Ани

5. ИСТИНАТА И ТОЙ Двадесет години по-късно от деня, когато Той напусна Земята, ние се питаме: Всичко ли е казал Той? Дошъл е на Земята да разтовари едно голямо духовно съкровище, дали цялото е било свалено? Когато тръгваме на дълго пътешествие с изследователки цели, откриваме следи, които ни отвеждат до фактите. Учителят не е казал всичко. Той имаше още много нещо да каже. “Едва сега започнах да говоря за Любовта, всичко до тук едва е предисловието на Любовта.” - казва Той. На друго място намираме следното: “Много неща могат да ви се кажат, но не е времето сега. Хората още не са готови за истината." След всичко, което в продължение на половин век е работил и даде учението в най-изряден и стегнат вид, с език и стил ясен, точен, недвусмислен, Той казва: “Още имам, какво да кажа, но нямате къде да го сложите, такива са съсъдите с които разполагате.” Питаме се сега: Какво още имаше да каже, какви светове щеше да разкрие, с какви закони, принципи и правила щеше да ни запознае? Необхватно е това съкровище, което представлява в този вид и размер, огромен материал за четене и разучаване. Той засяга всичките клонове на културата - възпитание, наука, медицина, изкуства, хигиена, музика, хореография. Всичко е дадено в стегната и разбрана форма, готова за прилагане, пригодена за живата практика. Всичко идва да помогне на човека да разрешава своите лични, семейни и обществени противоречия. Коментара щеше да се прави от други в желанието да се приближи прекрасното и великото, което те криеха, за да стане то по-осезаемо и по-близко. Всичко, което е дал беше дълбоко, отговарящо на всички проблеми и конфликти пред които човечеството щеше да бъде изправено. Предвидени бяха всичките завои на пътя по който човечеството щеше да мине. Въоръжил бе човекът с най-важните съоръжения, необходими за голямото сражение, което му предстоеше. Оставаше само да се опита, за да се провери и установи здравината на принципите, жизнеспособността на всичко, което Той предложи на човечеството. Всичко бе сведено до живата практика, до всекидневието. Животът на човека е твърде кратък, за да може да се проучи даденото, да се обхване този огромен материал е все едно да влезеш в един необятен свят - океан, някаква необозрима галактична система, която би погълнала хиляди години, за да се проучи една малка част. Неизмеримо е духовното богатство, което Той остави на Земята - но ето, че това богатство имаше магическото свойство на щедра трапеза, която можеше да задоволява жаждата и глада на всички. В нея беше сложено всичко, което можеше да ползува всекиго по всяко време. Нямаше да има човек на Земята, който да не намери за себе си необходимото, нужното за момента и с него да си помогне. Неизмеримо бе това съкровище, какво още можеше да даде, ние нямаме представа. В известни мигове на съзерцание, ние преживяваме дълбоката радост от това, че още можеше да се обогати човешкия дух, че още можеше да се даде на човека, за да стане достоен за името, което носеше. Ако човек беше готов да приеме новото, ако можеше да разбира, да цени и да прилага новото, ако можеше да приеме Истината. Защото, какво носят Великите Учители, пратеници, братя и приятели на човечеството, ако не Истината? Истината, която разкрива глъбините на човешкия дух, очертавайки правата линия - възходящия път, по който се въззейма до неизмерими висини човешкия дух? Истината, която осветлява най-големите дълбочини и висини, за да направи достояние на човека Любовта и Мъдростта. Истината не е нещо отвлечено, не е понятие, а жива и непосредствена реалност - принцип и живот скрит в него. Истината носи диханието на този живот. Без истина няма живот. Тя си остава вечния рефрен, факла и знаме на всички Учители. Истината ги прави мощни, неуязвими за всичките стрели. Те оперират свободно с нея и творят формите на новата мисъл. За това Те идват на Земята - да свидетелствуват истината. Те знаят, какво ги чака: винаги са знаели. Добре познават човека и на какво е той способен. Знаят реакцията, която ще стане и приема, който ги очаква в една земя, където не всички я обичат. Малцина са готови за истината, малцина я приемат. Много неща са готови да приемат хората, но дойде ли до истината там се спъват и крале и монарси; държавници и военачалници, папи и кардинали, философи и учени. Спъват се в нея, блясъка ги заслепява и те се опитват да й противодействуват, нареждайки се до реакционно настроени сили. Те се обявяват срещу нея. Няма изключения, а ако има те са много редки. Рано се раждат Великите хора, изпреварили своето време, като ранни птички, които оповестяват пролетта. И ония, които би трябвало да се наредят и устроят тържествен прием, се опълчват срещу нея, превръщайки се на тълпа въоръжена с камъни и кал. Не е било време Истината да не е била гонена, малтретирана, хулена, спъвана. Нееднократен е случая, упорито той се повтаря и за съжаление тия, които се възмущават от издевателствата през миналото над нея, правят същото, което са правели и другите някога. Има нещо относително в гледищата на хората обвити в паяжината на една условност и затвърдени от формализъма на своето време. Жалко. Навремето гониха Мойсей. Защо? Защото носеше Истината. По-късно гонеха пророците. Защо? И те носеха Истината. Гониха и разпънаха Христос. Пак заради Истината. Гониха старите християни, апостолите, гониха учени. Всички, защото оповестяваха истината. Учителят е първият случай, Който приживе остана неуязвим на Земята, необезпокояван от човешката жестокост и глупост, които, се опитаха да попречат на Неговото дело, но не успяха. Приемът не беше похвален, нито гостоприемен дори и Истината не се прие радушно, тя стана достояние на малцина. За Истината човечеството не беше готово. Ще кажат - и Той рано се роди. Ония, които си позволяват скромния коментар, казват и да, и не. Намират, обаче, че разписанието е било идеално. Един ден човечеството щеше да отчете и прецени, Неговото дело и Неговото навременно пребиваване на Земята. Не случайно той каза: “Една малка работа се свърши.” Една малка работа, навремето би казал и Мойсей и тази работа беше известна - идеята за еднобожието с огън и меч бе издълбана в човешкото сърце и тя оцеля. Една малка работа би казал и Христос и тя е известна - “Люби ближния като себе си” - великият закон на Любовта блестеше. Науката за душата доби релефност и яснота и пътя бе начертан. Малката работа на Учителя също така беше известна. Свършена бе тя и нека е малка - малка и незначителна е работата на жената, когато слага малката хапка квас в тестото и внимателно го завива в нощвите. Ние знаем какво значи това. Светът бе заквасен с науката за Любовта - на човека му предстоеше да научи великото изкуство да живее. Истината е плод, завит с много обвивки, едни от които с твърди други корави. Ядката е от Божествен произход. Истината, не е за всички. За нея трябват чисти по сърце, неопетнени по душа, тя не обича несъвършенството, нечистотата. Тя е шеметен връх, където среща си дават звездите и плеядите За да се приближиш до нея трябва да си чист по сърце, по ум, по душа. За да влезеш в нейния храм трябва да изуеш обущата. Тя е като горящия храст -свещено място на което човек трябва да знае, как да застане. Като велик принцип Учителя донесе Истината, показа нейното величие и красота и най-важното Той я живя. Не за ден, не за дни, не и за години, а за един човешки живот близо едно столетие, на тази земя при същите условия и по същото време. Ден след ден, година след година, неотменно и напълно издържано, по всичките линии Истината бе живяна, приложена. По този начин моделът стоеше изваян и чист, можеше да се съзерцава, да се подражава, да се следва. На земята тя бе възможна. Примерът блестеше. По тоя начин Той направи нейния блясък, красота и сила достояние на ония, които бяха успели да доловят дирята на този лъч, събитието, което обогати двадесетия век. С всичко онова, което той донесе Той направи достояние на света трите велики принципа на живота - Любовта, Мъдростта и Истината и по такъв начин подкваси човечеството с новото и го имунизира срещу най-страшната проказа на века - лъжата. Благословен да е Този, Който дойде с великата мисия да противопостави Любовта на омразата, Мъдростта на тъмнината и Истината на лъжата.

4. “КЪДЕ ЖИВЕЕШ?...” Това, което се разкрива пред нас прилича на рядък плод, на прекрасно цвете, на пейзаж, който очертава красотата на познанието и дълбоки тайни, които сега лежат близки и достъпни, величествено прости. Искаме не само да се възхитим от момента на съзерцанието, но и да опитаме плода, да усетим аромата на рядкото цвете и на края да преживеем красотата на пейзажа. Свещеното Писание представлява жива и неувяхваща книга на която често Учителя се спира. Неделните беседи изключително почиват върху стих от Евангелието. Онова, което спира нашето внимание в случая са Неговите Тълкувания върху отделни пасажи и събития от Евангелието и от Библията. Тези тълкувания представляват бисери на познанието и истината, те откриват пътища по които свободно може да се тръгне, за да се стигне до сърцевината на събитията и до ония идеи, които щяха да влязат в живота, за да го осмислят и задълбочат. Светлината, която Учителят дава по известни въпроси е обилна и всичко казано в тези страници получава първоначалния си блясък, времето се скъсява и аромата на епохата стига до нас чист и свеж. Пред нас се разкрива не само смисъла на казаното преди хиляди години, но става ясна и близка обстановката, разкъсват се всичките завеси на миналото и Словото се изявява във всичката си дълбочина и светлина. Цели пасажи неуловими и неразбрани звучат ясно и убедително и казаното добива своята топла емоционалност. Ние заставаме там и преживяваме събитията не както са описани, а както са станали. Връзката между тези събития е възстановена и отношенията между героите оживява, логическите обяснения се редуват точни и неизменни като ударите на часовник. Върху тълкуванията на Учителя не една тема щеше да се построи, защото всичко, което казва Той е премного живо, свежо, разкриващо нещата, както са станали, приближени до нашето виждане и разбиране. Една от знаменателните глави на Евангелието е Първата глава от Евангелието на Йоана. Тази глава винаги е привличала погледите на всички тълкуватели на Словото и на всички поети, които зад определен ритъм и зад патоса на тази глава са виждали необозримото и дълбокото, което извира от всеки стих на тази глава. Тя представлява едновременно и синтез и апотеоз на нещо съвършено и прекрасно, което се беше случило и имаше да се случи. От всеки стих искри една идея, която мигновено се превръща на пламък, за да увлече след себе си, не само творческото въображение на музиканта, но и дълбоката мисъл на мистика, за да стигне до оная богата реализация, когато Учителят ни поднася съзвучието и дълбокия смисъл на тази глава; тия 51 стихове в които е казано всичко, което до наши дни и до вековете щеше да си остане вечно и неувяхващо, ценно и дълбоко с ключово значение за откриването на скритото значение - според Учителя. Ние няма какво да прибавим към казаното и нямаме за цел да коментираме казаното - ние приличаме в случая на зрители и на слушатели, които след като са присъствували на една великолепна изложба или на концерт от знаменит музикант имаме скромното желание да споделим радостта и възторга от видяното и чутото, за да преживеем многократно този Празник. Върху първите тринадесет стиха Учителят ни е дал музика. Когато се спираме на тази глава и стих по стих се опитваме да я разчитаме, за да уловим същественото, лично на нас те ни звучат като тържествена оратория. Двете части на тази музикална творба, каквато представлява “В начало бе Словото" и “Имаше человек изпратен от Бога" представляват скъпоценен камък в съкровищницата на българското музикално творчество. Дълбочините и височините сякаш се сливат в едно цяло, за да отведат душата на човека до мистичните глъбини на познанието за светлината и след това да му разкрият всичката широта на една красота за която човешката душа вечно ще копнее. Ние не сме музикални критици и нямаме намерение да правим разбор върху тази музика. Още навремето, когато двете песни бяха дадени, много пъти ние щяхме да се върнем на тях, преживяването, което те ни оставиха проникна дълбоко в живота ни - мигове, които никога не могат да се забравят. И двете части - първата и втората песен звучат мощно, окрилящо, проникнати от дълбока мистичност, същевременно и от звучащ живот. Един ден музикалната тема щеше да бъде открита и богатството скрито в тия две песни изявено. Не по-малко значим беше текста, върху който Учителят се спира, за да ни поднесе вътрешния смисъл на тази глава. Стих по стих щяха да бъдат разкривани и принципите изцедени, като живителен сок истината щеше да се разлее. Постановката е приближена до нашето виждане - разяснена и оживена - времето и пространството щяха да загубят своята власт и до нашия слух чисти и неподправени щяха да стигнат този път не само тоновете на мелодията, а истината, светлината; отключеното богатство щеше да блести близо до нашата сетивност. На катедрата щеше да стои Той и с очи към разтворената книга, този път щеше да ни разкрие ядката на тази глава, за да задоволи не само нашата жажда и глад, но за да ни запознае нагледно с великия принцип - Истината, Истината, за която големите окултисти са обикаляли изтока и запада и са изразходвали големи усилия и са жертвували много време. Беше се случило нещо изключително - унищожени бяха ритуалите, формите, вдигнати бяха всички бариери и на копнеещите от векове души, Той им казваше сърдечно и просто: “Елате и вижте, слушайте и опитвайте, проверете и се ползувайте от бисерите.” Всичко беше опростено, съкратено и достъпно за чистите по сърце. Не лишено от сила и от власт, ония, които жадуваха разбираха цената на всичко и преценяваха добре не само събитието, но и голямата любов, която се спираше пред техния праг. Трапезата беше сложена и поканата разпратена, не оставаше нищо друго, а да седне човек и да задоволи жаждата и глада си. Учителят чете - пита и отговоря: “Що е слово? - Разумността. В начало бе Словото, в начало бе Разумността. Тъмнината никога нямаше да я обхване, защото Разумността бе там.” Като велик принцип - канара на която се изграждаше духовния живот. “И Словото стана плът и всели се между нас и видяхме славата Негова - Пълен с благодат и истина” - 14 стих. Учителят добавя: “Където има благодат, където има истина, там няма никаква лъжа." Словото е синоним на Разумността и на Истината. В света съществуваше една ценност, която щеше да си остане чиста и недокосната през вечността. На земята трябваше достояние - едно съкровище, което осмисляше живота, предаваше му дълбочина и широчина, като го спасяваше от пустотата. След което човекът можеше да бъде удостоен с най-великото - среща с Реалността, среща с Бога. “Всеки, който лъже не може да види Бога” - Учителят. “Никой никога не е видял Бога, Единородният Син, Който е в пазухата на Отца, Той го изяви.” 18 ст. “Що е пазухата? - света на Истината." Един миг от вечността получава своя образ и блясък, светлината го насища и Учителят казва почти категорично: “Без никаква лъжа.” Голямото познание на великата наука получава своята кристали а чистота. Освободени от лъжата хората щяха да се домогнат до Великата Реалност - пътят беше очертан и отбелязаните следи ярко светеха. Без истината човек никога не можеше да бъде осенен от онова, което в Писанието се казва: “Дух”. Никога в човека нямаше да потекат живителните струи на благодатта, на светлината; нямаше откъде да потече тя, мирът не можеше да внесе покоя в сърцето и радостта нямаше условия, за да цъфне, докато лъжата безчинствуваше в светите места. Истината беше врата и път по които благодатта идваше. “ И като се обърна Исус и ги видя, че идват, каза им: Що отърсите?”, а те: “Къде живееш? Рави?” -18 ст. “Христос живееше там, дето нямаше лъжа” - “Намерихме Месия” “Намериха онзи, Който не лъже.” “Истина, истина ви говоря, от нине ще видите небето отворено, и ангелите Божии да възлезват и слезват над Сина Человеческаго.” — 51 ст. “Синът дойде, когато лъжата трябваше да се изхвърли навън.” Последният заключителен стих. Много пъти този стих щеше да бъде повтарян и тълкуван. Необикновеното явление “възлизане” и “слизане” щеше да буди най-разнообразни представи и емоции. “Ще видите от нине небето отворено.” Пътят бе отворен и “Синът дойде”. Кога? Учителят казва: “Когато лъжата трябваше да се изхвърли навън.” Забележителен момент от историята на човечеството - две хиляди години оттогава Евангелието се проповядва по целия свят, първата глава на Йоана е една забележителна глава, ала лъжата не освободи човечеството, за нея се говори и днес, коментира се и с нея си служат като разменна монета в християнският свят. Учителят казва: “Трябваше да се изхвърли" и добавя: “Никаква лъжа, ако искате да живеете - абсолютно никаква лъжа.” Задачата стоеше неразрешена в огромен общочовешки мащаб г и малка в личен на отделния човек. Христос се ражда в момента, когато нейното място се определя - “вън от земята". Присъдата над лъжата следователно е вече прочетена; остава тя да се изпълни. Странни и неразбрани са мерките на Битието и на Живата природа - имаме чувство, че се намираме пред Необятността - времето и пространството лежат неуловими, ала дълбоко в човека ясни и определени мерките лежат и двете хиляди години загубват своята съизмеримост - Христос с идеята за истината и Учителят с проникновеното тълкувание на първата глава досегна Истината. Словото и Разумността стоят близко и в светещия миг на нашето време, което става вече епоха, не само слушаш този дълбок музикален шедьовър - “В начало бе Словото” и “Имаше человек изпратен от Бога", а слушаш живия текст на най-прекрасното и на най-мъчнодостъпното на физическия свят - Истината. И човек си казва, без да си спомня за “критиците и за умниците”, всичко казано от тях звучи празно и далечно. И двамата имат право. Христос, Който казва: ”Аз съм пътят, Истината и животът” и Учителят, Който казва: “Ще видите Бога, когато се освободите от лъжата”. И на въпроса: Къде живееш? Той щеше да отговори: “Христос живее там, където няма лъжа.” Не четем само първата глава от Евангелието на Йоана, а четем най-дълбокото Слово за Истината - великата повеля на нашето време. Учителят казва: “Лъжата е път към смъртта.” Като ученици на Христа преди 2000 години и като ученици на Учителя днес, внимателни и съсредоточени, съзнаващи сериозността на ликвидационния момент и всичката отговорност като ученици, ние повтаряме неговите думи: “Без никаква лъжа.”

3. ТОЙ ЖИВЯ УЧЕНИЕТО “Вярваш ли в това, което проповядваш? Ходил ли си на оня свят като говориш за него? При Бога ходил ли си?" Въпроси, които при днешното време звучат крайно обикновено. Но ето, че обикновените въпроси не са отправени към някой обикновен човек - проповедник, оратор, окултист, философ. Въпросите са отправени към Учителя. Ние ги цитираме дословно - взели сме ги от беседа. Как би отговорил обикновения човек, ние като че ли знаем, как бихме отговорили и ние и това ни е известно, но как би отговорил Учителя, това не знаем. Бихме помислили дори, че Той няма да се спре да отговори. Учителят, обаче, този път решил да не мълчи, напротив отговаря на въпросите ясно, точно, да не кажем изчерпателно. Той не обичаше всичко да изчерпи, оставаше хората да мислят, много важно беше това. Ония, които не вярват, или по-точно казано, ония, които не знаят няма да обърнат внимание на Неговите отговори, ще махнат с ръка и ще кажат: Оставете, не заслужава да се говори днес по тези въпроси. За сега само науката е меродавна, само на нея вярваме. Обикновените хора, които вярват, без много да мислят ще кажат: Той е прав, може да е така, но ние нямаме опит; няма да отрекат, но няма да бъдат дълбоко раздвижени от казаното. Оставаме ние - какво ще кажем ние и как ще реагираме на Неговите отговори. Онова, което те съдържат, като че ли засяга само нас. Тези, които умеят да се вслушват в думите Му, разчитат ги внимателно и се мъчат да вникнат в съдържанието. Освен това те откриват в тях нещо необикновено, което смеят да нарекат - хармония или необикновена музика, такава например, каквато се чува от скритите под морените реки. Човек трябва да има ухо за тая музика. Вероятно затова и ние се спряхме на целия печатен текст. Пасажът привлече не само очите, сърцето, не раздвижи само и ума, но и нашето въображение докосна. Разбрахме, че имаме какво да кажем. Всеки би се попитал: Какво има да се добави към казаното? Наистина след казаното от Него можеше да се мълчи само. Но отговорите лично за нас звучат необикновено. Те будят не само рояк мисли, но и много впечатления, много картини - серия от преживяни дни, живот, който дойде близко до нас, за да ни говори с топъл и задушевен глас. Присъствувал си на едно рядко хубава изложба и не само хубава, а отразяваща онова, което наричаме душата на изкуството - Истината. Не искаш вече да мълчиш, когато те питат: “Вярно ли е било това? Вярваш ли в това, което говориш?” Не искаме да изпаднем в ролята на свидетели, нито бихме желали Той да заеме ролята на подсъдим, нито в положението делото Му да бъде поставено на обсъждане, а най-малко имаме желание ние да свидетелствуваме. Нека звучи за хората далечно, чуждо, неразбрано, това не ни засяга. Но ние нямаме желание да мълчим, нито да потискаме бликналите чувства, нито ще оставим инструмента недокоснат от пръстите и устата. Ние бяхме там, живяхме край Него, за нас дори не е необходимо да чуем отговорите, за да знаем, че онова, което Той говореше, беше Самия Той - думите и делата имаха пълно покритие, Неговият живот изразяваше учението, което проповядваше. Кои са били тези, които Му поставиха тези въпроси? Ние не ги упрекваме, човечеството е толкова много лъгано, толкова много се е злоупотребявало с неговото доверие - покриваха ли се думите и делата на ония, които имаха претенция, че се бореха и живееха за благото на народа? Важно беше това, много важно дори, защото от всичко най-много жадуваше за Истината, жадуваше за думи, зад които се криеха дела, зад които светеше Истината, жадуваха за златни монети, а не за позлатени. Човечеството жадуваше за учение, което почиваше на здрави основи - чийто крайъгълен камък да бъде Истината. Пътешествието не е трудно. Човек може да започне със себе си. Нека проследи живота си от първия ден, когато има среща с Него, до последния ден, когато реши да огледа изминатия път. Човек нека се попита: Какво спечелих, какво придобих, какво направи Той за мене? Не могат да се забравят важните и съдбоносни моменти на живота, когато най-малката невнимателна стъпка може да има фатален край. Ако би могло да се напишат историите на всички, които в своя живот се срещнаха с Него, дали би се намерил един единствен случай да не е получил нищо от него, дали би се случил един човек на който Той да не е направил поне една услуга? Едва ли би се намерил такъв човек. Случаите са неизброими и не бихме имали физическа възможност да ги описваме всички. Чудни и странни случаи, лишени от външен блясък, а озарени всички с вътрешен, богати и топли, чисти и безкористни. Той не работеше, не учеше и не лекуваше срещу пари. Животът му беше израз на служба която не чакаше да му ce плати. Няма да се намери човек от тези, които са застанали на неговия праг, да не може да ви разкаже малка и трогателна история. Животът Му бе израз на всичко, което Той говореше. Учението се живееше. Учението се прилагаше. Той беше жив пример и модел на онова, което вещаеше. Принципите бяха живи, пълноценни и те влизаха в тъканта на Неговото богато ежедневие. До тук беше отговор на първия въпрос. Той вярваше в това, което говореше. Минаваме към втория въпрос - “Ходил ли си на оня свят, че говориш за него?” Следва отговор: “В оня свят не съм ходил, но живея в него.” Казаното е ясно, точно, разбрано. В отговора няма никаква двусмисленост. “Оня свят?”... Светът на невидимото, нематериалното, свят, който не може да се обхване с петте сетива, свят на безкрайните измерения. Не става и въпрос от Негова страна и затова Той казва: ”Не съм ходил, но живея в него.” Какво значи това? Категоричният отговор звучи като нещо невероятно. Един ден, когато съществуванието на този свят, няма да подлежи на никакво съмнение, човечеството няма да забрави, че много преди това истината по него е била превъзмогната. Невидимият свят, света на Платон, светът на Христа съществува. За Учителя по този въпрос няма две мнения. Няма време за доказване и не е нужно. Ония, които не вярват и не разбират, доказателствата няма да им помогнат да доловят идейната, дълбоката страна на въпроса. Затова всички Учители на древността, всички пророци на човечеството са избирали прекия път безопасния и правия път - вярата, опитът и доказателствата ще дойдат по късно за дебелите глави. “В този свят живея.” Наново предприемаме дълго пътешествие, не далеч, не до оня свят, а тук на земята и оглеждаме пак Неговия живот. Любителите и смелите търсачи са събрали много материал, твърде много, абсолютно нищо няма да може да се фалшифицира или изкриви, или превърне при най-добрия случай на мит. Ученикът ще следва строго линията на Своя Учител, Който на тоя свят презираше едно нещо за което казваше, че не прощават ни на земята, ни на небето - лъжата. Материалите са налице - живия поток от примери събрани и картотекирани, свидетелите приживе са сложили своя подпис - върху всичките лежи палеца на един човек. “Каквото е горе, това е и долу.” Защо ще ходи на оня свят, когато всеки момент може да бъде там и да знае с най-голямата точност, какво става на хиляди километри, да знае още какви мисли, чувства, желания и постъпки вълнуват човека; как е живял даден човек в миналото, как живее сега и как ще живее в бъдеще. Той оперира със средства, сили и възможности, които ежеминутно му разкриват света на безкрайните измерения, Той може да бъде за няколко секунди, където поиска, ония светове, които стоят като проблем пред съвременната физика за Него са открити, ясни, точни, разбрани. Време и пространство като дадени величини за Него не съществуват. Той живее в един свят, където времето не влияе, пространство не съществува. Той виждаше по особен начин. А беше облечен във физическо тяло, приспособен за земен живот, а владееше изкуството да живее и вън от земята, владееше сили, да трансформира материята, а изкуството да чете в сърцата, в умовете на хората го владееше до съвършенство. Неизброими са опитите, примерите и случаите, които доказват това, което бегло нахвърляме тук. Всичко може да се потвърди от живите примери на хора, които нямат абсолютно никакъв интерес да представят нещата, както не са, нито пък ние, които никога не бихме си позволили да кажем неща в които не сме дълбоко убедени, че са истини. Не се опитваме да правим голямо съчинение от окултните сили с които разполагаше, защото това няма да увеличи, или намали великото, което Той искаше да подари на човечеството. За човека беше по-важно как ще използува богатството, което получаваше, как щеше да си помогне през време на страдания и изпитания. Затова и ние не се опитваме да измерваме или сравняваме от това гледище, какво беше Той. Не би се намерила рубрика за Него и не бихме могли да окачествим онова, което Той старателно криеше. Някога може да се класифицира като феноменално явление Неговото виждане. За нас в случая е важно, че на земята бе реализирано подобно виждане, то съществуваше. “В оня свят не съм ходил, но живея в него.” Идеята бе снета на земята, нямаше вече да има сила на земята, която да я отрече или стъпче, основанията й нямаше вече да могат да бъдат разклатени. Той постави здрава основа, която ще влезе в градежа на новата окултна наука за душата, като й предаде нов и чист блясък, приближи я до човека и я направи актюелна - практически приложима. Много излишен баласт натрупан от вековете щеше да падне и в този вид който Той я поднасяше никой нямаше да може да я омаловажи или отрече. Светът щеше да я приеме, след като я опита и щеше да я преживее защото беше пълноценна и жизнеспособна; щеше да вярва в нея, преди науката да я е доказала. “Оня свят беше реалност, по-голяма дори от физическия свят, в този свят живея.” Третият въпрос: ”Като говориш за Бога, ходил ли си при Него?” Как да пристъпим ние към този въпрос?... Как да докоснеш интимната страна на човешката душа? Една свещена област, в която човек не смее да стъпи с обути крака. И на този въпрос, както и на предидущия не се отговаря направо с да или не. Учителят казва: ’’Кощунство е да питаш има ли Бог? Ангелите не смеят да си зададат този въпрос. В който момент го зададат те се саморазрушават.” И затова Учителят отговаря кратко и отривисто: “Аз живея в Него." Казано е всичко - даден е класически по своята простота отговор. Една цяла концепция блести и сияе - светът на неизмеримото, нематериалното, невидимото представлява за Него Велика Реалност. “В тази Реалност аз живея.” Този свят не е далеч, не е откъснат от Него. Не защото Той е Учител и разполага с огромни сили да бъде навсякъде, а защото и Той е човек - част от Цялото. Следователно, къде другаде ще живее и защо ще пита: "Къде живея?” “Ходил ли си при Бога?” Триумфално една истина дефилира пред Него и Той продължава: "Бог е навсякъде. Изучавам Го във всичките светове в които съм потопен. Виждам Го еднакво и в камъка, и в буболечката и в човека. Веселя се, когато слушам тихия Му глас. А, ако очаквате да Го видите след смъртта си, пак няма да Го видите. Това е механическо разбиране."

2. АКО ИМА ЧОВЕК В БЪЛГАРИЯ... Цената на едно жилище, на една кола, на един мост, параход, самолет, не е във външния вид, в красотата, блясъка, не, а само в тяхната солидност. Важно е не до колко са красиви, а до колко са здрави, доколко те са построени по всичките правила на техниката, до колко те ще могат да издържат на тежестта и напрежението. Най-малката грешка, несъобразителност и невнимание може да струва живота и безопасността на много хора. До приемането им в експлоатация, те преминават през сериозна изпитна комисия. Играта с човешкия живот може да се окаже най-опасна. Ние трябва да благодарим, че чувството за отговорност при тия случаи, днес стои на голяма висота. Човечеството е стигнало до идеята за охраняването на тази скъпоценност, каквато представлява човешкия живот. Но нека добавим, че има още много, твърде много да се желае. Защото не са само превозните средства, които поставят живота в рисковано положение. Хиляди още неща стоят скрити и недокоснати от здрава оценка и подмолно разхищават здравето и живота на човека. Онова, което искаме да изясним с тези примери е идеята за истината. Човек изпитва особено чувство на задоволство и приятност, когато вижда солидността на една кола, мост, параход. Стъпваме сигурно и сме горди от човешките постижения, изпитваме благодарност и радост и сме премного задължени към ония, които са взели участие при построяването им. Забележителен момент, когато грижата за човека на физическия свят е строго подчертана. Отиваме по-далеч. Навлизаме в света на идеите, в сферата, където се раждат мислите, убежденията, системите, нравствените норми, философията, изкуствата. Човекът не е само тяло. В опасност следователно не може да бъде само то. Опасностите не са само до физическия свят. Те засягат и най-съществената страна на човешкия живот - неговия ум, неговото сърце и душа. Има ли опасност за тях? Безсъмнено и нещо повече, те са по-големи и последствията по-съкрушителни. Една крива мисъл или идея може да запали света, пусната в обръщение тя може да предизвика такъв пожар, който е хиляди пъти по-страшен от обикновения. В света още няма съд за такива престъпления, нещо повече в света няма приемна комисия, която след като прави своите опити, ; проверки, сондажи и резултати да пусне идеята дадена идея, идеологическа система, философия. Глупците се учат от опитите, мъдрецът използува опита на другите и вижда последствията в перспектива. Тази роля обикновено се изплъзва от съзнанието на хората. Рядко човек пристъпва към дадена идея със стопроцентова сигурност, че тя крие положителни резултати. В многото случаи ние сме в положението на съгледвачи, измервани и едва, когато ние опитваме нещата, съдим за тях. До тогава, обаче, много може да станат жертва, нещо което при обикновените строежи се гледа да се избягва. Ние нямаме за цел да убеждаваме света, че на Земята през двадесетия век живя и работи Учителя. Бъдещето ще има да говори за Него. Не се пали свещ, за да се тури под шиник. Той ще бъде открит и богатството, което донесе ще бъде поставено безсъмнено в съкровищницата на българския гений, за да стане достояние на цялото човечество, за да се стигне до равносметката и заключението - до истината, която е и предмет на нашата тема. Това, което искаме да кажем е за всички, които като нас са нетърпеливи, както ние някога. Ние минахме по един път и стигнахме до Него. Дружини по пътя имаше и пред нас и след нас, странични сигнали не липсваха и натрупан опит имаше, но едва, когато на бял свят излезе списанието “Житно зърно” мислите се срещнаха и общуването започна. Днес, когато нашия живот се задълбочи и потоците бликат отвътре, за да огласяват нашия “интимния” свят, ние се опитваме да оставим следи от този дълбок вътрешен кипеж, чийто простор е стеснен до минимум, забранен. Ние можем само да мислим, не можем да говорим на глас, нямаме право да общуваме свободно с мислите си чрез печатното Слово. Хиляди са, които уверени сме като нас някога търсят здрави мостове, здрави коли, здраво място на тази люшкаща се земя, където животът да е стопроцентово съхранен и където е не само безопасно да се живее, а окрилящо, красиво, топлосърдечно, свободно. На нас не ни пречи да сме на това място, защото Го видяхме и защото знаем, че всичко, което се говори в хилядите страници е вярно, точно и от всеки ред на Неговите стотици томове ни гледа истината. В тези страници се говори за живота, за природата, за великите принципи на живота, за наука, за религия, за изкуство, за музика, за възпитание, за хореография, за дишането, за храненето и за всичките видове проблеми и противоречия, които съществуваха в живота и които щяха да получат своя болезнено остър вид. Една необхватна панорама се открива и вълнението на едно море стига до нас - невъзможно е да се обхване онова, което е дадено - обилно бликащо, свежо, чисто като водите на кристален извор. Къде лежи цената на всичко това, живителния пулс, който ни кара да вземем перо и с несръчни пръсти да тръгнем кротко след онзи вихър, който наричаме вдъхновение. Всички могат да мълчат и в глъбините на душата да чувствуват трепетите на един богат вътрешен живот, ала писателите, поетите, музикантите, трубадурите не могат да мълчат - не могат. Невъзможно е да не се отрази стихийното течение, невъзможно е да се остави епохалния миг да отшуми незабелязано. След преживяното идва отдиха и творческия дъх, който те кара да кажеш нещо, да се разтовариш като пчела поднесла сока и прашеца. Къде лежеше основното на всичко това, кой беше този ритмичен удар, който еднакво докосна всички, за да му предаде и живота, и радостта и красотата и силата и ентусиазма? Истината. Всичко е проникнато от нея. Всичко казано за човека, за живота, за природата е вярно. Лъчите на истината го осветляват, лъчите на истината го поят и възрастват. Знаеш това, защото нееднократно си го опитал подарил ти накрая нещо за което човек непрестанно копнее. Следващия момент е забележителен, ражда се вярата - тя е като резултат. Истината, която е дошла и вярата която се ражда дават епохалния необикновения миг, който щеше да позлати отвътре нашия век. Никога човечеството не е било толкова облагодетелствувано и никога условията за духовен живот не са били толкова благоприятни, както сега. За това време не едно сърце е въздишало и не един ум е копнял. Истината не беше вече само дума, а магически ключ, който разкриваше светли перспективи на възход и прогрес - духовно възеймане, което започваше отвътре навън, като всичките творчески процеси в природата. Светът се променяше на часове, подхвърлен на хиляди промени и противоречия, на хиляди борби и търсения, които в края на краищата щяха да родят нещо забележително. Истината беше дала направление и тласъкът беше неудържим. Под нейния напор всичко, каквото беше старо, гнило, негодно, като нечиста пяна щеше да изплава на повърхността - за това и светът ни се виждаше измърсен, помрачен и похулен. Целеше се да се отвори път на прииждащото - чисто, свежо, обновително с дъх на истината. Имаме чувството, че присъствуваме на последното сражение, когато на земята вече лъжата не може да се изтърпи, не може да влезе вече в обръщение. “Лъжата нямаше вече да може да се лансира за истина, ще се опита, но няма да може” беше казал Учителят. В света беше - станало премного светло. И Той го каза: “Ако има човек в България, Който изнася нещата, както са в целокупния живот и в разумната природа, това съм аз.” “Как ще постъпят българите с мене, какво отношение ще вземат към идеите, които проповядвам, за мене е безразлично... Не искам да ви накарам да вярвате на сила. Ако искате да живеете в съгласие с великия живот, трябва да имате вяра.” Всеки знае, какво значи да стъпиш на здрав мост, параход, самолет, жилище. Имаш чувство на сигурност, на доверие, на вяра - красиви неща са те и човек може да има реална представа за тях. Ала колко повече са те, когато човек при всичките условия в тази бурна и на вид неуредена земя при безперспективността на днешното време, по време на толкова вътрешни и външни депресии, при толкова хладни и горещи войни, да имаш дълбокото усещане, че си стъпил на здраво и закотвено място, да знаеш, че зад тебе има тил, че пред тебе всичко е чисто, ясно, разбрано. Срещата с истината, срещата с Него направи всичко това. Защо? Как е станало? Ще имаме възможност с каквито средства и сили разполагаме в поредицата фрагменти да отговорим. Едно беше вярно за нас и за всички, които щяха да дойдат след нас - идеите лежаха като избрани семена-сити и здрави. Ние познаваме нашите хлебородни ниви и нашия чернозем, наричаме я добрата земя. При наличието на добри семена и добра земя плодородието е налице. Онова, което Той донесе беше като чисти, здрави и сити семена, бяхме ли ние добрата земя, щеше да се види. Българинът ще има време и възможност да си каже думата и неговата дума ще бъде вярна и точна, той никога не се лъже по отношение на духовните съкровища, които му се поднасят. Нашето преживяване относно качеството на Неговите идеи е многократно. Никоя музика на света била тя най-мелодичната, не може да се сравни с мелодията на истината. Рядко и забележително явление, да чувствуваш и да знаеш, че всичко, което движи ума, пълни сърцето, вдъхновява за велики дела душата е проникнато от истината. Трудно би могло да се изрази това с думи. През днешното време то може да се отнесе до света на чудесата и дълбоките преживявания на човешкия дух. И нека кажем - да живееш с идеята, че си намерил най-здравия параход с който ти предстои далечно и опасно пътешествие по развълнувания океан и спокойно да си поверил съдбата в ръцете на опитен капитан е величествен миг Заситен със светлина, мир и радост. Не е случайна приказката Му: “Ако има човек в България, Който говори истината…“

1. ЕДИН ОБРАЗ В ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ ... Един образ в обикновения живот лежи чист и неопетнен. Когато става нужда от честен, правдив и благороден човек, спират се на него. Всред бурите и острите политически и обществени конфликти до този образ се прибягва, като символ на честност, неподкупност и благородство. При известни мероприятия държавата прибягва до тях, когато са нужни незаинтересовани и честни хора. Народът за тях е запазил най-ценното и най-хубавото, което може да се даде на човека - доверието. В негови ръце народът поверява най-ценния си капитал - децата. Няма човек на земята, който да не пази в душата си образа на първия учител, който му разкрива с обич картината на света, като го въвежда в тоя свят. Детето обича народния учител, не само поради това, че го запознава с буквите и цифрите, не и затова, че го въоръжава със основното познание на света, а защото му показва ценностите на живота. С образа на народния учител, искаме да си послужим, когато разглеждаме отличителната черта на Великия Учител - Истината, за да направим темата конкретна и я приближим до нашето виждане. Образът на този народен труженик, който стига често до пълна всеотдайност ни е добре познат. Той не би могъл да бъде друг, защото не би изпълнил отговорната си задача, която народ и държава му възлага, да въоръжи поколенията със знания и най-вече да ги изведе на чист и прав път. Няма човек на земята минал през народното училище да не помни и да не знае голямото Назначение на народния учител Ние ще се спрем на една точка, център и фокус, която определя дейността и влиянието върху малкото дете - ученик. Забележителен момент, когато детето спира очите си на него с пълна и ненарушима вяра, че тъкмо този човек, който го посреща мило и го гледа благо, ще му разкрие всичко онова, което единствено ще насити огромния интелектуален глад с който природата щедро го е надарила. С две ценни неща детето пристъпва прага на училище, за да се отзове пред лицето на своя учител - любовта и доверието. Когато учителят застане пред него и каже първата дума, детето вече е дало всичко. Детето вярва, надява се, убедено е, че всичко ще получи, всичко, което и големите знаят и за което то неудържимо копнее. Пред тая чистота, преданост и истина, детето застава със същото богатство. Такъв е или трябва да бъде народния учител - изпълнен с благост, търпение и най-вече с истина. Защото, какво струват всичките качества на учителя, ако не носи истината, ако не я прилага, когато разкрива науката пред чистия поглед на детето. Учителят трябва да бъде осведомен за всичко, за да предаде знанието в най-чист вид облят в истината. Всичко, което ще даде на детето трябва да бъде строго научно, опитано, сверено с истината, почиващо изключително върху истината. Основата трябва да бъде от здрав материал. Една гнила греда може да бъде фатална за живота на ученика. Учителят, който е поел грижата да обучава и възпитава поколенията, трябва да бъде образец на честност, справедливост, съвестност и когато предава науката да си служи само е езика на истината. Няма по-голямо престъпление да се излъже детето и да му се даде крива насока на живота, на мисли и чувства. Отговорна работа е да си учител, затова между всички положителни качества, които един учител трябва да притежава е на първо място - истината. Тя е неговия характерен белег и основна черта. Учителите не могат да бъдат използувани в ръцете на заинтересованите за свои себични цели. Учителите трябва доблестно да се борят срещу домогванията на хитреците, които гонят лични интереси. Учителите трябва да имат идеал и да устояват на него. Само тогава може да се очакват здрави по дух и душа поколения със светли умове и благородни сърца. Такива трябва да бъдат и майките - “възпитателки”. Отговорна задача имат не само учителите и майките, но и тия, които стоят над тях. Такъв трябва да бъде учителят - народния учител в обикновения живот. Процесът е ясен. Последствията зависят от този процес от истината, която го прониква. Колкото казаното до тук за народния учител е вярно, толкова то е вярно и за другия Учител - Великия Учител, който идва на земята периодически, за да запознае човека с великата азбука на живота. Какво огромно значение има тази задача и какво значение има истината и тук Истината е била винаги основния белег на едно учение, което идва да помогне на човека, като го въоръжи с основните принципи на живота. Задачата е по трудна, по отговорна, отколкото тази, когато се предава обикновена наука. Защото сложен е света на душата, непознат лес е човешкото сърце, недостижим връх - човешкия ум. Учителят ще оперира с мислите и чувствата, за да разкрие пред него най-трудната наука, наука за живота, за духовното в човека. Стъпка по стъпка Учителят води учениците си по необозримите сфери на този свят. И всичко там е важно и всяка крачка трябва да бъде огледана и проучена. Пътят не е лишен от завои и опасности. Като машинист на локомотив Учителят трябва да познава не само пътя, но и особеностите на машината. Всичко, което Учителят разкрива пред очите и душата на ученика, трябва да бъде подчинено на истината. Истината, която се съобразява с всичко, регулира движението, определя посоката и му помага да се справи с всичките изненади, истината, която единствено дава полет на душата. Затова и основния белег на Великите Учители е истината. Всяка дума е отмерена. Учителят никога не си служи с двусмислени думи. Всичко, каквото казва е съобразено с истината, всичко е опитано, преживяно. Той борави само с истината, с положителното знание. И всичко, каквото Той прави е сверено с истината. Като опитен капитан той държи здраво кормилото, познава особеностите на морската стихия, избира времето и пътя и бди нито един от екипажа да не пострада. Той не жертвува никого. Той не казва никога, че за новото трябват жертви, т. е. да жертвуваш живота, душата. В думата жертва Той внася едно ново съдържание. Екипажът, чиято сигурност той е поел, трябва да се върне жив и здрав на местоназначението си. Той не жертвува никой от онези, които му са поверени. Той е силен и си служи с изпитани оръжия. Ако нещо се случи с някои от ония, които са край Него, причините лежат върху тях или техните родители. Учителят не само разбира истината, но и я прилага и живее по нейните повеления. Затова Той е силен и животът му е израз на непрестанна всеотдайна служба. Да проправи пътя на човека, да лекува раните, да намалява страданията, да му даде условия за растене, това е всекидневна Негова работа. Когато среща гладен човек, Той не му казва: Иди да работиш. А го поканва и го нахранва в своя дом. Когато среща скръбен човек, Той не морализира, а го утешава. Когато види отчаян, Той го обнадеждава и му вдъхва вяра. Когато някой върши престъпление, не го наказва, а го пита: Защо направи това, и му дава възможност да види престъплението и да го поправи, а когато види убит човек от нечия ръка, взима го майчински в ръцете си и му показва миналото, настоящето и бъдещето. Пред блясъка на Неговата благост и любов, той намира своя път и своя покой. За Великия Учител миналото, настоящето и бъдещето е слято в един величествен миг, който разкрива същността и дълбочината на човешката душа и светлата перспектива, която я очаква. Затова всяка душа за Него е ценна, като цвете, което предстои да се разкрие и изпълни пространството с уханието си. За този аромат Той е готов да подаде ръка, да повдига, да спасява, да утешава, защото велико бъдеще чака душата. Всичко, което прави Учителят прави го с безпределна любов и радост защото Неговата атмосфера е служенето, а изворите от които черпи са истината. Мислите, чувствата, Словото са подчинени на истината. Истината е краеъгълния камък на Вселената. Великият Учител е най-светлото и най-висшето същество, което слиза на земята през хилядолетията. Той носи фара на истината и нашето доверие към Него е напълно оправдано. По истината ние познаваме Великия Учител. Истината единствено оправдава любовта и доверието на които те се радват на земята.

9. ПЕНТАГРАМЪТ Връщаме се към миналото и прелистваме страниците на Голямата книга. В нея намираме забележителни образи и чудни събития. Някъде се спираме, оглеждаме и се вслушваме в шепота на живота, който някога е бликал. Някои места минаваме набързо, пейзажите летят сякаш пътуваме с голяма бързина, някъде се вслушваме и тогава се спираме - в книгата на Царете е описан живота на царствуващите особи на Израил. Сложен и бурен живот, забвението е посипало с пепел някои образи и събития свързани с техния живот на бойни походи, тръбни звукове и окървавени битки. Стратегията и умелото водене на войни вече не ни прави никакво впечатление, военщината отиде много далеч от нашето време, дори се питаме - върху канавата на какво ще се пишат бъдещите епопеи, които открай време са привличали очите и сърцата на поети и писатели, изтръгнати от огнения дъх на войните, борбите, революциите. Човечеството е премного уморено от бойни залпове, еднакво и от военни епопеи. Изобщо целия порой от подобни събития в книгата на царете стои на страна и между много сказания, откриваме образа на цар Соломон. Той живя бляскаво, богато, разкошно. Беше един от най-учените на своето време, най-мъдрия, самовластен господар, който умееше не само да управлява народа, но и да урежда споровете. Цар Соломон беше повелител, съдия и ако може да се каже и мъдрец. За нас не е интересно, какво място е заемал той в картинната галерия на еврейските царе. При това този цар е мъчен образ за перото. Водите на този живот, какъвто и вкус да имат са премного разлети и мътни, корито трудно би могло да се намери. Разрешението на един проблем в лицето на цар Соломон е нещо несъвместимо, не би се намерило място, къде да се смести. Имаме чувството, че този живот трябва да потъне в забрава, да изчезне дори от записа на природата. И ако си позволихме да се спрем на него, то е само затова, че искаме да съпоставим два диаметрално противоположни идеали за живота. Два порядъка, две убеждения. В сказанието се казва, че Бог се явил на Соломон, когато трябвало да поеме короната и жезъла и го попитал: Какво желае? Той отговорил кратко: Мъдрост. Велико нещо е мъдростта. На земята няма думи с които да се опишат скритите съкровища, блясъка, красотата. Мъдростта е висок връх, като истината. Човешката душа нямаше да престане да копнее за двете, независимо, че те стоят толкова далеч и на такава висота. Соломон е знаел - мъдростта, това значеше обилен извор на светлина. Той познавал народа -“упорит и жестоковиен”, наречен още от Мойсей. Как щеше да се справи с този народ, за да го води и управлява трябва му мъдрост. Той не пожелал нито богатство, нито слава, нито сила. Загрижен за големите задачи, които го очакват, той намирал, че най му е било нужно мъдростта. Моментът е необикновен. Той представлява важна точка, която събира пътищата на две същества. Спираме се на този момент, за да съпоставим образите след това. Срещата е епохална - един епохален миг от живота на Соломон. При обикновения човек, нека да е с царски сан и корона на глава слиза Великото по някакво странно и благоприятно съчетание на звездите към него благоволява милостта на Бога. Соломон е запитан, какво желае. Изпълнението на желанието му нямаше да закъснее. Защото, какво е то, едно човешко желание пред щедростта и богатството на най-богатия? Соломон не имал време дори да си поеме дъх. Дайте му, каквото е пожелал. Човек никога не може да опита плодовете на своите желания, докато не ги постигне. Най-добре учи човек, когато се учи от собствените си грешки. Само мъдреците се ползуват от чуждите грешки и опити. Няма да се спираме на блясъка на един живот преминал под знака на този велик принцип - мъдростта. Лъчите на мъдростта обогатиха живота на : - Соломон. Мъдростта му даде и сила, и власт, и богатство в последна сметка и неувяхваща слава. Царицата Савска от краищата на земята бе дошла да види Соломон и неговата слава, като цар и като мъдрец. Той бе успял да задържи всичко това съкровище и народът имаше за какво да го величае. За нас и това не е важно, нищо от съкровищата с които природата го обсипа не е интересно, най-малко те могат да ни привлекат. Соломон се смята като един от посветените на своето време. И ако би живял по времето на Христа, би се наредил в семейството на Неговите ученици. За Соломон Учителят казва: “Не е знаел, какво да иска.” Соломон трябваше да притежава любовта на баща си, копнежа на Самуила към истината, чувството на правда като Натана, и най-после трябваше да има светлината на ученика, за да улови епохалния миг и да знае какво да иска. Той беше застанал пред Великата Реалност, трябваше да разбере, че възможностите са неограничени; най-богатият го въвежда в Своите владения и му казва: Искай, Избирай. Правят му велика милост, показват му голямо внимание, предлагат му царски дарове - покажи, че си достоен за тях, че си цар отвътре и искай по царски. “Искайте и ще ви се даде” е малка магическа формула, която Соломон трябваше да приложи в пълнота. Не трябваше да каже: Само това. Мъдростта ми стига. Мъдростта беше меч с две остриета, беше море с дълбоки и опасни въртопи, беше красота, която криеше своите съблазни. Затова и пътя на този помазан цар се оказа много труден. Животът му приключи с минус. Задачата дадена като на ученик, остана нерешена. Жените чрез които искаше да се домогне до същината на живота и оттам до любовта, нищо не му дадоха. Те в голямото си мнозинство бяха свидетелство, че изпитът не беше издържан. Нищо не вложиха като ценност, нищо и не получиха от него. Той завърши живота си като уравнение, чийто неизвестни никога нямаше да престанат да го гонят и вероятно с вековете задачата щеше да го чака. Мъдростта не е достатъчна. Спряхме се на този пасаж от историята на този забележителен цар, за да обобщим сборовете и стигнем до най-свежата идея, която Учителят ни поднася като ярък синтез на новия живот, новата основа и новия идеал към който трябва да се стремят всички, независимо дали са короновани личности или обикновени хора. В историята на Соломон е събрано всичко, което миналото, неговото време би могло да му поднесе. Той беше при това мъдър, много мъдър но не успя да стане мъдрец. Нещо не му достигаше. Мъдрецът е богат отвътре и притежава още нещо, короната на мъдреца не е украсена само е един бисер. Величествен миг и величествена среща. Небето се разкри за първи и за последен път през тази епоха, за да покаже своята щедрост и своето величие. Какво желаеш? Мъдрост, Господи! Дайте му я! Завесата пада и животът се развива като лента. Всичко е четливо написано на разбран език, писатели и учени се постараха да ни я дадат в детайли. Не премълчаха нищо. Премълчаха само своето мнение. Никой не им го поиска. И ние няма да го дадем. Нека този библейски цар спи в своята неувяхваща слава. ' За нас е важен само момента. Ние сме обикновени хора и от целия блясък на Соломона бихме си пожелали едно единствено нещо. Нищо не привлича нашия поглед, нито богатството му, нито дворците и целия разкош вътре, нито хилядите таланти злато, сребро, нито славата, нито знанието. Привлича ни само краткия миг - срещата. Искаме тя да не бъде неповторима. Да, бихме желали тя да се повтори, да се съберат и съчетаят звездите пак, от безкрайността да се чуе копнежния ни вик - да слезе Великото при нас и да ни попита: Какво желаете? Колко странно и дръзко звучи това, колко несъвместимо, изпълнени с упрек книжниците биха ни погледнали и биха казали: Какво светотатство. А ние спокойно и уверено бихме отговорили: Не знаят ли те, че времената са други, не знаят ли те, веят топли ветрове и прелетната е прекосила нашия небосклон, предвестница на новата пролет; не са ли чули те за големите полети на човешкия дух, победата на най-високия връх на земята, прелитанията над космичните пространства, откриването тайната на веществото? И всичко онова, Което се случи на земята в края на миналия век и през първата половина на настоящия? Имаме пълно право да бленуваме. Копнежът за такава среща напълно отговаря на нуждите и въжделенията на нашето време, напълно съответствува с онова, което се случи на земята. Заслушани в призива на епохата и в сказанията за новото, което пристъпва прага на нашата земя, ние имаме право да приближим великите идеи до нас и да им дадем пълен израз. Учителят казва: “Ако ме попита Господ, какво искам ще кажа - Искам Твоята любов, Твоята мъдрост, Твоята истина, Твоята правда, Твоята доброта да пребъдват винаги във мене. И продължава нататък - Сега вече знаете, какво да искате, казах ви го. Искайте, защото в продължение на десет години Бог ще се яви на всички. Бъдете готови да поискате същото.” Думите звучат живо и топло като обещание. Хоризонтите са безбрежни и чисти. Видимостта е голяма. Те щяха да се приближат до нас и небето с всичкото си великолепие щеше да ни гледа сякаш в очите. Слязло при нас, светещо и възхитено, защото един прекрасен и здрав път беше очертан - пътят на ученика. Копнежът на човешката душа, жаждата на ума и сърцето щяха да получат своя полет и човекът с компас в ръка щеше да се спусне на далечно пътешествие. Нека не е цар, човекът щеше да бленува за този миг и за тази среща с Безконечността и щеше да знае какво да иска. Мъдростта само не стига. Сама в ръцете на несъвършения - жител на планетата земя тя можеше да го спъне, да го похаби, да го погуби. Не, не, мъдростта само не стигаше. Един бисер не беше достатъчен, а нужни бяха пет, пет бисера чисти, прозрачни, топли. Пет бисера, които красят петте върха на пентаграмата. Човекът беше пораснал и не можеше да се задоволява само с един. Соломон беше минало, ученикът, животрептящо настояще. Сега той искаше всичко - вечните ценности в пълен брой, искаше по царски. Изправен пред най-богатия, той имаше право. Великият момент не биваше да бъде пропуснат. Хилядолетията бяха отшумели и на човека му предстоеше да получи истински царски дар. “Искайте и ще ви се даде”. Великото не дава на половина, когато ученикът застава със дълбоко смирение и любов. “Вече знаете какво да искате, казах ви го.” Времето е относителна величина. Ние не искаме да коментираме и не питаме за календарните данни. Ще си позволим само да кажем, че тия години десет на брой, представляват цикъл - кабалистичен знак, който може да се удължи, може и да се съкрати. Зависи от ученика, както се случи и със Соломон - зависеше от него, да получи едното или петте.

8. КОНТРАСТИТЕ Колко е вярна земята на себе си и на закона разбира се. Каква изумителна точност! Едно разписание неизвестно от кога стои там и направлява нейното движение. Имаш усещането, че зад него стои нещо величествено, което поетите наричат различно и стига до нас като богата хармония. Човекът не само обича земята, не само я изучава, но успя някак си да я приближи премного до себе си и да намира вътре в себе си отразен нейния лик. Отражението го пленява и сърце срещу сърце човек откри тайната, че си прилича много с нея. Тя има път и орбита, има си и скорост, има си и ос в календара на вечността тя отбелязва епоха и от денонощието образува малките и големите интервали, защото зад оста и вън от нея има нещо друго, което определя нейното движение - слънцето. След най-кратката разходка, която ни подарява блясъка на деня и красотата на нощта, идва дългото пътешествие около слънцето, което ни подарява четирите годишни времена. Кръговратът на времето ни запознава с разнообразните аспекти, развежда ни из големите зали на природата и ни открива интимните тайни на една обич, която ни гледа от нежната розова пъпка, от разтопения поток и от алените отблясъци на удължения ден, които обилно като светещи ручеи текат през един сезон. Земята е вярна и топла, прецизна в своите задължения, неуморна в своите пътешествия и шетня, за да пристига при нас точно на определеното време, претоварена от блага, споходила нашите детски сънища, когато на нашия паралел властвуват снеговете, които обличат добрия и щедрия Дядо Мраз. Този ден - частичка от големия годишен сбор, за разлика от всичките останали дни носи име познато, сърдечно, което пишем с главна буква - Нова Година. С какъв трепет я очакваме - свикнали сме да я посрещнем тържествено и да й устроим топъл прием. Може би затова, че той започва победоносно, като млада небесна армада, претоварена с онова, което за зла участ на реалистите е претоварена с неща “нереални”. Да, с надежди, с блага, с неоткрити тайни, с неовладяни съкровища. Тя идва малко преди полунощния час, така е прието, дочакали сме я будни и развълнувани, посрещаме я на прага с копнежен вик. Има хора по света, които умеят да се радват на “нереалните неща". Казваме - различно е съчетанието на звездите и тайната на числата ни гледа предизвикателно. Кабалистите тълкуват - тя, Годината е винаги нова, различна, богата или бедна, щедра или скържава, ала винаги натоварена с един малък незнаен плюс, който бележи вечния път на нестихващия прогрес. Кого ли обогатява тя и пред чии порти слага своите дарове. Човекът я чака с трепет, от незапомнено време е било така. Години много и различни. Така е, Земята има ос, а движението й около нея ни дава идея за нощта и деня, за светлината и тъмнината, за радостта и скръбта, за доброто и злото, за приятното и неприятното, за хубавото и грозното, за бялото и черното - контрастите. Те са там неумолимо вкопчени в нейната кора, за да се разпрострат след това свободно като неизбежни части на нещо цяло, а вътре в нас да се превърнат на скъпо платени уроци, които ни преподава великият учител - мъдростта. Денят и нощта, тая миниатюрна частичка от вечността, вихрено и властно тя въвежда своя ред без да ни пита, без да се споразумява с нас. Земята сякаш ни казва: Аз върша своята работа, имам си ос, не мога да не се въртя, затова и не мога да заповядам на дървото да няма сянка, не мога да заповядам на слънцето да не залязва никога, нито на звездите да не изгряват никога, нито на годишните сезони да не пристигат на определения час и да се съобразяват с човешките планове. Невъзможно е това. Ще се подчиниш на моя ред, ще се съобразиш ти с него и ще го търпиш. Само глупците искат да създадат свят без сенки, свят без контрасти, свят без оная цяла поредица, която по-горе изредихме. Глупците се опитват от векове и все напусто. През различните времена, за прикритие вероятно, те носели различни имена, идеята им обаче винаги е била една и съща - неосъществима и в основата си нереална. А много се стараеха тя да носи тъкмо това име - реално, то звучи симпатично и някак си вечно ново. Много искат да направят един свят по техен терк, ей такъв например - без сенки. А сянката, както е известно дори и на глупците ги следва неотклонно, нищо не може да я унищожи и тогава контрастите излизат на яве и им стават отлични учители. Земята има ос, а на небето грее слънцето, което ни се струва, че пътува и от тая видима измама добиваме представа за вечното движение, с което сме съгласни да го има навсякъде, но не и в порядъка на глупците. Но нека се върнем на Земята. Да, тя е така построена, така е било решено да бъде построена. Който не я харесва да даде свой план. Астрономите я обичат такава, каквато е и направиха нечовешки усилия да я разучат в детайли, като не спряха само на нея, а на целия мир в който тя е потопена като в искрящ океан. Направиха само едно малко опущение /единствен Фламарион прави изключение/, но това е друга тема, да астрономите - учени не се докоснаха до душата на Земята, не обелиха зъб за нея. Какво представлява денонощието, какво представлява годишния й цикъл, слънцето и великото зад тях, удара и пулса, ритъма и диханието, неща в които се спънаха всички, за да не открият скрижалите, които раждаха идеите и съхраняваха великите тайни за които човешкия дух вечно копнее и които непременно щеше да си ги потърси. Великите архитекти успяха, обаче, да превърнат земята на идеално училище, което връчи в ръцете на човека буквар като му каза да чете и разчита великата наука на контрастите, чийто начален езиков белег бе различаването. Когато се научи да различава, а се научи само за това, защото контрастите съществуваха, човекът започна да мисли, да чувствува, да расте, да учи и да открива сходството си с тая планета, която избра за своя родина. Земята и човекът приличаха си по много неща, а най-вече по движението, което в основата си вечно и неотменно криеше контрастите. Човекът са движеше около своята ос и около слънцето, около своята душа и около Великия Дух на природата, Великата Разумност, Великото Слънце извор, чийто живителни струи подрастваше, поеше и освежаваше човешкия дух. Величествен е моментът, когато човек осъзнае безспирния поход около центъра - началото на дълбок, вътрешен живот, който ражда денонощието, годишните времена и Новогодишните мигове, които капка по капка отливат големите духовни съкровища, за да станат достояние на човешкия ум, сърце и душа, копняла през вечността за тях. Кога и откъде започна възхода? О незапомнен миг, от контрастите. Един необозрим ред стои като израз на мъдростта, която реди разписанията и уточнява резултатите. Човекът е научил великия урок да различава не само багрите, не само сянката от предмета, но и доброто от злото - първият удар на мъдростта, която го докосва с магическия си жезъл. Зад нея стои нескончаемия приток на живот, на светлина и един закон блести, закон на който и земята и човекът се подчиняват. Не може тя да не се върти. Не може човек да живее истински, ако не приведе в движение своята ос и пътешествията около слънцето. Само тогава човекът разбира езика на контрастите и започва началото на духовния живот. Не се утолява глада и жаждата на човека, ако не реализира духовния си живот. Нека това слънце да е невидимо и незнайно. Душата повела в душата си частичка от огъня на безсмъртието, никога не се лъже и вечно се стреми към своя център и към Великия Център на Битието, както земята е точна и вярна на великото си разписание. Контрастите помогнаха на човека да различава, да пресява, да избира. Те му помогнаха да се ориентира правилно в един сложен свят, какъвто представлява земята. Ликуващата душа се устреми към това слънце - Великата Реалност, за да се насити на светлина, на топлина. Движението реализира великата идея, която стана съдба и звезда по пътя на човека да познава и да различава в света на голямото разнообразие, в света на сенките, в света на хаоса искрите в нощта, светлините, които щяха да му покажат изворите на доброто, сияющия лик на истината, красотата на свободата и вечното слънце на мъдростта. Движението реализира великата идея-земята се превърна на училище, човекът на ученик, контрастите на система, за да подарят на човека искрящата светлина да търси и да открива.

7. ЖАЖДА КЪМ ЗНАНИЕ Устремът ни към знание е устрем към мъдростта. В света съществува един обикновен живот, където формите на мисълта са статични. Езикът с който си служим относно светлината, за тези хора звучи неразбран и чужд. Тези хора мислят елементарно и не са успели да преживеят краткия и великолепен миг на самовглъбяването. Затова и реалността за тях не е реалност. За тях всичко е ясно, просто, не е нужно човек да мисли и троши ума си. Те не се вълнуват, когато земята се облива със светлина, те не реагират и когато живеят в пълна тъма. За тях не е интересно да знаят, че целия органически мир почива върху принципа на светлината, принципа на мъдростта. Как ще ни разберат те, когато се докосваме до скрития смисъл на живота и се опитваме да се изкачим на високите върхове на познание, което привлича погледите само на известна категория хора? Ние казваме и с не патетичен глас, макар че идеята е облята в красота и блясък. Светлината е ручей от дълбокия извор на мъдростта. Светлината от слънцето прониква живота, без слънце животът на земята би пресекнал моментално. Но човек само физически ли живее? Мъдростта е слънцето, което поддържа духовния живот на човека, лъчите на това слънце проникват всичките клонове на културата. Така е, без светлина всичко би пресекнало моментално, също, както на физическия свят. Никой не иска да умира, нито физически, нито духовно. Страшна е физическата смърт за човека, но колко по-страшна е духовната. Жаждата към знание не е нищо друго, а безспирен устрем към извора на мъдростта. Хора, които жадуват за тази вода се различават - имат отличителни белези. Те живеят, живеят вътрешно, богато. Жизнена необходимост за тях е не само обикновената светлина отвън, но и тази, която идва отвътре. Тя е като въздуха и без нея те се чувствуват мъртви. Затова, както в миналото, така и днес мъдростта упражнява огромна привлекателна сила - истински магнит. Единствено тя на земята ражда светлина и подарява на човека знанието. От никъде другаде човек не може да получи тази светлина и знанието би останало само далечна и неосъществима мечта, ако той не се домогне до изворите на мъдростта. Единствена мъдростта уталожва жаждата на човека към знания, единствена тя внася светлина и осмисля живота с всичките противоречия, страдания и конфликти, за да предаде на края - съдържание, смисъл, красота, израз. Мъдростта съдържа необходимите елементи при които се изгражда духовното тяло на човека, което на изток се нарича “будическо”. Всичката дейност на Великите Учители още от древността, като се започне от Атинските философи, до тия на изток и до дълбоката проповед на Христа и ония до наши дни и до Учителя е била насочена единствено да задоволят жаждата на човешката душа. Човекът копнее за мъдростта, жадува за светлина, за знания, защото знанието, светлината правят живота разбран, лек, приятен, смислен. Мъдростта поддържа равновесието на живота, поддържа онова, което наричаме ред и порядък. И ако на Земята дори и в обикновения живот на известни хора намираме зачатъци от ред, то причината е пак в мъдростта. Тя подхранва и укрепва идеите, тя е която дава тласък на творческите сили на човешкия ум и дух. Първа тя ни запознава със светлината. Без мъдростта в един свят би било така тъмно, както на земята без слънце. Човекът се познава по жаждата и устрема към светлината, към мъдростта. Жалко, че на Земята не всички обичат светлината, защото още по-жалко не всички могат да живеят в светлината. Както на Земята се срещат червеи и животни, които не могат да живеят на светлина, за тях нощта и скритите пазви на земята представляват техните жилища, така също има хора, които не обичат светлината, които живеят в тъмнина. “Те не обичат светлината, те не обичат най-вече да им се говори за мъдростта. Те бягат, когато се говори за мъдростта. Защото светлината ги убива, покосява ги.” Вековните борби, които съществуват на Земята от памтивека до наши дни, не са нищо друго, а израз, че на Земята една внушителна част, тя не е по-голяма от другата, разбира се, живеят на тъмно, също като ония червеи, които умират моментално, когато излязат на светло. Насилието над човешката мисъл, цялата отявлена система на борба с убеждения, идеи, разбирания, вечния страх на сатрапите, издевателствата над учени, над реформатори, над приятелите и доброжелатели на човечеството, не е нищо друго, а свидетелство за съществуването на това семейство -биологически вид на членове, които водят непримирима борба със светлината, с мъдростта. От убийците на Сократ, до книжниците, които изковаха кръста за Христа, и до всички разновидни форми на насилие, жестока и отявлена борба с идеите на хората, не е нищо друго, а липса на любов към светлината, липса на отношение към мъдростта и живителен копнеж към знанията. Те не подозират дори този живителен и дълбок извор, чийто струи възрастват и творят хилядите форми на живота и красотата. Положението на един народ и на Цялото човечество става най-тежко, когато соковете на мъдростта престават да текат. Сушата от светлина е по-страшна от тази за водата. И нещо повече, тя е израз на голямото безводие в умствения, сърдечния и душевния живот на човека. Мъдростта е източник на светлина и знания. Тя е един от великите принципи на живота в цялата Вселена. Тя е хранилница на ума, тя ражда идеите, тя оплодява творческите възможности на човека, тя дава импулс на учените, тя вдъхновява поетите, писателите, тя е ключ, който разкрива света отвътре. Тя е слънцето в света на душата. Срещу нея водят борба само хора - червеи, които умират при светлина. Без светлина, без знания, без мъдрост, животът е неразбран, той губи смисъла и тогава се ражда хаоса.

6. НОВАТА МИСЪЛ Велик момент от живота на човека се смята, когато той е бил осеян с първата мисъл. Откриването ума и мисълта бележи епоха, когато той вижда обективния свят не само с помощта на сетивата си. Той долавя скрития живот и смисъл на всички явления и процеси, като достижими неща за неговото вътрешно виждане. По такъв начин той се домогва до възможности, които по • един чуден начин щеше да му разкрие реалността. Бавно, естествено и строго методично той се домогва до блестящите съкровища, които наричаме познание. Скритата причина стига до неговото съзнание, явленията получават своя строен ред и хармония и той разбира, че чудесата не са били чудеса, стихиите не са толкова страшни, защото той - човекът може да намери средства не да се пребори с тях, но да се предпази от тях и да използува скритата им мощ. Над всичко имаше нещо, което беше по-силно, едно оръжие с което природата го беше въоръжила и с любов му го беше връчила, за да победи всичките си злополучия и беди за да излезе на двубой дори и със стихиите, оръжие и ключ с който можеше в последна сметка да открие всичките тайни в които беше потопен. И този магически ключ не беше в някоя далечна и недостижима страна, не беше заключен в някакъв чертог на магесник, не беше и шеметен връх, а стоеше изумително близко до човека, здраво закотвен и заключен, защитен по всичките правила на изкуството в една здрава коруба, каквато представляваше черепа, а вътре в него нещо страшно устойчиво наречено мозък. Човекът притежаваше ум. Откриването и манипулирането с ума е величествен поврат във еволюцията на човека. Магическият ключ почиваше в ръцете на човека. Човекът трябваше да научи изкуството да си служи с него. Изкуство беше да се мисли. Нямаше нищо по-забележително от това. Цялата по-нататъшна възпитателна и образователна система щеше да почива върху тази цел и насока -да доведе човешкия ум до най-висшата степен на развитие. Благодарение на човешката мисъл природата е откривала наред със страшния си лик и своите съкровени тайни. Природата обича трудолюбивите, умните, способните, търпеливите. Съкровищата й пред тях само се разкриваха. Човекът можеше да се ползува неограничено от нейните богатства. Така са били открити законите на физиката, силата на водната стихия, чудото на електричеството, тайната на атома в последно време. Развитието на мисълта извежда човека от тъмата на небитието, за да го направи господар в един свят на мисъл и на творчество, където той можеше да постигне въжделенията на душата и сърцето. Човекът се домогна не само до чудесата на техниката, не само до високите върхове на много научни дисциплини, не само до всичко онова което той можеше да обхване с помощта на сетивата и на уредите, а и онези тайни, които лежаха вътре в него, за да дойде в жив контакт с психичното, света на духовното, което идеалистите наричат по реален от видимия, реалния, светът на Платон и Христа, които бяха приели древната формула - “Както е горе на небето, така е и долу на земята.” За тях първообразите бяха нещо реално, по-реално дори от тези, които се виждаха с просто око. И ето, че както модерната наука се домогва до принципи и закони, засягащи физическия свят, така също една неофициална и непризната наука днес, открива тайните на човека, този човек неизвестния, непознатия, вътрешния съхранил богати залежи в ума, в сърцето и волята на човека - истински рудници, които предстоят да бъдат открити. Премного е бил зает човекът с рационалния си ум и премного очарован от тайните на природата, за да има време да обърне погледа си и навътре, където се изискваше нови методи и нов стил на работа. Двата свята външния и вътрешния представляват едно цяло, нужно беше само те да бъдат разграничени, по отделно проучени и в последствие синтезирани. Защото, какво е тялото без дух, както и дух без тяло? И както не можем да отречем живота на тялото, така също не можем да отречем и живота на духа. Проникнала веднъж човешката мисъл в тайните на природата, нямаше да се задоволи, докато не се домогне и до тайните на живота - сложния живот на душата, на сърцето, на духа, където нещата лежаха реални както и на физическия свят. Тогава идва акордирането, настройването на най-финия инструмент човешкия ум, според законите на висшата хармония. Нова мисъл прониква в ума на човека, нова светлина го облива, хоризонтите се разширяват, променя се неговото мислене, оттам и неговото виждане. Тогава човек се домогва до правата мисъл, чрез която вижда нещата в техния чист първообраз. И както тогава, когато човешкият ум открива обективната истина в материалния свят бележи епохален миг, така също епохален е и когато се докосва до духовния свят, за да прави своите открития, момент, когато тайната на живота стои ярка и недвусмислена пред вътрешния поглед на човека. Въпрос не става вече дали съществува или не Велика Разумност, която направлява с еднаква любов и сила и физическия и духовния живот на човека. Изживеният процес прилича на новораждане. Трудно може да се изрази с обикновената човешка реч великото, което се случва с човека, затова и Христос навремето казва на Никодим: “Ако земните работи не разбирате, как ще разберете небесните.” “Може ли стар човек да влезе наново в утробата на майка си и да се роди втори път?” Христос има предвид новото раждане, новото виждане, новата мисъл, която като фар ще освети глъбините на скрития живот, живот на душата. Този процес прилича на възкресение. Новата светлина не е нищо друго, а елемент на новото, което идва в света, новото в развитието на човека, който минава в нова фаза, нов етап по време, когато материалистичната мисъл се сили да задуши зародиша на духовното, грижливо посято в човека, вътре в неговите съкровени глъбини, познато и наглеждано и съхранявано от древността от великите Учители и приятели на човечеството. Решителен е поврата, който настъпва с идването на Учителя, Който се обръща с лице към важните проблеми свързани с дълбоката, вътрешната същност на човека, където един живот като цвете, като житен клас никне, зрее, благоухае. Никой друг преди Учителя не е говорил толкова много за ума и за сърцето на човека, за мислите и чувствата, строго поставени във видове и категории, разграничени и определящи единствено те, пътя на човека, живота му, еволюцията му. Цялото учение на Учителя е насочено нататък към великия процес на новораждане. Зад този процес стоят мислите, чувствата, желанията, постъпките на човека. Следователно, всичко това трябва да бъде облято със светлина - нова, обилна, която да въоръжи човека със знания, за да бъдат прерязани пътищата на невежеството, трябва да бъде въоръжен с методи как да облагороди сърцето, за да бъдат прерязани пътищата на жестокостта и безлюбието, трябва да научи изкуството да живее по нов начин. Новите методи, съобразени с живите закони на природата, приложени в живота, дават не само новата светлина, а дават основата на новата мисъл - важен момент от духовното развитие на човека. От човека и от ученика се иска само работа, учение, приложение, за да гради и изпълни междините на мисълта, за да изпълни със съдържание паузите и в резултат се получи стройната система на новата мисъл. В нея ще функционират лъчите на новата светлина. “Мислете, работете - казва Учителя - онова, което ви давам ще ви послужи като скеля на новата мисъл.” Колко е възможен и лек, процесът на строителството, когато план и материали чака човека. Методът на Учителят е бил винаги творчески - не готови знания, а откривани, придобити, изработени с усилие, с работа и труд. “Размишлявай - казва Той - и всеки ден овладявай по един слог от великата наука, всеки ден притуряй по един малък плюс.” Само тогава човек се издига над обикновения живот, изкачва се нависоко и стъпва там, откъдето се открива хоризонта в пълна видимост. Човек вижда, че Земята е светеща, светлина прониква и в него, за да направи от човека не само господар на природните стихии, но и на тия, които лежат вътре в него, неовладени и неорганизирани. Новата мисъл подразбира нова сила, нови ключове с които човек ще се спусне не само на опасно презокеанско пътешествие, не и в стремителен поход към шеметните планински върхове, а ще се спусне в глъбините на собствените си глъбини и височини, да овладее и познае един свят, където хората ще се движат не чрез пипане, а чрез виждане. Това означава идването на новата светлина, за която Учителят говори.

5. ВИДЕЛИНАТА Думата я няма, няма я никъде, нито в етимологическия речник, нито в синонимния. Би трябвало поне там да съществува. Един от авторите е проявил малка грижа за нея, не я е захвърлил в стъгдата, както другите, например тези от БАН. Спряхме се на думата, защото нейното детрониране има далечна история. Когато попаднахме на евангелския текст, където думата би трябвало да блести, видяхме, че тя от новите преводачи просто бе изхвърлена – нямаше я никъде. Вероятно тя е била сметната като ненужен дубликат и след като имаш друг по угледен израз, от нея нямаше нужда. Не правим сравнения на текстовете и новата стилизация на Евангелието не ни е тема сега. Уверени сме, че много пасажи са добили “приличен вид” за сметка на съдържанието и аромата на евангелската мисъл. Но издателите са свободни, а изданията няма да спрат до едното. Въпросът с думата виделина стои другояче. Тук вече не става дума за промени и за стилизация, за да се получи модернизиран превод на български литературен език. Работата е по-дребна, просто една дума е изпусната, като нещо ненужно, което няма никакво съдържание. В първата глава от евангелието на Йоана думата виделина я няма. Тя е заменена със светлина. Съставителите могат да се усмихнат снизходително, речниковите автори да махнат с ръка и да кажат: Не е беда. Всички изобщо ще погледнат на въпроса от високо и няма да се замислят дори, нито да се посвенят да кажат: Очистихме езика от една излишна дума, която има по звучна сестра. Защо да не заменим виделина със светлина. Не им идва на ум дори, че тези две думи далеч не са синоними. Те може да имат нещо общо, но това не значи, че тяхното вътрешно етимологическо и духовно съдържание се покрива. Любен Ненов прави стъпка към това съдържание, като слага преносния смисъл след думата, наричайки я просвета, просветление, култура, когато новият превод на Библията с един замах я изхвърля, за да унищожат онзи евангелски дъх, който владее в страниците на писанието, дъх, който идва отдалеч и ни разкрива нещо, което е премного красиво и живо. Да намалят красотата на този стил и патос, който първите преводачи усърдно са гледали да запазят, е било цел на съставителите. Много неща от подобен род могат да се направят от езика на един народ, но какво ще стане с фонетиката на този език, с мекотата и звучността, нюансите, това са проблеми, които не всеки може да разреши. Усетът към звучността на един език е дарование, което трябва да притежават всички, които имат работа с литература. Думата виделина има свое специфично съдържание, изразителност, своя лична индивидуална физиономия. Лесно е било на всички да я ликвидират. Защо да не бъде заменена тя с разбраната и познатата - светлина? Да владееш в пълнота един език е истинско изкуство. Ние нямаме претенции, че го владеем перфектно; в писанията си като творец можем и не можем да си послужим с някоя дума, но когато под ръка са речниците, никой няма право да кастри езика, още повече, когато се касае до такава книга като Библията и още повече, когато се касае до думата виделина. За липсата на тази дума би трябвало първи да дигнат глас ония, под чиято благословия излезе книгата. Четирима църковни отци с висши санове, които се занимават само със Свещеното Писание са показали пълно неразбиране и неосведоменост по съдържанието на тази дума, която трябваше да си стои на мястото си. За тях може би времето е погълнало блясъка на това съдържание. Но думите лесно не губят съдържанието си. Думата и днес стои цялостна и жива. Тя не може нито да бъде изхвърлена, нито заменена, тя има нещо, което не се покрива с думата светлина. Светлина е едно нещо, а виделина съвсем друго. Когато си позволяват уеднаквяването, показват своята неосведоменост и най-вече своята духовна празнота. Те не разбират съдържанието на тази дума, която намират, че по нищо не се различава от своята посестрима. Границата и разликата е едва уловима, защото там, където светлината спира своя ефект, започва виделината. В първата глава на Евангелието от Йоана, думата изобилствува -стария превод, в новия тя е заличена като с гъба. Ще цитираме само 4 и 5 стих: “В него бе живота и животът бе виделина на человеците и светлината свети в тъмнината и тъмнината я не обвзе.” В новия превод думата е заменена със светлина. Каква светлина, коя светлина? Светлината на физическия свят? Животът на Непроявения Бог изявява тази светлина - живот. И тъкмо този живот е виделина. Виделината е която свети в тъмнината. Коя тъмнина? Която ни пречи да намираме живота, да намираме Бога. Виделината е нещо живо, непреривно, нескончаем процес на просветление дълбоко някъде в душата на човека, в сърцето, в ума. Виделината е като величествен лъч, запалка, която ни помага да доловим скритото, великото в казаното, в живота, в целия материален и душевен мир. Тоновете на виделината са меки, топли, светли, никога не можем да ги забравим, те ни помагат да вникнем в нашата интимност и да прозрем връзката с Великия живот, тя ни помага да влезем в контакт с великата Реалност, тя ни помага да се задълбочат нашите представи за духовното. Виделина е онова, което наричаме проблясък, мигновение, светкавица, благодарение на което гения долавя великите идеи и тайни, композитора - мелодиите, поетите - магията на поезията, учените тайните, а жадуващия за истината - Безбрежността. Светлината е един вид физическото тяло на виделината. Тя е по-богата, по-мощна с по-висши вибрации, които отвеждат човека до изворите на духовния живот и до вътрешната красота на идеите; тя му показва върховете на любовта, на мъдростта, на истината. Чрез виделината ние идваме в контакт с великото, идейното в света, което говори на ума, на сърцето, на душата. Думата виделина е по-силна от думата светлина. Произходът на тази дума не е физически, съдържанието й не е от земен произход. Двете думи не се покриват. Човек, който направи това, показва, че не разбира вътрешния смисъл на онова, което наричаме духовен живот. Човек трябва да разбере по вътрешен път, за да вникне в съдържанието й. За да се разбере и преживее тази дума нужно е духовно зрение. Много е богата тази дума, богата и жива, за да може с един замах да се изхвърли на езиковото бунище. Да се направи това, значи да се нанесе сериозен удар върху езиковото съкровище, което непрестанно трябва да се обогатява, а не да се ограбва и унищожава. Думата е свързана пряко с мъдростта, като най-висок връх до който човешката мисъл може да се възмогне. Без виделина мъдростта е недостъпна за човека.

4. В СВЕТА НА ИЗМЕРЕНИЯТА Колко хората са различни! Животът прилича на кръстопът, където се пресичат безброй пътища. За всеки човек един път, една философия, един светоглед според който мисли, чувствува, действува. Хората са толкова различни, не само поради това, че са родени в различен час, не поради строежа и реда на клетките от които е образувано тялото, не и поради съчетанието на звездите, които определят съдбата на човека, а и поради усилията, които човек прави, за да промени или смекчи тази съдба. Усилията при отделните хора са различни. У някои те са големи, при други по-малки, някъде нищожни, а понякога те не съществуват. Всичко е до степента на съзнанието, казват ония, които се занимават с наука за душата. Тогава идва математиката, идва геометрията и неусетно многомилионните видове хора се нареждат в стройна редица, поредица от геометрически елементи и класификацията им слага етикет. Науката за измеренията, която държи в напрежение учения свят, става близка и някак си разбираема дори и за обикновения човек. Никога проблемите от висшата математика и физика не са заставали толкова на преден план и не са вълнували умовете на хората, както през двадесетия век, който погълна спокойствието и сънната дрямка за благополучие и семейно щастие на миналия век, когато дворовете се пълнеха с деца, когато жената сновеше непрекъснато от кухнята до люлката - безвъзвратно изминато време, когато до късна нощ майката преплиташе петите на чорапите, както днешната жена сега до късна нощ разучава тезисите за измеренията или нещо друго от света на техниката. Да, хората бяха различни и се движеха с различен темп. Ритъмът определяше всичко, най-вече мисленето, а след това и живота. Всеки си беше избрал един геометрически елемент и като на стан тъчеше съдбата си. Не беше важно кой беше този елемент, важното беше движението, вихъра, който изразено с езика на математиката определяше измеренията. На физическия свят те бяха познати, уточнени и сведени до разбирането на средно образования човек. От пръчката, с която момчето играеше на конче, до правоъгълника, начертан с тебешир върху каменните плочи на които момичето играеше дама, до различните чаши с които децата пиеха мляко, измеренията до които човек беше стигнал с помощта на сетивата стояха ясни, познати, конкретни. Това познание, обаче, не пречеше на хората да се различават. Трите, познатите измерения не лежаха само отвън, като понятия, те бяха средство само чрез което се измерваха дължините, широчините и дълбочините на видимите предмети. Измеренията бяха живи и те циркулираха не само на физическия свят, до тях не се стигаше само по пътя на нашето зрение, те проникваха невидимо и незнайно света на мисълта, на идеите, на философията. Хората построяваха живота и живееха върху тях. От измеренията зависеше всичко. Мислещото същество сякаш беше откъснато от земята и от цялата й предметност; геометрическият елемент изграждаха мислите, чувствата, мирогледа, живота, които се различаваха по простата причина, че измеренията бяха различни. Тогава изникваше главния въпрос - жизнения проблем за всеки отделен човек. Къде стоеше той, от какво се възпламеняваше мисълта, между кои точки и елементи според геометрията живееше той, с всичко това, което притежаваше стигаше ли до върховете на мъдростта? Измеренията се натрапваха с всичката неумолимост и точност - те определяха човека, те определяха мисленето, стремежите, идеалите и живота в последна сметка. Някои живееха с идеалите на първото измерение - правата линия, други с тия на второто измерение - плоскостта, трети с третото измерение -куба. Нека спрем до третото измерение, което познаваме, за да продължим нататък. Величествена е картината на живота не само със своите форми, линии и багри, а със своето безкрайно разнообразие. Трите измерения на физическия свят, богато изложение. Те определят красотата и преливащата хармония, идейното съдържание, те определят и човека в идейния свят. Мисълта тече различно, чувствата, постъпките, желанията също. Те определят човека. Тогава ние тръгваме към него и вече не го питаме къде е той, какъв е той, какво духовно богатство притежава. Както познаваме, че правата линия има едно измерение, квадратът има две, а куба - три, така също познаваме и човека, който може да живее в света на едното измерение, в това на второто и третото, четвъртото и следващите за които вече само можем да предполагаме по аналогия, че съществуват. Ние не сме математици, но знаем онова, което науката за устройството на Вселената предполага, а може би и скоро ще докаже - тя е построена върху числа, математически формули, точни, определени, хармонични. В бъдеще всеки човек трябва да бъде математик, не за да реди с точност бюджета си, или да изчисли урожая си, но за да преживее величието на един свят, който не се ражда от хаоса и от неумолимата необходимост, а е израз на велика разумност, на велика мъдрост, на велика хармония, където всичко от най-голямото до най-малкото е предвидено, като в един идеално устроен механизъм. Измеренията определят човека. Те са, които дават тон на живота. Дали човекът, който се грижи само за материалното си благополучие - до къщата, до дрехите, до хляба не е построил живота си върху първото измерение - правата линия. Този човек живее в едното измерение. Всичко у него е елементарно, строго материалистично, обикновено. Мислите, чувствата, желанията, делата се движат в един крайно стеснен периметър - като правата линия. Казано на философски език, той мисли само за себе си. Всички егоисти живеят в едното измерение. Те гледат само в една посока. За тях понятието широчина не съществува. Те са още и крайно посредствени до фанатизъм. Тесногръдието и фанатизмът са рожба на едното измерение. Човекът не се ражда, за да живее с разбирането и целите на първото измерение. В това измерение живеят и животните. Домогването на човека до второто измерение, подразбира велик момент от развитието, когато понятието широчина влиза в неговото съзнание като идея и той обхваща вече пространството, което лежи отдясно и от ляво и по такъв начин си изработва отношения с другите хора. Това е първия пробив в човека с едното измерение - раждането на моралните чувства и разширяването на мисълта и сърцето. Представата за пространство е представа за духовното преддверие зад което се крие третото измерение, където мислите и чувствата получават и второто си отличително качество височина и дълбочина. Раждането на науката, на философията, на религията, на изкуството се дължи на третото измерение. Вдълбочаването, размишлението, мисленето е резултат от навлизане в третото измерение, когато човекът е успял да овладее скритото в глъбините на небесния мир, в дълбочините на морето - най-високата и най-ниската точка на нашата Земя, за да се извиси след това до сферите на ума и слезе в дълбочините на сърцето. Велик поврат в процеса на мисленето и чувствуването, поврат и в човешкото съзнание. Третото измерение в човека ражда идеята за духовен живот. Нуждата от този живот става жизнена необходимост, за човека вече не е важно какво ще яде. Формулата: “Само с хляб не се живее” сега става близка, съкровено топла, опитва я ежеминутно, защото е преживял красотата на един живот за който е бленувал - свеж, красив, чист, вечно млад като планински поток, който е повел човека от тъмната сфера на едното измерение към светлите върхове на второто, на третото за да го разведе в нови и чудни светове, където ума не се насища на светлина, на мъдрост, сърцето на топлина на любов, душата на хармония и красота. Несравним е живота на третото измерение. Геометрическите понятия оживяват, за да покажат на човека идейния свят, който е проникнат от нови мисли, чувства, стремежи, идеали. Новият човек се ражда за ново разбиране на светлината, топлината, свободата. Степените на съзнанието ясно очертават и класическата лествица блести. Колко различни са хората и колко животът не е еднакъв. Измеренията стоят като стрелки и сигнали и определят до къде е стигнал човекът, какво е реализирал. Математиката е положителна наука. Най-новото в нея е откриването на IV-то измерение, което отбеляза революция във физиката. Каква непреривност съществува между науката и човека. Откриването на IV-то измерение докосна и него с пламтящата си главна и откри пред погледа му нови перспективи, нови шеметни върхове по които жадните за нова светлина и мъдрост ще тръгнат смело. Не сме учени, не сме хора на науката, в душата си човекът е поет а поетите често стигат до интересни хрумвания и си позволяват да правят понякога своите необикновени изводи. Четвъртото измерение като велико откритие блести ослепително; в науката се очакват чудеса, много чудеса. Чудеса се очакват и в човека, в неговия ум, сърце, в неговото съзнание. Чуден е света на идеите, където се надига не бунт, не революция, а една невиждана пролет, която ще открие нова страница в развитието на човешкото съзнание. И както първото измерение очерта границите на самосъзнанието, второто - границите на съзнанието, третото - границите на подсъзнанието, така и четвъртото измерение ще очертае границите на свръх съзнанието -великото, което чака човека, великото в чиято глъбина и дълбочина ще се потопи човекът; рядко цвете, чийто аромат ухае в пределите на нашата земя и очертава новото, което лети към човека - разцъфтяване на човешката душа. Не би се родил Айнщайн и на човечеството не би се направило такъв дар, ако в един свят човекът не бе узрял да се извиси до тая висота, където светлината беше разлята без мярка и където човек щеше да преживее дълбоката радост, че върховете лежаха победени; свърхсъзнанието като степен предполагаше именно тези върхове. Законите лежаха точни и величествени. Нека не отидем по-далеч, нека спрем до IV-то измерение, до този свят на обилна светлина, където човешката мисъл получава своето удивително качество да бъде права като перпендикуляра, чийто край опира до най-високите глъбини, за да добие представа за мъдростта и където човешкото сърце получава кристалната чистота на дълбокия планински извор - море и океан, където ще има място за любовта. В един такъв свят животът би изглеждал чудесен, примирил всичките противоречия и подарил на човека въжделените неща, идеал на нашето време, постижения за които нямаме представа. Може да се каже, че всичко това звучи като приказка. Ала математиката не е приказка, а положителна наука. Айнщайн не е мит и IV-то измерение не е мъртво и сухо понятие. В центъра стои човекът. Животът е неделима част от науката. Истината го докосва с магическия жезъл и поетите могат да му кажат с римувана или с немерена реч, вече не е важно. Един живот велик и светъл те чака, живот, който не подозираш, както през миналото столетие никой не подозира IV измерение и чудесата на атома. Думите на апостол Павел, големия мистик и певец на любовта, преди две хиляди години каза знаменателните думи: “Око не е видяло и ухо не е чуло, онова, което Бог е приготвил за човека.” Къде и кога?... Когато стигне до света на свърхсъзнанието, когато IV - то измерение стане основа на новия живот.

3. СИНТЕЗЪТ Идеята е основна. Учението почива на тази основа. Тя не засяга само живота на земята, а живота на цялата Вселена. Идеята е универсална и свързва в едно хармонично цяло в което влизат всичките явления от безброй светове и галактики. Трите думи са в състояние да изразят идеята - основата. Наричат се принципи. На нашия език носят имената Любов, Мъдрост, Истина. Не веднъж Учителят щеше да се спре на тях и не от една страна щяха да бъдат разгледани, нееднократно обяснявани, тълкувани, за да бъдат сведени до разбирането и възприемането от човека. Те съставяха ядката на учението, което Той проповядваше на света основните принципи, които бяха живи и притежаваха магическата сила да обновят живота отвътре навън. Никога на Земята те не са били така свързани в един общ синтез, действуващи обединено, пълно, едновременно. За да покълне, расте, цъфти и даде плод едно семе, не е достатъчно само да има влага, или само топлина, само въздух. В пълно единство тези елементи трябва да действуват едновременно. Законът е също, когато се касае и до развитието на човека. Животът се развива правилно само тогава, когато основните елементи на живота действуват едновременно. За живота на човека на земята не стига само едно от тях, например само въздух, само вода, или само слънчева топлина и светлина, или само хляб. Целият живот почива върху трите принципа. Какъв живот може да има, ако липсва любовта? Не е ли тя, която ражда живота, не е ли тя великият дух на Битието. Затова в полюсите на земята, където царува арктична зима с вечните ледове и снегове не може да се развие култура, цивилизация, живот. Любовта не е носителка само на физическата топлина и светлина, изразена чрез слънцето. Любовта внася живия магнетизъм, без който животът на земята е невъзможен и не само на земята, а във всичките светове. Цялата природа е проникната от любов. Тя съхранява родовете, тя регулира теченията, тя осмисля живота, тя е свещения огън, без който всичко що носи дихание на живот би пресекнало. Мощна сила е любовта. Малка част от нейната енергия се използува. Тепърва предстои на човечеството да я разучи, прилага, използува. Тя единствена е в състояние да разрешава по най-правилен начин сложните задачи и противоречия на отделния човек и на цели общества. Нейния основен елемент е жертвата, изразена не със смъртта, а чрез живота. Да живее човек за любовта, това подразбира да е скъсал със себичното, личното, с егоизма Било е време, когато егоизмът е съществувал на земята като обществен ред - епоха е било това. Но тя е изиграла вече своята роля. Зараждането на първата обществена единица - семейството разруши основите на егоизма Днес егоизмът може да сее само беди и да върне човечеството назад. Любовта е новия закон. Не тази любов, от която хората страдат, мъчат се, умират. Тя е най-грубия израз на любовта. Любовта не търпи фалша, лицемерието, лъжата. Израждането на чувствата говори, че любовта по начало е изопачена. Който люби не страда. Който люби расте духовно. Който люби се обогатява, който люби е здрав, силен, красив, добър. Умирането от любов е едно от най-големите заблуждения на човека. Любовта не е виновна за нещастията на хората, а тяхното неразбиране, неорганизираните чувства и несъвършенството на човека. Ако философите, писателите и поетите биха разбрали любовта, ако биха владеели науката на любовта, не биха изкривили образите на любовта и не биха тровили цели поколения с изопачените представи за любовта. Там, където има съмнение, ревност, завист, насилие, чувство на собственост - любовта отсъствува. Нови идеи са нужни за любовта, нови образи. Любовта е обезобразена, унижена. На земята трябва да се родят велики поети и писатели, за да очистят любовта. Любовта носи живот. Тя дава импулс, сила, здраве. Тя окриля душата на човека, разширява сърцето. Прави го търпелив, чистосърдечен, разположен, благодарен, справедлив, отзивчив. Всичко това измества ужасните пристъпи на миналото столетие, което ни завеща купища трагедии, възпяващи все любовта. Един ден те ще бъдат паметници не любовта, а на безлюбието. Плодът на Духа е любовта. А плодовете на любовта са добродетелите. Човек трябва да я живее, за да разбере. Единствено любовта е която ни дава идея за онова състояние и място, което наричаме рай. Тя ни дава идея за съвършенството и за доброто. Без любов животът ще бъде винаги безсмислен, празен, нещастен, пълен с противоречия, недоволства и беди. Вторият принцип е мъдростта. Тя е неразривно свързана с любовта. Мъдростта внася светлината. Любов без светлина остава неразбрана. Любов без светлина не е любов. Умният, високо напредналия, който има изобилно светлина може да люби. Средно интелигентният човек схваща от каква жизнена необходимост е светлината - мъдростта. Тя е онова, което е светлината за физическия свят. Тя е условие две същества независимо в кой свят се срещат да се разберат и да живеят в хармония. Глупавият човек не може да обича. С глупавия човек не може да се живее, не можеш да се разбереш. Голямо зло са глупавите хора. Една дузина, не половин Дузина глупави хора на високи постове могат да запалят света. Глупавият няма отношение към мъдростта, оттам и към светлината. Истинска напаст са такива хора, когато заемат челни места в обществения и политическия живот на народите. Няма по-голяма беднота и духовна нищета от тая, когато в едно семейство, в едно общество или в един народ липсват мъдри хора. Искаш ли да накажеш един народ, порази мъдрите хора, свършено е с този народ. Най-голямото Божие наказание е, когато човешкото общество е лишено от мъдреци. Мъдростта носи светлина, насища живота със светлина. Мъдростта носи знанието, Мъдростта ни дава идея за виделината. За да може, човек трябва да знае, знанието предшествува всички велики дела и открития. Мъдростта създава ред и порядък, хармония и красота. Без живителните сокове на мъдростта не може да става дума за изкуства, за култура, за духовен прогрес. Мъдростта въоръжава човека с познания и го приобщава към природата, където тайните се разкриват пред вътрешния му поглед. Мъдростта дава тон на интелектуалния живот, цел и смисъл на духовния. Мъдростта украсява човека със скъпоценните камъни на знанията. Човекът на мъдростта е най-ценната валута на света - не могат да се изчислят неговите съкровища. Мъдростта е великото в живота, велика епоха за която човек може само да бленува. Няма по-стръмен път от пътя на мъдростта. Само избраници могат да вдъхнат нейния аромат. "Мъдростта, това е светът на вечната Божествена хармония, която излива музика и поезия. Мъдростта е свят, където от незапомнени времена се крият всички неща, които Бог е създал и всички велики неща, които човеците са създали на земята.” Мъдростта за това получава своята реалност и се приближава при нас, благодарение на светлината, с която ни облива. Чрез мъдростта нещата получават своето определено място, своя ред и хармония. Учителят казва: ’’Вложи мъдростта в ума си и светлината ще дойде и знанието ще ти даде своята помощ. Само светлият път на мъдростта, води към истината.” Третият принцип е истината. “Истината дава насока на живота. Всяка звезда, всяко слънце се дължи на истината. Истината говори със слънцата, мъдростта с планетите, а любовта е толкова снизходителна, че е слязла на земята и говори с хората. “Далечна и висока е целта на истината. Първото проявление на Бога е Любовта: второто е Мъдростта; третото Истината. Без истина няма свобода”... Живот, светлина, свобода върху тях може да се гради. Любовта, мъдростта и истината са вечни и неделими. Те изграждат целокупния живот. Ако любовта действува без мъдростта, има опасност животът да се обърне на блато; ако любовта действува без истина, той се превръща на насилие. Ако мъдростта действува без любов ражда се чрезмерна сухота -животът се превръща на пустиня. Ако отсъствува истината ражда се неправдата. Ако истината действува без любов, ражда се гордостта, високомерието, жестокостта. Отнеме ли мъдростта от истината тя остава безплодна. На запад, където модерните окултисти са работели само с мъдростта за сметка на сърцето, са развили ума, запада е лишен от влага. На изток, където са работили само с истината се натъкнаха на гордостта и на фанатизма Задачата на изтока и на запада остана нерешена. Липсваше единство. Нарушен е бил великия закон на единството. Новото, което идва поднася на човечеството трите принципа - Великия синтез. Не е достатъчно развития ум на европееца, нито само развитата воля на азиатеца, нито двете заедно. Нужни са трите. Любовта внася мекота и топлина в човешкото сърце. Мъдростта внася светлина и знание в човешкия ум. Истината внася свобода и простор на човешката душа. Само тогава човешкия дух ще придобие сила и мощ, защото зад него ще стоят: едно организирано сърце, един просветен ум, една свободна душа и една диамантена воля. Учителят каза: “Когато любовта царува, смут не става; Когато мъдростта управлява, реда не се нарушава; Когато истината грее, плодът цъфти и зрее.” Тези три чудни стиха изразяват една цяла космогония, дълбоката концепция и физиономия на цялото учение, което Учителят донесе на света и предложи на цялото човечество, учение, почиващо на великите закони на Битието и съобразено с методите и правилата на Живата природа.

2. ЕЛЕМЕНТИ НА ДУХОВНИЯ СВЯТ От народната мъдрост да фантастичната приказка, които народният разказвач ни поднася и от живота, чийто води се вливат и изливат, за да ни остави ценната утайка на мъдростта, един живителен елемент споява този живот, моделира го, за да го отнесе в една необозрима реалност, която човек в своето грубо невежество смее да отрече. Колко е трудно да се преведат образите, които стоят чисти и прозрачни, като ония форми на природния мир, които не можем да отречем, защото са премного живи. Зад приказките стоят героите, а зад тях живота. Скрити пружини го движат, оформяват и тяхното идейно съдържание стига до нас непосредствено, естествено. Изкуство е да можем да доловим живия поток на образите и идеите и от тях да направим концепция и убеждения. Нещо липсва на човека - тънкото чувство на съразмерност, на хармония, на правдивост, неща които лежат в строен ред пред погледа на незнайните автори на фолклора, които жадуват да направят достъпни ценните облици на своята мисъл и творческо хрумване. Героите са всичко. Чрез тях ние стигаме до височините и дълбочините, за да изпитаме не само наслада, но и за да се обогатим духовно. Тогава като тях ние започваме да мислим, да възприемаме, да действуваме, да мечтаем. Тогава ние виждаме какво прави умния, и какво прави глупавия, какво прави невежия, какво мъдрия, какво печели един, какво губи друг. Разбираме защо едни обичаме, а други равнодушно отминаваме, дори и презираме. Кое направи героя герой? И защо той ни пленява, извисява и буди непобедим копнеж да му подражаваме? Истинският герой, когато се намери пред магесницата в гората знае не само, как да стои пред нея, но знае, как да говори и какво да иска от нея. Изкуство е да знае човек как да стои пред лицето на съдбата, но още по-голямо е да знаеш, какво да искаш. Малкото загубено дете от приказката, когато го утешат с магическите цветчета на които то може да заповяда, за да му донесат, каквото то иска, не се бави да иска кукла, ако е момиче, конче, ако е момче. Късно, обаче, след много горчиви опити, които животът му поднася, то разбира, че погрешно е постъпило като е искало незначителни неща. Същото се случва и с човека. Нека не е герой от приказка, залутан в гъстата гора, изправено пред вълшебната къщичка на старата добра вещица, изправен пред Великото, той трябва да знае, какво да иска, накъде да насочи своите мисли, желания, чувства, постъпки. Приказката е жива, защото прониква живота, като неделима негова част, облъхната от трепетите на истината. Големите в един свят са малки деца, които най-често не знаят, какво да искат. Късно разбира човек, че нещата са станали не както съдбата е искала, а както човекът е пожелал. Съдбата само дава своето съгласие и санкционира желанията и стремежите на хората, като ги оставя да опитат плодовете им. Сложен е този свят и човекът не е свикнал да се спира на детайлите, а те са всичко, последните малки болтове, които имат решающо значение при сглобяването на механизъма. Към всичко, което засяга душевния мир на човека, той се отнася някак си на едро, грубо материалистично, прилагайки изтърканата формула за реалността, разбрана, видяна и уточнена само с помощта на нашата сетивност. Да знаеш, какво да искаш е признак на интелигентност, на знание, на мъдрост. Само разумните, мъдрите знаят всеки момент от какво се нуждаят и насочват мислите, чувствата и желанията точно там, откъдето те са уверени, че ще получат жадуваното. Дръпнете се, казват те - не ни отнемайте светлината на слънцето, която не можете да ни дадете. Разбираш, че да знаеш, какво да искаш, значи да знаеш, как да живееш. Оглеждаш живота на околните, оглеждаш и своя и разбираш, колко много той е усложнен, комплициран само поради това, че не си знаел, какво да искаш и си пропилял не само ценно време, прахосал си много сили и си пропуснал много възможности за хубав, естествен, спокоен и богат отвътре живот. Желанията, мислите и чувствата, които претоварват живота и го обезсмислят, не са били на място, не са били качествени, не са били най-вече естествени. На изток идеята за желанията е схваната негативно. Там се проповядва прословутото правило “убий всяко желание”. Този метод е опитан и резултатите са обратни, той е в разрез с природата. Защо трябва да се убиват желанията? Желанията могат да се превърнат. Мъдростта, разумността са методи, които могат да трансформират всичко, което тече у човека като елементи на духовния живот. Земята владее това изкуство до съвършенство - човекът не е по-малко силен от земята. Човекът ще приложи изкуството и ще подбере ония мисли -живи семена, които като се посадят дават плод. Мислите, чувствата и желанията са заредени с много сила, която може да се пласира, да се използува, един материал, който трябва да влезе в обсега на изследванията над личността. Това са елементи, които изграждат духовния свят, който нека не отрича е реалната постановка на живота. Човекът не може да обърне гърба си нито на този свят, нито на изграждащите го материали. Как си го представляват хората? Дали е нещо статично или механично с определени граници и паралели? Смешно е да се мисли, че той е изграден от нищо, плод на някаква фантастика. И дали ония, които си служат с понятието “духовен живот” са успели да влеят някакво конкретно съдържание? Дали вярват в него и дали изобщо това понятие крие за тях някаква реалност? По е за вярване, че понятието ”духовен живот” за материалистите е фигура на речта, лишена от известно съдържание и смисъл. За тях изобщо духовен свят, духовен живот не съществува. Но ето, че поетите, мечтателите, фантазьорите и идеалистите не са съгласни с тях. За тях този свят е реален, независимо от това, дали до него може да се стигне по рационален път или не, дали може или не може да се обхване с петте сетива. Окултната наука твърди, че духовния свят е реален, и че той се изгражда от нестихващия поток на мисли, на чувства, на желания, на постъпки. Те са, които образуват градивния материал, който го изгражда, като дава облика на човека, културата, епохата. Трябва да се роди велик сърцеведец, който да покаже и докаже съществуванието на този свят в който душата на човека е потопена, както тялото е потопено във физическия. Не правим опит да доказваме, не е наша задача и доказателствата няма да направят материята по разбрана и по приемлива. Ние само заставаме близко до един проблем на съвременността и казваме, че животът обедня отвътре, животът се снижи до големи низини и стана неузнаваем. Остана само външния, парадния блясък и многото думи зад които личат духовната нищета и духовното безсилие на ония, които се смятат за родоначалници на културата и изкуството. Пищната украса и гръмките фрази подчертават още повече вътрешната пустота на нашето време, на живота и на изкуството, което само се сили да открие оригиналното, новото, прекрасното. Липсва усета за онова благоухание и за ония изящни линии до които задълбочената и чистата мисъл може да се извиси, за да поднесе на жадните и на копнеещите истината по много въпроси и издигне човека от обикновената стъгда, където се сливат обърканите лозунги на поевтинялата култура. Липсва мярка за истинските ценности. Не липсва само жаждата, търсенето и устрема да се намери, да се стигне до нещо разведряващо, ново, свежо, истинско. Как и с какво ще се отговори на порасналите духовни нужди и тежнения на времето, как ще се задоволи жаждата и глада на порасналата съвременност в търсенията и отговори на безброй парливи въпроси? Не правим опит да отговорим. Времето ще покаже. Много празни желания какво струват пред едно истинско, красиво? Какво струват многото мисли и чувства, ако те в общ синтез не идват да задоволят духовната потребност на човека, за да го отнесат след това в един свят кристално чист, светъл и красив? Много неща се изискват от човека, за да може да украси не само къщата и тялото си, а да украси градината на своя ум и сърце, на своите желания и копнежи, за да натрупа необходимия материал, с който да изгради духовното си тяло - условие да се потопи в сферата на духовния свят и преживее дълбоко в душата реалността му, света на ирационалното, света на безбройните измерения, които лежат пред човека и науката като върхове, които предстоят да се овладеят. Само светлината и топлината на мъдростта ще му помогнат да намери смисъла на живота, даден на човека, за да си изработи елементите на духовния живот.

1. НОВАТА СВЕТЛИНА В историята на човечеството има моменти, които рязко се различават, те носят белега на необикновеното и се открояват като важни и съдбоносни периоди в развитието на човешката култура. Като течения те идват периодически, нахлуват в живота, упражняват своето влияние, стигайки до своята кулминационна, след което притихват, за да дадат място на новото, което е вече на път. Един закон регулира развитието на човека, разкрива духовните ценности, които имат свойствата на подкваса, на сол, на истината. За истината копнеят всички, които могат да мислят, да чувствуват правилно и да действуват по ония вътрешни повеления, които определят духовния живот на човека. Всички философи, гении, светии, Учители на човечеството са целели само това - истината. Много философски системи, много школи и учения в миналото и сега са съществували и всички те са имали предвид пак нея - истината. Отявленият въпрос за истината не е бил зададен само от Пилат навремето в преторията. Много хора до ден днешен се питат: къде е тя? Висок и недостъпен връх е истината за обикновените хора. Христос не отговори на Пилат, и никой преди Него и след Него не би му отговорил. Той не каза: истината е тук или там. Защото тя бе еднакво далеч и близко, еднакво достъпна и недостъпна. Истината бе онова, без което не може да се живее. Само истината дава насока на живота. Общата насока на всички движения във Вселената се дава от истината. Тя е най-реалното нещо, което лежи в основата на живота” казва Учителят. “Тя е висшето у човека. Истината е в самите вас.” За да се стигне до нея и лъчите да осветяват пътя и да разкриват реалността, човек ще премине през много премеждия, изпитания и страдания. Намирането на истината вътре в себе си е епохален миг от живота, то е среща с Безконечността, среща с Онова светещо същество, което идва да помогне на човека, среща с Учител. Идването на Учител на Земята не е случайно явление. То е подготвяно хиляди години преди това. Той идва точно на определеното време, когато старото е негодно вече и излиза от употреба и новото трябва да го замести. Човекът през различните епохи не може да се храни с една и съща храна, не може да има едни и същи цели, идеали, нужди. Всяка епоха си има своите специфични задачи. Човекът постоянно се променя, променят се и неговите потребности. Няма да правим разбор на миналото, следите на големите борби и завоевания в областта на духовната и материалната наука са налице. Всяко столетие представлява едно стъпало в тази лествица и усилията на поколенията през дадено време - величествен миг от неуморимия възход. За нас е важен настоящия момент, да усетим пулса на нашето време и да разчитаме писмената на онова, което стои близко до нас като жизнена съдба на нашия век. Историческото минало не е далеч, книгата е отворена пред нас и ние можем да прелистваме тези страници и да се вслушваме в шепота на копнежите, за да се запознаем с носителите на светлината през далечното и близкото минало. Историческото занимание може да е интересно. Учените, писателите, историците имат нужда от целия този отлежал материал и всичко в него да влезе в работа, но какво ще ползува човека, който гори в огнената атмосфера на съвременността си. Той не иска да се обогатява с исторически познания, не иска и да се забавлява, дори и да се поучава. Моментът е премного критичен, той има щастието или нещастието да се роди в началото на века, началото на новата епоха и края на старата, която си отива, на него сега му е нужно нещо много важно, съществено, необходимо. Гладният или жадният не може да се задоволи с приказки и с обещания, нито с най-хубавите произведения на изкуството. Всичко това е на място, но не сега, не тъкмо сега, когато на плещите му се е стоварило бремето на противоречията и нуждата от хляб и вода, от въздух и светлина са въпиющи - най-вече от светлина. Той няма време сега за всичките деликатеси на миналото. Моментът е премного сгъстен - той дири път в нощта. Загубеният пътник в гората търси само водач и факла. От нищо друго той не се интересува, за нищо друго не може да мисли. Такава е обстановката по време на преходните мигове, които стоят на границата и бележат миналото, което е безсилно да помогне на човека и бъдещето, или по точно казано настоящето, което бавно пристъпва. Велик е закона на Битието, който отмерва ударите на интервалите, които са точни като ударите на часовника и ритмични като пулса на сърцето. Новото, което е проникнато от хармония и красота, не носи шумни лозунги, то не дава и големи обещания, не рисува пред човека земен рай. Всичко това правят други - заинтересованите. На тях им са нужни човешки маси, те са “велики водачи” и честолюбци, които мечтаят за “велики дела”, а никога не успяват да се наредят до великите хора. Новото на епохата не е символ на власт, на сила на величие, на богатство. Всичките тези неща са идеал на обикновените хора. За това всички, които търсят тия неща, трябва да отидат в обикновения човешки свят, където те представляват атрибути. Само там могат да се намерят тия неща. Онова, за което човешката душа копнее е нещо съвсем различно, а в моментите на преходния период устрема към новото, към светлината е неудържим. Новото, което иде носи скромното име светлина. Една позната дума в света на физиката. Наричат я различно. Старателно, обаче, тя крие своята тайна и поставя в недоумение учените. Къде лежи истинското определение, къде е този неизчерпаем извор, който насища нашия свят, нашите очи и ни подарява най-великото - свободата да се движим на физическия свят леко, приятно, чудесно. В часове на съзерцание само ние се докосваме до великото на този дар, за да се върнем оттам окрилени, че само тя може да ни разкрие онова, което напразно сме търсили в безброй страници. Спонтанно идваме в досег с новото, а новото това значи - светлина. Би трябвало да й предадем качественост, при все, че светлината е определено и точно понятие. Прави нещата видими, разбрани, близки. Новото носи нова светлина, специфична, пригодена, нагодена за нашето време, за нашите нужди, за нашето виждане. Светлината е различна, тя има различен волтаж. Какво е било в миналото, какво е било вчера, какво ще бъде утре за нас няма никакво значение, за нас е важен днешния момент. Пригодена ли е светлината за нас, ще отговаря ли тя на нашите нужди, ще ни помогне ли да намерим пътя през гъстата гора и тъмната нощ, тъмната и студена нощ на нашето столетие - нашето бурно и преходно столетие. Един лъч от тази светлина прави нещата видими, разбрани, озарявайки помръкналите небеса и очертавайки бледата ивица на изток, признак за идващото утро. Няма човек на Земята, който да няма нужда от истината. Тя е далеч от ония от рода на Пилата, тя е близко до ония, които копнеят за нея, прозрели всред тъмата на времето, че няма нищо по-прекрасно, по окрилящо от нея. Великото в човека, мерилото вътре в него, намерило място в духа на човека, чака да бъде открито. Нужна е светлина. Без светлина не може да се намери истината, без светлина и любовта не е любов. Без светлина проблемите ще останат нерешени, без светлина човечеството ще се задуши в старото, великите идеали и стремежи ще останат нереализирани. Имат ли цена старите паметници, имат ли смисъл рециталите на миналото - идеите за любовта, старите идеи за истината, за правдата, за семейството, за морала, за религията и за още много други неща?.. Несъвместими са те през днешното време, не оправдават те своето съдържание, не вършат работа, каквато би трябвало, не оправдават своето съществувание. Все едно да облечеш възрастния човек в юношеска дреха. Невъзможно е да се влее ново съдържание в старите форми. Миналото е било валидно за онова време. Оная светлина е помогнала на човека да разреши проблемите на своето време. Днес е нужна нова светлина. Човечеството не може да стои на старите си позиции и да се забавлява пред своите идоли и кумири. Преходното време напира като прилив на море. Границите се стесняват, ала напорът не отслабва. Когато реката се разлива на шир тя губи своята сила. Новото е пълно със сила, то е жизнеспособно, защото носи новата светлина, мека, приятна, точно дозирана за нашето зрение и за нашите дълбоки вътрешни нужди - да се домогнем до новото в любовта, новото в мъдростта, новото в истината. Някои още могат да питат: коя е тази светлина, каква е тя, откъде идва тя, кой я носи? Нека питат. Не е лошо да пита човек. Не е лошо и да търсят доказателства. Времето обаче е доста напреднало. Векът е към своя край. Колкото и нескромно да звучи, ако ни биха питали нас, бихме отговорили: Не питайте, за да ви се докаже, каква е светлината, откъде идва тя, кой я носи и пр. Много време ще ни отнемат тия ненужни обяснения. Ще. бъде по-красиво и по-икономично да опитате вкуса на това грозде, да речем, гроздето от някоя доброкачествена българска лоза. Откъсни едно зърно, ако щеш и ще разбереш мигом и вкуса и сладостта и аромата му. Опитай новата светлина, ако тя ти помогне през това тревожно столетие да намериш своя път, ще знаеш, че до тебе върви добър водач, опитен и съобразителен в ръката си държи факел. Положително ще стигнеш целта - ще намериш онова за което душата ти копнее, ще се домогнеш до разрешението на важния проблем. Кой не жадува за любовта, за истината, за мъдростта?... И ако този водач е твой приятел, приятел и на целия български народ, роден в пределите на твоята страна, ти ще имаш ли нещо против това, че тъкмо Той ти предлага тази светлина, като дар на Неговата обич ? Има ли смисъл да се обърнеш назад в миналото и да търсиш светлината от цитати и рецитали, или да отидеш в далечна чужбина и да чакаш праговете на тия скрити училища, които дават всичко с лъжичка, или ще се рееш безпаметно по това бурно море на твоя век, когато в твоя дом и пред твоя праг новата светлина те чака и се раздава даром, безкористно, чисто и не казва нищо, абсолютно нищо, освен една единствена дума - Опитай новата светлина, за да се приближиш до света на любовта, на мъдростта и на истината.

9. ГЛАДЪТ Единственото нещо, което не обича да говори, това е любовта. А единственото нещо, което хората в своето неразбиране искат да слушат, това е говора на любовта. Неизвестно как човекът е дошъл до това разбиране и упорито настоява на своето - иска нещата да станат не както любовта изисква, а както той желае. Ако е гладен и любовта му донесе хляб, той не се задоволява само с хляба, а казва: Стой при мене и ми кажи нещо, например кажи, че ме обичаш, или ми го напиши да го имам за спомен. А тя не може да направи такова нещо, не може да се изкриви и нагоди, както човек иска. Тя казва кратко - Нямам време, и си заминава. Свършила си е работата, изпълнила е великото поръчение, всичко друго е влизане в обикновения порядък на живота. А там я няма любовта. Ако човек е скръбен, тя идва при него само за един миг, изгонва скръбта и пак си заминава. Човекът пак я спира, пак е недоволен. Иска тя да постои час два, ден. Невъзможно е това и не може да го разбере, не е учил науката за малките величини и не е преживял състоянието на глада. Няма нужда човешка, която любовта да не задоволява, ала на човека все нещо не му достига и той не знае какво. Липсва му широта и дълбочина. Движи се в света на малките измерения и не може да улови красотата и уханието на любовта, изявена в краткия миг и в състояние на глад, в любовта в която има всичко, но няма думи; или ако има, то тя е само една. И затова рядко се случва да се спре при човека и да я каже. Цяло събитие. Кратко и меко тя го пита: Липсва ли ти нещо? Не се ли отзовах крепко на твоите нужди? С това тя иска да му каже още нещо: Не мога да изневеря на себе си, не мога да изкривя пътя по който стигам най-бързо до тебе. Човек не знае, че онова, което той иска от нея не е любов, а обикновени човешки желания, които нямат нищо общо с любовта. При това тези желания нищо няма да му дадат. Човек трябва да се пази от тях. Зад думите винаги се крие нещо користно. Любовта не говори. Тя само действува. В основата на това действие стои трепетното желание да задоволи нуждите на човека - физически и душевни. Тя няма много думи, тя има само дела, способна е само на дела - живот. Конникът всеки ден ласкаво тупа гърба на своя кон, дори му казва и меки, топли, ласкави думи. Но всичко е, докато се качи на гърба му. Има ли смисъл човек да изпадне в положението на кон?.. В обикновената човешка любов, тя е като тази на конника към своя кон, като стопанката към кокошката, която грижливо я храни и мило я назовава с хубави имена, като на господаря към своя вол. Има ли смисъл човекът да се върне там, където е бил някога?.. Защо ще пожелава любов с думи? Не искай такава любов. Не я спирай, когато тя дойде. Светкавичният миг, когато тя идва да задоволи твоя глад е по-ценен от всичко, което прилича на това, което конникът, стопанката и господарят могат да дадат. За любовта е нужно ново изработено отношение. Тогава човек ще се приближи до красивото, великото в любовта и тя ще се превърне на въздух и светлина, на вода и хляб, които единствено поддържат живота. Радвай се на един миг на любовта. Един миг в любовта струва повече от всичко, което могат да ти предложат на земята. Не се лишавай от този миг, който идва след големия глад заради едно старо и отживяло вече времето си разбиране за любовта. * * * С течение на вековете, човекът е научил изкуството да мисли - епохален миг. После се стигна до размишлението, задълбочаването в чийто проблясъци, човекът се срещна с красотата. Да се научи човек да мисли и да размишлява е било желанието на висшите същества, които са целели благото на човека не от днес, или от вчера, а от памтивека. Школите на миналото, тези от днешно време и ония, които ще дойдат в бъдеще имат същата цел. На Земята условията за учене, никога не са били толкова благоприятни, както днес, когато всичките усилия отвън и отвътре са насочени нататък — човекът да получи дрехата на съвършенството. Каквото представлява дишането за., тялото, това е мисленето, размишлението за душата. Към проблемите на живота, към изпитанията и противоречията човек може да пристъпи по два начина — като гладния и като сития. Когато на гладния му говориш за хляб, веднага ще те разбере. Когато той ти говори за хляб, ако ти си гладен, ти ще го разбереш, гладувал си имаш опит. Ситият няма да те разбере. Няма в света по отвлечена философия от тази на сития. Същото нещо се отнася и до любовта, до мъдростта, до истината. За да ги разбереш, трябва да си почувствувал непреодолим глад за тях. Онзи, които пита: Що е любов, що е мъдрост, що е истина? - Той е от ситите. Философията му е отвлечена. Все едно верующият да пита, как да изпълня волята на Бога. И той е от ситите, не познава любовта, не познава Бога. Не е гладувал. Идеята е конкретна, тя ще помогне на човека да вижда нещата в техния реален вид. Да бъдеш гладен е състояние, при което нещата стоят ясни и добре осветени отвътре, казано по-точно, ти подхождаш към всичко с любов. Такова е състоянието на гладния. За него като всичко, което получава от природата, въздух, светлина, хляб и вода любовта получава своя конкретен образ. За него тя вече не е отвлечено понятие, нейните многообразни форми стоят близко да него, всичко му звучи родно, разбрано, защото премного е гладувал за нея. От любовта на майката, която е готова всичко да пожертвува за благото на детето си, до любовта на приятеля, който е готов да направи всичко за приятеля си, и до тази на жената, която е готова да преплува бурния океан, за да се отзове при човека, който простира ръце към нея, любовта стои като велика сила, която крие всичките постижения и възможности. Любовта вече не е дума, понятие. За да я разбере, трябва да я почувствува, за да я почувствува трябва да е гладувал за нея, за да я опита трябва да е преживял полярна зима - другояче той не може да преживее животворната й топлина. Любовта е всичко, най-голяма между трите велики принципа, които стоят в основанията на цялата Вселена. Тя е начало и край на нещата. Един миг преживян в любовта струва повече от всичките земни радости и богатства, които могат да се предложат на човека. Любовта е нектара на живота по скъп и по драгоценен от всичко, което има някаква цена на земята - сила, богатство, слава, красота. Тя е несравнима и неизмерима. Човек трябва да разсъждава като гладния, за да разбере любовта не само в хилядите й нюанси, не само за да я види как влиза и излиза през милионите врати и прозорци, но за да преживее краткия миг на любовта, която стои зад всичко и мълчаливо тъче дрехата на съвършенството. Човек живее от лъчите и от плодовете на любовта. Любовта стои зад мисълта, зад интелигентността, зад голямото изкуство, зад голямата красота и музика, зад голямата наука, зад живота, тя го вае непрестанно, тя го ражда - твори, подържа. Без любовта всичко моментално пресеква. Всичко що е велико в света носи отпечатъка на любовта. Като светлината тя се спира пред прага на богатия и на бедния, на учения и простия, на силния и слабия. Еднакво ценни за нея са и малката мида в дълбочините на океана и големия човек. Тя сторва път на малката мравка, тя изпълва сърцето на човека с аромата и топлината на своите неувяхващи цветя; тя пои жадния, тя утешава скръбния, тя задоволява глада му. Без нея човек прилича на сития човек, който нищо не разбира от хляба и е лишен от сетива, за да разбере глада на хората. Без любовта човек прилича на ония, които не са престанали да задават Пилатовския въпрос: Що е истина? Казано другояче: Що е любовта? А тя чака човека, чака го да огладнее за нея. Гладът при всичките условия е благословение за човека.

8. ЕДНО ЖИТНО ЗЪРНО Е ПОПАДНАЛО НА БРАЗДАТА Отношенията стояха различно и не само различно, но и необикновено. Ученикът трябваше да има разбиране и да вниква в съдържанието на любовта и на любовното отношение. Предстоеше да се гради, основата беше най-важния момент от живота, основата и идеала, това бяха полюсите между които той се движеше. Нищо вече не му принадлежеше. Той живееше с идеята за Цялото и за Неговите интереси. Историята изглеждаше еднаква и пътят на изпитанията, на страданията, на бурите стоеше еднакъв, както през всичките времена. Законите на Великата школа бяха непроменени. На Земята двете същества, които образуваха най-интересната група - Учител и ученик бяха изправени едно срещу друго. Имаше какво да каже Учителят, имаше какво да учи ученикът. Кое беше най-същественото, трудно можеше да се каже, в процеса на учението ученикът много знания щеше да придобие и много сръчности щеше да усвои. Един ключ обаче стоеше там, намираше се на шеметна височина. Истински подвиг беше да се домогне до него, да се разреши големия въпрос - отношенията си към Бога, към Учителя, отношения към любовта. В този възел сякаш се криеше всичко. Там беше събраната светлина и топлина от които зависеше правилния растеж на ученика. Беше много важно да може да използува тази топлина и светлина - да разбира и да използува лъчите на това слънце. Любовта беше атмосфера, благодатната почва, градина където растяха и ухаеха добродетелите. Животът с неговото съдържание, стил и аромат трябваше да бъде израз само на любовта. Такива бяха изискванията. Ще кажат - идеята е абстрактна, звучи някак си далечно от нашия, познатия свят. Трябва да я направите по-конкретна, по-осезаема. Нещата тоя път, обаче, бяха разнообагрени, звучаха необикновено и говореха направо на сърцето. Който разбираше, щеше да има друго виждане и друго усещане за реалността. А това беше най-важното. Любовта беше слязла на земята и не само слязла, но беше успяла да организира и привлече душите, да направи от тях нещо цялостно като семейство. Опитът беше сполучлив, изграден по всичките правила и споен с най-устойчиво съединение, наречено любов. Новите хора нямаха време да се питат, да се чудят, да проверяват, защото веднага заживяха с идеята, а беше прекрасно да се живее, беше се случило неочаквано нещо великолепно и любовта сама тръгна да разнесе чудната вест - радостта бликна. Какво повече от това! В името на Любовта Той привлече хората и идеята за братството тръгна по света. Всичко строено от Него беше здраво и кристално чисто като великолепно произведение. Творецът бдеше над него и след като го беше сътворил, за да получи ония качества, които бяха необходими и ония ценности, които щяха да го украсяват. Новите отношения блестяха като диамант здрави, прозрачни и най-важно не лишени от топлота и мекота. Ученикът знаеше тава, не-го прочете в окултен наръчник, нито го научи от Евангелието, където действуваше същия закон, научи го непосредствено от живия опит, преживя красотата и топлотата много пъти и се увери, че зад него стои нещо много здраво и окрилящо - една силна длан и един фар над главата. Грижата и любовта на Учителя, който трепти над всичко и всички, които Той привлече, за да ги сплоти и извае това забележително цяло - братство, като му вдъхна живот, сила красота. Две същества се бяха намерили, срещата се равняваше на епохален миг през една великолепна пролет - тревогата на столетието нямаше никакво значение, нито страданията, нито изпитанията, които непременно щяха да дойдат. Беше важно, много важно това ония, които получаваха тази любов да отговорят на нея. Имаше един специфичен израз, беше много важно това, нека той да беше много скромен - душата беше ли благодарна, сърцето изпълнено ли беше с доволство, с радост, че нещо велико се беше случило, че една велика вест стигна и до неговия праг. Доволството и благодарността бяха качества, които със скромния си блясък правеха от човека най-прекрасната картина на света, една внушителна скулптура, която привлича погледа на светлите същества, на Учителя, на Бога. Спасен ли беше ученикът от съмнението, от подозрението спрямо едно същество, което изливаше към него потоци от любов? Да, нека повторим, беше много важно това. Защото само тогава Учителят е доволен, спокоен, че насреща има един добър ученик, който добре учи своите уроци. Изправени един срещу друг, те се разбират без думи и затуй е казано: “Преди да пожелае праведния нещо, Бог е изпратил вече нужното." Разбирателството в случая представлява най-хармоничния акорд между две души, които са решили да живеят красиво през всичките условия на живота. Само от такъв ученик могат да се очакват велики дела, само на такъв ученик Учителят може да разчита по всяко време. Където и да бъде този ученик, близо или далеч на хиляди километри, той знае какво да прави, какво да мисли и говори, за да изпълни волята на Своя Учител, за да не наруши хармонията, която царува между тях. Свещено пази отношението, бди върху него, пази тази скъпоценност като златаря, както майката своя младенец, както приятеля своя приятел. Затова, когато ученикът страда, когато изпитанията го настигат, когато дори и смъртта дойде, той посреща всичко необикновено. Отношението независимо от всичко си остава непроменено, ненакърнено - никакви признаци на съмнение, на безверие, на отчаяние, не засенчва небето му - отношението спрямо Учителя и спрямо Бога. Справя се сам, с дълбокото съзнание, че не е сам. Това е, което дава тон и израз на отношенията. Учителят наблюдава, бди и накрая отсъжда: “Ако страданията се носят с любов, приятно е да се гледа тази картина, едно житно зърно е попаднало на браздата, пъпли към слънцето и се мъчи да възкръсне, една мида на дъното на океана обвива със скъпоценна течност острия камък, който се забива в живата й плът”. Когато Учителят вижда такъв ученик, изпитва радост, готов е да го прегърне и целуне и го възнагради с огърлието на любовта. За такъв ученик страданията имат дълбоко мистично значение, а изпитанията го правят мощен. Не е приятно да се срещне другия образ. Учителят и него ще погледне и ще каже този път: “Свалете товара му! Не трябва да страда без любов. Това страдание нищо няма да му допринесе. Не ми е приятно да гледам, когато се носят страданията без любов, ако и да са дори за каузата на която той е обещал да служи. Освободете го от товара!” В света няма нищо по-красиво и по-величествено от това, да се носят страданията с любов. Само такива люде носят името герои. Важно нещо е отношението, когато в душата на ученика цъфти любовта, светлината я облива, мирът я прониква, радостта я окриля. Този идеал му дава сили да носи страданието с любов.

7. ВЕЛИКИЯТ ОПИТ Не е било време на Земята да не са правени опити. Думата опит е точно определена. Опитите се правят с различни цели. Различни са целите и материалите. Няма научна дисциплина в която да не си служат с този метод на изследване, на проучване, на откриване на закон, принцип, истина. Опити се правят в химията, във физиката, в медицината, в педагогиката, в естествената наука и пр. Опити могат да се правят и с човека с човешкото общество и с цели народи дори. Опитите могат да бъдат още социални, обществени, политически, икономически и пр. Всяка система прави свои опити в различните области. Религията също е правила и прави своите опити. Например навремето инквизицията беше един такъв опит, в миналото пък и до ден днешен войната също така е един опит. Историята е пълна с опити. Някои от тях са сполучливи, дават добри резултати, а някои са катастрофални, народите стават жертва на хрумванията на такива “учени” и “доброжелатели” на човечеството. Човекът и обществото представляват живо тяло и най-благоприятно поле да се правят опити и най-благоприятно поле да се разбере и отчете дали опитът е бил сполучлив или не. Народите приличат на опитния златар, който притежава мерки и средства точно да разбере какъв е метала - благороден ли е или не, и какъв е скъпоценния камък - диамант или стъкло. Той никога не се лъже коя монета е златна и коя позлатена. Народът има същата способност, веднага да разбира, кое е право, кое е криво, кое е добро, кое е зло. Народът може да мълчи и да търпи, но това не значи, че няма мнение по въпроса, и че е лишен от критична и правилна мисъл. Учението на Учителя е един от великите опити на земята. Всичко в това учение лежи ясно, определено, точно. Думите с които Учителят си служи нямат две значения, средствата са абсолютно реални, методите естествени, съобразени с тия на природата, законите, принципите са проверени - те отговарят на всичките нужди на човека. Към това учение нищо не може да се прибави и нищо не може да се отнеме. И ако ние имаме смелостта да направим анализ и изводи, то е само, за да приближим идеите до нас и вникнем в истинския смисъл скрит в тях, ако това ни се удаде разбира се. Ние не искаме да разтеглим веднъж казаното и да вземем онова, което ни е удобно и добро само за нас, ние не сме заинтересовани. Ученикът има само едно желание да учи, една задача да разбира и една цел да прилага. Ученикът едновременно става и изследовател и откривател. Учението е дадено сбито, сгъстено, като вода с ценни елементи, които трябва да бъдат открити, да се анализират и да се разберат свойствата. Учението на Учителя не само ни интересува като един опит, но и вълнува. Ние сме раздвижени от него до глъбините на душата, изправени пред това голямо дело ние искаме да го огледаме, до колкото светлината може да ни помогне, искаме да сверяваме фактите, да опитаме принципите. Изпитваме странно усещане, намираме се пред нещо необикновено и разведряващо. Никога сякаш философската мисъл не е била толкова ясна, категорична, разбрана, акустична. С пестеливи езикови средства е казано същественото, необходимото, важното, което изцяло ще влезе в живота, практически нужно. Няма нищо излишно, всеки знак и дума е на своето място. Размишлението над казаното ни разтваря вратите към един свят, където не само се разхождаме, не само се радваме, но където можем да правим все по нови и по-нови открития на скъпоценни залежи, които ни са премного нужни. Нищо от това, което е казал Той не ни е чуждо. На всичко се спираме развълнувани, за да съзерцаваме и се радваме и накрая да потърсим ключа - учението се разкрива, ежеминутно се сменят картините, една идея има много нюанси, но истината в нея блести; светлината е основния тон. Всеки ще вземе онова, което вижда и го интересува и най-вече от което се нуждае. Математикът навсякъде вижда числа, естественикът цветя и животни, археологът паметници, ученикът методи, правила и принципи. Учението представлява стройна система - наука за правилен, естествен и хармоничен живот. Идеите могат да влязат в основата на живота на отделната личност, на обществото, на народа и на цялото човечество. На Земята нямаше да има човек приел и приложил учението да не почувствува резултатите, жизнеспособно ли беше или не. На Земята нямаше да има противоречие, проблем, мъчнотия, конфликт, какъвто и да е той да не получат разрешение. Учението не излиза от обикновено човешко мислене, или е заимствано от разни учения на миналото, то не е изградено по някакво копие от изток или от запад. В него няма никаква компилация. Единствения извор си остава Великото, Незнайното - Реалното. Христовите принципи влизат в него, разширени и задълбочени, в светлината на нашето време. Като един идеално направен механизъм, където всеки болт влиза в своята дупчица, така също като цяло учението представлява хармонично изградена сграда, положена на великите принципи върху които почива Цялата Вселена. Тези принципи трябва да се опитат. Учението предстои да се опита, за да се види, разбере и заеме мястото, което му се пада, нещо, което ще стане независимо от желанието на ония, които не са се отказали да слагат прът на новото. Учението прави нещата светли, достъпни, разбрани като ги свежда до съзнанието на всички живи същества и до животрептящата практика. Хората няма да се откажат да направят опита, защото премного са лъгани. Великите опити на Земята не са случайно явление. Те са като големи предприятия, които се кредитират богато. Кредитът тук също беше много голям. Този кредит носи познатото име любовта. На нея Той се връща ежеминутно, за да покаже и докаже, че няма друг път освен пътя на любовта. Непрестанно Той говори за нея като единствено условие за дълбока реформа в живота на човека. Времето за нея все беше малко, толкова много имаше да се говори за нея. Любовта беше свят на неизмеримите измерения. Само чрез любовта можеше да се разберат отношенията, които съществуваха между разумните същества; само любовта осмисляше живота. Любовта е най-мощният дух на Битието, Любовта е най-висшата религия. Любовта носи безсмъртието, тя обгръща всичко. Тя е велик огън, който внася живот. Спасението на света зависи изключително от любовта. Като любовта едва сега влиза в света. Онова, което е казано за любовта представлява истинска съкровищница, най-богата, каквато някога е била подарена на човечеството. На запад бе направен опит да се работи само с мъдростта, а окултистите на изток - с истината. Резултатите и при едните и при другите не оправдаха очакванията. Недостижими останаха върховете. И при едните и другите липсваше влагата - живителната влага на любовта при която процесът на растенето е възможен. Както животът на Земята моментално би пресекнал, ако слънцето помръкне, така също и животът на човека се разпада, изчезва, ако любовта пресекне. Между трите принципа на живота любовта е най-голяма, тя е най-близка и най-разбрана за човека. Опитът с любовта е велик момент от живота на отделния човек, както и на цели раси и народи. Опитът бе направен. Направи го Той. И нямаше да остане човек и народ да не бъде докоснат от него, защото няма човек на земята, който да не отзвучи и реагира на вибрациите на любовта. И когато Той казва: “Сега сме пред един велик опит, най-великият опит в света” - разбираме, че любовта е турена в ход. В света са правени хиляди опити - било е време, когато на Земята владеел егоизма - епоха е било това, било е време, когато е вилнеело насилието, неправдата, омразата. Много опити са направени с разни философски учения, религиозни и социални системи, опити имаме и с различни държавнически строеве. Неопитана е стояла само любовта. Двадесетият век бе определения, колко странно и някак си парадоксално звучи това - векът на най-големите депресии, на най-големите насилия и издевателства, на най-голямата лъжа и революционен кипеж и на толкова войни - век на големите противоречия и дълбоки конфликти. Неизповедими са пътищата на Великия план. Всичко може да се сведе до предпролетни явления. Пролетта никога не идва тихо и мирно. А когато се касае за пролетта на една епоха, нищо чудно и странно няма във всичко това, което я предшествува. Една епоха отминава, идва друга, която я измества - процесът е величав по своите размери. Реката е пълноводна и става щедра в своето долно течение, когато водите се разливат на шир, но нейната сила е вече в своя залез, силата на реката е в нейното горно течение - в нейната млада сила. Злото в света е в последния си стадий, течението на злото, на насилието, на лъжата е разлято нашир, оттам и "младенческия период” е вече отминал. Силите лежат разпръснати, дезорганизирани, безсилни да вземат инициативата. Невъзможно е вече за тях да се организират наново за ново сражение. Епохата е отшумяла, колелото е превъртяно, инсталацията е нова и поставена в ход. Човечеството ожида само едно нещо - Любовта, Светлината, Мира, Радостта. Човечеството е премного уморено и отеготено от старото, опитаното. И ако на някой му хрумне идеята да сложи бент на любовта, ще останат излъгани нищо не е в състояние да спре нейния ход, течението ще повлече самите тях и те ще опитат, кога са правили опит да я спрат. Опитът с любовта е велик момент от историята на човечеството. Науката за любовта получи своя определен облик - тази наука трябва да бъде опитана. След големите страдания и борби на човечеството, само любовта може да заздрави раните и болезните на нашето време. Учителят не само говори за любовта, не само даде науката за нея, но и живя по нейните закони. Той показа и доказа на опит, че тя може да се приложи и го направи в едно .малко общество, което нарече братство и опитът бе сполучлив. Каквото успя да направи Той, може да бъде направено и от човека, могат да го направят всички, като започне от личния живот и се свърши с живота на обществото. Човечеството ожида любовта. Кой ще се откаже от чистия въздух, от чистата вода, от пресния хляб?... Кой ще се откаже от хубавия живот в който царува Любовта, Светлината, Мира, Радостта - идеала на новия човек? Светът бе готов и назрял за великия опит.

6. ОРИГИНАЛЪТ Големите любители на истинското изкуство и поклонници на красотата, не се задоволяват с репродукциите. За един оригинален екземпляр от известна картина, скулптура, или някоя ценна находка те са готови да обиколят света и да пожертвуват цяло състояние. За да се оправдаят тези хора, човек трябва да има същото разбиране, същия вкус и култура. Сами по себе си и те представляват оригинални личности, които умеят не само да намерят ценното, но и да го съхраняват като истинска скъпоценност. Въпросът за оригинала и копието на едно произведение е познато явление в изкуството. Представите лежат ясни и определени. Познавачите на изкуството добре знаят, къде е границата на оригинала и къде започва копието. Никой, който разбира, не се бърка при избора. През нашето време в нашата страна работи Учител. Ние Го наричахме Нашия Учител. Естествено щом е Учител ще има и ученици. Отношенията са точно определени. Учителят е на катедрата, учениците на чиновете. Той говори, те слушат - цяла верига от взаимоотношения, от които най-важното е онова, което образува, подхранва и осмисля тези отношения - любовта. Само при любовта групата може да се каже, че е идеална. Тогава започва сериозната работа - ученичеството. Едно срещу друго застават две същества от които едното дава, другото взима и всичко това въз основа на любовта. Без нея ученичеството е празна работа. Нищо не може да се постигне и реализира. Както цветята никога не биха се разцъфтели, ако слънце и влага не биха се сдружили в общ съюз да събудят цветето за живот. Отношенията са естествени, красиви, необходими. Детето не би просъществувало нито ден, ако към него непрестанно не се излива поток от обич. Законът тук е същия, душата като цветето, не би цъфнала, ако към нея една любов не излива своята топлина и светлина. Без Учител тя не би стигнала до въжделения миг на своето разцъфтяване, без Учител човек никога не би намерил възходящия път към великата цел. Учениците знаят това, нееднократно те са опитвали въздействието на тия лъчи. Тук темата ни засяга отношението не на ученика към Учителя, а на Учителя към Ученика. Внимателно се докосваме до този дълбок и възвишен мир, не за друго, а за да си обясним стила и метода на Неговата работа, когато тя се отнася до ученика. Лесно е да се каже Учителят си служеше с положителни методи или Учителят превръща отрицателното на положително. Ние не отричаме това, но ето, че сега искаме да вникнем в цялата тази гама на отношения, за да открием скъпоценното зърно, един модел, който искаме да помним. Оглеждаме пътя и ще направим опит да видим не детайлите на метода, но поне главното. Намираме, че Той беше от категорията на истинските познавачи и любители на изкуството, които търсят само оригиналите, независимо от цената, която им струва това трудно пътешествие. Учителят беше един от тях в един нов свят, където се формираха новите отношения между Учител и ученик, в обстановката на обилна светлина, непозната и неопитана така живо на физическия свят в историята на окултните школи. Всичко сега беше дадено без мярка, щедро, обилно, свежо, както никога не е било. Всеки Учител е неповторим, всяко учение от този ранг е ново, неповторимо. Ученикът беше изправен пред Учителя си, нямаше скрито кътче от него - целия вътрешен мир лежеше на длан, като разтворена книга — стигаше само да се навиеш, за да прочетеш всичко - минало, настояще и бъдеще. Кое беше важното, което можеше да спре погледа на Учителя? Коя страна от неговото вътрешно съдържание да обхване, имаше ли важни и неважни неща? Всеки ученик един свят, вселена. И всичко открито пред Неговия поглед. Учителят, обаче, търсеше само едно нещо, едно единствено нещо в него - оригинала. Намираше го, показваше го на ученика като извисяваше душата пак до оригинала. След като е станал достояние на Него, да стане достояние и на ученика. Велик момент, а всичко звучи скромно, звуковете са спокойни, чисти, мелодията изящна. Неусетно се е случило нещо необикновено. Повел е ученика към върха, за да го запознае там с идеята за оригинала и копието. Ученикът сякаш е малко зашеметен от височината, защото след миг блясва отношението, облято във всичката си топлота и светлина - Неговото отношение. То е, което спира нашето внимание, то е което ни привлича и поразява. Тогава решаваме да се вдълбочим в момента, за да извлечем на повърхността на нашето съзнание мисълта, идеята, светеща и топлосърдечна, за да я направим наше преживяване. Тогава разбираме, че винаги е било така, че това е било установено, естествено, принципно положение, до което Той винаги се извисяваше, за да погледне човека, ученика не като копие, а като оригинал. Защото какво представлява копието? Тоя бездушен негатив, който мами очите на обикновените хора, а никога очите на Един Учител; копието, което стоеше като жалко подражание, често окарикатурено, напластено с праха на времето -копието, което нищо не говореше за дълбокото, вечното, красивото вложено в човека. “Копието не ми трябва”, казваше Той “на мене ми трябва оригинала, а оригиналът, това е Божественото в човека.” Смисълът на живота, устрема на човека, идеалът му съзнателен или несъзнателен е да се освободи от копието, за да остане оригинала. Този оригинал, който само Той Великия Майстор - Сърцеведец можеше да види, и не само да види но и да извиква на живот. Картината е жива и релефна. Миналото, което не е минало оживява пред нас, за да разберем и видим, че всичко което сме преживяли не е било нищо друго, а верига от моменти на извисяване, когато сме заставали като ученици пред Него, за да разберем и преживеем красотата на едно ново отношение, което при всичките условия превръщаше отрицателното в положително, като намираше винаги доброто зад злото, богатството зад сиромашията, любовта зад безлюбието, красивото зад грозното, силата зад безсилието, знанието зад невежеството, реалността зад сянката - цяла гама от багри и тонове, които за Него звучаха винаги необикновено, зад които Той винаги намираше важното, ценното, дълбокото - оригиналното. Неизброими бяха формите, богат беше езика на символите, неизчерпаем беше източника на метафорите с които Той си служеше, за да изрази идеята и извиси човека и го очисти от всичките копия и накрая да го приближи до Себе си и го накара да преживее величествения миг, че е застанал пред дверите на Безконечността в своята непорочна чистота. Изумително беше Неговото майсторство да връща човека на себе си, да му върне достойнството, вярата, надеждата, самоуважението. Там беше Неговата магия. Днес от градината на нашите преживявания можем да си изберем най-хубавите цветя и да си позволим да свием китка: можем да надзърнем в тази свята интимност и да наречем отношението с истинското име - любовно. Само любовта вижда навсякъде красивото, положителното, оригинала. Само когато човек обича, вижда всичко това в лицето на любимия си. Не се учудваме и не се изненадваме, че Той владееше тази магия. Няма човек приближил се при Него да не е преживял съживителната струя на Неговата Любов, която имаше чудното свойство да открива оригинала. Ние само се учудваме и изненадваме когато погледнем човека и се питаме, какво ли се е случило с него в далечния, непознатия, лежащ като джунгла път, за да застане по отношения на себеподобния на другия полюс, да вижда по лесно копието, а по трудно или никак да не намира истинското в човека, реалното, прекрасното - оригинала?... По кой път трябва да тръгне човекът, коя посока трябва да вземе, за да се освободи от напластяванията на миналото и възстанови първоначалната си чистота, топлота, мекота, светлина и прояви най-хубавата си черта като човек - да намира оригинала. Примерът сияе пред нас. Не само успяхме да го видим, но и да го преживеем. Той ни показа пътя, доказа принципността на метода, естествения Божествения метод да намира оригинала, а не копието. Много работа и много усилия са нужни на човека, за да добие тази висша интелигентност, това велико прозрение да открива оригиналите и като истинските любители на изкуство нищо да не пожали, за да се добере до тях. В това седи красотата на живота, в това блести една от целите на ученика. Навсякъде да търси и да намира положителното, красивото, божественото, оригинала, който е вложен в човека. Само любовта, само любовното отношение на човека може да му подари това велико изкуство - да намира навсякъде у всекиго оригинала.

5. РАЗБИРАНЕ И НЕРАЗБИРАНЕ Зрънце по зрънце сега трябва да събираме частите на една цялостна и жива картина, която трябва да възстановим. Картината е премного ценна, истински шедьовър, за да я подминем, тогава дори и когато не я разбираме. Учителят казва: “Ще ме намерите в това, което съм говорил. Моите думи, това съм аз.” Ние не знаем дали ще ни се удаде да съберем частите на цялото, за да изградим Неговия образ. Животът и Словото бяха два свята, където сега се опитваме като в океан да потопим ръцете си и уловим ония бисери, които ще ни помогнат да създадем един макар и относителен облик на онова, което Той поднесе на света като скъп дар и на това, което Той беше. Наричахме го Учител, защото учеше човека на великото изкуство да живее правилно. Наричахме Го още Учител на Любовта, на Мъдростта, на Истината, защото цялото учение беше построено върху тези три принципа на живота. Еднакво Той говори за тях, като даде забележителни образци и подкрепи всичко с примери. Трите принципа бяха като три пълноводни реки, които пояха целия живот, като го обновяваха и възрастваха. Те стояха мощни и неделими и разчистваха пътя на новото човечество, което пристъпваше в света, за да реализира в пълнота онова, което наричахме духовен живот. Трите принципа имаха цената на основните елементи на земята, които поддържаха физическия живот. Една тема, обаче, за Него беше всекидневна, централна и най-важна. Всичко останало се групираше около нея. Темата за Любовта, която Той задълбочи и разшири до всичките възможни граници. Наричаше тази епоха, епоха на Любовта и добавяше: “За Мъдростта и Истината ще дойде друга епоха.” Любовта беше най актуалната задача, необходимостта от любовта никога не е била така силна, както през нашето столетие. В името на Любовта се вършеха много престъпления. Любовта беше най-поругана, каляна и валяна. Избра именно нея и говори за любовта, така и толкова, както никой преди Него. Любовта за Него беше като въздуха, като светлината, водата и хляба. Разглеждаше я всестранно, за нея имаше цели беседи. В “Трите основи на живота” Любовта беше дадена като дълбока наука, която трябваше да се разучава. Всичко казано за Любовта беше класическо по своята дълбочина, яснота и величествена простота. В една от беседите за Любовта Той каза: “Всичко, което говорих до тук за Любовта е само предисловие”. Какво имаше още да говори за нея и до какви върхове щеше да изкачи човешкото съзнание, за да му покаже всичките й аспекти? Не се съмняваме, хоризонтите щяха да се разширят и колкото повече разкриваше същността на този важен принцип, толкова науката за Любовта щеше да се обогатява, а заедно с това и съзнанието на човека щеше да се повдига. Нещо не достигаше на човека и неговото съзнание не можеше да приеме обилието на известни ценности, нямаше такъв съсъд, за да ги смести и поради това Учителят не разкриваше целия диапазон на тази толкова сложна и дълбока материя, в чийто пламъци горяха, мъчеха се, страдаха, мъчейки се да разрешат трудните конфликти и поемат пътя на една разбрана любов. Когато говореше за Любовта, на места Той се спираше и казваше. Стига ви толкова, не можете да разберете, не можете да носите.” Ясно беше, защо Той не продължаваше нататък, защо не разкриваше многото врати и прозорци на този храм и не развеждаше човека всред това голямо познание, което щеше да му натежи или повреди. “Стига толкова, не можете да носите повече . При това Той за нищо не се скъпеше, щедро разливаше като дълбок и непресъхващ извор, който непрестанно бликаше. Любовта беше рефрена на Неговите лекции и беседи. “Едно ти не достига” - беше казал навремето Христос и това едно не беше нищо друго, а Любовта. А Учителят добавяше: “В предисловието съм на Любовта”. Голямото, важното съдържание още стоеше опаковано и чакаше човека и благоприятния момент, когато щеше да го разбере и използува. Трудно, дори невъзможно е да се предава висша математика на ученици от долните класове. Любовта представляваше висша наука, за която се изискваше просветени умове и чисти сърца. Глупавият нищо не разбира от Любовта. Той нито обича, нито позволява на други да го обичат. Любовта подразбира известна интелигентност Любовта не е храна за глупавите. Малкото, от Негово гледище, което говори за Любовта в същност не беше малко. Никога темата няма да може да се изчерпи и в този вид и размер в който е дадена. И “малкото”, което даде дали се асимилираше, дали се разбираше, дали се прилагаше? Нямаме право ние да задаваме тези въпроси, но си позволяваме да докоснем тая страна на въпроса, когато се натъкваме на един пасаж: “Толкова години говоря за Любовта, но не знаете колко страдания и мъчения съм изтърпял за тази любов.” Той виждаше неразбирането на Любовта, този важен принцип на чийто основи се градеше живота. Онова новото, свежото, красивото, обвеяно с топлина и светлина, което се слушаше, кристализираше в старите и оръфаните форми на една Любов, която не беше разбрана. “Каква неразбранщина съществува в този свят и колко изопачени са понятията за Любовта.” С тия къси реплики, Той ни връщаше в света от който идвахме, където формите на Любовта лежаха стари, неверни, унаследени, статични. Втълпени и внушени от оная огромна армия от хората на изкуството, които свиреха фалшиво, възпитаваха неправилно, разбиранията за Любовта вършеха големи поражения. В тях нямаше здравото, вярното, реалното, присъщо на любовта, а субективни и неверни схващания, добити от личен опит и невярна представа за истината. Човечеството е подведено и криво направлявано от много фактори, като се започне от майката и се свърши с възпитателите в което число са писателите, тия инженери на човешката душа, които не винаги са добре осведомени. На човека не му се казва истината относно любовта. Философията на любовта в основата е сбъркана и изопачена, смляна от обикновените разбирания, напластени с дебел слой прах. Любовта на земята е снижена и мястото, което са й дали е неправилно. Помрачен е нейния блясък, развенчана е нейната сила, поразена е нейната чистота. Любовта не би се познала, толкова тя е изопачена. Учителят направи от нея всекидневна тема. Тя бе разгледана от всички страни. Нужно бе това, много нужно, защото човекът жадуваше да чуе истината за нея. Учителя поднесе науката и философията на Любовта. Като узрял на слънцето плод тя бе предложена на човека. След като човек е пил вода от много извори, сега му предстоеше да опита чистата, планинска вода - нека да я опита, след като бе опитал некачествения хляб, нека сега опита пресния, пшеничен хляб. Идеите се опитват като семената; не е трудно да се утвърди тяхната жизнеспособност. Защо Учителя трябваше да изтърпи страдание от неразбраната любов? Нямаме дневник под ръка, за да проверяваме случаите, пък не е и нужно. Живяхме покрай Него и много неща можеха да се видят и разберат - изрезките сега допълват и ни помагат да възстановим много ценни истини и принципи, положения, които ни запознават с примерите и живите образи. Не е трудно да си представим човека, който създава мъка и страдания на Учителя заради Любовта. Неразбраната Любов стои на дъното на всички недоразумения и конфликти, огорчения, мъки. Хората сами си причиняват страдания и правят живота си по-тежък отколкото е. Неразбирането на Любовта е неразбиране на великите принципи на Битието, неразбиране и на елементарните прояви на разумния човек. То е, което поставя човека на ненужни изпитания. И Учителят дори не е пощаден от неразбирането на хората, от глупостта им да опитват и Неговата Любов. Учителят можеше да изтърпи. Той всичко можеше, само едно не можеше - да си служи с насилие и търпеше ония, които упражняваха насилие. Търпеше недоволството, неблагодарността, непослушанието. Взети в куп те бяха израз на безлюбието. Който не разбираше Любовта, искаше нещата да станат, както той намираше за добре. Нещата не се даваха на готово и не навреме. Липсваше им вяра, липсваше им и смирение да чакат, да вярват и да приемат всичко с благодарност като израз на любовта. Неразбирането на Любовта се изразяваше още чрез своенравие, което винаги съдържа в основата си един твърд, упорит, личен елемент, който разваля хармонията на отношенията не само с ближните, но и с Учителя. Ученикът няма право да изисква нещата да станат, както той ги иска и разбира, а както Неговият Учител ги нарежда. Стълкновението при неразбраната Любов е на лице. За нас е важна принципната страна на въпроса, един аспект на любовта при който разбирането и неразбирането играят важна роля в развитието на ученика. Любовта е голяма наука. Интелигентният трябва да пристъпи към нея с всичката сериозност и дисциплина, която изисква буден ум, благородно сърце и красив устрем. Да разбираш любовта означава, разбирането на великия ред на Битието, Великата Разумност, Която реди живота на човека, не както той иска, а както Любовта иска, Любовта на Учителя, която стои зад ученика и реди неговата съдба. Когато ученикът разбира Любовта, той знае, как да застане пред лицето на Учителя, как да приеме светлината и топлината, как да отзвучи и как да прояви послушанието и вярата в Любовта и в Него, Който не само говори за Любовта, а ежеминутно я проявява. Неразбирането на любовта може да причини страдания на Учителя и едновременно може да спъне ученика в неговия път.

4. ДОБРАТА ЗЕМЯ Речта звучи близка, позната, хилядолетията не я бяха докоснали. Блясъкът на истината не намаля. Разлика имаше само в съзнанието и в количеството на светлината. Съзнанието на човека с течение на времето се разширява, вдълбочава и скритата светлина става по-ярка. Човекът я възприема малко по-различно, порасналите нужди я правят по-разбираема и по-близка Процесът е бавен, но точен, крачка по крачка човек се приближава към високия връх, силите се развиват паралелно, правопропорционални, различно е само виждането и радостта, която се увеличава. Една от многото притчи на Христа звучи необикновено, звучи не както е звучала някога. По същина тя е запазила скъпоценното зърно, днес, обаче, тя се разкрива в нова по жива форма. Присъствието на Учителя прави нещата по-ясни, по-реални и някак си по-съкровени. Пред-Учителя стои личността на ученик, нещо у него вече е изработено, да разбира и да вниква в съдържанието на Словото и да намери там нови и скрити залежи. Нещата се разкриват по нов начин, придобил е при това навика да разлиства ухаещия цвят за който неудържимо е копнял през годините на изгнанието. Копнежите се връщат, или по-точно казано се разрастват, получават по-голяма височина и задълбоченост, получава по-голям полет. Нещо у ученика е пораснало - събрал е повече опит, светлината е по-голяма и той знае какво търси и какво иска. Образите на миналото говорят разбрано и четливо. Търсим най-същественото. Евангелският език изразява точно идеята за “Царството Божие”. За да преживеем аромата на епохата трябва да приближим фразата, да си послужим с нея и да кажем: И ние копнеем за същото. Апостол Павел навремето, преди да отшуми столетието предава нов блясък на идеята за любовта - този класически фрагмент нямаше да престане да звучи образно, правдиво, изящно. Идеята бе жива, звученето щеше да се промени в зависимост от времето, съзнанието и от светлината. Когато щяхме да се върнем днес на нея, тя' щеше да ни гледа през много прозорци и образи. Ала тя бе една в своята цялост, вечно пламтяща като факла, мощна и динамична. Многократно на нея щяхме да се върнем, защото тя бе многозвучна мелодия с неизброими октави - светлина и топлина разливаща се в нескончаеми вибрации. Нямаме желание да й предадем сложност, бихме желали тя да си остане ясна и проста като въздуха, водата, хляба, светлината без които не можем. И без нея не можем. Не искаме да коментираме върху любовта, такава, каквато е изразена в Евангелието и в лекциите на Учителя. Искаме само да уловим, ако това ни се удаде, живия трепет, да вдъхнем живителния аромат и отпием глътка от скъпоценния й сок. Неизброими лежат формите и образите, човек в редки мигове се потапя в многообразната й красота и топлина и към него се стичат хиляди ручеи за да го освежат и напоят. Човек всред голямото богатство се чувствува беден по простата причина, че не вижда, или не иска да вижда, не слуша, или не иска да слуша онова, което шуми и пее вътре в него, разкривайки нееднократно съкровищата, които лежат в човешкото сърце и човешкия ум. Какво се крие зад образите на тази притча, къде лежи тайната на тия четири вида хора, които живеят на земята, живеят по времето на Христа, живеят и днес. Един сеяч сее на нивата си, голямата нива - земя. Притчата звучи точно, тя е къса по форма, а речеш ли да тръгнеш след нея натъкваш се на четири вида почви, на четири вида хора и на четири вида събития. Една епична поема, която в пазвите си крие живота на човека, всичко за него. Прилича на вълшебен лешник, който всичко побира. Семената на този сеяч попадат на четири вида почви и оттам резултатите са четири. Едната на каменистата, другото в храстите, третото на пътя, четвъртото едва попада на добрата земя. Тълкуванието е излишно. Всеки като я прочете разбира за какво се отнася. - 8 гл. 5, 6, 7 ст. - Лука. За нас е важно четвъртото, което падна на добрата земя. Ние не тълкуваме притчата, за нас е важен принципа. Другите три семена и тяхната гибел не са интересни. Светът е доста натежал от тях. Важен е четвъртия момент, който крие ценното, новото, вечно новото за всяко време, ново до наши дни, чийто ухание вдишваме дълбоко сега. “Добрата земя”, която погълна семето представлява идеалните условия при които семето ще даде плод стократно. Като езиков израз “добрата земя” звучи хубаво. Земята за нас е нещо познато, близко, родно, при това нещо, което обичаме. Земята, качеството на почвата е най-ценното нещо измежду материалните блага на нашия народ. Гледаме земята и някак си ни става приятно, че една велика идея е изразена чрез земята, тая добра и богата земя, която ни дава всичко и ни приласкава до топлата си гръд. Идеята щеше да ни докосне и вълнува, не само нас, а всички, които я обичаха. Земята - почвата можеше да бъде мека, плодородна, корава и каменлива. Ала ако е богата като нашата... Тогава ние обръщаме погледа навътре и пак там ни посреща тя -усещаме мириса на житните поля, слушаме песента на чучулигите и жътвата кипи в знойната горещина на лятото - стократният плод пълни хамбарите. Посреща ни нашата земя. Такава ли е, богата ли е, плодородна ли е , чернозем ли е, ще приласкае ли семето и ще даде ли плод стократен?... Гласът на Павел долита от хилядолетията и класическият стих звучи топлосърдечно и пламенно. Ние знаем, че е така. Уверени сме вече и не искаме да делим принципите, както направиха на запад и на изток. Ние се вслушваме в шепота на времето, слушаме думите на Големия Майстор, Който казва: “Тайната на живота, това е закона на любовта. Това, което хората разбират под любов, съвсем не е любов. Добрата земя, това е любовта. Да приемеш семето и да дадеш плод стократно. Хиляди години да ме слушате, нямате ли любов, нищо няма да придобиете.” Копнежът е назрял. Ученикът - човекът на новото копнее за “добрата земя” в която като падне семето да не бъде зобано от птиците, да не се задуши в тръните, да не изсъхне на камъка, поради липса на влага, а да падне на черната бразда, пръхкава и влажна, да изгние, да се разпукне, да прорасте, да цъфти, да зрее и да даде плод. Всичко това крие в себе си цяла космогония, целия ученически замисъл, тайната на живота, магическия жезъл и вътрешното съдържание на онова, което се нарича окултно познание. Христос внимателно го скри в притчата за “Добрата земя”. Учителят го разля в цялото си учение като голяма река надлъж и нашир, проникнала целия живот на човека, за да напои “добрата земя”. Останалото зависеше от ученика. Любовта се проявяваше и изявяваше в пълнота, защото какво беше тя?... Добрата земя, която даваше плод стократен. Любовта беше почва, където никнеха, растяха и даваха плод всичките добродетели. Човекът не живееше в едно общество само от жени и мъже, на земята живееха хора и преди всичко те бяха братя и сестри, бащи и синове, майки и дъщери, на земята имаше и приятели. Задачата на човека не беше да чака да го обичат, а сам той да обича, да люби. Само чрез любовта се изработваше добрата земя. Само любовта осъществяваше смисъла на живота - само на почвата на любовта сеячът можеше да сее и семето да прорасте в обилен плод.

3. РОДЕНА ПРЕЗ ВЕЧНОСТТА Критиците са особени хора. Когато им поднасят някое произведение художествена литература или музикално, най-често те прилагат ножа. Те са истински хирурзи. Режат понякога дори и без упойка. Особено това е вярно, когато произведението не се разбира. Най-лесно при такива случаи е то да се отрече. Друг маниер на тия същите критици е замазването, заглаждането. Тук бутнат нещо, там бутнат и накрая като погледнат произведението, казват самодоволно - сега творбата е отлична. Така изгладена и подредена творбата може да има всичките преимущества, ала липсва най-същественото - оригиналното на автора. Същински сатрапи, безпощадни са. Трябва да се съобразят с рубриките, клишетата, плановете, артикулите, кадрите. Какво може да излезе от тази мелница, то засяга болезнено авторите. Проливат горчиви сълзи над своята творба - тя не е тяхна родена от кръвта им и фантазията, а сякаш е взета от улицата или от някой родилен дом. Изглаждането е признак на грубост и лош вкус и най-вече непочтено отношение към изкуството и авторите. Изглаждат се не само поетически творби, музикални и какви ли не още произведения, философски, идейни, дори и исторически. Най-страшното е, когато в живота се изглаждат принципи. Опасността е по-голяма, защото пряко е засегнат човека, като поразява ума и сърцето му. И най-лошото е, че тия които вършат тази работа, не са определени лица като критиците например или редакторите - тук участвуват заинтересованите, а те не са малко. Думата любов е словесен израз на един велик принцип. Тя съдържа всичко. Тя е живот. Любовта за живота е това, което е слънцето за живота. Като понятие любовта е загубила първоначалното си съдържание. Всеки е отнел от това съдържание по нещо, според културата си и по нещо й е предал пак според културата си. А тя е важна. Според прилагането на любовта може да се познае човека. Кой както намира за удобно, това прави от нея. Последната закачалка, която са й прикачили е “свободна”. Свободна любов, как да се разбере това наименование? Цяла джунгла. Не можеш да познаеш и да намериш любовта в този образ - придали са й качество, което тя няма, никога не е имала. С тази любов хората се гаврят, за такава любов се карат, съдят, убиват - все за нея. А любовта стои и гледа и се чуди, аз ли съм или не. Всичките конфликти в семейството и между младите хора стават все за любов. Любовта причинява страдание, мъка, ревност, отчаяние и хиляди още недоразумения. Валят я в праха, в калта, тъпчат я, обезобразяват я и накрая я изглаждат. И като я изглаждат систематически, бавно смъкват всичките й скъпоценности. Защото, какво е тя, ако не цяла съкровищница, великолепен съсъд изпълнен с нектар, вълшебен елексир на живота. Нищо друго не подарява на човека радостта, светлината, мира, вдъхновението, импулса, здравето на човека - цяла безбрежна гама, недостижима по своята тоналност, за да се превърне всичко на живот, истински живот, който блика като извор; водите са чисти, бистри, сладки. Любовта е силна, динамична и носи факлите си: милосърдието, чистотата, светлината, безкористието, справедливостта. Превръща се на жрица и подарява на човека есенцията на онова, което наричаме духовна култура, възпитание, благородство. Тази любов няма нищо общо с всичките ония изобретения на хората, с всичката оная излята отливка на която си позволиха да прикачат името -любов. Да чувствуваш е едно нещо, да обичаш е друго. В чувствуването има нещо себично, лично, в любовта няма нищо користолюбиво. В любовта нямаш желание да грабнеш, да присвоиш. В нея няма абсолютно никаква нечистота, никаква лъжа, никаква неправда. Най-отявленият образ на любовта е "свободната”, която в основата е лишена от почтеност, морал и уважение в нея няма устои, няма нищо трайно, красиво, чисто, прекрасно. Тази любов носи печата на преходността. Нейният истински лик е разврата. Да се смесва любовта с този образ е голяма, колосална грешка, чийто данък най-скъпо се плаща от цвета на човечеството - младостта. Авторите на тази идея и ония, които я подържат, вербуват и величаят са най-големите врагове на човечеството и предимно на младежта и на нацията си. Младежта става жертва не само на фалшивата, невярната представа на любовта, но и на престъпните домогвания на заинтересованите. Лошото възпитание довършва поражението. Хората не подозират колко е опасно да се играе с огъня на любовта. Любовта е творческа сила, прилича и на огън и на вода и на хляб и на слънце. Любовта ражда живота. В пазвите си тя носи най-съкровеното нещо - живота. Към любовта трябва да се пристъпи с всичката почит, уважение и свещено чувство с всичката чистота и безкористие на които е способен човекът. Да застанеш пред любовта, е все едно да застанеш пред великите творения на изкуството, пред великите творения на природата, пред Бога. Любовта е най-святото място, най-величествения апотеоз на живота. Тя е това, което е слънцето за физическия мир. Да се сведе любовта до някакво пошло, невярно, еснафско понятие и да й предадат качества, които няма, да си позволяват играта с нея са нарушения, които не се прощават - то е акт на кощунство. Няма човек на земята, който да не е опитал плодовете на своята любов. Всичките недоразумения, неудачи в живота, конфликти, нещастия, страдания са признаци, че любовта е криво разбрана и криво приложена. Всичко, което се случва на човека води до там да разбере любовта, да се откаже от навика да изглажда любовта, както се изглаждат произведенията на изкуството. Любовта не търпи никакво изглаждане, никаква корекция от невежи с претенции, че я разбират. Веднъж завинаги човек трябва да разбере, че любовта не е там, където има конфликти, дисонанси, мъка, страдания, разводи, ревност, недоразумения и разни още неща от този род. В тази любов липсва светлината, топлината, чистотата, безкористието, красотата. “Любов е това, което носи живот, свобода, красота, светлина, радост, здраве, подем. Тази любов урежда всичко, хармонизира живота и го прави приятен и лек, смислен. Тази любов е огън и вода. Тази любов изгражда живота, като му предава все по-хубави и по-хубави форми. Тя внася мир в човешкото сърце, светлина в човешкия ум. Тя е идеал за човешката душа. Тя е магически ключ, който отваря сърцата на всички хора. Тя е най-голямата дъщеря на Великата Реалност, родена през вечността - милосърдието. Тя е вечния извор към който човек неудържимо се стреми. Човек се ражда да живее единствено, за да я познае и опита нейните плодове. Най-сладките и най-здравите плодове на живота. Това е любовта.” Новото, което пролетта на епохата носи на човечеството.

2. ОГНЕНАТА ВЪЛНА На времето, когато Христос донесе новото учение за Любовта и противопостави закона си срещу този на Мойсей, книжниците казаха: Рано е за това учение, ще отложим реформата за друго време. Но великите идеи и реформи не интересуват, как мислят хората. Те не идват случайно, не идват и без точно определено разписание. Те нямат обратно движение. Няма сила на света, която да ги върне назад. Великият план на Битието нямаше да се съобрази с желанията, интересите и хрумванията на обикновените хора, които се мъчеха да слагат прът на новото. Онова, което се случи тогава не беше обикновено явление и всичко, което щеше да се случи до наши дни, носеше белега на неповторимото. Както тогава, така и сега великите преобразования щяха да станат и да се наложат, независимо от ония, които стояха начело, респективно за времето на Христа. Христовите принципи нахлуха в живота и като живителен поток напоиха земята и целия живот върху нея. Течението е било неудържимо и нищо не бе в състояние да спре вълната - огнената вълна. Коя сила може да спре светлината и топлината напролет, когато слънчевият път на дни се увеличава и заедно с това и светлината и топлината. Има ли сила, която може да спре потоците да не текат, снеговете да не се топят и снежните преспи на часове да не се стопят? Всичката тази водна маса стихийно се стреми към предначертаната си цел - морето. Такава сила не съществува. Такова нещо се случи и по времето на Христа. Такъв е бил сезона. Независимо дали Христос бе приет официално или не, процесът бе неудържим. Пролетта беше в своята сила. И всичко, което се мъчеше да спре течението, не е било нищо друго, а пролетни бури, които са неизбежни в предпролетните дни. Хората от това време могат да се откажат неподвижни и корави в своите разбирания. Те приличат на ледени планини и ония, които живеят в къщи направени от лед, здрави и устойчиви наглед, могат да си живеят спокойно до известен момент, разбира се. Такива са били тогавашните хора, смятаха, че ледените къщи са устойчиви и упорито казваха: “Ние вярваме в Мойсей, тебе не познаваме.” Моментът беше сериозен, съдбоносен. Възможността можеше да се пропусне. Не очакваха и не вярваха, по време, когато вълната вече беше в ход. Повеят от юг беше достатъчен, за да се почувствува, че сезона се сменя. Първата птичка долетяла от топлите страни кръжеше по заснежения още простор. Пролетта идваше. А заедно с нея - светлината и топлината. Снеговете започват тогава да се топят, къщите в които спокойно си живееха започват да се превръщат на вода и в миг всичко онова, което се смятало за здраво и непоклатимо започва да се разтапя от действието на топлината. Човекът също е облят от тази светлина и топлина, пролетта докосва и него. Никой не го пита иска или не - срещу топлината кой може да устои. Затова и всичко, което до вчера му се е виждало устойчиво, подредено, непоклатимо започва да се стапя. Това се случи тогава преди две хиляди години и човечеството опита действието на тази вълна, която периодически идва на земята, за да обнови човечеството и за да постави основите на нова култура. Всичко онова, което е старо и негодно за употреба, всичко, което не може да влезе в строежа на новото - разбирания, убеждения, морал, трябва да изчезнат, да се разрушат под напора на новата вълна, която приижда. Старото стяга като железен обръч мозъка и сърцето и фанатизма се превръща на учение и догма, с която само съживителните струи на новото могат да се преборят. Това е леденият период от една страна и горещата вълна от друга, които си дават среща за последен двубой. Историята на това време е известна. Призивите на новото време бяха стигнали до нас в своята непокътната сила и чистота и за нас щеше да бъде лесно да разчитаме, не вече езика на символите, а езика на действителността - явлението не ни беше чуждо. Светът лежи открит пред нас и съвременността ни говори на ясен и разбран език. Не е нужно да гадаем и да превеждаме миналото. Огнената вълна беше дошла. Родените в началото на този век щяха да бъдат обхванати от нея и нататък тя нямаше скоро да стихне, докато не докосне всички и не разтърси основанията на целия свят, който неминуемо се изправяше пред огромни реформи. Животът на цялото човечество щеше да бъде обхванато от пламъците на тази вълна. Неудържимо тя топеше леда на една епоха, която бавно отшумяваше, оставила великия си опит - животът никога няма да бъде оправен с омраза, с насилие, с неправда и с лъжа -всичко това беше достатъчно опитано, сега трябваше да бъдат прибрани тези дрипели на миналото, да изгорят в огъня, който пълзеше и човечеството да бъде освободено един път завинаги от тях. Всичките сътресения - духовни, социални, икономически, държавни, обществени, семейни и лични не бяха нищо друго, а признак, че вълната действуваше в пълен ход. Пролетта беше настъпила, слънцето напичаше и ледовете се топяха. Дали хората разбираха или не онова, което ставаше, не беше от значение, вярното, обаче, беше това, че всички опитваха огненото дихание на епохата, пулса на новото, пукането на ледовете, всичко това нямаше да спре, докато определената работа не приключи, крайната цел не бъде постигната. Раждането на новото съзнание, реализирането идеята за братството между народите, разрешаването на всички противоречия между народите с мирни средства, ликвидирането завинаги с войната, новото отношение между хората и народите това бяха новите лозунги на двадесетия век, които чакаха да се реализират не на думи, а на дело. Ледовете се топяха вътре в човешкия ум и сърце, хората бавно стигаха до идеята, че нямаше друг изход за уреждането на всички конфликти и противоречия, освен само един - мирния - любовния. Народите дойдоха до убеждението, че в света става все по-тясно за насилието, за диктатурите, каквито и да са те, за лъжата, за жестокостта, за неправдата. Съвременния човек усеща, че нещо става, някакъв страшен безизход, някакъв хаос, който не разбираш откъде и защо идва. Липсата на перспектива отежнява положението, хоризонтите са помръкнали и безсмислието на живота обхваща големи размери. Няма изгледи живота да навлезе в нормални релси и човечеството да си отдъхне както през “старото доброто време”. Кризата не е само в материалния свят, но и в духовния, там тя се вдълбочава и сякаш получава своето критично състояние. Имаш усещането, че пътуваш по океанските води и бурята е толкова страшна, че вече не си сигурен ще стигнеш ли спасителния бряг или не. Пролетта никога не идва тихо и мирно. Преходният период -предпролетните дни, ранните предпролетни утра, носят отличителните белези на нещо бурно, стихийно, сменяващо резки амплитуди и силни природни пулсации. Пролет се е задала. Процесът и тук е същият - пролет се е задала, огнената вълна на любовта в пълна готовност действува. Дали разбират хората какво става в света или не, за нея не е важно. Всичките усилия, които народите правят, за да се споразумеят, побратимяват, да разрешат задачите по мирен начин, всичката борба отвътре, не е нищо друго, а признак, че огнената вълна е докоснала всички. Тя е еднакво мощна и за отделния човек и за цялото човечество. Няма да има човек на земята, които да не усети по някакъв начин. Пролетта, когато идва еднакво докосва всичко живо на земята. Всичко, което носи дихание на живот усеща нейния прилив и бърза да отзвучи. Великата вълна на любовта ще стигне до всеки човешки ум и сърце и до всеки дом. Всичко, каквото става по света днес е последствие на тази вълна, която действува по всичките посоки. Тя ще разтопи всичките ледове и ще разруши всичките бентове, ще направи негодни всичките стари схващания за морал, за любов, за братство, за религия, за истина, за възпитание, за наука. Човечеството ще бъде принудено в светлината на нашето време да направи преценка на онова, което има и на онова, което трябва да придобие и изработи. Животът със старите разбирания ще бъде невъзможен. Нови разбирания, нови методи, нови правила, нова хигиена, нов морал. Само така човек ще излезе обновен от хаоса на двадесетия век, за да живее отсега нататък не в къщи направени от лед и прояви не старото егоистично, себично чувство, а новото любовното, братското. Огнената вълна, която е вълна на любовта ще разтопи старата епоха на егоизма, на лъжата, на омразата, на неправдата. Всичко това трябва да бъде заменено с новите идеи, които ще дадат нов облик на целия духовен и материален живот. Новото идва не по принуда, не случайно, а по силата на неизбежното. Астрономическият часовник, който отбелязва равноденствения час е ударил. Пролетта вече е оповестена. По нашето небе първата прелетна птичка вече лети и пее. Кой може да спре нейния ход? Коя сила може да заповяда на слънцето да не грее? И кой може да продължи с един миг нощта? Ледовете се топят, потоците се стичат отгоре и пъпките на дърветата чакат последен миг, за да се разпукнат. Атмосферата е наситена със сладостния дъх на прииждащата пролет. Една стара епоха отшумява и нова се ражда. Красивото, прекрасното се съдържа в устрема на хората достойно да я посрещнат, живителният й огън да е очистил умовете, сърцата на хората, за да не изгори човекът в нейните пламъци, нито да се удави в разтопените й води. За да каже човекът на новото съзнание, не както по времето на Христа: Рано е това време, рано е за това учение, а да каже: Тъкмо сега му е времето. Като ранна птичка Той дойде, и донесе едно ново учение - принципи, правила, методи, знание, ключове, с които човекът щеше да си помогне, да мине необгорен през пламъците на вълната. Не е много хубаво времето преди настъпването на пролетта, така е в природата, така е и в живота. Двадесетият век са ранни предпролетни дни - нека това не ни плаши, пролетта ще дойде, непременно ще дойде и всичките облаци на нашето небе ще се разпръснат, целият хаос в който човечеството страда и се бори ще изчезне. Небето ще се разчисти и слънцето ще поеме своя поход на север и дните ще станат топли и дълги - новото ще дойде и човекът ще благодари, че след нощта идва деня, след зимата - пролетта, след големия хаос – хармонията. Учителят за това дойде, да оповести идването на вълната и да връчи необходимите снаряжения, как да излезе човечеството здраво и читаво от ледения обръч на безлюбието, за да приеме топлата милувка на любовта, живителния пламък на новото.

1. ЛЮБОВТА Сега вече пътят лежеше облян във светлина, той беше изграден, стрелките светеха. Ония, които щяха да тръгнат по него, никога нямаше да го сбъркат, посоките бяха очертани. Небето се синееше кристално чисто и по това небе грееше слънцето, никога то нямаше да залезе. Нямаше вече опасност да се бъркат целите и направленията. Никой нямаше вече да чувствува липсата на светлина и на ориентироващи знаци. Този път всичко бе взето предвид. Пътят, който чакаше човека имаше здрава основа. Спазени бяха всичките правила на строителското изкуство. Предвидени бяха всичките опасни завои. Да, този път беше последната дума на архитектурата, която се занимаваше с човека. Велик майстор стоеше зад него. Този път, пръв по рода си, бе наречен от Учителя - Пътят на ученика. Защо беше пръв? Защото беше настъпила епоха на ученика, защото за него имаше вече ценз - определен, изискан, висок. Ученикът пристъпваше прага на Земята по време, когато никога на Земята условията не са били толкова благоприятни. На Земята се беше родил Учител - Земята бе облагодетелствувана с Неговото присъствие, ученикът Го следваше неотклонно. Трябваше да има път и още нещо - идеал. Изток сияеше - беше настъпила първа пролет и прелетна птичка огласяваше небето с ранната си песен. Идеалът изгря като зора и кротко поведе ученика за ръка, за да му покаже очертания път долу и светлините отгоре. Трябваше само да се тръгне. Идеалите не са нещо далечно, нереално или фантастично. Мисълта течеше по други закони, нещо се беше случило и бисерите, които украсяваха тази корона блестяха. Всичко бе обмислено и предвидено, раждаше се нова личност, приличаше на грижите на майката, когато очаква младенеца си. Грижливо всичко бе подредено, само чакаше момента на раждането. И животът започна. Беше чудесно да се съзерцава тази постройка, тя не беше монументална, тежка, масивна, но беше прекрасна, беше радост да участвуваш в това тържество, където партитурите за големия концерт бяха определени. Не оставаше нищо друго, освен да се улови началото на този път, да се тръгне по него, да се разучават особеностите, да се вслушваш в шепота на новото и да живееш с идеята, че имаш идеал към който устремено се движиш. Тогава вечните ценности, които дълго време стояха далеч, недостижими и неуловими и чакаха човека, сега се приближиха и като знатни пратеници застанаха близо до човека, за да го посрещнат, да посрещнат ученика - новата личност в зората на епохата. Вечността сякаш се приближи и времето загуби своята власт, преобрази се - забележителен миг и думата сега кънтеше като победна песен. Сега, не утре, не след година, не и през вечността повече няма да се гладува, нито да се жадува, не, никакво измъчване от пост. Сега те чакаше трапеза, ще седнеш и ще ядеш, сега, веднага, ще уловиш тъкмо този миг днес, не утре. Реалността сияеше и обливаше всичко в светлина. И Любовта, първият бисер в тази корона, първата хапка от тази небесна мана чакаше да бъде опитана - трапезата чакаше ученикът да се нахрани и добре да се нахрани. Думите на Павел звучаха триумфално. Хилядолетията се изнизаха, времето загуби своята власт, а думите стояха непокътнати и чисти, както тогава: "Ако любов нямам, ще съм кимвал що дрънка.” Човек можеше да има всичко, което можеше да се получи чрез труд, усилие, работа, какво не може да постигне човек! Можеше да стане богат, учен, поет, музикант, пророк, можеше да владее езици, можеше да стане дори и цар, можеше да получи венеца на славата, но ето, че всичко, според думите на онзи дръзновен апостол, нищо не струва, нищо, ако нямаш едното. Истината блестеше неотразимо. Сега, обаче, тя изпълваше света, светлината прииждаше от всичките посоки, заля света и думите блестяха като острие на меч. Този път те трябваше да се живеят, ако ученикът искаше да мине през този меч и се отзове на път към своя идеал. Любовта, ако нея нямаш нищо не си. Тя бе малката хапка квас и малката щипка сол, тя бе искрата, която запалва огъня, тя бе съединителната връзка, която свързваше в едно ученик и Учител, ученикът и Бога. Любовта бе пропуск, един от важните тонове на идеала, една от брънките на идеала. Любовта беше отличителния белег на ученика - новото, което от древността се изискваше, новото, което и сега чакаше ученика. Аспектите бяха великолепни. Нямаше изгледи те да не бъдат използувани. Тя не беше вече идеал за вечността, тя не беше шеметен връх, който само привличаше погледа на ученика и го караше да бленува. Любовта чакаше човека на прага като приятел, като майка, като баща, като сестра, като Учител, като Велика Реалност, която се готвеше да влезе в живота, за да го проникне, оживи, преобрази отвътре. Любовта чакаше ученика. Животът нататък ставаше немислим без нея. Учителят я свали като наука и я предложи на цялото човечество. Всеки можеше да я опита, всеки можеше да бъде ученик. Тя беше велик дар, а едновременно и най-голямата въпиюща нужда, важна и съществена като хляба, като водата, като въздуха, като светлината. Не можеше да се живее без любов, както не можеше да се живее без тия основни елементи на живота. Любовта, това беше пътя на ученика, една от съставните части на неговия идеал, който оформяваше образа на ученика. Любовта определяше отношенията на ученика към Бога, към Учителя, към ближния и към себе си. Любовта представляваше Мощния Дух на Битието, най-верния и предан приятел на човека, най-благото същество, което можеше да утеши човека, да изтрие всяка сълза, да направи всеки товар лек и поносим, тя бе дъщеря на Бога, която идваше в света да реализира идеала на ученика. Любовта не зависеше от знанията, от красотата, от богатството, от силата. Любовта сама беше и сила, и красота, и богатство. Тя идваше да помогне на човека да разреши капиталните проблеми, които чакаха от векове своето разрешение, тя идваше да внесе в него топлината, мекотата, чистотата. Нямаше мъчнотия, нямаше скръб, нямаше неудача, която да не се разтопи под лъчите на Любовта. Никога условията за космическото й проявление не са били толкова благоприятни, както през днешния исторически момент. Тя се движеше с голяма бързина, и ученикът трябваше да координира движението си с нейното - да я приема, когато идва, да я покани, когато застава на прага - да не спира и подпушва нейната енергия, която идва да обнови човека и да му помогне при всичките условия да победи и с готовност да изпълни нейните повеления. Огън е дошъл на света. От този огън първо сърцето на ученика трябва да се запали. При този огън никакво окисляване не става. По това ученикът ще познае Любовта. Тя действува всеки ден, всяка минута като слънчевите лъчи. Както посреща първия лъч на слънцето, така трябва да посрещне и първия лъч на любовта, не само един ден, дни наред. Любовта му подарява всичко онова от което той се нуждае. Голямото слънце на Любовта ще внесе в него живот, за да преживее величествения миг да чувствува, любовта приижда отвсякъде и го облива със своето изобилие. Няма нищо по-важно и задълбочено, по-ценно за ученика от идеала който блести по неговия път, път на светлина — любовта е една от съставните части на този идеал. Без любовта пътят губи всичката красота, без любовта животът губи своята цена, своя смисъл. Без любовта животът опира до пустотата. Новото към което душата се стреми ще дойде чрез любовта. “Ако имам всичкото знание, ако говоря всички езици, дори и този на ангелите, ако пророчествувам, а любов нямам, ще съм мед що звънти, кимвал що дрънка.” Ученикът е вникнал дълбоко в думите на апостол Павел за Любовта. Затова неговият копнеж и устрем в живота е да реализира любовта, да я приеме и тя да проникне неговото ежедневие, за да каже: Любов, ти ме правиш да живея.

9. “В ИМЕТО НА КАКВО ЩЕ МЕ СЪДИТЕ!...” Биография за Учителя в онзи обикновен смисъл на думата не знаем, дали някой би дръзнал да напише, а още по-малко дали би успял да напише. Учителят представлява свят, който непрестанно предстои да се разкрива и опознава. Всичките словесни видове и начини с които бихме си послужили, за да предадем облика на вътрешното съдържание, не знаем дали ще се укажат сполучливи. Опитваме се в естествена и правдива форма да дадем живота покрай Него без да намаляваме значението и смисъла на събитието и без да преувеличим, или намалим достоверността му, спазвайки основната линия на главните принципи, върху които е построена цялата монография. Всичко край Него дишаше живот и всичко до което Той се докосваше моментално получаваше свой дълбок смисъл, превръщаше се на светлина и топлина, които насищаха винаги атмосферата край Него. Затова по някакъв вътрешен, установен закон, никога не липсваха хора, аудитория, която слушаше и възприемаше това бликащо богатство, този словесен поток на идеи и мъдрости проникнати от светлина и жив магнетизъм. Няма човек, приближил се до Него да не е изпитал онова лекото, светлото сияние, което се излъчваше от Него, за да проникне в съзнанието, за да повдигне и озари човека. Преживяното край Него не можеше да се сравнява с нищо което човек можеше да получи и преживее при други случаи на земята, изправен пред красотата. Един въпрос спонтанно изникваше, прокрадваше се и някои го поставяха понякога ребром - Кой е Той? Когато един човек след дълго пътуване през някоя студена зимна нощ се добере до човешко жилище, застанал близо до огнището, където гори буен огън, не би имал време и желание да пита: Кой запали този огън, или какви са дървата, които горят, откъде са изсечени и пр.? Той стои там, топли се и е зает само с една мисъл, да възстанови загубената топлина и да благодари, че се е добрал до нея. Същото преживява човек, когато дълго време е жадувал за вода, или е гладувал, когато се намерят пред извора и пред хляба. Една единствена идея ги вълнува, да се напият с вода и да уталожат глада си. Мълчаливи и благодарни, хората са заети само с една мисъл - уталожване на жаждата и на глада. Опитността по отношение на Учителя е същата. Онова, което Той даваше, приличаше и на огнище, и на вода и на хляб. Водата казва на човека: Пий, за да ме разбереш; хлябът казва: Яж за да ме разбереш; огънят казва същото. “Опитайте” - казва Учителят, “опитайте всичко, което ви говоря. Не случайно ви го казвам, опитано е , всичко, каквото ви казвам е опитано. Нищо, което не съм опитвал не ви поднасям.” Принципите, истините, правилата, методите, законите, цялото идейно и духовно богатство, което Той беше донесъл на Земята, можеше да се опита след като се приложи. Едва тогава всеки би могъл с право да се произнесе и да съди. Но, за да се приложи и опита се изисква голямо усилие и воля да промениш живота си из основи, да надмогнеш личното, старото, установеното, човешкото е изкачване на висок връх. Не всеки е готов за такава експедиция. Кои бяха готови и дали ония, които задаваха този въпрос бяха готови? Кой си ти? И защо питаха? Дали от дълбок вътрешен интерес, дали, за да Го познаят истински, дали, за да приложат учението Му, или, за да Го проверяват и съдят?... За всички, които питаха в миналото и за тия, които питат сега и за ония, които щяха да питат в бъдеще, Той беше дал отговор, класически отговор. Ще разгънем страниците на Неговото Слово и ще потърсим ония знаци, които ще ни отведат до целта. Отговорът е ясен и определен, звучи като документ, който щеше да помогне да се възстанови образа. Този образ щеше да сияе през вековете. Отделните контури са дадени от Него, нашата цел е само да съпоставим тези контури, за да се даде цялото. Благодарни сме, че в известни моменти, бегло и между другото по силата на известни обстоятелства, Той е бивал принуден да говори за себе си, разтварял е скоби, за да ни покаже страница от един живот, който Го прави гражданин на едно друго царство. Благодарни сме, че с обич позволи да се нанесе образа Му на платно, за да ни подари физическия портрет на нас. Той не обичаше много фотографията, но беше неудържимо да се противопостави на желанието на ония, които държаха фотографическия апарат и само чакаха да уловят образа Му. На Земята имаше ярък документ и никой някога нямаше да дръзне да каже, че Той бе легенда, както се опитват да направят това с Христа. Без да променим една рязка от казаното, грижливо зърно по зърно ще ги съберем, за да поднесем не на себе си, а на ония, които питат и ще питат: Кой бе Той? Какъв бе Той? Ето какво казва Той: “Кой съм аз? Не е важно. Аз съм човекът в сърцето на когото живее Правдата, в ума на когото живее Истината. А Святостта е съединителна връзка между тях.” Отговорът е даден в Негов стил. “Кой съм аз, не е важно.” И как ще бъде важно за Него, Който в продължение близо едно столетие се опита да живее без име, наричаше себе си, пътник, странник, екскурзиант, дошъл да направи една услуга на човечеството, да научи хората, как да работят, да им попее с желанието да си остане Неизвестен, Незнаен. Важно ли беше Кой бе Той? За Него важно беше да свърши работата на Своя Отец, да подари на човечеството духовното съкровище, което Той донесе. За ония, които щяха да питат, Той беше приготвил отговора. С няколко линии Той нарисува този образ - един чист акварел, който щеше да трогва и да вълнува с чистотата и простотата на тоновете - три тона блестяха там: Правдата, Истината, Святостта. В един общ синтез те щяха да обогатят епохата, за да подарят на човека надеждата, радостта и мира. Продължава с думите: “Такъв е Божия закон, Аз живея и се подчинявам на този закон. Аз живея и се радвам в изпълнението на този закон.” Думите подреждаме грижливо, имаме чувството, че казаното представлява скъпоценна течност от която не бива да се излива нито капка. До тук всичко е казано ясно и определено. Трите скъпоценности блестят като диамант. Те отразяват вътрешния свят. По този повод Учителя ни подарява цяла беседа. В нея разкрива вътрешния смисъл за новия човек, мистичното съдържание на идеята за идването на Христа и за познаването на Христовото учение. Правдата трябва да изпълни сърцето, Истината - човешкия ум, а Святостта човешката воля, Святостта ще бъде като звено между Правдата и Истината. “Светлите мисли, чистите чувства и добрите постъпки са единственото условие за идването на Христа. Само при такъв човек Христос може да дойде и да направи жилище в него.” "Без Истината в ума, без Правдата в сърцето и без Святостта във волята Христос не може да дойде." “Аз съм, следователно, човекът в Когото Христос живее - т.е. Любовта.” Казано е всичко. Когато четем тази беседа изпитваме дълбоко вълнение и дълбока радост едновременно, че през едно преходно и бурно време, наситено с тревогата, насилието и жестокостта на двадесетия век, се бе случило едно събитие, което безшумно премина и изпълни огромната си задача. Видяхме Човека, Който носеше в сърцето си Правдата, в ума си Истината и Святостта като съединително звено. Видяхме Кой беше Той. "Ще ме познаете - продължава Той - когато Правдата влезе във вашите сърца, Истината във вашите умове и Святостта стане съединителна връзка между тях, тогава ще ме разберете.” Великото и необикновеното се приближи при нас, или ние при него и когато животът ни зазвучи в същата гама, тогава ще Го разберем. Човек може да разбере величието на трите принципа - Правдата, Истината и Святостта, само тогава, когато е успял да приобщи сърцето, ума и волята си за техните животворни струи. Нечистия, как ще разбере чистия? Лъжата, как ще разбере Истината? Омразата, как ще разбере Любовта? Неправедният, как ще разбере праведният? Кой може да обхване необятната красота на възвишеното чувство, крилатият полет на правата мисъл, озарена от лъчите на Истината и несъкрушимата сила на доброто? За да доловиш Правдата, тя трябва да живее в сърцето ти. За да познаеш Истината, тя трябва да обитава в ума ти. За да прозреш Святостта, тя трябва да стане съединително звено между двете. Кой тогава ще се произнесе за тия три извора на съвършенството, за тия три светилника, които правят човека мощен? Имаме ли ние представа, какво представлява такъв човек? На земята дали би се намерила съдба за него? С право се питаме, дали някой от нашето време би могъл да съди Учителя? Православната църква и съвременната държава се опитаха да направят това. През годините, когато живя и работи нееднократно е бил отзоваван пред лицето на прокурори и съдии - колко пъти нека не кажем, много кал бе хвърлена върху делото Му от религиозната и светската власт, посмъртно Той продължава да бъде отричан и съден, ни една мъка и ни една клевета не бяха Му спестили. Издевателствата им гонеха определена цел. Днес, когато оглеждаме миналото и размишляваме върху случилото се теглим равносметка и нямаме желание да я пазим само за себе си. За това казваме: Нито църквата, нито държавата могат да Го съдят, защото нито едната власт, нито другата носят в сърцето си Правдата, в ума си Истината, във волята си Святостта. Нито справедливостта, нито Свободата, нито доброто са граждани на съвременните власти. Великите принципи не са проникнали нито църквата, нито държавата, не са и достояние на ония, които се опитваха да Го съдят. Следователно в името на какво ще го съдят? Всичките опити излязоха безрезултатни. Не успяха да спрат Неговото дело, не можаха да изтръгнат онова, което беше дълбоко посято в човешкия ум и сърце. Със своите опити, те само се оголиха, за да се види, че в тях не живееше Правдата, Истината и Святостта. Ако притежаваха тия съкровища, те биха Го познали и приели. Мярката им беше остаряла и негодна. Дали учението Му беше съгласно с църквата и със вселенските събори и с държавата, за Него не беше важно дали Учението Му се съгласува с тях, за Него беше важно то да се съгласува с Великия Божи закон с трите важни принципа. Църквата трябваше да се съгласува с Бога, а не Бог с тях. “Всяко учение, което не е съгласно по Дух с Божия закон, не е от Бога." - казва Учителят. Така стоеше въпроса. Кой е Той и какво е Неговото Учение? Той отговори кратко, ясно недвусмислено - Правда, Истина, Святост. И понеже не се намери власт почиваща на тези принципи, не се намери кой да го съди - една рязка от учението не пострада и един косъм от главата Му не падна. Той започна едно дело в името на Бога, и докрай си остана верен на Божиите закони. Затова и с право каза: ”Не аз ще се координирам с тях, а те с Него.” Така стоеше истината. Неговият ден започна при пълен изгрев на земята рядко явление и завърши пак при пълен изгрев. Работата бе свършена, защото през всичкото време животът Му бе израз на Правдата, на Истината и на Святостта. За него те бяха факли и затова всичко у Него лежеше много светло, много прозрачно, нямаше нужда да се проветрява и доказва. Какво мислеха за Него и как щяха да съдят, не беше важно за Него, нито как щяха да Го приемат. Остави ги да се проявят свободно. Остави ги да действуват, както намерят за добре, но не ги спаси от един въпрос, който на Свой ред им зададе. Нека той да звучи необикновено. Зададе го на всички, които щяха да Го съдят тогава и по-късно задочно: “Вие носите ли Правдата в сърцата, носите ли Истината в умовете, носите ли Святостта във волята си като звено между двете? И ако ги нямате, в името на какво вие ще ме съдите?...” Затова неуловим и неуязвим Той живя и работи и свърши оная работа за която беше дошъл на земята, преодолял негостоприемния прием, с който обикновените хора винаги посрещат великите хора. Малката река може да се отбива тук, или там от нейния път, малката река през летния пек може и да пресъхне - водите й идват от близо и от плитко. Ала огромните реки от рода на ония, които прорязват нашата земя като артерии, огромния океан, който мие и освежава нашата земя, дали би могло да се отбият? Той започна при пълен изгрев и свърши при пълен изгрев. Един миг от вечността докосна земята с магическия си жезъл, ала уханието, силата и красотата на духовните съкровища щяха да стигнат за хиляди поколения.

8. РАДВАЙТЕ СЕ И БЛАГОДАРЕТЕ... Нямаме редовни летописни бележки. Сега можем да прелистваме миналото и да се осланяме на спомените, които са още твърде свежи. Две десетилетия ни делят и четенето в книгата на преживяното край Него е още съвсем възможно. Нямаме желание да препускаме, внимателно и съсредоточено оглеждаме изминатия път извървян близо до Него. Ще успеем ли да предадем неуловимото, красивото, изящното, което се разливаше край Него и което насищаше атмосферата с аромата на нещо, което сега се силим да предадем. Ако беше на земята Георги Радев, може би той би успял да направи това. Той имаше и усет и перо и рядко хубаво виждане и би могъл да подари на човечеството един чудесен пътепис - скъп дар на съвременността, която щеше да чака и копнее да чуе и да чете за всичко що се отнася до един живот, разлистил се като вековен лес и прошумял като водите на океан. Понякога нашите теми за Него лежат неуловими и безплътни, усещаш, че имаш какво да кажеш, а не знаеш, как да го изкажеш, коя изразна форма да избереш, без да накърниш съвършената композиция. Един поетически лиричен стих би могъл всичко да разкаже и да изчерпи, една музикална фраза, когато се касае да уловиш величествени по своята простота образи. Учителят беше близък и далечен свят, познат и непознат, разбран и неразбран и сега се опитваме с несръчни пръсти да разлистим тази книга и от всеки лист и дума да изтръгнем с мисъл и с перо необикновеното, което духовно ни обогати и което Той старателно криеше, а все не можеше, защото и Той като всички поданици на земята беше облечен в плът. Като всички Той дишаше, живееше край нас или ние край Него, докоснати от стрелата на необикновеното, неповторимото, което се изразяваше чрез обикновеното. Всичко у Него дишаше простота и величие, естествена непринуденост. Нищо не беше в състояние да наруши вътрешния ред и хармония, нищо не можеше да Го постави в неудобно положение, нищо не Го изненадваше, учудваше, смущаваше. Всичко у Него беше отмерено, изискано, недвусмислено. Когато заставаше пред Него имаше усещането, че се намираш в един свят на пълна хармония. Еднакво беше силен, неуязвим, недокоснат за всичко, което се силеше да наруши равновесието Му. Неутрализираше всичко, което беше отрицателно и намираше смисъла на всичко, което за нас беше зло. Неговото лице еднакво отразяваше две характерни особености, две състояния и бихме добавили невъзможно беше да се правят сравнения, да се обобщава и класифицира. Лицето му носеше отпечатъка на сериозност и задълбоченост с всичките нюанси на дълбоко планинско езеро и на небе - просторно, безкрайно, осеяно с блясъка на всичките небесни светила и с всичката чистота и лазурност. По това небе можеше да се чете, живо и подвижно лицето изразяваше дълбока и светла мисъл и безкрайна мекота. Беше щастие да се гледа лицето Му, от чийто очи се струеше невъобразим мир, топлина, светлина. Всичко беше живот и трудно може да се уловят тия неуловими тонове и се изразят словесно. Както има моменти, когато небето е кристално чисто с оная мека синева, когато в ефира се носят небесни корали и човек изпитва окриляща радост и надежда, имаше моменти и не редки, когато Той сияеше като лазурно небе, светещо и великолепно. Това се случваше най-често по време на годишните събори, по време на някои неделни утра, когато сваляше великите истини и принципи, когато Словото прииждаше като обилните води на извор, заливаше всичко със светлина и топлина и превръщаше времето на истински празници на духа. Нещо се излъчваше от Него, което трудно бихме могли да изразим и атмосферата се насищаше от искрящия магнетизъм и от обилната светлина, която за очите на ясновидеца представляваше море от светлини. Незабравими ще останат тези часове, времето и пространството изчезваха и човек се превръщаше само на слух, защото е Слово, а Словото се слуша. Той разрушаваше тогава всичките прегради, вдигаше всичките бентове, издигаше човешката мисъл на недосегаема висота, освобождаваше човека така, да не усеща теготата на живота, да не усеща бремето, а ако го усеща правеше това бреме леко, поносимо, като обясняваше причините, променяше пулса и правеше големите изпитания възможни, предаваше на всичко нов смисъл, нова красота неподозираща, за да направи след всичко това достояние на човека света на необикновеното, за да се открие пред човека необозримия свят в който беше потопен. От неизчерпаемите съкровища, които Той притежаваше, от обилието в което живееше, раздаваше щедро - живителен извор на мъдрост, на светлина, на истина, на любов. Истинско духовно тържество, когато душата се нахранваше, насищаше се на оная храна и вода за която дълго е копняла. На Земята се беше случило необикновеното. Тъкмо него се опитваме сега да уловим и макар несъвършено да отлеем в някакъв образ, да го включим в някакво клише и го подарим с обич на ония, които не са присъствували на земята на този величествен концерт, но които един ден ще искат да знаят всичко, лишени от рядката привилегия да имат физическа среща на Земята. Трудно е без платно и четка да се рисува Неговия образ, премного жив и пластичен, говорящ и топлосърдечен. И нека повторим като езера и като небе. И както най-близо до нас и най-желани за нас са слънчевите утра, така също беше щастие да се съзерцава Неговия образ. Край Него винаги се усещаше хармония и музика. Той умееше да се радва, да се смее, да благодари, да славослови. През един такъв празничен ден и час ето какво каза Той: “Имам едно желание: Да бъде волята Божия. Да дойде Царството Божие на Земята. Да се прослави Името Божие на Земята - Великото за което всички сме призвани да работим.” Неговият път беше път за всички. Този път лежеше здраво изграден, беше се погрижил за това, облян беше в обилна светлина. “Няма друга воля като Неговата Няма друг план, освен Божия." Всичко Той вършеше от сърце. “Дойдох да ви науча, как да работите с любов. По това ще се отличавате от другите." Всичко Той вършеше с любов - работеше, говореше, служеше, помагаше. Всичко бе проникнато от трепета на правата мисъл, правото чувство, благородното желание да върши всичко с любов за Него беше закон. Да, беше щастие да се гледа Неговото лице, беше щастие да се слуша, когато говореше, когато се радваше, когато благодареше, когато се смееше, когато гледаше. Лицето беше небе през май, когато синевата е ярка, а лъчите меки - рядко хубаво небе, което вливаше в душата на човека забравените звуци на една далечна и ожидана песен в която сега звучеше новото: "Радвайте се и благодарете, че живеете. Радвайте се и благодарете, че можете да слушате, радвайте се и се веселете и благодарете, че можете да бъдете събрани тук, радвайте се на доброто, което ви доведе тук, при мене, да се срещнете с Господа. Той е там, дето сме събрани ние. Бог е между нас.” Денят трябва да е бил премного светъл, слънчев, топъл. Беседата е държана през май. Небето трябва да е било великолепно, отразяващо красотата на този месец и най-вече духовното, богатството, които без мярка се изливаха на земята. Един миг от този блестящ сезон опитахме се да уловим. Неговото идване на земята не беше нищо друго, а един великолепен майски ден, едно пролетно утро при блестящо кристално небе. А времето беше преходно, бурно и щеше да отнесе със себе си остатъците на една стара култура, която отшумяваше, за да даде път на новото, което пристъпваше.