Ани

4.5. ПЛАТЕТЕ СВОЯТА ДАН НА ГОСПОДА КАТО ЧУХА: [Неделна] беседа от Учителя, държана на 17 ноемврий, 1918 г. София. - В: Дали може. София, 1942, с. 371-373. "... Днес Христос казва на всички хора: Платете своята дан на Господа! Който приеме Неговото учение, ще бъде благословен. Това се отнася до всички народи, до цяла Европа. Който не Го приеме, ще попадне под зъбците на колелото. Ако европейските народи не приемат Христа в себе си, ще минат през големи страдания. След това те ще се опомнят, няма да повтарят погрешките си. Ако европейските народи платят своята дан на Бога, на земята ще дойде дълготраен мир. Ако днес сте свободни, не казвайте, че сте прескочили трапа, че сте минали вече страшното. Едно сте минали, друго иде. Важно е, всеки човек, всеки народ да приложи любовта и да гласува заедно с ангелите. Сега в разумния свят, т.е. в другия свят, над нас, правят нови избори. Старите царе, със своите правителства и чиновници заминават - коренно пречистване става в света. Ще видим, за коя партия ще гласувате. Две партии има в света: партията на личния егоизъм, и партията на Божията Любов. Да се гласува за партията на Божията Любов, това значи, да изчезнат всички крамоли, недоразумения, спорове между семействата, обществата и народите. Всички трябва да платят своята дан на Бога доброволно и с любов. Тогава няма да има бедни и онеправдани, няма да царува безправието - в света ще царува великата Божия Правда. Мина вече старото време. Иде новото време, иде на власт партията на Божията Любов. Горко на лицемерите, крадците и лъжците! Иде новата партия, която ще повдигне всички народи и общества, всички църкви и училища, всички семейства и родове. Всички хора ще се облекат в бели дрехи, символ на чистота. Нека всички жени се облекат в бели дрехи и платят първо данта си на Бога, а после на Кесаря. Бъдете смели и решителни и кажете в себе си: Понеже дадохме данта си на Бога, можем вече да служим на народа доброволно и с любов. Научихме вече, какво значи истинско служене. "И като чуха, зачудиха се, и оставиха Го." Желая сега и вие, като чухте обяснението на Христовите думи, да не си отивате, но да останете в себе си, силни и решителни, без колебание и съмнение, с пълно упование на Бога и на своята душа. Всички познавате истината, защото сте излезли от Бога. - Не сме добри, не сме учени. От осем хиляди години насам вие сте давали дан само на Кесаря. Отсега нататък ще давате данта си само на Бога и на народа. Ще кажете, че има анархисти, които не са съгласни с това. Аз признавам само онези анархисти, които се борят против злото в себе си. Нещастията и страданията се дължат на това, че хората не дават своята дан на Бога. Когато приложат този закон, те ще бъдат към Бога в отношение на син към баща. Спогодете се с Бога, Който е ваш Баща. Обикнете Го, за да го познаете. Тогава всички ще бъдете царски синове и дъщери. Не прескачайте плета на вашите възлюбени. Откажете се от донжуанството. - Искаме да бъдем щастливи. - Откажете се от стария живот, от вашия Дон Жуан, от лъжата и лицемерието. Христос казва: "Горко вам книжници и фарисеи! Горко вам лицемери!" България се нуждае от честни и достойни българи, от честни мъже и жени, със здрав гръбнак, които да плащат своята дан на Бога и на народа[1]. Идат нови дни за човечеството, нови дни за всички народи, нови дни и за България! Оставете настрана всички спорове и недоразумения, всички брожения и недоволства. Не питайте, кой е крив и кой - прав. Това е старият монархизъм. Това не са Божествени постъпки. Желая, всички българи да са ангели, с мотики и рала, отколкото първенци, короновани в лъжа и кражба. Те са дали вече своята дан на лъжата и на кражбата. Нова страница трябва да отворят и да напишат доброволно и с любов: Отсега нататък ще даваме своята дан на Бога и на народа, на любовта и на новото име на нашия народ... " ------------------------ [1] Бележка на съставителя: На 28 ноември 1918 г. Министър председателя Александър Малинов си подава оставката в знак на протест срещу решението на съюзниците от Европа спечелили войната 1914-1918 г., които предават Добруджа на Румъния.

4.3. СТРАДАНИЯТА И БОЖИЕТО БЛАГОСЛОВЕНИЕ ДА СЕ РОДИ: [Неделна] беседа от Учителя, държана на 6 октомврий, 1918 г. София. - В: Дали може. София, 1942, с. 272. ".. .Само Учителят може да помогне на ученика, да придобие условията за влизане в Царството Божие. Ако слънцето не изпраща своята светлина и топлина, земята сама нищо не може да ни даде. Без учител ученикът нищо не може да направи. "Ако се не роди някой изново." Това значи: ако не се свържете с възвишените същества - с ангелите, херувимите, серафимите, началствата, престолите, не може да се новородите. Новораждането освобождава човека от смъртта, която го ограничава и лишава от условия за придобиване на всички добродетели. Нека всеки каже в себе си: Праведният не умира. Никой не може да вземе добродетелите му, никой не може да вземе душата му. Христос казва: "Имам власт да положа душата си, имам власт да я взема." Задачата на всеки човек, на всеки българин е да познае своя Баща и да каже: Готов съм вече да изпълня първо волята на Баща си, а след това и на своя ближен. Бог ще му отговори: Да бъде благословен този народ, този човек, който е готов да ми служи с любов. Аз ще платя всичките му дългове, ще му направя нова къща, ще му дам добри синове и дъщери[1]. Иде Божието благословение върху българския народ Иде Божието благословение за всички народи. Които са готови, ще проверят това след десет години, други някои-след сто години, а най-неподготвените - след хиляда години. Всички ще проверят, че думите ми са истинни и ще кажат: Благодарим Ти, Господи, че отвори очите ни да виждаме. Тогава всички ще се убедите, че страданията, които днес преживявате, не могат да се сравнят със славата, която ще дойде след десет, сто или хиляда години... " __________________________________________________________ [1] Бележка на съставителя: На 3 октомври 1918 г. Цар Фердинанд абдикира в полза на сина си княз Борис Търновски, който става цар Борис III.

4.2. ВОЙНАТА 1914-1918 г. И БОЖЕСТВЕНАТА ВОЙНА В МОЕ ИМЕ: [Неделна] беседа от Учителя, държана на 29 септемврий, 1918 г. София. - В: Дали може. София, 1942, с. 242-243, 245, 250-251, 252, 253. "... Сега Христос се обръща към всички народи и казва, че това, което днес става в света, е глас Божи. Няма да остане човек и народ, които да не разберат този глас. Рано, или късно, всички ще го разберат. Може да се съмнявате, да се безпокоите за последствията, но търпение се иска от всички. Резултатът на това, което днес става, ще се види в бъдеще. Като дойдете втори път на земята, ще четете историята на народите, ще видите, какви са последствията на днешните времена. Който има търпение, ще дочака края на събитията. Който няма търпение, ще се отегчи и ще пожелае да си отиде у дома. Драмата, която днес се разиграва, е в четири действия. Някои ще видят само първото действие и ще си заминат; други ще останат до края на второто действие; трети ще останат до края на третото действие; малцина ще имат търпение да останат до края на драмата, да видят и четвъртото действие, да видят последствията на драмата..." "... Аз вярвам само в любов, която дава. Аз не вярвам в любов, която се изразява в чукане на пълни чаши и пиене наздравица за благото на този или на онзи народ. Ще седнат няколко души пред чаши, пълни с вино, ще се чукат и ще пият за доброто на България. Това не е нито любов, нито обич. България се нуждае от герои, от хора с характер, с добродетели, с вяра, които могат да издържат на всички условия. Сега иде неприятелят. Вътрешното разлагане, желанието на човека да се осигури да живее само за себе си, трябва да се премахне. Няма защо да се осигурявате. Още със слизането си на земята човек се осигурил. Всеки добър, честен и справедлив човек трябва да извади ножа си и да отиде на фронта. - Отсега нататък ли ще воюваме? Ние очакваме всички да се върнат оттам, а сега ни се говори да излизаме на фронта. - Това, което ставаше досега, аз наричам междуособица, а не война. Досега се биха брат с брата - това не е война. Истинската война подразбира да воюваш със злото, с кражбата, с лъжата и да ги победиш. Само така могат да се създадат велики народи, добри общества и семейства. Всички духовници, учители, управници, съдии трябва да извадят ножа си и да кажат: На фронта! - Против кого? - Против общия враг, който е тъпкал и тъпче всички хора. Колко ваши братя и сестри е отправил той на онзи свят! Колко ваши деца, ваши възвишени мисли и чувства е поробил и потъпкал! Христос казва, че за да победите общия враг, трябва да прощавате на всички, които са ви обидили и напакостили; трябва да изпъдите злото вън от себе си. Казвам: Отворете прозорците си, да влезе Божествената светлина във вашия дом. Който не ги отвори, ще понесе последствията на непослушанието. Това значи, Бог ще въздаде на всекиго заслуженото. Великият Баща на човечеството гледа еднакво към всички хора, и на всички говори като на съзнателни, мислещи същества, които имат условия да се повдигнат. Нека всички бъдем свободни и работим дотогава, докато се подобри живота на хората, на всички живи същества на земята. Казвате: Добре, че войната е към своя край. Не е така. Войната сега започва и се развива във ваша полза. Ние ще спечелим войната. - Коя война? - Божествената война, която ще повдигне народите. Българският народ ще бъде велик, не както мислят българите, но велик пред Бога. Искам всички хора, всички народи да станат велики и така да се явят пред лицето на Бога - своя Баща. Две течения съществуват в света: на злото и на доброто. Едни хора са поданици на злото, а други - на доброто. Злото отстъпва вече своята власт и място на доброто. Да му мислят неговите поданици. Като се явите пред вашия Баща. Той ще ви пита: Коя кауза подържахте на земята? Поддържайте Божията кауза, защото на Него дължите всичко. Той работи навсякъде в света. Нищо не става случайно. Всички народи, в своето развитие, вървят по директивата на Божията мисъл. Всичко се подчинява на Божиите заповеди. - Как ще се докаже това? - Лесно се доказва. Достатъчно е да ви кажа: Бият се хората на фронта. - Докажи това. - Който иска да се увери в думите ми, ще го изпратя на фронта. Другояче не мога да го докажа. Оръжията, с които небето воюва, са толкова съвършени, войниците - толкова силни и войнствени, че никаква тъмна сила не може да им противостои. И най-голямата земна сила отстъпва на небесните сили. Онези, които не могат да устоят на Божията сила, копаят скривалища надолу, там да се крият. Когато Христос се яви пред човечеството, което днес воюва, всички демони ще излязат от хората и ще влязат в утробата на свинете. Който се освободи от беса в себе си, ще се обърне към Бога с думите: Господи, искам да бъда Твой ученик. Господ ще му каже: Иди първо да разкажеш на ближните си, какво направих за тебе. И сега Бог се обръща към европейските народи и им казва: Вие сте болни, опиянени. Трябва да се свестите. Бог вдига ръката си над тях, да ги свести, да отрезнеят. Това означава, че мирът иде.[1] Божията ръка се движи бавно, планомерно и като направи един полукръг, в цяла Европа ще настане мир. След това Той ще каже на всеки народ поотделно: Повърни горчивото и отровното, с което си се хранил досега! - и той ще повърне. - Извади кесията си! - и той ще я извади. - Разкажи, какво си правил досега! - и той ще разкаже. С едно махане на ръката си Бог ще се разправи с всички народи и ще им каже: Земята е моя, всички сте мои деца и отсега нататък, никой няма право да бие брата си! Това е новото учение. Така говори Господ. Който не вярва, нека погледне вън, там ще види Бога. Вън е Господ, аз Го виждам. Отворете прозорците си, и вие ще Го видите. Щом влезе у вас, вие ще почувствувате вътрешна радост и лекота, вътрешен мир и веселие... ... Какво трябва да направи българският народ в тези трудни времена, които преживява? Едно се иска от всички: да възлюбите вашия Божествен баща, майка, брат и сестра. Това значи да се обърнете към Бога. Така ще се спаси българският народ. Така ще се спасят всички българи: свещеници, учители, управници, съдии, майки и бащи. Готов съм да стана слуга на всички, само вие да се спасите и повдигнете. Преди две хиляди години дойде Христос на земята, и вие Го разпнахте. И до днес още продължавате да Го разпъвате на кръста, да роптаете против Бога. Колко души са готови да направят опит, да приложат любовта? Ако можете да направите опита, следната година ще има голямо плодородие. Бог ще върне всички загуби на хората от войната. Всички ще бъдете свидетели на това, което говоря, но да възлюбите Божествената майка, баща, брат и сестра. Сега са времена за опити. Да опитаме Господа. Не говоря само думи, но неща, които могат да станат. Не говоря, за да печеля последователи. Искам всички да възлюбим Господа, Който се проявява чрез нашата майка, баща, брат и сестра. Що се отнася до последователите, Христос има 500 милиона последователи, които са разделени според своето верую. Те и до днес още спорят, Син Божи ли е Христос, или не е; не знаят, какво място да Му определят. Христос е сит от такива последователи. Казвам: Христос е Син Божи; Негов Баща е Бог; Негова Майка е Господ, Неговата сестра и брат е Дух Свети. Той слиза на земята да утеши всички страдащи, като им казва: Не се страхувайте, аз ще ви помогне. Когато сте скръбни, ще дойде вашият голям Брат да ви утеши. Ако сте паднали, ще ви повдигне. Обичайте своите братя и сестри, за да чуете чрез тях тихия глас на Бога, Който казва: "Аз съм с вас." Това означава стихът, в който се казва: "Дето са двама или трима, събрани в мое име, там съм и Аз." Всеки може да чуе тихия гласна Бога отвътре, или отвън, до ухото или до слепоочната област, отгоре на главата, или отпред. Каже ли някой, че Бог му е проговорил, важно е да се знае, откъде, от коя посока: от изток, запад, север или юг. Давид казва: "Видях Господа отпред, на лицето си". На друго място в Писанието е казано; "Господ ще ти бъде задна стража." Това показва, че се намираш в опасност. Когато гледаме Господа пред лицето си, това е ден на спасение. Когато Го гледаме отгоре, това е час на молитва. Когато е вътре в нас, това е ден на любовта. Тогава трябва да слушаме, какво ни говори. Всяко нещо, което слушаме, има свой вътрешен смисъл. При това, всякога ни се говори нещо определено и от определено място. Казваме, че е дошъл някой посланик. Веднага искаме да знаем, отде иде той; от Англия, от Америка, от Русия, от Германия, или от Франция. Ако знаем отде иде, ще знаем и неговата мисия. Божият посланик носи в себе си Божията Правда и се обръща към всички народи с думите: Народи, въдворете Божията Правда на земята! Ако иде от север, Той проповядва на хората истината. Ако иде от юг, Той проповядва за добродетелите и казва: Гладния ще нахраниш, жадния ще напоиш, натъжения ще утешиш. Ако иде от изток, ще проповядва на хората за любовта. Иде ли от запад, ще проповядва за прощението. Казано е в Писанието: "Преди да е залязло слънцето, трябва да си простил на брата си... " ... В този смисъл, стихът "дето са двама или трима, събрани в мое име, се превежда с думите: "Ако съберете два или три листа от тази книга в мое име, Аз ще бъда с вас." Живи са листата на дървото на живота." Хората са листа на живото дърво, светиите са цветовете, ангелите - завързалите, но още неузрели плодове, а херувимите и серафимите - узрелите и сладки вече плодове. Всички живи същества, от най-малките до най-големите, съставят дървото на живота, в което текат Божествените сокове. Цялото дърво пък живее в Бога. Чрез дървото се изявява животът, като виделина. Казано е в Евангелието: "Виделината свети в тъмнината, и тъмнината я не обзе." Виделината е Христос, проявен в света. Щом се проявява Христос, всички трябва да Го познават. Той е говорил на всички. Няма човек, който да е лишен от тази опитност. Някои хора не обичат да говорят за своите опитности и минават за безверници; други говорят повече, отколкото трябва и минават за лъжци, не им вярват. Добре е човек да говори малко и да знае, къде да говори. Всеки трябва да съзнава, че е душа, излязла от Бога.. Като направиш някаква погрешка, кажи: Аз съм син, или аз съм дъщеря на Бога. Сгреших, но Той няма да се откаже от мене. Следвайте Христовото учение, да се справите с мъчнотиите си. Прилагайте любовта, за да изправите погрешките си... " "... Иде радостната вест, с музика и песни ни съобщават, че мирът иде вече. Великото Божествено войнство слиза отгоре, пръсва се между всички народи - германци, французи, руси, англичани, италианци, българи, сърби, всички заедно пеят: Мирът иде вече![2] Всички сме братя. Христос казва: "И аз съм сред тях." Той е възседнал бял кон, с бяло знаме в ръка и казва: "Дето са двама или трима, събрани в мое име, там съм и Аз." Бог иде на земята. Който не вярва, ще го провери. След десет Божествени години, т.е. след хиляда човешки години това ще се сбъдне. Запишете си това, и ако след хиляда години не се сбъднат думите ми, готов съм да платя глоба от десет милиона лева. Тогава ще бъдете красиви, ще се прегърнем и целунем със свято целование... " "..Днес България има нужда от герои на фронта срещу злото, които да проявят търпение. Носете тази мисъл навсякъде. Помнете: няма зло за България. Българският народ ще се повдигне. Бог ще даде на България толкова земя, колкото й е необходима, даже и повече, отколкото очаква. След хиляда години България ще бъде голяма, ще разполага с толкова земя, колкото не е предполагала, ще я управлява един от най-добрите царе. Ще има и добри поданици: добри свещеници и учители, добри съдии и управници, разумни майки и бащи, безкористни търговци, трудолюбиви земеделци. България ще се превърне на райска градина, а българите ще бъдат облечени в празнични премени. Това ще се сбъдне след хиляда години." ___________________________________________________________ [1] Бележка на съставителя: На 25 септември 1918 г. българското правителство иска примирие, което довежда до заробващия Ньойски договор от 27 ноември 1919 г. [2] Бележка на съставителя: На 29 септември 1918 г. в Солун е подписан акт за примирие между България и западните сили чрез генерал Франже Демре. България оставя всички освободени територии, в плен остава 90- хилядна армия, иска абдикация на Цар Фердинанд и заместването му от княз Борис, станал впоследствие цар Борис III./

3.3. ХЛЯБЪТ ДА СЕ ДАВА ДАРОМ В БЪЛГАРИЯ[1] ХЛЯБЪТ И ЖИВАТА ЕНЕРГИЯ: [Неделна] беседа държана от Учителя на 22 май, 1921 г. София. - В: Новият човек : Неделни беседи 13 март 1921 г. - 2 октомврий 1921 г. София, ИК Жануа'98, 2002, с. 207-209. "...Сега чета по вестниците, хлябът се повишил на 6 лева. Започват всички вестникари, забръмчат - "6 лева хляба". Ама после станал 4 лева. Добре, свалят опашките си. На другия ден дойде хляба 8 лева, пак опашките нагоре. Защо туряме цена на хляба при такива разбирания на живота? Когато Господ даде хляба на земята, Той забрани да се продава. И най-голямото проклятие в света е, че това велико благо се продава. Абсолютно забранено е да се продава хляба и брашното. И след това се питаме, защо светът бил. Първото условие е хлябът да се дава без пари. Няма по-голямо безчестие от това, да отидеш да си купуваш хляба, да ти се продава хляб. Бъдещите хора ще се чудят на сегашните, че са били такива говеда. Говедата на XX век са продавали и купували хляба. И след това теорията, че онези хора, които са злоупотребили с продажбата на житото, до четвъртото поколение хаир не са видели. Не мислете, че този кармически закон прощава. Не казвам, това да стане изведнъж, но да дойде в нашите умове мисълта, че хлябът трябва да бъде без пари, понеже така е определено отначало. Ни помен да няма от това, да се продава хляба. И България трябва да бъде първата държава, която да приложи това правило: хлябът без пари. Да се повърна назад. Хлябът ще стане без пари само тогава, когато се изпълнят Христовите думи: "Онзи, който направи този закон, хлябът да бъде без пари, трябва да е праведен човек" Ако е грешеният, той ще създаде по-лош закон, затова нека хлябът бъде без пари. Онзи, който създава този закон, трябва да бъде човек праведен, мъдър и благороден в най-висш смисъл. И сега знаете ли, колко жени, колко момичета има в света, които са продали своята чест само за хляба, изгубили са най-възвишеното и благородното от себе си, само за хляба! И сега седим и казваме: "Господи, да бъде Твоята воля!" Да бъде Твоята воля, но да стане нашата воля, все тъй се молим ние. Ходим с хубави дрехи, с цилиндри, а тези наши сестри в порока киснат! - Защо? - За един самун хляб продават своята чест. Е, как ще оправдаем това нещо, ние бащи, майки, министри, царе, учители, професори? Ще кажете: "Тъй Господ направил нещата." Лъжа е това! Вие направихте тези неща в миналите поколения. Следователно, това, което хората направиха, ние трябва да оправим. Ако някой е развалил къщата на някого, умните трябва да я поправят! Затова у нас трябва да влезе този велик импулс, а не само да се числим към някоя школа и да казваме, че такъв бил Бог, онакъв бил Бог. Питам: Във вашия град хлябът продава ли се?-"Да, ние сме културни хора, черният хляб е по-евтин, белия - по-скъп." Казвам: аз имам особено мнение за вас. Ако това разбиране в света не се промени, животът за в бъдеще може да стане 100 пъти по-ужасен отколкото е сега. В 100 години хората ще се изродят само от тази фалшификация на хляба с примеси от вар, пясък, боб и други. - Защо го фалшифицираш? Всеки иска да спечели. Сега вие, религиозните хора ще кажете: "Това не е наша работа, има държавници". Когато в света дойде онзи облак, който плава на небето, от една капка ли е? Нали всяка капка в него има инициатива да слезе, да измие нещо като падне, иска да причини някаква полза. Тези хиляди капки измиват цветята, тревите и започва всичко да расте. Ние сме сега тези водни капки. Ако вие не турите вашия ум, желание, инициатива, как ще стане всичко това? В един от еврейските пророци Господ, казва: "Когато потърсите с всичкото си сърце, ще намерите Господа." - Какво значи да намерите Господа? Значи да започне този велик закон на Любовта да действува у вас... " ------------------ [1] Бележка на съставителя: Извадката може да се прочете и в редактираното слово издадено 1947 г. - виж : ЖИВАТА МЕРКА : [Неделна] беседа държана от Учителя на 22 май, 1921 г. София. - В: Новият човек. София, 1947, с. 192-194.

3. УЧИТЕЛЯТ ЗА ВОЙНИТЕ, ЗАПЛАТАТА И ХЛЯБА 3.1. ВОЙНИТЕ И ХЛЯБА РАДВАЙТЕ СЕ: [Неделна] беседа от Учителя, държана на 15 април - Великден, 1917 г. София. В: Все що е писано. София, 1942, с. 84-85. "...Ето, днес Христос ви среща на пътя и казва: "Радвайте се". Веднага се отправят към Христа въпроси: Как да се радваме, когато нашите синове, братя и мъже умират на бойните полета? Как да се радваме, когато животът е тежък, няма достатъчно хляб, дрехи и обуща? Как да се радваме, когато направихме големи дългове? Ти можеш ли да превърнеш камъните на хляб? Христос отговаря: "Човек живее не само с хляб, но и с всяко живо и благо слово, което излиза от устата на Господа, както и от устата на всеки добър и праведен човек." Сегашните учени търсят начин да създадат хапчета, които да задоволяват глада на човека. Те мислят, че по този начин ще разрешат важните икономически въпроси. Не е този пътят, по който трябва да върви науката. Преди всичко, човек трябва да се домогне до живия хляб, който се крие в Словото Божие. Щом намери този хляб, той ще разреши въпроса и за хляба от камъни. Словото Божие е висша, духовна материя, от която могат да се извадят екстракти за поддържане на човешкия живот. Затова, именно, Христос казва, че човек се храни не само с хляб, но и с всяко Слово, което излиза от устата на Бога. Той взе пет хляба и пет риби и нахрани пет хиляди души, с което доказа силата на Божието Слово. Възможно ли е това? - Възможно е. Нима от едно житно зрънце не излиза цял клас? От една ябълкова семка израства голямо дърво, което след две-три години дава стотици и хиляди килограма ябълки. Ще кажете, че всичко излиза от земята. - Не само от земята, но и от слънцето. Сама по себе си, земята е резервоар, в който се складират нещата и ако слънцето не ги привлича нагоре, те ще останат дълго време заровени в земята и ще изгният. Един ден, когато хората се научат да умножават хляба, както Христос направи, всички икономически въпроси ще се разрешат. Казват, че и без това знание има много милионери в света. - Те са книжни милионери. Какво може да направи човек с книжното си богатство? Ще кажете, че богатството е нужно за земята. Какво ще правите с това богатство, когато смъртта дойде при вас? Тя ще ви хване за врата и ще каже: "Върви след мене! Ти ще й даваш от своите милиони, но тя не признава книжните пари. Колкото и да си богат, тя ще те вземе със себе си. Ако срещнеш на пътя си Христос, Той ще те пита, защо си толкова окъсан. За оправдание, ще кажеш, че си живял и работил с единствената цел да се осигуриш на земята, да направиш живота си по-лек и радостен. Христос ще ти каже: Криво си разбрал моето учение, криво си разбрал радостта. Радостта се основава на великите добродетели, а не на парите. Само добродетелният човек може да се радва. Задачата на човека не се заключава в печелене на пари, но в прилагане на истината, правдата и добродетелта. Ако човек не говори истината, не постъпва справедливо и не прилага доброто, ще дава отчет за делата си. Той не се е родил да живее и да работи само за пари... "

2.3. РЕЛИГИОЗНИ ТЕЧЕНИЯ В БЪЛГАРИЯ И ПРОРОЧЕСТВО ЗА ИДВАЩО ИЗПИТАНИЕ (1926-1937 г.) ТАЗИ ПРИТЧА: 12 [неделна] беседа от Учителя, държана на 26 декемврий, 1926 г. в гр. София [Сила и живот] IX серия. София, 1929, с. 21-24. "... "Христос казва: "Иде време, когато хората няма да се кланят нито в Ерусалим, нито в тази, нито в онази гора, но ще се покланят на Бога в Дух и Истина." Тогава кои хора ще обичате? Една църква, един Бог има в света, и Той е навсякъде. Мнозина казват: "В България се явиха много нови течения, много религиозни движения и секти, има опасност да ни опропастят." Питам: кой е бил причина за досегашните опропастявания на България? Нима България само един път е пропадала? Тя е пропадала много пъти обаче, религиозните движения ни най-малко не са били причина за нейното пропадане. Нека българските учени, възпитатели и управници се погрижат да всадят в душите на младото поколение стремеж към идеен живот. Нека всеки българин се стреми да бъде честен, добър, умен и справедлив! Ако всеки българин развие в себе си тези четири качества, това значи той да стане добър гражданин, дълбоко проникнат от националистични идеи. Казват за някого: "Този човек много обича народа си." По какво познавате, че той обича народа си? - По това, че работи много за неговото прославяне. Да изтезаваш народа си така. че повече да не е годен да служи само за да го прославиш, това не е никаква обич, никаква любов. Много българи днес искат да бягат от България. Те казват: "Дойде ни вече до гуша, не може да се живее повече тук, искаме да отидем някъде в странство. Поне ще знаем, че сме между чужди хора." Питам: каква любов е тази да изтезаваш своя ближен, за да го прославиш? Всеки човек има право да използва някое животно да му служи, но той няма право да го изтезава. Всеки трябва да се отнася с животното, като със същество, в което също така, както и в човека, има вложена разумна душа. Често хората се осъждат един други, че не живеели добре помежду си, че не водили добър, разумен живот. Казвам: нека тия хора, били те управници, духовни лица или учители, първи дадат пример на добър, чист и свят живот, та всеки, който види това да заработи върху себе си, да постигне всичко онова, което му липсва. Аз бих поздравил всеки, който пръв покаже пример, как се живее добре. Не е достатъчно само да се разисква върху въпросите, как бил разпнат Христос на кръста, кой Го разпнал и т.н. Казвам на тия хора: всички вие сте виновни за разпъването на Христа, едно време, но и днес не сте престанали да разпъвате Христа. Като търговци, като банкери и лихвари, вие сте разпнали повече от 20 души в живота си, онещастливили сте много вдовици и за това, ако искате да изправите погрешките си, трябва да върнете парите на тия хора назад. Мисли ли някой човек, че може да стане богат от парите на тия вдовици, той е на крив път. Мисли ли този човек, че Господ няма да закачи котлите на тия вдовици на неговия врат? - Ще ги закачи разбира се. Казвам: страшно нещо иде сега за света, не само за България, но и за целия свят. То ще дойде до главата и на праведните, и на религиозните, и на светските хора. За това нещо може да се каже, че човек нито е сънувал, нито на ум му е дохождало това, което ще се случи. Всички хора ще познаят, че има Правда в света. Никому не се позволява да лъже, нито да заблуждава в Името Божие! Това нещо ще се провери най-много в продължение на десет години от днес[1]. Съдбата ще бъде безпощадна. Да не мислите, че на земята се прави някакъв заговор. Не, хиляди и милиони същества идват от невидимия свят, въоръжени със своите огнени пушки и мечове. Цялото духовенство трябва да знае, че никому не е позволено да лъже и заблуждава в името Господне. Иначе, те ще се намерят в положението на пророк Валаама, на когото една нощ се яви Господ и рече: "Ако дойдат человеци да те повикат, стани, иди с тях! Но каквото ти река, него да направиш." (Числа 22:20-36) И стана Валаам на сутринта, оседла ослицата си и отиде с Моавовите князове и разпали се гневът Божий, защото отиде; и застана ангел Господен на пътя пред Валаама, за да му се съпротиви; и понеже ослицата видя ангела Господен, че стоеше на пътя с гол нож в ръка, свърна ослицата от пътя и отиваше към полето, а Валаам удари ослицата, за да я оправи в пътя. Тогава Господ отвори устата на ослицата и тя рече Валааму: "Що съм ти сторила, че ме биеш сега третий път?" А Валаам рече на ослицата си: "Ти се подигра с мене. Да имах нож в ръката си, сега бих те убил." И ослицата рече Валааму: "Не съм ли аз твоята ослица, от която си ездил от когато си до този ден? Имала съм навикновение друг път да ти правя така?" А той рече: "Не." То газ отвори Господ на Валаама очите, и видя ангела Господен, че стоеше на пътя и гол нож в ръката му. И преклони се и падна на лицето си. И рече му ангелът Господен: "Защо би ти ослицата си досега три пъти? Ето, аз излязох да ти се съпротивя, понеже пътят ти не е прав пред мене. И ослицата ме видя и свърна от мене. Ако тя не бе свърнала от мене, аз сега щях да те убия, а нея да оставя жива." Тогоз рече Валаам на Ангела Господен: "Съгреших, защото не знаех, че ти стоеше на пътя против мене; и сега, ако не ти е угодно, аз ще се върна." Ангелът Господен рече Валааму: "Иди с човеците, но каквото ти река, него да говориш." И отиде Валаам с Валаковите князове. Пред всеки проповедник, пред всеки владика седи по един от тези ангели със своите мечове. Те ще проверят и разберат това нещо в продължение най-много на десет години. Ние не сме против духовенството, но казвам, че и те, както и всички вие ще бъдете свидетели на тия времена и ще разберете, дали това което ви говоря е истинно, или не. Истински е този пророк, чийто думи, чийто предсказания се сбъдват..." ______________________________________________________________________________ [1] Бележка на съставителя: 1926+10=1936 г.; 1936/37 г. е гражданската война в Испания

1.4 ВОЙНИТЕ И ЧОВЕКЪТ КАТО ОБРАЗ И ПОДОБИЕ НА БОГА КОЙТО ДОЙДЕ ПРИ МЕН : [Неделна] беседа от Учителя, държана на 16 март, 1924 г. София. - В: Който дойде при мен. София, 1950, с. 9-10,10. "...Всички хора, като души, имат еднакви права. - Защо? - Защото всички са излезли от Бога, и Той еднакво гледа на тях. Бог гледа еднакво на всички същества - от най-малките до най-големите. - Как е възможно това? Нали човек има образ и подобие на Бога? Той е по-високо от всички животни, и Бог към него трябва да има особено отношение. - Не говорете така. Сегашният човек е далеч от образа и подобието на Бога. Днес, когато на бойните полета се избиват милиони хора, не може да се говори за такива, които са запазили образа и подобието на Бога! Образ и подобие на Бога имат само онези, които любят. Невъзможно е да поддържаш убийството и да говориш за любов. И в свещената книга се говори за извършени убийства, но какъв е резултатът от тези деяния? Когато Каин уби брата си, Господ веднага го запита: Каине, къде е брат ти Авел? - Не зная, не съм слуга да ходя подир него - отговори Каин. - Кръвта на Авел а вика към тебе. И за да не те убие никой, ще туря белег на челото ти, всички да те познават. Така, векове ще носиш греха на твоето престъпление. След всичко това вие минавате за християни, за културни хора. Казвате: Този да се обеси, онзи да се убие. Как смеете след това да проповядвате Христовото учение? Ако светът може да се оправи с убийства, с обесвания, досега би се оправил. Всъщност, оправен ли е светът? Значи, този закон не е правилен. Светът не се оправя нито с убийства, нито с обесвания..." "...Ще кажете, че религиозните хора са умопобъркани. - Всички хора са умопобъркани. - Целият свят е потънал в грях - казва Писанието. Щом е така, хората не знаят, какво правят. Те са като умопобърканите. - Ние сме хора на 20 век, културни хора сме. - Аз познавам само една култура, според която не се позволява абсолютно никакво престъпление! - Невъзможно ни е да приложим тази култура в абсолютния й смисъл. Ние живеем на земята, имаме деца, трябва да се грижим за тях. Не можем да бъдем абсолютно честни, все ще послъжем, ще пооткраднем нещо. - Че имате деца, че живеете на земята, това не е оправдание. Ще живеете без лъжа, без кражба..."

1.3. ВОЙНИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ МЕРИЛО ЗА ПРАВИЛНО РАЗБИРАНЕ: [Съборна беседа от Учителя, държана на] 20 август [1920 г.], втори ден - петък, 7 ч.сутринта [В. Търново]. В: Беседи, обяснения и упътвания от Учителя държани на учениците и слушателите на Бялото Братство на събора през лятото на 1920 г. в гр. В. Търново, 19-24 август. София, 1920, с. 43. "...Колко години има откак българите са приели християнството? - В 864 година. Значи всичко 1200 години. А в тези 1000 години на Балканския полуостров е имало 150 войни. Тъй че на всеки 8 години се пада по една война. Някои казват за нас, че сме били против войната. Не, и ние сме за войната, но да воюваме без да убиваме. Ние воюваме за събаряне на затвори и бесилки. И тъй, ние се различаваме от другите по това, че туй, което те събарят, ние градим, а това, което те градят - ние събаряме. Те убиват хора, ние ги въздигаме, оживяваме, те градят затвори, а ние ги събаряме. По това се отличават хората от новото и старото учение. В нашата програма влиза унищожението на всички болници и затвори, всички окови и пушки; когато се приложи новото учение в света, дори и в най-затънтените места ще има училища..."

1.2. МРАВУНЯКЪТ НА ГОСПОДА И ВОЙНИТЕ ПО ПРЕДАНИЕ: [Неделна] беседа от Учителя, държана на 2 май, 1920 г. София. - В: Ще управлява всички народи. София, 1948, с. 100-103. "Един ден отидох в Борисовата градина и седнах на една пейка. Близо до мене виждам един мравуняк. Една мравка ме полази. Хванах я с двата си пръста, та се обърна, започна да ме хапе. - Защо ме хапеш? - Знаеш ли, че мога да те стисна между двата си пръста и да те изпратя, дето не си мислила. Тя отговаря: Боря се с два страшни великана. - Това са двата ми пръста. Ти нямаш представа за човека, затова си позволяваш да хапеш. - Да, но ние имаме свои пътища и съобщения, и който си позволи да минава по тях, ще го хапем. - Никакви пътища и съобщения не ме плашат. Ако пъхна бастуна си във вашия мравуняк, ще ви пръсна на различни страни. Пуснах мравката на свобода и продължих своите размишления. Казвам: И хората се намират в положението на мравките. Докато са силни и здрави, те мислят, че могат да правят, каквото желаят. Обаче, щом ги хванат двата пръста на Провидението, те започват да се гърчат, да хапят и казват: Два великана ни нападнаха. - Това са двата пръста на Провидението, които неизбежно ще дойдат. Казвате: Ако не са тези два великана, по-добри хора от нас няма да се срещнат. - Днес Бог е стиснал българите между трите си пръста - сърбите, румъните и гърците. Казвате: Ако не бяха тези пръсти, лесно щяхме да се справим. Имаме си мравуняк, имаме закони. - Бог може да разбърка мравуняка ви, да измени вашите закони. Като дойде до европейските народи, Бог ги хваща с петте си пръста и ги пита: Готови ли сте да живеете братски помежду си? Ако не сте готови, и вашия мравуняк мога да разбъркам. Хората наричат това революция, а аз - разбъркване на мравуняка. Достатъчно е да пъхна бастуна си в мравуняка, за да разпръсна мравките по всички страни на света. Има мравки, каквито са термитите, които внасят страх и трепет между хората. Те имат своя артилерия, кавалерия; опасни са термитите, всичко изяждат. От тях бягат и животните, и хората. Сега хората очакват нещо ново. Едни очакват да се оправи светът по магически начин, а други очакват революция. Светът е оправен, няма защо сега да се оправя. Обаче, умните хора трябва да разсъждават правилно. Мислите ли, че ако мравунякът се разпръсне, няма да се премести другаде? Ако хората живеят братски помежду си, ще видят, че Божественият свят е оправен: има изобилно храна за всички; материал за съграждане на къщи също има за всички; за всички има добри условия за живот. Злото се заключава в това, че всеки иска, светът да се оправи индивидуално за него, на него да е добре. Един ден грънчарите се обърнали към един мъдрец с молба, да им изпрати сухо време. - Ще бъде според желанието ви - казал той. След това дошли при него земеделците с молба, да им изпрати дъжд. - Ще бъде според желанието ви. - Не, грънчарите и земеделците трябва да се споразумеят помежду си. Времето трябва да бъде и сухо, и дъждовно, т.е. и добро, и лошо. Каквито промени и да стават, те са на място. Не е лошо, че времето се променя, но всяка промяна трябва да се използува разумно. Каквито промени да стават в разумния живот, ние трябва да се подчиняваме. Днес народите искат да се освободят от царизма. Добре е това, но в каквато партия да влизат, доброволно, или насилствено, тази партия пак има своя глава - цар. Може да го наричат водител, но той е цар на партията. Какво, всъщност, правят хората? Отказват се от един порядък и в края на краищата, това говори за анархия, за неразбиране принципите на разумния живот. Който признава ума, той живее в ума; който признава сърцето, живее в сърцето; който признава волята, живее във волята; който признава душата, живее в душата; който признава духа, живее в духа. Основният принцип в живота на всички е да съзнаваме, че сме разумни същества и докато спазваме законите на разумния живот, ще живеем добре; щом ги нарушим, ще дойдат лошите последствия. - Кога идат лошите последствия? - Когато живеем по старите предания; когато едни работят по-малко, за сметка на другите; когато всеки се стреми да забогатее, да се осигури. Днес, при скъпия живот, всеки се нуждае от много пари. Може ли България да задоволи нуждите на всички хора? Въпросът не се отнася до парите. Важно е, може ли България да произведе толкова храна, че да задоволи всички? Ако хората се обичат и прилагат любовта, те ще разменят помежду си това, което имат в излишък. Обаче, при сегашните условия на живота, това е невъзможно. Бъдещето ще реализира този идеал. За това са нужни най-малко 350 хиляди години. Тогава ще се създадат нови гърнета, т.е. нови мозъци, в които ще се влее новата мисъл. Тогава хората няма да се питат, коя религия е по-права, кой обществен строй е по-добър, кое управление е по-добро. Тогава те ще имат светъл, ясен ум, който ще бъде видим; тогава душата и духът на хората ще бъдат видими. Днес те не са видим, но след 350 хиляди години и умът, и сърцето, и душата, и духът ще бъдат видим, както се вижда слънцето. Запишете това в книгата на вашия живот, че един ден, когато бъдещето поколение разтваря тази книга, ще каже: Това е било предсказано в далечното минало. Който го е предсказал, думите му са истинни и верни. Сегашните хора казват: Видимото ще си остане видимо, а невидимото - невидимо. Аз пък казвам: Като се срещнем след 350 хиляди години, вие ще виждате ума, сърцето, душата и духа ми, но и аз ще виждам вашите. Това е новото учение. - След 350 хиляди години ли ще бъде това? - Те са като 350 деня. Хиляда години са като една година. Светът ще претърпи големи промени. Тогава хората няма да живеят по старите предания. Ще се тури край на свещените глупости и престъпления. Всичко старо ще остане в архива на сегашното човечество..."

В. УЧИТЕЛЯТ ДЪНОВ ЗА ВОЙНИТЕ 1912-1913 г. и 1914-1918 г. 1. УЧИТЕЛЯТ ЗА ВОЙНИТЕ Балканската война (1912-1913 г.) и Първата световна война или Европейската война (1914-1918 г.) 2. УЧИТЕЛЯТ ЗА БЪЛГАРИЯ И ВОЙНИТЕ 3. УЧИТЕЛЯТ ЗА ВОЙНИТЕ, ЗАПЛАТАТА И ХЛЯБА 4. УЧИТЕЛЯТ ЗА ВОЙНАТА 1914-1918 г. Първата световна война или Европейската война 5. УЧИТЕЛЯТ ЗА МИРА И СЪГЛАШЕНИЕТО СЛЕД ВОЙНАТА 1914-1918 г. 6. УЧИТЕЛЯТ ЗА ВОЙНИТЕ И СЪДБАТА НА БЪЛГАРИТЕ 7. УЧИТЕЛЯТ ЗА БЪЛГАРИЯ СЛЕД ВОЙНИТЕ 8. УЧИТЕЛЯТ ЗА СЕБЕ СИ, ВОЙНИТЕ И ЗАКОНА НА ЛЮБОВТА 9. УЧИТЕЛЯТ ЗА УБИЙСТВОТО, НАСИЛИЕТО И ВОЙНИТЕ 10. УЧИТЕЛЯТ ЗА ДУХОВЕНСТВОТО И ВЪТРЕШНИЯ ГЛАС 11. УЧИТЕЛЯТ ЗА НОВОТО УЧЕНИЕ И ВОЙНИТЕ 12. УЧИТЕЛЯТ ЗА НОВАТА КУЛТУРА, НОВАТА ЕПОХА И БЪЛГАРИТЕ

III. БЕСЕДИ ПО ОТЕЧЕСТВОЛЮБИЕ Лазар Михайлов Котев София, Лазар М. Котев, 1939.112 с. ЛЮБОВ КЪМ ОТЧЕСТВОТО Скъпо е Отечеството за човека. В него той за пръв път е бил озарен от животворните слънчеви лъчи, изпитал е горещата майчина любов и нежните майчини целувки и милувки; в него, заобиколен от най-близките на сърцето си хора, той е бил гален и милван, бил е предмет на общо внимание и нежни грижи и е плувал в доволство, щастие и блаженство. В отечеството си човек е прекарал най-щастливите си дни, най- крехката си възраст - детинството, когато безгрижен и невинен като ангел, свободен и волен като птичка, радостен и щастлив, той е припкал неуморно и ненаситно по цял ден с милите си другарчета, прелитал е като пеперудка от едно място на друго, любувал се е на чудно красивата природа, и всичко туй е омайвало и пленявало впечатлителната му детска душа. В отечеството си той посрещнал вълшебната пролет с пременената в дивна зеленина и пленителна пъстрота природа, с белоснежното кокиче, златния минзухар, буйния кукуряк, нежния синчец и сладкото чуруликане на славея, и всичко това го е пренасяло благоговейно към небето и го е карало да благославя неволно великия творец, създателят на тази райска родна земя. Да, свидна е за човека родната земя! В нея той е прекарвал златното си детинство; всеки храст, всяка могилка, долчинка, горичка, полянка, крият в себе си мили и скъпи спомени за него - спомени, врязани дълбоко в крехката му душа и нежното му сърце. Тия спомени няма да се заличат никога; те го привличат и привързват с непреодолима сила към свещената родна земя, към незабравимото бащино огнище. Наистина, може ли човек да забрави милия майчин образ и образа на близките до сърцето му същества? Те са завладели цялата му душа, не се отделят от нея, стоплят сърцето му и го крепят, насърчават и утешават в дни на премеждия, несполуки и нещастия, в дни на изпитани, скърби и неволи. Скъпо е Отечеството ни и затова, че то пази грижливо спечелената ни с потоци кърви сладка свобода и закриля бащински правата, честта, имота, живота и интересите ни. Мило е Отечеството ни още и затуй, че то пази свето родния ни език, прадядовската ни света православна вяра; че завардва чисти и непокътнати народните ни предания, нрави и обичаи и пази свето в себе си скъпия спомен за славното минало и сладката надежда за великото бъдеще на народа ни. Скъпа и незабравима е родната ни земя още и затова, че ни е завещана като ценно наследство от миналите поколения; че крие в недрата си свещения прах и скъпите останки на славните ни и велики деди и прадеди, че над нея се носят сенките и духовете на народните ни герои, светци и мъченици, които ни ободряват, утешават и закрилят от тежки беди и зли премеждия и ни сочат бляскавия път към щастието и величието на народа ни. Мила ни е нашата земя, защото в нея е гърмяла славата на българското име; тя е била свидетел на скърбите и радостите, на щастието и нещастието, на величието и подема, преживени от народа ни; защото тя е оросена и напоена със скъпата кръв на юначните ни прадеди и защото, най-после, тя пази в себе си скъпите за всяко българско сърце велики народни блянове и надежди, заветни мечти и идеали - за слава на бъднина, за велика и целокупна България! Скъпо е Отечеството ни най-после и затова, че ние самите сме част от него, откъснати сме от неговото сърце, фиданки сме от същия дънер; защото в него са вложени сърцето, душата и цялото ни същество и с него ни свързват хиляди най-тесни невидими и неразривни връзки. Най-силно се чувствува влечението и привързаността към Отечеството, когато човек се намира далеч от него - в чужбина. Каква мъка, какъв копнеж се явява у него да се завърне по-скоро в нея! Какво щастие и неописуема радост изпитва той, като чуе случайно да се говори родния му език, или срещне някой свой съотечественик? Това го знае всеки, който е имал случай да се откъсне, макар и за малко, от бащиното си огнище, от милата си татковина и е бил принуден да живее в чужбина. Моята бащиния Мойта бащиния мила Е при Стара планина; Все за нея аз милея В тази чуждата страна. За да се пак завърна там, Съм готов живот да дам. Ах, колко си ти драг за мен О, земен рай, рай най-блажен! Ах, дали ще пак да видя Дунава тих и засмян, И високи, горделиви С вечен сняг покрит Балкан. В блаженство бих потънал цял, И нищо веч не бих желал. Ах, колко си ти драг за мен, О, земен рай, рай най-блажен! Щом е толкова скъпо Отечеството ни, света длъжност ни се налага да го обичаме от все сърце и душа, да му служим честно и предано и да работим с всичките си сили и средства за неговото преуспяване, благоденствие и величие. Да обича човек Отечеството си и да му служи, е все едно да обича себе си и да служи на себе си; да защищава отечествените интереси, значи, да защищава своите собствени интереси, защото интересите на Отечеството са неразривно свързани с тези на неговите поданици, на неговите синове; неговото преуспяване, благоденствие и щастие е и тяхно щастие, и напротив, когато го сполетят нещастия, бедствия и злочестини, когато то изгуби чуждо иго, под черно робство, същата участ ще сполети и неговите синове, и те ще изгубят честта, имота и най-скъпото от всичко - свободата си, и ще заживеят злочест и позорен живот под чуждо иго. Петвековното ни робство под турците е най-красноречив пример в това отношение, пример известен и на децата у нас. Това трябва да ни накара да възлюбим Родината си страстно и да я пазим като зеницата на очите си. Както е известно, нашето Отечество е било някога велико и силно царство, с граници до трите морета: Черно, Бяло и Адриатическо и до Карпатските планини; а днес то е разпокъсано и се намира в тежко положение: около една трета от него пъшка още под чуждия хомот. И ние, ако сме истински българи и достойни синове на своето Отечество, ако милеем за общонародните ни интереси и идеали, свещен дълг ни се налага да се притечем на помощ на поробените ни братя. И не трябва пред нищо да се спираме, догдето не постигнем напълно общонародния ни идеал - обединена и целокупна България - и догде не й възвърнем древната слава и величие! И тъй, велика добродетел е да обича човек Отечеството си, Татковината си! Свето нещо е да се жертва за Родината си! Сладка е за човека подобна жертва. Няма по-велика и по-света длъжност за него тук на земята от дълга да обича Отечеството си пламенно и да му служи честно и предано. Голяма и незабравима е славата на тези велики родолюбци, които са презрели дом, жена, деца, спокойствие, здраве, имот, живот и всичко най-мило и най-скъпо за тях, за да служат на народа си, като са сложили най-после и живота си пред народния олтар за величието и славата на Отечеството си. Благодарното и признателно отечество и потомство няма да забравят никога подобни свои скъпи синове: техните имена и славни дела ще бъдат написани със златни букви ви историята, ще се предават, като свещен завет от поколение на поколение, от род в род на вечни времена; паметници ще красят техните свети гробове за пример и назидание на бъдещите поколения; хвалебни песни и стихове ще им сплетат народните певци и поети за великите им дела и славни подвизи; неувяхваща слава и лаврови венци ще красят безсмъртните им имена; а великите им души ще намерят заслужената си награда горе на небето. Щастлива е нашата земя, че е родила и откърмила много такива родолюбци, много достойни синове, с които тя заслужено се гордее. На кого не са известни славните имена и светлите образи на великите апостоли и борци за скъпата ни свобода: Левски, Хр. Ботев, Любен Каравелов, Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Бенковски и много други? Знаят ги тях и в най-затънтените колиби; известни са те и на децата у нас. Тези велики българи са обичали родната си земя до себезабрава; отрекли се от себе си, те се предали всецяло да работят за благото на злочестото си поробено Отечество, за което сложиха най-после и костите си. Те запалиха искрата на свободата в народа ни; събудиха го от петвековния мъртвешки сън и му пошепнаха сладките думи: "Свобода и човешки правдини." Тези думи подействуваха чародейно; те разпалиха сърцата, раздвижиха духовете, разбудиха съзнанието, окрилиха надеждите, вдъхнаха в народа чувство на народна гордост, на безгранична самоувереност и възбудиха непреодолимо желание за независим живот; а всичко това предизвика доста паметните бунтове и въстания, които потопиха земята ни в кърви, обърнаха вниманието на целия свят и накараха нашата освободителка Русия да ни подаде мощната си братска десница и да ни освободи от робството. А можем ли да забравим хилядите герои от последните ни освободителни войни, които с дивните си подвизи смаяха света и отрупаха българското име с нова слава и неувяхващи лаври, като го увенчаха с безсмъртните имена: Шипка, Сливница, Селиолу, Люле-Бургас, Бунар- Хисар, Булаир, Одрин, Тутракан, Дойран и много други? Те извършиха чутовни подвизи: превзеха с открити гърди две непристъпни крепости: Одрин и Тутракан, спечелиха бляскави победи в редица най-ожесточени и кръвопролитни сражения, разгромиха войските на всички съседни държави и пребродиха със славните си и победоносни знамена целия Балкански полуостров. Това е един рядък пример на героизъм, който се дължи на унаследения от великите ни деди и прадеди несъкрушим войнствен дух и на беззаветна любов към Родината. Ето как поетът възпява славните подвизи на героите: Българийо, за тебе те умряха, Една бе ти достойна зарад тях, И те за теб достойни, майко, бяха, И твойто име кат, мълвяха, умираха без страх! Ив. Вазов На безсмъртните герои На вас, юнаци, легендарни, Безстрашни лъвове балкански Нa подвизите великански, На ликовете лъчезарни, О, паднали във бой неравен! На братския ви гроб забравен, Тези мисли мои посветих, И китка росна аз ви свих От невен, лилии и крин, От рози, здравец и ясмин, Събрани в бойните полета На Одрин, Чаталджа проклета, Люле-Бургас и Лозенград, На Булаир, на Шар, Малград, На Виза, Чорлу и Сарай, На Мраморния морски край, Где гроб до гроб земя покриват, Останките ви где почиват, Възпети от певци, поети, Оплакани от майки клети. Загинахте, но вий сте живи, Деца юначни горделиви; Духът ви вечно ще витай Над планините в родний край И над Тракийските полета, Где с песни сам поета Ще ваший подвиг да разнася От Хелеспонт до Дунав белий, Далеч до сръбските предели, Догдето Божий свят светува, И родна реч догде се чува! Килифаров Велики са заслугите на тези незабравими български синове. Те са светци, мъченици в новата ни история; с тяхната кръв се изкупи свободата ни. Техните славни дела и велики подвизи ще останат паметни в историята ни и на вечни времена ще бъдат гордостта на Отечеството ни; а безсмъртните им имена и скъпата им памет ще се възпяват и славят винаги от признателното потомство и ще му служат като пътеводна звезда на самоотвержено служене на Отечеството. Отечество, люлка на моите отци Отечество, люлка на моите отци, На мойте герои, народни светци. За тебе сърцето ми само пламти, За мен не земя, рай земен си ти. Родино моя, За мен не земя, а рай земен си ти, Скитал съм се много, познавам света; Видял съм и чудни и славни места: Развити, свободни, честити земи, Но не тъй магнитни за сърцето ми. Родино моя, Но не тъй магнитни за сърцето ми, Звездите над тебе по-мили трептят, Цветята в полето по-сладки цъфтят, И птичето някак по-нежно цъфти... За мен не земя, а рай земен си ти, Родино моя, За мен не земя, а рай земен си ти. За теб аз волно изгнаник станах, Далеч по научни път разум сбирах, Да съм по-достоен за твоята любов, Кога ме повикаш, да кажа "готов", Родино моя, Кога ме повикаш да кажа "готов". Готов да отплащам синовна си дан, Да водя, да следвам народния керван, С перо или сабя, с везни ил остен, Каквото отредиш, че длъжност е мен. Родино моя, Каквото отредиш, че длъжност е мен. Стоян Ватралски Любовта към Отечеството ни налага да го защищаваме не само с оръжие в ръка и да се жертваме за него, но да го защищаваме също със слово и перо и с всички други средства, с които разполагаме. Ще се явят случаи, когато наши народни врагове ще се опитат да хвърлят хули, клевети и злословия против нашето Отечество, да го представят в най-черни краски с цел да го уязвят, унижат и злепоставят пред вънкашния свят. Света длъжност се налага на всеки просветен и любещ Родината си българин да излезе в нашия и чуждия печат да отбие тези клевети, като изобличи клеветниците и докаже неверността на техните твърдения и по този начин защити честта и доброто име на своето Отечество. Но не и достатъчно само това. Нашите учени хора, добри родолюбци, трябва да излязат с научни трудове и да запознаят вънкашния свят с нашия народ: с неговото минало, с неговите нрави и обичаи, с неговата култура, с неправдите, извършени спрямо него чрез мирните договори, със справедливите негови исторически и политически права и претенции, за да спечелят съчувственици и защитници на нашето народно дело сред външния свят. Любовта към Отечеството ни налага също да обичаме и предпочитаме своето пред чуждото; да ценим високо и пазим свето своята народност, православна вяра и майчин език; своите нрави, обичаи и предания; своята родна литература, изкуство и музика и изобщо всичко свое. Те може да не са така съвършени, както тези на по- напредналите от нас народи, но те са скъпи за нас, защото са ни оставени в наследство от нашите деди и прадеди; защото представят нещо самобитно и оригинално българско и са дело на българския творчески гений. Ние трябва да се стремим да ги развием, облагородим и усъвършенстваме, а не да ги изоставяме и да възприемаме чуждото, което ще ни обезличи като народ, та не ще можем да вложим нещо свое в общата съкровищница на човечеството. Нашият народ, според общото признание на видни чужденци, които са изучавали народите на Балканския полуостров, стои по-високо от своите съседи по своите душевни качества и способности. Той е жизнеспособен, предприемчив, издръжлив, трудолюбив, трезвен, храбър и с напредничав дух. Той е освободен едва преди 60 години и все пак ги е надминал в много отношения. Не напразно ни наричат прусаци и японци на Балканите. Народът ни притежава много ценни душевни заложби, които, ако бъдат напълно развити, ще ни издигнат на голяма висота, както в културно, така и във всяко друго отношение. Но народа ни притежава и някои лоши качества, които спъват неговото успешно развитие и обезсилват до голяма степен благотворното влияние на добрите му качества. По-главни от тези отрицателни качества са: егоизъм (себелюбие), завист, липса на сговор и слабо развито чувство на родолюбив. Поради тези свои отрицателни качества, а особено поради недостатъчно развито чувство на родолюбие, нашият народ не цени своето, слабо е привързан към своята народност, към своя език и своето минало и слабо почита своите заслужили хора и своите народни светини. Българин, като изпадне в средата на хора от чужда народност, ще почне веднага да се приспособява към тях; ще се мъчи да говори техния език, да подражава маймунски на техните обичаи; ще възприеме и усвои постепенно всичко тяхно и в късо време ще се обезличи като българин. По този начин, с хиляди българи са изгубили своята народност, като са се претопили и станали гърци, власи, сърби или турци, и нашето здраво и жилаво племе е послужило като тор за засилването на другите народи, а особено на враждебните нам съседи. Това е голям срам и позор за нас, които, наистина, сме един по-способен и по-мъжествен народ - да се оставим да ни мачкат и да ни налагат своята народност, език и обичаи нашите съседи. Нека вземем пример в това отношение от народите със силно развито чувство на родолюбие и народно съзнание. Например, англичаните и французите. Англичанинът, където и да отиде не се отказва от своето Отечество. Ще накара другите да учат и говорят неговия език, но той техния - никога! А от народността и езика си англичанинът за нищо в света няма да се откаже и да приеме чужда народност и език. Мощна духом, съзнателна и горда е английската нация! На тези свои ценни качества именно тя дължи необикновените успехи, които е постигнала във всяко отношение, а особено: да стане владетелка на една четвърт част от земното кълбо. Ние имаме значителни малцинства под чужда власт, но те са съвършено неорганизирани и неподготвени да отстояват своите политически и културни права, затова са и най-зле поставени между всички други малцинства. Немските и маджарските малцинства, напротив, силно сплотени и здраво организирани, водят смела и упорита борба за своите народностни права, поради което са си извоювали доста завидно положение. И в това отношение неуспехите на нашите малцинства се дължат на слабо развитото чувство на отечестволюбие, на национално съзнание и национална гордост. Любовта към Отечеството ни налага да изпълним дълга си към него до край. Ще се случи понякога, щото отечеството ни да бъде нападнато от външни врагове с цел да заграбят част от земята ни, или пък ние сами да се притечем в помощ на поробените ни братя, за да ги отървем от чуждо робство. Това ще ни принуди да водим продължителна война, която може да се проточи с години. Днешните войни са съпроводени с извънредно големи физически и душевни напрежения, а тях може да издържи и понесе докрай само народ, въоръжен с необикновено търпение и постоянство и с неизтощима енергия. Подобни ценни качества може да притежава само народ, проникнат от безгранична любов към своето отечество, понеже само такава любов е в състояние да поддържа духа и подхранва енергията и търпението докрай. Последните войни доказаха, че нашият народ не притежава в достатъчна степен тези ценни качества: търпение, постоянство и упоритост. В началото на тези войни ние спечелихме бляскави победи над врага, но впоследствие, поради тяхната продължителност, търпението ни започна да се изчерпва, духът ни да отпада и енергията да отслабва, което се отрази пагубно върху понататъшните военни действия. На много от войниците силно домиляха домовете, та искаха час по-скоро да се свърши войната, без да искат да знаят за ужасните последици от една изгубена война. Те се интересуваха само за своите лични интереси, а за общите отечествени интереси малко искаха да знаят. А всичко това показва, че нам ни липсва не само търпение, но и нещо много по-важно - липсва ни онзи непреодолим вътрешен подтик, който тласка човека към най-велики и благородни дела; липсва ни онази пламенна любов към Родината и онова дълбоко съзнание на дълга към нея, които не се спират пред никакви трудности и препятствия и карат човека да даде доброволно всички жертви и да сложи най-после живота си за благото на Отечеството. Днешните войни представляват състезание на волите и характерите на воюващите страни. Която от тия страни има по-силна воля и по-твърд характер, за да прояви по-голямо търпение, постоянство и упоритост, да издържи поне един час повече от противника си срещу неимоверните трудности, лишения и опасности на войната, та ще победи. А тези борчески качества ще може да прояви в най-висока степен само онази войска, която се въодушевява и движи от най-пламенна любов към Родината. За успешния завършек на войната, не е толкова важно да се спечелят първите сражения, а е много по-важно спечелването на последните сражения, които ще решат изхода на войната. Но подобни успехи може да постигне само войска с висок морален дух, проникната от най-възвишено родолюбие и решена на всяка цена да победи. Въоръжена с неизтощимо търпение и постоянство, такава войска и след претърпяването на ред поражения, няма да се отчае и да падне духом, а ще продължава търпеливо и упорито борбата, догдето изтощи противника и разколебае духа му и чак тогава тя ще му нанесе последния съкрушителен удар и ще спечели крайната победа. "Който изтърпи докрай, той спасен ще бъде", казва и самото свето Евангелие. Нашият народ е храбър, мъжествен, издръжлив и с корав дух и, ако беше възпитан и в дух на истинско отечестволюбие, той щеше да бъде непобедим, понеже чувството на родолюбие, щеше да го накара да постави интересите на Отечеството си над своите лични интереси, да прояви най- голямо търпение и постоянство, да издържи и най-продължителната война, но да не допусне да претърпи поражение. Ето защо, повелителен дълг се налага на българското семейство, училище, казарма и общество да развият до най-висока степен чувството на родолюбие в подрастващите поколения, ако искаме да осигурим бъдещото съществуване, преуспяване и благоденствие на Отечеството ни. Любовта към Родината ни задължава също да изпълним дълга си към нея, без да обръщаме внимание на това, дали са го изпълнили другите или не. Дългът към Отечеството е личен дълг и всеки трябва да го изпълни сам за себе си, като свой свещен дълг. Неизпълнението му от някого не дава основание никому другиму да не го изпълни и той. "Стадо без крастави не бива", казва пословицата. Във всяка човешка среда, човешко общество, а така също и във войската все ще се намерят покварени и безсъвестни хора, които да не изпълнят своя дълг, но честните и родолюбиви граждани и войници не трябва да вземат пример от тях, а напротив, трябва сами да им дадат пример за достойно изпълнение на своя дълг, за да ги накарат да се засрамят, та и те да изпълнят дълга си. Между гражданите и войниците трябва да съществува благородно съревнование кой по-добре да изпълни отечествения си дълг. а не как да избегне от изпълнението му. През последните ни войни се намериха безсъвестни граждани и войници, които търсеха и най-малката причина, за да се отклонят от изпълнението на своя отечествен дълг. - За най-обикновена причина им служеше това, че други не били изпълнили дълга си, че тези или онези били злоупотребили с положението си, че войската не била хранена и облечена добре и прочее. И тези работи те ги разгласяваха между другарите си, та ставаха причина, щото и те да последват техния осъдителен пример. Това са хора себелюбци, със слабо развито чувство на родолюбие, хора покварени и пакостни, недостойни синове на своето Отечество. Но родолюбивите и доблестни войници и граждани трябва да изобличават подобни войници и да не допускат тяхната зловредна агитация. Да се откажем от изпълнението на отечествения си дълг затова, че не са го били изпълнили други е крайно лекомислено и престъпно, защото с това се пакости не другиму, а на своето Отечество, като се оставя то без защита, на произвола на враговете. Това е същинско предателство против отечествените интереси.

3.14. ЗНАМЕТО Е СПАСЕНО На 25 срещу 26 септемврий 1918 г., т.е. цели 10 дни след нещастния пробив на Добро поле, полкът се оттегли по заповед от укрепените си позиции по "Баба планина" и "Перистер" за гр. Скопие. На 26 сутринта пристигна в гр. Ресен, където влиза в общата колона на дивизията. От този ден до 2 октомврий - цели 7 денонощия, полкът при най-неблагоприятни условия, под натиска от противника, извърши тежки преходи, като изминаваше на ден по 30-55 км, а на 2 октомврий към 10 часа преди обед пристигна и се разположи до селото Царакиново - 20 км югозападно от Скопие на бивак. Тук, с официална заповед и за пръв път му се съобщи страшната новина за фаталния пробив, също и за оставянето му във временно заложничество, понеже попаднал в числото на тия наши злочести войски, които са се намирали западно от Скопския меридиан. Заповедта гласеше още: "Спасявайте знамената и унищожете ценностите, за да не попаднат в ръцете на противника." Заповедта бе тежка, но категорична, а неизпълнението й носеше страшни отговорности пред историята и народа. Всички ценности скоро се обърнаха на пепелища, но кой би дръзнал да изгори символа на нашата чест, в свещените дрипи на който се криеха толкова много духовни ценности, завещани на грядущите поколения - извор, от който те винаги ще черпят вдъхновение за морална и физическа мощ! А кой би бил спокоен зрител на предаването му във вражески ръце? Това не можеше да стане, макар че враговете ни бяха стегнали тясно кордона, с който бяхме обградени. Кордонът трябва да се пробие, макар че ще трябват още рискове, а може би и жертви. Потребно бе да се намерят героите, които да се подложат на нови смъртни изпитания, като поемат всички отговорности, но знамето да спасят. Полкът можеше временно да се лиши от него в новото си робство, а след това, ако съдбата би пожелала, той пак ще се събере под неговата сянка. И лесно бе да се намерят героите между редовете на този славен полк, храбрите и доблестни войници на когото заслужаваха по-друга участ от тази, дарена им от един позорен договор. * * * 2 октомврий бе ден красив и слънчев, но съкрушителна скръб и тежка тъга донесе на полка, който едва тук - на 20 км от лобното място - Скопие, разбра и почувствува горчивата участ, която му поднасяше злата съдба, като отплата на героизма, проявен от него в кървавите борби срещу враговете от целия свят. Към 1 часа след обед, в малка селска къщица, близо до самия бивак, при командира на полка бе повикана една малка група офицери, а заедно с тях и ст. подофицер Христо Петров, известен на всички в полка по своята храброст, неустрашимост, силно здраве и голяма неизчерпаема енергия. Това бе героят на полка, който притежаваше вече III степени от кръста за храброст, защото за него бе чуждо подлото чувство на страх и затова винаги, по желание бе участвал във всички най-опасни нощни предприятия на полка и с големи отличия. Жребият бе паднал и сега върху него - той бе избраника на командира на полка. Последният му довери тайната и възложи тежката и опасна задача - да пренесе знамето в България, като му даде всички потребни за случая наставления и добави: "Ако пренесеш знамето благополучно ти ще спечелиш славата на негов спасител, ако ли паднеш убит в дългия и опасен път и знамето пропадне, то този, който те изпраща сега е запазил и за себе си един куршум! Предавам в ръцете ти честта не само на полка, а и тази на българската войска!" Храбрецът изправи гордо глава, а в очите му заиграха светли пламъчета - израз на неговата готовност да се саможертва, но на подвиг велик да отлети! След това подгъна колене и целувайки ръка на началника си, проговори буйно: "Не, аз няма да умра, а знамето ще спася!" Тръгна. Разреши му се да си избере негови верни другари 6-7 души и с тях да замине. Веднага командирът на полка откъсна знамето от дръвцето му, опаса на голо тялото на героя и му пожела щастлив път, като заповяда веднага да го снабдят с храна, пари и здрави коне от I картечна рота. Безстрашният Христо, горд, подбодрен и весел влезе в бивака, носейки на себе си скъпия предмет. Той жадуваше по-скоро да тръгне, макар че пътя му минаваше през размирна Албания, в горите на която много чети нападаха наши транспорти, обираха ги, а войниците избиваха; пък и Сърбия не ще му даде по-добро гостоприемство, но пътя там минава. Към полунощ малката чета бе готова, а между редовете й бяха неговите верни приятели - смелите ст. подофицери Васил Водов от с. Бориловец, Кулско и Никола Воденичарски от с. Ново село, Видинско. Там той довери и тайната за всякаква случайност. Добре снабдени с карабини и здрави коне те изчезват невидимо из бивака същата нощ. А в полкът още след пладне бе обявено, че знамето ще бъде "изгорено", за да не попадне в ръцете на противника, който не скрито бе заявил, че то ще украсява музеите му в Париж! Назначен бе командирът на 3 рота капитан Бояджиев с един взвод от ротата си скрито, но тържествено, с отдаване последната чест на "знамето", представлявано сега само от дръвцето и навития около горния му край кожен калъф, да го изгори и обърне на пепел, в близката до бивака, едра царевица, без какви да е остатъци. Не след много време, из царевицата се разнесе дрезгава като плачът на отчаянието команда: "На знамето, за почест!", а след това черен стълб от дим се издигна от нея и разнесе из бивака. Когато пък пространството се изпълни с тъжната мелодия на "Кол славен", свирена от музиката на полка при това скрито погребение, тежка скръб потисна душите на хилядите славни борци, а очите им обърнати към свещения дим, търсеха да видят скъпия предмет... и сълзи едри закапаха по изгорелите им лица. Мнозина скрито минаваха и бродеха през свещената царевица - нова гробница на тяхната слава, но нищо не откриха, защото следите и остатъците бяха дълбоко заровени, а всеки имаше желанието да притежава поне прашинка от свещения прах... Лети нашата славна четница на своите здрави коне, минава долове, дерета и гори, кръстосва непристъпните усои на албанските планини и приближава вече сръбската граница. Пътищата са задръстени от обози - германски и австрийски - отстъпващи към Сърбия и през нея за земята си, а нашата бърза експедиция върви безспирно, пътища не търси, а отбива се от тях, препятствия не познава, опасности я не спират. Срещнатите албански бандити са били нищо за тях - нашите сами налитали на тях и без пощада са ги унищожавали и бързо отминавали. Сръбската граница е близо, но и храбреците остават малко: едни от умора и неиздържливост изостанали, други загубени из горите, трети може би убити, но героят Христо върви безспирно, макар останал само със ст. подофицер В. Водов и Н. Воденичарски. Конете не издържат и падат от глад и умора, но те вървят все напред и напред. Гъстата мъгла, легнала неподвижно по сръбската граница криела опасни изненади за тях. При все това, те се чувствали по-свободни, но не за дълго. Втора седмица вече почва от тяхното излизане в тежкия походи те си позволяват едно кратковременно спиране за отмора и ориентиране. Но внезапно из мъглата с див рев се нахвърлят върху тях няколко сръбски войници и насочват оръжията си срещу тях. Васил Водов и Н. Воденичарски успели да избягат и се скрият из гъстата мъгла, а Христо Петров хвърлил оръжието си и се предава доброволно на сърбите, като ги помолил да го заведат при капитана им, за да му съобщи важни новини за българската армия, от която той е дезертьор, след което да моли да го оставят да живее в Сърбия. Той добре разбрал, че тия сърби са пост от граничното им охранение и скроил плана си. Обезоръжен и каран от сръбските войници към ротния им командир, който бил някъде назад из мъглата Христо влиза с тях в разговор и се оплакал, че е много гладен. Снабден с парче хляб, което веднага изял, а след това запушил и дадената му цигара, интимно почнал да им разправя за живота на 51 полк в Сърбия, когато е бил гарнизон цели 9 месеца в нишката област през войната. Увлечени в приятния разговор, сърбите се поотпуснали и станали по-доверчиви към него. Но навлизайки по-дълбоко в гъстата гора, в която и гъстата мъгла би била надеждно прикритие, Христо скоква и като светкавица хлътва в гората, където тъмносивата мъгла го поглъща. Вик и куршуми го подгонват, но той е невидим и безспирно бяга с бързината на елена, криволичи из гората, увира се в тесни пролуки, шибан жестоко от сплетените клонища, но все бяга, бяга, а след него близката застава се спуща с голям шум от крясъци и свойствени псувни на сърбите. Умората настъпва и се налага. Христо пада като отрязано дърво на земята. Той не изгубва съзнание, но безпомощно гледа през гората синьото небе, а страшна треска от преумората разтърсва изтощеното му тяло. Гърмежите престават, шумът се отдалечава в друга посока, опасността е отстранена, но Христо няма сили да се изправи и на всеки опит да стори това, той падал по-тежко върху земята. Жестока мъка къса сърцето му, горещи сълзи бликват из очите му, а едната му ръка притиска плътно скъпия предмет. Нощта настъпва, никакви гърмежи не се чуват и гробно безмълвие изпълва гората, през което едва се долавя шепота на умиращите й окапващи листа. Някъде отблизо вълчия вой разбива безмълвието и се разнася из гората, където и замира. Тежка дрямка натиска и затваря очите на героя и той се унася в лек и приятен сън... всецяло паднал вече в ръцете на съдбата. Колко време е спал той не помни, но когато отворил очи, той забелязал, че мъглата е просветнала, което значи, че денят е настъпил. Гладен, изтощен, но отпочинал вече, Христо скоква на крака и почнал скитаницата си из гората, за да намери изход из нея. Цели 3 дни и нощи, почти без почивка, гладен и хранил се само с шума героят броди из опасната гора, но мъглата не се вдига, за да се ориентира къде е. Едва на четвъртия ден към края му, когато злополучната мъгла почнала да почернява, той дочул скърцания на някаква кола и човешки говор. Настръхнал от изненадата, той се метнал върху земята и с голяма мъка пропълзял по посока на спасителния шум и забелязал път, по който се движил някакъв български транспорт от много волски кола, към които за изненада на всички обозни войници, не напътил. Присъединил се към тях той разбира, че и те бързат за българската граница и че не е далеч вече "Връшка чука", западно от г. Кула. Обозът спира за вечеря и нощна почивка, а Христо след като се нахранил продължил пътя си към българската граница, към която пристигнал към разсъмване. След една по-дълга почивка, той преминава благополучно и това място и се отправил свободно към гр. Кула, където и пристигнал към пладне. Приет в комендантството, където открил тайната, той бил добре нахранен и с кола изпратен за гр. Видин, където пристигнал късно през нощта. На другия ден предава срещу разписка знамето на допълняющата дружина, а днес същото знаме е в 36-и пех. полк в гр. Оряхово, предадено му от бившата жандармерийска дружина. Така героят Христо Петров след дълго пътуване, всред много рискове и смъртни опасности, при тежки страдания - физически и душевни, пренесе полковото знаме благополучно през Албания и Сърбя в отечеството си. Честта на полка бе спасена! Подвигът е добре оценен и ст. подофицери Христо Петров и другарите му Васил Водов и Никола Воденичарски - негови сподвижници до сръбската граница, бяха наградени с повишение в по-горен чин и наградени с кръст а за храброст I степен от военния Министър, а впоследствие при голяма тържествена обстановка с участието на целия гарнизон и присъствието на много народ от града и селата при площада на паметника, Негово В. Царят чрез началника на гарнизона, награди героите със особения скъп знак "за спасяване знаме", а самото знаме - със сребърна гривна, върху която са написани техните имена.

3.13. НА "ТОМОРОС" Март 1917 г. "Томорос" - незнаен, високо издигнат и вечно къпещ се в облаците и техните гъсти мъгли, планински каменист колос - свръзка естествена и яка на неделими родни езера - Охрида син и стара Преспа. "Томорос" - паметник студен и бездушен на Самуилова слава, днес сближи и спои с кръвта на бдинци две отдалечени от вековете епохи, за да разнася на вечни времена легенди за българската слава. * * * Мартенско време настъпи. Неочаквано гореща вълна се разля из низините на Битолско и времето стана тежко поносимо. Но там горе, по главните позиции, изрязани в студената плът на "Баба планина", "Перистер", к. 1248 и "Томорос", особено на последния, капризът на "баба" Марта се изрази в луда снежна виелица, която със страшен писък покри земята с дебел сняг, зарови долинки и дерета, отрупа с плътни преспи пътища и пътеки, а живакът притисна към 15 градуса под нулата. Изнемогваха там защитниците под ледените й удари, а мощната противникова артилерия сливаше смъртния си вой с нейната песен и шареше позицията с грамадни черни петна от горещо желязо, камъни и пясък. Окопи няма, нито скривалища, а дълбоки дупки, изровени в снега служат за такива. Снабдяването се затруднява и носи все повече и повече лишения и несгоди. Бдинци с I, II и III дружини са пред к. 1248, a IV дружина на 1 март се отправя за г Ресен, където същия ден пристига и застава за корпусен резерв в междуезерния участък, под командата на германския полковник Тиери. Под началството на капитан Митов Ал., дружината почва с ред бойни упражнения своята подготовка за близка активна дейност, а на 12 март тя получава следната заповед: "6 пехотна французка дивизия с 210, 227 и 225 п. полкове, 1 дружина от 176 п. полк, 6 полски и планински батареи и две тежки 12.5 см оръдия е атакувал и отблъснал предните части източно от "Томорос". 3/4 дружина да замине напред и заеме втората позиция. На нея се възлага надеждата да запази позицията". Заповедта е ясна. Дружината тръгва и след един мъчителен и тежък нощен поход през снегове и плътни преспи, пристига и заема означената позиция, където заедно с 2 картечници, 3 строеви роти и една картечна рота от австрийската дружина води ожесточени и неравни боеве от 12 до 17 март с. г. Вляво от нея са били 12 егерска германска дружина с 2 роти от 2/23 австрийска опълченска дружина, една планинска българска батарея, а вдясно спешени 7 и 10 български конни полкове. В участъка на дружината са били поставени и една силно пострадала от боевете егерска дружина и една австрийска планинска батарея. Това са сили сравнително слаби пред противниковите такива, и при това силно изтощени от поразията на страшната зима. 4-та дружина се влива в неукрепената позиция, където ротите й почват да се ровят в дълбокия сняг, за да си построят подслони за запазване от огъня на врага и лошото време. Но, мощна е вражеската артилерия! Огънят й е непрекъснат и стотици огнени ядра се пукат и силно избухват, като отбелязват мястото си с обгорели големи черни кръгове върху снега, прилични на опожарени островчета в безбрежното снежно поле. Безспир са и вражеските пристъпи напред и въпреки жилавата отбрана и буйния й огън, врагът се примъква на 30-50 крачки пред позицията, където бива спрян от огнената лавина, слизаща от позицията в очите му. Тук почва борба неравна и жестока, борба на един срещу трима! Бомби безчет се изсипват и ровят в дебелия сняг, избухват със страшен пукот, ехото на който скача от скала на скала и в неспирно бучение се разнася из пространството. Артилерията с много оръдия съсредоточава огъня си върху бдинци, държащи ключа на позицията, а картечници, примъкнали се близо, сърдито квачат и обсипват защитниците със съскания, като разсърден рояк оси. Реве планината, земята трепери, огънят се засилва и се обръща в барабанен, а снегът става кървавочервен. Седем дни напорът на противника не отслабва, но и духът на изтощени бдинци е несломим - всеки нов пристъп те отбиват бляскаво с мощното си "ура" и държат противника на разстояние. Последният е смутен и всеки нов опит да забие клин в разположението на бдинци, се разбива кърваво в коравината на фронта им. На 12 март шестнадесетата му атака е отбита все така кърваво, все така буйно, все така гърмоносно се носеше победното бдинско "ура" и гонеше освирепелия враг. Позицията е запазена. Противникът е уморен, обезсилен, задачата му пропаднала, а усилията му кърваво наказани. Победата е на бдинци, славата е тяхна - положението е спасено доверието и надеждите възложени тям бяха оправдани бляскаво. Борбата е на стихване... жестоката виелица е също уморена, но не прекъсва песента си, а с жаловити вопли и тъжен скимтеж издигаше прозрачни облаци от сняг и посипваше с тях пресните безкръстни братски гробове на 59 бдински чада от тази храбра дружина, паднали убити тук, а други 234 души ранени и премръзнали бяха извадени от ледените й прегръдки и отнесени назад. "Томорос" спечели завидно място в историята на полка, а на дейността на IV дружина се даде стойността на велик подвиг. Всички отличили се бяха щедро наградени с кръстове за храброст, а командира на дружината капитан Митов Ал. бе повишен в чин майор "за бойни отличия".

3.12. ВЪВ ВРАЖЕСКИЯ ЛАЗАРЕТ Зловещото затишие, което като никога, бе заседнало върху позицията на полка пред в. "Перистер" (2610) и к. 2449 на 14 септемврий 1918 г., внезапно бе разбито към 3 часа след пладне от адския трясък на стотици снаряди, изпратени от артилерийските вражески урагани, които запалиха земята. Денят тежко отиваше към своя залез, а огънят не само че не отслабна, но с настъпването на нощта ставаше все по-буен и по-буен, като от време на време се обръщаше на барабанен. Биеха се всички окопи и всички пътища и пътеки зад позицията, водещи към нея. Движението на транспортите, носещи материали на позицията спря, а пешеходците с голяма мъка заобикаляха из дерета и скали, за да се запазят от огъня. Едновременно всички окопи на противника почнаха една небивала досега пушечна, картечна и минна стрелба и обсипваха нашата позиция с маса олово. Особено силен и съсредоточен огънят беше върху к. 2449 и седловината, която я свързваше с "Перистер" (к. 2610) - най- достъпната посока към нашата позиция. Това бе предвестник на по-важно предприятие, което противникът подготвяше, а честите му атаки през нощта потвърдиха това. Но, стари бдинци бяха будни и бодри - атаките биваха отбивани силно с буйния им огън. Положението не се измени с нищо и на 15 и 16 септемврий. През нощта на последния французите, възползвани от гъстата и черна мъгла, повеждат няколко атаки и последователно една след друга, но биват отхвърляни със загуби обратно в тъмнината. Упорството на нашата отбрана е несъкрушимо, но и противникът е упорит - той повтаряше атаките си след всяка негова несполука и изтощаваше силите на защитниците, които нямаха никакви поддръжки, за да очакват смяна за почивка. Най-после, командирът на 12 рота, капитан Гълъбов, доблестен и храбър офицер, решава да проникне лично зад бойните линии на противника, за да разбере намеренията му. Той взема със себе си 7 души охотници, смели като него, и след полученото разрешение, се спуща напред срещу огъня, слиза в дерето на р. Червена и се загубва в тъмнината. След малка почивка, сигурен в ориентировката си капитан Гълъбов повежда групата напред и след големи усилия, предпазвания, а на много места и припълзявания между скалите, той достига пред самите окопи на противника, бълващи безспирно огън над главите им. След малка отмора, с тежко пълзене из камънаците, групата се измъква вляво и се насочва срещу празното пространство между "Калугерица" и "Камена планина", скоква на крака и прибягва нагоре, като спира вече зад бойната линия на французите. Трескотията тук е така силна, че поглъща шумът от това движение и групата остава неоткрита. Още малко усилия и групата е вече близо до позната чешма, построена по северния склон на в. "Калугерица". Позната е по това, защото на [4].IХ.[1918] г. тя бе нападната от смелата група на подпоручик Тома Стоянов, с бляскав успех. Сега около нея имаше охрана, часовоя на която се виждаше ясно и който най-безпечно весело разговаряше с други французи, слезнали тук за вода. Моментът е сгоден, часовоят е залисан. Групата, водена от храбрия си началник, скоква и без шум се нахвърля върху обезумелите от страх французи. Последните със зверски рев се пръскат в тъмнината, но двама души са здраво заловени, устата им запушени с кърпа и бързо повлечени назад към позицията ни. На разсъмване групата без загуба и без пушка да е гръмнала пристига в полка с двамата също така здрави пленници. Последните бяха двама фелдшери от близкия до чешмата французки превързочен пункт. Сведенията, събрани от тях, установиха, че нови гръцки полкове са пристигнали, от които 38-я е на позиция срещу нашия 52 полк, до Преспанското езеро и че противникът готвил решителна офанзива на този франт, което се и потвърди от развилите се скоро събития.

3.10. БЕЗСТРАШНИЯТ ПОДОФИЦЕР (ФЛОРО ГУГОЛОВ) 16.III.1917 г. Вече шест денонощия откак вилнееше огнената стихия на барабанния огън на повече от 150 французки от разни калибри оръдия; шест денонощия безспир те обливаха със смъртна лава позицията на II дружина от Бдинци, югоизточно от к. 1248. Всички окопи са заринати, галериите-скривалища разрушени, телената мрежа разкъсана и разхвърляна безследно, картечниците на цели роти дълбоко затрупани в земята, всички пътеки и подстъпи към позицията - прекъснати. Дружината е загубила вече 50% от състава на бойците си и 89% офицери. Духът не отпадаше и всеки опит на противника за атака биваше кърваво отбиван. При все това, на 15-и през нощта срещу 16-и март дружината бе сменена с I дружина, която бе до този момент в полкова поддръжка и изтеглена северозападно от котата, за да се преустрои, снабди с необходимото снаряжение, оръжие и бойни припаси, да си отпочине и приготви за нова активна дейност. Но едва преустроена и снабдена, а още неотпочинала, дружината получи в 1 часа след полунощ на 16-и заповед да излезе напред и контраатакува вмъкналия се противник в позицията на I дружина. Поведена от дружинния си командир, разчленена на малки групички, II дружина със силен бяг премина пространството, обстрелвано непрекъснато от една 18 см вражеска батарея и без загуби се съсредоточи напред около щаба на полка, скрита от погледа на противника. Времето застудя, сняг почна да вали на гъсти и едри парцали, които образуваха непроницаема снежна завеса и наблюдението напред стана абсолютно невъзможно. Сведения от I дружина липсваха в щаба на полка, от наблюдателния пункт на когото се виждаха само отрупани със сняг човешки фигури, движещи се в разни страни по позицията й, без да се познават какви са - французи или българи са те! Необходимо беше неотложно и бързо да се разузнае що става там, за да се насочи правилно и поведената контраатака. Още повече, че мощната вражеска артилерия пренесе огъня си по контраатакуващата II дружина и обсипвайки я от всички страни с урагани от гранати и шрапнели я прикова на мястото й. Дружината е на открито и почва да търпи загуби в убити и ранени. Снегът не престана, нито намали гъстотата на валежа си. Белите човешки силуети се лутаха из мъртвата позиця, положението е още неуяснено. Тогава от близката 6-а рота се извика един подофицер за разузнавач. Старши подофицер Флоро Гуголов от с. Гъмзово, Видинско, се изправи из снега, готов да отиде на опасното разузнаване напред, за да види лично що става там в безредната лутаница из окопите на I дружина. Получил ясна заповед, храбрецът с едно "слушам" се спусна като орел надолу към празната ниша II линия окопи, посрещнат от силния огън на противника - артилерийски и картечен, и се загуби зад снежната завеса. Пъргав, енергичен и безстрашен, той се хвърля с няколко скока в един от празните там окопи на около 200 кр. пред позицията на I дружина и почва да наблюдава блуждаещите снежни силуети; обаче, открит от противника, мястото му се запалва от огъня му. Маса снаряди се изсипват със страшен трясък върху това място, за да се накаже чудното презрение към французката мощ от този герой. Наблюдението става вече невъзможно, но храбрецът не се отказва, а излиза из окопа и се повлича из дълбокия сняг напред и макар с бързината на охлюва, той печели нов терен, а това го приближава към целта. Добре заровен в снега, отрупан отгоре с такъв, той е маскиран и продължава да наблюдава, като успява лично да види с очите си, че белите силуети са французи, които се събирали от разни посоки, за да настъпят напред и че от I дружина нямало никакви следи та Намерен и тук от окото на противника, той бива обсипан отново с огъня му, но това не го смущава вече; той е изпълнил задачата си и без това готов да отстъпи, защото застояването му в този снежен гроб го води към "бялата" смърт. Запазил достатъчно още сили, храбрецът напуща бързо мястото си и със силен бяг на скокове се насочва по обратния път. Но огънят на противника го съпътства, като се стреми да го унищожи. Гонен така от смъртта, след тежки усилия из дълбокия сняг, героят пристига в дружината и прави лично доклада си на командира на полка. Положението е вече изяснено и контраатаката се насочва правилно. За този подвиг ст. подофицер Флоро Гуголов бе повишен на мястото в чин фелдфебел и награден със знака на военния орден за храброст I степен.

3.6. ПРИ ЕЗЕРОТО ТАХИНО (Подвиг) Красива бе зората на 25 септемврий 1916 г. Слънцето, като грамаден кървавочервен диск се измъкваше бавно зад хоризонта и когато се издигна над него, сноп от лъчи позлатиха гладката повърхност на ленива и мътна тук Струма, а други - заиграха из китните и росни върхове и гъстия камъш и ги посребриха. Адски трясък раздруса земята и поздрави раждането на новия ден. Много противникови оръдия от разни калибри обсипаха мястото на заставите на II дружина от Бдинци, със стотици смъртоносни ядра. Огънят бе ураганен, а от време навреме се обръщаше на барабанен, с прекъсване. Ниско хвърчащ аероплан управляваше стрелбата им. Не бе по-слаба канонадата и вдясно по разположението на полка. Гъстият и висок камъш пречеше на непосредственото наблюдение, а връзката в тази блатиста и опасна местност бе слаба и ненадеждна, поради липсата на технически средства и силно разтегнатото разположение на частите в дадения не по силите им участък. Към 6 часа сутринта срещу село Кара-Орман (Серско), разположено на северозападния бряг на езерото, след артилерийска подготовка, вражески пехотни части преминаха реката и прикрити от огнения валяк на своята артилерия, бързо настъпиха в тая посока, но изненадани от буйния огън на храбрата 5 рота на поручик Милчев Г.. окопана и добре маскирана в окрайнината на селото, бързо отстъпиха под закрилата на преградния си артилерийски огън и се скриха в окопите си. Обаче, по-на запад, по брода "Фитоки" незабелязано из гъстия камъш преминават други части и скрито се насочват и примъкват към за ставата от I взвод на 6 рота, която бе добре окопана южно от с. Ени-Махле. Скрита в блиндирания си окоп, тази застава мъчително изживяваше, в момента тежките и дълги минути на вражеския артилерийски огън, който бе запалил земята около нея и тя не виждаше наближаващата я смъртна опасност. Когато към 12 часа на пладне артилерийският огън се пренесе оттук, то на около 150-200 крачки пред окопа и фланговете му неочаквано изпъкват, като изпод земята, две роти шотландци, с шарените пред тях бомбиери, подържани от огъня на осем картечница, разположени вдясно и почти в тила ни взвода. И почва се борба страшна и неравна, борба на 1 срещу 8. Първата линия от бомбиерите на противника със силен бяг се пръска пред окопа, обхваща фланговете му и хвърля бомбите си от три страни срещу него. Зад тия други вълни ги застигат, хвърлял бомбите си и лягат на земята. Така безспирно се гонят вълните, настигат се, хвърлят бомбите си и пак лягат на земята, докато дохождат близо до окопа, огнената линия на когото е още мъртва, защото силен пушечен, картечен и бомбен огън обсипа защитниците - никой глава не може да повдигне. Това окуражава противника, но той е смъртно изненадан, защото когато се вдига и полита със зверски рев напред, защитниците го посрещат с бомбите си, които експлодират със страшен пукот, а пламъците им се увиват между редовете му и ги разредяват още по-силно. Отново вълна след вълна се настигат и с адски трясък се изсипват бомбите върху оределите вече защитници. Картечници нервно квачат почти зад гърба им, но духът им не отпада и когато ехото на страшното българско "ура" се размесва с адския шум на горещия неравен бой, пробивайки си път с ножа, храбреците заемат втория си окоп на 50-60 крачки назад и оттам почват пак борбата. Смутени и разсърдени от това спокойно измъкване, англичаните с още по-голяма ярост се нахвърлят от всички страни върху тях, но също тъй по-яростно бидоха отхвърлени с нож от малко останалите здрави герои, подпомагани с огън от тежко ранените си другари. Противникът е бесен и отново налита, сключва обръча в кръг и запалва с огъня си окопа, но нови бомби, излитащи от там го спират и държат на място. Огнена лава от олово и желязо безспирно пълзи по окопа, но корав е бдинецът, той зле отмъщава. Нови дивашки викове: "Предайте се диваци! Защо още се биете? Ще ви унищожим!" - на вълни се носеха на развален български език и достигаха до ушите на защитниците. И ето, развръзката настъпва! Слабите вече остатъци от взвода, поведени от смелия си началник офицерски кандидат Коста Николов (архитект от Видин) се вдигат и на нож с победния вик "ура" се понасят назад, разкъсват обръча и пак спокойно отстъпват и заемат синура на селското гробище, на около 200 крачки от кървавия окоп. Оттук непрекъснатия огън спира англичаните и те уморени от този 8 часов жесток бой, бързо отстъпват зад река Струма, а Бдинци, получили вече подкрепление, се окопават бързо и преустройват за нова борба. Гробно затишие, нарушавано слабо от стенанията на последните въздишки на умиращите, почна да се настанява върху бойното поле, а вечерният здрач прогони страшния ден. Нощта бавно простря черния си мрак и обви в него, като в голямо траурно знаме, кървавата картина, оставена й на попечение от огнената буря... там лежаха между многото убити врагове и петдесет потънали в кръвта си трупове на героичния взвод, останал само с 14 души живи. Подвигът бе добре оценен. Всички бяха наградени с кръст за храброст, а офицерският кандидат Коста Николов с кръста за храброст I степен и повишен в чин подпоручик за бойни отличия.

3.4. "ФУРАЖИРОВКА" 1916 г. "Хей дяволи - стягайте се за довечера, че ще трябва да направим една малка "фуражировка" из тръсталаците, покрай Струма, за да се пооблажим утре, па да има и за една седмица запас." "Не чувате ли какво гъмжило е от безстопанствен добитък из тия гъстаци, избягали след стопаните си, а и свини грухтят, та диви ли са или питомни, па подивели, ще видим, когато поприхванем някоя и друга. Па трябва и да се попроветрим малко, защото толкова търкаляне из окопите, гъби поникнаха по гърбовете ни. Но знайте, че отиваме на "кленза" да играем там, защото ония "хайдуци" по един човек с артилерия стрелят, а добитъкът е между нас и тях. Ама тъмни са още нощите, а вие с дявола конкурс държите за такива работи из тъмнината." Така старият над 50 години о.з. поручик Цоков Младен, произведен от фелдфебел за бойни отличия при Чаталджа в чин подпоручик, се обръщаше към войниците си, като ги наричаше винаги с това прозвище "дяволи", когато работата е сериозна, а когато е при весело настроение, което рядко се случваше поради тежестите на войната, "дяволите" ставаха "деца". Но и последните само когато са в строя го титулуваха "Г. поручик", а иначе той бе за тях "дядо Младен". Всеки би помислил, че взаимните отношения между войници и началник в тази рота са противодисциплинарни, вредни, опасни и лишени от всякаква сериозност. А това би било прибързано заключение, защото пор. Ц. бе уважаван и обичан от всички, особено от войниците си - и всички другари, подчинени и началници се обръщаха към него с това мило прозвище. Наистина той бе със сравнително по-слаба духовна култура, оперираше с малко думи в своя говор, но за това пък имаше широка душа, любвеобвилно сърце, от което бликаха топли чувства, с които обливаше и завладяваше сърцата на подчинените си. При това, физически здрав, червендалест с набито тяло, закръглено пълно лице, среден ръст, здрави крака, върху които се клатеше и малко шкембенце, той бе издръжлив и служеше за пример на всички; бялата му коса, подстриганата остра брадичка, отпуснатите бели мустаци издаваха неговата опитност и практичност в живота. Фаталист, той вярваше в предопределението на съдбата и за това винаги спокоен изпълняваше безшумно своя дълг, за да не можеше да се познае кога той е бил по-малко безстрашен. Доброто срещаше с радост и спокойствие, лошото - с безразличие и утеха, че така трябвало да бъде. Паднеше ли убит около него, той го прикриваше с платнището и кръстейки се казваше: "Така му било писано - и у дома си да беше, пак щеше да умре." Запищеше ли някой ранен, той го укоряваше и сочеше му убитите, утешаваше го, като му казваше: "Хе, ще ти отмине като на кученце, доскоро виждане" и си отминаваше. Носеше се скромно; облеклото си носеше до разкъсване, за което много пъти са му правени бележки от началството, някой път отговаряше: "Та мигар тия дяволи не са по-окъсани от мене?" А когато в един прекрасен ден бе облякъл новите си сини панталони, докато ротният кърпач му обърне старите такива, една "неверница" (както казваше той) се пуква около него, обръща го няколко пъти във въздуха и го тръшва на земята с широка рана от парче под лявото му седалище - на място деликатно, той с пълен ботуш от кръв, се явява на дружинния си командир и долага, че е ранен с прибавка: "Това нищо не е, а нещастието е, че новите ми панталони отидоха." Крайно пестелив, той отбягваше да се храни от офицерската кухня, защото там в някои случаи се доплащаше, а се задоволяваше само с дажбата, като икономисваше от хляба си за "гладни" дни, а такива често имаше и тогава той изтърсваше икономията си пред най-гладните. Налагаше ли му се случая да изпълни особена задача, той много не говореше - у него липсваха огнени слова и гръмовити фрази, а почваше, както и днес: "Хей, дяволи", разказваше им накратко задачата и завършваше с думите: "Па бъдете по-дяволи от хайдуците, що са дошли от през морета да ни избиват и плячкосват." Така и сега след като им каза за "фуражировката" добави: "А бе, то добитъкът от камъша не ще ни избегне, ние ще си го ловим, когато поискаме, ама друг трън има в очите ни, друг трън, който ни много боде и ни прави пакост. Тия "хайдуци" онзи ден ни надпревариха с 200-300 кр. и заеха чифлика пред нашия десен фланг, а днес от кулата му се обажда и картечница, която не дава да шавнем при светлина, а и добър наблюдателен пункт е, от който свободно гледат към "Тахино", по течението на Струма към Серес и към Нигрита, откъдето ги поддържат, па съобщават за всякакво движение по низината на Струма. Тоя трън трябва да отсечем по-напред, а знаете ли що срам изтеглих снощи, когато началството бе тук и ми каза: "Твоите дяволи излязоха глупави, та "хайдуците" ги изпревариха и заеха чифлика; сега вие ще гледате, а те ще ви чукат отгоре, та дим ще се вдига, а освен това вътре било пълно с фураж и добитък. Там довечера ще трябва да се настаним, като прогоним тия плячкаджии с някаква изненада" и замълча. А-а-ах! Отпусчица, отпусчица! Изстена някъде в края на окопа Теню - зевзека на ротата, когото наричаха "тенекето" заради бъбривостта му. Знаете ли вие - дядо Младенови деца, какво струва десетина дни отпусчица за мене... зер венчах се и другия ден тръгнах, а сега... сънища та сънища - мира ми не дават... оттатък чифлика отивам, ама.... при булката да отида. Това разсмя всички, а и д. Мл. не закъсня да се обади: "А бе то за отпуска лесна работа, та има и кръст за храброст, ама утре там трябва да бъдем, сочейки чифлика. За това I и II взводове да бъдат готови и когато им дам сигнала, ще тръгнат с мен, но много лудории да няма - всичко трябва да се извърши тихо и безшумно, III и IV взводове и една картечница ще ни дойде; под командата на фелдфебела ще тръгнат зад нас на около 50-100 крачки, но с патрули вдясно за охрана. До чифлика има-няма 200300 крачки. Хайде почивайте сега, па довечера - Бог е добър и ще ни помогне!" - с това се свърши предаването на задачата. * * * Все така тиха и красива бе и тази септемврийска нощ, както отлетелите до сега. Потайна доба отдавна бе минала. В окопите на 7-а рота става раздвижване, а не след много време тъмни сенки изпълзяват из тях и се насочват на юг из тревата на равнината, върху която недалече стърчеше и се открояваше в небосклона като от мукава изрязана черната постройка на чифлика "Али бей". Гробно мълчание е. Прегърбените силуети на единични хора с безшумни скокове излитаха все в тая посока и бързо се топяха в чернилото на нощта. Това бяха "дяволите" на дядо Младен, които бързо се носеха след него, ориентирайки се по валчестия му силует, а за свръзка, издаваха условни звукове - "питъ-пидък", "пит-пидикъ", имитирайки песента на пъдпъдъка. Английският часовой пред вратата на чифлика е вече близо. Той е в смъртна уплаха, защото чувствуваше все по-близо тия невидими "пъдпъдъци" и нададе отчаян вик, по който се вдигна в тревога заставата им, но внезапно бърз и силен огън открит от "дяволите" по прозореца на кулата, където слаба светлина издаваше присъствието на хора, забърка още повече противника и той заедно с картечницата си, се спуща стремително към изхода, излиза в безредие и се хвърля в паническо бягство на юг, където потъва в камънаците. Време за губене няма. Два взвода излизат на позиция пред чифлика, първия взвод в охрана пред чифлика, а останалия взвод го претърсва и събира плячката за лесно изнасяне. Победеният ракетен сигнал е подаден и от този момент чифлика е в ръцете на храбрата 7-а рота. Изнасянето на ечемик и сено почва веднага, защото по подадения ракет, всички обозни коне на цялата дружина, приготвени и приближили се по-рано до позицията, навлизат в чифлика и почват товаренето. Няколко нощи тази работа се повтаряше редовно. Намереният добитък и свине, събрани тук от бившите му стопани, дядо Младен изпрати по равно на всички роти, макар, че подвигът бе извършен само от неговата рота. Благодарение бързото действие, внезапността, която страшно изплаши противника и голямата тишина до стрелбата, осигуриха пълния успех на това нощно предприятие, което прогони англичаните далече назад. Подвигът бе оценен добре и на представените отличили се от ротата бяха раздадени награди и отпуск. В отличилите се на първо място бе и "тенекето".

3.2. БОЕВЕТЕ ЗА КОТА 1248 (от 10-18 март 1917 г.) Паметни и незабравими по своята опустошителност и проявения от Бдинци героизъм ще останат боевете за к. 1248, бляскавият резултат на които постави корона върху тяхната прослава. Неизмерими бяха усилията и недостигнато бе себеотрицанието, с които Бдинци укрепиха, отбраняваха и запазиха тази случайно създадена позиция на южния фронт, недрата на която погълнаха хиляди титани, за да носи тя днес спомена на свещена гробница, на запад от която, като мъртъв и безмълвен паметник, самотно и тъжно стърчи с обгарялата си глава историческата к. 1248. В края на м. ноемврий 1916 г. слаби части от 51-й полк, прикриващи тежкото отстъпление на полка около Битоля, биват догонени от противника и принудени да спрат на високата хълмиста местност между града (к. 821) и к, 1248 - пред последната. Обсипвани безспирно от адски огън, те почват бързо да се окопават, но французите се нахвърлят бясно върху тях и навлизат в окопите им, където за тяхна горчива изненада, стари Бдинци, герои от Чаталджа и Люле Бургас, макар изтощени, ги посрещат с късите си ножове и страшното победно "ура", избиват голяма част от тях, а другите изхвърлят из окопа и ги преследват със силен огън, като продължават работата по бързото си окопаване. Но противникът е само отхвърлен, той не е унищожен: нови части му пристигат и го засилват, а огънят му запалва окопа. Отстъплението вече към к. 1248, която би била една добра позиция, става невъзможно и затова предните части биват постепенно усилвани с нови такива не само от полка, а от съседния 4-и опълченски полк. По този ред това място постепенно укрепявано от тия части, се обръща на позиция на полка, въпреки големите й недостатъци. Това бе гребенът, находящ се югоизточно от к. 1248, образуван от слабото пречупване на югоизточния й склон. В свой ред и противникът не стои: той дебне и се приближава, като всяко място силно укрепява и опасва с гъсти телени мрежи. Разстоянието до него е само 120-150 крачки. Артилерията му почва силната си разрушителна дейност, за да го покровителства. От този момент тук почва дългата, изнурителна и тежка позиционна борба. На 22-й декемврий 1916 г. от Струма пристига 3-и п. Бдински полк и влиза в състава на XI германска армия, към която по-рано бе придадена VI дивизия. Изтощеният и много пострадал в боевете 51-и п. полк се сменява с току-що пристигналите дружини. Заедно с това настъпи и влажната и студена зима. Почна постоянен валеж, ту сняг, ту дъжд, почвата се силно разкаля, пътищата и пътеките, водещи към позицията се обезличиха в дълбоката кал; нощта пак всичко замръзваше и пречеше на окопната работа. Почва вече гигантската денонощна работа по укрепяването и отбраната на позицията, така близко до противника и под силния му огън. Дружините от полка се сменяваха, но не за почивка, защото за такава време нямаше: когато предните работеха на самата позиция, тия що бяха отзад носеха на гръб денонощно материали по укрепяването й от едно разстояние 8-9 км назад, защото липсваха други подвозни средства. Всичко бе на работа и всички бързаха, защото до м. март трябваше планът за укрепяването да бъде изпълнен, понеже пролетта носеше неизвестности. Занизаха се дни и нощи в тежък физически труд, под смъртния огън на противника и винаги при лишения от най-необходимото. Хлябът стана вече рядкост: често един кг. хляб се делеше на 16 дажби за цялото денонощие! При това, всичко, което се издигаше през нощта, през деня се разрушаваше от артилерията на противника, която сипеше ураганите си върху работното поле цялата нощ. Работниците редееха, числото им се намаляваше - мнозина намираха мъченическата си смърт под развалините, други излизаха ранени или измръзнали. Въпреки всички несгоди, бдинци напрягаха сили и браздяха, дълбаеха земята, дупчеха скалите почти с голи ръце, защото липсваха им погребните материали, пък и специални инструменти. Духът не отслабваше. И ето, в началото на март позицията бе прошарена с 3 линии окопи, свързани с ходове за съобщения със скривалища, галерии, наблюдателници и картечни гнезда, телени мрежи, телефони с подземни кабели - всичко направено от подръчен материал, пренесен от 9-10 км. на гръб. Бдинци с повишен дух, поради постигнатия успех в укрепяването, бяха готови за действие. И драмата почна, заедно с пукването на пролетта. На 8 срещу 9 март полка бе разместил силите си така: II и III дружини в бойната линия, като първата заемаше участъка от пътеката Битоля - Снегово и на юг около 900 кр., а другата (III) - от тук до Братиндол; I дружина бе в полкова поддръжка, a IV дружина в разпореждане на началника на дивизията. Вляво от II дружина бе 56 полк, а вдясно от III дружина - 15 пех. Ломски полк. Тази нощ бе използвана за прочистване и поправка съборените постройки през деня от неприятелската артилерия. Зората на 9 март, студена и мразовита, обвита в гъста мъгла, се роди в трясъка на стотици снаряди, изсипали се върху позицията. Противникът почна отрано силна артилерийска от много батареи, пушечна, минна и картечна стрелба, съсредоточена върху участъка на II дружина, която непрестанна целия ден и цялата нощ срещу 10 март. С малки прекъсвания, тя продължи и другия ден, като батареите се увеличиха, а огъня им от време на време се обръщаше на барабанен, като разрушаваше вече и скривалищата. Няколко аероплана се въртяха ниско над позицията и коригира огъня на артилерията си. Така изтече целия ден, а щом се здрачи, всичко живо излезе из дупките си и независимо от непрестанния огън на противника, работата продължи през цялата нощ. Светещи ракети осветяваха цялото бойно поле. * * * 11 март настъпи, навъсен и мрачен. Гъсти и черни облаци покриваха небето, а студен и дребен дъждец почна да вали. Непрекъсваният през цялата нощ артилерийски огън се обърна на барабанен, стрелян от всички калибри оръдия; прибавиха се и стотици тежки мини, които падаха отвесно върху скривалищата и ги разхвърлиха из въздуха - I, II и III линия окопи, както и всички места на поддръжките се биеха непрекъснато. Земята трепереше и се друсаше - нямаше педя място не поразено. Ужасният трясък оглушаваше защитниците, а на мнозина из ушите струеше кръв. Адско бучене овладя пространството - всичко се сливаше в един хаос, в който не можеше да се различи нито грохота на оръдията, нито трясъка на снарядите и мините, нито острото съскане на куршумите и лудото квачене на картечниците...земята се късаше и постилаше с огнено желязо и човешки трупове. Ротите бяха в скривалищата, останали още здрави, а наблюдателите от I и II линия, усилвани вече няколко пъти, бодърстваха и наблюдаваха из скритите си скривалища. Към 10 часа пр. пладне противникът настъпи с няколко вериги към II дружина, но бодрите защитници го отблъснаха със загуби назад. В замяна на това барабанния огън се засили още повече и само на здрач поутихна, като се обърна на ураганен, който трая до сутринта, когато се обърна пак в барабанен и посрещна зората на 12 март като трая целия ден. Противникът направи нов опит да настъпи, пак срещу II дружина, като изпрати силни вериги напред, но доблестните защитници ги отхвърлиха обратно в окопите им. Нощта премина в тежка работа под огъня. Съмна се, настъпи 13 март. Топлите лъчи на пролетното слънце, които бързо разгонваха утринната студена омара и красивото ясно небе, тъжно се посрещнаха от изтощените физически, гладни, измръзнали и с разкъсани нерви защитници. Четвърти ден е вече от как адът бе тяхно жилище. Барабанният огън започнал отрано, към 12 часа на пладне достигна кулминационната си точка и всичко разрушаваше и убиваше. I и II линии окопи са засипани и съборени, скривалищата и галериите разбити и разхвърлени, телените мрежи разкъсани и безследно пръснати из позицията, телефонните съобщения унищожени, наблюдателите избити и затрупани. Въздухът, преситен с черния дим на експлозивите и разсеяната пръст, става непрозрачен, гъст и невъзможен за дишане и всичко живо се душеше, а големите разрушения, многото човешки жертви, писъка и охканията на ранените и затрупаните в развалините, протеклата топла и димяща кръв, пъплеща по нанадолнището на окопите, съкрушаваха духът. Към пладне от позицията на II дружина не бе останало нищо здраво, освен една част от III линия окопи (наречена "централен" ход) и малко от скривалищата до развалините на с. Снегово; но и тук мощния и унищожителен вражески огън, насочван от аеропланите му, в кратко време всичко разруши и зарови. Пропадна резултата от гигантския труд на бдинци. Останалите живи от тази дружина се събраха от началниците си в III линия - "централния" ход, където единствено можеха да се прикрият и от където можеше да се срещне противника. Към 1.45 часа след пладне противникът започна и преградния си огън, като образува на едно разстояние от около 150 крачки зад дружината една гъста огнена завеса. Позицията заприлича вече на горящо гнездо, опасано отвсякъде със страхотен огън! Нямаше съмнение вече, че ударът е близък. И наистина, към 2 ч. и 15 мин. след пладне барабанния огън затихна, а от неприятелските окопи като морски прилив, се надигнаха и разляха напред черни човешки маси, които стремително, като разярени вълни полетяха към окопите на дружината, като се разкъсаха на две групи - по една срещу фланговете й. По даден сигнал, нашата артилерия почна преградния си огън, обаче, това не смути нападателите; със силен бяг те се стремяха към нашите окопи, за да се прикрият там от снарядите на нашата артилерия. Уверени, че тук всичко е избито и изгорено от тяхната силна артилерия, французите летяха безспирно напред, без да подозират, че там ги чакаше смъртта. От левия фланг на дружината внезапно затрака нервно, останала по чудо незаровена картечница от II наша линия с подпоручик Мирчо Йорданов и десният фланг на противника спря, силно разколебан. Но левият му фланг бързо напредваше и бе стигнал вече на 20-30 крачки пред окопите ни. Моментът е върховен! Кризисът голям - дъхът на противника се чувствува вече. Всичко живо се размърда из развалините на окопа, затракаха ножовете, приготвиха се бомбите. С широко разтворени и кървясали очи, със силно биещи сърца, с напрегнати нерви бдинци чакаха решителната заповед. Храбрият подпоручик Витанов, командир на 8 рота, срещу която се носеше освирепелия противник, виждайки вече последния така наблизо и получил заповед за действие, се изправя и извиква "Напред на нож!" Цялата 8 рота и част от 5 рота с поручик Милчев се хвърлиха с бойния рев върху врага, земята се друсаше от избухването на техните бомби, гъстият дим на които скри всичко в своята непрогледност. Само откъслечно се чуваше писъка и тежкото охкане на ранените от противника, а когато нашето страшно "ура" се разнесе из пространството, булото от дима се разкъса и картината бе открита. Панически бягаха французите, гонени вече от отлично действащата в момента наша артилерия, като увлякоха в позорно бягство не само по-задните вълни, но и поддръжките из окопите. Всичко в безредие бягаше към Битоля. Само строгата заповед върна в окопите контраатакуващите, за да се прикрият от почналия, с по-голяма ярост барабанен огън, насочен срещу тях. Противникът бе отстъпил и на десния си фланг, така щото там не стана нужда от контраатака. Тежки загуби понесе тази наша дружина (II), но победата бе на бдинци, котата 1248 - обекта на противника, беше далеч от него. Още по-ценна е тази победа, защото бе спечелена от шепа борци, бити непрекъснато цели 4 денонощия от барабанния огън на повече от 150 оръдия и безброй минохвъргачки и защото противникът покри бойното поле с много жертви и изразходва стотици хиляди снаряди! Но, французката покрусена гордост и измамена самоувереност трябваше да бъдат отмъстени! И започна тогава с по-голяма свирепост барабанния огън, с видимо желание да се запали, изгори и избие всичко живо, останало тук - върху разрушената позиция. До вечерта и през цялата нощ земята кипеше и гореше от масата желязо, с такава жестокост изпращано от врага. Нищо от развалините не можа да се поправи през нощта, макар че дружината бе усилена с работници от I дружина. Тъмнина бе навред, тъмно беше и в душите на изморените бойци, които търсеха отмора в нейните дълбини. Но, не би, защото и 14 март се роди в страшен ужас - барабанния огън бе още по-силен и личеше, че числото на стрелящите батареи и тежки минохвъргачки бе увеличено с нови такива. А една 18 см. дългобойна батарея от към село Бистрица, Битолско, просто нанизваше на големите си бели снаряди останалите здрави до с. Снегово скривалища и със страшен трясък безследно ги разхвърляше из въздуха, заедно с хората. Даже пресните братски гробове на паднали бдинци не останаха незасегнати и при всяко избухване там хвърчеха високо из въздуха части от мъртвите им тела...умрелите втори път умираха! Ротите останаха без скривалище и останалите живи залегнаха зад топографическия гребен, на открито! Всички телефонни станции бяха отново разрушени, телефонистите до крак избити и разкъсани. Пълна изолираност настъпи, цялата позиция на дружината гореше в огън, неизвестността, която криеше в себе си само мъченическа смърт, измъчваше всички, но духът не отслабна. Барабанният огън продължи със същата ярост и през нощта срещу 15 март. Въпреки това, работата по възстановяване разрушенията се почна и продължи през цялата нощ. Сега не се работеше вече за пресъздаване на някаква позиция, а всяка група работеше за себе си окопчета и скривалища, които на другия ден ще бъдат отново разрушени до неузнаваемост. Цялата позиция гореше в огън. Тъмнината над нея се раздираше и гонеше от гъстите червено-жълти пламъци от експлозиите на стотици ядра, които търсеха жертвите си из тази страхотна феерия, обгърнала цялото бойно поле. Тежко се изнизваше нощта; зората бавно я изместваше и откриваше раждането на новия ден -15 март, комуто предава кървавото наследство на разрушената позиция. Това бе шестия ден от жестоката борба. И днес противникът продължи барабанния си огън, а между това, опита щастието си в едно масово настъпление към бдинци, но биде жестоко наказан и отхвърлен. За това пък нищо не остана от огъня му. Срещу 16-и март в 1А часа през нощта по силното настояване на командира на многопострадалата II дружина, остатъците й бяха сменени с I дружина и отдръпнати назад на мястото на поддръжките за преустройване и почивка. Но това не бе за дълго време: към 4 ч. след пладне дружината бе извикана напред за контраатака на французите, които бяха успели да прекъснат бойната линия на I дружина и да навлязат в окопите й. Дружината, поведена от своя командир, разчленена на групички, се вдигна и бързо премина без загуби пространството, което я делеше от щаба на полка и което бе под страшния огън на французката дългобойна 18 см батария при с. Бистрица, Битолско. Събрана зад скалите при щаба на полка, тя бе насочена от командира на полка напред, но едва излязла на предния склон на върха "Кероманица", тя бе спряна от барабанния огън на противника, стрелян сега от повече от 250 разнокалибрени оръдия. Тя залегна на открито. Времето застудя и снегът почна да вали така гъсто на големи парцали, щото образуваше една плътна завеса, която пречеше на наблюдението. Скоро настъпи и нощта, а барабанния огън не престана. Снегът отрупваше войниците и студът почна да се чувствува. Командирът на дружината получава към 11 ч. през нощта по телефона заповед от командира на полка: "Утре - 17 март с цялата дружина и остатъците от I дружина, които да се намерят (!) и устроят в 3 роти още през нощта или всичко с 7 роти да продължи контраатаката. Начало в 5 часа сутринта, към който час нашата артилерия ще я подпомогне с барабанен огън." До определения час, след големи усилия през цялата нощ, всичко бе готово за действие и чакаше само заповед или сигнала за почване. Обаче, артилерията мълчеше. Тя не откри и по-нататък огън, защото нямала снаряди. Контраатаката се поведе от командира на дружината из гъстопадналата мъгла, но щом се стигна дерето, което ни делеше от врага или 200 кр. до него, силен артилерийски, минен, пушечен и картечен огън запали земята и спря ротите, които залегнаха върху снега, който не преставаше да вали. Криза страшна настъпи! Така близко до противника, под силния му и верен огън, без поддръжка и без подкрепа на артилерията... Снегът почервеня от кръв... Щабът на полка с командира слиза долу при ротите, но с нищо не можеше да се помогне. Една дружина от 55-и п. полк бе изпратена в подкрепа, но тя бе насочена вляво, за да заеме празния промеждутък, образувал се между Бдинци и 56-и п. полк. Обаче, за нещастие тази дружина, попаднала под ужасния огън, не издържа и се пръсна, а по-голямата й част бе пленена от французите. Възползвани от останалото незаето празно пространство, французите обхождат левия фланг на бдинци, принудени вече да се отдръпнат назад. Макар с тежки жертви, бдинци пак издържаха силния вражески натиск и спряха пред в. "Керомашница", където се и задържаха. Французите, изморени от упорството на Бдинци, които също им причиниха големи загуби, спряха своето настъпление и к. 1248 остана не в тяхно владение. Това бе голяма победа, но струваше на бдинци много скъпо: от цели три дружини (I, II и III) останаха в строя около 386 войници с няколко офицери. Само II дружина загуби 89% от офицерите. Това бяха и най-кръвопролитните боеве на бдинци през цялата война, но резултатът им спечели и най-голямата слава за тях. На 18 март след пладне те бяха сменени от други части и оттеглени назад за почивка.

3. С БДИНЦИ В БОЯ ПРЕЗ 1915-1918 г. Петър Кръстев, о.з. полковник КНИГА 2 Видин, Дружество на бойците от фронта, 1944. 77 с. 3.1. "СОФИЯ ИЛИ СМЪРТ!" (1912 г.) Разбита от съкрушителния и светкавичен удар на българската армия през 1912 г. м. октомврий, турската многочислена, добре въоръжена и модерно екипирана с всичко необходимо армия, бе в паническо и безредно отстъпление на изток, като бе посяла изминатото пространство с много оръдия, оръжия, купища артилерийски снаряди, обозни коли и много домашни багажи, хвърлени от населението, бягащо, заедно с нея. Настигната при Люле Бургас, където се успяла добре да се укрепи на силни позиции след тридневни кървави боеве, тя бе отново разбита и принудена да отстъпи в същото паническо безредие към Чаталджа - желязната врата на самия Цариград, където почва веднага да се преустройва и засилва бързо съществуващата крепост с нови съоръжения, за да спре българското победоносно шествие към свещения им град. Поради извънредно лошото време, липсата на какви да е пътища и развилнялата се в страхотни размери холера, движението на нашите войски ставаше извънредно трудно из дълбоките калища и през пълноводните от непрестанните дъждове напречни рекички. Това даде достатъчно време на разбитите азиатски пълчища, да се отново организират и застанат пред нас като стена, зад която трупаха все нови и нови пълчища, които като пороища бликаха из обширна и дълбока Азия. В началото на м. ноемврий нашата армия се изправи между Черното и Мраморно морета на линията Деркос-Буюк Чекмедже и почна да слага своите съкрушителни удари върху врага. На 4-и и 5-и ноемврий нападателните си действия Бдинци бяха насочили срещу центъра на страшната позиция - редута "Махмудие" и се врязаха като клин в предните му окопи, далече откъснати и издадени напред пред другите части. Тук те бяха изложени на ударите на противника от всички страни, а от редута "Каракол-нокта" ги обсипваха с огън и в гърба. Обаче, получили заповед да отстъпят и се подравнят със съседите си, те смело извършиха това и на 6.XI. макар с тежки кървави загуби завзеха източния край на хълма, върху когото е разположено селото Езетин - вече в развалини и почнаха укрепяването си. По висши съображения нашата офанзива бе спряна и частите по цялата бойна линия продължиха укрепяването и преустройването си. Зад турската линия също кипеше усилена дейност, целяща най-много засилване падналия дух у битите пълчища. За това и по случай "Курбан- байрама" им на 6, 7 и 8.XI, цяла вълна от фанатизирани ходжи заливат малкото пространство от Цариград до Чаталджа. Размесват се между обезумелите от страх, съкрушени духом аскерлий и почват пламенното си въздействие върху тях, за да запалят религиозния им фанатизъм, обещавайки им "блаженството в рая", след като изтребят до крак българите и спасят исляма от тая напаст! Като резултат на тази пропагандна дейност се явява: доброволческият табор от заклети доброволци кюрди, най-закалени войници, събрани от седем полка и други две команди от по около 200 души. Тия специални части от главорези носеха на своите такета отличителния белег, изразен с две думи: "София или смърт"; "Смърт или победа" и "Смърт на аслана" (лъва), даден им като скъп дар при клетвата, която те лично са полагали под свещеното мохамедово знаме "Санджак и Шериф". И ето: на 8.XI в 8 часа вечерта група от тия вещи кръввволоци внезапно нападат първата линия окопи на съседния вдясно от Бдинци 15-и Ломски полк, където посрещнати с ножове от будни Ломци, оставят убити 48 человека и ранени 45 души, а другите се разбягали. На 9-и с. м. към 4.30 часа сутринта подобни две команди, съставена от 10-и п. полк от най-храбрите му войници, снабдени със светещи ракети с копринени парашутчета и много ръчни бомби се промъкват и през незаето пространство обхождат левия фланг на Бдинци, нахлуват в тила му и със зверска стръв нападат полковата му поддръжка от 3-а и 4-а роти. Последните, вдигнати по тревога, поведени лично от храбрия си командир на полка полковник Тенев, който през тази нощ е бил там, срещат с нож дивата сган и със светкавична бързина я прогонват, като убиват от тях 52 человека и 35 раняват, но и Бдинци понасят скъпи жертви; убити 35 души, между които намират славната си смърт командира на полка полк. Тенев и командира на 3-а рота поручик Гицов, ранени 50 человека, между които бе и подпоручик Оковски. По този ред, ако притежателите на такетата не можаха да видят София, то там отидоха - в Софийския музей само техните такета. Така, пред ножа на Бдинци, завършиха "свещената" си мисия "избраниците на турската защитна армия при Чаталджа".

2.10. В СЕНКИТЕ НА СКАЛИТЕ Бе 3 септемврий 1918 година. И този ден изтече "спокойно" под противниковия артилерийски огън. Тиха нощ настъпи, която всичко скри в непрогледната си тъмнина. Гробно мълчание рано овладя долината на р. Червена; а тя, немирна и буйна, лудо скачаше по скалистото си дъно и бързо отнасяше монотонната си песен из стръмното нанадолнище, където и замираше. Върховете "Буджоите" к. к. 2449 и 2610 заглъхнаха в мъртвило, като че там жива душа нямаше. По на юг к.к. 2031 и 2127 ("Средорог") бяха се стопили в чернилото на нощния мрак. Само там - долу, пред телената мрежа предпазливо дебнеха и сновяха черните силуети на бодрите часови. Полунощ бе. От скалата, изправена като дрипав призрак на седловината между к. к. 2449 и 2610 се откъсна черно кълбо и бавно и безшумно се провлече по стръмнината към вечно клокочещата река - право на изток. Това бе групата от доблестни и безстрашни охотници от I дружина на полка с храбрия си началник младият подпоручик Тома М. Стоянов (сега чиновник в Б. з. к.[Българска земеделска кооперативна] банка - Видин) - всичко единадесет на брой, слаби по число, но силни по дух и преизпълнени от желанието велик подвиг да извършат. Погълната алчно от тъмнината групата за миг изчезна в неизмеримите й дълбини, като бързо прегази бистрите води на реката и отлетя, макар с тежки усилия, но безпогрешно ориентирана, към високите скали - непосредствено пред силно укрепената неприятелска бойна линия, където се прикри. Тук тя трябваше да остане цяло денонощие, защото обекта й бе далече. Каква дързост! - Без подкрепа, сама, без друга охрана, далеч от своите, групата се разположи пръснато в предложените й от скалите така гостоприемно, опасни приюти. Каква черна мисъл доведе тези великани тук, така близо до смъртта, която ехидно им се надсмиваше и размахваше над главите им ледените си крила! Какво безумно желание овладя сърцата им, за да прибягнат тук в сенките на скалите да се залепят в студения им камък и сами на камък да се обърнат - така близо до будния и опасен враг. Презрели всички опасности те дойдоха тук подвиг да извършат. Свити, будни те отморяваха вече изтощен организъм в студените си гнезда, а заедно с това наблюдаваха и работата на противника. Последният, винаги предпазлив, и сега кръстосваше небесата с разноцветни ракети, които пукащи се над главите им, силно осветляваха пространството между двете страни, а така също и скалите, късите сенки на които бяха ненадеждни скривалища на героите. Секрети вражески открито се виждаха между "Калугерица" и "Камена-планина", а патрулите му често спираха пред скалите не подозирайки, че тук смъртта бе разперила над главите им черните си крила. Но героите ги оставяха безнаказано да си отминават, защото тяхната задача бе да проникнат дълбоко в сърцето на противниковата позиция. Трескаво кипеше работата около и по склоновете на "Калугерица", шумът оттам дразнеше слухът и опъваше нервите на борците, а чести светлинки от електрически фенерчета се лутаха като светулки по тъмното й набраздено чело... Нощта вече преваляше. Зората на 4-и септемврий бавно разкъсваше непрозрачната завеса на нощта и откриваше раждането на новия ден. Черното покривало на царя на планините "Перистер" се раздра; дрипите му, паднали в краката, се провлякоха надолу по долината, а на главата му блесна и засия снежната му диадема. Просъниха се и к. к. 2031 и 2127, смъкнаха нощните си мантии, издигнаха се и надвесиха над р. Перистер, за да се огледат в слабите й води. Изправи се и мрачният гигант к. 2449, протегна тъмна снага, отметна дрипавата си сивочерна завивка и заканително се издигна срещу "Калугерица", а последната бавно и сънливо, провирайки глава из тъмносивото си було, издигна гарнираното си с окопи чело и вторачи погледа си зад "Средорога". Денят победи нощта и над в. "Маришица", чупейки се в утринната роса, блеснаха златните лъчи на животворното слънце, осветиха скалите и обляха морните тела на героите с благодатния си топлик. Умората от нощното бдение, жаждата, гладът, острите и студени камъни, абсолютната им неподвижност изтощаваха силите и потискаха душата им. А слънчевият топлик и шепота на реката - безконечен и тих, сладък и приспиващ ги унасяха в лека и опасна дрямка. Но всяко заспиване тук бе сигурна смърт; всяко непредпазливо отместване или случайно помръдване бе гибел! И каква благодарна плячка биха били те, стига будното око на "Калугерица" да ги стрелнеше; от всички страни с радост биха кръстосали огнените си снопове през морните им тела. Времето бавно течеше; минутите бяха часове, а часовете - вечност. Слънцето се изправи високо и спря над долината, а палещите му лъчи почнаха да жарят неподвижните герои; жажда огнена ги измъчваше, а така близко изворът на р. Червена клокочеше и избликваше студените си бистри води, като ги тласкаше надолу в коритото си. Отново мъртвило злокобно зацари: по двете страни на долината живо душа не се виждаше. Само реката ту скачаше по скалистото си дъно, ту тихо като змия се провираше между грамадните каменни блокове, сринати от планините, хвърляше се с ярост от другата им страна и разбиваше в нея немирната си снага, а песента й все така тиха и монотонна отлиташе и замираше в дълбоката и тясна долина. Най-после тежкия ден се откъсна от настоящето и постепенно изчезваше в настъпващия мрак. Слънцето току-що бе прехвърлило "Средорога" и вечерният здрач настъпи. Нощната тъмнина бавно пристъпваше и постепенно разстилаше черната си покривка върху долината и тежки въздишки на облекчение разтърсиха отмалелите гърди на измъчените охотници. Време е; всички добре са ориентирани и знаят къде по-будно и къде по-слабо се пази от противника - това те сами видяха. Обектът им не бе далече, обаче рискът - голям, защото трябваше да преминат през бойната линия на противника и бързо достигнат храсталака при чешмата, находяща се зад нея. Избраната посока бе помежду Калугерица и Каменна планина, през по-слабо пазената долчинка. Нападението пък трябваше да стане при чешмата зад бойната французка линия, където ежедневно се виждаха да слизат отзад Калугерица групи французи за вода. От постоянното движение бе се образувала и пътека, която отдалече се виждаше - признак, че там са на постоянни биваци французки части, скрити зад върха. Там искаха да надникнат героите; за там те тръгнаха. Водени от смелия си началник, те вървят пипнешком и с усилия из тъмнината, припълзяват през някои места, предпазливо и тихо и успяват в кратко време да се хвърлят и прикрият в отбелязания храсталак до чешмата. Охотниците са вече всред неприятелската позиция, укрепена и пазена добре. Кризата настъпва. Отпаднали от умора и напрежение, с напрегнат слух и зрение, със силно дишане, ехото на което се разнася и изчезва в безмълвието, като подземно съскане. Откъртени от Калугерица каменни блокове, подхвърлени от динамитния взрив с голям шум, като топки се търкалят и скачат по стръмното и скалисто надолнище покрай групата, поглъщат се от зеещата черна пропаст и падат по каменистото й дъно със страшен трясък, ехото на който изпълва долината с адско бучене. Не след дълго време, човешки силуети се открояват на хоризонта над чешмата и се губят в слизащата надолу пътека, водеща точно на засадата. Още няколко мига и из тъмнината изпъква вражески войник, а зад него - върволица други, идещи спокойно и безпечно със запалени цигари, за вода. Моментът е решителен: кръвта нахлува в главите на героите, нервите им се опъват до крайния предел, сърцата ще изхвръкнат из гърдите; всички неволно се издигат от земята, готови да се хвърлят върху врага и окървавят ножовете си. Всеки се боеше да не изпусне момента. Но кръв не трябва да се пролива, а само живи пленници отведат. Знакът е даден. Всички като един скокват, водени от храбрият си началник, нахвърлят се безшумно върху французите, а храбреците от групата Ион Ф. Заев от с. Брегово, Видинска околия и Яшар Османов от с. Арчар, първи и сами хващат за вратовете по един французин като запушват устата им с кърпи. Другите смъртно изплашени с писък се разбягват в разни страни. Целта е бляскаво постигната; смелите охотници с богатия си лов - живи хора, бързо, водени от самите пленници по безопасни посоки, се спущат в долината на р. Червена, влизат в разположението на полка без пушка да са гръмнали. Успехът е пълен; замисълът идеално изпълнен; нападението светкавично и дружно изпълнено, така щото никой от бойната линия не усети нищо, а това помогна на нападателите да се завърнат щастливо всички здрави и читави. Сведенията, дадени от самите пленници и тия, донесени от групата, установиха най-положително, че там на Каменна планина бе целия 61 пехотен француски полк.

2.9. 51-и ПЕХОТЕН ПОЛК НА "ПЕРИСТЕРИ" След тежките и кръвопролитни боеве през месеците ноемврий и декемврий 1916 г. около гр. Битоля, с които 51-и п. полк спря нашествието на французите пред кота 1248, той бе прехвърлен югозападно от този град, за да се изпречи и там, като несъкрушима стена - по високите, стръмни и скалисти склонове на Баба планина и образувалите се по тях непристъпни и каменисти върхове - гиганти, пред същия враг. От върха "Гарван", изправен като страж над тихите води на Преспанското езеро, на северния му бряг до Червената стена на североизток - това бе позицията, дадена за отбрана и укрепяване на изтощените от редица кървави боеве герои с многото и пъстри врагове по скалистите чуки на Чеган и Малка Нидже. Това бе планински лабиринт, граничещ на запад с шосето Битоля - Охрид, с дължина около 12 км. и дълбочина 9-10 км. от високи непристъпни масиви, попукани и скалисти, прорязани и кръстосани с дълбоки тъмни усои, обкичени с грамадни висящи или прави скали и напъстрени с черни и дълбоки дъна, пропасти и пещери - свърталища само на диви зверове. Тук храбрия и изпитан 51-и пехотен полк бе прострял своята непобедима мощ и разви грамадни усилия, изразени в един упорит труд и безпределно себеотрицание, за да се създаде, под огъня на врагът в 1 1/2 година, от този невъобразимо недостъпен лабиринт, непревзимаема крепост от 3 успоредни, силно укрепени линии. Върховете 2130, 2127 ("Средорога") и 2031, съставляващи дясната половина на 1-та отбранителна линия, се свързваха в една масивна верига, дълга около 4А км с гол и широк гребен, повърхността на когото бе обсипана с едри и безредно разхвърлени каменни блокове, някъде - със сдробен, като чакъл гранит, а една част - измита и оголена, прилична на асфалтова покривка - грапава и прошарена, с високо издигащи се сиво-червеникави зъбери, прилични на старовремски бойни кулички - обиталища на орли, бухали и кукумявки. Източният склон на тази верига, все така грапав и каменист, се стръмно спущаше напред, за да се срещне някъде в дълбините със западния склон на срещуположната планинска верига - от в. в. "Калугерица", (2200), 2090, 2112 и "Маришица" и заедно образуват дълбоката долина, в дъното на която клокочеше и се изтягаше като сребърна ивица р. "Перистер". Последната безшумно бързаше към юг, за да отнесе и излее безропотно, като кръвна дан, бистрите си води в Преспанското езеро. Обратно - западния склон, обрасъл в долната си половина с почти непроходим храсталак, по- полегато се спущаше надолу и силно се стесняваше, като се вмъкваше и плътно притискаше помежду страните ни идещите от запад два успоредни грамадни, диви и непроходими, осеяни с остри камъни и покрити с гъсти и високи храсталаци, планински масиви. Така се образувало дъното на дълга и тясна долина, в което се сребрееха студените извори, от които бликаха бистрите води на буйната р. Шемница. Здраво притисната в тесните обятия и тежките масиви, последната лудо се блъскаше и теглеше и с див рев и шум, скачаше от скала на скала и разбивайки в прах прозрачното си тяло, събираше по-надолу немирните си води и по далечен път ги отнасяше и изливаше в кървавата Черна. А току на изток от изворите й, под окото на вражеска "Калугерица" изтягаше своята гола снага дълга седловина, за да свърже к. 2031 (крайния пункт на дясната половина) с каменистия гигант - к. 2449 - навъсен и мрачен, застрашително изправен на десния край на другата половина на позицията. Надвесен тежко над долината на р. Червена, гиганта заканително бе вирнал плоското си и грапаво чело срещу "Калугерица" - набраздена с много линии вражески окопи, плътно затворени в няколко пояса телена мрежа. Къпещ вечно отвесните си сиво- сини скали в непрогледна, мътна и гъста мъгла, този великан излъчваше от себе си в югоизточна посока дълъг и грапав гребен, протегнат като ръка, скалистия юмрук на която "Буджоите" бе издигнат над главата на дръзкия враг, отстоящ оттук само на 150 крачки, а от северния му склон се изтегляше грапава, скалиста и тясна седловина, която го здраво свързваше със зъберите на величавия "Перистери". С високо издигната в облаците глава (2610 м.), увенчана със сребърна диадема от вечния тук сняг, царят на планините "Перистери" стърчеше гордо и величествено, вторачил властелинския си поглед на изток над "Дервишка", "Камена планина", "Калугерица", к. к. 2090, 2212, "Муза" и "Маришица", в скалите на които пъплеха и се ровеха пъстроцветните пълчища на врага. Източният му склон, отначало полегат, образуваше малка тераса, подпряна от изток с висока, отвесна и скалиста стена, а оттук стръмно се спущаше надолу, за да се срещне със западния склон на "Камена планина" и заедно образуват долината на р. Червена - слаба, но буйна и шумлива, водите на която се плъзгаха и гонеха по скалистото й корито, за да се излеят някъде в р. Шемница. Западният му склон почти отвесен, осеян с грамадни блокове гранит, с висока и буйна растителност, непроходими в долната му половина, гъсти гори и храсталаци, криещи в тъмните си недра страшни пропасти и пещери, слизаше до дъното на р. Широка. Последната - страхливо плъзгайки се по скалистото се дъно, блъскаше своите пенести води от скала на скала, за да ги изхвърли някъде на север и излезе в р. Шемница. На север великанът с грапава и къса седловина се свързваше в обща верига с к. к. 2547, 2429 и 2473 - скалисти, изострени и попукани масиви, плътно покрити по западните си страни с безредно нахвърлени на етажи и стъпала каменни блокове, между които зееха черни пропасти и пещери. Източният им склон, покрит тук-там с редки храсталаци, осеян също с едри камъни, слизаше до р. Червена. Така завършваше лявата половина на грамадната планинска позиция, като допираше на север до Меча-дупка от Червената стена. При най-тежки условия: непристъпна скалиста местност - с почва неподдаваща се на никакъв инструмент, постоянният неприятелски огън, липсата на материали и инструменти в необходимото количество и качество, при липса на навременна закрила от нашата артилерия, в борба тежка с природните стихии, бушуващи често в планините, при студ над 24-30 градуса под нулата, в борба с лишенията от недостиг на облекло, храна и превозни средства, тази позиция бе не само защитена от врага, но и обърната на недостъпна крепост, след непосилен труд и безпределна преданост на делото, проявени от всички, без изключение войници и техни началници от този с желязна дисциплина и висок дух полк - качества, запазени и в най-тежките моменти, когато катастрофата завърши със заложничество, носещо всички елементи на деморализацията. Първата отбранителна линия, обемаща в себе си на една дължина близо 12 км, к. к. 2130, 2127, 2031, 2449, 2559, 2610, 2547 и 2473 бе набраздена с три линии дълбоки окопи, издълбани в земята и скалите, някъде иззидани с едър камък над земята; с дълбоки скривалища под земята, зад и в отвесните скали; пътеки кръстосващи всички посоки на непроходимата местност и няколко пояса телена мрежа. Всичко бе дълбано, дупчено и забивано в една чисто скалиста почва почти с голи ръце, а материалите, бойните припаси и хранителни припаси се изнасяха на гръб от самите защитници от разстояние 8-10 км. С неимоверни усилия, за доста продължително време, бе построена и една въздушна линия зад "Перистера", която почна да снабдява с материали лявата половина на позицията макар, че вместо мотори, обслужваха линията волове, но това внесе известно облекчение в снабдителната служба, защото материалите се изкачваха из планината и изхвърляха на около 900 кр. зад позицията. Също на р. Шемница по- долу на около 3 км се построи и една дъскорезница, където се започна усиленото рязане на талпи, греди и дъски. Втората и третата отбранителни линии - една от друга на 2-6 км бяха усилени с 2-3 реда окопи, но по липса на материали и главно - работни ръце, защото грамадната позиция се укрепяваше и защищаваше само от две дружини на полка, не можаха да се доукрепят. Противникът заемаше източно срещу полка планинския масив от Камена планина вкл. до брега на Преспанското езеро, както се спомена по-горе. Заедно с усиленото си укрепяване, като всеки окоп, издигнат над земята, веднага затваряше в гъсти телени мрежи, покровителстван от мощната си артилерия, той дебнеше и се промъкваше все по-близо към нас и на издадените места строеше силни окопи, отлично защитени от кръстосания огън на неговите - артилерия, минохвъргачки, картечници и пушки. Така постепенно изникнаха пред нас един след друг предните му окопи, срещу дясната половина на позицията ни, наречени от нас: "Л. Джорж", "Бриян", "Скорпион" и "Скалата". Това бяха пипалца, с които противникът искаше да държи пулса на нашата отбрана. Разстоянието на тия окопи от наша позиция бе - пред "Скалата" само 150 крачки, а по другите места - 300-600 крачки. Разстоянието пък от главните линии окопи бе от 600-1200 кр. Приближаването на противника силно безпокоеше храбрите властелини на царя на планините, защото бяха постоянно под наблюдението и близкия му огън и те. без да спират тежката си работа по укрепяването, почнаха с внезапни нощни нападения, систематически предприемани, последователно водени ту близо, ту далече в тила му, да разрушават издигнатите постройки, да избиват гарнизоните им и да отвличат живи пленници. Врагът затрепери и спря своето приближаване, а от "Скалата" се оттегли, като прегърна строгата пасивна дейност, изразена в гъстото и плътно ограждане с широки пояси телена мрежа. * * * Тежко и мъчително минаваше времето в позиционната борба: нерадостно се нижеха дните един след друг, късаха се от настоящето и отлитайки в неизвестното, събираха се в седмици, месеци и години, а борбата не спираше. Изнурителната нескончаема работа в земята и скалите, постоянната кървава борба с неумолимата и студена смърт, която дебнеше защитниците, скрита във всеки куршум, във всяко парченце от граната, бомба или камък, във всеки атом от отровния газ - така щедро ден и нощ и в голямо изобилие изпращани от врага, изтощаваше защитниците и намаляваше редовете им. Но духът не отпадаше, всеки живееше с дълбокото съзнание за правотата и светостта на нашето дело и че борбата е на живот или смърт, всеки бе готов за подвиг. И наредиха се чрез редица героични дела подвизи чутовни в низа от перли, блясъка на които не ще угасне не вечни времена, а легенди ще останат да разказват и ги предават от поколение на поколение за назидание на всички българи - стари и млади. 6-и септемврий бе, 1917 г. - горещ ден, изтекъл неспокойно под вражеския артилерийски огън. Мръква се. Вечерният здрач се надигна из дълбоките планински дерета и бавно пропълзя нагоре по скали и чукари, а последните се гурнаха и загубиха в черния му мрак. Времето бе тихо и прохладно. Нощта - ясна и звездна, но тъмно бе тук - в планините, като в рог. Зловеща тишина цареше, нарушавана само от монотонното звънтене на инструмента, който дълбаеше скалите под земята и тежките въздишки, откъртени от морните и потънали в гореща пот гърди на защитниците. Не далече напред, пред тъмната ивица на гъстата телена мрежа, часовите като блуждаещи сенки се разхождаха безшумно, като ту спираха и прилагаха ухо до земята, ту пак се изправяха и продължаваха тежката си и пълна с отговорност служба: там бяха поверени живота и участта на другарите им бойци, които сега с кървава пот забиваха слабия инструмент в стиснатите и вкаменили се недра на земята. От време на време нощната тишина се страшно разбиваше от силните и остри трясъци на падналите стотици огнени ядра от изпратените вражески урагани; тъмнината се раздираше от огнените езици на отровния им експлозив. Някъде откъм центъра нервно тракаха картечници, а ехото им, преминало долината на р. Перистер, се сливаше тук с шума на прелиталите им куршуми, които, като рояк разсърдени оси, съскаха и обсипваха като с градушка окопите. Не закъсня да се обади с равномерния си и отмерен пукот и автоматична пушка, куршумите на която будеха смъртта около бистрите извори на р. Шемница, единствено място за черпене вода за пиене. И пак затишието се връща, а в тъмното някъде, звукът на инструментите се сливаше с тежкото стенание на ранените. Санитари бродеха с носилки през позицията и вършеха своята тъжна работа. Така бе "спокойно" на позицията през тази красива лятна нощ. Часът е 10 преди полунощ. С бързината на мълнията тихо се разнесе и прелитна от скала на скала, от окоп в окоп песента на пъдпъдъка, а от скалистите високи зъбери - тъжния глас на бухала. Това бе сигнал условен и познат. Всичко замря на мястото си, а инструментът тихо се замени с пушката. Часовите преминаха и залегнаха в окопите си зад телената мрежа. Мъртва и злокобна тишина овладя нощта. Само там горе - на "Средогора" (2127) затъмня още повече и лек шум, приличен на шепота на гората в тиха нощ, се смъкна по нанадолнището. Изправиха се четири черни кълба от хора и се спуснаха безшумно към р. Перистер, а пътя зад тях се бележеше с поставяне хора за слухова връзка, посредством, чукане на камък с камък. Това бяха нападателните групи на доблестните подпоручици Луков и Агопов, съставени от по 50 човека, съпроводени и пазени от силни охранителни патрули. Обектът, изучен добре от по- рано, бе предния неприятелски силен окоп "Скорпион", построен високо горе в планината пред к. 2112, когото противникът все повече и повече уголемяваше и засилваше независимо от това, че дълбоко, непристъпно планинско дере го отделяше от нас. Катеренето по стръмните страни на планината, обсипани с блокове от откъртени скали бе трудно и опасно. Случайно откъртеният камък можеше да компрометира опасното предприятие; погрешно направената стъпка можеше да причини шум и предупреди противника. Стръмнината бе повече от 60 градуса, но движението не спираше. Обути в шаячни обувки, героите вървяха безспирно, тихо, предпазливо, а напуканите и заострени камъни причиняваха рани на краката им. Това бяха безмълвни черни сенки, които невидима някаква сила тласкаше все напред и напред и те пъплеха и се катереха, изправяха се над скалите, потъваха в бездните между тях, излизаха и се открояваха в хоризонта, спираха се за къса отмора, прислушваха се в земята, пак тръгваха и спираха, вторачваха поглед нагоре, но още далеч във висината е "Скорпион", а при това и добре пазен от всички страни. Необходими са смелост, внимание, тишина и предпазливост. Потайна доба минава вече. Петел нейде из окопите пропя. Подплашена кукумявка от скалите прелитна над главите на групите и зловещият й писклив смях изпълни долината. Острите стрели на суеверието пронизаха сърцата на героите и те болезнено се свиха, а въображението почна да им дава картини мили от роден край и образите на скъпи близки се занизаха един след други в паметта им. Всички са в замая, плътно притиснати в земята и с обронени върху камъните глави. Тежък сън притискаше кръвясали клепачи, а телата се отпущат в сладка дрямка... Но и действителността с всичката си страхотност разведри главите на всички. Още едно и последно усилие и върхът е достигнат, охраната на противника - останала вече назад. Часът е един. Всички са на местата си, готови за нападението. Охранителните патрули, пристигнали по-рано на определените места, сега пронизват нощната тъмнина със светливия лъч на електрическо фенерче, а оттук им отговарят също така. Пак затишие късо... Ясно се чува шумът и говора на противника, работещ в "Скорпиона"; виждаха се и блуждаещи групи около окопа отвън. Решителният момент бързо приближава... Време за губене няма. Нападателите обърнати цели на слух, напрягат зрение, за да разпознаят добре обекта си. Нервите се опъват до крайния предел, сърцата лудо забиват в гърдите, дишането се усилва, разсъдъкът се замъглява, нервната треска раздрусва телата... Време крайно е... Изправят се силуетите на храбрите подпоручици - ориентировката е пълна, знакът е даден. Издигат се в непрогледна тъмнина две черни вълни, политат напред със стремителността на стихията, за да се излеят - едната на подпоручик Луков зад "Скорпион", във входа за съобщение, свързващ го с поддръжката му, отстояща оттук само на 100150 крачки назад, разлива се по дъното му. прерязва телефонния кабел и унищожава свръзката с артилерията и поддръжката, помита всичко живо и излиза та застава като преградна стена между разединения противник. В този момент другата вълна на подпоручик Агопов потъва и се разлива под земята в зеещата черна дълбочина на "Скорпиона", изпълнена сега с гъстия дим на хвърлените бомби. Тук е дъното на ада. Непрекъснатите експлозии на бомбите събаряха високите стени на окопа, а блясъка на огнените им кълба раздираше тъмнината и осветляваше пътя на храбреците. Паника страшна, изразена в лудо и безумно тичане, вик и писъци сърцераздирателни за помощ, безредно хвърляне на бомби, се внедри в редовете на врага и пак... затишие. Нощната тъмнина легна по-тежко върху земята, а там долу... на дъното се чуваха само тъпите звукове от ударите на ножовете, прикладите и инструментите, писъкът на ранените, тежките и последни въздишки на умиращите, бързите стъпки и дивия рев на бягащите живи врагове. Поддръжката на "Скорпион" е в тревога: тя полита в безредие напред, но се натъква на невидимата преградна стена на подпоручик Луков. Слабо изсвирване и десетки бомби се изсипват върху обезумялата поддръжка, земята се раздрусва от внезапното им избухване, а огнените им езици се размесват и обвиват редовете на изплашения враг... Страшен рев, нови писъци, стенания на ранени..., тъмнината всичко поглъща..., полето опустява, затишието се въдворява. Дрезгавият глас на нервно изсвирване долита от "Скорпион". Това е сигналът на подпоручик Агопов. Време е. Всички скокват и заедно с трофеите от оръжие и предмети от снаряжението, влачейки живи пленници, стремглаво се спущат по обратен път, в свободни групи, ориентирайки се в зловещата тъмнина от спасителния звук, причиняван от ударите на камък в камък от останалите назад другари. Зората току-що се канеше да запали своя светилник, за да разкъса нощния мрак и освети кървавия окоп, страшен трясък и адски огън разтърси и запали земята: трябваше българската храброст и любов към отечеството да бъдат жестоко наказани, а вражеската безпечност и сломена гордост - зле отмъстени! Получил късно сведение, поради унищожения кабел за станалото със "Скорпион", врагът лудо, безредно и нервно сееше по позицията ни фугасите си от десетки оръдия, като не щадеше и "Скорпиона"... Но късно! Всичко бе предвидено и усилията му останаха безрезултатни, а предизвикателството - без отговор, защото защитниците се бяха прибрали навреме в скривалищата си, а героите на "Скорпиона" отдавна бяха в горещите обятия на Морфея и отморяваха изтощен организъм в лека и сладък сън, в дълбоките си скривалища. Загубите на нашите нападателни групи бяха: храбрият фелдфебел Никола Димитров от с. Смърдан, убит по непредпазливост при отстъпването и един ранен, а противникът загуби защитниците на "Скорпион" - около 1/3 рота. Ножовете на всички от групата на подполковник Агопов бяха силно окървавени. Това смело, с такъв бляскав резултат нападение, принуди французите да спрат своето приближаване и да затворят окопите си в гъстата телена ограда, от която даже и патрули не изпращаха вече навън.

2.8. КОТА 1248 Гробница свещена, неръкотворен и безмълвен паметник на Бдинци - титани, паднали за отечеството, ще остане тя за вечни времена. Кърваво червен фар, който с огнения блясък на велика саможертва ще осветява историческия път на млади Бдинци - към народния идеал! Много усилия погреба, много човешки жертви приюти тя в студените си недра... Осем денонощия (10 - 18 март) Бдинци с 1, 2 и 3 дружини са под барабанния огън на врага. Страшен е напорът му, ясни са стремежите му: тук той искаше да пробие фронта и улесни задачата на армията си - да нахлуе и разори бедна и слаба България. Осем денонощия огненият валяк, изригван от повече от 150 разни калибрени смъртоносни чудовища, мини и аеропланни бомби, газеше позицията, късаше и безследно разхвърляше телените мрежи, заравяше окопите, събаряше галерии и скривалища и всичко живо помиташе и затрупваше под развалините. Осем денонощия адски трясъци от силни и отровни експлозиви и зловещи писъци на парчета огнено желязо и разкъсания въздух пълнеха пространството, отнасяха глави, разтваряха черепи, чупеха гръбнаци и кости, късаха меса и нерви, изтърбушваха човешки тела. Трепереше и се гърчеше, люлееше и се друсаше котата от страшните удари на горещото желязо, а гладката й повърхност се разкъсваше и покриваше с дълбоки рани, които се промиваха с топлата кръв на Бдинци. Черна тъма от дима и парите на експлозивите, от черните гейзери от пръст, пясък и желязо легна върху земята, всичко се скри в черните й пазви. Само ослепителният блясък на червено-жълтите огнени езици на експлозиите раздираше непрогледността на тъмата и образуваше чудна феерия, в която, като неземни сенки с бронзово-червени лица, в огън и кръв Бдинци-герои се бореха със смъртта, лудо беснееща тук... Борба неравна и страшна, в която бяха изправени, в смъртно състезание, моралната сила на Бдинци с неизмеримо грамадните материални сили на врага. При това, те бяха оставени само на своите собствени сили... И намаляха редовете им: стопи се в огъня на 1-а дружина, а слабите й остатъци се разхвърлиха по разни посоки; полужива е 3-а дружина, но запази мястото си. 2-а дружина се хвърли в контраатака, след като е събрала и остатъците от 1-а, но не подпомогната от артилерия, по липса на снаряди, тази контраатака бива спряна на 200 крачки от противника. Това стана на 17 март преди пладне. Огненият и смъртен валяк на врага нагазва в редовете на смели Бдинци и им причинява грамадни загуби. Снегът почервеня, а над него се издигаше пара от топла човешка кръв. Кризата е голяма и застрашителна, поддръжки няма, артилерията мълчи. Но духът не отпада и Бдинци се задържаха на новата си открита позиция. Победата е тяхна, защото врагът спря също своето настъпление и се отказа от намеренията си. Котата 1248 остана в ръцете на Бдинци - това е тяхна слава! Слаби резерви от разни части пристигнаха и на другия ден. Бдинци се оттеглят на почивка и преустройство назад на 7-8 км. зад котата. Печално преустройство! Преустройват се части от хора съставени, а тук - само остатъци тъжни: от цели 3 дружини само няколко офицери и 386 войници. Това бяха не войници, а живи сенки, в които едва пъплеше душата. Изтощени физически, с разкъсани нерви, с тежка мъка по загубени другари и началници, като сомнамбули се движат из мястото на почивката на десния бряг на р. Шемница, с поглед забит в земята. Бедни герои Бдинци! С какво можеше да се изтръгне отново потиснатият от толкова страшни впечатления и преживелици техен болен дух? С какво можеха да се стоплят отново техните поледенели и разкъсани сърца, за да избликнат оттам нови желания за по-славни дела? С какво можеше да се запали отново пламъкът на родолюбието в техните гърди, за да се отново развихри в стихия тяхната енергия и сила? Трябва някакво чудо да стане. И ето, стана! Иде! Иде!... С бързината на мълния се разнасят тия две думи из бивака. - Иде престолонаследникът! "Сбор". "Строй се" и пр. команди се разнасят. Каква магическа сила у тия две думи! Изчезнаха полуживите сенки, а вместо тях стройни Бдинци, с развърнати рамене, с вдигната глава, с устремен напред поглед посрещат Н.Ц.В. с гръмогласен отговор на неговия поздрав, а искрените му слова за признателност, благодарност и възхвала на техния героизъм, довършиха останалото. Наболялата им душа намери отдушник и излитна в стихийно "ура" в пространството; лицата се подбодриха; нови искрящи пламъчета заиграха в очите им - израз на тяхната готовност за нови усилия и нови жертви. "Ура" се носеше и съпровождаше Престолонаследника, докато той премина р. Черна и се загуби в планинската пътека, водеща към с. Старосръбци. И Бдинци отново попълнени и преустроени, развиха своята мощ и спечелиха нова слава в следващите събития до края на войната.

2.6. АТАКАТА ПРИ БОЛЕВАЦ (20 и 21.Х.1915 г.) ВЕРОЛОМСТВОТО НА СЪРБИТЕ Ведро утро настъпи след проливните дъждове, които от началото на военните действия, с малки прекъсвания, обливаха земята и размекваха почвата по полето, обезличиха и скриха в мътна вода и гъста кал лошите пътища. Бе 20 октомврий, 6 часа преди пладне, когато 1-ва и 2-ра дружини с картечната рота на Бдинския полк напуснаха местата си, като маневрени войски на бригадата между кота 472 и с. Оснич и тръгнаха по билото на коти 472, 479 (в. "Дел") за с. Планиница, където полкът се съсредоточи веднага за по-нататъшни действия; боят при в. Исзевица, к. 760 и южно от нея още продължаваше и едва към пладне затихна. Противникът отстъпи. Дружините минаха през с. Планиница и по шосето на Болевац се насочиха към вие. Буково, където през цялата нощ Ломци водеха кървав бой от 5-100 крачки разстояние със задържалите се в силно укрепената си позиция сърби. Последните отстъпиха и оттук във вериги, които спокойно, в добър ред, спираха от позиция на позиция по неравната местност между Буково и Болевац, като постепенно се отдалечаваха, докато се изгубиха. За да се възстанови съприкосновението с врага, командира на 1/6 бригада, полк. Николов в присъствието на командира на полка полк. Христов В. заповяда ЛИЧНО И УСТНО на командирите на 1-ва и 2-ра дружини, които едновременно пристигнаха източно от Планиница, да образуват заедно с едно с. с. и едно не с. с. артилерийски отделения от 12-и артилерийски полк и картечната рота на полка, КОЛОНА ЗА ПРЕСЛЕДВАНЕ, която отново да влезе в контакт със сърбите, като енергично ги преследва и не им позволява никъде да спрат. Към 12 часа на пладне колоната бе готова и движението бе организирано, а в 30 минути след пладне тя тръгна по шосето на Болевац в следния ред: две роти от 1-ва дружина, една полска с. с. батарея и 1/2 картечна рота - в авангард, под началството на командира на 1-ва дружина майор Недков, а в главни сили на колоната останаха - една рота от 1-ва дружина (тази дружина бе с 3 роти, защото едната рота бе оставена за гарнизон в мината "Бор" - при Зайчар), две артилерийски отделения, без една батарея, 1/2 картечна рота, 2-а дружина под командата на командира на последната майор Кръстев, който тръгна на около 1 км след авангарда със съответните мерки на охранение. Пътят на движението бе добре издържаното шосе, което от с. Планиница минаваше през в. Буково, покрит с едра и рядка гора, а оттук правеше един завой на северозапад и вземаше посока към Болевац. Тук в гората миризмата на още прясната човешка кръв, размесена с тая - на изгорелия барут и бомбовия експлозив, а в момента на движението и с миризмата на тамяна, разнасяна от кандилницата на полковия свещеник, дразнеше обонянието на калените вече бойци, а изострения им слух долавяше тъжната мелодия на заупокойната молитва, идеща нейде от хладните недра на буковата гора. Санитарите като сенки още бродеха с носилките и вършеха мълчаливо своята скръбна работа, трупайки на купчинки, до зеющите големи черни ями, телата на падналите през тази кървава нощ герои Ломци, над останките на които свещеникът отправяше топли молитви към Всевишния, за да приеме и приюти в мирните си покои буйните им души. Памятна ще бъде за ЛОМЦИ тази кървава нощ на в. Буково (кота 620), където те гърди с горди през цялата нощ водеха борба с упорития враг от едно близко разстояние и където със своя героизъм в борбата, те покриха бойното поле със стотици трупове, а знамената си - с вечна слава. Покрусена от тъжната картина, с отложени шапки и затаен дъх, колоната премина мълчаливо кървавата гора с нескритото желание да отмъсти на врага. Макар, че задачата на колоната бе - енергично преследване на противника, но движението бе тежко и бавно поради това, че бойните обози на батареите, състоящи се от стотици реквизирани брички, теглени от слаби и отпаднали от умора коне, вървяха непосредствено зад батареите си в колоната и извънредно много затрудняваха движението на пехотата. Съприкосновението не се постигна - противникът се съвършено изгуби и трябваше да се вземат мерки за предпазване от изненади, още повече че местността бе осеяна със скрити в гънките й сръбски войници, които при приближаване, изпъкваха и се предаваха с оръжието си, като даваха съвсем неопределени сведения за войските си. Движението се извършваше без задръжки, макар и бавно. Към 1.30 часа след пладне, когато колоната бе само на няколко км. от гр. Болевац, отделни конници от разездите, изпратени от дивизионната конница напред, окичени най- грижпиво с красиви венци от живи цветя, прехвърлени през двете им рамена и други - окачени на вратовете и гърдите на конете им в много "весело" настроение, придобито от извънредно "ДОБРИЯ" прием на жителите на гр. Болевац, се връщаха към колоната и донесоха, че "в града, както и на 5-6 км. западно от него, противник няма и че населението от града с бели байраци е събрано източно от него - на полето, за да посрещне тържествено победоносният български войник". Тези донесения се отнесоха от същите конници в щабовете на полка, бригадата и дивизията, които следваха на няколко км. назад с частите си. Към 3У часа след пладне, когато колоната приближи на 2-3 км до града, гледката се откри към него и наистина полето бе почерняло от населението, събрано там с високо издигнати големи бели байраци. В този момент големите щабове се носеха на галоп и отминаха колоната, предшествувани от музикантския хор на Бдинския полк, когото гонеха почти бегом, за да излезе с тях пред колоната и влязат най-тържествено в града, който така покорно им устройва най-мила и трогателна среща със своите граждани - жени, мъже, деца и дезертьори сърби. На веселите закачки на началника на дивизията, началникът на колоната обърна вниманието му, че сърбите са вероломни, че донесенията на "веселия" разезд не трябва да се вярват и че няма защо щабовете да излизат напред и пречат на колоната, която има за задача да заеме града и очисти пътя от евентуално догонения противник. Но много радостният началник с насмешка и весела гримаса отлетя напред, а след него и другите щабове излязоха на шосето и образуваха пред колоната едно внушително конно ядро. Само след 1/2 час, когато колоната навлезе в тясното дефиленце, образувано от дълбоко врязаното шосе в гребена на местността, на около 1 км източно от града и тъкмо, когато главата на колоната се показа, спускайки се към равнината, внезапен артилерийски ураган, идещ от височините западно от града, изсипа с голям трясък десетки гранати пред колоната, последвани от високо пръскащи се шрапнели, а след това. и от бърза, но безвредна пушечна и картечна стрелба. Изненадата не бе голяма, защото това не бе първи път. Ефектът бе слаб: никакви загуби в колоната, само големите щабове изпаднаха в комично положение, защото в пълен кариер трябваше да се пръснат из полето, за да открият фронта на колоната, като се отказваха от предлаганото им сръбско гостоприемство, проектирани да бъде едно от най-тържествените, с кърваво жертвоприношение на чадата на ограбена България. Авангардът бързо се разгърна в боен ред, прегази р. Арнаут и потъна в града, като стремително го премина и излезе на западната му окрайнина по височините, където и спря в престрелка. Една скорострелна батарея успя да откачи и застана на открита позиция по десния бряг на реката, а главните сили на колоната се развърнаха в боен ред и бързо се покриха в гъстата върбова гора, вляво от шосето и източно от града. Другите батареи останаха в бездействие с тежките си бойни обози, защото не можаха да излязат от шосето поради стръмните му брегове от двете страни. Населението, което така "тържествено" бе устроило тази среща, изчезна и като че в земята потъна заедно с белите си байраци. 2-ра дружина от главните сили на колоната напусна веднага гората и се прехвърли през реката, която с една част от войниците си прегази, а с друга - се прехвърли през разрушения железен мост. Бе вече здрач, когато цялата колона зае западната окрайнина на града. Стрелбата утихна. Нощта тури край на действията и колоната занощува на запад от града така: авангардната дружина, усилена с 7-а рота - на позиция на к. 308 (Рудима); 2-а дружина без 7-а рота - на позиция по ж.п. линия с две роти при гарата, а една при западния изход на града, северно от шосето, артилерията остана оттатък реката, източно от града. Нощта премина в буйна престрелка с прекъсване между предните части на двете страни. Сръбската артилерия поддържаше слаб, но непрекъснат огън, насочен изключително по гарата. Градът бе прегледан от специално изпратена команда с офицер и всички сръбски войници, скрити из къщите бяха пленени с оръжието им. Населението се остави на спокойствие, като не му се позволи да излиза никъде. Бойните обози се разположиха в града заедно с кухните, които веднага почнаха да готвят топла храна за войниците. Още през нощта (срещу 21 октомврий) гъста мъгла залегна на позицията и направи нощната тъмнина още по-непроницаема, обстоятелство, което наложи засилването на охранението и бодърстване на всички части, още повече, че нямаше положителни сведения за силата и състава на противника. На другия ден - 21 октомврий зората прочисти мъглата от нощния мрак и тя почна да се влачи от север на юг, като оставаше светлосива, но все така непроницаема като нощта. Въпреки това, към 7A часа сутринта противникът откри силна пушечна, картечна и артилерийска стрелба; авангардните роти почнаха да отговарят, но огънят бе недействителен, защото мъглата бе още гъста. Една наша с. с. батарея излезе на позиция западно от гарата на височината. 2-ра дружина настъпи и се приближи към 1-а дружина (авангардната), като се разположи в и около старите турски табии - западно от лозята и града. Сръбската батарея пренесе огъня си веднага по тия стари укрепления, но без резултат, защото много гранати не достигнаха, а тия, що падаха около укрепленията, с редки изключения, не експлодираха, а се забиваха с остър плясък в размекналата от дъждовете почва; шрапнелите се пукаха много високо и не причиняваха никакви загуби. 4-та дружина бе изпратена с 1/2 планинска батарея през с. Извор - в обхват на противника от север, още от вчерашния ден. Към VA часа преди пладне след слаба съпротива от противника, 1-а дружина завладя продълговатата гориста височина, находяща се 300-400 кр. източно от к. 387, откъдето тази дружина се стремеше да развие действията си за превземане и последната. Стрелбата на сърбите се усилваше с течение на времето, а артилерията пренасяше огъня си последователно по всички пунктове на разположението ни. Към 1 часа след пладне командирът на бригадата, придружен от командира на полка, пристигна при разположението на 2-а дружина и след кратко обсъждане на положението, предаде устно на командирите на полка и тия на 1-а и 2-а дружина следната заповед: "Противникът с две дружини и една батарея заема к. к. 387 и 440. Бдинският полк да го атакува и разбие, като действува енергично с две дружини по фронта, а с една - го обхване от север." При това даде сведения, че вляво - към върха "Главица" ще действува колона от 15 п. Ломски полк. По силата на тази заповед, командирът на Бдинския полк полк. Христов заповяда ударът да се произведе така: 1-а дружина - в бойна част с всичките си роти (2, 3, 4 и 7), като се насочи на коти 387 и 440; 2-а друж. - в полкова поддръжка, като се движи непосредствено зад десния фланг на 1-а дружина, с обект кота 44; 4-а дружина с 1/2 пл. батарея да настъпи през с. М. Извор, около което тя бе от предшестващата вечер, във фланг на к. 440 - от север; 3-а дружина, която в походна колона току-що пристигаше и главата й се показваше из западния изход на града, се насочи веднага, без да спира зад левия фланг на 1-а дружина. Тази дружина пристигаше от гр. Зайчар, гдето бе вражеския гарнизон. В часа след пладне още мъглата не бе се вдигнала, атаката се поведе под силния огън на противника, но последният не бе ефикасен поради гъстата мъгла. По гъстотата на огъня и големината на обстрелваното пространство ясно личеше, че противникът е много по-силен от две дружини и че разстоянието до него не бе голямо. Към часа след пладне влачещата се мъгла, като по чародейство, се внезапно вдигна и бойното поле се откри. Гледката бе великолепна, картината - колкото величествена и страшна, толкова и трогателна. Красивото есенно слънце, едва изплувало из гъстата маса водни пари, в които бе потопено цели 20 дни, блесна и обсипа със златните си лъчи бойното поле. Позицията на противника, почерняла от изровените няколко реда немаскирани блиндирани окопи, бълваше огън и лава срещу нас на едно разстояние от 300-400 крачки и на една ширина от 1-2 км. Бойният ред не трепна, а спокойно и смело се движеше напред и с твърда крачка маршируваше под огъня на врага в този ред: 2, 3, 4 р. р. - в бойна верига; 7-а рота - зад 4-а р. - дружинна поддръжка; 2-а дружина в две линии от взводни колони на бойни разстояния - вървеше стройно зад 4-а и 7-а роти, като почти се равнеше с последната; 3-а дружина зад левия фланг в две линии; 4-а дружина във вериги настъпваше от север към к. 440. Цялата тази маса, добре насочена, здраво свързана - технически и духовно, в стройни редове като на маневри маршируваше бодро и спокойно срещу смъртта с непоколебимото решение да срази смъртно врага. А когато след миг само музиката на полка, вървяща под огъня, с храбрия си фелдфебел Илия Христов за 2-а дружина, изпълни пространството с омайните звуци на "ШУМИ МАРИЦА", след това засвири и "СЪЮЗНИЦИ, РАЗБОЙНИЦИ", масата трепна и се залюля, крачката се усили, краката се понесоха във въздуха и не стъпваха вече на земята; рухна стройността и всичко се обърна в един рояк от хора, безредно натискащи се все напред и все по-близо един до друг, докато най-после, въпреки страшния огън, масата от хора се обърна в едно черно кълбо, носещо се неудържимо, със стихийна стремителност над земята. Още един момент и страшно зарева стихията, като с мощните вълни на победното бдинско "ура" заля вражеските окопи и заглуши трескотията, излизаща оттам, обърнала се сега в едно адско бучене. Моментът е сюблимен и критичен, но и духът е силен, блеснаха къси ножове и стихийното черно кълбо се разля като опустошителна морска вълна из сръбските окопи. Настъпи страшния хаос, в който моментите не могат да се разграничават, нито долавят поради своята скоротечност и гоненица: викове на обезумели от страх врагове, дрънкане на ножове и снаряжение, пъшкания и стенания на умиращите и ранените, победния вик "ура", клетвите и свойствените цинизми и псувни на деморализираните сърби, сърцераздирателните писъци, молби за пощада, вдигане на бели кърпи за предаване, упорито блъскане от всички страни, забъркване и размесване на много хора, лутащи се и търсещи нещо с очи. Стихията бушуваше над вражеските окопи, изригващи сега гъсти маси от хора - полудели и обезумели от страх, хвърлящи вече оръжие и снаряжение и бягащи с вой и писъци като разбито ято яребици из гъстата гора. Прелетяха последните звуци на народния химн, затишие почна бавно да се въдворява върху бойното поле. Врагът е съкрушително разбит и в паническо бягство, като остави в ръцете на победителите Бдинци 6 полски оръдия, 2 картечници, пълни окопи с пушки и патрони и повече от 700 пленници с 4 офицери и няколко торби с ордени. Това не бе обикновена атака, това бе стихиен удар от шепа Бдинци срещу многоброен и силно укрепен противник. Тук не бяха само две негови дружини, каквито бяха сведенията на бригадния командир, а цели 4 полка: 13, 14, 15 и 8 сръбски полкове. 4-а дружина настъпи от север, а 1-а и 2-а дружина бясно атакуваха от фронта, като се хвърлиха "на нож" от 300 крачки сами, без никаква подготовка с артилерия, срещу един пет пъти по-силен противник и го сразиха непоправимо. (Наблюдаващия тогава тази атака от турското укрешление, западно от гр. Болевац, командир на бригадата о.з. генерал Ас. Николов, в бр. 1302/1926 г. на "Народна отбрана" пише дословно така: "1-а и 2-а, 3 дружина се осмелиха да атакуват пет пъти по-многочислен противник") В бягството си сърбите не можаха да приберат нито убитите, нито ранените си, воплите и циничните клетви на които, по адрес на Пашич и крал Петър огласяваха през цялата нощ бойното поле. Силно размесените дружини се приведоха в ред и настъпиха напред до р. Мировачка, където и занощуваха на позиция със съответните мерки на охранение, защото нощта настъпи веднага след боя и попречи на по-далечното преследване, а сърбите бяха пръснати из гората и изненадите не бяха невъзможни. Към полунощ се донесе топла храна, а на връщане конете бяха натоварени с живите сръбски ранени, отнесени на превързочния пункт за превръзка. Така славно Бдинци завършиха този неравен бой, като благодарение на бързия и стихийния удар, избягнаха големите загуби, оставиха на бойното поле 6 убити и около 30 ранени, въпреки страшната стрелба на сърбите. Загубите на последните бяха големи в убити и ранени, а всичко останало живо се пръсна и разбяга панически по разни посоки. Наред с проявения в този бой героизъм Бдинци проявиха безгранично великодушие и милосърдие към врагът, като отплата за неговото вероломство на вчерашния ден - изоставените от самия него ранени бяха прибрани и превързани, а виновното население на гр. Болевац ненаказано за "тържествената" среща с белите байраци, а оставено свободно в града. I, II и IV дружини останаха на позиция източно от р. Мировачка, a III дружина на майор Вълов се изпрати напред при разклонението на пътя за Сокобаня в нощно охранение. Нощта мина спокойно. Много сръбски войници се явиха и предадоха.

2.5. НОЩНАТА АТАКА НА кота 472 (На 18 срещу 19 октомврий 1915 г.) 17-и октомврий бе ден суров и мъглив. Още не бе успяла зората да разгони нощният мрак из гъстата мъгла, която от няколко дни държеше пред нас непрозрачната си завеса, и улиците на гр. Зайчар се пълнеха с гъсти колони от частите на VI дивизия, които стройно маршируваха към началния си пункт, западно от града. Дребен дъждец ромолеше и се попиваше от облеклото на хората. Шосето Зайчар - Болевац - Парачин се белееше от бялата кал, която покриваше цялата му ширина, а страничните пътища бяха се изгубили под дълбоката и гъста тиня. В 8 ч. преди пладне и Бдинският полк, откъсвайки се от началния си пункт, се изнизваше из града в две колони, влачещи се из голямата кал като два черни змея в западна посока. Едната, състояща се от I дружина и 1 полк стрелково съединение батарея, под командата на командира на дружината майор Недков, в ролята на странично прикритие, се насочваше по пътя Зайчар - Звездан, Гъмзиград, покрай р. Черния (Кривовирския) Тимок със задача за този ден - да заеме изходното си положение за атака на кота 454. Другата - под командата на командира на II дружина майор Кръстев и в състав от същата дружина, без 8-а рота, която бе останала още при с. Извор-махала като прикритие на артилерията, картечната рота на полка с капитан Гаврил Попов и една полска с. с. батарея в ролята на авангард на полка поемаше "Московския път" (Зайчар - Оснин), който се губеше под дълбоката и гъста лепкава кал, където батареята затъна и бе отмината, със задача - да заеме този ден изходното си положение за атаката на кота 472. Остатъкът от полка, под командата на командира на полка полковник Христов Б. се движеше в главни сили зад авангарда. Към 1 часа след пладне челният отряд, воден от поручик Милчев, командир на 5-а рота, едва отминал кота 386, внезапно обстрелван с пушечен огън отдясно, спря движението си и се прикри в гъстата гора до пътя за ориентиране. Източно от кота 454 ясно се забеляза един новоизровен окоп, върху насипа на когото, застанали прави 86 сърби размахваха платнищата си, като за предаване. Началникът на авангарда изпрати 7-а рота на капитан Монев в тази посока със заповед - предпазливо да настъпи, защото неведнъж сърбите са показвали своето вероломство по същия начин и да плени тази група, като същевременно влезе във връзка с I дружина вдясно. За съжаление тази рота, откъсната от дружината, цяло денонощие се губи из гори и долове, без да изпълни нито едната, нито другата задача, па даже и не държеше вече връзка и с дружината си. Към 6 ч. след пладне - на здрач, авангардът (5-а и 6-та р.) без батареята, която остана в калта, пристигна на 700 крачки пред кота 472. Челният отряд бе посрещнат със силен артилерийски пушечен и картечен огън, но позицията на противника бе обвита в гъста мъгла и нищо не се виждаше от нея. Силна пушечна стрелба се завърза в челния отряд (5 pота), обсипвани с лава и огън от противника. Командира на дружината усили тази рота с цялата 6-та рота на капитан Тотев и огънят се още повече усили. Картечната рота застана зад десния фланг в очаквателно положение. Трескотията стана непоносима, противникът се стремеше с огъня си да отхвърли нашите роти, но те храбро упорстваха и се местеха все по-напред. Изходното положение е заето. Вляво частите от дивизията също заемаха своите места. Тясна и отлична връзка с тия части и II дружина се поддържаше от 14-а рота на полка на капитан Митов Ал., храбър офицер, който постоянно се движеше между войниците си, които, силно обстрелвани, даваха загуба от противниковата артилерия, като лично се явяваше при командира на II дружина за указание и сведение. Впоследствие той, по желание, взе участие с ротата си и в нощната атака, заедно с II дружина. Вдясно - за I дружина и 7-а рота нищо не се знаеше. Всички патрули, изпращани в тая посока, се връщаха без успех. Вечерният мрак навлезе в мъглата и я сгъсти още повече; дъждът не преставаше; бойците, засегнали на голата камениста почва, отговаряха на противника с буен вихров огън. Дружината е съвсем изолирана, кабел липсваше за свързване с главните сили, които останаха далеч назад в тъмнината. Силно обезпокоен, щабът на полка изпраща напред с разполагащия си кабел телефониста редник професор Ст. Младенов, който в най-силната трескотия и в рояк от куршуми и снаряди спокойно устройваше станцията близо до командира на дружината, когото свърза с щаба на полка. С големи настоявания и почти със заплашвания командирът на дружината върна професора обратно в щаба на полка, защото нямаше нужда от него тук - в огъня. Службата на станцията се прие от дружината, а храбрият професор, видимо недоволен, се отправи бавно и спокойно към щаба. Обезпокоен също от страшната и непрекъсната трескотия, щабът на полка почна да изпраща последователно частите, с които разполагаше към бойната линия и в разпореждане на командира на II дружина; така: най-напред току-що пристигналата от с. Извор-махала 8-а рота на поручик Игнатиев Ап. след това - цялата IV дружина с командира си майор Йончев Ил. и най-после - и музикантският взвод с капелмайстора Кирчев. Всички тия части, непотребни за момента, не бяха допуснати от началника на авангарда под огъня, а по негова заповед останаха на почивка, но в готовност, в дълбокото дере зад огнената линия. Дъждът не преставаше, инструмент за окопаване почти нямаше и бойците, измокрени и треперещи от студ, лежаха върху голата земя, готови да се хвърлят върху противника, който така силно ги безпокоеше с интензивния си огън. Цялата нощ изтече под огъня, а другия ден - 18 октомврий се заповяда да се почне атаката в 9 ч. Но след едно кратко разузнаване лично от командира на бригадата полковник Ас. Николов, придружен от командира на полка, атаката се отложи до втора заповед, поради много гъстата мъгла, която пречеше на ориентирането. Денят изтече мъчително под непрекъснатия огън на противника, който се опита на два пъти да отхвърли нашите роти, но безуспешно. Към 5 часа след пладне командирът на II дружина майор Кръстев получи заповед по телефона - да атакува в 7 ч. същата вечер противника с дружината си, към която се придаваха и I. дружина и картечната рота, да го унищожи и превземе кота 472. В тази заповед, предадена в категорична форма, "да се атакува cout-que-coute", без да се гледа на жертвите, се сочеше 7 часа, който съвсем не отговаряше на обстановката. Началникът на атаката затова помоли да му се даде пълна свобода на действие по отношение часа на атаката, но отгоре не се съгласяваха за нищо с доводите на тази молба и по телефона се даде място на остри пререкания, с груби заплашвания, които траяха до 10 ч. преди полунощ, като най-после мълчаливо се остави въпроса в ръцете и на отговорността на този началник. Последният свика към 10 часа през нощта ротните командири и командира на IV дружина и лично им даде наставления и заповед за атаката, като определи и часа 2 за започване, към което време излизаше и луната, която макар че бе в последния си четвърт, но все пак внасяше малко светлина в мъглата. Точно в 2 часа след полунощ, като по магия, мъглата се вдигна, луната се показа и разреди тъмнината; неприятелската позиция ясно се очерта като някакъв висок, врязващ се в синьото небе, черен параван, който се прокъсваше на много места със светлината от огъня на пушките и картечниците. Частите бяха готови в съответните строеве: условният сигнал е подаден от началника на атаката, който лично я поведе така: 5-а, 6-а и 14-а рота в I линия; зад тях и в отстъп вдясно-8-а рота II линия; в III линия - IV дружина, сама в две линии, също в отстъп в дясно. Картечната рота се остави на мястото си за действие срещу неприятелските картечници, които бяха на левия му фланг, със заповед - след успеха да се прехвърли веднага на заетата позиция за преследване на противника. Така наредена тази тежка маса, в която всички имаха големи бели превръзки за разпознаване, в гъсти строеве на близки разстояния, добре свързана технически, обиколена от всички страни с патрули, които имаха бели флагчета на пушките си, обединена с една желязна дисциплина, стимулирана от желанието да унищожи противника, се понесе макар и тихо, но страшно по нанагорнището. Огънят у противника отслабваше и замираше, куршумите му летяха над главите ни, шрапнелите безвредно се пукаха във въздуха, а всичко това бе признак на голяма умора или страхливо и частично напущане позицията. Мълчаливата маса, стопила се в чернилото на нощта, невидима и страшна, се бързо носеше напред с устрема на стихията към вражеските окопи, които вече се очертаваха в сивата нощ. Решителният момент настъпи, условният знак е предаден. Гръмна "Шуми Марица", а командата "Напред на нож" и "ура" се разнесе отпред, издигна се високо и обля атакуващата маса, която трепна и зарева с бойния си рев, приличен в тъмната нощ на воя на морската стихия и отлетя напред в дълбочината на тайнствената непрозрачност. Всеки се натискаше да бъде пръв в борбата. Омайните звуци на народния химн се носеха над гори и долове и изпълваха пространството, а ехото на гръмогласното наше "ура" отскачаше от скала на скала и догонваше позорно бягащия противник, който не дочака удара, защото страшен бе блясъкът на българския нож... той нямаше сили да го срещне. Разля се стихията като морска вълна върху позицията, в окопите на която залови няколко десетки пленници, защото всичко друго се пръсна и в паническо бягство се насочи към Оснич и Болевац, прикривайки се из горите. Резултатът бе бляскав: противникът, който бе целия 5-и полк, бе разбит и пръснат; много оръжие, сандъци с патрони, картечници, волско месо, па даже и буре вино паднаха в ръцете на победителите. Така също убитите и много ранени не бяха прибрани. Бляскав бе резултатът още и за това, че от страна на атаката не се дадоха никакви жертви - нито убити, нито ранени, нито загубени. Всички бяха упоени от тази славна победа и позицията гръмна от песента "Съюзници, разбойници". Вляво се чуваше вече "Шуми Марица" и българското "ура" от другите части на дивизията, които бяха почнали атаката си, а нашата I дружина и 7-а рота се явиха след това от кота 454. Към 5.30 часа сутринта победният ракет се подаде и всички щабове на полка, бригадата и дивизията, както и една полска с. с. батарея пристигнаха "на галоп". След обикновения рапорт на началника на атаката, атакуващите части бяха горещо похвалени и с най-ласкави поздрави поздравени за бляскавия успех, а батареята остана в бездействие и тук, макар че имаше много благодарна цел, поради липса на снаряди. Това дело на герои-Бдинци внесе в историята на полка им още една златна страница.

2.4. В НОЩЕН МАРШ КЪМ "ВРЪШКА-ЧУКА 1-ви октомврий е. Току що бе престанал тихият дребен есенен дъждец и зората на деня бе подгонила нощния мрак, утринната улична тишина на спящия още пограничен градец Кула бе нарушен от конски тропот и той почна тревожно да се събужда. Конни ординарци бързо разнасяха манифеста за обявяване войната и заповедта за военните действия, които почнаха този ден. Споменът от страшните кървави издевателства и грабеж и през 1885 и 1913 години, извършени тук от сърбите, възкръсна и призрака на страха от новото им нашествие смути, за миг, духът на това измъчено крайгранично население. Но, маршируващите вече колони на частите от Бдинския полк известен и изпитан по своите славни дела в миналите войни, * окуражи и повдигна духа на изплашеното население, състоящо повече от жени, деца, старци и баби. А грохотът на първите наши оръдия, които възвестиха със своите урагани започването на военните действия и белите облачета от пръскащите се шрапнели над "Чуката", извикаха възторжена радост у всички и непрекъснато "ура" изпровождаше войските до сборното им място, където всеки бързаше да отиде и отнесе по нещо - китка живи цветя, храна, вино или плодове, за да засвидетелства топлите си чувства към Бдинци. Канонадата ставаше все по-силна и по-силна, а на "Чуката" и около нея черни гейзери от експлозиите на фугасите и белия дим на шрапнелите показваха мястото на врага. Любопитни млади граждани из дъбокия тил, под звука на канонадата, бяха прелетели с автомобил от гр. Видин, за да се порадват и адмирират делата на Бдинци, но бяха заставени да се върнат обратно, защото не бе време за сантиментални разходки - на бойното поле не можеше да се търпят безделници, а всеки бе длъжен да изпълни дълга си. Малки и големи войскови колони напущаха града и с бодра маршировка, песни и музика заминаваха по посока на канонадата и потъваха в доловете и горите. До вечерта градът се опразни от строевите части и там остана само 2-а дружина от Бдинци, като резерв на полка. Здрачаваше се. Там напред - в неизмеримия простор на тъмнината се чуваха още оръдията и картечниците, ехото на гърмежите на които заливаше града, а нощта метна върху него черното си було и го обви в своята непрогледност. Скоро всичко потъна в безмълвие. Печатът на ужаса на войната се сложи върху града и отникъде никакъв шум, нито светлина. Само бодри патрули тихо кръстосваха улиците по всички посоки, излизаха до полето, вгледваха се в дълбокия мрак, ослушваха се, пошепнуваха нещо с наблюдателите, поставени на изходите на града, пак се връщаха и потъваха из тъмните улици. Среднощ е. Безмълвието се наруши, светлинка от електрически фенерчета, като светулки, прониза уличния мрак и пак замря. Шумът от тихи стъпки на група хора, едва долавян, се носеше из тъмнината на откъслеци, като че се щадеше спокойствието на нощта. Това бяха малки групи офицери, които заповед някаква бе раздвижила и те, напуснали уютни квартири, бързаха към частите си. Петел нейде изпляска крила и проточи басовия си глас, а след него екна състезанието на гордите му другари из всяка къща. Човешки силуети, като черни сенки излизаха из дворовете на квартирите си и тихо бързаха към западния край на градеца. Не след много време, на поляната, южно от шосето, залича голямото тъмно петно от хора, мълчаливи, но бодри и готови за път. Това бе 2-ра дружина от Бдинския полк, с 2 картечници. За миг само и тази тъмна маса потрепна, излъчи от себе си малки охранителни групички, които тласна напред и в страни, проточи се като черна змия по селския разкалян път, в югозападна посока и се погълна от зеющата тъмнина на близкия дълбок дол. Местността бе хълмиста, пресечена с дълбоки дерета, със стръмни склонове, покрити с едри гори, а пътят бе тесен, кален и дълбоко изровен, като на много места трапищата се бяха обърнали в тинести, мъчно проходими и дълбоки блата, пресичащи пътя по цялата му ширина. Нищо не се виждаше и само плясъкът от стъпките по лепкавата кал показваше, че тук по неравния и разкалян път, всред дълбоко заспалата природа, се движеха живи хора, отиващи там където дългът ги зовеше. Едър и тихо падащ дъжд заваля и движението се извънмерно затрудни. Но, въпреки тежките незгоди, дружината с двете картечници пристигна на разсъмване около с. Киряево - при щаба на 3/6 п. бригада, в чието разположение остана през дните 2, 3 и 4 октомврий, като се разположи северозападно от селото. Дъждът се усили, а гъста мъгла легна покрай границата. Жесток огнев бой се водеше напред от частите на 51-и и 52-и п. полкове, но противниците еднакво бяха скрити в мъглата. 5-и октомврий е. През цялата нощ дъждът не престана, а мътни пороища изпълниха дола. Платнища не достигаха и всички бяха измокрени до костите, а краката им киснеха във водата на пороите. След пладне дружината с картечниците, по заповед, тръгна за "Връшка-чука" и под прикритието на мъглата, пристигна там и остана в разпореждането на командира на 51-и п. полк. Щабът на този полк бе под палатки в подножието на югоизточния склон на "Връшка-чука", която го закриляше от неприятелския огън. Слаби огньове от запалени мокри храсти и кукурузени кочани димяха около палатките за огрев на тия, що слизаха почти замръзнали от позицията. Часът бе 6 след пладне. Вечерният здрач размеси тъмнината си със сивата мъгла и обви страшната "Чука", последната се загуби и стопи в черния му мрак. На 2 крачки нищо се не виждаше. А горе - трескотията се усилваше, ехото от грохота на сръбските оръдия и пукота на техните гранати се размесваше с писъка на острия и буен вятър, който обгръщаше "Чуката" и разплискваше по дрипавата й снага студения и изливащ се, като из ведро, дъжд. 5-а и 6-а роти с девет картечници от дружината получиха заповед да излязат на позиция на върха и сменят почти замръзналата 3-а дружина от 51-и п. полк, изтощена и от водените дотогава боеве. 7-а и 8-а роти останаха в разпореждането на командира на полка, който през нощта е изпратил 8-а рота на южния склон на "Чуката" и на десния фланг на 1/51 дружина, а 7-а рота е оставил да охранява щаба му. Цял взвод водачи от 51-и полк предшестваха из гъстата мъгла ротите, които пъплеха тежко по стръмното нанагорнище на източния склон на "Чуката" - единствен защитен от огъня на противника. Пръснати по един и на малки групи всички бавно се движеха нагоре, като се промъкваха между едри каменни блокове от повалени скали, катереха се по остри зъбери, които прехвърляха с голяма мъка и тежки усилия. Стръмнината бе повече от 60 градуса, височината - около 600 м., но върхът не се виждаше. След тежка умора всички се изкачиха и събраха зад източния гребен на самия връх. Смяната се извърши и дружината на 51-и п. полк се спусна по обратен път. Тук, на самия връх бе също така непрогледно, а предметите се виждаха като петна в тъмносивата нощ. Почвата бе скалиста и окопи нямаше, но остри зъбести редове, образувани от каменни пластове, избутани из недрата на земята на повърхността й, измити и издълбани от дъждовете, служеха като прикрития за стрелба, вместо окопи. Там, където тия ръбове бяха прекъснати, то ниски и неравни стени от сух камък, зидани от защитниците, продължаваха огнената линия и запълваха опасните празнини. Цялата дължина на фронта на тази линия не бе по- голяма от 250-300 крачки и се зае така: дясната половина от 5-а рота едва взвода верига и 2 взвода ротна поддръжка; лявата половина - от 6 рота, с 3 взвода верига и 1 поддръжка, а картечниците се поставиха в слабите каменни гнезда помежду двете роти. Ротите се командваха от титулярните си капитан Тотев и поручик Милчев, картечниците - от фелдфебела Никола Нинков, а цялата отбрана - от командира на дружината майор Кръстев. Местността слабо се понижаваше напред, пречупваше се и образуваше плитка долчинка, от която почваше да се повишава към сръбската позиция, отстояща от нас на 400-500 крачки. Последната имаше няколко линии блиндирани окопи с ходове за съобщения, скривалища, 4 картечни гнезда, а всичко това бе обградено с висока каменна стена, в двора на която се затваряха и оръдията. Пред лявата половина имаше един пояс от няколко реда телена мрежа. С така гарнирано чело, изтласкана от източните вериги на Стара планина, "Връшка-чука" самотно стърчеше, надвесена над хълмистата равнина, през която минаваше шосето Зайчар - Кула - Видин. Северният й склон е извънредно стръмен, на много места почти отвесен, обкичен с грамадни, високо изправени, тежки скали и покрит с гъста непроходима гора. От тази страна "Чуката" бе непристъпна. Южният й склон по-полегато се спущаше на юг към "Затворнишка поляна", на запад височината се разтягаше и вземаше формата на яйце - 5 до 6 км. дълго, с острия си край на северозапад. Почвата бе навсякъде скалиста, а повърхността осеяна с едри камъни. Цялата "Чука" бе покрита с трудно проходими едри храсталаци, с изключение на част от южния й склон и самия й връх. Часът е 11 през нощта. Всички бяха на местата си, където, с насочено оръжие, с напрегнати нерви и затаен дъх, мъчително изживяваха тежките часове на тъмната нощ, с трепетно очакване на това "страшно", което тя криеше така грижливо в тъмните си, пълни със страхотни неизвестности, пазви. Безмълвие гробно и злокобно се настани върху позицията: всеки чуваше туптенето на немирното си сърце. Но, това бе миг. Шумът на бягащите наши секрети и условния им сигнал се разнесе, а с него заедно - и ураган викове, звероподобен рев и вой от най-цинични ругатни, в които не се пощади и "българската" Богородица, се изсипа гръмогласно от запад върху защитниците. Тъмна и дебела вълна от хора застрашително се носеше из мъглата по целия фронт, гонена от други две подобни - по една зад двата фланга. Огнена завеса от десетки вражески снаряди, пръскащи се безредно пред нашите окопи, изпревари човешките вълни, а когато тази завеса се провлече през окопите и се разсея по източния склон на "Чуката", стотици бомби нервно се изсипаха върху мълчаливите защитници; тъмнината се разкъса от блясъка на страшното им избухване, а голата и дрипава снага на "Чуката" затрепери под ударите на ръбестите им парчета, които с остър писък се забиваха в скалистата й повърхност, причиняваха й рани, обливани с топлата кръв на Бдинци. Разстоянието е само 20 крачки, тъмните вълни се сляха в една голяма черна маса, която се надвеси над мъртвата огнена линия. Но, последната се запали и ехото на буйния вихров пушечен огън, разкъсвано от нервното тракане на картечниците, заглуши рева на врага, който, смутен и уплашен, падна на лицето си и откри бърза и безредна стрелба, куршумите на която хвърчеха високо над главите на защитниците и прелитаха далече на изток. Очертаха се две горящи, непрекъснати по цялата ширина на фронта линии, които бълваха огън и лава една срещу друга само от 20 крачки разстояние. Но, не се измина нито 34 час и вражеската линия почна да се колебае, да гасне и да замира, а в този момент отекна от високите зъбери, където бе разположена поддръжката на 5-а рота с фелдфебела Иван Ангелов, мощното наше "ура" и подхванато от веригата, ехото му се втурна между редовете на противника и го отхвърли назад и пръсна в мъглата така, както вихрушката помита и разнася из пространството есените окапали листа. Отново всичко утихна, смътно из мъглата се долавяха тежките стенания на ранените, които врагът бе изоставил неприбрани в бягството си. Така бляскаво бе отбита тази бясна атака, която бе първия бой на изпитаните и храбри Бдинци в тази война. Врагът жестоко бе наказан за неговата дързост, бойното поле бе постлано с убити и ранени, които той, под закрилата на мъглата, прибира през цялата нощ. За други действия не му остана време. Нощта преваляваше. Зората на 6-й октомврий студена и мразовита, бавно настъпи и разчисти сивата и гъста мъгла от чернилото на нощния мрак. При все това, непрозрачността бе така голяма, щото всеки, който би дръзнал да се отдели, макар и наблизо от мястото си, рискува да се загуби и попадне в плен. Дъждът не престава, а студеният източен вятър свирепо го гонеше, изстудяваше, блъскаше по чукарите, като ту смесваше и събираше ледените му струи в маса, която изливаше като с ведро върху мокрите и студени тела на защитниците; ту ги разбиваше и пръскаше в остър снежен прашец, когото забиваше като огнени искри в лицето и очите им, които кървясваха и не можаха да се отворят от болки. През целия ден противникът поддържаше слаб артилерийски огън. След пладне пристигна на позицията и 7-а рота на капитан Монев, защото щабът на 51 -й полк, когото охраняваше, бе се прибрал в с. Киряево и тя застана зад лявата половина на позицията в дружинна поддръжка. Двете картечници се преместиха към левия фланг на разположението, защото мястото им се знаеше вече от противника. Тежко се изнизваше денят, студът ставаше нетърпим и хората ужасно страдаха, но смяна не можеше да се очаква, защото зад нас нямаше никакви части. Към 5.30 часа след пладне, когато вечерния здрач току-що бе нагазил из гъстата мъгла и от запад се разнесе ехото от тропота на много човешки стъпки, а след малко - див рев и отвратителни псувни долетяха и заляха позицията. Черна маса от много хора се носеше застрашително и като грамадна вълна се издигна и изпрати стотици бомби, които със страшен трясък се изсипаха върху защитниците. Последните мълчаха, а когато избухналите бомби осветиха бойното поле и те забележиха, че тази ревяща маса се бе почти надвесила над тях, натиснаха спусъците на пушките и светна "Чуката", заблещяха дъждовните капки като светли очички в мъглата, трепна черната вълна, залюля се, люшна се и разля по земята, а мястото й се запали... Адът се въдвори на земята...Забушува огнената стихия и ехото й се сля с рева - на страшната и ледена виелица, вилнеюща тук от три дни и обливаща със студен мраз телата на изтощените и полузамръзнали борци. Ревеше и тежко стенеше "Чуката", а неравната й снага се постилаше с горещо желязо, щедро изпращано от вражеските стоманени чудовища, смъртоносните ядра на които къртеха скалите и с облаци от начупен камък обсипваха повърхността й. Стотици бомби кръстосваха тъмнината и експлоадираха със страшен пукот из редовете на защитниците, а светлината им раздираше гъстия мрак и осветляваше каменистото и кърваво дъно на ада... Гореше "Чуката", а върхът й приличаше на кратер на немирен вулкан, изригващ огън и лава със страшно бучене. Борбата бе неравна - на един срещу трима, но духът не отслабваше. Мощното Бдинско "ура" отскочи от скалите, разкъса ехото от воя на стихията и се смеси с рева на вулкана; блеснаха късите ножове на героите и трепна черната маса, бълваща огън срещу тях, издигна се отново, но подгонена от гръмовното "ура" на Бдинци, потъна и се стопи в мъглата. Шумът на отдалечилите се вече стъпки и далечния писък на отвлечените ранени, сочеха за бързото изчезване на врага. А тук: огънят замря, затишието настъпи, нарушавано от охканията и тежките въздишки на умиращите и ранените. Всичко живо се изправи, за да раздвижи замръзнало тяло, а часовите и патрулите заеха отново местата си. Виелицата беснееше и пищеше, като безмилостно изливаше студения си дъжд върху защитниците и обагрената с кръвта на героите скалиста "Чука". Не отмина нито 1/2 час и отново се разнесе тревожния сигнал на бойните часови, които тичешком се прехвърлиха в окопите. И отново - див рев и бясно налитане на дръзкия враг в тъмнината на нощта; отново огън, отново кръв, отново адът се върна на земята... Започна пак неравната борба - по-жестока, по-кървава, по-страшна в черната фатална нощ. Светеше "Чуката", друсаше се и ревеше, а от скалистите й зъбери отново връхлетя мощното наше "ура" - по-гръмогласно, по- страшно блестяха отново ножовете и врагът е в безредно бягство...за да се отново устрои и пак повърне... Страшна и огнена нощ! Часът е 4 след полунощ. Шестата вече бясна атака е все пак бляскаво отбита. Врагът е зле наказан - бойното поле е покрито с неговите убити и ранени, но и защитниците бяха сразени вече от стихийната мразовита виелица. Те бяха вече полуживи трупове, с подути крака, ръце и лица - почти неспособни за работа. Жилавите ръце се отказваха да манипулират с оръжието, краката са вдървени, тежки и неподвижни, от замръзналите уста излизаха звукове не свързани и замиращи. Затворите на пушките спряха безупречните си действия, а картечниците замръзнаха и трябваше да се снемат от позицията за огрев и почистване, а нямаше с какво да се заменят. Поддръжки нямаше никъде, артилерията мълчеше, а на изпратеното донесение и молба за подкрепа отговор не се получи. Страшната криза неумолимо настъпваше. Дружинната поддръжка (7-а рота) се разля равномерно по цялата позиция между замръзналите, а последните с носилки се отнасяха долу - зад позицията за огряване и съживяване. От 3-тях роти едва се образува една сборна от 80 човека, която трябваше да защищава позицията на всяка цена до сутринта. Цялата нощ усилията на ординарци и офицери, изпратени на телефона за поискване от щаба на 3/6 бригада поне артилерийска подкрепа, останаха безрезултатни, защото по липса на кабел, единствената телефонна станция бе на няколко километра назад и под "Чуката", а неопитните, но "практични" телефонисти - приспособени в тъмнината на нощта и между скалите, бяха останали неоткриваеми. Сърбите са упорити в преследване на своята цел, а тя бе да ни унищожат на "Чуката", за да открият шосето Кула - Зайчар и отворят вратата на гр. Видин и с това да компрометират военните ни операции още в началото на войната. Кризата стигна до върха на своята страхотност! Седмата атака, произведена към 5 часа сутринта, бе отбита с усилия от полуживите защитници. За щастие, най-после, връзката с щаба на бригадата бе открита, положението описано, а към 5Уг часа прелетяха над главите на защитниците първите наши фугаси от гаубичната артилерия около Киряево и тяхната мощ се почувствува веднага от противника. Преградата от огън се изпречи като защитна стена пред изтощените и неподвижни герои и поведените 8-а и 9-а атаки бяха по-лесно отбити с помощта на артилерията, която застави врага да се прибере в окопите си и успя да убие охотата му за нови атаки. Съмна се. Зората на 7-и октомврий откри жалката картина върху кървавата снага на страшната "Чука". Потънали в локви от студената дъждовна вода, събрана в окопите и размесена с топлата още кръв, със сложени на земята пушки, лежаха защитниците неподвижни, с вцепенени крака и ръце, подути и тежки, с набъбнали лица. изпъкнали стъклени очи, с неподвижен поглед, със замръзнали и стиснати уста. Защитата на позицията бе мъртва! Към 10 ч. преди пладне пристигна една рота от 52-полк, която веднага се вля в мъртвата позиция, а всички полуживи се смъкнаха - едни с носилки, други - подкрепяни с ръце, в подножието на източния клон на "Чуката" - за отгряване и съживяване. До вечерта от цялата дружина се формира една сборна рота и се постави като поддръжка на тази - от 52 полк. Но и противникът - уморен и изгубил 2/3 от състава си, според казването на заловените пленници, не предприе нищо през нощта. На 8-и октомврий дружината бе сменена и с големи усилия пристигна в с. Извор-махла, където бе оставена резерв на полка и на квартири, за да се отгреят, просушат и отпочинат хората. И действително, след 4-5 дни само дружината отново бе годна способна за подвизи, за нови славни дела, които не закъсня да сътвори при к. 472, гр. Болевац, на Струма, к. 1248 и пр. По разкази на сръбски пленници и дезертьори, техните загуби - в убити и ранени са били над 300 души. Те са имали заповед на всяка цена да унищожат отбраната на "В. чука", за да открият пътя за Видин, но желязната съпротива на Бдинци, макар и слаби по число, съкруши волята им. Загубите на дружината бяха 129 човека, от които 6 убити, а останалите ранени, изключително от бомби. Втора дружина доблестно и героично изпълни дълга си в тези нощни боеве - първи в тази война и постави началото на по-нататъшната си бляскава дейност. Така гр. Кула бе спасен, Видин защитен и общото положение тук затвърдено. Всички войници от 5-а и 6-а роти и 2-те картечници бяха повишени в "ефрейтори", подофицерите - по-горен чин, а офицерите - наградени с ордена за храброст. На ротите се дадоха по 70 кръста за храброст, които се раздадоха, по избор, от самите войници. Другите части на полка водеха огнев бой на първите си позиции, с изключение на 3-а дружина с майор Вълов, която несполучливо поведе атака срещу "Рунтава могила" и се оттегли на изходната си позиция.