Ани

2. СУША В: Бехар, Буча. Песен над равнините: разкази. Казанлък: печ. и книговезница Гутенберг, 1939, с. 76-84. Дели Орман!... Самотия, които познават тая безкрайна и дива местност, и които живеят в нейните пръснати селища, знаят какво значи страна, където няма достатъчно вода. Населението, което живее там, здраво закрепено, милее за тая земя, обича я и на ум не му идва да я напусне и подири по-сочна и влажна почва. Та могат ли?... Могат ли да откъснат погледа си от тия просторни ниви, които стигат вековните гори на Дели Ормана, могат ли да не браздят нейната кора, която не винаги е мека и влажна?... Такава каквато е, родната земя, отдавна, в продължение на много години беше приласкала поколенията, които се раждаха, умираха, живееха без ропот, без упрек, че тя няма достатъчно вода. Тия, които минаваха през нея, когато земята беше нажежена като пещ, през късното лято, почернели от слънцето, със свити очи, в които едва се забелязваха зениците, немилостиво мушкаха своите катъри и бързаха напред, като .че ли се намираха в пустиня и гонеха оазис. Онези, които пътуваха денем с железница, която достигаше до по-оживени селища, вземаха твърдо решение никога да не пътуват през юлий или август, без да имат време да се запитат, какво правеха и как живееха хората по тия села и колиби с един централен извор, или кладенец, който често пресъхваше, който често липсваше. Никой от тоя, които живееха отсам, пък и самата управа, нямаха време да се запитат, как се живееше там, където водата се мереше с литър. Но при все това, такава каквато беше, тяхната земя за тях беше благодатна. Познаваха я и си я обичаха. Обичаха я, когато наесен ралата мудно браздеха тъмни бразди и обръщаха черната пръст, която неотдъхнала още, смесена с пресни стърнища, изпущаше сладостен дъх. Обичаха я през зимата, когато окото не се насищаше да гледа побелялата безкрайна равнина, покрита с дебела и мека, снежна покривка, приласкала едрото семе. Обичаха я напролет, когато те знаеха само да работят, неуморно, нестихващо, от ранни зори, до късна вечер, без да имат време да се радват на зелените губери, които се простираха докъдето погледа стига, на пролетните цветя, които се гушеха по синорите, на чучулигите, които с вик и песен прелитаха низко над техните глави. Обичаха я най-много през лятото, когато не сещаха летния пек, който пареше босите крака и изгаряше кожата им. Бяха свикнали с това могъщо дневно светило, което изпращаше потоци сили и топлина, без които техният хляб никога не ставаше. И когато годишните времена, тия вечни и верни спътници на майката земя, които нежно я приспиваха и будеха, се нижеха спокойно, изливайки с пълни шепи благодат и изобилие, населението спокойно и с радост чакаше жетвата. Но не винаги биваше така. Старите помнеха години, като тази сега, години страшни, отдавна минали, за които рядко се сещаха, но незабравими. Най-страшните, които могат да бъдат в Дели Ормана. Суша!... Дълга, продължителна, есенна и пролетна, когато вятърът задухваше през октомврий и май, лишен от влага, когато и последната капка вода останала от зимата се изсмукваше от въздуха, лишен от свежест, сух и неумолим. Признаците са ранни. Много ранни за ония, които могат да познават, още когато кракът не затъва в снега над коляното и през пролетта за ония, които жадно впиваха очите в ясносиньото небе, дивно и спокойно през април, чисто, като окото на дете, което не мисли да плаче. Липсват облаци по това небе. И колкото да е красиво с цвета на спокойните морета през деня, колкото да е вълшебно и дивно през спокойните нощи, осеяно с блестящи и едри звезди, това Дели Орманско небе, не е хубаво, не е добро за тях. Липсват облаци!... Тия крилати скитници, летящи като грамадни птици по небесната шир, отначало бели, вълнообразни, дивни със своята ефирност, гонени от северни ветрове, бавно свличайки се надолу, почернели вече, морни и тежки, напоени с водни капки. - Няма, няма дъжд, - думаше сподавено и глухо, дядо Първан на сина си, през един късен пролетен следобед. - Може и да има, тате. - Знам аз, познавам си земята... На 40 мъченици не вали ли... лошо, -въздъхна той, дълбоко и шумно, и подкара ралото напред. Земята беше твърда. Воловете мудно се движеха. Трудно се ореше. А царевица беше това, трябваше да се копае. Тук-таме се виждаха жълти зърна, несмогнали да се сгушат в пазвите на майката земя и жадно да се впият в нейната суха гръд. Стойко взема едно зърно, пипва го, обръща го в ръката си и го хвърля обратно. - Кораво!... Баща и син замръкват на нивата. Връщат се уморени и несигурни в своята стъпка. Вред такова. Всичко беше посято. Летните посеви много отдавна се гушеха под земята и се мъчеха да разберат, какво става и накъде да вървят. Едва закрепени в сухата пръст те правеха сетни усилия да видят простора и слънцето. Зимните се бяха дигнали само на педя, и жадно чакаха да бликне свежа струя от небето. Пшеницата, царевица, фасул, който се сееше навред, всичко, което трябваше да излезе на бял свят, чакаше в мъчителна жажда. Сушата идеше, или беше дошла. Всички в село я виждаха. Виждаше я и Стойко, синът на дядо Първана. Беше я видял много по-рано от всичките през очите на баща си, който никога не се лъжеше, усещаше я и сега по мъката, която го чоплеше. Лошо за всички и за тях. А те имаха двадесет декара, доволно земя -посята с жито, фасул, царевица. Толкова труд!... Бяха толкова души вкъщи, работеха неуморно и винаги сговорни. И добитъка беше много. Стойко разтриваше челото си, охкаше и тъжно думаше: - Загубена е нашата, тая година!... В село си приказваха: - Може и да завали. - Може! Не е ли ставало и друга година? Гледаш месец, два няма, че като ливнат дъждове, всичко се съживява. - Такова е мястото у нас. Няма що! - Ще бъде, ще бъде. Търпение... Божи работи са те - казваше друг. Приказваха и взаимно се утешаваха, вярваха и се надяваха за облаци, за дъжд. Поглеждаха небето, питаха, гадаеха по него, а то ги гледаше спокойно и безучастно. Ден след ден, минаваше времето, нижеха се дните, облъхнати от пролетен дъх, сгорещени от ярките и топли лъчи на лятното слънце. Неусетно идеше времето за жетва, наближаваше денят на първия сноп и селото не трепна от веселба. Това не беше само тяхното село. Това бяха десятки села, по целия Нови-Пазарски край, български и турски, които чакаха безпомощни и ужасени. Сушата, тая неканена гостенка, се простираше надлъж и нашир и като огнена стихия изгаряше всеки стрък. Страшно мълчание, глухо и зловещо, просмукано от палещия дъх на летния пек, покриваше селата, които чакаха и се надяваха за дъжд. Най-тежко беше положението на животните, тия неми приятели и помощници на човека, които сега се скитаха от едно място на друго, мълком, безропотно с измършавели тела, по които се четяха ребрата, със засъхнали уста и изцъклени очи, те сякаш молеха за капка вода и стрък зелена трева. Големите очи на вола, това вярно и кротко животно, което неуморно служеше срещу една торба храна, която сега липсваше, ставаха все по-дълбоки, по-черни и по-тъжни като бездънни езера. Той не разбираше защо тя липсваше, като трева, сочна и прясна, по безкрайните полета. Стадата, които не бяха малко, имаха същата участ. Тъжно беше да се гледа тоя свят на човешки събратя. Стойко ги гледаше неспокойно и мъчително, безпомощен пред тяхната участ. Техният добитък беше многоброен. Волове, крави, овце - би направил всичко, ако знаеше какво. Тъкмо по това време в село се разнесе слух. На десет километра от тяхното село, съседни села, турски, над осемнадесет по онова време, щели да се съберат, малки и големи, мъже и жени, да се молят за дъжд. Народът друго не знаеше. В своята проста вяра той се обръщаше към Оногова, Който имаше власт и сила да им се притече на помощ. Стойко беше чул за това, замисли се и каза на баща си: - Щели да се съберат, тейко, чух го днес в града, приказваха го в Де мировия хан. - Не е лошо, синко, такова нещо се е случвало по наше време. - Капвало ли е? - живо попита синът. - И още как! Една година, като тая, дяволът си беше турил крака. Валя, съвзе се земята. Мълчи Стойко, навежда глава, трепва нещо сърцето, овлажниха му се очите и си мисли: "де да може и сега да се съберем да се помолим, че да завали!”... - Че не може ли сега да стане нещо? - Друго време е сега, синко. - Ей, там ще се съберат, нека да идем и ние при тях, та заедно... - Що думаш, синко, с тия от друго вяра, дето няма да бъде! - Хора, бе тате, като нас, като всички. И те умират за вода и ние тук. Пък и нека тук да бъде!... - Може я. Що да не може! Попа да каже и да се събере народа - стана дядо Първан и излезе на двора. Замря приказката, стихнаха гласовете. Стойко стои замислен и гласно се пита: “Какво ли ще стане, ще се съберат ли, ще се помолят ли?” Изсъхна всичко, на сено стана. Няма храна, няма живот. Ще умре добитъкът, една седмица и не може да изкара. Същата вечер на мегдана седнали на пейките и праговете, селяните си приказваха. Навсякъде се беше пръснала мълвата, че осемнадесет села щели да се съберат да се молят на Аллаха да дъжд. Стойко беше там, когато заговориха за това. И, както тогава, той рече тихо и плахо: - Не можем ли и ние тук да се съберем? Може да завали... нали се е случвало и друг път! - Може я - обадиха се някои. - Нека се молят ония - рече друг. - Аз да ви кажа ли, ако капне там и тук ще капне. - Тъй я, на десет километра Свети Илия няма да забрави своите. И пак приказката замря. Не се спряха да помислят, да се посъветват, да опитат сетното средство. Скоро вече никой не си спомни, че на другия ден, много хора, уморени и жадни, ще кръстосат прашните пътища, за да стигнат на време на уреченото място, за една работа много важна, от която зависеше хляба на много бедни села и колиби. Можеше, защо не!... Когато вали всички се мокрят. На няколко километра, защо да не стане това, което е ставало не веднаж? Дъжд!... След петък, когато луната се сменя. Нищо чудно в това. Виж, че целия край се залее с благодатен дъжд. Дано молитвата бъде чута! Ставало е. Столетниците помнят такива случаи. Запомниха всички това, което стана тогава, запомни го най-вече и Стойко. Нея нощ той не можеше да заспи. Една смътна и неразбрана тревога не му даваше покой. Едно мъчително чувство го терзаеше през деня, то не го остави и през вечерта, с него си легна. Един до друг те лежаха на двора на постлани черги. През нощта сякаш някоя фурна бълваше огън; задухата се чувствуваше през ония нощи, които други години биваха тъй прохладни и спокойни, така чудни с еднообразния напев на щуреца. Стойко лежеше с морна глава, жадни за сън очи и мъчителна болка, сякаш го разпъваха. Сподавено той се питаше - да отиде ли, или не. Известно време той се бори, мета се, ту на една, ту на друга страна, докато най-после притихнал, с избистрен глас си рече: “Ще отида, че каквото ще да става, нека се смее цяло село". Едва тогава той заспа спокоен сън. Дигаха се млади гърди, почиваше си младо тяло, забравил мъка и тревога. И никой от домашните му, нито от село не видя и не разбра, че нататък по прашното шосе, призори, се движеше един човек, който бързаше и искаше да вземе пътя, преди да са започнали ония да се молят. Ходжата го видя и позна. “От друго село, от друга вяра", - си помисли той. Приближи се до него и с мек глас му каза: - Пред Аллаха всички сме равни, за Него няма народ и вяра. Дано той чуе молитвата ни! - Дано! - рече Стойко, заради воловете, заради добитъка. И преди да го усетят в село, той се върна; върна се ободрен, успокоен, сякаш го беше лъхнал свеж морски ветрец. Беше му приятно да ходи по нажежената пръст, не сещаше слънцето, което печеше, не сещаше задухата и маранята, която немилостива и тежка, беше захлупила селата. Запомниха всички това, което се случи през следващите дни. Видяха всички! Дъжд валя, валя изобилно, благодатно. Имаше вятър, беше духнал от северозапад, той донесе гъсти тъмносини облаци, тежки и пропити с влага. Те спокойно се изляха в дъжд. Валя няколко дни наред, сутрин и вечер. Едри капки, животворни, напоени не само с вода, но и с нещо друго, което оживяваше, възкресяваше всичко, жадно се просмукваха от сухата и твърда земя. Стойко също виждаше. Задушаваше го мъка. Само за техния край нямаше. Техните ниви не бяха напоени. Техните пасища не се покриха със сочна трева. Техните животни не се съвзеха. Изпосталели бяха и едва се влачеха. Така беше, Свети Илия на десет километра забрави своите. И един ден Стойко срещна случайно ходжата. Приказваха си дълго, седнали на един дънер между двете села. На другия ден той подкара измършавелия добитък: крави, овце, коне и волове. Те се движеха последни, бавно и уморено. Стойко ги беше докарал на паша, сочна зелена и изобилна, каквато нямаше по техния край. Имаше позволително да ги пасе, макар и в чужда мера. Караше ги всеки ден. Ребрата след няколко дена не личаха. Караманчо се галеше и ближеше ръката на своя господар, гледаше го с големите си черни очи, гледаше и земята и на свой език, сякаш казваше: “Колко е добра земята.” Земята беше добра. Стойко знаеше. Той разбираше всякога това, дори и сега, когато тя лежеше пред него, безбрежна, широка и мълчалива, сразена от страшната суша, която нея година не си отиде.

Сканирани документи*: 1. Предговор (II.1977 г., Изгрев) (с. 1) 2. Пръв и последен: за майстора (28.VIII.1973 г.) (с.1) 3. Магическа формула: есе : из “Моето иго" -беседа от Учителя, държана на 9.III.1919 г. (15.IX.1969 г.) (с. 1) 4. Пред горящата къпина - “Не коригирай божественото" (15.XII.1976 г.) (с. 1) 5. Първият и десетия извор: есе (20.I.1977 г.) (с. 1) 6. Открито писмо (8.V.1971 г., 4-5 ч. с.) (с. 1) 7. Послеслов (с. 2) _________________________________________________________ *Забележка на съставителя: Всички задрасквания са на Лалка Кръстева. Въвежда се всичко, което е написано от Буча Бехар (има се предвид за сканираните документи).

33. ЙОАННА, 18 ГЛАВА есе 22.I.1977 г. “Явно говорих” [Явно говорих: 24 август, сряда 8 ч.с. - В: Пътят на ученика: съборни беседи от Учителя, дадени на учениците от Всемирното Бяло Братство, при срещата им в гр. София на “Изгрева”, през лятото 1927 г. София: Просветния к-т, [1927], с. 379-430.] е осмата беседа съборна - 24 август 1927 г. Присъствували сме там, слушали и не сме мислели за времето. Защо днес си задаваме въпроса: Как сме я слушали? Какво сме преживяли тогава и малко по-късно, когато сме излизали от салона, стояли сме и чакали на двора да се поздравим и вероятно сме се радвали на щедрото Слово, на хубавото време и на това, че беше събор и сме събрани около Него, поканени на празнично тържество. Изпитваш странно чувство - ти ли си бил, ние ли сме били тогава, когато сме следели потока на Неговата мисъл? Колко ние сме отскочили напред, с хода на времето сме крачили, колко всичко сега е съвсем друго, колко и ние сме станали други. На днешното време, не зная дали изобщо би била възможна тази беседа - тая духовна жарава бихме казали, това сгъстено словесно богатство, това небе, което усещаш сега не спокойно в безупречната си синева, а бурно прорязано от светкавици и огласено от гръмотевици, а е било 24.VIII., сряда, тих, безоблачен ден, богат на слънце и на красота. Ние бяхме облечени красиво, празнично е било настроението и с леко сърце и лека стъпка сме прекрачили прага на салона - отиваме на беседа осмата!... Питаш се още, дали знаеше тогава, че всичко ще изглежда иначе, един огромен скок, едно задъхване от вълнение. Малко е да се каже това, когато сега, днес на 22.I.1977 г., събота, четеш тая същата беседа, спираш се на всеки ред, отваряш Евангелието, опитваш се да се пренесеш на това съборно утро. Не помниш нищо - нито следа от преживяното чувство: “Казвам: след тази беседа някой от вас могат да се обезсърчат, и да си кажат, че тази работа е само за учените хора. Прости сме ние, толкова по-добре, имате възможност да учите.” Един малък отзвук още тогава. Не става дума и сега до колко сме я разбрали тогава, доколко я разбираме и сега. Има нещо друго, което ни накара да вземем перото и да се спрем на нея, след като дълго сме се колебаели. Какво е човек, за да вземе думата, след казаното в нея и защо?... Половин век оттогава. Думите кънтят и нещо отзвучава вътре в тебе по един неповторим начин, проникнато, обагрено от преживяното, от оня час, когато сме останали без Него и имахме възможност през тия тридесет и три години да видим много неща, много събития, много живот вътре и вън от самите нас, много в живота на Братството и в света. Беседата!... Прилича тя на водораздел. Думата: До тук е било звучи, не, шуми, кънти като водите на океан. Картината на света в цялата хаотичност, в нейната драматична и трагична постановка, която едва сега прозираш, разбираш, че Той я нарисува с такъв замах, с такава смела линия, че ако тогава чувахме и виждахме всичко, щеше да настръхнем и съборния ден нямаше да ти се струва празничен и весел час. “Добре, че сте прости”. Ние харесваме този израз в Неговите уста и бихме желали да си останем прости, но днес виждаме вече не сме на онова място, нито в света на мисълта, нито в света на виждането. Блестящите съборни дни с всичката им красота, тишина, радост и романтика отдавна са отшумели в света на нашия спомен. Добре сме ги заключили и не знаем доколко днес могат да ни държат в смут оная омая. Физически и психически, това е сякаш невъзможно, защото всичко днес напира, всичко днес е толкова вълнуващо, толкова динамично, толкова проникновено дълбоко. Вече си в друг свят, в друга гама, не в крак със света, не, а в крак с оня живот, в който си потопен, в една реалност, където си защитен, в един свят, който не смееш да наречеш Негов, но с всички отличителни белези и трептиш, че дишаш Неговия въздух и слушаш, слушаш всичко, което е толкова еднакво, колкото и различно. Усещаш как от между редовете блика нещо като енергия, която не смееш да наречеш космическа. Трябваше да стигнем до тази беседа, за да преживеем удара на този събор и казаното в него да бъде живо, звучащо и като Слово и като Мъдрост, и като поличба, и като благословение, което нямаше никога да се вдигне от нас. По един забележителен начин в това утринно Слово, Той бе успял трогателно живо да вплете не само драмата и трагедията на Христа изживяна преди 2000 години, а тая на цялото човечество днес. Осемнадесета глава от Евангелието на Йоана, както я нарече Учителя: “Глава на драми и трагедии, глава, която трябва рядко да се чете, защото разваля доброто разположение.” Не я подмина, избра я сякаш в този заключителен ден на събора - сряда, на върха на цялото съборно тържество, поднесе я, без да трепне, че може да развали: “Доброто разположение”. Едва ли е станало това, едва ли ще стане и сега, защото всичко друго и тогава и днес е много по-силно, тогава, когато света не беше още запален, сега, когато вече гори и вече на ум не ти идва да пазиш и тачиш малките радости и да се занимаваш със себе си. Като буен поток ти си повлечен, като вятър ти се носиш и усещаш, че едва сега си се изравнил до всичко онова, което тогава ти бе поднесено, което си чул и което лежи отбелязано в някакъв стар бележник. Осемнадесета глава сега е разтворена пред тебе, жива и говоряща и по един много прост и лесен начин те е отнесла нататък в онзи далечен и вечно горящ изток, където още тлее оная стара дрязга и пушеците на древната омраза още дишат. Следиш сега всеки ред, спираш на всичките обекти отвъд потока Кедрон, Гетсимания, двора на първосвещеника, преторията пред очите на саморайа и драматичното действие се развива, разгръща се направлявано сега от Него, и вече не само както е било видяно и описано тогава. Сега някоя и друга дума, някоя линия от Него, незнайна и неуловена от апостолите, един звук и един рисунък и цялата тая драма и трагедия ти говори нещо много дълбоко, преливащо и съпоставено с днешния момент. Не само те вълнува, не, а те кара да живееш еднакво и с миналото и със сегашното. Всичко казано в тази глава и онова от Него, усещаш като един богат материал за построяването на легендарен епос, вълнуващ и жив, или като тема за една голяма елегия или дълбока балада. Но сега бързаш, бързаш задъхано да уловиш централното, да го кажеш просто и задушевно, за да изразиш голямото чувство, че си докоснат от Истината, че разбираш и виждаш всичката дълбочина и всичката красота, в която Той бе успял да ни въведе тогава и до ден днешен. Защо? - пита Учителя. Защо този велик човек, дошъл да спаси човечеството от безлюбието най-голямата язва, трябваше да пострада толкова много. "Аз затова се родих, и затова дойдох на този свят, да свидетелствувам за Истината.” "Пътят на всеки, дошъл да свидетелствува за Истината е трагичен и драматичен.” “И ако ме попитате сега, защо трябва да страдате, защо трябва да бъдете нещастни, защо трябва да умирате, ще ви кажа: това е необходимо, за да павирате пътя на Истината. Вие ще бъдете живи камъни, с които ще се постеле пътя, по който Истината ще мине.” Защо, защо, колко пъти въпроса щеше да бъде зададен, изхождайки от тази глава - драматична и трагична. “Дошъл е да свидетелствува Истината” - абсолютно безкористен и чистосърдечен, подобен на Него историята не знае. Той искаше да говори на хората за Истината. Хващат Го евреите, които трябваше да Го обичат и Го предават на Пилата. Казват: ние не Му вярваме. Защо невидимият свят позволи един от най-добрите, най-силните хора в света да бъде бит, поруган и най-накрая разпнат? Защо трябваше този добър и силен човек тъй драматично и трагично да умре? Защо? Някои казват: тъй трябвало да бъде, за да се спаси света. Когато запитаха Христа, защо е дошъл, Той не каза, че е дошъл да умре, но каза: “Аз затова се родих, да свидетелствувам Истината." Защо? “Аз явно говорих, моето Царство не е от този свят." Каза го по-късно и Пилат, за който се знаеше, че не разбираше от духовните въпроси, ала не се поколеба да каже: Не намирам никаква вина в този човек, съдете Го с вашия закон. Кой в случая стоеше по-високо, дали този езичник и сатрап, или еврейските равини, учени, които познаваха Писанията, хора, които следваха някаква школа, тълкуваха Пророците, разчитаха кабалата и се наричаха кабалисти. Защо не впрегнаха познанията си да вникнат в Писанието, да се срещнат и с Исая и Псалмопевеца, за да стигнат до заключителната мисъл, че централното лице, главния герой в цялата Библия, беше Той, ожидания, очаквания Месията, чиято идея остана всмукана в кръвта, ала не докоснат нито умовете, нито сърцата, нито душите на евреите. Христос мина, замина, белязан и отбелязан с най-черното тук, на реакцията, толкова черни, че хилядолетия те тровеха целия народ - този избрания да носи великия принцип на Великия Човек, за да ги поднесе в тяхната недосегаема чистота на целия свят. Християнството нямаше да се изопачи, да се изкриви, да се фанатизира до такава степен, за да се стигне До Инквизицията, и нямаше да бъде замесено като тесто с езическите догми и ритуали, които до ден днешен помрачават блясъка на чистата вяра. Осемнадесетата глава, цялата от първия до последния стих е един обвинителен акт, един драматичен и трагичен епизод, чийто следи още не са изчезнали. И когато човечеството ожида второто раждане на Христа и слизане на земята, за да възкръсне. Учителят противопостави идеята, че това няма да стане както християните го очакваха: “Христос не се отказа да дойде и втори път на земята, но като дойде втори път, Той цяла ще я запали, за да се изгладят и изчезнат всички възпоменания от разпъването Му на дървения кръст. За този акт днес свидетелствуват страданията на цялото човечество.” Времето лети вихрено и сгъстени до максимум, събитията връхлитат. Полкът начело с Юда се отправя към Гетсиманската градина. Мястото е познато на Юда, не веднъж той е бил там с всички. “Кого търсите?” “Исуса Назарянина" "Аз съм” - кротко отговаря Той и пак ги попита: “Кого търсите?!” “Исуса Назарянина” “Аз съм” Краткият диалог се повтаря, репликите биват подчертани, да няма съмнение, че враговете Му го търсят, а Той не се крие, не бяга - “Аз съм” “Аз явно говорих, нищо невярно не казах, аз затова се родих”. “Аз свидетелствувам Истината, Аз, Цар съм, Аз не съм от този свят.” Всичко е казано като отделни елементи от голямата драма и трагедия, чийто действия в панически бяг се редят едно след друго в тия часове на деня и нощта в едно пространство между Гетсимая, двора и Преторията. Какво обвинение? - пита ги Пилат: “Ако не бе злодеец, не бихме го предали на тебе”. Нощта се спуща като рог. Всичко е вече сгъстено до непроницаемост. Оставен е сам на себе си. Чашата не е отменена. Учениците ровеха кабалистиката и първосвещениците крещят: “Варава” по милост на Пилат, предпочел Варава последната възможност. “Любовта, казва Учителя не е била там” - жестокостта като нощ бе сковала сърцата и умовете на тия, от чиято дума зависеше съдбата Му. Любовта не присъствува на разпятието. “Нам не ни е позволено да убием.” Зловещата сянка на фашизма застрашително и узаконено се вдигаше, огромна и масивна, за да разпростре острите си нокти и зъби като чудовище - хищник над целия свят. Тепърва тая сянка щеше да мори хората, най-вече ония, които “свидетелствуваха Истината". Историята е тягостна и кървава, на това човечество, на това най-голямо заблуждение и хиляди хора продължаваха да стават жертва на фашисткия терор в своите многообразни форми. Това е осемнадесета глава, която Той не подмина, която и ние не подминахме, за да се срещнем лице с лице с Неговата драма и трагедия. - Какво ще стане с нас? - питаме - Туй, което стана и с Исуса - отговаря Учителя - А после? - После снеха Го от кръста и Го туриха в гроба. - После? - После дойде ангел, разклати гроба и Той възкръсна. - След това какво стана? - След 2000 години 500 милиона хора повярваха в Него. Значи 500 милиона хора ще ви обичат. Струва ли да се живее за Божията Любов? - Струва. За Любовта в нейно име се развиха всичките събития. И заради Истината, за която Той свидетелствува. Каква драма, каква трагедия!... Каква революция, каквато светът не помни по своя замисъл, по своята мащабност, по своите велики цели. Мирна, духовна пред чието величие бледнеят всички в света, чийто зловонен дъх на насилие и кръв никога не ще бъдат измити. Живя и свидетелствува за нея - за Истината. Без Него в света никога не би съществувал този светящ път, тая величествена магистрала, наречена Истина. Нейните основи са положени върху всички, което се случи тогава в продължение на няколко часа. Йоан го дава живо в тая 18-та глава, за да ни въведе в най-сгъстената част на Неговия живот и в най-интимната същност на Неговата мисия.

31. ЗАД ГОЛЕМИЯ ХАОС НА ВЕКОВЕТЕ есе 19.I.1977 г. Пред нас лежи целия свят, лежи на длан, като внушителна панорама, като импозантно зрелище, целия свят, не в своята външна, парадна униформа. Видимостта е толкова голяма, видимост, която единствено Той може да предизвиква. Направи го, не сега, когато на лице са много неща, а тогава на този събор, на 1927 година, половин век до тоя ден и час, когато не можеш да отвърнеш погледа от онова, което виждаш, усещаш и преживяваш зад външното, зад всичко, което на тебе не ти прави никакво впечатление, нито може да те трогне, нито да буди някакво възхищение. Ти виждаш онова, което стои зад блестящата фасада - цивилизацията, блясъка й, удобствата й, бесните препускания, главоломното скъсяване на времето за сметка на главоломното изразходване на енергията, не те привлича. Престанал си да се дивиш и да възклицаваш. Защо? Отговаряш си веднага, липсва главното, същественото, което дава цена и смисъл на всичкото. Целия свят виждаш в един странен аспект, като човек, който има всичко, ала има болен стомах и всичкото изобилие и пищност на храната за него няма никакво значение. Той не може да яде. Стомахът дигнал ръце от него и се отказва да работи. Светът е пред нас и ние виждаме онова, което Учителят в тази беседа: “Дойде глас”, седмата от този събор [Дойде глас: 23 август, вторник, 7 ч.с. - В: Пътят на ученика: съборни беседи от Учителя, дадени на учениците от Всемирното Бяло Братство, при срещата им в гр. София на “Изгрева”, през лятото 1927 г. София: Просветния к-т, [1927], с. 323-378.] показа онзи безпорядък и хаос, който бавно настъпи още в първите десетилетия на нашия век, за да стигне през седемдесетте и седем години своята кулминационна или близо до нея. Днес тая постановка на нашето време е толкова сгъстена, толкова нажежена, че не знаеш какво може да се случи следния час. Всичко е напрегнато до висша степен, хаосът напира до твоя праг, изпива и последната животворна влага, която наричаме Мир. Показа ни го и го каза. Дали тогава можеше да го видим ида го преживеем, и дали бихме се заели да направим опит да вникнем в този проблем, както това правим сега!... Колко далеч бяхме тогава при оная блестяща съборна обстановка, заслушани само в хоралите на оная чиста синева, която щедро се разливаше от разтворено небе, за да изпълни и препълни сърцата ни с радостта и мира, които насищаха атмосферата и нашия богат делник. Но днес, когато тая магия е заключена вече в света на нашите видения, и за нея можем само да пеем и рецитираме в час на съзерцание, светът с всичките си дрязги и тревоги влезе в нашето жилище, докосна ни, нещо повече, усетихме коравия му пестник, ние се връщаме на миналото, не за да го преживеем наново. Стигаше ни онова, а за да докоснем с пръст голямата истина и да гледаме, ние все още гледаме голямата Му фигура, която ни поднасяше тогава и сега големите истини за всичко. Ние винаги сме изненадани, винаги изправени пред нещо ново, което не сме успели вчера да видим, а днес го виждаме, не сме успели да преживеем красотата му тогава, а днес я виждаме. Каза го - просто и ясно с пестеливи средства, без многото думи на всичките социолози. Сега го виждаш и ще го кажеш - ние сме към края на нашия земен път и бързаме да споделим нашата размисъл не само със съвремието си, което решително не иска да ни слуша, но с тия от следващия век, които непременно ще построят двадесетия. Казваме и до ония две определения, които вече сме ги дали: велик реалист и велик практик сега следва третото: велик социолог. Той виждаше положението на целия свят, духовно и материално, борбите и противоречията, неравенството и неправдите, хаоса, който настъпваше бавно, но сигурно, на всичките народи - задънената улица, до която всички ще стигнат, виждаше и причините. Беше много важно това, никоя болест не е лечима, докато не се намерят причините. В тази беседа: “Дойде глас”, Той ги показа. Не звучаха нови, светът отдавна тъне в това тресавище, но нека добавим, Той не само констатираше заболяването, но и го лекуваше. Не може тук сега да се отвори скоба и да се обхване тази огромна част на Неговата работа, не може да се покаже колко голяма Му бе силата и колко здрав беше гърба да носи 1/2 от тежестта на тия, които идваха обременени. Той не само сочеше, казваше, показваше недъзите, но и ги лекуваше. Това е друга тема и сега няма да се отклоняваме. “Засега например, каза Той, безсмислието на живота, както и всички противоречия, целия безпорядък във всяко общество се дължи на индивидуалния живот на индивидите, които го образуват. Безпорядъка и на цялото човечество се дължи на всички същества, които го съставляват, безпорядъка на целия свят се дължи на човека. Отделният човек, като мислещо същество е нарушил един от великите закони на природата. Това нарушение се обуславя върху желанията на човека - върху неговия егоизъм - егоизма на мъжа, егоизма на жената. Да бъдеш индивидуалист, значи да бъдеш краен материалист в духовния живот”, заключава Той. Причината - стоеше тя настървена като звяр, забил острите си зъби и нокти в човешкото сърце и човешкия ум, където се развиваха и зрееха големите желания и големите амбиции. Малката морфологична частичката “аз”, това лично местоимение, състоящо се от две незначителни буквички, една невзрачна сричка, заемаше огромно пространство, заседнала на най-главно място вътре в човека и упражняваше своето пораженско влияние. “Азът” изпълваше света, насищаше атмосферата, наводняваше целия обществен строй и цялото междудържавническо пространство. То не идваше от обществата, от народите и отделните племена, нито дори от цялата раса с подчертано превъзходство, то идваше от дребната, малката човешка личност, свила се в своята черупка като невестулка в своята дупка с протегнати нозе и крака, с впити очи не другаде, а насочена изцяло към паницата, неговата собственост, неприкосновена за никой друг, предпочитащ само своето лично благо, предпочитащ дори сам да яде, без да дели хапката с друг. Също като месоядните животни, като вълка например, който ръмжи срещу всяко друго животно, приближило се към неговата гощавка със святкащи от омраза и жестокост очи. Не е пресилено, макар, че сравнението е драстично - всичките борби за надмощие, за надпревара, всичките състезания - азът да вземе първото място, азът да спечели най-голямата победа, азът да бъде по-богат от другите, азът да ратува, да хитрува, да измести другия от служебния стол, от висок пост, от голямото предприятие, корпорация, сдружение и пр. пр., което носи огромни материални ресурси. Защо да е той, а да не съм аз?... Има нещо много тънко в цялата тази физична и метафизична ситуация, в основата на човешките желания и материални набези, които не се коват в далечна и чужда наковалня, а в собствената, личната. Вината на всичко това не може да се търси ни в обществения строй, нито в държавния, защото целия този сложен апарат е съставен не от хора от друга планета, и не замесени от друга кал, а от тия същите, малките, дребните, егоистични душички, които не виждат по-далеч от носа си, както се казва, но, които добре виждат начините и пътищата по които тази река на материални блага може да тече само към тях и да пои само тяхната градина. Ние сме убедени, че няма да се намери честен човек, спрямо себе си поне, да не отчете причината и да не признае, че и той е отговорен за всичко, което става в света. Страшно безотговорно живеят хората, затворени не само в своето жилище, със спуснати завеси, но и в своя вътрешен свят, където никой не знае и не вижда как мисли той, как чувствува, какво желае и как действува той. Неговия бит - материален и духовен се отразява с математическа точност на целия, големия, милионния свят. На колко места Учителят казва: “Всяка ваша добра мисъл, всяко добро чувство стигат до целия свят. Вашето добро е добро за всичките, всяка правилна стъпка, помага на всички”. Именно тая жива и неделима връзка на всички живи същества не е осъзната, не е приета, не е използувана във всичките начинания. Законът на единството и верижната зависимост на всички събития, на всички съдби не е легнала в основата на логическото мислене при построяването на философски системи. Един изумителен, правилен и точен метод, легнал в основата на Неговото учение, показан, доказан и опитан. Не беше вече важно и от значение егоизма на целия свят, грубия материализъм на същия, нито това на отделните народи, нито на обществата, нито на семействата дори, а на отделната личност. Какво може да се очаква от едно семейство, ако един или двама от членовете са груби егоисти - истинска язва в това семейство, което рано или късно ще се разпадне. Тая малка човешка личност, тая дребна единица носи отговорност за всичко, което става в света и в природата - всичките бедствия в човешкия и в природния мир се дължат на нея Зад големия безпорядък, зад големите противоречия, зад целия хаос на света, респективно и през нашето столетие, стоеше тоя малък и дребен аз. Човекът, индивидът, тая фина и изумително построена машина, мощна като юзина, чиято енергия е огромна. Човекът с неговото аз, с неговата метафизична същност, с неговите богати душевни залежи, с неговите огромни възможности, с неговите ръце и нозе, с неговите очи и уши, с неговия мозък, с неговата способност да говори. И като си помислим, че този човек, който минава за малък, слаб, незначителен дори в преносен смисъл е болт, значителен болт в огромното тяло на целия свят, че той упражнява равно влияние да бъде или да не бъде светът добре уреден, хармоничен и красив, или готов вечно на борби и кървави войни, на спорове и дрязги също като два вълка, настроени, борещи се за една овца. Картината на света се очертава релефно пред нас. Той успя с няколко линии да я нарисува, да я поднесе на нашето виждане, не в статично положение, а жива и дейна, проследил дълбоките, основните причини, които стояха там нейде като полузаспали хищници. Те, тъкмо те ръфаха и разкъсваха световния организъм. Светът бе нещо единно и цялостно - жив организъм със своите системи и органи, изпълняващ своите функции. Как ще бъде здрав, ако отделните системи и органи не функционират правилно - пагубно е положението на организъма, ако частите пренебрегват общото, а последствията - язва, рак, смърт. Колко всичко е ясно и просто и колко великите люде: мъченици са разбирали тая истина и са полагали огромни усилия да възстановят естественото положение и отношение, когато човек ще мисли и ще ратува последен за себе си, освободен и откован от твърдата черупка на егоизма. Една дълга арктична зима, сковала водите на света, тук там ледовете са пропукани, тук там се чувствуваше полъха на новото. От времето на Христа формулираха ясно закона: “Обичай ближния като себе си", до наши дни, когато на егоизма се гледа като на ръждясала брава и ключ, един отпадъчен материал, който за нищо вече не става, една отживяла идея, загубила не само престижа си, но и своята сила - един хищник, чийто зъби и нокти са вече негодни. Ще дойде време и сега е, когато човек ще бяга от егоистичните хора, както се бяга от един разлагащ се труп. В света няма по-студени течения от тия на егоизма, и по-противни хора от егоистите, себичните, от които една голяма част стараеха се да замаскират своя основен недъг, но напразно, при днешният, деловия при тая видимост, която имаме, трудно става това. Те имат специфична воня, която се разнася й усеща, те са ледено студени и от тях лъха мраз. И когато човек отбягва някой, без да знае причината, нека не се мъчи да гадае, това е миризмата и специфичния студ, който лъха от тия хора. “Те нямат отношение към цялото, те не се приобщават към него и неговите интереси, премного са заети със собствените, затова те се явяват като преки нарушители на развитието и на правилния живот на цялото. Те носят зачатъка на всичките злини в живота и света, те са най-големите реакционери и врагове на цялото човечество, причинители на целия безпорядък в него и на целия хаос. Човекът, тая малка, дребна, незначителна величина, за която от памтивека до наши дни се успешно се коват оръжия, за да се унищожава. От тях би могло, не да се вербуват войници и убийци, а хора, освободени от най-страшното заболяване - грубия егоизъм и грубия материализъм. Човек на новото, човек хуманен, човек, роден да мисли еднакво за благото на всички, като за своето лично . Човекът, тоя малкия, дребен на ръст, човекът важен и значителен до тялото на големия космически Адам, човекът малък болт в тая най-голяма машина - зависеща от него. Като проблем, като уравнение с много неизвестни заемаше толкова голямо място, както повдигането, облагородяването, извисяването на човека до степен на пробудено съзнание, освободен веднъж за винаги от ледения обръч на егоизма, от острите зъби и нокти на материализма. “Дойде глас от небето: Прославих те и пак ще прославя.” За кои? За учениците, които нямаше да се уморяват да разнищят дебелото въже на егоизма и нямаше да се спрат упорито да се справят с обикновените човешките желания, за да изтръгнат отровното жило на тази язва, наречена егоизъм, в чийто ледени обятия лежеше света.

29. СИМФОНИЯ НА УЧЕНИЧЕСТВОТО. ГЕМИДЖИЙСКОТО ВЪЖЕ есе 13.I.1977 г. Няма да се спираме на избора на деня, на часа и нека не се отклоняваме с тия неща, които на пръв поглед за обикновеното съзнание може да се види случайно или естествено. Но ще кажем, макар, че съществената централната част привлече нашата размисъл и нашето перо, ще кажем, че не случайно денят е неделя, часът е 8 - вечерно време и лекцията [Обич към знанието: [21 август], 8 ч.в. - В: Пътят на ученика: съборни беседи от Учителя, дадени на учениците от Всемирното Бяло Братство, при срещата им в гр. София на “Изгрева”, през лятото 1927 г. София: Просветния к-т, [1927], с. 249-282.] започва с познатото мото, с което до последния ден започваха лекциите от Младежкия клас. Ясно беше, че цялата тази лекция бе адресирана изцяло към младите, които по това време пълнят класа и в голямата си част са ученици, студенти от които някои в началото, други към края на семестриалните изпити. Всичките тези лекции имат нещо специфично, специално за образовани, академици, затова и материята на места може да се каже, беше строго научна. В тях много често имаше новости около научната мисъл, откриваха се много истини около устройството на тялото, имаше много фактологически материал около “непризнатите" от официалната наука стръкове на окултното познание: астрология, хиромантия, френология. Много лекции наред третираха тези въпроси, от които младите умове живо се интересуваха. Ние смятаме, че по тези науки се казваха много истини, оборваха се някои, утвърждаваха се други и всичко това добре споено и стегнато можеше да се вземе като основа, вярна и здрава за ония, които щяха да ги изработят. Специална, казваме сега беше и тази лекция: "Обич към знанието”, пета по ред. Спомняме си, че тогава стана дума дали само младите ще присъствуват на нея. Тоя ден класовете се сляха - специалния и общия. Бяха съборни дни, бяха дни празнични и ни един не биваше за един час дори да се лиши от празничната трапеза. Ние се смесихме тогава и школния час на вид по нищо не се различаваше от поредицата часове и дни. Но, когато Учителят се изправи на катедрата, обърнат към всички за молитва и поздрав, Той каза само кроткото мото - определеното за Специалния клас: “Само светлият път на Мъдростта води към Истината”, и след това Размишление. Така започна този съборен ден и тази втора по ред беседа през този неделен ден. Цялата лекция по съдържание, за целите нека не говорим още, а по нейния стил, беше за младежкия клас, предназначена за тая цветуща младост, чийто пърхане на криле се чувствуваше и чийто ухания на жажда и копнеж, живееха в очите. За тях, както казахме материята се различаваше, черната дъска блестеше измита и чиста, геометрическите пособия за чертане бяха налице, тебешира и гъбата бяха също на лице. В последна сметка и Той, след встъпителните думи, където пролича веднага основната тема, Той стана и се приближи до дъската. През тия неделни часове, Той обикновено не сядаше, или малко сядаше. Затова и този час имаше неотразимата красота на ученически, на учебен, на школен, на университетски час. Какво изпитаха учениците тогава е нещо, което трудно може да се каже. То е намиране на онова, по което съзнателно и безсъзнателно си ожидал, чакал, то е среща с онова, което сякаш по магичен начин ще спре хода на времето, и ти ще си останеш за цял живот не само ученик, но и млад, то е намирането на извора от който завинаги ще черпиш вода и жаждата никога няма да те мори. Имаше и още нещо, което още не съзнаваше, но което бавно узряваше и което едва сега можеш да го уточниш, да го съзреш, да го преживееш - избора на твоя път и на попрището ти да се наредиш до всички умни, разумни, добри хора, които ратуваха благото на всички хора по света. Младостта сияеше, беше се обрекла на нещо високо и възвишено, и беше щастлива. Специалният клас беше свидна Негова творба и този час, този неделен час, беше специален, носеше отличителните белези и определената идея - да посее тая хлебородна нива с най-ситите семена, да извае от тая младост истински хора, саможертвени работници, - ученици - факли, които да сочат направлението, които да съхранят ценностите, духовните разбира се, да образуват факли, който да подложи здравия си гръб на реакцията, която вече се готвеше стръвно за последния си двубой. Ние сега не искаме, повтаряме да правим разбор на това съборно Слово, нито да коментираме, нито дори да цитираме. Книгата с 466 страници е налице, всеки може от нея да направи настолна книга, както направихме ние. Ние целим друго - от една страна висока точка надземна сега съзерцаваме цялата тази неделна постановка - очите ни са на Него и на черната дъска. Материалът на тази лекция се изяснява фигуративно - помним тая линия. Думата земни пластове ти звучи наивно като слушаш за мозъчните пластове, които имали нещо общо с тия на земята. Прави ти силно впечатление и съвсем ново и странно ти звучи, когато слушаш вече както водата се събира и тече по тези пластове, така и “по гънките на мозъка, тече космическа енергия на разумния живот, който душата използува. Тези гънки са проводници на енергии от цялото пространство". Нека се върнем към основното, което заглавието напълно оправда: “Обич към знанието”. Най-важния въпрос за младите, това е “обич, любов към знанието”, то е равносилно на любовта на детето към млякото. Единственото, което отличава ученика, това е знанието. Тая жажда всеки ден да научиш нещо ново, всеки ден притурваш нещо към духовната си съкровищница. Изисква се един прекрасен ум и един непресъхващ копнеж към учението. Вече знаеш като ония редовни и трудолюбиви студенти, където не отлагат изпитите. Следиш трепетно мисълта, гледаш чертежите на дъската, разбираш какво ти се говори. Казваше днес, разбираше какво е целял. Като в стройна редица са наредени тоновете на тази симфония на ученичеството, бихме я нарекли ние. След като каза, показа и доказа, че няма нищо по-съществено за ученика от любовта към знанието, че то е гръбнакът на неговото духовно тяло, че то единствено определя неговата физиономия, че то е фактор за живот за него. И тук пак виждаш начална линия на пътя и че няма друг, по-хубав път, няма нищо по-величествено, което твоето време може да ти предложи. Вече си пленен от красотата, която не престава да се разкрива пред тебе и този събор, и този неделен час, и тази лекция изключително за младите, не само заради жаждата на младия ум, а и за нещо, което е много важно, съдбоносно дори, нещо, което едва сега съзираш. Тая предпазна мярка, това извайване на живата скулптура, която щеше да носи името ученик. Едва сега разбираш, какво е било направено до тази 1927 година и какво точно през тази година на този събор, на този неделен ден. С тази лекция един пределен час, колкото чукът пада, сякаш върху наковалнята с всичката си тежест, за да изкове тази фигура, да се изработи това съзнание, да се отлее това ново, което един ден щеше да се противопостави на най-голямата тъма, и на най-голямата реакция. Учениците бяха необходими, нужни, изработени - минали през Неговата школа, минали през специалния клас, различаващи се, отличаващи се всред сивата и безлична маса, където щяха да бъдат погазени основните закони на онова, което наричахме морал, което за Него и за нас имаше огромно значение. Моралният усет не бе нищо друго, а точно както бе прието да се казва в света “морален гръбнак” и както го наричаше Той: “Живия перпендикуляр”. Човекът единствено можеше да го нарече така. Беше важно за Него да го имат Неговите ученици. Нататък вече цяла поредица от норми - отличителни белези на тия, които нямаше да остареят, нямаше да се подхлъзват, нямаше да се продават, нямаше да се отклоняват от тоя светящ път на зазоряване. Беше много важно това, тоя кадър, тоя клас букет, тая възторжена младост да бъде спечелена, да бъде запалена и вдъхновена не само до като траят дните на събора, а за цял живот. Беше най-важна тази задача, нека повторим тази фраза - да бъде изградена тя, да бъдат оформени тези характери, да личи по всичко, че са минали през Него. Идеята светеше, идеята процъфтя и даде плод. Нивата посята със едри и сити семена избуя. Целеше от тая младост да направи здрави по ум, по сърце и по тяло хора, които да устояват на страданията и изпитанията. В лекцията става дума за едно гемиджийско въже: “Представете си, че ви го дават да го скъсите и за тази цел ви дават една шевна игла... Ще разнищваш конците един по един, без да ги късаш и без да правиш възли”. Воля, постоянство, сръчност - изводите са на лице. Говори се още за пластове - грапави, глинести, тинести. “Де се намират те?” - “В ума, в сърцето”. Човек може да затъне в тях. “Говорих ви за честата права мисъл”. Ученикът знае какво значат тези пластове, знае как настървено светът те гледа и как те примамва с нескончаемите форми на удоволствия, които изместват: чистото, простото, естественото. Природата, знаеш вече, разбираше езика ти, предлага чиста вода - другите са изключени. За ученика само водата - другите са изключени. Идеята за въздържанието е дадена и вече тя не е проблем. Ти си запален вече, но нека бъде отбелязана, тя може да трябва, не знаеш дали някога друга младост, която те следва няма да се противи. Много е важно за учениците да обичат работата, както обичат знанието и нека всеки ученик, вън от научната специалност, да имат още по един занаят. Нека ония, които имат и най-малката дарба да гледат да я развият: “Как мислите, позволено ли е на ученика да взима пари на заем от другарите си? -Да си помагате взаимно, това е друг въпрос, но заеми, обещания - не". Ученикът трябва да има най-хубав хляб и да бъде доволен от количеството - колкото и да е. Живият хляб - добрите условия, които да се използуват. Смирението като вътрешно качество на ученика. Стремежа да има един прекрасен ум. Съвестта трябва да е добре развита. Казваме в началото, че няма да цитираме, резюме не искаме да правим, позволихме си тия основни положения - до последната страница като бистра течуща вода, като сочни сладки плодове, като сити семена. Имаш чувството, че трапезата е богата, чиста, прекрасна - страница по страница, ред по ред -всяко гребване в тая течуща вода - бисер. Напълниха ни се ръцете - нека всеки ги намери. Цялостна и единна е лекцията, изваяна, отлята до съвършенство, да не смееш да я докоснеш. Но бяхме поразени от една идея и решихме затова да вземем перото. Ако годината не беше 1977 - нямаше да стигнем до нея, нямаше да бъдем изправени пред внушителното дело на Учителя: “Гемиджийското въже”, и една игла шевна само, за да бъде разнищено, без да се прави ни един възел. Не знаем дали учениците могат да изпълнят тази задача, ала Той, Той я изпълни. Това е Негов стил и възможности. Едно усилие, едно постоянство и едно търпение - Неговите пособия, за да изработи учениците си - гемиджийското въже като задача беше факт и той успя. Целта на специалния клас бе оправдана, защото Той, а не друг - най-великият Практик и Реалист на своето време, предвиди всичко, бъдещето е било разкрито ясно пред очите Му. Упадъка, хаоса в живота на младите, безпътицата, младежта щеше да се лута. Не е било тайна за Него всичко това, както не е тайна вече и за нас след половин век. А Той беше приятел на света и съдбата лежеше близо до Него, страданието, Неговото страдание. Като добрата жена, замеси тестото и тури хапка квас и се зае с гемиджийското въже. Пося семената и застана над тях - да не липсва ни слънце, ни влага. Учениците живееха узрели в основни линии - принципността блестеше, светеше. Една факла всред голямата тъма означаваше и път, и вяра, и надежда, и утеха ако щете. Светът щеше да мине през ужасни страдания и голяма тъма. Новите хора, имаше и други по целия свят и всред тази армада на лично място стояха и Неговите ученици. Никога светът не е имал такава нужда от хора -факли. Той знаеше, Той виждаше големите ценности, виждаше централното, главното по време, когато цялата световна и държавна машина се беше запретнала да реди материалната база и високия стандарт и ефикасна военна машина. Учителят, безшумно, бавно, методично и с безкрайно търпение разнищваше гемиджийското въже и нишка по нишка извайваше Новия човек. Човекът с морален гръбнак. Човекът с будна съвест, Човекът с прекрасен ум, Човекът със здрава основа - убеждения, Човекът със строга принципност, Човекът - ученик с изключителна жажда да учи и с голямата си любов към знанието. Направи го - за нас остави само възхищението и радостта, че бе успял да се справи с това въже - гемиджийското, изработване, изграждане на човека - живия и монументален строителен обект, най-мъчния, и най-необходимия през всичките епохи и нашата в това число.

28. ВЕЧНО СИЯНИЕ есе 15.I.1977 г. Шестата по ред беседа, четвъртият съборен ден. Четем заглавието: “Пробуждане съзнанието на ученика” [Пробуждане на съзнанието на ученика: 22 август, понеделник, 7 ч.с. - В: Пътят на ученика: съборни беседи от Учителя, дадени на учениците от Всемирното Бяло Братство, при срещата им в гр. София на “Изгрева", през лятото 1927 г. София: Просветния к-т, [1927], с. 283-322.] - позната и непозната област. До тоя ден на 1927 година има вече натрупан материал. Чел си, размишлявал си, дори си правил опит да поетизираш върху темата. Тя те е занимавала, следял си миналите години и последната, търсиш си белезите на пробуждането, предшествуващите процеси и вероятно си се питал: пробудено ли е моето съзнание, или още спя “Събуждането". “Пробуждането” е вече един въпрос, който навреме интересува всички. Той не е само начален миг на работния ти ден, когато светлината нахлува през твоя прозорец и си вече готов с леко сърце да прегледаш програмата си и миг след това да си на крак. Събуждането, това обикновеното, всекидневното е цяло събитие, изпълнено с красота и благодарност. Изпълнен си със свежа сила, нощта е била благосклонна към тебе и кротко те е развеждала в чудния свят на сънищата и приказките, а най-вече в някаква установена школа, недостъпна за твоите физически сетива, но определена за нещо в теб - за някой или някоя в теб. Душата знае това и вероятно била е развеждана в тоя метафизичен свят. Усещаш, бил си някъде, но къде? Ала да преживееш събуждане, или по-точно казано, както Учителят употребява процеса, пробуждане е вече нещо твърде интересно за тебе, то живо те засяга и си вече нащрек, не искаш да пропуснеш нищо, защото от това зависи твоята равносметка. Си ли, или не си? - Съм ли, или не съм? И вече си мобилизиран. Цялата ти сетивност е вече на крак, тук вече не става дума за теоретични знания, нито за онзи неизвестен свят, когато нощта те обвива в своята прегръдка. Тук става дума не за тялото, а за съзнанието. Идеята не ти е съвсем нова и чужда. При това тя съставлява част от твоя копнеж, тя влиза в програмата на твоето ученичество, ако можем да се изразим така. Много, много пъти ти отиваш и се връщаш на нея, знаеш къде и кого е третирал този въпрос, прелистваш тия страници, един алгебричен израз, с който Той си служи, за да поясни идеята...гледа почти дружелюбно. Де какво има говорено за съзнанието, за душата вече си го минал. Често, когато оставаш сам, питаш се: Събуден ли съм? Пробудена ли е моята душа, моето съзнание, или спя дълбок сън за живия духовен поток, който тече край мене. Точно не знаеш, но в една малка частичка на твоето небе, трепти една звезда, усещаш един трепет, дошъл си при Него не за друго, а само за това, да живееш пълен, богат духовен живот, чийто начален удар добре ти е известен “Пробуждането”. Светът беше пълен със спящи хора. Някои цял живот не могат да се събудят, някои се събуждат под гръмотевичния удар на някоя душевна депресия. Но ние, които поехме този път само с тази цел, живо бяхме заинтересовани, затова през това утро, когато темата в началото още бе съобщена: “Темата на днешната беседа ще бъде една от най-трудните” - “Пробуждане съзнанието на ученика". Вече си готов, вече се радваш на новото, което ще чуеш, а миг след това гамата е сменена сто процента: “Тя ще бъде практическа, почти недостъпна за умовете ви". Не си спомняме какво се случи и дали още в началото не сме оставили молива и не сме се отказали да водим бележки. Разбрал си тогава, разбираш и сега и имаш същото усещане, някак си, ако може да отложиш проникването в тая “недостъпна област”, да не се връщаш на нещо, което в момента дори ти казаха, че е много високо. Ала колко години оттогава, колко вода изтече, и колко си далеч от оная съборна година, когато си бил на двадесет и четири години и с непохватните си пръсти, правил си опити да решиш задачи от висша алгебра. Тоз път решаваш да отидеш до край. Дума по дума, фраза по фраза да събереш идеите, да ги съпоставиш, да търсиш и да се изкачваш, докато се домогнеш до онова, което Той е целял. Да обгърнеш темата отвън, без да влезеш в тунела, тоя кабинетен метод на мислителите, а да разпериш криле и да литнеш след крилата мисъл, да обхванеш простора и да вдъхнеш струя от свежия въздух. Вече знаеш, че нещо ще се случи, усещаш, че в тебе нещо е заякнало, кален си и можеш да се впуснеш в това далечно и трудно плаване. Знаеш, че няма да ти бъде лесно, както не ти е било лесно и тогава, защо нищо не помниш - “практически недостъпна за умовете ви”. И тоя тунел, какво значи това, какво искаше да каже с тая дума? Тунелът не е ли една необходимост, път искаш или не трябва да минеш, а Той ти казва: “Не - Минете ли през тунела, само ще говорите за темата, без да я разбирате”. Това значи, че има друг път. И ти решаваш да го търсиш. Защото той съществува, иначе не би говорил за него. Сега вече си уточняваш, решил си да го поемеш, заедно с риска, който подозираш, но няма време за избор. Ще тръгнеш и ще проследиш внимателно всичките сигнали. Фигуративно Той е набелязал не само пътя, но и метода. Той е даден, скрит е във формите на символа, ще проследите целия процес описан в първата глава на книгата Битие - Сътворяването на света - епохите са събрани сякаш в лешници, доведени са до дни - дните шест на брой, седмия определен за почивка: дадено е, за да бъде близо до човека, тази огромна по своите размери постановка, това огромно строителство, което дали не почива върху неясните основи на чудесата и мигновеното. Механичност не съществува, статичността е изключена. Процесите са идентични. Сътворението на света се отъждествява с пробуждане съзнанието на човека, респективно на ученика. Четеш първата глава от Битието: “Земята беше неустроена и пуста. И Рече Бог: Да бъде виделина! И стана вечер, и стана утро - ден първи!” Това е работата на ученика за първия ден, когато той влезе в новия живот. Новия живот, казваме ние и някъде, далеч в годините, когато пристъпваме първите прагове на този път, с нашата бодра младежка стъпка, с нашата воля и устрем, с нашия жар да вървим напред, добре помним, че никак не бе нито лесно, нито радостно, нито светло бе нашето небе. Години на младостта ни - бяха години на буря и сияния, дълбоко в нас пластовете сякаш се надигаха и преживяванията ни се превръщаха на мъчителни напъни да стигнем до някъде, да се домогнем до нещо. “Няма да оставя нищо от старото небе и старата земя", цитира Учителя този стих, като вметнато в началото на този пръв ден ознаменуван с “Виделина”. Дали не е било така: "От света на ученика, от неговия ум, от неговото съзнание ще изчезне всичко, и той ще остане като в пустиня. От неговото небе няма да остане нито слънце, нито месечина, нито една звезда, той ще увисне сам във въздуха. Абсолютно сам. И гласът на Господа няма да чувате. Какво ще правите, като се намерите в такова положение? Положение на Христа, когато беше на кръста и от дълбочината на душата ще извикате: “Елои, елои, лама савахтани” Ослушваш се - веднъж ли е било!... Тътените на тези бури още се чуват, макар и вече притъпени. Усещаш колко слаби са били твоите стволи на млада бреза и колко еднакво са те шибали и ветровете и бурите, не по-малко и глухата безнадеждност на безмълвието. Преживял си не една депресия и Слова на Бога, не си бил само по това време и знаеше, че не е случайно, знаеше, че сезоните се сменяваха и времето еднакво те удря и милва. Беше предупредителен сигнал - в началото на един път, който минаваше през страниците на библейските сказания, който породи неизбежните перипетии и завои, които ти предстояха, за да минеш. Не се уплаши тогава, не се плашиш и днес: “една земя неустроена и пуста - суша и вода, небе и небесни тела, трева и цветя, дървета и храсти, животни, риби и птици небесни - едно огромно строителство, пренесено сега от голямо - Великото към великото малко от цялата земя, към твоята малка планета, която се движеше в два квадратни метра човекът - ученикът, който започва началния ден след като беше уловил първия лъч на изгряващото слънце и бе опитал първата глътка от живата вода на познанието. Нищо вече не бе в състояние да те спре да не застанеш на това място и да започнеш голямата работа - твоята, личната. Важното беше да се преодолее страшния момент, че си сам, изоставен, блуждаеща комета без път и без цел. Обезценено е всичко и си гол и бос, беден и богат, забравен и изоставен. Загубил си всичко. Земята неустроена и пуста. Животът ти -пустиня, а ти жаден бедуин, копнеещ за оазис. Картината е дадена ясна, релефна и недвусмислена. Предупредителният знак е поставен в началото, ала трябва да знаеш, че зад всичко това стои Той, и че ти можеш, дадена ти е възможността да събереш цялото си мъжество, да призовеш всичката си сила, да впрегнеш цялата си воля и да направиш последното, което ти е дадено като милост Божия, като пропуск: Да се помолиш, да призовеш твоя Бог. Така започва всяка работа голяма или малка, късно щеше да опиташ закона. И понеже нищо друго нямаш, приближаваш до последното. То е последната възможност и на нея Незнайният Дух отзвучава. Малката светлинка блясва и първата въздишка на облекчение се изтръгва от сърцето ти. “Виделината” - озарен е вече хоризонта, изтока розовее, зората се пука. Тя е за тебе. Настъпил е великия момент. Пробуждането, началния удар. който известява като пулс на новородено, което почва да живее. Усещаш ритмичния пулс, започнал е един живот за който си бленувал. Тогава, тогава вече след тоя първия на сътворяването, започва работата. Преодоляно е най-трудното. Вече е светло, вече е ден. Водата и сушата са разделени, обособени като морета, океани и континенти. Вече има светлина и топлина, небесния купол е вече осеян със светящи тела, влагата прониква, реките текат, извори бликат, тревата прораства, цветя и дървета също, огромната дейност е в пълния си разгар. И ето, сега, всред целия този кипеж пренесен в настоящия момент, се изправя една стройна фигура, един човек, нов с устрем, с жажда, с цел и идеал да създаде от себе си именно такава земя с всичката хубост и чистота, с всичките си скрити богатства, с всичките си скрити сили, с всичката огромна енергия, безспирно течуща, или складирана някъде още. Земя - планети -Господ и всичко това събрано в човека. Каква огромна работа, да се заеме с цялото това строителство не вън от себе си, не, а в сърцето, ума, волята. Цели светове, които предстои да се устройват. Тепърва, от сега и през вечността - само започни, само тури началото. Ето имаш и фар ако си кораб пътуващ няма да се изгубиш, ако си птица също, ето имаш криле, имаш, имаш нещо неоценимо, нещо незаменимо - Съзнанието - Централно ръководство. Силен и опитен капитан, ръка здрава, която държи твоята, рамо канара, което ще те подкрепя. Слънце, което ще ти свети - това е съзнанието, което трябва да се събуди, да се извика на живот, за да разбереш, че си необикновен човек, роден да заемеш мястото си в четвъртата категория, да не пращаш провинения в изправен дом, не и на съд, не и на бесило, а на училище и ти сам да заемеш скромния си чин и да слушаш най-големия си приятел - Учителя си, който предстои да те развежда не в близкостоящи и лесни по път обекти, а по шеметни върхове, които надвишават по височина дори и най-високите. Имаш Го, намерил си Го, призовава те - не си обикновен човек и експедициите ти за един живот не са ни лесни, ни достъпни. Нужен ти е водач. Разбираш всичко това и си безкрайно благодарен, че Той е реалност и факт и, че ти си успял да приготвиш в тебе условията Той да се спре при тебе, да общува с тебе, и те подкрепя при всичките завои на този нагорен път - по всички видове пътища. Пробуждането на съзнанието е условие и възможност да влизаш в контакт не само с положителните сили, не само с възвишените същества, а най-вече с твоя Учител, който те посреща с думите: “Нали искаше да ме познаеш, нали искаше да ме опиташ?...Искаше и затова готов ли си сега за голямата работа - работата на ученика,...не, както учението на земята, което приключва с университета. Тепърва ученикът започва и никога вече катедрата и черната дъска нямаше да изчезнат от неговите очи. Живот на непрекъснато творчество - “живот на твърдта”. “Една велика работа, за която трябва да се приготвите” Това е създаване на Божествен дом - идваме до алхимически закони и до висша математика”. Новото в човека - “едно ново тяло, което му е нужно за новия живот”. Живот на непрекъснато творчество, живот, който никога не уморява, не дотяга, не доскучава. Едно движение непрекъснато, ритмично, възходящо. Ще дойде ден, когато ученикът ще направи един разбор, ще се обърне назад, ще обгърне миналото, ще огледа настоящето и ще събира сборовете. Направил е нещо, стигнал до оня свещения праг, където като Псалмопевецът казва: “Като видя Божието лице, ще бъде доволен”. “А ученикът ще да каже като видя лицето на своя Учител, като разбера смисъла на онова знание, което съм придобил от Него и като започна да манипулирам с всички светли сили аз ще бъде доволен от своя живот”. Паралелът - опитахме се да го направим, то бе трудна експедиция по море и по суша, опитахме се да минем през тунела и да преживеем всичката светлина, красота на простора вън от него - това човешко изобретение за преминаване през планини го оставихме. Ние тръгнахме пеш по планините с цел да стигнем единствено върховете. Не бяхме сами, имахме водач. Много е трудно изкачването без водач. Щастливи сме, че Той ни води за ръка, както към големите височини, така и към големите дълбочини. Тази лекция, “практически недостъпна за вашите умове” наистина бе трудна област за преодоляване. И дали сме успяли?! Да намериш нужния материал, да научиш изкуството от тях, да направиш нова земя и ново небе, да успееш да запалиш и Слънцето и звездите, за да се сдобиеш с виделината - фар, в твоя малък свят, за да е светло по всяко време, когато не знаеш кога Великия човек с необикновено поприще, ще дойде и ще похлопа на вратата ти, за да ти предаде първия урок - не като на обикновени хора, а като на ученици. Наистина е трудна и сложна задача. То е равносилно на преодоляване на кръга. “Това е великата задача, която трябва да решите като ученици” - казва Учителят. “Най-страшната и най-велика задача. То е връщане към Бога. Този процес става у всинца и никой няма да го избегне”. Нека приключим. Ученикът е ученик, когато завършва всяка година успешно и минава в по-горен клас. Студентът е студент, когато редовно си взима изпитите. А ученикът на Великата школа е ученик, когато стои пред своя Учител с пробудено съзнание, готов за всичките експедиции леки и трудни по височини, по дълбочини, и на близки и далечни разстояния. Все едно, готов е на край света да отиде - със запалена факла на ръка, с криле и душа за всичко, което предстои - смел и решителен с пълна вяра, че Той е до него, над него и го води. Пробуждане съзнанието на ученика е велик процес - велико събитие. Момент на разцъфтяване на човешката душа, ожидан не само от Него, но и от цялото небе, което следи с интерес и участие този важен и съдбоносен акт. То е изгряването на Слънцето и изгряването на звездите. Небето на ученика е вече осветено и вече няма нощ, няма ден. Няма тъмнина, няма светлина. Има онова, което се нарича вечно сияние - непрекъснат изгрев. “Христос хлопа само на вратите на учениците” - Учителят е Учител само на ученици с пробудено съзнание.

26. “КОИТО ЧУЯТ ГЛАСА МИ ...” ХРИСТОС есе 7.I.1977 г. Категориите са вече дадени, те са там, подредени като в картотека, очертани, обяснени, показани до колкото това е било възможно. Като тема за размишление те са интересни - материалите по тях са на лице. В света съществуваше една книга - Голямата, наречена, първата част: Стария завет, втората - Новия. Съществува и трета, неписана още, ала тя прониква целия живот, тя отразява както и другите две категориите - наречени от Учителя: старозаветни, новозаветни, праведни и ученици. И четирите категории имат своите специфични и отличителни качества. Видове хора, видове живот. Какъвто е човекът, такъв е и живота. И този живот като многопосочна делта продължава да тече и да отразява не друго, а разбиранията, възгледите, убежденията. Те са различни разбира се, те са на стъпала, затова и са строго категоризирани. Те имат своя строго определена форма и свое съдържание. Това са изградени по всичките правила типове. И до колко човек има въображение и до колко познава облика на живота, който тече в тези епохи, той ще има представа какво представлява старозаветния човек - на всяка стъгда ерусалимска, в храма и преддверието, в миналото още, когато Мойсей ги повел през пустинята, за да им подари Ханаан и по-късно, когато изграждали структурата на държавата и полагали своята религиозна власт. Цяла епоха и един добре очертан образец - тип от Стария завет с всичките специфични белези, категория с една дума. Ние няма да се спираме на този образ, нито на следващия и той е добре вграден в Новия завет - релефно е даден, подчертан е дори, отличава се и забележителен е закона. Третата категория - може да се смята като синтез на най-доброто, което са дали първите две - това е праведния. Съзнанието тук е по-извисено и законите и принципите вече играят решителна роля. Но и те не са тема в случая. Послужихме си с тях като знаци и сигнали, за да огледаме един друг свят, чийто очертания неудържимо ни привличат - те лъчеизпускат. Тези лъчи ни докосват и към този свят, този стан ние сме устремени и вече не можеш да се спреш тук или там, невъзможно е вече да са впуснеш в дълги дискусии, нито с никое от тези три категории, които още стоят там на ония същите стъгди, облечени различно с книга или без книга в ръка да се взират в буквите, да тълкуват законите, да разнищват принципите, да защищават правото и да пазят осторожно държавата си. Третата категория - тая на праведните излиза от обсега на първите две, пробила пашкула на догмата, да търси нови пътища - надолни, нагорни, дано стигне до Истината. Отминаваше ги - времето е доста напреднало. Ние имахме среща с Него, през всичкото време сме следели внимателно потока на Словото Му. Свежите струи на Мъдростта ни отведоха на едно възвишение - живи бяхме да присъствуваме на този забележителен събор, чийто светлини през тези петдесет години се увеличили неимоверно много. Времето е работило за тях, за да можем днес да преживеем същото и нещо повече, което ни накара да вземем перото и кажем няколко думи и с приобщим към новото, което днес, сега неудържимо като никога ни привлича новото, израснало като разлистила се гора, новото, което шуми и пее за всичко онова, за което сме бленували. Каква видимост - възклицаваме днес. Каква панорама на великото, което се разкрива всред пепелищата, руините и пепел на нашето бурно столетие, на нашето съвремие, останало като никога на кръстопът без никаква перспектива. В оня ранен час на утрото, когато Слънцето се готви да изгрее на хоризонта по дадена заповед облаците се разпръсват, стопяват се - изчезват. Ние сме там, в тоя утринен час и наблюдаваме изгрева и чистия хоризонт. Ние не гледаме вече света, нито хаоса в него и не слушаме ничии гласове. Ние сме на това възвишение и наблюдаваме - Изгрева, това е може би - едно епохално явление и един нов свят, който се ражда, един стрък, който израства и една нова човечност, която блести. Процесът е неудържим. Като ония токове през пролетта, като оня топъл вятър, който топи снеговете и троши ледовете. Не се отнася вече само до нас и не само ние усещаме този полъх на новото. То ще докосне всички, разликата е само тази, че успяхме да уловим ранния час, стояли сме там срещу изтока и сме дочакали и зората и изгрева. Нищо не казваме, нашите думи са излишни, като художници с палитра и четка в ръка, правим опит да уловим линиите, да пресъздадем пейзажа и да кажем: Видяхме!!... По някога се учудваме на смелостта, на дързостта дори да се изкажем. Но как, как може да се мълчи? Как можеше ония от ерусалимската ....да не викат: Осанна!” Ние не викахме, не смеехме дори да пеем, но невъзможно да не говорим с каквито и средства разполагаме. Не само сме гледали, не само сме слушали и мислели, но и живяхме. Живеем до днес, не в обикновения смисъл на думата - живеем с криле, можем да летим. И когато задъхани и развълнувани от големите височини, където Той ни повеждаше тогава и сега, развълнувано се спираме, едва поели дъх, лично за нас може би този ..жадни сме да проникнем в тоя четвърти свят, където се раждаше новия човек. Свят, който сега Той разкриваше пред очарованите ни очи - четвъртият от категорията - ученика. Нямало подходящи думи, казва Той, за да изрази новото, което в неговото лице пристъпваше в света. “Един живот, който няма да намерите нито в Стария, нито в Новия завет, нито в лицето на праведния. Започва сега живот на ученичеството, в образа на ученика”. Много е казано за него от първата до последната лекция беше всичко за ученика. И учениците доста са казали за него, живели са с тази идея и идеал им стана живота на ученика. Но темата никога няма да се изчерпи, пак и пак ние ще се връщаме на нея, ще бъдат различни аспектите, а светлините ще си останат неуловими и неизчерпаеми. Христос казва: “Иде ден и сега е, когато онези, които чуят гласа ми ще излязат вън от гробовете и ще възкръснат.” Кои ще чуят този глас?” - пита Учителят и отговаря: “Само учениците, само те ще се обновят, само те ще възкръснат, новият живот, възкресението е само заради тях. Възкресението не за старозаветните, не за новозаветните, не и за праведните. То е само за учениците, за хората на бъдещето, за хората на новата култура, за хората на новата раса.” Работниците в Царството Божие. Гледаш, четеш, повтаряш пасажа и неусетно се изправяш пред проблема, думата вече е дошла близо до очите, отделила се е по магичен начин от ..и вече не иска да изчезне. Очите са впити в нея, разчиташ я бавно и бързо - Възкресение. “Които чуят гласът ми” - казва пророкът от Галилея. Превежда Учителя: “Само учениците". Но ти, ние сме обикновени хора, чели сме и Стария и Новия завет и думата е там - разбиранията около това мистично явление още се коментират, още се вярва, че като чуят тръбата гробовете ще се отворят и обвитите в .ще възкръснат. Нека си вярват, няма да докоснем с пръст тяхното верую, няма да правим опит да опровергаем това. Нека чакат идването на Христа. Къде ли е Той - отдясно на Отца си. Нека вярват и в това. Категориите са свободни и всяка по отделно ще опита плода на своята вяра. Свободни сме и ние да оглеждаме света в неговата несъизмеримост, за да дойдем в досег с живата реалност, където всичко е вихрено движение и където няма място за статични и твърди положения и застояли течения и където най-живото, най-мощното, най-реалното е Христос, като живот, като фактор, който продължава да твори и създава новите форми на мисълта и следователно не стои отдясно на Отца, а живее по нашата земя, за да подготви четвъртата категория. За такъв Христос сме слушали ние, такъв Христос е близо до нас, за да ни пита ежечасно: “Ще чуете ли гласа ми?” Готови ученици ли сте?... Готови ли сте?... Ние добре знаем съдържанието на тази дума, знаем, че тя е шеметен връх, знаем какво се изисква от ученика - всичко знаем. Привлечени от светлината на този идеал, ние дойдохме при Него, останахме при Него. Ала сега, сега, когато идваме в досег с най-важната, с най-актюелната тема: ученичеството и близо до нас една дума фосфорира: Възкресение, ние имаме желанието да изясним това велико по своята същина и замисъл явление. И нека кажем - възкресението не е механичен процес - дали една мъртва клетка ще възприеме или не, ще оставим вселенските събори да спорят върху това. Класиката ще се стопи, ще се разпадне както капчица вода, ще изчезне на вид, но предстои и обновление, възкресение. По същия начин всичко старо, негодно, криво вътре в нас, трябва да умре. Но, за да умре, трябва нещо да се прави - всичко е движение, как става това - механично, не, а с работа -упорита, постоянна и когато това “старото” умре, на негово място идва новото -възкресение. Възкресението - този мистичен и величествен процес, който се извършва вътре в човека под напора на много сили - много огън, много вода, много бури. За да се извае един диамант, нужни са големи напрежения - и огромен натиск. Не е лесен този процес. Всичко казано около ученика и пътя на ученика не е нищо друго, а подготовката за това велико събитие, което ще стигне до всички рано или късно. “Които чуят гласа ми” - “Аз Господи те призовах в правда”, казва Исая. Кои? Кога ще чуят гласа Му и кои ще правда?... Работниците, казва Учителя, тези от новата раса. Тя няма да бъде многобройна, но всички хора от тази раса ще бъдат мощни по ум, по сърце, по воля, по душа и по дух. Те ще възстановят Царството Божие на земята и ще кажат: Възможно е всички да живеят в Любовта, в Светлината, в Мира и във вечната Радост, която Бог ни е дал!” Към този свят, свят на ученика, към този четвърти дом се насочваме ние - в тая свещена обител светят четирите свещи: Любовта, Светлината, Мира и Радостта. Шеметен връх. Идеалът на ученика. Казваме: Нека чуем гласа Му! Нека Господ ни призове в правда! Нека се удостоим навеки със званието ученици! Нека това бъде нашата молитва!

20. НЕГОВОТО РАБОТНО ДЕНОНОЩИЕ есе 14.XII.1976 г. Всички, които търсеха Неговата помощ знаеха защо бият толкова път и губеха толкова време. Идваха при Него, за да получат отговор на своите проблеми, или да намерят лек за своята болка - физическа или духовна. Потокът от хора, които Го търсеха и намираха не беше малък. Работният Му ден нямаше определени часове. Идваха по всяко време, приемаше ги по всяко време с изключение на събота, когато кратко и лаконично казваше: “Занят съм”. Нямаме намерение сега да проследим този поток от хора, да проследим дори и познатите наши случаи. Те са толкова много, някои вероятно ще се погрижат да ги съберат, да ги картотекират и да ги прикачат към големите архивни материали, които едва ли ще бъдат похабени. В случая ние се спираме на принципната страна, която привлича нашето внимание и нашата мисъл. Неговото отношение и начините чрез които Той отзвучаваше и помагаше на тия, които търсеха и не търсеха Неговата помощ - учениците Той предупреждаваше. Даваше своите съвети на ония, които ги искаха. Помагаше с оглед на неща, които ние подозирахме само, и които няма да засягаме. То е област, в която само Той се движеше, нямаме право да надникнем там, нито имаше някакъв смисъл. Една скрита лаборатория, в която достъп имаше само Той. Нямаме право да питаме защо на едни даваше нещо, защо на други не даваше, приемаше един, не приемаше друг. Начините бяха индивидуални. Методите и рецептите на лечението бяха различни, както и различно бяха построени хората. Едно лекарство, или един съвет можеше да се окаже ефикасен за един, а вреден за друг. При това Той целеше нещо съвсем друго, което ние не можем да обхванем. Неговото духовно състояние целеше същественото, главното и на този принцип почиваше всичко друго. Той знаеше дозировката, защото имаше предвид пак духовното, спазваше причините и последствията и отказваше дори при известни случаи да помогне. Изобщо цялата тази дейност беше комплицирана, деликатна - работа на опитен химик, който работи в лаборатория, както с най-сложното съединение, каквото представляваше човекът. Затова ние ще оставим тази вътрешна, интимна страна на въпроса без да се питаме защо и как, за да се насочим към живата практика, към описаните или преживени случаи, нещо, което е безопасно, лесно проходимо без да се натъкнеш на труден терен. Той разказва в една школна лекция случая: “Един търговец непознат ми пише писмо, в което иска да му дам 20 хиляди лева. Бил в затвор за някакъв дълг. Праща ми личната си карта, да видя, че е честен човек. Гледам чертите на лицето му - краен материалист. Живее само за пари и за материалното. Не му отговорих. След няколко дни получих друго писмо от болница. Пише, че бил болен и се сърди, че не съм отговорил на писмото му. Всъщност аз пак му помогнах. Вместо да лежи в затвора, изпратих го в болница. Той се подложи на влиянието на астрални същества, обърка една каша, задлъжня и сега иска да го спасявам. Аз не се бъркам в кашите на хората. Не ме е питал нищо, а иска помощ.” Той намира, че случаят не е единствен, затова обръща се към аудиторията и продължава: “Често и вие изпадате в същото състояние, изпадате под влиянието на астрални същества, които ви увещават да си купите земя, волове, кокошки, свине с цел да забогатеете, докато един ден ви туря в затвора. После търсите, кой да ви спасява. Това е влиянието на твърдата материя.” “Не ме е питал” - казва Той, това се отнася до всички, които “бъркат кашите” и после търсят кой да ги оправя. “Аз не се бъркам в кашите на хората”. Не се бъркаш дори и тогава, когато виждаш неправилните стойки, кривата посока и неправилно взети решения. Обичаше и пазеше премного свободата, за да съветва предварително и предотвратява “кашите”. За Него не беше от значение дали дадена задача се решава вярно или невярно. Затова е ученик да прави грешки и да ги поправя сам. “Не ме е питал". Някои встъпваха в брака и не Го питаха. Не си помръдваше и пръста, както се казва, че щял да понесе бурно разочарование. Нека да опита, нека не се лиши от опитност, която ще го ползува през вечността. Той гледаше на всичко много широко и колкото, и да искаше да предотвратява излишните страдания, не се намесваше, ако не беше помолен за това. Този непознат търговец, оплел се в някаква търговска сделка, загубил от нея, начетен с 20 хиляди лева, иска само с един замах да се оправи като внесе сумата. Вероятно някой го беше осведомил за Учителя, че е добър християнин и, че всичко може. Той е вярвал, че проблема му ще се увенчае с пълен успех. А трябва да се задоволи само с облекчението, че го преместиха в болница, вместо да лежи в затвора. Едно механическо разбиране, крайно материалистично и користолюбиво. “Нали всичко може”. Може, наистина, но никога няма да наруши принципите и законите, дори когато се касае за доброто. В случая най-добро е вероятно въпросният молител да си остане в затвора, където има доволно време да размишлява, да оглежда положението и да се добере до истината. Какво по-добро от това?... А и какво ли би станало, ако по чудо му паднат 20-те хиляди лева и напусне затвора, без да си е мръднал ръката и без да е човъркал мозъка си. Загубил би двойно. Някъде Той се намесваше. Имаше такива случаи, но те бяха рядкост, когато Той предотвратяваше цяла катастрофа в живота на ученика. Тогава се намесваше преди да бъде сигнализирано, преди и самия ученик да е разбрал, че се намира пред опасност. Ако ученикът проявяваше послушание, и готовност да направи не онова, което мислеше, късно той разбираше размера на услугата, която му е направена. Не се опитваше да помага там, където ученикът твърдо бе решил да следва своето решение и емоции. “И да ми каже - не прави това, аз пак ще го направя, защо да Го питам?..." Беше фраза, която често се употребяваше от някои, които не искаха да им се помогне и на които и Учителят не можеше да помогне. Човек беше свободно същество, най-малко Учителят щеше да наруши тоя принцип на свободата, свещен за Него. Той помагаше на всички и при всичките случаи. Това бе в програмата на живота и на мисията Му. Времето беше бурно, векът напрегнат и страданията не Му пречеха. Отговаряше на всеки искрен зов, на всяка беда, на всеки човек, който се обръщаше към Него с чистота и вяра в сърцето. Понякога Той не приемаше просителя, който идваше при Него обременен физически или психически. Сега не мога да ви приема - късо казваше Той и посетителят си отивал. И колко чудно било, когато помощта се изливала към него. И ние слушаме по-късно: “Ако не го приех, за него ще е по-добре, ще му се помогне”. ' Имаше случаи, когато някои питаше за друг въпрос “Иди и попитай Учителя, искай лек за болката ми" Този, който получаваше писмото, махва с ръка и си казва: “Няма да безпокоя Учителя". Същият този минавал край стаята на Учителя, вижда, Учителят излиза, извиква и му казва: “Пишете на сестрата да прави това - и му казва какво”. Последният е изумен. Казахме, какво сме ние, за да надникнем в Неговата лаборатория, от чийто процеси нищо не бихме разбрали. Как ставаше всичко това, с което манипулираше Той, за да каже в една беседа: “Питайте ме, какво правя вечер - ще ви кажа: Стоя пред телефона и слушам: Някой вика за помощ, бият го, искат да го убият; друг е отчаян, иска да се самоубие; някъде по море затъва параход, вика за помощ; някъде става пожар и т.н., докато телефонът утихне, тогава си лягам.” Вече не се мъчим да проникнем в тези Негови лабораторни занимания, не питаме дори. Стоим само чинно пред тази огромна дейност, изпълнила целия Му живот, целия му работен ден, дори и нощта. Всичко в тоя живот е изпълнено с думата работа. Тя го прониква, тя го осветява, тя го възвеличава. И всичко това безвъзмездно като Слънцето. Всичко това в името на нещо, което нашия оглупял и крайно материалистичен век се опитва да унищожи и хвърли през прозореца. За нещо разбира се, за нещо велико формулирано правилно от Христа: “Дойдох не моята воля да изпълня, а тая на моя Отец.” За тези думи Той бе хванат, биде и разпнат. “Моя Отец” - “Неговата воля”-при това казано и направо на тия, които се смятаха избрани и миропомазани. Ситуацията е същата. И днешният Синедрион, биха направили всичко, но времената бяха други, разсъжденията други - не успяха. Времето беше на Негова страна и се погрижи да запази и скъпоценния съсъд и скъпоценния елей. Той бе успял във всичките полета, беше наситил цялата ни планетна аура със светлина, а плодородната и разораната земя я беше посял със силни семена. Процесът беше необратим, нямаше сила, която можеше да спре този процес. Не липсваше нищо - нито топлина, нито светлина, пролетта беше в своя разгар, пълна с благодатни дъждове. Сега ние и се опитваме със скромните си средства да възстановим оная част на този многообразен живот, който премина през нашите очи, докосна нашето сърце, раздвижи нашия ум, очерта нашия дух и сега ни кара да разказваме, да пеем, като ония древни певци, които не се уморявали да повтарят своите мантри - тия свещени поеми на величаво минало. За нас то никога не ще е минало - защото от всичко, което сме видели, чули и преживели, се изцеди скъпоценния сок, който се отля не другаде, а в нашата кръв. Твърде обогатен се чувствуваше, независимо от това, дали можеш или не да надникнеш в Неговата свещена лаборатория и проследиш Неговата многогодишна свещена рожба, подчиняваща се на неизмеримия закон на Битието. Той оперираше с безконечни измерения и възможностите Му бяха извън всяка човешка мярка. Всички, на които Той е помогнал, знаят това. Няма човек приближил се до Него с молба в момент на беда, да не е съхранил живия спомен, изграден в основата си единствено от Любовта Му, която безшумно и невидимо извираше от всичките Му действия и даваше тон на цялото Му работно денонощие, на целия Му живот.

19. СТРАНИЦА ОТ НЕГОВОТО ЕЖЕДНЕВИЕ. ЕДИН ПАЯК И ЕДНА МУХА, КОЯТО БРЪМЧИ 11.XII.1976 г. Ние се погрижихме, трябваше да минат толкова години оттогава, когато всичко необикновено около Неговия личен всекидневен живот стигаше до нашите уши и очи. Сега вече без някой да ни каже и без да питаме Него, ние се спуснахме на далечно пътешествие, за да съберем грижливо онова, което може да се събере, онова, което не можем да подминем, привличащо със своята магичност, красота и принципност. Ние сме ученици, имаме право да говорим онова, което Той не си позволяваше, ние си позволяваме. Живеем с оная относителна възможност, правим грешки и ги поправяме, падаме и ставаме и няма да скърбим, ако упражненията ни бъдат надраскани някога с червено мастило. Сега може би за нас, може би за да турим един малък ред върху тоя жив материал, който засяга изключително Него - ония малки между другото случки, факти, примери от живота Му, вплетени в ежедневната практика. В тях има нещо грижливо скрито. Концепция, принцип, познание, нещо което не е казано на висок глас, проглушени са тоновете, за да не засегнат никого и може би, за да се запомни и запази. Едва ли ще можеш да изчерпиш всичко преживяно, което Той е отбелязал, разказал, за да подчертае една идея, за да направи ясно и понятно дадено положение, за да обогати и оцвети речта. Една свежест, тънка и проникновена ни лъхва когато ги слушаме. Вероятно и затова, че ти разкриват една скрита страна от Неговата интимност и една възможност, която подозирахме - дар, който старателно криеше. Дар - изразихме се неправилно. За нас е трудно да изразим тая страна на Неговия живот по две причини - едната е нашата взискателност по отношение на истината и второто не сме искали позволение да навлезем в този свят, да подредим този материал, който се отнася до метафизичното. Ние подозирахме тогава, подозираме и сега сферите, в които Той се движеше - световете, откъдето Той идваше претоварен с толкова духовни богатства. Не можеше да се скрие нито Любовта, нито Мъдростта, нито Истината. Ала другото, другото би звучало някак си шумно и би направило нещо, като “сензация”, затова се пазеше грижливо, не си служеше поне явно с него. Смяташе, че онова, което е останало на книга, документирано е било като нещо изтървано и ние бързаме сега с голямо закъснение да го съберем, охраним, за да направим от тях нещо - естествено, какво нещо!.. Да преживеем и свежестта и радостта, и ако щете и дълбокото задоволство, че можем да съзерцаваме една от най-красивите форми на общение, бихме казали Любовна, не вече с човека, а с всичките живи форми на природата, пред която Той благоговееше, с която Той имаше дълбока връзка, запазил онова изрядно и рядко отношение, достойно и присъщо само на Мъдреца. За Него беше еднакво лесно и значимо да влиза в контакт със съзнанието на човека и на най-малката буболечка, насекомо от рода на паяка или на мухата например. Цялата природа, това живо тяло на Великото беше свят, в който Той свободно се движеше и с чийто закони свободно оперираше. Той слушаше природата, подчиняваше се на нейните закони, но и тя Го слушаше и на места изпълняваше Неговите желания при случаи. Тази страна от живота на Посветените лежи непроучена, скрита и далечна. Не му е дадено още на обикновения човек, дори и на необикновения учен да проникне в тая област. Може би и не е нужно още. Много знания има, които престои да овладее човек. За тях той трябва да израсте и заслужи. Ние си позволихме, ние дръзнахме да повдигнем крайчеца на тая завеса. Веднъж казани от Него, веднъж наблюдавани като факти, решихме да ги изнесем не само както са дадени, а да направим опит да открием ценното зърно, идеята, принципа от една страна, а от друга, ако можем да догоним върховете до които Той стигаше. Учителя!... Учителя в своя живот ежедневие, нанизано от поток на случаи, примери, предизвикани от срещи с хора, с животни, с насекоми, с растения и със силите на Природата - вятъра, водата, Слънцето, минералите, болестите, микроорганизмите, изобщо целия органически и неорганически мир. Да прави контакт с цялата природа за Него беше нещо естествено, както за нас да си служим със сетивата, когато се касае за материалния свят. Неговото виждане, Неговото слушане бе нещо необхватно, неизмеримо с никакви обикновени човешки мерки. Той беше и си остана неуловим, бихме добавили и Непознат. Благодарни сме за крайчеца на завесата, която благоволи да вдигне и сега се радваме, че можем да надникнем, да огледаме тая интимност, да проникнем в скритото и да се зарадваме, че един бисер лежи в нашата ръка и една красота не е престанала да обогатява и задълбочава нашия ден. Нека да започнем без церемониал, нека се спрем най-първо на най-простия наглед случай - срещата с един паяк. Това наглед незначително насекомо щеше да влезе като герой на повествованието и при други случаи. Тук той е като квартирант в стаята на Учителя, неканен гост, който се свил в някакъв ъгъл на стаята и си живее не лишен разбира се от своите традиции и навици. Как живееше и просъществуваше тоя безпрецедентен екземпляр е неизвестно. Обикновено ние някак нямахме грижа за тяхната прехрана. Знаем, че са хищници, но ги търпим. Търпи го и Учителят. “Седя в стаята си и чета. Слушам муха бръмчи някъде. Погледнах. Мухата се е заплела в паяжина, бръмчи, че не може да се освободи. Обръщам се към паяка и казвам: Слушай, в мое присъствие не позволявам да са вършат престъпления. Или ще пуснеш мухата, или ще взема тояга и ще те изхвърля. Вън от стаята ми можеш да правиш каквото искаш, но тук не позволявам. Паякът ме погледна, не знае какво да предприеме, да изяде ли мухата, или да я пусне на свобода. Има своенравни паяци, не отстъпват лесно. Мисли какво да прави. Най-накрая решава да освободи мухата. Къса нишките една след друга и пуска мухата на свобода. След това го питам: Защо хвана мухата? -Тя е моя длъжница и докато не секвестирам всичкия й имот няма да я пусна. Ти трябва да простиш и да я пуснеш на свобода." Примерът е богат със своята многопосочност. Върху него може да се гради цяла беседа за опрощаването на дълговете, както и направи. Велико нещо е човек да може да прости. Другата посока е тази, която ни отвежда до темата за насилите. В света съществуваха много школи на насилието. Ние няма да се спрем и на тая тема. Като метод, чийто наченки виждаме в семейството, където често насилието безчинства върху децата от страна на невежи и жестоки родители; насилието, което се прилага без изключение във всичките християнски и не християнски държави - старият закон око за око е в пълната си власт, процъфтява и всред най-културните държави. Държавата с това тромаво животно, което напомня движението на мравка по пътя на духовния прогрес и морал, но нека не спираме погледа си на това. За Учителя насилието като метод напълно е изключен, не само всред човешките общества, но и между животните. Той не е за това безчовечно отношение, което човечеството е узаконило - насилственото взимане на живота на млекопитаещите за употреба на храна. Той изключва всичките форми на насилие, в каквато и да е форма и сила. “Не позволявам насилие в стаята ми, пред очите ми.” Сякаш е успял да се запазят в тоя свят и на тая земя зони, лишени от насилие и престъпления, нека ги вършат далеч в тая непроходима джунгла, обитавани тоя път не от хищници, а от хора. Но нека и на това не се спрем, нашата цел е друга, пътешествието ни е в една област, лишена от великите идеи и ценности още е в плен и плаща данък. Нека си го плаща, нека съществуват паяци и паяжини, нека съществуват кланици и касапи, нека се бият “културни” хора, нека в тая джунгла се чува вой, плач и крясъци. Бавен е тоя процес - като тресавище, в което не искаме да затъваме. Навремето Христос каза: “Не съм от този свят, в света съм, но не съм от този свят”. Смеем да кажем същото за нас, а Той, Той нямаше нищо общо със света на насилието. Вън, но пред очите на Великото не. Една друга сцена, идентична, където виждаме нов вариант. Жив и плътен. Не съществува ни паякът, ни мухата. Ни длъжникът, ни кредиторът - не съществува и Той. В една адвокатска кантора се срещат тримата. Кредиторът е евангелски проповедник; длъжникът - някой млад човек - беден. Взел някога заем и не го върнал. Проповедникът го съди. Адвокатът апелира, не го съди -прости му дълга. Учителят слуша и гледа. Насреща е паяка, паяжината и мухата. Но този път на земята е това. Сега пред него е паяка и нещастна муха, която бръмчи. Кимва си Учителя, решава, че трябва да се спре. Колко е дълга на младия човек - 100 лв. Плащам за него, той е мой брат. Ликвидирайте делото. Ама как? - Аз не приемем. - Както искаш - делото се приключва. Двата случая имат нещо общо - една допирна точка - тя ни отведе много далеч и ни разкри неподозиращи светлини. Но то е друга тема - нека не се отклоняваме от поставената. На Изгрева имало някаква ябълка - млада фиданка с тенденция да стане хубаво дърво, но била на лошо място, тъпчели я и тя линеела и била е вече до кончина. Учителят се спира на нея. Оглежда я, слуша я, обръща се вероятно към Бай Ради, и казва: “Оградете я с колчета и опънете тел, да не я тъпчат. Тя не иска да умре, решила е да живее и казва: Ако на Изгрева не мога да живея, то къде другаде?” Ябълката разбира се оцеляла. До нас стигна нещо светящо, малко, но изпълнено с топла обич - съхранявахме го, събирахме го до капка, за да се порадваме. Ние сме на Рила. Имаше дни и нощи, когато се развихряха вихрушки-Нашите палатки от американ и на колчета. Но Той беше там. Как се случваше. Не заповядваше, впрочем ние нищо не знаехме. Помним само това, че на утрото, когато бурята стихваше, Той се усмихваше и на шега сякаш казваше: “Казахме на вятъра да не бъде толкова сърдит, духай така, че да не изкърти палатките. Или на дъжда - отложи за известно време.” Какво са няколко часа. Разговаряше се със стихиите, бяхме успели да усетим това в многото екскурзии на Рила и Витоша. Един контакт с цялата жива природа и с всички обитатели в нея. Владееше онзи универсален език, с който се съобщаваше с всичко живо и връзката с всичките съзнания за Него беше естествен и непринуден акт. Случаите с неговата котка също имаха какво да ни кажат, Спряхме се на друго място. Грижата и вниманието към животните. Случаят, когато срещаш претоварена кола с два вола, които едва изкачват нанагорнището по изгревското шосе. Спира се той при двата вола - помилва ги, а на онзи, който ги мушка му казва: “Ако си в тяхното положение, какво ще правиш?” - Да не дава Господ. - “Да, но това, което правиш не е хубаво. Опитай с добро и не ги мушкай.” Послушал го и колата бавно тръгна. Той беше на тяхна страна. На едно място казва: “Ако кокошките заведат дело срещу човека, аз ще бъда техен защитник.” Много случки от този род взимаше. Някой от тях, за да илюстрираше тази страна на нашия ежедневен живот, където при всичките тези случаи се разкрива осветена от неговото отношение и неговите възможности. Беше много пестелив на тази тема, но не избегна факта да ни остави страници от интимното си ежедневие, като тая например... Беше по-важно и по-необходимо да даде облика на централното - контурите на същественото -зданието - учението в пълнота. Направи го. То е пред нас като океан, като огромен планински масив. И ние знаем, помним, не е най-главното да изследваш дълбочините и височините, да преуспяваш в знанията, а да го използуваме да го влеем в живота си, да го приложим. Ние си оставаме ученици при всички случаи, ала прекрасното, необикновеното, което бяхме успели да видим и преживеем е също едно съкровище, една красота, която се опитвахме да споделим с другите. Невъзможно е другото - ако ние живите хора, неговите съвременници, неговите ученици не говорят, то нека се изразим по евангелски: "камъните ще проговорят и ще викат: “Хвала!”

17. ШЕПОТА НА ВЕЛИКОТО есе 9.XII.1976 г. Той не попита учениците си: "Кой съм аз?” На времето Христос зададе този въпрос - времето тогава вихрено летеше, годините на голямата работа на пръсти се брояха. “Кой? За кого ме мислят, че съм?"... Някой от пророците отговорили, ала там е стоял Петър и случая е отбелязан. “А ти, за кого ме мислиш?" Отговори Петър на глас: "Ти си Христос - Син на Бога жива го". Казано е всичко. Малко по-късно въпросът щеше да бъде поставен от Пилат: "Кой си ти, цар ли си?" "Ти каза" - кратко отговори Христос. Всеки иска да знае за другия - кой е той, откъде идва, какво носи, какви му са акредитивните писма. Идва Учителя на тридесетата си година. Той е известен на един малък кръг. Започнал е скромно, безшумно, пестеливо. Биографите му вече си казаха думата - родословието на земята е картотека, тя е вече уточнена. Пътува из България и прави своите изследвания, чисто научни върху една неофициална наука - френологията, служи си с геометрически пособия и измерва чертите на типичния българин. Важно е за Него тъкмо тая глина, този съд-главата, с нейната форма, устройство на мозъка и възможностите на тая глава, която минава за корава. Това не е лошо - твърдостта е един от признаците на убеждението. А то трябва да е твърдо и установено. Методите са и не са специфични, но са подбрани, уточнени, приемливи. Започва с науката, нататък около Него се събират люде, някои от тия върху които прави измеренията на черепа. Слушат внимателно. Практичният ум на българина е раздвижен - заинтересован. Има нещо, което е вярно и което му допада, накрая харесва. Тоя млад мъж има нещо привличащо, покоряващо, разбира неща, които могат да се окажат полезни. И по всичко личи, че има дар слово. Говори ясно, гладко, разбрано. А разбира и от медицина. Дава ценни съвети, които имат ефект. Групата при Него бавно се увеличава. Началото се слага тъкмо през онези години, когато годините на 18 век вече са отшумели и нашата млада държава уверено крачи към първото десетилетие на деветнадесетия век. В тия първи години Той свиква събор -първия. Поканени били само трима. Необикновеното вече отбелязва първия си удар. Всичко далеч не е като при такива случаи. Има нещо съвсем друго, което се очертава на хоризонта като зора - първите светлини на изток с тенденция те да се разгарят до изгрева. Стъпката, обаче е бавна, спокойна, почти безшумна, като ония дълбоки подводни води, чието бълбукане се губи. Не е нужно да се чува. Стилът на работа е определен, духът на работата, казано на евангелски е уточнен и сиянието вече прониква, разширява се, вдълбочава се, за да стигне като топли искри до душата на българина, който бе успял вече да вдъхне първата струя въздух на свободата и тая първа глътка на духовното. В случая за нас не са нужни тия първи сведения на първите събори, този въпрос е третиран другаде. Ние целим сега нещо съвсем друго - една златиста или обагрена ивица, която ще проследим до този час, до това утро на месец декември 1976 г. Тридесет и две години откакто земята се изпразни от Неговото присъствие и деветнадесет години, откогато се взеха беседите - Неговото словесно богатство - Словото. Двете събития се случиха през един и същи месец, накрая на един сезон. Показателни са стрелките и сигналите, но нека не се отклоняваме. Тоя фатален декември е преживян, но никога незабравен. Връщаме се на него, за да определим календарното време, когато ония тримата са стояли пред Него и са се дивели, как може да се състои събор между четиримата до този ден, когато един дълъг път вече бе извървян, път изпълнен с живот, път богат и живописен, чийто километражни знаци отбелязваха светещи, богати, слънчеви утра, когато пак на един и същи ден от годината, 19 август, Той свикваше съборите. Така и тогава сякаш се оформяваха и кристализираха отношенията между учениците, и между учениците и Него. Сега цялото ни внимание, цялата ни мисъл е насочена именно към Него, не за друго, не, а за да проследим ония тънки, едва уловими нюанси на Неговата фигура и на всичко, което Той беше, като забележителна и не историческа личност, а като духовна, имаща голямо значение. Малко е да се каже това, за духовното развитие и живот на цялото човечество. Той бе духовния принос към общочовешката съкровищница на светлина и виделина, на фокуси и есенция в историята на човечеството, респективно, тази на българския народ. През всичките тези години дали е питал Той учениците си като Христа, някой като Петър например: “Кой съм аз?”... Нещата не се повтарят. Ала имало е случаи, когато учениците задават в обратно лице същия въпрос: Кой си ти? Кой?... Насреща е Той и отговаря: “Питайте Господа! Каквото Бог ви каже, то е вярно", отговаря той. Ако времето можеше да се върне, епохите от тоя род имат нещо общо и между Неговите ученици би стоял Петър - тоя, който недвусмислено, ясно и категорично просто отговаря: Ти си син на Бога живаго. Времената бяха други, много неща се бяха случили. Материализмът, който се силеше и напъваше да мине за доктрина, се готвеше да залее света и да задуши с грубите си лапи насоките дори на духовния живот. Не се намери сега един Петър да каже нещо от този род в евангелския стил. Сега, когато годините тичат към нас, и разкриват своята внушителна панорама, когато преминали през огньовете на едно изпитание, ние се чувствуваме крепки и будни със здрава сетивност да огледаме панорамата открай, до края, да виждаме и да слушаме добре много неща, които някога стояха далеч от нас - и между тях и този кратък лаконичен отговор: Питайте Господа! - решението е взето - Няма да оставим думата да виси на въздуха - нека Петър не е между нас и пред него. Принципен и точен, дава отговор начаса. Ние учениците заставаме там през онова рано утро през 1935 г. на Рила - езерата, на оня връх, наречен молитвен в 5 ч. сутринта. Думата бе казана, чухме я, съхранихме я дълбоко някъде в скритата скривалищница и тя мина в забвение, сякаш спотаена там, за да чуем ехото след толкова години -четиридесет [Сочни храни: 25.VIII.1935 г., 5 ч. сутринта - В: Царският път на душата: беседи от Учителя, държани при 7-те Рилски езера през лятото на 1935 г. София, 1935, с. 155-169.] Нищо, казваме сега, времето, атмосферата, ситуацията сдържана, скромна, респектираща - никой тогава не дръзна да отговори, да каже, да коментира. “Кой си Ти?”... Въпросът ни повлече. Движението край Него винаги е било неудържимо и нека сега не кажем със закъснение, ние се връщаме на това рилско утро, на тоя школен час и съвсем сериозно сме решили с академичен тон дори да се произнесем. Той ни казва, ние изпълняваме. Питайте Господа - Ще Го питаме, и ще кажем каквото ни се каже и нека това бъде със закъснение, но няма да лишим, нито себе си, от изпитаната радост, че правим смел полет в света на една краска, която бе слязла на земята, нито ще лишим ония, които Ще дойдат на нашето място от тоя скромен дар - как сме виждали, как сме слушали Величествеността. То е толкова голямо, огромно по своя мащаб - как да го сместим в тия листи, за да го кажем както е било, за да го изразим точно и кратко, както бе поднесено на целия свят. Питайте Господа! Питайте Го! Ще го питаме пак и пак докато да нашата съкровена и свята глъбина не стигне шепота - тих и благ за да ни разкрие голямото, неизмеримото, необхватното съкровище, духовно съкровище, откъдето ни гледаше Той. Той със светнали и благи очи. Аз съм... Преживяното е много голямо и дълбоко, за да го изразим с думи. Кой може да е? Кой, освен Онзи, Онзи, чието име ние учениците не смеем да назовем - дали ни липсва смелостта на оня корав израилтянин - Тоя камък стълб на християнството. Колко времена са минали от оная романтика, за да кажем думи като Петър, за да викаме като Пилата “Осанна”, или като Мория. Невъзможно, отшумяло време. Но решимостта не ни е напуснала - едно перо, един лик, една поезия ще кънти, ще пее, ще изпълни света. "Осанна”, ще се чуе и някой глас, ще се очертае на големия фон нашата мисъл и нашия отговор. И шепота на Господа, който ни отвежда до голямото дело, до голямото сърце, до големите духовни съкровища. То ще ни обогати нас и всички останали с точен и категоричен отговор: Той беше Учител - дадено Му бе всичко без мярка - казваше и никак не е много, нито нескромно Родоначалник на Третия завет. Вестителят на новото - Великия Майстор зидар, Вестителят, положил основите на нова сграда - за вечни времена с трите принципа, които сега тъкмо сега действуваха в пълно единство: Любов, Мъдрост, Истина. Опитът бе универсален и мощната сила на трите не закъсня да обновява, да повдига и да възраства човек, не закъсня да напълва и възраства като три пълноводни реки - една земя, поразена от суша получи живителна струя. Времената бяха други, нека романтиката да е отшумяла - нейния блясък сияе нов и никога нямаше да помръкне, докато на земята се раждат велики пратеници с ранг - Велики Учители облекли земни дрехи - изпратени да изпълнят Великата воля на тоя Бог. И докато на земята се раждаха невидими разказвачи, които като труженици и пойни птици щяха да разнесат новите семена на новата култура и приемането на Велики духове - синове на живия Господ - изпратени на земята с думите - “Този е Моят възлюблен, в Когото благоволих. Вярвайте в Него.” Или Той - Духът на Истината, който ще ви научи на всичко. Или ще ви изпратя Учител да ви донесе вест. Духовност, Словесното богатство, голяма наука за Любовта, за Мъдростта, за Истината, се разстилаше пред нас, шумеше и пееше като океан - неизмерими бяха знанията, несекваща лееше се светлината, обилна бе виделината. И шепота на Господа стигаше до учениците: Той е! Учителят! И ние като Петър вече знаехме - Той е... Той, за Който сме копнели неудържимо; Той, Когото сме чакали хилядолетия; Той, Който е дошъл да превърти колелото на духовната история на човечеството; Той, Който махна бента и освободи трите пълноводни реки да текат свободно и едновременно. Той, Който вдигна ръка и пусна свободно да лети най-мощната птица -Любовта, с нейните две яки криле: Мъдростта и Истината. Той, големия приятел на човечеството, любовно поставил здравата си ръка под огромната тежест - голямото страдание, което предстоеше да се преодолее от цялото човечество. Той, Който смело драсна клечката и запали светлината, за да пламне живия огън, за да горят без да изгарят милиони същества, живущи на земята. Той, Който поднесе голямото познание за живота, и на големите знания за човека, за да го научи на голямото изкуство как да живее. Беше Той - Великият Учител - Слушайте Него! Следвайте Него! Учете се от Него!...

15. МАГИЧЕСКИЯ ТАЛИСМАН есе за музиката 7.XII.1976 г. Една къща на една неизвестна улица в оня известен крайморски град - красавицата на Черноморието - Варна. Коя година, нямаше данни и не е нужно. Ония първи години вероятно, началото на работата, голямата и малка работи в чийто първи стъпки долавяме всичката сила и всичката красота на перспективата, открояваща се вече релефно жива и чиста. Той - Учителя пристъпва и стъпката независимо от това, че е твърда, сигурна, съмнения, колебания са неща абсолютно изключени, пристъпва и оглежда, оглежда и търси най-добрия, най-ефикасния, бихме казали най-сигурния метод не само подходящ за нацията - не само за този народ всред който Той бе хвърлил котва, но и за всичките народи, за всичките раси, за всичките хора, за цялото човечество. Защото всичките хора имаха нещо общо - притежаваха нещо общо. Имаха ум, имаха сърце, душа и дух. Всичко бе до степента до която те стигаха в своето развитие и в своя устрем. Един от тези методи между много други, неудържимо го привличаше: Музиката. Затова много рано Той си избра инструмент; минал е школа при учители музиканти, които му предават изкуството да свири. Скъдни са сведенията, които стигат до нас за тези ранни години, когато овладява цигулка до съвършенство. Би станал известен виртуоз, казват ония, които са го слушали, когато Той не подозира, че го слушат и свири за себе си. Още от тогава датират срещите Му с музиката, която грижливо изучава търсейки не друго, не, а как да я приближи до ония на които Той щеше да предаде учението - на учениците, които щяха да го слушат. Той е знаел за мощното влияние на музиката, оная музика, с която Орфей въздействувал пак по тези места на зверове и птици. Много рано музиката става лична негова сфера, където се движи уверено и свободно. Близките - тия добри хора от възрожденската епоха, време, когато цигулка, гъдулка се срещаха най-често в ръцете на циганите, се стараели да го отклонят и често му привеждали оная позната поговорка: “Цигулар къща не храни". Отдавна Той оспорва народни “мъдрости" от тоя род, цигулката останала, и по всички правила на обучението Той минал през учители, преподаватели, от които първият за който казва, че бил добър и му дали първите правила на цигулковото изкуство и втория, за който ласкаво се произнася: “Вторият ми учител беше гениален музикант, който се вдъхновяваше от музиката. Аз го слушах с удоволствие, когато свиреше.” Беше успял вече да преживее музиката като най-необходимото нещо в живота. И не само това, но и най-важното, което върви паралелно с живота. Една неделима част на цялата концепция на живота - елемент с магическото свойство - да неутрализира, да помага, да споява, да извисява. Много отдавна човечеството се бе домогнало до големите истини около музиката - превърнала се на възпитателно средство, “облагородяващо" и повдигащо човешкото съзнание. Цялата природа не беше нищо друго, а свят, изпълнен с музика. “Дойдох до заключението, че човек не може да свърши работата си, както трябва, ако не е музикален" - казва Той. Двадесет и пет години Той се занимава с музиката; всичкото внимание е насочено към въпроса за отношението на музиката към човешката душа, какво възпитателно въздействие има тя върху човека. Той нарича музиката: “Проводник и трансформатор на силите в природата”. Той разказва: “Колкото и да се натъкваш на мъчнотии и трудности, всякога да се допитваш до цигулката, какво трябва да правя, за да ги разреши правилно - музиката върши чудеса" Теоретичната част била вече изградена, когато пристъпва към реализирането на задачата - нейното непосредствено приложение. Музиката вече става централно звено в оная нескончаема верига от методи и начини чрез които Той се е готвел да манипулира. Много време не се минава, когато тя заема голямо място в общия и частния живот на ония, които се втурват смело в една област, която до тогава се е смятало, че принадлежи или на тия “които къща не хранят”, или на специалисти само. Той мина път на себеутвърждение - мина по свой личен път на строго определяне - истинското място на тоя свят, от изкуството, за което Той отдели толкова сили и време, като се включи изцяло в нея, със замах своята композиционна гениалност, музикална мисъл. Пътят бе изпитан, нямаше място за съмнение абсолютно уверен, стъпката му бе сигурна, точна, ритмична. Музиката за Него бе нещо, което трудно ние, неспециалистите бихме могли да кажем и уточним. Не сме си и поставили тази цел, с този фрагмент ние целим нещо съвсем друго - да проследим движението на тая музикална феерия, която Той успя да предаде силата на нейното въздействие, съкровищата, които не заключи и нагледния, убедителен начин, който релефно, пищно разкри силата на музиката като ни поднесе спонтанно и просто преживяното. Не е нужно да се пишат томове - не бяха необходими много думи. Той си остана пестелив, кратък и величествено скромен, когато изнасяше истината, изцедена от личната си преживелица. За музиката беше важно това. За Него беше важно, а вероятно най-важно беше за нас - да преживеем случая в тая къща, в една неизвестна улица на Варна. Да го преживеем и да не откъсваме очи от тая панорама, от тоя живо откъс от ежедневието Му, да не можем да го подминем без да сме докоснали дълбочината на това море - където блестеше един бисер - една идея, познание за музиката. Гледа за първи път от една негова преживелица от един пример, както просто го нарича Той. Не е искал да ни убеждава, нито да ни уверява. Целял е само преживяното. Красотата, дълбочината на една истина около музиката, която Той преживя, като не лиши и нас от нея, като разказва случая ясно, кратко и просто с пестеливи средства. Въздействието е изумително. Вече не откъсваш очи от майстора. Музиката вече се изправя внушителна и покоряваща. Тая къща, в която Той е наел стая се превръща цялата на концертна зала - акустична зала, където Той, който се готви да покори света със словото си, е дал първия си музикален спектакъл - поразително за първи път - без публика - какво не бихме дали, за да чуем тая първа може би музикална композиция, творба, която Той изсвирва в тая стая, намираща се над една кръчма, където се пееше, викаше, прескачаше и правеше живота невъзможен. “Не можеше да се спи”. Жената отива да каже на своя наемател - кръчмаря, да въдвори нещо като дисциплина между клиентите, да не вдигат такъв шум и врява. Разбира се, нито кръчмарят, нито ония, които пият се вслушват в тая човешка неволя. И ето, че една вечер при най-голямата “врява и вик” в кръчмата “взех цигулката и започнах да свиря”. Започва нещо необикновено - през тоя нощен час - отнякъде долитат звуци - това вече не е шум, не е крясък като техния, тоновете прелитат, чувствата нахлуват, стигат до слуховия апарат, тая незнайна публика ги долавя по особен начин. Вслушват се, спират се, става нещо невероятно. Орфей всред своята джунгла. Музиката прониква, тя вече движи - процесът е неудържим - то е като топенето на снеговете, разпукване на ледовете. Когато пролетта идва, става просто неудържимо като развейгора - никой не може да противостои, не може да се бори. И изведнъж става тихо, изведнъж без шум, вероятно без думи един по един пияни полупияни и трезви още напускат кръчмата. Нощта вече се спуснала тиха и спокойна и над този дом се възцарява нощния покой. Завесата пада, концертът приключва. Сега вече и ние сме там - присъствуваме след толкова години, повече от половин век - на пръсти се приближаваме, гледаме и цигулката и цигуларя, усещаме само музиката и кроткия покой след нея. Безвъзвратно, казано на човешки език творбата е изчезнала, но нейното звучене никога не ще стигне до нас. Не, ала ето, че нещо остана, остана не само там в оная къща в покрайнините на големия град, защото кръчмата опустя. Никой пияница не стъпи вече в нея. Последната нещастна кръчма. Изселили се другаде. Тъй и остана, бакалница - там вече никой нямаше да пиянствува. Остана нещо в нас - частичка от голямото, което Той през този нощен час подложи на смел и рискован опит. Силата на музиката, тая Неговата, с която Той се готвеше да внедри и обогати човешкото съзнание. Опитът, който бе толкова вълнуващ сполучи. Музиката - онова музикално парче, наредено по неизвестна гама, съдържащо сила не обикновена, а мощна, трептенията неудържими, успели да надделеят с мелодията и хармонията, със своята сила и мекота, със своята красота и чистота над грубите трептения на една пиянска среща - разбъркана, раздробена, в един свят, безсилни да се преборят с въздействието. Орфей между зверовете на горите, кротко седнал пред нозете му. Картината тук е вече не само внушителна, а строго реалистична, смайваща със своята постановка. Проверката, защото не беше успяла да се въдвори мира на нощния покой в една къща, за да се спи спокойно. Той бе най-великия практик - неподражаем в своето изкуство да гради - здрава зидария за вековете. Основите бяха чисти и здрави като канара. Всичко преминаваше през стиха. Нищо не ви говоря, което да не е от опит. И сега, сега ето действието е направено, картината незабравима, случаят великолепен - в рамката на една обикновена къща. За кого бе случая, за кого този сценарии? Ще кажат, за Него - казваме ние сега - за нас и за ония всички, които някога ще опитат устоите на тая сграда - Неговото учение, което Той поднесе на целия свят. Безупречно, без драскотини - кристално чисто и непоклатимо здраво. Цялата тази нощна панорама, където блести ореола на музиката, ни отвежда до цялата оная дейност, когато през един цял сезон, всяка сряда държа беседа за музиката, по-късно композиране Неговите музикални упражнения, както ги наричаше Той, а окултни песни както ги наричахме ние. На музиката до края Той отреди най-голямо място и музикалните дарове не преставаха. Някои не останаха, не бяха уловени и на песен. Жалим за това - както не остана и тая музика, чиято публика се състоеше от една пиянска сган през оная нощ. Какво се случи нататък | неизвестно. До нас стигна само разказа за тая нощ, всред тъмата на която блести заревото на нещо твърде голямо, твърде значимо, което се опитвахме да уловим и пресъздадем. Музиката бе нещо голямо, нещо огромно и феноменално - като универсален изрез на вечното, великото, здраво сместено в живота на човека, като необходим жизнен елемент. За нас - преминали през Неговата музикална школа, процесът ни е ясен – целите… и огромното въздействие на музиката вече е преживяно. Ала за този среднощен концерт ще съжаляваме - една мелодия мощна, дълбока изразителна и изпълнена с трепета на Неговия Дух - ще витае някъде безгласна и проникновена, за да ни говори живо на нас учениците как да пеем, как да свирим, как да мислим, за да въздействува така. Казва Учителят по повод този пръв по рода си нощен концерт: “Реших в себе си: втори път няма да свиря това парче” Защо музиката със своите тонове да не произведе известно влияние върху умовете и сърцата на хората? Говоря за благотворното влияние на музиката. Колко време трябваше да свиря през тая вечер, за да въздействувам на хората да не пият. Голяма сила се крие в музиката. Трептенията, които вложих в цигулката разрушиха трептенията на… За нас.... Че злото, ако е зло да ни се подчинява и ни служи, скръбта ни да се превърне на радост, унинието на надежда, Съмнението ни на вяра - Всичко у нас, което прилича на ония винопийци, от оная кръчма да пристигне и безшумно да напусне нашето чисто предверие, за да завърши радостта си спокойно и добре. Музиката е уникална - нейното влияние незаменимо, нейната сила магична. Той успя в това направление и ни връчи магическия талисман.

14. ХАРМОНИЯ И НЕЖНОСТ За класа 12.I.1970 г., 6 ч. Ноември 1923 г. Една дата, която ни връща назад, един школен час в една аудитория, събрала цвета на тогавашната младост. Колко души? - според сведенията между 50-60 - родени повечето в началото на века и в края на миналия. Четеш датата и отбелязваш пасажа: “клас на вечната младост, на божествената нежност. Между всинца ви да се установи една вътрешна хармония, при която класът ви да расте нормално - другояче ще имате хилави резултати" - Учителят. Казано, отбелязано е там на 39-та страница от лекцията “Основи на знанието” [Живите точки в природата и Основа на знанието: 2 и 3 лекции на Младежкия окултен клас, държани от Учителя на 28.Х. и 4.XI. 1923 г. в гр. София. - В: Лекции на Младежкия окултен клас от Учителя, 1923-1924 г., София - III година. София: Просветен к-т, 1924, с. 1-39.] Искаш сега отблизо да погледнеш това време, тоя час, цялата постановка на това минало, не само, за да преживееш отшумелия час, облян в златисто сияние, не само, за да се насладиш на това богатство на багри и идеи, не само и да изпиташ дълбоката радост, че този клас е съществувал на земята в първите десетилетия на столетието и че Той му бе пожелал “да бъде вечно млад - клас на Божествената нежност”, а ида погледнеш годините след това, годините без Него, които те гледат право в очите някак си странно и нека да кажа и малко нежно. Прелистваш бързо страниците на тази голяма книга история - жива и преливаща, бурна и пламенна, за да се срещнеш с много животи, много живи хора, преминали през тоя клас. Голяма част от учениците не са вече на земята. Една малка чест може би една трета са още тук. Баланс ли правим сега, или нещо като възпоменателен час, когато имаш желания наново да се събере този клас, тук или на планината - в салона, който не ни принадлежи, за да се видим и най-вече да си кажем някоя и друга дума. Искаш да споменаваш миналото и сегашното. Искаш да си поговориш с всички - искаш да теглиш черта и да събереш сборовете. “Клас на вечната младост и Божествената нежност” - клас на младите, на деца, които растат!...” Какво собствено искаш - да търсиш белезите на младостта в лицето на тия над шестдесет годишни мъже и жени, с които продължаваш да се срещаш и говориш, с които на чаша чай прелистваш миналото, спориш, обменяш мисли и идеи! Какво се случи и какво стана - горящ въпрос. Докосваш живата плът на братството и сякаш търсиш сметка и чакаш отговор - оправдание или горните пожелания: “Желая между всинца ви да се установи една вътрешна хармония, при която класът ви може да расте нормално”. Мълчиш - може би нямаш право да питаш, класът не е твой - свещена област, в която не знаеш как да влезеш. Заставаш мълчаливо и казваш на себе си - Нямам право да 06 произнеса за една недовършена картина. Тогава бликва нещо горестно, нещо разкъсващо, което бучи, надига се като буря - стига почти до гърлото, за да се излее в топла влага в очите -една голяма тъга те обхваща за миг - че не можеш да си поприказваш от сърце, че не можеш да отидеш при Него, че не знаеш, къде да търсиш "тази хармония и нежност”, че нямаш сякаш нищо днес, освен тази малка сива подвързана книга, лекциите, които днес жестоко ти ги оспорват. Връщаш се от разходката малко уморен и много унил - искаш да бъдеш много искрен и да погледнеш реално на всичко. Една безбрежност се разкрива и нямаш снаряжения, сетива за нея - тя е неуловима, и те гледа през следващия миг, меко и съчувствено. Кажи, сбъркахме ли нещо и ако сме сбъркали - къде? Ако сме нарушили нещо - какво? Учениците никога нямат чисти тетрадки - неизбежни са грешките. Учителят взима червения молив и щателно преглежда класните упражнения. Нашият клас!... Едно бурно небе над него, едно столетие и едно страдание, което напира от всичките страни. И всред всичката тъма и безнадеждност останало е нещо да свети - сега. Единствено то разкъсва нощта и те кара да вярваш дълбоко, че си стъпил на здраво място и че през всичките тези години копнежа и пламъка не угасна - копнежа да учиш и да решаваш проблемите, които не стихваха. Едно недокоснато сияние и в един свят беше премного светло. Нежност и хармония!!... Беше зима и не мека а люта и жестока. Напираха до праговете насилието и неправдата, оспорваха ти всичко и имаше чувството, че живееш между врагове, които те дебнеха всеки миг. Имаше и умора и тъга. Очите бяха сериозни и лъчите на радостта липсваха над твоето небе. Година седемдесета - близо 4 десетилетия когато учениците слушаха това пожелание със сърце, изпълнено с много радост, вяра и надежда. В кой свят специалният клас запази основната си линия? Тя съществуваше. Тя блестеше със скрит блясък и като напъпила пъпка чакаше първия ден на пролетта, за да се разпукне. Не изпитваш голяма радост, но сърцето ми се укрепи - то бе жадно за хармония и нежност. През едно бурно време звучеше една песен: “Всичко в живота е постижимо, когато времето е добро и ние сме разумни”. Негова песен, текст и мелодия. Негови. Беше ли времето добро? Бяхме ли ние разумни? Можеше ли да бъде топло и цветята да цъфтят, като ледовете не се пукаха и снеговете не се топяха?... Това щеше да стане, непременно щеше да стане, защото беше закон. Сезоните се редуваха като ударите на часовник - точни и отмерени. Тогава и хармонията и нежността и радостта и мира нямаше да бъдат далечна мечта.

12. ПРИНЦИПИТЕ Майстора 1.II.1962 r. Отношенията на официалната религиозна власт спрямо Учителя представлява история. Колкото и леко да са гледали някога на това отношение, колкото и къса да е тяхната памет, някъде всичко е хроникирано. Българските свещеници, ако имаха власт биха направили всичко и биха били достойни заместници на своите фанатизирани праотци. Но те нямаха тази власт и не успяха да турят прът на Неговото дело, както искаха. Двадесетият век имаше други грижи, отколкото тия на свещениците, които искаха на всяка цена да отрекат и да очернят едно дело и едно учение, което народът приемаше. Борба и полемика не се води, защото времето вече бе много кратко за дискусии и уговаряния. Учителят не направи опит нито да се защищава, нито да убеждава. Те действуваха по свои личен почин, Учителят само наблюдаваше и вършеше своята определена работа. През този бурен двадесети век, през първата му половина, когато трябваше да се направи най-важното - да се запази ценния плод на европейската култура - въпросът тъкмо тук получава своята значимост. Ние ще го отминем, за да се върнем някога на него пак. Нашата тема сега е друга. Той нямаше време да се спира на техните неоснователни клевети, недомислия, а най-малко и да се защитава. Цялото това обикновено, остаряло отношение към светлината на новото Му беше познато, затова и не се спираше и не позволяваше и на учениците си по онова време да се занимават с вестникарство. Но в един свят Учителят застана на твърди позиции и от тях Той не отстъпи до последния момент. Не забрави Христовите служители, както се наричаха, и не ги подмина. Не веднъж Той беше безпощаден към тяхната програма на действия, която по всички пунктове се съгласуваше с политическите стремежи и интереси на държавата, но нито по един пункт с принципите на Христовото учение, за чийто последователи се считаха те. В случая Учителят не се спираше специално на българските свещеници, а на всичките Христови служители от първия до последния. За Него цялото църковно тяло по целия свят, представляваше сила, която би могла да прави чудеса и да удари в най-чувствителното място, светът на големите заблуждения и лъжи, където бяха поразени най-съществените Христови принципи. Той не лъжеше и изнасяше на показ с тънкото умение на познавач тези основни линии, които бяха изкривени в началото още и днес вършеха огромно зло за цялото човечество. Понижението на авторитета на съвременната църква беше резултат именно на тези големи нарушения - така старателно прикрити и сведени до полезната държавническа политика на съвременната власт. Христос никога не е бил солидарен със съществуващите на времето власти. Той беше новатор от голям мащаб и никога Той не можеше да координира великото към малкото, необикновеното към обикновеното, Божественото към човешкото. Съществено беше малкото -държавната и религиозна власт да се координират към Него. Голямото море не се влива в малката река, а обратно - законът нямаше да се промени, заради удобствата на еврейската религиозна власт и за римската католическа такава. Затова, че едната и другата не бяха съгласни с Него, Той не намали силата на своята реч и не изкриви на косъм принципите, които щяха да лежат в основите на новата общочовешка култура, която не закъсня да дойде, за да се разрасне днес в тоя вид, в който я виждаме. Той даде пример за упорита и с нищо неподкупна борба с ония, които искаха да задушат новото, да смажат една нова любов, нов морал и нова правда. Пожертвува най-скъпото в тоя свят и показа по такъв начин ценността на онова, което защитаваше и стоеше шеметно високо и надвишаваше дори съкровената радост да живееш. Направи го неподражаемо велико и за вечни времена. Показа ни не само ценностите на живота, но и как да се пазят те - дори и с кръвта. Един ден примерът щеше да бъде последван от хиляди труженици на науката и негови последователи, но важното беше принципът -тяхната чистота. Цената на идеите да се запази непокътната. Тъкмо това, което първите християни го направиха, като загинаха по римските арени, и тъкмо това, което съвременните и през ранните векове на християнството Христовите служители правеха. Историята е дълга и жива. Тя представлява обвинителен акт, който никога не лежал и няма да лежи в забвение. Дойдоха нови времена - културата измести цивилизацията. Християнството получи своя държавнически печат и сила, ала принципите, принципите останаха в сянка и колкото вековете минаваха, толкова тази сянка ставаше все по-плътна, докато един ден тя стана гъста и тъмна като самата нощ и ние видяхме на фона на едно бурно небе от което се сипеше огън и една земя в която течеше лава и кръв. Видяхме Христовия служител с кръст в ръка да благославя двете воюващи армии и да измолят две победи от Него, кроткият - спасителят - Христа - Човекът на абсолютната Любов, Човекът на големия мир, човекът, който казваше: “Люби врага си”, за да достигнеш - Него. Човека на великите принципи, тогава ние се обърнахме и видяхме, че принципите вече не съществуваха, и че да се говори за тях всред тая тъма и това безумие на вековете беше нещо повече от богохулство. Разпъваше се Любовта, разпъваше се наново тялото на Христа. И Той - когото те призоваваха, трябваше сега да ходи между труповете на двете воюващи армии в ролята си на добрия самарянин, защото и двете лежаха близко до Него. Дали Христос е бил с тях? Дали изобщо тези Христови служители, които учели и продължават да учат хората да убиват, беше с тях? Никога! Именно това “Никога”, многократно, по всичките посоки от тоя род се отправяше към ония, които се опитваха да гонят Учителя и да Му пречат. Той не ги пощади. Времената бяха други и срещу Учителя те не успяваха да излязат. Той беше премного силен противник за тях. Принципите - тоя път щяха да бъдат крепост. Той държеше за тях, а противниците му бяха вече много хилави, за да предприемат едно сражение срещу светлината. Становищата бяха разделени. Тяхната сила се крепеше не от Христовите принципи, а от държавата - и в това се изразяваше всичкото беззаконие, всичката вътрешна празнота на една религиозна власт, която носеше това име, а нямаше власт. Стоеше като сила, а нямаше сила, представляваше само снаряжение в големия държавнически арсенал. Затова и когато на държавниците им трябваше народа, те впрягаха свещениците просто и го призоваха по бойните полета, убийството беше сведено до велик патриотичен акт, осветен от благословията на официалната Христова църква. Какво недомислие, каква тъмна и престъпна идея - какво велико противоречие - Христос и война!... Христос и затвори, Христос и бесилки, смъртни присъди, държавнически форми, където никога не отсъствуваше. Негов представител, свещеник с кръст в ръка. Дали Христовите служители през мирните години, когато човечеството е живяло са имали време да се замислят върху тоя капитален въпрос? Но да приключим, историята е много дълга, дълга и тягостна. На времето Христос изобличаваше тогавашната религиозна власт - някак си можеше да се отнесе човек. Жестоки бяха законите на Моисей. Това беше още нова и лесна, ако и да вярваше в това, но днес 2000 години след Христа! Какво ли би казал Той и как ли би реагирал? Може би щеше да вземе бич за тях!... Срещата, кога да е ще бъде неизбежна и уверени сме, че ръцете на Христа няма да бъдат празни, защото този път Неговата ревност за Дома Господен щеше да бъде крайно увеличена. Да се върнем към нашата тема и към нашата съвременност - към отношението, което религиозната власт у нас има към Учителя. Тя направи много поражения. Но и Учителят не докосна наистина нищо от онова, което беше ценно за тях - материалното, не ги съди дори по същия маниер, както правеха те, не ги оскърби и с тях на диспути не излезе - борба не води. Онова, което направи беше нещо много повече, отколкото те можеха да очакват. Той осветли тази страна на техния живот и показа цялата безпринципност на свещеническия сан. Църквата беше изгубила своето значение. Липсваха принципите - душата на една религия, на едно учение, те бяха унищожени, отъпкани. Любовта беше поругана. Учителят не само го каза, но и го доказа като разкри картината на безкрайните фронтове, срещу които Христовите служители не обелваха зъб и не помръдваха пръст. Затова, казваше Той те ще бъдат съдени и на това дело аз ще бъде свидетел. Сам ще заведа делото и ще свидетелствувам срещу тях. Той докосна истината и от това докосване на земята стана премного светло. Първи Христовите служители щяха да опитат тази светлина. Дали щяха да направят опит да коригират програмата си, дали щяха да се върнат към Христовите принципи, бе въпрос на който е рано да се отговори. Вярното беше, че принципите трябваше да бъдат поставени на своето място и това щеше да стане. Кой щеше да направи това - засега беше неизвестно.

11. ТАМ, ДЕТО Е СТЪПИЛ ТОЙ лятото на 1970 г. 5.IX.1970 г. На Рила. Всяка година различна, както различни бяха рилските дни с меняващото време. Серия от разнообразни панорами, които ни предлагаха всичката хубост на планината. Би трябвало да се напише история на тези лета, които събираха и разпръсваха копнежите на едно общество - семейство, което още по милост Божия можеше да се среща по високите върхове на онова място наречено “Седмострунната арфа” на Рила. Защо отбелязваме тази година, която по външен израз нямаше забележителна разлика? Къде лежеше онова незнайното, което трептеше живо, за да ни накара да вземем перото и оставим следата на един живот открояващ се в рамките на рилската хубост по време, когато в света бушуваха бури и народите настървено се гледаха, по време когато да се говори за мир, за единство, за любов беше наистина парадоксално. Ние решихме да си кажем думата не за друго, а за да очертаем онзи исторически процес, който някога ще говори ясно и четливо на ония, които ще се интересуват от идеите, които моделираха и изработиха Неговото Слово, дошли през това лято от цялата страна, за да се срещнат, за да се видят и разменят някоя и друга дума. Всичко беше толкова просто от жаждата да се извисиш над сивото ежедневие до топлосърдечния момент, когато сме седнали на простите трапези от камъни и вземаме от още по-простия обед. Така е било винаги, така беше и през тая година, както и през онова време, когато Той беше между нас и редеше скромно и просто планинския обяд. По някакво неписано правило и неказано - неподчертано бяхме казали. Животът вървеше естествено както беше някога. Линията се спазваше, защото не можеше иначе. Бяхме видели тогава, не можеше сега да се внесе нито корекция, нито чужди на неговия стил нововъведения. Цялата постановка на лагера беше проста, външна и вътрешна, подчиняваща се на една дълбоко внедрена дисциплина и организираност, която безшумно се открояваше на фона на суровите рилски условия. Редовете отдавна бяха оредели и мнозина се лишаваха от Рила поради външни и вътрешни причини, но още имаше мнозина, които се включваха в тая епична бихме казали борба, за да се изяви живота в пълнота. На 2400 м. височина над морското равнище този живот можеше да се каже не бе нищо друго, а триумф на туризма. За нас бе важно надсмогването, смелостта, безстрашието и вярата на човека в планината и в ония външни и вътрешни сили, които напълно и безпогрешно реализираха за всекиго по отделно дни, които утаени в съзнанието на човека лежаха като прозрачни езера и в продължение на цялата година щяха да се превърнат на извор на свежа и чиста красота. Благодарни сме на това, че се отзовахме на Вада, където една скромна жена ни предлагаше своето гостоприемство през хубавите или суровите дни и нощи. Там можеше да се почива за няколко часа и после да поемем нагоре не лекия път до езерата. Нагоре вече пътя ставаше по-стръмен, зоната на боровите гори минаваше по широко отъпкана пътека. До клековете човек вече се заморяваше, почиваше и пак нагоре, докато от едно красиво възвишение зърнеш водите на първото езеро. Това е Бивака - нашия Бивак, разпънати палатки преди няколко десетилетия - за първи път сме били през 1929 година. Колко много години до тази, когато правим опит да уловим не друго, а живия трепет на един живот, който днес течеше все така безшумно и красиво. Рила през 1970 година - редица дни, които можеха да се смятат за съборни, защото наистина те бяха съборни - среща между хора, които разкриваха душите си и се гледаха любовно. Всичко беше както всякога. Небето се открояваше богато със синевата си, слънчевият и звездният блясък се надпреварваха в красотата си, заливаха и насищаха атмосферата, радваха ни с топлината и светлината. Преспите се топяха, водите обилно течаха и близкия бликнал спонтанно извор насищаше нуждата от вода. Имаше я изобилно. От всичките краища на България се стичаха приятели. Отдавна нямаше покани за Рила, нямаше формуляри, нямаше програма, нямаше организация. Нямаше и не можеше, и сякаш не беше нужно вече да се каже кой какво да прави, отдавна организацията като атрибут бе влязла дълбоко в човека. Той я беше врязал във всеки човек и Неговите хора. Да, Неговите хора знаеха какво да правят, как да живеят в планината, и как да се включват в потока на общата работа. Така постепенно и бавно узряваха инициативите, спонтанно и естествено без нареждания, без външно въздействие, без “организиране" изникваха мероприятията - носене на дърва и вода, паленето на огъня, стола. Стола - общият стол, една от съществените прояви на общия живот, за която Учителят толкова много държеше. Можеше да се следи отблизо, можеше да се види от всички. Беше трогателно една зима. Инициативата бе взета от един брат. Още на Вада един от тях Г. Д. ни срещна. Отиваше в Самоков за продукти. От този ден те вече не липсваха. Не липсваше и хляб. Имаше всичко. Рано преди още изгрев огънят биваше запален и на големия казан чайник, пълен с вода се грееше. Гореща вода имаше винаги. Беше добре, че през дъждовно и бурно време братя се грижеха за водата, за топлия обяд, намираха време дори да обикалят палатките и да питат: “Как прекарахте нощта и имате ли нужда от нещо?” Винаги е било така и тази година не беше иначе. Духът беше бодър и съзнанието будно. Ние бяхме братство, семейство, и никъде другаде както в планината то не се проявяваше в пълнота, както линията блестеше безупречно чиста и релефна както е било нашето някога от Него. Затова масово се стичаха тук приятелите - не беше въздуха, който ги привличаше, не беше и чудната хубост на планината, а живота, който течеше тук и представяше по най-внушителен начин всичката красота на планината. Благодарни бяхме, че от дните, когато идвахме организирано, не бяхме лишени от всичко онова, което се вместваше в тази дума. Животът беше повече от организацията, по-мощен от всичките човешки наредби. Кое караше братята да посрещат и изпращат конете, за да ги разтоварват и товарят? Кое ги караше да изпращат до Вада хора, които да придружават конете? Кое ги караше да устрояват лагера, да монтират палатките на всички - нямаше платени работници. Учителят навремето беше казал: “Не искаме платени работници, в света има такива”. Тук нищо не можеше да се направи с платена ръка. Принципът беше различен и само Любовта, нека си позволим да кажем това можеше да накара всеки да се включва в общата работа. Затова и ония, които можеха не чакаха покана. Никой не оставаше без построена палатка до вечерта. Никой не оставаше без вода и без храна. Когато от с. Тополица и Айтос дойдоха 30 души, натоварени с изделията на своите градини, стовариха всичките си продукти за стола без да искат нещо срещу това. И не само те - общият, братският живот бълбукаше като извор, шумеше и пееше и всеки искаше да участвува в това свещено жертвоприношение, наречено Рилски живот. Ако условията бяха други, тия страници не биха съществували, защото много, много неща нямаше да се видят и главно да се преживеят. На братята от Тополица им беше предложено продуктите да се закупят и платят - беше не лесно всякога да се слезе до Самоков. Те казаха: Не! Складът с провизии се препълни. И не беше изобилието на едно семейство, на едно общество, а изобилието на един народ, на една земя тлъста и благодатна, която изобилно бе раждала през тая благодатна година. А в света бушуваха бури - природни бедствия помитаха цели селища, а на Рила и когато валеше град беше лъчезарно тихо и ония, които слушаха гърмежите спокойно четяха “Отче наш”. Какви бяха те? Обикновени хора, съвсем обикновени хора седна разлика - жадуваха да реализират братството на земята, взаимни отношения, където да няма “наши и ваши”. Ние бяхме едно - беше важно само едно единствено нещо - да прекараме тези кратки рилски дни в хармония, в тишина, в радост. Един връх имаше там - молитвен, който събираше приятелите в определения час на изгряващото слънце - една молитва “Добрата" се извисяваше като скръбен зов от душите на ония, които по отделно носеха една задача, мъка едно противоречие и един устрем правилно да ги разрешиш... Бяхме хора, ученици, които никога не забравяха, че трябва да живеят будно и правилно. Имаше време тук да си дадеш отчет за всичко, да се вглъбиш в себе си, да се извисиш и да уталожиш духовната си жажда. Имаше там още и една поляна, неравна и оформена като кръг, ала тя беше игрище за Паневритмия единствено още несравнимо място, където сутрин можеше да се потопиш в красотата каквато предлагаше и друга една поляна, оная над Харамията и над езерото на Чистотата. Беше прекрасно да се играе там. Истински духовни празници, който кръг от общо 50 и повече играеха там. Незабравими часове и дни. Благодарни бяхме, че можехме да обикаляме върховете, където усещахме събралата хармония на планината и съзвучието на утрото ни докосваше с диханието си. Това беше онзи живот, чийто траверси Той построи със здравата си стоманена ръка. Безопасно ние можехме да се движим по тях, не само, за да преживеем благодатта на Неговото дело, но и за да покажем на света как може да се живее, когато хората се подчиняват не на външна организация и дисциплина, но когато те се носят вътре в човека, внедрени и изработени съзнателно и упорито. Не бе лесен този процес. От момента, когато сме дошли в досег с новото, което Той донесе, до ония дълги години, когато се шлифоваше най-неподатливия материал, какъвто представлява човешкия характер. Съвършенството във всяко отношение бе идеал, а то се постига бавно. За него ние бленувахме. Рила през 1970 г. майчински разкри своите двери и топлата ръка ни погали. Нямаше големи депресии, нито снеговалежи - най-тежкото изпитание, което може да се случи. И беше добро, беше чудесно, че топлите дни надвишаваха. Рила ни събра и сега, както преди много години имахме гости от чужбина - един от Украйна с жена си, и едно семейство от Чехословакия -мили хора, славяни, с които се разделихме трогателно. Срещата - събор се състоя в твоите скути родна и скъпа Рила. Твоите деца безкрайно са благодарни. Преизпълнени бяха сърцата ни. Бъди благословена - Любов, която ни събра и в името на която ние се пак и пак да живеем, както Той ни научи. За Рила няма да престанем да копнеем. “Идваш на Рила тук, защото стъпките на свещения са стъпвали в нея" - казва Учителя. Идваме тук, защото Учителят е стъпил по тези места - казваме ние. Всеки камък, всяко изворче, всяко цвете, всяка поляна, всеки връх, носят Неговия подпис. Бъди благословен!

10. ИМАШЕ ЛИ МЯСТО ЗА СТРАХА! есе 30.I.1969 г. Положението не се е изменило. Учителят си остава там, където е бил, ученикът там, където е бил, застанал е пред катедрата. Учителят говори, ученикът слуша, Учителят свети като запалена свещ, ученикът учи. Нищо, абсолютно нищо не се е променило. Вечността е оставила своя отпечатък и времето не е докоснало съществуващите отношения. Един миг е докоснал живота на Учителя и външната постановка е вече сменена, условията, обаче, остават недокоснати, защото те винаги са били и винаги ще бъдат. Учителят е дошъл на земята, за да предаде своето знание, светлината, любовта като видим израз на Великото, ученикът привлечен от духовното богатство е дошъл на земята да учи, да приеме онова, което Учителят щедро даваше. Това са отношения, които от незапомнено време съществуват не само на земята, а във всичките светове. Можеше ли Учителят да остави учениците си и можеше ли учениците да Го загубят? Невъзможно. Че на земята животът се измерваше със съизмерими мерки, че процесите бяха белязани със знака на преходността, че на земята съществуваше онова, което наричаме смърт всичко това не се отнасяше до ония отношения, които съществуваха като нещо неизменно и вечно. Нищо по-трайно, нищо по-прекрасно, нищо, което си оставаше белязано със знака на безсмъртието не съществуваше, както връзката на човека с Великата първопричина, както връзката, която съществуваше между ученика и Учителя. Най-здравия, най-чистия и най-красивия мост, който ги съединяваше. Нищо на земята не беше вечно. Животът имаше определен интервал. Идваше ден, когато ученикът оставаше сам. Дали е знаел и дали е мислел, че този час ще дойде, не беше важно. С Него, или без него, абсолютно нищо не се променяше в най-значимата област, в оная учебна зала, където две същества си бяха дали дума никога да не я напущат и никога да не се разделят. В целия свят за тях двамата не съществува зала по-светла, по-приятна, по-чиста, облята изобилно със слънчева светлина и топлина, беше училище и храм. Тук ставаха, стават и щяха да станат неизброимите срещи между Учителят, който обилно раздаваше знанието и ученикът, който жадно го поглъщаше. Там стоеше катедрата, разпръскваща като фар обилна светлина, светлината беше атмосферата за Учителя, постепенно тя ставаше такава и за ученика. Нещо се бе случило, ще кажат обикновените хора, катедрата сега е празна, нищо не бе се случило - казваха учениците, обстановката е всепроникваща, катедрата е там. Той щеше да се обърне към учениците, когато сезонът бе друг и в яркосиньото утро щеше да каже: “Ще се питате ли какво ще стане с нас, когато Учителят замине за другият свят?" Ако ученикът си зададе този въпрос, това значи, че той се страхува. Този страх не е на място. Учителят е подобен на опитен капитан на парахода. Той никога няма да спре парахода всред морето. Ако Учителят си замине, учениците Му ще се намерят в същото положение в каквото са били и при Него. Непреривно е отношението, непреривна е светлината, която продължава да реализира правилния и естествен процес на учението. Нищо не се е изменило. Безпредметен е страха, защото ученик и Учител са запазили абсолютния облик на първоначалните отношения. Всичко това може да звучи някак си далечно и невероятно за обикновените схващания на хората, които познават живите закони на Битието, които мерят нещата с обикновените мерки. Темата засяга само учениците, които през всичкото време преди или след това, не са отстъпили крака от прага на школата, с пълното съзнание, че учението продължава, задачите и изпитанията никога не са преставали. И нещо повече се е случило, връзката е заякнала, духът се е калил и сетивността се е изострила до висша степен. Звуците, които идваха до Него, ставаха все по-четливи, а тихия шепот отвътре по-съкровен и по-ласкав. Ученикът в един Свят, и през едно бурно столетие, преживял физическата раздяла с най-скъпото и най-обичаното същество на земята - Учителя си, се опитваше сега да нагоди, да координира вътрешната си сетивност към един друг свят, откъдето обилно нахлуваше светлината и непрестанно прииждаха гласове. Беше го казал, беше предупредил учениците - късно намираш тия предупредителни сигнали, които навремето нито си ги чул, нито видял. Животът тогава пулсираше, пееше, дифилираше като неповторим празник на който поканените можеха само да се веселят и да пеят. Всичко, което носеше белега на помръкнали небеса., на далечна печал се разтопяваше, изчезваше в пламъка на младежката радост и безгрижие. Само Той будуваше и знаеше какво щеше да се случи и през какво сиво утро щяха да бъдат изправени. Нека да разбирахме, нека да бяхме назубрили, ако щеш фактическите знания за онова, което ние наричахме заминаване от този свят. Непрестанно ние се натъквахме на най-великото - безсмъртието - но в един свят като нашия. Дистанцията между мисленето и живота беше чувствително дълга. От мислите до чувствата имаше обширно поле, където човек изживява леко или тежко безутешната си скръб. Всичко казано по този въпрос нека кажем ни звучеше някак си чуждо и далечно. Ала усетил досежно учебната зала и уроците, изпитите и проблемите - школата отвътре останаха непокътнати - затова, когато намираме сигнали като горният, не сме изненадани, не звучат като непозната тайна. Защото, тъкмо тогава, пред нас се изправя мирогледа ни, изправя се цялата наша лична философия по отношение на принципни положения, които в основата си остават непроменени. Бяхме успели да построим живота си и разбирането си по този въпрос на здрави основи. Знаехме и бяхме уверени, че бяхме се приближили до реалното, значимото на живота и света на което можехме да разчитаме при всичките условия. Нямаше за нас друга алтернатива. Бяхме уверени до дълбочините на душата си, че държим в ръцете си самородно злато и чист диамант. Повече не очаквахме и не искахме повече от това, което векът не можеше да ни даде. Бяхме получили най-хубавия дял и жребието ни беше пълно. Сега можехме да слушаме неща, в които бяхме убедени. Защо ги цитирахме? За да разкажем, че сме ги преживели. Много е важно това -когато ние дойдохме, посрещна ни Той. Словото и музиката после дойдоха и другите неща, и нищо не ни липсваше, ала жив беше интересът да видим и да чуем ония, които бяха като нас - как отзвучаваха те и как носеха званието си - ученици. Жадно четяхме по-късно онова, което те предлагаха и светът на новото изкуство и философия бавно се оформяваше. Той не беше сам. Край Него имаше ученици. И Той и те са на същото място и продължават великолепното си и спокойно пътешествие по бурното море. Капитанът е опитен и не ще спре насред морските води. Всичко е както беше - една е само разликата: веселието е заменено със задълбочаване, безгрижието, със сериозна работа. Учението продължава с усилени темпове, а проблемите стават все по-трудни. Не се е променила само светлината и само Любовта със светлината. Той се е надвесил над нас, за да ни свети, а с Любовта си, за да ни топли. Сезонът едва ли може да се нарече ранна пролет, ние казваме - късна зима. Не се оплакваме от студените вихри и дълбоките снеговалежи, които покриват цялата земя. А понякога зениците помръкват и скръбта се вкопчва в сърцето. Ала, когато слушаме бушуващите вълни, които напират до стените на нашия кораб, ние сме спокойни - на борда е здравия и опитен капитан. Не се страхуваме, защото светлината и топлината непреривно се разливат и дълбоко в нас е светло и топло. Учителят е там, където е бил. Дали бихме могли да си кажем: Какво ще стане с нас?... Всеки може да се пита, всеки може да се страхува, но учениците и то по време, когато земята е била удостоена с присъствието на Божия пратеник, който казал: Не бойте се, аз съм с вас”, не ще им е простено да казват: Какво ще стане с нас? Зад тези думи стои само страхът. А ученикът няма нищо общо с него. Ученикът няма от какво да се страхува. Ако го попиташ има ли място за страха, той трябва да отговори: Начело на парахода стои опитен капитан и пътешествието непременно ще бъде благополучно завършено. За страха нямаше място.

7. МЯРКАТА 2.IX.1969 г. Мярката!... Той я носеше в себе си. Той я притежаваше, донесе я, поднесе я като дар на ония, които разбираха, слушаха, копнееха за нея. Носеше познато и обикновено име, премного похулено, опошлено, опростено. Това не пречеше Той да не я повтаря нескончаемо пъти, за Него думата бе свещена. Наричаше се Любов - сега тя се бе превърнала в ръцете Му на мярка, най-чувствителната везна, с която можеше да се мери всичко, най-вече човека. Великата правда бе изляла соковете си в нея, а Истината този път й бе предала ненарушимия си блясък и сила. Историята е премного дълга и невъзможно е да се разкаже какво направи Той с нея. Преливаща като дълбок извор, шумяща като водите на океан, тя щеше да залее света. Приличаше на запалена факла и светът щеше да бъде запален от всичките си страни. Сега тя се превърна и на мярка. Човекът можеше да си отдъхне и да въздъхне облекчено. Добро е това - нека Любовта да ни съди, нека тя да се превърне на световна везна. Ала в началото и в края на века стоеше Той. Никога не спеше и с будни очи гледаше всичко, навсякъде, всички. Светът лежеше открит до най-големите си глъбини и човешките общества в куп или отделно дефилираха пред Него и не една резка от големия или от малкия живот можеше да избегне от Неговото око. Той виждаше по особен начин, необикновен. Невъзможно бе да се формулира, защото граничеше до неповторимите неща - не правим опит дори да докоснем тази част от живота Му. Знаеше какво става в света, най-вече знаеше какво става вътре в човека - борбите, въжделенията, идеалите, победите и пораженията, големите страдания и неокачествимите набези на лъжата, насилието, неправдата и жестокостта. Стоеше настрана и службата Му беше неоспорима - беше дошъл именно затова и възстановителният процес се извършваше по всичките правила на една нова законност, нова етика, но неразбрана за човека, нова логика. Не се съобразяваше с приетите норми, не изразяваше мисълта си по общоприетите правила. Словесните средства не се подчиняваха на никакви установени традиции. Речта Му бе ясна, точна, отривиста, абсолютно логична - акустична. Един ден щяха да се проучат щателно методите. Беше загуба, че не притежавахме магнетофонни записи. Всичко бе естествено, чисто, кристално просто и разбрано - разбран от всички хора на земята, независимо от национална и расова принадлежност. Водата, хляба, въздуха, светлината влизаха ясни, четливи и необходими в живота на всички живи същества на нашата планета. Това бяха думите, идеите, зад които стоеше Любовта - тая непозната, непроучена още сила, която чакаше човека и чийто чудеса не стихваха. Сега се беше случило нещо на земята - едно важно, епохално събитие, като онова преди две хилядолетия, когато Христос дойде на земята и кратко рече: “Яжте плътта ми и пийте кръвта ми”. Законът бе донесен и любовта като храна влезе в живота на човечеството. Законът, принципите, зад които стояха те. Две хиляди години от тогава в името на тази Любов беше ли възстановено Царството Божие на земята? В името на Любовта, бяха ли възстановени, спазени мира, радостта, щастието на Земята. Бяха ли премахнати пътищата на лъжата, на насилието, на проказата, която разяждаше света. Не е трудно да отговорим на този въпрос - гласът на миналото напира прагове и парите на невинно пролята кръв още се вдигат от земята. Къде човек би могъл да спре погледа си в тая човешка джунгла, откъдето да не среща следите на насилието, което се опитва да държи човечеството в своите железни клещи. Историята е премного тягостна. Любовта бе погазена, изпъдена, изгонена и християнските народи замечтано очакваха реализирането на своя план - второто пришествие, новото спасение и втората жертва. Ала нещата от тоя мащаб не се повтарят. Природата си служи всякога с различни методи. По същия начин Христос не ще дойде - и великите инквизитори нямаха вече власт и сила да изковат нов кръст. Две хиляди години по-късно, на междата на стария и новия век стоеше един Велик Човек, приел като Христа “робския образ" с подчертана тенденция да остане непознат и незнаен, и в ръцете си държеше мярката - Любовта, закона и не само държеше, но и изкусно манипулираше с нея. Затова ли беше успял? Може би - не бе важно това, важното беше, че Той виждаше и още по-важно, че Той действуваше. Две десетилетия по-късно, учениците Му щяха да разберат и видят скритата страна на този живот, дълбоките замисли и мощния замах с който се извършваше обновителния процес в тялото на изнуреното човечество. Нямаше да пощади никого и беше добро, беше израз на любовен акт -хирургическия нож щеше да бъде неумолим. Светът се гърчеше и човечеството преживяваше родилни мъки. Всичко щеше да свърши благополучно, като раждането на добрата и почтената жена, която подарява на света умен и любящ младенец. Наричаше себе си “прокурор, най-страшният прокурор”. Не бе виновен Той. “Бог ще повика всички владици и проповедници при себе си, да дадат отчет. Няма да остане нито един владика или проповедник, от който да не се иска отчет. Тогава аз ще бъда прокурор за всички владици и патриарси от целия свят. Ще бъда прокурор за всички престъпления в света”. Ще ги попитам: “Как смеете в името на Бога, в свещеното име на Любовта да лъжете? Казани преди половин век, думите днес звучат много по-силно и по-внушително отколкото тогава, защото знакът на сбъдновението вече бележи правда. Старите форми непрестанно се разрушават, острието на неправдата и насилието се притъпяват, жилото на лъжата се обезсилва и в света става все по-светло и все по-тясно за безчинствата на миналото. Там е мярката - там един прокурор поставено длъжностно лице, облечено във власт, съдебно се грижи за правилното приложение на законите и търси безпристрастно спазен ли бе основния кодекс, донесен от Христа -Любовта. Здраво държи Той мярката и мери, измерва съдбата - няма да остане нищо не измерено, не премерено, несанкционирано. Любовта с Любов се мери. Няма значение името и лошата слава на това име в юридическите институти. Сега Той беше на този пост и светът щеше да бъде благодарен, че бе Той, както някога, когато Христос пое защитата на света. Как щеше да бъде съден света за големите престъпления, за издевателствата, за насилието, за поруганията над свещените скрижали, бе история, която се пишеше - важно беше, че великият процес бе започнал, важно беше, че там наред с тъмните сили, които целяха да погубят света стоеше Той, стоеше великият прокурор, “Страшният прокурор”, който държеше в ръцете закона на Любовта, с който се целеше да се възстанови правдата. Моментът бе епохален, значим и процесът положително щеше да свърши необикновено добре по всичките правила на мярката. Човечеството можеше само да благодари за големите страдания и бури, с които столетието бе изпълнено. Това бе края на едно столетие, на една епоха, развързването на една “карма”, ликвидация с миналото и началото на една нова зора. Бъдещето щеше да огледа изминалия път, щеше да премине очистителния процес, щеше да посрещне новия ден и може би щеше да си каже: Той наистина беше голям приятел и направи голяма услуга на човечеството, Нека да е констатацията, която ние съвременниците, останали будни до Него. смеем да кажем, че я направихме с чест и с дълбока вяра. Той никога не казваше: "Свършвам", а завършвам. Той никога не доказваше, защото не искаше да доказва. За да научите нещо трябва да прекарате 100 милиона години във всяко Слънце!.. Ако едно доказа, десет неща остави недоказани. "Виждате ли?" Виждаме - казваме днес, виждаме, че неизвестните в управлението на големия хаос на съвременното общество заемат своето място, за да бъдат опровергани големите лъжи по нов начин, по Неговия начин, защото мярката бе дадена и Великият прокурор - великия страж беше на пост и нямаше да позволи да бъде погазена пак Любовта и Правдата.

4. ОГЪНЯТ есе 6.Х.1970 г. Едно огнище познаваме - мое от бащиния дом, събрал в скутите си голямото семейство. Един проблясък там и една жена, която през всяко утро кладеше огъня... Огън - дума ли бе само или нещо друго огромно неуловимо, отразяващо краткия миг, когато лумваше искра, а след това ставаше топло и приятно. Историята бележи откриването на огъня - откраднат миг от легендарния герой, прикован на скала, заради подвига да подари на човека огън. Коя е била първата жена, запалила огнището в своя дом, където чедата й щяха да се радват, растат, живеят. Всеки помни колко привличаше този фокус, когато навън фучеше снежният вятър и живакът ниско падаше - тогава се пораждаше спор кой да бъде по-близко до тоя извор на топлина, чийто край беше конечен и настъпваше кога по-рано, кога по-късно. Човек се нуждаеше от този огън запален от жена, който пламтеше от горивните материали, които носеше мъжът. Думата звучеше някак си хубаво, ала човекът, който мислеше, излиташе далеч от бащинския кът и от запаленото огнище, пътешествуваше с освободената си мисъл и по широките друмища, намираше друга топлина - незнайна ръка палеше този огън, който никога не гаснеше. Някой се беше погрижил да подари на човека огнище 1 извор на топлина и светлина и бе освободил човека от грижата да го пали и гаси. Неизвестни бяха горивните материали и всяка сутрин на изток пламваше зора, която се разширяваше, извисяваше и голямото дневно светило изпълваше цялото небе. Тогава думата наново изплаваше. Огънят не приличаше на оня, който жената палеше. Този огън беше необикновен, защото не само човекът се ползуваше от него, а целия мир - и всичко, което носеше дихание на живот ожидаше този огън. Слънцето криеше неизчерпаема сила, щедро разливаща се еднакво за всички, които населяваха земята. Огънят на Слънцето беше най-забележителното явление на земята, защото от него зависеше живота. Слънцето бе извор на живот. Земята би се разрушила, би изчезнала, ако някога Слънцето се отвърне от нея. Вече не ставаха спорове, както в бащиния дом, където мястото около обикновеното огнище винаги биваше тясно за да побере измръзналите през зимния ден. Спорове при Слънцето - това огромно по размерите си огнище не ставаха. Където и да застане човек можеше да се грее, имаше място за всичко и за всички. Велик момент - когато на земята бе направен този дар. Историята лежи обвита и една свещена тайна сияе - предстоеше да се разкрива, да се разчита, за да се домогне човек до онзи магически ключ, който щеше да го отведе до идеята за Великото. Обикновените можеха да минат със заспали сетива край това явление, то нямаше да буди у тях възвишени емоции и остра нужда да четат езика на символа. Изгревите на Слънцето, както и огромната дейност на светилото не правеше никакво впечатление. Безспир тече част от оная панорама, която не будеше нищо повече от резервоар на блага, чийто ресурси безогледно струваше да се използуват. Човекът не беше дорасъл до онова състояние на тънка чувствителност, чрез което се улавят необикновените неща зад обикновените форми и тези, облечени в чудеса форми не го вълнуват. Човекът живееше някак си бездушно и ледено студено като чужденец в един свят, който вибрираше живо и му предлагаше серия от богати багри, красота и трепет. Затова е животът. Стигаше до еднообразието, до пустотата, до безсмислието, защото липсваше същественото, което не се стигаше и с най-високия стандарт на живот. Човекът живееше крайно обикновен живот, чийто граници варираха между две измерения, лишен от дълбочина, перспектива. А беше сложно устроен човекът и невъзможно беше да се обърне гръб на тая съществуваща глъбина, което не се задоволяваше само с очевидното, невъзможно беше да се хвърли през прозореца онова, което метафизиците наричаха душевност. Тя не се задоволяваше с каква да е черта, рецепти, или полемики, теориите никак, а най-малко с желанията на заинтересованите да сведат всичко до материалистическите сентенции. Всичките опити в това направление отиваха напусто. Една цяла цивилизация можеше да стигне неминуемо до оная анемия, която осакатяваше човека и бавно го разрушаваше. Трагедията започваше от огъня. Обикновеният огън от огнището, който ни даваше слаба идея за топлина, за да се стигне след това до голямата идея на Слънцето, чиято топлина и светлина неудържимо твореше и поддържаше живота. Този огън - тая неизследвана и непозната енергия, чийто калории бяха неизброими. Имаше нещо импозантно, огромно по своите мащаби. През вековете човекът щеше да пее хвалебствени песни и култа на разни чудеса да се превърнат едва ли не на религия. Но нека оставим всичко настрана, нека не спорим и не повтаряме всичко около това дневно светило. Идеята остава недокосната. Всичко е там и символичните знаци светят. Един необикновен свят се разкрива, блести и сияе, докосвайки 31/2 милиарда живи същества и още толкова от други царства, а цялата Вселена с неизброимите галактики и неизброимите живи същества на нея. Беше важен той и човекът тръгнал от бащиния си дом, на път към широкия свят, спре се някъде да огледа безкрайността, за да каже какво значи това, какво се крие зад тия знаци и накрая непременно щеше да зададе последния си въпрос. Зад буен огън. На човека му беше нужна и топлината разливаща се от огнището, въпиеща нужда имаше от огъня на Слънцето, ала имаше нещо по-необходимо, още по-нужно - този път не за тялото, а за душата. Тя имаше нужда от огън. Слънцето тогава кротко щеше да му разкрие живата история на огъня, неговите превъплъщения, неговия живот и безкрайния извървян път щеше да блесне. Не се живее без Слънце! Не се живее без Любовта! Едно Слънце сияеше безспир. Грееха меки, топли, животворящи бяха тия лъчи, приличаха по нещо на ония, които изтичаха от ръцете и очите на майката, на бащата, на приятеля, на добрата жена, ала бяха нещо още повече, защото те бяха като нестихващи потоци на обич, извираща от Великата Реалност на Битието. Идеята за Бога ухаеше като узрял плод и човекът, жаден за топлина, човек трябваше да я опита, да я преживее, за да намери онова за което душата му през всичкото време е копняла. Предстои сега да изучава не вече огъня на обикновеното човешко огнище, не и това на Слънцето, а този на Любовта на Великата Реалност. Човек още не е стъпил до оная област, където всичко функционира в светлината. Човек не е опитал още магическите свойства на тази Любов, която носи за човека здраве, сила, красота, любов, на чийто лъчи човек може да преживее най-големите радости на земята. “Този Божествен огън, казва Учителят, не издава никакъв спор, никакви недоразумения и никакви противоречия между хората.” Великите приятели на човека затова идват на земята, да запалят този огън, да го запазят, за да не се задуши и разруши, а за да живее и развива. Такава беше мисълта на Христа - “За да преживее човек този огън, изисква се чистота”. “Препоръчваме Любовта като животворящ огън. Препоръчваме я като начин на живота, като начин на здравето, на щастието, на богатството, на всички блага”. Учителят Казва Учителят: “От нищо друго и както никога досега не се нуждаеше човек, както от огъня на Любовта”.

2. ХРИСТОС И УЧИТЕЛЯТ есе 9.II.1969 г. Един свят се разкрива, стига до безпределността и перото не дръзва да го докосне, мисълта не може да го обхване и човек е готов да се откаже от това пътешествие. Свят, който е еднакво дълбок и шеметен, стигащ до недостижими височини и дълбок до неизмерими дълбочини. Човек не знае откъде да започне, коя посока да улови, къде първо да спре погледа и на коя мелодия да даде ухо. То е толкова много, разстила се като канава, върху която близо половин век щяха да се нанасят в чудесни съчетания плетеници, които бавно и постепенно щяха да ни разкриват мелодията на два акорда, които се сливаха, допълваха, за да родят хармонията на една дълбока по идейност и строга принципност. Христос и Учителят - би могло да се говори на висок глас и на всеослушание - да стигне до всяко човешко сърце, което тупти под Слънцето, би могло да се каже съвсем тихо и шепот да докосне само ония, които биха преживели най-голямата красота, която века можеше да роди. Две хиляди години се проповядва учението на Христа. Голямата канализация направена от хора, вляха идеите Му - собственоръчно бе направено и ония, които се смятаха за призвани не устояха да не влеят нещо и от себе си. Идеите се надигаха, принципите се изкривиха в най-съществената си част - приложението. Станаха неузнаваеми и Христос не би ги познал. В Негово име до ден днешен се вършат предателства, а пищната форма и ритуалите промениха чистия образ на учението от което лъхаше простота, чистота и скромност. Миналото релефно се очертава и историята на християнството е достойна за всички. Заповедите са бивали погазени и на любовта, която бе и същността на учението безцеремонно й бе казано: Ти ще почакаш, имаме важна работа сега. Имаха, разбира се, че имаха, тя бе същата, като на ония книжници, които отбиха навремето течението и отложиха реформата. Любовта винаги можеше да чака, късият живот на човек не искаше катаклизми и бунтове. Искаше спокойствие и сигурност гарнирани от мъртво статукво. За Христа през тези две хиляди години много се писа и още повече се говори. Библиотеките пращят от писания, елегии, истории, коментари. Върху една малка наглед книга, написана от четирима и още толкова автори на посланията бе писано толкова много. Тя беше и е като рудник от който и днес още може да се изкопае много самороден метал. Нека ни е жива тая книга, която никога няма да престане да ни разкрива скъпоценностите си. Много още има да обогатява човешкия дух. И ето, че през нашето столетие книгата излиза на светло, зае лично място. Вече не я търсят старите хора, не я прелистват съсухрени пръсти - към нея се насочи младостта на един век и я затърсиха. Купуваха я, четяха я, разлистваха, работеха върху нея. Евангелието не бе вече стара и прашлясала книга - не, тя стана жива и настолна за едно поколение, което устремено се втурна към светлината на века, към извора, който бълбукаше от обилна и кристална вада. Великите Учители се раждат на земята за да свалят Божествените идеи - Словото. Идеите, които учат човека на великото изкуство да живее не идваха от земята, не се раждаха от нищото нито обикновените хора ги доставяха по някакъв начин. Словото се носеше - велики духове го подаряваха на човека, за да го обогатят духовно, за да го издигнат до истинското призвание. Старият и Новият завет бяха книги, които никога нямаше да загубят жизнеспособността, като извори, те винаги щяха да поят отрудените души и щяха да подарят на човека светлината, вярата, надеждата. Защото те съдържаха нещо, което никъде другаде не можеше да се намери. Както нищо не можеше да замени хляба и - никое питие - водата, така също и Словото си оставаше универсално по съдържание и предназначение. Дали ние се връщаме назад през годините, или те се връщат към нас, за да оживят една картина, която ще остане като символ на нещо, което трудно човек може да назове. Езикът не може да ни поднесе необходимите думи - виждаш как на фона на твоя век се срещат Те, преодолели времето и пространството, в един свят реален и нереален, свят на идеите, като едно цяло сега, за да се открие пред смаяните очи следващата част на сказанието, по-живо и по-релефно, придобило вече ново отражение и нова идейност, осъвременено и акустично, за да стигне до глъбините на покорената душа, която не иска да се откаже от свежите струи на Словото. Понятни ти стават думите: “Аз бях преди Авраам и Исак”. “Ще видите пророк като Мене; Него слушайте” Второзаконие, 18:15. Една йерархия от посветени, които се разбират по между си, тачат се и чиято приемственост е магическа последица на развитието. “Ако бихте познали Мойсей, бихте познали и Мене" - щеше да каже по-късно Христос. Великите учители, необикновените хора са недостижими върхове. Те се разбират и връзката им е неделима. Изпълнението на една воля и реализирането на един план представляват за Тях съществена част на живота Им. Те и за друго не мислят и не живеят. Христос и Учителят Годините се връщат и картината се задълбочава. Един шпалир от ученици, който мигом се образува - всички са вече на крака и Той минава. В едната ръка държи Библия. Години много, много утра наред, в продължение на един живот. Голямата книга е разтворена пред Него и един стих се отделя от прочетената глава. Най-често тя е от Новия завет - прелистваш книгата и там четеш имената на четиримата евангелисти, малко повече от другите се среща името на Йоан. Затваряш книгата и се пренасяш в оня час от неделната утрин. Този час е определен, остана непроменен - 10 часа. Беседата, неделната беседа се предшествува от прочитането на определена глава - построява се върху определен стих. Онова, което се открива сега, когато се опитваме да уловим тоновете на едно необикновено отношение е премного дълбоко, за да може да се обхване, и премного широко - границите се губят и доста е да кажеш, че върху отделни малки, кратки наглед примери. Той е създал класически сказания, които ще говорят на човека през вечността. Така стигаха до нашето съзнание, внимание беседите: “Ето човекът, “Талантите", “Фарисей и митар”, “Многоцветният бисер”, “Рождението", “Каквото вържете на земята”, "Царството Божие”, “Великият закон”, Тридесет и осма година, “Да бъде жив” и т.н. до последната неделна беседа, на която стои стих от Евангелието като мото. Един ден тяхното число ще бъде уточнено. И както водите на океана не могат да се изгребат, така не може да се прегради онова, което е казано, притчите и тълкуванията върху евангелските сказания. Всичко това подразбира отношения - не само към миговете, не и към живота Му, а към всичко, което може да се смята Негово дело. Христос, чрез Словото на Учителя, получи ново съдържание. Всичко, което Учителят каза за Христа не е било казано от никой до Него. Той разкрива нови страни както в идеите, така и в Него. Христа за Учителя не е историческа личност, нито космическа, нито дори мистична. “Христос сам по себе си е неделим и вечно жив”. Нататък в много беседи и лекции Учителят дава нов духовен облик на Христа като изявление на Бога, изявление на Любовта в света. "Най-пълен израз на Любовта е дал Христос. Той си остава най-съвършеният израз на Любовта”. Връщаме се тогава, прелистваме книгите. Всяка беседа, страница от голямото Слово, всяка страница - откровение, което те отнася до единия и вечния извор, до Христа. Любовта, която не познаваш те среща на всеки ред - за нищо не се говори толкова много, както за любовта и никоя друга мярка не съществува за Учителя, освен Христос - “Човекът на изобилната сила, човекът на изобилната вяра, човекът на изобилната Любов” - както Го нарича Той - “Човекът с велико предназначение. Човекът преминал през най-големите страдания. Човекът, който на земята може да се вземе като образец на търпение, на смелост, на себеотрицание, на смирение и кротост”. Научаваш все по-нови и по-нови неща и всичко звучи кристално чисто и правдиво. Имаш чувството, че когато четеш казаното за Него те огряват лъчите на едно Слънце, което не виждаш, но което е там, свети и топли. Отношенията и връзките са изградили здрав мост, където те се срещат, за да продължат в пълен унисон започнатата работа. По някакъв магичен начин завесата се е вдигнала и едно небе осеяно с милиони Слънца и звезди те гледа, за да ти подари един богат час, когато слушаш и откриваш нови страни, нови глъбини, нечути и непознати истини за най-великия човек роден на Земята. Дръзна перото ни, дръзнахме и ние, за да се приближим до ония, които ще дойдат след нас и с братска обич и топлота да им покажем един величествен фрагмент от един живот, дело и отношения, които събудиха у нас най-възвишени чувства и най-дълбоката радост възможни на земята. Както венец и арка блести този съюз, който лично на нас винаги ще ни говори със съкровения език на Любовта и винаги ще ни носи в най-чистите сфери. Две думи ще стигнат до нас - две имена - Христос и Учителят. И светлината вече ще е изпълнила нашите сърца и умове, нашият дом. Един блестящ синтез долетял от света на необозримото и идеята за единството и за духовното братство вече дефилира пред нас. “Аз бях преди Авраам и Исак”. Великото проявление на Бога, когато Бог слиза на земята. Присъствувахме ли на това тържество? Нека си кажем, Представите ни за него лежат чисти и недокоснати. Блести - за него може да се мисли, да се пее, да се поетизира - поетите и музикантите са като деца, на които всичко се прощава. Нека бъдем поети и нека изразим Великото както намерим за добре. Той говори и много говори за Христа и това, което каза за пръв път е чуто на земята. Казаното представлява букет от най-благоуханни цветя, събрани в една глава. Те ще останат да сияят като сноп лъчи, ще блестят като чист диамант. Книгата “Учителят говори” се обогати стократно от тази глава, от която си позволихме да вземем само две зрънца. И още нещо, с което ще приключим. Едно отбрано издание, което се дава само на учениците - “Завета на цветните лъчи” - свещена като всички книги от този род, тя е като онзи знак, като онзи акорд, който оформява и уточнява отношението на Учителя. Тук на земята - Христа. Избрани стихове от Стария и Новия завет. Връзката е подчертана. “Христос е неделим” - “Неделима е Любовта”. Неделимо е Великото. Великото на голямата река. Великото ги изпраща да поят земята, за да възраснат посетите семена. “Виделината на света е Христос” - каза Йоан. С този стих щеше да започне тази книга.

1. ПРЪВ И ПОСЛЕДЕН (за майстора) 28.VIII.1973 г. Нееднократно въпросът щеше да бъде поставен не само от ония, които стояха близо до Него, слушаха Го, гледаха Го и имаха нужда да знаят кой е Той. На всички Той отговори. Отговорите бяха различни, споени здраво като звена на една верига, като тонове на една песен звучаща хармонично. Беше единен и цялостен, и всичко изразяваше завършена, поразяваща новоизградена личност. Трудно може да се изрази с обикновения човешки език онова движение, неуловимо и почти неразбрано за обикновените хора, които се силеха да Го представят с обикновените средства, колкото и съвършени технически да са те. Единственото място на което можеше да се намери, да се види и съзерцава, това беше само по време на оня жив поток на Неговото Слово, което покоряваше не само вниманието, а цялата духовна същност на човека, здраво запазила слуховата връзка, тоя мост през който идеите преминаваха спокойно и тържествено, на места бурно като води на пролет, които прииждат от- снеговете. Беше навсякъде и докосваше по неповторим начин цялата сетивност на човека, ала всичката притегателна сила, целия извор бихме казали на магнетизма, който излъчваше, се изливаше неудържимо и щедро когато говореше, когато развиваше своята тема, когато разнищваше своята философия, своето Учение. Речта покоряваше, Словото искреше от мъдрост, увличаше, задоволяваше, изпълваше празнините и най-важното докосваше целия човек със своята акустичност, отличителното й качество. И ето, че тъкмо през тези утринни часове, когато атмосферата край Него се насищаше на светлина, всред оная жива тишина, когато всеки миг и идея жадно се поглъщат, рязко се очертават, като проблясък на светкавица, оня интервал, който недвусмислено спираше дъха на учениците - защото Той говореше за себе си. Бяха мигове, бяха едва уловими капки, зрънца, за които бяхме благодарни, защото те бяха части от една картина, един образ очертаващ се релефно, един свят неуловим и далечен, премного светъл и чист като оазис. Кой съм аз?!... Случаят е импозантен и звучи в някакъв широк стигащ до безкрая диапазон. Веднъж беше казал: “Аз съм в думите, които говоря” - ясно и точно, определено и внушително силно - по време, когато светът бе преизпълнен с думи, през време, когато връзката между думи и дела почти беше изчезнала, за да звучи всичко казано и речено като празни фанфари всред шизофренията на двадесетия век, която обрисуваше образа на ръководещите фактори, и тъкмо тогава да кажеш: “Аз съм в думите си”, беше наистина рядко събитие. Една истина блесваше с непомрачен блясък и сила, и нямаше да се намери друга сила, която да отрече и опровергае това. Думите и живота се покриваха изумително точно и пълно - беше рядко явление, което фосфорираше по време на най-голямата игра на думи и на най-голямата въжеиграческа ситуация на нашия век. “Аз съм в думите” - вървиш нататък, защото в случая не това е темата ни, защото нататък откриваш нещо, което не тогава, а тъкмо сега, тъкмо сега нека подчертаем това и вече се спираме задъхани от вълнение. Идва час, когато думите падат натежали и узрели като плодове, или блестят наситено като електрически лампи, чийто бутон тъкмо сега някой е завъртял. Казваш: Времето дойде за всяка идея, за всяка Истина. Във времето се криеше удара, който ти поднасяше аромата, красотата и силата на дадена Истина. Опитваш се да уловиш не само нея, а и образа, който Той ни поднася. Нека бъде поднесен на всички, ние сме длъжни да го поднесем, длъжни сме като ученици и да дадем коментара, тия живи щрихи, които не тогава, а днес релефно очертават цялата обстановка като фон на образа. Казваме: Истината е там, реалността настойчиво реди своите тонове от които ние, които държим перо само ги събираме, сглобяваме ги, за да ги поднесем оживени от нашето виждане. Историята един ден ще ни благодари и националния гении ще бъде намерен, уловен и оценен. С огромен риск ние се съгласяваме да трасираме един много труден път, по който поколенията ще тръгнат, за да стигнат там, където ние сме били, съзерцаващи най-великото явление на нашия век и проникнали (твърде важно за случая) в ония светещи къси като светкавица интервали. В оня забележителен том от Утринни слова “Ликвидация на века", на който щяхме да се връщаме не само веднъж, слушани някога през неделните ранни утра - на страница 9 намираме следния пасаж: “Кой съм аз? Казвам: На небето съм бил един от първостепенните светии. Изпратен съм на Земята, за да се изпита светейството ми. Понеже зная, че съм на изпит внимавам да не направя някаква грешка... Слязох от небето като голям светия, и оставих мястото си празно. Който от вас иска, може да го заеме. Като напусна един ден Земята моето място тук ще стане свободно. Който иска това място може да го заеме. Дали съм на Земята или на небето мене ми е еднакво приятно. На небето съм голям светия, заемам първо място, на Земята заемам последно. По-последен на Земята от мене няма. Едновременно заемам първо и последно място - на небето светия, на Земята - последен слуга." Нека спрем дотук. Казано е всичко. Опитваме се да догоним мисълта. Невъзможно, нямаме желание да следим реда на размишлението - всичко е важно, обвеяно от духа на времето, обгорено от огъня на изпитанията. Страданията напират на прага - нещо безчинствува и те притиска от вси страни, отгоре и отдолу, отпред и отзад - отвсякъде - непрестанно и не правиш нищо да се пребориш. Безсмислено е и абсолютно невъзможно - то е като ураган, т.н природно бедствие, срещу което стоиш без да си помръднеш пръста, чакаш само да стихне, да премине, за да си отдъхнеш и погледнеш на изток дали се зазорява. А думите кънтят - “Мястото мие свободно там, когато аз съм тук. Когато един ден аз напусна Земята, който иска може да го заеме - там светия, тук последен слуга.” Странно!... Нека не кажем нищо за това. Реалността отвсякъде ни притиска. Знаем размерите Му, познаваме силата, възможностите, величието Му. Да си едновременно голямо и малко, пръв и последен, господар и слуга, цар и поданик. Казано е в Негов стил и ние усещаме зад думите величието, подвига на голямата жертва. Това е друга тема. В случая остава факта, обикновения факт наблюдаван оттук, от нашата стара Земя, на която сме жители, че наблюдаваме най-величествената панорама на саможертва, двадесетия век, времето когато Той работи. Избра си го, тъкмо тоя век. Спокойно спря, за да каже не само, че е последен слуга, но за да свърши оная работа, огромна и не подозираща, скрита като в приказките в един лешник, която, за да бъде тя добре свършена, за да бъде добре изградена оная монументална сграда, която трябваше да устои на най-големите издевателства на века и се пребори с най-отявления враг на човечеството, лъжата - вековна змия, която опасваше света и чиято глава най-после трябваше да бъде смазана. Последният слуга направи това, направи го безшумно, незнайно, ала изкусно - “Една услуга ще направя." Направи я, да се каже на обикновен език, с голи ръце. За Него беше важно “Как постъпвам, какво зная и в какво вярвам." И постъпваше като слуга - работи, работи както може един светия от Неговия ранг, един Учител, един пратеник. Но и това не е същността на нашата тема. Нека не се отклоняваме. "Мястото ми е празно горе, когато съм тук, и тук когато ще бъда горе”. Тук на Земята - ето кое вълнува и привлича нашата мисъл, това място тук на Земята - когато един ден “аз няма да съм тук. Който иска може да го заеме." С пираш се обзет от вълнението, което те обхваща когато заставаш мислено пред оня бял саркофаг, където беше положено Неговото тяло в големия салон през 1944 год., през месец декември 27. След това, близо тридесет години оттогава, заставаш на същото място - тоя легендарен кът на нашата земя наречен “Изгрев”. Тая малка площ - гола и самотна някога, обърната с лице към Витоша като голяма паница, събираща като леща, превърнат от Него и от учениците в малък рай с цветни градини, хладни и цветни, с малки къщички с градинки, с всичката скромност излята тук, с всичката тишина в чийто прегръдки почиваше Изгрева. Изграденият Изгрев. Един миг от миналото и от настоящето. Изгрев вече не съществува и в това, и в това несъществуване на Изгрев се включва идеята когато “мястото ми тук остане празно”. Какъв свят!... Какъв век!... На голямата и на големия....... Мястото, мястото!... Да се догони онова на небето - фантастично, невъзможно, ала това тук на земята през тоя 20 век съвсем възможно, съвсем лесно, съвсем. Никаква трудност - само с едно махване на ръка. И с написване на една заповед, закон на парче хартия. Събитието, прозвучало като кощунство, днес стана по всичките правила. Стана методично, облечено в “законност”. Явно, свободно, с декрет. Празното място, мястото на “последния слуга” - то се оказа крайно привлекателно. За едни като царски одър. За други, да вече имаше едни, имаше и други. В желанието да се заеме това място едните се насочиха на една страна - те всячески ще намерят скришните съкровища. Другите се насочиха към идейния образ - и се разкъсаха от жажда да Му подражават, да застанат на онова поприще и да вършат онова, което Той вършеше, да учат другите. Едно явление феноменално по своя мащаб. Мястото се оказа намагнетително, и към него се втурна една разнородна маса, движена от разнородни интереси. Приличаше на пиячка, да. Един стол и една катедра, лишени от външен блясък, станаха ябълка на раздора. Мястото на “последния слуга” се оказа нещо великолепно, богато, несъизмеримо с всички съкровища на земята - защото бе Негово. Борбата почти е на приключване. Всичко, което правеше Изгрева малък рай е унищожено. Багерите на цивилизацията минаха, бетонът се настани като истукан, грубо се стовари върху крехките плещи на Изгрева, от който днес вече нищо не остана, освен някое парче тухла или дръжка на врата, брава, която някой да е скътал като музейна вещ. Може да се каже, че се зае - брутално със сила, с насилие и власт. Другите, които не държаха на земни съкровища се опитаха да заемат другото място идейното. Странно - те са стояли настрана и може би са дебнели, чакали - не знаем. Да, те искаха да направят нещо, нещо от рода на Неговия замах и те да се наредят някак си, и те да станат ръководещи учители, макар и в по-друг мащаб. Тогава се явиха борбите, дрязгите, приказките и многото думи - и всичките зазвучаха като празни фанфари, нямащи нищо общо с учението. Светът се преобразяваше, и думите, които беше казал се сбъдваха. В дълбочините океанските води бяха съвършено спокойни. Мястото Му тук остана празно, мястото Му там - заето. Силата Му, обаче, остана, защото оная работа, наглед малка като лешник, бе завършена до съвършенство. И нека кажем в заключение - до един имаме тая задача, да свършим една работа, толкова малка наглед, ала отнасяща се само до нашата дълбока същност като ученици. Само това - нямаме нищо общо със света. Външните форми нямаха никакво значение - ученикът не може да бъде по-голям от Учителя си. Той - Учителят реди света на всички, направлява развитието на всички живи същества, в ръцете си държи целия свят, а ученика реди своя свят направлява своя кораб и задачата му е да учи себе си, а не другите. Мястото и на земята, и на небето си остават неприкосновени. Не съществува сила, която може да присвои и ограби съкровището, което ни остави слугата. Мястото на първия и последния. Защото това е мястото на един, светия в небето наречен, слуга на земята и то последен - дошъл да изпълни едно велико поръчение.

Сканирани документи:* 1. Изгрева: есета (София, V. 1977 г.) (с. 1) 2. Въведение (с. 1) 3. От “Опълченска” 66 до Изгрева (с. 1, 2) 4. Поляната (с. 1,4) 5. Къщата с верандата (с. 1) 6. Новата година - 1977 (с. 1, 2) _________________________________________________ *Забележка на съставителя: Всички задрасквания са на Лалка Кръстева. Въвежда се всичко, което е написано от Буча Бехар (има се предвид за сканираните документи).

23. ШОСЕТО поема Познавам този път бял и чист, извил се там нагорен в един свят несъизмерим. Път...Изграден от майстор - път здрав и прав Дали го виждам вплетен в света на моите видения, или стигам до него с крилете на моята фантазия, или блян е лелеян в моята глъбина?... Сън ли е това, открояващ се там, мои приятели, от младостта? Не зная. Ала сънят изчезна, видението се стопи живея аз в една реалност точна и категорична. Не сънувам и не бленувам, не мечтая като поет, не съчинявам като писател, че това бе път здрав и прав, без прах и без кал. Сега аз виждам, виждам, нататък едно шосе - започваше нейде где секваше трамвая, де свършваше асфалта. Земята там бавно повдигаше своя стан нагоре, извиваше своя линия права и проточена между млади борчета и стройни брези. Шосето, шосето неравно без канавки и километражен знак, шосето младо и невръстно, шосето бе чисто, бе още тихо бе още безлюдно. По него мудно се движеха коли, карани от волове и коне, стопаните крачеха след тях - гонеха града или селото и всичко лежеше сънно като селско пладне. Познавам оня път, оня път и това шосе, недокоснато от багера, необковано от асфалта, без канавки и плочи, без знаци и телеграфни стълбове изляти от желязо. Шосето, нагорното шосе... Шосето, което стигаше до Изгрева, шосето, което ласкаво ни посрещаше и мигом те грабваше, отнасяше те нейде далече, далече и нагоре... И нестихващо то ти разказваше, задъхано и задушевно и обещаваше нещо - пееше тихо - шосето живо, шосето красиво, дъхащо на смола - отморяващо. И вече си в своя дом - родина свидна, чийто език звучеше на вълни, богати и топли и вече не вървиш по нанагорнището, не. А летиш с притаен дъх през ония ранни, утринни часове, когато пейзажите се менят, когато годишните сезони се редят - и сменят багрите, температурите, хубостта си... Шосето - помним го ту спокойно и тихо, ту светнало, залято от слънце, ту обвито в белоснежна покривка, ту залято от лунна светлина. Шосето с песните на славея, с искрящото злато на изгрева, със заревото на залеза... Незабравимо - шосето, което водеше до сърцето на Изгрева. Изгрева - оная жар и наковалня - дето се ковеше новото, дето се ваеше новия човек - поема безначална и безкрай - епопеята на нашето бурно столетие... Мълчи сега!... Мълчи!... Време ли е да се разказва или пее?... Ала шосето е там и вече не е без знаци, без канавки и стълбове, не е вече чисто в девическата си младост. По шосето е минал багера, цивилизацията е стоварила своя пестник, тука вече излят е бетона, по него лети транспорта, по него се пътува с такси. Шосето лежи вградено в прегръдката каменна - шосето стана символ на култура - шосето има всичко, няма я само романтиката - Няма оня дъх на онова време, нито славейовата песен няма вече онова сърце, сърце живо и туптящо в младата гръд на Изгрева - Изгрева вече го няма, шосето осиротя, ограбено от много неща. Шосето стана мъртва буква - знак на преуспяваща конница, която още препуска. Не зная вече обичаш ли го, или не - шосето като отживяла ценност. Имаш ли вина, наше любимо шосе, имаш ли?... Нямаш, скъпо наше шосе - изпълнено с виденията на нашата младост, нямаш, че ти бе път чист и свят към оная красота, към онова сърце, което пулсираше, към едно сърце, което пееше - ликуваше в центъра на Изгрева. Изгрева изчезна - разрушиха го, бе стъпкан - опитаха се да го ограбят, простряха ръце към скритите съкровища... Но как се крадят нетленни съкровища, как се ограбват крилати идеи, как са присвояват духовни ценности?... Как?... През оная нощ на стража бяха те - пазителите святи на Великото - Нетленното. Дойдоха те и вдигнаха всичко, всичко, което правеше Изгрева: красив, лъчезарен, чист - оазис свеж всред една пустиня. Пазителите святи изтеглиха съдържанието. И Изгрева - сърце огромно, сърце - океан престана сякаш да тупти. Цивилизацията тук пристъпи стръвно, и с тежкия пестник стовари своя чук. Великолепната скулптура бе обезобразена. Изгрева изчезна. Перлата бе поразена. Шосето, нашето шосе стоеше праз тази нощ нямо и вцепенено - жив свидетел на човешкото безумие, на човешката глупост. Една завеса падна и първото действие отшумя. Скъпо наше шосе, от дните на младостта ни, ти свидетел на нашите копнения, ти извисил се гордо до славата да бъдеш стрелка към святото възвишение - ти помръкна. Така се случва на земята, не от днес Да, винаги така е била, всяка епоха - своите екзекутори - те много си приличат - една брутална схватка, един удар на власт и разрухата е налице. Но ще успеят ли и тоя път?... Ще могат ли да ограбят слънцето? Ще могат ли да помрачат блясъка на Изгрева? Ще могат ли да сграбят простора? Или да се преборят с океана?... Слънцето пак блести по това шосе, и оня път, оня път недокоснат сияе - защото не се краде светлината, нито красотата, нито богатствата нетленни, нито дори земните срещу които не си дал труд. Слънцето потайно се усмихва на човешката алчност и дрязга, на човешките домогвания и власт да станат стопани на цялата земя, на цялото небе и да се разпореждат като пълновластни господари. Наше скъпо шосе, благодаря за всеки миг, изживян по тебе - шосето неразделна част на голямата епопея на нашето време шосето - път по който е вървяла оная първа младост на нашия век. Изгрева!... В оня далечен свят!... Изгрева, където блести оня път, път по който вървяхме ние; път здрав и чист - неуязвим за набезите на: невежеството, на насилието, на тъмнината. Шосе и път, ти живееш, ти съществуваш, ти продължаваш да светиш. По тебе много стрелки, безброй сигнали, и песента на славея пак се носи и романтиката чертае новата зора... По този път ще тръгнат други, други, които следват оставените стъпки - сигналите, други белязани със знака на новото, други ожидали Изгрева, закопняли за оная жар и наковалня - където се извайва новия човек. Нека бъдат те от следващия век - двадесет и първи - Изгрева ги чака. А ние, ние отдавна сплетохме арка от свежи и уханни цветя.

22. АЛЕЯТА поема Тогава - през оная година, една от ония - слънчеви, светящи - близо половин век оттогава... Тази лятна нощ, това връщане от клас, през този вечерен час - притихнал бе града и скъдана светлината бе - София тогава!... Една школа - Един Учител - група ученици след лекция връщат се на Изгрева. Тръгнали са пеш, тръгнали сме след Него и вървим по улици - слабо осветлени - навлизаме в голямата градина. Посрещна ни ароматния въздух, нощната свежест ни гали и дъха на цъфнали липи... Романтиката ни понесе, носени сме на криле, летяхме ние към една съкровена мечта. Учениците следваха Учителя си - равномерна и твърда стъпка и бе щастие да вървиш все така през тази нощ, безгрижни в младостта, покъртени от чудото, разгънало се пред нас в безброй светлини. Един извор бълбукаше, ненаситно пиехме от нектара на мъдростта. Връщане от клас; по безлюдни, тихи улици - от Оборище до Опълченска от Оборище до Изгрева Изгрева - поляната - ухаеха тревите - гушеха се борчетата там. Изгрева незастроен, Изгрева чист - една безбрежност тиха като море с нежния шепот на меката нощ... Тая нощ - безлунна, звездна - стволите, цветята и главната алея - останала след нас... Пред тебе е нощта, неравните пътеки нагоре... Коя ли води до Изгрева?... Не знаеш - ала вървиш сигурно, един младеж взел преднина е големи крачки тръгна начело и проправя уверено пътя към Изгрева. И алеята, виждаш я, виждаш я до днес и големите стъпки - твърдите стъпки - уверени и леки и Той с нас... Тръгнали сме към Изгрева от Оборище след клас, прибираме се на Изгрева. Чакат ни - незастроени къщички, палатки направени просто, една обширна поляна, електричество няма още, нито вода, а ти се струва, че си в рай - един свят вълшебен, приказен. Дали, защото си млад, дали, защото след Него вървиш, дали, защото си бил на школа и си слушал, слушал.... Дали, дали - днес може да се отговори на хиляди “дали” и “защо”... Защото си на Изгрева, където е Той и ти знаеш това, виждаш, усещаш го - живата реалност те докосва вълнува, отнася те... Великото се бе сбъднало - епохата, времето- нашето всекидневие бавно и внушително се позлатяваше. и всичко шумеше и пееше, тържествуваше - трептеше въздуха - светлината като пеещи водопади изливаше се на вълни. Щедро бе всичко, а ние, ние се носехме като лодка смело, уверено, безгрижно по житейското море. Имахме всичко, бяхме богати пред нас един океан - преливащ от бисери. Тогава тая и много школни вечери - Оборище Опълченска - Оборище с първия ни салон - Изгрева и тази алея, неравна, нагорна, извиваща се днес край обсерваторията... Тя пее и разказва за нещо неповторимо - вдълбано като гранит в историята българска - история световна. Алеята, алеята, запазила частичка от звездната хубост на нощите, от устрема на ученика, от младежката жар, от голямата радост посетила Земята през нашето време и най-вече, най-вече от присъствието на Големия Приятел - повел нашата младост към Изгрева - към Изгрева - оня Изгрев недосегаем - недостижим, недокоснат в света на вечните ценности.

21. НОВАТА ГОДИНА - 1977 Колко малки, дребни неща понякога могат да накарат човека да предприеме някакво далечно или близко пътешествие в света на миналото и настоящето с желание да надзърне в бъдещето. Колко склонни са тия, които държат перо да се взират надълбоко, да оглеждат себе си и другите и да правят опити с хрумванията си. Тази нощ!... Какъв повод? Новогодишна нощ, чийто блясък усещаш отдавна е помръкнал за някои. Защо, коя е причината? Знам ли, човек не може да каже, ето тази, или онази. Стоиш в това навечерие и си мислиш как да прекараш тази нощ - да дочакаш ли, или не дванадесетия час и да вдигнеш наздравица като милиони хора, които не могат да си представят този полунощен час без чаша алкохол. Нека я вдигнат, нека си пожелаят - честита Нова година!... Може би са вече, ако не съвсем пияни, то наполовина, защото до този час е имало трапеза малко или много пищна. Нека я ознаменуват с нея, нека не липсва нищо от урожая и обилието на нашата тлъста земя. Никой вече не пести и яденето поглъща най-голямата част от месечния бюджет. Нищо вече не нарушава традицията. Гледаш всичко и нямаш абсолютно никакво желание да порицаеш някого за начина, за обичаите, за привичките и традициите останали и унаследени от деди и прадеди, твърди, закоравели, вкопчили се упорито във всекидневието на обикновените хора, решили да ги спазят на годишните празници. Всичко това ти е безразлично, не те докосва, не те блазни и не ти прави никакво впечатление. Тази сутрин в 4 часа въздухът беше резлив и гъстата мъгла нахлу през прозореца. Целият булевард светеше от неоновите светлини, ще говорят вероятно до пладне-днес е Нова година. А снощи беше Новогодишна нощ. През Цялата нощ трамваите сновяха, продължават и сега, чуваш ги и на канавката гледаш гъста върволица от хора, чакат своя трамвай. Една секунда само си изненадан, къде толкова рано са тръгнали тези хора и мигом вече знаеш – били са някъде, посрещали са Новата година и сега се прибират да спят. Картината е ясна. До четири часа са празнували. Нека си празнуват. Толкова е сив живота. На мене, какво ми е?... Нищо, абсолютно нищо. Нито ми е мъчно затова, че ето стоя си тук и понеже никога самотата не ти е на гости, мислиш си, как да прекараш тази нощ. Чаят вече е изпит - ореховките бяха добри. И решаваш до десет часа да се занимаеш с книгите, а после сън, хубав сън и в 4 часа на крак. Струва си да посрещнеш така Новата година. Утринният час блести и дружески ти кима с ръка и вече ти става весело, също като пред Нова година. Клепките се спущат за сън и след десет часа пристъпваш към спалното ложе. Но ето, ненадейно, малкото, дребното неизвестно откъде като птиченце заподскочило пред тебе зачурулика нещо неразбрано и ти се вслушваш и искаш да го уловиш и попиташ какво точно мълви, какво точно иска да ти каже в този час. Много е важно това, като поличба. Мое птиченце, мой свиден блян, моя красота, какво?... Шепота тутакси се превръща на задушевен призив, една топла дума долита, познаваш вече стила и бавно сричаш: Какво ще си пожелаеш за Новата година? Кажи!... Отривисто фразата прозвуча и аз я чух. Какво искам аз, какво да си пожелая на връх тази година, в тоя нощен час, какво?... Трепнах. Това за Новата 1977 година ли се отнася? Да. Тогава седнах и литнах. Вдълбочих в ония стари записи. Страниците прошумяха - миналото... Не, не, не го докосвай, ще прилича на старческа работа, не е интересно. Каквото е било, било, не повтаряй като рефрен - колко весело бе някога, колко хубаво, колко мило, колко, колко, колко... Станах изведнъж като опъната тетива. Циферблата показваше единадесет. Още един час и Нова година. И по някакъв изостанал, атавистически, дивашки начин може да се каже тя се оповестява с оръдейни изстрели. Цялата къща ще се разтресе и ужасния вой ще ти напомни нещо зловещо. Изтръпваш. Но и това е част от оня остарял арсенал на обичаи и ритуали, които вековете покриха с ръжда и понеже нищо ново не ги сменя, стоят си покорно и изпълняват службата си. Вече си в леглото и продължаваш да мислиш за главното - за какво да си пожелае човек за Новата година. И изведнъж затрещяват оръдията -топовете. Никога не съм ги виждала, да даде Бог никога да не ги видя. Момчета от войсковата част, танкисти ли ги наричат или бомбардири, добре са се погрижили, добре са заредили железните чудовища и детонацията вече тича по нервите. Напомня ти всичко това нещо тягостно и тъжно дори и страшно и ни една струйка радост. Би трябвало, умуваш - на тоя час да пеят хорали, да бият камбани, да засвирят музики, да бият тъпани. Затваряш очи и заспиваш след последния залп. Новата година стъпи на нашия паралел. Добре дошла, да е честита на всички! В 4 ч. си на крак. Хубав сън, укрепителен, достатъчен. Готов си за всичко, което денят чака от тебе. Отваряш прозореца и каниш въздуха в тоя утринен час. Първия досег на това утро на 1977 година. Гледаш насреща, трамваят пристигна и прибра новогодишните си клиенти. Булевардът опустя. Не е интересно. Нека си тече живота обикновен или необикновен, беден или богат, разнообразен или еднообразен, бавно или бързо, умно или глупаво, кой както му се иска, кой както го мисли, както му е добре. Готвиш чая и си позволяваш нещо, нали и аз съм обикновен човек, при това нощес ме попитаха, какво да си пожелая, какво искам. Какво ли?... Сега ще кажа този път ще го кажа на всички, да го чуят всички. И вече съм дръзка, вече не се страхувам и нека съм плашлива, развълнувана съм, и нека добавя и гневна, и този път ще кажа, какво си искам. Една година на пролетния празник една наша приятелка Иринка се казва, поканила през тази празнична вечер гости, свои близки, обични хора от Изгрева -братя и сестри. Били към двадесет души. В къщата те вечеряли и Иринка, която беше пианистка, седнала пред пияното засвирила празничните песни и всички се разпели - пели много и хубаво. Прибрали се рано, нали имали и те обичай да стават рано. На другия ден Иринка получила служебна бележка от органите на сигурността. Там я разпитвали какво са правили, защо се събирали, искали ли са разрешение, порицали я остро и накрая я предупредили, това да се не повтори. Жената над шестдесет и пет годишна се разтреперила, уплашила се, побледняла и без това лицето й беше страдалческо и обещала, че това няма да се повтори, дори и подписала. Иринка беше дъщеря на господин Спауста, чех по народност, дългогодишен диригент на Стара Загорската военна музика и взимаше участие в популярните концерти. Цялото семейство имаха музикална култура. При Иринка по празниците никой вече не стъпи, повече на групово пеене не се събраха, нито на Нова година, нито през пролетта, за да празнуват и те, както си искат. Същата история се повтори и при Йорданка, тази общителна жена, която никога не сядаше да яде сама. При нея се събираха по време на всичките празници. Тя полагаше големи грижи за тези празнични вечери и там също се пееше. На нея по същия начин изрично й било забранено да събира хора около себе си при каквито и да са случаи. Нова година от как се помня след тридесетте години на нашето столетие сме празнували с наши хора, наши приятели, които се наричаха помежду си братя и сестри. Събираше ни Учителя, събираше ни в големия салон на Изгрева. Празнували сме този и останалите празници красиво и задушевно с много песни и концерти и в последния час срещу Нова година Учителя държеше беседа и в едри линии начертаваше, каква ще бъде тя. Накрая се изправяхме на молитва за нашия народ и за всички по целия свят: “Благослови този народ между който живеем, благослови нашите братя и сестри с които се подвизаваме, благослови всички майки и бащи, които вършат Твоята воля, чуй гласа на всички страждущи по земята и ги благослови”... След това се поздравявахме и си пожелавахме годината да е благодатна, творческа, доброплодна. До 1939 година празнувахме Новата година на Изгрева - тази последна мирна година, забележителна и неповторима вече година, която Учителят нарече юбилейна, като я сравни със седемте тлъсти крави от съня на Йосиф - сега предстояха гладни години, седем мършави крави и те не закъсняха да дойдат. Годините не бяха скъдни откъм хляб, а от нещо друго, чиято въпиеща нужда се чувствува до днес. Тая година на дванадесетия час Учителя говори и тълкува цифрите и ни подари две беседи - едната “Големият брат” срещу Нова година и втората на 1.I.1939 година “Малкият брат" - рядко хубави беседи, приличаха на два извора близнака и тяхното бълбукане нямаше да престане никога. След тази година дойде друго време. Преживяното не се забравя, то е някъде утаено, покрито може би, но не е изчезнало. Сега ние не се връщаме назад, за да изпитваме радост, или скръб. Колко вода изтече оттогава и всяка капка е различна, по-прясна, по-свежа. Спираме се само на един момент, за да обхванем изминалите години с един поглед. Нашите Новогодишни вечери с определен облик, една светла страница от живота на Братството, превърнати на истински духовни празници - една проста вечеря с плодове, варен ориз подсладен, пресен хляб и варено жито. И вече си нахранен, защото другото е нещо повече от една вечеря скромна и чиста. Другото, което е духовната страна на въпроса, уталожена е духовната жажда, нахранен си с дълбоко духовно съдържание, което идва от музиката, която слушаш, от песните, които пееш, от Словото, което накрая щедро ти поднасят - присъствувал си на едно истинско душевно тържество. Напълно си задоволен в един свят и понятието духовен живот ти звучи познато и близко. И си окрилен, благодарен и доволен, че си именно тук, а не другаде в близост с Него и скоро от катедрата ще чуеш Новогодишното Слово. Да, това е, всичко е казано накратко. История не пишем, ще бъде ли нужна тя, изпълнена с дати, факти, цифри... Живял си някога красотата, дишал си свободно и си знаел, че никой орган на съществуващата власт няма да дойде да ти връчи листче и после да те питат, защо се събирате, защо пеете, защо се молите, защо четете, защо, защо, защо... Години - Новогодишни вечери на Изгрева, тая перла на Балканите и беседи, живи документи за един преминал живот, който никога нямаше да се превърне на история, или на мъртва буква. Какво дълго въведение за един отговор от две думи. Но нека, тихо е, ранният час е проглушен от гъстата мъгла, която лази по прозореца и от тишината на булеварда - всичко вече спи, часът е седем и половина и аз още не успях да кажа същественото за този ден. Но нека бъде тъй, както е вече написано, ни една дума от казаното няма да отпадне. Учителят напусна земята, праз един декемврийски ден на оная зловеща 1944 година - учениците останаха, останаха с пълното съзнание, че са ученици; следователно работата им продължаваше, те продължаваха да учат, да живеят. Страдаха, радваха се, бореха се. Изобщо животът не спря не пресекна нито учението, нито изпитанията, нито проверовачните изпити, нито цялата работа на школата-тя никога нямаше да престане. Празнувахме пак Нова година след това, по същия начин я празнувахме. Събирахме се пак в големия салон и пак песни, концерт, вечеря и накрая беседа този път четена, пак молитва, оная незабравимата. Бяха все пак мигове светли, макар и не така окрилени и радостни. Учениците никога не остават сами. Но, нека да не говорим. До тук беше добре. Но ето че пак изскочи Иринка, а преди това се случи нещо още по-лошо, по-тежко. Налице изскочиха законите този път, набързо на сцената излязоха героите, набързо на бял свят се появи съдебен процес с всичките процедури, тръгнали по “канален” ред, за да изглежда “както трябва”. Ала набързо останахме без книгите, без имотите, без салоните, без парите, без хората, които стояха в ръководството, обвинени в лошо счетоводство - проклета да е тази дума, пълен израз на човешката лъжа и недоверие. Но това е друга тема и нека не си разваляме Новогодишното настроение. Процесът в папка стои в архивата на палатата за правораздаване, всеки може да го проучи и проследи. Ние си го знаем и нямаме нужда то това. Със закон одържавиха всичко и насреща не дадоха ни една аспра, защото всичко било безстопанствено. Велики Боже, безстопанствено, ничия земя, ничии пари, ничии имоти!... И Изгрева тази светяща перла отиде. Нямаме салон. Къде тогава да се събираме и ние като всички хора по земята да празнуваме, не можем дори и в Иринкината къща. Нямаме право. А живеехме в правова държава, народна република, имахме и конституция. А ние, както искат да го чуят, не сме нарушили ни една алинея от този закон. Ние бяхме образцови поданици на тая държава, дисциплинирани граждани и добри, производствени в работата си, независимо дали бивахме касиери, или прости работници. На Новогодишни празненства нямахме право. Затова и не можехме да се срещнем, да се видим, да си поприказваме; стана това, което са целели. И поради това стояхме настрана и на връх Нова година не можехме общо да изпратим нашите пожелания на целия свят, придружени с една светла мисъл за мир, за разбирателство, за братство. Дали всички ония с помрачени мозъци от алкохола през тази светла нощ разбираха нашия език, дали знаеха нещо те за динамичната мощ, по-силна от атомен заряд на една чиста, права, топла мисъл?... Съмняваме се. А цялото човечество нямаше нужда от нищо друго, колкото от една силна мисъл, която да залее света като вълна. Повярвайте няма по-силно оръжие, няма по-мощно и по-ефикасно от силата на добрата, чистата, светлата мисъл. Но това е друга тема. Съмна се вече. Утрото е сиво, чаят е готов. Аз трябва да кажа същественото. Трябва да отговоря на оная нежност и трепет - да кажа моето Новогодишно пожелание. Да, ще го кажа,, но преди това нека попитам нещо: Републико, Конституцийо, Кажете, защо ни отнехте правото, дадено по закон на всеки гражданин на тази държава, покажете ни коя алинея от закона ни отне правото не само да празнуваме общо Нова година, както намираме за добре, без да увреждаме закона? За другото да не говорим сега. Защо ние само нямаме право да се събираме и да празнуваме нашите празници, както това сме правили от десетилетия насам, както сме разбирали? Защо? Вън от закона ли сме? Може би това е друга тема? Сега вече ще си кажа пожеланието. Да ни върнат правата, които имахме преди оная тъмна дата, която ни отне всичко; да ни върнат правата, както върнаха тия на евреите и със закон свалиха позорните знаци и им върнаха всичките свободи и имоти - да пътуват, където си искат, да живеят свободно като пълноправни граждани. Нацизмът беше залязъл безславно. Искам да празнуваме Новата година и всичките останали празници, както някога, когато бяхме свободни граждани, каквито се мъчат да ни уверяват и сега. Казах го; Птиченце, отговорих ти. Нека е честита Новата 1977 година на всички от всичките паралели!

20. КАТО ЯТО ПРЕЛЕТНО Темата остана недокосната, поставена настрана в някакъв ъгъл, сякаш можеше да почака, или завинаги да си остане там, неоживена от нашето перо до оня час, когато някой, който живо е следял жизнения поток край Него, спира вниманието ти и ти казва - заслужава. Струва да се отбележи - едно ято прелетно изпълнено с устрем... Сепваш се, усещаш вече ритмичния удар идещ от дълбоко, раздвижена си вече и казваш: Да, колко значим е този отрязък от нашия живот, от Неговия, от живота на Изгрева изобщо. Решаваш тогава да се обърнеш към това живо табло и търсиш някаква извинителна форма, затова, че си била до сега обърната с гръб към една постановка където си взела живо участие и ти. Намираш тази формула “Участвувала”. Да, била си там в сърцевината, в центъра на ядрото, “прелетно ято” наречено и последна сякаш виждаш онова, което другите отстрани бяха успели да уловят и отбележат и по своему да кажат: Една светла страна от живота, тон жив и трептящ от всекидневието. Обръщаш се тогава с лице към този живот сложени настрана и пристъпваш към него с всичката нежност, красота и топлота, които са придружавали тези ритмични полети на нашата младост, тези движения на времето - интервали на годината, които за нас, които живеехме и работехме далеч от Изгрева, светкавично летяха между трите ваканции на учебната година; между два момента значително големи от нашия живот, когато сме пристъпвали прага на родното ни училище и когато сме го напущали. Ние бяхме учителки. Навремето Той насочваше почти всички към тази професия. Между нас имаше и мъже. Бяхме от трите категории - среднисти, завършили педагогическо училище, прогимназиални и гимназиални учители. Групата беше внушителна. Учителската професия между всички останали беше намерила широк прием в нашите среди и нека добавим ние бяхме и сме с убеждението, че това направление, което Той даде, беше най-хубавото, което се бе случило с нас. Учителската професия изведнъж получи пълно признание и покоряваща власт и неизвестно още какво, че ние от педагогическото училище с пълна готовност тръгвахме към учебните стаи, независимо от това, къде ни изпращаха. Още при първата среща, тридесет или четиридесет чифта детски очи, които те посрещаха с обич ни взимаха ума - тоя изживян момент никога не изчезна от нашата практика- ние сякаш бяхме родени учители. За нас учителския живот съдържаше нещо необяснимо прекрасно, което ни откриваше вътрешното съдържание на професията. Излишни бяха многото думи и многото томове написани на тази тема - беше миг като светкавица, която осветлява небесата и ти виждаш, какво се съдържа в тази работа, в това поприще, към което Той ни бе насочил, като я наричаше най-хубавата и най-благородната професия и сам Той бил една година учител в началното училище на село. Бе минал този път и винаги подчертаваше голямото значение на учебния процес при формирането на детската личност. Не беше важно само това да се разкриват буквите и числата и процесите свързани с тях, а онова дълбокото, което ставаше вътре в детската душа, пламването на искрата, които събуждат мислите и емоциите и оформяват характера на човека. Влизането в контакт с детската душа, с неговото сърце и ум изпълнени с вяра и доверчивост, задълбочаваше процеса и те караше да внимаваш на всяка стъпка, която те отвеждаше до детския мир, за да му подариш най-ценното, което притежаваш - частичка от твоя идеал, вярата в доброто, хуманното отношение към цялата заобикаляща природа. За нас това бяха свещени моменти, пристъпвахме към всекидневната работа като към свещенодействие и влагахме душата си във всяка наша дума, съвет и жест. За нас идеята отиваше много далеч - необходимостта от здрава ръка, която да води, да открива, да направлява, сумираше всичко в едно единно цяло оня стрък от педагогическата ни работа, наречено обучение, свързано с огромната деятелност, наречена - възпитание. Човекът беше сложно построен, човекът се раждаше слаб, неук, малък - предстоеше му да расте, да се развива, да се научи на много сръчности и да придобива много знания. Две жени стояха до него и бдяха непрестанно и правеха всичко възможно задачата да бъде постигната идеално. Тъкмо тази задача стоеше твърде близко до нас, поради една друга причина, че и ние бяхме ученици в една друга по-висока школа -тая на живота. В един свят и ние бяхме деца, слаби и неуки, жадни за познания; не сричахме ние словесните или аритметичните знаци, а знаците на голямата наука, която щеше да ни научи да живеем като истински човеци. Ние бяхме ученици, имахме Учител - идеята лежеше жива и жизнеутвърждаваща - по този повод много неща бяхме вече казали. Ние обичахме професията и пристъпвахме прага на учебната стая с усмивка на уста, ние живеехме с нея и както казахме тя излизаше от рамките на традиционното обучение, за да подарим на малките ученици идеята за голямото, красивото, което щеше да го ползува цял живот. Целяхме да изваем нови хора с нови идеали. Знаем, тук може да ни упрекнат и да ни подхвърлят нечистата дума пропаганда или проповед. Ала ние смеем да кажем и да докажем, че бяхме далеч и от двете - примерите са твърде много, ние живеехме и нашия живот беше жива книга за родители и за учениците. Това стигаше да не бъдем никога забравени. Ние не говорехме, ние живеехме и прилагахме; нямахме намерение да правим от децата фанатици - обичахме ги и живеехме край тях по един неповторимо нов начин - това стигаше. Доволни бяхме. Много бихме могли да кажем по този повод, колко задълбочена и нова протичаше нашата дейност с приложените методи и начини на обучение и възпитание, които даваха отлични резултати. Премного Учителят в лекциите и беседите засягаше въпросите за възпитанието и самовъзпитанието и ние като учители имахме, какво да научим от тях, когато се касаеше до децата и младото поколение. Огромен материал по тези въпроси стои в лекциите и беседите и чака бъдещето, когато те ще бъдат извлечени и приложени. Това словесно и научно богатство един ден ще бъде потърсено и принципите ще легнат в основите на новото образование и възпитание, чиято система ще се освежи и обнови. Защото никоя задача за Него не бе така важна, належаща, съдбоносна дори, както тази за възпитанието на поколенията. Той държеше за една образцово възпитана и благородна младеж, готова за велики дела. Ho ето, че се отклонихме малко -темата за учителството, за възпитанието и обучението стоеше толкова близко до нас, събралото бе много и ние имахме какво да кажем. Нашите въжделения се покриваха с оная всеотдайност и чистота, които оставяха трайни следи в душите на нашите ученици - ние ги обичахме и бяхме обичани. Това не беше малко. Искахме в този фрагмент за учителките и Изгрева да кажем нещо малко като въведение, за да пристъпим към същественото, а то излезе много. Сега ние се връщаме към този живот, не за друго, не, а за да подчертаем отношението, което Учителят имаше не само към нас като учители, а към оная голямата роля и работа, която засягаше най-съществената, бихме казали главната задача на нацията. Беше важно за Него да има будни, честни, всеотдайни, съвестни, готови за жертва учители - образец, като ония, които още витаеха край нас от възрожденската епоха. Колко повече сега, когато се очакваше нещо много повече от целия народ. Ние самите бяхме ученици с една будна съвест и силно изострено чувство на отговорност, принципност и безкористност. Всичко у нас лежеше гладко, чисто, неподкупно с пълното съзнание за една свята служба. Стараехме се да бъдем истински учители проникнати от този идеализъм с който епохата ни закърми, като правеше от нас неуморими труженици. Всичко казано до тук излезе почти педагогично, а поставената цел в началото беше съвсем друга - да нарисуваме с меки тонове един акварел от който лъхаше всичката чистота и нежност на един пролетен пейзаж - нашия живот. Бяхме група, истинско ято прелетно, което прииждаше и отхождаше, прелиташе и отлиташе като прелетни птички от север на юг и обратно. Прекосявахме разстоянията, където и да се намирахме, пътувахме с всички превозни средства с които можехме да разполагаме тогава, а те бедни, оскъдни, недостатъчни - транспорта у нас през първите десетилетия на нашия век до четиридесетте години дори, когато се пътуваше с брички и каруци, с раздрънкани автобуси и влакове, които беше щастие да догоним, пътувахме с часове, докато се доберем до железопътните гари. Пътувахме три пъти през годината - двете ваканции по-малки и голямата лятна, която прекарвахме на Изгрева а по-късно на Рила. Никакви тежки атмосферни условия можеха да ни спрат, влаковете се оказваха понякога нередовни, особено през зимата и в София пристигахме посред нощ. До Изгрева нямаше превозно средство, но и това не ни пречеше да бъдем на другия ден след ваканцията при Него и между приятелите. Защо и за какво?... Сега, когато се връщаме назад и си спомняме за това вихрено движение, което никога не спираше, когато се касаеше за пътуването, никога да не пропущаме тези дни, когато можехме да бъдем там... Защо?... За какво?... За да слушаме, за да гледаме, за да уталожваме жаждата и глада по нещо, което сега беше слязло на земята и всичко беше щедро дадено, една трапеза богата и разнообразна да има за всекиго и да задоволява вкусовете на всички. Идвахме, защото Той беше гост на нашата земя и беше тържествено това събитие и ние дълбоко в себе си съзнавахме важността и значимостта на момента, на епохата на времето, чийто разсипващо злато ни обогатяваше, озаряваше. Да бъдем на клас, да бъдем на среща с Него, да бъдем на Витоша, на Рила беше нещо необходимо, належащо, нещо което за нищо на света не искахме да пропуснем или заменим с нещо друго - абсолютно - неповторимото сияеше и хвърляше своя отблясък върху ни, бяхме успели да го доловим. Гледахме, слушахме, пеехме и споделяхме ние представлявахме семейство. Затова идвахме в София, на Изгрева - това място, което ни се виждаше най-прекрасния кът на нашата земя - една истинска перла, за която никога нямаше да се уморим да разказваме и да възпяваме. Ние бяхме очаквани, бяхме желани и ни посрещаха радушно, топлосърдечно, мило. Бяхме една бръмка от братския живот, една ядро, както казвахме, един фокус, който събираше и разпръскваше лъчите на светлината, за да отразим най-сюблимното нещо на духовния живот - виделината. Беше много важно това. Чувствувахме се окрилени, пламенни радостни, вдъхновени, че вършехме една работа, не само патриотична, но и дълбоко хуманна. Бяхме проникнати от онова дълбоко национално чувство, наситено с общочовешка хуманност. Задачата ни като учители надвишаваше тази на обикновените учители, превърнали се на кариеристи занаятчии. Ние никога не се отегчавахме, никога не ни омръзваше, никога не скучаехме. Бяхме сякаш заредени с една необикновена енергия и с една свежа сила, която ни даваше криле. Да си едновременно ученик, каквито бяхме ние и учители, беше наистина нещо забележително, голямо и отговорно. Всички ние имахме желание да се придвижим към София, към Изгрева, към Него, за да участвуваме и ние в този живот, да бъдем в непрекъснат досег със Словото. Ала Учителя държеше на другото, то бе по-важно от всичко друго да сме навред из страната, на различни разстояния, независимо от трудните условия, сякаш бяхме запалени свещи, чиято светлина трябваше да проникне навред. Една голяма, тиха и незабелязана работа се вършеше, като ония подводни и безшумни реки, които преливат от изобилие. Това беше по-важно и ние го разбирахме. Далеч не значи това, че ние вербувахме последователи-ние не проповядвахме, ние не налагахме, ние почти не говорихме на тези теми - ние само живеехме и винаги през всичкото време оставахме живия пример да говори вместо нас. Тъкмо за това, че живеехме новото, не бяхме забравени, нещо оставаше след нас... Близко и далеч бяха относителни понятия, както времето и пространството - разбирахме това и не тъгувахме, че сме далеч. Учителките като идея, като едно изявено вече положение беше факт. Приличахме на жив стрък в букета на общото, бяхме като тон в общата песен. За нас имаше място на Изгрева, имаше грижа и прием вътре и вън. Имаше и нещо друго специфично, отличаващо - трудно бихме могли да го назовем и уточним | приличахме на кошер - работлив, трудолюбив, работихме всеотдайно с постоянство и с радост - това беше най-важното. Кошер -медоносен, плодоносен от който се изцеждаше нещо скъпоценно. Народът ни имаше нужда от нас, затова и следите ни оставаха трайни и незаличими. Ония, които ни познаваха трябваше да останат с впечатлението, че бяхме необикновени хора - и това беше най-важното. Такава беше и нашата цел. Не думи, а образци. Историята на нашето учителство ще си остане една светла страница на българското учителство изобщо. Обръщайки се назад извива се един път чист и светъл, който сме извървяли. Всичко хубаво, което сме имали и дали, раздали щедро, дължим го на Него, до голяма степен, че бяхме Негови ученици и като такива Той. направляваше стрелката на тази толкова важна и благородна професия за даден народ. Ние отивахме и се връщахме пак, очакваха ни с радост, изпращаха ни с добри пожелания 1 в нашето лице сякаш посрещаха цялото българско учителство, което като идея стоеше близо до Него и като жива действителност. Учителството като институт и майката носеха най-голямата отговорност при формирането на нацията, във всенародното развитие и прогрес, в общочовешкото благо. Ние дълбоко съзнавахме тази роля и нещо по-важно нямаше за нас да бъде тя изпълнена достойно. Така ние останахме на онова определено място, където ни постави Той, като част на големия живот на Изгрева, като съществен тон в голямата картина на братския живот в чийто нестихващо движение ние представлявахме едно уханно цвете, един мелодичен тон; уханието ще остане за винаги, а тонът не ще престане да звучи. В Неговата голяма работа, която Той нарече “малка” ние останахме като нещо изваяно собственоръчно от Него, като скромно произведение по вид, а богато по съдържание. Това говореше ясно и убедително колко много Той държеше на една от големите задачи от национален и общочовешки мащаб - поколенията, младежта, възпитанието. Затова и ние бяхме близо до Него, под един светъл пристан, винаги окрилени и вдъхновени. Като едно цяло хармонично и дейно ние съществувахме, за да кажем на всички, които имаха сърца и ум да ни разбират да се включат в голямата дейност, когато се касае да изграждането на здрава, чиста, светяща нация. Чрез Учителя ние се включихме в тази дейност, като най-висш патриотичен и общочовешки дълг и можехме много да разкажем, много за всичко, което видяхме, опитахме, преживяхме край Него и край нашата практика. Най-вече за Него - Учителя, Комуто дължим най-важното - направлението, огъня. Беше най-видния, най-забележителния и най-мъдрия Майстор - Педагог на големи и малки. Това беше нашата непосредствена опитност. Изгрева си остана свидетел на нашите сезонни прелитания, а заедно с това и на празничното, радостното, красивото, което винаги ни придружаваше. Като ято прелетно носехме със себе си всичката хубост на един живот, който включваше в себе си красотата и на всичките годишни времена. Една незабравима страница, която имаше много да разказва, да рецитира и да пее за живота ни.

17. ПРАЗНИЦИТЕ НА ИЗГРЕВА Празничните дни на Изгрева!... Днес като че ли малко сме затруднени да ги определим, да ги отделим и да им дадем характерните белези. Празници и делници - звучи странно и невероятно, но ето представите за многото дни, за всичките дни през онова време - цикъл от време наречени години, не са нищо друго, а празници - подредени, наредени, нанизани в една нескончаема верига, където обстановката външна и вътрешна през всичките сезони беше една и съща; смеем да кажем: Празнични. Дали светът днес се е променил, или нашето виждане, което днес ни връща назад и се сили да обхване цялата материална и духовна панорама на това, което беше. Едно чувство, и един усет и една строго определена линия по която мисълта се движи, набелязала си вече обектите и много будна и жива за детайлите, се сили да стигне до дълбокото, съкровеното, интимното, където един живот се разлистваше внушителен със своята красота и съдържание. Но нека бъдем точни, нека, когато пишем за реални неща - достоверни и преживени, не литнем високо на крилете на нашето поетическо хрумване. Затова нека кажем - Изгрева по всяко време имаше празничен вид; винаги абсолютно чист, пазен и тачен, приготвен непрекъснато сякаш за някакво празненство. Постановката не се променяше от това дали беше обикновен делник или празник, еднакво красотата тук грабваше очите и пленяваше сърцето с цъфтежа на дърветата на пролет, със свежата зеленина на тревните площи, с разнообразието на цветята, цъфтящи през всичките сезони - от ранните кокичета до лалетата, от розите до белите лилии и кремове и се стигне до хризантемите; с бялата покривка през зимата, която придаваше тържествен вид на Изгрева; със пресния дъх на пролетните и есенните валежи и с многото слънце, което те намираше отвред, където и да застанеш, слънце!... Нямаше нищо, една рязка дори, която да наруши тоя всекидневен пейзаж, излъчващ невъобразим покой и тиха радост. На Изгрева винаги беше чисто, не само се поддържаше чистотата, но и тя се пазеше да не кажем фанатично. Никой не си позволяваше тук да хвърли трамвайния си билет, или някаква непотребна книжка, или употребена салфетка, или трохи от някоя закуска, или някоя тапа от шише дори. Нищо, абсолютно нищо и беше правило, свещено правило сведено до закон, който се спазваше осторожно - тук не се плюеше. Изобщо по този въпрос се знаеха много неща, много странно още Учителят отделяше много време за тези елементарни правила, свързани с личната и обществената хигиена. Особено за плюенето този стар и закоравял навик окачествено като нещо нехигиенично, неестетично, неправилно, защото казваше Той: "Природата е жива, все едно, че плюеш в нейното лице; край вас има светли същества, които вие не виждате, все едно, че плюете и върху тях, а те са ваши братя, които се грижат за вас.” Препоръчваше да се носят три кърпички, едната за носа, втората за очите, третата за устата. Ние се връщаме сега на това минало и нека добавим, то никога няма да се превърне на минало, никога. Изгрева беше и реалност и символ на нещо хубаво, чисто, свещено. Едно място, където живееше Той и даваше тон на всичко, не само със Словото, което по всяко време се разливаше като струи на извор, а с живота, с обходата, с отношението, което Той имаше към всичко, което носеше дихание на живот, независимо от кое царство. Грижата, вниманието, любовта Му докосваше всичко живо и затова всичко тук цъфтеше, зрееше, даваше плод, за да допълни със своята хубост, аромат и доброта цялата обстановка на Изгрева, за да бъде той винаги красив, спретнат, чист, празничен като място за едно нескончаемо сватбено тържество, каквото си и беше - едно духовно тържество, подготвено неизвестно кога, представляваше идването на Един Велик Учител на земята. Бе събитие, което криеше голямото и духовно знамение за цялата земя и отличителния белег беше радостта и веселието; векове човешката душа ожида това сбъдновение на своя лелеян блян за една среща с Учител от този ранг, за Един Ръководител и Наставник по най-шеметния и най-трудния път, какъвто е пътя на живота. Единствено Той може да бъде едновременно добър водач силен да води човека по стръмните и нагорни пътеки към върховете. Това е друга тема, която засегнахме минавайки, за да обясним атмосферата на Изгрева, където живееше Той и ние, дошли, набелязани и поканени да участвуваме не само в голямата работа, която предстоеше, но и в голямата радост, която през всичкото време, докато Той беше на земята можеше да се изпита и преживее... Казваме “можеше”, защото ние често изпадахме в състояния, които ни отдалечаваха от това течение и ни лишаваше от благодатните лъчи на радостта. Ние все още не съзнавахме тогава, какво се бе случило, къде се намирахме и пред Кого сме застанали. В много отношения ние приличахме на деца по време на нашата младост, която винаги бърза и е припряна и всичко иска да стане, както тя желае и мисли. Затова често, когато се събирахме край Него, Той ни гледаше особено топло и ни казваше: “Вода газите, жадни ходите”. Край нас всичко се радваше, всичко сияеше, цялата природа пееше, Изгрева блестеше, въздухът ухаеше, слънцето щедро се разливаше. А Той винаги като извор отзвучаваше на нашите неудачи, скърби, противоречия. Сега, едва сега след половин век, ние си казваме: Как не сме знаели, как не сме смеели, как не сме разбирали, за да си позволим това “вода да газим жадни да ходим”. Може ли да става дума за обикновени дни, делници еднообразни и монотонни при това нестихващо движение край Него, което движение се предаваше и на нас, като ни отнасяше, вълнуваше, радваше. Не винаги ние успявахме да се справим с него, да се координираме и хармонизираме. Целият живот на Изгрева протичаше като нестихващо сватбено тържество -тук с езика на Евангелието можеше да се каже: “Женихът” беше на земята, а ние край Него бяхме “сватбарите”, във всякакъв смисъл погледнато с очите на духовните събития, които ставаха на земята през известни периоди на човешката история. Ала независимо от всичко това, чиято дълбока мистична красота не може да се обхване, на Изгрева имаше набелязани празници. Ние ги празнувахме по всичките правила на “общоприетия церемониал”. Разбира се всичко при нас беше просто, своеобразно, скромно. Всичко се изливаше спонтанно, изразяваше се естествено. През тези дни имаше пак беседа, непременно и лекция. Имаше тържествена почти Паневритмия защото всички музиканти, които владееха инструмент на този ден искаха да дадат израз на своето чувство, да се включат и те в необикновеното, което ставаше на земята. Оркестърът тогава ставаше внушителен. При това на този ден се стичаха всички ония, които по една или друга причина не са могли да бъдат точни през другите дни, гледаха на този ден непременно да бъдат на Изгрева и да слушат беседата, да поздравят Него и останалите си приятели. Идваха много хора и от провинцията, обзети от жаждата и те да се включат в тази красота и да отпият и те от елея на Словото. Тогава имаше пак общи трапези на обед и вечер и често за провинцията и закуска. Имаше много песни и музика около всичко това - само менюто си оставаше същото - просто, питателно приготвено с много обич, изменяше се само количеството. Празничното не идваше от външното от периферията, а от центъра. Духовния елемент през тези дни сякаш се преливаше от друг източник и стигаше до всички и от слънцето, и от росните капки, и от цъфтящата хубост на Изгрева, а най-вече от катедрата и от цялата фигура на Учителя, озарен от сияние, една духовна извисеност и една беседа, която стигаше до всички, за да поднесе на всеки по отделно специалния дар. Едно добро разположение проникваше всички и пак и пак радостта беше основния декор на всичко друго. Празничните дни в този общоприет смисъл се брояха на пръсти. Знаехме ги, тачехме ги, очаквахме ги дори. Два от тях наречени астрономически, бяха свързани с равноденствените дни, когато на пролет и на есен денят е равен на нощта. Пролетно и есенно равноденствие - 22 Март и 22 Септември, когато Слънцето изгрява точно от изток и залязва точно на запад. Тези два момента от годината живо свързани с цялата природа, намираха дълбок отзвук вътре в нас - следяхме пътя на Слънцето и не без вълнение се включвахме в тоя жив кръговрат на времето, където се чувствувахме частичка от целия този космичен удар, който стигаше до сърцевината на целия живот на земята. Имаше нещо свръх за нас, една дълбока мистичност, която ни докосваше, в която се потапяхме за да преживеем великолепния ритъм на цялата природа - за нас тя беше жива. Нямаше живо същество на земята под и над нея, което да не отзвучава на тези две астрономически събития, в чийто център стоеше слънцето, с които органически да не са свързани. Ние се приобщавахме към всичко живо. Учителят бе успял да направи тази връзка, за да ни въведе в скрития живот и порядъка в царството на живата природа, за да преживеем значението на тези сезони, свързани биологически и духовно с целия живот. Чудесата им тогава сякаш дефилираха пред нас, показваха ни ги, разясняваха ни ги и скритото богатство, което природата щедро разтоварва пред нас ставаше наше. Оная синя краска, която трепти напролет по склоновете на планината, не е нищо друго, а цвета на “праната”, която изобилна напролет приижда. Думата прана за нас оживя - праната наречена тая жизнена сила на изток - на пролет тя се разлива изобилно, тя се съдържаше във въздуха в големи количества, приижда на вълни от слънцето, усеща се от всички и се приема жадно от цялата природа, където всяко стръкче трева, всяко цветенце, всяка грудка, или дънер на дърво, всяка буболечка, всяко животинче трепетно възприема, за да се обнови, за да расте, за да живее. Всичко това става спонтанно и великото чудо е величествено в своята простота. Човекът свикнал през хилядолетията да наблюдава това явление, усещайки скритата му магия, по най-различен и спонтанен начин е давал израз на своето благовейно чувство на благодарност към Слънцето, като централен фактор. Затова и култа към Слънцето. Култ!... Малко е да се каже това, то е нещо дълбоко изтръгващо се от човека, който може да преживее промените на тези два сезона, като благодарствен химн. Цивилизацията не престава да ограбва човека, със своя главозамайващ бяг, постарала се е да отдалечи човека не само от всичката хубост изразена през тези два сезона и да го лиши от тяхната жизнена мощ. Ние не бяхме далеч. Много рано, да не кажем твърде рано още през декември ние отбелязваме вече минутите, които ни деляха от оня час, който ни приближава към равноденствието и слънцето поема обратния видимия си път. Ние успяхме органически да се свържем с тази дата, с тоя космически удар, който щеше да ни подари ожидания час. Какъв момент и какви дни, които ни приближаваха до пукването на пролетта... Устремът ни беше устрем към слънцето, защото знаехме, че в основата на всичко стоеше то с неизброимите, неизчислими с човешки мерки киловата час енергия, която движеше всичко в последна сметка и нас като ни отнасяше със своя вихър и ни подаряваше най-съкровеното. Затова и отношението ни към Слънцето беше различно, специфично, казано с езика на любовта - любовно. Няма човек на земята да не обича Слънцето, но ние смеем да кажем - нашето беше нещо друго - едно съзнателно отношение, не като към всекидневно небесно светило, а като могъщ фактор, като живо тяло - източник на огромни сили. Много бяхме слушали за слънцето, няма да се спираме сега на това, но ще кажем - ние посрещахме всяко утро Слънцето, излизахме половин час преди изгряването и прави като свещи очаквахме всекидневното чудо - беше миг на свещенодействие, ако успеем да уловим първия слънчев лъч. Гледахме да не го пропуснем. Магията му докосваше не само душата, но и тялото. Късно науката щеше да се произнесе - ултравиолетовите лъчи се съдържат в тези утринни мигове на изгряването. Неща, които много отрано ние бяхме успели да преживеем, не беше нужно да се назоват нещата в своята научна фразеология - беше важно да се прилагат и използуват. Ние именно това правехме. Той нямаше време да се спира, да обяснява, да доказва. За Него пък и за нас беше по-важно да се използуват, да се опитат нещата, по-късно щяхме да ги разберем. Той никога не отиваше докрай, а оставаше човек сам да мисли и стигне до изводите. Учителят имаше за толкова много неща да говори, за да свали и предаде огромното знание по всичките отрасли на живота и да засегне всичките противоречия на личния, семейния, обществения, държавническия живот на хората. Ние като ученици се втурвахме безспирно към опитите, за да преживеем не само красотата и ползата на ранното ставане, но и да се уверим в целебната сила на пролетта. Затова 22 март за нас беше най-хубавия и най-радостния ден - празник. След този ден следваха ежедневните срещи със Слънцето. Ние празнувахме този ден с много песни и радост, беше нещо като Нова година. По този случай в големия салон след общата вечеря с плодове, варено жито или ориз, имаше концертна част. Изпълняваше се определена за случая програма, пееше се общо, хор и оркестър изпълняваха своите номера - пееха се нашите песни звучаха мелодично и вдъхновено. Салонът през тези вечери не побираше надошлите, дворът също осветлен с всичките лампи също се изпълваше с гости. Празникът започваше призори - имаше тогава беседа и Паневритмия и приключваше късно към 10 часа. През септември на 22 празнувахме пак-тоя път есенното равноденствие и докато през пролетното посрещахме Слънцето, през септември го изпращахме. И този ден беше свързан с природата, когато разтоварената земя е вече дала целия си урожай и хамбарите са пълни с жито, кошовете с ябълки, гроздето още зрее и чака да се налее с повече сок и сладост, когато градините са в най-цветущо състояние, обременени от обилен плод. Красотата сега е съвсем друга. Има вече нещо плътно, тежко като златен пендар, във всичкото това бликащо изобилие усещаш и тлъстината на чернозема, и обилната влага на благодатните дъждове, и щедрото пролетно и лятно слънце, накрая и трудолюбивата ръка на земеделеца, за да се получи богатата реколта, подарена сега на човека. На този ден ние отзвучавахме на тоя нов израз на пълнота, на красота, на щедростта. Празнувахме пак по същия начин, както и на 22.III., но с тази разлика, че плодовете красяха нашата трапеза и сутрешните разходки ставаха все по-редки. Готвехме се вече не за многото срещи със Слънцето и за големи скокове по планините, а за един друг сезон - вглъбен и творчески - време за работа и съзерцание, за четене и учене - една духовна начална година, която ни приканваше към книгите, размисъл и духовна работа. Времето между тези два празника приличаха на бреговете на една река, наречена живот, чийто начало и край се превръщаше на колело между тези две дати. Празнувахме още Петровден. Беше ден свързан с рождената дата на Учителя. За нас необикновен ден, празник, богат на слънце и красота, но и с нещо задълбочено, което ни приобщаваше към жизнения път на най-големия ни Приятел. Петровден... празнувахме го тържествено. В по-късните години на Мусала, където гледахме да бъдем на този ден. По този случай на Изгрева пак имаше много гости, много музика и песен, много радост. Тържествена Паневритмия и непременно беседа. Завършваше пак с обща вечеря и тържествен концерт. Бяхме свързани духовно с този ден, останал да сияе от дните на нашата младост, до ден днешен, когато грубо ни лишиха от всичко, с един замах. Вече нямахме възможност и условия за тържествени празници, както някога. Тогава никой не ни пречеше. Всичко сега е сведено до едно мълчаливо приветствие на този ден, до нещо, което ние можем само да отнесем и скрием в съкровената си глъбина, където празникът сияе с тих блясък. Третият по ред празник бе Новата година, нека не кажем по традиция и навик. Най-същественото и най-важното на този ден беше Новогодишната беседа вечерта и сутрешната, в която Учителят очертаваше каква ще бъде годината. Не винаги дочакахме полунощния час, оповестените шумни сигнали не ни засягаха и не ни бяха приятни дори - при това нямахме навика да превърнем деня на нощ. Ние си лягахме рано и ставахме рано. Ранните часове на деня бяха условия за обогатяване и вдълбочаване в духовния мир и ние всячески гледахме да не ги пропущаме. Други празници на Изгрева бяха съборните дни. Тя е специална тема. По-късно, когато съборите ставаха на Рила, те придобиха друго външно и вътрешно значение. Обаче на Рила или на Изгрева те бяха истински празници, истински духовни тържества с многото лекции и беседи, които Учителят държеше през всичкото време - а съборите траеха от 7 до десет дни. Те представляват история, за тях специална рубрика: Търново, Изгрева, Рила. Какво голямо историческо и духовно богатство представляват беседите през тези дни, какви преживяни дни, августовски духовни тържества, ежедневни, позлатени от Словото, което се изливаше без мяра, богато и щедро. Към всичките тези празници на Изгрева, нека прибавим последния - възпоменателния ден - тъжния за нас 27 декември, когато за последен път имахме среща в салона, където в спокойно величие три дни лежа пред катедрата и поклонението се извърши тихо и сподавено при невъобразима скръб и тишина. Беше незабравим за нас ден... Големият салон и Той и не вече на катедрата, или пред черната дъска, не с тебешир в ръка, не със Свещеното писание в ръка, не... Изгрева тогава за първи път помръкна; светлините сякаш се стопиха, угаснаха и скръбта в този малък рай беше гъста и съкрушителна. “Вратите на концертната зала беше затворена; билетите отдавна разпродадени; концертът приключи, завесите се спуснаха”. Делото му приличаше и на концерт, и на сватбено дълго тържество, и на неуморен денонощен труд, и на едно неподражаемо служене на Великото, и на едно безупречно изпълнение на Божията воля, единствено за което Той беше дошъл и на което единствено искаше да научи и човека. Нищо по-ново и нищо по-велико от това - тепърва човек навлизаше в тази фаза - “да служи на Бога”. Изгрева остана без Него; ние останахме без Него. Останаха традициите и празниците, вече пет на брой, празнувахме ги известно време по същия начин и по вършен вид бяха запазили облика си... Ала, много рано ние се уверихме, ние, които гледахме и ония, които мислеха, че нещата бяха неповторими. За тази неповторимост Той държеше; нещата да не се опошлят, да не стигнат до обикновеното ниво, да се превърнат на нещо статично - едно застояло течение, което беше противно на всичко, което Той говореше и живееше. Искаше да запази основната линия - разнообразието. Много скоро се уверихме в това и не скърбяхме, че миналото бе неповторимо във всичките си полета. Остана ни само нещо недокоснато, нещо живо и жизнено до висша степен: Словото и Музиката - Неговото Слово, Неговата Музика, остана ни любовта, голямата любов към планините и жаждата да бъдем все така будни, да долавяме красотата и да бъдем добри ученици, каквито Той ни искаше. Опитахме се да преживеем голямата буря, но да изтръгнем скръбта си от сърцето си беше невъзможно. Паметен остана обаче първия концерт след 1944 година - през пролетта на 1945 година. Незабравимо изпълнение на хор и оркестър на оная забележителна балада: “Езикът на живата природа” една рядко тържествена и красива композиция от Учителя. Не бяха изпълнителите обикновени музиканти - любители, а сякаш школувани артисти. Хор и оркестър под палката на опитен диригент извисиха своето вдъхновение и воля до най-висша степен, за да се получи истинско музикално тържество. За първи път тая баладична музикална феерия получи своя най-съвършен израз и красота. Мелодичното й звучене остана живо и триумфиращо, сякаш неземни музиканти взимаха участие в това изпълнение. Всяка година на Изгрева имаше празници след 1944 година - същите дни при същия външен израз. Само Той Го нямаше. Все пак тези дни, които ни събираха по същия начин, бяха нещо за нас. Имахме чувство,, че животът продължаваше, както ни научи Той. Но мълнията разсече нашето небе и искрящата река се разсипа и гръмотевичния удар не закъсня. Разтърсени бяхме до основите. Изгрева бе одържавен - не бяха се минали и петнадесет години. Бе взет просто с шепа и заличен от географската карта, обявен за безстопанствен. А Изгрева бе купен, изграден, подреден и разкрасен е лептата на всички от цялата страна и с техния безвъзмезден труд, ония с червените пояси от нашите села се бяха отзовали и бяха донесли най-хубавите фиданки с избрани сортове плодове; учени и прости, бедни и богати до един се бяха отзовали, за да направят от тая почти гола площ Изгрева. Направиха го - Изгрева процъфтя като палмово дърво, като столетник дъб, като розова градина - малък кът от райска градина. Празниците като тия, които се постарахме да възстановим с перо, отшумяха далеч - липсваха условията, законите на земята бяха неумолими. На мястото на Изгрева се построи един монумент - голям, масивен, израз на тежкия пестник на нашето време и на големия строителен прогрес и на голямата цивилизация. На кое място бе построено всичко това и как с цената на какво, ние не питаме, защото знаем, ала историята и поколенията непременно ще питат, живи да сме ние да отговорим и ще бъдем абсолютно точни и справедливи, никой не ще може да ни обвини - наше право е; казали сме истината, а дали трябва да я кажем не се питаме, ние сме ученици и не сме съвършени. Само Учителят може със снизхождение и обич да махне с ръка и да не се занимае с човешките недомислия, с човешките беззакония и с човешката алчност - една световна каша в която Той не обичаше да се бърка, каша която положително щеше да ликвидира, кога да е, за да освободи човечеството от най-голямата язва на нашето време. Започнахме с празнично настроение, опитахме се да нарисуваме Изгрева по време на неговата слънчева история, палитрата и четките ни бяха чудесни, багрите великолепни, направо взети от пролетните, летните, есенните и зимните пейзажи на Изгрева, които всички взети в куп представляваха шедьовъра на нашата природа, изявила се на нашия паралел богата, разнообразна, вълнуваща. Празничните дни на Изгрева с многото цветя, с многото слънце, игри и музика бяха незабравими, светящи. Приключваме с една тъмна контура, завършваме с един тъжен акорд - такъв е живота -съчетание на две разнородни реки, на две светлини, на два тона – светли и тъмни; бели и черни; радостни и скръбни. Изгрева ги съчета, за да се получи нещо цялостно и забележително недокоснато и недостижимо за всичките набези на тъмнината. Изгрева като идея и като фокус ще си остане и като материален обект на който много пъти ще се връщаме и като духовен оазис всред пустинята на нашето време, чийто горещ и пустинен дъх напира до праговете на уморените и отеготени хора. Ние преживяхме Изгрева. Преживяваме нещо повече и сега - идеята остана жива, реална, жизнено способно с кълн и бъдеще като символ на Великото, Вечното и Неизменното, като неопровержима истина и факт, че земята през двадесетия век бе посетена от Него - от Учителя, като подари на нас, на българите и на цялото човечество едно учение - нека не поставим никаква метафора ред него - учение, което имаше бъдеще - учение, което щеше да изведе народите от лабиринта на голямата тъма и на големите противоречия - лични, семейни, държавни, световни. На изнурения свят Той подари топлината на Любовта, светлината на Мъдростта, и крилете на Истината - живителния дъх на свободата, на знанието, на живота - най-големите ценности и най-голямата реалност - Великите Принципи.