Ани

5. СЪЧЕТАНИЕТО НА ЗВЕЗДИТЕ Случаят може да се разкаже без коментар, един от многото интересни случаи из Неговия живот. Можем да го нарисуваме с няколко линии, нищо няма да изгуби от съдържанието и от красотата си, но ето, че нейде далеч в перспектива се разкрива един свят, безкраен и светъл, който дръзваш да погледнеш, да, невъзможно е да не погледнеш. Да гледаш красотата е благословение, да отвърнеш очи от нея е голяма загуба. Стигаме пак до коментара, но за това после. Нека набележим случая. Времето беше военно. Тогава имаше точно определен полицейски час, който се спазваше строго и от гражданите и от полицейските органи. През една от тези вечери Учителят е бил поканен на гости при приятели. Времето край Него, както винаги е летяло неусетно, гостите се разприказват и когато решава Да си тръгне виждат, че е настъпил полицейския час. Предлагат Му да остане да нощува в къщата на нашите приятели, но Той отказва и решава да тръгне въпреки строгата забрана. Сбогува се с домакините и тръгва сам. Улиците са тъмни и безлюдни. На ъгъла на един булевард към Него се приближава едно голямо куче, което имало вид на загубено. Кучето се приближило и малко след това тръгва уверено след Учителя или редом с Него. Групата е очертана в здрача на нощта. Човек и куче се движат свободно по улиците в този късен час, сякаш имат определена цел. Нощта не е толкова тъмна, че да не се забелязват двата силуета. И не след малко неизбежно се случва - натъкват се на пост. Учителят минава покрай лостовия спокойно, без следа от изненада или уплаха. Положително часовоят го забелязва, добре вижда и Него и придружаващото Го куче - другар, който върви неотклонно до сами Него. Тогава лостовият заема мирно и отдава чест. Учителят Му отговаря по правилата на учтивостта и закона и тръгва нататък. Когато пристигат до вратата на къщата на “Опълченска" 66, кучето мигом изчезва в тъмната нощ. Прилича на изпращане, часовоят спокойно остава на поста, намира, че е изпълнил служебния си дълг. В неговото съзнание човекът с кучето е инспектор, изпълняващ службата в тоя час, който е излязъл да инспектира постовете, кучето е живо доказателство за това. Картината е здраво заседнала в неговото въображение и с право. Кой би си позволил да тръгне в тоя късен час и така спокойно, невъзмутимо спокойно да се движи по безлюдните улици. От страна на Учителя цялата постановка лежи също така естествена и обикновена, с тази разлика, че за Него нещата лежат точно определени и ясни. Той би могъл да мине съвсем незабелязано, би взел инициативата в ръцете си и би се погрижил за себе си. Покорни лежат силите пред Него. Той напълно знае съчетанието на звездите. Но Той предпочете да мине по установения път за всички и да се позове само на закона на Любовта и на доброто съчетание на звездите. Всичко би могло да се случи, както се случва с всички обикновени хора. Той прояви безсъмнено голямо самообладание и спокойно вдигна ръка за поздрав. Срещата с кучето не е случайна. Верният другар на човека е загубил своя господар. Загубено и изплашено от тъмнината и безлюдието на улиците, тръгва с първия срещнат човек, край него винаги е безопасно и така да е, но аспекта стои там поразяващ с математичната точност на времето. Всичко през тази нощ Му струва път. Ония, които го срещат не могат да помислят всичко това, не могат и да предполагат случайността. В случая кучето е един значителен фактор. За нас е интересно невидимата постановка на въпроса, която отвън предава обикновен колорит - случка, която може да стане с всички. Ние не сме съгласни нито с това обяснение на обикновените хора, нито с това, да не коментираме случая. Искаме сами за себе си, да надникнем в него и от необикновения аспект да направим жива и непосредствена реалност. Една реалност, където всичко е точно определено, измерено до секунди, подчинено на закона на единството. За нас не са нужни доказателства, ние не ги търсим. Случая е чист и кристално прозрачен за ония, които могат да видят добре фигурата на Учителя и отчасти да се домогнат до ония възможности с които Той оперира от една страна, а от друга онова отношение, което лежи у Него непокътнато, отношение към Реалността, която охранява всяка стъпка през деня и нощта и осторожно пази Неговия живот. Тогава тръгваме да търсим по Неговия път, завоите и грапавините, всяка долчинка и всяко препятствие, всеки сипей и всяка дебнеща опасност, за да доловим, колко е бил охраняван Неговия живот, колко сили са били ангажирани за тази цел и каква борба са водили за Него небесните сили, оспорвайки богатствата на Духа. Защото кой гони сиромаха и ако го нападнат, какво биха взели от него? Гонят богатия, търсят него, защото има, какво да вземат - има, какво да присвоят, наследството, което не може да се мери, както е случая. Учителят беше най-богатият на земята. Имаше какво да вземат от Него. Но заедно със съкровищата, които Той носеше, изпратени бяха и силни войни, които Го пазеха. Беше премного защитен, нямаше сила на земята и на небето, която можеше да се противопостави. На Негова страна беше цялото небе и намеренията на всички врагове се разбиваха в тази здрава канара. Минаваме на втория случай. Онова, което се случи тогава се разигра светкавично пред очите ни. Бяхме там и като неми зрители на това произшествие, което ни подействува зашеметяващо. Връщаме се от Рила. Първите години пътуването беше през Дупница. С превозни средства отивахме до Сапарева баня и от там вече планината се очертаваше. До Паничище пътят минава край река, дълъг каменлив път. Денят на връщането беше определен и колите ни чакаха в Сапарево. Както винаги първа трябваше да мине колата на Учителя, в планината промените на времето никого не изненадваха. Небето изведнъж се покри с тежки сиви облаци, стана мрачкаво и дъждът заплиска. Но това не беше спокоен благодатен дъжд, а бурен, сърдит, разгневен, изливаше се, както казват, из ведро. Потоците мигом забучаха, планината сякаш се тресеше, ехото се разнасяше надалеч и водите отприщени течаха като хала. Ние тръгнахме и на няколко стотин метра се случи нещо, което трая по-малко от миг. Пред нас беше колата на Учителя. Следващата наша и ние можехме да наблюдаваме в тоя светкавичен промеждутък от време онова, което се разигра пред очите ни - Бученето се чуваше надалеч. Планината беше настръхнала. Ние не се уплашихме. Чувствувахме се в пълна безопасност. В колата сме, пред нас Учителя, няма какво да се страхуваме. Летуването ни беше рядко хубаво, връщахме се ободрени, загаряли, радостни, както винаги след Рила. И ето, че изведнъж на път към Дупница, колата където беше Учителя прелетя като стрела - не разбрахме дали шофьорът беше видял грозящата опасност - от земята сякаш изникна порой, огромен порой като някакъв змей, който целеше да погълне именно тази кола не друга. Колко можеше да се наблюдава от движеща се кола, друга, която също се движеше със неимоверна скорост. Пороят лизна само последните колелета на колата и когато нашите коли като заковани спряха на брега на ревящото чудовище, колата на Учителя беше вече далеч и не се виждаше. Всичко това се случи за по-малко от миг, изумително бързо се разигра драмата пред очите ни. Разписанието беше отмерено с точност и беше определено колата да мине безопасно - ала другото разписание целеше друго, но, както винаги при такива случаи, ония, които стоят зад кулисите мъничко бъркат, или избързват, или закъсняват с по-малко от секунда и онова, което са целели, не успява. Движението на колата не бе спряно и водната маса не успя да уязви колата и пътниците. Надолу водите продължаваха да бучат и беснеят. Водната маса беше жълто кафява, какво се бе случило горе в планината не можахме да разберем, струваше ни се, че всичката вода от навалелия дъжд се събра в тази непокорна и разгневена река. Когато ние застанахме на отсамния бряг, шофьорът спря машината и ние всички слязохме от колата Радвахме се, както само ние можехме да се радваме. Там се спряхме, преминаването беше невъзможно. Трябваше да се чака да се изцеди водата, или да заобиколим Сапарево и минем по други пътища. Чакахме дълго и пристигането ни в София се забави с часове. Събитието изживяно за един миг, не остана в съзнанието за дълго - животът дефилираше пред нас и толкова неща се случваха всеки ден - то бе закотвено някъде дълбоко, за да ни говори много един ден. Всичко край Него беше живо, разнообразно, летеше бързо и нямаше време да се спираш и да пишеш летопис или водиш точна картотека. Толкова неща ги изместваха и толкова естествено ни се струваше всичко, което ставаше около Него. Той беше жител от друг свят и над Него стоеше една силна охрана. Звездите редяха чудните си пътища и кротко гледаха към нашата планета, където живееше и работеше един Необикновен човек. Небето към Него благоволяваше. Може би рано сме почнали да пишем за Него, да хроникираме тези събития и да рисуваме чрез живота Му образа на Учителя. Все си мислим, че никой от ония, които един ден ще бъдат привлечени от Учението и от Него, не ще могат да обхванат образа Му в движение както ние имахме тази възможност и още нещо, че тези хора след като опитат Учението, след като преживеят струите на този голям извор, ще искат да знаят, как ония, които са били край Него са преживяли събитието. Нека в случая ние приличаме на ония по-големи братя, които, когато се връщат от далечни пътешествия, разказват на своите по-малки братя преживяното. На нас всичко би ни звучало живо и интересно и с удоволствие бихме слушали за Него, както и сега слушаме, слушаме от много хора, които са дошли в контакт с Него. Не знаем дали би могло да се изчерпи този жив и свеж епос. Ние ще изберем само няколко стръка от тази градина и по свой начин и стил ще ги предложим на другите. Да, Неговата кола не бе докосната от пороя, Неговият път не бе пресечен там. Бяхме благодарни, че нищо не се случи. Много неща могат да се случат с обикновения човек, ала това, което става с Необикновения има решающо значение за цялото. Така си мислехме тогава и бяхме прави. Днес отчасти разбираме причините и последствията. Но нека не говорим за това. Един ден много неща ще се видят, разберат, изяснят от ония, които могат да вникнат във вътрешната страна, мистичната страна на подобни събития. Светкавичният миг премина с грохот, опасността беше налице, но нещастие не се случи, спомняме си мисълта: “Ние виждаме неприятелите, които идват срещу нас, ала не виждаме приятелите, които идват след нас, не виждаме колко многобройни са те и надвишават по сила другите” - Учителят. Разписанието на заинтересованите и този път беше нарушено, сбъркано. Пътят се охраняваше, както през късната нощ, когато едно куче се приближи при Него и тръгна редом с Него. Мътният порой остана да живее като тъмна рязка в реда на нашите преживявания, още чуваме грохота на планината, но едновременно с това виждаме и летящата кола преодоляла голямата опасност, като символ на победа, която винаги през всичките години на Неговия живот е била нанасяна на всички тъмни и вражески сили, които са нападали върху Него - белязания Пратеник, най-богатия и най-силния. Звездите кротко блестяха и сякаш се усмихваха. Имаше ли сила и власт, които можеха да развалят тяхното съчетание?... Годината 1936 остана за нас една от най-тежките години. Цялото братство я преживя като жесток удар, най-жестокия нанасян някога на Него и на Братството. Ние нямаме желание да разкажем подробно онова, което се случи тогава. Това беше най-сгъстения и най-тъмния момент, който хвърли всички в една дълбока и безутешна скръб. Да би могло да се разкаже всичко в телеграмен стил. Невъзможно. Задачата ни е трудна, трудност, която след написването на близо хиляда страници не чувствуваме, както в тия фрагменти, които засягат вътрешната страна на нашата история. Само като исторически материал, ако се даде случилото се тогава би ни отнело цяла глава от Неговия и нашия живот. Не се съмняваме, че и други са се спрели на това тежко събитие. Ние, които бяхме в провинцията късно научавахме новините. Тогава беше пролет и съвсем случайно ни попада един провинциален вестник - Моята тема сега не е да разкажа за голямата скръб, която преживяхме тогава, колко бяхме ужасени и потресени. Но невъзможно е да се докоснем до нещастието и да не дадем отзвука на цялото Братство, което беше настръхнало - ударът дойде изневиделица и се стовари тежко, жестоко, брутално върху Него. Съобщението беше кратко, поместено сбутано между рекламните съобщения. Българското общество щеше да прочете това кратко и невзрачно съобщение и абсолютно нищо нямаше да му говорят тези няколко реда, които някой посредствен журналист намерил за нужно да ги напише. Учителят не беше виден човек, не заемаше някоя висока служба, като се има предвид и крайно лошото отношение, което Православната църква имаше спрямо Него. Един ден тази общественост може да се срамува от тия редове и от това отношение. Дословно ще го кажем: ”През деня бил нападнат П. К. Дънов пред прага на своя дом от неизвестно лице, което Му нанесъл побой.” Нищо повече, нито дума, както при подобни случаи, властта се намесила, издирила нападателя, престъпника - води се следствие и пр. и пр. Това за историята. През 1936 година, когато научихме това, ние заплакахме с глас - да, това ни се стори страшно, погледнато всякак и жестоко и брутално и съдбоносно. Ужасът от това деяние беше неописуем. Да нападнат Учителя пред неговия дом, през деня!... Той никога не оставаше долу без хора, имаше винаги посетители. На прага, когато се готвел да посрещне този незнаен престъпник, ударите били тежки и целили главата. Имало и счупено стъкло и кръв, както научихме по-късно. Това нещастие ни струваше скъпо, скъпо ни струва още и миналото напира и мъчително като свредел то продължава да дълбае нашето сърце и нашата чувствителност. Да се нападне невъоръжен и незащитен човек от засада, откъм гърба беше нещо толкова подло и престъпно, не само от негова страна, но и от страна на тези, които са стояли зад него, най-заинтересованите, най - отявлените Му врагове, които не можеха да Му простят това, че Неговата аудитория беше голяма, че тя се увеличаваше и най-вече, че младежта прииждаше. Ние бяхме там и не бяхме слаби, неустановени, опитващи още учението, а бяхме узрели, стъпили здраво на краката си и щяха да оцелеят до края, както и устояха. Дали би могъл Той да се защищава по същия начин, дали би могъл да причини една драскотина на врага си? Бяхме потресени. Българската преса не обели зъб, а българското правосъдие не си помръдна пръста, за да предизвиква съдебно дирене и открият кои бяха истинските автори на това жестоко покушение. Нищо от никъде. Сякаш челюстите им бяха схванати и сякаш Учителят не беше поданик с всичките си акредитивни писма на тази държава, която по най-циничен начин вдигаше рамене и казваше: “Това са вътрешни, ваши работи”. Наши са, разбира се, че са наши, но главните участници в тази подлост, бяха от редовете на тия, които защищаваха и пазеха. В тия - “наши" работи, те нямаше да вземат участие и щяха да гледат безучастно и това щеше да бъде фатална грешка. Векът не беше обикновен и историята на всеки човек не се пишеше само в обикновените досиета. Днес не желаем да мълчим, нямаме намерение да се защищаваме, няма и да се борим, нека за това ни наричат, както искат, всеки си има своя етика и свое убеждение, но непременно ще говорим, на всеослушание ще кажем всичко, което сториха някога на Него през оня режим, а по-късно сториха на нас при днешния режим. Бездушното отношение тогава не ни засягаше, защото бяхме много покрусени и нямахме време да държим сметка за отношението на една власт лишена от правда - не търсехме правдата от тях, не ни засегна и по друга причина - премного бяхме заети с нашия живот - Той беше при нас и животът ни потече, макар и тъжно, както винаги. Грижите около Него и напиращият живот ни погълна, обърнахме гръб на правосъдието и на пресата, нашето безразличие им стигаше. В началото на юли групите за Рила започнаха да се образуват. Учителят с една малка група замина първа. Нашата група щеше да го следва на определения интервал от време. Обаче, ние променихме плана и решихме да заминем преди установената дата. Искахме за Петровден да бъдем там. Не дочакахме голяма група, ние решихме да пътуваме с влак и през Дупница да бъдем там точно за Петровден. С нас пътуваха и двама музиканти и по пътя редяхме програмата за песните на Петродвен. Бяхме млади и нищо не ни се виждаше трудно и непостижимо. Пътувахме и през деня и нощта, за да осъмнем на Петровден на Езерата. Искахме непременно да Му поднесем нашите поздравления. Преживяното през пролетта беше толкова тежко. Сега на път към Рила в надвечерието на празника, при това не подозирахме същинското здравословно състояние - да, пътуването ни беше радостно и леко. Петровден без музика, мислехме си ние и бързахме да превалим последната височина, която ни делеше от Бивака. Нощта прекарахме на Паничище и вече преваляхме последната височина над първото езеро, когато очаквахме малката група да ни чака, да ни посреща на този ден, ала всичко беше тихо, само нашите гласове пееха, когато на моста, последната стъпка до Бивака ни посрещна една сестра и рече: “Тихо, Учителят не е добре”. Учителят не е добре - помислихме си ние и безгласно питахме: Какво, какво стана?... Ще научите. И ние тръгнахме мълчаливи нагоре. Нямаше нужда от повече обяснения. Тежкото нападение сега даваше своя резултат. Имаше вътрешен кръвоизлив. Може би ония, които са живял и по-близо до Него през всичките тези години, да са наблюдавали от близо Неговия живот, разбираха вътрешната страна на събитията около Него. Може да имаше други, които да притежаваха някакви ключове и да четат по звездите събитията и съдбата на народите и на човека отделно. Учителят беше голям, неизмерим център на притегателна сила, огромен магнит, който привличаше еднакво едните и другите сили, знаехме, че Неговия живот даваше отражение на целокупния живот на народите, да не кажем и нещо повече... Ние, обаче, живеехме далеч, ние бяхме малка групичка учителки, които идваха при Него само през ваканционните месеци, ние бяхме обикновени хора, не предполагахме и не гадаехме и не притежавахме нищо друго, освен обикновения човешки израз на мислите и още нещо, което ни отведе до голямата скръб, за да преживеем годината като тежък удар, който само дето не ни смаза на място. Едва сега разбрахме, какво се бе случило и какво можеше да се случи. Скръбта ни беше дълбока и неутешима. Виждахме само фигурата на Учителя да се откроява на Рилското небе все така мощна и величествена. Стояхме настрана и мълчахме. Тогава нямахме време сякаш да размишляваме, да се вдълбочаваме и да пишем дневник. Затова щяхме да имаме по-късно много време, тогава можехме да живеем само с единствената мисъл - Неговото здраве и единственото чувство пак Неговото здраве. В планината през тази година беше тихо - дълбоката тишина владееше навред, само шума на водите огласяваше цялата околност. Не се стигна до никаква медицинска помощ. Опитаха се да Го пренесат долу, където условията били благоприятни, ала той решително се противопостави. Остана сам да се справи с бунта на обърканата кръв, която като укротена река трябваше да се върне на своето корито. Какво можехме да правим ние - неговите хора, Братството! Плачехме и се молехме. Всеки камък на Рила и всяко поточе поглъщаше нашата скръб и нашите сълзи. Само ония у които идеята за Учител лежеше ясно и определено, можеха да ни разберат, ще могат и някога да ни разберат. Връзката бе силна, здрава, любовна. Когато говорим за Него, ние не можем да се съобразяваме с разбиранията и схващанията пък и с вкусовете на обикновените хора в които идеята за духовен живот и за ученичество стои далечна и чужда, сякаш се говори за някаква далечна и непозната звезда. Не можехме да се нагаждаме, бяхме обособени за друг живот и за друг мироглед и към една идея в която беше отлято величието на живота, новото което пристъпваше прага на нашата земя. Зад всичко стоеше Той. Затова търпеливо чакахме и вярвахме, вярвахме, вярвахме. Нападателят е бил подкупен, платен. Кои са били скритите автори, които му бяха броили “тридесетте сребърника" -не питахме, но бяхме уверени, че това бяха пак същите Каифа, Ана и всичките останали сподвижници на познатите книжници, които милееха за родната вяра. През всичките времена и епохи те щяха да си останат верни на своите идоли. Не беше важно това. Той беше казал: ”Ще се опитат да разпънат наново Любовта, ала няма да успеят. На земята вече не може да се намери дърво, от което да направят кръст, толкова голям е Христос днес. Но вярното е, че тоя свят ще бъде разпънат на кръст и това ще го видите.” Опитваме се да гледаме и да разбираме. Нека не говорим, то е друга тема. От единия до другия край на земята жестокостта и насилието снове и смъртта тъче своите савани; огньовете горят и на изток и на запад и на север и на юг и няма изгледи скоро да изгаснат. Правят опит с Божествени средства да постигнат човешки цели. Нека си правят опита с лъжата и насилието да въведат новия ред. Ние тогава пък и сега сме заети премного с личната си драма и с нашите съкровени цели на ученици. Изпълнени с непоколебима вяра ние чакахме, дълбоко вярвахме в добрите аспекти на звездите, в силата и блясъка на Неговата звезда. Вярвахме, че Той пак ще се върне при нас. Учителят трябваше да живее и щеше да живее, този ден не закъсня. Някой Го видя, когато се облякъл и тръгнал към чешмичката. Новината се разнесе из целия лагер със светкавична бързина. Никакви антени не можеха да пренесат новината толкова бързо, колкото тя стигна до нас за един миг. Беше като мълния, която разсича потъмнелия хоризонт, беше като лъч след дълга полярна нощ. Всички мигом по даден знак оставиха всичко, които почиваха станаха веднага, които работеха, оставиха работата си; които закусваха, оставиха яденето; които се печаха на слънцето, се устремиха нататък и пътеката, която извива покрай езерото от двете страни се изпълни с хора, които бързаха, задъхани, разплакани от радостта. Да, така беше, не може да се забрави този ден и този час - този слънчев и звезден миг, който стовари пред нас най-голямото съкровище на земята - Неговото здраве. Нямаше човек привлечен от Неговия магнит да не е отзвучал на любовта, да не е възприел блясъка и топлината на тази голяма обич. Днес можем да кажем: Обичахме, знаехме, научихме се да обичаме. Той ни научи на това изкуство. Даваше безмерно, опитвахме се и ние да дадем безмерно. Незабравимо за вековете ще лежи това табло, този рилски ден, слънчев и богат когато най-после стигнахме до Него и седнахме, кой където намери място а и голяма част прави да стоят и да гледат, да сдържат сълзите и да пеят, да пеят, да пеят, най-после. Белязаният час щеше да лежи непокътнато нанесен в този рилски ландшафт, и природната фотография грижливо щеше да го съхрани. Нищо не можеше да наруши дълбочината, красотата, радостта на изживяното. Освободеното чувство сега летеше към Него, за да свидетелствува не само радостта, но и благодарността. Ония, които носеха апарати, застанаха на фокус и започнаха да снимат. Никой не мръдна, никой не зае поза - днес това табло е едно все пак вярно отражение на преживяното през този ден. Дълбокото, обаче, значимото ще си остане заключено в сърцата на учениците. Дали би могло да се улови преживяното през този месец с апарат?... Всички гледаха само Него. Бяха Му постлали до голямата канара на чешмичката, а ние встрани, пред и зад Него, всеки сантиметър от полянката беше зает. Слушахме, защото Той говореше. Тази първа среща и това Слово бяха знаменателни. Това бе история, която се пишеше с огнени слова, история не само на една съдба, а история, която засягаше съдбата на всички. Големите страдания, които идеха на света, засегнаха Него най-напред, тоя кръвоизлив и тия мъчителни дни, предвидени не от Живата природа, а от тъмните сили. Беше 1936 година - спокойни години, чийто сеизмографичен център не трептеше. Но нямаше да се минат три години, когато над света щеше да пламне унищожаващия пожар на войната. Смекчена ли беше тежката съдба, смекчен ли беше коравия пестник, който се готвеше да се стовари над целия свят? Нищо не казваме. Сега, когато сигналите за нови пожари се вдигат над човешкото небе, виждаме, че светът не е поумнял, светът едва се придвижва напред като костенурка и бавно срича новото като умствено закъсняло дете. Никога Европа не е била изправена пред такава безперспективност както днес, и никога толкова бедствия не са се изсипвали върху нейната стара глава. Ние се връщаме сега назад дълбоко засегнати, предварително преживяли пораженията отвътре, след развилнялата се напаст, нестихнала до тези дни. Искаме да свържем миналото и настоящето и да почерпим сила и самообладание, кураж и мъжество каквото видяхме тогава през тази година - търпението и вярата с които бе понесено голямото страдание пред очите на цялото Братство, безсилно да помогне на най-Силния, на Мощния, Който сам можа да си възвърне здравето. Онова, което можахме да дадем през тези тежки дни, беше нашата голяма обич, бликнала все по-вълнуваща и по-силна. Преживяното през този ден не можеше да се разкаже и опише. Уверени сме, че всички като нас са имали непосредственото преживяване. Моментът е велик, поради простата причина, че всичко ти отнемат и всичко ти го връщат. Учителят остана незасегнат от тъмните сили. И този път разписанието бе сбъркано, и този път съчетанието на звездите беше благоприятно. Аспектът беше блестящ. Един ден късно след случилото се, окаяният се върнал на Изгрева и поискал да се срещне с Учителя. Какви цели е гонел никой не можа да узнае. Знаем само, че се приближил при Учителя да му иска извинение и си подал ръката. Ала тази ръка останала да виси на въздуха. Учителят го отпратил без дума и без съвет. Престъпникът не може да се измъкне от присъдата само с едно извинявай, нито със самокритика, нито дори с прошка. В природата няма такъв закон. Престъпленията не се заличават с думи, а с дълга и решителна процедура - престъпленията се плащат. Законът е неумолим. И думата там има само Правдата. Тя е, която съди хората, независимо дали вярват или не вярват. Тя няма нищо общо с обикновеното човешко правораздаване, което отдавна бе научило изкуството да плете кошниците предварително такива, каквито то иска, за да тури главите на праведните. И този път нямаше да мине с думата “извинявай”. Щеше да плати не само той, но и тия, които се криеха зад него. Опитът да се заобикалят престъпленията нямаше да успее. Бяхме накрая на века и острието на блестящия меч, който щеше да разсече старото от новото, лъжата от истината, насилието от свободата носеше огненото име Правда. Тя щеше да съди света, за всички натрупани престъпления, лъжи и насилия. Ние малко се отклонихме от главната тема и минахме в странична от главния път в канавката. Така се случва понякога. Позволихме си да погледнем не само назад и под натиска на накипели чувства, казахме няколко думи с които се опитахме да изразим една проста и позната истина. Неразривна връзка и единство съществува между всички събития които стават с човека, които се случват на земята, с народите, с цялата Вселена. Ударът на едно събитие засяга всички, стига до всички. По тези събития мъдреците четат и тълкуват причините и последствията. И нека да кажем: ония, които нищо не разбират от метеорология могат да кажат, че малкото бяло облаче, което лети като бяла птичка по небето е много красиво и може да буди само хубави чувства, но това облаче не говори със същия език на учения мъж, на познавача, който като го гледа определя точно след колко дена, часа или минути ще се разрази страшна буря. Вихрушката над небесните простори още не се е разразила, небето над нашата земя може да се каже, че е спокойно, ала признаците твърде рано се бяха появили на нашия, да, нашия хоризонт и ние изтръпнахме и застанахме нащрек - това се случи след радостта, когато Той се върна при нас. Не се излъгахме - малкото облаче, отдавна не бе бяло и отдавна не ни гледаше с кротък и чист блясък. Останахме на щрек и не бихме могли да кажем, къде точно сме застанали и как сме успели да видим това, което щеше да се случи с цялото човечество, не вече с един, не само с нас, а с всички. Ония у които идеята за духовния живот и за духовния свят; ония които разбираха, какво значение има Един Учител за отделната личност, както и за цялото човечество и неговата съдба, щяха да ни разберат. Светът нямаше да се освободи от назрялата карма, това не го казваме ние - това го каза Той; светът по същия начин нямаше да се освободи от Неговите идеи, от учението, което щеше да навлезе все по-дълбоко и по-дълбоко в живота, в умовете, в сърцата на хората. И това не го казваме ние. Каза го Той и ние бяхме натрупали достатъчно опит, за да се съмняваме в думите Му.

3. ЧОВЕКЪТ С ЕДНА ПУШКА Този човек за който ще става дума тук не сме го видели и чули, не го познаваме, не сме го срещали, не знаем и името му дори. За него Учителят разказва в една от неделните беседи. От случая може да се направи литература, но решихме да не го прекрояваме и по този начин да го лишим от свежестта и чистотата, от аромата и силата на убеждението. Едно цвете, което мнозина могат да се чудят как е могло да цъфне и да пръска искряща светлина на онова, което наричаме последователност. Представяме си живо този човек, този човек от хората на Учителя, този твърд българин, когато по неизвестни нам пътища, стига до Учителя и му заявява, че приема Неговото учение, и пред Него решава да живее по предписанията на това учение; готов е да изпълни всичко, каквото трябва, за да се нарече и той ученик на Учителя. Българинът не приема нещата лесно, той не прилича на ония, които бързо пламват и бързо изгасват, макар, че по природа не е студен. Като човек българинът, преминал през петстотин годишното робство той е усвоил ценния навик да мисли и разсъждава. Сравнява думите и делата, прави своите опити и след дълго проучване приема новото, идеите, за да заляга твърдо на тях по-късно. При това той е придобил и ценното качество - търпението, нещо като търпението на вола; да, до известно време търпи, в последен момент, обаче, той може да вдигне рогата си, за да докаже, че не е страхлив и че здраво устоява на правата си. Когато се увери, че това, което е възприел е право и хубаво, няма нищо в света, което може да го разколебае или отклони от пътя, който си е избрал. Главата му е твърда и здраво стои на раменете му; издържа на всякакви напрежения и депресии и не се отказва лесно от веднъж възприетите убеждения. Тази черта е една от най-ценните и най-важните, дори необходима, когато на земята се установява едно учение, което учи хората, как да живеят правилно. Може да се каже и това, че българинът е точна мярка за измерване правотата, ценността на една идеология. Той не се лъже никога, мисли със собствената си глава и не се влияе от умниците, които са го лъгали достатъчно в миналото, за да могат да го лъжат и сега. Късно другите народи установяват духовните и моралните ценности, които българският народ притежава, за да му дадат определеното място в нашата объркана планета. Този българин за който Учителя разказва е един от тези, които накратко се опитваме да опишем. Съжаляваме, че не го познаваме, знаем само, кога е живял, защото ето какво се разказва за него. По време на войната, която траяла три години, вече знаем, кога е било това, човекът непознатият, ученик на Учителя, трябва да е слушал внимателно Словото на Учителя. За него всичко е живо и премного важно, той не може да прави разлика между думите и живота - теория и практика са едно - следователно чутото трябва да се живее. Неговата здрава логика на селянин, неизвестно защо ни хрумва идеята, че той е от равнината от ония тракийски селища, където се ражда едро жито, хранен е бил с чист хляб и бил здрав, това личи по-късно от неговата издръжливост. Този човек се оказа, че имал здрав гръбнак. През годините, когато Учителя открива школата в една от неделните беседи, този същият човек трябва да е чул или чел, запомнил е добре забележителното в тази беседа в която Учителят казва: “Вие сте мобилизирани. До всички ви има изпратени мобилизационни, затова побързайте да влезете, защото по-късно вратата ще бъде затворена. Един вид вие сте войници в една Божествена армия, която ще воюва, дадена ви е пушка и ще се биете за онова, което в Евангелието се казва: "Царството Божие”, което аз наричам “Правда, Истина, Святост.” Всичко е казано възхитително просто - думите светят и горят. Те се вливат като животворящи струи и събуждат заспалите. Думата “мобилизация” звучи едва ли не тържествено, защото, ето идва час, когато вратата ще бъде затворена и да искаш не можеш да се запишеш в тези мобилизационни списъци. То се смята като привилегия, почетна длъжност за която душата е копняла векове. Всеки бърза да се сподоби с нужните снаряжения и да се нареди в тези редици. Великото е вече в ход. В тая армия, трябва да се е зачислил и този неизвестен българин от равното житно поле. Но се случва обикновеното - избухва война и той бива мобилизиран от друга инстанция, зачислен в други списъци. Пълен с живот и сили, тъкмо, когато се вдига голямата война, щастливата майка тъкмо навреме го е родила да стане войник в Неговата армия - духовната, великата армия с велики цели. Така стояха неговите работи, когато при новото му мобилизиране му връчиха пушка и му казаха - началниците му, тези от човешкия порядък: Ще отидеш на война, родината ни е в опасност и ти ще стреляш. Ето така - и му показват, как да стреля, как да мери точно, с една дума, как да убива брата си. Но човекът със здравата логика и здравия гръб се опъна и им каза: Не мога. Защо не можеш? Защото не искам. Как така не искаш? Не мога да нося две пушки, не искам да стрелям... Не дочакал да се изкаже малкият началник, веднага докладва на по-големия, този на най-големия и последният дал заповед да му стоварят двадесет и пет пръчки на гърба за нарушаване на дисциплината. Числото двадесет и пет е позната формула на узаконено насилие и жестокост. Здравият гръб на нашия герой през първия ден на бунта ги опитва. Те не спряха, обаче, до тук, защото и другият не спря до тук. Можеха да го застрелят, можеха, беше война и цената на човешкия живот беше спаднала под тази на един кон дори. Не го убиха. На земята все пак царуваше невидимо правдата, човекът от равното поле имаше добра звезда и любеща майка, при това той имаше и Учител с Когото той бе решил да се разберат до края и най-главно те се обичаха. Не беше сам с една дума, имаше си добър Приятел. Не го убиха, но на другия ден, когато повторно се опитаха да му връчат смъртоносната вещ и той пак отказа, стовариха на гърба му пак същия брой пръчки. Тази жестока процедура продължила, според разказа, три години. Дали е била така жестока като първата извършена през първите дни, има указание да се мисли, че тези които го биели са били по-милостиви, колкото времето минавало. Но човекът накрая се уморил и си казал, ако войната продължи, и продължават да ме бият, няма да мога да издържа. Вече не помагаше тлъстата пшеница и здравия гръб, нито здравото майчино мляко. Човекът бил уморен и отегчен. Но тъкмо сега войната се свършила и ония които го биели му стискали ръце и вече не го питали защо и как. А той си мълчал. Имаше какво да им каже, но не владеел ораторското изкуство, пък и да проповядва също не можел и не искал, отдавна беше разбрал, че светът с проповеди никога нямаше да се оправи, знаел още, че българите имат здрава глава и обичаха да гледат повече от всичко делата, а не да си губят времето да слушат приказките. Трудно се лъжеха тия мъже, затова и той си мълчал - казал им само това: Невъзможно му било да носи две пушки. А на въпроса, къде е твоята пушка, отговорил просто: Ще я видите, когато хвърлите вашата. Защо не искаш да се биеш? Защото не мога да убивам мои братя, след като съм мобилизиран преди в друга войска преди да бъда мобилизиран тук. Трудно се воюва на два фронта, трудно се държат две пушки, за тоя особено това е било невъзможно. Предпочел да го бият, всеки ден в продължение на три години. Не го убили. Беше благодарен на това. Правдата го пазеше. Но пушка не взе. Ако беше взел, нямаше да издържи на обещанието си и нямаше да бъде издържан като българин със специфичната си твърдост на убежденията и на търпението си като вол. Очите на това животно са много хубави, най-хубавите в животинския свят, но имаше нещо у това животно, което беше по-ценно - търпението, но имаше и нещо друго, което може да се смята от някои заинтересовани лошо - волът търпеше до време, като стигнат до невралгичната точка, тогава нищо не вижда и за нищо не иска да знае, волът вдига глава и започва безпаметно да се брани с рогата си. Добре е да се знае тази черта на българите. И този войник може би на края би направил нещо и началниците му щяха да опитат рогата му, но това не се случи, войната се свършила. И той се прости еднакво любезно с другарите си, както и с биячите. Човекът издържа. Полкът нямаше да го забрави лесно. А началниците му един ден щяха да си спомнят със симпатия и щяха да се радват, че през последните години бяха казали да бъдат меки, когато го наказват. Сега, т. е. след войната те биха му стиснали ръка. Някой път може да се срещнат и той би им разказал интересни неща, облечени вече в цивилни дрехи. Например би им разказал, как се воюва с една пушка, без да стреляш и без да убиваш брата си. Учителят ще е харесал този човек, иначе, не би разказал случая така трогателно и не би похвалил човека, който решително се бе отказал да воюва с две пушки. Така ще е било. Нещастията на хората се дължат на неиздържани изпити. На липса на убеждения. На предателство, на воюване с две пушки. Случаят с Юда, който предал Христа, първият в новата история е типичен. Но да бе само той... Историята се разгръща дълга и широка... Предателството дори се превърна на професия, на занаят, на служба почетна официална и неофициална. Всичките хора, които не издържат на своите убеждения са хора с две пушки. На такива не може да се разчита, от тях здраво общество не може да се изгради. Те са хора без морален устой, по нищо не приличат на този безимен герой, човекът от равното поле, човекът с едната пушка, човекът със здрав гръбнак.

1. ГОЛЯМАТА КОШНИЦА Градините на Изгрева са оградени с телена ограда - бодлива и гъста. Направена е солидна и цялото място стана неприкосновена собственост на държавата. Ония, които някога обичаха да се разхождат по поляната, сега минават покрай бодливия тел и само гледат. Звучат странно думите “частна собственост”. Защото, когато тази част на Изгрева беше братска, т. е. частна, входът към поляната беше свободен. Тук идваха мъже, жени, деца, разхождахме се и ние, там играехме Паневритмия. Но се случи нещо, случиха се много неща и сега и ние като другите гледаме от далеч поляната и овощните градини, цветната градина, този прекрасен триъгълник пред салона ухаещ на рози, които цъфтяха от началото на май до есента. Всичко това ни зове и кани, ала ние не отиваме, не можем да отидем. Случва се годината благодатна, урожая богат, тогава плодните дървета от най-хубави сортове се отрупват с плодове. Природата тогава слага богата трапеза и кани хората. Там са узрелите ябълки - сладки и червени; там са крушите едри и сочни с кехлибарен блясък, прасковите и едрото грозде. Ала годините минаваха и картината се променяше - градините не се стопанисваха добре. Градините линееха. Една година всичките ягодови насаждения бяха пометени като с метла, изчезнаха и ароматът на ягодите повече не се усещаше и едрия и обилен плод не взимаше вече палмата на първенство, което винаги се извоюваше от Ганка. Картината ставаше още по-тягостна, когато пролетта и лятото се случваха сушави. Тогава поражението идваше от две страни. Една година сушата беше продължителна, да не кажем жестока. Валяха дъждове и то не много, само през пролетта. Реколтата щеше съвсем да се компрометира, ако земята не беше съхранила малко влага от пролетните дъждове. Ала през лятото и есента не капна нито капка дъжд. Небето стоеше заключено и понякога се мъчеше да вали. Нашите градини тогава добиваха жалък вид. Никой не се интересуваше от тях. Земята беше суха и попукана. Ябълките и крушите не успяха да се налеят. Сливите останаха необрани, прасковите не се видяха. Природата този път не сложи трапеза, а поляната лежеше безжизнена и изгоряла сякаш от пожар. Сушата ни гледаше от всяко кътче. Изпитвахме някакво чувство на пустота. Нищо по-страшно сякаш на земята нямаше от това, да липсва вода, тоя безцветен и без мирис елемент, тоя животворен елексир, който поддържа живота и изпълва всеки атом на органическия и неорганическия свят. Какво собствено искам да разкажа? За сушата през една от тези години, или за водата, за плодовете, за Изгрева?... Не. Нямаме за цел да опишем Изгревските градини през това време. Не, просто асоциацията - пейзажът ни беше познат, скъп и роден, есента суха, лишена от аромати напираше от всичките страни, отвръщахме очи от картините и спонтанно се върнахме назад, погледнахме далеч - годините се върнаха, или ние отидохме при тях и великолепието на една есен разкри пред очарованите очи великолепните си табла. Тогава решихме да погледнем добре, да обхванем цялата обстановка, да отбележим всичката красота външна и вътрешна - да, невъзможно е да се даде кратко, като откъс, като картина. Нека ни бъде позволено да предадем всичко, както е било, богато, свежо, живо с целия оня бликащ живот, който никога не стихваше край Него. Дали ще бъдем обвинени, че си позволяваме такава епична форма, която в последния момент дори жадуваме да я превърнем на лиричен стих - животът край Него беше премного хубав, светъл, богат. Оттам и всичко изживяно край Него, със Него и чрез Него получаваше невъобразим блясък и дълбочина. Ония, които търсят само фактите, ще ги намерят. Ние ще се докоснем до живото табло, до бликащия живот и непременно ще отзвучим, непременно!... Беше през онази есен, когато не бързахме да си отпътуваме. Каква есен беше тя! Годините не бяха я докоснали и всичката разливаща се красота на градините се превърна на рамка. Тогава думата неурожай и суша почти не се чуваха. Реколтите всяка година биваха богати и дъждовете сякаш се сипеха по разписание. Чешмите тогава никога не спираха и градините никога не оставаха жадни. Каква подробност - не, а декора, да, декора не може да се подмине. Есента беше богата, дърветата бяха натежали от плод. Голяма част от дърветата през тази година бяха подпрени с дебели греди. Имаше опасност да се счупят клоните. Голямата ябълка и до нея черешата, която я наричахме “Царицата”, имаше и една друга ябълка, която наричахме “Спасената” и крушите, и прасковите, и орехите и гроздето - да, имаше от всичко в тези градини и всичко беше в чудесен вид. Причината за това благосъстояние не се дължеше само на влагата и на слънцето, но и на топлите грижи на брат Ради, който от всичко на света обичаше най-много труда и земята. С каква грижа обсипваше всяко дърво и всеки корен. Не пропущаше сезоните и навреме изпълняваше всичко, което бе необходимо, за да имат такъв цветущ вид Изгревските градини. Брането на плодовете също беше важна работа, съхраняването, подреждането в големия склад, където той не пущаше никой да влиза. През тая есен всичко бе прибрано навреме. Незабравими, чудесни години, когато дъждовете и снеговете идваха навремето, когато капризите на метеорологическия календар не ни изненадваха, не ни плашеха. Нашия живот беше изплетен от всичката хармония и ние се любувахме на пълноводните реки и на златистите ниви, които пълнеха хамбарите. Чудни есенни дни. Беше ранен ден след Паневритмия, когато музикантите си прибират инструментите, а ние стоим около Учителя в средата на поляната или някъде под овощните дървета. И тъкмо в тоя час, както стояхме Учителят тръгна с големи крачки, после забърза и влезе в градината. Там се губеше някакъв човек, непознат и опърпан. Като видя Учителя, човекът се смути и хвърли плодовете, които си беше позволил без позволение да къса от дърветата - круши едри, есенни. Учителят се изправи пред него и му рече: “Стой! Не си отивай. Стой тука!” Учителят го остави и тръгна към стаята на брат Ради. След малко брат Ради се върна с една голяма кошница пълна с плодове - имаше и ябълки, и круши, и грозде и праскови. “Ето вземи. Всичко това е за тебе - каза му Учителят - когато поискаш, ела пак ще ти дадем, но не бива да крадеш!” Човекът стоеше и гледаше като вкаменен, не вярваше на очите си. Брат Ради му каза: Вземи го. За тебе е, хайде, какво гледаш!... Тогава човекът се наведе и вдигна кошницата. И рече само това: Ще я донеса утре, благодаря и се поклони леко пред Учителя. А когато стигна оградата, обърна се и погледна - може би не вярваше, че това което се бе случило бе истина. Каква есенна утрин, наситена със златистите отблясъци на есенното слънце! Каква красота представляваше този малък пейзаж, този къс от Неговия ден! Всичко беше направено естествено, просто лишено от външен блясък, толкова естествено, както беше естествено да валят дъждовете навреме, както естествено беше да грее слънцето и да имаме винаги богати реколти, както беше естествено поляната да блести от свежест и зеленина и ние пък и всички хора да се разхождат по нея. Поляната искреше от красота; беше оживена отвътре и отвън и ние усещахме, че тези двадесет декара земя беше рая на земята, което не бихме заменили с всичките съкровища на земята и с най-живописния кът на земното кълбо. Поляната тогава!...каква е днес и какво изпитваме, няма смисъл да се спираме на това. Ние искаме само да мислим за онова вътрешното, дълбокото, което вливаше съдържание в живота около Него. Какво се случва, когато бъдат нападнати чужди градини, особено, ако те са държавни, зад които студено и неумолимо ни гледат човешките закони, които всичко са предвидили, ала са забравили най-същественото, забравили са човека. Никога и никъде сякаш съставителите на закона не са имали предвид човека и храната, въздуха, светлината и водата от които никога не биваше да го лишават - не са имали предвид любовта. В този жест през тая есенна утрин се криеше програмата на утрешния ден, програма не само за нас, но и за цялото човечество, което ще се приближи до Великото, за да се докосне до човечността. Новото ни гледаше през очите на ранното утро и онова, което се наричаше братство, не беше гола фраза. Дали поляната ще бъде наша или държавна, дали ще бъде прекрасна под грижите на ония, които ценяха красотата на природата, или обезобразена от ония, които нямаха отношение към нея и към обществената собственост, за нас нямаше значение. Преходен е лика на земята. Ала вечно си остава Великото - принципите - Любовта, Истината и Мъдростта на които Той даде широк път, като вдигна със мощните си ръце семафора на безлюбието, на лъжата и на насилието. Това дело никаква ограда нямаше да ограничи и никаква сила на земята можеше да унищожи. Изгрева в един свят щеше да сияе в непомрачената си чистота и красота.

ВЪВЕДЕНИЕ Една книга стои разтворена пред нас. Докосваме страниците и започваме да я прелистваме. Казваме - една ли ще е тя? Един ли ще пише за Него? В тази книга се разказва за Учителя - не онова, което Той е говорил, беседвал и съветвал в продължение на целия си живот; в тази книга се разказва, как е живял Той. Имаме ли право да разказваме, да преразказваме, да споделяме и да пишем за тия истории, случаи, примери които са ставали пред очите на много хора, преживяли срещата с Него? Той наричаше себе си “Неизвестният”, а сега дали би могло да се пази тайната? Възможно ли беше това през нашето време? Неудържимо е. Пренасяме се в Юдея през оня паметен ден, през оная предпразнична вечер, когато по улиците на Ерусалим народът спонтанно излезе да посрещне своя спасител и Месия като викаше, пееше и славославяше: Осанна. На тия, които се опитваха да им запретят да не викат, Христос им каза: “Оставете ги, ако те не викат, то камъните ще проговорят.” Нека съкровището от духовни знания да е неизчерпаемо като океана, и нека отделните случаи от Неговия живот да са неизброими, ние ще отворим тази книга, ще се вдълбочим в нея и ще изберем няколко от скъпоценните късчета, за да ги поднесем, както сърцето ни подсказва. Книгата е премного жива и гъвкава, за да се предаде в обикновен мемоарен вид. Легенди се пишат за необикновени личности и за необикновени събития. Онова, което се разказва за Учителя и живота Му няма следа от легендарен елемент. Това са достоверни, преживяни случаи, части от нашия живот в които е отлят образа на Учителя изваян и чист. С всеки пример, с всяка среща, с всяко необикновено явление се реди една съдба и се пише един закон, нов и непознат върху който щеше да се построи основата на един нов живот по форма, по съдържание и по смисъл. Дали някога ще се пишат легенди за Него? Един въпрос, който засега за Неговите съвременници звучи далечно. Всичко, което сме видяли, чули и преживяли е реално, близо до нас - опитано. Няма човек, приближил се при Него да не е съхранил в душата си частичка от тази жива легенда и да не е заключил в сърцето си образа на Необикновеното, следата на една голяма и топла идейност. Всеки отделен случай е тон от Неговия необхватен замах, израз на Неговата безпределна грижа и обич към човека. Не биха ни стигнали изразните средства и физическите възможности, за да уловим и предадем всичко в словесна форма. Може би би било по-удобно да се предадат случаите в летописен вид, както се пишат обикновените исторически събития; вероятно такива няма да липсват, затова ние казваме: Нека между многото разказани неща за Него, намери място и тази част от монографията в която се опитахме да отразим част от живота, който течеше край Него жив и подвижен, наситен с образи, идеи и мисли. Всичко край Него беше премного живо, богато вълнуващо като ония редки картинни галерии, които съхраняват голямото изкуство на гениални творци - Неговото ежедневие носеше винаги две основни качества - беше светло и богато. До нашия слух и до нашето зрение не стигаха само думите и образите. До нас стигаха и идеите, мислите, чувствата. И всичко това всред декора и постановката на един живот, който шумеше край Него, едно движение, което беше нестихващо, за да ни разкрие богатия колорит на един Необикновен живот. Всичко лежеше ясно до най-малкия детайл, постановката сияеше, независимо дали действието се развиваше на Изгрева, на поляната, в градините или всред меката светлина на Неговата стая, на Рила или на Витоша, край езерата или по върховете. Целия този живот край Него напира към нас с много тонове и светлини и действуваше не само на сетивата, но и на мислите, чувствата, на душата. Невъзможно е преживяното да се предаде с няколко думи в телеграмен стил, защото всичко ставаше някъде - един свят на разнообразни нюанси, сенки и полусенки, където образите изпъкват живо, релефно. Опитваме се словесно да рисуваме този живот и нека прибавим - нито една линия, нито един тон няма да бъде подправен. Всичко разказано, ще гони една цел: да намираме Него в казаното, да намираме Него в онова, което живееше. През един от годишните събори Учителят се беше спрял на двора пред салона с очи към палатките и рече: “Какъв живот има под тия прости палатки.” Неговите хора, независимо дали бяха от село или от града, дали бяха учени или не, живееха богат вътрешен живот и имаше, какво да се разкаже, какво да се описва. Един ден този живот ще бъде пресъздаден и от многото съдби ще може да се изплете нов съдържателен епос. Материалите обилни и в суров вид макар ще привлекат очите и мисълта на не един писател. Нашето желание е с тази част V по ред да завършим задачата, която сме си поставили - да поднесем на българския народ, монографията на един Велик Човек - Учител в която се опитахме да дадем същността на Неговото учение, многообразната творческа дейност, значението на духовното богатство и тласъка, който Учителят даде на духовната култура на българския народ и на цялото човечество. Като братски дар и израз на дълбоки чувства, които изпитваме към българския народ и към всички копнеющи души за истината поднасяме плода на нашия труд. Не сме целели с тази книга да проповядваме или да поучаваме когото и да е - дълбокото учение на Учителя е на разположение. Мъдростта, знанията се разливат щедро като обилните струи на дълбок извор. Водите на този извор уталожиха нашата жажда, укрепиха нашия дух и разшириха нашата душа. От неизчерпаемите съкровища на мъдростта ние черпихме, за да се учим, за да живеем, за да творим и поднесем днес плода на нашата размисъл, аромата на преживяването, радостта на сбъдновението и красотата всред която живя Той, за да обогати и нас. Човечеството нямаше да престане да съзерцава, да копнее и да използува животворящите лъчи на Неговото учение, което имаше всичките белези и качества на изгряващото Слънце.

7. НА ТОЗИ ДЕН... Необикновено усещание и вълнение... Днес е 27 декември. Случи се пак сряда. Годините преброихме, макар, че ги знаехме. Зимното утро беше студено. Снегът тогава не беше дълбок и не обвиваше земята като с пелена. Сега наоколо всичко е побеляло, нощес е валяло продължително. Въздухът е чист и кристален. Изгрева лежи тих и поляната лежи недокосната от стъпките. Никой не е станал рано и не се е погрижил да направи пътеки до салона, до градината и до поляната. Лозницата там е натежала сега от снега. Ранният автобус, който всяка утрин профучава покрай нас, днес мина транзитно. Не слезе нито един човек, дошъл през този ден на Изгрева, за да изпеем общо една песен. Да не говорим за тъгата, която ни обвива, както снега обвива сега земята. Сега не можем да се видим, да си кажем две сърдечни думи и да се погледнем, както се гледат приятели. Общата песен не се чува, общата молитва стана бленуван час. И преди друго ние не правехме, друго и не искахме. Това беше най-хубавото през това време изпълнено с тревога и тъга. Колко страдания има по света. Към всичко, което отеква в нашите отворени сърца се прибавя и нашата скръб - образите се нижат, но има нещо, което не забравяме и далеч е от нас мисълта да се оплакваме - целият свят страда. В сърцето си носим надеждата на утрешния ден. Решаваш да излезеш. Обличаш топлата си дреха и в смълчания час на утрото, излизаш навън. Искаш да погледнеш небето и звездите, които още светят и ти кимат сякаш дружески с очи, на изток още не личи настъпващия ден, нощта упорито още стои над целия град и над нашия Изгрев. Небето е плътно, тъмносива облачност плътно го забулва. Рано е още. Зимната нощ е дълга. Улиците са смълчани и безлюдни. Само белината на снега ти сочи пътеките които браздят тук и там. Тръгваш наслуки в ранния час на ден - 27 и искаш да видиш дали няма клас, дали неговите хора са дошли на поляната или в салона... Уви! Изгрева е тих и безлюден, тишината е безмълвна сега, ала не е жива, както някога. Колко тъжен изглежда света и колко тъгата е опряла до нашите мирни прагове. Защо сме излязли толкова рано, какво търсим в този здрач? Нищо. Искахме само да видим, как изглежда Изгрева на 27 и да прочетем по незнайните пътища на звездите неговата съдба. Кога на Земята не е било тъжно?... Колко се промени тя откогато Той я напусна. Дали всичко това не бе сън, дали утре няма да се получи известие от висока инстанция: “Всичко, което се случи е грешка" - Каква мисъл, която неусетно, лекокрила като снежинка докосна те в миг и се превърна на крилата пеперуда. Жадувахме за вести. Искахме да нямаме хора в затвора. Да, поне само това, а беше година 1962... За тази новина бленувахме всички. Оглеждаш Изгрева. По даден знак всичките прозорци светят. Струва ти се, че след малко вратите ще се отворят и всички облечени с дебели дрехи, ще се опътят към салона. Тогава разбираш, че всички бдят, всички будно дочакват зората, всички като един човек ще си кажат “Добрата молитва”. Светят там две очи и едно човешко сърце тупти и ти знаеш за какво, защото и твоето тупти и го усещаш живо и пламенно да желае само едно нещо... Какъв дълбок и прочувствен миг, каква тишина и какъв покой... Изгрева свети и отмерва часовете, когато ще се съмне - гледа отлитащите сенки и шепти: Да бъде ден! Тогава беше сряда, сряда е и днес. На този ден стоим и чакаме -светло ли е вън, премина ли нощта? Бледа изглежда електрическата светлина, снежинките се гонят около светящите лампи, а ти вървиш и ти е някак си леко всред тия малки блещукащи слънца и неволно забравяш, че е декември, че зимата едва сега започва, че мъглата притиска целия пейзаж, че ти разбиваш пъртина и вървиш, вървиш на някъде без план и цел и малко си изненадан, когато се сещаш за всичко, което се бе случило тогава и за първи път календарното число се повтаря, потретва и сякаш няма край - 27... Да, когато останахме сами... Не зная, не помня, къде сме застанали точно и защо, защо?... В миг запокитваш скръбта, някой незнаен отнякъде дошъл я грабва и в миг пак става тихо и светло и отдалеч проехтяват камбани. О, не камбани като за Рождество или Възкресение... Да, като че е Цветница и не искаш да мислиш за нищо друго, а да вървиш все напред и напред нататък при Неговите хора, в тия малки скромни жилища със светящи прозорци, пред чистите прагове. И там да си отдъхнеш, да се спреш, да изтърсваш снега и да кажеш: Мили мои, отворете: Христос воскресе. Припряно ти отварят, на рамката на вратата застава човек, леко се усмихва и казва: Воистина възкресе. Заповядай влез. Днес е 27. Едно обикновено календарно число, което ни връща назад. Броим ли годините? Времето има ли власт при несъизмеримите величини, неизмеримите неща, които са достояние на Безконечността и на нашия дух, който е частичка от нея? Този ден и този последен месец от годината който отива и се връща, отбелязва онзи миг от нашия живот и ни връща на един богат сезон, когато градините бяха отрупани с плод, изворите и реките преливаха, небето благосклонно напролет и наесен изливаше благодатните дъждове, нивите раждаха сита и едра пшеница, лозята едро грозде. Защо да броим дните, месеците, годините, те ни дадоха всичко, както по-късно ни отнеха всичко, без да докоснат само едно нещо. Везните се изравняват. Две будни очи отгоре и две силни ръце отмерват нещата и изпитателно ни гледат. Един велик закон прониква живота. Везните стоят строго уравновесени и Великата справедливост ни поверява една тайна, една истина се открива в душата ни. Две очи ни подаряват една усмивка и една истина засиява както някога в света на материята; величието на безсмъртната красота стана достояние на земята и десетилетията блестят с непомрачен блясък. Загубата не съществуваше, нищо се не губи, вечният кръговрат на водата, на живота, на времето очевидната приказка, вълшебна и трогателна бе достояние и на децата. За нашата радост ли си спомняхме през това календарно число - на тоя ден? Някога тя се изливаше като водите на обилен извор, като щедрото слънце на пролет, като градина през есента натежала от узрелия плод. Всичко това не беше изчезнало от земята и звездите кротко свидетелствуваха за това, и първите бледи очертания на зората ни гледаха дружелюбно от изток. Сиянието нахлуваше не само в нашите домове, но и в нашите сърца. Всичко успяхме да видим и да преценим. Казваме го и днес: Нашият век беше забележителен: онова, което трябваше, ние го казахме - Великото за което копняхме от векове, дойде при нас и ни поднесе най-богатия дел. Срещата ни приключи - такъв беше закона на земята. Човек узрява за великите моменти. А сега, сега, какво искахме да кажем? Да изразим в мерена реч нашата скръб, за нашата печал или за това, че скръбта винаги граничи с радостта и обратното. Разчитаме великата философия на живота и се опитваме сега да гледаме на всичко като силни и възмъжали хора, които разбираха вече езика на реалното. “Скръбта ви ще се превърне на радост” - Великото ни гледа със светли очи и ние слушаме... Добре чухме и разбрахме. Опитваме се да ги живеем. Загуба в света не съществуваше. От материалната частичка до най-висшата есенция на духа се подчиняват на великия закон на безсмъртието. Смъртта в този смисъл не съществува. Колко е пищна дрехата на радостта изтъкана от нишките на светлината и на топлината. Ние я опитахме и тя остана да звучи като съкровена песен през едно време наситено с много светкавици и гръмотевици - нашето време. Как можеше да се забрави онова, което Той ни поднесе? Когато радостта ни се превърна на скръб, вече не знаехме колко време тя щеше да се гнезди в сърцата ни. Не се питаме и няма да се питаме - събитието беше отбелязано със своята неповторимост и календарното число е живо и ще ни разкрива непрестанно силата на нетленните неща и безсилието на тленните. Радостта ни остави дар, тя не се загуби, ала тя се превърна на изстискан сок от щедрия гроздобер и се вля вътре в нас и дълбоко и от неотразимото движение на вечния кръговрат ние си запалихме светилника. Предстоеше ни посятите семена да поникнат, да растат, цъфтят и зреят. Радостта криеше големи запаси и когато скръбта дойде като изкусен ваятел, започнатата работа продължи в друга гама, която също така беше нагорна, светяща и богата. За една нощ се променихме, животът мигом получи други очертания и друг смисъл, а Неговите очи ни гледаха сериозно и топло. Радостта се видоизмени, за да потекат от нея нови струи -предстоеше ни важна и сериозна работа. Календарната дата ни гледа живо и дълбоко, сякаш има да ни каже нещо много важно - през тоя ден ние винаги сме готови да отзвучим крепко. Великият закон на справедливостта държи везните и оповестява закона на правдата - вечните съкровища никога не се губят, а ние добавяме: Опитахме го, живяхме го в продължение на много години, за да стигнем до тази, която ни направи силни, калени, будни да познаваме хората и охраняваме богатствата си. Позволяваме си днес след толкова години да кажем онзи стих от 16 глава на Йоана “Скръбта ще се превърне на радост.” Днес можем да го кажем. Кое ни дава право, не можем да кажем - може би нашия устрем и нашия копнеж да възрастим всичко, което сме получили. Времето сякаш се връща назад - годините като големи страници, една незнайна ръка ги прелиства и книгата продължава да се пише. Двадесет години - две десетилетия от оня ден, който помним. Помним като последен откъс от нашата необикновена повест, която ни завеща прощалния миг, когато се сбогувахме. Да помним и да забравим - заплашителния лик на световния ред, който жестоко и безпощадно ни каза - помнете този декември. Колко неща се случиха през тоя месец... Да забравим и да помним - суровия студ тогава и леденият дъх на това календарно число, изпълнено с огорчение и унижение. Защото ето, двадесетте години стоят там и ранният ден стои като поличба и знак, който вещае за един път и една съдба, които си дадоха дума в оня кръстопът на века да спрат движението на времето, за да кажат една дума и оповестят една вест. Нямаше да бъде леко и светло... Тази нощ и това утро, разтворила врата за оная тъма и онова насилие, които в един и същи час порази и господарят и съкровищата Му. Искаме да помним, искаме и да забравим. Тази нощ започна и свърши. Свърши вече, по небето имаше звезди и блестящите им пътища водеха към незнайни светове и чертаеха и нашия неизвестен път. Светът лежеше облян в светлина и за нас вече нямаше нощ и суровия дъх на 27 сякаш се стопи в мъката и скръбта на две дълги десетилетия, изпълнени с вътрешни борби и външни поражения. Искаме да забравим, ала не можем. Времето ни връща назад и надвесени над отворената книга - живот, ние четем и препрочитеме историята на тия двадесет години, които ни делят от него и на тия седем години, които ни делят от голямото покушение над Неговото Слово. Връщаме се на тия календарни дати и бавно разчитаме ударите, които се опитаха да ограбят нашите съкровища и да помрачат нашата младост. Дни и нощи - времето лети вихрено напред. Не броим вече отлетелите тежки мигове натоварени със сгъстената мъка на нашето столетие. С непомрачен взор останахме, здрави и будни и познахме врага. Сърцето ни е окрилено и ръката ни е здрава. Калихме се през тези години и успяхме да опазим непокътнати нашите вътрешни духовни ресурси. Забравихме нещо, помним друго. За едното нека мислят враговете ни, за другото ще мислим ние. Факлите пламтяха. Зората светлееше на изток; младокът нямаше да изчезне; като орел се подновява младостта и плодоносни лежаха годините на богатия урожай. За всичко щяха да ни въздадат и пустинята щеше да се превърне на цветуща градина. Нямаше да изгасне светилникът, защото учениците живееха, учеха и работеха - готвеха се и устояваха крепко. Неговата ръка беше силна, ръка на Майстор, и сито беше Неговото семе, и богат беше нашия чернозем. Ще забравим ли скъпия урок? Никога. Ще помним ли часа, когато ни връчиха светилника? Всякога. Изцеденият сок на страданието се превърна на елей. Зад всичко, което се случи и преживяхме, прозряхме безмерната сила на Любовта, която не престана през годините на тъма да излива светлина и топлина. Благословена да е тя. На този ден искаме да забравим всичко - полярната нощ, ледения дъх на студа, острите игли на омразата и тежкия пестник на насилието, нека всичко да се стопи в зората на новото, което настъпва в света - нашата бленувана пролет, която събра въжделенията на едно цяло поколение. Искаме да помним златистите дни на младостта и през тоя час в сърцето ни да прелива жаждата за много светлина и вярата за нови светли дни. Пристъпвай светла Стогодишнина и нека светлината и топлината се увеличат и нека звездите ни подарят ново съчетание, за да усетим не само твърдата длан на нашето време, но и меката длан на Любовта, топлия дъх на прииждащата пролет към която сме устремени. Да забравим едно, да помним друго. Земята се върти. За едни настъпва нощ, за други е ден. За едните настъпва пролет, за други настъпва зима Ние стоим и съзерцаваме предутринния час. Какво ни вещаят звездите? Всичките тъмни и дълги нощи спират до бледия лъч на зората, до изгрева на слънцето. Такъв е неумолимия закон на земята Да станем и посрещнем изгрева на слънцето, настъпването на новия ден. Пак е декември. Споменът се върна и ни погледна с горящите си зеници. Позната песента, зазвуча в заснежения простор; Дълбоко отнякъде прозвуча Неговия глас. И думите стройни и живи редят светящия поток на мъдростта. При нас е светло и спокойно. Небето извисено осеяно с едри звезди, Млечната река повела поток oт искряща красота. Познато, спокойно небе, задушевно и топло ни гледа. Катo в храм ние на среща мълчаливи и без блясък идваме, да поднесем не само благодарността, за да изразим, не само обичта, но, за да преживеем великолепния миг, че никога не сме били сами. Откъс от една поема

6. СЕРИОЗНИ ГОДИНИ Един пасаж от Неговото Слово, една дума и една мисъл, казани тогава, прозвучала днес може да ни върне назад през годините, когато ние само слушахме, слушахме и се радвахме, за да се носим след това на крилете на нашия блян. Неизмеримо и необхватно беше всичко, което ставаше край нас и с нас. Участвувахме и като зрители и като участници в тази неповторима и величествена драма на двадесетия век, който ни постави лице с лице с голямото събитие, което щеше да промени живота из основи отвътре навън, бавно и спокойно, като слънчевите лъчи, които действуваха по същия начин. Животът не трябва да се освобождава от тези агенти - въздух, светлина, вода и хляб - не би могъл да съществува без тях. По същия начин действуваше и Неговото Слово. Проникваше, подхранваше духовния живот на човека. Делото на Учителя се очертаваше като едно от най-великите явления на века. Понесени от устрема и копнежите на нашата младост, родени през онова време, което граничеше с линията на онова движение, което щеше да разтърси света, ние бяхме успяли да доловим дъха на идващата пролет и да застанем на онова място, което се оказа като здрава и непоклатима канара. Бяхме едно щастливо поколение, което века нямаше да може да ни ограби, а напротив щеше да ни обогати до висша степен. Беше настъпило време, когато се подлагаше на опит всичко онова, което вещаеше на човечеството възход, духовно и материално благоденствие, мир, братство между народите, единство и равенство. На световната наковалня по пламнала жар щеше да се постави грубата стомана и великият опит щеше да бъде направен. Народите трябваше да видят, да опитат и да се уверят. За да се опита златото, златарят трябва да бъде опитен - като златото и като диаманта човек отдавна беше открил средство да се познаят, сега предстоеше да се познаят идеите, ученията, системите. Трябваше да се разбере и опита и провери, свери и накрая да се пренесе във всичките отрасли на духовния и материалния живот на хората и народите - жизнеспособността трябваше да се види. Опитът заслужаваше усилията и жертвите. Човекът в последна сметка щеше да каже своята дума. Бяхме родени идеалисти, изпълнени с ентусиазъм, жадувахме за новото и се вслушвахме във всеки зов, който ни вещае красота, свобода, правда. Жадни бяхме за високи идеали. Двадесетият век ни посрещна тържествуващ, приготвил на ония, които щяха да открият съкровищата най-прекрасната среща за която можехме само да бленуваме. Ние намерихме Учителя. Дойдохме в пряк контакт с епохалното събитие, което криеше за нас светли перспективи, а на земята светло бъдеще. То приличаше на пъпка, която предстоеше да се ръзцъфне, чието ухание щеше да ни изпълни. Светът нямаше да може да се освободи от Него и Неговата мисъл щеше да лети и обикаля цялата земя, както земята не можеше да се освободи от четирите агента, които поддържаха живота. Идеите се раждат, живеят и дават своя плод. Идеите се движат, пътуват, стигат до човек и свързват умовете, сърцата като с антени. Кой можеше да проследи вълните на тези невидими и тайнствени предаватели, които отнасят мислите - Словото, песента - светът щеше да бъде опасан от тях и силата щеше да се отлее в човешките сърца, умове, души. Двадесетият век беше подготвителен етап за великото, което идваше - пробуждането на колективното съзнание на човечеството, което трябваше да стигне до идеята, че всичките народи са членове на едно голямо семейство. От началото на този век до средата идеята беше не само оповестена непрекъснато от Него, а и беше поставена на опит. Всичките акции на братството за общ живот, общо хранене, общо летуване не беше нищо друго, а подготвителен етап за пробуждането на това съзнание, когато човекът щеше да мисли за благото на другите като за свое лично благо. Още в първата книга от Учителя “Наука и възпитание" където са сложени основните принципи на учението, Той очерта пътя на човечеството като постави на този път ярки стрелки - науката и възпитанието без които никакъв прогрес може да бъде възможен. Народите нямаше да се освободят от тази идея. Събитията, които следваха бяха естествено явление, подготовка и условия за реализиране великия замисъл на Битието. Двете беседи са база и програма на новото, което се строеше вън и вътре в човека, в тая мирова душа, която трептеше вече във всяка клетка на световния организъм. Тогава ние само слушахме; бяхме много млади и пролетта на нашия живот беше богата на слънце, на багри, на звукове - нескончаем празник. Говореше Той и всичко получаваше необикновен вид и красота. Магическата пръчица от приказките покорно лежеше в Неговите ръце. Ние само слушахме. На земята от времето, когато по улиците на Ерусалим или по бреговете на Генисаретското езеро се разнасяше Словото на Христа не беше се случило подобно събитие, което сега беше събрало около себе си цвета на една младост жадна, интелигентна, която сега образуваше Неговата аудитория. Тя не беше многочислена, цената не беше в количеството, а в трепета, чистотата, искреността с които те пристъпваха прага на школата. Рядко явление, чийто набези щяха да оставят неизлечими следи, не само в историята на окултните движения, но и в живота на отделните хора - ученици дошли в досег с неповторимото, отзовали се пред лицето на Безконечността, да пият вода от първия извор, да се греят на голямото слънце и да се хранят с пресния хляб на Любовта, на Мъдростта, на Истината. Той донесе и живя принципите и научи обикновените хора, как да се ползуват от живителните им лъчи. Ние се връщаме на тези години, прелистваме не само страниците на Неговото Слово, ала и страниците на нашия живот, преживян край Него, заслушани в Неговите думи, сказания, правила, предсказания. И виждаш промените, които са станали дълбоко в тебе и как би слушал днес с това обогатено от изпитанията съзнание, как би застанал пред Него и как би използувал великия момент. Да, как би слушал днес ако Той проговори... Думите звучат близко сега, да, тъкмо сега след съдбоносните дати на декември, които различно ни ограбиха и различно ни обогатиха: “Слушайте и съхранете, това, което ви говоря, днес то може да не ви трябва, защото не страдате и мъчнотиите са далеч от вас, но ще дойде ден, когато те ще ви докоснат. Слушайте това, което ви се говори, то ще ви помогне един ден в бъдеще, когато мъчнотиите дойдат.” Предупредителен знак на който се връщаме днес, защото сега вече всичко ни трябва, много ни е нужно да знаем, как да посрещнем отъжнялия ден и сметената нощ, как да реагираме, как да решаваме, как да запазим самообалданието и твърдостта на убежденията си. Да, всичко сега ни е нужно, много ни трябват тия неща, те приличат на онзи богат натрупан материал, който химикът или физикът грижливо е съхранил за момента когато решителния опит ще бъде направен. За нас това време дойде - то бе очертано още тогава в интервала на двете дати през този съдбоносен декември. Да, сега имахме нужда от обилна светлина, от обилна топлина, от много мъжество, от много търпение, от много смелост-онова, което Той даваше имаше всичките качества и всичките показатели на скъпа есенция, на свещен елей, на живителен сок, който вливаше в нас и светлина, и топлина и сила. Времената настъпиха и нямаше изгледи те да станат по-малко отявлени и по-малко твърди. Изпитанията ни настигнаха и скръбта щеше да свие гнездо в сърцата ни, случи се всичко онова, което по онова време стоеше далеч от нас. Беше пролет тогава, пролетта на един живот, дърветата цъфтяха, цветята ухаеха, небето беше чисто, безоблачно и слънцето щедро силеше своята топлина и светлина и дните ни отдавна бяха загубили своята делничност. Когато човек е здрав няма нужда от лекар и лекарства. И никой не утешава радостния човек. Но Той ни даде предварително средствата, как да си помогнем. Времето щеше да бъде друго, сезонът щеше да премине, празникът щеше да отшуми и ние щяхме да се изправим пред трудните задачи и противоречия на живота. Новото трябваше да се опита и ние трябваше да бъдем изпитани. Бяхме ученици, студенти, слушахме лекциите през най-хубавия сезон в най-светлия салон и от най-Великия Професор, сега трябваше да опитаме реалността и реалността трябваше да ни докосне с острия и тънък меч. Затова сега ние не слушахме само, а живеехме и опитвахме онова, което бяхме слушали. Имаше ли магическа стойност и можеше ли да ни помогне по време на тежките изпитания и неволи. Не искаме да приемем нещата на вяра, не искаме да слагаме километрически срокове. По време на пролетния сезон нямаше какво да се опитва, ала сега през зимата беше нужно, защото неизбежно бяха дошли бурите и виелиците и острия зимен студ. Дойдоха, извиха се над нашите спокойни небеса, развихриха се и свистението на бурята стигна до нас, докоснаха ни, ала корените бяха забити дълбоко в земята, сезонът ни тогава бе богат на слънце и влага, Той се бе погрижил за всичко, и сега стояхме там и посрещахме всичко с нужното самообладание и мъжество. Сега, да, най-вече сега, когато края на годината наближава, когато невидима ръка пише пред нас римската цифра дванадесет, ние пак слушаме свистенето на бурята, декември беше сигнал за тревога, ние се връщаме тогава пак назад, за да пристъпим не само прага на нашата младост и пролет, но за да пристъпим прага на школата и застанем пред катедрата: “Когато дойдат мъчнотиите, това, което ви говоря ще ви помогне” - предупредителни думи на Баща, Който иска още и още да даде на своите любими деца, синове и дъщери, за да посрещнат и изпращат мъчнотиите и страданията в които Великият е скрил скъпите бисери. Тогава беше чудно време богато и топло - беше слънчева пролет и нескончаем празник - думите ги съхранихме наново и ги разбрахме, че не бяха обикновени думи, човешки от говоримата реч, а бяха живи и сити като едрата пшеница от която се ражда нашия хубав хляб. Един ден тези семена щяха да ни помогнат, да ни окрилят, да ни обогатят. В света настъпи зима. И тя бе дълга и мразовита. Тя не скова само реките, земята, тя скова и човешките сърца, тя стигна и до нашите прагове и докосна и нашите сърца, преминали слънчевата пролет на една необикновена година. Мъчнотиите дойдоха и за нас и не се отвърнахме от тях, не свихме вежди и не се уплашихме. Искахме да участвуваме в общочовешките страдания на които крепко отзвучавахме, ала искахме и да изпитаме себе си, искахме да опитаме силата и жизнеспособността на онова, което някога сме слушали, а днес четем. Сега ние не само слушаме и не само четем, но и опитваме и чутото и четеното и казваме - всичко излезе, както го каза Той, всичко се сбъдна, както го каза Той. “Бурята ще трае половин век и тя ще раздруса основите на целия свят.” Предпролетната буря щеше да разруши всичко старо и изгнило. Хоризонтите пак щяха да се прояснят и южните ветрове щяха да веят, птичките щяха да се върнат от юг и реките щяха да потекат свежи и обилни. Ние щяхме да кажем: Прекрасна бе нашата пролет, но прекрасна е и нашата зима, когато от смълчаните простори до нас щеше да стигне гласа на надеждата, а от заснежените простори щеше да долети ранната песен на чучулигата или кроткия шепот на житеното зрънце, което очаква с трепет топлия слънчев лъч. Зимата не бе лека, тя бе много тежка и през тази година, незапомнено студено и с много, много капризи природни, които причиниха много бедствия на много страни по света. Надничаме като житните зрънца и оглеждаме полетата, оглеждаме небето и се опитваме да уловим първите предвестници на пролетта. Както радостите, така и скърбите ни дадоха велик урок. Затова днес жадуваме еднакво през пролетта и през зимата, еднакво по време на радости и скърби, еднакво в победа и поражение да бъдем изправени със забити корени дълбоко, непоклатими и верни, без следа от страх и недоволство, да срещаме всичко еднакво. Великите неща, великите идеи са вечни, остават да сияят през вечността. Никакви земни вихрушки могат да ги сразят. Животът свидетелствува за тях. Човекът опитва тяхната сила и накрая се уверява за сетен път: “Че Бог поругаем не бива." Декември бе мярка - живи семена ли бяха нашите идеи или изкуствени; могат ли да хранят и поддържат живота или не; зад думите, зад Словото стоеше ли истината или не. Великото ни докосна с магическия си жезъл и ние тихо промълвихме -те бяха живи, те можеха да поддържат живота, зад думите стоеше истината. Имахме чувството, че казаното на тих глас, екна далече, далече по света, за да стигне до всички копнеещи за любовта сърца, до всички умове, копнеещи за светлина и до всички души, копнеещи за свобода. Декември събрал в шепите си всичката скръб и горест за нас, беше необикновен месец. Еднакво богати, еднакво наситени с външна и вътрешна красота са началото и края на един ден, на един сезон, на една година, на един живот. Там, където свършва радостта, започва скръбта и там, където приключва скръбта, започва радостта. Раждането на Учителя беше началото на голяма радост, несъизмерима с нашите мерки, тя неминуемо щеше да граничи със скръбта. Посрещането на пролетта е начален момент, истински празник, който непременно преминава и се слива с идването на есента. Така се случи и с нас. Посрещнахме слънцето в равноденствения час и го изпратихме в един такъв час. И докато първият беше наситен с радост, то другият - със скръб. Дълго време не можехме да се съвземем. Когато потърсихме изход, разбрахме, че трябваше да приложим изкуството да мислим. Тогава се вдълбочихме и видяхме, че животът имаше друго лице, друга дълбочина в която се криеше голямото съкровище, което ни чакаше. Нещата бавно се очертаваха, за да получат своя чист облик. На земята пак грееше слънцето, небето ни подаряваше кристалната чистота и синева, птиците своята музика, ветровете свежестта си, цветята уханието, плодовете своята сладост и над всичко това Той си оставаше Наш Учител - ние не бяхме сами; имената ни бяха написани на Неговата длан. Той продължаваше да ни учи и изпитва, а ние да учим. Това, че Той не беше на земята не изменяше взаимоотношенията и школата продължаваше да функционира. Отвън всичко беше различно, различно течеше и нашия живот. Защо стана така? - Такива бяха законите на земята. Всичко се менеше, видоизменяше се и получаваше все по-нови и по-нови форми. Да се отлее живота в определена статична форма беше равносилно на самоубийство. А ние живеехме и искахме да живеем. Когато видяхме и разбрахме това, миналото сякаш престана да ни вълнува както някога, и настоящето получи своя реален и определен релеф и своята власт и значимост - и онова, което ни гнетеше се притъпи. Дали трябваше и кому беше нужно това - да живеем по същия начин и грижливо да опазим същите форми? На земята всичко, което не носеше дихание на Вечното беше тленно и трошливо. Неговите думи казани малко преди да ни остави, звучаха тогава странно. Едва можехме да разберем тяхното съдържание и вероятно сме се отказали мигом от желанието да тръгнем по следите на иносказанието и да тълкуваме. “Концертът се свърши, вратите са затворени, билетите отдавна са продадени". Това беше казано по повод на някой, който искал среща с Него през последния месец на 1944 година. Нямаше вече време за приеми, за разговори. Всичко сякаш беше казано и всичко беше приключено. Над тия думи дълго щяхме да мислим, за да намерим в тях нещо за нас, да, думите имаха неразривно отношение спрямо нас. Животът му в продължение на повече от половин век работа не беше нищо друго, а един концерт, величествен по форма, по съдържание и по смисъл. Събитието беше с епохално значение и премного знаменателно. Неговата цигулка не свиреше сама, много цигулки я придружаваха, защото всичкото духовно богатство, което се снемаше на земята беше израз на една голяма любов, любов, която за първи път сякаш на земята получаваше определената си същина. Тя напираше към пределите на земята като разливащата се светлина и топлина на слънцето. Когато Той каза; “Концертът се свърши” - беше категоричен. Кой концерт собствено? Неговият - малката работа беше вече свършена. “Свършихме една малка работа, предстои ни една голяма". Предстоеше сега светът, човечеството да свърши своята работа, предстоеше и на нас да свършим нашата работа. Отговорността беше сложена на други гърбове. Времето течеше и всеки изминат миг носеше своята неповторимост. Празненството се беше свършило. Вълшебната приказка отшумя. Пролетта догони есента и над земята се изляха други сили. Предстоеше нещо различно и ново. Какво направи Учителя, какво свърши Той ние видяхме и преживяхме; какво щеше да свърши ученикът, как щеше да свири той, беше предстоящо събитие, животът на ученика трябваше да получи своя ясен и конкретен израз. Ония, които по-късно щяха да дойдат, щяха да се произнесат. Животът се превърна на сериозна, да не кажем сурова школа, която беше приготвила най-ситни сита. През тези тънки сита щяха да минат всички без изключение и всеки щеше да опита убежденията си, философията си, любовта, правдата, морала. Концертът приключи, идваха нови времена, не само за нас, но за всички, целия свят щеше да бъде поставен на подсъдимата скамейка, нямаше да има човек - казваше Той, който да не бъде изпитан, проверен. Двадесетият век беше ликвидационен и присъдите бързо се изпълняваха. Всичките природни, социални и политически бедствия не бяха нищо друго, а изпълнението на присъди - “Кармата на бялата раса, кармата на Европа и на целия свят беше назряла.” Матуритетният изпит щеше да се проведе по всичките правила. Затова животът ни се очертавеше - изпълнен с много труд, много работа и изпитания. Щеше да се види и разбере кой какво беше спечелил и кой за какво става. По кои пътища ще тръгнат учениците - трасиран и или нови, неизвестни и неопитани? Кой ще се задържи? За какво ще ратуваме - за формата или за съдържанието? Теорията ли ще сричаме или ще обърнем поглед към практиката, думите ли ще гледаме или делата? Времето беше много напрегнато и сериозно. Веселието се бе свършило, не се спирахме върху това и нямахме време да тъгуваме и съжаляваме. Не се обръщахме назад, освен, когато това се налагаше. Всеки един ученик е един свят, една система. От уредбата на този свят щеше да се разбере вникнал ли е в съдържанието на посмъртните Му слова, разбрал ли беше, какво криеха тези думи специално за него, или щеше де си остане пред затворените врати на концертната зала, да чака Великия Майстор - цигулар и музикалното тържество да продължи. Моментът щеше да се долови различно и думите щяха да отекнат различно. Ония, които мислеха, ония, които имаха поглед за реалността, нямаше да сбъркат и щяха да заемат определените си места и щяха да знаят, че времето определено за матура е лишено от веселия и празници. Това време е определено само за упорита и постоянна работа - годините бяха сериозни, а работата много. Радостта беше резултат за който можеше да се мечтае и търпеливо да се чака. Такава беше обстановката, тя си остана такава и до днес. Да се живее с миналото е анахронизъм, бъдещето е неизвестно и не ни принадлежи -настоящият момент е наш; какво можем да дадем и получим днес беше важен проблем - настоящето можеше да бъде и богато и бедно, зависеше от нас. Да се тъгува, че концертът се свърши, или да се живее с мисълта за следващия, преди да е извървян набелязания път, преди да е преодоляна определената височина е безсмислено и нередно състояние от което ученикът трябваше да се пази. То е липса на разбирание и на поглед за реалността. А за да се домогнем до нея, Той ни остави знаци, безброй стрелки по този път - пред нас Словото ги разкриваше. Нямаме намерение да застанем пред гишето на концертните зали и да чакаме да си купим билет. Не мечтаем да се върнат празниците, преди да сме изпълнили определената програма, преди да сме минали последния изпит. За сега имаме само едно желание, матурата да бъде издържана по всичките правила, за да участвуваме в предстоящата “голяма работа”, която засягаше целия свят, раздрусан от бурите и депресиите, затова отдавна ние сме свалили официалните дрехи и сме облекли работните, простите. Искаме да посрещнем новото не като зрители и не като слушатели, публика, а като работници, които живо са се включили в работата, която Той е приготвил за света, работа, където хиляди, милиони са ангажирани. Зад тези думи казани тогава, ние успяхме да видим следното - годините след 1944 бяха определени за сериозна вътрешна работа, бяха сериозни години, което изискваше дълбока размисъл и много работа. Какво сме направили и какво сме постигнали - друг ще се произнесе. Ние сме премного погълнати от едно единствено нещо - учение и работа. Отнесени от вътрешния смисъл на тези две думи, ние намираме смисъла и на нашия живот, годините изпълнени с този устрем ни се виждат едновременно и много сериозни, но и много богати отвътре, много съдържателни, обвеяни с много красота и блясък. Речем ли да ги проследим, виждаме, колко всичките дни и часове са еднакво ценни, важни, наситени с мисъл, чувство, пламък. Взети общо те образуват живото колело на един живот, чийто удар бележи епоха, чийто ритъм ни отнася до Великия план на Битието, което в незнаен час е отредил богати условия за един човек и за един живот - животът на ученика. Какви години, какво време, когато към нас е летяла неизпитаната радост и силата на една любов за която можехме само да копнеем, една светлина, която озари целия ни живот, за да не сбъркаме посоката на очертания път, да не губим времето за обикновени неща тогава и сега, да знаеме за какво живеем, да не заставаме със свити ръце пред концертното гише да чакаме билети, а да застанем крепки и силни, готови за работа до ралото и мотиката, когато земята призове своите работници - копачи, орачи, сеячи, жътвари. Тези работници намират време за всичко сега, не си позволяват само една работа, да чакат и да питат със свити ръце, кога ще започне празненството. Тогава невидимият глас на Незнайният ще каже: “Като свършите работата си; тогава ще мечтаем и ще говорим за другото." Сега учениците живеят сериозни години - ще кажем ние.

5. РАВНОСМЕТКАТА Равносметка ли е това, точна, неумолима и безпощадна, когато след двадесет години се спираме да огледаме не миналото, не и бъдещето, те не ни принадлежат, а настоящия момент, ден, година. Време, което задъхано е летяло пред нас, време, което с устрем сме следяли да не го пропуснем и похабим. Повече от две десетилетия... Не отбелязваме история или дневник. Дали ще успеем да теглим чертата и да съберем сборовете с абсолютна точност? Не знаем, ще кажем само, че сметката е налице; дали сме реализирали определения план, за да се поздравим?... Кой би могъл да стои днес с лупа върху себе си и да си каже успях или не успях, нещо не ми достигна, за да изпълня всичко, както съм го желал. Едва ли бихме търсили причини, за да се извиним, или смекчающи вината обстоятелства. Всичко ни се струва би било безпредметно. Само страхливците правят това, независимо на кое място са застанали. Не искаме да намаляваме или преувеличаваме възможностите и коравите условия, които слагаха своите чукове върху учениците, за да изковат нещо в пламтящата наковалня, обхващаща втората половина на нашия век. Ония, които бяха получили най-богат дел, трябваше сега да опитат остротата на една сурова зима, която сякаш нямаше край. Пролетта сякаш не се приближаваше, както сочеха нашите календари, а се отдалечаваше и нейният дъх тъкмо в тоя час не стигаше до нашата заледена и вкопчена от вихрушките земя. Зимата засягаше всички, ала предимно засягаше и нас в оная дълбока интимност, където ученик и Учител се срещаха, за да разменят поглед и дума и на този ден да си кажат нещо необикновено. Кой от двамата щеше да вземе пръв думата? И как щеше да започне този забележителен разговор в надвечерието на Новата година. За нас 27.XII. е незабравима дата, нека не кажа най-тъжната на нашето време за нас, учениците, които присъствуваха на този захождащ ден след богатата жътва. Скръбта на този ден щеше да остави нещо съкровено и непознато и мълчаливо щяхме да поведем разговор, за да кажем и ние нещо, казвали сме го и през всичките тези години, различно сме го изразявали, изразяваме го и сега, прелиствайки страниците на Словото -слагаме пръст на един пасаж и казваме: Ето това е, да, ето равносметката. Нека думите не звучат като извинение или оплакване. Искаме да бъдем строго реалистични, да виждаме ясно, без да преживеем онова разкъсващо чувство на уплаха и безнадеждие. Нощта стана премного гъста и студена - най-сгъстения час настъпи и вече не питаме, кога ще настъпи зора или кога ще пукне пролетта. Нещо грандиозно и безбрежно изниква пред нас и колко богати отвътре трябва да бъдем, за да можем спокойно да застанем с ненарушимо самообладание. Всичко стана твърде сериозно, за да можем да се вълнуваме от странични неща, или да се занимаваме с незначителните тонове, които помрачават нашия ден. Искаме да гледаме трезво и безстрашно. Защо? Ние не сме тръгнали на забавление, не сме се заели да ковем живот лек, приятен и удобен. Ние добре разбираме сериозността на положението, на времето, на епохата ни. Светът може да се забавлява и да си поставя такива задачи и това да го задоволява, ала за нас моментът е решающ. Ние знаем, че нещо се разрушава, грохота стига до нашия изострен слух, един ред и една култура отшумява. Общочовешки проблеми ли решаваме ние? Не, нека светът си ги решава, както намира за добре, ние сме ученици и не сме научени да живеем с илюзии, не си предписваме роли, които никой не ни е дал, ала и не желаем да построим живота си върху гнили основи. В падежния срок на изплащането плащат богатите, това не значи, че падежите няма да дойдат за всички, няма човек на земята да няма риза на гърба си и ако е нужно ще му се вземе и нея. Ние знаем закона и стоим невъзмутими и когато наближи последния месец от годината, ние отиваме на поклонение, оглеждаме нашите ниви и градини и казваме - направихме онова, което можахме - слънцето и дъжда да направят останалото. Тогава идва равносметката, идва отчитането, баланса. Бързо тогава започваш да прелистваш тетрадките, какво се искаше от нас, учениците на тази Велика школа на чиято катедра Учителят дръзна да каже: “Аз съм с вас, вървете напред, за да познаете реалността на живота, за да вкусите от сладкия плод на Любовта, да се радвате на голямата светлина, да реализирате мира и се докоснете до свещената дреха на Истината. “Величието на момента щеше да ухае през целия ни живот, радостта щеше да си остане реалния свят, ала нищо, абсолютно нищо нямаше да освободи ученика от основните му задачи, които щяха да се задълбочат все повече и повече в зависимост от духовния му ръст.“ “Предстои ви да възкресите мъртви, да просветите невежите, да освободите робите.” Нещо необхватно се разтила пред очите на ония, които нямаше да се спрат от нищо и основните проблеми щяха да си стоят неумолими като меч, за да не изчезне никога светлината от неговите хоризонти. Ученикът вече разбираше езика на символите и думите вече не звучаха иносказателно. Дали беше лесно да се възкресят мъртвите, или да се просвещават невежите, или да се освобождават робите през един век, когато светът беше пълен от тези три категории хора, които напираха към света на ученика, стесняваха го до минимум и влизаха дори и вътре в него. Слънцето грееше, ветровете вееха, реките течаха, дъждовете валяха и житото зрееше, ала арктическата зима бушуваше - светът на мъртвите, на робите и на невежите отразяваше и водата, и въздуха, и хляба, и светлината. Гъсти пари се вдигаха и не беше лесно да се живее в тази атмосфера между мъртви, между невежи, между роби, които спяха предвечния си сън, които не разбираха от човешката реч нито дума и които бяха оковани във вериги и не можеше да се разчита на тях. Мъртви, които чакаха възкресение, невежи, които чакаха да бъдат просветени и роби - да бъдат освободени. Задачата, която Учителят даваше на учениците ставаше много сложна, комплицирана. Такъв изглеждаше светът днес, така го виждаме и ние днес, когато не искаме да питаме защо и кога? Ударът тогава бе силен и ехото ще продължава да се чува и ще се чува - нищо - казваме ние, изкуството да мълчим научихме, днес повече от всякога можем да отвърнем очи от целия тоя ред и порядък на света от това състояние на света, което спокойно може да се нарече кремъчно, толкова е твърд, за да обърнем очите си към себе си навътре и дълбоко, където всичко мигом се преобразява и бавно започваме да разчитаме останалата част на сказанието. Колко строго бе училището, което си избрахме и колко от дълбоко мъдростта извираше, за да стигне до нашите изжадняли устни. Нека светът тъне в мрака на смъртта, на невежеството и на робството, ала бедата не бе само там, тя бе и в самите нас, разликата бе само там, че ученикът, когато огледа разкритата панорама на света, извърна очи и към себе, извърна ги с тревога и с хиляди въпросителни, как, какво, трябва да се направи нещо, защото ето в едната си ръка държеше светилник, в другата шпага и ученикът можеше да се бори срещу всичко онова, което лежеше вътре в него мъртво, невежо, робско. Ето така подхождахме ние към задачите, защото и Той така подхождаше, оправете вашия свят най-напред помогнете на себе си, за да можете след това да помогнете и на другите. Вие първи се освободете от жилото на смъртта, от тъмата на невежеството и от веригите на робството. Школата сияеше всред мрака на двадесетия век и Великият Учител беше дошъл на Земята, за да подари снаряженията, които щяха да му бъдат необходими, когато трябваше да възкресява мъртвите, просвещава невежите и спасява робите. Нека го кажем и в един друг свят - сърцето трябваше да се възкреси, ума да се просвети и душата да се освободи. Трите напасти бяха вън от човека, но бяха и вътре в него. Трите категории хора чакаха освобождението си. “Направете това в себе си, за да можете да го направите после и отвън”. “За да станете служители на Господа, Който днес ви говори" Днес... Кога? - тогава ли когато ги каза Той, или сега? Всякога, всеки ден, докато процесът стане вътре в човека, за да не чувствува така остро и болезнено суровия и студен дъх на нашето време - студените ветрове, които ни шибат и безправието, което ни угнетява.

4. НЕУЯЗВИМИЯТ На този ден нямаме възможност да се съберем, за да изпеем общо една от Неговите песни, или да прочетем общо една беседа, или да си кажем общо “Добрата молитва”. Това беше най-малкото, което някога можехме да направим, когато имахме пълна свобода; за нас то беше нещо голямо и дълбоко, то даваше тон на общия ни живот. Добре познавахме силата на общото, радостта, че се чувствуваш едно цяло, колективното изявление на онова, което се таеше дълбоко в сърцата ни за нас беше нещо свещено. В света има неща, които никога не се обезценяват, те са валидни и ценни през всичките времена и за всичките светове. Науката ни учи, че нищо не се губи. И ако този закон е верен за грубата материя, чийто отличителен белег е преходността, колко повече това ще бъде вярно за духовните ценности, за духовните съкровища и идеи, които създават, моделират и поддържат живота на формите, докато те са нужни. Нещо непокътнато и здраво стои вътре в нас, отлято съвършено от ръката на Майстор - Ваятел, който знаеше кое къде да сложи, как да гради и как да моделира най-същественото у един човек - убеждението. Ние сме безкрайно благодарни, че станахме нива и градина, разорана и посята от ръцете на най-добрия Сеятел. Ние не тъгуваме. “Зад голямата скръб не е Бог" в редки моменти си спомняме за тъжните епизоди из нашия живот. Опитваме се тогава без горест и без мъка по право без горчивина, да се върнем на тях, да ги оглеждаме и да разберем цената на оня скъпоценен сок, който живота е отлял в тях. Днес ние мислим за много неща, които някога сме отминавали, не поради нехайно отношение, а поради неразбиране, поради липса на навика да се задълбочаваме - тогава това като, че ли беше невъзможно - днес работим и учим по своему, намирайки един от методите, най-подходящия за всяка отделна индивидуалност. Той е дал нещо за всички. Неговият начин на работа беше своеобразен - не лекуваше двама души по един и същи начин, не възпитаваше по един и същ начин отделните хора, не говореше на двама по един и същи начин. Всеки човек за Него беше различен, оригинален екземпляр, отделна величина с която трябваше да се подходи различно. Ако живота на всички ни би се изразил по друг начин, сега нямаше да стоим на това място, да съзерцаваме живота, да търсим главните линии, за да доловим онова, което Той ни даде през последните дни на живота си тук на Земята. През тези четири месеца на най-суровата година за нас 1944, за която недвусмислено през една неделна беседа беше казал и уточнил, кога ще напусне катедрата. Ще кажат някои защо се връщаме на тези години толкова отдалечени от днешния момент. Защо докосваме тази болезнена дата и тази незаздравяла рана? Бихме желал и да разкажем и да си спомняме нещо радостно и да усетим близо до нас дъха на надеждата. Но нима в света има радост? Нямаме желание да разкрасяваме нещата, нека перото ни стане изразител на ония мисли и чувства, които ни вълнуват в края на 1962 година. Преливат светлини от два свята, от чието кръстосване се получава нещо, което нямаме желание да отминем, нека то зазвучи с острия звън на твърдата стомана, или като свистенето на камшик. България не Му даде добър прием. Нещо повече, достатъчно хули бяха изсипани върху Него и достатъчно клевети се говорят още до днес. И нещо повече, след като Го отрече, опита се да Го унищожи задочно. Няма да забравим и да искаме не можем да забравим грохота на тежките камиони, които отвлякоха библиотеките с Неговата литература и Неговата библиотека богата и масивна. И да искаме не можем да забравим - това е съдбоносно събитие, което никоя история не ще може да отмине равнодушно. Да се ограби един автор по този начин, това значи да го убиеш втори път. През всичкото време на нашето ученичество сме подреждали библиотеките си. Искахме в пълен ред, картотекирани и подвързани да стоят близо до нас, за да можем всеки момент да сверяваме, да учим, да се самообразоваме, да се вглъбим в това огромно духовно богатство, за да приложим най-хубавото за деня, най-възвишеното занимание с което ние влизахме в пряка връзка с Него. Пълно течение сега на книгите, беседите и лекциите нямаме. Нашата книжнина почти в цялата страна с малки изключения претърпя голямо крушение. Нека от Северна Европа да не са слизали по това време вандалите и нека Атила да не е държал с железен пестник врата на Средноизтока с хунската си мощ, и нека не сме съвременници на онзи турски султан, който заповяда да изгорят Александрийската библиотека, и нека днешните пазители на ценности, хленчат, когато си спомнят как преди двеста години е била изгорена Етиката на Спиноза. Нека грижливо пазителите на духовните ценности през двадесетия век цени класиката на миналото и тачи културните традиции, беседите на Учителя бяха иззети и унищожени - натъпкани в чували като вторични суровини и карани неизвестно къде - хартията беше дефицитен артикул, още хартията не стигаше... Не можем да забравим. Не казваме не можем да простим, ние сме обикновени хора и не си позволяваме тези приказки; ние не сме съдници, нито прокурори, има кой да държи сметка за всичко това, има кой да ги съди, ала не можем да забравим и нещо повече, двете дати се съвпадат и незнайно, как се сляха, покриха се в едно, да, защото и второто, което се случи пак през декември беше смърт. Първата ни ограби по един начин, втората по друг, като ни лиши от наследството. Странно невъзможно е да мислим за едното без да си спомняме за другото. Питаме се, успяха ли в намеренията и помишленията си? Успяха ли ония отгоре и тия отдолу да направят онова, което си бяха начертали? Опитаха се, ала пред тях, както навремето пред православните свещеници стоеше Той, Неуязвимият човек, който не притежаваше нито тяхната власт, нито тяхната сила, нито техните пари, затова Той не се бори, както се борят те, не се бори нито тогава, нито сега, нито никога нямаше да се бори. Той мина край тях спокоен и невредим и най-вече неуязвим, мина достойно след като свърши всичко. Странно съвпадение, незабравима картина, която израства сега, тъкмо сега, за да се затвърди идеята за голямото и закръгленото дело, което Той завърши в пълнота и съвършенство. В с. Мърчаево Софийско, където Той живя част от последната година един художник направи репродукция от една фотография. Той се разхожда сам между класовете на една узряла и натежала от плод нива. Онова, което прави впечатление е големия контраст между нивата, която е буйна и златиста и Неговият образ, Който далеч не напомня доволното и радостно лице на жътваря при такъв богат урожай. Лицето на Учителя е замислено, сериозно и бихме казали тъжно. Защо? Ние няма да отговорим. Люлеещите се жита, сити и зрелите класове не отнемат нищо от тая тъга, която лъха от Него и от целия пейзаж вън от нивата с едно небе, лишено от щедрия блясък на лятното слънце. Ще кажем само, че Той знаеше, че настъпваше края на една сватба, края на едно голямо празненство, казано с езика на Евангелието - Женихът се готвеше да напусне земята - идваше зимата, сурова и студена погледнато с нашите очи и разбиране и моментът, когато Той беше казал: "Ще дойде ден, когато аз ще напусна катедрата." Беше дошъл. Неговите думи никога нямаха обратен смисъл. Работата бе приключена, концертът се свърши, вълшебната приказка пресекна. Онова, което остави представляваше голямо съкровище, богат духовен залеж и капитал. Историята нямаше да подмине този факт - случилото се в началото на декември на 1957 година, когато това съкровище бе отнесено, за да го хвърли в пещите под топилните. Пропагандата по това време гълташе тонове хартия. “Ако имах време, бих ви доказал, как всичко се превръща на добро, бих ви доказал как нямате право да убивате нито една лоша мисъл, нито едно лошо чувство, защото всичко ще се превърне на добро. Същото се отнася и с човека, какъвто и да е той. Никъде нито на небето, нито на земята има закон с който се дава право на човека да убива, няма такова нещо." Никой на земята до ден днешен след Христа не се е застъпвал толкова много за охраняването на човешкия живот, никой до сега не бе се обявил така остро срещу смъртната присъда и никой не е ратувал толкова много срещу войната, както Той. Документите по този въпрос са на лице и един ден това ще се отчете. Човешката кръв за Него беше най-скъпоценната течност, животът беше отлят в нея - природата изразходва огромни усилия и средства и бди за всяка пролята капка, държи сметка, и никой не остава пощаден от неумолимите й закони. ‘Провинилите се най-големи грешници - казваше Той - Бог изпраща в ада да се учат и възпитават, но не ги убива”. Цяла тема може да се изгради върху това изказване, но днес ние искаме да уловим основната следа, която Той остави да бележи един светещ, нагорен път, който можеше да стане програма през онова бурно време, може да стане и сега и в бъдеще, когато войната ще бъде вече невъзможна. Хиляди хора загиват, милиони умират по бойните полета и по време на революции и още толкова остават негодни за живота. Той не мълчеше, Той никога не мълчеше, когато трябваше да се каже истината. Този път онова, което каза Той прозвуча като тревожен вик, не само към отделния човек, не само към българския народ, а към цялото човечество, което не преставаше да точи ножовете, да лее стомана и да се готви за най-ужасната изтребителна война. Късно човечеството отчита заблудите и грешките, ала каква полза - кръвта се е разляла и недоволната земя издига глас на протест и гняв. Полза няма дори и от това, че се наказват виновните. Едно върху друго се трупат престъпленията, докато положението на народите се комплицира, сгъстява се, за да се изрази по-късно в буреносен облак. Злото не трябва да се допуска, със злото не бива да се воюва по старите методи, злото не трябва да се предизвиква. То е сила, то е стихия, срещу която само Любовта, Мъдростта и Истината могат да се справят. Никой Мъдрец и никой адепт и ни един от Великите учители на човечеството не е излязъл на двубой със злото. Те избягват дори да говорят за него, стискат устни и сякаш не са чули въпроса. Знаменателни са думите на Христа, които би трябвало да станат програма в живота на отделния човек и на цели народи: “Не противи се злому". Сила се иска, за да се изпълни този кратък и обикновено звучащ стих, който в сърцевината криеше вярна, реалната философия на живота. “Не убивайте" -нееднократно щеше да каже Той и ние свидетелствуваме за това, чухме го и се опитахме да го запишем в сърцата си. “Не убивайте нито една лоша мисъл, нито едно лошо чувство, а ги трансформирайте - превърнете ги на добри, на правилни - те ще ви бъдат нужни.” Но системата беше тежка като чудовище, възпитанието беше още далеч да се справи със старите форми на насилие, на жестокост, на робството, неща от които хората трудно се освобождаваха. Системата ореше върху човешките глави и не искаше да знае количеството на кръвта, която се проливаше и нямаше милост, нямаше сърце, ни слух ни очи, за да прозре пътя на една отживяла култура, на един остарял и негоден морал, израз най - вече на човешкото безлюбие. Незабравими останаха тези дни - края на 1944 година, те бяха като заключителен акорд, сгъстеното Слово и драгоценният сок на всичко онова, което искаше да запише с огнени слова - главното, което трябваше да помним за винаги. Задачите лежаха не само пред нас, но и пред всичките народи, пред които щяха сега да изпречат изпитанията, конфликтите и големите недоразумения, които щяха да обхванат всичките хора на земята - огньовете, които пламваха вътре в самия човек. Войната щеше да се пренесе на по-широк и по-дълбок фронт и тя щеше да въвлече всички в този водовъртеж и нямаше да остане човек незасегнат, нямаше да има човек да не се интересува от мирната конференция в Женева, от съвещанията на Обществото на народите, от подмолните войни, които се водеха в колониалните страни, от схватките между бели и черни по джунглите на Африка и от развитието на международните отношения. Двадесетият век беше забележителен, края на една епоха и началото на друга, края на една култура, чийто плодове отдавна бяха обрулени - човечеството жадуваше за нови перспективи, за нови постижения, за нова етика, за нов живот. Пред нашите очи тя разкриваше не само миналото, пашкула от който тя се измъкваше, но и от перспективите в чийто бледи очертания се виждаше светлата следа на зората. Философията, която още се развяваше като добре облечена чучула не можеше вече да спаси нашия свят и нашата култура. Всичко беше вече опитано, изстискано, изцедено. В света нямаше философска права мисъл съобразена с великите закони на природата, която да отмери пулса на световното сърце, за да се притече на помощ, нямаше верен и точен компас, който да посочи правия път и помогне на обърканото човечество накъде да се ориентира - човечеството беше объркано. През втората половина на нашия век всички авторитети бяха развенчани, най-малко и религията можеше да представлява здрава и непоклатима опора, тя беше стигнала до онова равнище, когато безсилна може да издига глас, колкото иска, ала отвътре всичко беше вяло и безсъдържателно - и тя на свой ред беше проиграла всичките си възможности - тя изобщо нямаше какво да каже, а най-малко, какво да даде. Формите й бяха станали съвсем негодни, а блясъкът не правеше никому впечатление - човечеството имаше уредени театри и стадиони и беше преситено на зрелища. Науката беше направила огромни скокове и беше отишла толкова напред, глупост и лудост беше отстрана на църквата да я догони с китка босилек или с кадилница тамян и да я благослови. Тя беше получила вече благословението по други пътища и не чакаше нищо от никого, за да благослови великите преобразования с кортеж от мощи, с целувания на кръста и с всичките форми на един преминал вече ритуал, на един институт, където още беше в сила изповядването на греховете и всичките ония форми, които нямаха вече силата и очарованието да бъдат привлечени сърцата на хората, на масите, които бяха възлюбили новата религия на труда. Всичко от страна на този институт и на всичките ония, които се стремяха да покорят тези маси, беше проиграно. Губеше се време, ценни минути летяха. Хората бавно се научиха да мислят - хората мислеха и отчитаха. Онова, с което се опитваха да ги хранят духовно, представляваше останки от престаряла философия, дъвкана през вековете - нямаше вече нищо ново, което можеше да се поднесе на порасналия човешки дух и на изострените духовни нужди. На нищо вече не можеше да се разчита, защото поражението вече беше станало; то беше като свидетелство за жестокостта и насилието, което бушуваше през петдесетте години на нашия век. Човекът беше обезобразен. “Съвременната философия - каза Той през тези дни на 1944 година - е отрязала главата на човека и я турила отделно; съвременната философия извадила стомаха на човека и него е турила отделно" Нищо по-страшно не бихме могли да си представим от тази картина, която представя човек без глава, вместо глава шапка, човек без дробове, човек без стомах. Какво страшно поражение? Най-главните системи разпръснати. Къде да търсим тогава човекът, когато той нямаше глава с която да мисли? Каква цена имаше човекът, когато не можеше да мисли? Беше ли станало това, или щеше да стане, когато човекът нямаше да има нужда да мисли със собствената си глава, както това се случва през вековете на черното робство, най-черното духовното робство, когато други мислят вместо човека. Как да си представим човек без дробове - това значеше, че никакъв приток на въздух може да стигне до човека. Или как да си представим човек без стомах, лишен от живителната алена течност, която се влива в артериите и храни цялото тяло? Погледнато с очите на символа, такъв човек представлява жив труп, поразен в света на мисълта, в света на чувствата и в света на волята. Трите свята на човека бяха поразени от един незнаен враг, който Учителят нарича - “Съвременната философия”. Защо? - питаме ние и веднага си отговаряме - защото философията беше крива, защото беше лишена от компас, защото не помагаше на човека правилно да се ориентира, правилно да изгражда своя живот, своето духовно благополучие, своя прогрес. Една крива философия е в състояние да запали целия свят - всичките пожари се дължат на кривите мисли и чувства на хората, всичките конфликти от какъвто и да е мащаб в основата си имат нещо изкривено, опорочено. От жестоките закони на Мойсей, до Римското право и от етиката на първобитния човек, до днешната на двадесетия век с ония жестоки походи на смъртта, ясно личи, че всички те се учили от един и същ учител и са били сподвижници на един и същ институт. Философията и методите са били израз само на безлюбието. Етиката, философията, системите получиха две лица, за да постигнат завоевателните и честолюбивите си цели и домогвания. Цяло съсловие от сатрапи се кичеха с имена и титли, а бележеха черно минало на робство и насилие от които днес се срамим, а утрешното поколение ще се ужаси. Много е сложна и дълга тази тема, докоснахме се до нея, когато видяхме венеца на нейното дело -обезобразения човек, който насечен на парчета стоеше объркан, поразен, лишен от притоците на трите главни извора, на трите главни системи, чрез които мислеше, дишаше и се хранеше. Да, човекът беше обърнат с глава на долу. Това беше Неговата констатация, не наша. Само Неговият поглед можеше да обхване положението на човека, и само Той можеше да даде израз и идея за днешното му положение. Картината на света и на човека по отделно беше нарисувана с твърди и драстични тонове и ние слушахме констатацията изтръпнали с молив в ръка и отбелязвахме словата Му, които в сутрешния здрач на есенната утрин, първите развиделяващи отблясъци нахлуваха през широките прозорци на салона. Положението на човека като апокалиптичен образ стоеше пред нас и ние бяхме и тъжни и смутени и после, после, когато вдигнахме глава и Го погледнахме, Той стоеше спокоен и излъчваше светлина. Не разбирахме тогава скритото в думите, днес го разбираме, един ден и ние ще бъдем разбрани. Като опитен хирург и като най-добрия приятел на човечеството се беше заел с най-сложната операция - заради тази работа Той слезе на земята, това именно беше Неговата мисия през най-бурното столетие и тъкмо заради това Той рече посмъртните слова: “Една малка работа се свърши” - Коя? - питаме ние и не ни е трудно да отговори - Да намести отрязаната глава на човека, да научи човека на правата мисъл, да мисли със собствената си глава, а не с чужди, да се води по своя ум, а не по чужди, да предпочете едната глава - своята, а не две чужди, да мисли, да мисли, да мисли... Беше великолепно, беше идеал, който човекът можеше да постигне. Никой, никой през последните векове не бе говорил толкова много за мисълта, за правите мисли, светлите мисли, топлите мисли, чистите мисли. За него мисълта съдържаше огромна сила. Една от Неговите цели беше именно тази, да научи човека да мисли. Да намести дробовете на човека, тоя фин апарат, който поставяше човека във връзка с голямото благо въздуха и с животворната прана във въздуха. Да може да диша правилно, да може да възстанови първоначалната връзка с този резервоар от енергия - дробовете бяха във връзка с чувствата на човека. Да се възстановят те, беше една огромна работа - колосална. Чувствата като мислите не бяха нищо друго, а ръце на душата, криле на духа. Не може да става и дума за духовен живот, докато те не бъдат възстановени и поставени на чисти и здрави основи - те бяха и това, което се наричаше духовния свят на човека, те даваха градивния материал за този живот. И тази работа беше великолепна. Да се възстанови дейността на дробовете, да се даде свободен път на кислорода, да може човек да чувствува право, да се радва на красиви, топли, нежни, чисти чувства. И най-после да намести стомаха на човека - този важен съществен орган с обособена физиономия, тоя висш химик, този майстор, който не търпеше от всичко най-много лъжата, този изряден и чист домакин, който беше толкова прецизен в своите изисквания, в своите интереси, вечно воюващ с човешките стари привички и недомислия около науката за хранене, този верен служител, който от всичко най-много презираше ерзаците. От неговата дейност зависеше качеството на кръвта - продоволствието на милиардите клетки, които като него бяха също така изискани и от всичко най-много обичаха също като него дисциплината, реда и чистотата. Как се живее без стомах? Как се живее без кръв? Кръвта символизираше живота - кръвта, това беше истината в живота. Учението Му беше построено върху тези три принципа - Любовта, Мъдростта, Истината. Не е нужно да се тълкува, всичко казано е премного живо, сами за себе си те премного говорят на ясен и отривист език. Човекът трябваше да се научи да мисли, да чувствува, да действува правилно – човекът трябваше да се научи да диша, да се храни, да работи правилно. Човекът ще го видим в тези три вида дейности. Да се наместят трите системи бе огромна работа. И Той я свърши - показа и доказа, как може да се постигне това. Един ден това щеше да се види, разбере и опита, както днес виждаме и разбираме онова, което Той направи с нас и онова, което ние направихме със себе си. Защото нека кажем и нека не бъде нескромно, нашия поглед, нашия устрем беше обърнат изключително към тези три свята - жадувахме за права мисъл и чувства, за прави действия като ученици това беше наша работа да работим усилено върху мислите, чувствата, делата - живота. Обилна беше светлината, която Той хвърли върху всичките проблеми свързани с тези три свята в човека, богат беше материалът, който Той даде, много бяха методите, правилата, които улесняваха работата при постиженията; общо взето този неоценим духовен фонд за който запада бленува и преминава хиляди километри, за да се отзове пред източните школи, където всичко се дава с милиграми. Учителят го даде просто, ясно, обилно без много шум и блясък също както дава извора, както дава слънцето. За Него това беше естествена проява и не представляваше никакво усилие. “Ще кажете, ние си имаме възгледи. За какви възгледи може да става дума? Възгледи има само този, който има прави мисли, прави чувства и прави постъпки.” За такъв човек казваме ние, може да се каже, че има глава, има дробове, има стомах. Само този човек може да разбере, какво значи живота, какъв е смисъла на този живот и как да живее. Животът за такъв човек е ясен, прост, разбран, той разбира вкуса и сладостта му, както детето разбира сладостта на ябълката. Днес е 27 декември, върнахме се назад и с последното слово в ръцете си, имахме желание да се потопим в света на Неговата мисъл. Не е било да не се натъкнем на светли и нагорни пътища, които чакат не само нас, а всички хора по света. Много неща се случиха оттогава, много промени настъпиха в живота отвън и вътре, много бури изживяхме ние и човечеството - Неговото Слово остана живо и богато да стои пред нас и непрестанно да ни разкрива Великото, което стъпка по стъпка изгражда новото; бавно планът на Битието се изпълнява, едно платно се разнищва, друго се тъче, старото се събаря, заблужденията се откриват, лъжата се дискредитира и “Всичко става, както е определено" - големите страдания се допущат, за да се подготвят условията за големите радости, допуща се насилието, за да се докаже безсилието им, дава път на омразата, за да се прецени силата на любовта, остава се да се прояви злото, за да се разбере цената на доброто. Неизповедими са пътищата на Любовта, Мъдростта и Истината, които опасват света като три реки, които обилно текат в света, като едно от великите проявления на онова, което идва на света. Въпреки всичко принципите държат нишките в ръцете си и дирижират великата драма, коват съдбините на човечеството и целят всеобщото благо, което уверено крачи по този път. Той свърши работата - намести трите системи, обърна човека с глава нагоре и неуязвим от стрелите на закъснелите мина по този път и оповести свободно на целия свят новото. Полунощният час беше преодолян. Новото идваше за него, народите несъзнателно или съзнателно строят път и дигат арка. То идва безшумно и в незнайни часове. Човекът ще го приеме със слънчевата светлина и топлина, човекът ще го приеме чрез въздуха, чрез водата и чрез хляба. То е отлято в тези четири елемента и никой не може да се освободи от него. Новото ще влезе вътре в човека и само по радостта, която ще бликне в сърцето, той ще разбере, че нещо е станало; нещо се е случило на Земята, нещо велико - наместена е главата, наместени са дробовете, наместен е стомаха. И човекът ще каже: “Мъртъв бях и оживях; болен бях и оздравях; гладен бях и се нахраних, жаден бях и жаждата ми се уталожи, затворен бях и се освободих; скръбен бях и се утеших.” Ще минат години, векове, историята ще отбележи - забележителен бе 20-тия век, не само с откриването на много тайни като тази за атома, а и с това велико събитие в една малка Балканска страна, която роди Един Учител - Майстор Хирург, Приятел на човека, Който направи най-сложната и най-необходимата операция - спаси човека от най-опасното заболяване.

3. МАГИЧЕСКИЯТ КЛЮЧ Декември 1965 година - рядко у нас този месец не отбелязва ниски температури, снеговалежи или сух студ. Последните дни на годината, последни на месеца, който винаги докато сме на земята ще ни напомня за оная дата, когато на 27 се разделихме на земята с Него. Идването на Учителя на Земята и напущането са два забележителни моменти от историята на човечеството; между началото и края на този интервал от време стои Неговото дело, живот близо едно столетие, които обогатиха човечеството. Човек трябва да притежава не само погледа на историка, не и на мислителя, нужно е и въображението на писателя, на поета, за да може да долови атмосферата, която Той създаде, светът, който Той преустрои, не външния, а вътрешния дълбоко в човека - най-трудната и най-деликатната работа. Сега вече може да се обхване това дело, разстоянието ни помага, както помага на ония, които сядат далеч от сцената, когато слушат голям музикант. Броим ли годините? Броим ги, не защото добре помним 1944 година, не защото възлагаме някакви големи надежди в тези, които идват. Не. Какво общо имат учениците на Учителя с всичко, което става в един свят, който се простира вън от стените на училището, в един свят, където една крайно обедняла цивилизация, не знае накъде да се обърне, за да почерпи жизнени сокове за измършавялата си снага. Светът е крайно обеднял - най-бедният свят, който някога е съществувал - свят на безправие. Нищо на тази земя не поразява духовния лик на една култура, на едно столетие, на една епоха, както липсата на правда. Какво отношение могат да имат учениците с този свят, където липсват основните елементи, които изграждат духовната култура на народите? Учениците имат своите задачи и техните очи са обърнати на друга посока. За тях са важни задачите, които предстоят да се решат правилно, изпитанията които трябва да се понесат с мъжество и пренасянето на духовното съкровище, което Той остави на обеднялото откъм идеи човечество. Той даде тласък, отприщи бентовете и очерта целите. Учениците са премного заети с една работа, която не блести отвън, не се вижда, неафиширана - живот богат по съдържание, преустройство на съзнанието, преминаването от фаза във фаза, за да се даде облика на новия човек, чийто вик непременно ще отекне, за да разкъса сивата пелена на безправието. Мисълта е сила, най-мощната и неподозираща сила, която безпрепятствено си пробива път, като слънчевите лъчи и като ония невидими лъчи, които са преодолели всичките физически граници и стигат целта си. Едва сега науката се обръща към този свят подозирайки огромната мощ скрита в човешкия мозък и в човешкото сърце. Нищо може да не е направил човек през човешкия си живот, ала ако той е мислел право, ако неговите мисли и чувства са били организирани, той е направил много повече отколкото ония, за които се правят паметни плочи - светът се е ползувал от правите мисли и чувства - светът винаги има нужда от права организирана мисъл. Колкото и странно да звучи нуждата от справедливост, от правда, ще стане нужда за всеки човек, за всеки народ, опитали удара на безправието, докоснат еднакво от отровната стрела на лъжата и насилието. И ако има нещо, което да очакваме и бленуваме, това е раждането на правдата, на справедливостта - нека след това да минем за идеалисти. Не се живее без принципи, които да влязат в живота и го очистят и обновят отвътре. Той донесе този пламък, този жив огън и ние можем да кажем запали нас, запали и света. От този огън нямаше да се освободи никой. Зимата, която човечеството преживя ни напомня зимата, когато Той напусна земята. Този месец и този студ щеше да се връща към нас и 27 декември щеше да стане символ на големите страдания и противоречия, които светът щеше да преживее, бурите и депресиите пред които човечеството щеше да бъде изправено. От тези депресии нямаше да бъдем пощадени и ние. Разлика щеше да има само в начина на понасянето, носенето и преодоляването на страданията и изпитанията. Декемврийският ден ни свързва със съдбата на целия свят -разлика имаше само във виждането и мисленето. Всички хора, които се раждат на земята, ще я напуснат един ден, а онова, което сме искали е да живеем и да умрем необикновено. Смъртта определяше живота или обратното - човек трябва не само да живее като човек, но и да умре като човек. Не казваме доколко сме успели в тази важна задача, но в един идеен свят нещата за нас лежат ясни и определени - образците сияят и смелите мъже минали преди нас ни дадоха пример и ни научиха на едното и на другото. Представите лежат чисти, живи и безбурни. Той през всичкото време говори и ни учи, как да постигнем това и не само ни говори, но и го показа - Той живя пред нас, примерът е жив и образът - изваян релефно и живо. Накъдето и да се обърнем образите на Неговото всекидневие стоят живи и пламтящи, те са непомрачени и нито една рязка дори не помрачава този блясък. Предпази ни да се кланяме на кумири и да си ги създаваме и през всичките часове на ранните утра, когато се събирахме на клас на пръв план стоеше важната задача - изработване на характер и оформяване на новото съзнание. Декември пак е студен, както тогава прозорците са плътно покрити и украсени с ледени завеси и снегът пак не е успял да покрие заледената земя, поразена от дългата есенна суша. Много прилича тази зима на оная от 1944 година, която за нас беше жестока и полярна отвътре. През тия години много неща се случиха, научихме още толкова, преживяхме достатъчно, впрочем никога не е достатъчно, пред човека стоят толкова задачи и толкова неовладяни знания. Успяхме обаче здраво да уловим дирята, да правим опити и да се домогнем до резултати. Намираме Него, правим връзка с Него, преживяваме пак ония светли моменти, ония дълбоки мигове на радост, на вдъхновение, на окриляне, за да разберем за сетен път, че никога не сме сами, никога не сме били сами и че не е било време, когато Той да не е бил с нас". Беше необикновена радост да се извисиш до света на Неговата мисъл и както някога да усещаш близо до себе си щедростта на бликащите изворни води, да пиеш, както някога, както винаги и да усещаш всичката сладост, свежест и светлина на Неговото Слово. Нищо друго не искаме и нищо не може да представлява жив интерес за нас - ученикът не може да се откъсва от учебната стая и учебните си пособия и от копнежа да задоволи Учителя си. Ученикът има точно определени нужди, и нека кажем между тях е най-главната, да бъде близо до Него в дни на радост и в дни на скръб; в дни на поражение и в дни на победа; в дни на големи На този ден не можем да се радваме, както някога, а ние и не скърбим, онова, което изпитваме е трето състояние, което стои между двата полюса и в някакъв необикновен синтез ни подарява нещо голямо и окрилящо, нещо, което е по-прекрасно от радостта и по-богато от скръбта. Трудно бихме могли да изразим с думи това дълбоко чувство, което се разцъфтява като многоцветна дъга, за да ни подари накрая величествения момент, че сме били в мистично общение Студът е украсил стъклата на прозорците, живакът низко е слязъл, небето през тази нощ бе осеяно със звезди, когато атмосферата е чиста, звездното зимно небе е разкошно. Юпитер блестеше феерично, плеадите тържествено сияеха - красотата на звездното небе се открояваше пред нашите очи, за да ни подари и през този месец частичка от вечната и непомрачена радост, че сме успели да преживеем великото събитие, което никога праха на забвението нямаше да помрачи. Много мисли кръжат около ми и много думи сами идват при мене, за да ме отведат до една друга дата, когато се случи второ събитие през този месец, което ни хвърли в тревога и страдание. Затова ли взех днес перото? Не, не, друго искаме да кажем, но нали има закони на човешкото мислене наречени асоциации - книгите ни... Тогава опитваме се да обърнем страницата и ето едно желание в сърцето и едно хрумване на мисълта. Сега е пак декември и нека да прелистим последната лекция, която Той държа в школата - Неговата школа, окултната школа на двадесетия век. Тогава си спомняш за една друга лекция - първата с която Той открива школата. И ето, че двете дати засияват през това декемврийско утро, нещо силно и здраво свързва тези два съдбоносни мига, тези два слънчеви дни - изпитваш невъобразимо вълнение и държиш да ги намериш веднага между оцелелите книги. Те сега са в безпорядък от много странствувания. Започваш тогава да търсиш припряно, бързаш, защото мислите вече напират, търсиш, търсиш, търсиш... Намираш последния том. Отдавна си разбрал, че този том “Заветът на Любовта” на всяка цена трябва да бъде близко до тебе, на всяка цена. Търсиш другия. И някъде намираш едно издание неподвързано със зелена корица и пожълтели страници. Първото издание - трепваш, в ръцете си държиш оригинала. Радваш се, че през това утро можеш да се разхождаш с Него или да стоиш пред Него и да слушаш. Оригиналът свети, ръката на редактора в това първо издание не бе успяла да промени ни една рязка - диамантът стои чист и недокоснат. Имаш особено усещане, изпитваш скръб, че не разполагаш с всичките оригинали, поне за историците, за писателите и поетите, те трябваше да бъдат съхранени грижливо, за да бъдат под ръка, когато щяха да се правят опити да се даде дълбок израз на Неговото дело. Няма ги, безвъзвратно за обикновените хора това наследство е разпиляно. Пожълтелите листа разкриват нещо необикновени, което през тоя студен ден те сгрява. Четеш: “Трите живота" - школни лекции. Първата лекция - в скоби /Мълчание/ "Тази вечер ще имате едно квакерско събрание. Всички ще мълчат докато приемат вдъхновение." След тези встъпителни думи започва лекцията. От тази първа лекция бихме могли да направим резюме, но нека оставим всеки да я преживее: “Аз ви събрах тази вечер, за да ви попитам, как да употребим празното време, празното време, което разваля живота". Първият тон е даден, “празното време, което разваля живота" да се осмисли, да се използува, за да се осъществи идеята за ученичество Имаш чувството, че се намираш пред баща, голям и мъдър, който направлява пътя по който ще тръгнеш. Започваш да четеш нататък, прелистваш страниците, хартия и печат не ти правят впечатление, такива са били тогава възможностите, късно се урежда въпроса за печатането на беседите. По онова време беше събитие да получиш едно томче. При това хората нямаха навик да купуват книги. Времената се бяха променили. Четеш, навлизаш в един свят откъдето не желаеш да се върнеш, идеите следват една след друга, блестят, оживяват и над всичко това, усещаш че се намираш там, в този салон, който не познаваш, школата се открива февруари 1922 година. Пъхва те топлина, тя не идва от обикновено отопление, тя идва от начина, от стила, от отношението, които ярко се разливат от всеки ред, от всяка дума. Говори Учителя застанал близо до душата, до сърцето, до ума на ученика и не само това, но и близко до неговата съдба. Ученикът се откъсва от обикновената среда и неусетно се въззема до Неговия свят - Божествения свят към който Той направлява кормилото на твоя живот. Всичко, което през тая първа школна вечер ти казва, цели само едно нещо - да създаде една любвеобилна атмосфера. “Любовта е нещо велико. Само при такава атмосфера може да се говори за методите на любовта” Любвеобилна атмосфера, щяхме да кажем днес, та за нея Той ратува през целия живот, от първото събрание до последното. Той искаше да свали на земята тази атмосфера, тя да стане насъщна в която да дишаме, да творим, да живеем. Любвеобилна атмосфера значеше топлина и светлина, фактори на живота и на земята и във всичките светове. Без топлина и светлина не може да става дума за духовен живот. Без любовта не можеше да се работи, не можеше да се учи, да се говори, да се строи новото. Атмосфера е нужна и на Учителя и на ученика. Законът бе еднакъв и в обикновеното училище и в една окултна школа. За тази атмосфера Той щеше да говори и в последното си Слово: “Колко хубав щеше да бъде животът, ако между хората, нямаше спорове, недоразумения, крамоли. Колко хубав можеше да бъде, ако хората не даваха път на лошите мисли и чувства”. Пожеланието щеше да звучи облъхнато от тъга, че хората трудно или никак не можеха да реализират “любвеобилна атмосфера”. И, че липсата на тази атмосфера беше основната причина за всички недоразумения и спорове, на всичките конфликти и войни. Школата е открита. Животът започва през 1922 година. Февруари е малък месец - 28, 29 дни. Често пролетта е ранна. Първите предвестници се усещат в края на този месец. Тогава пролетта прилича на млад жребец, на крилата песен, която изпълва простора, прилича още на левент момък. Тоя образ стои до първия месец на зимата, до декември - побелелия старец изразходил вече всичката топлина на есента, залеза на един сезон, краят на една година. Казваме сега между всичко онова, което този месец ни взе, остави ни последните бисери на Неговата мисъл - грижливо събрани в един том -“Заветът на Любовта". Всичко в този том е дадено сгъстено и сбито, преливащо. Той бързаше. Богатото по съдържание издание има почти невзрачен външен вид - печатано през онова време изпълнено с мъка, едно военно време, когато най-дефицитен артикул бе хартията. Благодарни сме, че то стигна и в този вид до нас като светла диря на малката радост, че можем веднага да влезем в общение с последното слово. Внимателно прочитаме това слово. Спомняме си този ден и този школен час. Пасажите трептят в атмосферата и бележат недостижими върхове, където Той никога не престана да ни развежда. ”От нищо не се страхувайте. Каквото и да се случи. Въодушевявайте се от слънцето. Вижте какво върши то. Покрай великите работи, с които се занимава, то има предвид и малките работи - да премести една капка вода от едно място на друго. Погледни към Слънцето и кажи: Желая да бъда като слънцето щедър и постоянен. Какво велико съзнание има слънцето. От хиляди години върши работата си без отклонение и без умора.” “Божественият свят върви по изключителни пътища. Благодарение на това ние живеем, радваме се и растем на земята. Незнайни са Божиите пътища. Ако знаеш, как ще се прояви Божественото, как ще ти помогне Бог, нищо няма да получиш - остави Божествената работа на Бога, Той да я свърши. Не питай, какво Бог мисли да прави.” Думите са живи, те ще звучат винаги, не за да укрепят и спасят само нас шепата ученици, които слушахме край Него, а за да стигнат те до целия свят, за да спасят този свят от най-отявленото и най-грубото учение, което заробва човека като го сковава здраво с веригите на един сложен и тежък механизъм - материята. Един голям проблем би получил и ще получи своето разрешение - може би не успя да каже всичко - “Ако имах време”, ала даде основното, останалото хората щяха да си го открият. “Не ставайте роби, извоювайте си свободата" Никога човек нямаше да се насити на светлината и радостта да открива зад обикновените форми великото. През този ден то щеше да ни докосне нежно и топлосърдечно щеше да ни приветствува от “Последното слово” - последната беседа от тома “Заветът на любовта”. Лиричната приказка за малката водна капка, която слънцето се спира, за да й помогне, щеше да ни освежава и обновява, за да подсили нашия устрем да приличаме на Слънцето. “Грижата за една капка” - бе грижа и за един човек. И ако една капка е винаги в безопасност, защото Слънцето й е приятел, колко повече човекът. “Не се страхувайте от нищо”. Пейзажът е жив и чист като акварел. Пристъпваме и до следващия праг на морското крайбрежие. Декември, 20 сряда 5 ч.с. 1944 година - привеждаме дословно: “Един човек решил да се самоубива, защото в деня в който правело добро, винаги му се случвало нещастие... Изправил се на брега на морето с решение да се хвърли и в този момент наблюдава едно младо момиче, което се давело във водата. Замислил се и се питал: Да помогна ли на момичето да се спаси, или да го оставя да се удави? Да направя ли последното добро преди аз да се удавя? Най-после решил да направи и това добро. Ще я спася - казал си той. Нека това бъде последното ми добро. Хвърлил се във водата и спасил давещото се момиче. Оказало се, че то било царската дъщеря.” “Като се намерите пред някоя мъчнотия, направете най-малкото добро - спасете давещата се царска дъщеря. Царската дъщеря представя истината. От тоя момент работите му започнали да се нареждат добре. Като намерите истината, работите ви ще се уредят добре.” Истината бе магически ключ, който открива света, където ни чакат велики блага. С този ключ приключва “Последното Слово”: “Истината, която лежи в основата на живота Истината е глава на Твоето Слово. Истината, която изявява Безграничното Истината е посока към Безграничното В истината е скрит живота Без истината, Любовта не може да се прояви”. “Спасете момичето, направете най-малкото добро.” За да застанем пред прага на истината, за да се домогнем до магичното, за да отключим дверите на любовта, на красотата, на свободата, за да ни се уредят всичките работи добре. Последният акорд от многозвучието на голямата симфония отеква в сърцата, умовете, душите на човека, за да стигне до величествения храм на човешкия дух, който не иска да бъде лишен от най-реалната идея-безсмъртието. Божественото с което Учителят откри школата през февруари 1922 година и я закри на 20. XII.1944 година. Началото и краят представляваше безначален и безкраен ритъм - ритъмът на Великото в който Той живя и работи, за да събуди в човека копнежа и устрема към истината, жаждата да възстанови правдата. Мисията бе изпълнена. Човечеството щеше да потърси духовното наследство и от него щеше да гребе с шепи. С това духовно съкровище Той обогати най-бедния свят, който някога е съществувал, света на безправието, света на голямото насилие. Именно този век си избра Той. Двадесетият век ще си остане в летописната история, като начало на златен век на духовното разцъфтяване - началото на духовен живот и култура. От ранната пролет до късната есен лежат чудни сезони, между тях е включена и зимата. Тя трае обикновено между три и четири месеца. В света съществуват и други зими, човешки зими. Те траят дълго. От 27 декември 1944 година казваме ние, започна зимата, не специално за нас, ние сме мъничка частичка в голямото семейство. Зимата е за всички. Бавно и трудно се стига до равноденствената точка. Мудно се върти духовната ос. Тежка и неповратлива е колесницата на миналото, помъкнала дриплите на една загиваща култура, претоварения век с голямата неправда и насилие, натежала премного и от голямата лъжа, която се сили да мине за истина. Никога човечеството не е било толкова силно и едновременно толкова уязвимо, както през последния период на преходното време, когато се преоценяват ценностите. Кога ще пукне пролет? Кога ще духне развейгора и снеговете ще започнат да се топят? Кога ледовете на тази тежка зима, вкопчила се в човешките сърца, ще се разтопят, за да освободят човечеството от веригите на безлюбието? Стоим на този ден и оглеждаме хоризонтите, съзерцаваме небето, звездите, облаците, луната, слънцето. Не се опитваме да гадаем, не искаме да отговаряме на зададените по-горе въпроси. Премного сме заети с онова, което става в нас, дълбоко в нас - посадените от веща ръка семена, кълнат ли, растат ли, ще цъфнат ли и ще дадат ли плод?... Ние сме ученици и 27. XII. винаги ще ни завари будни, на определеното място заслушани в Неговата реч, която никога няма да престане да звучи и в която никога няма да престанем да търсим истината - магическия ключ, който Той ни остави като последен дар. 27. XII. за нас е символ на усилена работа, на устрем и копнеж, на учение и служене, на овладяване и прилагане принципите, които Той ни завеща. На този ден свеждаме глава, за да се поклоним пред величието на едно дело, което е целяло само човека и неговото духовно преуспяване, едно дело, което ще остане синоним на най-безкористната служба - служба за човечеството. Благословен да е часа, когато на земята се роди Посланикът и Учителят Който донесе вест, че е време вече човекът да изпълни заповедта на Учителя: “Обичай съвършения път на истината и живота. Постави доброто за основа на домът си, Правдата за мерило, Любовта за украса, Мъдростта за ограда и Истината за светило, само тогава ще ме познаеш и Аз ще ти се изявя.” Това беше Неговата мисия.

2. “АКО ИМАХ ВРЕМЕ ...” Природата е била скържава в едно отношение, навремето спрямо Христа, а през наше време и спрямо Учителя. Единственото нещо, което им е било оспорвано е било времето. Тази относителна величина с която Вечността разполага неограничено - стане ли дума за Земята, тя се спира обезоръжена. Звучи като парадокс - да се лиши човекът, Комуто всичко е дадено без мярка, всичко, което в природата се смята за ценности, да бъдат премного щедри, когато обсипват Човека с нетленни съкровища, а да водиш прецизно счетоводство, когато се касае за времето, тая величина, която се простира до безкрайност!... Христос разполагаше с тридесет и три години, при това работи само три години, другото е било подготовка - така казват сказанията. За свалянето на учението, което бе най-огромното събитие до наши дни, са били определени само три години. Затова Той бързаше, подбираше методи, средства да остави трайни следи в сърцата и в умовете, скъсяваше сроковете и благодатта се изливаше без мярка. Бързаше да подкваси човечеството, да подготви хора и условия, които щяха да доизградят започнатото дело, щяха да го съхранят и предадат на народите. Три години!... Нищо време, това дихание на Вечността, това неизмеримо съкровище, което се движеше еднакво мудно и еднакво светкавично, не се подчини и не стана техен покорен слуга. Такива бяха законите на Земята и нито Единия, нито Другият не въстана срещу закона. Това можеше да се нарече послушание, или смирение, еднакво величествени са и двете качества които ги украсяваха. Уреченият час дойде и неизвестни сили действуваха; невидимите ножици неумолими и безстрастни отрязаха платното на времето и казаха: стига, до тука беше; върнете се откъдето сте дошли. Нека да изглежда, че работата не е свършена. Христос работи три години и всичко беше сгъстено до минимум, концентрирано. Големите истини и дълбоките принципи за които хората не бяха готови грижливо бяха повити в скромната дреха на притчите. Един ден те щяха да бъдат отключени и блясъкът щеше да им открие скритите съкровища. Притчата приличаше на тихи и безопасни води - приличаха на млечна храна с която младенците трябваше да бъдат нахранени. И работата бе завършена независимо от краткото време, защото, нека не забравяме, винаги за сметка на едното се дава другото. Срещу времето като величина се даваше щедро другата величина - енергията, затова бе казано: “Духът бе даден без мярка”, което значи силата бе дадена неизмеримо. На обикновения човек природата казва: пести силата, изразходвай времето. Към обикновените хора природата бе щедра на време, скържава на сила. За обикновения човек винаги има време, за необикновения то никога не стига. Когато през последните месеци на 1944 година Учителят няколко пъти в различните беседи от това време говори за времето, тогава не чухме фразата, не се спряхме на нея, липсваше ни далновидност и усет за събитието, което летеше към нас, ала нещо друго в нас я чу, защото години наред след това ние си спомняхме за тая дума и цялата фраза свързана с нея звучеше ясно и отчетливо. Късно ние разбрахме значението, спирахме се на всяка дума, сричахме бавно, за да вникнем в смисъла на казаното и го съпоставим по-късно с всичко, което щеше да се случи и се случи. Имаше много неща недоизказани, поради липса на време. Не подозирахме, че през 1944 година времето вече неусетно се изнизваше, за да пресекне изведнъж. И пак времето щеше да ни напомня за идеята сгъстената идея и отлята от най-финия, а същевременно и най-сгъстения сок на Любовта, която Той искаше да подари на човека с пълни шепи; на нас, които Го слушахме. Мъдростта блестеше и Истината показваше път - Учителят бързаше да даде още; а колко ли имаше още да даде?... Времето не му достигаше. Повече от половин век работа, измерена с нашите канони - половин век неуморна работа, без прекъсване, без почивка. Верига от дни, часове, дни, месеци, години, когато Той вършеше само една работа - присъща, естествена, както водите на дълбок извор, както слънцето. За Него беше естествено това, вродено, богат израз на вътрешния живот. Той само даваше. Започна с пътуванията в страната за изучаване чрез измерване на черепите на българина, характерните особености на българина - френологията беше позната наука с която Той оперираше свободно. Времето бе кратко, днес тревогата за времето вече ни е позната, може дори да кажем кога започна тя - още през двадесет и петата година, през 27-а, когато даде “Пътят на ученика” на този забележителен събор беше явно, че Той бързаше. Беседите бяха дълги, никой не броеше часовете. Никога преди това Той не говореше както през този събор. Трябваше да се даде всичко. Знаеше, че времето летеше. Вън от беседите, които през някои дни бяха две, Той говореше и отделно разговорите бяха също един огромен материал - до Него винаги имаше стенограф. През следващите години Той започна да държи беседи и неделя сутринта, така, че беседите наброяваха четири през седмицата - а през лятото, през лятото, когато хората отиваха на почивка, школата, Неговата школа усилено продължаваше работата. На планината имаше всеки ден беседа, а в неделя - две. Какво говори това изобилие? Рилските томове бяха най-обемисти. Всяко утро на планината беше празник за душата, за ума, за сърцето. Летуванията на Рила се превръщаха на събори. И затова привличането на магнитния център не се дължеше на чистия въздух и на рилската красота. Планини имаше навсякъде, ала духовните часове и празници бяха нещо рядко, което ни обогатяваше и към които всеки се стремеше. Не вярвам, че тогава можехме да помислим дори, че зад тази Негова програма, имаше някакво задъхване, когато бързаме да стигнем целта. Едва сега ние разбираме, когато се мъчим да съберем нишките на изживяното минало, че времето препускаше и Той искаше да изцеди всичкия сок. Сега разбираме скритото значение на всяка дума и на всеки жест с които проявяваше загриженото отношение към всички. Едва днес можем да предполагаме, че Той усещаше препускането на времето и се опитваше да го надвиши и обезоръжи по друг начин. През 1936 година се случи нещо, което трудно, тежко се изживя, то е много тягостно и заедно с Него го изживяхме като потресающ момент, който ни приближава до 27 декември, когато над Него бе извършено покушение от платени хора. Беше страшен момент от живота на Братството. Нещастието бе преодоляно и лятото на 1936 година завърши с дълбока радост, един върховен миг, който пламна като светкавица и човекът - ученикът бива запален за вечни времена, защото присъствува на нещо величествено. Учителят прие удара, понесе го и когато нападателят дойде да иска извинение, Той не си подаде ръка и го изпрати да иска прошка от Бога. Любовта тогава получава конкретния си образ и нейните най-здрави и устойчиви нишки свързват душите в едно мощно цяло. Братството тогава се изправя като завършено Негово дело - необикновен момент, когато на Рила през онова паметно лято след голямата скръб, настъпи голямата радост, момент, който ни напомня 17-а глава от Евангелието на Йоана. Времето, времето беше преодоляно и безспирния ход на живота ни завладяваше наново. Осем години по-късно ние щяхме да стигнем до същата точка и до същия ръб, откъдето щяхме да наблюдаваме стихийната борба на стихиите и фурните, които летяха към нас, към учениците. Хоризонтите лежаха плътни и забулени. Незнаем кой се беше погрижил за това - да не виждаш и да не разбираш какво ставаше зад тях, какво летеше вече към нас - а беше 1944 година. Кой направи това, кой затвори всичките врати и дръпна тежките завеси?... Невидими сили, които целяха да опростят всичко и да дадат скромен и незнаен вид на онова, което щеше да се случи. Той живя безшумно и вероятно искаше да напусне Земята безшумно. А може би нашата грубост, нашата непровътлива мисъл и нашето недовиждане?... Късно е да се питаме и безсмислено е да се упрекваме. Ние не допущахме. Ние не можехме да си помислим, че в разцвета на едно дело можеше да се случи другото. Пречеше ни да виждаме ясно може би историята, заблужденията на миналото, навиците, традициите. Много неща ни заслепиха. Не виждахме, че този неуморен пътешественик - времето се беше свършило. “Всичко става, както трябва да стане” - каза Той в един от последните дни. Не подозирахме, нищо не подозирахме, а които подозираха, вероятно имаше такива, упорито мълчаха. Дори и тогава, когато през една утринна беседа Той заговори за времето, стояхме безучастни към този факт, който не ни прозвуча като сигнал, който беше един от многото с които Той се прощаваше с нас. Може би някои знаеха, имаше, обаче, много, между които бях и аз -отчаяно обръщахме глава и не искахме да гледаме безумния бяг на времето, не искахме да виждаме скритото в Неговите зеници и дългия поглед с който Той ни посрещаше и изпращаше. Не успяхме дори да прочетем зад значимите Думи, които ни казваше през тези дни, че в тях имаше вече предупреждения, съвети, открития, които щяха да ни бъдат необходими, нужни. Сега вече цялата ситуация блесна катоден... А ние не искахме да гледаме, как времето препуска не и движението на часовниковата стрелка. Дори и тогава, когато разбрахме, че идва нещо, не повярвахме и не отидохме при Него на колене да измолим нещо да излеем скръбта, която щеше да разкървави сърцето ни. Думите за времето ги чухме, чухме ги още тогава. Те прозвучаха ясно и се разнесоха като ехо, което непокътнато стигна до нас години след това. Слушаме ги още, казваме си ги често, за да изстискаме всичкия сок и сила. От тогава осемнадесет години, след като са били казани през оня школен час на 13-тото число от месеца XII. 1944 година. Беше сряда. Време, “Ако имах “време", думата трябваше да прозвучи като екот на гръмотевица, като шум на океански води, като тръбен звук, че дните са преброени. Оная знаменателна глава от Евангелието на Йоана пак се приближава при нас и ние пак слушаме същите слова. Нека цитираме: "Сега, ако имах време, ако и вие имате време да ме слушате, мога да ви освободя от всички мисли, които причиняват преждевременна старост. Трябва да ви освободя първо от страха, че жадни ще умрете, че болни ще бъдете. Да се освободите от всичките форми на страха. Това значи да ви освободя от материалните идеи и да приемете ония мощни велики идеи, които крепят човешкия дух.” Беше необикновен дар, беше откритие, беше тайна, която недвусмислен но говореше, че човекът можеше да бъде освободен един път завинаги от страха, досежно безопасността на живота. Приличаше на магически ключ, с който можехме да си послужим не само веднъж, не през един живот, а през вечността. Атмосферата след това щеше да се сгъсти за нас, обикновените идеи като скакалци можеха да унищожат хубавия и здравия плод - “Ако имах време”. Ако имаше време - казваме днес - идеята нямаше да бъде дадена в този сгъстен вид - липсваше време, но не липсваше енергия, не липсваше светлина и топлина на които щяха да зреят посадените семена, на които узряваха плодовете в градината на мъдростта. Плодът беше поднесен и ние щяхме да го опитаме. "Ако имах време” - едва сега разбираме, че всичките години през които Той живя и работи, бяха години на Преодоляване тази неподатлива величина, която по друг начин и по друг път беше победена. Свойствата на Словото, животът в Словото, богатството, което непрестанно щеше да ни открива значението на тази идея и съкровеното желание да ни освободи от този онаследен от деди и прадеди страх от глад, от жажда, от сиромашия, от болест, от старостта и още от какво ли не. Къде слагаше човекът Той, за да искаше да го освободи от всичко обикновено, вредно, старо, което обезличаваше човека и го правеше хилав, слаб, грозен, обикновен? “Бих ви освободил от всичките форми на страха” - какво значи това за ония, които бяха усвоили навика да мислят. Не значи ли това, че Той го направи, свърши тази работа, именно тогава и много преди това - времето беше безсилно да Му попречи, за да разреши един социален и икономически въпрос със замах, и да освободи човека от материалистическите идеи, да губи най-прекрасното, най-благородното, за да се осигури, за да се защити, за да пожертвува целия си живот за неща, които нямаха никаква цена. Смисълът на живота беше другаде, идеалите на човека трябваше да бъдат високи. "И Соломон във всичката си слава не бе облечен в дрехите на ...бели” “И всичко ще се даде на ония, които любят Господа” и още много стихове от Писанието говорят за онова, което Той го направи като отвори широк път, даде пропуска и мощно каза: “Не се страхувайте!", “От нищо не се бойте, дори и от смъртта!” Човекът трябваше да се освободи от страха: страх от глада, от жажда, от болест, от сиромашия, от смърт. Недвусмислено го каза - неоснователен бе този страх, който напираше със сила след тази година, страх, който щеше да залее света и щеше да опре и до нашия праг. Страхът беше ярък израз на обикновените материалистични идеи, господствували над всички обикновени хора, идеи на миналото, което новото време трябваше да помете. Неговите хора трябваше да бъдат освободени от тях. Веднъж приели новото, великите идеи криеха мощна сила, те правеха човека свободен, силен, крепък, здрав, устойчив, за да издържи на неизбежните пристъпи на страха, който щеше да среща човека по всичките кръстопътища на света. Онова, което по-късно дойде и се случи с нас, щеше да ни напомни тези думи в които беше отразена, не само силата на идеята, но и топлината на една неувяхваща обич и грижа. Загрижеността е която виждаме днес и нека кажем на място бе тя. Успяхме ли да си послужим с този ключ, успяхме ли да се запазим от заразата на страха, за да останем здрави и читави след бурите и изпитанията на нашето време? Отблизо гледаме тези думи и имаме желанието да запазим всичкото богатство и сила, които те съдържат. Искаме с този ключ да си послужим винаги, винаги той да ни е под ръка, за да запазим сърцето, ума, душата здрави и недокоснати от утайката на времето - страха пред тия напасти от които Той ни освободи отвътре. Казваме - не искаме да се храним със стари и негодни идеи, опитани и излезли вече от строя. Жадуваме за ония идеи, които нямат нищо общо с психозата на всичките форми на страха, които дебнат човека и като злокобен враг отравят не само кръвта, но и ума на човека, за да направят от него човек без убеждения, без разбирания, без идеали. “Ако имах време, бих ви доказал, как да превърнете лошото чувство и лошата мисъл в благородни и светли. А вие ги убивате, както се убиват хора и носите последствията от това.” Доказателствата бяха нужни за ония, които мудно се движеха и слепешката опипваха пътя си. За нас тия доказателства не бяха нужни, ние щяхме, не само да гледаме как работеше Той, как трансформираше всичко, как превръщаше злото на добро, как намираше положителното зад отрицателното, а щяхме да правим и ние микроскопическите опити, за да се уверим в жизнеспособността на тези идеи. С отворени очи щяхме да следим живота и щяхме да слушаме вълшебната приказка за пътешествието на водната капка понесла нечистотата на земята и на атмосферата, за да се превърне, когато стигне дълбоката гръд на земята, на чиста кристална вода. Щяхме да видим скритата тайна на гниещата шума, която се превръщаше на сок, който хранеше нашите сладки плодове. И като венец на това, щяхме да видим, да разберем и да опитаме силата на любовта, която виждаше навсякъде само доброто и превръщаше по магичен начин злото на добро. “За ония, които любят Бога, всичко се превръща на добро” - Магическата формула получаваше нов блясък и сила, защото я опитваше, живееше с нея. Той препоръчваше един метод за разрешаване всички конфликти, всички противоречия - Любовта. Времето за Христа беше малко. Две хиляди години след това премерено със същата мярка, времето на Учителя също бе малко. Учителят можеше да живее до 120 години - пределната възраст, която Той даваше на човека. Ала и към Него природата прояви скръжавост, Земята прояви своята суровост и човешките закони бяха още много студени и безправни. Неговото желание беше не само да даде новите идеи, но и да освободи човечеството от старите. Избра тъкмо това време, когато старите идеи бяха стигнали до своя апогей - хората премного мислеха и се бореха за материални блага, за къщи, за дрехи, за удоволствия, за какво ли не още. Разписанието бе улучено и изпълнено идеално, нека времето да беше скържаво. Срещу времето стоеше една друга величина, с която Христос разполагаше неограничено, с нея разполагаше и Учителят. Тя беше най-скъпата, природата грижливо я съхранява и е крайно пестелива, да не кажем скържава, когато се касае до обикновените хора - дава я на капки - енергията. На времето като величина Те противопоставиха нея - енергията и успяха да дадат всичко; успяха да положат подквасата в световните нощви, успяха да запишат закона на любовта с огнени букви, успяха да освободят човека от хилавите идеи, които пораждаше страха и които за сетен път се опитваха да властвуват над свободния човешки дух. През най-сгъстените дни на Своя живот Той нанесе последната контура на голямото си дело и последния удар на материалистическите разбирания.

1. НЕОБИКНОВЕНОТО Този ден и този час през онова сурово декемврийско утро сякаш не съществуваше, да, беше несъществуващо!... Никога не сме мислили за този ден, никога не сме подозирали тази дата. Тя беше вметната в нашия живот. Живеехме с идеята, че един ден, когато напуснем Земята, Той щеше да остане и като се върнем наново, ще Го намерим пак. Не коментираме станалото. Искаме да кажем онова, което Той каза: “Същественото в живота е това, което издържа при всичките условия. Божественото начало е същественото”. Когато Той се сбогува с нас и катедрата остана празна, ние огледахме обстановката и искахме да разберем как изглеждаше света без Него. Тогава видяхме същественото, чиято основа бе Любовта. За нея Той говори най-много. “Светът никога не е имал по-належаща нужда от Любовта, както сега" - каза Той. Учението остана. То бе непокътнато и цялостно, като голямо съкровище, като скъп дар блестеше във всичката си красота и светлина. Блясъкът щеше да си остане непомрачен през вековете. Сега то предстоеше да се разкрива. Божественото никога не умира, не изчезва, не се похабява, не се изкривява, не се опорочава, не се разрушава. За Божественото няма никакво препятствие, то прониква целия живот на трите царства и остава за винаги обвеяно с духа на безсмъртието. “Зад мене стои цялото небе. Словото, което ви говоря не е мое, то е на съществата, които стоят зад мене, а те са хиляди, милиони. Това са идеите на Бога, на Вечния Дух, които проникват цялото Битие.” Когато дойдохме при Него, нямахме двадесет години. Не сме дошли случайно. Зад нас имаше извървян път. Всеки ученик представлява история, роман, при това много интересен - животът на ученика по дълбочина и замисъл и съдържание надминава всичко съчинено до сега. Ако предстои да се опише живота на ученика, съвременната белетристика ще се обогати и освежи премного. Откъм идейност и дълбочина тя е много обедняла. Съвременните белетристи няма какво повече да ни откриват и ако не внесат нещо ново, тя ще си остане белязана с най-пагубното свойство на произведенията - еднообразието. А ние търсехме новото, търсехме го упорито и мълчаливо. Търсехме същественото, трайното, което не умира на което можеше да се разчита по всяко време и при всичките условия. По онова време имаше много учения - философски, етични, имаше модерна натурфилософия, не липсваха мъдри сказания, теософия -Ани Безант, Ледбитер, Метерлинг, Толстой, Тагор. Учението на големият руски реформатор, който проповядваше Евангелието в най-чист вид си пробиваше път у нас и последователите му в България бяха най-многочислена група. На един конгрес беше присъствувал и Булгаков. По онова време печатът беше свободен и имаше богата окултна литература: източна и западна. Нашето време не беше лишено от духовен блясък и от духовни търсения, ако можем да се изразим така. Нямаме желание да подценим всичко онова, което озонираше атмосферата и вероятно ни помогна да се закрепи и засили устрема ни да търсим и да вървим напред обхванати и възпитани в духа на възрожденската епоха. Интересите ни отиваха по-далеч, защото копнежите ни извираха от дълбоко, жадувахме за нещо необикновено, търсехме необикновеното. Всичко, което съществуваше беше на място; за всеки оратор аудитория и за всеки концерт, публика. Всяко учение беше на място. Ала пръстът на съдбата за всекиго бележеше нещо различно. Ние търсехме онова, което щеше да ни донесе нещо, което до тогава не бяхме срещали, нещо ново и различно, нечуто и непознато, което да задоволи порасналите нужди и големият глад. Тогава чухме да се казва: “Ако ви запозная с обикновена философия, нищо ново не съм ви дал. И без мене вие знаете това. Аз проповядвам Божествено учение.” Тъкмо това търсехме. Само Божественото през всичките времена беше здраво, силно, устойчиво. Жадувахме да стъпим на здрава почва, искахме основата да бъде непоклатима и върху нея да градим. Само Божественото пребъдва през вековете. На ония, които питаха, какво ще стане след като Учителят напусне земята, Той щеше да каже: “Вечните неща винаги пребъдват”. Ония, които питаха Него, какво ще стане с учението, Той щеше да отговори: “Божественото никога не изчезва.” По-късно същите въпроси щяха да бъдат отправени и към нас. Ние, които бяхме чули Неговите отговори, щяхме да отговорим с Неговите думи. Обикновеното винаги щеше да се стълкнови с необикновеното. Ясно и кратко учениците щяха да отговорят - “Божественото е вечно”. Нямаше да се впущат в подробности да обясняват Божественото, нека всеки сам да потърси качествата на Божественото и ги намери. Великото можеше да се преживее, но не и да се обяснява и доказва. Никога не търсехме доказателства, никога нямаше да се погрижим да задоволим ония, които се занимаваха с черупките на нещата. Истината се вижда и опитва. Тя не се доказва. Темата лежи неизчерпаема - с колко сила разполага човек и колко време е жител на земята. Необикновеното блестеше и чакаше да бъде открито от копнеещите души, умове и сърца. Диапазонът бе огромен и опираше до Безкрайността. Пътят не е даден само, за да се извърви, но и да се живее, да се изпълни. Изпълнението беше най-важната част и ние бяхме премного заети да оглеждаме, да откриваме и се вдълбочаваме в голямото духовно съкровище, където от най-малкия до най-големия знак звучеше дълбоко, проникновено дълбоко. Всичко бе необикновено: философията, музиката, науката, логиката, правилата, методите - принципите сияеха. Цялото идейно съдържание на Учението се разкриваше богато и пълно, за да обхване всичките отрасли на живота: наука, религия, изкуство, възпитание, музика, хореография. Животът беше отразен във всичките аспекти. Стоеше до човека всичко това и беше поразително познато, близко, нужно, имаше практическа стойност, изложението беше достъпно за всички, лежеше разбрано, акустично по съдържание. Нямаше да има човек на земята да не го разбере. Светът търсеше. Светът жадуваше за идеи, нови и нечути, здрави и сити като нашата пшеница - жадуваше за нещо нечуто, непознато, което да уталожи жаждата на хората и му открие простата истина - как да живее, как да се справи с противоречията и конфликтите на безкрайно комплицирания и усложнен живот отвътре и отвън. Всичко друго вече нямаше никаква цена. Много учения, много теории, много философии бяха опитани. Светът ожидаше нови съкровища, нови духовни извори, кристално чисти, чийто води идваха от дълбоко. Животът чакаше да бъде обновен отвътре - нещо трябваше да се случи. Обеднелият свят откъм идеи, преживяваше криза - първият сигнал, когато разбираш, че си болен, болестта едва тогава става явна. Следва вторият момент - търсене на лекарство. И третият стадий, когато започваш да се възстановяваш, хармонизират се вътрешните процеси и човек се възвръща към нормалното си положение. Задачата бе трудна, но постижима. Тя криеше нещо красиво и обновяващо. Да се премахнат причините на едно заболяване и да се възстанови здравословното състояние, този път не на тялото, а на душата, на сърцето, на ума. Мислите, чувствата, желанията бяха ядката на онова, което наричаме духовен живот, една ярка метафизичност, основа на живота на земята; както и да я погледнем, тя беше реалната му страна. Светът преживяваше криза и не беше лошо - сигналът беше даден. Нещо съществено беше потъпкано, принизено. Трябваше то да се намери, да се възстанови. Дали ние наричахме загубата, потъпкване на правдата, на любовта, на истината, може да не е от значение за този свят, нека го открият. Корените на злото, на духовната криза все лежаха някъде. За нас, обаче, нещата лежаха ясно. Великите ценности на човешкия дух бяха потъпкани. Кои бяха те? Нямаше човек на земята да не ги знае. През всичките времена и епохи те са имали решающа роля - основа върху която се гради живота и културата на народите. Божественото е било винаги необикновено и мощно. През всичките времена на духовните кризи, единствено Божественото е било в сила да спаси културата, като я пренесе там, където условията са по-благоприятни, за да не загинат духовните ценности, за да не спре духовното развитие на човечеството. Учителят донесе кълновете на новата култура, която изгряваше. Той донесе принципите, положи основата и покани жадните за новото души и служители при изграждането на новото. Дали щеше да пресекне голямото дело, което Той нарече “малка работа”, дали силата намаля? Не, защото Той каза: "Когато напусна Земята, аз ставам много по-силен". Тогава семето бе посадено в богатия чернозем и благодатните дъждове и обилната слънчева светлина и топлина се разливаха щедро. Той беше тук, ала, когато Той не беше вече тук, настъпваше периода, когато семето се разраства, никне, цъфти и зрее. Тогава силата се проявява, тогава природата е щедра и процесите стигат до разцвета си. Светът нямаше да се освободи от Него и от Неговата мисъл наситена със сила, светлина, топлина, динамичност. Затова ние казваме 27 декември е несъществуваща дата. Голямото дело нямаше да помръкне или намалее. Възходът му щеше да продължава неспирно да дефилира и се разраства. “Божественото е вечно и безсмъртно”.

ДОМ НА БЛАЖЕНСТВОТО 12 беседа от Учителя, държана при Седемте Рилски езера, на 3 юлий, 5 ч. с., 1942 г. В: Опорни точки : беседи от Учителя, държани при Седемте Рилски езера и в София. София, 1942, с. 64-67. “Ако се не роди някой изново, не може да види Царството Божие” (Йоана 3:3) Роденият изново е човек, роден от любовта, оживял в мъдростта и възкръснал в истината. Това е човекът, който сега излиза от Бога и иде на света, за да изяви силата Божия, да изяви силата на доброто, силата на правдата и силата на разумността. Това е човекът, който носи знанието на любовта и силата на милосърдието. Това е човекът, който носи светлината на мъдростта. Той отваря очите на слепите. Това е човекът, който носи истината и свободата. Това е човекът, който носи живота и безсмъртието. Съгради дома си от нишките на любовта; изплети го от нишките на мъдростта; украси го с нишките на истината. Сложи, тогаз трапеза в дома си и покани на гости любовта; покани на гости мъдростта; покани на гости истината. Стани та им послужи, да се научиш, как да живееш. Престани да се тревожиш за малките неща - от тях се създават скъпоценни камъни. Престани да се тревожиш за мътната вода - тя наторява живота. Престани да се смущаваш от тъмнината, която ограничава живота. Тъмнината и светлината са приятели на любовта. Знание и невежество са приятели на мъдростта. Робство и свобода са приятели на истината. Тъмнината е стария завет; светлината - новият завет. Роденият от плътта е човек на стария завет; роденият от Духа е новият човек - човекът на любовта. Всеки човек, който се тревожи от хапливите мухи, не може да разбере света. Който впряга хапливите мухи да орат земята, той разбира живота. Създай от хапливите мухи говеда, крави, коне и им тури самар и нека те да работят, да помагат на живота. Не мисли, какво ще стане с тях и каква е тяхната участ. Нека работят. По-добре работа, отколкото хапане, по-добре ядене отколкото ритане; по-добре говорене, отколкото злословене. Накарай хапливите мухи да пеят. Накарай хапливите мухи да играят на хорото, както младите моми и момци. Нека хапливите мухи станат ученици на живота. Нека хапливите мухи забравят своето минало недоволство и не се гордеят с това, че заставят воловете да бягат от тях. Защото когато слабият гони силния, смешен става; когато слабият рита силния краката му се изкълчват; когато слабият се бори със силния, ръцете му се осакатяват; когато слабият спори със силния, той оглупява. Не се опитвай да победиш Всесилния. Не се опитвай да надхитриш разумния. Не се опитвай да ограничиш свободния. Стани слуга на любовта. Стани ученик на мъдростта. Стани придворен на истината. По-добре любов, отколкото омраза; по-добре знание, отколкото невежество; по-добре свобода, отколкото робство. Хапливите мухи създадоха безлюбието, невежеството и робството. Какво ти коства да се откажеш от една хаплива муха? Няма по-слабо същество от хапливата муха. Какво те спъва да я победиш? Не се заблуждавай да мислиш, че хапливата муха е силна. Бог ще засвири и всички хапливи мухи ще почнат да играят хоро. Бог ще засвири и всички хапливи мухи ще почнат да пеят в хор. Бог ще засвири и всички хапливи мухи ще вдигнат знамето на свободата и ще го разнесат по света. Стани началник на хапливите мухи и ги поведи напред като знаменосец. Да пеят, да играят, да скачат и да кажат, че това е новият живот в света. Благодарим Ти, Господи, за любовта, която си изпратил на света. Благодарим Ти, Господи за мъдростта, която си изпратил на света. Благодарим Ти, Господи за истината, която си изпратил на света. Те ще ни въведат в дома на блаженството. Последният акорд прозвучал на Рила, блестящото огърлие на новата мисъл и дълбоката мъдрост, разкриваща новото и последното пожелание отправено към всички! Като в голяма шепа събрал скъпоценния елей - любовен дар на целия свят, като живи цветя, събрали уханието на новото, като сита пшеница и узряло грозде с безпределна обич Той предложи богата трапеза -прощална вечеря на Рила и покани всички, жадни за новото души. На хапливите мухи бе прочетена присъдата. Пролетта на епохата щеше да се справи с тях. Нека спрем до тук и се радваме, че равноденствения час е настъпил. Като дъх на пролет новото прониква, разлива се в неизмерим диапазон, за да лети към пределите на цялата земя. “Старото трябва да си замине, да дойдат новите хора - хората на побратимяването. Време е вече за ликвидиране на стария ред и порядък на живота. Новият свят, където любовта ще царува. В бъдеще и зверовете ще разберат, че е настанала нова епоха в света. Земята ще се преустрои. Наближила е пролетта. Прелетните птички оповестяват пролетта. Днес човечеството преживява последните дни на зимата. Работете за идването на пролетта.” - Учителят, из “Опорните точки на живота.”

Учителят Има още нещо там, нещо още е останало в планинския свят, което искаме да огледаме или да опитаме като ухаещо цвете, като прясна пита, като чиста вода. Гласовете отекват от тази огромна планинска пазва в която години наред сме чувствували светлината и топлината на рилското небе и свежия дъх на рилския въздух.. Рилският бивак приличаше на разкошен дворец, с неръкотворната си хубост, чистота и величие. Тук сме живели пълно и богато, може да се каже и хармонично. Сега стоим и гледаме планината. А тя сякаш се е смалила и е вперила очи в нас, наднича в нас - животът шуми ли вътре, следите стоят ли ярки и пътя извива ли нагоре. Добре ли сме слушали онова, което някога щедро е прозвучало тук - запазихме ли пресни следите на всичко онова, което щедро през ранните планински утра Той ни е давал. А планината дали е отзвучала добре, дали е разпратила Словата Му далеч по света, по ония невидими пътища, които само тя познава, а човекът се мъчи да открие и улови. Вероятно, защото ето, заслушани в песента на водите и на ветровете, слушаме онова, което ни отвежда горе; заслушани в шепота на цветята и на тревите, ние пак слушаме онова, което ни отвежда горе - Планината говори и разказва за Него. Всичко тук е звучало празнично. Да, нескончаеми празници, когато сватбеното тържество продължава години наред - неброени богати дни... Ние побързахме да разкажем всичко, на места се опитахме във лиричен стих да изразим всичко, което бе оцеляло, недокоснато от времето. Нямахме време да избираме, защото всичко ни се видя значимо и ценно, богато и свежо. Когато прегледахме казаното, разбрахме, че сме казали една малка част от онова, което е било - нищожна част от онова, което е безмерно, разливащо се щедро тук - малка бе планината, за да го смести, светът би се напълнил от приказките и от звученето на тази песен с нескончаеми разнообразни гами - колкото хора толкова тонове, толкова песни - живот. Ще трябва още нещо, още една контура, един тон, багра, да, още един, за да подминем на следващата година 1940-а или 41-а. Добре, нека спрем на 42-а. Да, на 42-а - казахме си задъхани от вълнение. Защо? - ще ни попитат онези, които не знаят; а които знаят, ще скланят глави, ще затворят очи и развълнувани като нас ще се вслушат... Какво е това? Песента на вечерния вятър, или шепота на езерните води, или вик от гръдта на планината, или ехо от скалите - гласове от молитвения връх, които за сетен път докосват нашата сетивност, за да потънат дълбоко в сърцето и се превърнат след това на горящи факли. Безпаметно тогава се втурваш да проверяваш, да се уверяваш, защото това е вече история и данните трябва да бъдат абсолютно точни. Да, така е било - казват ни добре осведомените, след тази година Учителят вече не ходи на Рила - на Езерата. Отвори каталога и ще се увериш. Запомнихме последни отзвучали Слова 1942 г. - “Опорни точки на живота”. Прелистваш припряно. И погледът вече е погълнал дванадесет заглавия и дати, дванадесет беседи номерирани под ред. Да, толкова са. Гледай - тук са прозвучали те, надлъж и нашир. И вече не са говорени на малката група, преодоляла трудните военни условия, за да се отзове на върха и слуша дванадесетте беседи, а на целия свят. Приличат на прокламация, приличат на програма, която засяга всички хора на земята и в която се съдържа всичко необходимо, което трябва да предшествува онова, което щеше да стане. Имаме желание да отърчим до някое книгоиздателство и пламенно да им кажем - много е важно, и спешно, и прекрасно, трябва да се напечати бързо и още по-бързо милионния тираж да се пръсне по целия свят. Толкова тонове печатарска хартия се изразходват всеки ден за вестници, списания и книги, нямаме претенции, нека на обикновена хартия, но направете го, много е важно, тази малка брошура трябва да стигне до всички, това са само принципи а светът, светът съвсем обедня откъм принципи - нека направим дар на цялото човечество. След миг само се съвземаме, колко сме фантазьори, идеалисти - почти насмешливо ще кажат някои, как си позволихме дори и да мечтаем... днес, когато всичките гишета са затворени за нас, днес, когато недвусмислено ни казват: Не сте ни нужни, дори излишни и за да не вдигате шум, търпеливо ще ви изчакваме да умрете. Това не е страшно, нито ни звучи заплашително, нямаме нищо против смъртта. Ние знаем много нещо за нея, но ще мълчим, нека всеки си го открие. Много е важно да знаеш, как да умреш, по-важно дори, отколкото да живееш. Като дойде този час всеки ще го почувствува и разбере. “Където е Бог, животът и смъртта са едно.” - Учителят. Скоро загубихме двама просветени люде. От това, че те са напуснали земята, обикновените и тъпите хора нищо не са научили, и нищо не са спечелили, само жилищното настаняване си потрива ръцете, че се освобождават две места за многобройните бездомни през века на голямата техника. Но нещо друго се е случило за другите - но това е друга тема. Задълбочихме се в казаното и решаваме да извлечем основните идеи на тези дванадесет бисера на мисълта. Намерихме, че всичко в тях е отлято в най-сгъстен вид като онова ухаещо скъпоценно масло, гордост на нашата родина, всичко в тях беше здраво, чисто, устойчиво като планините на нашата Родина и най-после всичко носеше диханието на живота като нашата чиста планинска вода и като едрата пшеница, също гордост на нашата страна. Тогава решаваме да ги поднесем изцяло, както са говорени през онези юлски дни на 1942 година, не дванадесетте са на разположение, а последните две. Нека тези две беседи ни разкрият безпределната хубост на един свят откъдето Той черпи, за да ни поднесе заедно със топлината и светлината на Словото и пожеланието да влезем и ние - обикновените хора “В дома на блаженството" - свят на Любов, на хармония, на красота, на светлина, на свобода. Няма какво Да прибавим. Планината го чу и отзвуча. Думите Му нямаше да изчезнат. Нека не коментираме.

3. СРЕЩА Годините минаваха неброени, мълчаливи, обвити в някаква далечна и неподозираща тъга. която бавно накрая извая образа на нещо устойчиво и нерушимо. Минахме напред и знаехме, бяхме уверени, че на Земята беше настъпило сериозно време, изпълнено за нас с много изпитни. Образите се сменяха светкавично, дните, часовете не си приличаха, невъобразим шум изпълваше света, ала вечните ценности стояха недокоснати и непоклатими в своето величие И ония. които бяха отпили глътка от нектара на Неговото Слово стояха прави като канара, стъпили здраво. Много води щяха да се разбият о тях, много бури щяха да ги шибат - времето и ударите нямаше да ги докосне. Всяка епоха крие в пазвите си съкровищата - силното. здравото, благородното като ония метали, които не се окисляват. Беше прекрасно да се живее, удивително интересно да се следят меняващите картини, драматичните действия и се извлече утаена мъдрост от всяко събитие. Човекът научи изкуството да размишлява дълбоко, за да стигне до изводите - финалните действия винаги поднасят скъпоценното зърно на творческата мисъл и топлия полъх на една бленувана пролет, която неизбежно идва след дългата и сурова зима. Не е история, твърде е рано за нея. Имаме желание само да мълчим да съзерцаваме картините, събитията, драматичните моменти, за да стигнем до невъобразимия покой и красота, които ни подаряват вдълбочаването и размишлението Дали е изгрев или залез, пукване на първа зора или великолепния поздрав на отлитащо лято. не е важно. Всичко е наситено с мисъл, с идея и някаква тържественост ни пленява и ни кара да вземем перото и изразим кортежа на нашите чувства, мисли, протекли в невъобразима хармония през едно лято. завършек или начало на един период от време, което не знаем как да назовем. Не е важно и това. Имаме само чувството, че нещо се е случило, или ще се случи винаги се случва нещо. Но с кого, с нас, със света, тук или някъде далеч от нашата Земя?... Странно усещание. Не беше вече важно къде беше станала промяната - думите звучат като предсказание, интуитивните усещания бяха реалност, разбираха се от само себе си - онова, което се случи беше много хубаво. Разведряващата атмосфера кънтеше от много гласове, които намираха път към нас и ликуващият вик на душата се издигаше като глас на волна чучулига, която никога не се лъже. когато усети повея на пролетта. Уморени ли бяхме или малко тъжни. Нито едното, нито другото, защото когато погледът обхвана хоризонта и небето се приближи, а звездите дойдоха съвсем близко, денят тържествено оповести събитието. Идеята беше права като отвес и вечна като Любовта, нямаше никаква рязка или сянка. Неговото дело сияеше. Само Тази ръка можеше да извае образа на Истината, на Мъдростта и на Любовта, които бяха подарени на света. Нищо, абсолютно нищо не можеше да помрачи блясъка на това творение, което блестеше в хиляди багри, дишаше живот, светлина, красота - великолепният дар чакаше сега човекът. Планината по чуден начин отразяваше настъпилото, беше съхранила страничка от живота на Необикновения и нямаше да престане да ни поднася рецитала на неповторимото. Беше настъпил оня час, ден и век, когато беше възможно да се направи на човека този подарък - той го очакваше с острата жажда на пустинник. Пролетта идваше и човешкото сърце трепна. Нека годините да минават, богати или оскъдни, бурни или спокойни - виждаш накрая, че всичко се е случило, както е трябвало да стане, а не както човешкото, обикновеното мислене го прекроява. Изпълваше се в края на краищата един определен план, а не друг и тогава можеше да дадеш воля на сърцето си и да му кажеш - излей накипялата си болка - годините на сгъстената жестокост и глупост изтекоха; времето е друго и глъбините на небето откриват в снишения небосвод и в близко стоящите звезди, предопределението на една светяща съдба. Планината, която до преди изглеждаше огромна и мощна, по магичен начин се е снишила и тя, станала е мека и ласкава като майка и ти казва нежно: Не се плаши, не тъгувай, а простичко се наплачи. От кога не сме се срещали, а сме стари приятели... Помниш ли?..... Часът за срещата най-после дойде... Това е миг, както при идването на пролетта. Вече не е студено, снеговете изчезват за часове, ледовете се пукат горе, потоците се свличат надолу, водопадите шумно викат: бу-у ... Разтвори сърцето си и излей набралата се през много години, когато не сме се срещали болка, изтръгни я пласт по пласт, камък по камък, и изкърти онова, което бурите и пороищата през тези години са натрупали. Дошъл си на планината след много години отсъствие, дошъл си на Рила, дошъл си на Йеди-Гьол!... Въздъхваш, все така светът шуми, ветровете си веят. Ала тук по тези места, на тази последна линия, която ни дели от хоризонта кънти една вест, прониква една песен и радостта те залива като отприщена река -Великото никога няма да залезе, ценното никога няма да се обезцени, Вечното е безсмъртно - внедреното в нас, посятото там, ще расте и ще даде обилен плод. Идеята дефилира, блика от образа на красотата, величествената дреха на планината - планината грижливо беше съхранила за нас и за всички, които я обичаха, които пристъпваха при нея със свещен трепет вечното, прекрасното, което ни извисяваше, след звездното небе което смеехме да догоним, когато бивахме в планината. Върховете се превръщаха на врати и прозорци към Безкрайността и сякаш беше възможно и леко да се срещнеш лице с лице с Вечното, Реалното и се потопиш в съзерцание и общение с Него. Човекът едновременно бе малък и голям, обикновен и необикновен, малка купчинка на брега на езерото, седнал върху сивите канари, да съзерцава огромните скали, които се спущат застрашително отвесно и които в цялата си мощ сега те гледат любовно и меко. Върховете, канарите, водите, шумовете и всичките планински гласове ти поднасят нещо голямо и малко, величествено просто и трогателно и ти разбираш, че тук си приет като най-висок гост - планината те обича вероятно, защото и ти безкрай я обичаш. Беше време, когато бяхме млади, пристъпили тези места като деца почти и радостта и възторга те носеха на крилете, ала сега, сега, когато сърцето прелива от много чувства и извисената ти мисъл те носи надалеч и нависоко, виждаш, че всичко до тоя момент е било въведение към едно усредено схващане, към едно разбиране на величествеността, за които трябваше да узрееш, за да те поведе днес кротко за ръка и ти каже - увери ли се, че всичко бе така, както го казах и че тъкмо това целях? - Живата природа да ви проговори и гласовете й чисти и откровени, топли и звучни да стигнат до сърцето. Да, всичко беше така; какво значат бурите, страданията, издевателствата? Ще бъдем разбрани само от ония, които са минали или ще минат по нашия път. Човек трябва да страда, за да разбира другите, да разбира нас - откърмени и възпитани в духа на свободата. Какво нещо е свободата, та обикновените хора да я оспорват? Идеята ни намери , тя ни чакаше и след години на изгнание, тя устоя, преживя, за да ни говори днес повече от всякога, не само за отношението към планината, където ние “идваме, за да се срещнем с Вечната Реалност, с Бога", но и отношението към Тази Реалност, Която никога не остава недостижима. Планината щеше да ни разкрива не само лика на красотата, не само идейното й съдържание, а щеше да ни покаже светящия път по който да тръгнем, за да стигнем до дверите на неръкотворния храм, където една среща ни чака, среща за която човешката душа никога няма да престане да копнее изживян миг, за който предприемаме дългото пътешествие до нея. Рила за нас беше олтар и храм неръкотворен към който неудържимо щяхме да се стремим, докато сме на Земята. Езикът й щеше да бъде все така ярък и топъл, чист и разбран, за да стигнат светящите слова до душата на човека. Да се срещнеш с прекрасното, възвишеното, което те гледа от върховете, поляните, езерата и небето на Рила, да дишаш сладкия въздух на лесовете, да гледаш нощем звездите, да срещаш лъчите на рилското слънце и да пиеш кристалната изворна вода на Рила беше наистина щастие и пълнота, които само една среща можеше да ти подари. За нас такава среща е съкровена - за тази среща можем само да мълчим. Беше август 1966 година.

1. ПЛАНИНАТА Всичките исторически паметници на човешката култура, като се започне от египетските пирамиди и се свърши до съвременните монументални архитектурни обекти са израз не само на човешкия ум, но и на един огромен човешки труд. Безспорно зад тази голяма човешка дейност е стоял определен план, изработен от умни хора, които са имали известни мисли и идеи. Тяхното желание е било да се въплътят тези идеи, да станат те достояние на човека, за да упражнят своето влияние върху тях. Нищо в миналото, пък и сега не е било построено случайно, безпланово и безцелно. С тях се е целяло известна роля, умисъл, цел. Всеки камък, тухла и греда са били поставени на място, за да се получи точния модел, неговото съдържание и външния ефект. Ние сме изумени от постиженията на дадено време, което съхранявало за поколенията дадени ценности. Колко време и колко човешка енергия са погълнали тези паметници! Трудно можем да си представим миналото, когато тези паметници са били строени така, че да преживеят дори и хилядолетията. Техниката ще е била изумителна и знанията, които са владеели тия древни архитекти ще са били големи. Ние се изненадваме и възхищаваме не само от ония, които са изработвали плановете, не само и от ония, които са стояли зад тях с определена цел, но и от величието на трудовия подвиг, който е реализирал тези архитектурни идеи. В тях са изляти труда и времето на хиляди хора, силите и Здравето на неизвестни и безславни герои. Нашето време също така е богато от такива подвизи. От близо може да се проследят меняващите се картини на цели градове и всичко това наситено с много напрежение и много човешка сила. Картината на човешкото строителство е импозантна, поразяваща, дори и ефектна през наши дни. Запазили тези облици в себе си, съпоставяйки ги с нашето всекидневие, уморени от темпа на времето, когато се изправяме пред многообразните форми на природата, неусетно у нас се промъква духа на сравнението. Тогава ние се откъсваме от онова, което познаваме и което е будело нашето възхищение, за да се натъкнем на онова, което се изпречва пред нас, непознатото, далечното, което по силата на някакво чудно съвпадение и хрумване идва днес да ни разкрие неподозиращия трепет на природата, която винаги ни е гледала трогателно чиста и неподправена. Ние сме били премного уморени и нервите претоварени от шума и строежите на света, ала ето, че сега допущаме да ни завладее не само красотата на природата, но и нещо друго, което не знаем, как да назовем и с ръка над очите, всичко наоколо блести ослепително, ние се питаме вече развълнувани и смутени - А всичко това!... Къде сме ние? Може да сме на брега на морето, може да сме в безкрайна степ, или под сянката на пирамидите?... Не, ние сме пред шеметно издигащите се планински масиви, които виждаме за първи път с всичката заплашителна красота на отвесните планински крепости, със зашеметяващите пропасти, със сипеите по които стъпваш внимателно, с високите върхове покрити със сняг, с цялата тази планинска верига, която се източва като огромна снага величествена и мощна, за да стигнеш до огромните паници - езера, чийто дъна блестят от чистота и камъчетата се четат, до ревящите планински потоци и искрящите водопади, които нехаят, когато се разбиват като снежен облак - имаш първа среща с планината и я гледаш възхитен, очарован, развълнуван - както никога не си гледал едно човешко произведение от архитектурен мащаб. Тогава ние си позволяваме един странен въпрос, чийто отговор подозираме. Ала не сме склонни в тоя час, стъпили на две хиляди метра над морското равнище да слушаме обясненията на модерната геологическа наука, която има данни за всичките геологически епохи и отдавна е съумяла на всичко да даде научни отговори. Да, тази наука знае всичко за произхода, образуването, състава, условията при които тия огромни планински гиганти са били образувани. Целия планински гигант стои пред нас, разпрострял своята огромна снага надлъж и нашир. Редък планински час, когато синевата на небето се разлива мека и приятна галеща очите, когато нежния зефир си тананика сладка песничка, когато красотата на отразяващите се облаци в прозрачните води на езерата се надпреварват и езерните води ти подаряват невиждана хубост и покой. Какво би могла да ни каже науката и как би отговорила на нашия странен въпрос? С какво тя би разширила и задълбочила нашето усещание и нашето възхищение от величието на планината, която се разкрива пред нас, не само в неповторимата си красота и мощ, но и с нейния вътрешен замисъл, с неотразимата идея, вложена там определена, ясна, жива? Трепваме и излезли от рамките на рационалистическото мислене, невъзмутимо спокойно сега, досущ като учени се питаме - нима обикновеното човешко творение надвишава по замисъл и по определена наситена идейност тоя величествен планински строеж? Чудно, как не сме имали време да помислим върху това! Каква логичност и каква тривиалност в нашия умствен хоризонт! Колко ограничено сме мислили и колко е беден човек, лишен от полета на въображението и от дъха на пламенната фантазия. Не е нужно всред тая феерия от красота и през тоя чудесен миг да изричаме някоя научна теория, хипотеза или дори и научен факт. Нека в тоя час да не навлизаме в дверите на науката. Нека в тоя приказен час си останем прости хора, малко поети в сърцето и не лишени от въображение. Кой може да ни забрани да мечтаем и да изразяваме нашите видения?... Земята в желанието си да направи дар на човека, не е измислила нищо по-прекрасно от това да ни подари планини. Нищо по-хубаво не може да се намери на земята от тях. Планината сякаш е израз на най-голямото внимание, на най-топлата обич към човека - свят, който приближава човека към неизвестното, прекрасното, до света на реалните величини, до света на чистотата, до света на идеите. Никъде другаде, човек не изпитва красотата на човешките чувства и чистотата на човешките мисли, както в планината. На хиляди метра височина хората загубват усета за националност, вяра, език. Идеята за братство там получава своя съвършен облик. Нека спрем до тук и нека минем към съществената част на темата. Планината дали е родена от хаоса и безредието, от катаклизмите станали през милионите години, от страхотните депресии, от апокалиптичния ужас на милионите години?... И всичко това е станало по каприза на природните стихии - този монументален шедьовър?... А е толкова прекрасна и подарява на човека най-възвишения дар - да бъде човек и брат на цялото човечество. Планината приема човека като любима майка, люлее го в ефирните си люлки, пее му нежни песни, учи го на ред, на чистота, на мекота, на човещина, на хармония, която блика от всеки планински кът, обогатява го с душевни емоции, дава му идея за братство, повдига го до оная висота, където човек се чувствува задължен да обещае, че като се върне в низината ще стане по-добър, по-справедлив и ще постъпва по-красиво. И всичко това излита, извира от разхвърлените камъни, от музиката на скритите реки, от разнообагрените поляни, от водите, които текат накъдето си искат, от върховете, които те гледат мълчаливо и изпитателно. И накрая ти разказват приказка, невероятна история, която ти си готов да я приемеш като напълно достоверна, за да си обясниш рязката промяна - границата на делничността, пошлостта, грубостта дори, които са отстъпили крачка назад. Тук всичко е било поставено грижливо на точно определеното място - тук е имало и план и архитект и милиони работни ръце, и много, много умствена енергия, която е подредила този величествен обект. Какво строителство и какъв живот! Стигаш до думата строителство и най-после с езика на съвременността, полетяваш нататък и даваш воля на въображението и на фантазията - несмущаван от никого, никой не може да ти забрани - поет си и в тая атмосфера, наситена с хармония, скъсваш с установената научна мисъл и с първичната логика на нецивилизован и казваш - невъзможно е тук да е стояла случайността, невъзможно е тя планината -тоя величествен монумент - пирамидите нищо не са пред нея, да е рожба на хаоса и всичко тук да е действувало сляпо, стихийно, безпланово, лишено от архитектурен замисъл, лишено от идейност, от цел. Невъзможно! И ако зад всяка обикновена изградена от човешки ум и ръце форма стои усилието на човека, колко повече тук!... Планината те гледа кротко и не взима участие в твоята пламенна размисъл - ненарушим е нейния покой и тайните си тя грижливо пази за неизвестни хора и време. Тя никога не бърза, както никога не е бързала, когато камък по камък е била строена, украсена, облечена. Планината е жива, смислена, полезна, подаряваща на човека земни и неземни съкровища. Тя е хиляди пъти по-величествена от всички човешки изобретения взети в куп, дори и от пирамидите. Планината стои несравнима по своята идея, по своя замисъл и по богатствата, които подарява на човека духовни и материални. Тогава човекът със свободната мисъл, човекът препускащ времето напред и назад, човекът който не спазва общоприетата логика, открива необикновената тайна - тайната на едно велико строителство, което безшумно в продължение на милиарди години камък по камък, къс по къс, е построявало тук величествената сграда на една земя, чийто разнообразен профил е криел старателно своята идея. Тук не е липсвал нито план, нито архитекти, нито огромен колосален труд, нито закони, нито техника. И всичко това е било разумно, не хаотично, не, а организирано планово, смислено, хармонично. Всичко е било подчинено на великия план, зад който е стояла Велика Разумност. Планината гледаше човека и когато човекът пише история за нея, вярна или не - тя мълчеше и вероятно се усмихва като Джоконда. Какво е човекът, въоръжен с обикновените човешки съоръжения, когато открива тайните на природата - единственото, което не помръква и което си остава ценно са безкрайните усилия и жертви, които човек прави за да се домогне до истината. Нека не бъдем обвинени в неосведоменост и ненаучно мислене - ние не се сърдим, не пишем научен труд, а поетично есе - всеки камък, всяка скала, всяко езеро, поляна, сипей, връх, всяко дръвче, клек, бор, ела, мура, лишей и мъх представляват части от това цяло, от тая монументална сграда, която грабва не само очите, а и сърцето, не само сърцето, а и душата, за да подари на човека не земни съкровища, които не й липсват не, а за да подари на човека духовни съкровища, които през хилядолетията чакат човека. Духовната култура на човечеството би била невъзможна без съществуването на планините; без високите върхове немислим би бил духовния прогрес на човечеството, без тези величествени антени, достигащи небесния простор; мисълта на човека би останала бедна, ограничена, лишена от простор и аромат. И както египетската култура би била невъзможна без пирамидите - защото, какво е пустинята лишена от възможностите да трансформира космическите течения и енергии, които подаряват на един народ импулса и тласъка за зараждаща се култура? Планините имат определена служба и представляват условия при изграждането на човешките култури, при духовното възраждане на народите, при оформяването на възвишен мироглед и идеал. Както е невъзможна представата за земята лишена от планини, така е и невъзможна представата, че зад могъщото строителство на природата при изграждането на планините, са стояли само катаклизмите, резките промени на температурите, големите депресии. Всичко това може да се е случило, то е механическата страна на въпроса, механични сили са били впрегнати на работа, ала голямата наука до там ли ще спре? Само механичната ли страна на големите въпроси ще бъде интересна и важна за тях? Нещо друго ще да е стояло зад тях, един велик разум и една архитектурна мисъл, които бавно в продължение на милиарди години са строили един свят като земята чист, красив, здрав, където човекът щеше да живее, да расте и да изгражда великата наука за живота, прогреса, духовната култура. Планината ни гледа кротко и лъчезарно. От песента на вечерния вятър, до нежната мелодия на езерните води; от красотата на скалите и върховете до искрящата хубост на водопадите; от аромата на елите и от всичкото богатство на багри се изтръгваше нечут и вълнуващ трепет, който разкриваше дълбокия и незнаен живот на планината - като шум на много води гласовете й стигаха до човешкото сърце. Планината ни докосна, отзвучаването бе пълно и богато и ние се понесохме на крилете на времето - страниците бързо прошумяха и книгата се разтвори по магичен начин - трябваше да побързаме, докато миналото лежеше още свежо и недокоснато от дъха на забвението. Минело ли бе то? Твърде живо, за да бъде забравено, обвеяно с чудния аромат на планината, тя ни грабна и покорно сега трябваше да вземем перото и да нанесем следите на онзи богат живот, в който години наред сме участвували. Всичко преживяно бе силно и живо и на разбран език то ни говореше - добре, казахме ние ето, че няма да мълчим. Преживяното дефилираше пред нас, караше ни да изпитваме странно вълнение, което ни връщаше не толкова към формите на едно минало, колкото към идеята скрита в него. Да, от идеята не можехме да се освободим. Историята на нашето екскурзиантско движение - нашия своеобразен, типичен за нас туризъм. Ще бъде интересно да разкажем за него. Защото ето, ние мислим, че този туризъм носеше отличителни специфични белези. В света съществуват много школи за туризъм. Любовта към планината не е от вчера. Към всичкото познато и казано ние ще прибавим още един фрагмент, който не знаем как ще прозвучи на другите, на всичките, които обичат планината. Струва ни се като акт на внимание и на благодарност, не само към Учителя, който пръв ни показа планината и ни научи как да се обхождаме с нея, а и към самата планина и към нашата хубава страна, наречена Балканска. Доволни сме, че тъкмо на тоя паралел сме се родили. Нека да започнем от началото - бележката е кратка. Съжаляваме, че не запазихме изрезката от ежедневника. Беше в началото на второто десетилетие - 1922 година вероятно. Дословно в нея прочетохме следното: “Той /става дума за Учителя/ води млади хора, мъже и жени по планините, за да им проповядва учението. Какво търсят те по чукарите и с каква цел Той ги води там...” По планините ги води! Млади мъже и жени!... Звучи някак си странно. Защо ги води? Какво ще правят в планините? Проверяваш и за един светкавичен миг всичко ти става ясно. Тръгваш и ти на планината и си на двадесет години и се запознаваш с планината и се изправяш пред тоя величествен свят и не знаеш, как да изразиш чувствата, които преливат в сърцето и търсят, напират да се излеят по някакъв начин. Планината стои пред теб и със своето величие те кара да се вълнуваш, да се радваш, да чувствуваш, че почваш да живееш. Да, това са първите трепети. Когато решаваш да вземеш перото, имаш вече набран опит и взимаш решението да напишеш една своеобразна и непретенциозна история. Представите, спомените са премного живи и пресни. За кого ще ги разкажеш? Всички са ги преживяли почти еднакво, но ще бъдат интересни може би за ония които ще дойдат след нас и може би няма да сме тук, за да им разкажем как се запознахме с планината и как се разви нашия туризъм, нашата голяма любов към природата и планината, как всичко легна дълбоко в нас като важен камък при основата на нашия мироглед. Как го направи Той, как върна Той на нас едно забравено и неизползувано богатство, как ни откри скритата физиономия на планината, нейната хубост, нейната сила, нейните изисквания и правила, за да използуваме максимум нейните блага, за да се върнем от нея истински възродени, ободрени, вдъхновени. Законите на природата бяха строги, установени и никой нямаше право да ги нарушава. Не планината ще се координира спрямо нас, а ние спрямо нея. От спазването на тези закони и правила зависеше смисъла и ползата от нашето пребиваване в планината. Колко време от първите екскурзии, когато пътищата към планините бяха безлюдни и тихи, ние се връщаме на това време и на тези екскурзии, за да свържем всичко в едно цяло, оглеждайки всеки завой и всеки знак, който би ни отвел до вътрешното дълбоко значение на тези излети, които формираха у нас най-хубавото и които ни обогатяваха непрестанно. Днес пътеките и планинските пътища са огласени от човешки говор и смях. Много хора ще срещнеш по планините. Походът към планината имаше много неща да ни говори и разкаже, много мисли и чувства да буди. Помъчихме се през тия ранни летни утра, когато отивахме към планината да доловим скритите двигатели на живота, които подозирахме и законите, които регулираха всичко онова, което беше полезно, добро, необходимо, за да лети сега като озониран въздух, като пречистена кръв към човека и вършеше своята обновителна работа. Помъчихме се да обхванем вътрешното съдържание на този поход към планината, чийто устрем не беше човешко дело, а плод на нещо мощно, което подозирахме. Жаждата по планината приличаше на жаждата по чиста вода, по чист въздух, по пресен пшеничен хляб., жажда за много светлина. Днес не можехме да гледаме спокойно на всичко онова, което става край нас, защото всеки миг от този живот ни връща назад, за да ни открие частите на нашия живот, преминал по същите тези пътеки, със същия устрем към върховете. Невъзможно беше да не сравняваме и да не направим нашите изводи. Искахме да си представим тези пътуващи излетници преди половин век, когато подобно на тях хората на Учителя млади мъже и жени пътуваха с камион - нямаше други превозни средства до Рила, до Мусала, до Йеди гьол... Спомняме си, как гледаха тогава хората на нас, как се спираха по централния площад на Самоков и на Чам Кория. Ние бяхме само пътуваща група от хора без следа от туристически екип; с всичките модели от “туристически раници" - тогавашните раници като са започне от обикновена торба препасана като дисаги, или с презрамки, до войнишки раници, които се затваряха особено, останали от братята ни войници или купена на вехто. Пътувахме тогава обути най-различно и на никой не му идваше на ум да си направи туристически обувки. Тогава имаше здрави сандали и с тях се пътуваше удобно, имаше и гумени обувки, те бяха леки и ефектни. Кой познаваше тогава планинския терен и хлъзгавата сипейна пътека, нито метеорологическите капризи на планината?... Тук-таме се срещаха винтяги, а горна дреха бяха всевъзможни стари палта, които не ставаха вече за обличане в града. Едно разбиране господствуваше тогава и неизвестно как стигна до човека по това време, че в планината може да се отиде само с извехтелите дрехи, другите се хабили. Бързо изпратихме това разбиране в архивата на нашето време - трябваше само да стъпим в планината и да огледаме безмерната й чистота и красота. Само Учителят правеше изключение; далеч бяхме още да подражаваме и да гледаме тези неща, когато край Него имаше толкова живот и движение, които ни поглъщаха. За нас беше важно само да бъдем на планината, да слушаме Него. Хората ни гледаха необичайно странно, някъде студено, някъде с присмех, а някъде с подчертана подигравка. Ние не вдъхваме нито респект, нито доверие, при това и външния ни вид на който от край време хората плащаха скъп данък. Трудно ще разберат хората, че не са дрехите, които правят човека. Човекът не беше в дрехите. Кой ли любопитен от тези които ни гледаха привлечени от нашите песни, които разсичаха еднообразната дрямка на тези провинциални градчета, можеха да видят ентусиазма на нашата младост, безгрижието и радостта, че живеехме и усещахме пулса на новото. Между нас имаше и стари и възрастни - пъстра смесица от едно общество, което отиваше на Рила, отиваше в планината с някакъв камион без седалки, профучал или клатейки се по калдъръмените улици на стария Самоков или Дупница, за да ни отведе на Мусала или на Езерата. Нека не бъдем несправедливи, може би между тях да е имало и такива, които притежаваха доброто качество да мислят и да се възхищават от тия смелчаци, които отиваха на излет в най-високата планина. Вероятно те са били онези, които през следващите години нарамваха раници и са тръгвали като нас да търсят съкровища по планините. Песните бяха възторжени и нестихващи. Нямахме вид на извеяни хора за каквито пресата по това време ни смяташе, като че ли вършехме кощунство. Как можело да се изведат на планината стари, възрастни, млади мъже и жени... и деца разбира се. Да, между нас имаше и млади и стари, имаше и деца. В планината сякаш имаше място само за млади, планината очакваше само тях и вероятно като глупавите хора имаше предпочитание само към младите. Малцина бяха ония, които виждаха онова, което ставаше в света, в живота и в човека, който беше променил разбиранията и схващанията по много въпроси и се беше опрял здраво на цялата унаследена еснафщина, която се силеше да задуши всичко ново и красиво. Младостта за голяма изненада на еснафите и на тесногръдите беше изскочила от своите граници и беше дала добър урок на всички, които не притежаваха въоръжение - тя не искаше да знае за никого и за нищо и нямаше намерение да се обръща назад и да се вслушва, какво се говореше за тях. Двадесетте години бяха престанали да бъдат пределна възраст, нейните години се бяха увеличили неимоверно много за обикновените хора, а още повече за нас. Новият човек се формираше и правото на свободен избор на убеждения и разбиране се налагаше. Никой нямаше намерение да робува на някаква установена рутина. Възрастта при нас не играеше никаква роля. Всички бяха млади. Всички вървяха бодро, всички се изкачваха всяка година на Мусала. Всички, благодарение на Него бяха успели да пречупят обръча на възрастта и да се опрат на старостта. Времето беше друго, на Земята живееше Учител. Много недомислия на миналото трябваше да се разрушат. Не беше лесно да убедиш седемдесет годишна жена да предприеме излет до Мусала, да нощува край планински огън и да не пострада от спукване на вена или сърдечен удар, а напротив да се върне здрава и бодра и разказва на своите внуци за чудото, което се беше случило с нея. За това Го обвиняваха, че “повличаше и стари и млади” по върховете. Ала всичките походи на културата не идват по гладки пътища. Нашите излети и нашите летувания през първите години ни най-малко не спряха от това, че хората се присмиваха и подиграваха, а враговете чернеха Неговото дело, напротив те се разрастваха постепенно оформяваха се, за да станат един ден традиция, нужда, запазвайки свежия дъх и тласък, които първоначално бяха дадени. Стигна се до едномесечно летуване на Рила. В първите години групата тръгваше в пълен ред и дисциплина, без никой да е говорил за тези неща. Външна организация нямаше. Казваше се само деня и часа на тръгването. Единствената важна работа беше заемането на кола. Разликата беше тази, че камионите тогава бяха частни. Имаше един момък, здравеняк и голям с висок глас говореше той, години наред - Начев се казваше той, превозваше нашите хора. Той гледаше на нас като приятели и винаги се отзоваваше, когато наближи датата на тръгването. Коне превозваха по-тежките раници. Тогава през тия първи години на нашите туристически походи палатки никой не носеше. По хижи не нощувахме по редица неудобства, ние бяхме голяма група и никоя хижа по онова време можеше да ни побере. Тогава не разбирахме, но сега картината лежи ясна - правеше се опит, най-трудния с жив човешки материал, събрани хора най-различни, които трябваше да се убедят, че никой няма да простине, ако спи край планинския огън през месец юли или август. Спартанските условия при които бяхме поставени да живеем по време на тези екскурзии целяха да се изработи отношение към планината и да се затвърдят естествените навици и правила, които трябваше да се спазват в планината. Спазвахме го фанатично. Особено правилата за пиенето на вода. В планината никога не пиехме студена вода, никога по време на ядене или непосредствено след ядене. Основно правило беше преобличането след изпотяването. Изобщо една от главните цели на екскурзиите беше здравето на човека, в центъра стоеше изпотяването. Всеки носеше със себе си една, две, три ризи. Никой не търпеше капка пот на тялото си. Това беше важно практическо правило, Чийто резултати бяха блестящи. Учителят с малка група тръгваше напред. Никой не можеше тогава да мисли за водач в планината. Пътищата лежаха маркирани и всеки си вървеше спокойно като знаеше, че напред е Той. Пътуването беше леко, приятно, не се бързаше, никой не залиташе, правеха се почивки, биваци - цялата група, която стигаше до сто и повече хора по някога вървеше медленно. На по-слабите се услужваше. На няколко места се правеха биваци, запалваше се огън, пиеше се вода и чай, закусвахме или обядвахме и пак поемахме нагоре. За планината не на едно място сме говорили, нека бъдем пестеливи на описания и нека кажем само, че всичко, вътре и вън беше гладко, хармонично, спокойно. Не мислиш кой организира тази екскурзия, която прилича на някакво празненство на което любезно си поканен; и сега някой те води към първото Мусаленско езеро или към Йеди - гьолските езера. Вървиш нагоре и мислиш - мислите свободно летят, усещаш, че живота е премного богат и пълен, разбираш, че всичко това се случи само за това, че си имал привилегията да се срещнеш с Учителя. Всичко ти се вижда естествено, като че ли това е било от панти века, както е естествено да тупти сърцето, така е естествено и ти да си тук в тая дълга редица от хора, които се наричат помежду си братя и които са готови всеки момент да ти услужат, да ти кажат добра дума или да те погледнат насърчително, когато си уморен. Спираш се за миг да огледаш околната панорама и да си отдъхнеш и някъде напред виждаш и Него, и ти става леко и пак тръгваш до първия бивак, където всички без изключение се дочакват. Цялата група тогава насяда да пие чай. Младите братя са се погрижили за огъня и за чая. Групата пак тръгва едновременно и пак по пътя тя се разрежда, за да се събере наново пак някъде, където винаги Той след изчакването тръгва последен. Колко безшумно и естествено ставаше това, че не ни правеше впечетление - трябваше да се минат много, много години, за да огледаме голямата грижа за последния човек, за всички до един, да Той изчакваше всички и тръгваше последен. Усещаш само пълното единство и една здрава и силна длан, която те води. Никой не закъснява, никой не се лута, никой не се губи. На определените места за бивак две работи се извършваха с фанатична точност - преобличането и пиенето на гореща вода, преварена, да ври на ключ, както казват у нас. Чайниците пътуваха с нас. Здрави гърбове ги нарамваха и ги носеха с радост. Беше радост за всички да поднесат чаша гореща вода. Тя се раздаваше изобилно. Когато си тръгвахме никакви останки не личаха, че там са почивали и яли толкова души. Бивакът се почистваше старателно, по-скоро всеки се стараеше да не изпусне книжка или трошица. Планината обичаше премного чистота, казваше ни Той и ние гледахме да я пазим. Мястото, където отсядахме си оставаше в същия вид в който го заварвахме, сякаш тук не са яли и почивали 60-70 души и тия хора не са били българи. Още не бяха изработени навиците в планината, а още по-малко отношението към нея. Ние вече бяхме ограмотени на тази тема и се стараехме да изразим вече обичта и благодарността към планината. Разбирахме важността на добрите навици и значението на малките неща - планински цветя не късахме. Ние бяхме ученици в една школа, където ни учеха, че всичко живо беше частичка от един голям организъм - към всичко живо трябваше да храним свещено чувство и да не казваме: камък е това, дърво е това, животно е това. Един пулс оживотворяваше всичко. Ние сричахме азбуката на една нова етика. И нейните закони жадувахме да влезат вече във всекидневието ни. Мястото за общия бивак се избираше старателно. Непременно то биваше слънчево, на завет и наблизо да има чиста изворна вода. През деня всички бяха длъжни, впрочем нищо не се казваше, а всеки сам знаеше, че трябваше да се съберат дърва. На камари се приготовляваха дървета за през нощта и за всички нужди. Тогава планината беше безлюдна, пътуваше се спокойно, безопасно и свободно можеш да правиш стан, където си искаш. Никой там на две хиляди метра височина не се чудеше на нашата пъстра компания. Огньовете горяха цяла нощ. Призори два часа след полунощ ние тръгвахме към върха. На Мусала обезателно се посрещаше първия лъч на изгряващото слънце. Изгрев слънце на три хиляди метра височина беше нещо рядко, явление за което се мечтаеше през цялата година. Онова, което преживявахме на върха, през редица години си остава най-дълбокото и най-прочуственото в живота на братството. Годините бяха различни, изгревите различни, обстановката също - ала преживяното беше връхната точка на красотата, която не може да се забрави. На такава височина усещаш, че всичко е променено, извисено. Не си вече същия човек, животът тече в друга гама, мислите и чувствата са станали по-възвишени, по-чисти - нищо лошо не храниш към никого, всички ти са братя, във всички виждаш само доброто и красивото. Не изпитваш гняв дори и срещу ония, които утре ще се опитат да очернят красотата: нищо не те засяга; усещаш само лекотата, ефирната чистота и покоя на планината. Небето се откроява като огромен купол, чийто глъбини дълбоки и недостижими се превръщат на вълшебни светове от които до будното ухо и сърце достигат нечути гласове на непозната музика - развълнуван си до дъното на сърцето и душата, трогнат си от разливащата се красота за която нямаш думи, тонове и краски да изразиш. Когато слънцето се издига високо и вече започва да топли - на Мусала се е случвало дни температурата да стигне до 20 градуса. След песните, които възторжено пееш на върха, слизаш малко надолу и сядаш на поляната. Оттук се открива чудната гледка на Пирин, чийто върхове като бисери са нанизани и блестят сега в снежнобялата облачна феерия. Гледаш и съзерцаваш тази красота и усещаш как един живот, необикновен и премного нов за тебе ти показва света в нови краски, говори ти за дълбоки и непознати неща и това море от светлина между Рила и Пирин за първи път ти разкрива великите възможности на човека, преодолял личното дребното да гради нов свят, където би могло да се живее по-красиво и по-смислено. От всичките страни, стъпил на Мусала към тебе прелива нещо, за да се излее като скъпоценен нектар в душата - цяла година след това ще живееш с тия мигове и волно фантазията ще те пренася все насам и все на тази височина, за да изживееш не веднаж богатите мигове. “При първи лъч на слънцето вдъхнали ли сте лекий дъх на Мусала” - щеше да пееш през годината и щеше да си спомняш за кристалния въздух, който за първи път си поднесъл на дробовете като най-разкошен обед. Неизброими са картините и усещанията, благата и красотите, които планинските върхове предлагат на човека - какво представляват усилията, докато стъпиш над тях при това щедро, разливащо се богатство!... Нека бъдем пак пестеливи на описания и бликнали чувства и не се отклоняваме от поставената цел. Слизането от върха става бавно и внимателно. Най-малкото нарушение на дисциплината при групово изкачване може да струва скъпо, планинските пътища тогава не бяха така подредени и поддържани, както сега. Под Мусала има езеро - голямо и дълбоко - "Окото". Има форма на око и е прозрачно и чисто като око. Около него има огромни камъни разхвърлени и придават на езерото недостъпен вид. За това езеро Учителят каза: “Ако българите всяка година решат да очистят неговото дъно, всичките заплетени работи ще им се уредят." Много пъти след това и по много поводи щяхме да слушаме за неразривната връзка между човешкия живот и природата, единството, което съществуваше и дълбокото отношение. За нас, които имахме за цел да градим новата мисъл и чувства, беше много важно да се съобразяваме с тези закони, които лежаха еднакво верни и в природата и в живота. Никога Той не отделяше човека от природата, природните явления от мислите, чувствата и постъпките на хората. Много често казваше: “Очистете един извор, за да подобрите вашите работи, за да бъдете здрави. Прекопайте едно плодно дърво, полейте една изжадняла за вода градина, очистете въшките на една роза, това са дейности, които са неразривно свързани със самите вас. Един голям процент от страданията и неудачите ще се премахнат, ако се ориентирате към новото мислене и действуване.” Трудно можеше обикновеният човек да проследи нишките по които причините и последствията се редуваха, за да дадат облика на живота ни, хубав или не, сполучлив или пълен с несполуки, хармоничен или дисхармоничен, лек или тежък. Всички ние имахме желание да проявим послушание и да прилагаме казаното. В планината чистехме извори, правехме чешми /една съществена част от нашето пребиваване/, поправяхме пътеки, правехме мостове. Само дъното на Окото не изчистихме - нямахме физическата възможност, то бе работа от държавнически мащаб. А може би трябваше да го направим достояние и може би някои биха се вслушали. Тогава при онова отношение, което имаха към учението немислимо бе. Не бихме се решили и днес, макар, че са хора на практиката. Когато днес наблюдаваме уредения транспорт, грижата на този транспорт да стовари хилядите туристи до полите на планината, нека не повторим мъдрата народна поговорка: “Не се рита срещу остен” - тя е вярна, народът излезе от домовете, народът тръгна към планината и прави точно онова, което правехме ние преди половин столетие и продължаваме да правим още - планината премного я обичаме до днес. Какво ще стане след един век, ще го видят онези, които един ден ще се спрат да оглеждат голямото Му дело, новото, което Той внесе по всичките посоки на културата и нейните клонове. По време на тези екскурзии, както вече споменахме на друго място, ние спяхме покрай огньовете. Небето на Рила през тези нощи е вълшебно и нашите млади астрономи наблюдаваха и разкриваха науката за звездите пред жадните за познания умове. Беше време, когато душата се потапяше не само в красотата на планинската нощ, но когато и жадният ти ум поглъщаше науката за звездите, за природата, за планината. Тази нестихваща умствена дейност се носеше във въздуха, проникваше всекидневния ни живот, който неусетно се превръщаше на школа - “Планините са места, дето човешкия ум се възпитава, а долините са места дето човешкото сърце се възпитава. Като се уморите от живота на долината, качете се на планината и фантазирайте, пейте песни - планинските песни се отразяват в долините. Красив е животът на сърцето, когато умът мисли.” - Учителят. Огньовете горяха непрестанно и ние не усещахме нито коравото възглавие, нито неравната постеля; бяхме очаровани и развълнувани от нещо огромно, което проникваше дълбоко в нас, за да ни отнесе в един нов и възвишен свят - онова, което стигаше до нашето сърце, утре щеше да стигне до всички ония, които като нас нямаше да се задоволят с обикновения начин на мислене, на чувствуване, на живеене. Много пъти след това ние щяхме де се върнем на тези преживяни часове под открито небе, не само за да дадем поетически описания, а за да изживеем трепета на новото, което настъпваше, живия поток на идейното, което нямаше да пресекне - на земята щяха да се раждат хора жадни за нови знания с нови идеали, щяха да потърсят и щяха да намерят, както намерихме и ние, които имаха привилегията да опитат първи. И поради това ние няма да се скъпим да разкажем и предадем всичко, което сме получили от Него и чрез Него на тия, които ще дойдат след нас. В подножието на Мусала ние прекарвахме по три - пет и десет дни когато лятото на тази година се случи топло и сухо. Искаме да бъдем кратки, а не можем, разказваш за едно, а изпъкват цяла редица от мигове, които искаш да уловиш. Никой не изстиваше, никой не се разболяваше. “Не бихме могли да издържим тук, ако нямахме топла вода.” Ние бяхме опитали вече магическото въздействие на горещата вода на тази височина и не се страхувахме от нищо. Никой не питаше и никой не коментираше, а поднасяше си канчето и пиеше вода. Времето по това време не винаги се задържаше слънчево и топло. Една година се случи в планината имаше депресия - буря и дъжд, небето се тресеше от гръмотевици, а плана беше непременно да се изкачим на Мусала. Тръгването започна призори. Беше още съвсем тъмно. Никога преди и след това не сме били свидетели на присъствието на толкова електричество, което кацаше като блескави пеперуди по нашите коси и дрехи. Пътят представляваше поток от светлини, една извиваща линия - пътеката към Мусала извиваше и ние вървим нагоре един след друг на известно разстояние, за да се избегне евентуално някое срутване. Изкачването се състоя бавно и спокойно с ненарушима дисциплина. Екскурзията остана незабравима - заслужаваща перото на поета. Всички се върнахме бодри, весели и пълни с жизненост. Калеше се не само тялото, но и душата сякаш крепнеше вярата в ония неразривни връзки между природата и човека. Всичките екскурзии до Мусала бяха подготвителен етап. Те представляваха първия кръг от нашето туристическо движение - нека се изразим на съвременен език, защото наистина това беше цяло движение създадено у нас спонтанно и естествено. То се слагаше на здрави основи, непоклатими бихме казали, както ще видим по-късно. Не беше важно дали ние се приближихме до планината или тя до нас - но връзката и общността с този планински свят се чувствуваше осезателно - планината за нас стана най-красивия, най-топлия и най-уютния дом - наша скъпа втора родина. Обичахме планината. За нас тя бе жива. На свой език тя ни говореше. Тя ни учеше по особен начин. Тя ни изпитваше по особен начин. Тя беше слязла близо до нас и споделяше нашия товар, облекчаваше ни, подкрепяше ни, вдъхновяваше ни, след като ни подаряваше най-ценното нещо на земята - здравето. Планината зае голямо място в живота ни. Близо и далеч ние живеехме с нея - с чистотата й, красотата й, и с онова, което не знаехме как да назовем, онова, което ни привличаше като силно магнитно поле. От нея сякаш ни се откриваше прозорец към Безкрайността, стъпили на нейните върхове сякаш имахме среща с Безконечността. Огромна и мощна тя слизаше при нас и слагаше майчина длан на уморените чела и намираше сладка дума и мил поглед. Затова връзката ни с нея беше здрава и жива - никога нямаше да й обърнем гръб, винаги тя щеше да ни посреща като най-гостоприемната българска стопанка - винаги готова за гости. Когато се прехвърлихме към местността на “Седемте рилски езера" - Йеди-Гьол както се наричаше още, тоя Седмострунник на Рила, ние бяхме очаровани, но не изненадани. Готови бяхме вече да стоим не един, два-пет дни, а много повече. Първата ни работа беше да се запознаем отблизо с тая невиждана до тогава красота. Седем терасовидни ледникови легла в които се оглеждаха водите на седем кристални езера. Тоя прекрасен дял на Рила “ни покори”. Не се насищахме да ги съзерцаваме по всяко време на деня, когато меняващия се лик на небето се оглеждаше в техните води. Хубостта на четвъртото езеро наречено “Близнаци" и това на шестото езеро, наречено “Сърцето” приковаваше нашите погледи и трудно се откъсвахме от тях. Приличаха на храмове с шеметно вдигащите се скали от двете страни, с изострения като меч Харамия или с онази мека заобленост над “Сърцето” с блестящата синева на небето, която се разливаше жива в прозрачните глъбини - да се стои на бреговете на тези езера беше приказка вълшебна и нечута - не сме подозирали, че такава красота се криеше в пазвите на нашето отечество, което ни ставаше по-скъпо и по-мило. Рила беше безценен бисер, чийто отблясъци проникваха дълбоко в душата на човека и го караше не само да бленува за възвишеното, но и да го живее. Историята тук се задълбочава, разширява се и ако речем да я проследим се натъкваме на огромна пълноводна река, чийто басейн лежи неуловим. Никаква летописна бележка не може да ни даде представа за рилските лета прекарани там след като екскурзиите на Мусала престанаха да бъдат масови. Животът бе пренесен тук на Езерата. И вече не бяхме малка или средна група - тук вече идваха всички от цялата страна, групата ставаше внушителна, приятелите се стичаха, приличаше нещо като на поклонение, при все, че всичко дишаше живот и пълнота - всички обичаха планината, всички обичаха височините, върховете, кристалните шумящи води, слънцето, обичаха приятелите си, обичаха Словото и жадуваха само да Го видят и чуят. Всичко бе ясно, просто, здраво, жизнеспособно - на земята съществуваше братство и никой от членовете не искаше да отсъствува, когато това братство се събираше в планината, за да преживее блестящия сезон на духовната пролет и да не усети чистия дъх на онова, което се изграждаше - беше чудно, златно време..... Тук се летуваше. На 2400 м. в. прекарваха своята лятна почивка учители, чиновници, лекари, работници, земеделци от всички краища на България. По някой път през лагера минаваха 200,300,500 до шестстотин души. Идваха групово, едни си отиваха, други пристигаха. Камионите които довеждаха едни, отвеждаха други. Организацията от неплатени работници безшумно вършеше своята работа - продоволствието беше уредено, столът функционираше редовно, дежурствата се редуваха - сутрин и вечер се даваше гореща вода -живеехме на палатки - здрави, хубави, непромокаеми. Времето в планината не се съобразява с нашите желания и нужди - имаше много хубави дни, ала имаше и дъждове и бури. Но ние бяхме братство и нощем по време на някоя буря, която късаше въжетата на палатките, група братя с фенерчета идваха да помагат, идваше и Сам Учителят. Принципът на взаимопомощта беше нещо, което се разбираше от само себе си. Никой на планината не живееше с чувство, че е сам или изоставен. Беше спокойно и сигурно да се живее на Рила през това време. Ние бяхме семейство - приличахме на кораб, чийто кормчия държеше здраво кормилото и направляваше движението по безопасни пътища. Перспективите за красив и разумен живот, се разкриваха и на всички езици ясно казваше, че това не беше мечта, а очевидна реалност - опитът беше сполучлив и блестеше сияйно. Идеята за Братството беше реализирана, макар и в ограничен мащаб. Такива бяха условията на земята сега, днес, какви ще бъдат утре - бъдещето щеше да каже. Незабравим остана за нас целия път по който минахме, за да стигне до тази форма на живот в планината. Бяхме уверени, че здрава ръка ни води, Неговата ръка на най-добрия водач и ръководител, организатор, Който през всичкото време остана скрит и незабелязан. Всичко ставаше естествено, безшумно, хармонично. Планината се превръщаше неусетно на школа в която учехме най-сложната наука, наука на човечността. Опитвахме най-живите принципи на живота и се стараехме да ги отразим в ежедневната си практика. Затова приятелите бяха добри работници и честни граждани в една държава, която не искаше да ни познае, и всред един народ, който се мъчеше да ни познае, и всред приятели, които ни обичаха и ценяха заради нещо, което “рядко се намираше”. Би трябвало да оставим обикновения начин на повествуване или на писане на дневници - животът беше необхватен и човек се намира пред една огромна панорама на живот и не знае откъде да започне, за да даде правилна представа за прекараното време на Рила в продължение на един месец. Като безбройни ручеи се стича този живот и всеки по отделно говори на специфичен език, разкривайки не само вътрешното съдържание - душата на тези дни, но и тяхната блестяща външна форма, която напълно се покриваше със съдържанието. Да, ние бяхме хора, които преди всичко търсеха Него, хора, които бяха привлечени само от Него. Имаме чувство, че само за него избрахме този век и тази година, да улучим разписанието и хванем дирята на този богат живот в който се потопихме и който ни погълна, както красотата на Йеди-Гьол. Всичката събрана хубост на планината не можеше да се сравни с онова, което беше най-ценно за нас - животът, който бликаше около Него. Ще имаме ли време и възможности, ще имаме ли сърце да се върнем наново на този живот и седнали спокойно пред нашите бюра да опишем и разкажем неповторимия епос в детайли! Една година планинският багаж на групата бе пренесен на Вада с големи коли с ритли водени от волове. Край този керван вървяхме група и Той беше с нас - тази върволица от животни и хора, тези коли и блестящите декори на планинския път, ни напомняше някакво далечно и забравено минало - само една дума се изтръгна от нашите уста и тя стигна до Него - Прилича на епопея - целият ни живот приличаше на епопея, казваме сега и само един Омир можеше да даде пълен и богат израз на този живот. Когато пренасянето започна да става с конете на един добър каракачанин от Дупница - тоя незабравим човек, българин в душата и сърцето, превозът навлезе в нова внушителна фаза. В началото на месец юни той пристигаше на Изгрева и се договаряше с нас. Всичко се уреждаше приятелски и леко и беше чудесно да се ходи на Рила, когато всичко се уреждаше като по магически начин. На 2400 метра височина не липсваше нищо от онова, което е необходимо на хора, които се задоволяваха с най-скромното и живееха просто. Имахме разбира се най-главното, което стоеше в центъра - Словото, което редовно ни се поднасяше горе на върха. Когато гледаме сега големите томове на брой двадесет, изпитваме не само вълнение, а чувство на неизмеримост - неизмеримо беше богатството, което притежаваше, като от голям и дълбок извор черпеше знанието, като от неизчерпаем рудник изваждаше скъпоценностите. Не знаем, но струва ни се, че не бихме могли да дадем пълен израз на чувствата, които са ни вълнували, когато Го слушахме там горе и сега, когато ги четем с ново съзнание да ни разкриват все по-широки простори и по-големи дълбочини. Изжаднялата земя чакаше тая животворна влага и душата ще уталожи своята жажда и своя глад, когато пред нея се открие една земя “изпълнена със знание”. Както богата беше духовната страна на нашия живот горе - тогава много се пееше, вечер край огъня, сутрин на изгрев и през неделните дни; когато посрещахме и изпращахме група; играехме редовно Паневритмия - тоя час беше забележителен - да се играе Паневритмия покрай бреговете на “Махабур” или на поляната над езерото на Чистотата - това бяха незабравими празници, когато всичката синева на небето, всичката красота на върховете и всичката чистота на водите намираха място в нас. Лентата се развива и тя става все по-блестяща и по-блестяща. Освен тази страна на живота, имаше и друга - когато трябваше да се направят чешми, мостове, да се урежда бивака, да се построи заслон. Всички до един бяха ангажирани в общата работа и всеки според силите се включваше в това планинско строителство, което щеше да обслужи нас и всички ония, които идваха в планината. Така бе изградена чешмата “Щедрите ръце” - най-хубавата вода на Рила; една друга чешма беше направена над Махабур. От нея се открива разкошен ландшафт и човек с часове може да стои там и да съзерцава красотата. Трета чешма течеше под езерото Махабур. За тези чешми се носеше материал от далеч. За заслона също, но групата беше внушителна и камъните се пренасяха на ръце. Нищо не ни тежеше - всичко се вършеше с чувство на обич - беше приятно да се включиш в общата дейност на едно семейство, на един колектив, на едно братство. Всичко това се преживя и то остави дълбоки следи в нас, нищо нямаше да може да изтрие или унищожи тези следи - имаше вече нещо изработено за вековете - идеята за братство дълбоко легнала в самите нас. Имахме достатъчно време да се връщаме на тези години, да ги обхванем от край до край, да ги преценяваме, да ги наблюдаваме, за да извлечем ценното, което остана за винаги дълбоко в нас. Всеки завой и всяка долчинка на този път ни напомня за онова внушително дело, което бе изведено на добър край. Оглеждаме нашите ниви, посети с едра пшеница и в шума на летящите коли, които днес возят стотици любители на планината, виждаме разрасналото се движение - потокът от хора, който пълни днес някогашните тихи и безлюдни планински пътища ни радва и ни уверява за сетен път в силата и жизнеспособността на правата човешка мисъл, на живата и права идея, на правилното и благородно чувство - неща, които засягат целия свят. Неговото желание бе да извлече целия български народ от тъмните и задушени стаи и ги повлече към планината, както в началото на столетието той изведе малката група свои хора, мъже и жени, млади и стари, за което пресата тогава се опълчи срещу Него. Беше се случило нещо, което прилича на кълненето на семето, растенето, цъфтенето и даване на плод. Една година на брега на второто езеро отседна група от мъж и жена и две деца. Те пътуваха с големи раници и бяха седнали да си починат. Поздравихме ги и ги попитахме накъде отиват. Мъжът любезно усмихнат ни отговори: “Връщаме се от летуване” и поясни - решихме и ние като вас да летуваме с палатка - нали повлякохте крак. Човекът беше чистосърдечен и честно ни каза, че си бе взел пример от нас. Да, колко трябваше на хората да последват всичко онова, което беше правилно, чисто, благотворно, полезно, ново, свежо. Такива бяха ценностите с които Той обогати света и светът, народите нямаше да закъснеят да си потърсят тези съкровища и да ги използуват за материалното и духовното си благоденствие. Това беше и Неговата цел. Ние успяхме да го видим и проверим. Учението беше за всички, както слънцето, въздухът, светлината и хляба бяха достояние на всички живи същества. Думите на чистосърдечния българин не забравихме, защото нямаше да се мине много време, когато спортните предприятия масово щяха да шият палатки за летуване по планините и по крайбрежието на морето. Никой друг не знае как се уреждат лагери на 2400 метра височина - ние ще покажем на всички, как става това. Стотици домове и хижи може да се строят по планините, ние нямаме нищо против това - но едно нещо искаме ние и за него сме прибегнали до тоя начин на живот - да сме в близък контакт с обилния резервоар на чист въздух и до всичките магнитни течения на планината, в непринуден досег с всичките промени на времето - въпрос на разбиране, на навик, на усет към тоя великолепно уреден дом, наречен “Живата природа”. Не разказваме всичко това, за да се хвалим, смешно е да се помисли това дори - въпросът тук лежи много дълбоко, предаваме един опит в който трябва да се вслушат ония, които ожидат и ратуват за новото. Идеите са достояние на всички. На нас те ни помогнаха - направиха ни неоценима услуга, ние живяхме с тях, опитахме ги. Те и затова се раждат, за да бъдат разнасяни и така се случва, винаги се случва така - за идеите няма граница, няма бентове, няма абсолютно никакви пречки. Те се движат по пътя на невидими антени - там е тяхната сила и цена. Не се изразходват никакви средства, за да стигнат до човека. Правите, чистите, красивите, възвишените идеи са невероятно леки, не са нужни никакви превозни средства - стигат точно там, където е нужно. Планините днес се пълнят от хора млади и стари с бастуни и без, разбрали и опитали богатствата на планината. И вероятно ония, които някога по калдъръмените градове ни посрещаха с присмех, днес се радват на държавното постановление, което улеснява пътуването на гражданите по планините и нещо повече - въведе като практика екскурзионното летуване на трудещите се; стигна се и до летуване под открито небе. Опитът бе обменен без официалности и нашия туризъм намери широк отзвук. Не само ние разбрахме, че простия живот, близо до природата е здравословен и полезен, този живот щеше да спаси човечеството обедняло откъм идеи и духовен подем. Успяхме да видим много неща през тези години, можем да си представим и утрешния облик на живота и на хората, които никога не минават незабелязано оттам, където има стоварено някакво съкровище. Човечеството ще потърси новото и ще го намери, не бе важно, как ще го получи и кой ще му го поднесе - както ловджийското куче намира своя господар, така и умния човек ще намери заровените богатства. Няма въпрос който да не е получил правилно разрешение. В случая важно е да кажем какво се случи само по един въпрос - именно този, който се опитахме тук да разрешим - отношението към планината. Ние не бързаме. И Той никога не бързаше. Знаеше всичките възможности на човека и на всеки сезон. Изпитваме радост когато хората ни разбират при среща в планината и в разговор за планината и за въпроси, които засягат живота. А ние имаме по много въпроси да беседваме и да обменяме опит. Радваме се и когато срещаме много хора по планината сами и групово, млади и стари, облечени в хубав планински екип. И ние днес пътуваме екипирани добре. Познаваме вече меняващия лик на планината и се координираме с нея. Външното облекло обаче не ни прави по-добри туристи отколкото бяхме някога, когато никой нямаше време да се види, как е облечен и как са облечени другите - толкова много планината ни поглъщаше. Условията за туризъм, условията планината да бъде добре посетена днес превъзхождат ония условия и онова време - всичко, което става на земята и между човешките общества е добро. Научихме се да гледаме на всичко много широко и да мерим нещата със отмерения и спокоен мащаб на планината. Ала ние никога вече не можем Да преживеем ония дни. Никой вече не ни посреща и изпраща с присмех, никой не се учудва и думата извеяни почти не се чува. Бяхме толкова уверени, невъзмутимо спокойни и много радостни, за да могат думите на еснафите да ни засягат. Но онова време за нас остана неповторимо и не защото тогава бяхме млади, ние и сега се чувствуваме млади, ние и сега още обикаляме планините, пак летуваме на Рила и пак обикаляме езерата и пак се качваме по върховете - първото пробуждане в планината и първите ни срещи с нея, когато Той беше между нас оставиха незаличими следи и сякаш нищо от онова не може сега да ни отнесе в най-висшите сфери на красотата, на духовното съзерцание и в света на голямата радост, но това е друга тема. Нека кажем няколко думи още и нека изразим нашето пожелание - притокът към планината, походът към върховете да не спре до външната, парадната страна на туризма, а да проникне дълбоко в сърцата, умовете, душите на хората, за да организира техните чувства, мисли, желания, постъпки, за да могат да правят не само излети по планините, но и във висшите сфери на духовния живот и човекът обикнал планината се върне от нея, не само обновен физически, но и духовно с непобедим устрем за по-голяма човечност. Планината не е място за забавление. Планината е свят на абсолютна чистота, красота и ред. В планината човек се познава най-добре; като в огледало се отразяват качествата на мислите, на чувствата, на желанията, на живота. Да се облагородят те, това е най-добрата награда на планината.

7. ПРЕЗ ЕДИН СЪБОР Летните дни бяха богати от слънце и от радост. Беше през ония години, когато никой не ни пречеше да се събираме, никой не искаше квартирен лист, и никой не те пита какъв си и в какво вярваш. Съборът беше забележителен. От цялата страна - градове и села се бяха стекли братя и сестри, приятели и съмишленици, селяни и граждани. Изгревът посрещаше еднакво топло и сърдечно всичките гости. Тишината и редът на Изгрева бяха ненарушими. Многото народ не промени облика на Изгрева - с малко и с много хора запазваше най-красивото и най-чистото, което прави едно селище винаги приветливо и спокойно. Чувствуваше се Неговото присъствие, което даваше тон през тези съборни дни. Сутрин преди изгряването на слънцето, върволица от хора безшумно и съсредоточено отиваха към салона, ако беседата се случваше сутрешна. Словото се слушаше жадно, то съживяваше и въодушевяваше събраните хора от различни среди, с различно образование, народности и вери! Учителят идваше точно в пет. Със своята многочисленост този събор правеше силно впечатление и всички присъствуващи се чувствуваха доволни, радостни, окрилени. Беше един от редките събори за който споменахме вече - 1927 година. През неделния ден вратите на Изгрева бяха отворени за гости. През целия ден идваха познати и приятели да видят и да чуят нещо. Имаше художествена изложба, имаше концерт, имаше и сказка. През един от следобедните часове под оная круша, която тогава беше млада фиданка едва завързала първите си плодове, сега тя е вече стара и на есен отрупана с много плод - едри жълти круши, близо до боровете. При Него се бяха спряли двама журналисти, които бяха дошли да видят Изгрева, събора, хората, Него. Часове и мигове край Него в които винаги се отлива частичка от Неговия живот, който мигом се превръща на Слово. Защо тъкмо сега близо четири десетилетия от тогава се връщаме на този ден, под старата круша? Пред Него бяха застанали журналистите. Не можем да кажем, че журналистите не бяха обичани от Него. Не, защото и те бяха хора като всички, които си изкарваха хляба. Смеем да кажем - не обичаше занаята им, чието жило не веднъж беше опитал. В тоя занаят имаше премного примес от онова, което той не обичаше. Примесите не обичаше. Един от тях се обърна към Учителя, след като беше огледал цялата поляна изпълнена с народ и рече: - Колко много ли се радвате Вие, като виждате толкова свят край себе си. Тези хора са дошли заради Вас. Учителят погледна поляната, погледна тях и нас, които бяхме край Него и рече: - “Докато плодовете не са узрели, градинарят не може да каже, каква ще бъде реколтата, не може да се радва, защото сега е пролет, нека са много плодовете, но са още зелени." Дали разбраха журналистите мисълта на Учителя, дали и ние, които бяхме край Него я разбрахме? Нашите очи дали виждаха, за да проникнат в затворените книги, които още бяха затворени. Само за Него нямаше затворени книги и затова в отговора можеше да се прозрат много неща. Нека приключим срещата с журналистите, за да се върнем на изказаната мисъл. Другият попита: - Бихте ли желали някога да се върнете пак на земята? Нали според Вашето учение, прераждането е факт. - “Да, бих дошъл , на земята, но при едно условие, ако в нея няма журналисти” - усмивката не слезе от лицето на Учителя, може би искаше Да смекчи суровата истина. Беше голям празник и никой не трябваше да се почувствува засегнат или обиден. Засмяха се и те, засмяхме се и ние. След малко те учтиво се сбогуваха и си отидоха. Ние чухме разговора и добре запомнихме Неговите думи, твърде кратки, за да направим тема от тях тогава и ги скътахме в душата си, тогава, кой можеше да помисли, че някога грижливо ще ги извадим от съкровищницата на нашия спомен, не за да преживеем богата обстановка на събора, но за да потърсим онова, което бе скрито в тях - казаното, което щеше да засегне тъкмо онова време, което щеше да дойде. Живата книга на Братството, живата история се набираше буква по буква, дума по дума, за да се сглоби от вещата ръка на историка, който един ден щеше да събере материалите за една история и за едно дело, което щеше да остане да блести през вековете. Не коментираме случая, животът вместо нас направи това - животът се изправи пред нас, за да ни напомни събития чрез които проверяваме всяка дума казана от Него. Нямаше случайни думи. Нямаше. Не беше се минало и половин столетие, когато сезоните се сменяха. Пролетта има определени месеци. Градината тогава преживяваше своята пролет. Плодовете обилно висяха на дърветата, ала те бяха още неузрели. В градината имаше разнообразни плодове от всичките видове и сортове. Плодовете тогава се гушеха под зелените шапчици. Всяка буря можеше да ги отвее и всеки студ - да ги попари. В живота на Братството се изви буря, връхлетя голям студ. Клоните на дърветата се олюляха от силния вятър, кършеше стволите и плодовете започнаха да падат. Познато и често явление, не само в човешките обикновени градини. Неговата градина трябваше да преживее една буря и плодовете трябваше да бъдат опитани. Тогава ние не искахме да вярваме, не допущахме и не мислехме, какво може да се случи, беше премного светло и радостно край Него, ала Неговите думи останаха да кънтят близо до ушите ни и вече не така меко и празнично, както през онзи съборен ден, а твърдо и остро днес, защото за нездравото, за неустойчивото, винаги трябва да има в запас известна доза строгост. Братството много преживя от външните, но преживя и от тези, които бяха от сам оградата и се бяха клели във верност, от тези, които стояха на колене при Него и молеха за благословия, от тези, които се смятаха първи и които ни уверяваха, че за няколко години, можело да се стане светия, от тези, които пееха хвалебствия за Него, от тези на които Той безвъзмездно им беше правил много услуги, а накрая и от тези, които се смятаха пазители на Братството и на интересите му и накрая го предадоха. Ние не можем да забравим всичко това, дори и да искаме - то е вече история. Не мразим никого и в сърцето ни ни капка отрова за отплата, но не желаем да забравим думите казани тогава, защото и ние искаме да бъдем сдържани, когато се произнасяме за реколтата, преди сезона да е минал. Не искаме, както тогава да се радваме на количеството на много народ, и най-после искаме добре да запомним смисъла на Неговите думи, за да направим всичко възможно и се задържим здраво на клоните на дървото. Каквато и буря да връхлети, какъвто и студ да падне, да останем на местата си и да дочакаме узряването, за да причиним радост на Градинаря, чиято грижа за нас бе неизмерима. Не коментираме - животът ни научи да проверяваме казаното, да виждаме по - ясно и да стоим будни на избраното място. Земята натежа от присъствието на журналистите. Той не обичаше журналистите, т. е. журналистиката. Беше прав. И днес, както и тогава журналистите дърпат конците и правят в света това, което господарите искат. Те плащат, те искат. Когато журналистите пишеха лошо за Учителя и за учението, Той казваше: “Поне в едно никой не може да ме обвини, че съм подкупвал журналистите.” Журналистиката отдавна е обърнала гръб на истината; на истината те вежливо й казаха: Не ни трябваш и без тебе ще уредим някак си живота и света, все ще го докараме до някъде. Къде? При тази безпирнципност. Нека не кажем. Не е наша работа. Но кой може да се съмнява, че в света не става онова, което човешкият разум изисква и благородните сърца желаят, а става това, което журналистите искат. Винаги става онова за което журналистите са писали. Но нека не се занимаваме с тях. Ще кажем само, че лъжата отвежда човека и народите до задънената улица - бърлогата на лъжата, където като уморен и подгонен звяр лъжата си слага главата на лапите и се готви да умре. Ние нямаме нищо общо с журналистите и журналистиката. На нас те не ни трябват. Той ги отрече, не за друго, а защото си служеха официално с лъжата. Ние бихме желали Учителя пак да дойде на земята и ние пак да се срещнем с Него. Това е нашето съкровено желание. До тогава обаче днешната журналистика да бъде минало. През тези съборни дни успявахме да уловим нишката на Живото Слово, но и нишката на Неговия работен ден като книга, от която много неща можехме да научим. Съборните дни бяха светли и изпълнени с много слънце и много радост. Те останаха да сияят като най-светли празници в живота на Братството. Те ще останат свежи и недокоснати от дъха и на времето. Към тях ние ще се връщаме и ще откриваме все по-нови ценности. Днес след толкова години по следите на преживяното стигаме до онова време, светло и богато по простата причина, че отразява живото табло, където релефно се откроява не само Неговия образ, но и образа на голямото Му дело.

6. “АЗ ВИЖДАМ...“ Учителят виждаше особено, необикновено. Светът и живота на хората лежаха пред Неговите очи в своята неизмеримост и перспективата се простираше до безкрайност. От различните изводи, мнения и заключения, от цялото отношение, което Той имаше към живота на хората, обществото, народите и целия свят не беше трудно да се разбере, че законите по които течеше Неговата мисъл и виждане бяха необикновени, невъзможно е да се измери или да се преведе към някаква сравнителна степен. За Него нямаше зло, зад което да не е скрито някакво добро, нямаше скръб, зад която не идваше радостта, нямаше страдание, което да не допринесе нещо хубаво на човека. Когато някой страдаше, Той казваше - ще придобие нещо ценно, когато загубваше нещо ценно, казваше - за добро е, разтовариха го от излишен товар; когато се разболяваше - добро е, ще се обнови тялото; когато някой претърпяваше неуспех - ще се кали волята и ще се усили вярата му; дори, когато умираше някой, пак намираше положителната страна - природата ще му даде по-благоприятни условия за учене и за растене, или предпазват го от натрупване на грешки и престъпления. За Него трагедии не съществуваха, трагедията бе човешко изобретение. В природата трагедии няма, там закона на трансформирането триумфално дефилира Когато войните избухнаха, а те не бяха малко през нашия век, Той гледаше на събитието като нещо неизбежно, като крайна мярка на природата, която целеше да възстанови равновесието и нормалното дишане. “Войните се допущат, но не се поощряват, те са като рициновото масло, до което се прибягва след като всичко е било опитано.” Всичко, което се случваше с човека, семейството, обществото, народите беше допуснато, неизбежно, за да се избегне по-страшното, да не се позволи на силите на злото да безчинствуват до крайния предел. Формулата “Всичко е за добро” не бе случайна фраза. Тя криеше и сила и истина и магичност, което мъдреците разбираха и умееха да манипулират. Това е оная мъдрост, която народът ни е утаил в шепите си - “Ела зло, че без тебе по-зло”. Спокойствието и самообладанието на великите хора в надвечерието на големите събития и нещастия е ненарушимо. Те знаят, че с това се цели мътният поток да изтече, те знаеха, че след големите бури настъпва пълно затишие, те знаят, че след най-дългата полярна нощ настъпва слънчево утро. Животът се движи неудържимо като пълноводна река с определена цел, тя мени своите облици, никога не засяда на едно място. Животът, вечното и прекрасното, чиято същина се пои от непресъхващите струи на Любовта -цветовете на живота никога не увяхват и аромата - не изчезва. Една велика Сила стои зад него и непрестанно го пои и възраства. Тя беше в състояние при всичките условия да възстановява хармонията и равновесието на живота и нещо повече, взимаше едно, връщаше две, угасваше една хубост, раждаше се още по-прекрасна - всичко, което връщаше притежаваше по-горна степен. Тя беше вечна и неизменна, абсолютна през цялата вечност. В Нея Великите хора вярваха. И за това виждаха навсякъде хармония и ред и най-вече там, където обикновените хора виждаха хаос. Едновременно абсолютно голяма и абсолютно малка, Тя обхващаше цялата Вселена, намираше място в малкия човек, за да му говори и разкрива величието си чрез говора на ежедневието, за да му покаже смисъла на живота. Неговото виждане беше необикновено. От многото случаи, които се опитваме да сумираме, за да извлечем съдържанието на една идея, която ще си остане далечна и неразгадаема - старателно Той криеше начините на виждането, идваме до един извод - неуловима е степента. Не се опитваме да я поставим в някаква рубрика. Може би не беше нужно сега, днес да се знае с каква сила оперираше и докъде се простираше Неговия ясновиждащ дар. Той казваше: “Аз виждам не както ясновидците виждат, виждам особено.” Както ние не виждаме - добавяме ние и сме убедени, че разликата бе огромна. Кой от нас, например, би дръзнал на връх Новата 1943 година да каже: “Следващите 44, 45, 46, 47 и т.н. ще бъдат много хубави години”, когато 44 за нас лично беше една от най-тежките години когато се лишихме от Него? А не бяха ли сгъстени и следващите? Не преживяхме ли най-големите изпитни именно тогава? Кой би могъл да каже, че идват светли дни? Или това, че се ражда един отличен свят? И всичко това по време, когато се унищожаваха милиони човешки животи! Перспективата опираше сякаш до безкрайност - Той виждаше далеч и онова, близкото, началото, което лъкатушеше пред Него, можеше ли да не носи белега на реалността? Пътят на постиженията колкото и безкраен да е бил, лежеше ясно очертан пред Него и как можеше да твърди другото, другото, което обикновените хора виждаха с обикновеното виждане и мислене? Неговото изказване по повод онова, което настъпваше в света през 1939 година никога нямаше да престане да излъчва уханието на една пролет, която пристъпваше в света, независимо дали хората си точеха ножовете и се въоръжаваха до зъби. Поместваме целия пасаж: “Аз виждам тук-таме да поникват цветя, малки изворчета да ги оросяват. Аз чувам вече птичките да пеят и децата безгрижно да играят. Далече някъде в хоризонта виждам Божественото Слънце да изгрява. Първите два лъча са лъчите на Божията Любов и Мъдрост. Те се съединяват в едно, за да образуват лъча на Божията Истина и Свобода. Радвайте се и веселете се за това, което сега иде." Времето, годините се изнизаха и в момента някой сякаш светкавично завъртя лентата на тези години, които ни делят от слънчевото августовско утро на 1939 година, което щеше да опре до фаталния ден на човешката история -войната, която пристъпваше като израз на отявлена и брутална сила, каквато някога е съществувала на земята. Сега жадуваме за един миг да застанем близко да Него, не за друго, а за да се извисим до Неговото виждане и прозрем истината, която в неизмеримата далечина разграничаваше синорите, бележеше границите, осветляваше просторите и откриваше великата тайна на Мъдростта, която въвеждаше идеален ред във всичките светове. Сега, когато зад нас стоят повече от две десетилетия, днес, когато животът ни поднесе много уроци и ни разкри величието на един план, който бавно и с ненарушимо спокойствие се изпълваше, успели да овладеем изкуството да се вдълбочаваме и да гледаме на нещата широко, измервайки ги с друг мащаб, като че ли разбираме скритата страна на този поетичен пасаж, чийто фон е построен върху картините на пролетта в сърцевината на която е скрита голямата идея - тласъка, който човечеството изтръпнало беше успяло да почувствува, за да отзвучи по-късно на новото, което напираше и което идваше облечено в различни форми от които основната беше побратимяването между народите, мирното уреждане на всички конфликти, приятелското сътрудничество във всичките клонове на живота и културата. Човечеството жадуваше за пролетта. А пролетта беше оповестена много по-рано от първите още предвестници. “Виждам да цъфтят цветя, виждам малки извори да ги оросяват; Чувам прелетните птички да пеят, Виждам безгрижно децата да играят; Аз виждам далече някъде в хоризонта, Божественото слънце да изгрява; Аз виждам Първите два лъча Те са лъчите на Божията Любов и Мъдрост Съединени в едно те образуват лъча на Истината и свободата. Радвайте се и веселете се за това, което сега иде!” Картината на настъпващата пролет е нарисувана трогателно чиста и ухаеща още на снежни простори, които едва се разкъсват от песента на някоя нетърпелива прелетна птичка. Пролетта, очакваната и жадуваната пролет пристъпваше в света. Първите пролетни цветя бяха цъфнали, изворчета бликаха, снеговете се бяха разтопили, птичките пееха, децата безгрижно играеха, слънцето изгряваше величествено и мощно”... Светът се раждаше нов, чист и добър - “отличен свят” - беше казал Той. Успяхме ли да видим първите краски на този свят всред голямата тъма и тревога на нашия век? Сега сме във втората половина на века, имахме време много да мислим, да огледаме миналото и настоящето, успяхме да се вдълбочим в казаното от Него - нека не сме добри математици, ала направихме точна равносметка, за да можем да кажем сега - ние успяхме да доловим първите проблясъци на това време, то се изрази ярко в идеята за колективното съзнание, която зрееше вече, събуждаше се това съзнание, оформяваше и играеше вече голяма роля в живота; успяхме да видим новия човек, който копнееше за нови взаимни отношения, за братско сътрудничество между хора, които имаха допирни точки, мислеха и чувствуваха по нов начин. Може би сме изпреварили времето, ала усещаме полъха на пролетта, нищо, че просторите още лежат заснежени, нищо, че на земята е още студено, нищо, че по върховете се белеят още преспите. Нашият живот протече именно през тези предпролетни дни, когато слънчевите лъчи още не топлят силно, както това се случва в последните дни на февруари и в първите на март, с типичните предпролетни депресии, валежи и бури. Не съжаляваме. На нашия паралел, в нашата хубава страна предпролетните дни имат нещо прекрасно с дъха на чистите простори, със свежестта, която се влива в сърцето, с аромата на Живата природа, който докосва душата. Благодарение на всичката тази хубост, ние имахме сили да преживеем дългите зимни нощи и студените дни, когато нашия взор проникваше зад тъмнината, за да открием първите белези на прииждащия сезон. Не бихме могли днес да вземем перото и да кажем две искрени и сърдечни слова - Пролетта идва, оповестената от Него пролет е на прага. Човечеството ожидаше новото, ожидаше тая човешка пролет, която вещаеше на умореното човечество Мира, Радостта, Светлината, Любовта. И както умело строеше градове и жилища, пътища и мостове, така обновеното човечество щеше да устрои духовния си живот, мирното си съществувание и братското си съжителство между всички народи.

5. КАТО ВИК НА СЪДБА - ЛЮБОВТА Рила, последния събор, 1939 година Спираме се на една от последните години, които ни делят от 1944 година - последната година от IV-тото десетилетие на нашия век. Това е последната мирна година, когато човек можеше да пътува, където си иска, да говори, да мисли, да пише свободно; да пее, да съзерцава лазурното небе, което спокойно те гледа с погледа на дете, без следа от бурята, която се готвеше в света. Да, всичко още беше спокойно “тихо”, мирно временно с определения ритъм на живот, който ти позволяваше да мечтаеш, как ще прекараш лятото. Разбира се за нас този въпрос беше точно определен - на Рила. Никой не се двоумеше, никой не беше раздвоен и не се безпокоеше откъде ще намери пари, ако нямаше. Рила за нас беше място на отдих и летуване. Рила за нас беше нещо извънредно, великолепен свят, широко разтворен пред нас, за да се превърне мигом на школа и храм, където те чакаше чин и катедра. През тази последна година от “старото хубаво време”, което безвъзвратно отлетя, беше събрано за нас всичкото великолепие на двадесетия век, всичката красота на необикновеното събитие, което отшумяваше, изцедил скъпоценния си нектар, разливащ се сега с всичката напираща сила, която вече не искаше да чака. Това беше богатата 1939 година, чийто неповторим блясък, щеше да изчезне зад ония тъмни и мрачни облаци, които предвещаваха апокалиптична буря през която човечеството щеше да мине. Годината не беше пределна само от политическо и военно гледище, тя не беше пределна само за човечеството, в частност и за нас - една кулминационна и един връх, който се издига като пламтяща факла, за да се разпръсне след миг на хиляди искри, стигащи до всичките краища на нашата изтръпнала земя. Дали стигаха тътнежите на онова, което летеше вече към земята, обезпокояващи и криещи смъртна уплаха? Нацизмът шумно и нагло развяваше своите знамена и се готвеше с едно махване на железния си пестник да промени не само географската карта на света, но да въведе нов нечуван “ред” на земята. Всичко се огъваше и трошеше като долнокачествено стъкло и в света нямаше етика и сила, които да спрат надигащата се маса от нови цивилизовани вандали. Гърчовете бяха още далечни и глухи и сеизмографите на човешката съвест долавяха раздиращия вик, без да могат да се противопоставят с морални и материални сили и пресекат мътнокървавия поток, който щеше да залее изнурения свят. Границата на хармонията винаги опира до границата на хаоса - бялата раса стоеше няма и изтръпнала и никаква морална сила, никакъв хуманизъм като останки от миналото столетие, развяващи се сега като дрипели, можеха да й връчат кураж и смелост, за да мобилизира силите си и се пребори с настъпващия враг - беше страшно да се мисли дори, безскрупулността, жестокостта и насилието бяха безгранични, сякаш и парализираха народите. Тогава се случват епохалните събития, тогава настъпват тези чудни слънчеви мигновения, дошли в последния момент, изтръгнати от утробата на незнайното макар и с желязна схватка, за да възстановят равновесието. Светът беше зашеметен, когато Съветска Русия влезе в съюз с Хитлерова Германия. Един страшен миг, като предсмъртна тръпка сякаш изживяха всички европейци, които можеха да мислят и един удар на нож се заби в сърцата на всички, които живееха с някаква чиста идейност. Днес може да се питаме: Какъв ли би бил облика на света, ако този съюз би просъществувал и дали големия пай от войните нямаше да се падне пак на “господарите” на моретата и океаните - макар, че войните никога не отделят от кървавата и скържавата лапа каква да е ценност? Човечеството не можеше да понесе този чудовищен брак незаконен и нечист, както изглеждаше тогава в светлината на тридесет и деветата година. Втори зашеметяващ удар преживя човечеството, когато вандалите обърнаха пушките си и танковете срещу съюзниците като ги удариха по гръб. Всред гъстия настъпил хаос тогава лумнаха светлини и перспективата бързо се очерта - неприятелите се поляризираха и играта вече престана да се води задкулисно - изрази се направо гърди, срещу гърди. Намесиха се всички останали, които имаха резерв на морална сила и се наредиха като съюзници до една страна, чийто идеологичен и политически строй беше противоположен на техния Дребнавостите бяха турени на страна и ежбите на площадните журналистически среди бяха забравени и англичаните и американците подадоха ръка на Русия, на Славянството, което намери сили да се противопостави на съвременните варвари, които целяха не само квадратните метри на земята, но и душата на света. Русия се вдигна на крак и Сталин обеща на Бога, ако спечели войната да отвори вратите на православната църква. Историята е покъртителна, не защото големите атове, плуващи в някакъв мътен поток наречен дипломация, се бореха за пазари за канали, за злато, за суровини, а защото народите мъничко още вярваха, че трябва с нож да защитят педята земя, честта и дома. Тежко е след двадесет години да се връщаме на това време и на тези събития, когато отпреди половин век се въодушевявахме от идеята за братството, идея, която най-бурния век щеше да ни я поднесе като плод, който най-много щеше да се опита, именно - сладчината и укрепителната мощ не беше вече нещо далечно и нереално. Имаме чувството, че в света си бяха дали среща старото и новото, лъжата и истината, свободата и насилието, любовта и жестокостта. И през тази именно година те щяха да се гледат очи в очи, за да се реши съдбата на едната и другата за сетен път, за вечни времена. “Лъжата ще се опита още веднъж да се лансира като истина, но няма да успее” беше казал Учителят. Народите вече не вярваха, народите бяха престанали вече да се вслушват в обещанията на вождовете, народите не искаха вече да бъдат спечелени за една кауза, която не им гарантираше мира, а им вещаеше само смърт и тъма, тъма и смърт. Народите бяха уморени и дълбоко в богатите слоеве на народите се подготвяха условия за един нов Ренесанс, който жадуваха да нарекат не вече с изтърканата и опорочена фраза “хуманизъм” тя звучеше фалшиво и лицемерно - народите жадуваха за правда. Нея я нямаше, тя трябваше да дойде. Правдата трябваше да възсияе, за да потекат потоците на Любовта; трябваше да изгрее слънцето на Любовта, което единствено можеше да разтопи ледената покривка, която сковаваше земята, сковаваше и човешките сърца. С ледоразбивачи, с железни съоръжения ледът нямаше да се разбие и разтопи. Само пролетта и само топлите слънчеви лъчи трябваше да пекнат - сама Любовта. Как странно звучи това след двадесет години от войната, когато на световната сцена атовете продължават да се състезават, да се гледат настървено - всички те, които изтръгнаха с мъка и кръв победата на 44-а година да се подготвят за нова война. Приятелите от тая година, чийто плакати за дружба дълго висяха по стените, бяха забравени. Отзвуци за тази дружба не липсваха и от време на време те проехтяваха и раздираха сивите небеса на човечеството. Дали усещаха, че съдбата им беше определена и краят на световната драма събираше дланите на всички в едно общо, приятелско и братско ръкостискане! Руснаците мразеха ли своите съседи откъм севера, американците мразеха ли руснаците откъм юга? Изобщо народите по нашата земя, мразеха ли се? И ако единият имаше обилно хляб, а другият обилно музика и поезия, не можеха ли да седнат на една трапеза, да поделят материалните и духовните блага както това правеха всички разумни хора по земята, както това ставаше между приятели, между братя и между всички ония, които не можеха да живеят без изкуство, както не можеше да се живее и без хляб? Истинският живот не може и никога нямаше да може да се развива докато на земята липсваше приятелска, братска, безкористна обмяна. Каква година и какви дни, потокът на нашата мисъл ни отведе далеч и без да бъдем политици ни накара да преживеем тия години и страшни и тежки и на синура блести тридесет и деветата година - богата, светла, щедра. Рила никога не е била толкова величествена, ласкава, добра, мека. Сякаш се прощаваше с нас - един великолепен сезон приключваше и ние не подозирахме какво се криеше зад него - платното се тъчеше далеч и мекия удар на стана не стигаше до нас или ние не можехме да си помислим, че следващите ще бъдат различни. “Годината е хубава, каквото имате да правите, правете го сега - ако ще си правите къща, направете я сега, условията за всичко са богати” - каза Той. Да, годината беше забележителна. Природата, за да ни поднесе нещо изключително дълго време работи над своя шедьовър. Какво собствено се беше случило преди тази година - всичко беше и гладко и безоблачно, обаче, какво се случи през тази, когато започна втората световна война, едва ли ще забравим някога. Тя беше хубава, на Рила беше прекрасно. Небето лежеше чисто, ясно и непомрачено от онова, което настъпваше в света. На запад небето се прорязваше от светкавици и подземни тътнежи известяваха, че нещо ще се случи в света. От централна Европа евреите бягаха панически и войната беше на прага. Известни ни бяха тези неща. Не искахме да си затваряме очите, нито да бъдем оригинални. Констатираме нещата и се мъчим да ги изсветлим от едно ново виждане, за да покажем на света не оная постановка, която всички виждаха, както всички я усещахме, а такава, каквато я виждаше Той. Нещата на земята за обикновените хора никога не изглеждат в тяхната дълбока реалност, такива, каквито са пред Мировото съзнание; зад тях стоеше нещо друго, което беше открито за Него. През един мъничък отвор ние се мъчим да надникнем, за да си обясним нещата и тяхното дълбоко значение. Небето на Рила през тази година беше кристално чисто, урожаят беше богат, топли бяха летните дълги дни, спокойно и тихо се живееше сякаш в света не се готвеха най-големите издевателства, които историята познаваше. Годината беше богата и щедра, казваме сега - изворите текат обилно, нивите раждат много жито, дърветата увисват от едри плодове, гроздето е качествено и сладко, хамбарите са пълни, бъчвите също, селяните са доволни и щастливи. Най-осезателно хубостта на тази година се почувствува в Рила. За нас тя остана незабравима, богато лято, дълго и щедро, наситено не само със светлината и топлината на щедрото слънце, но и с обилното Слово, което се разливаше като обилната вода на езерата. Тази година на Рила ние бяхме от 12 юли до 22 август. Четиридесет дни на Рила, това никога преди това не е било, не знаехме, че то никога след това нямаше да бъде... Беседа имаше всеки ден. Този рилски том под заглавие “Езикът на Любовта” беше напечатан още същата година. Щастие беше да получиш този дар преди годината да е минала. Нищо не ни липсваше, заплашително беше това изобилие - блестящото небе сякаш криеше Какво се случи след това? Светът никога няма да забрави тъмните завои през които цялото човечество трябваше да мине - добре помним и ние. Стъпка по стъпка се връщаме към тези години, изпълнени с много скръб, тревога и изпитания, едно усилно време, чиято история в случая не е предмет на нашата тема, тя е отбелязана някъде, спряхме се на тия събития, за да стигнем до онзи километражен знак, който открихме в началото на този път на годините, който бележеше не само една съдба, а съдбата на човечеството изобщо. Историята на човечеството, изразена просто и своеобразно, както винаги правеше Той, когато оповестяваше онова, което щеше да стане. Неговите думи, прозвучали като предсказания винаги звучаха някак си просто и безшумно, скромно облечени, без фрапиращи тонове, без тенденция и умисъл, без заплаха. През този събор на това лято, което ни подари 32 беседи, които могат да бъдат програма, както правеше в надвечерието на Нова година, бъдещето беше очертано. Едва днес разбираме, че казаното приличаше на внушителен хороскоп, в който нищо от онова, което човечеството имаше да преживее не се каза, не бяха открити броя на жертвите, нищо не се спомена за безмилостното дихание на смъртта, която щеше да отнесе милиони жертви - смъртта, която вече тичаше по петите на всички народи. Ала в надвечерието на онова, което идваше като небивал ужас към човечеството, огънят пълзеше и към нас и щеше да ни лизне жестоко, защото колко са годините от 39-а до 44-а. Той вдигна завесата и онова, което каза беше необикновено, невероятно. Когато го чухме тогава, без да си дадем труд да гадаем и разчетем символа, трябва да сме се зарадвали успокоили, че нищо лошо нямаше да се случи в света. Колко обикновени хора бяхме и колко не разбирахме същността на нещата, и колко ги взимахме в техния буквален смисъл. Когато навремето Христос каза на учениците си: “Не дойдох за мир, а за нож и огън ще запаля в света.” Учениците недоумяваха -Смиреният и Кроткият щеше да запали огън в света и Той го направи. Запали човечеството отвътре - революцията, която стана бе неповторима по значение и огромна по мащаб. Сега, когато Учителят очерта перспективата, ние се зарадвахме. Ако знаехме какво ни носят следващите години, нямаше да изразим радостта си. Защо коментираме това сказание? Дословно ще го предадем, не за да се радваме днес, не и за да изнесем стила на Неговото Слово, начина на виждането, или мярката с която Той мереше великите и съдбоносни часове на човечеството. За нас бе важен светкавичния миг, който раздира завесата, за да ни покаже историческия проблясък, величествения завой в еволюционния път на човечеството, великото което се ражда и удара на съдбата, която засягаше живота на цялата планета и на всички живи същества в нея. Той манипулираше с необикновени величини, всичко у Него беше несъизмеримо и необикновено. Дали след 1939 година народите щяха да се хванат за гушата, дали един безумец се готвеше да залее света в кръв и вопли, дали държави щяха да паднат и тронове да се строшат, дали лъжата за сетен път точеше изхабените си зъби; всичко това беше парадната страна на онова голямото, същественото, дълбокото, значимото, което щеше да промени човекът, семейството и целия свят отвътре. Нямаше да остане клетка от огромния човешки организъм да не бъде раздрусана. Това беше важно, реформата беше важна - “новото, което беше турено в ход и за което нямаше сила на небето и земята, което можеше да спре”. Новото непременно ще дойде - перспективата блестеше. Учителят я оповести. Цитираме дословно: “Бъдещето е за умните, за добрите хора, за силните. Всички хора, семейства, общества и народи, които са умни, добри и силни ще имат Божието благословение. Това започва от тази година. Дали думите ми са верни това ще видят ония, които служат на Бога, но ще видят и онези, които не Му служат. В продължение най-много на десет години всички ще изпитат последствията на своето непослушание. Съвременните хора се намират пред едно светло бъдеще. Всичко лошо ще изчезне. Земята коренно ще се измени, а заедно с нея и Луната. Бог е приготвил нов свят, нови условия за ония, които Го любят. Новите хора, хората на бъдещата култура ще носят навсякъде любов, радост и веселие.” “Езикът на Любовта” - Рилски беседи 1939 г. Сигналите на тази година стоят ярко и имаше какво да ни разкажат и кои пътища да ни посочат - книгата пред нас светеше - тя можеше да стане настолна. Спряхме се на тази страница, която звучи пророчески. Една книга прошумява и една страница остава да сияе като начален белег на новата епоха, епоха, която се ковеше, формираше, блестеше. Вярно ли бе сказанието? - ще питат скептиците. Вярно беше. Сбъдването започна непосредствено. От казаното няма три десетилетия, светът опитваше думите Му, опита ги непосредствено след 39-а, опитва ги и след 44-а, опитва ги до днешния ден септември 1966 година. “Бъдещето е на добрите, умните, силните хора”. Хитлер дали беше от умните, от добрите, от силните хора? Светът се увери от кои беше той. Ние с политика не се занимаваме, малко след него за сатрап и самодържавец беше обявен Сталин. Той дали можеше да се тури в категорията на добрите, умните, силните хора? Негови хора намериха, че той не издържа и не беше от тази категория и го свалиха, детронираха го и го поругаха за многото страдания, които причини на народа. Защо? Защото нямаше необходимите качества, за да бъде водач на един милионен народ и на цялото славянство, което предстоеше да изиграе важна роля в историята на цялото човечество. Историята продължава и ще продължава, докато натрупа достатъчен материал от който ще се види колко верни бяха думите. Разчитането предоставяме на заинтересованите Нека следят, нека сверяват, нека разчитат знаците, историческите знаци, то не е символика, а обществено достояние - опитите на народите. Историята на държавните глави е и история на отделните хора със същата съдба. Казаното е вярно за всички хора на земята. Мярката е дадена и тя е валидна за хиляди поколения - “умен, добър и силен”. Ние няма да тълкуваме думите умен, добър и силен. Те крият безброй много гами, които звучат кристално чисти. Те са, които внасят в живота необходимия елемент, който споява живота, прави го красив, възвишен, здрав, правдив, смислен. Без този елемент животът се разпада, връзките се разслабват. Зад тези три думи се крият три принципа - светлина, топлина, свобода. Нека се опита човечеството да строи човешката личност, човешкото общество, семейство и държава без тях. Неудачните примери са хиляди. Древността лежи в развалини - в развалини ще легне и съвременната култура, ако. липсват принципите. Живот и култура са възможни само там, където цъфтят и зреят принципите - светлина, топлина, свобода. Бъдещето е само там. “Законът е турен в действие - няма да остане човек да не го опита.” “Велико е бъдещето, светло бъдеще очаква съвременните хора”. “Нов свят се ражда". Как звучаха думите тогава и малко след това, когато катастрофата се разрази и вихрушките дойдоха?... Обръщаме глава от миналото и осторожно следим настоящия миг - четем и препрочитаме тези редове и изпитваме радост, не само защото преживяхме богатия духовен урожай на 1939 година, а защото виждаме днес да се сбъдват думите - кумирите падат, злото се разпада отвътре и саморазрушава се, разрухата на лъжата, на злото отива неминуемо към своя край; като ония неумолими агенти, които превръщат скалата в почва и пясъка в скала, всичките сили, които служеха на злото се превръщат сега само на тор - тор който ще натори нивите и градините на умните, на добрите, на силните. Защото, какво се крие зад тези думи - огромна творческа енергия - умен, добър и силен - тези енергии имат бъдеще; а какво може да даде глупостта, безумието, злото, безсилието? Те рано или късно ще се разрушат, а заедно с тях и всичките форми в които те са облечени независимо колко са пищни те. “Законът е турен в ход” - силата му е неудържима - “Бъдещето, което чака човечеството е светло” - така го виждаше Той през тази паметна година. Един том Рилски беседи е разтворен пред нас “Езикът на Любовта" -универсалния език на всички живи същества, населяващи цялата Вселена от тази година и от това място тоя език прозвуча като вик на съдба. “Ако говоря с человечески и ангелски езици, а Любов нямам, ще съм кимвал що дрънка"..., Послание към Коринтяните,13 гл.,1 ст. Дрънкането подразбира отсъствие на разумност. Който върши неразумни неща, той всякога дрънка. Празните неща дрънкат. Спокойните и тихите не дигат никакъв шум. Всяко нещо, лишено от смисъл дига шум. “Който дрънка той говори на человечески и ангелски езици, ала любов няма.” Така започва Учителят първата беседа. В света стана много шумно след тази година. Никога хората не са били толкова щедри на думи, думи и обещания както през следващите години. Никога думите не са заливали стъгдите както днес. В света много се говореше - “кимвал що дрънка"; “няма я любовта" А любовта беше най-важната и най-голямата. “Топлината на Любовта - казва Учителят - е в състояние да се справи и с най-големия физически студ. Любовта е единствената сила, която може да се справи с егоизма. От хиляди години Бог топи женския егоизъм. Това е старата епоха. Новата, която идва сега ще се занимава със стопяването на мъжкия егоизъм. Жената ще помага на мъжа да се освободи и той. Тази е причината поради която мъжът търси любовта на жената. Нейната топлина ще стопи мъжкия егоизъм. В широк смисъл човешкото сърце ще помага на човешкия ум." Учителят посочва метод за разрешаване на всичките конфликти -те никога няма да се разрешат само с ума, сърцето трябва да се намеси и помогне на ума. Като елемент любовта трябва да влезе в живота на отделния човек, обществото, държавата. Това бе основната линия на събора. Върху нея можеше да се мисли много. Кои я чуха, кои я разбраха, кои я приложиха? Вероятно умните, добрите, силните. Не чакаме отговор и нямаме право за това. Едно беше вярно, че идеята литна в света и човечеството неминуемо щеше да я чуе и възприеме. “Бъдещият свят е свят на любов, на разбирателство, на братство и на свобода между хората.” - каза Учителя на същия събор. Зад голямата радост и зад голямото добро винаги има нещо, което не само пълни, но и смущава. Природата, която идеално реди своето домакинство, когато предвижда тежка зима, нарежда урожая да бъде богат. Народа върху тези природни явления си построява цяла метеорологическа система за познаване и разгадаване на времето. И много често техните предсказания са по-точни от научните. Ако можехме да четем през оная блестяща 1939 година, богато и щедра, искряща от много светлини! Тя бе сита и богата не само за нас и за Братството, но и за всички хора по земята. След тази година пламна войната, огньовете още димят и хоризонтите лежат още прихлупени и тревогата не е изчезнала от земята. Годините, които ни делят по нищо не приличат на тая година - пътят на тези години очертан от обективното перо на историка ще ни разкаже всичко за тях - една тежка атмосфера дишаща смърт и едно сиво оловно небе над нашата обременена земя от много противоречия, заплахи и страдания. Мирният и спокойният живот на оная романтична година безвъзвратно бе изчезнал. Животът закипя като вулкан и горещата лава всеки миг можеше да изригне. На Земята нямаше мирен кът, оазисите бяха изчезнали, пометени от твърдият като чук пестник на нашето време. Търпеливо човечеството напрягаше сетни сили, за да изживее напрежението. На Земята нищо не е вечно, най-малко вечни са сатрапите, насилниците, диктаторите. Зад всичко, което се случва в живота на човечеството и отделно за един човек има нещо скрито, таен шрифт, достъпен за мъдрите, които могат да четат символичния език на природата. Късно ние се връщаме на миналото и на живота изживян тогава 39-а година, оглеждаме личната съдба, която едновременно бе съдба и на цялото човечество и заключаваме - тя бе поличба и откровение. Бихме желали подробно да нарисуваме таблото на тази година и бихме успяли. Но има ли смисъл днес, когато езикът е точен и разбран за всички. Тя беше връхна точка, събрала в шепите си всичките блага, които можеше да се изсипят на земята. Грижливо и с рядко умение те бяха сложени на трапезата, поканени бяха всички, за да има човечеството сили за големите изпитни. За нас тя представлява мъничка картина, малка поема от нашия живот, поема, която имаме желание да поместим изцяло в нашата монография, за да изразим голямата идея, поднесена през тази забележителна година - спокойна и безоблачна, с ослепително ярко и чисто небе, чиято светлина се разливаше на потоци. Каква тишина и радост, какво небе и какъв урожай!... Водите на Рила се разливаха щедро, водопадите пееха пламенно, мъглите се гонеха и беше феерична тяхната игра, утрата бяха великолепни, а изгревите на Слънцето царствени; приказни бяха нощите и звездите едри и низко слезли, сякаш ни гледаха право в очите, за да ни оставят богатите златисти сияния. От 12 юли Петровден до 22 август, четиридесет дни на 2400 м. височина на лагер покрай езерата - двадесет и осем рилски беседи и четири на Изгрева събрани в едно стройно цяло! Трябва да е преживял човек тези дни, за да обхване идейното богатство скрито в тях. Един ден те щяха да прозвучат като тържествена симфония на един живот, който бързаше да се излее в багри, в тонове, в Живото Слово, обвеяни от щедростта на един сезон, който беше вече към своя край. Всичката красота и всичкото сияние, всичката благодат и радост носеха заплашителния дъх, който ние обикновените хора не искаме да видим и приемем. Пределите на две състояния, на два полюса винаги са близко; там, където радостта стига връхната си точка, започва скръбта. Годината 1939 опираше до 1940, до 41, 42, 43, 44. Колко близо, колко заплашително близко стояха тези години. Бяхме стъпили на едно от последните стъпала, а не искаме да разберем или не можехме, че нещо ще се случи, нещо, което ще погълне всичко, “като седемте мършави крави, които погълнаха седемте тлъсти”. Законите бяха неумолими и ние бързахме да отпием последната глътка от голямата благодат, която се изля като напоителен дъжд през тая последна година. Беше събор и този път не само за нас учениците от България. За първи път имахме гости от чужбина. Посрещнати от братството с прочутото българско гостоприемство, те никога нямаше да забравят годината, българите, Учителя. Би трябвало да се водят летописни бележки и всеки тон и багра да бъдат отбелязани - беше изключително време - днес можем само да възстановим картината. Границите между държавите бяха отворени. Държавите още не се гледаха подозрително. Небето още беше безоблачно. От много държави бяха дошли гости - поканата за събора стигна до много народи. От Франция имаше най-голяма група; приблизително такава имаше от Латвия и Естония. Гости имаше от Югославия, Гърция, Швейцария, Германия, Италия. Сезонът беше великолепен. Рядка година, която устрои финално тържество и се сключи величествен съюз между народите в навечерието на най-големите издевателства и жестокости, които щяха да се извият като унищожителен ураган над света. Двадесетият век преживяваше най-острата криза и тъкмо по това време на Рила, в най-закотвеното място на Балканите на един връх, наречен “Молитвен” свещено място и средище на напреднали и възвишени същества, свързано с най-чистите и шеметни светове, се даваха беседите “Езикът на любовта”. Говореше Той. Ние слушахме. Слушаме и сега, когато светът сякаш се съвзема и опомня. Първа бледа ивица на изток светлее, когато будни дочакахме народите да жадуват за братство и да си подават ръката хора от петте континента. Той го каза, каза го тогава, когато се точеха ножовете и се лееха картечници, и се правеха опити с тежката вода. Човечеството щеше да бъде изправено пред адовите врата, щеше да мине през огън, за да стигне окървавено и изстрадало до идеята за братство, за мир, за любов, като истински път за разрешаване всичките конфликти на земята. Каза Той: “Днес ние се радваме на всички приятели, които са дошли от далечни страни, защото са се отзовали на поканата на Божествения свят. Ние се радваме, че и те стават проводници на новата любов, която иде в света. Ние се радваме, чрез всеки присъствуващ тук присъствува целият им народ. Чрез французите присъствува цяла Франция, чрез англичаните присъствува цяла Англия, чрез германците - цяла Германия, чрез шведите - цяла Швеция, чрез финландците - цяла Финландия, чрез гърците - цяла Гърция, чрез латвийците - цяла Латвия, чрез руснаците - цяла Русия, чрез югославците - цяла Югославия. Всички народи на които сега не споменаваме Имената, ще ги споменем в бъдеще, когато имат възможност да се отзоват на Великата покана на Възвишения свят.” На друго място същата година продължава: “Този, Който е говорил преди хиляди години, пак говори. Днешният ден показва вашето бъдеще. Не се страхувайте! Светло е вашето бъдеще. Пред нас и пред всички народи се открива велико бъдеще. Велико е бъдещето на човечеството, поради любовта, която ще се изяви. Всички народи ще си подадат ръка като братя и сестри в името на Божията Любов.” Годината като дъх на безкрайното време е далеч от нас - учудено и странно ни гледа - нашето обикновено разбиране и виждане, не успя тогава да погледне и се наслади на перспективата. Колко вода изтече оттогава и колко преживя човечеството и колко още има да преживее. Какво имаме днес, което може да се смята за плюс и какво собствено се е случило в света, което да зарегистрира успеха в разбирателството между народите?... Ще кажем, оглеждайки нашия свят и нашето ученичество - научихме се да говорим по-малко, да мислим повече; извисихме се до ония висини, не само, когато бяхме на Рила и можехме да Го слушаме, но и сега, когато не сме там и не стоим при нозете Му. Думите стигат по незнайни пътища до нас - думите не са думи, а сила, динамични и крилати, проникващи до глъбините. Ние ги четем, слушаме ги и стигаме до техния вътрешен дълбок смисъл - светът се преустрояваше, планът за това преустройство беше нов, великолепен. Основните контури бяха нахвърлени още там, пред очите ни, на върха. Не е нужно да свидетелствуваме - светът щеше да стигне до Неговите думи и да ги опита. Думите сами ще говорят. Преди двадесет години, когато в света беснееше студената война, беше лудост да се помисли, че нашия Министър Председател ще посети Франция и ще преговаря за заздравяване на приятелски връзки - икономически и културни; беше лудост да се помисли, че наши министри ще посетят Англия на приятелско посещение, никой не би повярвал тогава, че запада и изтока жадуват да си подават ръка и, че цяла Европа се готви да премахне всякакви граници. Никой не можеше да си представи, че нашата филхармония и нашата опера ще гастролира в тези страни, или че Кралският балет на Великобритания, ще гостува у нас. Народите от севера и юга, от запада и изтока мразеха ли се?... Колко неща се случиха и колко неща ще се случат. На свой ред и ние имаме право да мечтаем - да свикаме някога събор, да преживеем радостта от тези великолепни празници и на този събор да се срещнем с приятели не само от споменатите държави, но и от неспоменатите, които този път уверени сме ще чуят поканата на Великата Реалност, за да дойдат от петте континента и преживеем радостта, че на земята голямата идея на нашето време - братството може да се реализира, трябва да се реализира. Ние няма да уговаряме с тях политически и икономически въпроси - има кой да върши тази работа и нека си я вършат, ние на никого не пречим, но нека и те не ни пречат, когато сложим на разискване въпросите за Любовта, въпросите за Светлината, въпросите за Свободата. Нашият език е интернационален и няма да има човек на земята, който да не ни разбере. Тогава ще си спомняме за 1939 година и ще седнем на скромната българска трапеза и преди да преломим българската пита, ухаеща на прясна пшеница, ще изпеем химна - “Братство Единство, ние искаме.” вярваме, убедени сме, че слънцето ще грее лъчезарно и спокойно, ще ни заговори на общ език и жадуваната радост ще изпълни сърцата ни, както става след дълга раздяла между приятели. Небето над нас ще бъде кристал но чисто и ще бележи “светлото бъдеще на човечеството”, опряло след дълги борби и изпитания до свещените думи - Любовта, Мъдростта, Истината; и до основните качества на новият човек: умен, добър и силен. Още за същата 1939 година - не питаме и не проверяваме и да бихме желали да направим това, не би могло да бъде възможно, най-уредената картотека не би могла да ни помогне тук, решително не би ни помогнала и летописната бележка. Единствено само Той би могъл да ни даде точни сведения. Голямата премия за която става дума в последната беседа от същия том “Близо и далеч” спечелена ли е била? Това се случи през втората половина на 1939 година на 22 септември 5 ч. сутринта. Дословно ето какво казва Учителят: “От днес нататък до края на тази година се определя една голяма премия на онзи, който през останалите три месеца от годината не каже една лоша дума, не допусне една лоша мисъл, не възприеме едно лошо чувство, не извърши ни една лоша постъпка. Ако може да се въздържи от всичко отрицателно, освен определената премия той ще запази енергията си.” Каква ще бъде премията не се казва и за нас не е важно да я знаем. Ние не се съмняваме в скъпата й цена. Достатъчно знаем, какво означават тези четири неща, които могат да отворят четири врати към света на Великото и Реалното. Мъдреците на древността и всичките Учители на своето време не са искали нищо друго от учениците. Те са основните принципи, върху които почива учението. За тези четири неща са копнели учениците, посветените, талантливите. Да знае човек какво да говори, какво да мисли, какво да чувствува и как да постъпва бе философия, която обхваща целия живот на човека. Тя го определя като човек и тя изгражда правилните отношения към ближния, към себе си и към Бога. Учителят разви темата до съвършенство, като разкри глъбините и значението на добрата мисъл, на доброто чувство, добрата постъпка и добрата дума. За тяхното постижение Той даде ред правила и методи, обясни всичко, което е свързано с мислите и чувствата, постъпките и думите, стигна до детайлите и нищо не остави недоизказано и недоизяснено. Ония, които можеха да слушат и да разбират, знаеха, че богатството по тези въпроси беше огромно. Само мързеливите и тъпите нямаше да го разберат. Картината този път бе нарисувана с ярки бои и вътрешното съдържание блестеше. Към края на тази година, която може да се смята като бръмка от голямото дело, Той предлага премия. Какво не се направи за човека през това време, и какви перспективи не бяха открити! Всичко лежеше богато, щедро, достъпно, като любовен акт на Невидимия свят, който никога сякаш не е погледнал към човечеството така снизходително и така топло, както сега. Той не само закръгли тази картина, но ясно даде да се разбере, че условията бяха великолепни и от човека се искаше само усилия и готовност да прояви онова, което беше скрито като кълн в сърцето, в ума и във волята на човека. Предложи премия на смелчаците, които ще се заемат да направят опита. Ние чухме тази беседа и вероятно предложението ни направи впечатление, ала от тези три забележителни месеца не е останала никаква следа. Страницата е отшумяла и някога и някъде през вечността, вероятно ще се потърси отчет за тоя ден и час, когато човекът е бил поканен в надвечерието на най-големите издевателства, жестокости и насилия да манифестира своята дълбока човечност. Постиженията бяха равни на изкачването и овладяването на Монт - Еверест - най-високата точка на нашата земя. Великите неща звучат просто, да, те винаги звучат просто и колко от значение е било през тая последна мирна година, човечеството да е дръзнало да се изкачи на тая височина; колко важно, колко необходимо е било да се даде отпор и решителен удар на тъмнината, която сега, като никога се опитваше с всички средства да дескридитира човека, да го сведе до първобитно състояние и малко повече дори - беше чудовищна идеята, беше апокалиптичен опита на тъмната световна реакция, намерила тогава своя инструмент в лицето на един, който носеше името човек!... Дали притежаваше човекът морални сили и здрав ли беше гръбнакът? Късно е вече да се питаме. Обикновените учители в човешките училища за класни упражнения никога не дават задачи, които да не могат да се решат - никога не дават материал, който не е бил предварително проучен, овладян, за да могат учениците да работят уверено и получат желания резултат. Такъв е реда в нашите училища. Всичко е съобразено със силите и възможностите на учениците. Колко повече Един Велик Учител щеше да се съобразява със силите на учениците. Той е имал пред вид възможностите на учениците, тяхната морална стабилност, техния устрем, тяхната устойчивост. Неговите ученици не бяха събрани сега в този решителен момент само между стените на салона в школата. Нека се върнем на премията - три месеца да не каже човек лоша дума, да не допусне лоша мисъл, да не възприеме лошо чувство, да не извърши лоша постъпка. Истински поход в опасните и непристъпни области, лесове и бурни морета и нещо повече - да насмогне човек себе си. Касаеше се за онова, което Христос навремето беше казал на знатния момък, който всичко бе опазил от младостта си, а сега му предстоеше да продаде и раздаде всичко и да тръгне след Него. “Да тръгне след Него” - не бе нищо друго, а да забрави себе си - най-тежката и най-трудна задача в човешкия живот, най-смелото и най-решителното изкачване на шеметна височина... да стане господар в един свят, където човек му предстои да се сражава с фурии. Защото какво значи да контролира езика си, мозъка, сърцето, волята - ненадминат героизъм в света, където много “герои” лежаха в лаври и много паметници и мавзолеи се вдигаха напразно. Мярката беше безупречна и валидна за всички времена и за всички светове. Да станеш господар на езика, на мислите, на чувствата и да туриш в ход доброто, това беше борба с тайфуни. Думите имаха магическо въздействие, а колко повече мислите, чувствата, делата. Да владееш тези четири свята, и да застанеш крепко до вратите на тези органи, които признават само умни, добри, правдиви и силни господари е наистина героизъм. Истински герой и мъж достоен е той да се сражава със стихии и да не позволява на нежелателни гости да влязат вътре в свещената обител! Странно хрумване - Един Учител говореше и думите Му бяха тежки и ценни като златен пендар. Кой можеше да Му се противопостави и да каже -не е така! Премията бе оповестена. Мислите и чувствата бяха мощни оръжия и непознати светове заредени с мощна енергия, лабиринти, които криеха своите тайни. Човекът се беше обърнал вече към тези съкровища, които лежаха близо до него, решил да използува огромните ресурси. Използувайте тези ресурси за благото на своите ближни и за вашето благо. Мислите и чувствата бяха ръце на душата с които тя манипулираше. Служете си с тях, за да проявите истинския човек. Имаше ли човек и ученик от ония, които Го познаваха и слушаха да не разбират същността и смисъла на тази премия? Изискваше се поне за три месеца да се направи един опит - истински подвиг. Да се зарегистрира този успех, за три месеца поне да се санкционира тази победа по време, когато на човека бяха казали - Стой настрана, сега нямаме нужда от тебе, ще те повикаме, когато ни трябваш. Сега ти не можеш да бъдеш господар. Господари сме ние. Ние сега ще уредим света по наше разбиране, ще турим “нов ред” и ще посочим път на човешките общества и народи. Път и ред, от които нямаше умен човек в света, който да не настръхне. А тук в центъра на Балканите в прекрасното и закотвено още пристанище - Изгрева, през едно ранно утро на септември 1939 година Той говореше за премия на човечността и показваше най-съвършения път за постижение -Добрата мисъл, доброто чувство, добрата дума и добрата постъпка. Приложени дори и за три месеца, те можеха да упражнят необикновен ефект. Един завършен кръг беше очертан и основата на най-величествената сграда беше поставена - сградата - човека. Защото какво представлява човека ако не притежаваше тези четири неща, четири скъпоценности, които единствено му даваха право да носи това име. Този образ бе излят като скулптурна цялост. Направи го Той по време, когато на Земята се готвеше най-страшната буря, направи го по време на най-тъмната реакция, по време, когато да се унищожи един човешки живот, беше равно да се смачка една дървеница. Времето беше събрало в огромните си шепи отрицателните и положителните сили, които водеха борбата от незапомнени времена - една борба, която сега получаваше своята връхна точка и най-върховния драматичен израз. Победата щеше да бъде нанесена. Ония, които мислеха бяха уверени. Не гадаеха и не тълкуваха - уверени бяха - Неговото присъствие на земята беше ярко доказателство и нека кажем, премията положително е била спечелена и нека тя да е била спечелена макар и от един. Победата на един е победа на всички. Ние не питаме и не доказваме, нито убеждаваме. Човекът беше роден, дъхът на прииждаща пролет стигаше и през заснежения простор на късния февруари или в началните дни на март, когато започват да прелитат първите ранни птички по нашия небосвод. “Разумният свят изисква от всички хора да живеят братски и по любов. Разумният свят е отегчен от безпорядъка, който хората са внесли в света, от кривите човешки мисли, чувства и постъпки и заблуждения”. Продължава нататък: “Човешките недоразумения се отразяват във великия свят и произвеждат големи катаклизми, разумният свят е решил да накаже хората не с потоп, както едно време, но с огън. Хората са изкопали подземни скривалища, за да се пазят от собствените си бомби, но къде ще се скрият от огъня, който слиза отгоре? Този огън ще разтопи земята на дълбочина от 25 метра. Къде и как ще се крият хората от този огън? Какво ще стане тогава с човечеството? Вярно ли е това или не, всички ще го опитате. Няма да остане човек на земята, който да не мине през този огън. Вие трябва да бъдете готови, да издържите на този огън както издържаха тримата момци в огнената пещ. Този огън е започнал да действува вече. Че наистина той действува вижда се от разстройството на нервната система на хората, от техните психически и физически заболявания. За онези, които следват Божия път, този огън е благословение. За онези, които не следват този път, този огън е мъчение. Желая ви да следвате пътя на любовта.” Къде е човекът и до колко е развита неговата сетивност, за да чува и вижда не само грубата предметност на този свят, но и онова, което е над него и зад всичките форми и възприятия, които лежат за човека “несъществуващи” и “нереални”? Известни неща спират вниманието и тогава човек дръзва да тръгне по техните следи, за да се отзове не в някакъв далечен и непознат свят, а в света на изкуството - сферата, където се кръстосват необикновените мисли и чувства, за да се родят ония форми - чисти и възвишени, които будят у човека, чувства, разположения, настроение, наречени с името наслада, обикновено и познато име. Преживяното е далеч, много по-далеч от това понятие, което стига своята универсалност в света на емоциите, за да спре до обикновения живот. Човечеството е надхвърлило отдавна оная младенческа възраст, когато първичните сили са изпълвали целия вътрешен мир и всичко у него е било сложено елементарно и твърде диво в границите на един крайно обикновен живот. Онова, което някога е задоволявало човекът, по-късно неизбежно е било, загубва своята сила и блясък - границите са преодолени и ледът се разпуква. Настъпва пролетта. С обикновената човешка реч целим сега да осъвременим идеята, еднакво млада и стара, преминала като блестяща нишка от незапомнените времена, чийто пламенен дъх е бил уловен от библейските поети и мислители, за да стигне днес до нас сияющ и обновен от младенческия пламък на новата мисъл, новото чувство и новата етика. Някакъв обновителен вятър озонирала е атмосферата и бавно е подготвяла умовете и сърцата на хората, за да приемат и преживеят онова, което до вчера се е смятало далечно, недостижимо, а за някои дори и абсурдно. Пред нас още стои разтворена книгата “Езикът на Любовта” - наново тръгваме на дълго пътешествие, пътят е чист, сияен и нагорен и на места пак се спираме задъхани от много вълнение. Неподозиращи хоризонти се разкриват и новата идейност искри от нова светлина и живителния пламък пак ни докосва и онова по което сме бленували цял живот, навлиза навътре и надълбоко, не от една страна, а от безброй посоки, за да обхване с пламъците си, не само отделния човек, а цялото човечество. Хората ще бъдат принудени да мислят и не само да мислят, но и да почувствуват тази идейност, която има магическото свойство да се налага по силата на нещо неудържимо, което извира отвътре. Невъзможно е да се спре тя, както е невъзможно да се спре потока от живот, който повлича пролетта, когато идва, претоварена от топлина и светлина. Светът на изкуството се превърна на фокус, който разпръсва и събира светлината и топлината - два живителни елемента, чрез които животът навлиза в нова фаза и обновеният отвътре човек, не само слуша музиката, но и мисли, чувствува, преживява и накрая пита: Какво се е случило, какво става?... Ораторията на Хендел, прозвучала в акустичните и модерни зали с големите хорови и оркестрови възможности, не може да бъде само изпълнение и само прослушване-тя не е само предмет на наслада или забавление. Класическото произведение от рода на Хендела, по време, когато зад подиума стои едно светоразбирание, което отрича Бога, няма да се съобразява с вкусовете, разбиранията и целите на същото. Ораторията на Хендел е жив апотеоз на Върховното, Великото, Незнайното, пред което хората изглеждат нищожни, слаби, бедни и неуки. Какво изразява стила на ораторията - ние не правим и нямаме намерение да правим разбор върху това произведение, ние само питаме, какво съдържат свещените думи в нея, това мощно Алилуйя и това свещено Амен? Ораторията е известна. Едно произведение от такъв мащаб, не може да не бъде наситено от идейно съдържание и от идеен смисъл - при това тя цели нещо, цели онова великото, което Хендел е почувствувал, когато е прочел първата дума от либрето, за да го изяви, не за хора кукли, а за живи хора, които като него, също като него трябва да преживеят и думата Алилуйя, и думата Амен, и думата Милосърдие и Утешение. Всред големите противоречия и страдания той ги е преживял като лъч, който раздира тъмата и слиза при него кротък и ласкав, топъл и нежен като майчинска длан, която се слага над пламналото чело на бълнуващото дете. Изкуството не е свят само за наслада и за забавление - изкуството е израз на дълбоките мисли и чувства на възродели се хора, които служат на една велика кауза - човекът. Гениалният композитор не ни дава сладък и вкусен плод, за да задоволи нашия вкус, той ни дава твърда храна, която да я дъвчем и правилно и много да я дъвчем, за да вникнем в съдържанието на онова, което наричаме изкуство, музика, богата и пълна душевност в която големите хора са живели, хармонията, която е прониквала умовете им , сърцата им и ги е карало величествено просто да ни покажат шеметните върхове, които нямат нищо общо с обикновеното и елементарното разбиране за живота, за света, за Вселената, за Бога. Това е вярно не само за произведението на Хендела, но и за всички ония, които чрез музика, поезия и приложните изкуства са дали израз на тази идейност, която няма нищо общо с обикновения език на изкуството, което служи да стопява скуката на обикновените хора. Как ще отзвучи душата, сърцето и ума на онзи, който нищо не знае и нищо не разбира от съдържанието, което се крие зад думата “Амен” или зад думата Алилуйя? Тоя възторжен вик, мистичен и дълбок, който се изтръгва от дълбините на човешката душа, изпълнена със свещен трепет и любов към Неизвестния Бог на евреите, и Живия, Опитания на всички, които са горяли в този пламък? Ще кажат - ние ценим изкуството, изкуството е универсално. Да, и ние така мислим, ала това разбиране на изкуството не е нищо друго, а влизане в залата на някой музей. Колкото музейните предмети могат да будят възторзи, толкова и музиката на Хендел ще извиси душата и ще изтръгне сърцето. Влизането в концертните зали без разбиране, без сърце, без душа, без чувствителност не е нищо друго, а показно представление, игра на артисти на сцената, които след падането на завесата нахлузват пак обикновената одежда, одеждата на безидейността. Човек е сляп и глух за тоновете и краските на други светове. Изкуството не е обикновена проява на дар, талант и гениалност дори. Изкуството е едно от великите проявления на Словото, на Мощното, на Великото чрез което се прехвърля мост към човека, за да го приближи при Себе си и застане смирено пред Своя Баща, пред Своя създател, пред Любовта. Музиката, поезията са висши еманации на Словото, говора на Великото чрез което се цели да се извиси човешката душа до първоизточника, за да уталожи жаждата си от най-чистите извори на красотата, на истината, на светлината, на любовта, за да се даде импулс и тласък към онзи живот красив и осмислен отвътре. Задачата, целта и идеала на човека, които определят неговото съществувание, целят само това - да влезе в свещения кръг, да познае Великото и да реализира задачата на Битието. Великите творби раждат възвишени чувства и светли мисли, човек преживява свещени моменти - то е идване в контакт с един висок свят и с едно общество от висши и напреднали същества, които идват да поднесат на човека чрез плодовете на музиката своето лично високо идейно преживяване. “Ако имахте уши да слушате тяхната песен" - казва Учителят. “Говорът, музиката, пеенето са велики неща, с които Бог е надарил човека. Той говори на хората чрез Словото, чрез песента, чрез великата хармония. Ако можехте да слушате, вие щяхте да чуете любовната песен на ангелите - слушайте гласа на Вашия Творец, Който днес ви говори. Слушайте както ние Го слушаме, слушайте любовната песен.” Песента в която се пее за отношението на душата към Великото. Нещата не лежаха вече така прости и реални от физическо гледище. Зад пищната багра имаше нещо друго, зад хармоничния акорд, звучаха неподозиращи октави, там, където свършваше човешкото започваше Божественото, там, където науката замлъкваше, започваше другата неизявената, непознатата наука, която учеше човека на изкуството да слуша и да вижда великите неща зад обикновените. Зад всичко стоеше и светеше Словото. Нека отричат тези живи мостове, тия нагорни и светящи стълби по които слизаха и се качваха незнайни пратеници, неизвестни служители, висши същества и приятели на човечеството, които идваха и си отиваха, за да поднесат на човека, на душата му не само вест долетяла от Безкрайността, но и неземни дарове за които душата жадуваше. “Слушайте!”... Светящи мигове и думи казани на този събор, които не можеше да не бъдат изслушани благоговейно, и да се преживеят не само по времето на съборите в края на август или в началото на септември и казани не само за нас, но и на всичките дошли от цяла Европа гости. Нещо се случи тогава, то се долавяше не само от думите, но и от душите, умовете и сърцата на всички ученици -то изпълваше цялата атмосфера и човекът тръпнеше - беше дошъл в досег с Великото. Изживяното не се забравя и нещо повече изживяното тогава не бе единичен и неповторим миг; книгата стои пред нас, печатарското мастило, ръката на стенографа бяха успели да уловят момента и живия топлия дъх на истината остана да сияе не само до наши дни. Като свещен елей във вечността щяхме да отнесем преживяното, когато се разкрива пред душата образа на новата идейност, когато ти казват: Слушайте, не само песента на ангелите, а и гласа на Великото, което излива сега щедро Своята благословия. Една ръка се простира към човечеството. В тази длан човекът можеше да сложи своята, за да премине невредим през очистителния огън, който беше запален вече в света. Всичко казано щеше да звучи и мощно и тихо, величествено и скромно и до нас пак щяха да стигнат думите: “Когато човек се постави на своето място по дух, по душа, по ум, по сърце Бог ще му проговори - да ви проговори Бог, това значи да сте Го познали. Посети ли ги Бог те ще изпитат голяма радост. Станете служители на Бога, Който днес ви говори.” - съборна беседа, 26 август 1939 г. Из тома: “Езикът на Любовта” - “Три ценни неща”. Годината е отдалечена вече от нашето време, ала новата идейност с която започнахме този жив откъс от нашия живот под заглавието - “Съборите" блести все по-силно и по-силно. Живите идеи имат това свойство, че те за разлика от мъртвите, растат непрестанно. Един ден те ще стигнат като узрели плодове до всички хора по лицето на земята - “Приемете тези лъчи в себе си, за да имате изобилно живот, знания и свобода, които да посветите за служене на Бога, Който ви е дал всичко. Не се безпокойте за вас и за света.” Ще ги чуят всички, както сме ги чули и ние, ще се говори за тях и тяхното разбиране няма да представлява никаква трудност. Съборите са история на едно Братство, на едно учение, отразено до голяма степен в тия задушевни - и сърдечни срещи между хора, които бяха събрани не по силата на някакви лични интереси, не и по силата на обикновени човешки закони, а по силата на най-силната и устойчива спойка - Любовта, чрез която Той привлече всяка душа по отделно, всяко цвете от този огромен букет, чието ухание нямаше да спре само до тези, които свидетелствуваха, а щеше да се разпростре далеч, по-далеч от историята на една нация, за да обхване света, че тук в България това средище на духовен живот през двадесетия век живя и работи Той - Учител, поднесъл на човечеството духовно съкровище и живите принципи на братски, любовен живот между хората. Казаното и преживяното през тези събори никога нямаше да изчезне и тяхната живителна сила щеше да преживее вековете. Една победа бе нанесена и Великата Реалност щеше да гледа човека и до слуха му щяха да стигнат мощните думи: “Аз съм. Дойдох, за да ти кажа, приеми новото, което е слязло на земята и е спряло като натоварена кола пред прага на твоя дом.” Имаха ли право старите хора, когато казваха: Бог слиза да вечеря с чистите по сърце. Слиза ли Великото на земята? Слиза и тогава на земята настъпват велики преобразования, тогава се раждат велики люде, тогава копнежите на народите за братство, единство и мир се превръщат на мощна вълна и историята отбелязва времето като епохален момент. Никога съборът на Рила и на Изгрева не е бил така внушителен, богат и задълбочен. Европа още свободна сякаш беше дошла да почерпи кураж и сили за предстоящите изпитания и бедствия, за да отнесе частичка от подквасата, която беше нужна на целия свят, за да участвуват всичките народи в новото, което идваше в света. Всичко през това лято беше лъчезарно, спокойно, красиво - от кристално чистото августовско небе, до разкошните утра, от щедрото преливащо Слово до голямата радост, която се разливаше от сърцата на всички, намирайки жив отклик в песните, които се носеха възторжено и непрестанно през тези богато съборни дни. Беше наистина като прощален сезон на едно четири десетилетие, което си отиваше, отнасящо със себе си романтиката и безгрижието на века -никога вече след това нямаше да се изрази в този тон живота на Братството, тази многообразна гама на багри, които преливаха от душите на всички присъствуващи. Изпращането на гостите след последния ден на събора се превърна на апотеоз на топли братски чувства - семейството се разделяше. Никой не се запита, кога ще се съберем наново? Нямаше изгледи тогава, няма изгледи и днес. Какво ще бъде утре, никой не може да каже. Европа дойде, видя Учителя и склони глава пред величието на двадесетия век, който в едната ръка държеше меча, а в другата палмата на мира. Пратеникът беше дошъл, за да омекоти коравата длан на тежката съдба, която бавно и неумолимо се спущаше над бялата раса, за да ликвидира със старото, за да направи изпитанието поносимо и съхрани в скрижалите си, в сърцето си - вярата. Непокътната тя трябваше да се запази - негли за това Той избра този съдбоносен момент, най - бурния, най - сгъстения, най - тревожния. Съборът започнал на Рила приключи на Изгрева, гостите бяха изпратени. Дали подозирахме, когато влакът ни отнасяше, че никога вече нямаше да преживеем такъв събор, че никога вече небето на Рила нямаше да ни гледа с такава царствена синева, никога птичките нямаше да пеят така възторжено и никога на земята Той нямаше да насища с речта си, богата и свежа, атмосферата, въздуха със обилната светлина и топлина?... Всичките неща на Земята са конечни и тленни. Безконечен е само Той - Великия, Вечния - безконечни са Божиите закони, които лежаха като основание на Вселената. Тях никой не можеше да измени. Върху тези закони беше изградено Учението, Учение, което носеше белега на Божествеността, душата на Реалността. Нямаше да се намери сила, която да спре течението и се противопостави на укрепващата мощ, която течеше и поеше поразената от дълга суша земя - обновяваше изнурения дух на обезвереното човечество и с топлата и мека майчина ръка изтриваше сълзите на изстрадалото човечество. Ръката, която държеше меча беше разслабена, над света се простираше друга десница - мощна, животворяща. Жаждата за мир беше жажда за любов, за радост, за светлина, за свобода.

4. ПОКРАЙ ВОДИТЕ НА СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА събор, 1939 г. Неусетно и почти незабелязано обстановката на съборите бе сменена. Той не обичаше статичните форми. Нищо сякаш по Негово желание не можеше да се превърне на ритуал. Течението бе нестихващо и динамично и по никакъв начин не можеше да се получи живот на равни и еднакви амплитуди. Разнообразието на формите бе израз на този вечно подвижен ритъм и дъх, който неизвестно как, прекрояваше старите форми и раждаше нови. Към всяка нова форма и начинание се пристъпваше бавно, медлено, ритмично. Когато се намерихме на Рила при напълно обзаведен лагерен живот на 2400 метра височина, не се изненадахме. Бяхме толкова радостни и развълнувани, че не счетохме за нужно да обърнем глава назад и погледнем пътя по който сме минали. Сега, обаче, времената са други, не искаме да подминем абсолютно нищо от онзи живот, който бавно се разкрива пред нас като по магически начин. Да, рилският живот се очерта спонтанно и естествено - ала сега, когато упорито търсим детайлите и се спираме на всяка подробност, ние се обръщаме назад и разбираме всичката предварителна подготовка, всичките опити направени с най-неподатливата материя, каквато представлява човешкото общество, което няма установени навици, няма елементарни хигиенични правила, за да живее продължително време на планината при тия условия при които бяхме поставени ние. Резултатите бяха блестящи - опитът бе излязъл 101% сполучлив, защото в основата лежаха природните закони - защото Той се съобразяваше с всичките нужди на Братството, когато в първите години стана запознаването ни с планината. Онова, което искаме да уловим сега, това са ония първоначални опити, които Той правеше, за да се види /да видим по-скоро ние издръжливостта на тялото/ за едно продължително прекарване на планината. Планът трябва да е бил точно определен и реализирането на този голям план с решително значение не само за нас, а за всички ония, които един ден щяха да натоварят на раницата си малката палатка, за да прекарат много дни в планината. От ония тридневни екскурзии до Мусала, които бяха традиция, до последното пребиваване на Рила не е нищо друго, а един величествен поход към един нов живот, съобразен с живите закони на природата - живот с който човекът напълно щеше да се приобщи. Да нощуваш покрай огньовете се оказа не трудна задача за младите и неопитни туристи, които тогава дори не знаеха, че на планината не се отива с тънки чорапи и с гумени обувки. Престоят на планината се увеличаваше постепенно. Стигнаха до десет дни - живееш без покрив на главата - гледаш звездното небе, заспиваш и пак се събуждаш, протягаш краката и пак се свиваш, спиш или не спиш, ала когато се събудиш от сутрешния планински хлад, усещаш, че си отпочинал и бодър. Готов си да прекараш още много нощи от тоя род, завит с едно зимно палто само, задоволяваш се с малко хляб и чай. Толкова си покъртен не само от красотата на планината, но и от красотата на човешките отношения, които могат на земята да се излеят във тази форма, а най-вече слушаш Него, близо до Учителя си. За простуда не може да става и дума. В огнището врат непрекъснато големи чайници и по всяко време на деня и на нощта има гореща вода и чай. Млади братя със силни мишци носят дърва и цяла нощ огънят се поддържа. Никой не се разболява, а след такава десетдневна екскурзия се връщаш от планината загорял и закален, никога не си се чувствувал толкова силен, бодър и здрав. Опитите излизаха все сполучливи. Качвали сме се на Мусала при хубаво и при лошо време. Ставали сме в първите часове след полунощ, за да можем да посрещнем изгрева от върха, “за да можем да вдъхнем лекий дъх на Мусала”. Пътували сме при най-неблагоприятни условия, храната по някога не е стигала, но всичко по някакъв начин се е преодолявало - днес никой не помни неблагоприятните условия на тия първи опити, а помним прекрасното, силното, мощното, което сме преживяли. От Мусаленския дял, след една екскурзия до върха, направихме втора през юли и в началото на август. Кой може да забрави първите впечатления от това място, което щеше да стане за нас най-красивото и същевременно най-свещеното място. Оттук щяха да прозвучат Неговите Слова - близо двадесет тома планински беседи наречени. По дух и по стил ни бяха познати, ала имаше една разлика, за тази разлика ние няма да говорим - всеки вдълбочен в това Слово ще разбере, какво значи да се говори за велики неща на височина над 2000 метра, след изгрева на Слънцето на един заделен и усамотен хълм -наречен “Молитвения връх”. Имаше беседи като “Абсолютната чистота”, която можеше сякаш само по бреговете на “Махабур” - Бъбрека да се говори. Кристалната чистота на това езеро сякаш се оглеждаше в страниците на тази беседа. Незабравими са “Светът на великите души”, “Ценното из книгата на живота”, “Лъчи на живота”, “Двигатели на живота”, “Езикът на Любовта”, “Опорните точки на живота” и всичките останали, които близо петнадесет години са прозвучавали именно там, на Рила покрай водите на езерата. Бяха великолепни години, дни, часове изживяни като истински събори - празници на Братството, които никога нямаше да се забравят. Всичко се стенографираше, съхраняваше се, печаташе се. Нито времето, нито липсата на хартия попречиха на приятелите да турят всичко под печат, за да можем днес по страниците на това Слово да проследим живата линия на един живот, който неудържимо вече се разливаше като пълноводна река. Една нова страница се откриваше за живота на Братството. Животът прозвучаваше в нова гама и имаш чувството, че всичко преди това е било прелюдия към тези върхове, които разкриваха не само красотата си, но и ти даваха идея за великото, което Той искаше да внедри дълбоко в нас. Пребиваването ни в планината не продължаваше сега три, пет, десет дни. Лагерът се обзавеждаше здраво и основата беше солидна. На Рила можеха да дойдат всички - пътищата бяха свободни, никой не ти пречеше да живееш колкото дни искаш по върховете, никой не ти държеше сметка какво правиш там. Планините стояха още спокойни и тихи, почти необитаеми. Планината напълно ни принадлежеше. Вечер не спяхме вече край огъня, нито се завивахме само със зимно палто - пътувахме сравнително с екип. Имахме палатка, имахме удобни легла, имаше стол и можеше да се стои колкото дни искаш. Лагерът стоеше цялостен и обслужваше всички най-малко тридесет дни. Изключителна година беше само 1939, когато останахме четиридесет - но на тази година по-късно ще се спрем. За този живот бяхме подготвени. За този живот бленувахме. Защото имаше ли друг свят за нас, толкова прекрасен, чист, възвишен от планината - любовта ни към нея беше станала средище в нашия живот и за планината копнееха всички. А когато там имаше всеки ден, а понякога и два пъти на ден беседа, това стигаше, за да се привлекат всички жадни за Словото души. Времето сякаш за всичко, което трябваше да се каже не стигаше - нови часове и нови възможности се откриваха - след изгрева на Слънцето, започваше беседата. Неделен ден имаше и в десет часа сутринта. Красотата на миналите събори, тяхната мистична тържественост преминаха сега горе по върховете, изля се в нова забележителна форма, прозвуча в нова сияюща гама. Случилото се стана незабелязано и то бе толкова необикновено, колкото и естествено. От всичко направено и по начина по който стана, можеше да се заключи, че учението Му никога нямаше да се отлее в определени и строго установени форми - за това учение нямаше да се намерят рамки, то никога нямаше да може да се сведе до някакъв ритуал, догма, религия - всички мерки сякаш бяха взети да не се случи това. “Ако направите паметник, ще го разруша" - беше казал Той. Учението имаше само едно място, човешкото сърце, човешкия ум и човешката душа. Законите бяха написани там и всеки опит да се отлее в човешка форма щеше да свърши с крах. Изгревът може би не задоволяваше дълбоките и пораснали нужди на учениците - върховете ни зовяха и красотата на съборните дни се вляха в тия на рилските. Историята на тия дни ще си остане неизчерпаема. Планината ни прие ласкаво, безмълвна и тиха тя оживя пред нашата чувствителност и нейното разнообразие ни пленяваше всеки миг. Като разкошен цвят животът на братството се разцъфна и уханието на този живот премина пределите на общността, за да залее целия свят и покаже на всички красотата на един смел и внушителен опит. От тези летувания на Рила всички се връщаха ободрени, освежени, пълни не само с физически сили, но и обогатени от много планове, много надежди и много работа. Преживяните дни, общите песни, общите излети, новото, което докосна душата, всичко това даваше отражение и нямаше човек, който върнал се от това пребиваване, да не започне от първия ден да мечтае и да се приготвя за следващото. Освежаването не идваше само от рилския въздух, рилската вода или от обилното слънце - Словото и атмосферата -братската атмосфера подаряваха на човека, онова, което и планината в своето богатство не можеше да даде. Когато през тези богати и слънчеви дни се спирахме да огледаме тяхната вътрешна обстановка, разбирахме, че съборът беше станал. След като си бил на Рила, нямаше да мечтаеш за Търново или за Изгрева. Времето - тоя безумен жребец вихрено те носеше и Той, Великият Реалист покорно му струваше път, но не го остави нито за миг без да го обязди здраво, като не позволи законите на забвението и на еднообразието да деформира делото Му. Късно отчетохме живите методи с които си служеше, късно разбрахме колко внимателно бяха използувани всичките закони на живата природа - от топлата глътка вода, до чистата и хубава мисъл, до топлото чувство, неща, които гарантираха хармонията, която трябва да се реализира на две хиляди метра височина. Всичко се вършеше пред очите ни, ала едва сега разбираме, колко изкусно Той боравеше със скритите сили не само в човека, но и в цялата природа. Бяхме много млади и до известна степен безгрижни, за да можем да вникнем във съдържанието на всеки акт и всяка важна стъпка, които Той предприемаше. Тогава ние се радвахме и носени на крилете на нашата младост, жадувахме само да слушаме и да пеем. Така преживяна младостта ни, силите останаха недокоснати - имахме с какво да излезем на двубой по-късно, когато дойдоха изпитанията. Равносметка не правим и ако някога ни попитат, какво сте правили вие - ще кажем това, което казахме по-горе - радвахме се пеехме и можеше ли друго да правим, когато бяхме поканени на тържество на угощение, на сватба. Женихът нищо не искаше от нас - атмосферата беше премного наситена с любов, с топлота, със светлина, дишаше се леко и се живееше красиво, какво друго можехме да искаме през тези разкошни дни с дъха на съборите, които ни бяха познати с духовното богатство и с духовния им блясък. Ние се радвахме на съборите и се радвахме повече, когато те ставаха на Рила. Всичко ставаше безшумно, по план, който не виждахме, в пълна хармония и дисциплина, липсваха само големите купища дини на Търново и слънчевата трапезария на Изгрева, ала не липсваше мистичната красота на Търново и волната песен на Изгрева. Всичко дълбоко и прекрасно от съборите в градовете беше събрано и отлято там горе, където съборът получаваше необикновената си дълбочина и красота, не само защото декорите бяха други, а и поради оная ненарушима хармония и тишина, които царуват в планината. Имаше Слово и атмосфера - само там на 2400м.височина можеха да се дадат беседи от рода на “Абсолютната чистота”, “Лъчи на живота”, “Езикът на Любовта”, “Двигатели на живота", “Опорните точки на живота”, където една светкавица проряза небосвода и един акорд прозвуча от Безкрайността и ние не искахме да разберем, че великолепната епопея отшумява. Беседите, които носят общото заглавие “Планински и съборни” щяха да ни отведат не до ония светли съборни дни, но до поляните, върховете, водите, езерата и снежните преспи на Рила, до великолепното Рилско небе и до вълшебните изгреви, гледани от Молитвения връх и до всички ония разкошни места, които ни принадлежаха на нас учениците, които обичаха беззаветно планинския свят. Нашия блян и нашия копнеж винаги щеше да бъде устремен към тази най-висока планина на нашата страна и ако там не можехме да получим онова, което един събор ни даваше, Той вероятно и ние бихме разпънали платна и бихме тръгнали към друг свят по-висок от този на Йеди гьол, тая вълшебна седмострунна арфа на Рила, където за първи път прозвуча Словото на най-високия Гост на земята - поднесъл на целия свят Новото Учение за Любовта, за Мъдростта и за Истината.

3. “ПЪТЯТ НА УЧЕНИКА” събор, 1927 година В живота на Братството и специално в живота на ученика има една забележителна дата. Човек трябва да се въоръжи с много кураж, за да се спре на нея, да огледа целия простор, който се открива пред очите, да огледа мястото на което е стъпил и да каже: “Благословен да е Този, Който идва в името на Отца.” Бихме могли да се изразим и с онова кратко възклицание на оная добра жена, която беше казала на Христа: “Блажена утробата, която те е родила“. Не казваме тези думи, защото знаем отговора, който последва: “По-блажени са тия, които слушат и прилагат.” Да, този кратък отговор на Христа съдържа магическия ключ на силата, на познанието, на прогреса. “Блажени, които слушат и прилагат”. Как другояче ще се разбере едно учение - опитно учение, чийто плодове могат да се видят и опитват, едва, когато то влезе в живота. Но нека се върнем на темата - годината 1927 може да се смята за епохална година, когато на годишния събор открит на 19 август в 7 часа сутринта, Учителят държа първата беседа от цикъла съборни под заглавието “Пътят на ученика”. Беседите бяха държани в новия салон на Изгрева. Същото лято от провинцията телеграфически бяха извикани архитект и работници майстори - зидари. На тях им бе казано, че на Изгрева ще се строи салон. Строежът започна. Миналата година беседите се държаха на открито на поляната. Сега щяхме да влезем в салон - просторен, светъл непременно със сцена настояваха музикантите. За по-малко от месец с общи усилия при неплатен труд салон бе изграден в този вид в който е до днес. Бяха успели да го измажат и отвън. Не остана време само за дограмата. Но през август е много топло, прозорците могат да се сложат и по-късно, както и стана. Учителят беше казал: “В света едва ли би се намерил по-светъл салон от този салон”, където да се говори Словото Божие - добавяме ние по евангелски; в света едва ли имаше по-светла зала - университетска в която щеше да се поднася най-сложната наука, науката да се обича и да се живее. От тази паметна дата съборите щяха да станат на Изгрева и беседите Щяха да се говорят в този салон. Тази първа година, нямаше още столове, седнали до дъските учениците щяха да слушат Словото за пътя на ученика. За първи път там щеше да се дадат знанията за ученика в най-сгъстен вид. Събраните беседи в този съборен том от 1927 година бяха връчени на ученика ~ тази книга сякаш бе кулминационна на голямото богатство, което Той остави на земята. Много съжаляваме, че от тези дни нямаме подробни бележки. Никой не можеше да помисли какво значение щеше да има всичко, което бе преживяно през годините, когато Той беше на земята. На никой не му идваше на ум да помисли за онова, което щеше да се случи по-късно - сега например. Всичко, което се опитваме да възобновим днес е продукт на нашите спомени - пред нас стоят само беседите и те като сеизмографни знаци сякаш ни направляват. Външните неща след някоя и друга година могат съвсем да избледнеят, ала има нещо, което никога няма да изчезне и да се забрави. Защото то се живя и преживя богато и пълно - живот на братството. Новият салон сияеше от белота, светлина и чистота. Слушахме беседите - Пътят на ученика. Съборът този път започна в петък. Учителят по този повод каза: “Този събор е пръв по рода си, първият, който започва с деня на Любовта.“ Небето през този ден беше кристално чисто, нямаше абсолютно никакво облаче, бледосин лазур сияеше, дълбока и безкрайна глъбина, която поглъщаше нашия поглед - очите не се насищаха да гледат небето през този ден. “Това небе, казваше Той - е небе на ученика”. Онова, което щеше да се случи учениците го почувствуваха още първия момент - то приличаше, когато велик диригент вдига палката и още с първото вдигане усещаш, че нещо забележително ще се случи, изпълнението ще бъде гениално. Ние не слушахме беседи за първи път и този събор не беше първия на който присъствувахме, нямаше да бъде и последен, необикновеното в него не се състоеше и в това, че имахме салон, това по-скоро бе следствие на друго, което се мъчим днес да уловим. Не беше и това, че животът на Братството навлизаше във решителна фаза - течението бе гладко и естествено, не и за това, че на Изгрева имаше вече атмосфера. Всичко лежеше другаде - причината старателно беше скрита в онова, което предстоеше да се разкрие - новото за ученика, едно дълбоко познание за човека и фазите през които живота е минал, и най-после скъпия дар, който се поднасяше на едно същество, което се раждаше тепърва на земята, същество, което копнееше и ожидаше този час. На този ден и година, на този светъл празник бе решено да се отвори новата страница за един живот, който бавно пристъпваше - този събор с право можеше да се нарече събор за ученика, предназначен за него с всичките завои и опасности, с всичките фази и върхове. Между всичко казано съществуваше неразривна връзка и свободен улей през който към ученика се преливаше всичко, което му беше нужно, необходимо. Този ученик разбираше какво се говори през тази 1927 година и той именно, а не друг казваше мислено на своя Учител: “Говори още, Учителю, говори.” Ученикът беше този, който усещаше времето, което летеше; той беше този, който задълбочено слушаше и попиваше всичко, за да го разработи и го направи свой живот по-късно. Това, което каза Учителя не само беше нещо ново, неказано и нечуто до тогава, но то носеше и живителния сок при изграждането на новия човек, новото общество, родено на земята. Образът беше очертан релефно - никой не можеше да сбърка - ученик ли бе или не. Вече имаше отличителни белези. Ученикът за който говореше Учителя беше този, който разчиташе само на собствените си знания, усилия и работа. Той не чакаше нищо на готово, и не криеше в ръкавите листчетата, когато правеше класно упражнение. Той не се надява на чужд труд и от никого не иска подаяние. Решава задачите сам, без да обременява другите. Няма противоречие, страдание, скръб, която да го демобилизира. За него всичко представлява математически уравнения, които непременно трябва да реши правилно, ако преди това е учил, те не го затрудняват. Учителят по това ще познае учениците, прилагат ли знанията, когато с тях му предстои да реши задачите си. Нищо даром не се дава. Законите в обикновеното училище, бяха закони и в тази висша школа за човечност в която имахме щастието да учим, да слушаме великото за пътя на ученика. И нещо повече, от характера на задачите може да се определи степента на развитието; колкото една задача е по-трудна, толкова ученикът е в по-горен клас, където са предвидени по-мъчни задачи. “Велико изкуство е да бъде човек добродетелен.” Всяка добродетел е един клас, една задача, която трябва да се разреши. Много сили и време, много изпитания и работа чакат ученика докато навлезе в света на Любовта, на Светлината, на Мира и на Радостта - тези четири свята, които представляват идеал за ученика, както казва Учителя. На ученика е дадена програма за работа и за живот. Всичко е ясно определено, точно, в най-изискани и чисти тонове. Никой не може да сбърка, нито да пострада. Правилата са изпитани. Търпеливото чакане пред портите на източните школи става безпредметно. Събраното познание от векове по тези въпроси, събрани капка по капка, загубва своята цена и блясък. То избледня и се стопи. Пътят към познанието, пътят към себевладането, пътят към ученичеството бе очертан релефно, стрелките по този път сияеха, сигналите работеха отлично. Жаждата на ученика щеше да бъде уталожена. Всичко дишаше свежест и чистота. На брой беседите бяха девет. Тези беседи не бяха сякаш като ония, които бяхме свикнали да слушаме, които траяха обикновено час, час и няколко минути. Сега, обаче, времето не се усещаше - часовете минаваха - час, два, три, а може би и повече, защото по-късно, когато прелиствахме томчето беседите варираха между 40 и 70 - страници, не по-малко. Да се слушат тези беседи, седнал на дъсчения под с подвити крака, да слушаш без да шавнеш, в салона царуваше абсолютна тишина, никой не мърдаше, никой не прояви нетърпение. Беше необикновен празничен час, неповторим, имаш всичкото усещане, че явлението е рядко. Накрая на една беседа Учителя се обръща към всички и казва: “Сега някои от вас казват: много продължи, а други, учениците казват: още, още продължавайте.” Думите трябва да са минали като гръм по цялото събрание, всеки ще е разбрал мигом на кое място беше застанал, всеки за себе си знаеше какво се таеше дълбоко в него, къде падаше Словото -като благодатен дъжд за който ученикът е жадувал като изжаднялата за влага земя. Сега, когато се връщаме на този събор, ние няма да повторим онова, което се каза за ученика, не е наша цел това, нито ще направим опит за коментар, не е нужно това. Нашата цел е да споделим преживяното и основната идея, която тъкмо тези беседи събуди у нас. Всеки би могъл да прочете това издание, което веднага се изчерпи. Нуждата от него не успя да покрие и второто издание. Всеки бе се погрижил да извади основните мисли и да вникне в съдържанието на казаното. Ние също направихме това. Опитахме се да вникнем в съдържанието на казаното. Онова, обаче, което искаме да кажем нека е наше лично мнение, преживяно и почувствувано, не сега четиридесет години по-късно, а онова, което почувствувахме тогава. Учителят говори за неща, които не бяха казани на земята по никакъв повод и не можеше другояче, защото нямаше за кого да ги говори. Не може да се говорят неща, които не съществуваха и на никого не бяха нужни. Нито преди 500 години, нито преди 1000, а и преди 2000 години, не можеше да се очертае пътя на ученика, така пълно и релефно, както Учителят го направи през тая юбилейна 1927 година. Учителят каза: “Пътят на ученика това е новото, което днес навлиза в живота на човечеството.” Учебник не се дава в ръцете на дете, което не знае още азбуката. Ученикът беше роден, той имаше определена физиономия и в неговите ръце можеше вече да се сложи учебник. На Земята живееше Учител, а там където имаше Учител, непременно Ще има и ученици. Ученикът ожидаше, чакаше, копнееше за това, което се случи през тоя годишен събор. Пред погледа на ученика се очертаваше новото, не само отвън - тая прииждаща пролет, която идваше да обнови целия живот на човечеството, но и отвътре - дълбок процес, който засягаше най-скритите сили чрез които му предстоеше да работи и да учи. Ученикът вече се различаваше от обикновените хора, заделен в една особена категория, която го правеше винаги да бъде буден с открит поглед към всичко, което ставаше вън и вътре в него. Непрекъснато зает, времето за него добиваше друго значение, всяка минута скъпа, той е в непрекъснато учение, както някога, когато е бил ученик в обикновеното училище с тая разлика, че сега му предстоеше да учи великата наука за живота. Той няма време да се занимава с това, какво правят другите хора, как учат те, докъде са стигнали в своето развитие, какви методи прилагат; той никога не се спира да огледа техния живот, да го прекроява, да дава образци, да критикува, да проповядва, да морализира. За него погрешките на хората не съществуват. И да ги види, все едно, че не ги вижда. Зает е с тия четири неща, които Учителят рисува като идеал за него - Любовта, Светлината, Мира и Радостта. “Единственото нещо, което го интересува, това е правилния живот. Ученикът не търси богатство, слава, почит, любов, подкрепа. Той не се озлобява, не се отчайва, не се съблазнява, не се разколебава, не се съмнява, не се оплаква. Ученикът само учи, радва се на страданията, на противоречията.” Той се е отказал от всичко, което би му попречило по пътя, пожертвувал е всичко, раздал е всичко и думите на Христа: “Раздай всичко и ела да ме последваш” - звучат близко и познато. От всичко се е отказал, за да получи “Едното”. Това едно сега той го държи крепко в ръцете си. Близо до себе си той чува благословията на Учителя си и от този момент той казва: Ти си Мой Учител; а на него му казват: “От този момент, ти си мой ученик.” Новото пристъпва, великото бъдеще се очертава пред него, перспективите са блестящи. Открива се нов свят на работа и на творчество, на прозрение и превъзмогване, на светлина и красота - неимоверен труд и много усилия. Както цигуларят докато стане виртуоз много време, усилия и труд е употребил, така също на ученика му предстои неимоверен труд, учение, усилия. Всичко, което се даде в “Пътят на ученика”, бе дадено със замах, с любов. Като опитен хирург Той направи трудната операция, без да докосне частичка жива тъкан. Значението на всичко казано не засягаше само братството и учениците в България, казаното имаше значение за цялото човечество. Целеше се да се прекъсне процеса на храненето с некачествена храна - на учениците от целия свят се предлагаше прясна, свежа и чиста храна. С всичко, което бе дадено в “Пътят на ученика” се целеше да се реформира всичко казано и писано в окултната литература по този въпрос. Нова и свежа струя се внасяше в разбиранията по тези въпроси и тази струя нямаше да спре само тук. Много остарели теории се бяха напластили с течение на времето - сега новото идваше да внесе светлина върху много въпроси. Под лъчите на тази светлина старото се стапяше и изчезваше. Един ненужен баласт щеше да се разпадне. Учителят очисти атмосферата и отвори пътя на ученика, показа му отявлените врагове в лицето на лъжеучителите, които спъват неговия ход, даде му правила, как да се справи, даде му оръжия, как да се бори и как да реагира на домогванията на ония, които добре познаваха цената на душата. С всичко казано Учителят даде тласък на новата мисъл като направи връзка между четирите фази през които ученикът е минал - четирите живота, които текат в него. Не докосна здравото, което можеше да се използува и очерта здравия и безопасен път на ученика, който не се страхуваше от работа, от труд, от изпитания и от страдания. Годишния събор на 1927 г. бе забележителен за Братството и специално за ученика. Тогава беше 19 август - Преображение. Небето сияеше от лазурната синева и кристалната чистота сякаш звучеше от небесни хорове - това беше небе на ученика. Жив отзвук и отклик от Безкрайността приветствуваше Учител и ученик, които се бяха срещнали на земята през един век, който можеше да се нарече епоха.

2. СОФИЯ-ИЗГРЕВ Просторна е панорамата, която се открива пред погледа, пред душата, успяла да съхрани главните линии на едно минало, което никога няма да бъде минало. Датите стоят забележително свежи, не са нужни нито летописни бележки, нито дневници. Пред нас, близо до нас стоят съборните беседи, които ние получавахме непосредствено след събора, когато въпроса около книгопечатането беше разрешен. Сега прелистваме страниците на тия томчета, имаш чувството, че всяка дума казана за съборите е излишна за нас, които присъствувахме там, отзовали се на поканата, отнесени от копнежа и устрема да бъдеш и ти там, на това духовно тържество. Не пишем тези редове за нас, които са живели тези дни, тия нескончаеми празници, които не бяха отбелязани в никакви календари. Имаме желание само да разкажем на всички ония, които един ден ще искат да знаят всичко за същността на този живот - нашия, живота на братството, как живя едно поколение и какви идеали са го вдъхновявали. Изгревът беше най-чистото и най-тихото място в покрайнините на една млада столица, която не бързаше да набере многохилядното население и наруши своя облик още в началото на третото десетилетие. Първото нещо, което усещаше, когато пристъпиш прага на Изгрева, беше оная ненарушима тишина - жива и динамична в която живееха, работеха и учеха учениците. Каква красота, каква тишина... - възклицаваха ония, които за първи път посещаваха това място. Ония, които имаха тънко чувство за хармония мигом се потапяха в нея и полушеговито казваха - в целия свят няма по-красиво място от Изгрева. След Търновските събори, средището бе преместено в София. Съборите преминаха на Изгрева. Тук се стичаха хора от цялата страна. Пристигаха на групи. Строяха се колиби - палатки като тези в Търново. На Изгрева имаше място за всички. Нищо не се заключваше и нищо не се пазеше. Имуществото стоеше открито и нито сянка от страх, че могат да бъдат обрани хората. Селището стоеше закътано, запазено и хората вярваха, че нищо не можеше да се загуби или открадне. И никой не остана излъган - тук нищо не се губеше. Хората от селата идваха в своите национални носии - тук се виждаха и червени и сини пояси и гайтанлии потури и бели ризи с алена шевица под шаячните елеци - жените също идваха в своите сукмани, престилки и кърпи на глава. Картината беше пъстра, народническия елемент се чувствуваше силно, не се даваха правила за нищо и всеки живееше своя бит, подчинен сега на едно ново разбиране и нова етика. Диалектите бяха различни, ала всички се разбираха не само отвън, но и отвътре. Нещо сплотяваше тези хора, които се виждаха за първи път и се наричаха помежду си братя. Нямаше разлика между учени и прости, между богати и бедни, между млади и стари. Неизвестно как и безшумно на Изгрева се обзавеждаше домакинство, което щеше да се грижи за прехраната на толкова свят, числото на гостите надхвърляше хиляда души, а понякога и повече. Всичко беше скромно, просто до скованите набързо пейки и маси за хранене, до огнищата над които кипяха чайници и големите казани. Топлата вода никога не липсваше - учениците не пиеха студена и непреварена вода - това бе едно от първите правила по новото хранене. Водата се пиеше час преди или час след ядене. Тя беше най-предпазното средство от всякакъв род заболявания, които неизбежно следват големите станове. През тези събори няма случай на някаква епидемия или частично заболяване. Спазваха се правилата и хората опитваха новата хигиена. Навиците се всаждаха бързо, защото всички бяха убедени в тяхната правота и ефект. Съборите ставаха винаги на 19 август на празника Преображение, някога се правеха изключения. Този дълбок и мистичен момент от живота на Христа даваше тон сякаш на всичко ново, което се строеше и което получаваше основната си контура именно по време на съборите. Атмосферата по време на събора ставаше друга, различаваше се и слънцето и небето, всичко добиваше някакъв неуловим блясък, нещо се носеше навред, което не можеше да се назове с никоя човешка дума. Да присъствуваш на събор беше нещо като чудно пътешествие в непознат и далечен свят, който нямаше нищо общо с живота, който водиш в продължение на цяла година. Този кратък десетдневен промеждутък от време се превръщаше на скъпоценна огърлица на сияещи Дни премного светли, чисти, ухаещи. Сезонът беше щедър и всеки бързаше да възприеме новото за което душата жадуваше. Трудно е да се намерят думи, за да се изрази съдържанието на преживяното, на земята то е несравнимо, затова защото събитието, което стоеше в центъра беше неповторимо. То беше като нова зора, която разкриваше нови и непознати тайни. На земята се раждаше нещо ново - един нов образ, който започваше своето богато съществувание. Ученик и Учител се бяха срещнали на земята, Единият, за да предаде новото и очертае новия път на ученика, който сега се раждаше и оформяваше. В тази атмосфера душата на ученика се потапяше, за да възприеме онова, което ще му бъде нужно в продължение на една цяла година. На какво собствено се дължеше тази атмосфера? Обясненията бяха различни. Някои казваха, че присъствуват висши същества и те внасят тази лекота и светлина; други казваха причината е в аурата на Учителя - Словото, което се изливаше, извеждайки душата на високи върхове, трети - че Бог е слязъл на земята - епохално събитие през вековете. Едно беше вярно, което се усещаше от всички - Любовта проникваше цялата атмосфера; на нея се дължеше и светлината която обилно грееше и топлината която изпълваше сърцата на всички, радостта, която се разливаше, доволството и благодарността, които се четяха по лицата на хората. Всеки бързаше да ти услужи, всеки се стремеше да бъде добър и да изрази най-красивото от себе си. С внимание и топлота ти поднасяха обеда, закуската -никой не нарушаваше нощната почивка. Словото се разливаше обилно и като бистри струи влизаше вътре в човека и го караше да бъде друг, да отзвучи и той по някакъв начин на великото което се беше случило. Имаш пълното съзнание за случилото, разбираш, че това което слушаш сега не прилича на нищо, което някога си слушал, нови хоризонти се откриват и нови непознати знания ти поднасят. Приличаше на благодатен дъжд, който напоява изжаднялата за влага земя, приличаше на пролетни слънчеви лъчи, които милват, топлят и съживяват. Вълненията и възторзите не пресекват, радостта ти е непреривна, тетрадката и моливът са до тебе, ала ти имаш желание всичко да запишеш в сърцето и никога, никога да не го забравиш, понесъл великото в скрижали. Съборните дни са богати, всеки събор - история. Изгревът получава от година на година своя облик - дръвчета изпратени от цялата страна започват да цъфтят и да връзват плод, градините стават все по-хубави и по-хубави, малките борчета източват снага и през августовските горещи дни под сянката им намираш прохлада. Откъм горския пояс се носи аромата на боровете и вечерната хладина на гората. На Изгрева се диша забележително леко и на всеки му е приятно да се разхожда, да живее и да се радва на живота тук. Всичко наоколо шуми и пее - един живот тече здрав, чист и прост. Невъзможно е да го обхванеш и сместиш в някакво словесно корито - диапазонът е безкраен. За учениците нищо вече не беше важно, освен онова, което съборите даваха и подаряваха - програмата по която ученикът щеше да работи върху себе си през цялата година. Със себе си той отнасяше не само голямата радост на тези братски празници, но и голямата светлина, която щеше да му помогне правилно да разреши задачите си. Нямаше да има човек, дошъл в контакт с Учителя и братството, да забрави силата, свежестта и радостта на тези дни, преживяни интензивно в топла братска среда и край Него, чието Слово се изливаше без мяра. Човек трябва да се вдълбочи в тия предутринни беседи и лекции, които се изливаха богати и цялости - “Скелета на новата мисъл ви давам” - както казваше Той. За да може човекът и ученикът да изгради новия си мироглед за света, за живота, за предстоящата вътрешна реформа. Всичко казано звучеше ново, необикновено, акустично, а толкова близо до човека. “Проповядвам ви едно ново учение, което може да се нарече опитно. В него ще намерите разумни методи, които никой досега не ви е давал, методи с които Живата природа работи. С тях работят разумни, възвишени същества. Дали съществуват или не, дали съществува Бог или не, то е друг въпрос. Но има нещо, което съществува за всички, никой не може да го отрече - това е Любовта.” Думите Му ни разкриваха цял един мир, зад всичко преживяно стоеше Любовта, за която Той говори най-много от първите съборни години до последните - “И всичко това е предисловия на Любовта”... ,

1. ТЪРНОВО Идеята за братството лежи близо до човека. Всеки човек на земята, който е имал брат знае какво значи братството. Друг е въпросът дали братството е реализирано; хиляди са примерите, когато в едно семейство братята живеят като врагове, проявявайки краен егоизъм. За да се осъществи идеята, нужни са материали и те да бъдат висококачествени. Братство не може да има между хора неразумни, нечестни и несправедливи, между хора, които не разбират нищо от любовта и от жертвата. Не е достатъчно група хора да са събрани на едно място да живеят общо и да се хранят общо, за да образуват братство. Нужни са други елементи. Механически образувани групировки, могат всеки момент да се разформироват, ако интересите изискват това; едно явление, което се среща дори и между тези народи, които се заклеват в братска дружба. Братството е висш университет за който се иска ценз, любовен ценз. Отношенията между членовете на едно братство трябва да почиват върху искрена обич, доверие, безкористие. Епохално събитие е на земята да бъде учредено братство. Една причина отвътре и един център стоят там и по законите на любовта се образува братство. Когато физиономията на братството е вече очертана, Учителят свиква събор. На този пръв събор са поканени трима души. Те се поглеждат озадачено и се питат: Събор с трима души?... Изворната вода се събира капка по капка, докато скритото водохранилище се напълни и тогава бликва. Всичките процеси в природата започват с малки величини, започват бавно, медлено като изгряващото слънце, което никога не бърза! По същия начин работеше и Учителя. Той не бързаше, защото строеше за векове. Първите събори започват в началото на първото десетилетие на нашия век - за последен събор взимаме този, който стана през 1939 година - последен, защото след това избухна всеобщата война. За редовни събори не можеше да става и дума. От трима души, които образуват братство и присъствуват на първия събор, братството прораства на стотици хора, а по-късно и на хиляди. Думата братство в нашето съзнание винаги ще бъде свързана с думата събор. Думата събор получава своето дълбоко и мистично значение, не защото всичките копнеещи за великото се събират на едно място, а поради това, че тези дни се превръщат на истински духовни празници - една братска среща, която получава своето дълбоко значение, че в центъра стои Той. Ние не сме свидетели на първите събори. От тях забележителен си остана за нас последният, който стана в Търново през 1925 година. В Търново стават съборите от 1909 г. включително и този от 1925 г. Пред нас са беседите държани в Търново през последните събори - те представляват едно внушително цяло. Там са дадени принципите на учението. До 1916 г. беседи по стенографски бележки няма. За тези години ние научаваме от протоколите. Какво собствено представляват протоколите и защо се наричат така. Край Учителя е едно общество от изпитани верни ученици на Учителя. Те добре разбират, че трябва да се съхрани Словото. То е премного живо и интересно за тях. Но как? Никой не поема инициатива за нещо друго, освен тая на един от тях, който по професия е бил протоколчик - вероятно той трябва да е бил краснописец и умеел да следи мисълта. Друго по това време не знае - да се води протокол беше въведен ред в учреждение. Друго средство няма, трябва да се водят протоколите. В същност това са беседи от Учителя. Стил и начин на подреждане беседите може да е своеобразен - но протоколите са на лице _ братството се очертава като семейство - обстановката е сърдечна, проста, скромна и уютна Говорят си дружески, естествено е всичко. Задават въпроси, Учителят отговаря. Протоколите един ден трябва да бъдат напечатани, и ще бъде ценно да се запази стила и духа на времето, на обществото, на начина на общуване. Един аромат стига до нас и ярката следа ни повежда кротко за ръка, за да ни покаже красотата и чистотата на онова голямо дело, което започваше да се оформява. Протоколите се водят старателно и всичко ценно и значимо стига до нас в кристалния си вид. Всичко в тях звучи топлосърдечно, задушевно, като в един дом. Отношенията са прости, сърдечни, тези първи хора на Учителя са свалили от себе си всичките ненужни доспехи на времето си и са пристъпили при Него с всичката чистота на сърцето и с всичката жажда за духовното. Те са знаели пред Кого стоят и достойно заемат местата си в историческата обстановка за която един ден ще се говори. Когато четем протоколите, тръгваме по стрелките и слушаме сигналите - всичко сякаш ни е познато, били сме сякаш през тези години на нашето юношество и сме слушали, слушали новото, което жадувахме. Не закъсняваме - през първите години на второто десетилетие на нашия век, ние вече сме там. По-рано и не можехме. Братството по това време има вече внушителен вид, набрало е вече своите хора, поканените се отзоваха да участвуват в един живот, който тепърва щеше да навлезе в решителната си фаза, за да получи своя цялостен вид и който тепърва щеше да сияе не само в страниците на протоколите, а и в страниците на многобройните томове съборни беседи, където животът на съборите щеше да бъде отразен в пълнота. Съборите до 1926 г. стават в Търново. Разположен на историческите хълмове, на двата бряга на река Янтра, това средище на минала култура и държавен блясък, тоя път щеше да разтвори вратите си не за царе, монарси, завоеватели и патриарси, а на обикновени хора, мъже, жени, млади и стари, които се стичат от всичките краища на България - села и градове, за да присъствуват на събор. Думата събор вече звучи необикновено - тя става символ на духовна среща между ученици и Учител, между разумни хора, които искат да се опознаят и да разменят най-хубавото, а най-вече искат да видят и да чуят Учителя. Съборът следователно неусетно се превръща на голям празник, най-големия през годината, празник който по един внушителен начин получи специфичен облик и кристализира във форми, които никога нямаше да изчезнат. Братството на Земята беше възможно и отношенията бяха израз на обич и доверие. Една велика идея получаваше своята пълна реализация -беше радост да присъствуваш на събор, да слушаш Учителя, да се срещаш с много хора и да се потопиш в една рядко хубава и задушевна атмосфера. Търново беше синоним на висок планински връх - светлините му предаваха необикновена красота, а водата на реката особена прелест. Всичко е вълнуващо просто и тъкмо за това незабравимо. Когато и да се върнем на тези години, ние се срещаме със светлината на този град, където прозвуча мощно Словото на Учителя - за първи път тук Учителят разкри новата идея за “Колективното съзнание”, тук прозвуча “Новото човечество”; “Мировата любов и Космичната обич”. Тук Той очерта пътя на духовното развитие - “Трите основи на живота”. Когато си спомняме за Търново, виждаме меката заобленост на Трапезица и Царевец, Янтра и нейните жълто - кафяви води и зад този изглед - Събора на едно място, което носеше името лозе, далеч от града, през месец август - усещаш топлата жар на лятото и красотата на звездните нощи. Бяхме двадесетгодишни, когато за пръв и последен път присъствувахме на събор в Търново. За пръв път тръгваш на север с група приятели, едва имаш пари да си купиш билет и не знаеш, как ще се върнеш. Презбалканската железница, криволичеща през много тунели ти прави впечатление, ала съзнанието, че отиваш в Търново на събор обхваща всичко - за нищо друго не мислиш. Не се питаме как ще прозвучи на днешната младост нашия възторг, нашия устрем и нашите идеали. Дали бяхме изтъкани от друга материя -не мислим и не се питаме - необикновени хора ли бяхме ние - младежите от това поколение? Различавахме се само по едно нещо - имахме идеали. Живеехме за нещо, което ни поглъщаше изцяло. Животът ни предлагаше съкровища, които никъде другаде не можехме да ги намерим. Бяхме чули призива на нашето време и на нашата съдба и тутакси оставихме всичко, не попитахме никого и тръгнахме на събор, тръгнахме към Него, тръгнахме към Неповторимото, което ни зовеше сякаш това беше зов на нашата звезда. Беше знак на предопределение и удар на епохата и ние не я отминахме. Отзовахме се при Него, отзовахме се при братството, в един братски стан, едно няколко декара място и една стая наречена колиба, запазила името си докато мястото бе одържавено. Към славното минало на Търново бе прибавена още една историческа страница, богата и свежа, която ще разкаже на поколенията - как ставаха там съборите на братството. Бяхме братство, следователно живеехме общо, хранехме се общо. На това място бяха построени много палатки. Това не бяха модерни палатки ушити и построени на колчета, каквито днес правим за летуване по планината. Това бяха просто сковани колиби без врати. Наредени една до друга за хората от едно село или град. Беше чудесно, интересно и с особена радост и безгрижие ние лягахме и ставахме и за нищо на света не бихме се лишили от тях и не бихме ги разменили с нашите удобни легла в затворените и зидани стаи. От тях можеше да гледаш небето, дишаш чистия въздух и беше весело с дружина - ние бяхме пет момичета в една такава колиба. Беше месец август, нощите бяха топли и звездни, а утрата с ранното ставане бяха прекрасни. Призори някой свиреше “Събуди се братко мили”. Тази цигулка и тези звуци, този нощен покой и тази заря на изток - един романтичен век отшумяваше и щедро сега се разсипваха последните светлини от него - никога това щедро време нямаше да се повтори, но преживяните чувства щяха да ухаят по един неповторим начин. Когато дойдохме, намерихме всичко готово. Братята се бяха погрижили за всичко. По това време на нашия паралел е топло - никой не можеше да изстине, или се разболее от това, че спеше на корави легла направени от суха ръженица. Каква обстановка и какво събитие, разчупило леда на условностите, по някакво чудо се измъкваш от опеката на семейството и идваш тук; на двадесет години си, никой не те изпраща, никой не те посреща, не мислиш какво ще ядеш, не мислиш ще ти трябват ли пари. Мислиш само за едно - летиш със тази презбалканска железница и мислиш само за Търново. Сега, когато се връщаш на тези години, усещаш непобедима нужда да се спреш на детайлите, за да изглежда акварела чист и внушителен. Последният събор в Търново - 1925 година, първият за нас. Всичко ти прави силно впечатление и те вълнува. Наблюдаваш, съзерцаваш и преживяваш тази красота, която се стеле пред очите ти. Не знаеш откъде извира тя и как да назовеш всичко с едно единствено име. Дали тя идваше от това, че бяхме млади и непрекъснато се смеехме, бъбрехме в колибата при ставане и при лягане, дали очарованието на звездните нощи, или от полската тишина, нарушавана от сърцатата песен на щурците, или от миризмата на окосеното сено, или от красотата на предутринния час, когато те събуждат с музика, или от незабравимия момент, когато се изправяш заедно с всички наредени в стройни редици мълчаливи и съсредоточени да чакаш първия слънчев лъч и да пееш: Фир-Фюр-Фен?... Не си забравил нищо, дори и белотата на дрехите и тази на забрадките. И накрая, когато започне беседата - първата през този ден. Тогава усещаш, че само това си чакал, че само за това си пропътувал толкова път, само за това си готов да понесеш караницата на твоите домашни, които не са съгласни с тебе, само за това си мечтал през всичките дни до този момент. Всичко останало сякаш е рамка - същественото, значимото е заключено в Неговата реч. Разбираш, че векове си ожидал този миг. Когато Той свърши и последният тон стихне, следиш с горящи очи Него - Той се отдалечава между шпалир от хора, които му струват път на крака, следиш и ония, които събират моливите и тетрадките, в които стенограмите са отбелязали следите на живата Му реч. Поток от чувства събужда всичко това и ожидаш един момент, когато тези скромни стенографи ще отключат своите писмена и Словото ще тръгне към печатницата. Изпращаш всички с топли очи и благодариш преди книгата Да е дошла в ръцете ти. В колибата след това кипи работа, чуваш тракането на пишещи машини. Това е Търново, това е събор. Зает си цял ден от сутрин до вечер с работа, която никога не си вършил, работа, която те завладява, работа, която вършиш с песен и с обич. “Там хората живеят братски” - щеше да звучи по-късно песента. Живеехме братски. Ароматът на този живот никога нямаше Да го забравим. Закуските, обедите, вечерите бяха общи. Никой не ти поиска накрая пари, никой не ти прави сметка колко си ял. Един съвет малък или голям не знаеш, се грижи за стола, за провизиите, за готвенето. Десет дни трая събора. Спомняш си за камарата, голямата камара дини, които непрекъснато докарваха, спомняш си за маслините, за чая, за хляба, за големите казани, за чайниците които вряха цял ден. Цялата обстановка дишаше живот - нямаше платени работници - всички работеха доброволно, беше радост да се работи за общото. Имаше нещо ново, необозримо, невиждано до сега, а всичко изглеждаше толкова просто и естествено; затова то беше толкова величаво, като малките величини, които крият чудеса. Правеше го Той. Имаше нещо зад всичко, една ръка редеше този ред и една мисъл предаваше красота на ежедневието, което никога вече нямаше да бъде ежедневие. Пружините бяха скрити за обикновените зрители и за обикновените историци, които винаги подхождат сухо и повърхностно - Събор?... Какво значи събор на братството, събор свикан от Него?... За нас тайната лежеше открита, тя ни гледаше право в очите и ние бавно и почти тържествено я сричаме. Впрочем не, няма да я кажем, няма да я сричаме - ще кажем само, че беше въпрос на принцип, важен, главен, решающ тъкмо през нашето време и през нашия век на отявлена жестокост и безлюбие. Той правеше това, Той чертаеше тая чудна панорама да изглежда всичко непринудено, естествено, красиво, топло, светло, блестящо. Той даваше тон. Не беше така лесно и просто, както изглеждаше. Живият център функционираше идеално. Среща с Учителя през тези дни имаха всички. Всеки имаше какво да Го пита и какъв проблем да решава. Какъв богат материал - всеки човек една съдба и всяка съдба уравнения с много неизвестни, които Той довеждаше до правилно разрешаване. “Приложете поне една стотна от това, което ви казвам, за да се обновите.” Съборът ни обогатяваше духовно и идейно. За всички съборните дни се превръщаха на духовни празници. Следващите събори ставаха вече в София. Изгревът се оформяваше. В Търново по неизвестни причини властта забрани съборите. “Отказват да ги правим в сърцето на България, тогава ще ги правим в главата на България - в София” - спомням си тези думи. Така страниците на една глава от живота на братството отшумява. На следващата страница четливо можеше да се напише думата “Изгрев”. Животът на братството навлезе в друга фаза, за да получи своя завършен облик до 1944 година. Търново бе и не бе минало.

9. ДВЕТЕ ПОКОЛЕНИЯ Две поколения се срещнаха в Братството през първите десетилетия на нашия век. Те се поздравиха сърдечно и си размениха най-съкровеното, което притежаваха. Първото, което се роди в началото на века и второто, което можеше да ни бъдат майки. Деветнадесетият век се различаваше по разбиране, по бит и по идеи от двадесетия, който започна още в началото бурно, за да даде основния тон и очертае главната линия, която остана почти непроменена до Шестдесетте, а и няма изгледи да се промени в основните си контури. Срещата между тези две поколения се състоя в Неговото присъствие. Не се съмняваме, че бяхме очаквани, не само от Него, но и от ония, които бяха край Него. Приливите в обществото са закони, които съществуват и в природата, приемствеността е признак на живот и хармония. Човешките общества представляват разноцветен букет, чиято хубост се състои единствено в разнообразието на багрите. Всички ние образувахме едно цяло - преливаща картина от различни тонове, хармонична музикална пиеса, чието съзвучие се сливаше в общ акорд. Тогава беше красиво да се живее, беше леко да се живее в атмосфера на мекота, на топлота и нека кажа и на безгрижие. Младостта не се тревожи за нищо, гледа на всичко леко и премного самоуверена, за да бъде тъжна или сериозна. Винаги тя е преливаща от сили, богата, оптимистична. А ония, които бяха преполовили живота бяха спокойни, уверени, и нека кажа дори и безгрижни. Край тях растеше и крепнеше едно поколение, което нямаше да спре победния си ход, на това поколение като в скрижали можеше да се скрие всичко ценно и хубаво. Всичко чисто и прекрасно, което бяха получили спокойно можеха да го сложат в тези чисти длани. Те щяха да съумеят да се справят с големите богатства. При това на земята е Той. Имаше ли за какво да се тревожат?... Радостта идваше по много пътища. Събитието беше епохално, раждаше се епоха, чийто златни оттенъци нямаше да помръкнат от нищо, а напротив щяха да се увеличават все повече и повече. Всичко беше светло, фосфориращо от красота, устрем, живот. Светът, който в първите години на века изглеждаше спокоен започна да се вълнува и да изригва като вулкан. Спокойната атмосфера се раздвижи и когато първата война Балканската официално бе оповестена, тътнежите на войната не спряха до телените мрежи. Прелюдията на онова, което щеше да се случи, започна. И онова, което започна, нямаше да спре и до наши дни в много по-голям мащаб. Конфликтите се задълбочаваха, противоречията се увеличаваха. Учителят казваше, че “настъпват добрите условия за бялата раса”, казваше още, че “социалната буря ще трае пет десетилетия, ако хората са умни, а може да продължи, ако не постъпват по новия начин.” Завареното поколение пораснало и закърмено с бавния и спокоен темп на миналото, не искаше да се откаже от вътрешното си спокойствие и от стила на живота си - продължаваха да живеят спокойно, да се събират на кафе, да си поприказват за новото, да си попеят, да четат и накрая да се помолят. Беше топло и уютно край тях и приказките им се лееха мъдри, светли, обвеяни от строга принципност - така разбираха те Учителя и учението беше се врязало дълбоко в техния бит. Бяха благодарни и доволни и човек би казал, че крилете на щастието бяха разперени над техните мирни селища. Ние ги слушахме с удоволствие, ние се вслушвахме дълбоко в думите, идеите, чийто извор ни беше познат. Бяха вкусили от най-прекрасния плод и бяха доволни, гостоприемни и топлосърдечни към нас те се отнесоха майчински топло и ни показаха първи картината на новия свят, който се пукаше като зора. Доста им дължим. Поклон пред тяхната светла памет - от това поколение са останали много малко на брой и ние продължаваме да ги тачим. Ала другото, другото, което пристъпваше самоуверено и твърдо криеше в сърцето си неутолимия копнеж към познанието, жадуваше за нови върхове, то страдаше и мислеше, мислеше и търсеше, не лишено от известна тревога в устрема да усвои новото и го направи на плът и кръв. Жадуваше да реализира идейното съдържание на онова, което възприемаше. За това поколение, което взе решение да запази независимостта си и свободата Той откри Специален клас. От катедрата тогава се понесе неудържим поток на нови идеи, които идваха да задоволят жаждата на младите двадесетгодишни студенти - ученици, които бяха успели да преценят великото, което летеше към тях. На новото, което задоволяваше техния глад за научни и окултни познания, те отзвучаха крепко. Спокойно и красиво живееха ония, които ни посрещаха, бурно и красиво живеехме ние край тях, ала непощадени от много противоречия на младостта, много конфликти, които ни държаха будни и нащрек. Разликата се очерта. Отношенията се определиха. Младите набираха сили и мъжество и бяха премного погълнати и заети. Към тях бяха всички много щедри. Най-много Той, който беше застанал близо до тях, снизходителен, внимателен, готов всеки момент да протегне длан и запали светилник. Специалният клас се превърна на топъл, уютен дом - семейство братство, чийто копнежи и интереси се задоволяваха. Приличахме на редки цветя за които градинарят имаше специални грижи. Столетието вече кипеше, ала вътре приличаше на кошара закътана и спокойна, безопасна и защитена до момента, когато Той беше на земята. Тогава, тогава едва дойде равносметката и ясно беше - от тия на които много се дава, много и се иска. Налетите със сила мишци трябваше сега да напрягат силите си до висша степен. Сега вече не беше леко да се живее. Двадесетият век еднакво щеше да обогати това поколение, еднакво щеше и да го ограби. Всичко, което бе дадено, съкровищата с които беше натоварено, едва сега намериха пълно оправдание. Ние приличахме на ония деца от приказката, които преминавайки през реката бяха направили своя избор и си бяха пожелали добрата част да мине на младини. Не сбъркахме - всичко беше чудесно съчетано и ние за нищо не съжаляваме, от нищо не сме недоволни, от нищо не се оплакваме, от всичко сме благодарни. Дадоха ни всичко на младини, ала бързаме да добавим - от силния, от богатия се очакват подвизи, снаряженията лежаха и чакаха героите - всички в пълна готовност лежаха до нас, винаги ни бяха под ръка, изключителен сбор хора, които щяха да понесат големите тежести, големите изпити. Столетието през втората си половина щеше да стовари върху ония, които бяха свидни деца на едното поколение, и свидни ученици на новото, родени и кърмени в една слънчева обстановка в една страна над която сияеше едно дълбоко златисто небе. Мъчните задачи не се дават на обикновени ученици и от слаби ученици не се искат големи подвизи, важните роли не се дават на обикновени артисти. Ние останахме на поста прави и когато ни казаха - времето е такова, векът е бурен и страданията са повече от радостите, ние не обърнахме глава назад, за да се утешим с миналото - силите за настоящия момент стояха непокътнати. Отчитаме големите богатства, които страданията и изпитанията подаряват на всеки човек, скъпите уроци се изцеждат винаги от голямата мъка и безлюбието те кара да копнееш повече за любов, насилието повече за свобода, грубостта на века, повече за нежност и мекота. Времето стовари всичките тези неща върху ни с всичката си бруталност. Нашите добри майки от миналия век не биха издържали на това напрежение и на тая скръб и биха казали - добре, че не се родихме по-късно, ала ние, ние нямаше да кажем - защо не се родихме по-рано. Всеки се ражда на своето време и задачите на всички бяха точно определени и страданията и изпитанията строго дозирани и съобразени със здравите плещи - нашето поколение имаше и здрави плещи и здрава душа. Като ония изследователи, които цял живот не се уморяват да служат на своята наука, така и ние нямаше да се уморяваме да учим и да изследваме най-дълбоката наука - живота. Беше преинтересно, беше великолепно да се учи, да се живее, да се наблюдава, да се сумират сборове, за да се стигне до изумителния извод, който ни разкрива накрая богатството и несломимата мощ и красотата на едно Учение, което ни бе поднесено с много обич. Всичко онова, което бяхме научили имаше цената на светлината, на въздуха, на водата и на хляба - беше величава гледката, която се разкриваше пред нас - две сили се бореха - беше последен двубой и краят вече се виждаше - лъжата беше загубила всичките си условия за живот. Никога сякаш епохата не е била толкова интересна, никога панорамата на света с живота на милионите същества не е представлявала такава импозантна картина. Човечеството опитваше плода на миналото, на старото разбиране за живота, основано на насилието и лъжата - културата се разпадаше и всред пожарите никнеше новото - фениксът на новата култура, културата на любовта. Бяхме зрители и свидетели на вътрешната драма на целокупния живот - три десетилетия с Него и две вече без Него. Началото и краят се сливаше в една безначална линия, която криеше за нас не само духовни ценности, но и чиста красота - страданията, издевателствата, мъката, изпитанията губеха своето отровно жило. Братството стоеше на същите основания, пазеше вътрешните позиции и за нищо на света не искаше да продаде свещеното на което здраво беше изградена най-великата и най-светлата идея на нашето време - идеята за братството. Ученикът е член на това братство и усещаше в душата си ненарушим мир и дълбока радост, че бе успял да прозре Великото на своето време, зад лика на преходното и хаотичното.

7. МАЛКИЯТ ПЛЮС Ако на времето, пък и сега някой би ни попитал нас хората от братството, къде научихме някои неща, имаше ли писани правила, ние бихме отговорили, че не знаем да е имало. И ако такива е имало, то ние не помним. Ние се връщаме на миналото, не за да преживеем блестящия сезон - нещата са неповторими и статичността няма нито силата, нито власт да ни прикрепи здраво към дадена форма, към дадено място или към дадено време. В един свят на вихрено движение, ония, които имат представа за реалността не могат да живеят със спомени или с миналото. Всеки миг от живота ни е богато наситен - няма младост, няма старост, има живот, има ритъм жив и трептящ, докосващ всеки миг нашата интимност с всичките нюанси на неповторимото. Всеки миг от летящото време, всеки тон от нестихващата песен на живота звучат различно за нас, звучат необикновено. И ако някога ние си позволяваме да се връщаме на миналото, то е само за това, за да дадем чрез словесна форма панорамата на един живот и дело, които някога ще будят интерес - събитието е от крупна величина и всеки уловен и кристализиран в езикова форма момент е важен, съществен, ценен. Нека се върнем на въпроса и на отговора - ние не знаем кога и как научихме простото правило да не късаме цветя и плодове от братските градини на Изгрева. В братството този ред се пазеше строго, да не кажа фанатично. Това се знаеше от всички и през годините, когато кварталът лежеше неустроен и седем етажните блокове наоколо липсваха и улиците бяха безлюдни и тихи, не помним да е имало случаи на хулигански прояви, нямаше нашествия на младежки групи върху плодовете на овощните дървета или върху ягодовите насаждения. Черешите на пролет спокойно си зрееха, ябълките на есен се червенееха отдалеч, ала никой не посягаше на тях - плодовете се събираха след тяхното пълно узряване и се консумираха общо по време на празничните вечери. Може би в никоя обществена градина плодовете не са узрявали толкова спокойно и достолепно, докато не погълнат и последната капка слънчев сок. Ние имахме тогава рядкото удоволствие да гледаме отрупани дървета от узрели плодове. Никой от нас не е видял да се издигне ръка към плодните дървета и да захапе плод. Такова нещо нямаше. Плодовата реколта не беше собственост на едного, а на едно цяло общество, на братството, чийто представители пазеха един строго установен порядък, едно коректно държание, което носеше името морал. Тук нямаше устав, нямаше установени норми или писани закони. На определения ден реколтата се събираше, нареждаше се и се съхраняваше, за да се консумира в общия стол. Няма да забравя един случай, когато една сестра помоли Учителя за едно кило сини сливи. Тя беше майка на две малки Деца и аз не чух каква причина постави тя. Учителят донесе сливите и й ги подаде. Странно ми се видя желанието й. София беше пълна с кюстендилски сливи, ала тя искаше именно от тези. Защо се учудих? Толкова здраво лежеше у нас идеята за общото имущество. Градините стояха нестъпкани от човешки крак-само берачите на есен влизаха. При известни случаи и с позволение, като горния може би се правеха изключения. Този установен ред беше естествен. Идеята беше залегнала здраво. Всичко, което Той изграждаше у нас беше Здраво, устойчиво, безупречно. Един ден патент за честност щеше да бъде отреден за Неговите ученици по предприятия, стопанства и учреждения. Бяха преминали през школа и знаеха точно какво трябва да се прави и как да се пази основната линия при колективния живот. Наглед тези неща изглеждаха прости, дребни, обикновени. За Него обаче нямаше дребни и неважни неща. Много важно нещо беше да си откъснеш шепа череши без позволение. Ония, които смятаха да строят ново общество, трябваше да дойдат при нас, за да се учат на елементарните правила, да проследят нашия работен ден, сезон, година, живот, където неминуемо беше отразен вътрешния облик на човека - неговата етика и степента на съзнанието. Слагаше се основа и тази основа беше здрава - думата братство не беше празна - тя подразбираше много неща и задължаваше още толкова. Учителят държеше всичко да бъде в пълен ред и сам Той не си позволяваше да бере плодовете; за един случай четем в беседите: “Хванаха един, който си позволи без позволение да бере череши” и продължава Учителя: “Аз, който съм свободен, сам не си позволявам да късам плодове. Една две череши мога да си откъсна, не повече. Не искам да се хули името на Бога и вие постъпвайте така, че да не ставате причина да се хули името на Бога". Казано е всичко с няколко думи само, ясно, разбрано законът е нанесен. Не е нужно да се напише, не е нужно да се говори на висок глас. В случая не са важни шепата череши, нека дребно да се види това, но тук се касае за един принцип, който трябва да легне чист и здрав на който ние щяхме да стъпим. Загубата от плодовете нищо не е, при това те не са частна собственост, при това с тях не се търгува, ала нарушението си остава и то не е малко - думата “хула" в българския език е силна и изразителна. Когато нападат, обвиняват, злословят, хората си служат с хула. Да хулиш човека в обикновения живот някак си е търпимо, но да хулиш Божието име е нещо страшно, нередно, грозно. То е игра с огъня. Раздвояването е първата стъпка към лицемерието, а лицемерието начало на лъжата. Лъжата се смята от Учителя за най-големия грях, единствен, който не се прощава - няма снизхождение, няма опростяване, а има само съдба. Тъкмо от това се целеше да се опазят учениците, зараза, която прониква дълбоко в съзнанието на човека и го отравя. Как ще се изгради ново общество братство при това, ако липсва елементарното чувство за чест, за почтеност, за отговорност, за доверие, когато се касае до едно общо благо? И Той, Който е свободен пази установения ред. Принципите трябва да се живеят, независимо от това дали са писани или не. Градините на Изгрева бяха за показ. Напролет, които идваха и минаваха по алеите, когато дърветата цъфтяха и първите пролетни цветя благоухаеха, казваха “тук е същински рай” - същото беше и на есен, когато плодовете кичеха дърветата и розите цъфтяха до късно, без да бъдат обезобразявани от алчни ръце. Имаше и нещо друго, което не идваше нито от плодовете, нито от цветята, атмосферата беше наситена с нещо друго, което идваше от ония, които обитаваха Изгрева, нещо което беше по-важно от една недокосната реколта. Важен беше човекът - изработения човек, който се учеше от неписани закони, по закона на свободата, без принуда и по силата на ония хубави чувства и светли мисли, които носеха едно име наречено убеждение. Човекът взимаше живо участие в новия порядък - с пълна готовност той се включваше в този порядък. Спокойно този човек можеше да се нареди в редиците на онова ново общество, което се оформяваше и което пазеше чуждите интереси като своите. Необикновена бе школа и необикновени бяха постиженията - те бяха на лице, резултатите щяха да се отчетат по-късно, когато при социалистическата система, човекът нямаше да може да се крие. Учениците на Учителя бяха за пример. Как се случи това, на коя наковалня се ковеше характера? Нека се попитат и нека си отговорят. Ние ще кажем при неписаните закони, при пълна свобода, при една дълбока вътрешна реформа, която отля новото в човека - здрав и чист морал, при едно учение, което работеше отвътре навън. Кой не разбира и не обича значението на думата любов? Ще кажем - всичко се постига с любов, всичко се внедрява с любов, любовта беше най-сполучливия, най-правилният метод за възпитание и самовъзпитание. В братството думата дисциплина никога не се споменаваше, а дисциплина имаше, нямаше нужда да се говори за нея - за нея всеки сам се грижеше и тя се осъществяваше безшумно и неусетно. Много се говори за неща, когато те липсват. Човек научава местата на вътрешните органи, когато те заболеят. Никой не си позволяваше да къса плодове от градините. Защо? Защото силни бяха неписаните правила, по-силно беше разбирането и новото схващане за взаимните отношения. Моралът идваше отвътре, не се учеше отвън. Никой нямаше нужда да го убеждаваш и да го поучаваш или да му втълпяваш. Само тъпите имат нужда от убеждаване, заплашване, втълпяване. При изграждането на общество - братство тези методи са безпредметни, ненужни. За тях ще бъде смешно, ако някой направи това, да се учат на морал тези, които реформираха живота си из основи. Основата лежеше чиста, здрава, устойчива като диамант - сградата трябваше да преживее много бури и сътресения външни и вътрешни. Като добре построен параход материалите трябваше да бъдат безупречни, здрави и споени с най-устойчивата спойка, за да оцелее и удържи братството на всичките депресии. Това Той го направи. Много неща бяха взети със закон и без закон, така се случва от страна на тези, които имат власт. Всичко могат да вземат, до последната жълтица и до последния квадратен метър, но едно нещо никой не може да вземе, за него никой няма сила - изработения отвътре човек щеше да си остане неуязвим и недокоснат. Вътрешното богатство е недосегаемо. Изгревчани още живеят на Изгрева. Плодовете по изгревските градини пак зреят и розите пак цъфтят. Градините се използуват от хора, които нищо не са дали и са направили за тях - градините не са частни, те са обществени, държавни. Ала новите стопани нямат нищо от онова, което имаха изгревчани. Те живееха по неписани закони и правила, а тия, които се разхождат по тези градини, живеят по строго написани правила и използуват плодовете за лични нужди. Този морал на нас ни е чужд. Ние нищо не искаме и нищо не правим, но не можем да се съгласим с този измислен човешки закон и морал, с тия измислени правила, които разрешават да се нарушават неписаните закони. По силата на тези правила ние отказваме да опитваме плодовете, когато ни предлагат, отказваме и да ги купим, отказваме се дори и от това да минаваме през тези градини. Трудно биха ни разбрали ония, които ни считат като хора от по-долно качество. Да не говорим за качеството, ще кажем само, че качеството не се определя от приказки, от етикет, от рекламата, а от вътрешното съдържание отлято в обикновеното ежедневие, в живота на отделния човек. Ще посегнем ли на обществена собственост или не, ще изградим ли собственото благополучие за сметка на чуждото, ще живеем ли по писани или неписани закони - това са сложни комплицирани въпроси, с които един ден всички ще бъдат принудени да се занимаят, за да знаят всички, кои неща са златни и кои позлатени. Едните и другите неща не се познават чрез думи, речи, плакати, лозунги, познават се само тогава, когато влязат в живия поток на живота. Братството бе закърмено с неписаните правила и закони - всмука ги като майчино мляко и бъдещето Ще направи опит да проучи моралния лик, за да се осведоми верни ли са тези приказки и как се стигна до там. Той говореше и живееше, имаше право за това; ала ние - учениците живеем, без да говорим.

6. ПИСАНИ И НЕПИСАНИ ЗАКОНИ Това, за което ще става дума тук, само Той може да го каже и не само да го каже, но и да го живее. Това е Неговият характерен стил не само на мислене, не само на изказване, но и на живот. Човек може да се спре и да съзерцава картината, както нощем съзерцава звездното небе. За нищо друго не мислиш, освен за звездите, за тяхната хубост, за светящите пътища, тия чудни блестящи хороводи, намираш, че на Земята няма нищо по-красиво от небето. Усещаш тогава, че живота се обогатява отвътре и нищо земно не може да се сложи в другото блюдо на везните, за да се изравни с това преживяване. Този път думите бяха отляти в една стройна система, едновременно те бяха и сърдечни и топли, имаш желание да ги сместиш изцяло, или да ги приближиш не само до виждането, чувствуването, а и до разбирането, макар, че всичко е толкова ясно, остава само по магичен начин да ги превърнеш на музика и тя да ти звучи за цял живот. Думите, Неговите думи, казани от Него, трябва да сме ги слушали, защото ги взимаме направо от беседите, може да са отбелязани в бележниците, но тогава можехме ли да ги “слушаме", както днес? Животът и вълненията тогава бликаха от хиляди ручеи и нямахме време да се спираме на тези светящи детайли, които щяха да ни разкрият дълбоката принципност и красотата на едно неувяхващо отношение. Близо половин век откогато са казани, те звучат различно, необикновено, как ли ще звучат след още толкова години - тяхната динамичност ще се увеличава и вълнението с което ще се изслушат ще се задълбочи. Вероятно. От тях можехме да направим поезия, но предпочетохме да ги оставим в тяхната отлята форма, облечени скромно, недокоснати и чисти да влязат в националната си носия в бита на братството. Те ще звучат като приказка, която слушаме зиме край пламналото огнище, когато навън се стеле снега, ала те ще звучат днес като пролетно приветствие, когато посрещаш равноденствения час, или наесен, когато природата е разтоварила всичките си щедрости и ние се готвим пак през едно равноденствуващо утро да се сбогуваме със слънцето. Ще ги предадем дословно и към казаното ще лъха нашата радост, ще бликне топлото чувство и мисълта ни ще доизгради образа на онова, което Той направи, изпълни, изработи, извърши - голямата работа с човека и за човека. Нямаме претенции, че само ние бяхме покрай Него, предмет на сурова глина, която Той моделира, от това, че Го слушахме и бяхме точни и редовни в школите, не може да се съди какви хора бяхме изобщо, от коя степен ученици бяхме. Нямаме желание да се сравняваме, да се мерим и теглим, не е нужно това. Едно нещо, обаче, не може да се отрече - ние бяхме ония, които внимателно и съсредоточено Го слушахме, ние бяхме ония, които образувахме онова, което се нарича аудитория. И нека кажем дисциплинирана - никой не си позволяваше да влезе след като школния час беше започнал - никой не закъсняваше - да станеш рано беше изработен навик. Тази аудитория беше жадна, възпитана, трептяща за новото, да запише словата не само в бележниците. Край Него всичко беше движение, като по магичен начин Той оживяваше атмосферата, предаваше й особена магнетичност, насищаше я със светлина, с мекота с усредена чистота. Кои бяхме ние и какви бяхме ние? За Него не беше нужно само да има хора, които да го слушат, дори и такива като нас, за да свали на Земята учението, знанията, нужно беше и нещо друго, което всеки по отделно знаеше и преценяваше. Отношението - имаше го Той към учениците имахме го и ние към Учителя. Ако това се знаеше от онзи непознат умник, той никога не би задал този въпрос на Учителя и до нас никога не би стигнал този класически отговор, преливащ не само от светлина, но и от топлата красота на една интимност, която при други случаи никога Той не би разкрил пред когото и да било. Да, ако този непознат “философ” не дръзнал да зададе този въпрос, ние бихме се лишили от нещо, наистина много прекрасно. Трябва все пак да му благодарим. Ето и въпроса: "Отде събра тези хора около себе си? Те не те разбират". Следва отговора на Учителя /предаваме го дословно/: “Нищо от това. Понеже Бог ги търпи и обича и аз съм длъжен да ги търпя и обичам. Бог ги е събрал от кол и от въже и ми ги изпрати да работя с тях. Не мога да пречупя думата Му. Щом Бог ги е изпратил при мене, ще им предам знанието, което имам". Какви бяхме ние? Кои бяхме ние? Нека думите ни не прозвучат като защитна реч. Ще се опитаме да запазим стила, да не накърнява нито Учителя, нито учениците. Не сме съчинили отговора предварително - ние само светкавично се върнахме назад и навлязохме в пределите на ония съдбоносни дни, когато Христос обучаваше народа чрез притчи - някак си ни подхожда тази притча, разлика има само в името. Учителя ги нарича от кол и въже, а Христос - клосни и хроми. Те се оказаха готовите, които приеха на радо сърце поканата му и мигом се отзоваха на сватбата - знатните, поканените, елитния слой на тогавашното еврейство си намери хиляди причини и то съвсем основателни да не се явят на поканата. Може би сме същите, които тогава се отзовахме на поканата на Христа. Притчите ние помним и нека не сме от знатните. Христос не се роди в богат и знатен дом; не го повиха в меки пелени и великото събитие се случи в бедни ясли и прости и бедни хора помогнаха на майката да се роди детето и го повиха в прости пелени. Природата устройва чудни шеги на всичко що блести отвън. Не казваме нищо и нямаме намерение да защитим учениците и да извиним тия от “кол и въже”. Тъкмо такива са били нужни, за да се провери Здравината на учението, при неблагоприятните условия се проверяват великите ценности на човешкия дух. И ако учението тъкмо от тези хора можеше да направи нещо, то е вярно, правилно, чисто. Издържало е и последния изпит. Корав народ са българите и умен, нека си кажат думата те. Казаха ли я? Казаха я. И днес когато внимателно и съсредоточено се вдълбочаваме в него, ние се връщаме на всичко онова, което някога сме слушали и от което само сме се възхищавали и на което само сме се радвали, без на ум да ни дойде, че някога грижливо щяхме да търсим ценностите и с перо в ръка щяхме да ги оживим, да ги пресъздадем, да ги предадем на ония, които един ден щяха да ни питат как отзвучахте? Тогава ситуацията е била такава. Сега се спираме на детайлите, четем между редовете, оглеждаме всичко и неизмеримите неща, които ни поразяват със своята дълбочина и светлина ги оглеждаме като скъпоценни камъни. Като опитни туристи изпитваме сега да пътуваме бавно и спокойно да оглеждаме ландшафтите, които се разкриват пред нас, спокойно да се вслушваме в музиката, която стига до нас, за да съхраним ценностите дълбоко в нас и станем достойни за тях, за да не бъдем от “кол и въже", а хора, ученици разбрали, познали и приложили малко от онова, което чули някога и на което сега се връщат обвеяни с нова светлина и нов устрем. Ситуацията днес е друга. Защо се спряхме на тази реплика, която ни разкри цяла серия от мигове, които ни отвеждат до Неговото голяма дело, по-точно казано до една част от него - братството? Само за това ли? Не. Няколко думи приковаха нашето внимание, почувствувахме познатото вълнение, че се намираме пред нещо велико - един трепет, сигнал и стрелка, които ни сочат най-светлия път, който ни показаха някога, за да преживеем сега съкровения миг, който след като обогати Него, обогати и нас - “Не мога да пречупя думата Му” - изразът е обикновен и звучи като български фолклор. Благодарни сме, че простата форма е оцеляла и изразителността е недокосната. Намираш се в друга среда, дишаш друг въздух и се приближаваш до Него - това е Неговата среда, аура, както я наричат окултистите; аура на мисъл, на чувство, на отношение: “Не мога да пречупя думата Му”. Нямаш вече желание да коментираш, да анализираш, да се произнасяш. Две същества се разкриват пред очите: едното обикновения човек - ученикът да го назовем - от "кол и от въже” и другото - Необикновения човек, Който успя от тези хора незнатни, бедни, очукани от живота, които нямат ни волове, ни синове и дъщери за женене, нито нива да оре и посее, ала богат с вътрешен усет, мигом да се отзове на богатата гощавка, редка, епохална и от тях да направи нещо. И тъкмо този успя да улови този блестящ миг, за да каже след малко: Хубави са тия мои съученици с които съм седял на един чин, с които съм споделял радости и скърби, които ме наричаха брат или сестра, които ми се притичваха на помощ, когато имах нужда, които ме гледаха с обич, които обичах. И продължаваш в същия дух: Които и Той ги обичаше - Учителя и работеше с тях и ги учеше и ги търпеше, как мога аз обикновения човек да пречупя Неговата дума и де се отвърна от тях? И не само думата на Моя Учител, но и думата на Моя Бог. Така казваме ние учениците и се радваме, че през най-студената човешка зима, ние бяхме под завет - завета на братството. И всички вече ти се виждат такива, каквито изглеждаха и на Него. Тогава бликват чувствата, тогава пред погледа ти се разгръща цялата история на братството и не само историята, но и живото тяло на братството, тая здрава и жива верига в която едно звено си и ти, и в чието начало стои Той - величествен в Своето смирение да обича и търпи всички, които Бог обича и да учи и назидава тия, които Бог Му е изпратил и Който пръв ги беше обикнал.