново дверите пред мене Разтвориха се пак големи. Там веселба си пак цареше И Божий Дух над нас летеше. Душите кимаха благатко И „дружке” викаха ми сладко. О, можех там да бъда вече - Не ще ми никой веч попречи. Но пак поисках да работа, Отново върнах се в живота. Ще ида там при сестри, братя И всички стисна в обятия... Със песен нова на устата Пристъпих прагът на земята. Със мене Вождът благи беше И с поглед мил за мене бдеше. И новият ми приятел мили Ний вече бяхме се сдружили. Ей слизаме с надежда свята Кат лъчи на светлината Да носим радост и утеха На тез, що много сълзи ляха. И знаме носех аз свещено От мирът светъл мен дарено. Там грееха словцата кратки За вси създания думи сладки: Душа съм радостна, щастлива; Духът на Бога в мен се влива. Стремя се към животът вечни - Звезда блестяща в пътят Млечни. Разбрах що е Великодушие И видях що е Всеопрощение. Почувствувах и що е Благост - Изпълни се духът ми с драгост. Туй новото научих горе В мирът на чистите простори. При дверите на щастие сияйно Найдох съкровище омайно. 30.XI.1926 г., вторник. P.S. Вярвам, че много може да се пише още и могло би всичко по-хубаво да се изкаже, но това ми се удаде сега. Още отсега виждам как биха могли да се сменят някои думи с други, по-красиви, но то ще остане за бъдаща преработка. Моля Ви, кажете си думата. Много Ви благодаря, че ми обърнахте предварително вниманието върху кое именно трябва да се спра. Вярно е, че при една прекрасна идея, каквато е тази, разработката на действующите лица и обстановка е от важно значение. То ще ми бъде за ръководна нишка и за напред. Колко бих се радвала ако „Двете девойки” излезнат сполучливо! Също и за школната песен. О, Душе Святий, не ме напускай, за да мога да живея красиво чрез тебе! Бих желала да си препиша и аз настоящето, защото третият оригинал се доста различава от другите две черновки. Съща. 4 ДЕКЕМВРИ 1926 г. Деревянко пак донесе да му шия ризи. Много приятен момък -прилича на българин; тъй трезвен и сериозен. Отначало не исках да приема поръчката му, знаейки че са сантиментални и натрапчиви, но този ми харесва. Тъй хубаво ме гледаше днес като кроях, като че ли бяха очите на баща ми! От оная американска фланела, донесена ми от рускините - си уших две великолепни рокли. Тъй са семпли и елегантни. Едната е сива, а другата светло гълъбова. Изглеждам чудесно с тях! Colombo много ги харесва. Чудо! Подари ми прекрасна нова ученическа чанта. О, сега мога да събера вътре своите учебници, а не в оная мушамена торбичка. Но още не смея да я нося, срам ме е; нека да свърша поне 7 кп., че тогава ще посмея да взема в ръката си тая скъпоценна вещ. Знаменателно! Един единствен път в толкоз години имам случай да отида тая вечер на кино и не мога - защото имам мислена среща с Добринка! Да съжалявам ли? Може би, да, малко. Но с нея ще бъда, вярна на поста си, за да създам в себе си мощен характер. Не, няма да отида! У хазаите ми е също непрекъснато празненство! Почти всяка вечер хора и танци над главата ми. Сякаш за тия люде няма грижи на тоя свят. Едвам смогват двете слугини и великата германка. За по-голямо дине идва специален готвач. Понякога ми изпращат по някой сладкиш - за да почувствувам след туй още по-силно въпиющата си оскъдност. Но защо никога не ме канят на своите празненства, а само на своите женски евангелски събрания, гдето много се плаче и страда за Христа? Ето, вчера напр. пастир Симеонова тъй много ни разплака, че после ме боля главата и не можех да уча уроците си. Colombo ми пише хубави писма от Рим, Неапол, Basilipo [(Posillipo) -квартал на Неапол] - тъй хубаво е да задрасвам дните от календаря и да чакам завръщането му. Понякога идват при мене Соничка и Здравка. Те са тъй мили и добри, но жалко, сякаш болни. Здравка се прегърбва по малко, а Соничка изгубва гласа си. Ах как учи тя! А Здравка е така съсредоточена в своя немски език, тъй упорита в работата си! Майка им ги обожава. Соничка почна по някой път да ми снема по някоя порция и това е тъй хубаво! Как съм гладна, винаги, винаги! Само когато видя Colombo, забравям всичко и знам, че в гърдите ми почва да бие едно огромно сърце. 8 ДЕКЕМВРИ 1926 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА: 8 декември 1926 г. Мила сестро, Проверих в Библията 1-2 ст„ но не намерих същите стихове. Прочетох също 20 гл. - също липсваше. Радвам се за Вашите впечатления относно „Дверите на щастието”. Темата „Двете моми” вече е завършена -написана е в битов маниер. Не подхожда на две моми с патриархален дух да се занимават с проблемата за небесните светила. Ще оставим тия поетични образи за някой друг сюжет. Защо Ви поставям в недоумение? Защото Ви казвам как чувствувам нещата, без да се старая да угоднича. Обичам А. Свършено. Нека възрастнат нашите чувства до святост, до божественост! Той е добър. Да; добър човек. Бих се свързала с него во веки! Съдбата не дава. Добре. Кой може да ми пречи да го обичам? Само от обич искам да се приближа до него, за нищо друго! Искам да остана независима през целия си живот. Утихна сърдечната ми буря. Ангел на мира невидимо уталожава мъката ми. Оставям всичко в Божиите ръце, защото както казва пророк Еремия в 1 гл., Той още от утробата на майка ми е определил що ще бъде с мене. Помня, ах, още малко дете и не можех всичко да говоря, не можех да достигам ръчката на бравата да си отворя, когато в душата ми ставаше буря. Усещах се така самотна, така изоставена. В душата ми пърхаше с крилата си огромна птица, която искаше да полети. Тя беше вързана и тя в мене и аз в нея - страдах. А как всички много ме биеха! Първо у дома сестрите ми, майка ми като същински тенардиеровци в „Клетниците”, после съучениците ми. Извадиха ми прякор първо „царицата”, после „светицата”. Кой им внушаваше тия смешни прозвища. Как страдах! Търсех самотата по крайбрежието на реката, горите, нивята, дневниците..., книгите. Но, сега птицата ми ще полети. Откак срещнах Учителя, вярвам че то ще стане. Не е страшен А. за мене, а лъжата, която е у нас и която ще ни откъсне от истинското щастие, което имаме. Съдбата чертае всичко. Никой не ми го посочи изпърво. В душата трепна далечен, жив спомен, после - всичко стана така естествено. Ще минат години. Ние ще се разделим тук на земята. А може би, когато отново се родим, срещнем, пак живо ще трепне далечен спомен на много мъка, много сълзи, много обич. И тогава пак ние ще се приближим. Простете ми, ако пишейки тия редове Ви оскърбявам. Писмата Ви вече получавам в изправност. Раздавачът тъй силно ги плъзга под вратата, че ги намирам всред стаята. С благодарност: Хелмира. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 6 декември 1926 г. Хелмира, сестрице мила ! Само Божията Любов е Любов ! „Виж, Господи, защото съм в утеснение.” ([Плачът на] Йеремия, 1; 20) Вярвам да сте разбрали от знака, който Ви оставих, че в изправност приех оставения пакет. Благодаря много! Преди да споделя с Вас, казвам Ви с една само дума - всичко намирам „изрядно". Радвам се на всички Ваши преживявания в школата и около Учителя, радвам се и на възраждащето се Ваше творчество. Отлична тема ви е дал Учителя „За двете девойки”, пожелавам Ви успешна разработка. Може би Той ви даде и очертания как да развиете идеята? Макар и неканена, така да кажа, мина ми мисълта да Ви съобща, че едно от развлеченията на двете девойки са техните разходки до слънцето, гдето им указват тамошните жители радушен прием, понеже малцина са гостите, които посещават това светило. От там те разглеждат любимият ни Сириус и множество още светила, за които получават неземни знания. Това е осмисляне на живота им, което в бъдаще ще възприемат днешните посетителки на балове и подобни развлечения на днешните земни жители. Ако намирате ценна тази мисъл използувайте я, напълно сте свободни в това. Бих желала скоро да Ви пиша, но ще зависи кога и как ще разреша известни недоумения, в които ме поставяте за сега. Вие можете да ми помогнете, като ми пишете пак нещо, макар и кратко, оставено по същия начин. В случай, че не сте получили моят пакет (знака) бъдете предпазливи, защото може би ще Ви следят. Тогава използувайте прозореца на галерията, за когото Ви писах преди. Мил привет от В. В. Добринка. 19 ДЕКЕМВРИ 1926 г., събота „Получих друго писмо от Добринка Емануилова, придружено с 700 лв., за да си купя обуща и галоши... Чудно! Отде е видяла, че те са належащи за мен? И без това нигде не излизах през туй време, отде знае, че ми са необходими? А беше ми всичко отмиляло! И учене, и работа, и всичко! Беше ме обзело безразличие, отчаяние. Колко студено и влажно е вън, пък аз почти боса трябва да ходя из снега. Разгръщам писмото, чета и плача. Щастливи сълзи се ронят по бузите ми. Нима заслужавам това? Но тя ми пише: „Добра г-це Славчева”. Тя „пътьом ме видяла с тетрадка в ръка и схванала, че се нуждая от чифт галоши за нозете и шапка за главата.” Думите й, стилът й, дишат мекота и чистота. Още колко хубави думи пише тя! При което се чувствувам отново успял и добър човек, способен за полезна творческа работа. Плувам в неземна радост. Стоях до 1 ч. след полунощ, варих си гозба върху печката и й посветих три стихотворения: Зората на живота Майко, недей скърби и Хубавата щерка. 23 ДЕКЕМВРИ 1926 г. Ето ме с топли обувки и галоши. Колко приятно е това чувство!” Ето Ви тогавашните ми бележки. Никога не съм мислила, че ще искате да ги четете. Питате ме за „Гълъба”. Не крия,че той не ми дава никакви надежди, поднасям някои думи, изказани от него: „Ние сме добри, истински приятели; аз те обичам, както никога и никоя в света, защото ти си добра, честна и разумна. Ти работиш всред ужасни мъчнотии, и при това си тъй сериозна и трудолюбива. Твоята интелигентност ме възхищава. Твоят научен интерес ме заразява. Да бих могъл, бих записал и аз някой нов факултет. Но аз не мога да ти дам заслуженото щастие; друг ще ти го даде; друг по-добър от мене... Аз трябва да отида в своята родина. Моята престаряла майка ме чака. Знаеш ли колко е тежко далеч от свои? Нима ти би могла да сториш това? Далеч от мен ти ще бъдеш пак щастлива. Ти имаш Учител, Школа. Ти ще следваш университет. Ще издадеш други книги, ти...” Тогава аз ридая. Той ме прегръща и бърше сълзите ми. „Ще мисля винаги най-хубавото за тебе; ти ми даде истинска радост; ще си спомням с благодарност и възхищение за едно чисто предано сърце, за една пламенна душа. Но аз нищо повече не мога да направя за тебе, това, което ти с право го изискваш като всяка любяща душа. Друг ще ти го даде...” Едвам вървейки се отделих от него. Нозете ми трепереха. Стоях за да си почивам. Ридания разтърсваха гърдите ми, но аз ги въздържах със страшни усилия, за да не обърна внимание на минувачите. Над мен се усмихва звездно небе. А знаете ли, че го сънувах отдавна, още у дома! Срещу Бъдни вечер го сънувах, когато момичетата оставят първата хапка под възглавницата и питат кой ще е техния избраник. Сънувах знаменито нещо тогава: Вървя труден и самотен път. Идвам до голяма река или море, не зная, и не мога да го премина. Отсреща се разкри разкошна земя, с много цветя и плодове. Тогава от градината излезе голям и хубав човек, простря ръце над водата, взе ме и ме заведе в своята градина. Този човек беше Allessandro - Гълъбът. Питате за качествата му? Че те са хубави, ценни, всичките. Той е весел като дете, добър, много чете и разбира всичките ми учебници. Но той скоро ще заминава за дълга отпуска. Всички, които го познават, казват, че е добър човек. Смеят му се малко, че е вегетарианец и че обича самичък да ходи из планините. Мислят, че е саможив, но това не е вярно; той обича да стои у дома, за да чете и работи. Той постоянно чете и пише. Благодаря Богу за Вас, която и да сте; обичам Ви, която и да сте. Ще Ви слушам, която и да сте. Приемете моята велика благодарност. Хелмира. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 29 декември 1926 г. Хелмира, мила ! Само Божията Любов е Любов ! „Турил си в сърцето ми радост.” (Псалми 4; 7) Днес Ви изпращам обещаната разработка на сюжета „Гостуване у Слънцето”. Не съм особно доволна, но и аз ще кажа като Вас „Днес това можах да създам!” Оприличавам написаното на една от Витошките морени (големите нахвърляни като река блокове) и Вам предоставям да обработите всичко с похват и нежност на поетичната Ви душа, та от тия морени да се построи път, от който да се всички възхищават. Първо, запитвам удобрявате ли заглавието и мотото под него? После, това предаване във вид на разказ би могло да се оживи с някакъв разговор между двете дружки, тъй че и „Хелмира” да се почувствува, че е живо същество - другарка на Асавита. Когато гостите пристигат в домът на слънчевия жител, може да се отбележи, че там научват неговото име, написано по някакъв начин над вратата или гдето намерите за добре. Намирам доста несъвършено предадени поученията за небесните светила, тъй че към това що Учителя Ви съобщи, разпитайте за някои положителни подробности и за други големи слънца, които заслужават внимание, та Вие ги опишете с подходящи думи и изрази. Мисля че и тук Учителя може да Ви помогне, а така също и някои от братята владеющи астрономията. Ще добавя - работете бавно върху този сюжет, но да излезе нещо много красиво. Копнее душата ми по нещо велико! За Бога вложен в човешката душа, когото някога ще видя може би да блика из Вашите очи, въплотен в погледа Ви светъл! Изтръгвам нещо из нежните пазви на моята душа и слагам го пред Вас! Ще стъпите ли върху него или ще накичите Вашите гърди? Привет: В. В. Добринка. 29 ДЕКЕМВРИ 1926 г. ГОСТУВАНЕ У СЛЪНЦЕТО „Към светлината за светлина!” С десница другарката си мила обвих и факел блестящ в другата приех. Учителю, с нас да бъде Твоят дух, пропуск свещен ще е за нас през световете, на Слънцето всесилно ще бъдем гости ний. Лъч светъл е прострял светъл път за нас, по него смело тръгваме напред. Бърз е полета що души ни носи и крилца по две имаме си ний. Земята скоро тъй малка е зад нас остала, прашинка що губи се в простора, а светлий лъч все води ни напред към огнената маса, все повече що расте и по-красива става. Скоро с жителите тамошни ще вкусим живота благ, що имат изобилно та пращат го и нам. Ах, езици огнени веч милват нашите чела, кръщение приехме от силний техен трепет. Те сами веч водачи наши стават, посрещнати сме веч в този миг сред Слънцето могъщо, живо! Но как, безмълвие ли мислите цареше в този мир велик и необятен? Хармония и музика що знаем на Земята ний, тук преливаха се всеки миг; шуртението на ручея сладък, славея влюбен, що в май гласът си кършен вие и песните на човешките радости и скърби - всичко съдържаха вълните огнени около нас. Можехме Бога да открием в грохота топовен и в тихий нежен тон! Всеки тамошен жител велик бе дух, кат в общото се сливаше, знаеше и свойта длъжност и свойта мощ! Дошли са гости, веч всеки тука знайше и то такива що от тук излезли бяха нявга! „Това са те!”, „Това са те!” от всякъде до нас достига глас. „О, как много от тогаз, кога от нас искра мъничка се отдели. Земя и човешка душа приеха името тогаз. От първите сте Вий, деца, що идвате сред нас след толкоз време на радост и тъга! Ний идваме при Вас кат слънчеви лъчи, а ето дойде час и Вий да идвате при нас. В епоха нова ще почнем да живеем и новото по-добро ще е от всичко що знаем до сега!” Пред нас вече дух в човешки образ беше. С колесница огнена в двореца свой ни той отведе. Красотата на неговият дом стоеше над всичко що можем да опишем! Въведе ни той и на събраните там с думи малко и отбрани ни представи: „Хелмира и Асавита - две души от Земята при нас са дошли. С нас ще песни да попеят в хвала на общия Творец. Чрез огън изчистихме сандалите им прашни, а трапезата ни обилна знание и храна за духът им ще даде. Те от първите са, кои към нас път проправят и чрез тях ще вест изпратим при нас и други да дохождат. От тук по-ясен става наший общи път, към Херкулес как задружно ний летим, где десет пъти по-силни ще да станем. От съседите ни мощни Сириус, Плеадите и Ориона, усмивки сладки всеки миг ни пращат - живота смислен става и знаем длъжността си свята.” (Пророчествата...) „Сега е време веч обратно да ви върнем, към нас се ............... [Еммануил - добавено от О.С.] обърна, искам да изслушам и вашето желание, дар какъв да отнесете.” Хелмира и Асавита - погледи срещнахме, пред този зов що всичко значеше за нас. Без думи ний разбрахме що трябваше да кажем: „Разумни да сме постоянно, на Бога всемогъщ с Дух и Истина да служим!” „За този ваш стремеж с венци от чисто злато украсявам вашите чела” - продума....... „Привет от мен, на този що ви води, отнесете! Той брат е наш и с него работим щем пак кога в Херкулес пристигнем, где десет пъти по-мощни ще да станем.” „Хелмира и Асавита” по целий път обратен се ний зовяхме; какви имена сладки и приятни! Импулс нов още в нас те вливат! Чела ни със светлина нова озарени от слънчевия жител придобити. При Учителя сме пак с вяра нова крепка и Вам привет донесли за бъдащето светло - кога по-мощни десеторно ще да бъдем. Ни една радост земна може да отмени развлечението сред небесни светове! Ходете всички към Слънцето красиво, Вам светъл лъч път светъл ще показва и прием по-чаровен от наший Ви очаква. „Към светлината за светлина!” 29.XII.1926 г. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: През последните няколко четвъртъка от моя страна редовно спазвах часът на нашето общение. Знаете ли в какво се състоеше то? Идвах при Вас, обгръщах Ви с десницата си и двете отлитахме към Слънцето. От там у мен се зароди идеята за един сюжет „Гостуване у Слънцето”. Отделно ще Ви изпратя една малка разработка, записана така, както я преживях още при първото ни с Вас пътуване. Може би си спомняте, че еднаж цялата школа предприе такова пътуване и сега поисках да го повторим с Вас. Даже още еднаж да го направим и идния четвъртък, за да преживеете сама това, върху което ще пишете. Освен това, за успешното предаване този така да кажа необикновен сюжет, моля да се срещнете с Учителя, от когото да измолите някои пояснения, потребни за работата, тъй като може би сами не сме в положение да ги постигнем. Именно, срещнете Учителя и кажете Му приблизително това: „Искам да пиша върху един сюжет „Гостуване у Слънцето” и моля да ми опишете какъв вид има един слънчев жител, какъв характер може да има, с какво име подхожда да се нарече. После едни от поученията на този дух са някои пророчества, които ни дава за близкото и далечно бъдаще, относително устройството на нашата Земя, обществения живот на човечеството, както и силите, които човека ще владее в бъдаще.” Ако Учителя се заинтересува за подробностите по тоя сюжет, разбира се ще Му разкажете каквото е потребно, а това вярвам ще даде повод и Той да допълни известни неща. Запитайте също Учителя, как да опишете „билета”, даден ни от Него за свободно пътуване. Въобще по стиховете, които ми изпращате, не е нужно да преписвате за мене отделен екземпляр, а този, който бихте ми изпратили, след като го прочета няколко пъти ще Ви го връщам, след като си го препиша, разбира се. Всяка беседа на Учителя ми дава по някой сюжет - вече имам записани няколко такива. Най ми се нрави един и може би следният ще Ви изпратя него. Радвам се, че сте довършила .Двете девойки”. Но ето, че и слух се носи, като че ли Вий сте ги чела някъде в интимен кръг! Предизвиках някои от тия що са присъствували да заговорят и получих интересни критики. Едни намираха неуместен народния мотив що сте избрала за изложение, други - трябвало по-кратко да се излагате. Обаче, имаше и такива, които намираха много ценно това съпоставяне, особено за нас младите ученици, които трябва да схванем нашето истинско призвание, както това е сторила една от двете девойки, поела път в дясно. Търпеливо очаквам да я чуя и аз някога, а ако желаете може да ми я изпратите за няколко дни да я прочета и Ви я върна. Тук мисля е място да поговорим за декламиране „Двери на щастието”. Идеята за сестра Здравка е приемлива, макар че не във всяко отношение намирам превъзходно четенето й. Да Ви кажа и моята идея. Слушах еднаж една малка сестра - ученичка, която декламира нещо на една братска вечеря, мисля че Катя се нарича, някъде из провинцията. Понеже има голямо значение когато се декламира едно стихотворение, то бих предложила именно ней да възложите декламирането, и то при задружни ваши срещи да я изслушате как предава важните моменти и гдето трябва да допринесете с Вашето разбиране. Вярвам, че тя ще се съгласи и че ще пази тайна за автора, който все пак може да й се извести, за да го каже гласно при декламирането, както някъде се практикува. На край, искам да Ви предложа две интересни работи, които преди време още, мислих, че трябва да извършите. Ако обичате да ги възприемете, ще бъдете тъй добра да ми явите резултата. 1) В продължение на една седмица мислете и си отбелязвайте ония познати, близки и далечни, било братя или сестри, които някога може да срещнете пред дверите на щастието. Ония с добро разположение към вас поставете в дясно на списъка, а другите в ляво. Това да се отнася за всички, с които помните, че сте се срещали тук на земята. Ще е интересно да знаете работата, която Ви предстои във вид на една равносметка. 2) В продължение на три дни отбелязвайте по една най-забележителна мисъл, която би Ви занимавала за даден ден. И двете тия неща можете да отложите колкото искате, но добре е да знам и аз кога ще ги изпълните, за да приложа и към мене си този товар, т.е. и аз да направя също за своите, които бих срещнала при дверите. Там ще срещнем и ония, на които сме показали виделината на новото учение. Очаквам Ваше писмо. „Виделото на праведните е весело” (Притчи 13; 9) В. В. Добринка.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година 26 ОКТОМВРИ 1926 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА: 26 октомври 1926 г. Мила сестро, “И работи Яков 7 г. за Рахил, но Лаван не рачи да му я даде, та сетне работи още 7. За първите седем получи Лия - оная с болните очи, а за последните седем доби Рахил. Но Рахил му беше възлюблената, макар че Лия му роди много деца...” Писанието. Зная, че Colombo няма християнски добродетели, зная че няма ония велики качества, които трябва да има един истински ученик в Школата и че моят съученик го превъзхожда, но що да правя? Дали съм по-мъдра от Якова, та не виждам добродетелите на Лия, а искам Рахил! Ако бъда съдена, то с Якова заедно ще бъда съдена - грешките ни са еднакви. Знаете ли съдбата на последното Ви писмо? Слугинята на хазаите го забележила оставено под вратата и навярно с дълга игла го извадила, за да го прочете... Какво е разбрала от него, не се знае, но изглежда любопитството й останало невъзнаградено и тя го хвърлила в сандъка със сметта, където аз днес го съзрях смачкано и хвърлено. Вие ми изпращате още 300 лв., за да добавя хастар и копчета на палтото ми. Просто не вярвам на очите си, че ще имам нова топла дреха! Как да Ви се отблагодаря? То трябва да е особено чувство, да си облечен така, че да не усещаш студа и влагата. Ах, как Ви благодаря! Размятам плата, галя го с ръце, слагам го до бузата си, великолепно! Някаква топла мечта метали и вълшебен блян унася душата ми. Значи, всецяло обута и облечена от Вас! Чета на Colombo писмата Ви, показвам плата за дрехата; за него няма две мнения, че благодетелката ми не е жена, а мъж и че този незнаен дарител е Учителя, и никой друг. Само за това му откритие плаках на гърдите му от благодарност. Нима може да е лош този човек, който чрез благородно деяние да познае автора му. Значи той има интуиция - разбира кой е най-прозорливия в школата и кой може тъй деликатно да помогне на такова едно неподкупно и независимо същество като мене. Знаете, той открива, че аз съм любимка на Учителя! Той уверява в туй! Струва ми се, че преувеличава и напразно ме ласкае. Че за какво ще Му съм любимка!? Изглежда, че и Вие, както и аз не желаете нашето скорошно свиждане. Аз не съм готова за това. За да стане нашата среща, аз трябва да завърша своята задача. А до тогава има още време. Защо ми е неприятен Жечо? - Не зная. Защо обичам Colombo? - Също не зная. Вие говорите за това красиво съновидение като да е атавизъм... Вашият операционен реализъм ме плаши. Не смея да дочета писмото Ви, нито искам да мисля. По този начин Вие разбивате моите златни мечти, които са едничкото красиво нещо в живота ми сега. Искате да ме направите философка - не мога. С какво спокойствие умозаключавате, че „опасната връзка е вече разкъсана” и че аз съм свободна. Не, до края на живота си ние ще бъдем свързани, макар и разделени. Мислите ли, че общението Ви с мене ще тури „красиви черти” върху характера ми? Ако това красиво нещо се постави отвънка, то няма никаква стойност, но ако иде отвътре, то си е било там отвеки, а Вие само сте го събудили, извикали към живот. Прилагам третото Ви писмо. „21 май 1926 г. Чудеса на чудесата! Ако някой каже, че чудеса стават само в приказките и легендите, то аз бих възразила на това, защото чудесата стават и в тия Божи дни, и то с мен. Запис със 700 лв. от Добринка Емануилова, придружено с тайнствено поетично писмо! О, значи и аз съм мила на Бога, щом добри човеци се сещат за мене и ми помагат! Значи моят вик е стигнал до Бога - до нея и ето навреме идва чудната помощ. Казаха ми, че Colombo става пълномощен министър. Хе, голяма клечка! Навярно той ще се възгордее. Но расти, мой мили, стани голям и знатен. Нека вред те придружава моята любов, расти! Сряда. Излизам от школата. Лекцията на Учителя е великолепна. Още ехтят в душата ми бисерните му слова, които те карат да се опознаеш и заработиш. Чаровна звездна нощ. Облечена съм в бяло вълнено костюмче и бавно се отправям за дома. Чудесно, аз сега живея на 50 крачки от школата - „Върбица” е близо до „Оборище”. Но кого виждам застанал до школата? Кой ме среща със сияюща усмивка и ме взима за ръка? А сърцето ми се топи от неземно щастие. Ние вървим по тихи улици, ние се разхождаме всред нощта свободни и щастливи. Той ме назовава mia bianca Colombina! [(итал.) моя бяла Коломбина] Иска да ме накаже за лошите писма, които му пиша за „раздяла” и пр. Добринке, не ме плаши с тежки предчувствия! Аз зная, че това прекомерно мое щастие ще се свърши, че той ще си замине, но зная че сега съм безмерно щастлива - щастлива като в омагьосана приказка. Влезнахме в разкошното му обширно жилище. Той ме водеше от стая в стая и палеше ту големи, ту малки лампи. После ме притисна на гърди в нежна безсмъртна целувка. В този миг от горния етаж се чу музика: някой свиреше на пиано. „Чуваш ли, каза той, тази музика е за тебе. Никога преди това не се чуваше музика, но ти дойде и музиката заговори. Всичко се радва, че пак те намерих. Но ти си симфонията на моята душа, като сън си чудна и светла!” Тия прекрасни весели очи, как ме гледаха! О! Допрях бузата си до неговата и дълго тъй един до друг дишахме безмълвни двама, унесени в музиката и в божествения ритъм на нашите сърца.” 29 ОКТОМВРИ 1926 г. Сега огромен шев у хазаите. Завърших един туристически костюм и една зимна рокля. Но защо в някое мигновение облягам лакти на машината и се усмихвам блажено? Чий образ сияе пред мене? Кому се усмихвах и чии милувки душата ми отново преживява. Сутрин рано от 5 ч. ходя на урок до осем. До 7 вечерта шия чуждо. След това до 9 пак на урок. Всяка минута ми е запълнена. Но това е тъй хубаво! Тия дни при мен дойде един руски студент-Деревянко-естественик. Донесе ми да му ушия две ризи. Какъв мил обичен младеж! Как хубаво ме гледаше през всичкото време, колко голямо желание имаше да идва при мене и да идва пак. Но, Деревянко, мисля си аз, нито ти, нито никой - душата ми е пълна бели гълъби. Той казва, че аз съм цяла рускиня - новата интелектуална рускиня. Той се чуди отде, покрай моята шевна машина имам задълбочени познания по история, религия, астрономия, изкуство. Също не знае, че аз съм ученичка на Учителя, който знае толкоз много неща, и че обичният ми е също учен мъж. Остава ми време да пиша и стихове. Всички излети до Витоша са грижливо описани от мен и подредени. [Ние ги публикуваме по оригинал]. Даже имам ученик по немски език! Ах, как се мъчи този красив флейтист да учи глаголи. И всякога ме пита - „Не може ли да се учи езика без глаголи”, както аз питам учителката си по цигулка дали не може „направо” да се науча да свиря без този ужасен .... 30 ОКТОМВРИ [1926 г.] Той заминава за Италия. Ето тъй ще стане някой ден - завинаги ще изчезне и няма да го видя вече. Господи, запази ми го! Виждаш ли горещите ми сълзи, чуваш ли пламенната ми молба. Кому да кажа моята мъка? Кой ще я разбере по-добре, ако не Ти, Вечний, Родителю мой. Не смея всичко да кажа и на Добринка. Зная аз, за мое добро, тя иска да ме свърже с Ж., та когато си замине Гълъбът да ми остане един приятел -един верен приятел. Но това насила създадено приятелство не е ли саван за любовта ми към Colombo? Само за това ми е тъй противен, защото се готви да ми стане „утешител”, а сетне и съпруг. Нека да ме извиняват и двамата. О, Добринке, светли ангел на Доброто, не ме свързвай с него, а със самата мене, с разума ми, за да мога да осмисля страданието чрез творчество, а не чрез човека. Ще му намеря красиво име - той е тъй тих и предан, тъй верен и търпелив. Но, никога до сърцето ми! Никога мой възлюблен! Добринка казва да го запознавам с красотата на Писанието, но когато аз глупавата почнах да цитирам тук и там, той никак не излезе невежа, а даже почна да ме учи. Стана ми смешно и още по-болно. Изглежда скромен, но съвсем не е вярно; той е твърде самонадеян и неотстъпчив. Той прилича на ръбеста скала, обвита с мъгла. И ако не внимаваш, ще помислиш че ще сложиш главата си на пухена възглавница, но пази се, ще си пукнеш главата, ти наивнико. Добринка ми прави намек за моя необуздан характер, за буйните ми чувства и пр. Паша също с досада ми каза няколко пъти, че съм груба... Дилема! Мъчно разрешима дилема! Бих желала да умра в този миг от срам и мъка. Но самото казване на някого, че е груб, не е ли вече цяла грубост!! Когато някой път се мъча над химията, тя често ме шиба със следните думи: „Зная тая разсеяност на що се дължи...” Тя знае за Colombo. Тя мисли, че само това пилее вниманието ми. О! И колко още други неща! Най-често гладът, после вечната сянка на бездомничеството, съдбоносната среща с Colombo - кръстопътя на който се намирам - между любов и дълг. Колко унижена се чуствувам, когато наврат в очите ми калната дреха на моето битие. Тогава искам да умра. Тогава не мисля даже и за Colombo, нито за милия ми Учител. Както тогава - Мара Белчева [виж “Изгревът”, т. XVII, с. 471-530], Дафинка Пенчева [виж “Изгревът”, т. XXIV, с. 175-177, 182-190] и Г. Марков [виж “Изгревът”, т. IVI, с. 394-395, 438] като тигри късаха душата ми и ми се подиграваха на „дикцията”. Дафинка Пенчева умря от туберкулоза. Георги Марков - от същото, Мара Белчева още е жива и прави опити да се сближи с Colombo. Тя не среща вече върху лицето ми оная приветна усмивка, с която я срещах преди. Защо? Защото тя ме унижи, без да ме научи на нещо. Само Учителевите „намеци” са целебни, т.е. педагогически. На мястото на изскубнатия плевел, Той минутно посажда красива роза и мигновената болка изчезва пред омаята от чудния аромат на красивото цвете. Когато ме видя най-напред, Той ми каза: „Имате много нечистота!” Но как Го каза! Той ме обърна към светлината и аз сама видях, че това е така, но тая нова светлина - ме примами и аз оттогава вървя към нея, без още съвършено да съм се очистила. Когато след няколко години Му казах, че искам „изведнъж” да се очистя, Той каза: „Не може, ще се вкоравите!” Значи чистенето е Божествен процес, в преодоляване на страданията, което става последователно, бавно, целесъобразно. О, Добринке, приемам Вашите укори, защото ми се чини, че Вие сте някоя Дясна ръка сега на Учителя, ако не и самата Му Любима Десница. Затова се навеждам и я целувам и благославям. Бийте ме, но ме направете човек, както Пушкин е казал на Державина, подавайки му бастуна: „Бийте ме, но ме научете!” Ела, прекрасни мой бял гълъб при Бога! Ела да се молим двама Нему да благослови нашето приятелство, да бъде чисто и свято, да бъде безкрайно, както е безкрайна Неговата любов. Alessandro е рационалист. Но аз мисля, че тъкмо рационалистите трябва най-много да Го обичат, защото Той присъствува във всяка форма на природата. Защо не мога да чета френски, за да ги видя тия Ренан, Мишле - които той така обича? Дали са те по-логични от Платона, Диогена, Епиктета, Марк Аврелия? Дали са по-дълбоки и по-фини от Метерлинка? ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА Мила Добринке, Казвате да ида при Учителя и Му доверя своята тайна. О, аз исках да сторя това още отначало. Но всякога Той ми казваше: „Сега няма време!” Пък и важно ли е толкоз? Учителя има право! При Него идват постоянно люде с тежки душевни недъзи и Той прекарва с тях цели часове, а що е моята любов, ако не поезия? Ех, имало сълзи, но не може без тях. Те са влагата, с която се поливат цветята в моята градина - поезията. Гадая си по Писанието. След като се помоля, отварям с показалеца си някое място от Св. Писание и гледам какво ще ми се падне. О! По някой път огън и жупел! Бързо затварям книгата и се правя, че това не се отнася за мене. А някой път - о, сладки слова, които чета и препрочитам с наслада и благодарност. Те са истински откровения - божествени милувки, които ме радват много. Отивам някога на планината съвсем сама. Това е тъй хубаво! Тогава се чуствувам дете на природата - нейно любимо чадо и се връщам обновена. Чудо, майка ми оживя! До сега ми се подиграваше, а сега, изведнъж, по внушение свише ми праща 100 динара, които се равняват на 260 лв. Това е голямо знамение и аз мога само да благодаря. Вие се извинявате за Вашия стил и хвалите мен. Мене пък ми се струва, че Вашите писма са образцови. Вие можете да вдъхновявате, а това не е малко! Нали Ви казах, че лекувах едно момиче с болен пръст. Дордето се бавих тия дни да шия на хазайката си, те изгубили търпение и го оперирали. Сега се явило усложнение - загнояването отива към китката. Защо бързат - то беше почти оздравяло, още два-три компреса. Но тях ги домързяло да ги правят и бързали за село. Сега трябва да останат най-малко още един месец. Завършвам писмото си до Вас; то стана много дълго - с няколко дати. Често писмото ми взима характер на монолог, но, моя стил си е мой и не мога другояче сега. Приемете сърдечния поздрав от една благодарна душа. О.С. 3 НОЕМВРИ 1926 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА: 3 ноемврий 1926 г. Мила сестро, Не ми писахте скоро и това ме зачуди. Рекох си: Що ли е станало с моята тайнствена приятелка? Но сега се зарадвах и си отдъхнах. Да, веднага познах Вашата тема в специалния клас. Ще искам от комисията, която изработва резюметата, да си я препиша. А лекцията на Учителя! Колко хубава беше! Приличаше на освежителна буря, която помете вехториите от нашите мозъци и пося добри, вечни семена -източници за наука, изкуство - живот и вдъхновение. Престраших се и изтърпях един разговор с Ж. Разговаряхме за псалмите. Четохме заедно 38 псалом - аз много го обичам покрай още много други. Той пък ми спомни за Гедеона, който с малко войници победил голям неприятел. С малко войници, всеки от които бил длъжен да носи запалена свещ в гърне и щом приближат неприятелския стан, да счупят гърнетата. Значи светлините внезапно ще се явят пред тях, ще се смутят, а на Гедеона това му трябва. Наистина той сполучил. Той обичал да напада с думите: Господ - Сабя Гедеонова. Емил го кръстих. Какъв добряк е, имате право да го обичате. Но, мене не е тъй обичен - макар, че го уважавам. Харесвате ли името? Мисля, че то най му подхожда - нещо меко и нежно вее от него, както и от самия човек. Вие искате да влезнем в мислено общение през определени дни и час. Добре. Може би ще развиваме телепатията. Знаете ли, че дрехата ми стана много хубава! Дори прекрасна мога да кажа. Остана ми плат даже за една барета. Колко всичко е хубаво! Ах, как се въртях на огледалото, как му се радвах и целувах! Ах, желая всички голи, измръзнали да получат такова нещо и да изпитат моята радост и доволство. Вие ме обухте и облякохте? Но коя сте Вие? Знаете ли, когато мисля за Вас, или получа писмото Ви и го чета, или Ви пиша, изпитвам странно състояние - като че ли това „Вие” не сте никой друг, а милият ми Учител! Да, Той прави това за мене, иначе тежко би ми било и радостта ми ще бъде отровена, ако узная, че някой друг върши това. Защото само в Неговата чистота и безкористие вярвам, а иначе, скъпо ще изплащам всеки получен дар. Той страшно се крие, когато помага. Два пъти ми е давал пликче за някого. Разбира се, не смея да погледна що има вътре, макар че то е отворено. После, тия които са получили сумата, защото вътре е имало една банкнота, са ме питали кой им я изпратил. Аз мълча - тъй ми е казал Той, да не казвам от кого е. Но Учителят иска творчески да Му се радваме. Всяка проявена добра постъпка, всяка полезна деятелност, за Него е висша благодарност. В моето съзнание Вие и Учителя се сливате в едно. Това е божествената проява на Божията Любов, очакваната, дълго жадуваната. Трудно ще изкажа своята благодарност тогава. Защото, благодарността ми трябва да се изрази в дело. Да престана тъй много да боготворя Colombo и да издигна до себе си кроткия нежен брат, който има добри чувства към мене. Но това са думи само. Не мога да го сторя. За сега не мога и надали ще мога. И да си отиде Colombo, в което съм напълно уверена, макар и да не го желая, другият никога няма да влезе в моята орбита. Да му помогнат всички ангели да си намери подходяща спътница. Тъй се молих за спокойствие, чистота. Бях при Colombo тия дни. Занесох със себе си това ново чувство. Той тъй ми се радва! Гледа ме в очите и казваше, че му нося такава голяма радост, нарече ме ангел. Значи, като обичам Бога от все сърце, ще бъда угодна и на людете; още повече значи и на възлюбления ми. Изглежда, че ние взаимно се подкрепяме, защото след туй в мозъка ми светва по-голяма светлина и аз по-усърдно уча. Имаме нов учител по химия - Цветан Стойков - асистента. Паша е много заета -тя е главната стенографка при Учителя и ние сме й извънреден товар. Милата, добра Паша! Какъв велик пример на безкористие е тя! След като ми се кара, колко е сладка, колко е пълна с нежност, топлота! Тогава руският самовар пак ври и налива от кранчето в красивата чаша; масата е сложена и Аня и Надя поставят отгоре какви не руски чудесии за моята изгладняла, вечно изгладняла милост. Сладка Паша, сладка Аня, които ме учите и гощавате едновременно! Колко добре се чувствувам при тях, в топлата трапезария, при музиката на Аня, при великолепните менюта на Надя и мили подръпвания по ухото от Паша. Как бих ги слушала до среди нощи, ако не трябваше да се става утре рано в 5 ч. да се ходи при брат Боян - това мощно динамо на знания и метод, на тая плътно написана енциклопедия от научни знания. Ах, как той преподава! Когато решаваме някоя трудна задача и вижда, че не я разбираме, тогава той застава тихо, усмихва се многозначително, оставя ни да му се почудим малко и после казва многозначително: „Намерих. Ей сега ще ви стане ясно.” После продължава: „Преди да се отиде в Багдат, трябва да се мине през Дамаск.” Грабва зелените печатарски изрезки - чернови и почва да ни извежда правилото. Като изведем правилото, изведнъж трепва нещо у нас, ние се развикваме от радост и почваме сами да решаваме задачата. О, тогава всичко е лесно, тогава всичко тече по вода. Нашите зелени чернови си запазиха прозвището „дамаски”. А пък какъв велик майстор е да рисува по естествена история. Разните системи оцветява различно - просто като живи ги гледаш. Шарани-марани, змии, гущери, насекоми левкоцити - всичко е линия и цветове у него. По немски иска да му уча наизуст. Ах, все иска, иска и аз едвам смогвам да го преведа. Веднъж проявих своенравие - може би умора, отчаяние и не исках да решавам задачи. Боже, гръм и молния - хиляди гръмотевици, Етна, Хекла, Везувий, Стромболи. Той ревна върху мен като Зевс гръмовержец, едва ли не ми пукна тъпанчето. - Ще учиш, ревеше диво той, ще учиш и нищо повече! Светкавици му излизаха от очите. Аз приличах на мокро куче - едвам що не умрях от страх. Но пък след това, колко тих, умоляющ, нежен, майчински стана гласът му. Той не преподаваше, това приличаше на пламенна тиха молитва, която чрез правилата наливаше в тъпата ми глава. Сладки, милий брат Боев, ти си за мен сега спасител. Горе - музика, весел тропот, хора, танци, пищни трапези. Доле - самотна тъпа ученичка, която иска да върви към върха. Там е Colombo - често на трапеза с Царя. Доле е света с неговите хиляди удоволствия и развлечения. Някой път ме обзема такава незнайна мъка и плача, и плача. Аз виждам, че трябва да се отрека от себе си и да тръгна в пътя на апостолско труженичество, както Паша, Аня, бр. Боев и др., но не мога. Обичам тоя езичник и там е моята скръб. Той ще ме остави, о, ще дойде и този ден, но не смея да мисля за това. Течете мои сълзи, течете. Тъй често заспивам на възглавницата и сутрин, о, чудо, скачам с песен, забравила скръбта. Почвам новия ден. Колко е хубава темата Ви. Не съм ли аз този неблагодарен глупав гълъб, който клъвнах ръката, която искаше да ме освободи? Ваша Хелмира. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 1 ноемврий 1926 г. Няма любов като Божията Любов ! Хелмира, сестрице мила ! Простете, че поради причини вън от мен, вън и от Вас, по-обширното писмо, което готвя за Вас ще се забави няколко дни. Така се нареждат работите, щото целият Ваш въпрос като че ли остава напълно в Божие разпореждане, подобно едно посеено семенце. Господ днес Ви казва: „И дните на сетованието ти ще се свършат”. (Исайя 60; 20.) За сега, от душа Ви пожелавам възможното най-голямо спокойствие, за да укрепва душата Ви в тия критични минути. Желая да Ви помогна и затова мисълта ми всякога е с Вас. Добре е да продължаваме всеки четвъртък вечер в определения час да прекарваме няколко минути в съзерцание, представяйки се заедно пред Бога. Определяйте си за през това време едно що годе добро, извършвано чрез мисълта. Драго ми е, че възприемате работата за превъзпитание въпросната душа, като Ви уверявам, че с това правите едно отменяване на самата мен - вместо по някакъв начин да предприема едно общение с него, предоставям Вам да извършите една истинска духовна работа. Ако Ви е възможно за в неделя оставете на старият ни пощальон писъмце с новото му име, както ми обещахте, че ще се потрудите за това. Моля Ви, въпреки всичко отделяйте по няколко минути и записвайте по нещо предназначено за любящата Ви: В. В. Добринка. П.П. Потърсете да прочетете темата ми в сряда понеже има връзка с нашите преживявания. Съща. 11 НОЕМВРИЙ [1926 г.], четвъртък Искам учебната година да завърша с успех. 12 НОЕМВРИЙ [1926 г.], петък 1) Имай вяра. Виждаш пред себе си една светла единица, тръгнеш към нея, тя расте, расте, разширочава се, светлее и като отидеш по-близо виждаш, че това е процеп на планина отгдето се вижда голям град. Това е Божествения живот. Запомни тази синкава картина със светлата единица и преведи. Живота, който грее в царството на Виделината блещи през единицата, което е ВРАТА, за да ви покаже ПЪТЯ и да ви въведе в живота. 2) Не викай когато говориш, не бързай. Мисли много, говори малко и тревожи се малко. 3) По-хубаво е да се съзерцават нещата, отколкото да се пипат. Гледай хубавото отдалеч. Бъди смирена. Ако ме слушаш, ще бъде хубаво. 4) Олга е вече свободна. 5) Доброто сърце побеждава мъчнотиите. П.П. Не е ли това по-скоро самовнушение? Не е ли това резултат на слушани беседи? Чини ми се, че аз здраво измислям и комбинирам вече слушани неща. Ще проверим от Вашите бележки. 13-15 НОЕМВРИ 1926 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА: 13 ноемврий 1926 г. Мила сестро, Тая глупава слугиня на Русеви пак е посегнала на писмото Ви. Какво ли ще разбере горката? Знаете ли, тъй ми хареса темата Ви, че я разработих в поетична форма. Колко искам спорната седминка да мине към него! О, Боже, направи чудото. Наистина е хубава моята дреха! Всички ми се радват - някои мислят, разбрах, усетих, мислят, че Colombo ме гизди тъй. Господи, Господи, отвори им очите! Знаете ли как Учителя в сряда обясни що е интуиция? - Доброто сърце у човека. Чудно обяснение! Науката го обяснява като „разумно хрумване без разсъждение”. Целувам ръката Ви за моето хубаво топло палто. Хелмира. Гълъбица Душата ми е нежна гълъбица, Но пленница у вражески ръце. Във ужаси е клета ми душица, От страх трепери моето сърце. Но Този, що обича тия птички И всяка твар, дарена със живот, Откупи ме с живота си самички И ме храни от своят си имот. Той гледаше ме със усмивка блага И ме нарече: „Сладки мой певец!” Но що ли Той не пусна ме веднага, А върза ме за стола си с конец? Надникваше той често през прозора, Внимателно се вслушваше натам - Отгдето глъчка идеше от двора. Вразите ми крещяха с глас голям. Но ето, тихо е веч, глъчка няма Да литна исках, ала всуе бе, Тогава взе ме той с любов голяма И с мене до прозореца дойде. Но остро ножче блесна му в ръката... Напразно той спаси ме от врази. О, смъртен ужас ми обля душата, Проливах сал безпомощни сълзи. И яростно продупчих му ръката Със клюна си го люто нараних. Това едничко дадох му в отплата, Със зло се за доброто отплатих. Помислих си, че той ще ме погуби, От никого добро ми не дойде. Не вярвах аз, че може да ме люби И в него враг душата ми виде. Но ужаса ми той разсея първи На мене жалки, глупави певец. И със ръка потънала във кърви Отряза само тънкия конец. „Иди, каза, хвръкни си веч свободна В живота безграничен нов. И радвай се на хубостта природна – Веч гражданка на Божията любов.” И за към слънцето политнах мощна Със малките си трепетни крилца, За да предваря тъмнината нощна И си направя малко гнездице. Животът ми сега е чудна песен, Че гледам вредом Божието лице; И хвъркам волна в светли мир чудесен Със радостно безгрижно сърчице. 15 ноемврий 1926 г. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 8 ноемврий 1926 г. Хелмира, сестрице моя ! Само Божията Любов е Любов! Чета последните Ви две писма и в мен възниква въпроса, кога творчеството на един човек е по-ценно, когато е наскърбен, или когато е радостен. Ще трябва може би още да се проверява, преди да се произнеса. Така щото, ако и от Вас ми идват скърби, трябва да благодаря, че в такива моменти постигам неща недосегаеми друг път. Но вярно е и това, че Вие може да ми съдействувате много чрез Вашето послушание към Духа. Да Ви обясня нещата около написване въпросната тема от сряда. Не разчитах, че изобщо ще мога да напиша нещо, дори не знаях на кой красив случай да се спра. И ето, в последният момент, въпреки че се намирах в неблагоприятна обстановка, слушам Духът да казва: „Седни и пиши!” Казвам, „Какво, Господи, искаш от мен, слабата и неопитна душа?” „Седни и пиши!” И сега, като ми казвате какво впечатление Ви е направило първото слушане на темата, трогната съм, че Господ избира слабите и немощни души, за да се прояви към тези що обича. Можете ли да разработите този сюжет повече художествено, като даже съвсем по своему опишете цялата случка? Виждам, че са допуснати несъобразности, но старах се да спазвам повече факти от действителността. Това е една истинска случка и още тогава всичко нарекох на Вас, даже в едно от писмата Ви Ви споменах за това знамение. Все повече става ясно, че се касае за проявата на един Дух между нас. Колко щастливи трябва да сме, ако този Дух изхожда от Учителя, че в мислите ни има неща сходни като две капки вода. Когато и Вие първия път твърдяхте това, душата ми се смути, че без да желая създадох у Вас това схващане. Казах: „Как може необятното да се вмести в орехова черупка?”, но тъй като това и сега твърдите като Ваше преживяване, това трябва да е близко до истината. Защото, има един важен факт в живота ми, който потвърждава едно такова влияние. О, Слънце що огряваш малцина, падам с лицето си пред Теб и Те моля всякога да ме имаш за проводник, който да осветлява пътят на сестра ми Хелмира и на ония, които са около нея. О, сестрица моя Хелмира, помогнете ми да пазим този Дух, да Му даваме условия всякога да се проявява в пълнота и ако е Волята Божия и тази на Учителя, този Дух да расте от сила в сила, а с Него заедно и ние самите. Е М И Л Ъ! Колко хубаво и поетично име ви се е внушило! Благодаря Ви вместо този комуто то се дава! Забелязвате ли, че Вие сте му предали четири от буквите на Вашето име? Това говори, че четири седми от Вашето същество принадлежи нему, а „Ъ” що е на края, говори за „големите мистерии” вложени и в тази душа, т.е. искам да кажа, че Господ кога желае, може и чрез него някога да се проявява. Проверявате ли дали се явяват такива случаи. Ще добавя, че останалите три седми от Вашето естество са във връзка с брат А..., но ето че една седма е спорна между двамата. Простете ми за това волно тълкувание на тия връзки! Обещах да споделя с Вас и моето откритие. Указа се, че и Учителя някога го е назовал с едно име, което по красота спада в категорията на Вашето - Хелмира. Готова съм да Ви го съобщя един ден, когато би представлявало интерес за Вас. Още повече, предстои и то да еволюира като Вашето и е във връзка с благотворното влияние, което вече Ви казах, че ще има да извършите върху тази душа. Знам моята единствена вина пред Вас, че не Ви пиша за А... такива неща, каквито за Емил. Но що да сторя, когато това Ви се дава. Дали няма влияния и моята към него обич? Но що да сторя, когато той е един от малцината що по край Вас възлюбих. Драго ще ми е един ден и нему да кажа: „Ето дадох ти всичко що имам на Небото и на земята!” Но, една силна дума ми каза еднаж Учителя, която всякога си спомням при подобни случаи: „Човек мисли много неща, но какво е предопределено да стане, само Бог знае!” И тогава Той почва да ни разкрива това, което има да стане, но тъй го облича в множество покривки, че трябва Дух, за да се разбира. Съобщавам Ви едно мое желание - да видя „Белият гълъб” в момента когато ще отпътува. Прочее, ако Ви е възможно съобщете ми датата и часът на заминаването на влака. Ето може би още един случай, когато ще бъдете пред изкушението да ме видите преждевременно, обаче, ще взема мерки да бъда неузнаваема. Вие всякога изказвате желание да Ви пиша по-обширни писма, но има случай когато добре е да сме кратки, защото доброто и насърчителното може да се вложи само в кратките писма; а в дългите писма един вид се обръща негативната страна на приятелството. Отказвам се, напр. да Ви изпратя писмото, що бях почнала да Ви пиша миналата седмица, защото в него забелязвам рушение вместо творчество! Благодаря, че се яви един случай, който ме опомни да прекратя това писмо. Вие, обаче, каквото и да ми пишете, всичко ми е ценно, затова можете и да ми се сърдите, и да ме милвате - все ще Ви благодаря. Прося извинение и за ония скърби, които аз неволно Ви причинявам. Опасявайки се и сега да не сторя нещо подобно с тълкуванието на името „Емилъ”, доста мислих около 20 реда в които извърших това, да бъдат записани само на моя екземпляр от настоящето. Изпращам Ви ги като вярвам в силата на духът Ви, че ще можете и от това да извлечете полза. Поразмислих и върху Вашето име, дали да го направите известно всекиму. Опасявам се, че ще почнат да Ви наричат с него и тия които трябва, и които не трябва. А в действителност, само искрено любящите Ви имат право да вършат това и те трябва да имат към вас чувства поне на висотата на тия на Емил. Така щото помислете и Вие пак, преди да се подписвате с него. Как мислите, да съобщиме ли по някой начин на Емил неговото поетично име? Видях Ви в неделя облечена в новата премяна и Ви се възхищавах от близо и от далече. Хубава и красива е моята сестра Хелмира! Господи, благослови я и украси и нейното духовно тяло със също такава премяна! Желаете ли да опитаме размера на интуицията си? Този четвъртък и в петък да направим следния опит: Ще се опитаме в предаване и приемане мисли. Понеже предаването е по-лесно, затова Вие ще почнете първа, а на следния ден ще предавам аз и Вие ще приемате. Така, в четвъртък 10 часа вечерта, напишете на едно листче някое Ваше желание, което аз ще трябва да изпълня. В уречения час прочетете го гласно три пъти, с интервал от една минута. На следният ден - петък, същото време застанете пак и се опитайте чрез пълна пасивност да възприемете моето желание, което по същия начин ще ви предам. За Ваше улеснение ще Ви кажа, че то ще е от рода на досегашните ми искания към Вас. Към написаното наше желание, ще запишем и възприетото и така ще си ги препратим веднага в първите си писма. Нека Господ ни благослови в тоя опит, който да е за Негова слава! Бях Ви поискала някои известни Вам методи за постигане интуицията, известни ли Ви са някои такива от това, що Учителя е говорил? До колкото съм проследила, една от първите стъпки е пълното послушание на вътрешния глас, а втората - да добием наблюдателност, като всякога се запитваме дадена постъпка от какво се обуславя, било лично наши постъпки, или на други лица. В неделя ще очаквам нещо ново от Вас. Ако през седмицата А... ще отпътува, можете да ми оставите писмото по известния Ви начин върху стола, обаче добре е да го вложите в някоя тетрадка, или книга, която ще си получите обратно. Приветствувам Ви с всичкото онова благо, което Господ е приготвил за избраните свои. В. В. : Добринка. 15 НОЕМВРИЙ 1926 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА: 15 ноемврий 1926 г. Мила сестро, Доволни ли сте от тая разработка? Тогава давайте ми подобни сюжети и за напред. Ще бъде много приятно да се занимавам повече с поезия. То ще бъде хармонично равновесие с алгебрата, която играе вече голяма роля във всекидневните ни занимания. По тоя начин ще почна да реставрирам в душата си разрушеното от великата българска поетеса. До тоя ден, аз не дръзвах да пиша нищо. Нейният саркастичен смях още звучи в ухото ми и ме сковава. Но сега вече почвам отново. Приемете моята благодарност. X. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 13 ноемврий 1926 г. Сестрице, Хелмира моя ! Няма Любов като Божията Любов, Само Божията Любов е Любов! В четвъртък 11-того, 10 часа веч., Вие ми казахте: „Помогнете ми да съм ученичка вярна на Учителя!” Това прозвуча в симфонията на небесата: „Дал си знамя на онези, които Ти се боят, да се възвишават заради Истината.” (Псалом 60; 4) В петък 12-того, 10 ч. вечерта, предадох: „Опишете ми случката на запознаването ви с А...” И пееше пак небесната симфония: „Седемте Духове Божии разпроводени по всичката земя”! (Откр. Йоаново; 5; 6.) Очаквам Вашето известие. В. В. Добринка. 16 НОЕМВРИЙ 1926 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА: 16 ноемврий 1926 г. Мила сестро, В телепатията, или тъй наречена „интуиция” никак не ми върви. Аз си помислих съвсем друго, а вие сте възприели съвсем друго. Наистина, че да бъда истинска ученичка на Учителя, това е най-съкровеното ми желание, но думата ми е за друго нещо, което аз пожелах и вие не сте възприели! Но ще кажете: приблизително са. Това е съвсем друго нещо. Нали има разни физици, които с „приближение” на няколко милиона километра определят разстоянието от тук до слънцето или луната. „Горе-доле”, „приблизително” в науката не съществуват - там всичко трябва да бъде точно отмерено. Наистина, нашите мисли в случая съвсем се различават. Искате да Ви опиша случая на срещата ми с Colombo Това беше през 1922 г. към началото на септемврий. Една неделна сутрин казах на сестрата, при която живеех ако иска да отидем на Витоша, защото ми беше нещо мрачно на душата. Тя се съгласи - болеше я главата; и така, решихме на Витоша да оставим неволите си. На път към Драгалевци се чу след нас сирената на автомобил. Една кола бързо се движеше към селото. Отстранихме се от пътя и тя рече шеговито: - Ако тия са Божи хора, да щат да ни возят до Драгалевци! Още не изрекла думите, наистина колата спря и седящите вътре чужденци ни поканиха. На какъв език говореха не знаех, но по всичко личеше, че ние сме поканени да се повозим. Шофьорът ни дообясни и ние споглеждайки се, със смях и смущение се качихме. (Пръв път се качвах на луксозен автомобил.) Колата тръгна. Струваше ми се, че ще отхвръкна от него, затова с нея се държахме за ръце, а с едната ръка здраво се държахме за преградата. Колко се радвахме! Зад нас остана прашния път, що щяхме да бием. Витоша наближи неимоверно бързо. Слънцето току-що се показа на хоризонта, грабнало тоягата да пропъди и последните останки на дрезгавината. Неволно се обърнах назад да видя тия, които ни приеха. Същевременно ме гледаха две сини, две ясни сини очи, от които бликаше веселие и смях. Другия не забелязах кой е, нито го погледнах. На гърба ми беше раницата, в която имаше хляб, тропаха няколко ореха и се подаваха перата на няколко праза. Смутих се за тоя праз и неволно пак се обърнах. Но погледа му бе тъй устремен към мене, че веднага се обърнах и не щях да зная вече за моя праз. Слезнахме на Драгалевци. Не знаейки как аз благодарих на немски и поехме пътя към водениците. Слънцето вече обля полето с изобилна светлина. Природата засия в чудна красота. Горе на хълма се спряхме да изпратим благодарствена молитва към Бога, който тъй леко ни беше довел до тук. Ние пеехме със сестрата, благодаряхме с песен. Изпълнихме новонаучената в Търново магическа: „Фир-фюр-фен Тао би Аумен” с красиви движения. Когато се отделихме от хълма, те стояха на няколко крачки от нас и ни гледаха. Нозете ми се пресякоха. Изгубих охота да продължа нагоре към нашата цел, защото те се отделиха по друга пътека. Тръгнахме към „Зеленка”. Колкото пътя позволяваше, няколко пъти ние се гледахме от далечината. Уви! Те изчезнаха от очите ми и може би завинаги. На Ел-Шадар заварихме още братя и сестри - там пихме чай, пяхме, играхме. Но мене ми бе много тъжно. Нещо светло огря на моя хоризонт и пак изчезна. От тогава все го търся, но никъде не го срещам. Какъв е по народност - не зная. Навярно е немец, тъй рус, тъй весел! Минаха цели 2 години. Аз работех с гребло на Изгрева. Беше сутрин. Току-що е изгряло слънцето. Чува се песента на другите работници. Аз съм към горния край - чистя самичка. Тогава край телената ограда мина непознат човек с големи жълти очила. Аз трепнах. Той отмина. Аз се хванах за тела и неволно извиках нещо неразбрано. Той се обърна и веднага се приближи към мене. Свали очилата си и ме загледа. Изведнъж се усмихна. Лъч просия на лицето му. Аз бях с изкаляни ръце, запотено лице, разчорлени коси. Едновременно заговорихме за красивия спомен към Драгалевци. От невиделица дойде Мара Белчева. Познавали се. Ах, как се перчеше пред него тя! За пръв път видях префинено женско кокетство. Тя му обясни, че съм поетка. Мен каза, че този не е немец, а италиански граф. Те останаха да говорят, аз прибрах греблото и учебниците си (настъпвах в IV кл.). Тръгнах си. Погледът му далече ме проследи. Беше месец май -прасковите цъфтяха. Ето Ви и внушенията в четвъртък. Но аз не се доверявам, те не са неща оригинални. Аз възприемам от Вас собствените си въжделения. Това са формули, изказани в школата от Учителя, хрумват ми сега и аз ги записвам като свои. Не, първият опит не е сполучлив. 27 НОЕМВРИЙ 1926 г. ДВЕРИ НА ЩАСТИЕТО Душа съм и към живот вечен се стремя! Цяла вечност за този живот се трудих, с надежда, че „щ а с т и е” - в слуха ми нявга ще прозвучи! Наистина, дочаках вестител мил и славен; Той дойде и със своя жезъл докосна дрехата ми изпрашена и слаба. С думите „Стани и в път се отправи” на мен се Той изяви. „Прости!” - никому не казах и Вожда благ безмълвно последвах. Пътят наш към висини незрими ни изведе, докат врата пред нас се открои - „На щастието двери” тях зовяха. Отвъд бе живот и красота, място за дошлите от „великата скръб”. „Постигнах целта си”, помислих и аз, посегнах да влеза през тия двери, тъй дълго мечтани от всяка душа. Прекрачих прагът свещен, в ликувание готова да възкликне душа ми Но що е това, вратата кат магична, не ме побра, станаха малки и невъзможни - същинско иглено ухо. Вождът тъй близко пак до мен стоеше; ръка Му сочеше в дясно, где и аз съзрях - човек застанал бе и тайната на дверите владееше сам той. Открих в него отдавнашен познайник мой, и срещите от миналото с него що имахме, ужас само са носили за моята душа! Но сега, и в него промяна бе голяма, лице му в усмивка блага озарено, поглед с любов към мен бе отправил! От гърдите и челото му, изхождаха пламенни, с цветовете на дъгата изписани слова. Ето че и сам той проговори: „Привет! В пътят твой съм пак поставен! Но както Бог забрави дълговете мои, така отхвърлих и аз всяко отмъщение, възмездие и всеки твой дълг отказах се да търся. Проумей словата, великата Божия същина що тук изявяват, те казват всекиму от нас - великодушие, всеопрощение и благост! Приемеш ли ги за лозинка своя, вратите тези свободни са за теб.” Паднах наземи и дълго там останах, съзнала благата що крият се в Бога и човека. Реших от този час, да обикна даже и онези, що мислех за свои врагове. Дверите пак отворени бяха и щастието пак зад тях цареше, сред тез души светящи. Почувствувах, че мога сега да бъда между тях, но да работя пожелах и в път обратен се отправих - там где и Вождът, и приятелят ми нов, дългът свещен за себе си виждаха! Душа съм и към живот вечен се стремя! Великодушие, всеопрощение и благост е новото, що при .дверите на щастието” придобих. София, 27.XI.1926 г. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 20 ноемврий 1926 г. Хелмира, сестрице мила! Благодаря Ви от душа за последното писмо! Тук приложеното моля да приемете като предадено от чистотата на нашите отношения. През седмицата ще Ви пиша подробно. Благодаря и за възложеното мен участие в поезията. Мисля да разработите нещо за .Дверите на щастието”, в духа на говореното от У. в известната Ви беседа. Намерете я и съставете план на работата. Тенденцията да бъде светла с приятен завършек, като че действующите лица са съзнателни ученици на Бялото Братство. Също ще сторя и аз, та като Ви го пратя после ще пристъпите по-нататък. Всеопрощение и мекота да бъдат общ наш девиз! В. В. Добринка. Само Божията Любов е Любов! Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 22 ноемврий 1926 г. Хелмира, сестрице моя ! „Няма Любов като Божията Любов” Доста работи имаме да споделим с Вас. Най-първо спирам се на „Гълъбица”, която до колкото мога да се произнеса е една красива Ваша работа. Колкото за промени в нея, мисля че не са нужни, но за да не кажете, че е отмината някак безинтересно, отбелязах 2-3 места, които Вие пък ако намирате за уместно поизгладете. Така напр. по точка 1) ако може думата „вейте” да се замени с друга. По т. 2) още в началото си зададох въпроса, свойствено ли е на една гълъбица да клъвне и разкървави нечия ръка? Не ще ли бъде повече подходящо тя с поглед от нежните си очи да изкаже ужаса и недоумението си. По т. 3) - едно малко разместване. Накрай - ще кажа, че идеята на това стихотворение може да се определи така: Често човек в живота счита известни случки като неприятни и влиянията на известни лица вредни за него, а техните постъпки, необясними в начало, отпосле добре се оценяват и с благодарност приемат. Не само това, но става едно пробуждане на съзнанието, което може в още един куплет да се изкаже, както е съдържанието на двата последни реда от темата. Вие впрочем сте зачекнали това, но ако може още един куплет прибавете. Простете, че предлагам това, в бъдеще бих желала творчеството Ви да е напълно свободно, това което се сътвори в начало, да не иска никакви прибавки. Ще моля да ми повърнете както този екземпляр от „Гълъбица”, така и новото, което бихте написали; ще ми бъдат ценен спомен. Нещо по нашият опит с приемане на мисълта. Изглежда, че рано пристъпихме към него, обаче проверката, която направихме ни позволява да се видиме где сме. В бъдеще пак ще го повториме, а до тогава всеки четвъртък вечер ще си извършваме първоначално възприетото общение и по тоя начин ще имаме изработен път за улеснение при случаи като последния. Вие мислете как да подобриме самия този опит и бихте ли желали на една определена от Вас дата да го повториме. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА 25 ноемврий 1926 г. След като снощи - сряда изслушах беседата на Учителя, казах си: Ако ние изпълним това що ни се говори тази вечер, ако ние разберем тази страна на Любовта, целият ни живот ще бъде регулиран! Колко дълбочина има в тази съществена мисъл, че любовта на човек към човека води началото си от хиляди години, а също предстои да се още разраства хиляди години, докато стане океан! Затова когато видим изявлението на това чувство, свещен трепет трябва да ни обладава. Тази страница бях определила да Ви изложа тъкмо нещо из тази област, тъй като към Вас, па и към ония, които са около Вас е в действие горния закон, изказан от Учителя преди няколко години, пак в школата. Именно, вземете третата годишнина от лекциите и прочетете страници 12-15 от трета лекция и стр. 6-11 от четвърта лекция. Това що там е обяснено има свое значение не само за точките от периферията, но и за стоящият в центъра. Той също е заинтересован за изправното равновесие на системата, защото най-малко едно от тия същества е и негов любимец. Ще оставя да си спомните и друго едно място, гдето Учителя очертава какво трябва да е поведението ни когато някой търси нашата любов, като същевременно дори до досада ни обсипва със своята. Той оприличава тоя случай на една вадичка, която търси място през нашата градинка. Трябва да я пропуснем да си тече въпреки всичко, като използуваме влагата й за възрастване посеяното в градината ни. Драго ми е като виждам, че всички ще растем в приложение тия закони, а най-вече като правиме това Вие и аз самата. Интересен въпрос сте задали на Емил! Бих се радвала, ако сте получили един умен отговор, в духа на разговорите, които сте имали в момента на задаването му. Доста умно би било от негова страна, ако още тогава Ви кажеше, че желае разговори от рода на този, що сте имали в момента да изобилствуват сред другите Ваши занимания. Пишете ми как сте и с чувствата Ви с брат А..., като при случай ми описвате и по някоя сцена от общението Ви с него след опознанието Ви. В добавка на казаното за „рекичката”, бих изтъкнала, че като допуснеме в градинката си една, която ни се нрави и една, която се явява извънредно, можем всекиму да посочим, че е излишно напирането за достъп и на други; но факт е, че когато можем да посочим такова едно положение, изчезват и излишните стремежи на такива рекички. Често нашата любвеобилност е причина за привличането им, затова и в общението си с разни лица трябва да сме внимателни где би се насочила дадена рекичка, за да избегнем прекалената влага. Относително запитванията на някои сестри, тия на които вече сте казали, че благата Ви идват от Вашия „Баща” можете да поддържате същото, а при нови случаи, може да им казвате в този смисъл: „Мислите ли, че Вашата сестра не е в състояние след ред години Хамсуновски живот да достигне и притежава тия малки блага? Знайте, че сама съм постигнала всичко и това що виждате върху мен е плод на чистота и святост.” Вземам бележка да Ви пратя препис от изчезналото писмо (то бе кратко), но все пак запитайте дали въпросната госпожица не е запазила нещо от този плик, който явно е, че тя е отворила. Възползвайте се да й обясните как свято трябва да се гледа на чуждата кореспонденция, но изберете момент щото тя да е разположена към откровеност, да знае, че сте й простили подобна една грешка, защото няма смисъл, ако вие поискате обяснение, а тя да почне да Ви лъже. Изпращам Ви планът, който съставих върху темата за „Дверите на щастието”; може би писах повечко и затова не ще е толкова красиво. Но и това е отчасти изживяно, затова може да се разчита, че ще съставите едно красиво стихотворение. Спрете се в подробно, красиво описание на „вестителя”, самите „двери на щастието”, това което вътре се съзира и състоянието на душата, кога се решава да слезе пак на земята, заедно с вожда и новият си приятел, да довърши всичко що й предстои. Въобще, потребно е да се усвои сбит стил, който с малко думи ярко да очертава онова, що искаме да опишем. Запитайте учителката Ви по литература кои наши и чужди поети имат такъв стил, па може да ги имате за образец и на първо време да им подражавате. Изисква се да обърнете внимание в картинното описване главните лица и предмети, които служат като сюжети в стиховете Ви. Затова мисля пак ще помогне наблюдателността. Вие не ми писахте как прилагате въобще способностите Ви в това направление, но виждам един резултат, като ми казвате, че сте разбрали какво някои мои писма не ви се носят от пощата. Вярно е, че имаше два такива случаи. Пак Ви моля, явете ми ако Ви са известни някои практически правила, казани от Учителя за придобиване интуицията. За да не Ви отнема това време, при случай запитайте Го наново, за да се ползуват всички. На завършване искам да споделя с Вас и следните мисли: Какво сравнение може да се направи между извор и вдъхновен човек. Пълноводният извор ожида ли да дойде и почерпи някой от неговите струи, и вдъхновеният човек - да се възползува някой от мъдростта му? Какво е отношението между един човек дарен с благата, които срещаме в света и тоя - дарен с вдъхновение? В свръзка с това, изучете колко пъти нашето слънце е по-голямо от Сириус и за колко минути идва светлината от първото до нас и от Сириус до нас. Това ще бъде отговор за разликата между разгледаните два вида човеци. (Само, че внимавайте, защото може би малко неправилно съм поставила въпросите - Духът иска да се пошегува с малката немирница - Хелмира.) Колкото повече трябва да се чака за реалното, толкова то е по-ценно. Привет: В. В. Добринка. П.П. Отговора Ви ще чакам в сряда, поставен в тетрадката след школа. Може да сторите това и в неделя, аз ще го потърся в понеделник. Вие не правете като мен, а пишете повече. Съща.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година 21 ЮЛИ 1926 г. Отзарана Добринка в къса бележка ми напомня да бъда чиста весталка в храма на Бялото Братство, а пък от него зов да ме види. Кое да избера? Но аз мога да го видя ... тъй както иска Добринка. Когато се видяхме под красивите борчета на гората, той жадно целуваше дрехите ми, очите, косите ми. Добринке, Добринке, дали чистите весталки биват целувани като мене? Всичко му прощавам, всичко забравям, едно само зная, че мил ми е на душата. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 19 юлий 1926 г. ”.......”, сестрице моя, Получих. Благодаря за откровеността. Изглежда, че Вий и аз ще бъдем душите, върху които ще се сложи Господнята десница за благословение. Скоро ще Ви пиша обширно. До тогава, бъдете разумна и недостъпна весталка в храмът на Бялото Братство. Господ, Учителят и Духът, който ни е срещнал да ни закрилят в нашият път. Ценете спокойствието си придобито чрез чистота. В. В. : Д. Е. п.п. Обвивката е запазена, при случай ще Ви я предам чрез нашия верен пощалион, като ще Ви уведомя. Съща 28 ЮЛИЙ [1926 г.] Намерих посоченото дърво - моята пораснала вишничка. Получих отговора и заедно с кутия първокачествен локум. Какъв страшен сън сънувах тая нощ. Някаква грамадна тъмна сянка се надвеси над мен, като че ли пиеше душата ми. Станах и взех цигулката с разтреперана ръка. Потеглих лъка, но изведнъж, струнникът с трясък се откъсна и ме удари по лицето. Що значи това? Но трябва да отговоря на писмото й. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 27 юлий 1926 г. ”.......”, сестрице моя, Както вече Ви съобщих, получих думите на Вашата скръбна и пълна с надежди душа. Благодаря Ви за доверието и искреността, които показахте към мен. Можете да сте спокойни за Вашата тайна, която действително още преди това, за мен беше „на къщния покрив”, както казва Евангелието. Ще Ви кажа, че когато с Вас заедно потеглихме от дома на нашия Баща, Вие взехте поезията, а аз - верността. Касата, в която вложихте Вашите съкровища е с „английски" ключ, нея може да отвори само онзи, който има този ключ. Все пак, между нас е поставена една лека преграда, поради моя грешка в миналото. Нежните дихания, които от цялата си душа отправям към Вас, ще стопят тази преграда. Тогава ще ни се покаже близостта на нашите души и ако тогава Господ извърши свързването между нас, ще бъде нещо ценно и желано. Сега за мен е важно, че зад тази преграда е душата, към която се стремя. В известното мое писмо Ви казах, че търся в тоя свят душата, чийто сълзи длъжност ми е да изтрия. Във Вас откривам тази душа. Една е моята сестра в този свят, „Господи, стопи преградата между нас.” Мястото, което сте ми отредили в сърцето си ме радва и ми дава импулс за съвършени подвизи. Прочее, това, което преживявате е важно и представлява нещо сходно с моя живот. Ще се опитаме взаимно да си помогнем. Преди да говоря за Вашето положение, ще Ви опиша една страница от моите младини, за да видите как Господ ме е изпитвал и ръководил. В една сутрин и аз като Вас се пробудих в огъня на любовта, и аз като Вас извиках „Опарих се, опарих се, опарих се”. О, как сладко гори този огън! Всичко, което срещах на пътя си ми говореше все за това. Нещо ли четях, беседа ли слушах от Учителя, намирах описана любовта ми, дори случайно отвеяния в нозете ми лист, поднесе на моето съзнание думите на неизвестен руски поет: РАЗЛАД „Я не в прав любить и забить не могу, И терзаюсь душой я на каждом шагу; Быть с тобою нельзя, и расстаться нет сил, Без тебя же вее мир - безнадежно уньт; О забвении моля, проклинал недуг, Я ищу этих жгучих и сладостннх мук.” Действително, тази любов ми донесе много терзания и безсънни нощи, поради липса на отзвук от страна на любимата душа. Много мисли се родиха тогава в моята бедна глава. Тогава се научих да се моля и призовавам Господа. Явих се при Учителя, комуто описах положението си. От своята висота Той слезе и изцели раните ми. ,Да, каза Той, на младите трябва да се помага”. Даде ми тъй сладки обещания, които все още очаквам, защото чух многозначущите Негови думи „Ще се нареди”. Той продължи: „Вие сте вложили в тази душа нещо ценно, както се влагат богатства в някоя банка и сега се опасявате да не фалира банката.” Учителят непрестанно продължаваше да дообяснява работите, докато един ден Го чух да казва: „Седите пред една река и държите книга, която цял живот сте писали. Ето че към теб идва Учителя и ти от захлас или що, изтърваш книгата във водата.” В един миг всичко е загубено. Обаче, след известни условия, които трябваше да изпълня, Учителят простира своята тояжка над водата, моята книга изплава, за да я взема и пазя във век. Според обещанията, сега аз чакам душата, която ме отхвърли, да дойде и ме потърси, защото наистина, пред Бога ние заедно трябва да се явим. До тук, аз отговорих с искреност на Вашата откровеност. Преминавам към разглеждане Вашето състояние. Любовта всякога има за обект нещо, което седи по-високо от нас и като че ли Природата с това има за цел да издигне душата на една висота. Така беше с мен. Виждах себе си като пигмей пред характера на оная душа, която ме привлича. Днес вече има едно издигане в мен и се виждам ако не повече то поне на нейното равнище. Обяснявам си, че Бог и с вас върши същото. По всичко изглежда, че във Вашият и моят случай имаме разплащане с миналото. Това са връзки от миналото, по които ще Ви припомня казаното наскоро от Учителя. Частно Вие имате отношение с двама души, с които съдбата ви среща. На единият от тях, в миналото сте сторили зло и сега той иска да му се отплатите. Най-многото, което можете да сторите за него е да му станете „слугиня”, според израза на Учителя. „На вторият, в миналото сте „спасили живота”, пак според израза на Учителя, и той сега иска да ви направи своя сътрудница, да стане за вас съвкупност на всичко онова, от което сте лишени в тоя свят. Този, за когото Вий въздишате, който изпълня вашите мисли ден и нощ, за когото копнеете всред тишината и величието на планините, е един от двамата. Прекарайте през умът си неговото поведение, обноски, необходимостта, която представлявате за него и Вий самата ще отгатнете кого от двамата сте срещнали. Ако той с чистота отговаря на Вашия към него стремеж, ако неговите сини очи отразяват Небото и възвишения характер, който Вашият истински избраник трябва да има, с Вас заедно отправям молбата си към Небето. Ако ли той е от ония, които живеят днес за днес и ангажиментите им са кратки, без да държат сметка за резултатите, то за Вас идва тежко разочарование. Затова, о време трябва да се помисли за развръзката, като поискаме Господ да Ви въведе в истинското щастие. Тогава с Вас ще стане това, което се готви за човечеството: за последното нова планета, в която ще продължи развитието си, а за Вас - намирането на приготвеният Ви истински брат, в когото ще намерите нежността, пожертвуванието и здравата душа, с която ще прекарате през вековете, докато се слеем всички в Бога. Вярвам, че ще размислите и ще дойдете до потребното заключение. От там до категоричното решение на Вашата душа има само една стъпка. Ако с нещо заслужавам и в бъдеще Вашето доверие, много ще се радвам да ме посветите във Вашите мисли. От своя страна и аз имам още много да Ви кажа, което ще сторя в следните свои писма. В бележката си от 19-того пожелах да бъдете чиста и недостъпна весталка в храма на Бялото Братство. Възстановете това състояние на чиста, прекрасна девица и весталка, в което тъй обичах да Ви съзерцавам! Това може би ще Ви коствува много, но то е най-доброто, така Вие ще придобиете радостта, която носи служенето на Бога и на ближния. Чудно, как еднакво нас ни блазни съдбата на Сарра. Нека вярваме, че ние с Вас ще имаме това прекрасно благо, да родиме синовете на обещанието, тъй дълго очаквани, които ще дойдат носящи възпитанието, дадено им в мира на светлината; те ще продължат завета към тоя народ. Вие наистина сте Сарра, помислете кое именно от събитията на нейния живот преживявате сега. Пишете ми върху това, а и аз в следното си писмо ще се спра повечко върху обещанието на Сарра и Авраама. Най-важното, което желая да Ви кажа преди да завърша, това е че Вие един ден ще трябва да разкажете всичко на Учителя. Предполагам даже, че интимността която имате към Него, отдавна трябва да Ви е посъветвала да сторите това. Наистина, доверието ни към Него винаги в такива случаи трябва смирено да ни поставя пред Него. От това всичко се тъй улеснява, че дори ако носиме тяжестите на цялата земя, те пак стават леки като перце. Той е, който ще Ви посочи единият от двамата, за които е говорил, който ще Ви бъде другар, брат, сестра и майка в живота. Самотата в която сега се чувствувате, ще се замени с щастието предназначено за истинските работници Божии. Пожелавам Ви от душа успех, Учителят да Ви въведе в живота от който не сте вкусили. Давам Ви своето обещание да Ви съдействувам. Нещо и за училището. Участта Ви е лесно обяснима. Приемете го, че е за добро. В наше време слабите по два предмета ученици имаха изход, като се явяваха на поправителен изпит. Навярно това ще можете да сторите и сега. За един добър успех, изисква се както знания, които вярвам че имате, тъй и един подходящ ансамбъл, т.е. - свързване с Бога и ония души, които ще допринесат за създаване благоприятна атмосфера около Вас. Миналата година бяхте ли по-щастливи в това отношение? Гледайте, в такъв случай, да създадете и сега това състояние, което тогава имахте и бъдете уверени в добрият резултат. Естествено, вие сега ще правите само преговор. За някои, лесно е сами да извършат преговора, за други е потребен учител, а трети прибягват до услугите на свои съученички. Нали и Вие имате такива. Изберете си едно от това което ви подхожда. Едно знайте, че ще имате успех, защото спокойствието непременно трябва да дойде за изпита. Гимназията трябва да я изкарате, защото този малък факт носи разрешението на големият въпрос, разглеждан днес от нас. И така, в заключение казвам: Направете в себе си преоценка на човека, чийто пленница сте днес. Най-вече, какво може да Ви донесе общението с него и разположен ли е той да устрои бъдещето си съобразно вашите нужди. Ако не сте съобщили на Учителя състоянието Ви, да обмислиме начина по който да сторите това. Заемете се с всички сили за училището, което ще допринесе много за издигането Ви към по-висши състояния. Моето желание е, ако имате известни сънища за двамата души, посочени от Учителя, съобщете ми по нещо за тях, в случай че заслужавам Вашето доверие. Всичко, което може да Ви се види ценно в писмото ми, е продукт на Учителевите мисли, примери и поучения. Нему да бъде слава, да се научим да Го обичаме с оная любов, която води към Бога. Привет от душата, която страда наравно с Вас. B. В. : Добринка Емануилова. П.П. Ще чакам отговора Ви по същия път от 31-того до 3 август. C. 29 ЮЛИЙ 1926 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА: 29 юлий 1926 г. Мила Госпожо, Вие ме наричате „сестрице”. С това ми давате право и аз в бъдещите си писма да Ви наричам тъй. Значи, един е мой враг, а другият е приятел. Изглежда, че на любимия някога съм сторила зло и сега, страдайки за него, аз изплащам миналата си грешка към него. Но кой е този, комуто съм „спасила живота”. Не мога да го разпозная между околните. Тогава изглежда, че аз на мнозина ще да съм спасила живота, защото не един със сълзи на очи искаше моята вечна дружба. Но сърцето не пита. Аз обичам него, този, комуто съм сторила зло и нищо повече. Нека Бог да ми е на помощ. Наистина, сънувах ужасен сън - но що общо има той и скъсването на струнника с любимия ми? Кой е този, който ще бъде за мен майка, брат и сестрица? Не ми ли говорите за Христа? Защото такъв съвършен характер не срещам у никого; повечето са слаби души на които аз трябва да им бъда баща, майка, брат, сестра. И които, като увиснат на рамото, съвсем забравят, че нявга са имали свои собствени ръце, нозе, очи и уши. Обичам този, грешния. Това е моята съдба. Да му слугувам! О, на драго сърце! Даже на всички съм готова да помогна, само заради него. От Вашите писма, въпреки нежните Ви призиви към мен се крие строгост. Може би от застрашаващата ме опасност. Може би аз ще се обезлича пред него, както хиляди мои сестри пред любимите си. Значи и Вие сте влюбена и чакате осъществение на идеалите Ви - да се съедините с любимия си... Съчувствувам Ви напълно. Но Вие сте по-храбра от мен и търпеливо чакате и се надявате. Дано поне Вие дочакате! Миналата година бях по-щастлива при изпита си. Може би, че плюс голямата ми подготовка, носех до гърдите си и талисман - „Лъчите”, които съученикът ми зае. Тая книга е чудесна. Нея лично дава Учителя томува по високо благоволение. Аз я нямам. Ако би благоволил пак да ми я заеме! Но аз трябва да уча на смърт и на живот - няма вече благодат! Знайте, че всичко ми говори само за него. Всички люде сравнявам с него; той ми се види най-прекрасен. Но какво зло съм му сторила? Възможно ли е да му сторя зло? Може би съм му изневерила, или сме били съдружници и аз съм го обрала. Миличък, затова пък те обичам с двойни сили и сега си изплащам греха с тая пропаст между нас, що ни дели и никога няма да се попълни. А може би така е най-хубаво. Видите ли как Ви се изповядах? О, сили небесни, приближете душите ни! Нека не се разделяме никога! Дори и през яка стена, нека се чуват гласовете ни! Обичам го като самото слънце. Привет от мен: О. P.S. Бях при Учителя. Той каза: „Всичко ще се разтопи”. Не разбирам. Нещо се разтопява при силно нагорещяване. Значи страдания ме чакат и моето отиване при Учителя, и Вашето към мен приближаване няма да отдалечат от мен „горчивата чаша”. [АВГУСТ 1926 г.] ... Те се биеха ожесточено и от тях се чуваше само грозно фучение. Един от бойците беше Colombo. В туй време аз се разхождах весела и щастлива в някаква прекрасна градина на Учителя, развеждах някакви гости и късах от зрелите овощия. Отзарана питах Учителя за този ужасен сън от който с ужас се събудих. Той каза: „Това са грешните, които един други се унищожават в света.” Тази година съм получила мой личен доход от работа 4180 лв. Това познах от приносът ми за Бога. Благодаря Ти, Господи за всичко. Когато казвах съня си на Алесандро, той каза угрижен: „Твоят сън е близко до действителността.” Казах му и тълкуванието на Учителя - не му стана приятно. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 3 август 1926 г. ”.......”, сестрице моя, Писмото Ви ми се предаде в изправност, за което бързам да Ви уведомя. Наистина, денем нашият пощалион често е заобикалян от братя и сестри, които отиват нататък да берат разни култури, тъй че трябваше да се погрижа, писмото Ви да не остава там цели дни. Случаят помогна още тази заран то да стигне до мен, заедно с първите лъчи на зората. За бъдещите ни писма ще трябва може би да смениме пощальона. Потърсете Вие някой нов, или може би, ще посочите друг начин на сношение. Желая Ви мир в душата и всестранно щастие. Много е близко часът на изявлението ми. В. В. : Д-Е. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА София, 6 август 1926 г. Сестрице мила и скъпоценна, Писмото Ви ми достави материал за много обширна обмяна на мисли с Вас. Някои неща сте схванали добре, за други трябва да Ви дам обяснения, обаче, всичко засега изоставям и ще се спреме на най-необходимото. Действително, момента който сега преживявате е от капитално значение за Вас, но и за мен това е най-сериозният случай в битността ми на „лекар”, която длъжност провидението обича да ми възлага понякога. И тъй, моят зов е: „Дигнете поглед към Учителя”, макар че Нему всичко е известно и че си е казал думата. Има случаи тъй сериозни, какъвто е и нашия, щото трябва да Го посветяваме във всички подробности на работата. Само Той е който може да ни изведе към светлината, да ни посочи изискванията на момента и да напъти по-нататък нашият живот. Проектирам това да стане по следния начин: Ще представим на Учителя писмата които напоследък разменихме с Вас, като с това ще Му дадем възможност да проучи състоянието Ви и в последствие обстойно да Ви отговори. Апелирам към Вашето съгласие да приложиме този проект, който има преимущество пред едно лично явяване, защото в личната среща, както Вие, така и аз, или не бихме имали време да се изкажем, или много от откровените мисли отбелязани в писмата ни, биха се изпуснали. Бихте ли желали Вие лично да Му ги поднесете? Моля Ви обаче, да възложите това на мене, и то не за друго, а за да Му се представи „лекарката Добринка Емануилова”. Разчитам, че приемате тази идея, затова заедно със съгласието Ви, приложете и четвъртото мое писмо от 5.VII. (може и препис от него), тъй като пропуснато е от моя страна да си взема препис. Относително моето изявяване Вам, съм с мисълта да застана в определен час на някое свещено за Вас и за мен място, гдето ще дойдете и склоните глава на моя скут. И, о тогава! - Ще се слеят сълзите на две еднакво страждущи души. Но, както и Вие чувствувате, по-добре е, още известно време да се въздържиме, защото не е чудно, моето инкогнито да принесе нова полза. Ще зависи где Учителят ще ни насочи. Жаждата за любимият е лесно обяснима за една душа тъй дълго лишена от ласки, каквато е Вашата. Всецяло влизам в положението Ви и уповавам на светлите Божии духове да Ви се даде истинското щастие, па било то изразено чрез един мил другар. Посъветвах Ви да сте недостъпна за „него” и за когото и да било друг, докато от Учителя се даде разрешение на въпроса. От мое гледище, има голяма опасност да платите с най-ценното за мимолетната радост, която Ви дава общението с него. При това се отказвам да мисля за онова време, когато може би той ще Ви се насити и ще отлети в своя път. Какво би станало от Вас тогава, о сестрице мила? Намерете някакъв претекст и отстранете го за известно време от пътя Ви. В замяна, радостта Ви в последствие ще бъде безкрайна, стига да се получи разрешението и благословението на Учителя за това. Обстоятелството, че от мен ясно е обрисуван Вашият истински другар, се дължи може би на това, че желая Вие да се съедините именно с душа, която да притежава всички Вам потребни качества. Той засега и за мен, и за Вас е една идеална представа, но съществува и Ви очаква някъде - него Учителят ще Ви посочи. А когато стане това съединение, взаимно ще се създадат и нови качества в двама ви, за доизграждане Божествения човек. Обаче, блажен ще е този който пръв узнае, че пътят към Вас и към него води през Учителя. Пропуснах досега да Ви запитам как сте с материалните средства. Познавам Вашият стремеж към независимост и от моя страна би се направило всичко, наистина да имате тази независимост. Най-малко, рискувано е тя да се наруши от всесилния днес „Мамон”. Неговите средства стават неценни, когато знаем че всеки момент можем да ги имаме колкото ни трябват. Ето защо, правя Ви днес едно малко улеснение. Оприличавам го, като че съм Ви подала моята лява ръка с нейните два пръста. В моят месечен разход винаги има предвидени подобни улеснения за нуждающите се. Моля Ви, при нужда Вие сами ми съобщавайте с думите: „Сестро, подайте ми Вашата лява ръка с ... пръста.” Ще Ви кажа, че тя може да има всекимесечно и повече от пет пръста, които последователно можете да използвате, уверени че това се прави от моя страна с всичката чистота и съобразно принципа, който съм Ви явила. Това ми писмо не считайте за отговор на Вашето. Ще имаме възможност да споделим по всичко изостанало, когато в последствие продължим писмата си след разрешение важният въпрос. А колко ще е по-сладко уста с уста да си разменяме мисли за всичко, което ни вълнува! Ще добавя, че всяка дума на Вашите писма ми биха дали материал с часове да Ви говоря. Имам да Ви опиша едно знамение, което се случи в деня, когато получих последното Ви писмо, но оставям да Ви го изкажа в последствие. От цялата си душа желая, от „робиня на любовта” каквато сте сега, тогава да Ви видя свободна и наименована с Вашето небесно име. Прочее, очаквам Вашето съгласие да приложиме проекта, който Ви съобщих, като приложите исканото мое писмо. Моля да се явите при старият наш пощальон и получите оставеното от мен. Това сторете по възможност идния понеделник преди обяд. В следните два дни ще очаквам и Вашия отговор по същия път. Както е поставено моето пликче, така привържете и Вашето, защото възможно е да преседи там повечко дни тоя път. Умолявам Ви в моите действия да виждате само скромност и смирение. Даже и в явяването ми пред Учителя желая да получа не награда, а наказание. Завършвам, като казвам „Да бъде Волята Божия”. В. В. Д. Е. 8 АВГУСТ [1926 г.] Тя пита имам ли си средства. Но коя е тя, що тъй живо участие взима в живота ми! Като че ли тя е моя светъл двойник. Моята собствена душа, дошла да ми помага. Но защо не ми помогне с работа? Някак си срам ми иде така. Като че ли съм саката нещо. 9 [АВГУСТ 1926 г.] Да, намерих у пощальона 200 лв. Упражненията по цигулка вървят добре. 9 АВГУСТ 1926 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА чернова 9.VIII.26 г. Мила Госпожо, Отговарям на двете Ви писма. Особено благодаря за помощта Ви от 200 лв. които много навреме дойдоха. Готова съм да работя още повече, отколкото сега, но не винаги се намира работа и аз често търпя черна нужда. Зиме по се намира шев, но лете познатите ми са по курорти и аз оставам без средства. Никога от никого не съм просила помощ и дай Боже така да остане и в бъдеще. Желанието ми е винаги да си остана независима. О, аз ще Ви се отплатя стократно! Отстраних милия си, както казахте Вие. Но ето, обезпокоен от писмото ми, той идва да пита да не би да съм нещо болна... Той е тъжен до смърт. Желае да заспи и никога да не се събуди. Това ми даде повод да му разкажа съня си за него. Сънувах, че грамадни голи мъже се изпобиваха с някакви тежки боздугани, тъй че месата им далеч отхвърчаха... Те тъй жестоко се биеха, че се чуваше ужасно блъскане и фучение от ударите. Един от бойците беше моят гълъб. Тялото му е само рани. В същото време аз се разхождах весела и щастлива в разкошна плодна градина, пълна с овощия. Развеждах някакви гости. Учителят тая сутрин ми обясни съня: „Това са грешните, които един други се унищожават в света.” Гълъбът беше от всички най-жалък и най-пребит. Разказах му съня, той отговори: „Ти си видяла една картина от близката действителност.” Да, преживял е някое дипломатическо поражение - може би е получил и мъмрене. Знайте, че дордето желаех да Ви срещна лично, сега се страхувам. Искам да си останете за мен в това очарование, в което израснахте в моята душа, та макар и много идеализирано, отколкото да срещна човек, обикновен човек, когото срещам във всекидневието. Нека Ви кажа, че от десятъка си тази година разбрах, че съм заработила 4180 лв., освен надниците за наема, които са 4800 лв. Приемете сърдечните ми поздрави: О. С. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 12 август 1926 г. Сестрице мила и скъпоценна! Трогателно е това, което ми съобщавате с последното Ви писмо! Трябва ли аз да назова онова, което Вие се въздържате да кажете? Ясно е, че и „н е г о” е докоснал огъня на любовта. А какво по-добро от това за двама ви? Любят се две души: една добродетелна жена и един учен мъж. Това е едната категория дружби между мъже и жени, обрисувани напоследък от Учителя. В този й вид, вашата дружба можеше само да ни радва, но ето, че Вие бяхте вече на границата да преминете към по-долната категория. Спомняте ли си коя е тя? - Не желая даже да я назова. Но, слава Богу че се опомнихте и решихте търпеливо да дочакате изявяването на Волята Божия. За сега, всичко говори, че Вие ще бъдете щастлива. Даже, ако Вашият съдник бе човек, а не сам Бог той пак би се трогнал и би Ви благословил. Не трябва да се боиме от една среща между мен и Вас. Леката преграда помежду ни е вече разтопена: аз Ви виждам в духовния, чувствения и физическия свят, а Вие ме виждате само в първите два. Ще кажете, че може да се засрамим, когато се видим, но оставете срамът на мене. Вие сте в безопасност, защото само от мен се иска да проява онова великодушие, което ще ме изкупи пред Бога и Вас. Нека сега със затаен дъх да дочакаме изявлението на Духът чрез Учителя, което навярно ще стане през събора. Внимавайте на всичко, което ще ни се каже, а след това ще споделим впечатленията си и ще намерим разрешението на задачата. Тогава, може би ще се наложи и едно свиждане с Учителя, за да вземете окончателното съдбоносно решение за живота Ви. Вяра - всичко ще е за добро. Според мен, обясненията, които ще ни се дадат, са от голямо значение не само за нас, но и за цялото братство, па даже и за бъдните поколения, които ще се докоснат до Новият живот. Спомняте ли си примера, разказан от Учителя, за оня ангел, дошъл на земята, за да изучи сърцето на една мома? Той носил със себе си „книгата на Живота”, чиито букви били написани със семена от плодове. Обаче, като дошъл до тази мома, унесъл се от нейните прелести и разсипал семенцата. От тях израсли плодните дървета и сега цялото човечество се ползува от тях, макар че това събитие причинило на ангела големи страдания, поради заличеното писмо на неговата книга. 13 август 1926 г. Бързам да Ви уведомя за посещението ми при Учителя. Намерих Го добре разположен и като Му представих писмата, почна с интерес да ги разглежда. Между другото, казах Му в разговора ни: „Желанието ми е, Господ да направи щастлива моята сестра “.......“, но Той не дочака даже да се изкажа и възрази: „Никой на земята не може да бъде щастлив. Глупаво е да се търси щастие на земята.” Последваха редица обяснения, от които ще се опитам да Ви предам някои. По отношение любовта, която ни е обхванала, Учителят иска да ни въздигне на такава една висота, за каквато много пъти ни е говорил. Той каза: „Истинската любов не може да се постигне от две души, които живеят отделно. Те трябва да бъдат в едно тяло. А сега както са, приличат на две небесни тела, които имат различи орбити и понякога се приближават, а понякога се отдалечават. Светските хора лесно разрешават този въпрос като се оженят, но не е този начина. Този който те люби да дойде и да служи на същият Бог, комуто ти служиш. Тази любов която ви е обхванала, често е преходна: след една-две години изличава се и от нея нищо не остава. Дължи се на това, че някой дух иска да дойде на земята. Няма нищо лошо и в това, но като дойде, ще тръгне ли по твоя път, или ще иде в света? Тогава защо си страдал и харчил? Някои хора мислят, че като им се отнеме нещо, правят им зло, но в последствие виждат, че е било добро за тях.” Учителят засегна и един от въпросите, които постоянно разглежда пред нас, именно въпрос за радостите и скърбите в живота. По същият каза: „Човек в скръбта получава повече светлина, отколкото в радостта. В радостта може да се захласне и да пострада. Има опасност и от голямата скръб, защото може да се яви озлобление и други отрицателни чувства. Но вие се радвайте, когато имате скръб. Колкото по-дълго време е траяла скръбта ви, толкова повече ще бъдете и в радост.” „Човек може да положи душата си за някого, но да жертвува душата си не е позволено. Да положиш душата си, това значи да слезеш и да помагаш.” Това бяха по-важните мисли на Учителя. Сега, ние с Вас да се издигнем над всичко и да влезем в контакт с Божествения Дух, който ще ни се изяви през събора. Записвайте по нещо от всекидневните Ви впечатления, които да съставят отговора Ви на настоящето. Ще Ви съобщя кога ще очаквам да го получа. Учителят ме запита нямаме ли и други писма разменени с Вас, тъй че ако Вие някога заговорите с Него по тоя въпрос и изкаже желание да ги види, предоставям на Вас да постъпите както намерите за добре. Мисля, обаче, че те важат само да се обясни началото на нашите отношения. (Думата е за първите четири мои писма до вас.) Остана тайна за Него и начина по който ми отговаряхте, тъй че ако Вие желаете, изпитайте тази радост да Го отведете до нашия пощальон. Ще ми е много драго, ако и Вие ми предадете някои мисли, които Учителят би Ви казал по повод състоянието, в което се намираме. Как понася Александър отсъствието Ви? Моля се, Господ да го подкрепи и му даде да вкуси от истинното щастие - служението на ближния. Задушевен привет: В. В. : Д. Е. 3 СЕПТЕМВРИЙ 1926 ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА 3 септемврий 1926 г. Мила Добринке, Колко страшно нещо преживяхме на 22 август, първият ден на събора! Събрани всички на поляната, в ранно утро, ние чакахме Учителя, за да почнем свещената молитва и чуем словото на Учителя. Но какво чухме - покарай оградата ни тропот на множество конски копита и звънтение на голи саби. Бяха пратили войска да ни разгонят с оръжие, или да ни избият - нас, вредните люде на обществото [забраната на събора 1926 г. - виж “Изгревът”, т. I, с. 93-96; т. I, 2.изд.2011, с. 107-III; т. XXIV, с. 221-222]. Защо още чакаха? Някоя последна заповед ли? През това време тих мълвеж се предаде - всички в тайна пламенна молитва да бъдем. Небето осеяно с милиарди звезди. Зорница блести на изток, скоро хоризонта ще побелее и утрото ще доведе Слънцето. Дълги, дълги минути. Забравих Гълъба. Зная, че сме оградени с въоръжени войници и че всеки миг може да е последен. Как зловещо топуркаха конете около нас, като на лобно място, как грозно ечаха гневните викове на тия, на които бе сега живота ни предаден. Вътре оградата, мъже, жени облечени празнично. Всекиму в сърцето молитва и приготвена песен, всеки сега е отправил молитва си всред Небето, всред Божите дворове, защита да иска, помощ. Чудо! Заедно с изгряващите слънчеви лъчи, въоръжената войска изчезна като дим. Що стана? Кой стори това чудо? Ето го Учителя. Иде и Той. Пресрещнат от войска при завоя за „Изгрева”, Той бива спрян. Казват, че гдето стъпил и не мръднал. Имало и други с Него, идещи от града. Бил тъй съсредоточен, като че ли в друг свят. Тъй стоял неподвижен, като някой дивен маг и - станало чудото. Разбягаха се тия кръвопийни духове, отидоха си и - Той дойде. Шпалир от пременени братя и сестри Го среща, хор от песни ечи до небето. Той минава между нас като същински Бог. Музикантите грабнаха своите инструменти. Завчас звънна, проехтя небивал концерт. Слънцето сияеше над нас. Като че ли и в неговото око сега блестеше радостна сълза, както и в нашите. В тая беседа Учителят резюмира, че Истинското Щастие е само в Бога. Вечерта луната изгря цяла - обви с мека светлина целия бивак, осеян с бели шатри. Вместо развилнялата се тая сутрин сган, сега зад оградата се набират минувачи и се наслаждават на песните ни и чудесен концерт под звездното небе. Какъв мир, какво спокойствие. Какво да Ви кажа още. Мога само това - че духът на доброто царува тук. Види се, че между нас има скрити ангели, които разливат невидимо тази радост и мир. Тук царува величието на мълчаливата добродетел. Всеки се надпреварва в доброто. Навсякъде царува чудесен ред. Около нас само скромни работници. Те мълчат и работят. Никой не им заповядва. Достатъчно е погледа на Учителя, за да се извърши подвиг. Ръцете им далеч не са бели и нежни. Но защо из под тия груби мазолести ръце се ражда такава красота. Ние строим салон за беседи. Всеки помага - носи тухли, вар, вода, но най-много работят Айтоската група. Води ги прекрасния бр. Куртев -образецът в тяхната група. Ето го Христос. Той е тука. Защото, нали е казано, че „гдето са двама или трима в Мое име и Аз съм там.” А защо ни гонят? Защо са тия оскърбления по адрес на Учителя? Но в що се състои моята брънка в общата верига на това велико дело? Колко искам да добия смирението на тия мълчаливи работници, които, познават само дълга? Що върша аз? Що трябва да върша? Що -глупости. Гледам се на огледалцето и надничам да го видя. И наистина го срещнах в гората. Питах го що е щастие. Отговори: „Или нищо да не желаеш, или да постигнеш своите желания.” О, така не би отговорил един стоик! А Учителят казва, че истинското щастие се състои в това, да служиш на Бога. Нашите различни схващания съвсем не ни попречиха да се прегърнем пламенно. Даже, да Ви призная, когато едновременно получих писмо и от двама Ви, Вашето оставих за „по-после”, а грабнах неговото и го прочетох на един дъх. Сърдите ли ми се? Неговото целувах безброй пъти, а над Вашето ридах от благодарност. Искам да служа на Бога, въпреки всичко, въпреки всичко! На събора е тъй весело и разнообразно. Всички градове се изредиха да дежурят. Останахме ние - софиянците. Затова пък дадохме гала обяд. Как работихме! Как хубаво пяхме. Братята водоносци ни и посвириха, когато режехме зеленчука върху дългите маси. После нарязахме цяла кола дини; прислужвахме, чистихме - аз грабнах и измих всичките съдове. Като че ли не две ръце, а крила имах. Само като видя Учителя - политам с някакво царствено могъщество. А като си помисля за ония сладки целувки в гората, о, планини от чинии да има, ще ги измия и обърша! И все пея, пея. Като че ли са ме назначили главен запевчик в братството. И наистина, след мене поемат други, други и току виж всички запели весели ритмични песни. Удължих писмото си, но нали искате да Ви изкажа наблюденията си, впечатленията си. Ето още какво. Едни четат книги, други обиколили някой музикант разучават нова песен, трети свирят - едни на цигулка, други на обой, на флейта, на тикула, на китара, на мандолина. Правят си упражнения. Де са враговете ни? Няма ги? Както тъмнината бяга от слънцето, така те избягаха, стопиха се. Дойде на кон градоначалник и проси извинение -грешка някаква станала [забраната на събора 1926 г. - виж “Изгревът”, т. 1.2.изд.2011, с. 107-III; т. IV, с. 417-418; т. XVII, с. 660, сн. 27.4]. Търсих Ви на събора. Мисля си, че нигде и навред бяхте. Спрях се при едни бедни дупничанци с много дребни деца. Пях им, галих децата им. Те със сълзи ме изпратиха. Почувствувах се достойна този миг да Ви срещна. Повечето дружах с работните братя и сестри от провинцията. Те тъй жадуват за топло, просветено внимание. Гълъбът отново ни посети. Учителят го видя и после ми каза, че не го харесва. Бил прелетна птица, от него мъченик не ставало и че обичал да живее само за своя изгода. Защо тъй горко плаках за това? По тоя начин аз завинаги го изгубвам. 26 август. Той пак дойде. Посрещнах го омърлушена, но когато на раздяла ме целуна, плаках от радост. Ох, Учителят разби у мене всички мечти! Страх ме е и от писмата Ви, от този реализъм, който лъха от тях и не дава живот на никоя илюзия. Името което сте ми дали е чудесно! Как го измислихте? Благодаря Ви. Дано това прекръщаване ми донесе нещо ново. P.S. 3 септемврий 1926 г., петък Мислех да приключа писмото си до Вас и Ви го изпратя, но снощи стана нещо извънредно, затова Ви го съобщавам. Той дойде да ме види. Пожела да го изпратя и аз, ни много, ни малко, та чак до неговия дворец. Слугинята ми каза: „Готово за вечеря” и изчезна. Той ми даде да разглеждам разни албуми, а отиде в трапезарията. Измина близо един час, как моя възлюблен се хранеше. До мен идваше миризмата на ароматични ястия. -Боже мой, мислех си, тъй ми е съдено само аромати да вдъхвам, а никога това, което ядат господарите ми. Приличах на бедния Лазар - а Гълъбът, богатия Лазар. Всъщност и аз бях гладна като него, но той не ме покани, нито ме попита дали съм вечеряла. Лицето ми се изопна от мъка. И когато после ме взе в обятията си, почувствувах до себе си вместо него, ръба на твърда скала. Той ме гледаше с искрено учудване. Седнах да му напиша писмо, никога, никога веч да не идва, да не ме среща. Как хубаво го съчиних. Даже плаках от умиление над моята нова „духовна сила”. Отдавам това на Вашето влияние. Но когато на другия ден го прочетох, видя ми се тъй глупаво, празни приказки, пред този нов океан от хубави чувства и прошка към него. Пък и защо ми е да ме гощава? Ако ме приучи веднъж, всякога ще го желая, но всякога няма да го получа и ще страдам още повече. Не, нека му е сладко! Така моята обич към него ще бъде още по-силна, още по-чиста! Късно вечерта, той изпълни обещанието си и тясно хванати под ръка ме изпрати до дома. Сладки мой, вечно обични мой! О, Добринке, видите ли ме каква съм? Сега ще продължавате ли още да обръщате внимание върху мен? Целувам десницата Ви. О.С. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 1 септемврий 1926 г. Хелмира, сестрице моя! Благославяй душе моя Господа и не забравяй всичките Му благодеяния. Всяко дихание да хвали Господа! Благодаря на Господа и Учителя за всички радости, които ни даде през събора. Сред тия радости, в мен се яви подтикът да Ви поднеса като дар за всичко току-що преживяно, Вашето мило име. Желая да Ви донесе ония радости, които ще отговарят на трептенията всред които е създадено. Знайте, че с него Ви е назовал сам Учителя, а само една от неговите букви е прибавена от мен. Ако Вие го нашепвате с нежността с която аз върша това, то ще Ви носи спокойствие, мир и радост във всички трудни моменти на живота. Това което Вам поръчах, върших и аз през събора. Обаче, за сега ще Ви съобщя само впечатленията си от третия съборен ден: „Помислих, че днес ще остана само с някои мисли от беседата на Учителя. Той каза: „Ще познаеш кой те люби, в ония случаи в живота, когато ти упрекваш себе си, че си лош - тогава той те уговаря в обратното, че си добър. Също, когато в други случай говориш добро за себе си -той потвърждава това.” Казвам, че помислих какво ще остана само с тия впечатления, но ето че движейки се из бивака, налучих една значителна група братя и сестри, да слушат един импровизиран концерт. Колко много се зарадвах, че ние разполагаме вече с толкова сили, готови да изнесат нещо ценно из областта на изкуството! Колко много и Вие се радвахте, че след Вас - ранното пролетно цвете, видяхте около Вас да никнат и нови такива, всяко по видът си. Господ да благослови творчеството на всички ви! Как прелестен бе със своите живи цветове стихове, братът Боян Планински, който пееше за своето пробуждане! А Вашата едноименница, която в противовес на неговата тъга, обливаше с надежда всички души, поглъщащи трепетно родната поезия! Но Вие, Вие, макар да скромничахте, за мен бяхте пак най-милата поетеса. С трепет чакам часът, в който ще слушам духовните Ваши излияния.” Какво ще кажете? Задоволява ли Ви тоя начин на общение между нас? Чувствувате ли още тази необходимост, да споделяте с мен Вашите съкровени тайни, за които сте ми тъй мила? Макар че Духът не ни отговори, по начина който очаквахме, обаче можем да сме уверени, че Учителят мълком работи, въпросите ни ще се разрешат. (Причините за замълчаването случайно ми станаха известни, при случай може да Ви ги съобща). Най-после и сами ще се явите лично при Него, стига това да е нужно. Чувствувате ли се достатъчно силна с придобитото спокойствие? Колко силно е желанието ми, придобитото в този събор да Ви е донесло онова „вътрешно внушение”, за което Учителя завчера ни говори. Намирате ли сили да поддържате това Ваше спокойно състояние, чрез изолираността която си наложихте, още известно време? Това бих Ви препоръчала като нещо важно за изпита, който Ви предстои. Съобщете ми скоро ли ще се явите, защото ще Ви пиша за някои належащи условия, които трябва да изпълните, в свръзка с благополучния изход. Пишете ми по същия начин. Ще чакам отговора от 4 до 7-того. Отправям Ви моите благопожелания за всичко добро в живота. В.В. Добринка. 20 СЕПТЕМВРИЙ 1926 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА: 20 септемврий 1926 г. Колко сте жестока за мен сега! Получих писмата Ви, прочетох ги и се ужасих от това що ми говорите. Значи според вас, аз съм робиня на любовта и че Вие считате, че всичко между мен и него е свършено и поставяте „точка” с такова увереност, като че ли всичко е свършено. Можете ли още да ме обичате, ако Ви кажа, че още го обичам и ще го обичам винаги. А хубаво ли е, ако той почнеше да ме „гощава” и удостоява с разни „почести”? Защото колко безчислени са тия, които падат благодарение на гощавките от своите любими. Мислите ли, че ще ме спасите от него, като ми внушавате да го напусна, като в сърцето ми остава живия корен, който пуска нови издънки и който не мисли да умира, защото не му били дали да се „навечеря”. Може би природата ме учи на нещо. Колко пъти заварвам на вечеря моя съученик, но и той знаейки моята оскъдност също не ме е поканвал да се нахраня. Отличните благоухания що идват от горните етажи у дома също ме възпитават. Нека е Волята Божия! Задачите трябва да се учат. Мислите ли, че като приемам от Вас известни суми не страдам ужасно! О, аз съм уверена, че ще ги възвърна умножени. Той има и добри черти. Виждам ги само аз, която безумно го обичам. Възпитанието му е друго, разбирам. Културата му. Няма възпитание в християнска добродетел, но зная ли аз Божия план? Може би и за него идва нова „школа”, дето ще го учат повече да се вглежда в нуждите на другите. Една девойка имаше нужда от зимно палто и ме помоли да му предложа едно пъстро килимче. Той заплати богато и го взе, за мой хатър го взе, защото аз го молех. Слугинята му чрез мен помоли за повишение и за мой хатър, от 600 лв. й покачи на хиляда. Не би ли дал и мене ако поискам. О, да. Но тъй е възпитан, да му искат, да го молят, а сам по своя вътрешна инициатива е още глух. Обичам го, каквото и да мислите за него. Да, зелен е в това отношение; той не знае българската действителност, нито нашите закони в школата, нито неумолимия закон в сърцето ми и ето що ми предложи, горкия: Да живея при него. Ще уча, ще се издигам край него и той ще посреща всичките ми нужди. Не зная как избягах от него. Три дни след това го срещах из гората и го избягвах. Той стои след мене и ме гледа. Бягам и ще бягам, дордето не остане около мене нито лъх от черна нужда и посърнал вид. Казвате, че Жечо има хубава аура. Напразно, щом като не го обичам. Той има добри качества. О, ако той ме познаваше преди години по-добре, нямаше да хвърли върху ми онзи черен колан под Мусаленските езера. Тогава тъй щях да го обичам! Нямаше да се отделя от него, щях да целувам със сълзи ръцете му, но той нито ме виждаше тогава, увлечен в други спътници - мамини хубави галени и писани. Той ми е добър съученик, бих рекла, ако това му е достатъчно хубаво, но нищо, нищо друго - никога, макар че Вие тъй го харесвате. Питате ме и за брат Боев. Господи, где да намеря думи да се похваля от него. Огън, буря е той. Но огън, който стопля помръзнал пътник, разпалва мъждеюща главня в потъмнелия мозък. Буря, която едничка разгонва моите умствени облаци, и прави и по моето небе понявга да блещукат звезди, понявга и топло слънце да засияй. Сънувах сън за Учителя. До една ограда с още много други несретници ядяхме хляб и сол. Той изпрати до нас един бял войник да ме извика. От всички окаяници, извика само мене. Отдалече Учителят ме погледна. Този поглед беше велик зов на Духа, по-велик от всяко земно слово. Хазаинът пак иска стаята ми. О, колко нежелателно е това известие за мен. В безизходност съм. Злата съдба иска да ме постави под „закрилата" на Colombo, но това ме изпълва с мрачни предчувствия. Скръб пълни сърцето ми. Трябва да чета усилено за изпит, като че Ли дишането ми е спряло и едвам поемам дъх. О.С. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 8 септемврий 1926 г. Хелмира, сестрице мила. Бог, който е богат в милост, за голямата си любов, с която ни възлюби, като бяхме мъртви в престъпленията, оживи ни наедно с Христа. Ефес. 2; 4-5. Много Ви благодаря за последното обширно писмо, с което споделяте с мен преживяванията Ви от събора. Всичко това Ви прави все по-мила и по-мила за мен и също като Вас мога да кажа, че единната радост в живота ми, това е общението ми с Вас; тъй че като продължаваме кореспонденцията си, ще поддържаме взаимно тия радости. Ще живеем при това с надеждата, че Господ ще замени този начин на общение с по-съвършения, който за сега не ни е достъпен. Изненада е за мен комбинациите, които сте получили от Вашето име. Вярно е, че в него има много вложено - цял период от живота Ви - то ще еволюира заедно с Вас. Беше въпроса да Ви кажа какво трябва да правите през време на изпита. Писахте ми по-рано, че миналата година сте имали на разположението книгата „Лъчите”, чиято помощ силно сте почувствували. Още тогава, този пасаж на Вашето писмо ми направи впечатление с две неща. Първото е, че този Жечо, който Ви е дал „Лъчите”, непременно трябва да е от братството, а ето, Вие даже не го наричате „брат”; или ще кажете може би, че отношенията Ви с него не изискват това обръщение! Вярно е, и Писанието някъде твърди: „Има приятел по-близък и от брат.” Но, ето че тези думи търпят широко тълкувание, за какъв брат и приятел се говори. Второ, което ми обърна внимание, това е че брат Жечо е търсил „любовното Ви благоволение”. Но това значи, че и той е парнат от огъня, който накара да страдаме и Вие, и аз, и Александър, па и много други. Това ново обстоятелство ми откри редица усложнения в лабиринта, в който сте се озовали. То, едновременно усложнява и улеснява разрешението на малките и големи въпроси. Трябваше да направя известни проучвания за лицата, с които общите в свръзка с училището, и действително се натъкнах на доста интересни работи. Близкото бъдеще ще покаже, как Господ ще използува за добро всичко във Вашият път. Все пак, мен ми стана драго, когато една ранна юлска утрин Ви видях седнали с брат Жечо сред „Изгрева” да четете нещо, потопени в аурата на Учителя, която изпълва това свято място. Оградени бяхте с едно виолетово сияние и прекрасно се откройвахте на зеления фон. Да, това бе една от рядко красивите картини, които съм съзерцавала в живота си. Сега, на думата си. Нищо по-лесно от това, да имаме услугите на влюбените в нас! Прочее, като наближи изпита, по някой начин поискайте от брат Жечо „Лъчите”; вярно сте схванали, че от тях излиза сила. Това е едно от силните оръжия, които Учителят е дал на учениците си". Книжката дръжте във възможната най-голяма близост до Вас, през време на изпитването. Под нейното благотворно влияние ще бъдете както Вие, така и тия, които Ви изпитват. Второто нещо, което да спазите, това е да бъдете благи и коректни с изпитните комисии. За материала по който ще Ви изпитват не говоря, защото вярвам, че сте подготвили всичко потребно. Най-после, предварително се явете при Учителя чието благословение ще Ви бъде най-ценно, тъй като то ще Ви свърже с Бога... Както Ви казах по-горе, трябваше да направя някои проучвания в свръзка с Вашето училище. Натъкнах се на интересния Ваш преподавател, брат Боев. Ами че той е живо олицетворение на човек, положил душата си за жадните за наука! И всичко това без никакъв стремеж за материални облаги, макар че сам живее едва ли не в оскъдност. Възхитително! Да Ви призная, и двамата тия братя, съставляват за мен интерес. Моля Ви да ми опишете по някои от добрите им качества, така както сте ги Вие наблюдавали. Подобно нещо ще Ви поискам и за други още някои братя и сестри, но това по-късно, тъй като ще съставлява предмет на една духовна работа, която с Вас трябва да предприемем. Приключвам, макар че има много да Ви пиша. Писмото ми, което ще получите след изпита, ще посветя за отношенията Ви с А., тъй като това което ми описахте в последното Ви писмо, хвърля за самата Вас изобилна светлина, какво трябва да бъде новото Ви поведение. В живота има един велик закон, който всички трябва да разберем и приложиме: Това, което желаем да имаме, трябва със собствен труд да създадеме! Вие сте на правия път, понеже поглеждате вече и на по-малките от Вас - на тия „нищи духом”, каквито и аз открих през събора, било в описаното от Вас бедно братско семейство, било в безименните творители на блага в братството. Дерзайте! От това гледище, според горният закон, не е чудно, Александър за Вас да е образеца, който да Ви напомни идеала що сама следва да пресъздадете. Ще трябва да положите ред усилия за работа върху някоя душа и в нея да отгледате качествата, намерени у Александър и които тъй Ви се нравят. Господ ще Ви помага и ще възрасти тия качества. Само тогава с право ще имате един другар, който никой не ще Ви отнеме. (Пропуснах в моя отчет да Ви кажа, че когато се явих при Учителя, Той обясни още, че трябва да любим само това, което никой не може да ни отнеме.) Имате и моите благопожелания за успешен изпит, тъй че идната година да сте в седми клас, придобила покрай земното и небесно знание. Докато сте заети с изпита не ми отговаряйте. Все пак, ако имате да ми явите нещо важно и бързо, ще очаквам от 12-того нататък. Привет и сестринска целувка на милата ми сестра. В. В. : Добринка Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 14 септемврий 1926 г. Хелмира, сестрице ! „Когато някой каже „унизих се”, тогава е във възвишение.” Писанието. Пристъпвам към изпълнение даденото Ви обещание, да Ви пиша за отношенията Ви с А... Върша това в кратко, тъй като в току-що изминатите дни, духом схващам, че сте разрешили окончателно тоя въпрос. Да бъдеш ученик и да се подвизаваш духовно, ще рече бързо да се справяш с въпросите на живота и непрестанно да се движиш по пътя на най-малкото съпротивление. Помощта що се дава на ученика в тия случаи се изразява в доброто осветяване на пътя, а ученика сам избира къде да върви. Благословение е, когато както Вас, той избира тесния път що води към живот! Казах, че ще Ви пиша на кратко, като подробностите ще съставляват един ден материал за нашите спомени. През тия дни, не само Вие, но и аз преживях особна криза, сред която душата ми непрестанно се изливаше в следната молба: „Господи, една сестра имам - Хелмира! На Теб я предадох, Ти я пази и упъти към светлината!” Колко ще се радвам, като чуя от Вас как прекарахте благополучно този важен завой на Вашия живот! Чета и препрочитам последните страници на съборното Ви писмо и виждам колко Господ Ви смирява, за да Ви възвиси! А... е чужденец, но как сполучливо е приложил спрямо вас българската поговорка „Сит на гладен не вярва”! Само една „робиня на любовта” може да понесе подобни обноски: любимият да се весели, а ние да го очакваме! Или това се оправдава от непонятните нам аристократически маниери. Все пак, Вие трябва да благодарите за тия постъпки, които са показател какво би било неговото бъдеще поведение към Вас, ако се обвържехте с него. Считам, че Вие собственоръчно се освободихте от тия фатални връзки и турям точка. Иначе, би трябвало да Ви описвам един път на мрак и тъмнота, за който болезнено ми е даже да мисля. Неизказано се радвам, че Ви виждам веч на другия чист и светъл път. Смело мога да твърдя това, според един сън, който имах за Вас през м. май т.г., а той определяше срока за общението Ви с А..., като последния изтичаше тия дни. Този сън беше следния: Вървяхме с Вас през един град и ето, сред една от улиците имаше набрана снежна вода, със сняг който още се топеше. Вие се спуснахте и едно след друго изпихте 3 и половина чаши. Напразни бяха моите увещания да не пиете от тази вода. Вие ми отвръщахте, че снежната вода е най-чиста химически и затова я пиете! А кой Ви бе заслепил, та не виждахте нейното замърсяване и че е изпълнена с прах? Тогава си отгатнах, че ще сте в плен около 3 месеца. Това време изтече нали? О, нека Господи, сестра ми Хелмира да е в бъдеще свободна Твоя служителка и ученичка! По тия въпроси имам отбелязани мисли, които в последствие ще видя дали е нужно да Ви пиша по тях. Може би, вместо това повече ще е полезно да се занимаем с оная духовна работа, за която преди Ви загатнах. Сега, очаквам да ми опишете как преживяхте през тия няколко дни, в които едновременно имахте да се справите и с духовни, и светски изпити. Също и по ония въпроси, които зачеквам в последното си писмо от 7-того. Срещнахте ли се с Учителя и какво Ви Той каза по изпита. Вярвам ще ме посветите във всичко, което и на мен би било полезно. Желателно е да ми опишете и някои Ваши забележителни сънища, от сегашно или по-отдавнашно време, които да хвърлят една светлина във Вашия живот. Спомням си, че ми казахте за известни страшни сънища, които Ви плашат нощем. Ако те се случват пак, мисля да Ви съобщя едно предпазително средство, дадено от Учителя преди много години и което струва ми се е известно на малцина. Ще очаквам отговора Ви към 17-того. Привет и сестринска целувка на милата ми сестра. В. В.: Добринка. 27 СЕПТЕМВРИЙ 1926 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА: 27 септемврий 1926 г. Мила Добринке, С ужас ме изпълни писмото Ви от 22 септемврий. И макар че получих и други след това, които приличат на тихо слънчево време след буря и гръмотевици, все пак съм под впечатление на първото и тръпки лазят по жилите ми от него. Тъй ли ме мислите слабоволна, че ще приема наистина нечестна робиня да стана някому, та дори и на един италиански граф. Не помислихте ли за Великата школа в която се уча? Не знаете ли, че над всичко в света обичам Бога и Учителя, и макар че обичам Colombo, дори да умра от мъка, аз ще остана вярна на принципите и законите на Бялото Братство. По-добре сетна сиромахкиня, бедна и отритната от доволния свят, но любимка на Бога. Една усмивка на Учителя струва хиляди пъти повече, отколкото милувките на преходното щастие и удоволствие. Схващам от Вас, че искате да ме приближите към съученика ми, а това ми е противно. Там е всичката ми болка и затова тъй силно извиках. Не го обичам! Няма в сърцето ми никак място за него, макар че служи на Моя Бог, макар че ме обича. Какво да правя? Ако аз съм му сторила в миналото добро, защо той не го прояви още от начало. А че той дълго от преди ме е познавал, срещал, а с нищо не е проявил каквото и да е внимание, съчувствие, напротив. Когато, аз щом срещнах моят Colombo, веднага трепнах, обикнах го, както никого преди туй; светът се преобрази за мен и в душата ми запяха хиляди струни. Казвате и то обидно за мен, че имам некрасиво лице и хубаво тяло. Божия работа е това. Чудя се как тялото ми се е запазило хубаво, въпреки мизерията и труда. Никак не се чудя за това що откривате в лицето ми - ужасните страдания са оставили отпечатък върху чертите ми, но все пак, ако и да съм некрасива, все пак лицето ми е приветливо и мило, и Colombo хиляди пъти галейки ме ми е проронвал сладки слова: Du bist hubsch, sogar so sehr. [(нем.) Ти си красива, дори толкова много.] Такива думи казва този, който обича. И за Colombo Учителят не се изказа добре, някои не го харесват, чудят се как го обичам тъй некрасив и изгорял от слънцето, но я да питат мене. Чудесен рицар е в очите ми - чаровна усмивка, детски поглед, кадифен глас, бели длани, които галят, сладко целуват посивялата ми коса. Нека си е той богат и аз сиромашка. Това е божествено дори. Нима Бог така не притиска на гръд грешната човешка душа? Или ще речете - преувеличено е. Може би. Така мисля аз. Е добре, не е ли вярно, че разрушавате моето щастие; не Вие, но Школата съвокупно. Че в нищо няма щастие - разбирам Ви. Но тогава целият живот не се ли обезсмисля. И любов, и семейство, и общество, и държава. Тогава всичко е празна работа, вятър, сянка. Аз не съм философка. И не съм привърженица на крайния аскетизъм. Когато обичам Colombo и усещам до бузата ми туптящото му сърце, милвайки косите ми, бузите ми, чини ми се, че съм Любимка на Бога. Грехота ли е? Кумир ли е това? Но когато се отдалечава той, когато дълго време не го виждам и зная, че той е под знака на друго присъствие, тогава се чувствувам злощастна и чини ми се, че никой не ме обича. Веднъж той дойде. Той ме гали и целува. Аз ридах от щастие върху гърдите му и той всяка сълза глътна с устните си. На другия ден имаше да се мие братския салон на „Оборище”. Щяхме да работим 6 души. Наредено било, работата да почне след 6 часа вечерта, пък аз съм разбрала - сутринта. Но, чаках ли ги? Върнах ли се? - Не. Сама свърших работата за шестима. Като измих после и галерията, и прозорците, и тротоара и - отходните места. Не обядвах целия ден. Когато вечерта си тръгнах, на вратата срещнах дежурните. Те носеха кофи, четки, бърсалки. Що благословии приех от тях. Това се дължеше на Colombo. На милувките които ми даде, на дивната радост що събуди в мен. [О.С.] Приложение; ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 22 септември 1926 г. Хелмира, сестрице моя ! „Уверен съм в това, че онзи който е наченал във вас доброто дело, ще го свърши даже до денят Ис. Христ.” Филип. 17; 6. „Със скъпа цена сте изкупени !” Многоочакваното Ваше писмо получих своевременно. В недоумение съм на що да обърна внимание, дали на упреците които ми отправяте, или на добрите възпоменания, що все пак греят във Вашата душа. Прибързано заключавате, че само разрушение се внася във Вас; мисля че Ви се посочи пътя, по който ще трябва да градите. Повече щастие имахме в ония дни, когато Ви наричах ,Добра госпожице”, а и Вие не бяхте ме открили „между сестрите, които за сега се ползуват с вниманието и търпението на Учителя”. Проследвам нашето приятелство и виждам как почнахме от висотата на Мусалла, във всяко писмо слизахме и слизахме, докато днес стигнахме полето. Ще кажем, че до тук е било човешкото, а сега да предоставим Божественото да се прояви. Имах всякога за принцип да Ви оставям сама да направлявате стъпките си, тъй че и сега имате тази свобода. Казвам: Свободни сте да приемете предлаганата от А... работа, макар че постъпката му е продиктувана от чувствата му към Вас. Обичайте го и Господ да Ви закриля и благославя. Щом не приемате свободата, която моята ръка би Ви доставила, приемете помощта на А..., но считам за нужно да Ви кажа, че през всичкото време, когато ще „служите” у А... бъдете разумна, владайте Вашите чувства, под чийто устрем искате да се поставите. Изживейте с него това що съдбата ви е отредила, а след това каквото Господ даде! Все ще се намери една душа да плати и тогава за Вас. Желая, ръката на А..., която ще Ви помага, да е тъй благословена, както на други, които са Ви помагали! Едно е важно, дружбата Ви с него и в бъдаще да остане „дружба на една добродетелна жена с един учен мъж.” Няма що, заставяте ме да Ви опиша опасността на която се излагате. А... преди всичко е мъж, той покрай некрасивото Ви лице и мила душа, открива във Вас хубаво тяло и използвайки Вашите чувства, ще се стреми да Ви направи своя метреса. В противовес, трябва да знаете, че Вие можете да бъдете само негова законна жена и то когато го видите, че е дошъл „да служи на Вашия Бог”. И така, ще можем ли да видим А... в братството, а Вас - негова „мила женица”? Мисля, че това е жестокост -когато съдбата Ви изправи пред подобна дилема, а не досегашните мисли, които споделях с моята сестра Хелмира. Виждате как лесно и от еднаж се разрешиха въпросите? Жестокостта ни винаги остава надмината от нашето великодушие. През времето, когато ще считате, че щастието Ви е намерило, спомняйте си това което сме си казали, поглеждайте и на по-малките от Вас. Ако намирате за нужно, работете върху едного от тия що Ви обичат и създайте един нов Александър; както Ви казах, един ден той ще Ви е нужен. Мога от сега да Ви уверя, че А... няма да остане вечно при Вас и затова ще трябва с някого да го замените, когато дойде този фатален час на раздяла. Да обичаме Учителя, въпреки видимото несъдействие от Негова страна; да пазим за Него свещени мисли, защото само тогава работите ни ще се уреждат. С радост бих приела поканата Ви да ви посетя, но ето че трябва да остана скрита и в бъдаще. Предчувствувам, че пак ще Ви съм нужна, а моята помощ ще е ефикасна, когато е отправена от неизвестност! Господ да Ви подкрепя в пътя що поемате, а на мен да даде търпение да дочакам разрешението и на моя въпрос. Знайте, че и Вие, и аз имаме съответни роли в изказани от Учителя пророчества. Безразлично дали се смее „Сарра” или недоумява, тия пророчества се изпълняват! Предлагам в бъдаще да имаме определи дати, в които да разменяме писма с Вас, разбира се когато чувствувате нужда от това. Вие ми пишете от 1 - 5 число на месеца, а аз от 15 - 20. Сега, нека моята сестра Хелмира приеме уверенията ми, че и за напред оставам на нейно разположение: от сега нататък само великодушие да очаква от мен. Обичам я, защото такава е задачата ми. Ще й помагам, за да ме и тя обикне. В. В. Добринка. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 26 септемврий 1926 г. Хелмира, душо многострадална, сестрице мила и скъпоценна ! Пиша Ви, въпреки че срока ми е далеч! Час по-скоро трябва да Ви кажа „Простете за строгото ми писмо”; принудена бях да Ви го отправя като тълкувателка на Вашата съдба. Какво да правя, когато истината бе това и Вие поискахте да Ви я кажа? Действително там се сложиха горчиви слова изпод моята ръка, чета ги и се чудя с що да облекча състоянието на моята мила сестра Хелмира! Нейното свободолюбив не иска да й помогна по досегашния начин, единственото средство остава да й се изявя, но ето че това би турило нова преграда между нас. О, ако бих била уверена, че сестра ми Хелмира ще запази към мен това поведение на пълно доверие, както в разменените ни писма, с радост бих я повикала на високите Витошки върхове, дори на Мусалла и бих й открила душата си! И наистина, какво тя би имала да скрие от мен, или да ми разкаже в повече? Нали и мен са известни неща, които не ми са казани и които не съм изказала. Но за мен е важно да имам нейното приятелство, макар и изразено в писма! Ето защо, когато сестра ми Хелмира почувствува, че е готова да ме обича при всевъзможни обстоятелства, тогава ще й се изявя. Тогава няма да се боите нито от Вашия хазяин, нито от когото и да било, защото с най-голяма приятност ще Ви взема да живеете при мен. Ще имате тогава пак тъй волен живот както сега, само че ще бъдем събрани две еднакво самотни души, да живеем и се учим заедно да служим на Бога, да Го обичаме; като служиме на нашите ближни, ще си послужиме една друга и ще се обичаме със съвършената Божия любов. За да парирам упрека Ви, че всичко Ви се отнема, без да Ви се даде нещо ново, ще забележа, че Вий още не сте изслушали проектите ми до край. Тепърва имах да Ви съобщя проекти, които щяха да съставляват нашето творчество. Вие добре ми забелязвате, че желаете да се свържете с оня що се "зове „верен и истинен”. Моят позив в случая е, че като се държите здраво за Бога и Учителя, пак обикнете една душа от тия що Ви обичат и в последствие ще видите радостните последствия. Сега, Вам предстои да влезете в нов подем и пак ще просияе лицето Ви от благата на духовния подвиг. Заедно с Вас и моята душа ще просияе при видът на радостното Ви лице. Сънят, в който сте видели Учителя да Ви зове има това значение, че Вие трябва да сте близо при Него и всичко друго ще Ви се приложи. Трябва да обърнете внимание на Вашата поезия, а това що ми писахте за липсата на добра дикция, намерила съм един способ който ще Ви съобщя да приложите и непременно ще придобиете това качество, за да го прилагате при четене Вашите хубави съчинения. Много още проекти ще се явят и реализират когато работите, а Господ ще благославя и Вас, и мен, за да прилагаме Волята Му. Бъдете тъй добра и се явете при нашия пощальон и получете оставеното от мен. Това сторете в сряда сутринта. Считайте всичко от Бога изпратено, приемете го с онова смирение, с което Ви се и поднася. Никому сметка няма да давате за нищо! Едно само помнете, че за Вас вече е настъпило времето на по-сносен живот! Виновна ли съм в нещо, че Господ чрез мен благоволява да приглежда Вашите нужди? Изправил ме е на Вашият път да Ви улеснявам, приемайте всичко с благодарност към Твореца и отхвърлете всяка мисъл на упреци подобни на последното Ви писмо. Това ще спомогне спокойно да се отдадете на работа. Продължавайте да търсите някое подходящо занятие за Вас, или пък задоволете се с шиенето, което би Ви се давало. Това що Ви е потребно за преживяване, Господ било чрез мен, било чрез работата, която ще намирате, ще Ви го даде. За всичко на Бога благодарете, а мен обичайте само за добрият пример, що бихте открили в действията ми. Освен това, умолявам Ви още за едно нещо. С настъпването на зимата Господ иска да Ви гледа не вече в кожухчето облечена, а в едно ново зимно палто. Прочее, посетете някои магазини и вижте да си изберете плат, от който ми предайте една мостра, за да отида и Ви го взема. Запитайте и за цената, която може да бъде до около 450 лв. метъра. Посетете и магазина „Калови & Джуров” - срещу археологическия музей под зданието на „Юнион палас”. Ако си одобрите от техните платове, ще бъде едно улеснение за мен. Пълно мълчание и благоговение пред Бога и Учителя! В. В. Добринка. П.П. Ще очаквам известията Ви още на 30-того и на 1.Х. Съща. 6 ОКТОМВРИ 1926 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА: 6 октомври 1926 г. Мила сестра, Що е приятното сега около мен? - Ученето. Издържан изпит по химия и алгебра. Имам всички училищни пособия - хубави тетрадки и моливи, учебници - тъй им се радвам. Така въоръжена ще почна да се готвя за 7 клас. Приятното е още и това, че Русеви ми са наклонни и тая година да ме оставят у тях. Моята квартира е великолепна за ученик. Сутерен - от стая и кухня с южно изложение към разкошна цветна градина. Там растат плодни дръвчета и най-красивите пролетни, летни и есенни цветя, посадени от изкусен градинар. Какво размишлявам за Вас? Ето: 1) Зная, че Бог се грижи за своите си, затова казвам - Добринка е сам Бог. 2) Зная, че Той даде своята власт на сина си, затова казвам: Добринка е Христос. 3) Зная, че Бог е принцип, Синът вечно живее като Дух, но и двамата са проявени чрез Учителя. Затова казвам: Добринка - това е Учителя. Ето Ви цитат - впечатление от първото Ви писмо от 24 март 1925 г.: 29 март 1925 г. неделя „Получих 500 лв. от някоя непозната жена - Добринка Емануилова. Кой добър Дух й е пошепнал в каква крайна оскъдица се намирам, че тъкмо навреме ми помага!? Навярно, тя е някоя отворена към Бога душа, която е чула моите въздишки, тайни сълзи и ми се притичва на помощ. Писмото, което придружава сумата още повече ме озадачава. Коя ли е тя? Но що мисля? Уверена съм, че зад това чудесно име се крие самата Божия промисъл. Това е Бог. В тия мъчителни дни аз гладувах. Няколкото сварени картофа съвсем не задоволяват глада ми. - Аз съм забравена! - мислех си, но тия шепнешком изречени думи са чути от някого, някой близко стоящ до мен. Кой е Този, който невидимо стои до нас и когато страдаме ни помага? Лицето Му не виждаме, а не ни оставя да паднем. Изправя ни на нозете и ни крепи с тихо слово: „Не бой се, Аз съм с тебе!” О, как да Те забравя и как да Те назова Тебе, Всевиждащо око, който от върха на своето величие слизаш чак до нашите мрачни жилища и носиш радостен лъч? Не си ли Ти нашият Истински Верен приятел, когото най-напразно дирим другаде? Госпожо, не Те познавам, но Ти трябва да си прекрасна. Да не би това да си Ти - моят Ангел от Маришките езера? Тогава Той само ми се усмихна с лек поклон на главата, поглед който възпламени тъжната ми душа и ми донесе вдъхновение. Облечен беше в сребриста броня, що като поток се лееше; като жива трептеше върху Него - косата му друг златен жив поток, който го обгръщаше. О, чудесно същество, аз ще те викам пак, когато съм в беда!” Ето Ви моите тогавашни бележки. Нека Ви кажа, че ходих при Учителя. Наистина, щастие за мене са минутите при Него! Като че ли вече не съм жителка на нашата планета и моите страдания избледняват при Него, изчезват, като че ли не са били. Често пъти сгърбена от мъка отивам при Него, едвам шепнещ е гласа ми от мъка, а се връщам радостна, бодра, смела, изпълнена с нова вяра и надежда, храбро вдигнала глава срещу неволите. Моля, кажете ми нещо върху „дикцията”. Искам да чуя Вашето мнение по въпроса. За какво мога да бъда и аз полезна нещо за Делото? Готова съм да го извърша, колкото и трудно да е. Не зная, собствено, Вие коя сте, но аз съм човек. Безсъмнено знаете, че аз имам недостатъци. Навременният жест, който показахте към мен, начина на постъпването Ви, ми вдъхва доверие и затова аз казвам: Водете ме! С признателност и обич към Вас, оставам с поздрав: Олга. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 4 октомври 1926 г. Хелмира, сестрице моя! Бъдете тъй добра и се явете в четвъртък „на ранина”, да получите оставения при нозете на пощальона пакет. Едновременно оставете Вашето писъмце, с което ще ме известите нещо приятно около Вас, а така също ще ми явите откритието Ви относно мен. Това ще е един опит за развитието на Вашата интуиция. Можете даже да ме назовете с три имена: 1) Ще запитате Вашето чувство към мен и ще отбележите едното ми име; 2) Ще запитате разумът Ви и той ще Ви каже второ име; 3) Ще запитате Вашата интуиция, онова най-мощно средство за познание и ще отбележите третото ми име. Ако трите отговора които ще получите се съгласуват, толкова по-добре. Освен това, за да си обясня и аз нещо в нашите отношения, моля да бъдете тъй мила и ми опишете Вашите впечатления при получаване най-първото мое писмо до Вас (от 24 март 1925 г.). Вярвам, че все сте записали нещо тогава. От последното Ви писмо виждам желанието Ви да се определите в един приятен път към Бога. И наистина това Ви решение ми дава спокойствие за Вашето бъдеще. Моят отговор на всичко що ми пишете в него е тоя: „Има ли нещо по-сладко, мило и съвършено от животът около Учителя?” - Да сме свързани с Него постоянно и ще се уверим един ден, че Той ще ни изведе към истинното щастие!” Знаменателни бяха обясненията Му, дадени в неделя на Изгрева (след закуската); обясних си тогава важният за мен въпрос, който ще ми е желателно да споделя с Вас. Някои от въпросите, засегнати в последните ми писма Вие оставихте така. Или може би нямате време да пишете повече? Мисля, че е важно за Вас напр. да започнете с опита, който ще Ви донесе придобиването на добра дикция; ако въобще имате това желание, явете ми да Ви съобщя моя метод. Плат вземах 2.60 за да можете направи палтото с по-голяма яка. Добре ще е ако в шиенето и кроитбата Ви помогне някоя опитна сестра шивачка, в случай че не разчитате на собственото Ви изкуство. Също и подплата вземете по-добра. Що се касае за разходите около това, ще мога да Ви улесня към края на този месец. Ако ще бързате да си го ушиете, ще останете може би задължена известно време, а ако не - дочакайте срока, който Ви казах. Можем ли днес с Вас да кажем, че сме се убедили във верността на оня девиз на Бялото Братство, който тъй често се употребява: „Няма Любов като Божията Любов - Само Божията Любов е Любов!” Нека в бъдеще тия думи придружават нашите писма, а тяхната същност да вложим в живота и отношенията ни към всички. Задушевен привет от В.В.: Добринка. П.П. Ако случайно не разполагате с време, за да ми пишете веднага по-обширно, то накратко ми явете най-необходимото и ми посочете на коя нова дата да очаквам другото Ви писмо. Съща. Писмото прикътайте добре, понеже може да престои там някой и други ден 14-15 ОКТОМВРИ 1926 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА: 14 октомври 1926 г. Мила сестро, Вие, като че съжалявате, че сте почнали работа за мен. Може би Вие започвате да не ме харесвате!! Не зная сега какво мислите за мене, или какво другите мислят за мене. Но на Витоша бях веднъж, аз мислех върху думите на един учен брат, които сърдито отправи към мен. Тогава, мислейки върху това и даже скърбейки, чух внезапно в душата си тих и решителен глас: „Не си толкоз лоша!” Трепнах от тия думи, бодро станах и забравих думите на оскърбителя. Даже Учителят ни съветва, когато имаме внушение, че от нас „човек” няма да стане, тогава: „Ти стисни юмрука си и кажи: Не! От мен човек ще стане!” Тъй си повтарям и аз в час на униние, а отзарана към Витоша ми го потвърди една блестяща синкава звезда, изгряла на небето. Това го потвърди и изгряващото слънце, което голямо и любящо надникна от хоризонта. Насърчиха ме и седемте извора, които изчистих в планината, послах с бели камъчета и освободих сладкия им ромон от тиня и бурени. Ах, какво дълбоко умиление ме обзе, когато цяла изкаляна и измокрена седнах при тях да си почина! Като че ли те протекоха у мен, върху моята „неустроена земя”. Като че ли те изказват благодарност, кристално чисти, бликащи в обградените и послани с бели камъчета коритца - като че ли те пееха. В тоя миг, стори ми се, че видях една Божествена усмивка. Ридах от радост и моята крива гега ме уподобяваше на Якова, сложил глава върху камъка при Ветил. Колко беше тихо горе. Не смеех дори да запея. Слушах неземната песен на изворите, птичките и цветята. По думите Ви разбрах, че моята интуиция ме е излъгала. Тогава върху какво да разчитам в себе си? Винаги Ви благодаря за помощта. Желая и аз някога да стана като Вас и тайно да помагам на тия, които са в нужда. Искате да ме вземете да живея при Вас!? Но нали трябва да бъда олицетворена добродетел за това? Имам ли кротост, смирение, послушание? Тогава никога не трябва да споменавам за никакви сиви или бели гълъби! Благодаря Ви за средството за предпазване. Колко хубаво спах след това? Може би е самовнушение!? Ето Ви бележките ми от второто Ви писмо: 15 октомври 1926 г. P.S. Почнахме усилени учебни занятия. Имаме добри учители. Ето го математикът Георги Радев, физикът Г. Томалевски, естественикът Борис Николов, по немски език Савка Керемедчиева - но где е брат Боев? Той съдържа в себе си всички тях и далеч по-съвършено и по-добре. Не, загубата от брат Боев е незаменима. Той е учител - маг. Мога да кажа: той е прекрасен учител за тъпи ученици като мене. Там е цялата истина и причина за моето възхищение. Нима няма вече да срещна Гълъба? Горе се чува музика. Всяка мелодия ми напомня за него. Всички птички и всички цветя, всеки изгрев и всеки залез, слънцето, луната и всички звезди изговарят неговото име. Колко хубаво свири някой горе - това е от Шопен. Дали не е Панка Пелишек - тя умее да изтръгва пред нас безсмъртния дух на Шопена, тя е неговата най-добра тълкувателка. Колко хубаво пише Ст. Ватралски [виж “Изгревът”, т. XXIV, тс. 191-298, сн. 49-50] за Учителя! От сърце благодаря на този автор на статията, който безстрашно застава за великата истина и чрез печата я прави достояние на хиляди читатели. Моля, достатъчно ли е да поставя и само върху главата си мисловия Пентограм? Значи, ние се целунахме на сън. Какво значение има всичко това, а също и рисуването? Приемете моята благодарност. Ваша X. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 10 октомврий 1926 г. Хелмира, сестрице мила ! Няма любов като Божията Любов ! Не знам как на Вас се стори, но ето че аз почувствувах, като че ли забавих отговора си на последното Ви писмо. Навярно това се дължи, че в малко време много неща преживяваме! Всеки един от нас е извор, чийто източници се държат от известни същества - обикновени хора в живота, или духове. При съответни постъпки на тия същества, имаме изобилие или намаление на нашите струи. Така е съдбата отредила, че „Белият гълъб" властвува над вашите източници, Вие над тия на известния Ви брат, той - над тия на другиго и т.н. Моментите в които Вие, напр. действувате неблагоприятно, в мен се явява въпроса „Защо се занимавам с моята сестра Хелмира, защо по-скоро не търся пътя към нещастието, за да намеря щастието?” - Но не, душе моя, смело продължи и по нататък по пътя на негласната добродетел! Смисъла на всичко е в жертвата негласна и смирена! Раздавай струите, о, изворе на моята душа и не търси възмездие! Как смело Вие сте вместили необятното в една орехова черупка! С Името Божие Вие искате да назовете една човешка душа, с името на Учителя Вие отъждествявате Вашата сестра Добринка! В известно отношение, Вашето отгатване е вярно и то до толкова, до колкото моите невинни към Вас постъпки се явяват като истинско благородно дело, което облекчава Вашата съдба. Чета записките Ви според Вашия дневник и сълзи на благодарност към Всевишния овлажняват моите очи! Същевременно запитвам се кое е важното в случая, това ли че с най-нищожните средства, каквото са днес парите, е дадена възможност на една сестра да преживее няколко време както всички хора? Или пък важна е тайната добродетел на една душа, която сред хилядите хора що са Ви заобикаляли в момента, сама е отгатнала Вашата към Бога молба? О, ако хората днес малко, малко съзнаваха и изпълняваха Христовото поръчение: „Направете си приятели от богатството на неправдата...!” Около нас всякога има голямо число души, чийто устни ако не молба към Бога, то шепнат думи на разочарование: „Защо живея, защо живея?" И ако въобще ние трябва да просим ясновидството, това трябва да е с оная безкористна цел, да откриваме страждующите души и да им помагаме. Много от тях захапват дулото на револвера, или напиват чашата на смъртта, само защото никой не се докосва до тях да им посочи смисъла на живота, да им отговори: „Живееш за да се учиш, да растеш и познаеш светлината що свети в тъмнината...” Вие поддържате надеждата да Ви се изявя лично. Вярно е, че едно непосредно общение с Вас за мен би било цяло щастие, но заедно с това, аз ще получа заплатата си тук на Земята и за Небето едва ли ще остане нещо; а нали всички работим за съкровища, които нито молец изяжда, нито крадец отнема! Ето, Хелмира моя, предпочитам да Ви имам в духовния свят, отколкото тук. И сега мога да Ви изброя някои условия, които определят нашето свиждане, но виждам Ви, че едва ли бихте ги възприели, за да ги изпълните. Ако желаете, опитайте се да изброите някои от тях, така както Вие ги схващате и аз ще разбера потребното. Прочее, работете върху себе си и придобивайте смирението, наченки от което вече виждам у Вас и се радвам на Вашия растеж. Стремежа към грандиозното е свойствен на Вашия темперамент, но смиреното служение, застанала на последния ред, ще Ви донесе повече блага. Няколкото работи, които имаме изоставени слагам на дневен ред. За сега ще Ви съобщя само средството за предпазване, за което по-рано бях Ви загатнала. То се състои в използването силите на Пентограма на Бялото Братство. Може би сте слушали, че той е даден в незавършен вид: Следва да се добавят още тия два кръга: 1. Най-външен: „Търсете първом Царството Божие и Неговата Правда и всичко друго ще ви се приложи.” 2. Среден кръг: „Бог толкова възлюби света, щото даде Сина Своето, за да не погине всеки който вярва в Него, но да има живот вечен.” 3. Следва отбелязания най-вътрешен кръг: „В изпълнението Волята на Бога е силата на човешката душа.” При това Пентограма следва да е снабден с подписа на Учителя, така както е в „Лъчите”, ако сте го забелязали. Прочее, ще запомните Пентограма в тоя му вид и мислено ще го поставяте на главата си като корона, наместена с отвора върху темето Ви и с върхът нагоре. Тогава мислено ще си прочитате тия три надписа като почнете от най-външния. Употребението на това средство изисква възможната най-голяма чистота и безкористност, защото то има и динамична сила. Вечер, напр., можете да го слагате мислено над леглото Ви (от четирите страни по един) и върховете да се събират горе като покрив. Такава беше знаменитата защита и над нашата градина, в славната оная утрин при откриването на събора тая година, когато бяхме обградени от вън и която Вие тъй мило ми описахте. Излишно е да Ви предупреждавам, че това ще пазите само за Вас и че ще го употребявате най-внимателно. В бъдаще, ще бъдете тъй добра да споделите с мен получените резултати, а тогава може би ще Ви съобщя и едно по-широко приложение, както и някои опитности с това средство. В следното ми писмо ще засегна въпроса за дикцията и духовната работа, която ще можем да вършиме с Вас (макар че първото ми предложение в това направление Вие бламирахте). Сега, на мой ред моля Ви за следното: Моля да ми съобщите какво имате записано при получаване второто ми писмо. Как сте в отношенията Ви с „Белия гълъб”, има ли изглед да влезе той в Братството и вижда ли той във Вас сестра? Поетичното име, което сте му дали е възхитително! Желая той действително да е бял гълъб. Ако обичате опишете ми и неговите добри качества, както сторихте това за другите двама братя. Опишете ми някой Ваш сън напоследък, като се опитате да дадете и тълкуванието му, а и аз ще Ви кажа моето тълкувание. Ще очаквам отговора Ви на 17-того, като старият пощалион ще оставим на малка почивка и ще използуваме неговото малко братче, отстояще през две в дясно, гледайки към север. Мили привети от обичащата Ви В. В. Добринка. П.П. Да Ви опиша едно съновидение, което току-що имах за Вас. Бяхме заедно с Вас в една зала. Присъствующите излязоха и ни оставиха сами. Имахме твърде мил разговор, сред който в моята ръка се намери една перодръжка за писане с мастило и с нея аз прокарах две линии под вашите очи, така както съм ги тук нанесла. [Има рисунка] Веднага Вашето лице придоби една чудна красота. Вие заприличахте на нашата малка сестра Еленка Сотирова, която вярвам познавате. След това Вие отрихте следите от мастилото, но красотата остана. Ний доближихме лицата си едно до друго и допряхме най-първо челата си, после носовете и устните ни се сляха в мила целувка. Всичко това за мен беше много приятно. Станахме и след това си отидохте. Намерих се в един храм приспособен за кино. Представляваха българската пиеса „Падането на Одрин”. Публика не забелязах, но видях там една жена, която била майката на горепоменатата наша сестра. Излизам от там и намирам вън наши братя и сестри да разговарят за Вас, че сте паднали от едно голямо здание и сте се убила. От всички само аз знаях, че сте жива и дори ги успокоявах. Тълкуванието на съня оставам за втори случай, но ще Ви моля бъдете вярна с дадените обещания и внимавайте в като се пазите във всички рисковани предприятия, които започвате. В проекта който имам да Ви съобщя, предвиждам и общението Ви с Белия гълъб. Съща. 20 ОКТОМВРИ [1926 г.] Това е VII клас, не е шега работа! Ето ги учебниците, ето ги тетрадките, моливите и гумите. Господи, как ще изкача този нов шеметен връх? Питам се и нося тия хиляди въпроси в сърцето си. Това е символът на вярата, това е целия смисъл на живота ми - да се изкача там - сама, гдето други, подавайки си ръка, помагайки си в едно редовно училище извършват. Има една малка пролука тази година за мене по физика. Соничка заболя от гърло, изгуби гласа си и напусна гимназията. Сега и тя е частна ученичка като мене. Тя взима уроци по физика от стария способен г-н Колев? Тя ми позволи, а също и той да присъствувам на уроците. Истински физик! Как лесно решава задачите! Аз гледам и се чудя - тъпа и непросветена. А Соничка, този кротък ангел! О, за нея е всичко лесно и разбрано. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА: 20 октомври 1926 г. Мила сестро, На 16-ти привързах своето писмо на новия пощальон - друго дръвце - малко по-доле от стария. Жалко, ако някой го е взел. Не бива чуждо око още да надниква в нашата тайна. Имам да шия доста тия дни. Затова няма да Ви пиша дълго писмо. Да, той е заминал за дълга отпуска. Сънувах снощи голям кръст на небето. Всичките му линии бяха образувани от големи светещи слънца. Те бяха леки и крилати, и тихо се носеха по небесната шир. Закрих очите си да не гледам, защото този символ винаги ми носи страдания. Друго чудо! Мама изпратила за мене сто динара от Цариброд. Не вярвах на очите си! Че тя само се подиграваше до сега с моето учене! Това прилича на голямо възкресение! На връщане от Витоша настигнах едно момиче с подута ръка. Приемете моя поздрав. Ваша О. Хелм. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 21 октомврий 1926 г. Хелмира! Душе мила и скъпоценна! Бързам да Ви уведомя, че получих снощи писмото Ви в салона, а също и това, че намерих непокътнато и това, което сте оставили на Изгрев. За всичко, за всичко Ви благодаря от душа! За отплата нито Вие, нито аз трябва да говорим. Това е случай на градеж, твори се между нас приятелство, братство, сестринство. Господ да възрастява доброто в нас. Допълнително ще Ви пиша подробно по всички въпроси, които сме зачекнали. Сега ще Ви кажа, че с получаване тия две Ваши писма почувствувах това, което се зове истинска радост. Вярно е, че предполагах като Ви се откривам какво аз съм нещо отделно от Учителя, Вие ще се скриете; без това да се бе случило, скърбях само от мисълта, че ще Ви загубя. Но ето, моята искреност към Вас е възнаградена от Небото - това бе един от жестовете ми, с които предпочетох нещастието, за да дойде щастието. Щом кореспонденцията за нас е нещо така сладко, можете да си представите насладата що би ни се дала от непосредното общение. Нека предоставим това на Бога и търпеливо да дочакаме тоя мил период от нашия живот. Радвам се заедно с Вас, че сте получили един признак на майчинско сърце, проявил се от страна на Вашата майка. В скоро време и аз ще Ви изпратя обещаното, за да стане палтото Ви колкото е възможно по-красиво. Радва ме и това що ми пишете за училището Ви. Дерзайте! Бъдете мили с учителите Ви, съучениците, а също и с моя любимец. Особно ми е драго, че сте изпитали силата на Пентаграма. Вечер ще е достатъчно даже, ако поставяте само един над главата Ви, а онова е за особни случаи, когато чувствувате опасност. Вам и на всички, които се подвизават в Истината, моите благопожелания. Добринка. П.П. Сънищата, които ми съобщавате обясняват почти всичко за отношенията Ви с брат А... Следния път ще се спра върху тях. Съща. 24 ОКТОМВРИ 1926 г. Километрично писмо от Добринка. С каква леснота тя ме „възпитава”, разгатва всичките ми проблеми, тълкува всичките ми сънища и то все тегли чергата към Ж. Чудя се какво да й отговоря! Добротата й проявена към мен тъй навреме ми внушава дълбока почит. Но задачата, която ми възлага към Ж., ме ожесточава и не мога да предприема нищо. Поставя ме като „централна” личност, като че ли с това да утоли моето познато ней честолюбие. Не, не желая да бъда никъде централна личност. Виждам в школата подобни прояви, доста им се нагледахме; обичам да съм по в края. Колкото за дикцията, ще има да ме извини тя. Дикцията е резултат не само на дарба и упражнения, а на самоувереност. Дарба не ми липсва, защото не може този, който пише поезия да не знае как да прочете поне своите творби. Мен ми липсва самоувереност. Защото нали влезнах все между „големи”, все учени и аз се чувствувах, и продължавам да се чувствувам малка и боязлива да изнасям своите творби, колкото и хубави да са. Помня как Будевска изнесе в театъра „Дриничка” - моята нежна повест за черногорчето, но Будевска - просто не вярвах на ушите си, че то е моя творба. Или Казакова - моята „Марина Магдалина”. Да, това са артистки, които умеят да се вживяват напълно в творението и да ги изнесат като свое. Чух веднъж знаменитата наша поетеса М.Б. как изнесе едно свое стихотворение. Разказваше нещо за едно цвете, за поточе. Не беше кой знае какво нещо по съдържание, може би тя имаше гениални творби, но така го изказа, като че ли кой знае каква тайна разкриваше, какво чудо показваше на света. Гласа й беше плачлив, а че тъй ли говори в същност - не. Аз вярвам в силите си. Полека лека, ще завоювам себе си, ще пламне ярко моята факла. Чудно нещо! Добринка хем казва, че е обикновена човешка душа, хем си приписва Божествен атрибут да разхубавява лицата на другите със своето общение. Значи тя се крие. Значи тя не е тъй обикновена, както се представя. Но трябва да й отговоря. Кипя от гняв, че всякъде покрай мене поставя като гарнитура и Ж. Но ще се въздържам да й пиша това, защото не искам да я наскърбявам. Виновна ли съм, че ми е противен? Нито си приписвам особена добродетел, че обичам Colombo. Прочетох Дантевия „Ад”. Той ще ми трябва в училището. Очарована съм от стил и формата! Прекрасен гений на словото. Кой знае каква наслада е да го четеш на италиански. Но и на руски е прекрасен. Мрачен е духа, що вее от него. Духът на средните векове - назадничавост, война на страсти, зло, лудории, ужас. Като затворих книгата, приклопила очи в размишление, нещо чудно трепна в гърдите ми - да напиша нещо подобно, но светло, възвисяващо, което да издига погледа нагоре. Каква безумна идея! Да не съм луда! Аз? Но и сега като записвам тия редове, споменът за това живо чувство у мен е пресен. Като че малка птичка проби с клюна си твърда черупка и подаде главица. Седя и сега и се чудя на тая глупава идея; глупава, че се ражда в мен, а не в някоя гениална душа. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 23 октомврий 1926 г. Хелмира, сестрице моя! Само Божията Любов е Любов! „Които чакат Господа ще подновят силата си, ще възлезат с крила като орел, ще тичат и не ще се утрудят, ще ходят и не ще умалеят!” Исайа 40; 31. От досегашните ми писма, а най-вече от това що Ви писах в последното, Вие вярвам разбрахте, че общението ни е важно и за мен поне толкова, колкото и за Вас! Прочее, искам да Ви обясня кое Ви прави тъй мила за мен. Ако сега за сега, чувствувам по някога вдъхновение, това са случаите, когато сядам да съчинявам писмата си до Вас. Като че ли ме обзема тогава един Дух, нещо различно от самата мен, поставя в действие известни чакри и аз чувствувам щастие от това общение. В последствие чета и препрочитам писаното, също и Вашите отговори, за да се потапям в това неземно щастие. По такъв начин едва ли не всичко е заучено наизуст! Пристъпвам към тълкуванието на трите сънища, които напоследък си описахме. Ще сторя това най-първо за моя сън, който по един картинен начин ни определя значението на нашето общение. Перодръжката в моята ръка и тегленето на линиите под Вашите очи, това е разменената ни с Вас преписка; красотата в която просия Вашето лице - това е душевната промяна що ще настъпи във Вас. И понеже тази красота бе от една завидна висота, казвам си: колкото е по-красиво лицето на сестра Еленка, толкова и характера на моята Хелмира ще се яви в своята благородна степен. След това нам се показва хода на общението ни: първо ние се опознахме в нашите мисли, второ в нашите чувства и трето ще се опознаем на физическия свят. Мисля, че сега сме вече навлезли в областта на чувствата, нека проявим възможната най-голяма искреност, за да се повече благословим. А след това идва и общението ни във физическия свят, което ще е най-приятно, защото ще обхваща и трите в себе си. Тук му е мястото да отговоря на запитването Ви как бих Ви вземала да живеете при мен, когато се налага да съм скрита от Вас. Но нали пак от нас зависи всичко? Предполагам, че дотогава и условията ще се изменят. Ето, че това на половина е постигнато, щом Вие тъй мило казвате: „Водете ме, аз искам дружбата Ви, общението с Вас.” Всичко това ме насърчава в приятелството ми с Вас, но все пак казвам - нека още малко работите да се развиват в своя естествен ход. Условията, които Вие се трудите да отгадаете са верни, но трябва не само да се изкажат, а и да се приложат! Така напр. от Ваша страна трябва да направите усилия и известни личности, които днес Ви са неприятни, да Ви станат търпими и даже приятни. Като оставям настрана моя любимец, за когото сте ме предупредили, че отначало още не Ви е привлекателен, мен са известни и други лица, обществото на които Вие не можете да понасяте. И така - усилията Ви трябва да са в това направление. Тези, които Ви са неприятни, към тях ще проявявате обич и любов. Но това да става тъй тихо и неусетно, щото да не разбират от где идват тия добрини. Ако е напр. въпроса за някой брат, аз бих му опрала някоя дреха, зашила някъде нещо скъсано или очистила обущата му; още повече, ако е някой небрежен мой съученик, най-невинното - бих обвила с чиста бяла хартия неговата разхвърлена книга или тетрадка, бих неусетно хубаво изострила грубият му молив. Ето такива невинни обноски градят духовното тяло на човека. Като види такава душа тия внимателни дела, които от невиделица идват, в душата си ще възлюби автора. Стане ли еднаж това, идеята е постигната. Остава да се докоснат „носовете”, да се слеят устните в „целувка”. Ако ли се касае за някоя сестра, ще се приближа мимоходом, ще се потрудя да разбера нейният мир, нейните копнежи и ще я насърча неусетно. И колко още начини живота ни представя, за да си помагаме един другиму, да се оглаждаме и хармонираме? А колко е това необходимо, вярвам че разбрахте от школната лекция в последната сряда - 20-того, когато Учителят буквално каза: „Тия, които не можете да търпите, щом се запътите за рая, ето ги, че те Ви чакат пред райските врата.” Т.е. пътя към щастието е запречен от ония, които ние чувствуваме нетърпими. Погодиме ли се с тях, те стават наши сътрудници. Ще добавя - не бързайте и внимателно работете в тоя дух. Другите Ви подвизи и добродетели също са ценни и Небото ги благославя. Сега, да видиме какво говори сънят от Вашето юношество. Хелмира, това е сцена от далечното минало, която в малък епизод Провидението току-що Ви наново показва. В миналото, изоставена от всички, самотна във Вашият път, Вас Ви среща брат А... и може би Ви въвежда в своите чертози. Казвам, това в последните години се повтори, като едно тъй да кажа атавистично явление. Не бяхте ли и сега тъй самотна, изоставена, когато срещнахте „Гълъбът”? Той Ви подари приятелството си „до време”, както сам казва, въпреки общественото различие между Ви. Сега, когато с него може да се каже е изживяна романтичната страна, остава Ви да поддържате официално познанство, а в душата си имайте за него най-мил спомен, който ще допринесе повече за обичта Ви в бъдеще, явили се всички ние колективно пред Твореца. По повод на това ще Ви кажа, че когато еднаж говорех на Учителя за Вас, Той каза: „Наистина, такъв е закона! Когато обърнеш внимание към някой човек, така става, че всички спират поглед на него." Обясних си тогава, че преди известно време Учителят е решил да обърне внимание върху Вас и ето, явяват се на сцената брат А.. явява се Добринка, явява се брат Ж... Обаче, чие приятелство е ценно? Очевидно това на оня, който за винаги запазва чувството си в потребната интензивност. Ето, днес А... по пътя на разсъдъка идва да заключи, че той не може да бъде за Вас това що Вие желаете. Миналото е позволило може би той да бъде Ваш жених, но ето днес неговото развитие предвижда друго направление от Вашето и Вие... дължите му онова великодушие що той в миналото е към Вас проявил. Отрадно е поне, че е тъй доблестен и благороден да Ви предупреди, че доброто пак е отредено за Вас, но от другаде идва и ще Ви се даде в размер може би равен на тоя що от А... го искахте. Да, паметна е оная петъчна нощ, в която Вие сте изслушали неговото решение! Вие охкахте и зовяхте на помощ, но в това именно се състоеше да изживеете с него отреденото от съдбата. И изживяхте го! Но като че ли в тая нощ и аз съм чула зовът Ви, защото отварям моята паметна книжка и чета: „8.Х.926 г. Часът е 10 и половина. Господи где е сега Хелмира! Вярна ли е тя в своите обещания? На Тебе, Господи, е тя поверена. Постави я под защитата на Твоят Пентаграм. Прекланям колене пред Твоето лице, Господи!” Как Господ извърши защитата си, Вие ми описахте. Но що да сторим, че неговите действия носят болки, които в последствие оценяваме? В такива важни случаи на живота си, човек да преценява своите постъпки посредством своята вътрешна интуиция. В такива моменти у човека непременно се появява борба и той неволно се опитва да разреши загадката, дори гадайки си чрез Писанието или... Ще е интересно да ми опишете какви състояния преживяхте в навечерието на това важно събитие. Едно радостно възклицание, а ето че след него много охкания и сълзи! Но драго е, че Господ е действувал. Вие страдахте, охкахте и Вашите охкания се ценят от Небото, Бог се интересуваше от Вас. Какво по-хубаво от това! Последният Ваш сън за кръста, съгласям се с Вас, че е признак на страдание. Но страдание красиво като самия кръст съставен от светли сфери. Самата му форма показва, че ще е от чуждестранен произход (този кръст е въведен в руската църква). По-скоро трябва да приемем, че се отнася за връзките Ви с брат А... и тъгите Ви около раздялата с него. Но пак ще кажа, когато страдаме тогава Господ ни обича и се интересува за нас. Преминавам към работата, която трябва да извършиме с Вас. Вие, както и аз, желаем да придобием ясновидството. Да приложим едно средство, посочено напоследък от Учителя, което специално за нас наричам: „Посяване на семенцето” Идния четвъртък, в 10 часа вечерта, точно по часовника на „Балкан”, ще застанете Вие във Вашата „скришна стаица”, както и аз в моята, ще се концентрираме и ще изговориме това: „Господи, колко ще е хубаво да ми дадеш като духовна дарба ясновидството, което, обещавам се пред Теб, да ми служи за добро в живота!” Сториме ли това с всичкия ни сърдечен пламък, ще се помолим една за друга и ще предоставим на Бога да действува. Всичко по повод на това ще го „забравим”, както каза Учителя. На утринта, може да си представим посеяното изникнало и пак ще кажем: „Колко е хубаво, Господи, че си възрастил в нас семенцето на ясновидството като духовна дарба за моята душа!” С това свършва опита. Но, Вие знаете вярвам, че пътя към тази дарба минава през интуицията. В придобиването му, ние ще почувствуваме, че сме стигнали до интуицията. Казвам „ние”, защото ето че и аз трябваше цели пет дни да очаквам Вашето последно писмо, макар че няколко пъти минавах край него, за да го видя едва след като ми го посочихте. Ако Вие си спомняте някои неща казани от Учителя по придобиване интуицията, почнете да прилагате и тях при случай, без да бързате, като ги съобщите и на мен да се ползувам. Това което и аз зная, ще Ви го кажа. Съобщавам Ви и начина, по който мислех да започнете упражненията Ви по дикция. Преди всичко, какво е „дикция” - способност за изразително четене. Моят план е начъртан в малко по-широк замах, нарекох го „Работа за култура и прогрес”. Макар, че сега малко са изменени обстоятелствата, но той пак би имал своето приложение. Участвующи в планът ще бъдат: Хелмира, моят любимец, Белият гълъб, една сестра която владее музикален инструмент и един брат знающ някой чужд език. Така избрани братя и сестри, ще трябва еднаж в седмицата да се събирате за час-два на определено място, като всеки ще има да изпълнява една определена работа. Вие напр., ще бъдете централна личност, около която всички ще се групират, ще направлявате разговора и работата. Вторият по ред изброени по-горе притежава една малка дарба, която ще трябва да доразвива, като почне да я упражнява във Вашата група. Именно, ще му давате да прочита някои ценни литературни съчинения, гласно пред всички Ви. Ще му дадете наставления да влага повече чувство при четенето. Да Ви кажа как открих в него тази способност. Тази година на събора, случайно открих в зародиш онова що се зове приятна дикция при четене. Случих се в една група братя и сестри, гдето нему предложиха да прочете нещо писано във в. „Свобода”, именно едно списание за откриването на събора ни. Резултата от четенето, всички бяха възхитени от казаното там, но една част от доволството се дължеше и на начина по който се прочете. Прочее, изразителното четене се постига, като се спазват няколко неща, целейки се общия принцип „чети така, като че говориш”. До там трябва да стигне човек, че когато някой те слуша от страна, да не разбира четеш или говориш. Приложението на този план щеше да създаде една среда за брат А..., чрез която той по-лесно би се приближил до Братството. Вие щяхте да го имате по-близко до Вас, а другите братя и сестри също биха се ползували от това занимание. Но ето сега със заминаването на А..., а при вероятното му завръщане не знам дали би се съгласил на такова едно общение с тази група, остава да пристъпите към приложението му, макар и в ограничен кръг. Все пак за Вас трябва пример на изразително четене, след което и сама ще почнете да се упражнявате. Може да използувате за четене и някои Ваши работи, както и от множеството ония литературни откъслеци, които предполагам, че ще трябва да прочетете в свръзка с училището Ви. Резултата ще покаже как да продължите. Подробностите и въобще възприемането и приложението на планът оставям на Вас лично. Ако Ви са известни и други някои правила от други компетентни лица, свободни сте и тях да прилагате. Имам да Ви пиша още доста нещо, но днес приключвам с този лист. Бяхте ме запитали относително Вашето име. Права сте като го поставяте на тази висота - да го употребявате по възможност за най-святи случаи. Бях Ви споменала, че то ще еволюира наедно с Вас, т.е. ще претърпи известни малко промени, които ще говорят за една възходяща душа. Прочее не бойте се! Употребявайте го във всичките Ви писма до мен. Аз даже мислено отправях напоследък към Вас идеята да го употребите и като Ваш псевдоним; гледам обаче, подписвате в списанието още само с инициала „X”. Сега както е, името Ви е израз на бойка натура, а промените които ще претърпят, ще изразяват повече мекота и нежност. В зависимост от това, което ще се случи наскоро с Вас, ще ви явя новата вариация - тя ще остане тъй да кажа „празничната Ви премяна”, а Хелмира ще цари в излиянията на творчеството Ви за обикновения свят. Още едно нещо искам да добавя по отношение работата върху характера Ви. Турете си задача да придобиете онова качество, щото кога обсъждате постъпките на някого, да откривате в тях само добрата страна. Нужно Ви е въобще да бъдете повече оптимистка в туй отношение. Трябва да изработвате във Вас оная благосклонност в опрощение човешките постъпки, тъй като това качество ни приближава при Бога. Не е ли Той, който всичко ни опрощава и ни е научил да се молим „Прости прегрешенията наши, Както и ние прощаваме на нашите длъжници!” Продължавам по-нататък настоящето, което е предназначено да Ви донесе всички мои мисли и планове за Вашето преобразование. Заедно с това искам да се спра на още един въпрос. Считайки го за моя нужда, за нужда на Духът, който се проявява между нас, най-после за нужда на Всевишния, осмелявам се да Ви помоля да употребите Вашето благотворно влияние върху моят любимец, т.е. да почнете да го възпитавате. (Ето за последен път го наричам „мой любимец”, макар че с право съм го тъй нарекла. Желая и той да има едно поетично име, което да отговаря на неговите добри душевни качества. Между другото, моля Ви да ми помогнете в избирането на такова име, ето защо заедно с мен посветете част от времето Ви в следващите от идния петък десет дни и вижте какво име бихте ми посочили. Но едно Ви моля, имайте в съображение, че предложеното ще подлежи на одобрение. Ако и аз открия нещо красиво, ще се съветват с Вас.) Прочее, очаквам че Вие ще ме запитате какво бихте могли да работите върху него, когато го чувствувате тъй отдалечен от Вас. Но ето, че Вие ако одобрите ми метода ми, ще почнете упражнението по четене. Към Вашата дружба в свръзка с училището, сред тия занимания, ето че можете много да извършите. Първата работа, която трябва да го научите, това е сърдечната молитва. Ето, казвам Ви още едно откритие за Вас лично, което Ви предаде душата ми, това е сладкият начин по който изговаряте молитвите. Всякога кога Ви слушам да се молите, душата ми е във възторг. Прочее, опитайте чрез общите Ви молитви да го приучите към общение с Бога чрез молитвата. Той трябва да постигне това, защото еднаж това лято, видях го на Изгрев с каква несигурност водеше наряда една заран. А всеки от нас трябва да бъде приятен Богу с молитвата си. Ще продължа още малко да Ви говоря за него, рискувайки даже да получа упрек от Вас. Трябва да Ви обясня с какъв „Сатурнов тип” Ви е срещнала съдбата. Благодарение на редица благоприятни влияния и от другите планети, Сатурн в него упражнява възходящо влияние. Тази планета е, която му придава оная устойчивост и в чувствата му към Вас. Спомнете си казаното пак в школната лекция от 20-того, когато Учителя доста поговори и за Сатурн, па и за вашата поетична планета. Сатурновите типове са такива, в които Божествената искра е дълбоко покрита. Не свети, но поразкриеш ли му душата, свети и топли. Възпламени ли се еднаж -дълго време гори. Така - добре е да заговорвате с него по разни духовни въпроси, върху беседите на Учителя, върху Писанието и всичко онова що в даден момент може да Ви занимава. Едно от ценните качества в такива души е, че в тях има вярност. Те тачат чуждите тайни едва ли не повече от своите. Ето защо, ако Вие един ден се хармонизирате дотолкова, че да споделяте даже и съкровените си мечти, мисля че ще намерите в него много условия за истинска дружба. Писмото ми е към своя край. Това що Вие току-що преживяхте и преживявате Ви поставя в един момент, който налага една среща, една изповед пред Учителя. Прочее, ще турите в душата си желанието да Му разкажете състоянието си, да поискате благословение в новият път що поемате. Имайте в себе си и писмата, които сме си разменили от август месец насам, тъй като може да поиска и Му прочетете някои интересни пасажи. Според мен, Вие сте в онова състояние, което Той е предвидил отдавна и сега трябва да кажете Нему като на Ваш баща: „Учителю, Бащице мой! Ако се намери някой да ме избави от това що ме постигна, готова съм да сторя за него, за Господа, това що Вие, Учителю, бихте ми казали!” Това много пъти си повтаряйте мислено, но добре е да го и изговорите пред Него. Но, пожелайте една среща с Него, като си припомните в колко безбройни случаи Той е бил внимателен към Вас, а и в бъдаще ще бъде такъв. Правейки Ви това обширно изложение на идеите ми около Вас, оставям Ви напълно свободна да приложите от тях онова, което Ви допада, което имате възможност и което намирате за нужно. Виждам, че по въпроса за дикцията е останала една непълнота. Сестрата, която ще бъда музикантка, предвиждах да посвирва по нещо, а братът - да занимава в това време гостът в разговори или в нужните обяснения. В четенето и Вие ще почнете да участвувате още в най-близките Ви срещи, защото нали това щеше да е целта? - Вие да придобиете изкуството за изразително четене. Ако намирате известни несъвършенства в моя план прося извинение, но знам че самата работа в последствие показва на човека какво да нововъведе. Преди да приключа, разгръщам още еднаж последното Ви писмо и виждам какво съм отбелязала от описваните там преживявания, за да споделя с Вас в кратко. В пътя Ви към планината Вие сте се наслаждавали от звездата „Сириус”, която тоя сезон краси в ранните утрини южния небосклон. Красива е постъпката Ви с изворите. Това са символи, които вярвам ще се отразят върху някои души, с които Господ Ви среща. Вие нарекохте ли ги на някого? Писаното от Ватралски, действително е едно знамение на времето. В неговата напреднала възраст смелостта що проявява всред общия вой, ще му донесе онова благословение, що едва ли той си представя. Небето се отваря за всекиго що говори истината за Божието дело. Когато получите писмо от майка Ви, бъдете тъй добра да го споделите с мен. Да не би тя да е научила нещо от Вашия съкровен живот и да иска да Ви се притече на помощ с майчински съвети? Наистина, Вие не сте ми казала, сподели ли сте с други някого освен мене, напр. с Вашите сестри, това що преживявате (говоря за родните Ви сестри). Това не е много важно, но предполагам, че Вие таите всичко в себе си. Резюмирам онова що очаквам от Вас в идното Ви писмо: Очаквам описанието на нов някой Ваш сън и извадки от вашия мил дневник. Как посрещате всичко, що Ви съобщих с настоящето, как изкарахте опита в четвъртък. Как отива болната? Приложихте ли онова що Ви съобщих? Също ще очаквам да ми пишете върху всичко що сте мислили и чувствували от това ми писмо. Казвам си - писах, писах, а ето че много още остава неизказано! А нали това е красивото? Изворите ни всякога да са препълнени и техните нови струи да заместват това що е изтекло и изказано. Простете ми, сестро мила, че моят стил не е всякога тъй гладък както Вашият. При това в мен не е застъпена поетичната дарба, както във Вас и изразите ми имат слаба сила. И така, в четвъртък славният опит, а в неделя ще очаквам писмото Ви. Ако го оставите в събота, внимавайте да не Ви забележат присъствующите на Изгрева. Приемете всичко онова що Ви е потребно в живота, от душата що желае всякога да е с вас при Бога, в Царството Негово. Ето, дадох Ви всичко що имам „на земята” и на „Небото”. А Вие давайте на тогова, що Духът Ви посочи! Имате прочее заветът на В. В. Добринка. [П.П.] Изглежда, че Вие учите в Салона? Тогава през идната седмица (още в първите дни) ще гледам да Ви оставя продължението на настоящето горе на галерията. Търсете го на прозореца в дъното към левия му край, някоя утрин. Добре [е] и Вие да почнете и приготовлявате Вашия отговор, за да можете към неделя да го предадете на най-стария ни пощальон на Изгрева. Мястото около него е разчистено и ще е запазено каквото оставите. От това повече поетично място за сега не ни е дадено да използваме. Между другото, ще Ви моля идния път да ми изложите записките Ви при получаване третото мое писмо. Ще бъдете така добра, нали? В. В. Добринка. П.П. II. Вярвам, че получихте в изправност пакета, който принудих се да оставя под вратата на салона, тъй като в понеделник вечер не намерих обитателите там и не сполучих да влеза вътре. Но тия, които влизат и излизат там имат моето доверие и вярвам, че са го оправдали. Д.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година Нова година 1925 г. Газя из дебрите на V клас. Зорница ми подари 2 м. зефир за блузичка. Та нали постоянно минават през ръцете ми мек фланелен плат, хасе, поплини, бархети и др. Веднага си ушивам блузичка. Взимам да плета и бели шалчета от японска коприна. Някой изплел на Учителя и ето, братята си поръчват такива шалчета при мене. От заплащането купувам коприна и заплитам един, но за кого е, не казвам. Всеки бод е мечта, всеки бод е обич, голяма, неизмерима. Бод по бод, ред по ред и сълзите ми се търкалят в скута. Граф, значи - никога. Печката - бумти. Вън сняг, а тук топло, светло и приятно. До учебниците ми, любимото плетиво - шалче - за него. То ще увие врата му два пъти и пак на широк възел може да стане под гушата; то ще лежи върху любимите му гърди, където слагам главата си и слушам да бие сърцето му. Кога ще се завърне - ставам и зачертавам на календаря още 1 ден. 1 ЯНУАРИ 1925 г. Заработих 120 лв. Зорница ми подари зефир за блузичка. Снощи пак така тържествено посрещане на Новата година. Големите три електрически глобуса заливат залата с богата светлина. А върху масите! Чудо - купища орехи, ябълки, портокали, смокини, лимони, сливи, халви; а белите малки хлебчета са толкоз много и тъй хубави! Освен това пак сладък пилаф в грамадни съдове, а също и жито с орехи. Кой достави всичко това? - Не зная. Зная само, че трябва да тичам от човек на човек и да поднасям на братя и сестри. Учителят между нас. Какви чудни слова ни говори Той. При Него сме като в Обетованата земя. Но тя е Неговата Обетована земя, а всеки един от нас трябва да намери своята собствена Обетована земя - душата си. Да, Паша е недоволна от мен. Това ме изпълва с такава скръб. Сядам в най-отдалечения край на залата и подпирам натъжена глава. Но кой ме оставя? Ето, викат ме да пеем в хора, след това идва и моя номер. Не, няма да скърбя! Божията Любов е велико море, в която ще измия своята дълбока скръб. 6 ЯНУАРИ 1925 г. Магьосникът [Михаил Иванов] се намести при Богомила в съседната стая. Оттогава последният е горд и неприязнен към мен. По-рано беше такова любезно разговорчиво момче. Над мене живее вдовицата инж. Милева с двете си дъщери Здравка и Соничка. Понякога ние си приказваме. Те ми казаха какво октоподът внушавал на Богомила, че ще стане голям човек - политик - аташе. Той тъй омаятелно говори, така тайнствено шепне и пронизва с „мистичните” си очи, че не е чудно Богето да си е въобразил не че ще стане, но че вече е някой чуждестранен аташе. Имам само 1 лв., който ако не се прибави към други 8 - не мога да си купя цял хляб. Добре, ще си купя само геврек и ще го дъвча бавно, както ме научи Генчо художникът. Той така се храни. Но затова пък картините му са тъй нежни и хубави. Обичам Те, Господи, това храни душата ми с песни. Нека бъде благословено името Ти всякога. Коледа [7 ЯНУАРИ 1925 г.] Братска вечеря в салона. Чисто, топло, блестящо. Горят електрическите глобуси и ленените покривки по масите блестят от чистота. А що ли няма по тях! Няколко сестри се нагърбили да сварят ориз - ето го - в много тави. Розов от дарчина и сладък като мед. Други тави с жито доста подсладено и с чукани орехи. Във фруктиери - ябълки, круши, смокини, фурми, мандарини и портокали. Такова изобилие има ли го негде. А сестрите пременени като млади невести - припкат, шетат, поднасят. Студ не студ, облякла съм си бялата рокличка - съборната - едно че си нямам друга такава светла, друго, че тя е съборна, в горницата на събора в Търново с нея бях. Когато дойде и огънят за сърцето ми, пак с нея бях. Загърнах готовия шал да се освети тук, а той прилича на бяла сребърна броня, като го разперя - сякаш крила. А ресите приличат на металическа верижка, сякаш ще издрънчат с най-чист звън. Всички ми се радват. Не само на мене, но и на шалчето. Кой може да знае за кого е приготвено то?! След вечеря подемаме нашите несравними песни. С певците съм на ред, с хора. Срещу мен е Георги Радев, Томалевски, Борис Николов и... Петър Камбуров от Казанлък - остави на мира и печатарството и мене, сега следва естествени науки. Той седи и наоколо му добрите наши братя и сестри. Чувам да ме вика - пристъпям пред Него - изтикват ме напред. - Прочетете нещо, казва Той. Пък аз си зная вече - винаги така е било и вадя свитък хартия изпод широкия ръкав на роклята си. „Ела, дойди в наш’те бедни хижи Донес ни радост, обич и любов И да побегнат земните ни грижи От твоя нежен, животворен зов. Ела, дойди...” Цялата зала е под напрежение. На всеки куплет началната строфа: „Ела дойди...” Сякаш най-съкровена молитва, най-сърдечен зов. Електричните глобуси леят обилна светлина чак до крайните ъгли - всички сме като една душа. И Той с нас - единственият и... едно младо девойче със сребристо шалче на раменете. Сама съм. Печката гори насърчително. Върху огъня си варя скроб. Водата в тенджерата ври, спускам малко сол, после ръся по малко брашно и непрестанно бъркам с лъжицата. После изливам кашата в чиния. Отгоре се появява много приятна корица. Сърбам с лъжица - бузите ми се зачервяват. Чета посланията към Филипяните и Колосяните. Значи, Апостол Павел ми е на гости... - Павле, Павле, помогни ми да прославя Името на Бога, както и ти -макар да си имал трън в плътта си. 8 ЯНУАРИ 1925 г. Излет до Витоша. Земята е затрупана със сняг. Небето ведро -звездно. На запад клони пълният диск на Луната. Вега блести като нежна девойка, а от изток руменее зорница - предвестник на близкото утро. Витоша едвам се очертава в дрезгавината. Тя вече ни лъха със здравия си дъх и ни зове нагоре. Тя е нашият Ханаан. Върху нея оставяме всичките си мъки и пречистваме задимената си кръв. Зад нас е цяла осветена София. Тя прилича на бяла приказка. Пъплим към „Зеленка”. От тук посрещаме първите лъчи на слънцето. То се явява, здрависва се с върховете, а после подава ръка на долините и там остава. Тъмните хоризонти ясно се отделят. Ето го белоглавия Мургаш, а това прекрасното бяло видение е - Рила. Небето синьо; гледа като него. А где ли е той сега? Изкачвам се сама, заставам и с бастуна си рисувам по снега сърце и в него стреличка. Шепна името му. Слънцето блести. Простирам ръце към него и се моля... Но, Учителят е вече напред. О, Той леко напредва с нозете си и дори не се задъхва. Каква е тази пъргавина в Него!? Ние едвам се катерим, а Той като че ли е крилат! Колко е хубава тази тишина тук. Мълчанието на планината ме обгръща като милувка. Сгорещявам се. Свалям кожухчето си. Сега, милвай ме, слънце! Някаква малка птичка хвърка и кацва върху едно клонче. Цвърти и клати опашчицата си. Обръщам се и гледам назад. Безкрайна белота, безкрайна красота. Пак тръгвам. Птичката ме чака. Трепвам: „Кажи, птичко, где е той сега?” Но птичката веднага си отлита без да ми даде ответ. - Господи, моля Ти се - шепна аз, помогни ми да се уча добре, главно да бъда добра ученичка в Школата на Великия Учител! Не греша ли, Господи, че обичам този незнаен гост на моята родина? Кой е той? Готов ли е да служи на моя идеал? Че той вече се е върнал от Италия, а защо не ме посети? Снежното шалче чака, но той не идва да си го вземе. Защо се бави? Неволно сълзите ми закапват по бузите и падат в снега. Той ги глътва. Ето го Бивака. Там се извива пушек. Изпреварили са ме. Ах, трепет незнаен ме обзема - радостна бързам вече - не, летя да стигна там, гдето са братя и сестри, дето е Той. 9 ЯНУАРИ 1925 г. Лучия Микелети ми каза, че той отдавна се е завърнал. А кога ще му предам подаръка? Ето го стои там, завито в чиста нова кърпа. За него е плетено то. Внезапна скръб ме връхлита - нечувана. Но, Мохамед казва: „Ако планината не дойде при тебе, ти иди при нея.” Обличам онова кожухче под тъничкото си пардесю, шалче на врата ми с бяло и розово на раета. Плахо се свива сърцето ми сякаш се дърпа, не ще. Но що? За него е плетено. Ето ме на ул. „Левски” № 4. Точно срещу Общината и градската градина. Там работи той. Изкачвам се по стълбите преди 10 ч. Сигурно от тука ще мине, защото всички от вратата, тук се качват. Все чужденци. Какво ли правят в нашата родина? За добро ли са дошли тука? Гърлото ми засъхва, ето го, зачервен и свеж като пролетно утро. По русата му коса -снежинки. Не е сам. Как грациозно се качва. Видя ме, спира се изненадан. Подавам пакетчето и бавно слизам по стълбите. След себе си дочувам: „Благодаря, пак донесете.” Срам и унижение тежат върху нозете ми като оловни топки. Значи, пред неговия спътник аз минах като момиче от някой магазин или перална. Но нали му го дадох. То беше за него. В къщи се захлюпвам на миндерчето и плача горко. Никой нищо не знае - нито аз. Пак уроци, ставане рано, задачи, химия, физика, немски и руски езици, братски хор. Шев при Дафинка, за да си купя въглища. 10 ЯНУАРИ 1925 г. Ето ме в планинската „гостна”. Непрестанно бликат струи там на силна чешма, изработена от нас. На средата буен огън. Чайниците кипят. Лицата на всички обгорели. Намятали дрехите си по снега, приличат се на слънце. А слънцето пее, пее и ни милва по лицата. Пия ароматичния чай. Една голяма ръчуга спусна резанче лимон в чашата ми. Тъй е хубаво - просто блаженство. Подпряна върху раницата си, просто заспивам от щастие. Но викат ме да пея. Алта бил непълен. Ето че гръмва песента ни „Сила жива изворна течуща”. Песента като че ни повдига от земята. След нея друга, друга. Да, жива е силата, която блика от душите ни. Там, седнал край нас е Този, който ни поведе към този красив живот, който ни даде толкоз песни и ни подбуди към работа. Ето го чудния Дързев - просто гасне, но пее, твори, бърза да изпревари фаталната минута. Върнахме се в 5 ч. напълно обновени. След топла баня, ето ме в леглото до нощната ми ламбичка, записвам тия редове пълна с радост и блаженство, мисля за оногова, който вече е на път и ще дойде. 14 ЯНУАРИ 1925 г. Лучия Микелети ми каза, че той се завърнал от дълга отпуска. Прекрасна Лучия! Кой гледа сега винаги несресаните ти коси и бедност. Ти си тъй хубава за мен! Твоите сини очи със златни лъчи по тях ми говорят за щастие. Значи той си вече дойде. Дали ще дойде при мен? Но защо Учителят ме погледна тъй строго? Някакво предупреждение ли е? Не е ли по-добре да се вглъбя само в своята работа, а другото да оставя на провидението!? Каква чудна нощ след този божествен ден! Небето е само звезди. Орион облякъл пищна премяна. Дали той отива при тая, която го обича? Изпратих шалчето. Безумна аз! Та нали самичка му писах да не идва веч, а сега го очаквам. Нали му казах, че нашите пътища са различни, а сега му пращам това бяло знаме на примирието. Той ме погледна строго! Но аз безумно го обичам, Господи! Малки врабченца, що играете под прозореца ми, знаете ли колко ми е тъжно. Но защо не дойде той? Върху гърдите му искам да изплача цял океан от обич и болка. Учителю, не ме гледай строго. Аз го обичам. Аз съм човек, лишен от самото ми детство от нежност. Нима е падение да любиш човека. Ах, тоя куп учебници и уроци, които стоят небутнати пред мен от няколко време! Напразно се мръщи Паша и Аня, напразно брат Боев гърмя вчера в ухото ми като самия Зевс Гърмовержец. Сама съм, като птичка в кафез се блъскам. Почвам тихо да плача, после издигам гласът си в ридание. Бий, Господи, разбий сърцето ми на части и изгори го. Дай ми ново сърце, сърце нежно и добро. Тогава и той би дошел и как би ме любил. О, ти, светло видение при Маришките езера, помогни ми! Навярно аз съм тщеславна. Ако той би бил сиромах, дали бих го любила. Не съм ли суетна? Какъв пример ще оставя на моите следващи сестри. Просветни ми пак, ти дивно видение на божествените планини. Милост, Господи! Не искам да ме гледа Учителя строго. Ще седна и ще уча, ей сегичка. Ще работя усърдно по химия. Ще разгледам хубаво тая Карнотова теорема. Няма да се мръщят вече учителите ми. Ти си Бог, Ти си Милост. Паша ме прати в запасен полковник Дирманчеви. Разбира се, да почистя къщата им, а не на гости. Това поне умея да правя. Бездетни съпрузи. Имат осиновена дъщеря, но не е при тях. Питат ме какво да ми сготвят за обяд, дали: свинско (и тя - бесарабка) или кюфтета от телешко. Казвам, каквото и да е, но вегетарианско - не ям месо. Как се наежват и двамата: глупави идеи. Млад човек трябва да яде силна храна, иначе ще умре от глад. Навъдили се тука всякакви, ето и... дъновисти... Нищо не възразявам, а само тупкат нозете ми от стая в стая, или покачена на двойна стълба мета тавана, или бърша картините. Обядваме фасул - щом не искам свинско и кюфтета, добре, фасул. А тъй ми е сладко! Нарязват и кисело зеле, обилно поляно със зехтин. Още отначало им казвам, че сама се издържам като частна ученичка. На обяд, приказваме за туй, за онуй и те все нападат тия новатори на безмесната храна. Ставам да продължа работата си. Но те ме спират, искат да поговорят с мене; какво ли е. Като ме гледали, харесали ме и ми предлагат да живея в тях, ще се грижат да взема образованието си. Обясних им с благодарност, че вече имам добри условия, че хазаите ми са добри, а още повече, нека те да знаят, че този, когото те похулиха е мой Учител. Зяпнаха и двамата. Неужели той да има такива прекрасни хора при себе си. Хмм - да, хм - хм - веднага се променя атмосферата. Тя си спомня, че някога страдала от силно кръвоизлияние. Докторите настоявали за операция - тумор. Отчаяна, тя послушва една приятелка и отива при Учителя за съвет. Той не дал да се издума за операция. - Само ще си мине - природата върши своето си. - Но, казал той - това момиче, което водите за ръка, един ден ще ви донесе най-големи огорчения и най-велик срам... Всичко се сбъднало. Тя оздравяла, а осиновеното момиче, наистина им донело големи неприятности и досега още им носи. Плащат ми 60 лв. Значи 10 лв. повече от уговорената сума. Тичам у дома, изкъпвам се с гореща вода, обличам пак онази рокля и отивам в салона на братска вечеря по случай пролетното равноденствие. Пак същия разкош на описаната вечеря, пак песни и пак декламация. Тоз път - без сребристо шалче на раменете си. 25 ЯНУАРИ 1925 г. Печката ми гори. Коминът тегли отлично. Жилището ми е чисто, прозорците ми светят - защото всеки ден за мен е празник. Понякога ме изпълва чудно вдъхновение. Заставам всред стаята си и пея, пея. Душата ми благодари за хилядите добрини, които ме обграждат. Ето, аз мога всяка седмица по веднъж да имам отлична храна. Когато шия у хазаите, дават ми отлична храна. Понякога тя стига даже и за два дена. Дафинка ми донесе ябълки. Наредих ги на етажерката. Колко са красиви! Соничка ми донесе портокал, Здравка голяма жълта дюла. Те сега са само за украшение. Борис ми донесе чаша мед и един бял хляб. Уж минал случайно; аз пък го угостих с кисело зеле, печено във фурничката. Той пак ми разцепи няколко дънерчета, които аз все заобикалях. Той е такъв силен - същинска юначина. Завърши с отличие естествена история. Но важното е това, че аз самичка обитавам това великолепно жилище и че плащам с труда си, всеки час и минута. Научих се да шия детски дрешки. Славчо и Милка носят от мене вече престилки, роклички, костюмчета. Всичкото бельо минава през ръцете ми. Ново правя, старото кърпя. Когато свърша шева по-рано и ми остане някой недоработен полуден, мия прозорци и с малка четцица и сапун измивам голямата парадна стълба. Людмила от таванските стаи казва, че тя би умряла от срам и мъка, ако й се случи по този начин да живее. Аз я изгледах. Тя два пъти ходи до Америка да търси късметя си, но все се връща тук и чака да й се усмихне щастието тук. Даже се сгоди и разгоди за един руснак, който имал жена в Германия. Когато тя си отиде, аз обърсах добре последното стъпало и го целунах. Боже мой, дай ми чрез труда Свободата! Колко ми е хубаво жилището! Чешмата ми е излъскана. Мивката ми е пребоядисана с бял лак. Печката е лъсната. Имам 3 лампи, но никога не злоупотребявам да ги горя едновременно. С една лампа е по-уютно. Ето чисто и спретнато облечена сядам в плетения стол и - работя. Върху масата ми подредени учебници и тетрадки. Аз съм щастлива. Щастието е изписано върху лицето ми. Дафинка идва понякога да се разговаряме. Обича да й чета стихове. Молитва правим. Под покривката на масата ми винаги ще остави някоя монета. Това малко ми е неприятно. Нещо ме стяга под гърдите. По-добре ми е, когато работя и заслужа всяко левче. Но тя го прави така ловко и деликатно, че аз не мога нищо да кажа. Но кой чука на вратата ми? Отварям. Една слаба, дрипава жена с детенце. Дадох й щото можах, нахраних я. Тя ми поиска дреха. Какво да й дам. Изведнъж ми стана жал. Какво? Аз съм щастлива. Аз имах тая хубава топла стая и още една-две рокли, а тя, отгоре и с дете. Изведнъж почнах да свалям от гърба си - първом жикетчето, после поничката, после блузата, терлиците. Тя писна и ми пригърна нозете, викайки „Бъди благословена!”, грабна детето и дрехите, отдалечавайки се с ридание. В очите й видях щастие - моето щастие. Облякох пак оная знаменита бяла рокля, която вече почна тъй да изтънява. Но вътре е топло и върху етажерката ми се усмихват красиви плодове. Вечерта братска вечеря. Подуенските братя дадоха угощение на цялото братство. Какъв голям празник! Какво изобилие на храна! Всички подуенци дойдоха със сготвени тави гювечи, тенджери, тепсии. Имаше всичко, като в хилядо и една нощ. Освен това всеки носеше плодове. Отгде ги вземаха всред зима. Богати и бедни изчезнаха за миг. Яденето на най-богатата не се различаваше с нищо от това на най-бедната. Всички облечени празнично. Белите покривки по масите блестяха от чистота. Дежурните сестри и братя са на поста си. Около Учителя беловласи братя. Ние отстрани, младата войска, готови да тичаме, да услужваме, да пеем. Но всички пеехме. Как възторжено, как мощно. Пееше и Учителят. Пее и тактува с ногата си. Той ни донесе тая радост. Иначе ние бяхме разпръснати и всеки тъгуваше в самотата си. Сега се намерихме като едно голямо древно семейство, което едно по едно прибира децата си. Ето ти благоденствие чрез любов. Елате, утописти да видите. Една нова мощна сила изравнява противоречията, изглажда социалните неправди. Елате и вижте. Новото! Ето го! Грее в очите на всички, гори в сърцата като безсмъртен пламък, движи нозете и ръцете бързо, издува гърдите в мощна песен. Колко много ядене падна; колко бели хлебчета се изядоха и сладък ошав се изсърба! Всеки държеше пред себе си своята паничка и лъжичка, а ние прислужвахме. Аз съм луда от щастие. Бузите ме болят от усмивка. Ходя от човек на човек, получавам мил поглед, блага усмивка; от всички толкоз много насъбрано и ще се пръсна от радост. Като че ли съм в рая и тия тук са ангели. Небето се отворило над нас и няма вече граница между тук и отвъд. Ето го и Влад, който знае само един обяд в денонощието, и Генчо [Алексиев - виж “Изгревът”, т. X, с. 248-253]художникът, който ме научи бавно да дъвча гевреците. Ето ги бедните, ето ги богатите - всички сме равни. Между гостите сияе красивата Зорница с мъжа си, мъдрата генералка, побелелия полковник, младия поручик, лекаря, адвоката, надничаря, шивачката. Братство, равенство! Любов! Денят преваля, идва нощта, а ние още пеем да добием сила за утре, за нов подвиг и дела, за труд и радост. 27 ЯНУАРИ 1925 г. Борис дойде с двамина още братя [Николай Дойнов, Стефан Дохнов - “Изгревът”, т. XV, сн. 66]. Аз им поднесох скромна гозба, а те разгънаха пред мен такива богатства. Колко много маслини, орехи, ябълки, халва и два големи бели хляба. Това е хубаво, но отнема много време. После тия юнаци внасят нещо, след което дълго не мога да се съсредоточа да работя. Обичам свободата си над всичко. Някак си моят живот с всичката си оскъдност е по-поетичен, отколкото едно незаслужено изобилие. 2 ФЕВРУАРИ 1925 г., понеделник Той пак дойде. За пръв път го видях толкоз тъжен. Обичам го безкрайно много. Но дали не лъжа себе си! Дали не обичам в него титлата му, високия му чин. Бих ли го обичала някога ако стане беден? Но нима може той да стане беден, или хазаите ми и техните приятели. Опитвам се в житен режим. Всеки ден накисвам в топла вода по 100 грама жито. Това е всичката ми храна. Но тъй ми е леко! Чувствувам се като птичка. 6 ФЕВРУАРИ [1925 г.] Как ме боли главата! Като огнен похлупак ме притиска нещо. Така си лежа и не мога да стана да си сгорещя една чашка вода. Няма никой при мене. Само учебниците ми. Простирам ръка и ги прегръщам. Целувам тетрадките си с тия хубави чертежи по тях. Те са моята радост, моето спасение. Лека нощ на всички вас, които изнемогвате. Нека и при вас дойде моят красив Ангел и ви утеши. Небето е ясно. Месечината пречупена се тътри по небето. Сириус трепка със сините си очи и нещо шепне към земята. Навярно той обича земята. Китна и красива е майката земя. Хубави са нашите планини и кристални езерата. По тях живеят светли духове, които бдят върху болките на малките и оскърбените в света. Събудих се оздравяла. Но защо посаденото в саксийката ми цвете е поразено. Ах, това не е хубаво. То е мой двойник. Не ме оставяй, мило цвете. Ще те пресадя в нова саксийка, ще ти сложа прясна земица. Раздавачът ми донесе слънцето - писмо от него. Целувах го преди да го прочета. Неговият скъп почерк. Той, италианският граф. Това високо интелигентно чело, тая воля, тая радост в очите. Но когато го прочетох, коленете ми се подкосиха. Седнах и скръстих ръце. С фина официалност благодари той за скъпия подарък и се чуди с какво го е заслужил. Пита още какво може да отвърне като благодарност... Праща сърдечен приятелски поздрав. Да, негова светлост избикаля истината. Той иска да се компенсира, а това е ужасно. Та той трябваше да дойде отдавна, сам да получи дара и благодарността да видя сама в обичните му очи. Боже мой, Боже мой, подкрепи ме! Не съм ли безумна! Сама си докарах ред страдания. Сега пак скръб ме потисна и пак не мога да уча. Тази вечер Учителят е канен у хазаите. На вечерята е поканен и Андрей Стоянов. Нито мисъл, че и аз ще бъда горе, затова се измих и седнах да се храня - зелева чорба със ситен праз. Но ето, че се чука на вратата. Влиза Зорница и ме вика за вечеря. Учителят, сам Той казал да ме повикат. Чак страшно ми стана от радост и изненада. Дори не смеех да повярвам. Но тя настояваше. И аз, аламинут облякох пак оная моя бяла рокличка с дълбоките гънки и дълги ръкави, препасани с широк колан, обух древните си сандали и спуснах отпред дебелите си прошарени вече дълги сплитки. Представиха ме пред гостите. Целунах ръка на Учителя. Той ме покани да седна до Него от дясната му страна. Божичко! Наредена разкошна трапеза - дълга и блестяща. По нея има цветя и клонки. Всички полюлеи и лампи горят. Седим върху копринени столове. Срещу нас е класическия музикант. Та аз ще умра от радост. Та аз ще си глътна езика от срам. Има и други гости - цяло семейство. Но Учителят ме гледа благо. Пита ме как съм, върви ли учението. Зорница ми се усмихваше ласкаво. Също и мъжът й. Моят Славчо навярно спеше вече. Гувернантката беше с нас. Малко си поговорихме по немски. Тя е годеница на този Gundert, който има книгоиздателство в Мюнхен. Искала жената приключения преди да се ожени. Цяла аристократка, държи се като царица. Всички са облечени някак особено, а пък аз с бялата си рокличка приличах на някое видение от катакомбите... Говориха за музика. Учителят каза, че ще дойде време, когато хората ще виждат багрите на тоновете и ще слушат песента на светлината. Говориха за Шопена, Вагнера. Споменаха за контрапунктове и дисонанси. Дисонансите вече все повече взимали гражданственост в композициите. Право да си кажа, не разбирах какво говорят. Гледах и слушах без да разбирам. Навярно така е било и за германката, която не знаеше бъкел по български, та ние пък си говорихме с нея за други работи. Тя щеше скоро да се жени. Годеникът й често й праща подаръци. Телеграфически й поръчва букет за рождения ден от тукашните цветарници. Показа ми старинния пръстен на ръката й - скъп годенишки белег. Тя беше тъй щастлива и горда. На моите тънки пръстчета нямаше пръстен. На гърдите ми блестеше само златния пентаграм, подарен ми от Учителя. Дафинка ми подари сребърна верижка за него. Но тя се чудеше на сандалите ми. Никога тя не би могла даже да помисли такова нещо, камо ли да го направи. След вечерята Андрей Стоянов свири нещо от Шуман. После свири свои композиции. Споменаха някакви „пеперуди” и св. Франциск ходи по водата... Нищо не разбрах. Като слушах и гледах този музикант, почувствувах се тъй да се каже във висок стил. Пораснах. Почетох себе си. Нещо неземно, чисто и красиво лъхаше от него. Стори ми се, че не съм на земята. Той свиреше необикновено. Той караше да го забравиш, а да обърнеш внимание на художествените музикални фрази, които пленяваха и възвисяваха едновременно. Когато свиреше, приличаше на жрец, готов да изпълни най-възвишено свещенодействие. Исках да седна до него и да го гледам. После исках да плача от радост. Но, не смеех да мръдна. Погледнах Учителя - притворил клепки слушаше вглъбено. Германката гледаше в един албум. Хвана ме яд на нея. Сега ли й се пригледало снимки. Незабравима вечер! Какви хубави неща имаше пък за ядене! Господи, освен избраните гозби, но плодовете и сладкишите. За всичко благодаря разбира се на Учителя. Той искаше да взема и аз участие в тая радост на n-та степен. Стана един часа. Андрей и семейството си отидоха. Учителят биде поканен да остане, а мойта милост, щастлива и блажена слязох в моя затоплен сутерен. Но кой чукна веднага на прозореца ми. Чие лице се мярна отвън, та аз бързо отворих и пъргав скок ми доведе скъп гост в прегръдките ми. С бяло сребърно шалче на врата моят древен рицар, цял помръзнал, влетя в стаята ми и съблече дрехата си, отрупана със сняг. Цели четири часа обикалял тоя мой бял хайдутин. Искал непременно да ме види, да ми се кара, но аз не знаех що да правя, полудях от голяма изненада и радост, и паднах мъртва в прегръдките му. Чувах само сърцето ми да бие като чук върху наковалня. Дъхът му е теменужен. Прегръдката му е слънчева, той ме галеше, галеше и тихо целуваше. Радваше ми се. Разпитваше ме где съм била и аз му разправях и разправях. Той казваше колко много бил зает; моли да го простя. Само аз съм могла да разбера що значи труд и задължения. Ето тази вечер искал да ме види на всяка цена и затова решил да чака дори и цяла нощ. Беше цял помръзнал. Изу обувките си. Увих му ги в моето кожухче. Не пущаше ръката ми. Седна върху леглото ми и аз до него. Горе беше Учителя. Да надникне отнякъде да види тая идилия. Да види как целувам този непознат човек като да беше най-достойния човек на земята. Казвах му немски стихотворения. Прегледа тетрадките ми. Без да учи правила, веднага реши няколко задачи. Караше ме да му превеждам написаните върху картончета по стената мисли от Учителя. Например: С труда на ръцете си ще се издигна. Само Бог ни обича истински. Вярвам, че от мен човек ще стане. Той се смееше, радваше. Времето летеше. Тъй ми беше весело, празнично. Макар и тъй дълго да не бях го виждала и тъй много изстрадала за него, но срещата ми с Учителя тази вечер и възвишената музика на този музикален жрец ме поставиха под особен стил, та аз се чувствувах не само наравно с него, но и нещо повече. Затова се наместих в скута му и не му давах да мръдне. Оставих го да подремне за малко, а пък аз подредих книгите си, защото наближаваше вече 5 ч. - време за урок. Събудих моя бял гълъб и тръгнахме да разгазваме снега. Целунахме се под един фенер и се разделихме. През деня. Щастието продължи. Борис Николов [виж “Изгревът”, т. I. 2.озд.2011, с. 466-581] ми донесе голямо парче торта от Габрово и шоколадени орехи. После се опретна и разцепи дебелите дънери, които аз напразно се опитвах да сложа в печката. Поканих го пък аз на фасул с лютива чушка. Той остана много доволен. Смееше се. Той прилича на сив гълъб. Чист е като росата и нежен като девица. Ето вече втори път ми гостува все с пълни ръце. Следобед с. Милева също ми изпрати парче баница. Божичко, този ден щастието и благополучието са си дали среща у дома. Даже ме посетиха и двете й дъщери, Здравка и Соничка. Качих се горе да видя Учителя. Лицето Му е чудно озарено. Взех си ръкоделието и ших при Него. Изработвах реверите на едно жикетче. Учителят ме гледаше с усмивка. Когато си отиде, като че ли остави светла диря след себе си. Целунах ръката Му и пороних горещи сълзи върху нея. Сигурна съм вече, че знае всичко. Преди няколко дена ми даде резанче червен портокал, усмихна се и каза: „Това е италиански портокал...” О, как мога едновременно да запазя и Учителя, и белия мой гълъб, и високия стил на музикалния жрец, който ми даде такъв духовен имунитет! Гълъб мой, обични мой! Благодаря Ти, Господи за чудната вечер у Русеви, за безбройните блага земни и небесни които вкусих, за неочаквания гост, за помощта на Бориса, за двете ми благородни гостенки Здравка и Соничка, които ме обичат. Цветето ми взе да се поправя. 8 ФЕВРУАРИ [1925 г.] Още се храня само с жито. Чувствувам такава бодрост и свежест. Ръцете ми станали тънки и нежни. В умът ми бистрота. Гласът ми е особено хубав. Мога да взема чисто горно фа. Искам той да дойде. Ето каня го. Почвам да чистя и нареждам като за Великден. Всякога тъй. Неговото идване за мене е събитие. Цял празник. Цветето ми цъфна - това са обички. Ето ме облечена чисто, косите ми навити към ушите. Лицето ми сияе от радост и здраве. Аз съм птичка - гълъбица. Чакам своя гълъб да дойде. И наистина той дойде. Няма време да поздрави. Няма време да съблече дрехата си. Ний стоим прегърнати до вратата неми и мълчаливи. Така - цяла вечност. После той ме разсмива. Уж се сърди, че не го пускам да дойде, че не ми е приятел. Тогава аз бързо го събличам, хващам го за ръка и го водя в моята светая светих. Той ми казва: Schnee weisse Colombina [(нем.) снежно бяла Коломбина]. Винаги се интересува за уроците ми. Изпитва ме по немски език. Казах му за житния режим, той ме гледа учудено. Намира ме даже по свежа и... хубава. Не, той се шегува. Аз не съм хубава. Имам два зъба криво израсли. Но той ги харесва; казва, че съм sogar hubsches Madchen [(нем.) дори красива девойка]. Не мога да му се нарадвам. Или се притискам в обятията му, или стоя над стола му с глава допряна до бузата му. Но той ми дава немски диктовки, иска да пиша. После ми поправя грешките и ме милва. Най е тежко когато си отива. Да би останал завинаги. Да би ме взел в прегръдките си и да ме отнесе със себе си. Кара ме да прекъсна житния режим. Не дава да се изтощавам. Казва, че то е здравословно, обаче за късо време. Наистина, така е. Същото казва и Учителя. При него изпих два чая със сухар. И той пи Витошки чай. Не обича захар, пие го като билка. 9 ФЕВРУАРИ [1925 г.] Тази вечер пак братска вечеря. Беше само от баници и сърмички. Колко е хубав нашия салон. Ние младите копахме и поставихме основите му - като същински зидари. Всички академици взимаха участие. Старите сестри варяха гозба. Поп Апостол дойде да освети строежа. Не бяхме го викали, но той по своя воля. Нагостихме го добре с руски борш. Това беше -тогава, а сега... 19 ФЕВРУАРИ 1925 г. Той дойде и говори за свободата си. Тя му била най-мила над всичко. Обичал удоволствията си, зиме ски, лете игри на тенис. Обича пътешествията... Почувствувах се тъй чужда при него. Тихо отидох в другата стая и похлюпих лице с шъпи. Тъй си и замрях. Той дойде. Дълго милва главата ми, ръцете ми, после ме прегърна. Аз се разридах. Тогава той ме сложи върху коленете си и почна да ми говори. Каза ми, че аз съм му скъпа, но че той е ограничен поради службата си; че той няма право да има приятелка българка, защото е на важен дипломатически пост. През всичкото време целуваше бузите ми и ме питаше не съм ли доволна от това тайно, сърдечно приятелство. Не е ли приятелството най-ценния дар на човечеството, прославено от древни поети и мъдреци. Знае той какво искам аз... И той иска същото, но то не може да стане, то няма да стане никога! Сълзите ми се ронеха. Той ги бършеше със своята нежна кърпа. Аз го прегръщах мълчаливо и ронех сълзи върху гърдите му. Безмълвно му казвах колко ми е мил, как искам да сме заедно, винаги заедно. Да го придружавам из планините, да живея в къщата му, в същата негова стая, да го придружавам в неговите дълги далечни пътешествия. Очите му, кристално чисти и ясни като красиво пролетно небе ме гледаха съчувствено. Още по-топло ме притискаше на гърди, още по-нежно бършеше сълзите ми и целуваше пламналите ми бузи. Той си отиде. Искаше да му се усмихна. Взе обещание от мен да не плача. 26 ФЕВРУАРИ [1925 г.] Дойде, взе урока си по български и бързо си отиде. Защо Учителят вчера ми каза: „Не търси щастие. То само ще дойде, когато престанеш да го търсиш.” Почнахме пролетните екскурзии. За нас няма лошо време. Щом сме с Него - всичко е тъй хубаво! Той идва пак и пак. Той е навеки мой. Облегната на рамото му, дишам нежния аромат от чистия му дъх. Летят минутите и часовете, докато той си отиде. Разделяме се с ужас. Понякога той иска да остане, той моли... Господи, Господи, пази ме. Искам само твоя да бъда, чиста весталка в твоя храм да служа. Запази ме от него, не, от мене си ме запази. Ти си смъртта за мене, му казах, а той се смее. Прегръща ме и пита дали още твърдя, че прилича на смъртта. Той не ме разбира. И аз едвам се разбирам, защото безумно го обичам. Бях при Учителя. Той излезе в другата стая, пък аз коленичих върху празния му стол и му разправях, разправях. Казах Му това, което не смеех да му кажа лично. И ронех горчиви сълзи. Колко време съм ридала така, колко време Той тихо ме е наблюдавал, не зная. Когато станах, Той ме погледна тъй благо, тъй бащински! После ме покани за обяд. Разпитваше ме за училището. Останах с радост, защото бях тъй изгладняла. Имаше много гости. Говори се за велики музиканти. После пяхме всички. Как леко се диша тук! На другия ден отидохме на Витоша само 16 души. Имаше толкоз халва, орехи и мармелад, толкоз волен смях. Учителят всред нас като слънце. Опитахме се тук да посеем чесън и репички. Колко радостни бяхме. Как хубаво пада косата Му върху лицето, когато наведен работи. Искам да Му говоря за него и все не мога. Изпитвам ужасен срам. Та нали аз исках да служа на Бога и само Него да обичам, а в сърцето ми се посяла велика земна любов. 13 МАРТ 1925 г. Зная, че ще дойде и затова основно чистене, гладене, къпане. Наистина той дойде. За други тази дата е фатална, но за мене - щастлива. Той дойде и колко радостно си прекарахме. Той си отива винаги весел; казва, че при мен се чувствува като млад гимназист, който също иска да учи. Той също така изучава Ренана, Мишле. Ползва се от пет европейски езици. Чете, говори и пише на италиански, испански, френски, английски и немски. Свършил е финансови науки във Виена. Езикът му е свойствен, като да се е родил там. По български е слаб ученик. Уроците вървят добре. Особено алгебра и геометрия. Тъй ги обичам. Но кой ми ги стори така хубави? Разбира се, брат Боев. Колко много примери дава, с какви живи сравнения си служи само и само да бъде ясен. Тук настигнах Жечо. Той някак си неохотно учи. Често ме заглежда с разнежен поглед. Когато ми говори много се приближава. Дъхът му е много неприятен. Той не схваща това, а пък е мъчително да се диша подобна воня. Зъбите ли му, или някои аденоиди, или болен стомах - не зная. Дойде преди няколко дена с издута ученическа чанта. От нея извади 2 цепеници и ги сложи в мойта печка. Стана ми неприятно. А че аз си имам топливо, не бива да ми донася. Сега работя и по други къщи, та поне за хляб и за топливо стига. Иначе вече се окъсах. Вълнената ми рокля още държи, но палтото ми се изтри, а обувките ми ги няма никакви. Затова не излизам никъде. Химия и литература сама карам както мога, а за алгебра брат Боев беше така добър да дойде с Жечо. Другите ни съученици се разотидоха. Отначало бяха тъй много, та нямаше столове за всичките, но лека полека се разотидоха. Тъжно ми е. Хазаите ми са тъй богати, обичният ми е също такъв, пък аз съм дрипла. Да бих имала поне здрави обувки, колко по-добре щеше да е! Поне щях да си отивам на уроци, до школата, която е на „Оборище”, щях да отида и при Дафинка. Тя идва, но не знае нищо. Белият гълъб също идва, но аз съм обута с още по-нежни ръчни сандали и той не знае трагедията. А времето е дъждовно и улиците са разкаляни. Жечо мисли, че съм болна, поне аз тъй му казвам. Не е весело винаги да си млад и здрав, и да не сложиш от дълго време нова дреха и здрава обувка. Но що да правя като сама си избрах жребия. Ето Михаил Краев иска да ми купи всичко; но трябва да му стана първом годеница, второ - жена, трето -майка на неговите деца. А пък аз съм влюбена в граф Folletti, който няма хабер от сиромашия. Зорница има толкоз много обувки; едва ли не за всяка рокля. Здравка и Соничка също имат всичко каквото пожелаят, но с мене не е така. Може би Гълъбът би ми помогнал, но как? Това би ме обидило; това би било равно на падение. Та аз го обичам. Аз не искам той да купи от мен дори една усмивка. Нека си е той богат. Аз даже не зная къде той живее и какво има. Стига ми, че го виждам понякога, благодарна съм Богу. Ходих при Учителя, Той ме пита как съм с уроците. 25 МАРТ [1925 г.] Днес получих запис от 500 лв. изпратени от някоя Добринка Емануилова. После писмо по пощата. Моли да не я търся на посочения адрес, защото нямало да я намеря. Сумата ми изпращала за насърчение в училището. Напомня ми да бъда щедра, както небето е щедро към мен. Коя е тя? Напразно ровя в паметта си да я разпозная между моите близки. Не е Дафинка, не е и Зорница. Те нямат такъв маниер. Да не би пък това да е мъж под женско име. Не зная, но ясно ми е, че Бог бди над мен, че Той ме обича. Веднага си купих галоши и малка тенджерка за готвене. Аня ми подари красив малък чайник. Купих си и прежда, за да си оплета топло жикетче, шапка и ръкавици. Нали аз мога така хубаво и бърже да плета. Скоро ще се сдобия с тия скъпи за мен неща. Да, почнах да си купувам редовно пресен хляб всеки ден; даже си купих и прясно мляко от млекарката, която ме питаше да не би да съм „заречена” та не вземам. Колко е хубаво човек да има средства и да набавя необходимото си. Каквито пари ми останаха ги върнах на „Сутринни лъчи” - стар дълг към моя скромен литературен фонд. Боже, Боже, благодаря Ти! Значи има Един, който бди над нас. Чудно, стоиш самичък у дома, никой не чува твоите вопли, как зарит във възглавниците ридаеш и ето, трепкане на невидими крила - види Бог, чуе те и ти помогне. Добринка Емануилова -име - енигма. Снощи дълго чаках вън за него и добре изстинах. Сега ме боли главата. Един майчински глас отвътре ме прибра от мартенската виелица, иначе щях още повече да се разболея. Добринке Емануилова, която и да си ти, ела ми на помощ да понеса страшната ми болка за гълъба. Ела да ти разкажа как много го обичам, само ти ще ме разбереш. Ето и посадените костилки поникват. Тук са черешите, а там ябълките. Добре им е в тия малки саксийки. В кухнята ми живее голям дрипав паяк. Нека си живее, няма да го пъдя. Когато запея той спира ходенето си, като че слуша. Той ми е другаря тук. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 24 март 1925 г. Добра г-це Славчева, Изпратената сума е за ваше улеснение и насърчение за полагания труд в училището. Употребете я както намерите за добре. Ако в дни на изобилие направите някому подобна помощ, можете да считате, че сте ми се издължили. Не ме търсете за благодарност или друго, защото не ще ме намерите на адреса, посочен в записа. С всички добри благопожелания: Добринка Емануилова. П.П. Добре е да запазите тайна. Да помним един от законите за благоденствие: „Бъди щедър, както небето е щедро към теб!” 4 АПРИЛ 1925 г. Работя у богаташа Котев [Лазар Котев - виж “Изгревът”, т. V, с. 491-493]. Ах, колко много яде тя! И колко е грамадна! Но трябва да мисля вече за изпитната такса още отдалече. Ето почвам - левче по левче. Дойде и той. Седнах до него. Обгърнах коленете му. Той ме вдигна и прегърна. В очите му виждам цялото небе, тъй чисто - синьо! Едвам сега забелязах, че носи черна лента. Да, баща му се поминал... Колко скърбеше за него! Но умееше да се владее и почна да разправя какво говорила една учена българка за нашето учение - че щяло да компрометира българското реноме. Противопоставила й се някоя унгарка. Казала, че не намира нищо вредно в него, напротив. Значи, докато аз го чакам тук, той се разговаря с тия български учени - дипломатки, които жално гледат към българското реноме. Но той не вярвал. Обикнал Учителя чрез мене. До сега не бях му дала нищо да чете, но сега ще взема преведените на немски беседи и ще му ги дам. При мене чете „Високият идеал”, преведен от Мара Белчева. Хареса му превода. Много от изказаните мисли вътре му се виждат сродни. След 2 дена ми подари „Fatalita” от Ада Негри. Ала кой разбира думица! Кой знае кога ще ги прочета и разбера. Събота, 11 АПРИЛ [1925 г.] Пак дойде. Чудеше се, че не живея заедно със сестрите си. Да, има право да пита, но как да му отговоря, че всеки върви по пътя начертан от своите вътрешни стремежи. Тежат ми тия 200 лв., които давам на хазаите си свръх работата у тях. По този начин ми се отнема последния залък... Наистина аз изнемогвам. Господи, Господи! Но изглежда, че и на Зорница тежат тия ситни пари, събирани лев по лев; сигурно й горят шъпата, когато й ги давам, че днес ме настигна по стълбата и насълзена ми ги върна. Господи, Господи, благодаря Ти! Тя се задоволява с тия 4 дена в месеца - защото разбрала, че аз усърдно работя. [Заб. Случаят е описан и през юли 1924 г.] 15 АПРИЛ 1925 г. Учителят е Ангел Божи. Какво прекрасно лице! Какъв чуден ореол го огражда. Може би затуй, че хулите против него стават все по-ожесточени. 16 [АПРИЛ 1925 г.] Какъв изгрев тая сутрин. Слънцето без предварителни предшественици изведнъж се показа. На връщане у дома го зърнах отдалече. Той бързаше на разходка с бамбуковата си тояжка. Не му се обадих. „Изгрев” е великолепен. Засаждат се плодни дървета - ябълки и круши. Дали ще ядем някога плодове от тук. Върху мястото на първата палатка на Изгрев изрязаха котва. Сестра Янакиева посади върху нея теменуги. Направиха и слънчев часовник. Издигнаха и малка метеорологическа станция. От тук се вижда Витоша, Рила и Стара планина. Върху разкошната поляна правим гимнастически упражнения. После всеки се разотива у дома. Този ден е ужасен. Направиха атентат в „Св. Неделя” [-16.04.1925 г., виж “Изгревът”, т. XX, с. 293-297]. Обвиняват комунистите. Колко страшно изгърмя! Обявиха военно положение. Не може да се излиза на урок сутрин рано и вечер късно. Ах, искам да го видя! Дори искам да го потърся в легацията. Оставих му писмо. Срещнах стражари, караха вързани цивилни лица... Къде ли ги откарваха? Боли душата, сякаш жива рана. Но трябва да се учи. Сесията наближава, не бива да губя нито минута. Изведнъж страшен гръм в черквата „Св. Крал”. Ужас и безумие -навързани студенти със синджири и по нашата улица. Познати момчета, незлобливи, бедни млади хора от таванските стаи и хладните сутерени. Когато града беше блокиран от стражари, той внезапно дойде - нему никой не пречи, нали е дипломат. Донася ми томче стихове от Ада Негри под надслов: „Fatalita”. Гледаме се. Слугините се кикотят до вратата ми, а в душата ми тежко и срамно. 18 [АПРИЛ 1925 г.] Бях се разпъхтяла да мия пода и той дойде. Боже, колко беше хубав! Когато ние се целувахме, може би в същия миг умираше някой от тия уплашени младежи, които срещнах вчера. Шоколадите му седят небутнати. Не смея, не искам да ги изям. Струва ми се, че ще падна под някакво робство. Той все по-често идва и вре по-мъчно си отива... Голямата близост ме плаши. В школата аз съм отговорна за постъпките си. Аз дадох обещание да служа на Бога. Учителят обеща да ми помага, ако пазя чистота, пък аз накъде вървя? Подир стъпките на този самодоволен италиански аристократ не отивам ли към явна гибел? Защо тъй често идва? Не, вече не ми е сигурно с него. Той никога не попита от що живея. Защо с нищо не ми помогна? Нека ме обиди най-после с нещо оставено в някоя книга, стига с това да не се почувствувам зависима и заробена от него. Не, той не прави никакъв жест. Но аз съм причина за това. Пред него гледам да блестя с някоя прана и добре изгладена блузичка. Пред него аз се смея, пея и казвам, че всичко имам. Ето го, току-що пиша, пак идва. Наистина, аз го обожавам, но що ще стане с мен, клета, когато си отиде. Добре е да сторя голямата жертва, за която той ме тъй мълчаливо моли, но когато той си отиде (а той сигурно ще си отиде), аз ще умра по него. А за туй ли ме призва Господ, да умра за konte Valetti di willa Valetti [граф Балети от вила Балети]. Моята задача е определена. Аз искам да служа на Бога - да бъда душа с нов ум, ново сърце и ново тяло. Как? Това не е моя работа. Длъжна съм да слушам и да се уча в Школата. Накъде отивам? Какъв пример ще оставя след себе си. Най-сетне нека подругарува и с тия „учени” българки, които жалят за българското реноме. Нека разучи нашето учение. Нека сам даде преценка за нещата. Това му нехайство ме обижда. Щом повече се доверява на тази тайнствена българска учена, а не на самите факти, аз съжалявам. Най-сетне се осмелявам и му го казах. Ако той идва при мене с едно съжаление, че аз съм загубена, една фанатизирана маниачка, то нека той се отстрани от мен за известно време и нека сам прецени. Пък ако мисли, че много ще допринесе за издигането ми със своето идване, пак нека обмисли. Плачеше ми се, когато му говорех. Може би аз го изгубвах за винаги. Но още по-жално е, ако аз изгубя своето достойнство като човек. Знае ли той с какви нежни грижи Учителят издига всекиго поотделно от нас! И те пред това си затварят очите. Знае ли той на колко анархисти Той посочи истински път за самоиздигане и ги направи мирни и полезни граждани. Пак Нему дължи той моето светло гнездо тук, изпълнено с толкоз бодра умствена дейност, с толкоз обич за него. Днес ме е търсил и оставил бележка: Wo ist die weisse Taube? [(нем.) Къде е бялата гълъбица?] Скъпи мой! Не идвай, въпреки че те обожавам. Не идвай! Не заставай на моя път към Бога. Не си ти всичко за мен. Бог е всичко за мен. Той е моя живот, великата и вярна обич, без която не мога да живея. Ти си случаен пътник, който без жал ще ме отмине от своя път. Кажи как ме сравняваш с тия красиви госпожи между които се движиш? Не ти ли се виждам нищожна твар, или позволена врата, където по всяко време можеш да идваш. ДРУГ ДЕН Бях при Учителя. Нищо не посмях да запитам, нищо не ми говори и Той, само че някак особено ме погледна. По целия път на връщане роних сълзи. Милост ли, съжаление ли или скърб имаше в очите му, не зная. Но с каква жар след това се заех с уроците си. Алгебра - тя запя у мене - обичам тия коренувания, степенувания, радикали, имагинерни, рационални и ирационални числа. Кой с преправен почерк е оставил голям кръгъл козунак за мене? Дали не пак тази тайнствена Добринка. Някакъв рус господин ме търсил вчера, когато съм излязла на урок по химия. Рус-той е, моят гълъб. Той е стоял тук до вратата и е чукнал с пръст. Точно тук. Подпрях се до вратата и плаках за него. Пък ти дойди, мой скъпи, ти сам си дойди по своя воля, без да те каня аз. Нали знаеш, че всяка фибра у мен трепти само за тебе. 2 МАЙ 1925 г. Но нали има полицейски час, а той идва? Даже носи вечерята си тук. Кани и мене с портокал и бисквити. Времето минава, а той стои, не си отива. Слугините го забележиха, че е при мен и почнаха да повикват под вратата. Но как приема той да се гаврят с мен заради него? Нима той няма лична карта? Защо ме излага? Тъй ли най-после ще докаже любовта си към мен. Без съмнение, той имаше лична карта. На другия ден слушах подигравките на слугините. Говореха нелепости. Оскверниха всичко. 5 МАЙ 1925 г. Писах му да не идва вече никога. Казах му за шушукането по мой адрес. Срещнах го и му го дадох. Искаше да ми заговори, подаде ми ръка. Не, аз не исках вече нищо. Когато се завърнах върху вратата ми беше написана недостойна клевета. Похлюпих се върху пода и плаках, и плаках... - Но кой те съди? - викаше нечий глас у мен. Кой те съди? Тия чудни слова ме изправиха и аз четох до полунощ. 9 [МАЙ 1925 г.] Нежният приятел ме успокояваше за преувеличената ми мъка. Предлага си услугите да помогне. Целунах писмото и пак се просълзих от радост, че все таки той мисли за мене. Хазаинът иска да си изляза, защото искал да се разширява. Те станаха още по-богати. Имат нужда от още много стаи, така че аз трябва да напусна. Дава ми срок само 1 месец. Събрах всичките му писма и онзи голям шоколад, до който не бях се докоснала. Нека си вземе писмата - всичко нека си вземе. Щом той не мисли за честта ми, щом му е все едно какво ще кажат за мен. Тия скъпи писма целувани безброй пъти от мен. Но и той ми върна всичко още на другия ден, даже и бялото сребърно шалче. Не, не, само това няма да бъде. - Вземи го, вземи - молех го със сълзи на очи. Той се съжали над мен, питаше ме какво да мисли върху моите внезапни решения. Пръскала се главата му от вчера, той не знае какво да мисли - неговата интелигентност не му достигала да ме разбере... Как да му разкрия душата си, че го обичам безумно, но че се боря за живота си. Че не мога да си позволявам волности както други жени и момичета, че нямам нищо друго на света освен едно добро, честно име. Че ако той иска мога да му стана съпруга, но не и така, не и така; че обичам шоколад, но не смея да го приема да не би да е подкуп на чувствата ми. Той си отиде. Добрият мой гълъб. Навярно ние никога вече няма да се видим. Писмата ми са тук. Той ги е подредил по дати. Как грижливо ги е запазил, моите пламенни, глупави и често зли писма. Ето ме в градината при цветята. Всяка теменужка ми говореше - за някого. Аз можех да набера цял букет от тях, но не исках да пострада нито една. Нека и мен небето запази тъй. Дълго стоях над тях и плаках, плаках. Всяка една от тях ми се усмихваше. Запитвах ги нежно: - Коя от вас, коя едничка от вас доброволно ще се съгласи да отиде при него? Тъмно морави кадифяни, черни с жълти точки, сини с жълти шарки, жълти с черни перца, чисти кремави, бели, тъмно алени, черни. Големи парцаливи теменуги ме гледат живо като човешки очи. Тъкмо до челото ми една бяла мъничка - тя прилича на'дете, прилича на агне, на звезда. Лицето й е бяло като светлата Вега. Листенцата й треперят и сладко дъхат. Като че тя смирено навежда главица. Тя прие моите горещи сълзи и отиде да занесе посланието ми Vergissmein-nicht! [(нем.) незабравка - не ме забравяй!] Но стига, аз трябва да уча. Надеждо. Сладка дума ти приличаш на бяло сияние всред тъмния хоризонт. Когато се вглъбя в работата, става ми по-леко. Само това е едничкия изходен път, за да живея. Всичко друго е само скръб. 28 МАЙ [1925 г.] Писмо от него с няколко незабравки. Каква радост изпитах! Какво тържество! Изведнъж се промених. Престанах да скърбя, запях и заприпках весела. Отидох да помогна на една стара жена да й занеса две големи кошници с въглища. Горката баба, тя не знаеше колко съм щастлива, защото получих мъничко букетче от неговата ръка. 31 МАЙ [1925 г.] Писмо с черни краища. Наистина баща му се поминал. Той иска да бъде известно време в усамотение. При Учителя слънце грее. Има мир и спокойствие. Белите ми коси подобно лъчи ограждат лицето Му. Когато Го виждам с физическите си очи тържествувам, когато мисля отдалече за Него - блаженство изпълва душата ми. При гълъбът не е така. И от близко, и от далече се мъча за него и повечето скръб ме изпълва. 3 ЮНИЙ [1925 г.]. Изпитът почва след някой ден 16 ЮНИЙ [1925 г.] Секретарката ми каза, че от всички частни ученички аз съм изкарала най-добре. По алгебра и литература - 5. ЮНИ 1925 г. Изкарвам изпитите без нито една слаба бележка. По алгебра съм великолепно, по химия - криво ляво. Неусетно (душа да ми е яка) се изтъркулвам кандидатка за VI клас. Почвам житен режим. Няма хляб, а само по малко топла водица. Само по 100 гр. дневно, казва Учителя. Натопено е житцето от снощи във вряла вода и то е омекнало и набъбнало. Яж по 100 гр. дневно. Нищо ми няма. Силите ми - пак сили. Но лицето ми по-бледо и очите - по-блестящи. Срещам го в гората на връщане от изгрев слънце. Спираме се. Той ме гледа, гледа; сякаш иска да ми каже нещо, а не го казва. Откъсва ми клонче цъфнала акация. Сядам на тревата, останала без дъх. Той сяда до мене. Допира главата си до моята и взима ръцете ми в своите. С долепени бузи - също, както някога. - Dein Hauch ist so suss - Nelke [(нем.) Твоят дъх е така сладък - карамфил] - шепне той. А той не знае, че този Nelkes Hauch [(нем.) карамфилен дъх] е от житния режим. Не казва защо не идва. Благоразумие! Предупредителност! Отивам си у дома с клончето сладкодъхния цвят. Подпирам чело на моите борчета, и очите си. На дървото оставям мокри отпечатъци от моите сълзи. 19 ЮНИЙ [1925 г.] Той беше отново при мене и стоя до 12 часа. Радостта ми е безкрайна. Милвах коленете му, целувах гърдите му, ръцете му и се притисках върху гърдите му, примряла от радост. Боже, защо тъй лудо тичам към щастието. Защо не поискам участта на мъчениците? За каква работница се готвя щом тъй е привързано сърцето ми към един човек. Защо не обичам всички еднакво? Каква е тая сила, която ме тегли към него. Сила по-голяма от волята ми, по-мощна от всичките ми мисли. Как съм храбра, когато го видя. Тогава всички беди и несгоди кося с гордо изправена глава. 21 ЮНИЙ 1925 г., неделя Жечо даде малък обяд по случай завършека на учебната година. Поканен биде и Учителя. Не зная защо настроението беше много тягостно. Имаме задача да дадем 100 лв. от собствен труд на първия срещнат просяк, който ще ни протегне ръка и да се погрижим и по-нататък за него, доколкото силите ни позволяват. Минавам по улиците, но никой не ми протяга ръка. Вниманието ми се привлича от едно 12-14 годишно момче. Дрипаво, болнаво, босо -с поглед блуждающ. По дрехите му пълзеше гад. Приближавам го и го заговарям. То каза, че два дена не е яло и си няма никого; баща му бежанец от Велес, прегазен от трен, а самия той - вестнико- продавче. Казваше се Крумчо. То не протягаше ръка, но цялата му душа молеше. Големият каскет съвсем закриваше главата му от която се подаваше дълга нечиста коса... Широки скъсани панталони и разпарцаливено палто, закопчано с безопасни. Дадох му адреса си да ме посети утрешния ден. 23 ЮНИЙ 1925 г. Сварих Ул кг. млекце, отрязах коматче хляб и зачаках със стотарката в ръка. Дълго чаках и ето го, че пристигна. Целият му вид е тъй болезнен и жалък, че няма нищо привлекателно. Но аз чаках този голтак като влюбена. Защото със себе си, това дете носеше безименно страдание. То не проси, не протяга ръка, но аз познавам тия гладни свити уста, тия безпомощно увиснали ръце и бавен ход. Мое обично дете, мой брат! Най-напред го пратих да се остриже и окъпе. Накарах го да си изяде попарката и понеже се беше окъпал не добре, заведох го в пералнята, накарах го да се съблече гол и отново го окъпах както трябва с гореща вода и миризлив сапун. Тялото му е мършаво, но добре развито, широки плещи и силни бедра. Почнах да го обличам - то гледа и не вярва. Ето нова риза и гащи, нови чорапи - всичко правено някога за чеиз. Облече зелено вълнено костюмче, обувки, дори и мека велурена шапка, които неща ми даде един модернизиран студент, който на радо сърце се освободи от шаячните си дрехи. Братът на хазайката пък му подари вехтия си балтон и здрав каиш да си връзва гащите. Накарах го да вземе вързопа с дрипите си и да ги хвърли в канала. И пак да дойде. Тогава сложих стоте лева в ръката му заедно с нова носна кърпичка и му казах: - Ето Крумчо, какво ти направи Бог. Знай, че в света има Един, който ни обича. Може в света да си нямаме никого, но знай, че Той се грижи за нас, стига да не Го забравяме. Сега, ела да благодарим на Бога от все сърце. То застава до мене и хълцайки нещо шъпнеше. След това аз изпратих Крумчо да си иде. Но току що почнах да чета в една книга, чух нови стъпки до вратата и тихо изхлипване. Това беше Крумчо. Тоз път то ридаеше. И когато го попитах защо се връща, то още по-силно заплака и каза: - Къде ще те видя пак, ти си ми повече от майка. - Ще идваш при мен, Крумчо, казах му! Стига да заработиш някъде, аз няма да те оставя. Ще идваш при мене всеки понеделник и аз ще ти давам книжки, ще те уча, ще се разговаряме. То се поуспокои, взе връзката .Детски другар” като обеща да чете. Сега, Крумчо даже е хубав. Бузите му се заруменили, сините му очи светят от сълзи и - радост. Приближих се и целунах пламналата му бузичка и го потупах по рамото. - Ела пак, викам след него и преобразения мой дриплю си отиде. Господи, Учителю, благодаря от сърце, че ме научихте да направя едно добро. Помогни ми, Господи, да стана проводник на доброто. 26 [ЮНИЙ 1925 г.] Още малко и аз трябва да напусна това уютно жилище и да тръгна по незнайни пътеки! Господи, аз съм твоя Крумчо, изпрати ми подкрепа и приветливо гнездо, където да уча. Но нещо у мен недоверчиво ме гледа -чувам даже упрек: „Ти искаш покрив, за да идва и той при теб, нали!” Да, истина е това. Обичам го, обичам го, Отче мой! Отидох в специалния клас. Учителят покани някои да начертаят по своя воля на черната дъска по една фигура. Аз начертах знака на безкрайността. Той начерта окръжност и около нея няколко криви различно отдалечени от центъра С. Кръгът, заедно с окръжността е хармоничното състояние на една душа, а кривите линии - пътя на душата, когато се отклони от нормалния си път. Колко светлина внесе в съзнанието ми Божествения Учител. Той вижда нашите кривулици и чрез този чертеж ни кани да се опомним. Зададе и 2 теми: 1) Произход на песимизма и 2) Обезсърчение на младите. Ще приведа и някои Негови мисли: „Чувствата приспиват човека.” „Когато чувствата взимат надмощие, умът затъпява.” „Щом дойде желанието, човек е роб.” „Колкото страданието е по-силно, толкоз по-скоро ще се смени.” „Когато дойде едно желание у вас, впрегнете го на работа.” „Обичайте страданието, за да си отиде, мразите ли го - то си остава.” „Пазете се, ако сега не поумнеете, когато остареете ще обезумеете.” 27 [ЮНИЙ 1925 г.] Хазайката ми каза, че мога да остана още 1,2 седмици... Божичко, милост! 30 ЮНИЙ [1925 г.] Колко ме обижда неговото държание в градината. Пази се да го не види някой с мене. Особено като види унгарската легационна двойка, които яздят всяка сутрин насам. Защо тъй, какво съм аз за него? Как искам да говоря с Учителя (през пролетта на 1925 г. разговарях с Учителя на сред поляната) или с тази тайнствена Добринка, как искам съвет и упътване от някого. Не смея да се доверя никому. Усещам, че повечето ме осъждат. Живея в постоянна борба със себе си. Искам да се изкача високо, високо и там на простор и свобода да разкажа за него, за неутолимата ми жажда за обич и нежност. ЮЛИЙ [1925 г.] Плета тежки шалове от разноцветна прежда. Получавам 500 лв. за тях. Въпреки учудването на Учителя, заминавам за Габрово на поканата от Цанка Екимова [виж “Изгревът”, т. VI, с. 242-339, сн. 11, 15], която ме зове сърдечно. „Какво ще правиш в Габрово?”, пита Учителя. Тя ми показва всичките си рокли, обувки, тоалети, плаче от скука и презира мъжа си. Някакви духове й тропали - празна скучающа жена. Иска да бъде „свободна душа” като мене, но да има някой да печели за нея. А пък аз, все с тази моя бяла рокличка, люлея се на дворната люлка и си чета книга. Получавам писмо от него. Целувам всеки ред поотделно, всяка буква да бих могла. Съпругът се сърди, че ме сложила на брачното легло. Сцени, некрасиви работи. Заминавам за Трявна - пеш - през Балкана - да предам поздравите на Учителя. Тука е майката на Цаня. Бои се от него да ме приеме. Преспивам как да е и с влака се връщам в Габрово, за да отида при Стефка Стойчева. Там ми е по-леко. Тя ми е приготвила ново жикетче и нова плетена блуза, и цяла торба бяла прежда да си оплета каквото искам. Подир някой ден всички потегляме за събора в Търново. Но всички забелязват, че съм вече добре закръглена - зер, затуй са ме викали види се и да пропъдя досадливите духове, които вече не припариха до Екимовия дом. За пътните разноски - скучающата дама даже и не спомена. Така се пожертвуваха сиромашките 500 лв. за този гдето духа. И тоз път богатите ограбиха бедните. Но тъй ми се пада, щом не обърнах внимание на Учителевите думи. 26 ЮЛИЙ 1925 г. Молитва на Витоша да ме запазят чиста девица за Специалния клас Ето ме сама на Витоша. В Драгалевци ме среща Учителя с група ученици. Те мислеха, че идвам да ги посрещна само. Но Учителят каза: „Оставете я да свърши работата си.” О, Той знае за моята ужасна борба, че мястото ми в специалния клас е разклатено. Бивака. Върху огнището още димяха недогорели главни. Събирам дърва и го подклаждам. Свечери се. Мириади звезди покриха небосвода. Тихо се сгушиха в мрак планините. Тих ветрец люлееше клоните на зелените габери. Сама съм. Сал сама. После задуха силен вятър. Стана студено. Взех да зъзна. Извадих кожуха си и се наметнах с пелерината. Усетих небивал страх. Не смеех да изпусна огъня, а изпитвах страх от червените пламъци, които издаваха тук присъствие на човек. Божичко, запази ме! Запази ме и тук в гората, и доле в града. Запази ме от него, запази ме от мене си. Ето аз го обичам, но Теб обичам повече. Не искам заради един човек да изгубя Твоята милост. Твоята милост ми е нужна като светлината, като въздуха - без тях не мога нито миг. Подай ми ръка, Отче мой, защото иначе ще стана негова, негова... Срам ме е да кажа тая дума, която слушам от другите. Нека да остана още дълго в специалния клас, докато Ти си определил. Чешмата шурти. Над мен се надвесели клоните на дървото, като да ме пазят. Ето ме високо и далеко от хората. Защо се не моля сега, защо не ридая коленопреклонно, а се озъртам и при най-малък шум, и се заглеждам в мрака. Значи инстинкта за самосъхранение надделява. Ето и гладна съм. Посягам към раницата и да се нахраня. А "другото” глъхне. Далече е той сега от мен като прашинка. Колко много звезди! Аз малка прашинка с едно сърце, което знае само да крещи и стене. Не смея да заспя да не изпусна огъня, който ми е така необходим в тая ветровита нощ, от който същевременно се боя. А дойдох да разгърна душата си на природата и да искам подкрепа. Нощна птичка прелетява над главата ми. Косата ми настръхва. Изкачих се върху камъните и погледнах надолу. София трепти в хиляди светлини, приютила безброй неспокойни сърца. Там е и той. Мисли ли за мен? Знае ли, че тук съм в заговор против него, че искам да го изтръгна от сърцето си и никога веч да не си го спомням. Знае ли той, че сега ми е най-страшния враг, който ми пречи да уча, да се съсредоточавам, че мислите ми бягат по него и ненаучените уроци ме гледат обвинително. Как съм заспала? Около мен братя и сестри. Целият бивак населен от близки хора. Ето я зората. Последната четвъртинка луна се изтъркулила на запад и зората блести. Огънят почти загаснал. Скачам, подклаждам го, поставям чайничето и се изкачвам върху скалите. Изток се очертава. Първо смъква тъмното си було, после причесва косите си и се усмихва. Хоризонтът руменее. Покрай него бяга в розови облачета усмивката на зората. Огнен меч пробива дупка на небето и слънцето изпраща първите си лъчи. Аз ставам и протягам ръце. Слънце, Слънце, Слънце на живота, спаси ме! Аз искам да съм твое бодро и весело чедо, аз искам да помагам на твоите малки самотни деца - сестра на всички сираци и отритнати от живота. Сълзите ми бликнаха. Стана ми някак жал. Че и аз съм едно такова самотно и отритнато дете, даже вече босо и дрипаво... Задуших се от ридания. Гласът ми се издигаше. Пълните ми със сълзи очи виждаха от изток цели три слънца окъпани в брилянтен блясък. Господи, обичам го. Спаси ме! При тая божествена красота не виждам никакъв грях. Има грях в един малък сутерен, при едно бедно момиче, което пъдят от квартирата си, не може да се скрие под крилото на възлюбения си. Това е грях, а тука, всред тая божествена красота царува вечен мир и хармония. Чаят ми е готов. Закусвам и слизам към окъпаната в слънце роена долина. Вървя и пея. Птички летят. Небето се синее. Цветята и тревичките блестят в роса. Навеждам се и целувам скалите, прегръщам дърветата, ридая от щастие. Като че ли някой ме носи в слънчева колесница и ме гали, гали. В Драгалевци току що потегля празен автомобил за София. Шофьорът ме кани и бързо ме отвежда в града. Окъпвам се и отивам на беседа. Същински чуден сън. Като че участвувах във вълшебна приказка. Обичам го още повече. Тъй напоена от божествената милувка на природата искам да отида при него и да потъна в обятията му. След обяд съм при Учителя. За всичко говорихме, но не и за него. Той като че ли очакваше, но аз не смеех. Но тъй беше хубаво при Него -Човекът - Слънчевия човек, който ме учи и удостоява с внимание. При Него е тъй красиво и тихо, както на Мусалла при изгрев слънце, както тази сутрин на Витоша. Каква свежест пълни гърдите ми от бурната нощ на Витоша. Весело ми е. Качвам се на едно столче и пея драматично. Изреждам в песен молбата си, копнежа си, своята велика благодарност. 30 ЮЛИЙ [1925 г.] В Габрово. Отивам при една капризна млада жена, която копнее за моята свобода, а не знае, че тя е изкупена със скъпа цена. С парите спечелени от Котеви за изплитането на два пъстри шала, отивам при тая богата жена. 5 АВГУСТ 1925 г. Годишнина от идването на Белия Гълъб. Колко е скучно тук, въпреки че се живее в материално благоденствие. Като че ли тази къща прилича на човек без дробове... Не, не бих сменила моята съдба с нейната. Искам да остана с Гълъба, но да бъда все тъй свободна като сега. Ние няма да живеем под един покрив винаги с него, а във вечен копнеж ще броим дните и минутите за едно, едничко само виждане. Искам да стана майка на едно слънчево дете с неговите весели лъчи. Габровски Баждар - ти си прекрасен. Но трябваше и той сега да е тук. Тия стари разкривени улици и древни постройки приличат на тиха приказка от старо време. Защо го сънувах беден и дрипав, даже скръбен. Той не ме забрави. Ето милото му писмо. Постоянно преработвам стихотворните си бележки и се люлея на въжена люлка. АВГУСТ [1925 г.] В Търново пак срещи със стари познати и приятели; правим нови познанства. Учим песни, слушаме беседи и си разменяме адреси за кореспонденция. Михаил Краев държи за дружбата ми. Иска да ми пише. Изведнъж се извива грозен вятър. Небето потъмняло, фучи бурята, мете земята, засипва очите, изскубва палатките и размята бельо, книги и шапки. Ето на среща ми - Лулчев. - Ти си виновна, вика, за тази буря. -Аз!!! -Да, защото отказваш да влезнеш в литературната школа, ти. - Аз? И изведнъж от смайването си тъй прихвам да се смея, че и околните се смеят без да знаят причината. Значи ако река, аз мога и бури да предизвиквам. И тъй се смея, цяла се прегъвам от смях; изправям се и пак се прегъвам до земята от болка, причинена от смеха и се кискам като дива, като селянка. Незабелязано се измъкна този лъжльо. Защото сигурна съм, че лъже. Посредник между мене и Учителя, да се продъни! 19 АВГУСТ [1925 г.] Почва да ми омръзва. Тая жена [Цанка Екимова] хем иска да има богатия род, който да й купува и доставя всичко, хем - моята свобода и волност. Иска да напусне мъжа си, но готова ли е да измине моя път, да се здрависа с моето поприще? Такова семейство е най-голямата лъжа. Свята свобода! Колко си прекрасна, но колко скъпо струваш на оногова, който я притежава! Ходихме в Габровския Балкан, св. Никола - там, гдето опълченците са дочакали руски отряди. 22 АВГУСТ [1925 г.], Търново Пак сме тук на свещеното място. С колко стари познати се видях. Ето го моят печатар от Казанлък и неговият първороден син, който така хубаво ми отпечати книжката... Ето ги бургазлии, варненци, русенци, видинци, милите скъпоценни айтозлии, ямболци, пловдивци. Ето ги и моите софиянци! Крещим от радост като се видим. Колко се обичаме в този миг-той ни разкрива цялото битие на нашите души. Сестрите са облечени с бели дрехи (моята рокля). Всички по първоначалния модел даден от Учителя. Братята със светли рубашки. Като по програма всичко върви наред. Едни слушат беседите, други дежурят по кухня. Грамаден двор с лозя, изпълнен с палатки. Цял един град. Сутрин ставаме рано, дружно правим молитва и гимнастика. След закуска Учителят говори. Някога предава нова песен. После я разучават. Но колко съм напълняла. Това прочуто Габрово поправи линията ми. Ето каква била работата, само да има да казва някой: „Заповядайте на обяд” и - готово. И ти, полегнал върху мек фотьойл, оставяш недочетената книга върху пламенната страница на някоя велика любов, слизаш в красивата трапезария и - поправяш линията си. Но това госпожинство: люлка, дрямка, сладка, торти се свърши, даже ми омръзна. СЕПТЕМВРИ 1925 г. Връщам се в София и закръглеността ми почва да се изтънява. Отново гладът, Господи, Боже мой. Едвам събрах да платя таксата, едвам събрах пари за Габрово и пр. Що да правя? Взимам коли от братската печатница зад нашия салон и нагъвам, също както д-р Тригубенко в Казанлък. Пак по някое петаче - хлебец. Давам на плетачка да ми оплете тънко бяло костюмче с копринен ширит по края и нещо отработвам за труда й, защото тя е наша сестра и знае, че уча. Ето го, бяло, чисто, сякаш плисирано, изгладено - обличам го. Чудесно, чудесно! Оглеждам се в голямото си огледало и как искам в този миг да съм при него, да ме види - да ме помилва. Жечо не ще да учи. Тъжен, замислен. Стоим на „Марин Дринов”. Разговаряме се. Питам го защо не желае да продължи. - Защото, казва безочливо тихият младеж, искам да обичаш само мене. - Само тебе, викам и го гледам с величайше удивление; и тъй се засмивам, тъй се прегъвам до земята от смях, също тъй, както и пред онзи вражар. - Глупак, му викам, глупак и половина. Имаме брат Боев, имаме значи цялото небе на наша страна. Не сме ли ние като царски синове с него! Къде по света има учител като брат Боев, а като учим заедно, като дружим, като си споделяме, това е все таки една обич. Не, ти искаш „само” тебе. Много искаш. Учи, ако не, глупак си. 6 СЕПТЕМВРИЙ [1925 г.] София Заварих две писма от него - чак от Рим. Когато пак ще се завърне, обещавам да бъда мъдра. Няма да се хвърлям в прегръдките му, няма да го милвам и целувам. Не искам нищо от него. Нима искам да ме тури в кафез като Цанка и от там да копнея за слънчевата свобода, която сега имам. Аз съм весела, свободна птичка - обичам планините и долините, обичам - даже и своята сиромашия. Но аз съм богата! Кой казва, че аз съм бедна. Кой? Нима бедните хора могат тъй сърдечно да пеят? Нима те са весели и щастливи като мене. О, земята пее под стъпките ми. Слънцето приглася на моята песен. Той е богат и пребогат. Зорница казва, ако искал можел да ме облече само в коприна. Как така ще ме облече, когато съм едвам в V кл. и още дълъг ученически път ме чака. По-важно е умът ми да свети, отколкото дрехите. Но защо Жечо не желае да работим за VI кл.? Казва, че не може да понася да обичам други хора. Но кои други?... Че нали и него обичам, нали заедно учим така хубаво, това не е ли най-доброто? Но той казва, че трябва само него да обичам! Ха, ха! Луд ли е? Само него! Не, много иска. Наистина много е претенциозен. Ами гълъбът? Господи, та ако е само за едного, аз обичам вече него! Горкият Жечо! Никога не бих могла да го обичам както другия, както белия мой нежен гълъб. Но ние трябва да учим, нищо повече! Ние имаме най-добрите учители и не бива да хленчим кой ни обича и кой не. Нали Бог ни обича. И за себе си казвам същото - ще уча въпреки всичко! 13 СЕПТЕМВРИЙ [1925 г.] Жечо се съгласи да учи. Днес започнахме учебни занятия. Колко е хубаво! Какъв зловещ сън сънувах! Че две кучета искат да прегризат ръцете ми, но аз ги измъквам от устата им с големи болки и големи рани. Кои са тия кучета? Понякога се чувствувам тъй самотна. А понякога ми се струва, че някой кротко ме води за ръка. Не биваше да отивам в Габрово - там се научих на мързел; видях как скучаят разглезени жени и аз самата се разглезих. Но вече работя в ателието за кърпи на Фархи - там ще се оправя отново. Вместо шев, хазаите ми дадоха тоз месец друга работа - изчистих цялата къща до най-малката подробност. Средствата ми са тъй оскъдни! Това никой не знае. Взимам корав хляб от фурната и малко зеленчук. Това е всичкото що мога да си доставя. Въглища нямам никак. Ще помоля Дафинка да ми предвиди работа и за това. Понякога наистина гладувам. О, то е тъй неприятно, да знаеш, че над теб хора преяждат, давят се в пиршества, а пък ти да няма с какво да подсладиш залъка си. Но, благодаря Ти, Боже! Нали съм поне здрава. 30 СЕПТЕМВРИЙ [1925 г.] Казах на Учителя, че ме пъдят. Колко съм гладна! Да има поне някой плод! Хазаите обраха всички праскови, но за мен не се досетиха. Но да ги поживи Господ, че не ме пъдят от квартирата - нито дума вече не става за това. Ето ми красивото писмо от Италия. Каква гавра! Гладна съм, а получавам известие от онзи горд римлянин, който сега е на весел курорт там в своята родина. Отидох при прасковата - за щастие останали трички в едно скрито клонче и така наквасих сухите си корички с една от тях. Жечо е такъв мил момък. Подари ми няколко тетрадки. Паша също. Колко е хубава градината! Розите цъфтят втора жътва, карамфилите са в своя апогей. Не късам нито едно цвете, освен оная малка бяла теменуга, която му пратих. Срещнах един о две прегърбен дървар. Дадох му двете праскови. Колко се зарадва! Видях наскоро един сляп кон що теглеше каруца. Беше одрал кожата на коляното си и тя се вееше като кърпа. Горкото животно! Веднага изтичах в къщи и дадох на коларя дълго бяло платно да го превърже. Същият колар мина днес, същото конче - вече оздравяло. Тъй се зарадвах! Моят Крумчо пак идва, но чудно! Пак с парцаливите дрехи и нито следа от хубавата премяна, с която се облече. Каза, че му ги откраднали... Студентите му дадоха сега още едни панталони, даже и една хубава полушубка; аз също го окъпах и още някой лев му дадох. Но още по-чудно - този хубавец „изгубил” и тия дрехи от гърба си и отново се яви с парцалите. Моят Крумчо ме полъгва. 6 ОКТОМВРИ [1925 г.] Пак срещнах оня полусляп превит дървар и му дадох последните си пари, с които отивах да си купя хляб. Бог ще ме нахрани, ако не с хляб, поне със сълзи. А какви благоухания идват до мен от кухните на хазаите и Милеви. Сега Славчо и Мила ще се нахранят до насита, а също и Здравка и Соничка. Наистина забравена съм от всички. Но смелост, мое бедно сърце, Бог няма да те остави. Ще видиш ти чудесната Му ръка отново протегната върху тебе. Окото на Бога е върху тебе, не знаеш ли. Не те ли изведе Той до тука, нима ще те остави! Сама си се насърчавам, сама бърша сълзите си. Господи, дай ми работа! Изпрати ме там, гдето имат нужда от моите пъргави ръце и нозе. Отслабнах. Нозете ми треперят. Не мога да шия. Забрави ли ме, Господи! Аз изнемогвам. Сега съм с всички що изнемогват. Сега зная, че не съм сама, че ние сме велико мнозинство. 7 ОКТОМВРИ [1925 г.] Той се завърнал. Руски студенти ми донесоха да им ушия ризи. Вместо плат, донесоха американски широки бархетни рокли и вместо да ми платят с пари, оставиха ми 2 от тия съвсем нови рокли. Сега ще си ушия нови роклички! Как хубаво ще ги ушия. Едната е тъмно сива, другата е ясно гълъбова. Дафинка дойде и остави нови 20 лв. под чинийката. Веднага си купих цяло бяло хлебче и малко грозде. О, нахраних се сладко и хубаво! Очаквам го всяка вечер. Като че ли чувам стъпки; не, бие моето сърце... Да не би да съм го разлюбила!? Или съм изпаднала от систематичния глад. Заварвам Жечови да се хранят, но те не ме поканват даже и с една бодка. Само когато взимам урок при Аня се освежавам с хубав чай и закуска, иначе научих се все гладна да ходя. Но стига съм се оплаквала - трябва да търпя. Ще дойдат и по-добри дни. Гощавките в Габрово трябвало да изкупя. Пък и защо ли ходих там! Не похарчих ли своите 500 лв. за път, които взех от Котеви за двата пъстри шала. Помня, че Учителят ме погледна учудено, когато му казах, че заминавам за там... 20 ОКТОМВРИ [1925 г.], вторник Той дойде. Колко му се радвах. Но не смеех да го приближа, не смеех да приема откритите обятия... Какъв ми е отслабнал! Придобил е образ на европеец. Но защо искам да страня от него. Той седи смутен върху стола и не знае какво да прави. Отиде си, каза че пак ще дойде. Колко работа имам сега! Не мога да се оплача. Дафинка ми обезпечи въглищата, но аз трябва да ги изработя. Неволята ме научи и кожух да шия. Научих се да съединявам малки парченца от кожа с кръстат бод с дълга тънка игла. Дрехата стана много хубава. Отгоре я облякох с чер зибелин. Какъв хубав сън! Чух чудно хубаво пение минавайки през алея с цветя между дървета със зрели зарзали. Облеклото ми бяло, сандалите ми сребърни. Небето беше ясно и цялата природа облечена празнично. 23 [ОКТОМВРИ 1925 г.] Той пак дойде; донесе ми хубави италиански вафли. Горкият, той мисли, че и тях ще му върна както шоколадите, но аз още при него ги преполових. Какво нещастие! Брат Боев замина за провинцията и ние оставаме сами. О, не сами; имаме плеяда учители, ала никой не може тъй нагледно да предава като него. Той може да ни „снеме” всичките звезди, но ще ни направи урока ясен. Не, чувствувам че отново губя опората под нозете си и пак ме обзема безумно отчаяние за моята тъпота. ОКТОМВРИ [1925 г.] Златен софийски октомври. Оплитам дупки на юргански чаршафи на хазайката и се приличам на слънце. Намислила съм си нещо. Ето, свършвам вече. Малко хляб в раницата, кожухчето, пелерината и потеглям. Ще нощувам горе и ще се моля да забравя, да ме отболи душата по Colombo mio [(итал.) моя Коломбо]. Ще ме чуе Бог. Нали съм негова. [Заб. Случаят е описан и на 26 юли 1925 г.] Кога се възкачвам по „Зеленка” - не зная. Насреща ми Учителя с нашите - връщат се, там били днес. - Закъсняла си, ме закачат другите, мислят че ще се върна с тях. Учителят ме гледа и стои на пътеката. После каза: - Нека си свърши работата. Подава ми ръка и аз поемам нагоре. Изравям искрици из под пепелта и си правя нов огън. Дордето е още рано събирам си още дърва и когато огряха звездите, вече се грея на огъня и зъбите ми тракат от студ. После внезапно го угасвам. Ами ако някой заради огъня дойде при мене. Диря място где да се скрия. От храст на храст; всяко ново място ми се вижда издайническо. Най-после се свирам в един шубрак и притайвам дъх. Изпитвам такъв голям страх, че нито за грейналите звезди мисля, нито за Colombo. Господи, закриляй ме! Заспивам като заяк - едното око спи, а другото гледа. И пак сънувам сън, че Петровци, много Петровци ме пазят, в тяхно число и брат Петър Пампоров. Събуждам се точно преди изгрев. Виждам се сама на планината и схващам цялата трагедия на живота си. Слънцето изгрява. Ето го, златно, текущо злато, но дали от сълзите ми, не зная, стори ми се, че то се раздели на три огнени сфери, наредени в триъгълник. Чак сега, при милата светлина казах мъката си. - Господи, спаси ме - помогни ми. Избави ме от самата мене. В мене е той, в сърцето ми живее. Казах си всичко - болката, страховете, обещанието, което взе от мене Учителя и мястото ми в специалния клас. После се връщам в лъчезарното утро. Провирам се по стръмната пътека, газя по ливади от цветя; слънцето блести по росните капки и о, чудо, вместо да ме избави Бог от любовта ми към човека, тя расте в сърцето ми и аз разгърнала ръце пея; мили, милий, обичний. На утрото пристигам за беседа точно в 10 ч. Стана дума за спането ми на Витоша. Учителят с нас. Разбира се, не казвам на всеуслишание за целта на отиването си, а само какво изпитах там и за трите слънца на изток. Какъв смях падна от всички. Най-много се смя Учителя. Сълзи на очите му от смях. Още през пролетта, Учителят ме извика всред поляната, където седнахме и двамата по турски. Още тогава Той ми зададе въпрос какво имам на сърцето си. Почвам, прекъсвам, почвам, прекъсвам и сълзите ми на потоци. А меко утро ни обръща, сякаш слънчева мъгла около нас завеса туря. Защото вражара се опита и веднъж, и дваж да прекъсне дивната ни среща, но Учителят умее да отпъжда когото поиска. Наплаках се пред Учителя и ми олекна. Той каза, че всичко ще се оправи. Но как? Цанков режим. Наглед тихо и спокойно, обаче по затворите е писък, а колцина платиха с живота си. Готвя се да обядвам. Имам отлични черни сливи - компот. Някой чука на вратата - брат Бертоли [Апфиери Бертоли - виж “Изгревът”, т. III, с. 126-127; т. V, с. 572-577, сн. 33]. Зарадвах се. Седнете. Не, той няма да седне. Пратен е от Учителя пак за онази Лулчевата школа. Скочих и направо му казах: - Лъжеш! Не те е пратил Учителя. По-добре прибери съпругата си от Балона, която си пропъдил. Кажи истината. Тогава, честният добър човек призна, че не говори истината и, че онзи го накарал тъй да говори. И за да му покажа, че ми е брат и че го обичам и уважавам като такъв, слагам още една чиния върху блестящата от седефи масичка и го каня на обяд. Така си хапнахме и се разбрахме по този въпрос веднъж за винаги. Учителят му казал същото: - Идете и вземете жена си, рекох. И наистина той отиде и си доведе своята Лучика. Нищо й няма на жената, но „онзи” иска да го откъсне от семейството, да му подари литературна сподвижница в моето лице и да му обере паричките. Лучика завари разорен мъжа си и почнаха отново да събират дом. 4 ДЕКЕМВРИ [1925 г.] Чудно. Нощес сънувам чуден сън: Някой ми каза: Пази се от него, защото той е съблазнил всичките ти сестри. Внезапно сънят ми се прекъсна от леко почукване върху прозореца ми. Скочих. Облякох се набързо и отворих на този „той”. Тръпки ме побиха. За пръв път в лицето му съзрях моя най-голям враг - съблазнител на всичките ми сестри. Но защо идва тъй късно. Не вижда ли, че прозорецът не свети? Ето, часът е точно 11. Не знае ли, че утре рано ще се става? Той ще спи може би до 7-8, но с мен не е така. Той ще спи и след обяд, пък аз точно тогава ще управлявам мотора в ателието на Фархи. Бях почти враждебна. Гледах го уплашено. Цяла треперех от негодувание. За пръв път го срещах със страх и негодувание. Милувките му ме ужасяваха. Целувките му приличаха на допиране от мъртвец. Господи, дали съм го разлюбила? Не, аз го обожавах въпреки всичко, но и това което усетих нея вечер не зависеше от волята ми. Когато си отиде, аз дълго се молих след него. Боже мой, Боже мой, запази ме да не падна, да не изневеря на обещанието, което дадох в Търново, в оня паметен ден, в оная тайнствена стая, където казах ясно и решително: Аз искам да Ти служа, Господи! Защо ми е цялото богатство на света, ако изкривя пътя си към Оногова, който в тия дни ме е призвал и избрал за своя работница. За Теб ще живея, Теб в песни ще прославя, за твоите малки ще живея. 9 ДЕКЕМВРИ [1925 г.], сряда Всред снежна виелица ходихме на Витоша. Ах, как ни блъскаха ветровете; като че ли със стрели и копия ни отпъждаха да не преминем свещения предел. Но въпреки всичко ние, водени от Него, стигнахме на Бивака и здрави и невредими се върнахме в къщи. Така освежени и бодри си дойдохме, като че ли не бяхме срещу планинските стихии. 13 ДЕКЕМВРИ 1925 г. Но обувките ми вече не изтрайват - галошите. Тъй преуморена се връщам от работилницата, че е немислима всяка умствена работа. Едвам мога да изработя 25 лв., а харча всичката си енергия. Изкарвам толкоз работа, а хитрият евреин взима всичката печалба. Връщам се с мокри нозе, гладна и - озлобена... Аз станах Крумчо. Аз му приличам във всичко, дори и в лъжата. Той търгува с дрехите що му дадох, пък аз давам на сития граф топлите чувства, що Учителят с такава грижа и любов отхрани у мен. Добринке, бъди за мене това, което аз бях за Крумчо и аз няма да лъжа вече... Не, не мога повече да работя при евреина. Той иска да източи силата ми до капка. Макар, че е „много доволен” от мен, но аз трябва да го напусна, че каквото нека да става. Вървя по разкаляните улици и се чувствувам тъй скръбна и самотна, тъй изоставена. Отмиля ми и ученето. Тия учители не са за нас. Може би за някои много даровити ученици, но не и за моята бедна тъпа глава. Само бр. Боев може да ми помогне и никой друг. Неговото търпение е безкрайно и велико. У дома е неприветно. С какво ще залъжа глада си? Чия усмивка ще ме срещне там!? Ето гълъбът идва само нощем, когато знае, че вече съм заспала... Нима той не вижда моята обстановка, нима се не досеща за това, което е хубаво за един учащ. Не забелязва ли моята посърналост. Защо не пита. Па и да не пита, нека направи една грешка да ме изненада с нещо, което би било много уместно сега. Но аз говоря глупости. Че това съвсем ще ме подчини на една чужда воля. Не, не. Палтото ми е изтъняло като цедилка. То е чисто и изкърпено, но тънко, тънко. Нашите от дома още ме подиграват. Още гледат недоверчиво на моята работа. Дали пък наистина не греша! Дали не беше по-добре да вървя по стария утъпкан път, гдето досега са вървели моите сестри от света? 19 ДЕКЕМВРИ 1925 г. Боже мой, Боже мой, велик си Ти! Велика е тая Добринка Емануилова! Ето нови 700 лв., придружени с едно мило писмо. Нейното писмо е ясно и категорично. Тя иска с тия пари да ме подкрепи в училището; да си купя вълнени обувки и галоши. Тя уверява, че избрания от мене път е велик, че трябва смело да вървя по него. Какво вдъхновение! Жилището се преобрази. Изпълниха се дробовете ми със свежа струя. Стоях до полунощ и писах пламенни стихове. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 19 декемврий 1925 г. Добра г-це Славчева, След дълго отсъствие обстоятелствата наново ме доведоха в София. Срещнах Ви пътьом с тетрадка в ръка и погледът мй схвана, че продължавате да учите и че се нуждаете от чифт галоши за нозете и една шапка за главата. Прочее, моля от изпратената Ви сума да си набавите тия необходими за вас вещи. Нищо не икономисвайте от изпратеното. Ако нуждата от шапка не е тъй голяма за вас, вместо такава вземете галоши и зимни обуща от плат. Тия неща биха Ви се изпратили в натура, но по-добре е така, да си ги набавите сами, според Вашия вкус и ... вашата скромност. Принципите ми и условията от миналото важат и днес. Природата със своите методи ни създава скърби, а ний хората, трябва да създаваме радости един другиму, за да се яви равновесие. Това е мисля смисъла на поръчението „Любете се един друг". Да се молим, Господ да осъществи светлите мечти на добрите души за Божиите работници. Привет: Добринка Емануилова. 3 ЯНУАРИ 1926 г. Колко много музика тая година! Около Учителя се тълпят все по-даровити музиканти и композитори. Планината дойде при мене, понеже аз не можех да отида при нея. Недостъпните за мен концерти сега са моята постоянна атмосфера. Той е болен - инфлуенция. Пази се да не ми я предаде. Целунах писмото му. Каква музикална Коледа! Аз чух концерти от Шуман, Лист, пиано от Шопен. Младият Владигеров ни свири на цигулка, г-ца Виятова - на пиано. Горе у хазаите имаше елха. Имаше - не я видях. Само когато извлякоха изсъхналото дърво и го нацепиха за печките, видях тази хубава стройна елха, върху която някога е пяла птичка... Дали върху блестящия паркет горе са и стъпалцата на някое бедно дете!? Дафинка ми подари копринено платно за блуза, което бързам да увековеча с красива българска бродерия. А от него чудесни бонбони. Сега съм обута красиво и топло. Господи, Господи колко е хубаво това! Ето аз мога да излизам вън, свободно да газя из снега, да се радвам и аз на зимните хубости. Колко много нощи зъзнех в леглото и не можех да заспя от студ. Но тая мой непозната приятелка, но тая голяма и велика Душа, която през рамото ми е надникнала и прочела тъжните редове. - Добринке, ти ми посочваш истинския идеал на жената. Аз искам бездруго да стана като тебе и да обичам докрай всички Крумчовци, макар и да полъгват... Сега не желая той да идва. Нека не идва дълго, дълго време. Защото Добринка ме посети и ми показа истинска обич. Според него любовта е целувка. Според Добринка любовта е жертва. Обичам формулата на Добринка. Искам по нейния път да вървя. Дали не иска той да ме превъзпита в оная учена българка, която треперела за българското реноме. Може би нейният морал е по-висок от тоя на Добринка и Учителя. О, мое измръзнало гладно тяло, о, мои тънки изморени от работа пръсти! От които Арон Фархи изяде цели 190 лв. Освен това, когато си поисках настоятелно, той, евреинът ми пожела да остана „вечно” фабрична работничка. Божичко, нас ни кълнат, тия ни кълнат, на които работим. Где си, Господи, виж оскърблението ми! Да, Ароне, брате Ароне, аз ще изляза от това „надничарско” поле, където твоите лъжи и клетви ме тикат и ще отида работница в друго поле, където ще ме благославят. А ти! Господ да те съди. Как се надува красивата му пременена госпожа! Като лебед си проточва шията за целувка към него. Високомерно минава край мене и пее най-сладката братска песен: „Благославяй, душе моя, Господа!” На тях им се пее, нам се плаче. Влязоха в братството да се спасят от своята еврейщина, уви, тя се е сраснала за тях и вечно с тях ще си остане. Напред без страх! Бог е с мен! Учителят ни ръководи! Добринка е при мен. Душата ми пее, пее. Нозете ми са топли и сухи. Господи, велик си Ти. За Теб ще живея и песни пея. Ти си моята майка и мой баща. 29 ЯНУАРИ 1926 г. Отчаяна съм за бр. Боев. Съвсем не върви. Новите учители ни подиграват, когато не можем да схванем нещо. Где го нашия обичен предобър брат да ни учи така търпеливо. О, той има божествено търпение и обич. А тия ни се карат, подиграват и бързат, бързат. Даже и Паша... И тя знаела защо съм така разсеяна... Тъжно ми е и за него. Защо тая гавра на съдбата да ме срещне с него? Не можеше ли без това голямо изпитание? Учителят ме повика да шия нещо за столовата. С каква радост приех, с каква любов работих. Но там как ме подиграха, все големи, все учени. Даже и Мара Белчева - тя най-много от всички, подигра поезията ми, дикцията ми, когато рецитирам стихове. Как ми се смяха, каква злъчна ирония изливаше адското им кикотене когато ме имитираха. Особено тя, Мара - любимата ми, обична царица от българските поетки. Не можех да напусна стаята, защото безспирно въртях машината, защото имах поръчка от милия Учител. А Той го направи нарочно, защото знаеше, че нямах вече пари за хляб и нямах сила да издържа тая страшна мъка по мрачния ми учебен хоризонт, тая страшна мъка от постоянна борба за - него. Като три тигрици се нахвърлиха върху мен и безжалостно късаха душата ми и единственото божествено цвете в душата ми - моята раждаща се поезия. Като че ли това бяха три демона, които мен беззащитна ръфаха и късаха до насита. Отидох си у дома. По пътя ридаех. Вечерният мрак скри сълзите ми от проходящите. Студената ми стая ме приюти, за да продължа моето ридание, моята огорчена душа... Аз вече нямах нищо. Нито даже поезията - в която тъй ме насърчаваше Учителя и всички братя и сестри. Що им сторих? Та на едната не й ли слугувах когато беше болна и усамотена поради ужасна болест. Не я ли сложих в леглото си и сама легнах до нея, за да я стопля? Ами и другите, които срещнах в братството като ангели и им се поклоних. Не, не! Какво да мисля за хората. Где съм аз и в кой свят се движа? Не виждат ли, че изнемогвам от глад, студ и мъка, и едвам вървя. Моята поезия, моята гонена рожба, повита в ясли! Господи, Господи, Господи. Стаята е студена. Разнизах топлите си обувки, за да си легна. Но защо? Нека плача, нека оплача живота си. Моята младост премина в труд и мъка. Моите очи познават най-често сълзите на унижението. И той!... Идва посред нощ, когато кръста ме боли от седенето права цял ден до машината, той идва да смущава единственото ми благо - почивката. Хазаите ме презират. Те не искат моята дружба. Не ме викат на своите веселби. Соничка и Здравка едвам ме поздравяват, може би за него, може би мислят, че съм леко момиче, а те не знаят какви угризения ми струва всяка целувка, всеки нищожен дар. Паша ме подиграва, че съм разсеяна. Тя мисли, че щом съм голяма на възраст трябва и по-добре да разбирам химията от редовните ученици. Домашните ми ме хулят, че съм оставила „своята вяра”, а съм хукнала на чужд Бог да се кланям. Мара Белчева ме подигра - тая, която Пенчо Славейков обичаше като едно слънце. Може би, тя пак на един нов Пенчо ще покаже своята прелестна усмивка, но мен наведе ниско, ниско главата. Да си лягам, но защо? Да избърша сълзите си, но очите ми вече са подпухнали от плач. Слъзните канали са се разтворили и лицето ми безспир се облива от потоци сълзи. Там, там седеше той. Аз отивах при него с доверие на дете. Той искаше от мен това, което аз не бях длъжна да дам на един подобен приятел. Той искаше всичко, а не даваше нищо. Що е за него любовта на една жена? Може би само определена сума пари, но за мен е Бог, слънце, почит, доверие. Окото ме боли. Този сит граф ще си отиде. Той не ме обича. Не, той не ме обича. Ако той ме обичаше, щеше ли да се крие от мен по улицата; нямаше ли да идва при мен, когато идваше светлината? Защо ме презират хазаите и ме пъдят? Не уча ли на малката ламбичка, не ги ли веселя с песни и труд. Защо не дават да дружи с мен германката, за да не науча даром немски. Защо, защо, хиляди защо и сълзите текат, текат. Утре има екскурзия до Витоша. Но какво търся там? Наистина не всички са като Мара Белчева и другите две. Но аз ще остана тук и ще продължа да чопля своите безбройни люти рани. Някой чука - толкоз късно. Вече е 2 след полунощ. Може да е той. Да не е луд. Отварям прозореца. Да, той е. С един скок се намери при мен. Облечен великолепно. Иде от дворцова вечеря. Облечен в смокинг, брилянтени копчета на ризата, сияе от красота и щастие. Но като ме видя така изведнъж стана сериозен. Натъжи се. Взе ме за ръка и ме заведе към ламбата. Загледа ме проницателно. После ме сложи да седна. Взе малко столче до мен. Загледа ме дълго и изпитателно. Най-сетне тихо ме запита като да беше шепот от друг свят: - Какво ти е? Кажи ми всичко. Аз съм готов да направя всичко за тебе. И той сложи на гърдите си главата ми и питаше с глас, и молеше с очи. Аз мълчах. Сълзите не спираха от бол но подутите ми очи. Нямах глас да кажа нито дума. Душата ми беше се свила плаха и ужасена и не смееше да мръдне. Дълго стоя той, дълго се рониха горещите ми сълзи върху белия му гръдник. Той ме питаше защо е този необичаен безпорядък по стаята, аз, която всичко оставях на място. Защо са разхвърляни книгите ми и всичко носи белега на голяма скърб. - Кажи ми, мое скъпо дете, какво ти е, аз искам да ти помогна. И той твърдо повтори обещанието си, но аз нищо не поисках, нищо. О, аз толкоз малко нещо исках от живота и хората, но те не ми го дадоха. Те пазеха върховете на своето благополучие и за мене малко ги беше грижа. Той бършеше сълзите ми с нежните батистени кърпи, които аз му бях везла с графския му вензел. Той ме молеше. И ако аз не спра да плача, той наистина няма да си отиде чак до зори. Бил на царствена вечеря заедно с още дипломати и през цялото време мислил за мене. Изпитвал безкрайна мъка за мен и решил на всяка цена след соарето да ме види. На всяка цена, той тъй тъгувал за мене... Обещах. Часът беше 4. Време да се приготвя за Витоша. Завих в една кърпа хляб и круша, и тръгнах с него. Той си отиде у дома, пък аз поех пътя към планината. Зима, мека и топла. Дебелият сняг полуразтопен, едвам се изгазва. Слънцето вече се показа, когато се изкачих над монастиря. Закъсняла ли бях. Зад мен не се виждат пътници. Също и преди мен. На бивака дими огън. Заварих голяма група. Около голямо огнище насядали братя и сестри. Той е между тях. Ласкаво ме погледна. Художницата Цветана Симеонова ми отстъпи мястото си до Него край огъня. Всички ме загледаха учудено. Казаха, че очите ми били някак не добре - просто посинели подути клепачи. Разприпкаха се едни да пеят, едни обяд да нагласяват. Учителят се обърна към мене и ме попита дали нямам нещо за ядене... Дадох му крушата и хляба. Господи, това е завет на живот, на безсмъртен живот. Този ден Той яде само това. Мен ми поднесоха Неговото ядене. Аз седях до Него и не мърдах. Душата ми здравееше като до топла майчина гръд, под топла майчина сигурна закрила. Изведнъж Той изви глава и тихо ме запита: - Кои са най-великите български поетки? - Мара Белчева - отговорих аз. Той се усмихна и нищо не рече, а сладко дояждаше сочната хубава круша и парчето хлебец... Господи, Ти си Живота! Ти си Слънцето и Любовта. Без всичко в света може, но без Теб, само без Теб не може. Татко мой, татко мой! Добринке, Учителю, Господи! 30 ЯНУАРИ 1926 г. Събудих се подир вчерашната екскурзия. Бодра, здрава и весела. Нито следа от онова страшно поражение. Аз бях до Него почти целия ден. Неговата аура излекува душата ми. Тази круша беше нов завет на душата ми. Той дойде. Попита ме какво си шепнех по български оная вечер. Той молеше. О, аз говорех как ми е тежко да живея, как се боя от неговата любов, макар че го обичам безкрайно, безкрайно. Но аз обичам Бога и не искам никого в света да обичам повече от Него. - Олга, каза той, аз обичам Учителя заради тебе. Аз се боя от Бога, аз искам да те обичам, както ти искаш. 11 ФЕВРУАРИ [1926 г.] Щастие. Брат Боев пристигна. Светна ми на очите. Дойде си нашия истински светилник на просветата. Той ме насърчава и за най-малките ми успехи, той не отминава и най-малките ми пробляски. А когато реша някоя трудна задача самостоятелно ликува заедно с мен, даже повече от мен. Поставя ми шестици, вика ми браво! И аз уча с такава жар после, с такава любов. Всяка сутрин още в 5 ч. аз тръгвам за урок. Разгазвам навалялия сняг и тананикайки пристигам на ул. „Чаталджа”. А где е ул. „Върбица” -почти прекосявам града. Колко са хубави тия сутрешни странствувания. Дишам дълбоко и задържам въздуха. Така вървя, вървя. После издишам. Вървя, пак вдишвам. Затова съм бодра и весела. Жечови току що стават. Веднага отваряме прозорци и почваме работа. Тежко им, ако се помайват - работим до 8. Жечо ме гледа с такива милозливи очи. Той иска само него да обичам. О, това не може даже и за Colombo. Решаваме задачи, рисуваме по зоология. Ах, какви чертежи и рисунки ни прави бр. Боев - тъй пъстри, с разни цветни моливи и тъй нагледни. Как ми идва да избягам от неговите нежни поледи, но, нека си гледа; аз ще се правя, че нищо не виждам. А той хубаво разбира алгебра, също като бр. Боев умее с малко думи да обяснява. Знаменателно! Имам си ученик по немски език - млад флейтист. Колко се радвам, че и аз на свой ред ще помогна някому. Какжадно слуша милото момче своята просветена учителка... 12 ФЕВРУАРИ [1926 г.] Стрелките се въртят, но той не идва. Да, той каза, че ще ме обича, както аз искам. Той не иска да се плаша от неговата любов. Но аз съм жадна за обич. 21 ФЕВРУАРИ [1926 г.] Алфиери Бертоли ми каза, че Colombo държал реферат за Leonardo da Vinci [Леонардо да Винчи]. Имал много слушатели - получил богати аплодисменти. Значи всички могат да го слушат, но не аз. Чудно, нямам желание да уча италиански. Ние добре се разбираме по немски. Но аз ще пея. Ще пея за Добринка Емануилова, за Учителя, за Бога. Ще пея за бр. Боев. 22 ФЕВРУАРИ [1926 г.] Срещна ме онзи о две прегърбен старец, помоли ме за помощ и аз нямах нищо да му дам. Горко ми. Стоях след него и със сълзи се молех Богу друг някой добър човек да му помогне. Миличък мой дядо, дано те срещна пак! 23 ФЕВРУАРИ [1926 г.] Где бях днес, по какви чисти висини летях, та толкоз бодра и свежа се върнах в моята хубава стаичка? На Витоша бях, тя е велико динамо на сила и здраве. Цялата природа пееше с мен и ме насърчаваше: „Не бой се, не бой се, Аз съм с теб!” Кой викаше така. Като че ли ме питаха скалите, небето и слънцето що искам. Но устните ми немееха - аз имах всичко. Аз имах живота. Ето го Учителя посред нас. Той ме обича. А това що е? Това е велико, това е прекрасно - божествено. Образът Му светъл и слънчев се мярва в съзнанието ми и ме прави блажена. Господи, просветни ума ми! 6 МАРТ [1926 г.] От оная паметна вечер той не идва вече. Казват, че станал вече пълномощен министър. Аз пък се радвам, че съм под чука и длетото на Великия Майстор на Живота. 9 МАРТ [1926 г.] Рожденият ми ден, за който никой не знае и не ме поздравява. 24 МАРТ [1926 г.] Ако Бог му е заповядал да не идва при мене, да е Благословено Името Му, но ако не е, нека ми го доведе пак. Казаха ми, че бил болен. Исках да го видя. И от школата всред проливния дъжд се отправих за дома му. Едвам намерих номера. Хазайката ми каза, че господинът не приемал. Ужасена поех пътя обратно. Школата светеше. Със засъхнало гърло и душа пълна с мъка влязох пак, облегнах се на рамото на една сестра. Учителят ме погледна. Той видя мокрите ми коси и дрехи. Разбра. Ах, как ме погледна. Като че ли ме е чакал, ето, тръгна да си отива. 6 АПРИЛ [1926 г.] Той дойде при мен, но защо вместо радост ми донесе скърб, усрамване, горчивина. Да, каза ми, че заемайки такъв пост, той трябва да се пази. Защо да не приема неговото схващане? Тогава ще видя колко много по-хубаво ще ми бъде във всяко отношение? Но в какво „отношение” разбира той, да не би за онова „свила и злато”, за което загатна Зорница. Охо! Охо! Срам ме беше да го слушам. Едно от двете. Или аз не разбирам душата му, или той не ме разбира. 12 АПРИЛ [1926 г.] Учителят ми даде цигулка. Каза ми да се науча да свиря. Днес нахраних с „що Господ дал” един стар дядо. Поиска ми лъжицата. Добре, нека си я вземе. Аз ще сърбам с дървената. Моят ученик по немски е усърден. Но учи не по-лесно от мен. Горкият хубав младеж. 20 АПРИЛ [1926 г.] Защо да се лъжем. Писах му да ме забрави. Свиря гами и леки етюди. Ах, този четвърти пръст, колко ме мъчи! 2 МАЙ [1926 г.] Но той си прави оглушки и ме поздравява за пролетта. Но аз го обичам - целувах писмото му като луда. Плаках от радост. Носих Славчо и Милка на гърба си по двора, возих ги в количката. 3 МАЙ [1926 г.] Колко е хубаво през май на планината! Гората се е раззеленила, теменужките под шумки и под драки разливат сладък дъх. Здравец е надникнал от камъните, кукуряка вече свива своите знамена и отстъпва на незабравката. Бубулечки се разшавали. Поточета весело закпокочили, птички прелитат с радостно трепкащи криле и над всичко едно синьо безоблачно небе се разпростряло и слънцето грее ли, грее. Върху големия огън чайниците кипят. Идват заморени нашите туристи, веднага бягат някъде да се преоблекат в сухи чисти дрехи, сядат около огнището и си наливат чай. Развързват се раниците, изваждат се от там даровете Божи и под слънчевите лъчи почва другата музика, музиката на зъбите и задоволения глад. Ето я и копривката наднича тайнствено и вика куражлиите да си наберат от нея. Лев по лев събирам за предстоящата изпитна такса, ала уви! Имам спестени само 160 лв., а до 600 има доста. Сега накъде. Тия дни бях при Учителя. Той подробно ме разпита за училището, за поминъка ми. Едвам можах да кажа: „Учителю, дайте ми... сила.” Той каза, че аз съм на добър път, че само този, който развива дарбите си служи на Бога, че сега ми е тежко, но ще дойдат светли, радостни дни. 15 МАЙ [1926 г.] Снощи бях се разхленчила. Стана ми тъжно, грозно и заморно. Но днес ето ме пак весела и пея, пея, макар и да не зная как ще се справя за таксата. Ех, пък ще взема на заем от Дафинка, пък лятоска ще й ги отработя. Макар, че Учителя не позволява да взимаме назаем пари, но аз съм сигурна, че ще ги отработя. Но дали ти светла приятелко няма пак да ми се обадиш? Ела, Добринке, ела ми на помощ. 21 МАЙ 1926 г. Чудото пак стана! Не ще съмнение, че тази Добринка живее близко около мене и знае всичко. Ето ти пак сума от нея - порядъчна, придружена с късо поетично писмо. Това е щастие, това е щастие! Падам на колене и сърдечно благодаря! Неизказано съм блажена. Бог ме обича; аз съм на добър път, щом като Господ ми помага. Вечер. Излизам от школата. Всеки отива за дома си, каня се и аз да си отивам. Но кой се разхожда пред школата, чие усмихнато лице видях! - Colombo! Той дошел нарочно сега, знаял че сме тука. Иска да ме накаже за онова „лошо" писмо, иска да ми покаже нещо сега, нещо, което ако го сподели с мене, ще изпита истинска радост. Чудна звездна нощ. Ветрец разлюлява китните клони на дърветата, които не могат да се нарадват на новите си премени. Приятна топла вечер. Аз съм облечена в бялото плетено костюмче, а той с тъмно сини дрехи. Той е по-висок от мен. И каква смелост, взима ме под ръка и ме води със себе си. Чудно, докато мислех, че всичко е свършено помежду ни,тъй се зарадвах на идването му. И бях тъй весела и разговорчива! Защото беседата беше пълна с елексир на словото, което дава живот. Цялата вечер аз гледах най-светлото лице на земята, слушах най-топлите и верни истини. Кривуличим по разни улици. Ето вървим вече по „Гурко” и спираме. Качваме се по стълбища и той отваря едни врати. Той върви пред мене. Отваря електрически крушки, води ме за ръка, води ме от стая в стая и пали големи и малки електрически крушки и ми показва изящно мобилиран седмостаен нов апартамент и ме гледа въпросително дали харесвам новото му жилище, дали добре се е наредил. Ето ги разноцветните ламби и полюлеи, ето го хубавото легло в спалнята и широкото канапе в гостната. Наистина е хубаво! Радвам се, че ми показва всичко това. Радвам се, че съм с него, че ме държи за ръката и ме притиска на гърдите си. От горния етаж се чува пиано. Някой свири тихо и задушевно. „Чуваш ли, казва той, тази музика е за тебе, че пак си при мен; тя показва моята радост за теб.” Аз го гледам и се чудя наистина ли ми говори тия никога неизказани към мен думи. Той продължава: „Ти си хармонията на мойта душа; като красив сън си сега тъй хубава и нежна.” Очите му, големи, сини, ясни като пролетно небе сега не се шегуват. Те блестят, като че в тях има сълзи... О, мой Alessandro, Colombo dolce! [(итал.) Алесандро, Коломбо скъпи] Но колкото и да е прекрасен, тази Добринка пак свърши важната работа и той се явява много късно. Утре ще подам заявление за изпита с изпратената ми сума. Но коя е тя? Мъча се да я „разпозная” между близките си, но в никоя не я „виждам”. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 17 май 1926 г. Сестрице моя, Да Ви обясня предварително причината на днешната ми постъпка. Нито имах намерение за това, но ето, преди вечер - две, вървя на сън из стръмен път, с още една личност; запитвам: „Где ме водите из тия висини?” - „Да намерим.......и видим няма ли тя нужда от нашата помощ.” Докато запитам коя е тази ”.......”, намираме се до нашата цел, пред самата Вас. Бяхте в светлина и красота, но в него момент изкачвахте една стълба, чиито стъпала не достигаха. Малкото участие от наша страна допринесе потребното, Вие се доизкачихте и нас нагостихте. Събуждам се в най-приятно разположение. Значи, аз научих името на една душа! Колко е то красиво! Нежност и вдъхновение носи произнасянето му! Простете, че не Ви го явявам сега, но в ожидание съм на този час, когато ще се сближиме и ще Ви назова с това поетично име. Понеже помощта трябва да се изрази и на яве, прибягвам до единствено възможния начин. Всеки в света има свои задачи. Мечтая си по някога да намеря оная наскърбена душа, чиито сълзи длъжност ми е да изтрия. Защото, всякога сълзите правят човека достоен за помощ. Продължавам да я търся, а може би и за вас е интересен един подобен подвиг. Ако намеря тази душа ще узнаете, а ако вие я намерите, може би ще се възползувам от находката Ви. Добринка Емануилова. 1 ЮНИ [1926 г.] Слушах Клотуновска във Военния клуб. Тя е чародейка. С гласа си тя може да се смее, да плаче, да се сърди, да се глези. Същинска чудотворна фея. И колко хубава! Колко й ръкопляскаха! Всички сияеха от възторг. Аз и целунах ръката. Тя ме целуна по бузата. Полякиня - млада весела красавица, същинска артистка и дете. Голям изумруд блестеше върху черната й копринена рокля, украсена с мъниста. Два реда бисери висяха върху гърдите й чак до кръста. Златната й коса, отрязана до веждите я правеше като едно мило момче - което умееше всичко. На пръстите й блестяха брилянти. След всяка песен наши нежни момиченца и поднасяха цветя, много цветя. О, свята музика! Ти си единствената що можеш да сближаваш душите и да пречистваш от всяко зло. Животът ми, наистина е красив. В него има много страдание, но и много поезия и любов... Когато отивах да подавам заявлението срещнах и него. Настоява да се видим. Тъй се замаях от тая внезапна среща, та не видях как продължих пътя си по „Дондуков”. Колко беше хубав! Върху лицето му сияеше усмивка. Нечист ли е тоз човек, лукав, хитър, демоничен, не зная. Зная само това, че никой не ми е дал до сега капка любов. Нито майка ми, нито сестрите ми, нито обществото, в което живеех преди; затова в него искам да виждам любов и само любов, и безкрайно ме боли като виждам у него не това, за което жадувам, а груб плътски егоизъм, в който няма капка любов и обич. 7 ЮНИ [1926 г.] „Изгрев”. Тук е тъй хубаво! Цялата гимнастична поляна е слънчева. Обиколена е от борове. Ливадата е обсипана с всякакви цветя. Маргаритките на тълпи развяват своите бели знамена и се здрависват със слънцето. Пчели с хиляди се разжужели от своите множество кошери, поставени тук-таме из около оградата. Витоша цяла се вижда. На върха й едвам се забелязва продрания й бял калпак. По плещите й в разкошни гънки се спуска зелено пурпурната й дреха. Тук-таме кацнали бели палатки и пред тях събрани братя, сестри нещо четат или пишат. Хе там всред борчетата, след кривуличения по малка пътечка е палатката на Учителя. Тя прилича като царица в кошер. Бели завеси се люлеят от тих ветрец, а вътре легло с пъстър губер и кука за дрехи. Върху масичка книги, а в ъгъла върху малка поставка неговата цигулка. Всичко е тъй чисто. Никъде се не вижда парче хартия или каквато и да е ненужна вещ. Всред една изчистена изравнена полянка гори огън. Там моята с. Янакиева вари гозба. Тя се грижи и за цветята. Всичките лехи са нейна грижа. Колко е хубава! Облечена със светла дреха, гладко причесала русите си коси, тя прилича на някоя старинна жрица. Сините й очи весело се смеят. Тя си тананика песничка. Ту наглежда огнището, ту се обърне та изскубне буренче, подпре цъфнал храст, откъсне сухо листо. От палатките се чуват цигулки. Някой свири стройна песен, друг извива Щраусов валс, трети нагласява струните си, четвърти се учи... Ето го Учителят се задава от при кошерите. Слънцето блести още по-лъчезарно върху белите Му коси. Как леко ходи, като че едвам се допира до земята. Лицето Му е съсредоточено, но не тъжно. Около Него група ученици. Погледите на всички са отправени към Него. Той нещо им каза, от което всички се засмяха. Приближих се. Той говореше за изкушенията: „Когато дойде дяволът при някоя мома, за да я изкушава, той се преобразява на красив момък, облечен във фрак, намазан с парфюм.” Чини ми се, че ме погледна особено; бездруго, тия думи се отнасяха за мен. Господи, не давай вече да отивам при него, нито да го срещам. Размини пътищата ни. В моето оттегляне той вижда грубост, в моята скърб по него - невъзпитаност. Защо Учителят ми каза, че ме чакат още по-тежки страдания, че скоро ще мина през огън. Но какъв е този огън? - Болест ли, глад ли още по-тежък, бездомничество ли, или раздяла с него. Но нима ний не сме разделени. Че това още по начало е така. Ние нямаме един общ идеал. Той здраво се държи за световната лествица, по която се изкачва. Аз - за Бога, за Неговите вътрешни неумолими и неизменни закони. Той не може да ми бъде приятел. Преди всичко, той не може да почувствува всичката двойна мъка на моя живот и да го облекчи поне с малкия си пръст. Какъв ужас! Но какво ще стане? Та нали аз вярвах на любовта в човека? Нали така пише и в книгите. Няма ли потвърждение на това в моето сляпо естество, в което липсва всякакъв разум! Но стига веч! Нека се облива сърцето ми в кръв, само и само да разбера истината. 12 ЮНИ [1926 г.] Снощи спах на „Изгрев” - постлах си одеала върху тревата и цяла нощ наблюдавах звездите. Тъй хубаво и чисто е тук. Най-сетне се престраших и „открито” говорих с Учителя. Казвам „открито”, защото същност нищичко не му казах, а през цялото време роних сълзи. Невъзможно ми беше да говоря, макар че загатнах нещо. Той ме чакаше търпеливо, подканяше ме да говоря и се усмихваше многозначително. В отговор на всичко, Той ми говори за истинското приятелство, което знае само да се жертвува и никога не иска награда. Жертвата се прави за човек, в когото вярваш, че ще се издигне, а не само да се губят сили напразно, където човек учи само процеса на падането и неговите последствия... Колко е мил Учителя; за да не ни чуе никой, отведе ме всред гимнастичната поляна и там седнали по турски водихме деликатния разговор. Какво спокойствие след туй, каква радост. Като че ли душата ми се окъпа в божествени води и стана чиста и хубава кат преди. Колко работа ме чака! Моята „пустиня” трябва да се обработи, в нея трябва да протече живия извор, от който да пия и „нивга да не ожеднявам”. Искам да не мисля за него, но колко се мамя! Той се натрапва на мисълта ми винаги. Всяко вдишване и издишване, всеки образ на природата, музика, песни, цветя... 17 ЮНИ [1926 г.] Но защо тази вечер той пак ме причака пред школата? Защо му съм? Ако иска да се удоволствува, нека си купи наслади колко ще. Поне в този век всичко се продава и купува. С целувки и милувки искаше да изглади обидите ли? И блед и разтреперан ме нарече груба и невъзпитана. Но аз го обичам и без това; няма нищо, че ме е нагрубил. Нали колкото ме е наскърбил, толкоз повече иска сега да забравя всичко. Не мога да го намразя. Не мога да го забравя. О, как плаках и стенах след него, като на припев, като на умряло. Кой ме чу? Възглавницата ми се измокри от сълзите ми и дълго не можах да заспя след това. Гладна съм. Поличките ми са празни. Огледалцето ми посочва моето удължено и бледо лице. Косите ми са силно побелели. Господи, само в една - 2 години. Може би съм и... добра. Но кой потърси мойта доброта? Какви смешни страници пиша. Дали нявга те ще се четат [Ние ги публикуваме. А дали ще ги четат - това не зависи от нас. А от друг]. Няма ли да ми се смеят? Няма ли да ме преследват палящи думи? Но аз сама се наказах, че не послушах Учителя, кой друг ще ме съди? 2 ЮЛИЙ [1926 г.] Скъсана съм по химия и алгебра. Ето що ми донесе разсейването и глада тази година. Отидох при него - посрещна ме хладно. Беше се напудрил и сладко се облизваше от своята закуска. Много бързаше по някаква работа. Гледаше час по-скоро да си изляза. В другата стая се чуха стъпки. Във вестибюла имаше дамски ръкавици и чадър. „Не си прави кумир” - заповяда Бог от Синай, пък аз си направих кумир и сега виждам, че този кумир е мъртъв бог. Боже, възвърни му горчивите ми болки. Дай му да изпита моята бедност и моето унижение. Като чели светът погрозня. Чаровното лято не ме плени. Чуруликането на птичките не ме радва. Ако той беше истински приятел моето щастие щеше да е безкрайно. Но той е красиво нарисувана картина, върху която небето проецираше един божествен образ, по който аз се излъгах. Ще оживее ли тоз камък? Горко ми! Има ли жива душа слово да ми каже, слово на живот! Душата ми е гладна, жедна за Слово Божие, защото е смъртно поразена. Изгубих надежда. Поругана е моята любов, която от чист висок извор загребах, от извора на Бога и му дадох да пие, на него,който бил жаден за друго питие. Но аз съм егоистка. Както Жечо иска да обичам само него и аз исках да обича той само мене. Това е то свещения егоизъм - „мене”, „мое”, „себе”. Тогава нека страдаме. Чрез когото и да е, ние ще страдаме за своя егоизъм. Какво противоречие! Аз говоря така за най-свещените чувства у човека, аз ги отрекох. Тогава и всичко друго у мен е също то недостойно и глупаво. При все, но Боже мой, не ме разделяй от него. Прекланям глава, нека бъде Твойта воля, но, остави ми го пак, макар и отдалече. Но аз гладувам. Искам работа, а где да я потърся? Ще чуе ли Бог гласът на една малка бубулечка? Трябва ми кураж, вяра в самата мен, за да продължа работата си. 6 ЮЛИЙ 1926 г., вторник Но Бог слушал молитвата и на бубулечките. Ето писмо от Добринка. Тя ме е чула. Тя отправя към мене благ зов, тя ми нежно съчувствува за настъпилите страдания и ми предлага оригинална кореспонденция на „Изгрев”. Там между плодните дървета, върху клонче на една от мен посадените 5 вишни да привържа моето писъмце, в което мога да й задам всички наболели въпроси и да искам всичко, каквото е възможно от една човешка душа. Ако ли пък искането ми би било от компетентност на Бога, то тя и аз ще се молим Нему и Той непременно ще чуе молитвата ни и ще я изпълни. Колко се зарадвах, че тоз път не бяха изпратени пари! Слово, Слово благо исках да чуя и го чух. Не е ли наситена сега душата ми с божествен елексир! Тя казва, че скоро ще ме назове с ново име и тогава тя ще ми се разкрие. Тя знае, че имам много въпроси, отдавна приготвени у мен и тя чака с радост да ги чуе, та макар в тях да има упреци или задоволство. Като основа полага искреността,която да ни създаде естествена близост до Учителя. Боже мой, дордето исках да споделя с някого всичко, сега не смея, сега ме е страх... На една нежна розова светлина вече пролича на тъмния ми хоризонт. Очите ми са отворени и виждат „Божието чудо”, което вика на ухото ми: „Лазаре, излез вън!” - Ето ме, Господи, обичен Баща мой отвеки. Ето ме, стоя пред моя гроб, където не искам вече да се връщам. С плахи стъпки, едвам пристъпвам към тая нежна светлина, в която душата ми като новородена се къпе. Не зная где води тоя път и не питам. Зная само, че е хубаво, хубаво и че аз дишам, гърдите ми се пълнят с неземно благоухание, протягам ръце към светлия хоризонт, вървя, вървя... Ида, ида, мой предвечни, води ме! ... Да, сега разбирам, че пак тя ми изпрати и първата изпитна такса. Нейното „око” прониква навсякъде. Сега познах, че има жив Бог на Любовта, който ме обича и бди над мен. Бъди благословено, ти, вечно Божие Слънце. Приложение: ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 5 юлий 1926 г. ”.......”, сестрице моя! Обръщам се към Вас с Вашето неотбелязано, но изказано име. Очевидно е, че Вие страдате и причината за това е големият подвиг, който предприехте. С Вас заедно страдам и аз, тъй като без да знам Вашите предразположения, с последното си писмо Ви подтикнах към нежелателни постъпки. Да потърсим заедно лекът на всичко това, но преди всичко трябва да размениме мисли и видиме съществува ли между ни искреността, потребна за разискване въпросите на душата. По един оригинален начин ще Ви дам възможност да ми зададете въпросите, които може би сте отдавна приготвили за мен. На нашият „Изгрев” (непременно ходете там) нечия благотворна ръка е посадила на южния край 4-5 плодни дръвчета, сливки и други; последното, или предпоследното от тях има отлично зашумени клонки, които могат да заменят ръката на пощалиона. Обиколете ги, почистете случайните сухи листчета и заедно с това привържете към едно от клончетата Вашето писъмце. В някоя ранна утрина ще го получа и ще му се радвам, безразлично дали упреци или доволство ще ми донесе от Вас. Срок за тази работа имате от 7 - 17 този месец. Понеже е възможно оставеното да преседи няколко дни, огънете го в нещо непромокаемо, а при това и с цвят, който да не го отличава от листата. Да живеем винаги в оная чистота, която ни поставя в естествена близост до Учителя и която ни дава изобилно любовта на Бога и всички, които ни обикалят. Заедно с въпросите Ви, може да поискате от мен каквото желаете, достатъчно това да е по силите на една човешка душа. Ако ли Вашите искания са от компетентността на Бога, ще ги искаме заедно и Бог непременно ще ги чуе и изпълни. Не се опитвайте да ме узнаете по какъвто и да е начин, защото и без това скоро ще Ви се открия. Д. Е. 19 ЮЛИ 1926 г. Написах отговора. Прие го моят лиснат пощальон. Когато го оставях там изпитвах такава радост, такъв трепет! А какъв сън сънувах! Учителят ми даде ключ. Когато се събудих още стисках дясната си ръка. Ключът подразбира затворени врати, или врати, които трябва да се затворят и заключат за някого... О, животът има велик смисъл и без човешките изгарящи чувства, наречени погрешно от нас любов. Може би не умея да тълкувам. Приложение: ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА: Мила Госпожо, Вашето писмо е слънце, което озари живота ми. То е самият вик на живота, който ме събуди от смъртен сън. Не сте ли Вие зората на живота, жадуваната светлина на залутания пътник? Радостта ми от Вашето явяване е голяма. Тя е тъй голяма, че аз едвам я понасям. Защото душата ми е покрита с рани. Всяка една от тях е дълбока и - боли. Хващам се за ръката Ви. Водете ме! В този миг като че няма вече болка, няма страдание! А щях да Ви разкажа чудни неща. Щях да Ви разкажа тъжната приказка на моя живот от самото ми детство и Вие щяхте да се почудите колко много скърб е имало в моето сърце, несподелена с никого скърб. Имам една ужасна съдба и един тих вътрешен глас, който ме води през гръм и през молнии. Понякога тоз глас ме оставя, не, аз го не слушам, тогава ставам играчка на стихиите вътре в мен, тогава се запитвам: „Защо живея и каква е моята цел?”; тогава се чувствувам тъй самотна и излишна в света и скърбта ми няма предел. Коя сте Вие? Обикновен човек ли сте? Тогава ще бягам и от Вас. В такъв случай Вие можете да ме издигнете твърде високо и после пък да ме хвърлите още по-доле отдето съм сега. Вие имате чудна деликатност - Вашият дар до сега не ме унижи; той като че ли идваше направо от небето. Дайте ми Любов, Госпожо Добринке! Никой не ми я дава чиста и висока както иска душата ми. Струва ми се, че Вие имате тая любов, това го усещам из въздуха, из всеки ред на писмото Ви. Аз имам дълъг и мъчителен път да извървя. Учителят иска от мен да уча - природата потвърди Неговата задача с моята жажда към умствения труд, но спънките и вън, и вътре в мене са ужасни! Отгоре на това, аз се влюбих в земен човек, влюбих се с цялата си душа и сърце и не виждам изход. Тогава у мен заговориха множество гласове. Гласът на първия се не чуваше. Кой е той, който смути духът ми? Като че ли го познавам от памтивека. Някога ние сме били заедно, но где? Кога? Тайна. Бъдете ми защитница, майка! Това искам. Защо тъй много го обичам? Но това отнема спокойствието ми, тъй необходимо сега за моята важна задача. А колко пъти поисках съвсем искрено да се отдалеча от него, но туй всякога оставаше невъзможно. Напротив, тогава, като че ли още повече се привързвах към него. Планината знае моята тайна. Изворите приеха моите сълзи. Зефирът чу моята скръбна изповед, грабна я и направи песен от нея. „Какво искам?”- Него, разбира се. Но това да не ме отдалечи от Школата на Учителя. Можете ли да ме водите, щом това е така? Струва ми се, че Вие сте необикновена, че зад Вашето земно име се крие Божествен Дух. Кажете, не греша ли като го обичам? Не престъпвам ли повеленията на Школата, където като служители на Бога трябва да познаваме само Неговата воля и всяко друго чувство трябва да отдалечаваме от себе си, с други думи - трябва да се отречем от себе си. Кой е той? Дали в него се крие Ангел или Демон? Но ако е тъмен дух, защо Провидението не ме запази от подобна среща. Що, гений ли съм аз, че да устоя? Но сега най-важното: Дайте ми спокойствие да мога да уча, защото съм в страшно смущение.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година ЯНУАРИ 1924 г. Бедност, глад, глупост и тъпотия. С валенциите съвсем загазвам - елементи, мислови величини с известни възможности, които се променят. Какво е пък това сега. Дъхът ми спира и свят ми се вие. Стоя пред картината „Дева Мария” и се моля. Тя ме гледа нежно от синьото си покривало, разбира се, безсилна да ми помогне. Но тя що знае от валенции и радикали. Казвам на Дафинка, а тя се смее, смее. Паша си идва за Коледа и ме пооправи. Прави ми търкалца с различни чертици. На едно търкалце кислород поставя две чертици едно до друго. На два водорода поставя по една чертица и после ги „жени”. Жени два водорода за един кислород и прави „вода”. Гледам я с подивели от страх очи; как може тия две търкалца - две жени, заедно с един мъж и да образуват вода. Но тия „елементи” таман ги научиш с техните валенции и Ти казват, че те се явяват и в други възможности. Съвсем се обърквам. Алгебрата. В класа реших как да е една задача и тъй се зарадвах, че ми се смя целия клас. Г-н Стоилов казва, че няма защо да ми се смеят; това е истинска радост за ученика да повярва, че може. Тази радост дава кураж и му помага да учи. Стори ми се тъй прекрасен и добър този човек, че лицето му нивга няма да забравя. Тримесечието мина, а трябва нова хилядарка да дам на свещеник Михайлов за материала от V клас. Как не! Още първите не съм изплатила, втори дългове не правя. Казах на свещеника, че много бърже се преподава и материала мъчно се усвоява, не е практично. Той се засмива така широко, че виждам всичките му кътници. Видя ми се като зинала ламя. Да се впише за плесницата по лявата ми буза от свахината дъщеря, която ме удари бременна на 9 месец, като ми искаше грамадна сума за електричеството. Пък аз й дадох последните си 20 лв., защото лампата ми е слаба. Но тя с удара си прекъсна нещо в окото и сега то гурелясва неспирно и гори, и боли, и мъчно гледам чрез него. Нека чак в 1939 год. се впише развезката на тази болка. Как Учителя ме излекува само с една дума, а детето от утробата й умря, като стана на 14 год. - чудно красиво дете, балерина. Учителят прави хранителна комуна в „Опълченска” и ме кани [виж “Изгревът”, т. V, с. 407-409]. Вчера ме видя в стаята на кака Гина и ми каза: - Елате да се храните тук. Благодаря му от сърце, но дордето не осигуря минималната такса 5 лв. за всеки обяд, не мога да участвувам. Той настоява: - Благата са на Бога, казва, елате. Чакам да надделея дълга си и гладувам здравата - веднъж в денонощието. Когато отивам при Дафинка, без да ме пита, ето я на поднос чаша горещо мляко с какао, с намаслена филия хляб. Господи, колко е хубаво! Но не може тъй, ще отида в „66”. Най-после отивам. Студентите изпълнили две маси. Изобилна гозба и хляб - сестрите дежурят в кухнята. Сядам до вратата на последното място. Но то било на Савка - не било последно, просто си близо до Учителя, аз криво съм си направила сметката. Идва тя и иска мястото си. Свивам се към ъгъла - най-отдалеченото място. Казвам на кака Гина, че още веднага ми смачкали фасона, а тя - на Учителя. Струва ми се, че ям за трима. Че това ми е и закуска, и обяд, и вечеря. И все в това ъгълче - далеч от главната маса. Веднъж брат Стоименов иска да му обещая нещо и като обещая да го изпълня. Разбира се, може ли един брат да помоли за нещо и аз да не го изпълня. Обещавам, ще изпълня. - Ти, казва, за 10 дена ще седиш на моето място отляво на Учителя, а пък аз ще отида на твоето място, че много ми хареса. Смайвам се, почти уплашена. - Не, не, по никой начин! - Но ти обеща, казва той, ето има и свидетели... Примряла от смущение, сядам, на видно място - до Учителевия стол. Ето Го, Той слиза при нас, правим молитва и почваме да се храним. До Него, божичко, до Него - седнала и две сълзи се търкалят по бузите ми. Кой е мислил, че до Учителя ще седя. А онзи хитрец седи на моето местенце и се смее дяволито. Учителят се обръща към мене, като че ли знае всичко и сякаш сам на себе си говори: - Стоименов много харесал твоето място. Уж все „случайно” стават някои неща, но трябва сляп да си да не виждаш намесата на Учителя. Сега ми падна да мия много съдове, да трия много тенджери; измивам даже и двора, постлан с плочи и на всички измивам галошите. А раздига ли се трапезата и пода измивам. Пак загазвам по алгебра и химия. Пак се обърквам и стоя пред Мадоната. ФЕВРУАРИЙ 1924 г. Гръмотевица всред зима! Това е знаменателно. Бяхме в час по литература, към 8 ч. вечерта. Всички наизлизахме вън да гледаме небето. Небе, като небе, само че - гръмотевица. Чудно. Да, аз уча във вечерното училище на свещеник Михайлов. То гъмжи от ученици. Аз съм в IV клас. Ехе! Всяка вечер с учебници и тетрадки, които ми подари Паша, аз вървя на училище. Тя не е вече тук учителка, но има други, които влизат, излизат с дневници. С мене учи и големият Панайотов. Чиновете ни са наблизо. Какви юнаци има - мустакати мъже, големи момяги - всички дошли да се учат. Влезе да ни говори свещеникът - директор. Как можем да взимаме два класа годишно, стига да искаме. Той много ни говори, но аз нищо не запомних, освен това, че устата му доста голяма, много се разтваряше, така че се виждат всичките му зъби от край до край едри, големи, жълти като на кон. Тук само предават, без да изпитват. Защото целта е два класа в годината. Почти завършваме материала за IV клас. Трябва да почнем за V. Но, големите уста пак почват широко да се отварят, лъсват всичките бойки зъби на светиня му, от което разбираме добре, особено аз, че за новия клас трябва и нова хилядарка. Тази хилядарка платих като работих още 4 месеца у чича Генча, който се завърна, но той пак замина и аз останах без работа. Какви два класа,когато едвам разбирам нещо от единия. Мозъкът ми е тъп, тъп, тъп. Щом почна да уча, прозевките ме нападат и ми се доспива, или почвам да мисля върху неща станали отдавна, отдавна... Нещо у самата мене се противи на ученето, не иска „просвета”, рита, плаче, бяга... Само преподавателят ни по алгебра се интересува повече от нас. Изкарва ни на черната дъска да решаваме задачи. Божичко! И мен даде тебешира. Струва ми се, че пропадам в земята. Диктува ми задача. С ужас гледам ту дъската, ту него. Той с усмихва ласкаво и ме упътва. Ах, блесна ми пред очите. Сега! Сега! Ето, реших я! И цяла светнала от радост, ухилена сядам на чина си. Ура! - нещо вика у мен. Учениците ми се подиграват: - Я, каква се е захилила за нищо и никакво. Но г-н Попстоилов леко ги смъмря: „Нека, казва, нека се радва на успеха си, това ще я насърчи.” После ни задава домашни за уравнения с 2 и 3 неизвестни. Също г-жа Барутчийска е много внимателна към нас. По немски сме само двама ученика и аз - повече „клонят” към Франция. Ах, тя тъй ясно подчертава с гласа си падежните окончания, ала уви, те ми се виждат още по-голяма стръмнина, отколкото нашата „Вади душа” на Витоша. Всичко за такса и нищо за хляб! Касата на „Сутринни лъчи” ми заема по нещо, но трябва да се връща - нямам право на тия пари. От мама писмо: „Истина ли си се записала да учиш първо отделение...?” и „Твоите другарки с файтон се возят, имат вече по 2-3 деца, а ти, засрами се...” Значи, никакви кредити нямам. По-добре! Нека ме подиграват. Нали Учителят ме насърчава, това е най-важно. Усмивката върху лицето на г-н Попстоилов струва повече от това писмо. Тя ме вика да се върна в Цариброд - някой си важен момък питал за мене... Сега там е сръбско. Никога! Тук, тук е моята родина - гдето мога да се уча на родния, милия език. Чудно, Учителят каза, че заграбените места от сърби и гърци пак ще бъдат наши, но без война... Чудно! Какъв оптимизъм вее от Него! Колко и да е мрачна „проблемата”, Той винаги казва: „Всичко ще се оправи!” и с такава усмивка и със завидна самоувереност. Оплаках му се, че мъчно уча, а Той казва: „Учете, учете! Не е да не може!” Разбира се, щом „не е да не може” и аз почвам отново под лъчите на благия насърчителен поглед. Той каза при обезсърчение да си стисваме здраво юмрука и да изговаряме: „Мога! Мога!” Аз винаги пея. И да мълчат устните ми, нещо в душата ми винаги пее. Богаташката Котева ми даде една пълна бохча с чорапи да ги изкърпя. Дадено! Тъй изкусно върша тая работа и тъй бързо. За това получих добра сума и ги внесох в стола на „Опълченска”. Но, сбогом г-н Попстоилов, сбогом мила г-жа Барутчийска! Неволно трябва да ви напусна; едно, че не ми е по сила да взема два класа в годината и друго - хилядарка трябва, която нямам. Често се събираме около Учителя по следния начин: Канят някъде Учителя, а заедно с Него и - хористите. Ето ни в празна стая насядали върху черга до стената на ниски възглавки, пред нас проточено бяло платно. Върху него - какви ли не чудесии за ядене - преди всичко снежни хлебчета и плодове, плодове! Всред зима ябълки, круши, грозде, портокали - какво ли не още. Халви, смокини, маслини, сирене. Ах, как хубаво си похапваме тогава, особено ние - учащите, никога недояли. Такива обеди и вечери се дават често. Ако някому се случи успех в работата - гощавка, ако някой погребе някого - пак. Без песни не може, без хористи - никак, а също и без стихотворци... Дързев ни подготви много хубаво [виж “Изгревът”, т. I, с. 133; т. I, изд. 2011, с. 153]. Особена живост имат неговите творби. От една едничка Учителева фраза: „Сила, жива, изворна, течуща” или „Благост, Благост!” - цяла симфония. Но болничък ни е той - болничък. Опитват се и други да го заместят, но - той си остава ненадминат. Знаменито и велико! Чужденецът ми се мярна още веднъж - но тъй бързо! Беше с раница в ръка, мушна се в затворен автомобил и отлетя някъде. Като че ли нозете ми се пресякоха. Напразно стоях и гледах подире. Скърб ме обзима, нечута мъка. Но кой е той и где живее? Довърших книгите от Учителя. От „Скитникът евреин” разбрах, че в света има две начала: добро и зло. Че колкото да е активно злото, доброто винаги побеждава. Разбрах още, че злият и лукав човек често пъти може да се престори на ангел, светец, да заблуди в това отношение до висша степен доверчивите и неопитни души с дълбока користна цел; че може до припадък да се моли, но да е самия демон; че целта му е винаги егоистична - унищожение на противниците - постигане на зловещата цел с простими и непростими средства. Много страшна книга! Има ужасни картини от инквизицията. По отношение на социалните реформи Евгени Сю в лицето на богатия фабрикант Хари въплотява идеите на великите утописти Робърт Оуен, Сен Симон, Фурие - предимно Оуен. Но, фабрикантът е смазан от завистта на конкурентите; така че хуманните реформи на утопизма пропадат. Втората книга [“Граф Монте Кристо”] много ме озадачи. Защо трябваше да я прочета? Заради сантименталния ли роман с Mersedes или за баснословното богатство на Dantes? Не, тук има друго нещо. Там има един затворен старец, когото смятат за луд, защото постоянно разказвал, че притежава неизчерпаемо богатство. Той, в разстояние от 15 години е успял с шепата си да прокопае подземен изход от затвора до морето, по който смята да избяга. Но смъртно болен е той и неговите изповеди пред затворения невинно Дантес осветляват последния върху мястото и плана на съкровището. Наистина Дантес, скрит под смъртния саван на стареца, успява да бъде хвърлен в морето и там с нож се освобождава от мъртвешкия чувал. И под стрелбата на пазачите успява да избяга далеч в морето, да намери острова и открие съкровището. Там намира любима жена, която го обожава. Да, досетих се! Значи и аз, ако постоянствувам, ден след ден, ще мога да прокопая път от моята тъпотия до освобождението на Dantes - моят подтиснат ум ще намери съкровището на разумната природа - душата си. МАРТ [1924 г.] „Изгрев” е вече наш. Тъй го наричаме, защото от него посрещаме слънцето. Пълен е с цветя, тръне и бодили. Нареждаме се по 20 души на линия и въоръжени с ножчета, изчистваме я от корен от бодилите. Тук-таме - палатки. Почваме да разкопаваме тук-там - наоколо ниви. Взимам си хлебец в торбичката и за цял ден прекарвам тук, ту копая с братята, ту почетвам по немски език. По алгебра и химия загазвам здравата. Тъжа се на Дафинка, която също малко разбира от химия. Веднъж се почука на вратата. Добре облечен симпатичен господин пита дали тук живее момичето, което не знае химия... Усмивка в сините му добри очи. Г-жа Доганова му казала, че срещам мъчнотии по този предмет. Той иска да ми помогне - учител специалист по химия, директор на Първа девическа гимназия. Тъй се радвам, че не умея и да благодаря. Значи, Мадоната все пак помогна. Изпрати подходящ човек. Сядаме на масата и почваме пак от ония проклети валенции, които нямат нищо общо с живота. Сега на помощ идват кибритените клечки. Разни предмети от масата изпълняват ролята на елементи: гумата, острилката, едно орехче, кибритената кутия. С помощта на клечките той обяснява как елементите в един случай са от една валенция, а при съчетание с елементи от друга валенция се изменят. Обясни ми също и за радикалите, що непроменени влизат в разни съединения (да се пита Паша). До тогава не можех да си обясня кои са тия „радикали” (а това е политическа партия), [които] се месят в химията. Той дойде още веднъж, дваж и хвърли светлина и върху останалите неясни въпроси. Светна ми в душата. Остава сега алгебрата. Жечо решава с леснина, но не може да ми обясни. У мен възприемането на нещата не става слухово. Аз трябва първо логически да си уясня нещата и после за изговора е лесно. 15 МАРТ [1924 г.], ул. „Ивайло” 25 Какво значение има тая дата, щом всичко около мен е мрачно и пусто. Изнемогвам. Гладувам не на шега. В зимника на сестра Янакиева е зимовището от „Опълченска”. Има чудесни картофи - но, никой не ми ги е подарил и аз не смея да взема дори едно картофче, макар че ключът е у мен. Това що ми просветна за малко от добрия учител по алгебра отдавна изчезна. Ами как ще разбра и тия „валенции” и радикали по химия? Божичко, Божичко! Тъмнина! Не, аз нищо не разбирам от тия двучлени в квадрат и от тая химия. Гладна съм. В стаята е ужасно студено. Печката връща в стаята дим, сажди. Защо ли пък уча? Що от туй, че ме насърчават. Това нещо не е за мене. Кому е потребно моето учене? Малко ли завършили всякакви училища има в света, че без мен не можеше!? Гладувам. Не мога да заспя от студ. Като че ли чука върху главата ми. Превития показалец на чича Генча и ми се смее; чувам също маминия присмех. Учителят повторно ме кани при „Божиите блага”, но мен ми е съвестно. Искам да работя, да заслужа. Самотна, изоставена се чувствувам, окаяна в своята тъпотия. Ах, какви способни има в курса на свещеника! Аз съм тъпа, тъпа! Големият Панайотов учи лесно. Той ми подари голяма тетрадка като неговата и след часовете ме изпраща дома. Не мога да го понасям - черния колан! Не излизам никъде. Защо ще показвам своето нищожество? Другите учат, но „някой” ги изпраща на училище и после ги посреща. Мен нито изпраща някой, нито посреща. Стъпки. Чука се. Спотайвам се. Стъпките се отдалечават. Що ме е грижа кой е. Увита в постелката зъзна, плача. В душата ми е тъмно, тъмно - цял хаос - формули по химия, по алгебра, глаголи и падежни форми, исторически дати, физика, старобългарски език. Хаос. Гърлото ми е засъхнало. Гладна съм като куче, но що да ям като няма нищо. Пък и да има, защо ми е веч... Тъй ми е по-добре. Тихо да заспя и да забравя всичко, всичко! Колко е студено тук! Пак стъпки, отново чукане. Мълчание. После ридая. Става ми по-студено. После утихвам, унасям се, заспивам. Да, заключих се в понеделник, сега е неделя. Нашите са на беседа. Слушат сладкото Слово на Учителя, но аз вече не ща нищо. Искам забрава, забрава, да си почина завинаги. Защо да живея? Как ще се справя със своята тъпотия? Не виждам проблясък. Г-н Попстоилов е едно светило, но всичките учители не са като него и като г-жа Барутчийска, а и те не са нито хляб, нито топла стая, нито знаят за моя душевен мрак. Слизам от леглото. Взимам стол, за да го приближа до прозореца. Вижда ми се тежък... Оставям го. Надничам. Вън - грее слънце, но нито един лъч не пада върху прозорците. Зъзна. Влизам пак в леглото си. Зъбите ми тракат. Гърлото ми гори в страшна жажда. Не, няма да сложа нито капка! Че аз не искам да живея повече. Кому съм обична аз? Какво ме чака занапред, ако не само и само страдания? Преди не познавах своята голяма душевна нищета, а сега я виждам и ми става грозно. Гнуся се от себе си. Не, тъй е по-добре! Цялото тяло ме боли. Като че ли то е разсипано по леглото и не мога да го събера. Не го чувствувам понякога. Остава само мисълта. А после ме хващат ужасни болки - сякаш клетките ми умират една по една. Сестра Янакиева я няма. Ах, да имаше при мен поне един човек, щях да излея мъката си и той щеше да види колко е тя голяма. Ще насилят един ден вратата и ще ме намерят изстинала - близо до моите учебници, които не разбирам. Става ми жал при тия мисли и заридавам с глас. Но той едвам излиза от гърлото ми - почти фалцет... Значи ще изгасна преди да съм прогледала. Ах, тия мои непокорни мозъчни клетки. Аз ги тегля нагоре, те се теглят надоле. В душата ми е хаос и ужас. Има ли сега някой в света тъй потресен и отвратен от себе си? Ето аз гина и никой няма при мен. Тия що ме търсиха, вече не идват, не знаят где съм. О, ако бих имала сили, бих отишла при учителя и бих му изказала всичкия си страх и ужас от себе си. Неволно очите ми падат върху картината - „Главата с трънения венец”. Стори ми се, че клепките се отварят и две тъмни страдалчески очи ме гледат. Стори ми се, че мъртво склопените устни се отлепват и чувам: „Ела при мен!” - При теб, Сладкий Спасителю! Викаш ли ме Ти мен бедната, глупавата и самотна девойка? Ето, аз ида, просветни ми! Докосни ме с огъня на възкресението, дай ми светлина! - Ела при мен! - шъпнат слепените от мъка устни, гледат ме тъмни страдалчески очи. Ридание. Но сладко ридание. Като че през мене преминава нов живот. Заспивам. Будя се на пладне. Гледам в празната студената стая. Някой тихо извика до мен: „Олга!” - Кой е, викам и сядам на леглото си. Никой. - Кой е, отговор не последва. Но викането бе тук, в стаята ми. Тъй тихо и нежно. Никой няма, стъпки до вратата не чувам. Внезапно усещам изблик на сила. Ставам, събирам клечките, паля ги в печката. Те пламват. Слагам въглища - тоз път коминът потегли. С голяма мъка слагам съд с вода да се топли. Пръстите ми - тънки свещици. Коленете ми се люлеят. Отивам пред огледалото. - О , света Сесилия. Очите ми горят в неземен пламък. Водата се сгорещява. Изкъпвам се както мога, обличам се, обувам се. Едвам отключвам вратата - никакви стъпки върху снега... Слънце и красота е вън. Престъпям като новородена. Аз ходя. Стъпвам по земята. Усещам слабост, но я преодолявам с мисълта си, че ще отида при Него. О, още малко, още малко. Слизам по бул. „Хр.Ботев”. Ето я „Пиротска”. Заставам на ъглите и броя преките улици: една, още една, още една, още една. Ето я гимназията „Гладстон”, слизам надоле. Ето я и „Опълченска”. Той стои до прозореца. Веднага излиза и ме въвежда в приемната стаичка. Поставя дърва в печката. Кака Гина ми дава възглавница да седна, а Той почва бързо да влиза, да излиза. Като че ли нозете Му имат крила. Колко съм отслабнала! Глезените ми заприличали на пръчки. В съседната стая свири Иван Кавалджиев. Надникна. Усмихва ми се. Почва да свири още по-живо. Вън времето се смрача - задухва студен вятър, пък мен ми е особено добре тук до печката, тук, при - Него. Унасям се в музиката. Колко е хубаво! Като сънена виждам Учителя. Първом ми дава чаша с гореща вода, със слаб дъх на вино... После димяща супа от спанак - една, още една, още една. После гъста картофена супа. Чудно, животът се преля в жилите ми още при първата глътка. Почвам да оживявам. Значи аз живея, ще уча въпреки всичко. Най-после Учителят сяда на стола и почва да ме разпитва за училището. Разказвам всичко. Усмихва се и самоуверено казва: „Всичко ще се оправи.” Нарече ме „герой”. Погали ме по челото, после по бузата; аз целувам топлата Му длан. Ах, как блести като живо сребро бялата Му коса, как сияе бащинската Му усмивка! Свечеря се. Тръгнах си на крила за дома. Кака Гина и чичо Петко ми дават ябълки, в книжка завита халва, смокини. Карат ми се, че не идвам на обедите - глухо било без мене... Дома. Коминът тегли. Разполагам се удобно. Дойде си сестра Янакиева. Свари тархана. Изсърбахме я с много смях и радост; пяхме песни. О, ако само знаяла на кой съм ред, щяла всичко да зареже и час по-скоро да дойде; но тя ме оставила, за да мога по-спокойно да си уча. Как мило ме гледаше с веселите си проницателни очи, като пощипва мършавичките ми бузи. Трябва вече да подам заявление за изпит като частна ученичка. Мисля в III. девическа. Но, такса! Нужни ми са 500 лв., а не ми идва на ум отгде да ги взема. Определеният срок за записване наближава. Готова ли съм? Страх ме съвзема. Мога ли да кажа, че съм готова? Но шега не са тия пари и там спирам. Спирам и пъшкам. Хващам се за полираното си легло, ще го продам! Но кой ще го купи? Где да го занеса, пред кой магазин да го сложа с етикетче: продава се. Как ще го занеса - тежи. После сядам на него и плача. Плача неистово, отчаяно - пискам. После се досещам за кувертюрата - бяла, мека и красива. О, тя е по-удобна за носене; ето и почвам да я сгъвам. После пак отново сядам на оголеното легло и пак пискам, сега вече съвсем отчаяно. Колко пъти призвах Името Божие? Сякаш Той е човек като мене и направо Му казвам: Дай ми ги, о, дай ми ги Ти! Грабвам учебниците и отивам при Аня. Тя ме ръководи по български и немски езици. Правим разбор върху народни умотворения. Къде мога аз ’като нея да говоря! Тя иска същественото - първо идеята, съдържанието и то с къса отривиста реч. Да изясня мисълта, да предам чувствата. И тук ме обзема някакъв ужас. Но все пак тук усещам повече почва под нозете си. Доволна е от познанията ми по немски. Даже и г-жа Барутчийска ме похвали. Връщам се късно у дома, защото Аня е свободна само вечер. Хем ми весело, че Аня ме насърчава, а отгоре ми даде и да се навечерям, хем мора ме гази за тия 500 лв. Как изплатих тия 1000 лв. на Георги Марков аз си зная. Нито стотинка не влезе в джоба ми, а той бързаше, бързаше. Никаква отсрочка. Никога и за нищо на света няма да вземам пари на заем. Това е първата ми грешка и никога няма да я повторя. Ще търся друг изход - ще ходя да шия на добри македонски бежанци и така ще се справям. Щом ме харесат на едно място, те ще ме препоръчат другаде и - така. В къщи лампата гори. Тя си е дошла. Даже е топличко, има чай. На масата ми писмо, но не от пощата. Пликът е залепен и върху него само малкото ми име. - Намерих го под вратата, казва сестрата. Видях, че е за тебе. Оставям торбичката с книгите и откъсвам ръба. Няма писмо, но банкнота от 500 лв. Никой не знае от кого е. Бий се, трепи се, никой не може да ти каже. Отварям библията и ми се пада евангелския пасаж за слепия: че нито баща му и майка му са виновни, нито е той съгрешил, та се е сляп родил, но да се яви върху него Славата Божия. Лягам си върху чистото бяло легълце, милвам го, че още мога да спя на него. И хиляди и милиарди пъти благодаря на Бога за навременния дар. Още на сутринта таксата е платена и явяването ми на изпита -осигурено. МАЙ [1924 г.] Запролетява се, постоплих костите си от ужасната зима - всичко замръзваше - и хляб, и плодове, и вода. А сега топличко и бузите ми се зачервяват. С Борис Николов, брат му и Колю Нанков отделихме прекопано място за лозе. Учителят често е с нас. Учи ме как тънко да спускам лизгаря, за да се раздроби земята добре и по-лесно да чистим троскота. С нас работи и онзи Петър Пампоров - студент по философия, вечно в полемика с останалия погиващ свят. Пращат ме с мотичката покрай плета да прекопая лука. Ето го, той поникнал, но трябва да му се услужи с плевене и прекопаване. Колкото сили имам, давам ги на земята, а там върху тревата учебника ми по немски и отгърната страница: „Winter ade! Scheiden tut weh.“ [(нем.) „Сбогом, зима! Раздялата боли.” - шеговита немска детска песен] Плитките ми се мятат насам-натам и челото ми е мокро. Дочената ми рокличка е цяла изпрашена, обувките също. Морна се подпирам на мотиката и гледам през пътя. Минава непознат човек - рус, гологлав. На очите му зелени очила. Човек като човек, но нещо ме кара да се покача на тела. Но той не е непознат. Нещо трепва в гърдите ми. Той се обръща, сваля очилата си и спира срещу мен. Може ли да се изкаже как го гледам, като слепец, който проглежда. Лицето му просиява в мила усмивка. Ние стоим и се гледаме. Той, същият - преди две години към Витоша. Търсих го напразно. Той ми говори на неразбран език. Не е немски, не! Веднага при нас идва Мара Белчева [виж “Изгревът”, т. XVII, с. 471-530] и като древната Сафо заема изящна поза пред чужденеца. Те се познават. О, той е италианец! Те говорят на италиански език. Отгде познава той piccola poeta bulgara [(итал.) малка българска поетеса] (това разбирам) и нищо друго не ми се счу да й даде обяснения. Позата й е пленителна. Тя наистина още е много красива - къдрави коси изпод широката й шапка дават завиден ореол на прекрасното й лице. Аз съм прашна, потна и с разпиляна коса. Той се обръща към мене по немски. Пита: - Was ist der Titel Ihres Buches? „Morgens Strahlen“?; той се смее, смее. [(нем.) Какво е заглавието на Вашата книга? „Сутринни лъчи”?] Оставям ги с Белчева и отново взимам мотиката. Не ме е яд на Мара, но се чудя как точно сега се намери и тя да дойде. Стои тя отсам тела и леко люлее стройната си снага, облечена в мека свилена рокля. Сякаш се подмлади с 20 год. тази възрастна жена. После Мара идва при мене и ми казва, че той поискал да му пратя книгата си. Пита ме отгде го познавам. Той е дипломат, специално делегиран по нашите репарации. Ето ти я и Лучия Микелети - тя ще му занесе книгата. Те са приятели с нейния брат. Преставам да копая. Прекъсват ми се коленете. Взимам немския учебник: „Winter ade! Scheiden tut weh.“ Паша дойде у дома да ми обясни валенциите и радикалите. Ах, как хубаво умее тя да обяснява - полека и ясно. Моето заключение за радикала „НО” е, че прилича на човек, който където и да влезне, с каквито ще талантливи и гениални люде да се среща, все непроменлив си остава, сиреч тъп. Валенциите обясни тъй: Някои елементи се явяват в няколко възможности; веднъж се явява с една ръка; веднъж с три, веднъж с пет и със седем. Водородът е човек само с една ръка. Кислородът е човек без крака, а с две ръце. Азотът - с две ръце и един крак, а въглеродът - човек с две ръце и два крака, който лови и с четирите си крайника или по един водород, или пък елемент от втора валенция, или елемент от трета и първа валенция. Ясно. Ужасните „елементи” и „радикали” ми стават симпатични. Зарадвах се. Имах варен ошав и гощавам моята жадна учителка. След някой ден Дафинка Доганова праща и Г. Тенев - също учител по химия като Паша. Той ми обясни още нещо за реакциите. Той съпоставя разните предмети върху масата ми. Така добивам предметна представа за „елемента”. Той така майсторски ги доближаваше, отдалечаваше, разместваше и пак наместваше, че „реакцията” се извършваше пред очите ми и ми стана по-ясно. Господи, Боже, благодаря Ти! 15 МАЙ [1924 г.] Дафинка ме взе у тях за цяла седмица да й шия - там си отспах на топло; храни ме тя с хубава и приятна храна и ме гледа благо и нежно като родна сестра. О, ние взаимно се обичаме! Видях я във Военният клуб на нашата любителска вечеринка, когато декламирах моята „Мария Магдалина”. Пожелах още тогава в душата си, този ангел жена, да ми стане приятелка. Тогава и тя поискала същото. Наистина, ний станахме такива. Те са евангелисти [виж “Изгревът”, т. XXIV, с. 427-454]. Пеят хубави песни, но нашите са много по-хубави. В техните се пее само за Исуса, в нашите за слънцето, птичките, изворите и цветята. 19 МАЙ [1924 г.] Дните летят - в учене, работа, хорове, обеди, вечери, гладуване. И ето, изпитът надникнал. Имам въпиюща нужда от учители! Сама си преподавам, сама се изпитвам. Изпитването в гимназията ще стане с такса - трябват цели 500 лв. Няма нито 1/5 - ужас! Капиталът от „Сутринни лъчи” отдавна отиде за тънко палтенце и обувки. Оглеждам стаята си. Погледът ми пада върху бялата ми плетена кувертюра. Ще я продам, но кому? Хладните стени не чуват моите високи хълцания, не разбират моето отчаяние. Като че ли чувам кискането на чича Генча, думите на майка ми, която казва, че от мен човек нямало да стане. Но според Учителя и от мен, и от всички може да излязат човеци, но трябва работа! О, искам да стана добър и просветен човек, Боже, помогни ми! Съученикът ми е внел вече таксата си. Вече ми се похвали. О, но той взима голяма заплата! Пак ме изпраща и ме черпи с леблебии или печени семки. Не, той завинаги остава вън от моята орбита. Аз съм гладна, гладна за топла и достатъчна храна, но не смея да отида в „Опълченска”, дордето пак не направя предварително вноска. Вървя по улиците. Чупя пръсти и се моля: Боже, помогни ми за таксата! Стори чудо, Бащице Ти мой! Зорница Русева хареса моята ръчна бродерия и каза да отида пак. Взех 60 лв., но що са те в сравнение огромната сума, която ми трябва? Тези дни се нахраних в „Опълченска”, но свърших работа за трима. Измих всички чинии, пода, дори галошите на гостите. Трябва пак да отида, иначе изнемогвам; дано пак има за мене работа. Храня се само по веднъж в денонощието. И чудно! Пак пея, пея! 27 МАЙ [1924 г.] Плик с 500 лв. поставен под вратата ми. Това е велико чудо! Това е знаменито, едвам вярвам. Как да Ти благодаря, Боже! Викам, пея, скачам. Целувам скъпото писмо - безименно писмо, само със скромен надпис: „За Олга”. От кой е? Кой знае мъката ми? Кой видя сълзите ми? Кой чу горещите ми молби? Кой? Кой? И сега няма ответ, но зная и сигурна съм, че около нас бдят невидими очи, едно Голямо Любящо Сърце безспирно бий за нас и ни помага, когато го потърсим. - Господи, благодаря Ти! Ела и виж радостта ми. Още утре ще внеса таксата и аз, заедно с другите ще се явя на изпит. Господи, благодаря Ти! 1 ЮНИЙ [1924 г.] Учителят беше дал задача всички школници да внесат по 300 лв. за една благородна задача. Няма преграда, щом Учителят каже нещо. Отивам при Зорница Русева и тя ми дава бродерии за новото й бебче. Изработвам ги чудесно и изпрани, изгладени й ги давам. Задачата ми е изпълнена. Питаме где и как живея. При нея е немската й компаньонка Герда. Казвам на Зорница Русева всичко. Как хлябът ми замръзва, как коминът връща и пр., а пък аз вече уча. Герда се обажда: - Нека дойде при мене - самичка ме е страх в стаята. А тя живее в сутерена - стаи светли, топли и широки. - Да дойде, казва господарката. Нека дойде. - Сега имам изпит, казвам, и щом го издържа. Възможно ли е да имам стая, в която коминът тегли добре и хлябът не замръзва. Сестра Янакиева се радва: - Желая ти всичко хубаво, казва. Нека Бог ти помага. 7 ЮНИЙ [1924 г.] Явявам се на изпит в III. девическа гимназия. Треперя. Ах, тия учители светила, понесли гордо своите дневници, какво ли ми вещаят! Тоя рояк ученички, как учудено ме гледат. История и география мина благополучно. Г-н М. Николов останал доволен от писмената ми работа: „Изворът на Белоногата” - изпита ме и на устния. Г-ца Барбар ме похвали по немски език. Г-н Бояджиев ме погледна начумерено за химията... Физиката и тя мина криво-ляво. Но алгебра? Ах, този г-н Димитров, защо не ми даде готови уравнения, а задача с условие? 12 ЮНИЙ [1924 г.] Изпитът е издържан, освен по алгебра. Да, моето слабо място. По български език получих петица, по немски - също. Другото - три и четири. Малчо Николов ме изпита по български. Доволен, той каза: „Писмената Ви работа е оригинална.” Завърших само с един минус - алгебра. Слава на Бога! Казвам на Учителя за новата квартира. Съвсем одобрява; г-н Русев обича Учителя. Учителят е техен приятел - те са протестанти. 13ЮНИЙ 1924 г. Каруцата ме отнася на „Върбица” 10. Посреща ме самия хазаин. Казва ми: .Добре дошла!” Отваря стаята, съединена с кухня. Господи, Господи, възможно ли е това? Той си излиза. Някога стените били боядисани, сега разцапани, потекли. Вътре има и чешма. Взимам четка и вода, и първо измивам стените. После баданосвам с вар - преди мене живял някой си цигулар чех Слайо. Мия, тичам, трепя се до полунощ, до съмване. До сутринта стаята е наредена, спретната, кокетна даже. Вътре е оставена мраморна мивка с голямо огледало, също и красиво нощно долапче. Квартирата ми блести от белота. На добре запазената печка ври чай, също и супа за обяд. Хубаво. Неочаквано хубаво. Герда отива при децата, защото нейната стая ще се даде на Зорнициния брат. Всичко добре, но как ще плащам наема. Хазайката решава: Два дена ще ни шиеш и 200 лв. пари. Чудя се отгде ще ги взема. Но сбирам левче по левче; пада по някоя паричка и от „Сутринни лъчи". Никога не взимам трамвай. Никога нищо не си купувам, освен хляб и някой евтин зеленчук. По този случай разбрах, че салатата е по-евтина от марулята и затова само нея си купувам. Мляко нито капка, сирене ни трошица. Горе живее сестра Минева с двете си дъщери Здравка и Соничка. Гледат ги наистина като пиленца в кафез. Понякога влизаме в общение; те обичат музика и поезия; викат ме да им чета и ме черпят щрудел с ябълки. Все за тази проклета двойка по алгебра - седна, стана, за нея мисля. Наесен ще се явявам на поправителен и - Господ да ми е на помощ по-нататък. А къде изчезнаха лазурните очи. Никъде не виждам Лучия Микелети, като че вдън земя пропадна. За някои тази дата е фатална, мен носи щастие. Пиша тия редове в нова квартира - Дом Русев - „Върбица” 10. Зорница Русева ме покани в техния сутерен срещу четиридневен шев месечно. Мъжът й ме посрещна днес, даде ми ключовете и ми каза: - Добре дошла! Стая и кухня. Даже и чешма, даже и машина за готвене - зимниче и барака. Боже, Боже, Боже! Ето ми го бялото чисто легло. В единия ъгъл книгите, тук е масата, там е куката за дрехите. Кухнята е великолепна - светла. Поставям етажерка за съдове, миндер за почивка и маса за готвене. Но тая маса са газови сандъчета, поставени. В двора цъфнали цветя и плодни дръвчета. Свечерява се. Спускам белите завески, отварям лампата. Колко е хубаво! Благословено да е 13-о число! Благословени да са Русеви, че ме приеха под техния покрив. Работих два дена на Зорница - доволна е. Работя бърже и хубаво, това й допада. Радвам се, че ще мога да отработвам наема си за моя широк и слънчев сутерен. Не мога да се нарадвам. Имам си собствен ключ, мазичка за въглища и барака за дърва, електрическа лампа и контакт, просто - разкош. Тъй е хубаво, хубаво при мене. В кухнята нареждам миндерче от газови сандъчета, постилам го с вълнена черга и го обреждам с пъстри възглавнички. Бели завеси на прозорците; липсва ми само маса, стол и етажерка за книгите... При мен е шевната машина. Всичко наред, тя дойде да ме поздрави и искрено се възхити от стаичката ми. Казва: - Всичко се е променило, не е както по-рано, сега е светло и много приятно в тези стаи. Получавам писма от провинцията. Кореспондентка съм на три специални класа: Айтос, Бургас и с. Водица - Поповско. Там Пеньо Ганев е учител. От Бургас кореспондент ми е поручик Гръблев, а от Айтос Крум Илиев. Всяка изслушана лекция от специалния клас, проверявам с други записки, преписвам грижливо и пращам. Това ми вдъхва голяма самоувереност, че и аз правя нещо за своя ближен. Горе белват палатки. Първата е на Учителя. Изникват и други. Поляната е оживена от доброволни работници. Вода носим от далече-чак от разсадника. Но и това е задача, „много здравословно”, казва Учителя. Онзи със зелените очи - Лулчев [виж “Изгревът”, т. XX, XXI] много се интересува от поетическите ми дарби. Подмята за литературна школа, в която да бъде той ръководител; да ни дава теми за разработване по ново идейно направление. Отбягвам и палатката му, защото сърцето ми се свива, не ми се иска. За тази „школа” са избрани все първенци: първо Мара Белчева, самият той, брат Бертоли, моя милост и една млада сестра, която го зяпа в очите, като че е някой пророк. Да, от рода на Rodin [Роден] в „Скитникът евреин”. А чудното е това, че Учителят само за него ме запита двукратно какво се разговаряме, докато с другите братя работим, дружим, храним се, изпращаме се, но никога не ми е задал подобен въпрос. Разказвам на Учителя за високата покана да влезна в литературна школа, ръководена от Лулчев. Учителят плеви белите карамфили на Котвата, която замества сега първата палатка на Изгрев - тази на студентите. Той плеви и аз плевя. Той се интересува какво съм му отговорила: Това - че съм много заета с работа, училище, а школа си имаме, даже и специален клас. Не ще мога да следвам тази школа, нека ме извини. По лицето на Учителя особена усмивка. Но Лулчев пак повтаря и потретя. Пожела да ми гадае на ръката, когато изведнъж усетих особен „полъх” на слънчевия си възел и не зная как, но сякаш червен дим ме обиколи като тъмна прежда. Скочих и избягах. След това последва пак същия въпрос на Учителя и аз казах, че съм избягала от него, без да му съобщавам за „самовнушението” си за червения дим около мене. Здравка и Соничка опъват палатка на Изгрев и аз често съм при тях. Те са особено галени деца - дъщери на фабрикантско наследство, но Здравка е доста бледа и задава не малко грижи на любящата им майка. Храната им е всякога избрана и изобилна, с много „витамини”, с много салати и с много масло... Още чудеса, още! С голямо гребло чистя изгревската поляна до телената ограда. С очите си виждам „немеца”. Да, той. Почти викам. Той се спря. Сваля жълтите си очила. Загледахме се мълчаливо. Той заговори на непознат език. Нищо не разбирам. Немският език ми помогна. Заговорих за „тогава” - преди 2 год. - към Витоша. Тогава и той ми отвърна на немски. Спомнил си - веднага ме познал. Никога не ме срещал от тогава. Никъде. Къде съм се изгубила? Мара Белчева дойде при нас. Те се познават. Не бил никакъв немец, а италиански граф. Тя му каза, че съм poeta bulgara [(итал.) българка поетеса] и той ме погледна с хубавите, слънчеви очи. Ах, как се докарваше пред него тая красива жена. Но той гледа мене, изпотената, разрошена девойка, облечена в сива дочена рокличка. Пожела да има книгата ми. О, още до вечерта по Лучия Микелети му я изпращам в легацията. 25 ЮНИЙ [1924 г.] Толкова съм щастлива, че дори ми става страшно. Да, същите прекрасни очи, същата усмивка, детска, добра, човечна. ЮЛИЙ [1924 г.] Ходим по екскурзии. Имаме си бакърен чайник от 16 кг. вместимост за вода. Сложен е върху азбестова плоча и се носи на гърба, подобно пръскачка за лозе. Снабден с пещичка за дървени въглища и коминче. До нея е казанчето за вода, снабдено на долния край с кранче, а горе е затворено със свирка. Когато водата завира, парата бие във свирката и ние отдалече узнаваме, че чаят е готов. Тогава, здравенякът брат Цеко [Цеко Етугов - виж “Изгревът”, т. V, с. 674-676; т. VII, с. 373-374] спира по стръмния път, подлагаме канчета и пием спасителната гореща водица, която има две положителни качества: само с няколко глътки утолява жаждата и запазва от простуда. И тук, Учителят простира към нас своята приятелска десница. Брат Боев се преселва в София. Както него, Паша и брат Радославов [Иван Радославов - виж “Изгревът”, т. V, с. 474-477] са махнати от служба, поради своята идеология. Вън, рушителите на обществения ред, вън, покварата от училищата; колко още такива и още по-страшни епитети църквата сипе върху нас, особено върху Учителя. Понеже Него не може да „уволни”, нарича Го еретик и Го отлъчва от църквата. Това в 20 век звучи смешно - еретик - от коя църква. Че нали и нас гръцката патриаршия „отлъчи”. Кого ще плашат. Понеже не ги пущаме в търновския бивак, те залягат някъде с бинокли и гледат към общата трапеза какво яде Учителя. Пред всички и пред Него в чиния - нарязан пъпеш, но черноносците им се чини, че това е кашкавал и пишат сега по своите святи списания: Учителят яде много кашкавал. Преди една година, те, без да искат ни сториха голяма услуга. Готвим се утрешния ден да отидем в читалищния салон на търновци [виж “Изгревът”, т. V, с.362-367 ] и да слушаме беседа от Учителя. Но идват братя от града и тревожно съобщават, че по целия град разлепени афиши от поповете с големи букви с апел към търновци - милите и драги чеда на църквата, че Антихрист е дошел и никой утре да не посещава събранието му. Какво ли ще каже Учителя? Гледаме Го, а Той смеешком казва: „Ние трябва да им благодарим, че афишираха вместо нас. Хубаво са направили.” Когато влизаме в читалището, що да видим - пълно и препълнено с търновци; всички столове заети, че едвам се намери място за нас. Учителят почва беседата, а един дебел поп става от първите редици и крещи: „Не щем беседа, а диспут.” Учителят без да изменя позата си на говорител, меко, но решително им казва следните думи: „Приемам, но нека всички български владици дойдат с мене на Мусалла - там ще им дам диспут.” Последва дълбоко мълчание и Учителят тихо и мирно довърши знаменитата си беседа. На тръгване всички се спускаме към Него и Го обграждаме с жива пееща стена. А вън, толкоз файтони - и щеш, не щеш се возиш и ти, щом някой свой те покани да те отвози до бивака, защото днес всички сме едно сърце и една душа и всеки се надпреварва в доброто. На другия ден стана доста интересно нещо, цели рояци оси върху захарта на закуската ни. Не можем да приберем трапезата; оплакваме се на Учителя, а Той направи с ръката си някакво движение и всички оси там си и останаха върху дългата чиния, подобно жълта покривка, неподвижни. Бутаме ги отдалеч и отблизо с пръчки, нищо - мъртви, вкопчили се една до друга и не проявяват никакви признаци на живот. И ето що каза: „Тъй мога да направя и с поповете, но не искам.” После бърже направи обратно движение на първото; осите завчас оживяват и като една литват с жужение и никога вече не се вестяват. Колцина бяха свидетели на това, не зная. Не бих се досетила, ако не си го спомних сега, когато силят огън и жупел върху Учителя и отнемат хляба на нашите хора. Брат Боев живее наблизо до моето ново жилище на ул. „Върбица”. Той сам пожелава да ме подготви за поправителния изпит. Прехвърляме целия учебник от начало до края; не остава задача не решена, не, първо, не остава правило не изведено. При него невъзможно е да има нещо неразбрано. А как крещи! Не че се кара, но така е свикнал от учителството - сякаш не диктува, а държи реч на разшумяла навалица. Щом срещна някоя трудна задача, сама извеждам правилото и ето - готово! Радвам се, радвам се! Лицето ми сияе, бузите ми горят! Упражняваме се сутрин в дъното на техния двор до една маса. Но викането му е толкова силно, че съседите и от двете страни се покачват по оградата, за да видят кой тъй усърдно се занимава с алгебра и кому се предава тази мъчна наука. Той усеща моята умора и ме кара да се разхождам по двора като броя стъпките си. Така настроението ми се променя и умората ми бяга. Качвам се горе да платя наема - двеста лева, затоплени левчета и петолевки в шъпата ми; предавам ги на хазайката, която подрежда драперията на своите пердета. Ето я минава с кадифено парче и бърше лакираните мебели от махагоново дърво и зелена копринена дамаска. Давам й ги в ръката, доста овлажнели от стискането. Тя ги приема - аз слизам бавно по стълбището и сълзи ме давят. Значи всеки месец по 200, Кой блъска на вратата ми. Чакай да отворя, не чука, а блъска. О, брат Михаил [Иванов - виж “Изгревът”, т. I. 2.изд.2011, с. 340-360, 556-558], онзи с белите зъби - „Солунския” побратим. Оставям го да се измие оттатък, пък аз пак лягам, защото хич ме не бива. Минават час, два, три, той си не отива. Излизам и го питам що мисли да прави. - Оставам тук, отговаря нахално белозъбия Солунски будител. Само ти ли ще се шириш тука - заявява това тъмно същество. - Мога и да се ширя, казвам, защото си плащам наема, а ти като брат потърси си място при брат и ме освободи. - Ти си от черната ложа, заявява този свят момък, и аз ще ти дам да се разбереш. Скоквам и като светкавица се хвърлям върху му и блъсвам главата му в стената. - Марш вън! Ти си от черната ложа! Отгде се взе толкоз сила у мене, не зная, а вече петия ден дизентерията ме гази. Той изтичва на двора и почва да прави срещу прозореца ми някакви злостни движения, гледа ме като демон и шъпне нещо. Отпилява се някъде. Но мен обзема грозно вцепенение, не мога ни да се мръдна от леглото си, ни да стана, ни да охна. Ръцете и нозете ми се извили като на епилептик - безжизнени и студени. Колко време измина не зная, но по едно време чувам слабо почукване на вратата. Ключът е отвън. Посетителят пак почуква и направо влиза при мен. Стар брат - запасен полковник. Лежа и безмълвно го гледам. Той застава до вратата и говори: - Бях при Учителя преди малко по работа; изведнъж Учителя прекъсва разговора ни и сериозно ми казва: „Веднага иди на „Върбица” 10 и виж какво прави сестрата.” Човекът вижда, че наистина има нещо, коленичи в ъгъла и почва да се моли. Полека лека почвам да се „размразявам” и по жилите ми отново потича живота. Слизам от леглото и се нареждам до него. После му разказвам за случката, а той е трогнат до дън душа от Учителя, който не спи, а винаги бди за повереното му стадо. После бавно ходя по стаята, гледам пожълтялото си лице в огледалото и се чудя на тая сила, която блъсна този мъжага в стената. 25 ЮЛИЙ [1924 г.] Да, алгебра, алгебра! Затова пък ще се готвя до смърт. На „Върбица” живее естественикът от Школата - Боян Боев. Той е същинска енциклопедия. Обеща да ме подготви. Изведнъж ми олекна. Ние отиваме на Рила. Русеви са на курорт. Сама съм в цялата къща - пазя двора и поливам цветята. Рила и мен зове. Ще ида. Отново ще видя изворите на Марица! Но аз вече зная кой е този „немец”. Но защо ли откритието, че той е такава голяма знатост ми причинява скърб? Чудно, голямо щастие с една малка, но дълбока скърб. Вечерта. Готова съм за път. Билетът е изваден. Ех, посъбрах левчетата и си го купих. Тази Рила има много голям кредит в сърцата ни - невъзможното става възможно. Утре сме на път - утре рано. Ах, да не закъснея! Цяла нощ навярно не ще заспя от напрежение за утре. Рано! Камионът е пълен с люде. Даже още един, още един. Тук са всичките студенти - хористи, сестрите Ковачеви, братята Панайотови [Жечо Панайотов, Иван Жеков - виж “Изгревът”, т. XV, с. 5-190, сн. 6-51], Боян Боев, даже надошли са и от провинцията за този излет. Ето го д-р Кадиев и Михаил Краев. Учителят е с нас. Той сяда при кормилото, а ние горе -като букет. Пеем - тежките натоварени коли гърмят, но нашата песен е по-силна и се носи над родните поля. Колко е хубаво! Там е Рила, там е Мусалла - свещений наш Олимпо - по-велик от този на Еллада, гдето живеят прекрасни същества, пълни с любов и състрадание към човека. 2 АВГУСТ [1924 г.] Вчера се завърнахме от Свещената планина, но аз съм болна. Не биваше да се къпя веднага, не биваше да проветрявам тъй дълго. О, Рила, о, Мусалла! Толкоз много гости дали си видяла нявга ти? Към 200 души. Толкоз песни чула ли си да се пеят от твоите висоти? Цялата околност доле - върхове и долини потънали в гъста бяла мъгла. А върхът, подобно величествен кораб по туй бяло море, носеше върху плещите си нашата неописуема радост. Ето го и слънцето - кърваво червен диск подава глава от бялата мъгла, изтеглило златни стрели се бори с нея, разгонва ги зад върхари и долини, гледа ни като прекрасно човешко лице. „Един си ти, мой Мусала Свещено място, Божи връх...” Ехти нашата песен, стократно повтаряна от вятъра, далеч отнесена върху милата родна земя. Долу гръцкий Олимп! Не вие, а ние царуваме над Балканите! Не вашите, а нашите Богове ще диктуват мира и ще определят съдбата на народите. Но що дъжд ядохме там, що студ брахме! Тя [Мусалла] не искаше софийска прах. За да ни приеме, първо ни окъпа хубавичко, намокри ни до кости, а сетне изпрати добрите ветрове и слънцето та ни изсуши и стопли. 4 АВГУСТ 1924 г. Болна съм. Простудих се дома, на сухо и на топло. Ето пети ден е днес как се свивам и гърча от болки. Но днес ми е по-леко. Ставам, окъпвам се, проветрявам хубаво стаята, обличам бялата си платнена рокля, оная с гънките отгоре до доле и дългите ръкави - според модела от Учителя. Оглеждам се. Очите ми са хлътнали дълбоко. Лицето ми е бледо. Никой не знае, че съм болна. Сварявам си лека супа от картофи. Сърбам - лекувам сама изранените си черва. Отварям прозореца. Радостно ми е. Ходя по чистата стая с ония мои египетски сандали правени от лико - мое ръкоделие. Приличам наистина на девица из древността. Дебелите ми тъмни сплитки се спущат върху гърдите ми до кръста. Обзема ме незнаен трепет. Като че ли някой има при мен. Не, никой няма - аз се реша и глася, сякаш гости ще посрещам. Защо е този трепет? Звъни се. Русеви са на курорт. С олюляваща стъпка излизам да видя кой е. Отварям вратата... Боже мой, Боже мой! Пред мен стои човек и се усмихва. Но аз не го виждам вече и се подпирам на вратата да не падна. Сърцето ми замира от щастие. Една сигурна, приятелска ръка ме подкрепя. Ние слизаме в моя сутерен, завежда ме до един стол, помага ми да седна. Стои срещу мене и ме гледа. Неговите пролетно слънчеви очи ме озаряват съчувствено и въпросително. Взима стол и мълчаливо ме наблюдава. Отварям очи и се засмивам весело. Той се засмива също. Задава ми въпроси що ми е, трябва ли да повика лекар. Аз се смея. Разпитва ме за болестта ми. Срам ме е да я нарека... Мънкам. Той предлага да се пие само лайкучка и нищо друго - в никой случай каквито и да е сурови плодове. Не, той се безпокои, ако позволя, още сега ще отиде за лекар. Строга диета! Кискам се вече. Че аз съм здрава. Може ли щастливия да е болен? Не, щастливите люде оздравят мигновено. Две топли шъпи взимат ледените ми ръце. Разговаряме се весело. Аз вече ставам и пъргаво ходя по стаята. Пръстите на ръцете ми са удължени и бледи, бледи. Разпитва ме. Разглежда стаята. Казах му, че уча. Очите му особено блесват, в тях няма присмех. Почва да разглежда учебниците ми и другите - Емерсона, Метерлинка, Хауптмана, Марк Аврелия... Всички са подвързани, заедно с беседите на Учителя. Тетрадките ми са пълни с упражнения, рисунки, чертежи. В тая дебела папка са пък - ръкописите ми. Как се смеем двамата! Той се чувствува добре! Взема линията и прави същия чертеж по геометрия. С какъв интерес, съсредоточен и леко усмихнат. Ръцете му са хубави. Челото му високо. Устните прекрасни. Носът - нито гръцки, нито римски - малко не хубав. Но косата му е руса, златиста, свежа. В джоба му е планът на София. Смяхме се. По него ме дирил и намерил. Бил по далечна екскурзия, бавил се чак в Италия. Но сега вече ме намерил. Ще му позволя ли пак да ме посети? Иска позволение!!? Слънцето иска ли позволение от цветето, когато го топли и гали? Когато го посещава? Не, цветето не казва нищо; то стои и чака. Иска ли затворникът прозорец към Слънцето? Отиде си. Празник. Оздравях напълно. Тичам при огледалото. Излизам на двора. Празник. Но що правя аз? Не нарушавам ли заповедта на Учителя. Не каза ли Той, докато уча, никой да не идва при мене? По-добре ми е. Нещо отново запя в гърдите ми. Отварям прозорците. Навсякъде прашно. Слънцето нахлува в стаята и освежава въздуха. Със заморени, бавни движения подреждам стаята си. Милата ми стая. Измивам се грижливо с топла вода и спускам дълги лъскави плитки върху бялата ми платнена съборна рокля, правена по модела от Учителя с по три дълбоки гънки от горе до долу и широк колан. Ръкавите дълги и широки, отгдето се подават бледите ми измършавели ръце. Обувам на бос крак Витлеемските си сандали, направени от мен; тънки сплитки от лико върху кожена подставка. Разгръщам ръце - благодаря, тържествувам. Сега вече здраво съм заключила вратата - никой да не идва. Не се минава някое време и на пътната врата се звъни. Ето повтаря. Мисля си да не е „онзи”, Солунският, не смея да отворя. Пък той не е от онези, който звъни, той блъска с юмруци и рита с крака. Не, не ще да е той. Полека отварям вратата на вестибюла. Горе на стъклената врата с мярна силуета на непознат човек. Трето, по-силно позвъняване. Изкачвам се полека и отварям вратата. Не вярвам на очите си. Господи - без сила от изненада и радост се подпирам на стената и две топли ръце ме подкрепят. Слизаме „у дома”. Поставя ме той да седна върху единствения ми плетен стол и ме гледа. Гледа ме с тия сини прекрасни очи, прилични на пролетно лазурно небе. Онзи същият, когото мислех за немец, а той - италианец. Почват разпитванията що ми е. Какво се е случило, че така съм слаба. Но как да му кажа от що ми стана? Как да произнеса онази некрасива дума, която не се изговаря пред такъв човек. А той присяда до нозете ми на чистото чердже, държи ръцете ми и полушеговито, полусериозно ме гледа. - Was fiir Krankheit [(нем.) Каква е болестта], питат дяволито сините пролетни очи. Да вика ли Arzt [(нем.) лекар]. Само да кажа и той ще го доведе. Със слаб гласец и малко засрамена, смутолевям: - Morgen verdorben... [(нем.) Сутринта развалена...] Смях и - точка. Бил по обиколка из България; получил книгата чак сега, купил си плана на София и тръгнал да ме търси на улицата, посочена от Лучия Микелети. Сън ли е това или действителност? Сякаш небето се отваря и чувам ангелско песнопение. Гледаме се - сякаш вековете се отварят през този поглед и ние виждаме отгде почва нашия път. Ставам и ходя по стаята. Той ме гледа. Следи всяко мое движение. Добре, че почистих, добре. Може ли да дойде утре да ме види пак. Отзвучават неговите стъпки, а моите очи се пълнят с радостни сълзи. Безумни мечти, безумни мечти - блажен сън до сутринта. Събуждам се бодра, сякаш окрилена. Отново почиствам стаята си, стъпалата и даже, и вестибюла, и стълбището. Окъпвам се с гореща вода в пералнята и обличам пак съборната бяла рокля, сега грижливо изгладена с ютията. На нозете ми са пак библейските сандали; наричам ги тъй, защото, когато Учителят ги видя, каза посочвайки ме пред другите: „Тя е била в Египет, Палестина и Вавилон.” Чакам със замряло сърце. Чакам стрелката да дойде на 7 часа. Изреждам всички молитви, които зная и всички благодатни формули от Учителя. Чии могат да бъдат сега тия стъпки освен неговите? Ето го, почуква и влиза. Лицето му е бледо и очите с радостен блясък. А сърцето ми така лудо бие в гърдите, че слагам ръка върху него, за да се не чува... Той ми носи лайкучка - сварява я на контакта и ми дава да пия. Вкусвам, но безвкусната течност, почти горчива не ми харесва. За да ме насърчи, сам отпива от чашата ми, но с видимо удоволствие. Иска да види заниманията ми. Показвам му тетрадките си по немски и алгебра. Лявата му ръка подпира тетрадката, а дясната мести молива над записките. Ето, тука един минус. Има грешка. И моята ръка е до неговата -докосва ме; оставя молива и стисва кутрето ми... Господи, Господи! Преди две години, ясновидецът Георги Сотиров от Сливен [виж “Изгревът”, т. VI, с. 538-541, сн. 35] ми каза в Търново: „Сестра, ти трябва сама да живееш”; преди няколко време и Учителят ми каза нещо подобно: „Никой не бива да влиза при тебе.” Ами сега! Но аз съм твоя, Господи, и Ти нареждаш всичко. Нали каза още тогава Учителя: „Тези хора бяха от Бялото Братство.” Всички се завръщат от курорт - и хазаите, и с. Милева със Здравка и Соничка. Къщата се оживи. От Русе дойде Богомил - Зорнициният брат. Той измести Герда горе при децата, а той зае стаята до мен. Ще следва. Добър, жизнерадостен момък, но малко суетен. Ето го често танцува със Здравка под звуците на пианото. Безгрижна челяд! Те знаят ли какво е борба за насъщния. Знаят ли те що е грижа на този свят. 5 АВГУСТ [1924 г.] Големият познавач на природните закони набляга да се настани в кухничката ми. Казва, че ми е брат. Зъбите ми тракат от ужас при вида му. Чакам час, два, три - не си отива. Помолих го да напусне жилището ми, гаври се с мене. Казва, владее такава сила у себе си, че може само с поглед да ме простре на земята. Тогава, аз, току-що стъпила на нозе от тежка болест, скачам и с всички сили го блъсвам в стената, оттам и - вънка. После през прозореца изхвърлям мръсния му багаж. Подобно демон обикаляше къщата и за да не слушам заканите му си запушвам ушите. Вечерта той ми донесе лайкучка. Накара ме да го сваря и изпия още при него. Той изпи една чаша, но без захар, пък аз и със захар, но с мръщене го изгълтах. Взе дървения нож за разрязване книги. Ръката му трепереше. Писах нещо на масата, простряла лявата си ръка върху хартията. Той ми стисна кутрето. Мравки пропълзяха по тялото ми. 6 АВГУСТ [1924 г.] Пак дойде. Какъв ти немец - чистокръвен италианец, само тъй рус, изгорял от слънцето. Очите му дяволити. Обича да се шегува. С учудване се гледаме - като че ли сме били и пребили стари приятели и сега наново се срещаме. Облечен тоз път с мек кафяв костюм, топлота и сърдечност излъчва цялата му фигура. И аз съм облечена с кафява плисирана поличка, бяла блузичка и розова копринена жилетка, подарена ми от Олга Блажева. Тя пише чудесни стихове. Но аз я обичам за нещо още по-необикновено - тя е голяма говорителка - пленява с речта си. Тя ми подари коприната и аз си я уших. Изглеждам цяла студентка така хубаво облечена, ала уви, още съм ученичка и то скъсана по алгебра. 9 АВГУСТ [1924 г.] Учителю, Учителю! Престъпих вашето повеление. Ето го че пак дойде, без да го каня, без той да иска позволение за това. Със сърце блъскащо силно в гърдите го дочаквам и се задъхвам от вълнение. Сядам до писмената си маса. Сяда и той до мене. Внезапно се обръщам към него и - замирам върху гърдите му. Вечност. Хубавата му бяла ръка вдига лицето ми, слага бузата ми до неговата. Две сърца бият бавно, тържествено. Минути, часове или цяла вечност покрай нас, не зная. После той пак сложи главата ми върху гърдите си и шепти: - Викай ми - ти - Allessandro! - Аз ще ти викам - ти - Olga. Тогава се засмивам блажено и усещам върху устните си теменужения му дъх. 14 АВГУСТ [1924 г.] Изведнъж се чувствувам богата. Днес си купих три карамфила и украсих стаята си. Ето ги в новата вазичка. Всичките си дрехи преглеждам, стягам, изглаждам. Мечти, мечти! Придобих особена пъргавина. Лицето ми просия. Сестрите ми казват, че съм станала особено хубава. 2 СЕПТЕМВРИЙ 1924 г. Русеви се завръщат. Срещнахме се с радост. Градината е свежа. Аз съм щастлива. Няма вече сиромашия и тъпотия. Взимам уроци всеки ден при обичния ми учител Б. Боев. Той е пълен с увереност, че ще поправя двойката. Ах, как крещи, като че ли съм цял учебен клас! Стар навик. Но тия викове тъй ободряват - уча с радост. Жилището ми е на 20 крачки до неговото. Просто поезия. Щастлива съм - жилището ми е приказен дворец, душата ми - концертна зала, където се чува само ритмичната песен на труда и радостта. Дафинка ми донесе работа, така че ще мога да си купя въглища за зимата. Що е трудът? - Неспирна ритмична песен, в която се увличам с възторг. Тия, на които работя са възхитени от моята работа. Предпочитат ме, защото имам весело лице и пъргави пръсти. Те никога не надзирават работата ми - знаят, че аз не се обленявам, макар да бъда и самичка. А като не зная нещо, моля се: Майстори небесни, научете ме! Тогава изпод пръстите ми идва изкуството само и аз завършвам дрехата хубаво. Някогашните ми познания от стопанското училище полека-лека оживяват в съзнанието ми и - мисълта става дело. 10 СЕПТЕМВРИЙ [1924 г.] Двойката е поправена! Напред към V клас! Колко се радвам! Нима е вярно това, че съм вече ученичка в гимназията! Как се радва моят Пролетен лъч! Взех поправителния си изпит и сега съм кандидатка за V клас. Щом е тук брат Боев, не се боя. И Жечо [Панайотов] ще върви нагоре. За счетоводската му работа, която владее отлично, не му е нужна гимназия, но... ще учи и той. Брат Боев се премества у тях на „Регентска”, близо до паметника на Левски. Щом той е с нас, нищо не ме плаши вече. Имаме и други математици, като Георги Радев например, но никой не може да замести милия брат Боев. Веднага почваме. Никаква шега. Докато свещеник Михайлов ни уверяваше, че можем и два класа да вземем за годината, сега виждам, че и единия ми се опира. Сутрин в 5 часа ставам и се стягам за път. В 6 ч. да съм там. Чакат ме и на лампа работим до зори. Жечо ходи на работа, а и мене у дома ме чака не малко. Или сядам веднага да уча уроците си, или тичам при Дафинка да взема нещо за шев у дома, или отбивам трудовата си повинност в хазаите. Когато няма шев мия бялото стълбище на парадния вход със сапун и малка четчица. Щастливи са за мене тези четири дни, дордето отработвам наема си. Струва ми се, че те всичко даром ми дават, а моя труд не струва нищо... На закуска мога да изпивам по две чаши мляко или чай с масло и сирене, и бял хляб колкото искам. Г-н Русев работи в „гранитния", а мисля,че вече е станал и банкер. Когато ми сипва за вечеря, имам храна за още един ден. Гощава ме богато, но и работата не е малко. Шевната машина е прекрасна, просто пее под нозете ми. Славчо често идва при мене и лакомо яде от какината картофена супа. Намира, че аз готвя по-хубаво от тяхната готвачка... 10 ОКТОМВРИЙ [1924 г.] Големият познавач на окултните закони е в специалния клас. Нашите погледи се кръстосват, а от там и скритите ни мечове. Очите му приличат на остри шила; устата му на шаран, със ситни бели зъбки един до друг. Говори много меко, нежно, почти фалцет. Следва едно след друго много факултети, но все без изпит. Сега се е „прехвърлил” на педагогията... 15 ОКТОМВРИЙ 1924 г. Богомил [Малджиев от гр. Русе - виж “Изгревът”, т. I, с. 602-604] също записа право. Той е брат на Зорница, току-що дошел от Русе. Идва понякога да си приказваме. Живее в съседната стая. „Онзи” го обикаля. Показва му големите си шаранови уста. Не, еврика, не шаран, а октопод. Пуска пипалата си здраво. Постоянно му гадае нещо. Затварят се с часове. И онзи мъкне плодове - гощава го на Русеви. Той не знае каква радост и каква мъка едновременно ми причинява със своето идване. То е моят ангел утешител сега. Слагам детето на коленете си и през сълзи му разказвам обещаната приказка. С какви чисти, доверчиви очи ме гледа в очите когато разказвам, напълно уверено, че аз имам за него цяла рудница от такива приказни чудеса, че аз съм само това, което неговата детска душичка познава. Ето свърших приказката; сега идва неговия ред. И Славчо почва да разправя, че видял в Чам Кория автомобил с крила и змийска опашка, и че той, Славчо, взел един камшик и усмъртил чудовището. После дошла Милка, сестричката му, поляла чудовището с кисело мляко, сложила го в чиния и го изяли. Когато аз искрено се чудя на такъв особен автомобил, който може да се сложи в чиния и да се изяде, той скача, възпламенява се и вика уверявайки ме: „Истина, истина, како Олге, честна дума!” Да, Славчо е моят утешител - ангел, който едничък идва да ме разсее с детските си измислици. Страдам. Но пада ми се. Не дадох ли обещание да служа на Бога? А сега, човек е пленил сърцето ми и не го пуща. Страниците от урока отдавна са изместени в ума ми от мисли за него. Защо? Има ли той нужда от моите мисли? Що съм аз? Едно трудящо същество, което иска да се издигне. Богат е той, много богат - италиански дипломат и граф отгоре. Аз съм бедно девойче - дори много бедно. Но, сърцето ми е обезумяло. То непрестанно се стреми към него, а умът ми е помрачен. Току-що пробудилия се разсъдък отново потъмнява. Напразно е усилието на моите учители; слушам разсеяно и погледът ми е занесен. Паша ми се кара. Значи неговото същество помрачава съзнанието ми. Сиреч, той ще стане голяма пречка за моето истинско издигане! Под робство! Защо? Значи тия смело извървени стъпки са загубен труд... заради него. Не, не, Господи, ела ми на помощ! О, искам и него, и свободата си! Той е винаги с мен. Не, но моите мисли са винаги при него. Лодката ми потъва. Изнемогвам в самотност и бедност. Всичко е мрачно пред очите ми. Не мога да се радвам на хубавата си квартира, на печката, на комина, който тегли по всички правила. ОКТОМВРИ [1924 г.] Какви златни кули си гради Богомил. Ще стане голяма личност... Милка вече проходи; и на нея шия меки долни дрешчици и копринени, и кадифени роклички. И двамата със Славчо много ме обичат и често са мои мили, скъпи гости. Славчо, каквото и да играе, каквато и комедия да прави, никога не забравя да извика: Ура, да живее България. Това особено ми прилегна... Вечер ходя при Паша и Аня. Те сега имат нова къща на „Карл Шведски”. След урока ни по химия, Паша ме отстъпва на Аня. Тя пък по литература. Учим не на шега. Жечо и по химия ме бие. С нас е и този Иван, сирака Иван [Иван Антонов Изворски - виж “Изгревът”, т. VII, с. 333-405; т. XVIII, с. 512-796, 848-888, сн. 66-99; т. XIX, с. 976-979], взет от улицата от тези същите Аня, Паша и Надя, и вкаран в пътя на просветата. Литературата той я нарича „глупости”. Преди 2 години го заварихме, че се отровил с таблетки хинин по едно момиче. Това беше в старата им къща на „Оборище”. Изтичах за познатия ми д-р Михайлов от ул. „Оборище”. - Навреме си ме повикала, казва добрия човек, известен ми още от Цариброд. Всички, даже с техния Павел го държим за ръцете и нозете, а доктора натиска ли го, натиска по корема докато не предизвика всичкия хинин да излезе. От тогава той доби кокоша слепота, а сега сме на нож, защото нарича литературата „глупости” и не иска да прави упражненията си. Освен, че няма зъби, но е и толкоз грозен, с щръкнала гъста коса и голямо чело - този горък сирак Иван. НОЕМВРИ 1924 г. Богомил купи и за двама ни по един кубик дърва. Да е благословен за това. Защото кишавите студени дни почват, пък аз нямам излишни пари за въглища. Надявам се да шия при Дафинка и тогава ще си купя. Празник е за мене идването на Alessandro Foletti. Всичко измивам да лъсне; чак двора поливам с вода. Обличам се празнично и чакам. Ето го,той идва със зачервени бузи и държи ръката ми. Дали не му мириша цялата на „сънлайт”. Смее се и ме гледа. В стаята ми сега има етажерка за книги, масичка от изкуствен мрамор в кухнята и голям градински стол с бяла боя и зелено седалище. Поставила съм пъстра вълнена възглавница да седне той. Не можем вече да бъдем раздалечени. До него съм. Той взима ръката ми и тихо казва: - Нека бъдем вече на „ти”. Нарича ме Taube [(нем.) гълъбица]. После слага бузата си до мойта и тъй сякаш цяла вечност. Милото скъпо лице. Милата сладка топлина на свежата му буза! Косите му руси, и къдрави - нито един косъм. Какъв ти италианец, че той е повече северняк, що ли. Нищо италианско, освен езика му, но ние се разговаряме по немски език. Нека да разправя как се сдобих безплатно с тази нова, здрава етажерка, боядисана ясно кафяво и тази блестяща масичка. Назначени сме дежурни по чистота на Школата - брат Бертоли, брат Чолпанов, брат Дойнов и аз. Да, всички в шест часа, сборен пункт - салона. Криво съм разбрала; вместо вечерта, аз пристигам с кофите рано сутринта. Няма ги братята още, нека да почна от края. Времето бяга, но тях наистина ги няма, сякаш се надумали. Не спирам работата си, измивам червените и бели плочи на пода, прозорците, галерията, двора, тротоара, че даже и отходните места. Не знам кога е обед, кога е икиндия, но работата ми е на привършване и вече едвам се влача от умора. Нанизвам кофата на ръката си и си тръгвам. И ето ги, наведнъж и тримата братя! Как се зарадваха като видяха всичко готово! Ех, какви благословии получих - една да ме стигне, стига ми. След някой ден сме на екскурзия. Настигваме се по стръмнините и с тях. Пак похвали, пак благодарности и благословии. А брат Бертоли, със свойствения му навален италиански акцент каза: „Но и ние ще я зарадваме с нещо.” Подир някой ден от тази случка, ето че ме търсят две момчета; едното ми носи хубавата етажерка с четирите широки рафтчета, а другото мраморната масичка с чекмедженце. Когато идва с писмото на Адела от Палермо, а сетне да вземе отговора ми до нея, за да го преведе, човекът, брат Бертоли е видял, че си нямам масичка, а досетил се е, че не ще ми е излишна и една етажерка. Михаил се прилепи към Богомил и често идва да си гугуцат до среди нощи. Тръпки ме побиват от този човек - също като от дявол. За мене той е само магесник и нищо повече, макар че се е примъкнал в Школата и като оногова с „литературната” школа е дошел да руши „калето” отвътре. Работа, учене, работа, учене и... глад. В неделната си беседа Учителят каза да посетим някого днес и да му занесем подарък. Измъквам от чеиза си ново пешкирче и пеша на „Мария Луиза” срещу трамвайното депо при сестра Писинова. На нея ще направя подаръка.Там живее и брат Стоименов, и Савка с майка си. Зарадва се като ме видя - трогната от подаръка ме остави да си почина и почна да ме гощава с това онова. Спомнихме си Мусаленския излет и онази незабравима случка при „Олтаря”. И сега пак: „Ти ще станеш човек, тебе те очаква бъдеще. Четохме, пяхме.” Привечер се връщам у дома. Под вратата писмо. От него! За пръв път виждам красивия му четлив и ясен почерк. Търсил ме; заминава за двумесечен отпуск, ще ми се обади от Италия. Писмото гравирано с корона... Какво значи това. Сега чак си спомних думите на Мара Белчева отгде се познавам с този граф. Тогава не обърнах внимание, нито после не ми дойде нито за миг в мисълта да го питам. Вместо радост, почувствувах дълбока скръб. Цяла пропаст зина помежду ни. 25 НОЕМВРИ 1924 г. Колко хубаво бе тая вечер в Школата! След лекцията правим леки упражнения с ръцете - това действува освежително. Учителят ме покани да изпея новата песен: „В начало бе Словото”. Отначало се смутих, но после забравям всичко и запявам с вдъхновение. 27 НОЕМВРИ [1924 г.] В музея сме, разглеждаме насекомите. Не само тях, но и скъпоценните камъни. Професор Бончев, личен познат на бр. Боев, охотно ни развежда навсякъде и ни показва и копията на скъпоценни камъни - от стъклото-страж. Колко е хубаво да се учи по естествена история! Но да имаш такъв учител като бр. Боев! 30 НОЕМВРИ [1924 г.] Кой от двама ни е по-силен, той или аз? - Той, щом като изгубих спокойствието си. Щом току-що запалената у мен светлина клони да изгасне, щом не можейки да уча заспивам над урока си. Но, не беше ли тъй и преди да го срещна? Не ми ли се явиха и тогава ужасни спънки, които по чудо преодолях!? Сега пак ще преодолея, но трябва да събера всичките си душевни сили, всичката си воля, иначе ще се върна по-назад, отколкото бях преди... 1 ДЕКЕМВРИ 1924 г. Зорница е облечена като принцеса. Нейните копринени рокли, обнизани с лъскави синци, злато и сребро са тъй хубави! Моята премяна при нейната прилича на сухи, есенни листа, попаднали в пролетна градина. Почти сме еднакви на възраст, но тя цъфти като роза, окичена с благоуханни листенца, докато аз се оглеждам непрестанно в своето небивало невежество, самотност и бедност. Сънувах чуден сън. Че той ми е писал дълго писмо, което аз напразно се мъча да разбера. Зарадвах се! Макар и сън! 4 ДЕКЕМВРИ 1924 г. Наистина писмо от Napoli [Неапол]. Небе, слънце, поезия, изведнъж ми светна пред очите. Каква луда радост! Иска ми се да прегърна всички люде. Колко е прав Емерсон, че тия, които истински обичаме дори от край света ще чуят гласа ни. Готвя му подарък. Събрах всичките си левчета и взех японска коприна да му изработя шалче. О, как изкусно умея да ги плета, че приличат на снежинки. Такива изработих няколко - поръчка от братята студенти. Как ще му прилича! На спявката разучихме католическата песен: Adoramus te, Christe, Et benedicimus tibi, Quia per sanctam crucem tuam Redemisti mundum. Qui passus es pro nobis, Domine, Domine, miserere nobis. [(лат.) Обожаваме те, Христе, и те благославяме, защото от Светия кръст ти изкупи света. Той е страдал за нас, Господи, Господи, помилуй нас.] После нашите. Първата е същинска погребална песен - мрачна и провлечена, вторите - пролетни лъчи, цветя, роса! Учителят бе на спявката. Колко хубаво ме погледна! Стопли душата ми. Аз съм тъй щастлива! Два подаръка. Едното - писмо от него, второто - погледът на Учителя. ДЕКЕМВРИ [1924 г.] Учене, учене! Сутрин при брат Боев, вечер при Паша и Аня. Надя не забравя да ни поднесе закуска. Жечо изпива само чая, а моя милост и чая, и хляба, и сиренцето. Те пият чай от самовар - по руски. Баща им чист русин, а майката - бесарабка. Приятно е да учиш, когато си сит. Надя долива чай по желание, ловко слага още хлебец в панерчето и още едно парченце лимон в чая. След урока Жечо ме изпраща. Няма нужда, ето го къде е. На Витоша по сред нощ отивам, а той ще ме води у дома... И все в краката ми се завира, като котка. Колко пъти насмалко и не го стъпках. Ако мина вляво - тика ме в дясно, ако мина в дясно, тика ме в ляво. А как неприятно мирише дъхът му! Обича да чисти носа си срещу мен и да се заглежда в носната си кърпа... Колко е хубаво при мен! Стените бели като сняг. Красивото легло, обредено с дебело вълнено одеало и бели възглавници. На етажерката - всичките ми книги - томчета беседи, учебници, тетрадки. На масичката- ленена бродерия с красива тантела. Миндерчето с възглавничките -чисто, свежо. Върху пода - дълги пътечки нови чеизни черги от цветни парцали. Слънцето цяло провира главата си чак до вратата. Шия или чета, то ме гали и топли със своите бащински шъпи. Кой е този, който всичко това направи за мене? Изведе ме от мрак и тъмнота към светлина и радост. И брат Боев, и Паша, и Аня, и брат Бертоли, и хазаите ми, и всички добри хора що намерих тук дължа само Нему, на Учителя. И за образованието си, и за ония 500 лв., и за онзи глас, който ме извика, и... за всичко. Дали не и за Олтарното планинско видение!! Дали не и за Дафинка, която обича Учителя, и за г-н Тенев, който ми прави химически реакции „нагледно” с кибритените клечки. Кой е Той? Веднъж когато слушахме беседите в „66”, очарована и щастлива, стоя унесена след беседата докато всички се разотиват. Тишина, сякаш няма никой. Не съм на земята. С Него съм някъде високо, високо и душата ми изпълва чудно блаженство. И ето, вратата се отваря и Той застава горе на стълбичката. С бързи стъпки се изкачвам, заставам пред Него и го гледам, гледам - сякаш се преливам в това прекрасно лице, озарено от божествен поглед. Тогава Той с тих глас продума: - Познаваш ли ме, Олга? -Да, Ти си същият, отговорих стрепетен глас, но кой „същия” и аз не знаех. Тогава пак чух да казва: - И още по-добре ще ме познаеш. И сега, когато гледам в стаята си даровете на Любовта, без капка умора от днешната екскурзия пак с Него, забравям да прочета двете писма - едното от Неапол, а другото от Рим. Целувам златния пентаграм, блеснал на гърдите ми и сладко заспивам. 21 ДЕКЕМВРИ 1924 г. Вече няколко писма от Италия. Не ми се обадил, защото бил много зает и - внезапно заминал... Шалчето расте. Храня се като Кнут Хамсун. Едва ли не припадам от глад. Когато отивам на урок при Аня, тя ме гощава добре и тогава се чувствувам много добре. Ах, техния дом прилича на тих оазис, където има всичко. „Коренуването” върви, немски и руски - също, химия - едвам. Ту просветне в мозъка ми, ту настане дълбок непроницаем мрак. Решаването на задачите е истинска наслада. Тъй обичам и геометрията, но химията и физиката - никак. 22 [ДЕКЕМВРИ 1924 г.] Днес чистих у полковник Дирманчеви - мих, чистих, тупах. Старите самотни съпрузи много ме харесаха; поканиха ме у тях да живея - те пък да ме издържат в училище - догдето поискам. Отказах, защото си имам вече по-добро гнездице. Нахраниха ме добре, платиха ми 60 лв. надница. Същата вечер плодна вечеря в Салона на „Оборище”. Там всичко блести в светлина и чистота. Разбира се, и аз - Мара пепеляшка, вече съм преобразена - изкъпана, облечена със своята бяла рокля и - неговото шалче. Искам то да се освети тук от песните и присъствието на Учителя. Масите с ослепително бели покривки - отрупани с всички блага на майката земя. Колко много плодове, бели хлебчета, варено жито със захар и орехи, сладък пилаф с канела и халви, халви! След вечерята литературно музикална част. Внезапно Учителят ме потърсил да декламирам... И - Мара пепеляшка, цяла преобразена от вниманието на Учителя и хубавите писъмца от Италия, сияюща рецитирам: „От Теб далеко ли съм, Боже, На сух листец приличам аз, И вятърът ме весден гони, И гина аз от студ и мраз. При Тебе ли съм, ставам мощна, Скала гранитна съм в море, Вълни напразно ме налитат Не ще разбият в мен сърце.” Всички ме обичат тук и аз всички обичам. Те са моята земна родина. Скришом целувам шалчето - и шепна скъпото му име. Обичам италианското знаме да гледам как свободно се вее над тяхната легация. Обичам и тая мъничка, винаги невчесана Лучия Микелети, която го познава, която говори неговия език. Колко е хубаво при Учителя! Като че ли е същински рай. При Него се преобразявам до неузнаваемост, а утре пак навличам работната си дреха. Паша ми каза, че съм разсеяна. Защо ли тя тъй много ме шиба? Аня ми дава много повече, но не настоява тъй. Може би, природата дава на Паша тая роля да ме шиба. Те са си разпределили ролите. Но не е ли пак тя, която ми подари първите учебни пособия и ми обясни валенциите и радикалите. Шибай, Паша! Природо, бий, мачкай, блъскай ме, но ме направи добър и полезен човек. Но Учителят ме погледна тъй благо. Каза, останалите дарове върху трапезата да се разпределят нам - учащите - хористи. Пяхме до полунощ. 25 ДЕКЕМВРИ 1924 г. Радвам се! Научих урока си за шарана. Реших задачите си. Научих добре падежите в немските съществителни. Преведох и късчето по старобългарски - апологията на Черноризец Храбър за българската азбука. Колко хубаво! В онази стая студенти вдигат такъв ужасен шум и олелия. Пияни студенти крещят: Мила родино!

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година 1922 г. Нова година. Сестрата я няма; може би по роднини; сама съм. Тихо, светло, топло, чисто. Сядам да чета и пиша. Купих си седяща лампа на вехто. Ето я от лявата ми страна, а свитъци хартия под ръката ми: Година Нова веч настъпва И носи тя незнайни бъднини. Очаквам я и плахо тръпна, И тихичко молитва шъпна Със сълзи на очи. Ела,красавице ти свята, Ела, пречиста още младост. Изтрий с милувките скръбта ми И кротко освежи духа ми С малко, малко радост. Сякаш въздухът пее. Сякаш някой невидимо ме придружава с арфа в ръка. (Никога не съм ... арфа, отгде този израз? Или е плагиат). На другия ден отивам в „Опълченска”. Пълно с гости. Оставят ме на обяд. Там е сестра Янакиева. Тя се казва - Анастасия - отдавна е вдовица. Няма деца. Обядваме от неописуемото изобилие. Учителят е с нас. После пеем разни песни, после Той се обръща към мене с думите: - Какво ти донесе Новата година? Изваждам снощната поезия и чета: Година Нова веч настъпва И носи тя незнайни бъднини и пр. Сълзи в гърлото ми, трепет по цялото ми тяло. Но аз не се подавам нито на едното, нито на другото, чета, чета. Мълчание - свята тишина. Радостен трепет. Лицето на Учителя! Сякаш сияе това лице, сякаш Той е бил с мене срещу Новата година. „Не си била самичка”, казва Учителя. Тук е Сийка с майка си, тук е тази, която направо с Бога приказва и вижда аурата ми тъмна. Погледът й не е хубав. Не трябваше да я гледам... Тук е и генерал Стоянова. Тя е трогната, стисна ми ръката, всякога вярвала, че аз... да забравя онази случка; станало недоразумение... ЯНУАРИ, ФЕВРУАРИ 1922 г. Когато има лош вятър, печката ми връща и дебело поръсва със сажди бялата кувертюра на леглото ми. Има дни и в най студеното време, когато стоя без огън. Тогава се увивам в леглото и през деня, и се събуждам, когато палят вечерната светлина. И глад - отново глад. Значи, глад и студ. Една учителка ми даде малко царевично брашно, та си правя тънка кашица от него, вода и сол - по нас му казваме скроб. Това е всичкото. Но ще отида до Дафинка; ако не тя, майка й ми дава работа. Харесват ме: чевръста и акуратна. Дафинка ме оставя и да се окъпя в тяхната баня. Плаща труда ми и ми дава за вечеря храна за два деня. ФЕВРУАРИ 1922 г. Учителят отвори обща Школа и друга за младите. Нашата се казва Специален клас и се посещава само от неженени братя и неомъжени сестри. Пълно е с интелигенция, само моя милост нямам образование и гледам към тях със скрита ревност. Нашият клас се ръководи в училището на Хенриета Маркова [виж “Изгревът”, т. IX, с. 178-179; т. XIII, сн. 39-40]. Тя ни го отстъпи веднъж в седмицата с топливото, чиновете и черната дъска. Общата Школа е в Турнферайн, на която присъствуваме и ний. На Толев се иска и той да влезне в класа на младите - протестира, но Учителят е категоричен. Толев открито ръмжи и се противопоставя на Учителя. Глупак! Учителят знае какво прави, него ли ще пита. В класа разработваме теми. Не е лесно - не за всяка уста лъжица, но като вземеш молива и почнеш да пишеш все ти блесне нещо. Ето, че и ти си написал, и често пъти нещо свежо и оригинално. „Сведующите” често пишат дълги отегчителни теми, които носят отпечатъка на преписващия. Не са редки темите с оригинален дух и съдържание. Запролетява се. Ушивам си нов костюм от евтин плат - розово-бежов. Много е ефектен, но трябва често да се глади... Неочаквано събрание при Елена на младите. Паша говори. Който иска да продължи образованието си. Има измежду вас, които с усърдие учат езици, защо да не вземат и някой клас. Ето, ония, които са минали вече напред, ще помагат с безплатни лекции. Пълно с кандидати. Няма где да седнеш, все способни; о, ще учат и дим ще се вдига. - И аз, вдигам плахо ръка и се чувствувам такова нищожество. Но Паша е учителка в Русе - изгонват я от Софийската гимназия. Брат Боев и брат Радославов - единия естественик, другия историк съвсем са премахнати. Еретици, новатори, да ги няма от тука. Там, на петия етаж си остана хубавата идея за образованието. Но тя пък заседна у мене, дълбоко и непоклатимо, въпреки всичко. Паша ми подарява 5 тетрадки, плоча, сюнгер и калем - също като на първолак. Почвам - от края, от средата, и най-после - от началото. Скроб, студ, сажди и приготовления за поправителен изпит по химия и аритметика. Но трябва и приемен изпит после за по-нататък. Страшно ми става - обтягам се назад, но пак вървя напред. Цели 12 години не съм учила. Мозъкът ми сякаш втвърдена смола - уча, заспивам, уча, заспивам - така всеки ден. Аня ме готви по френски и български език. Елена Андреева, гдето почна да ходи с оня офицер със зелените очи - по аритметика. Запролетява. В 10-та прогимназия на изпити. Как тъй стана, че издържах поправителните! Още същия ден ме обикалят други учители -изпитване за приемен изпит. Юний - готово. При Учителя съм. Измивам дъските на кака Гина. Тя е доволна, предоволна. - Нали ти казвам, вика, иди при Янакиева, а ти не щеш, видя ли сега. Обирам водата от пода. Учителят влиза при мен и казва: - Ще издадеш стихотворна сбирка. Устата ми остава отворена от смайване. После пак идва и казва: - Тя ще се казва „Сутринни лъчи”. На изгрев Учителят смеешком се приближава към мене и казва: „Ти сега завърши низшата академия.” Смее се. Значи има низша и висша. О, висша! Пак страх и трепет, ужас. Смола е мозъкът ми... Пак беседи в Турнферайн и пак излизане на ранина със с. Анастасия. Колко е хубаво! Тя наистина е добра сестра. Завари си прането опрано и огладено, стаята почистена, обувките лъснати - гледа и се смее. Веднъж ми остави цяла пита хляб. Идва Петър Камбуров от Казанлък. Имат печатница. Казах му поръчението на Учителя. - Още сега с мене, вика той. Хайде, хайде, тръгвай. Ще отпечатим с наши средства, после ще плащаш. Казвам на Учителя. - Да, казва, иди. Ела утре преди да тръгнеш. Ръкописите ми в торбичката при дрехите. Довечера ще отпътувам. Отивам при Него. Там е Савка. Нещо интересно си приказват. Вижда ме Той, ала там разговорът е по-важен. Времето минава, слънцето клони. После те излизат към бараката. Разговорът все продължава. Моя милост е до входа. Вижда ме Той добре. Гледа към мене и все слуша що говори тя с голямо внимание. Фръцвам се към бравата да си отида. Но, чудо на чудесата. Мигновено Той застава пред мен. Горчивината ми се сменява със слисване. Хвръкна ли, що! Подава ми ръка и се смее - да поздравя казанлъчани. Отивам да занеса и новината. Баучеровото място е вече откупено; то си е вече наше. В Казанлък получих удостоверението си за завършена прогимназия и права да продължавам по-нататък. Камбурови свалят звезди за мене - любимка на всички. Дворове три, къщи две - от някой си турски бей. Бухлати чемшири, кола да скриеш вътре. Голям дрян и под сянката му трапезна маса и бистра, и дълбока вада тече през двора. Няма вече глад, какво! Две биволици; мляко в изобилие, масло, плодове, бял пшеничен хляб. Господи, сякаш съм в Ханаанската земя. А каква гювеч-зарзават прави сестра Стоянка и баници, пиперки пържени със сирене и яйца, мекици; скоро се лъсват бузите ми и сякаш пъргавината ми се връща. Тук е и Кузман, и Дързев. Какви прекрасни младежи. Дързев е композитор, Кузман - студент философ. Събираме се и пеем ли, пеем. Дързев е хармонизирал 51-ви и 91-ви псалом. На трапезата идват и руския д-р Тригубенко с жена си. Те живеят в третата къща на Камбуров, разбира се, безплатно. Брат Никола Камбуров е примерен брат. За тях сестра Стоянка готви „холодний ципльонок”, а за нас - вегетарианско ядене. Д-р Тригубенко едвам спасил главата си. Без диплома е тук. Но как личи големия учен? Осанка, израз и обноски. Със себе си е взел само микроскопа и златния си часовник. Всичко друго е там - в поруганата родина. Сега работи в печатницата срещу 20 лв. възнаграждение. Неговите фини ръце сгъват колите на напредващата „Сутринни лъчи”. Книгата ми ще бъде и красива - печати се на „холцфрай” [(нем.) - без дървесина, хартия от чиста целулоза]. Петър ми носи час по час коректурите и ме учи как да ги правя. Заедно с тях, викат разни видове халва: с орехи, без орехи, с лешници, тахан халва. Да ги благослови Господ за това. Бузите ми се зачервиха даже. Петра считам за добър приятел. Той се нагърби с цялата работа по отпечатването. Избра светло синя корица, ръководи цялата работа с най-голямо усърдие. Моят „кабинет” е в стария кьошк - гостната, където правят неделните събрания, обредена с широки миндери и възглавници. Там пиша и обработвам „Лъчите”. От време на време Петровите сестри Величка и Таня идват при мене да ми донесат нещо за „раздумка”, я чинийка с дренчено сладко, я чаша мляко с ориз. Идва и Райчо, брат им, и той като Таня вече заболял... Какви хубави сини очи има и той! Цял бащичко. Но Петър най-много седи при мене - понякога слага ръка на рамото ми и ме учи как по-добре да правя коректурите. Първо, отбелязваш грешката, после със съответния знак на бялото поле правиш исканата поправка. По тях словослагателят ще се оправя по-нататък. Приятно ми е Петровото присъствие. Особено пък, винаги ми оставя нещо за похапване. Такъв живот доста ми харесва. Да седиш на готово, друг да се грижи за потребите ти; да си пишеш поезия в красива стая, да ти печатат книгите; отгоре на това да ти носят разни лакомства, и братска ръчица нежно обхванала рамото ти. Често се борим със сестра Стоянка - иска да опере и дрехите ми отгоре. Не ги давам, бягам и се крия в юклюцето [юкпюк (тур.) - малка стая, килер]. Напразно ме търси. Няма ме никъде. Най-после ме открива, измъква ме оттам и такъв юнашки смях пада - до сълзи. Една нощ нещо необикновено се случи. Събуждам се, сякаш някой наляга гърдите ми, души ме. Голяма сянка закрила отворения прозорец. Спя, както се спи - на дясната страна. Мрачно, противно присъствие, сякаш вони и те смразява едновременно. Сещам се какво да кажа: „Исусе Христе!” За миг тежестта от гърдите ми се махва, прозорецът пак светна от лунния блясък. Заспивам пак. Нищо вече не ме споходи. На закуска разправям пред всички тягостната случка. Тогава брат Камбуров обясни, че на цял Казанлък било известно какво, при „Освобождението" точно в тази стая е убит бея - собственика на къщата. И наистина, завежда ме всред стаята и ми показа тъмните следи от кръв върху дъсчения под. Твърди брат Камбуров - стар спиритист, казва, че това ще да е било духът на неотмъстилия турчин. До моето идване тази стая е служила за дърводелница на момчетата. Поради моето идване, тя е измазана, измита и наредена за спалня. Но турчинът брани своето последно свърталище. С Името на Христа обаче го пропъждам. Отделям от Петровите подаръци и ги нося на г-жа Тригубенко. Някога - красавица, сега огромна маса от мека отпусната плът. Техният Серьожа е в Париж и те ще отидат при него, гдето е цвета на руската аристокрация. Подарява ми бяла забрадка. Милата болна жена, целува ме по бузата и с насълзени очи ми вика: „Милая, милая". А д-р Тригубенко сгъва отпечатаните коли за 20 лв. дневно. Сестра Стоянка отнася по цяла тава баница оттатък оградата към една стара болна вдовица. Пере дрехите й. Носи й хляб. А Петър тъй зле я хука, да не слушаш! Дързев ни образува малък хор. Величка сопран, аз алт, Петър бас и Кузман тенор. Колко хубаво пеем на къщната судурма [(тур.) покрита дълга тераса]! Очите му, подобно горски теменуги. Как хубаво дирижира! А Кузман е несравним философ. Той е философ и по душа, но малко е превит и доста слаб. И той има сини, обични очи като Райко. Колкото Петър е нежен и внимателен към мене, толкова е... към майка си. Не мога да ги примиря тези две неща. Кога надмина културата на своето семейство, че тъй грозно и люто обижда клетата си майка. Даже посяга да я бие. Райко е съвсем, съвсем друг. На екскурзия в Мъглиж. Викат ни на гощавка с „платена”. Изяждаме гозбата, баницата, киселото мляко, трапезата се вдига. - Но где е платената, мисля си? Казаха уж, а то нищо и половина. На връщане внимателно питам Величка: - Защо не донесоха платената? - Но ние вече я изядохме, смее се тя. Тук на баницата казват платена. Колко се смяхме! Тя ми разказва за своето учителство. Как по отговорите на учениците тя отгатвала техните скрити наклонности. В час по история пита учениците: - Кой кого си харесва от нашите исторически лица: дали Аспаруха, Крума, Симеона или братята Кирил и Методий? Едно буйно момче вдига ръка: - Харесвам Крума. - Защо? - Защото отряза главата на Никифора. Друго дете с тънка шийка и тъничко гласче се обажда: - Обичам Солунските братя. - Защо? - пита учителката. - Защото ни дадоха азбуката... Едно момиченце много обичало да клевети другарчетата си. Час по час - чука на учителската стая; час по час - клевети и доноси. Величка решила да го излекува от този недъг. Казала на колегите си, като влезне въпросната ученичка да си мълчат. Ето чука се на вратата - Марийчето иде. Величка я поканва да седне на стола. Дава й вестник да чете: - Виж какво пише тук. Държи Марийчето вестника с двете си ръчичики и бавно отчита: -П-О-Л-И-Т-И-К-А - политика. - Кажи сега, Марийке, това „политика” яде ли се, пие ли се? - То се пие, учителке, отговаря самоуверено малката кпюкарка. Гръм от задружния смях на учителите. Марийка се разплаква, писва и скача от стола. И дим да я няма. Тя никога веч не повторила своите важни съобщения. ЮЛИЙ [1922 г.] Почвам да се затъжавам. Той все при мене, все коректури носи, а то Райчо го върши това много по-хубаво от мене... Хе, не ми е весело... Направо ми казва, че иска да ме прави казанлъкчанка. Не сега, но след събора. Кузман се подсмива към нас. Тъй хубаво се подсмива, но нищо не казва. Дързев все си тананика и бележи нещо върху петолиние. 10 АВГУСТ 1922 г. Книгата е на привършване. Халвите и локумите валят. Мъката ми расте. Никаква сладчина не може да я пропъди. Той ме намери чак в третия двор, до рекичката и пак повтаря: - След събора, чу ли - казанлъчанка. И той е учител, възнамерява да продължи образованието си, а пък аз - при родителите му. Турчинът вече не ме гази, но от това не ми става по-леко. И все съм болна тук. Уж отлична храна, въпреки халвите и локумите здрава се не виждам. Глава, гърди, гръб - все боли и боли. От ореховите дървета ли е, от чемширите ли е, не зная. А Райко и Таня кашлят и двамата. Величка прилича на излиняло цвете, расло на сянка. Пак в третия двор. Сгушена върху поваленото дърво. Петър сияющ ми поднася първата книжка. Милата ми книжка - прилича на младо момиче с великденска премяна. Прошнурована е с бяла панделка - за Учителя. Ето го първото ми детенце - рожба на душата ми. С моето име - името на едно страдалче. Петър [Петър Камбуров - виж “Изгревът”, т. VI, с. 181-222; т. XXII, сн. 39-42] ме целува. Отдалечава се. Тича на работата си. Гледам след него: Никога! Никога, крещи душата ми. АВГУСТ 1922 г., Търново С мене си взимам едно газево сандъче, пълно с книги. Другата част ще ми изпратят до София. Тези тук ги разграбват и в три деня не ми остана нищо. Още тук връчвам дължимата сума на брат Никола Камбуров. Сметката е уредена, освен прекрасното гостоприемство, за което не мога да им се отплатя никога. Петър е по стъпките ми. Прошнурованата с бяла коприна книжка поднасям на Учителя - тук вън при беседката. Харесва печата, хартията, прелистя. А там, Петър седи и право у мене гледа - ще ме изпие с очи. Мушна глава в чувалите там в склада и не плача малко, но се късам - като че ли ме колят. Този Петър - казанлъчанка? Не, не, хиляди пъти не. Той бие майка си. Чували със сол, ориз, брашно. Там е главата ми. Кой ти гледа, че лицето ми се налепи, изпоцапа, размазано от сълзи, сламки, пипер. Пискам, пискам и прегръщам пълните чували. Изведнъж до мене застава Учителя. - Ела горе, казва. Пък аз стоя и не мърдам. - Не, не, той ще ме вземе след събора. - Ела, повтаря Той, използувай сега! Следвам Го в Гюорницата. Сяда той на стола, пък аз се сривам на чергата до нозете му. Като че ли някой реже душата ми, жива я реже на парчета. Учителят нищо не говори; гледа безумното ми отчаяние. Изведнъж ми олеква. Изправям се на колене и Той ме прегърна както майка -разплаканото си дете. Но особена прегръдка, първом ме сложи на дясната гръд, после на лявата, после пак на дясната и пак на лявата - сякаш не се докосва до мен. Духва в зиналата ми ридающа уста. Успокоявам се. Небето ми се проясни. Някой преряза въжето около шията ми. Засмивам се с глас - луда от щастие. Карфичката от горния край на блузата ми се изронила. Без думи, Той ми донася друга - с бяла главичка. Ето я бялата топлийка - сякаш брилянт за мене. Целувам милата ръка и с душа свободна и пееща излизам да мета, да режа лук и да раздавам „Сутринни лъчи”. Петър ме гледа още като буреносен облак, чудо щял да направи. Но сякаш броня ме обвива, хич се не смущавам вече. Измамила съм го. Какво разбра, не зная, но до вечерта се върна в Казанлък. Учителят даде: „Фир-фюр-фен”. Тя се пее с движения. Може с едната, а може и с двете ръце. Много е хубава. Тази песен сякаш слиза от Хималаите - тъй бяла и чиста е тя. Носи отпечатъка на вечното. На тръгване Учителят ми казва: - Учете, където и да съм, пишете ми, винаги ще ви помагам и духовно, и материално. Само пазете чистотата. Влакът ме връща в София. На „Ивайло” 25 получих остатъка от „Сутринни лъчи”. При тях и торбичка с орехи... Ех, Петре! 22 СЕПТЕМВРИ [1922 г.] Месец от събора. Още звучи в сърцето ми чудната: „Фир-фюр-фен”. Тя е магическа песен. Щом чуя кресливия заканителен глас на свахата -веднага тихо, едвам чуто я запявам и правя съответните движения, както каза Учителя. Тя прилича на магическа ограда и викането и блъскането по вратата ми на вечно сърдитата баба - млъкват. Още съм с впечатление за „България” в умален вид, която срещнах на събора в Търново. Още са пред очите ми жадните за светлина души, дошли по стъпките на Учителя. Все си мисля за това, което ми каза Учителя на раздяла от Търново: -Учете, казва, (въпреки забраната на Стамболийски против частните ученици), времената ще се изменят. Но аз пропущам златно време, чини ми се, че Стамболийски вечно ще управлява и никоя сила не може да му надвие. Там, в Търново -светлина, простор, същински рай, а тук в мрачната ми стаичка ме обземат тъжни мисли. Тъжна съм, какво да правя? А и сестрата се разболява. В стаята е студено, защото рядко прониква вътре беглив слънчев лъч. Вън е по-приветливо и ето ние двете решаваме да оставим на Витошките драки нашите неволи. Бавно вървим по Драгалевския път - там на Витоша -великото динамо на сила и енергия. Хоризонтът се отделя. Изток избледнява - звездите неусетно чезнат. Слънцето пробива небето с огнена стрела и бавно, бавно се изтъркулва нагоре. Свежа струя минава през нас; постепенно стъпките ни стават бодри и ритмични, увисналите рамене се изправят. Приятна топлина и живост започва да тича по жилите, сякаш пее с изгряващото слънце. Витоша е огромен магнит, що изтегля всички болести от нас; ние даже запяваме. Откъм града автомобилна сирена ни предупреждава да се отместим от пътя. Ето я, черна топка се търкулва по шосето. Сестрата се пошегува: - Ако тия човеци са от Бога родени, нека ни повозят до селото. - И мене ми се вози, смеешком се съгласявам с нея. В същия миг колата спира до нас. Също като в приказките: рекли, не изрекли. В автомобила двоица чужденци. Говорят нещо и ни сочат колата. Гледаме ги втрещени. Шофьорът обяснява, че ни канят при тях. Отваря вратичката и ние, тя, старата и аз, младата се наместваме върху предното седалище с гръб към тях. От раницата ми изскочил дълъг праз и тропкат в нея казанлъшките орехи. Потегляме. Смущението и изненадата ни - нямат край. Здраво стискаме с ръцете си страничното облегало..., зер първи път се возим на автомобил. Обръщам главата си назад да видя тези, които възприеха желанието ни. Загръщам сестрата с кадифената й мънистена пелерина и с един крайчец на окото поглеждам двоицата. Две слънчеви лъчи усмихнато ме стрелкат. Неудобно ми става и за надникналия праз, и за моята вехта бризентена пелерина. Витоша се приближава мощна и свежа. Внезапно спираме всред Драгалевци. Благодаря по немски (руси бяха и двоицата). Чух учтив ответ. Отдалечаваме се към водениците. Заставаме до една скала и с „Фир-фюр-фен”-а благодарим на Бога за Милостта му. Слънцето гали бузите ни. Нещо тържествено запя в душите ни. Поемаме отново по стръмния път. Но кой стои там на пътя и ни гледа. Единият е отминал напред, а другият с пролетните очи отдалеч ни кима с ръка и изтичва по стъпките на своя другар. Изведнъж нозете ми се пресичат. Пътищата ни се разделят - те поемат към „Алеко”, а ние запъпляме по „Вади душа”. Тази пътека е така стръмна и зла, че напълно заслужава името си, което й сложихме. Сякаш небето потъмня за мене, слънцето ли изгасна по ведрото небе, що ли? С отсъствуваща душа придружавам тази сестра и не зная защо вървя с нея. Още веднъж ни кимат приветствено с ръка и изчезват зад дърветата. Носят малки раници, гологлави, руси. Лягаме на тревата за почивка, но вече не ми се става. Къде ще ида, защо?... Полека-лека настигаме още от нашите. А някои вече напалили огън, сърбат горещ чай. Грея се на есенното слънце, а душата, сякаш молепсана от внезапна зла болест, тихо стене. Ето ги нагоре, като цветни точки - показват се, скриват се. После поемаме отново надоле, а моите очи все нагоре, все по шубраките дирят. Нещо завинаги изчезна; яви се и изчезна. Защо?! Тъга, тъга. Сестра Янакиева се похвали на Учителя как към Витоша казала: „Ако тия човеци са от Бога родени, нека ни повозят” и как колата спряла и двама чужденци ни поканили вътре. Учителят отговори: „Да, те са изпратени от Бялото Братство.” Михайловски [Стоян Михайловски - виж “Изгревът”, т. XVII, с. 655, сн. 22.1] ме изпъди заради Учителя. Той не иска в къщата си човек, който ходи да слуша „глупости". Да съм избирала, или там, или при него - ментора - Михайловски. Да се отделя от Учителя! Та сляпа ли съм да не видя какво нещо е Учителя? Може ли и сравнение да става между тях. Нищо от това, че единият е прославен, тачен, платен даже, а другия гонен, хулен, подиграван. Охо, г-н Стоян Михайловски, но извинете ме! Учителят импулсира към музика, поезия, живопис и възвишен стремеж да стана истински човек. Учителят вярва в скритото съкровище на човека. Той цени и най-малките дарби и им спомага да възраснат. Той те озарява отвътре като едно слънце. Горестта, каквато и да е тя, изчезва пред Него, както сланата пред слънчевите лъчи. Учителят не подкупва никого нито с думи, нито с погледи. Напротив, той често е сериозен, даже строг. Веднъж, в повишено настроение, Го запитах нещо, Той внезапно ми отправи следните думи: „Ама да не лъжеш!” Потънах в земята от срам сякаш тъмна сила се смота от мен, смъкна се надоле и се продъни в земята. Друг път, когато слушах неделната беседа в двора на чичо Петко Гумнеров, той отправи към мене гневен поглед и строго рече: „Ще те смъкна от там!” Какво значат всички тия предупреждения и закани? Той знае. Но това не намалява почитта ми към Него и безграничното ми доверие. От Него всичко приемам, защото е праведен и свят. 20 ДЕКЕМВРИЙ [1922 г.] Ужасна зима! Хлябът ми замръзва - става на камък; трохичка не може да се отрони. Но ухитрям се; загъвам го в кърпа, после в шалче и го слагам под завивката до мене. На сутринта вече е омекнал, може да се яде. Не уча. Царството на Стамболийски няма да се свърши. Учителят каза, че времената ще се изменят... Не Го слушам, въпреки че Му вярвам. А Петър такива страшни писма ми пише, че вече не ги чета - направо в печката. Не виждам никъде човекът със сините очи. Но защо ми са тия мисли. Учителят нали каза: „Чиста и свята бъди, и ще ти помагам.” Нова година 1923 г. Самичка съм. Печката ми гори. Като по чудо тази вечер коминът тегли. Крушката, макар и слаба, облива чистата ми и спретната стая с мека светлина. Всичко блести от чистота по двете легла - и покривки, и възглавници. Любимите ми „Беседи” подредени на масата, заслана с бяло чаршафче. В душата ми незнайна радост. В гърлото ми сълзи, в гърдите ми вдъхновение. Вън сняг вали. Стеле се върху калната земя, иска всичко да обвие в красота. Ръката ми бавно се движи по бялата хартия. Сълзи на радост - празнично, тихо, светло. Вечерята ми е разкошна: варени топли картофи, малко сирене и планински чай. Наливам чая в бяла чашка и от целичък самун режа филийка. Господи, какво благополучие тази вечер. Трапезата е раздигната. Печката буботи. Вън снежна буря, но в сърцето ми пролетен празник. Чета написаното: Година Нова веч настъпва И носи тя незнайни бъднини. Аз чакам я и плахо тръпна, И тихичко молитва шъпна С сълзи на очи. Работя още. Стрелките се събират върху 12 часа. След малко вече спя дълбок сън под тъничките ми завивки. Сутринта неканена съм при Учителя. Пълно с гости. Хористите дошли - нима те са канени? Почват песни една след друга. Поднасят ни могила от прясно опражени мекици, добре поръсени с дребна захар. Те са още топли - току-що ги е опражила с. Янакиева по поръка на Учителя. Значи квас е подмесвала от снощи, затова не си е спала дома... когато пишех поезия, тя е подмесвала голямото меко тесто, за да ни гости навреме. Всеки може да яде от тях, колкото душа му иска. Кака Гина пък е сварила две големи тенджери със сладък ошаф. Пред всекиго на дългата послана маса чиния, лъжица и бяла кърпа. Внезапно Учителят се обърна към мене и пита: - Имаш ли нещо ново написано? - Имам. Изваждам от джоба си тетрадката, чета, чета... Ела, красавице, ти свята, Ела, пречиста още младост, Изтрий с милувките скръбта ми И кротко освежи духа ми С малко, малко радост. Година Нова веч настъпва... и пр. - Значи не си била самичка, казва Учителя с чудна усмивка и ме гали с лъчезарен поглед. Тодор Стоименов разказва чуден сън, че по Бяло море плуват два гръцки парахода, натоварени с жито. Изведнъж те потънали. Всички мълчим. Какво ли значи? - Така ще потънат гръцките работи, казва Учителят. МАРТ 1923 г. Почваме собствен салон на „Оборище” 24. Със сестрата рано припкаме за слънчеви изгреви. Где е ул. „Ивайло”, где е изгрев слънце в боровата гора! Но припкат нозете ни здрави и сърцата ни пламенни. Тя има силно чувство за хумор. Тъй се смеем понякога, че сълзи текат от очите ни. Учителят ми даде да прочета „Скитникът Евреин” от Евгени Сю, след туй „Граф Монте Кристо”. От първата грамадна книга разбрах, че както има ден и нощ, така има зло и добро, и че двете сили водят непрекъсната борба за надмощие. Злото е голяма интелигентна сила с голяма твърдост и постоянство и то наглед винаги побеждава. Но всъщност винаги остава победено, собствено то се самоизяжда, самоунищожава. Доброто може да е бито, мъчено, мамено, ограбвано и наглед умъртвено. Но то е непобедимо, защото е чисто и защото е любящо. От тази книга разбирам още, че злото се прикрива така умело, та често пъти е неоткриваемо; то взима изкусно маската на святост, а всъщност демонично руши по своя път. Евгени Сю тук поставя на разглеждане опит и социални проблеми: Може ли да се създаде работнически рай при съревнованието на другите капиталисти? Един просветен в новите идеи фабрикант -Хари, прави от фабриката си такова райско гнездо за своите работници. Другите фабрики се опразват, защото всички работници отиват при Хари, чието предприятие расте и условията на работниците непрекъснато се подобряват. При това положение останалите фабрики ги чака разруха, а по никой начин не щат да приемат идеологията на фабриканта Хари. Що да се прави? Те пресичат гордиевия възел, като опожаряват фабриката на Хари, заедно с всички материални блага на работниците. Хари полудява - затова става лесна плячка на йезуитите, които се нахвърлят като врани на леш върху безволния Хари и глътват останалото от неговото огромно богатство. Евгени Сю ни пренася във времето на инквизицията, които наистина са князе по цялото земно кълбо. В „Граф Монте Кристо” се разправя за нечутите страдания, сполетели невинен човек. Пострадалият е честен и благороден. Всред ада намира спасението си. Съумява да избегне страшния доживотен затвор, заедно с тайнствените планове, поверени му от полуумен затворник старец. Тия документи в които Дантес изпърво не вярва, подире наистина го отвеждат до небивало скрито съкровище - баснословно по обем и съдържание. Станал техен собственик героят намира и друго щастие - верността и обичта на една прекрасна жена, която го обича. Мене ми се чини, че тази жена символизира висшата душа, съкровище на тогава, който успее да издържи на изпитанията с цената на лично благородство и честност. Намереното богатство спада също към онова процъфтяване и умъдряване на душата - възкресението на Христа. Но пак ще я прочета и ще видя що още би ми разкрила тя. 8 МАЙ 1923 г. Ръкописно изпращам лекции от специалния клас в провинцията. Така се свързвам с много братя и сестри, с които си пиша. Всички ме имат за своя и ме канят на гости. Шия тук и там и така заработвам по малко за хляба си. Направихме чешмичка на Ел Шадай - тъй Учителят нарече този наш нов и постоянен бивак. Наредени на верига един на друг си подаваме уломъци камъни - едни копаят, други нареждат камъните, трети поставят и циментират желязно дуло от което веднага бликва могъща струя чиста планинска вода. Такова оживление! Той е с нас и ръководи цялата работа, затова ние сме така окрилени и никаква работа не ни тежи. Той ни е пътеводната звезда. Той ни е духовното слънце. При Него всички сме бодри, радостни и щастливи. Сън беше тази ужасна зима. Дано никога не се повтори. Сега е топло. Храстите в боровата гора нацъфтяли и издават сладка, упоителна миризма. Люляците цъфтят, липите благоухаят, птичките пеят, пеят. Всяка сутрин припкам нагоре за първия лъч на слънцето. Някога Той каза: „Който иска да види Бога, да става рано през май и да посреща слънцето далеч от града; от някоя височина, гора, планина.” Сега чак разбирам значението на тия думи: „ще видят Бога.” Нима тая свежест и красота на природата, пението на птичките, брилянтната роса потревицата, чистият въздух, ведрото небе, синият лазур, приятната топлина по жилите не е Бог? Ето ме, запъхтяна пристигам на край гората. Ето го розовия предвестник. След него - слънцето блясва и всичко добива празничен вид. Сладък е сухият хлебец тогава. Всяка трошица е захар и мед, песен, радост. 5 ЮНИЙ [1923 г] Никъде не виждам, обаче, онзи човек. Салонът ни напредва. Учениците на специалния клас взимаме живо участие в градежа. Едни изкопават основи, други носят тухли, трети бъркат цимент с пясък, а старите сестри готвят вкусно ястие за всички. Само песен, смях и радостна гълчава се чува и майстори специалисти обикалят и проверяват всичката работа. Огромният салон се постила с червени и бели циментови плочи. Това е по специалността на брат Бертоли - италианец. Полека-лека изоставяме Турнферайн. И тук пренасяме школата си. Това събитие се отпразнува с общ обяд. Всеки донася тенджера с гозба и бял хляб. Завчас се издига камара от плодове. Никога не ще забравим това обилно и много приятно угощение. Всичките гозби хубави и прехубави, а тази на Лучия Бертоли, сякаш най-хубава. Студенцията си хапнаха много добре и мойта милост край тях. Наистина мнозина ме вземат за студентка, но само аз си зная какъв дълъг път ме чака до там. Пропуснах да уча тази година. Стамболийски си отиде. Кой ми е крив, че не послушах Учителя. 20 ЮНИЙ [1923 г.] Витоша [виж “Изгревът”, т. IX, с. 378-381]. Учителят ни снабди с особени чайници, подобно лозови пръскачки, носят се на гръб върху азбестова плоча. До високото казанче е пещичката с разкалена жар. Когато водата заври, чува се свирчица от горния край на казанчето, надута от парата на кипящата вода. Чайникът е снабден с кранче - щом чуем свирката настигаме носачите (защото чайниците са три) и си наливаме гореща вода. Пием на глътки и по този начин простуди по нашите излети са съвършено изключени. Сотирка от Варна ми стана съквартирантка. Ще си търси работа - болничава е, ще успее ли? Учителят ни дава задача. В 12 часа през нощта по на 5 м. разстояние учениците на специалния клас да се изкачат на Витошкия бивак. Никакво говорене! Тръгваме от квартирата на двамата студенти - Георги Радев и Георги Марков - математици. Един по един се изнизваме по Драгалевския път. Бяла тиха нощ. Няма звезди, а бяло и светло. Силуети пред и зад тебе. Нощта изприда своята къделя. Тук-там наднича по някоя звезда и се скрива под тънка мрежа. Отстрани клокочат и пеят буйните планински поточета. Изпъпляме нагоре по стръмнината; почиваме на „Зеленка” и пак поемаме нагоре. Никакъв разговор, задача е това. На връщане някои се сдругаряват, но това разваля „стила” на задачата. Смятайки, че задачата е завършена, щом веднъж си се изкачил. Това не ми харесва. Не се присъединявам към никого. Капнала от умора лягам на земята. Сотирка мълчаливо ме приближава и слага бонбон в устата ми. Все тъй мълчалива и сама слизам в София. Тази задача се поде и от общата школа. Цели седмици - върволица към Витоша от среднощ до зори. Някои имаха ясни нощи, а някои вървяха в пълен мрак. Ще ми се да направя още една, но съвсем сама и то не в тиха, спокойна нощ, а в буря и гръмотевици. Свахата е осведомена, че по 12 часа съм излязла от квартирата на студентите, че те ме последвали и съм се върнала чак на сутринта. Тя много иска да ме хване в „клопка”, че после да каже: Не съм ли имала право? 2 ЮЛИЙ [1923 г.] Изложба на Борис Георгиев [виж “Изгревът”, т. XIII, с. 621-640, сн. 84-95]. Неговите портрети и пейзажи граничат с бляна. Той е най-възвишен художник от тия що познавам. Изпълни ме с очарование и възторг. И самият той е такъв възвишен. Можеш спокойно да го гледаш без капка смут в душата си. Излизам и на разходка по „Царя”. Но такава буря ме подметна, едва ли не ме събори. Небето схлупено и глутница облаци се боричкат ниско над земята. Тичам да се скрия от дъжда, а все мисля и мисля за картините, които ме доближават до небесните жители на Сведенборг; чрез тях, струва ми се, че по-добре разбирам Метрлинк. Буря и дъжд. Какво по-добро условие за моята задача! Тази нощ. Решено е. Моят живот не ли такова бурно небе, моята съдба не е ли пронизана от светкавици. Никому нито дума. Сотирка ми пее с ангелския си глас, заедно с китарата. Когато я слушаш, изпитваш истинска наслада. Сякаш ангел пее. Незабелязано изнасям обувките и Анината мушама, която ми зае наскоро. Часовете се нижат бавно, бавно, а вън бурята вилнее. Тя заспива. Чувам равномерното й дишане. Спи, сестро, спи... Точно в 12 ч. излизам и отварям портите. Изневиделица черна котка прекоси пътя ми... Небето пропаст - чернило и гърмове, и светкавици. Вървя. Завивам по булеварда към „Ивайло”. Отгде изтича нисичко куче и без лай се спусна и ме захапа за петата. Дебелата кожа на обувката ми ме запази от яките му зъби. Не смея да му подвикна - мълча. Усещам, че кожата ми настръхва, но за връщане нито мисля. По улиците - никой. Градът спи. Когато поемам нагоре вече по Драгалевското шосе, няколко псета се сборичкват до нозете ми, излезли от двора на Луна Парк. Нима ще трябва да се върна!? Мрачна, непрогледна нощ и дъжд, дъжд. Само кучета по пътищата, зли кучета. Пак сама и окуражена от собствените си мисли вървя напред. Наближавам тухларницата отдясно. Бяло куче като бясно се хвърля към мене. Колко пъти призовах Бога - зная ли. Дъждът плющи отгоре ми - нито дума, нито глас. Изведнъж то се спира и заднишком лае, връща се отгдето е дошло и лая му се обърна само в глухо ръмжение... Отминавам и тухларницата, и кучето - зад мене. Само стъпките ми по мокрия път-туп-туп, туп-туп. Небе и земя се сливат, притиснали гръд до гръд, а между тях - момиче - млада ученичка на Учителя. Никакъв лъч, никакъв небесен процеп в тази крометна тъмница. Но чудно - от време на време сякаш някакво сияние плисва пред нозете ми и пак изчезва. Отгде е то? Да не би да е от моята съсредоточена мисъл? Сякаш някой скрит зад облаците, от време на време спуска своя невидим фенер върху пътя ми, за да не губя посока. Дочувам зад себе си човешки стъпки. Той вика да чакам. Продължавам пътя си. Настига ме, почва да ме разпитва - коя съм, где отивам и защо съм самичка. Мълчание, гробно мълчание вместо ответ. Колко пъти мислено извиках: Господи, Господи! Ако има да ми помогне някой сега, това е само Той. Човекът иска да ме приближи, но и той като кучето стои на две крачки и не ме приближава. Отдясно, отляво; мине и отпред на две крачки, но все така - далече. Така вървим няколко минути. Той се ежи, подмята, псува, гърми, трещи, подмилква се: - Няма ли си, глуха ли си, жива ли си, продумай, ечи неговия глас всред бурната нощ. Но ето го с лъвски скок застава срещу мене лице с лице, но от страх ли, ужас ли, или от някаква внезапна вътрешна сила, така страшно го изгледах, сякаш молния в очите ми, че той изохква, като че ударен от нещо и в миг се изгубва в тъмнината. Туп-туп, туп-туп. Нозете ми по калния път. Сиянието отново лумва пред нозете ми и ме води. Селото. Чешмата шурти, пее и всред нощта. Отляво е кръчмата, гдето на отиване и на връщане към Витоша - зиме и лете - водени от Учителя, пием чай. Отдясно върбите, доле бучи планинския поток. Водениците, една над друга като броеници тракат, тракат. Горе трябва да е монастиря - от ляво ще да е пътя към „Вади душа”. Все вървя и потока все шуми. Значи сбъркала съм пътя; вместо нагоре, аз вървя срещу течението на речицата. Трябва навреме да съм горе за изгревния час. Какво да правя. Покатервам се нагоре. Лазя. Държа се за коренища, клони, разлистени вече клони. Дъждът спира. Усещам дъхът на земята. Лъха ме милувката на здравец. Земята сякаш сама ме води, държи ме на прегръдките си и пъпли заедно с мене. Не ме пуща, пази ме на топло. Пак здравец, навред здравец. Светулка, ето и светулка, Господи. Милата, милата, дойде и тя да ми светне. Пълзя, здраво стискам клонете и се провирам през мокрите шубраки с измокрени глава и нозе, защото все пак мушамата ме запазва. После, за малко поседвам, целувам я. Свята майко моя! Нощта завива дългия си тъмен пояс - сякаш просветва. Уморена сядам до една скала срещу изгрев слънце и чакам да съмне. Навреме пристигам. Изведнъж ме обзема странно чувство, че не съм сама на това място, че някой е до мен. Не, в самата мен, но нещо отделно и чуждо на моето съзнание. Този „някой” има лице и това лице е червено, като че ли одрано. То е гневно и подигравателно. Сини, пронизващи очи, зли, святкащи като огнени езици. Говори, не, съска в душата ми като ехидна змия. - Защо си тука? Ха, ха, ха - това ли е вашата школа; това ли ви учи Учителя. Добре си се настанила. Школа! Ха, ха, ха. Челюстите ми стиснати, мраз пълзи и стига чак вътре в сърцето, лице с лице в мен, сякаш част от самата мен. Мое второ естество е този човек - нечовек. Внезапно мислено проговарям: „Слънцето ще огрее и ти ще видиш”. Скачам и пак вървя. Онова нещо се отмахна от мен. Просветна ми. Природата се разполови на две. Едната се смота на дрипа и падна в нозете ми, а другата се разтърси и полетя нагоре. Сива черта на Хемус; разширява се тя и обикаля хоризонта. Облаците се разблъскват и бягат като подгонени, къртят черни отломъци от крилатите водни гиганти и ги изтикват далеч от настъпилото утро. Ето ме, пристигам. Изток прилича сега на светла огнена врата, която се отваря, но само за миг. Блясва в пълна красота и сила дневното светило и пак изчезва зад тъмните завеси на пролетния ден. Молитва, ридание и благодарност. Тържеството на светлината. Да бъде ден! Сълзите ми текат като огнени знаци върху милата майка земя, която ме посрещна със светулки. Те измиват ужаса от преминалата нощ и на тяхно място зазвучава безсмъртна песен. Едно мъничко бяло цвете до нозете ми. Откъсвам си го и го слагам на гърдите си. Светулка и бяло цветице. Тичам надоле. „Зеленка”, „Вади диша”, водениците, селото - всичко е зад мене. Припкат бързите ми нозе, сякаш имат крила. Млад строен млекар с двуколка, сякаш мене чака. - Към града ли? Качете се - отместя се да седна. Зад нас пълни гюмове мляко. Два харни коня летят. Нищо не ме пита, нищо не говорим. Като да знае - мълчи и той. Поглеждам го с крайчеца на окото. Красота, не селска красота - фини черти, топли кафяви очи, изящен нос и уста. Като че ли познат, а селяк с бели беневреци, бяла риза и синьо дорамче с гайтани. За пръв път го виждам, а види ми се тъй познат и близък. Душата ми е още горе - благоуханната майка земя, която ме посрещна с мъничко светло фенерче, хвъркато фенерче и ми подари бяло цвете. До английската легация го моля да спре. Благодаря сърдечно на този изящен селянин с благородното лице. Мълчаливо кима с глава и отприпква с двуколката си. Оставям в къщи мократа мушама и калните обувки. Постъкмявам се и отивам при Него да му кажа как пък аз изпълних задачата си. Но чудно, лицето Му е тъй изморено и бледо. Очите Му сякаш горят от вътрешна сила. Не прилича ли на човек, който не е мигнал цяла нощ и може би бдял... Разказвам - почвам от черната котка, кучето което ме ухапа, другите кучета от „Луна парк", бялото зло, което ме връхлетя от тухларницата, човекът що ме проследи и злите очи на вътрешния изкусител. -А какво отговорихте на последния, едничко запита Той. В отговор, когато си тръгнах, Той рече: - Вие добре изпълнихте задачата си. И още, което едвам дочух: - Бог да те благослови! Обменям по будките в. „Анхира” на Моис Коен. И това е всичкия ми приход. Как високомерно ми подава спечелените пари и безгрижно чисти зъбите си с кпечица подир вкусния благоуханен обяд! В специалния клас той попита Учителя, защо всяка вечер, когато се връща от работа едно и също лице го пресреща на един ъгъл и го фиксира. Учителят нищо не каза, мисля че рече: - Това е кармата. А добрият брат Коен почти на всички ни от класа подари по един чифт туристически обувки. А той ще иде в Адиар, горката Дуда не му подсказа нищо за „най-напредналите” човеци на земята. Той е богат, много богат и какво е за него едно пътешествие във вагон „Ли” до Индия. Какво коства всичко това? Пари. И той ги има. АВГУСТ [ОТ ЮЛИ 1923 г.] Братски събор в София. Беседите в новия салон на „Оборище”, а закуски, обеди и вечеря на „Изгрев”. Той сега е наш. Първи младежки събор - ентусиазъм - проекти. Някои заминават по братски комуни - едни в Бургаско, други в Русе, а ние с Елиезер и Генчо художника на керемидената фабрика на Михаил Сандев в Нова Загора. Завежда ни надутия и много важен селски чехлар Павлю. „Ще работим за Бога и дадем пример на другите как се живее братски.” Ето ни при Учителя с готово решение. Той помълча и сетне каза: „Не се обвързвайте с никакви обещания.” Обзима ни и тримата нерадостно чувство, но тръгваме с Павля към „комуната”. Пристигаме. Никой не ни посреща. Влъхвата Михаил Сандев дойде после, като да ни „прегледа” само. Той е собственик на „фабриката” - висок, личен,... гъста апостолска брада, красноречив и сладкодумен. Яви се и някакъв Йовчу и белокоса Мадона от Айтоския специален клас-бъдещата майка на „комуната”. Генчо и Елиезер се спускат да огледат имението, пък аз скрита зад купите сено си записвам: „Лъжата, лицемерието и алчността се събрали тука и образували „комуна”. На вечеря. Павлю сготвил някаква водна яхнийка и ни гощава. „Майката” е облечена в дълга бяла рокля и когато говори мъничките й очички постоянно мигат. „Бащата” е дългобрадия сладкодумен влъхва, а ръководител на комунта - Павлю. Още през нощта вдигаме партушината си от нашите спални и право в сеното, да се спасим от гад. Генчо художника и Елиезер - студент по естествена история; те са на купата отгоре с червения юрган, моя милост доле на високото ми легло от сенце. Постилам си грижливо и гледам ясните звезди. Те са още очаровани от слънчевия изгрев, що посрещат от високата купа. Веднага ги пращат на фабриката заедно с другите работници. Изрязват калта от изкалъпените марсилски керемиди, които слизат от елеватора. После ги предават да се пекат, после пак поемат нови от елеватора, пак изрязват и пак - предават. 20 ЮЛИЙ [1923 г.] Аз - в кухнята. Замесвам голямо тесто да втасва. После изтъркулвам 9 хляба - и се замятам с дълга дъска към фурната. Тежи, не е по силите ми, но - младост. Предната част на дъската се блъсва във фурнаджийския джамлък. Изтичва добрия човек и поема дъската. Хляб, като хляб - добре омесен, добре опечен. Грабвам кошница и в градината за зеленчуци. Готвя „яхнийка”. Сипвам в 15 блюда. След половин час ни „яхнийка” има, ни нищо. Всички и „майката” ме хвалят. Често Йофчу идва при мене за щяло не щяло. Ту пепел да изнесе, ту въглища да внесе, ту късче захар да сложи в устата ми. Учи ме как да готвя, как да беля картофи - Йофчу! Но докато ме нарежда рядката гозбица вече ври на огъня и неговите готварски наставления - излишни. Не му давам лице и това си е. Почва да се муси. Отмъстителен. Не на шега критикува моите домакински способности и то пред всички на трапезата. Гозбата не е хубава, хлябът нищо не струва, има нещичко. Никой не ме защищава. Влъхвата се смее, но той често отсъствува по работа, няма го на обяд. Засрамена, огорчена, не зная къде да се дяна. Купища непрани дрехи. „Майката” изчезва. „Мигрена.” Насапунисвам дрехите в голямо корито: ризи, гащи, пояси, че и бирбучуклия шаячни потури на братския воденичар Генчо. А има и трети Генчо - най-малкият - светло, добро момче. Трева по двора, зелена, буйна. Обилна вода - пери, бели на тревата и не бой се. Но трябва ми и големия котел, а казват Йовчу го изнесъл горе в Иленкината стая. Отварям вратата и искам котела. Тя пере в легенче нежните си майчински дрешки. Той й донел чак горе топличка водица. И той е там. Седнал срещу нея; гледа как ръчичките й се справят с тънката ризичка. Измежду непраните ризи, една Боже упази! Чия ли е? Че този човек трябва да е рана до рана... Не може с пръст да я похванеш, камо ли да я опереш. Ритвам я настрана и се заемам с другите. О, мои златни, чевръсти ръце! О, мои дарове небесни! По дългото въже слънцето и вятърът правят ризите още по-блестящи. Тия ризи аз ги уших, на всички по новичка риза. Нали работят безплатно, поне - ризичка. Изправям на плета и непрегъваемите потури на големия Генча. Ами тази, гнусната риза - тя лежи доле на тревата, сякаш метилява овца. Ритвам я още веднъж и почвам да прибирам пераческите си оръдия. Но глас, по-мощен от всеки човешки глас настоява: „Опери я, и нея опери.” - Не, почти изкрещявам и ритам пак... Замъквам коритото, големия котел, а гласът шепне, моли, моли. Изведнъж грабват ризата, вдигам я над главата си и викам: „Господи, моята душа не стои ли пред тебе така ранена и жална.” Силното движение в легена, спират рукналите сълзи. И слънце, трева и вода; вода и трева, и сапун, и две пъргави ръце, благословени ръце. След малко и тази риза с черните копчета, наред с другите блести, сякаш готова за нов живот. След вечеря раздавам ризите. - Чия е тази, питам и соча към тази с черните копчета. - Моя, обажда се свенлив глас. И Колю, коларчето Колю протяга ръка към нея. В един ъгъл го викам да го питам що му е. Не знае, кели някакви. Давам му парче сапун и го натирвам веднага да се окъпе. Очите му блестят, блестят. От този ден Кольо оздравя. АВГУСТ [1923 г.] Как изкарахме 40 дни в „кумунта”. Броим дните за връщане. Павлю и влъхвата общо и поединично наистина се мъчат да изтръгнат от нас обещание за още 3 години. Предупреждението на Учителя!! Никой не дава обещание. Капани в Името на Христа! Лисица - стар богоугодник. А как ни хранеха тия хайдутяги! В хамбара, гдето се храним лист на дневната дажба. На закуска чай с две бучки захари три маслинки, чай с една бучка захар - 5 маслинки. А маслинките, Господи, кози барабони. Солени, твърди, сякаш някой чувал още от потопа се закачил на някоя драка, изсъхнал от хиляди години и събрал в себе си солта на Мъртвото море. Здраво се държим - никакво обещание. „Майката” и Йовчу много добре се спогаждат. Навярно тя приема бучки захар в своите устица от ръката му, че той й помага здравата, когато тя е дежурна. Той даже й дарява и сестра си Данка, клеветницата Данка, която явно държи страната само на Еленка заради брата си. Някакъв голтак Йордан се записва при нас. Постилам му легло, донасям му една от моите чисти бели възглавнички. Подарявам му нова Библия, както и мен дариха, когато влезнах в братството. Даже и Павлю се полъга и му подари едно тясно шаячно палтенце, което после скъпо и прескъпо приспадна от определената за него заплата. Горкото момче, току що свършило гимназия, не знае какво да прави. Голтак. И сирак отгоре. Залавя се за мене като удавник за дъска. Иска да се ожени за мене „още днес”. Закачил се като кощрява на овча опашка. Една вечер разбра, че си отиваме вече. Извика ме край изпрегнатите коли. Месечината зяпнала към нас, иска да гледа що ще стане. А Йордан паднал до нозете ми и не ридае малко, но много. Стана ми неприятно. Идваше ми да стана и да побегна. Но стана ми жал за него, трябваше някак да му помогна. - Не си отивай, не си отивай, рони сълзи бедният младеж; ти си за мене и майка, и сестра, и всичко. Стани моя, докрай с мен бъди, без теб ще умра. Чудя се що да правя. Ама здравата се чудя. После го прегръщам, милвам косите му, но непрекъснато се моля мислено както, когато отивах на Витоша... Тогава без да му мисля, казах твърдо и решително: - Аз ще уча братко, ще уча, ще следвам училище и няма да се обвързвам с никого. Това сякаш го сепна, укроти; отиде си, легна си. На сутринта сам товари багажа ни на каруцата, дойде на гарата да ни изпрати. Тъжен и блед като смъртник, маха с бялата си кърпичка... А през нощта що се уплаших. Нещо топло ме лъхна по лицето върху възглавницата. Голяма тъмна фигура закрива нощния пейзаж. Бризана, биволицата Бризана, отвързала се и дошла да си похапне сенце. Във влака ни слагат и дини за 40-дневното ни аргатуване. Не малко работа свършихме на този набеден брат. Когато след обяд изморена от шетня искам да си почина, идва влъхвата и нежно със загрижен глас ми казва: - За да не ти е мъчно самичка, ела във фабриката. Поставя ме до елеватора да поемам мокрите керемиди. Докато веднъж една ме цапна по главата и в сини кръгове изгубих свяст. Там щях да завърша земния си живот, там при гроба на клетия ми баща. Ходих при „него”. Заведе ме хазаина му, стария Никола Аптъпармака. Посочи ми изравнената тревясала могилка с разбит кръст. Долу, дълбоко долу изтлява от 25 години скъпия ми родител, милия ми и обичен баща. Знаят ли новозагорки коя е тази, която ридае над този запуснат гроб. Кое е това момиче с бяла рокля, която им раздава зрели плодове да споменат баща й... Които го познават, казват: - Цяла бащичко си - само, че той със сини очи. Алтъпармака вика, че съм „одрала” баща си не по очите и косата, а по нрава. Татко свирил на кавал и играл с децата. Татко веселял цялата махала с песните си и хубавия си глас. Татко това, татко онова. Заведе ме в стаичката, в която е живял и издъхнал внезапно - със син кръст около пъпа. Един овчар твърдял, че има отравяне и, че могъл да го спаси, докато ония които го вардели и бързали да го погребат го натирили със заплашвания за бой. Това било по спорове за нивите между Кортен и Н. Загора. Тогава той бил надзирател по шосетата, където работели италиански работници. От тях татко ще да е учил говоримия им език, че тогава още го смятали за „учен човек”. Ползвал се и от руски език -библиотеката му показва, че обичал поезия и даже философия. Може би се опитвал и в стихотворство. Да, още топло тялото с роса пот по челото, погребали го без ковчег с една само чергица по-скоро, по-скоро. И когато майка ми пристига той е вече погребан и хората се връщали от гробищата. Защо са посегнали на живота му? Предлагано му е подкуп за да „мръдне” пътя другаде, а не по нивите им. Но всички знаят, че той е неподкупен. В неговата малка стаичка - тука е издъхнал, на същото това дървено легълце. Кой може да ми каже самата истина? Мама пере предсмъртната му риза и това, което се мъчел да повърне прави дупки на ръжда по бялото платно... Искам да посадя дърво на гроба му, високо плодно дърво, вечно дърво - искам... Но това ще сторя може би в друго поле - високо - плодно - вечно дърво. Самоук, горък сирак, девето дете на сирота майка и хитри братя - те още тогава го изиграват с „мюлка”. [(тур.) недвижим имот] От него имам на руски Пушкин цял целеничък, „Изгубеният рай” от Милтон, нещо от Дикенс, Смайлс - и колко още, все в кожена подвързия, все с неговото скъпо име. Обичал децата си. „Миличките ми дечица, миличките ми” - целува портрета им, същия ден когато се готви да си отиде вече при тях, същия, последния ден. Кой може да ми каже истината и защо... От гарата - право в „Опълченска”. Учителят ни гледа и се смее. - Къде е заплатата ви? - пита, а ние изтъркулваме няколко дини и една торбичка загория. Генчо и Елиезер имат по една нова риза, мен -синьо небесна престилка и нови сандали за нозете. Когато поисках да ги платя той многозначително каза: „Работникът е достоен за... сандалите си.” Влъхвата ни лъжеше най-безсрамно. Отказва се да яде при нас, защото нещо му се „гадело”, болен. Но как го хванах без да искам как ядеше своевременно пържени яйца със сирене и тлъсто квасено млечице. От тяхната „биулица” ние нищо не разбрахме. Пост и молитва, и сладки речи за Царството Божие на земята, когато всички хора така взаимно си помагат, както ние тук в „кумунта”. „Майката” и Йофчу се задомяват наскоро. Наистина тя му е майка по възраст, но Едип не гледа годините на Йокаста. Отгоре на това Иленка го дарява с две близначета, които скоро умират. След това и той, от невярна болест в костите и ставите, предава Богу дух. Малкият Генчо пък го уби Цанков... И Колю Коларчето си взе булка и му се роди здраво, красиво момченце. Рила, Олтаря, АВГУСТ 1923 г. Едвам кретах с неудобните си обуща. Нозете ме боляха, душата ми ликуваше от гледка на гледка. Ония вървяха напред, увлечени в разговори от своите спътници. По едно време разбрах, че съм съвършено излишна. Та защо ли тръгнах!? Но, Учителят ми рече, Той знае защо. Свечери се. Стигаме до „Олтарът”. Господи, същински Олтар на Бога. В подножието му извира бистро езеро - сълза Божия. Настаняваме се. Наклаждаме огън. Горе блесват мириади звезди. Ах, блян е това! Става студено! Приютяваме се за сън! Братята Панайотови загъват грижливо сестрите Ковачеви. Облечен добре и снабден с кожухче заспива и Т. Стоименов. Аз съм ни жива, ни умряла от студ и не мисля да заспивам. Приближавам се до огъня и се грея. Всички спят. Небето е златно. То се оглежда в трептящите води на тъмното езеро. Едно небе горе, едно - в езерото. Студено. Защо съм дошла? Кои са тия, тук заспали мои братя?! Които ми дават само да им нося излишния товар и не ме чакат за обща закуска и почивка? Кои са те, които изтръгнаха от гърдите ми нечувано ридание, учудване пред жестокосърдечието им. Не съм ли на страшен кръстопът! Какво изминах и що ми предстои? Не зная що да предприема. Ръцете ми са празни, умът ми е кух, душата - огорчена. Сълзите ми, обилни и горещи се ронеха върху помръзналите ми ръце. Те спяха. Върху мене се хвърли само един черен колан от големия Панайотов, който завивайки дамите, захвърли върху мен останалата вещ в ръцете му. Ето го колана - само той е при мен. Сърцето ми искаше от скърб да се откъсне от гърдите ми и да избяга далеч. Как ми се кара Т. Стоименов, че едвам съм се „влачела”, разваляла съм настроението. Колко чужди и безучастни са всичките към мене. Течете сълзи! Тук на това чисто и свято място аз ще ви оставя и може би някой ангел ще ви види и ще ви прибере. Да, Той каза да дойда. Той видя колко измъчена се върнах от Новозагорската „комуна” и ме прати тук да си отдъхна. Да си отдъхна!! Главните догарят. Орион клони към запад. Но що виждам. Спя ли? Сънувам ли? Що е това? От Олтаря се отделя мека светлина. Тя се движи върху езерото. Не, това е човек - дивно видение, което се движи, движи към мен. Как ме гледа! Каква усмивка! Дрехите му - трептуща светлина. Косите - златен лъчист облак. Гърдите му в някаква чудесна броня. Нозете му върху водите. Ах, как ме гледа! Ах, каква усмивка! Леко наклони главата си за поздрав. Погледът му-Живот, Сила, Обич, Радост. Стоя занемяла и гледам - тая усмивка, този поглед на Самаго Бога. Видението изчезва. Стоя права и още гледам нататък. Остана ми радостта - небивалата, великата радост, която ме накара да извикам. Събуждат се. Стават. Соча към мястото: - Колко е хубав, колко е хубав, ридая аз. Лице слънце, лице милувка, поглед, усмивка - живот. Той ми кимна - продължавам аз, усмихна ми се, поздрави ме. Т. Стоименов е един от първите ученици на Учителя - досети се каква е работата, направихме благодарствена молитва за чудното посещение. После всички ми доказваха грижи и внимание. Коланът дълго още стоя там, гдето го бях захвърлила. Тяхната обич! Не приличаше ли тя на парчета строшено стъкло, дордето аз пазя до... ОКТОМВРИ 1923 г. [Екскурзията до Мусала от 27-31 август 1923 г.] „Опълченска”. Повечето са се завърнали от комуните. Най-добре прекарали Свирчовските комунари в Русе, а онези към Айтос, Бургас Бог да ги жали. Изпокапали от труд, глад и несгоди; едва ли не измрели от треска. Всеки разправя опитностите. Къде със смях, къде с горчива усмивка. Художницата Цветана Симеонова [Цветана Щилянова - виж “Изгревът”, т. XIII, с. 641-752, сн. 63-83] идва и пита кой иска да вземе билета й за автомобила, че тя не ще може да отиде сега на Мусалла. В кухнята нареждам измитите съдини. Викат ме. Учителят казва: - Вземи го ти, повтаря, вземи го ти. Свивам се, защото току 50-60 лв. имам, като дам 50 лв. за отиване и връщане, и другите 10 за хляб и домати. Приемам поканата. В раницата си слагам и чушки, и една краставица. Потегляме 7-8 души. Водач ни е брат Стоименов - първият ученик на Учителя. Ето я сестра Писинова, Пеню Ганев, братята Жечо и Иван Панайотови, моя милост и двете сестри Ковачеви - Невенка и Марийка. Майка им стои до автомобила и моли двамата братя да се грижат за нейните „пиленца”. Обувките ми, от общия подарък на Моис Коен са страшно разкривени, едвам вървя. Ония се стегнали за път не на шега. Всичко в изправност - отгоре и по едно одеяло. Моето палтенце е вързано за раничката ми. Моите обувки - същинска фаланга за клетите ми нозе. Охкам, куцам, но вървя. Спътниците ми се карат защо съм се „повлякла” с тях, щом не съм „кадър”. Очите на Стоименов пущат молнии, Жечо и Иван покрай „пиленцата”, Пеню с един крак на Хемус, с други на Пирин - здравеняк, стегнал се юнак над юнаците, върви най-напред. Само сестра Писинова се позастоява, изчаква да ги настигна. Отчупва ми по малко сиренце върху моите хлебец и доматки. Ще видя Мусала, Божичко, ще го видя. Ще видя Маришките езера. Заслужава си човек да се помъчи малко за такова нещо. Не мога да се нарадвам на тази чудна планина. Нозете болят ли, болят, но не мога и да не се радвам, макар и през сълзи. Учителят миналата година, докато аз в Казанлък печатах „Сутринни лъчи” помежду камари от халви и локум, Той ги довел тука и направили песента; „Един си ти, мой Мусалла!” Замръкваме край Маришките езера - до Олтаря. Тъмна дълбока водна бездна. Ето отгде изтичаш, ти моя хубава река Марица. От тук тръгваш бистра като сълза, но докато минеш България и се влееш в Бялото Море, ти ставаш „кървава”. Събираме дърва за вечерния огън. Пием по чашка чай. Подсолват си ония със сирене, кашкавал и масло, ядат; „пиленцата” взели баница, а моя милост край Писинова - с моите чушки и краставици. И тук ме нахокват и за бавното ходене, негли и за незавидния изглед на моята мъничка раница. Отгоре на това се „допиля” и Пампоров, онзи, който владее есперанто като „Отче наш”, вечният апостол, гладен като хрътка. Понесъл си само алуминиево котленце с варено жито - без никаква подслада. Кани да си хапнем - всекиму отгриба по малко, щат не щат и ония му дават кой сиренце, кой масълце, кой хлебец. Смрачи се. Припадна тъмна звездна нощ; казвам тъмна, защото като надвиснат от тук Олтаря, от дясно Мусалла, сякаш непроницаеми завеси към останалия мир. Огънят пращи. Стоименов легна гърбом към него, Писинова също, братята грижливо увиват „пиленцата” с техните палта и одеяла. Пеню Ганев и Пампоров се сместват на топло. Един от двамата братя подхвърли към мене едно черно коланче, види се да го пазя, що ли. Сядам върху натрупаните дърва и протягам ръце към огъня, над полегналате дружина. Дълбока нощ. Звездно небе, студ. Всички спят. Нозете ме болят ужасно. Събувам ги - мехури и кръв. Макар и далечко от огъня, обръщам гърба си към него и гледам към тъмните води на Рилското езеро. - Защо съм дошла? Какво съм за тия тука и какво общо имам с тях. Ах, как ме гълчаха всички и казаха: „Защо си се довлекла щом като..А те не знаят, че Той ме прати. Заради Неговата дума похарчих последните си средства, с тия ужасни обуща. Той каза. Едвам се събира на гърдите ми тънкото ми палтенце. Господи, защо дойдох. И сълзите капят, капят, горещи като огън и парят ръцете ми; сякаш искри подобни на тия, които пращят сега на огнището, но където паднат-изгарят. Сега душата ми гори от тях. Олтаря. Над него надвесени бели скали, същински завеси на олтар. Гледам водната бездна и сълзите се ронят, ронят. Но що вижда замрежения ми от сълзи поглед? Кой излиза из под тия завеси и ходи по езерото? Какво е това слънце, що се движи в полукръг и идва към мене. Не е слънце, а човек с Божествена красота. Човек ли? Може ли човек да бъде така прекрасен. Може ли? Веднъж само видях подобно лице; това беше Той, Учителят, когато му четох ония страници. Но ако онова лице беше неземно красиво и много прекрасно и добро, това тук е лъчезарно и блестящо, и в погледа му към мен такава обич и нежност, такава сила и любов, които проникват дълбоко в сърцето ми и запалват в него вечния огън. И кой има такава усмивка, освен боговете. Косите вълнисто трептущо слънчево сияние, дори до нозете, които едвам допират езерната повърхност. Дрехата му не се подава на описание - светлина в милионни багри. Усмивка, поглед с обич до сърцето чак. Трепет, що до този миг не узнах. Изправям се мигновено на нозе и простряла ръце към отдалечаващото се видение викам към спящите: - Станете, че Бог се яви. Станете. И сълзите ми текат, текат. - Лицето ти свети, казва събудената дружина - но где, какво видя? Стоименов става много сериозен: обща благодарствена молитва. Зазорява се. Угасваме главните и тръгваме към върха. Предваряме слънцето. Горе сме. Целувам земята - най-високата точка на Балканския полуостров - Мусалла! О, Богове на светлината, о, Господи на Любовта, кой дойде и докосна сърцето ми с безсмъртен пламък. Как така при мен -нищожната, самотна душица... И сълзи щастливи по бузите ми. - Радвай се, казва сестра Писинова; нов път ти се отваря, ново бъдеще, велико. Цялата атмосфера е вече променена. Брат Стоименов ме изчаква по пътищата, Пеню се нарамва с раницата ми, братята ми дават по един бонбон; пиленцата ми се усмихват, а моята душа, сега царица на света, лети сега над Рила и Балкана - лети над милата родна земя. Царица! Постилам си пелеринката в галерията на салона и там нощувам-дни, цяла седмица. Не ми се ходи у дома-тук сама, съвсем сама с милото видение. Седнала на пода, държа тетрадка върху коленете си и пиша, ако словото е достатъчно да изкаже това, което вижда душата. Но ето ме при Него. По една случайност там е брат Стоименов, Учителят пита как сме прекарали на Мусалла. Стоименов посочва към мене и някак си гузно казва: - Сестрата има думата. Тогава изваждам тетрадката от блузата си и почвам да чета. Но защо Учителят през всичкото време на четенето държи и двете си шъпи върху лицето си, така че само очите му се виждаха? Защо!?? Чета, давя се в собствените си блажени сълзи и - свършвам. Тогава Стоименов с тих и клепачи, сведени в примирение, попита Учителя: - Учителю, кого видя сестрата при Олтаря? А Той свали шъпите от лицето си и каза: - Тя видя един от Белите Братя. Но на Стоименов отправи такъв поглед, който много говореше. Сякаш казваше: „Зная бе, зная, корави човече, зная всичко що стана там.” О, радост, която нямаш граници! НОЕМВРИ 1923 г. Със сестра Назар кърпим чували в една работилница. Плащат на парче; машината ми е здрава, ще изкарам добра надница. Дробовете ми се напълниха с конопен дреб. Учителят изостави своите „важни” гости, приближава се до мен, стисва ръката ми и ме пита за работата ми. Прави сметка: по пет лева на чувал; ако закърпиш само 6 чувала, ето ти 30 лв.; има и за храна, има и за спестяване. Чудно, остави си той хубавите гости, за да се занимава с мен, изпратената кърпачка на скъсани чували. Но чакай - надзирателят ни, инвалид от войната, тропа край мене с дървения край, чопли чувалите и все при мене се застоява. Другите работнички хич го не интересуват. Сбърчила съм вежди, стиснала зъби, като в оная страшната нощ към Витоша. А работничките не се шегуват в подмятанията си. Горките, още по жалки от мене, а има и стари жени, но работят за корица хляб. Интересът му към мене не го доведе до щастливо разрешение. Намуси се. Дървеният крак почна застрашително да тропка около мене. Една сутрин вместо хубавата ми крачна машина - охлузена таратайка, нито масур можеш да навиеш, нито тигел да изкараш. Никой вече не ме надзирава, но на тръгване я взема десетина лева, я не взема. Ето го вече надзирателят към друга работничка. Тя е на моята машина. А той, като мине край мен, тъй гордо вири главата си като че ли е някой генерал. Няколко дена се мъчих с разнебитената машина и останах само с процентите от „Анхира”. Ноември е хубав - като лято. Още една задача от Учителя - лесна наглед. Да се освободим от паричния си имот, да си представим, че сме в чужда държава или при съвсем непознати хора и за една седмица да изкараме прехраната си. Да, не да постим, не да заемаме пари, но редовно да се храним през това време по три пъти на ден от това, което ще изработим. Речено сторено. Да, по-скоро речено, но докато го сторим... Охо, ще се опитам, бива ме и да оплета, и да ушия, и да опера. Ставам една сутрин. От днес почвам. Тия 30 лв., които имах - слепият старец си ги прибра и ме благослови даже. Свивам в пакет престилката (новозагорската), напръстника, сантиметъра и часовника. Защо ли пък и часовника - кака ми го даде временно за сутрешното ставане. Правя си кратка, но сърдечна молитва: Отварям си Евангелието, пада ми се „Деянията на апостолите”-Павел. „Всякак ви показах как трудеще се трябва да се грижите. Ето с тия мои ръце и пр.” Много се зарадвах и на тази „случайност”. - Павле, Павле, братко мой! Ето, че съм в жива връзка с един от първите апостоли. В този миг чувствувам, че той е човек точно като мен; той е мой брат. Тръгвам напосоки. Господи, накъде? Зяпам по затворените още врати, прозорци. Може би още спят. Но аз трябва да почна рано, иначе ще остана без закуска. Сърцето ми трепери, трепери. Изкачвам стъпала по долни и горни етажи. Стоя пред железни и стъклени врати. Звъня, всякъде звъня и сладко и нежно питам - искат ли да им ушия или услужа с друго нещо. Показват се разни жени - млади, стари, свежи, сънливи, кокетки и отпуснати. Една стара госпожа тупа шарена черга на двора. Искам аз да я тупам, тя дърпа тупалката и крещи... Отивам другаде - и всички тия женоря казват все едно и също: „Няма, няма” или „Елате друг път”, или гневно ти посочват вратата: „Вън мръсна комунистка!” Слизам по дървени и каменни стъпала и сърцето ми трепти, трепти. Гледам Витоша, по нея ярките целувки на есента - пламенее. Онзи „опит”, макар и с много кучета, сега ми изглежда нищожен. У мен заговори гордостта, самолюбието: ами ако ме види някой познат, какво ще кажа?? Може би ще ме изгледа със съжаление: горката, докъде го е докарала. - Братко Павле, братко Павле! На едно място любезно ме посреща спретната млада домакиня. Зарадва се. - Но елате, казва, след някой ден, ще ви приготвя. - Не, казвам аз, сега трябва, днес. Не работя за пари, моля ви се. Тя ме гледа благо с красивите си очи, в които имаше искрено съжаление. Ето 9 часа - изпуснах закуската. Свива се сърцето ми. Никъде, никъде! Тия високи къщи са затворени за мене. Денят се търкаля, не чака мен. Става ми тъжно, скръбно. Идва ми на плач. Обувките ми тропкат по паважа, сякаш се оплакват: Къде ни водиш? Хора - всеки припнал по своята работа; никой не знае за моето съществуване. Неизпълнената задача е пред мен. Шепна: - Теб нявга приеха сиромасите, унижените и оскърбените, прати ме тях, при твоите. Градът се свършва - някъде за към Александровската болница. Спомням си, когато газех калта за при Саша Гладиева. Малки къщурки -всред големи разградени дворища. Една млада и една стара жена перат на припек. Влизам при тях, поздравявам. Младата отгриба пяната от ръцете си и ми подава столче. Старата с гъста бяла коса, сякаш се забрадила с кърпа: - Шчо сакаш, чупе? Казах си урока. - Веле, ний сме сиромаси, сами си перем. - Мога и да шия, продължавам аз тихо и самоуверено. Очите им светват. - Имаме за шиене, но ке сакаш пари, а ние... - Не, не сакам, отвръщам по македонски, защото сърцето ми заподскача от радост. Младата обяснява, че са бежанци от Солун, че общината още лани им отпуснала плат на децата за палтенца, но така си и седи, защото нямат пари за шивач. Не зная как бих се чувствувала да влезна в царски дворец, но сега като престъпих прага на тази отворена къща за мен, стори ми се истинско щастие. От масата се раздигат натурените вещи, топче кафяв вълнен плат е разгънат и децата са доведени. Едното момиче е в IV отделение, другото във второ. Донасят ножици, а сантиметър си имам. Вдигнах ножицата и сантиметъра и ги целунах, сякаш икони... Запеях. И все тъй кроя, тропосвам, меря, шия и все пея. С тънко сапунче очертавам това що ми трябва. Че там, нали се учих при страшната майсторка яки и ревери на палта да слагам, и джобове да изработвам. Няма да преувелича ако кажа, че някой невидим майстор ми помагаше. А децата не се радват малко, а скачат около мене и: тето така, тето вака. Домъкнали чак от Солун малка шевна машина. Хубав тигел, върви зад тропоската, а ютията отваря ръбовете, натиска шевовете и помага на майсторлъка. Старата ухилена до уши ме пита тайнствено: - Ти, веле, си от Рискянско дружество; ти, веле, не яйш месо, нали? - Не ям месо. - Шчо сакаш да те гостим. - Шчо сакате вие, казвам безгрижно и душата ми пее, пее. Мислено казвам: „Учителю, днес прехраната ми е осигурена и ще вечерям и утре, ипо-утре...” На обяд, що да видя! Подкиселена рибена чорба, после пържени скумрии и по една голяма зряла круша. Ех, чудесно! Машината върви, шевовете се съединяват, изглаждат; реверите се подшиват с канаваца; обличат се в плат и ютията ги прави тъй красиви, тъй красиви. Ето и яката, ето и облечени дупки за копчетата, ето и рязани джобове. Ех, Райно, скъпо платих за твоите „шивашки” тайни, но не напразно. Ето реверите сами си лягат върху палтото; връхчетата сами се извиват, не стоят като паници и лягат. За няколко дена и палтенцата готови, и блузи ушити, и още що. Всичко с най-голяма радост направено и с благодарност. - Како ти е името, ке те бъркаме и другаж, питат жените и аз казвам само малкото си, без улица, без номер. Защо? Не зная. Като в приказките, аз шия, те предат. Те се радват на песните ми, хубавите ми песни: - Господ пак дошел на земята, казва старата с такова доверие и обич, че ще хвръкна от радост. Били заможни, но гърците ги погнали и сега по „тугя кукя” мъжете им едвам за хляб изкарват. Надойдоха още жени. Прочула съм се, идват и те да ме викат на работа. Разговарят се и чувам да говорят, че някого го хванала „Павлювата клетва”. Тези дни той ми е патрон и затова питам що значи това. - Някога, почна старата, кога живял Павел в Солун плел рогозки. Живял на край града, носел винаги дълга брада и дълга коса. Уличните деца дюдюкали след него и го замеряли с камъни. Много търпял великият апостол, но веднъж тъй бил огорчен, че извикал: „Добро да не видите, солунски деца!” Шия и си мисля какво общо има моята задача одеянията на апостол Павла в Солун и с тия две солунски бежанци. Не доведе ли ме той при две свои стари познати и приятелки, на които чрез мен иска да им се отплати. Защото аз вярвам вече в прераждането, макар и да не го разбирам твърде много. И майстор би ме похвалил за тия прекрасни палтенца, също и за двечките блузи за жените. Но на сбогуване, като че ще се скараме. Младата мушва в ръката ми една монета; връщам я, защото Учителят не е казал такова нещо; Той каза: „Ще спечелите прехраната си” и аз го разбирам само в буквален смисъл. - Вземи, вземи, вика и старата; тия пари ние сами сме си ги спечелили от предене... И сълзи в очите на младата. Връщам се у дома почти тичешком със скъпата монета в ръката си: Господи, благодаря Ти! После попадам в друго македонско семейство. Не, те не искат дарове, в никой случай; ако приема 50 лв. надница, добре, ако не, те не приемат. Приемам... А работа, колкото искаш; купени платове мъжки и женски - така няколко дена. Когато привършвам работата си, старите внезапно изчезват и аз напразно ги чакам. На другия ден отивам да ги подсетя, нали казаха 50 лв. надница. Вратите заключени и една бърза ръка дръпна пердето... Разбрах и много печална и унизена се завръщам у дома. На това и на всичко преди това, Учителят нищо не казва. Но все таки, завърших задачата си и за онази монета си купих 6 серия от беседите на Учителя. Учителят обявява съревнование между дядо Благо, Мара Белчева и мене за най-хубаво стихотворение със заглавие „Високият идеал”. За най-хубавото ще даде награда. След някой ден го чета пред сътрапезниците. Учителят ме вика горе; подава ми нещо мъничко, увито в тънка хартийка. Златен пентаграм - мой, от Него! Нанизвам го на дебел конец и го връзвам на шията си. Свещен талисман! ДЕКЕМВРИ 1923 г. Сякаш идвам до някакъв краен предел и не мога повече. Не ща вече „проценти” от „Анхира”, нека другиго облагодетелствува този горд еврейски богаташ. Сърцето ми тръпне от мъка и унижение, когато го чакам в студеното антре да завърши разкошния си обяд и тогава да ми отброи печалбата. На петия, на шестия ден вече лягам и не ставам. Сестрата я няма; печката и без това не гори и снегът е навалял до самия праг. Усещам само жажда. С всеки изминат ден и час, изгарям от люта жажда. До мен е каната с вода, до мен и хляба. Макар и коравичък. Но, не! И без това съм нищо, нека да стана още по-нищо. Ето тука на тишина, няма да се грижа за насъщния, няма да търпя унижения за трошица хляб, а ще мисля за Маришкия Олтар. За онзи, който ми се яви и усмихна. Пулсът ми се усилва и при най-малкото движение. Сънят бяга от очите ми. Жажда, огромна жажда. Седмия ден, все така, жажда и растяща слабост. Отсреща ми картина с образа на Христа с трънов венец и част от разпятието. Колко пъти с чиста кърпа съм бърсала от прах тази картина, но сякаш не бях я виждала. Ето, че сега я виждам цялата - по форма, смисъл и съдържание. И Той ми става сроден като Павла - близък, познат. Капки червена кръв се струи под острите бодли. Очите Му тъй жално гледат, Той още е жив. Нозете Му няма вече да стъпят по земята. Престанал е да приема храна и вода. Само оцет. А за да поиска да пие, значи е имал жажда - страшна жажда, моята жажда. Унасям се в картината и неволно броя дните. Да, сега е седмия ден - още три дена и ще отпостя. Но внезапно се питам защо искам да живея, нужна ли съм някому? Ето Савка и Паша изкараха, но що грижи по тях, що радост, когато отпиха първата глътчица вода. Те бяха в топла стая, а при мен е ледница и пръстите ми вковани от студ. Като жесток филм се редят безрадостните дни на моя живот. Ето, ето, ето - затварям очи да не гледам. Остава ми само Учителя и онова слънчево видение от Рила. С тях ще си замина. За тях ще мисля до сетния дъх. На осмия ден, леглото ми се чини змийско гнездо. Всичко боли - и кости, и жалки мускули. Защо живея, защо жадувам за „глътка водица”, значи животът ми все таки ми е мил. О, не, нищо не искам. Нищо, нищо. С мъка се обръщам на леглото, с мъка изтеглям завивките върху вкочаненото си тяло. Ето идва нищото. Оттатък стените кипи живот; отсам - искрица над пепелта. Дълга нощ, страшна, жестока нощ. Поне да съмне. Тъй ще си изтлея. Да мога да отида до вратата само и да отключа вратата, иначе трябва да ги счупят... Утрото бавно провира пръските си в студената стая. Светлив лъч се провира през прозорците и сякаш търси някого в постелята. Сълзите ручат на потоци. Бягат към ушите и там образуват студени езерца. Искам Чистота! Искам ангелска чистота. И все този лик на разпятия с тръновия венец. И все този поглед, който ме гледа с обич. Изведнъж, близо до мене, чувам името си. Сякаш живителен пламък ме докосва. Сядам на леглото си и се оглеждам. Само веднъж каза. Чух моето име, и тъй близко и нежно. Но кой ли вика? Отмахвам завивката и стъпвам на пода. С прострени ръце от слабост достигам вратата и гледам през прозореца. Отварям. Сняг до самата врата и никакви стъпки. И никакви стъпки... В стаята ми слънцето цяло се провря и ме докосна с топли лъчи. Радост! Отгде дойде тя? Кой ме посети? Кой ме извика? Но това беше човешки глас, но отгде дойде той, че не остави стъпки по снега. Радост -това се казва радост, но толкова велика и силна, че цяла съм потопена в блаженство. Протягам ръце из въздуха и търся да прегърна този, който ме вика, да се смъкна до нозете му и пак да обещая... Запявам с тъничко гласче: „Благославяй душе моя, Господа!” Устните ми изтънели, езикът съвсем бял, очите дълбоко в орбитите и челото лъщи, лъщи. Тези тънки детски ръце, мои ли са? Някаква неземна сила ме изпълня. Взимам кибрита и запалвам огъня. За чудо, днес коминът тегли. Как покачвам този голям чайник отгоре. Значи искрата у мен тлее, но не гасне. Стаята се затопля. Почвам да се мия, като след някоя тежка болест. Това тяло е още топло. Сърцето ми тупти с нов жизнерадостен ритъм. Някой ме повика. Но кой е той? Не зная неговото име, ни где седи, ни нищо. Радвам се, че Той ме повика. Не е ли този гласът на Христа: „Талита, куми!” - Момиче, тебе думам, стани! Не чакам утрешния ден. Обличам се и поемам пътя към „Опълченска”. Где е „Ивайло” 25, где е „Опълченска” - пеша. Нозете ми отново докосват любимата земя. Няма слабост, само като че нозете се люлеят и се колебаят да достигнат земята. Отварям портите. Дали ме е чакал? Повика ме горе, помилва ме по бузата. Гледа ме с такива благословени очи! Кака Гина пъргаво пали печката и ми слага голяма бяла възглавница да седна. Учителят бърже влиза и излиза; зает с нещо много важно. След малко ми носи пълен чайник с вряла вода. Поднася ми чаша - първата чаша. В нея усетих слабия, но благоуханен дъх на вино... Изпих още две, три такива, но без онази свята капчица. Все той ходи, тича, поднася... Подир някое време ми даде да сърбам тънка спаначена супа. След някой час, картофена супа, а привечер върху чиния и самите картофи от супата. Бързо тича, шета, като млад момък. Кичурът бели коси увиснал под челото му, съсредоточен, ясен, светъл; грижливо захранва умирающото пиле, за да продължи живота му. - Учителю, защо така ми шетате, срамувам се, да не съм свършила кой знае що. - Работата на Духа не се вижда, казва Той и лицето Му грее в чудна усмивка. Вечерта съм на специалния клас. Идват при мене сестри и братя и ми казват: Честито! Учителят прави чертежи на дъската, прави уравнения на числа, но всичко това има отношение към самия човек. От състезателите моята статия „Елате ни вижте” е одобрена и отпечатана в „Анхира”. Брат Бертоли я превежда на италиански и я изпраща в италианско окултно списание. Онзи офицер със зелените очи сега е запасен [Любомир Лулчев]. Сдругари се с брат Бертоли и Белчева. Една сестра [Elena Andreewa] постоянно плаче подире му. Гладуването отново почва. Отивам при чичо Генчо. Ставам му писарка за 400 лв. месечно. Записвам се най-после във вечерната гимназия на свещеник Михайлов и почвам да уча. Да става каквото ще. Тези пари и още, за да станат 1000 давам за такса и аз пак гладувам. Доганова ме вика понякога да й шия и така, полека-лека бутам колата. Учителят тъй се зарадва. Като че всеки косъм от главата Му се засмя: - Да, каза Той, запиши се и учи, запиши се и учи, и пак - запиши се и учи. Методи Константинов беше при Него, нещо поправяха разклатените плочи на двора в „Опълченска”. Кака Гина, за да ме гости, винаги ми намира работа. Я дървата да наредя, въглища да й донеса, или - полата изравня. Чичо Генчо ме подиграва за ученето, чука с пръст по главата ми: „Глупаво момиче, глупаво, защо се мъчиш, защо ти е учение? Ех, защо не бях по-млад.” Правим и зимни екскурзии. Никой не знае, че аз все се вслушвам в автомобилните сирени и очаквам отново да видя онзи човек. Веднъж, само веднъж ми се мярна той, на 5 крачки от мен, как с малка раница се вмъкна в един закрит автомобил и изчезна. Изгледах черния лимузин докато стана малка точка. Отиде противоположно на Витоша. Колко мъчно уча! Мозъкът ми като дебел пергамент, като че само с остър нож се отбелязва по нещо. IV клас - първо стъпало за „средната академия”. Всичко ми е лесно, освен алгебра и химия. О, защо има нужда от тях да се учат? С мен учат разни младежи - жени и мъже. Има доста способни. Способен е и Жечо - един от братята, който се грижеше за „пиленцата”. Способен е по алгебра и геометрия, а по български език не е много предразположен. Преподават много набърже. Дали си го разбрал или не, предават друго. Защото смятат два класа - за една година. По алгебра ни е г-н Стоилов, учител от дневна гимназия. Това, което ме учеше Вазов да зная, тука го срещам - ямб, хорей, амфибрахий и пр. По немски (защото немски ще уча) ни предава г-жа Барутчийска. От Базала имам добра основа - този курс го минавам леко. От две години Паша е в Русе. Там я преместиха поради Учителя. Най-ми е мъчно, разбира се химия и алгебра. (х+у)2 = ? Що е това „х” и „у”? Яде ли се, пие ли се? Пък отгоре равни на нещо. Свят ми се мае. Нищо не разбирам. Жечо се мъчи да ми обясни, но нищо не излиза. А това направи г-н Стоилов; извика ме веднъж на дъската и така нагледно ми обясни, че ми светна изведнъж. И това уравнение, и още други, решавам лесно, но химията! А онзи, що ми подхвърли черния колан на Рила, пазителят на „пиленцата” иска да ми обясни, но не умее и ми досажда. Понякога ми дава резен хляб с масло и ми става много добре. Да, винаги съм гладна. Георги Марков, който ми зае 1000 лв., за да предплатя в гимназията тъй бърза да му ги върна, че както ми ги дава чичо Генчо, така му ги давам и за мен не остава нищо. Чичо Генчо ме праща с 2 лв. да купя хляб, за да изтривам с мекото отпечатаните листове на пишущата машина. Кората остава на прозореца; казва да я хвърля на кучетата. Но тя влиза в джоба ми и когато той излиза някъде, корицата се обръща в устата ми на сладък жизнен сок. А може и веднъж да се яде в денонощието - може. Чудно, сред зима, а гръмотевица и снежна буря.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година ФЕВРУАРИЙ 1920 г. С мъжа си тя е в препирня за мене. Тя вижда „аурата” ми тъмно червена, а той - светло златиста, сякаш тече около мене. Кой е прав. Па как се случиха, че и двамата „виждат”. Ние все слушаме беседи на открито. Покрай Учителя сега много осиротели майки, вдовици, сираци. Войната изрина към Него всичко, което плаче, страда и живее в неволя. Сняг, дъжд, вятър, ние стоим до прозореца и слушаме Учителя. После всеки по домовете; мисли, разсъждава и му става по-светло. Няма никой у дома - прилагам учението. Изтупвам чергите, измивам дъски и прозорци, съдове, чистя пепелища, подреждам. Тя иде; приятно й става и за малко време „аурата” ми се подобрява. МАРТ [1920 г.] Дни на духовно подвизаване. И мъка кой да победи. Тя казва, че е първа писателка, защото лично се разговаря с Господа. Значи всичката мъка е, че аз пописвам и не можем да си разделим лаврите. Попитах я веднъж защо Господ чрез нея нарежда кому какво да подаря от чеиза си, а на мен, лично, нищо не казва [виж “Изгревът”, т. XVI, с. 173]. „Ти си нечиста, отсича тя. Затуй на теб не ти говори.” Пак питам: „Кажете ми, сестра, как да се очистя и аз?” Разбира се, поставям здрав катинар на големия пълен сандък и все пак изпълнявам що-годе от нарежданията „свише” чрез нея. Това предизвиква такъв гняв в нея, че лицето й става синьо и носът остър като брадва. Правим братски вечери. Идват много братя и сестри и всеки носи по нещо. Дойде и Учителя. Как пяхме! Таванът се вдига от песни. Той яде и от моя, и от нейния месен хляб. Всички се насочват към мене да чета поезия. Учителят също казва: „Четете.” С вдъхновение изпълнявам номера си с това,което писах, че Бог чува всеки зов, стани сърце, викни към своя Отец и Той ще те подкрепи. Всеки намира по нещо свое в това. След това, тя [Николина Балтова - виж “Изгревът”, т. VII, сн. 34-35] става още по-непримирима и аурата ми става от черна по-черна. АПРИЛ, МАЙ [1920 г.] Червени карамфили върху масата ми всеки ден. Винаги пресни. Колежките знаят, прислугата знае. След няколко време дарителят ми прави предложение. След някой месец ще стане пълен началник на отделение. Има собствена къща и майка, баща и сестра. Всеки ден пресни карамфили. Веждите му са като птичи крила -широки, гъсти и разрошени. Има бели зъби като вълк и очите му също като на вълк. Мене, та мене - никоя друга. Поискал ме писмено от майка ми и тя дала съгласието си. Камък - на сърцето ми. Ето, напълно „благородни” изгледи за мой покрив, другар и миндерчета. Усърдно посещава беседи с мене и „клони” към вегетарианството... Често пъти по време на разходките ни попадаме на същата пейка, където душа с душа седяхме с Richard. Каква разлика! - Хубав, завиден късмет - казват колежките. Будевска чете моята „Дриничка” в Славянска беседа. Е, това се казва радост. Тя не я чете, тя я преобразява. Прави я жива и нагледна, че ти сякаш виждаш бедното средногорче да яде хляб със зелеви кочани. Ах, тия очи черни въглени и тия гъсти щръкнали вежди като на разярена птичка. Това ще ми е съпруг. Да, той казва това. Иска час по-скоро. Гощава ме с плодове, пее ми руски песни. Изпърво не искал да се жени, но като ме видял, променил становището си. А ето как ми заяви това. На пейка в гората седя, а той на тревата. - Кажете ми, казва, какво да правя, реших да си остана ерген, но една хубава девойка измени всичко. Полазиха ме мравки. Излъчвам се геройски и питам: - Коя е тя? - Това сте вие, казва, вие самата, решавайте. Глътвам си езика. Ставаме. Да се радвам ли, да скърбя ли. Притиска ме зла мора. Богат, висшист, голяма служба и... моите чужди миндерчета. Иначе, почти няма изглед за собствено миндерче. ЮНИЙ [1920 г.] Всяка вечер ме изпраща и все едно и също: „Решавай!” Иска да ми купи копринена рокля от соа екрю; това ще бъде първия му годенишки подарък. Тия дни дойде при нас Чеков - фабрикант на коприни с различни мостри. Взимам пари от чиновнишката спомагателна каса и плащам 4 метра от прекрасната коприна. Райна Стефанова ми ушива прекрасен костюм. Не зная защо го правя, просто инстинктивно - за „самоотбрана”. За мене ли е тази скъпа премяна, когато... Но, усещам, че нещо изкупвам с това. Той е разярен от постъпката ми, но повидимому се примирява. „Емансипирана” - клати пръст срещу мене, но после... Ноздрите му гневно потрепват, очите му зле святкат и бледовината на лицето го издава, че тук е надвит. След някой ден, ний пак ядем плодове и пак говорим за близкото бъдеще. Юлий, края на юлий. Отпуските ще си вземем заедно към есента и... И все съблазнителната мисъл за свой дом и закрила, но тя се блъска в нещо невидимо и непоклатимо. Бог да го благослови за хубавите плодове, които ми поднася с пълна ръка. Казва ми, че ще си бъда волна като птичка, тъй щастлива ще бъда - няма да има като мене. Връщам се от беседа. Изпраща ме Моис Басан - онова красиво еврейче - сега френски легионер. Красив е той, като самаго Йосифа великолепни. Говориме си наши работи, за Учителя, изгревите, пр. Сбогуваме се сърдечно. Моис стиска ръката ми, туря чест и се отдалечава. Хващам бравата на малката портичка. Бърз скок на разгневен човек ме спира. Лице бледо и очи грозно устремени към особата ми. - Изменнице - ръмжи и разярените птички на веждите му сякаш ще ме клъвнат. Зъбите му едри, бели, равни. Сякаш само тях виждам. - Еврейче от нашето общество, обяснявам. Ние си викаме „братя и сестри”, какво от това. - Не, той се шегува - ей тъй, просто искал да се пошегува. Твърди, че вече е пълен вегетарианец, също като мене. След някой ден ний пак газим всред мечтите на задомяването. Завежда ме в мебелен магазин да изберем... спалня. Единична ли да бъде или - двойна. Свят ми се завива - измъквам се на тротоара. На другия ден - отсреща при Здраве дърводелеца заръчвам си креват, плащане на срокове. Той ми е съсед, съгласява се. Ново бреме свалям от плещите си. Иска да го заведа при Учителя, та един вид да ни благослови и мене, и този тесен социалист. Прие ни Учителя. А той - нито гък пред Него, да говори за мене. Учителят все измества разговора на социалистическа тема, като че ли ей сега ще се „организира”, т.е. ще се запише член в партията. Тръгваме си, нищо. Връщам се да си взема забравените ръкавици. Учителят е там и ме гледа. Но как чудно ме гледа - сякаш гледа през мене и вижда оттатък други неща, друго, съвсем друго, не това. После, жарка молитва на колене. - Не, не, не! - крещи душата ми, ясно и категорично. На другия ден - дъжд като из ръкав. Под навеса на портала пред турската легация. Той поставя вече ребром въпроса. - Не, отсичам аз, няма да се оженя. Неистов поглед. Разярените птички над очите са ниско полегнали като готов и съдбоносен скок. - За подигравка ли съм? На всички казал. - Не искаш, а? Да не би да не си... да си... хм... Но аз ти прощавам и те приемам такава, каквато си... Призлява ми от тия думи. Тогава казвам пророчески: - Имам важна работа да върша в живота си. - Ще те убия, крещи разлютеният ерген - тебе и себе си. - Не, казвам аз. Ти скоро ще се ожениш. В трамвая го виждам помъкнал бут овнешко месо. Сестра му страда от задух, майка сляпа, баща му куц. Хубаво миндерче щях да си имам. Който излезе на комунистическа демонстрация, ще бъде уволнен. Той излезе и повече не се върна. Таки взел бележника ми от беседите и го предал на новия министерски секретар. Уловка в някаква мистерия. Неприятно ми става - имам си тук-таме и лични записки - за книги, за чувства, за сънища. Вика ме секретаря и аз треперя... Той изважда подвързания ми бележник и усмихнато казва: - Много запълнен е вашия живот, госпожице. Но крийте бележника си. Подава ми го с приветна усмивка. Тичам с бележника право при Бъчварова... - Крадеца му с крадец, фучи добрата жена. Иска час по-скоро да се освободи от вас, защото таванската архива е свършена, а сега трябва да работите заедно и ще видите търговията му с „периметри”. Нов началник - просто изрязан от журнал. Също и съпругата му французойка. Персоналът се изрежда да му се представи. Добрият г-н Митев, славният г-н Стоян Митев си отива. Боже, пази България! Чудовище е Таки Димитров. Чудовище - нагъл, циничен, прикрит и дързък. А новия често, често ме вика за справки. Все мене вика. Митев никога не ме викаше. Мълча, работя, треперя и спя на ново полирано легло. Получих и сандъка с чеиза си. Тя [Николина Балтова] веднага се разпорежда, че той трябва да се раздаде заради Господа... Посочва ми кому да го раздам... 15 ЮЛИ [1920 г.] Днес пак ме вика - близо, близо при него да отида. Направи също като полковник Серафимов. Сборичкваме се. По-силна съм от него и го отблъсквам. - Губите, задъхан казва той. Оправям разчорлената си коса и тичам към вратата. Скача и моли: - Никому нито дума, чухте ли! Бездна е пред очите ми. Вълци - под една или друга форма, вълци - плачи, късай се младо сърце, ронете се сълзи потоци. 20 ЮЛИ [1920 г.] Подавам си оставката. С нами Бог. Свободна съм. Нищо нямам, но свободна съм. Въпреки приятелските настоявания на Магнев, Бъчварова, Христов. Въпреки това Таки е даден под съд за рушвети за издаване на държавни периметри. Той ще бъде махнат, защо да си не остана. Но началника Ангелов, ще бъде ли уволнен, мисля си и нищо не им казвам. Чашата се препълни. Тя [Николина Балтова] не може да търпи кревати. Това било „светско”, дяволско. Истинският Христов ученик спи на голата земя и не дири полиран креват, не носи копринен костюм. Тя не знае, че този креват и свилена премяна са талисмани за свещената свобода. Той е щит на моята самостоятелност като човешко същество, копринената ми рокля не е лукс, а броня, яка свилена броня. След някой ден тя ми заявява, че Господ й казал да ме изпъди. Като седя подвила крак на леглото си, личба ли е туй - до мен гори огън. Никого няма в къщи, сама съм. Скачам и се оглеждам. Пращи, гори до мене невидим огън. Нищо. Излизам на двора, обикалям стаите. Нигде нищо. Само до мен, до леглото ми огън гори. Косата се изправя на главата ми. Почвам пламенна молитва. Тогава пращението на главните утихва. Озарена от някаква идея изтичвам на площада и се връщам с празна каруца. Пълна месечина осветлява пътя ми с багажа към „Априлов” при Райна Стефанова. Натоварвам се на влака и в Стара Загора. Райна е в Търново вече. Тука ме посреща ласкава вълна на искрена братска любов. Надпреварват се да ме канят по гости. Те ме знаят по стиховете ми в списанието - сестра и брат Маркови, Каишеви, Желеви, Караджови - все обич, все нежност. Учителят внезапно дойде в ръководителя Ковачев. Само за няколко часа - към Търново отива. Как Го погледнах на сбогуване! Молба, упование, доверие и обещание в погледа ми. Молба, молба за помощ. Той улавя погледа ми, чудно усмихнат. А пък заралии се готвят за събор. Всеки си чака поканата. По бр. Желев пращам писмо до Райна - да пита и за мене... Чакам денонощно за отговор. Моля се, трептя, плача. Ще получа ли високата милост да бъда поканена и аз? Заминават, заминават - Караджови, Каназиреви, Арабови, Маркови, Желеви, Каишеви, Мечеви. Господи, Господи, искам да отида и аз. Милост! Колко тържествено е заминаването! Взимат най-новите си премени, събират се, пеят, благодарят, стискат десници, прегръщат се. Поканил ги е Той. Ден из ден, чакам и се моля. 18 АВГУСТ [1920 г.] Писмо: „Тръгвай. Райна.” Железницата е хубаво нещо, но все пак върви като костенурка, в сравнение с мисълта. Трак, трук, трак, трук. Лети машино, отнеси ме при Милия Учител. Между другите, Той зове и мен. Значи, нас младите остави за най-после. Все млади пътуваме днес. По гарите във влака се настаняват още наши. Забулен августовски ден. Янтра! Търново! Ти ли си старопрестолни граде, ти с многото боляри, с многото църкви, с многото попове, гърци и развалини. Къде са твоите славни царе и патриарси, где са тия, които изгониха богомилите. Ти ли си Търнов граде, опустяла столица, коруба, останала от древно величие? Где се премести твоята слава. София ли? Но и там е пълно с кръвнина, с побългарени турци, кърджалии, яничери, гърци българомразци. И София е пълна с бесилки и затвори, и огън и жупел. И там ще остане корубата само, а великият живот на българската душа ще се прелее в народа, в простия, глупав селски народ. Сърцето ми усилено бие от радост, че отивам на събор. Гледам надменно старата столица и никакво желание да се отбия. Кола, файтони, посрещани за към „колибите”. Завиваме към западния край. Накачулили сме се на каруцата и пеем ли, пеем. Гордо изглеждаме любопитните минувачи, како че ли сме някои новоизбрани князе, които идват тук да получат своя скиптър. Да, князе и княгини, нищо повече. Всеки носи в сърцето си образа на скъпия, обичен Учител, който е благоволил да ни покани и събере. Всичко ми се види прекрасно: и надвесените дървета край пътя, и малките постройки тук-там всред зеленината, и конете, които ни возят, и измачканите дрехи на спътниците, и халосания поглед на всеки от нас, който за пръв път влиза в това древно богомилско светилище. А Търново! Някакъв мистичен ореол се спуска над него, някаква мрачна врата стои пред нас, на която ние още не сме взели ключа. Пеят колелетата. Пеем и ние.Внезапно спираме до малка, тревясала пътечка, водяща за някъде. Грабвай вързопа си и тръгвай! Изведнъж става светло, светло, макар че слънцето не се показва. Ето Паша - подавам й ръката си, не, подавам й душата си. Стари, млади, мъже, жени - всички празнично облечени. Сякаш процесия от младоженци. Братята със светли рубашки: сини, бели, гологлави, а сестрите със светли рокли - гиздави, стегнати и гладко, и красиво вчесани. Сестра Янакиева, с. Пипелова, Иларионова - завили огромни руси кокове. Някои спуснали разплетени буйните си кестеняви и черни коси, завързани на темето със светла лентичка. Сотирка от Варна, с разкошна нимба от вълнисти руси коси на бледото си личице и сини, теменужени очи. А пък колко селяни и селянки! Ето бозави и кафяви потури с бели ризи, червени и сини пояси, и пъстри салтамарки. Селяни от северна и южна България, селяни от „Влашко” с дълги ризи, извадени до над коленете, говорят меко, с чужд акцент, ако и да са само от Видинско. Действующи и запасни офицери, търговци от Търново и разни градове, лекари, ветеринари, работници, ученици и ученички, студенти и студентки... Сотирка ме повежда по дървените стълби на една постройка с открита веранда към всичката тази гледка. Оставям вързопа и сядам - гледам, гледам, гледам. Захласната стоя тук цяла вечност. Дълъг път, страшен път, корабокрушенка - сега тук съм на спасителен бряг. Неусетно, сълзите ми на бързи ручеи обливат бузите ми и горещо капят върху сключените ми длани. - От къде си, питат теменужените очи със златната нимба от коси. - От далеко, изхълцвам и продължавам да гледам към широкия оживен двор; усещам почва под нозете си и широк, безкраен, светъл хоризонт. Събират се около мене мили, обични лица... Те знаят ли що е страдание? Сотирка нежно ги отстранява и ме оставя сама. 20 АВГУСТ [1920 г.] Изпърво нощуваме тук, но още на сутринта по нареждане на Учителя се опъна огромна палатка за сестрите, напослана добре със слама. Тука постиламе одеялата си и слагам вързопа с премяната за възглавница. Появяват се нови палатки. Става малък град. Райна ми разправя как няколко дена все питала Учителя за мене и Той все мълчал. - И току виж изведнъж се приближава при мене и казва с усмихнато лице: „Пиши й да тръгне на 18-ти.” Запознават ме с много младежи. - Вие ли сте ... поетесата, ме обливат радостни очи и друсат десницата ми. Подпряна до висок кичест бряст пея: „Благославяй, душе моя, Господа.” Ето пред мен се изправя тъничък, изящен младеж, пее терцата и нежно ръкомаха с деликатната си ръка. Хубав тенор, прекрасен. Като онзи Тодор от Рамадановия хор. И тъй както си пее, отминава с лъчезарна усмивка. Сякаш е младо французойче. Казва се Георги Радев - студент физика. Моис Басан, също е тук, сега в цивилно облекло. Онзи студента естественик, който ме настигна веднъж в боровата гора към изгрев слънце. Ето ги и прехвалените от Райна и Спиридонова нови св. Кирил и Методи... [Михаил Иванов и Кръстю Христов - виж “Изгревът”, т. I. 2.изд. 2011, с. 340-359]. Мрачни младежи с тъмни лица и остри, взиращи се очи. Единият често прави изкуствени усмивки да се видят бисерните му зъби... Само те не взимат участие в общата работа, а стоят в страни като икони. Имат си много обожатели. Край тях повече стълпени хора, отколкото при Учителя. Тук неизменно е Спиридонова, Райна и Иванова, онази с многобройните видения. Край тях е и Толева, и генералшите; край тях е и сестрата, която вижда моята аура в тъмни краски. И още, още. Спиридинова казва, че „Духът” й казвал, да им бъде всегдашна закрила, защото са напреднали души. Студенти и студентки, ученици и ученички, обаче ги отбягват. Нищо не разбирам, ама нищичко - гъска и половина. Казват, че те често падали в „транс” и разговаряли направо с Бога. Ех, това вече ме изпълва с благородна ревност и аз ридая, облегната на едно дърво, буквално ридая. Направо с Бога! Ех, това вече е много. И моя милост, отпуснала тъмни сплитки, здравата натискам челото си до грапавия бряст. Някой застава до мен - Моис Басан. Пита ме човекът, братски ме пита що ми е и аз му казвам, че искам и аз да бъда като тях, и с мен Господ да говори. Моис се смее, с глас се смее. Той наистина е много красив, и добър, и умен. Казва ми: - Аз пък като те гледам, желая все да си такава, каквато си сега. Отминава си. Като че ли с ръка отмахна мъката ми това добро прекрасно еврейче. Пак съм весела. Грабвам метлата. Събирам нападалите книжки и сламчици, клечици по двора. Измитам целия двор и пея и мета, и пея и мета. Като че ли съм царска слугиня. Не искам да ги зная вече; нека си падат в транс, от мен това - далеко за мен. Метлата и стомните за вода. После се спущам при дежурните по кухня - те ме пъдят. Не било сега ред на софиянци. Когато им дойде реда -тогава. Те сега са търновци - Иларионова, красивата Деветакова, Зорица Петкова, и др. др. Грабвам кошчето с кромида и заявявам:-Господ е винаги дежурен. Те се смеят. Викат ми „сестричката” - тия търновските болярки и се радват, че се отървали да не „плачат” от лютивината на лука. Драго ми е, драго! Душата ми наистина е крилата, волна, добра, чиста и красива. Завирам се в нивата царевици да си мия главата. Насапунисах се, току-що почвам. Някой вика с цяло гърло: вика, мене вика. Обаждам се и аз с цяло гърло: - Какво има? - Учителят те вика, обажда се гласът. Доизмивам се криво-ляво, изливам кофата върху главата си и я връзвам с бяла чалма. Той стои до брястовете и ми сочи група елегантни дами и господа, дошли от града. - Посрещни тия гости, казва и отминава. Постилам одеялцето и ги каня да седнат: - О, търновци, добре дошли! Та вие ли сте българските боляри, все отбор царедворци. Весело ги здрависвам и гледам хубавите им, изтънчени лица. Те се смеят, радват се, става им драго, че ги наричам „отбор царедворци” - търновски боляри. Подире им чета нещо от Учителя... Те са доволни и предоволни от приема - разхождат се навред и казват: - Ние пак ще дойдем. Чудно, мисля си, толкова много братя и сестри, а мене чак от кукуруза измъква да посрещам гости! Мярва ми се специалния поднос храна, който отнасят на „Солунските братя” [виж “Изгревът”, т. I. 2. изд. 2011, с. 343-344] - те не благоволяват да седнат до нас при Учителя. Навярно и те са от много висока йерархия, стари души, а пък ние с Паша сме „млади души”. Навярно и Георги Радев е млада душа, щом като дете застанал до мен и придружи песента ми в терци и дирижира с ръка... Ставаме сутрин рано - при звездно небе. Венера сияе над нас. Братя свирят с цигулки и ни будят. Натъкмени отиваме на полянката пред Горницата. Идва Той. Правим обща молитва, и на роената трева - гимнастически упражнения. Изпърво ни е студено, но дорде правим упражненията съмва все повече и повече, и всички стоплени и бодри, посрещаме слънцето. Ето го, то се показва и ни облива с животворни лъчи. Закуска. Тичаме, разнасяме панерки с хляб, кани с чай - всеки му доволно и предоволно, сирене и маслини - чудесно сирене и маслини, и захар... После - беседа от Учителя. Нареждаме се в двора до Горницата -близо до беседката и слушаме, гледаме, слушаме и гледаме Божествения Учител. Слънцето вече хубавичко ни стопля. Боже мой, как Той говори - обикновени думи, познати думи, но как Той ги съчетава и изговаря, че дават живот. И какви песни! Погват ме редовните четци на „Всемирна летопис” да им чета поезия. Къде е заставала Сафо, не зная, но аз - до брястовете. Събират се млади и стари, сядат по тревата. Със свитък в ръка - стоя и чета. Цяло тържество! Тук са варненци, видинци, пловдивци, сливенци, айтосци, бургазлии, ямболци, старо и ново загорци, търновци и всички селяци от цяла България. Всеки стих е стих от душата им. Сякаш сами „са ги написали” чрез ръката ми. После ме карат да пея. Имат ме и за певица. След малко дружна песен ечи и се чува надалече. Събират се още и не се знае вече кой е първия певец. Всеки пее от сърце и душа, всеки е първи певец. Тук на трапезните маси е и Михалаки Георгиев. [За Михалаки Георгиев (24/11.08.1852-14.02.1916) виж „Изгревът”, том XVII, стр. 425-470.] Сгушен, болничав. Пеем вдъхновено неговата песен: „Грешна душо, ти копнееш”. С него са и старейте от всяко едно селище. Наричат ги ръководители. Те ръководят братските кръжоци. Тук е славният брат Куртев със своите хора - и този Божил, който тъй работи и шета, сякаш е ангел дванадесетокрил. Той раздава захарчета, маслини, едрите сочни маслинки и буци мазно овчо сирене. Коя работа може да му се отърве. Няма услуга що не е готов да извърши всяка минута. И студентите са покрай него, помагат, припкат. Докарват огромна кола с дини и пъпеши. Друга - с пресен хляб, друга - със зеленчуци. Изобилие, блага, радост. Сякаш благодатна река тече и залива всеки злак. Учителят слиза и сам преглежда всичко. Веднъж не одобри хляба - върна го. Друг път - зеленчука - хич се не церемони. Гълчи братята - ще купувате за тука най-хубавото, най-прясното... А някои хич не вземат участие в никаква работа. Все пременени, като пред олтар. Тук-там под сенките, разискват, или четат, или спят. Всеки е свободен, никой никого не... Всеки работи по доброволна инициатива. Събирам изметената смет в кошче и я нося далече. Вървя и пея. Учителят и брат Жеков седят до трапезните маси. - Много весела сестра, казва брата на Учителя. - Тя е многострадална душа, отговорил Учителя. Каза ми го брат Жеков. Влизане в Горницата [виж “Изгревът”, т. V, с. 376-381]. На редици - в големия бял салон послан от край до края с нова пъстра вълнена черга. Отдясно на горния край врата; салонът с много прозорци, блести от чистота и слънце. Виенски столове, маса - по стените невиждани оцветени геометрически чертежи. Антиминс и Пентаграм. На масата - Библия. По чорапи сме. Къде отиваме, какво ще видим? Ето някои се връщат. Мъж и жена - лицата им озарени. Сълзи по бузите им. Пред нас, зад нас – редици - бавно се придвижваме напред. Ето още двоица - бледи, осияни лица. Още, още - все едно и същото - или тихо ридание в бяла кърпичка, или по една търкулната сълза по бузата, или бледи, осияни лица. Идва ми реда, пристъпям с белите си закърпени чорапки. Вътрешна малка стаичка, с отворена врата към дълга стая, успоредна на послания бял салон. На тия врата, застанал Учителя. - Помолете се, казва Той. Гледам вътрешността-по стените разноцветни атлазени пентаграми. На средата огромна поставка със 7 горящи кандила. Всяко едно прилича на пламтящо сърце. Наредени възходяще към средния най-висок. Светлина, красота, чистота, блясък. Тайна. - Искам Чистота - през сълзи шептя и гледам Този, Който е като нас, но не е като нас. Очите Му! Где съм виждала това лице, тази усмивка. В кои времена, в кои векове - свещен трепет в гърдите ми. Излизам озарена и нищо не виждайки, приличам на тия преди мене, с търкулнати сълзи по бузите и бледи лица, светящи, озарени. Съборци си отиват. Учителят каза: „Младите могат да останат." Старейте ни гледат, сякаш - Петровци, с поглед питат Христа: А този -„тези” що? Тогава беше Йоан, а сега сме ние. Но кой пита Петровците - „Йоан” ще остане дордето е речено. А ние шетаме, прибираме вещите от събора, чистим, метем, носим вода, готвим. А Той, разположен към нас - сияе. Наше слънце - баща, брат, приятел. След обяд се разговаряме. Георги Радев, Моис, Чорбаджиев, Паша задават такива интересни въпроси. Учителят казва, че целият звезден мир е населен със същества от висша и по-висша йерархия. Говорят за математика, висша геометрия, за тесаракт - четвъртото измерение. Нищо не разбирам, но сякаш душата ми разбира и се радва, радва. Йони, електрони, атом. Чувам Паша да говори - пак нищо не разбирам, но нали ги слушам, нали гледам лицето на Учителя. Господи! Най-после и ний се изтъркулваме кой отдето е дошел. Връщам се в Стара Загора. Сега пък буля ме вика да й гостувам: „Стига при братята, ела у нас.” Хубаво, почивам си и не зная що ме чака. На „Бидечка” в братската градина берем орехи. Поделват си ги по равно, а мен любимата им - нито шепа. Същият ден се разболявам. Над лакетя ми бял мехур. Някой лют комар, от него ли? Цяла съм в треска - горя. А викат ме от Панагюрище. Брат Боев ме кани от името на тамошните братя и сестри. Кръстът ми сякаш с брадва пресечен. Но пак шега ми се струва и весело се сбогувам с изпращачите на гарата. Лети влака, а мен душата излиза от тялото. Болна съм. На Пазарджишката гара ме чака изпратен брат посрещач – брат Сава Танчев. Качвам се на файтона и - по Панагюрския път. Припадам - изопвам се във файтона, горя - умирам. Цяла се треса и подскачам. Смаян е Сава. Слисан. Искам да се простра на земята. Моля се на Сава да ме остави на полето. Всичко наоколо ми - зелено - и слънце, и къщи, и път, и хора. Огънят ми се сменя със страшен студ. Слънцето пече, а мен - студено, като в хладен гроб. Той ме оставя при брат Величко в Бъта Баня и с хиляди извинения заминава в Панагюрище. Кораво легло. Не ща да видя зеленото биволско мляко, зелената диня, зеления пъпеш. Огън и студ, огън и студ и воняща пот от горкото ми тяло. Дядо Петко, баща на Величко - протестантин се досеща - оцет и захар. Само това мога. 20 СЕПТЕМВРИ [1920 г.] Не умирам, не здравея. Все по-зле. Дрехите ми мокри от пот - вонят, преобличам се с други, а тия - вънка на слънцето... Кръвта се обръща на вонящи потоци и излиза от порите ми. Оцет и захар; дядо Петко, милият, гърбавият дядо Петко! Как бил пъргав, здрав левент момък, и как така го грухали православните му братя за протестантството, че го изгърбавили, направили го „половинствен”. Тогава отглеждал гълъби. Всякакви гълъби: бели като сняг, сиви, бакърени, червени, с лъскави гердани, гладки и с качулки - пъстри, едри и дребни. С каква любов ги отглеждал! Деца нямал, а деца му били гълъбите, с тях живял, за тях се грижил. И те го познавали, кацали по раменете, по главата му, ръцете, сякаш го целували и нежно гугукали. Избрал два най-красиви и ги занел за сватбата на Фердинанд. Турил ги в нов кафез и сам ги отнесъл в двореца. Нищо не искал, само лично да ги предаде на княза и наистина, дали му желаната среща. Той сам отворил и предал своето съкровище в царските ръце. Монархът обожавал птиците. Стиснал горещо ръката на левента Петко от Бъта Баня и го изпратил до вратата. Там го срещнал чиновник и му връчил царска милост - пет златни наполеона. Разказва ми дядо Петко и разбърква в паницата моя елексир - оцет и захар. И снахата, и синът се грижат за мене, но кой може да сподели мъките ми - и да се досети, че тия вонящи дрехи трябва да се операт. Студ, огън, студ, огън и пот, отвратителна пот. Смъквам се до стола и пиша отчаяно писмо до Учителя в Търново. О, само Той! Че нали веднъж Той вече ме спаси; Той и сега може, стига да иска. Чистота, нали искам Чистота! Но умирам всъщност в Бъта Баня - и вече нямам и сила да се преобличам. ОКТОМВРИ [1920 г.] Отговор не иде. Жива, мъртва, трябва да си вървя. Жива, мъртва ме отправят за София. Сестра Стайка Танковска мие лицето ми и ръцете ми с хладка вода, пее ми песни и ме подпира да се кача на каруцата. Влакът ме отнася към София. С вързопче в ръка слизам на гарата и пеша, пеша чак до „Априлов” 15. Как стигнах, чудя се. Как изкачих тия 35 стъпала, чак на третия етаж. Лягам на полираното си ново легло. Пия гореща вода, отговарям на въпроси. С. Динова се моли за мене, Сийка също, Райна също. Но никому не идва на ум да опере вонещите ми дрехи. Хубава е софийската вода, хубаво е и слънцето. Опрах се, ни жива, ни умряла. Слънцето ги грабна, вятърът ги издуха, сякаш са бели пеперуди. Умих болното си измърсено тяло. Но... треската отново ме поваля, потта престана, но далакът ми се поду като краставица. И все на гръб - не мога да се преместя. И всеки ден към три часа студ, студ, ужасен студ и после огън, горя, горя, изгарям. Лицето ми в рани, струпеи и по челото, и по брадата, и по бузите. Сякаш някой с кал ме облепил. Изведнъж в стаята се събират много сестри. Ето я Ковачева, Матеева, Савова, Пипелова, Динова, Толева, Янакиева, Велева, как Гина, Колчакова, Райна. Надвесва се с. Динова над мен и тихо ме пита: - Ще служиш ли на Бога; ето те ще се молят за мен, но само да обещая. - Искам, прошепвам аз с уста, покрита с рани. Дълго се молят добрите сестри и после ме обикалят, всяка поред пипа главата ми, ръцете ми, всяка ми „дава” силица. Лежа и след тях. Все не смея да мръдна, че тази краставица от ляво тъй боли. Привечер влиза брата на с. Динова, онзи гдето се върна от Америка - строен, бодър, елегантен. Държи ръцете си отзад. Мило ме поздравява, пита ме как съм и казва: - Днес вървя по улиците и си мисля за теб - болничката. Спомням си веднага за моята Лиляна, оставена в Америка. Може би и тя сега е болничка там - и решавам да те зарадвам с нещо. Изнася ръцете си напред този красавец и ми поднася грамаден букет от най-избрани цветя. Изведнъж сядам върху леглото. Никаква болка. Нищо, ама нищичко. Сякаш не съм била болна. „Вуйчо” ми поднася още и пакет с бонбони и сладкиши. Всички се зарадваха, че „седнах”. Едни го отдават на общата задушевна молитва, други - на букета. Нито този, нито другия ден се яви треската - краставицата изчезна. 6 НОЕМВРИ 1920 г. Звъни се на вратата. Раздавачът търси мене. Лично мене -препоръчано писмо. Луда от радост скачам на тънките си крачка. Отварям плика, маркиран с Борисовия лик. Красив почерк, красиво написано от начало до край, особено красиво. Обична... Той ме нарича обична. Всяка дума е милувка, сякаш и целувка. Моето писмо от Бъта Баня се скитало много. Чакало в Търново, после във Варна и пак в Търново. Ето го и самото съдържание на милото писмо. (Прилагам писмото) Той знае, че съм вече здрава и пр. пр. Пия прясно сварен пелин, що всяка сутрин милата сестра Матеева ми носи да пия и се .доочистя”. Раните ми паднаха и лицето ми се очисти. Оздравям напълно и бузите ми пак блестят от здраве. Настанявам се в консервната работилница при вегетарианската гостилница. Сега шеф ми е професор Кацаров - педагог. Той рядко се явява при нас, но големите му красиви очи ни гледат дружелюбно. Има голяма черна брада и наистина изглед на учен. Вечер уча есперанто и тичам у дома. При нас с Райна са още три студентки - Виктория и Дафинка от Варна, и Мария Зафирова от Стара Загора. Пет души спим в стаята и пак ни е широко. Сутрин рано се раздигат постелките от пода и всичко отива на мястото си. Учителят го няма. Още не се завръща от провинцията. ЯНУАРИ 1921 г. Няма го Учителят. Напущам временната работа при консервите и шия с Райна. Тя добре разбира занаята си, но много бавно работи. Образуваме сестринска комуна, заедно със с. Динова. Калабалък хора - но малцина работят. Студентките нищо не внасят и нищо не работят. И аз обичам шева. Някога учих занаята цели три години над прогимназията. Райна е доволна от мен. Учи ме на нови „тайни”. Да обичам разпарянето, така се учи по-добре. Зима, студ, но вече няма скитане по канцеларии и няма глад. Работим, печелим, а и Учителят праща 1000 лв. за „сестринската комуна на свещения труд на благословената работа”. Райна има кризи - понякога оставя работата си върху коленете, вдига очи и гледа, гледа в една точка. Или така ги подбелва, че страх да те хване. Братска вечеря в Матеева. Наредили сме се на посланата черга и чакаме. Всяка минута и Той ще дойде. Във всеки новодошъл, чакаме Него. Но Той не идва. Изпраща известие, че по много важна работа е задържан и да сме се „веселили” ние. Ех, като почват ония ми ти наши песни! Една през друга, една през друга; от весели по-весели, от бодри по-бодри. Като почнеш от „Грешна душо”, от моя Ковачев „Благославяй душе”, „Благословен Господ”, „Изгрява вече ден тържествен”, „Любовта е извор”, „Напред да ходим смело”, „Братство единство” и още, и още, и безкрай. Писал ги е дядо Благо, а мелодията, коя от Учителя, Ковачева и др. Тъй радостни сме, сякаш Той е с нас. Дядо Матейко пее с нас и с такова умиление гледа младите певци, като да сме небесни ангели: Невенка, Марийка, Сийка, Ана, Паша, Савка, Дафинка, Виктория, Марийка Савовата дъщеря, Гълъбовата дъщеря и още, още - Г. Радев, Басан, Борис, Коста, Георги, друг Георги, Ивановци, пак Георги, все отбор певци - братя и сестри. А колко прекрасна гощавка от бедничкия мил стар пенсионер. Ориз с много захар и канела, жито с орехи, орехи, лешници, фъстъци, пресен хляб - бели лъскави питички - благоуханен като мляко, халви, фурми, мандарини, портокали, ябълки, печени бадеми и захаросани лешници. Разбира се, голяма част е донесена и от гостите. Тук няма гладни и всички сме равни. Всички си викаме „брат" и „сестра” и наистина се чувствуваме такива. Комуната ни расте. При нас е и Толева - разведена вече. Работата натежава. Грубата работа никой не похваща. Студентките се вестяват само на обяд и вечер късно, много късно от Университета. Дали толкоз много се учи там. При това оставят ламбите и през нощта и после трябва да се плаща. Никой не помага. Те не признават дежурство. Взема всяка своята чинийка и с пръстче по дулото на чешмата... А въглища, дърва, пепел, миене, триене... не ги е грижа! Хубави, здрави, вакли, червени, само за хубост и дръзки, самоуверени, красиви, интелигентни. А Райна все изпада в транс и работата се бави, парите не идват, клиентите се сърдят. Взех наведнъж 2000 лв. пенсията си от татко за няколко години. Всичко се стопи. Учителят го няма. Тя ни налага пост 40 деня от негова страна. Той е в нея и той ще ни ръководи. Студентките му намират колая, купуват си от вън закуска и обед, но другите. Идва час на вечеря. Отпостване... Ядем за трима, какъв ти пост! Но изкарваме 40 дни и почваме пак по старому. „Учителят” ме фиксира чрез Райна и тъй страшно ме гледа, че у мен трепери всяка фибра. Навеждам се да шия, но „Той” крещи и вика: „Не смееш да ме гледаш, а! Нима не те знам коя си. Стой мирно.” Стоя мирно с иглата и напръстника в ръка и цяла треперя. Сестра Динова казва: - Моли се, тя има „кризи”. Тръпки ме побиват, косата се изправя на главата ми. - Господи, Господи, плахо шепна и тихо плача. Учителят, та Учителят. Той и тя били едно и също нещо. „Гълъбите” (Солунските братя) са истинските ученици на Учителя, а ние - сгурия. За тия „гълъби” тя може с часове да съзерцава и да вика: - Гълъбчета, гълъбчета. Къде да се скрия. Трябва да работя. Наистина съм дежурна за всички. Страшна, грозна, свирепа, тъмна. Тия „номера” тя ги прави само при мене, и никой, освен с. Динова не може да разбере когато казвам. А като запее своите безумни арии! Ужас, ужас! Мраз ме побива и не зная какво да правя. Студентките по следване, старите по работа, гости и събрания, пък аз, лице срещу лице с този демон пребодам, шия, кроя, гладя, готвя, мия, пера - и все „Учителят ти говори”, все това. Моля се, моля: „Господи, дай ми сила да изтърпя, искам да видя моя Учител!” МАРТ [1921 г.] Толева отново се сдобрява с мъжа си и него довежда при нас. Те са гастрономи, искат гозбата по-тлъстичка, зехтин в зелето, компот, сладък компот. Парите не стигат. Кое първо: дърва, въглища, осветление, наем, храна - и толкоз гърла. А Толеви са стиснати и сметкаджии. Недоборите запълва с. Динова от своята „пенсийка”. Толев [Иван Толев - виж “Изгревът”, т. V, с. 477-480] започва да ни праща тук-таме да му пласираме „Всемирна летопис”. Чак в Народното събрание... С Виктория отиваме, не смеем да му откажем, че е голям човек - адвокат. От там ни изпъждат, разбира се. И той е „недоволен” от българското общество - той, българският Петрарка - македонец -редактор. Работата не ми тежи - свикнала съм още от дома. Леко изкачвам нагоре двете кофи въглища, снемам боклуците, натрупани на балкона още от след потопа. Работата не ми тежи. Но този „учител” не ми се харесва, треперя от него и няма кому да се оплача. Веднъж, чистя основно, като при всяко мое дежурство. Измъквам непрани дрехи. Чии ли са и ги избутвам към балкона. - Изпери ги - ясен глас от вътре. - Не, вирвам глава - моите никой не изпра, когато бях болна. Правя що правя, тичам от стая в стая, работя и все този настойчив глас: - Изпери ги. - Не, не! - почти крещя и тропам с крак. Само мене ли ще човърка вътрешния глас; само на мен ли ще се шепне да ставам, когато всички спят и да им лъскам обувките; да измивам съдините на чуждото дежурство. А защо на тях не се внушава това, а само на мене? Те се правят, че не виждат, не чуват, не разбират. Ритам нечистия вързоп и се правя, че не чувам вече нищо. Изведнъж ги грабвам и в топлата сапунена вода. Да се изперат, но не „през пръсти”. Хубаво, хубаво! А дрехите били някога от фино хасе, обточени с красива шевица. После да ги позашия тук-таме, да ги огладя и добре сгънати да ги оставя на видно място. Късно е. Лягам да спя с лице към стената. Чии ли са? Часовете се търкалят. Бие 11 часа. Ето ги, идат. Постилат си, шепнат си да не ни събудят. Обръщат хартията върху масата с изпраните дрехи. Двете не казват нищо - лягат си. Зафирова, болничавата държи пакета в ръцете си и се моли. Захърквам „дълбок” сън. Тъй ми се внушава всякога: Върни се, вдигни метлата, закачи тази дреха добре, изхвърли пепелта, раздай ризите от чеиза си. И чорапите, и кърпите, всичко. За Христа, нали ти обичаш Христа. Загъвам голям пакет. Излизам от къщи, никой да ме не види; после като крадец стоя до чужда къща и се оглеждам. Събувам обувките си и се вмъквам в стаята. Мушвам под възглавницата пакета и дим да ме няма. Вън обувам обувките си и - като че нищо и не било. За Христа! Вместо Нему, на тях, на голите! Никой не ме лови на местопрестъплението. Крия се. Нещо се шушне между сестрите за някоя си баба Мария и дядо Георги, много престарели - там, на „Парчевич”. Един празничен ден взимам престилката си и право там. Грохнали старци, потънали до шия в смет. Та този старец е същия превит старец, когото срещнах преди време и му изсипах кесийката си. Познах го веднага. Не му се обясних. Доверяват ми се веднага. Изнасям всичко навън и почвам небивало чистене. Ех, крилати мои сили! Малко са 50 кофи чиста вода, малко са. После светват прозорците, съдовете, всичко. Тръгвам си, свалям ръкави. Но те ме викат, двамата старци, нещо ще ми кажат. Да стана тяхна - при тях да живея, всичко мен ще оставят. Всичко!? Навярно и този голям медник, и тия изрязани сахани, тепсии, тенджери - не видели калай още от Освобождението на България. Целувам ръка и излизам. Те се тътрят до самите порти с вдигната длан над очите. - Пак ела, пак дойди - викат и двамата. 7 ФЕВРУАРИ [1921 г.] Навестявам и Дуда на ул. „Странджа”, цяла отечена е, дребна като муха, а с огромен корем. Връщам се пеша от Княжево, защото трамвая запря. Пред мене тепа и се хлъзга малка жена с вързоп в ръцете. Перачка. Заболяла вече. Вземам вързопа с едната ръка, а с другата водя нея, еврейката Дуда. Тя не знае български - или тук-таме. Прала цял ден някъде и сега се връща у дома с тази тежичка бохчичка. Оставям я на тротоара. Тя ме целува по бузата. Вдигам ръка да се избърша от тази, болна, нечиста жена, но не - пак този глас: - Това е най-чистата целувка - това е Христовата целувка. Да, при Дуда ще ида и днес. Това бе тогава, отдавна, не помня кога. Наближавам „къщата” - срутена пустош. Вместо стени чували и скъсани рогозки. Кално, хлъзгаво, поледица, мраз. Вътре в дрипи. Линда, дъщеря й - ще ражда. Внучката разголила коленца до тлеещото мангалче. В ъгъла тавичка с парченце печена тиква. Навярно за продан от Дудиния съпруг, сега отсъствуващ. Линда е гола още сега. И Дуда е вече на постеля. Коремът огромен, лицето покрито със струпеи. Събличам палтото си, после полата и блузата си, и фланелката си. И пак обличам палтото си. Плачат и двете. Искат да ме целунат. - Ису Ристи, Ису Ристи, шепнат моравите устни на Дуда. Тичам на улицата да се сгрея. У дома, навличам басмяната си рокличка и сядам на моя шев. „Учителят” в Райна, нищо не разбрал, ме ругае най-жестоко. Ходя вече да „миткам”, тя (той) няма да търпи в дома си нечисти хора. Връщам се от разходка. Моис Коен - теософа - масона ме изпраща. Има благородното желание да отиде в Адиар - Индия и да се срещне с най-възвишените хора на земята. [В Адиар, предградие на гр. Мадрас (от 1996 г. - гр. Ченай) има център на Теософското общество.] Той иска да ги види. М. Коен е несметно богат - директор на дружество „Апис”. - Искате ли, още тази вечер да ви заведа в Индия, полушеговито, полусериозно му казвам. Готов ли е да ме придружи. Ето ни на „Странджа”. Отмятаме скъсани платнища и чували, вътре сме. До мангала Линда и Лунка, а в постелята - горката ми Дуда. Сядаме на някакви сандъчета. Почват да се разговарят на еврейски. Хубавият Моис Коен после ме взема за ръка и ме извежда. След 1 час се връщаме, натоварени с пакети, подобно Дядо Коледа. Лицето му сияе - сякаш се е докоснал до живата скала, очите му греят. Оставяме благата на живота, честити и блажени газим новия сняг. Вън светят електрически лампи, в небето ясни звезди, в сърцето - слънце. След някой ден, Моис Коен ме търси. Дава ми 500 лв. - за тях. Купувам бархет и в празничен ден, в една сестра шия дрехи за Дудини. Никой нищо не разбра. Измъкнах се от ясновидците и си върша своята работа. После той ми дава още 500 лв. за друго семейство; левицата да не знае каквото прави десницата. Всред зима съм с тънка басмяна рокличка, но мен ми е топло, защото на „тях” е топло. Всичките тия ,деяния” не са моя измислица: В Саша Гладиева, в Аня Тодорова, а още и от амвона ги чух в Цариброд, когато младият поп Рангел го казваше. Лена Станкова, болна, превита, лежи на тъмно, нямат пари за „видело”, нямат захар за чай, но после Лена получи всичко, в тайно го получи, не знае от кого. - За всичко благодари на Бога, казвам на Елена, не искай да узнаеш дарителя. Малко ли добри хора има в света. > 20 ФЕВРУАРИ [1921 г.] Все нови ужаси от Райна. Тя вече съвсем престава да работи и фиксирана в мене, или в тавана, все това си повтаря: - Аз съм Учителя, мене слушайте... 20 МАРТ [1921 г.] Учителят си дойде. Всички отиват да го поздравят. После разказват как Той грижливо ги разпитвал за „Бялата сестринска комуна” и те отговаряли, че всичко е много хубаво. Хвали се Райна, хвали се Динова и Толева, хвалят се и студентките. Питал за мене. Питал два пъти. - Иди, казват сестрите, само ти не си отишла, иди. Искам да видя Учителя, Него. Тука мирише на мухъл - затвор, подземие, решетки. Той питал за мене... Господи, Той, Истинският. Но какво ще говоря, не зная какво да кажа, не, страхувам се да не кажа хула против Духа Святаго. Пристъпям през свещения праг, гдето Неговите нозе се допирали. Слънце грее, небето ведро, чисто. Влизам. Сякаш ме чака. Ето Го, прекрасният, ето Го, същият, моят светъл Учител. Лицето Му е сериозно, непроницаемо. Като че ли е висока желязна врата със здрава заключалка. Дланите си опънал върху седалото на стола, въси вежди, както се въси Витоша, когато ще почне да вали. - Разправи, казва отривисто, разправи ти. - Но те всичко ви казали и, че \Л/ий сте доволен. -Ти разправи за „свещения мързел”. Сълзите ми запирани дълги месеци се леят по лицето ми, струи, потоци. Казвам, казвам, казвам. За всички поотделно казвам, пресичана от ридания. Целувам ръка за сбогом. Лицето Му е още свъсено и сякаш завонява в стаята и Той едвам диша. - Какво ще ми кажете, Учителю! Отговор само това: - Ти трябва да се научиш да ги разпознаваш. Кои са тия „ги”, значи, има неща еднакви по форма, а различни по същество, но трябва да имаш усет да ги разпознаваш. И в Писанието казва: “Изпитвайте писанията, всякому Духу не вярвайте.” 5 АПРИЛ 1921 г., Варна Използувам и двете покани за Варна. Скоро след срещата ми с Учителя, дойдоха двете писма. След мене рухва комуната, отива си слугинята... Учителят е тъй радостен: - Слез в Жекови, там иди. Защото другата покана е от Списаревски. Влакът ме отнася и право да си кажа, мисля си, в тази работа има пръст Учителя. Как тъй изведнъж две покани - и то след като открих бояджийския кюп на бялата комуна. 15 АПРИЛ [1921 г.], Варна Ето го морето! Синьо, синьо. Вижда ми се мъничко. Хоризонтът му тесен, близък - не отговаря на онова море, за което съм мислила в мечтите си. На гарата. Списаревски изпревари с файтона. Д-р Жеков закъсня със своя Марко. И Списаревски с апостолска брада, фю! Някога ми посвети нещо в „Летописа”, без да го познавам. Добре пише. А брат Жеков познавам от събора, когато ми каза, че Учителят казал, че съм многострадална душа. Докторът е голям шегобиец. Може да те разсипе от подигравки. Много обича магарето си, което го носи на плещите си; кръстил го е Марко. С него прави всички художествени и нехудожествени сравнения. На събора бе назначен по хигиената. Постави надписи върху дъсчици - забодени на колове: тук бивак, там за смет, по-нататък за пране и за още друго и друго. Но Списаревски предвари. Видях и доктора и магарето му чак, когато файтонът излезе от гарата и Списаревски победоносно свали шапка на доктора. Чудно! А не съм писала никому във Варна. Как стана това, че съм изведнъж при Черното море?!! Това ме спасява от някаква Райноподобна инервация. И аз почвам да подбелвам очи, и аз фиксирам очи към тавана, изоставям работата. Стаята ми е хубава, но защо и тук този потаен страх? Защо всичката любезност на тия съпрузи се пречупва в мен като необясним ужас? Събранията тук ръководи мичман Емануил Иванов. Лоши очи има, въпреки усмивката му. Сотирка е често с мене - с нея ми е леко и приятно. Често съм в морската градина. Запознавам се с един мастит руснак, бяла рубашка, бяла брада, бяла коса - но скоро изпитвам разочарование. Той нарича Толстоя „ретроград”... Но защо морето не ми носи тази отрада, както планината. Дори ме плаши, отблъсква. Обичам планини, реки, езера - но морето не, не! Генчо художникът ми подарява кадифено албумче, правено от него, с различно оцветени листи. Вътре извадки от беседите на Учителя - песни. Той свири и на китара. Често идва в градината и си приказваме. Голям шегаджия е и ме пои с пълни шъпи със здравословен смях. Тук са и Солунските братя. В тази морска обстановка не ми се виждат „лъчезарни”, не искам да приличам на тях. Никой тук не им предлагаше подаръци. Никой не искаше техния съвет, или специално свиждане за нещо „много важно”. Даже, мръсничките момчетя (защото са нечистоплътни) се разхождат по градината с разни момичета. 18 МАЙ 1921 г. Ужасът ми в Списаревски не е неоснователен. Сестрата и сега е душевно болна, след смъртта на единствения им син. Завчера в готварницата такива неща ми говори, че трябваше да избягам навън. Но как вкусно готви! Никога по-добре сготвен грах, бизеле [бакла] и зелен фасул не съм вкусвала. Покрай лехите с много цветя, горката жена сее и разни готварски билки - магданоз, джоджен, копър, джинджифил. Но ги поставя в такава пропорция, че винаги се получава изрядно ястие. И двамата ме глезят. И двамата ми дават по половинка от десерта си, освен моя. Той страшно гълчи жена си. Ругатните му не отговарят на красивата му философска брада. Към мен проявява необичайна привързаност, несходна нито на възрастта му, нито на светлото име брат. Това ме дразни, измъчва, озлобява. Чак сега разбирам защо Учителят двукратно ми каза: В Жекови! Искаше да ме вози на лодка. Но аз натиках в „Лебед” и Генчо, и Елиезер, и Сотирка. Тогава той се разсърди и избяга. Но и разходката по море не стана, защото още щом лодката се плъзна по зелената морска вода и аз се разписквам: - Към брега! Всички ми се смеят, но чак когато стъпих на брега се успокоявам. Обичам земята. И най-малката тревичка ме пълни с възторг. И тия бубулечици, и мравчици, и пчелички - и този неспирен кипящ живот. Събранията стават в сестра София. Там има един брат Велко -изпитвам към него някакво страшно недоверие без да има видима причина. Може би затова, защото се шегува, прави си „майтапи” с най-светите неща. Благочестив ли е? Нямам отговор. На събранието довеждат красивата сляпа Янка от Провадия, ясновидка. Привеждат я при мене да се запознаем. Тя хваща и двете ми ръце, заглежда ме с красивите си невиждащи очи и казва: „Ти си св. Евдокия, ти си св. Екатерина.” Говори ми още, но само туй помня. Взе ме на обяд Радка Стефова, току-що оженена. Разправя ми за своето детство. Страдалчески живот, изхвърлена гладна в един бордей, зъзне, не може да заспи от бой и студ. Но ето сънува сън или кошмар, не знае тя. Вижда неземно хубаво жена, дошла при нея и носи дълъг бял плат. Почва да я увива с плата, както майка увива бебето си да не изстине. Събужда се Радка топла, бодра, макар че завита само със своята престилка. 28 МАЙ [1921 г.] Марко взима багажа ми. По пътя докторът ми разкрива одисеята на Списаревска и нейната повтаряща се неизлечима лудост. Откакто умрял едничкият й син. На Кьошковете [виж “Изгревът, т. XXIII, с. 276-277, сн. 26], вън от града. В двора две млечни червени крави - те са негови. Сутрин към 10 ч. Йорданка ни прави попара с мляко - после обядваме и вечеряме към 6 часа. Свикнах - по-леко ми е. Има чудесни вишнини. Постоянно ги обикалям - сядам край тях и пиша: Аз бях нявга там, където Скръб раздираше душите На сълзите в морето... А сега в цветя от радост Между липи разцъфтели. Няма комуна, няма лъжеучител и няма мързеливи хора да оставят друг да работи за тях... Няма. Тук изпитвам морския вятър. Че той непрестанно си духа. Значи, това се казва морски климат. Сега го научавам. Веднъж закъснявам в морската градина. Буря се извива, вдига се прах, извиват се дървета; помолих едного от св. Солунски братя да ме заведе до кьошка на доктора. - Зает съм, казва този с белите равни зъби. Момиче до него. Господ знае къде вървя и как загазвам в един войнишки бивак, разположен на полето. Едно младо войниче, братски ме извежда на шосето, по което си отприпках дома всред бурната нощ. ЮНИЙ 1921 г. Вдъхновението ми расте. Тук довършвам „Великото Славословие” от събора, първият ми събор, и други лирични откъслеци. Веднъж Жекови очакват копач за лозето си, но той не идва, а времето бяга. Една сутрин незабелязано взимам мотичката и право на лозето. Не се прибирам целия ден - без хляб и вода. До вечерта лозето е прекопано. Скривам мотичката и се прибирам. Но тъй ме болят ръцете, несвикнали на такава работа. След някой ден, копачът дойде. Отиде на лозето, но се върна. Прекопано било вече, казва. Тогава чак Жекови разбраха защо тъй ме боляха ръцете тогава. А какъв шегаджия е докторът! При него никой не може да има мрачно настроение. Понявга ми се струва, че Райна пак ме фиксира, подбелва очи срещу мене, но неговите шеги веднъж завинаги ме освобождават от този мислов фантом и аз се връщам към поезията. Един малък Телемах, дете на беден рибар, често ми е другар из полето. Гледам от високия бряг голата, безприютна морска шир. Една сутрин виждам слънчевия изгрев иззад Калиакра. Тогава ми хареса морето; да, когато светлината е над него цялото стана златно и плиска по гладката повърхност. 15 ЮНИЙ [1921 г.] Запознавам се с Терзистоеви. Завеждат ме на Соук сулар на лозето си. Колю Терзистоев се лекува по Луи Куне. Прилича на отшелник. Чиста душа. Нощуваме там. Другите по стаите, пък аз по стълбичката, че на ореха. Там върху удобно легълце, като първобитен човек спя на моето звездно легло. По цял ден съм между кошерите. Те жужат на облаци край мен, но нито една не ме жили. Тъй им се радвам! А сега в цветя от радост Между липи разцъфтели. Всред гори на вечна младост И пчелички разбръмчели. Тук оставам за цяла седмица. През деня домакинствувам на Колю, бера му „калъчеотту” за зимата, готвя му и му пея. Другарки ми са Станка, болничката и сестра й. Идва един от светиите, изведе ги на събрание. Останах при пчелите. Чак когато превали икиндия, глъчката утихна и аз намерих Станка. Когато се прибирам в Жекови, Йорданка едвам успява да ме очисти от „гад”. Кой е спал там преди мене? И докторът се къпе по Луи Куне. Намира, че и у мене има много чуждо вещество и настоява да почна бани. Речено, сторено. Всеки ден наливам кладенчова вода в една вана и когато слънцето я нагрее почвам „обтривните” си бани. После се обвивам в одеало и лягам по гръб. Очаквам чудесната „реакция”, както казва Луи Куне. И да почне да излиза от мен „чуждото” вещество. Един ден, ставам от сън, но главата ми се замайва, сини кръгове пред очите ми - дизентерия. Докторът е във възторг, но болките ми са ужасни и положението ми плачевно. Кръвта ми изтича като вода. Падам на легло, без да мога да стана вече. Юрданка се плаши. Тя не споделя мнението му, че това, което изтича от мен е чуждото вещество, а моята кръвчица. Животът ми е в опасност и той трябва да вземе мерки. После да си отваря добре очите, че как ще отговаря пред Учителя. Сепна се добродушния човек, вари ми билки, мляко с магданоз, подлага ме на строга диета, като ми прави многократни горещи компреси на страшно простудените ми черва. Той забрави собственото си лечение. Две седмици на легло. Бавно оздравям - едвам се изправям на нозете си и пак сядам да си почивам. 16 АВГУСТ 1921 г., Търново Учителят ме изглежда странно. Казах Му, че съм се лекувала по Луи Куне и че чуждото вещество си излязло от мен заедно с дизентерията. - Кой ти каза да правиш тия бани, ме запита Той? - Д-р Жеков. - Нека той извади първо от себе си чуждото вещество... Толкова съм отслабнала, че даже и в Търново не мога да се съвзема. В лицето съм жълта и тялото ми е като дъска - тази година нямам сила нито да мета, нито да пея. Той, брат Жеков, иска от мен благодарствено писмо за „полученото изцеление”, което заедно с други такива щял да обнародва; той вече се пенсионира и ще почне „частна практика по водолечение”. Такова писмо от мен той не получи. 20 СЕПТЕМВРИ 1921 г. Тази година рано се прибирам от Търново. Багажът ни с Райна е изнесен във вестибюла от някоя си Ризова и ние щем не щем, спим в него. Полираното ми легло е пълно с дървеници и едва ли някога ще мога да го очистя. Сийка Динова не желае да гледа спалня във вестибюла. Но с. Динова ме взема на своя миндер в стаята. Майката примирява недоволната си дъщеря, като казва, че това е временно. Тук-таме сама шия на надница и печеля прехраната си. Комуната отдавна се разтури по понятни причини. Слушаме беседи в Турнферайн. Влизам в двора, там където някога Richard взе награда в гимнастическите игри. Само далечно видение и тъга в сърцето за нещо невъзвратимо. Беседите се предшествуват от струнен оркестър. Колко е хубаво! Имаме си вече собствен хор. Младите се умножават. Салонът се пълни с много хора, които идват да слушат Учителя. Тук Той каза, че ще основе Школа. Запознавам се с Дафинка Доганова [виж “Изгревът”, т. XXIV, с. 158-190] по случай декламацията ми „Мария Магдалина” [виж “Изгревът”, т. XXIV, с. 173-174]. Едновременно пожелаваме да се сближим. Тя прилича на синчец. От цялото й протестантско семейство, само тя ми е близка. Почвам да й шия туй-онуй и тя ми плаща добре. Тя е частна ученичка по английски език. Около Учителя все онзи офицер със зелените очи и увиснали мустаци. Неприятен ми е като дявол. Кой ли е? Госпожата му е такава красавица, но той... Страшно ми е от Сийка Динова. Майка й не може да ме отварди от нея. Но що да правя, где да ида с тия оскъдни средства! Шиене и пак шиене - имам добър похват, търпение да разпарям и отново да почвам. Научих се на тайната при тропосването, направа на яка и ревери при костюм. Също тъй правя и отлични джобове, било рязани, било - горни. Сега Райна твърди, че „духовно” съм я ограбила. - Нека - тя казва. ДЕКЕМВРИЙ 1921 г. Моят есперанто върви добре - но нямам особено влечение да го продължа. Предпочитам някой нов европейски език отколкото тази галиматия. Сийка открито ми заявава да се махам от стаята й. - Иди, казва, в света да работиш. Не искам чужди хора. Не й се отдава учението. Едвам се измъкна от IV кл., заора в V и спря. Не може по-нататък. Натъкми се чиновничка в банка. Приема труда ми в къщата - миене, шетане и пр. Тя е галено дете, не й дават да се мъчи. Дордето я няма, ние с Динова си правим обща молитва и тя все вярва, че Бог няма да ме остави. Наближава Нова година. Сърцето ми се препълни от чужда омраза. Сякаш съм отровена. Раменете ми се смъкват и духът ми огорчен. По някой път отивам при Него. Помагам на кака Гина, за да ми бъда сладък техния хубав хляб, тяхната сладка гозба [домът на Петко Гумнеров - виж “Изгревът”, т. Ill, с. 21-23]. Вазов умря, неочаквано. А само преди няколко месеца се срещнахме с такава радост. Неговото светло чувство към мен усилва вярата ми в доброто. Разговорът ни беше върху неговия юбилей. Шумът, подаръците, лавровият венец. При тия мои излияния той мълчи. Казах му, че бях приготвила едно стихотворение по този случай с цел да го поздравя, но после размислих. Що е то, в сравнение с тия прекрасни материални блага, които е получил народният поет. Но той каза тия думи: „Вашето стихотворение за мен щеше да бъде най-скъпия подарък.” Насърчи ме да пиша; напомни ми да изучавам чужди езици, изпрати ме почти до в къщи. И ето, сега, внезапно умря. Няма да видя вече скъпия приятел, моя почтен добромисленик и насърчител. Стоя до гроба му, покрит с венци, сякаш съм му на гости. Топло чувство ме изпълва и сълзи на гърлото ми. Обични, добри, милосърдни поете! Да бих могла да имам твоя устрем към доброто и красивото! В Михайловски съм винаги добре дошла. Те са винаги сърдечни към мене и пълни с гостоприемен дух. Когато ме запознава с някоя важна личност, било у тях, било на улицата, не забравя да каже: - Моята ученичка. И сега би ми намерил пак някоя служба, стига да искам. Но мене ми е сита душата на чиновничество, сита. Паша ме води на своите лекции по химия. Мисля си, завидна участ е да си гимназиален учител, въобще учител. Колко е мила на ученичките! Тя им обяснява. Скоро говори за наситен и ненаситен разтвор. Аз си правя жизнени преводи: Насищане и недоимък. Това ме навежда на философски мисли. Ето и аз усещам в сърцето си пресищане от страдания, пресищане от горчивини. А при Учителя се тълпят толкоз хора със своите болки и горчивини. А Той носи; носи с велико търпение и всекиго изслушва и насърчава. Гледаш, дойде при Него някой наскърбен, с потъмняло лице от мъка, а видиш, излиза с прояснено чело и радостен, обнадежден поглед. Дали се препълва Неговата чаша. Тия дни плача в двора на Гумнерови; глава подпряла на зида, никой да ме не види, никой. Къде да отида, как да се върна у дома при това жестоко момиче? Но къде ме намери кака Гина. Ето я до мене, мъничка, пъргава с тия червени бузи и топъл глас. Не ме остави на мира, докато не изкопчи всичко. Тя се мушна доле в кухнята; подир малко ето ти и чичо Петко, и сестра Янакиева [Анастасия Янакиева - виж “Изгревът”, т. IX, с. 166-170]. Тя ме гледа със сините си проницателни очи и изведнъж отсича: При мен ще дойдеш - сама съм в моята стая. Но аз повече ридая и не искам да чувам нищо. Бягам към друг край на двора и давам воля на мъката си. След малко идва сам Учителят при мен. Казали му. - Иди при сестрата, казва Той. - Не, искам пак. Не отивам вече при никакви сестри (наситения разтвор на Паша). - Иди, повтаря Той. Тя е умна сестра. Газя лапавицата към дома. Духа студен вятър и нов сняг се стели по земята. Дорде стигна „Априлов”, снегът се трупа на преспи и хрущи под нозете. Казвам на сестра Динова [Анна Динова - виж “Изгревът”, т. XVI, сн. 14]. Тя се радва, радва, че Бог е милостив над мен, но аз все се дърпам и не зная да отида ли. Тя ми се види такава строга и очите й тъй проницателни. Няма я Сийка, няма го сина й от другата стая, прекрасния Колю комарджията и ние заставаме на молитва. Тя знае какво да иска и как да го каже. Тя моли силите небесни да просветнат на душите ни, за да вземем най-доброто решение, да хванем най-верния път. Отваряме си по един стих от Библията; после тълкуваме, идваме до положителни заключения и се оставяме в ръцете на Бога. През нощта чуден сън. Всички Георгьовци от нашето общество подкарали натоварена кола с багаж. Моят багаж. Вървя с тях. Те подкарват силните коне - отвозват ме някъде. Сестра Динова казва: „Отличен сън. Сам св. Георги вози колата ти. Св. Георги е сила небесна.” Помага ми да опаковам вещите си, праща ме за каруца, докато тя приготви закуската. Ето, наистина като в съня. Само че, няма Георгьовци. Само той - коларят и аз. Пристигам, чувство на сигурност в сърцето ми. Няма я сестрата, но стаята е отключена. Влизам, паля печка, мия, чистя и нареждам леглото си. Ето я след малко и тя пристига. Хубаво, топло, приятно и едно „ново пиле” в гнездото й. Чаят на печката ври - онова „калъчеотту” що брах във Варна. Тя го нарича кантарион. Тъкмо слагаме да вечеряме що е дал Господ, ето ти я свахата, разчорлена, червена като рак, гневно влиза, застава до вратата и вика: - Вън тази... Ако тя си не отиде, ще разваля годежа на дъщеря ми с твоя брат. - Разтури, изправя се с. Янакиева. - Още сега разтури годежа. Не давам вече да гоните тази душа. Сестра Янакиева сякаш порасва до тавана - от сега побледнялото й лице излиза сила, строгите й очи мятат светкавици. Свахата грабва падналия си чумбер и се измъква. Тя ще иде чак при Учителя, ще ни даде да се разберем. Въздухът след нея сякаш е озониран. Ние сме весели и безкрайно щастливи. Вечерята минава всред шеги. Тя се не бои от никого. Дала им е двуетажна къща с всички потреби, а сега и в собствената й едничка стая се бъркат. Печката весело буботи, докато вън вятърът сбива снега и фучи над покривите. От врялата вода леглото ми изгубва част от лъскавината си, но иначе е здраво.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година ФЕВРУАРИЙ [1919 г.] Г-н Митев и цялата колегия се радват за оздравяването ми. Тук испанската болест била същински бич Божий. Учителят ми стисна здраво ръката и многозначително каза: ,Добре дошла!” Да, добре дошла от „онзи свят”. Мисля си, но хиляди и милиарди пъти съм уверена, че Той, Учителят ме върна към живот; да, хиляди и милиарди пъти! О, аз ще оправдая това! Ето ме, Господи, ето ме! Скучно е в канцеларията, особено в моя таван. Довърших всичко, което ми се заповяда и сега Таки Димитров трябва да ме търпи в своето царство. Той не обича да слушам разговора му за „справки” с важни посетители и веднага ме праща за „зелен хайвер” да търся някой несъществуващ номер. След дълго лутане по коридорните долапи, връщам се с отрицателен отговор, но „справката” е вече направена и посетителят офейкал. Г-жа Бъчварова - началник правен отдел ме кани по някога при себе си. Тя ме осведомява за маневрите на Таки. Тя взима далеч по-голяма заплата от него, но е дала децата й да учат в българско училище. Така Малнев, така Христов. А Таки праща своите във френско училище. Чудят се и големите чиновници - отгде взима толкоз пари, че и къща си прави. Таки, мръсният, дрипавият Таки... Генерал Стоянова [виж “Изгревът”, т. IV, с. 472; т. I. с. 437-438,451 -452; т. I. 2.ИЗД.2011, с. 537-538; т. XVII, сн. 75-76] ми подари бяла тюлена шапка и маркизетова рокля със светло синя бродерия. Говори ми за Кобург и за близначките си, които се учат там. Хвали Фердинанд. Изкарва го просто гений. Но защо тъй приказва тази жена, като че ли всяка нейна дума е жълтица и насила трябва да я извадиш от зъбите й. Ако Фердинанд беше гений, нямаше да ни докара тази катастрофа, а трябваше да работи за автономност на Македония, както казва Учителя. Той биде предупреден от Него и в 1913-1914, и в 1917-1918 години да не воюва, но не послуша. В навечерието на детронацията моли чрез пратеник Учителя какво да прави сега. - Да си иде, казва Учителя, нищо друго. Поради неговия немски гений сега имаме толкоз сакати, луди и мъртви. Хищният му нос само това можа да измисли. Ничие българско сърце не го пожали. Никой не усети позорното му бягство и не потърси от него сметка. Такъв горделивец е и Моис Коен - братува с нас, но се държи за теософията или... масоните. Много е сведующ по окултни въпроси. Говори за някакви „акашеви записки”, които аз смирено моля да прочета. Той язвително се смее. - Не мога да ти дам акашевите записки - отсича той. Брат Стефан Белев обяснява, че тия „записки” не е някаква книга, а всичко казано и сторено до сега от човечеството се отпечатва в невидимия свят и всеки е отговорен за делата си. Казвам на Паша: „Трябва и брат Коен да е стара душа, щом толкова знае.” Русчев - учител по физика и жена му. Тя има очи на медуза. Казва, че е от висока йерархия - по-висока от тази на мъжа си, следователно той трябва да й се подчинява. Все пак, тя позволи да „заповядаме” на Звездна вечеря у тях, т.е. да гледаме небесните светила през телескоп от неговия балкон. Великий Боже! Видях спътниците на Меркурий [Юпитер], Сатурновия пръстен и бялата мантия с кратери на чистата Луна. Млечното небе от звезди в „Сламата”. Останах с отворени уста пред неизброимите Плеади и необозримия блясък и красота на Сириус. Почти цяла нощ престоях, за да „гледам” чудесата на Вселената и да се радвам. Фламарион! Навярно той е имал по-голям и по-съвършен телескоп и често, може би, много често, е гледал звездното небе, и така е „заченал” „Урания” и „Стелла”. Ако някой ми предложи царски венец или съвършен телескоп, сигурно ще предпочета последния. Искам да стана небесна пътница - не по-малка от Фламарион или Хершеловците. Запролетява се. Срещам Вазов. Правим дълга разходка до Борисовата градина. Ще почне да прави излети всред природата, както всяка година. Набляга да уча руски език, или френски. Чуди се, но не порицава увлечението ми по немски език. Подканва ме да се заема и с белетристика, да правя опити. Кани ме да му гостувам. Ако знаял, че съм била тъй болна, ако знаял само... Дали нямаше да ми пише този добър човек или може би - да дойде лично да ме види. От него вее чувство на сигурност, увереност за нещо добро. То ми се предава, както ми се предава гордостта на Кирил Христов, която ме унищожава. Каква разлика и в творчеството им! Каква разлика и в обходата им! Ако бих избирала ментор в поезията си, то навярно не ще е в никой случай Кирил Христов. АПРИЛ [1919 г.] Става ми невъзможно при Томова. Тя продължава своите опити. Никоя вечер почти не съм сама в задименото от цигарите им мое малко свърталище. Тя излиза по „работа”, а мен оставя да се разправям с тия бозаджии, касапи и шофьори. Наистина, те са мили хора, но по-мили никога не могат да станат и трябва да си отидат, защото ми е нужна почивка, а утрешния ден - работа. Може би, затуй, тя става свадлива и „удвоява” наема ми, а ние сме двете в стаичката и всеки спи в своята постеля. Споделям с Паша. Но при тях има вече един Павел, един Иван и един Станчо. Връщам се от работа унила, безприютна. Тя не дава да се проветри стаята дори преди лягане. „Ако не ти харесва, хей ти пътя!” Често пъти, тя е заключила вратата и аз трябва дълго време да стоя отвън и да чакам завръщането й. „Карма”, казва Спиродонова, „в миналото си правила същото на близките си, затова сега ти се връща.” Много безутешно обяснение. Изведнъж Томова решително заявява, че до края на месеца трябва да си изляза, че „керка” й ще си дойде. Не зная какво да предприема и към кого да се обърна. Като отровена ходя, работя и светът ми се вижда черен. Плача на възглавницата си; плача по пътищата, на работа, срещу изгрев слънце, плача. Сякаш всичко е зинало да ме погълне. Мора ме нападнала, простира хищни ръце да ме унищожи. Господи, спасителю на душата ми, ела ми на помощ. Какъв страшен сън! Потъвам в кално блато, достигащо вече да брадата ми Но това не е кал, а милиони мишки и плъхове, гледащи ме с хищни очи. Погледът ми е безумен от отчаяние. Никого няма. В този миг, една голяма бяла ръка ме грабва и изважда от там. Това - нощес, а днес, връщайки се от работа виждам Учителя с Благой Мавров да прекосява площад „Бански” към „Пиротска”. Тръгвам по стъпките Му и тихо шепна: „Учителю помощ, погивам, Учителю.” Сълзи на ручеи текат по бузите ми, но никой ги не види. Вървя тихо след Него всред множеството народ. О, Христе, Учителю, Отче мой! Ако останах жива след болестта, за смърт ли останах, или за живот. За слава ли, или за безчестие. Просветни умът ми да позная и изправя грешките си. Имай милост над моята тежка карма. Пиша писмо в отчаянието си, пиша до генерал Стоянова. Сама живее в грамадна къща. Изпитвам срам при писането на писмото; искам да го скъсам; държа го два дена при себе си, изпращам друго, по-малко принизено. Тази сутрин излизам рано за изгрев. По града лостовата стража -италианци, французи и англичани. При нас - италианци. Прекосявам бул. „Сливница” към „Мария Луиза” и нататък. Облечена съм с бяла рокличка и онази тюлена шапка. Постовите викат след мене: „Изола, Изола, веди анджело ди парадис.” Момците весели. Какво ли си мислят за мене? Но аз отивам слънце да посрещам, мои братя. 5 МАЙ [1919 г.] Тя ме срещна и устно отговори на писмото ми. Генералът - в Египет с Фердинанд, децата й на учение в Кобург - ще й правя компания. От няколко дена вече съм при нея. Стаята голяма, хубава, с източно и южно отделение. Наредбата - лакирани мебели, килими, меко легло, изрядно бельо и пухкаво одеало... Стеснено ми е, мъчно ми е, не съм за тука. Това е ново зло за мене - непоносимо, несъответно благо, което ме притиска. Слугинята на поднос носи храната - цяла кокошка. Тук свършвам с месоядството - точка. В двора рози, рози и пак рози. Цяло щастие би било да живееш всред такава обстановка, ако не ми е така мъчно, тежко и унизително. Брат й съсед - запасен полковник негодува (каза ми готвачката Лазарина). Генералшата винаги ме предваря за изгрев. А мен тъй ми се спи в това чисто, меко легло при отворени прозорци, отгдето се носи лъх на рози. Почти всеки ден взимам топъл душ и чиста, с прани и огладени дрехи хвърча на работа. Но защо този нощен пукот по мебелите. Просто е ужасно. За пръв път ми се случва. Сякаш някой ходи по стаята и блъсва мебелите, „чупи” огледалото на гардероба, а всъщност то си остава цяло и невредимо. Тя има държание на царица; душата й непрозрачна - тъмна [генерал Стоянова - виж “Изгревът”, т. XVII, с. 638-640]. Веднъж я заварих да плаче. Дълго бяха текли сълзите й по бузите, преди да вляза. А трябваше да вляза, защото много се изплаших от тия нощни маневри на духовете. Тя била свикнала на такива работи и не им обръщала внимание. Тя говори със стиснати зъби. Горда ли е, затворена ли е, нещастна ли е? Тежко ми е, какво търся тука? Понякога ме обзима такъв ужас, че искам да бягам. Снощи всред проливния дъжд изпъди малкото слугинче на дъжда - то е почти дете, 10-11 годишно, само за съдовете. Излизам на задния вход и намирам слугинчето изложено на дъжда само по едно тънко лятно сукманче. Свалям от плещите си големия си плетен шал от бяла вълна и го загръщам: - Не ми го връщай, иди си някъде на завет - и... малко пари. А „царицата” вече недоволна от мене - види се, Лазарина е узнала тази работа. Макар и през зъби, чух думата „комунистка” отправена към мене. Ако била знаела... Скована съм от нов ужас. Не зная какво да правя. Стоя в стаята си и всичко ме притиска. Всред ридание и молитва, взимам перото и пиша „Мария Магдалина”, точно прочетох същата от Паул Хайзе, друга от Метерлинк, а също и от Евангелието. Всичко чудно се пречупи през моята призма и сякаш на един дъх се изля. Обработвам го още същата вечер под големия глобус на стаята върху голямата лакирана маса. Едно младо италианче днес ми направи компания. Едно младо прекрасно същество. Слънце грее, небето е повече от хубаво, по-хубаво от всякога. И ние седим върху слога на една нива. Бялата ми рокля и тюлена шапка рязко очертават буйните ми кестеняви коси. То седи до мене, това мило, красиво и чисто дете на юга и ме гледа с обожание. На гърдите ми се развява резедава копринена лента - той я взима в нежните си пръсти и я целува. После ме гледа като гълъб, който е клъвнал зрънце. Този ден е музика от край до край. Нито думица разбирам от звънката му разгорещена реч. Но не е нужно. Все пак ние се разбираме - гледаме се с доверие и радост. С движения, усмивка и поглед, той дава да се разбере, че и утре, и по-утре ще бъдем заедно. Но, уви, на другия ден нямаше никъде вече италиански пост и напразно отидох на онзи цветист слог. ЮЛИЙ [1919 г.] Страшно съм потресена - и аз ли ще имам видения!? Ех, вие, които виждате видения, кажете какво е туй. Чета в стаята си. Гася голямата лампа, за да довърша четенето в леглото си при малката лампа. Изведнъж тежки стъпки след мене на човек, обут с чизми, всички мебели пращят и тънък, металически, пронизващ глас: „Път!” Треперя като лист и ужасена се втурвам в стаята на сестрата. „Нищо, казва ми тя, само това да е.” Не ми обяснява нищо, не ме успокоява, Господи! Ни жива, ни умряла се вмъквам в леглото си и се завивам презглава. Тя заминава за Чам Кория. Даде ми стая доле. По-бедна, но по-спокойна. Казвам случката на Учителя, а Той: „Ако ме беше питала, нямаше да ти позволя да отидеш там.” А после, нещо - и за нея. Но аз не й го казах, не. Нека си мисли, че е Majestat [(нем.) Величество]. Нека се пери с тафтените си рокли и бижута, не, няма да й кажа. Това си е Негова работа, не моя. След няколко време, Той ме извика и каза: „Ти не й каза нищо, нали. На теб може да се повери тайна.” Тя замина, но г-н полковника брат, едва ли не е винаги по петите ми. Лош дух има в сърцето на този човек. На всяка крачка жълтото му черно лице и вълчи очи. Няма ли си друга работа? Постоянно треперя, постоянно съм в напрежение и ужас. Трябва да си изляза, но къде? Този човек е способен на всичко. Как влезнах право в устата на вълка. Знам ли аз входовете и подземията на тази къща и какво може да ми стори като съм сам самичка в цялата къща, до вчера почти свой дом на стария цар. Джулио, где си? Защо тъй за малко огря изплашената ми душа и за миг изчезна. Наистина, не съм ли пътница по безкраен друм, гдето рядко има оазис за мене. Как той с движение разказваше, че след като dormi [(итал.) спя], показваше на пръстите и на часовника си - пак да се видим, пак тук. Той ме видя, лека и светла като пеперуда да излизам от този дом, а не знае той нищо за моята одисея. 30 ЮЛИЙ [1919 г.] Тя се завърна внезапно. Някаква голяма кражба станала на генералския гардероб. Още вечерта - писмо на масата ми. Прочетох го, не, чета го още, и още, и още. Да, още веднъж познавам, че не съм за тука; излишно е тя да ми го казва. Нарича ме пак: комунистка. Довличам се ни жива, ни умряла в „Опълченска”. Късно е вече, късно, пък аз сама скитам по улиците с моята болка. Какво, казах ли нещо - трябва да повторя думите си, но не глас, а шепот излиза от гърлото ми. Чух името си; Той изговори името ми с такова съчувствие: - Какво има, кажете. Как да говоря, когато унижението ми е тъй голямо - генералския гардероб. Мина ми като светкавица, че това е направил запасният вълк, никой друг - защото пиле не може да прехвръкне тук, камо ли човек да влезне. Изслушва ме Великият - с всичките паузи и ридания. И ето що рече: - Сега тя е горе, ти си доле, но ще дойде време, тя ще слезне на твоето място. Всичко ще се оправи, каза Той. АВГУСТ [1919 г.] Нашите се готвят за братски събор в Търново. Толеви заминават и двамата. Мога да заема временно миндерчето в кухнята, докато си намеря квартира. Дъщеря им сгодена за италиански офицер. Майката взема безопасна игла и закопчава блузата ми до горе, за да не се види здравата обгоряла кожа. Годеницата е жълта като дюля. Току-що Учителят я вдигна от смърт. Тя има профил на римлянка. Филип я обожава и кичи нежните й ръце със златни пръстени и гривни. Наистина съм съвършено ненужна твар. Те са постоянно в обятията един на друг, а кухнята е моя железен кафез, докато сутрин и през деня съм на служба и непрекъснато всред майката природа. Михайловски ми се сърдят, че не ги посещавам. Те двамата не се разбират... Тежко ми е при тях. Там се мъкне сега една французойка madame L’Abram - д-р Стойчева. Мирише на авантюра. Госпожата -страда. Откакто се сдружи той [Стоян Михайловски - виж “Изгревът”, т. XVII, с. 643, 856, сн. 12, 22.1] с поповете против учителя - не ми е мил. При разни случаи, той ръмжи против него и все за тази „морална елегантност” разправя, за да пази човек своята религия. Отгде го измисли: морална елегантност. С букетче теменуги или други цветя, той, синеокият философ поет тича на среща с Марагарита L’Abram... Толеви се връщат от събора, но така люто се карат, че се чудиш къде да се денеш. Смъртоносен език! Богатият домашен параклис и тук не им помага да се примирят. Тя е купила картина с такова голямо и страшно разпятие, че ти става тежко да го гледаш. Кръв по челото, бузите, кръв по краката, ръцете, едри капки кръв. И той възпява някоя си светла като Беатриче, а тя ревнува и дири да открие обекта на неговата поезия. После минавам към друг миндер - на друга улица... Две деца - две крадливи деца. Веднага ми взеха кожения бележник на Richard, кърпички, ленти - дребна работа - детински прищевки. Взех бележника си. Малката се разплака, оплака се на майка си и тя ме нарича „материалистка”. Като се върна от събора, тя изхвърли всичко от стаята - полирани легла, гардероби, бюфет. Това е от дявола. Всички на голата земя. Животът трябва да се опрости, нищо повече. Уютната обстановка е променена с грозна голота [Николина Балтова - виж “Изгревът”, т. IX, с. 134-135; т. IX, с. 159]. Вехтошарят всеки ден идва и с радост отнася със себе си някоя ценност. Мъжът чиновник - негодува, иска си удобствата, но безсилен е. И неговата жена е от по-горна йерархия - трябва да я слуша. Тук ме спасява само труда на моите ръце: мета, мия, плета, плета за нея, за децата, за мъжа й, освен че съм на свои разноски и купувам въглища. Закътах си 4 кг. захар, дадена ни от Министерството, но тя изчезнала до бучка - останала само кесията с няколко парченца на дъното. НОЕМВРИЙ [1919 г.] Изпълнявам духовен наряд. Чета посочени пасажи от Евангелието и си правя самонаблюдение чрез оцветени триъгълници с различни точки, поставени по чертежа. Много интересно е, но често забравям да си поставя „точката” [по задача от Учителя]. Но поради строгото ми самоконтролиране, моите светли точки рядко взимат възходящо направление. Плахо попитах сестрата за захарта. - На Господа трябва, беше резкия и неумолим отговор.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година ЯНУАРИ 1918 г. О, Драгомански заснежени височини и ти, Нишаво, буйна, пълноводна и сега вкована в лед. Ето ме отново край твоите брегове. Ето ме пак по чукарите самотна и мечтателна. Но какви ти мечти, това е тъга, даже мъка. Защо тъй рано посивяха косите ми? Веднъж Иванова - тази с многото видения, запита Учителя защо тъй млада, а косите ми прошарени; Той отвърна: - Защото слана я попарила. Студ и мраз и в сърцето ми. Небето сякаш и то не е дружелюбно към мен. Гледай как се оцъклило, никаква надежда. Псалмите са винаги с мен. Ето 63 ме кара да роня сълзи... „Милостта Ти е по-добра от живота, устните ми ще Те хвалят.” Горещи сълзи калят по прекрасното ми ново палто. Студът ги вледенява и те стоят като блестящи перли. Кому съм нужна? Нямам вече никого близък на света. Злият български цар Го пропъди, Него, Човекът, който ни събираше край себе си. Злият, надменният цар. За да угоди на поповете, а те да угодят на... дявола. Омраза в къщи, не може да се диша. Надвивам с работа: пера, мия, мета, нося вода от градската чешма. Нито искрица благосклонност от никого. Възглавницата ми мокра от сълзи. Треперя в студената стая. Отнемат ми завивката. А прозорците нашарени с цветя. Само на голия сламеник. За „такава”, така се пада, чувам да гълчат със сестра ми. Завивам се с палтенцето си, слагам отгоре си и блузички, кърпи и престилки. Костите ме болят от свиване... Отвън месечината пълнолика грее както преди две години, когато тръгнах от тука. Същата месечина, сега отново свидетелка. Купувам свещ вместо взетата лампа. Пиша на запалена свещ. Но всичко е такава сивота и такава безнадеждна скърб. Почвам да разбирам беседите на Учителя. Става ми ясно почти всичко. Тънко подчертавам редовете, които имат отношение към мене. Колко хубаво! Оттатък, на топлото не ме искат - „разплаквала съм децата”. Макар че аз насякох дърва и напалих печката, но, тя не позволява да съм при „офицерските деца”. Очув [втори баща, пастрок] ми сега е офицер. Той не е съгласен с мамината педагогика, но нищо не смее да каже - глас в пустиня, защото и той е под нейния чехъл. Прочетох много книги, тук на студено. Препрочитам Кринчевите... Псалмите и винаги псалмите. Те са върху гърдите ми. Има ли по-съдържателна поезия от тази! Децата ме викат оттатък да им разправям приказки, нотенардиерката [по името на семейство Тена Елена Стоичкова е умряла наскоро след заминаването ми, а Софийка ми е наистина приятелка. Разказах й за Учителя, за Вазов, за Юлиус. Тя обърна внимание само на последното име. „Па кой знае, казва, може да се върне той от Галиция и ти да станеш майка на германчета.” Всичките мамини маневри са да ме принудят да взема или Кола такунеца, онзи с голямата табачница към Желюша, или Кирил печатаря, който издава малко вестниче в града, или Андрея шивачът. Момите припкат и след тримата, но мен сърцето не ме тегли по никого. Това е причината за целия ужас в къщи, за голото легло и гладното лягане и ставане. Хълцам в леглото, ридая. Така повече изстивам и не мога да дишам. Там са всички топли постелки и завивки; на закачалката висят две дълги шинели... Там самичка си приказвам, моля се, пискам. Тя внезапно влиза при мен със запалена лампа и вика: „Така за тебе, умри! Щом не искаш човек да станеш, по-добре да те нема!” Обичам Хюго заради Козетка, обичам Хюго заради Есмералда и Квазимодо... Тялото ме боли от удари, ръцете ми сини от коравите й пръсти. Веднъж ме замери с камък в главата. Цели два часа треперах на леглото си като ударена птичка. Такива гърчения, такива подскачания. Намерилия се наблизо ветеринарен лекар заявява, че тук има лош удар в тилната част. Препоръчва хладни компреси. Тя сяда на трапезата, почва да се храни и казва: „Да ги слага който ще”; Бека ме гледа със зли очи. Тя е дясна ръка на мама, десен крак и дясно око. Всичките ми и най-невинни прояви тя ги „отнася” преиначени и всеки ден е нов ужас, страх и трепет. Крия книгите си под дърво и под камък, защото ще бъдат унищожени. Квартирантката ни г-жа Вучкова ме научи да рисувам с въглен. Посочва ми образци от Третяковската галерия. Почвам с портрета на Гаршин. Мама го намира и добре го размазва с разтришавката на петте си пръстта. Но не се отчайвам. Заемам се с Христос в Гетсиманската градина. Напредвам много бавно, защото не съм се упражнявала предварително, тъй ме насърчава горката туберкулозна красавица. Русите й сплитки завиват три пъти главата й. Но, до кога?! А татко, играе на комар. Проиграва заплатата си, проиграва и пендарите на маминия наниз. Никой друг не е взел жълтиците, тя - онази. И почва жесток бой и гнъсни разпитвания. Отчаяна и ужасена викам: „Защо не питаш и татко?” Тогава и той, о, безочливост, стана и заши войнишка плесница на бледите ми бузи. Бека стои отстрани и очите й святкат. Влизам в студената си килия, падам на колене и чупя тънки, слаби пръсти. Това е страшно, страшно, страшно! Погивам. Смили се, Господи, избавителю, пропадам-безумна, сирота, гладна и помръзнала. Прозорците заледени. Дъхът ми топъл, замръзва във въздуха. Вцепенено е тялото ми от бой, от студ. Принизена е душата ми от срам, ужас и възмущение. Искам да умра! Сладка смърт! Сигур си по-сладка от този живот. Ето ме, умирам. Веднага тръгвам с тебе, великий дух на спокойствието. Захлюпвам очи на студения под, притиснала чело върху твърдите дъски и плача безутешно. Тялото ме боли от тежките й юмруци, щипане и дебела тояга. Смазана съм и тел ом и духом. Изведнъж ме залива мека светлина. Нещо ме изправя на нозете. Нещо велико и мощно докосва сърцето ми. Студеният покрив е пронизан от лъчите на едно невидимо и мощно слънце. Въздухът става мек зефир и ми става топло и радостно. Някой стои до мен, някой сякаш говори. Чувам: - Тука съм, не бой се! - Но кой си ти? Христе мой, ти ли си? - Тук съм чадо мое, не бой се! Баща ми ли е това? Но тази сила е сила Божия; тази сила е Христова сила. Тръгвам по стаята с разгърнати ръце и търся да прегърна този светъл дух. Целувам собствените си пръсти. Ръце или крила докосват раменете ми. Мразът се стопява и милиарди топли лъчи ме изпълват с блаженство. Неуловимо, нежно присъствие и несравнимо прекрасно. Нещо ме прониза с живот и сила, и бодро и весело е на душата ми. Лягам върху студения и твърд сламеник. Глас ясен и определен говори: „Не се свивай, отпусни тялото си; така, заспи.” Блажен сън, непробуден блажен сън ме обхваща. Събуждам се чак на сутринта затоплена и бодра изпод моите шалчета, престилки и блузи. МАРТ [1918 г.] Претърсен е чеиза ми до последната кърпичка. Правят сметка с Бека какво съм имала и какво ново съм изработила, откакто съм се завърнала. Влиянието на Бека тук е повече от пакостно. Тя рови ленените ми ръкоделия и прави тънки сметки... А мама подочу нещо от колегите му. Смълча се, не повтори за пендарите. Татко хич не го е еня, че гълчат мене за него. Целият град знае за неговите ’’подвизи”, но той е горд и наперен в стегнатата си офицерска униформа. Веднъж я чух да нарежда за моя баща. Сърди му се, че умрял и я оставил с три сирачета, че трябвало пак да се жени и нови деца да ражда. Сърди му се, мрази го. Сякаш него мрази чрез мене. Чудна работа! Не иска да ме види. За нея аз съм грозна, сбръчкана баба, жълт папуняк и още нещо... Не ми вярва за Бахаровия подарък, не ми вярва за извънредните заплати и говори каквото й дойде на езика. Нищичко не разбирам от Иполит Тен. Отново се заемам с Berlitz. Ледовете се трошат, снеговете се топят и смъкват към полята. Но има ли край моята скръб и моята тежка участ. Животът ми тук е невъзможен. Изкачвам се към гробищата. Сядам на снега върху гроба на самоубития офицер Кантарджиев. Оплаквам чужд, непознат мъртвец. Оплаквам себе си. През 1914 г. той е служил честно; гърдите му обнизани с ордени и медали. А тук сега, някой го обвинил в недобросъвестност. Не издържала честната душа - не издържал срама и горчивината. Плача сега над клетото братско сърце, не срещнало съчувствие, не оценено. Сълзите се ронят и аз тихо нареждам. Никого няма - няма жива душа. Няма ги нито врабците, нито черните врани. А небето е облачно - гъсто заслано с непроницаеми облаци, обвива ме бяла мъгла и сякаш изчезва всичко. Той - градът до мен, сякаш моят гроб, моето тяло заровено тук и отгоре безприютна моята клета душа. Мрак се спуща върху земята. Изправям се на нозете си, притиснати върху снега. Дрехата ми се отпечатила върху него. Бавно слизам. Ето пушека от циганските къщи. Минавам край църквата, училището. По тъмно съм у дома. Заварих гости. Излизам да донеса вода в котлите, дърва и съчки за утре. Плаха сядам в ъгъла и се заемам с плетиво за „мамините ангелчета”. Тя харесва моите ръкоделия, харесва моето шиене. Не напразно ме е пращала три години в стопанско училище. Това не й пречи, обаче, да ме цапне със срамен епитет и да ме удари по лицето или гдето й попадне с дърво или съсъд, или с железен предмет. 1 АПРИЛ [1918 г.] Татко е пак на война. Плачем за него; ако не е комарджийството, той би бил добър баща и заплатата би стигала. И Бекиния съпруг е на война. Тя съвсем се пренесе у дома. Тя подпита и да ме бие. Ноктите й се впиват в лицето ми и кръв тече по бузите ми. Остави ми две копки до очите - тях ли искаше да извади, не зная. Съдра ми блузата на гърдите и я направи на парченца. Обля ме с мастило. Мама й помага да ме дотрепят. Викат: „Или да се ожениш, или да те нема от тука.” Разбирам, че не трябва да подяждам хляба им, но Господ да ми е на помощ. Тъй натика тя и кака да се ожени гдето и не беше мястото, нито Бека - те се подчиниха, но аз имам надежда. Писмо от Спас Димитров. Този достопочтен брадат „апостол” съжалява, че не е отблизо, за да ме ръководи. Да му пиша и той ще ми пише. Използва заточението на Учителя, за да предложи своето съчувствие. Никога няма да му пиша - лъжец! Но аз ще изляза от този адски тунел, о, ще изляза! Тъй нещо у мен шепне. Не съм изгубила кураж и вяра, нека ме бият, нека ме кълнат, нека ме злословят. 3 АПРИЛ [1918 г.] Плача и се разхождам по бреговете на Нишава. Мътна, буйна, силна, тя гърмоти в леговището си и сякаш не иска да знае за моите скърби. Времето се затопля. В душата ми се промъква слаба, неясна надежда... Писах във Варна, до хотел „Лондон”. Там е Той, Милият, Великият Човек. Писах Му и всичко, всичко Му разказах за тука. Писах и на Михайловски -не може ли да ми намери някоя работа. Клепачите ми отекли от плач. Сълзите ми сами се ронят. Косата ми към ухото плисна в белота... Природата се оживи. Кокичета, теменуги. Нашите теменуги имат особен лъх, не са като тия що продават по софийските улици. Синчец, минзухар. Навсякъде красота, навсякъде нов живот. Немско писмо! От Юлиус ли? Не. Не зная дали някой е останал жив в Галиция... He, Richard Ohrtel - онзи високия красив немец от боровата гора, скоро запознат след срещата ми с Вазова. Беше неделен ден. Закъснях този път за изгрева. Той ме изпреварил. На моя „пункт” двама дойчовци. Съблекли куртки, открили розови гърди срещу слънцето, лежат на тревата. Искрено зачудени какво търся рано в гората. „Слънцето диря”, казвам на немски. Те веднага скачат, обличат и закопчават куртките си. Стягат се с колан. Ще ми бъде ли приятно да ме придружат в гората. Не помня що ми говориха, но своите си думи-говор и сега слушам: ,,lch bin zwei-und-zwanzig Jahre.” [(нем.) Аз съм на двадесет и две години.] Единият си записа името ми и где работя. Единият, по-снажният, по-слънчевият. Мисля, че не го видях повече. Не. Сега добре изпитал за адреса ми, дори от фирмата Рафаел Камхи. Те го упътили добре. След писмото по пощата ме среща тукашен oberoffizier [(нем.) висш офицер] и ми донася устна вест, че неговият скъп приятел offizier [офицер] от София ще го посети, като моли Henzel да му уреди среща с мене. Не бих ли желала да пия кафе заедно с тях утре след обяд, когато колегата му от София ще пристигне. Гръм от ясно небе, да пия кафе с немците, когато тук съм в затвор. Но мощен лъч пробива този затвор и аз почвам да се готвя. Увивам посребрените сплитки около главата си. Мия се, гладя блузата си, плисираната си пола, лъскам обувки. Като птичка на слънце, разпервам крилца. Не се боя, ще отида. Сърцето ми трепти, трепти, но не от страх. По-страшно е, че съм на края на гибел. А той, като пратеник на небето, предтеча на Спасението. Моми и момци на сватовско хоро, нашите на представление. Още от двора ме срещат лъчезарния Richard Ohrtel и Henzel. Затоплена стая. Десетина немски войници около дългата маса. Представят ме: Die geliebte Freundin des Ohrtels. [(нем.) любимата приятелка на Йортел] (Кога пък станах Freundin? [приятелка]) Но това е най-любимата им дума, най-високото им отличие. Почваме с името ми. В Германия имало много това име. Радват се, че изучавам немски. Ядем сандвичи с крехко месо и пием чай. Нещо като вечеря, не зная. Стана дума за вегетарианство; казах, че наближава времето когато ще изоставя месната храна. На масата имаше двама антропософи - не разбрах що е това, но то се уясни, когато видях, че те оставиха сандвичите непобутнати. Говориха за Щайнер. Слушала съм за теософи, но антропософи... Колкото зная немски говорих им за Учителя. Те умеят да слушат внимателно, а дали ги интересува. Всеки случай, тук, в Цариброд, между шепа немци, аз чух за Щайнер и антропософи. И немците, значи, имат някакво духовно общество. Richard ме изпраща и моли за Spaziergang, morgen, ganzen tag. [(нем.) разходка, утре, цял ден] Заспивам щастлив сън - прекрасно лице, прекрасен Richard! Това вече е щастие. Не ме лови сън. Ставам рано както за утринна в църква. Камбаните бият и аз излизам от града. Поемам по стръмното към „Паметник”. Той е там горе - гдето се реши войната между сърби и българи през 1885 г. Сядам да почина. Той иде след мене. Господи, Господи! Грабва ме на ръце и ме носи - притискам се до гърдите му, обвила ръце около шията му. Чувам името си от милите му уста. Той ме носи като перо. Наистина, че съм олекнала доста от моя режим тук. Was ist geschehen [(нем.) Какво се е случило?], пита загрижено той, warum bist du so schwach geworden? [(нем.) Защо станахте толкова слаба?] Ох, ако ти кажа за всички ужаси, мой прекрасни човече, едва ли би проумял. Сълзи се ронят по очите ми, но той не дава да плача, не. Иска да се усмихвам. - So. [(нем.) Така.] Облягам се на гърдите му и той ме гали. Издига главата ми към устните си и ме обсипва с хиляди целувки. От онази паметна сутрин, той не ме е забравил. Непрекъснато мислил и страдал. Колко пъти идвал в гората, колко пъти обикалял алеите, но напразно. Колко пъти стоял да чака пред „бюрото”, но не ме виждал, отчаян че не може да ме намери. През това време си ходил в Германия на Urlaupt [(нем.) отпуск]. Когато се върнал, аз съм напуснала и Камхи. Мъка по моя адрес, мъка - чак в адресното бюро... Този силен красив мъжага не е като другите мъжища. Той е човек. Вижда небето - сърдечен приятел, баща и брат. Той е zwei-und-vierzig [(нем.) четиридесет и две], по външност едва ли би му дал човек dreiliig -nicht mehr. [(нем.) тридесет - не повече] Денят е наш. Слънцето е наше. Планината е наша. Всички зелени и цветни полянки - наши. Априлският ден, събрал всички прелести на пролетта. Той ме води за ръка, крепко обхванал китката ми. И пак ме грабва, и пак ме носи, носи и целува - жадна за обич, смъртно жадна за нежност. Устните ми са негови, цялата съм негова. Но светлата вълна, която ни обгръща и двамата е чистота и святост. За миг са излекувани всичките ми душевни и телесни рани. Горя от щастие в прегръдките на божието милосърдие. Косата му златна на меки къдрици кичи снажното му чело. Очи сини - синчец с капчици роса. Жизнерадостен, здрав и добър. Строен, изящен и красив. Усмивката му е като тази на Божята майка над младенеца. Някога тука е имало кървав бой. Не седим ли ние върху изтекла геройска кръв? Не газят ли нозете ни върху разцъфналата кръв на мъченици? Не е ли пратен той от свише сила!? Не го ли доведе милата майка природа, която чува моите стенания, вижда моите сълзи. И това ли е случайно? Горе сме, горе, най-горе. Доле се вижда Нишава. Виж ме сега, мила водна пътнице. Погледни кой е при мене. Кажи, има ли сега сълзи по очите ми? Има ли бръчки по лицето ми? Градът - като в голяма кошница. Ние сме над всичко - и телом, и духом. Кой ме държи за ръка? Чия мишца е на раменете ми? На чиьо рамо е главата ми? Richard, Richard! Не питам кой е и отгде е. Той за мен е точно този, който трябваше да ме спаси в тия дни. Грабва ме и ме носи, носи и нещо тихо, нещо много нежно говори, което не разбирам, но усещам. Издига ме високо като малко дете; като че ли иска да ме покаже някому. После ме притиска на гърди и ме обсипва с целувки. Ето го седнал на един камък. Приближавам се до него. Прегръщам главата му и му благодаря с хиляди целувки - къдриците, златните къдрици. Лицето прекрасно, шията, устните сладки като мед. Целият ден щастие, целувки, блаженство. Няма глад за нас, няма грижа. Въздухът, слънцето, цветята ни опияняват. Вървим ръка за ръка, за да се спрем, да се прегърнем и пак да се прегърнем. Mein Glück, mein Kind, Süße. [(нем.) Моето щастие, моето дете, сладост] - това е едничкото щастие за него в света. Той не знае радост в живота си. Не го питам, но обвивам тънките си ръце около бялата му шия и го целувам както целувах някога иконата на Божята майка. So schwach, so schwach - warum? [(нем.) Толкова слаба, толкова слаба - защо?] Играе с пръстите ми, целува ги един по един, после свива шъпата ми, държи я под брадата си, после разтваря дланта ми и сам се гали с моите ръце. След това ги целува, че са го помилвали - него! Кой е той? Не зная. Зная, че е пратеник. Пронизва ни велика обич. Небето и земята се целуват. На ръце ме сваля по стръмния път. Слънцето ни подканя да си вървим. Сякаш и то се спря днес и не иска да залезе. Ти светлина и Любов, ти светлина и Любов! Слънчице, постой, постой! Не навеждай още копието си към земята. С озарено от щастие лице се връщам в ада. Заспивам блажен сън. Турям до бузите милваните шъпи - него самия. Той няма име; той е лъч от Слънцето на Любовта. Той е самият Бог. 30 АПРИЛ [1918 г.] Кой ме буди тази сутрин от моята скромна постеля. Няма никой. Не, има някой. Някаква сила ми говори - обгръща ме, прониква ме и ми говори. Неземна радост ме докосва. Чрез самата мене Любов. Милувка по бузите ми - разтърсване, повик - заповед. - Чух. Ето ме. Тръгвам пак. Ти ме зовеш, по-силно от най-силната тръба на света. Познавам твоя глас. Ти си Любов. Да, чух, тръгвам отново на път. Влизам оттатък и казвам: Довечера заминавам ... На обед телеграма от Михайловски. До вечерта още една от госпожата му. Назначение! Вързопът в ръката ми - без изпращачи. Но обещанието ми е дадено още на 18 февруари 1916 г. там върху снега до петровката ябълка. За ужас на свекървата, оставям багажа си при кака и литвам към Михайловски. Заканва ми се той с дебелия си къс показалец. Повлича ме по стълбите право в Министерство на търговия и земеделие. Елегантна стая - кабинет на министерския секретар Моллов. Незабравим образ -жълт, мургав, с прекрасни очи. Запознаваме се. - Това е автодиакта, за който ви говорих, казва моя благодетел. Заповедта е готова, звъни за началника на отделението. „Г-н Митев, ето ви новата чиновничка.” Помъква ме той по стълбите в своя кабинет. И той звъни, и той ме предава някому. Този е с охлузена дреха и злъчна усмивка. - Поделете си работата, казва г-н Стоян Митев. - Но аз можех и сам да върша всичко, раболепно отговаря моя нов шеф. Завежда ме в голяма стая от горе до доле с долапи, пълни с преписки. Завежда ме в друга стая при две елегантни книговодителки - Христова и Спасова. Те приличат на принцеси. Моята рокличка - басмена. Толкоз шум за една писарка - Михайловски, Моллов, Ст. Митев. Дванадесет часа - обядвам в канцеларията с една кифла и чай. Искам да си отдъхна. Сама съм. Два часа на разположение. Крача по стаята и мисля, мисля. Сядам да пиша ново писмо до Учителя. Да му кажа, че съм отново тука и че особено съм благодарна на Бога за чудото. Учат ме на новата ми работа - регистратор архивар... След 6 часа право в „Опълченска” да питам Гумнерови за по-точния адрес на Учителя, защото писах до хотел „Лондон”, но може би съм сбъркала адреса. Кака Гина казва: „Не си сбъркала. Адресът ти е прав, сега ще видим.” Стоя на двора. Стоя и гледам към вратата, където влезе кака Гина. Ето я тя излиза. Но кой застава след нея на вратата? Кой ми кима с ръка да влеза?!! Целувам ръката Му, гледам Го захласната. Не вярвам на очите си. - Получихте ли писмото ми, казва Учителят. - Не, казвам, аз Ви писах, но отговор не получих. - А, получи, получи, казва Той и в очите Му чудна усмивка. - Гъска, гъска и половина. Че какво беше вчера сутринта. Не беше ли това отговор на писмо - особен отговор на писмо. Гъска съм и нищо повече. Кака Гина казва, че Той се върнал още вчера от Варна - тъй, неочаквано - остава пак между нас. Петърчо вече ходи. Кака се радва. Разправям й сто неща наведнъж. Казах й за чудното писмо на Учителя. Да, Той наредил всичко. Как да не е. Той прати и Richard да ме зарадва, а сега, всичко веч е добре. Като че ли съм изкачила висок връх и задъхана почивам. Имам квартира близо до какини, оттатък моста - бул. Сливница. С бакшиш на разсилния пращам писмо на Richard, че отново съм тука. Моят Аполон ме чака на другия ден на ъгъла на „Леге” с тънка сабя през кръста. - Blume, Kind! [(нем.) Цвете, дете!] - вика той и грабва двете ми ръце. Отиваме в гората. Отивам при Йончев. Бере душа. Каза ми, когато напусне земята, ще ми с яви. Като дете се свил в леглото си. Станал неузнаваем. При него е Бончо х. Бонев. Той пак рече: „Сестро! Моли се за мене.” Излизам покъртена до дън душа. Милата душица! Толкоз страдания, толкоз дълги страдания през изтеклите месеци Свиквам с новата си работа. Гордо и весело припкам по улиците. Сякаш земята пее по стъпките ми. Случи се да срещна Серафимов. Изпъчих се като младо войниче и тананикам весело: „Дружно вси да вървим, злото да победим...” и пр. Как ме изгледа. Извърна се и ме изгледа. Злосторник. 15 МАЙ [1918 г.] Тия дни сънувам Йончев. Срещна ме на площад „Цар Освободител”, облечен с нови дрехи - жив, здрав, бодър. Какъв сън! Така се и събуждам с мисъл за него. Милият страдалец. Мъченик, адски мъченик. Смили се, Господи, за него. Отивам на работа и се заемам с новата си длъжност. Така изтичат часовете до обяд. Отивам си „у дома”, там при вдовицата македонка на бул. „Сливница”. Некролози по стените. Някои се спират, четат. Заставам и аз. „Ив. П. Йончев нощес почина след дълго и мъчително боледуване. Мир на праха му.” Тичам по улицата. Тичам от мъка за Йончев, от мъка и от радост - той се освободи, удържа на обещанието си, яви ми се на сън. Лети свободна сега, мила душо! Оздравя за винаги! Когато дойдеш пак на земята, ще имаш ново тяло. Няма да обичаш сладкия смъртоносен ликьор. Той не е за тебе, нежни, сърдечни поете! Скоро съм дошла и не мога да си позволя отпуска - не. Какво ще търся при останките? Ние сме заедно сега. Той ще дойде и ще ме учи на хубава поезия без „облаци”. Неговият стих е чист и звънтящ като скъпа кристална ваза. Той и Злъчкин първи в София ме нарекоха „сестро”, първи, сред толкоз вълци. 20 МАЙ [1918 г.] С Richard посетихме гроба на Йончев. Колко плаках върху жалката купчина пръст! Струва ми се, че една частичка от мене почива там. Richard не дава да плача. Взима ме на ръце и ме носи. - Weine nicht, mein Kind, weine nicht! [(нем.) He плачи, мое дете, не плачи!] Ето гроба на Елеонора - разбира се, специална обстановка. Срещаме весела компания китаристи. Правим обща снимка. Седнала до грамадния Рихард съм като дете. Лицето ми е тъжно. Посещавам Саша Гладиева, винаги заета с благотворителност. Сърди ми се, че още не съм се оженила. - Ще съжаляваш, момиче, казва тя. И тя не се жени - късмет. А тя би могла да бъде съпруга на някой предостоен човек. Защо не става? Виждам, че желае. За себе си, не зная. Мисля, че това не е лъжица за моите уста. Струва ми се, че ми предстои нещо огромно да извърша, но не зная що е. Нещо необикновено. Съвсем, съвсем, съвсем не мисля за женитба. Пак почвам изгревите. Туп-туп-туп през „Мария Луиза”, „Търговска”, „Царя”, градината, гората - към мястото на Ваучер. Никаква пречка, никаква неприятност. Сякаш гората пълна с добри духове, които тихо ме поздравяват. Минавам през тъмните алеи, като през параден портал. Славей раздира утринния час с гърлена здрава песен. Ако се захласна по него, ще изпусна изгревния миг. След мене припкат други - откъм езерцето, откъм обсерваторията. Някои ме изпреварили. Ето ме и мене. Изток е чист. Витоша блести вече в розов сняг - близо е. Неочаквано се показва само с игла да боднеш. Но мигновено се уголемява и се търкулва като прясно опечена пита по ведрото небе. Слънцето позлатява близките облачета. Жива струя се влива в мен. Протягам ръце към него - нещо ме топли и разтърсва от утринния хлад. Гората ечи от славеи. Всички дървета разлистени и по боровите клончета пресни зелени очички. Нови шишарки напъпили. А доле по земята се изронили миналогодишните. Иска ми се да бера, да бера и да си наклам голям огън. Опирам бузи до моите братя борчета. Те ме милват с грапави длани. Обръщам гръб да ме понагрее слънцето. Правим гимнастика. С нас е Учителя. Множество братя и сестри припкат,припкат от разни части на града. Всички се тълпим край Него -Любимият. Получил е много гевреци. Но Той ги чупи и раздава на всички. Целуваме благословената ръка. Тичам по алеята - отивам си на работа. Никога не закъснявам. Купувам най-красивото букетче теменуги и - на Саша, заедно с радостта на моя живот. Радва с тя заедно с мене; за Richard, обаче, нищо не й казвам. Прави ми бегла многозначителна бележка: „Човек не бива да мени религията си.” Срещам Вазов към двореца. Обаждам му се. Отвори широко зеници, позна ме и ме повежда към градската градина. - Къде се изгубихте? - чувам гласа на милия поет. Разказвам му печалната си одисея от декември насам. Иска да му прочета нещо ново. Наклонва ухо към мене... - Много скръб, госпожице, много скръб. Там не е за вас. Искам да сте бодра и весела както преди. „Бодра и весела, бодра и весела!” - тъй ми каза и Учителя. ЮНИЙ [1918 г.] Пак гладувам. Купони, оскъдица. Томова - хазайката ми дава по някое залъче... Дъщеря й носи брашно от село. Винаги съм гладна. На .Опълченска”, при Него, винаги има изобилна храна, но стеснявам се, също и при Паша. Скоро Richard ми даде цял войнишки хляб. Но той замина за отпуска; без него съм тъй печална. Сядам в градината и хвърлям трошици на врабците, докато някой скучаещ господин пожелава да ми направи компания, с което ме прогонва от там. Обичам да се разговарям с деца. Малък вестникопродавец. Името му Постамир. Горкият беден, полугол и бос вестникопродавец. Седи до мене. Изсипва парите си в каскета и ги брои: толкоз за редакцията, толкоз ще му останат. Той ще ги спести; всеки ден ще спестява; ще си купи нов каскет, обувки и рубашка. Но, това, полека ще стане. Той и на училище иска да ходи, но - кой ще го храни. И аз мисля като него - ако уча, кой ще ме храни. Незабелязано слагам в каскета му 10 лв. Той пак ги брои, но, чудно, парите сега са повече. Светват детските очички, пламва бледото му загоряло личице. После отбройва няколко вестника и ми ги дава. „Защо?”, протестирам. „Ей тъй, моля, вземете ги...” Разбира се, аз не ги приемам; нека той си ги продава. Отивам си у дома, но радостта на малкия вестникопродавец е с мене. Чедо! Томова пуши цигара след цигара, чака ме да се прибера. Оставила ми е парченце питка, която веднага изяждам. Македонка дългоглава с тумбесто чело. Единственият й преден зъб - опушен, очите - ласкави. Загатва ми приятелски да не стоя „така”, а да си намеря някой приятел да ме издържал. Думите й падат по мен като разпалени въглени, не, отровни жила. Лягам си покрусена, унижена. След няколко дена намирам при нея млад ерменец кафеджия. Запознава ни тя и изчезва някъде. Чак когато момъкът си отиде разбирам защо е дошел и защо тя излезе. А ние се разговаряме за туй, за онуй. Питам го как се прави каймаклия, синджирлия кафе. Той ми обяснява, че се туря в кафето по малко сода за хляб. Разправя ми, че баща му е бежанец от ерменското клане. Казва се Махарджиян. Красиво и наивно момче. Разбра ли ме то, не зная, но вече не повтори визитата си. Учителят сега държи беседа в „Опълченска”. Прозорецът - отворен. Той говори до него, така че могат да слушат и тия вътре, и тия - вънка. Също както на „Ивайло” 13. Срещам нови хора. Има вече доста млади момичета с родителите си. Стефан Белев е тук. Мрази декадентите - да се пазя от тях. Те са като болест, казва. Янакиева е тук, Динова, Райна - шивачката. Паша ме запознава със Спиридонова - учителка. Не ми харесва никак - постоянно й говорел Господ, постоянно. О, Аня и Паша нямат „видения”, но при тях е така весело. Сестра Динова ме кани у тях. Гощава ме вкусна гозба и ми чете Библията. После заставаме на молитва и е тъй хубаво! Когато я заварвам да пере, избутвам я от коритото й - толкоз. Тя се уговарва, не дава, но кой я пита. Милото й личице грее от доброта - радва ми се. Ръцете й са такива тънички, слабички. А бельото е хубаво; има мъжки копринени ризи на сина й, и на брата й, току-що се върнал от Америка. Няма вече Спас Димитров, няма Чакъров, но този евреин ме записал в теософското общество и постоянно получавам покани. Кого е питал да ме запише. На техните събрания говори Ников и Грозев. Някакви размишления, съзерцания в една невидима розова точка. Право да си кажа заспивам веднага. Ако някой ще плаща членски внос за да идвам тук да спя по един час, губи си времето. Хористи от Операта с Рамаданов ме викат. Но не ми се пее вече по програма. Тука, при Учителя, пеем за удоволствие. А тамо, спевки, спевки - надвикване и гласът се уморява. После - шепнеш. Учителят говори за Любовта: Обичай, казва, обичай цветето, изворчето, слънцето, звездите, тревичката, обичай животното, човека. Бог е навсякъде. Той е вътре и вън в природата. Часовникът е направен от часовникаря, но той не е в него, а е вън от него. И майсторът не прилича на часовника, направен от него. Самичка си правя превод: Природата, видимият свят е направен от Бога, но Бог е нещо повече от творението си, нещо велико и необхватно - пълно с Любов и обич към нас. Ние, частиците на часовника, трябва да имаме сговор помежду си, за да върви добре, да има хармония в света, че Майсторът да се радва. Подновявам десятъка си от 1917 г. Добре е така; човек свиква на щедрост, иначе да си себичен е животинска черта и не подобава на името човек. Тъй говори Паша, Аня, Надя, Янакиева, Балтов и др. Намирам се на първа екскурзия с тях към „Бялата вода”. Тълпят се около Него, любимия. Припкам и аз с тях, нося мъничкото си пакетче с хлебец и сирене - вървя. Заоблачава се. Нахмурва се небето, трещи. Но кой се тревожи! Всеки с близкия си, вървят, вървят. Аз самичка подтичвам ту с едни, ту с други. Плисва проливен дъжд с буря. За миг съм мокра до кости - и батистена рокличка, и бели обувки, и сламена шапка. Те отзвучават нагоре. Аз се спирам, сядам на един камък. Шиба ме дъжда, зъзна чак до сърцето. - Що диря тук, питам се. Тия хора са ми чужди и аз на тях. Наистина, Той е с тях, но в този миг съм без никакво значение. И моите сълзи от рождение, изплакани и неизплакани, сега се леят по бузите ми и се смесват с дъжда. Ще си сляза, ето ще си сляза. Гледам пакетчето с храната - мокри. Кесийката ми с парите и тя мокра. Дъждът ме плиска, шиба, удря и аз добивам вид на мокра кокошка. Изведнъж чувам бързи стъпки на слизащ човек по стръмната пътека. Стоя и не мърдам. Да отмине. Но той не отминава и стъпките запират на 10-15 крачки от мен. Той - Самият Той - Човекът стои и ме гледа. Ставам. Гледам Го сякаш виновна за това, че съм в такова състояние. Зъбите ми тракат. - Добре сте се наквасила, казва Учителят и в очите му грее топла усмивка. -Да, казвам, не съобразих тази сутрин. Но, ето, юрват се по дирите Му братя и сестри. Виждат ме. А те всичките, кой с пелерина, кой с мушама, палто. Изведнъж ми се подава палто, платнище, някакви обувки. Отгде се намериха? Обличам се и тръгвам нагоре. След малко дъждът престана, слънцето изгря и изсуши дрехите ми. Перцата на мократа кокошка пак бухват и тя е весела и доволна. Дават ми друга храна. Горе на поляната е тъй хубаво! Храната братски се поделя между всички - от единия до другия край, всеки има това, което има ближният му. Казват сестрите: Вървим с Учителя. Стигаме горе на полянката, гълчим, смеем се под шибащия дъжд. Изведнъж Учителят станал сериозен, огледал се и без да каже някому нещо се спуща по пътеката. Разбира се и те - по Него. Значи, потвърждава се това, което чух тогава: „Може за другите да сте нищо, но има Един в света, който милее за вас повече от майка и баща, повече от брат и от сестра.” Благословено да бъде Името Му! На изгревите идват и Толеви. Той издава списание. Има нещо демонично в него. Нямам работа с него; друг е брат Белев. В ранните сутрини след изгрева се събираме в горичката при една скрита полянка. Там, около Него, седим, греем се на слънце, пеем и се разговаряме. С нас идват и няколко генералши - Стоянова, Недялкова, Дикова. Последната е най-скромна. Другите две. са много надменни и самоуверени. Стоянова дъвче думите си сякаш говори на китайски език, а другата - и за нея, добре произнася думите си и добре стреля с очите си. Край тях мойта милост се губи и не струва нито петаче. Полковник Цветанова ми казва, че в миналото съм имала много лош съпруг и затова в този живот избягвам женитбата. Когато втори път я помолих да ми разясни това, тя отказа да ми е отправила такива думи. Мисля си, а ти каква ли си била, щом сега туряш един пръст пудра на лицето си и си боядисваш косите. Иванова разправя за новите си видения и разговори със св. Богородица. Другите сестри не говорят за видения, не си спомнят ничие минало. Сестра Пипелова донесе голям домашен бял хляб. Туря го в ръцете на Учителя. Той го разчупва с обичните си ръце и раздава по парче. Някои донесли гевреци, симидчета - всичко е поделено от Него и раздадено. Веднъж отиваме на Дървеница. Някой е запалил огън на една полянка пред общината, гдето се вари голям котел с прясно мляко. Какво угощение! Всекиму се раздава по една голяма чаша, а не сме малцина. После събират пари, плащат го - моите пари не приемат... АВГУСТ [1918 г.] Richard си дойде. Донесе ми ябълки от своята градина. Заловени за ръка, излизаме от града като две братски души. Сякаш той ми е ангел пазител. - Du bists meine Pupile. [(нем.) Ти си моята зеница.] - казва той. Мисля си, че съм кукла за него, но после проверявам в речника - не, зеница съм за него, дете, цвете, обична, geliebte schwester. [(нем.) обична сестра] Говори ми за Щайнер, но моят немски речник не може да обхване философията на немския духовен водач. Но той ми пее, моят прекрасен Richard. Носи ме на ръце из ливадите и ми разправя шеги. Колко се смяхме тия дни. Пита ме какво съм яла днес. - Brot und Gürtel [(нем.) хляб и колан] - отговарям. Моли ме да повторя израза. - Brot und Gürtel und Salz [(нем.) хляб и колан и сол] - повтарям. Той сваля каиша си, сочи към него. - Das ist Gürtel. [(нем.) Това е колан.] Разбрах, че нещо не е в ред. Но какво е това, което съм яла с хляб и сол. Обяснявам: - Grüne Gemüse wasserig, von manchmal ist bitter, [(нем.) Зелен зеленчук, воднист, понякога е горчив]. А той повтаря и се смее: - Grüne Gemüse wasserig - hart, [(нем.) Зелен зеленчук, воднист -трудно] Не, той не може да разбере. И тъй се смее: - Was hat mein Liebling gegessen mit Brot und Salz? [(нем.) Какво е яла моята любима с хляб и сол?] Следният път, тържествующа го срещам с думите: - Das ist Gurke. [(нем.) Това е краставица.] Изпърво той се чуди защо му отправям този израз, после избухва в детски, сърдечен смях. - Also, meine Oli hat Brot und Gurke gegessen. [(нем.) Значи, моята Оли е яла хляб и краставица.] Попитах за Галиция... Облак мина по светлото му лице... - So schlecht, alles kaputt [(нем.) Така лошо, всичко е свършено] -тъжен отговор с въздишка. Значи, свърши се с Юли, затуй не получих никога писмо от него - свърши се с Potsdam, свърши се с немските ми деца! Сънувам Richard - хубав, прекрасен, но ръцете му отзад завързани с дебела верига. Застанали до Орловия мост, съобщавам съня си. Изведнъж той се натъжи; лицето му потъмнява и сладките му очи ме гледат тъжно и сериозно. Никакъв ответ. Но защо е толкоз мрачен и сериозен. Повличам го на една пейка и го моля да ми каже. Той почва бавно, бавно, но без прекъсване: - Имаш право, сънят ти е верен, ръцете ми са вързани с тежка верига. Никога аз не мога да те заведа със себе си. Първата ми жена умря от туберкулоза, втората е в приют за душевно болни. Имам единствен син. Но, аз не искам нищо от него, не. Ний сме свободни души. Той е моят ангел хранител. Напразно Томова води при мене разни „кавалери”, напразно ме оставя сама с тях. Любовта и Чистота ми са щит и яка броня. Никой не ме познава друга освен весело, но много добро момиче и много симпатично. Турям глава на рамото му. Той ме прегръща със сега свободните си ръце, притиска ме на гърди: - Mein einziges Gluck in der Welt, mein Sonnenstrahl. [(нем.) Мое единствено щастие в света, мой слънчев лъч.] Сега, ние наистина сме щастливи, въпреки всичко. СЕПТЕМВРИЙ [1918 г.] Колко е чуден нашият началник г-н Стоян Митев! Пази Боже да те види из коридора с наметната дреха. Казва ти направо, че си глупачка и това си е.Това да не е у вас или на улицата, казва. Колегите се сгушват, подчиняват му се, защото министър и секретари се менят, но той не уволнява никого за хатъра на когото и да е. Честен - честен и справедлив. Стегнал е здраво колегията и всичко пращи от работа. Оттатък отделението работи чичо Генчо, директор на народния музей - духовит казанлъчанин и обича добрите шеги. Моите долапи с преписки са срещу неговата канцелария - така се запознахме. Той е представител още и на фирмата „Г.С.Гинев”. Владее отлично френски език. Чужбина за него е по-близо от Витоша. Често шари из Европа. Сам той е ловец и много обича задушени зайци и пъдпъдъци. Макар, че още не съм вегетарианка, но го предупреждавам да не яде вече месо; едно, че е възрастен, едно да не убива беззащитните животни. Защото, казвам, те ще се вкопчат в стомаха му и ще го мъчат извътре. - Нищо ми няма, казва чичо Генчо, здрав съм като камък. Веднъж ме покани да вечерям с него в една шуменска пивница. Ядем що ядем и той казва, че сега ще ми покаже кои от клиентите край нас са влюбени, кои наскоро женени и кои по-отдавна. - Ето, казва дяволития стар ерген, тия дето едвам се поглеждат току-що са се запознали и сега започват сближаването. Тия, които мило се гледат един срещу друг и се прехласват да се гледат са младоженци, а тия, които никак не се гледат са отдавна женени. - А ние какво сме, питам чичо Генчо. - Приятели, казва той - ако си малко по-възрастна, бих те взел за съпруга, харесваш ми много. Но ти си тъй млада... Весело и бодро ме изпраща той донякъде, после припкам към дома, към моята мистериозна хазайка, която вечно пуши и е одимила и моето легълце, съседно до нейното. Архиварят ме пъди от архивата чак в таванските стаи да подреждам стара архива още от пловдивското изложение. Цяла съм прах и паяжини. Сега се ухитрих с тази вехта рокля, която обличам тук за работа. След работа се измивам добре и - нищо ми няма. Разбрах тайната на Таки Димитров - издава държавни тайни за „периметри”. Гузен е, казва колегата Касабов. Те се досещат първи, да съм кажела на Митев. Не е моя работа, те да си гледат. Richard често ми дава по цял хляб. По някой път седим на някоя пейка и ядем резени сух хляб, като хлапаци. Той е такъв естествен и непринуден. За нас няма лошо време. След онзи разговор сякаш сме повече сближени. „Kette” [(нем.) верига] ние не искаме повече; нашите души са над всяка земна верига. Слушаме тържествена беседа всеки неделен ден от 10 часа. Пеем обща песен, обща молитва и слушаме, слушаме. Тука са и генералшите, и ясновидките, и милионерите. Учителят говори, че ако българите не възприемат Новото учение на Любовта, Мъдростта и Истината, ще ги постигнат нечути страдания и изпитания. Всичко това се стенографира и готви за печат. Сега стенографира Гълъбов, също и Паша. Всеки разбира Учителя по своему, по своему се радва, че Приятелят е с нас. Една сутрин в гората по стъпките ми дойде прекрасен младеж в бяла рубашка и въздългичка светла коса. Тъкмо шъпнех нещо срещу красивия изгрев. Спрях се. Той мина, поздрави усмихнато и си отмина. Сега го виждам тук, заедно с нашите хора. (Борис Николов). Сестра Динова твърди, че щом сме с Учителя, това показва, че сме любимци на Бога. С Паша често сме канени от Гумнерови. След скромния, но вкусен обяд в който не липсват и прекрасни плодове - пеем. Учителят донася своята вълшебна цигулка. Наистина Той свири вълшебно. Унесени в музиката и песните, не усещаме как преваля денят и слънцето си отива. Тогава пък ни оставят за вечеря - чай или нещо друго, и пак песни и веселби подир туй. Но невесели работи се чуват от фронта. Бити сме здравата. Англофренци - по Македония, нашите хвърлят оръжието... 18 СЕПТЕМВРИ 1918 г. Внезапно Richard ме повика. Лицето му тъмно. Облечен, запасан, официален. Нито капка кръв в лицето му. Помислих си, че там, в Борисовата градина ще се разговорим, ще се разясни. Вали дъжд. Заставаме на завет към книжаря Провадалиев. Той вади от джоба си мъничко тевтерче с кожена подвързия, позлатени листи и металическа заключалка. С разтреперани пръсти ми подава и личната си самописка със златно перо. - Wie soll das heißen? [(нем.) Какво искаш да кажеш?] - питам зачудена. - Wir fahren ab [(нем.) Заминаваме] - е отговорът. Колената ми се подкосяват. Мълчаливо се гледаме. Цяла вечност. - Nur einige minuten. Sei glucklice, meine liebe. Du einzig in der Welth hast mir Gluck gegeben. Verzeihe! [(нем,) Само няколко минути. Бъди щастлива моя любов. Ти единствена в света ми донесе щастие. Прощавай!] Глухота; слепота ме обзима. Нищо не виждам. После отварям очи. Стройна светла фигура завива към „Солунска" с поглед към мене. Мъртва ли съм? Не, поздравяват ме. Като че ли нозете ми увисват над бездна. Пребито бездомно куче. Погледът ми блуждае. Вървя и не знам къде вървя. Среща ме Аня Тодорова. Хваща ме за ръка, разтърсва ме да я позная. - Слънцето изгасна за мен, Аня, казвам и роня сълзи. - Кое слънце, пита съчувствено Аня. - Richard си отиде. - Онзи, благородния ли приятел!? Кой стои на „Ангел Кънчев” и гледа към изпразнения дом? Коя е таз девойка, приведена до входа? Тук той е влизал и излизал. От тук нозете му се отправяха да ме чакат. Тук се връщаха след това, тук. Сега няма никой. Всички врати, прозорци разтворени - като след мъртвец. Сядам наблизо на пейката, няма, вцепенена. Дивен образ, незабравим, пазител мой. Сега е бездна под нозете ми и мрак. мрак. [Спомен:] Един неделен следобед минавам към Турнферайн. В двора игрище - бели немци по гащета и фланелки играят някакви гимнастически упражнения. Публика. Чужденци и наши. Той измежду играещите - най-прекрасен. Стоя отвън и гледам, гледам през оградата. Той - най-царствен от всички. Сякаш им е баща, брат и началник на останалите. Всичко в него е грация, мускул и сила. Всичко в него е изящество и нежност. Нижат се дълги летни часове, гледам, гледам. Никога не съм го виждала тъй прекрасен На това млечно рамо върху зелената му куртка е лежала главата ми. Ръцете му, които са ме прегръщали до това добро сърце. Тича, скача, мята диск. Косите му златна коприна по морното му чело. Усмивка на устните му - познавам я. А очите, незабравките - милите очи! Здрач припада над града. Разотиване. Като закована до главния вход, сякаш не смея да мръдна. Група девойки и немци, ето носят лавровия венец... Неговият венец. Виж как го носи на ръката си. Едно сияющо лице се втурна към мене. Две прекрасни ръце ме прегръщат пред всички. Мъртва от радост в прегръдките му. Ръката му на рамото ми - той е мой и аз - негова. Вихърът на щастието ни отнася до езерцето. Луната е цяла над нас. Върху гърдите му чувам сладкия ритъм на дивното му сърце. Защо не съм се обадила? Защо не съм пратила ein Zettel. [(нем.) бележка]. Той щял да излезе, той, честният, доблестният Richard щял да ме въведе вътре. Божествена целувка по ранено сърце, по разплакани от щастие бузи. Божествена Любов - бъди благословена. Остани за дълго, завинаги при мен! Richard е мой и аз негова. Не съществува Kette. Душите ни са над всички земни вериги. Ний сме свободни души. Стиснал крепко ръката ми, завежда ме до Лъвовия мост. Morgen! [(нем.) Утре!] - казва той и нежно ме целува за лека нощ! Някой се допира до рамото ми. Жена съчувствено ме гледа с кротки очи и ме пита какво ми е. - Нищо, тихо отвръщам и с подути от плач очи, тръгвам наслуки. Томова ме чака със запалената си цигара. Гледат си на карти със съседката... Нашите войски хвърлили оръжието. Видях ги на тълпи да тичат по улиците, кални, гологлави, обезоръжени. Някаква мирна революция - не щат война. Фердинанд на площада към запад. За пръв и единствен път го виждам. Напуща България завинаги! Псалом 20: „Едни с колесници, и едни с коне, А ние ще поменем Името на Господа нашего. Те се спънаха и паднаха, А ние станахме и се възправихме.” Учителят е горе. Прелиствам псалмите, чета, чета. Той свири горе - тихо, вълшебно свири Той, сякаш лекува душата ми. Едвам допира лъка до струните, но аз чувам що казва той: Това е покой, сладък покой, божествен покой. Те шепнат струните като майчини устни над любимо болно дете. (Откъде пък у мене такова сравнение...) Сдругарени акорди, милващи акорди, целебна тайнствена песен. Знае ли Той кой го слуша сега? Добрият Самарянин, знае ли? Сълзи на потоци обливат лицето ми. Той ходи бавно по стаичката, спира до прозореца, гледа кротко навън, но продължава да свири. После минава в друг ритъм. Сякаш на хоризонта ще съмне. Дивни звуци възвестяват зората. Птичките пеят, гората шуми. Слънцето стопля земята; ражда се новия ден. Всичко живо се движи, расте, цъфти и зрее. Като че ли носят стъпките на хиляди нозе в строен ход. В лек ритъм пристига бяла, слънчева войска лекокрила, жизнерадостна, приветна. Стъпките приближават. Ударът върху струните вълшебно дава изобразителност на несравнимата гледка. Стоя неподвижна, не смея да шавна. Той сваля цигулката си, затваря я грижливо в кутията и после слиза на двора. Целувам подадената десница. Заглеждат ме Божиите очи. Десницата Му се издига и милва мократа ми буза. Топла, много нежна, сладка милувка. - Смелост, смелост, казва Той - Великият. И пак онзи тих изговор след мене: „Бог да те благослови!” 2 НОЕМВРИЙ [1918 г.] Дъжделив, студен, неприветлив. Нозете ми гмичкат в студената кал. Горе в тавана работя над стари преписки, подреждам ги по дати, години. Зъзна. Пак нова вълна ме блъсна да слушам тесняците. Върнах се у дома без златното перо в джоба си. Никога там! Никога. 6 НОЕМВРИ [1918 г.] Кашлям, особено кашлям - рядко, но страшно болезнено. И тъй горя. Свят ми се вие и лягам. Томова вика сестра ми. Губя съзнание. Умирам, свестявам се и пак умирам. Кака телеграфира. 9 НОЕМВРИ [1918 г.] Майка ми „изплашена” изпраща зет ми с една сума или да ме ..., или да ме заведат там, при нея. Подпират ме, сядам във вагона. Кашлицата се усилва. Някакъв французки войник, защото сега тук е пълно с чужди войски, сваля от мрежата одеялото си и ме увива цяла. После сяда на най-отдалечения кът и гледа през прозореца. Дрешките ми тънки, също и чорапите, обувките... Зет ми не вижда това, стегнат с дебелия шинел над куртката, а този чужденец вижда... Край мене и младежи - съграждани -закачат се, смеят се отсреща. На гарата още по-студено. Одеялото е в ръцете на притежателя. Merci, frere! [(фр.) Благодаря, братко!] Лягам и не ставам вече. Осемнадесет дни между живота и смъртта. До възглавницата ми: „Съкровище на смирените” и петте брошурки на Учителя, също и коженото тефтерче с позлатени листи, металическа рамка и заключалка. Това е смъртта. Виждам я как се приближава; всемогъща, зла, непобедима, пръстите ми - восъчни свещи и кръвта ми изтича. Кашлицата изхвърля дробовете ми и аз виждам това. До мен пакет с кървави кърпи -моите дробове [виж “Изгревът”, т. Ill, с. 101-102, сн. 86; т. XVII, с. 652-653, сн. 20.1 - през 1918 г. в България върлува испанска болест]. Дните минават и аз изчезвам. С треперящи пръсти турям до очите си „Съкровище на смирените”. Сякаш ярка светлина озарява мозъка ми и почвам да разбирам. Чета „Любовта” от Учителя. Всичко е логично, последователно, единно. Псалом 25: „Към Тебе, Господи, възвисих душата си. Боже мой, на Тебе уповах. Да се не посрамя; Да се не зарадват враговете ми.” Но ослепяла от страдание - книгата пада от ръцете ми. Внасят новата ми рокля. Мама влиза, излиза. Споменава името на татко. Тихо вие, като вълчица по рожбата си. Бека - с подути очи. Тодорка държи ръцете ми и ги целува. Софийка ме гледа втрещена. Камбаните бият бавно и провлечено - биим - биим - биим - биим. Заран и вечер, и на пладне звънят. - Тате, пиши на Учителя. Кажи Му, че само Той... едвам изричам и замирам. Отворената карта е отлетяла. Камбаните все бият и бият. Приветствуват мъртвите... Само по гръб и неподвижно. Кандилото гори. Излизат и влизат на пръсти. Ето я смъртта - виждам я, тя иде. Защо иде? Защо набляга тъй? Какво сторих до сега? Живях ли тъй както иска Учителя, както иска Бог? Учителят рече да уча, защо не послушах. Служих ли на Бога, достойна ли съм да се явя пред Лицето Му. Нали обещах пред Оногова, че „с тези ръце ще ти служа”. Свръхчовешки усилия. Смъквам разсипаните си кости на пода. Коленичам, не, лягам задъхана на пода и ридая: - Дай ми възможност да ти служа; искам за теб да живея... Влизат, с писък се втурват към мене и ме вдигат на леглото. Дъхът ми го няма - няма го вече. Гледам само, гледам в една точка. Люлка, детска гергьовска люлка. Мъничко момиченце седи там, облечено с бяла рокля на сини чертички. Люлее се. Буйни коси на две тъмни сплитки върху гърдите си. Люлее се и иде, иде към мене. Прелестно малко момиченце -светло видение. Та това съм аз, моята душа, моята детска душа. Протягам ръце към него. Общ писък. Викам: - Не, не плачете, аз ще живея. Видите ли го това дете, това е душата ми. Тя си е моя, пискам с тъничък гласец, със задъхващ, прекъсван глас. - Тя си е моя, и падам изтощена върху кървавата си възглавница с леден пот на челото си. 30 НОЕМВРИ [1918 г.] Заспала съм веднага. Заспала съм страшен, дълбок сън, след дълги, безумни от страдания нощи. Бдят край мене, бдят и чакат. До главата ми - новите ми дрехи, нова риза... На пладне раздавача носи писмо за мене. То е с надупчени первази, както писмата на Михайловски... От Учителя! [виж “Изгревът”, т. Ill, с. 102, сн. 86]. Изведнъж сядам на леглото и чета. Кръвта престана да изтича. Смениха възглавницата. Дишам. Аз дишам. Подпряна на възглавници, пия горещо мляко-тъй пише Великият, моят Небесен Учител. Още и топли варени „картошки”. Поисках да ме окъпят. Измиха скелета ми в корито. Виждам глезените и бедрата си -сухи клони. Виждам устройството на всичките си кости. Висящата кожа на нозете ми и ребрата ми - едно по едно. Преоблечена - спя, непробудно спя. Оздравявам. - Душата е по-силна от смъртта, казва Учителя в писмото, а вярата твори чудеса. Там, гдето Духът действува, всичко се урежда. И подписът, магическият подпис на Неговото свято, светло, чисто Име. 10 ДЕКЕМВРИ [1918 г.] Лазарина Гацева умряла, Николия и още много, много други мои връстници, съученички. Няма ги вече училищните другарки. Софийка идва да ми се радва. Бека плете край мене. Донка и Ангел си играят при печката, а за Тодорка има поздрав от Него, нали тя му писа. Писмо от Паша - Учителят съжалява, че не му казали. Щели там да ме гледат, в София; не трябвало болна да пътувам. Смъртта си отиде. Животът се връща бавно и сигурно. Чета моите святи книги и сега ги разбирам. Подчертавам, после бавно ходя по стаята и дишам със здрави гърди, дишам, свободно и леко. 15 ДЕКЕМВРИ [1918 г.] Вече мога да сядам до прозореца. Виждам негри отсреща в светлосини шинели. Един арапин ме гледа и показва белите си зъби. Това е първата приветна усмивка на живота. Навеждам се над книгата. Мама ми носи дрехите „да си ги опера”. Тя не иска да пипа „такива” работи. Кой знае що съм правила по София... Бека избягва да ме гледа. Почти лягам до коритото и с клечковидните си пръсти пера изтеклия ми живот. Отново ми става страшно. Мраз сковава душата ми. Пера и лягам, и пак пера и пак лягам. Представят ми сметка за млякото, докторската визитация, сапуна... Плащам всичко до последната стотинка. Още 1 месец отпуск. Г-н Стоян Митев разрешава официално, а неофициално - къса бележка-„Не се безпокойте за работата си. Починете, оздравейте.” Декември мой, януари мой. Чета и си водя бележки в една тетрадка, както ме научи Михайловски. Нов живот. Жилите ми се наливат и кожата ми става светла и розова. Татко си дойде - радва се на моето оздравяване. Той иде от болницата - тежко ранен в плешката, едвам се спасява. По гърдите му ордени за храброст - български и немски... Да, януари 1919 година.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година МАЙ [1916 г.] Хазаите ми отстъпват будилника си. Бие четири. Скачам, обличам се и тихо открехвам вратата. Купих си кожени сандали - меки, удобни. Ето ме на „Нишка”, ето ме на площада. Подлитвам по .Дондуков", „Търговска”, двореца - „Цар Освободител”. София блести в хиляди лампи. Постовите стражари приемат моето бодро: .Добро утро” и не ме безпокоят. Ето ме в гората, езерото, разсадника - по алеите. Небето руменее. Звездите чезнат една след друга. Сякаш не опирам земята, а летя. Никого няма в гората -но тя се буди в хиляди гласове. Славея, чуй! Той е много щастлив. Ах, как пее, как извива гласчето си, но нямам време да стоя, а бързам за изгрева. Пристигам на край гората, а пред очите ми ниви и ливади. Стара планина се синее и отваря златни порти. През тях наднича слънцето. Гледай го, гледай го! Подскачам и плескам с ръце. За пръв път виждам изгрев слънце - за миг всичко се стопля. Сякаш земята само това е чакала - усещаш нейния отдих, нейната радост и прилив на нов живот. Да видя Бога. Него да видя искам! Зная, че това е символ, но не, това е една реалност. Леко и радостно ми на душата. Обикновено девойче съм, но си имам крилца. Душата ми има крила - нозете ми обратно към града. Изваждам от пакетчето хляба и гриза на големи хапки. Колко сладко! Сякаш мед. Никога сухият хляб не ми се услаждал тъй много, както сега. Първа съм в канцеларията - подреждам си работата и почвам. Колегите пристигат един по един сънливи, неотморени, запушват цигари. Съвсем бодра съм - кръвта тича по жилите ми като никога. Натрупали са ми много работа - трябва да работя и на машината. Полека лека се научих да пиша на „Adler” и то чисто, без зачертавания. Учителят ме пита: - Ще си ходиш ли за празниците? - Не, защото последният път когато ходих мама строго ми заръча, ако не се оженя хич да не отивам при нея. Той каза: - Кажи й, че в света идва голям потоп; всички трябва да се качим по високите места, а когато той мине, тогава ще слезнем, градини ще правим и къщи ще строим. Сестра ми доби ново момченце. Кръстихме го Петърчо. И то е хубавичко. Дали не е същото! Там чух за прераждането. Имам си едно приятелче - Николчо. То живее на ’’Козлодуй" - долепя си челцето до прозореца и гледа. По-рано виквах да го виждам всеки ден. Заради него, по някой път пак слизам към какини, за да го видя. Заставам под прозорците и се гледаме. Сега то си подава главичката отвън и си приказваме. То е на 5 год. Няма си баща. Понякога до него стои и майка му. Николчо ме извика: „Лелко!” Майка му ме помоли да ги посетя. Николчо все й разправял за една хубава лелка. Винаги ще й бъда драга гостенка. Горкият Ulius Mucke Zesar-от Potsdam в Русе, командировка и писма, писма. Най-после го върнаха тук. Mein Schatz [(нем.) мое съкровище] ми вика направо; просто се разболял за мене. Щом свърши войната, веднага ще ме вземе със себе си. Там ще имаме деца. Много деца! Радва се на моя напредък по немски език. В това той вижда гаранция за моята вярност... Говори още много неща, но кой му разбира. Разбрах, обаче, какво майка му е съгласна за мене. Помоли ме за снимка, да й прати. Между другите имаше една и от Ковачев. Обезумя от ревност. Изпадна в припадък. Със стиснати юмруци ме питаше кой е този. Не зная да лъжа; казах му, че е Freund [(нем.) приятел], само Freund и нищо повече, нещо като Kamerad [(нем.) другар]. Успокои се. Сините му очички светнаха. Как ме прегърна! Усещам, че ребрата ми пукат. Но той е благодарен, че не лъжа. Даже плаче като дете. Този великан плаче от сърдечност към мене. Не ми е казал, че ме обича, но то си личи. Приятно ми е, когато ме гълчи от ревност. Не е хубав, има широк разлят нос, но има такава хубава стоика и такива мили, добри, сини очички. Освен, че се виждаме често, но той ми пише почти всеки ден дълги, сърдечни писма. Иска винаги да мисля за него - винаги. Пък аз гладувам. Хлябът от метлено семе е ужасен. Насищам глада си само когато отида в какини, или там - в „Опълченска”. Но това не мога да правя често... Военно време - магазините нямат за мене нищо -саздърма, кой знае от що е правена. Едвам я гълтам с този невъзможен хляб, който е с купони и то в ограничено количество. И зълвичката се ожени, и тя доби момченце заедно с кака. Постоянно дразни кака, че яде хубави работи. Носи ги в къщи, слага на полата си портокали, шоколад, бял хляб, банички. Така през бременността, така и сега... Щом ме види, че пристигам, идва с благата си, изсипва ги на масата и почва да яде. Яде и се хвали, че в къщи има още неща - кашкавал, сирене, масло, мед, че вече й се отщяло, толкоз се е вече преситила. Ние с кака се гледаме само. Да, никому нищо не дава, а само се тъпче за повече мляко. Кака ми дава скришно парче питка, месена от черно брашно, с малко сиренце. Тъй ми е сладко, като че ям баница. Чувам, че синодалните старци преследват Учителя. Тук-таме във вестниците по някоя заядлива статия. Такива глупости пишат, че би трябвало да се срамуват. Как не ги е грях да петнят този чист и свят човек! Колегите ми единодушно поддържат тия гадости. Само Негенцова не взима участие, а Цаньо Иванов вече си отиде. Заминаха с майка си за Трявна. Не искам да пея вече на тия попища. Казах на Рамаданов, че напущам. Той ме увещава да остана; иска да знае причината. Целият хор влиза направо в операта. Не бива да изпускам случая. Мога тогава да оставя чиновничеството и да бъда там със заплата... Сбогувахме се. Сега направо отивам на беседа, без да закъснявам вече от църква. Отивам по-рано, даже заемам стол. Запознавам се с братя и сестри. Стефан Белев [виж “Изгревът”, т. IX, с. 196-198 (Скандалът с Белева)] е знаменит човек - много начетен, голям езиковедец. Знае пет езика. Ненавижда Яворова. Нарича поезията му демонична. Негово жилище е „Ивайло" 13. Там ме отнесоха стъпките ми. Там „случайността” ме отведе. Но мене ми се струва, че няма никаква Случайност. Брат Стойчев - много сладкодумен - някакъв чиновник, гледа ми на ръка. Чак към края на живота си могла съм да очаквам подобрение на условията, а до тогава... Чичо Петко потвърждава думите на брата; този живот, обаче, казва той, макар условията ми да са неблагоприятни, щяла съм да имам „големи постижения”, щастието щяло да дойде на края. Кака Гина ни кани всичките на обяд при Учителя. Всички Му викат тъй, и аз - също. Тук има изобилно храна. Първо гъста вкусна супа от разни зеленчуци, после прекрасна яхния и бял месен хляб колкото искаш. После кошница с ябълки - прекрасни ябълки. Дядо Петър Тихчев [виж “Изгревът”, т. Ill, с. 19-20; т. IV, с. 143; т. XXIV, с. 393-394] говори на жените. Темата е: „Вярата на Корнилий".Този старец има премила физиономия и знае какво приказва. Той е тъст на бр. Стойчев. Колко обичам да ги срещам и двамата! Брат Стойчев е тъй сладкодумен - сякаш мед капе от устните му. Особено се радвам, че той говори за Учителя с особена почит и обич. Тука е първият ученик на Учителя Тодор Стоименов - разказва съня си пред всички: „Сънувам, казва, два гръцки парахода, натоварени с жито. Изведнъж потънаха и двата в морето.” Всички мълчим и се чудим на този сън. Тогава Учителят каза: „Така ще потънат гръцките работи.” Дорде чакам ред за при Учителя седя на двора при френското грозде и уча немски. Щом видя, че стоварват нарязани дърва, веднага тичам и пренасям, без да ми каже някой. Или измивам всички съдини от трапезата. По този начин олеква на душата ми за прекрасния обяд, който е безплатен за мене и който ще ми държи три дни и три нощи. Някой изпратил прекрасна бяла риба; кака Гина я сготвила, но когато я слагат на трапезата, почти никой не се докосва до нея, макар че е пълнена с чукани орехи, а отгоре с доматен сос. Господи, как можеш да не искаш подобна гозба! Само аз и чичо Петко ядохме от нея. Просто разкош. Дали царят е ял подобно нещо и с такова удоволствие. Чичо Петко „тайно” ми дава ябълки за дома, кака Гина същото прави, все тайно. Вървя и се смея. Днес Той каза, че идват големи изпитания за цялото човечество. Попитаха Го, кой ще пострада най-много. „Вълците, каза Той, едни други ще се изпоядат.” Юлий ми показва свои снимки. Ето го в голямо множество цивилен, заедно с висока накичена девойка. С една карфица избождам лицето й. Той сияе. С това доказвам своята Eifersuchtigkeit [(нем.) ревност]. Смее се. Помислих, че ще ядосам Юлий, но то излезе тъкмо обратното. Показа ми снимка в работен комбинезон пред една огромна машина. Механик е той. Гладна съм. Среща ме баба Яна - бежанката от Кукуш. Видя ме когато си купувах от онзи ужасен хляб. Тя ме хвана за ръка и ме заведе у дома си. Чудила се къде съм. Мило й било за мене. Запита ме как съм и що работя. Ето я чистата й стаичка с червена ямбулия на леглото. В ъгъла масичка, покрита с бяла бохчица. Тя откри бохчицата: купчини бял хляб - половини, четвъртини, симиди, корабийки. Жените й давали от парастасите [парастас - служба за покойник, приношение]. Дава ми няколко големи парчета и ме благославя: Бог да ми помогнел, както и аз съм й помагала. Целувам чистата ръка на бедната стара женица и се чувствувам щастлива и богата. Дошла бежанка с гола душа, а някога - била нещо - показа ми избелели снимки. Облечена с широка копринена рокля, горе стегната в кръста - цялата от „джанфез”. Горката, сега, почти - само че не протяга ръка... Да, има Един, който ни обича. Може никой да не знае и да не милее за нас, но Той ни обича повече от майка и баща, от брат и от сестра. Ето, не ме ли срещна днес чрез тази бедна душица, която раздели с мен своя залък! Господи! Очите ми се пълнят със сълзи... Почти всяка сутрин припкам за „Изгрев”. Всяка сутрин той е различен. Ту окъпан в розови лъчи, ту в злато, ту в бяла дреха. Понякога наднича през облак, понякога - направо. Това е моята радост, истинска радост. Облечена съм в розова батистена рокличка. Гората вече напълно се е развила, боровите клонки подмладени с ясно зелени калпачета. По алеите различно разцъфнали храсти... Има и като моята рокля, и като слънчевия изгрев, и като слънчевия залез. Цялата гора благоухае и ечи от песни. Официален празник. Не бързам. Скитам по алеите и ям хляб - питките на баба Яна... Пея, весело ми е, въпреки всичко. Кога съм в гората, всичко забравям. Дори и глада. Гората, небето - моите 21 години. О, пред мен е целия живот. Напред. Днес - неочаквано щастие. Срещам го отдалече в гората. Познах го по кучето булдог. Това е скъпоценният човек! Познавам го от учебниците, от вестници и списания. Той е! Като не отидох при онзи европейски българин с мократа горна устна, така си и остана това запознаване - само мечта. Крилцата у мен отново затрепват. Никаква самоизмама - Вазов [виж “Изгревът”, т. Ill, с. 101 “Защитата”]. Седи на горската пейка и се вслушва в песента на птичките. Ето го, той става, бавно върви и се спира до висок бор. Гледа нагоре; сигур иска да види пернатия певец. Сега, или никога, рекох си. Дойде ми чудесна идея. Заставам не далече до няколко борчета, но така, че той да не ме вижда. С ясен, звучен глас запявам една негова песен, която ние, царибродските певици си приспособяваме към позната мелодия. „Чакай момне, стой да зърна Тия очи сини Твойта кошница е пълна С алени малини... От зори си ги ти брала С розови си пръсти Брала си ги и си пяла Всред горите гъсти.” Тихо завършвам песента и сякаш сама се вслушвам в нежния завършек. Неусетно, някой се изправи до мен. Той, обичният поет. Ласкав глас милва ухото ми: „Много сте весела, госпожице!” Какво отговорих, не зная. Следният му въпрос се отнася до песента. - Каква е тази песен, отгде я знаете? - От Вас е, казвам смело. Нали Вие сте българският поет Вазов. Той се усмихва. Казах му, как ние там, у дома, няколко сходни стихотворения можем да ги пеем на един и същи глас, защото си нямаме много песни... - Ако не бързате, казва, нека седнем на тази пейка. Та знам ли аз какво съм говорила и що ме е питал той. Но и книгата ми разгледа и за тевтерчето ме попита. - Пиша стихове - нахално се похвалих. Леко треперя. Как изведнъж става това. Помоли ме да рецитирам някое, или да прочета от тевтерчето. Изведнъж се почувствувах тъй нищожна, че замълчавам. Но добрите хора имат особен ключ, види се, да отварят и най-добре заключените врата. Почнах със „Спи, детенце, спи”, после „Стълб мой” и спирам -достатъчно. Той ме гледа кротко, благо и обичливо. Каза ми, че имал тази сутрин радостно предчувствие и то се сбъднало. Срещнал едно много симпатично добро момиче, което пише стихове и става рано за изгрев слънце. Чуди се как самичка ставам рано и припкам през заспалата София, и то заради слънцето. Покани ме у дома си. Поръча ми да взема със себе си всичко що съм писала и да му го прочета. Изпращам го до края на гората и се връщам отново да тичам из алеите доволна и щастлива. Но каква омраза към Учителя от тия попове! [виж “Изгревът”, т. V, с. 257-358, 507-527; т. IX, с. 23-24 (спиране на събора в Търново 1915 г. от ген. Радойков)] Такива небивалици пишат. Умря най-злият владика Йосиф [виж “Изгревът”, т. XV, с. 681-683 - митрополит Йосиф, главен началник на военното духовенство през войната 1915-1918 г.]. Изложен е на показ в църквицата... Отивам да го видя. Грамаден човек - дълга бяла брада, високо чело. Умрял внезапно - не се стопила от него нито капчица млечице. Какво великолепие край него от горящи свещници, сякаш е някой цар. Гледам го и се чудя где седеше омразата му към Учителя. Как можа да допусне той тази гадост в сърцето си. Омраза, клевета, лъжа... До него на възглавничка е и короната му, патерицата на владишко отличие. Гледам го и се чудя. После сядам в градската градина и пиша впечатленията си в една тетрадка... „Случайно”, все случайно, запътвам се подир туй при Него. Случи се тъй, че Той е сам. Исках, ей тъй, да го погледам само, но Той рече: - Носите ли нещо за четене? - Не, казах, не мислех, че ще дойда. - Ами тази тетрадка - и Той посочи към моя джоб. - Това е дневник. Само дневник. - Четете. - На коя страница, питам. - Четете писаното най-после. Наистина, последните страници - писаното за владиката. Гласът ми особено подчертава следния пасаж: „Ти, Служител Божий, как смееш да гониш Божия пратеник! Как дръзваш, нищожний. Ето, живота ти свършва до тук и ще бъдеш забравен, и никой няма да си спомни за теб. А Той, светлият Учител, во век ще пребъде в нашите сърца.” Затварям тетрадката и слагам ръцете си върху нея. Погледът ми е насочен към Него... Небивала красота в Него. Небивал, неземен образ. Той се претвори пред очите ми и сърцето ми не би изтраяло и би се пръснало мигновено от радост, ако това не е само един миг. После Великата порта се затваря и Той остава как преди. Нищо не говорим след туй. В този миг душата ми стана безсмъртна -чувствувам вечния живот. Виждам Небето разтворено. Излизам с лице към Него. Бавно слизам по стълбичката и жадно Го гледам. Тайна. Целувам ръката Му и одухотворена от това, що видяха смъртните ми очи, с тихи стъпки си отивам. - Бог да те благослови, чувам след себе си дълбокият вселюбящ глас. На следната неделя виждам между седналите на беседата и Вазов. Учудих се, не, зарадвах се. Не му се обаждам, не се приближавам дори до него. Как хубаво слуша! Ето го милото благородно лице на прочутия наш поет - на прочутия, на любимия наш поет. Паша ме завежда у тях на обяд. С Надя си хапваме печена кокошка, а те картофена яхния. Аня ми свири нещо от Шуман. Пием чай и тя ме изпитва по немски. Намира, че не съм си губила времето. После излизаме с Паша в Борисовата градина. Тя прилича на лястовица. Разискваме върху думите на Учителя, отправени за нас двете. „Вие, каза Той, с Паша сте млади души.” И сега се питаме защо не стари души, а млади. Може би затова, защото си нямаме домашни параклиси и не ни се е явила още св. Богородица. Но както и да е, ние с Паша лесно се примиряваме, защото щом Той го казва, значи има основание да Го каже. Казвам й за Юлиус, че иска да ме води в Германия. Паша казва: - Значи ти ще ни напуснеш, а? - Да, казвам, но сама не вярвам. Защото такава грозна сцена ми направи тия дни, че просто ме ужаси. Ковачев ме среща и ме изпраща до канцеларията. Поприказвахме си. Разбира се, няма никакво основание лицата ни да са печални. Още не отзвучали стъпките му по тротоара, чувам някой задъхано да произнася името ми. Що да видя - Olius Zesar Miicke. Неистов израз - немски Otelo. Овладя се, за да ми каже, че ще ме чака след работа. Качваме се на трамвая и - в Борисовата градина. Потегляме по алеите. Мълчим. Donnerwetter, Donnerwetter [(нем.) израз, показващ гняв или учудване] - пухти моя дойчовец. Стиска юмруци и някому се заканва. Нищо не разбирам, но усещам, че за мен се отнася. Това е нов ураган от ревност - разбрах, за Ковачев се отнася. Стоял навярно някъде на „пусия”, за да види вярна ли съм му. И ето, хваща ме на местопрестъплението. Стискам грубата му ръка, целувам я, но нищо не помага. Заплаках не на шега. Изведнъж рязко се отделя от мене и тръгва към срещуположната посока - отива си. Ех, отива си. Става ми болно. Защо пък така? Не може ли да разбере, че и аз си имам познати. Вървя и бърша сълзите си. Ревнив! А как ще бъде това нещо в Potsdam. Може и да ме натупа, а! Обръщам се. На 20 крачки той стои и гледа към мене. - Schatzi [(нем.) скъпа] - вика сърдитко и тича към мене. Разгръща ръце и ме стиска в прегръдката си: - Uli Otelo, Otelo. [(нем.) Юли Отело, Отело] - He, eifersuchtig [(нем.) ревнив] - изговарям добре немската дума и той ме целува. После се развесели. Пее немски песни. Казва: Ubi bene, ibi Patria. [(лат.) Където (ти) е добре, там е родината (ти)] Един вид той ме плаши със сцени, за да му бъда по-вярна. Всъщност, Юлий не ми е съвсем по сърце, но тъй стана, че се сприятелихме, а той има добра душа. Завежда ме до в къщи и клати заканително с показалец. Наистина, взимам папката със стиховете си и отивам при поета. Тъй се зарадва! Извика икономката си - сопотянка - и й каза: „Когато и да дойде при мен това момиче, винаги ще я пускаш.” Поръча кафе - и сядаме на плетените столове в неговата гостна. Подканва ме да чета. Ето, редят се стихотворения едно след друго, той слуша. Накрая ми обърна вниманието върху сгъстените съгласни: т, с, ц, ш, ч и пр. Каза, че те не бива да са повече от 2 - 3 в стих. Иначе се губи музикалността. Спря се на някои образи, даде идея как да се разработят, за да бъдат по-завършени. „Шъпнене” вместо „шепот”, както аз го бях поставила. Каза да уча френски или руски език. На руски имало прекрасни преводи на най-великите поети. Четох му „В Александър Невски”. Зарадва го много сравнението, което правя между ръкотворния храм и неръкотворния - природата. Ако излизала Българска сбирка, той би го поместил там. Но едно нещо тревожи поета -при сигурни хора ли съм. Имам ли „закрила”. - Добре би било, казва, тук в този голям град да имате сигурен приятел, годеник, или пък да влезнете в някое религиозно общество. - Но аз ходя вече при Учителя - отговарям... - Отлично, казва Вазов, там е вашето място. И аз ходя да го слушам. Не му казах, че го видях, не. Но много се радвам, че той не казва като Саша, че там си губя времето напразно. Подари ми „Юлска китка” и ме покани веднъж за винаги да го посещавам и дори да го спирам, където и да го видя. Милий, милий поете! Сава Злъчкин ми казва, че Йончев е много болен. Взимам трамвая и в Красно село. Човешка развалина. Моли ме да му купя револвер, за да се убие - мъките му са ужасни. Нарича ме сестро, сестро. Иска да се моля за него... Зная вече много песни: „Напред да ходим смело”, „Братство единство”, „Дързост в Христа, другари”; запознавам се с още сестри: Ана Динова, Пипелова, Савова, Ковачева - все отбор певици - възрастни жени, а пеят тъй хубаво. Райна Стефанова - шивачка - много кресливо пее и подбелва очите си. Защо ли така? Навярно и тя вижда видения. Завежда ме у дома на обяд и хвали шиваческото изкуство. Разбира се, загатва за някакви си особени преживявания, които никак не ми допадат. Също и Паша не се възхищава от тях. В същата къща живее и вдовицата Ана Динова с дъщеря и син. Тя ни чете псалми от Библията и ни накара всеки да си отвори да види какво ще му се падне. На мене се падна: „Ще ви пречистя със 7 огъня.” Тя обяснява, че под „огън” се разбира страданието, което едничко ни приближава към Бога. При нея вечеряме. Пеем песни, че тавана се вдига - новата -„Напред, напред за слава, в бой за царя небесни”. Закъснявам за дома. Хващам се за бравата на портичката - Юлий - но този път не е гневен. Почти разплакан, че цял ден ме чакал, за да се поразходим; няма да ми се кара вече, оставя ме свободна, но веднъж да ме заведе при майка си, трябва да му бъда покорна. Целуваме се в тъмнината и аз се скривам в стаичката си. Тази сутрин се зареях в гората. Чувам нашите песни. Тръгвам по тази посока. На открито голямо множество - нашите. Учителя с тях. Приближавам се, поздравявам. Една от сестрите казва: - Защо сама идваш на изгрев, ела при нас. - Но аз не зная, отговарям, че вие се събирате. Ако знаех, щях да дойда, разбира се. Това е сестра Янакиева [виж “Изгревът , т. V, с. 590]. Сини, ласкави очи - изящни пръсти - приветна усмивка. Имам ново началство - полковник Софрониев. Осанката му вдъхва доверие. Има нещо рицарско в него. Почти не го виждаме. Работата е скучна, но що да се прави - с тези 90 лв. лошо, но без тях още по-лошо. Макар, че хляба е малко и лош, но въздухът е прекрасен и нозете ми здрави и пъргави. Часовите ме познават и ме поздравяват в ранните часове. Всяка сутрин тичам към слънцето да го срещна заедно с птичките. Хазаите ми се радват. Кой им внуши това дълбоко доверие?! - Оди, оди, керко, казва бабата, нека Господ и нас да благослови. И Петърчо се разболя от дизентерия. Детето се сви като осланено листо. Устните му посиняха. Очите му потънаха, ръчичиките - костички само. Изстива. Тичам при Него. Тичам като стрела. Плача - и това детенце на кака ще умре! - Нищо, нищо му няма, казва. Нека го пече на слънце майка му. Целувам ръка и със стисната длан тичам обратно. Среща ме позната, иска да се ръкува с мен. Отскачам като топка. Стискам шъпата си от благословеното допиране на Учителя и пристигам. Едно врабче се блъсва в окото ми,но аз пак стискам шъпата си, за да не изпусна Учителевия дар. Викам от вратата: „Нищо му няма, како, нищо му няма, така рече Учителя.” Разтварям шъпата си върху болното коремче, проливам жарки сълзи върху излинялото му телце, плача пълна с обич и вяра. И ето, Петърчо оздравя. Налива бузки, ръчичките му пак стават с дупчици. Гука и се смее. Изправям го върху коленете си - подскача на игривата ми песен. Каква радост в цялата къща! Всички повярваха. Но, зълвичката умря след кратка болест и остави сираче. Главинов все пак ме запознава с поет. Това е Стоян Михайловски [виж “Изгревът”, т.III, с. 160, сн. 83; т. XV, с. 778-784 (Ст. Михайловски срещу Учителя)]. Завежда ме у тях - мъж, жена и храненик. Той ме прие с голяма радост. Остави ме да чета стихове; сам той чете свои: „Тежи ми, Боже, кръста на живота” и др. Остави ни и двамата на вечеря. Главинов го обожава. Каза: „Ето вашия учител.” (Разбира се, той нищо не знае за личния ми живот.) Още до неделя след обяд ме завежда на протестантската църква да чуя словото му. Говори с подчертавания и ръкомахания. Говори с патос. Може и да те просълзи даже. Но разликата между Учителя и него е както между Слънцето и Луната. Единодушно съм поканена от цялото семейство всяка неделя да им бъда гостенка на обяд. Нямам причина да им откажа, но се чудя как ще стане това, защото аз предпочитам да отивам в „Опълченска” 66. Радва ми се и г-жа Михайловска. Готви хубави обеди и ме гощава богато. След това всички в гостната й се разговаряме върху изкуството. Според него трябва да проуча речниците на Найден Геров, за да се сродя с народния говор. От него чух и чудната, и чужда за мене дума „фолклор”. Брат Белев, като лингвист ми обясни, че това значи да изучавам народното творчество. Това предполага да ходя в Народната библиотека и в Министерските сборници да чета отдела за народни умотворения. Дълга и широка... - Химитлийски е при мъжа ми оттатък, казва г-жа Михайловска, също и Главинов - постойте при мене. Завеса дели стаите. Госпожата нарежда слугинчето, аз стоя сама. Неволно слушам разговор. Гласовете ясно се различават. Ето сега говори д-р Главинов, после Химитлийски, после взима думата поета-философ. Оставам като гръмната. Заговор против Учителя. Св. Синод праща тази депутация до Ст. Михайловски с молба да държи публична сказка против новия антихрист. Свят ми се зави. Михайловски с „радост” приема. Чувам думите му: - Морална елегантност е да пази човек вярата си. Едвам изгълтах обяда си и право в „Опълченска”. Извинявам се на семейството, че имам неотложна работа. Там заварвам женско събрание. Канят ме да взема участие, но аз стоя в антрето и не мърдам. Те почват да пеят, поемат тихо молитва. Врата се открехва и Учителят е пред мен. Сега чак разбирам, че върша предателство. Но везната наклони към Учителя, виновна ли съм? Хък-мък, разказах му случката. Помислих си, че ще се разгневи, или ще се закани, или ще се разтревожи. Нищо, нищо, нищо. Напротив, стисна ръката ми и каза: „Смелост! Смелост! Те всички ще си научат урока.” Отивам си окуражена. Сякаш дойдох да взема кураж. Защото, наистина, тия попища са много, а Учителят е сам самичък... АВГУСТ 1917 г. Пак нов шеф - полковник Серафимов. Прилича на полицейски началник. Очите му остри, сякаш бодят. Поиска поотделно да му се представим... Какво има да ни гледа - писарки. Всеки ден звънеца: зър - зър, прислугата: Пак тебе вика. Скачам с разтреперано сърце. Защо ли - свива се нещо под лъжичката ми. Страх... Нищо, просто ме разпитва отгде съм и при кого живея. Каза, че заплатата ми е много малка. Мълча и заднишком излизам от широката двукрила врата. Нямам кому да се оплача, защото по внушение на Синода Фердинанд интернира Учителя във Варна [виж “Изгревът”, т. I. 2. изд. 2011, с. 528-530; т. IX, с. 229-234], Ulius не разбира от тези неща. Смущавам се, охкам, губя се. Заповяда ми в неделя сутринта да се явя на работа. Но защо вика само мене? Казвам на колегите, те мълчат, гледат към преписките си - нищо. Стискам ръце, моля се, моля се. Но може би се страхувам без основание. Може би ще ми диктува нещо на пишущата машина. Не, Самоходова е най-добрата машинописка - пръстите й работят като светкавици. Ето св. Неделя. Обличам се и тичам на работа. Стоя в канцеларията си и викам всички сили небесни - помощ! Звъни се. Няма разсилен, няма никой - звъни началството. Излитам до кабинета и почуквам. Среща ме строг поглед. Косата му е бяла като сняг. Няма няколко зъба. Стегнал се в лъскав мундир. Извика ме до себе си - прелиства някаква преписка, търси нещо, мърмори. Изведнъж става и ме хваща през кръста. Навежда се към главата ми и търси лицето ми. Но сила удесеторена от сутрешното припкане ме откопчава от „железните” му старчески прегръдки и го отблъсквам като гумена топка. Косите ми - разчорлени. Заставам „мирно”. Запъхтян, разгневен, ето що ми каза: „Ще ви дам да се разберете, вие!” Тичам по стълбите, излизам на улицата и заставам до ъгъла на „св. Спас”. След малко, ето го оскубания хидалго, гневно дрънчи със сабята си и величествено минава по другата улица с достойнство, че носи на плещите си тежестта от отечествените задължения. На 14 август той ме изпъди от работа под предлог, че не му станах на крака, когато влезе при чиновниците. Всички седят по столовете си и работят. Но той мен обвини. Вълкът се кара с агнето, че му мъти водата, а горкото агне е доста надоле от него в планинското поточе. Обзима ме ужас. Кака настоява да се върна у дома... Ако тук е мор, там ме чака сигурна смърт. Не, не, не... Излизам на изгрев. Срещам се с братя и сестри - унили. Правим гимнастика, разговаряме се, ала - тъга, тъга по Учителя. Моята тъга е още по-голяма... Настига ме стражар. Закъснели. Пратени да ни разгонват от гората. Този по мене - излезе едноселец. Добър, смирен човек. Четях си книжка - защо ще ме гониш. Заговорихме - излизаме даже роднини - Знеполец. Отметна чантичката си, извади бял хляб и ми подава хубав резен. Отиде си. Оставам да чета, да се моля и да разполагам с времето си както искам. Подир седмица срещам познат - г-н Карев от Русе. Дойде чак у дома. Видя обстановката ми и Библията на масата. Разправих му одисеята си. Ще помисли и после ще ме потърси. След два дена пристига и ме завежда на „Мария Луиза” в ангрос. магазин на Рафаел Камхи. Бахар почна да ме учи как да превождам писмата върху една преса. Магазинът е пълен с всякаква галантерия - тантели, шевици, платове, сукна, лен, коприна. Рафаел Камхи е голям господар. Мъничък, жълт човечец, дребен като японец, но може би - милиардер. Сега заплатата ми е 120 лв. Работата ми не е тежка, но иска много тичане. Трябва да разнасям и писма по разни учреждения и кантори. Не е по силите ми. Това тичане с папка в ръка ме уморява и унижава. Чак сега виждам колко много ме е оскърбил полк. Серафимов. ОКТОМВРИЙ [1917 г.] Хубава е София сега. Като че ли не есен, а пролет идва. Но моята клета душа е ранена. Юлиус ми се обажда от провинцията, рядко ходя в Михайловски и преустанових курсовете по немски. Често отивам при кака и се занимавам с оздравялото дете. НОЕМВРИЙ [1917 г.] Бахар ме ухажва. Често наднича в моята стаичка и ме гледа с тия зачервени болни очи и клепачи. Почивах си, чета псалмите. Той взима книжлето с нечистите си пръсти и чете... Тази вечер ме завежда в „Сплендид” на вечеря. После на кино. Старае се да държи коляното си до моето. С разни хитри движения, местя се малко по малко. Оставих и кино, и всичко. Цялото ми внимание е в неговото коляно. Роня горчиви сълзи и се моля, моля. Чува ли Бог молитва отправена от едно кино... Господи, Господи, спаси ме. Свършва се киното. Бахар ме води на пасти. Разточителен човек. Моля се и се моля, и пак се моля. Довежда ме до „Нишка”. Подавам му ръка и нехайно казвам: „Благодаря сърдечно и лека нощ! Нека Бог ви възнагради за вашата постъпка.” Бахар е човек. Стои със зяпнала уста, после бърже отмята шапка и казва: „Няма защо да ми благодарите - приятен сън!” Смъквам се на колена в стаята си и горещо благодаря на Бога, че ме спаси по чуден начин. Този евреин не би се посвенил да нахълта в тихата ми чиста стаичка, ако не беше... Бог. При Учителя идват, както казах, много и различни хора. Ето неколцина с дълги коси, с дълги бради, все на апостоли приличат - агнета божии: Спас Димитров, Величко Чакъров, Моис Коен... Чак сега се сетили да ме спасяват. Губела съм си времето при „онзи”, а виждала съм ги как целуват ръка на „Онзи”, богоговеят, а сега лаят по петите му, когато мислят, че стадото е без пастир. Спас ме кани у тях да ме гощава, но тъй малко гозбица сипва в чинийката и тъй малко хлебец в панерчето, сякаш за болни. На трапезата и други „послушници” - все такива бледи и мършави. И той има параклис, но много по-голям и богат. Действително, с хубави картини се е оградил, но предателска душа е той. Хули Учителя, безсрамния, казва че не ми е мястото там и че той, самият Спас, ще ме упътва по-нататък. В. Чакъров ме води на неговите спиритически събрания. Лудория. Припаднали жени, разтърсени долапи (дали нямаше някой в тези долапи). Една жена полудя, буквално полудя. Не се засрами този синеок и нежен апостол-вълк. Но и той похули Учителя, макар че на трапезата Му седя и пр. М. Коен ме влачи на теософски събрания. И той иска да ми покаже правия път. Смути се душата ми и омалне духът ми (Давид). Тогава викнах към Господа и Той чу гласа ми, дойде и ме спаси. Няма никой край мене, но има Бог. И днес, сама в стаята си, падам на колене и се моля с ридание. Господи, подкрепи ме; смутена съм, огорчена е душата ми. Вият като вълци, искат да ме грабнат. Стани и спаси ме. Хулят Учителя. Добрият приятел. Чистият. Светлият Учител. Подгониха Го, а нас вълци искат да разкъсат. Не сълзи, водни източници очите ми. Скръбта ми достига до своя връх. Тогава в душата ми блясва просветление, блясва успокоение, блясва чист и светъл неопетнения с нищо образ на Оногова, който утвърди стъпките ми към Бога. Той - Учителят. Да бъде благословен, да бъде благословен! Бахар е бутал книгите ми в чекмеджето. Познах. Отварял псалмите. Той се промени - сякаш добри мисли има на главата си. Признава, че работата не е по силите ми. Трябва да ходя пеш по кал, студ, дъжд. Трябва им колоездач и по-силна ръка за пресата. Днес си говорим като приятели. „Карайте още, казва, ще видим.” 20 ДЕКЕМВРИЙ [1917 г.] Бахар ме вика на дългия тезгях. Негова роднина го моли да й прати плат за палто, а той иска аз да го избера по мой вкус. Посочих тъмно блестящо дамско сукно. Тогава той взема големите ножици, отрязва три метра, загъва го в дебела хартия, завързва го здраво и ми го подава: -Нека ви е честито, г-це, вие го заслужавате. Оставам смаяна. - Така постъпваме ние с добрите хора. После отива към касата, брои пари и тях ми подава: - Ето ви три заплати обезщетение. Вие вече сте свободна. Ако нещо съм ви огорчил, прощавайте. Прибирам книжките си от чекмедженцето и - сбогом. Юлиус заминава за Галиция. Изпраща ме тази вечер на гарата и плаче като дете. Той ще се върне, тогава ще дойде и ще ме отведе там при майка си в Потсдам. Качвам се на влака с убеждението, че една важна страница от живота ми е вече отминала. Утре следобед сме със Софето по линията. Пълен влак от София пристига - германци. Чувам някой да ме вика. Юлиус тича към мене и пред всички свои другари и Софето ме прегръща и целува. Сега не плаче. Като стрела се качва на бавно потеглилия влак и вика: ,,auf baldiges Wiedersehen.” [(нем.) До скоро виждане] Цариброд, [1917 г.] Приеха ме не с отворени, но с нападателни „обятия”. Одисеята ми в София от 23 месеца е засегнала отрицателно въображението на майка ми. Но ето ме с 2-3 роклички, топли обуща, ново палто и даже малко пари. Залавям се веднага с къщна работа. Но Бека е при нас, защото мъжът й е мобилизиран и моята помощ е повече от нежелана. Сестра ми не иска и да погледне моите книги, макар и тя самата чете романи. Гледа ме с насмешливост и мълчи като дявол. Писмо от д-р Гологанов. Онзи туберкулозен офицер, с когото се запознах в боровата гора. Каква топлота и сърдечност! Неговото обръщение към мене е високо човечно и братски чисто, Той не забравя онази чудесна среща в слънчевото утро в гората, когато болен и отчаян, срещнал една светла душа, една сестра, едно добро момиче - самата пролет за измъчената му душа. Не съм се отвратила от него - болния човек; вдъхнала съм в душата му вяра и надежда и то без да му говоря, ей тъй просто, само с присъствието си. Радвам се на писмото! Ето светли и насърчителни думи за мен от един умирающ човек. Г-н Михайловски също ми пише. Ето писмото му в розов плик с дупчици по края, които се откъсват, за да се отвори самото писмо. Такива писма той писа и на кака да бди над мен. В това си писмо той ме гълчи, че не съм му се обадила лично при заминаването, иначе, той не би ме оставил да сторя това. Непременно да изуча речниците на Н. Геров и народното творчество. След някой ден сандъче книги от него. Няколко тома Иполит Тен. Но този човек ме надценява в очите си. Чета и нищо, ама съвсем нищо не разбирам. А такива тежки томове - не можеш да ги вземеш нито в джобовете си, нито да ги мъкнеш в ръка. И Главинов се обажда. Съжалява, че не успял да ме запознае с Вазова, а не знае, че сама разреших тази задача и съм вече в числото на обичните му и благонадеждни млади парнасци. Дали да му пиша как се запознах с него, как взе при себе си моите ръкописи на пишуща машина, за да ги прегледа самичък. Дали да му пиша неговите думи: „Смятайте се веднъж и завинаги поканена при мене!” Не, няма да му пиша. Не поверявам никому красивите си тайни. Благородната Саша Гладиева винаги ме полива със студен душ за Учителя. Изкажеш ли хубавото - намалява се, изкажеш ли лошото - увеличава се. И за Бахар не казах никому... Знае ли Главинов какво велико значение за мене има доверието на Вазов. Знае ли той как запя земята под моите стъпки и сякаш небето запя заедно с мене тази велика животворна песен: „Учителя, Вазов, Учителя!’’. Та нали и той беше в делегацията против Учителя. Не, няма да му пиша.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година 27 ФЕВРУАРИ 1916 г. Четири писарки: Пенка Негенцова, Чапаринова, Люси Стоянова и - мойта милост. Още и двама други книговодители - младият Гладиев, студент и Цаньо Иванов, семинарист, машинописец. Деловодители - Петко Брадистилов и Малеев. Първият - все кашля и кашля, а вторият, все пуши и пуши. Люси ме запознава с имената на всички и почва да ме учи на „експедиторство”. Главата ми се замайва от тази нова дума. А то, просто ще надписвам пликове по даден адрес и ще ги записвам под номер в една книга. Заплата 90 лв. месечно. Почвам пак с всички да сядам на трапезата, макар че моята млада роднина още ръмжи като зло куче, готова всеки миг да грабне хляба от ръката ми, и би го сторила, ако не е бастуна на баща й. Майка й също е непримирима. МАРТ [1916 г.] Времето се стопля. Дните наголемяват. След работа тичам към боровете. Отивам при онова борче, целувам го и му казвам, че сега ми е по-леко. Един съгражданин ме завежда на социалистическо събрание. Там говорят разярено много хора. Чувам и прехваления Георги Димитров. Строен, червендалест, камък да стисне - вода ще пусне. На връщане сякаш се схумих, тъга някаква - не съм за тук. Нямам нужда да ми крещят. Не може ли по-тихо. Жилите им се издуват и очите кръвясали ще изскочат - зли псета. Близо до моста е Народният им дом. Горе изобразяват сърп и чук. Казват ми да се „организирам”, иначе загубена съм. Сякаш нещо ме души. Где да се организирам, защо? Нима човек не може да мисли, ако не се организира. Отивам често при Саша. Тя иска тъй, това е същински празник за мен. Черпи ме, после ми свири на пиано, а после и от мен иска - поезия. Знае, че пиша. Прочетох й внушеното вече от д-р Козарев: „Небесна капчица”. Тя е във възторг от него. Кара ме да й го повторя. Тя сама се чуди кой ли ще е този д-р Козарев - такъв лекар няма при тях. Но, цяло щастие е да говориш за поезия пред едно такова прекрасно същество, да слушаш този дълбок симпатичен глас и гледаш лъчезарни сини очи с блясък на море под слънчеви лъчи. Понякога и моят стар благодетел влиза и кротко, кротко ми говори. Приличат си със Саша. Тодор Гладиев е влюбен в Люси, иска да се жени за нея, а това не бива да стане, защото Тодор трябва да следва. Саша има още двоица братя. 9 МАРТ [1916 г.] Уших си нова клоширана пола с жикетче. Ковачев ми пише, че скоро ще дойде. Но за какъв Учител - Мъдрец ми загатна той? Имам вече книгите на Кринчев и разплакана ги чета: „В страната на палмите”, „Всред Рила”, „Черният Кебар” - разказ. Струва ми се, че той ходи с мене. Произнасям името му със свещен трепет. Ти не може да си изчезнал, щом като ме водиш сега - скъпий, незаменимий. Само веднъж те видях и чух, но ние ще бъдем неразделни. Ето ръката ми, води ме -лъчезарен си ти. Очите ти божествени, склопени завинаги и звънтящият то като златна камбанка твой глас, сега е замлъкнал. АПРИЛ [1917 г.] Ковачев е вече тук. Шапка с цветя и панделки, чадърче, красиви обувки - той не може да ме познае. Правиме снимки: една - как бера маргаритки по ливадите, друга - замечтана до някой бор, трета - как чета, седнала на пейка. Говори ми за Кринчев. Книгите му - израз на самия живот. Ходил чак на Хеопсовата пирамида само с 40 лв. в джоба си. Мъченик, страдалец, велик. „Всред Рила” е прекрасна. Искам и аз да отида някога там. Искам. Неговият светъл Дух ще ме води. Той нали дойде и ме поведе „нагоре”. Пръв той ми каза: „Ти имаш хубава душа.” Той пръв и едничък, и никой друг. Струва ми се, че той е при Христа. Христос ме събуди и повика чрез него. Ковачев разбира, че не му отговарям. Че общите снимки са само радостта на пролетта. Но все таки той още вярва. Скоро ще се установи в София и - тогава. А София е хубава вече. Кой, кога и как я облече с великолепие? Отсреща Витоша я здрависва. Врабчетата сега са чисти и весело чуруликат. Улиците - да ти е драго да тичаш по тях. Цаню Иванов ме ухажва. Учи ме на пишуща машина „Адлер". Често си тананикам. Казва, че имам хубав глас. Завежда ме хористка при Рамаданов в „св. Кирил и Методий”. Спевките правим в дома му, далече. Ужасно се нервира, когато нещо не върви. Грубичко гълчи и стрелка светкавици от хубавите си вакли очи. Пеем, пеем с часове - все руски църковни песни. И друг ме ухажва от метеорологичната станция, също хорист. Води ме там да видя орхидеите. Небивала красота! Че това не са цветя, а лица; образи на някакви неземни същества. И двамата с Цаню носят очила. Струва ми се, че хора, които носят очила, изобщо не виждат. 20 АПРИЛ [1916 г.] Знаменито! Случи се нещо необикновено. На пишущата машина си преписвам едно стихотворение-„Той иде”. Цаню Иванов полюбопитствува от кой автор е и пр. - Мое си е, казах простичко. Очите му блескат под очилата и той го прочита още веднъж. - Тук вие пишете, че Христос пак ще дойде, но не с корона и мантия, а съвременен човек. - Да, казах, само такъв мога да го приема: човек, приятел, събеседник. Тогава Цаньо Иванов, семинариста, Цаньо с приятния тенор се приближава поверително и тихо ми казва: - Този човек е вече дошел. - Но кой, скачам аз, това което пиша тук е вдъхновение, мечта; мисля даже химера, а не... Собствено, аз не вярвам, но ей тъй, пиша си. - Не, каза Цаньо. - На земята е дошел този велик човек и то в нашата страна - един добър човек, който прилича на нас, но никак не си схожда с нас. Този човек трябва да познавате и вий - точно вий. Ковачев! Хрумват ми неговите думи, казани там в Борисовата градина. Той ми каза същото. - Не, Иванов, не, извиках почти гневно. Добри, истински, велики хора има само на книга, рожба на душевен глад. Рядко, много рядко има милостиви сърца (Гладиева, кака), но всички други са вълци. Самичка зная какви „благодетели” срещнах, преди да си намеря работа. Отделих се от машината. Той нищо вече не каза, нито по-после дори. Но мен ме зачовърка. От време на време изплава в съзнанието ми: „Той е тука. Той не прилича на нас.” А Цаньо е все усърден да ме води на спявка и подире изпраща до дома. Коректен, строг, честен, лют, нервен, гневлив, ревнив, ревнив - би ме заклал като самаго Отелло, защото и онзи с орхидеите иска да ме изпраща. Придобрявам се с Цаньо, за да ми говори за „Онзи Човек”. И той ми започне нещо и - пак млъква. Каза, че ще говори с майка си. Запознах се с Иван Йончев (и Злъчкин, редактор на „Барабан”). Мъничък, синеок, с къдрава коса. Много пие и ръката му трепери. Пише нежни стихове. Чете ми едно: „Какво са, о, татко, в небето звездите”. В сладкарницата ме гощава с чай и пирожки. С нас е и Бончо х. Бонев -многообещаващ белетрист. Добри, добри момци. Искат да им чета стихове. Йончев ги харесва, но казва: „Имат слънце, но много облачно”. Да съм се пазела от претрупаност, повторения и пр. Напълно хареса: „Как тъжно е в моята градина”. Отпечата го в „Барабан”. Сам ми го донася в канцеларията. - Лиричка сте, каза, както ми каза и Кринчев. Макар, че не разбирам що значи това, става ми приятно. Хич не ме бива за писарка, обаче. Често правя грешки и Малеев ми се кара. Когато го чувам да крещи, цял вонящ от тютюн и без зъби, струва ми се, че виждам някоя зла вещица, цяла треперя. Във влака към Цариброд Ем. Начев ме запозна с прависта д-р Главинов. И двамата решиха, че непременно трябва да се явя пред великия народен поет [Иван Вазов]. Чудя се как е възможно да стане това. Но аз все си мисля за Онзи Човек, за когото така загадъчно ми намекнаха Ковачев и Цаньо. На Христа прилича - твърдят и двамата. Излизал и между народа, но много рядко. Значи, все пак бих могла някога да го срещна. Ковачев не знае адреса му, а Цаньо е заключил устата си. Турям си наум всяка вечер след работа да отивам до Орловия мост. Сигурно ще го разпозная. И между хиляди пак бих могла самичка да го разпозная. Въпреки старанията ми, такова лице, което да отговаря на „моя” човек, не срещам. Нито походка, нито лице - не, няма такъв човек. Всеки ден излизам с определена цел. Жадувам за простор, искам да го срещна. Искам. Моля се. Спевките при Рамаданов продължават и хорът ни в църквата „св. Кирил и Методий” изпълнява прекрасно руските църковни концерти. Пея с такова вдъхновение, с такава радост - сякаш съм пред престола на самаго Бога. Чудесният тенор Тодор - още с ученическа куртка изпълнява солото: „Серце чисто созижди во мне Боже и Дух прав обнови во утробие мое” и пр. Сякаш ангел пее. Лицето му розово и очите като синчец. До мене е Райна Тодорова - пее, не се шегува. Тя сякаш ме топли под крилото си и аз се сливам с нейния глас. Когато тя отсъствува, струва ми се, че пак е до мене. И пак ме влачат на събрания в клуба на „тесняците”. Душно ми е там - изобщо, чувствувам се самотна между всички, още не на своето място. В хора е хубаво, докато пеем, после пак сама и чужда на цял свят. При „тесняците” още по-тежко. До вратата на църквата стои стара чиста жена - баба Яна- бежанка от Кукуш. Давам й по някое левче и тя ме благославя. У дома онези пак вилнеят - пъдят ме. Кака ми търси квартира другаде. Ще намеря ли Онзи Човек, за да му кажа всичко, всичко. Ако той не е като Христа, няма да остана при него. Целувам боровете, на тях разказвам мъката си. Струва ми се, че те по-добре ме разбират, отколкото човеците. Главинов ме среща и казва, че скоро ще бъда представена на Вазов. Някоя вечер ще ме заведе в „Елит”, за да ме запознае с личния посредник за това. Главинов е мургав и много пламенен - когато говори за умрялата си майка или за Достоевски, просто плаче. Чак от яката на ризата му изскачат корави черни косми. Бил 15 год. във Франция. Попита ме да му кажа, „ама искрено”, на какъв приличал. - На татарин, изведнъж казах, а той се опули слисан - мислеше, че ще му кажа, че прилича на европеец. После прихна да се смее и дълго се смя до сълзи, така че двойно изпъкналите му очила се тръскаха. Каза ми: „Ти си добро момиче”. При Саша Гладиева е тъй хубаво! Тя ми свири и душата ми си отпочива. Самата тя е незадоволена. Трябва да върти цяла къща за да изгледа тримата си братя и стар баща. Да, нежната русокоса девойка. Диренията ми по „Цар Освободител” не довеждат до нищо. Никой не прилича на Него. Веднъж само трепнах и забавих стъпките си след строен рус човек, с меки свилени къдри, разсипани по раменете. Чудесен профил. Сини, кротки очи. Загледах го с плахо ожидание. Той ли е? Едната му ръка държи елегантен бастун, а другата... дълга запалена пура. Отскачам като опарена и бърже го отминавам. Тежко ми е. Събранията в клуба ми са досадни. Един след друг се качват на трибуната рошави, зли хора, викат, крещят, пълни с мъст. И ние ръкопляскаме като луди. После скръб, само скръб. Букетчета теменужки за Саша. Букетчета момина сълза за Саша. Не отговарям на Ковачевите писма. Сама отивам на спявка при Рамаданов и сама се връщам дома. Кака си има чудесно момченце. Вътре в синьото на очите има злато. Долепвам буза до меката му страничка и усещам блаженство - неговото блаженство. За него написах: „Каква любов изпълва ми сърцето Детенце взема ли в ръце. Милувам, галя му лицето И радвам му се от сърце. И до забрава го целувам, Но после плача в самота. Че виждам колко малко струвам Пред неговата чистота. Борба велика нас ни дели. Ний чужди сме си севга тук. Пред нас невидими предели Отделят ни един от друг.” Йончев много го хареса; каза, че сега нямало „облаци”. Нарича ме „сестро”. Колко ми е приятно това обръщение! Тъй ме нарича и Сава Злъчкин, този който рисува папагалите - приятел на Йончева. Всъщност, този Сава е много добър човек. Има голяма глава и много добри,много човечни обноски. Наистина, тия двамата ме имат като своя сестра; затуй много се радвам, когато ги видя. Те веднага ме грабват и в онази сладкарница ме гощават с пирожки. Видях лично вдъхновителката на Йончев - онази, която той нарича „Земра”. Отгде й е измислил това име! Но тя наистина прилича на бедуинка. Но зле кашля тази стройна мургава и много красива девойка, също като Лена Станкова... Обича ли го тя, този болен, треперещ поет, който люби също тъй много и ликьор. Савата ме запозна с Кирил Христов. Какъв голям нос и какво голо теме! Савата си няма друга работа, накара ме да рецитирам нещо пред този „славен” български поет. Но хладното мълчание и снизходителна усмивка на този поетичен великан ме смазаха. Струва ми се, за дълго време не ще взема перото. При това, той заяви, че след Вазова, той е най-велик... Сам се хвали... Говори за някакъв свой роман, в който има някой си Младен, който ми се видя много вулгарен. Излязохме към боровата гора. Небето разтваря сини чадъри и гали бузите. Изпях „Разстрел”, научена от Цаньо. Савата е във възторг, а „великият” поет ме нарече „найода”. -Найда ли, попитах наивно. Те се засмяха тъй високо, че и аз се засмях без да зная причината. - Прави ти комплимент, каза Савата - не Найда, а „найяда”, безгрижна танцувачка от гръцката митология. Не ми стана приятно, натъжих се. И после, защо ми говори тия цинични глупости за своя герой... Прибрах се у дома скръбна и разочарована. Тъжно ми е. Чувствувам се самотна и изоставена. Никъде не ме свърта,никъде не ми е добре на душата, само в гората - сама. Но често и там имам неприятности от различни господа, които мислят, че диря приключения. В градската градина е тъй хубаво! Обичам да сядам там и да гледам пъстрата навалица хора. Гледам да седна до някоя стара жена, за да не оставам сама. Д-р Главинов ме запозна с някой си Иванов. Заведоха ме в „Елит” да се почерпим. На мен заръчват чай, а те пият ракия със солена ряпа. Иванов обещава да ме заведе при Вазов. Но защо този Иванов не си бърше носа, а остава да лъщи грозно горната му устна? Гледам го, негодувам и едвам гълтам чая си. Хубав компаньон! Яд ме беше на Главинов. Ех, най-после се обърса, но след малко пак лъщи... После Главинов ми обяснява: някаква несполучлива операция на аденоидите. А този Иванов владеел 5 чужди езика и е израснал така да се каже все в чужбина. Никога, обаче, не ще го потърся. Не мога да приема такъв посредник за никаква цена, па макар да знае и афганистански. Крия се от злото девойче и тихичко се качвам по стълбите, за да си легна. Кака ми дири квартира, но моята заплата е тъй малка. Цаньо ме видя да разговарям с Главинов и просто побеснява. Слага два капака от пишущи машини помежду ни, за да не ме гледа. Това ме огорчава. Омраза! За какво? Та аз обичам добрите хора, имам ги като братя; също и него. Изпърво каза, че заслужавам да срещна „най-великия Човек на земята”, а сега, освен че не ми дава случай да Го срещна, а още ме мрази... С какъв трясък поставя капаците! Из под очилата му изхвърчат искри. Какво иска този семинарист от мене? Това ли е, което ме чака тук. Това ли е, скъпа Софе, „великото ми бъдеще”?! Престанах да пиша, престанах да се вдъхновявам, да се радвам. Сивота, мрак, ужас! Не зная ни пролука, ни изход. Работя между бреговете на две омрази - Люси Стоянова си обяснява охлаждането на Т. Гладиев към нея с моето приятелство в това семейство. „Подляла съм й вода.” Ние там даже не говорим за нея. Правя грешки по „експедицията” и Малеев ми се кара. Кара ми се и кака... заради късните спевки. Удари ми даже плесница, като ме видя да стоя пред една витрина с шапка в ръка. Казва, че това е цяло безобразие и че добрите момичета не правят така. Колежките от Постоянната комисия ме наричат „момичето с розовите очила". Добре, че ги имам, за да не виждам тази кал, която ме обикаля. Само при Пенка Негенцова се чувствувам добре - при нея съм като под закрила. Всичко друго е кал, кал. Един народен представител - широк-социалист намира, че съм много интелигентна. Възнамерява да направи от мен модерно момиче. Разсилните знаят кой звъни по телефона за мене - „оня пак те вика”. Него тесняците наричат „опортюнист”, нищо не разбирам. Но всичките - и те, и той, настояват да се „определя”, иначе върша престъпление. - Борче, миличко борче, братченце, ела ми на помощ! Давам на баба Яна една паричка и тя ме благославя. В нейните очи и усмивка има такава чистота! Тя наистина ме обича. Как просиява лицето й, като ме види. А нявга е била болярка в Кукуш! Гласът ми пресипна от спевките - Рамаданов казва, че това е „криза”. Не говоря, а шепна - каква ти криза - повече от месец, повече от два месеца. А защо пея на тия попища, облечени доле в злато и коприна? На тия богато облечени мъже и жени, които блестят още повече под запаления полюлей - тъжно ми е, тъжно до смърт. А природата е тъй хубава, тъй хубава! Пролет, Великден, теменужки. Леко ми е на душата; ей тъй, само по себе си, леко ми е. Връщам се от работа. Минавам по „М. Луиза”. Вървя по десния тротоар. Срещам един старец-бял, чист, изкърпен, спретнат. Ходи наведен до земята. Подпира се на тояжка. Косата му е бяла, калпачето му протрито. И лицето му бяло - сини очи; левент е бил, хубавец е бил този дядо - отминавам го, после обръщам се, стоя и го гледам - той изчезва към джамията. Внезапно се затичвам след него. Настигам го и бръквам в кесийката си - всичките си пари... - Вземете, моля ви се, вземете. Щях да се разплача, той ме гледа, малко се изправя на тояжката си и ме гледа с озарено лице. Той не е просяк - той, той... Но тъй ми заповяда вътрешният глас. Благородна, почтена старост. В душата ми радостни сълзи, на нозете ми крилца - не вървя, а тичам. Самата пролет пее в сърцето ми. Нямам нито стотинка, нито стотинка. Но тъй ми е хубаво на душата, че бих умряла от блаженство. Отгде идва то? Кой ме накара да се обърна? Кой ме накара да тичам след него? Кой бръкна в кесийката ми и му даде всичките пари. В замяна пък ми остави злато - чисто злато - остави ми живот. Запознах се с млад артист. Разбира се, подарява ми букетчета и ми прави компания. Красив, висок, едър, но сякаш тромав. Не ще да е много изразителен в ролите си. Но защо той плаче, когато ми разкрива чувствата си. Рони сълзи като бабичка и тъй позьорство, сякаш е на сцената. Застава, поставя ръката на сърцето си, въздиша: - Ти си моята мечта, цял съм в терзания заради теб. Ах, да би знаяла, да би разбрала поне за миг. Срамувам се да го гледам. Стеснително ми е. Защо така позира? Нищо не разбирам - отегчителен до смърт. Онзи ме води при орхидеите; за цветята говори, а ръцете ми стиска. Цаньо ме мрази до смърт. Опортюнистът иска да ме направи „човек”. Значи, аз не съм човек. Той ще „прероди” душата ми, ще я направи „нова, съвременна”. Тъжно ми е, все така, много ми е тъжно. Често седя в градската градина и мисля, мисля. Докато някой не ме зазяпа и аз, ща не ща трябва да напусна хубавия градински кът. По някой път се престрашавам и мило питам Цаньо: - Кога ще ме заведеш при майка си? Трае. Изгърми дървеното сандъче помежду ни и - точка. Но Господ е добър, добър. Въпреки всичко, нещо в гърдите ми пее и през плача. А какви подигравателни писма от моята родителка! Намерила ли съм „принца”, нали не приемам предложението нито на този, нито на онзи, сигур чакам „принца”, но хич да не си мисля такива работи, а да си налягам парцалите. Мамините подигравки за „принца” ми напомнят за сиротото ми детство - във вехти дрешки, повече от каките, дълги дебели сплитки и голи помръзнали коленца, и шалче на главата. Настига ме някое дете изневиделица, дърпа ме за сплитките и вика: - Царицата, светицата, дзърр, дзърр! Царицата - фуу, светицата... За тях тия думи са нещо много обидно. Всички деца си имат прякори: Мута циганин, горила, пелтек, кютюк; мене пък туй измислили. Често пъти по гърба ми се стоварваше тежък, зъл детски юмрук, но нямаше кой да ме защити - защото съм сираче, а майка ми винаги заета с чужда работа. Наистина, чакам нещо, но и аз самата не зная що е. Люси тъй силно ме блъсна вчера в коридора (уж случайно), че ако не се подпрях на ръцете си върху циментовия под, щях да си счупя главата. Ако блъскането бе случайно, но думите й не бяха случайни: „Поетеса проклета”. Летен ден. Отивам при Саша Гладиева. Няма я. Жадувам за музика. Тъй някога ми свиреше Катя Динолова и на душата ми ставаше леко, леко. Сякаш се разтваряше нов свят, надземен, чист и много по-съвършен. От нея чух „Унгарска рапсодия”, „Риголето”, „Манджурски височини”, „Травиата”. Натискам звънеца, никой не се обажда. Тръгвам по „Ивайло”. Редят се номера 5, 7, 9, 11, 13. Спира ме обща, хубава песен. Днес е неделя. Отзарана не ходих на хор, защото гласът ми още не е оправен. Кой ли пее? Колко хубаво! Това не е хор, а общо пение на много гласове. В двора множество. Малка къщица с отворен прозорец [къщата на Гина и Петко Гумнерови на ул."Опълченска” 66 - вж “Изгревът”, т. XII, сн. 1-33]. Ниска ограда. Отсреща тротоара стои жена: - Кой пее тук, моля? - Луди хора. - Но те пеят много хубаво! - Ех, да! - Дали бих могла и аз да влеза там? - Да, идете, те са добри хора... (Луди и добри, ето ти още едно чудо!) Влизам в двора. Множество мъже и жени. Разтварят пътечка да мина. Вървя по нея и влизам в малък коридор. И тук хора, и тук се разстъпват да мина. Пристъпям. Сърцето ми тупка, тупка. Песента се прекъсва. Тишина. След малко, чува се тих глас, някой говори. Влизам в стаята, пълно с хора - седнали на столове. Жените с бели покривала на главите. До отворения прозорец, отгдето се виждат лица на онези в двора. Маса - върху нея саксия с цъфнала хортензия. На масата опрял ръце, седи човек. Заглеждам го с унес. Нозете ми приближават. Някой ми подава малко столче. Сядам и гледам лицето на този човек. Познах Го. Това е Човекът, когото диря. И сълзи, сълзи обилни, подобно на спасен корабокрушенец текат по бузите ми. Закривам лице с двете си длани и тихо ридая. Радост разтърсва тялото ми. Неудържима радост. Сълзите помагат да се отпуши бента - бента на страданието и радостта. Какви са тия сълзи? Дайте им име! Сърцераздирателни, тържествующи, кажете. Водни потоци извират от гърдите ми, обливат бузите ми, дланите ми, падат по дрехата ми. Той е, и никой друг! Той е същият. Той отговаря на сърцето ми. Той не държи пура в пръстите си и няма лъжа в очите му. Той говори... За мене ли? Какъв глас! Гласът му прилича на плискане животворни струи, той е тих и дълбок, тих и силен, тих и благ, и мощен. Изпърво нищо не чувам, после долавям: - Може да сте сам в целия свят, може никой да не милее за вас, да сте нищо за другите, но има Един в света, който ви обича повече и от майка и от баща, и от брат и от сестра. Той ви обича. Тия думи достигат до сърцето ми. Те приличат на херувимска песен - те са води за мен и аз пия жадно. Всички са отстъпили в този миг и една жадна, изморена млада душа утолява жаждата си. Високо бият радостни камбани. Ечи небето от тържествена песен. Разгарят се огнени слънца - пърхат ефирни одежди на хиляди пеещи ангели. Гъсти редици пристъпват. Срещу тях иде една млада душа -разтварят се редиците, тя върви между тях, възкачва се разгърнала ръце и пее: - Ида, ида Господи. Сякаш цялото Слово е за мене. За мен говори Той. А може би, за хилядите и милиони като мене. Радостни сълзи - победна песен на моята душа. Цаньо е в двора. Вол ю-неволю - поздрави ме. Запозна ме с майка си. Тя ме покани да я посетя - „Генерал Паренсов”. Цаню й говорил изпърво. И Той излиза на двора - Човекът. Целуват Му ръка. Душата ми е пленена. Ръката ли Му да целуна!? Цялата ми душа е целувка. Приближавам се с бавни стъпки. Гледам Го. Познат, да, близък и познат. Къде съм Го виждала? И гласно изговарям пред Него: „Вие сте ми много познат. Като че ли някога, отдавна някога съм Ви срещала.” Той ме гледа. Видя ми се строг поглед. Струва ми се, да, строго ме погледна. Като майстор златар, когато опипва и преглежда метала, който му носят. - Да, каза тихо Човекът, познаваме се. - Мога ли да дойда при Вас, нещо да Ви попитам - казах, но Този поглед не ме оставя да бръщолевя, а същевременно си мисля, какво ли бих могла да питам този Човек. Но изрекох вече, късно е. Цаньо ме гледа и се хили. Приближи се при мене и каза: „Оставих ви да се помъчите. Исках да изпитам до колко е силно желанието ви.” Всички се разотиват. Тръгвам си и аз. Усещам се изправена и бодра. Унилостта изчезва. Слънце изгрява в душата ми - „Има Един в света, който ви обича, Един е Той”. Гласът ми се възвърна. Как пях в църква. Сякаш съм се покачила няколко стъпала по-високо и виждам света в нова светлина. Добре, че не намерих Саша Гладиева, иначе, щях да пропусна най-важния и най-велик момент в живота си. Разправям на кака. Тя се радва заедно с мен. В душата й никакво съмнение; казва: „Бог те обича, теб сестрице!” Сега спя върху площадката на стълбището. Колко е хубаво! Все тази картина пред очите ми. Той -същият и никой друг. Собствено, защо така и аз не зная. Защо тъй се радвам и аз не зная. Някаква увереност. Сякаш стъпват нозете ми на твърда опора. И где изчезна тази унилост? На другия ден. Сякаш съм изопната струна върху добра цигулка. Измивам и грижливо изтеглям навитите къдрици зад ухото си, закопчавам високо блузата си и плаха тръгвам на чудното свиждане. Да, „Опълченска” 66. Тихо почуквам на вратата. Сама не чувам почукнах ли, или не. Повтарям още веднъж, пак тъй тихо. Стоя до вратата и чак сега виждам колко е смела постъпката ми, дръзка бих казала, но вече е късно. Чукнах трети път, но вече по-силно. Чувам глас. Хващам бравата с чиста бяла кърпичка и отварям вратата. Той стои посред стаята. Посочва ми стол. Защо помислих, че Той трябва първом да седне; стоя, не сядам. Посочва ми стола - стоя като вкована. И Той стои. Разбирам, че трябва да седна. И Той седна. Малка гостна, плетени столове, послана масичка в страни, долап за дрехи. Оглеждам се и не смея да Го погледна. Защо дойдох? Какво ще Го питам? Не е ли всичко ясно? Нали Той казва - треперя до последната фибра. Някакъв дъжд от радост ме облива и прониква сърцето ми. Неземна радост. Неудържима радост, цяла треперя - тялото, ръцете, лицето. Неизразим потрес, без име, без причина. Но радост е това. Неземна, велика. Изведнъж слагам чело върху дланите си и ридая. Сълзи, блажени сълзи извират от сърцето ми, ронят се от очите. Сякаш всяка клетка в мен, покачена високо, размахва победоносно знаме и пее: „Дойдох, дойдох”. - Кажете ми истината, изведнъж вдигам главата си и Го гледам. - В сърцето ми едно, а отвън светът е друг. И пак плача, хълцам и оставям сълзите да текат. Той посочва към касторената ми шапка, поставена върху масичката: - Когато човек се отдалечи от Бога, идват всички страдания в света. Той отмества ръката си от периферията на шапката към центъра. - А когато се приближи към Бога, страданията му намаляват, докато съвсем изчезнат. Попита ме где живея, с какво се занимавам и на колко съм години. Попита ме за образованието ми. - Трябва да го продължите, каза Той. Сега целувам ръката Му, обсипвам я със сълзи. Казвам: - Плача от радост, цяла съм в радостен потрес, че Ви срещнах. Той каза - тъй изправен до мен, гледа ме и казва: - Цялото небе се радва, че ти идваш. След себе си чух и туй: „Бог да те благослови!" Отивам си като новородена. Не ме е страх вече от нищо. Цаньо се посмекчи. Махна барикадата от капаци помежду ни, но вече не ме кани на разходка и отбягва разговор. Грабвам изоставения дневник и почвам пак да си записвам. Всичко вече ми се вижда важно и значително. Летните дни отминават. Иде август, септември. Кратка разходка до Борисовата градина, трогателни строфи. Ето го, наведнъж се изля „Спасителният фар”. Оживена, озарена и радостна - колегите ме закачат: влюбена ли си, цяла сияеш. Отивам на спевки, пея в хора и в сърцето ми нещо пее. Готвим .духовен концерт” за военния клуб. Работим усилено. Рамаданов не ни жали - крещи, вика, а по някой път се радва. Когато излиза хубаво, в красивите му строги очи трепка радост, доволство. Не зная, да отида ли пак при Човека? Какво ще Го питам, какво ще говоря. Концертът се състоя към есента. Нареждаме се на широката естрада. Салонът е пълен с публика - отбрана публика. Има доста свещеници, военни и цивилни лица. Рамаданов е пред нас. Покланя се на публиката, вдига палка. Хорът ни е божествен. И пеем, и слушаме едновременно. Пея с вдъхновение и наслада. До мене е Райна Тодорова - гласът й е силен, уверен и мек. Но кого виждам на първата редица! Защо тъй силно заби сърцето ми от радост. Внезапно гласът ми проеча в щастливи обертонове и до очите ми се изкачват сълзи. Позна ли ме Той? Аз Го познах. И всред хиляди пак ще Го позная. До Него седи книжаря Голов [Димитър Голов - вж “Изгревът”, т. II, с. 197; т. XI, s. 371-402, 591-618 (протоколите му на съборите); т. v, s. 535 (показанията му пред полицията)] и още някой. Към изхода се бавя с някои хористи. Няколко свещеника нещо възбудено приказват. Между тях е поп Химитлийски - от същата църква в която пея. Лицето му е нежно, хубаво, прилича на апостол. Чувам го да казва: - Не може вече, трябва да се вземат мерки. Другите одобрително кимат глави. Очите им са отправени към група хора, които придружават Човекът. Ето ги към изхода - тихо, спокойно, с изящно достойнство. Дива омраза в очите на поповете. Химитлийски става още по-бледен. Изведнъж ми стана ясно, че те не Го обичат и Му се заканват. Пак отивам обаче при Него, ей тъй, отивам. Онази радост на клетките пак се възобновява. Радост на клетките - чуден израз. Никога отпреди не съм мислила за такова нещо, а сега. Той ме пита какво чета. Препоръча ми „Съкровище на смирените” от Метерлинк. Каза ми пак да довърша образованието си. Имало вечерна гимназия. Питам Го, защо там между простия народ, можех да пиша поезия, а тук, откак срещнах големи български поети, не ми се удава почти нищо. Той каза, че сянката на големите дървета пречи да се развият по-малките. Пожела да Му прочета нещо. По този начин, Той ме покани да отида пак. Детенцето на кака умря. Кака се появи на стълбата бледа кат платно и каза тихо: „Стефчо умря!” Сякаш една светла врата се затвори пред очите ни. Написах: „Спи, детенце, спи!” Забравих да кажа, че Той ми даде пет „Беседи”: „Житното зърно”, „Важността на малките неща”, „Ето Човекът”, „Митар и фарисей” и „Любовта”. Когато извадих кесийката си да платя, Той спира движението на ръката ми с думите: - Вие ще ги платите в повече . В „Опълченска” се запознавам с Паша Тодорова - учителка по химия [вж “Изгревът”, т. II, с. 201-204; т. Ill, с. 106; т. V, с. 596-615; т. IX, с. 457-460; т. XIII, с. 59-334 (спомените й), сн. 11-24] и в дневна, и във вечерна гимназия. И тя ми подарява няколко беседи и ме кани във вечерната гимназия. Но не съм ли вече стара да се уча!? Подвързах си красиво „Съкровище на смирените” и другите книжки, които ми подари Той. Но нищо не разбирам - и те са мъчни като „Федон” от Платон и като драмите на Ибсен. Но все пак ги нося със себе си и колчем седна в градската градина, разгръщам ги, чета, ако и да не ги разбирам. Но както разбрах „Федон”, така ще разбера и тия, но иска четене. Най-после Цаню ме заведе при майка си. Старата жена ме прие много любезно. Говори ми за Него. Очите й лазурно сини, тъй сияят, окъпани в такава радост, че без да запомня що ми тя говори, на душата ми става ясно, че съм на верен път. И тя ми каза: „Вие сте готова душа”. Подари ми четирите евангелия от Марка, Матея, Лука и Йоана, а също и псалмите на Давида. Всички свои книжки слагам в нова ленена торбичка и винаги ги нося със себе си. Псалмите особено ми допадат. Попаднах на стиха: „Приличам на врабче усамотено на покрива”; и още: „Както еленът желае водните извори, така душата ми жадува тебе, Боже! Жадна е душата ми за Бога, за Бога живаго.” Саша Гладиева не харесва „увлечението” ми, а Пенка Негенцова нищо не казва - одобрява идеята за следване частна гимназия. Тя е студентка - почти сама се издържа. Но мен и на ум не ми идва да уча по-нататък. Вече съм 21 год. и вече е късно за мен, пък и тази алгебра - не, не! При Него виждам и други хора. Учат песни. Той свири на цигулка. Когато иска, прави шепот върху струните, от който така силно тупти сърцето от радост, че едвам издържам. Вълшебна цигулка! Хазяите - кака Гина и чичо Петко ме оставят на обяд. Тук е и Паша, и други възрастни и млади хора. Изобилен обяд без месо. Вегетарианство! Пък аз съм гладна винаги и тъй сладко се нахранвам, както незапомнено - отдавна. Може би не е прилично, че изядох толкоз хляб - и два пъти посипана гозба. Но чак, когато захапах ароматичната ябълка, разбрах „увлечението си”, но късно бе. Оглеждам се. Никой не ме наблюдава. И Той се храни с нас, досущ като нас, но не така бързо и много. Чупи залците с пръсти и бавно дъвче. Води се тих, полушеговит разговор. Тук е и Гълъбов - стенограф от Народното събрание [вж “Изгревът”, т. II, с. 197-198]. Храненето започваме и свършваме с молитва. Измъквам се в кухнята и измивам паниците. Разговаряме с Паша върху вегетарианството. Тя веднага оставила месото. Мисля си, а пък мене ми се яде, много ми се яде месце, но нямам пари да си купя. Лекарят отдавна каза на майка ми, че месото ми вреди; изривам се цяла в сърбеж. Опитах се, но от подигравки може ли да се живее. Срещу нас в Цариброд толстоиста Манчо Бошнаков. Той не яде месо по убеждение. Сестрите взеха да ми викат: „Манчо, Манчо!”. Пак проядох и пак се подуха клепките ми. Паша казва, че вегетарианството е по свобода. И нейната сестра още си хапвала печено агънце и кюфтенца от телешко. Надя, а не Аня. Аня е също вегетарианка. Записвам се в курсовете на Базала в търговското училище на „Витошка”, значи, ходя два пъти седмично. Два пъти седмично са и спевките ни! Почти всяка вечер съм заета. Искам да работя нещо, нещо, което да погълне цялото ми естество. В курса влизат и доста напреднали по немски език. Ето тия красивите дами на предния чин, например. А повечето сме начинающи. Уча бавно, бавно - сякаш пипам в нощта. Той ни дава домашни упражнения. В клас ни поставя въпроси и ни насърчава да отговаряме. В града има много немски войници. Мода е сега, да се учи немски език. Купувам си “Berlitz” и уча здравата. Едно изречение повтарям по 20 пъти. В единия джоб имам сгънати листчета с глаголи, в другия - съществителни. Не съм толкова тъпа. Удава ми се. Базала задава въпроси общо на класа. Но никой не става да отговаря - срамуват се. Даже и елегантните дами свеждат поглед. Но мен сърцето трепти - искам да отговоря на въпроса. Разбира се, доста неправилен е изговорът и конструкцията на изречението, и всички прихват да се смеят. Смее се и Базала, но казва: „Ето тъй се учи език. Сега ще изясним правилото и тя сама ще се поправи.” И почва стройният красив чужденец да обяснява и мен ми става ясно, ясно. По-често се срещаме с Паша и правим дълги разходки. Тя много пламенно ми говори за „Учителя”. Запозна ме с Надя и Аня, своите сестри. И Аня е висшистка. Те винаги ме гощават. С Надя си хапнахме сърми с месо в лозов лист и кисело мляко. Но срамувам се заради хляба. Аз сама изяждам повече хляб, отколкото те трите заедно. Но те пък пият много чай. Види се, защото са полурускини. При тях е брат им Павел - ужасен пияница. Гледа ме враждебно и ръмжи срещу мене. Те ме предупреждават да не му обръщам внимание. При тях идва и едно много грозно, беззъбо момче, бездомен сирак, което те взели от улицата и му дали прогимназиално образование. Тия три сестри са като един човек (с изключение месоядството на Надя). Съгласяват се на всяко добро дело. Аня така хубаво гледа с гълъбовите си очи! И такъв хубав чай със сиренце ти поднася... А Паша ми говори как тя от своя страна намерила Учителя. В двора им, в бараката живее и някакъв си Станчо. Смачкан -криво израснало бедно човече. С какво богоговение той й вика: - Анке! Тя се грижи за него да е на топло и нахранен. И тя е учителка. Всичко би било хубаво в тях, ако не е този Павел, който пуши и пие на тяхна сметка и плаши гостите. Аня ми свири на пиано. По моя път почват да блещукат вече светли звездици и почва да просъмва. Първо Саша, после Надя, Паша и Аня. Те всички имат вяра в мене и неусетно ме подтикват към работа, учение. В „Съкровище на смирените” разбрах мъничко около „мълчанието” и нищо друго. Имало два вида мълчание - живо и мъртво мълчание. Уроците по немски вървят. С учебника още по-добре. Уча цели пасажи наизуст. Искам да свикна с изговора. Но все нещо смешно става. Даде ни се за домашно да образуваме изречение с Genitiv Wessenfall [(нем.) родителен падеж]. Между другите изречения съставих на тетрадката си следните изречения: - Wessen Hande sind schon und weili? Die Hande des Herr Basala sind schon und weiss. [Чии ръце са хубави и бели? Ръцете на г-н Базала са хубави и бели.] Никой път не е преглеждал домашните ни, но този път, за нещастие -дойде ред и до мене. Изтръпнах. Дано не прочете последното изречение. Но той прочете. Именно последното изречение прочете. Сгушила съм се на чина и не смея да го погледна. Но г-н Базала е преди всичко учител. Веднага мина към устни въпроси и към Einzahl [(нем.) единствено число] и пак от Genitiv. Погледна ме насърчително с особена усмивка в умните му благи очи - това ме насърчи и аз почвам да уча още по-усърдно. Колко му благодаря, че не взе под внимание моите упражнения върху красотата и белината на ръцете му! И тогава, и в последващите часове, той е винаги мил и внимателен към моята любознателна особа. Взимам живо участие в устните упражнения в клас и често чувам да ми се смеят, че не поставям глагола, където му е мястото. Но защо знаещите не взимат участие - не вдигат ръка? Може би и аз трябва да постъпя така. Но той иска, сам посочва, но не всички се съгласяват да се излагат. Колко се радвам, когато и мен посочи. Цяло щастие е, когато обичният преподавател те покани. Отговорите ми са винаги несносни, предизвикват смях, но по този начин се учи, казва г-н Базала. За сега - това е моята стихия. Есен, студ, жикетчето ми е късо и тънко. След работа става късно и аз не ще мога да отивам при Учителя. Казах Му, тогава Той ми съобщи, че държи публични сказки в неделя сутринта. Значи в неделния хор до 9 14 часа и от там бегом на „Витошка” 12 - така ще стане. За половин час ще мога да изприпкам от черквата до там. Запълва се животът ми, ето, винаги има за какво да мисля. Ето ме на ул. „Витошка” 12 - това е училището на Ружа Иванович [виж “Изгревът”, т. V, с. 490-491]. Задъхана от тичане идвам, когато Той вече говори. Голяма навалица. Всички столове заети, а ние отзад, стоим и слушаме. Слушам и по нещо си записвам в тевтерче. Г-н Гълъбов стенографира. Върху бялата послана маса е Библията. Той чете от нея и после говори върху определен стих. Всичко що говори ти се струва познато, сродно. После всички пеем обща песен. Някои от тях учихме при Него в „Опълченска”. Лесно заучвам песни - само да я чуя и - готово. Запознавам се с братя и сестри, тук си викат така един на друг. Това особено ме радва. Йончев и Злъчкин така ми викат „сестро”, а тия малко по-другояче: „сестра”. Мислят, че съм студентка. Да, и Паша мислеше тъй. Но това звучи тъй чуждо за мен, тъй чуждо и далечно, както Монт Еверест. Не е лъжица за моите уста. Чакай, първо гимназия трябва, че после Университет. Не е за мене. - L’amour!? [(фр.) любов] - казва ми днес един немец. - Liebe [(нем.) любов] - отговарям. Той сияе, че зная немски. Просто закача се. Показах му учебника и тетрадката. - So, so [(нем.) така, така] - хили се русото, зачервено от студа войниче и веднага застава от лявата ми страна, за да ме придружи. Рецитирам му откъслеци наизуст. Чуруликам на немски. Той е във възторг, този дойчовец. Казва се Julius Zesar Mucke. Значи той се казва Юлий Комаров на български. Стигаме до канцеларията. Моли ме за Wiedersehen. [(нем.) да се видим отново] Нали немският „Вертер” ме накара да почна дневник. Животът е така преплетен. Чета Гьоте - случайно. Уча немски - случайно, срещам Herr Комаров все случайно. Не, нищо няма случайно - всичко е написано в самия човек, а то само се открива полека лека, като му дадеш условия. Не жадувах ли за нещо велико, още едвам достигнала ключалката на вратата; още когато играех с другарки, никога не изпадах в забрава - зная, че има нещо друго, още друго нещо по-хубаво, по-съвършено, което ще дойде. Тежка зима, люта зима, дебел сняг и премръзнали бузи за новата 1917 година. Не можах да си купя по-дебела дрешка - не. Новата колежка Самоходова много ми се радва; говори много. Думите й текат една след друга. Все за високи идеи говори, морал и възвишеност. Хубаво, така е, мисля си, но според „Съкровище на смирените” не е така. Не приказвай толкова. Чапаринова - адски мълчи, Самоходова -адски приказва. И двете имат „видения” и говорят за святост. Очите на Негенцова се смеят. Само очите. И Малеев, и Брадистилов, и те двете са от Панагюрище. Всички ли панагюрци пушат като Малеев, кашлят като Брадистилов и говорят по два различни начина за святостта. Немецът ми се обажда чак от Потсдам. Дълго, хубаво писмо. Сама си го чета и превеждам - писано е с латинска азбука - полека-лека го разчетох. Той ми прави сериозно предложение и ме моли да му остана „Treue bis zum Grabe”. [(нем.) вярна до гроб] Работим на студено. Радиаторите едвам пущат по малко топлинка. Изплетох си топли ръкавици. Но те изчезват от ръцете ми след два-три дена. Дадох ги на тая бедна жена, която върти шарманката и дава късмети с бели мишки. Ето я, стои на „Позитано”, върти ръчката - руса, слабичка, изтощена, годините й не можеш да определиш - цял ден на студа. А шарманката пее, пее. Тя е сега с моите ръкавици, просълзена ми подвикна: - Жива и здрава да си! Няколко време не ходя нито на спевки, нито на „Беседи”. Кашлям и се гуша в тънкото жикетче. Ех, ще ми мине. А тук, нашите момичета са облечени модерно. Люси е просто очарователна. Самоходова също. Онези от Постоянната комисия - като от журнал изрязани. Моите обувки скъсани и често гмичкам до кости мокра в лапавиците. Чета си книжките, които не разбирам, и все чакам да стане „още нещо”. Най-добре разбирам Псалмите: „Господ е пастир с мой, не ще бъда в лишение...” Почва запролетяването. Времето се затопли. Купувам си дървени сандали и тропкам с тях по паважа. Но те скоро се изхабяват и гвоздеите направо пробиват ходилото... Сега живея на ул. „Нишка” №... Хазяите ми се радват: Чулата пее -харно ке се живит. Само 90 лв. заплата: 40 лв. наем и останалите за хляб и - вода. Излизам към Борисовата градина. Търся моите борчета - хе там към водоскока. Борченца, борченца - ето ме пак при вас. Нозете ме болят от сандалите и сядам на пейката. Водата в езерото шуми и слънце ме грее. На един дъх написвам: „Благослови ме, татко, Творче благи”. Милото слънце как ме стопли! Върнах се пеш, с тия лоши обувки, до моето ново жилище на „Нишка”. Затварям се в моята мрачна, но чиста и красива стаичка. Господи, Господи, научи ме, подкрепи ме! Отдавна не съм отивала при Него. Нито на Беседа, нито при Паша. Но, в неделя ще отида - така не може. Нали исках да Го срещна, значи да ме научи на нещо, а сега се гуша по пейките и оставям да ме овладее отново скръбта. Ето що каза днес: „Който иска да види Бога, да става рано през месец май и да посреща слънцето от боровата гора.” Да видя Бога - искам да Го видя. Още малко - и месец май. Да, ще ставам и ще осъмвам в гората. Как ме погледна Той! В погледа Му няма ни укор, ни запитване. Не, не може да се изкаже. С една реч - топлота. Ледната буца в сърцето ми пак почва да се топи. Усещам сълзи в очите си. И Рамаданов ми се зарадва: - Хе, къде се губиш, младо момиче? Борисовата градина сякаш е рай; по лехи и пътеки цъфнали храсти - червени, бели, розови, жълти. Толкоз рози и теменуги, толкоз свежест! Влизам в „Александър Невски”. Ечат стъпките ми по мраморния под. Гледам по стените. Нарисувани стени. Не ми се харесват. Липсва всяко художество. Приличат на залепена хартия. Такива ли са били евангелистите? Такава ли е била Дева Мария? Амвони за владиката, за царя. Елеонора умря. Видях я в малката църквица на „Екзарх Йосиф”. Видях жената, която е носила корона. Горката, горката жена! Може ли да е щастлив човек пред смъртта? Защо горка? Тя не е носила дървени обувки с гвоздеи впити в ходилото. Да куцаш от болка и да се радваш на пролетта - възможно ли е? Така. В тази огромна църковна зала изпитвам подтискащ ужас. Сякаш Бог побягна и от сърцето ми. Обикалям навред, все същото -празно, пустота. Излизам и се отправям към градината. Отдъхнах си като след погребение. Олекна на гърдите ми. Събувам сандалите и боса газя по тревата. Хубаво, хубаво! Навлизам в гората. Изведнъж тя става моя. Всеки бор е мой, мой брат, който има отношение към мене. Небето ме милва, слънцето ме гали. И то е мое. Нямам нищо ли!? Не, не! Слънцето е мое, небето - всичко е мое, с изключение на 1 чифт хубави обувки. Гората - цялата е моя, заедно с птичките, с мухичките, с пеперудите. Тук чувствувам присъствието на Вечния. Тука съм си у дома. Сандалите нанизани на пръст, а нозете ми газят меката трева, топлата земя. Откакто четох стихове пред Него, в мен се възстанови отново връзката ми с Музата. Благодарността у мен и Доверието ми върнаха тия нежни крилца на душата. Седя на земята и пиша: „Стълб мой”, „Цар мой”. Целувам редовете и ставам отново. Подлагам кърпичката си там гдето е гвоздея и се приютявам в стаичката си. Обичам свободата над всичко! „Там” никой не ме кани. Никой не ме заведе, даже криеха от мене. Може би ме заведе някой „невидим” и аз много Му благодаря. Цаньовата майка ме покани на Молитвено събрание във д-р Иванова. Събраха се много жени от всякаква възраст и социално положение. Помежду си, наричат се „сестра” и „брат”. Внезапно дойде и Той. Колко е строен, изящен; не можеш да говориш за възрастта Му. Косите Му - светло кафяви, прошарени със сребърни жици. Има и няколко братя - струва ми се Гълъбов и някои още учители от тукашните гимназии. Направихме обща молитва. Произнасят наизуст „Добрата молитва” - много съдържателна -цяло евангелие. Тя е от Него. Така казва една сестра, която е до мене. Достойна ли съм да бъда при Него? Достойна ли съм да гледам лицето Му? Приближавам се и както всички останали, целувам ръката Му. Докосвам тази ръка. Не, Той не е като нас, макар да е облечен като европеец, макар да носи бяла яка и бяла връзка на гърдите си. Той си отиде. Иванова ме задържа да ми каже, че имала много „видения”. Явила й се сама св. Богородица и някои от апостолите. Тя има две чудно красиви дъщери и един чудно противен идиот. Ужасно е да се гледа...Съпругът й е ветеринарен лекар, червендалест, с голяма бемка на бузата. Тя казва, че и дъщерите й имат видения. Струва ми се, че виждам тук Самоходова. Приличат си като капки вода. Аз нямам нито едно видение. Но какво по-велико видение от това, да срещнеш Човека, който носи светлина за живота ти, към когото можеш да имаш безгранично доверие! Саша Гладиева е много скептична по отношение на моето Слънце. Тя намира, че там ходят само отчаяни от живота и може би си губят времето. Черквата дава всичко. Забравям да кажа за молитвената стая на Иванова - завидно домашно параклисче. Картини, картини - св. Богородица, Тайната вечеря, Възкресение, Възнесение, Петдесетница и др. Кандило гори и пред Разпятието. Тайната вечеря обхваща половин стена - обкръжена с тежка бронзова рамка. Разбирам отгде идват „виденията”. Обстановката създава и блянове и сънища, па и видения. Защото и аз сънувам Люси Стоянова, какината зълвичка, а по някой път, Господи Боже, и моята родителка. Но, чакай, има изключения. Сънувам наскоро: Земята гори от всички краища. Купища развалини и овъглени трупове. Безпътица. Лутам се да си найда път, но напразно. Далече и високо сякаш над земята множество народ със светли дрехи отминава и пее... Сърцето ми бе с тях. Внезапно някой застана до мене и ме изведе. Още един скоро след този. Намирам се в подземие, обградена отвредом с дебели, яки стени. Никакъв изход. Един тесен тунел води нагоре. Ужасна мъка. Задушвам се. Искам да излезна от тука. Олеквам, промъквам се нагоре. Пред очите ми блясват хиляди светлини - политам. Тялото ми остава доле. Разказвам това на Човека. Той каза да си го запиша. - Носите ли нещо за прочит, казва. Отварям тетрадката и чета новите стихове. Като Му ги чета, сякаш в мене се множи радостта и сигурността. Сякаш израствам пред очите си и стъпвам по-сигурно по майката земя.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година Цариброд, 1916 г. Ето ни към моста. Нишава носи буйните си води; вечно рови бреговете си и вечно в едно и също леговище. Дърветата - оголели. Върбите станали прозрачни; оглеждат клоните си в бисерната вода. Слънцето - зад облаци; сякаш им шепне да пуснат вече мразовете по гори и поля, и да си вършат работата. Тя си тананика. По-мънича е от мене. Черните й сключени вежди ограждат красиви, любещи очи. Връстници и бивши съученички. Заставаме до едно дърво. Ей тъй, просто да се спрем. Почвам моите пламтящи въпроси, запитвания към самата мене, към нея - вдъхновена от тишината, самотността и от нейното неизменно съчувствие. О, тя има доверие към мене, моята Софийка. - Идват момичета от там и казват, че имало работилници, шивални. Все ще си намеря място. Но кажи, кажи да отида ли, за мен ли е там? Ще ли мога да издържа, ще ли си пробия път? Кажи веднага, да или не, без да се бавиш, кажи! Очите й първо ме обливат с лъчи, а заедно с това и пламенни думи: - Иди! Иди! Речта й става бърза, думите една след друга се нижат като птички по телеграфната мрежа - живи, чуруликащи. Лъхва ме топлота. Думите от сърцето й - право в сърцето ми - силни, радостни, вярващи. Та помня ли що още ми каза тя! Остават у мене само няколко слова, ясни и отчетливи: „Какво бъдаще те чака там, само да знаеш, иди!” Навивам масури. Тя тъче; блъска набърдилата, набива здраво, тънко платно. Хубавият английски памук реже пръстите ми и аз подлагам мека книжка. Масурите се пълнят с жилавия памук - бял като сняг. Чекърка пее. Елемието се върти, върти и свилениците памук се отмотават. А мисля, мисля; как да й кажа, че не приемам предложенията нито на едного, но ще вървя. Решено е... Тя става за нещо. Разбоят утихва. Само чекърка бучи. Вадя набързо от пазвата си стихове от Емануил Попдимитров и жадно чета. Колко са хубави, нежни! А там, на скришно място имам и Диоген, и Епиктет, и Марк Аврелий, „Федон”, даже и писмата на Сенека. Това се казва книги! Издигат и разхубавяват човека. Някой внезапно грабва книгата от ръцете ми и неистово крещи: „От теб човек няма да стане, разбери това!” Книжлето вече е хвърлено в оджака, под закаченото на верига котленце, в което ври качамак. Пламъците грабват книгата и за миг я глътват. Отиде. Там отидоха и други преди нея: „Тайните на Илдъзкьошк”, „Миньон, прегрешенията на една светица”, „Градината на мъките” от Мирбо; но нека, за тях не съжалявам, нека горят. Те оставят в душата нещо неутолено, тъмно, неясно. Но ако някой посегне на моите любимци, сякаш и душата ми заедно с тях ще изгори. Тя се суети покрай мен и все крещи и свива юмрук. Време е вече да се женя, да се махна от семейството - така не може. Преставам да навивам масури, изправям се и въпреки моя ужас от гневното й лице и закани, тихо, но твърдо заявявам: - Мамо, заминавам за София. - Какво?... - Ще си търся работа. Зная буря, която чупи клонове и изкъртва големи дървета, но все някое, и то някое слабичко и самотно, ще остане. Тъй ураганът, който ме смаза с думи и юмруци, остави у мен непоклатимо взетото решение. Тя остана като гръмната. Премяната ми във вързопче, тънка постелчица, 35 сребърни лева, спечелени от шев, 3 пресни хляба и две живи кокошки. Тя е писала на кака с изрична заповед да ме не приема, но кой знае, Бог е милостив. Софийка и Лена Станкова са вътре; ще ми помогнат до гарата. Оставям ги за малко. Нощ. Ето ме на колене върху снега, Студ, но кой го усеща. В гърдите ми - буря, светлина, урагани, сияния, звезди... Цяла луна ме гледа отгоре като нарочна пратеница. Лъчите й ме обливат. Издигам ръце и шепна велики думи: „О, Ти, чуй ме, о, Ти, Любими, с тия ръце ще работя, подкрепи ме!” Стъпките ми хрущят по стегнатия сняг, а той лъщи, лъщи. В душата ми е тихо и ясно. Поемаме тричките към гарата. След нас се блъсна вратата със страшни, гневни напътствия. Нещо ме обвило с огнено було, че не виждам и не чувам нищо. Влакът ме отнася. Ленините сини големи очи - от легло е станала, с кашлицата си е дошла, заедно със Софето да ме изпратят - тя, Лена... Кокошките - до нозете ми, вързани с връвчица, бохчичката с дрехите на коленете ми, а денкчето с постелката - на мрежата. Мраз, мраз и тъмно като в рог. Трак-трак-трак-трак се гонят колелетата и ме клатят. Сама съм. Нищо не мисля, нищо. Кокошките си кротуват, багажът е с мен. Унасям се: там до нашата ябълка блести, блести снегът с хиляди очички и две крехки ръце се издигат с твърдо обещание. Кондукторът. Обля ме с фенерчето си. О, съгражданин! - Ела с мене, казва, тук е студено. Взема багажа ми, че в първа класа. Там мъждука светлина, но е топло, уютно. Настанява ме. - Може и да си подремнеш, казва. В ъгъла седи офицер. Може би спи, може би тъй; размърдва се, поглежда, усмихва се: - А, спътничка! Не спите ли? - Не, казах, не ми се спи. След два часа съм в София. Той е мобилизиран; казва се д-р Козарев. Отгде се е качил, где отива, не питам. А той ме разпитва. Разбра. Нещо тихо и мъдро ми говори, но кой да помни! Един образ, обаче остава в мен: „Капката роса пада на земята, изгубва цвят и чистота, но дава живот на треви и цветя; слънцето отново я издига и така пречистена се връща към небето.” Огромна гара. Повличам багажа си с едната ръка, кокошките мятам на рамо, а в другата - бохчичката с дрехите и хляба. Някой се изправи до мен - д-р Козарев. Взима денка. Намества и мене във файтон. Полетяваме в нощта. Кочияшът знае всички улици - на пръсти; „Цар Борис” 187 - летим, колко е хубаво! Доктор ли е той? Паважът ечи от конските копита, трамваи стрелкат, но аз се возя във файтон. Студено на бузите, а на душата топло, топло. Пристигаме. Добрият непознат човек чу някаква плахо изречена благодарност и отлетява. Ето ме в двора. Куче. Но, то не лае, а върти опашка и добродушно скимти. Качвам се по дървените стълби. Чукам на вратата... - Кой е, чувам сънен женски глас. - Аз съм, како, отвори! - О! - ридално, радостно, приветливо „О!” Вратата се отключва. На гърди една на друга плачем и се целуваме. Спя на постелката си, а върху мене още и дълга тежка шуба... „Капчица роса, небесна капчица.” Трак-трук, трак-трук. Конете хвърчат, и Лена, и Софето. Е, да, тя блъсна вратата и прокле, но аз не чух, не видях. Виждам само път, нов път. Нов живот! Нов живот! Среброто давам в ръцете на свекъра, кокошките и хляба - на свекървата, и упованието си - на Бога. Да, много шивални, но трябва да си имаш собствена машина. А какината зълва крещи и иска да ме изхвърли на улицата. Младо, неуко момиче, но тя намира, че ние от провинцията сме прости, глупави, а още повече тя е цинцарка - от римски произход. Сгушвам се до трапезата плаха, изтръпнала, гладна; свивам меките залци на софийския хляб и сърбам тлъстата чорба. - Яж, яж, насърчава ме дядо Кръстьо, зет ми се усмихва, а кака сияе. А те, двете, майка и щерка: холера и чума - да биха могли, изведнъж биха ме... Среброто се топи, дните се нижат и февруарският студ брули страните ми и смразява сълзите по бузите ми. Няма, няма работа! Не зная кой ме напъти в дома на Малинова - председателка на женското дружество. Чак в задния двор я намирам, горе на „Граф Игнатиев”. Сини очи, бяло, плоско лице. Записа ми адреса, щяла да ме повика... Дни и седмици се нижат. Преспите се топят; снегът става мръсен. Тук и врабците са такива - черни. А пък ония сирени сутрин свирят ли, свирят, все човеци за работа викат... Зет ми е чиновник на гарата. Облича полушубката, а мен оставя овчата шуба. В тясното коридорче се спи добре. Най-напред позъзнеш, а после - рай. А тя все ме пъди, ругае. Иска да ме бие. Едвам ме отвардва дядо Кръстьо, писнал и той от дъщеря си. И баба Нушка роптае - подяждала съм ги. Кака ми дава скришно да си хапна туй-онуй; на трапезата вече не сядам. Хлебец, хлебец и все нещо скритичко от кака... Случайно срещам Ковачева [Стефан Ковачев - вж “Изгревът”, т. XXIV, с. 316-318; авт. на песента “Сърдечен зов” и др. евангелски песни - вж “Изгревът”, т. II, с. 256-259]; скоро ще се демобилизира. Направихме дълга разходка. Сядаме на пейките чак в Борисовата градина. Дали редовно получавам писмата му. Защо не му отговоря на „въпроса”. Отклонявам темата. Казвам, че сега съм загрижена, търся работа. Могла съм да не търся; щял скоро да се върне в София... Говорихме за Кринчев. Там, когато „Дренова глава” и „Бубляк” буботеха от канонада, техният полк се изтегляше към Султан тепе. Те бяха и двамата. Оставих да говори Ковачев. Кринчев казвал, кога и да е, да се върне при мене, но там останал завинаги. Гробът не пуща своите си. - Така, но той е с мене. Неговият образ се сля с Христа, който и сега ме води. Ковачев на туй казва, че съм „готова душа” и че мястото ми е само при добрите хора. Говори ми за един велик човек, някакъв Учител, но не училищен учител, а мъдрец. Помислих си за Марк Аврелий, другите - любимите ми. Зарадвах се - та има ли и живи хора такива?! Ковачев е капелмайстор на Ямболската военна музика. Той е и композитор. Стихотворението му „Самотен гроб” за Кринчева ми го изпя. Научих го веднага. Той ще си отиде след някой ден, но през пролетта ще дойде, и тогава!! Нещо радостно звучи в гласа му, което не се отеква в сърцето ми... Няма работа. Кръстом преброждам София. Влизам в магазини, бюра, кантори, учреждения - горката - без препоръчително писмо. Само с личната карта на моето младо, разплакано лице. - С тия ръце ще работя, помогни ми! В черква; коленичам, сякаш Христовият образ отгоре олтаря ми говори, насърчава; нежно ме гледа, обещава, вижда сълзите ми. Но колко съм смутена от грубите думи на свещеника: - Ако сте грешница, плачете у дома си, тук не се плаче... Вървя по улицата, цапам по локвите и жарко шепна моята молитва: - Господи, Господи, помогни ми, Господи! Отивам в Борисовата градина. Сядам на пейка и гледам врабците. Хвърлям трошици от кифлата си. Как лакомо гълтат. После вървя по алеите, спирам се до някой бор и долепвам мокри очи до коравия ствол: - Братко, борче красиво, помогни ми. Подире, обнадеждена от собствената си скръб, се връщам дома. Там, под дългия топъл кожух, с надежда за това ново „утре”, което ще ми донесе радост. В Постоянната комисия - съгражданинът Ем. Начев все обещава, но види се, лъже. - Чакай, чакай! От прозореца на коридора гледам в двора на черквата „Св. Спас.” Там зидан гроб на някой си Агура. Трябва да е някой славен този Агура, щом гробът му се намира в черковния двор. С прималнели нозе слизам към изхода. Върху една врата табелка с надпис: „Гладиев”. При нас имаше две учителки Гладиеви -братовчедки, голямата и малката. Голямата - висока и тънка - прилича на фина аристократка, а другата - хубава, жива, сладко пее „Соренто” под акомпанимент на китара и взема живо участие в учителските вечеринки, като играе първите роли в любовни, трагически роли. И двете - руси, сякаш не са българки. Саша и Марта. Блесна ми нещо. Ще ги потърся; те ме познават; че нали мен едничка взеха от градските момичета да пея алтова партия в новообразувания военно-учителски хор. Диригент Ап. Морфов. Колко хубаво беше! Пеех по слух, но бърже схващах мелодията. Нито веднъж диригентът не ми направи бележка. Там чух за пръв път .динамика”, Дал капо ал фине”, Дал капо ал сигне” и др. Изпълнение божествено, Морфов сияе. Доволен е от нас. Очите му горят. Красивото му лице е съсредоточено в изпълнението. Тук е Катров, Франгов, Иванов, Календеров, Козлов - всички поручици - млади, блестящи, приличат на князе (почти всички ги избиха). Може би и затова, сопран и алт пеехме така „божествено”, не зная. Алтистка е и Елена Костова; тя после се сгоди и ожени за Морфов. Роди им се Людмила. Тя ми плащаше добра надница, когато шиех за бебето й дрешки. Така и аз ходех добре облечена, а косите ми. тъмни и гъсти, завиваха на плитки два пъти главата ми. Питам разсилния за адреса на г-н Гладиев. И ето ме на път за ул. „Ивайло” № 5. Коя ли ще е дъщерята на този Гладиев, високата ли - френска възпитаница - Саша, или - певицата - Марта. Дали пък този човек изобщо да няма дъщеря... Траур на вратата. Излиза жена и казва, че г-ца Саша е милосърдна сестра в „Александровска” болница; същата жена ми съобщава, че наскоро е умряла майката на г-цата. Значи, на верен път съм, напред! Ето ме към болницата! Как тръгвам, где излизам, не зная. Дълго изгазвам кална оран и мокра, кална, жалка сядам да чакам отвън, докато един прислужник отива да я търси по стаите. Захлюпвам се на облегалото и давам воля на своите ридания... До тук и вече - нито крачка. Това е последния опит и ако не успея, то значи всичко се обръща с главата чадоле и аз умирам. Зъзна. Зъбите ми тракат от студ. Нозете ми до глезените мокри и тежат от полепналата нивешка пръст. Обувките вече скъсани и силите изтощени. Прислужникът се изправя до мен, а до него - бял ангел. Сама Саша Гладиева с бяла престилка и бяло на главата, гледа ме с лазурните си очи и едвам ме познава: „Ти тука? Ти!!” Моето име звучи в розовите й устица като небесен зов. Нямам сили да говоря. Сълзите ми ручат, ручат от очите и на потоци заливат бузите ми, ронят се по гърдите ми. Но тя е мъдра, мъдра. Нищо не ми казва, а сяда до мене и взима ръката ми. Белите й ръце милват сгърченото ми треперещо юмруче. Гласът й топли, гали душата ми като крило на гълъб: - Да, ти ще дойдеш утре у дома точно в 8 ч. и ще видиш как всичко ще се нареди. Няма да оставя „папа” да спи, докато не ти помогне. Утре!! Довиждане, довиждане, певице! Ех, крила, крила. Не вървя, а летя, хвърча из облаците. Няма вече кал. Тя ми посочи отгде да се върна - по пътя... Кака сияе. Измита, с лъснати обувки стоя пред синята джамлия врата. Посреща ме тя. Макар, че днес не е в бяло, но тя си е ангел, същият ангел, моят ангел. Въвежда ме в затоплена гостна. Черпи ме чай, говори ми нежно. Когато изпивам чая с корабийките, казва ми: - Сега вече отивай на работа - назначена си в реквизиционната комисия. Стоя, гледам смаяна и не зная що да кажа: - Шегуваш ли се, питам. - Не, казва г-ца Гладиева - не, аз написах заявлението от твое име, „папа” го резюмира и ти можеш още сега да се явиш. Целувам ръцете й, а тя ги тегли - белите розови ръчички с дълги пръсти. Увеличеният портрет на майка й ни гледа ласкаво. Но Саша ме не пуща веднага, а сяда на пианото и ми изсвирва нещо.

Изгревът - Том 26 - книгата на PDF за теглене (от външен сайт - 300 Мб) ИЗГРЕВЪТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ УЧИ И ЖИВЕЕ Сборник ТОМ 26 Спомени на съвременници и последователи на Всемировия Учител БЕИНСА ДУНО Събрал, подбрал, записал, съхранил и представил Вергилий Кръстев Библиотека “Житен клас” София 2012

Снимка 31. Палатковия лагер при „Елбур" - 1932 год. Палатковият лагер през 1932 год. при второто езеро. На брега на езерото е палатката на Учителя, с вдигнатия покрив. Отпред: Жечо Панайотов, Веска Панайотова и майката на Жечо - сестра Руска Жекова. Снимка 32. Пеню Ганев пред второто езеро „Елбур". Снимка 33. Пеню ГанеВ пред второто езеро „Елбур" и палатковия лагер - 1932 год. Снимка 34. Пеню Ганев пред второто езеро „Елбур" и палатковия лагер. Снимка 35. Пеню Ганев с приятели при второто езеро „Елбур" пред палатковия лагер. Снимка 36. Пеню Ганев пред третото езеро „Балдер-Дару". Снимка 37. Пеню Ганев, вдясно, с братя и сестри. Първи ред седнали: 1...; 2. Амалия Вайланд от Латвия; 3...; 4. Михаил Иванов; Втори ред стоящи: 1...; 2...; 3. Стоянка Илиева - седнала; 4...; 5...; 6... ; 7...; 8. Тереза Керемидчиева; 9. Олимпия Янкова. 10. Пеню Ганев. 11. Анна Мазурс от Латвия. Трети ред: 12....; 13. Елена Хаджи Григорова; 14....; 15. Михаил Стоицев. Снимка 38. Пеню Ганев с Учителя пред езерото Бъбрека – „Махабур” – 1937 год. С Учителя пред езерото Бъбрека - „Махабур" през 1937 год. Над Учителя са Николина Балтова и Дора Карастоянова (с белата шапка). По средата е Боян Боев с бялата рубашка. Първи ред седнали: 1. Бертоли; 2. Тодор Стоименов; 3. Катя Грива; 4...; 5...; 6...; 7. Учителят; 8. Петър Пампоров. 9...; 10. Стефана Грива; 11...; 12...; 13. Йордан Савов; 14. Елиезер Коен - най-отпред, Пеню Ганев е най-отдясно, прав - горе. Снимка 39. Пеню Ганев с приятели при езерото Близнаци - 1931 год. Пеню Ганев пред езерото „Близнаците". Седнали: 1. Донка Спиридонова; 2. Петър Арабаджиев. 3. Елена Хаджи Григорова; 4...; Седнали втори ред: 5. Минко Тонев; 6. Боян Боев. Прави: 7. Пеню Ганев; 8. Георги Тахчиев. 9...; 10. Георги Радев. 11. Димитър Цеков. Снимка 40. Салонът на Изгрева - София. Снимка 41. Учителят пред приемната с разцъфналите кремове. Снимка 42. Приемната на Учителя с разцъфналите кремове. Снимка 43. Елена хаджи Григорова пред приемната на Учителя в първите години. Снимка 44. Музикантите и Учителя на поляната на Изгрева - Пеню Ганев вдясно. Музиканти на поляната на Изгрева. 1. Отляво с кларинета е Йордан (Данко) Симеонов. 2. По средата се виждат главите на Гагшлей Величков и Симеон Симеонов. 3. Вдясно е Пеню Ганев. 4. Най-отдясно е Учителят. Снимка 45. Музиканти свирят Паневритмия на Изгрева - 1936 год. - Пеню Ганев вляво. Музиканти свирят на Паневритмия на Изгрева. 1. Пеню Ганев между два дирека; 2. Симеон Симеонов; 3. Катя Грива; 4. Ангел Вълков; 5. Галилей Величков в гръб с шлифера; 6. Пенка Михайлова; 7...; Отпред диригентът е Матей Калудов - бивш военен капелмайстор. Снимка 46 а,б. Учителят играе Паневритмия на Изгрева - Пеню Ганев, вдясно, свири на цигулка. а) Учителят играе Паневритмия. В дъното до стълба са музикантите и диригентът с бялата коса - Матей Калудов. С гръб е Пеню Ганев. б) Учителят е вляво. Отдясно се вижда гърбом Пеню Ганев. По средата е стълбът с лампите. Снимка 47. Учителят играе Паневритмия на Изгрева. Учителят играе упражнението „Красота" от Паневритмията. На единия крак се пружинира, този, който държи тялото, а другият крак, десният, е във въздуха. Снимка 48. Паневритмия на второто езеро „Елбур", Рила - 19.VII.1939 год. Паневритмия на второто езеро - Елбур. В средата са камъните на огнището за лагерния огън вечер, Учителят е в средата, вдясно е „Спиралата с охлюва", върху която е сложена шапката на Учителя. Дата: 19.VІІ.1939 год. Снимка 49. Учителят играе Паневритмия при второто езеро - Пеню Гаиев, отдясно, свири на цигулка. Учителят играе „Паневритмия" при второто езеро. Вляво свирят: Ангел Вълков, до него - Кирил Икономов, а отдясно е Пеню Ганев. Снимка 50. Учителят играе Паневритмия при второто езеро, Рила. Учителят играе Паневритмия при второто езеро. Отляво е Ангел Вълков, пред него е китаристка. След това е Кирил Икономов, а най-отдясно е Пеню Ганев. Снимка 51. Паневритмия на третото езеро „Балдер-Дару", Рила - 1932 год. Снимка 52. Пеню Ганев с музикантите свирят на Паневритмия на третото езеро, Рила. Учителят играе Паневритмия при третото езеро - Балдер-Дару. 1. С китарата е Верка Куртева; 2. Ангел Вълков в бяло; 3. Петър Манев - астролог; 4. Пеню Ганев; 5. Учителят; 6...; 7. Руженка Кисьова; 8. Цанка Екимова; 9. Петър Камбуров; 10. Кирил Икономов с бялата шапка. Снимка 53. Пеню Ганев с музикантите свирят на Паневритмия на третото езеро. Паневритмия при третото езеро - Балдер-Дару и музикантите. 1. Верка Куртева с китарата. 2. Петър Манев; 3. Ангел Вълков; 4. Пеню Ганев; 5...; 6. Руженка Кисьова; 7. Цанка Екимова; 8. Кирил Икономов; 9. Петър Камбуров; 10...; 11. Учителят; 12. Филип Стоицев. Снимка 54. Пеню Ганев с музикантите свирят на Паневритмия на третото езеро. Учителят играе Паневритмия на третото езеро. 1. Верка Куртева - с китарата; 2. Петър Манев; 3. Ангел Вълков; 4. Кирил Икономов с бялата шапка; 5. Пеню Ганев; 6. Цанка Екимова. Снимка 55. Пеню Ганев свири на Паневритмия Снимка 56. Пеню Ганев с музикантите разговарят с Учителя след Паневритмия. Разговор след Паневритмия на третото езеро. 1. Пеню Ганев; 2. Кирил Икономов. 3. Катя Грива - с плитката; 4. Цанка Екимова; 5. Галилей Величков; 6. Учителят; 7. Таня Камбурова - дъщеря на Марин Камбуров и съпруга на Кирил Икономов. Снимка 57. След Паневритмия, разговор с музикантите. Разговор след Паневритмия на третото езеро. 1...; 2. Таня Камбурова-Икономова - гърбом; 3. Учителят; 4. Галилей Величков - гърбом, със светлото яке; 5. Катя Грива - с бялата шапка; 6. Кирил Икономов; 7. Част от главата на Пеню Ганев; 8. Цанка Екимова с лице към фотообектива; 9. Петър Манев; 10...; 11. Симеон Симеонов. Снимка 58. Пеню Ганев с музикантите в разговор с Учителя след Паневритмия. Разговор с Учителя след Паневритмия с музикантите. 1. Симеон Симеонов; 2. Галилей Величков; 3. Учителят; 4. Филип Стоицев - гърбом, с презрамките; 5. Главата с плитката е на Катя Грива; 6...; 7. Димитър Грива; 8. Кирил Икономов; 9. Пеню Ганев; 10... Снимка 59. Гимнастически упражнения под върха „Харамията" - „Харно ми е" - Пеню Ганев, вдясно - 26.VII.1932 год. Гимнастически упражнения на поляната над Езерото на Чистотата и под връх Харамията. Учителят нарича този връх „Харно ми е". 1. Елиезер Коен; 2. Стефан Дойнов; 3. Пеню Ганев. Дата: 26.VІІ.1932 гад. Снимка 60 а,б. Учителят играе Паневритмия на поляната под връх „Харно ми е". Снимка 61. Паневритмия на поляната под връх „Харно ми е". Паневритмия на полянката под връх „Харно ми е" (Харамията). Води с бялата шапка - Писинова; 2. Чужденка от Латвия; 3. Наталия Чакова с тъмната рокля; 4. Буча Бехар с бялата шапка без периферия; 5. Петра Шилингозова - с бяла шапка и бяла блуза; 6. Пенка Кънева - с широкополата шапка. Снимка 62. Паневритмия на поляната над „Езерото на Чистотата

Снимки и бележки към снимките на "Изгревът" том XVI Кръщелно свидетелство на Пею Ганев Лична карта на Пеню Ганев като запасен младши подофицер Препис-извлечение от акта за женитба на Каменка Несторова и Пеню Ганев, сключили граждански брак на 14.I.1949 г Свидетелство на Каменка Несторова за учителска правоспособност в народни първоначални училища от 1943 г. Снимка 1. Учителят на Рила - 1.VIII.1932 год. Снимка 2. Учителят на Рила - 1.VIII.1932 год. Снимка 3. Учителят пред второто езеро „Елбур", Рила - 22.VIII.1931 год. Снимка 4. Учителят на скалата при второто езеро „Елбур", Рила - 22.VIII.1931 год. Снимка 5. Учителят при второто езеро „Елбур" на Рила - 22.VIII.1931 год. Снимка 6. Учителят при скалата с котвата и извора „Ръцете които дават" на Рила - 22.VIII.1931 год. Снимка 7. Учителят пред извора „Ръцете които дават" на Рила -22.VIII.1931 год. Снимка 8. Учителят пред второто езеро „Елбур" - в дъното е палатковия лагер - 30.VII.1931 год. Снимка 9. Учителят при второто езеро „ Елбур" - вдясно, част от палатковия лагер. Снимка 10. Учителят при шестото езеро „Сърцето"- 1932 год. Снимка 11. Пеню Ганев седнал, вляво, с Учителя на Рила. Седнали: 1. Пеню Ганев; 2. Катя Грива; 3. Учителят; 4. Неделчо Попов; 5. Мария Савова. Прави: 6. Асен Арнаудов; 7. Теофана Савова. Снимка 12. Пеню Ганев над Учителя, Рила - 1.VIII 1932 год. Седнали: 1. Дора Карастоянова; 2, Йордан Савов; 3. Учителят; 4... 5. Олга Славчева. Прави: 6. Райна Христова (шивачка); 7 Пеню Ганев; 8. Димитър Цеков. Седнали втори ред до Учителя: 9. Драган Попов; 10. Здравка Попова (съпрузи). Дата: 1.VIII.1932 год. Снимка 13. Пеню Ганев над Учителя, на Рила при бялата маса - 19.VIII.1939 год. Прави: 1. Тодор Стоименов; 2. Пеню Ганев; 3. Кръстина Петрова (съпруга на Начо Петров); 4. Начо Петров. Седнали: 5. Учителят; 6, Марийка - внучка на Тодор Стоименов. Снимка 14. Пеню Ганев пред нозете на Учителя – 23.VІІІ.1938 год. Седнали: 1. Маргарита Мечева; 2. Пеню Ганев; 3. Сийка Динова; 4, Димитрина Атанасова. Прави: 5. Анка Каназирева; 6. Севда Николова; 7. Учителят; 8. Анна Динова; 9. М. Маргаритова - лекар; 10, Славчо Печеников-Славянски. Дата: 23.VІІІ.1938 год. Снимка 15. Пеню Ганев, вдясно, в разговор с Учителя Учителят; 2...; 3. Д-р Жеков; 4, Стефана Грива (сестра на Димитър Грива); 5. Пеню Ганев. Снимка 16. Пеню Ганев над Учителя - 5 VIII.1931 год. Седнали: 1. Стоянка Илиева; 2. Наталия Чакова; 3. Теофана Савова; 4. Учителят; 5. Крум Няголов; 6, Йордан Савов. Прави: 7. Мария Савова; 8. Пеню Ганев; 9. Иван Кисьов. Дата: 5.VІІІ.1931 год. На екскурзия до Калинините върхове - за гъби при Пазар-дере. Снимка 17. Учителят на екскурзия за гъби, до Пазар-дере, на фона на Калиновите върхове - 5.VIII.1931 год. Снимка 18. При извора „Махабур" с Учителя, на фона на второто и третото езеро - Пеню Ганев до Учителя - 13.VIII.1931 год. На екскурзия до новата чешма - изворът Махабур, с фон второто и третото езера. Дата: 13.VIII.1931 год. Първи ред седнали: 1...; 2...; 3. Тодор Абаджиев. Втори ред седнали: 4...; 5. Боян Боев; 6...; 7...; Прави: 8...; 9...; 10. Пеню Ганев; 11. Учителят, 12...; 13...; Последен ред: 14...; 15...; 16...; 17. Елена Хаджи Григорова; 18. Иван Кисьов. 19... Снимка 19. При извора „Махабур" с Учителя - Пеню Ганев, горе, разкрачен, с елече - 14.VIII.1931 год. Изпращане на Учителя заедно с братя и сестри за София след завършване на лагера, на 14.VІІІ.1931 год. при новата чешма „Изворът Махабур". Седнали: 1...; 2. Иван Кисьов; 3...; 4. Васил Константинов; 5. Никола Нанков; 6. Учителят; 7. Митко Сотиров; 8. Катя Зяпкова; 9...; 10. Елена Хаджи Григорова; 9...; 10 ; Втори ред: Между № 2. и № 3, е Михаил Иванов. Над № 4 е Георги Радев. Над № 7 е Георги Константинов, Вдясно 3-ти ред: Георги Тахчиев, Михаил Стоицев, Ганка Парлапанова, Мария Златева, а накрая с препасания колан е Олга Славчева. Снимка 20. Георги Радев, Георги Константинов, Пеню Ганев при извора „Махабур" до петото езеро. Снимка 21. При скакавица с - Пеню Ганев е вдясно. На път за х. Скакавица. Отпред седнали: 1. Михаил Стоицев; 2. Георги Тахчиев; 3. Боян Боев; 4. Над него е Иван Кисьов. В средата: Учителят, Никола Нанков, Георги Радев. Най-отдясно е Пеню Ганев. Снимка 22. С Учителя при „Моста на будалите” С Учителя при „Моста на будалите". Виж съответния разказ на Пеню Ганев на стр. 74 (от оригинала и стр. 71 тук) Снимка 23. С Учителя при „Моста на будалите” Снимка 24. Чам Кория, на екскурзия за Мусала - третият е Пеню Ганев - 13.VII.1924 год. Екскурзия на Мусала на 13.VII.1924 год. 1. Бахчеванова; 2. Михаил Влаевски; 3. Пеню Ганев; 4. Елена Андреева; 5. Антоний ...; 6. Пенка Влаевска; 7. Борис Николов шие с шило обувката на някого. Снимка 25. Чам Кория, на екскурзия за Мусала с приятели - третият е Пеню Ганев - 13.VII.1924 год. Същата екскурзия със същите лица. 13.VII.1924 год. Снимка 26. Младежката група на Изгрева - вдясно е Пеню Ганев. Младежката група на Изгрева. Седнали: 1. Руси Петров; 2. Георги Тахчиев; 3. Николай Шиваров; 4. Борис Николов; 5. Елиезер Коен; 6. Георги Радев; 7. Пеню Ганев. Прави: Стефан Дойнов - брат на Борис Николов, Васко Искренов - фотографът. Най-отпред е Верка Куртева. Снимка 27. Младежката група на Изгрева - в средата е Пеню Ганев. Снимка 28. Пеню Ганев на първото езеро „Махарзи”. Снимка 29. Пеню Ганев пред палатковия лагер при второто езеро „Елбур" - 1932 год. Пеню Ганев вдясно пред палатковия лагер, 1932 год. На брега на езерото, голямата квадратна палатка в средата е палатката на Учителя. Снимка 30. Пеню Ганев пред палатковия лагер при второто езеро „Елбур" - 1932 год. Пеню Ганев пред палатковия лагер. Вляво, на брега на езерото е палатката на Учителя с белия навес, пред нея - приятели при Учителя.

НЯКОЛКО ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ Обикновено в края на всеки том от поредицата "Изгревът" има раздел ДУХЪТ НА ИСТИНАТА И ДУХЪТ НА ЗАБЛУЖДЕНИЕТО. Материалът за тази част от изданието беше подготвен, набран, страниран, редактиран и коригиран, но поради големия обем на книгата - 968 с. и допълнителните коли със снимки към него, ще бъде публикуван в следващия том от поредицата. В него са включени и очерци за работата ми с Димитър Сотиров и за това как беше подготвен материала за Тодор Божков.

60. НЕОБИКНОВЕНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ Настоящето изложение предавам с предварителна уговорка, че то не се отнася за всички и за широк кръг хора, а само за тия, които могат да го приемат. То не засяга никого м не е против никого. Случаят, за който искам да ви разкажа е следният. Беше 22.II.1975 г., когато аз бях на Изгрева. Отидох и на мястото, където е погребан Учителя. Около два месеца преди това аз пак бях там и съвсем случайно се срещнах с едно познато лице, което пожела да ми направи снимка. Това стана по негово желание. Аз се съгласих и след два месеца получих снимката чрез брат Ангел, който беше пазачът на мястото на Учителя. Този наш брат се грижеше за реда и чистотата, както и за украсата на мястото, живееше в скромна къщичка там и работеше от дълги години денонощно, неотлъчно и безвъзмездно. И трябва да признаем, че брат Ангел беше определен за тази си задача. Той не беше случайно лице и той достойно изпълни една високо благородна, даже бих казал свещена задача. И за всичко това не ние, а Небето един ден ще му даде заслужената похвала и наградата, която той заслужава. Нека си представим за момент всичко това, което той извърши там с десетки години, с постоянство, вяра, всеотдайно, денонощно, за да признаем, че това не беше задача за който и да е от нас, а само онзи, който е бил определен за това. Но на въпроса. Без да отдавам някакво особено значение на факта с фотографската снимка, аз се завърнах в дома си, където сварих жена си с още една наша близка. На въпроса какво ново има, аз им подадох снимката, защото при това излизане, аз не бях се срещал с никого и това беше единственото, което се беше случило, и то, без да имам каквото и да било отношение към този факт. Още с вземането на снимката от тяхна страна, която те харесаха много, се случи нещо необикновено. В стаята ни, във въздуха, около нас се чуха страшно силни, необикновени гърмежи. Същите, с малки прекъсвания бяха толкова силни, че не ни дадоха възможност да се опомним. Уплашени, с голяма изненада, с недоумение, ние посрещнахме първия гръм, като гръм от светкавица и уплашено се гледахме един друг с изненада, не знаейки защо и как става всичко това. И ето след кратко прекъсване последва нов силен гръм от друго място, което засили впечатлението от предидущия. Последваха след това трети и четвърти гърмове. Ясно и недвусмислено за нас беше невидимо присъствие, и какъв беше тайнственият източник на всичко това. Последваха след това по-малки, но силни пукания на мебелите, пода, тавана, подобно на тези при земетресение, но това не беше земетресение. Ние разбрахме необикновеното и чудно нещо, което ставаше около нас, но не знаехме значението му и с каква цел се прави. Изплашени, ние искахме да направим молитва, за да спре това страшно нещо, но не можехме да си отворим устата от страх. Това продължи около 5 минути, но все пак не мога да кажа точно колко време беше. Едва след като се свърши всичко това и се съвзехме от уплахата, започнахме да се питаме какво беше това и коя беше причината. Гостенката неуверено каза: "Весето се обажда." А Весето беше нашата единствена скъпа рожба, която си беше заминала точно преди 4 месеца. В себе си обаче аз бях категоричен, че това не е и не може да бъде дело на Весето. Това беше нещо друго, нещо с много по-голямо и сериозно значение, че това беше някакво предупреждение за нещо, което ще се случи, но какво? - Много и различни мисли ми минаваха, този въпрос ме занимаваше постоянно, но отговор и обяснение не получих. След три дена стана известно, че въпроса с мястото на Учителя е поставен категорично, че останките на Учителя трябва да бъдат извадени и преместени някъде другаде. Като анализирах всички факти, разбрах, че това, което се случи в домът ми с гърмежите е било предупреждение относно решението да се премести мястото на Учителя. Едва тогава аз разбрах от кого, защо и с каква цел бяха извършени тези страшни предупреждения. Аз го споделих с някои близки доверени наши приятели, братя и сестри от Братството. В мен остана обаче неизяснен въпроса, дали Учителят одобрява или не това решение. От ред други неща обаче аз дойдох до заключение, че това в никой случай не е желанието на Учителя. Нещо повече, Той е решително против тази с нищо неоправдана мярка. Всяко действие в този смисъл щеше да бъде катастрофа. Имаше заблудени и от някои наши братя, които искаха и мислеха, че Учителят не желае да остава на подобно място и че Той сам действува за премахването Му от там. Нека да оставим този въпрос Небето един ден да го обяснява, макар че всички, с много малки изключения въпросът е ясен, защото Учителят предварително Сам пожела да остави физическото Си тяло и то точно на това място, а независимо от това, авторитетни и далновидни държавни мъже бяха наредили да бъде погребан там. Този въпрос, както и още много други, от този род ще ги решава един ден историята на бъдещето. Хората, които ще дойдат след нас и които ще бъдат много по-добри от нас, ще видят истината, защото нова светлина и нови разбирания ще действуват тогава и всичко ще бъде така, както Волята Божия повелява, а дотогава за нас остава само едно - да помним и да се съобразим със строгото предупреждение на Небето, защото отговорността ни ще бъде голяма, не само за нас, но и за всички.

57. НА РИЛА През 1940 г. след завръщането ми от турската граница, аз някак по детински, помислих, че ще бъде много добре, ако би било възможно с малка група да отидем заедно с Учителя на планината. За моя голяма изненада дойде при мен д-р М.К. и ми каза, че Учителят наредил подобно нещо, каквото аз бях помислил и му казал да покани и мен. Каза ми да се приготвя. Аз се приготвих, но нямах достатъчно време, а така също нямах и никакъв опит и затова не бях добре екипиран. Аз съвсем нямах представа за суровите условия на планината, за големите несгоди и атмосферните условия там. И нещата съвсем не се оказаха такива, каквито аз си ги представлявах. Прекарахме на планината 7 дни. От мен изчезнаха всякакви илюзии и детински представи. Благодарение на Учителя и на други братя, прекарах някак задоволително. Беше ми оказана всестранна помощ. Поуката за мен беше голяма. Аз видях, че Учителя не живее при леки битови условия и че Той се справя с такива трудности и несгоди, за които аз даже нямах представа. Братската солидарност, услужливост и готовност за жертви бяха големи. Имаше единични братя и сестри, които наистина бяха за пример и образец. Една голяма част от братята обаче беше далеч от онова, за което можеше да се предполага. Въпреки голямото разнообразие на присъствуващите, имаше нещо общо, което обединяваше всички в едно цяло. При крайно неизгодни условия, Учителят устоя на всички изпитания, държеше своите беседи и даде небивал пример на всички нас. Колко търпелив и снизходителен бeше към всички, и към тия, които често пъти бяха смешни със своите детински несериозни въпроси, а други пък забравяха кой е Той и какво трябва да бъде отношението им към него. Имаше обаче братя и сестри, които оставиха дълбоки впечатления в мен. Те бяха напреднали, всеотдайни, изпълнителни, жертвени и Край всичко друго аз почувствувах и физическото въздействие на природата, която обновява, възражда, усилва и зарежда човека с нови сили. Тук бяха представени нашите най-първи братя и сестри. Имаше и такива, които не бяха изтъкнати, по-незабележими, но всъщност показаха големи вътрешни качества на добри братя и ученици. Няма да споменавам имена. Ще спомена за два случая, без да давам обяснения и тълкувание върху това. 1. В група братя Учителят се обърна към мен със следния чисто военен въпрос: "Когато войникът е на пост, изпълнява ли заповедта на генерал?" Преди аз да отговаря, се намесиха с отговорите си неколцина братя от присъствуващите, което не беше правилно. Отговорих след тях "Че войникът на пост, съгласно Военния устав, не изпълнява заповедта на никой друг, освен на тия три нисши чинове, които са го поставили на поста." Отговорът ми не съответствуваше на предварителното изказване на "компетентните лица" и Учителят се съгласи с мен. За мен обаче въпросът имаше и пряко и косвено/символично/значение. 2. На връщане на почивка край "Вада", сред голяма зелена трева, бяхме седнали трима човека - Балтова, Славчо и аз. Учителят ни даде по малко горски ягоди и каза: "Подавайки ягодите на Балтова, каза й: Ти си Италия, след нея на Славчо подаде ягоди и каза: Ти си Германия и най- после на мен каза: Ти си Англия. По този въпрос аз съм мислил доста дълго време, защото всичко това имаше символично значение. По-късно аз за себе си дойдох до известни обяснения, които може би не са напълно точни. Първоначално аз не бях доволен от това, че Учителят ме отъждестви с Англия и даже бях готов да върна ягодите. За мен тогава, в 1940 г. Англия беше виновна за голямата война, която не беше почнала, но ясно настъпваше. Учителят обаче спокойно отговори - не се безпокойте, рекох, изяжте си спокойно ягодите. Впоследствие нещата за мен добиха друга светлина и затова ги отбелязвам като една опитност.