Ани

24. Общ обед 3.I.1935 г., четвъртък, 7 ч. сутринта, Изгрев. Време ясно, слънчево, студено. В 7 ч вечерта Савка ме извика и през теловете ми подаде една тенджера, пълна със супа от картофи, приготвена от Учителя, който казал няколко пъти на Савка да ме извикала при нея да ядем заедно. Тенджерата със супата дадох на братята Звездински, а аз отидох при Савка. Вечеряхме и в процеса на яденето разменихме думи върху особеното внимание, което има Учителят към нас. Тенденцията Му ние да се събираме, да дружим, и тази връзка, която се създава, и хармонията между нас, доста ни озадачи и ни накара да се вдълбочим и да се позамислим - като каква работа има да извършим за Господа заедно, че се създават такива отношения помежду ни, които отношения и Учителят ги засилва. Дойде ни една мисъл да се помолим да ни се открие насън с една картина работата, която ще работим заедно. Тя извади тетрадката си със записани стиховете от Притчите. На мене се падна от 8-а глава, 23-и стих: „От века бидох помазана, от начало, преди създанието на земята"..., а на Савка - от същата глава, 8-а глава, 32-и стих: „Сега, прочее, послушайте ме, о, чада. И блажени са, които пазят пътищата ми."

23. Размишление 30.XII.1934 г., неделя. Наряд. Размишление: Свободен разговор на душата с П. пред лицето на Христа, нашия възлюблен, велик единороден син на Бога живаго, най-чистият, най-све­тият и най-мощният, най-силният между всички ангели. При тази черта на своя характер, която има П., това благородство, тази самоотверженост и готовност да се жертвува и да даде всичко, което има, всичкото си време и спокойствие, за да допринесе да повдигне този народ, тези благородни, възвишени, Божествени, първи по своего рода пориви, които се крият в глъбините на тази красива, добра и искрена душа, при едно по-високо съзнание и разбиране в какво именно седи служенето и изпълнението волята на Бога, той ще бъде един от най-способните, един от първите, силните, даровитите, достойните ученици на нашия Учител. Нека Христос проектира и изпрати по един лъч светлина в неговото и моето съзнание, за да ни се уяснят нещата, да разберем в какво именно седи изпълнението волята на Бога и всеки според своите специфични сили и възможности, които са вложени в глъбините на душата от Първоизточника на живота, да ги приложи във всичката пълнота и красота в своя живот, така че Бог да се весели в Своите Си дела, а душите ни да се радват с пълното съзнание, че действително изпълняват волята на Бога! Мирът, радостта и хармонията да бъде средата, в която да пребивават през всичките дни на своя живот, при всички степени на своето развитие, при всички йерархии в еволюцията на своя живот! Амин! Така да бъде!

22. Размишление 27.ХII. 1934 г., четвъртък, 3.30 ч. и 7 ч. сутринта, Изгрев. Първо послание Коринтяни, 14-а глава, 23-и стих. Време облачно, но меко, приятно. Размишление: Като чиста дева, облечена в тънък ефир и светлина, с неземна красота, светеща и изпущаща лъчи както слънцето, с дясната ръка държа Савка за ръката, също така красива и светеща, а с лявата си ръка държа Пеньо, също красив, с чертите на велико благородство, чистота, искреност и доброта на един ангел; политаме в небесните мирове. Явяваме се пред Учителя, същинско слънце, поздравляваме Го, а Той дигна дясната си ръка, проектира я към главите ни, благослови ни и каза: „Мир вам!" Аз исках да представя Пеньо пред лицето на Учителя, като узрял плод и готов за ангел служител. Голяма група ангели в същия миг се явиха, в хор изпяха нещо в знак на радост за нашето пристигане - и чукна се на вратата, дойде сестрата Маринка с детето си и прекъсна.

21. Среща с Паша 15.ХII.1934 г., събота, 12 ч., обед, Изгрев. Време облачно, но магнетично, топло, приятно. Пожелавам ти да прогледнеш духовно и физически. През всичките дни на твоето съществувание като душа, при всичките йерархии, винаги да бъдеш пред лицето на Бога, облечена в ефир и светлина, с послушанието на Христа, като достоен служител, готов всеки миг да изпълни волята на Бога. Мир, радост и блаженство, заедно с всички добродетели, да бъдат вечно твои съпътници в живота! Помни, че характерната черта от всички добродетели в тебе е Правдата! Като подпис на всичко това, давам ти едно свято целувание. Твоя сестра в Господа - Елена.

20. Мисловната централа С брат Боев. Методи за работа 20. V. 1934 г., неделя, 9. ч сутринта. Слънчев, топъл ден. А. Мисловната централа 1. Мълчаливо обикаляне селата с молитва. 2. Да се излее светлина и да се пробудят всички готови души в София. 3. Всеки ден - молитва за преуспяване делото Божие по целия свят. 4. Мислова централа. Молитва за управляющите, да изпълняват волята Божия; да бъдат оръдия на Божественото. 5. Всеки ден - дихателни упражнения. 6. По желание да се прекара известно време при олтаря. 7. Да си имаме тефтерче за мисли. 8. (Идеи от Учителя) - Когато имаш вдъхновение, седни и работи в същия момент, без бавене, за да използуваш, додето гори огънят. То се отнася за пеене, свирене, писане, молитва, съзерцание, дишане дълбоко, правене добро, посещения и пр. Всяко село трябва да има оркестър. От Учителя: Да се пеят често със своя мелодия тези думи: „моят дух смирен". Също и тези думи, като отделна песен: „милостта Божия". (Когато желаеш да намериш сам мелодията на някои думи, то почни да ги изговаряш тихо 50-100 пъти и ще ти дойде мелодия отвътре, защото ще влезеш в духа на тези думи.) Б. Метод за развитие поетичния център Ще гледаш да мислиш и да чувствуваш нещата в красиви образи. Когато мислиш, пишеш или говориш, ще гледаш да облечеш мисълта си в красиви образи. След молитва и съзерцание не бързай да почнеш обикновената си работа, но чакай известно време пасивен, в очакване с мир, за да получиш един небесен дар. Непременно щети се даде нещо: например някоя нова мисъл, ново чувство, нов подтик, или ще видиш нещо и пр. Божественото никой път не може да се разбере, ако не се приложи. Човек трябва да напусне дребното, а да вземе едрото. Дребното е личният живот, едрото е Божественият живот. Надявай се на Бога, а не на хората и на парите и тогаз любовта Божия ще те озари и ще направи всичко за тебе. Значи, Любовта е всичко за тебе. Когато някой ви обича и помага, то Бог чрез него ти помага. Любовта, това са парите. В. Метод при работа 10 ч вечерта, 28.V.1934 г., понеделник. Време прохладно, лунна нощ с прошарено небе с облаци. Когато на ученика предстои да извърши една Божествена работа, ще се явят много пречки, за да му препятствуват. За да ги избегне, той трябва да се свърже с Бога, да иска Неговото съдействие за благополучното свършване на работата и за премахване на препятствията. Г. Методи за работа Четвъртък, 26.VII.1934r., следобед, в присъствието на Пеньо, след прочи­тането на беседата „Даде плод", XII серия. 1. Когато някой ти дойде на гости, вложи в ястието, което ще приготвиш, най-хубавите и възвишени мисли и пожелания, щото, като си хапне, да дойде в съприкосновение с реалността, която да му даде подтик към един идеен, съвършен живот на Земята. И комуто каквото подадеш, влагай винаги по една красива, възвишена, Божествена мисъл или желание към този, който ще изяде даденото от теб: да получи или да се събуди в него една добродетел - любов към Бога, любов към ближния си или друго нещо. Това е един метод на служене на Бога. 2. Проектирай мисли Божествени за един идеален, пълен с мир и любов живот на Земята, за братски, чисти отношения между хората и пр. Навред, където отиваш, и в който дом влизаш, носи нещо хубаво и остави там. 3. Проектирай добри мисли в пространството, те все ще се възприемат от будните души и ще се реализират един ден.

19. Разговор с Учителя 18. V. 1934 г., петък, 8.30 ч. сутринта Разговор пред салона на Изгрев с Учителя Девизът на шестата раса е: „Работи при всички условия." Този, който работи така, има съзнанието на един човек от шестата раса. Можем да кажем, че той е представител на шестата раса, защото човекът на шестата раса взима участие в живота на всички. Вяра: Да работиш при всички условия, това значи да имаш вяра. Ядеш ли, спиш ли, болен ли си, умираш ли, умрял ли си и пр. - работи. Пример: Ако видиш болен или затворник и махнеш с ръка и кажеш: „Не искам да гледам, не мога да гледам", то след време ти ще се намериш в същото положение. Като видиш човек със счупен крак, ти му кажи вътрешно: „Бог не те е създал да бъдеш болен. Всичко ще се уреди. Ти си здрав. Вярвай в Бога." Мислено го превържи, мислено си представи, че оздравява и си ходи и скача здрав. Ако срещнеш затворник, кажи му мислено: „Няма нищо, ще се освободиш, Бог бди над теб и те обича. Вярвай в Него." И ще си представиш как го освобождават и вече си ходи свободен. На стражаря ще кажеш мислено: „Бъди внимателен и снизходителен към този затворник." На съдиите кажи мислено да го освободят по-скоро. В съзнанието ти да не остане картина на болен човек, куц, сляп, гърбав, глух и пр. Като държиш в ума си хора с дефекти, то ще дойдат върху тебе тези нещастия. Това не се отнася само за болни и затворници, но за всички хора, които срещаIII. Човека, когото срещнеш, в каквато нужда и да се намира, ти ще се помолиш на Бога да му помогне в тази нужда и ще си представиш живо, че това става и ще вярваш в това. Същевременно ще кажеш на човека мислено, че ще се уреди неговият въпрос. Подобно ще правиш и когато срещнеш някой отчаян, обезверен и пр. Значи, трябва да вземеш пълно участие в живота на всички, които са около тебе. Какво значи смърт? Когато умът ти, сърцето ти и волята ти престанат да работят. В думата „милосърдие" ударението пада върху буквата „л". Буквите „м" и „и" се състоят от две „л", скачени по разни начини. Буквата „л" иде от египетската буква, която означава човек. И така вътрешно ще утешаваш, ще помагаш и задоволяваш истинските нужди на всички, които среща. Когато заспиваш, ще пазиш следните правила: 1. Ще се освободиш от всички тревоги и безпокойствия и ще се изпълниш с любов към Бога и към всички същества. 2. Ще кажеш при заспиване: „Господи, отивам да се уча, да се моля и да работя." 3. Ще кажеш: „Господи, отивам в школата, горе, на всемирното братство. Аз знам, че това е и Твоята воля. И това ще стане, защото Твоята воля на две не става." 4. При лягане ще казваш: „Господи, във време на спане, Ти огради тялото ми с Твоята светлина и го предпазвай." Правило за всеки ден: Да не пропуснеш ден, в който да не изговориш следната формула при ставане от леглото, за да бъдеш през целия ден в хармония с Бога и за да бъде плодотворна твоята работа през деня: „Аз живея в Бога и Бог живее в мен. "За да има формулата по-голямо действие, трябва да се придружава с пеене и движение, които човек трябва да намери интуитивно. Когато нещо пожелаеш с всичкия си ум, с всичкото си сърце, с всичката си душа и с всичкия си дух, с непреодолимо желание, то ще се реализира, ти ще го получиш. Както сте тръгнали по този път, щете - не щете, ще стигнете до върха. Като се качиш на един параход, връщане няма - непременно ще отидеш на другия бряг. Човек трябва да вярва и да се обърне към Бога за помощ, без никое колебание. Всичко може да стане тогаз. Стремежът ни ще покаже какво ще постигнем. Ще имаме още много постижения, които са за в бъдеще. Правило: Когато Духът ми каже нещо, аз по-рано го опитвам и като видя резултатите, че са добри, тогаз го давам и на другите. Ти казваш: „Духът ми го каза" - но кой дух ти го каза? Когато човек прави екскурзии, трябва постоянно да се моли. Казано е: „Бдете и молете се." Светът още не е напълно в безопасност. Има и неприятели. Петната на слънцето са много големи и това причинява да има много катастрофи сега. Всяка година е определено колко параходи ще потънат, колко къщи ще изгорят и пр.

18. Писмо от Елена Хаджи Григорова до брат Тошев 3.IV. 1934 г. Изгрев. Време облачно, ветровито, снежно. Добро настроение. Брат Тошев, Много ми е приятно, че ми се удава случай да Ви изпратя желаната от Вас песничка, нотирана, и да Ви пиша. За тази малка услуга ми писа брат Пеньо и ме помоли брат Боев. Причината за всичко това, разбира се, не е друг освен Бог, Който по един чуден начин свързва хората в приятелство и братство. Брат Пеньо не скрива радостта си, че литнал далеч в тамкашните краища, е намерил Вас, като приятел и като брат, с когото да споделя радости и скърби, мисли, чувства и идеи. Благодарение на случая ще си позволя и аз да споделя с Вас някои мисли, които в размишление доста занимават моето съзнание. Като гледам човека в себе си и в лицето на другите, задавам си въпроса:- случайно ли е дошел той на Земята или пък е изпратен отнякъде със специална мисия? Мисля за човека и виждам, че той е особено устроен, сякаш някоя разумна сила е работила върху него, за да го приготви да мисли, да чувствува и да действува. Много пъти Учителят ни е казвал, че в човека са вложени всички възможности и че в него са посадени ония семенца, които ще дадат едно съвършено същество, с ум светъл като слънцето, със сърце чисто като кристал, с душа обширна като цялата вселена и с Дух мощен като Бога и едно с Бога. В лицето на човека днес аз виждам не човека, израз на Божествените добродетели, какъвто трябва да бъде, а съвсем противоположното на това, и казвам: ето един заровен бисер, върху който природата дълго време ще трябва да работи, за да се разрови и да блесне със своята красота. Друг един случай, пак за човека: четох веднъж, че няколко младежи били осъдени заради своите идеи - за мир и свобода, и чакайки своя край, един от тях се провиква: „Братя, вие ни убивате, но ние ви прощаваме." Вглъбена в тези мисли, в съзнанието ми възникнаха мъдрите слова на нашия Учител, който казва, че има няколко вида хора: глупави, които постоянно се оплакват и са готови на всяка отрицателна проява; умни, които от всичко се учат и разумно разрешават всички противоречия; гении, които творят и за които всичко в света е постижимо; и светии, които осветяват пътя на хората. За глупавите хора мъчнотиите и противоречията в живота няма да се разрешат. Само умният може да мисли и да разрешава противоречията, а за гения всичко е постижимо. Това е неговият девиз. Мислейки си така, стана ми ясно, че съществуват строго определени закони в природата, от нарушението на които произтичат страданията и противоречията между хората. Разбрах, че животът има дълбок смисъл, че трябва да се живее разумно, че трябва да се учи и да се работи. Често пъти нещо отвътре ме запитва: „Ти човек ли си?" Отговарям: „Разбира се, че съм човек." - „Искаш ли да живееш?" - Искам и това ми желание е всадено в моето естество. - Щом е така, трябва да станат в теб плът и кръв думите на великия Учител Христос, Който преди 2000 години е казал: „Аз съм Пътят, Истината и Животът." А кой беше Христос? Христос, това беше Духът, проявен чрез Него. Христос, това беше Божията Любов, Божията Мъдрост и Божията Истина. И човек истински живее само тогава, когато е проводник на тези велики добродетели. Ето това е пътят, друг път няма. Ето това е животът, друг живот няма. Вън от това има безпътица, страдания и противоречия. Вън от това има смърт. Замислих се и се уверих, че действително не съм случайна и че и аз живея в съзнанието на Великия Творец дотолкова, доколкото аз съзнавам това и доколкото мисля и съм във връзка с Него. Колко се зарадвах! Нещо тихичко шепнеше в мене: „Избирай - живот или смърт. Във връзка с Бога или вън от Бога. При връзката с Бога има живот, красота и творчество, а вън от Бога има разочарование, несполуки, болести, страдания и смърт." С други думи казано: Извън Бога живот няма. И като музика, проникваща дълбоко в моето сърце, чух да се повтарят думите на Великия Спасител: „Аз съм Пътят, Истината и Животът" и думите на нашия Велик Учител: „Ученикът трябва да има сърце чисто като кристал, ум светъл като слънцето, душа обширна като цялата вселена, Дух мощен като Бога и едно с Бога." „Ще живея! - прозвучи цялото ми същество - Ще живея, защото такава е волята на Бога! Ще живея, защото Бог, Който живее в мене, иска да живее!" Преди няколко дни, след като Учителят свърши беседата, както винаги на групи, на групи излизахме от големия салон. Една сестра, ентусиазирана и вдъхновена от мъдрите слова на Учителя, се приближи до мене и ме обсипа със следните мисли: „Сестра, чу ли какво каза Учителят? Той каза, че силата на човека е в любовта му, в обичта му. Който не обича, е един тъмен свят, а който обича, си създава най-благоприятните условия. Ако си положителен в любовта, работите ти ще вървят. Който люби, той е свободен. Щом обичаш и любиш, без да те знае някой на света, ти си свободен." Най сетне тя добави разпалено: „Сега е великият момент. Сега се разлива огнената вълна на любовта. Който сега познае времето, ще успее да стане силен и ще просветне. Ще успее да изтъче платното и да се облече. Ще успее да се нахрани и да добие условия за живот вечен. Не съумее ли това да схване, човек ще изгуби и горчиво ще съжалява. Сегашното време е най-щастливото съвпадение в еволюцията на човека." Тя изрече горните думи и като птичка хвръкна на широката поляна, където десетки братя и сестри заедно с Учителя чакаха да почнат утринните окултни гимнастически упражнения при изгрева на слънцето, под звуците на братския оркестър. Унесена в тези мисли, с радост възкликвах в себе си: „Господи, благословено е времето, когато съм извикана на Земята да слушам Словото Ти чрез устата на Твоя пратеник"...

17. Методи за работа 3.IV. 1934 г. Изгрев. Време облачно, ветровито и снежно. Добро настроение. А. Методи за работа: 1. Пръскане Словото: устно, чрез разговор, лични срещи, мислено - по градините, пътищата, улиците и другаде. 2. Обграждане градини, работа мислено върху посетителите на градините, ако може да се дадат и беседи, разговори с интересующи. 3. Обграждане обществени сгради и работа мислено. Ако може да се влезе в тях, да се пръснат беседи, да се заведат разговори и пр. 4. Работа на Изгрева върху отегчени души - братя и сестри. 5. Посещаване познати, приятели, другари, колеги, роднини и др. по препоръка. Разговори, песни, четене, гледане на ръка, на лице, ухо и пр. 6. Посещение на болни из болници: беседи, разговори, насърчение, прочита се нещо ободрително из Словото. 7. Всеки ден да се молим на Бога да се реализира планът, който влиза в програмата Му за този ден. 8. Апел към всички духовни сили в света да се обединят и възприемат учението на Учителя и да Го познаят и да работят за идването на Царството Божие на Земята. 9. Изпращане мисли към държавници, общественици, короновани глави и др. за мир, правда, свобода, добри и справедливи закони и пр. и за работа в духа на Новото Божествено учение на Учителя. 10. Духовна работа върху млади братя от Изгрева, София и провинцията, с молба към небето да ги пази чисти и верни на Учителя и да работят безкористно за Неговото дело. 11. Да се правят кръгове из града и другаде, дето трябва, за да възприемат учението на Учителя и да дадат път на Бялото Братство в България и да се реализират идеите, както Бог ги е проектирал в Своя план. 12. Изучаване учението на Учителя. 13. Медитация всяка сутрин. 14. Молитва. 15. Упражнения. 16. Четене с бележки. 17. Опити. 18. Дневни бележки. 19. Да се възлюбят душите (размишление върху този въпрос). 20. С ум, сърце и воля и спокойно като канара да се разглеждат въпросите и случките в живота. 21. Дишане, ядене, пиене вода, плодове, слънце, вятър, извори, цветя некъсани и др. - да се учим от тях и да се използват най-рационално. 22. Да се молим да дойде Духът върху нас. 23. Работа и в съня. Б. Идеи за разработване 3.IV.1934 г. Изгрев. Време облачно, ветровито и снежно. Добро настрое­ние. - Искаш ли да живееш? - Да. - Искаш ли да работиш за Бога? - Да. - Тогава приготви се за такъв, с други думи, отречи се от света. (Същия ден.) Да имаме вярата на детето, което без страх, с пълна вяра седи в ръцете на майка си и баща си, без да мисли, че ще падне.

16. Писмо Уважаеми Г-н Д-р Димчев, На 27 август т. г., при откриването на конгреса на Ордена на добрите храмовници в България присъствувах и аз, даже ний се видяхме в салона. През време на поздравленията стана един малък инцидент, обект на който бяхте Вие. Този случай ми даде повод да се замисля по някои въпроси и да ги разменя с Вас и то не толкова за самия инцидент, колкото за някои важни положения в живота, които човек, особено общественик, в наше време трябва да ги знае и съблюдава. Познавам Ви като един общественик, напоен с идеализъм, самопожертвувателен за делото, на което служите, и неуморен и верен работник за изгражда­нето на новия живот. Всичко това имах случая да видя с очите си и неведнъж си казвах: „Ето един човек в наше време, който всичко е дал за своите идеи - и сън, и спокойствие, и материални изгоди, и сили, и нерви, за да ходи по села и градове, да говори, да буди душите и да им носи светлина. И всичко това Вий правехте без шум и без корист - обстоятелство, на което просто съм се удивлявала. Не мога да забравя също и съветите Ви, които винаги отправяхте към мене, за които често съм си спомняла и съм Ви била благодарна. При откри­ването на конгреса аз дойдох заради Вас, като смятах, че ще Ви чуя да говорите, а същевременно и за Д-р Нейчев, когото толкова много ми препоръчвахте като един голям общественик в полето на борбата с алкохолизма в България. Когато Д-р Нейчев Ви покани да се явите при бюрото на сцената и си кажете думата пред конгреса, като баща на въздържател нота движение в България, който годи­ни наред с усилия и устойчивост разоравахте коравата българска земя, за да насаждате идеите на трезвеността и още като организатор на ученическото въздържателно движение в страната ни, Вие, вместо да се явите, напуснахте салона. Това явление ми направи силно впечатление, което дълго занимаваше съзнанието ми и за което и досега не мога да си обясня мотивите, които Ви заставиха да сторите това. Не смея да си представя нищо лошо. Мислех си: Ако този Ви жест беше направен от скромност, за да не изпъквате пред об­ществото като тщеславен и славолюбив, каквито са всички други обществени­ци у нас, с малки изключения, едва ли би имало по-благородно нещо от това. Но ако пък този Ви жест бе резултат на известни моментни състояния във Вас, то не остава друго, освен да съжалявам, защото такива жестове са присъщи само на най-обикновените хора, които нямат за цел друго нещо в живота, освен слава и почести. Такива са днес почти всички общественици не само в България, но и по целия свят и затова именно идеите, които ги носят, нямат свойте благоприятни резултати. Но аз няма да допусна второто, защото и сега още изпъкват в съзна­нието ми картини из Вашия живот като общественик и идеалист, пред който изтръпвам, защото Ви виждам като мъченик, като апостол, като пионер, който неуморно е работил и е жертвувал всичко за идеите, които Ви вдъхновяваха и Ви вдъхновяват. Като такъв работник за общото благо - заздравяване човечест­вото от страшния алкохолизъм, Вие не бяхте друго за околните, както и за мене, освен един брат, който идеше да направи на човека-роб най-голямото добро - първа крачка към морален и висш живот. Ето защо, чувствувайки се свободна и близка към Вас, при срещата ни на конгреса, аз пожелах да Ви представя една брошура от Учителя, която по-скоро представляваше един отговор, или едно продължение на нашите разговори в онова време, които имаха идеен характер. Не зная защо, обаче, въпреки възможността Ви да получите брошу­рата, под разни предлози Вие отказахте. Това обстоятелство не ми внуши нищо отрицателно, защото допусках, че вниманието Ви беше всецяло погълнато от работа по случай конгреса. Ето сега Ви изпращам „Човешкият дух"[1] - една много важна беседа, в която Учителят разправя, че Човешкия дух седи над всичко и че от хиляди векове насам той е създавал и продължава да създава науките, изкуствата и учи човека на всичко. Учителят казва: „Когато човешкият дух иска да си направи сянка, да се освободи от вибрациите на светлината, той сгъстява материята около себе си." Следователно той е в сила да сгъстява и разредява материята. Цялото човечество, казва Учителят, се съдържа в един човек и всеки човек е в цялото човечество. За да се разбере тази истина, човек трябва да разглежда живота като нещо цяло. За тази цел той трябва да се проникне от онази непреодолима вътрешна любов към знанието, към Истината, Съвременните учени, като не разбират горния закон за силата на Човешкия дух, който е автор на всичко, всичката му творческа сила приписват на себе си, като я скрепват в края на краищата с един подпис. Злото не е в подписа, а в незнанието. Например доста голямо впечатление ми направиха ония словесни излияния между д-р Нейчев и окръжаващите го на сцената. Те пренесоха цен­търа на вниманието на лична почва. А знае се, че нищо не е наше. Ние сме само проводници на духа, който се проявява чрез нас. Ето там е слабата страна в човека, че приписва върху себе си творчеството на духа. А щом се вмъкне този чужд и отровен елемент в съзнанието на човека, всичко рухва, всичко се опорочава, а човекът оголява и пада. И не само това, пада и рухва и изграденото, защото престава да се кърми и отгледва от духа, който вече го няма. На това основание се дължи неуспехът на много идейни движения, водачите на които не се свенят да се представляват като първоизточници на идеите, което всъщ­ност не е така. Можем да се запитаме: Личността ли създаде идеите или идеите - личността? Или: Личността ли създаде духа, или пък духът е творец на личност­та? Ако личността е създала духа и идеите, тогава защо тази личност умира, когато знаем, че Духът и идеите са безсмъртни? Може ли смъртното да твори безсмъртното? Тогава що остава? - Остава, че Духът и идеите създадоха лич­ността. Щом е така, имаше ли нужда да се величае, да се увенчава, да се издига до върха на славата една личност, която е играла ролята на един чучур, през който е протичала водата - Духът и идеите? Грешката не е само там. Тя се простира малко по-далече, а именно: в неразбирането и в неприложението на тези идеи, автор на които е Духът. А за да не се разбират и прилагат идеите, причината се крие в бездействието на личността да работи върху себе си, да развие и усъвършенствува онези органи, чрез които той ще бъде проводник на Духа. В цитираната мисъл на Учителя се казва, че когато човешкият Дух иска да си направи сянка, да се освободи от вибрациите на светлината, той сгъстява материята около себе си. Това ще рече, че поляризирането на Духа в нас се е изразило в ония елементи или зародиши, наречени още заложби, които чрез непреривна работа се развиват и се проявяват чрез човека - нещо подобно на житното зърно, което включва в себе си всички елементи, които ще дадат злат­ния клас, пълен с жито. Само че разликата е тази, че когато житното зърно даде класа, то се жертвува - умира в земята, когато пък човекът, вместо да се жертвува, бърза да се увенчае със слава и да се възвеличи, преди още да е дал своя житен клас. И тогава? Тогава човекът-общественик умира преждевремен­но, преди да е дал своя плод. Той умира като прегорял от оня всепояждащ огън на смъртта, който иде чрез низшите му прояви - славолюбие, тщеславие, гордост и други такива. Ето там е трагедията на живота. Ще запитате: вярно ли е това? Че това е така, показва самият живот, който е пред нашите очи. Например, где са плодовете му, где са класовете му? Не виждаме ли, че човекът днес загива, рухва, изражда се и умира, като заедно с него безславно умира и неговата култура. Ще кажете може би, че това става само с житното зърно. Не, законът е абсолютен, той има отношение към всички прояви и е верен както към малкото, така и към голямото. Така например: малко ли великани, титаници на мисълта и двигатели на човешката култура са отишли жертва пред олтара на великите идеи? Малко ли велики учители, мъдреци, пророци, апостоли и други загинаха заради своите идеи? А колко безброй работници, труженици на новото, незнай­ни за обществото, посветили целия си живот и безмълвно, като светлината на слънцето, са дали, дават и днес всичко мило и драго за своите идеи? Те бяха и сега са житните зърна, които се жертвуваха и се жертвуват, за да дадат своя житен клас. И днес човечеството се храни от житните класове на ония зърна, които всичко дадоха и дават за общото благо. Аз се радвам, че не приехте да се покачите на сцената, да обирате слава, защото предварително щяхте да умрете безславно, под звуците на ония песен на смъртта, която е изпратила много такива герои в света на забравените. Останете си все такъв, какъвто Ви зная: скромен, тих, верен и силен и винаги подвижен като водата, която напоява плодовете и цветята и носи живот и радост. Хубаво е да се живее, г-н Димчев; но кой живот? Има два живота: животът на забития кол и животът на растението или разумния човек. Животът на забития кол е по-лесен, отколкото животът на растението. В кола няма прогрес, няма развитие и един ден той ще изгние. Колът иска само да се отдяла (отгледа), да се боядиса (гордост, лаври, слава, партизански дрипи и пр.); да се забие в земята (да се ограничи на едно и също място - да се поеснафи) и с това, около кола работата се свършва. Растението, обаче, трябва да се посади, да се разко­пае, да се полива и да се пази от паразитите, сиреч за развитието на добродете­лите в човека се изисква работа, грижи, знание, възпитание, вътрешни усилия и пр., и пр. Животът на забития кол, или животът на съвременните хора не зависи от тях. Те приличат на мухи, накацали на земята, но не се минава много време и смъртта идва със свойте намазани със сладко книги (разните съблаз­ни), които поставя пред хората. А те веднага се налепват на тия книги и смъртта ги изхвърля навън. Иска ли човек да живее истинския живот, той трябва да познава добре законите и силите, които управляват природата и човека. Щом ги познава, той ще може да владее материята; щом владее материята, той ще владее и себе си; щом владее себе си, той ще бъде господар и правилно ще разрешава всички противоречия в живота. Колко жалко беше положението на някои от орденнците в салона, които играеха ролята на провокатори, като искаха да внесат смут в конгреса! Личеше си, че това беше плод на насъбрала се омраза в техните сърца и на едно помра­чение на тяхното съзнание. Питах се: ако тия въздържатели, орденци имат идеи, то кои са техните идеи? Прочетох на едно от знамената следните думи: „Вярност, Братство, Истина". Аз разбрах, че това са принципите на орденците. Зарадвах се, защото действително тези принципи са велики и заслужават да живее човек с тях и за тях. Но фактите показваха нещо друго: водачите на движението на сцената събираха лаври и се увенчаваха със слава и гордост, а техните чада - голяма група орденци, всячески се мъчеха да осмиват и да апострофират техните бащи (водачи) и да разрушават съграденото. Всичко това беше едно противоре­чие на ония принципи, които видях написани на бялото знаме. Що показва това? Това показва, че те не бяха никакви орденци, никакви въздържатели, а просто на просто те бяха едни забити пияни колове, участта на които всеки може да предрече - изгниване и явна смърт. Защо бе така? Много просто: защото не знаеха това, което трябва да знае разумният човек, не знаеха и не прилагаха законите на техните принципи: „Вярност, Братство, Истина". Още, това показва, че те не знаят законите, които са писани в природата и в човека - закони, които, ако се прочетат, разберат и приложат, ще дадат един истински живот и един истински образ както на индивида, така и на обществото. Но не е само това. Тази картина ни се представя и в лицето на всички организации: въздържателни, вегетариански, духовни, партизански и др., с други думи, днес в лицето на съвременното човечество ний виждаме колове, които безжизнено стърчат като надгробни знаци, за да рухнат един ден изгнили. Ето съдбата на съвременното човечество и на неговата култура. И с право се провикнаха неот­давна колоси, титани на мисълта от изтока и запада, че ако човечеството върви по този път, то ще загине и неговата култура ще залезне. Да, съвременното човечество, заедно с неговата култура, загива безвъзвратно, а на неговото място се явява новият човек с новата си култура. Какво се изисква? Изискват се не голи идеи, не писани идеи, а идеи, които да се разберат и приложат. Изискват се идеи, облечени в съдържание и смисъл, идеи, които носят Живот, Свобода и Мир за човечеството. Ще ме запитате за какви закони Ви говоря. Те са безброй. За илюстрация ще спомена само някои от тях: закон за разумния живот; закон за домогване до тайните в природата; закон за свободата; закон за реализиране мислите и идеите; закон за поддържане живота; закон за сърце­то, ума и волята; закон за органическият свят; закон за Любовта, Мъдростта и Истината и пр., и пр., за обяснението на които, по нямане време, не Ви ги изла­гам, но ако пожелаете, и това мога да направя по всяко време. Както виждате, Вашият конгрес, който беше особен, ми даде повод да се размисля върху тези въпроси, които като с приятел си позволих да споделя с Вас. Не можах да мълча. Това, което видях и чух на конгреса Ви, исках да си го обясня, на кои основания стана така. Пък и желанието ми да Ви дам една брошура ме подтикна още повече да Ви пиша и разменя горните мисли, за които ако съм Ви отегчила, моля да ме извините. С поздрав: Ел. X. Григорова (подпис) P.S. Недейте мисли, че чрез тази малка брошурка и чрез няколкото въпро­си, които изложих в настоящето си. ще имате пълни разбирания за учението на моя Учител. Съвсем не, защото то е толкова обширно, че една брошура представлява една от най-малките трошици от богатата трапеза на великото и неизчерпаемо слово на Учителя. ______________________________________________________________________________ [1] „Човешкият дух" - лекция на Учителя от 3.XI.1926 г. пред Общия окултен клас, издадена като самостоятелна брошура от 22 страници: София, 1933 г., II издание през 1948 г. с новия правопис. Същата беседа е поместена в томчето „Отношение на простите истини към човека", лекции пред общия окултен клас, год. VI, том I, изд. 1933 г., стр. 152-171 (Бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

15. Писмо 21. VIII. 1933 г., понеделник Уважаеми господине, Може би ще Ви стане чудно, че Ви пиша. И защо да не Ви пиша, когато имам пълно право и пълно основание за това? Ще ми възразите: „Докажете това." - Ето: като Ви грее слънцето всеки ден и Ви дава живот и здраве, не е ли това едно писмо отдалечен мир? Също като отивате при чистия извор, от който се струи като кристал бистра водица, за да утоли жаждата Ви, за да Ви умие и окъпе, не е ли това едно писмо, с което природата Ви говори и Ви съобщава нещо? Ами като се докосвате до зрелия и сладък плод в градината, за да се потопите в ароматичните му сокове, не е ли и това едно препоръчано писмо до Вас, с което Ви съобщават нещо? Ако пък знаете да четете тези писма, ще видите, че чрез тях Ви се съобщават най-хубавите и най-радостни новини, чрез които Вие се приближавате до оная тайна врата, която се отваря само на разумните и отворени души и през която се влиза в света на Светлината, на Истината, на Мира и Свободата. Аз чувствувам, че душата Ви ожида да прочетете тези писма. Но нека се знае, че съдържанието на тези писма е обширно като вселената. Все пак, обаче, и ний, малките деца, можем отчасти да четем според силите и способностите си тези писма. Слънцето ни говори, че ний трябва да имаме ум, светъл като него, да знаем законите в природата и в човека и още много, много ни говори То! Изворът пък ни казва: да бъдем безкористни като него, да даваме, без да искаме отплата и да сме отворени за доброто. Най-сетне, плодовете ни напомнят, че човекът, който представлява едно голямо дърво на живота, може да дава своите плодове - добродетелите си, на всяка душа, която е гладна. Само тогава човек ще се приближи до портите на новия живот, като чете и разбира книгата на живота. Потоци кръв се разляха за добиване Свободата, Истината и Мира и въпреки това човекът и до днес е роб на греха, и до днес лъжата го разяжда и насилието го убива. Защо? - Защото още не се е научил да чете писмата, които природата му изпраща чрез слънцето, изворите, плодовете и чрез безброй други дарове на живота. Затова нека бъдем като слънцето, като изворите и като плодовете - да даваме безкористно на познати и непознати, на приятели и на неприятели. Ами аз не съм ли едно малко слънце, един малък извор или един плод, който без шум, доброволно ида да Ви огрея, да Ви утоля жаждата, или да Ви нахраня? Тогава с право приемете и моето писмо, мислите на което не са мои, а са взети из книгата на Великия живот, по която пишат само мъдреците. Ето някои от мислите на Мъдреца: „Мисли като Бога. Върши това, което Той иска, и ти ще реализираш копнежите на своята душа. Дръж в ума си свещената идея: да мислиш за всичко, което Бог е направил за тебе от начало на създаването досега. Не влагай надежди в дядо си, в баба си, сиреч не очаквай те да умрат, за да получиш наследството им; или другояче казано: не върви по стъпките на старата, отживяла култура! Насади нивата, която Бог ти е дал - твоето сърце, твоя ум и твоята воля, и на тях разчитай! В тази нива е Божественото, него разработвай и на него се надявай. То е най-малкото добро, вложено в душата на всеки човек. Дръж се за най-малкото добро в себе си, за най-малкия ключ, с който можеш да отваряш както твоето сърце, така и сърцата на всички добри хора. Да обичаш човека, това подразбира да откриеш в него една добродетел. Да обичаш човека, значи да виждаш Бога в него. Виждаш ли Бога в човека, това подразбира познаване на нещата, т. е. да виждаш всичко ясно, без да се заблуждаваIII. Каже ли човек, че Бог живее в него, той трябва да подразбира цялото човечество, всички живи същества на земята и на небето - цялото Битие. Така ако схваща човек, значи разбира Истината. Смисълът на живота е да познаеш Бога в себе си. Значи Бог е същината, към която всеки се стреми. Същината е пък цялото битие: растенията, животните, хората, слънцето, луната, звездите, въздухът, водата, почвата и т. н. Всичко в света е изявление на Бога в разни форми. Добрите мисли, чувства и постъпки са най-великото нещо, което човек може да направи и да даде." Чрез пощата Ви изпращам брошурата „Човешкият дух", която представ­лява една малка струичка от големия източник, който вечно извира и носи сила, живот и здраве. Ако брошурата Ви хареса и ако желаете да пиете от този не­изчерпаем извор, отнесете се до следния адрес: Редакция на списание „Житно зърно", пощенска кутия №271. София. Божията светлина и благодат да пребъдват във Вас и да Ви ръководят всякога в живота. Послеслов: Преди две седмици, на връщане от Витоша, по пътя Учителят е казал на придружаващите Го ученици следното: „Много братя и сестри желаят да работят духовно, а се страхуват за насъщния и за други нужди. Напразно се страхуват, защото не знаят, че ангелите и цялото небе ще им подредят благоприятни условия и те няма да гладуват и да търпят лишения." (Предадено от брат Добрев.)

14. При Учителя на разговор 21.VIII.1933 г., понеделник Вчера, на 20 август, неделя, след сутринните упражнения заприказвах с Учителя, а Той ме покани на разговор в стаята Му. Отидох при Него не вече като разбунтувана, която търся изход и начин да излея стихийно насъбралите се идеи и копнежи в сърцето ми, а като верен работник, който достойно се връща и носи плодове от нивата, дето с радост е работил. Ний се разговаряхме. Аз Му направих едно кратко описание на работата ни с брат Звездински, която свършихме в града и в околните села и Му показах безброй методи, които ни се дадоха в духа, на който работихме и ще работим за в бъдеще. Най-сетне сърдечно Му благодарих за всичко, което Ми е дал и ме е научил, и си отидох доволна.

13. Методи 21. VIII. 1933 г. Понеделник. 10 ч сутринта, в стаята. Време хубаво, чисто, ясно небе и топло слънце. Сутринта при изгрев имаше слънчево затъмнение. 1. Да притежаваме адресите на учителите от учителския съюз, на вегетарианците, въздържателите, на Толстоистите, на съюза против войната, на видни общественици и духовни водачи в България и странство; на видни хора от съюза за мира, на представители и други членове от О. Н. [1] На всички тях ще изпращаме резюмета от беседите от Учителя по разни въпроси, съобразно техните идеи. 2. Духовна връзка с всички окултни школи и духовни движения, на които ще разпращаме беседи от Учителя. 3. Духовна връзка с ангелския мир, със светците, с адептите, с апостолите и с всички други небесни мирове. 4. Изпращане беседи на приятели, роднини и други. 5. Обграждане двореца и народното събрание и духовна работа върху министрите. 6. Духовна работа върху царе, крале, министри, председатели и общественици по лицето на Земята и обграждане техните камари. 7. Внушаване на разни законодатели да изработват закони според нуждите и интересите на народа. 8.. Внушаване мисли и на онези богати милионери, за да помагат на нуждаещите се с материални средства. 20.VIII. 1933 г. Неделя. Хубав слънчев ден, небе чисто като кристал. Опитност За да се развият дарбите на човека, трябва да се има предвид следното: 1. Да се вживяваме в най-дребните прояви, явления и форми в природата, като се подробно опишат. 2, Подробно описване вътрешното състояние на всяка проява. 3. Сравняване всяко явление със силни примери и обекти на живата природа. ______________________________________________________________ [1] О. Н. - Обществото на народите; сега: Организация на обединените нации. (Бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

12. Опитност 21.VIII.1933 г. Изгрев в стаята. 1. Тайната за постигане един възвишен, чист и свят живот е в непреривната работа на човека в областта на Божията Любов, Мъдрост и Истина. 2. Какво се изисква от окултния ученик - непрекъсната духовна работа, чист и свят живот. А за семето, което той ще сее на Божията нива, да не мисли, а да предостави на Бога, Който ще го възрасте и ще му даде плодове. 3. Празният живот на човека представлява важно условие за попълването му с мрачни, долни и разрушителни мисли, чувства и постъпки, които му носят неминуема смърт. 4. Методи за работа, дадени на 16.VIII.1933 г., сряда, под крушата на пътя от Мърчаево за Владая. По плана за проучване на беседите на Учителя, да вадим подходящ материал за реферати по разни въпроси, които ще държим пред женските съюзи и пред разните въздържателни и вегетариански дружества в България.

11. Духовна работа. За село Мърчаево 15.VIII.1933 г. З ч. след полунощ. Ясно звездно небе. Време тихо. Възходящо състояние на духа. Вторник. Група братя и сестри още в 2 ч. заминаха за бивака на Витоша, а точно в 3 ч, когато ний напускахме района на Изгрева, при главните порти профуча автомобил. Ний разбрахме, че това е Учителят, придружен от двама-трима братя - заминаваше за Яворовите присои на Витоша. В него момент ний се спряхме за тайна молитва. Като две сенки, невидими в тъмнината, стояхме прави и потопени в мълчание, призовавахме небето да ни оправи пътя, да ни окрили със сили, със светлина и любов, за да изкараме благополучно задачата, с която бяхме се нагърбили. Призовахме Духа на Учителя да ни крепи и ръководи в работата и да бъдем проводници на Неговата мисъл и на Неговите идеи. Поискахме от небето да подготвят съзнанието на душите, с които беше определено да се срещнем. Ободрени духом, с пълно съзнание за високия ни дълг към Бога и към своите ближни, с твърди и смели крачки поехме широкият път, който водеше за града. Целта ни беше село Мърчаево, при нашите братя и сестри. Не след дълго пред нас се представи цяло море от трептящи електрични лампи, Това беше столицата София, която беше потънала в дълбок сън. Спряхме се и поискахме да направим един апел върху душите на софиянци, които, както си представихме, витаят над големия град. Дигнахме десните си ръце и силна мисловна струя насочихме към тези души, като ги призовавахме към възраждане и към опомване на онова свещено обещание, което са дали пред Бога, когато са излизали от Неговото Дихание. Напомнихме им, че вече дошло е време да се отърсят от греха и да се облекат в бялата дреха на чист и свят живот. Съобщихме, че велик Учител е дошъл на Земята и зове душите към изграждане на новия живот и новата култура в духа на Божията Любов, на Божията Мъдрост и на Божията Истина. Помолихме небето да изпрати благословение върху душите на софиянци, да се събудят като нови хора, да потърсят извора на живота, да намерят Учителя, да Го приемат и последват и да разпространят по целия свят Неговите идеи. „Софиянци! - дълбоко се провикнахме в душите си, - зората на новия живот се пуква, слънцето вече изгряло и разпраща жизнена сила! Събудете се и посрещнете новия ден! Софиянци, станете огнища на новите идеи и разтръбете по света, че нова ера идва и нова раса се ражда!" Продължихме пътя. Тишина цареше навред, чуваха се само нашите стъпки, които отмерено се нижеха по широкия път. В здрачината едвам се очертаваше тъмна фигура, която като бронзова статуя стоеше неподвижно. Това беше първият страж на градските порти. Той стоеше будно на своя пост и вярно пазеше спокойствието на заспалия град. Преди да го наближим, ний го окъпахме в светли мисли, като проговорихме на неговата душа, че той трябва да бъде страж на мира и свободата на този град и че острия си нож трябва да го замени със силното слово на Христа, което единствено побеждава злото и разпръсва мрака. Минахме покрай него и го поздравихме с вдигане на ръка. Поздрави ни и той. Навлязохме във вътрешността на града и поехме пътя за Княжево. Чувствувахме се, че ни придружава цялото небесно войнство от ангели и невидими помагачи начело с Великия Учител, сияещи в светлина и слава. Ний бяхме окрилени със сила, бодрост и ентусиазъм. Сякаш хвърчахме с крилете на ангелите и разчитайки на вдъхновението, което ни обладаваше, ний щедро обсипвахме в светли мисли и красиви пожелания всеки минаващ, дори и всяко добиче и всяко животно. Копнеейки да обхванем с мисълта си всяко дихание, което страда и пъшка под гнета на духовно робство, болести и глад, ний чувствувахме сърцата си толкова широки, а душите си - необятни като цялата вселена, и вливаше се в нас цялото битие и всичко се къпеше, хранеше и ликуваше и добиваше нов образ и нов живот. Ний си спомнихме за измъчения македонски народ, който тъне в непоносимо робство и се къпе в братска кръв. От всичкото си сърце поискахме да се опомни и да тури край на всекидневните убийства, а вместо това да изпълни заветите на великия апостол Павел, който преди 2000 години на македонска земя възвести светли идеали и го призва в пътя, Истината и живота на Мировия Учител Христос. Спомнихме си за целия европейски народ, даже и за всички народи и раси по земното кълбо, като им горещо пожелавахме да възприемат любовта и братството и да заработят за мир и свобода, за щастие и блаженство в духа на ония идеали, които изтичат от вечния извор на живота. Преди да навлезем в Княжево, ний не забравихме да си спомним и за жителите на това живописно селце в полите на Витоша, които по участ не бяха далече от всички други агонизиращи в бурите на разяреното море на живота. И те ни бяха мили и ги чувствувахме като част от нашето тяло и душа, затова и те не се лишиха от нашите добри мисли и чувства, които представляваха чист, кристален извор всред оазис на безводна пустиня. И не само за хората, а и за растенията, и за птиците, и за животните, и за всички, които имат живот, нашите мисли и чувства бяха като благодатна майска роса, която им носеше сила, живот и здраве. Току-що се намерихме вън от селото, ний се обърнахме на изток. Видяхме, че завесата, която делеше нощта от новия ден, беше се вдигнала някъде в небесата, или пък потънала в дълбоките недра на земята и широкият хоризонт на изток пламтеше от разноцветни багри, всред които величествено се показваше слънцето. Последното се раждаше като младенец и лежеше в златните си люлки, а живите си и ярки лъчи разпращаше по небесните простори, възвестяваше новия ден и разнасяше скъпи дарове - любов и мъдрост, изпратени от великия Творец за всички твари по вселената, които живеят и растат заради Него. Спряхме се и с благоговение съзерцавахме великолепието на Бога, което се изразяваше в очарователната зора, що лъхаше преснота и младост, в чистото и ясно небе, което с радост очакваше великият пътник да го прекоси както всеки ден, и в слънцето, което победоносно се издигаше все по-високо и по високо в безкрайните предели на синьото небе. Ние вече се къпехме в слънчеви лъчи. По лицата ни се разнесе мек и топъл слънчев лъх. Това беше първата целувка на слънцето. Сърцата ни трепнаха от радост, защото вече бяха в контакт с Великата Любов на Бога, която ни се изпращаше чрез слънцето. И планината, която лежеше като голям бисер, се позлати от слънчеви лъчи. Атмосферата се стопли и всичко се потапяше в новата радост и новия живот за новия ден. Цялото ни същество вибрираше от свещен трепет, а из гърдите ни се разнасяше Божественият химн, изразен в молитва и благодарност към Великия Баща. Унесени в този чуден и приказен мир на утринната зора, ний стояхме неподвижни, а в душите ни се разливаше тихият глас на вътрешния ни Бог, Който, като се е ограничил в нас, викаше да се изяви и прослави чрез нас. Този Бог в нашите души пееше пред олтара на позлатения изток великата симфония на Любовта. Тя се носеше на крилете на свежия зефир, който изпълваше всемира. „Добре си дошло при нас, о, слънце, което идеш от топлите скути на Великия, Който няма начало, няма и край? Ние те приемаме с радост и разтваряме сърцата си, да се вселиш в нас със своята любов и със своите идеи за чист и свят ангелски живот! В тебе е силата, о, свещен дар, в тебе е светлината, в тебе е топлината, в тебе е животът, в тебе е всичкото, защото Бог те праща да извършиш велика служба, да донесеш живот и радост, красота и младост и да възрастиш всяко същество да живее и се къпе в благодат на Земята! Слънчице, обиталище на светли и висши същества, като пращаш всъде слънчеви лъчи, разтопи в огнените си пламъци всяка нисша проява в човека! Облагороди и освети сърцата, душите и умовете на всички человеци! Посади в техните съкро­вищници велики добродетели за братство, за свобода и мир! Слънчице, ти, велик съработник на Господа, стори това, за да се преустрои светът, за да се възродят душите и да заживеят живота на ангелите, които те населяват! Слън­чице, стори това! Слънчице, душа от Великата душа на Бога; слънчице, сърце от Великото сърце на Бога, стори това, защото го искаме тъкмо днес, когато човешкият род на Земята агонизира и се гърчи и смъртно страда под страшните удари на греха! Слънчице, излей заедно с лъчите си живот, свобода и мир за человеците на Земята!" Продължихме пътя. Той се извиваше като змия успоредно с реката, която със своя шепот приказваше нещо на планината. Автомобили, каруци и пътници минаваха покрай нас. Те ни оставяха праха, що дигаха по пътя, и без да знаят, взимаха от нас духовни ценности и ги занасяха със себе си. Минахме през Владая, което е живописно селце, кацнало в полите на Витоша. То изглеждаше като един драгоценен камък, поставен да краси гърдите на млада влюбена мома. Понеже банката ни разполагаше достатъчно със златни монети, ний дадохме и на селото, през което минавахме. Ето ни и пред Мърчаево. Отдалеч се виждаха бели къщурки, които наподобяха бисери, разхвърляни от ръката на щедър баща из долинки и баири на прекрасната планинска местност. Пред погледа на друг, случайно минаващ пътник, тия бели къщурки по-скоро би наподобили ято бели гълъби, които, подгонени от хищна птица, бяха кацнали изплашени на разни страни из баирите и долините на планината. Спряхме се и с устремени погледи към селото, мислено се свързахме с братята и сестрите, при които отивахме. Ний разчитахме на добри успехи, защото живеехме с пълна вяра, че не сме сами и че сме проводници на Божия Дух, Който ни изпълваше. Чувствувахме се силни не с нашите сили, а със силата на Учителя и на ония разумни същества, които ни придружаваха. Преди да навлезем в селото, настигнахме двама пътници от друго село, на които дадохме беседи. Срещата ни със семейството на брат Симеон, кмет на селото, беше сърдечно. Вечерта дойдоха и други братя, на които прочетохме беседа и пяхме песни. На другия ден, сряда, имахме школа, след която насаме разговорите ни с брат Симеон взеха оная насока, която беше цел на нашето посещение. С громки и живи слова напомнихме на брат Симеон, че времето, в което живеем, ни повелява да работим на Божията нива; да проучим и приложим методите и законите, които Учителят ни е разкрил в школата, и да пръскаме светлина на душите, които още живеят в блатото на старата култура. А за да се успее в това, необходимо е братята и сестрите от селото да открият общия окултен клас, да четат беседи всяка неделя и редовно да изпълняват наряда. С ръководенето на тази работа нагърбихме брат Симеон, който представляваше душа и двигател на братския кръжок в селото. Последният с радост ни слушаше и на всичко се съгласяваше. След братския обед и обща молитва ние се разделихме братски, а брат Симеон ни изпрати на далечно разстояние от селото. Нему се искаше никогаш да не се разделя с нас, защото идеите на Учителя, които ни свързваха и с които живеехме, ни спояваха като едно цяло, като една душа, като едно сърце. Вдъхновен и ентусиазиран за духовна работа на Божията нива, братът пое високия пост да ръководи групата в общия клас, в наряди и в неделните беседи, за да се чувствува братският кръжок като един орган от голямото тяло на Бялото Братство. Връщайки се, спряхме във Владая, където с кмета на селото имахме дълъг разговор. Наведохме му много примери из живота и му доказахме, че светът, тъй както върви, отива на надолнище и ще загине катастрофално и че поради това, според духа на новото време, необходимо е този свят да завърти колелото на живота в оная насока, дето има разумност, дето има любов, мир и свобода. Той ни слушаше с внимание и се съгласяваше с Истините, които му разкривахме. Дадохме му една беседа и се разделихме по братски, а ние продължихме пътя. В Княжево срещнахме един македонец, който наскоро е дошел от Америка. И с него разменихме няколко мисли върху учението на Бялото Братство. След като закусихме, качихме се на трамвая и доволни от извършената работа, завърнахме се на Изгрева.

10. Духовна работа. За село Слатина 14.VIII.1933 г. Време хубаво. Топло слънце и добро състояние. Понедел­ник. Село Слатина. Вдъхновени и готови за духовна работа на широката Божия нива. Тайна молитва. Намерихме се на открито. Югоизточната част на широкото Софийско поле се разстилаше пред нас, обсипано с кръстци от жито и овес. Пред великолепието на тази картина не може човек да измине, без да благоговее пред онова велико разумно начало, което щедро е изсипало своята любов в пълните класове с жито. Слънцето печеше. Ние се спряхме и в мълчание издигнахме към небето топла молитва от благодарност за благодатния дар, който ни го е дал. Продължихме по тясната пътека за село, а устните ни тихо мълвяха свети думи, които се обрулваха като драгоценни бисери из дълбочините на нашите сърца, - „Господи - шепнехме, - нека чрез това жито, което е пропито с Твоята велика любов, с Твойте мисли и идеи, да оживеят всички души, които го вкусят, да възкръснат и се изпълнят с любов към Тебе и към всяко дихание на Земята и да пожелаят да Ти служат." - Преди да влезем в селото, спряхме и в тайна молитва пожелахме благоволението на небето да ни озари със светлина, да бъдем проводници на Словото на Учителя и да подготвим душите, които са отредени да ги срещнем, да ни приемат и възлюбят идеите, които им носим за славата на Бога. - „Мир и светлина да бъде в този дом" - си казахме, когато с десния крак прекрачвахме прага на селската кръчма. Първата мисъл, която отправихме, беше тази: Нека от днес, след стъпването ни в този дом, да стане преврат в душата на кръчмаря, да престане той да трови хората със спиртна отрова и вместо нея да пръска новите идеи за чист и трезвен живот, за мир и любов и побратимяване на хората. Кръчмарят ни прие любезно. И за малката услуга, която направи, предложи ни да пием нещо. Нямайки друго, ние поискахме сода. От пръв поглед той разбра, че идем от Изгрева и побърза да ни запита какво е нашето учение. Ние му отговорихме, че чрез нашето учение в нас се развиват всички ония добродетели, които Бог е вложил ч нас, за да се прояви Неговата любов, която преди 2000 години проповядваше на человеците Великият Учител Христос. Чрез проучване и прилагане на новото учение проблясва в нашето съзнание Божествената светлина, която ни учи да познаем законите на великото естество, което е форма на творческия Дух на Бога. Възрадван, кръчмарят стана от стола и бързо повика жена си и дъщеря си, за да чуят и те нещо за новите идеи, за новото учение. Седнаха срещу нас на масата майката и дъщерята, усмихнати, и с широко отворени очи, доверчиво ни слушаха. - Ядете ли месо? - ни запитаха. Отговорихме, че ний месо не ядем, защото в месото има отрови, които като влезнат в нашия организъм, го разрушават и израждат и спират духовното развитие. По такъв начин човек не може да постигне оная велика цел в живота, за която той е дошел, и тялото му няма да бъде оня чист и жив храм, в който да се всели Божият Дух. И още, като се храни човек с животинска храна, той се свързва със самото животно и придобива всички негови нисши качества. Веднъж Учителят ни каза, че няма за човека по- страшна отрова от месото. На същото основание ние не употребяваме и спиртни питиета; не пушим и тютюн. - По какво се отличавате от християните? - беше вторият им въпрос. Отговорихме им, че християните, начело със своето духовенство, са почти дерайлирали от рамките на истинското Христово учение, като се придържат само във формите, а не и в смисъла и съдържанието им. По тези причини християнството не даде своите плодове. Напротив, ние сме за приложението на Христовото учение. И там е силата на тези, които го прилагат. - Вярвате ли в духове и живеят ли умрелите? - със сълзи на очи запита майката, на която преди 3 години е заминал нейният син. - Да, вярваме в духовете, вярваме и в умрелите, че живеят след смъртта и вярваме още, че умрелите пак идват на Земята да живеят и се учат, докато завършат напълно своето развитие. Че това е така, има много научни доказателства, а примерите из практическия живот са изобилни. Това е един неоспорим факт, който не може да се отрече нито от религията, нито от науката. Майката, която беше впила погледа си в мене и ме гледаше така умилително, се разплака. Види се, тя се зарадва, че нейното любимо чедо е живо и че тя един ден пак ще го срещне и пак ще му се любува. Ние й казахме, че то може би присъствува между нас в този момент и че „може би голям дял се пада на него, от любов към вас, да дойдем тук". Разчувствуваха се сърцата на родителите и на младото момиче. В очите им се четеше прояснение на едно по-висше съзнание, а в сърцата им - едно умиление и радост, че така добре Бог е наредил света. Бащата, развълнуван, побърза да се изповяда пред нас за сторения грях, че принудително ни е заставил още в началото да пием сода, която съвсем не е по нашето желание, тъй като чашите ни още бяха до половина пълни. - Какво да правим! Принудени сме понякога да правим такива погрешки, водими от инстинкта за самосъхранение. - Ние му заявихме, че хората на новото учение ще живеят другояче и че прехраната си ще изкарвате радост, по Божествен начин, без да се боят за утрешния ден. Прочетохме част от беседата „До окончанието на века", която изслушаха с напрегнато внимание. Майката и дъщерята изявиха желание да дойдат на Изгрева, да видят и чуят Учителя, а бащата настоятелно ни покани да им отидем втори път. Раздадохме им беседи и се разделихме приятелски и сърдечно.

9. Съботяни (Духовна работа) 12.VIII.1933 г. Събота. Време хубаво, слънце. Отлично състояние. Тайна молитва. Минавайки през алеята на боровата гора, спряхме и прочетохме по няколко стиха от Деянията на апостолите. На една полянка в боровата гора видяхме съботяни с пастира им, пееха. Изминахме ги и при чешмата заговорихме с двама-трима от тяхното общество. Един македонец, заинтересуван от приказките ни, запита какви сме. Отговорихме му, че ний не носим табели, а проповядваме Христовото учение в неговото приложение, за да може съвременното човечество да излезе от задънената улица, в която се намира. Насреща ни се появи съботянин, когото също така познахме по голямата [му] словоохотливост за съботния ден. Той ни запита: „Нямате ли име?" Ние му отговорихме, че сме последователи на едно ново учение, което е осветено от трите велики принципа - Любов, Мъдрост и Истина. Разбрахме, че схващанията им са по буква и механически. Нашето обяснение, че съботата е ден на доброто и че всеки ден би трябвало да бъде събота (ден на доброто) и не само всеки ден, но и всеки час, и всеки миг, не го възприеха и демонстративно ни напуснаха. На македонеца дадохме беседа, сприятелихме се, покани ни на среща, даде ни адреса и се разделихме. Обградихме градските градини и някои многолюдни улици, като им изпратихме хубави мисли за опомване, за духовно възраждане, за възприемане новите идеи и за гласуване за царството Божие на Земята.

8. Човек и маймуна (Духовна работа) 11.VIII.1933г., петък. Хубаво, слънчево време. Ентусиазирани за духовна работа. По случай конгреса на Радикал-демократическата антанта, който щеше да заседава в Народния театър на 12. същия месец, ний обградихме театъра, като проектирахме най-хубави мисли и пожелания на делегатите от цяла Европа: Да разрешат въпросите в полза на народите, да работят за мира, братството и свободата и да възприемат новите идеи на Бялото Братство. Обградихме ги, като ги обсипахме с най-хубави мисли и пожелания за пробуждане на съзнанието на душите, да намерят правия път в живота; да възлюбят Бога и да Му служат; да работят за мира на Земята, за изграждане царството Божие на Земята; за обединението на всички духовни сили и за възприемането на новото учение на Великия Учител. Накрая на Б.гр. [Борисовата градина] отворихме една беседи и прочетохме нещо от „Великия закон". По него време яви се пред нас циганин с маймуна, която разиграваше без наше желание. Насъбраха се зрители, а ний продължавахме да четем беседата, като повишихме гласа, за да бъдем чути. Накрая цига­нинът поиска възнаграждение, вместо което брат Звездински му даде няколко наставления: да работи, защото е здрав, да прави всеки ден по едно добро дело и да се моли на Бога. Циганинът, който едва ли е получавал такова възнаграждение други път, повлече маймуната след себе си и си замина. А зрителите останаха да слушат четенето. Впоследствие излезе насреща един евангелист, който го познахме по специфичната фразеология на евангелистите. Той изсипа куп думи, съдържанието на които и той не разбираше, и се пенеше като един хлапак. Той с нищо не се съгласяваше с нас. А един от слушателите, доста разумен и интелигентен, защити нашата теза и си замина. Разделихме се, като им напомнихме, че рано или късно самият живот ще им наложи да разберат Истината.

7. У попа Христови Същия ден. Стигнахме в един от най-крайните квартали на града и се намерихме в къщата на бивши мои колеги - македонци, а съграждани и учители на брат Звездински, с когото са били екстернирани от сръбските власти. Срещата ни беше сърдечна, още повече, че брат Звездински за пръв път се срещаше със своите учители след една 20-годишна раздяла. А и аз вече с радост пожелах да им разкрия това, което дълго време таях от тях - че съм ученичка на Великия Учител и че живея с Неговите идеи. Нашата радост се преливаше в техните сърца, която ги правеше да се радват като деца. Те ни съчувствуваха и с любов споделяха нашите идеи. Говорихме им за значението и мисията на Бялото братство и за философията на Неговото учение. Те ни слушаха с възхищение и обещаха да дойдат на Изгрева, да видят и се опознаят с нашия живот. Предложиха ни баница. Ние обаче побързахме да си отидем, като им оставихме беседи от Учителя.

6. При Будинова Същия ден. У Будинови. Там заварихме Надя, също народна учителка, моя приятелка. Беше и майка й. С влизането ни в стаята ние бяхме обгърнати от една тежка атмосфера, почти отровна. Това беше достатъчно да ни покаже, че тук живеят мъченици, които влачат веригите на едно жалко съществувание. И наистина, предположението не ни излъга. Надя, моята приятелка, макар и още млада, побърза да ми се оплаква от несносния си живот, в който тя не е могла досега да намери абсолютно никакъв смисъл. Въздъхна дълбоко, което показваше, че нейде в дълбочините на нейната душа Божественото търси изход, търси простор и прави усилия да създаде мир и хармония в тази душа и да се прояви чрез нея. Аз се зарадвах вътре в себе си, защото очите ми виждаха една душа, която въздъхва и търси освобождение от оня страшен вътрешен гнет, който я поставя в положението на една риба без вода. Аз й продумах, че душите, които обичат Бога и искат да Му служат, могат да се освободят, могат да се заздравят и заживеят един чист и осмислен живот, който е идеал за всяка една душа. А да не намира човек смисъл в живота, това значи да живее в тъмнината, да не вижда великолепието на Бога и да е прекъснал връзките си с Него. А по-голям трагизъм от такова едно състояние за една душа едва ли би могло да има, - И както виждам, тъкмо ти се намираш сега в това положение. - Какво да правя? - със сълзи на очи и с трогателен глас ме запита тя. - Още днес тръгни в пътя, в който съм тръгнала и аз - възлюби Господа с всичкото си сърце и душа, възлюби ближния като себе си, прости на всички и отвори си сърцето за доброто. - А на мен какво ще кажеш? - обади се майката. Обърнах се към нея. Гледаха ме две очи, пълни със сълзи и изразяващи мъчителното състояние на нейната душа. Тя ме гледаше вторачено, чертите на лицето й бяха обтегнати, а това ми показваше, че пред мен стои една изтерзана душа с изпокъсани нерви и неспокоен дух. - Има спасение и за теб - й казах аз. - Ще направиш всичко възможно да запазиш последните си сили, които са останали в теб, а това ще рече: да се възвърнеш към онова здравословно състояние, което ще донесе мир на твоята душа. Иначе, както милиони други, и ти ще станеш плячка в лапите на смъртта. Тя ме гледаше мълчаливо, сякаш слушаше последния зов за възвръщане в пътя, който води към осмисления живот. Мълчание. Всички бяхме дълбоко потопени в интензивна трезва мисъл и се чувствувахме пред прага на Великото, което е било мечта на нашите души. Надежда просия по лицата им. - Нека бликне любов във вашите сърца и стоплете се с тази любов всяка една душа, за да бъдете и вие възлюбени - тихичко им прошепнах аз. Възрадвани, майката и дъщерята станаха и за миг сложиха пред нас баница. Ядохме, благославяхме и най-хубавото им пожелахме. Дадох им една беседа и се разделих с тях.

5. При Буджакова Елена Буджакова, македонка, народна учителка, е моя позната. От всичкото си сърце и душа пожелах да посея в градината на нейната душа Божествените семенца, които да я украсят и дадат своите плодове. По този случай ние я посетихме. Тя ни посрещна с радост. При нея заварихме и нейния частен преподавател по френски език, Жозеф Бакиш (евреин). Мазното му лице и подпухналото му тяло го издаваше на човек материалистичен, а орловият му нос - за човек интелектуален, в областта на оня живот, които не дава съществени плодове. За да облечем разговорите си в оная идейна форма на разбирането им. ний започнахме с международния език есперанто, като език, който има за цел да обедини народите, да ги сприятели и да им занесе светлината на високия идеал, който предполага една по-съвършена култура на човечеството. Напразно се стараеше да отрече горното и да постави като една идея фикс леснодостъпния език есперанто. Той си послужи с общия, но изтъркан маниер на всички съвременни политикани и икономисти, в отговор на което ний му възразихме, че ако съвременното човечество продължава да живее с досегашния начин на мислене, би значило да създава, вместо блага, една крайно отровна атмосфера, в която смъртта е неизбежна. За илюстрация ние му пред­ставихме потресающата картина, която се вижда в лицето на днешния човек и на неговата фалирала култура. Ний му приведохме един от великите закони на живата и разумна природа - че никъде не е писано в книгата на живота, че човечеството е осъдено да се гърчи вечно в страдания и болести и да загине безвъзвратно в страшните лапи на смъртта, за да загасне всякакъв живот и всякаква човешка култура. Напротив, във великата книга на живота е писано, че човешкият живот е вечен, че той еволюира и че минава от светлина в светлина, от съвършенство към съвършенство. Най-сетне ние му доказахме, че бъдещето е на новите идеи, които като буйни потоци се разливат от високите планини, за да влеят преснота, сила и свежест в живота и да го направят благо за човека. Че това е факт, ние го виждаме в лицето на възрастващето поколение, което разлива света с идеите на Бялото Братство, с идеите на есперанто, на тези на вегетарианството, въздържанието и други такива. А от старото ни помен няма да остане, както това е с ония ледени палати на празни и охолни милионери, които ледени палати, под силата на топлите и животворни лъчи на слънцето, се стопяват. - Вярно ли е всичко това? - със затаен глас запита нашият събеседник. - Вярно е, брат - му отговорихме ние, - защото такава е волята Божия и другояче не може да бъде. Лека усмивка се разля по неговото лице и каза, че и той се радва на новите духовни течения, които работят в това направление. Буджакова слушаше всичко това с внимание и жадно поглъщаше идеите, които се развиваха от нас. Тя представляваше като една суха, безводна земя, която от векове очакваше да бъде напоена от пресните струи на животворната вода. Накрая предложихме им беседи. Те ги приеха и с пожелание да се посетим и видим пак, ние се разделихме радушно, като ни обещаха да дойдат на Изгрева да видят и чуят Учителя.

4.Първи стъпки. Духовна работа със светли мисли 5.VIII.1933 г. Събота. Време хубаво, слънце, небе ясно. Отлично състоя­ние: ентусиазъм, готовност и преданост. За първи път като работник на Божията нива, в Духа на Великия Учител. Празнично облечена, в най-хубавата дреха, с пълна чанта беседи, целунах ръка на Учителя и потеглих за града, придружена от брата Звездински. Минахме през красивата алея на боровата гора. Срещнахме много работници и работнички млади, които радостни и с песни вървяха на работа. Ний вървяхме напред, а те - след нас, сякаш намериха своите водачи, които им показват пътя към високия идеал на човешката душа. След като окъпахме душите им в най-светли мисли и чувства, ний приближихме две девици, които се унасяха в своите песни, и им предложихме по една от беседите на Учителя. Усмихнати, те ги приеха с радост и тържествено обещаха, че ще ги прочетат. След като им пожелахме духовно обновление и след като им показахме пътя за Изгрева, да видят и чуят Учителя, ний се разделихме сърдечно. Те си продължиха пътя, а ний стремително се насочихме към бурното море на многолюдния град, като ловци на души разумни, които чакат светлина и свобода за нов Божествен живот. Минавайки през голямата навалица от разнообразен свят, в съзнанието ни се представи необятната благодатна Божия нива, която много отдавна очаква своите работници да посеят семената на новия живот и новата култура.

3. Методи за работа 2.VIII.1933 г. Изгрев. Сряда, в стаята. Методи за работа: 1. Навсякъде - по градините, пътищата и другаде. 2. Работа на Изгрева между души, отегчени духом. 3. Посещаване познати, приятели и роднини с цел да им се даде Божествена светлина на душите им. 4. Из болните по болниците. 5. Всеки ден да се молим да се реализира планът, който влиза в програмата за този ден. 6. Апел към всички духовни сили в света да се обединят и възприемат учението на Учителя, да Го познаят и да работят за идването на Царството Божие на Земята. 9.VIII.1933 г. Изгрев. В стаята, 7 ч. след пладне. Време хубаво, слънце. Небе чисто. Изтокът - розов. Сряда. Методи на работа 7. Духовна работа върху млади братя от Изгрева и провинцията с молба към небето да ги пази чисти и верни на Учителя и да работят безкористно за Неговото дело. 8. Да се правят кръгове из града и другаде, дето трябва, за да възприемат новото учение, да се изпълни мисията на Учителя и се реализират идеите, както Бог ги е проектирал в Своя план. „Никога не предавай твоя начин на молене, защото това е един специфичен начин за тебе. Всеки човек си има един специфичен начин за себе си, по който той трябва да работи." Учителят. Витоша, 8.VIII.1933 г. 16. VIII. 1933 г., под крушата, на пътя от Мърчаево за София. Методи за работа 9. Из градовете - сказки в женските дружества по разни въпроси, които интересуват днес жената, осветени с учението на Учителя. 10. Основно проучване беседите на Учителя.

2. Първите стъпки. Запали се новият светилник 5.VIII.1933 г. Във време, когато житата се събираха, във време, когато плодовете зрееха и слънцето най-силно печеше, във време на сезона на трескава работа от всеки работник, тогава, в това златно време, аз направих първата стъпка и влязох в градината на живота, където ме чакаше моят Учител. На 5 август 1933 г., вторник, сутринта, се срещнах с брат Звездински и решихме да излезем и отидем на свещената нива, която ни чакаше. Облякох се с най-новата си дреха, взех беседи, обадих се на Учителя и тръгнахме... Това беше първата ми стъпка! Да бъде благословена! 8.VIII.1933 г. Беше на 8 август, когато Учителят, заедно с учениците Си, потегли за планината Витоша. Аз и брат Звездински първи се изкачихме и пристигнахме на Бивака. Събудихме няколкото братя и сестри, които още спяха в палатките си: „Станете, братя, Учителят иде, ето след малко ще пристигне заедно с група братя и сестри!" Бивакът се раздвижи. Чайникът беше поставен на огъня. Аз и брат Звездински се изкачихме на върха на голямата канара, за да посрещнем изгрева на слънцето и пристигането на Учителя. Когато проблесна първият лъч на изгряващото слънце, Учителят с учениците Си беше вече на полянката недалеч от бивака и в молитва посрещаха изгрева на слънцето. - „Сестра - тихичко ми забеляза брат Звездински, - днешният ден ми е най-щастлив, защото за пръв път в живота си посрещам на планината две слънца: Учителят - мировото слънце, което изгрява в света, да възвести новата култура, и слънцето, което ни облива със своите светли лъчи и ни възвестява новия ден." - След малко те минаха покрай нас, а ний, с вдигнати ръце, радушно ги поздравихме. Бивакът се оживи. Наобиколиха ме братя и сестри и всеки бързаше да ми каже, че електрическата лампа на стаята ми на Изгрева е останала запалена и гори. Чудеха ми се защо съм оставила лампата запалена. Видя ме Учителят. И Той се обърна към мене и ми каза: „Еленке, лампата в стаята ти гори, а Савка хлопа на вратата ти." Аз му отговорих: „Нищо, Учителю, аз взимам това като символ, нека гори." След закуска аз и сестра Савка се отделихме от бивака и се покачих­ме на отсрещния хълм, покрай който минава пътят за върха на планината. Сестра Савка си почиваше в сладък сън, а аз съзерцавах вълшебния бивак, който беше напъстрен с братя и сестри, между които и Учителят. Картината беше очарователна и никогаш не ще се заличи от съзнанието ми. Литнала на височината, аз се чувствувах на върха на едно неземно щастие. В мен всичко пееше, ликуваше и благославяше. Душата ми се сливаше с оня небесен мир, където съществата вечно пеят и свирят. Беше времето между 9 и 11 ч. преди пладне, когато Учителят на бивака е предал нова песен, която с жестове е пеел пред братята и сестрите. Стана ми ясно защо е пеел Учителят и защо в съзерцание е пеела душата ми горе, в самота, на високия хълм. Думите на новата песен бяха следните: Запали се огънят на огнището, затупка моето сърце, хлябът е готов. Запали се новият светилник, сложи се трапезата. Яви се моята мисъл. Хляба сладки днес да възлюбя и сладките му думи аз да чуя. В душата ми силно звучаха думите на новата песен и тълкувах нейното значение. „Запали се огънят на огнището" - тълкувах си, че се запали новото учение на Любовта, Мъдростта и Истината в сърцата на ония, които са познали и разбрали Учителя. „Затупка моето сърце" - това е сърцето на Учителя, което тупти от радост, когато Любовта се запали в сърцата на Неговите ученици. „Хлябът е готов": това значи, че обилна е храната - Словото на Учителя, което е готово да се даде на гладните. „Запали се новият светилник": значи роди се още една душа, разгорещи се още едно сърце и просветна още един ум в лицето на някой от учениците на Учителя... Тълкувах новата песен, а в съзнанието ми звучаха само думите: „Запали се огънят на огнището"... „Запали се новият светилник"... Господи - мислех си аз, - като Те любя от всичкото си сърце и душа, като искам безкористно да Ти служа и като съм готова още сега да жертвувам всичко заради Тебе, не значи ли това, че в мен се е запалил огънят на огнището в моето сърце, Твоят огън, който гори, но не изгаря (Твоята Любов) и не съм ли новият светилник, отреден да свети на душите, що живеят в тъмнина?.,.

II Дневни бележки по духовна работа на Елена Хаджи Григорова (народна учителка) 1.VIII.1933 г. - 12.VIII.1935 г. Изгрев София 1 август 1933 година България 1. Великият Учител Много доказателства има, които ме увериха, че Великият Учител е дошъл. И най-радостното е това, че аз съм намерила пратеника, че съм Негова ученичка, че се уча от Словото Му и вървя по Неговите стъпки. От деня, от когато за пръв път Го видях, душата ми се отвори, съзнанието ми се разведри и казах в себе си: „Сърцето ми и умът ми от днес са Твои, о, любезни Учителю! Обхвани ги и ги освети с Твоята мисъл и с Твоята Любов и прояви се чрез тях!" Това беше момент, когато аз се родих наново в Учителя. Свещен момент беше тогава, защото цялото небе беше отворено и всички висши същества се радваха. „Няма по-хубаво нещо в света от това - казва Учителят - да намери ученикът своя Учител." И наистина аз намерих Учителя!... Да бъде благословено времето, о, Господи, когато Твоят пратеник ни е посетил! Радвай се и ти, слънце, че с лъчите си огряваш и Великия син на Бога, който е дошъл при нас като небесно слънце да свети в тъмнината на човешкото съзнание и да стопли с любовта си замръзналите сърца на человеците! Радва се цялото небе, радват се всички ангели, радвам се и аз, че очите ми виждат Учителя, Който иде с Дух и сила да постави основите на царството Божие на Земята и да начертае новите пътища на бъдещите поколения! Учителю, винаги, всеки ден и всеки миг Ти живееш в мен и аз живея в Теб! Учителю, аз Те приемам, аз Те разбирам и Те следвам! И преди 2000 години, както днес, светът страдаше, сякаш потънал в дъното на ада. И тъкмо в такива тежки дни за човечеството Бог изпраща Великите Учители. В такова време дойде Кришна, в такова време дойде Буда, Рама, Конфуций, Мойсей, в такова време дойде Христос и ето, в такова време идва и днес Великият Учител, името на Когото да бъде свято навеки! Потопена в такива мисли, аз чувствувам, че нещо бушува в сърцето ми и че нещо силно се провиква и дълбочините на моята душа и иска да излезе навън, за да се прояви с всичката си сила. Бунтува се душата ми, о, Господи! Какво да правя? Нито злато, нито свила и коприна, нито бисери и брилянти, нито изумруди и сапфири, нито царските палати са в състояние да дадат мир и покой на разбунтувалия се дух в цялото ми същество! Дълбоко умислена, аз реших да ида при Него, при моя Учител, да Му заявя, че нещо става в моята душа. Аз вярвам, че Той е мощен да ме укроти и да внесе мир в развълнуваното ми сърце. И реших. На 1 август 1933 г., вторник, сутринта, когато слънцето беше се издигнало и на златните си колесници се носеше по чистото и синьо небе, аз приближих бялата хижичка на Любезния ми Учител и с трепет прекрачих прага на Неговата стаичка. Той ме прие и беше все тъй благ, тих и кротък. Като колос, велик и блестящ, Той седеше на стола, а аз, като прашинка, с благоговение стоях насреща Му. Той ме погледна с кротките Си очи, в които се отразяваше цялото небе. Очите Му, те виждаха всичко. Развълнувана и с треперещ глас, аз Му продумах: „Учителю, отдавна съм Те търсила и ето, аз Те намерих. Ти дойде тъкмо навреме да ни избавиш от греха. Аз, обаче, какво съм направила? Каква е моята задача тук, на Земята? Откак съм излязла от Бога, все Него търся. И сега, когато аз съм Го намерила, кажи ми какво да правя? В моята душа, в моето сърце и в моя ум нещо става, което не ми дава мир. Зная само едно - че съм готова на всичко. Аз виждам, че имаш нужда от ученици, от работници, но как да почна? Дай ми методи, дай ми начини, аз искам да работя. Учителството не ме задоволява, нещо повече - като учителка аз се чувствувам дълбоко оскърбена и унизена, като учителка се чувствувам ограничена и обвързана във вериги. Нямам простор, нямам свобода! А аз искам да бъда свободна, искам да работя на Божията нива, искам да Ти помагам. Докога ще живея като робиня? Учителю, дай ми знания, дай ми сила, дай ми методи и начини за работа!" Като бурно море се вълнуваше душата ми и с устремен поглед към Него аз чаках да чуя тихият Му глас и да спре със силата Си бурното море, което бушуваше в мене. Спокоен и тих като небето, Той ме окъпа в чистия Си поглед и като музика прозвуча Словото Му: „Вярно е, че днес учителството е станало посмешище, но може да се осмисли. Пишете писма и пращайте по 10 беседи в месеца на познати и приятели. Нека не бъдат по 10, а само по 4. това е достатъчно. Има много методи за работа." - „Ще почна, Учителю, още сега, докато съм тука" - Му отговорих с готовност. - „Пиши още днес, тъй като имаме първо число на месеца и е новолуние. Аз правя един опит сега." Думите Му се забиваха в сърцето ми като стрели от слънчеви лъчи, а бурята, що бушуваше в него, стихваше и чувствувах, че в мене протича един жизнен еликсир, който се разнасяше като вълна по цялото ми същество. Чувствах се, че се намирам в един нов свят, где светлина, свобода и мир царуват. Окрилена и доволна, аз станах, целунах десницата на Учителя, благодарих Му и с леки стъпки излязох от стаята Му. Навън всичко ми се виждаше ново: светлината ми се виждаше по-светла, а слънцето - по-ярко от други път. Изпълнена с радост, като птичка полетях към стаята си, за да се потопя още веднъж в оня небесен мир, в който изживях няколко минути при Учителя. Преди да влезна в стаята си, срещнах брат Звездински, когото поканих и разказах всичко за срещата си с Учителя. Брат Звездински, като видя готовността ми за работа, с ентусиазъм започна да описва смисъла и значението от един живот, иждивен на Божията нива. От неговите уста почнаха да се леят ред методи и начини за работа, с които той си е служил. Аз се почувствувах наново на крилете на ангелите и с бързината на светлината се носех в небесата. С внимание слушах това, което от никого досега не бях чула. Аз разбирах, че тъкмо сега Учителят чрез брата отговаря на въпросите ми, които Му бях задала. Аз бях щастлива, истински щастлива, както никога. Обсипана бях с методи, с правила, начини и средства, с които може да се работи духовно. Аз вече се чувствувах силна и въоръжена и в момента още исках да полетя, да се намеря вън от оградата, при моите братя и сестри и при моите бащи и майки, които ме чакаха да обърша сълзите им, да им дам ръката си, да ги подигна, да им се усмихна, да им покажа пътя и да им занеса радостната вест, че Учителят е дошъл и че ги вика на Неговата трапеза. Искаше ми се да обърна всички, всички, които страдат, и да разбия веригите им на духовното робство и да ги въведа в новия живот на свободата! Мил ми беше брат Звездин­ски, защото чрез него Учителят ми проговори и чрез него ми показа друмищата, по които за в бъдеще ще бродя при изпълнението ми на свещения дълг. Скъп ми беше този брат, този безмълвен работник на Божията нива. Аз се разделих с него и останах в стаичката си, сама да плавам в широкото море на блаженството и свободата... Като прелетна птица, дошла отдалечен край в пролетта на новия живот, аз бях в нетърпение и искаше ми се час по-скоро да хвръкна на свобода. Да изпълня волята Божия, за която съм дошла - ето свободата, в която исках да живея. Да обгръщам с мисълта си всичко живо, да я пращам като слънчева струя по целия мир, да бъда като слънце, да грея и топля душите - ето свободата, в която исках да полетя, ето смисъла на живота, в който исках да се облека. Да припкам по пътищата, по градовете и селата, по паланки и колиби, заради моя Учител, заради Неговите идеали - ето свободата, ето живота, ето Истината и пътя, за които Христос ни говореше преди двайсет века и за който днес Учителят е дошъл. Унесена в тези мисли, аз чаках деня, чаках часа, свещения момент, за да направя първата стъпка към свободата, която ме чакаше.

I. Дневник на Елена Хаджи Григорова 3.III.1929 г.-11.II.1945 г. Ден първи. 3.III.1929 г., с. Равна. Вечер. На 2.III. т.г. получих писмо от Пеньо, в което ми пише, че се вече самоопределил на 1-и февруарий т. г., че ще живее в Бога и за Бога! То внесе неописуема радост в мен, която ме подтикна да реализирам една идея, която отдавна хлопа на моите врата - да си направя дневник. Писмото е израз на едно възходяще състояние на неговата душа. Тържествувах с неземна радост нея нощ. Славих и благодарих на Бога, че даде нов живот, нови импулси и стремежи на една душа, която възкръсва. Под влиянието на красивите и възви­шени мисли, които ми минават през ума, вечерта сънувах сън - как Учителят, тези, които ни учи и възпитава в присъствието на света, по даден знак всички се намерихме горе, в пространството, на известна височина и при едно магичес­ко движение като направихме с ръка, откри се пред някои от нас една картина, която не мога да я изразя с думи, а останалите долу гледат и се чудят, като констатират в себе си факта, че Дъновистите наистина са хора необикновени, които владеят дълбоки тайни, открити тям от своя Учител - Дънов. Това им даде възможност да се позамислят. * * * Сутринта станах пълна с радост. Не бях си направила още утринната молитва, донесоха ми писмо от Дена Б. Манова, учителка в с. Годеч. Във време на молитвата имах вдъхновение, отправих добри, чисти мисли към тях и се помолих за тях, да се събудят душите им, да прогледнат, за да вкусят и те от щастието и Божиите блага. В отговор на молитвата ми се падна стихът: „Никога не можем превърна закона на противоположностите в закон на подобието", сиреч не можем обърна към Господа един човек, който живее постоянно в закона на контрастите, не можем го направи щастлив, както не можем превърна жена в мъж. Дойде ми мисъл да й изпратя една снимка от мен, за спомен от Рила, при езерото. Прочетох 4-а беседа, от 9-а серия. Деня прекарах добре. Поспах си малко, защото се чувствувах уморена от неспане. Ето и сега е часът 12 среднощ! На 4.III. т.г., понеделник, като станах сутринта, имах добро разположение на духа. Този ден бях канена на сватба у бай Георги Виденов, беше и празник. След наряда закусих и стана време да отида на сватбата. При мисълта, [че] трябва да отида, току ме обхвана една мъка такава, като че селото не ме събира! Помислих малко и току виж, че ми дойде мисъл, придружена със силен подтик да отида в Губеш при Радка. Създаде се и благоприятен случай за това. Ако и да ме спираха, без оглед, че ще ми се разсърдят, отидох. Радка много ми се зарадва, пък и аз останах много доволна, стана обмяна между нас. Четохме 4-а беседа, 9-а серия и приказвахме до 12 ч. вечерта. Пожела да се абонира на „Житно зърно". На сутринта, 5.III. т.г., вторник, като станахме, сняг валеше. След закуската потеглих за Равна със слугата им. Картина разкошна! Сняг се сипе върху нас, а аз - изпълнена с доволство, радост и енергия, като че крила ме носеха. Разкошна зимна екскурзия направих! За да усилят вярата ми и да ми докажат, че подтикът да отида в Губеш беше Божествен, през нощта сънувах: Влизам във вътрешната стая на Учителя, дето Го виждам в особена дреха облечен, с наметало - като тога за свещенодействие. Целувах Му ръка и ми даде един залък хляб, намокрен като че с вино, като причастие; даваше и на други. Между другото, каза ни, на тези, които бяхме там: „Да не се допирате до ръцете на сестра Костова, защото имат много недъзи." След това намерих се в моята стая на Изгрева. Печката Савка извадила, стаята ми - чиста и ми се видя като че по-голяма. Савка беше там и ми каза: „Еленке, дойде в твоята стая Свети Илия, но понеже много висок, легна чак до под клупата на постлано от нещо изящно." Сутринта на б.III. т.г, сряда, станах много весела; целия ден прекарах добре. На другия ден - четвъртък, 7.III. т.г., като станах, разположението ми беше средна хубост. Денят мина незабелязано. Сънувах: Учителят ми даде скроени терлици от червен плат. Вечерта срещу петък, 8.III.т.г., сънувах пак Учителя. Беше ни дал задача: всеки да се вдълбочи и да наблюдава себе си вътрешно. Ходих на Изгрев със сестра Витанова и пр. В събота сутринта, 9.III. т.г., не бях много разположена. Към обед ми донесоха поща и едно писмо от брат Ст. Деветаков, че имало ограничено число портрети с цветни бои от Учителя - 55 лв. предплата. Аз веднага слязох в Годеч, изпратих му горната сума и му писах едно хубаво благодарително писмо. В неделя сутринта, 10.III. т.г., имах недотам добро разположение, много ми беше мъка. Взех да пиша писма и така трансформирах състоянието си. Понеделник сутринта, 11.III. т.г., не бях много разположена, денят беше неучебен. Умих се и ми донесоха писмо от Пеньо, в което ми пише, че тази седмица прекарал по скитане между колеги и колежки, отгоре на туй и актьор на сцената играл. Никак недоволен. Затова, значи, и аз през тази седмица имах дни на неразположение! Денят мина. На сутринта - 12.III. т.г., вторник, станах по-весела. Денят също беше неучебен - от общината бяха дошли да правят някакви справки. Този ден още по-добре трансформирах състоянието на душата. Към обед имах едно дълбоко размишление; окъпах душата си във вътрешно молитвено съзерцание. Светна на очите ми. Четох, учих малко стенография и тъй леко, леко прекарах деня. На сутринта - 13.III. т.г., сряда, станах доста бодра, в 6 ч .сутринта бях готова, четох 6-а беседа от единадесетата серия - „Бог е Дух". Тя още повече ми поотвори очите и под нейното влияние написах едно хубаво писмо на како Бада. Почувствувах една лекота и мир в душата. И тъй прекарах деня в хармония и радост. Вечерта седях до късно - четох. Легнах си при едно много хубаво разположение; Сънувах: отишла съм при Савка, приказвахме си; между другото тя ми каза, че Учителят във време на земетресенията ще си замине. На сутринта, 14.III. т.г., четвъртък, станах бодра. Работата ми вървя леко през целия ден. Вечерта си посвирих. На сутринта, 15.III. т.г., петък, също бях бодра и през целия ден бях добре, но привечер почувствувах болки в стомаха и заболя ме гърло. С тухли и топла вода намалих силата на болките и до късно вечерта четох „Житно зърно". То ме доста вдъхнови, тъй че легнах си в добро разположение. На сутринта станах със силни болки в гърлото, 16.III. т.г., събота. Лекувах го с чесън и след като пуснах децата, до вечерта четох руски. Привечер добих вдъхновение и та[ка] си легнах. * * * Душите, които са се домогнали да хванат двете опорни точки на живота, изразени в двата велики принципа - „Любов към Бога и Любов към ближния", те са вече положили новото основание на своя живот, което е Исус Христос! Те са и ще бъдат израз на Христовата Любов. Те са синовете - служителите на Бога живаго! Те са. носителите на новата култура, на новите разбирания, на новата философия на живота. Те са съществата на шестата раса, които ще имат за девиз: да дават, без да взимат, без корист и със себеотрицание да помагат и да слугуват на по-малките свои братя. През техните кристални форми животът на Единния ще прелива и проектира във светли мисли и нежни чувства към умовете и сърцата на страждущите, умъчнени, изгубили своя компас в пътя на живота Божии създания! Тези същества на идващата раса - на новото човечество, ще бъдат център на всемирната любов, която ще се проектира чрез тях, подобно на слънчевите лъчи, и със своите ръце на благосклонност ще се притичат към всички нуждаещи се творения от помощ, без разлика. Носени с крилата на светлата, чиста мисъл и топло чувство, крачейки с дългите крака на добродетелта, те ще вършат своята свещена служба! От Любов към Бога те ще служат, ще помагат на своите ближни за тяхното повдигане. Мечта на моята душа е и тя да влезне в армията на новите Служители Божии! Благословена бъди ти, мечта на моята душа! Ти ще се реализираш, защото силен е Този, Който те е родил! 17.III.1929 г. 2 ч. следобед, а Равна * * * 17.III.т.г., неделя, мина твърде благополучно. Целия ден прекарах в стаята си в четене и размишление. Имах вдъхновение и написах нещичко за моята мечта... На вечеря ме поканиха у бай Георги, понеже бяха заговезни. Отидох в 7 ч, а се върнах в 9 1/2 ч. Приготвих се за спане и легнах. На сутринта, понеделник, 18.III. т.г., станах весела; целия ден прекарах добре. На сутринта, 19.III. т.г., вторник, във време на молитвата имах вдъхновение, а през деня дойдоха настоятелите и настояваха пред мен да сменят слугата. Посетих болната Евгения от силно коремоболие. Отидоха за лекар и аз се прибрах вкъщи. Оттогава - 19., 20., 21., 22., 23., 24., 25., 26. до 27.III. т.г. прекарах много тежки състояния, в силно напрежение на мозъка, дорде разреша задачата по уволнението на слугата. Задача с три неизвестни! През празниците - 23-и и 24.III. т.г., ходих в Губеш. Срещу 27.III. т.г., сряда, след изкъпването ми и преобличането и почистването на стаята, сънувах моята стая на Изгрева, заставена със сградата на Учителя. Стаята ми - по-голяма и две електрически лампи светят, турили ги в мое отсъствие, от Учителя. До моята стая - друга, по-голяма, и цялата сграда продължава с голям салон, на мястото на трапезарията. * * * Кога се събудих, радост изпълваше сърцето и душата ми. Чувствувах едно вътрешно разширение и доволство. Този признак изтълкувах като правилно разрешение на задачата. Николчо, който ми се закани, че догодина няма да ми дават отопление, след 2-3 дни от заканата даде 400-500 лева на лекаря за болната си дъщеря, която внезапно, силно заболя от коремобол. Това съвсем не ме радва, но констатирам факта - колко бързо действува законът на Божията справедливост! И как веднага човек получава своето възмездие за всяка зла и завистлива помисъл! На 27.III. т.г. получих един пакет голям с резюмета от брат Боев. Зарадвах се доста. На 28.III. т.г. изпратих пълна торба с книги в София по Георги Виденов, да ми олекне от багажа. 29 и 30 [.III.] т.г. прекарах в добро разположение на духа, без особени състояния. Получих от брат Боев един голям пакет с резюмета, писмо от како Бада и от Г. Събев, които внесоха своето в моята душа. На 31.III. т.г. отидох в с. Туден, поразходих се и вечерта, като се върнах вкъщи, получих писмо от Пеньо, който дава израз на вътрешното си състояние. Още живее в смяната на състоянията и червеят в плътта продължава да разяжда корените на неговия живот. Препълни се душата ми със скръб. Чудя се как да му се помогне! Нея вечер получих писмо и от млад колега or съседно село с встъпително любовно съдържание: В. Станков, изпраща ми нотиран учителския марш, като обещава след 1-2 седмици ще ми изпрати и други и ще ми направи визита. 31.III. 1., 2., 3., 4., 5. и 6.IV. т.г. прекарах едно много тежко състояние, вследствие на лошите мисли, изпращани към мен от семейството [на] Никола Станулов и други недоволни от мен, задето не се съгласих да уволня училищния слуга преди края на учебната година. Със своите негодувания и заплашвания, че другата година няма да ме отопляват и няма да ме искат за учителка. Големи горчивини изпитах. Доста големи усилия направих, за да трансформирам състоянието. В свойте закани против мен Николчо се разболя и почна да му се върти свят. Вечерта срещу 7.IV. т.г., неделя, сънувах се като на Изгрева; влизам в стаята на брат Тахчиев, където го заварвам, че се занимава, но стаята му - разхвърляна, в голям безпорядък. Разбрах, че той преди всичко гледа да учи, а нареждането счита за второстепенно; в мен - тъкмо обратното. Похвали ми се, че преди малко свирил на китара, т.е. на цитра. На въпроса ми защо не свири на цигулка, отговори: оставил цигулката като много труден инструмент и я заменил с цитра, за по-лесно усвоима. Аз му казах, че свиря на цигулка. След известно време дойде ми мисъл да предложа на брат Тахчиев, в часовете, когато ще се занимава по математика, да уча и аз с него - да решаваме задачи заедно, като зная, че той е по-силен по математика. Другите предмети си учим по сами. Той се съгласи и аз отидох на занимание. След това намерих се, че вървя с наши сестри през едни градини, видях черешови дръвчета, натоварени с узрял плод, и минавайки покрай тях, късах, турях в джоба и ядох. На 7.IV. т.г., неделя, прекарах цял ден самичка в стаята, в четене беседи, размишление и молитва. Привечер отидох у бай Георги, там вечерях. Като се върнах, окъпах се и си легнах в добро разположение на духа. Сънувах се на Мусала, имам стая; и други стаички видях, но много малко. Учителят каза, че тук само наши хора може да имат стаички, леки, като Изгревските. Слънце грее, приятно! Седнала съм до езерото, гледам бистрата вода и се радвам. Мерна ми се за миг Мика и пак си отиде, аз останах да пренощувам там. Настрани от самия връх видях брат Балтов по риза, да прави слънчеви бани. След тази картина се събудих и пак заспах. Сънувах брат Балтов умрял и го носят за погребение. Изпратих му една хубава мисъл. Когато пишех тези слова, чух силно изтропване - веднага ми мина мисъл, че е той - Балтов. На 9.IV. т.г., като станах след този сън, бях много радостна и прекарах целия ден в мир и хармония. На 10.IV. т.г. станах сутринта и се залових с четене на резюмета. Получих вдъхновение, молих се, пях, имах пълна хармония в себе си, но щом чух в коридора шушукане между децата против мен, инжектирани някои от бащите си, озлобени, че не се съгласих да уволня училищния слуга, стана ми толкова мъчно, че всичкия си мир изгубих и целия ден прекарах в неописуема мъка и скръб. Почувствувах се съвсем отпаднала, омаломощена. Към 3 ч. следобед легнах с проектирана мисъл да се срещна с Учителя ида Му разправя всичко. Сънувах, че пристигнах на Изгрева и минавайки по посока към сестра Динова, чух музика на мястото на Балтовата къща, но не е тяхна къщата, обърнах се да видя и на прозореца съзрях Учителя с няколко души, че ме гледа през прозореца; аз веднага се върнах, влязох вътре, почуках на вратата и Учителят излезе, целунах му ръка, почна да ме разпитва и току-що почнах да му разправям, събудих се. Останах неудовлетворена. Същото състояние и чак вечерта прочетох някои реферати от колеги учители, намерих мисли от Григори Петров, те ми спомогнаха да се облекчи малко положението и да намеря грешката от моя страна за създа­деното настроение. Тя е, че не общувам много със селяните, да ги поучавам и въобще да давам светлина върху много неща, от които имат нужда. Значи, не посвещавам част от времето за тяхното повдигане и просветление, което длъжна съм да го правя. На 11.IV.1929 г. сутринта, четвъртък, имаме групово събрание, прочетох ХХ-а лекция от специалния клас, за „Възможностите". Тя внесе голяма светлина; тя отвори очите ми и даде правилно разрешение на задачата. Колко бях изнемощяла, отпаднала, уморена, изведнъж силите ми се възвърнаха, ободри се духът в мен, възрадвах се и благодарих на Бога за всичко. В този момент извикаха ме при един болен от селото, на който бяха се отворили духовните очи, виждаше и събираше всички хора от селото да им разправя какво вижда, някои изобличаваше. На мене каза: имам двама гонители в селото - Николча Станулов и Перчо - училищни настоятели, „но нищо няма да ти направят. Бог е с теб, само цветя има около теб. Младена, училищния слуга, няма да изкараш. Към 12 ч. ела пак." - Надвечер отидох там, заварих и моя гонител с жена си; като излезе той, каза на жена му: „Райно, кажи на Николча да не гони учителката, защото голямо зло ще го сполети." На мене каза детенцето му да го предам на яслите, там да го гледат, след туй говореше и кълнеше жена си, която преди малко го много обидила. Оставих го в същото положение и си дойдох. Вечерта срещу 12.IV. т.г. [1929] сънувах се на Изгрева, при Учителя, пиша Словото Му и слушам. След това Стойна ми поднесе сладки да ме черпи, и мед с орехи. Хранихме се на обща трапеза всички братя и сестри. Това беше преди съмване. След туй влязох в стаята си, която бях образцово почистила, и там намерих училищната слугиня Зара, поразхвърляла нейни дрешки по пода, и някои други хора с нея. Аз ги изпъдих вън с всичко и си почистих пак стаята. На сутринта, 12 този месец, петък, станах доволна, обновена от хубавия сън и изпълнена с голяма радост и лекота. * * * 5.V.1930 г., понеделник, станах силно простудена от предишния ден - празника на детето. Болките бяха големи, рамената схванати, а деца бяха дошли много малко. Повъртях се насам-натам, па току реших с децата да прекарам този ден на открито, на слънце, в гората към Ропот. Срещнахме се с ропотските деца. От гимнастиките и дълбоките дишки се почувствувах доста добре, но рамената още ме боляха. При лягане турих си хардалови книги на раменете. Между 5 и 6 ч сутрин - Гергьовден, сънувах, че съм с брат Боев, приказваме върху духовни въпроси; от лицето му лъхаше младост, резултат от работата над своите ближни, но с крака си пак накуцва. В съзнанието ми се мярка Тахчиев, като ревностна душа в този път, но не е при нас в момента. При туй положение на дълбоко съзерцание както бяхме, каза ми се отвътре с тих, приятен глас: „Ти ще работиш със (сестра) Витанова, тя ще лекува телата, а ти ще им говориш, т.е. ще лекуваш душите им; през зимния сезон ще живееш в нейната къща с нея заедно, а през лятото - в твоята барака на Изгрева." Току-що ми се каза това в откровение, явява се сестра Витанова при нас и казва: „Точно в момента на твоето откровение, каза ми се и на мене същото: че ще работим заедно - аз ще лекувам телата на хората, а ти - душите и ще им говориш." Тя се обърна към мен и каза: „Ще си туриш един креват при нас и ще живееш при нас." Брат Боев хвана ме под ръка, но аз се измъкнах. След това намерих се в една турска къща, там ханъмката имаше три малки деца в повивки, но с пъпки по цялото тяло, също като прокажени, майката угрижена, аз се намесих, почнах да говоря и току Витанова изведнъж изпъкна отнякъде и застана на своя пост, т. е. приближи се да ги лекува. След тази картина съгледах в същата къща по- големички деца с големички глави. Ханъмката ми каза, че главите на турските деца почват да стават големи, а аз й казвам: „Това е защото почвате да напредвате по малко в своята еволюция." От съня днес се чувствувам много радостна. Благодаря на Бога! На 20.XI.1930 г. в с. Равна, срещу празника Архангелов ден, местен празник на Равняни (служат). Към 3.30-4 ч сутринта няколко учители от невидимия свят, учители на живата математика, ме събудиха с думите: „Скоро ставай днес да учиш математика!" Думите бяха тъй мощни и силни и тяхното присъствие тъй живо чувствувах, че не можах да заспя отново и никога няма да изчезне от съзнанието ми този жив момент. През деня до обед свирих и тъкмо пред обед дойде Пеньо с Губешката учителка и тримата обядвахме у бай Лилко, който беше ни канил на обяд. След това отидохме в Букоровци на вечеринка и на другия ден - в Разбоище при Иванчо и Лалка на обед, дето се размениха трезви мисли върху идейния живот. Следобед, неделя, се прибрахме на село Равна, а те ни изпратиха чак до Ропот. През този ден действително бяха ми дали математическа задача! На 16.XII.1930 г. при съмване сънувах мойте Равняни, с лопати и лопатки работеха земята, пък аз им уча децата, пред тях ги изпитвам. След това намирам се в къща пак с някои Равняни и Равнянки, приказваме и току рекоха: „Николчо умря!" Дигнаха го и с голяма мъка изуха обущата му, които били като че заковани с дълго и остро желязо за краката му. Туриха го настрани и го завиха. Аз съм на разстояние от него, но виждам къде е. Почвам да прибирам роклите си и виждам края на кадифената рокля, като че застъпена под ковчега на Николча. Дръпвам я, но се оказа, че една жичка от нея - здраво скачена с Николча; аз почнах силно да тегля, за да я откъсна, и тъй силно я теглих, че се дори помърда мъртвецът. Мисля, че я скъсах. След всичко това, между което имаше и други картини, аз излязох навън и насреща ми - Паша и още една сестра, връщат се от Изгрева, къде[то] изпълнили задачата за този ден от Учителя. Те ми напомниха и аз останах вътрешно много благодарна, че ме подсетиха, защото от всичките ми преживелици с Равняни като че я бях забравила. Погледнах небето, слънцето - под облаци, ту се покаже, ту се скрие. Аз потеглих за изпълнение на задачата. Тя била следната: Всеки от нас да отиде на Изгрева, дето за всеки си има специално място за него, да го намери с интуицията си и да легне с гръб, обърнат към юг, да се съсредоточи - ще му се открие нещо за самия него. Тази нощ видях Костадинка, брат Бойчев и Стоянка, облечена в нов костюм, стегната. Станах много бодра и изпълнена с чувство на радост и благодарност. На 17-и вечерта срещу 18.XII.1930 г. към 5 ч. сутринта сънувах, че съм на Изгрева. Занесох на Учителя една дълга около три метра нова [...][1], носих я над главата си, после - още една. Той ги взе. Намерих се с някои наши братя и сестри, стоим пред олтаря на светая светих, допуснати от Учителя. По ред всеки от нас влиза да се помоли, да отвори душата си пред великите същества - синовете на светлината, за да оставят своето благословение - да напълнят кесията на тази душа. Беше се изправил брат Симеонов, който каза: „Напълниха ми кесията и видях тяхното живо присъствие." След него извикаха моето име и аз с пълна радост застанах на определеното място, почувствувах живото присъствие на съществата, чух като Динова се обади и ми каза: „Помоли се самичка, тайно." Аз съсредоточих вниманието и се отворих, като се помолих на синовете на светлината. Голяма радост изпълни душата ми и се събудих в 6 ч сутринта бодра, въпреки това, че си легнах към 1.30 ч среднощ. Вечерта Пеньо беше при мене, четохме една от последните беседи на Учителя и много хубави мисли разменихме. 12-и вечерта срещу 13-и март 1931 г., с. Равна. Събуждам се - сънувала съм следното: Паша, Савка и аз вървим доста бързо през едни места, къщи, дето живеят изостанали същества в своето развитие, а ний вървим, преминаваме врата из врата, през дворовете им, като гледаме да не ни забележат отникъде; там, дето минавахме, оказа се като че са изпозаспали, някъде се чуваше като че се раздвижват, но ний много ловко вървим. Както вървяхме, аз рекох на Паша да не ме остават и току засилих се и застъпих Савка, вървя след Паша за по-голяма сигурност. Паша върви, без да се обръща назад, и приближихме нашето място Изгрева, но още сме в опасното място. Паша излезе, аз обърнах се назад и Савка ми каза: „Почакай ме и постой тука, да се издокараме, да се изрешим и прочее", обаче аз казвам: „Никакво спиране няма да направя" - и вървя, без да я чакам. Тя, като видя, че аз не се спирам, тръгна няколко крачки след мене. Минахме и ний тази местност и навлязохме в нашето вече радостни. Савка влезе в някоя от къщите, а аз стоя на обширна поляна, размишлявам и гледам, виждам Учителят иде къмто мен; аз, както се подпряла, станах, а Той ми се усмихна и каза: „Пристигна ли, Еленка?" Аз отговорих: „Да, дойдохме заедно със Савка" - и се приближих към Него, Той ми подаде ръка и аз Му целунах ръка. След тази картина видях Василка в една надзирателка на поробените, които бяха в една стая всички изполегали, а едни - седнали, аз ги наблюдавам. Учителят влезе да им направи ревизия и ги пита как са. Те почнаха, легнали както са, да се гърчат и някои от тях Му отговаряха усмихнато: „Добре сме, господин кмете." Василка ги поглежда усмихнато и казва на Учителя: „Нека Ви кажат, Учителю, че те не се обличат с топли дрехи - жакетчета", а Учителят казва: „Те са облечени." Загледах и двете момичета, от които едното ми се видя съвсем грозно, обезобразено, и двете се притискаха една в друга като дружки, да се крепят, за утеха, попаднали в плен. Туй момиче, което ми се виждаше малко по-добро, накарах го да стане, за да го видя как ходи. То стана, но такава карикатура - с две патерици се подпира и пак не може да прекрачи, а без патериците не може и да стои, също и другото: обезформено тяло, изостанали много назад в своето развитие бяха всички. Аз излязох оттам. Намерих се на кюшка, като че у Пашини, но не съвсем ясно дали е тяхна. От[там] взема да ми се разкриват картини, една след друга, вълшебни по своята красота - гори, местности и прочие и намерих се пред Мусала, много близо и като го погледнах: величествено се издига пред околните върхове, аз съзерцателно го гледам, като искам да си припомня всички кътчета, дето съм бродила. В съзна­нието ми седи, че всички вървим за Мусала. Но спрели бяхме пред него в една много красива планинска местност и там щели сме да прекараме още малко време. Погледнах Мусала, един път ми се видя като че има малко сняг поръсено, който скоро ще се стопи, и пак го видях без никакъв сняг. Учителят е с нас - Той ни води. Светът, с всички препятствия и мъчнотии, остана далеч, назад от нас, не си и спомняме вече за него, гледаме само напред. Аз пак погледах Мусала и възкръсваха спомените и блажено преживените минути там. Възкликвах от ра­дост, че се намирам там, и си помислих: защо Учителят не ни завежда; у мене се породи желание и мисъл, че можем да се изкачим, то още много малко остава. На тази мисъл ми се отговори, че много силни ветрове духат, както е в действителност, затова ще постоим тук, докато съвсем се стопли времето, да дойде лятото, и тогава ще се преселим там за постоянно. А тук, дето бяхме, то е разкошно... и се събудих радостна и доволна. Днес, 18.III.1931 г., след като прочетох получената кореспонденция от брат Боев и Тахчиев, заедно с програмата за 22 март т.г. Казаха ми се ценни истини, между които и следните мъдри съвети, чрез Пеньо: „Не бива да си такава мекушава, мъдрост и смелост се искат от теб! Какво мислят хората, какво ще кажат за тебе, какво е тяхното мнение, това не трябва да те интересува и занимава. Повече самостоятелност и мъжественост. Не търси мнението на хората и не искай, не взимай техните съвети, а слушай гласа, който отвътре ти нашепва, и постъпвай съгласно Неговата директива. С Него се само съветвай и Него слушай! Търси винаги добрата черта у хората, дръж се за техните положителни качества и ги възлюби, както Бог тебе люби и те обсипва с хиляди блага и добрини. Бъди снизходителна към другите и към себе си! Удвой любовта си към тези, които мислиш, че те ненавиждат, за да артиса от твоята любов в тях, и те ще те обикнат. На 18 март 1931 г. вечерта сънувах, че са ме назначили с постановление, без и да зная аз, учителка в Новоселци, като най-близо до София - село хигиенично, с красива планинска природа. На З км от селото, в гората се намира хубав планински извор, познат на мен от по-рано, защото ходила съм за вода, пък и от други села отиват при него. Най-много се зарадвах на извора, за който се минава през очарователна гора, и за близостта ми до София - център на Мъдростта. Намерих [се] на конференция местна с прогимназиалните учителки, между които имах познати от тях, а ръководеше конференцията г-ца Настева, която ми каза: „Защо не направиш с Андон да се назначите на едно място", за да ми бъде по-добре. Аз отговорих, че не можем да намерим две ваканции едновременно. Стая имах много хубава, една рогозка под масата и там - солиден пътнишки куфар, празен, и един, с който пътувам, пълен. Като че заминавам за София, пък то там била и София, явява ми се Савка насреща и старата Кермидчийка, която ми върти с ръка, защо съм се забавила, пък аз й казвам, че дошла съм рано, но отбих се първо при училището тук, в Новоселци, дето съм вече назначена. Те като чуха, зарадваха се всички и ме наобиколиха, някои вземаха да ми думат: „Нали скоро ще те уволнят?", пък аз им казвам: „Няма вече уволнение, понеже новият законопроект, който го гласят, хептен го не бива и не дава никакви надежди." Там [е] и Елена Андреева, която също потвърждава моите думи. Към края на месец май 1931 г., преди да постъпя в курса по пение в Годеч, сънувах много хубав сън, запомних само, че Учителят ме прегърна и целуна по челото, тъй както бяхме насядали една до друга сестри и братя, аз бях седнала до Учителя, а Той ме прегърна и целуна по челото, като Негово дете, от което е доволен. След известно време сънувах още един такъв. подобен сън: Намирам се на една поляна, пред мен Учителят лежи завит. Отсреща се зададе една сестра от провинцията, която пита за Него; аз я приех доста любезно, поканих я и й казах, че Учителят е тук. Тя дойде, показа се много скромна, но по едно време почна да подръпва завивката на Учителя откъм краката с лека закачка. Аз забелязах това и тъй силно се възмутих, че с голяма смелост и закана пристъпих към нея с думите: „Такава ли си била ти, чакай да извикам двама братя, че като парцал да те изхвърлят оттук!" При тези думи тя изчезна. А Учителят, възхитен от моето застъпничество за Него, промърда, откри се малко, усмихна ми се в знак на доволство, взе ме при себе си, прегърна ме, целуна ме и ме зави. Преживяното в обятията на Учителя с нищо не може да се изрази. То ще се зарегистрира като един миг от моя живот на пълно блаженство! По-велик момент, по-щастлив и по-блажен от да се почувствуваш и да се видиш в обятията на Бога, не може да има! Паметен миг!! Жив миг!!! Лятото през 1931 г. прекарах на Едигьолските езера с цялото братство и Учителя. Учебната година почна, прибрах се в с. Равна на работа с Пеньо. Първите дни, още ненастанена на квартира, дойде ми на гости Савка. Оригинал­ни преживелици имахме с нея. След нейното заминаване, една вечер сънувах, гледах някакви картини живи, тъй ми допадаха и харесваха, че се породи чувство да си имам поне една и току ми се каза, че всички са мои. Почувствувах самодоволство и една пълнота в себе си, защото живите картини, които се явяваха като на кино, бяха от духовен характер. След това намерих се в една стая и като се огледах, видях насядали наоколо учениците на Христа. Учителят стои на средата, а ние със Савка сме малко настрана и Учителят на нас ще ни даде един практичен урок. И както стоеше, току взема метлата и почна да мете измежду краката на апостолите. На 16 ноември 1931 г., четвъртък (Заговезни) вечерта се събудих към 3 ч посред нощ на лявата страна със следния сън. Отишла съм на Изгрев и там със Савка намерихме Учителювата стая. Аз седя на големия стол на Учителя, до мен, по надолу, от дясната ми страна седи Савка, пред нас има дълга маса с мушама, а отсреща седи Учителят. Савка Му говори, а аз само мълча, чух по едно време Му говореше за майка си, че си няма стая, където може да си купува и оставя някои работи, пък и стаята да бъдела по-близо до града. Аз, както седях, току разлях по масата зехтин и почнах да го размазвам по мушамата. Това правя, без да зная защо го правя, позамислих се да ми се открие защо правя това - нищо не ми се открива. Погледнах Учителя, за да прочета и разбера нещо, но нищо не можех да доловя. Учителят седи и гледа спокойно, приказва със Савка. Аз, щом направих това, дойде ми на ум, че това е някое знамение. След малко Учителят ни каза много тихо: „Седете вие, аз ще отида, тук наблизо има събрание, и пак ще дойда." Ние поседяхме малко и ни достраша да стоим повече без Учителя, защото тази била вътрешната Му стая и при това тя била магическа. Излезнахме и тръгнахме да си вървим. Из пътя уведомявах Савка да пита Учителя какво значи, че маслото намазах по стаята - и се събудих бодра, с добро разположение на духа, четох две лекции от О.О.К. [общия окултен клас], които още толкоз ме насърчиха. Но когато разказах съня на Пеньо и той ми отговори, че ще направя нещо, което е неприятно на Учителя, на мене много мъчно ми стана, изведнъж се измени разположението ми от весело на тъжно. От 16 ноември до 1 декември 1931 г. нямах никакви особени изживявания и случки, освен на 29 ноември, неделя: Вън имаше силна снежна виелица, а аз в уютната ми, скромна и топла стаичка в с. Равна прекарах целия ден тихо и спокойно. Отвън - буря, но вътре в мен царуваше тишина и мир, озарени с лъчите на вечно изгряващото слънце! Отдавна ожидах за такъв отдих на душата ми. Четох 15 беседа, VIII серия, която ме нахрани духовно в такова изобилие, че пожелах да споделя дадените духовни блага с някоя душа. Помислих малко и нещо ми нашепна да напиша едно писмо на дядо Недю в с. Цар Асен. Тъй и сторих. Направих го съучастник на предложените ми блага от Духовния свят, споделих ги с него, като му написах едно дълго и широко писмо. След всичко сторено, надвечер пристигна Пеньо от Годеч, беше ходил на учителско събрание. Още с влизането си ми разправи, че гласувал за съюзите и че го избрали в управителното тяло. Стана ми мъчно, защото аз не искам ние да участваме в техните разпри, за да не бъдем и съучастници на техните злополуки. Пеньо обаче разбира, че тъй било по-добре, да влизал във връзка с тях, за да спечелел тяхното приятелство. Днес, 2 декември т.г. [1931], сряда, след часовете бях поканена от Лаза Симеонова в Равна на гости. Аз отидох след часовете с нейното дете. Там стоях до 4.30 ч. Прочетох й от книгата „Човек и Бог" 1-2 листа. Поговорихме си доста. Тя е малко кахърна, понеже мъжът й е в Америка и там имало криза за работа; възнамерявал към пролетта да си дойде. Откри пред мен душевния си мир. Казва: „Много пъти се замислям и пожелавам да имам такива книги, които да ме наставляват към добър живот, да не грешавам, но да имам едно правилно разбиране, да живея един благоразумен живот - живота на праведния." Молила се на Бога и понеже не знаела молитви, просто се изправяла и със сълзи отправяла своята мисъл към Бога, за да си дойде мъжът й благополучно, да се върне при децата си. Любознателна е, обича да чете. Пожела да й купя някои добри книги. Аз й обещах, че ще й купя такива и ще я абонирам на вестника „Добро здраве". На връщане тя ме изпрати до училището и ми каза, че моето посещение й причинило голяма радост и ми каза, че ме обичала много. Аз й дадох добри напътствия: да се моли на Бога; към Него да се отправя всякога и за всичко; да пожелава добрите хора и да призовава своята душа и ангелите в помощ. Като се върнах, почувствувах се много добре. Вечерта четох Библията - от Евангелието, до 12 ч. и си легнах. Спах добре и спокойно, не помня какво съм сънувала. На сутринта, 4 декември [1931 г.], искахме да водим децата на манастирчето по случай празника „Въведение Богородично" - ден за християнизиране на децата, но понеже беше студено, не отидохме. Празнувахме в училището. Дойдоха родителите на децата. Пеньо им говори за значението на този ден в духа на Христовото учение. Вземах думата и аз - казах няколко думи в този дух. Поприказвах си и с майките на децата и тъй мина денят до вечерта. Вечерта четох есперанто до 12 ч. и си легнах. Спах добре, сънища не помня, станах бодра духом и отидох на училище на 5-и този месец. Денят мина благополучно. Още от сутринта, като се събудих, в разговора си с Първичното начало, нещо много насърчително ми нашепна да не мисля за посторонни неща, всекидневни прегрешения, с други думи: да не мисля за носорога, а да свиря и да уча еспе­ранто. Днескашния ден - за утре да не мисля. Душата и сърцето ми се изпълниха с радост, светна в ума ми и получих такъв прилив, че целия ден прекарах много леко. Крила ме носеха. На 6.ХII. т.г. [1931], вечерта срещу неделя, при съмване сънувах, че аз и Пеньо отидохме (уж) във Водица на гости у техните. Приеха ни доста любезно, особено бащата на Пеньо. Аз приказвах с него, той беше добре разположен спрямо мен. Видя ми се не много стар, възчервен и хубав. Аз стоя до прозореца, при мен надошли момичета от махалата, с тях приказвам, а Пеньо разговаря с домашните си. Жените се разтичаха да готвят. Сложиха да обядват. Наредиха се около трапезата и почнаха да се хранят гозба с месо. Аз съм до прозореца и съм гладна. Поднесоха ми в една чиния малко квакер, приготвено специално за двама ни с Пеньо, като вегетарианци. Хапнах малко от свян, а момичетата около мене го разграбиха. Още по-силно почувствувах глада и рекох на себе си: „Тези хора само за тях си наготвиха", а докато си мислих това, ето че ми подадоха една паница със сварен ориз. Аз се зарадвах и рекох: „Сега вече ще се нахраня." През време на храненето на неговите домашни, той стоеше срещу тях прав като младоженик, аз стоя и си мисля какво да правя - дали и аз да застана при него или да си стоя настрана. Това нещо било като един вид обичай за почит на стария и съобразявайки се от това, да ме не намрази баща му, току се изправих и аз до Пеньо с една стомна в ръката, пълна с вода, ще им давам със стомната вода, както по сватбите булките черпят с вино гостите и им целуват ръка. Пеньо пристъпи към баща си и му целуна ръка, а баща му пропръска ръката на Пеньо с нещо, което имаше в ръката си. Аз мислих, мислих дали да му целувам и аз ръка, току сторих същото както Пеньо. Баща му си подаде ръката и аз я целунах. Повтори се същата процедура, както с Пеньо. Имаше един сноп със зелени пръчки, които предлагаха на Пеньо да ги вземе, той не искаше да ги вземе, но аз го склоних да се съгласи и да ги вземе, за да ги посадим. Пръчките бяха или лозови, или черничеви; ако не ги вземе Пеньо, те ще ги изгорят. Ехеле се съгласи Пеньо да ги вземе. На заминаване, покрай улицата на селото, с лице, обърнато към запад, показаха част от един баир, който бил на Пеньо. Аз го съветвах това място да не продава, защото е хубаво да се построи къща, която да бъде с две лица - едното ще гледа към запад, ще наблюдава селото, когато иска, а другото - към юг, широк простор, далеч от хорски жилища и глъч. Място за размишление и сериозна работа, от никого не смущаван. Времето от 6-и до 20 декември т.г., особени противоречия, изживявания и сънища не съм имала. Времето съм прекарала с училището, със свирене, пеене една вечер с Пеньо на два гласа в квартирата ми, и с четене есперанто. През това време написах една пощенска карта на Георги Тахчиев и едно дълго и хубаво писмо на Савка. От Георги получих писмо с много мъдри слова. Между другото казва, че Египет е мястото, дето се получава дълбока и чиста мисъл, а Галилея - на силни и светли чувства. Когато сме в Египет, казва той, добре е да бъдем със съзнанието на Питагор и Мойсей, когато са били там. Каквото придобием в Египет, в Галилея ще проповядваме. Ще кажем на нашите мисли, чувства и братя: „Елате в Галилея, там ще се видим." Днес, 20 декември .т.г. [1931], написах и на Сотирка едно хубаво писмо с една картичка от Учителя. През това време една вечер сънувах: Стоя някъде, народ минава покрай мен, а отляво стои Пеньо. Минава Роза и дава знак на Пеньо, като сочи половия си орган. Той, понеже от по-рано са се надушили, веднага гласно й дава съгласието си и тръгва подире й. На мен ми стана мъчно и много жалка и печална картина ми се видя тази. След тази картина видях друга: Върви една жена с градска форма, със сини очи, не от високо произхождение; Пеньо, като я съзря, тръгна пак по нея, видях му гърба и тъй гузно, да ги не види някой, поспряха, размениха си няколко думи, колкото да си определят място къде да свършат работата си. Тук ми се видя още по-жалък и изпаднал. Аз вътрешно дала съм му свобода да опитва, да види. Но мъчно ми беше, като го гледах в това жалко положение. Завързал връзки с паднали жени и явно върви с тях. И ето че идва друга картина: Настъпва едно опомняне, едно осъзнаване и изтрезняване. Разкайва се, че е тръгнал по този път. Обръща се към мен [с] топло чувство, прегръща ме и ми казва: „Никой да те замести, аз [се] кая за постъпките си." След нея картина, гледаме на едно място движение на народ, между който се движат и онези паднали жени, които го търсят с погледите си и му дават разни знаци. Аз го питам с неспокоен глас и с бързо темпо: „Обещал ли си им на тези, че ще отиваш да се срещаш с тях?" Той седи при мене и ми казва, че не е обещал на никоя-и няма вече да иде при тях. На 14.VIII.1932 г., на Рила, срещу 15-и сънувах, че съм учителка, имам час по ръчна работа. Децата работят с пластилин разни форми на живи същества. Едно дете ме изненада с направата на един мечкарин, който свири на китара. Детето малко, а туй, което е направило, много ме зарадва. После влязох при Пеньо, и той също има ръчна работа. Неговите деца като че по- големи, но видях Стоянка, прави една стомна, но тъй изящна, че много ми хареса, лакирана. Питам Пеньо как се научиха тъй да ги лакират, а той ми отговори, че сега му казали с един мокър парцал, намокрен в пепел, като се мазнели, ставали такива. Ново откритие за нас. След тази картина даде ми се друга. Стоя на една широка улица и вървя полека, от лявата ми страна и малко напред от мен падна един снаряд, който разрови земята и една група хора както вървяха с добитъци и прочее, току изпопадаха и ги затрупа земята. Едни с изпочупени крака, ръце, глави, взеха да се показват из затрупаното, ужасна паника. Виждам Учителя, с една лопата отива и почва да ги разравя. Аз съм непокътната, незасегната, също както е казано в псалома - „тисящи ще падат от страната ти и 10 тисящи отдясно ти, но при теб няма да се приближи" и пр. Аз само наблюдавам и се чудя! Друга картина: Пред Учителя са сложили, да се храни, разни работи, пък аз седя и пред мен един широк съд стои с мед, чист; почвам да дробя залъци и да ги обръщам в меда. Учителят от дясната ми страна седи и току почна да яде от моите залъци в меда. От сложената Му храна не взема и нито я погледна. Към 10 август, пак на планината, сънувах, че съм ученичка в клас. Учителят дава на всеки да нарисува по нещо. А на мен каза: „Я излез ти да нарисуваш целия свят." Аз излязох на дъската и позамислих се какво да нарисувам. Дойде ми на ум да нарисувам камбанария, като си мисля, че най- добре ще я нарисувам, и черкова до нея, няколко дървета настрани и ще заградя един голям двор за градина с леХII, посети с разни семена. През юли, пак на Рила, сънувах войната, която водят турците. През месец октомври 1932 г. в с. Равна, на квартира у дядо Истатка, една вечер сънувах следното: На десния ми крак, по дължината на кълката, с главата надолу забита в месото, някои жени били превързали някога една змия, голяма, без да зная аз, с цел да внесе отрова в кръвта ми и да се разруши тялото ми. Минал срокът и същите или други жени, не зная, току ми казаха, че на крака ми има змия привързана; аз изтръпнах от ужас при мисълта, че в тялото ми има впита змия! Стоя като вкоченяла, с мисъл, че всичко е вече свършено с мен. Жените почнаха да развързват крака, с надеждата да видят, че тя вляла отровата си и тялото ми ще се разруши. Развързаха, а аз стоя неподвижна, цяла в тръпки. Току изтъркулна се змията на земята, зашеметена, аз не смея да погледна и след малко, с голямо учудване провикнаха се жените, че змията умряла, отровила се от моята кръв, не била в сила да напакости. На 19-и срещу 20 декември 1932 г., понеделник вечер, сънувах: Отивам на Изгрева. В преддверието се видях с Русева. Отидох при Боев, приказвахме. Научавам се, че Учителят напоследък държал по-интимни лекции, пророчески. Аз веднага си помислих: „Ето коя била причината, задето не изпращат резюмета." Намирали сме [се] в крайни времена. Казаха ми, че Учителят спи на креват 2 метра високо над земята. Никак не се допира до земята и никак не ляга на земята. Съгледах Стоянка, нейният хазяин имал цели складове черно брашно и търси начин да го унищожи, но не може да намери, нито може да го изгори. Казаха ми, че черно брашно или хляб от черно брашно никак да не употребяваме и вече братята и сестрите там не употребяват черен хляб. Аз се зарадвах, понеже, без да знам това нареждане, не съм обичала никак черния хляб. На З-и октомври 1933 г., в с. Равна, в квартирата у дядо Истаткови, вторник срещу сряда, към 3-4 ч. след полунощ сънувах следното: Намирам се около Учителя на Изгрев, току-що съм излязла от клас с тетрадка в ръка и добри, доста пълни бележки. Идва при мене Стоянка Илиева, разтревожена, че пропуснала школата. Аз я прегърнах с лявата си ръка и й показах тетрадката, че съм вземала почти пълни бележки и много отчетливо е написано, да не се безпокои. Друга картина: Намирам се в една къща и гледам през горните врата към улицата, през която минава голямо шествие от братя и сестри - Бялото братство цялото, начело с Учителя. Много радостна се почувствувах, но след малко време мина (също) голяма тълпа от попове и владици, разярени, че като ги гледах, страх и ужас ме обземаше. Друга картина: Вървя нанякъде из улица и ето че насреща виждам Учителя, кротък и мил, с отправен поглед към мен. Аз побързах да се приближа до Него и тъкмо си мисля какво да Му заговоря, и Той постепенно стана невидим във въздуха, готов, за да ми се покаже пак из друга някоя улица. Картината е тъй силно отпечатана в моето съзнание, тъй жива, че като вървя из улиците, струва ми се, че ще видя Учителя усмихнат в пространството, отдето ме гледа, напътствува и придружава навсякъде и всякога, изпълняващ ролята на ангел- пазител и ръководител. Нещо тихо, приятно и доста убедително ми нашепва: „Ето, изявявам ти се! С тебе съм навсякъде и всякога! Бъди смела и решителна в живота! Работи! Прояви доброто, което е вложено в тебе отпреди вековете, носи новите идеи и буди душите в Бога! Нека животът ти бъде фар за онези души, които се лутат в тъмнината и в безпътицата на бурното море! Носи светлината и знанието на новия живот, посочвай истинския път на забъркалите се в мрачината души! Подтиквай ги към великото, към мощното, което ще ги оживи! Така ако вървиш и постъпваш, Аз всякога ще бъда в тебе и с тебе и ще ръководя кормилото на твоя живот!" На 6.Х.1933 г. сънувах, че Учителят толкоз много ме е приближил до Себе Си, щото доверил на мен стаята Си и всичко. Аз се разпореждам за всичко. Хляб си взимам от Неговия и само аз влизам в стаята Му и Му прислужвам. На 7.Х.1933 г. срещу неделя станах в 2 ч. след полунощ. Размишлявах, четох беседа от второто томче - „Неразрешеното", направих си наряда - това трая до 6 ч сутринта. Изпълнена с една тиха радост и доволство, мене се до- дрема, сложих главата си на възглавницата и заспах. Сънувах: Седя на една маса, Савка от дясната ми страна седи, а Учителят седи начело на масата, от дясната ми страна. Малко преди ние със Савка сме яли, аз съм сварила една тенджера супа от картофи. Учителят се хранеше и като видя тенджерата, запита радостно: „Какво ядохте?" Аз му отговорих: „Супа, има и за Вас, Учителю." Той ми каза да Му сипя, защото много обичал супа от картофи. Аз плувах от щастие! След тази картина намерих се пак при Учителя на Изгрева. Готвехме се за закуска. Като погледнах в салона - няма никой! Веднага запитах: „Къде са братята и сестрите?" Отговориха ми: на горницата днес има особена специална закуска, която ще я получат там като нещо свещено и знаменито. Аз веднага се отправих натам. Отвън стоеше Мика Тодорова, натоварена с мисия да пуска вътре. Зарадвах се, като видях нея, понеже близка ми е по душа. Запитах я дали не съм закъсняла и дали ще ме пусне вътре. Прегърнахме се и тя ми каза, че ще ме пусне, че не съм закъсняла и че вътре ще ми дадат 3 парчета особен вид торта, в знак на новия клас, който Учителят открил - Клас на аурата. Мика ми каза, че тя още не била влязла в този клас. Радост неизказана изпълваше цялото ми същество! На 14 октомври 1933 г., в канцеларията на училището в с. Равна, следобед, в разговор с Пеньо, той, без да иска, несъзнателно ме нагруби, за да защити баба Атанаса, моя хазяйка. Дълбока скръб изживях в момента, задето нямаме самообладание и себеконтрола, че понякога ставаме оръдия на които не трябва и ги пущаме в нас да изядат и изпият това, което със свещен трепет и големи усилия сме скътали. Отношения между две души и повече лесно не се създават, а много лесно се развалят! И ние, вместо да благодарим, че Бог ни е събрал да бъдем заедно с цел да се подвизаваме духовно, да растем и да се развиваме в духа на новото и вместо да трептим един за друг, понякога ето как се оскърбяваме, без да искаме! Господи и Ти, Учителю, помогни ни! Съзнавайки закона на противоречията, аз се помъчих в най-скоро време да трансформирам всичко това и успях. Още там аз дадох вид, като че нищо не било, заговорих и след туй дойдох си в квартирата. Вечерта призовах Учителя, помолих се да разпръсне Господ подобни недоразумения между нас, защото работа ни предстои. Хармонични условия ни са потребни! Вечерта седях до 12 ч. и сънувах: била съм на Изгрева, минава Учителят. Някои се приближиха и Му целунаха ръка, както минава. Отидох и аз, но Той беше тръгнал. Аз му казах: „Учителю, искам да Ви целуна ръка." Той спря, погледна ме усмихнат и ми подаде ръката Си, здравата. Аз я целунах, а Той, както ми държеше ръката, поднесе я сам до устата ми още два пъти и ми каза: „Хайде да станат три пъти." Събудих се доволна и изпълнена с мир и радост. Беше неделя. Прочетохме с Пеньо една лекция от второто томче - „Неразрешеното", и останалата част от деня до вечерта пяхме на два гласа, а вечерта аз свирих и научих да свиря наизуст „Запали се огънят". Благодарих на Бога за прекарания ден и си легнах към 11.30 ч. На 5.II.1934 г., 5 ч следобед имах среща с Учителя. Разправих Му за Пеньовите сънища и прочие. Важно за мен и знаменит е този ден, понеже Учителят ми каза да уча на пишуща машина и още същия ден Савка ме запозна с особеностите на машината и ми предаде първия урок. В сряда, на 7 [2] с. м., Савка ми даде клавиатурата на нейната машина, да упражнявам пръстите. Много съм радостна. На 9.XII.1933 г., събота вечер, спах в 66 [2] при Василка. След като вечерях­ме и след като се окъпах, легнах си на Василкиното легло. Сънувам: виждам надапечко от мен една хубава нова бяла къща и ми се нашепва, че тази къща Учителя направил за мен, тя е вече моя. Преди този сън, през месец ноемврий същата година сънувах, че съм си купила къща, състояща се от стая, кухня и веранда. БратТахчиев, като инже­нер, почна да прави една стена, да загради верандата, че да може да се минава от кухнята в стаята през верандата, без да се вижда от чуждия двор. Съседите ми са били момчета евреи, но много добри. Оказа се, че къщата е подвижна и може да се постави където искам - мога да я занеса на моето място на Изгрева. А на 16.XII. т. г. срещу неделя сънувах: Пеньо, Владо и аз пътуваме по брега на морето, на едно място спряхме, казаха: да се събуваме, уж за да прегазим, да отидем на другата страна. Никой не знае към средата каква дълбочина има водата, но те са с мисълта, че знаят да плават. Казаха на мене да се кача на рамената на Пеньо и тъй прегазихме морето без плаване, защото не беше дъл­боко много. През месец ноемврий същата 1933 г. сестра Мария Златева ме съну­вала в един басейн на баня, стояла съм в средата, уж се мия, пък съм облечена в хубава бяла рокля и розова кърпа на главата. Била съм хубава, като ангел. Няколко дни след това, след този сън, сънувах, че с Пеньо се връщаме пак в Равна, но Равна не е такава, каквато я знам, и училището - белосано. След заминаването на Пеньо за турското село сънувах, че пак двама сме в Равна, събираме и опаковаме вече багажа, ще си отиваме. На тръгване госпожа Бояджиева подари на Пеньо една бяла копринена кърпа и на мене - също, но на мене даде и една кърпа и една ешарпа копринена, бяла, в знак на благодарност - тъй разбрах сама, - че задето им оставихме местата. На 6-и срещу 7 февруари 1934 г. сънувах, че се намирам пред свещения олтар на Учителя, на молитва, с мен е и Савка. Там беше и Учителят. Този сън беше към 3-4 ч след полунощ. Събудих се и пак заспах. Сънувам, че се намирам в едно училище, дават ми 3-о отделение да обучавам и аз сама да се грижа за всичко на тези деца, и архивата да водя, и детската библиотека и пр. Току чувам, че някой продава юргана на Пеньо, аз избързах и го купих за 60 лева. На 14-и срещу 15 февруари 1934 г., четвъртък, сънувам: Получавам писмо от царицата, със съвети, че аз трябва да работя - да изпращам писма с картини, като същевременно тя ми изпратила и много картини с нейния образ за целта и ми пише: „Ето, аз улеснявам работата ти, няма да мислиш как да почнеш, а само да изпращаш картините на хората, придружени с хубави писма." Събудих се към 4 ч след полунощ много бодра и жизнерадостна! На 11.VI.1934 г. срещу вторник [Сън:] Срещам се с Учителя. Между разговора, между другото каза ми следните думи: „Кажи на сестра си по-рядко да се сношава." През деня брат Звездински ми прочете един реферат върху Майката и възпитанието на детето. Великолепен реферат. Останах във възторг от красотата и картинността на езика. Събуди се и в мене силно желание да работя и аз върху себе си, за пробуждането на тази дарба, че и аз един ден да бъда полезна на обществото, да работя на това поприще. Искам да имам писателски и поетич­ни дарби за славата на Бога. Сряда, 13.VI.1934 г. Учителят в класа доста сериозна лекция изнесе. След закуска взех от Савка лекцията „Стотелева" и прочетохме я заедно. Поговорихме си, но разго­ворът ни беше в дух, който повече внесе скръб в душата ми, отколкото радост. През месец юний 1934 г. сънувах, че се намирам в с. Кладница, всички хора там ми са познати и любвеобилни към мен. Преди една година била съм им учителка с Пеньо заедно и искат да им стана пак учителка заедно с Пеньо. Селото - близо до София и пред мен виждам един дълбок извор, мисля си, че името си носи селото от този извор, по селски наречен „кладенец". Яви се пред група селяни един лекар, който, като ме видя, че там съм с Пеньо, ръкува се с мене и помисли, че съм женена, а хората му отговориха: „Те не са женени, но са годени, затова ги искаме учители в селото ни." Това е мнението на цялото село за нас, което единодушно ни обича и желае. През месец юлий същата година, 1934 г. В размишленията си за моето учителствуване къде ще бъде идната година, сънувах, че съм в Равна, пак с Пеньо учители. Моята стаичка, каквато си е мъничка, я виждам на една височин- ка и група хора от Равна, весели, засмени, се гласят да дигнат къщичката ми и да я спуснат по наклона в Равна, за да живея в моята си къща, да не взимам под наем. Аз си помислих, че ще ми е тесничко, но съгласих се, поради обстоя­телството, че по-добре на тесничко, но на свое, отколкото на широко, но на чуждо. След това ръкувах се, здрависах се с всички селяни, и с Милуш Рангелов. На 16.I.1935 г., сряда, към 12 ч. [на] обед, полегнах си да си почина, сънувам Учителя при нас и в съзнанието ми е изявеният Христос, Който ни каза: „Ще ви кажа една тайна - когато се намерите в безизходно положение и сте отчаян, направете едно добро, макар и микроскопическо да бъде то - на вас животът ще ви се продължи и всичко ще ви тръгне непременно; закон е това, който никой не го знае." Другото не запомних. 22.I.1935 г., вторник вечер, преди да стана, сънувах се, че съм назначена учителка в село Равна. Там съм, и Пеньо там. Чудно ми се видя и веднага се сетих за това, което бях си поставила за цел. Зарадвах се и си разреших това, което ме измъчваше. На другия ден, сряда, чу се новината за смяната на кабинета. На 4.II.1935 г., понеделник, към 3.30 ч следобед дойде Савка при мен и през южния прозорец съгледахме Учителят се връща откъм Симеоново, излязъл на разходка. Ние се завтекохме двете, посрещнахме Го, целунахме Му ръка и тръгнахме заедно към дома на Учителя. Разговаряйки се пътьом, като стигнахме до къщата, Учителят ме покани вътре на среща. Казва Учителят: „Човекът е много упорито и своенравно същество. Своенравно - прави каквото си иска, а упорито - настоява и не отстъпва от своето си." Казах му: „Учителите са много обременени, пише Пеньо, че от сутрин до вечер, до 12 ч полунощ работи и много се уморявал/ - „Може и без да работи толкова, но за този, който знае как. Сега той нека работи така. Който работи, има едно изкушение, а който не работи - много. Аз ако съм учител, ето как ще работя: Като срещна един селянин, ще му кажа: „Купи си едни нови хубави цървули, чисти, прани, бели партенки, и всяка вечер измивай си краката с топла вода - това ще бъде за твое добро." Като срещна търговец, ще му кажа: „Бъди честен и справедлив, гледай си добре работата, за да ти върви." Като видя един овчар, ще му кажа: „Гледай добре овцете, подбирай хубава паша, за да ти върви", а на жените ще кажа хубаво, тънко да предат. Така ще им говоря най-напред, за Бога и за други работи няма да им говоря. После друго ще им говоря..." и така нататък. Казах Му за изкушението по случай новия кабинет, че министърът на просветата му бил пръв приятел, да му дам писмото, че да ме назначат до 1.III., че да взимам и през лятото заплата. Той ми каза: „Добре, ще си разшириш бараката, материално ще ти се подобрят условията" и пр. Аз като му казах, че не искам да напусна добрите условия тук, които небето ми дава, и че решила съм да не учителствувам и пр., и пр., искам да си продължа и свърша курса по пеене и с Катя, „но искам едно от Вас да ми кажете - правилно ли е моето решение", Той ми каза: „Използувай добрите условия, учи сега и гледай да усвоиш метода на Тричков." Казах Му за съня, даден през време на опита с многократното казване на Добрата молитва през деня след заминаването на Пеньо. „Хубаво е да се молим за другите, каза, и чрез молитвата всички недъзи се изправят и се помага." Казах Му, че с Катя се обикнахме и работата добре върви. Разбрах, че Учителят беше и е доволен от моето подвизаване и ми каза: „Продължавай и работи така, както работиш сега." Целунах Му ръка, благодарих и си излязох. Към 25 август 1935 г. на Рила, при Ел-бур, в палатката сънувах: Каза ми се отвътре: „С музика ще се занимаваш - пеене и цигулка. В музиката ще се проявиш. Там са твойте дарби!" Много се зарадвах. По-рано, към 12.VIII.1935 г., пак на Рила, сънувах: В нашата къща с голям двор и градина дошли ни гости. В двора видях едно дърво, натоварено с хубави големи зачервели праскови, вече узрели, но аз намирам да постоят на дървото още 1-2 дена. Нито един плод не беше откъснат още от никого. Баща ми, млад момък, ми каза да набера праскови, да почерпя гостите. Аз не рачих да късам, исках да постоят на дървото още 1 - 2 дена, до доузреят хубаво. Тогава баща ми излезе навън, във външната градина, да донесе плодове за почерпване на гостите. Събота вечер - 26.IX.1936 г. призори, [сън:] Видях, Учителят минава с много хора. Той беше в светлина, като стар, с изящна бяла коса и бяла брада и лицето Му като слънце. Втора картина: Един мой бивш ученик, Стоянчо от Равна, като дете седи на земята с други две деца, разказват уроците си. Стоянчо проявява паметлива способност и разказва философски урок безпогрешно. Аз стоя, наблюдавам, слушам, без те да ме виждат, и съм в удивление. Учителят стои до мен и Му разправям моето очарование от Стоянчо като много способен ученик със силна памет, че неговите сестрички минаваха за добри ученички. Учителят ми отговори: „Стоянчо е психолог и има добра памет, понеже е дете." На 23-и срещу 24 януари 1937 г., след като се събудих към 3.30 ч сутринта, неделя, рекох още малко да си подремна, че е рано за наряд, а вън студено. Много малко, та чак в 6 ч се събудих. Пропуснах наряда и утринната беседа, но бях много радостна, защото сънувах: Учителят казваше нещо доста убедително. Вървяхме заедно, приказвахме. Аз Го бях хванала под ръка, от дясната Му страна, и досега чак чувствувам пръстите на дясната Му ръка в моята ръка. Мила и радостна картина, която остави дълбок отпечатък в моята душа. През деня в събота бях получила писмо от Пеньо, който ми пишеше, че сънувал: сме се венчавали двамата с него. На 30.I.1937 г., събота срещу неделя, сънувах, че съм отворила един курс по пеене, по методата на г-н Тричков да го ръководя. В курса беше и Мичето Златева и Пеньо. На 31.I.1937 г., неделя срещу понеделник, сънувах Учителя. Дойде при мен, целунах Му ръка, после отиде и другаде и най-после - у Теофанини. Аз Го придружавах. Теофана стоеше права, тънка, слаба и току я видях легнала на гръб, много слаба, не може да стане, постила, нито можеше да говори. Учителят стоеше прав срещу нея, гледаше я, гледах я и аз и се събудих. На 15.II.1937 г., понеделник, в 8.30 ч. бях на БИАД, на концерт цигулка от дошлия в София гений - Пршихода [3]. Много братя и сестри бяха дошли от Изгрева. Беше и Учителят. Виртуоз първостепенен! Радост необикновена и благородни подтици изпълниха душата ми! Благодаря на Бога, че ми даде такива благоприятни условия, да мога и аз да чуя и видя виртуози в областта на музиката. Върнахме се в 12 ч. вечерта. Спряхме се в салона, където беше и Учителят, Който беше много разположен и ни обясни много работи относно концерта и музиката въобще. Легнах си в 1 ч. и заспах под силното впечатление на концерта и на самия гений, събудих се в 4 ч. бодра, бях сънувала музика и Учителя. Беше ми студено, печката не гореше, та повторно легнах и сънувах, че ме назначили в едно Софийско училище учителка. Назначението ми - в джоба и отивам да съставям акт за встъпване на длъжност. Приказвах с Анастасия Абаджиева, учителка, моя приятелка. Часът е 9 без 1/4. Аз казах, че клоня да закъснея. Пък тя ми рече: „Има време. Занятията почват в 9 ч." Тя ми каза: „Ти защо не пишеш някоя статия във вестник „Зора", за какво трупаш тези познания?" И ми каза да напиша две статии - две теми. Изгрев, 8.V.1937 г., петък срещу събота, сънувах Учителя и аз и някой друг. На 22.IX.1937 г., от 1 1/2 до 3 ч. почивах и сънувах: Двамата с Пеньо пътуваме по вода, като в лодка, но карана като че ли от коне. Много хубаво я караха, знаеха пътя, а ние безгрижно седяхме вътре. Сънят следобед беше. На 28.XI.1938 г. сутринта, след като изпратих Пеньо в 6 ч. за село, аз четох бележките от петъка и към 7 ч ме улови дрямка и заспах. Сънувах, че съм у сестра Златева и видях, че тя с една дълбока чиния отива за мляко, излязох от стаята и поръчах да вземе и за мен половин килограм, а пред вратата видях Мичето. Тя ми каза: „Еленке, Учителят поръча - каза да работим, трябва да работим, да работим!" После се намерих като у сестра Динова. Там имаше едно момиче, русо, младо, нейно внуче, с музикални дарби. Аз с него се разправях и бях си вземала хляб, та ядох у тях. И точно към 9 ч. се пробудих с гласа на един млад брат, чийто глас слушах и след като се събудих и дълго време звучеше този глас в ушите ми. Той ми извика: „Еленке!" 28.XII.1938 г., 4 ч. следобед Среща с Учителя „Когато имаш едно възвишено състояние, разположение, мир и хармония, когато светли мисли се излъчват от главата ти и благородни чувства бликат от сърцето, това е работа, значи ти работиш, ти си в Божествения свят. Трудът е в духовния свят - когато говориш на някого и го убеждаваш или се трудиш да те разбере; а на физическо поле което става, то е мъчение. Когато един човек отвътре няма възможност, няма проблясък и подтик, не се труди да го осветляваш, остави го - природата ще го възпита и пробуди в един дълъг процес. Едни хора от своето невежество страдат, други - от глупостта си, трети - от злото, което имат, и четвърти - от добротата си. У тях идва тщеславието, да се покажат пред хората колко са добри и т.. н. Всичкото щастие и нещастие зависи от самия човек. Сам си го създава. Не си създавай сама затруднения, да се нагърбваш със спящи хора да пробуждаш и подкрепяш. Излишни страдания не си създавай. Не разкривай своята скъпоценност пред хора, които не са пробудени, пред лоши, за да не ги изкушаваш, да почнат да мислят и да кроят планове как да ти задигнат богатството. Нито ги гощавай с баници и прочие, ако ти дойдат вкъщи... Захвърли всичко онова, което иде от човешкия свят. Нека се опита Георги." Срещу 23.XII.1939 г., през нощта срещу събота сънувах нещо хубаво, което не запомних, но се събудих към 2 ч. и половина среднощ с тази мисъл, която ми се е предавала насън: „Ухото е външен орган за слушане и чуване във физическия свят, само това, което Бог ни говори чрез природата и хората отвън, само доброто, само Неговия глас да чуваме. Има и едно вътрешно ухо, съответно на външното, предназначението на което е да чуваме гласа на Бога отвътре, да чуваме Неговите съвети и напътствия!" Склонна бях да размишлявам, събудена от тихия и приятен шепот на Бога, назидавайки ме да бъда крайно внимателна, за да вървя в пътя на великия живот, по който път вървят напредналите и съвършените души! Вечерта приказвахме с Надка от Хасково върху обидите, нанесени от Савка на мен, и нейната лицемерна обхода към Надка. На 15-и срещу 16.III.1940 г., петък вечер, към 4 ч. сутринта се събудих с тази мисъл. Каза ми се насън, че за да се запази едно приятелство, се иска една пълна, абсолютна вяра в Бога, любов към Бога и единение с Божията мисъл и за никого лошо да не мислим ида не приказваме, както Байтова държи и за никого не говори лошо, както преди. Колко е ХIIтра и как се е прибрала вътре в себе си. Само тази е гаранцията за запазване на едно приятелство докрай - за вечни времена! Байтова е дадена като символ на моето сърце, на Любовта в мен, която за никого не говори лошо. А е съсредоточена в един хармоничен вътрешен живот, без да се разсейва и пръска навън за суетни и преходни неща. Връзка с Божията мисъл и пълно доверие и любов в Бога гарантират запазването на едно приятелство, което е дадено отгоре. Няма сила, която може да го развали. Любовта никога не отпада. Тя е неизменна. Рече ли човек, че някога е обичал, а сега не обича, той се намира в човешката любов, в любовта на вечните промени. Когато любовта на човека се мени, това показва, че той не оценява благата, които Бог му дава. За да запази любовта си, човек трябва да гледа на всичко, което става около него, като на предметно учение. Ако срещне човек, който не го обича, нека си даде отчет, обича ли той Бога. Ако срещне някой лош човек, нека се вгледа в себе си, дали и той няма същите качества. Като се поучава от другите, без да съди, човек запазва любовта си. Той е издържал изпита си и може да върви напред. Не съдете лошия човек, но търсете причините на неговата лошавина. Ако някоя мома е лоша, причината на лошавината й се дължи на това, че е изгубила любовта си. Когато изгуби капитала си, и търговецът може да стане лош. Изобщо, когато изгуби нещо ценно, всеки човек може да стане лош. Преди всичко, може ли той да изгуби онова благо, което Бог му е дал? Бог е създал слънцето като велико благо на живота. Никой не е в състояние да отнеме на човека правото да се ползува от Божествената светлина, освен той сам. Когато пътници минават през пустинята, дигат голям прах около себе си и мислят, че целият свят е покрит с прах. Не, прахът е само около тях. Страданията и радостите зависят от самия човек. Ако живее правилно и разумно, той ще се освободи от мъчнотиите и страданията. Следователно, искате ли да се освободите от противоречията в живота, дайте място на Бога във вас, Той да работи. Той да се проявява. Каквото Бог ви казва, слушайте Го и изпълнявайте думите Му. Ако някой ви обиди, не бързайте да отговаряте, докато не сте чули думите на Бога. Попитайте Го как да постъпите. На З-и срещу 4.V.1940 г., събота, към 5 ч. сутринта сънувах: Бях с Учителя, Който ми каза следното: Идеята, която даде Мичето Златева... На 1.IV.1942 г. следобед, извикана от Пеню мислено, дойдох си. Пяхме двамата молитвени песни, които някога двама сме ги пели на върха Манчо, над Маричките езера, след прочетена беседа. Свързахме се с онези същества там. Изпитвахме свръхвисше състояние, неописуемо. На другия ден - на 2.IV.1942 г., следобед, ме нападна дрямка, търкулнах [се] близо до Пеню [и] сънувах: Учителят ме целува в устата, някой хлопна вратата и аз скочих и се събудих - тя беше Савка. Около 20 април Савка ми създаде големи тревоги и смущения. Искаше да ми даде машината й, да почна да взимам уроци, та да й стана машинописка. Трудността беше там, че си послужи с Учителя - това е неин маниер. Когато тя иска да използва своите приятели за свои лични цели, взима пардесюто на Учителя, туря го отпреде им и казва: „Справяйте се сега." Но вчера, на 26.IV.1942 г., неделя, Учителят каза на беседата: „Горко на тези, които използват своите приятели!" Нощес, срещу понеделник, сънувах я, дошла при мене, аз й говорих нещо. После видях друга картина: Къщата на Учителя, а край нея минава Савка, плаче и вика като побъркана да излезе Учителят, но Той беше се оттеглил и не излезе. Остана тя самата със сърцераздирателен вик. Никой нямаше с нея и покрай нея. После видях Учителя, поставяше на изпит сестрите, две по две да изпяват по една песен, дует. Видях Шишкова и още една, се пънкаха. Не можеха хубаво да пеят. Аз искам ... 1945 година На 5-и срещу 6 януари 1945 г., понеделник, сънувах великолепен сън. Изведоха ме на екскурзия, минахме през една много красива поляна, обкръжена с борови дървета, на планината. Видях прав, очертан път, който води към Годеч, и други пътища из разни места и един към Равна. Над пътищата се издига планината. Минавайки през вълшебната поляна, чудни сияния от слънцето се явяваха на небето в различни багри, които се отразяваха върху планината и поляната и им придаваха неземна красота. Спрях се, гледах и се радвах ненаситно, мъчих се да запазя тази картина в съзнанието си за вечни времена. Спрях и не исках да вървя по-нататък, но трябваше да вървя, заставена бях от невидими водачи. Тръгнах, навлязохме в красива гора, където сиянията на небето продължаваха и даваха разнообразни картини, една от друга по-очарователни, които се отпечатваха в съзнанието, за да останат завинаги с мен като постоянно място за отдих и вдъхновение. На 27 декември, сряда, в 6 ч. и 45 мин., 1944 г. сутринта нашият любим Учител ни напусна и си замина. Остави ни да скърбим и мислим за Него. Дълбока и незаличима е скръбта на всички ученици, които Го любят. До 40-ия ден от Неговото заминаване аз често Го виждах насън как Той става, оживява и съм се зарадувала, че всъщност Той не е заминал, а остава завинаги при нас. Желанието ми да Го сънувам, да Го виждам растеше от ден на ден и ставаше все по- силно и по-силно, неудържимо. Денонощно Неговият мил и светъл образ беше в моето съзнание и не исках да мисля за нищо друго, освен за Него. Исках да Го виждам, да Го сънувам. Една вечер се събудих към 1.30 ч след полунощ със следната картина: Аз съм била при Учителя в стаята, долу, където приемаше, разговаряла съм и съм излязла навън. Връщам се с една кофа, чисто бяла, от нечуплив материал, и влизам при Учителя, но намирам стаята отворена, влизам вътре, виждам: радиото свири тихо, а Учителя Го няма, излязъл. Аз веднага излизам и силно извиквам: „Учителю!" и ето, чувам как широко се отваря двукрилният прозорец и Той цял се явява и Го виждам от краката до главата, с поклон ме поздрави от горе два пъти. Много се радвах, като се събудих, дълго мислих и пожелавах да ми се яви така, че да ми говори. И ето, пак заспивам и се събуждам призори със следния сън. Учителят говори с Пеню дълго време. Аз съм при тях. Учителят казва на Пеню: „Хайде да отидем в Мърчаево, да продължим разговора", с оглед на това, да не ги прекъсва някой. Обърна се Учителят и към мен и каза на Пеню: „Ще вземем и Еленка с нас." Тогава Пеню ми каза да напълня бялата кошничка с провизии и хляб за из пътя. Друга вечер, наскоро, пак Го сънувах. Ние сме в школата, но не нашия салон, а друга една голяма стая, чакахме до влезе Учителят - и се събудих. Една нощ сънувах, че стоим с Анастас, на како Бада, един до друг. Той взе, че ме целуна, а аз турих си ръката на неговото рамо, без да си кажем една дума, и казвах на како Бада: „Защо не дойде горе при нас?", като че сме имали някакъв празник - доста братя и сестри бяха дошли от провинцията и спаха при нас. Како Бада нищо не ми отговори. Друга вечер сънувах, че Учителят и ние двамата с Пеню сме били в една стая за спане. Много се радвах, че Учителят е при нас и можем често да говорим и да Го запитваме по разни въпроси, без да има никакви пречки. Друг път, пак наскоро, сънувах Учителя, бяхме някъде към планината в едно здание. Взеха да вземат решение да отидем на екскурзия с Учителя. На мене ми се хареса да остана там, докато те дойдат. Обстановката беше мистична и на мене ми се искаше да се съсредоточа в себе си и да прекарам няколко часа в размишление. Учителят каза, като схвана моята мисъл: „Които останат, аз ще кажа на моите придружаващи ме (невидими напреднали същества) да им прочетат от моето доверително." 11.II.1945 г., неделя, събудих се към 2.30 ч след полунощ със следната картина: В школа сме, брат Т. Куртев четеше и ни каза: „Братя, Учителят е тука, ето Го" - посочи с ръката си към стената под портрета Му и видях как се очертава ликът Му първо в малък формат и постепенно стана по-голям. Зарадвах се много. Срещу четвъртък при съмване се събудих със следната картина: Учителят седи срещу мен и казва: Онези предмети, странични, които ни поглъщат голяма част от времето, са излишни и са една пречка за отдаването ни всецяло на същественото да се проучава. Цвета, на Желю Ганев, ми каза, шепнейки: „Отдай се всецяло в проучаване на беседите, съсредоточи се само в тях, не се пръскай на много страни за дребни, излишни занимания, от които нищо няма да придобиеш, а същественото пропущаш, за което ще съжаляваш, понеже няма много време." ______________________________________________________________________________________________ [1] Думата е пропусната, (бел. М.И.) [2] Ул. „Опълченска" № 66 в София, където Учителят е живял от 1905 до 1926 г., когато е построена една малка стаичка на Изгрева, наречена по-късно приемна на Учителя, а до нея през 1927 г. се построява салонът, (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) [3] Ваша Пршихода (1900 г., Водинани - 1960 г,, Прага) е от фалангата на най- видните представители на чешката цигулково-изпълнителска култура. Артистичната съдба на Пршихода е твърде необичайна. Първоначално той е ученик по цигулка на баща си и на капелмайстора Ароиз. Но от 1909 до 1919 г. учи при Ярослав Маржак в Прага, който в 13-годишната му възраст урежда първия му самостоятелен концерт. Видно, Маржак бил вещ педагог, постигнал високо ниво в развитието на своя ученик, но не е имал достатъчно педагогическо дръзновение да му вдъхне вяра, амбиция и кураж за смели артистични изяви. Затова Прши­хода (от 1919 г.) се реализира като цигулар из локалите на Югославия и Италия. Случаят обаче отредил, щото прославеният италиански диригент Артуро Тосканини „да го открие" в едно Миланско кафене. Той именно съдействал да му бъдат организирани концерти из Италия, които преминали при невероятен успех. Така започва неговата блестяща изпълнителска дейност из Европа (включително България) и в САЩ. От 1939 г. Пршихода преподава в майсторския клас при „Моцартеума" в Залцбург, а от 1950 до 1960 г. е професор във Виенската академия за музикално и сценично изкуство. Ваша Пршихода беше обаятелен, ярък, чувствен, романтичен цигулар. Неговата изключителна техника, красив и богато нюансиран тон, изразявани чрез един високо- виртуозен репертоар (в който влизаха и негови пиеси и преработки), завладяха и възторгваха публиката до последен предел. Концертът му в София представляваше едно от големите събития от тридесетте години на XX век. Достатъчно бе предварително пускане на негови грамофонни записи по „Родно радио", за да се стече на концерта му буквално цяла културна София. Неговата слънчева личност и невероятното му майсторство, в пълния смисъл на думата, омагьосаха, смаяха, доведоха до френезия публиката, която с отприщено въодушевление викаше и аплодираше „до срутване на салона". Двадесет и четирите биса, които той изсвири след обявената програма, не усмириха младите му почитатели и студенти от Музикалната академия, които начело с импресариото Георги Белчев, го отнесоха на ръце до прочутото денонощно заведение „Широката механа". Там. при особено приповдигнато настроение, стигащо до екзалтация, концертът му продължи до зори...