Ани

10. УЧИТЕЛЯТ НА СЪН Ж.Т.: Учителят на сън 1. Учителят любим и благ, на всинца нази е познат, кога са двама, трима съберем и в името Негово заговорим, някаква сила ни вдъхновява, сърцата ни пълни с Любов голяма. 2. Тогава ние виждаме живота красив, доволен и щастлив. Учителю, Твоето Свято Слово, то за нази няма край. Умовете ни освети и в нов живот ни обнови. На добро ни учиш всякога да правим, Името Твое навред да прославим. 3. Само тогава благословението Божие може да получим, Любов и обич свята, тука на земята. Учителю, ние Те молим в радост и беди, Да чувстваме Твоето присъствие в живота си През всичките ни дни. 4. Ти си изявената Божия Любов. На всички щедро даваш' на оня, който се покае, ръка му подаваш, от мрака за да го избавяш. Учителю, Ти си щит наш и утеха. Всичко за нас правиш. 5. Така в живота ни за всяко добро дело винаги помагаш. Един друг ученици ни назова, братски да се поздравим и заживеем в Любовта. Само тогава ще оправдаем името човек, който да очаква от Бога някакъв успех. 6. Учителю, колко много, безброй добрини за нази Ти си дал, през вековете си ни водил и за последен път в България събрал. Тихо шепнеш в душите със тихия си глас. В полунощ ни будиш, да ни поучаваш и тогаз непрестанно да работим за Делото Ти свято, Така Бога да прославим тука на земята. В.К.: Хубаво го декламираш на твоята възраст. Как си го запомнил?

9. БРАТСКАТА ГРАДИНА В.К.: Какво казваш, като идваш тука? Ж.Т.: Във връзка с градината, на която идваме да работим, веднъж като идваме по пътя, се вдъхновявам да пиша нещо. То е следното. Това е 20 юни 1973 година, в братската градина: Там, някъде край полите на Балкана, китна градина Бяло Братство е създало. Ред по ред е наредена, с Любов, песни и молитви е осветена. Орехи, круши, бадеми и черешки рано зрели. Плодове им сладки, благи, слънцето ги така прави. Отдалеч се виждат тополите бели, в небесата сякаш клоните си вплели. Нека да погледнем боровете вечно тях зелени, на длъж и на шир клоне са разперили. Дават прием на всички тука, що дошле, с много радост, с песни край тях са изпели и със звучни цигулки винаги придружени. В тоя чуден кът от цялата страна млади и стари идват да го посетят. Всичко мило и красиво от душа обичат, че рай земен те го наричат. Ако някой в дома си неразположен, в житейски грижи много е поробен, сам багажа си стяга, за Братската градина заминава. Тука отдих ще намери, така ободрен със сила, здраве за дълго ще бъде обновен. Тая дивна красота, сред нея съграден храм свещен на братята на любовта. Живял е някога свят човек, на много люде е познат, обичен и благ от нашия край наставник го зоват. Всеки, който при него отива, здраве сила сякаш от себе си им дава, ободрен и весел човекът си отива, от Любов изпълнена душата му се прелива. Ето тука погледнете, лъха ветрец и прохлада, любовта на Бога тука ни събрала. Да се видим с поглед мили на очите, с радост пълнят ни душите. Братски да се поздравим, делото свято с вяра да продължим. Сладки думи от сърце да си кажем, Бога, Отца нашего да прославим. Още нещичко ще кажа, нека и това да знаем: че всичко това ний дължим на Учителя благ, любим. Като деца ни събра, вдъхна в нас вяра, Любов и свещени слова, завет Божий ни остави в последните си думи благи. Един друг се залюбете и доброто в света с Любов проявете, мирът на земята вечно въдворете. В.К.: Много хубаво. Ж.Т.: Това са дадени неща, които са преминали през мене. В.К.: Нещо друго? Ж.Т.: Има и нещо друго пак във връзка с учението. В.К.: Което най-много ти харесва и което е свързано с най-голямо преживяване. Ж.Т.: Понеже сме двама-трима, него ще кажа сега. Учителят на сън, 27 декември, то е било срещу празника 1973 година.

8. ИЗПИТЪТ НА РОДА КУРТЕВ Ж.Т.: И на мен някои неща ми се даваха във вид на стихотворения. Аз съм с малко образование, завършил съм 4-то отделение. На полето си получавахме свидетелствата. Като дойде пролетта, хайде с добитъка, така ни беше ученето. Благодарение на това, че се запознахме с Учението, интересувахме се, четохме и научихме много неща. И казвам много пъти: Единственото Учение и Школа, което сближава учените и простите, това е окултното учение. Аз мога да говоря сега с лекари, мога да говоря и с професори, макар да съм с 4-то отделение. Благодарение на това, което сме учили и което знаем във връзка с истинския живот. Та във връзка с градината, понеже веднъж като пътувах, ми се даде едно вдъхновение да напиша нещо. Сега и да искам да пиша. не мога. Но тогава ми се дадоха тия неща. Та едно стихотворение мога да ви кажа за градината във връзка с живота на брат Георги Куртев. В.К.: Да, слушам. Ж.Т.: Тъй като брат Георги Куртев на времето имаше повече деца и средствата му едвам стигаха за да прехрани децата си. Тогава братството се организира да направи една къща на брат Георги Куртев. И тази къща я направиха и научавам че мястото му е бил дал съветът. Наши братя са ми разправяли, от Тополица и Бургас са работили по цели седмици тука. От Балкана са идвали с материали и др. Та по този начин са направили къщата на брат Георги Куртев и в замяна на туй. той е благодарен, че са направили тази къща и казва да се направи една салма, един навес, непосредствено до къщата за добитъка за братята от селата, когато идват в Айтос. Тази салма аз я знам, ходил съм там, виждал съм я и се направи една стая за братята. Обаче впоследствие, като мина някоя и друга година, другарката на брат Георги почна да реагира, че идват много хора и тези хора, чувствайки това негодувание, почват да се отстраняват и не ходят. Вече при тях и аз съм ходил там, но в стаята не влизах. Като научихме това нейно изказване, ние лежахме на двора с добитъка. Понеже тогава ставаха панаири за добитък и най-много тогава идваха от селата или пък някои идват да се спазаряват, та затуй беше дворът. В.К.: Това след 9 септември 1944 година? Ж.Т.: Преди 9 септември 1944 г., след направянето на къщата на брат Георги Куртев. В.К.: Коя година? Ж.Т.: Коя година аз не мога да си спомня, може би 1929 -1930 година ли, той брат Георги Събев ще знае кога е било. И така хората се отстраняват и когато брат Георги вижда, че братята почват да странят, идва тогава на градината вече. Като идва на градината и хората почват да идват тука. Вместо в двора му, идват тука. И тук се създадоха по-добри условия. След заминаването на брат Георги Куртев решиха да продават къщата в града. Дора Куртева и още една сестра бяха там. Брат Георги дойде един ден тука да им направи долу избата. Аз го запитах даже какво ще прави. „Абе направихме го, да стане по-хубаво за братята и сестрите, които идват." А тогава дойдоха сестра Милка и сестра Дора, дойдоха и хубаво че дойдоха тука. Обаче продадоха къщата и си поделиха парите. Аз тогава казах: „Защо тази стая, която брат Георги е завещал на братството, не дадохте парите на градината за братството?" В.К.: А те си я поделиха. Ж.Т.: Те си поделиха всичко това нещо. И ето сега аз и на сестра Дора не съм казал. Сестра Дора остава да живее на поляната, в сградата няма къде да отиде и тя до оня ден беше тука. Няма кой да я гледа, няма кой да е с нея. А те са три сестри. Една с една не си пасват. В.К.: Знам. Ж.Т.: Ти знаеш много добре. В.К.: Ами те са правили на Изгрева една къщичка, братята от айтоските села са я направили, а после те са я взели за себе си. Ж.Т.: Няма да разправяме. В.К.: Сега тази къщичка, която бяха направили на Изгрева, тя е с парите и труда на братството от Айтос. Ж.Т.: Не зная него случай. В.К.: Добре. Да спрем дотук.

7. ДЖУДЖЕТАТА И ПЕЧАТЪТ НА ЗМИЯТА В.К.: Спомняш ли си някои неща с Братския съвет след заминаването на Учителя в София, които са важни? Ж.Т.: Има много неща, които много пъти са говорени, но не искам да се меся в тях. В.К.: Това, което ти знаеш, и си сигурен, твоето мнение. Ж.Т.: Сега като разгледах тая книга снощи /„Изгревът" - том 1/, виждам, че много неща са писани все за хубаво, та не искам да смесвам ония неща, които не са за хубаво. В.К.: Това е история и ние, нашето поколение се сблъсква със същите неща, а вие сте ги минали. Щом сте ги минали, това са ваши опитности и ние трябва да ги знаем тия опитности. Ж.Т.: Аз ви казах още преди това, че тия неща трябва предварително да се обмислят, за да може следващите да се поучат от тях. В.К.: Ти можеш ли допълнително да го помислиш? Ж.Т.: Може, разбира си, да не се нахвърлят така нещата за щяло и нещяло. В.К.: Значи, ние се уточняваме, ти ще помислиш и ще кажеш допълнително. Ж.Т.: Така някои сънища са интересни тук на градината. Аз имам някои записани. Например, миналата година сънувам, че един брат идва, той е непознат и води деца на градината. В това време аз бях пак до ореха, а той идва при мене и аз го запитвам: Къде отивате? А той ми отговори: Ами ние идваме на лагер с децата. - Ами къде ще бъдете на лагер? - Ще бъдем тука на Айтоските възвишения. -Ами не видя ли брат Борис? -пита той. Рекох: Не съм го видял. Ами къде отива той? - Ами той води една група, ще бъдем тука на Айтоските възвишения. И ми посочи тука някъде в Балкана. А тези дечица като пингвини, дребнички, не могат да говоря нищо и той самият, които ги води, и той дребен. Викам му: Брат Борис с какви деца отива той? - Ами те, казва, като тези. И аз като се събудих стана ми ясно какво означава това нещо, този ми сън. Имам още един след заминаването на брат Георги Куртев. В.К.: Разкажи го. Ж.Т.: Пак сме на градината на бригада, обаче виждам една голяма тропическа змия, кафяво-черна, ходи от човек на човек и на лявата му страна слага печат. Аз съм застанал на чешмата, където готвят на високото за празниците. Стоя там на високото и се обръщам и викам: Абе братя, защо ние даваме условия на тази змия да бъда тук между нас? Един от тях се изправи и каза така: Какво от това, че била между нас, като не ни напакостява? В тоя момент аз се обръщам и му казвам: От градината, от шосето, като вземеш тая низина, народ има, дето край няма. Най-напред се виждат хората и по-нататък глави, глави и се заличават хората. Но има от шосето насам хора, които са тръгнали към градината, прииждат към нас. И му казвам: Гледаш ли тия хора, които са тръгнали да идват при нас? Те не знаят тази змия дали напакостява или не, те се страхуват от нея. Така че те се страхуват да дойдат при нас. При мене не дохожда, тя негодува от мене, тя като че ли разбира. Това стана много отдавна, след заминаването на брат Георги Куртев В.К.: Как се развиха събитията в Братството след това" Ж.Т.: Развиха са дисхармонично. В.К.: Значи сънят се оказа верен. Ж.Т.: Разбира се, точно така. В.К.: И това беше борба за ръководство или за какво? Ж.Т.: Не знам, явиха се някои неща. Той, брат Георги Събев, който седи тука заедно с теб и слуша, ги знае много по-добре от мене. В.К.: Обаче сънят излезе верен с печата. Ж.Т.: Да. верен, слага от лява страна печата. И ето, някои сестри останаха живи, а ония братя, ценните, те си заминаха. Те уж сестрите бяха болни, братята бяха здрави, братята си заминаха, а пък сестрите останаха. В.К.: Които правеха белите. Ж.Т.: Не знам сега небето как ги различава тези въпроси, но стигна дотам. Но важното е, че не излезе сполучлив сънят. А щях да ти кажа защо ми се даде тия джуджета да ги сънувам. Защото Учителят казва в една беседа, който го е срещнал: „Ако не прилагаш Любовта, джудже си, ако не прилагаш Истината - джудже си". В една беседа го има туй. Затова ми се даде тая картина, все джуджета, и който ги води, и той дребен. Но брат Борис не го видях, но и той водел такива към айтоските възвишения. Та през тая 1973 година много работи ми се даваха в съновидения. А Учителят казва така: „Обръщайте внимание на своите сънища и си ги записвайте, да проверявате кои са верни и кои не са верни." Това са думи от Учителя.

6. БРАТСКАТА ГРАДИНА СЕ ПРЕУСТРОЙВА В.К.: Ти беше дал предложение. Продължаваме нататък. Ж.Т.: После животът ни тука, около градината протече така хубаво. След заминаването на брат Георги Куртев поде се известна инициатива от Братството. Ние си спомняме още нашите братя, които са работили още през времето на брат Георги Куртев. Ние започнахме първо водата да прекараме, след това извадихме старите дървета - бадеми и други, и лозето, засадихме ново лозе. Това нещо направихме, млади бадеми също засадихме, и после се яви в нас желанието да направим нов, по-широк салон и направихме туй разширение, което виждате, там разни гардероби за дрехи и т.н. Ето това е едно подобрение, което се извърши след заминаването на брат Георги Куртев. Миналата година решихме да закупим едно място, да разширим градината още повече, с цел това място да се използва за Паневритмия, както тая година видяхме, че дори е малка тая площадка, която имаме. Идват вече много братя и сестри и Паневритмията има нужда от по-голямо място. Макар и да сме останали по-малко, но нещата все повече се разрастват. Яви се и друга инициатива на наши приятели от Айтос, те пък както брат Петър, брат Вълко и други, те влязоха във връзка със съвета, та ни дадоха много хубави материали, с които можем да си правим нещо занапред. Аз мога да похваля братството, че макар и да останаха по- малко хора, но има у останалите инициатива и с помощта и на други приятели от околността, но се направиха доста работи. Разни маси, скамейки и др., които са необходими тука за градината. Моята работа беше тук като снабдител с брат Марко, другите работеха. Аз по-малко се включвах като строител. Моята грижа беше още в градината да изоравам, където е необходимо. От 15 години аз живея тук на вилата си и на мен се падна тая длъжност да се грижа и обработвам градината, да я ора по-точно. Това нещо се възложи на мен и това нещо може да продължи, докато съм жив.

5. ПРАВАТА ЛОПАТА Е ЗА РАБОТА В ГРАДИНАТА Ж.Т.: Имам и друг случай с брат Георги. Когато се продаваше къщата на брат Георги Куртев в Айтос, имаше едно събрание на градината, при което се получи известна дисхармония между братята. Аз се намесих, като дадох моето предложение как да стане. Но тогава сестра Надя се засегна и след няколко дена ме извика настрани и ми каза, че ние засягаме баща й. А аз в отговор на това й казвам, че аз се смятам като изразител на една истина, която съм я видял, и която съм проверил. Ако наистина съм оскърбил брат Георги Куртев, аз ще понеса известни последствия, но ако не съм, ще получа отговор. Не минаха 3-4 дни и ми се даде на сън след полунощ, както винаги ми се дават тия неща: намираме се на бригада в градината. Брат Георги се намира под ореха и всички ония, които идват, сядат около него, на тревата, без да носят някакъв инструмент /уж сме бригада, а не носят никакъв инструмент/, а той прави така главата, върти главата и гледа откъде ще се задам аз. И аз се задавам отдолу по пътеката и като ме видя, аз отивам и заставам пред него и той вика: „Брат Жельо /той си замина, брат Георги/, аз искам градината да се работи тъй, както се е работила по-рано." Кратки думи. Вторият му въпрос беше: „Аз искам да се работи с права лопата." И аз тогава му казах: „Наистина, брат Георге." И тогава се видях, че на лявото рамо имам лопата, права лопата. Това и показва, че аз не съм го оскърбил. Още в момента ми се дава. Той ме намери такъв, какъвто ме искаше. Аз искам да проверя, викам, дали съм го оскърбил. Но ония, които насядаха край него, бяха без лопати, без нищо, но той следеше за мене откъде ще се задам и с поглед, като отивам при него казва: „Аз искам да се работи градината така и искам да се обръща с права лопата." И аз тогава му казвам, ето на. Така че се разреши този въпрос. В.К.: И за какво се касаеше? Ти беше дал друг съвет, така ли? Ж.Т.: Бях дал едно предложение, което на някого не изнасяше. Ще го разкажа когато му дойде времето.

4. ИЗКУСИТЕЛЯТ В.К.: Как се развиха по-нататък събитията през времето на Учителя? Нещо спомняш ли си от братския живот? Ходехте ли на Рила? Ж.Т.: През него време не можехме да ходим, ние по-подире, след 9.09.1944 година, тогава почнахме. В.К.: След като си замина Учителят как се развиха нещата? Ж.Т.: За тия неща по-малко можем да говорим, щото може да сбъркаме някъде. Има неща, които се предават от човек на човек и затова аз не мога да приема всички ония неща за верни, които се предават от човек на човек. Трябва да имам връзка, контакт, изпитани неща и затуй мога да сбъркам. В.К.: Което си спомняш и в което си сигурен, което ти знаеш. Ж.Т.: Аз ви казах кога беше връзката ми с Учителя, преди 9 септември и след 9.09.1944 г. бяхме в голямо затруднение. С новия строй, с голямата беднотия, по причина на която отидох в Бургас, моят син с гумени цървули завърши училището в Бургас, децата ми цяло лято работеха в ТКЗС-то, те не знаеха плаж, не знаеха абитуриентски вечери. На моя син майка му всяка вечер му мажеше гърба с кисело мляко от чувалите, които е носил. По такъв начин ние можахме да стъпим на краката си, да се издържаме. Та това беше един много труден период и след това вече тука, до градината като дойдохме, имахме по-голяма връзка с Айтос. Когато решиха тука да правят чешмата на градината, да се прекара водата отгоре, аз през цялото време, през цялата зима, откакто се почна работата по чешмата, дори не си спомням други бургазлии дали идваха така, аз идвах всяка седмица, за да прекараме тая чешма отгоре от баира, това, което виждате. Това беше едно голямо богатство за градината и до пролетта водата я прекарахме, което беше едно голямо благо за градината. Мога да ви кажа нещо за живота ни тук, на градината, от живота ни с брат Георги Куртев. Ние от селата, понеже имахме връзка и идвахме тука, макар и да бях по-малък, виждахме каква връзка имаха хората с бай Георги. Те много често се съветваха с него. Аз въпреки това за много неща съм се срамувал да го питам. Но веднъж един, а това беше след 9.09.1944 година, човек дойде, понеже сестра ми беше вдовица и нямаше кой да работи, дойде и се представи да й работи. Той се представяше за брат, но не си даваше адреса, искаше някои съвети, които ние не можехме да му дадем и ние го насочихме да иде при брат Георги в Айтос, който може да му даде най-добри указания за неговия живот. Той идва при брат Георги, дава някакви обяснения на брат Георги, но последният нищо не му отговори, дори не го пуснал да лежи в салона, а му постлали навън, на двора. Това бяха неговите думи, на тоя човек. От това разбрах, че бай Георги добре вижда нещата и реших да следя този човек. Не мина дълго време и се уверих, че тоя човек наистина не е за пущане в двора и в къщи. Една вечер го изчаках и му дадох един суров урок, като му казах: „Да не мислиш, че набожните сме Божа кравичка да си играеш с нас! Дай да си направим сметките и да се махаш от тука." Той понеже живееше там, при сестра ми, направил си думата за нея, която беше вдовица. Тя ми каза това. В.К.: Да се ожени за нея? Ж.Т.: Не, и аз същата вечер го изгоних, махнах го, после отворих куфара му и видях от нещата, които носи, че той някъде в Севлиевско е бил като офицер, ей такива работи. По-късно чухме, че той е имал убийство и затуй бягал. Затуй бай Георги Куртев се е отнесъл така с него. А майка ми веднъж, като отивала в София, го видяла във влака да се крие и така дотука с него. Но това ми беше една от първите опитности с брат Георги, от които разбрах, че той познава добре нещата и правилно решава. Така по-нататък продължи живота ни към Бургас, около градината идвахме да помагаме.

3. ОТКЛОНЕНИЕТО Ж.Т.: Моят кръстник много ме уважаваше, аз също и моят другар Диню почна да следи мене и постепенно и той дойде в Братството, Това беше в 1941 година, При едно гостуване в Айтос с моя свако, който имаше леля тука, в село Пирня, и на обед ни поканиха, като сложиха кюфтета от овче месо, което за хората е най-хубаво. Обаче на мен ми се отврати и това беше последното ядене на месо. След това като правим събранието в Козаре, взеха да идват и други освен Диню. Ние се събирахме у сестра ми, у нас в къщи и т.н. В.К.: Кой беше ръководител? Ж.Т.: Имаше един брат, който беше запознат с моя рожден брат. който почина на 33 години, Никола Тенев и който беше най-голям. Той прие Учението с майка ми, но малко по-подире. Та те бяха приятели и първият прие от брат ми, както сега Диню прие от мене Учението. Обаче този брат, той не получаваше беседи и не можеше тъй да приеме Учението, както другите наши приятели. Ние като ходим в Тополица, гледаме, той идва с нази, ама като ученик без буквар. Също и той. Ние имахме беседи, но той не получава и когато сестра ми Донка от София му каза: „Абе брат Тодьо, ние сме живели при Учителя и му знаеме реда, че така и така трябва да се прави, не тъй, както вие мислите, няма да приемате тия неща, които евангелистите приемат Ние трябва да сме ученици, както Учителят ни учи." Той се обиди от тия думи и взе да страни вече и отиде при евангелистите. Последните му думи бяха: „То и от мене може да не стане нищо, но и от вази няма да стане нищо." И той се отклони, отиде при евангелистите и почна да упреква Учението, Учителя и т.н. Казваше: „Толкова години съм ходил, нищо не съм разбрал." Та ето накратко: родът му се унищожи, двамата му сина се убиха, въобще от рода му нищо не остана, дотам стигна. В.К.: Това е така. Който влезе в Братството и напусне... Ж.Т.: И ние продължихме след това вече. Дойде на жената братов син, Иван Бинев, на Надка мъжът й, той е болнав сега малко, сигурно го познавате, той почна да идва, едно друго момче също, но то се помина и постепенно майка му на него навлезе, та искам да кажа, че Бог и Учителят ме научиха да взема жена от света, че да се подготвят други чрез нас. Щото, ако бях взел жена от Тополица, навремето половината село влезе в Братството. Една Донка, която познавам от Бургас, тя е на наша възраст, тя остана, а всичко друго отиде в света. При нас се случи друго: аз вземах жена от света, и то от такова семейство, дето най-много бе свързано със света.

2. ДА СЕ ОПРЕДЕЛИШ НАВРЕМЕ В.К.: Като младеж имаше две срещи с Учителя, по-нататък имаш ли някои спомени от братския живот от онези години, през времето на Учителя? Беше ли на събори, ходеше ли на Рила? Как протече вашият живот? Ж.Т.: 1934 година се ожених, октомври. Като младеж ходех редовно в Тополица. при сбирки и някои наши хора искаха да ме свържат с някоя сестра от Братството, обаче мен не ме теглеше сърцето така. Понеже бяхме преселени в туй село Козарево и се свързах с моята другарка, която беше малка и дори двама братя прежени, един от най-големите родове на селото ни. По-нататък в мене се явява, понеже аз от младеж още ходех в Братството и когато се ожених, моят приятел беше също оженен и моят кръстник беше негов братовчед. А те обичаха да ходят на кръчмата. Аз самичък къде да ходя? И аз отиваме тях. Може да не пия, ама да съм с тях. Това продължи и когато дойдеше неделен ден, аз изпитвах най-голямата мъка, най-голямата тъга. Когато работех, през деня делничен ми беше приятно, но дойдеше ли неделен ден, ние празнувахме, макар и жетва да е, тогава изпитвах мъка, която не можех да си обясня защо е. И една вечер пак едно съновидение. По пътя за Карнобад имаме една могила, която се нарича Гяурия, на турски, с моята сестра, покойната, тя си беше заминала, отиваме към тая могила, но аз се изкачих сам на могилата. Когато се изкачих на могилата, забелязах, че почвата й беше като сняг, когато вали - пръхкав, потъваш, не се държи, не е замръзнал. И тая почва беше такава, хлъзга се по нея. Като се изкачих на могилата така просто си забих краката, както в снега се прави и си започнах молитвата. Аз си знаех „Добрата молитва". От дясната ми страна ми се явява кръстникът, от лявата страна се явяват две циганки, но аз продължавам молитвата. Нито кръстникът ме смущава, нито циганките ме смущават. В това време виждам една звезда, една светлина, която идва отгоре. Тази светлина трепти, трепти, трепти, и като идва над мене стана една мъгла, която оросява, сребриста роса, но като ме ороси, аз не можах да завърша молитвата. Това беше едно чудо за мене и аз чувствах как треперя в леглото. Тя беше толкова красива, неизказано красива. В това време вече се събуждам и размишлявам. В момента аз разреших въпроса, че е дошло времето моят приятел, моят кръстник да ги оставя на една страна. Циганките, това е светът, моят кръстник, който ми влияеше и моят приятел, Биню, ти го знаеш, с когото дойдохме тука. И отивам при брат Влайчо. Това е вече борба в мене, защото моите хора, дядо ми, семейството им, те са 5-6 души братя, моята жена е само последна, едно момиче. Голям род са, как ще разреша въпроса. Аз вече се определям, месото аз и без туй не мога да ям, но и не мога да се откажа от него. То е само когато отидем на гости, у нас не се коли вече. Не зная как да разреша този въпрос и реших да отида при брат Влайчо. Описах на брат Влайчо всичко и го питам как да направя с моите роднини, че да не вкусвам вече месо. Но не исках да разваля семейното си положение с другите. Брат Влайчо се засмя и казва: „Абе, брат Жельо," пък аз съм ходил при него още като момче, оттогава се познаваме. „Ти не само няма да развалиш семейното си положение, но ще го подобриш." Аз се върнах при моите хора, но не казвам всичко на моята другарка, какво ми е казал брат Влайчо. Понеже у нас не се готви месо, и така мина известно време, а когато отидем на гости, аз им казвам, че не съм ял месо от известно време и не искам да ям повече месо. И така тази мълва се разнесе по моите хора, че аз вече съм дъновист и не ям месо. Но това не ми попречи ни най- малко, напротив, аз станах по-забележителен между тях. По-внимателни станаха към мене.

ЖЕЛЮ ТАНЕВ НИКОЛОВ 1. ПЪРВИ СРЕЩИ С УЧИТЕЛЯ Желю Танев /Ж.Т./: Роден съм на 26 октомври 1913 година. Сега започвам 79 години. Моят баща се казваше Таню Николов Танчев. Вергилий Кръстев /В.К./: Откъде е твоят род? Ж.Т.: Моят род е от Чирпанско, Старозагорско. Аз съм роден в село Богомилово, Старозагорско, което е квартал на Стара Загора. Главното шосе Бургас - София минава през центъра на нашето село. В.К.: Майка ти как се казваше? Ж.Т.: Майка ми-Неделя Петкова Танева. И тя е родом от същото село Богомилово. Тя е оттам и аз също там съм роден. В 1921 -1922 година сме изселени в Карнобатско, по-рано Карака или сега село Козаре. Там съм живял към 34 години и 1954, година вече след 9 септември 1944 година, наложи се да отидем в Бургас, тъй като децата се учеха. Имам две дъщери и един син. Таню е най-големият. Наложи се да отидем в Бургас, тъй като нямахме вече средства. Като се образуваха ТКЗС-тата, нямахме средства да издържаме децата си. Това наложи да идем в Бургас. В.К.; Твоят баща и твоята майка да имат някои интересни опитности? Ж.Т.: Моята майка и моят баща, майка ми първа прие Учението на Учителя. Марашлиева където живее, на долния етаж живее моята сестра - Донка Танева Илиева. Нейният съпруг, който се помина, се наричаше Георги Илиев. Те живееха със семейството си в София, но те бяха от същото село, където и аз съм роден, но той се дигна оттам и отиде в София. В.К.: Ти какво си спомняш от майка си? Ж.Т.: Майка ми прие именно от моя свако, Георги Илиев когато беше още в село Богомилово, Учението. Това е било 1923 -1924 година. В.К.: Тя срещала ли се е с Учителя, ходила ли е на Изгрева? Ж.Т.: Майка ми е ходила на Изгрева, срещала се е с Учителя, но не мога да си спомня нещо да ми е разказвала, но аз като младеж, още не бях оженен, съм имал две срещи с Учителя. Учителят беше за мен едно величие, което не смеех да гледам, камо ли да говоря с него. Той ме запита за някои работи, за живота на село, какво сеем, какво отглеждаме, това ме запита при първата среща. В.К.: Кой те заведе при него? Ж.Т.: Сестра ми, Донка, която живееше в София, ме заведе при Учителя, а другият път сестра ми ми показа Влад Пашов и ми каза, че това е Влад Пашов. Той беше един скромно облечен човек, дори бедно, не приличаше на градски човек, а сестра ми разправяше за неговите знания. На обед бяхме поканени, на братски обед заедно с Учителя. А Учителят беше седнал така срещу мен. Това бяха моите срещи с Учителя. Но трябва да ти кажа, брат, че Учителя видях в съновидение и то в голямо величие. Това беше през 1973 година. В нея година имам няколко съновидения с Учителя. Тогава видях наистина Учителя в неговото величие. Единият от сънищата ми, който става след полунощ, е следният: намираме се в един салон, като тоя в Тополица и аз като го видях, станах и отидох при него, целунах му ръка, но другите като че ли не изпитваха тая радост, каквато аз изпитвах, а Учителят ме поглади по главата, както се милва едно малко дете по главата. В това време се обръщам вляво и виждам сестра Славка Кайракова, коя си даде гръб към Учителя. Викам й: „Абе сестра, защо стоиш така към Учителя?" И наистина така беше. Понеже дъщеря й учеше. /И даже след това научих, че са катастрофирали./ В това време виждам зад Учителя един голям образ. Учителят отвсякъде се вижда, а оня образ около Учителя. Казвам си: Учителя познавам, но този образ, викам, не познавам и тогава чух глас, които ми казва: Това е Бог Отец! Това бе кратката картина с Учителя. Че Учителят дето казва, че Бог говори чрез мен, аз го видях картинно. В.К.: Някои го усещат по Дух, друг му го дават във видение, в сънища, пък някои го разбират. Учителят казва: „Те ме смятат за обикновен проповедник."

РУМЯНА ДОБРЕВА ГАНЕВА /ПО МЪЖ СЕРАФИМОВА/ АВРАМОВИЯТ ДОМ НА ДОБРИ ГАНЕВ И НАДЕЖДА КУРТЕВА Родена съм на 7 декември 1945 г. в град Айтос в семейството на Добри Ганев Милчев и Надежда Георгиева Куртева. До завършване на гимназията съм живяла в Айтос със семейството на родителите ми. След това започнах да следвам медицина в София. От годините на моето детство и юношество пазя прекрасни спомени за един живот като в мечтите, за атмосфера духовна и отдадена на Бога. Родителите ми с безпрекословна вяра в Учителя следваха пътя, начертан от Него, с една завидна дълбочина, с богат вътрешен духовен живот. У нас цареше хармония, която правеше не само нас - децата, но и всички приятели да се чувстват комфортно. Като казвам комфортно, имам предвид вътрешния душевен комфорт на човека. Освен с приятелите от Братството в Айтос и околията, много близки, истински братски, с любов отношения свързваха моите родители с брат Борис Николов, с Мария Тодорова, брат Петър и Васка Камбурови, брат Петър Филипов, семейство Калканджиеви от Сливен, сестра Пенка Кънева и много други. Мога да кажа. че нашият дом беше Аврамов дом, отворен за всички приятели. Ние почти не оставахме без гости. Идваха братя и сестри от Айтос и околията, София и провинцията. Като че ли езикът български, макар един от най-богатите езици, с големи възможности за поезия и писателство, се оказва недостатъчен да се отразят онези вълнуващи, неповторими преживявания на душата, които могат само да се почувстват и изживеят. Каква прелест биваха винаги срещите с нашите братя и сестри. Всичко вървеше някак естествено. непринудено. Започваха разговори, спомени, опитности с Учителя, песни и музика, и се идваше до онова молитвено състояние, което те отвежда в друг свят. Моят баща, Добри Ганев Милчев, е роден на 1 август 1910 година в село Казанка, Старозагорски окръг, в семейството на Гани и Събка Милчеви. Имали са три деца - чичо Милчо, татко - Добри и чичо Димитър, който си е заминал много млад. Семейството се е занимавало с производство на розово масло, изнасяно за Франция. Българското розово масло е използвано като база на известните в целия свят френски парфюми. Не си спомням коя година са се преселили в Айтос, където са се занимавали със земеделие и откога са в Братството, но зная, че татко Добри от ранните си младежки години е член на Бялото Братство и до края на живота си служи всеотдайно на Божието дело. Татко е бил много силен ученик с големи математически възможности, но поради липса на средства, родителите му са били принудени да го изпратят да учи занаят. Работил е като чирак и усвоявал шивашкия занаят. По-късно става председател на шивашката кооперация в Айтос - до 1952 година, когато си заминава брат ми Живко. Загубата на батко беше страшен удар за него, както и за цялото семейство. Татко беше изключително любящ и нежен баща. Мъката и болката за батко бяха толкова силни, че той помолва да бъде освободен от тази длъжност. Продължи да работи като ръководител на отдел за мъжки облекла към шивашката кооперация. Татко беше човек с изключително добро сърце, като че ли беше изтъкан само от добрина. Дори много често съгражданите казваха: „Името му, Добри, отговаря напълно на доброто, което носи в себе си " Отличаваше се с голяма щедрост и безмерна честност. Когато си замина, айтозлии казваха: „Честността на Добри Ганев блести като диамант на челото му." Но най-важното у него беше непоклатимата му вяра в Учителя, в Божието дело. Каква мистичност имаше в татко, какъв богат вътрешен духовен живот, без пози и парадиране. След заминаването на дядо ми, Георги Куртев, като ръководители останаха други, по-възрастни братя, но фактически духовен продължител на делото на Георги Куртев беше моят баща, Добри Ганев. До него пристигаха нарядите от София, до него се допитваха всички братя и сестри. Той остава стълба на Братството в Айтос. Не е имало случай някой да е потърсил помощ и той да е отказал. Нещо повече - сам издирваше кой е нуждаещ се, кой е сирак и мълчаливо помагаше. Знаеха само той и мама. Ще опиша един случай, когато у дома дойдоха майка и дъщеря, изпаднали в тежко материално положение. Помолиха татко да помогне на дъщерята да получи работа в шивашката кооперация. Но тъй като нямаше никакъв опит като шивачка, в отдела за дамско облекла не искаха да я приемат, бяха претрупани с работа и нямаха време да я обучават. Тогава татко я назначи в неговия отдел. Отначало тя не можеше да се справя, работата й изостава и беше много притеснена, че ще я освободят от тази длъжност. Как й помогна татко? - Няколко месеца той ставаше много рано и отиваше от 5 часа сутрин на работа. До 7 часа, преди да дойдат останалите работници, завършваше нейната работа. Всички се чудеха как така тя, която не може за цял ден да приключи, на следващия всичко е завършено перфектно. Тогава те са се сетили - това е работа на бай Добри. Само той може да направи това. Тя и нейната майка също се бяха досетили, че именно татко й помага по този начин, докато усвои работата и добие опит. Мисля, че тя остана докрай да работи в шивашката кооперация и се пенсионира там. Спомням си и друг случай. Идва си татко от работа и казва: „Наде, еди-кое си момче е сирак и е абитуриент, няма костюм, а няма и средства. Какво ще кажеш..." И още недоизрекъл, мама спонтанно: „Разбира се, Добри, ще му купим плата и ти ще го ушиеш." Цитирам само два случая, а те са много. През периода като ръководител на Братството в Айтос, а и преди това, татко често биваше привикван в милицията и разпитван за братския живот в града. Не се страхуваше от нищо. Стоеше спокоен, силен, непоклатим. Веднъж началникът на милицията го запитва: „Как се получава, че вместо вие да се страхувате от нас, ние започваме да ви обичаме? Откъде идва тази сила?" Отговорът бил: „Нашата сила идва от правотата на нашето дело, делото на нашия Учител, от чистотата и почтеността на нашия живот. Ние служим на Истината, стоим на здрави основи и не се боим от нищо." Моят баща, Добри Ганев, беше много специална личност. Това се усещаше от всички около него. Достатъчно беше да погледне някого с дълбоките си сини очи и този човек биваше окрилен и успокоен. Очите му излъчваха любов и братска преданост. Имаше особена сила да вдъхновява хората. Дали вътрешният му живот или негови естествени качества го правеха такъв, но той имаше мощно излъчване. Кротост, благост, търпение, но и силна воля и решителност да завърши всяка работа докрай се изливаха от него. Той беше много изработен човек. Да бъде ученик за него беше награда и същност, смисъл на неговия живот. Любима песен му беше „Вехади", която много хармонираше с неговия характер и чувство. Пееше я тихо и с проникновение. Дори до последните си дни, тежко болен, помолваше моя съпруг, Александър Серафимов, да му я изсвири на цигулка пак и пак, както преди и да усети отново святостта и красотата от музиката на Учителя. Татко си замина на 1 май 1978 година. Беше изпратен от целия Айтос и околия, от братя, приятели, колеги и всеки един, който е бил в допир с неговия светъл дух. В житейския си път моят баща и моята майка особено се допълваха. Царящата хармония и проникването в идейния свят на Високия Идеал създаваха атмосферата на един истински живот в пътя на ученичеството и изработване на характерите в духа на Учението. Те бяха един пример на братство и единство. Навсякъде заедно, дружно те работеха за Делото скромно и упорито и тази вдъхновена дейност се усещаше винаги като музика в нашия дом. Винаги с песен, с молитва, с ентусиазъм - те бяха пробудени и повдигнати хора. Моята майка, Надежда Куртева, е родена на 16 юли 1908 година в град Айтос в семейството на Георги и Бела Куртеви. Бих искала да кажа няколко думи за баба ми Бела. Баба Бела аз не помня, защото беше си заминала преди моето раждане, но и досега звучат думите на мама: „Колко жалко, че не познаваш баба си. Какъв изработен човек беше тя." С благ, уравновесен, силен характер, с изключително нежна душа и сърце, тя беше неуморен работник за Делото на Учителя, рамо до рамо с моя дядо, Георги Куртев. Мама е 7-то дете в семейството, заедно с леля Верка, с която са близначки. Външно те много си приличаха, но по характер бяха различни. Това, което най- много обединяваше всички сестри - Надя, Верка, Донка и Дора Куртеви, беше онзи специален духовен елемент, който те носеха в себе си. Разказвано ми е, че навремето, когато Учителят е посетил дома на Георги Куртев, е казал: „Георги, вие имате много специални деца. Радвайте се!" Мама не даваше много външен израз на нейния богат вътрешен живот но той се усещаше от всички, които я познаваха. Стоеше скромно, Но и с велико достойнство. Понякога биваше неразбирана и огорчавана, но прощаваше на всички и стоеше високо над тези земни взаимоотношения с присъщото й достойнство. Тя имаше особено място в братския живот в Айтос и околия, особено след дядо ми Георги. Като един негласен обединителен център се превърна нашият дом. Приятели отвсякъде идваха за духовен обмен. У нас, на Градината, в Братския салон винаги се чувстваше нейното присъствие. Ще приготви обед или вечеря, ще подбере молитви, ще прочете по вдъхновение пасаж от Евангелието. Тя беше молена понякога от братя и сестри да даде тон за духовна работа. Имаше и особени медиумни състояния, когато приемаше Святи Дух и изричаше важни напътствия и решения за всички присъстващи. Не си спомняше какво точно, после й го казвах, но това беше най-доброто за учениците - глас отвисоко и то многократно проверено. Мама поддържаше връзки с много сестри от София и други градове. Често са гостували по месец и духовната работа, която са свършили, се чувстваше от цялото общество на братството в града. С мекотата на нейния характер, с любовта си, тя сгряваше душите и сърцата на всички, които се нуждаеха от помощ. Те я търсеха от нея и я получаваха. Мама беше светица! Мама беше част от тази епоха! На 11 декември 1995 година моята майка си замина от този свят. На 9 декември след обяд, у дома дойде леля Дора, най-голямата й сестра с чинка ми Недка Милчева. В къщи бяхме аз и медицинската сестра Мария Тошева. Мама беше получила инсулт и беше на легло в тежко състояние, но в пълно съзнание. И някак странно - правеше впечатление, като че ли склеротичните промени, проявили се в последните години, бяха отзвучали. Съзнанието И беше ясно и бистро. Парезата беше левостранна и тя нямаше говорни смущения. Застанахме около леглото на мама, запяхме песни от Учителя. Леля Дора и майка запяха, както преди, на два гласа с техните прекрасни гласове. Ние останалите се оттеглихме малко настрани. Мама даваше тон, лекичко дирижираше с дясната си ръка, а леля Дора, застанала до нея права, подемаше песента. Бяха се пренесли в друг свят. Ние ги гледахме, страхувахме се да не ги смутим и сълзи обливаха лицата ни. Сестра Тошева ми каза: ..Руми, за първи път в живота си присъствувам на подобно нещо." Картината беше действително неописуема. Те пееха с грейнали, озарени лица. леля Дора вглъбена, а мама усмихната, щастлива, като че ли не е болна. Двете рождени сестри - Надя и Дора Куртеви се сбогуваха. Две предани, всеотдайни ученички на Учителя се сбогуваха. Моят брат, Живко Добрев, е роден на 3 ноември 1937 година. Аз съм 9 години по-малка и за мен тогава батко беше моят прекрасен батко. Спомням си, той беше много нежен с мен, свиреше много и много хубаво на цигулка. С родителите ни беше много внимателен, някак особено деликатен. Забелязала съм, че и приятелите от Братството са се отнасяли с необикновена обич и внимание към него. Все пак аз тогава бях на 6 години и не съм можела да разбера всичко от поведението на възрастните. Изведнъж настана едно страшно време! Батко го взеха в болница, всички изпаднаха в ужас, дори дядо ми Георги си спомням с насълзени очи. И за кратко батко си замина! Оказа се късно диагностициран апандисит и след две операции развива перитонит. Това време е останало в съзнанието ми като катастрофа. Всички - и приятели, и учители, и съученици на бати Живко, където се срещнехме в града, плачеха. У дома татко и майка се разболяха от мъка! По-късно, когато самата аз станах гимназистка и понякога срещах негови бивши учители и вече работещи съученици, научих, че брат ми Живко е бил любимец на града. Те казваха: „Батко ти, като че ли беше от друг свят - с такива изваяни черти, нежен, красив, а в същото време стегнат, строен, пъргав." Външността му хармонираше с неговото вътрешно съдържание. Беше изключително поетична натура. Когато говореше, той излъчваше музика и обич и получаваше обич. Беше пример на честност, справедливост, деликатност и финес в отношенията си към всички, Беше един от най-силните ученици в айтоската гимназия. Обичаха го учители, съученици и съграждани. Брат ми, Живко, беше много талантлив цигулар. Аз бях малка, но си спомням, чичо Петър Камбуров (който му предаде Идилията) многократно казваше: „След мен най-вярното изпълнение на Идилията е на Живко. " Много трудно пристъпих към написването на тези спомени за моето семейство. Това време беше истинска „Идилия" за всички нас и вълнението е толкова силно, че често сълзи замъгляват очите ми. Сълзи на благодарност и любов към Учителя, към моя дядо. Георги Куртев, който ни въведе в Учението, в този път на истината; към моите родители и роднини, към нашите прекрасни приятели от Братството, към един живот, който повече не може да се повтори! След като изпратихме в 1995 година майка ми Надя, отидох в София да посетя леля Верка, нейната близначка. Тя беше в недобро здравословно състояние, не беше добре със сърцето, но духът, духът беше същият! Когато ме видя, тя грейна, усмихна се, прегърнахме се и преди да си кажем каквото и да е, запя песен от Учителя. Тя пееше възродена, с толкова въодушевление, имах чувството, че това е същата ми леля. както я познавам от младите й години. Дойде време да тръгвам. Не ми се разделяше. Тя също съжаляваше, че трябва... Казах й: „Лельо, аз пак ще си дойда." А тя ми отговори: „Ех, леля, ти ще дойдеш, но аз ще съм си заминала." И така стана. В продължение на следващата година след мама си заминаха и двете ми любими скъпи лели - Дора и Верка. Споменавайки за моята леля Верка Куртева, бих искала да внеса известна яснота по повод изказване за нея от леля Мика (Мария Тодорова, с която бяхме многоблизки.) В спомените и, отпечатани в „Изгревът", четем: „Имаше на Изгрева една Верка Куртева, която се мотаеше насам-натам." Съжалявам, че трябва да я опровергая, но справедливостта и истината пред паметта налеля ми Верка го налага. Верка Куртева беше изключително духовен човек, вярна и ревностна на Делото на Учителя до жертвоготовност. Тя беше човек с лек, хубав характер. Където и да се появеше, внасяше бодрост и жизнерадост. Каква истинска духовна дълбочина и излъчване идваше от нея! Тя никога не се е мотаела. Същата Верка Куртева заедно с брат Петър Филипов, след арестуването на брат Борис Николов с присъщата и на двамата чистота и жертвоготовност тичаха всяка вечер при Мария Тодорова с продукти и най-важното - за духовна подкрепа в този тежък момент. И една малка подробност, която може би в нашето поколение вече не се знае и помни. Верка Куртева беше най-близката другарка за дълги години с Жорж Радев, още по времето на Учителя. Жорж е един от най-високообразованите и с възможности ученици, надарен математик, с литературни качества и интереси. Верка Куртева напълно хармонирала с него. Музикална, с широки интереси, дар слово, мистична и задълбочена, тя беше по дух и съдържание истински ученик на Школата на Учителя. Винаги, когато пред мен изплува образът на моя дядо, аз си спомням с любов и преклонение за неговата скромна обител и за един живот - подвиг. За живота и дейността на дядо ми Георги Куртев, един от първите ученици на Учителя и за личността му няма да се впускам в подробни описания, защото вече доста е писано от други братя и сестри. Ще споделя само, че около него имаше една аура, специална аура, която се усещаше и след неговото заминаване. Той живя, работи като истински ученик на Учителя и плодовете от неговия живот, отдаден в служба на Великото Дело са налице. Незабравими ще останат и неповторими беседите в айтоския братски салон, посрещането на Нова година, съборните празници на Градината. Когато сутрин рано заставахме на молитва, като че ли цялото небе слизаше при нас. Цареше дълбока, дълбока духовна атмосфера. Душата се изпълва с любов, благодарност, благоговение към Учителя. Лицата на всички братя и сестри са озарени от светлината, която Свещеният Дух изливаше върху нас. А какви прекрасни братя и сестри имахме в Айтоското братство. Какви верни, предани души бяха те към Учителя и неговото Велико Дело. И всичко това се дължеше на живота и дейността на Георги Куртев, който ги бе въвел в това Учение. А когато влизахме на молитва в неговата молитвена стаичка, аз пристъпвах прага с велико благоговение, защото усещах необикновено присъствие в тази малка стая. Всяка ваканция (вече бях студентка в София, дядо ми Георги Куртев си беше заминал от този свят), нямах търпение да посетя градината, да влезна първо там, където той живя. Неговата аура все така силно се усещаше. Това са мигове, моменти на човешката душа. които перото не може да отрази. Само тези, посещавали по това време градината, са имали щастието да усетят присъствието на Духа Господен. Изключително близки, братски отношения свързваха двамата братя Георги Куртев и Боян Боев. Като ученичка всяка ваканция отивах от Айтос в София на Изгрева при моята леля Верка. На тръгване моят дядо изпращаше пратки за брат Боев, като ми казваше: „Виж го, поздрави брат Боев и му кажи, ако има един ангел на земята, това е Боян Боев." Когато си тръгвах обратно за Айтос, брат Боев предаваше материали за дядо ми и казваше: „Румянка (той така ми казваше), предай моите поздрави на твоя дядо и му кажи: Ето, ако има един светец на земята, това е Георги Куртев." Когато над братството надвиснаха тъмните облаци, когато иззеха беседите и изпратиха в затвора брат Борис Николов и Жечо Панайотов, няма да забравя молитвите, които моят дядо отправяше към Небето и Учителя. За Делото, за неговите мили братя (така той ги наричаше), които са в затвора. Той се молеше почти денонощно. Винаги, когато отиваше на молитва в 12,3, 5 часа през нощта, той се измиваше, преобличаше и така заставаше пред лицето на Бога. Ще отминат десетилетия и векове. Ще дойдат нови поколения. И всички ще изпитват свещена благодарност към един истински апостол, един истински ученик, за това, което ни е оставил в наследство. Как трябва да се служи на Великото Дело, как трябва да се прилага Божественото Слово на Учителя! Амин!

6. БЕЛЕЖКИ Когато говорим за братския живот през времето на Школата на Учителя. 1922 -1944 година в провинцията, трябва да споменем, че едно от най-големите братства беше това на град Айтос. То бе свързано с името на Георги Куртев. Беше изминало много време, откакто той си бе заминал през 1961 година, когато, подчинявайки се на една програма, която бяхме създали, за да съберем от неговите пряки наследници всички спомени и възпоменания и документи за техния баща, започнахме последователно да работим с неговите дъщери. Дора Куртева бе една от дъщерите. Френологически и по родова линия тя беше унаследила много физически черти на Георги Куртев. С нея беше приятно да се работи и материалът, който ни бе предоставен, бе в резултат на дългогодишна работа. При всяко пристигане в София при нейната племенница, ние правехме срещи и се опитвахме с магнетофон да запишем някои откъслеци от нейните спомени. Беше трудно, но все пак успяхме да подредим материала и в този обем за нас той е завършен. Ако допълнително ни бъде разказвано още, то също ще бъде включено. Нейните спомени ни дават една картина за мистичния живот и вътрешната работа на Георги Куртев, което липсва при разказа на другите дъщери. За сметка на това, нейния материал е по-малък, но за нас е напълно достатъчен. Беше приятно да се работи с човек, който се отваряше пред нас и изваждаше на показ такива съкровени неща, които са свещени, и към които човек трябва да пристъпва със страх и боязън, да не би да ги опетни или оскверни. Надка Боева е внучката на Георги Куртев и дъщеря на Цветанка, една от дъщерите на Георги. Тя откликна с удоволствие на нашата покана и ние можахме в няколко срещи да запишем на живо всичко онова, което тя можеше да възстанови като спомени. Ние ги прехвърлихме на пишуща машина и когато решихме, че трябва да ги изгладим и леко да ги редактираме, понеже това беше говорна и разказвателна реч, то ние се спряхме. Нещо у нас ни спря да не посягаме и осакатяваме свещени неща. Затова ние решихме да ги предадем така, както са разказани. Разказът е жив, верен и точен. Чрез него ние се свързваме в оная верига, откъдето произтича и тече този вътрешен живот, който е движил Айтоското Братство и лично Георги Куртев. Ако се обработи литературно, той би загубил силата си и онзи, който би го четял, не би могъл да се свърже с онази епоха, защото всяка дума и всяка реч имат сила, когато се движат и когато са поставени в строго определен ред от онова вътрешно начало, което движи словото у човека. Когато Надка Боева разказваше, тя мислено се закачваше за онази мистична верига и разказът й придобиваше жива реч и от него излизаше живот, а този живот бе животът, който движеше айтоското братство и лично Георги Куртев. Животът е един и същ, но различни са съсъдите, в които са вмества и различни са формите, чрез които се изразява. Затова разказът на Дора Куртева е строго специфичен и точен и затова е така мистичен. Затова разказът на Надка Боева е така жив и ни свързва с първоизточника на нейните спомени. Вергилий Кръстев. Марийка Марашлиева.

4. ПО-ИЗВЕСТНИ ЛИЧНОСТИ В АЙТОСКОТО БРАТСТВО БРАТ ВЕЛЧО ИВАНОВ МИЛЕВСКИ Той беше истински достоен ученик на Школата на Учителя По природа беше скромен и мълчалив, природно-интелигентен. От рано беше приел идеите на Учителя и си беше открил шивачница с надслов „Братство". Така беше известен в града. Заради благия си характер и вежливото си отношение, всички го обичаха. Но най- голяма заслуга имаше в братския живот като цигулар. Беше самоук. Употребяваше големи усилия, за да се научи. Той свиреше в Братския салон песните на Учителя с голямо желание и успяваше. Братята и сестрите му се радваха, защото чрез него можеха да научават песните. Свиреше и на Братската градина, особено Паневритмията. Там за първи път хората играеха по музиката на Паневритмията, свирена от брат Велчо. Картината беше впечатляваща! Музиката звучеше несигурно, но братята и сестрите от селата се радваха, че могат да играят и се учат на Паневритмия. Така брат Велчо беше насърчен и все повече и повече успя да се затвърди като цигулар на Айтоското братство. Винаги го канеха на братски срещи в града, особено когато трябваше да се заучават новите песни, които се даваха тогава от Учителя. Понеже беше много предан и изпълнителен на идеите на Учителя, след заминаването на брат Георги Куртев от земята, той, Велчо, го замести. Като ръководител на Братството в Айтос, той направи някои подобрения, особено на братската градина. Най-голямата добрина беше, че успя в ония години да прокара електричество, благодарение на което до днес се ползват. В братския живот, в град Айтос той ще бъде запомнен като единствения цигулар. Цялото му семейство споделяше неговите идеи, жена му, майка и дъщеря му, Верка. Брат Велчо живя достоен живот като човек на Бялото Братство и достойно си замина с молитва на уста. Светлина по пътя му! КРУМ ИЛИЕВ Той беше колоритна личност. По външен вид беше прегърбен, ходеше приведен, главата му беше почти гола и будеше лека усмивка - но той си тежеше на мястото. Беше неженен. Нямаше семейство и често ходеше на гости у братските семейства. По професия беше общински чиновник. Най-голямата му заслуга в братския живот беше да чете беседите в неделя и сряда в малкия салон в града. Четеше ги с голямо вдъхновение от Духа Божи. Срещите с него винаги са били непринудени. Излъчваше една природна интелигентност. Имаше чувство за хумор, поради което винаги беше желан гост. Създаваше приятно настроение. Цитираше беседите на Учителя и поучително ги тълкуваше. Приятна личност беше. Ползваше се с голяма обич сред приятелите и всички го обичаха. Почти всяка неделя ходеше на градината. Виждахме го усамотен някъде да се моли. Мила картина беше. За съжаление, замина си рано от този свят, но остави светъл спомен след себе си. Дано там, отвъд, е намерил заслуженото си място. Амин! ИРИНКА СЛАВОВА В ония далечни години - около 1949 година, на градината живееше едно братско семейство - Слави Тодоров, дошли от село Габерово, жена му Комна и дъщеря им Иринка. Те бяха скромни и тихи хора, научени на всякакъв труд. Работеха усърдно и най-важното - с любов. Тогова с тях на градината живееше и Георги Куртев и много добре се разбираха, Двамата - бай Слави и жена му, Комна, не бяха много млади и си заминаха скоро след като бяха дошли. Остана Иринка, дъщеря им, която също не беше в първа младост, но имаше много добродетели. Иринка беше неомъжена, трудолюбива, отзивчива и винаги в услуга на всички, пожертвувателна, готова себе си да лиши от нещо в полза на другите. Тя беше истинска ученичка на Учителя. Четеше беседи, молеше се и имаше бистър ум. Този отшелнически живот, който водеше, я правеше още по-съвършена. Никога не се оплакваше, от нищо не роптаеше. Такова великодушие рядко се срещаше. Тя беше подобно на онези средновековни монахини, които си бяха отдали живота в служене на Бога. Тя живя един чист и свят дълъг живот на градината, както се казва в песента „Слуга на Бога". До последния си дъх тя все сама си е обслужвала, не е допуснала да бъде в тежест на никой. Заминала си е от този свят съвсем тихо и кротко. Тя си беше изработила, проправила пътя към небето. Тя живя на градината в най-тежките години и чрез саможертва спаси душата си. Тя беше една светица! Амин! ДОРА КУРТЕВА Тя е третата дъщеря на Георги Куртев и най-дълго живяла в сравнение с другите си сестри. Израснала в духовно семейство и до края на живота си беше предана на идеите на Учителя и продължаваше делото на баща си, Георги Куртев. Тя беше самотна жена, на млади години се беше омъжила и развела и от тогава до края на живота си живя на градината с Иринка Славова. Тя общуваше с много хора, които идваха на градината за братските срещи. Беше великодушна, отзивчива, търпелива, с голямо търпение и съзнание понасяше несгодите на живота. Много се молеше, лекуваше се с молитва. Когато пътува за някъде, винаги беше във връзка с Бога. Така тя измоли и своето заминаване от този свят. Тя съблече старата си дреха на земята и замина отвъд - Вечността. Тя си беше приготвила духовното тяло и като птица отлетя в небесните селения. Остава само споменът за нея. С нея си отиде цяла една епоха с един духовен и деен живот, посочен от Великия Учител. Светлина по пътя й! Забележка на Редактора: Дора Куртева ме охрабри и поддържаше в онези трудни дни, когато подготвях предстоящия сборник „Георги Куртев - животопис", излязъл през 1991 година. Противодействията, които срещнах, бяха непосилни. Споделях с нея и тя живееше през зимата при Надка Боева в София, разказвах за спънките, които срещах, а тя се усмихваше и казваше: „Ще успееш." Наистина успях, но бе платено с голяма цена: със сили, с време, с пари, които не се възвърнаха. Но важното е, че успяхме! ВЕРКА Г. КУРТЕВА Тя си замина през 1997 година в София - последна от всичките деца на Георги Куртев. Живееше от млада на Изгрева и е свидетел на почти всички събития там. Беше много вярна и предана на Учението на Учителя. Учеше и работеше. Вземаше участие в музикалния живот на Изгрева - пееше в братския хор и свиреше на китара в оркестъра на Паневритмията. В началото Учителят сам я поканил, като й подал сам китарата. Тя е една от първите китаристки на Изгрева. Свирела е там, докато Учителят е бил на земята. Като човек - душа беше много добра, услужлива, отзивчива, пожертвователна. Най-много обичаше баща си. „Тате, ела бе" - често извикваше. До последния момент от живота си държеше връзка с Учителя. ВНУЦИТЕ Сега неговите деца - дъщерите и синът му си заминаха от този свят. Останаха голям брой негови внуци, правнуци, от които внуци са: Христо К. Карабаджаков - син на Цветанка. Надка Боева - дъщеря на Цветанка Куртева. Цветанка и Белина Куртеви - дъщери на Вълко Куртев /син/. Лили Г. Събева - дъщеря на Донка Куртева. Румяна Д. Ганева - дъщеря на Надка Куртева. Има и правнуци и праправнуци, все запознати с Учителя и ще бъдат приемници и продължители на Новото Учение. СВЕТЛИ ДУШИ В АЙТОС В Айтоското Братство в ония години има много светли души, които ги ръководеше Духът Господен и работеха всеотдайно за Новото Учение на Учителя. Такива бяха старите братя: 1. Вълко Пенев - ръководител на Братството след брат В. Милевски. 2. Добри Ганев - ръководител на Братството след Вълко Милевски. Изключително добър човек, блага душа. В техния дом, на тяхната трапеза винаги имаше хора. 3. Слави и Петко Милевски - цялото им семейство. 4. Марийка и Спаска Милевски - цялото им семейство. 5. Калиопа и Желязка Габровски - двете сестри и дъщеря им Любка, които старателно се подвизаваха и прилагаха идеите, и живееха до края на живота си с тях. Винаги, когато е идвал Учителят в Айтос, е преспивал в техния дом. 6. Цялото семейство Георги Куртеви - всички са заквасени с идеите на Учителя, както семейството му, така и правнуците му. 7. Баба Недка Милчева - една от най-старите сестри, която продължава да работи за делото Божие. 8. Марко Христов - един от старите братя в града, който е скромен свидетел на братския живот в град Айтос. Той дълги години беше ръководител и с благия си характер умееше да движи братските въпроси. Нека Бог му дава живот и здраве. ДИМО ДЖЕДЖЕВ Освен в град Айтос в ония години имаше много братя и сестри в селата и околията. Това бяха хора, които се подвизаваха с идеите на Учителя. Те с благоговение и умиление се събираха и пееха песните му. Особено интензивен живот протичаше в село Тополица. Там живееше и работеше за Божието дело брат Димо Джеджев. По външен вид беше висок, хубав, строен човек, със светло лице и сини очи. Ходеше с бозави шаечни дрехи. Ръцете му бяха загрубели от земеделска работа. Незабравим образ беше. Като дойдеше и седне нейде все накрая, все мълчеше. И гледаше с отправени очи нагоре, като че ли се молеше, вместо да говори. Беше много стеснителен, но не отстъпваше от своите принципи. При направата на чешмата с минералната вода в селото, той беше неуморен. Това там беше една грандиозна работа на Братството и в цялата околия. Тогава идваха много братя и сестри от София и другаде, за да се порадват на това уникално творение, което направи нашият вдъхновен брат Борис Николов от София. Като ръководител на братската група в селото, бай Димо остави една блестяща традиция - всяка година на Никулден да се събират на братска среща. Незабравими бяха тези срещи! И досега се правят там такива срещи с много песни и молитви до зори. Това остави бай Димо. Той си замина отдавна от този свят, но споменът за него остава дълбоко в сърцата на братята и сестрите и до днес. Бъди благословен, бай Димо! ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ Накрая искам да изразя голямата си благодарност и хвала към този светъл дух, от който е ръководен нашият брат Вергилий Кръстев. Той, подобно на Дантевия Вергилий ни въведе в преизподнята на Изгрева и така през пътя на годините ни запозна с всевъзможни образи и събития, от които всеки сам може да си направи изводи. Казвам преизподнята, защото в тази история се срещат различни хора, живяли по времето на Великия Учител, като едни от тях са го познали с падане и ставане, а други не са го познали. Чрез техните разкази ние научаваме и разбираме колко трудно е било тогава. А там, Изгревът е била такава преизподня, от която има какво да научим. Бъдещите поколения иде си кажат думата за тази своебразна история и ще я оценят достойно. Нека Бог да възнагради брат Вергилий Кръстев. Поклон! Надка Боева

НАДКА БОЕВА 1. ГЕОРГИ КУРТЕВ В СПОМЕНИТЕ НА ВНУЧКАТА МУ НАДКА БОЕВА За дядо ми си спомням винаги с голяма любов. Най-светлите ми спомени са свързани с него, в детските ми години, в неговата къща. До завършване на средното ми образование съм живяла непосредствено до него. Много ни обичаше. Имаше желание да ни изучи и не жалеше сили и средства за това. Спомням си с каква обич той пое задължението да ни издържа в София, заедно с мен и брат ми, който завърши медицина и стана главен лекар в Бургас, а аз - българска филология - учителка. Така дядо много ни се радваше, че сме успели и най-вече че се изпълни неговото голямо и съкровено желание. Това беше негов завет и ние бяхме длъжни да го изпълним. А през какви перипетии на живота минахме, само ние си знаем. Докато учихме, ние живеехме в София, на Изгрева. Тогава Учителят си беше вече заминал. Независимо от това, ние ходехме на беседи, играехме Паневритмия, срещахме се с много братя и сестри, запознахме се с много хора, които също познаваха дядо ми и винаги с любов говореха за него. Всичко това беше едно удовлетворение за нас и голяма радост, че имахме такъв дядо. Той беше благ човек, блага душа. Когато стоиш до него, чувствуваш някаква лекота, някакво особено излъчване имаше, атмосферата около него беше приятна и на душата весело и чисто. Спомням си и до днес неговия светъл образ. Той имаше синьо-електрикови очи със златисти точици по тях. Погледът му беше много мил, гледаше на живота светло и открито, толкова мил човек беше, че от умиление не може да не го прегърнеш, да не се допреш до него, даваше сила, импулс за живота. Много го обичахме. Макар и да не е имал високо образование, той знаеше много, четеше много, предимно беседите и окултна литература, които са му давали голяма духовна култура. Като малка му се чудех откъде знае толкова неща, а после разбрах каква светлина са му давали беседите. Дядо ми често разказваше за себе си, за детските си години. Той е роден през 1870 година в Айтос, в много бедно семейство. В училище се е учил много добре, още от учителя си научавал и запомнял уроците. Казваше: „Аз нямах учебници, както вие сега имате. Ходехме босички на училище." По- богатите деца са го канили в домовете си, да им помага на уроците и домашните. И като награда родителите им са го гощавали богато, понеже виждали, че е беден, но способен. Друг път разказваше нещо, което ми е правило голямо впечатление. Като поотраснал още малко, през лятото работел като чираче в едно кафене. Горкото дете, то трябвало да носи тежки тенекии, пълни с вода от Лъджата /чешма/. „Те бяха тежки, краката ми се преплитаха, но носех, само за да получа някой лев." Често съм плакала, като разказваше за това, за мизерното детство. Много обичаше да разказва за приемането му във фелдшерските курсове като войник. И пак му помогнала голямата памет и интересът към знание; как е станал медицински фелдшер, как е работил и какви успехи е имал. И наистина той беше голям хуманист. Обичаше професията си и лекуваше с душа и сърце. След като завършил военната си служба, назначен е в Айтос за фелдшер и такъв е останал до края на живота си. Беше много обичан от хората, много го търсеха и предпочитаха. Освен това, че беше търсен за поставяне на инжекции, но беше и много сладкодумен и се обръщаха към него да им говори, да ги успокоява и напътства. Той имаше много лека ръка, просто като си сложи ръката и успокояваше болния. Аз самата много често боледувах и като си сложи ръката на болното място, особено на челото ми - оздравявах. Слагал ми е вендузи, компреси, лапи. И с умиление си спомням като си сложи ръчицата върху мен, ми отнемаше болката. Това беше една от най-големите му добрини към всички болни. Дядо ми си е бил по начало религиозен. Когато се оженили с баба ми, той е посещавал църквата и там са пеели. Правеше ми впечатление, че той знаеше много църковни песни. Пееше ги по някой път в къщи. В Айтос се запознал с ясновидката Кортеза и по-после с Учителя. Учителят идвал веднъж в Айтос и след това втори път, когато го пратили у дядо ми, където пренощувал. Вечерта сложили на масата месо за вечеря, но Учителят казал, че не яде месо. Дотогава дядо ми нищо не е знаел за вегетарианството. Тогава прибрали месото от софрата и сложили пържени яйца. Оттогава - казваше дядо ми - аз не вкусих месо. След това дядо се подвизава в Учението на Учителя. Редовно посещавал съборите в Търново, за което често говореше. Така например разказваше един обикновен случай, който ми е правил силно впечатление като дете. Като били на събора в Търново, Учителят бил на горния етаж в една стая. Отворил прозореца и пуснал внимателно една мишка, която била хваната в един капан. Има и други спомени, които аз не помня. Спомням си само, че когато майка ми умира, той бил на събор в Търново с баба ми. Получила се телеграма и дядо ми попитал Учителя как да постъпи. Учителят казал само баба ми да отиде на погребението, а дядо ми да остане. И така направили. По-късно започнали в Айтос да се събират на групички, все пеели. Постепенно числото им ставало все по-голямо и когато един от братята, Божил, получил в наследство една къща, за да има повече място, съборили стената между двете стаи и така се получил един голям салон, в който и до днес се събират айтозлии. Божил оставил за себе си една стая, но и той и жена му скоро починали, като оставили две дъщери, едната от които. Любка, е осиновена от братско семейство и живее сега в Пловдив. Та ние с Любка се познаваме още от деца, от Айтос. Къщата на Любкини беше в същия двор, където беше салона. В Айтос хората бяха много ентусиазирани. Как хубаво пееха песните на Учителя! Когато идваше някой от София, заучаваха от него дадената от Учителя песен и си я пееха, като я повтаряха много пъти. В Айтос са идвали от София: брат Епитропов, Минчо Сотиров, Симеон Симеонов, Андро Лулчев, Атанас Николов, Михаил Стоицев и др. Беше дошъл и един друг човек, той беше грък, не му помня името, френолог беше. Гледаше ме, гледаше ми главата и ми каза, че ще стана „философка" или литераторка. И като казваше тъй, аз си мислех: „Как ще стана аз литераторка?" Не съм мислила тогава, че ще уча нещо подобно, на 5-6 години съм била. И действително позна, аз станах литераторка. Много интересно ми беше, когато дядо ми разказваше за Балканската война, в която е участвувал като фелдшер. Тогава е лекувал болни от холера. Според указанията на лекарите трябвало да дава на войниците определен брой капки йод. Обаче дядо ми увеличил дозата произволно и наистина, докато работел там, нямало смъртни случаи. Един лекар го запитал: „Абе ти, Георге, по колко капки им даваш?" Дядо отговорил: „Повече, отколкото е определено." Лекарят отговорил: „Абе ти имаш ли акъл, ти си слагаш главата в торбата." - „Да - отговорил дядо ми - аз отговарям за болните. Има ли умрели - няма." Така той ограничил заразата и смъртността. „Когато лекарите минаваха покрай леглата на болните, си прибираха престилките, да не се допрат до тях, за да не се заразят. Аз минавах спокойно край леглата и всички войници ме обичаха." По едно време трябвало да отстъпват. Наложило се на оздравелите войници да се подписват билетите, за да могат да си тръгнат. Всички лекари обаче се разбягали, не ги интересували болните и го оставили сам, като му казали: „Ти се разправяй с болницата и с болните." - „И аз на своя глава подписвам билетите им, пускам ги и те си отиват." След това по тоя случай го похвалили началниците му и му дали 20 дни отпуска. Това е, което си спомням от разказа на дядо. Като отишъл при Учителя в София, той му разказал през какви перипетии е минал. Веднъж, като се връщал от фронта, минал през София, Решил да се отбие при един наш брат, да го види. По това време нямало хляб и хората често пъти гладували. Майката на това семейство по цял ден се молела на Бога за хляб. А дядо ми, като отивал си рекъл: „Чакай да им занеса поне един хляб," И дъщерята, като го видяла с хляба, казала на майка си: „Майко, твоят Господ донесе хляба." През войната дядо ми е служил заедно с брат Боев. Тогава брат Боев служил като аптекар. Чувала съм, че брат Боев по-трудно е приел Учението на Учителя. Веднъж, когато Боев бил болен, дядо ми му казал: „Да ти сваря чай" или „Свари си чай." - „Не, не, не искам чай, ще ми мине", отговорил брат Боев. - „Обаче връщам се аз - казва дядо ми - и чувам, Боян пие чай и си говори: Не щеш чай, не щеш чай, видя ли! А аз се правя, че не чувам и го оставям да си изпие чая." Има ги на снимка двамата, много хубави, като млади. А сега нещо друго. Дядо ми още като млад е останал без зъби и не можел да яде твърди храни, и все избирал средичката от хляба или пък попарки. Една вечер, пак по време на войната, някъде, където трябвало да спят, те нямали мек хляб. Хлябът им бил много сух. Наблизо имало река. Той отишъл до реката, гребнал една купа вода и си сложил сухия хляб да омекне, за да го яде по-късно. Обаче станало така, че донесли пресен хляб в това време и те се нахранили. „Сутринта - казва дядо ми, като ставам, гледам хляба в купата червен." А то какво било. Там от боевете текла много кръв в реката и водата станала червена. И той си казал: „Добре, че не съм ял от хляба." Та такива случаи разказваше дядо ми. От млади години дядо ми си е посветил живота на делото на Учителя и много стриктно изпълняваха всичко с баба ми. Но най-важното, което мога да кажа за него, ама най-важното е, че той много се молеше. Много време отделяше за молитви. Сутрин винаги рано ставаше. Винаги правеше молитва за всяко начинание. На обед като се храни, вечер, когато ще вечеряме. Изобщо много предан беше. Сега за една задача ще разкажа. В София Учителят дал задача да се отиде на Витоша. Аз бях малка тогава и не си спомням точно как е било. Но в Айтос имали задача да отидат на Петровия връх. Така се нарича една местност. Всеки ще си носи малко храна и вода и като отидат към върха ще запалят огън и ще си направят чай. Казано е: Всеки ще върви сам. без да говори с някого, на разстояние един от друг. Всички били в салона в Айтос и на всеки 5 минути трябвало да тръгва по един човек във връзка със задачата. Добре, но някои се настигат. Тия, които знаят, че не трябва да говорят, са изпълнявали, но други пък ги е страх, понеже тръгват рано, в тъмно. И разправяше дядо ми, че се настигали и си говорели. Имаше една баба Петруша, тя вървяла по пътя и си пеела от страх. А то не трябвало нито да се пее, нито да се говори, а да се молят. Други пък ги залаяли кучета и от страх се отзовали в гробищата. Та имало такива куриозни случаи, но все пак, който е могъл, правилно си е изпълнил задачата. Отишли на върха, независимо от това какво им се е случило по пътя, запалили огън и си направили чай. Тия, които си изпълнили правилно задачата, изпитвали голяма радост и удовлетворение. Такова оживление беше, казваше дядо ми, че всички бяха доволни и радостни. Много мили и изпълнителни бяха хората от Братството в Айтос. Имаше една баба Кальопа. колко бе добричка! Идваше у дома, а пък беше много бедна. Баба ми много я покровителствуваше. Много й помагаше. Почти през ден, през два идваше у дома на обед. Все я канеха. Мъжът й не я разбираше. Караше я да яде и да му готви месо. Изобщо от тяхното поколение имаше много добри хора. Те бяха много верни, много предани на Учителя. Още от началото, когато Учителят идвал в Айтос, определил дядо ми за ръководител на Братството. Дядо ми е бил винаги скромен, както казва и леля ми, и не искал да го считат за някакво първенство. Той си ръководил работата в Братството, но беседите даваше да чете брат Крум. Той четеше беседите, а дядо ми ръководеше молитвите и изпълняваше нарядите. А пък какви молитви казваше! Негови, със свои думи, толкова прочувствени, че втори човек от Братството не съм чувала така да се моли. Това го подчертавам. Не съм чувала друг човек така да се моли, като него. Той се молеше от душа и сърце и който го слушаше се просълзяваше, толкова трогателни молитви правеше! Веднъж бях на Братската градина за няколко дни при него. Аз спях горе в салона, а той - в стаята до него. Всяка вечер той ставаше в три часа да се моли и аз го чувах как се измива, облича белите си дрехи и отива в малката стаичка. Там се молеше и пееше. Няма да забравя как хубаво пееше тогава, в ранната утрин. Аз, която много трудно можех да стана, се събудих и заслушах в пеенето му, но той като че ли не пееше, а хиляди ангели пееха с него. Това беше незабравим хор от сладкогласни ангели, пеещи и молещи се в небесата. Това ме порази. Разказах му после за това, а той ми отговори: „Ставай и ти, и ще видиш и чуеш още много." Когато почина баба ми, той правеше много молитви. Пък и какви думи казваше за нейната душа! Много големи молитви правеше. Аз мисля, че тези молитви му повдигнаха духа и че той благодарение на тия молитви имаше усещане, имаше виждане, правеше връзка с Небето, но никога не се изявяваше. Не казваше: „Това видях" или „това чух'. Никога не го казваше, но чувствувахме, че когато правеше молитва, не беше той. Имаше един такъв случай: Молитва в молитва. Когато той се молел в 2-3 часа посред нощ, чува друга молитва на жена, която се молела и казвала: „Аллах, аз съм бедна. Нямам хляб, нямам пари. Помогни ми!" Жената била туркиня и се молела на турски. Но дядо ми разбирал турски и в тоя момент си прекъсва молитвата, облича се и тръгва, намира тази къща ли, колиба ли, на края на града и я заварва, че още се моли. Почукал той на вратата, влязъл, оставил й пари и казал; „Аллах ти праща тия пари." И се върнал. Много съм се чудила как той е чул и как той е намерил тая жена! Той имаше много връзки с турци, които много го обичаха. Живял дълги години в едно турско село, където е бил секретар-бирник. Знаеше много хубаво турски и пееше една хубава турска песен и ни я превеждаше на български, но аз съм я забравила. А как се празнуваха Петровден и съборите! Те се празнуваха много тържествено. Това бяха празници, които се очакваха с нетърпение. Всичко ставаше на градината. Хората идваха от селата от вечер. Няма да забравя, като станехме сутрин, виждахме много каруци. Тогава нямаше както сега автомобили. Всички идваха с каруци и ние виждахме коли, коне и хора под дърветата в градината. Тия хора бяха простички, скромни. Идваха с по-новите си дрешки и с по една черга. Полегнат, поспят през нощта и сутринта ставаха рано, мълчаливи, всички на молитва. Това беше толкова мило, толкова хубаво, като че ли бяха ангели. Спомням си един бай Димо от Тополица. За него си заслужава да кажа нещо. Той беше толкова предан на Братството човек. Може би и не знаеше да пише даже, но тъй хубаво се молеше! Като се молеше, така си издигаше главата нагоре, като че виждаше Господа в Небесата и всичките ангели! Такава хубава душа беше. Беше много трудолюбив. Винаги ми е правило впечатление големите му и груби ръце, но достойни за уважение. Работеше на нивата с много любов и сили и даваше много духовни енергии за Братството. А той много обичаше дядо ми и много често идваше у дома. И като дете много съм си мислила какво разговаряха с него, когато бай Димо беше толкова мълчалив човек. А дядо ми казваше: „О, вие не знаете каква богата душа е той." И наистина имаше много доказателства за това. Никога няма да го забравя! Освен бай Димо имаше и един бай Панайот. Имаше и един бай Митю, който е още жив и свири на цигулка на Паневритмията по време на съборите. Имаше и много други, които бяха от Тополица и от далечните села. Идваха и едни хубави жени, пребрадени, с хубави селски носии, с шарени престилки. Интересна и живописна картина представляваха, когато всички се нареждаха на молитва. И гледаш как се молят, как пеят, как хубаво звучаха песните на Учителя сутрин рано преди изгрев слънце, като ангели, слезли от небето. Това бяха незабравими празници. А след като се изпълни наряда, те пееха по цял ден. А пък любимият чичо Крум, който четеше беседите, беше много сладкодумен. Около него се събираха много хора и все им говореше. И така се създаваше много хубава, топла атмосфера през всичкото време. И така по цял ден в песни и молитви минаваше времето. Сега разбирам колко са били предани на делото на Учителя. Тогава всички се хранехме отвън, пред къщата. Постилаха едни такива дълги месали, трапезите заемаха едно голямо пространство. Готвеше се в големи казани и оттам се сипваше на всеки в чиния и така минаваше обедът в песни и интересни разговори. Носеха много бонбони и черпеха. Така минаваше весело денят. Някои разказваха свои случки и преживявания и спомени с Учителя. Спомням си, например, една жена от село Карагеоргиево, която ми е разказвала, че имали една нива, която продали и парите разделили с няколко души, за да отидат на събор в София, за да видят Учителя. Те много жадували да видят и чуят Учителя. Въодушевлението на братската градина беше голямо. Хората бяха простички, скромни, искрени. Празниците и съборите бяха за тях единствено духовно общуване с приятелите. Те с нетърпение чакаха да дойдат тия празници и общо да се помолят. Дядо ми, освен че изпълняваше нарядите, които се изпращаха от София, но той правеше и други молитви, свои. Тези негови молитви никъде не са записани и никой не може да ги повтори. Те бяха най-различни и много вдъхновени и пренасяха присъствуващите някъде в небесата, и всички придобиваха вдъхновение, просветление, вътрешна радост, пълнота и всички си отиваха изпълнени с вяра и упование. А когато ги изпращаха, какви песни се пееха! Всички вървяхме надолу към чешмата и тия, които остават, заставаха като в шпалир да изпращат гостите и пееха песни. Особено „Братство, единство", докато се изгубят приятелите от погледа им. Отиваше си един ден, прекаран като че ли в рая на земята. Душите ни преливаха от радост, обич, доброта и красота, чистота и искреност. Споменът от прекараните часове с приятелите оставаше завинаги в съзнанието ни. Съборите траяха три дни. Тогава идваха най-много гости на градината. Идваха от околията на Айтос, от София и от други градове. От по-възрастните братя бяха Минчо Сотиров, Михаил Стоицев, Петър Камбуров, Васка Камбурова, Веса Несторова, Георги Томалевски, Боян Боев и др. Особено Петър Камбуров, свиреше на цигулка и внасяше особена хармония и всички го обичаха, особено дядо ми винаги го очакваше с нетърпение. Относно разговорите му с братята. Откакто го помня, при дядо ми идваха много хора. Професията му беше такава, че го търсеха не само като фелдшер, но и като съветник. След пенсионирването си той живееше на градината и много хора отиваха специално при него да разговарят. Той имаше интуиция и хората казваха, че той им предсказвал какво ще стане за много неща. И често обичаше да казва: „Господ каквото отреди, така ще бъде." Много пъти повтаряше тия думи. А за далечното бъдеще той казваше: „Вие ще го видите това време, то ще дойде. Вие ще го преживеете това време." И наистина много неща, които казваше, излизаха верни. Дядо ми беше много любознателен. Той четеше не само беседите. Той четеше вестници и други книги. Когато следвах и учех, той влизаше в стаята ми, вземаше от книгите ми и четеше. Питаше ме, после даже ме изпитваше върху това, което той беше прочел. Правеше ми впечатление, че не пропускаше никоя моя книга. Интересуваше се каква е и за какво се разправя. Вземаше я, разлистваше я и пак я оставяше. Все ме питаше докъде съм стигнала. Той не беше едностранчив в интересите си. Интересуваше се от наука, обичаше да говори за Айнщайн. Аз за първи път чух от него да говори за този велик учен. Той говореше за Толстой, за великите композитори, за които е чел в беседите и какво е казал Учителят за тях. Още в детството си съм чувала тия имена от дядо и после в живота си съм ги преоценявала какво представляват. Отношението му към близките. Той имаше „милозливо", както казваше, отношение към близките си. С милост се отнасяше и тази дума често я употребяваше. Обичаше всички мои лели - неговите дъщери, които са били седем на брой. Имал е особени грижи към тях. Най-голямата му дъщеря, моята майка, е починала много рано. през 1925 година и въпреки това той е преживял тази скръб, която засилва вярата му в Бога. Всички те са приели Учението на Учителя от него и са предани на Учителя. Като ги възпитавал в тоя дух, той е обръщал много малко внимание на преходните неща в живота. Понеже се е родил в турско време, отнасяше се с по-малко внимание към външните неща. Например, по отношение на облеклото, на нравите на времето. Обаче с течение на годините той е виждал как се променя животът. Той естествено не можел да стои на едно и също място и се е променил много. Отношението към баба ми. Те се обичаха много и добре се гледаха двамата. Тя му готвеше хубаво. По природа тя беше по-затворена и вглъбена в себе си, и сдържана. Много мила картина представляваха двамата сутрин през лятото. След молитвата си закусваха и излизаха навън на двора сред цветята и си пиеха кафето, седнали на малките столчета. А аз нали все късно ставах, виждах вече празните чаши, оставени до саксиите и си мислех; „Пак закъснях, изтървах златния миг." В къщи те живееха скромно. Покъщина много малко имаха. Имаха, което е най- необходимото Той считаше за лукс да се купи за в къщи някаква мебел. Аз си го обяснявам с времето, в което е живял. Баба ми беше от по-добро семейство, по- имотно. Тя разбирала кое е по-добро и кое по-лошо, и затова често е водела война, за да купи нещо в къщи. Тя, горката, не можа да живее дълго. Като беше болна, той много се грижеше за нея. Цяла година и повече тя беше на легло. Така премина животът й и най-сетне почина. С нея добре преживяха, имаха хубав живот. По- късно той отиде да живее на градината. След много години и след построяване на салона на Изгрева, по инициатива на леля Дора, дядо ми се съгласява да построят къща на Изгрева и дава малко пари. Леля също дава своите спестявания. И така тази къщичка дълго време преживя на Изгрева, като приютяваше много хора и от Айтос. Макар че живееше на градината, той почти всеки ден идваше в града при нас. Не можеше да свикне без домашната обстановка и без контакта с нас. Имаше си каручка с магаренце и така си пътуваше всеки ден с нея. Спомням си веднъж, като дойде от градината, спря каручката под прозореца, аз го отворих и той ми се усмихна многозначително, светло. Разбрах, че иска нещо да ми каже и зачаках. В същия момент виждам ръката му протегната към мен с един особен жест и държи една красива ябълка, ама като че ли не беше ябълка, а едно малко слънце, което свети, блести, залива със светлина, любов. Никога няма да забравя този жест и тази усмивка. Мисля, че тогава той ме дари с най-голямата си любов към мен и оттогава нишката на неговата любов не е прекъсвала. И сега, през целия си живот аз го усещам. Винаги е в моите мисли и душа. Всеки ден, когато имам нужда от съвет, аз заставам пред неговия портрет и си говоря с него и получавам отговор от него, и не само от него. И чрез други признаци ми отговаря. За мен връзката ми с него не е от сега. Не случайно ми е дядо. С него аз никога няма да се отделя и чакам този момент, отново да се срещнем. Веднъж, като отидох на градината при него, той доста развълнувано ми разказа, че магарето му умряло, но така разказваше за него, като за човек - брат. „Изкопахме един трап, там, на края на лозето и го заровихме. Преди да го заровим, направих му молитва, като му казах: Благодаря ти, братко, ти толкова години ми служи, почивай сега в мир. Пожелавам ти в другия живот да дойдеш вече човек. Така го изпратих." Погледнах, очите му бяха навлажнени. Такава беше неговата душа. И аз мисля, че този негов брат ще го потърси пак да го срещне. Той знаеше, че Бог живее във всяко живо същество. До последните си дни от живота той прекара на градината и там почина. Най- важното беше, че той посади великото Учение на Учителя у нас и неговите последователи от Айтос.

ДОРА КУРТЕВА (1900 - 1997 г.) МОЯТ БАЩА, ГЕОРГИ КУРТЕВ Баща ни, Георги Куртев, имаше многолюдно семейство; пет дъщери и един син. Една от дъщерите бях аз, Дора Куртева. Част от моите спомени се дължат на разказите на моя баща, а друга част - на моите лични наблюдения в семейството, в което живеех. Когато съм била малка, според разказа на баща ми, Учителят бил започнал да държи сказки по френология из градовете. Веднъж баща ми получава едно писмо от Димитър Македонски, който е рожден брат на Тодор Стоименов от София. Писал на баща ми следното: „Георге, г-н Дънов ще дойде в Айтос и ще държи сказка по френология. Непременно да посетиш сказката." - „И - казва тати - аз посетих сказката, запознах се с Учителя и го поканих на гости." Отначало Учителят казал: „Не, аз съм на хотел." Обаче баща ми му казал: „Г-н Дънов, за благословение заповядайте на обяд." И той казал: „Добре." И наистина той дойде, сложихме масата, каквото имахме за ядене. Седна той, точно насреща на масата така, че от двете страни на Учителя бяха баща ми и майка ми, а ние, децата, на една малка софричка долу сме наредени на храна. По онова време децата се хранеха отделно от възрастните на малка софричка. А аз още от малка обичам да заглеждам хората. Независимо какъв е, дали е беден, богат, циганин или просяк, обичам да оглеждам хората. И така, аз се оказах на малката софричка, седнала точно срещу него и се случи така, че го гледам направо в очите. Учителят също ме гледа, после огледа всичките деца и направи някои изказвания. За най-голямата ми сестра, Цветанка, каза, че тя има духовна връзка с него и с невидимия свят и направи един опит с нея пред всички ни. Учителят сложи ръка над главата й и тя се извлече от тялото си в невидимия свят и ние чувахме само говор от устата й, да разказва за неща, които тя виждаше в онези светове, през които Учителят я прекарваше и водеше. Този опит е направен за уякчаване вярата на баща ми в способностите и знанието на Учителя. За моя брат Учителят се обърнал към баща ми и му казал: „Той върви по твоя линия." А за мен Учителят казал: „Туй нито е лъгало, нито ще лъже." Но баща ми понеже в онези години вече се занимава с четенето на окултни книги, знаел за прераждането и решил, че аз имам връзка с някои преродени родови духове. Обърнал се към Учителя и му казал: „Г-н Дънов, аз много добър чичо имах. Имах еди-кой си чичо, да ни би той да се е преродил в нея?" Чичо ми се казваше Георги. „Не, не" - казал Учителят. „Никакъв чичо, никакъв Георги, то идва от един висок свят." Така е казал за мене Учителят на баща ми. И това нещо баща ми го е казвал в продължение на моя живот три пъти. Напоследък, когато щях да дойда в София и преди да си замине, баща ми пак ми каза тия работи. И аз бях много доволна от това, че Учителят е посочил у мене такова хубаво качество. Наистина аз не можех да лъжа, нито малко, нито много. Абсолютно никаква лъжа. Някога съм икономисвала истината, това не отричам, но общо взето щом икономисам истината, аз веднага се коригирам в себе си: Не, това не е вярно, истината е тази. Не мога да лъжа. Защото съм чувала хора, които тъй изкусно лъжат, че просто сами започват да си вярват. Но за мен е изключена лъжата. И Учителят много право е казал. А той вижда всичко, знае всичко, може всичко. Това е за детето, гдето нито е лъгало, нито ще лъже. Учителят идваше в Айтос. Вече бях по-голяма, и съм отишла да го поздравя. Ние бяхме много деца в една малка къщичка и да искаше, той нямаше къде да се подслони при нас. Затова Учителят идваше в друга една къща, там хората бяха по- богати, имаха по-големи възможности за посрещане и приютяване на Учителя. Та в тази голяма къща Учителят отсядаше и аз отивам да го поздравя. Обикновено в такива случаи при Учителя имаше някой посетител, а други чакаха реда си. И както чаках в това време, започнах да плача със сълзи, ама така плача, от душа и сърце. Виждам, че в мене нещо плаче от сърце и душа и се чудя защо плача. Това е необичайно за мене. Наближава времето да влезна при Учителя, избърсвам сълзите си, влизам при него, целувам му ръка, сядам на стола и не си спомням какво съм го питала и той какво ми е отговорил. Но запомних едно, че плаках от сърце и душа. И след години, вече в последните дни на баща ми, аз му разказах този случай. „Тате, защо когато исках да вляза при Учителя всякога много, много плачех, без да зная защо?" А той ми каза: „Защото душата ти е познала Учителя." И наистина, след като си замина тати, в една беседа, не си спомням точно коя, намерих тези думи и аз няколко пъти го прочитах в беседата на Учителя, че ученикът плаче, когато душата му познае Учителя си. Разбрах, че има свещен плач. И сега, когато се съберем в края на месеца, да отпразнуваме денят на Учителя, на 27, на всяко число от всеки месец, седнем там на масата, наредим се и аз винаги си плача. Като стане дума за Учителя, аз винаги плача и не знам защо го правя. Вътре в себе си го чувствам този плач като свещено място и от това свещено място получавам помощ и всеки момент то ми помага. Това е за мене светая светих. И всяко нещо, което съм поискала, Учителят винаги ми помага и то веднага, „а ла минут". Имам един много интересен случай, но той е много маловажен за вас, но аз ще го разкажа, макар да изпитвам неудобство. Касаеше се за едно пръстенче. Бях си загубила едно сребърно пръстенче, което Надка Боева ми бе подарила, долу в избата при мивката. Когато мия чиниите, аз свалям пръстените от ръцете си и ги слагам в джоба на една престилка, за да не се цапа. Измия ли чиниите, бъркам в джобчето и отново ги слагам на пръстите си. Обаче веднъж съм забравила да си ги сложа на ръцете след измиването на чиниите и съм сгънала престилката и съм я сложила както обикновено в чекмеджето на масичката. Мина известно време и по едно време виждам, че пръстените ги няма на ръцете ми. Отивам да ги търся, изваждам престилката от чекмеджето и едното пръстенче с камъче падна долу на земята, видях го къде се отърколи, наведох се и го взех. А онова, сребърното пръстенче го няма, мислих, че и то е паднало долу и го търся, търся, но не мога да го намеря. Обърнах наоколо всичко - няма го. Дойде един брат и една сестра, помогнаха ми и вдигнаха шкафчето с печката, оглеждаме насам и натам, няма го. Както и да е, примирих се. Обаче се качвам горе в стаичката, където имам снимките на Учителя и ми дойде наум да се обърна с молба към Учителя. Свързах се мислено с него и казах: „Учителю, кажи ми къде ми е пръстенчето." В същия момент чух: „В чекмеджето." Така ми се стори. Отивам, дръпвам чекмеджето, а пръстенчето вътре, точно на средата на чекмеджето. А преди малко, когато проверявах вещ по вещ, игла по игла, там нямаше нищо. А сега имаше. Взех го, благодарих на Учителя и си го сложих на пръста. Това е един малък, обикновен пример, но и за много други работи и по-дребни, и по-едри, и когато съм затруднена с някои проблеми от моя личен живот, аз винаги към него се обръщам, винаги към него насочвам мисълта си. И получавам отговор и разрешение на въпроса. Това показва, че Учителят винаги е между нас и всякога ни чува и ни помага. Но защо? Това означава създадена вече връзка между ученика и Учителя. Тази връзка е връзка между човешката душа, която е познала Бога и има общение с него. А това общение става чрез молитвата на ученика към Бога. Учителят често извикваше всички ръководители на братствата в България, понякога им държеше беседи, правеше им съобщения или им даваше напътствия по общата работа на Братствата. При едно такова събиране, Учителят казал: „Всички вие сте ми много добри мили ученици, но най-добрият ми е брат Георги Куртев, единственият най-добър на света ученик." Това изказване често го разказваше ръководителят на братството на Нова Загора - Георги Маринов. Дъщерята на Георги Маринов, Ричка, са омъжи за Методий Шивачев, който впоследствие стана ръководител на Нова Загора. Та това изказване през многото години сме го чували както от сина, Марин, така и от дъщерята Ричка, което го знаеха от техния баща, Георги Маринов. Тези похвални слова от Учителя аз ги смятам не като хвалба, а като пример зa подражание и като образец на един истински ръководител. Баща ми, Георги Куртев, имаше винаги контакт с невидимия свят. Аз много пъти съм го виждала как разговаряше и жестикулираше с някого пред себе си, когото аз не виждах. Един ден той ми каза: „Вземи оправи и разтреби стаята, защото ще ни дойдат гости." И аз докато оправя стаята, поглеждах навън през прозореца и очаквах да дойдат гостите през портата, защото при нас идваха много гости. Обикновено почукваха, повикваха и някой отиваше да ги посрещне и доведе при баща ми. Но тук се случи съвсем друго нещо. Баща ми се обърна и започна да приема гостите с разни движения, като им посочваше кой какво място да заеме. И между другото каза, че ще имаме един много голям гост. Аз оглеждах стаята и нищо не виждах. Моите очи бяха отворени за физическия свят, но затворени за духовния свят. Аз виждах как баща ми разговаряше с този голям гост, с жестове и с думи. Аз се ослушвам и разбирам, че баща ми пред мен разговаря на някакъв език, който аз не разбирам, с този голям гост. След като свърши разговора, той се обърна към мене и каза: „Ето, вече гостите си заминаха, свободна си." И каза: „Да, с един много голям гост още ще имам аз разговор." И наистина той разговаря с него, с този голям гост, който аз не виждах, който не знам кой беше и как се казваше. Баща ми не каза нищо. Веднъж аз стоя на неговото легло и той ми казва: „Доре, където седиш ти, Учителят беше седнал там и един час разговаряхме с него." После ми обясни с какъв костюм и как е бил облечен Учителят. Разказа ми какво Учителят му казал: „Георге, ние сме доволни от тебе, хайде ела вече да си починеш. Много стрели те стрелят, но ти преодоляваш. Затуй ела вече да си починеш." А баща ми каза: „Учителю, ръцете ми държат, краката ми държат, очите ми виждат добре, нека още малко за делото Божие да поработя." А Учителят запитал: „А кога тогава?" И баща ми му казал: „Когато Бог Отец каже." И Учителят кимнал с глава: „Е, добре." Баща ми живя още няколко години след този разговор с Учителя. Баща ми си замина на 14 февруари 1961 година. Баща ми имаше хубав глас и често си пееше „Ще се развеселя" - песен от пророк Исайя. Баща ми често споменаваше, че негов духовен ръководител е пророк Исайя. В молитвите си в 12 часа, полунощ, той пееше: „Ти си ме, мамо, човек красив родила" - от Паневритмията. Обичаше да пее една евангелска песен от първите години на неговото духовно подвизаване: „Честит тоз ден, кога стана". Последните думи на нашия баща Георги Куртев бяха: „Деца мои, следвайте и прилагайте делото на Учителя. Бъдете верни на Делото Божие. Бъдете умни, добри, честни, любящи, справедливи, обичайте се и си помагайте. Посрещайте с любов гости и изпълнявайте задълженията си. Бъдете будни за всички. Стъпвайте по моите стъпки и не бойте се! Аз няма да ви оставя никога. Вие сте моето богатство и съм доволен, че всички възприехте делото на Учителя. И стремете се да го прилагате в пълнота. Когато си замина, вземете снимката ми и изливайте болката си, и аз ще ви помагам." За мен днес той е жив, както преди, така и сега, и в бъдеще. Необходимо е само чиста и здрава връзка. Накрая, в последните си дни на земята пред брат Добри Ганев той си е предсказал и деня на заминаването и лично си е написал некролога. При заминаването си се е ръкувал с дъщеря си Донка и брат Добри Ганев. Вдигнал си е ръцете нагоре и казал: „Господи, приеми душата ми и предавам духа си в Твоите ръце." И тихо, мирно, спокойно си замина и с това приключи земния си живот. Тези мои думи за вас ще бъдат спомени за брат Георги Куртев, а за мен, неговата дъщеря, са живи случки и събития в моя живот. Записала: Марийка Марашлиева

57. ИЗ РОДОСЛОВНОТО ДЪРВО Бащата на Георги Куртев се казвал Вълчо и е бил каменар и чешмеджия. Жена му е Дойка, домакиня. Децата на Вълчо и Дойка са пет сина и една дъщеря: Тодорица, Димитър, Георги, Андон, Панайот и Йордан. Съпругата на Георги Куртев се казвала Бела. Майка й Тодорка, а баща й - Иван. Георги Куртев и Бела имали многолюдно семейство. Деца: Цветанка, Вълчо, Дора, Донка, Верка и Надка - близначки, Люба. Люба починала 1938 година, родена във вторник, 9 часа сутринта, за което Учителят е казал, че деца, родени вторник в 9 часа не живеят дълго. Така тя е починала.

56. ВЕРКА И НАДКА КАТО УЧЕНИЧКИ В ПРОГИМНАЗИЯТА В.К.: Като ученички, Верка и Надка ги водели от училище на църква, в която служел поп Шаханов, който бил враг на Учителя и делото му. Той използвал всеки удобен случай да изкаже своето отрицателно отношение към него. Веднъж, след службата, когато учениците били още в църква, той започнал да говори, както обикновено, при което гледал да вмъкне и нещо против Учителя. Така тоя път казал, че когато се събират хората от Братството, дръпвали пердетата и после се събличали голи мъже и жени, като прибавил и други някакви нелепости. Но в това време Верка се провикнала със силен глас, за да чуе цялата църква: „Лъжеш, лъжеш, това не е истина!" А жената на директора била братовчедка на брат Георги Куртев. Тя чула всичко това и на другия ден извикали брат Георги Куртев в дирекцията и му казали, защо Надка си мълчи и нищо не казва, а Верка се била така провикнала. А брат Георги казал: „Ами децата не могат да мълчат, те трябва да казват истината!" Когато бил починал Добри, съпругът на Надка, тя ходела всеки ден до 40-я ден на гроба му. Обикновено когато отивала, заключвала пътната врата. На 20-я ден обаче тя не заключила пътната врата, просто така, като че нещо я накарало да не я заключва. Точно тогава пристига с влака брат Петър Филипов, бутва вратата, отворено, и седнал на пейката на двора. Не след дълго идва Надка и като видяла Петър, много се зарадвала и казала: „Добре, че съм оставила отключена пътната врата! А брат Петър отговорил: „Ами аз през цялото време съм мислил за това, да бъдеш в къщи, като дойда." Горното ми е разказвала Надка Куртева. Записала Марийка Марашлиева.

55. С ДВЕ СТОМНИ ЗА ВОДА ПРЕД ИЗВОРА НА ЖИВОТА В.К.: Надка Куртева ми предаде това, което бил разказал ръководителят на братството от Нова Загора - Георги Маринов, златар. Това било на един събор на ръководителите на Братствата от цяла България. Учителят се обърнал към ръководителите със следните думи: „Всички вие сте много добри, но Георги Куртев е моят най-добър ученик." Надка: „Била съм около 18-годишна. Тогава се строеше чешмата в село Тополица. Аз не бях добре. Направо боледувах. Брат Борис беше дошъл у дома и в разговора си с майка ми сподели същото, че не съм добре със здравето. Тогава мама се обърнала към тати с думите: „Георге, ти на чуждите хора в града помагаш, а на Надка не обръщаш никакво внимание. Не виждаш ли, че тя не е добре? Защо не запиташ Учителя какво да направим за нея, за здравето й?" Тогава тати се съгласи и написа едно писмо до учителя, което да му предам, а брат Борис изпрати телеграма, за да ме посрещнат сутринта сестра Василка Иванова и сестра ми Донка, съпругата на Георги Събев, които бяха по това време в София. Отишла сестра Василка с Донка на гарата да ме посрещнат, но като дошъл някакъв влак им казали, че не е от Бургас. Дошъл друг влак, пак бил от другаде и те решили да почакат на една пейка в близката градинка. Но в това време аз пристигам и като виждам, че няма никой да ме посрещне, пък и нали съм ходила друг път на Изгрева, запътвам се полека-лека с куфара с дрехи и една чанта с един голям хляб. Пристигам на Изгрева, минавам край голямата порта, салона и като стигам до приемната на Учителя, отваря се врата, той излиза от стаята и ме посреща с думите: „Надежда, пристигна ли? Много съжалявам, че имам важни гости, големци, иначе щях да те приема при мене. Сега ще отидеш при баба хаджийка, сестрата на Тодор Стоименов. Там ще почакаш." В това време сестра Василка и сестра ми Донка, като чакали известно време, решили да проверят за влака от Бургас. Казали им, че той отдавна е пристигнал и тогава, като не видели никъде Надка, тръгнали обратно за Изгрева. Надка, като отишла при баба хаджийка, последната мислела, че Василка и Донка навяно са отишли на „Опълченска" 66 и искала да заведе Надка там, но в това време пристигали двете посрещачки. Учителят бил изпратил гостите си и наредил на сестра Василка да отстъпи стаята си на Надка, а тя самата да иде да спи в братските стаи. Василка подредила стаята си, сменила чаршафите си като за гостенка и я предала на Надка. На другия ден Учителят дал на Надка две стомнички, като й казал всеки ден да отива на извора в Диан бад 10 дни подред по десет пъти и като донесе вода, да изпива по две чаши гореща вода при всяко връщане от извора. През другото време да чете и размишлява. Това било лечението, което трябвало да проведе Надка. Така тя от ден на ден се чувствала все по-добре и по-добре и по такъв начин се възстановила. Освен това Учителят пратил брат Бертоли при брат Георги, бащата на Надка, с поръчение да й изпратят топли дрехи, за да отиде с братята и сестрите на Рила, По това време брат Бертоли пътувал във връзка с чешмата в Тополица и се връщал при семейството си в София, при което донесъл и дрехите на Надка от Айтос, без последната да знае нещо за това. Когато Учителят споменал на Надка за отиване на Рила, тя казала: „Ами аз нямам топли дрехи за там." А Учителят отговорил: „Аз всичко съм предвидил и дрехи ти е донесъл брат Бертоли от Айтос." Брат Минчо Сотиров пък дал палатка за Надка и така тя била готова за Рила. Три години подред Надка летувала на Рила с братството и Учителя. Това обстоятелство събудило известна ревност у сестрите й, но никой не смеел да протестира, защото всичко ставало по нареждане на Учителя.

54. ЛЕЧИТЕЛЯТ Надка: Този д-р Симеонов и д-р Възвъзов, който е идвал на беседите на Учителя и е приел дълбокото дишане, и го разпространяваше, ходеха на градината при него да си беседват духовно. Д-р Петров, млад лекар, с майка му тати били съученици. Тати, бедно момченце, баща му чешмеджия бил, бедно е това време. В.К.: Какво значи чешмеджия? Надка: Чешми гдето правят, това е бащата на Георги Куртев. В.К.: Баща му, да. Надка: Босичък е ходил на училище, без книжки, защото толкова умен, всички с книжки, а той без книжки. Няма пари. А пък на д-р Петров стария един айтозлия лекар, който с майка му е бил съученик баща ми, и го вика баба им. Повикали тати да показва на баба Марина, майката на този д-р, те богати хора, хаджи Петровите и тати отива. Добре показва уроците, но баба Марина месела топла пита, пък тя му мирише на топличко. Тя в платно ще я завие, че като отиде на нивата, като се върне, тя да изстине. Тати не дочакал, а из един път дигнал това, че си отчупил малко. Ами трепери, щото е гладен. Гладна мечка хоро играе ли? И хайде, не се ли върна вече питката от нивата? А, върна се, върна се, Георги. Сложили, нахранили се и си отишъл. Пък с Марина бягат, играят около питата, играят. И след туй тя се оженва, богата, много богата и синът им, който в Германия завърши, а баща ми фелдшер, те доктор не признават. Баща ми ходеше у тях. Той инжекции, той ги преглеждаше, няма слушалка така, но всичко чуваше и като се връща Пейчо, разболява се баща му или майка му. „Иди извикай чичо си Георги." Намира тати. „Майка ми или баща ми те викат, те са болни". - „Ами ти бе, олун, ти дойде от Германия, вече си доктор, от мен повече знаеш." - „Не, не, ела, моля ти се. Те мене не ме признават." Докато бяха живи. Един ден д-р Хаджи Петров преглежда някакъв болен, не може да му определи диагнозата. Хем със слушалка, добър лекар, много добър лекар, той сега в София живее даже, казва: „Бай Георге, ела, един болен имам, не мога да го разбера, иди да го чуеш." И му дава слушалките - „Няма нужда, аз без слушалки, нос ухото си." Каквото чул тати, сложил диагноза. Взема Пейчо със слушалката - точно там. Тъй аз толкова пъти не можах да чуя. Искам да ви кажа, така се съветваше с него. И като си замина тати, един ден бяхме си боядисали цялата къща, декорация тогава правихме с бои и пера, ама изпирам. Гледам Пейчо X. Петров пристига, тати си беше заминал. „Добър ден. "-„Добър ден." Той в София живее, значи. „Новост научих, че бай Георги починал. Този светец, кажи къде е гробът му, един голям букет цветя нося, да отида да му се поклоня и да му оставя цветята. Защо не ми съобщихте вий, аз щях да хвръкна, но пак щях да дойда." ТОЙ и Филип Кутев, те са наши, майка му беше наша сестра. Верка постоянно с Филип общува и казал Филип: „Верка, баща ти и майка ти ми бяха най-добрите съграждани. Вий, като сте били малки, гдето съм ви щипал. Майка ми идваше да помага, щото близнаци, на майка ти, щото съседи сме били през един двор. Дето съм идвал, дето съм ви носил, плачете, аз ви държа, държа, тресна ви, щото вие малки, плачете. Малки." Сега Верка, Надито са големи. А като я видял: „Вере, кажи Надито какво прави. Тебе те виждам, ама Надито не виждам." Че дойде с оркестъра си той и питал там някои: „Абе на бай Георги - фелшера търся дъщерите." Ходил на градината да обиколи тати той. „Абе Надито къде е?" И аз съм излязла и някой казал: „Ето Надито. „Ей, Наде-Вере, Наде-Вере." Аз се обръщам. „Добър ден, о, добре дошъл." Казва: „Верка я виждам, но тебе не мога да видя и щото съм ви гледал като малки, искам да ви видя." Така си замина и това поколение. Преминахме през хубав живот с приятели и нашите съграждани. В.К.: Родът на Георги Куртев от къде е? Надка: Айтозлии са. В.К.: Всичките са айтозлии. А майка ви? Надка: Също. В.К.: Значи кореняци. Надка: Само че баща ми е бил много беден, нали, а майка ми била най-богата, най-богатият човек на града бил дядо ми. Имал сюрек от швейцарски крави, сюрек, значи много крави и имал голям двор с чешма в двора, голямо земеделие тогава, в тях години още и все викали „На дядо Иван пристига сюрекът, швейцарски." Обаче после на земеделец на храмана с диканя вършеят и първият харман като мине, баба ми Тодора, на майка ми майката й била много стисната. А дядо ми Иван - много благороден. И много богат, но тъй с полици на тоз, на оня, дето ставал поръчител така, накрая го завлякоха. И първия харман ще вземе той един, два, три шиника, малък е бил тогава градът, на най-бедните къщи ще занесе, на всички бедни хора от първия харман и сетне, на втори харман вече те мелят - богати. С тенекии мед, с бъчви вино, мазетата пълно и дърва, чираци е имал, дърва у тях пълно. Ще дойде тогава Коледа, не Нова година - не се празнуваше, но Коледата. Другият ми дядо беден, той знае, дядо Вълчо още са нямали те деца и едните, и другите. Той ще прати чирака при дядо Вълчо Куртев, а той има 3-4 момчета и като спят бабини ми и дядо ми, на пруста, имало тогава вътрешни къщи, отвънка пруст, намират на двора една кола дърва, сложена, и един чувал брашно, смляно, сложено в дома. Не само на него, но и на колкото бедни хора има. Това много години го е правил дядо ми. Обаче баба ми вече за следващия харман казала: „Тази година няма да ти дам, ти раздаваш." Последен харман. Минава, зимата идва, дядо ми почива. Свършил се харманът, свърши се всичко. Разбрала мама цената на първия харман. После пък става зет баща ми там на тях и дядо ми много го обича, но казва, беше най-добрият човек дядо ми Иван. В.К.: Виж какво нещо. Спреш хармана, и те спрат отгоре веднага. Ха- ха-ха. Надка: Така веднъж сънувам сън, къде ходя не знам, но там, където е градската градина, сега има ресторант, там на пост седи един човек. Аз не го познавам. Той 52-годишен починал дядо ми, той скоро след туй починал. И сънувам го, тогава ходели айтозлии с панталони такива, с антерии, с риза с бели ръкави, и на пост стои и аз минавам и той ме извика този един хубав, рус, бял, със сини очи е бил, мама прилича на него и казва: „Къзъм, аз съм твоят дядо Иван." Казвам на мама и го описвам: „Същият бе, Наде, същият, това е дядо ти." Дядо Слави, тъй се събират като богати семейства, стават служители на Бога и лелите ми всички почват, някои идват в къщи, леля ми особено Стефана, тя била първата шивачка и хубавица, най-хубавата в града. „Бати Георге, вий да не се смеете, че идвам при теб." В начало се смеят, какво е туй „набожни", какво. Тати казал: „Стефана, ако идваш при сестра си като при Господа, добре дошла, ако ще идваш да ми разваляш живота, моля ти, се недей да идваш. При нас връщане няма. Ний сме с Бога, пък ти ходи, където знаеш." Другите й сестри и майка й, всички влязоха, обаче само тя не влезе. Но идваше. Тя се примири и като има нужда: „Свако, свако." Но тати ребром: „Ако идваш, добре дошла, но ако идваш да ми разваляш живота, моля ти се, недей, престани, недей да идваш." И към леля ми баща ми беше много строг. Тати беше строг за такива работи. В.К.: Да. има моменти, когато всеки човек трябва да се определи. Надка: А-а, да. Ама колкото и да е бил добър, толкова и строг. Не е лош, но строг. Дисциплиниран човек. Той беше дисциплиниран към себе си, семейството ни. Казва, ако прави например една копраля преди да залезе слънцето, връщаше се в къщи. И ний всички в къщи започваме да пеем. На три гласа. Брат ми пееше тенор. Любка пееше сопран. Донито и тя, аз Дора и Верка алт. Цял хор, бе. Седем деца. Баща ми пееше много хубаво. И ние всички пеем хубаво. А срещу нас, ние живеехме на втория етаж. Двуетажно и долу мазе голямо и после горе голям салон с три стаи. Дели ни улицата с един наш брат от Стара Загора, началник на пощата беше в Айтос и комунист. Тогава земеделците 1922 година бяха дошли на власт и гонеха комунистите даже и той се разболява, много нежен, а наш брат и жена му Катерина - учителка и ний като пейме, той вика:, Катерина, на бай Георги децата като пеят, просто ми вземат от страданието." Добре, ама тати в Скопие беше войник и брат Боев - двамата са били в една стая три години. Три погледа не си отправихме, тежка дума не си казахме." Боев рекъл: „Брат Геогре, виж-ко." Тати: „Ето-ко." И като се насъберяха, пък като отиде тати: "Брат Георге, виж-ко". - „Ето-ко, Бояне." Така са се обръщали един към друг, по своеобразен начин, Така и тати заболява от някаква инфекция, както слага инжекции и се набира, и даже брат Боев писа: „Няма да се тревожите, брат Георги е много болен, положението е критично, но така се надяваме, че ще го мине." И като се подобрява тати, и веднага пише ни писмо. А Вера интуицията й от малка е много голяма, казва: „Мамо, ний днеска ще имаме писмо." И хоп, писмото пристига. След туй, след време: „Мамо, довечера татко си пристига." Казва: „Ами, оня ден ни писа писмо." - „Татко довечера си идва." Хоп, тати пристига. Ний се разпяваме вече всички, защото тези дни не пейме вече, мъчно ни е и той казал: „Катерина, децата пеят. Иди да видиш, сигур брат Георги си дойде." Идва тати и с мама веднага отидоха да го видят и тъй си продължават. Много хубаво семейство бяха и си отидоха после. Хубави спомени. От детството още ний имаме такъв хубав живот, който протече в къщи. Някога нямаме храна, не сме се нахранили, но за вечеря нещо скромно. Идват бати Божил: "Како, идваме тука, но гладни сме." - „Тъй ли?" Пък месихме хляб. Месихме хляб, но от бъчвите зеле има. Изважда, нареждат с олио, малко сиренце, малко това, а те пък боза носят. Ще вземе, пък един голям тиган имаше мама и огнището, тогава нямаше печки, но така на главницата и ще сложи тигана на пиростии им казваха, и вземе грис и прави грис-халва за десерт и те пък боза носят. „Видя ли как се нареди?" - „Аз знам, бе знам кака ни как ще ни посрещне." Всяка вечер. Веднъж счупих една стомна. Отидох за вода, като се върнах мама бой - преби ме от бой що я счупих, пък беше една хубава гледжосана стомна беше. В.К.: Какви тежки стомни бяха. Надка: Тежка, голяма и аз я счупих и срещам бати Божил и му се оплаквам, че са ме били за стомната. Отива и пита бати Божил: „Наде, какво правиш, ходи ли на „лъжата"?"-„Ходих.' Майка ми вика: „Питай я какво направи със стомната." - „Ами счупих стомната." - „Тъй ли? Добре ли те биха?" - „А-а. много ме биха." - „Тъй ли? Ела ще ти дам една боза сега." Ха-ха-ха. Ей такъв беше беше, такъв хубав живот. Не се забравя. В.К.: Да. Надка: Много хубав. Затуй да се вкорени Братството в нашите души, във всички ни, благодарение на баща ни. Той все казваше: „А, вие се смейте, ама аз без вас не можех да свърша таз огромна работа, толкова народ, как мога да ги посрещна, ако не сте вие? Където съм аз, ще бъдете и вие, не бойте се само." И само да не протестираме нещо, гледаше да крепи душата ни, вътре да няма протест, да няма роптание. Донито се ожени за Георги Събев и там беше един център, в Тоурчак. Георги още много му е мъчно. Георги много хубав живот живя с Донка. А сестра ми Дора се ожени за един, с който после се разведе и си остана сама. Сега живее с Иринка в градината. И като отидат братя от градовета, все викат: „Къде е сестра Дора?" Иринка се сърди, все сестра Дора канят по- интелигентните хора. Викам: „Иринке, по се разбират, по си приказват и така им прави впечатление, води разговор по-хубав с тях." А те все: Сестра Дора къде е, къде е, все питат. Викам: „Недей бе, Иринка не се сърди, не виждаш, те всички те обичат." Хубав живот карат там. Сега цяла зима са двечките. И на Таню баща му - Желю, като идва, ги посещава. Наоколо като заваля сняг миналите зими, те са вътре в къщи, на топличко. Желю с лопата иде, изрине, прави им пътеки чак до тях и така. Събират се всяка вечер. В.К.: Той им помага. Надка: Да, Сряда вечер си правят, които са там наоколо наши, сестрите му двете, Недялка с мъжа си. Желю с жена си, Мария и Мичето, арменката, гдето ожени на Георги-златаря за сина му. Отиват във вилата. То цяла школа. Отиват всяка сряда вечер. В.К.: На Георги златаря от Нова Загора синът му е Марин. Надка: Който направи тази голямата вила, нали я знаеш, тя е негова. Та сряда вечер си правят Школа, а в неделя пък отиват бургазлии, там общо се прави неделно време. Хубав въздух в дворовете, правят си събрания, още от миналото преди години, много хубаво си прекарвали. Като бяха Велчови, Вълкови, ний, и идем на градината, бати Крум, че някой засвири, засвири се някое хоро, ние се хванем там, на плочките играем вечер, луната свети, звезди, играем хоро, тропаме с крака. Те си отидоха вече и няма ги, почти няма, не остана никой, та и Спаска си отиде. В.К.: А в неделя в 10 часа в Салона в Айтос. Надка: Има там събрание. Не сутрин, не. Само в 10 часа и сряда вечер. Края на месеца всяка събота в градината се събират 70-80 души. Всеки месец се прави в края на месеца, а това е срещу неделя, вечерта. Щото в неделя беседата, всяка неделя. Там са всички приятели и много с коли отиват и се прекарва. А заранта стават и правят Паневритмия. В.К.: Е да, понеже са там от селата, има превозни средства. А как решиха на времето да правят чешмата в Тополица? Надка: А, виж за нея история не мога да ти кажа. Да кажа, значи не мога да се сетя как беше. Чакай сега, 1929 година се прави чешмата. Брат Борис Учителят го прати, също и Бертоли. Приятелите от това село искат чешма. А там, гдето се направи чешмата, е един извор и един дъб. В.К.: Блато май е било. Надка: Не е блато, извор беше. И тече тази вода, и долу е станало блато надолу, река имаше, стича се надолу. И тогава приятелите решили, от този кмет взели разрешение и казват на тати, а той споделил с Учителя. Тогава ги изпрати тия двамата, Борис и Бертоли. Но Борис ръководеше всичко, той там беше непрекъснато. Днес останаха снимките от това време и спомените. А това не е малко.

53. ЧИЧО МИ ПАНАЙОТ - СВЕЩЕНИК НА БОГА В.К.: Това означава богат вътрешен живот. Надка: А-а, ама това е голяма работа. В.К. Това обикновен човек там не може да издържи. Надка: Той, още като бил секретар - бирник и не е познавал нито Учителя, нищо, на млади години, в Люляково, там бил, той е много религиозен по душа. Брат му беше религиозен, пееше в църковния хор, всичките братя на баща ми пееха много хубаво. В.К.: Нали каза, брат му са го направили свещеник? Надка: Свещеник го направи Светият синод. Щото пееше. Като чуят, че Панайот Куртев ще пее. целият Айтос се пълнеше, не можеш да влезеш в църквата. Да чуят от тъмно там как пее. А пък като стана, направиха го и поп. А баща ми името му го знаят в Бургаски окръг, баща ми е член на Бялото Братство, ръководител в Айтос. И казват: „Ти с Бялото Братство, с брат ти, няма да общуваш с него." И чичо ми трябва да спазва заповедта на владиците да не го уволнят. Тати разказваше: „Отивам в кафенето, Панайот там. Той, като ме види и си даде гърба така. Аз казвам на кафеджията: Две кафета. Едното ей на онова попче." В.К.: Е-хе-хе. Надка: Чичо ми ще пие кафенцето, ще се обърне, ще кимне с глава, ще благодари. Но как да приключи живота чичо ми. Поп Иларион, владиката почина, чичо ми напредна, в Бургас беше вече свещеник и старост, не е идвал, знае къде живеем, ний бяхме построили вече в централния двор къща, чука се. Той мен години не ме е виждал, не може да ме познае, ние женени бяхме с Добри вече и чука се на пътната врата, отивам: „Добър ден." - „Добър ден." Аз го познах, ама мълча. „Какво има?" - „Ами тука имам брат, Георги Куртев. Може ли..." - „Заповядайте, влезте. Ето тука." В.К.: Той със свещеническо расо. Надка: Да, с расото, с всичкото, с калимявката, с всичко - свещеник. Аз отивам; „Тате, чичо Панайот. Но тъй ми е радостно и тъкмо по обед. Бях приготвила него ден и баница, и много по-хубав обяд. Тати пита: „Имаш ли за обед?" Казвам: „Всичко имам." Отива тати: „О-о-о, Панайоте." - „Ами таз къща не е ли твоята?"-„Тази е на Надито." - „Ама Наде, ти ли си бе, къзъм" - взе да плаче тъй от радост, че не сме се виждали години. Седяха, приказваха до вечерта. Вечерта не помня отиде ли си или пък остана, забравих. Минава колкото минава, един ден отиваме с Добри на градината. Гледам, задава се един поп и той, малко по-нисък беше тъй, тати по-строен беше. И малко по-нисичък, тъй малко се поклащаше като върви. Аз викам: „Добри, това е чичо Панайот. „Добър ден." Наближава ни. „Добър ден.' -„О-о, чичо, добър ден, какво?" - „Ами аз отивам при татьо ти на градината." Ама вече поп, ама той пенсионер вече. И рекох: „Така ли?" И тъкмо тръгвам, и бай Слави дошъл за Чортленска вода и с каручката, и качихме го на каручката, отиде на градината. Тати много се зарадва. „Бате, идвам при тебе. Аз скоро ще си замина. Дойдох да се видим." - „Ами като дойде призовката за тебе и за мене... Там ни е вече мястото." И долу на градината нали има една бяла скамейка под борчетата, сядат там. „Наде, направете по едно кафе". И ние с Иринка шетаме там, да приготвим обяд. Добри, но те двамата остават и тъй си приказват. Щото, когато е идвал Учителят на времето, чичо ми като певец Учителят е казал на тати: Повикай брат си Панайот да пее „Достойно ест" и още една църковна песен и „Тебе поем". Ама такъв глас, и винаги го е викал. Като дойде Учителят, винаги баща ми е викал чичо ми, отивал у дома и пеел. И тати му казал: "Панайоте, ти беше поп, другите попове кожите обираха от хората, пълнеха си дисагите със сирене, с това, вълна и не знам какво. Ти ходеше като мене, аз със старо палто, ти със старо расо, бедните хора, те по душа са били такива, безплатно си ги венчавал и кръщавал. Тези твои добродетели ще те отведат в рая. Ти служи на Бога в дух и истина, макар и в църквата. Служенето пред Бога няма църква, няма дъновисти, няма такива, има чада Божии. Ти си един от чадата Божии, който верно е служил на Бога." Така го утешавал. Той, горкият хванал баща ми за ръката, щото тати е по-голям и целувал ръката и го милва и тати и той го милва. Да видиш каква картина, да се трогнеш така. Години не са се виждали. Точно такава среща. Че три- четири пъти идва на градината. Сега като научи пътя, самичък идваше. Тати ще дойде, ще каже: „Чичо ви вчера пак беше при мен, беше му приятно." И след туй телеграфираха вече, че е починал. В църквата, сестра ми Донка и Дора живееха в Бургас, и там в църквата владиката, ходили да го видят. Цяла нощ ги държат поповете и го опявали. Тати вика: „Наде, вий няма и аз, каза, няма да отиваме, да не се дразнят чернокапците." В.К.: Значи Учителят винаги го е викал. Надка: Викал, за да пее, ама такъв глас, целият Айтос като чуе... Нали певци има и други, когато е редът на чичо ми, знаят го и като чуят, че Панайот Куртев ще пее, пълни се черквата с хора. В.К.: То не случайно Учителят казва: „Моите ученици са навсякъде." Надка: Да, да, точно така. В.К.: Независимо къде работиш, важно е да вършиш волята Божия. Надка: Той беше добър свещеник. Там го пратиха по селата свещеник в Карнобадско, някои села и се носеше славата му, че той, като погребва бедни хорица, не им взема нищо, после не ходеше да обира кожите на хората, не беше кожодер, съвсем друго бе. Непринуден, обслужваше го по бедност. Те бяха четири братя, пет даже, но единият бе убит. Даже във войната тати в болницата като бил, брат му Панайот попада на брат им Йордан, а брат им убит. В.К.: Това през Балканската война или Европейската? Надка: Е, не знам точно. В.К.: Значи попада на брат си. Надка: На брат си, убит. В.К.: Боже! Надка: Пише на мамини: Кажете на майка ми, че брат ми е убит там. Аз го погребах. В.К.: То е единият брат. Надка: Другите братя всички секретар-бирници. Тати е бил секретар-бирник и след туй отива да държи курсове в Сливен и става фелдшер, но секретар-бирник чичо ми Митю, чичо ми Андон секретар-бирник. чичо ми Панайот - свещеник. И когато съдели в Бургас един секретар-бирник, който злоупотребявал, имаше един д-р Симеонов, който е правист и гледа делото в Бургас и казва: „Аз съм от Айтос и този, който го съдят в Бургас, и той е айтозлия и, казва той, не знае подсъдимия, братята, казва, Георги Куртев, Димитър Куртев и Андон Куртев са секретар-бирници, може да имат на коленцата си ямички, но челата им чисти. Такава честност, така е била работа.

52. НЕБЕСНИЯТ ХОР Надка: Баща ми ще си легне рано, после среднощ ще се събуди, ще стане, ще снеме дрехите си, с които спи, чисти дрехи отдолу ще си сложи, белия костюм и влиза в молитвената си стаичка. От 12 до 3 часа молитва прави. В.К.: Това баща ви, всеки ден. Надка: Всяка вечер, през нощта. В.К.: Не в определени дни, а всяка вечер. Надка: Всяка вечер, обезателно, всяка вечер в 12 часа. И една вечер, излиза тя от кухничката, излиза навънка. В.К.: Това Иринка. Надка: Иринка. И чувам, каза, в стаичката горе хор, при бай Георги и помислих, че вие от Айтос, братя и сестри сте дошли и сте при бай Георги на молитва и казвам: У-у, Надито пък да не ми се обади. И се прибирам. И заранта рекла: А. бай Георге, ти снощи имаше гости. Тъй ли? Какви гости? - Ами чух, каза, цял хор пееха. - А, ти чу ли ги? Тати повече нищо не й казал. И тя после ми разправя. В.К.: Значи Иринка чула. Надка: Да. „У-у, Наде, вий да дойдете от Айтос в градината, друг път ми се обаждате, този път да се качите горе и да не ми се обадите." Рекох: „Какво бе, ние не сме идвали на градината." - „Ама аз снощи чух в 12 часа бай Георги снощи като ставаше, до три часа той си прави молитва, излязох навън и чувам как горе пеете и мисля, че вие сте дошли." - „Ти каза ли на баща ми?" - „Казах му, но той си замълча." - „Ти чу ли ги?" - „Чух ги и дълго ги слушах." Щото ние сме много близки. „Ти предполагаш ли, ние да дойдем че да не ти се обадим! Но си чула друго. От другаде хор." В.К.: Да, за тази стаичка на вашия баща, молитвената стаичка, ми е говорила Мария Тодорова. И тя е усетила там молитвен дух. Надка: Но сега Иринка много се озадачи. В.К.: За тази стаичка ми е разказвала Мария Тодорова. И тя ми е разказвала, аз каза, веднъж ходих, много пъти съм ходила при него, но той веднъж ме допусна в стаичката, но това, което изпитах в неговата стаичка, беше същото, което съм изпитвала в стаята на Учителя и в присъствието на Учителя. И видях, че това беше, убедих се, че това беше един ученик на Учителя, Надка: И когато тати беше болен, Мария дойде и Петър. Тя с Петър идва веднъж, след туй няколко пъти сама. И Мария, като си тръгва последния път, вече тати беше болен, последното впечатление, обърна се и каза: „Отиде ли си брат Георги, отива си всичко от градината." В.К.: Откъде? Надка: От градината всичко си отива. Така е. Че губи много нещо градината, като си заминава. В.К.: Проекцията на един човек е нещо много важно. И той него Учителят още 1942 година го изпраща да бъде вече постоянно в градината и затова не му е позволявал да ходи другаде. Надка: Отиде, но понякога, но като дойде и веднага се връща. Даже зимно време е сам, после някой път казвам на Добри: Добри, как прекарва там, мъчно ми е бивало. Как тати там седи сега. Няма кой да му сготви, няма никой, всички бяха отишли някъде в провинцията. И отидохме ний с Добри. „Върви да отидем, че ти много мислиш." Казвам: „Тате, как си сам?" - „Как съм сам, тез хубави градини, таз хубава природа, таз хубава бяла покривка. Ама аз живея тука с Господа, живея с ангелите, живея с туй. Аз имам винаги гости от невидимия свят. Недей да ти е мъчно." Занесла съм това-онова, след туй му правя бисквитки и той много обичаше, ще си направи чайче, едни хубави бисквитки правя, това-онова. Той така се сроди с градината, че не можеше другояче. Идваше в града на събрание в салона. Ще остане навън каручка и магаренцето.

51. КАК СЕ ОТГЛЕЖДАТ СИРАЦИ Надка: И като си заминава 1925 година, 28-годишна беше сестра ми, тя е минала през него. Но тати получава телеграма и е там със сестра ми Верка, Донито, Дора - в Търново на събор. А тати, като получава телеграмата, нали се е разтъжил, ама е там, отива да съобщи на Учителя, И като отива още, той казва: „Георге, идваш да ми съобщиш за Цветанка ли? Аз й дадох път нагоре. Сестра Бела ще си отиде и дъщерите ти, а ти няма, ти ще бъдеш до края на събора тук." Даже бати Божилови казали; „Само бай Георги може да направи това. Аз не мога, детето ми да си замине, и аз да не се върна. Само бай Георги може." Той думата на две на Учителя не правеше. Тати остава, даже една сестра после от Айтос, които са били там, или сестра Габровска, видяли го как излязъл през нощта и, каза, си поплака малко, брат Георги, но не отиде. Мама и Дора изпратиха кака. В.К.: Тя на колко години си замина? Надка; На 28. Беше ли омъжена? Надка: Ами две деца има. Надка Боева и брат й, Христо. В.К.: Значи Надка Боева ви е племенница. Надка: Тя беше 7-месечна, а Христо беше три-годишен, сирачета останаха и тати зася две лозя. В.К.. У-у-у, вие сте я изгледали. Надка: Ами ние я изгледахме. И тя на мен я сложи кака ми тогава, защото като се роди, аз ходих в село, помагах й. Тя каза: „Наде, роди се там, на теб ще я сложа." И я сложи Надежда. И така. Че тати създаде лозе, ходихме да копаем, изкарвахме много и там в града обичат афуз, пък хубаво грозде, всичко на тел, хубаво грозде, не отивахме стъпка да направим, гроздето като се бере. Тати го бере в каручката, отива, продава, взема парите, той ще даде за децата. И ние после се оженихме, всички помагахме. В.К.: И сте ги издържали, те са следвали тука. Надка: Да. Христо беше окръжен лекар в Бургас, а пък той сега се пенсионира, а пък Надка литература завърши. Едновременно и двете кандидатстваха, щото Христо нали войник беше, после арестуван като комунист и осъден на доживотен затвор, излезе и тогава се записа той. Тогава вика: „Надке, чакай поне една година, недей веднага да следваш, че много ще натежим на дядо." Баща му, друга майка, трудно беше. В.К.: За него съм слушал, че от Айтос са отпуснали стипендия. Надка: Не от Айтос. Братството в Айтос отпуснаха, обаче като комунист му дадоха издръжка, стипендия и той се отказа. В.К.: Аз знам, че е образуван фонд за даровитите младежи. Надка: Те после коментираха тука разни, нали знаеш, клюки, но това е истината. В.К.: И вие сте ги издържали същевременно. Надка: О-о, ние всички. Христо ще дойде, бедно момче. Добри ще купи плата или пък тати ще купи плата, Добри ще го ушие. Дора ще купи шалче, ръкавици, това. В.К.: Ще го облечете. Надка: Да. И бяхме си направили къщата и имахме още някой лев да си довършваме, обаче Добри, като вижда Христо, пък баща му дал само за път пари и тати предполага, че Христо, като идва с баща си, му е дал и не им даде много. И гледам, балтон му ушиха, а няма шалче, пък тогава с купон Добри ми беше купил едно шалче, с купон, от плат така направено, много хубаво. И аз, като видях Христо облечен с палтото, викам: „Хинко, ти нямаш ли, бе леля - викам - шалче?" Ние тъй му викаме. - „Нямам, лельо." И аз веднага отивам да го давам. И като отидох да го давам, Добри влезе с мен горе. Имали сме 3000 лева, то не е хубаво да ги разправят тези подробности, не е голяма работа направено, но ето как издържахме, помагахме. Той ги взема тези 3000 лева. И вика: „Наде, тези пари няма да ги отваряш. Както ти ги давам, така, но аз ще пратя Хинко при тебе, ще му ги дадеш и му дай това нещо." И аз останах в стаята, той излезе. „Хинко, леля ти те вика, влез малко при нея." И той слезе. Баща ми долу, Дора. чакат, ще го изпращаме за София и аз му ги дадох в туй време, банкноти три по 1000. А Добри ми казва: „Аз ги дадох за семейството ни, на един сирак. Господ помага, когато ти помагаш на един сирак, заплата от Бога ще я имаме, не бой се. " Мисли, че аз ще ми стане неприятно, пък аз също мисля така. Той като видя: „Ах, лельо, само за път пари ми даде татко, и нямах нито лев повече. Питах се как ще си взема билет за трамвая." В.К.: А на квартира къде бяха? Надка: Ами те първо при Верка бяха. След туй отделно. Не можеха да учат в една стаичка, на Верито идваха непрекъснато хора. Той си взема квартира, тя си взема квартира. В.К. Сега другата сестра е Донка, съпруга на Георги Събев. Надка: И Дора, която на градината живее сега. Тя се беше женила, но разведе се. Светски човек. В.К.: Кой? Дора? Надка: И се разведе и си живее толкова години вече. Тя е на 88 години. С Борис са родени 1900 година, но ако я видиш, тя е запазена, щото тя е чиновничка, дойде, отиде. Нищо, пък мъчнотиите сега ми се отразиха зле, ето шипове имам от много труд. В.К.: Спомняш ли си нещо тя да е разказвала, да има опитности с Учителя? Надка: Кой? В.К.: Тази Дора. Надка: А, не, тя не е идвала. В.К.: Ами Донка? Надка: Те живяха с Георги Събев тука. Лилито тука е родена. Аз не знам. Не съм чувала. Той, Георги Събев ако има, той щети каже. В.К.: Да, да. Надка: Но тя беше много добра, много гостоприемна и в Бургас тя приемаше много. Бургазлии нашите в провинцията приятелите посрещат гости. И други посрещат. В.К.: Той, Петър, разправяше, нали тя си изгорява лицето. Надка: Не тя, а дъщеря й, Лилито си изгори. Сега нейната дъщеря, Мария, я приеха да следва Славянска филология, българска филология и оня ден, миналата седмица единият изпит го взе с шест, оня ден другия изпит взе. В.К.: Да, това не е малко, как да е малко, това дори е много. Сега. например, в сегашната епоха такива разкази за нас са чудновати. Надка: Сестра Мария как посрещаше непрекъснато, всеки ден, и сега и сега пак, в Борисовата къща е отворена. Борис също тъй много посреща. В.К.: Вече няма тъй. Надка: Сега няма, но в миналото много гости посрещаха. И от чужбина да дойдат, отиват всички там. В.К.: Сегашното поколение не е подготвено за такъв живот. Надка: Пък и няма условия. Съвсем вече друго стана, В.К.: Други са условията. Надка: Други са и те се търсят хе-е-е, кой къде - кои в този квартал, кой не знам къде. В.К.: Пръснаха се. Сбъдна се пророчеството на Учителя, където на едно място пише и казва:,. Ще дойде време, когато, за да се срещнеш с една сродна душа, ще минеш 400-500 километра и това ще бъде най-щастливият ти ден в годината," Ето, така стана. Ето, ние сме се събрали, точно е така. Надка: Така е. В.К.: Ето, ние една година чакаме да се съберем. Надка: Марийка идва да ме вземе за по три дена. Румито вика: „Мамо, много те взема тази Марийка." А то е на годината веднъж. В.К.: Ха-ха-ха. На годината веднъж. И аз ако дойда. Надка: Като дойдеш на Петровден в Айтос, няма да се връщаш веднага. В.К.: По Петровден ли? Надка: Ами за Петровден или за Богородица, това са срещите ни. Ще дойдеш и ще те посрещнем, както можем, но от сърце. В.К.: Добре, приемам.

50. ЦВЕТАНКА НА ПОЛЕТ ВЪВ ВИСИНИТЕ Надка: Кака ми Цветанка, туй е много интересно, може да се напише даже. Кака ми Цветана, най-голямата, е била 9-годишна, но като се събират, по земята мамини са сядали, под наем като са живели в други къщи. Тя ясновидство е имала и войни тогава са се водили, и казвала: „Татко, сега като се молех, видях двете царства воюват и на единия главата хвръкна." И след няколко дена ще четем еди - кое си, като воюват кой побеждава, кой пропада. И идва Учителят в Айтос, кака била 9-годишна тогава. Нас ни нямало на този свят. Цветанка пък била много хубава. Надка прилича на майка си. Много хубава. В.К.: На Надка майка й. Надка: Тати отива на работа. А в молитвената стаичка мама шета, защото Учителят е на гости. Имало едно малко столче и Учителят казал: „Цветанке", /много я обичал/, и като се оженила, дошъл и казал на тати: „Ще ме заведеш да видя Цветанка." И сяда на едно столче. Тати в това време се връща. „Георги, ела - каза - ще направим нещо с Цветанка, ние ще пътуваме някъде." И тати сяда на стола, а кака на малкото столче и си слага Учителят ръката на главата й, така. И тя: „Оле, оле, оле, главичката ми" и я излъчват и Учителят се излъчва и тръгват, пътуват в небесните висини и кака разправя всичко на глас. какво вижда, какво, как, какво пътуване има и баща ми слуша. Казва: „Ето сега се намираме в един свят, в една хубава природа, там ето една чешмичка с едно сребърно канче, минават същества и пият от тази водичка." Туй разправя сестра ми. И Учителят чува, като казва: „Цветанке, ти сега ще останеш тук, ще поставя две същества да те пазят." Така тя между тях. И Учителят тръгва нагоре в други светове и тя казва: „А-о-у, как виждам Учителя като слънце светлина върви, върви, ослепителна." Но като тръгва казала: „Учителю, и аз искам да дойда с тебе." - „А, ти не може, ти тук ще останеш, аз ще отида." И се връща после. Учителят я поема и тя: „Не искам да се върна. Тук е много по-хубаво." - „Хайде, Цветанче, ще слезем вече при татко ти." - „Аз не искам, Учителю, тук е много по-хубаво, искам тук да остана." - Има време, каза, сега ще дойдеше мен." И тати това си го записал и от него го слушахме.

49. КАК СЕ ПОСРЕЩАТ ГОСТИ Надка: После всеки си има път, в различни посоки работи. Брат Петър Филипов беше тъй. То неговата къща е отворена. Колко хора ключове имаха. Отиваха, посреща, изпраща ги. В.К.: Аз, например, не бих си дал ключ. Не, впрочем аз също си бях дал ключ, преди да замина за чужбина. Ха-ха-ха. Аз дори повече май направих, оставих си ключовете на Борис Николов и той не ми ги върна, забравил къде ги сложил. Но не бих си отворил къщата за всеки. Надка: Не си го изработил. В.К.: Аз, например, не мога да приемам и да изпращам непрекъснато. Не съм готов за тая работа. Надка: Не знаеш каква радост е, какво нещо. В.К.: Не е лесно, никак ама. Някой път не можеш да успееш, а трябва да се приготви, нали, всичко, а същевременно трябва и да се почисти. И психически да се нагласиш за прием на гости. Може би бих направил нещо друго, което други не биха го направили, но това да приема и да изпращам, не мога да издържа. Надка: Ами да, то всеки човек не е за тази работа. В.К.: Всеки е различно устроен, да. Надка: Ти пък други работи правиш. В.К.: Всеки си има своето място. да. То са необходими качества за това нещо. Това не е малко. Да приемаш и да изпращаш хората, да. Това е много трудно. Надка: Ами брат Божил, гдето ти казах. Жена му не иска гости, а той отива при гостилничаря и уговорва за приятелите от Тополица там като идват, да се хранят там безплатно. „Колкото приятели дойдат днес от Тополица, аз плащам. Ще ги храниш, каквото искат, ще си вземеш бележка." И отива после и плаща. В.К.: Не спят при него, нали? Надка: Не спят, как ще спят. Те идват и се връщат. Рейсове има, но за обеда да се нахранят и да си свършат работата, и си отиват те. Обаче бати Божил отива и плаща. А той бе един книжар, продаваше книги и после чукаха там, сандалки правеха, това-онова. В.К.: И с тия малки парички, с тия малки заплати. Надка: Малко парички. Жена му нищо не работи. Любка, гдето е в Пловдив сега, бе на една годинка. Божил й казва: „На ти 2 стотинки за Любка, кравайче да й вземеш, а пък ти, ако искаш да ядеш, ще дойдеш да готвиш на градината на майсторите и ще се храниш." Че ходихме веднъж, че постлахме черга, сложихме трапеза. И помогнахме за готвенето, седнахме, нахранихме се, занесохме една кошница със сливи, сварихме компот. В.К.: А пък коя беше, гдето носи котлите с храната? Надка: Баба Петра. От Карагеоргиево, тогава Ченге беше името на селото. В.К.: Значи носи торбите с хляба в в дисагите и котлите с храната. Надка: Не всеки ден, но няколко пъти го е направила. Но не е малък жест. В.К.: Не е малка работа. И то пеша на кобилица. Надка: То е от Айтос километра. От Айтос до градината е три и до селото - 4. Не е малко. Все пееше. Като дойдеше, ще каже, ний нали отивахме и пеем „Ний сме славейчета горски". Като ни види и вика: „Хайде „Ний сме славейчета горски" да ми изпеете, пиленца. " Много мили, много спомени имаме ний. Богат живот имахме в Братството на Айтос. Бати Филип, бати Киро, бати Божил, всяка вечер гюмовете с бозата, идват у дома, сестрите Габровски, други имаше Касабови, той беше началник на пощата. Събират се у дома, тати винаги вземаше голяма къща под наем, салон с три стаи и в малката стая за Учителя, само за него имаше легло. Нито той спеше, нито някой. Малка стаичка, молитвена стаичка.

48. ДВЕТЕ БЛИЗНАЧКИ - ВЕРКА И НАДЯ Надка: Като ученички бяхме в отделни класове и по география имахме учителка една, живееше у наша роднина. Обаче тя като дойде казваше: „Прочетете този урок." И не го разказваше. А във Веркиния клас имаше една арменка, Серапи и Верка споделя. Тя още не беше женена, г-ца Ангелова. И аз знам тъй да предавам - прочетете си урока, прочетете си урока. Нареди се да го научим да го разкажем. И тя казва на Серапито и Серапито казва на Ангелова. Тя се беше преместила при тях вече, при тях живееше. Те са сирачета двечките. И тази отива при нашата братовчедка, защото са приятелки и тя Димитрина се казваше и казва: Твоите братовчедки тъй, тъй, тъй. Но тя ми беше на мен класна... И тъй ли? Аз, на мама първа братовчедка беше нейна близка, приятелка. Тъй ли каза, аз ще й кажа. Аз не зная, идва сега тази, тя после се ожени за един художник и казва: Ей, Георгиева - на мен, а тя мисли, че съм аз Верчето, не знай коя е от двете ни. Георгиева, стани да разкажеш урока за Франция. Ученици, сега научихте ли урока, предадох ли ви го добре? Викам: Защо, госпожице? Какво, аз съм изненадана. Отивам у нас, почвам да плача. Вера ме пита защо плача. Викам тъй. Ама аз казах на Сарапито, защо дошла на тебе да си изкарва? В.К.: Нали сте близначки? Те бъркаха ли ви двете? Надка: Ами на, тогава сбърка ни тази учителка. Хубав човек е Верка, и пожертвувателна, много. При тези условия, да посрещаш и изпращаш. А по три дни е гладувала. А може да умира от глад, но никога няма да отиде да се оплаче или да поиска Такъв характер. Тя много е твърда. Затуй издържа тука на Изгрева. „Шибаха ме", каза. Рекох: „Вере, много се промени." - „Тебе шибали ли са те тъй, знаеш ли тука какви са? Шибаха ме." Шибаха я, докато се разстрои, затуй каза Ангел и Филка, че тук, на Изгрева, приятелите я разсипаха. В.К.: Значи те с Ангел и Филка се познават. Надка: Ама те от Пазарджик, те все са при нея. Там като отидеш, тя на едното легло, Ангел на другото и Филка на третото, Като у дома си, от Пазарджик при нея са знаели да отидат. Много я обичаха. Тя също. В.К.: Да. Надка: Хубав живот. М.М.: Много хубав. То учението на Учителя е в неговото приложение, тогава можеш да изпиташ сладостта, че служиш на Бога, че вършиш нещо в името на Бога. В.К.: Така идват едни души, други заминават. Всеки със своя пост.