Ани

2.1.28. Благовещение, 7 април 1928 г., събота, [Витоша, бивака Ел-Шедар] - Хубави светли звезди, кажете, утре ще има ли слънце? Сириус прекрасен, що като брилянт гориш в небесните глъбини, кажи, утре не ще ли ни сполети буря, не ще ли ураган да ни връхлети, че за Витоша се готвим, горе на планината да отидем. Бъди ни Оракул и Ти, Орионе, ще ли се радваме на топли слънчеви лъчи или ще има - студен душ? Не отговарят светлите звезди. Трепкат, примигват с очици, мълчат си те. Сякаш само отговарят: - Що питате нас? Питайте ветровете, що носят бури и мъгли. Ние сме високо над тях и за нас няма това, що вас тревожи... Изток и запад не предвещават нищо добро - мътно е небето и в двата си края... Сякаш мърморят нахмурени: - Тази нощ облаците на съвет ще се съберем и ще решим утре що ще бъде. Тръгваме... В 6 часа сме над Драгалевските воденици. Слънцето не се яви. Не се яви ни после, ни по-късно... Тъмни облаци притиснали небето, като че искат да го задушат. Тук-таме се откроява измежду тях някое синьо окце, но бързо облак се затичва и в миг го затуля. Ечат воденичните колела. Ледът е отпуснал буйния поток, сега завъртял множество воденични камъни. Ето ги и нашите приятели -селските псета. Те ни срещат с радост и има защо - големи къшеи хляб изчезват в раззиналата им червена паст. Витоша вече ехти от нашите песни. Лесът се събужда. Клоните напъпили, кукуряк наднича от шубраци и камънаци, и се хвали, че е първият пролетен пратеник, че жив и здрав е останал след люта зима: „Зимата ме погреба в земята като суха клечка, но сега аз възкръснах още по-хубав, по-здрав.” Също тъй се хвали и минзухара - моравия сочен минзухар, и до него жълтия златния му брат, който прилича на тънки восъчни свещи, които скоро слънцето с целувки ще запали - ще разцъфти. До него е и зюмбюлчето! Напразно кукурякът се хвали, че „той е пръв”, не, още много други цветя има, които са първи като него. Малката тревичка преди всички тях поникна изпод снега и сега вредом е разпростряла копринената си дреха. Въздухът е тъй упоителен и чист. Тъй леко и с жадност го поемат гърдите като целебна сила. Той е подсладен от невидимото присъствие на здравеца, що все още опърпан се крие из скалите. Облаци, подобно изригващ вулкан, нахълтват изневиделица, после в бойни редици се просват по планината и я заливат с мъгли. Кога изкачихме „Зеленка”, кога минахме „Буди душа” - ето ни вече по самото шосе към „Ели Шедар”. От към запад пристигат тълпи от мрачни облаци. Няколко пъти слънцето прави опит да надникне, мярва се през облаците светлия му диск, но уви! Облаците го скриваха с всичка сила... Настигат ни туристи за „Алеко”. Колко стройни и напети изглеждат със своите красиви планински костюми, със своите обрулени от вятъра и слънцето лица, с тая свежест и бодрост в поглед и походка! Те бързат да предварят закапващия се дъжд. Ние не бързаме - едно че нямаме хижа, друго, „пролетният дъжд е целебен” - според думите на Учителя и затова ние не го избягвахме. Почва да ръси. Нека си ръси. С нас е Учителя. Тогава що ни е грижа от него? Ел Шедар. Клоните му са още голи. Всред него гори грамаден огън: там врят чайници, пълни с изворна вода, взета от оная мила чешма, що преди 5 години десетки чифтове ръце за 1 час съградиха. Хвърлям раницата и кожуха и се затичвам първо с нея да се здрависам. Измивам пламналото си лице, разхлаждам ръцете си. Боже, колко е хубаво! Как весело и буйно клокочат обилните й води. Колко е хубав сега тъй събран под толкоз камъни, събран в този голям стоманен чучур! Покрай този извор още колко други изчистихме и подредихме! Пръснати из планината, кой тинест, кой притиснат от камъни и глина, разлети навред, ние ги разкопаваме, чистим, изграждаме тъй както ни научи Учителя - както и той сам прави, когато види някъде някой извор. В Родопите, на „Карлъка” е изградена от Него оная чешма, оная кървава вода, която при Баташкото клане е служила за разтуха на ужасените бегълци... Разказва сестра Янакиева как сама, заради Учителя (а за Него, силите се удесеторяват и за най-слабия) сама изкопала големия трап за тая чешма. Другата работа после подели новодошлите братя и сега в „Карлъка” стои тая чешма, считана за целебна „светена вода” от селяните. Такива пет извора има и на „Куш бунар” - в Балкана. Там природата от пет водни гнезда е дала началото си на изобилно планинско поточе. Там е било блато - Учителят е намерил изворите, пет на брой, изкопал е траповете им, иззидал ги е, после един с друг чрез поточета ги е съединил и после ги е събрал в едно цяло - малка речица, която никога не пресъхва. Изворите отстоят един от друг във форма на върховете на петолъчна звезда... Колко са хубави! И сега, седяща до Елшадарската чешма, неволно си спомням за Куш-бунарската водна звезда в блян унесена под блестящите звезди на Сливенския балкан, облъхната от песента на Балкана, който не спира да пее „хайдушка песен”. Спомням си този дядо Никола, който разправяше, че познава Панайот Хитова, Левски, Хаджи Димитра, Стефан Караджата. Неволно си помислих: Не сме ли и ние „бунтовници” - носители на ново освобождение на човечеството, вковано в ноктите на невежеството и леността. А не е ли мързелът, алчността, недоверието по-страшен враг и от читак-турчин! Не, наистина ние сме опасни бунтовници, които не на шега, чрез тия излети обявяваме война на предразсъдъка, че „всред природата е опасно”, че има „течение”, че може да се простудим и пр. пр. И този враг не е далеч. Ние го носим със себе си. Той е у нас, в сърцето, ума и волята ни. Ние трябва от там да го пропъдим за вечни времена. Нас работа ни чака. Ние сме новите бунтовници за просвета и духовна свобода! Да се освободи човешкият дух от своето вековно робство, да възкръсне към нов, свободен и щастлив живот. Вали дъжд не на шега. Дребен, тих, напоителен. Гимнастичните упражнения пропъдиха оная вцепененост, настъпила чрез почивката, след излета ни нагоре... Дрехите ни натегнали от вода. Но ние се радваме, че получихме милувката на пролетния дъжд. Случих се наблизо до Учителя. Сама видях благата, що за миг отвред се струпаха пред Него - пакети бисквити, портокал, халва, орехи. Но Той всичко раздава, а яде само пресни репончета и чесън с прясна пита, опечена в пепелта. Как изневиделица пред мен се измъдри топка халва и шепа орехи..., не зная. Сега се сетих за притчата с 12 коша трохи... от 5 хляба. Да, когато любовта е между хората, всички стават щедри и това, което до тогава са считали само свое собствено притежание, в присъствието на Бога в сърцата им раздават го да се попълни навсякъде недоимъка. Това, което някога е било „чудо”, сега разумът го обяснява, че станалото е дело на великата Божия любов, която всред мрака на егоизма тогава е засияла между хората и ги е сближила така, че са споделяли всичко помежду си като братя. Да, „ядоха, наситиха се и дигнаха 12 коша къшеи”. Учителят раздава на тия, които почти нищо нямаха; така че изобилието на едните премина върху нищетата на другите и така благата се изравняват този ден, както и дъжда, както и Словото на Учителя навсякъде проникна. Застанали около огъня пяхме песни. Пара се вдига от мокрите ни дрехи и радост от гърдите ни. Няколко пъти слънцето се опита да надникне, но не можа. Целият ден, дъждът не спря своята тържествующа песен. Него го чакаха милиарди посеви, семенца, коренчета, тревички и цветя. Той има своята важна задача, която иска навреме да извърши, за да не се посрами пред лицето на Май. Към 3 часа се готвим за път. Заставаме на обща молитва. Минзухарите и кукурякът ни изпращат, сякаш се извиняват за дъжда. Обладани от непозната енергия ние просто летим към долината. Неусетно изгазваме Симеоновската кал. Ето вече топлото жилище - печката гори. Водата е стоплена за обливане, чай готов за пиене и мекото одеяло вика за почивка. Пламнала от милувките на дъжда и топлата баня, слагам на коленете си чиста хартия и се опитвам да запиша що годе това, което преживяхме на днешния Благовест. Но що мога да кажа за това? Може ли да разбере моята радост този, който като мен не е изкачвал планината под такъв дъжд. Може ли някой да влезе в моето тържество, ако не е бил с Учителя там горе при цветята и изворите, и чистия въздух, ако щастлив и радостен не е газил хлебородната кал, от която всичко расте, цъфти и зрее. Лека нощ! Утре рано ще стана и днес решените задачи по алгебра на преподавателя си ще покажа. Знанията брат Боев ще ми да провери -нови задачи да ми предаде.

2.1.27. 30 януари 1928 г., Витоша [бивака Ел Шедар] Ще видим как Витоша ще си покаже днес мурафета - имен ден на царя е; дали няма да ни надроби някоя попара. Шест и половина - отдавна оставих спящата столица зад гърба си. Закъснях, успах се. Дружината навярно вече е стигнала „Ел Шедар”. От една страна печеля, защото постепенното развиделяване ми разкрива разни красиви гледки из околността, що иначе нямаше да видя. Млекарите подтичваха заедно със своите сиви магаренца за града - мляко за софиянци. Срещах и червенобузести невести и девойки, забързали към града, те весело ме поздравиха, пошегуваха ми се със закачката: „Дека ти е, моме, другаро, вуци че те изедат”... По телеграфните жици накацали цял орляк врабци едно до друго, тихи, смълчани в някакво очакване. Всичко е бяло - чисто бяло. На земята царствен покой, на небето също. Зорницата блести отгоре като лъчезарна усмивка над света. Крайпътните вади, живи и пъргави, като черни ленти по снега бележат своя устрем. Отгоре им лека ледена покривка под която бистрата вода непрекъснато плиска и клокочи. На югоизток - между Рила и Витоша всичко трепти в розово сияние. Приличаше на ярко оцветени мъгли, или тънки водни струи, които се изливаха от слънцето, или пък извираха от някой чуден непознат земен източник. Но где го Слънцето? Още го няма, а по небето и земята вече се задават пурпурните му златни кочии, с които то ще се впусне по дългия си път. Витоша - бяла и чиста, като приказна самодива. Тънък воал, приличен на разстлана влачена вълна, тук-таме поръсила небето, далечни пратеници на някой облак. Небето е ведро, дори модро, от чистота и глъбина. Вървя, гледам сиянието над върховете и често се обръщам и заставам да не изпусна слънчевия изгрев. Насмалко щях да го пропусна; някакво куче весело ме посрещна и аз, давайки му хляб, щях да загубя величествения миг. Ето го, ето го! Топла сладка усмивка на Бога - мил привет към всичко живо. Неволно му протягам ръце, като на скъп приятел. То за миг обля планинските върхове с нежно розово сияние и веднага се скри зад облака - неканен гост, който от час-два е вече на пост край триумфалната порта на Изтока. Слънцето беше започнало вече да позлатява и по гърдите на планината, но този мрачен облак грабва четката от ръката му и я захвърля... Драгалевските комини пушат. Ранобудни селянки отиваха с менци за вода. Една стара жена, добре пременена със син гайтанлия сукман, преметнала нова торба, в която се очертаваше нещо голямо и околчесто, навярно погача. Бърза тя, ситно тепат цървулите по снега. Лицето й тъй спарено и жълто, очичките мънички черни като маслинки, устните тънки - отдавна изгубили цвета си, дават образа на едно измъчено, дълго страдало същество. Но колко много още сила и бодрост се крие в нея, съдейки по бързия й изправен ход. Колари и волове слизат за някъде. Придружава ги малко момченце с дълъг до петите кожух. Малките му нозе здраво обвити и стегнати в навуща и нови цървулки. На главата му - ярешки калпак. В ръцете си - дълъг остен; от време на време боцва сивите воловци. Спуснаха се няколко псета, но никое не залая. Тия Драгалевски цербери, навярно не пазеха никакви златни руна, така че нямаше и защо да лаят пътниците. Към водениците дълго се застоявам да се любувам на ледените висулки от улея. Те блещят на слънцето като редки скъпоценности. Изкачвам се съвсем сама. Тихо е наоколо ми и чисто, чисто. Често сядам да си почивам, защото, подобно мечка спала зимен сън, отдавна не съм изкачвала планината, че членовете ми почти са вдървени. Ето ме на „Зеленка”. Отсреща Стара планина - хубава и чиста, като вълшебна царкиня. Множество птици безредно се носят из въздуха, спускат се по земята и пак се издигат. Навярно врани. Срещам деца дървари, влачат дърва върху малки шейнички. Всички тия дръвчета са млади фиданки, които тия момчорлаци крадяха за гориво... Навред пред мен снегът е утъпкан от безброй нозе... Небето усеяно с разни облаци, мигом се променят в огромни животни, кораби, войска, птици... Наближавам „Буди душа”. Заричам се да го изкача, без да почивам, без дори да пъшкам. Почвам леко, бавно, като че ли чета из пътя. И наистина, така по-леко излизам на широката равна поляна, която ме извежда на пътя. Още един-два завоя и ето ги пушеците от Ел Шадар. Върху скалите му, като птици накацали човешки фигури. Слизам към бистрата вода. Прекосявам долината и - ето ме при тях! Посрещат ме с радостни възклицания. Пристигам. Огньовете разливат приятна топлина. Около Учителя - много хора. Измежду тях някаква бесарбка калугерка Варвара - с бяло наметало на главата си. Приятният нежен израз на лицето й прикрива напредналата й възраст. Мълком поздравих и застанах да слушам. Че тази Варвара излезе цяла героиня. Изпратили я от Цариградската екзархия тук на почивка в приюта „Веех скорбящи Радост”. Имало там някаква баба хаджийка, която ходила на хаджилък 7 пъти! Сега тя била „директорка” на приюта. Но тъй биела горките стари и болни хорица, тъй ги гълчала, че на Варвара й домиляло... Имало и някоя сляпа Пена, която вместо парцал за бърсане прозорци, взела някакъв калъф за възглавница и хубаво „обърсала” прозорците. Хаджийката тъй се разфучала за това нечувано „престъпление” и тъй много набила тая жена, че кръв потекло от устата й. Тогава сестра Варвара грабва кръста и разпятието, па като се втурва срещу хаджийката и почва: „В Името на Отца и Сина, и Св. Дух, да се махнеш от тук, инквизиторко! Да изчезнеш яко дим!" Баба хаджийка приела побоя безропотно и въпреки своята авторитетност не посмяла да се оплаче от своята белопола посестрима... Но, Варвара, в Името на Отца и Сина, и Св. Дух, успяла да уволни хаджийката и да я прати този път по... дяволите. Така приютът се спасил от едно голямо зло за известно време... - Кой дявол те донесе тук - питали я поповете и хаджийката. - Аз съм злият Дух - казвала Варвара и дигала тежкия метален кръст над главите им, и като тояга застрашително го размахвала над тях... И чудеше се тя самата: „Защо бих хаджийката? Нима ме прати владиката да го сторя? Нима аз исках да стана директорка? Не, не! Аз просто в името на Отца и Сина, и Светия Дух пъдя бесовете.” Сините й очички така засвяткват, наистина да се уплашиш. Не, тя не е демон. Защото с кръста биеше злата хаджийка, която мъчеше нещастницата. Иначе кротка, разумна и тиха. Тя записваше всичките си приключения, застъпваше се за страждущите, биеше попове и калугери, игуменки и директорки - хаджийки. Разказваше как в Цариград, някой беден Лазар откраднал златния кръст от църквата, за да си купи дърва за зимата. Освен, че го хванали и го били в църквата, но го предали и на заптиите да го довършат... Като се научила Варвара, а тя се научила доста късно, влязла внезапно при владиката, застанала до звънеца, за да му попречи, ако иска да звъни и ми креснала: „Скоро напиши книга да се отпусне човека, иначе ще те хвърля от прозореца!” Хъката мъката (Варвара - едра, снажна, същинска бабаитка славянка), отказвал. „Скоро!!! - ревнала Варвара, ти нечестивецо, освен че би сам бедняка, вместо да разбереш и му помогнеш, ти го предаде на друговерците да го дочукат. Напиши книгата, чуваш ли?” И тя връхлетяла разтреперания владика. След малко, тя вече тичала с „книгата” към конака, но на горкия човек му били избити зъбите, пукнали му главата и тя го грабва, и го пренася в къщи... Мъчно бих предала речта и видът на тая знаменита Варвара, но нека кажа, че целият Ел-Шедар гърмеше от смеховете ни. Тя добре прави, че всичко си записва, така че, който иска да знае за .деянията” й ще ги прочете вече печатни. Коя беше тая Варвара? Как се бе добрала до нас? Как можа тая стара жена да изпъпли чак тука? Но в нея бе запазена поразителна бодрост! Кой знае каква огромна душевна сила крие в себе си тая славянка, която си позволява със силата на Духа Святи да бие с разпятието директорки, хаджийки, да ги уволнява, да смушква попове, да връхлита върху владици и вредом, като Дон Кихота да се явява като защитник на слабите и унижените. Тя разправя, че някога си се била женила за някого в Русия. Отсетне узнала, че младичкият й съпруг, бил вече баща на две деца при незаконна съпруга. Тогава тя, пак с тая огромна душевна сила и смелост, взела суровица и с бой накарала злополучния си мъж да се върне и да се венчае за изоставената си другарка. Слагат за обяд. Какво изобилие! Варвара е обградена с нежни грижи. Сестрите се надпреварват да й услужват. Сега тя е тиха, кротка, но не дай си, Боже, да види някоя неправда и тук, тази тиха жена, ако не кръст, ще вдигне тояга и ще връхлети и срещу най-големия пехливанин. Слънцето се скрива зад облаци, но въпреки това времето е топло и приятно. Седим върху снеговете, а под тях, като че ли скрит огън ни пази от замръзване. След обяда обградихме Учителя. Той каза, че иде време, когато земята силно ще се разтърси, от което океаните ще закрият някои стари континенти, а ще се открият нови... Замислям се при тия думи! Как? Нима е възможно това? - Това е последствие, казва Той, от кривите пътища на човечеството, напуснало Божиите Закони, оставило вътрешното служение, създало си кумири от своите творения и си присвоило Божествените права да наказва, убива и мъчи своите ближни. Учителят тъй спокойно разказва това, като за нещо съвсем просто. - После, продължава той - ще настане едно отрезвяване в умовете и сърцата на тия, които ще имат щастието да надживеят тия катаклизми. Слънцето премина своя зенит и ето вече през облака се прозира лика му - клони на запад. Прибираме раниците. Събираме се за молитва. Ел Шедар ехти от горещата ни благодарност към Твореца - изразена чрез .Добрата молитва” и „Отче наш”. (Варвара взима участие.) Тя се понесе нагоре като благоуханна вълна, изпратена от едни щастливи люде намерили сега своят истински Водач. Някой стои на края на поляната и ни брои... шестдесет и трима. Като вихър полетяваме надоле. Тъй приятно се тича по сняг! Ето ни по „Спаси душа”. Различно я наричаме вече стръмната пътека. Тук много пъти стават падания и ставания по дебелия сняг и е тъй приятно, че ти се ще по-често да падаш по него. Почиваме на „Зеленка”. Спущаме се надоле. Слизаме към Водениците, заминаваме селото. Изведнъж рязка промяна. Задуха мразовит вятър. Горе топло -пролетно, бяло, чисто; доле студено, кално, зима. Но чудно! Въпреки че горе е тъй „поетично” и хубаво ние усилено се стремим час по-скоро да се приютим някъде по тая кална долина. Да, чакат ни приветливи топли жилища, чака ни работата, „дългът”, както казва Учителят. Човешкият дух обича почивките, но все пак, естествено и неудържимо се стреми към несгодите, борбата и сам се тика към страдания и мъчнотии. Дали човек сам се стреми към борба и нови постижения, или великият Божий Дух в него, в желанието си да го усъвършенствува, го насочва винаги към нови хоризонти, без да го оставя нито миг да забрави „дългът” си, да почне „изново”. Пишейки тия редове върху уморените си от пътя колене, очите ми се примрежват за сън. Пръстите записват последните слова, а душата вече грабната от Сладкия Сън се отделя от тялото, за да надзърне в другия мир, „оттатък” земния живот. И аз, в името на Отца и Сина, и Светия Дух, оставям тетрадката и перото, и тихо се сгушвам в топлото си легло, до етажерката с учебниците, до утрешните „задачи”, мъки, страхове и очаквания - последната година от гимназията. „Erste prima”, както казват немците, може би ще бъде венец на дългогодишния ми труд по учебния път, да зарадвам тия, които ме учат и тия, които ме насочиха към образованието, пръв от които е обичния ми Учител и моя велик преподавател брат Боев.

2.1.26. Димитровден, 8 ноември 1927 г., [Витоша, бивака Ел-Шедар] Ранна сутрин. Звездно небе. Зорницата е вече 3 остена по небосвода. Сириус и Орион са още всред небето, ясни, блестящи скъпоценности. Плеядите едвам мержелеят, като че под бледата светлина на залязващата пълноликалуна. Полето още спи в дрямка, облъхнато от тих есенен ветрец, кой с лека пръчица сваля вече от дърветата пъстрата им шума. Градът трепти в хиляди светлини. Той спи сладкия си предутрин сън. Като че ли е покрит със звездно покривало - друго - под звездите безбройните електрически крушки. Витоша огромна се откройва на безоблачното небе. Тихо е и тайнствено. Не се чува нигде ни кучешки лай, ни кукуригане на петел. Но щом влизаме в селото, изневиделица, тихо и незабелязано ни наобиколиха цяла тълпа кучета: мъничета, бели, черни, пъстри, рунтави, гладки. Весело въртят опашки, радостно скимтят около нас и ни гледат с покъртителна ласкавост и доверие. Ако искахме можехме да оберем цялото село - тая купена с комат хляб стража, щеше без сражение да предаде в ръцете ни Драгалевската крепост. Видяхме, че те решително са наши съучастници, но ние нямахме завоевателна цел, така че крепостта ще си остане непокътната завинаги. Излизаме над водениците. Утринно мерцание отделя деня от нощта. Хоризонтът озарен в оранжева светлина. Ето я „Зеленка”, хубавата поляна, що достойно носи името си, потънала в разкошна зеленина. Стоим горе и броим всяка минута, не, всеки миг, защото Слънцето може да ни изненада. А ние искаме да видим първия му лъч, първата му светлинка всред това лазурно небе. Ето го! Златен остен проби небето и задълба широка дупка. Направи отвор, светъл кръгъл отвор, за да се яви слънцето. Постепенно то провря цялата си глава и като хвъркат змей се издигна нагоре. Малките къдрави облачета, що невинно се рееха, изведнъж заруменяха от слънчевата милувка. Като че ли цялата природа се развесели и освежи. Витоша съвсем се открои на слънчевия фон, блестяща, млада, чиста. Дрехата й блести - зелена копринена сега изпъстрена с жълти и кафяви шарки от жълтеещата шума. Клен, габър, леска, дъб - вече свиват своите знамена, отиват си и на техните прощални плакарди блестят ту златни и червени, ту кафяви и бледо зелени писмена. Отиде си лятото. Ранната есен плисна от престилката си нови цветя, нови слънчеви привети. Бързат поточетата подобно немирни деца, стиснали в устните си по някое пурпурно листо, тичат да го занесат някому... Бият се в бяла пяна, въртят златните кафяви листчета, играят си с тях, връщат ги, подхвърлят ги и после със смях ги пускат по водата да си вървят. Небето сега е синьо, много синьо, чисто и съвсем ведро. Като че ли човек не върви към Витоша, а към този неизмерим небесен свод, където се крият неизброими тайни за човека... Новият път е тъй хубав! Трудоваци го правиха, хвала им! Завои. Една след друга изчезват зад тях групи пътници. Те всички отиват на Ел-Шедар. С какъв устрем вървят за там, с каква радост. Чудно, хрумна ми, като вървим из тия гори зелени, не приличаме ли на ония наши братя хайдути, които нявга са се борили за правда и за свобода. Само, че не носим оръжия. Торбите ни вместо съчми и патрони, са натъпкани с разни Божии блага, които горе ще унищожим. Вместо сабя френгия, дългия праз чака в раниците ни да го хруснем със солчица. Вместо бомби - самуните. Тежко на неприятеля! Просто ще го довършим с тия ябълки, круши, маслинки и халва... А за „шестгодишното вино” не питай. Наш Цеко - вече е отлетял горе огньове да прави, божествено питие да приготовлява, а из пътя друг носи водните чайници. Пристигаме. Учителят вече е изпреварил, седи на припек заедно с братя и сестри, а също и стенографи, които не дават да падне от устата му нито една дума. Брат Боев непрекъснато записва. Огнището разстлало широка жар. Върху него се печеха много червени тумбести пиперки. Всеки се нареждаше за гощавката както си знаеше. По едно време се чу команда. Нареждаме се в кръг и почваме гимнастика. Сетне Учителят ни построи по двама в кръг. Всеки хвана другаря си за ръка - повдигнаха се хванатите ръце в дълга арка. Това - едната половина. Другата половина бързо мина през „живите двери”. После ролите се смениха. Те образуваха арка, а ние преминахме през нея. Сега пък всички сме в „арка”. И чудо! Учителят изведнъж се спусна под арката и почна тъй силно да бяга, като че ли тичаше да изгони някого... Всички с глас от сърце се смеем. Всеки се стремеше да направи арката по-висока, за да може милият бегач да мине по-лесно. Но ето и други се затичаха по този своеобразен свод, нареден в окръжност. Двама по двама се подгониха първо братя, после сестри, като гонените с всички усилия се пазеха да не бъдат заловени. Още няколко двойки, още няколко двойки, и млади, и стари, надбягвайки се с всички сили. Всички се смеем колкото ни сила държи, като насърчавахме ту беглеца, ту гонителя. Някой път с всички сили викахме да бъде хванат беглеца, а в друг случай пък крещяхме след него да избяга по-бърже и по-далече. После насядахме около Учителя. Колко радост има във всинца ни! Приличахме на бодри юноши, девойки и деца, които са си добре поиграли. Пяхме „Фир фюр фен”, „Махар Бену”, „Светъл лъч от горе слиза” ,,Давай, давай”. Занизаха се като бисерен гердан нашите чаровни песни. Тъй леко и свободно се лееха гласовете, с такава услада се извиваха, споени от чудните слова, като че наистина сме на небето, а не на земята. Естествено след това дойде молитвата. Как се молихме, с каква жар. Като благодарни деца, които са получили от майка си нещо много мило и скъпо за тях. Всеки чрез свещените думи на молитвата, като че изказваше свой заветен копнеж. Като че ли душата се отказваше от тялото, за да се слее по предвечно сродство с Великото и Прекрасното. След това почна концерта на храненето. Той дойде като най-съвършени рефрен на гимнастиката, песните и молитвата. Всеки се заема да подготви „инструментите” си, че щом се даде знак, веднага да почне изпълнението. Наредихме се в нов кръг, само че седнали. Отвориха се раниците. Върху бели кърпи се извади съестното съкровище. Даде се знак -молитвата. Изведнъж се чу дивна музика на 150 чифта лъкове и цигулки... Боже, каква хубава музика! Всеки слушаше своята цигулка и здраво държеше лъка - десницата - към бялото, меко самунче. Колко много ябълки, круши, грозде, чушки, хляб и сирене! Колко много халва, сърмички, орехчета и маслини! Всеки раздаваше на съседа си и никъде нямаше недостиг. Партитурата беше пълна, сложно написана, но добре от всички изпълнена. След някое време, всички музикални бойни припаси изчезнаха безследно. Превърнаха се в сила и енергия, сля се с вечната сила и енергия, с вечната песен на живота. Сега вече нямат думата ни Аристотел, ни Юм, нито Мил, които донесох заедно с цялата осмокласна етика да уча. Скоро обратно в раницата! Вий не сте за тая музикална зала. Не зная, ако древните и съвременни етици по-често изкачваха планините, водени от Великия Учител, надали биха заплитали така философията си, че да мъчи нашите бедни умове. Ще минат столетия; може би и по-малко. Човечеството ще се върне към чистата майка природа и ще роди нови гении и нови мъдреци. Защото, друго е въздействието на кислорода върху мислителния апарат, друго -кабинетния въздух, или на монашеската килия... Ще се роди нов Адам и нова Ева, и светът ще се поправи - т.е. ще се възвърне към прежното съвършенство. Нали не мога да ги науча тия философи, затова измислих нови... Пладне. Едни ставаха от сладка дрямка на припек, други, от четене беседи. Но всички вече почнахме да се прибираме за път. Слизаме през Симеоново. Ето я и юзината, Боровата гора. Ето го „Изгрев”. Никаква умора. Сънят донел със себе си сега най-пухкавата си постеля, най-меката си възглавка и ни кани при себе си. Чудно, на Витоша открих, че част от псевдонима ми в Асавита е взет от тайнственото библейско име „Мелхиседек”, ето: Хелмира в Асавита - Хелми-Ра. Спомням си, когато го дращех днес върху хартията, озарена от радост за чудното откритие, внезапно погледът ми падна върху Учителя, който ме гледаше. Особен бе този поглед; нещо трепна в душата ми, като че сам Той ме насочи към това откритие.

2.1.25. Празникът на Будителите. 1 ноември 1927 г., вторник, [Витоша, бивака Ел-Шедар] Ранна сутрин. Орион - същинска брилянтна диадема. Чия ли невидима глава той украсява? До него наблизо Сириус, блести в неповторимо прекрасно сияние. Венера изгрея блестяща и усмихната -прилична на велика дама, покланяйки се в небесната зала на блестящата свита от звезди, които си отиват. Въздухът е тъй приятен и мек, тъй освежителен, като че иде пролет. Нашите са тръгнали от Изгрев, а мойта милост от града сама е поела пътя през Драгалевци към планината. Самотно отекват стъпките ми. Не срещам жива душа, нито пък ме настигва някой от града. Витоша бавно се очертава през зрящия ми поглед. Небесната глъбина просветва; звездите една по една, според големината си, отслабват своя блясък. Изчезна и Орион, едвам още блещука Сириус, а Венера остана вече тъй мъничка, тъй мъничка, че трябва хубаво да я търсиш. Тя навярно е решила да не снема бляскавата си диадема, докато не види дневния цар. Драгалевските млекари вече препускат двуколките си към града. Някъде пък селянин пешак, подкарал магаренцето си, натоварено с лъскави гюмове пълни с мляко. Казвам му: ,Добра среща”, на което той ми отговаря бодро, благопожелателно и с известна благодарност в гласа: „Дал ти Бог добро”, или „Бог ти помогнал”. Над водениците настигам голяма група наши хора, също тръгнали от града. Но те вече поемат пътя нагоре, дордето аз правя почивка. Все тъй се настигахме - аз на „Зеленка”, те на „Вади-душа”. Аз на „Буди-душа” (тъй го прекръсти Учителя), а те вече в гостната. Трудоваците са прорязали чудесен път към върха. Тъй прав и тъй равен, че можеш да четеш вървейки. Колко труд са положили младите момчета, колко усилие! Хвала им! Слънцето изгряло зад облак сега вече на воля пътува по чистото ведро небе. Цялата природа сякаш му протяга обятия, радва му се. Есенният минзухар навсякъде е пробил земята и с наслада смуче сок от свежата земя - милван от още топлите слънчеви лъчи. Като че ли поточетата по-живо запяха, тревичките изправиха сочни листенца да го приветствуват. Врабците на орляци прелитат с крясък, сякаш недоволни, че другите пойни птички са ги оставили. Ето и мен на Ел-Шедар - тъй Учителят нарече нашата гостна с това чудно име, което преведе така: „Благородният свидетел”. Високо се вие пушек от огнищата, весело пращят сухите дърва и разливат приятна топлина. Лицето на Учителя грее и свети като ясно слънце. Как хубаво, красиво се храни; взел в ръката си парченце хляб, топва го в чая си, отхапва наквасения залък от който остават няколко капки по устните му. Това е всичката му закуска. През това време с озарено от блага усмивка лице, се разговаря с неколцина братя. Слънцето блести по снежната му брада и разпилени от ветреца меки коси. За всекиго има по нещо да даде: едному поглед благ, другиму усмивка сияйна, топла; другиму въпрос за нещо, другиму мила поръка за общото благо. Наистина неземна красота, която те кара да го наблюдаваш от някое кътче с богоговейно съзерцание. О, защо нямах перото на велик поет, за да го възпея. Щях слънчеви слова по цветовете на дъгата да наредя и от гърлото на пролетен зефир да ги изпея. О, мой обични, милий Учителю! Може би, моята поезия за него, трябва да се пише от благоуханието на цветята, от песента на славея, от бодрото веселие на планинския поток, от чистотата на планински извор. Може би, звезда сияйна в небето да бих била, тогава песен достойна за него бих изпяла. Може би - чиста роса, или сълзи в окото на свята девойка. Но, бедно мое перо, ти си слабо да опишеш великото и хвала да му въздадеш. Затова пиши с ръката си и въздишай с възвишен копнеж по Божията Милост. След закуска - нагоре. Най-напред върви Той и понявга се обръща да види да не е запрял някой... Минаваме брезичките, изворите. После - по широкото открито шосе. Окото не се уморява да бяга от прелест на прелест и да предава радостта си на душата. Родопите, мощна, тъмносиня се откройва на синия фон. Стара планина, забулена в синкави мъглявини, едвам се очертава. Само гърба й, подобно гръбнака на мощно животно, лъсва понякога огрян от слънчевите лъчи. Мургаш се устремил нагоре, сякаш иска небето да целуне. Градът едвам се мержелее обвит в непрозрачно було, днес празнува „празникът на Будителите”. Резньовете пък като два гиганта - две величествени пирамиди, запазили в недрата си непроницаема тайна. Дали Гизо и Хеопс точно тях не са видели и по техния ръст и вид не са съградили своите земни скривалища. Витоша се радва на разкошна борова гора. Авлия Челеби, близо преди 200 години, казва за Витоша, че била цялата от букови и дъбови гори, по която пролет, лете и есен скитали безброй стада. Но где са вече тия гори? Казват, че стихиен пожар унищожил старите богатства на чаровната Витоша, че сега по изкуствен начин се мъчат да възвърнат част от прежната й хубост. Из боровете растат и други дървета, които сега под полъха на есента багрят гората с червени, жълти и зелени бои. Тука би трябвало да бъде пълно от художници, да рисуват най-красивите видения на планината, а не някакви отражения на върбите по мътните блата... Обаче с нас върви една художница. Зарязва ни всред пътя, сяда де да е, почва да рисува. Какво ли пък тя е видяла - дали птици, или далечно планинско сияние, или ония пъстри дървета всред боровата гора? Горе, тревата е още тъй зелена. Оголените клони на леската са тъй надути и напъпили, като че след някой ден ще пуснат нова шума. На боровия клек - срещу Резньовете лягаме за почивка. Слънцето дружелюбно ни огрява, без да въси вежди... Приятно галят есенните лъчи, милват гърба, разгорещяват бузите и правят гърдите леко, леко да дишат. Не си взехме никаква закуска. Дългото „съзерцание” по хубости и прелести, тъй ни изглади, че по някое време, вместо лазурно небе, почнаха да ни се привиждат ябълки, круши, бели питички хляб... Изглежда, че това е било общото усещане, че единодушно решихме час по-скоро да се върнем доле при торбите. Но, Учителят ни задържа още малко. Изглежда, че трябва пред видът на вечната красота, охотата за ядене да отстъпи за малко. Той спря погледа ни още някое време в мълчаливо съзерцание. О, то бе тъй хубаво, тъй хубаво, че едва ли би му се дало име. Приличаше на безгласна песен, на молитва, на хвала. И наистина, целта биде постигната. Вместо да тичаме с луд бяг към нашите хранителни вързопи, ние бавно, бавно заслизахме, понесли в душите си още едно неизречено чудо, чудо на Духа - Висшия разум, който има „друга храна”, с която можеше да утоли глада си. Неволно, устните ми шепнеха жарка молитва: „Господи, Боже наш, искам да служа на Тебе, комуто служи и Учителя”. На групи, на групи слизаме из кичестата гора. Разно обагрените ни облекла, всред тая зеленина приличат на красиви пъстрошарни цветя. Слънцето тъй много напече, тъй много ни сгорещи, че трябваше бързо да се преоблечем. Ел Шедар ни приюти с горещ чай и закуски до насита. Какво щастие! Но как стана тъй, че седнах на трапезата до Учителя! От всичко що му слагаха, той раздаваше, раздаваше. Сам Той яде хляб и мека круша. А пък ние, бързо и с радост унищожавахме даровете, които неговата мила щедра ръка ни раздаваше. Но още по-чудното е това, че тази щастлива круша бе моята донесена круша и тази негова бяла питичка беше моята питичка. Нищо друго не яде той, нищо друго! Как ме погледна само! Сякаш някакъв мълчалив завет ми даде. Нещо велико радостно парна сърцето ми, че заедно със залците поглъщах и щастливите си сълзи. Да, днес е „Празникът на Будителите”. Ето ме вече в стаята си, прибрала морните си сгорещени нозе под топла завивка. Седя в леглото си и пиша тия редове. И пак шъпна: да бих била велик поет, бих писала за Учителя звездна, роена, слънчева, изворна, песнопойна поезия - най-хубавата поезия за Човека, който ми показа Божествената красота на природата и звездния мир и ме приближи към моята душа.

2.1.24. Мусалла, 31 август 1927 г., сряда, [Рила] Няколко стотици потегляме за свещения връх. Боже! Колко радост, колко трескави приготовления! Като че ли не отиваме за Рила, ами в Ерусалим на поклонение. Тръгнало е и старо и младо, и бедно и богато, и учено и просто. Стои някой бедняк брат, или сестра и жадно гледа към пълните камиони, натъпкани с пътници... Вижда се, че джобът му е празен... Завчас се размърдвам между мнозинството, томува нещо пошъпна, ономува се усмихна, другиму друсна ръката и ето! Шъпата ми се напълнила с няколко стотарки, които давам на изненаданите - един, че още един. Завчас значи, целта е достигната и вместо купнеющ поглед, сега виждам радостни, щастливи сълзи по очите. Времето се разваля. Небето тътне някъде и сиви облаци се носят отдалече - нищо хубаво не предвещават. Но то си е за него, а ние на Рила отиваме, Мусалла да изкачим и туй то! Слънцето се скрива зад ръждиви облаци, но устремът ни е тъй голям, тъй неудържим, че и циклон да има няма да го забележим. Неусетно сме пред Самоков, а след малко и - Чам Кория. Там, на „Песъко” българската аристокрация ни посреща с такива подигравателни подмятания, че ако бяхме някои глезени, трябваше в дън земя да се скрием. „Лудост” - мълви една оксиженирана дама с гъсто червисани устни. Или пък - друг: „Този човек (за Учителя) ще умори тия нещастници”. И още колко недружелюбни възклицания се отправиха от тия „избраници”, които можеха по месец-два да се разхождат по „Песъко” и да харчат парите си. Каква злоба се лъскаше от очите на стар пенсиониран големец и неговата подобно квачка бабичка. В този миг те виждаха в нас едва ли не съчетано злото на целия свят, едва ли не причина за всички световни злощастия, олицетворение даже на всичко глупаво, назадничаво и дори престъпно... Горките! Ние наистина, гледани отстрана нямахме изискания вид на туриста - дрехите ни - как да е, също и обувките, а също и нашите торби, мрежи и раници за провизии... Но, ако можеха да надникнат в сърцата ни, о, никой, и най-последния по възторг и издържливост не би отстъпил и на най-добрия изпечен турист. Дванадесет пълни, претъпкани камиона с туристи. Всичката прах до тук се полепила по нас, защото камионите следваха един след друг и никак не ги беше еня, че пътниците им ще развалят фасона си. С нас пътуваха и селяни от Айтоско, Старозагорско и Видинско. Първите са облечени с широките си потури, омотали кръст с ален пояс деветолактен. Носеха си и ямурлук... Загорските селянки пътуваха със своите широки вълнени рокли и пъстри везани престилки, като че ли отиваха на църква. Горките, някои обути с лъскавите си чехлички, па като видяха, че с тях не се излиза на глава, изуха се боси и затепаха по пътя с напуканите си яки нозе... Напред! Нагоре! Тя ни чака хубавицата Рила наша прекрасна. Тя ни посрещна тъй радостно, тъй дружелюбно, че дори почна да рони сълзи... и то изобилни сълзи. Начумерените облаци съвсем скриха от очите ни слънцето и ни обвиха с мокри непроницаеми мъгли. „Дано вали”, се чуваха думите на нашите братя селяни, „земята вече изгоре и лошево ще става.” Наистина, трябва много, много дъжд да падне, защото тревата станала на пепел, дърветата изрониха жълта шума още всред лято, дето се казва. Реките пресъхнали, въздухът се изпълни с милиарди мушици, които стръвно налитаха и люде, и добитък. Макар че небето се мръщи и плаче, тука е Едемски рай - даже бих го нарекла Царство Божие. Буйната зеленина не е загубила своята свежест и красота. Стройните борове - като вечни свидетели на красотата тихо, молитвено извисяват тънките си снаги. Тревата е пълна с боровинкови стъбла, по които висят сочни зърна. Из храстите и алена малина е свела върши, натежали от сладък плод. Каква красота! Мъглите все по-ниско се спускат и скриват от очите ни прелестните гори и пъстри скали назъбени, като някакви древни бойни кули. Бързи пенливи потоци като стадо козлета стремглаво се спускат към незнайни пътища. „Царска Бистрица” хвърля аметистови вълни, неизменна в своята жизнерадост и сила плени ухото с бодрата си песен. Спираме за почивка. Насядаме по меката трева, или скали и се унасяме в дивната гледка на гората. Коя ръка на майстор би могла на платно да предаде тия разни оттенъци в зелено, синьо и мораво, на ония гроздове от шишарки, виснали по клоните, или на грамадните паяжини между клоните, по тях роса полепена от мъглата и дъжда. Между свещените борови великани извива тесен път, той води все през такива прелестни кътища, от които не ти се иска да се отделяш. Дъждът се усилва. Нозете отдавна гмичкат из водата, гърба уж защитен с някаква пелерина, отдавна пропуска по гърба поточета и вадички. Затова пък въздухът е тъй хубав, тъй свеж, тъй жадно го поемат гърдите, като първостепенно и несравнимо благо. Като че гърдите, поемайки го, пееха. Всяка клетка ликуваше. Колкото се изкачваме нагоре, горите почват да оредяват. Идваме вече в царството на клека; в царството на високата жилава трева, огъваща се под нозете ни като пружина, обиколени от бликащи води на извори и поточета. Провиждат се вече преддверията на Мусалла, който ни изглежда тъй близко, тъй досегаем, като че още 10 минути и ще бъдем горе. Но, впоследствие се оказа, че е още тъй далеч и, че много път ни чака докато го стигнем. Дъждът на пресекулки ни проследи по целия път. Пътниците без прекъсване, подобно жива огърлица, се нижат по цветистата пътека. Над нас в дъжд потопила крилете си, се носи мъгла и плътно ни обвива. Стремително пътуваме нагоре, като че ли ни беше обещано несметно съкровище. Всички изглеждат бодри и весели, макар че изгубили доста и без това от своя едвам докаран „фасон”. Като че ли през някакъв облачен океан ний се движехме тайнствено и мълчаливо. Пак дъжд, обилно плискащ дъжд, но никакво оплакване не се чува от никъде; напротив, шеги и закачки. Провижда се хижата. Тя е още недоустроена, но за нас представляваше вече едно желателно убежище. Но немислимо беше да се поберат вътре 600 души. И все пак мнозина, повечето „недъгавите”, както ги нарече Учителя, побързаха да се настанят вътре, вече окупирано от Чамкорийски туристи, вътре отдали се на гуляй и пушеха. Наистина, само „хилавия” можеше да се помири с подобна наситена атмосфера, след като е дишал божествения рилски въздух. Набързо се опнаха няколко платнища под които, как да е, се подслонихме, ала и те не можеха да поберат всички, така че, трябваше да се редуваме... Накладоха буйни огньове. Мокрият клек най-първо се опираше, но после пламна с всички сили и разля животворна грейка. Чайниците пълни с кристална езерна вода бързо възвряха и богато ни възнаграждават за преживените до тук мъчнотии. Ето го едно от Маришките езера. Повърхността му блести с огледална гладкост. То приковава погледа в мълчаливо възхищение. Като че ли то пее. То пее хвала на планината. Закачулени обикаляме огъня безспир, обливани с дъжд и озарявани от неговите пламъци. Нощта бързо настъпва. Нито една звезда. Всичко се скрива в непрогледен мрак. Така обгърнати от тъмнината, бледо осветявани от огъня, приличаме на тайнствени изследователи, които жажда за приключения и открития гони насам и недружелюбно, или по свойски природата посреща. Или жреци и весталки, които въпреки природните стихии пазеха свещения огън. Как минахме тая нощ. Ще остане паметна за нас. Може би за хиляден път се чува все едно и също: мокро, влажно, тече, студено, замръзнах, треперя; тия думи се повтаряха в разни вариации, тонове и обертонове. Тия неща изпълваха съзнанието на всички, но въпреки това, някои пееха непрекъснато, други, постоянно сечеха дърва и подклаждаха огъня, трети пълнеха чайниците, четвърти нагорещяваха камъни за съвсем измръзналите. Зората ни завари пак в дъжд. Зора без лъчи, без слънце. Потегляме. Дъждът сега пък се превърна в град, после - на едри парцали сняг. За миг пътят ни се напосла с мека постелка - блестяща, чиста и хубава. Когато тръгнахме, Учителят каза да тръгнат към върха само най-смелите, а „недъгавите” да останат, но какво бе нашето учудване, когато всички тръгнаха и никой не приемаше да остане между тях. Мокри, не мокри, помръзнали, не помръзнали - всичко потегли нагоре. Учителят бе тъй бодър, макар че и той цяла нощ не мигна под плисъка на дъжда, наметнат само с една тънка пелеринка, що оцеждаше вода. По извития път, всред това божествено хубаво бяло поле извиваше наниза от смели пътници, които се движеха с жив устрем. Слънцето скрило зарите си, но оставило цялата красота на природата непокътната. Набраният студ изчезва. Лицата се сгорещяват. От устата дъхът на бяла пара се носи из въздуха. Като че ли Мусалла смъмри ветровете и те пресякоха дъжда в сняг, за да се скрият локвите и да се види цялата й бяла хубост, която зимно време е непристъпна. Пътниците, тъй извиващи, приличаха на скъпа огърлица около бялата мощна шия на Рила. Езерата, ту се мярват, ту изчезват под мъгли облаци. Вървим бавно - един зад друг. От страни - пропасти. Ето го и „Божието Око” - онова самотно красиво езеро, почти под Мусалла. Тъй го нарече Учителя преди години, тъй си му и остана името. Казват, при ведро небе, то тъй прекрасно и нежно блестяло наистина, като същинско Божие Око. В него най-хубаво се отразява небесната радост и благост. Сега то е тъмно, почти черно. Като че ли потънало в дълбока размисъл и тайна. Влагата ни просмуква. Дрехите ни отрупани със сняг. Нозете гмичкат в пробитите обувки, но душата е пълна с възторг и богоговение. Затоплихме се, въпреки студа. Как се изкачихме горе, как се намерихме на върха? Боже! Боже! Учителят погледна дали всички са се изкачили и после каза да изпеем: „Един си ти, мой Мусалла!”. Как ечаха от върха няколкостотин гърла, как се радваха толкоз гърди, пълни със свещен трепет! Мусалла, Светилище на планините - древен престол на истинските Богове - на българските добри и целомъдрени Богове. Тия с големите ямурлуци как важно пристъпват. Нехаят ни от влага, ни от студ. Главите си завързали с високи качулки, мустаците им нависнали от ледени висулки. Те приличат на някакви маги, дошли от далечен път, да се поклонят на Истинския Бог. Слизаме. Пак тая диамантена огърлица от живи души - красиво, красиво! Мъглите се махнаха, но сега пък снегът се обърна в дъжд. Стопи се всичкия сняг и почваме да слизаме по мътни пороища. Колко радостни се чувствувахме от тая нова баня! Някаква веселост ни обзе като че ли наистина бяхме намерили обещаното съкровище. Хижата! Но защо ни е тя? Ние се готвим за път. Сега, наистина слизаме направо по реки и порои. Такава свежест по цялата природа! С тъга обръщаме поглед към чаровната планина, която няма може би тъй скоро да видим. Срещаме туристи. Казват, че големи благотворни дъждове са паднали по цялата страна. Сега цялата природа и доле ще се обнови -тревички, цветя, птички. Сега ще се съединят огромните земни пукнатини, що сушата отвори. Сега пак гойни стада на паша ще излязат. - Какво от това, че пострадахме - казва Учителят, щом всичко наоколо ни се съживи и зарадва! Ние се качихме тук да повикаме дъжда. Заслужава си да претърпим всичко, като знаем, че животът наоколо пак се обновява. Чамкорийци! Как съжалително ни гледаха с лачените си чепичета. Но, Бог с тях. Не бихме сменили нашето тържество и победа в планината за всичкия им рахатлък. Те помислили, че там горе мъртви сме останали, а ние като победоносна войска с радостен вик се връщаме, не само без „ранени и убити”, но даже нито с едно одраскване. - Тия лудите, докараха дъжда - казваха трети, прекъснаха ни курорта - все тъй, буря и дъжд докарват. Но кой ги слуша. Сърцата ни са пълни с толкоз възторг, с толкоз радост, че готови сме да минем и „през строя”. Камионите ни чакат. Качваме се като същински завоеватели. След малко ето ни пред Самоков. Купуваме си круши, пресен хляб, ябълки. Направихме им хубав пазар. Наистина трябва да сме представлявали любопитна гледка с тия повлечени мокри дрехи и кални обуща, че на тълпи се събираха да ни гледат. Кой наметнат със скъсано платнище, кой с мокър шал, тежки от вода одеяла. Дъждът секна. Небето се разведри. Млад месечко изви рогче и звездите ласкаво се показаха. С песни и викове потегляме за нашата София. Ето я Панчаревската юзина, селище с хиляди лампи. Седнали един до друг, за да се топлим, ние пеем и викаме до Бога. Отдалече блести и ламбата - слънце на нашата школа. Посрещат ни с песни. Отвориха всички електрически ламби. Блесна целият „Изгрев”. Но що да видим. Пред школата накладени грамадни огньове... Целият двор облъхнат от приятна топлина. Високите пламъци от сухите метрови стволове осветяваха с приказна светлина и без това празнично осветения двор. На широко разстлана жар - за миг изсъхват дрехите и обувките ни, и ние, като че нищо не ни било, се спуснахме да помагаме на новопристигащите. От разперените ямурлуци се вдига облак пара. Всеки пи чай доволно. Всекиму се даде гореща вода за нозете, за обливане. Ечи от радост веселия народ. Всички трудности от пътя се преобърнаха в тържество. „Изгрев” ечеше от: „Един си ти, мой Мусалла!” с такава жар, с такова вдъхновение, че излезе вярно, какво „съкровището” горе е намерено. Лицата изпущат зари от радост. Каква потайна прелест излъчваше всеки един, който се удостои с Рилското „кръщение”. А ония на „Песъко” просто заслужаваха съжаление със своите слабо облъхнати от кислород дробчета, знаящи само да пазят от повреда скъпите си тоалети. Този двор тук не бе ничий, но всички се разпореждаха вътре, като да беше всекиму бащин... Всеки можеше да поработи, да се погрее, да попее, да си почине. Всеки се надваряше да услужи повече, да се жертвува по-много от другите. И до сега се чудим и се маем кой накара нашите от „Изгрев” да ни посрещнат с разпалени огнища! Кое бързокрило птиче дойде и каза да се приготви така „Изгрев” и да ни посрещнат като свои братя и сестри. Господи, Ти Единни във всички същи, Ти, който ни водиш чрез Учителя, Ти благи Боже, стори всичко за нас. Ние вярвахме в твоята благост, въпреки че ти нахмури вежди от небето, ние не се уплашихме от това, защото знаехме, че Ти си благ Господ, баща наш. Никаква умора. Никаква! Даже и дрямка няма. До късно посрещане и настаняване на нови мокри пътници от обичната Рила. „Изгрев” ечи от песни. Полунощ преваля. Прикътани в топлите си палатки, дишайки озонирания въздух заспиваме юнашки сън. Какъв сън! Звездите приветливо блещукат. Те сякаш ни се радват, че тъй сити, измити и преоблечени можем да си почиваме след оная хала из Рила, която така богато ни обдари.

2.1.23. Петровден, 12 юли 1927 г., вторник, [Витоша] Тази екскурзия мога да я нарека „Буря”. От към Люлин - облаци, подобно вихрушка от бързоноги коне връхлетяла Витоша отвред. И тя, като че ги викаше, защото на главата си тъмен облак е накачулила -бойния си шлем, а това е знак, че войната е обявена. За миг ведрото синьо небе изчезна и на негово място ни притисна мрачен връшник от дъждоносни облаци. Тръгваме от пладне. Ще нощуваме горе, горко ни! Ето ти празна кермиджийска каруца към Драгалевци. Качваме се вътре неколцина, приветливо приети от младото кермиджийче. Горките му „Дорчо” и „Белчо”, дръгливи стари коне обтягат шии, едвам пристъпят напред. Когато от съжаление искахме да слезем, конярчето ни казва: „Те се преструват, знаете ли колко тегличи са!” Взимаме думите му за истина и весело запяхме, зер, нозете ни си почиваха. В каручката се возехме само четирма души; покрай нас профучаха няколко автомобила с наши хора, а и пешеходци не малко минаха край нас. Дъждът ни заплиска още по шосето. Тънките ни рокли залепнаха по нас, чадъри и мушами нямахме никакви. ,Да става каквото ще, думаме си, не сме захар да се стопим; все Петровден е, нищо няма да ни стане. И наистина кратък бе този дъжд и бързо изсъхнаха дрехите по гърбовете ни, но колко силен, проливен бе! Мътилката се оттегли и от небето, като че и не била. Небето пак ни загледа с лазурно чисти очи, като че се извиняваше за неочакваната баня. Колко весело ни бе в каруцата! Чувствувахме се особено важни, така возени да оглеждаме околността и да й се радваме. Тая наша радост личеше у всички, защото по туй време страшна бе горещината в София. Сега, въздухът там е пещ, всяка шумчица по дърветата е изгоряла, а от цветята - нито следа. Каруцата ужасно ни друска, но това не ни пречи да бъдем безгрижно весели и щастливи. Да, доле сега са Сахарски горещини и въздухът е пламък. Даже и насам сушата е оставила страшните си следи. Нито поточета, нито зеленина, нито глас от воденични камъни. От запад задуха студен вятър. Там - ад, а тука - истинска прохлада. Колкото отиваме нагоре, толкова следите от сушата изчезват и на тяхно място е свежест и прохлада. След ужасния въздух, смесен от огнен прах що дишахме там, тука гърдите ни с жадност поемат свежия лъх на чиста планинска ведрина. Днес особено хубава ни се вижда планината с тия свежи ливади, поляни, хълмове и шубраци, за които бяхме забравили доле в нетърпимата жега. Сбогом, мило, малко кермиджийче! Оставихме го към монастиря, весело да ни маха окъсания си каскет, запазило на лицето си оная радост, която ние споделихме с него. Слънцето изчезна на запад. Потъмня. Звездите една по една заискриха отгоре. Техният блясък бе чист и спокоен; никакво потрепване, сякаш опулено заглеждаха нещо към земята и се чудеха мълком. Множество шатри на трудоваци, що правеха пътя, се гушеха в гората и там блещукаха тук-таме, като пътепоказатели. Покрай тях сновяха сенките на трудоваците, подвиквайки си нещо помежду си. Тук поточета весело бълболят и за никаква суша нехаят. Тук е тъй свежо и приятно, тъй сладко галещо, че ако не е пронизващия вятър, човеку се ще да се простре върху меката тревичка и да заспи дълбок, сладък сън. Но от студ нигде те не свърта и ти, без много, съжаляваш почти за оная макар и тежка, но не и смъртоносна жега в долината. Някои по-благоразумни си носеха „за всеки случай” пелерини, шалове и палта; загърнати с тях можеха да се любуват до насита на прелестното звездно небе. Накладеният огън пръска весели искри, разстила широка жарава, но ние не сме малцина, за да може всички еднакво да го обиколим и се нагреем. Успели бяха да награмадят доста сухи дърва за през нощта, че изгледи от „замръзване” не липсваха... Някои от дошлите вечеряха, вече се разговарят. Учителят е дошел преди нас. Пие чай, обграден от братя и сестри, които му задават разни въпроси. Колко са умни! С лице към него, а с гръб към огъня - значи - двойна полза. Звездите наистина тая вечер решиха да се отличат. Ето я Голямата мечка, също и Малката. „Орион” е засилил всичките си ламби, грее всред другите звезди, като разкошно тежко украшение. Като гледам тия блестящи светила, неволно се замислям за земните владетели и правя сравнение между това що виждат очите ми и техните украсени диадеми... Постоплих се от чая и се примъквам до един от огньовете, защото трябваше, според Учителя, няколко огнища, за да могат всички да бъдат запазени от студа. Как тракат зъбите ми при моята тънка бяла рокличка. Та кой е мислил, че ще ядеш и такава попара, и то навръх Петровден. Не бях сама, като мене имаше доста „неразумни деви”, които не си взели връхни дрехи. В града пещ, а тук, едва ли не зимен студ... И тъй като зъзнех неволно си мислех за вълнената си пюскюлия шапчица, за моето бяло кожухченце, за онази ми ти дебела плетена рокля, но... Цяла нощ си ги представях мислено, тяхната приятна мекота, дължина, широчина и цвят... Ах, що не са ми сега тук! Ние помръзналите налягахме как да е край едно огнище. Сложих главата си върху нещо, но то после изведнъж се дръпна и смал не си счупих главата от камъка. После нещо ме ритна по гърба, цяла отскочих. Притиснати сънени люде се бранеха кой как можеше. По едно време се отвориха до мене две черни очици на широко бледо личице. Това бе кака Мария. Усмихна ми се ласкаво, погали ръцете ми и каза: „Дъще, студено ли ти е?” После постана, разпери набраната си панагюрска фустана и ме покани да легна до нея. После сложи костеливата си ръка на рамото ми -сякаш да ме стопли. Милата как Мария! Тя е историческа личност... Ако Райна княгиня е прославлена девойка от Априлското въстание, то и кака Мария има дял в нейното величие. Тя е държала коня на кака си Райна, кон вихрогон, бърз, пламенен, който риел с копитото по-скоро да се изравни с коня на Бенковски... Кака Мария ми го е разправяла толкова пъти, все едно и също, и тъй бързо, и тъй сладко, тъй чудновато, че не знаеш от де почва истината и де свършва творбата на въображението. Но малко позатоплена от допира на вълнената й дреха, малко от сухичката и работна ръчица, аз дремнах малко и позабравих студа. Тя често се буди от заешкия си сън с нежните думи: „Чедо, ами гледай да не изстинеш.” И наистина, ако не помръзнах съвсем тази нощ, то се дължи на нежните й ръчици които слагаше по гърба ми и милите й грижовни думи. Но, нека си призная, че цяло мъчилище е да лежиш върху остра скала, впита в ребрата под непрестанен вой и рев на природните стихии. Небето отдавна пак потъмняло скриваше звездичките, които поне мамеха погледа ни със своя чаровен блясък. Вятърът вее, свисти, охка, стене, като че ли го наказва някой. Гората се огъва като под удара на милион бичове. Бързо се движеха облаците, което показваше, че дъжд няма да има и, че „всяко чудо за 3 дена”. Към 3 часа, тия що хубавичко облечени сладко се наспаха край огъня, потеглиха към самодивската поляна. За мой срам го казвам, уплаших се и аз за първи път, и не тръгнах след Учителя. Вятърът тъй безгрижно ревеше и блъскаше, тъй размяташе и леки и тежки облекла, че ме обзема някаква безкрайна жалост пред моето нищожество. Но това се отнасяше само до мене. Лицата на другите показваха друго преживяване. Малко по-героично от моето... Дремещи останахме някои да „пазим” раниците, а другите, заедно с Водача изчезнаха в тъмнината. Неусетно съм заспала. Когато се събудих, зората се пукваше, върховете се обливаха в светлина; слънцето ни погледна с присмех - цели уваляни в пепел, изпоцапани и дряхли ... Вятърът престана. Приятна топлинка се разлива навред. Побързахме да се измием и турим в ред безпорядъка на облеклото си от нашето мъченичество. Топлият чай и приятната закуска изгладиха от съзнанието ни преживяната мъка. Героите почнаха да се връщат. Лицата им сияеха, очите им горяха - от висините те са видели слънчев изгрев за който ние, „мързеливите” и „маловерите”, не бяхме достойни. Ето я, пристига и моята 70-годишна кака Мария. Тя е забола здравчец на ухото си до бялата си забрадка (тя смъкна вече черната забрадка, откакто стана ученичка на Учителя). Милата, носи ми едно стръкче, което аз срамежливо и гузно поемам... Пак чай, пак закуска. Раниците изваждаха неоценими съкровища. Ето - млади краставички, червени домати, малки чушчици, къдрава свежа салата. С каква обилна щедрост природата е надарила човека, а той и при най-малкия й наставнически пръст се обезверява... Колко засрамена се чувствувах. Не смеех да погледна Учителя в очите. Той видя сякаш това и много изкусно, много незабелязано ми прати от трапезата си буца халва и няколко ореха и една ябълка. Мили, мили Учителю! Никога вече няма да изоставам назад при каквато ще природна стихия. Никога! Изядох халвата, давена от щастливи сълзи, целувайки румената ябълка. Снощната буря сега се обърна в приятен зефир, що нежно замилва и природа, и нас. Червени ягодички надничат узрели и канят към себе си. Нито следа от бурята. Напротив, въздухът по-ароматичен, по-свеж и приятен пълни гърдите с обилен живот. Не усетихме как през Симеоновските нивя слязохме към Изгрева. Отбиваме се на новата чешмичка, що Учителят прави към Ловния парк. Бистрата й като сълза струя пълни мраморното коритце. Младежи си правят снимки. Жадни хора чакат за ред да наквасят гърлата си от тънкия бистър чучур, насядали около новата чешмичка. А там доскоро дълбоки кални блата едвам се изгазваха. Сега тук е красиво - няма кал, няма мътно блато, а гладки червени и бели циментови плочи по които можеш безгрижно да стъпваш. Някоя мила ръка е турила на подставката саксия с кичест розов карамфил... Наблизо младо момче замислено над отворена книга. Майка послала бяла кърпа, закусва с детето си под широката сянка покрай чешмата. Но, но, поповете се мусят. Заканили се, че „ще очистят” от тука тия „глупости” (тъй казват някои тук). Ядосват се хората, но кой ги пита. Силни са днеска те, много са силни и омразата им към Учителя няма край.

2.1.22. Гергьовденска екскурзия, 6 май 1927 г., [Витоша] Витоша сега е за гледане. Гората напълно се раззеленила. Гранките са обкичени със светлозелена копринена шумица. Тревата обилна и сочна навред е поникнала, изтрила всяка следа от есенната шума, сплескана под снега. Нежни остри иглици с жива сила са пробили изсъхналите листа и са излезли над тях. Снощи бе ужас. Небето се бунтуваше с небивал гняв. Грозен ураган ехтеше над града и особено блъскаше по прозорците на тия, които с приготвени раници и обувки чакаха да съмне... Заставаше за миг, този голям юнак, негли сили да събере. Сетне страшно зафучи и с двойна сила замята се и завей, сякаш земята на въздуха иска да вдигне. Мълния, гръм, трясък. Светкавици разлени в пожар, или змийски извити се леят отгоре, последвани от оглушителни, замайващи гръмотевици и проливен дъжд. Като че ли гигантско чудовище с огнедишаща димяща уста, отворило грозна паст с рев налита горката земя и иска да я глътне... Но, види се, този страшен гигант, сам получил някои невидими бодвания по хълбоците, та след като рева и блъска след няколко часа утихна, изчезна, като че ли никога не е бил. Когато подир среднощ - в 3 часа тръгнахме, небето се тъй изведрило, тъй мило ни се усмихва, сякаш да заличи снощната си дивотия. Нито следа от облак и мъгла. Звездите сияеха с празничен блясък. След снощната стихия, мислехме си, че едва ли десетина, и то най-смелите, ще тръгнат, а то какво излезе? А сега след казаната десеторка, смело може да се постави още една нула. Удивителни смелчаци. Бодри крачки отекват във ведрото утро, весели закачки и ритмична песен. Колко е хубаво! Въздухът напоен с топла нега, измит, чист, лек, като че ли сме всред рая. Но едвам изминаваме селото, едвам посрещаме слънцето, разляло над света потоци от животворна светлина, едвам полазваме по планинския гръбнак, изневиделица се натълпиха облаци по небето и за миг София изчезна под дебели влажни мъгли. Само Мургаш издига бял калпак над това бяло мъгляво море. Още и Рилските върхове, като огромни кораби още се носят в далечината върху този бял океан и заоблачено небе. Като че всичко се помрачи. Върху копринено зелена вейка полазила мъничката калинка. И тя, като че няма сила да разтвори крилцата си да полети. Горката буболечица, горката божа кравичка! Но може би само мен се чини тъй, а калинката съвсем за друго се е спряла тук и важно размишлява. Теменужките са в своя разгар. Цели полета посипани от тях. Цели полета облъхнати от несравнимата им миризма, подали прекрасни главици и китки под заслон на някоя скала, или разперени храсти, бучнати като сватбарска китка до измити от дъждовете камъни, те пеят, пеят своята тържествена песен. Нищо, че доле са мъгли и над нас облаци, щом поне няма дъжд. Понякога мъглата се разкъсва и пред очите ни блясва сребърната нишка на някоя река. Нагоре към Резньовете, небето е чисто и ясно. По плещите на Витоша все още има фъндъци сняг от дрипавия и изпокапал вече зимен кожух. У „дома” сме си. Някои вече са налягали край широкото жарко огнище, или по сочната трева, а някои пият и се надпиват с „шестгодишно вино”. Още не сме отпочинали, още не сме вдъхнали достатъчно от гостоприемството на нашето „дома”, ехти гърлестия глас на диригента: „Всеки, който не е уморен, А радостен този ден, Ставайте напред деца Горе Витоша зове.” Кога скалъпи Симеонов тази поезия, не знаем. Но Цеко наш ще му е позавидял на тая „сполучлива” рима и може би си ги е и позаписал. Та кого ли, тази Чаровница планина, поет не е направила. Не зная, дали е имало „много” уморени и „нажалени”, но когато се отделихме от бивака, пазачи на раници и чайници останаха едвам до 5 -6 души, но и те, докато ние да пристигнем, вече се качват нагоре и сега наистина си почиваха. Красива върволица се заниза по тясната горска пътека. Бели шапки, алени кърпи, сини блузи, светли палта се мяркат нагоре измежду зелените гранки като стадо овци. Тук изворче ромоли, пее, тананика, там поточе като бяло козленце тича от камъче на камъче се провира между клонаци и камъни, обикаля яки дънери и с песни продължава своя път. Навеждаме се над кристалните извори в които небето се оглежда и образите ни озарени и радостни, сърбаме глътка от шепите си, плискаме сгорещените си лица. Някои изворчета са засипани с тиня и камъни; спускат се няколко чифта ръце и завчас тинята е изгребана и на нейно място бели камъчета блестят измити и се радват на новия си пост. Стигаме боровия клек, нагазваме из боровинковите храсти и дордето око стигне - се любуваме на прелестните жълтурчета, що се плиснали по тревата като изтървани от пълните скути на разкошната пролет. Като слънчеви усмивки, заедно със синята тинтява, освежават още повече вълшебната поляна - празнична дреха на природата. Върху Резньовете са останали дрипелите на зимния кожух. Нека му седят - да ги прави каквото си ще. Лягаме на тревата като стадо овце. Слънцето се показва и сега пък почва да пали. Опали лицата ни, ръцете ни, направи ни мургави и лъскави. Почивката е само 5 минути. Правим огромен кръг. Правим красиви упражнения, приличащи на нежна музика. Пак тъй в кръг - сядаме пак. Отдаваме се на размишление. Каква тишина! Като че ли не сме на земята. Като че ли сме една душа - една - единна с душата на природата. Всичко се слива в една светла точка - Началото - Творецът, който всичко това е създал. И макар да се чувствуваш „нищо” в този миг, това „нищо” е пълно с толкоз щастие, че човек не би го сменил с никое земно щастие, което е „много нещо”, но често пъти е само суетен шум и празна глъчка. Сега пък заставаме на две редици. Команда от Учителя за ритмичен ход. Сгъване на ръце върху гърдите и разтваряне. Преминават едните редици в другите. Образуват се много осморки, движущи се. Учителят също се упражнява с нас. Неговите движения са тъй нежни и прости, но тъй отмерени и хармонични. Какъв въздух! С нищо не може да се уподоби, никак не може да се опише. Всичките ни клетки тържествуваха. Кръвта ни чиста и свежа радостно и бързо се плискаше в жилите ни. Как изминаха цели 3 часа горе - никой не усети. Слизаме. Раниците се разгърнаха и ни нахраниха богато. Пред нас със звън слиза и бяло стадо, заедно със своите големи кучета. Щастливи! И те газеха из райската растителност и пият кристал но чиста вода. Весели птички в унес пеят над нас и прелитат в жив набег. Доле си починахме. На огромна окръжност наредени по петорки, шесторки, седморки и пр. обиколихме пак нашите раници. Боже, колко вкусно! Копривният тас кебап, заровен от Учителя, сега е готов. Колко вкусен и ароматичен. Но този път не бе заровен в хартия, а в нова пръстена тенджера. Няколко капки лимонов сок и дървено масло я направиха още по-вкусна. Връщане - през Симеоново. Пред нас е града - огромен човешки мравуняк, който върху главите на хиляди агънца празнуваше своя празник. Небето не забрави да ни окъпе. Това е неговото тържествено чествуване. Но събрани около милия Учител, пълни с толкоз красиви образи и преживелици в планината, не обърнахме внимание на дъжда. Сега у дома, пълни с блянове за Витоша, драговолно се отдаваме на съня, който е здрав, дълбок и чист.

2.1.21. Великден - втори ден, 25 април 1927 г., понеделник, [Витоша, бивака Ел Шедар] На път. Часът е 3 след полунощ. Звездите усмихнати блестят -същите преди 2000 години, когато Великият Учител е победил смъртта. По ведрото небе пресполовената Луна клони към запад. Сводът е чист. Само на изток няколко малки облачета като немирни деца чакат изгрева да му устроят някоя шега. Студено е. Пътниците вървят с калпаци и замотани шалчета на вратовете си. Задуха студен вятър: отначало слабо, после почна да брули. Силата му порасна до толкова, че почти почна да ни тласка да се върнем. Но ние не го слушаме. Не ще му се уплашим, па и повече от 200 души сме, ще му дадем решителен отпор. Даже имаме и допълнителен набор -няколко 5-6 годишни деца - все ще ни помогнат нещо в отбраната. Горската шумица се развила. А колкото наближаваме Драгалевци, по дворищата като снежни купи са нацъфтялите вишни. Нека си духа този немирен вятърко, той върши доста работа; ще помогне по-бърже да се развие горската шума. Нежно благоухание лъха от разкошно нацъфтелите грани; освен него из някои дворища под кръстосани тръне лее сладка миризма морав и пембяв зюмбюл. Нечия моминска ръка ще да е закрила нежните им цветове с тия бодливи тръне от домашните птици и животни. Изведнъж върху ни се спущат десетина овчарски псета. Колко радост се чете в очите им, в цялото им същество! При всяко мръдване на ръцете ни те движат приветливо главите си, очаквайки някой залък. О, ние си знаем. Почва замеряне със залци в откритата им паст. Колко приветливост изразяват очите им! Ако искахме щяхме всичките да ги изведем с нас, но те нямат работа горе, по-добре да стоят и вардят дворищата си. Буйно се спуща надоле планинската река. Бие се, мята се из камъните, пръска бяла пяна, шуми, пее, тича. Сега е царството на теменугите. Къде да се спреш, на коя да се любуваш. Всички са прелестни, омайно хубави и сладкодъхави. Всички са пълни с роса - плакали цяла нощ за топло слънце. С дружелюбна ръка те са обкичили камъните със своите нежни гирлянди. Заврели се под трънката и там сложили свое букетче, поръсили тревицата скромна. Подали цветче и на здравеца, че до него, тя мъничка, моравичка и нежна застанала и лъха своята омайна миризма; защото здравецът още не е развил своите знамена, затова и тя е дошла, малко със сестринска любяща ръка да накичи неговите двори. При всяка лехичка от тия мили цветя ти се ще да седнеш и там по-дълго да останеш, като им се любуваш до насита. Едвам пъхтим по „Бери душа”. Боже, колко е стръмно! А вятърът все духа, брули и безжалостно блъска. Цялата софийска долина е пурпурна на изгряващото слънце. Цялата долина се къпе в море от розова светлина. Ония немирници облаци, наистина ни лишиха от красивия изгрев, но то богато възнагради погледа ни, като изскочи над тях и волно се понесе по начертания си път. Далече, високо са още нестопените снегове. Но до там ние няма да отидем сега, а до нашата мила гостна, при чешмичката, която вече пее всред природата, а не както преди разплакана пълзи навред по земята и не знае своя път. Но Този, който и нас създанията Божии така направлява, помогна и ней, събра водите й и в чучур ги вкара, жадни да пои, песни да пее и прославена да бъде. Наоколо и млада горица, а по-надоле са сухите дърва, които събираме за нашето огнище. На всички ни лицата озарени; като че ли сме получили някое голямо наследство и сега всинца се радваме, че сме станали богати изведнъж. Как стремително вървим към „нашето място”, като че то е някоя добре отоплена зала, снабдена с всички удобства; а то открита ливада, открита, както за слънцето, също и за изобилен дъжд. Почиваме на „Зеленка”. Небето се заоблачи сякаш още не искаше да ни се усмихне. Учителят помоли поканените поети да четат своите слънчеви поеми. Значи дойде уречения час, Боже, какво ще стане сега? Сърцето ми трепери, просто ще се пръсне от вълнение. Пръв почна дядо Благо. Прочете сполучливата си римована възхвала към слънцето. Бялата му коса и брада, розовото му почти младежко лице сияе от задоволство, защото се счу тих възглас: - Хубаво, хубаво! След него Мара Белчева, подобно жрица, красива и пременена почна с тържествен глас. Всяка думичка в чудесната й дикция придобиваше магичен смисъл. Гласът й трепти, замира, тихо се издига и замлъква в многозначителни паузи. Сама прекрасна, та „изпя” на слово своите възторзи към дневното светило. Завърши поетесата; Учителят стана и ние - по него. Съжалително ме изгледаха всички останали, а гордите лавроносци на този ден събираха обилни похвали, щедро дарени от нашата пъстра публика. Моята тетрадка, защото Боже, прости ми, аз написах цяла тетрадка, посрамена остана върху гърдите ми под блузата... О, моя „Асавита”! Горе заварихме всичко готово. Слава Богу. Огънят пращи и пръска весели искри, чайниците - една дузина врят, кипят, вдигат пара и се оплакват, че сме закъснели... Чайниците са нанизани на върлина, подпрена от краищата с големи камъни, а под тях разложена жарава, само да се грееш. - Пийте шестгодишно вино - хили се нашия Урс - Цеко, радостен, че поради услугата си с чайниците при изкачването може всекиму да каже тая шега и любезна дума да отправи. Всеки с благодарност гледа на това широко кръгло лице, прилично на пълна месечина - мургаво и червено, озарено с две малки сини приветливи очички. Обаждат се певци. Няма умора; бурята е забравена, сега тука само се пее и волен смях се чува навред. Някои берат коприва за ароматична чорба. Други, натъкмили високи пръстени гърнета, в които се вареше познатия ни фасулчец, тук сега придобил важно предназначение -„Господин Бобчев”. В гърнето с него е нарязан само кромид, но той е тъй вкусен и ароматичен, че заслужава да изкачиш планината, за да си куснеш от него. Нашият учен - Георги Радев с разрошени от вятъра къдри, седна до огнището и запя някаква бохемска песен. Симпатичното му умно лице менеше израза си според словата - излизаше много смешно, тъй че, всички се прегъваха от смях. Извикват за гимнастика. Три грамадни маршируващи кръга. Правихме разни движения с ръце и нозе - то бяха някакви тайнствени кръговъртения, съпроводени с дивия вой на вятъра. Стопляме се. От средата Учителят направлява гимнастиката. Неговата почти ефирна изящна фигура, като че не се допира до земята. Движенията му са леки, живи, гъвкави и красиви. Някаква чудна сила се излъчва от Него. Вятър на воля пилее сребърните му копринени коси, които засипват лицето му във волна игра. Облаците отдавна са покрили цялото небе, което смръщено следи нашата волна и безгрижна игра. Тук-таме, из под гъстите облаци, като че ли невидима ръка ни заплашваше с кофи вода... Почваме обяда. Великденска гощавка. Пред Учителя грамада козунаци и пъстри яйца. Но той с приятност сърба - „господин Бобчев” с копривена салатка, а всички други блага щедро ни раздава. Сърцето ми болезнено се свиваше... Значи мен не поканиха да чета и моята „Асавита” ще остане в пазвата ми. Но и слънцето не рачеше да се покаже, което облекчаваше изпитанието ми, защото Учителя беше казал: „Ще четат, когато слънцето грее”. Но чудо, ето го изгря. Провря се между гъстите облачни талази и се застоя като калесано. Изпрати микроскопични капки над нас - грее и пръска, грее и пръска с ухилено лице. Раздигна се трапезата. Всички обикалят Учителя. Насядаха амфитеатрално. Аз заставам накрая и жално гледам наоколо. Сега Той ще почне да говори. Ето, отваря уста, усмихнато казва: - Но ето слънцето вече грее, а где е .... Смъртно заби сърцето ми, като чух името си. Трябва да съм побледняла. Може би щях да припадна от изненада и срам, защото макар и готова, аз се срамувам да „отварям” устата си пред такива познати, известни творци като признатата поетеса. Но, машинално измъквам прегънатата вече тетрадка и под отправения поглед на 200 души, почвам да чета. Слънцето не мръдна отгоре, като хвърляше радостни пръски, които не приличаха на никакъв дъжд, а някакви шеги. Колко време четох, не зная. Колко дълго слънцето стоя като свидетел над нас, не зная. Зная само, че като свърших, чуваха се ридания. Някой се спусна и ме зацелува. Избягах към скалите и се скрих в храсталака. Но и тук ме намериха - нова целувка по челото, по бузите, по устните, оросена от сълзи, покапали от старческо брадато лице. Чух думи: ’’Работи в скромност и мълчание, и все ще събудиш някоя душа”. „Вълшебно” -викат. Така ридах аз, сграбчила торбата и гегата си, сама не зная защо. О, Великден Божий! „Асавита” пак се скри в пазвата ми и като че ли там изчезна завинаги. Колко страшно, чудно ми стана. Асавита - Духът на Емануила. И ти, пътниче през вековете, ако нявга ти се случи да я прочетеш, спомни си за мен добро и кажи: „Боже, дай мир и радост на душата й”. Слизаме. Върху нас се изля проливен дъжд. Това беше страхотна баня, която мокри до мозъка на костите ни заведе у дома. Там преоблечени и стоплени с чай ние носим насладата в душите си от чудния пролетен ден.

2.1.20. Благовещение, 7 април 1927 г., четвъртък, Витоша [бивака Ел Шедар] Природата грабна китка босилек, топна я в дъждовните облаци и напръска земята. Още към Витоша вече сме мокри до кости и нозете ни гмичкат във вода. Но, ще се върви; това е нейното благословение. Напразно издигаме поглед към небето да зърнем поне една звездичка. То е тъмно и мрачно, и мъгли гъсто ни притискат с мокро крило. Четири часа е, а до съмване има още време. Нищо се не види от мъгли и дъжд. Стотина на брой ние се точим към планината с невесели чувства. Сега ли намери да вали? Да бе почакало да се качим поне, че да прави каквото иска, пък то още от вратата ни почна. Напразно и към изток взираме поглед да се появи златна черта и раздели денят от нощта; напразно към върха поглеждаме да съзрем поне върху него розови следи, макар и от далечен, и скрит зад облаци изгрев. Невесели крачим напред, настръхнали от студ. Учителят е с нас. За връщане нито мислим, защото сме сигурни, че ще има денят красиви пробляски, че планината ще ни приюти с приветлив поглед. Ще - не ще, започва да се развиделява. Мъглите стават по-прозрачни, небето от черно става оловно, изток ръждиво е оцветен, а и планината, въпреки непроницаемата си мантия вече очертава стройния си стан. За миг вятър отмахва мъглите и върхът отделя с нова снежна качулка. Кокетен е Априлий, знае, че иде вече пролет, но пак си купил нов снежен калпак. Дори нов кожух е облякъл той, стегнал е снагата си с него, макар и тъничък, но нов и твърде красив е той. Но мами се, ако иска да ни излъже с това, че е страшно. И през новия му кожух лъхти на здравец и нежна пролет. Задуха студен вятър. Нашето леко треперене се обърна в зъзнене. Дъждът се провира през яката по гърба и гърдите, хлъзга се навсякъде. Вятърът преби дъждовните капки в дребни снежинки, после ги разметна в едри парцали. Бели букети бързо напостилят пътя ни с разкошен мек килим. Нозете ни потъват безшумно в него и ние очаровани от рядката хубава картина, като че ли преставаме да зъзнем. Чудно! Какво ще ни мами и плаши Април. Ето кукуряк, ето и морав, и жълт минзухар, теменужка се синей из под шубрачките. Те се показват за миг, като че ли се опират на снега: - Снежко бе, снежко, не ти ли стига цяла зима да валиш и трупаш преспи, ами и сега? Засрами се малко, не плаши тия люде. Искаш да ни закриеш от техните очи. Цяла зима ний се готвихме за този ден, блага вест на човеците да кажем, а ти ни затрупваш. Махни се, де! Чуваме как и той й отговаря: - Не бойте се, няма да ви затрупам, аз само ви галя, милички. Ето аз съм мекичък и пухкав; проврете главиците си бодро и смело, и не бойте се от мен. Върху бялото платно що ви постилам, поставете пък вие своето свилено везмо от зелена, морава и жълта коприна. Вятърът утихва. От листи и клоне почва да се свлича навалелия сняг. Реката лудо бучи; бие се, пени се, шуми и стремглаво се спуска по коритото. Мъглите започват да се гонят от небето. Слизат върху земята, обгръщат я и почват да танцуват върху нея. После тичат към града и го покриват с дебела черга. Неусетно се изкачваме „у дома”, на Ел Шедар. Там горят няколко огнища, гдето ни чака нашата спасителка врялата водица. Преобличаме се как да е с по-сухи дрехи и се приближаваме до скъпото огнище, цяло обкичено с чайници, гюмчета, кани, джезвета. Почва щедрата гощавка. Налята е горещата вода в бялото емайлирано канче. Спуща се в него чайната лъжичка, що след малко оцветява водата и я прави ароматична. Слагат се вътре няколко бучки захар, що завчас се стопява. После се отрязва дебело резанче лимон, постисва се с два пръста над чашата и се пуща в нея. След това с малка лъжичка, глътка по глътка утоляваш жаждата си с най-приятното питие на земята. После още една чаша, още една, докато жаждата отмине. След уталожаването на жаждата идва гладът. Изваждаш бялата питичка, ето го сиренцето и крехкия като ябълка праз. Колко е вкусен сега той, придружен с маслинки! Всичко е сладко тука. Някои са донесли и стегнати сърмички със сухо грозде. Не се усеща липса на нищо. В практиката на общия ни живот в планината е - да се споделя с всички донесеното благо. Така то става по-ценно, по-благословено. Урс - Цеко е най-беден от всички, я гледай какви блага има върху неговата кърпа? И сърми, и халва, и маслини, и сирене, и сварено яйце, и мед, и масло, и - що ли не? Та как няма да има за него такива хубави неща, нали той ни спасява със своя самовар, нали той ни дава по пътя до горе скъпоценна глътка всред вихри и фъртуни. Почна другата музика - пението. Всекиму се иска да се качи върху някоя висока скала и да викне песен. Всеки иска да бъде чут. Или „прочут”, както се подкачахме помежду си. Този ден мнозина станаха прочути, накацали по канарите се надпяват. Всеки тук можеше да пее колкото си иска и колкото му глас държи. Широка е планината. Вятърът подема буйната песен на тия „гръмогласни солисти” и я предава нататък. Обаче никой не можеше да надмине величието на природата, да я надвика, да я надпее. Дори нейното мълчание бива много по-красноречива песен. Дори и общата песен, ръководена от диригент се издигна мощна, а след туй спотаи, обхваната от мишците на величествения и необхватен планински простор. - Гимнастика!, изкомандва Учителят. Свити до огнището станахме да се наредим. Първом се дават маршировки напред и назад, съпроводени с движения на ръцете горе, доле, вляво, вдясно. Учителят видя изсмуканите ни от дъжда лица, синкавата ни бледност и по този начин ни извади от пагубното вцепенение. И чудо! Тъй се затоплихме, тъй окрилени се чувствуваме, че липсата на слънце сега почти не се почувствува. На всичко отгоре и слънцето няколко пъти провря глава през облаците и ласкаво се усмихна, като че искаше да каже: - Опитайте сами, все аз ли да ви топля? По някой път вятърът изтласкваше мъглите на една страна и правеше да се виждат чудни процепи на небето, отдето надничаше то чисто и невинно, като малко дете. Учителят тръгна от група на група, от огнище на огнище, гледа на всички развеселен и тихо, тактувайки приглася на песните ни. Понякога протяга ръце към запалените главни и ги потрива от приятната топлина. Любител на горещата вода и чая, любител на планината, Той и нас научи да ги обичаме и да опитаме тяхното благо. С тия гимнастически упражнения той ни загърна като с яка броня срещу нахълтващия мраз. А със своето безстрашие и нас направи смели и безстрашни през бурните дни и нощи на пролетта, лятото, есента и безпощадната зима. Слънцето горе сега се застоява по-дълго над нас. Мъглите се стопяват. Селото и градът вече добре се провиждат. Не само късчета, но цели огромни пространства от синя коприна се разкриха над нас; ето и цели светлосини разгънати бали, тук там изпъстрени с бели облачни цветя. Ех, това се казва Благовещение, а не туй тази сутрин! Стягаме се за път. Раницата почти празна е вече на гърба и гегата в ръката. Няма вятър, нито дъжд. Има само слънце, небе и сняг. Застанахме на прощалната поляна. Заедно с Учителя възнасяме топла молитва. Ние сърдечно благодаряхме за този разнообразен и все пак красив ден, че живи и читави се връщаме у дома. Лицата ни алени, загорели от студа, очите блестят от радост и придобита сила. Витоша и сега ни доказа, че е блага за нас и, че никой път не бива да се боим от нейните нахмурени вежди, че тя пак ще ни даде това за което сме отишли. Слизаме. Нито следа от сутрешния сняг. Нозете ни потъват в зеленото кадифе на пролетната зеленина. На „Зеленка” почиваме. Там пеем възторжени песни. Тук Учителят даде чудно поръчение: Поетите да пишат за всяка екскурзия. И още нещо: Покани Мара Белчева и дядо Благо, (а за мен извикаха всички останали) за Великден, когато пак дойдем тука при топло слънце, да му прочетат по една поема за слънцето... Коя ли е тя, кой ли ще му прочете най-прекрасната поема. Не съм ли аз най-малката от всичките? Що мога аз в сравнение с тая Мара Белчева, за която Пенчо Славейков толкоз песни е изпял. Дали пък моята поема не е вече написана и не чака своето време? Видя щем на Великден. Но защо Той не спомена моето име, а остави всички единодушно да вляза и аз в числото на избраните поети? Ето ме вече в моето приятно жилище. Пия чай, топля се край печката и пиша... първо екскурзията, после преглеждам това, що се роди преди 3-4 месеца за дивното вечно слънце, което ми е дало толкоз щастие. Наистина, хубав ден е Благовец!

2.1.19. Мусалла, 10,11,12 юли 1926 г., [Рила] Няколко камиона и леки автомобили понесоха по самоковското шосе възторжени екскурзиянти. До вчера дъжд, а днес като за насърчение види се, небето се прочисти и засия приветливо. Бели пернати облачета безобидно се реят по синьото небе. Слънцето нагрява земята, от която се издига пара. Придошлите от дъжда реки и потоци буйно се спущат от своите мътни леговища. От силните дъждове посевите полегнали привидно победени, но слънцето заедно с водата ще ги изтегли нагоре. Ранобудни жетвари и жетварки жънат вече из нивята и пеят провлечена жетварска песен. По сочните ливади пасат черда говеда, а хе там по зелените хълмове стада овци огласят въздуха с медните си звънци. Чува се свирнята и на пастиря игрива, хороводна. Край реките цигани катунари разположили дрипав стан. Рошави полуголи циганчета тичат с крясък към летящите автомобили, нещо бръщолевейки на неразбрания си език. Пътниците им подхвърлят по някое парче геврек, или бонбонче. Витоша се обвила с тънка мрежица, а Черни връх нещо заканително • ни се надсмива под бялата си гугла. Рилският гигант се синее. Нашият блян се приближава. Автомобилите бързо се носят по гладкото шосе и постепенно откриват пред очите ни неизброимите природни прелести. Пътниците пеят гръмко в хор. Далече ехтят бодрите ни гласове и се носят из сутрешната ведрина. Най-много възпяваме Мусалла, когото скоро пак ще видим. Горубляне, Панчарево, Пасарел се мярват само пред нас и мигом изчезват. Ето я онази скала, която прилича на Мадона с детенце в ръце. Ето я и царската стена кацнала върху гористия недосегаем връх, за който се говори, че цар Шишман от нея хвърлил невярната си съпруга. Самоков, Чам Кория. Най-после пристигаме. С неописуема радост жадно поемаме свежия планински въздух. Не можем да се нарадваме, че газим вече из царството на свещената планина. Вървим по горския път; отвред ни лъхва аромата на китните борове и ели, на здравеца и овчарския босилек. Незабравки, жълтурчета и див карамфил навред окичват полския венец с изобилно разкошество. Червени, бели, сини цветя, жълти, морави, в най-разнообразни оттенъци надничат отвред към нас, сякаш ни кимат приветливо: „Добре дошли”. Буйна пенлива река с голям устрем хвърля надоле бистрите си като сълза води и оглася гората с бодра песен. Бие се тя по белите скали, отдето в бяла-синкава пяна се разбива на прах и така лети по своя път. Разкошна елхова гора открива пред очите ни своята красота и величие. Клоните им са подмладени с нови иглести кичури - по-ярко зелени от своите по-стари братя. Пъстри птички прелитат от клонче на клонче и весело чуруликат. Може би те наблизо имат гнезда, където ги чакат техните още голички дечица, да им занесат по някоя мушица, или червейче. А може би, така птичките се разговарят и доверяват една на друга всичко видено и чуто... Тук таме спираме за почивка, но не толкова от умора, отколкото да се полюбуваме на тоз земен рай. Небето е чисто и дълбоко синьо. Под него на хоризонта се откройват високи скали. Някои от тях са се търкулнали в малки отломъци и край пътя. Като че ли някога исполинска ръка в миг на ужасен гняв ги е запопратила по дирите на неканен гостенин. Много нещо е писано върху тях, но за този, който умее да чете. Може би по тях има следи от исполинската ръка, зад която се крие свръхестествената му сила. Високо в тая лазурна висота се издигат страхотни скалисти зъбери. По някой път те примат странни форми. Ту приличат на гигантски дворци, храмове и кули с разкошни полусрутени арки, ту на някой мощен „Caesar”, грабнал в ръката си своя жезъл, заповядващ вече само на буйните ветрове. Как е вперил поглед той, очакващ бъдното велико време за ново щастие и благоденствие. Кристално бистри извори бликат навред. Те са многобройните чада на гориста Рила. В дъното на бистрите им басейни се броят пъстри камъчета. Като че ли всяко едно от тях, измити от животворната струя са целебни талисмани, които човек би трябвало да дойде и тук да ги потърси. Срещаме голямо стадо овци. Тяхната вълна е тъй бяла и чиста, сякаш че са се къпали от водите на самите езера. О, ако биха ги срещнали горублянските стада - нечисти, оваляни и кални, не зная где биха се дянали те от срам при своя вид. Едри кучета, също тъй чисти и пухкави ги придружават и почтително се отстраняват от пътя ни с махане на дългите си пухкави опашки. Колкото се изкачваме нагоре, толкова гората оредява и се обръща в нисък жилав клек. Също и цветята се сбогуват с нас. Но затова пък направо газим по висока жилава трева, що се огъва под нозете ни като жива. Върховете на Рила са още снежни. Те са пред нас - шеметни и могъщи - същински пазачи на родната земя. Тайнствени и чисти, те стоят като забити - могъщо звено между небето и земята. Вечерната дрезгавина ги обвива с още по-голяма непроницаемост. Хижата под Мусалла се провижда. Тя е недовършена сграда без врати и прозорци. О, не тя ще ни приюти, а природата, ако благоволи към нас. Ей ги езерата - тъмни, дълбоки всред вечерния здрач. Звездите нанизват горе своя златен хоровод и с усмивка устремяват поглед към земята. Някои вече са ни предварили и са запалили буйни огньове. Като приветни очи ни кимат отдалеч и с радост ни очакват. Колко е хубаво! Неволно погледът е прикован към небето, разкрило над нас своите многочислени тайни. „Стрелецът” като че е запънал лък над самия Мусалла. „Колата” е съпроводена от „Кучето”, неуклонно върви из своя път. Голямата и малка мечка, Орион, Вега и пурпурният -Марс, Полярната звезда, всички са на своя пост - верни служители от веки. Тишина й покой. Огньовете издигат алено-жълти пламъци срещу настъпващия вечерен хлад. Множество платнени навеси, палатки и колибки са вече построени. Стан ще стануваме тук. Чаят вече е готов! Като пред велика жертва обикаляме големия бакърен чайник, от който ни наливат гореща вода. О, неоценим дар всред планината! Някои вече са се изтегнали за сън. Но на повечето умората не им е позната. Обикаляме огъня и почваме да пеем. Как мощно и красиво ечи тук нашия хор! Чувството непосредствено се излива като невинна детска песен. В нея се чувствува и възторг, и хвала, и дълбока благодарност към Оногова, който така мъдро е наредил света и е дал разум на своите създания да се радват на неговите непостижими творения. Звездите блестят с нежно потрепване. Сякаш и те се молят, и те благодарят за нещо заедно с нас. Обличаме се с дебели дрехи и се приготвяме за сън. Не, не е студено! Сякаш това са обятията на благодатна Витоша, която ни познава, която тука ни щади... Зора е веч! Прекрасната Венус предвещава близкото утро. Върховете се обливат в розови лъчи. Снежният връх трепти от радост при утринната си одежда. Като че ли той пее и песента му подобно чист балсам пада върху треви и цветя, извори и човеци. Какво пее този вечен момък, загърнат в своята утринна мантия?! Сякаш това е вечният повик на творението към човека: Люби, люби, люби! Чаровно утро. Пъплим нагоре облечени, като че ли посрещаме зима. Кой знае, всред планината изненадите са винаги налице. С нас вървят и малки 5-6 годишни момченца. Как са пъргави! Помагат на багажа; носят малки бели кошнички.. . Облечени са като за снежни преспи. Кожени палта и калпачета с наушници, галошки за нозете, дебели ръкавички за малките ръчички. Те споделят, ако не и повече общия възторг на големите. Лъкатушим всред скали и езера. В последните се оглежда планината и небето. Какви сипеи! Може би преди хиляди години те са били твърди колоси, но сега са раздробени и се сипят под нозете ни, постепенно стопявайки се в прах. Ето го и „Божето Око”. Цялото е заледено. Наистина то заслужава своето име, дадено от Учителя. От него лъха строга тайнственост. В ледовете му се преливат сини и розови цветове. Като че ли там е седалище на някакъв планински Бог, който бди над природата. По извитата пътека нагоре се точат хора. Те отиват да „вдъхнат” от Мусаленския въздух. Горе някои са стигнали вече, виждат се като черни точки по снега, а края на идещите още не се вижда; те сякаш извират от глъбината - безбройни и неотстъпни. Чуват се остри пушечни гърмежи. По този начин някой „голям” любител на природата изразява своите възторзи, или пък е прострелял малка птичка... Небето се смръщи. Изневиделица се струпват облаци и го закриват. Мъгли, като бял поток потапят всичко наоколо. Изчезна „Великата Рилска Пустиня”, скри се от погледа ни като някое скъпо видение. Изчезнаха от очите ни и чаровните Маричини езера. Орли се вият над нас, сякаш забъркани, после изчезват из облаците. Пътят ни е препречен от дълбоки преспи, но кой ти гледа преградите! Каква наслада за духа са понякога те, когато ги преодоляваме. Горе сме вече върху белите плещи на Мусалла. Отвред мъгли. Сега той прилича на величествен кораб с шепа пътници, плувнал всред бял облачен океан. Струва ми се да протегна ръка и ще достигна небето... Изчезна „Окото на Бога” и всички други „Рилски очи” сякаш се затвориха за нас. Учителят ни говори. Той ни говори за малката топлина и малката светлина, които човек винаги трябва да носи в себе си; те са основа за висше щастие и мъдрост. Всред тишина и облачна стихия, гласът му тих и дълбок се влива в душите ни като мощна божествена струя, дошла направо от небето. Заросява дъжд. Дребен, росен, но настойчив, непрекъснат. Милите дъждовни капки! Те идват от ония волни облаци над нас и ни къпят с всичките тия Божии ценности, които иначе са недосегаеми за нас. Той къпе и скалите, милва ги; пада в езерата в диамантени капки и им разказва сказания за надоблачната вие. Слънцето се показва пак. То завчас изсушава мокрите ни дрехи от които се вдига облаци пара. Срещу нас туристи чужденци. Кокетно са облечени те в леки непромокаеми дрехи и пелерини. Разглеждат ни с любопитство. Щракат ни с фотографски апарати. А ние мокри, кални, с увиснали дрехи от дъжда, с гмичкащи обуща, с неугледни раници и облекла. Но нали сме тъй щастливи! Учителят казва, че този дъжд е много полезен. Напоен е с електричество и магнетизъм, и не само, че не се простудява човек от него, напротив - печели... Както растенията с радост всмукват тази влага, също тъй и нашите клетки са докоснати от тази набрана сила в облаците. Така стоически, философски разсъждаваме насърчавайки се за всепроникващата ни влага. За малко ни погря слънцето, за малко се изсушават дрехите ни и после пак почва великото кръщение. Как сме се приютили един до друг из под платнищата, как сме преспали, един Господ знае, когато бодър глас извика: „Ставайте!” Весели и бодри нанизваме раници и поемаме. „Чадър тепе” приема и такива гости като нас. „Саръгьол” не ни пъди, „Манчо” ни се радва, а отсреща и „Белмекен” бодро ни здрависва, нахлузил още до очи бял снежен калпак. Родопите, като огромен гигант, тежко е стоварил мощното си тяло всред мъгли и облаци. Пенливи реки и потоци с шум се спускат по разкошните гористи дефилета, лудо скачайки по белите измити камъни. Ето ни в полите на „Чадър тепе”. Пак си наклаждаме огън от изобилните сухи дърва, пак ни ливна пороен дъжд, за да изкара кръщавката ни по-хубаво! Но що ни е грижа! Ние си пеем и така устояваме на природните стихии. Никога друг път като че ли не сме се чувствували тъй бодри и весели. Въпреки проливния дъжд Учителят пак ни ръководи за красиви гимнастически упражнения. В общ кръг обикаляме двата грамадни огъня, чиито мощни пламъци живо се издигат нагоре, като в игра на тайнствен магически танц. Високата жар, що се разстила нашироко ни принуждава да разширим кръга около него. - Вали си, дъждо! Вече не ни е страх от тебе! И без туй сме мокри до кости, по-вече от туй не мож ни стори. Пък знай, че даже ни е приятно тъй мокри да бъдем. Плискай, плискай, колкото си щеш. Но то чу ли, криво ли ни разбра, престана да вали и до вечерта Райско Слънце ни грее и топли, че добре изсушени, лежим по нагретите камъни в приятна дрямка. От палатките се вдига пара. Под тях някои закусват, други дремят, трети оживено се разговарят - отвред лъха свобода и непринуденост, тъй чужда на живота из шумните селища на долината. Някои потягат палатките си за предстоящата нощ, а други надяват раници да си вървят. Дъждът пак ни погна, сякаш да пропъди и нас. Добре, този път нека има удоволствието да ни „прогони”. Няма вече избор где да се стъпи. Направо слизаме из потоци и реки. Тъй е приятно! Неизразимо приятна е тази водна баня! Сякаш стига до сърцето и го плиска, плиска с благодат. Всички водни струи са топли. Защо ли така? Слънце няма, а топло и хубаво. Настигаме и отминаваме, настигаме и отминаваме. Вървя като горска царица - тука е моето царство. Разгърнала ръце пея, пея. От време навреме целувам някоя скала, дърво, камиче. Лицето ми се мокри и пея, пея. Настигва ме старият брат Дойнов и високо извиква към мене: - Бог да те благослови, с всички свои благословения. Как ме гледа добрият човек. Колко доброта от очите му изпод свъсените му рошави вежди! Погледът му е благ, сякаш озарен от неземно присъствие. Отминава си. Вървя. В душата ми вдъхновение, благодарност, песен, сълзи - той ме благослови! Той ли? Не ли планината? Не ли Манчо, Чадър тепе, Мусалла, „Окото”, „Очите". Тържествено е в душата ми. Радостно ридание кърти сърцето ми. Сълзите ми текат по бузите, смесват се с дъжда и падат върху цветята. Цветя, цветя! Здравец, високи маргаритки, тинтява, гъби, папрат, буболечки, птички. От голямата скала вече слънцето „надви” на облаците и благоволи да ни придаде по-добър изглед за пред „Чам Кория”. Там и без туй ни считаха загубени с този си „кайфет” [кайфет (каяфет) (тур.) - изглед], а сега отгоре на всичко и - мокри. Чам Кория. Небето отново е ясно и лазурно. Няма облаци, няма мъгли - няма дъжд. Колкото и да искаше да ни услужи слънцето - не успя; не можа да изравни вида ни с богатите спокойни дачници, които с право или без право ни посрещат с нескриваемо съжаление. Провисналите ни от дъжда дрехи, смачкани шапки, коси на мокри фитили, гмичкащи кални обуща, наистина ни придават бедствен изглед. Но вътрешно всекиму в сърцето пее Рилска муза. Да им завидим ли на тия дряхли домоседи, които не познават нашите радости. Ние сме здрави чеда на планината, калени от нея за нея и за всички трудности на живота - ний сме войници. Така сме бодри, че да кажеха: - Пеша за София!, готови сме и за това. С глъчка и песни накачулваме тежките камиони и при залязващите розови лъчи потегляме. В сумрак минаваме Самоков и се спущаме по гористия път. Дрипавите Самоковски села стоят всред нощта като будни рицари и страшни царедворци. Панчарево. Като звезди се оглеждат електрическите крушки в силните води на инсталацията. Като че ли се мярва пред очите ни една малка Венеция... Планини, гори, свежест. Наблъскани един до друг, но умора и досада не знаем. Нашата песен ехти всред царствената природна тишина. Като че ли окъпаните звезди пеят с нас: Вехади, Вехади. Те пригласят и на „Аум”, на „Махар Бену”, на „Венир Бенир”. Всички тия песни, тия каменни рицари застанали на стража, тая звездна корона ни пренася далеч, далеч в миналото, когато богове и люде са живели заедно и е царувало щастие на земята... Но изчезва чудната картина на величавото минало, а сега само се мъчим да гадаем по неясните за нас белези върху гърдите на майката природа. Среднощ. София блестяща е пред нас. Спираме на Орловия мост. Пълни с мощ и сила се връщаме дома с великите дарове на Рила.

2.1.18. Кирил и Методий 24 май 1926 г., [понеделник, Витоша] Чисто, ведро небе. Свежо, тихо, ясно, тържествено. Витоша облякла най-сладкодъхата си дреха, накичила се с най-пъстрите цветя. Не липсват из венеца й още теменужки, зюмбюлче, а и петлюви гащи - жълти, бели и червени е забола тя на главата си из своите цветни гиздила. Глухарчета, въздушни и нежни по главата й като лъчист ореол. Синя тинтява е събрала тя и разцъфнал здравец. Това са летните художници, що изложба си правят из планината и ние на пръсти стъпваме, картините им пазим да ги не увредим с нещо. Над всичко туй блещи слънчева роса и ги къпе с любов. Ветрец разлюлява горските клони и нежна песен им нашепва. Изворите бликат, птичките пеят, шумолят нежните клончета и слънцето всичко облива с обич. Глухарчета, жълтурчета - хванали се ръка за ръка и танцуват из ливадите. Но, природата си има свои изненади. Изведнъж се смрачава небето. Гъсти мъгли като космати чудовища излизат из скалите, вихрено се понасят, пресрещат се, сгъстяват се в тесни редици и връхлитат към нас. Облаци. Чумери се небето, свъсило вежди, капе дъжд - готви се да гръмне и тресне, готви се порой да излее. Всички чакаме. Не закъснява първият удар. Страшен гръм разтърсва небето и земята. Молния разцепи въздуха и почва да вали проливен дъжд. Слънцето се скрива в тъмни бездни - в дън земя, като че не е и било. Никой не бяга, никой не търси заслон. Напротив. „Майският дъжд е цяла благодат, казва Учителят - трябва да платите, казва, за такава чест.” До кости сме мокри. Излива се на потоци дъжд от облаците, не само вали, а плиска, носи, къпе... Изведнъж престана. Раздигаха се мъгли. Блесна слънцето. Завчас изсуши дрехите по нас и като, че нищо не е било, почна пак, даже още по-ласкаво да ни се усмихва. Вдигна се пара от нас; стана ни дваж по-хубаво. Всичко заблестява с още по-голяма красота и свежест след това. Чува се цигулка - в тих жизнерадостен ритъм. Изкачваме се на самодивската поляна и пак в концентрични кръга върху земята, водими от Учителя, почваме ония тайнствени гребания на прана и седящи гимнастически упражнения, чиято благодат вече познаваме. Слънцето пък сега, се чуди как да ни зарадва. След като добре изсуши дрехите ни, сега като с премрежени очи зад едно пълно облаче почна да ни придружава. Упражненията направихме под меките му топлящи лъчи. Пак се засъбираха облаците, пак из зад Резньовете заканително се зъбят към нас. Тъмни гиганти по нечий магически знак се събират и заканително си шушнат. Закапват редки едри капки. Спира за миг, пак започва - капка по капка... Едвам смогваме да се нахраним и ето почва небивал ураганен дъжд. Виж ти, каква била мрежицата на слънцето; то се е смяло тогава зад този воал, защото ние си помислихме, че всичко вече е минало. Да, днес е понеделник. Както жените чистят на този ден, така и природата днес прави голямо чистене. Нозете ни гмичкат във вода. Дрехите увиснали тежки от дъжда; да ги извием - поток ще ливне... Мокри до кости, но весели, весели. Значи, още едно майско къпане. Слизаме - близо 170 души. Отиде си дъжда. Дрехите изсъхнаха по гърбовете ни. Радост! Весела гълчава, песни. Благодарим ти, бурьо, гърме, светкавицо, облаци, ветре, дъждо. Вие внесохте у нас бодрост и сила, които иначе нямаше да получим. Ти си винаги мила за нас, свята природо; и в ясни и мрачни дни, и в топли и студени дни. Винаги те обичаме. Със сладък спомен в сърцата си за чаровното утро и прекрасния ден между нежните полски и планински цветя, понели в гърдите си и животворния плисък на дъжда, ние, синове на таз земя, слизаме сега към долината, изпълнени с радост. Слънцето вече не се показа. То изчезна към запад заедно с кървавочервените облаци, да се причеса и нагласи, че утре, подобно огромен рубин пак на изток ще дойде, радост на света да възвести. Флейтист придружава нашето пътешествие и цигулар също. Проливният дъжд се излял и над пременените празнуващи софиянци, а те тичат ли, тичат да се скрият от дъжда гдето сварят, да не се развали гиздавата им премяна. Природата не гледа нашите земни празници, а върши своя всекидневен подвиг с несравнимо усърдие. Летим към нашите градски жилища да се умием и преоблечем от днешната милувка на Витоша. Кални до колене, мокри до кости, освежени напълно, ние, пред чашка чай се отдаваме на приятни мечти в чистото бяло легло.

2.1.17. Гергьовден, 6 май 1926 г., петък, [Витоша, бивака Ел Ше-дар] Ранен час. Луната, и тя развеселена от пролетта, усмихната си отхожда. Утринната звезда ярко блести и показва, че скоро слънцето ще изгрее. Небето се разведрява. Една по една гаснат светлите звезди, иде слънцето - надникна, но още не измъкнало главата си иззад планината, облак го закри. Въздухът напоен от свежест и пролетен аромат. Белият калпак на Витоша е вече раздран на парчета. Из храсталаците се издига Славейкова песен. Ластовички ниско летят, като че нещо шепнат на земята. Високо се вият големи птици и волно оглеждат ширинето. Далеч по планинския хребет се белее стадо овце. Тиха свирна на кавал, като че ли го в люлка люлее. Нашата гостна е чудно хубава сега. Гранките отпуснали свилена шума веселят окото и въздуха. Камъните измити от снега - блещят. Те сега са тъй нагрети от пролетните лъчи, че всеки камък представлява място за приятна почивка. Бубулечки лазнали навред, облечени в разни костюми. Ето го черния бръмбар, облечен целия в официално облекло, (даже и ризата му е черна) забързал се някъде. Други малки бубулечки с тънки прозрачни крилца в които лъчите си играят различно оцветени стоят неподвижно върху меките горски листи, или по върха на нежна тревица правят върху нея някакви научни изследвания. Кукурякът е вече посърнал - скромно се гуши тук и там, сочейки към своите млади посестрими, разперили на слънцето своите многоцветни роклички. Жълтият минзухар тук-таме се показва - ту изтеглил остра сабя под сенките, ту се изпулил срещу слънцето. Игличината вред е разпростряла своите жълти платна и не престава да ги хвали. Теменужката е излязла от своето скромно мълчание и е спуснала свилени ленти от шубраките, които се веят и доле по зелената ливада. Незабравката мери мегдан с нея, кукувичето също. Напъпил е и здравецът. Скоро и той розов цвят ще развий и ще украси белите скали, нашарени с мъх и лишеи. Чешмичката весело си тече. Може би тя не знае ни отде иде и накъде отива. Но това не прави песента й по-малко весела. Събраните й в дуло води с ромона си, като че благодарят на тогова, който стори това и висока чест й даде - така стройно докарана позната и обична в цялата околност да бъде. Пием чай, излягваме се на припек, па оставяме дрехи и раници на неколцина и почваме да се изкачваме. Газим по боров клек и боровинкови храсти. Ей ни на самодивската поляна. Коя е тя, кой е, що й сложил това наистина заслужено поетично име, не зная, но вървейки по нея, дишайки аромата на хилядите й цветя, ние се пренасяме неволно от този - в друг свят прекрасен и неземен. Сини цветчета, подобно бисерни капки наръсили зелената ливада. Още по-дребни, розови, подобно карамфилчета гледат с нежни очици небето и в очите им трепка бисер сълзи роса. Резньовете бляскаво се очертават всред лазурния фон на небето. Хей там, вирнал глава в облаците пее Мусалла. Разказва той, че там живеят Богове, богове много по-красиви и съвършени, отколкото гръцките побойници на Олимп... И прав е той да се хвали, защото новите измервания доказват, че той е с няколко метра по-висок от Олимп... Родопите е синкаво бяла, прилича на забулена в тайна царкиня, скрила по светли върхове затаен копнеж. Стара планина, с продран кожух привлича по целия си гръб бели кълбести облаци, прилични на пазачи -войници. Всички планини пеят. Пеят, защото е пролет, защото тъй нам се чини може би, дошли тука и вкусили райския й чар. Пеем и ние, защото Учителят е с нас, защото Той и всред зиме е нашето пролетно небе и всред знойно лято прохладна сянка, наша вечна пролет. Блещят реките в долината. Слънчеви лъчи ги целуват и те издигат сребърни знамена в знак на радост. Въздухът свеж и приятен, като лека синкава мъгла се разстила на длъж и на шир. Облаци бели, рохкати, ту се събират, ту се разпиляват. Понякога скриват слънцето и хвърлят лека сянка върху цялата пролетна картина. Правим три кръга. Двата вътрешни от братя, а големият външен от сестри. В средата - Учителя. Сядаме на тревата. С особени движения на шъпите към земята, почваме да събираме животворна прана. Тайнствени, плавни и красиви движения, в допир със земята, които не се подават на описание. Дишаме най-благодатен въздух, огрени от благите майски лъчи. Ставаше нещо чудно. Всички чувствувахме, че не сме същите и, че мястото на което седим не е Витоша, ами кой знае къде в най-красивия земен край. Какво излиза от земята, какво се излъчва от планината, какво се излива от слънцето и въздуха, но ние за миг се чувствуваме като че без физически тела. Една малка, едвам видима фибра само в гърдите, диша, мисли, трепти. Тишина и простор. Наистина, това е магическата „Сезам”. Ето, Учителят чукна с магическа пръчица и направи да се отвори за нас тази отвеки заключена съкровищница на неоценими блага. Лицата в сияние. Очите горят в чист, светъл пламък, излъчващи божествена усмивка. Кой е Тоз, що умее планини да разтваря и неоценими богатства които нам, залутани земни пътници, така щедро раздава. Бихме ли могли ние сами да налучкаме тия Врата към планинското сърце и подобно днес да се насладим от това неземно щастие! Каква е тази магическа пръчица, що Той има, кой му я даде и на каква цена? - Отвори се Сезам! Много пъти запъхтени сме почивали тук, но Сезам мълчи и не открехва своите отвеки заключени двери. - Отвори се, Сезам! Тя днес се отвори, но кой й повели? Рошавите облаци се събират по-нагъсто и заръсват дъжд. Задуха вятър. Капките се обръщат в град. След миг- слънцето пак изгря и подобно дим изчезнаха плачливите облаци. Връщаме се. На огнището заварваме достатъчно вряла вода за чай. Пием, пеем и се веселим. От всички кътища на планината ечи песен. Слизаме. Придружава ни ситен дъжд. Измокри ни до кости. Но кого е еня - песните стават по-ритмични и по-бодри. В долината слънцето пак надникна от облаците, изсуши дрехите ни и лъчезарно залезе на запад. Ливна след него червена светлина и обагри планини и долини с радостен блясък. Да, сега е друг повей и в природата, и в мене... Сега, а преди 2-3 дена, не беше така, не, не беше. Но всичко пак се обърна на добро - всичко, без най-малко изключение. Но нека да разкажа какво се случи тогава, защото още не ми се спи, а „това нещо”, беше знаменито. Да, тия дни тръгнах за Витоша. Изморих се много по дългия Драгалевски път. Едвам се допирам до „Зеленка” и „Вади душа”, и морна легнах на моравата. Да ми е никак да не ставам... Но Витоша магически ме освежава и връща силите ми. Отново поемам планинския път и оставям далече града, монастиря и високите там Орлови, „Копито” и „Кумините”. Пак умора, пак почивка, но сама се окуражавам, не само от умората, но и за това, че тези дни изпити ще държа пред най-способните столични учители - тези дни. Отдалече съзирам горния край на „Железните врата”, а там в скута на камарата скали - дими огън. Още малко, още малко. Минавам потока и възлизам към Ел-ше-дар. Пристигам. Плъпнало младо и старо по зелената морава. Учителят още не е дошел. Отгде ли ще дойде? Дали през Симеоново както множеството, или отсам. Сядам до раззеленилите се лещаци. Умора; пот шурти по челото ми; облива лицето ми. Някой се затича срещу ми с чайник вряла вода. Вадя моята пъстра синя чашка с алени и жълти цветица по нея. Тя е бяла отвътре - новичка. Той сипва в нея, пълни я догоре, после вади цяло лимонче, реже ми дебело кравайче, туря цяла шепа бучки захар. Ох, да си ми жив брат Георги! А това е брат Георги Тахчиев - сега печатар, а и той се готви като мене да завърши образованието си. Гледам пълната си чашка. Разбърквам захарта. Пъхва ме миризмата на лимон - ей сега ще почна да пия, да пия... Но изведнъж по същата пътека Учителят с неколцина. И чудо, седна не далеч от мене, по лицето му изписана умора, то е даже сиво, бледо; по устните му бела корица от засъхнала влага. С него не е нито Цеко, нито Борис с чудесните самовари. Навярно - с голямата група. Изведнъж ставам и с пълната си чашка право при Учителя. Той поема моята новичка синя емайлирана чашка с гравираните алени и жълти цветица. Той пие от нея; неговите побелели устни се освежават; как жадно пие! А той е тъй приятен този горещ чай с много лимон и много захар -само, който е морен на планината знае какво значи това. Моята жажда мина; мина и умората ми. Щастлива поемам празната чаша. Учителят става, отива към огнището; там ни посрещат с 5-6 дула димящи чайници, но Учителя каза: „Аз пих!” Радвам се, радвам се, Той каза: „Аз пих!” Сега, почивайки си у дома, записвам тази прясна случка от близките дни, а ще запиша още една и тогава чак ще сложа глава на възглавницата. Ето и другото: Из долините на живота, много скръб; ще ти изтекат очите от сълзи, ако речеш да се вайкаш за всичко. Лесно ли се взима гимназиално образование и то с голи работни ръце... Лесно ли? Има сълзи и сълзи. Някои престават да течат при хубава гледка, при зрял плод, при сладка дума, но някои не, никак не престават от нищо. Нито нощта ги успокоява, нито утрото ги разведрява. Така тръгвам към Витоша. В торбичката ми само уломъче хлебец и една големичка зряла круша, сочна, сочна... Зная, че нашите тръгват от „Изгрева”, през Симеоново, но понеже живея в града по ми е отръки да мина през Драгалевци, та макар че пътят както на всички ни се струва, едва ли не е двойно по-дълъг. Небето се нахмурило и то като мене. Неговите сълзи - росен дъждец и моите сълзи, стават много сълзи. Дъждът не смогна да умие лицето ми... А нозете ми като добро конче ме носят, носят. Осъмвам към селото. Тоз път извих над монастиря, оставих стръмните „Зеленка” и „Вади душа”. По пътя съвсем се разсъмна. Полупразната басмена торбица нанизана на ръката ми скромничко се клатушка - сиромашка. Свежо, свежо; бели облаци по синьото небе - горски полъх на билки, цветя, живот. Сякаш природата разгърнала майчински ръце и ме прегръща и гали, гали... Ето ме на Ел-ше-дар. Дъждът все ромони. Доле в колибата пуши. Влизам вътре, пълно с хора - обиколили огъня. Учителят е там - погледна ме особено. До него седи художницата Цветана Гатева. Тя веднага скочи и ми отстъпи мястото си... Сядам. Всички ме гледат с учудване, съчувствие и казват: „Очите ти подути, сякаш сливи.” Огънят пръска искри, гори полекичка, няма комин да тегли а пушека през вратата излиза. Приличам на зле окълвано пиленце, но чини ме се, че съм на сигурно място. По едно време Той се обръща към мене (бях от дясно му) и ме пита: „Кой е най-големия български поет?” - Вазов, отговарям, и Славейков. „Ами коя е най-голямата българска поетеса?”, продължава той. Вместо да кажа Мара Белчева поради плача едвам изговарям: Вара Велчева; (а тази същата Мара... но да спи зло под камък). Хълцам задавена от плач и гледам пръскащите искри. Тогава Учителя ме погледна, като ме запита; „Имаш ли нещо за ядене?” И кротко, чудно благо с очи на грижовна майка, на любящ брат и верен приятел ме погледна Той. Може би също тъй, както Христос запита учениците си: „Имате ли нещо за ядене?”. „Ивав”, отвръщам с надебелени устни. Изваждам уломъка хляб, зрялата сочна крушка и му ги подавам. Той простря ръка и ги взе; залъче по залъче той ги изяде - моята мъка, моят хлебец и крушка. Той друго не яде през деня; не. Моята мъка се вдигна високо, изчезна, разпръсна се, както невидимо се разпилява облак от небето. Къде отиде скръбта? Кой прибра сълзите ми в скъпоценна кутийка и не ми ги върна вече? Може би там те станаха целебни и тайно се превърнаха в брилянти и скрито ги остави в духовната ми съкровищница. Дъждът престана. На голямата роена поляна правим окръжност. Той ни ръководи - правим гимнастически упражнения. Затоплихме се. Бузите заруменяват... Той, Великият направи това. Без думи, без разпит, без обещания. Прие мъката ми, стопи я в душата си, превърна я в мощ и Сила. Нали съм същата - аз, едно платно за рисуване. Някой недодялано, небрежно нахвърли там начупени и криви линии, остави петна, да някой; това платно вече не ставаше за нищо - да, съвсем за нищо. Но Той по един непостижим начин, невидимо, леко, оформи безпорядъка по платното, осмисли, координира, сроди помежду им; пречупените линии и петна заедно с кривите и безформените се явиха във взаимоотношения, станаха картина - песен и платното се спои, стана ценно. Запях тогава от все сърце: „Тъги, скърби са богатство за живота в душа скрити за бъдни добрини, за благи плодове, за светли дни, за светли дни, за светли дни, дни, дни, дни!” Сега мога да си лягам. Съединих тия два образа - синята емайлирана чашка с жълти и червени цветица и малкото уломъче хляб и круша. Първият път той рече: „Аз пих!”, а когато го поканиха с обяд той отвърна: „Аз се нахраних!”.

2.1.16. Втори ден на Великден, 3 май 1926 г., [Витоша] Мила и близка си ни, о Витоша! 150 души на ден Възкресение лазим по тебе, при теб празник да отпразнуваме, при теб да се повеселим. Зелено поле. Синьо небе, ясно слънце, шумящи води, бял сняг по скалите, из леса певци пеят в изпревара. Всичко вика: Пролет, пролет! Цветенцата обърнали венчета към слънцето - леки поклони му правят -разлюлявани от тих вятърко. Лицата жар-зачервени, озарени, наистина като в ден възкресенски. Шапки отдавна не носим вече, кожусите също забравихме де са и защо служат... Слънцето еднакво ласкаво и топло грее както над нашите глави, тъй също и на тия тук сиви бели воловце, изкарани на паша. Далече в долината блещи диамантена лента на течаща река. Градът се губи в бяла непроницаемост, под която, като че ли си почива. Само златните кубета на два каменни храма блещят над тази белота. Въздухът е същинска благодат. Въздухът „там” доле и тук горе са две различни неща. Доле, той служи само за дишане, а тук освен за това, но и носи блаженство, пълно щастие. С нас припкат деца. Но тук, няма старо и младо - всичко се е подмладило, всичко живо грее от радост. Едни дремят по нагретите камъни, други четат беседи от Учителя, негде се чува солфеж на нежно сопрано, носещо се из висините като нежна струя. В храсталака изпитници четат за предстоящата сесия. Горките! Какво ли им е на душата! Скоро - „мечка ще ги гази”, ответ ще дават на учители и професори, що цяла година са учили и упражнявали. Между тях съм и аз. Цялата прелестна картина на пролетта като че ли потъмнява за миг... Но, добър е Господ - както до сега и за напред пак добре ще изкараме. Цигулар отдалече свири Bersiaga. Колко е хубаво! Ще ти се да забравиш за всички изпити, професори и учители и да се отдадеш само на този чаровен музикален шепот. Но, уви! Друга е земната действителност. Хубаво, хубаво! Свири още, ти незнайни свирецо! Колко ти се радвам! Целувам твоята изкусна ръка, що може тия нежни звуци да изплита и разнася. Стара селянка седи до чешмата и срича в буквар... Тя иска да стане грамотна, за да може да чете прекрасните „Беседи” на Учителя - иска да се просвещава. Забрадена е косата й с чумбер [чумбер (чембер) - забрадка], лицето, кое ли й се вижда. Сочи с пръст по едрите редки отпечатъци -срича, срича, бавно шават устните й - бавно се носи костеливият й показалец по букварчето. Очите й са тъй вглъбени; за нея като че ли нищо друго не съществува в този миг, освен това, което е пред очите й. Децата припкат по поляната със сияющи лица. Техните весели крясъчета се носят свободно над простора. Нареждаме се в два кръга - големия - външен сестрински, вътре в кръга братята. Учителят от средата изкомандва да седнем. Сам ни показа как да събираме слънчева прана. Колко хубаво! Прана! Що е то? Навярно онази жива сила, която сега навред твори избликнала из недрата на земята, засилена от слънцето - сега, през пролетта. Наистина тия плавни движения, тия тихи „гребания” из въздуха върху телата ни, като че ли ни изпълват с голяма живост и бодрост. После - красивите безбройни наши песни. За обяд имаме и по малко прясна коприва. Учителят сам я приготви - изчистена, измита, с чесън и сол, завита в хартия, опечена под пепелта на огнището. Чудесна! Ядохме и в гърне сварен бял боб! На връх Великден бял боб и коприва. Но пък толкова вкусна бе всичката храна, тъй с удоволствие и охота я изядохме, като най-големите щастливци на света. Пладня. Овчарите връщат вече своите стада. Звънът им се чува приятно, приказно. Слизаме и ние след тях. Слънцето и то си отива у дома. Свечерява се. Приятна, милваща дрезгавина обвива планините и пълзи по пътеките. Селото е зад нас. Пътят е пресполовен. Бодри стъпки ни отвеждат към града. О, ний ще мислим за вас, вие кичести горски грани, вие струи чисти и хладни, вие цветенца, камъчета, буболечици, мухички и птиченца. Ще ви помним вас малки тревички с бисерната роса, теб, небе, чисто и лазурно, тебе, божествен въздух. Ще ви помним и не ще ви забравим. Негли вие ще ни светите в нашите задимени жилища и ще ни освежавате със сладкия си спомен. Както кристалните поточета и ние слизаме към долината, да занесем със себе си твоята свежест, о майко природо, която тъй много днес ни даде. Сбогом, планинско съкровище! Твоята необхватна красота ще пълни нашите блянове и мисли, нашите сънища. Бъди благословена, майко природо! Ти си наша, Витоша мила! И ти, възвишени - божествен Мусалла, населен с миролюбиви безплътни Богове. Ти си наш, милий, сладкодъхан здравец и ти, нежна теменужко и ти, куковиче красиво. Пристъпя около нас вечерния мрак, а в душата ни светло, светло. Свети и грее в душите ни един чаровен, незалязващ ден-едно Божествено небе, едно любящо слънце - един Учител, който ни показа тая дивна красота. Лека нощ, милий Учителю! Поклон и благодарност пред тебе, че ни отвори очите за истинската красота. Как тихо ни Ти изведе из нашия „Египет” към светлий Ерихон, гдето тече мляко и мед, гдето е тъй красиво!

2.1.15. Витоша, 30 април 1926 г., [бивака Ел Шедар] Отдавна ни кани планината: - Елате ни пак на гости! Прибрах си белите халища за догодина, нови сега ще ви постеля - тънки, зелени, пъстри, леки. Още има сняг по снагата й, но вече набразден от ручеи и рекички. Още малко, слънцето ще глътне всичкия сняг и ще го раздаде на мъгли и облаци. Осъмваме над селото. Всред розов океан от светлина - пристига Слънцето, като огромно рубиново око. Нежни думи изказа то на земята, целуна всяко листче, тревица, цветче, камъче, буболечица. Розово сияние облива снежния връх на планината. Леко тече то по гърди и скути на Витоша и я милва. Зелени ливади - бисерна роса ги обсипала с пълни шъпи. Птичка се нирва из нея, къпе ли снага, или ей тъй в радост безумна си играе? Ръж се извисила - леко се люлее от пролетния ветрец - зелена, равна, свилена - като изумрудено езеро. Природата с диамантен резец е очертала своите граници. Огненият диск на слънцето се гурна в синия ефир в животворящ възход. Теменужки, теменужки! Вредом плиснали своите празнични ленти, напоени с благоухание. Жълта иглика е приготвила своите платна. Тя се качва вече по вси страни и забожда своето жълто знаме за разкошната изложба. Здравец лъхва благоуханен мирис и вика пътника при него да поседне. Росата шепне: Гурни лицето си в мен, красив и млад ще станеш. Горският поток, бърз и силен от придошлите му притоци, развързан от сняг и лед, лудо бяга из долища и камънаци. Мравчици, буболечки, червейчета - всичко лазнало, всичко се разшавало на някъде тръгнало да празнува. Черният бръмбар в атлазен фрак, опнал гащи - на важно свиждане отива - важна аудиенция. Гущер дългоопашат, с костюм обшит със сребристо зелени галуни [галун - ширит] примигва срещу слънцето - дрехата си пъстра на света да покаже, или просто чака своята възлюблена - гущерица млада, накичена като него. Множество птички на свой глас пълнят въздуха с весел чирик. Ето, на тънко клонче, кос се люлей и тъжна, и сладка песен той пей. От нежно гърлце той свилени струни опнал и пее ли, пей. Славей и кадънка из цъфналите грани на дряна и трънката, на глога и дивата круша, леко припяват всред пролетната омая, подскачат с тъничките си грациозни крачка и се радват с целия мир. Врабче, черногръдесто, юнашко врабче, потапя клюн из водата, що от чешмата тече и жадно, жадно водица пие. Потапя кпювчица, повдигне главица нагоре, глътне, пак се навежда и - после литва. Наблизо овчар разположил рудо стадо. Грамадни псета от беда го пазят и към нас въртят рунтави опашки за някой къшей. Овците са натежали от вълна. Някъде те са я вече погубили на фъндъци по драките. Скоро ножицата ще играе и видиш - отънели те, а чувала на стопанина пълен с мека вълница за здрава абица. Овчарят - с овчедушен израз, посвирва на кавала си лека, игрива песенчица. Ей го и той зад ухо здравец е затъкнал и бутнал е към тила овчата си капа. Радост! Всичко пее за нея. Отидоха си зимните веявици. Сега пролет иде; негли вече са нагазили първите й златни стъпки - като че ли вън вече е слуха на далечната й бодра песен. Слънцето напича. Жаждата ни расте. Где е Цеко - Урс - Дали е много преди или след нас. Нигде се не вижда. Но, още малко остана. От нашата „гостна” топъл дим се издига - огън е накладен. Там своята жажда до ситост ще утолим. Налягаме по нагретите камъни. Гледаме къдравите бели облачета що като чудни ладии се носят из ефира. Те често взимат чудни форми - ту въоръжени войници, ту крилати гиганти, ту домашни животни, ту профили на троянски герои със златогривести шлемове. Ето, пристигаме „у дома”, на Ел Шадар. Урса го няма тоз път, а чайникът дреме върху гърба навярно на някой слабичък-още е към „Вади душа”. Най-сетне се напихме чай до насита. Всичката жажда си отиде, като че ли не е била. Там, до възправена бяла скала седи Учителят. Слънцето сребри белите Му коси, тих ветрец си играе с блестящите кичури, що обикалят лицето Му. Ефирните пръстчета на вятъра имат достъп до Него и Го милват. Милват Неговото дълбоко замислено - прекрасно лице. Каква тайна е самия Той - някакъв чуден човешки „Сезам”, който се дарява само томува, който иска да се учи. Дори не смея да гледам в лицето Му. Струва ми се, че то цялото е символи и формули, на една велика наука, що тепърва има да изучаваме. Спи ли Той? Не, това не е отпуснатото лице на спящ човек. Той размишлява. Или може би е заспал, но мисъл висока и светла е озарила и съня му. Гимнастически упражнения. Песни, коя от коя по-хубави, по-живи, по-радостни. После обща благодарствена молитва, после тръгване надолу. През ручейки, шубрачки и ливади се понася нашия стан напред. Приятна сладост пълни гърдите ни и окриля духът и тялото ни. Слънцето се скрива зад високия хоризонт. Градът е все още облян в лъчи. Лека дрезгавина се спуща от планината и лази към града. Планината остава зад нас, пак заключена в своята чаровна тайна. Като че ли тя сега става друга - чужда за нас, не тази, що днес на златни скути ни бе люлеела и успивна песен пяла. Тъмнеят горите. Спуска се мрак и обгръща поля и долини. Като че ли хоризонта се стеснява, стеснява и пред нас само пътеката бяла остава. Там е градът. Блещи той в хиляди светлини със своите високи и ниски домове. Събира той своите изморени чада почивка и отдих след дневния труд да им даде. Там и ний отиваме сега, отпочинали на планината чрез чистия й въздух и пролетна омая. Там празнувахме ний своя празник в който пиршество няма, жертви кървави не се колят, вино не се пие, наздравици не се вдигат, но всеки се чувства радостен и весел, като да е пил най-хубавото вино на света - амброзията на Боговете.

2.1.14. Освобождението на България. Витоша, 4 март 1926 г., четвъртък, [бивака Ел-Ше-дар] И миналата година на този ден бяхме горе. О, колко се радвам, че ще идем на Витоша! Та кой не иска да забогатее, кой? Кой не иска да пие небесна амброзия, която дава стократни сили и окриля духа! Макар, че понякога тя ни брули с град, дъжд, снежни бури, както стана преди една неделя, но ние си знаем тайните и: наблъска ни хубавичко, за да може всекиму по джобове, раници, в пазва злато да наслага, злато - чиста кръв. Няма вече сборен пункт; всеки тръгва когато се събуди и върви, докато му очи видят. Та всички вече знаем пътя, всеки камък, всяка баирчинка и долчинка, всеки завой. Денем и нощем кръстом сме пребродили планината: зиме и лете, пролет и есен. Въздухът топъл. Снегът омекнал под нозете ни. Небето ясно - чисто. Месечко с отчупен връх - клони към запад, а от към изток прекрасната Денница се явява на хоризонта подобно красиво девойкино лице. Витоша, в сутрешния здрач, едвам се вижда - като някакво мрачно видение. Настигаме се тълпи и се отминаваме. Чуват се весели поздрави, шеги, закачки. Всички са облечени топло. Срещнаха ни два празни автомобила - някои рано се отвозиха до Драгалевци, сега ни чакат някъде. Ето ги Драгалевчани със своите четирикраки автомобили - магаренца отнасят към София гюмове мляко. Селяни, облечени в бели кожуси безгрижно ги боцкат по хълбоците и си напяват нещо. Магаренцето му е банката - тя му работи - спестовна каса е, за себе си нищо друго не ще, освен малко сенце, бистра водица и топло дамче. Селянка носи чесън сплит. Полека се развиделява. Звездите полека лека гаснат. Небето побелява. Смали се лицето на Венера. Тя винаги побледнява при появата на слънцето и лъчите й трептят, трептят... Витоша вече ясно се очертава бяла и красива. Небето е чисто. Нито едно облаче по него, нито пък - мъгла. Въздухът е прозрачен, мек и топъл. Крайпътните потоци пеят под леда, бързат за далече. Селото се разшавало. Ранобудни моми и булки надничат от обкичени със саксии цветя и ни гледат с любопитство. Снегът по върховете е розов - този ален пламък слиза все по-надоле по снега, като че слага свилена постелка. Притаили дъх, ние чакаме. Ето го! На изток първом бодка светла игла, после огнено око, що расте, расте и се издига. Червено блестящо, бавно иде иззад снежния Балкан. Синият лазур го грабна на своята сапфирена колесница и го понася из ефира. Цялата природа се усмихва - като че ли благодари. Като че ли всяко клонче се надига към него и се стреми да го достигне. Поемаме нагоре. Чак сега ни намериха селските кучета - наши верни приятели. Те не се мусят както кръчмарите, че сме вегетарианци -радват ни се и махат с рунтави опашки. Дебел лед е обковал воденичния улей. Извътре не се чува тракане на колелото. Ледени висулки от най-разнообразна дължина и дебелина се спускат от заледеното корито, блещят срещу слънчевите лъчи. Става топло. Кожухчетата и Шаловете стават излишни. Снежно, снежно. Навред е бяло и чисто. Като че ли не пълзим към планината, а се възземаме към небето. Лека полека се изтеглихме на Зеленка. Там ни чака свиркащия наш самовар върху плещите на Цеко, що всеки израз у него е римуван - „Топла вода пийте, от студа се скрийте.” или „Пийте топла водица, да ви е мирна главица.” Той е силен и як като Урса от Сенкевич и добра, и кротка душа -лицето му е кръгло и алено, като у цяла месечина, озарено от весели теменужени очи... Наистина благодат е горещата вода. За всичко е благодат: едно че сгрява, друго - и болести пропъжда. Обикаляме ний нашия Урс, който всекиму отстъпва кранчето да си налее някоя глътчица. А каква жажда! Пием и благодарим. Ето го, тръгва напред. Коминчето пуши над главата му и той весело и леко носи на гърба си 20 килограма. Сега пъплим по „Бери душа” - най-стръмното. Тъй го нарекъл един брат, комуто това място се видяло веднъж цяло изпитание; и наистина е такова - право нанагорница и хлъзгаво, хлъзгаво. Тук най-много се почива. А каква гледка от тук! Небето е синьо, синьо като цветето незабравка, като Маришките езера. Отсреща Стара планина цяла в сняг. Ей го и Мургаш с накривен овчи калпак - приготвен, като за сватба. Градът е обвит в оловна мъгла. Като че ли там не прониква сега слънцето. Снегът е рохкав, мек. Затъваме до колене - едвам се движим напред. Отстрани по преспите някой шарил с края на гегата си комично лице. Другаде - само: „Ох”. Някъде: „Напред!”, а другаде цяло изречение: „Стоянчо обул чужди галоши.” Кой е този Стоянчо и с чии галоши се е курдисал, това е тайна за нас. Но тя за миг открива завесата на нечий интимен живот. Че някой Стоянчо, горещ поклонник на планината поискал да я посети, но уви! Липсват му обувки. Но, намерили се в заем един чифт галоши и наш „Стоян” без да се изканва, нахлузил ги на мотовилите си, позавързал ги с канап да не останат из дълбокия сняг и - хайде на планината. Това се казва любител на природата! По-нататък някой учен начертал зодиакалните знаци, друг -триъгълник и в него преплел две букви - всичко туй поставено върху възходяща спирала. Из под натежалите от сняг храсти наднича бодрото личице на кукуряка морав и минзухар - това е първото знаме на пролетта. Грее топло слънце и прижуря лицето. Товарът ни става съвсем излишен. Идва ни да литнем нагоре. И тука ни чака Урс - и тук няколко глътки гореща водица вливат бодрост в жилите ни. Бивака. Точно 10 часа. Чака ни грамаден огън и много чайници с вряла вода. Тичаме по завет да се преоблечем със сухи дрехи и после край огъня пием бавни глътки ароматичен руски чай с много захар и много лимон. Налягаме по сгорещените камъни и си почиваме като стадо овци. Едни пеят кацнали върху сграмадените скали, други току що пристигат, трети изследват съдържанието на раниците си. Имаме вече истинска чешма. Върху нея тежи могила от сняг. Тя тече обилно и огласява долчинката с бодър глас. Желязното дуло е събрало силната струя, която сега вече знае своя път по долината. Но чудо на чудесата! Каква е тази грамадна каменна ограда около нашето огнище. Кой и кога е идвал тука и е направил този прекрасен щит от вятъра? О, това не е работа само на едного! Не, най-малко 20 души са свършили това нещо. Едни са пренасяли камъни, други са ги нареждали. Истински подвиг! Освен полуокръжна стена, отвътре, долу наредени каменни пейки за сядане. Направено също маса и седалище, и за Учителя до голямата скала. Не, тук не може да бъде никой друг, освен брат Борис, този, който носи на гърба си 30 килограмов чайник за вряла вода, за да се подкрепваме из пътя. Той, той, със своята бригада от работници. Сега Ел-Шедар е още по-красив. Сега, сякаш сме си у дома. Нареждаме се на колело. Някой ни брои: 120-130-140-150-160... Правим гимнастика. Обтягаме ръце, нозе - вляво, вдясно. Напред, назад, клякаме, ставаме. Учителят е с нас. Горния, сестринския и долния, братския край на кръга - изпяваме три пъти: Аум, Аум, Аум, придружени с нежни, плавни движения. Обзе ни неземно тържество. Като че ли се намираме всред рая и сам Бог е с нас. Аум - Бог - Сила - това не са само думи, а живи сили, които се вливат у нас - Магични Слова! Не, не, небето е тук на земята, и раят е тук. С нас е и руски казак с червено дъно на шапката си. Довел е и жена си. Какво съвпадение! Значи един от „Освободителите” дошъл заедно с нас. Колко се радваха те! Казаха, че при Учителя те намерили „свою Отчизну”. Някаква чудна радост ни обзима всичките. Като че ли не сме на земята. Скиори прелетяват край нас на своите дървени крила. Ято птици в строен ред се носи високо над снега. Гори небето в тюркоазени пламъци. Почват песни. Колко много и хубави са нашите песни! Как от сърце ги пеем ний - и старо и младо. Денят преваля. Правим обща благодарствена молитва и почваме да слизаме. Обзима ни тъга за планината. Ах, защо завинаги не останем тук? Колко е красиво тук и чисто! Но не, дългът отново ни зове там, при нашите братя и ние заедно с тях да се трудим и работим. Сега, между другото, ни чакат саждите на града, димът от въглищата и мътните вади по улиците. А горе е тъй хубаво и чисто. Горе е тя - природата - най-великата книга, прочетена от малцина до сега. Слизаме по „Бери Душа”. Сега е по-леко, защото е нанадолнище. Последен поглед към Софийската долина от „Зеленка”. Слънцето вече потъва зад Люлин. На връх планината две високи дървета, отрупани със сняг. Последните слънчеви лъчи са ги запалили в розов блясък. Приличат на жертвени факли. Всички сме весели. Лицата ни сгреят сгорещени и пламнали. Целият ден слънцето ни е галило, слънцето и вятъра. Селото. Приготвените парчета хляб потъват в отворената паст на нашите рунтави приятели. Как хубаво ни гледат и радостно махат с опашките си. Не спираме вече никъде, а направо прекосяваме селото и се спускаме по шосето. На групи, на групи водим оживени разговори, или пеем стройна песен. В града - гъмжило свят. Едвам намираме места в Лозенецкия трамвай. Пътниците тихо си шепнеха, посочвайки ни с очи. „Опасно учение” чухме, изтърва някой. - „Лудост.” О, граждани, да бихте всички полудели като нас и поне веднъж в седмицата да напуснете своите вмирисани жилища и да се издигнете в недрата на Майката природа, която дава истинското благо за човека.

2.1.13. Празник на победите. 27 септември 1925 г., петък, [Витоша] От вчера, па и завчера, вече се говореше, че на този ден ще посетим Витоша. В навечерието валя проливен дъжд, толкова, че улиците се разкаляха, нагизна земята, лъснаха се мътни локви по пътища и дворове. После задуха студен вятър. Витоша се не види от гъсти черни облаци и мъгли. Но тия прегради са нищо за нас, ние знаем, че зад тях се крие обичната планина. Обличаме се здравата, разбира се, с нея шега не бива, па и ноемврий е. Сборен пункт чак в Драгалевци. Дочакваме се тук. Мъжете носят по мустаците си ледени висулки, жените - със заскрежени коси и шалчета. Всичко вече е бяло - всяка шумка, клонче, всяка педя земя. С нас вървят освен стари мъже и жени, но и дечурлига - последните не за пръв път срещат с нас природните стихии, но и на тях безгрижие лежи по лицата. Чуди се кръчмаря с нас - нито вино, нито ракия, нито луканки вадим от раниците, а маслинки, халва, праз, сирене, орехи, мед. Но колко много вряла вода за чай похарчихме не питай; платихме си я на кръчмарите с лихвите. Рано. Току що просъмнало. Вътре е топло, приятно, а вън - страхотия! Снежни виелици засипват прозорците, мятат се, вият, като че ли ни се заканват да се връщаме отдето сме дошли. Понявга някой пътник влезе - и заедно с него нахълта вътре студ и мраз. Но нас не ни е грижа; не ни е за първи път! Чака ни трудно изкачване. Ще идем горе, там, дето нищо се не види от хали и тъмни мъгли. Та кой е с нас! Нима може да ни възпре нещо, когато сме с Него! Но пък и облечени сме хубавичко. Дълги кожухчета по гърба, шалове на главите, топли обуща на нозете и дебели ръкавици на ръцете. Да, Той е с нас; каква сила се развива в сърцата ни - може би равнодействующа на оная, която бушува извън. Ето ни вече край водениците по лед и сняг. Завиваме по новопрокарания автомобилен път. Лудо ни връхлетяват пронизващи хали... Тласкат ни, блъскат ни, сипят сняг в очите ни, повалят ни наземи. Пъдят ни, не щат ни и туй то. - Где сте тръгнали, казва -и ние горе празнуваме „Празник на победите”. Върнете се, ще ви изметем. - Ех, ветре, що думаш, отвръщам му - ще ни пометеш, а! Не виждаш ли как хубаво сме облечени, обути, не виждаш ли и тая воля у гърди ни. Не ти се боим, ветре. Знай, че с тебе не щем да се бием. Искаме да отидем само до нашата чешмичка и нищо друго. Остави ни, Вятърко наш! Бялата стихия не се шегува и никак не дава ухо на нежния ни призив. Тя просто ни грабва един по един, че и на групи, и ни поваля из преспите. Някой, като че иска да ги грабне и с тях да литне из небето. Нищо се не види. Веявицата сипе дребен твърд сняг в очите ни и като с бръснач реже лицата ни. Но всички тия юначества на вятъра ни само здравата разкикотват и събуждат у нас двойни сили. Ето ни вече изпъплили по „Зеленка”, после полазили по „Вади Душа”. Градът е потънал в оловна мрежа, а слънцето жълто, жълто, блестящо, доста път ни придружи с хладно впити очи в нас, без да ни се усмихне нито веднъж с някой топъл лъч. Застанах да се полюбувам на заскрежените гранки. Но где, стои ли се на съзерцание; като ме забеляза вятър гороломен, като ме завъртя и блъсна в храстите, че от там в хендек някакъв, че може би и по-доле щеше да ме хласне и разтърколи, ако с две ръце не се залових о жилавите клони на лещака. Но той, тъй си и отдуха нанякъде и аз пак добре забивайки желязно подкованите си обувки поех пак нагоре. Тук доста ми помогна криволиченето: ту на ляво, ту на дясно, а някъде и полазвам на четири... Някои безславно се връщат... Ужас било, казват, същински ад. Нещо небивало и нечувано. Имало такъв вой и фучене, че всинца, що се опитали да минат по билото се разтъркаляли... Ей ги, идат си, цели разчорлени, с развени кожуси и размотани шалове. Хооп, хоп! - вика някой. Ето ги по опасното било-лъкатушат и вървят, нищо им няма. Хайде по тях. Чудо! Изведнъж ни лъхна топло течение. - Чудо! Но Учителят сам избра това място и ни поведе. Кой им е крив на ония та бързат да ни изпреварят. Сега ние изкачваме нагоре и никаква стихия - тя остана отстрани. Излезе "Двама се бият, трети печели.” Там два вятъра се блъскаха, а тук тихо и спокойно. Ето го, милият ни Учител! Как тихо си стои до едно поточе, що тъмно в снега протича, как хубаво го гледа и му се радва. После пита за тоз, за онзи, за закъснелите, някой да се не е загубил по пътя - защото дирите ни, тоя сърдит вятър непрекъснато засипваше с пълни шъпи сняг. Път, път, край няма! А по пътя шеги, смях, закачки. Брат Тодорчо Стоименов, една шепа душичка, да го духнеш ще падне, от време на време пущаше по някоя шега; как веднъж го срещнали 6 мечки (но те били водени със синджир от мечкаря). Това в скобите той казва тихичко, едвам чуто, а който е по-далеч, чува само, че го срещнали 6 мечки, прави очуден поглед и ние които сме чули това в скобите, примираме от смях. Минаваме през брод на разляна горска речица. Течейки през снега тя изглежда черна. На дъното му се виждат бели камъчета и листчета. Негде изписука птичка, а там горе, над главите ни из скалите, ураганът не спираше. Той още фучи и здравата се ядосва някому, па види се и на себе си, че го изхитри Мъдрецът и ни преведе по „неутралната зона”. За къде бързахме тъй устремени? - За нашата уютна гостна при чешмичката. Това място, свидетел на толкоз наши красиви преживелици, изнесени бури, песни, стана за нас някакво тайнствено убежище. Наистина, горе заварихме нещо хубаво - нова построена хижа - работа на братя доброволци, но покрива и вратите, бурята ли, или някоя друга неспокойна ръка бе отнела и от тях нямаше ни следа. Все пак, настанихме се вътре, запазени поне за малко от нестихващата фурия. Запаленият огън само димеше, постоянно гасен от вятъра и снега. Някои се осмелиха да развържат раници и похапнат, но студът тъй ги ужили, че за миг протегната ръка пак навлече ръкавицата и се скри в джоба. Всички помръзнали здраво зъзнеха. Пищялката на самоварите ни стресна. Широкоплещестият Цеко носеше на гърба си големия бакърен самовар. Пихме по някоя глътка, но по-разумно бе да слезем към града, докато не са паднали дълбоки преспи. За щастие пак намерихме оная „неутрална зона” и се промъкнахме надоле. Между заснежените габъри се руменее стройна алена къпина, глог и презрял плод на шипка. Само туй бяха оскъдните усмивки на зимата и - нищо друго. Заканителен мраз ни сочи пътя към града и се муси към нас. Из лъкатушенията се стоплихме. Стана дори приятно. Като че ли сме в друго царство, докато пък малко по-нагоре се развиваше такава хала. Но слезнахме ли из полето, вятърът пак ни сграбчи, сборичка и заблъска къде ни очи видят. Селото се провижда. Дим, размотан от вятъра, се носи над него. Селските кучета с весело скимтене ни посрещат току над водениците. Те си знаеха, че ще има нещичко за тях. Големи комати хляб изчезваха в зиналите им уста. Влязохме в кръчмата. Посрещна ни стройна здрава селянка и бързо ни приготви чай. Развързахме раниците и тук, и на този празник, в който и ние излезнахме полупобедители спрямо ветровете, здраво се възнаградихме за днешното бедствие. Горките ни ябълки! Че те замръзнали горе! Отоплени до печката те се набръчкват, като че те не са същите. Нахранваме се хубаво. Изпиваме и по два чая и започваме да пеем. На кръчмарските гвоздеи виси ароматична луканка. Напразно ни кимаха със зачервените си лица, но никой не им обърна внимание. Часът е само 3 след пладне. Фъртуната продължава да блъска, но сега вече в гърба. Пълни с веселие и бодрост, без капка умора слизаме към „голямото село” при мрачните градски жилища, край запаления огън, с книга в ръка да вдишваме сладката почивка или размишление за незабравимия ден на Победите, прекаран в прегръдките на планината - лице в лице с вечните войници-стихии, които така хубаво освежават винаги природата. Дома. От горния етаж се чува мазурка, ечат стъпки на танцуващи нозе. И горе щастливи люде, и доле. Но колко разлика в това щастие! Едното носи свежест, здраве, бодрост, свобода, а другото замъглява мозъка в безсмислено въртение всред развален въздух. Па кой знае, дали там горе и „те” не мислят че тяхното е по-хубаво. Господи, колкото глави и толкоз умове. Нека всеки си живее както иска и в бъдни дни бере плодове от своите садива.

2.1.12. Мусалла, 10 - 14 юли 1925 г., [Рила] Облачно; от София за Чам Кория потегляме с открити камиони. Едно от двете: или Мусалла ще бъде много приветлив, или ще излее над нас поройни дъждове, придружени със светкавици и гърмотевици. Картината подир се сменя, а заедно с това, сякаш и въздухът ни здрависва със степенувана свежест. Най-хубавото е вече, разбира се, към Рила. Кой ти гледа Самоков, кой ти гледа Чам Кория! Никой тук не ни е послал и никой не ни чака, но Рила ни е послала китни губери, кой от кой по-хубав, по мек и сладкодъхат, чака ни; ако не с топли обятия, поне с поливалки... Безкрайни планински хубости! Като вземеш пътеката що води между кичести цветни брегове, по които не закачан от никого на воля се шири зелен здравец и незабравка, а над тях, като горски богове и богини борове и ели се извисили с богомолно прострени клони, все тъй, чак до синия лазур, все тая величествена гора от иглолистни дървета, ту порасли едно до друго в просторни равнини, ту накацали по скали и чукари, направени от майка природа, дълбокомислено в чудно разнообразие, за да бъде картината жива, говореща. Ненагледна хубост, що не се подава на описание от не вещата ми ръка, защото окото ми вместо да наблюдава и изучава се само диви във възторг и обожание. А за въздухът кой може да говори, този въздух напоен от толкоз целебни благоухания на разноликата наша кърмилница драга, която неспирно се грижи нищо да не липсва в тая Божествена обител -Свята Рила. Дишайте изнурени гърди! Пълнете се от тая чудна благодат; вземете си колкото щете от истинския елексир на живота, за да имате за по-дълго време от този драгоценен дар. Приятна хладина пълни въздуха и го освежава. Тя иде от безбройните шуртящи поточета, които слизат от недрата на Рила и Рилските кристални езера. Някои от тях с шум падат от високите канари, разбиват се в сребърен прах и подобно въздушна пяна на живи водоскоци отново политат към сенчестите планински усои. Малки ручейки безшумно се провират между тревички и цветя, нежно шумолят покрай белите чисти камъчета, милват дървесните коренища, докато достигнат някой нисък бряг, от който с тих възторг нежно бълбукат и с песен се спущат по своя път. Това е песента на водните капки, които знаят толкова много, колкото всички езера по целия свят - те всички са влюбени в слънцето. А то само чака удобен случай да провре през клони блестящите си лъчи, като със златна целувка осветлява гладката повърхност на изворния песнопевец. Мънички непознати птиченца тихо чуруликат, сякаш не искат да нарушат планинската тишина. Едни от тях са тъй малки, прилични на неголям орех. Перата им са най-различни; като вземеш от сиво пепелява коприна, жълто кафява, или пък разновидни украси с бяло и черно кадифе, с бодната на гърба или гърдичките червена панделка, или пък злато зелена с металичен блясък шарка по крилцата, които се сливат в тъмно синьо. Привечер се чува ясно песента на славея. Той и тук си е цар на песнопевците. Опитва се да го надпее косерчето, но се уморява пред дръзката и до немай къде настойчива музикална самоувереност на всепризнатия певец. Ето го и кълвачът. Грозна е голямата му главица, безсмислено е чукането му по дърветата, затова пък дрехата му е тъй красива* че прилича на някой действующ генерал от кавалерията при който скромно облеченият славей прилича на редник от пехотата... Какви прекрасни цветя! Какви разноцветни шарилки и цветовце! От звездовидни, бели, с разперени петолистни цветчета, или събрани в многолистни розови кичури, или камбановидни морави звънчета, с незнайни имена, преплитат се с нам познатите чудни незабравки, здравец, див карамфил, тинтява: жълта, синя и червена. Няма камъче, няма нито едно местице без да е боднато поне едно, макар и малко цветице, с особен свойствен само нему аромат. Като че ли тук денонощно и непрекъснато работят изкусни майстори художници, които доукрасяват в цвят, благоухание и форма своите скъпи творения, като имат за цел навсякъде да попълнят недостигът на природата там, където тя е заета със срутването на някой пласт, пукването на някоя скала, поникването на ново борче и ела, или събиране падналите семена за посев... Ето, до мъничко сивичко камъче нашарено с тъмен лишей, дребни, много дребни цветица, сякаш навеян снежец. Там до един паднал сух боров клонак, обвит със зелени лишеи подобно паяжина, пъстра алена гъба мухоморка, сякаш да се подчертае опасния препарат на природата. Колкото и да е хубаво тук, стъпките ни извеждат вече към боровия клек. Те приличат на красиви бухнати зелени миндери по които за миг се просваме за почивка. Но тук слънцето прижуря. Лицата се зачервяват, дишането учестява и почивките - по-чести. Пред нас са вече приказно красивите скалисти укрепления на Рила, сякаш напомнящи тъмна епоха, когато старите Богове са преследвали новите Богове на Рила, получила чрез Мусалла първенство на Балканите. Каква ведрина се струи от тях, какъв покой! Погледът се унася по тяхната недосегаема чистота и прелест. Почивка. Палим огньове, пием чай, правим юнашка закуска. Пъстро е нашето общество - от учени мъже и жени, изтънчени от академична наука, та стигнеш до простия селянин от Тракия и Видинско, свил ямурлучето си и грабнал торбата си, пълна с ценно съдържание. Мъже, жени - учени, прости, граждани, селяни, всички сме братя и сестри, ученици на Учителя - чада на Един Общ Баща. Ето го един снажен брат с белоснежна салтамарка, с набръчкани бозави потури, намотал на кръста си ален пояс деветолактен! А с тях кои са тия нежни девици и момци с вдъхновение в очите, които свличат към огнището сухи дънери и клонаци, без да им е казал някой. Кои са тия старци и старици с грейнали от нова младост лица, тихо говорейки си хубави неща от които лицата им стават необикновено красиви и светло озарени? Ами тия деца, каква сила ги вдъхновява, че като малки козленца тичат и играят пак, не смятайки умората! Като че ли във всички тях е Единния Дух на Доброто, който Учителя разпали у нас, поставен в началото още от Предвечния. Път. Оставяме зад себе си чаровните горски хранилища на свежест и красота, и вървим към голите чукари, тук-таме украсени от бодлива смрика. Ето го първото езеро. Тук има недовършена хижа, още грозна и неприветлива. Някои влизат вътре да преспат, но ние, които нощувахме край огъня имахме повече преимущества, защото можем да дишаме чист въздух и да гледаме звездите. Тишина и покой. Тайнствен пред нас се издига Мусалла измежду другите върхове, като че опрял лъка си по звездните струни. Дрехата му е набраздена със сребърни дируги, [деруга (дируга) - бразда, линия] което показва, че при него е още студено и мразовито. На другия ден картината е съвсем друга. Дъжд вали. Хижата пращи от хора, които един до друг дишат най-разваления въздух на света. Повечето си оставаме отвън на дъжда заедно с Учителя под изобилната водна баня и гъста мъгла. Привечер почна да се разведрява, така до среднощ. Тогава потегляме нагоре. На всеки 60 души има водач с по едно електрическо фенерче. Така извивайки по стръмния път, нашето шествие приличаше на грамаден дракон с безброй светещи очи по гърба, що мудно, но неотстъпно пъпли всред нощта към върха. Звездите по небето отново се скриват. Вятърът докарва към нас влажни мъгли и небето всред ослепителни светкавици и оглушителни гърмотевици излива над нас изобилен дъжд. Студ. Дрехите ни напоени от дъжда се вдървяват от лед. Тишина. От време на време се чува отсечено: „Почивка!” или „Ставай”, или: дръж в дясно, или в ляво и ние цепим мъглите всред потоци дъжд и струи жълто бяла мълния. За миг тя ни облива с мощни електрически вълни... Чудно! Тъй страхотно трещи небето, тъй ужасно ни осияваше светкавицата, а в душите ни тихо и радостно, като че ли присъстваме на някоя голяма празнична илюминация. Като че ли нещо сладко ти шепне в душата: „Не бой се! Аз съм все същия, благоутробен и милостив и всред природните стихии!” Дъждът се пресича в сняг. Тъмно облечения пред мен изведнаж се натрупа със сняг. Я чакай да пипна! А, че това е същински сняг и то през юлий! Небето непрекъснато гърми, трещи, облива ни в зигзаговидни вълни; косата сякаш в ужас се изправя... - Я гледай! - казва другарката ми: И тя показва ръката си. На края на всеки пръст блещи електрическа искра. - Ти пък имаш на косите си, казва ми тя, а не вижда, че и нейните над челото очертават звезден ореол. Електрически искри - сякаш капки златна роса по косите, по свивките на ръцете, по края на пръстите. Каква красота! Какво небивало чудо на природата! Не, не, това не е недоволство на Бога към нас, щом Той ни дава да видим тая чудна картина и да надникнем малко от неизброимите му тайни. Нима ако иска Той да ни накаже, не би ни хвърлил в бездната, що тук от ляво и дясно е зинала пред нас. Не, това е милост, само милост. Кога ще стигнем върха? Ще видим ли горе слънцето? Ще ни стопли ли то? Защо е тъй мрачно и тъмно? Я, някои се връщат! Срамно бягство от природата! Не, не, само напред! Че щом Учителя е с нас, може ли да има нещо страшно! Той познава природните закони и винаги, когато нещо не е по силите ни, пазил ни е като зеницата на окото си. Но още едно чудо! Я слушайте! Я слушайте - предава се от човек на човека и голямото влечуго със светещите електрически лампи по гърба в миг застава. Музика, не подаваща се на описание - Божествен хор, като мощна вълна се издигна от ляво - най-шеметната пропаст и достига до слуха едновременно на повече от 200 души. Това е второ велико чудо тази нощ. Нещо небивало и неповторимо. Употребявам познатата ми дума „музика” и „хор”, но това което чуваме да се издига от скалите на Рила не може да му се намери подходящ израз. Тази дивна симфония тече към нас като могъща водна струя, извираща от божествените гърди на природата, тука най-чисти и светли, далеч от прашните човешки стъпки. Сега нека гърми, нека трещи колко иска. Ние знаем, че това е само декорация на природата, за да стане това, което ей сега още като че ли доехтява до нас. Студ. Челюстите ни са вдървени - нозете и ръцете безчувствени. Като че ли и пулсът спира да бие. Развиделява се. Очертава се мощния връх, близо сме до него; ще стигнем, ще стигнем, въпреки всичко! Последния завой - хлъзгав, стръмен - почти пълзим по него. От ляво е тайнственото вечно заледено езеро. Като че ли е то е трон на Чистия планинския Дух, който дирижира от тук природните стихии. Като че тук е сцената на ония, които излъчиха към нас божествени гласове. Върхът! Върхът! След 4 часово бавно пътуване в мрачната нощ, изобилно кръщавани с вода и огън, ето ни върху Мусалла. Заледен е той. Смръщено е небето. Зората скрива от нас прелестния си лик. Стоим обвити отвред с мъгла и облаци. Далече в долината светкавици продължават да се леят и гръмотевици да трещят... Целта е достигната. Шепнем благодарствена молитва... - Кажи сега, сърце, какво имаш? Кажи тъгите си тук в това чисто светилище - пред лицето на Бога! Лицето Му изглежда смръщено, но знай, че той е строг и справедлив, Той е вечна Любов! Кажи пред Него спотаената си жал, изнеси му мъчната си задача и Той ще ти помогне. И тихо шепнат устните „тайна молитва”, като че ли дошли само за това... - А сега къде отивате, вие добри души? - сякаш ни питат снежните върхове. Знаете ли колко още нова скръб ви чака? Знаете ли? Но ние слизаме с уверени стъпки, сякаш призвани към нов дълг. Като че ли с всекиго от нас слиза от тук по един ангел и ни повежда обратно, но обновени, насърчени и пълни с мощна сила за това което ни очаква „там”. Тялото вкочанено - нозете едвам се мърдат, а на душата леко, леко! Изведнъж почувствувах, че съм нищо, че нищо не зная, нищо нямам, нищо не помня. Пред очите ми е само този огнен дъжд на развълнуваното небе и дивната музика на нощта. Само надничам към Маришките езера, където ме носи чуден блян... Светая светих на благото видение ще ми се усмихне. Поклон пред теб! Отново се спущаме към дивните Мусаленски езера - извори на Бели и Черни Искър. Те са тъмни, величествени и мълчаливи. Обилни води, кристални води, чисти води, живи води - неизказуеми богатства за които нямам думи да говоря. Назъбените скали безспирно се оглеждат в тях и всякога се питат где изчезна прежната им хубост, когато Мусалла се издигаше пред самаго Бога, а самите те бяха обвити с величествени вековни гори. Но, мълчат езерата и нищо не им казват. Стар е Мусалла, много е стар! Никаква растителност няма вече по голия му лоб. Величествената му някога дреха покрита с красиви гори и цветя, днес е изпораздрана от сипеи, отдето се провиждат голите скали, които все още крепят мощния му стан. Доле димят огньове. Като мравки край тях се движат човеци. Нозете ни гмичкат във вода, дрехите висят мокри, но всички сме доволни. Онова мълчание, което ни е изпълнило, сякаш е непрекъсната молитва към величието и милостта на Твореца. Сякаш всеки е вглъбен в себе си и тихо сам се разговаря. Доле почивка, чай, сушене на дрехи покрай големите огнища. Учителят, гледайки барометъра си каза, че и утре времето ще бъде все същото. Показа се слънцето, сякаш гузно. Обилните му лъчи завчас ни стоплиха и изсушиха дрехите. Брат Белев, този който побягна от бурята, сякаш да оправдае себе си, се мъчеше да ни убеди, че тази е най-безсмислената екскурзия, като твърдеше, че до един ще изгинем. Не можа да ни убеди и никога не вярвам да види той по косите и ръцете на множеството електрични искри, и няма да чуе песента на скалите и езерата. Някои, навъсени от новите облаци и мъгли, застягаха раниците да си вървят. Повечето останахме под Мусалла, всред белите мъгли, всред дребния дъждец, при изобилни красиви гледки на спокойните дълбоки езера. На другия ден Учителят ни държа чудна беседа. Той говори за малките тревици, за малките капки, за малките светлини, в които винаги се съдържа повече живот. Той говори, че до сега сме служили само на себе си и на ближните си (ближен - това е любовта на майката към рожбите и - както лъвицата към лъвчетата). От сега - на Бога. (Брат Белев се уплаши да не погине дъщеря му, че едвам ни дочака да ни каже че „всички ще изгинем, ако не го послушаме”, грабна разглезената си дъщеря и изчезна от нас.) - Да освободим душата си от всички прозорци и кепенци, и покриви, да раздрусаме стените на нашите тесни жилища и с открит поглед да гледаме Божието Лице и да му служим, служим... Как бих могла да предам силата на словото Му? Напразно! Колкото бих могла да говоря за електрическата роса по косите ни и за песента на Рила. Времето се оправи. През облаци ни затопляше слънцето. Обядвахме на зелената морава. Пием ароматичен чай и дремем по топлите скали. Колко песни изпяхме! Преспиваме под открито небе до огньовете, за които отдалече си донесохме дърва. Осъмваме бодри, весели, пълни с учетворени сили. Завчас се смъкваме в Чам Кория. Там на „Песъко” дордето чакаме да пристигнат колите ни, пеем песни, декларираме стихове, хуморески -смях. Направихме си така да се каже импровизиран театър. Към 5 часа, ето ги автомобилите ни. Посрещаме ги с ура и песни. Потегляме под блясъка на чудесно слънце. В Самоков се снабдяваме с плодове и пресен хляб. Събират се край нас самоковци. Даже чиновниците оставят работата си и се пъплят по прозорците. Тъй както сме на колите ние изпяваме в хор няколко песни; песни за Любов, за работа, за подвиг, че винаги всред мъки и неволи душата трябва все напред да върви. Гледаха ни с умиление. Нашата геройска самоувереност при жалкия ни пътнически вид трогва сърцата. Така ние „превзимаме” Самоков и приветствувайки ни с развяващи кърпи изпращат нашите певчески отряди. През останалите километри песните ни не млъкват. Не се свършват, макар че дъжда отново почва да ни кръщава. Към 9 ч. сме на Орловия мост, като си казваме сърдечно и радостно: Довиждане! Не е казано за големите 3 огнища на Изгрев. Беседата се озаглави: „Малкият стрък”. Там всеки един от нас получи от ръката на Учителя по едно стръкче тревица. Той сам ги жаби от тревата. Стоим пред хижата с Учителя. Гледаме бурното небе. Той ни раздава тревицата, говори ни за „Малкия стрък.” На Изгрев ни чакаше приятна изненада. На две-три места гореше буен огън от цели метрови дъбици - широка грейка. Казани с гореща вода за пиене и миене. Сестрите ни чакаха с изобилна сварена супа от картофи с магданоз, чер пипер и лимонови парчета. След малко се явяваме на трапезата измити, вчесани, сухо преоблечени - всички със светнали лица и нескривана радост. Учителят е между нас - споделя скромната трапеза и тихо, и сякаш отдалече ни се радва. Никой нищо не пострада от четиридневната Рилска поливалка.

2.1.11. Мусалла, 17-20 август 1924 г., [Рила] (Не отделни групи, а всички - с Него) Цяло историческо събитие! С Учителя ще вървим на Мусалла! Високо ще се изкачим, там близо при Бога - при езерни, чисти, кристални води... И там от върха да срещнем първите слънчеви лъчи... Няколко пътнически рейса един след други, натъпкани с екскурзианти се изнизват по Орловия мост. Чакаме реда си. Под изобилния дъжд слухтим да каже шофьора „качвайте се”, за да поемем и ний. Поправката биде извършена и ние, мокри до кости се качваме... Небето мрачно, не предвещава нищо хубаво, ала кой го пита? За връщане и дума да не става. За да се утешим - пеем. Еква задружна песен от множество гърла, от което сякаш се разведрява и небето, и челото на шофьора. Ето, че и той тихо придружава песента. След нас остават още пътници, очакващи да се поправят и техните автомобили, за да ни последват. Неусетно сме в Самоков. Наизлизат да ни гледат. Обикалят колите, цъкат с език и ни се чудят где сме тръгнали в това „кишаво” време. Рила се синее. Още отдалече тя е красива и мощно ни привлича към себе си. Синя, далечна, нежна е тя сега, а високите й бели върхове се крият в облаци. Автомобилът ни изтърси на Чамкорийския мегдан, гдето под любопитните погледи на летуващата аристокрация надяваме раници и потегляме. Нощта настъпва. Тук-таме заблещукват горе усмихнати звезди, а луната се скрила зад тежки облаци. Обгръща ни мъгла. През нея ние се нижем един след друг, като натоварени камили. Захладява не на шега. Завиждам вече на тия, които си носят по една дебела чергица, или какво да е ямурлуче. Пътуваме под сплели върховете си борове и ели. Нощта става непрогледна. Понявга се чува ободряващото: „Стой!”. За малко опираме гръб на някой дънер, отдъхваме си; дрямка пада върху клепачите ни, тъй стоешком и ще заспим, но пак команда: „Тръгвай!” и ние сънени потегляме отново. Така се редяха едно след друго: „Стой” и „Ставай”. Неотклонно се движим към една светеща точка в далечината, която отдалече ни привлича. Часове пътуваме към тази светлинка, а тя ту изчезне зад някой завой, ту пак се яви мамеща и далечна. Най-сетне голямо разжарено огнище е пред нас. Доброволец дежурен брат радушно ни посреща. Той е сграмадил всред полето много сухи дърва, които трупа върху огъня и чака пътници, да ги огрее и насърчи. Криво-ляво налягваме край огъня, унесени в приятна дрямка. Ала може ли да се спи, когато след малко ето ти още екскурзианти със смях и викове пристигат. Запалиха още един огън, развикват се; опознаване в тъмнината: „А бе, ти ли си, кога дойде!” или „Хей, по гласа те познах, бей! Я кажи окъпа ли и тебе дъжда?” Някой се хвали, че пристигнал с „лимузина”, но тъй го друскала, че всичко го боли... „Ставай”, „ставай”, подканят ни вече за път и наша милост малко поотпочинали и с изсушени дрехи пак потегляме. Мъглите не се вдигат. Едвам се мерне горе по някоя звезда, като да казва: - Много се радваме, че сте дошли; всички ние искаме да ви погледаме, но мъглите ни пречат... Завои, камъни, гора, поточета - някой свети срещу нас с фенерче, а то блещи, блещи в очите. Опитваме се да прескачаме буйния поток. Ето ти го д-р Г. се засили и цоп, всред реката. Смях... Едвам го измъкваме. А то студено, хладно, зъби ни тракат, а камо ли тия на дебелия тромав младеж. - Докторе, докторе - викат му, какво правят нимфите, окъпаха ли те? А той мълчи, нищо не казва, поправя очилата си, наместя изкривената раница, пак пипа дали са очилата му на подобающото място и тихичко се изплъзва изпод светлината на фенерчето. Ето ни на отсрещния бряг. Нагазваме по висока жилава трева. Въздухът упоителен и чист. Раниците натежават. В мрачината вече се изрязват високи голи скали. Лазим по стръмно. Изведнъж лумват огньове - като духове се движат сенки около него. Но „духовете” крещят от радост срещу ни. Докторът се намести до огъня. Дигна се пара от дрехите му. Мълчаливо взе да се обръща на вси страни, докато не се почувствува съвършено сух и затоплен. После гордо се заразхожда из навалицата, като разправяше нещо за „звездите”. Не зная кога ги видя горкият, дали сега, или когато протягаше към огъня босите нозе. Развиделява се. Няма вече мъгли. Ето го Мусалла, но още далечен и недостъпен. Минаваме отсреща към скалите, гдето слънцето напича най-много. Но широката вада (може би тая, която прескачахме нощес) ни накара първом широк брод да си направим. Там сме вече, отсреща. Топлото слънце ни унася в сладка дрямка. Докторчето седи върху един камък дълбоко задрямал, но под лъскавите си очила прилича на замислен мъдрец... Учителят е всред нас. Около му старо и младо - жадно ловят думите му. До мене пъстроцветна рокля. Навеждам се да гледам шарките. Тъй съм и заспала, сложила глава върху незнайния шарен скут. Колко време е траяло това изследване на шарките, не зная. Но, когато се събудих, изпитвам такова блаженство, че неволно се засмивам с глас. - Какво мислиш сега? - внезапно усмихнато ме запита Учителят. - Гладна съм - необмислено, но искрено заявих. - Нали, каза Той - ти сега си представляваш една цяла пита хляб и червени домати, може би и краставичка. Тогава, наистина, нека закусим всички, каза Той и както се видя с радост се съгласяват всички, защото наистина са гладни. Слънце. Отново потегляме за път. Почват вече голи рътлини и нисък клек, губещ се във високата буйна трева. Ето тъмноводно езеро. Дълбоките му води сякаш мамят и невидими ръце се протягат. Мусалла ту се приближава, ту се отдалечава. Пак почивка, огньове, обяд. Тука, някои не на шега се и понаспаха. Прииждат нови групи и разправят колко пъти се повреждал автомобила им, какво нетърпение изживели, и радостта на тръгването. Сега вече започва стръмния път. Но той е тъй удобен, че може едно дете без страх да припка по него. От ляво още едно езеро. То е бяло; в него се оглеждат огромните светли облаци и късчета от лазурното небе. Колко радост и възторг! Няма стар и млад, всичко е въодушевено да се изкачи на Мусалла. С нас на патерици върви и брат Б. Боев. С каква мъка се изкачва той, но не отстъпва пред никаква мъчнотия. Тук е същински рай. Само че вече ангел с огнен меч не го варди. Обръщам поглед. Народ, ниже се в гъсти синци с безспирен устрем. Не е ли това еврейския поход към Палестина? Но те вървяха през пустинята и тях водеше Мойсей, а тука е рай и ни води Учителят на Любовта. Така че, ние сме по-щастливо ново племе, следователно и по-велико. Тук при това горното езеро ще се нощува. Плътно ни обгръщат мъгли. Студен вятър докара дъжд, дребен, тих, непрекъсващ. Наклаждаме огньове от мокрия клек, но той само пуши, пуща вода и - толкоз. Дрехите ни увисват от влага. Ръцете ни са вдървени от студ, но кой се грижи за това, щом като Мусалла ни гледа и Учителят е с нас. Стъмня се. Дъждът пада, усилва се и бразди езерото, цяло бяло от мъгли. Мокри, мокри до кости. Зъзнем, зъбите ни тракат от студ. Но ето нови групи, носят последните новини от София; къпани от дъжда по всички правила, сериозни и навъсени. Но, братя доброволци, намират от някъде сухи клекови клони и спасяват положението. Огънят буйно запламтява; почва да се вдига от нас пара на облаци и да се сгряват ръцете и нозете ни. Вадим от раниците сухи дрехи и предлагаме на новодошлите, като им наливаме горещ чай. Това поразведря навъсените им чела, извиква усмивка на лицата им. Но дъждът не спира, мъглите все по-гъсти и по-студени припадат край нас. Студът прониква чак до мозъка на костите. Шегата на страна! Нищо вече не помага, нито огън, нито чай. Зъб със зъб не може да се намести. От дрехите ни се вдига мъгла от пара, а нов дъжд обилно ни залива. Нощта преваля. Време е за тръгване. Членовете ни са вковани от студ, а как ще пътуваме из непрогледната нощ? Как ще излезем на глава с пронизващия студ и дали ще видим изгрева от Мусалла? Като че ли примираме - като че ли се сковаваме вече и всичко свършва до тук... - На Молитва! На Молитва! - се обаждат тук-таме кротки и сериозни гласове. - На Молитва! Дано Милостивият Бог, в чиято ръка е всичко ни запази, да прекрати дъжда, да вдигне мъглите, че в ранина да срещнем слънчевите лъчи. От огньовете наскачат тъмни фигури. От всякъде те се тълпят, прииждат, сякаш отчаяна победоносна войска. Ето ги откъм пътя, от горния край на езерото, от долния край, от към клековете, откъм огньовете. Идат, идат... Колко са много! Огньовете остават сами като символи на безсилна жертва. Среднощен час. В бурната, мъглива и дъждовна нощ, всред една безнадеждна действителност се възнася молитва от няколкостотин гърди пламенна, искрена, трогателна. С мощна сила тя се понася нагоре жива, могъща и настойчива. Чудо! Чудо! Още с отправен поглед нагоре месечината надникна през облаците, появиха се звезди. За миг се очертаха планински хоризонти. Пак се скриват, пак се показват. Още веднъж, още веднъж... И пак ни обгърна дълбока непроницаема нощ. За миг над нас се яви надеждата в радостно предзнаменование, като да ни извика: „Дерзайте, дерзайте!” С някакъв нов прилив от сили, сякаш стоплени от тая чудна надежда се разотиваме, като се вглеждаме един в друг весели и обнадеждени. Яви се буен вятър. Нещо се разправяше с мъглите, нещо им гълчеше... Дъждът престана. Дрехите ни се изсушиха на огъня. Готови сме за път. Нагоре по стръмната пътека, наредени близо един зад друг потегля нашият малък народ. Напред ни води светлия ацетиленов фенер. И тая дълга върволица приличаше в нощта на змия с глава, осветлена от голяма огнена глава. Къде сме, нищо се не вижда. Само знаем, че стъпваме на твърдо и, че не бива нито крачка в ляво, или в дясно. Притискат ни млечни мъгли, сякаш да ни съпроводят чак горе... Тихо и тайнствено е. Силен вятър духа, но попътен, откъм гърба. Постепенно вдървените ни членове се раздвижват, тракането на зъбите престава. Като по магнетична връзка предава ни се обща веселост и бодра сила. Развиделява се, но от мъгли нищо се не вижда. Тихо пъплят белите сенки от човеци, жадуващи чисто щастие там горе във висините. В този миг човек забравя кой е, где е и как се казва. Странна забрава. Като че сърцето в гърдите запира да бие, а друга сила, извън тялото те носи нагоре, незнайно где. Где сме? Кое ли е време? Изведнъж, като по даден знак се загонват мъглите като луди. Сякаш невидим бич заплющя по белите им танцуващи гърбове. Фучат и бягат, сякаш пищят и бягат. Някаква въздушна война почва и ние удивени гледаме що става. Кой ги гони тия мъгли, защо? Сякаш те се противят. Изгонени от едно място те с писък се връщат наново, за да бъдат изгонени пак. Късат се на парчета белите облачни океани, привиждат ни се скални зъбери, ледни висулки, трева. Отдръпва се завесата на белия непроницаем облачен океан и се откриват далечни хоризонти. Каква вихрушка горе, каква страховита гигантска борба между природните стихии. Чудо! Изток - Миг - Слънце! О, Царю, Да се свети Името Твое! Ето го! Иде, политва, сякаш носено от пеещи юноши; облаци и мъгли го заливат с потоците си, а то могъщо, огромно, сякаш крилато се провира между тях и свети, свети горе там! Сякаш политва към нас, казва нещо и тържествено с извърнат към нас поглед се скрива отново. Горе сме вече. Вятърът безспирно фучи и като полудял от треска лети из въздуха. Ето го слънцето пак! Сняг. Като че по магичен знак всички мъгли, подобно победени стихии, легнаха в долината, послаха земята в огромно бяло море. А ние, заедно със свещения Мусалла, вдигнали се над облаците под лазурното небе, облени от изобилни слънчеви лъчи пеем: „Един си ти, мой Мусалла!” Молитва! Как чудно се носи тя сега! Учителят е всред нас. Тихо възторжено сияние блести в благия му поглед. Около него пърхат невидимите криле на Неговата непобедима вяра. Земята е вкована в скреж. Ръцете ни вкочанени, нозете вдървени от всепронизващ студ. Лицата неподвижни, устните сковани, а очите озарени от небивало тържество. Около нас вълнующ се облачен океан. Хрущи под нозете ни заледената роса. Той е с нас! По-смело по стъпките му, сигурно към Бог и Слава! Слизаме. Още след 100 - 200 метра температурата се променя. Лъхва ни топлина и размразява снега и леда. Езерата, „небесните очи” - сини лазурни като самото небе над нас сега се явяват пред нас в чудна красота. Дигат се, чезнат мъглите и от долината под облачния океан възкръсва великата природа със своите разноцветни картини: езера, ливади, рекички, гори и планини. Въздухът-да му се не надишаш. Аз съм една от първите възлизащи и слизащи. Сега от долината, гледам горе, как на дълга редица се връщат нашите сега насърчени „победители”. Огньове. Кипящи чайници. Слънце, Олтар, бели пернати облачета и покой. Сега почва симфонията на храненето. Чак сега развързваме горките си раници, чак сега вкусваме от сладостите на божествената храна. Картина. Насядали на голям кръг. Доматите и краставиците са замръзнали. Те са твърди като бомби. Всички сериозно са заети с храненето. Като че това е най-важния въпрос на света. Най-сетне лицата просияват. Разрешена е трудната проблема - тялото е получило достатъчно подкрепа. Обхваща ни дрямка. Затопли се. Няма следа от мъгли, студ и дъжд. Тракането на зъбите си отиде. Бузите заруменяха. Устните се накървиха. Кой направи всичко това? - Слънцето. Но кой разпъди стихиите, за да ни стопли то? - Великият - Бащата на Вселената, когото ние призовахме. Тайнствени басейни, о вие „небесни очи”, поклон пред вас! Искъре, сега зная где се раждаш ти и защо благодатна е твоята долина. Почваме да пеем. Нямат край нашите песни. Напускаме полесражението като победители. (Да, сразихме толкова самуни, маслини, зеленчук, макар и замръзнал.) Връщаме се здрави и читави. Нашата победа е пълна. Сбогом, довиждане, свети Олтарю. Довиждане великий Мусалла! -Истина е, че ти си близо до Бога, защото от твоя връх ние видяхме над нас Неговата милост. Топла вяра и надежда съгрява гърдите ми, че тъй ще бъде и занапред. Слизаме. Малки тихи птички прелитат тук, еднички обитатели на тази тишина и покой. Ручеите пеят. Те разказват за неизмеримата Божия Любов. В тях се оглежда лазура и малки тревички. Ето ги Родопските върхове: Мусли Чал, Манчо, но те са тъй далече. Нощ. Чаровна звездна нощ. Луната, невъзпирана сега от никого ни поздравява от високо. Сякаш тя ще ни свети нощес на тия ливади. Запалваме огньове. Всред тихата нощ те издигат алени знамена, пръскащи светлина и грейка. Колко е хубаво! Като голяма войска сме налягали до раниците готови за първи зов. И този вик към полунощ се чува. Потегляме. Над нас гората преплита клони през които тук-таме надничат звездички. Но дълбок мрак ни обвива и ние ходим едва ли не само водени от стъпките си. Чува се: „Почивка!”. Опираме раници до някой тъмен ствол или скала. Пак вик: „Ставай!” и ние отново поемаме пътя. Просъмва. Прояснява се пред очите ни. Очертават се върховете на горите. Мярва се в далечината мощното влечуго Стара планина. Ето ни към Чам Кория. Нареждаме се в живи триъгълници, с песни влизаме в красивия курорт. Повдигат се завеси, отварят се набързо прозорци, от които нависват сънени мъже и жени. Те ни гледат учудено и весело. Види се, че сме ги зарадвали. На Шумнатица. Наредени под топлите лъчи на изгряващото слънце, правим гимнастика. На мегданя ни чакат. Всички се качваме. Един след друг потеглят пълните коли. В Самоков нашият автомобил се повреди. След дълго тракане и чукане отново потегляме. Пасарел, Панчарево, пътят е прашен. Тука не е валяло. Ето я и „гиздавата София”. Никак не ми се вижда гиздава сега, цяла потънала в мрак и миризми. С пламнали лица от буря и слънце слизаме на Изгрева. Веселие и бодрост лъха от нас. Стихотворение, писано на 3 август 1924 г., когато бях болна, когато ме посети Боян Боев и Жечо, а след 2 дена дойде А. Г. От Мусалла аз видях, видях Бога Усмихнат нежно в слънчевия лик Посред гнева на облачна тревога Посрещнахме го с победен вик. Той е живот, надежда наша жива Той води ни в победния си път Усещаме в сърца ни да се влива Блаженство, силите растат. Безспирно горе, Боже, ти води ни И Евереста да достигнем ний Отгдето пък по свода ведросини На път по ведри звездни глъбини. ----------------------- Забележка: Тогавашната географска наука е считала Източна Рила за дял от Родопите - „Западни високи Родопи”, долината на р. Бели Искър (Демир Капия) - за граница между Рила и Родопите, а Мусала - „най-високият връх на Родопите" (Делирадев, Павел. Рила. Т. 1. 1928, с. 25); Манчо (2771 м.), Мусли Чал (или Ясник) (2554 м.), Ченгенето - Ченгелчал (или Цигански връх) (2568 м.) - Рилски върхове, тогава считани за „Родопски”

2.1.10. Мусалла, 27 - 31 август 1923 г., [Рила] Блянът се осъществява. Това за което казваме: „дано, и кой знае дали”, то стана - днес тръгваме за Мусалла. Автомобилът най-сетне ни изсипа на Чамкорийския мегдан и ние без да се бавим, нанизваме на мишците си натъпкани раници и потегляме по Бистришкото шосе. В преддверието на Рила. Няма ги тук старопланинските дъбове и букаци, а издигнати нагоре стройни борове и елхи - сякаш смирени богомолци. Вярно ли е, че и аз съм в тази малка група, която като мене пътува за пръв път към Мусалла, с изключение на Стоименов, който сега ни е водач. Вярно ли е, че можах да се сдобия със скъпоценния билет и аз. Наравно с тия галеници в живота да отида в царствена Рила! - Вярно е, вярно е, ми шепне тихият ветрец, - и ти ще видиш любимия връх. Райски кът. Коя ли ръка би смогнала в слава или краски да предаде тая красота и величие на природата? Не, не вярвам никоя, па макар и най-изкусната. Непроходима борова гора с преплетени из тях малинови храсти, що канят жъдния уморен пътник върху зреющите сладкодъхни малини. Зрели боровинки канят на отпочивка и пиршество. Прекрасни сърненки и масленки надничат из високата трева под сенките и те молят да си напълниш торбата с тях. Лазурното небе едвам се вижда през сплетените елови и борови клони. Нозете потъват в гъста мека трева, като върху мек пухкав дюшек. Навсякъде цветя и цветя - овчарски босилек, незабравки, здравец, теменуги, тинтява, сладниче, петров кръст. Пътят ни извива срещу течението на бистри многоводни ручеи, пеещи между пъстри от мъх и лишеи скали. Въздухът е напоен с тая несравнима свежест и прави гърдите леко да поемат. Не се чувствува умора. Като че ли не вървиш, ами бленуваш - тъй е хубаво и леко! Слънцето едвам прониква през гъсто сплетените борове и пада върху тревата в големи жълти петна. А кичестите долове ечат от изобилните падащи води и отнасят със себе си към долината чудни сказания за високите чисти върхове. Малинови храсти и къпини се увиват около стройните дървета; късни и ранни боровинки посипали земята като животворна манна образуват красива мозайка по зеления наспорен с цветя килим. Личица на летни теменуги украсяват и без това пъстрите възглавници на спретната майка природа. Хе там далече се синеят зъбчатите върхове на планините, стърчащи като напуснати старинни укрепления, а над тях волно разперил криле орел, лети и се вие в кръг... Изкачваме се върху едно възвишение отдето през мъглите едвам се вижда голямото Самоковско поле. Слънцето е на заник. То праща своите последни лъчи и нежно кима на природата своето „Довиждане”. Обувките ме стягат. Те са взети в заем... Едвам вървя. Изоставам от другите. Отегчени погледи се обръщат към мене... А Учителят ми рече: Иди! Чудно, в Балкана само „вятърът пее хайдушка песен”, а всичко друго мълчи и немее, а тук няма вятър, но цялата гора ечи, бухти, цвърти, блъска се, пее, шуми. Безброй водни струи с вик се плискат по камънаците и летят надоле по стръмнината. Мрак. Гората се сменя в клек. Горе става по светло. Успяваме да видим заник слънце зад червените бойници на шеметните скали. Наклаждаме огън от изобилно сухите дърва до пеещите планински потоци под великото звездно небе. Заградени сме отвред с високи планини, отдето едвам се зърва величествената Рила. Мусалла! Мусалла! Наша мечта! Моя мечта!... Аз те гледах в сънища и блянове преди да те видя. Върху теб застанала, шепнеш съкровена молба... Аз тъй пеех песента ти, че ме питаха: „Ти ли я написа?” или „Била ли си там?” Не, аз не съм била, но други са я видели и написаха тая песен и тя ме накара да я обикна и потърся. Чаровна нощ. Мириади звезди. Дори месечината поощърбена сега е тук. Високо пръскат искри; високо се издигат и си играят огнени езици. Облегната на раницата, гледам звездите. Другите спят грижовно обвити от спътниците си с шалове и палта, сънуват под нежни грижи...Нозете ми са подбити. Как ще продължавам? Плаче ми се. Огнището разтила широка жар, разливаща приятна топлинка. Но ние рано надяваме раници и с дългите си тояги тропаме по голия каменист път. Мека лунна светлина ни води към високите очертания на гордия великан. Студено. Вятърът пронизва до кости. Взаимната грижа на пътуващите с мен им възвръща хубавото настроение. Нозете ми! Обувките ми! Стискам зъби и едвам не извиквам от болка. Първото езеро. За пръв път го виждам. Иде ми да падна на колене пред него и с плач да се моля. В него се оглеждат надвисналите скалисти върхове и грееща луна. Велик покой. Човек се губи тук мъничък и нищожен всред грандиозността на природата. Още едно езеро, още едно! И в предутринната ведрина те изглеждат тайнствени магически басейни, където обитават езерни царе и царкини. Броя ги. До сега - шест. Те спокойно отразяват в себе си великият покой на скалистите гиганти. Стискам зъби да не заплача и гледам да се изравня стия ощастливени от съдбата, които имаха всичко, отгоре на това и удобни обувки... Пътят е стръмен. Задъхани се катерим нагоре. Небесният свод се прояснява. Луната побеля и се изгуби всред утринната ведрина; Звездиците и те една по една се скриват в дневната светлина. На върха! Победа! Радост! Остър вятър пронизващ до костите ни прави да треперим от студ, дори и тия, които над дамските си жикети се сдобиха и с по един дебел мъжки балтон... Носим си по едно сухо дънерче и си наклаждаме огън на самия връх. Лумва първият по рода си жертвеник. Изведнъж тичаме към изток. Слънцето иде. Предхождат го блестящи стрелци, постилат огнени постелки. Ето го! Иде то като бяла забулена царкиня, като смирена служителка и сестра... И там на чудния бял хоризонт наднича лъчезарното око на Бога. То леко се отваря като погледа на невинен юноша, пълен със здраве и красота и от светлината на този чуден поглед природата добива нова, чудна прелест. Сияе то, цяло изгряло. Но чудно - какъв е този триъгълник в него? Не е ли това измама на очите, въплътена фантазия! Не, това е само едно мигновение, но то е. Природата се събужда и нежно простира обятия към слънчевата светлина. А езерата засияват от него, от дълбокия лазур на небето и сякаш се усмихват. О, Мусалла, Мусалла, Един си Ти! Ето го олтарът, олтарът на музите - свещеният олтар на планината. Как изкусно са изрязани подпорните му стълбове в скалите, гдето обитават светлите духове на доброто и красотата. Още към югоизток две нови езера подобно запалени кандила с чист елей потрепват под милувката на слънцето. Пирин блести в бяла сапфирена дреха, а до него Беласица, красива, далечна и - страшна... Витоша едвам се синее като малка синя баирчинка. А тук в ляво великата и необозрима „Рилска пустиня” наречена тъй от великия български поет заради безмълвието й... На юг са Родопите. Слънцето позлатява гористите склонове. Навярно там се разхождат диви сърни, а може би мечки и вълци... Ето го „Манчо”, Мусли Чал, Ченгенето, а тука е Демир Капия - ключът между Родопите и Рила. Върху околните върхове чудно пада сянката на Мусалла*. Запяваме дивната песен. Запяваме прекрасната ода на най-високия връх на Балканите, който се намира всред родните ни планини. Тук не лети птичка. Само мънички розови цветчета едвам наболи земята, сякаш насила поникнали и порасли. Чаят е готов. На връх Мусалла ние се черпим с ароматично питие. Облива ни обилно слънце. Лягаме до раниците и се унасяме в чуден блян. Тръгваме. Нозете ми са ожулени и кървави. Едвам стъпвам. Почти никой не знае това. Изоставам. Едвам слизам към чаровните две Маришки езера, които зърнахме отгоре. Боже, помогни ми. Пътят е стръмен, почти отвесен. Събувам обувките си и - тъй... Покрай мен гърмят водите на силна струя и се слива с източниците на Марица. След дълго хлъзгане, ето ме и мене доле. Заварваме още двоица нови. Стоименов ме стрелка с гневен поглед. Той не щял такава с него. Само с мене ли ще се занимават, внасям дисхармония в групата. Как да е, сядаме на задружен обяд. Тука чаят е същинска божествена амброзия! Колко хубаво! След няколко часова почивка до „небесните очи”, както ги е нарекъл Страшимир Кринчев, опитваме да ги погледаме отблизо. Минаваме върху сринати скали, под които се чува екота на водите, слизащи от езерата. Ето ги и тях пред нас! Мощни резервоари! Значи тука се ражда великата поетична река, що пои цяла тракийска долина. О, моя Божествена река! Каква тишина и покой! „Няма ни вятър да повей, ни птичка да запей”. Тих зефир леко бърчи водната повърхност. От сивите надвиснали скали сякаш се отделя бяла аура и се разстила върху езерата. Наистина - олтар. Като че ли някой гигант някога тайно е дошел тука и от грубите скали е изваял този бял олтар, сърцето на един неръкотворен велик храм. Като че ли тук невидимо летят ангели и тихо пеят хвалебна песен на твореца. Душата се пълни с неописуем възторг. Като че забравям всички душевни и физически болки и се сливам с тази обща хармония. Не, не съм аз - това тленното; моето аз е друго, то познава само доброто и красотата, само прошката... Този олтар прилича на скиния, оная скиния, която при еврейските битки се загуби някъде заедно с двете скрижали... Като че ли тук е скрита тя и в уречен час се е вкаменила, както и самите скрижали. Но все пак, това е ковчегът на завета, макар и вкаменен. Нозете ми са подути. Присланям се към огъня и стискам с ръка отоците. Припада нощ. Звездите изгряват с всичката си предвечна хубост. Няма я още луната и те бързат да се наговорят, да си нашепнат някоя нова блага вест на Твореца. Спят водите на езерата. Сякаш спят, защото са тъмни, дълбоки и тихи, тихи. Лека мъгла ги забуля като с покривало. Огънят гори, но не сгрява. Студът пронизва сякаш и сърцето. Край него грижовно обвити и запазени спят спътниците. Спят, защото никак не се мръдват, сякаш им е добре, сякаш не зъзнат като мене. Седя върху един проточен клеков клон и гледам небето. То цялото е любов и обич. То е глъбина, но то е обич. То е неизмеримо далеко, но то е любов, само любов и - всякога. Сякаш нежна музика струи от езерото. Сякаш то пее. Вслушвам се, ала не, пращят само догарящите главни и се чува глас на нощна птица. Кървавите подутини по нозете ми горят, горят от болка. Очите ми се наливат със сълзи... Защо дойдох? Трябваше да се приготвя по-добре - прибързах, признавам, послушах Учителя, но исках да видя Рила, да се изкача на Мусалла... Сълзите ми текат, текат. Те падат върху гърдите ми, върху вкочанените ми пръсти... Пред очите ми е езерото. Над него е Мусалла. Звездите милват повърхността му, сякаш искат да го целунат. Но очите ми са смаяни. Спя ли? Сънувам ли? Кой ходи по езерото? Чия е тая прелестна слънчева фигура що мигновено се отделя от „Олтаря" и се понася към края на езерото, към мен. Лицето, му е неизказано прекрасно, косите му на златни струи се сипят по гърба. Очите са тъй хубави, тъй божествено хубави! Те ме гледат. Мене гледат. Сякаш ме проникват чак до сърцето. Той се усмихва. Леко, чаровно, усмихва ми се. Лек поклон на лъчезарната глава. Сякаш в него е цялото небе, цялата земна и небесна красота. Изчезва. Стоя обърната към него и ридающа шепна простряла ръце: „Стой още, стой още! Ти си тъй хубав!” Събуждат се всички, отначало смутени от сладкия сън, после приближават с богоговейни стъпки... Стоименов ме гледа с дълбока братска обич. - Где, пита той и цял трепери. - Там, соча аз и ридая с глас. Всички се молят. Съмва. Обградена съм с нежни грижи. „Забравените” негде дебели терлици се намериха. Обух ги и леко стъпвайки, грижливо съпровождана, слизаме надоле. Пеем: „Ще се развеселя премного!” Сякаш с нас пее небето, сякаш Този Същият ми шепне в сърцето: „Слез, не бой се, ние ще ти помагаме, ще те крепим по трудния, но славен твой нов път. Съвсем нов... Ще те пазим като зеницата на очите. Помни ме, продължава Той Същият - аз ще бъда с тебе винаги. „Ние” - казва Той, бдим отгоре над всяка ваша скърб и нашата помощ е за тях. И ти бъди като нас, бъди като нас!” Не, това е олтарът на Новия завет, Нов Сион, който гласи: „Нова заповед ви давам.” И Старият и Новият завет Демир капия мощно свързва с гигантски мост. Слънцето клони на запад. Сапфирените води на езерата добиват тъмно изумруден цвят. Като че ли над тях се спуска тънка завеса. Нощ. Мириади звезди. Те почват своето богослужение. Халилуя! Халилуя! Като че от всеки камък и долчинка наизскачат красиви нощни видения и пригласят на звездната песен: - Халилуя! Слава Тебе, Господи! На Шумнатица нощувка. От там към Радуил и прашливата Долна Баня. След уморително пътуване под ярките лъчи на слънцето, ето ни в Костенец. Трещи водопада и лее прохлада. Това е Родопите, бленувания Родопите, от които се възвишава Белмекен. И там вековни гори, и там потоци и реки, райска прохлада и божествено красиви цветя. Там са скалите, изписани с изобилно гранатови очи. Преспиваме в предпланинията на Родопите*. Може би, някой ден и там ще стъпи крака ни. Днес е петия ден. Той ни отнася към София, гдето ни чака „Новото”, Новият път за всички, за мене, особено за мене, както горе ми каза Той.

2.1.9. Сините Камъни (Стара планина), 1-3 август 1923 г., гр. Сливен Фараонът на „кумунта” [„кумунта” - комуната] в Нова Загора ни позволи да се отлъчим за няколко дена от тухлената му фабрика в която работехме ние, тримата носители на новите идеи, които нас млади, неопитни идеалисти, той просто задигна и ни отведе със себе си, за да покажем на работниците му как се работи по новото учение, сиреч безплатно. И така, желаната дата дойде и ние тръгнахме. Напуснахме града в 2 ч. след полунощ, при звездно небе и ето ни, Генчо - художник любител, Елиезер - кабалист и мойта милост се запътихме към прохладните планини, да си отпочинат пръстите ни от модерната цигларница на М. Сандев. Тръгваме тихо, сякаш ни е страх да не се издигне над нас косматата му ръка и да ни върне отново в „опитната” му станция на безпарично работене и слугуване... Нощ. Звездите примигват отгоре, сякаш следят самотните ни стъпки в хладната августовска нощ. Те са вечни спътници на всички пътуващи, неми свидетели на всяко човешко деяние. Пъхва ни утринната ведрина и топъл лъх от обширното тракийско поле, което се разстила пред нас. От ляво, като безкрайна кривулица се отделят тъмните очертания на „Средна Гора”. Нейните върхове са нежни, заоблени, сякаш дворци ижилища само на царкини. И не е за чудо моето сравнение да е правдоподобно, защото и сега по „Асарка”, „Вран Камък”, „Св. Ана”, „Св. Никола” са пълни с развалини от старо време, когато владетелите са бягали към върховете и там, защитени в естествени укрепления са уреждали своето щастие... Нижат се километри след километри; пътят неусетно се изминава при оживения разговор за древните мъдреци: Сократа, Диогена, Епиктета, Марк Аврелия, Платона... Елиезер ги познава. Знае приликите и разликите им; а и ний с Генча не сме съвсем боси по въпроса. Аз даже помня цяло изречение от Епиктета: „Всичките ни страдания произтичат от нашите непостигнати желания; тогава нищо не ни остава, освен да се освободим от нашите желания.” Почваме да спорим върху точката „да не желаем”. Но дали нищо не трябва да желаем... Не ми е ясно. Тук на помощ ни идва „Учителя”. Той казва, че трябва да желаем да развиваме своите дарби, трябва да желаем доброто и прекрасното да живее в нашите души, трябва да обичаме просветата, изкуството - дори да се стремим към безсмъртие, както са ония там горе звезди, които сякаш по-ярки стават при нашия задушевен разговор. А Толстой! Тук Елиезер [Коен - виж “Изгревът:, т. VII, с. 288-292; т. XVII, сн. 18] е в своята стихия. Прочел е почти всичките му съчинения: романи, драми, разкази, „Моето детство”, „Молитвата му”, „Изповедите му” и всичките му философски размишления. За Елиезера той е най-големият духовен гений след Христа, който е дал разрешение на всички нравствени проблеми. Позволявам си да му оспорвам малко, защото не всичко у него е разрешено по съвършената етика. Например той във „Възкресение” „спасява” Маслова, като кара разкаялият се изнудвач да се ожени за нея. Нима това е разрешение на тая проблема? Нима изтерзаната душа на Маслова би забравила мъките и позора в обятията на тогова, който ги е причинил? Нима не можеше Толстой да насочи Маслова към беззаветна служба на човечеството - Бога. И ми се струва, че Толстой много го усуква, когато иска да каже нещо. Предпоставките му за един очевиден извод са много дълги, нагласени, драматизирани. Елиезер негодува. Нищо не съм разбирала - плитко съм разсъждавала... Генчо [Алексиев, художник] се намесва, като казва, че ако спорим тъй ще докараме някой дъжд... Небето се развиделя и природните картини явиха своята красота в естествените свои краски. Звездите като книга се навиха към единия край и отвориха пътя на слънцето. Пътят ни извива край ожънати нивя, зреещи мисири и бостани. Отминаваме с. Попово и там, още върху средногорски възвишения посрещаме изгревът на слънцето. Далече в полите на Средна Гора се белеят спретнатите къщурки на селата: Мехрем бей, Чифлика, или Старо село, както му казват. Природата е китна, зелена. Дърветата хвърлят широка благодатна сянка, но ние безспирно вървим под ярките лъчи на палещото слънце. Сякаш то ни пита; „Къде отивате, млади хора, какво ви зове към Стара планина?” - Зоват ни високите й върхове, чистия й въздух, росния й здравец, тайните й, хайдушките й легенди, песента на Ботев, душите на нашите родни апостоли и борци за свободата. Зоват ни зелените й морави с чудни цветя, гъстите й гори, гдето извират кристални извори. Наближаваме Сливенските минерални бани. Отбиваме се и след малко излизаме от там освежени, отпочинали, сякаш не сме извървели този дълъг път. Свършва се вече Средна Гора. Тя остава след нас, дето се вика с подвита опашка. До тук е нейното царство. Пред нас е „Бащица наш Балкан”. Пред нас е легендарната планина на толкоз наши и чужди подвизи. Върховете й са покрити с гъсти гори, а полите нашарени с лозя и градини. Тук-таме се мержелеят малки селца, които сякаш протягат към нас своите братски ръце: „Елате, елате при нас!” Часовете се нижат един след други, пътят ни все извива край нови села и колиби, които удвояват силата ни, желанието ни да достигнем час по-скоро любимата планина. Ето ни край един бостан. Никой го не варди. А по него натъркаляни дини, коя от коя по-големи, по-привлекателни. Сядаме до оградата му и чакаме стопанина. Подвикваме няколко пъти, но той не се обажда. Тогава ставаме и поемаме пътя. Но той, сякаш от земята изскочи, върна ни в бостана си. Купихме си една хубава голяма диня. Платихме я на добрия човек, който като видя, че сме добри хора (и фараонът на „кумунта” ни хареса) не искаше да вземе пари от нас. Но само като ги прие, ние решихме да „теглим ножа на динята”. - Рубин! - възкликвам аз. - Нар - поправя Елиезер. - Абе, диня е, я яжте, че ще я изям самичък - вика Генчо и почва да слага в жадните си уста големи сочни парчета. Към върха, към Върха - зовем ние и по триъгълник отново се движим към приказната планината. Зад нас изгърмоти празна каруца. Младият колар я спира и ни кани да ни отведе до Сливен. Накачихме се с ура! Какво щастие! За миг сме при лимонадените му шишета. Сядаме върху газени сандъчета и почваме гордо да оглеждаме околността. Ето го и Сливен. Сгушил се той в скутите на планината под лъчите на заника, сякаш си отпочива от дневния труд. Срещу нас лъха вече здравият планински ветрец. Скоро ногата ни ще стъпи на този приказен Балкан, на тайнствените „Сини камъни”, върху които са отбелязани толкоз човешки съдбини. Младият момък ни разправя, че на Сините камъни ще видим голяма каменна халка, която някога си, когато тук доле било море, на нея гемиджиите завързвали (гемиите си)... корабите си и тук дето гърмотят сега железните колела на каруците, тогава е било морско дъно... Тогава людете били същински великани и по цялата тракийска долина се биели вълните на бурни морета... Да, вредом гдето сега се шири тая плодородна низина с нейните живописни села и градове е било обширно и неизмеримо морско дъно, където никому не е било угодно да надникне. Слизаме на прашния път. Дирим нашите съмишленици, гдето след малко сме приютени с топла вода за пиене, приятна вечеря и място за почивка. Но още среди нощи сме пак на крак и потегляме по сипеите на прочутите „Сини камъни”. Да, те са сини, защото са голи и се ронят опасно под нозете ни. Навярно те някога са били „зелени”, но топорът ги е оголил и ги е направил скривалище само на гущери и змии. Заспалият град остава под нозете ни. Ние пъплим по голия гръб на планината, а над нас се разстила Божественото небе. Тишина и покой. От тук като че ли се чува говорът на златните звезди. Цялата природа се вслушва в техния нежен шепот и слухти за чудните слова. Внезапно една от присъединилите се към нас туристка запява с топъл мощен алт: Аз се чудя на земята Колко хиляди души, Ражда храни и отглежда Като майка най-добра. Аз се чудя на небето Колко хиляди души, Светят нощем тихо, ясно А всред тях, луна блести. Тъй като гледам, аз усещам, Колко Господ е велик И към Него се обръщам С любов и поглед мил. Сякаш тая песен се отделяше от планината: от ронящите се сини камъни, от шубрачките, от стръмната пътека, от звездите, от планинските върхове. Тая песен я пееше земята и небето. А едно сърце изпълнено с безкрайна любов и признателност към Твореца, от възхитеното до сълзи сърце е стъкмило тая наивна, но сърдечна песенчица, за да излее, що годе своята радост и своето възхищение. Като жертвен пламък, като кандилно блещукане галеше песента гори, сипеи, звезди и сърца. Не, няма смърт! Щом като има красота и има кой да я усеща и да й се радва, смъртта е изключена. Тъй си мислех, слушайки вдъхновената певица и душата ми се пълнеше със сладка нега. Вървим бавно. Спираме се, оглеждаме се. Къде първом да гледаме? Небето ли с брилянтните звезди, или благоуханната планина, която започна вече да разтваря пред нас китни страници. Небето почва да бледнее - хоризонтите се очертават. Съзира се вече гордата глава на „Чаталка” и острия връх на „Кутелка”. Изглеждат тъй близко; сякаш да посегнеш и ще ги стигнеш. Но, нижат се часовете, а те са още далеч от нас, далеч от уморените ни вече стъпки. Далече доле са вече сипеите на Сините камъни, а ние вече лазим из дивни, разкошни коридори на обичната планина. Пред очите ни - разкошен парк от големи, красиви дървета, все по-гъсти и по-гъсти. Тук-таме из тях надничат грамадни скали, прилични на спящи фараони. Техните грамадни глави изсечени от времето върху скалите са обърнати някои към страхотни долове, други към върха, сякаш смразени от някое внезапно чудо. Или, може би чакат чудно възкресение отново да оживеят и да издигнат властен глас. Но едва ли ще дойде за тях това „време”. Времето на фараоните е минало отдавна и ако има още някой останал, и той трябва да отиде в забвението. Пък ако да биха оживели отново, би било напразно, защото ние не бихме ги вече разбрали, а и те не биха ни повярвали... От ляво - вековни гъсти гори. Кривулим, кривулим и Чаталка все далеч и далеч. Небето е вече съвсем светло - нито една звездичка. Върху долината падат розови лъчи. Ах, ще изпуснем „Изгрев” от Чаталка. Хе там в далечината пасе стадо овце. Те изглеждат дребни като бубулечки. Близо сме. Небето пламва в розови лъчи. Слънцето ни изпревари тоз път. То целуна високите върхове и земята затрептя от радост. Чаталка! Слънцето ни чака наполовина измъкнало глава - да го видим. Колко е хубаво! То тук прилича на млада невеста със своята красива народна носия, със своите китки и пера по главата, и нанизи на бяла гушка. Природата се къпе в пурпурни лъчи. Ето ни на Чаталка. На огромната прекрасна Чаталка. От нея се вижда цялата низина - далечна, тайнствена и чудна. Колко е хубаво! Струва ми се, че това е една от най-красивите планини на света и Чаталка една от редките хубавици. Привет на тебе, скъпа Витоша, на тебе непознати още за мене Мусалла, за тебе приказни „Дуван Капя”, издигнал прекрасно чело всред Средногорското царство. Привет! Привет! Как фучи вятърът и се бие в скалите като мощна водна струя, падаща от високо. Как реве тука той, като че хиляди бойни тръби, като викът на Хаджи Димитра, зовящ от тука към свобода поробените си братя. А може би планината си говори винаги така - или пък това са стари хайдушки песни; когато тук се събирали свободолюбиви сърца и върху тая дооблачна вие са чертали съдбините на своята родина. Стоя върху Чаталка. Викат ме, не слизам. Заслушана, възрадвана и възхитена стоя, и слушам буйния говор на вятъра, който се бие в скалата, шепне и крещи едни и същи думи. Искам да разгатна тия думи... Сякаш долавям, че той шепне славни бъднини на малкото племе, плъзнало от двете му страни - до Дунава и Бяло море. Какви са тия човекоподобни скали? Какви са тия царе и царици, като че застинали от ужас, взрели очи в страшното развълнувано море. Като че ли долавям още нещо в това виене и свистене на вятъра, че тук преди стотици хиляди години, цъфтяла чудна непозната нам култура, че по билото на планината се издигали приказните жилища на човеци гиганти, които били добри и хубави, като самите ангели. И между тях е стоял пакУчителят-Вечният приятел на човека, заедно със стари и млади, учил ги е както днес на великите Божии закони. Тук имало певци и певици, чиито гласове достигали звездите. Техните песни омайвали всички земни твари и могли да възкресяват мъртвите. Имало музиканти велики и славни, които само върху откъснат от дървото лист са могли да възпроизведат най-омайната музика, непозната днес на земята. По планини и долини течало мляко и мед. Тогава върховете били още по-високи и „ти, девойко, седиш на подножието само на тия минали, недосегаеми исполински върхове”, шепнеше ми вятърът. Слушам го с притворени клепки, да не избяга чаровния шепот на вятъра - конник хилядокрил... Домовете им били тогава слънчеви спектрални фокуси, всред райски цветя и хубост. Викат ме за „Малката Чаталка”. В душата ми още ехти шепота на вълшебния конник, който още ме носеше на своите криле. Нозете ми слизат, а душата ми остава там горе, при Голямата Чаталка... Хаотично преплетени върхове и долини покрити с вечна зеленина. „Равна река” като някакво истинско чудо, подобно небесно видение блика от земята и тича в мощна река. Колко е хубаво! Просто не мога да се помръдна от възхищение! Тя извира от сърцето на Балкана доброволна чиста жертва за човека. Вървя нататък, а в душата ми този чуден образ на „доброволната жертва”, на този Добър Дух на Планината, на това неоценимо природно благо. Пътуваме към изток по билото на Сините камъни и разполагаме стан в едно поетично гнездо от високи стройни дървета и сенчести храсти. Лягаме върху нажежените от слънчевия пек скали, унесени в сладка дрямка. Дишаме чудесен въздух, напоен от аромата на безброй цветя. Гойни стада подрънкват далечни звънци, затънали в буйни пасища. Слизаме нататък - при звъна на стадата. Всред вълшебна полянка налягали овци, а всред тях високата фигура на старец овчар. - Запознаваме се. Той е навъсен като самия Бог Марс. - Дядо Никола се казва - смекчават се малките му сини очички из под нависналите му рошави вежди - акранин [акран(ин) (тур.) - връстник] бил на Хаджи Димитър - приятел на Панайот Хитов - говори драгият старец, приведен вече от своите 85 лазаря. Да, той с 500 души само се борил с 10 пъти по-много душмани. Изведнъж грабва ръката ми и ме повежда към някакво скривалище в скалите. - Тук се кри хаджията, тук - каза дядо Никола и в гласът му затрепка нотка на обич, на скърб, на дълбока почит. - На пакост го хванаха агаряните, изведнъж изкрещя той, сякаш да задуши в гърдите си една безкрайна жал. - А какъв мъж беше този Хаджията - внезапно извика дядо Никола и в погледа му пламна възхищение и жалост за добрия стар другар. - Где ги вече такива хора? - закрещя сърдито старецът. - Няма ги, няма ги! Сега има само измет, туй не са хора! А тия вашите божем учени ли са? Тия що правят да се карат хората и да се мразят. Тия учените, ще се изметат като плява, викаше разбунтувания дядо Никола, мястото им няма да се види! Дордето учения не купи от простия, не е учен, нищо не е. - Четиридесет години, казва той - дядо ти Никола учи по звездите. Лежа върху тия скали зиме и лете с овците, гледам звездите и зная коя звезда от къде иде и накъде отхожда, а вие що знаете от книгите? Нищо, нищо, прости, прости сте, нищо не струвате, сърдито надигаше дядото и стискаше почернялата си ръка с издути като върви жили. Сините му очи грозно святкаха. Сякаш мълнии от гняв и мъка по нещо, което само той познаваше... - Ах, тия, лъжците, тия дето пишат у книгите та лъжат хората и тия крадците, да ми са в палчата (шъпата), че да видят дядо ви Никола как ще ги узаптиса. И дядо Никола разтвори широките си мазолести длани, готов да стисне за вратовете целия деликатен учен свят, който не води човеците по правия път, ами ги заблуждава. - Ще избеся от всички по петима, па другите като видят, нека му мислят. Да, защото ние вяра нямаме. Това вяра ли е, гдето едни се тъпчат до пукване, а други мрат гладни. - Чифутската вяра е най-хубавата, аз да ви кажа, у тях сиромаси няма - помагат си. Може би не всички бяхме съгласни с мнението на дяда Никола за „чифутската” и другите вери, но мълчаливо изслушваме буйния му монолог, защото, знам ли, чепата тояга е в ръката му, може да я стовари по гърбовете ни. После се поукротва. Вижда, че го обичаме, че не се смеем на думите му, че даже го почитаме и почва да ни разправя за Панайот Хитова, който завел делегати селяни при Руския цар да просят освобождение от робство. Приел ги Руският цар, изслушал ги и казал: „Ако искате пари -да ви натоваря със злато, само идете си и не ми закачайте народа!” Но тия наши българи с червените пъстри салтамарки и широките набръчкани гащи, с ония ми ти торбици през рамо, снемат калпаци, падат на колене си и с плач се молят, че те не искат ни злато, ни сребро, че тяхната татковина е богата на всичко, но те просят свобода за своите поробени и поругани майки и бащи, невръстни братя и сестри. Тогава царят плакал с тях и казал: ,Да бъде!” Високо се повдигаха развълнуваните старчески гърди на дяда Никола. Той се давеше от дребните си бързи сълзици, що се ронеха по набръчканото му с безброй чертици и линии лице и капеха по бозавия му елек и изгорели чопорести ръце. Плачеше този мъжага планинец, кален в много бури природни и житейски, и цял се тресеше от вълнение. Какъв мощен дух се криеше под тази абена салтамарка. Какво лъвско сърце и смел ум. И върху набразденото му лице времето бе оставило своите дълбоки исторически белези, както и върху скалите на тая чудна приказна планина. Но кой можеше да дешифрира и едното, и другото? Разделяме се с дядо Никола. Не, струва ми се, че той е вечно жив и тъй ще си остане, както легендарния герой Хаджията и Панайот Хитова. Според него си представям мислено и другите - акраните му -светците и апостолите на нашата скъпа свобода. У всички виждам този героичен плам, тая любов за служене на род и родина. И право казва дядо Никола, че сегашните хора са книжни човечета, които с разгулен живот и крива насока гасят божествения пламък в себе си. Докато не пламне този огън отново и не се възродят пак гигантите, които нашата майка българка е отхранила някога. Пътуваме през обширни полета здравец, що ни стига до коленете и наближаваме Куш-Бунар [изворът - виж “Изгревът”, т. XXV, сн. 67]. Това е една райска местност, едно светилище на планината. Само в едно въображение може да съществува подобна картина. Сякаш се чува и чудна музика, сякаш на възбог се носи кадилния [мирис] от благодатната майка земя, напоена от присъствието на възвишени същества. Ето ги вълшебните 5 извора, изврели като петозарна звезда. Преди няколко години тук е идвал Учителя и ги е оградил с големи камъни. Тука било мочурище, но той намерил тия пет туптящи сърца, изкопал ги, оградил ги, съединил ги едно с друго с дълбоки вади и от това някогашно мочурище сега е направил а природата райски кът. По дъното им лъщят бели камъчета. В тях се оглеждат треви, цветя и лазурно небе. У тях идват да пият дивеч, а може би вълк и мечка стръвница. Може би и нежна сърничка оглежда в тях милото си лице, кротките си очи. Птиченце си пълни клюна с нея и подскача ободрено от клон на клон. Така съединени тия пет извора дават началото на силен планински поток, що непрекъснато пее и огласява Кушбунарската долина. Няколко чифта ръце пак се заемаме да ги попречистим от повалени камъни, клечки, листа, тиня. Те сякаш ни благодарят, сякаш ни се усмихват под настъпилия здрач. Откриваме още едно гнездо - извор - не по-малък от другите пет. Заемаме се с него. Копаем го,, ограждаме го по образеца на Учителя. Наклаждаме буен огън. Накамарваме отгоре му цяла могила сухи дърва и лягаме край него. Бурни искри политат възбог и пращят весело. Спим като убити. Над нас греят звезди, из гората бучи вятърът, сякаш че ни успива. У зори, тичаме към скалите за Слънцето. Но и днес го изпуснахме, и днес се лишихме, а може би кой знае до кога, да видим изгрева от Стара планина, този същия, който ни се явява гледайки го от Витоша мила, а също може би и от Рила. Слънцето, подобно пламенно рубиново кълбо вече е изплавало на хоризонта и позлатяваше мощния гръб на планината. Колко е хубаво! Качваме се по живописните скали нашарени с мъх и лишеи. Техните чудни шарки изглеждат тъй стари, както и самата майка земя. Върху тях природата, тая велика художница бе изобразила чудати образи на човешки лица, на йероглифи, жигосани с огнено длето черни слова върху измития камък. Кой може да ги прочете? Скали натрупани една върху друга равно изрязани като гигантска библиотека. Кой може да знае какви скрижали крият те, какви чудни съчинения на човеците гиганти. Величествени библиотеки с огромни каменни папируси - летописи на природата, която отбелязва миналото и чертае бъдещето? Стоим върху тия вълшебни скали и духът се носи волно по тия тайнствени места, където въпреки всичко пак душата му се радва и възхищава. Връщаме се. В котлето кипи козе мляко. Правим попара в него с хубавия бял хляб и сърбаме всички заедно. Излизаме от Куш Бунар. Оставяме зад гърба си това чисто светилище, което надали ще видим някога. Възлизаме по билото на планината. Тук гората става по гъста и по-гъста. Вървим по равна пътека към „Българка”. От двете ни страни гъста непроходима гора. Но това не е пътека, а път, по който навярно и колари могат да минат. Срещаме турци дървари със, своите малки магаренца. Те крадат дърва и ги продават на тия, които до вчера им са били роби... По някой път широка вълшебна ливада се открива към слънцето с хилядите си цветя и билки. Сякаш гората гледа към небето. Тук-таме, пакостна ръка е клала огън в коренището на мощен дъб и той е почнал да съхне... Брадва не веднъж е правила опит по гладка и грапава кора на дърветата. Отделям се от групата, която бе изключила от разговора си древните и съвременни мъдреци, а включила сега кулинарното изкуство. Гората ми подаваше своите поетични ръце и ме зовеше напред. Събух се боса и тръгнах по нагорещената пухкава земя. Приятно пареше тя нозете ми, защото сключените горе тук-таме мощни клоне на дъбове и букаци докарваха хладина. Из гората налягали повалени дървета. Някои от тях са вече изгнили. По тях растат треви, цветя, здравец. Приличат на мечки - полегнали -жадни за стръв. По някои от тях дебел плюшен мъх кани за почивка. Чуват се близки удари на брадва - турчин сече дърва. Аленият му фес се вижда през зелените клони. Лицето му е остро, слабо, хищно. Може би ще ме убие. Сама съм. Знам ли, да не кипне завчас агарянската му кръв и ме претрепе тук мене невинната - млада и зелена. Разтрепервам се. Слагам се тихо зад един дънер и се мъча да не правя шум. - Ще дочакам нашите - мисля си и треперя. До мене лежат дънерите на „мъртвите мечки”. Изведнъж си спомням думите на Учителя, който казва, че ако те срещне мечка не бягай, ами я помилвай по козината. Неволно се изсмях на себе си - страхливка! Уплаших се от един беден дървар, ами я да е жива мечка. Ставам и си казвам: ’’Боже, ти напред, аз по тебе!” Тръгвам. Стигам до турчина и го поздравявам. Отвръща ми човечеца и продължава да чатка след мен по младите фиданки. Тръпки лазят по гърба ми. Ами ако се затече след мене, ако се втурне като някоя хала и ме посече на парчета!? Нищо подобно. Сядам на припечно и чакам тия с „кулинарното” изкуство. Ето ги, задават се с весели глъчки. Дочаках ги с истинско облекчение. Питат ме с кого съм минала от тука. Казвам - сама. - Не, казват, ние питахме турчина дървосечец, дали не е видял тука да мине преди малко една мома. - Да, но две бяха. Турчинът видял в мене не една, а две жени... Смяхме се по пътя, тълкувахме го. Едни казват, че и турчинът се уплашил от мене, други, че се е припознал в раницата ми, трети, че Бог ми изпратил въплотен ангел пазител. Равен път към Българка. Тук там се откриват живописни поляни с избуял риган и безброй още тревички, билки и цветя. Иде ти да се излегнеш там, само небето да гледаш - лазурно и чисто, и никога да не станеш, както е казал и Любен Каравелов: „Който веднъж те погледне, Той вечно жалее, Че не може, под твоите Сенки да изтлее.” Гъсти непроходими дъбрави от двете ни страни съпровождат пътя ни едва ли не навред. Гигантски дървета високо преплели клоне не дават да проникне слънчев лъч под тях. Тук-таме капнало върху земята някое слънчево петно и на негово място избързала китка цветице, или снопче зелена тревица. Като рунтави мечки, заели всякакви пози паднали и изгнили вековни дървета придават на тая тишина и самотност тайнствен и страхотен вид. Ето ни при Хайдушкото кладенче. Заморени, не заморени коленичиме до него и пием някоя и друга глътчица от ледно студените му кристални води за чест и слава на ония - братя бунтовници, които някога тук скрити от агарянина са крепели своя живот; тук са се събирали и додумвали що да предприемат, кому да се доверят, кой да ги води и где да ги води... Колко е бистра водицата му, негли все тъй бистра и тогава... Ей тук наоколо, навярно гдето седим ний и те са седели, и с орлин поглед и лъвско сърце са обсъждали решения, които бяха първите малки и незначителни остри клинове, забити в огромната и яка снага на отоманския държавен ствол... - Мои скъпи, поклон пред вас, дълбок поклон! Тишина и покой. Само тихите ни стъпки по нагрятата мека земя лупкат от босите ни нозе. Няма никакъв ветрец да повей, хайдушка песен да запей. И всред тази чиста ведра вие, всред това чудно спокойствие, всред тая тайнственост и тишина, се понесе нова песен от певицата. Когато ида в Балкана, В тия чудни дъбрави Сърце ми живо усеща Свобода лекост и здраве Душата бива там чиста Ни мъка в нея, ни злоба Както небето без облак Както земята без бури. Песен като песен. Която изпята негли из някоя прашна улица, или малка стаичка не би обърнала това внимание, както тука, горе, на самото място, отдето е дошло чистото вдъхновение. Неволно очите ни се пълнят със сълзи, неволно утихва веселата ни гълчава и почваме тихо да си говорим. Тихо продължаваме пътя си, занемели от. обхваналото ни вдъхновение. Високите стройни габъри, букаци и дъбове и те не шушнат, не трепкат, слушат песента със затаен дъх. Стогодишни хралупати гиганти с кора дълбоко набраздена, преплели клони помежду си, не дават „пиле да хвръкне, камо ли турчин да мине.” А отгоре слънцето, като по зелено море плиска златните си лъчи и милва гората. Върху й облаците по нявга на заседание се събират и разпращат въоръжени стражи по върховете на целия Балкан, да пазят България. Величествен покой, който прониква дълбоко в душата и поражда богомолно чувство. Може би сега гората говори на своя непознат език, но кой може да я разбере? Кой би разбрал тия шарки подобно кабалистични и йероглифични писма по скали и дървета да ги разчете? Тук-там - скали надиплени от времето се издигат всред планината като огромни библиотеки с наредени по тях книги и тефтери. Измежду тях майка природа кокетно е набучила зелен здравец и риган, сякаш с това да покаже своята обич към знание и просвета. Но може би, само тази, която така обичливо ги кичи да разгръща и чете в тях, да прелиства каменните папируси, да разумява хилядолетните скрижали. Това са величествените паметници на времето. Навярно тук е написана историята на целия човешки род от началото, и може би и до веки веков. Някъде пък широки равни плочи, наредени терасовидно, измити от дъжда, също тъй окичени със здравец и дебел мъх и лишеи, представляват разкошни стълби на древен приказен дворец. Но каква тишина! Каква прелест и красота! И неволно в душата ни избликва песента: „Душата бива тук чиста Ни мъка в нея, ни злоба Както небето без облак Както земята без бури.” Неволно запирам стъпките си всред този океан от красота и сладост омайна; от гърдите ми се откъсва въздишка на радост, тъга и умиление, умиление до сълзи... С колко красота ни е обградил Творецът, какви неоценими блага ни е дал, до излишество, до разточителност, а ние „вода газим, жедни ходим” чужди, слепи за това. Сухи клонаци покрити с мъх и лишеи извили гърбове като люти змии. Хралупи, в които могат трима да седнат, а над тях се извисили кичести гранки на богато раззеленило се дърво. Повалени дънери, покрити с дебел зелен мъх - мечки стръвници всред гората, готови за плячка. Буйни ливади изпъстрени със синя тинтява, овчарски босилек, див карамфил, и все този мил зелен здравец, все тази негова жизнерадостна усмивка... Сядам върху зелен плюшен трон, омаяна, очарована от възхищение. Тих ветрец едвам леко и незабелязано разклаща листете, сякаш зашептели нещо помежду си... Неволно ме изпълва гняв, негодувание, мъка... Пакостни ръце не едно дърво са посушили с тия нарочно подклаждани под тях огньове. Ето жива жар под него, то бавно тлее, пуши и един ден ще прегори прекрасната снага на стройния бук. С Генчо се заемаме да гасим. Изпразваме раниците и ги пълним с вода от близкия мочур. Гасим, сипваме, тичаме, пълним раниците си със зелената жабунеста вода и наливаме върху раните на този ненагледен горски хубавец. Когато се убедих ,че вече не пуши, когато изгребах с дърво всичката пепел на страна, тогава се успокоих и продължих пътя си. Тук-таме брадва пък нанесла тежки рани по китни букаци и млади дъбчета. Сякаш сълзи струят по раните, сякаш гората плаче. Този тих шепот сега на гората не беше нищо друго, а ридание, потрепването на клоните - въздишка. Досегашната ми радост се сменява с дълбока скърб при това ужасно бойно поле при неравен бой... Гората напразно се брани и моли със своите многолистни клони, но кой я чува. Топорът играе безжалостно по нея, както някога турската сабя над главите ни... Назадничавост ни сковава още, жестокост, която ни уеднаквява почти с тия от които се освободихме. С бързи крачки се отдалечавам да не гледам вече тия страшни белези на жестокост. Идеше ми да заплача заедно с гората, да прегърна тия полуизгорели трупове и да им вдъхна живот. Настигам другарите си при един завой за върха. До тук равният път свършва при една разкошна поляна, отдето почва стръмният, но къс път за „Българка”. Провираме се през драките на млади гори, пълзим задъхани нагоре да се изкачим и да погледнем на шир и на длъж. След няколко минутно усилие ето ни на самия връх. Чудесна гледка! Отсреща е „Кутелка” - загадъчна сива скала. Далече навред гъсти гори, люшнали се по развълнувани хълмове и долини като зелен океан. Доле, далече се е просртяло това дори страхотно тракийско поле, което в пладнешкия зной трепти като друго, синьо море. Почти се не вижда никакъв хоризонт. На запад, юг, изток, север - все хубости неизгледни, все тайни неизбродни. Родината ми е това! Балканът, стражът наш вековен! Господи! Хвала ти! Ридание пълни душата ми, ридание на дълбока благодарност за това, което виждат очите ми сега. Трябва всеки българин да дойде тук, сам да види „Балкана” обичен наш, защото перото ми е слабо да го обрисува. Трябва окото само да види тия безкрайни пространства от гористи планини, от хаотично нагърчени зелени морета, на тия тъмни и светли нюанси на зелени и сини тонове, на тъмни далечни глъбини, гдето окото потъва възхитено и омаяно. „Българка” е царица в този край. Оттатък се виждат малки селища: Сотир, Жеравна... Оттатък е другата България - сестра на отсамната, с която си гостуват през живописни проходи и пътеки. Слизаме. Продължаваме пътя нататък. Сбогом „Българка”. Сбогом скъпо родно светилище, гдето са газили нозете на светците народни труженици - Ботев, Левски, Раковски, Хитов, Караджата, Хаджи Димитър и хиляди непознати лъвски сърца, които с кървави ръце изтръгнаха родината от ноктите на жестокия пришелец. До колене здравец. Ненагледна хубост и красота. Земята бумти под стъпките ни, сякаш вървим върху гигантски катакомби, дето са затворени духовете на преизподнята - уловени от природата да прецеждат дъждовете и да ги отпращат в студени бистри извори. Прощавай Стара планина! Прощавай „Бащице Стар Балкан.” Ние слизаме отново при нашите страждущи братя да им подадем нашите млади ръце, нашите любящи сърца, да ги насърчим, да ги поведем нагоре към висините на толкоз много красота и прелест из нашите родни планини. Там доле ние ще пеем песни за високите ви върхове и цветни ливади, за бистрите ви извори, чист въздух, буйни водопади и зелен здравец. ПЕСЕН ЗА СТАРА ПЛАНИНА Привет! Високи върхове, Прекланяме пред вас чела И наш’те волни духове Поднасят ви чест и хвала Ний идеме от долини, Ратуваме за нови ден Към ведри чисти висини Високи връх е наши блян!

2.1.8. Ел Ше-дар. Чешма. 27 - 28 май 1923 г., [Витоша] Планините са най-хубавото нещо на природата. Те са чистилището на земята. Погрешно Данте вкарва грешните в сърцето на земята, за да ги пречисти. Горе, горе на планината е тяхното място! Няма защо и богомолците да се вкарват в опушените с тамян свърталища, а там, там на планината, човек да види нищожеството на своята гордост и честолюбие и смирено да простре ръце всред тая божествена хармония. Наближаваме величествения храм на природата. От Витоша изкачат човекоподобни мъгли, що танцуващи преминават по нея и изчезват някъде, като някакви видения. Планински феи, отиващи на свиждане. Тайнствената колона от движещи се триъгълници опасва Витоша като жива верига. Сега вече сме облечени по лятно му - алени, бели, сини блузи, сламени шапки, или гологлави, ние сме сигурни, че няма да ни се случи мартенска шега - па и да ни се случи малко дъждец, не е голяма работа - сега е топло. Планината е особено приветлива днес. Ето я, изпрати към нас лек ветрец да ни освежи и помилва. Незабравките с новите си премени и те ни казват: „Добре дошли”. Въздухът е напоен с топли слънчеви лъчи и неизразима свежест и приятност. Движим се леко, почти безшумно. Учителят ту предвожда колоната, ту отстрани следи общия й вървеж. Белите му коси, подобно слънчев ореол ограждат лицето Му дишащо вечна младост, красота и смелост. Лек ветрец играе с кичур от косите му, като да го показва колко е бял, блестящ и чист. Как стъпва леко и грациозно. Като че ли времето не му е отброило 70 години. Никой не може да го надвари в бързане, вървеж. Той не се задъхва; като че ли с всяка стъпка черпи нова сила от земята. По някой път застава да гледа дали някой не е изнемогнал. Ако се случи такова нещо, спира цялата колона за кратка почивка и пак тръгва напред. При тия спирания пищялката подканя жедните за глътка водица. Градът потъва в бяла мъгла. Водите на Искър блещят огрени от слънцето като небесен път на земята всред тъмната зелена дреха на природата. Стара планина е махнала белия си кожух. Тя го е разкъсала на парцали, раздрала на ленти, стопила в топлите длани на пролетта. Кичести арки навред ни посрещат. Габър и леска - трънка и шипка се преплели във венец и отдалеч ни кимат да минем край тях, че от няколко дена те чуват за нашето гостуване и добре са се приготвили. Колко хубаво миришат трънките! Горката трънка, горката подранила скромна хубавица, що първа накичи слоговете с бели китки, първа изнесе на показ своето нежно изтъкано платно. Пристигаме в нашата гостна - Ел-Ше-Дар, както я нарече Учителят. Колко хубаво е постлана сега тя! Копринен плюшен килим с бели ледничета, теменужки и цъфнали храсти по края го обикалят. Бяла брезичка е преплела клони с леска и бук, като че нещо се додумват тихичко, да не ги чуе вятърко, далеч приказките им да разнесе на любопитните върхове и на приказливите долини. Изворът клокочи, буйни води разлива, радва се и пей. Чува се удар на търнокоп. Юнаци пренасят на гръб циментови торби и дълга желязна тръба. Що ли ще стане? Около извора няколко чифта ръце копаят дълбок трап... Дава се команда. Нареждаме се дълга редица по един от извора към уломъците скали в долината. От ръка на ръка, за един час до чешмата натрупахме голяма камара. В трапа влязоха двама души и от подадените камъни бърже изградиха резервоар, като го замазваха с цимент. Поставят и желязната тръба. Сетне затварят трапа, замазаха отпред дулото и оставят да се напълни резервоара с вода. Смрачава се. Никой не си тръгва. Задонасяме дърва за огнището. Тука ще се нощува. Над нас небето опна своята звездна плащаница. Посипаха се звезди и по росните листенца. Огньовете весело пращят и издават приятна грейка. Наобиколихме го. Чуват се песни. Всички подемаме; дори вятъра, заспал зад хълмовете, сепна се, събуди, скокна на юнашки нозе и запя с нас. Доведе и дъждовните капки, запяха и те, заиграха по сгорещените ни бузи, по пламналите ни чела. Навличаме връхни дрехи, слагаме гугли. Дъждът плиска, плиска. Започваме да зъзнем. Но ние пеем, пеем. Умори се вятърът и бурята, но не и ние. Престана дъжда, вятърът се утиши. Звездите смрачени за миг, пак се показаха. Някои задрямаха край огнището. Полунощ. Даде се знак за тръгване. - Къде, питаха някои. С Него, щом сме, иска ли питане, Той знае. Нареждаме се по познатия геометричен начин. Предвожда ни огромен ацетиленов фенер. Той свети пред нас като цяла месечина. Но ето я и нея. Надникна от облаците да види своята непозната посестрима. Видя и се закиска - отвори устни чак до ушите. Скри се зад облака да се насмее хубавичко, после пак се показа. После се люшна зад един хълм там на звездите да разкаже що е видяла, но ние прехвърлихме през него и я сварихме когато им разправяше. Нощта е мрачна. Тъмни облаци, като сърдити змейове искат да скрият от очите ни чаровното небе. Чува се бученето на изобилни води, като че под земята. Ту през скали и боров клек, ту по мека благоуханна трева извива пътя ни. Нашите пътнически колони са две - братска и сестринска. Студено. Правим къси почивки по боровия клек и пак продължаваме. Учителят е между двете геометрични полуокръжности. От време на време се чува тихият му, но мощен глас, когато трябваше да вземем нова посока, да разширим триъгълниците, или да направим смяна. Тихи, тихи стъпки всред нощ на планината. Приличаме на древните халдейци, излезли да гадаят по звездите. Ето бялата глава на Резньовете. Вдясно поемаме през мочури, скали и тресавища. Небето почна да се разведрява. Луната не успява да се закрие зад хоризонта. Ние вече сме я догонили и тя отново ще ни свети по целия път. Задуха силен вятър. Стана студено като през зимата. Обилни води шуртят навред и пеят мощна песен. Няма препятствия. Без да избикаляме, водени добре от Учителя, неуморно вървим напред. Но ето ги големите тресавища. По-нагоре - нито стъпка. Връщаме се. Първата колона остава надире, втората води сега. Луната потъна зад планината. Небето почна да побелява. Спираме до грамадата камъни. Кладем грамаден огън. Завчас се стопляме. Обхвана ни приятна дрямка при голямото разширено огнище. Съмна. Художниците грабнаха палитрите си да дочакат слънчев изгрев. Дивни картини се разкриват пред нас. Небето се мъчи да роди слънцето, но космат сив облак се развихрил и скрива чудната картина от очите ни. На изток блесна само едвам доловима розова черта и пак изгасна. Но, не стърпя се То, напъна мишци, скокна над дрипавия облак сърдит и показа своята чаровна глава. Цялата природа му изръкопляска. Посрещаме го с молитвено мълчание. Протягаме му и двете си ръце. Слънце! Затупкаха двеста сърца. Слънце! Изпрати ни животворна светлина. Пак в геометрични фигури с живите равностранни триъгълници нареждаме се в кръг. Почваме гимнастика. След половин час плавни движения - нито следа вече от сибирския студ тая нощ. Сега пък във верига с лице към бивака - настъпихме напред. Спускаме се направо в продължение на цял километър. Така заслизаме надоле. Всяко препятствие трябваше да се премине. Триъгълникът не биваше да се отбие нито на ляво, нито в дясно. А какви пречки! Като почнеш от мочурите - да се газят, скали - да се изкачват и да се смъкваш по тях, та стигнеш до гъстия храсталак лещак, що като жив ръце е преплел и не дава да се допреш до него, камо ли да го минеш... Но кой го пита! Кой може възпре Заповедта коя Учителят е дал. Де, мишци, дайте отпор на тия жилави клони и път сами си отворете. Как разпалва силите тази борба с природата! Каква радост изпълва сърцата! Прегради ли? Никакви! Те са перушина, що волята с едно духване отстраняваше от пътя. Каква излязох от гъстия лещак. - Божичко! Гъстите ми тъмни тежки сплитки се плискаха по гърба ми рошави и разскубани; тук-таме по ръцете и лицето драскотини, негде роклята дерната до невъзможност. Но аз изваждам скритата игла с конец и бързо я позашивам. Не ме пуща май лещака. Едвам ме остави да вляза, но като ме хвана вътре, че наникъде - просто пленница-коза. - Но и лещака си видя от мене я. И така, нашата бойна верига мина храстите и мочурите, и навлезе по равна широка поляна. В гостната чешмата протече - чакаше ни чай и почивка. След закуска си тръгваме. Като златолюспа змия се проточва нашата чудна дълга колона към селото. Лицата горят. Сърцата пламтят. Ах, градът! Как ще слезем в него, що отдалече ни лъхна със своя лош въздух, ще ни парне с автомобилните си прахоляци! Сега се връщаме през Симеоново. Ето ги зелените изкласили ниви. Ето ги сочните ливади. Накитени граждани с любопитство ни гледат. Гледа ни и слънцето от синия простор. Но то е вече друго, друго, не това, което на Витоша ни се усмихваше. Прекрасните гледки на природата тук са закрити от големи здания; въздухът е пропит от хиляди миризми, които го тровят. Той е опушен, сив, тежък. Нечиста краска е потопила всички творби на природата. Кой си ти нов Паисий, който ще викнеш с мощен глас и ще изведеш притиснатото човечество отново към своите чисти животворни недра? Този Паисий вече е дошъл. Той ни води, а след нас - ето ги и всичките човеци. А Цеко е турил на гръб големия бакърен чайник. Коминчето още дими - зер топла вода за пиене трябва за жедните и при връщането.

2.1.7.18 март 1923 г., неделя, [Витоша, бивака Ел Шедар] Витоша днес наистина е празнична. Няма никакви мъгли по нея и тя мощно се издига над Софийската долина със своето бяло наметало. Вали мек снежец. Небето е сиво, сиво. Постепенно снегът се сгъстява, сгъстява до толкова, че замрежва въздуха и скрива прекрасното видение на бялата планина. Може би тя цял ден щеше да остане тъй красива и натруфена, но като ни видя че стотина - двеста души напираме към нея, се нахохори... Какво ли си казва: - Я си вървете! Какво сте ми се надигнали? Да не съм ви калесвала с бъклица! Не виждате ли, че не ми е още подредено! Още не съм изкарала да постеля по ливади и полета зелената си черга, още не съм изтъкала пъстрите си възглавници. Где ще ви туря да седнете? Какво сте ми подранили, къде сте се наканили? Я се върнете, че ще пусна ветри вихрокрили със сняг да ви навеят, в преспи да ви зарият. А пък ние й отговаряме: - Мила Витоша, мила наша приятелко, ние те обичаме и такава каквато си. В твоя ранен пролетен безпорядък има толкова красота. Да би знаяла само как хубаво ти стои това бяло наметало, макар и малко изподрано по края. Твоята белота е тъй равна и чиста, че би могло по нея да се напишат най-хубавите приказки. А каква несравнима благодат лъха от гърдите ти! Всичкото благоухание на цветята е скрито в дъхът ти, всичката сладост на изворите и потоците - в гърдите ти. Не си ти божество, но напомняш за него. Не си ти най-прекрасната планина, но си измежду най-прекрасните! Колко си хубава, хубава, тъй бяла и чиста. Приличаш на спяща царица, която скоро ще се събуди от сън, скоро бузите й ще зааленеят от пролетното слънце и по очите й ще затекат първите радостни сълзи. О, планина! Ти си най-величавият храм, отдето най-скоро на възбог отлита отправената молитва. Твоето божествено благоухание е най-приятния тамянен дим пред образа на твореца. А твоят първосвещеник, не е ли твоят чист въздух, твоят вятър въздух, окъпан от най-бистрия лазур. Когато Той говори - сърцето забива живо, живо и по жилите нахлува най-чистата кръв, от която се раждат най-възвишените мисли, най-топлите чувства. Тогава няма страдания, тогава изчезва всяка мъка. О, този храм и този първосвещеник! Славата му се носи вред, обикаля земята, носи живот навред и пак се издига по високите върхове да се пречисти в къпалнята на чистия лазур. Кандило ти е слънцето. То се пали всяка сутрин от вярна и неотклонна ръка. Неговото масло не свършва, неговата светлина - не угасва. Благословен да си ти величествен храм на Твореца и ти Слънце - негово мощно кандило и вие звезди, вечни кандила - посестрими на Онова велико и недосегаемо Слънце, което никой човек не е видял, но което всички знаят, че съществува. Витоша чува тия наши мисли и нежно се усмихва. Тя радостно пляска с ръце и игриво ни замеря с шъпи бели конфети. Това са нейните приветствени цветя. Нозете ни потъват в бял памук. Като че ли газим по облаци, катерим се из въздуха и летим към слънцето... Още един бакърен самовар. Пищялките обаждат где е той и, че водата за чай е готова. Неволно си спомняме, че не сме на небето, а на земята, където слизаме да уталожим безмерната си жажда. Защото нагоре има само въздух, пара и лъчи, но никъде, никъде капка вода. О, тези, които носят самоварите и торбите с дървени въглища съвсем не приличат на иконописани ангели. Здрави, плещести, зачервени и запотени тичат от група на група и раздават от животворната влага, що далеч пъди всяка простуда. Някога библейските левити носеха на гърба си части от скинията, сега пък нашите съвременни левити носят най-великото предпазно средство против заболяване на планината. Ето, друг пък носи металическите им коминчета, четвърти - малки брадвички за сечене дърва, защото и голям огън ще се кладе горе в подножието на скалите при онзи многоводен бистър извор. Бавно, бавно пъпли нагоре и криволичи нашия бодър стан от екскурзианти. Върху града сиви мъгли, а също и цялата планина. Наистина, като че ли пътуваме всред облаци, всред самото небе... Наблизо се чува песента на планинската река, една и съща е нейната песен отвеки, но винаги е мила нам и приятна, както са бабините приказки, макар и безброй пъти повтаряни. Не омръзва тая песен, но изпълва сърцето с мир и тиха, успивна радост. Неволно душата се пълни с благослов. Неволно възторгът от тая чиста красота прелива в молитва. О, Ти, свята сила, създателка на всичко хубаво и прекрасно, бъди благословена! Ти чудно движиш всички светове, в непостижима хармония ред. Каква си ти, чудна Вълшебнице, която навред се криеш и навред си пак? Колко е хубава планината! От нея лъха празнична тържественост. Бялата й дреха - бяла, като самата Белота. Като че ли е последния празничен прием, на който тя се прощава със зимата. Тя свършва вече своите зимни приеми и скоро ще отвори пролетните, и друга ще бъде вече празничната й дреха. Хе, доле, в далечината се гуши монастира - орехова хвалебна черупка - храм, човешко творение - измислица на тесногръдие -тесногръдие, колкото фанатично, толкова и страшно... Страшно, защото му липсва невинност, защото в негово име свободният човешки дух е дал кървави жертви. Кой храм е по-достоен и по-величествен от човешкото сърце? Кой по-велик първосвещеник може да бъде, освен самия човешки Дух, който сам открива всичките му безчислени чудеса и непрекъснато се стреми към подвиг и съвършенство. Цялата природа пее хвалебна песен. Цялата природа е неизменим свещенослужител, така че всички човешки словесни хвалебствия остават малки и безсилни опити да се изкаже неизповедимото възхищение, докато сърцето, макар и невидимо с всеки удар се радва и благодари на своя творец. Нозете - до колене в сняг. Тук-таме из белината, като нечие живо око наднича бистър поток. Той прилича на воден път, жила, по която се носи живота на хиляди тревички и цветя, хиляди семенца и коренчета. Едвам, едвам през падащите меки снежинки се вижда едвам забележимото очертание на Стара планина. Тя прилича на някакъв приказен сън за онова блажено царство, което е пълно с всякакви приятни чудесии за човешките създания. Из храстите подал глава кукуряка - първия зелен пряпорец на пролетта. Бавно се движим към нашата планинска „Гостна” близо при многоводния извор, близо при ония огромни скали, струпани като че ли в безпорядък, като помен ни е останал от първия им строеж, когато са подпирали куполите на прастаро светилище на човеците - гиганти. Ето ни, вече пристигаме. Доброволците - младежи вече са наклали голям огън, чийто пушек и пламъци приятно се отделяше към царствената белота. Пищялките на самоварите веч непрекъснато съобщават на жадните да дойдат и се почерпят с чай. Но, чакай, първо се преобличаме със сухи долни дрехи - кратковременно зъзнене по снега и после - миг -приятно чувство от сухата чиста риза - и чай, чай, ароматичен чай, с много лимонов сок и захар... С горещата вода ние, така да се каже, намятаме една топла вътрешна броня, която сигурно ни пази от простуда. Запяваме песни. От бодрите дружни гласове огънят, като че ли запламтява с по-голяма сила. Дълги пламенни езици хвърлят весели искрици, като че и те пеят заедно с нас. От дрехите ни се вдигна мъгла от пара. Някому хрумна идеята да си направим хорце. Чу се свирня от цигулка - ритмична, бърза, бодра - леви, леви, леви, хоп, хоп... Земята затътни. Лицата горяха от изблик на сила и очите - от радост. Отстрани неколцина умъдрено следят нашата лудория. Но, не се стърпяват и ето, хващат се и те, не ги сдържа, оставят другиму, по сърцат, да довърши критиката. Задава се Учителят. Обгърна ни с бащински поглед. Заставаме. Тогава Той ни нарежда на голямо колело с такта: десни, десни, десни с песента: „Ний сме славейчета горски”, като стъпвайки се приближавахме към центъра; после по същия начин играейки се отдалечавахме към периферията на кръга. И Той се залови с нас. Лицето Му сияеше като на юноша. Колко радост! След това натискаме раниците. Изваждаме всичките си бойни припаси за една открита борба с неприятеля - глад. Ето ги ръчните бомби - праз, сърмици от зеле, куршуми от маслини, полета от бяла ряпа и алабаш - особено белите питички хляб и цяла тояга гевреци, събрани в куп, представляваха средства за сериозна съпротива против гладния неприятел. Каква музика от толкоз дъвкащи уста - царски симфоничен оркестър... Слънцето вече преминава своя зимен зенит. Събираме се вече на поляната, стегнати за път. Шапките се отмятат от главите - величествено мълчание. После тихо се понасят словата на "Добрата молитва”, 91 псалом и „Отче наш”. Бодро поемаме път. Някой стои на речния бряг и ни брои: 50-52-60-70, 80-85-87-90-100, 150-200-209... Спираме се на голямата поляна срещу бивака. Нареждаме се на няколко прави редици - отстоящи два разтяга един от други. Тук пък си правиме гимнастиката. Студено. Далеч от огъня, зъбите ни тракат, пръстите вкочанени. Но после настана приятна реакция - топлина се разля по жилите ни. Цели отрупани със сняг заслизахме към града, очистен от непроницаемите мъгли. Софиянци с любопитство извръщаха глави да ни гледат. Бодри, като че ли ей сега тръгващи на излет, се връщаме дома, там - на сладка почивка, да досънуваме Божествения образ на планината.

2.1.6. 4 март 1923 г., неделя, [Витоша] Часът е седем сутринта. Ставам, гледам небето. Тук-таме - облаци разкриват няколко бледнеющи звезди. Венера изпраща своята лъчезарна усмивка. Въздухът е свеж и топъл. Няма нито сняг, нито студ. Но Марта е стара неверница и затова дебелите палта са навързани върху раниците ни, за всеки случай. И тоз път не сме малцина - повече от 200 души. Един след друг или на групи те се точат по Драгалевския път. Ето ги и селяните млекари, подкарали своите каручки-двуколки с пълни гюмове мляко-препускаткъм града. Някои селяни пък са обслужвани за целта само със своето магаренце. Кротко, господар и добиче слизат към голямото селище да занесат на гражданите прясно млечице. Поточета от страни пътя пеят милите се песни, шуртят, пенят се и отнасят далеко своята радост. Слънцето, голям златно кълбо, едвам надникнало пак изчезна зад облак. Ето го селото. Селяните се разшавали - повечето празнично пременени - сякаш готови за сбор. Рояк деца накацали по стоборите, облечени с бели кожухчета, с почервенели от студ ръчички и нослета, любопитно ни гледат. Някой от пътниците се спира, вади от джоба си пликче дребни бонбони и им раздава. Чува се дружния им радостен смях - нещо като благодарност. Край тях са и кучетата, весело въртят опашките, облизват се и умолително скимтят към раниците ни... Те си знаят, че има и за тях, но не сега, а на връщане... Всред селото, над черквата се разлива голяма чешма. От няколко дула тече обилна, бистра като сълза и сладка като цветен нектар вода. Улеят на воденицата е размразен, водата тиха и бистра се носи в него като кротко животно. Изкачваме се полека по хребета на планината, заморени, запъхтени. - Ех, да има сега поне една глътка гореща водица, казва някой и слага на устните си малко снежец, останал още нестопен по сухите горски листа. - Има, отговаря друг, след нас върви чайникът и огнището. - Как, какво огнище, чудим се. - Ей такова, отговарят, прилича на лозова пръскачка, носи се на гръб с ремъци. Снабден е с пещичка, която подварява непрекъснато цели 8 килограма вода. - Не е възможно, такова нещо, обажда се някой възмутено. - На гръб носи ли се гореща пещ... - Носи се, как да не се носи, отговаря същия глас. Чайникът е сложен върху азбестова плоча и пречи на високата температура да изгори гърба. След малко някой извика: - Ето го чайника! Пристига Цеко - червендалест юначага - сложил на гърба си чудния предмет. Наистина като лозова пръскачка - ето и пещичката. Но чува се свирка - тя звучи от горния край на чайника. - Защо свири, питаме Цеко. - Свири, казва Цеко, защото водата е завряла - парата бие в свирката и тя запищява от вътре нагоре. Елате си налейте. Цеко застава, приближава ме се при врящия самовар, отвинтваме кранчето на долния край и о, чудо! Всред планината сме обслужени с истинска вряла вода. Юначагата се спира от група на група, услужва на всички и лети нагоре. - Ще имаме още два такива, казва първото сведующе лице, което знаеше за самовара. Бях при Учителя, когато поръчваха този. Учителят сам обясни на майстора как да бъде направен този апарат за гореща вода в планината. Колко хубаво! Няколкото глътки гореща вода премахват палещата жажда и като че ли подновяват силата ни. Вред по планината ливнали води. Снегът навред се топи и на безброй потоци слиза към долината. Тук-таме из под камъните надничва здравец. Клончетата вече обсипани с червени пъпки, пълни със сок бодро изправят вейки. Но Витоша е още бяла. Над нея облаците като завеса се разтварят от дето наднича лазурно небе. Като че ли Планинският Дух наднича към нас и ни приветствува с „Добре дошли!” Слънцето, като блестяща, но забулена топка лети зад облаците. И долината е в лазур - там като че няма облаци. Само върху Стара планина, като че на будна стража стоят къдрави неподвижни облаци. Те приличат на въоръжени войни с огромни щитове и каски - едни пеши, на коне, други на каляски. Някои от тях държат дълги копия в ръцете си, други - огромни ' тръби, трети извили гигантски тела в мълчалива борба. Ние вървим нагоре с крилата радост в душите си. Като че ли навлизаме в някакво ново царство - царство на щастие и велика радост. Като че ли се носим леко из водите на Божествена къпалня, която заедно с душата пречиства и телата ни, всяка клетка. Тих зефир ни гали, като нежните топли длани на любяща ръка. Въздухът прилича на най-чистата и сърдечна прегръдка... Той е с нас; Този, Който ни изведе тука, посочи ни тая неземна хубост на природата за която ние досега бяхме чужди. Ето, събираме се около Него. Той ни говори... всички сме били едно пред Бога, всички трябва да работят, да работят... и че пътят е труден, труден. Но що ли има трудно и непреодолимо, когато Той е с нас? Не излъчва ли се от Него свръхчовешка сила, която се прелива и в нас, и ни прави способни и за най-труден подвиг. Има ли препятствие, което да не можем да преминем под топлия поглед на тия слънчеви - пълни с благост очи? Ето, седим върху снега и Той е с нас. И чудо! Пред мен за миг се слива древното минало в настоящето в един едничък миг, който ми разкрива една чудна тайна... Че Този, Който тогава водеше своите ученици из природата и ги учеше за Бога, е пак Този същия... И ние сме същите. Няма хиляди векове - няма Христос и Петър, и Павел, и Йоан - има само един Вечен Дух, Който през всички времена е един и същ, само че расте, расте. Ти, който не вярваш, ела и виж! Гледай тази картина и кажи що мислиш? Погледни тия будни очи на стари и на млади, които тичат след Него да се учат, да понасят мъчнотии - да носят тежести. Погледни и Него, как се грижи за тях, как тихо ги учи, как мигновено взима върху си всичките им горчивини и тежести. Ето ги древните ученици: стари и млади, старци и деца, учени и прости, богати и сиромаси. Сепвам се. Невидима тъмна сянка се приближава към тази картина като крадец и иска да я помрачи. Кой е той? Нима и той е дошъл след Него? О! Тогава... тогава той беше един и познато беше името му и отде е дошъл, а сега, дали не са повече - дали не носят други имена и други облекла, в други роли? Миг, но двете вечности се сляха в една и аз вече не можех да отличавам лицата и нещата. Долу е също един голям каменен град, който подучен от книжниците и фарисеите и сега хвърля камъни срещу избраниците. Внезапно всички ставаме. Върху огромна поляна ни поведе Той в равностранен триъгълник, после ни нареди в полукръг. Мълчание. Тихи стъпки върху белия сняг - безброй погледи отправени в един. Един слънчев поглед отправен едновременно към всички. Дивна картина - несравним миг, навеки записал в гърдите ни нови скрижали на вечната любов. И още, и още... Но кой може да опише това чудно видение на този миг в планината? О, ако би могъл? Неволно гърдите въздъхват от чудна сладост и устните нашепват: -Господи, Господи! Чува се неземна песен: „Махар Бену Аба”.

2.1.5. 23 февруари 1923 г., [Витоша] Проливен дъжд от вечерта предупреди страхливците да си останат у дома. Но чудо! Когато се огледахме на сборното място, числото на тия що се отрекоха да дойдат се удвоило и утроило! Изгазваме софийската кал и навлизаме по Драгалевското шосе. Крайпътните вадички съвсем размразени, сега свободно си текат и весело гонят своите кристални води. Преваляваме селото. То спи дълбок сън, не го будят ни псетата, излезнали да ни посрещнат с весело извити опашки. Кичурите по пропукания воденичарски улей станали още повече и по-големи. Колко са хубави! Приличат на черковни полюлеи, блеснали от рубиновия изгрев. Ето го Слънцето, цяло веч. Наднича из зад бялата кадифяна завеса на Стара планина, усмихва се на природата и бавно, бавно се издига по своя път. Тишина. Не, не - чудна горска песен. Пее вятърът, пеят водните струи, чучулигите, блясъкът на снега, голите напъпили вейки, цели прострени към Слънцето. Възлизаме. Вятърът се усилва. Той се превръща на стихия, на буря, на ураган. Грижа ли го е него, че ни поваля долу и ни търкаля по снега. Но дали се плашат екскурзиантите! Пази Боже! Приличат на млади бойци, които вместо да се плашат от боя, налитат към него с непреодолима сила. Лицата им сияят. Чува се весело провикване маршова песен. Между нас има старци и деца. Не мож ги различиш по радостния блясък в очите, по бодрия вървеж. Слънцето грее над нас. Няма пред него ни мъгли, ни облаци. То обилно, с две шепи сипе бисери и елмази по снега и лъха от висинето смях и закана към нас. Закана? Защото вятърът не спира, бурята се увеличава и студът нараства с неимоверна сила. Долу градът едвам се вижда. Само златните кубета на църквите показват, че долу има човешки същества. Горският ураган започва здраво да ни тупа. Колко пъти, заваляни от тоя силен юнак падаме и ставаме, и какво би станало от нас, ако не беше този сняг, по който падахме като върху мека постеля! Ето този млад левент как се е вчепкал в шубраките и не ги пуща. Ето ги млади и стари, вкопчани един в друг, неволно събрали се накуп от разлуделия се вихър. Някъде хвръква шапка, някъде се откъсва кошница с чайни принадлежности и по воля се изтърсва по заледения сняг. Но палтата здраво се закопчават, шапките се превързват с кърпи. Крачките се правят широки, бавни с помощта на дългата гега. Наистина планината палаво си играеше с нас, като не мислеше скоро да свършва... Брули вятъра, не жали. Някой тича за калпака си, някой се мъчи да стане от снега отново повалян от вятъра. Но Учителят е всред нас. Ние не се боим. Всичко с Него леко се понася. Ето, нещо тихо говори Той с един млад офицер. Последният се отдели и отлетя нанякъде. Ние се сбрахме около Учителя - уверени и радостни, че пак нещо хубаво ще стане - въпреки всичко. След малко младежът пристигна. Каза, че отсреща под рида е завет. Учителят го пратил да провери. Тръгваме. Вече здраво се опираме на тия упорити планински шегобийци, които искат да се посмеят с нас. След още падания, ставания и буен смях, ние сме на завет. Изведнъж шегаджията вятър - прелетя високо над главите ни и се спотири по долината да ни търси. Но, ние сме на безопасно и вече се греем на новия запален огън. Чайникът пак запя и напълни чашките ни със спасителна топлина. С каква сладост пихме чая си, с какво настървение, като добри бойци след победа, унищожихме всичките си хранителни припаси. Слънцето пак тъй ярко грее от висините, като се правеше, че нищо не знае за тупаницата що ядохме от бурята. Превали пладне. Вятърът утихна. Изкачваме равна поляна и почваме да правим гимнастически упражнения. После изпяваме множество песни. После отправяме благодарствена молитва и почваме да слизаме. Дълга върволица се проточи надолу. Нозете ни вече гмичкат по разтопен сняг, а пред очите ни незабравима гледка: на североизток - се белее и блести в слънце Стара планина, на югозапад Люлин като кристално цвете се издига към висините, на югоизток нов хор от планини носи на възбог своята хвалебна песен. Витоша - грандиозно укрепление изпровожда кротко своите бойци, които днес опитаха нейните тупаници. Градът блестящ, нов и чист, като окъпан сияе в долината, подобно приказно царство. Ето ни минаваме Драгалевци - преваляме доволно разкаляния път и влизаме в града. Обръщаме поглед към Витоша - тя все тъй чужда и далечна пак си остана, както винаги, за всички, що далеч от нея живеят, но ние носим в сърцата си красивите животворни страници от нейната велика книга, що крие вълшебни хубости и тайни.

2.1.4.16 февруари 1923 г., петък, [Витоша] В 7 ч. сме на сборния пункт. Земята е помръзнала. Сняг няма. Утрото е ведро. Тук-там още блещука по някоя звездичка, като ранобудна девойка в чисти двори. Изток е тъмен още; само една златна ивица отделя небето от земята. Всеки миг чакаме слънцето, но то още се бави, сякаш да постегне върху гърдите си топла дреха, на ръцете си еднопръсти топли ръкавици... И ние добре сме се приготвили за път. Не липсват кожухчета и по нашите гърбове, дебели шалове и топли ръкавици, а още и подковани обуща. Вървим напред с бодри крачки. От ляво, край пътя, тече полузамръзнало поточе. Бодрият му глас се чува като нежен ромон изпод напукания лед - безспирна приказка на Водни духове, които вечно приказват за чистите, високи върхове, за роената капка, за слънцето, за планинския въздух. Зачурулика птиче! Кое ли ще е то? Кой ли е този тъй ранен хвърковат предвестник? Витоша се накачулила с гъсти мъгли. Тя иска да ни сплаши, за да се върнем, но ние познаваме вече добре шегите на нашата стара приятелка; не веднъж, всред бури и мраз внезапно разкрие тъмното си було, от което блясва милия и дружелюбен поглед... Прекосяваме селото. Ето ни край водениците, гдето сядаме върху твърдия сняг на почивка. Слънцето отдавна е изгряло, но чак сега показа лъчезарната си глава над тежките мрачни облаци и благо разля над нас мила усмивка. Тя беше кротка покана да снемем качулките от главите си, да не се плашим толкоз много от студа. Драгалевският монастир оставя в дясно - долу, а ний се катерим по снежната урва. Но, чудно нещо! Вървим по същия път, а няма вече ни следа от умора - пъшкания и охкания не се чуват, почивки не се правят, освен малки престои от 3-5 мин. Газим по омекнал сняг, като по килим от гъста трева. По клоните още сняг - тук -таме приличащ на най-изкусна тантела. Клоните леко се подули, изкарали червенички и кафяви пъпчици - мили, далечни предвестници на дълго жадуваната пролет. Наистина, Витоша отмята облачното наметало от стройния си стан, от дето се разкриват ослепително белите й плещи. Чаровница ненагледна! Из процепите на гигантските скали се издигат мъгли на възбог - величествени сенки като някои исполински духове, които се крият из пещерите подобно крилати змейове. Сега пък градът на свой ред е закрит зад тъмна преграда. Над него се носят малки бели облачета, подобно кораби по смръщено море. Витоша вече разкрива и главата си. Ето го и коронования с бяла тиара връх. Как блестят мириадите [мириади - десетки хиляди] брилянти по нея! Въздухът е мек, напоен с топли лъчи. Движим се бодро и леко. Стигаме равна поляна от дето се вижда цялата Софийска долина и отсреща огромния гръбнак на Стара планина. Доброволци момци вече са ни изпреварили и наклали буен огън. Там вече врят големите ни бакърени чайници - готова вода за ароматичен чай. Пристигаме пламнали от топлите слънчеви лъчи. Вадим чисти дрехи за преобличане, тичаме по шубраките - първо потните дрехи да снемем. После поднасяме чашки под чучура на големия чайник, пущаме захар и резенче лимон в чашата и - почва едно от най-приятното действие на планината. След първата чашка следва втора, трета - дордето се изстиска целия лимон в добре подзахарения ароматичен чай. После развързваме раниците; тогава започва истинската закуска. Ето го надутичко бяло самунче, ето ги лъскавите маслинки, бялата ряпа, крехкия праз, орехите, халвата, ябълките, зимовките круши. Колко хубаво! Навярно бяхме много гладни, защото подир един час от тия земни блага не остана ни помен. Заваля дребен скреж и с малки звездички наръси косите ни. За миг небето се помрачи, но после пак бърже се разясни. Тръгваме отново. Барометърът на Учителя показва 1600 м. над морското равнище. Лъкатушим полека. Заставаме, гледаме бялото море от сняг около нас, упиваме се от Божествената гледка и пак поемаме нагоре. Ето ни веч под Резньовете. Сега те отрупани със сняг гледат към нас застрашително. Приличат на заключено съкровище, що едничка пролетта може да отключи. Сядаме върху снега. Потъваме в чудната тишина и мълчание на природата. Той е с нас. Как зорко бди за всички дали са добре пристигнали и дали всекиму е дадена и тук порция вряла вода - мощен предпазител от всички видове простуда. Когато всички пиха, Той ни каза да се наредим в 4-5 дълги редици един зад друг и по 2 метра разстояние. Обърнати към изток, ние зачакахме. Изведнъж ни обви мека мъгла. По Негова команда почнахме да правим плавни гимнастически упражнения, като същевременно пеехме: „Изгрява Слънцето”. Ръцете се движеха под такта на песента, като че пъдеха мъглите и привличаха слънцето. Постепенно въздухът силно се затопли и в гърдите ни нахълта някакво неземно благоухание. Слънцето проби мъглите и ни обгърна с мощна топла вълна! Ето го, то цяло се показа из ведрия лазур. Но и то за миг, като че стана синьо, синьо и затрептя отгоре като грамаден сапфир, ограден с огромен светещ ореол. Всички се потупваха по гърба, пипаха ръцете, лицето си, усмихваха се един на друг и тихо си шепнеха за „чудото”, което ставаше, за което нямахме думи да изразим. След това пък сняг на едри парцали. Мек, пухкав, топъл. Зад нас отново се спуснаха мъглите; тъмната стена пак закри белите плещи на Хубавицата, а градът се разведри пред нас в синкава далечина. Духна остър вятър. Мекия сняг по нас замръзна и увисна на кичури. Пътят стана труден поради новия сняг, засипал стъпките ни. Почнаха да падат и се търкалят из снега. Чува се смях, кикотене. Как сме се смъкнали до водениците и не сме усетили. Водата над улея замръзнала и потекла на бляскави сталактити. Всичко отново е под лед. Студ. Със сърца сгорещени от пътя и „Чудото” под Резньовете, ние не го усещаме, а със снежни шапки, плещи, раници и ледени висулки по косите, рано слизаме в града. Зиморничави изконтени дами и господа ни изглеждат с любопитство... Ето ни в малка, топла стая, измити и преоблечени, отново пред чашка чай, която за ръка довежда сладката нощна почивка и нова мечта за друг пак излет Нагоре.