Ани

22. БРАКЪТ НА СЕСТРА МИ ДОРА В.К.: Вашата сестра Донка? Надка: Ами и тя беше една от добрите. В.К.: Някаква опитност? Надка: Не знам, не знам. Сестра ми Дора, само че и двете в София. Тя ще се жени за един и се ожени даже. Но отидоха при Учителя. Тя беше чиновничка в инженерството. Учителят каза: „Хлябът, който Господ ти дава, ще го оставиш ли?" Тя каза:, Ами аз работя, Учителю, в инженерството." И той беше там чиновник в инженерството. Той завършил инженер, ли какво. Е, нищо. Каза му тя и му подаде снимката. Като излиза, Учителят каза: „Надежда, ти ще дойдеш, на теб ще предам снимката." Отивам аз, ще си тръгваме от София за Айтос, отивам, Учителят е в горницата и ме повика горе. Каза: „Надежда, този човек, който е на снимката, 300 години му трябва да мине през голям път, за да стане човек." В такъв дух ми говори. Обаче сестра ми въпреки всичко, щото той пък се заканваше няколко пъти, той я виждаше, благородна жена, говори й: Ще ти прережа вените, ще те убия. заплашваше я. а тя се държеше добре, и тя се съгласи. Обаче 20 години много пъти посяга да я удря и я тормози, най-после тя каза на татко, а той казваше: „Ще търпиш, ти си избра този път, Учителят не разрешава развода. Аз не ти разрешавам. Ще търпиш, ще си изтърпиш наказанието." Обаче един ден идва и казва: „Тате, ти може да не разрешаваш, но аз подадох молба за развод." И така се ликвидира брака им и сега си работи много добре духовно. И на градината бяха с Иринка двете. Милка Танева имаше една сестра, много нисичка, тя беше в Айтос в нашата къща, с Дора в една стая, две легла. Дора й услужваше, беше с болно сърце. 5-6 години живя, но си замина. След туй искаха вече, дойдоха, описаха къщата, и те отидоха на градината и Милка си замина там, а Дора остана, а пък Иринка дойде и така сега и така продължават. В.К.: Какъв беше въпросът на Учителя, ти ще оставиш ли хляба? Надка: Да. Хлябът, който Господ ти го даде... Не мога да си спомня. В.К.: Ще го оставиш - тоя, вътрешния хляб на Словото. Надка: Но имаше една работа в инженерството, почна тя работа, подпомагаше и семейството, голямо семейство, много бяха разходите ни. Ожени се и онзи прибираше парите й.

21. ЧЕСТНОСТТА НА ДОБРИ В.К. Сега друг въпрос. А на Добри някакви опитности да си спомняте? Надка: Добри, съпругът ми има една опитност, много интересна. Той беше технически ръководител на шивашката кооперация и той решаваше какви платове да идват от Сливен, те въобще със Сливен работеха, с фабриката, какви се изразходват, кога пак трябва да се отиде. И един плат от 200 метра за дамско манто - много хубав, обаче в кооперацията, като идва платът и го дават на магазинерката зачислен, че е получен, обаче намират, че платът не е много хубав и трябва да го върнат. И Добри взема плата от нея и й казва, че ще се върне в Сливен. Тя забравила да отметне, че този 200 метра плат е върнат в Сливен. Баща й учител. Тя малко тъй, не може да си прави нещо сметките. Казала: „Бати Добри взема 200 метра плат за манто, донесе го, пък го взе и вече не го върна. Сигурно го поделиха помежду си." И този, бащата, отива в милицията, то вече след 9 септември 1944 година, и съобщава там. И една вечер, там наши братя с жените си, имат близко до града лозе, имаше кайсии да зреят, поканиха ни. Минаваме покрай МВР-то, един от милицията пък го познават, семейството ни много добре го знаят. „Бай Добри - казва - неприятно, но викат те в МВР-то," - „Така ли? Отивайте - вика - Наде, аз ще дойда." Отива там, тоз, като го почва, един груб такъв комунист, от едно село - грубиян. Като го почва, отива началникът, който е на МВР-то и казва: „Бай Добри, дай си следствения лист, дознанието, от това нещо нищо няма да излезе " Щото го познават, обаче оня казва: „Ти хитруваш, ти се прикриваш, теб затвор те чака." И много го нагрубява. Ха да дойде Добри, върнахме се от лозето, прибрахме се в къщи, да дойде Добри, да дойде, 10-11 часа ли беше, кога идва много разтревожен, неспокоен. Оня му казал: „На жена си няма да казваш какъв разговор сме водили тук." Гледам, Добри цяла нощ се върти неспокоен. А пък му съобщават през деня, че го пращат в Сливен по работа и този плат, който е там за шивашката кооперация, да си го получи. Но той вече така разтревожен, и не може да се стърпи на едно място. Но ще отива заранта. Заранта станахме на молитва. И по някакъв начин, аз пишех някога, имах връзка с невидимия свят. „Не се тревожи - не ми казаха какво - това са книжни ножове. Твоята честност ще блесне в града." И това е. Добри въпреки всичко отиде в Сливен, взема плата, този плат за манто 200 метра и други много платове, обаче не се сеща, че това е във връзка с този плат, който са върнали. И като праща той платовете по влака, решил да отиде при наши много близки, при Маргарита Калканджива, семейството, да види бати Иванчо, кака Веска, Маргарита. „И както седях на канапето, една светлина примина пред мене и веднага: Абе ти нали за този плат дойде в Сливен. Не се тревожи." В такъв дух. Отива за малко в какини Вескини, обажда се вече разведрен и идва в Айтос и отива направо при магазинерката. Казва: „Платът, който ти прие, 200 метра плат за дамско манто, отметнали го, когато аз го взех. за да го върна?" - „И-и, бати Добри." И веднага в МВР-то. „Ама ела и ти с мен." - „Аз кога ще дойда, ще видя, вече съм много разтревожен. Ти си отиди там и аз ще дойда." И отива. Там. в кооперацията се научили. Отива Добри в милицията и почва вече разговор с този, той взел да се извинява. Бай Добри, тъй, та законите се това. В туй време тръгват всички от кооперацията, щото е с авторитет и честен. Сестрата на една друга там жена, работи в МВР-то, и като чула вечерта, отива при зет си, в Тополица е пък директор на банката, но приятел на Добри. Казала: „Бати Тодоре, Добри ще го съдят и няма да бъде леко. злоупотребил е с 200 метра плат." - „Кой, Добри? Ако един сантиметър е взел, аз на площада ще се обеся. Не може да бъда това." Тръгват всички председатели, там всички, ръководството, струпват се в МВР- то, както се върнал вече от Сливен. А преди това Костадинка и Методий - този, на когото предават ушитите дрехи, той е касиер, приема парите за ушитите дрехи. Една баба на едно момченце за празника Кирил и Методий му поръчала костюмче, обаче бедна жената, носи известна сума като моли, предполагала, че ще я изчакат, обаче този не предава костюмчето, без да получи парите. Добри в тоз момент сварва, че детето плаче и бабата казва: „Аз пък останалото ще ти донеса." Дава известна сума. Добри казва: „Що плаче това дете?" - „Ами - казал Таню - тя има да дава толкова пари за това, а пък тя дава малка сума, аз не мога да го предам костюма,'' - „Дай костюма, аз плащам." Тоз бай Таню, като чува. рекъл, чакай аз на другарите да отида да им кажа, че комунист е той. Слага ръцете на кръста, като са събрали там при началника на МВР и вече се събрали, Таню рекъл: „Знаете ли кой е Добри, бе? Кой от вас, като комунист, ще го направи това, което той направи?" И казва случая. Такъв и такъв бе случаят. Трябваше колкото пари били, да се платят. Той каза: Аз плащам, дайте костюма на детето. Срещу празника Кирил и Методий той зарадва едно дете бедно. Онези вече: „Извинявайте, бай Добри, извиняван, извинявай." Казал: „Няма нищо, но втори път бъдете малко по-внимателни." Защото той го ругал много лошо този, който бил да го разследва. В.К.: След заминаването на брат Георги Куртев Добри става ръководител на Братството. Надка: Той беше. но си замина той. Вълко беше после. И той две-три години и след туй един брат Марко идва, той и сега оглавява. В.К.: На Весито баща й. Надка: На Весито баща й. В.К.: То така поколения едно след друго си заминават. Някаква друга опитност на Добри с Учителя? Надка: Не.

20. ГОНЕНИЯТА Надка: Попът подкупи хора, уволниха баща ми със седем деца, без работа. Мама почва да се тревожи. Той казал: „Ние имаме един Бог на небето, който няма да ни остави." Веднъж в града се разболял най-богатият човек. Искат да го види, в София да го придружава, 500 лева му дадат. Друг се разболял, искат да отиде там да му гледа, да му сменят, не знам какво да прави, както и да е, по цели нощи тежко болен, пак вадят и му дават възнаграждение, и не s останал. Уволняват го, но властта се възмущава. Най-големите тези доктори, Хаджи Петрови, богатите хора знаят баща ми честен и с него общуваха, дружаха, умен човек. Отиват при кмета и казват: „Ти кого пита, че уволняваш дядото?" И веднага го викат баща ми, но вече назначили друг. „Ще го освободите онзи и ще си влезе Георги." Тати казал: „Ако трябваше него да не го приемате, аз да съм си на работа, но щом сте го назначили, аз не приемам. Той да остане, аз ще си търся лесното." - „Ама ти си с голямо семейство." - „За семейството си аз се грижа." И тогава казват: „Ще има двама фелдшери и Куртев старши фелдшер." Баща ми и другият при него и така. В.К.: Тъй се разрешил въпросът. Надка: Когато упованието е на Бога, не може да няма разрешение. Това беше. В.К.: Уповавай на Господа. Надка: Не бой се. Само на Господа! В.К.: Сега други опитности на приятелите, които са ходили по София и се връщали. Те са имали контакт с Учителя. Надка: Е, може, но аз... В.К.: В момента не можете да се сетите. Надка: Не, чувала съм някои такива работи, но не съм ги запомнила. В.К.: Сега друг въпрос. Някоя опитност на вашата сестра. Надка: Коя? В.К.: На Верка, която ви е разказвала, да си спомняте? Надка: Ами не знам. Дружбата й с Георги Радев, и когато вече Георги Радев се разболява и Учителят го праща в Юндола. В.К.: В Юндола, да. Надка: Верка му е помагала, бяха много близки. Както Борис и Мария, така бяха и те. И брат Жорж беше в Айтос двадесет дни с Верка и са общували. А, и една опитност. Попът в Айтос решава да действа, в полицията отива и съобщава: „Тука у Георги-фелдшера се подвизава един с дъщеря му, ходят всяка заран на „Трите братя" нагоре, слънцето да посрещат, на изгрев." И казали: този човек ще го викате, той пропагандира дъновизма. А полицията - айтозлии, знаят. Пращат един там наш съгражданин. Идва той и казва: „Бай Георге, една неприятност има. Имаш ли гости от София?" - „Имам." - „Ами, трябва да го дадете да го заведа в полицията." - „Той ми е гост, аз не мога, вие не познавате госта ми. Аз няма да позволя каквото ще наказание да ми се наложи, да го дам. Кажи им, че аз сам ще го доведа." И отива тати с Георги Радев. Началникът в полицията казал на тати: „Вие знаете ли, че има служба такава, да се съобщи гост като дойде?" - „Такава служба няма. За мен няма в Айтос такава служба." Наистина нямало. Глобяват го 50 лева. - „Заповядайте." И почват да задават на Георги Радев въпроси. Обаче Георги Радев, знаете го вече как говореше и го освобождават, и си отива. Туй преди 9 септември 1944 година. След 9 септември 1944 година идва тоз началник на полицията, ние пък като се оженихме с Добри, живеехме с неговото семейство в един двор. И имаше две стаи отделни, пък той живееше в горния етаж със семейството си и много близки станахме с жена му и той самия. И аз като пеех в къщи „Весел ти бъди" и „Нева Санзу", там ги учих на Рила като ги прави Учителят на 5-тото езеро и казва: „Надежда, ела, напред седни, да можеш да ги научиш, като отидеш в Айтос, да ги предадеш." Та ги пеех и хубавичко пеех. Този, като се дигне сутрин да цепи дърва, така застава да ме слуша. Той слуша музика всяка заран от мен, и като излизаше на разходка над Чортлен, казал на Добри: „Много хубаво пее Надка." Такива едни хубави отношения имахме. След туй ние излязохме от нея къща, те ни идваха на гости. Идва 9 септември 1944 година, уволняват го него, но понеже на никого не е правил лошо, макар че е бил началник в полицията, не го представиха да го съдят Жена му, учителка, я уволниха. Тя започна да идва всеки ден у нас, Близки защото бяхме. Вика: „Наде. другаде не мога." Мъжът и седи в къщи, плаче, две дечица, няма пари, нищо няма. Един ден тати идва у дома и казва: „Наде, какво стана с Коларов?" Рекох: „Сигурно го преживява трудно. Еленка я уволниха, бягат, тичат, да може да се настани тя поне като учителка на работа." Така, Добри, и той беше в къщи. „Елате с мен." Носим в една кошница 1-2 кг захар, кашкавал, носи и други още работи, каквито е имало, лук, боб, леща, така и 500 лева пари. Ние отиваме у тях и „Добър вечер" - той седнал така. клюмнал и дечицата наоколо. „Къде е Еленка?" - „Ами, Наде, ходи да купи лимони за татко им." Казвам: „Бай Славко, баща ми ви поздравява и от него ви носим една кошница продукти." Дадохме 500-те лева и това, което носим. Значи глобата от 50 лева, за нея той се сети, Рекох: „Няма нищо, недейте си спомня това." И след малко дойде Еленка, и тя се разплака и така. Той се сещаше вече какво е направил. Беше се сменила властта и сега беше никой, без работа. Добре, че не го тикнаха в затвора, както правеха с други бивши. В.К.: Значи глобата от 50 лева се превръща в 500 лева. Дарение. Надка: Такива спомени. Те са малки, дребни спомени, но пълни с живот. Нямаше кой знае какви спомени от живота на баща ми, това беше. В.К.: Как, много спомени има, напротив. Малки, но важни. Малките неща изграждат човешкия път, само ако в тях има живот. Има ли живот, ще има и път. За нас е важен пътят на ученика.

19. БОЖИЛ ИВАНОВ Надка: Бати Божил, рожденият брат на Василка Иванова, също беше един голям пионер на Божието дело в Айтос. Той си замина 32-годишен. В.К.: Тези всички приятели, които са около баща ви, нали, в Братството, те по една или друга причина отиват в София, срещат се с Учителя, имат някои опитности. Тези опитности записани ли са? Надка: Не, не съм чула. Една опитност има как брат Божил искал да бие попа. Понеже попът пише афиши, те такива дъновсти, събират се в този яхър, че голи, че тъй, чу туй и изпраща проклятие на децата им, проклятие на делото, това вече много години. А пък той е обущар, кърпи обувки, и книжар. Имаше един брат Филип, той беше майстор на обувки. И вече попът прекалил и пише срещу нас и целият г рад пълни. Идва бати Божил, той много предан, тати казваше" „Той мие дясната ръка." Тогава идваха наряди в Айтос, но не по пощата, а по човек. Тати на работа, не може да ходи, чиновник нали е фелдшер. Бати Божил има своя работа. И като отива тати и бръква в джоба да извади плика, бати Божил вади престилката и казва „Кажи за кое село." И тръгва бати Божил, пеш, няма рейсове, няма нищо. От Айтос до Вресово пеша, знае 150 псалми, знае ги наизуст. От Айтос до Вресово знае с колко псалми се отива. 15 или 20 псалми. Чете в туй време. След туй други път отива е Горица. От Айтос до Горица 6 часа път. Знае колко псалми този път ще произнесе. В.К.: Той ги чете ли? Надка: Той ги знае наизуст. В.К.: Боже Господи! Надка: Искам да ви кажа каква преданост. В.К.: Ние знаем само един псалом. Само един 91 псалом знаем. Надка: Голяма работа. В.К.: И ставаше дума за попа. Надка: Тати казва: „Как тъй ще се изложим с този афиш и проповед срещу нас?" - „Бай Георге, досега съм те слушал, но да бием попа, трима души сме, няма да те слушам, и в неделя ще я свършим тази работа. След черква, защото гражданите, и те се възмущават." Свършва черквата и почва попът против нас да говори. Ще го биеме, пък пушек да се вдига. Добре, ама в това време има един брат, възрастен, който има 13 рани за Освобождението на България, дядо Сапунов и там се събират, съвещават. Получават едно писмо от Учителя. Пък тогава нашите сестри Учителят е карал да ходят в черквата и на балкона на черквата мамини с бели кърпи на главата и всички пеят с певеца и със свещеника. Обаче тоя това не зачита, ами пак говори срещу дъновистите, независимо от това. Получава дядо Сапунов това писмо и Учителят пише: ..Вие като влизате в черквата, казвате В името на Отца и Сина и Светаго Духа, приемате кръста на страданието, а ще биете попа. Каните се да биете попа." В.К. Ха-ха-ха. Надка: Дядо Сапунов вика момчето си, Атанас и казва: „Бягай в черквата да видиш чичо си Георги, веднага да дойде, ама веднага да дойде, да напусне черквата." Отива тати. „Сега, Георги, чети, писмо от Учителя има. " Чете писмото тати и веднага бяга в черквата. А другите, които са били, не ги знам. „Божиле, веднага при дядо Сапунов, има писмо от Учителя. После ще видим ще бием ли попа или няма да го бием." В.К.: Ха-ха-ха. Надка: И отиват у бати Божилови, прочита тати писмото. Божил казва: „Ех. бай Георге, защо не се забави един ден писмото - да го бием, пък тогава да дойде." И той казал, попът: „Аз ще ги пръсна." Тати бе с 16 години гонение, това не е малко.

18. ВАСИЛКА ИВАНОВА В.К.: Тая същата Василка, която е била на „Опълченска" 66? Какво ще ми разкажете за нея? Аз съм слушал за нея много, вие сте я познавали. Надка: Предан, себеотрицателен ученик на делото. В.К.: Тя е от Айтос. Така ли? Е, как отива в София? Надка: Ами виж сега. Те се решават там няколко сестри млади, тогава Учителят е говорил, който може да не се жени, нали, в такъв дух. И тези, щото Айтоското Братство с голям ентусиазъм, с голяма вяра е работело и казват: „Бай Георги, ние няма да се женим." Казва: „Къзъм, ако няма да се жените, трябва да имате по един занаят най-малкото, с който да си изкарвате прехраната." Кака Василка казала: „Бай Георге, аз искам плетачка да стана." - „Така ли?" Отива тати в София, казва на Учителя: „Ще трябва да изпратим Василка от Айтос." Той ги познава и кака Василка, на брат Божил сестра. „Трябва да й купим." Братството й купи машина на кака Василка от Айтос, и на „Опълченска" 66, там имало една сестра, плетачка и кака Василка при нея се научава. И Учителят отива, минава времето, тати нали ходи в София, връща се. Учителят казал: „Георге, аз Василка искам да я оставя тук. Тя ми е, вика, добър работник. Да я оставя при нас." И така кака Василка на „Опълченска" 66, там е плела. В.К.: От коя година е там? Надка: Не мога да кажа годината. Аз малка бях. В.К.: И тя там се занимава, поддържа дома. Надка: Там дрехите переше. И ми казва един ден: Наде, нали по нашему обръщаме дрехите на опаки и простираме. Учителят ги видял и рекъл: „Василке, ти ли пра дрехите?" - „Аз." - „Що са обърнати?" „Ами тъй знаем, Учителю." - „Ще отидеш да ги изпереш още веднъж и налице ще ги закачиш, и няма обратно да ги простираш, ами горе с главата на ризата, както се обличат." И така кака Василка продължавала да си седи. Там имаше си барачка на Изгрева. Верен, честен и преден ученик на Учителя. Имал е голямо доверие Учителят. В.К.: Някакви други опитности да е разказвала тя на баща ви? Надка: He. В.К.: Не може да си спомните. Надка: Не. Идваше, като дойде в Айтос, обикаляше всички. Но у дома отсядаше.

17. СКЪСАНАТА ПОЛИЦА В.К.: От какво собствено ти беше болна? Надка: От язва, бе. В.К.: А, язва беше. Надка: Язва. И на последния ден вече аз на Рила от ден на ден почувствах, че съм по-добре. Учителят ме срещна: „Надежда, как се чувстваш?" Рекох: „Учителю, добре, почти съвсем леки тъпи болчици." - „Скъсахме полицата." В.К.: Скъсахме полицата. Значи това е последният ден на Рила. Надка: Да, аз я скъсах по този начин. И понеже ми каза да се моля много, да се моля, горе както е това, аз още е видело, отидох на една поляна и видях една скала и се качих на скалата. И как съм се молила, като си отворих очите, беше вече тъмно. Рекох: Сега как ще намеря посоката, накъде беше? Тогаз дойде ръководителя от Петрич - Мирчо, ако си го чувал, той е възрастен сега брат, забелязал ме и ме чувал как пея и как се моля, на глас съм се молила. Но той застанал на една страна и казал: „Тази сестричка тъй е унесена, че като се събуди в тъмнината, няма да се усети." И аз така се стреснах, като се събудих, видях тогаз тъмнината и викам: „Боже, как?" - „Сестричко, недейте, аз ви видях като се молите, разбрах, че ще закъснеете и ви почаках малко. Вървете, аз знам точно посоката." И отиваме. Учителят седи и разговаря. Там до него всички насядали и ние отиваме. Аз, тъй отивам, смутена. А Учителят е естет. „Къде са ходили тез? - се обаждат сестрите - да идват тук сега да смущават, когато Учителят говори?" Аз в земята потънах. Учителят каза: „Надежда, ела тук при мен. Аз знам тя къде беше!" В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Млъкнаха всички. Няма скрито за Учителя. Аз бях на молитва. Изпълнявах точно, стриктно нарежданията и благодарение на това имах много добри резултати. И след туй тати ме заведе в Бургас, имаше един наш брат лекар, как се казваше забравих, рентгенолог, Добри аз и тати отидохме да ме прегледа. Казва: Брат Георги, на Надито язвата, щото по-рано пак ходихме при него, нали той разбира, но не ми казваха на мен какво има, казва, така е циментирана, че другаде може да се отвори, там вече не. Слава на Бога. досега не чувствам вече. В.К.: И си ядеш всичко. Надка: Всичко, нали виждаш. В.К.: Да, значи това са екскурзиите в 1929 и 1930 година. После ходихте ли на Рила? Надка: Не, вече. Тогава ме пита един ден Учителят: „Баща ви защо не дойде?" И аз му обясних защо и казах на баща ми. И следната година се качи баща ми и майка ми - до 1949 година всяка година, до последната година, всяка година се качваше. В.К.: А той защо не отиваше? Нямаше кой да гледа къщата? Надка: Кой? В.К.: Той защо не отиваше? Надка: Баща ми. Първите години не знам защо не отиваше. В.К.: Толкова ли не можеше да се устрои? Надка; Да. В.К.: Няма настройка за таз работа. Надка: И след това вече до края ходеше, даже го има в книгата „Учителят" или в „Седемте рилски езера" ли, как баща ми стои прав, а Учителят - един срещу други. С Учителя. Като валяло дъжд, тати излизал, а Учителят казал: „Георги, ела да си поприказваме малко, сега са всички в палатките. Ела малко двамата." И ръми дъждецът. Ама тати, приятелите от селата казали: „Бай Георге, ти ходиш всяка година на Рила. Там е студено." И му направили един ямурлук вълнен и тати като го викал Учителят, слагал ямурлука. Учителят, като го видял, казал: „Много хубаво са се сетили приятелите." И двамата. Той пък с мушама някаква, какво е бил и там, каза, имаме хубави разговори. Щото иначе, като видят Учителя с някого, веднага се струпват. „Ела - каза - да си поговорим малко насаме." В.К.: Х-ха-ха. Щото вали дъжд, всички са в палатките. Надка: Да, всички в палатките. Това беше животът. Целият град го обичаше. Авторитет беше голям за целия град и даже след като си замина, аз отивам на гробищата всяка заран. Много ме срещат и: Ако не беше бай Георги, крак нямаше да имам. ако не беше бай Георги, не знам какво, нямаше да живея, как не чух, как не научихме и ние да дойдем, когато бай Георги и починал. Отиде си. Досега, като отивам на мястото му, намирам винаги, на гроба му има вазичка, винаги водичка сложена и цвете в нея. В.К.: А знаете ли в коя година е роден? На колко години си замина той? Надка: На 90. На 90 години. В.К.: Коя година? Надка: Роден е на 3 март 1870 година и си замина 1961 година, на 14 февруари. В.К.: Той имаше ли записки? Първите приятели зная, чеса си водили записки, тетрадки. Надка: Ами имаше. Имаше такива. В.К.: И какво стана с тях? Надка: Ами съхранени са някъде. В.К.: Добре. Ами той записвал ли си е някои опитности? Надка: Опитности не е записвал, но имало наряди, неговото тефтерче Румито го има, пише в толкова часа, давал им Учителят наряди, в толкова часа, като станете, на молитва какво си почувствал, в 10 часа това, в толкова часа това, в толкова часа това и той всичко това записва. В много негови бележки има: „Днес чувствам присъствието на Бога. Днес Любовта Божия чувствам, че залива цялата земя. Днес чувствам добродетелта..." В такъв дух, духовни състояния, които е изживявал. Чудни. Учителят не само за тати, но като наряд е давал. Всеки е работил. И той така. В.К.: Сега, в първите години знам, че е имало така наречената духовна верига, в един и същ ден ръководителите от братствата в провинцията се молят. Вие знаете ли за тази верига нещо по-подробно? Надка: Не, не знам. В.К.: Не знаете. Сега някои други разговори и опитности, които са били на Рила да ви е разказвал? Надка: Кой? Баща ми? Не, там се среща с Учителя и се разговаря. Виж, аз като бях на Рила, един случай на Рила. Учителят казва на сестра Енчева от Бургас, тя била като домакин, носят празни тенекии на Рила и Учителят казал: „На сестра Надежда Куртева ще дадеш една тенекия да си прави обливки с топла вода." Един четвъртък Учителят каза на всички в еди-къде в коя част на лагера ще си съберете съчки, ще си стоплите вода и ще отивате да се обливате. Добре, но имаше само една тенекия. Сестра Енчева забравила да ми даде. Ние четиритях, трите сестри и аз отиваме, палим огъня, събираме съчки, палим огън за тенекиите, топлим водата, те идват, топлят си чайници, вземат си, носят. Казвам: „Сестри, дайте ни, вече ще мръква, дайте и на нас един чайник. „Ти си дошла тука на курорт, защо не си си вземала чайник?" Рекох: „Аз чак от Айтос ли трябва да донеса чайник? Имам едно голямо канче, но с него не може." Не. Святкат се, карат се с нас. Аз 17-годишно момиче бях. Най-после пък ми е мъчно сега. Учителят е дал задача, пък ние да не я изпълним. Викам на сестрите: „Сега тази тенекия като си я напълним, вземаме и я носим горе и ще се облеем." И така направихме. Отидохме горе, от Русе един бай Георги, като бил долу викат: „Тези, като слезат долу, ще ги бием, там са трите." В.К.: Георги Константинов. Надка: Не знам кой е бил, възрастен брат. И чакаме там някъде зад скалите и вика: „Сега дайте тенекията на мен, бягайте, ще ви бият." И веднага отиват и докладват на Учителя: „Дъщерята на брат Георги Куртев как така постъпи." Учителят вика кака Василка и казал: „Отиди при Надежда, провери как е било там." И аз й разправям така, както е, че се принудихме, понеже те пък отказват да ни дадат, пък там 200 души хора, всеки гребе и мъкне и ние се изморихме да носим и да поддържаме огъня. И идва кака Василка, и аз й разправям всичко. Вика Учителят Енчева, каза: „Аз казах ли ти на сестра Надежда Куртева ти да дадеш една тенекия?" - „Учителю, забравих." - „Отиди, Василке, я поздрави за постъпката, каза, много правилно е постъпила." Аз от друга страна се разтревожих, сега може да съм нарушила нещо, направила. Пък ония чакат наготово. От селата две момичета ще бягат, аз така рекох или трябва да се върнем неполяти, или да напуснем, пък и времето отива, слънцето полека-лека ще залезне. Рекох си: „Ще вземем тенекията, след това пак да си палят огъня, нека си топлят вода." Те не бяга готови да ни дадат по един чайник вода, даже един чайник, по едно-две канчета да си полеехме. „Вие на курорт сте дошли, не сте дошли тука за Учителя." И ми даде Енчева после тенекията.

16. НА РИЛА ПРЕЗ 1929 ГОДИНА В.К.: Аз съм виждал някои снимки на брат Георги Куртев на езерата. Кога, как ходиха те? Кога ходи? Надка: В 1929 година, когато реши Учителят да води за първа година учениците на езерата, аз бях болна. Изпрати ме баща ми в София. Отидох при Учителя. Даде ми нареждане как да се лекувам, какво да правя. В.К.: Какво ви каза? Надка: Чист зехтин да пия и топли картофи да ям. Отивах на Дианабад, две стомнички ми даде, също дебело палто през юли месец, да мога да се изпотявам. Като се върна - една тенджера с вода, излея там стомничките, пак се върна. Туй юли месец и Учителят ми даде едно дебело вехто палто, негово, обличам го и отивам. Десет пъти ще отида и ще се върна. Първи път наливам водата, втори път както отида вече една чаша гореща вода изпивам, трети път, четвърти път, и така 10 чаши вода изпивам. Един ден четоха в салона, че на еди-коя дата Учителят ще изведе учениците на Рила, на лагер. Аз там бях в Салона, че е хубаво. Говорят, че такъв екип трябва, това трябва и за първи път тогава ни води, аз си мълчах. Въобще не помислих даже че аз може да отида. И брат Бертоли, правят чешмата тогава, Борис Николов е в Тополица и правят чешмата и Учителят праща Бертоли да види как върви постройката и казва: „Ще кажеш на брат Куртев да прати това, това, това на Надежда. Аз ще я взема на Рила. И малко орехи и мед." Такова нещо, Вълнени чорапи вече, мое палто. Една вечер излязохме навън, на поляната. Учителят получава тази пратка от баща ми и вика: „Надежда!" Аз скочих. „Ела с мен, да си вземеш багажа, ти утре заран в 4 часа заминаваш за Рила." Не, най-напред каза: „Надежда, ти заминаваш за Рила утре." Викам: „Но аз нямам екип, Учителю." - „Ами той е при мен." В.К.: О, хо-хо. Боже Господи. Надка: „Брат Бертоли донесе ти багажа." И по такъв начин Учителят ме лекува. И заранта в 4 часа ние със сестра ми Донка, нали сме от провинцията, малко по-точни и изпълнителни - в четири часа с малка раничка на гърба. Каза да си купя оттам нещо, каквото беше - захар и маслинки, на дупка ни с игличка, солта им да излезе, по две-три маслинки - Това се хранех. Ни кашкавал, ни сирене, ни мляко, ни нищо. Топла вода пиех като чайче и медецът вътре. И отидохме ние с Донито в 4 часа. Като ни видя Учителят, от горницата слиза по стълбите, дойде при нас, казва: „Дойдохте ли?" Ние казахме: „Да, Учителю." Той отиде, както е стаичката, нали имаше едно килерче, носи една голяма сопа и казва: „Донке, сложи на Надежда раницата на гърба й." Донито ми я постави, закопча ми я. „Я, Надежда, вземи тази сопа." Дебело колкото ръката ми едно такова дърво. „Изправи се." Изправих се. „Я виж какъв хубав турист имаме- болна била." Това беше. Заминахме. Първата година на лагера на Рила не ми даде да излизам на екскурзии. Даде ми нареждане как да работя, как да медитирам, така ми даде задача и наставления. В.К.: Какви точки бяха, можели да ни ги кажете? Надка: Това: да медитирам на уединение, в такъв дух, да се моля и там да сядам на един камък, близо до езерото имаше, там да медитирам, еди-къде си ще отиваш да се измиваш на рекичката. Каза ми: „Много от сестрите в София знаят много и много приказват, няма да ги слушаш. Може би ще те обиждат, че не идваш с нас. Мен ще слушаш само." И аз продължавах този режим. „Шапка на главата си няма да сложиш, нито забрадка." И брат Боев, и той не слагаше. На цигани се обърнахме, за 12 дни изгоряхме на планината, на циганка станах, напука ми се лицето просто. Отивам да изпера там, където ми каза Учителят. Дойдат сестрите: „Къде переш, тука не му е мястото, ти това, ти онова", но аз си препирам прането, защото всеки ден си сменях бельото. Просто отивам да ги преплакна, отивах там на един големи плочи, вдигам си рокличката и лягам на плочите, на слънчевите енергии и така 12 дни минаха. Втората година пак ме покани Учителят. Първата 1929 година, втората е 1930 година. Беше един неделен ден. Тати получава писмо от Учителя. Кани ни пак на Рила. Едно семейство имаше от Бургас и те щяха да отиват и тати както се хранехме, каза: „Наде, приготви се, в сряда заминаваш за Рила." Мама, сестрите ми: „Тя миналата година ходи." Нито баща ми беше отишъл. Той извади писмото. „Познаватели този подпис? Ако можете, спрете я!" В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Приготвих багажа, с какини Радкини заминах. В това време Учителят казал на Минчо Сотиров: На брат Куртев дъщеря му, Надежда, ще дойде, една офицерска палатка ще сложиш тука. И на Учителя беше тук палатката му, само за леглото и тука беше една офицерска и ние, Радка, тези сестри трите и аз бяхме там. Тати, като тръгвам вика: „Наде, ще свариш кафенце на Учителя. Чисто кафе. Някой път." А Олга Славчева е между нашите двете палатки. Огънят вечер се разпалва. Слагахме камъни, правехме големи огньове. И заранта виждам Учителя. Рекох: „Учителю, аз искам да ви направя едно кафе." Той каза: „Ама аз обичам чисто кафе." - „Баща ми ме подсети и ме помоли да ви направя едно кафе. Аз нося чисто кафе." Той каза: „Знай, че аз пия чисто кафе." Застана прав тъй, че ми е мъчно, че нямаше някой едно апаратче, да ни направи една снимчица. Аз варя кафето, Учителят отгоре ме гледа и аз съм си вдигнала така погледа и пак наглеждам кафето да не изкипи. В това време, вече тъкмо ще се сварява, идва Лулчев с двете издялани ръце, дето на чешмата на извора ще слагат. Там нали мраморни ръце ще слагат. Там в раницата му са ръцете и застана като войник пред Учителя. Аз поднасям кафето на Учителя, викам: „Учителю, на брат Лулчев?" - „Той - каза - друг път ще пие." И отидоха те да слагат ръцете за чучур на чешмата. След няколко дни, аз ти разправях, че жито варих един ден, компот от сливи варих и занесох на Учителя там при него. Горе беседка направиха втората година. Вече ме поканват с тях да излизам до 7-то езеро чак и нагоре до връх Дамга са ходили. В.К.: Отивате на Дамга на върха. Надка: Да. И като отиваме на езерото, на петото езеро ще играем Паневритмия. Но на една могилка така, една височинка едно изворче. И Учителят каза да седнем, помоли братята да почистят изворчето и сложиха една чучурка, и стана една чешмичка, „Да се види - каза - че тук Бялото Братство е минавало." Правехме между тези езера - от едното до другото, дето се вливат, ако помните едни камъни имаше като мостове. Ние ги правихме първата година още, носехме камъните. Слагахме камъни там, където се изливаше водата от едното до другото. От първото до второто, от второто до третото - всички камънаци там като мост, за да може да се минава. И след това, като вече на Дамга чешмичката направиха, Учителят изважда една кесия с кайсии и колкото хора има, на всички дава, а мен ме подминава. Пък все ме викаше до него близко да сядам. И ме подминава, те започнаха: „Учителю, ами сестричката?" Защото свърши. Учителят се усмихва, мина една пауза такава, извади една хубава кутия локум, извади и вика: „Надежда, заповядай." Аз благодарих, вземах. „Вземи сега кутийката, пък ти почерпи мен." По този начин Учителят лекуваше. Никога не ми каза, че си болна, че си това - никога. Даде ми режим - задачата със стомничките, чистият зехтин, интересуваше се винаги чрез кака Василка, викаше ме всеки ден при себе си и за градината в Айтос ме пита, за лозето, че като падат слани какво правят за дръвчетата на градината там. Рекох: „Вземат изпражненията, от добитъци имаше, че ги слагат в лозето, че ги запалват." Да, от пушека бягат, не знам какво, ми обяснява Учителят и така.

15. МИЛОСЪРДИЕТО И ТОДОРИЧКА Надка: Имаше една наша близка - бяха две сирачета, без майка - тя болна, а баща ми отива, лекува ги, инжекции, всичко, всеки ден и ме викаше, че отивах сутрин рано, щото нещо с дробчетата не беше добре, клони към туберкулоза, но не още, вижда го, че е изтощено, бедно, гладно, в мизерия. Тати всеки ден ходи, а аз отивам сутрин рано и я вземам преди изгрев слънце, и я водя там по Провадийското шосе нагоре, към вилите, вила имаше там доктор Шопов, един богат човек, на чист въздух да диша дълбоко, всяка заран и тя ще каже: „Наде, чичо Георги не стига дето ни носи - кашкавал ни носи, хляб ни носи и без пари лекарство, гледа ни като баща, ами като си отива - казва - намираме със сестра ми там някой лев" - да си купят пак нещичко. А големичката й сестра беше вече 16-17 годишна. Баща ми отива, пък познати му са в града, в болницата, нали има администрация, казва: „Това сираче, това дете, моля ви се, помогнете му. В кметството отива, у други, от които зависи, но го назначиха него момиченце там на работа и по тоз начин се облекчиха. И след туй голяма работа - като го видеха, благодаряха. Друго едно бедно семейство, много бедни - болен беше синът им - имаше някаква рана, не знам каква, на крака, шест месеца го лекува и постепенно, постепенно подобрява. „Бай Георге, как щети се изплатим?" - „Няма нужда. Когато Ганицата женим, ще ми дадете един бухчалък." Шегуваше се. Или: „Ще ми направите една баница", така им казва. Минава колкото минава, мина време, бащата умря, майката умря, братът малко не е в ред, по-малката сестра също, сродната сестра е учителка. Много милосърдни хора, даже котенце да намерят на улицата, кученце, вземат го, хранят го - от милосърдие и ги подиграваха. След като си заминаха, остана Тодоричка, сестричката й пък се излъчваше от тялото, много бяха религиозни. Тя пък всеки ден в черквата свещениците я пъдят вече и тя отива около черквата сутрин рано, за да си прави там молитва. Тези добри хора, тази малката на Йорданка майка й я праща на „Лъжата", дава две стотинки. Тогава две стотинки купуват кравайчета. Тя ще види някоя бедна или възрастна жена, ще й вземе стомничките, ще я заведе до тях и дето е купила гевречето, ще й го даде. До такава степен предана и пожертвувателна. Казвам: „Тате, тези добри хора защо така се проявяват?" - „Те са - казва - някои ангели, които са нарушили своя живот и по пътя на милосърдието идват да си настигнат своята бригада, с която са работили." Тъй си го обясняваше той. И той с бай Слави от градината, щото бяха много бедни, тя работеше и ги издържа двама болни така, недъгави, та носеха им хора хляб, лук, масло, сирене, хляб. Тати с каручката им носеше в къщи много често и ги е лекувал, цялото им семейство. Майка й, баща й и Тодоричка. Тати си замина и на четиридесетия ден я бяхме поканили да дойде, на мястото на гроба правихме, сестра Мария Тодорова също беше тогава дошла. В.К.: На мястото на кой гроб? Надка: На тати на гроба, на 40-те и вечерта тя чете си парите, заплатата й 300 лева - няма ги. И каза: „Викам, Боже, плача, ами аз как ще ги прехраня тези хора? Нямам пари други." И като си лягала, казала: „Бай Георги, ти беше много силен дух, ти много ни помагаше, ела насън да ми кажеш къде загубих парите." И си ляга. Като си ляга, на гроба пред всичките го каза, дойде и го разправи. „Сънувах сън. Отива тати: Тодоричке, къзъм, еди в коя книга, на еди-коя страница отвори, там ти са парите." В.К.: Ха.ха-ха. Надка: Е-е,ха-ха-ха. Та това е животът, искам да кажа. В.К.: Това са много големи опитности. Това са опитности, които граничат с трагичното и с отчаянието, нали, и вече идва момент, когато трябва да дойде нещо друго, някаква друга сила, друга ръка трябва да помогне. Надка: За да се прослави пак чрез него Божието дело. Тогава като го видят, на крака му ставаха, майката, бащата, техните хора и тази Тодоричка после. Тодоричка викаше: „За нас бай Георги е Христос." Защото в най-такива трагични моменти им е помагал. В.К.: Ама то е знаменателно. Надка: Да, всички се учудиха, заплака, запали свещ и каза: „Бай Георге, ти пак тази вечер дойде и помогна." Не помня думите й. Разправи случая. И аз, каза, ставам и ги намирам триста лева там. Но тя е много пожертвувателна и сега. Учителка, възрастна е вече.

14. АЛЛАХ ГО ИЗПРАТИ В.К.: Имаше един случай, сега си спомням, той отива в някаква турска къща и носи хляб. Надка: А, не хляб, а пари. В молитвената си стая у нас, той ставаше нощем и се молеше, както ви казах. Това е било към полунощ, към три часа. Изпада отгоре една виолетова светлина, в стаята си чува гласа на една монахиня, която се моли, чува й гласа в молитвата си, монахиня, туркиня значи и казва: „Господи, като ходиш", щото той е бил в турски села и знае турски. Тя на турски казва: „Господи, като ходиш и обикаляш всички бедни хора, недей забравя и мене." И баща ми веднага там в чекмедженцето си парите държал, изважда в един плик, слага известна сума, вали снега, ние никой не го знае, ни майка ми, никой не го усеща, тихичко се изнизва той и по гласа, чува гласа през всичкото време. Над Чортлена, горе в баира, в една къщичка бедна отива, тя се моли още, туркинята. Той почакал, после почукал малко, тя отваря, той искал да не го види кой е. подава й плика, „Заповядай тук една сума", там каквото й е казал. Тя казва: „Мюфтията ли ви изпрати?" Щото турският кмет на техните от време на време изглежда са й донасяли нещо. Той казва: „Не, Тоз, на Когото се молиш, Той ти поднася това." - „Аллах те изпрати." Значи, от Господа е, и си тръгва. Искала да го види. Казал: „Няма нужда." И си отива. Друг един случай. Като се изселват турците, не му стигало на някого от турците известна сума и не може да замине. Там 120 ли, 200 лева ли било. Баща ми изважда и му дава да си свърши работата. Минават много години. Получава се едно писмо до Айтоското кметство. Тати вече възрастен беше и до нас има един ветеринарен фелдшер. А пък тати е това, през няколко къщи са и приятели, близки ни са. Получават писмо, че еди-кой си турчин е казал на турските там власти, че в Айтос, когато се изселвах, един фелдшер ми даде 200 лева и аз искам чрез тях да му ги върна. Как се казва? Ами фелдшер беше, не знам вече по-нататък как е било. Викат бай Никола, фелдшера, ветеринарния, казва: „Не съм аз. Това е бай Георги." Викат тати и му казва: „Бай Георги, да имаш такъв случай?" Казва; „Да бе едно време дадох там някой лев на един познат турчин се изселва, човекът няма, не му стигаха парите." - „Ето ти парите", казват. То минало 20 години оттогава. Но оня човек ги връща и тогава тати, името светна в града на баща ми, че как е действал, как е помагал на хората. Тоз човек се случил такъв, че е благодарен, издириха го и му дадоха парите. Такива опитности имаше навсякъде.

13. МИСТИЧНАТА ВРЪЗКА В.К.: Казаха ми един случай пак свързан с брат Георги Куртев. По онези години някой, но не мога да си спомня кои, нали, в къщата, на градината ли бил и по едно време се похлопва и идва някой, виждат го и искал да го приемат. Но пазачът на градината не го приема и той минава и си заминава. Надка: Кой, баща ми ли? В.К.: Не, не, не. Друг някой идва. Надка: Някъде отива, че не го приемат. В.К.: Не го приемат и после се установява, че идва някакво същество от друго място. Учителят му обяснил, а брат Куртев казал: „Да, те ще дойдат, ще ни тропат, но ние не сме готови да ги посрещнем." Въпросът е, че не мога да си спомня по-подробно. Надка: Знам само един много хубав случай. Тази баба Петра, дето ти казах - хляба и яденето носи, когато се строи градината, имаше син, който стана ръководител на Братството, но като е бил 12-годишен, майка му се е пробудила, значи той след туй влиза в Братството -той от мене е много по-голям - майка му го взема за ръка, води го у нас, в Айтос и казва: „Брат Георги, благослови детето ми, нека и то да възприеме това дело, да служи на Бога." И минават години, брат Иванчо наистина възприе идеите, стана ръководител. И един зимен ден, разболява се вече той, брат Иванчо, идва един ден, виелица снежна. Брат Иван толкова болен, че цялото събрание там, колкото са в селото, всички на колене, пък в тях ставаше събранието. Две стаи имаха и още една - той. В едната той лежи болен, в другата всички се молят за него. тати не знае, че е болен. По вътрешен път, той по интуитивен път възприемаше много неща. Пък и не казваше, виждаше ли, не виждаше ли, той такива неща не ги споделяше. И казва на мама - пък виелица, пък колкото отиваш нататък, към градината нагоре, много по-лошо време: „Дай ми - казва - малко хляб и сирене. На път като се тръгва зимно време, без хляб не се тръгва." Облича се и слага каскета и мама му вързала едно шалче даже на врата. Казала: „Георге, къде отиваш, бе, ти, като че ли деца нямаш, не помисляш." Той казал: „Моля ти се, не се бъркай, аз отивам в името на Бога някъде." И казали, не мога да си спомня. И отива. И тъкмо жената на Иванчо излиза от стаята му и влиза в събранието, а тати тя не го забелязала. Влиза при него и слага чевиите - слагаха на вратите си тъй в селата. Слага той чевийката и остава при Иванчо. Там какво е направил, какво станало, бати Иванчо идва в себе си и почувствал една голяма лекота, и казал: „Бай Георге, ти какво направи, аз оздравях." - „Чувстваш ли се добре, хайде сега да влезем в събранието." И го хваща за ръка и отварят вратата и влизат в събранието. Така беше, със силна духовна мистична ръка беше. Имаше много хубави качества.

12. БЛАЖЕНА ДУША В.К.: Той къде учи баща ви през време на детството, юношеството, в Айтос? Надка: В Айтос. Бил е много бедно момченце. Дядо ми (баща му) е бил каменар. Зимно време е ходел босичък в снега, на училище, без книги, а много бил умен. Без книги учел всичко. В.К. : Как ще ходи бос? Надка: Да, И си търкам, каза, краченцата в снега, търкам, търкам, и бягам и с една такава бедна дрешчица, обаче е най- силният ученик. Много умен, много способен. А майката на този д-р Хаджи Петров, гдето ти разправям, неговата съученичка, и като си тръгват, викали го да помага на баба Марина, че била слаба, не можела ни да смята, ни нищо и баща ми отива. Добре, ама тя месела пита, майка й, и ние, каза, обикаляме с нея масата, да иде питата на нивата, че като се върне, ще чупят да яде. „Добре, ама аз треперя, защото съм гладен. Като вдигнах кърпичката, отчупих си малко." Ей такива подробности ни е разправял. С това е искал да каже: „Деца, вие не знаете през какъв път съм минал." Минава време, мама пък на най-богатия човек била дъщеря, събират се, 18- годишна. Той отива тогава фелдшер в Сливен и я взема и там се родила моята сестра, голямата, Цветанка. В.К.: Майка ви имаше ли някакви опитности с Учителя? Надка: Мама беше много скромна. Учителят много я уважавал. Когато е идвал, отивал е у нас, даже напоследък мисля мама е била бременна с мен и с Верка, и той казал, Учителят: „Георге, две дъщери ти идват." Казал и друго нещо, но няма да ти го кажа. В.К.: И сега аз искам точно това да го кажете. Надка: Него - не. В.К.: Защо? Не ви е удобно или какво? Надка: Учителят казал: „От висок свят идват." И какво беше? В.К.: Учителят казва, че идват две дъщери от висок свят. Надка: По въпроса за майка ми. Мама е била скромна, но честна и умна и предана в делото Божие. И така си караха живота. Мама се разболя много от възпаление на гръбначния мозък. Отидохме на лозето. Снаха ми поискала да се качи на гърба й, че от гърба й да се качи на черешата. А тя тежка е била. Стъпила на прешлените тука и там се поражда вече това възпаление на гръбначния мозък и девет месеца лежа болна, аз я гледах. Много тежки страдания, ужас. В.К.: Нямали стълба, ами да се качи на нея? Надка: Е, на, тогава поискала и се качила на гърба й, какво мислиш. В.К.: Кармична развръзка. Надка: Разболя се вече много зле, ние живеехме у баща ми. Сестрите ми: Донка е в Бургас, другата ми сестра, Дора, е в друга къща и една вечер тати хлопа на нашата врата и казва: „Станете, мама ви е получила нещо като удар, въпреки туй страдание." Но девет месеца беше на легло и отидохме, ръцете й, краката й, така се вижда цялото й тяло. И Добри, и аз, и тати направихме молитва около нея. Ние имахме портрета на Учителя, как излиза прав след беседата от Салона. Аз и другаде съм го виждала. Много е хубав. Добри каза: „Видях един лъч от тази картина и вля се в майка ни." И тя утихна, и тогава на мен за първи път ми се разлюлява ръката. Нея вечер тати писа писмо на Учителя. Аз, казва, обичам като получа отговор, тогава да кажа съдържанието. Но нея вечер чрез моята ръка се писа: „Блажена душата" - чрез мене се писа само „блажена душа" и утихна това страдание и не мина много време, тати получи писмо-отговор. Каза ми там нещо, не мина много време, мама си замина и тати до брат Боев изпраща телеграма, а чрез него телеграма идва от Учителя. Там пишеше: „Блажена душа". В.К.: Написаното от вас и телеграмата от Учителя е едно и също. Това е голяма опитност. Едното и другото. Надка: Добри, а това е съпругът ми, вижда как лъчът я озарява и утихва, аз през това време пиша: „Блажена душа". В.К.: А някоя опитност от вашите близки да си спомняте? Надка: Нямам. В.К.: Някои нали от Айтос отиват при Учителя, връщат се, насам, натам. Надка: А, такива нямам. Има много работи за разправяне, но не мога да ви кажа.

11. ГОЛЯМАТА ТИ СЕСТРА ЦВЕТАНКА СИ ЗАМИНА Надка: Разбира се, както казват за София, за горницата, във време на съборите, на определени хора се разрешавало да се качват горе. Тати е бил на пост на вратата, други долу още при стълбището, други не знам къде, а баща ми го поставил Учителят на самата врата, откъдето ще се влиза. Идва тази сестра, вижда, че други влизат, излизат, казала: „И аз ще вляза." Тати казал: „Не, теб те няма в списъка. Ти не можеш да влезеш." - „Няма да те питам аз." Казва: „Сестра, моля ти се, недей да влизаш." Не послушва, прекрачва прага и пада на земята. То е, сетих се за този случай. В.К.: Тази от Айтос. Надка: Сетне я вземат на тарга и я изнасят, на ръце ли я вземат и я изнасят. В.К.: Не може да издържа вибрациите. Надка: Не може, не може. Тя да благодари, че като отишла в София, е на събор. Пък то Учителят си знай кой трябва да бъде и какво трябва да бъде. В.К.: Сега спомняте ли си нещо от съборите? Когато ходеха в Търново? Надка: Аз не съм ходила. В.К.: Вие не сте ходили. Надка: Само един случай. 25-годишната моя сестра, най-голямата, почина. Мама, тати, Донито, Дора са в София. Сестра ми с децата ще бъдат в Айтос, те я оставиха и си отидоха на събор. Те не предполагаха, че ще се случи нещо. И дойде мъжът й от Бургас, взема я, заведе в Бургас и там в един хотел отседнал с лекари, и сестра ми почина. Пък ний дадохме телеграма в София, че кака ми починала и баща ми получава телеграмата. Пък Учителят, тя е била 12-годишна, не, 9-годишна, когато Учителят е идвал у нас. Тя имаше ясновидство от дете. В.К.: Как се казваше тя? Надка: Цветана. И Учителят е отседнал у дома. Тати във всички къщи под наем, където сме живяли, е вземал по една стаичка повече, където му е молитвената стая - стая за него, място за молитва и Учителят, когато е бил в Айтос викал кака Цветана. Дъщеря й, Надка, ако знаеш, също е така бяла със сини очи, къдрави коси, много хубава жена беше, първата дъщеря на баща ми и на майка ми. И повикал я Учителят в стаичката и приказвали. Тати на работа, мама готви, шета. Един ден тати бил в къщи. Цветанка, много я обичал тати, той много я обичал. Учителят също имал едно много хубаво чувство към нея. Но нас ни няма, не сме родени, никой още. И тя излязла и казала: „Тате, Учителят те вика". Пък тя седяла на едно малко столче и Учителят до нея и все така с ръката я гали, а тя на колене, и се молят. В.К.: Това кога е? Надка: Това е хе-е във войните. В.К.: През време на войните. Да. Надка: И тогава кака вижда, ясновидка е, вижда тези, които воюват - на единия главата се отсича, казала: „Тате, двама тука се бориха и на единия му отхвръкна главата." И други работи така е проявявала и тогава Учителят, като е бил у дома, казал: „Цветанке, извикай татко си." Отива тати. Казва: „Георге, ела сега, ти ще си свидетел на известна работа, аз ще седя. С Цветанка един експеримент ще направим." И си слага Учителят ръката на главата на кака ми тъй, както седяли на столчето и тя: „Оле, оле, главичката ми, главичката ми!" И заспива, и почва да говори къде я води Учителят. Но вижда Учителя, като слънце свети той и тя с него нагоре и я завежда в един свят, къде е било сега това, не знам повече, там имало една чешмичка със сребърно канче. Каквото е виждала кака, това е разправяла. По това време е лежала на скамейка. През това време Учителят вижда две същества и казал: „Вградете тази душа." И те сядат от двете страни и тя, като вижда Учителя как лети нагоре във висши светове и вика: „Учителят свети като слънце, като слънце." Чува всички тези работи баща ми и след това Учителят се връща и казва: „Цветанке, хайде да си ходим вече на земята." - „Не, тука е много хубаво, Учителю, не ща да се върна." - „Не, ще дойде време, всички ще дойдем тук, но сега ти ще се върнеш на земята." И след малко събуждат я и пак разправя всичко. Учителят се усмихнал и казал: „Георге, направихме си една хубава разходка с Цветанка." В.К.: Сега през това време тялото на Учителя седи на стола. Надка: Той си седи, тя също седи. В.К.: Той се извлича отгоре. Надка: Той се излъчва и нея излъчва и тати си е седял на стола и слушал разговора им. В.К.: Тези неща трябва много точно да се казват. Надка: Ами аз разказвам както си е. В.К.: Защото обикновено някой казва, че Учителят се пренесъл с тялото си. Надка: Ама защо ли ги разправят тези неща. На мен не ми е приятно много. Тати не обичаше много да се говори за това. Той беше смирен човек и не искаше много да се рекламира неговото присъствие. Той е направил, но мълчи. В.К.: Ето сега това е една много интересна опитност по времето на Учителя. Много интересна. И поучителна. Аз, например, тази опитност не съм я слушал.

10. ЗАМИНАВАНЕТО Надка: Има един случай, понеже ви интересува неговия живот. Той, като се разболя баща ми, Румито беше ученичка в 11 клас. Добри работи, не можех всеки ден да ходя. Сестра ми, Донка, там беше й сестра Койна, Верка, Иринка, сестри около него винаги. Ние от неделя на неделя отивахме и той казва на Койнито веднъж:" На 14 февруари ще стане, каквото ще стане." Тя казва: „Какво, слънчево затъмнение ли?" - „Не, не, то ще дойде, ти ще го видиш." И казва на нас: „Наде, Добри, искам тази седмица всяка вечер да бъдете при мен." И ние, разбира се, оставяме Румито в къщи, отиваме, приятелите винаги ходили в Тополица така. Всички идваха. Той вече зрението му отслабна, не може почти да вижда и все ще каже: „Наде, кой е дошел?" - „Еди-кой си брат." И пак в такъв дух говореше и сбогуваха се просто хората с него и вечерта се събрахме, това в неделя. В понеделник отивам и казвам на една сестра: „Тати си отива." Да купим жито, да купим захар, да отидем. Тя вземахме аз, Добри и тя, пак отиваме надвечер, гледаме го седнал на леглото и си мие ръцете. Приятели - салонът пълен беше. Приятели в стаята и всички разговарят с него. Ние, като отидохме, зададе някои въпроси на Добри и Добри му отговори не помня какво и след това хапна кюфтенца от картофки - малко, парченца едно- двечки и се излегна. Като се излегна, след един час той вече се промени. Койнито шегаджийка беше, взе да говори нещо така. Той каза: „Койне, свърши времето на шегите. Ако може, всички излезте. Само Надето и Добри да останат при мен." И ние двамата останахме. Това беше, може би да беше към 9-10 часа вече вечерта. Пък тази сестра Койна, мъжът й убит при Драва, 21-годишна остана вдовица и си обещала да служи на Бога и не иска да се жени втори път. Тя се връща от семейството, където е била при мъжа си, нали вече няма работа там. Майка и и баща й си я прибират, брат й иска с брадвичка да я убие, карат я да са ожени те са богати хора, обзаведена къща и т.н. Тя, баща й и майка й казват: „Ний, докато сме живи, теб никой не може да те мръдне от къщата." Но тя дойде до нас, не се познавахме още, аз я заведох на градината, тя си каза болката и той й каза; „Къзъм, идвай от време на време на градината, няма нищо. Щом ти си посвещаваш живота на Бога, ръката на Бога е върху тебе. Никой нищо не може да ти направи." В този дух. Почва тя, десет години ходеше, връщаше се, иде до село, пак се върне, като види, че е нагрято положението - пак до градината и нея вечер баща ми вече чувстваше, че си отива, обърна се на север, към стената, както си четеше и каза: „Господи, казах свещените думи на сестричката, казах ги вече." С които той крепил и поддържал нейния жизнен духовен живот. Дойде времето и каза: „Отворете! Въздух, въздух искам." Добри отваря прозореца, аз се разхълцах така. Той ме чу и каза: „Надито нека да излезе." Знаеше, че аз не мога да издържам такива неща, слязох долу и тогава Донито, сестра ми и брат Слави, който е на градината влязоха там и тати си подава ръката на тримата и вдига ръцете: „Господи, предавам духа си, приеми душата ми." И отиде си. Много интересно беше, много мило беше. Тъй завърши неговият живот. В.К.: Аз си спомням сестра Мария Тодорова казваше: „Аз съм наблюдавала как Учителят приемаше Георги Куртев. " Надка: Да, да. В.К.: „Ама казва, понеже съм била близко в обкръжението, виждала съм Учителят как го приемаше." Надка: Тя и на мен го е казвала. „Втори ръководител не видях така да приема." В.К.: „Видях Учител как приемаше ученика си." Това беше. Ама тя имаше такъв жест. Надка: Когато беше болен, тя дойде с брат Петър. Дойдоха в Айтос специално да отидем на градината да го видят. И тати беше вече болен, човекът, но имаше бодър дух. Колкото и да му тежи, и казваше така, като беше болен, имаше кризи, нещо на простатата жлеза и казва, като дойдат силните кризи, казва: „Господи, нека малко да се отложат болките." Той ги назоваваше не знам как. „Мине колкото мине, пак ме хванат кризи. Когато дойде да се не търпи, викам: Господи, в Твоите ръце съм. Ако може. Пак - казва - получавах облекчение." И Мария, и Петър Филипов като дойдоха, тя поплака доста даже. Те много приятели със сълзи се разделиха с него. Ами той беше балсам на раните, на болките. Ще дойдат приятели,.. Като седяха брат Петър и Мария, у нас бяха на гости, тръгваме си, тя застава тъй на пътеката и казва: „Отива си един добър брат, отива си един ангел от земята, няма да се повтори тоз живот вече след него." Тя тъй го разправя. А брат Петър - а пък ти го знаеш - той през всичкото време сълзите му течаха. Щях да кажа нещо, за което се отклоних. В.К.: Да. Мария ми разказваше един случай преди тези събития. Казваше: „Аз често посещавах Надка и Добри по онова време. Срещнах се веднъж с брат Георги Куртев. Борис беше в затвора, аз бях много умъчнена и той каза: „Отиди и помоли се в моята стаичка." Аз отидох и се помолих. Аз съм влизала в стаята на горницата в Търново. Влизала съм в стаята на Учителя, нали? Имам представа и имам вътрешно усещане какво представлява онзи свят, Божествен свят, но при Георги Куртев вече изпитвах усещането на една духовно ученичество." Надка: Ама той всяка вечер в 12 часа, болен като беше, сестра ми Дора беше там известно време, то аз всякога не можех да ходя с Румито, защото тя беше ученичка. Добри работи. Тати в 12 часа, имаше си бял костюм, ще стане, ще си хвърли дрехите, с които е бил, чисти долни дрехи ще облече, белия костюм. Ще го хване Дора, вече не може сам, няма тези сили, полека-лека ще го придружи до вратата и казва: „Отиди и си легни. " Влиза в стаичката и по два, три часа се моли. И една вечер Иринка в градината излиза през нощта нещо по работа, вижда, в стаичката свети и баща ми - тя знае, че всяка вечер в 12 часа той се моли и казва: „Чувам един хор горе, ама чудно пеят. Помислих, че от Айтос сте дошли някоя група и сте на молитва с тати." Заранта слязъл тати долу на закуска. Тя казала: „Бай Георги, ама ти снощи имаше гости. Ами в 12 часа, когато ти ставаш на молитва, излязох навън и чух хор от много хубаво пеене при теб." Той казал: „Ти чу ли, къзъм?" - „Чух ги." Повече нищо не казал. Той се усмихнал, пак нищо не казал. „И разбрах - казва - че бай Георги е имал посещение, от другаде е бил този хор." И на много, не само на сестра Мария, много болни наши хора с вярата са отивали да им каже: „Влезте в молитвената стаичка." Като влязат на молитва, и аз съм го изпитвала, много тръпки те побиват. След туй, наскоро вече след промяната, сега Слави е там, на никой не разрешаваше да спи в нея стая. Беше като светая светих за нас тази стая. Обаче сега се промени. Имало много гости на градината - хоп юрган, дюшек - турят там хора да спят. Аз съм против. После натрупаха разни възглавници, одеала, това, онова. Рекох: „Обърнахте го на килер." И доста протестирах, еле направиха там един гардероб там, на градината, прибраха вещите, освободиха стаята. Но атмосферата е друга. Пак е, но няма онова, което беше. В.К.: Да, в тази стаичка аура има. Надка: Ама как не! Беше голяма работа. В.К.: Аз си спомням сестра Мария ми разказваше един случай на Търново. Казва: „Учителят ме извика и ме пусна да се помоля в неговата горница. Обаче ме държа може би една, две минути." Учителят казал: „Достатъчно, ще изгориш, няма да можеш да издържиш повече." - „И ме извлече. И аз не мога да разбера на небето ли бях или на земята, къде бях." Надка: Да, така е. В.К.; Трудно може човек да разбере. Това е една аура, която е създадена от молитвата.

9. СЛУЖБАТА ПРЕД ГОСПОДА В.К.: Оня случай със „Завета на цветните лъчи"? Надка: Как беше той? В.К.: С торбата, гдето е била в купа? Надка: А да, то на войната пак. И той в торбичка си я имал. Седнали да се хранят, извадил там хляб от торбата в тъмното. „Даже поискахме вода да пием, като отидохме така, светнах, погледнах - кървава водата от убити хора и животни - такова нещо. И имаше хора, с такава вода си натопиха сухия хляб и ядоха. И аз, каза, като съм бърза\, съм си забравил книжката „Цветните лъчи". Отиваме не знам до къде и се сещам и тръгвам обратно." И като тръгва, те някои от другарите му казали: „Абе какво правиш?" Ама те не знаят той какво търси. Отива, като че ли някой го води, отива там на мястото, още като посегнал, напипал същата торбичка с „Цветните лъчи". Такива опитности. И какви хубави писма има писани с брат Боев до Учителя. И той им отговаря. Много хубаво беше. А пък един брат там пак при тати бил от Шумен, ама как се казваше този не знам и пише писмо, вика: „Брат Георге, да напишем едно писмо на Учителя."Той вижда, че човекът по друг начин мисли, пак е добър брат. „Аз имам вътрешен живот, вътрешен път и затова казах нека всеки да си напише поотделно писмото и ще ги пратим в един плик." Оня писал, не знам как е писал. Обръщение обикновено така. Тати му писал: „Учителю благи" и му пише едно духовно писмо. Като се връща тати, тогава Учителят казал: „Георги, много хубаво е обръщението ти, не съм получил досега такова писмо от друг." Това във време на войната, такова нещо имаше. Много неща ни е разправял, но не се помни всичко. Това е най-повърхностно. В.К.: Аз си спомням, разказвали са ми, когато са били в тази болница, военната, и накрая получават писмо от Учителя, ама то е било много интересно писмо. И те, никой не знае, само те знаят какво е положението. Той, Учителят, им пише за службата, която носят пред Господа. Надка: Много неща има, брат. но аз не ги помня. В.К.: То минаха години. Надка: Много, много неща има. така е, някои приятели като идваха, все опитностите си разказваха и той казваше своя живот. С това искаше да ги поучава в предаността и вярата в Бога.

8. ХЛЯБЪТ НА ГОСПОДА В.К.: Аз съм виждал една снимка - брат Георги Куртев, Боян Боев. Надка: То пък е след туй, в Скопие са били. Друга война. Сега тази е била. Аз нали дете съм била и нали това, което съм чувала. Брат Боев го вземат, местят във втора местна болница. Баща ми го вземат във втора местна болница. Баща ми като фелдшер, брат Боев като аптекар. Макар че е естественик. Сега не знам защо там, в аптекарството, да продава сигурно това. И двамата в една стая - три години. Две легла в стаята и са живели като братя. Много братя са отивали там войници и са влизали при тях да се срещнат, да си беседват, в неделен ден който можел, четели си беседа и т.н. И там три години. Настъпват германци ли, не знам какви неприятели, французи ли било и искат първа местна болница, искат да изпрати всички техни болни при баща ми, защото българските лекари всички избягали от 2-ра местна болница. Остава баща ми и той лекува болните и вече натоварва ги в такива волски коли и ги изтеглят. В това време се обажда някой от 1-ва местна болница и казва: „Ще приемеш всички болни от нашата болница." - „Аз", казва, „изпращам последната кола на моята болница, нямам ангажимент с вас", щото, каза, подсъдно беше да приема даже и това. И както и да е, изпраща ги, но тати си седят с брат Боев там. Идва подобрение, подобрило се положението, отива пак при някакви големци пак български, сега от къде е било, лекари, военни, не лекари и виждат, че тати е евакуирал цялата болница. Ама минава, затишие вече и пак болните и пак други болни се пълнят, болниците пълни, пак си ги гледат. И казват: „Кой ви разреши?" - „Аз", казва, „моята човечност, моят дълг към човека. Всички избягаха, останах аз и намерих изходния път, да помогна на тези хора." - „Вие знаете ли сега какво ви чака?" -„Вместо", казва, „да отидат 800 глави, да измрат, нека една глава моя да отиде." Те стават и го поздравяват и казват: „С Боян Боев ви даваме 20 дни отпуск да си отидете в България." И като си отива баща ми, нали хлябове няма, това взел къде минал, вземал три хляба, бели, хубави хляба. Един за Учителя, през София щото минава, другия, като си отиде до Айтос за семейството си и третия хляб не знае на кого, просто да го даде на някого. Отива при Учителя и казва: „Заповядайте, Учителю, този хляб. Заповядай. Този хляб за моето семейство го нося, но не знам този хляб на кого да го дам." - „Бързай, Георге." Д-р Иванов имало, някой наш брат, който също бил на война. От 5-6 дни децата хляб нямат. И всички наши хора са на фронта, а тати бил близък с тези хора. Майка им казва: „Деца, Бог няма да ни остави. Ще ни прати хляб." „И аз като се качвам - казва - по стълбите, чувам едно дете като плаче и вика: Трети ден чакаме твоя Господ да дойде да ни донесе хляб, но няма". И баща ми държи хляба в ръката си и се качва. А тя казва: „И ето, деца, Господ ни изпрати хляб, видяхте ли?" И Много трагични, много такива спомени имам. Това беше целият му живот и в Балкана като секретар-бирник, преди да бъде в Братството, по природа си е бил такъв, с благородно сърце, уважаваха го.

7. ХОЛЕРНАТА БОЛНИЦА В.К.: Аз съм чувал някои опитности, които вашият баща е имал през време на войниклъка, когато е бил войник, заедно с брат Боев. Надка: Първо в Чорло. Той попада там, като местят, попада в Чолро, където се развива болестта холера. Всички български лекари, които са били военни вече, страх ги е да влязат да лекуват холерата, щото ги е страх от зараза, лоша болест. Обръщат се към баща ми. Казват: „Бай Георги" - той млад е бил. „Георги, така и така." Казал: „Да, дайте ми само 14 души младежи - санитари, които да ми помагат. Там са наши братя, как няма да отида аз с каквото мога да помогна." И извикват момчетата войници, те почнали: „Бай Георги, ние имаме деца и ние имаме жени, домове." Казал: „Момчета, в името на Господа и Исуса Христа ние щом се съгласим да отидем да помогнем, щото и тези хорица горе имат и жени и деца, и т.н. Няма ни косъм от главите ви да падне." Те се съгласяват, обличат се в белите престилки вече, всички с марли, влизат горе - смрад. Реват, охкат хората. Никой не ги поглежда. Веднага смъкват болните, изхвърлят всички тюфлеци. Цялата болница я реформират. Изхвърлят всичко, сложили някъде всички болни, там ги наслагали, не знам къде било и ремонтират и пречистват идеално. Слагат нови тюфлеци, нови, а болните, тежкоболни изкъпват ги, преобличат ги и ги слагат по леглата. И докторите от далеч се разговарят с баща ми и казват - по толкова капки йод ще даваш да пият и не знам още какво. Баща ми почва лечението както трябва. Сутрин, като се качим, казва, вечер слизаме. Ни ядене, ни нищо, никой и отиваме, казва, между болните, аз почнах лечението постепенно-постепенно, намирам подобрение, но решил, че като дава тези капки, увеличил той не знам още колко капки, те после искали да го мъмрят, щото той докладвал. Казал: „Елате и вижте резултата от моето лечение, аз няма да ви слушам. Съдете ме." И продължава. Само един човек е починал, всички други - цялата болница оздравяват. Като слиза, като почистват горе болницата и почва лечението, води баща ми момчетата да изчистят коридора. Там слами, всичко да се пречисти, изгарят ги и намира на едно място един хвърлен да умира, пък той да е айтозлия. Но баща ми отива: „Кой си ти, кой си ти?" Той познава по гласа баща ми, болният. Казва: „Бай Георге, бай Георге." Дава си тати ухото. „Кой?" - „Клиантиев от Айтос." Пък те големи търговци, богати на дървен склад. Казва: „Момчета, дайте носилката". - „Бай Георге, той умира." - „Дайте носилката." Веднага го събличат там гол. Качват го горе, измиват го и лекуват го, оживя човекът и живя много време. И идва един руски офицер, младо момче, да - и той лекар и казва: „Къде са вашите лекари?" Казал: „Аз съм фелдшер еди-кой си." Преминал той, вижда чудото след ужаса, който е бил. Казва: „Къде са вашите хора, докторе?" - „Ами долу са, там, в канцелариите." - „Елате с мен." Видял, че има подобрение голямо. В.К.: Туй в коя година е било? Надка: Не мога да ти кажа. В.К.: През Балканската война. Надка. И тогава отиват при докторите, те вече го викат баща ми. Не ги е страх от заразата и казал на докторите: Всички вас, докторите, български лекари да ви претопя, казал, в един кюп, един фелдшер не струвате." Ха-ха-ха, така го разказваше тати. И след туй като се връща, докладвал на Учителя за това, което е изживял. Учителят казва: „Небето ти е помагало." Но вечер, казва, като се свърши лечението на болните, имахме си стаи, агнето опечено на момчетата. Те си имаха почивка, кой свири, кой това, но виното им на масата - всичко. Аз се прибирам, взел съм Евангелието, чета, с чайче, хляб и сиренце, те в друга голяма зала ядат, пеят, играят, заранта никой не му се дава закуска. Тати целият ден работят, от вечер на вечер се хранят, но много хубаво ги гледат и нито един не се разболя от момчетата, които бяха с мен. В.К.: И след това те се връщат вече от войната. Надка: Да, връщат се.

6. ЧЕШМАТА В СЕЛО ТОПОЛИЦА В.К.: Разкажете ни как се строи чешмата в село Тополица? Имам снимки хубави за нея. Нарочно ви давам. Аз следващия път ще ви донеса още снимки от чешмата да видите. Надка: А, кога ще се видим следващия път? В.К.: Ние ще донесем, да кажем, утре снимките, ще ги донесем. Надка: Това е чешмата, която още е запазена, Ето чучурите, ето това, но не е много хубава снимката на чешмата, не е ясна. В.К.: Тя понеже е репродукция. Надка: Тука перат нещо, чистят ли, сестрата Еленка - на брат Димо дъщеря му - много мили хора, и още една сестра, двете са. Ей това е чешмата там, много хубава. В.К.: Как се строи тази чешма? Ето още една снимка. Надка: Чакай малко. Извинявам се. Тука е много хубава. Тука братята от Тополица там, пак отиват, мият, чистят, туй са все братя и сестри. Тука тези сестри, това са все от селото. Отишли там нещо да перат. И тази е хубава снимка. А, много е хубава. В.К.: Аз имам още няколко снимки в един такъв аспект. Да. Сега искам да ми разкажете как стана, че започна да се строи тази чешма, каква беше идеята, подтикът и т.н. Надка: Ами как да ти кажа, брат. Тя е много стара работа. Аз бях младо момиче, 17-годишна бях още ли, 16-годишна ли бях, даже се бях разболяла и баща ми с Учителя е говорил, може би там, за тази чешма. Този голям дъб, който се вижда, някъде трябва да има дъб. В.К.: Да, на другата снимка може би да. Надка: На тази снимка. Да, ето тука е дъбът, но той, голям дъб и това наоколо било е блато и голям извор, блика, разлива се водата, А братята, те бяха много идейни, приятелите в Тополица, много идейни, аз знам тати казваше: „Вие сте ми дясната ръка", защото каквито идеи имаше, да се направи нещо из Братството, те го правеха. Той отива в Тополица. Там сто души бяха. Почти цялото село. Баща ми винаги ходеше в селото - болни ли са, те всички го търсеха. Бай Георге, те го познаваха наоколо из селата и ходеше, и слагаше инжекции, и една стотинка не им вземаше. Постепенно, постепенно селото се събуди по този начин и всички много народ станаха. Имаха къщата на брат Димо, който беше ръководител, стара къща. На Никулден съм отивала там и пълно с народ, празнуваха 19 декември, Никулден и понеже там така се събираха с ентусиазъм голям, решили този извор да не го оставят така, ами да се направи една чешма. Дават някаква идея - техни желания и тати отива в София и говори с Учителя, като му описва там каква е обстановката, там големия дъб, това, че се разлива един чуден извор. Казва: „Братята искат да направят една чешма." Тогава Бертоли, заедно с Учителя и баща ми там говорили, като скулптор да се направи нещо, като образец и Учителят дава своето благословение. Тогава отиват брат Борис да ръководи строежа. Баща ми, заедно с него, а този, Димитър Вълчев, имаха двуетажна къща - две стаи - едната за Борис и за баща ми. Почва се строежът, обаждат се на кмета в селото, той беше от Айтос, един много добър кмет. Цялото село взема участие вече, като се научават, просто се радват. Брат Бертоли от време на време е отивал, тати и брат Борис са били там непрекъснато. Тати не се е върнал не знам колко месеца, докато не се свърши чешмата. Мама отиваше, и така. И почва се чешмата, и вече идва нейният край. Пясъци, цименти, всичко, каквото трябва, доставя там кметството, Улесняват ги, защото виждат една сериозна идея и една голяма работа. И почват там, този брат Борис там ръководи, тати и той си взема своята насока като ръководител и идва време вече почват да носят от селото баници, вързани в техни месали, носят тавите и носят на работниците там на чешмата баници, хлябове топли, ястия, нашите там готвят, но те от селото вече жените и те принасят, И идва време, свършва се чешмата благополучно със зодиаците, с всичко и тържество правят вече. Цялото село отива. Отиват със своята гайда и даул, Борис и баща ми седят там. Отиват хората от селото, носят разни ризи, разни кърпи, пешкири на чешмата, там за работниците, които са били и свиват едно хоро. А пък тогава цялото село носи баници. Там се направила голямата трапеза. В миналото минава един управител, минава през Соколица и вижда тази чешма и се учудва че е построено такова нещо. Ама тя беше много красива, много хубава. Сега я промениха. Извадиха зодиаците, това, онова, някои грешки на селото от безотговорни хора. И този окръжен управител минава край чешмата и се учудва, и отива в едно село Баирникьой се казва - по селата там и имаше един наш брат. само едно-две български семейства, другите турци. Отиват те по служба, но отиват и в българската къща. там се случва наш човек. Простичък, пък така хубаво ги посрещнал. И майката, стара жена, пък скопосна, така хубаво ги посрещнали, нахранили ги. Той казал: „Абе в Тополица кой е организаторът на тази чешма в това село? Как можа да направи това нещо?" - „Ами има един бай Георги-фелдшера от Айтос. Той е ръководител на Братството." И този окръжен управител се среща с тати, среща се и с кмета, който е в Тополица и тати им разправя така Свещено нещо. И когато се развали чешмата по нареждане на кака Стойка, духовете я накараха, че развалиха чешмата, развалиха зодиаците. В.К.: Ама как по нареждане на кака Стойка? Надка: Ама тя по свои вътрешни проникновения е казала: „Сега, когато един човек износва една дреха, сменя я. И сега толкова години стоят тези зодиаци, сега да направим нещо още по-хубаво." И така някои се съгласяват, почват и развалиха я веднага, то в сегашно време е това. Но веднага този, който е председател на Бургас, те са минавали там много пъти, виждали тази хубава работа, изработена чешма и викат кмета на селото от новите хора. а той си уши костюм при Добри, познава се и дойде и казва: „Бай Добри, ходим в Бургас на съвещание в съветите, търсят ни в окръжния съвет. Така ме драха, така ми се караха, как аз разреших да се развали тази хубава чешма." След туй отиват, обръщат се към Бургас да им дадат право да ремонтират чешмата. Не, и до днес стои така чешмата. В.К.: Хубавото нещо да го развалят. Надка: Много хубаво беше. Брат Нейчо Паскалев се оплакал на тати. те бяха приятели - наш брат, началник на пощата в Бургас, казал: „Абе, брат Георге, не мога да спя, не знам какво ми е, не знам що ми е." - „Нейчо, я иди два-три дни в Тополица на Димо на гости, на брата ръководител. И сутрин рано отивай и пий по няколко глътки вода от тази чешма и си прави там молитва." И той отишъл, и поседял, и като се връща, идва, защото бяха големи приятели с тати и казва: „Как да ти благодаря? Сега вече съм спокоен." И въобще разтоварен от състоянието си, в което е бил. И други сестри са ходили болни, така с вяра отиваха, пият водичка и като отидеш аслъ, не знам какви влияния имаше там, наистина и аз съм изпитала нещо, и много други наши хора. В.К.: Когато строиха чешмата, имаше ли противодействие отначало? Надка: От никого, абсолютно. В.К.: Така. Аз съм чувал някои други неща. Надка: Той, брат Борис може да ти е разправял.

5. САЛОНЪТ В АЙТОС Надка: В градината отначало е имало една постройка. То било яхър, те са останали две стаи на брат Божил. Този яхър те го почистват и го приспособяват за салон на Братството. Тогава почва се голямата борба между свещениците и Бялото Братство. Против Бялото Братство се говори вече. Двама свещеника, но единият бълва както може. В.К.: Как се казваше той? Надка: Шаханов. И почва се вече да лепят афиши, позиви да хвърлят. Те се събират на молитви, поповете отправят проклятие на децата им, проклятие на семействата им. Чудеше се по какъв начин да говори, защото приятелите, много хора от града взеха да не влизат в Братството. Една вечер отива той, попът, в Школата, в събранието и почва да говори срещу Братството. А вътре са били, защото го слушали, слушали, все татюви войници. И мама слушала, а попът, той взел да говори, да напада. Мама казала: „Недейте, защото както Христос с камшик изпъди от храма, от църквата всички търговци, и вий тъй ще бъдете изпъдени." Той казал: „Проклятие да има над тебе" - в такъв дух. Беше много ревностна и смела нашата майка. И така продължава животът в Братството в Айтос, събираха се в салона. Мина време, преди много години, в Айтос салонът ни поостаря. Искаме да направят нов салон. Кметът пък на града е един от добрите граждани, а баща ми беше с авторитет в града и го уважаваха много. И мало, и голямо според професията си. Той в бедни къщи ходеше безплатно и ако трябва на сирачета, в пликчета им слагаше по някой лев, така под възглавницата, да си купят хлебец и т.н. И затова го обичаха. Кметът каза: „Недейте да правите нов салон, да не го съборите" - защото противодействие имаше вече - „ами като ремонт мога да ви помогна." И наистина един хубав ремонт, то все едно че стана нов салон. И ако дойдете в Айтос, елате да го видите, много хубав салон имаме. В.К.: Той се ремонтира през времето на брат Куртев или после, в ново време. Надка: Да, да. Не мога да си спомня вече. Но се направи един много хубав салон. В.К.: Те просто стените там събаряли. Надка: Стените събаряли. Той беше на ниска основа. Събориха я. Нови стъкла, нови врати, нови прозорци, всичко ново, нов вход. Така мина това.

4. БРАТСКАТА НИВА Надка: А вън от града има една чешма - Балар-чешма. Айтоското братство, понеже идваха все у дома, намират се в една къща, не можем да посрещаме и изпращаме. Обаче не е достатъчно да се срещат приятелите и решили да се направи една къща, тъй една нива да се закупи, да направят един братски дом, където сега е къщата на Братската градина. И този брат Димитър Арабаджиев /ето този, на снимката/, има нива близко там някъде и казал: „Аз давам голяма нива, има кюнк с вода, можем да я разработим и да направим нещо." И тати, всичко това, когато били на тази чешма - Балар Чешма, казал; „Аз, докато с Учителя не говоря, не поемам нищо още, никакъв ангажимент не мога да предприема и да ви дам." И тогава седнали на чешмата да си починат малко, защото е доста далечко и тати казал: „Учителю, мога ли да ви попитам нещо?" - „Може, Георге, кажете." - И му разправя, че така и така, Айтоските братя от цялата околия и от града искат да се направи нещо, където да се събираме пак в Името на Бога, в такъв дух, нали, не съм била там да възпроизведа разговора. И тогава Учителят казал: „В какъв дух искате да се направи, кое ви накара това да си направите?" И му казват, че искат да се съберем, да си общуваме и така. Той казал: „Ами с каква цел я искате?" - „Искаме я", казал, „когато някой пътник, след като изградим и постигнем това, някой пътник мине - странник късно, да намери там едно чайче с хляб и сиренце, да си почине и да си отмине. И когато брат или сестра искат на уединение, в размишление, в молитви месец или десет дни, да заповядат там, да се подвизават." - „Божествена ви е идеята, ще я имате." Тогава казал, еди кой си брат иска да даде нива. - „Почакайте малко. Има време. Тя ще дойде, но не там." Минава, колкото минава, сестра Василка е вече в София, отиде да учи плетачество, защото бяха решили да не женят младите сестри на времето и братя. И кака Василка, тя в София, казала: „Учителю, викат ме в Айтос братята ми, ще правим подялба." Бащата, майката умрели вече. На сестра Василка се пада тази нива от 30 декара и на брат Божил се пада там яхър било това и една стаичка, стара къща на него се пада, а друга част от двора - на другия им брат, който не е от Братството. И идва в Айтос кака Василка, правят тази делба и се връща в София. Може да е говорила с баща ми, но не знам какво са говорили, отива при Учителя. Учителят казал: „Василке, в Айтос Братството иска да прави Братска Градина," Тя казва: „Учителю, аз се чудя какво да правя. Не ми трябва тази градина." - „Тогава отиди до Айтос." Тя отива в Айтос. Отива при баща ми и казва: „Бай Георги, така и така. Аз подарявам моето място на Братството за Братска Градина." Тя била изоставена, камънаци и прочие. Събираме се ние, като деца ни е водил баща ни с кофички да събираме камъни, едно дере дълбоко има там. Не само ние, но нас, цялото семейство, от училище се връщаме и казва: „Хайде сега." Мама, той и ние всички, бяхме седем деца, всички отиваме на градината и носим камъни, изнасяме и всички други братя със своите деца, всичко чистеше. За не много време се изчисти мястото. Събират се сега братята. Трябва да изорат мястото, да се разорава вече. И събрали се в Айтос, в Салона, където било събранието и почват да решават, Тати взел да дава идеи. Един брат земеделец казва: „Георги, ти знаеш да връзваш пръсти, ние имаме думата, за оране на нивата." Сега гледат колко хора са. Не са достатъчно рала, за да може да се изоре. Тати казал: „Аз хващам две рала отделно." Брат Божил казал: „И аз хващам толкова." Друг казва: „Аз..." Обадил се този брат, дядо Станко се казваше: „Изорана е нивата." Ха-ха-ха. Отива тати, няколко дни преди да се оре още нивата, той вечер там, в неговото място почва молитви, там се свива, вземал си балтон и някое одеалце - там ляга, там става и все в молитви, защото се започва такава духовна работа. И как даже не помни много хубаво, но сънувал сън, че един от Бургас - беше архиерейски наместник ли, такъв като владика, не владика, но близко - епископ ли е бил, вижда го там. Но в туй време, тати като бил там. от много страни излезнали големи кучета и се насочват към него, към баща ми. Обаче таз светец, той го оприличи на него, някой духовен дух дойде и той помогна и пръсна тези кучета и се поправя положението. В.К.: Това е насън. Надка: Насън. И минават няколко дни, тати е там вече. Еди-кой си оре нивата. Той нощува там. Рано заранта, тъкмо ще се съмва, от Тополица един брат, Георги Касаиванов, тръгнал със своята каруца за оране. Той първи влиза в градината, в мястото. Но тати, като седял тъй, той все ставал рано, и чува, че се свири „Благославяй, душе моя, Господа". Той много я пееше и хубаво с уста свиреше. Чува баща ми в тишината и казваше: „Никога няма да забравя този момент. Зарадва се душата ми, че идват вече приятели." Дойде той, още другите не. Казва: „Бай Георге, нека аз пръв да туря ралото и да отворя браздата."-„Много хубаво, брат." И тъкмо заорава той, и идват вече от тук от там, събират се не знам колко рода. И за няколко дни, не знам течно колко време са орали, изорала се нивата и тогава решават какво да сеят и да направят една малка колиба, обикновена, в лозята каквито се правеха. И там този, вуйчото, който разнасяше писмата тук на Изгрева, той беше на Гради роднина, брат Васил, той дойде на градината. И почна се вече. Решават и почват постройката. Тези подробности не мога да ви ги предам, защото съм била малка, но знам, че се събраха вече там и почнаха да къртят камъни отгоре, от баира. Брат Божил, на сестра Василка брат й, беше един от най-добрите пионери на Братството в Айтос. Много силен дух и предан, В.К.: Божил кой? Надка: Божил Иванов, на Василка брат. В.К.: Тая Василка, която идва при Учителя на ул. „Опълченска" 66. Надка: Да, да. В.К.: А-а, да. Тя е от Айтос, така ли? Надка: Тя е айтозлия, сестра на брат Божил. Брат Божил почна вече, ще взема участие в това. Носи камъни на гърба си. Ама турил на един кон, дето слагат темели, тъй да сяда, слага на гърба си и най-големите камъни. Всички братя за градината, от селата събрани стотина души, всички камъни по един, по един ги носят. Брат Божил първият. Тъй като говоря за него и веднага настръхвам, аз имах много голяма връзка и много често ходех при него. И се пренасят материали и почват вече. Постройката полека-лека се вдига. Братята Васил, брат Слави, на Иринка баща й и много други братя се събират и почват постройката, а баща ми е фелдшер, той е на работа. От 12 часа трябва да отиде да види какво става всеки ден и се връща. Вземал за 20 минути от Айтос до градината мястото. Той беше млад човек и много силно бързаше. В.К.: То колко километра е? Надка: Три километра. И започва постройката, всичко върви много хубаво. Братята работеха, сестрите ходеха, майките ни да готвят. Но в Карагеоргиево, близко, на запад от градината имахме едно семейство, казваше се тази сестра - първата, която се е събудила духовно, баба Петра я казвахме, беше много предана на делото Божие. Тя ще сготви два котела с ядене и една пещ хляб, ще сложи в дисагите хляба и ще ги превърви тука. Единият от страна на дисагите отпред, другият отзад. На рамото котлите и носи на градината за храна на работниците. Това го е правила много пъти. И служи за образец тази сестра в духовния път на нашето Братство. Така постепенно, постепенно се завършва градината и започват да ходят на Школа. Много хубаво се събират. Събирания, вместо да ходят на Петровския връх, правеше се празникът на градината, срещи на градината, закипя един истински хубав духовен живот. В.К.: В разстояние на една седмица как се изразяваше животът на градината? Да кажем от понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота и неделя. Надка: Виж какво, на градината в неделен ден се правеха събранията. Сряда вечер в Айтос. Всяка неделя преди обед всички отиваха на градината. Построи се постройката и за нас стана двуетажна къща, отзад имаше пещ за печене на хляб. Борчета сме сели там и със сестра Габровска, мъжът й беше лесничей, той даде борчета. Там сме ги сели и ходехме да поливаме. Засяха се овощни дървета, бадеми, ябълки най-различни. Ся се лозе. Лозето беше, не мога да ви кажа точно, но голямо лозе - може би 10 декара. И така потече духовният живот на градината с всичките му подробности, с едно високо съзнание работеха всички, с радост. И когато тогава се учеше „Евера" от Паневритмията и отгоре братята от та с червените пояси, с потурите, но лицата им светят, млади, всичките почват отгоре „Евера" един след други, пеят от върха, от камънаците - там, гдето ги къртят и слизат долу в градината. Така потече един много хубав живот, от който и в моята душа е останала една хубава следа.

3. СЪБОРЪТ ПРЕЗ 1920 ГОДИНА НА ПАСПАЛАТА Надка: През 1920 година ние бяхме в отделенията още, деца. Айтоското братство кани Учителя на гости в Айтос за Петровден. Защото празникът Петровден никъде в България не се е празнувал. Баща ми по свой почин и приятелите от Айтос, там на 5 километра от града има един връх, Паспалата, който се нарече Петровски връх. Там всяка година се посрещат приятелите от Айтоската околия, от Бургас идват там и в името на Учителя на именния му ден се празнува този ден. В 1920 година поканват Учителя на именния му ден да посети Айтос и отсяда у Габровски, защото ние сме живели под наем, в нашата къща имаше много деца. От Бургас идваха приятели срещу Петровден, а у сестра Габровска беше най-тихо. Те две сестри и съпругът й имаха стара къща с две стаички, след туй направиха хубава голяма къща. Но Учителят го прие тати. там, у тях. Намери за най-удобно там, защото е най-тихо и уединено и той през целия ден беше си спокоен. Учителят спокоен и баща ми с него. И срещу Петровден ще отидат на Петровския връх, там се събират всички приятели от цялата околия. Те се събираха по много - по 500-600 души от нашата околия и повече бяха. Даже до хиляда души бяха в миналото. От селата. Само от Айтос 100-150 души бяха. И ще тръгват. Но през нощта се изсипва пороен дъжд. И брат Паскалав, Кирил Паскалев, ако помните - доктор, един наш брат имаше тука, той е синът му, а неговият баща - Паскалев, началник на пощата в Бургас, идва у дома и казва: „Брат Георге, няма да може на Петровден да отидем на Паспалата." Тати казва: „Аз отивам, пък вие сами ще решите за себе си." И се облича тати, взема чадъра и отива у сестра Габровска. Брат Епитропов и други много гости са у брат Божил. А брат Божил е брат на сестра Василка Иванова, която беше при Учителя много години. Той е в стара къщичка, но в салона там вече се събирали мамини и брат Божил, там, колкото гости имало и брат Епитропов запалил фенера, запътват се, но като виждат - извива се дъжд, се отказват. А тати минава през брат Божилови - има комшулук, казваше се така и в сестра Габровска отива. Като се качва по стълбите, Учителят отваря вратата и казва: „Дойдели, Георге?" Казва: „Дойдох, Учителю." Затворил вратата Учителят. След 5-10 минути изтрещява гръм и отваря вратата, казва: „Георги, я виж, погледни на североизток, какво ще видиш?" Пък било мрачно, дъждовно време. Казва: „Учителю, един лек кръгозор вече се изяснява." Затворил вратата Учителят пак. Още по-силен трясък след 5-10 минути. Отваря и казва: „Георги, я провери пак." Казва: „Разширява се кръгът, Учителю." Трети път влиза Учителят. Минават пак десетина минути, изтрещява се много. В това време Учителят отваря и казва: „Георги", ама запретва си панталоните, крачолите долу и казва: „Да тръгваме." - „Да тръгваме, Учителю." И тръгнали. Брат Епитропов му казал: „Брат Георги, не е писано да ходим на Паспалата, на върха тази нощ." Пък тати му казал: „Като имаме Учителя и тебе ли трябва да уча?" И тръгва тати и Учителят и другите с фенера, а другите по-късно, почакали да утихне дъждът. Татюви с чадърите тръгват.

2. УЧИТЕЛЯТ ПРИ НЕОБИКНОВЕНИЯ СЕАНС В АЙТОС Надка: Не зная сега, баща ми още преди да се запознае с Учението на Учителя е бил секретар-бирник в село Кирмики, сега Люляково, и той там е посещавал един дядо Петър, който бил духовен човек, но бил близко, приятел, просто симпатичен. И този дядо Петър бил доста духовен човек и все от Библията си четяли нещо, и му подарил даже една Библия на баща ми. И след това постепенно се срещат в града - беше авторитетен човек баща ми, фелдшер вече, и там духовни хора, такива черковни хора се събират - съграждани негови образували някакъв кръжок по спиритизма така, правели сеанси на масички. Били и тези, айтозлии казват: „Абе тук идва един г-н Дънов, който изнася в черквата сказки. Този човек се занимава, той е наш човек, който ни води духовно, така ни запознава с някои неща, елате, ако обичате." И баща ми пък е бил добър черковник, с поповете в черквата винаги е влизал. Всяка неделя е в черква, преди да се запознае с Учителя. И той отива на тази среща, спиритичната. Учителят там. Тогава се запознава с Учителя баща ми и тези четири-пет души ли, не знам колко са били, почват сеанса на масата, както тати седял настрана и Учителят седял така, другите са действали - аз което съм слушала от него - изгасили лампата. И в това време баща ми вижда едни клончета, черешки, черешки по цялата стая, но си мълчи. Учителят му казал: „Вие виждате ли нещо?" Казал: „Да, едни черешки така в стаята " - „Как се казвате?" - Казал си името. - „Вие ще станете духовен ръководител на Братството." И попитал: „Ами този, който седи до мене?" - от едната страна на Учителя, а другият от другата страна на Учителя, но не знам сега дали са освободили място за баща ми до Учителя, като са го запознали, това не помня. Учителят казал: „Тоз, който стои от тази ми страна" - тихо разговарял, „как се казва?" - „Михал." - „Той - казал - вечно ще остане Михал." - „Ами този?" - „Той - каза - ще се яви гонител на Братството. И този човек така ще пострада, близките му всички ще го изоставят, ще гладува в мизерия и в нищета. Твоите два лева ще са последните, които ще го нахранят." Минава време, този човек се обявява против Братството. В.К.: Как се казваше? Надка: Не го помня... Копринаров. В.К.: Копринаров. Надка: Да. Но преди това... Учителят тогава е идвал в Айтос по тях години и е държал сказки в църквата по френология. В църквата или в църковния двор, не знам. И така. Минават години, този човек така изпада и наистина става враг на Братството. Баща ми беше човек с широк мироглед. Той никога не чувстваше, че хората са врагове. И ако има, в даден момент е готов веднага на този човек да помогне. Понеже той вече работи в духовен път и има духовни възгледи и разбирания, необикновени. Тогава този човек почива вече. След туй продължава животът в Айтос. Учителят идва често в Айтос в първите години у дома на гости и при една задушница сме живели в една къща - а Айтос е бил тогава малко градче. Както е черквата, малко по-нагоре имаше една малка черквичка, откъдето костите, като ги вадят от гробовете, са ги слагали там и другото наоколо е гробища. И нашата къща е била близко до гробищата и с балкон към гробищата. И един ден, задушница нали правят, отиват много хора на гробовете и носят, и поповете четат там молитви. И тати и Учителят седнали на два стола на балкона и наблюдават. И тати му казал: „Учителю, има ли някаква полза от това идване по гробовете, четене на молитвите и т.н. " Казал: „Да, защото много грешници са вързани в гроба. Когато отиде свещеник или близък и прочете там молитва, за него е едно облекчение." Защото много приятели са задавали въпроса даже скоро на Айтоската градина пак един брат протестирал срещу помени за това-онова. Сестра ми Дора даже знае това и им казала, че при такъв случай Учителят е казал, че е много хубаво нещо. След туй Учителят продължава да идва.

НАДКА КУРТЕВА ( 1908 - 1996 г.) ПРЕД ИЗВОРА НА ЖИВОТА МАГНЕТОФОНЕН ЗАПИС ПРЕЗ 1986 г. ОТ ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ 1. ЧИЧО ПАНАЙОТ - СВЕЩЕНИК Вергилий Кръстев /В.К./: Искаме да ви разпитаме за рода ви. Сега майка ви - откъде идва вашият род по линията майка ви? Тя Бела се казва. Надка Куртева /Надка/: Ами тя идва от дядо ми. В.К.: От къде са те? Надка: От Айтос. В.К.: Тя, майка ви, кога е родена? Надка: А, не... В.К.: Не може да си спомните. Ами от рода на баща ви откъде идват? От Айтос ли? Надка: Да. В.К.: Откъде имате така спомен за рода? От колко поколения? Надка: А, не мога да ви кажа. В.К.: Вашият дядо как се казваше? Надка: Баща на баща ми е Вълчо. А на майка ми, Иван. В.К.: Сега дядо ви Вълчо колко синове е имал? Надка: Ами как да ви кажа. Преди баща ми един брат, втори е баща ми. Трети - още един брат, четвърти - още един брат и другите са починали. В.К.: Те са останали живи четирима братя или пет. Вие помните ли имената им? Надка: Ами Димитър е първият, вторият Георги, третият Андон, четвъртият Панайот. Всички бяха така природно интелигентни и добри и станаха все секретар-бирници бяха, Баща ми е бил в първо време секретар-бирник, след това отива във фелдшерската школа в Сливен, завършва и става фелдшер на града. Чичо ми Андон също е секретар-бирник, чичо ми Димитър - също секретар-бирник, а чичо ми Панайот - свещеник в Айтоската църква. След туй идва в Карнобадско в едно село, доста години. На времето, когато баща ми е бил ръководител на Братството, чичо ми е пеел много хубаво духовни песни и е идвал в първо време, когато баща ми се е занимавал, духовно се е пробуждал и той с него. Но става свещеник, певец още първо беше в Айотската църква. След това владиката се намеси, щото баща ми се изяви като един много добър ръководител и деец на Братството, владиката от Сливен забрани на чичо ми да се среща с баща ми. На баща ми му беше тъжно, защото беше много добър чичо ми, мъка му беше. И като отиде някога на кафенето, вижда чичо ми седнал на една маса и като види баща ми, свие се, малко се дръпне да не го види баща ми - страх го беше - той пък ей така, крие се, такъв малодушен е бил. И тати казва на кафеджията: „Две кафета. Едното на мен и другото ей там на попа." Ха-ха-ха. Чичо ми ще се обърне и ще му благодари така. Ще кимне с глава и толкова. Минаха много години, баща ми живя с една мъка тъй, той не беше човек, който ги изживява, той ги разбираше нещата много добре, но все пак така беше обидно, като кръвна част от живота му беше мъката. Минават много години, владиката почина, чичо ми остаря, баща ми отиде на Градината вече по нареждане на Учителя, там отседна, там си беше. Чичо ми един ден идва у нас в Айтос така, все е изживявал някаква скръб и не се е виждал много години, но научава къде живеем ние със съпруга ми, обаче мисли, че там баща ни живее. Аз като го видях да хлопа на нашата врата, познах го, но не му казах. Казва: „Тук ли живее Георги Куртев?" Рекох: „Заповядайте, сега ще дойде." Той си беше в тяхната къща - съседна на нашата. Нали знаеш нашата къща? Дойде тати. Викам: „Тате, чичо Панайот." - „Тъй ли?" Той му стана много приятно. Тъй близко към 10 часа беше преди обяд. Оставих ги на обед у дома, приказваха си доста, тати му говори. Той много уважаваше баща ми като духовен човек, като честен и имаше нещо, което той виждаше в него и поприказваха си доста, отиде си чичо ми. Мина известно време, отиваме на градината. Гледаме, тъкмо отиваме за градината, пък от гарата, там нали от нас като тръгнеш, отляво на едно такова място, гледаме чичо ми Панайот дойде и аз, като го видях: „О, чичо, добър ден." - „Къде, бе, Наде, къде отивате?" Рекох: „Отиваме на градината." - „Ами и аз ще дойда. Аз искам да се срещна с татко ти." И тъкмо отиваме, брат Слави, на Иринка баща й с каручката и го качихме на каручката, и го заведохме. Тати като го видя, много, много му домиля така. Седнаха двамата на една бяла скамейка тъй южно от градината, от къщата отдолу, седнаха там двамата и вика: „Наде, сварете там по едно кафенце, за мен и на чичо ти." Сварихме им, седнаха, приказваха си. Той му казва: „Бате, аз не се чувствам много добре," Той казва: „Призовки имаме вече, Панайоте, трябва да се готвим, защото сме възрастни." И тъй, в този дух му говори. Поседяхме малко, поприказвахме, качиха се тати и чичо Панайот на каручката, ние останахме с Добри, и го заведоха до гарата. След туй още веднъж пак сме на градината, погледнахме - чичо идва пак от Бургас. От гарата на Айтос там до градината има три километра, пак пристига. Стана му още по-мило на баща ми. Остави го на обед, нея вечер нощува той там, на градината, при баща ми и така минаха тези братски срещи между с него. В.К.: А за другите братя? Контактуваше ли? Надка: С всичките братя контактуваше, В.К.: Те другите влезнаха ли в Братството? Или? Надка: Не, само баща ми. Чичо ми беше като оглашен. Учителят много хубаво е говорил за чичо ми Панайот. Той беше свещеник по селата, след това в Карнобад, Айтос, Бургас и на всички бедни хора е опявал без пари. И е раздавал даже, и с вехто расо е ходел, като беден служител на това. И баща ми това много го радваше и му казваше: „Панайоте, това ще те спаси един ден. Ти си бил истински работник на Божието дело." И така. В.К.: Казвате, Учителят имал добро отношение към него. Някои изказвания? Надка: Ами ние сме били много малки, когато Учителят е идвал у нас и тати е искал да покани брат си. Даже дали сме били родени още не знам, когато Учителят е идвал. Чичо ми е бил певец в Айтос. Много хубаво е пеел и тати го е поканвал. Тогава още не са го подозирали чичо ми. не са пречили на чичо ми да се вижда с брат си. Поканвал го е у нас и той пеел църковни песни. Много хубав глас. Когато чичо ми ще пее а черквата, чуят ли че Панайот Куртев ще пее, целият град се свличаше в църквата да слуша един хубав глас на един певец. По природа те са духовни всички.

14. ЖИВИЯТ ГОСПОД Обичах да ходя на концерти. Макар че Изгревът беше отдалечен от града аз не изпусках почти нито един концерт. Винаги се намираше някой да ме придружава, но имаше и случай, когато си отивах сам-самичка. Какво пък толкова имаше за умуване, та нали Учителят лично бе дал много задачи на учениците сами да ходят през нощта на планината Витоша, за да укрепва тяхната воля в безстрашие. Нали имахме една формула: „Без страх, без тъмнина - в Любовта безгранична!" Освен това бях чела и знаех, че ако човек държи съзнанието си будно и държи непрекъснато връзка с небето, то нищо лошо няма да му се случи. Та нали бяхме ученици и онова, което се преподаваше, трябва и да се прилага, защото само онова, което е приложено, е истинско знание. С тези разсъждения аз спокойно отидох в града сама на концерт. След като свърши, поех сама пешком. Вървях по ул. „Раковски", а после по ул. Граф Игнатиев" и стигнах до игрище „Юнак" напълно спокойна, макар че беше се стъмнило, но имаше още минувачи по улиците и уличните лампи осветяваха що-годе пътя ми. Но ето трябваше да поема пътя нагоре покрай Борисовата градина, а това бе Драгалевското шосе, потънало в тъмнина и неизвестност. Преди да тръгна се помолих и непрекъснато бях съсредоточена в молитва и вървях нагоре. След малко усетих, че съм заобиколена от плеяда светли същества, които ме охраняват и отварят пътя ми отгоре и аз вървя в шпалир от светлина. Ни за минутка не преставам да се моля и така пристигам на Изгрева в едно необикновено състояние на духа. За пръв път изпитвах такова преживяване и смятах, че бях изпълнила достойно задачата си и че съм била възнаградена за това с необичайното присъствие на светлите същества. Ето, вече съм на Изгрева и преминавам през двора пред салона. Точно в този момент Учителят се показва на балкона от неговата стаичка, поглежда ме, аз се спирам, и отгоре чувам неговия глас: „Сестра, друг път не закъснявайте толкова, защото с това заангажирате небето да ви пази!" Аз за миг съм смутена, но още съм под чудесното преживяване по пътя и извиквам: „Учителю, да знаете, придружаваха ме плеяда светли същества!" - „Знам, сестра, но друг път ако ходите и трябва да закъснявате, събирайте се по няколко души и така се завръщайте. Защото сега ангажирате небето да ви пази, а тези същества си имат друга работа в този момент и нарушавате техния план. А планът на Небето е друг!" Аз лекичко се прибрах, а Учителят затвори вратата на балкона. Изгревът спеше, само аз не спях. За мен това бе двойно откровение: един път от небето, и втори път от Учителя. Дълго време таих в себе си тази опитност. Накрая реших да я споделя и с другите. Отначало ахнаха всички, но впоследствие чух тълкувания, че аз съм била лекомислена и със своето лекомислие съм затруднила работата на Небето и Учителя. За мен това бе откровение на Мировия Учител и това се крепеше на окултни закони, дадени в Словото на Учителя, които ние с нашето човешко съзнание трудно можем да обхванем. Но да преживееш всичко това и да видиш как действа законът е едно истинско знание. И понеже опитността на един ученик е опитност на цялата школа, затова аз се осмелявам да ви я предам. А как ще използвате тази опитност и този закон, оставам да прецените сами. Ето законът: Човек не може да успее в каквато и да е работа, ако няма съдействието на невидимия свят. Ученикът мъчно може да живее на земята без духовна закрила. Затуй трябва да бъде свързан с Бога. Това нещо аз го проверих. Но научих и нещо друго: никога не изкушавай напразно живия Господ! * * * Над леглото си Верка бе окачила няколко листчета, изписани с печатни букви мисли от Учителя Дънов. „Всичко, което е добро, мога да приема. Всичко, което е добро, мога да приложа. Когато искам да направя някакво добро, няма сила, която може да ми противодействува. Всичко мога да направя чрез живия Господ на любовта. Който е създал всичко в света." „Господи, Ти всичко можеш. Твоят Дух. Който си изпратил да ме ръководи, чрез Тебе всичко може. И аз чрез Твоя Дух всичко мога." „Господи, да възрасте онова Божественото, което си вложил в моята душа преди създание мира. С Бога, Който живее в мен, всичко мога. Заради Тебе, Господи, което нося в моята душа от вечността, аз ще се уча и ще ти служа."

13. ДУХЪТ, КОЙТО РЪКОВОДИ В.К.: Разкажете за събора на Петровден. Верка: Учителят пристигнал от гарата, времето беше хубаво, но в полунощ завалял един много силен дъжд. Баща ми отива от нас, където е в 12 часа в полунощ при Учителя. „Учителю - казва - много дъжд вали, а другите лежат," Казва: „Георге, ние тръгваме." И влиза Учителят в стаята на Габровски и си вдига крачолите на панталона. Подвиват крачолите и в това време изгърмява се, изгърмява се и се явяват накрая три звездички на облачното небе. Да. Той казва: „Георге, видя ли звездичките?" - „Видях ги, Учителю." Втори път влиза Учителят в стаята си. Още един път изгърмява, прояснява се времето и тръгват. В.К.: Значи още един път си завъртват панталоните. Верка: Да, както вие ги правите мъжете и изгърмява още един път, и се оправя времето, и тръгват. Другите спят. Те тръгват, обаче народът сутринта след дъжда отива на Петровия връх. И то 1920 година беше. В.К.: И тогава времето вече се оправя. Верка: Се оправя и там си прекарват целия ден, но понеже много народ имаше и се връщат по-рано. В.К.: Сега, тези беседи, лекции на Учителя в Айтос записани ли са? Стенографирани ли са? Верка: Виж какво, ами как ще са, няма такова нещо. В.К.: Нямаше стенографи, нямаше кой да ги запише. Верка: Нямаше. В.К.: Някой записваше ли нещо, случайно баща ви или някой друг? Верка: Ами може, ама аз бях малка, нали, не помня. Но спомням си това, че Учителят държеше беседа и си спомням този случай, нали ви казах, то само принципно така дадено, обаче тогава именно аз реших да не се женя. Аз така го схванах. Беседата беше цялата, като че ли за мен беше това нещо. В.К.: Разкажи за холерата. Верка: Това беше през Балканската война. Баща ми вземат го войник. Не помня годината. Тогава е бил фелдшер и лекува. Появява се холерата, обаче страшно е било вътре положението. Вие знаете като лекар, повръщане, диария, колко е страшно положението. Всичко било изцапано. Той си избира 11 души и той един, 12, но поддържа връзка с Учителя, с писма. И вземат, та изчистват болните. Войниците почнали да плачат. Казвали: „Бай Георги, ама ний имаме деца." Той казал; „Аз също имам деца. Косъм от главата ви няма да падне. С вяра тръгваме." Имало само един учител и на един му струяла кръвта, аз не ги знам така и той казвал: „Дайте ми един бинт да натисна, да го вържа." Добре, ама имало лекар, който с маска се движел. В.К.: Маска. Верка: Не такива, гдето лекарите ги носят, но качулка, гдето очите му и устата му, всичко друго е покрито, да не се зарази, и с файтон се движи, не смее да стъпва, с кон се движи. В самата болница, вътре всички избягали, скрили се, тогава баща ми взема 11 души, между които имало един Димитър, бил болен, учител от Видин и слязъл, че пролазил и му дал бинта да върже на този човек раната. И почва по тоя начин, изчистват и почва да ги лекува. Имало един евреин, лекар. Казал му да слага в една чаша по седем капки йод, а баща ми го увеличил на 16 капки йод, защото нямало резултат. И искат сега да го осъдят - военен съд. Как си е позволил! И понеже има резултат. Явява се на военен съд и той обяснил работата и толкова. Но - това беше холерата. Обаче по- късно с брат Боев в Скопие стават войници, 1917 година е било или по-късно, не знам коя година. Ние бяхме деца. Пак в турската къща живеехме. Аз бях ученичка в прогимназията, първи или втори клас и ние, като замина баща ми за Скопие и с брат Боев, тогава вече баща ми е завършил фелдшерски курсове в Сливен и най- голямата ми сестра се ражда, Цветанка се ражда в Сливен. И така, ние го изпратихме тържествено на гарата и замина. Обаче баща ми заболява много тежко в Скопие и ние имахме един братовчед, Енчо, който идва една вечер. Ние даже бяхме така, майка ми все обичаше така да ни кара да играем, хоро играехме с децата, седем деца. И наблизо живееше една моя братовчедка, на майка ми братовчедка и на нас, кака Невенка се казваше, Велико Стоянова, литераторка, живееха срещу нас и идваха у дома. И някой път като ни чуят, че ние не пеем, така чувстват и казват, че сигурно имат някой болен в къщи. И то болен винаги ще бъде аз, защото малко слабичко вървях. Обаче пристига Енчо, който е бил в Скопие, при брат Боев и при баща ми, той е братовчед на майка ми, бабите ни сестри, първи братовчедки. Како, идвам да съобщя, че свако ми Георги е тежко болен. Но преди да каже това, аз се хвърлям в леглото и казвам: „Тати е болен, тати е болен", преди да дойде Енчо. Половин час преди да дойде и вече хоро няма. И Енчо идва и казва: „Бати Георги е болен." Това абсолютно е вярно. В.К.: От какво е болен? От холера ли се е разболял? Верка: Не, не от холера. Това беше по-късно вече. В.К.: Значи там са с брат Боев, Верка: От простуда, да. И тогава брат Боев е бил здрав и толкова бързо е вървял, докато го видиш на стъпалото, чак горе, понеже е било двуетажно. 3-та местна болница в Скопие. Първа, втора, тяхната трета местна болница. И сега, като му минало, получило се писмо от Учителя. Учителят казал, че трябва да се прави нарядът на съборен ден. Събрали се. И има много наши приятели, но на един брат забравили да му съобщят и пет часа сутринта се събират няколко души от Братството в Скопие да направят молитва. Наряд имат. Обаче един Станю го забравили, но той бил от нашия край, от село Вресово и сънува сън и казва: „Станьо, тръгвай, сложи Библията и тръгвай при Георги, там се събират на молитва." Като отива, а пък било толкоз оградено с войска, германците там, то птичка не може да прехвръкне. Как е влязъл, не знам. И казват: „Станьо, как дойде тук?" - „Христос ми казва, в болницата иди, там е Георги. Христос ме изпрати. И затова мен никой не ме спря." Всички спели, тези спели. И той се качил горе, понеже е войник, носи нещо, а той Библията носи. Сега, той им казва, а пък баща ми вика: „Добре де, как ти ни намери?" Пък той вика: „Нарядът, нарядът ме доведе." - „Това е нарядът - казва брат Боев - Ето ти наряда". И така си продължили, изкарали си първия ден наряда и получават писмо пак от Учителя. Дава им нареждане как да работят и дошло така, че трябвало да бягат от противника. А брат Боев на Шар планина е ходил и там заболял от ревматизъм, и се обръща в туберкулоза. Оттам си носи заболяването брат Боев, не че по наследство. И баща ми един ден с брат Боев си говорили и понеже имало много болни, трябвало да бягат. Имало около 1500 души болни тежко. Едните били тежко, пък другите по-леко. Тези, които са по-тежко, той решава да ги евакуира, понеже лекарите избягали, изчезнали. Той решил тези болни да ги изпрати в България. Ти знаеш как се изпращат - открит лист ли там да им дадат, за да пътуват, с носилки на гарата, на влака ги товарят, и съобщават на близките да излязат да ги чакат. Някои други градове, които има, да ги посрещнат близките. А леко болните ги пращат и тях да ги изпращат, но не с линейки така, с носилки, ами по-леко болни и тях ги изписали. В туй време лекарите се връщат и гледат, няма болни. Извикали Георги, баща ми и брат Боев. Пък брат Боев казал: „Георге, ще решиш там тази работа, ще влезеш в скришната си стаичка, ще решиш сам тоя въпрос." Затуй брат Боев няма намеса в тази работа. И военен съд го вика баща ми. Като ги извикали, те рекли: „Кой ви разреши на вас да изпратите болните?" Обаче баща ми казал, че той не лекува, той се грижи за тях, че никой няма освен него. „Аз реших. Вместо да пратим 700 души в гроба, аз давам моята глава. Аз ставам жертва." И те казват: „Ти си за наказание." - „Аз ще изтърпя наказанието." За наказание на Куртев и на Боев - открит лист за София. В.К.: Отпуска. Верка: Не, защото бягат вече войската, връщат се, а всички останали офицери с войската до Сливен, там с гарнизона. Едно разстояние било колкото разстоянието, колкото все едно от София до Сливен. Да, такова нещо. Но те пътуват само двамата за София и ги посрещнали много хубаво. Много се зарадвали Казал: „Учителю, ние имаме успех, изпратиха ни за наказание, дадоха ни по един билет да пътуваме безплатно, а всички тръгват с войската, вече се връщат в България." Тогава брат Боев като вече заболява и като отиват при него, винаги баща ми имаше един кош ябълки. Като отива някой при него, той го изпраща, „за наказание" по една ябълка му дава, като си отиде вече в София, туй е за наказание да го даде на брат Боев. За наказание му изпраща по една ябълка. Така много мило беше, много. Един хубав човек. В.К.: Значи Учителят ги посреща. Верка: Много радостно. Държал ги цяла седмица. Че им готвили там стенографките, на ул. „Опълченска" 66 ги посрещнал Учителят. Там е кака Василка, други братя и сестри, въобще си спомнят много хубаво. Измина един много хубав живот. Ние, които бяхме в Школата на Учителя, бяхме от векове в нея, Дано сме спомогнали малко чрез живота си в нея, та да заслужим да се срещнем в следващите векове отново в Школата на Учителя.

12. УЧЕНИКЪТ ПО ДУХ ПОЗНАВА УЧИТЕЛЯ В.К.: Сега продължаваме по-нататък. Искаме да ми разкажете онзи случай с турчина. Верка: Учителят пристига в Айтос. На гарата баща ми го посреща с един турчин - файтонджия. И го довежда не у дома, защото ние сме далеч от Салона, отива у Габровски. В.К.: А Габровски кой беше? Верка: Той е лесоинженер. В.К.: Лесоинженер. Верка: У неговата другарка, семейството му. Те са наши много добри сестри. Между тях и Салона има една малка врата, като комшулук му казват. В.К.: Вратичка. Верка: Вратичка, и той от стаята на Габровски преминава в салона. Защото Учителят спеше там. Ако беше у нас Учителят, щяхме да го разкарваме из целия град, защото щом чуят, целият град ще дойде на беседата. И така, аз бях малка, 4-то отделение дете, аз не знаех това нещо. Гледам, у дома, пък играехме на топка с един Николай Костов, и както така гледам, двора ни затъмнено там. В една турска къща живеехме, хубав двор, с овощна градина. Така навсякъде отворено, пък ний въобще не слагахме ключ, щото цялата провинция, като дойде някой от цяла България къщата да е отворена и да могат свободно да си влизат. И затова погледнах, рекох, дали не са у Габровски, дали не е дошъл Учителят? Отивам в двора, те живееха в стара къщичка с няколко такива... Дъсчена стълбичка, три- четири стъпала. И Учителят седи в Салона на едно канапе и държи Библията. Аз се качвам и се малко стесних, обаче Учителят се усмихна, стана и ме покани да седна при него. Аз целунах ръка на Учителя, пък имаше много от София - брат Епитропов и много други, някои сестри от София, и сестра Габровкска каза: „Като целуна ръка на Учителя, защо не поздравиш и другите?" - „Аз, след като съм целунала ръката на Учителя, не си давам благословението." Да. В.К.: Ха-ха-ха. Верка: И после почнаха разговори. Това беше вечерта. Вечерта се прибираме, баща ми се разхожда и на другия ден ще заминават за Бургас. Обаче на другия ден ходеха на Петровия връх. Това беше 1920 година. А ние бяхме деца в 4-то отделение и държахме изпит, както едно време беше. Накрая матура. Обаче ний, тоя де, Николай Стаматов се казваше учителят, наш роднина, на майка ми братовчед, и ме изпита първа, за да мога да отида. Добре, ама те отидоха много рано на Петровия връх. И като чули, че на Петровия връх има събор, гдето се събират с Учителя, гражданството се научило и са отишли там да продават какво ли не. И Учителят казал да се прибираме в града, и вечерта се изнесе беседа. Тогава аз се облякох вече празнично, както трябва, народ в салона, отвън на двора много народ, гражданството се научило. Учителят изнася една беседа в салона в Айтос. Ний щото сме деца, слушаме така накрая, по-възрастните хора, нареден салона хубаво. Сестра Габровска салона го беше изчистила, едно хубаво кандило вишново, така голямо, тогава нямаше ток, с лампи и салонът чист и една покривка, така е направена масата. И Учителят сложен така и баща ми, всички седят насреща. Аз както седях правичка рекох, сложих си така краката, леко се плъзнах по пода и застанах до Учителя. Баща ми така неприятно малко му стана, намира го, че не е правилно. Пък аз, трепти ми сърцето, душата ми трепти, че Учителят е тук. Но го познавам още от 5-годишно дете, тогава бях вече голяма, в 4-то отделение дете и Учителят, той каза, пък Учителят сложи ръката си на главата ми и каза: „Оставете детето, оставете детето." През всичкото време слушах беседата. Само едно запомних, което запомних беше за една овца ли беше, така го дава примерно, не че заклана овцата, пускат кръвта тече, да видят една млада девойка, да видят дали ще се изплаши, за да поеме Христовия път. Добре, ама това беше само един пример, даден така от Учителя и затова го възприех и си реших в себе си да не се женя. Аз го възприех и оттогава реших да не се женя. В.К.: Значи в 4-то отделение, на беседа. Верка: Да, аз решавам да не се женя. Разбрах това. И после, вечерта се прибираме и на другия ден се ходи, не беше на Петровия ден, като се върнахме. И на другия ден вече ще пътува Учителят на минералните бани с файтона на този турчин, до Бургаските минералните бани. От минералните бани ще го поеме Минчо Сотиров за Бургас. Той беше ръководител на бургаското Братство. Аз много исках да отида да изпратя Учителя до минералните бани. Но бяха във файтона само трима души, толкова приемаше. Учителят много искаше, пък баща ми казва; „Няма място, Учителю." - „Но аз тука между краката ще го сложа." - „Много неудобно ще бъде." И не ме прие баща ми, за да не притесни Учителя. И тръгват. Аз зад гърба на Учителя, докато се качи на файтона, малко се връщам, като вече го изпращам, на файтона като се качи, аз колко пъти си подавам ръката, Учителят слезе, даде си ръката да му целуна ръка и ми глади косичката, пак втори път и тръгна файтонът. Аз отзад махам, махам, махам, докато се закрие. Отиват на минералните бани. Имаше и други, които заминаха с файтони от Бургас - Нейчо Паскалев, сестри и братя от Бургас, и от Айтос отидоха някои. Ний, понеже сме деца, останахме. Майка ми също присъства, ходи, отидоха. Ний деца бяхме. Пък и 7 деца бяхме ний. В.К.: Не са малко хора. Верка: То не файтон, трябва цял рейс. Ха-ха-ха. И така пристигна Учителят на минералните бани. Една част от тях влизат да се къпят, на банята да отидат, а Учителят отказал. Баща ми казал: „Учителю, нека се къпят, нека да отидем до селото Баньово,,. Там имаше, брат Милю се казваше, ръководител на Братството в селото Баньово, ръководител беше. В.К.: Тия минерални бани къде са? Верка: Бургаските минерални бани. В.К.: А, Бургаските минерални бани. Значи баща ви тръгна с Учителя, не отидоха да се къпят, другите отидоха да се къпят, Верка: „Оставете ги да се къпят." И се качват и отиват в селото. Ама онези чакат от Бургас. Пък те в туй време отиват в селото. Като пристигат, в едно семейство Михаил Божкови, Учителят отсяда там с баща ми. И отива, и казва на всички приятели, на ръководителя, че Учителят е тук. Празник, тържество, всички приятели, че Учителят е там. А Учителят искал да зарадва и тези, макар че са били на Петровия връх всички, но в селото отива. Той сам пожелал Учителят да създаде радост на всички, както обикновено в живота беше. И отиват в селото, направят една голяма трапеза, всички приятели от селото, братя, сестри, имаше много народ. Там, у брат Милю станала вечерята, ръководителят и Учителят между всички, радостни, целуват му ръка и го изпращат с файтона обратно. Но понеже Михаил Божков имаше пчели и много хубав мед поднесе на Учителя, един как му викат, заедно с медната пита, но го поднася на Учителя. И пак се връщат на Минералните бани, тогава Минчо Сотиров с файтона си, с друг файтон, той го придружавало Бургас, а баща ми се връща с този турчин обратно. И като слизат в Айтос вече, у дома казва: Сега моето момче ли там името му как е, защото много го обичаше, аз го помня тоя човек, един много фин човек, беше учител на турското училище в Айтос. Интелигентен човек беше. Казва, искам сега да си платя аз от Айтос с файтона до Габровски и от Габровски до баните и обратно, всичко туй. „Аз Господа возих, бай Георге, не искам пари. Аз Господа возих, пари не искам." Така много хубаво каза. Още ми звучи това нещо. В.К.: Макар че е турчин, ако, че е турчин. Верка: Няма значение. В.К.: Значи виж го как го вижда. Верка: Те са религиозни. Не, той веднага разбра кой е Учителят и след туй аз бях си приготвила у дома едно столче, имахме салон, турска къща, но един голям, по-голям от това, едно столче и сядам и казвам: „Тате, аз няма да се женя." А баща ми казва: „Къзъм, искам да го чуя това като станеш 20-годишна." И станах 18-20 годишна, и след като се минаха години, 50 годишна станах, пак беше на Изгрева, вече съм там, казвам: „Тате, ето, вече 50-годишна станах, аз както виждаш, аз не съм се оженила. И нямам желание." Имах приятелство с Георги Радев, това няма значение и така започна моя братски живот с Учителя, с Братството, В.К.: Ами този Салон в Айтос кои го правиха, как го правиха? Верка: Братството бе. Той беше на едно семейство, казваше се Божил, кака Василка. Беше на Божил. В.К.: То къща ли е било първоначално? Верка: Не, то беше салон, салон, Аз така го знам. Салон. Но и ний живеехме даже в същия двор, в братовата му къща. То беше късно обаче. Но този салон какини Кальопини имаха така вратичка, комшулук му казваха и живеехме там, и си прекарвахме много хубаво живота. Вечер се събирахме у дома, двор голям, аз с китарата започвам да пея песните на Учителя, влизам в Салона, почвам да пея, още малка бях и правеше впечатление, че съм музикална. И като влезех вътре, оживяваше се Салонът. Имаше един учител, Георги Иванов, беше учител в едно село Кермекли, наш брат, той щом види, че ме няма, дойде да види да не съм болна. "Като влезе Верка, и веднага оживява салона." Така завърших после. Късно завърших, само 4-ти клас в Айтос, защото боледувах от тропическа малария. В.К.: Да, това ние миналия път го написахме. Верка: Да, затова аз като завърших 4-ти клас, станах учителка в едно село, Ченге, Имаше един учител, Иван Димитров. Той, с него отидохме в това село Ченге. Иванчо - ръководителят, беше младо момче. Баба Петра беше вдовица жена и баща ми излекува момчето в Айтос, в амбулаторията, но тука имаше гангрена. И как го излекува, не знам и спаси това момче. Пък тя беше вдовица и имаше 5-6 деца. Вдовица, но строга, строга, дисциплинирана, почтена жена. В тяхното село нямаше по-почтено семейство от тях. А пък Иванчо беше ръководител на селото, синът й. В.К.: Кое село? Верка: Ченге, Ченге, сега е Карагеоргиево и той като ръководител четеше много. А баба Петра значи бе дисциплинирана жена, а на Иван книгата от ръката му не слизаше, макар че са на село. Село, но почтено и хубаво семейство. Имаха едно момиченце, баба Петранка като почина, неговата дъщеря, Станка се казваше, беше болна много и на градината, вече братската градина, ги събираше баща ми 70 души болни и ги лекуваше. И в Айтос, и в Тополица, Ченге, и ги лекуваше баща ми всички. Та и тази Станка, закрепи здравето й баща ми, което както казваше Учителят, ако се лекувате вяра, инжекции няма да има, медицински няма да го лекува, но понеже той им слагаше за засилване, знае как да ги лекува, инжекции им слагаше и така закрепна, стана, беше една хубава, но помага на майка си. Ходеха да орат, дъщерята, Иванчо, Еню, един хубав. Еню имаше син, всички на работа. Баба Петранка там. Аз ходех у тях, понеже боледувах, ходех у тях и помагах на баба Петранка и на всички. Слагах в казанчетата и топлех слънчева вода, като се върнат, да се облеят със слънчева вода. Палатка имаше за събличане, за къпане, и така. А баба Петранка, тя правеше едни хубави катми, и така си прекарвахме на времето, помагах през всичкото време. Помагах, но се и лекувах.