Ани

2.3. ПЪРВО КРЪЩАВАНЕ В ОГЪНЯ Беше 2-и октомврий 1915 г. - втория ден на войната. Мъглив ден. Ситен дъждец валеше. Втора дружина от 3-й Бдински полк, като поддръжка на 3/6 бригада, бе разположена в дълбокото дере на запад от с. Киряево, зад десния фланг на 52-й п. полк, който водеше огнев бой със сърбите. Макар прикрита, при дружината прелитаха случайни куршуми, които намираха жертвите си, от които първа беше фелдфебелът на 8-а рота Тоно Маринов от с. Ново село, Видинска околия. Войниците разбраха, че макар и да са в дълбоко дере, но волните движения се наказват и се притиснаха зад предния склон, като усилиха работата по постройката на трасираните там блиндирани окопи. Изложени на опасност, криеща само неизвестности; поставени под неспирния тътнеж на огневия бой, който все повече и повече се засилваше; пред гледката на много носилки с ранени и убити, пренасяни към превързочния пункт, войниците тежко изживяваха тия първи минути от кървавата борба, лишени от възможността непосредствено да вземат участие в нея. Но така е на война! След минута или час съдбата, може би, ще изправи и тях пред подлия враг и тогава с острието на ножа ще се намери отдушника. Времето тежко върви: минутите са часове, а часовете - дни... Трескотнята става непоносима; чуват се ясно траканията на картечниците, а грохота на оръдията в мъглата почна да раздрусва земята... Минало бе доста време, когато из мъглата се донесе гръмогласното българско "ура", ехото на което се издигна високо и навлезе в общия хаос на адския шум. Трепват всички и се залавят за пушките. Затракаха ножовете, ледени тръпки побиват телата. Остра жажда изгаря гърлата. Блясват кървясали очи, а погледът блуждае в пространството и често спира, с безразличие, върху кървавите носилки. Всички са на крак, чакащи знака на началниците. Но намесата на последните връща спокойствието в редовете. Денят преваля... Мъглата почна да почернява от вечерния здрач. Дъждът се засили и сега на едри капки се изливаше върху измъчените борци. Повлякоха се мътни пороища с шум из дерето и обливаха краката им. Разрешиха се малки огньове. Запращяха съчки и задимяха мокри кютуци. А в това време напред трескотията стана буйна, размесена вече с ехтежа на бомбите. Пламъците на експлозиите раздираха тъмнината, а дъждовните капки блестяха като бисери в непрозрачността й. Мъчителна безкрайна нощ настъпи... * * * Зазоряваше се. Умората от безсънието, несгодните условия и нервното напрежение през нощта бяха ударили печата си по зацапаните с кал лица. Към 9 часа пр. пладне се поискаха от командира на дружината охотници, за да бъдат изпратени напред за разузнаване към и пред десния фланг на 52-й полк. През цялата нощ там трескотията не престана. Охотниците трябваше да бъдат хора от тия места, за да могат да се ориентират добре в мъглата. Никой не дочака да го питат: всички желаеха, на всички тежеше тази мъчителна неподвижност зад бойната линия. Изпратиха се само исканите хора и под командата на младши подофицер Р. Иванов патрулът тръгна бодро напред, прикрит с излъчената от себе си охрана. Местността е планинска, кръстосана със скалисти дерета и покрита с едра гора, на много места непроходима, но добре позната на патрула. Последният се насочва на сръбския пограничен пост "Затворница" - на седловината, южно от "Връшка-чука". Скоро бойната линия е отмината, но това не безпокои храбреците; те се прехвърлят през долове и скали, промъкват се през храсталаци и усои, губят се из мъглата и пак се събират. Тънък ветрец раздухва мъглата. Патрулът заляга. Притулен зад камънака, той се ориентирва, но е и неочаквано изненадан от внезапната среща там с митническия граничен мл. подофицер В. Цветков, смъкнал се от чуката към "Затворница" в разгара на огъня. Той съобщава, че сръбският пост е наскоро опразнен. Тогава бързо се взима решението да се проникне там и се претърси, за да се прибере всичко и отнесе на началството. След едно смело припълзяване из неравностите храбреците се вдигат и стремително прибягват към лостовото помещение. Обаче, открити вече, те биват обсипани с огън от двете страни, а освен това пресрещнати и от един по-силен сръбски патрул. Принудени да спрат, те откриват бърз и убийствен огън срещу него и го прогонват. Още един скок и патрулът се вмъква в помещението, като оставя охрана отвън. Пресните следи от бягство показват, че сърбите са напуснали скоро поста, като не са имали време да приберат нищо. На огнището вреше още котел, а в пепелището гърне с боб. Започна се трескава работа и докато едни подреждат трофеите за по-лесно изнасяне, други забъркват котела, изтръскват качамака, изсипват недоварения боб в намерената там бика и сядат на "приятна" закуска! Натоварени след това с плячката, те се спущат бързо в обратен път и благополучно се. прикриват в дълбоките дерета. Опасността е избягната и патрулът с песни се насочва към мястото на дружината си, където бива посрещнат с радост и голям интерес от другари и началници. Между донесените вещи, съставляващи цялата покъщнина на поста, имаше една красива брошура, напечатана на луксозна бяла хартия, илюстрирана с художествени картини из "българските зверства" 1913 г., предназначена за помагало при възпитанието на сръбските войници в духа на един бесен и екзалтиран шовинизъм, и един учебник по география от Шреплович, изд. 1896 г., предназначен за основните училища и пропит от същия дух, защото в поделението на материала, Видинска и "Средецка" области са показани като чиста сръбска земя, населена с "враговете" на сръбския народ. Радост и веселие се въдвори в редовете на дружината, всички се подбодриха и едно настроение на високо боен дух озари лицата им. Всички желаеха да се срещнат с врага, всички бяха готови за подвизи големи. Храбреците бяха наградени с кръста за храброст и повишени в чин. Другите части от полка също така влязоха в престрелка с противника, като продължаваха укрепването си.

2.2. ОБЯВЯВАНЕ НА ВОЙНА 1-и Октомврий 1915 година Рано сутринта, когато градът още спеше, офицерите бяха събрани в щаба на полка, където през цялата нощ цареше голямо оживление. Там се прочете манифеста за обявяване войната и оперативната заповед за почване на военните действия. И така. войната е обявена! Всички с облекчение въздъхнаха, защото мъчителната неизвестност изчезна. Неописуема радост озари лицата на всички. Настъпи решителния час, отново се развиват победоносните знамена за реализиране народния идеал! С бързината на мълния се разнесе и предаде на всички части новата съдбоносна вест, посрещната с нестихващо "ура", ехото на което се разнесе далече зад "Връшка-чука" като зловещ предвестник на вероломния враг! Прочее, край на мирния период! Свършиха се монотонните отегчителни занятия - всеки се готвеше дълга си да изпълни. И ето, зората на 1-й октомврий се роди при силна и ожесточена канонада, защото се задруса от грохота на оръдията; границата се очерта от белия дим на шрапнелите и черните гейзери на фугасите. За там бдинци горяха и заповедта не закъсня. Всички получиха ролите си в кървавата драма, първото действие на които започва вече. Дружините от полка се раздвижиха: III - остана западно от Големаново срещу "Рунтава-могила", вляво от ломци; IV дружина западно от с. Извор-махала по двете страни на шосето Кула - Зайчар, II дружина - в гр. Кула, a I дружина в движение от с. Бойница за г. Кула.

2.1. В ПОХОД На 18 септемврий 1915 г. в 3 часа след пладне всички части, напълно мобилизирани и готови за действие, напуснаха с песни и музика квартирните си райони и излязоха из града: тези от 51-й п. полк се отправиха за с. Водна, Кулско, където се събираше целия полк, а тия от 3-и п. Бдински полк - към разсадника северозапад от града, където бе определено сборното му място. Тук се отслужи тържествен молебен, извършен от Н. В. Пр. Видинския митрополит г. г. Неофит, който след това произнесе напътствено и патриотично слово, а заедно стова благослови българското оръжие. Широкото и равно поле между града и разсадника бе изпъстрено от навалица народ из града и селата, предимно жени и деца - изпращачи. Денят бе извънредно горещ. Слънцето силно печеше и тежка мараня легна върху обширното пространство. Въздухът трептеше и стана тежък за дишане. Войници почнаха да падат от слънчасване, други се смущаваха, а навалицата се натискаше и пълнеше междините между ротите и другите поделения. Всички чакаха, с видимо нетърпение, излизането из тази гореща пещ. Точно в 4 ч. сл. пладне частите се изтеглиха в походна колона последователно и влязоха в шосето за гр. Кула. Грамадната маса народ се размърда и също се повлече в движение заедно с колоната по двете й страни и из между редовете й - на запад. Никому не се искаше да остане, а всеки се притискаше да бъде по-близко до близкия си, да му се изприкаже и вземе последно сбогом. Тежка раздяла: майки - старици подтичваха и се притискаха до свидни чеда, ненагледни левенти и с благословии и добри пожелания обливаха ръцете им със сълзи; немощни старци с треперещи ръце и тежки въздишки протягаха бъклици с руйно вино към синове и внуци за последно прощаване; смутени съпруги и изплашени невръстни дечица преплитаха крака из между редовете и с хленч целуваха ръцете на милия татко и скъп съпруг; свенливи девойки несръчно подаваха китки - цветя, с поглед забит в земята. Тежко и мълчаливо вървеше колоната, притискана от всички страни от неразбраната тълпа. Трогателни моменти... Смут потискаше душите на всички, болки свиваха сърцата им, защото траурът от Балканската война още лежеше над много селища - ужасът на войната им бе познат. Най-сетне протръби сигнала "По караулите" и ехото му се разнесе над пъстрата маса от войници и изпращачи; колоната трепна, разнесоха се команди, всички изправиха глави и земята се задруса от твърдите стъпки на стройните редове на Бдинци. Така, колоната неусетно се измъкна из недрата на масата, а там при кръстопътя, южно от разсадника, частите бодро задефилираха пред командира на бригадата, и ехото от гръмовитото им ура се издигна високо, прелетя назад и се размеси с шума на тълпата, изостанала далече зад колоната. Още няколко минути и последната се спусна по надолнището на шосето и се загуби от погледа на размахващата кърпи и престилки тълпа. Към здрач, полкът пристигна и се разположи за нощуване на квартири в с. Буковец, като постави само вътрешно охранение. Вечерята бе готова и бързо раздадена, а скоро след това всичко в селото утихна, защото умората и силната горещина, от прощалните преживелици при раздялата със скъпи близки, хвърли в дълбок сън войниците. През тази нощ станаха следните промени в личния състав на офицерите: командирите на 5-а и 7-а роти капитани Белоречки и Попов Д. бяха преназначени - първият за адютант на 1-а бригада, а вторият - адютант на полка. Вместо тях бяха назначени - за командир на 5-а рота поручик Милчев Г. и на 7-а рота капитан Монев П. Последният, макар и титулярен ротен командир, по известни и сериозни причини бе оставен до този момент без длъжност и вървеше с полка като излишен. На другия ден, след раздаване на закуската, полкът тръгна по шосето за Бойница - Кула по ешелонно, като l-я ешелон - II дружина тръгна в 7 часа пр. пладне, а другите, без I дружина, която бе заминала за село Брегово, тръгнаха една след друга по на няколко км. разстояние. Този ден времето бе прохладно, движението по-леко, войниците отпочинали, ободрени и весели. Песни, свирни на разни инструменти и провиквания се носеха след колоната и очертаваха пътя й, а срещнатите дезертьори сърби, водени от наши опълченци, предизвикаха буря от провиквания и буйни ура. Към 5 часа след пладне l-я ешелон (II дружина) пристигна в гр. Кула, посрещнат най-тържествено и радостно от населението, събрано източно от града. Красива девойка, спретнато облечена в народния си костюм, с няколко слова поднесе букет от живи цветя на началника на ешелона, а нестихващо ура, изтръгнато из гърдите на тази навалица от жени, деца и стари хора, съпроводи колоната до другия край на града. Дъжд от живи цветя обсипваше пътя на движението й. Дружината се разположи на квартири в западния край на града, като застана в ролята на авангард на полка и изпрати охрана на запад с инструктивна цел. Късно през нощта пристигнаха и другите две дружини (III и IV) и тихо се разположиха на квартири в останалата част на града. И така, полкът към 20-и септемврий бе събран в гр. Кула с II, III, IV дружина и спомагателните си части, a l-a дружина бе още в с. Брегово, където бе изпратена по-рано. От другия ден още - 21 септемврий се започнаха усилени строеви занятия и бойно обучение, а заедно с това и укрепяване на гр. Кула. За целта се дадоха на всяка дружина добре определени сектори, в които се почна работа. Всички щабофицери, под ръководството на командира на бригадата, в няколко дни обиколиха самата граница за изучаване местността, посредством решаване на тактически задачи, а същевременно и за събиране сведения за сърбите, които явно, с населението, укрепяваха границите си. Нашата граница се пазеше от опълченци, сменили вече пограничната рота. Оттук се изпратиха и тайни съгледвачи през границата. Навсякъде денонощно кипеше работа, която между другото даде своите резултати, изразени в готовите вече няколко линии окопи, добре маскирани и то само за едно кратко време - от 21 до 28 септемврий. Неизвестността измъчваше, но ясно бе, че войната скоро ще избухне. На 29 септемврий II дружина се изпрати в с. Големаново, a l-a дружина от Брегово се премести в с. Бойница. Другите части от полка останаха в гр. Кула. На 30 септемврий на II дружина се даде участък за охранение западно от Големаново, но току що бе го заела, получи се заповед да го предаде на III дружина, пристигнала вече от гр. Кула, а тя да се върне обратно в града. Тази заповед бе изпълнена и II дружина късно през нощта пристигна в Кула, като се разположи на квартири пак в западния му край. В резюме: срещу 1-и октомврий полкът имаше - I дружина в гр. Кула, пристигнала същата нощ, II дружина в движение, III дружина западно от с. Големаново или източно от "Райков суват", a IV дружина - западно от с. Извор махала в разпореждане на началника на дивизията, спомагателните части - в гр. Кула.

2. С БДИНЦИ В БОЯ ПРЕЗ 1915 - 1918 г. Петър Кръстев, о.з. полковник КНИГА 1 Видин, Дружество на бойците от фронта, 1943. 60 с. С БДИНЦИ В ОГЪНЯ (през 1915-1918 год.) Посвещава се на младите бдинци Три пълни години непосилни напрежения - стопански, финансови, духовни и физически! Три години кървава борба с много врагове - диви и културни, снабдени с най-модерното оръжие и защитни средства - последна дума на техниката! - три години в смъртно състезание, при неравни условия, с най-силните първоразрядни армии в света, българският народ, изтощен от току-що завършилата се катастрофална за него война, преживя отново тежки страдания, понесе много още жертви - кървави и материални, но покри с нова слава бойните си знамена. По стечение на обстоятелствата и развилнелите се събития, той бе принуден през октомврий 1915 г. отново да развие победните си знамена и влезе в огнения вихър на бушуващата от 1914 г. Велика европейска война, която опустошаваше страните на цивилизовани и християнски държави най-безмилостно, за да запази своята независимост и постигне политическите си идеали. Борба - тежка, борба - почти с голи ръце, защото оръжието му беше износено и почти негодно вече, облекло и снаряжение му не достигаше, бойни припаси липсваха за артилерията му, гладът го дебнеше и често съпътстваше, поради зле организирания - по разни причини - тил. Борба - жестока, борба - безнадеждно изпитание, пред което бе изправена крайната сиромашия на един беден, селски, но честен и родолюбив народ срещу бляскавите изобилни материални богатства на плутократични държави, непресъхващият извор от злато, на които бликаше из дълбоките каси на юдомасонски световни банкери и правеха войната все по-кървава, по-ужасна и по-дълготрайна. България даде жертвите си. При все това, историята отбележи в своите страници само бляскавите победи на българската армия. Тайната на тия победи се криеше изключително във високия й борчески дух - оръжие страшно, наследие от бащи, деди и прадеди, в силата на което се чупеха всички постижения на новата техника; дух, който развихряше енергията на масите в стихия, срещу която не можаха да противостоят никакви материални сили. Победата се носеше навсякъде на острието на българския нож. Това не бе война обикновена, а подвиг, извършен от цялата единна българска войска, съкрушителната мощ на която остана като тъжен спомен у тия, които изпитаха тежестта на нейния удар. Съответен дял на участие в този велик подвиг се пада и на старите славни 3-и Бдински и 51-и пехотни полкове, комплектувани от Видинска и част от Кулска, Белоградчишка и Ломска околии. Само откъси от техните героични дела са предмет на настоящата 1-а книга, а при добри възможности ще следва като продължение издаването на още няколко с единствената цел - да се предаде в ръцете на нашите млади сили част от съкровищницата с проявленията на ценните духовни качества на техните бащи, за да им служи като извор, отгдето да черпят вдъхновение за сили - духовни и морални. Изложенията, направени в разказвателна форма, са от абсолютна достоверност и в края ще се съпроводят с един албум от около 10 000 кв. см - автентични картини с кратки пояснения из бойната дейност на 51-и п. полк на Битолския фронт. От автора

1.13. БРАТИН-ДОЛ - ТЪРНОВО Попълнен след тежките загуби с млади войници от 2-а, 3-а, 5-а и 36-а допълняющи дружини, далече още необучени и неподготвени за една бойна дейност, полкът трябваше по необходимост отново да заеме един от най-важните участъци от фронта на дивизията - равнинния участък Братин дол - Търново. Позицията има общо направление от североизток към югозапад, започваща от притока на р. Голяма при с. Търново, включвайки в себе си селата Търново и Братин дол и опирайки се на шосето Битоля - Ресен. Вдясно държи връзка с 2-а дружина от 15-и пехотен Ломски полк, а вляво - с 1-и Софийски полк. Позицията на противника върви почти успоредно на нашата, като срещу десния ни фланг се доближава дотолкова, че изкуствените препятствия опират едно на друго; към средата пък се отдалечава на 7-800 крачки, а вляво при селото Братин дол се приближава на разстояние 200300 крачки. Местността е хълмиста, образувана от поройни наноси и понеже населението от двете тия села я използува като работна земя - за предпазване от пороищата - нивите са оградени с високи каменни зидове, които я правят силно пресечена и с много удобни подстъпи и за двете страни. Общо участъкът се включва от масива 1248 и северните борови склюнове на величествения Перистер. Цялата позиция е силно изложена както на погледите, тъй и на изстрелите на противника. Полкът смени 4-и Опълченски полк, временно заемащ тази част от бойния участък на дивизията, докато частите й, вследствие понесените големи загуби през мартенските боеве, се преустроиха и попълниха своите бойни състави. До заемането му от полка, този участък е бил един от най-тихите, тъй като с нищо не е привличал вниманието на противника. Затова и фортификационните съоръжения бяха почти никакви, па и самите окопи представляваха едва стрелкови трапчета, или даже само трасирани такива. За ходове, за съобщение и дума не можеше да става, такива абсолютно не съществуваха, а скривалищата - обикновени дъсчени, маскирани с пръст навеси, които, ако и поставени на здрави греди, не можеха да противостоят дори на планинските снаряди. Предстоеше една грамадна, колосална работа по укрепяване позицията, тъй като от ръководните фактори се съзнаваше ясно, че този равнинен участък може да играе ролята на ключ на позицията и че стига да се опита, противникът би могъл оттук да спечели значителни и решаващи успехи. Съзнавайки това и по молба на полка, щабът на дивизията командирова тук придадените му пионерни части, а така също изиска от Г. К. 62 и едно отделение германски техници. И започна една систематическа и непрекъсната денонощна упорна работа по укрепяване позицията в тоя равнинен участък. Удълбочиха се окопите до естествените им размери, построиха се втора и трета линия такива; свързаха се помежду си с ходове за съобщение и се построи и общ такъв, водещ към близкия тил на позицията. Едновременно с това се започна и строенето на здрави и солидни скривалища и галерии, които да противостоят и на тежките неприятелски снаряди. Подобриха се също и изкуствените препятствия, каквито почти нямаше и позицията започна да добива вид на една модерна и годна за упорна отбрана позиция. Ала противникът в това време бдеше и тъй като самата позиция бе силно изложена на неговите погледи, тази работа не можеше да остане незабележима и нему, естествено, се налагаше да вземе нужните сериозни мерки. И оттук нататък укрепителната работа биваше съпровождана с жертви, и то не малко; а някога противникът предприемаше и по-сериозни акции с цел да проникне към нашето разположение, или пък да залови пленници, от които да узнае за нашите намерения. Наистина, полкът, преустроен вече в 3-и дружинен състав, имаше всякога свободна една от дружините си и можеше да облекчава положението на своите поделения, които непосредствено участваха в боя, въпреки това, обаче, стоенето на позицията и положението на предните части, при което те се намираха, правеше ежедневно да понасяме големи загуби било при укрепяване позицията, било за отбиване честите опити на противника да спечели известни успехи. Той виждаше нашата усърдна работа по укрепяване позицията, а това се вършеше навсякъде по фронта и побърза да компрометира тая работа ида спечели един значителен успех дотогава, докато позицията не бъде добре и напълно укрепена. И ето към 7 часа преди пладне на 2 септемврий противникът оживи своята артилерийска дейност. Неговият огън доби характер на разрушителен, по-съсредоточен към левия подучастък на полка. Към 10 ч. и половина огънят поотслабна, за да се засили отново и да продължи така целия ден. Видно бе, че тази артилерийска дейност бе продължително подготовлявана, тъй като стреляше се от нови посоки и места, гдето по-рано не бяха поставени оръдия, а и независимо от това, числото на тежките оръдия беше много по-голямо, па и самата стрелба масирана и съсредоточена. Явно беше, че противникът преследва една по-определена цел, а именно завладяване част от нашия участък. Нашата артилерия отговаряше сегиз-тогиз, принудена да пести снарядите и да проверява от време-навреме само данните на своята стрелба, като бъде готова за решителния момент, който все повече и повече наближаваше. Загубите, които понасяхме, бяха вече големи и недовършените и неусъвършенствани закрития не можеха да противостоят на многочислените с тежки неприятелски снаряди и ние действително от час - в час търпяхме скъпи и многочислени загуби. Цели скривалища и галерии биваха затрупвани, ходовете и отдушниците запушвани и защитниците, изнемощели от усилия да открият поне един изход за своето спасение, намираха тук под развалините и разрушенията своята геройска и мъченическа смърт. Позицията оредя съвършено: гаснеха един след друг десетки след десетки и стотици след стотици нейни доблестни и самоотвержени защитници, а противникът все усилваше и нито за минутка не прекъсваше своя адски разрушителен огън не само с тежките си оръдия, между които и две 3 см морски, но и с многочислените си минохвъргачки, снарядите, на които - произвеждащи ями да се поберат два взвода - тежаха по 102 килограма единият! В тези страшни минути, поддържайки разрушителния си огън, противникът неочаквано дава преграден огън и без съпротива, успява да отнеме един незначителен преден окоп от най-издадената част на Братиндолския ни подучастък. Извършените, обаче, непосредствено след това контраатаки - при тази обща дезорганизация на позицията - не дадоха резултати и на 8 вечерта бе дадена заповед, след къса артилерийска подготовка от наша страна, противникът да бъде контраатакувай и да се завземе обратно изгубеното. Но, противникът ни далече превъзхождаше с надмощието на своя артилерийски огън и тази контраатака тоже пропадна. Делото, обаче на разплата довърши сборната щурмова рота на полка, която едва към 1 часа след полунощ успя да завземе обратно изгубения наш окоп и да възстанови старото положение на позицията. Самите окопи, а така също и принадлежащата към тях местност, са истинско полесражение, дълбоки локви кръв, размесени с вещи от облеклото и всевъзможни трофеи, множество трупове на убити и тежко ранени, карти, книжа, съестни предмети и др. оставени на полесражението от противника в неговия панически страх и бягство, сведочат за една непобедна мощ и за един несломим дух - качества, които винаги са отличавали героя-бдинец. И този път полкът не затъмни в нищо ореолът на своята слава. Тези боеве, в които той даде скъпи и многочислени жертви, но и един заслужен и скъпо платен урок на противника, прибавиха няколко от последните страници на неговата блестяща военна история! Неуспял в предначертаната си цел и дал неизброими жертви, противникът дълго време проявяваше нервност и пилееше безмилостно своите муниции, за да държи защитниците под страшен и непрекъснат морален и физически терор. Братин дол - Търново - сега това бе най- неспокойният, най-страшният участък, в който се умираше и при бой, и при носене на храната, и при самото хранене! Десет месеца бдинци търпяха безропотно този гнет, докато в пролетта на 1918 година в един хубав първопролетен слънчев ден биде получена заповедта - полкът да се смени от 16-и пехотен Ловченски полк и да се оттегли на почивка, разквартируван в с. Дебрище и близките нему села. Възстановяването на моралните и физически сили бързо настъпваше. Въпреки всичко, полкът прекара в абсолютна почивка не повече от една седмица. Останалото време до заемане отново позицията, той прекара в обучение. Два месеца едва не минали и полкът трябваше да се яви и заеме за сигурна отбрана своя мил и скъп равнинен участък - там, където бе вложил едногодишни кървави усилия за укрепяването му - там, където бе оставил почти половината от своите достойни чада!... И той брани още нови 5 месеца с достойнство своя участък и никога никой не помисляше да отстъпи нито педя земя, а напротив лелееше и очакваше оня тържествен час, когато щеше да се даде общ сигнал за настъпление по целия фронт, за каквото се говореше, тъй като, по сведения, противникът бил изгубел окончателно всяка вяра за решителни успехи и възнамерявал да изостави своята Балканска експедиция.

1.9. ВИСОТАТА 1248 На 3 декември 1916 г. полкът напусна състава на 7-а пехотна Рилска дивизия, като сдаде участъка си на 146-и пехотен Турски полк и се отправи за гара Тумба, гдето трябваше да се натовари и отпътува, за да влезе в състава на своята 6-а пехотна Бдинска дивизия. Кой беше крайният пункт на маршрута - това, не бе известно. Така, пътуването в 7 ешелони продължи до 18 декември. Този марш бе обусловен от ред неизвестности, разпокъсан и не даващ възможност полкът да бъде събран, преди да изпълни оная тежка бойна задача, за която бе и така набързо отправен. Най-после, на 12 декемврий щабът на полка по телефона влезе във връзка със с. Старосръбци, гдето бе разположен щабът на дивизията и получи заповед от началника на същата - I-a дружина (първият пристигнал вече ешелон) да тръгне веднага от град Прилеп, за да смени и заеме позицията на IV-a дружина - от 2-я пехотен Искърски полк. Останалите полкови ешелони също тъй последователно биваха отправяни за заемане подучастъците си след пристигането им. На 18 декемврий полкът окончателно зае позиционния си участък к. 1248 - с. Снегово, в западна посока до билото - водораздела на хребета, който се снишава към с. Братин-дол и източно от него - по водораздела на монастирчето, южно от село Ръщани включително. Заемането участъка на полка биде съпроводено със 7 жертви от наша страна. Полкът смени и зае участъка на 51 пехотен полк при същото разчленение: три дружинни подучастъци, именувани сектори "А", "В", "С" от запад към изток. Така, секторът "А" се зае от 3-а дружина; секторът "В" от l-a дружина и секторът "С" от IV-a дружина. В полкова поддръжка остана И-а дружина (последният ешелон), която на 21 декември бе вече на мястото си северно зад к. 1248. Със заемането на позицията полкът влезе в подчинение на 3/6 бригада, а от 28 декември влезе в състава на 1/6 бригада и в подчинение на командира на същата. Полковият позиционен участък се намираше по планинския масив 1248, през склоновете на който са прокарани шосетата Битоля - Прилеп и Битоля - Крушево на Изток и Битоля - Ресен - Охрид на запад. Западните му крайни склонове се владееха от 15-и пехотен Ломски, а източните - от 23-и пехотен Шипченски полк. Масивът 1248 има планински характер - силно пресечен с големи и стръмни оврази, които имат началото си от единствения общ водораздел на масива - с обща директриса от северо-запад към юго-изток. Между овразите склоновете са стръмни, почти перпендикулярни. Пониженията на тия хребети отиват все към гореказаните шосета, а дъната на овразите са почти безводни или слабоводни. Тук-таме, обаче, се срещат изворчета или чешми, които, при топене снеговете или след дъжд, се увеличават. Местността е почти гола, незалесена, тук-таме, обаче, се срещат остатъци от стара гора и то обикновено към западните склонове. Източните пък са съвършено голи. Донякъде е запазена гората към североизток - по склона на Опълченската висота към с. Секирани. Масивът започва с едно постепенно понижение северно от Битоля, к. 821, собща посока северозападно и постепенно разширяване, катоотобщия водораздел хребетите се удължават източно и западно. Така повишаван, масивът достига към върха Кнероманица, наречен наблюдателна висота, южно от който е разположено селото Снегово, а след това - Кота 1248, която днес и във всичките векове ще крие славата на полка! От кота 1248 в северозападна посока се идва до безименната висота, западно от с. Разви Кочище. Тя биде наречена Опълченска. Тя е и с по- голяма абсолютна височина от кота 1248 и представлява съединителен възел на разклоненията на масива за към с. Братин дол - Червената стена на запад и Чернобогско бърдо на изток. От тая висота-възел масивът се дели и получава две разклонения: едно - североизточно към селата Секирани - Кабаловци и другото - северозападно към к. 1150 и с. с. Облаково - Стрезово. Боевете се извършиха между града Битоля и кота 1248 - върха Кнероманица, т.е. по югоизточните склонове на целия масив. Югозападно от кота 1248 през шосето Битоля. Ресен е разположен планинският масив Перистер, полите на западните склонове, на който се къпят в Преспанското езеро. Източно, от към река Черна, се вижда ясно историческата по своите кръвопролитни боеве кота 1050, а на северозапад, потънала в сянката на тъмите, величавата и горда Бабуна планина. Местността въобще изобилства с извори и рекички, предлагащи на жадните своята чиста и кристална вкусна балканска вода. Пътищата за и от позицията първоначално представляваха кози пътеки и такива за пешаци; впоследствие, обаче, те се разработиха и бяха достатъчни, за да обслужват живота на позицията. Самото техническо устройство на позицията, изобщо, представляваше по-големи удобства за противника, тъй като окопите и всички други фортификационни съоръжения бяха разположени на понижающия се склон към противника и бяха ясно видима цел за него от всички положения; друг щеше да бъде въпросът, ако ние бихме имали офанзивни задачи и преимущества, в какъвто случай противникът би очистил лесно целия масив до к. 821, ако ние бихме рекли да предприемем настъпление. Във фортификационно отношение ние бяхме тоже при големи неизгоди, тъй като позицията бе със слаби, да не кажем никакви, фортификационни засилвания и следователно, на полка предстоеше огромна и непосилна работа в това отношение, а средствата липсваха почти и главно, нашите предшественици бяха допуснали врага на 100 крачки към бойното ни разположение и по тоя начин той представляваше опасен съсед, прозорците на когото гледаха в нашия двор. И започна една непосилна, упорна и планомерна свръхчовешка работа по укрепяване позицията при всички физически лишения, които са постоянен спътник на войната, и при това работа, лишена от помощта и удобствата на всякакви технически средства, празнотата от които трябваше да бъде запълнена единствено от рядката и чутовна издръжливост на безропотния бдинец, давал в миналото и сега живи доказателства за предана и беззаветна служба към родината. Какво да кажем за артилерията наша, когато оная на противника я далече превъзхождаше по численост, та дори и по качество? И, ако нашата артилерия можеше да претендира за съперничене в известни отношения, това се дължеше единствено само на същия оня висок дух, който живееше и в артилериста, както и в пехотинеца. Ще бъдем несправедливи, ако отречем, че, макар и недостатъчна и несъвършена, работата, която биде извършена по укрепяване на позицията, може да се извърши в голяма степен благодарение мощната и будна закрила на нашата артилерия. Тук бдинци, чрез положените основи на своето безсмъртие, започнаха и дълго градиха новата неръкотворна постройка на старопрестолния си Бдин. Много кърви попиха тези пусти планински чукари и много братски кости погълна тази родна земя, която трябваше педя по педя, след големи жертви за врага, да бъде отстъпвана под бесния негов напор и срещу петорно по-силната негова артилерия! Тук се издигна и братската могила, която за късо време можа да стигне величината на едно малко градско гробище. Всеки божи ден тук гинеха юнак след юнак и гробището все повече и повече растеше. И врагът виждаше това, понеже всичко ставаше под близките негови погледи. И ето 16 март - злокобен ден, който предвещаваше разразяването на една страшна буря, бе свидетел на един позор, който петнеше името на 4 културни нации, стоящи с яростта на всичката своя сила срещу несъкрушимата стена, образувана от геройските гърди на шепа защиници- бдинци! Картината бе колкото грозна и възмутителна, толкова и трогателна: противникът не можеше да смути и разколебае духа на живите защитници и насочи своите удари срещу мъртъвците. Той насочи ударите на цялата си голямокалибрена артилерия срещу братската наша могила и тогава стана това, което никой не можеше да предвиди и да очаква: мъртъвците изхвръкваха из гробниците си и махайки ръце и крака, отправяха погледи на проклятие към смутителите на техния покой, след което отново биваха убивани и погребвани в земята. Това даде само нов кураж на доблестните защитници-бдинци, за да могат да се подготвят за новия подвиг, който наскоро ги очакваше. Ръкавицата биде хвърлена и поета с гордост и достойнство и всеки защитник с християнско смирение се приготви, та с подвига да оживее в смъртта чрез безсмъртието на своя полк! Осем денонощия кървави усилия, при които, след като всичко физическо бе замряло, оставаше да живее само духът! Противникът, след непрекъсната масова артилерийска подготовка, хвърля се нови и нови части и групи към предните наши позиции, храбро отбивани от нашите изнемощели от глад и умора, но силни по дух защитници! Безформени гъсти облаци покриват и засенчват небето. Нищо не може да се разпознае, освен очертанията на близките хълмове, покрити като с тъмен воал. По целия небосклон искрят непрекъснати огнени ивици от мощния артилерийски огън на неизброимите разнокалибрени французки оръдия, които местят капризно своя преграден огън. Човек до човек образуват безкрайната змия от хора, която пъпли в тъмнината на нощта през могилки, долчини и оврази. Никакъв подвоз на храна - всичко е ангажирано в боя, а и всичко, което носи храна, е убито. Всички страхопочитно шепнат в устата си някакви смътни молитви и слушат страховитото и адско бучене на тежките неприятелски гранати и мини, които със своето непрекъснато експлодиране произвеждат страшни земетръси. Една твърда и непреодолима преграда от огън, желязо и дим се изпречва пред смъртния наш поглед. Тогава всичко живо там, запъхтяно и охкащо, през гранатни ями и кал, размесена с кръв, през тела, ръце и глави на убитите, които тук лежат от 2-3 дни, подхвърляни от огнения вихър, разкъсвани и раздробявани и няколкократно пъти от ново убивани, запълват гранатните ями на родната земя, която, като че ли уплашена от бесния вой и грозен смъртоносен вихър на войната - отказа да ги приеме в своите недра. Никакъв ред всичко е разбъркано - всичко представляваше един безнадежден хаос! Един страшен и пронизителен писък: брат намира своя брат мъртъв - разкъсан, с откъсната глава, която гледа безнадеждно и безпомощно към своя изстинал, облян в кърви труп! Сълзи и ридания, ридания и сълзи! Отново бученето и тътнежът се увеличават. Огнени водопади и фонтани се размесват с гейзери от изригващата гореща пръст и се сливат с охканията и с предсмъртните въздишки, но и с честите, макар и отчаяни, команди: "Напред, напред!"... Дррр, дррр - тракат ядовито картечниците, свистят злокобно неприятелските куршуми над нашите глави!... Започна най-страшното-ръкопашният бой. Една наша група, водена от смел офицер, се хвърля на нож върху цяла неприятелска рота, навлязла в нашия окоп, но бива избивана от друга по-силна, настъпваща отзад с пресни сили неприятелска група. Нови усилия с нов устрем: група - след група, водени от наши офицери и подофицери, се хвърлят с презрение в обятията на смъртта. А светлината все прояснява края на нощта и зората започва да белее, но не за да възвести поздрава на деня, а да засили кръвожадността на врага! И ето отново страшното бучение разтърси прашните и затъмнени простори на планинския масив и отново земя, кръв и желязо се размесиха със страшен трясък в една обща маса! Никакъв живот, никакъв човек, никакво растение не се вижда повече - само костеливите протегнати ръце на смъртта се кълчат срещу нашите загасващи очи и това не беше нищо друго, освен мъртвешкия танец на смъртта, надвесила се над масива, за да погълне и малкото останали живи защитници! Земята погълна телата и попи кръвта на титаните-герои. Над прашното и облачно пространство грееше вече топлото мартенско слънце. Над безкръстните гробове витаеха душите на загиналите в неравна бран великани БДИНЦИ. БДИН остана и сега девствен. Опръсканото с топла кръв БДИНСКО ЗНАМЕ и този път не прие никакво друго петно. Заглъхна пукота, занемяха батареи, престанаха със своето злокобно тракане картечници и техният пушек, размесен с пръст и желязо, покри телата на мъртъвците и сложи върху тях погребалната плащеница и не чутата благодарност на род и племе. Слънцето прижуря вече и топли полумъртвите тела на шепата останали живи бойци и целува с топлика на милиони лъчи засъхналите уста на тези светци-защитници, напукани в буквите на една само дума: "Проклятие!"... Едва около 300 полуживи Бдинци бяха смъкнати от кървавата Голгота и отведени при щаба на бригадата зад опълченската висота. Тук те приеха светото причастие и получиха по ред поздравите на всички началници, включително и тия на негово Царско Височество Престолонаследника - нинешният цар на българите. И тези полуживи, с вдървени крайници и тъп безжизнен поглед, щастливци бяха безчувствени към похвалите, защото всичко преживяно беше един страшен кошмарен сън, който ги държеше още под хипноза на видения и изживян ужас. Но, когато в 4 часа след пладне на 31 март, те получиха сърдечния и личен поздрав на Престолонаследника, изведнъж по лицата им заигра блага животворна усмивка и едно мощно и гръмогласно войнишко "Ура" заля балканските усои и се отекна чак до върховете на Перистер. Това "Ура", изтръгнато непринудено от геройските им войнишки гърди, разнесе славата на полка като някоя красиво написана легенда, за да се носи от уста в уста и да бъде безсмъртна гордост на неговото завидно име! Току-що закусили, получили се заповед войниците да се построят общо на словесни занятия, за да им бъде прочетена от специално изпратения офицер следната ЗАПОВЕД по 1-а Бигада от 6-а пехотна Бдинска дивизия № 89 19 март 1917 г., 11/2 км сев. к. 1248 ОБЩИ РАЗПОРЕЖДАНИЯ Параграф 1 Обявява се благодарност Тази вечер и последната рота от 3-ти пехотен Бдински полк се снема от позицията и полкът се установи на почивка за ново организиране и привеждане в ред. Този полк от 18 декември м.г. заемаше позиция за отбрана на кота 1248, най-важния пункт не само в участъка на дивизията, но и на корпуса. По-голямата част от полка през всичкото време бе в бойна част. Чиновете от полка съзнавайки нуждата от силно укрепена позиция със скривалища за бойците и картечниците при една позиционна война, каквато сега се водеше, денонощно работиха по усилването на своята позиция, според крайно оскъдните материали и средства за превоза им, направи се много повече от очакваното, за което от всички началствуващи лица полкът получи признателност и благодарност. За усилване позицията и скривалищата за бойната част работеше освен полковата, но и бригадната поддръжка. Топла храна на хората на позицията, вследствие силния неприятелски огън, не можеше да се докарва и дава всякога редовно. Хлябът им се даваше не всякога в нужното и полагаемото се количество по липса на достатъчни превозни средства, при всичко че началниците полагаха много големи грижи за това. Хората лежаха във влажните окопи и скривалища, които при дъжд се разкалваха - без постилка и завивка. От усилената работа и от артилерийския, минен, картечен и пушечен огън нито едно денонощие не са си отспивали. Всички тези лишения и несгоди бдинци понесоха с радост, съзнавайки положението на Отечеството ни и дълга си към Царя и Отечеството и бяха готови да понесат и много по-тежки трудности и лишения от тези, които понасяха. Нито един ден не мина, без да бъдат обстрелвани с артилерийски, минен, пушечен и картечен огън на противника. Никой не можеше безнаказано да си подаде главата от окопите и скривалищата през деня. При все това, при запитване за желающи да отидат в патрул - за узнаване разположението и силите на противника, за хващане пленници или друго рисковано предприятие, почти всички пожелаваха. Това показваше, колко е висок духът на бдинци и готовността им да си пожертвуват живота. Това много ме радваше и аз бях уверен, че бдинци в предстоящите бойни, решителни действия ще извършат още по-славни дела и ще покрият името на полка, знамето си и името на българското оръжие и своето име с още по- голяма слава, отколкото във войните през 1912, 1913, 1915 и 1916 години и в това очакване аз не останах излъган: показаната от тях храброст, самопожертвуване, упоритост и издръжливост надминаха много моето очакване. Дисциплината на този полк беше образцова. На 10-и т. месец противникът започна своя разрушителен и унищожителен огън със своята окопна, планинска, полска и тежка артилерия и с мини да обстрелва разположението на полка, а особено левия му участък. От снарядите, от голям калибър на неприятелските оръдия и мини през деня почти всички окопи, закрити ходове и скривалища на войниците са срутвани до неузнавание. По-голямата част от защитниците са засипвани с пръст, камъни, дървета и др., картечниците не само от първата, но и от втората и третата линия окопи биваха разхвърляни и засипвани и през нощта, при поправката на окопите, не можеше да се узнае мястото им и да се намерят. Гранатите от тежките оръдия и мини правеха такива големи ями, в които могат да се скрият 5-10 человека. Артилерийският огън не преставаше. Този огън, преди да тръгне противникът в атака, се обръщаше в барабанен. Противникът почна своите атаки на 13-и т.м., като ежедневно през денонощието произвеждаше 2-3 такива. Всички атаки бяха отбивани от героичните бдинци с големи кървави загуби за него. На 16-и т.м. противникът с около 3-4 дружини, след най-силна артилерийска подготовка, като разруши окончателно всички окопи, ходове и скривалища, премина в атака. Първата неприятелска дружина, която влезе в окопите на бдинци бе контраатакувана от 1, 2, 3, 4 и 9-а роти и унищожена; след това влезе в окопите друга неприятелска част и тя бива контраатакувана и унищожена. Противникът отново с барабанен огън обстрелва героите защитници и им нанася големи загуби. В това време настъпилият срещу дружината от 56-и полк, която е отстъпила, противникът обхваща левия фланг на остатъците герои от казаните роти и ги почти унищожава и успява да заеме първата позиция само тогава, след като мина по труповете на героите й защитници. И в другите бойни участъци бдинци произвеждаха последователни контраатаки. Командирът на полка подполковник Сотиров сам повежда полковата поддръжка да контраатакува противника, но бива спрян от преградния му унищожителен огън; взима позиция и спира настъплението. На 17-и същия месец бдинци, под началството на своя храбър полкови командир, минават в настъпление, за да заемат отново изгубената вчера позиция, вземат част от изгубените окопи, но биват спрени от силен артилерийски, минен, картечен и пушечен огън на разстояние 200-400 крачки от противника, гдето по заповед се спират и укрепяват. На 18-и същия месец остатъците герои от около 400 человека водят ожесточен бой с противника; последният успява да обхване фланга им и им се явява в тила. Тогава храбрите бдинци, след като понасят големи загуби, биват принудени да отстъпят на кота 1248 и южния му хребет, гдето успяват да задържат по-нататъшното настъпление на противника, докато пристигнаха две опълченски роти, които се затвърдяват на позицията. Котата 1248, която противникът искаше да заеме на всяка цена, не му се удаде и сега е в наши ръце. Понесените от противника жертви в тези боеве са грамадни. В боевете от 10 до 19 този месец Бдинци показаха извънредна упоритост, себеотрицание и героизъм. Те прославиха себе си, името на българското оръжие и окичиха с нови неувяхващи лавни своето знаме. За тези геройски подвизи аз изказвам своята сърдечна признателност и благодарност на доблестния командир на полка подполковник Сотиров и на всички чинове, герои и светци от този славен полк. Коленича пред святата памет на загиналите герои и със сълзи на очи молитствувам Бога да ги въведе в рай Божий. Вечна им памет! Настоящата заповед да се прочете пред всички роти и команди от бригадата ми. (подп.) Командир на бригадата полковник Николов Вярно, Бригаден адютант (подп.) Капитан Белоречки. Вх. № 2590 29.III.1917 г. До командира на 3-и пехотен Бдински полк В с. Лопатица Преди да заглъхне ехото от адския трясък на осмодневния барабанен артилерийски бой при висотата 1248, преди да засъхне обилно пролятата кръв от защитниците й; преди родната земя да приеме в своите прегръдки костите и телата на пожертвувалите се герои за нейното величие, гърмът на победата се разнесе из милото ни отечество: извършеният, нечуван досега в историята на войните, подвиг от Бдинци учуди България и нейните верни съюзници, хвърли в шеметен припадък враговете ни и блесна ореола на неуведаемата слава за Българската армия в лицето на самоотвержения и безподобно храбрия 3-и пех. Бдински полк. Извършеното от Бдинци, които като гранитна скала отбиваха бесните атаки и силния напор на враговете, стократно заслужаваха перото на поета у нас. Душата на всеки българин тъне в море от сълзи за дадените свещени жертви в кървавата разпра за защитата на България, чрез запазването на висотата 1248, но същевременно тя се къпе в океан от радостни сълзи, че Бдинци, със своите бронени гърди, с несъкрушимия им боен дух отстояха честта и славата на своята мила родина. Въпреки обстоятелството, че считам перото ми слабо да отдаде дължимата дан за легендарното геройство на Бдинци, проявено в борбата им с враговете през непреривния осмодневен кървав бой при поменатата висота, аз дръзнах и излях чувствата си за тази им лавроносна победа в няколко реда, като си позволих смелостта да ги посветя вам, като на пълководец, който със своето безгранично себеотрицание, поразително безстрашие от смъртта, наедно със своите титани - офицери и войници, нанесе съкрушителен удар и победа не само на многобройните врагове, но и на самата смърт. Ето защо, като се покланям пред светлата памет на падналите герои - бдинци, с най-голямо душевно смирение казвам: "Бог да ги прости, вечна им памет", същевременно възкликвам: "Да живее непобеденият 3 пехотен бдински полк, да живее неговият доблестен вожд и всичките му герои- офицери. 23.III.1917 г. Н. Т. Попов Хан Мраморница (по шосето Битоля - Крушево)

1.7. В ДОЛИНАТА НА СТРУМА Най-после, свършиха дългите и тягостни очаквания - полкът отново получи своята бойна задача. Привлечен в състава на VII Рилска дивизия, на 13 септември 1916 година, въз основа заповедта № 1867 от н-ка на последната, той трябваше да смени 22-и пехотен Тракийски полк и заеме за отбрана участъка южно от с.с. Ени-кьой и Кара-Орман. Така, I дружина зае за отбрана южно от Ени-кьой до свършването на леса, югоизточно от с. Долно Караджово: IV дружина от леса до с. Агова махала; III дружина от Агова махала до с. Ени-махле и II дружина - участъка от Ени-махле до Кара-Орман. Картечната рота на полка запази в цялост състава си и остана в очаквателно положение, докато събитията и боят се развият. Нощта срещу 14-и необикновено мека и приятна, каквито биват всякога продължителните лунни нощи на южния климат, свари полка неориентиран достатъчно върху положението и всички условности на боя, обаче готов за нови подвизи и слава. Ако в горното си течение буйна и пакостна, тук тихата Струма бавно протича по цялата Струмска долина и пои буйните струмски нивя и другите разни южни култури. В необикновено плодородната тази земя, понеже военните действия се развиха по време на незапочване още беритбата, повечето от нивята бяха необрани и не знаеха кому да предложат своята обилна и богата жетва. Тук вирееха, между другите култури, памукът, кафето, маслината и др. Почвата бе песъчлива, размесена с чернозем - по предположение бивше пресъхнало дъно на Техинското езеро, както обикновено биват обширните речни долини и това беше по-скоро един нанос, който я правеше още по-плодородна. На едно протежение - негде на 500 метра, а негде и до два километра - бреговете бяха обрасли с буйна камъшева растителност, достигаща дори до 4-5 метра височина. Това обстоятелство намаляваше проходимостта и подстъпите към позицията на противника - такива представляваха само пътищата, свързващи населените пунктове от двата бряга на реката и бродовете на същата. Противникът, обаче, разположен по склоновете на Круша планина, беше при по-големи изгоди; той можеше свободно да наблюдава всяко движение в разположението на нашите позиции. Щом се спуснеше здрач и нощта хвърляше своята черно-кадифена мантия на южното небе и залееше обширната долина с мекотата на Беломорския топлик, веднага въздухът се разтърсваше от оглушителния вой на стотици чакали, лисици и вълци, които изобилно тук обитаваха из гъстите дебри на тропическия камъш. Този вой, траещ с чести прекъсвания не особено дълго, караше нашия непривикнал към южната природа войник да трепне, още повече, когато от нашите предшественици бяхме узнали, че насреща стоящите ни Шотландци наподобяваха воя на обитаващите камъшите зверове, подавайки своите бойни сигнали. Противникът, имащ всички условия за точно наблюдение, от една страна, а от друга - услугите на враждебното нам гръцко население в гр. Серес, не можеше да не узнае за станалата дислокация и че той има в участъка на полка нов свой противник. И ето представителите на най- културната нация, третирайки българина като дивак, трябваше да прибягнат до прийоми, при водене на една модерна война, които означаваха, че те не познават никак дори качествата на българския войник. За да всеят смут и уплаха в нашите войници, цели отделения предрешени шотландци, като за в цирк, настъпваха неочаквано из пролуките на камъша, смятайки, че срещу тях стоят диваци из различните техни колониални владения и че по този начин нашите защитници ще напуснат позицията си изумели. Но, за голяма тяхна изненада, изпитаните храбреци от Лозен град, Люле- Бургас, Булаир и Одрин спокойно и търпеливо причакваха глупостта на културния противник и като улавяха всеки път почти страшните "чудовища" устройваха си с тях весели зрелища. И когато се случеше в числото на тези наивници да попадне в плен някой интелигентен шотландец, той разказваше на съвършен француски език най-чистосърдечно на нашите офицери, как техните войници са били лъгани от своите началници, че българите са диваци и ядат живи хора и че те могат да се изплашат дори и от подобни зрелища! В 7 часа и 15 минути предпладне на 15.IX. от страна на противника по целия участък на полка биде открит рядък артилерийски огън с прекъсвания. Най-чувствително, обаче, бяха обстрелвани с. с. Горно и Долно Караджово, Комарян, Джами махле, Агова махла и Кара-орман. В това време над нашето разположение летеше непрекъснато неприятелски аероплан, който коригираше данните на стрелбата и повидимому, разузнаваше подробно за разположението на нашите войски. Явно бе, че тези действия на противника означаваха подготовка за едни предстоящи бойни действия от по-голям мащаб. В 3 ч. след пладне артилерийската стрелба по посочените по-горе села се усили, четвърт час след което противникът, поддържан от своя преграден огън, настъпи с множество леки картечници към същите села, с цел да ги завладее. Нашите защитници дочакаха спокойно настъпващия противник и с дружен поривист пушечен и картечен огън го отблъснаха и заставиха да отстъпи, понасяйки големи загуби. По-късно към 3½ часа, срещу с. Комарян настъпиха две неприятелски роти с две картечници. Забелязани своевременно, те бяха обстреляни от полската батарея на този дружинен подучастък, а така също и с пушечния огън на охраняющата рота, заемаща с. Комарян. Завързалата се огнева борба продължи до 5 часа след пладне. Благодарение на численото си превъзходство и огнево надмощие (главно артилерийско) противникът не може да бъде спрян в напредването си и за да не се изложи на отделно разбиване, нашето охранение биде принудено да се оттегли с бой на около 200 крачки северно. Тук огневата борба отново продължи до 7 часа след пладне, когато на командира на IV дружина биде заповядано да нареди за контраатакуване на противника още същата нощ без артилерийска подготовка и възстанови старото положение. На артилерията биде заповядано до момента на атаката да поддържа рядка стрелба по заетия от него наш терен; с цел да се попречи на затвърдяването му в него. Точно в 1 часа пред пладне трите роти от дружината с придадения им картечен взвод настъпиха в две линии и тихо и незабелязано се приближават на 100 крачки до противника. Бомбиерите хвърлят дружно бомбите, а ротите се хвърлят на атака, благодарение на която неочаквано от противника в паническо бягство напуща завзетата наша позиция и се оттегля на десния бряг на река Струма. Заеманата от противника позиция е осята с множество неприятелски трупове и трофеи, вдигането на които е било невъзможно поради неочакваното напущане тази част от завладяната по-преди наша позиция. В същото почти време противникът атакува със също такъв състав участъка на III дружина и успявах по същия начин да завладее селото Джами-махле. С контраатака обаче, дружината успява да прогони противника оттатък Струма и да си завладее обратно загубеното, като към 2 часа след полунощ успява да възстанови напълно старото положение. Едновременно с това противникът премина брода срещу селото Кара-Орман и атакува заемащата го наша застава. Тук, обаче, претърпял неуспехи в другите участъци, той не може да развие никакъв успех и посрещнат от нашия енергичен пушечен и картечен огън, бива принуден преждевременно да отстъпи. Макар тук-таме и да предприемаше частични нападения, явно бе, че те се правят от него главно с разузнавателна цел. От друга страна, по цялата линия нашите наблюдатели постоянно донасяха, че нощно време в разположението на противника се чува голямо движение, че той строи на реката мостове и че въобще у него става голямо прегрупирване на войски. Попаденията далече в нашия тил от голямокалибрени снаряди сведочеха, че противникът е изнесъл напред много от своите тежки оръдия и че всичкото това означаваше едни акции в по-голям размер от негова страна, особено централизирани в и около моста Орляк. Положението на 23 септември в разположението на полка е почти същото, като първа дружина заема подучастъка южно от с. Еникьой до леса, югоизточно от с. Долно Караджово; IV дружина с картечната рота от леса до с. Агова махала; III дружина - Агова махла до с. Гудели и II дружина - от с. Ени-махле до с. Бейлик-махле. Полкът граничеше надясно с 14 и Македонски полк, а вляво един ескадрон дивизионна кавалерия. Към 10 часа преди пладне противникът започна да обстрелва с артилерийски огън участъка между селата Горно-Караджово и Кара-Орман. Този огън биде прекъснат към 12 часа, за да започне отново и още по-ожесточено по целия участък на полка към 2 часа и 30 мин. след пладне. Под прикритието на този именно огън неговите пехотни части с картечници настъпиха, както следва: Една неприятелска дружина, усилена с една картечна рота и една планинска батарея, настъпи от гората, южно от с. Долно-Караджово и се насочи към същото село. Въпреки силния наш огън, противникът продължи настъплението си и успя да се приближи на 200 крачки от линията на нашите постове. Тук обаче, той биде принуден от нашия ефикасен, главно пехотен и картечен огън, да залегне и се помъчи наново чрез огън, главно артилерийски, да продължи настъплението си. Това обаче, не му се удаде и той биде принуден да отстъпи в паническо бягство, като остави на полесражението много убити и ранени. Само пред участъка на 2-а рота бяха преброени 400 неприятелски трупа. Към 6 часа и 30 минути противникът се оттегли към горичката и там се изгуби. Едновременно с това той настъпи и по посока на селата Гудели и Ада-чифлик. Въпреки упоритото им и храбро държание, войниците от заставата бяха принудени да отстъпят; впоследствие обаче, командирът на дружината контраатакува във фланг и успява да заеме обратно селото. Всички тези частични и общи атаки, благодарение неустрашимостта и безпримерната храброст на нашите войници, бяха отбити без особени за нас загуби, като на противника не се удаде да завладее нито педя наша земя. Тук трябва да споменем за особено храброто държание на началниците на предните два взвода - впоследствие всички ранени, които няколкократно контраатакуваха и отблъскваха противника, водейки свиреп ръкопашен бой: с това те го приковаваха и задържаха, парализирайки неговия успех и дадоха възможност на нашите части да се приближат и го контраатакуват с по големи сили. Така, въпреки надмощието на противниковия артилерийски огън, въпреки неговата по-голяма численост, въпреки липсата на възможност за укрепяване нашите позиции поради песъчливия терен и невъзможността да се копае, тъй като само на 30-40 см извираше вода, противникът беше отблъснат по целия участък с големи за него загуби, без да може да завладее нещо от нашето разположение. Настъпи едно относително затишие, което не можеше да означава нищо друго, освен приготовления за близки по-важни действия. Затова сведочеха наблюденията както в предните линии, така и в тила на противника. Строяха се и укрепяваха мостове на реката, изкуствени препятствия в бродовете й, а най-главното, наблюдаваше се голямо движение и прегрупирване на части по шосето към моста Орляк, което не можеше да означава друго, освен че в този именно участък и ще се развият най-сериозните бойни действия. Изобщо, позицията на полка бе изградена на една песъчлива почва, благодарение на което единствените фортификационни съоръжения - стрелкови окопи едва на колене се постоянно рушеха. Липсваше и инженерен материал, за да можеха да се направят поне за наблюдателите по-солидни скривалища и наблюдателници, които да ги запазят едва от леките неприятелски артилерийски изстрели. Това, което бе направено изключително с разполагаемия подръчен материал, даваше само илюзия на укрепяване. Познавайки условията на терена, противникът често предприемаше разрушителни действия по нашите окопи, в какъвто случай защитниците, за да не търпят големи загуби, биваха принудени да търсят спасение на открито, маскирани от буйната растителност на нивята. Отбраната на с. с. Горно и Долно Караджово бе възложена на I дружина от полка. Преди боя дружината имаше следното разположение: 4-а рота с един картечен взвод пред с. Долно Караджово, 3-а рота при с. Горно Караджово; 4-а дружина вляво от нея и вдясно - една дружина от 14 пехотен Македонски полк. В дружинна поддръжка 2-а рота, разположена зад 4-а и 1-а рота - зад 3-а рота. Предните постове от ротите в 1-а линия бяха разположени срещу онези на противника, владеещ тук и левия бряг на реката. В 5 ч. и 30 мин. преди пладне на 30 септември противникът откри по целия участък на полка разрушителна артилерийска стрелба, която по позицията ни при Долно Караджово бе най-силна. Явно бе, че противникът предприема офанзивни действия с цел да завладее с. Долно Караджово и от там да разшири своите успехи. До 8 ч. и половина всички наши фортификационни постройки бяха разрушени до неузнаваемост, а от непрестанните взривове на фугасните гранати цялото полесражение бе покрито от гъст, непроницаем облак, размесен с прах и дим. Противникът засили още повече своя артилерийски огън: около 150 негови разнокалибрени гърла бълваха адски огън над защитниците, стоящи вече вън от всякаква фортификационна закрила и загубили половината от своя състав в този кипящ вулкан от огън и желязо. Под прикритието на този смъртоносен огън гъсти неприятелски пехотни маси настъпиха срещу позицията на 4-а рота, с цел да завладеят с. Долно Караджово. Въпреки всичкия ужас, духът на нашите храбреци не беше сломен, завърза се ожесточена картечна, пушечна, а на места и ръкопашна борба. Противникът има освен огнево, но и числено надмощие, поради което тази рота биде принудена да се оттегли малко назад, от гдето, подпомогната от дружинната поддръжка, контраатакува противника и го отхвърля към южната окрайна на селото. Чувствайки своето огнево, а така също и числено надмощие, въпреки храброто държание на нашите войници, решени да умрат, но да не отстъпят нито педя земя, противникът с още по-голяма ярост продължи своя разрушителен артилерийски огън и към 9 часа отново настъпи с една своя пехотна дружина и множество картечници между селата Долно и Горно Караджово. Сега вече противникът успя да завладее южния край на с. Долно Караджово и междинния участък между него и Горно Караджово. Нашите части, обаче, го контраатакуваха и отблъснаха с големи за него загуби. Така, този участък на няколко пъти минава ту в наши, ту в ръцете на противника. Последният, обаче, озверял вследствие своите неуспехи, откри наново адски разрушителен артилерийски огън с всичките свои оръдия по атакуемия от него участък и пак наново го завладява. Но тук става нещо, което по своето величие надхвърля рамките на подвига и се озарява от ореола на безсмъртието. Храбрият командир на дружината, подполковник Недков, с бодри и самоуверени слова, вдъхва мъжество в останалите като сянка от дългите изтощения защитници и накарва да се пробуди в тях силата на разярения лъв; посред този смъртоносен огнен дъжд, на чело със своя храбър вожд, защитниците се хвърлят със своите ножове върху противника, който се принуждава отново да отстъпи завладения от него наш участък. Изтощени и оредели съвършено от непрекъснатия и опустошителен неприятелски огън, храбрите наши защитници, под бесния напор на противника, биват принудени да отстъпят на около 400 крачки, където се установяват и с последните си сили спират и задържат по-нататъшното настъпление на противника. Организираната контраатака с участието на една дружина от 22 Тракийски полк, под общото командване на подполковник Недкова, не можа да постигне големи успехи, понеже противникът бе организирал блестящо илюминиране на мястото на полесражението чрез непрекъснато хвърляне на хиляди светещи ракети и приближаването на контраатакуващите наши части биде открито още на 200 крачки. По тях противникът откри ураганен артилерийски огън. Падат убити един след друг командирът на дружината, подполковник Недков и почти веднага след него заместникът му капитан Вълчев; почти три четвърти от офицерите излизат от строя - едни убити, а други ранени. Огънят на противника все повече и повече се засилва, нанасяните ни от това загуби стават все по- големи и по-големи и по този начин, по-нататъшното настъпление от наша страна става вече невъзможно. Контраатакуващите спират на около 500 крачки северно от селото, гдето се установяват и водят бой до вечерта на 1 октомври, когато се получи заповед от командира на бригадата, че селата Горно и Долно Караджово се дават за отбрана на 22-и Тракийски полк, a l-a дружина да се снеме от позицията и остане в полкова поддръжка на същия. Рано сутринта на 2 октомври l-a дружина получи заповед отново да настъпи и вземе участие в наново организираната контраатака на селата Горно и Долно Караджово, която трябваше да почне в 7 ч. и половина преди пладне. По същите причини и тази контраатака пропадна. Въпреки нашият неуспех, противникът не можа да зарегистрира повече свои успехи, освен завладяване линията на разположението на предните наши роти, но и тези успехи му костват грамадни материални и човешки загуби. В тези епични боеве, които прославиха името на българското оръжие и както се изразява поета "Бдинци покриха с венци родния край", полкът даде загуби в убити и ранени 13 офицери и 700 долни чинове. Противникът е изгубил по-нататък охотата си за нападение, поради което бе заповядано да се оставят слаби заслони в заеманите досега от нас позиции, а дружинните се оттеглят на главната позиция и заемат участъци за укрепяване и отбрана, както следва: III дружина с 4 роти, една планинска батарея, 4 картечници и половин взвод пионери от първия мост на шосето Осман камила - Серес до пътя Ада чифлик - Серес; IV дружина с две роти, една планинска батарея, една картечница от пътя Ада чифлик - Серес до пътя Какараска - Серес; II дружина с четири роти, 3 планински батареи, две картечници и половин взвод пионери от пътя Какараска - Серес до река Бродска включително.

1.4. 5-и, 6-и и 7- ОКТОМВРИЙ НА ВРЪШКА-ЧУКА (Балада) Връшка-чука! Епопея дивна на чутовен български героизъм! В две думи едно величие - кървава драма на един неравен двубой! Борба на две стихии - победата и смъртта! След преживените усилия на българската военна мощ, които доведоха пълния разгром на нашите близки врагове, моята памет денонощно ми рисуваше по една мозайка от онова величие, на което бях свидетел. Човекът или българският воин по право, нанесе едновременно три победи: над стихиите, над врага и над смъртта. И оттогава той стана безсмъртен. В ушите ми още бучи трясъкът на бомбите и гранатите, пискливото и пронизително свистене на куршумите, тътнежът на земетръса, предизвикан от дружните топовни гърмежи на българските скорострелни батареи. При жумяща лампа, навел глава над моя дневник, клепачите се затварят от преумора, ръцете инстинктивно тършуват импровизираното легло. И моят дух се понася в обятията на Морфея под тежестта на кошмара, налегнал ме за кратък само миг... И ето същият чукар, и пак така тайнствен, величествен - горд и могъщ. И на същото място, гдето видях много кръв, земята я бе попила и там бяха нацъфтели първопролетни минзухари. Зефирът гальовно поклащаше срамежливите им морави главички. Изведнъж едно сияние заигра в ефирни вълни по склоновете на каменистия гребен и в неговия ослепителен блясък в светлорозов воал протегна мраморна ръка призрак, увенчан с корона от лаври. "Кажи ми, небесно величие, кажи ми, Богиньо, коя си ти, кое е твоето име и защо си толкоз хубава?" - "Аз не съм Богиня, A3 СЪМ БЪЛГАРИЯ!" - "Мила Българийо, майко, аз не съм те виждал така хубава, позволи ми да падна в твоите крака, да целуна ръцете ти и да те прегърна! Защо твоята уста е кървава, майко, и защо, когато си толкоз хубава, ръцете и нозете ти са покрити с рани?" "Тези рани, дете, са от веригите, що носих дълги години, но те ще заздравеят скоро, защото моите синове, българските синове, разкъсаха тези вериги за вечни времена и възвърнаха моята сила и моята младост, а кръвта, що багри устата ми, е от кървавите чела на моите достойни синове, които тук целунах!" - "Кажи ми майко, нещо за Бдинци, за нашата дружина, за нейните храбреци, които тъй беззаветно ти служиха!" - "Слушай", рече тя: Гъстеят мъглите и вятър беснее, Бушува по стръмни, скалисти върхове: как вредом е тъмно - светликът гаснее: Страхотно се носят неземни екове! И с вихри прегърната страстно в нощта, Във танци пониса се лудо смъртта: Вторачва тя поглед и впива очите Към смелите войни, пълзящи в скалите... О, чука ужасна, със кърви обляна. Ти колко живота във си бе омрази! Втората наша дружина сплотена Се с твойте стихии тук славно срази! На върха доснежен дружиний командир Следеше по тебе надлъж и на шир Мъгли ти непрогледни, мълчане ти гробно Със свити юмруци, със заканване злобно... Застанал на върха тайнствен, скалист, Замръзнал, треперещ кат есенен лист, Картина велика пред мен се откри И поглед ми в нея вторачи се, впи: На твойто студено тяло каменисто Железен стоеше, чукар, властелин: Мъгли ти разпръсна чело му сребристо, Че български беше достоен той син! Простря той десница си мощна в простори (О чудо, ушите ми чуха тогаз): Железни вериги, смъртта проговори, Станахте о вие, юнаци, завчас! "Студени, железни са вашите гърди "Не мога ги с нищо аз вече вледи: "Безсилно, на прах си разтрито, олово, "Желязно величие вий носите ново!" И три дни, три нощи атаки безспирни. Куршуми, гранати в пространства ефирни, На бомби гърмежи, картечни ехтения - Разтърсват земята топовни бумтения! Отрано подранил е друмник незнаен, 1) Поздравя зората на кървав чукар. Пред призрак коленил, наведен и смаян. Почувства се също кат в църковен олтар. "Нещастен без тебе твой татко остал, "О сине, продумай ти дума една!" "Във втора дружина съм тука паднал. "Но чуката също, о тате, падна!" Събудих се. България е велика. Слънцето грее по-ярко с топлика на милиони лъчи Българската земя. И тогава из гърдите ми, обезумял от радост, се изтръгна вик: "Безсмъртни герои, вие увековечихте своето име и с кръвта си написахте най-дивната епопея на безсмъртното родно величие! О, колко страстно те любя свещена Българска земя - да живее велика България!..." --------------------------------------------------------- 1) Баща от с. Р. намира убития си единствен син в една урва на самия чукар след преминаване границата от нашите войски.

1.3. ВРЪШКА-ЧУКА Войниците бяха обядвали и дърпайки под навесите издълбоко своите лулички, водеха шегобийни разговори, когато свръзките донесоха заповед да се направи преглед на оръжието, шанцовия инструмент и неприкосновения запас. Ясно бе, че тези приготовления означаваха близък марш за предстоящи бойни действия. Мълвеше се за обща енергична атака по целия фронт на дивизията. Не се съмнявахме, че на полка ще бъде възложена най-трудната задача и това изпълваше сърцата ни с гордост. След малко, дружинният повика ротните командири... Гъста, непрогледна мъгла е паднала като нощ на земята. Под прикритието на тази мъгла в 2 часа след пладне дружината потегли за Връшка-чука, в подножието на която стигна към 4 часа след пладне. Тук бе щабът на 51-и пехотен полк с две свои дружини, в разпореждане на който се придаваше дружината. Началниците-офицери се представляват на командира на полка. В този момент няколко неприятелски шрапнели разтърсват с оглушителен трясък гористите дерета. - "Те ни изпревариха с поздрава си, обърна се към нашите командирът на полка: това е вместо "добре дошли", те често ни поздравляват!" Нашите се изсмяха. Войниците се смееха тоже: безразборното и безцелно харчене снарядите от сърбите показваше само безконечния техен страх. Часът е 6 след пладне. Дружината е увенчала чукара и левия му склон. Тя заема фронта на един полк, като в ляво държи свръзка с 52-и пехотен полк. За опора на юнаците - стрелци служат наредени камъни, за закритие железните им гърди, а за поддръжка високият им дух. Затишието е пълно. То предвещава само страшната буря, която ей сега ще се разрази над главите ни. От време на време само покоят се нарушава от зловещия вой на студения вятър. Точно в 11 часа пред полунощ всичките патрули, секрети и часовои донасят, че противникът настъпва по целия фронт. Гъстата мъгла пречеше да се вижда по-далече, но на 30-40 крачки пред фронта се очерта дългата настъпваща неприятелска верига със сгъстени части зад средата и фланговете. Ротите и картечниците откриха вихров огън по противника, който започна да хвърля бомби, пръскащи се над нашите стрелци. Артилерията му пък изсипваше непрекъснато урагани от шрапнели. Нищо, обаче не смути защитниците - герои и на бомбите се отговори с бомби, за пръв път употребени от взетите от нас трофеи. Това спря противника, който залегна и заедно с бомбите откри силна пушечна стрелба. Ротните поддръжки извикаха от място "ура" и противникът, силно разстроен от понесените загуби, започна да отстъпва, преследван от нашия непрекъснат пушечен огън. Борбата трая около половин час, след което всичко утихна. Вятърът, пронизващ и студен, отново запя своята зловеща песен. Утринта на 6 октомври настъпи по-студена и дъждовна. Проливен дъжд заплиска по канарите и ледена буря зави зловещо откъм изток. Защитниците са измокрени до кости. Полузамръзнали ръце и крака. А дъждът се вали. Свечерява се. О. достойни бранители, нови по-тежки изпитни ви очакват! Часът е 6 след пладне. Гъсти, люшкани от бушуващия вятър, облаци притискат с ледената си водна маса земята. Противникът пак настъпва. В бесен рев се носят слова на проклятия и псувни. Освирепяла команда, носеща в двете си ръце бомби, наближава 30-40 крачки до нашите окопи и ги хвърля над главите на защитниците. С адски трясък те се пръскат и ни нанасят загуби. Артилерията му ни обсипва с град от шрапнели. Ала героите не потрепват. Силен вихров огън поваля първите вериги и ги приковава към земята. Нови, още по-освирепели вълни се вливат в първите редове на противника и откриват по нас ужасен огън. Нашите неуморно поддържат огневата борба, в която вече имаме надмощие. "Мерете се точно, стреляй вярно", предупреждават началниците, тичайки из нашите вериги! - "Коси вляво и в дясно, мори тая сган", реве някой над картечния мерач! Това е картечният фелдфебел Никола Ников. Но, картечницата не стреля: мерачът е вцепенен в положение на стрелящ. Тогава фелдфебелът го отмества и сам здраво пипва картечницата. Оказа се, че един неприятелски куршум е пронизал очните ябълки на мерача... Един и половина часово напрежение... Противникът е разколебан. Неговият огън отслабва. Дружни залпове на нашите стрелци съпровождат отстъплението му и забиват куршуми в гърбовете му. Сега се чуват само далечни единични пушечни изстрели... Санитарите и музикантите, влезли в същата роля, са на работа. Те помагат на леко ранените и пренасят тежко ранените и убити. Не свършили още работа, нова атака и ... още други осем последователни през всеки половина час! Героите надминаха себе си. И те победиха себе си, многочисления враг и стихията. И тук неволно ми идваше на ум безсмъртно възпятата Шипченска епопея от народния певец Вазов, която всеки от нас още като ученик е учил да декламира. В цялата линия лежат безжизнени, замръзнали трупове - офицери и войници, тела, в които е жив още само духът... Черният призрак напусна трона опозорен и посрамен. Смъртта избяга победена. Тя умъртви телата, но не сломи духовете: духът на българския войник остана и сега безсмъртен. Картината е и трогателна, и величествена! Противникът е изгубил веднъж завинаги желанието и смелостта да ни напада. Но, възможността не е изключена! Една огромна човешка фигура се движи измежду войниците и се мъчи да влее последната живителна струя: "Ей сега, имам сведения, противникът ще предприеме още по- енергични нападения", предупреждава дежурният! И героите направиха най-големия жест - блага победна усмивка заигра по замръзналите им лица. Към осем часа пред пладне пристигна 1-а рота от 52-и полк. Трябва да се снемат защитниците за съживяване. Но, те не са в състояние да се помръднат от местата си! И носилките се турят в действие: стотици тежко ранени от стихията герои, не отстъпили и пред нея, се пренасят за съживяване при накладените долу огньове. Сладка, отморна дрямка помага на топлика и животът бавно, но сигурно се възвръща. И всичко това се струва като отминал тежък сън, и пак отново луличките, и пак шеги и смях! 4-а дружина още на 4-и срещу 5-и зае позиция при митницата за установяване връзка с нашите части, заемащи Бачище и Връшка-чука, и за запълване големите междинни пространства; 3-а дружина срещу добре укрепените неприятелски позиции на висотите "Райков соват" и "Рунтава могила"; 1-а дружина запази досегашното си положение - полкова поддръжка. Противникът заема силно укрепени позиции с няколко реда солидни изкуствени препятствия, усилени с многобройни картечници и артилерия с всички данни за точна стрелба. При това той държи и командващо положение с всички преимущества за държание - инициативата в своите ръце и отвред възможност за настъпление, ако и местността да е гориста. Гъста, непрогледна мъгла е обвила цялата околност и дребен, снежен дъжд вали непрестанно. Войниците са мокри до кости. От стръмните склонове на неприятелските позиции се стичат мътни, буйни пороища. Това прави почти невъзможна работата по окопаването, а и хората са полузамръзнали и възможност за подсушаване няма, ако и дене да се правят опити за наклаждане огньове. Противникът, с добре организирани малки отделения, предприема непрекъснато опити, за да си пробие път през нашето разположение и да компрометира по такъв начин будната ни охрана, но все безрезултатно: той бива отблъскван с големи за него загуби. Артилерията му сее по цялата наша позиция шрапнели и гранати и прави още по невъзможна работата по укрепяване и организиране позициите. От страна на 3-а дружина се направиха няколко упорити опити за проникване и напредване към неприятелското разположение, но безрезултатно, вследствие неуспеха на съседните нам части, гдето противникът има незначителен успех. Липсата на всякакви данни за точна стрелба на нашата артилерия не даваше възможност за минаване към активна отбрана и настъпление и принудени да водят борба още и със стихията, нашите части бяха приковани към позицията, на която се водиха и непрекъснати частични боеве до 13-и вечерта, когато огънят на противника, подържан с упоритост, започна съвършено да отслабва. Небето постепенно се изясни и очертанията на неприятелските позиции стана пълно. Нашата артилерия, с доста приготвени вече данни за стрелба, откри разрушителен огън по противника. Изпратените, обаче, след това наши разузнавателни части донесоха, че още на 14-и преди разсъмване противникът е очистил позициите си. Сведенията, които бяха донесени изпращаните напред наши разузнавателни отделения, се напълно потвърдиха: противникът бе отлично укрепил и организирал позициите си за упорна отбрана и притиснат от към фланга от съюзните нам войски, той е бил принуден да се оттегли преждевременно и заеме по-изгодно положение за отбрана. Макар и загубил доста от състава си, полкът, съгласно оперативната заповед по дивизията, трябваше да мине в настъпление с всички мерки и бойна охрана и действува за разбиването и пленяването на противника, за когото бе установено, че заема позиция западно от с. Планиница на линията коти 462-472, последната от които бе и най-важният, заеман от него пункт. В 8 часа сутринта на 17 полкът настъпи в две колони: 2-а и 4-а дружини с картечната рота и придадената им планинска артилерия по Московския път със задача да атакуват и завладеят висотата 472, а 1-а дружина по пътя Зайчар - Звездан - Гъмзиград с обект висотите 369, 388, 402 и 454, като действува във фланг и тил на противника, заемащ последната висота и с това улесни задачата на двете наши дружини: 3-а дружина оставаше и сега за временен гарнизон в гр. Зайчар. Времето бе облачно и мъгливо. С тръгването още на дружините заваля проливен дъжд. Реката Кривовирски Тимок бе излязла от коритото си и поради това, движението на 1-ва дружина до с. Звездан беше без път. Но и другите дружини, поради силните пороища и глинести калове, срещнаха големи затруднения при движението си напред. Към мръкване охранението донесе, че е влязло в контакт с противника, предните части на когото заемат линията - на висотите 388, 389, 402, 454 и 472. Тук нашите авангардни части и завързаха бой с него. Към 1 часа след полунощ противникът, заемащ висотата 472, след енергична артилерийска подготовка, се опита да мине в настъпление и атакува нашите части, обаче атаката му не успя и той биде повърнат с големи загуби за него в убити и ранени. Гъстите денонощни мъгли и непрестанен дъждовен ромол не даваха възможност на нашата артилерия да вземе нужните данни за точна стрелба, поради което и решените от наша страна бързи и енергични атаки не можеха да бъдат предприети още същата вечер. Но същите тези пречки, от друга страна, бяха щастливо условие за 1-а дружина, която успяла да се приближи на 200 крачки до противника, без да даде големи жертви, се хвърля в атака на нож и завладява висотата 454. На 2-а дружина бе заповядано в 3 часа след полунощ на 19-и да атакува висотата 472 и я вземе на всяка цена. Точно в тоя час атаката бе извършена, обаче падането на 454 е разколебало противника, който не дочаква удара и очиства позицията, като се оттегля на висотите западно от с. Оснич. От заловените многобройни пленници се установи, че срещу дружините на полка е действал целият 3-и прякоброен сръбски полк с две полски батареи. В добре блиндираните си окопи противникът остави голямо количество муниции, шанцов инструмент, множество убити и тежко ранени. За да не се изгуби връзката с него, предстоеше енергичното му преследване и достигане крайната цел - пленяването му и окончателно обезвредяване. Войниците, обаче, бяха съвършено изнурени от непрекъснатите бойни маршове и сражения, извършвани при най- неблагоприятни атмосферни условия и лишение от топла храна, а 1-а дружина не беше получавала два дни дори и хляб. Въпреки всички тези несгоди, полкът, организиран, настъпи енергично по шосето за гр. Больовац. Противникът бе очистил града и заел висотите 887 и 440. Добре организираното и енергично преследване не му даваше време да се опомни и само след слаби авангардни боеве полкът спечели големи успехи, като застави противникът да отстъпи в паническо бягство към гр. Соко-баня. Към този боен марш се присъедини и 3-а дружина, която тоже взе живо участие в общите усилия на полка при изпълнение трудната му, но славна бойна задача. Благодарение на този устрем, рано сутринта още на 22 октомврий противникът отстъпва в паническо почти бягство по целия ни фронт и това даде възможност на съюзните нам германски войски без бой да вземат града Парачин и по този начин да се установи връзката ни с тях. С незначителни жертви полкът в тези боеве взе множество трофеи: оръдия, картечници и муниции и повече от 600 пленници с много сръбски офицери. От разпита на последните се установи, че срещу нас са действали 3 сръбски полка с множество артилерия. Отстъпил към планинските бърда на Албания, противникът съвсем стесни фронта си, поради което войските от нашата дивизия станаха напълно излишни за тоя фронт и за нас войната със сърбите бе свършена. След доста дълга, освежителна почивка, получена биде заповед, съгласно която дивизията оставаше в общоармейски резерв, заради което тя да се съсредоточи в и около града Дупница и остане там до втора заповед в разпореждане на щаба на действащата армия.

2. ЕВРОПЕЙСКАТА ВОЙНА (1915-1919 г.) В стремежа си европейските държави да избегнат всеобщата, или по-добре, Световната война, те си я наложиха. "На шега уж" хвърлената ръкавица биде приета, войната биде обявена, защото няколко банкери и няколко плантатори я искаха, за разширение и запазване производството на своите колонии и сигурното, и скъпото пласиране на своите произведения. Масите са безропотни изпълнители на своите господарски заповеди. "Дошъл бил" и за нас българите 11-ий час и 59-тата минута и да не "прескочим" 12-ий час, заловихме се на "световното хоро", а видяхме после, че много и твърде много рано сме се заловили... преждевременно се уморихме и не бяхме в състояние да доизиграем докрай ролята си и да получим очакваните блага, които бяха наше право, по заветен исторически път, а други отнеха тия ни права, по благодат, "за да не бъдем изпреварени" в живота ни, но законът е един и неумолим; "Законните права никога не се губят и никой не може да отнеме!" 3-ти пехотен Бдински полк излиза от състава на 7-а пехотна Рилска дивизия при г. Серес, за да се премести на позиция северно от Битоля и влезе в състава на 6-а пехотна Бдинска дивизия. От 18 декемврий 1916 година тоя полк зае и се затвърдяваше на позицията си кота 12348, северно от Битоля, при с. Смегово... Кой български ум би склонил своята памет и да забрави огнените дати от 11 до 19 март 1917 година! Това бяха дати, дни, през които Бдинския полк, тоя скромен, безропотен, чистосърдечен, верен и предан народен труженик и неуморим борец, трудолюбив земеделец, безстрашен герой боец на бойния фронт, трябваше да отстоява на адския барабанен, разрушителен и унищожителен огън артилерийски изходящ от всички известни дотогава разнокалибрени оръдия, шесторно по-многобройни от нашата артилерия, на оглушителния трясък минен, бомбен и гранатохвъргачен с тяхната разрушителност, на картечния и пушечен непрестанен огън и на "поздравите" на обезпокоителния окопно-оръдеен огън!... И въпреки понасяните загуби, да изпълни тоя полк до край своя дълг, да разреши своята задача, като часовой на вратата на Македония. "Тая врата" трябваше да се запази и да не се допуснеше противника да заеме командващата висота 1248, северно от Битоля, защото зад полка имаше само една рота бригадна поддръжка, повече турци, а по назад всичкия резерв по пътя за Прилеп, бяха само дивизионните походни фурни със своя хляб и брашно и интендантски магазини... Въпреки донесенията, че противника готви атака за 1248, никой от назад находящите се, отвън бригадния командир, като че не виждаха тая системна подготовка на противника... Всеки би си представил катастрофата, която би сполетяла нашата армия на Македонския фронт, ако противника би успял в своя осемдневен неравен за нас бой, осемдневна неравна за нас борба, за Бдинеца, да завземе позицията на полка и по тоя начин да имаше свободен отворен път за Прилеп и през Бабуна планина за в долината на Вардар и Велес! Даже един частичен негов успех, какъв морален упадък би виел в духа на бойците източно от 1248 към к. 1050 по нататък в източна посока, които имаха своята комуникация към Прилеп!... Бдинецът съзнаваше своята тежка отговорност и със свойствения си стоицизъм водеше и отстояваше в борбата си с успех за общото благо, докато останаха на бойната линия от целия полк само 286 пушки на 19 март, на която дата биде сменен полка - останките му - позицията му и заменен с други пресни бойни части наши и германски... Що бе тая сила, която крепеше на позицията затвърдилия се там Бдинец?... Дали неуморната денонощна работа от 18 декемврий 1916 година, от когато зае тая позиция и я укрепяваше под непрестанния гнет на противниковото превъзходно въоръжение и изобилни бойни припаси, безконтролно, без сметка разходвани? Изобилието на храната, или превъзходството в облеклото, в обущата ли, за които ежедневно почти се донасяше, че са в оскъдица... Дали изобилния шанцов инструмент - носим и возим, какъвто едва имаше и едва бе достатъчен за работа по всички фортификационни постройки, бойни и домакински?... Дали изобилието на фортификационен материал - дърво, желязо, цимент, за постройка на скривалища, галерии, телефонни станции и др. такива необходими при съвременната техническа борба?... По-голямата част от тоя материал се носеше на гръб от самите войници, от разстояние повече от 10 километра!... Наистина, несгодите са неумолимите спътници, неразделните другари на войната, но те все биха могли да се преодолеят, или поне намалят, при една смисленост, планомерност, безкористие и ръководими разпоредители, от една единствена идея: всички грижи и всяка работа да бъде само за общото благо, защото индивидуалното благо е включено в общото благо! Коя бе тая сила, която крепеше Бдинеца на неговата позиция, като че бе "вързан" върху й и противника със своите частични успехи само до в предните й окопи, не реализира нищо в тая борба, не можа да го "откърти", ако и да освен с материално превъзходство - бойно и домакинско, но още и числено петорно повече и трябваше, Бдинския полк с три дружинния си състав /4-тата бе на Галчица планина/ да се бори непрестанно и да отблъсква последователно бесните атаки от 3 французки дивизии, в осмодневната си борба. Съставът на тия дивизии бе най-разноцветен - пъстрокожи бойци, събрани от цялото земно кълбо на французките колонии. Питаме се, коя бе тая сила?... Това бе несъкрушимия боен дух, пламенен и борчески, който не гаснеше в Бдинеца през всичките фази на неговия живот. Не е бил гаснал, а е бил пламенен и борчески и на Сливница през 1885 и на Чаталджа през 1912/13 година; и на Струма през 1916 година и навсякъде при по-маловажни и по-високи моменти, гдето Бдинеца е бил изпращан за да изпълни един свой Свещен дълг за общото благо... Сега през мартенските боеве - 1917 година, бяха същите морални устои, които прославиха българското племе и оръжие за неговата свобода, чрез Бдинеца, защото в неговата душа липсваше, каквато и да била поквара. От неговата душа бликаше безкористна Любов към родината му, безграничен бе той в излиянията на тая си Висша Любов, прояви и доказа готовността си за самопожертвувание, при пълно себеотрицание, при изпълнение своя Отечествен дълг за благото на родното огнище, за свободата на българското племе в пътя на неговото обединение... Кой е виновен, ако това обединение не се реализира сега?... Във всеки случай, не е виновен българския боец, който доблестно изпълни своя свещен дълг от началото и до края... Бдинеца знаеше само един завет: "Изпълни дълга си и твоите права ще бъдат запазени!",.. Тоя закон бе ръководната мисъл на Бдинеца при изпълнение своя войнишки дълг и своите граждански задължения... Налагаше се, прочее на неговите началници да крепят тия висши добродетели в Бдинеца, в българския боец, и да ги затвърдяват все повече и повече, до култ в неговото естество духовно, умствено и физическо. Допусне ли се веднъж прояждание, разлагането е готово и наново съграждение и съзиждане и заздравяване на болния организъм е вече твърде трудно, а някога идва и умирането завинаги. Имаме примери от нашата история... 12 март 1917 година. Неуморима и без прекъсване работа по укрепването на позицията кота 1248 продължава под непрекъснатия гнет на противниковия огън. Хората са уморени от усилената работа и изтощени... Вече три месеца непрекъсната фортификационна дейност се развива и проявяват големи усилия... Храна... , топла храна бе необходима за наваксване разходваните физически сили и енергия... Такава на позицията не можеше да се готви - всичко по склоновете към противника с наклон към Битоля бе открито и на всеки мернал се човек или на всеки появил се пушек отгдето и да било по позицията, противника "поздравяваше" с всички видове огън. Храна се подвозваше от тила - приготовляваше се при нестроевата рота... И то само вечер или през нощта можеше да се носи и раздава... Привечер към 6 ч. и половина се докладва по телефона от командира на строевата рота на командира на полка, че за офицерите от щаба и др. била приготвена вечерята и изпратена и моли да се раздаде. Запитан командира на нестроевата рота: "Ами за войниците храната къде е?" Отговаря, че не успели да приготвят такава, защото закъснели продуктите, а само за офицерите могли да приготвят?!... Чува се по телефона недоволния и умъчнен глас на командира на полка: "Как имахте смелостта да пратите топла храна само за офицерите, а на войниците не! Може ли един началник да седне на трапеза и се храни, когато неговия войник, който еднакво с него страда, не ще може да има какво да яде?... Как ще може да се поддържа духа у подчинените, при подобни обстоятелства, и при тежките условия на позицията тук?... Може ли един началник да се храни, а войниците му да стоят гладни?... Изправете веднага грешката, поне една оризова чорба, спържена, подмазнена да се приготви и тутакси донесе на позицията!"... Всичко бе изпълнено най-бързо и навреме... Недосетливост от страна на прехраната, ако и със стремеж да приготви нещо по-хубаво и за войниците, но не е правилно... , или за всички храна, или за никого, освен болните!... Към 9 ч. и половина бе донесена на позицията топла храна. Ядоха и войниците, тия мили деца, а още по-сладко ядоха и офицерите, като виждаха радостната усмивка на своите верни бойци, че поне топла чорбица оризена имаха, но и те бяха радостни и благодарни бяха, че началниците им са се погрижили... И от тоя ден нататък, полковата прехрана никога не оставяше полка без храна и то винаги най- доброкачествена и изобилна силна храна... Тоя малък факт мина и замина като ежедневник... , в забвение и то само като един изпълнен дълг от един началник... Но какво бе учудването на командира на полка, когато след 3-5-6 дни получава ред писма, телеграми от Видин, от разни лица, частни и длъжностни, и му благодарят за полаганите грижи за техните синове, братя, мъже, съграждани... Учуден от тия благодарности, командирът на полка запитва телефонистите, кой е съобщавал във Видин за подобни грижи и за какви грижи се отнасят тия благодарности?... Денонощно бдинците над апаратите си телефонисти, мили чада на Родината, докладват на командира си, че те всяка нощ, към 1-2 часа, след полунощ, когато всичко затихне, по щабовете, вземали телефонна линия право за Видин и говорили. А за в случая старшия телефонист, подофицер Стан.... като взел линията - права телефонна линия за Видин, преди 4-5 вечери, когато не бе приготвена храната за целия полк /освен тия за офицерите/ предал във Видин разговора между командира на полка и командира на нестроевата рота... 13 март 1917 година, на върха 1248 - северно от Битоля. През изтеклите два дни противникът непрестанно обстрелваше по целта в позиция на Бдинския полк и Ломския - разположен на Червената стена, западно от Битоля. Правеше пробни опити за атака - проучвания, на разни места, но се уверяваше след загуби, че противника - защитниците на позицията, бяха още "живи", а не избити, както са и предполагали! Но денят 15 март, ще остане паметен за пъстрокожия, разноцветен противник, защото ще разправят на деца, внуци и правнуци, как са бягали пред страшните българи, които били "человекоядци"! Както казваха пленниците им... През цялата нощ противникът обстрелваше С тежка, полска, планинска артилерия и с мини от голям калибър разположението най- вече на 2-а дружина от Бдинския полк, на кота 1248 и 3-а дружина от Ломци, на Червената стена. Още в 1 ч. и половина преди пладне противника предприе атака срещу дружината на к. 1248, но биде отблъснат, прогонен със загуби от огъня на охранителните войници. В 3 часа и 20 минути тоже сутринта, атакува 3-а дружина - Ломци, но и оттук отбит със загуби за него големи. На разсъмване цялата неприятелска артилерия откри барабанен огън по горните две дружини - заеманите от тях важни тактически пунктове на полковите участъци. До 8 часа и 45 минути всички окопи, ходове за съобщения, скривалища, са разрушени. Бойците няма къде да се укрият, а нашата артилерия, безучастна зрителка на тия ужаси и разрушения, морални и технически мълчи!... Молби се отправят постоянно и се иска нейното съдействие, но тя все си продължава да мълчи! Това нейно бездействие правеше печално и скръбно въздействие на героите Бдинци и Ломци..., но техния борчески дух бе несломяем, но не и непоклатим. Като че пехотата имаше за задача да се бори сама със съвременната техника и да опита своята пехотна мощ!... В 9 ч. и половина сутринта командира на полка и командира на 2-а дружина подполковник Кръстев стоят в един ход за съобщение, на южния скат на масива кота 1248, водещ от "Наблюдателната висота" пред самата кота 1248 и за към предната линия окопи и наблюдават как противника се приготовлява да атакува 3-а дружина Ломци на Червената стена... Всичките приготовления на противника се виждаха много ясно от местостоянието на двамата началника. Веднага се телефонира до командира на бригадата на "Опълченската висота", защото 15 полк не можеше да види нищо от това, което работеше противника пред лицето му - характера на местността закриваше всичките му действия... Взеха се мерки за париране готвещата се атака. Противникът засили своя огън и пред 2-а дружина Бдинци. На десетина крачки от стоящите двама началници, паднаха едно след друго 3 снаряда от окопно оръдие!... Докато се разменят мисли от двамата началници от где се "обажда" тоя нов "гост", защото досега го нямаше, командирът на дружината, едър снажен, смел, храбър воин, скочи прав и се покатери по насипа на хода за съобщение, за да наблюдава за това окопно неприятелско нападение, па и без да му мине през ум, че с това се издава и нашето бойно разположение... В тоя миг, войника-ординарец, за свръзка отряд до тия двама началници, рипва, хваща десния крак на командира на дружината и смъква от насипа качилия се дружинен командир и казва: "Г-н подполковник, Вие сте потребен нам, на дружината и на командира на полка, защо се излагате така открито, аз мога да наблюдавам също така добре както и Вас!" И без да чака отговор, подхопна се и зае мястото на наблюдател и твърде бързо се откри мястото на новото окопно оръдие, което биде обстреляно и прекрати дейността си... Колко началници има с подобна обич от страна на подчинените си? И кое би ги заставило така да обичат своите началници и се жертват заради тях? Какви качества трябва да има такъв един началник?... Началници, любете подчинените си, грижете се бащински за тях, отнасяйте се майчински с тях и вие всякога ще имате тяхната готовност да се жертват заради вас! Противникът усилено се приготовляваше за една сериозна атака към "Куполната висота" на Червената стена. Тия негови приготовления се виждаха и наблюдава много добре от полковия наблюдателен пункт на Бдинския полк, от командира на 1/15 дружина и от наблюдателния пункт на бригадата /гдето са началник щаба на бригадата/. Противникът пренасяше чувалчета с пръста и леки рогатки, телени мрежи и се затвърдяваше постепенно с напредването си към заеманата от 3/15 дружина позиция. Какво трепетно състояние за страничните наблюдатели, да виждаш как твоя съидейник, съсед ще бъде нападнат и да не можеш да му помогнеш. Донесения се правят едно след друго от бързо по-бързо, иска се артилерийски огън за противодействие на противника, указват се точно местата где и какво противника работи, обаче нашата артилерия мълчи... Мълчи и не се обажда, под предлог, че това било наши, български части... Така им бил донесъл командира на батареята майор Т. Нови донесения се правят, че това абсолютно не са никакви наши части, а са само французи, които ясно се виждат, как вървят по пътя от с. Дихово, виждат се и техните работещи команди и възкачването им по южния склон на Червената стена, с насока към позицията на 3/15 дружина..., но напразни бяха тия настойчиви донесения, че не са наши части, а противник... за жалост, не се повярва на тия донесения... Така въведено в заблуждение висшето началство, не даде нареждание за обстрелване противника с артилерийски огън и той необезпокояван от никого, маршируваше съвсем свободно и заемаше Куполната висота, гдето и се затвърди, та на другия ден се дадоха напразни жертви за обратното й заемание и то без успех за нас... При такъв един акт, какъв може да бъде духа на бойците пехотници или най-малко, как би им се отразило в морално отношение. Защо да се има доверие в един само подчинен, а да не се вярва на донесенията на други трима още отговорни началници, все по същия въпрос. Какъв може да бъде резултата в подобни случаи... , на какво се базира подобно недоверие?.. , 16 март 1917 година на в. 1248 Бдински полк. От ранна утрин още, по всичко личеше, че днес противника - французите са решил и да предприемат решителна атака и на всяка цена да заемат в. 1248, явния гоним обект на тяхната досега подготовка и воюване и което вече им костува грамадни загуби на хора и материали... Ясно личеше как те вливаха последователно пресни части в предните си бойни редове. Днес французите вкарват в бойно разположение и действие нова дивизия, срещу бойния участък на Бдинския полк, а Бдинци са все същите, в един и същ състав, без подкрепа от гдето и да било, без подсилване състава на полка, който бе вече твърде много намалял, но останалите бойци достойно изпълваха отсъстващите си другари чрез усилване моралната си стойност... Непрестанният артилерийски разнокалибрен огън правеше адски разрушения и всички фортификационни постройки биваха неузнаваеми; минния огън бе в разгара си... Тия "съвършенства" на съвременната техника, не пожалиха днес и гробовете на убитите и погребани до с. Снегове, чинове от полка, находящи се югоизточно от кота 1248 на югоизточните склонове на масива, северно от Битоля... Падналата мина, или голям калибър снаряд, заравяйки се в земята, изхвърлял пръст на височина 2-3 метра и повече, и измежду тая пръст се виждаха разкъсани на още по дребни части ръце, крака, корпуси на тялото, вследствие пръскането на снарядите и мините на десетки парчета... И така, в ужасите на войната ще се видят изровени от земята и разпокъсани на парчета и телата на погребаните умрели и убити..., и тях жестокостта на противника не оставя на спокойствие... Колкото пък за по-дребния огън: картечен, пушечен, гранатохвъргачен, окопно-оръдеен, не ще се спираме - той бе в пренебрежение пред голямокалибрения... Виждайки тая фаза на боя, за да не бъде полка изненадан от една бърза и вихрена атака на противника, трябваше полковата поддръжка да се изведе напред и приближи към своите частици, които при нужда налагаше й се да ги подкрепи и отбие атаките на противника - на атакуващия. А и един преграден огън от страна на противника, би направил невъзможно такова едно предвижване, или ще бъде съпряжено с големи загуби, както бе това на 13 март... Привлече се полковата поддръжка напред. Залегнаха скритом, незабелязано от окото на противника, ротите от полковата поддръжка, като се настаниха добре в окопите /резервите/ и в ходовете за съобщения по самата кота 1248 - северно от самия тригонометрически пункт... Стрелбата на противника беснееше по разни посоки. Ако и доста ясно времето, мъгла обаче се бе образувала от праха земя, който падащите снаряди и мини издигаха във вид на облаци нагоре, а и самите снаряди и мини по своето неизброимо количество, образуваха облак, под сянката на който Бдинския полк отпочиваше, за да се хвърлят като лъвове разярени срещу атакуващия, ако би имал смелостта да напада и опитва да завзема даже и педя от тяхната отбранителна позиция. Командирът на полка застанал между своите верни защитници на най-важния пункт от дивизионната позиция, наблюдаваше към противника и от време на време слизаше от наблюдението си се вглеждаше в полковите чада, за да им каже, както и другите началстващи лица, по някоя ободрителна думица... Всички гледаха и се радваха за готовността на всекиго от отбраната, да се пожертвува за общото благо, включващо в себе си честта на българското оръжие, честта на родината, на българското племе... Снарядите на противника зачестиха да падат в по-голямо количество около полковата поддръжка. Дали противника не предугади за местонахождението на повече и то сгъстени части от полка, или искаше да прави разрушения и в тила на бойците от първата линия, за да не им даде възможност да се спират, но липса на удобни места за задържане при една успешна за него атака... Командирът на полка се обърна към находящите се около него войници, сврели се като пилци около майка си и им казва: "Момчета, много сте сгъстено тук събрани..., недай Боже да падне един снаряд, какви жертви ще дадем!... Разпръснете се по-нашироко!" Отговарят няколко души: "Щом Вие сте тук, г-н подполковник, ние знаем, че ще бъдем запазени... Вас Господ Ви пази и нас чрез Вас ще запази!"... Какво умиление предизвиква във всяка една душа подобна жива вяра! Каква радост чувствува сърцето на всеки началник от привързаността на подчинените му и в най-тежките минути на живота им. Да имат вярата, че той е, началника им, който можел и живота им даже да опази! В тоя момент дотърчава бързо един телефонист от полковата телефонна станция и предава на командира на полка, че началника на дивизията заповядал, веднага да му се яви командира на полка на телефона без забава... Командирът казва: "Предайте, че сте ми казали за тая заповед и аз ще дойда!... " Моментът бе важен за наблюдения към противника, а и заповедта трябва да се изпълни... Телефонистът пак повтаря: "Заповедта, г-н подполковник, незабавно да се явите, важно нещо имало да Ви говори!"... Разбра се, че ще е в свръзка с положението или намеренията на противника, или преминаване в атака от наша страна и да авансираме противника в неговите намерения... Войниците като чуват предадената заповед, казват на командира си: "Нали пак ще дойдете при нас, г-н подполковник?" - "Да, юнаци, винаги съм при вас и веднага ще се завърна... " Бързо отива командира на полка към телефонната станция, отстояща на около сто крачки от наблюдателния пункт, скрита в един бряг на позицията. Наближавайки станцията, той чува оглушителен трясък зад себе си и казва: "Голям снаряд падна - къде ли ще е?" Взема слушалката на телефона, запитва го началника на дивизията за хода на боя, докладва му се обстойно за всичко, осветлява се по положението и без да има други особено важни въпроси, освободен е командирът на полка и се връща при своите юнаци. Вървейки още по самия ход за съобщение към наблюдателния си пункт, вижда посърналите лица на героите като че уплашени.,, Запитва ги как сте юнаци, какво има. Отговарят му: "Голям снаряд падна, г-н подполковник, ето там, гдето бяхте Вие преди малко!"... Идва командира и се спира до мястото на наблюдението си и, о ужас! На мястото гдето е стоял преди десетина само минути паднал голямокалибрен снаряд всред групата войници и убити 6 души на място с разпокъсани тела и 8 души тежко и леко ранени..., 14 души загуба на млади жизнерадостни синове войници..., и то само от един снаряд!... Съдба ли е това?... Един извикват назад "по служба" за да бъде избавен в най-критическия момент, други 14 души стават жертва на същия съдбоносен момент. Обръща се командира към войниците си: "Какво стана, юнаци?" - "Щом заминахте, г-н подполковник, и падна снаряд и ето какво направи, нали казахме, че като сте Вие тук и ние сме запазени. Недейте ни оставя повече. Бъдете с нас тук или където и да сме стойте при нас. Нали вече не ще ни оставяте сами. Ако ще е потребно да се отива някъде, пратете нас, ние ще отидем с радост и ще се върнем, след като сме изпълнили най-добре и навреме всяка ваша заповед... Нали ни обичате... Бъдете около ни и ще бъдем запазени и ние с вас заедно!"... Какъв мил разговор между родители и деца, като че се водеше той. Но днешната дата - 16 март е траурна дата за Бдинци. Те дадоха ред загуби, включително с пленените от противника, по причина, че съседа от 8 дивизия към левия фланг напусна позицията си и откри фланга на Бдинци. Днешният ден 18 март 1917 година си отива, със своите сътресения от боен характер, както и предидущите дни от 11 март до днес... Вече цели 7 денонощия, без прекъсване Бдинският полк отстоява непрестанните атаки от страна на последователно влизащите в бой три французки дивизии и чрез стоицизъм и контраатаки запазваше своята позиция въпреки нанесените му вече грамадни загуби... От изгубените предни линии окопи, които противника завзе, той, последния не придоби нищо. Обаче и тая загуба не трябваше да стане, но тя се предвиждаше, защото не може да има друг резултат за една позиция, когато тя се раздели между два различни полка от различни дивизии, а всъщност самата позиция бе неделима и трябваше да бъде във владението само на един полк - трябваше да влиза в състава само на един полкови участък... Това се искаше и от командира на полка още при разделението и между 6-а и 8-а дивизия... Това стана причина полка да бъде изоставен от своя съседен полк-отляво, който напусна позицията си на 16-того и противника "нахлу" през напуснатия участък и се яви в гърба на 1/3 дружина, гдето бяха пленени голямо число войници и офицери с командира на дружината майор Дон... Тер... Това бе траур за Бдинци... Нежелан траур!... До тая дата, 18 март, полка бе непрекъснато на позиция, вече три месеца и под денонощния непрекъснат обезпокоителен огън трябваше да се окопава и приготовлява своите фортификационни постройки... Какво сила бе необходима да работи върху тия души Бдински, за да отстояват докрай всички тия несгоди и ужаси на войната!... Командирът на бригадата в своята релация за 18 март, отдел "Състояние на хората", пише: "... а особено от последните 7 дневни преживени ужаси в боевете, от големите лишения и преумора, на не малко от хората, мозъка им се е сковал, разсъдъка и съзнанието не работи; говорих на някои разбрани войници или подофицери неща, но или не те чуват, или не те разбират, краката на много са се вдървили и не са в състояние да изминат нито един километър в час. Настъпило като че на част от хората едно отчаяние, на които похвалите и заплашванията малко им влияят. Някои от тях са станали равнодушни към всичко и като че предпочитат смъртта, за да се отърват от това тежко и несносно положение. Някои се отказват от храна, или пък не им идва на ума да се хранят. Има не малко, които несъзнателно се напикват. Теглата на тоя препълнен с лишения, несгоди и разрушителен за организма им живот, ги прави безчувствени и индиферентни към всичко... Належащо е едно отеглюване на хората назад, за отмора, почистване и др. след което уверен съм, същите тия герои ще извършат чудеса."... А ще добавим тук още и фактите, че имаше случаи, когато бойци, всред оглушителния трясък на мините и при силни душевни и мозъчни сътресения и напрежения, излизаха от окопите си, качваха се върху насипите им и играеха "ръченица", или скачаха с вдигнати и размахваха ръцете и това ставаше на едно разстояние 150-200-300 крачки от противника. И при все това, всички, от най-малкия до най- големия изпълнител на дълга ни към родината, стояха в своите разрушени окопи, които непрестанно поправяха, доколкото това бе възможно и очаквайки всякога своя противник всеки момент, всякой Бдинец, даваше в себе си обещание, че не ще отстъпи нито педя от своята позиция... Само върху труповете им мина на 16-того противника, за да завземе 200-300 метра от предните окопи от позицията на Бдинския полк, но важната висота - кота 1248, към която се стремеше врага разноцветен, остана и докрай във владението на Бдинци... Духът бе тая сила, която бе овладяла Бдинския полк и се бе проявила в плът и кръв чрез тях и крепила бе през всичките дни на боевете тяхната морална стойност и стабилност!... Противникът бе ли победител в тия боеве? - Не, е единствения отговор. Той бе сломен..., без успех останаха неговите бесни атаки... Готовите при Битоля камиони за напредване към Прилеп, се върнаха обратно в Солун... Генерал Сарай бе съкрушен от Бдинци... Кабинета Бриян подаде оставка и може би вярно "казваха нам германците" - "Бдинци свалиха Брияна!" Все за резултата от тия боеве, Бдинци получиха заради своята издръжливост много поздравителни писма и телеграми, както служебни, така и частни. За ценността на проявените добродетели от Бдинския полк, при изпълнението на своя племенен дълг, ще си позволим да цитираме само три документа, а да оставим читателя сам да потърси основните елементи, които в своето съединение са дали добитите резултати след неравния осемдневен бой. Това са: 1/ Заповедта до 1/6 бригада № 89 от 19 март 1917 година; 2/ Писмо от г. Н.Т. Попов от 23 март 1917 година, от хан Мраморица, Командира на 3-й пех. Бдински полк; 3/ Поздрава от Македонската дивизия от Беласица до героите Бдници.... През юний 1917 година, 3-й пехотен Бдински полк зае нов боен участък пред с. Братиндол - западно от Битоля, перпендикулярно на шосето Битоля - Ресен и простиращ се до северния склон на Червената стена, или така наречения "Равнинен участък". По двата му фланга противника имаше командующе положение: отляво, разположението му по южните склонове на масив 1248 и отдясно му по североизточните склонове на Червената стена, южно от Търнава и Магарево..., курортните места на Битолчани..., Така, че полка бе разположен в една низина, гдето движението денем бе невъзможно - всяко движение на единичен човек се забелязваше и веднага обстрелваше от противника... Това бе трудно поносим тормоз, но трябваше да се понася и това изпитание на издръжливост и търпение от безропотния Бдинец... Моралният стабилитет на полка и тук бе на големи изпитания. Дадоха се обаче доказателства, че Бдинци са закалени, несъкрушими защитници на своята Родина... Средната част на заеманата от полка позиция бе издадена - наричала се "издадения ъгъл". Това бе един клин, врязан в разположението на противника на една дълбочина около 1/2 километра, а това много дразнеше врага и той имаше един непрестанен стремеж, да заеме на всяка цена и влезе във владение на тая издадена част - врязана в неговото бойно разположение. Тоя издаден ъгъл от разположението на полка даваше едно малко макар командване над противниковото разположение - той бе ниско, ако и в равнината, и позволяваше на полковите наблюдатели да следят по-отблизо неговите движение в близост на Битоля... Паметни ще останат във французката военна история дните 1, 2 и 3 септемврий 1917 година - дни, в които противника се опита да завземе "издадения ъгъл", но скъпо плати за своята могъща, но безразсъдна атака, пред много по-слабите части на Бдинци - 58 французки полк, подкрепен от десеторно по-силна артилерия от нашата, се бори с една дружина Бдинска и нямаха никакъв успех в тая борба... Но даде импулс на Бдинци да работят по-усилено върху своите землени закрития и ги усъвършенстват, за да не търпят загуби пред могъщата артилерия на противника. Противникът не се отказа от своите намерения да завземе, когато и да било тоя клин в неговото разположение и да се освободи от него! Още по-паметни ще останат във военната история на противника дните 19, 20 и 21 октомврий 1917 година. Пак същия 58 французки полк, по заповед, "отгоре" трябваше на всяка цена да завладее в тия дни тоя "издаден ъгъл" от полковата равнинна позиция, под заплашване, че ще бъде разформирован полка /по казването на пленници/ ако не успее да завземе това "късче земя" от българите... Три дни и три нощи непрекъснат артилерийски разнокалибрен огън и минен, подготвяше французската атака и унищожаваше нощния труд в Бдинци, по укрепяването на позицията им. В тоя участък само нощем можеше да се работи и се извършва движение из самите окопи и ходовете за съобщение или вън от тях... Но в тия дни, непрестанната артилерийска стрелба и нощем, много пречеше за поправка направените през деня разрушения - все таки, поправките ставаха и с помощни роти, и то идваха из отзад, на разстояние от повече от 15 километра, от дивизионната поддръжка... Въпреки тия усилия, противника успяваше и все повече и повече разрушенията ставаха по-големи и невъзможно вече да се поправят през една нощ, освен по главните поне землени закрития. Не останаха ни окопи, ни ходове за съобщения... До третия ден всичко бе "изорано" - ни следа от фортификационните постройки - мястото им не се познаваше... Французите действаха с принципа, че артилерията, не пехотата завладява неприятелските окопи, затова не пожалиха снаряди, сипеха ги изобилно и с ожесточение по бойния участък на Бдинския полк и отчасти, за маскировка и по Ломския полк, на Червената стена. Най-голямокалибрените оръдия, 21 с.-метрови разрушаваха "издадения ъгъл" и по всичко личеше, че там противникът ще насочи своята атака... По изчисление на нашите артилеристи, противникът бе изстрелял повече от 180 000 снаряди по позицията на полка, през тия дни... Тактиката на противника ни французи се проучва вече година почти от страна на полковите началници. Според начина на всяко негово действие знаеше се какви са и неговите намерения и методите за реализирането. И в случая, след подобна една подготовка на атака, знаеше се, че на третия ден сутринта, на разсъмване, противника непременно що предприеме атаката си. И тъй, французите винаги атакуваха, избираха началото на атаката си, ранната утрин, когато противникът е най-много уморен след нощно бодърстване и морални терзания от огнения гнет... И в днешния ден не можеше да бъде другояче - на разсъмване непременно трябваше да се очаква атака, особено след такива колосални разрушения на всичките без изключение видими фортификационни постройки - закрития, само галериите на Бдинци не знаеше противника где и са и те бяха здрави, с изключение на подредените във входовете галерии от попадналите случайно около тях снаряди. По тия съображения, към 4 ч. и половина трябваше да се очаква атаката на 58 французки полк, срещу издадения ъгъл на позицията на Бдинци... Цялата нощ бе прекарана в напрегнато състояние и следение количествата на снарядите и силата на неприятелската артилерия в разните пунктове от полковия участък, от което да се вади заключение и за вероятния избран за атака пункт от страна на противника. Връзка бе необходимо да се държи с всички предни елементи от бойното разположение, полка и навреме докладва за станалите промени, за да се имат предвид бъдещите намерения на противника и съобразно това се направят и нашите разпореждания, за да имаме свобода на действие и инициативата да бъде винаги в наши ръце... Всички щабни офицери бяха на поста си - все около централата на телефонната станция. Бе пък необходимо и едно малко ободряване, чрез една малка почивка от 1/2 часа уединение за да бъде началника освежен за важните моменти на боя. Командирът на полка съобщава на подчинените си предани и високо добросъвестни офицери от щаба на полка, които непрестанно бяха около му, ще се оттегли в землянката си за 1/2 час и само за извънредно важни донесения да го повикат, иначе, да го оставят съвсем спокоен. Има време за неприятелските пехотни действия. Часът е З и половина сутринта... Така изолиран в своята къщичка-землянка, седнал на леглото си, той, командира на полка, по неговото казвание впоследствие, вдълбочава се в себе си, размишлява за хода на боя и възможните предстоящи действия на противника и последствията от тях и начините пък от наша страна за парирането им. Спира се той на мисълта, какви противодействия бихме могли да проявим ние, за да не получи никакъв актив противника, и тая си атака да завърши без успех... Вяра в своите защитници има, в придадената към полковия му участък артилерия тоже има - тя би могла над противника, защото съвместно работеше с пехотата няколко пъти и се бе премерило всяко оръдие много добре в своя "план-квадрат". А най-после имаше жива вяра и в Провидението, че и то ще ни помогне, защити, ние защищаваме една права кауза: свобода на своето племе от външни посегателства. Така вдълбочен в своето висше Аз, той се вижда, че "пътува" към позицията на полка, вижда се стоящ прав на дадения фланг на бойното разположение на полка, отвътре на нашата телена мрежа и оглежда самото бойно разположение, вижда всички направени от противника до тоя момент разрушения и че пътя на противника е открит - няма нищо, което да му попречи да навлезе под прикритията на своя преграден огън в нашите окопи или по добре в заеманата от полка позиция, защото никакъв окоп не се виждаше, даже и местата им не се очертаваха вече, всичко бе заличено от неприятелската артилерия... В тоя момент съзира той, че "отгоре", откъм небесните синевини, слизат грамадно множество хора-человеци, стотици и хиляди, облечени в синкава форма облекло, предвождани от Свой Вожд Учител и Началник, гологлав, с дълги коси до над раменете и от всеки косъм на главата излиза по една светеща виолетова звездичка... Формата на строя на това войнство бе равностранен триъгълник или равнобедрен... Слизаха всички под ъгъл 45 градуса от юг към север... "Кацва" Вожда на земята, а след него в миг кацват и всички с него войни и застават между нашата и противниковата позиция - там, гдето бяха телените мрежи на двете воюващи страни... Тръгва водача - Началника - Учителя - Вожда на това войнство пред телените ни мрежи, със смел войнишки ход, а след Него и войниците Му и отиват до крайния ляв фланг на бойното разположение на полка. Спират се.... Веднага, в миг, обръща се Водача кръгом и след Него войнството Му тоже, без всякаква чуема команда се обръща и застава пак зад Него, като Той образува върха на новия триъгълник. Издига Вожда - Началник и Учител Своята Дясна ръка нагоре, издигна погледа си тоже "нагоре", помълча за момент и проговори: "ДО ТУК ЩЕ ДОЙДЕ НЕПРИЯТЕЛСКИ КРАК!" И отпусна дясната си ръка надолу, като че очерта линията определена от Него - тя бе между двете телени мрежи - нашата и тая на противника, в близост до нашата телена мрежа... Тия думи бяха изречени със заповед неотменяема. И щом изрече тия Слова, цялото това войнство /не искаме да кажем небесно, за да се избегне съблазънта/ се изгуби - Вожда - Учителя - Началник и всичките Му хора-человеци... и командира на полка се вижда седнал пак на леглото си, на същото си място в землянката си... Часът е 3 ч. и 45 мин., значи всичко това видение е станало в разстояние на четвърт час само... Размишлява върху това си видение командира на полка, вяра жива се влива в него, че днешната атака ще бъде неуспешна за противника... Излиза от землянката си, отправя се за в телефонната централа, поисква линии с всички дружинни командири, наблюдателите на полка и батарейните командири придадени към полка..., иска той едновременен разговор с всички... Часът е 4 сутринта. Присъстващите офицери от щаба на полка остават в изумление: Кога си е отпочинал командира им и дойде при тях..., какво ли е станало..., за тях нищо не е станало..., по телефона нищо не е предадено.... Обажда се адютанта на полка, храбрия, енергичния и духовит капитан Александър Игнатов: "Всичко е спокойно, г-н подполковник, ние щяхме да Ви повикаме, когато имаше нужда, нали имате вяра в нас!"... Знаете, да, вяра имам все едно като че аз сам работя, но ще съобщя в предните линии, че боя е вече решен в наша полза и да бъдат по-спокойни и бодри... Те гледат командира учудено..., какво им той говори, преди атаката на противника да е произведена..., отгде знае той за подобен изход на боя?... Но тия офицери и друг път са имали подобни опитности и с мълчаха, а и телефонната централа бе готова за работа... Всички подчинени са на своите телефони, въоръжени със слушалките в ръка... Предава им командира на полка: "Г-да, бъдете спокойни така, както и аз спокойни ви говоря, след 20 минути, точно в 4 ч. и половина, противника ще предприеме своята очаквана от нас атака. Моля дружините командири и наблюдателите от високите места да наблюдават най-зорко за противника и щом видите, че той се издигне от своите окопи, веднага да съобщите по телефона направо на батарейните командири, че противника в "план квадрат №..," настъпва. Моля батарейните командири да имат насочени своите оръдия точно по определените им квадрати и с получаването на съобщението за настъпването на противника, да открият своя унищожителен огън. Така противника ще може да дойде най-много до нашите телени мрежи, ако и разрушени и ще се върне назад! Разбрано ли е, г-да?"... Последва отговор-доклад: "Разбрано, г-н подполковник!"... Обажда се обаче, командира на 3-а дружина безстрашния храбрец майор Ст. Т. и казва на командира на полка, със свойственото му спокойствие: "Г-н подполковник, Вие не знаете какво е тук положението, нито окоп, нито ход за съобщение, нито телен мрежа, а само разорана и то дълбоко разорана нива!... Аз съм решил и ще дочакам противника и ще приема атаката му тук на позицията при щаба на дружината, гдето имаме закрития още неразрушени!"... Отговаря му командира на полка: "Майор Т. бъдете спокойни напълно, както всякога сте били спокойни при много трудни моменти; бъдете смел и с вяра, както всякога сте били за успеха на предприеманото от вас всяко дело. Противникът ще дойде най- много до мястото, гдето е била телената ни мрежа!"... Наново докладва майора: "Ама, г-н подполковник, както спокойни ни говорите, като че нищо не е разрушено". И наистина прав бе тоя дружинен командир, защото противника щеше да атакува неговия дружинен участък с най-големите сили и там бе съсредоточен най-силния разрушителен огън на противника. Наново потвърждава к-ра на полка: "Зная точно истинското положение, майор Т., но ви уверявам, както Вас и всички ви другите, че успеха днес, въпреки всички преимущества на противника, ще бъде за наша полза... , само моля всички ви, зорко наблюдение и своевременно съобщение на батарейните командири, а те от своя страна да открият веднага своя унищожителен огън!... Време не остава, готови, внимателни всички, бодри по своите пунктове!... Имайте винаги открити линиите си с батарейните ни командири от участъка на полка. Аз ще бъда на наблюдателния пункт на полка... Сбогом!"... Едва се привърши разговора ни по телефона, едва ли се бяха изминали десетина минути и артилерията на противника пренесе своя огън напред, образува своя преграден огън, а това значеше, че атаката се предприемаше от негова страна... Нашите наблюдатели виждат ясно от своите странични наблюдателни пунктове, как предните хора на противника се надигат от своите окопи, излизат от тях и напредват в бойна верига, а зад тях се готвят сгъстени части да ги последват... Зер, мисли си противника, че след направените от него разрушения, всички защитници са избити, "жива душа" не е останала и нему не остава, освен да направи "една разходка" с пушки на рамо и да завземе искания от него боен участък на Бдинци... Той бе забравил кота 1248 през март същата 1917 г. т.е. само 7 месеца по-рано!... Бдинеца е бодър, буден на своя пост. Неговото соколово око не изпуща нето едно помръдване на противника, в каквато и да било насока. Предава се по телефоните до батарейните командири... , те от своя страна откриват унищожителен огън срещу противника. Още първите попаднали снаряди в предните редове на атакуващия, нанасят му големи загуби, разколебават предните му атакуващи елементи, обръщат ги в паническо бягство, а те повличат следващите техни другари и всичко почва да бяга, но накъде?... Едни бягат назад към своите окопи, преследвани от унищожителния огън на смелата ни артилерия и вярната стрелба на закритите картечници, а други бягат напред към нашите телени мрежи, гдето смятат огъня ни е по-слаб и там в разрушената позиция на своя враг да бъдат спасени... Да увардят живота си..., а вместо да се спасят, те увиснаха на телените мрежи... Бягството на противника бе паническо и той остави многобройни убити и ранени войници и офицери на полесражението. А каква жалка картина представляваха увисналите на телените ни мрежи французки пияни войници, от устата на които течеше коняк и друго питие, а имаха още по една манерка пълна тоже с течност от същото питие спиртно... Така противника дойде "САМО ДО ТАМ", до гдето му бе определено тая заран от "Невидимите помагачи". А тия "Невидими помагачи" са всякога с нас и ни съдействат, когато сме във връзка с тях и когато имаме нужда от тях, а тая нужда е винаги една необходимост за человека от света, за человека от земята, от земното училище... За да се подържа обаче тая връзка, необходима е Светлина и Чистота умствена, духовна и физическа... Трябва безкористно до себеотричане изпълнение на своя дълг за общото благо и тогава връзката се ще се запази. В разни епохи на българското Възраждане много жертви се дадоха, много кърви се проляха, много средства се изразходваха и в резултат досега имаме пред нас действителността на положението... Въпреки всенародното желание реализира ли се заветния български идеал - обединение на българското племе?!... Нека си задаваме тоя въпрос без да даваме отговор, за да не предрешим реализирането му... Не е въпроса в търсене на виновници, не се достига до резултат като определяме кой е работил по-добре и кой по-зле. Имаме пред нас една действителност и трябва да признаем, че въпреки стремежа на всички строители на народното обединение, защото всички са искали доброто на племето ни и щом не е достигнат желания резултат, яувствува, че методите и начините, по които се е решавала тая общонародна задача, не са били правдоподобни, затова и не са дали очаквания край... Трябва да се потърсят нови методи, нови начини за работа... А те, тия методи и начини са вложени вътре в нас, остава само да се развият както се развиват посети на времето семена, да възрастнат тия творчески дарби, защото ги има във всеки един като истински българин и те ще дадат непременно желания плод за радост на общото българско тяло, български организъм... И сега българският народ и племе зове на безкористна дейност тия свои труженици, за да бъдат достойни заместници и продължат творческото дело на Хилендарския монах Отец Паисий и последвалите го плеяда борци, имената на които не е нужно да се напомнюват за да не бъде осквернена тяхната памет и да не бъде обезпокояван техния дух на себеотрицание и безкористие за общото народно благо... Те борци и духовни, и политически, и финансисти, и просветни - те са наречените с общото име "НАРОДНИ БУДИТЕЛИ", които не са очаквали фондове и заплати в пътя на своята дейност, а са давали и материално, и умствено, и духовно при изпълнението на своя племенен дълг... Те бяха светила и негаснещи фарове на нашия народ и затова техните духове продължават и ще продължават да бъдат водачи на народните стремежи в пътя за реализирането на техните идеали, а те са идеали и наши и на цялото българско племе. Те бяха чисти в своите дела, чисти ли са като тях и досегашните им заместници?... Безкористни ли са в своите мисли, желания и действия. Нека те сами си отговорят всеки в себе си и за себе си, не сме ние съдниците да ги съдим - те сами себе си като съдят, никой не ще ги съди!... И в края на Световната война, българите завършиха с неуспех или с успех. И едното и другото. Ако почерпим поука и я приложим в бъдеще в нашето управление и живот имаме успех; ако ли не сме почерпили поука, както от досегашните ни многобройни исторически опитности, завършили сме с неуспех. В края на септемврий 1918 година, наложи се да се подпише примирието в Солун. Паметна дата ще остане 29 септемврий същата год. Историка ще каже защо е паметна: радостна или траурна?! И едното е паметно и другото е паметно! Всекиму според разбирането и схващането. Дадоха се 4 български дивизии, с най-висок дотогава морален стабилитет, в пленничество, заложничество 1:6 сборната от 3-того разбира се и това бе за благото на Родината, и за благото и сигурността на противника, съчетание на две блага!... Бдинският полк влизаше в състава на Бдинската дивизия - една от 4-те горни дивизии... И тоя полк се сдаваше в плен-заложник... На 2 октомврий, сряда, същата година полка, след напускането позицията си при Братиндол по заповед и след като бе правил много обиколки в пътя на определения му път за отстъпление, достигна през г. Тетово при с. Желина. Тук се получи в тоя ден заповедта, че ще се сдава на противника оръжието, и др. имущества на полка и се предупреждаваше да се запазят или унищожат архиви, знамената на полка и пр., въобще да не се сдават ценности на противника... А кое бе най ценното? То бе оная полкова светиня, която прибираше под своята закрила и групираше Бдинските лъвове и през 1885 година, и през 1912-1913 година и през 1915-1918 години... Това бе полковото знаме!... Как можеше да се опази то? Знаеше се, че всеки противник и най-глупавия, ако може да има глупав противник, ще иска непременно да притежава знамето на войсковите части, с които е водил боеве - това е най-голямата придобивка и гордостта за един победител. Какво да се прави знамето на Бдинския полк?... Ето въпрос, който интересуваше и най-младия Бдинец... Събрани офицерите от полка, по случая, реши се да се изгори... Някои офицери предложиха да им се даде и да избягат със знамето в България от пленничество... Преодоля обаче мнението - да се изгори. Командирът на полка обаче, с малцина офицери си бе решил какво ще стане с полковото знаме-светиня..., емблемата на привързаността към всичко чисто и свята в българската душа и Народния Главен Водач. Направиха онова, което бе решено... Вечерта, към 4 и половина, полка бе построен в каре и полковото знаме с дръжката и калъфа, който обвиваше цялото място на плата и лъва над него, след назидателна реч пред всички полкови чинове и при изблик на душевни сълзи, биде изгорено тържествено и полка се разпусна, след окончателното обръщане на пепел "изгорялата" светиня... На 4 октомврий полка сдаде оръжието си при гара Жостов. Искаха се и знамената. Разпитваха се разни полкови чинове от французите, какво е станало с полковите знамена, обаче всички знаеха, че беше изгорено на Бдинци знамето, така и отговаряли на шпионските разпитвания от страна на французите... Обаче знамето на Бдинци, плата бе пришит в куртката на знаменосеца подофицер, лъвчето бе в командира на полка, също и патента на знамето... На 15 октомврий същата година Бдинския полк минаваше покрай Битоля, на път за с. Песочница, южно от Лерин, гдето трябваше да спре на бивак за по-продължително време. На бивак при Битоля началникът на дивизията съобщи на началниците на частите, че французите узнали, че имало пришити знамена на гърбовете на знаменосците подофицери и щели да правят претърсвания, или доброволно да им се дадели знамената.. , касаело знамето на Бдинци, командирът докладва, че то било изгорено още към Тетово! В тоя ден и на тоя бивак, идва при полка, при свои познати, сестрата на покойния Дамян Груев - македонския революционер. Командирът на полка използува тоя случай и повиква знаменосеца в палатката си и казва му, да разшие плата от знамето от куртката си и му го предаде, за да бъде дадено на съхранение при сестрата на Дамян Груев, която ще го запази и донесе в България... Плата биде взет и пришит на куртката на същия командир на полка, между хастара на куртката и плата на самата куртка... Това знаеха само верния ординарец на командира на полка, редник Ванко Дочков, адютанта на полка, капитан Алексанър Игнатиев - на други абсолютно никому не бе казано нищо, но се разчу, че полковото знаме било пратено в България, а други си твърдяха това което знаеха, че знамето на Бдинци е изгорено... Във всеки случай, всички знаеха, че на е налице вече полковото знаме. На 20 октомврий същата година, неделя, началникът на дивизията съобщава наново на началниците на частите, че французите искат на всяка цена, да се сдобият с военни знамена и предали категоричната си "заповед": Веднага всички знамена да се предадат на французите, иначе, щели да направят претърсване и в когото се намери военно знаме, щял да бъде застрелян - безразлично офицер или подофицер, или войник! Кой българин би дал знамето на своята войскова част, ако и под страх на застрелване! Изглежда, че "победоносния" противник още не бе опознал характера на българина "победен"!... Пак се повтори на началника на дивизията, че полковото знаме е изгорено при с. Желина!... Така продължаваше полка да изпълнява своя дълг към родината, като пленник заложник, докато се почна разпращането на войниците и подофицерите на разни домакински работи из пленническите депа и неприятелските складове и работилници и другаде, което разпращане почна от 20 октомврий по ешелони от разна големина по число и продължи до 28 октомврий, докато полковия състав от 2774 войници и подофицери и 85 офицери, на 29 октомврий останаха само офицерите с 29 ординарци войници, и те бидоха настанени в пленническия лагер Гросетти, западно от Лерин, около дванадесет, четиринадесет километра... В тоя лагер бяха събрани постепенно офицерите от 6-а дивизия, около 305 души и от сборната дивизия около 256, та всичко имаше около 586 офицери, с тия и от 302 дивизия... Излишно е да се описват терзанията на пленниците заложници. Пред нас не се свеняха противниците да казват: "Вие. българите сте виновни за продължаването на войната и Франция да даде двойно повече загуби, та ние ще ви се отплатим с моралните терзания, които бихме могли да ви създадем!"... И наистина, на всяка крачка те ги създаваха, но това не влиза в нашата задача..., нямаме за цел да съдим никого, а само да извадим наяве забравените, затаени ценни кътчета на българската душа и бъдат посадени тия кътчета с ценни семена и дадат преизобилен плод за общото благо на племето ни... На 6 февруарий 1918 година в 11 часа преди пладне пристигна в лагера Гросетти офицерът за свръзка, българския представител на французите. Съглашенско главно командване на източната армия г. полковник Йосиф Петров, който говори пред офицерите пленници-заложници по ред служебни въпроси. Командирът на полка използува неговото присъствие и му заяви, че полковото знаме е в него и понеже французите обмисляли да дезинфекцират всички дрехи без изключение, по причина появилите се инфекциозни болести, помоли го, би ли се решил да получи това знаме и го отнесе във Военното ни министерство - София и при завръщането на командира, да си го получи от Министерството. Речено и свършено: срещу разписка знамето биде предадено на господин полковник Петров и отнесено в България... През юлий 1919 г., когато командира на полка се завръща от пленник- заложничество и се представлява във Военното министерство, получава знамето на полка и го отнася в полка във Видин, гдето на 19 юлий бе предадено на Бдинци, които, ако и в тягостно състояние, от моралните терзания на нахлулия в страната ни противник, дълбоко в душата си отдадоха хвала на другарите си герои, които са запазили високоценната за тях полкова светиня, появата на която бе изненада при празненството на края на октомврий 1926 година, когато се даваха "наградите за спасението на полковото знаме"... Така и в тая голяма война Бдинци излязоха с чест отначало и докрай, без каквото и да било петно при изпълнението на своя велик роден и племенен дълг в пътя на реализиране заветния исторически идеал - обединението на българското племе..., с дълбокото съзнание, че тяхното индивидуално благо е включено в общото народно благо! 14 януарий 1929 година Неделя Бургас

I. НА ВОЙНА С ВОЙНИКА Епизоди и факти от военния и мирновременния живот, с изнасяне забравени, но важни качества на народната непокварена българска душа Минчо Сотиров Минчо Сотиров Полковник зап. 1. ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА (1912-1913 г.) Обяви се войната 1912/1913 г. - война, която бе култивирана почти 40 години, с най-системна подготовка във възпитателно и образователно отношение върху цялото битие на българина, на българската душа: а/ духовно - с насаждение висшите граждански и военни добродетели, респективно моралния стабилитет, който осигурява 3/4 от победата; б/ умствено - създаване обширни военни и общо образование за модерни технически действия; в/ физическо - развиване телесното здраве и физическа структура на българина, за най-голяма износливост, при всички лишения, несгоди атмосферни и др. такива, неминуемо свързани и идващи при една военна операция и г/ материално-парично - средства, необходими за доизкарване на добър край първите три състояния при военното образование и възпитание на една душа, на един човек, държава, общество, дом, индивид, всичко бе олицетворение на едно дълбоко подсъзнание, по закона на необходимостта и свръхсъзнание - за наложителността от обединението на българското племе, за да заеме определеното му почетно място в общия човешки организъм, за да изпълни функцията на оня орган, необходим за пречистването на човешката кръв, стимула за дълъг живот, разумен живот, смислен живот. Тая мисия "казват" е определена свише и българското племе ще трябва да я изпълни - отменение няма, отлагане се допуска, но времената са така напреднали в пътя на своята еволюция, че можем да кажем и отлагане вече няма. Времето за международно разбиране, или както се казва, всесветско побратимяване, по пътя на взаимните отстъпки е наближило, напреднало е, да се реализира и някоя сила, откъдето и да идва тя, не ще е в състояние да парира това, така да кажем засега, международно разбирателство... Българи! Познавайте себе си, да се смирим и заработим в пътя на взаимното разбирателство, за да разрешим възложената ни задача от Върховния Промисъл, като добри ученици на Живата Природа. Да се обикнем като братя, като чада на един баща, на един дом, на едно семейство! Това зависи напълно от нас - отвън не ще ни дойде - тая връзка е вътре в нас. Съзнайте и всички да се знаем дълбоко в душата ни, че това взаимно разбирателство помежду ни, ще ни се наложи. Защо да не го реализираме по пътя на доброто? Защо да очакваме "тоягата"! Разумните да разрешават всичко на базата на взаимното доверие, на взаимната обич. Българската държава, взета като индивид, в своята колективност от разнороден национален елемент и различие на религиозните вярвания, бе въплъщение на един мощен Дух, борчески и пламенен, пропит с живата вяра, че заветния му исторически идеал, от плеяда борци духовни и политически, безкористно и безвъзмездно работили в миналото, за даване условия ла свободно развитие, във всестранна насока, за влагане творческите си дарби в производство и просвета, ще бъде реализиран. В тоя заветен племенен идеал бе вложена невидимата, но мощна сила, на дълбокото съзнание, че един е пътят на неговото сигурно реализиране - осъществяване висши добродетели, мъдрост, разум и знания и Любов Висша, Божествена, за общото благо, по закона на необходимостта, че благоденствието на индивида, на единичната клетка от организма, е включено в общото колективно благо. При това съзнание, всеки работеше не за себе си, а за другите и се чакаше камбанния звън, за да се оповести, че е настъпил моментът за събиране плодовете от 40 годишния добросъвестен труд и енергична дейност. Дойде паметният 17 септември 1912 г., понеделник, ден на Луната, ден на поочистване, в който Височайшият Указ № 5 възгласи, възтръби, че е ударил часа за придобиване свободата на поробените братя, по историческия племенен завет. Ентусиазмът, с който се изпращаха героите храбреци, запасни войни, от техните домове - семейства и борческия дух и вроден патриотизъм и любов към Родината, с които се явяваха в своите войскови части, свидетелстваха за живата вяра, която бе израснала до непоколебимост в техните души, че наистина е дошъл часа за събиране плодовете от народните усилия, от тяхната дейност, за даване свобода и на обкованите още във вериги части, органи, от българското общо тяло, общ български организъм. Чакаше се момента за тръгване, за събиране тия плодове и влагането им, присъединяването им към тоя разпокъсан от "злата орисница" на Берлинския конгрес организъм. Хубав октомврийски ден, 8 число, понеделник. Въпреки периодичното оросяване с благодатен дъжд през целия ден, 10-та Погранична дружина, взета в непосредствено подчинение на Главната Квартира и в състав 1 260 пушки (формирана от кадъра на мирновременната тогавашна 10-та Погранична рота /от двата сухопътни взвода 82 человека, а морските два взвода останаха към Бургаския укрепен пункт/ развита до тоя състав - 1 260 пушки бердани, попълнени до две роти с опълченци от I и II призиви от околиите Бургаска, Анхиалска, Айтоска и засилен състава й с две роти опълченци от Троянската опълченска дружина), продължаваше до тоя ден да охранява пограничния участък - пограничната линия от с. Урумкьой /пограничния пост Канли-дере/ Бургаско до Черноморския бряг- пограничния пост "Атлиман" при с. Кюприя. Към дружината бе предаден и доброволческия отряд на г. Михаил Герджиков, в състав 152 пушки, носени от млади доброволци, почти всички интелигентни, а повече студенти. Чуващите се от два дни топовни гърмежи към Свиленград, възпламеняваха старческите сърца на опълченците I и II призиви и при обиколката на 6 и 7 взвод от командира на дружината по пограничната линия, запитваха го тия мили наши "чичовци", които той наричаше "мили деца и момчета", защото наистина в своята живост и пъргавост и игривост, те бяха станали такива, и казваха: "Господин капитан, ние така ли ще стоим тука, като страхливци, само да вардим "линията"? /Някои от опълченците знаели, че са имали назначение да пазят железопътната линия и останаха изненадани, като се видяха доведени на погранична линия и все търсиха да узнаят где е железопътната линия, която щели да охраняват/ ... Ееее, там на запад се чуват далечни гърмежи топовни, ако тук не вярват на нашите бердани, то ние ще отидем там, гдето се бият. Как ще се върнем по домовете ни, какво ще разправяме на синове, внуци, жени, бабички, като ни питат, какво нещо е войната и колко противници сме уловили! Ще ни е срам да се върнем в къщи! Разрешете ни поне да си поиграем с "комшиите ни" на среща, да си хванем някой "роб"! ... Отговаряше им дружинния: Всичко ще бъде по вашето желание, а то е и желание на началството ни и на народа ни, който 40 години се е готвил за днешния ден. А пък като ви се ще роб отсега, хванете някоя "чалма"! Възрадвани от това разрешение, като по телефон се разнесе по пограничната охрана и до вечерта на 6 число и сутринта на 7 октомврий се зачуваха где по-редки, где по-чести пушечни гърмежи срещу пограничните турски постове и турски селища. Ехото на бердановските гърмежи разтърсваше цялата околност и даваше вид на топовен гърмеж! Тая изненадата, тая стрелба, застави турските погранични части и пограничното им население да "офейкат" и по този начин очистиха граничната линия и нашите "момчета и чичовци" веднага се разположиха на "квартири" в заетите турски постави помещения, както биха го направили в собствените си домове, защото досега, две седмици вече, те бяха наистина пак на "квартири", но под покривите на Странджанските дъбове и екипирани с по една селска аба-ямурлук, с торба домашна през рамо за хляб и патроните до хляба и въоръжени с пука берданова /"адам-бойлия" както турците ги наричаха/ и на главата калпак - руно, а тук-там се съзираше войнишка стара фуражка, до колкото ги имаше такива в ротния склад и обути всички със селски цървули. Продукти се подвозваха със селски кола от войсковите, от етапните магазини в Бургас - разстояние 35 километра. Обоза на дружината се състоеше от мирновременните дългоухи добичета на граничната рота и реквизираните такива от крайграничните села, неодобрени за редовните мобилизирани войскови части. При все това всички бяха весели, радостни, че били щастливи и те в живота си сега, ако и на стари години, да вземат участие в Освободителната война. В някои погранични турски постове намериха хляб бял да се пече във фурните им и тогава радостта им още по-голяма бе и с насмешка си казваха: "Добри хорица са тия турци, брей ... доброто ви мислят ... хляба си с добро като ни го дават, така и държавата си ще ни дадат с добро, но ние ще си вземем само нашето, чуждо не искаме, само до Цариград повече не им искаме... Аслъ, който е владял Цариград, не е прокопсал!" ... Така си брътвеха тия "момчета"... А на върха "Босна", бяха устроили една засада и причакали тихо, безшумно турските войници, като отиват по нужда, / зер, знае българина, че към нужника все ще излезе някоя "чалма" и то без пушка и така ще пипнат "феса"/ и наистина, устроения смел капан, даде своя лов - доведоха един "комшия", от когото се събраха много ценни сведения и се потвърди, че наистина, те имали нареждане, да се готви да напуснат пограничните си постове, вследствие на което се бе влял един необикновен страх у турската погранична стража. А и самите им офицери, с които бяха граничарите ни в най-добри отношения, не се вясваха вече по пограничната линия, въпреки поканата им за среща!... И наистина, на 7 октомврий вечерта, турската гранична стража неусетно напуснаха граничната линия и охраната й. 8 октомврий, хубав, приятен есенен ден, топъл... жажда за път вече обхваща целия състав на дружината и началници, и подчинени - особено като долетяваха сведения за успеха на нашите, на българите, пред Свиленград. Дружината бе в непосредствено подчинение, както се каза по-горе, на Главната квартира, настанена вече в Стара Загора. Заповед за преминавание границата от дружината не бе още получена, но сърцата туптят - връзка трябва да се държи с противника, а той вече е "офейкал" от своите постове и трябва сега да се догонва! Но нали сме хора на инициативата, все трябва да се предприеме "нещо" на "своя глава"... Юнаците си бърбореха: "Войната ще се свърши, а ние не сме още турчин "видели", срам голям ще бъде за нас!". За да се избавят чичовците от това мъчително положение, даде се заповед от командира на дружината за настъпление през границата за във вътрешността на турската империя и наистина, едва разбрали не доразбрали, прочели не допрочели тая заповед, екна "Ура" по всички гранични села и пунктове - върхове с командующе положение, които досега не бяха още завладени от дружината и се намериха "дирите" на отстъпилият турски аскер и избягалото турско население. Срещата с българите от край граничните села с ротите от дружината, която на описание не се подава, бе най- сърдечна, задушевна, братска. Само който е преживял една среща между двама родни братя, от които единият е бил свободен, а другият в затвор и сега вече и той свободен, може да чувствува излиянието на любовта между две души, едната настъпающа войска, а другата местно еднородно население, срещнали се след първото съобщение, че и двамата са вече свободни за да заживеят под един покрив, да заживеят един нов живот, който им носи свободна творческа дейност. Мръкна се. Настаниха се и 4-те роти от дружината на квартира в завзетите вече български села, и то се постави най-сериозна охрана пред тях - близка и далечна. Предстоящият на утрешния ден поход, не смущаваше "момчетата". Чуваха се близки и далечни песни, българска мелодия във всяка почти къща на селата. Гайди, кавали, свирки оглушаваха нощния мрак и изпращаха заедно със своите свирачи и техните слушатели и играчи топла молитва, радушна благодарност към Бога на Свободата, за излятата му милост и над този поробен до сега български кът. Късно през нощта затихна всичко, само гласа на бухалите и воя на чакалите оставаха да се чуват във нощната тишина. Тихото шумолене на горските листа хармонираха на римуваните мелодични сладкопойни песни на нощните "народни обитатели" на горите; самодивите, самовилите, русалките край ручеите и водите на Странджанските долини... Небето е чисто ясно. С трептящи звезди е покрит небесният свод. Ранобудният в дома си българин и тук при бойната обстановка си е все същият "ран петел", готов за нова дейност за през деня. Няма нужда от казармената "утринна заря", не се нуждае работливият българин от тръбен глас за да го разбуждат от тежък сън - той е буден вече, умил се е и току гледаш из дворовете покрай някои плетове, или на полянки, по единично или по групи се събрали "чичовци" и си правят сутринната молитва, изказват своята благодарност към Баща си Творец - за дадената им през нощта охрана и призовават Неговата закрила за през деня, както върху тях така и върху домовете им. Слънцето е още далеч зад хоризонта. Само далечните едва доловими зари показват, че ще имаме добро слънце през деня. Българинът знае закона и го изпълнява: "Който иска да бъде здрав, слънцето в леглото да не го заварва." Така и старите църковници и служители Божи, при изгрева на слънцето са възгласили "Благословено Царство ... Благословен Бог Господ Наш ... Благословено Царство на Бога Триединния," Каква дълбока мистика се крие тук в душата на българина, каква ненарушима връзка с неумолимите, наглед тайнствени закони на Живата Природа! Заради спазването на тия закони именно от человеците е имало изобилие във всичко. А сега? Чиста храна трябва за душата, изобилие ще даде земята когато се прилагат на дело законите на живата природа, от която сме произлезли и която е неумолима в своите искания, а щедра в своите давания... Слънчевите зари предизвестиха за настъпването на един хубав тих есенен ден. Радостта на "момчетата" бе голяма, че след дъждовните дни 7 и 8 октомври ще могат да се просушат в пътя си към Малко Търново, а там ще се отдаде хвала Богу на силната помощ, която ни се даде и ще се дава и ще могат да поздравят дружинният си с рождения му ден, защото по рано, с обява на войната той им бе казал, че на 9 октомври, рожденият му ден, дружината ще бъде в Малко Търново на братска среща с Малкотърновското братско и патриотично българско население... 9 октомври, вторник, ден Марсов - ден на борба, за воюване, за премахване всички пречки, за успех в живота. От пунктовете, вчера заети от четирите роти на дружината, предстоеше усилен марш, за да не се даде възможност на противника да отстъпва безнаказано или пък да спира и се укрепява, а трябваше да се преследва енергично и безспирно. За това и се налагаше непременно да се заеме Малко Търново и предстоящите му висоти - преход от 25 до 40 км. за разните роти. Късовременното макар общуване с опълченците, доброто ни веч опознанство, даваше непоколебима вяра на к-ря на дружината, че и днес въпреки умората на напредналите по възраст "чичовци", те ще проявят "момчешка" упоритост и енергия и дружината до вечерта докато е светло, със залеза на слънце, ще заеме своя обекти ще си осигури спокойствието с необходимите мерки за охрана. Така и стана. Началникът вярва в своите подчинени, разчита на тяхното послушание и активност, а и подчинените вярват в умелите и разумните заповеди на своя началник, че като им дава работа - поръчения от какъвто и да било характер, той взел съответните мерки за тяхното сигурно изпълнение, пред лицето на противника. Взаимното доверие, почиващо на бащинските грижи и синовната обич и готовност за работа, осигуряват успеха във всяко едно предприятие и импулсират изпълнителите на неговото точно и навременно изпълнение. Насочените 4 роти в три колони от по рота всяка една и едната рота в дружинна поддръжка, бяха вече заели до 4 1/2 часа вечерта, без бой гр. Малко Търново в предлежащите му висоти; а доброволческия отряд на Мих. Герджиков, движещ се покрай Черноморския бряг и близката околност, в свръзка със съседната нему 2-ра Погранична рота, поручик Василев Бенедикт, заемаше последователно градовете Василико, Ахтопол и близките турски села, от които населението бе избягало заедно с "храбрия турски аскер", след като бе опитало силата на българското оръжие при с. Потурнак, гр. Василико. Зер, не лесно "дума се дава". "Сербезлика" при мирната обстановка се трансформира в страх при бойна обстановка. Философът мъдрец казва: "Звяра господар, а влечугът - подчинен!" ... Нито едното бъдете, нито другото, а хора с достойнство, с характер, с честолюбие и себеуважение, но не болезнено - пазете чисти и святи тия качества и в другите хора, защото и те са подобни вам мислещи същества. Бойният поход на чичовците бе наистина "момчешки". Нито пълноводните реки и потоци на Странджа, нито планинските върхове на Странджанските пресечени неравности и гребени, нито дивните гори на поетичната и идилична Странджа, можеха да замедлят стремителния марш на опълченците-чичовци към техния обект. На връх след връх, на гребен след гребен, като соколи летци, а не като пешеходци, се изкачваха чичовците, оглеждайки, претърсваха, както някой ловец за своя дивеч и веднага изпращаха своите най-верни, точни и добросъвестни донесения: "Противника избягал, никъде не се вижда, връзка със съседните патрули имаме." Ротните командири са в недоумение - как можа да очисти противника своята територия и то така вихрено, че и следите му да се губят, когато вчера заран му ядохме топлия хляб от граничните фурни по постовете и в с. Гьок-Тепе! Дали не се е спрял някъде и дали не ще ни изненада! Нека по бавно вървим и не попаднем в засада... Обаче, когато човек има очи, които "виждат" далеко и през пространството и виждат самата действителност - реалност, боязливите мисли и донесения се пренебрегват. Те може само смут да донесат и боязън да внесат в душата на отговорния началник. И тогава? ... Трябва да се остави Истината да говори и се потвърдява дадената вече заповед: "Смело, безспирно напред. Търсете връзка с противника, с устрема си страх му създайте и обекта на всяка цена да се достигне преди мръкване. Турци няма в близост пред нас!" Тия ободрителни слова, енергичността и смелостта на действащите ротни командири, 1-ва и 2-ра роти, които бяха флангови, даваха вярата на началника водач, че успеха на днешното предприятие е осигурен... Часът е 4 след пладне. Лявото странично прикритие и от после авангардна рота, е пред М. Търново, посрещната братски от местното чисто българско население, с доказана патриотичност, преминава града и заема предлежащите висоти. В 4 1/2 часа централните 3-та и 4-та роти Севлиевци и Ловченци, а след тях и десният страничен отряд от 1-ва рота, са пред М. Търново. Ако и не в задачата ми, споменуваме тия скъпи минути, за да се види, как в мили моменти, се вдълбочава българската душа от Свободна България и потърсва вливане с душата на досегашния роб българин, за да му отнеме натрупалата се скръб от несигурен живот, имот, чест и да внесе в него широта и свобода с бъдни светли дни за творческа продуктивна интензивна дейност... Свобода, свобода, свобода! Българинът има душа обширна като вселената, творчески дарби са вложени в него и затова той се бори за широки граници, за да пласира набралата се кондензирана енергия, в полезно производство. Не му ли се даде тая свобода, той ще я пласира в друга насока, в разрушителност. Гората, балкана, кръчмата, хазартните и др. заведения, му дават условия за такава дейност. Малкотърновци очакваха да намерят тая търсена от векове свобода. Въстанието през 1903 г. доказва това. Получиха ли я от 1912 г. насам? Дадоха ли им се условия да развият своите творчески дарби и да ги вложат в продуктивна дейност и всестранно производство според местните условия! Дадоха ли им се съобщения модерни или даже и обикновени, в продължение на 15 вече години свободен живот и то при най-изгодни и богати природни богатства!... Душата на народа иска работа. Умът е светъл и трезв, сърцето е чисто кристално, духът е бодър, пламенен... Общественици и народни водачи, възпитатели и просветители, духовници и политици, използвайте тия неоценими психични и умствени качества на българина, за общото благоденствие на страната. Подобни качества само в българина има - самоотвержен, смел и решителен, и готов към всички жертви. Гордейте се, че сте водачи на подобен Богоизбран народ и носещ своето благословение за светло бъдеще!... Щадете тия качества като зеницата на очите си, не допускайте покварата им, не ги петнете, за да не му докарвате лишни страдания, които наистина ще го повдигнат повече с придобитите от тях опитности, но и загуби ще му донесат и замедляват неговия прогрес... Срещата бе неописуема. И наистина, може ли да се отдаде на перото онова, което душата чувствува! Може ли висшето да се подложи на перото на низшето! Може ли да се даде описание на Бога!... Не, всичко това може само да се чувствува. И наистина, израза на тия братски чувства се вижда само, а устата мълчи. Наизлезлите граждани, или по-ясно, излезлият град да среща своите освободители, се хвърля върху шиите на всеки попаднал напред им воин, войник, подофицер или офицер, пешак или конник, целуваха се, сълзи се ронеха, плачеха, но нищо не говореха... , само хълцане се чуваше и откъслечни думи на братска любов... Отминават първите редове, същите любвеизлияния и по отношение на следните редици... с китки окичваха гърди, шапки, калпаци, пушки где око зърне и ръката китка слага, но ни дума не се чува при всички тия моменти! Душата като говори, езикът немее... Така достигнахме в центъра на града... След проверката и донесенията, че градът е чист и околността е очистена от противника, взеха се мерки за разположението на дружината на квартири и докато стане това разпределение, отслужи се благодарствен молебен за даруваната свобода на града и околията... Може ли да се опише изблика на чувствата, на сърдечната радост, умственото просветление, душевната широта, духовния полет на тоя момент... Невъзможно е. Всичко това обаче личеше по израза на лицата на всички присъстващи... Един поглед само бе достатъчен да удостовери, че наистина тия души, граждани и селяни, от околните села, дошли с ротите от дружината, се чувстваха свободни за пръв път след повече от 500 годишно робство и в техните умове се чертаеха вече перспективи за предстоящата им свободна творческа дейност в духовно, умствено, културно, икономическо и политическо отношение. Имат ли вече тая свобода Малкотърновския край?"... ... След молебена, благодарствени и поздравителни речи следваха една след друга. Вечерта братска среща с братска вечеря между града и освободителите му, както наричаха гражданите дружината... ... О, българино, велико е твоето предназначение, почетно място ти е определено в общия човешки организъм... ти ще играеш ролята на реформатор духовен, ти ще посочиш пътя на разумния живот, ти ще пречистваш венозната кръв и ще я преобръщаш в артериална... Пази свято това си предназначение... Светли са твоите бъднини, но докато си ръководен от духът на висшите добродетели, вложени в твоето битие... Смело напред... В борбата е живота. Чист, светъл, пламенен всякога бъди. Така настъпи нощта на 9 октомври, за да дочакаме 10 октомври, денят на подтяганието на дружината, защото се предчувстваше, че предстои важни задачи да се разрешават... Всичко се види "за отворените очи" няма нищо скрито покрито по повърхността на земята. И от офицера, и от войници се предугаждаше, че не е почната още войната за дружината, че още сме на полето на играчките, на полето на илюзиите. За това и днес пак си повтаряха войниците "момчета": "Брей града взехме, 40 километра минахме, турчин не видехме, избяга той! Как ще се върнем по домовете си, срамно ни е, какво ще разправяме? А бабата ратай ще иска да й заведа - помагачка ханъмка ми поръча да й отведа." "Чичо" все за работата на земята си мечтае, та аслъ и си е материалист по ум и демократ по дух. Българинът обича своята родина и всякога е готов всички жертви да даде заради нея, достатъчно е да има смел, умен и безкористен водач в пътя на самоотричането за общото благо. От вчера към всяка рота се бяха прилепили по десетки селяни от разните села, през които са минавали ротите, дойдоха в Малко Търново, явиха се в щаба на дружината и пожелаха да вземат докрай участие с дружината, като влязат в нейните редове. Бе потребно оръжие. Поиска се такова от Бургас, коменданта на града и веднага се изпрати, и раздаде на доброволците-селяни и граждани от Малко Търново. Кое ги караше да желаят тъй настойчиво да искат да влязат в състава на дружината?... Една бе причината, един бе стимула на тяхната готовност към борба с риск да изложат своят живот - Любовта им към родната земя и да се запази спечелената веч придобивка - свободата на родния край. ... Всичко върви като на шега. То не е война! Шегите между "момчетата-чичовци" се нижат една след друга. Дружината е в и около с. Паспалово, родното огнище на войводата Георги Кондилов, южно от Малко Търново. Часа е 9 1/2 след пладне. Песни войнишки и народни, придружени с гайди и кавали, около накладени огньове, съвместно с населението нарушаваха нощната тишина и развеселяваха народната душа с начеващия свободен живот. Седенки имаше. Царевици се трошаха. Смехове и закачки с провиквания призоваваха всяко същество към съзнанието за необходимост от благодарствен апел към Всемогъщия, за "начеващия изгрев на слънцето", на ново настъпилото време за нов живот... ... Конник един, измокрен, запъхтян и той и коня му, преуморени от дълъг безспирен път, за да изпълни даденото му поръчение, пристига от Созопол; най-близката до дружината телеграфо-пощенска станция в България - разстояние повече от 80 километра!... Зер, дирекцията на пощите и телеграфите се постара през 1911/1912 година да даде само подвижен материал - чашки и тел, и с помощта на местното гранично население в труд, работа и средства и готови станционни помещения, щяха да се построят телефонни и телеграфни линии до самата гранична линия и до всички гранични села!... Но простимо е за тях, защото канцеларските висши вождове толкова предвидливост имат, па и ще трябва да се работи!... А пък, най-лесното е да се даде отговор, какъвто и бе именно получен: "Ако на военните им трябват телеграф и телефон, нека си строят!"... Като че ли тия военни и местното гранично население не са еднакво правни граждани в тая страна?... Подава се пакет от пристигналия конник, отваря го и чете командира: "Стара Загора. Главна квартира. 11.10.1912г. 1 часа и 30минути преди пладне. № 464. През /вие/ Созопол за командира на 10 Погранична дружина М. Търново" и следва: Веднага продължете настъплението от М. Търново за Бунар Хисар; Ако успеете на 12 октомврий да заемете последния пункт, ще извършите велико дело. Напред с кръста и оръжието Подполковник началник щаба на действующата армия." Казва в себе си командира на дружината: еее, момчета-чичовци, сега вече ще имате ратай с чалма и помагачка ханъмка на бабичките ви, както си мечтаехте!... Предстоеше сериозна работа,... усилен поход... разстояние 48 километра по картата, което трябваше да се измине до 4 ч. и половина след пладне за да може привечер, преди стъмняване, да се заеме града Бунар Хисар и се поставят необходимите охранителни елементи... Знаеше се при това, че днес 11 октомврий нашите победоносни войски почиват при Лозенград /по сведения се знаеше, че им била дадена 2 или 3 дневна почивка/. С отворена карта пред очи, разсъждаваше си командирът на дружината, за да се даде горната категорична заповед има две възможни положения - едното е, че трябва да се осигури спокойна почивка на Лозенградските ни войски, от поврати на противника, след погрома му до Лозенград и че трябва да се държи връзка с него и следи за пътищата на отстъплението му и другото е, че сведенията за противника са оскъдни и дружината ще трябва да играе ролята на рекогносцировъчен отряд... Във всеки случай, трябва дружината да се готви за сериозна операция. Разпоредено бе да се постави веднага в "казаните" месо за приготовлението "порции" за утрешния ден, а супата, топлата чорбица, да се изяде преди тръгването на път и до 3 часа сутринта на 12 октомврий храната да бъде готова. Било в селските бакъри, било в съдовете и казаните от най-разнообразен вид и големина, на домакинския обоз на дружината, импровизиран стъкмен в М. Търново от оставените в турските казарми готварски съдове, приготовлението на храната започна... Свикани бяха от командира на дружината находящите се в селото ротни командири, пратено бе и съобщение до групата отряд на подпоручик Аянов Д, който бе около с. Дерекьой, Лозенградско /като част от отряда на Михаил Герджиков/, съобщение се прати също и до самия началник на доброволческия отряд Герджиков, находящ се на Черноморския бряг към Ахтопол, за да държат ненарушима връзка с дружината на 12 октомврий, по посока към Бунар Хисар. Ротните командири също получиха съответните заповеди... Взаимното доверие наново се показа в израза на лицата на близките помощници, ротни командири, които без да говорят, мислите им се четяха: "Всичко ще бъде изпълнено и задачата на Главната квартира ще бъде разрешена успешно!" Вяра непоколебима царуваше и в началници, и подчинени, защото те бяха вече спечелили взаимната си обич, вярност и преданост едни към други. Моралният стабилитет бе на здрава основа, а това твърдеше, че 3/4 от успеха предварително е осигурен. Постепенно нощната тишина зацарува, всичко се бе прибрало в своите покои, само началниците офицери будуваха и проучваха "нещо".... бдяха над картата, за да се опознаят с характера на силно гористата високостеблена и силно пресечена местност, с много горски пътища, минаващи и събиращи се пред с. Сазера, на върха на платото, за да се спуснат тия пътища към селата Куру дере, Аврен, Скопо и др. за към Бунар Хисар... Село Сазера!... Ето едно име, от което тръпки побиват всеки българин, като чуе само името му. Населено с турци, кръвожадни до неописуемост. Цялото местно околно по-близко и по-далечно население е треперело от тия турци зверове. Цялото българско околно население е било ратай на това село. "Жива душа" както се казва, не е смеела да влезе в района на землището на село Сазера... то е играла ролята на "Черен арап" в хайдут Сидер... Ето защо налагаше се да се вземат най-строги мерки за охрана, защото се знаеше още, че цялото това турско населени е въоръжено с маузерови пушки и изобилно количество патрони. А то отстоеше само на 8-10 километра от с. Паспалово, гдето бе дружината. Трябваше да се мине само по един коларски, малко нещо пообработен път. Другото бе пътеки из гората. Расчета на командира на дружината бе: Нощен марш със сигурни водачи от с. Паспалово и да се достигне до с. Сазера рано на сутринта до зори, като турците, по тяхната психика, още спят и то, ако не са напуснали селото си от страх и доброволно. Сведенията бяха, че тия турци не ще да се отстъпят без бой, даже имали и усилени окопи за отбрана... Към 1 часа полунощ се прибраха ротните командири за отпочиване. Командирът на дружината провери приготовлението на храната и написа потребните заповеди за утрешната дейност на всяко поделение от дружината. Часът бе 1 в полунощ, или 1 часа сутринта на 12 октомврий, петък, ден на Венера, ден на Любовта, ден на жертвата, и затова от дружината се искаше една велика жертва в името на кръста - емблема на страданията и в името на оръжието - емблема на силата, на Духът... Настъпи нов период на размишление върху получената заповед от Главната квартира... Тихата спокойна нощ дава условия за подобни размишления и вземане на подобни решения... Какви сведения можеше да има Главната квартира, за да дава такава заповед на дружината? Спирката бе върху две възможни обстановки: 1. Нашите бойни части след тридневните упорити боеве 7-10 октомврий са на почивка в Лозенград и нямайки точни сведения за противника, изпраща се дружината като странично флангово прикритие, за да не бъдат изненадани, или най-малко обезпокоявани почиващите наши войски и да се държи заедно с това и връзка с отстъпващия поразен противник. 2. Почивка е дадена на нашите действащи части при Лозенград. Противникът с пресни сили или с ободрени войски се опитва да си възвърне заграбената територия и до една окончателно проверена обстановка и пълна ориентировка на Главната квартира за правдоподобни заповеди за бедните операции, дружината "се хвърля" напред към Бунар Хисар, за да стане преграда между своите почиващи части от една страна към запад и проявяващия се или готвещия се за нови действия противник от друга страна, от към изток и в такъв случай дружината трябва да е готова да приеме една най-сериозна среща с противника и го задържи, докато се подтегнат, настъпят и поемат новите операции отпочиналите и наши бойни единици. Така си е размишлявал командирът на дружината и най-после възгласи: "Утрешният ден ще разреши и уясни всичко. С нами Бог! Христос и Мохамед воюват - два принципа се борят и победата ще бъде на страната на Светлината, на Свободата, на Правдата, на Истината, на доброто! В 4 часа сутринта предстоеше началото на марша. Разбудени в 3 часа чичовците се посмутиха нещо, защо така рано се будят, какво ли е станало?... Появата на началниците офицери и тяхното весело изражение, внесе успокоение, видимо поне, в подчинените им, но те запитваха: "Господин поручик, какво има? - Дружинният ще каже, отговаряха ротните командири и всички ще чуем и видим."... Появата на дружинния командир изостри любознателността на юнаците му. Изправили те уши, чакат да чуят слова... , а те бяха тъй къси!... Братски станаха поздравленията между началници и подчинени... След отговора: "Здравие желаем Господин капитан!" ушите пак се изостриха и очите опулени, чакаха нещо... Така е, юнака чака да види, какво важно поръчение ще му се даде и как славно да го изпълни... Обръща се командирът на дружината към своите герои и им казва: "Момчета и юнаци, по заповед на Главната квартира, на която знаем, че сме право подчинени, предстои ни днес един усилен поход, за доброто на българското племе и за сигурността на нашата непобедима армия, която е в и около Лозенград, в тоя момент. Вярвам в нашите сили, ако и старци наглед, вярвам във вашата безгранична любов към народа ни, за когото дадохте вече доказателства, че го любите и че сте готови към всички жертви за неговото общо благо. Ние ще изпълним тая възложена ни задача, за славата на българското племе. Да живее... " Ура, ура, ура" процепи нощната тъмнота и призова ранната зора да бъде водач и указател в пътя на беззаветно преданите на своя род военни съжители... С две странични прикрития и преден отряд, дружината потегли на път, изпратена от наизлезлите селяни и селянки, млади и стари, с благопожелания: "На добър път, на добър час, братя, Бог е с вас." Всяка група и отряд от дружината бяха придружени с най-добрите водачи- познавачи на местността - доблестни водачи от местните селяни... Маршът усилено продължаваше, докато към 7 1/2 часа сутринта, предните охранителни елементи бяха посрещнати с пушечен огън от башибозук, останал из гората, за да даде възможност на избягалото от вечерта население от село Сазера, да се изтегли към шосето Бунар Хисар - Виза и за към Чаталджа!... Със стремително ура и смело напред се излезе извън гората на върха и се зае селото Сазера, в което бе останала само една стара болна глуха ханъмка..., 25 празни сандъци от маузерови пушки и десетки сандъци от патрони за тях, свидетелстваха за въоръжението на това население... Безспирно, без почивка и отдих се продължаваше марша по нататък към с. Куру-дере, което се зае в 2 часа след пладне. А до тоя час?... Дружината форсираше похода си. Никакви почивки, нямаше възможност да се правят. От 4 часа сутринта тръгване, едва в 8 часа можа да се даде първата почивка, след заемането на с. Сазера и втората - в 2 часа след пладне, след заемането на с. Куру-дере..., 10 часа вече непрекъснат поход от напредналите във възрастта "момчета" - опълченци, натоварени със своите селски торби, пълни с хляб, бойно снаряжение, съвсем непригодени за такъв дълъг поход, а приспособени, кой как могъл, от торби през рамо, на торби - ранцева форма. Изминати повече от 36 километра път, планинска и със силно пресечен характер местност, без видима умора или оплакване от страна на износлите войни. Трябваше обаче да се поощрява тая износливост и да се използува безропотното понасяне несгодите на дългия поход. Налагаха се, прочее, жертви и разум от страна на началстващите лица... Началниците офицери вървяха, без изключение, пеш между своите подчинени, движейки на разни места между редовете им, като водеха ободрителни разговори с чичовците. Всички яздитни коне бяха на разположението на уморените и безсилни войници. Постепенно се сменяваха ездачите - поне за малко, за да възобновят силите си... Обръща се дружинният към един до него находящ се опълченец: "Как си, момчето ми, бай Иване?"... Зер, той е на 46 години и повече, а дружинния едва на 37 години... "Е, добре съм, г-н капитан, малко краката треперят, но бабичката е крива, все мене караше да й нося дърва, вода, че била "кедерлия", а дядото й бил здрав, но сега да дойде да ме види, на кой "хал" съм дошъл, та и в къщи не ще ме пусне да припаря!"... Общ смях от околната група, дочули тоя интимен разговор и ето че почват закачките към бай Ивана, че като не държели вече краката му, всред пътя ще остане и къде ще отиде из тая непозната местност, из тоя непознат "мемлехет", кой ще му даде подслон, като негоден вече за работа!... Обаче, бай Иван почувствува момчешка младост, подскочи 3-5 крачки напред и нагоре и казва: "Дееее, бабичко, ела да видиш твоя Иванчо каква младост в душата му гори и пак дръвца ще ти носи, и с прясна водица ще те пои, а ти пък "кайвенце" на баджата ще му правиш и за младини ще си "хоратиме"!... Наново смях и обща закачка за младенческа възраст, която сили възобновява, свежест дава и освежава, елексир влива, огън вътрешен се разпалва, духът ободрява и туку глас се чуе: "Хайде, хайде момчета, че офейкаха турските гаджали тююю брей..., опашката им не видяхме... и смях, че все ще ни даде Господ късмет, за да хванем дъното на шалварите им!"... Обажда се дружинният: "Ееее, момчета "рахат отур", опашката им не виждаме, но лицата им ще видим, а след лицето и "опашката" им ще хванем!"... Чуват се гласове: "Момчета, чувате ли какво казва дружинния... на барут взе да мирише вече..,, аз усещам това. Хитро говори дружинният, но и аз съм хитър да го разбера"... и пак смях се разнесе, че на страхливите миришело на барут, а на храбрите, на юнаците миришело само на горска шума... нов смях, че такива горски юнаци знаят само да ядат агне на хайдушки кебап, на шиш печени, но работа не вършат, а чуят ли "шумка да шумне" и духте да ги няма."... А трети се обажда: "А бе, братя ние и барут ще миришем, и в огън дай Боже да влезем, агнета на кебап ще ядем и слава на България ще дадем! ...така ме е майка учила, така ми е баща разправял, така ме е даскал на школото натъкмявал... , проклето е вече от Бога турско гаджалско царство и то ще си отива, а мястото му от българското ще се заеме"... и недосвършил още своите патриотични насърчителни слова, ура безспирно еква и на километри се разнася из околната местност... "урра" от гърлата на 1260 пушки бедани, "фидан бойлии", ехо басисто и тенористо, какъвто е гласа на пушката "берданкалар" както я наричаха чичовците и в тях имаха вяра, защото тях са били обучавани през време на службата им, а неслужилите запасни опълченци казват: Пък ние само в къщи се обучавахме дърва да носим, та и сега ще се въртим само около казаните!... нов смях, че позициите от казаните ще "хвръкнат", защото бай Стоян не бил служил, но бил майстор да "обръсва" порциите от казаните... Още по-напред друга една група от около 1/2 рота, заобиколили гайдата и тя надува ли се надува и издава скоклива мелодия на българско хоро, а пред гайдата някой чичо, облекчен от другарите си, играе ръченица, и редом с него други попотропват с пълния си товар, за да покажат как били играли хоро на сватбата си като младоженци..., а другари шегобийци подмятат: "А бе, аркадаш, ако така си играл на сватбата си, както сега ни показваш, сигурно булката ти ще да те е изпъдила вечерта от "одаята" и креслив смях с повикване: "бре, бре, бреее!...процепи въздуха, за да окуражат бившия младоженец, а сега опълченец. Още по-напред трета група обградили овчарска свирка и слушат мелодичния й глас, на стара народна песен, когато майка оплаква своя син "хайдутин" и го наставя юнак да бъде, на бедни, сираци и вдовици и да помага, на тиранин турчин да не прощава, на чорбаджии ортак да не става, че те всички са, майко, изедници, те баща ти изядоха и много сълзи сирашки проляха!... На Бога вяра имай, Правдата въдворявай, Истината изявявай, иначе проклет бъди, сине... и не ще се наречеш мой син!... юнак, верен бъди и китка цвете всякога ще имаш от твоята Стояна..., китка ран босилек... Издебва дружинният тая група незабелязан за никого, тихо безшумно и веднага извива се висок глас: "Турци сред нас, готови бъдете...", но свирка не спира, радостта сияе по лицата им, мисълта високо и далеко е отправена и отговаря чичо: "А вие ли сте г-н капитан, да заповядат турците, ние сме готови, сега бързаме на врага да стигнем до града, а ако искат и с тях ще се разправяме!"... Ни сянка от смущение. Поздравява ги дружинният за мъжеството им и спокойствието им и изказва благопожелание, да имат същите добродетели и качества и в най-тежките моменти на нашата бъдеще дейност... та даже в боевете, ако бихме имали такива! Отговор последва веднага: "... Такъв късмет, г-н капитан, да се пооцапаме в противникова кръвчица, хайде от твои уста в Божи уши!" Продължаваше се марша... Спираме пред с. Куру-дере. Селяни, селянки бяха наизлезли за среща и кой каквото имал и успял да вземе, носи на ръце, за подарък на освободителя си български войник... С мощно "урра" дружината поздрави селото - селяните и "здрасти, здрасти братушки..., добре дошли, добре дошли, турците избягаха вчера, снощи... " се чуваха гласове в разни групи, образували се от селяни и войници. Почивка бе дадена. Наизвадиха се порциите месо от торбите-раници, сирене донесоха от селото и други хранителни продукти "царски обяд" се правеше... Вино пожелаха да донесат..., благодари им дружинния и пожела да не донасят за сега, защото път ни предстоеше, работа сериозна ни очакваше... "Е, както кажете господине!" отговаряха. До Бунар Хисар има още 14-16 километра, а вече навлизаме и в зоната на пътя на отстъплението на противника и вероятно е да влезем в контакт с неговите тилни охранителни части..., както и стана, ако и в слаб размер, а вероятно бе и да се е спрял неприятеля на някоя тилна позиция, защото той не бе ни най-малко обезпокояван от българското победоносно оръжие, респективно кавалерията, бе оставен свободно да се движи или отстъпва, както си иска и на където си иска... "Где е нашата кавалерия?" ме питаха чичовците. Те знаеха с две думи - разбития противник се преследва от кавалерия, за да не му се даде възможност да се окопитва, нито се спира и да се доунищожи, или най-малко да се обезвреди окончателно. Обаче тук нищо подобно не видя дружината. Наистина селяните от Куру-дере ни казаха, че вчера около 10 часа сутринта минали 300 души турски аскер от г. Самоков през селото им за към Лозенград, но като дошли до с. Скопо върнали се към Бунар Хисар. Часа бил 11 преди обяд. След тях били видели български конници по единично и по двама, движещи се към с. Аврен и по на изток, но за малко било това, защото и те се върнали пак към Лозенград... Ясно бе за дружината, че връзката за сега, с противника е нарушена. Такава не съществува. Всичките ни войници си почиват в Лозенград и празнуват славните си победи, а какво може да стане в тия моменти от единен опреснен противник енергичен противник? Дружинният събра всички млади граничари - кадри на дружината, 82 человека и техните началници долни чинове и се обръща с тях с думите: "Деца на майка България, готови ли сте да продължите, вие младите граничари, пътя си, без да сте отпочинали и без да се яли... ще вървите и ще ядете до 4 1/2 часа, значи за 2 1/2 часа само, да изминете пътя до Бунар Хисар и да заемете тоя град, а най-малко, непременно да заемете висотите над града, преди да се е мръкнало и да рекогносцирате и съберете сведения за противника: где е, накъде той е отстъпил и кога и в какъв ред и порядък е бил в отстъплението си..." Готови бяха тия верни и предани дълга си мирновременни граничари, опитани през едногодишната им мирновременна служба по границата... Пожелаха и опълченци да отидат с тях и всичко 105 души, под обща команда, облекчени и само с пушка и патрони и хляб в ръка, продължиха пътя си през с. Аврен за Бунар Хисар... Облекчи се и цялата дружина: раници, ямурлуци, освен пушката и патроните, всичко се натовари на 15 кола селски с "читове" и непосредствено следвайки дружината, тръгна се за Бунар Хисар. Часа бе 3 след пладне. Тръгналите преди 1/2 час млади граничари се изгубиха пред погледа на дружината. Чуваше се престрелка към с. Аврен... Имали среща с един турски разезд, но го прогонили обратно към изток, отгдето е идвал,., Донесение се получи и логично заключение се направи: или турските части настъпват с пресни сили откъм изток, или отстъпилите вчера са се спрели и се укрепяват на линията - висотите Сергин или Урум-бей - Соуджак, Виза!... Във всеки случай противник има в близост до нас... Какъв обаче бе тоя противник, от отстъпилите или пресни сили, това бе абсолютно необходимо да се установи до най-голяма точност и вярност. А кой ще ни съдейства в тая насока? С какви средства за целта разполагаше дружината?... Беднотия във всяко отношение... Трябваше да се разчита само на безкористната душа и готовност за жертва от страна, най-първо на верните и предани и изпитани млади граничари и усилени с опълченци и с водачи от местното население, които в тоя момент трябваше да бъдат вече по Бунар Хисарските висоти, и да се надяваме още на българската интелигенция от близките до нас български села, най-вече учителите, които са вземали участие във въстанието 1903 година и по-сетне в подържане и развиване духът на българското население! Така размишлявайки, встъпвайки във все по-сериозни и по-сериозни моменти за една бойна обстановка, марша продължаваше безспирно и усилено преди мръкване да се заеме Бунар Хисар... Един дух на сериозност вече обхващаше всички и всеки поотделно си даваше усилия да изпълни днешната задача, а за нощес и утре "Бог пак ще промисли", но Той вече е промислил, клишето за утрешната дейност на дружината бе готово, но не бе още само отпечатано, за да можеха всички да знаят какво ни предстоеше да действува утрешния ден. Тия що имаха "отворени духовните си очи" виждаха това клише преди отпечатването му и преди излизането на открит показ! В 7 часа след пладне дружината бе вече заела гр. Бунар Хисар и растави охраната си, като се разположи на позиция на висотата 192.4, срещу един евентуален източен или югоизточен противник. А висотата източно от града на около 2 километра, срещу "текето" се зае от полуразрушена наблюдателна отбранителна застава. Почна се окопаване, укрепяване на позицията, с каквото можеше. Носим инструмент нямаше. От града се взема колкото може да събере в късото разполагаемо време и возимите в дружината за домакински нужди... Изпратиха се и патрули към всички посоки във форма на ваяр до с. Урумбегли и Инджекьой, защото от тях разчиташе да се събират най-точни данни за противника... Всички без изключение подчинени и началници вложиха максимум енергия, за да дадат за лишен път доказателства, че въпреки усиления поход от 4 часа сутринта до 8 часа вечерта, без спирки и без почивки, готови са нов дан да дадат за своята Родина, за общото благо на своето племе, като ще продължават и през нощта да работят и си осигурят успеха за утрешния ден... Депутация от града дойдоха, носиха храна за дружината и да молят дружината да се разположи на квартири в града, за да си отпочинат уморените старци и момчета - жилища свободни и определени вече, само гостите да отидат в града... Благодари им дружинния за тая братска покана, но отказа за тая вечер, докато се уясни положението за утрешния ден и бяхме поставени в известност за местонахождението на противника и неговите намерения... Патрул от града доведе пленници - 1 офицер и 25 редници, изостанали от бягащите на 11-того турска армия, след разбиването й при Лозенград... Младите граничари, които се прибраха при ротите си докладваха, че привечер, със заемането на Бунар Хисар, са водили престрелка с два ескадрони турци южно от Бунар Хисар, които били идвали откъм с. Колиби за Бунар Хисар, вероятно за да го заемат, но били заставени да се върнат обратно. Бунар Хисарци дадоха сведения, че отстъпващите на 11-того турски части в безпорядък, смесени с турско население от граничните и други турски села, с уплаха бягали и щом дошли до Бунар Хисар, били отклонени от шосето за Виза и им дали посока югоизточна, между Люле Бургас и Виза, за да не се явяват пред концентриращите се там пресни турски войски. Тия сведения предстоеше да се потвърдят и от други места още и вследствие се оказаха верни. Така днешния ден биде знаменателен с издръжливостта на българския воин и готовността му да развие максимум сили, за да изпълни своя свещен дълг към Родината си... ... Използува ли се всякога разумно тая готовност на жертви от страна на българина за общото благо в пътя на творчеството само? Имат отговор нашите общественици и водачи народни!... Хубав, от сутринта, есенен ден, 13 октомврий 1912 г., събота, ден на Сатурна, ден на служене Богу... Казват, било фатално число - 13-то. Що е фаталност? ...Наопаки, благодатно число е, благословено число е... Фатално е за хората на егоизма, на личния интерес, на измяната, на лъжата, но на идейните хора, на хората на Светлината, на xopata на Правдата, на Истината, на Любовта Божествена, това число носи щастие, радост, веселие, блаженство, победа над враговете, от каквато и естество да бъдат те видими и невидими... Така бе хубав слънчев ден до към привечер, когато дойде пороен дъжд с буря от запад... От тъмни зори командирът на дружината заобикаля верните си войници по ротно, поздравява ги братски, разменят се по някои шеги за "избягал турчин", всички са радостни, с весело изражение на лицата, готови за нова дейност в пътя на жертвата... Ясно личеше любознателността на всеки един, за да узнае какви са досегашните сведения за противника, къде той се намира, а къде са и нашите войски... Отговорът към всички и навсякъде бе един и същ: добре сме ние, а противника отстъпва и нашите са днес вече на път за насам, към Бунар-Хисар... До заранта, сведения от никъде още не се бяха получили, очакваха се обаче от изпратените през нощта патрули... През нощта се виждаха прожекторни светлини към Мидия и към Иниада, което идеше да потвърди имеющите се сведения от разни източници, че противникът стоварва войски при Мидия и от тоя пункт изпраща към Виза, но силно развълнуваното море пречи за успеха на десанта... Почнаха да пристигат последователно и патрулите от дружината, сведенията от които твърдяха за близостта на концентриращия се противник. Разузнавателните патрули към с. Урум-бегли, с писмо от Димитър Гогов и Георги Калоянов, учител в това село ни дадоха първите твърде ценни сведения за разположението на противника при Виза, главните му сили от IV или III корпус - не знаеха точно, за находящия се южно от с. Соуджак 5000 пехота с 14 оръдия, при "Беклемето" и към "Текето" други 2500 души с 4 оръдия... Тия сведения се потвърдиха и от други българи местни жители, бягащи към нас. Твърдеше се и за извършващия се десант при Мидия, но бурното море пречело за бързото стоварване на войските и големите началстващи турски лица, били недоволни от това забавяне на десанта. Все таки, имали досега около 5000 души стоварени, а щели да бъдат около 35000 души, които стояли в параходите на котва... Всички сведения бяха последователно все по-сериозни и по- сериозни, докато към 9 часа преди пладне се чуха първите пушечни изстрели, постепенно зачестяващи се, по посока на наблюдателно- отбранителната застава, 1/2 рота, на височината срещу "Текето", по шосето Бунар Хисар - Виза, към моста на Пурлия, източно от Бунар Хисар на около 1/2 километра. До тоя час усилено се укрепяваше позицията, заета с три роти от дружината, а четвъртата рота - 2-ра Погранична, бе останала в прикритие на обозите на дружината и се намерваше към с. Куру-дере. Непрекъснатите обиколки на дружинния командир по позицията на дружината, било върху кон, било пеш, а също, такива обиколки и от страна на ротните командири, даваха мъжество на войниците. Тия мили, верни и предани на Родината чада, работеха неуморно и най-добросъвестно и прилежно през цялата нощ, по укрепяването на заетата позиция, но с какво? Повече с ръце и с помощта на малкото количество инструменти, както и по-рано се каза и то взет най-вече от града Бунар-Хисар. Й селяни и граждани от тоя град помагаха на "момчетата-чичовци" за по-голям успех в работата им. Като минаваше дружинния край войниците и ги поощряваше, всеки пак искаше да запита и да узнае какви новини ще им каже от най-последните донесения!? И всякога погледа им се оправяше към изток, гдето изстрелите все повече и повече се зачестяваха от една страна от нашата полурота, от друга естествено, че беше противник... Дружинният командир даваше успокоителни сведения, нашите днес тръгват от Лозенград за насам, 24 километра е, за 5-6 часа могат да вземат тоя път, а турците, чухте от Бунар-Хисарци, че на 11-того и вчера даже, са бягали и сами видяхте техните оставени при бягството им оръдия, долу по шесто от Лозенград... И пленниците им ни казаха същото!...А гърмежите, които чувате на изток от нашата полурота на височината, гдето наблюдава и охранява, с вероятно някои плячкаджии башибозук от околните села... Войниците, вярвайки на думите на дружинния командир, защото всякога им разкриваше истината по положението и предстоящата работа и сега гледаха с доверие на неговите думи и му отговаряха: "Вие знаете какво трябва да вършим, така ще ни заповядвате и вярвайте в нас, г-н капитан, ние ще сме най послушни и точни изпълнители на вашите заповеди. Имайте вяра в нас!"... На тръгване от всяка група или от ротата, командирът им казваше: "Нещо ново и проверено в истината, ако има, ще ви се каже. Българинът обича истината и тя трябва да му се казва за обща полза на всички ни." Така се обикаляха всички роти, групи, работници по укрепяването и все е било необходимо са по няколко думи да се ободрят и тогава да се отиде до друга група рота... Бяха заети най-предните два хребета на кота 192.4 - около 700 метра пред Бунар-Хисар веригите и полянката. Стрелбата при наблюдателната - отбранителната застава се усили твърде много. Наблюдавайки с бинокъл, забелязваше се вече неприятелска верига от войници редовни, а не башибозук, както се мислеше по-рано. Тая верига неприятелска бе насочена срещу полуротата ни на височинката към "Текето"... друга верига се насочваше към кота 192.4 - видим обект, която ние заемахме... Далеко от фланговете на тия вериги се виждаха неприятелски конници... , а вглеждайки се в двата фланга и в по-дълбокия тил на настъпващите, забелязаха се две оръдия на височината, източно от р. Пурлия, които прекосяваха шосето Бунар Хисар - Виза и прикриващи се между дърветата на гората, отминаваха в северна посока и северозапад, за да бъдат насочени на кота 192.4. След тия оръдия се забелязаха сгъстени пехотни части. Зад двете вериги забелязаха се и друга сгъстена пехотна част, която излизаше от коритото на р. Пурлия, в близост до шосето на Бунар-Хисар... От всичко вече личеше, че дружината има пред себе си редовна турска войска, не разбита, но войска, която не бе водила бой досега. Тя тихо и спокойно настъпваше. Това бе отряд от трите рода оръжие. Явяваше се въпрос - що може той да представлява? Дали не са авангард на редовни сили - най-вероятно в случая. Обстановката се очертаваше вече много ясно. Сведенията от пристигащите с усилен ход патрули, придружавани всякога с местни водачи-жители от с. с. Паспалово, Куру-дере, Бунар-Хисар, Урум-Беглий и от единични лица селяни, напълно бяха идентични, сходни и вече се твърдеше категорически, че във Виза се концентрираше турски корпус, пресни войски, дошли от Мала Азия, които не знаели, че техните войски били разбити при Лозенград, а наопаки били в успех и че преминали българската граница, навлезли дълбоко в България, и те сега бързали да ги достигнат! Даже и пашата на тия войници бил във Виза. Така те казвали на местното население, а това последното даваше тия сведения на дружината, които в последствие се потвърдиха, че са верни и така, новонастъпващите турски войски, като не са срещнали своите поразени при Лозенград войски, защото последните не са били допуснати "нито един човек" да премине по шосето за Виза, а още от Бунар-Хисар им е било дадено южна насока, имали са тия пресни войски висок морален дух, крепен и с вярата, че те ще закъснеят и няма да могат да достигнат победоносните турски пълчища и те пред тях ще бъдат "Дунава и там ще си поят конете"... Намирайки се в тая бойна обстановка, дружинният командир обиколи наново позицията със своя силен кон "Апбион", направи бърза проверка на извършеното по укрепяването й, придружен със своя верен всякога конен ординарец Георги Георгиев, от Сливен, момък разпален и готов на всякаква жертва, за да изпълни своя войнишки дълг... Часът е 10 1/4 преди пладне. Погледът на храбреците войници и подофицери и офицери е изпитателен и те искаха да проникнат по израза на лицето на дружинния и по говора му, какво е положението и какво е неговото намерение за бъдната дейност на дружината. Те като че искаха да узнаят има ли "нещо страшно" или не! Где са нашите?... Турците вече ги виждаме пред себе си... Нямаше какво да се мълчи повече. Дружинният се обръща навсякъде към подчинените си с думите: "Братя и момци..., днес ще имаме бой..., вие виждате вече това... , на заетата тая позиция трябва да се задържим докрай... Сигурността, спокойствието на нашите войски при Лозенград и които са на път за насам, зависи напълно от дружината, от вас! На вас, юнаци, гледат днес нашите началници от Главната квартира до последния български войник... Там са вашите синове в действащата армия... Ние не ще посрамим българското оръжие. Помнете телеграмата на царя ни: "С кръста и с оръжието за велико дело!... Бог е с нас!... " За свобода водим борба днес... " Войнишко "урра" процепи въздуха и вълни на страх за врага отпрати към него. Така обиколи цялата позиция дружинния от десния до левия фланг, от шосето да върха почти. Навсякъде насърчителните думи на дружинния бяха посрещнати с "ура" и тържествено обещание, като се окуражаваха едни други чичовците: "Чувате ли, брей, тука ще се мре, ни крачка назад, никой да не отстъпва, ние сме вече стари, изпяхме си песента, но да спасим младите, нашите момчета!..." И тия думи се изговаряха с жар, с мъст за противника, който не трябва повече да гази българска земя... В това време отбранителната застава 1/2 ротата под силния огън на близкия напор на противника отстъпваше към десния краен фланг на дружината и застана на шосето Бунар Хисар - Виза. Часът е 10 и половина преди пладне. Първият топовен гърмеж на противника поздрави дружината. Снарядът падна на върха без резултат. Вторият снаряд падна на същото място, тоже без резултат. И понеже на тия поздрави на противника дружината не отговаряше - берданите мълчаха, противникът се одързости и почна да обсейва последователно и разхвърлено със снаряди и трите хребета пред Бунар-Хисар... Никой обаче не му отговаряше, па и хора не се надаха, освен полуротата, която бе отстъпила по-рано. Това мълчание на дружината твърде много тревожеше противника, силно го нервираше и той почна безсистемно да разхвърля своите снаряди по разните хребети на Бунар Хисарския масив. Пехотата му тоже пасуваше. Кавалерийските разузнаватели спокойно наблюдаваха отстрани. Стрелбата му от батареята се усили и ускори, стана най-възможно честа, обаче пак никакъв отговор от страна на дружината - всичко бе занемяло..., ни отговор пушечен, ни движение от страна на противника не биваше пропуснато и за всичко се държеше точна сметка и се вадеха заключение за неговите бъдещи намерения - зер, очакваше се часа на разплатата, а той неминуемо трябваше да дойде най-скоро време. Берданите чакаха своето време за действие - те като че се подиграваха с артилерията на противника - те не приемаха поздравите от оръдията му и безгрижно почиваха, а същевременно кондензираха своята енергия за важния момент, към който се приготовляваха за действие... Пълно спокойствие от страна на дружината, ние само наблюдавахме. Пехотата на противника още продължаваше да чака "артилерийската подготовка" на боя, а кавалерийските турски разезди на двата фланга на дружината тоже продължаваха още да наблюдават само и те в недоумение..., знаят, че противник има, а тоя противник нито се вижда, ни отговаря... Залегналите между канарите, в своите окопни трапчета опълченците не се помръдваха от местата си... и те чакаха "нещо", а за сега само наблюдаваха... Турската батарея "беснееше" в своя огън, но... всичко бе безрезултатно за нейните господари!... Часът е 1114 преди пладне. Дружинният командир произвеждаше рекогницировка за окончателно установяване силите на противника, настъпающ пред дружината. В това време пристигнаха от запад по шосето от Лозенград двама кавалеристи български, от 8 конен полк уморени и отпаднали физически от дълговременно пътуване и лутане / малко и грешка се направи, че не бяха взети имената на тия двама верни служители на родината, имената на които впоследствие потребваха, но не се намериха повече/. Приближили се до дружинния командир, те му докладват: "Господин капитан, има заповед за Вашата дружина, да си отидете в дивизията, но вие водите бой, какво ще стане тогава?" Подават писмена заповед и бързат да се върнат обратно, че от 24 часа не са си били ходили и полка им не ги знаят къде са, не знаели дали е била предадена носената от тях заповед, много били закъснели и още не били яли от един ден и половина! Задържа ги дружинния командир докато прочете заповедта, а те да си отпочинат и да се нахранят, като им се даде храна изобилно. Отваря получената заповед командира на дружината и вижда, че тя произлиза от трета армия, с дата 12 октомврий сутринта, без № и се съобщава чрез нея, на дружините от 5-та и 6-та дивизии, че по пътя за Бунар-Хисар е била изпратена на 11 октомврий от 6-та дивизия една дружина, която на 12 октомврий се намирала западно от развалини Ускюп-дере. На тая дружина да се предадяло заповед, да се присъедини към полка си на 13 октомврий в с. Лефедже... От прочитането на тая заповед, ясно бе: 1. Че тая заповед не се касае за 10-а Погранична дружина, която действува самостойно, в право подчинение на Главната квартира. 2. Че зад дружината на разстояние до 22 километра и повече, наши войски няма, макар в какъвто и да било състав и 3. Че имало е насочени войскови части към Бунар-Хисар, обаче по непонятни причини, всички тия наши предни части и то 5-а и 6-а дивизии, са били вече насочени към Люле-Бургас, което впоследствие и се потвърждаваше от разни източници и другари от тия дивизии. Както и да е. Ясно беше вече, че Главната квартира не е имала верни или точни сведения за противника и тя трябваше да се добере по всякакъв начин до самата действителност... А това означаваше, че дружината трябваше да осветли тая тъмнота и да донесе в най-скоро време необходимото, истинското местонахождение на противника и на първо време, поне вероятните негови намерения, доколкото това би било възможно на дружината, с разполагаемите нейни средства. Дошлите двама наши кавалеристи бяха си отпочинали вече и нахранили /един бе подофицер/ и им каза дружинния командир, че носената от тях заповед не се отнася за нашата дружина, а се търси една изгубена от дни дружина, а ние сме тук по заповед на Главната квартира от Ст. Загора. Потвърди им се още това, което те сами виждаха, че дружината ни, 10-а Погранична дружина е изолирана засега и им се възложи, гдето видят наши части, да им казват, че от Виза настъпват пресни турски войски към Бунар-Хисар. Даде им дружинния командир и донесение № 52, адресирано до командира на най-предната българска дружина или ескадрон, със съобщение, че противник в пресни сили настъпва от Виза към Бунар-Хисар в състав досега определен полк пехота, един ескадрон и батарея. А и самите двама кавалеристи виждаха всичко за да знаят какво да докладват всяка видяна от тях българска войскова част от какъвто и да било състав, виждаха още, че дружината бе влязла в един вече сериозен бой. Така отпочинали и нахранени тия двама конници, не знаеха как да благодарят за даденото им гостоприемство, ако и за един час само. Взеха ръцете на дружинния командир, целуваха ги многократно, просълзени, че с възобновени сили, свои и на конете, скоро ще се върнат и направят своя верен доклад, до всяка наша войскова група и ги помолят за подкрепа и донесение все по-назад и по-назад, до по-висшите началстващи лица, до които пък трябваше да се адресира едно по-пълно и ясно донесение, за една най-вярна ориентировка. Появата на тия двама конници като мълния се разнесе по цялата боева линия на дружината, че наши конници вече пристигат, а това значи, че и пехота има близо зад тях..., подкрепата на дружината е вече сигурна. ... Тия мили старци и момчета, не знаеха всъщност, как дружината е още изолирана и на какъв "паяджин конец" висеше живота й! Че тя бе оставена сама на собствените си сили за борба с врага, но и има сили по велики, несъкрушими, невидими, които дават своето съдействие, когато то бъде потърсено за общото благо, за добро, за Свобода! Изпратените от дружината патрули назад, за свръзка с нашите части, се връщаха последователно и въпреки силните им старания да влязат във връзка с наши части, до 10-12-15 километра назад, никъде не срещнали такива... На всички тия патрули дружинния заповядваше категорично "никому ни дума за това, че не сте видели наши войски, ще мълчите като "риби",.. и само ще казвате, всичко е хубаво"... Войници с подобни обезпокоителни сведения се задържаха повече при дружинния командир, под предлог да си починат, а всъщност да не общуват с ротите, за да не се зароди малодушие у бойците на позицията, която трябваше да бъде запазена непременно днес, най-малко до утре заран... Веригите на противника почнаха своето настъпление, но много внимателно, много предпазливо, а даже и боязливо. Настъпят, залегнат, наново настъпят, пак залегнат и така продължават бавно. Дружината само наблюдаваше, защото берданите не достигат още до бойните редове на противника, а това като че създаваше повече страх на противника, защо да не получи отговор на своя най-силен и даже "бесен" огън! Какъв бе тоя насрещен противник, та така безстрашно мълчеше и чакаше неговото настъпление безропотно!... Командирът на дружината извиква при себе си конния си ординарец, ефрейтор Георги Георгиев, винаги верен и смел при изпълнението на своя дълг, при всяко възлагано му поръчение и му казва: "Георге, една много важна заповед ще ти дам да занесеш до командира на 2-а рота поручик Василев Бенедикт, готов ли си да я изпълниш?"... Последва бързия отговор на ординареца, който бе всякога бърз в своите решения и отговор: "Г-н капитан, Вие ме познавате. Съмнявате ли се в моята вярност? За Вас всичко ще сторя и сега, всичко се изпълня, и то най- добросъвестно, та каквото ще и да става!" Тия думи бяха изречени с доблест, авторитет, готовност за всяка жертва, но дадената заповед непременно да бъде изпълнена. Израза на лицето и говора вдъхваха доверие на всеки едного, че заповедта която предстоеше да се даде, 50% е вече изпълнена... Заповедта бе: "Ти вече знаеш пътя към с. Куру- дере. По тоя път ще срещнеш командира на 2-ра рота с обозите и ще му предадеш тая писмена заповед. Ще знаеш, че нея пише и се заповядва на ротния командир да остави само един взвод с обозите, а с другите си три взвода да ускори маршрута си най-усилено и като мине през с, Аврен, да се насочи срещу десния фланг на турците и в тила им, с много широк фронт, като показва с разположението си, че много войска наша иде откъм Малко Търново. Това, че ще го прави много предпазливо и внимателно и да влезе в добра връзка с командира на 1-а рота поручик Табаков, който е на крайния ляв фланг - позицията на дружината." Разбрано и полетя юнак Георги като вихър по права посока, без път, към с. Куру-дере. Минавайки край с. Аврен бил подгонен от турски разезд, обстрелван, но с добре гледания и здрав граничен кон, успява да се отдалечи, избяга и скоро намира среща по пътя си командира на ротата, предава заповедта и веднага се връща и донася подписания плик, че заповедта е предадена по принадлежност. Разправял на ротния командир, за истинското положение на дружината и противника. Командирът на ротата веднага тръгнал за да изпълни възложеното му поръчение, като му казал да доложи, че разбрал, за хода на боя на дружината, турския отряд... в 1 часа след пладне тая рота отблъсква неприятелски разезди при с. Аврен, хваща коне на убити конници и към 2 ч. и половина се явява срещу турския десен фланг, разгъната в боен ред с твърде широк фронт, представляващ дружина и заплашва тила на противника... Тъкмо що бе пристигнала и групата от 56 души на подпоручик Аянов от доброволческия отряд на Мих. Герджиков, 2-ра рота водена от своя смел ротен командир поручик Василев с доста отдалечена от дружината /от фланговата 1-а рота/ с риск да бъде откъсната, обаче със задача, да произведе смущение в редовете на противника, много пъти по-силен от дружината, особено да смути десния му фланг, заеман от 2 табора, които имаха стремеж да заемат кота 192.4 и по тоя начин като обхванат новия фланг на дружината, да я отхвърлят към низината, полето долу, по шосето и имат по тоя начин открият пътя си за Лозенград. В тоя стремеж на турците, те бяха се доближили на 60-80 крачки до нашия ляв фланг, а постепенно към десния фланг разстоянието ставаше все по-голямо, по причина разширението долината между двата хребета от масива. И към края, това разстояние достигаше широчина до 150-180 крачки между двете вериги, едната, турската на крайния източен хребет, който бе заела и другата от дружината, от 3-а опълченска Троянска рота, срещуположния ней западен хребет. С напредването на 2-ра рота пор. Василев, видимо противника заемаше своето напредване. Командирът на дружината, възседнал на своя кон, веднага отиде към десния фланг на позицията и сам гласно предаваше, че нашата 2-ра рота вече обхваща десния фланг на противника, ние няма да отстъпваме ни крачка назад, а да сме готови да срещнем атаката на противника, ако той е предприел такава, или ще преминем в настъпление в контраатака... Ще очакваме и пристигането на подкрепление от към Лозенград... Умилно бе изражението на всички тия верни чада на родината ни. На места отговаряха: "Няма да отстъпим, г-н капитан, тук ще се мре, ако това е волята Божия, а на други места изслушваха дружинния командир и погледа им сам гарантираше тяхната войнишка преданост и вярност до себепожертвувание. Така се завърна дружинния към левия фланг - най-опасното място на бойното разположение на дружината - там то бе критическо... На места войниците-чичовците-момчетата казваха на дружинния си: "Г-н капитан, ние и другите офицери, сме им потребни, колко офицери сте в дружината само 5 души, и защо така се излагате на открито пред врага. Господ Ви пази, но и вий заради нас се пазете!".. Стрелбата още повече се зачести, докато се обърна на ад от куршуми вече, маузерови и усилена артилерийска стрелба срещу нашите бердани и няколко кринкови пушки и без какъвто и да било друг вид оръжие. Схващаше се, че противника вече бързаше да ускори със своята атака. Виждаха се и поддръжките му, които се приближаваха към веригите му. Оръдията едно по едно се преместваха на по-предна позиция. Една рота негова, движеща се покрай шосето и напред, дружинна поддръжка, бе много успешно обстрелвана, залпов огън на мерник 800 крачки и биде разпръсната с големи загуби и убити и ранени. Стрелбата от берданите се зачести, гдето имаше възможност да се нанасят сигурни поражения на противника - нашите храбреци пестяха патроните си за важни моменти, защото знаеха, че няма откъде да дойдат други. Постепенно стрелбата се зачестяваше все повече и повече. От нашата позиция почнаха да долитат донесения и се чуваха гласове: Т-н поручик, г-н капитан, пушката ми се задръсти; г-н пушката ми усечка получи, и по-нарядко, особено от към левия фланг, гдето противника бе най близо и трябваше да се отбива с огън, долитаха вече и гласове: "Патрони..., патрони..., дайте патрони!" Донесения идваха вече и в щаба на дружината от ротните командири за много повредени пушки и че бойците бездействуват поради липса на здрави пушки. На ранените веднага пушките се вземаха и даваха на здравите бойци. На всички донесения за повредени пушки, дружинния командир отговаряше: скоро ще имате маузерови пушки далнобойни, турците ще ни оставят техните си пушки... , само да има кой да ги носи. В тия тежки моменти Хисарци принесоха велика заслуга, като носеха с риск на живота си патрони, гдето се оказваше нужда. Противникът продължаваше да подтиква поддръжките си напред, а стрелбата му се учестяваше до най-възможната честа стрелба, но безсистемно разпокъсана, като че не виждаха и не гледаха накъде трябваше да стрелят. Нашите бойци тъкмо обратното всеки куршум трябваше "на място" да отиде и един противник по-малко да остане! Втора рота все още продължаваше настъпването си срещу десния фланг на противника, а от неговите действия като че личеше, че той не я бе още сериозно забелязал, или че не даваше вид на нейното присъствие!... Наистина, неговото разположение бе твърде ниско от местонахождението на ротата, характера на местността и прикриваше от погледа на предното му разположение... Може би и разездите му късно са донесли за появата на тая рота, имаше въобще тук една неяснота за противника... До тоя момент дружината имаше вече 5 убити и 9 ранени... Положението стана много критическо. Отиваше се до една фаза на боя, гдето големия процент повредени пушки бердани бяха годни само за ръкопашен бой и за удар на щик... Бързотечни мисли като че минаваха на дружинния командир. Той като че търсеше поука за начини на действия в подобни случаи, от военната история, поука от борба за действие между две воюващи страни при подобно техническо различие във въоръжението и като че никъде не намираше подобни примери... Той бе твърде сериозен, дълбоко в себе си замислен и като че се спираше само върху единствена надежда и вяра с любов пропита, вярата му към храбростта и верността на подчинените му войници и защитници и и наистина той имаше тая вяра, а и подчинените му имаха безпределна вяра в него, взаимното доверие съществуваше безукоризнено и неопетнено..,, но с "ръце" само, може ли да се води бой?... Моралните сили, 3/4 от успеха бе на наша страна, а нямахме само 1/4 техниката... и на тия размишления като че се бе спрял командира на дружината само на тържеството на Божията сила, която би могла да се прояви като чудо... Той си размишляваше: ако загубим боя и дружината отстъпи разбита или унищожена, каква полза за него, че може би щял да остане жив!... Как би могъл да понесе позора на едно отстъпление, поражение и то да доведе може би до изненада на нашите войски западно от дружината! В такъв случай би било за предпочитане и той да падне, да даде живота си, заедно със своите подчинени щастливци, които биха изгубили живота си в тая неравна борба с противника за общото благо на Родината ни. Седнал на един висок камък в положението, "като орел на скала кацнал", дружинният се бе съсредоточил в себе си, отвреме навреме се обръща към верните си бойци с думите: "Имайте жива вяра в Бога, успехът ще бъде наш, ако и малко на брой, но сме силни!"... Отправил цялото свое естество към несъкрушимите сили на върховната правда, отправил ум, сърце, воля към тях за съдействие, той, дружинния чакаше тая невидима помощ, тя идваше, но чакаше и своето време за проявление... Часът е 3 и половина след пладне. Така вдълбочен и съсредоточен в себе си шепнеше той "нещо" - погледа му бе отправен към висините, това се виждаше от околните му войници и подчинени и като че говореше в своя вътрешен мир: "Господи Исусе Христе, Великий Учителю на Живота и Спасител на страдующите. Родоначалник на всички небесни светли сили и войнство, ще оставиш ли кръста да бъде поразен от полумесеца?"... И така стоящ неподвижно седнал върху канарата и в съзерцание, видял дружинният видение пред себе си, видимо и от някои войници от дружината, а даже и от турски войници, които впоследствие като пленници потвърдиха. Видението е било следното: "На далечина около 150 крачки пред бойната линия и под ъгъл 45 градуса нагоре, се очертава светъл огнен кръг, в средата на който се явява образа на Архангел Гавраил, държащ в дясната си ръка крехко цвете, стрък, емблема на блага вест... След малко, вдясно от него се явява св. Великомъченик Мина, държащ в дясната си ръка кръст и току веднага, между двамата и над тях се явява Св. Николай Чудотворец, държащ в двете си ръце златна корона и бавно я слага върху кръста... Дружинният изговаря силно: ПОБЕДАТА Е НАША! В тоя момент тая картина се изгуби и на същото място се явява веднага нов огнен диск и всред него се вижда образа на Господа Исуса Христа сияещ с бяла светлина, но това бе само за момент, защото образът се изгуби или по-скоро, като че се пръсна по всички посочи и от местонахождението му се спусна бяла гъста мъгла, между нашата и турската позиции във форма на веяло [ветрило], с център там, гдето бе кръга на диска, и в тоя миг войниците ни стрелци почнаха да викат гласно: "Г-н капитан, турците бягат!"... Тия гласове се зачуваха вече от много места и наистина, турците пред нас, срещу центъра ставаха от местата си и по единично отиваха назад или бежешком, или по-спокойно. Тая "мъгла" казваха ни Бунар Хисарци и те ясно са я видели. Само срещу левия ни фланг стояха твърдо на своите позиции, но доближили се вече на около 20-40-50 крачки и силно обстрелваха. Слезна дружинния от камъка, постави снетия си от началото астраханен калпак и се отправи към левия фланг на бойното разположение... Като че куршумите вече не смущаваха нашите бойци. 2-ра рота бе вече много близо до десния турски фланг и застрашаваше тила им.. Ето момент за използване. Турски поддръжки неспокойно обръщаха франт срещу веригите на 2-ра рота. Дава се бърза заповед на командира на 1-ва рота, поручик Табаков, и лично му заповядва дружинния командир: "Поручик Табаков, веднага в контраатака! Лично поведете ротата си, начело с взвода, при който сте сега!... Напред "урра!"... Надигна се поручика с находящите се около му храбреци..., град от куршуми ги обсипа... , 3 души, убити паднаха... Налегнаха изправилите се храбреци! Положението е критическо или ние ще бъдем унищожени тук, или трябва да се прогони противника и се освободим от неговия натиск - друг изход няма за разрешение въпроса, а излизането ни от това безизходно положение се налагаше да стане моментно... Нова заповед,,, "Напред на нож... в контраатака!,,," Едва изречена тая заповед, гръмогласно се поде и разпространи по цялата линия: "на нооож!"... Това бяха лъвове що се хвърляха върху своите нападатели за да спасят живота си и да ги прогонят на там от гдето бяха дошли. Те не искаха техния живот, той не им бе нужен, но те трябваше да си отидат, за да оставят спокойно и българина да живее и се развива свободно в пътя на творчеството. Това е право и не може от никоя тъмна сила да бъде отнето... Светлината и свободата са права на всяко същество... Те, низамите [войници от редовната войска на Османската империя] малоазиатци, като че не виждаха какво става около тях и какво се искаше от тях - да напуснат доброволно окопите си и да си отидат при своите домове и родове, но те продължаваха да си лежат спокойно в окопните си трапчета и за жалост, мнозина намериха там смъртта си... Чичовците с безстрашие ги прегазваха и изхвърляха със своите бердани из окопите им. Те, турците, невежи малоазиатци, като че бяха хипнотизирани, като безчувствени стояха легнали в своите импровизирани от камъни трапчета, не се помръдваха и тук се чуват от разни места гласове: "Тюю брей, като гущер залегнал, не се мърда от мястото си, буташ го, а той се прави на умрял!" От другаде глас се чуе: "Хей, Иване, я го гледай отзад ти, ще те убие, насочил пушката към тебе, как го не виждаш!"... И ето отстрани някой другар е забелязал опасността и я отстранява и спасява другаря си, като му дарува живота. Сега бе вече не редовен бой, а гонитба, както на сюзен се преследва дивеч от редица опитни ловци, които преследват равномерно, методично подплашения и бягащ пред тях дивеч... и все се чуват гласовете: ето тук още един, ето там еее, где е залегнал друг между камъните, а най-вече се чуваха и гласове: уааа, уааа..., цял сюзен бе това, а не редовен бой... Отстъпващите от първата линия турски бегълци редовен аскер, бидоха задържани на задния, третия хребет от масива, от пристигащите там турски поддръжки на полка им, но енергичното настъпление и стремителното нападение от наша страна от разни посоки, внасяше изненади всеки момент в турското разположение, те останаха неориентирани за истинското ни положение и състав, особено от появата на 2-ра рота и отряда доброволци. Подпоручик Аянов върху крайния им десен фланг, а по-подир и тила им, а от хвърлените най-сполучливо няколко бомби от доброволческия отряд върху сгъстените части подържки, разколеба се окончателно турския боен ред. Поддържките им се обърнаха в бягство, бидоха преследвани от безстрашните бойци и отлични стрелци, мнозина от които се увлякоха в тази "гонитба", докато почна да се стъмнява. Така, в тая борба между една баданова пушка с 5-6 маузерови пушки и 5 кринкови пушки с едно артилерийско оръдие, се бореха два гиганта: Духът и техниката, свободата и робството, любовта към родината и племето срещу подлостта и омразата към всичко, което не е от ислямски произход... Правдата с неправдата, творчеството с разрушителността и в резултат - Духът бе победител над робството, над смъртта. Светлината пропъди тъмнотата и огрея душите на борците граничари Бургасци, Анхиалци, Айтосци, Троянци, Ловченци и Севлиевци, съставляващи 10-та Погранична дружина, заедно с притеклите се към състава на дружината от разните села на М. Търновско и Бунар-Хисарски доброволци... Всеки принесе своята жертва пред Отечествения олтар на вечната свобода. Тоя успех на дружината зарадва всички, че те със своето себеотричане и готовност за себепожертвувание спечелиха и извършиха ВЕЛИКОТО ДЕЛО, С КРЪСТА И ОРЪЖИЕТО, което им бе възложено от Върховното командване и дадоха спокойствие в действията и правилна ориентировка на отзад находящите се всички наши действащи войски... В тия размишления при създалата се обстановка на полесражението, зачу се трясък от запад, гръмотевици, буря, мрачни, тъмни облаци, стихия приближавайки се към нас... Тия природни гьрмове се смесиха с последните пукоти на берданите /малките топчета, които сме имали, казваха пленените турски войници/ и гърмежите на кримковите пушки /големите ни топове/ донесени най-вече от присъединилите се към дружината местни жители от българските села и Бунар-Хисарци... Боя продължаваше с постепенно намаляване силата му, оръдейните изстрели се чуваха все по-рядко и по- рядко, виковете на воюващите заглъхваха в нощния здрач и настъпи мрак, за да отстъпят място на гръмотевичните светкавици и фученето на бурята, с която се изливаше и пороен дъжд, носен в силен наклон от западния вятър - буря и поливащ гърбовете на нашите бойци, а миещ лицата на турските орди... Вместо роптание за несгодите, явили се сега и от природната стихия, чуваха се само радостни възклицания от нашите възрастни опълченци, които в своята житейска опитност имаха ценни поуки и казваха: "Ей Господи, благодарим Ти, че ни даде тая буря, тя ще прогони окончателно турците, ще им помага да бягат по-лесно, а дъжда ще ги измие от пред лицето и не ще останат нито един. Турчин на дъжд не стои - бяга и се крие!" Така и стана. С тая буря от запад с дъжд, биещ и миещ лицата на турските пълчища сред нас и около Виза, българското оръжие ще бъде оставено на спокойствие поне за един ден!..., а отстъпващите турски отряди пред фронта на дружината бе обърнат в безпорядъчно бягство и попилян по разни насоки из мрачевината в настъпилата октомврийска тъмна нощ, без дума, в непозната за тях местност... Дружината се спря и закрепи на първата своя предпозиция, на най-историческия хребет на Бунар-Хисарските висоти... Боят бе окончателно спечелен за нас. Загуби имаше дружината: 30 убити, 2 умрели от раните и 37 ранени, а за противната страна, само убити повече от 280 души, прочетени на следния ден, между които двама ротни командири, а ранени неизвестно... Хвърлените две бомби върху турската поддръжка, в сгъстения й строй, за да бъде отстранена, дали 18 убити на камара един върху друг!... Хванатите единични пленници от дружината и най-много в с. Урум-Беглий, разправяха страшни неща за тоя бой... На въпросите, като бяха толкова многочислени, защо се разбягаха пред нашите стари "мустафези", те отговаряха в общи черти: "А бе ефенди, вашите карагяурлар ни уплашиха!... Те ни се виждаха високи по два адам боя /два човешки ръста, вероятно от дългите селски ямурлуци/, а пушките им стърчаха по един адам бой над главите им... Вие имахте много топове, а ние само 4 топа, може ли да се стои срещу тях. На вас ви помагаше стария Аллах, Той вървеше с вашите войници, ние Го виждахме и винаги стоеше над главите им и това виждахме много ясно!"... А други пък казваха: "На вас ви помагаше вашия Христос, Той беше водач на аскера ви и ние разбрахме, че нашия Мохамед е по-слаб от вашия Христос!" Те добавиха още: "Нас ни лъгаха, че българските войски били разбити при Лозенград /Кърк- Клисе/, бягали, вече били надалеко, а нашите ги гонели и ние трябваше да бързаме за да стигнем нашия аскер, който бил минал вече границата и наши началници ни разправиха, че вече сме били навлезли в българска земя..., а като започна боя ни с вас, ние се "сащисахме"... отгде дойде тая изненада не разбирахме. Пленник офицер разправяше искрено, че те, турците, бързали в настъплението си и не чакали войските си, които правили десант при Мидия, защото им казали, че една българска дивизия настъпвала от Бургас през Малко Търново и край морето за към Мидия, та трябвало да изпреварят тая дивизия и да преградят пътя й от към М. Търново и да разбият българите окончателно при Лозенград... Тук правим един малък паралел за последствията от заповедите и сведенията, когато те се дават на подчинените в своята истинска форма и при друг случай, когато подчинените се заблуждават и истината се крие от тях... Така, както бе и с нас през 1913 г. юлий, всяка вечер все в Солун "щяха да влизат" нашите войски, а те все на север отстъпват и бягат и от Солун се отдалечават. Резултатът бе ясен и много правдиво загатваха тогава верните граничари на дружинния командир, когато дружината находяща се към Белоградчик-Зайчар, а по подир и към Звонци-Пресека /Трънско/. "Г-н майор, ние не сме турци да ни лъжат..., ами нали идват наши ранени и отпускари и ни казват, че не в Солун, а отстъпват и бягат нашите към България и все наближават границата ни!"... Излизаше от това обстоятелство, че подчинените знаеха по добре положението от началника си дружинен командир!!!... И дружинният ни бе принуден и вече не ни съобщаваше официалните бюлетини за хода на военните действия... Тук малко се отклонихме от мисълта ми, за да дадем израз на едно практикувано от някои началстващи лица средства за подържане духът у подчинените си, чрез лъжата!... ... Не, господа, водачи народни, българина-славянин обича Истината по своето духовно естество, колкото и горчива да е тя... Кажете му я рязко той ще се стресне, но ще вземе мерки, ще събере своите общи сили- духовни, умствени и физически, па и материални и ще посрещне всички несгоди и спънки, които му противодействат в пътя на неговото творчество и ще ги парира, като вложи максимум усилия, но успеха в тоя път на своята дейност, той ще трябва да осигури... Проучете, опитайте и решавайте, т.е. прилагайте в своята обществена дейност, но само за общото благо!... Така се свърши днешния неравен бой, към 9 часа вечерта. Командирът на дружината, обикаляйки позицията на бойното разположение на дружината и размишлявайки за днешния успех, не успех на дружината... , а успеха на българското оръжие, и придружен в тоя си обиколка само от един войник, а тоя войник бе и "дружината поддръжка", вървеше по хребета спокоен, разглеждаше разположението на бойците си, които бяха доста размесени в тоя вихров бой, даваше наставленията си на началстващите лица, окуражаваше старците, поздравяваше ги за геройското им държание, и с успеха на дружината и българското оръжие и с отличното разрешение на възложената задача на дружината от страна на Главното командване... Така отиваше от група на група, от взвод на взвод, от рота на рота... Наближил средата на позицията, между две роти, дружинният командир се спира веднага... , не в положение да продължи повече пътя си... , краката му не се подчиняваха на неговата воля, той стои като вдървен, прави усилия върви, но напразно... , от кръста надолу неподвижен е той... , скован о мястото, на което бе спрял като от някоя невидима сила... Размишлява си той: дали от дъжда, че цял като измокрен е вече простинал и краката са се схванали... , чуди се той какво става с него... , работа предстои и трябва сам да обиколи подчинените си и даде понататъшните си наставления, а те го очакваха... , те знаеха, че той ще ги обиколи. В това положение дружинният повиква придружаващия го войник Иван Георгиев и казва: "Иване, тръгни напред и намери ротния командир на близката рота, кажи му че съм заболял, не мога повече да вървя, краката ми са схванати." Опитва се Иван, верния страж, да подтикне началника си към движение, но безуспешно... , нито крачка, нито стъпка напред, не може да стане помръдва нещо е сковало краката със земната повърхност... И тъкмо когато да тръгне Иван и потърси близкия ротен командир, пред двамата, дружинния и Иван, на около 20 крачки от тях, пада един снаряд оръдеен и ударен о твърдите камъни на терена, пръска се на хиляди парчета, които отлетяха към дъното на дерето, напред и дадоха своя рев и пищене, но без вреда за нас. Милото първо момче Иван казва на дружинния си: "Г-н капитан, тоя снаряд ще да е последния и той за нас беше наречен, но Господ ни спря тук на това място и не можа да ни напакости!".. Така е, отговори дружинния, за мен бе, за нас бе определен от силите на разрушението, но има Творчески Сили, които пазят и те са по-силни от разрушителните. Силите на Светлината пазят и предупреждават!... И в тоя момент невидима Сила като че повдигна, поде на ръце стоящите двама граничари и ги понесе към другарите им по позицията, за да изпълнят и по-нататък своя войнишки дълг, за да се дадат последните нареждания за утрешния ден, когато може би, един енергичен противник, трябваше да предприеме с по-големи усилия едно ново напредване и нападение на нашата позиция и си отвори пътя за към Лозенград!... ... С тия размишления, трябваше да се дойде до едно заключение, какво ли би могло и какво ще да е направено от висшите ни началстващи лица, в близост и по-далеч до Главната квартира включително след изпратеното им донесение за хода на боя след контраатаката ни ... Все се очакваше завръщането на първия конен ординарец ефрейтор Георги Георгиев, но той все не идваше още, а по разчета на дружинния командир, трябваше да се завърне поне към 8 ч. вечерта, коня му бе силен и издръжлив... Донесението бе адресирано чрез Главния началник в Лозенград до Главната квартира в Стара Загора, с доклад, че Бунар Хисар е зает на 12-того вечерта, че се води бой на 13 същия с пълен успех за нас и положението запазено, но е необходима подкрепа - силите на дружината са вече изчерпани за една възможна и вероятна нова операция от наново засилен противник!... В тия очаквания, дружинният командир като че си размишляваше и искаше да си даде един ясен отчет за извършеното до сега: на какви тактически или и даже стратегически принципи почиваше решението му, да приеме един бой срещу така превъзходен и числено и технически противник! Отговорът е един: На никакви!... А как биде приет тоя бой и защо?... Дали за да се изпълни дадената категорична заповед от Главната квартира, в един дух на единомислие и изчерпателност, че трябва да се спре противника и само през труповете на дружината да може да продължи пътя си на настъплението към Лозенград... А можеше ли да се достигне тоя резултат? - Можеше. Командирът на дружината имаше безгранично доверие към своите подчинени офицери и войници, пълна вяра в тяхната боеспособност и готовност за доброволна жертва пред общото благо, в пътя за реализиране племенния български идеал, към пътя на свободата. И те, подчинените имаха тоже пълна вяра в своя водач, че не ще ги хвърля безполезно в унищожителния огън на вековния угнетител, в ударите на петвековния бич на българското племе... И резултата доказа, че взаимното доверие, послушанието и водачеството, са били поставени на здрави основи. Късно след полунощ, към зазоряване на 14 октомврий, се завръща от Лозенград ординарец, който отнесе донесението ефрейтор Георги Георгиев и веднага се явява пред командира на дружината и му докладва: при най- бърз алюр тръгнал от позицията на дружината по шосето за Лозенград. По пътя за тоя град нашите войски стоят няма никакво движение. Навред от гдето минал съобщавал, че пресни турски войски настъпват към Лозенград. Някои се смеели, че бил уплашен, а други казвали му, че турците избягали за Цариград и вече им изгубили дирите и т.н. Станало му мъчно на тоя храбрец, защо не му вярват както са му всякога вярвали в ротата, че той е човек и войник на истината и бил решил никому вече да не казва, а само да предаде донесението на началника си. В Лозенград го отвели в най-близкия щаб на дивизия, гдето лично се явил пред началника на дивизията, подал носещото донесение адресирано до Главната квартира, прочел го и със силен ироничен смях казал: "Вашият дружинен командир е видял бягащи турци башибозук, турците са вече на Чаталджа! Няма никаква турска войска! Но понеже донесението е до Главната квартира, го изпратихме"... Ординарецът обяснява и настойчиво докладва на г-н генерала, че турски войски настъпват откъм Виза, че сам лично видял оръдията с бинокъла на дружинния си командир, видял също и турските вериги пехотата и поддръжките им. Обаче отговора пак бил същият: "Няма ги вече, момче, не е истина това, няма ги вече турците!"... При все това, с един ординарец бил отведен до щаба на 3-та армия... Там тоже прочели донесението, разпитал и устно ординареца за всичко що е било с дружината, казали му и наредили веднага да се донесе телеграфно в Главната квартира съдържанието на донесението и му дали разписка, че получили същото и отправят обратно и най-бързо в дружината гдето и се яви и пак добавя войнствения и твърд честолюбив Георги с думите: "Г-н капитан, много и колко много ми стана мъчно, че в Щаба на дивизията не ми вярваха нищо, колкото и да им твърдях истината, а толкова ми стана радостно, че в щаба на 3-та армия ме изслушаха и накрая и повторих им наново всичко и по-внимателно ме изслушваха до край... Много благодарни останаха, поздравяват ни..., имало и ваши познати офицери... Така е, за да имаме сигурен успех в едно предприятие и взаимна поддръжка, трябва да се вслушваме в донесенията, трябва да вярваме в думите на подчинените, и така вслушвайки се в молбите им, да се притичаме на помощ, за да облекчим положението им, а с това подпомагаме общото дело!... Безверието е давало всякога отрицателни резултати. Място е тук, да допълним и поясним, че на 15 октомврий, същия началник на дивизия, след като бе минал вече по позицията, гдето дружината води своя бой на 13 октомврий и след като бе видял резултата от водения бой и прочел до 280 трупове на убити, както лично казваше на дружинния командир в щаба на дивизията в Бунар Хисар на 15 октомврий, коригира своето първо недоверие и съмнение, с думите: "Поздравете вашите опълченци и им кажете, че за тяхното геройство аз ще донеса най-подробно на Главнокомандващия... Те и вие прославихте България и българското оръжие"... И веднага нареди до интенданта на дивизията си, да се даде облекло, храна, колкото иска 10-а Погранична дружина и да си отпочинат опълченците и да възобновят силите си... Колкото се касае до бойното въоръжение и снаряжение, берданите бяха вече заменени с маузерови пушки, патрони, паласки, торби, раници и пр. от убитите и ранени турски войници, от изоставените такива от бегълците. Шинелите тоже бяха заменени с нови такива от турския аскер, т.е. ямурлуците по право бяха заменени с турски нови шинели... Получиха се много поздравителни телеграми от началстващите лица, всички с въодушевление изказваха радостта си от успеха на дружината и наричаха: "Славата и успеха на дружината бе слава и успех на цялото българско оръжие и на българския народ!"... По заповед на Главната квартира, получена чрез щаба на 5-а дивизия на дружината бе дадена почивка, като гарнизон в Лозенград, понеже е била много изморена, а когато да тръгне за тоя град, заповедта бе отменена и понеже била вече изпитана в боевете имала добра боеспособност и била готова и годна за по-велики дела, възложи се на дружината да охранява крайния ляв фланг на 3-а армия, на който фланг бе пък 5-а дивизия. И когато по повод на тая заповед командирът на дружината поиска инструкции от началника на същата дивизия, поне общи директиви за действията на дружината, особено пък, че съобщенията бяха твърде трудни и само с пешаци или конници трябваше да се подържа свръзката, той отговаря на дружинния с думите: "Капитане, имам вяра във вас лично, имам вяра във вашите подчинени, имам вяра във вашата инициатива и съм сигурен в запазване левия фланг на дивизията ми, на армията, а сега да отидем в столовата на щаба на дивизията на обед - ще ни бъдете гост!" Дружинният с няколко думи като благодари за изказаното доверие към верните му подчинени даде обещание на началника на дивизията само с думите: "Фланга на дивизията, на армията, ще бъде всякога запазен и осигурен, вярвайте в това Господин генерал!"... Дружината макар за малко време бе оттеглена, просушиха се героите чичовци и момчета, хапнаха си топла храна, каквато не бяха виждали от 11 октомврий, отпочинаха си, отдадоха почитта си на падналите герои братя, които лъвски се бориха с тях за честта на българина, като се погребаха убитите 32 души в общи голям гроб, наредени един до друг със своите вещи на самата кота 192.4, с опело извършено от Бунар Хисарския свещеник в присъствието на цялата дружина... 15 октомврий, ден хубав, топло есенно слънце продължаваше да просушава още недоизсъхналите дрехи и обуща. Понеделник. Днес дружината трябваше да си отпочива според дадената й по-рано заповед и да отстъпи мястото си, 1-а бойна линия на части от 5-а дивизия... Всичко е спокойно. Противникът и до днес не се бе още окопитил, още не се явява отникъде... Ясно е следователно, кои могат да бъдат причините за това. Помни той датата 13 октомврий. ето вече два дни минават и той се бои да се покаже, а всичко това дава възможност за правилни насоки при спокойно движение на нашите главни сили. Към 3 часа след пладне се получи в дружината заповед № 907, без дата от щаба на 3-а армия със съдържание: "Заминете с дружината си за с. Евренджик /Софидос/ за да осветлявате посоките към Самоков и Мидия. Влезте във връзка с началника на 5-а дивизия чрез Бунар Хисар и с охранението на 5-а дивизия, което е на линията Чомгора-Урум- беглий-Соуджак. За по бързо предаваме донесенията от Евренджик до Бунар Хисар, устройте летяща поща. За това ви назначение известете началника на 5-а дивизия"... Не бихме се спирали на тая заповед и видим резултата от нейното изпълнение, ако да не бяха се явили причини от морално и психично естество, които в някои по-слабовати натури биха предизвикали малодушие и умиление, при констатиране студенината, надменността, гордостта на някои фактори от висши щабове, най-близки помощници, съветници и проводници на заповедите, давани от началника на 5-а дивизия. С получаването на горната заповед от 3-а армия командирът на дружината се отправи веднага за Бунар Хисар, за да влезе във връзка с началника на 5-а дивизия, който с щаба си бе там разположен. Потърсен в самия щаб - нямало го - бил в клуба; потърсен в клуба - не бил идвал - бил в телеграфната телефонната станция, но и там не се оказал, бил в еди коя си улица, но и там не се намерил и завръщайки се към щаба, дивизията, по пътя е бил срещнат от дружинния. Цял 1/2 час е трябвало да се търси и то без водач поне, защото всички били заети с важна работа... Докладвано за получената заповед от 3-а армия, началникът на дивизията отвежда дружинния командир в щаба на дивизията и по пътя му е давал нужните наставления с най-тих и спокоен говор, ясно и категорично. Отделил се за малко началника на дивизията, а поръчал на дружинния командир да влезе в салона, гдето ще дойде и той. В салона имало голям брой офицери и ординарци - щатни и прикомандировани към щаба и повечето от тях се хранели. Имало е познати и съвипускници на дружинния командир. На поздрава му при влизането в салона, болшинството от тях не само че не са отговорили, но и непогледнали с поглед поне на поздрава - зер, заети със сериозна работа! Те са дивизионери, щабни офицери, а пред тях се явил един обикновен армейски офицер, който трябва да знае само да изпълнява, който има само задължения. Затова види се и болшинството от тях при по-раншното запитване същите, за местонахождението на началника на дивизията, не счетоха за нужно да обърнат внимание даже на отправения им въпрос. Наистина, може би и не заслужаваше тяхното почтено внимание, един граничен офицер, обут в цървули с навуща бели и черни върви, с оплескани от кал куртка и панталони в къс шинел, с калпак, с герб, макар че тоя граничен офицер, заедно с подчинените си офицери опълченци от I и II призиви, не бяха си отпочинали три цели денонощия, 11, 12, 13 и 14 октомврий, макар че бяха изминали в един ден по планинските пътища поход от 45-50 километра на 12 число; макар че на каменистата позиция цяла нощ са се окопавали и на следния ден водили неравен бой с четворно по силен противник, на 13 число; измокрени от поройния дъжд същия ден вечерта; цялата нощ след това бодърстваха срещу възможно нови изненади от страна на настъпващия от към Виза противник и едва на 14 число можеха да си поотпочинат и то пак на 1-а бойна линия, ако и при липса на противник; макар и не яли цели 46 часа поради пълната импровизация на всички обози и бързото движение напред... Тия щабни господа не си даваха види се още отчет, че ако не бяха тия "чичовци" със своето себеотрицание, не щяха сега да седят спокойно на трапезата, а някъде много назад и "кой знае" при каква обстановка... и бойна, и домакинска! Но казваше си дружинния със своето спокойствие: простено да им бъде, защото горделивия човек е слепец, който не види къде върви и ще бъде заставен да се смири от самия закон на необходимостта, като опита последствията на своята гордост, както и дойдоха дните 17 и 18 октомврий. Помнете, господа водачи, светила на българската душа: КАКЪВТО Е КВАСА, ТАКОВА ЩЕ БЪДЕ И ТЕСТОТО!... Тачете обширността на българската душа, не вливайте смрад в нея, пазете чисто и кристално сърцето на българина от поквара... , знаещия, мъдрецът е смирен и любвеобилен, глупакът е горделивец и надменен... Бъдете мъдри и разумни, уважавайте всяка душа, която и тя като вас има един свещен идеал и се стреми към него, за да го достигне, за да го реализира!... Дойде началника на дивизията. Поканил дружинния да седне и почнал да дава своите наставления... Присъстващите, виждайки сериозния разговор между двамата и като разбрали види се, кой е тоя новодошъл, па като "приказва" и с началника на дивизията, тогава почнали да го поздравяват с "добре дошъл" и изказват похвали към него и дружината... Отговорът на дружинния както и всякога е къс, отговарял: "Ако сме изпълнили войнишкия ни дълг, ние сме радостни и доволни с вас!"... След получаването директивите от началника на дивизията и след обща закуска, дружинният се завръща при дружината си, носейки на своите "момчета" бащинските поздрави и похвали от началника на дивизията и изяви им неговата вяра, че и сега възложената на дружината задача, която е с много важен характер, ще бъде изпълнена най добросъвестно и с преданост за общото благо на армията и народа ни, като се осигури спокойствието на готвещите се да преминат вече в настъпление и бой редовните наши войскови части!... Вестта за новата заповед и задача на дружината бе изслушана най- съсредоточено и внимателно от всички подчинени. Дружинният отправи апел към верните си и послушни деца на Родината. Тиха и безшумно движение; тясна връзка между началници с водачите им пред тях местни жители и подчинените и всички след дружинния, който с щаба на дружината ще върви на чело на всички и ротите една след друга. Всичко ще се предава чрез органите за свръзка... Какво послушание бе проявено... Тръгване в 5 ч. и половина след пладне, по шосето Бунар Хисар - Виза, през "Текето", преминаване през моста на р. Карач /Пурлийската/ при с. Пурлия, от гдето турското население бе избягало и по левия бряг на реката в северна посока до Урум-Беглий, гдето дружината стигна и го заема 11 ч. и половина през нощта като постави необходимата охрана и почна разузнаването и търсенето връзка с охранителните елементи от 5-а дивизия. Нощта бе ясна душна... Способстваше за доброто изпълнение марша и др. последствия от него. Всичко спокойно... , обаче никъде не видяхме по пътя на движението на дружината охраната на 5-а дивизия - 2-та й бригада, г-н полковник Софрониев, както гласеше заповедта от щаба на 3-а армия... А "и турци не се обадиха", макар че биле разположени, охраната им на хребета, източно от левия бряг, по който ставаше нашето движение, както се установи впоследствие!... 16 октомврий, вторник, марсов ден, ясно небе, топло слънце. Предстоеше на дружината да продължава пътя си, за да заеме с. Евренджик, според даденото и поръчение... В 7 часа преди пладне дружината тръгна от с. Урум-Беглий, по 3 пъти разпределена: в главни сили две роти, в центъра и две странични прикрития - ляво и дясно - същевременно те и рекогнисцировъчни отряди, от по една рота през. с. Сергил за Евренджик - лявото прикритие, и през с. Соуджак за Евренджик - дясното прикритие. По тоя начин и трите колони от дружината имаха краен общ обект - с. Евренджик, гдето трябваше да се стигне от всички, преди залеза на слънцето, за да има време за правилно заемане селото, затвърдяване на висотите около му, за отпор, за всяка евентуалност. По пътя на движението на дружината, особено при преминаването на Соуджанското дере, се срещнаха и прекосяваха най-пресни следи от скоро минали кавалеристи - най-малко половин или цял ескадрон и всички главни насоки от тия следи имаха пътя си към Соуджак... Разследваха началстващите лица, па и от разсъдъка на обикновения войник, нямаше да се отклони мисълта, коя е тая кавалерия, що е минавала тъкмо преди дружината?... Да беше наша? - Не, защото досега нито един кавалерист български не бе видян от дружината /освен двамата на 13-того при боя на дружината/... А също отдалеко не беше се зърнала такава... Ясно бе, че това е била турска кавалерия. Божем, трябваше да влезем във връзка с охраната на 5-а дивизия - респективно тя се заемаше от 2-а бригада на дивизията, но за съжаление и охрана никаква не видяхме досега, а наближаваше селото Евренджик... В недоумение всички са, но заповедта е дадена и тя трябва да се изпълни - селото трябва да се заеме. Може би нашата охрана - от 2/5 бригада да е още по-напред. Дружината продължаваше пътя си, необезпокоена от никого. Налагаше се и дружината сама си взема най- строги предпазителни мерки за собствена охрана и за всяка евентуалност и парира една изненада от страна на противника, ако би опитал да нападне из засада, било по фронта, било отстрани, било от тил... Към 4 ч. и половина след пладне с. Евренджик биде заето от дружината - централно от две роти, безпрепятствено. Населението е чисто гръцко. Нито един човек не избягал - всички налице, и прави впечатление на много интелигентни селяни гърци... Веднага се явява депутация - общинската власт за да засвидетелстват своите верноподанически чувства към съюзника си българите и да предложат услугите си за нуждите на дружината. Нареди дружинният командир за най-усилена охрана около селото и околните нему висоти се заеха усилено с отбранителни застави. Самото село е в низина. Изпратиха се разузнавателни патрули към всички посоки в кръг на селото: от една страна за връзка с очакващите се странични прикрия, които не бяха пристигнали и от друга - за разузнаване към противника и от трета - за възстановяване връзка с охранителните елементи от 5-а дивизия, като очакваше дружинния, че и те от своя страна ще потърсят такава. Всички останали хора от дружината се разположиха на квартири, поради липса на платнища или каквито и да било други предпазителни вещи против атмосферните есенни влияния. Нареди се и за бързото приготовление на топла храна за вечеря за цялата дружина... Пристигнаха последователно и двете странични прикрития - роти. От тях лявата рота, водила слаба престрелка с турски разезд при с. Сергин, а то се намира вляво и в тил на дружината - северозападно от с. Евренджик. Тоя разезд бил прогонен към изток. Другата, дясната рота, не видяла нито наши даже и единични хора, нито каквато и да било охрана от 2/5 дивизия, която трябваше да бъде непременно по пътя на движението й, поне около с. Соуджак, нито пък е видяла турски части... В какво недоумение..., да се охранява левия краен фланг на една войскова част, която не съществува нито за погледа, нито в каквато и да било реалност според дадената й задача - 2-а бригада от 5-а дивизия, в бойна част... При тая неизвестност и голяма тъмнота във военно ориентировъчно отношение, налагаше се и се изпратиха нови реконгнисцирвъчни патрули, в усилен състав от изпитани безстрашни храбреци, които образуваха веер от с. Сергин на север и към изток в полукръг към посока Виза и до с. Соуджак. Селата Сергин и Соуджак при едно неблагоприятно тактическо положение, те оставаха в тил и във фланговете на дружината... Заповедта към всички патрули бе най-категорична, непременна връзка с нашите войскови части от 5-а дивизия и най-точни сведения за местонахождението на противника и в най-скоро време да се донесат в щаба на дружината, всички тия ценни сведения!... Не се изминаха и два часа даже от изпращането на разузнавателните патрули и почнаха да пристигат известия от всички тях, от всички посоки, че видели късно привечер, на стъмняване, турски части, които се движили все към с. Соуджак, а източно от с. Сергин имало един ескадрон турска кавалерия, от който един разезд от 6-7 души водили на смръквание престрелка с обоза на дружината, който бе получил заповед да тръгне през с. Урум-Беглий през с. Сергин за с. Евренджик, но спрял за нощуване при с. Сергин. В тая престрелка особено са взели живо участие освен охраната на обоза няколко опълченци, най-стари и слабосилни, но голяма мъжественост е проявила и доброволката милосърдна сестра г-ца Тодорка Янкова - учителка, която пожела и се присъедини към дружината от М. Търново... Ето пристига и първия патрул от към с. Соуджак, пратен специално за свръзка с находящите се в с. Соуджак части от 5-а дивизия, включително с командира на бригадата, който тоже тогава трябваше да бъде там, както гласеше заповедта от 3-а армия и устно дадените директиви на дружинния командир от н-ка на 5-а дивизия... Дружинният не повярва на това донесение и изобличи остро всички войници от патрула, че били страхливи и не са отишли до селото... Умълчаха се тия добри ратници и бойци, но мълком си излязоха... Ето пристига и втория патрул от същата посока и със същата цел изпратен. И той докладва същото положение, че селото Соуджак е в "турски ръце". И на тоя патрул не повярва дружинния командир и тях изобличи в страхливост и им каза: "Вие храбреците граничари, които имахте една отлична непорочна мирновременна служба, водихте славни боеве от нищо не се уплашихте, а сега от тъмнотата се уплашихте и не сте отишли до с. Соуджак, отстоящо само на 8-10 километра оттук, от нас. Ами, че там е командирът на бригадата от 5-а дивизия, а вие ми докладвате, че в селото имало два полка турска пехота... Как е възможно това? Искате, аз ли, дружинния ви командир, да отида в патрул?"... По лицата на тия верни всякога към службата и към дружинния командир войници, познати още от мирновременната им граничарска служба, се обрисува тъга, тежка тъга на душата им се вля от проявеното към тях недоверие, те като че се чудеха, какво става с дружинния им командир, как по-рано той им вярваше и ние сме били всякога най-верни към него, а сега проявява такова голямо недоверие и то в такива важни моменти?... И как твърдо изказва своето към нас недоверие... Виждайки това тяхно мъчително психично състояние, обръща се дружинният към старшия на патрула ефрейтор Иван Денчев и му казва: "Иване, познаваме се от границата, добре те познавам, затова и се произведен ефрейтор и ти добре ме познаваш, кажи ми истината - ходихте ли в село Соуджак?... Какво видяхте? Пълната истина ми кажи!?"... Напълниха се очите на примерния войник Иван със сълзи, затрогнаха се всички присъстващи от щаба на дружината и ротните командири, които в тоя момент бяха събрани по служба... Отговори Иван, твърде развълнуван: "Г-н капитан, винаги сте ми вярвали, защото ме познавате и по сърце и по душа, знаете моето поведение и моля Ви, вярвайте ми и сега. Стигнахме до края на гората, пътя от това село за Соуджак, из гората се щуряха тук там единични турски войници и събираха дърва. Промъквахме се в тъмнотата като техни хора, не им говорихме нищо, от края на гората се виждаше селото, на една поляна имаше много палатки чадъри и се чуваха само турски думи. Имаше и много коне, нашите водачи се обаждаха на някои техни из гората войници и те казваха, че били два полка пехота и един полк кавалерия. Утре ще вървят за България..., бяха много спокойни, нашите пък водачи им казваха, че били турски башибозук и гърци от селото... Ето ново недоумение: в с. Соуджак вместо българска бригада, с която дружината трябваше да влезе във връзка се явява турска бригада!... Взирайки се в картата и размишлявайки за положението на дружината, попаднала и то в изпълнение на дадена заповед, 12 километра в гърба на турците, явява се пред командира на дружината и третия патрул, който е изпратен по друг път пак за към с. Соуджак. И тоя патрул разузна същото и докладва същото, както предидущите два и подаде обратно на дружинния капитан донесението № 59, адресирано до командира на бригадата от 5-а дивизия, находяща се в с. Соуджак, с когото трябваше да се влезе в свръзка. Все в същото време пристигна и друг патрул откъм с. Сергин и докладва на дружинния, че тая вечер същото село било заето от около 30-35 турски кавалеристи и отряда на подпоручик Аянов бил заел позиция и ще нападне тая нощ селото за да го заеме от турците. Местните жители и бегълци българи откъм селата около Виза, даже и с. Пенека, явиха, че "много турски аскер" настъпвал откъм Виза в северозападна и западна посока, по всички имеющи се пътища..., ясно бе, че се е стремяла да заеме позиция пред с. Соуджак, в северна посока към с. Урум Беглий и в южна посока, към с. Чонгора, една бърза ориентировка, даваше тая представа поне на пръв поглед... Веднага се изпрати донесение № 61 до командира на бригадата от 5-а дивизия, с която трябваше да се влезе във връзка и до щаба на 5-а дивизия в Бунар Хисар. В тия донесения се обрисува най-подробно обстановката, при която бе поставена дружината и необходимостта да се оттеглят към с. Урум-Беглий... Часът е 11 по полунощ. Обстановката, при която бе поставена дружината ясно се очертаваше. ВРЯЗАЛИ СМЕ СЕ КАТО КЛИН В ТУРСКОТО РАЗПОЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ДЪЛБОЧИНА САМО ОТ ОКОЛО 12 КИЛОМЕТРА. Дадената на дружината заповед изпълнена, но каква печалба от това?... При един смел и енергичен противник, пригоден към мощни действия, да бъде пленена цялата дружина, без да е имала връзка със съседни части и то при най-голямото й старание да възстанови даже на свои средства и сили тая връзка. Какво предстоеше да се прави сега? Все "нещо" трябваше да се предприеме. При общото обсъждане обстановката от страна на всички офицери от дружината, а те бяха вече 5 души - 3 действащи и двама запасни, решението, до което се достигна, бе единодушно взето, след проявеното спокойствие при това обсъждане и търпение бе само едно и не можеше да бъде друго, а то се очертаваше така: Командирът на дружината заповяда, веднага да се напусне с. Евренджик и да се отстъпи за с. Урум-Беглий - висотите му и то по единствения път, който останал още незает от противника - пътя през гората, в близост до с. Сергин. Тая заповед бе дадена лично и устно само на ротните командири. И само на офицерите и никой друг не знаеше какво предстоеше на дружината. Дружинният каза, че сам ще организира това оттегляне на дружината и всички да бъдат спокойни... До това време хората се бяха навечеряли и легнали да почиват, но голяма част се "въртяха" около щаба на дружинния - те предугадиха, че "работата" не върви на добре!... Излиза на улицата командира на дружината. Вижда събрани големи групи войници и го питат: "Г-н капитан, какво има?"... Как жадно очакваха те, да чуят една дума от своя началник... Какви неспокойни вибрации се чувстваха у тях, душевния им мир бе неспокоен и напрегнат. Отговори им се, както всякога: "Всичко момчета, е добро!"... Всички сега ще излезем по ротново вън от селото и ще отидем на позиция, защото утре ще имаме бой с противника - той е близо до нас! Ще слушате ротните си командири, от вас искам само спокойствие и тишина, и всичко ще се нареди за хубаво и добро по-добро ще стане! Който ни е помагал досега, Той ще ни помогне з тоя момент, и тая нощ, и утре!"... Ротните командири, според дадените им наставления, събраха войниците си от квартирите им и ги отвеждаха на край селото, на западната му крайнина, и построени под стрехите, на лунна сянка, за да не се виждат, очакваха и другите си хора и заповедите на дружинния. Като излезе на крайнината на селото дружинният командир забеляза, че улиците му са забарикадирани със селски кола и то доста нагъсто поставени. Запитва той кмета и първенците на селото, 10 души, които бяха взети заложници за сигурността на дружината и те му отговарят, че всяка заран идвали турски кавалеристи, та да се пазели от тях... А сега, като има в селото български аскер, защо ви е забарикадирането? - Отговарят пак същото. Обаче остана съмнението у всички, че може би има тук издайничество, но нали утре пък ще дойдем. Остави се тоя въпрос, за да не се вдига и създава тревога в тия тежки моменти. Обиколи дружинният всички роти, една по една, тихо премина покрай тях, лично им предаваше, че "отиваме на позиция", около селото - така да знаят и селяните и апелира най много за една образцова тишина през нощта, никакво дрънкане на оръжие, щикове, манерки за вода, никакви приказки, всеки взвод хората ще се държат "за полите си" човек о човек; взводния със своите водачи се държи за предстоящия взвод; всеки ротен със своите водачи ще се държи за пред вървящата рота и сам дружинния с най-опитните вече добри верни смели водачи, застана на главата на дружина там и никой никого да не търси за каквото и да било. На слабосилните да се облекчи товара... Часът е 1 през нощта, сряда, 17 октомврий. Лунна тиха нощ. Тихо, безшумно дружината тръгна в походен ред от с. Евренджик, като избираше по тъмните, сенчестите места. Нищо не се чуваше, освен тихото тайнственото спокойно стъпване на оттеглящите се назад предани бойци от 10-та Погранична дружина, за да изпълняват възложената им задача: "охраната на левия фланг на 3-а армия заеман от 5-а дивизия"... и то без да успее да влезе във връзка и до сега, с тия, които тя щеше да охранява, а и те не я търсеха... Може би имаха нужда от охрана на фланга си, или пък не знаеха къде е този фланг!... В 3 часа сутринта, дружината бе вече створ на с. Сергин и южно от него, когато един патрул от охраната на обоза пресрещна командира на дружината и му докладва: привечер, снощи, водили престрелка с 35 турски кавалеристи, от които били убити 7 души и 5 коня, и пленили 2 коня, забарикадирали в едно отделно здание в самото село Сергин, ескадронния командир с 12 войници, а другите войници избягали източно от селото... Дружината вече се намерваше вън от зоната на влиянието на противника - те бе преминала вече западно от линията Соуджак - Сергин и можеше да се спре за едно отпочиване и наново да продължи пътя си, докато е още тъмно. Даде се малка почивка на дружината. Селото Сергин отстои на 3-4 километра от пътя на движението на дружината. С 1/2 рота от дружината отиде сам дружинния, към селото, за да провери положението. Дадените от противника загуби бяха верни. Това бяха кюрдска кавалерия. Забарикадираното също добре обградено. На предложението от дружинния към ескадронния командир да се предадат доброволно, те отговориха с няколко пушечни изстрела, от които 3 върху командира на дружината, отляво от прозорците на зданието. В тая стрелба убиха един от четниците, от доброволците на подпоручик Аянов, които доброволци искаха да се справят с тия турци, не знаейки какво ще бъде утрешния ден... Дадоха се от дружинния нужните нареждания за пленяването им на утрешния ден, още на съзоряване и се донесе за резултата... Дружината продължи пътя си за с. Урум-Беглий, като прибра и обозите си със себе си, и пристигна в това село към 8 часа сутринта и се разположи на позиция на висотите южно от с. Урум-Беглий като потърси връзка с левия фланг на 5-а дивизия и успя да стори това... Така дружината изпълни възложената й задача, да заеме с. Евренджик, без да даде ефект заемането на това село, освен риска да изложи сама себе си в едно пълно поражение и унищожение... И наистина, на 17 октомврий сутринта, на съзоряване още един турски табор /една дружина/ е заобиколил селото Евренджик околовръст, заема изходните пунктове за селото, повиква кмета и видните селяни и им предлага: "Снощи на мръкване късно, в селото ви дойде българска войска 138 души, да ни ги предадете веднага, иначе отговаряте с главите си"... Кметът отговорил, че няма в селото никаква българска войска... Турският началник потвърдил, че има и са ги чели "един по един" -тъкмо 138 души!"... По всичко изглежда, че въпроса тук се е касаел за 1-а Погранична рота, поручик Табаков, дясното странично прикритие, който броеше в състава си тъкмо 138 души... Неговият път бе в близост до с. Соуджак и турците наистина са видели това наше движение, но защо не са противодействали, това никак не можа да се изясни. Кметът наново потвърдил, че няма в селото никаква българска войска. Наистина, снощи били дошли много повече от 138, но още през нощта се завърнали обратно. Водил се "пазарлък", не е било възможно да дойдат и де се върнат, без да са свършили някаква работа. Най-после проверили из цялото село и видели, че наистина няма български аскер и се завърнал табура назад... Началници, спечелете доверието на вашите подчинени при едно дълбоко вътрешно съзнание от тяхна страна и ваша, за неразривна връзка помежду ви и ви ще имате пълно послушание и търпеливо изпълнение на вашите заповеди докрай!... Общественици, спечелете доверието на членовете от вашето общество и те ще ви дадат всичко, що им поискате за реализиране идеала на вашето общество за общото благо на целия организъм... , пробудете съзнанието им. Управници, спечелете доверието на вашия народ и той ще понася със стоицизъм всичко що му натоварите, когато види и се увери, че товара който слагате на плещите му е за общото благо и за реализиране на народния идеал... Бъдете безкористни във вашата дейност и вашия народ ще ви възнагради достойно и премного за вашата обществена дейност, като слуги негови, защото "работникът е достоен за своята заплата!" 19 октомврий 1912 г. петък, ден Венерин, ден на Любовта и саможертванието, ден, в който Великият Учител на Живота, Господ Христос победи смъртта чрез своята смърт, за да получи възкресение! Време облачно, предвещаващо, че ще има сълзи да се леят и тъги в сърцата да се вливат на едни, а радост обливат други... Вече 4 дни горещи, упорити боеве се водят по линията и по висотите на Бунар Хисарския масив зает всецяло от българските лъвове и насрещните високи от Урум-Беглий към Соуджак - Бонгора до Люле Бургас, Боеве за надмощие и съкрушение. Дали "робът, досегашен българин, да победи, съкруши и унищожи своя досегашен властелин и угнетител, и си извоюва свободата, или да продължава да остане и за в бъдеще роб, и изгуби окончателно своята независимост и потвърди необходимостта от разпокъсването на българското племе... Борба на живот и смърт, и от двете страни... Перото на капацитета на военен писател не е в състояние да опише ония епохални, епични боеве, с пълно приложение тогавашната техника и от двете воюващи страни, с влагане военните познания, тактически и стратегически и от двете страни, от най- големия до най-малкия началник. Само за един спокоен наблюдател, застанал на една командваща висота, каквато бе тая, която дружината бе заела и се бе разположила за охранението на левия фланг на 3-а армия - 5-а дивизия бе открита картината на боевете. Всичко надясно от дружината, целия терен бе изложен като на длан. По бойния фронт и позициите изобщо се виждаше всяко едно движение и от двете воюващи страни - било за настъпление, било за оттегляне, било за настаняване и позиция и укрепяването й... А 10-а Погранична дружина разположена южно по хребетите и югоизточно в гората от Урум-Беглий, бе скрита за противника и тя до днешния ден спокойно си изпълняваше своята задача. Тя не издаваше своето притеснение никому, но даваше вид да се разбере от противника, че срещу неговия десен фланг има "нещо" от българска страна и дали нещо му се готви за изненада, или само за собствена охрана, това противника не можа да си изясни до последния момент. Това обаче бе печалба за българите, че противника бе заставен или сам се застави и държеше на десния си фланг два полка пехота, които в най- критическия за него момент не можеха да вземат участие в боевете за в негова полза!... Левият фланг на 5-а дивизия вече се заемаше от 3-а бригада на същата дивизия. Бригаден командир - полковник Иванов Никола /дядо Колю или дядо Никола, както го наричаха подчинените му, които го обичаха синовно и той се носеше пък бащински към всички/. До днес, за нещастие или за щастие, всекиму според схващането, дружината, в цели 4 дни, не бе в състояние да възстанови свръзка с бригадата на г. полковник Софрониев, а с тая бригада, веднага, същия ден се потърси и влезе във връзка постоянна, която не се наруши и до края на тая позиция. Имаше от щаба на бригадата един офицер за свръзка с дружинния и от дружината един подофицер за същата цел. Сутринта на тоя ден положението бе доста спокойно. Към 11 часа преди пладне командирът на дружината тръгна с органа за свръзка подпоручика към щаба на 3-а бригада, за да се ориентира лично за положението при самия командир на бригадата. Щабът на бригадата бил на разстояние около 1 километър от нашата позиция в югозападна посока. А то се оказа, че 4 и повече пъти било по-далеко това разстояние... Окопите наляво фланговата дружина била на кота 192.4... над Бунар Хисар значи, а колко дружината била напред пред бойното разположение на дивизията. По пътя на движението си, командирът на дружината среща конен ординарец, носещ за него заповед от 19, от 9 часа преди пладне, без № от командира на 3-та бригада, гласяща: "Левият фланг на дивизията се опира на 192.4 и малко напред. Настъпете към Урум-Беглий за да обезпечите левия ни фланг като наблюдавате пътищата от селата Евренджик, Соуджак и Сергин. Отговорете за получаването и взетото решение." Командир на бригадата, полковник Иванов. От прочитането на тая заповед ясно бе вече на дружинния командир, че началството не знаеше местонахождението на дружината, въпреки непрекъснатите и ежедневни донесения, даже и по 3-4 донесения на ден. По тия съображения командирът на дружината реши да се срещне лично с командира на бригадата и го осветли за истинското положение според последните стекли се събития и да получи необходимите нови напътвания, ако има разпореждания в допълнение на досегашните такива!... Към 2 часа след пладне, се представлява пред бригадния 3/5 бригада и устно му докладва командира на дружината: 1. Че ние вече владеем не само с. Урум-Беглий, но и висотите южно и югоизточно от селото и гората, по левия бряг на реката Караач - Пурлийска, но за това пък не издаваме нашето присъствие, по която причина и няма досега противник срещу нас; 2. Че в с. Инджекьой има един взвод от дружината, заема го заедно с команда хлебопекари. Това село е североизточно от Урум-Беглий. 3. Че патрули от дружината скрито отиват в близост до с. Сергин, а това село понякога отиват и турски разезди. 4. Че в с. Соуджак се намерват още двата турски полка пехота, но са взели досега участие в боевете - тия сведения са от изпитани куриери местни жители. 5. Че колоната, която била видяна вчера рано сутринта, да се движи от Соуджак за Инджекьой е фиктивна, нито един турски войник не се е движил или в тая или в друга близка посока, а това е била нашата рота, която вечер изпраща дружината, за да охранява пред гората източно и наблюдения пътищата пред нас, а сутрин, същата рота се прибира обратно в с. Урум-Беглий на почивка и храна, като в тоя си път избира пътеки през гората незабелязано за противника, а наблюдението през деня се извършва от височините над с. Урум-Беглий. Командирът на бригадата остана твърде зарадван от тия донесения и още повече, че има случай лично да се види с командира на дружината. Веднага докладва за всичко на началника на дивизията в Бунар Хисар по телефона и добави, че и командира на 10-та Погранична дружина е сега тук при него. Началникът на дивизията поиска да му се яви на телефона, командира на дружината, което и стана и го разпита още по-подробно за бойната обстановка и положението около района, във владение на когото беше вече дружината, за отиването и връщането от с. Евренджик и пр. като в резултат се изясни: 1/ че дружината владее твърдо целия десен бряг на р. Карач, а противникът е само по левия бряг и нито един негов войник няма по десния бряг; 2/ че върха "Ак-тепе", на крайния десен фланг на противника, още не е зает от турците и всяка нощ дружината изпраща техните патрули с местни жители и те отиват на самия връх, и рано сутринта се завръщат, защото денем пък турците изпращат свои разезди и оттам наблюдават през целия ден непрекъснато. Командирът на дружината докладва и за миналото положение, че не е можал да влезе във връзка цели 3 дни с командира на бригадата от дивизията, която бе до сега на левия фланг и вземаше отговорност върху себе си за тая нередовност, а сега вече е във връзка с 3-а бригада и няма да бъде нарушена тая връзка. Началникът на дивизията почти прекъсна командира на дружината и му казваше: "Аз не мога да намеря командира на бригадата, та ти ли ще го намериш. Благодари на дружинния командир за дадените му по телефона осветления и му предава следната заповед: "Действайте както намерите за добре. Имам вяра, че вие ще направите това, което е необходимо за съвършеното опазване и осигуряване левия фланг на дивизията. Сега ще дам заповед, левия фланг да настъпи, вам оставам да пазите. Сбогом!"... Даваше се пълна инициатива на дружината за действия, а по-добро от това и не може да се иска. Дайте задача и оставете изпълнението й на началника на частта, комуто се дава тая заповед - свободни действия, свободни в инициативата, а висшия началник да гледа своите по съществени действия за врага на неговата висша компетентност и да не се обременява с излишни запитвания и указания - това само страхливите от отговорност правят... Кажете задачата - искайте крайната цел - резултат. Оставете подчинения свободно да работи без един постоянен гнет и тормоз върху него, като че нямате доверие в него... Който не вярва в себе си, не вярва и на подчинените си!... Завърна се командира при дружината си при с, Урум-Беглий, като застана на десния фланг и прати един подофицер за нова връзка с командира на левофланговата дружина от 45 полк - била дружината на подполковник Бончев... Съобщи се на ротните командири, че се почва настъпление на нашия ляв фланг от дивизията, че са дошли вече и идват нови сили пресни подкрепления откъм запад, от артилерия и пехота, апелира дружинния да се развие най голяма бдителност и бодрост и най-сериозна охрана, защото и противника ще вземе мерки и трябва да се задържим на позицията ни, като предаде и поздравите и вярата на началника на 5-а дивизия към отличните действия на дружината, за да бъде непременно запазен левия й фланг при предстоящото настъпление. Всички с радост и възхищение приеха дадените нареждания и очакваха часа за настъплението. Ето обаче, че и от страна на турците се подготовляваше настъпление и едно след друго почнаха да пристигат донесения от наблюдателните и охранителни патрули, от куриерите местни жители, които твърдяха, че двата турски полка от с. Соуджак били извадени напред и разположени единия полк в първа линия, като удължил крайния десен фланг и заел "Ак-тепе", което вече и се забелязваше, с появата на пехотни части по фланга. Ясно личеше, че турците засилваха десния си фланг, с когото предпочетоха да преминат в настъпление... Съобщи се това и на командира на дружината подполковник Бончев, с молба да донесе и по-нагоре. Дружината, от своята наблюдателна-охранителна позиция виждаше ясно започнатото настъпление от двата един срещу друг разположени противници: левият наш фланг и десния - турски... Дружината наблюдаваше като от птичи полет!... В това двойно настъпление, енергичността се увеличаваше и от двете воюващи страни... Нашата артилерия и особено новодошлите и току- що настанени на позиция батареи, се премерваха!... Те бяха изненада за противника, ясно се забелязваше вече неговото безпокойство!... Той почна да "търси" тая неизвестна досега за него батарея, где бяха разположени, как дойдоха, отгде се явиха, тая изненада за него, го накара да стреля безразборно, разхвърлено, разсеяно, без всякакъв резултат за в полза на турците... Огънят на нашите батареи твърде бързо стана действителен и почна да. нанася чувствителни поражения на противника... Колкото тоя наш огън бе унищожителен, поради своето спокойствие от страна на нашите смели и отлични артилеристи, пропити с твърде технически познания, толкова противника стана по-неспокоен и по-колеблив... Чрез постепенното явяване все нови и нови бойни вериги отзад напред, виждаше се, че противника искаше непременно да даде един силен тласък и на своя краен десен фланг, да го импулсира и да му даде възможност да завземе висотата по десния бряг на р. Караач и по тоя начин да добие командващо положение на целия боен фронт. Бунар Хисар - Люле Бургас и застраши тила ни, като има пред себе си най-късото разстояние до Лозенград... Обаче, късно бе вече за него предприемането на тая операция и да разчита на успех в нея. Нашето разположение бе подкрепено с пресни тилни части, а и други още пристигаха - това било части от 3-а пехотна дивизия, нейните колони се забелязваха по шосето към Бунар Хисар и турците вероятно искаха да авансират чрез един настъпателен боен акт. Бегом, така да се каже, настъпваха турските бойни вериги, за да слязат по-скоро в коритото на реката и да почнат да се качват по склоновете на висотите, находящи се на десния бряг на реката, обаче огъня на нашата артилерия бе много унищожителен... Прогресивният и с косене огън на нашата лявофлангова артилерия, застави противника да се спре..., големи и много големи загуби понасяше той. Едва бе почнало да се смрачава, обаче наблюдателното око отстрани, гдето бе спокойно, ясно виждаше какви големи загуби търпеше противника, как оредяваха неговите бойни вериги и поддръжки, как падаха ранени и убити по 5-7-10 души наведнъж, а понякога и повече, от една серия снаряди 3-4, които като кандила се пръскаха, светваха, разнасяйки своя гръм, за да поразят настъпващите бойци от противника!... И внасят едно разколебание в неговите редове. Така съсредоточен артилерийския ни огън от повече батареи, даваше великолепна феерична гледка за наблюдателя, който би бил свободен от бойни действия и жаден за картини смъртоносни, а внасяше ужас и смърт на бойците, които бяха под огъня на тая "фееричност", под огъня на много сполучливо пръскащите се снаряди... В трепетно състояние, забелязваше се, как турските най-предни вериги, които бяха вече близо докъм коритото на реката, настъпващи прави, се спряха за късо време, като че една невидима вълна психична ги разлюляваше ту напред, ту назад; направиха опит, подтиквани види се от своите началници, да тръгнат пак напред, минаха няколко крачки и пак спряха..., ново колебание..., от нова вълна раздрусани..., но тоя път страхът взе надмощие и ...предните 3-4 вериги редове се обърнаха като "по заповед" кръгом и веднага в бягство почнаха да отстъпват. Идващите след тях поддръжки, слизащи откъм връх "Ак тепе" и южния му хребет, не успяха да спрат тия бягащи вериги, а наопаки, веригите обърнаха в бягство поддръжките си и ги увлякоха в своето отстъпление... Боят бе спечелен вече за нас, трябваше енергично преследване, това се извършваше и от артилерията с огън и от пехотните ни части с напредване. Нашият ляв фланг настъпи, слезе в реката, премина коритото й и почна да се изкачва по склоновете на левия й бряг... Стъмни се. Преследването продължаваше непрекъснато, докато към полунощ почнаха да се чуват на връх "Ак-тепе" викове: урра, напред ... Аллах, пак урра.., гърмежи един след друг по разни посоки, като че всичко се бе премесило, за да даде израз на анархията в ада... След един час всичко утихва... Зазори се... На тоя връх загуби и от двете страни... Така привърши тоя ден, 19 октомврий, знаменателен по своите епични борби между двата велики принципа в живота за свобода... 20 октомврий, събота, бе с победоносно настъпление и преследване отстъпващия противник, по целия боен фронт. Дружината - 10-а Погранична, по своя инициатива, в изпълнение възложената й задача, настъпи от с. Урум-Беглий за с. Сергин, което зае на 21 октомврий и изпрати разузнавателни усилени патрули към Самоков и селата Атрус, Ургас, Евренджик и град Мидия /донесение № 78 до командира на 3/5 бригада/. Вечерта на 21 октомврий се получи в дружината заповед от същия бригаден командир за същата цел... Явствува, от това, че между подчинените и началник има единомислие за бъдеща дейност... 22 октомврий, понеделник, по предизвестие пристигна в с. Сергин отряд от дружина пехота /от 45 полк/, една Планинска с. с. батарея и един селкси взвод конници, за да се даде възможност на дружината, опирайки се на тоя отряд да настъпи и проучи пътищата, посоките и пр. за правилно и успешно насочване една значителна войскова част към Мидия /заповед № 48 от к-ра на 3/5 бригада/... Каква печална картина представляваха бойците от тоя отряд... Слаби, немощни, едва движещи се, поглед гаснещ, впит в земята, като че й говореха на нея: "Кога ще прибереш и нас в твоите студени прегръдки?"... Начело командирът на дружината, подполковник Шапкаров Тодор, съслужващ на дружинния командир от 1905/6 година в Нова Загора 32 полк. Каква радост..., братска среща и то на бойното поле, между двамата дружинни командири... Запитва го дружинният командир защо хората му са така слаби? Сълзи се явиха от умиление на очите му и отговаря: "... Пет дни не са яли топла храна тия мили войници и безропотни бойци, а и другата храна малко и ненавреме!" Отговори му се: "Ние имаме изобилна храна и почти е готова, ще ми бъде радостно да ни гостувате, ще наредим ето сега..., като има за нас и за вас ще има."... Ето идва и батарейния командир капитан Вълнаров Тодор и казва на дружинния командир: "От три дни нямаме хляб в батареята..., имате ли и можете ли да ми заемете поне по едно парче хлебец за хората ми?" Отговори и на него дружинният: "Бъдете спокойни г-н капитан, по цял хляб ще имате. Нашата фурна в с. Инджекьой ни достави много хляб види се, защото трябвало и гладни да нахраним!"... Радостни сълзи се явиха по очите му. И така е: от един добър баща началник така само трябва да обича своите деца-бойци и те всякога ще го слушат и с преданост и вярност ще изпълняват поръченията му. Дружината - "момчетата" бяха вече събрани за обед - тъкмо ще разсипват храната. Обръща се към дружината командирът й и казва: "Момчета и братя, вие виждате, ето там спря вече дружина български герои и батарея бойци, които поразиха противника и той сега бяга... Те не са яли 5 дни топла храна и 3 дни хляб не са получавали, можем ли да ги приемем гости на нашата братска трапеза?"... Ние всеки ден имахме топла храна по два пъти и хляб изобилно..." Недоизказал още думите си дружинния командир и десетки гласове се обадиха: Т-н капитан, те са нашите синове... , ние ги посрещаме с радост, отстъпваме им всичката си храна, до довечера пак ще сготвим... , а и хляб имаме... Нека заповядат, па и така да бъдат посрещани и гощавани и нашите момчета, които са в 3 дивизия и кой знае къде сега и тя настъпва!"... ... Другарю боец и брате мой войнико... , чувствала ли е душата ти изблика на радостта и благодарността за подобно гостоприемство? Ако не си го изпитвал или сторил, не си ли поне чувал за подобна братска пожертвувателност по закона на Великата Жертва!... Отречи се от себе си, за да помогнеш на ближния си, на съидейника си... Перото не може да опише подобна картина на самопожертвувателност, на себеограничение, на братска жертва, макар и в най-малък размер... Тя само се чувствува от този, за когото се прави и от ония, които са били в положението на един подобен страдующ... Целият отряд на подполковник Шапкаров си споделиха топлата храна на дружината, получиха хляб, но помолиха, за да бъде истинска братска трапеза, трябва и дружината-опълченци да ядат заедно с тях, за да се знае, че всичко е споделено между стопани и гости!... Мила картинка е тая обща братска трапеза между опълченци от 10-а Погранична дружина, действащата дружина от 45 полк, артилеристи и кавалеристи и какви ми ти разговори се водеха помежду им... Така и офицерите, след войнишкия обед седнаха и те на обща братска трапеза... Водачо народни, общественико, от всяко поле на твоята дейност, цениш ли безкористно това велико качество на себеотричане, като една голяма ценност и духовна заложба в душата на твоя единородец, в душата на българина?... Задай си този въпрос, без да си отговаряш. Вливал ли си твоята душа в душата на тия, на които ти си застанал като водач, или пък, че те са те поставили за водач?... А чувствал ли си да се влива тяхната душа в твоята и да представлявате едно цяло по ум, по мисъл, по сърце?... Помни, водача и общественико, ако ти не влееш твоето духовно, умствено и волево естество в това на твоите подчинени, на твоите членове общественици и ако не потърсиш и не почувствуваш влиянието и на тяхната душа в твоята, и на тяхното сърце в твоето, и на техния ум в твоя, и на тяхната воля в твоята, т.е. ако не се доберете до хармонични помежду ви мисли, желания и действия, за общото благо и да виждат в тебе един постоянно светещ със силна светлина фар, силен светъл ум, знай, водачо и общественико, че ти ще бъдеш детрониран от самите собствени твои хора и членове на обществото ти, начело на които си застанал... В деня, в който ти си бил акламиран и величан, и не си отдал хвала Богу, не си отдал хвала на тия, които са те издигнали на своите плещи и ако същия ден измениш на хармонията, която ви е дала блестящи успехи, помни, в този същия ден вечерта "на залез слънце", ще залезе и твоята звезда и ще бъдеш поруган и разпнат от същите тия твои членове на обществото ти, ще бъдеш детрониран и унищожен... Обикни и обичай подчинените си бащински и те ще се жертват докрай за тебе, техния баща! И тогава ще имаш награди, лаврови венци..., благодарността на твоите подчинени, синовната им обич и любов... От 21 ноемврий 1912 година до 17 януарий 1913 година, войните действия срещу турците бяха преустановени - имаше примирие, водеха се преговори за мир... и бяха притиснати... Почти цели два месеца свободно време. В какво се употреби и използува това свободно време, свободно от военни действия. В разните части на войската, различно се използува, в зависимост ще кажем ние, от образователното и възпитателно стъпало, на което е стоял всеки началник... Подобряваха се, усилваха се фортификационните постройки, землянки бойни и домакински инвентар. Произвеждаха се занятия, а с това се освежаваха знанията и се поддържаше дисциплината в частите, даваха се почивки, но само в самите войскови части, а не за по домовете - отпуск /доколкото се знае, в никоя дивизия не се даваха домашни отпуски/; допуснати бяха в някои части забави, игри, които впоследствие се обърнаха на прекалени развлечения в игра на карти и "черпня" винце или ракийца, и то между другари само, а по-подир между войници и подофицери, а още по-подир и между войници, подофицери и офицери. Все по същия ред и "невинната игра" на карти се обърна на хазартни игри "за забава", или "за убиване на времето", както се изразяваха някои... А още по сетне хазартните игри започнаха да стават със заемане на пари от подчинен на началник - разбира се, по "познанство" само, или по родство. Докато най сетне се достигна до положението, да виждате група от няколко души войници, подофицери и офицери, играят на карти, а до групата "лежи" буре с вино и чака своя ред да бъде изпразнено постепенно, както се изпразва джоба на картоиграча, който губи, постоянно губи и за да се засили, прави заеми от другаря си или от друг играч и това се в "интереса" на другарството и на компанията... А колкото за четиво, такова, Боже опази, та и "на война ли ще четем!" Освен по частна инициатива, другаде не се виждаше наличност на книги за прочит от характер исторически, национален, образователен и др., та работа на ума да се даде!... Каква е характерната черта на българина? "Впрегнат" ли е в работа, възложено ли му е някакво поръчение, той работи съсредоточено, за да доведе до добър край изпълнението му и то в най-скоро време; привърши ли обаче тая си работа, или поръчение, трябва да започне нова, от друго естество работа, защото, иначе, бездействието го води към послабление в дисциплинарно отношение... В българина има напластена енергия, според неговото духовно естество и той трябва да работи, да разходва тая енергия в полза, в творчество. Ето защо и българина винаги търси простор, широта, за да вложи, за да пласира своите творчески дарби в производство, а като няма водач добър, който да му окаже пътищата за подобна дейност българина ще я употреби в спане "изтягане, лежене", игра на карти с "почиване" до в по-голям размер, развлечение между "мъжкия пол" /в населените пунктове/ и т. подобни. Ако ли през периода на почивката му, се дадат няколко само дни отпуск в дома му 2-3 само за престояване в семейството си, освен дните за пътуване, по-голяма награда, по-внимателен и влизащ в нуждите на подчинените си началник, няма за нашия войник. Защо му е тоя отпуск? За почиване ли? - Не, а за надзираване, за упътване и даване директиви на домашните си. По природа българина е материалист, той обича своя имот повече от всичко друго: "За една бразда пушка вдига и смърт носи!" Той е доволен да мине край нивата, край кошарата, при уволнението му в отпуск и тогава ще си отиде в дома си, да види челяд, да даде своите наставления на другарката си за бъдната й дейност или пък да настави чадата си всекиму според способностите му и така се завърне в частта си спокоен, че всичко в дома му е наред - така, защото той с очите си го е видял и с "уста наредил", добитъка си е погладил, поразменил е със "Сивчо" или със "Сакара" или с дългоухия "Марка" по някоя приятелска приказка, погладил ги е и ги оставя в послушание на вярната си другарка и чада, които като него ще обработват имота и гледат добитъка... Използваха ли се тия характерни, отличителни черти на българския боец през периода на войните? Имат думата на тоя ответ началстващите лица и водачи народни, какъв бе резултатът там, гдето се използваха и какъв бе там, гдето се пренебрегваха, резултатите в единия и в другия случай са налице и последствията известни... Село Подима, на черноморския бряг, южно от град Мидия. 25 януарий 1913 година, петък, ден на Венера, ден на жертвата. Време тихо, мъгливо, а през гъстата мъгла се прозира червенината на слънчевите отражения, предвещаващи хубав слънчев зимен ден... Брегът на морето от чифлик Чилингос до с. Ормали, се наблюдава от 10-а Погранична дружина, а самото с. Подима се отбранява от същата дружина /оперативна заповед № 28 от 21.1.1913 г./ Охраната на брега е винаги будна - "момчетата-чичовци" винаги бодърстват, защото знаят и предвиждат последствията, ако биха допуснали да се намали даже бодростта им т.е. биха били "спяща охрана". Вчерашният следобеден ден бе прекаран особено весело от членовете на дружината, находящи се в селото: прищяло им се на "момчетата" I и II призиви опълченците, да си поиграят българско хорце и наистина, от 3-5 след пладне си потропаха..., било под звуците на гайдата на готвача от Котел, било под тихия мелодичен глас на кавала, било под ритъма на мелодични, ако и монотонни български песни. Вечерята преустанови хорото в тоя хубав слънчев топъл зимен ден. Казва дружинният командир на близките си помощници офицери: "Днес много са се разиграли "момчетата ми", но да видим какво ще излезе! Закон е: След много веселба, смях, радост, ще дойде скръб и тъга и страдания." Нека си поговорят, г-н капитан, казва бай Ноне - запасен поручик Ноне Добрев от Ловеч, командира на 5-а Троянска опълченска рота, нека да развеселят и гостете от селото. И наистина, и те вземаха участие заедно с дружината. Завърна се от обиколката си по проверка охраната на брега, командира на 2-а погранична рота, поручик Василев Бенедикт - всичко е добре и благополучно. След войнишката вечеря, събраха се и офицерите 5 души, на общия си стол за вечеря. "Сладка трапеза" - приятна другарска трапеза, когато има хармония между началници и подчинени и взаимното доверие добива затвърдяване и готовност за себеотрицание по пътя на безкористното за общото благо! Всички са весели, особено вдъхновение имаше, разговори, песни се припяват, свирене на цигулка. Особено бе весел поручик Василев Бенедикт. Свири до унесеност на цигулка, придружено и с игра, и свири, и пее, и играе. Неуморим бе той тая вечер. Прибраха се офицерите в квартирите си след 11 часа вечерта, а поручика остана да продължава свиренето си и играта, и песните си... Казват: "Тоя смях и игра не е на добро, нека Господ ни закриля!"... Към 2/4 часа след полунощ - сутринта на 25 януарий се получи в щаба на дружината съобщение, че вечерта на 24 януарий, към турската охрана, към пясъчната ивица на Деркос, се чували викове "Аллах, Аллах" и като че се отправяли акламации към флота, повече се забелязвали сигнализации откъм вътрешността на морската повърхност. Дружинният командир чете това съобщение и обмисля, какво ли могло да сторят турците, дали биха се решили да правят десант, какво ли би могло да стане! Зер, за десант сме чели и чували из страниците само на военната история, обаче в практиката никога, никога не прилагано. Часът е вече 4 сутринта. Мъгла гъста, към брега нищо не се вижда, нищо не се забелязва. Дава дружинният бързи нареждания по цялата охрана, от всичките й елементи, за най добро наблюдение и проверка на цялата охрана и зорка бдителност. Сам изправен на балкона на своята квартира, отгдето има широк и открит поглед към морето, наблюдава по разни посоки с бинокъл, обаче гъстата мъгла не позволява нищо да се види... Към 5 часа мъглата почва да се разведрява, става все по-рядка и по-рядка, почва през нея слабо да се прозира, ако и на близко разстояние. Мъглата още повече се разредява и окото вече виждаше охраната, като силуети, които се очертаваха по брега, движението им се забелязваше, но в морето нищо не се вижда... Часът е 5 и половина сутринта. Мъглата става още по-рядка. Вижда се вече и близката водна повърхност и постепенно се открива все по-голям и по-голям кръгозор. С бинокъла се вижда вече много добре и охраната - най-близката охрана е на около 1000 крачки от селото, от щаба на дружината. Кръгозорът става вече бързо по-широк и открито се вижда цялото ни разположение, там гдето характера на местността позволява това. Митническото здание на с. Подима, край самия бряг на морето е отворено - там има полурота застава - всички бодри, свързочният патрули се в движение. Часът е вече 6 сутринта, но при все това има дрезгавина за просто око... В миг погледа на дружинния командир бе привлечен от две големи черни точки, задаващи се от вътрешността на морето с движение и насока към брега, в перпендикуляр. Размерите на тия "две черни точки" стават все по-големи и по-големи - бързо растат. Насоката им и точно към селото. Вече се забелязват и други черни "точки" - по две такива отстрани на всяка голяма, по една отзад тях, всичко по 3 малки точки, около всяка по-голяма. Всичко това вървеше в най-бърз ход и се очертаха вече, че това бяха военни параходи - два големи контра-торпильори и отстрани на тях спомагателни съдове, по три към всеки торпильор. В най-силен ход се движеха вече и наближаваха брега. Часът е само 6 и 10 минути пр. пладне и се даде първия топовен изстрел - снаряда падна всред селото и се пръсна, без да причини каквато и да било загуба. Движението на морските съдове продължаваше при най-бърз ход. Суматоха, "олелия" неописуема от страна на населението, всичко се разтича да бяга кой на където "очи му видят", а най-много бягаха в посока към гората по пътя за към село Странджа. Съветите към селяните, окуражаването им от страна на членовете от дружината не помогна с нищо, заплашванията тоже и се даде заповед: Веднага цялото село да бъде опразнено от населението и то отиде в западна посока, докато бъде повикано... Раздадоха се втори и трети изстрели: втория без взрив, се удари в стената на зданието на щаба на дружината и го разтърси само, а третия отиде нагоре високо над селото към гората. Артилерийската стрелба зачести твърде много, но и параходите още се движеха ту напред, ту в страни, не се бяха още установили... Изпрати се бързо донесение с конен ординарец до щаба на 5-а дивизия - единственото средство за свръзка от страна на дружината с когото и да било... Много пъти бяха искани телефони връзки, обаче "все нямаше", а на 26 - на следния ден след боя, дружината бе свързана с телефони... Почнаха да пристигат и от охраната последователно донесения за дошлите вече два турски "парахода" и шест миненоски, а те лодки - част моторни и част с лопати и са до брега вече и в тях турски пехотни войници... Дружинният непрекъснато наблюдаваше за маневрирането на противника... "Двата парахода" се спряха тъкмо срещу селото, обаче веднага обърнаха в южна посока и отминаха успоредно на брега и се закриха зад хребета край брега... Изстрелите от "двата парахода" или големи контр-торпильори, или малки крайцери продължаваха най-усилено по разни посоки и даваха най-разсеяна стрелба... Охраната на дружината бе залегнала край брега всеки елемент на своята позиция и чакаше удобния момент за действие. И на най-малката единица от охраната бе определена заблаговременно позицията от която трябваше да действува при нужда в свръзка със своите съседни елементи... На огъня от турската морска артилерия не се отговаря по никакъв начин от когото и да било, нито с огън, нито с движение, нито един човек не се движеше, като че всичко бе "замряло", като че нямаше "жива душа" край брега на морето. Това мълчание силно дразнеше турското командване и стрелбата им бе "много глупава" - без какъвто и да е ефект. А нашите "топчета" - берданите и кримки от доброволците местни жители - почиват и чакат своя ред. Все таки, това наше мълчание, на дружината, като че даваше все повече и повече мъжество на турците и те добиха кураж за да почнат разтоварването на своите войски. Те доближиха до възможно най- близко до брега и застанаха един съд срещу селото, срещу зданието на митницата, на едно разстояние от по 400 крачки от брега и на около 5-600 крачки от самото митническо здание, в което бе разположена заставата от 1/2 рота Троянско опълчение. Другият параход спря срещу хребета... Ясно бе оттук, какви са намеренията на противника: а/ слезлите на брега срещу митническото здание да се насочат към селото и б/ слезлите на брега срещу хребета да заемат сами хребета и се затвърдят там, та по тоя начин да дадат възможност да слязат повече войски на брега и настъпят към вътрешността, и застрашават тила на нашето разположение при Странджа. Артилерийската стрелба се учести до най-голямата възможна бързина. Часът е 7 сутринта. Стрелбата от морската артилерия ако и най-честа, бе много разсеяна... Никакви загуби за дружината. В миг като че едновременно 6 лодки бяха отвързани от параходите и то досега ги влачеха със себе си из морето и се отправиха право към брега в 5-6 минути, лодките бяха на самия бряг и веднага наскачаха турските войници от тях, повече от 120-150 души, отлично екипирани, въоръжени и снаряжение, заеха брега и залегнаха... Разтоварените лодки бързо се връщат към параходите и почна товаренето на други войници от параходите за да слязат и те на брега. 2-ра Погранична рота, която заемаше охраната на брега, обстрелва залегналите на брега войници - това бе изненада за противника. Ясно личеше, че той не очакваше това... Суматоха се забеляза в неговите бойци... Обстреляй биде и от партизански отряд на подпоручик Никола Стоянов Милев от същата 2-ра Погранична рота, който току-що бе пристигнал от своите обиколки и проучвания. До това време вече бяха насочени трите роти от селото, гдето бяха по квартирите: 1-а Троянска опълченска рота запасен поручик Нено Добрев, по фронта пред селото и в подкрепа на своята полурота в митническото здание; 1-а Погранична рота поручик Табаков Тодор и 3-а опълченска Троянска рота з. поручик Иванов - по водораздела на източния хребет - южно от селото Подима и по самия хребет на източна посока към брега, към 2-а Погранична рота, поручик Василев Бенедикт... Настъплението бе най-стремително, смело, вихрено - намеренията на противника бяха вече ясни и дружината трябваше и можеше да действува най-правдоподобно при създалата се обстановка... Чувството на другарство бликаше между всички чинове. Послушание бе проявено от всички, от по-рано разясняваните задачи за случай на отбиване десант, разрешавани в последните няколко дни на самата позиция, даваха увереност на всеки подчинен, че той и сега пред лицето на противника, ще изпълни, ще разреши правилно и в действителност своята задача... Наближавайки позицията на дружината, гръмогласно "ура" от двете роти движещи се вихрено по водораздела на хребета, процепи въздуха и даде своето ехо из стръмните склонове и водните долини на Странджа планина, а създаде страх на врага, който бе натоварен "като сардели", един до друг върху бордовете на параходите си и в долните им отделения, от които бързаха да излизат и да се товарят на лодките, за да слязат по-скоро на брега... Те бидоха тласкани като "овце" от своите началници види се, за възможно бързо влизане в лодките им... Те ценяха времето и всяка забава заради тях знаеха, че им носеше катастрофа. Ненадейната поява, скрито от погледите на противника, на двете ни роти предизвика голяма суматоха в противника - той едва сега ги видя и обърна оръдейния си огън срещу тях, но бе вече много късно за него. Ротите бяха вече на определените им места и прикрити в своите землени закрития, благовременно приготвени и оттам заемаха последователно и бързо бойните си окопи-закрития за действия срещу настанилия се на брега противник, от когото само малка една част се възкачи на ската на хребета - единични хора, а другите му въведени в суматоха от смелите действия, граничарите, бяха в недоумение какво да вършат и току само стреляха с оръжието си безогледно по каква посока... А като залегнали на открито върху морския пясък, правеха си трапчинки от него, но бе съвсем безполезно - те бяха на открито и много по ниско от нашите стрелци. Противникът търпеше вече загуби от ранени и убити - гърчеха се те в предсмъртна агония - разстояние само 200 крачки между двете воюващи. Всички бойни преимущества бяха на наша страна. Борбата се усили от двете страни и стана твърде ожесточена. Под прикритието на своя артилерийски и пушечен огън противника прави нови опити да разтовари на брега своите "храбреци". Лодките са натоварените на тях бойци идват наново насочени към брега, обаче победоносните бердани отправят своя огън към тях - той е действителен, разстояние около 400 крачки и лодките почват да лъкатушат из водата, за да избегнат пораженията от голямокалибърното оръжие. Една лодка е ударена види се с повече куршуми и явява се суматоха в находящите се в нея бойци, тя почва да потъва, близо е до брега, част от хората падат в морето, други изгазват на брега, залягат до своите другари... Вярата в успеха на дружината се засили, но създаде се страх неописуем в редовете на противника, който страх предизвика противодействие в неговите хора за да бъдат разтоварени повече на брега. Отбранителната ни застава от половин рота от 1-а Троянска опълченска рота открива огън, залпове, по парахода, близко стоящ срещу нея, срещу митническото здание - разстояние 600700 крачки. Огънят бе най-действителен, той със своята изненада внесе нова суматоха в редовете на противника, а от понесените загуби, се забелязваше "лудото тичане" по борда на парахода от неговите хора, търсейки място где да се скрият и повечето наблягаха да слязат в долните етажи на парахода... Няколкото залпа от полуротата, скрита зад зданието и в окопите си и подкрепена с единичния огън от наблюдателните постове из техните окопи, внесе вече необуздан страх в противника и той бързо взе да отдръпва парахода навътре в морето - лодките върнаха обратно натоварените на тях войници, за да вземат на себе си техните другари, които бяха на брега. Параходът надава тревожни сигнали и усилено се оттегля навътре в морето, за да избегне пораженията от нашия пехотен огън... Неговите тревожни сигнали обърнаха вниманието на другия параход и нова още по-силна суматоха и в неговите хора - "всичко се обърка" в състоянието на противника. Находящите се на брега почнаха да бягат към лодките във водата, газят, за да достигнат която и да било лодка, а и те имат стремеж да им помогнат в техните усилия и ги приберат в себе си - борба за живот се води: отпред имат вода дълбока, отзад куршумите на чичовците не ги оставяха на спокойствие, а ги импулсират по скоро да се "качат" в лодките си и да си отидат... Артилерийска стрелба обстрелва митническото здание и окопите около му - ефектът бе много слаб. Обстрелва и настъпващите по открито и системно, бавно, но сигурно с успех, взводове от същата рота, която идваше от селото..., ефекта и тук бе слаб - имахме само 7 ранени. Стрелбата бе до неимоверност разсеяна... При другия параход, срещу хребета се разиграват по сериозни сцени от страна на противника: някои лодки не искат да тръгнат за брега, ако и натоварени вече с войници, за да ги разтоварят. Войниците претендират и насилват /както казваха впоследствие пленниците им/ да се качат с тях в лодките им и офицерите им, техните началници па и самия началник на доброволческия им отряд Арслан бей и тогава ще тръгнат те за слизане на брега... Нашата пушечна стрелба се усилва до най-голяма скорост. Партизанският отряд на подпоручик Стоянов Никола Милев тоже усилва стрелбата си и веднага преминава в настъпление заедно с двете роти, по хребета, с намерение да се атакува противника, преди да е успял да прибере своите хора от брега. Дадена бе вече заповед за обща атака от дружината. Огънят се учести. Противникът и той учести своя огън и по всичко личеше вече, че той се бе отказал от по-нататъшните си действия за стоварване бойци на брега, а бе съсредоточил всичкото си внимание да прибере обратно стоварените на брега негови хора, но пак наново... прави опит да изпрати към брега натоварените вече с войници лодки. В тоя момент на нашето настъпление, командирът на 2-а Погранична рота поручик Василев Бенедикт, в съгласие с действията на двете роти находящи се горе на хребета..., преминава в настъпление - контраатака, като повежда лично ротната си поддръжка, полурота, находяща се по северния склон н хребета, обаче излизайки от окрайната на гората и минавайки по една поляна, бива обстрелван от скрити на брега стрелби, из храсталака, убиват двама души от движещите се с него бойци, раняват трима души и самия него. Поручика раняват смъртоносно в корема, от която рана, след половин час почина. Така тоя доблестен офицер даде днес себе си изкупителна жертва за благото на родината, която тъй много обичаше и винаги в песни възпяваше и в декламации величаеше. Все в това време турските войници водят спор със своите началници - те сами, лично да ги отведат на брега, като се качат с тях в лодките... Забелязва се, че парахода срещу хребета се оттегля по навътре в морето, отдалечава се от лодките с войниците, които искали при себе си и своите началници офицери... Чува се един оръдеен "глух" изстрел, едната лодка се разцепва на две и веднага биде потопена с всички в нея войници. Върху празните лодки са успели в тая борба да се качат някои турски войници и да се върнат обратно в параходите си; идват наново две празни лодки за да вземат и други от брега войници, обаче усилената ни вече пушечна стрелба и започнатата атака срещу противника, не позволи да се качи никой в каквато и да била лодка. Гребците на друга лодка, опитващи се да се доближи до брега, бяха ранени и убити и лодката потопена... Друга лодка до самия бряг почти остана без гребци и биде взета от дружината като "трофей" и наименована впоследствие "Трофей Подима" и служеше на 10-а Погранична рота до 1920 г. в нуждите й... Стрелбата и настъплението продължаваше. Опитите на противника да прибере на борда си своите бойци остана без резултат, особено като виждаше енергичното настъпление на нашите роти и превъзходството ни в численост, а за качество няма какво и сравнение да се прави даже - морално противника бе окончателно сломен. Той се оттегляше вече навътре в морето, за да бъде недосегаем от пушечния ни огън. Той даде ранени и убити и пленени живи 28 человека... Лодките на противника под прикритието на своя артилерийски огън правиха нови отчаяни усилия да се доближат до брега и си вземат обратно хората - види се той не виждаше още, че те вече бяха във владение на българските храбреци... Всичките опити на противника бяха сполучливо осуетявани от безстрашните граничари, които без жал за своя живот, лъвски се хвъргаха към брега, за да достигнат до противника си турци и не им позволят по никакъв начин да се оттеглят на параходите си... Най-после "героя им" Арслан бей, даде своята заповед на параходите и те се оттеглиха във вътрешността на морето, като "поздравяваха" дружината с последователни оръдейни редки изстрели за "сбогом"!... Закритите по единично на разни места останали живи турци, дигаха и развяваха червени кърпички, знак, че се предават... Всичко затихваше. Убитите се погребаха, живите пленници, 28 человека, бидоха изпратени в щаба на 5-а дивизия. Целият отряд са били "Доброволци лазистанци" - "Лазистан гюнюлюси" - според надписа на турски език, написан, ушит върху платнена червена ивица с бели конци и пришити на левия ръкав над лакътя на всеки един от тях. Всичките са били един отряд от 1000 души доброволци под началството на Арслан бей "страшния Лазистински герой", за какъвто минавал между своите си - непобедим "сербез адам"... Към края на боя пристигнаха, по своя инициатива две роти от 2-ри пехотен Искърски полк за подкрепа. Чувството на другарство и "движение на изстрел" ги бе довело при дружината... Хвала ви другари бойци, готови за подкрепа!... За горния бой се изпрати ново донесение, адресирано до командира на 1/5 бригада и началника на 5-а дивизия: "Берданите поразиха противника. Параходите му се оттеглиха навътре в морето. На брега пленени 28 души", като се представи и релация за боя. Така се сражаваха 870 берданя и около 250 маузерови пушки, срещу турската флота, доброволчески отряд повече от 1000 души, от които 1/3 едва ли успяха да слязат от борда на параходите и да избягат на брега, в един период от 6Уг часа сутринта до 1 часа след пладне... И берданите излязоха победител над морската артилерия... и над морските военни съдове, за да се увенчае с нови победи знамето на българското оръжие, на българското племе, в лицето на 10-а Погранична дружина. Получиха се многобройни поздравителни телеграми от разни щабове на дивизии и армия, за успеха на дружината и в тоя бой над противника ни", получи се и поздравителна телеграма за производство "в чин майор за бойно отличие" на командира на дружината. А казано е в Свещената книга: "Не нам, не нам, Господи, а на името Твое отдай Слава!" Ние сме слуги на Твоя народ и трябва да изпълним само задълженията си към него, а Ти ще запазиш правата ни те никога не са загубени, а всякога запазени, всякога отдавани и никой не може да ги отнеме! Общественици, началници и подчинени, изпълнете задълженията си и вашите права ще бъдат запазени, не ще има нужда вие сами да ги търсите... Права търсят ония, които не са изпълнили задълженията си безкористно... Доброто семе винаги ще даде добър плод... След сполучливото отбиване десанта при с. Подима, турците не преставаха да наблюдават брега и да търсят останалите на него свои другари "доброволци лазистанци". Много от тия доброволци били се решили на тоя рискован подвиг, защото познавали тия брегове по професия рибари, и почти всяка година идвали тук да рибуват и сега като ги лъгали, че няма българска войска в селото, казали им, че щом слязат на брега, ще заемат селото и веднага ще настъпят към с. Странджа и ще се явят в тил на българската войска... , обаче забравили, че "без Бога сметката си правили!" На 26 януарий, следния ден, турски крайцер прави обиколка в близост до брега и успоредно на него като се движеше, с наблюдател на върха на мачтата може би търсеха още своите другари, които са смятали и сигурно, че като познавачи на местността, все ще да са успели да се скрият из гъстите храсталаци и при случай да избягат... Неделя, 27 януарий 1913 година, ден ясен, топъл... Командирът на дружината излезе по обиколка на охраната край брега... Наближава хребета югоизточно от селото и го среща войник с донесение: "Че откъм нос Карабурун тръгнал един голям параход, успореден на брега и се движи в северна посока!"... Дружинният усили хода с коня си и се качи на водораздела, отгдето се наблюдаваше ясно цялата морска повърхност. Вижда, че наистина един грамаден броненосец гордо плува из морските води, като че е господаря на тоя терен, на пространството до где поглед виждаше..., така гордо продължаваше своя ход към север и "нещо страшно" като че искаше да каже, че съдържаше в себе си... Дойде до в створа на развалини Анастасиева стена, към с. Ормали и обърна се назад и се върна към нос Карабурун. След половин час наново взема северна посока и успоредно се движеше, но малко по-близко до брега и по всичко личеше, че сега няма намерение да се връща назад... Идва до умиление човек, като вижда безстрашните граничари, подават само глави из врати и прозорчета на землянките си, гледат броненосеца, гледат дружинния и му отправят въпроса: "Г-н майор, дали няма и тоя да стовари войници"... и като че отправяха апел към Господа на Силите, за да ги избави Всемогъщия от "тая зла напаст"... Отговаряше им дружинния: "Щом не искате да се биете и с тоя голям параход, хайде, опитайте силата на вашата мисъл, силата на нашата молитва към бога, силата на вашата вяра към Бога, и щом сте силни, парахода ще си прави само разходка и каквото поискате от Господа, ще ви даде, защото закона е един: няма желание нереализирано, няма молитва нечута и неизпълнена"... Просияха лицата на момчетата- чичовци и току се чуват от разни вратички на землянките думите: "Господи, Господи!" и други молитвени слова. Броненосеца премина покрай участъка на дружината и отиде до в створ на чифлика Чилингос, върна се назад и през всичкото време се виждаха двама наблюдатели, стоящи на върха на мачтата му. Запитваха войниците: "Дали още търси своите хора, останали на брега от десанта, или пък разузнава за нови опити за десант, нека се опита"... Така размишлявайки и следвайки движението на броненосеца, даде той два последователни изстрела, от голямокалибрено оръдие, от борда "поздрави дружината" и гордо, гордо си замина на юг... Отдалечи се към нос Карабурун, изгуби се от погледа ни, за да се яви наново към 3 часа след пладне, но вече съвсем близко до брега... Това доста посмути ветераните граничари, но тяхната смелост и готовност за париране всякакъв удар от страна на противника им даваше мъжество и вяра в техния успех... Наближаваше вече и е в створа района на разположението на дружината... Схваща се ясно мисълта, която бе обхванала бойците: "То се разбра, че ще се бием и с тоя параход, ами да си прегледаме оръжието!"... И ето чуват се щракания на затвори, преглеждане канала на цевта на пушката, проверяват се патроните и всеки като че си казва: "Ти само да дойдеш, пак ще опиташ силата ни!"... Но същевременно се отправят и апели към Небето, към Господа, за помощ и по-добре да не дохожда, а "му се отрежат краката", не му искаме злото, но и нас на мира да остави... Така движейки се, броненосеца спря: "Ще стоваря войски!"... разстояние около ...600 крачки от брега... Наблюденията продължават най-зорко... Стои неподвижен броненосеца... , минава час, час и половина... , нищо не се работи в него и от него навън нищо не излиза... Любопитството и любознателността, какво става в него, се увеличаваше моментно. Часът е вече 5 и повече след пладне, примрачава, почва да се вижда по-дрезгаво, пушека на броненосеца се увеличава, а той все си стои неподвижен на едно и също място. "Нашите бургазлии", нали са моряци, гледат и се "зверят" и току веднага се чува глас: "ЗАСЕДНАЛ Е!" И като по телефон се разнася вестта, че турския броненосец е заседнал на пясъците... Радост неописуема от всички, че молитвата им тъй скоро е била чута и изпълнена от Провидението, което не иска да се лее човешка кръв, колко Бог е многомилостив и се чуват радостни възгласи от "старците" /да ме простят момчетата, че ги нарекох сега старци/, опълченците "Благодарим Ти, Господи!"... Повика дружинния няколко от местните жители, най-добрите познавачи на морето и неговото крайбрежие, опитните моряци, те оглеждат добре мястото и казват на командира: "Параходът е заседнал, там има много насипани пясъци, които са като копанки и той се е загнездил в такава една копанка и на никъде не може да мърда!"... И наистина, постепенно почна да се очертава много ясно, как носа на броненосеца ставаше все по-висок и по-висок в сравнение със задната му част - кормилната. Личеше, че парахода се стремеше да излезе от това си положение чрез едно усилно движение напред, но не успяваше и все повече и повече се качваше по-нависоко. Нададе вече и тревожни сигнали... Смръкна се... Не се виждаше повече, а и осветление нямаше на него... Изпрати се донесение до командира на 1/5 бригада и на началника на 5-а дивизия. Сутринта на следния ден, 28 януарий, още от ранни зори се забелязваше присъствието на товарни параходи и два контраторпильори, които бяха свързани с въжета от броненосеца и го теглеха назад - обаче всичките усилия да го освободят от засядането останаха напразни... Почна се разтоварването на парахода - броненосец, с едно постоянно движение на лодки натоварени от броненосеца до товарния параход - разтоварват ги и се връщат обратно за ново натоварване... Види се имаше стремеж да се облекчи парахода и тогава да го изтеглят назад... След пладне същия ден се появи североизточен вятър, който постоянно се усилваше, усилваха се и морските вълни, разтоварването ставаше много трудно и даже невъзможно. Бученето на морето бе през нощта силно и предвещаваше буря и на 29 януарий сутринта, морските вълни обливаха вече целия броненосец и той биде наклонен на една страна, бурята бе вече много силна. Наклона ставаше все по-голям и по- голям, докато на 30 януарий сутринта се видя, че целия почти броненосец е обърнат и повален и се виждаше коремната му част нагоре, и стана жертва на морските вълни, на вълните на неподдаващато се на проучване Черно море. Така загина и изчезна в морските вълни турския броненосец "Асари-и-Тефик", за да остави на спокойствие българския воин, находящ се в охрана на морския бряг, или в тила на бойното разположение на армията, защото нито единия, нито другия не искаха чуждото, и своето си недаваха. Загина "Асари-и-Тефик", дали че молбата на "момчетата" от 10-а Погранична дружина бе чута и веднага изпълнена, или пък "така му било писано", знаем, че случайности в природата няма, всичко почива на строги математически закони - всяко последствие е резултат на една по-раншна причина - двата велики неумолими "закони за причините и последствията" дирижират в цялата вселена... 11 март 1913 година, понеделник, с. Подима. Южен вятър духа, топли вълни на пролет носи, природа да съживява, небе ясно, топлина изпраща, природа да възрастява... Морето тихо, като че световните бури са престанали и всичко е преминало в тихо движение, като че всичко се е отдало да работи за общия подем на човечеството! Каква илюзия! Какви подмолни планове се крояха в тоя момент! По заповед от началството, 5-а дивизия /телегр. № 432 от 1/5 бригада и № 1367 от н-ка 5-а дивизия/, 1-а и 3-а опълченски Троянски роти трябваше да заминат за М. Търново, гдето да образуват гарнизон, дружината, 10-а Погранична, да останеше в състав само две роти, 1-а и 2-а погранична рота, в състав: 4 офицери, 46 подофицери, 408 войници и 44 коне и придадени един и половина конни взводове /2 офицери, 42 долни чинове и 4 коне/. ... Важно събитие, важен момент от живота на една бойна строева единица, особено в случая съставена от опълченци I и II призиви и между тях един кадър само от 80 души млади действащи граничари... И тая бойна единица от обявяването на войната и до днес е действала все в първите редове на армията съвместно с действащите млади призиви, а нейния състав бе, както се знае, от най-възрастните служили и неслужили от Бургаски окръг и Ловешко, и Троянско, но хора с формирана житейска опитност, затвърдени в своя характер... На тая бойно вече свързана дружина, предстоеше днес да бъде разпокъсана на две групи... Колкото радостен момент от една страна, че се даваше възможност на две роти да се оттеглят в тила и да си отпочинат, толкова бе тежко и тъжно, че се разделят от другарите си бойци, с които изнесоха толкова много страдания, несгоди, лишения, неволи и то все при бойна обстановка... Който не е опитвал раздялата между двама бойни другари, които са делили скърби и радости на бойния фронт, той само не може да си представи днешния мил момент, що трябваше да преживее дружината, с тая си раздяла на две части и с оглед вече да не се съберат под едно дружинно знаме - знамето на 10-а Погранична дружина, което бе осветено с кръвта на падналите бойни другари от дружината, при изпълнение на своя дълг към многострадалното си българско племе и който дълг те изпълниха с достойнство и с чест за нацията и армията, най-очебиещо изтъкнато в боевете на 1 октомврий 1912 година при Бунар Хисар и 25 януарий 1913 година, десанта при Подима... Моментите на раздялата бяха мили: благодарствен молебен за общата досега съвместна безпорочна служба; благопожелания за още по- безкористна бъдеща служба, с дълбокото съзнание, че само с подобна дейност ще се повдигне достойнството на българското племе, което с всестранното си развите, ръководено от своите водачи, по пътя на себеотрицанието, за общото благо ще заеме почетното си място в общия световен човешки организъм... Имат ли съзнанието за подобна дейност водачите на племето ни в пътя на неговата еволюция?... Нека тоя въпрос винаги стои пред нас без да си отговаряме на него!... След общия другарски-братски обяд, двете роти тръгнаха за гр. Малко Търново, изпратени до навън от селото от братята си, другите две роти, които оставаха на бойния фронт и за в бъдеще, за огледало на младите българи, на своите си синове. 11 юний 1913 година, вторник, ден марсов, ден за победа отрицателните качества у човека... Бивак при с. Бойници, на западната граница. Политическото положение и бойното състояние и намерения за "дребната рая" неизвестно, и за водачите - предрешено! .. При все това, иска се "отгоре" да се знае мнението на войниците: да воюваме ли с досегашните ни съюзници сърби и гърци, или да не воюваме?... Положение смешно от една страна и трагично от друга: да се допитваме до подчинените си за известни мероприятия от държавен интерес, когато те не са в състояние да знаят нищо в момента, то значи да нямат вяра в себе си водача или началника, да няма вяра в успеха при реализирането на своя или общия идеал, та като е в това съмнение и след като претърпи крах, неуспех, да има смелостта да каже: "И вие, подчинените на народ и армия, бяхте всички съгласни с нас, водачите ви!"... Т.е. измиваме си ръцете, като Пилата!... Не е така, началници и водачи народни. Началника предприема, решава, привежда в изпълнение и носи отговорност за последствията: наградата приема, позорния стълб не отбягва и спасение зад граница не търси... В началника са включени и двата закона: причините и последствията... Е добре, реченото - речено, заповяданото - заповядано и изпълнено. Четем пред подчинените ни войници, послушните изпълнители на народните искания, разни извадки от вестниците... Зер, пресата е непогрешна и неподатлива на частни мисли и интереси?... Четем, а войниците слушат, какви биле отношенията ни с досегашните ни съюзници и съседи - сърби и гърци, за тяхното изневеряване и пр. и пр. и желанието им да ни опропастят окончателно, па даже и за подялба на България се говори... Устно им се разяснява... и българина мъдрец, стои прав и слуша, вдълбочен в себе си върху бивачната поляна, съсредоточен, но както в кръчмата пред изборния агитатор и кандидат за народен избраник, гдето тоже слуша, но "знае си той" за кого ще гласува. "Еее, момчета, сега си говорихме като българи, всички еднакво интересуващи ни доброто на народа ни, който чакаше тия моменти за обединение при това положение..., при тия отношения със съседите ни, които ясно е вече, не се считат за съюзници, какво трябва да правим, кой път ни предстои да изберем: да си отидем по домовете ли с незавършена работа, или да се опълчим срещу тях и им поискаме наложително това, което е наше право, което те навремето са признали за цяла истина, а сега искат да ни го отнемат и то насилом даже... Общо мълчание и дълбоко замисляне... Погледът е съсредоточен в земята - зер материален въпрос се разрешава тук - мисли се за земното, като условие за достигане небесното, висшето. Момент важен. Размишлява българина, съсредоточен в своя вътрешен мир, в своята душа. Знае той закона и иска да съедини в едно, да доведе в хармония ума и сърцето, и взетото решение да приведе в изпълнение чрез силата на разумната воля. Мъдрец е българинът в сериозните въпроси, но не българина израснал в лишения и излишъци, а оня, който е излязъл из всред закона на живата природа... Той знае нейната неумолимост, затова иска да бъде безпогрешен в своето решение... Запитва дружинния командир някой по име - мълчат, само го поглеждат и не отговарят, и те пък от своя страна изпитват самия него - той какво мисли... Най-после чуха се гласове: "Нека да каже вместо всички ни, нашия другар и добър брат бай Ст. Ш. от с. Д. /Бургаско/. Обръща се дружинния към бай Ст. Ш., който в тоя момент тъкмо искаше да доложи, че желае да говори. Разреши му се. И започна верния на родината ни служител, бай Ст. Ш.: "Г-н майор, ако ми е позволено да говоря открито така, както си обикновено говори не като началници и подчинени, а като българи, както казахте, които еднакво милеем за нашата многострадална страна и ако моите думи бъдат одобрени от другарите ми, ще се смята, че то е общото ни мнение и желание, ако ли не, нека и те да кажат"... И продължи бай Ст. със следните смисъл думи: "Ние признаваме, че имаме право на тия територии, които нашите съюзници искат да ни оспорват и да ни отнемат..., и сме готови, и това да защитим правата си със сила, ако не разбират от добро... Обаче ние чуваме, че румъните се обявяват против нас..., турците не ще стоят мирно, а ще си вземат обратно Тракия..., така "подучуваме"!... И при това положение, кой ще запази нашата мощ и досегашните ни придобивки? Затова казваме Ви, понеже питате за нашето мнение, нека си отпочинем, българина, исторически погледнато, не може да воюва повече от шест месеца, заради това, нека се задоволим с придобитото досега, да го осигурим и ще дойдат добри дни да си вземе цяла Македония... Обаче, пък казвайки, че това е наше мнение, тъй както ние разбираме тук, гдето сме сега, на вика ни, а там "горе" имаме управници, които знаят истинското положение и в политическо отношение, и в дипломатическо, и икономическото състояние на страната и моралната стойност на армията ни, защото, чуваме, че имало полкове разбунтувани и не изпълнителни..., та нашите просветени управници, като знаят всичко по разните въпроси, които са във връзка с въпросите, които нас питате, те ще определят какво трябва да се работи и НИЕ СМЕ ГОТОВИ ДА ИЗПЪЛНИМ ДОКРАЙ техните нареждания и заповеди, защото и те обичат нашата страна като своя родина и ще искат всякога нейното добро. Така ние мислим и вярваме, че е за доброто на всички ни"... Завърши бай Ст. със силно развълнувана душа, защото чистотата на тая душа предвиждаше "онова", което висеше като тъмен облак над българското племе... Всички войници отговаряха, че са съгласни с казаното от техния другар бай Ст. Ш., напълно го възприемат и гласно добавяха: "Г-н майор, готови сме да изпълним докрай дадените ни заповеди, дълга си като войници за общото благо, за благото на Родината ни... Дано настъпят с това светли дни в нейната история!" С "урра" бяха изпратени последните им думи. Така и се донесе на началството... Резултатът от войната с дотогавашните ни съюзници сърби и гърци, към които се присъединиха и румъни и турци, през 1913 година, е известен на всички ни - "СВИХА СЕ ЗНАМЕНАТА ЗА ПО-ДОБРИ ДНИ!"

VI. ТРЯБВА ЛИ ДА СЕ БОИМ ЗА БЪДЕЩЕТО? Софроний Ников София, печ. Искра, 1914. 32 с. Миналият погром създаде в нас едно положение, което кара мнозина, ако не и всички, да се боят за бъдещето на България. Преди всичко, тази боязън е естествена. Един син, който до вчера е бил под покрива на баща си и е разчитал на неговата кесия, неговата храна и дрехи, винаги изпитва малък един страх, когато за първи път се види сам, оставен без подкрепа в живота. Той още не познава своите сили, той не знае дали те могат да го поддържат. Но ще мине някое време и друго, ще опита своите сили и способности, ще се роди вяра в него, и не след много и той ще стане като другите млади хора - мъж с пълна надежда в силите си. Родени на историческата сцена в 1878 година от Русия и били цели тридесет и пет години под нейното опекунство, когато след паметния погром се почувствувахме изоставени от нашата покровителка, па и ние изстинали към нея поради злото, което тя ни стори, ние днес сме в положението на такъв един млад човек, който за първи път стъпва в живота. И ние като него изпитваме трепета на първите свободни дни, но и ние като него ще свикнем - както толкова други нации са свикнали. Ако се вгледаме, обаче, в мотивировката на страха, ние ще видим, че тя е несъстоятелна: били сме малка държава и затова сме били под опасност да не ни глътне някоя по-силна държава, или да не ни разделят няколко сдружени малки. Преди всичко, животът ни показва, че не само ние сме малки, но че даже между другите малки има и по-слаби от нас. И друго, историята говори, какво разкапването на една държава съвсем не зависи от размерите й. Даже, факт е, че силни и грамадни империи по-късо са живели от малки държавици. В древността виждаме, че малка Гърция живя много по-дълго и много по-мирно и щастливо от грамадната Римска империя. Да не превеждаме много други примери. Историята има своите велики и мощни закони и животът на народите е напълно подчинен тям. Те са, които издигат бърже и солидно една малка държавица, без да се обръща внимание на нейните ограничени размери; и те са, които разрушават грамадни империи въпреки размерите им. Ето тези закони трябва да знаем и когато ги приложим към нашата страна, да оценим правилно застрашени ли сме, или не, а не само да се боим напусто. Социологията, науката за народите, сравнява един народ с един човек и казва: които закони управляват живота на отделния човек, те също управляват и живота на един цял народ. А те са три: 1. Един човек е сигурен да живее, ако той е силен да се храни, да работи при дадени условия и се поддържа сам, без да става нужда да прибягва до чужда помощ. 2. Той е така също сигурен, ако, покрай пункт 1 е наследил от родителите си и един здрав организъм и тъй няма вътрешни причини за болести и смърт, и 3. Той трябва и да не стои на пътя на по-силни от него хора, които по пътя на своя необходим живот могат и трябва да го премахнат. Необходимостта е закон. Така също и една нация. Ако тя е силна, преди всичко, да си извоюва свободата и после да я пази при условията, в които се намира; второ, ако тя има жизнеспособен организъм и няма вътрешни причини за развала, и трето, ако тя не стои на пътя на по-силни държави, които по закона на необходимостта на своето съществувание могат да я прегазят, то тя е сигурна за своето съществувание. Удовлетворява ли България изискванията на тези три исторически закона? Ето на това ние трябва да си отговорим и да бъдем спокойни, ако отговорите са положителни и да се боим, ако не са. Нека разгледаме трите тези закони по ред. 1. Сами ли сме си извоювали свободата и можем ли да я пазим в условията, в които живеем. Преди тридесет и пет години, като турски роби, ние не можахме сами да се освободим, при днешната организираност на боевете. Русия, пътьом, гонейки своята задача, ни освободи. Тридесет и пет години ние водихме подопекунски живот, но този юношески период ние не проспахме, а най-усилено работихме. Създадохме се като една организирана и дисциплинирана държава с образцова армия, администрация и финанси, което и извика висок кредит пред света, и в 1912 година бяхме извикани на егзамен, за да бъдем изпитани дали вече сме възмъжали или още сме непълновъзрастни. Изпитът си ние издържахме великолепно. Преди всичко, както обширно доказваме в брошурата си "Историческото значение на погрома", ние се изплатихме на Русия, като на нейното спъване ние дължим ограбването ни от всички наши придобивки. И особено, когато след окончателното ни спъване, като беше приела мандата да спира противниците, а не ги спре, нито ни развърза ръцете сами да ги спрем, Русия окончателно ни пожертва, както едно време ни бе спасила, и от тогава напред тя няма вече абсолютно никакви права над нас. Д-р Данев, символът на руското право, паднал на 2. VII. - в него момент се турна точка на руското влияние и започна нашата свободна и самостоятелна политика. Короната спряла румънците до София и народът-войска спрял гърци и сърби - ето тези са новите освободители и спасители. Каквото ние днес имаме - това ние дължим само на тези два виновника на нашата свобода. Обилната кръв която проляхме, е предостатъчна за свободата ни. Все едно че тази кръв ние сме лели за нашата първоначална свобода. И второ, нашето желязно устояване в най-критическите ни моменти е свидетелство за силата ни и да защитим свободата си. В този исторически момент ние се самозащитихме от ближните си врагове; на Румъния устояхме с ценността на нашата династия; на гърци и сърби - със силата на нашия народ. Тези сили толкова, ако не повече, ще тежат и за напред. Не е зле, за ясност, да направим едно сравнение с нашите съседи: Сърбия беше, като нас, освободена преди много години от Русия. В 1876 година тя не можа да защити себе си от победоносна Турция и Русия втори път я освободи с една заплашителна телеграма. В 1885 година трети път беше спасена от победоносните български войски. И четвърти път тя беше спасена на 18 юний 1913 год. от победоносните български войски, когато тези бяха спрени със заповед от правителството. Тогава Сърбия прилича на един клиент, който след като е първоначално заборчлял, на три пъти подир това е прибягвал до нови заеми, за да се подкрепи, но с всеки нов път неговото обвързване е ставало по-пълно и по-пълно, докато вече не може да се освободи от робство. Гърция, също, някога, бе освободена от Русия. Не знаем друг път, но втори път тя беше спасена от Русия в 1897 год., когато Ехтем паша отиваше победоносно към Атина, и трети път на 18 юний 1913 год., когато победоносните български войски бяха спрени. Румъния, и тя още не се е изплатила. Едва ли може да се вземе нейната помощ, дадена около Плевен, за отплата на Русия. И това, което миналото лято Гърция, Сърбия, Румъния и Турция взеха от нас, без да са ни победили, те го получиха дар от Русия, която с спъването ни си взе своето някога дадено и го раздаде на своите нови протежета. На това обаче казаните четири страни нямат право. Право в международните отношения е само проливаната кръв при победа, а такова нещо те нямат на своя страна. 2. Има ли България здрав и жизнеспособен организъм, следователно, гарантирана ли е от вътрешни бури и вълнения. За да си отговорим на този въпрос ние трябва да разгледаме подробностите на нашия народен живот. а) Ще започнем със самите хора, с отделните единици, що съставляват народа. И от самото начало ние се срещаме с едно много отрадно явление. Ето едни хора, за които може с право да се каже прогресивни. Запитвал ли се е читателят за причината на поразителната трезвост на българина? От религиозност, от порядъчност? - Не; я дайте възможност на "бай Ганя" да се напие на чужда сметка дали той ще се посрами? Тогава защо не пие? Защото пази парицата. Но защо му е тази пара? Ако бяхме разгънали гънките на мозъка у всички наши българи, били те на полето или в града, сигурно едно нещо бихме намерили у всички - мисъл, съображение и сметка за утре. Няма да намерим абсолютно ни един у нас, който по приказката "вечерта да изпуква всичко, което през деня е изчукал". Напротив и последният изпокъсан работник се носи със свои мечти и планове за по-хубаво бъдеще. Няма ни един българин, който да е доволен от настоящето; ако днес има някой и друг грош, утре мисли да ги направи повече; ако днес е хилядник, утре иска да бъде стохилядник; а с време и милионер. На тази черта ние дължим нашето настояще благосъстояние и тази черта е гаранцията, че ние занапред ще се качим още по-нагоре. И тази черта, прогресивността, е истинската човешка черта, чертата, която отличава човека от животното. Само животното не мисли за утре. На тази черта нашият народ дължи своята трезвост и разумност. Ние не сме религиозен народ, благодарение на много причини, но едно е несъмнено - ние сме народ със събудена съвест, или по-право, с една зродена естествена разумност. Благодарение на нея у нас престъпността е крайно ограничена и моралът е добре запазен. б) Следствие на тази черта на амбициозност, благосъстоянието на народа е високо. Поразителен е прогресът, направен през последните 20 години. Когато за тези двадесет години направихме 700 милиона заеми, бюджетът ни се повдигна от 40 на 200 милиона, армията ни се утрои, държавният механизъм крайно усложни, толкова железници, пристанища и културни съоръжения - прекият данък си остана все един и същ. Благосъстоянието на народа особено може да се оцени по повдигането цената на всичко. Когато преди двадесет години декарът нива струваше до 5-10 лева, днес той е 200 и 500 лева, когато данъкът му е все един и същ - най-много лев на декар. Благосъстоянието може да се види и от количеството капитали, влезли отвън, както и от парите, спестени у народа. При нашето освобождение милионерите у нас се преброяваха на пръстите на едната ръка, а днес със стотици са тези, които имат десетки милиони. Това повдигане на благосъстоянието имаше това благотворно влияние, че със поскъпването работната ръка вече бяха невъзможни крупни земевладения, а напротив - усилиха се и развиха дребните земевладелци - които днес съставляват главната сила на народа ни. в) Но народът ни, макар да е много добър, не можеше сам да достигне до това благосъстояние без една мъдра и демократична финансова политика, без един разумен кредит. А това вече се дължи на управляющите кръгове. С едно далечно сравнение можем да поясним: едни овце могат да имат чудесни зъби, да могат да пасат, но ако те нямат добър пастир, който да ги води на добро пасбище, те ще умрат от глад. Сръбският народ по природа е същия с нашия. Дайте му едно мъдро управление и вие ще го видите, че той не ще се различава много от нашия. Но нещастните дипломатически борби, както и пиянската от шовинизъм интелигенция не са дали оная сигурност и свобода, които са абсолютно необходими за преуспяването на търговията. Човек само тогава изважда своите пари и ги слага в търговия, само тогава изважда своите сили и ги слага във вид на култура по полето, когато той е гарантиран, че те няма да пропаднат. Но тази гаранция може да даде само администрацията. А ние сме имали такава администрация. Ние сме твърде много привикнали да ругаем и се оплакваме от нашите управляващи среди, но сме били винаги несправедливи към тях. Вярно е, че те не са идеални, вярно е, че те имат своите грешки по-големи или по- малки, но нали плодът им е мир и благосъстояние? А дървото се познава по плода. Грешат тези, които искат да видят в живота идеални хора и идеални условия, както тези, които искат в гимназии да намерят образовани професори. Както гимназията е за неучени ученици, за да станат учени, тъй и животът е за несъвършени хора, за да станат безпогрешни. Когато ние ще станем идеални, ние вече няма да се раждаме. Но при този материал, с който разполагаме за държавни мъже, имаме ли ние благосъстояние, ние трябва да бъдем благодарни. И не можем се оплака. Свобода и сигурност имаме голяма в страната. Никакво ограничение за никого. Спъват ли законите у нас способния човек да се вдигне на висотата, гдето може да го заведат силите му? От друга страна, осигуряват ли у нас законите неспособният да стои високо, заемайки местото на способния? Кой способен човек у нас не може да стане министър, първенец, милионер? И кой неспособен министерски или милионерски син не е сигурен да падне до най-ниско състояние? Като имаме такава свобода, такива демократични закони, и такива хубави наредби да осигуряват всякакъв успех, то пита се, има ли у нас почва за недоволство и бунтове? Защо може да се бунтува нашия народ: за богатство? - то е в ръцете му, ако е способен и силен да го сграби; за свобода на действие, мисли и слово? - кой му я отказва? Бунтува се само народ робски и беден. А! Тичат из народа много словоохотливци и с обилни сълзи оплакват лошовото положение на страната и ревностно апелират към бунтове и революции, но тези люде извикват у селския народ само чувство на съжаление. Народът слуша тези позиви и не може да им отговори, защото не е учен, но като не може да си сформира отговор, той не може да не чувствува, че у нас няма причина за недоволство. Народът чувствува, че при тази система на управление, при тези наши държавници, колкото и да не са те съвършени, - при тях той е достигнал това цветущо състояние. Той не може да си представи по-бързо разбогатяване и по- добра свобода - какво може да иска повече? Викат го на бунтове? - че за какво? За ограничена свобода? За мизерия, от която не може да се отърве? Или от унижено достойнство? Нищо подобно той не вижда в своето бащино огнище. На това обстоятелство, на тази свобода и сигурност, се дължи това небивало чудо - запазването дисциплината у народа в ужасните дни на народно нещастие от 5 до 17 юлий 1913 год. Тук се позна какво доверие има народа към своите водители, че когато дойде катастрофата, всички я отдадоха на нещастието, на Провидението, но не и на личности, които да станат да убиват, да наказват. Ако ние в тези паметни дни не видяхме народът да се бунтува, нито го видяхме след вдигането мораториума да отказва да плаща задължения, извинявайки се с мораториума, нито го виждаме в близки до катастрофата избори да прави изстъпление, то ние можем да бъдем сигурни, че докато трае това административно- стопанствено състояние нашата страна може да бъде гарантирана от всякакви сътресения. г) Твърде често сме слушали само да се хули и кори нашата интелигенция, но никога да се хвали. Интелигенцията в един народ са професори, учители, инженери, чиновници, офицери. Като трябва да признаем, че и те не са идеални, защото не могат да бъдат такива, при все това, не са ли дали плод велик за страната ни? Е, хубаво, коя млада страна е минавала без чужденци инструктори? - Ние минахме без такива. Нашето училищно дело ние дължим само на нашите домашни учители, и можем да се похвалим, че не стоим ниско в това отношение в сравнение с напредналите културно страни. Голямо количество съоръжения, железници, пристанища, мостове и други, ние дължим само на нашите инженери. И общото мнение е, че нашите железници са построени и много умело и много евтино. Кой повдигна администрацията на страната до това хубаво състояние, ако не нашите чиновници? Особено трябва да бъдат похвалени чиновниците по банките; Земеделската банка си въздигна паметник неръкотворен със старателното и успешно повдигане на земеделците и помагането им да се отърват от ноктите на лихварите. А офицерството? - не започна ли да се повдига нашата армия именно откак руските офицери си отидоха и нашите "капитанчета" поеха командата? Може би само в църковно отношение има още да се желае; поради царстването на материализма в науката и живота, цялото общество е индиферентно към духовното, затова и трудно се намират млади възвишени сили да се посветят на това най-благородно служение на народа - свещенството. Но и то ще дойде с време. Едностранчивото самообразование на младежта ще извика един ден непременно реакция, и свещеникът ще се яви, за да възпитава. д) Следствие общото благоденствието на народа и неговата дисциплинираност, както и благодарение достойнствата на нашия офицерски корпус, нашата армия не страда от онази болка, от която страдат тези на нашите ближни съседи - Сърбия, Гърция и Турция, именно преторианство. И в това отношение нашата страна е гарантирана от вълнения. Армията е бивала винаги главното оръдие на революциите, но нашата армия не се състои от недоволници; съставена главно от селяни - имат ли те някакви причини да са недоволни от управлението? е) Едно велико богатство има нашия народ, което трябва да се изтъкне, оцени, възхвали и отблагодари от всички ни; това са нашите жени, българските жени. Статистикът и икономистът трябва да разчитат в своите сметки двойни чифтове работни ръце у нас. Нашата жена не чака само от мъжа си да бъде хранена; тя не се смята ни робиня, ни тиранка на своя мъж, а равноправен другар-брат. Ето защо нашата страна не почувства никаква криза след една продължителна близо година война. Един французин недавно казваше: "Вие сте удивителен народ; подир война хлябът ви е по-евтин, отколкото е бил преди войната". Да, това е вярно, и ние го дължим на нашата достойна жена. Тя не смята за унизително да работи на полето редом със своя мъж, и когато тс*й е извикан да изпълни своя дълг към отечеството, гдето жената съжалява, че не може да помогне, тя пък с радост се залавя да извърши всичката домашна и полска работа, да види мъжът, че и тя взема участие в общото народно усилие - като приготвя храна за поддържането на борците. Казват, общ бил този отзив на всички наши жени: "Той (мъжът) само да ми се върне жив, той няма да намери в къщи нищо да му отпсува!" ж) Като последен, но не най-малък елемент в жизнения организъм на България, аз трябва да укажа на династията ни. "Какво добро може да излезе от Назарет? - ето, сигурно, мисълта, която изниква у всеки читател, когато разбере за какво ще искам да пиша. А! какво може да се каже добро за нашата династия? Не е ли викнало мало и голямо против всякакъв монархизъм и не се ли учи в училища и университети, че идеалното управление е републиката? Много може да се каже по тези въпроси, и не малко специално по нашата царска династия, но аз запазвам тази обширна материя за специална брошура - "Виновността на царя в погрома". Тук обаче само отчасти ще загатна, че ако благосъстоянието на народа стана в неговото царуване, и ако това ние отдадохме главно на самия народ, после на управляющата среда, която осигуряваше свободата и водеше финансовата политика, съществено необходими за търговията, то, естествено, би било нелогично да не се отдаде поне една малка част от тази заслуга и на цар Фердинанда. В една конституционна държава държавният глава е постоянния елемент в управлението. Когато правителства се менят и, разбира се, малко-много не може управителната машина да не страда от това, постоянният елемент е, който задържа, крепи, регулира. Нима нему не се пада част от заслугата на управлението? Ние в специалната брошура ще видим, че не малка е тази част и че много и всестранни са заслугите на цар Фердинанда за България, но говорейки за здравите елементи, които съставляват нашия народен организъм, ние не можем да не поменем за нашия амбициозен цар. Ние хулим тази негова амбиция. Но тази черта не я ли констатирахме като отличителна черта на всички нас, българи? И като я похвалихме у народа, защо да я покорим у царя? И при това, не е ли амбицията, която различава човека от животното, която е главното украшение на човека? Само животното като се нахрани днес за утре не мисли. А човекът, колкото по-надалеч в бъдещето рови със своята мисъл, толкова по-велик бива. Мъдрецът отива дори да се рови да намери какво има и след гроба. Между многото заслуги на цар Фердинанда стои и тази, гдето той полага големи старания да остави подир си един добре приготвен наследник, тъй че държавната машина да не пострада ни най-малко от смяната на ръководителя. Това всичко са елементи на здравина в нашия организъм. До тогава, до когато те съществуват, ние можем да бъдем спокойни за нашето отечество. Бури и революции вътре са невъзможни, докато трае това състояние. Значи и в това отношение ние сме гарантирани да живеем дълго и мирно като отделна нация. Няма да сторим зле и тук да направим едно сравнение с нашите ближни съседи. Нека да кажем даже за Русия, която е най-голямата империя на света. Макар тя да е тъй обширна, едва ли обаче има страна по-слаба и, следователно, повече да трепери за своето съществувание. Много и много от жизнените елементи на България Русия не притежава. И следствие на това тази обширна империя се намира винаги върху вулканическа почва, гдето всеки път може да избухне революция. Много са чуждите нации и елементи в Русия, които не са доволни от руските порядки, и само дебнат случая да се вдигнат. Ето това е, което твърде много спъва грамадната империя. Румъния е едничката страна, гдето робството още не е премахнато. Огромната маса е лишена от всички удобства и тъне в мизерия и невежество. Тя не е учена да чете, за да не чете вестници, за да узнава как стоят работите в другите страни и да се бунтува. Следствие на това и Румъния не може да има добра армия. Изпит и онеправдан роб не може да съставя една силна армия. Румъния вънкашно изглежда на цивилизована държава, полирана е наглед, но вътре е изгнила и бунтовете през 1907 година винаги могат да се повдигнат - особено сега, след като румънското правителство има несретата да доведе своите тъмни маси да видят на дело това, което старателно се криеше от тях - благоденствието на селяните у другите държави. Тя има един крал, който в 40 години управление нищо не е направил за народа си, и една интелигенция, която почти с нищо не се е показала пред света. Капиталите, ръководството на главните предприятия се намират в чужди ръце. Сърбия е имала и има едно голямо зло - династическите борби, които са развратили интелигенцията и затова тази страна няма оная свобода и сигурност, които са главните условия за търговия и разбогатяване. Ето защо Сърбия за живот три пъти по-дълъг от нашия не е достигнала и една десета от нашето благосъстояние. За илюстрация на вътрешното състояние на тази страна нека ни кажат самите сръбски вестници. Ето какво ни казва "Политика", цитирано в "Мир" от 23. I. т. г.: "Щом се узнало за резултата от избора (във Враня), една тълпа, в която е имало около 500 души, е нападнала общинската сграда. Десет души стражари, които са били изпратени да запазят реда при гласоподаването, са били изхвърлени от общинската сграда и до като едни са разрушавали вратите и прозорците, други са изваждали мебелите и покъщнината на общината, които трупали на купища на улицата и след това ги запалили. След това цялата тълпа е манифестирала по улиците на града и изпочупила прозорците на къщите на М. Михаиловича, Влахчето и Тома Зафирочива. Имало е двама души жандарми наранени. Вследствие на този метеж полицията не е арестувала никого. Метежът се смята за потушен." Такива работи са невъзможни у нас; нито самият народ ще ги извърши, нито пък полицията ще позволи. При това, при нейния луд шовинизъм, когато й се падне народ чужд да владее, малтретиранията, на които се отдава освен гдето разстройват вътрешно, но стават причина за постоянен страх от комити и вънкашни неприятелства. За Гърция какво може повече да се каже, за да се илюстрира нейното състояние, ако не само нейните финанси. До тези финанси ще дойде и Сърбия с време, а на това печално състояние на тези две страни, освен шовинистическата лудост е виновато и преторианството на армиите им. Гърция днес е заградена от четири неприятели - Турция, Италия, България и Албания - и тези силно наежени неприятели тя си спечели с подлостта си през миналото лято. Това опасно състояние, при големите нужди сега от капитали за управление два пъти по-широка територия -всичко това ще докара Гърция до още по-голямо икономическо робство под Франция. Какви са условията на последния 350 милионен заем, ако не такива на пълно робство? А такива условия тя е принудена да подпише, защото никак не е сигурно положението й пред вид новите четири разсърдени врага. Ако Гърция беше по-скромна и честна, подкрепата и кредита на България щеше да й помогне да се отърве от робството. В това отношение и Сърбия изгуби неизказано, когато вместо да пази съюза с България като очите си, тя си създаде от нас един смъртен враг. Това днес ще й бърка на кредита, а с време и ще я съсипе. За Турция не трябва да се говори дълго; в нейните предели и самите турци не са доволни от управлението. Държавният механизъм е повреден и затова няма оная свобода и гаранция, която, на първо место една държава трябва да има. И там преторианството има пълен простор. И там финансите граничат почти с фалимент. Виждаме, следователно, колко жизнен организъм имаме ние, и следователно не от там можем да се надяваме за идването на злото. Сега да минем към третия закон. 3. Стои ли България на пътя на някоя по-голяма от себе си държава, която по необходимостта на своето развитие или съществувание трябва да я глътне. Нуждата на народа в една държава е закон. Но не прищевките на короната или на някаква преторианствующа армия. Една идеална дипломация трябва да има това предвид. Великият Гладстон казваше, че този дипломат е велик, който разбира и пази реалните интереси на съседните държави, както и тези на своята. Защото за Провидението, или за Историята, реалност в една държава не е ни династията, ни името, ни расата, а само едно - благоденствието и прогреса на народната маса. До ушите на Историята не стига нищо освен благодарностите, или оплакванията на народа, и ако е първото, тази държава е гарантирана в своето съществувание, ако ли второто - нищо не можа да я запази. Защото земята, и всичко що става по нея, имат само едно назначение - да служат като училище, в която хората идват за да се учат и прогресират. Това е смисълът на живота и земята. Затваря се едно училище, което не може вече да изпълнява своето назначение. Разделянето человечеството на раси и народи - да се борят, конкурират - не е за нищо друго освен пак за прогрес. Тъй схваната философията на Историята, стига само да се схване вярно нуждата на един народ, човек може безпогрешно да съди, като какво ще бъде поведението на тази държава в бъдещето. Преди две столетия Англия започва да се задушава от голямо нарастване на населението, вследствие индустриалното развитие, и за нея се явяваше абсолютна необходимост да има колонии, за да си разреди населението - и Провидението поведе Англия и тя си откри и заякчи добри колонии. По пътя на колонизирането Англия беше последвана от Франция и Германия и преди две години и от Италия. В Италия населението ставаше голямо; хората гладуват от теснота, грамадна емиграция в Америка започна да плаши страната. През Средиземното море имаше една пустиня, която можеше да стане рай, ако не беше в ръцете на една неспособна да управлява държава - и тази нужда заведе Италия в Триполитания. Сега, за нас се казва, че ние сме били на кръстопътя на сблъскването на интересите на две грамадни империи - Русия и Австрия. И това е което особено плаши нашите хора. Но преди да се установим върху реалността на тази опасност, нека разгледаме, дали тези нужди на тези две империи не са въображаеми. Защото повтарям, че нужда на една държава е това, което трябва на народа, а не е една прищявка на короната или други фактори. Да вземем по-напред Русия, Има ли тя нужда да владее Балканите? Русия от колонии няма нужда. Тя има такива обширни полета, че би могла да храни и десеторно по-голямо население. Тя има абсолютна нужда, обаче от свободен изход на Средиземното море през Дарданелите. Но за да има такъв ход тя трябва да владее Балканите, за да пази проливите, ще кажат. Ако е само да пази водния път, то от западна страна ней стига да владее само до Мидия-Енос. Па и това днес не ще й се позволи да владее. До 1871 година, т.е., до създаването на Германската империя и прокопаването на Суецкия канал, Русия можеше да вземе и владее Дарданелите, но оттогава напред тя среща там два страшни противника. Тези две най-силни по сухо и море империи няма да позволят на Русия да се настани на пътя на Германия за нейния пазар - Мала-Азия и на прага на Суецкия канал - пътя на Англия за житницата й, Индия. Но руският народ все пак има нужда от изход на всемирния пазар. Това не е прищявка на един велик Петър, а е абсолютна нужда на простата народна маса. Защото огромна Русия има нужда от едно пристанище, което не замръзва зимно време. Едничките й две - Владивосток и Петербург, зимно време замръзват. Но пътят на Русия за Дарданелите сега е през Берлин и Лондон - път много труден, почти непроходим. В Балканската война на Русия се поднасяше наготово свободен ход през Дарданелите, но тя отхвърли тази своя голяма и многожелаема придобивка. Ако не беше сдържала нашия ход до Цариград, в един наложителен общоевропейски конгрес България щеше да бъде върната назад, но и на Турция нямаше да бъде позволено да се настани изново на Босфорските брегове. Сигурно нямаше да се позволи на Русия да се вклинчи отгоре, ни на друга държава да се вклинчи отдолу, и проходът щеше да се наложи свободен. Русия на този конгрес щеше да тегне с две големи тежести - едната, морална, че неин, славянски съюз е взел Цариград, и другата, физическата - неизтощената сила на нейните милиони щикове. Русия не можа да вземе урок от 1878 година. Тя победи тогава, но беше изтощена, и в Берлин се яви слаба да може да тегне. И ако един ден тя пак успее да вземе Цариград тя ще има същото лошо условие - изтощеността. Но нашата задача не е да съжаляваме Русия, освен ако не е само да отбележим, че тя като съсипваше България заради Дарданелите, тя ги изгуби за дълго време. Тъй е то, когато тя беше благословила Балканската война с умисъл България да бъде разгромена, царят й пропъден и политически подчинена, че когато стана обратното, Русия беше изненадана, и в изненадата не съобрази да поддържа България до Царирад и Галиполи, което беше в полза на нейната вековна политика. Тъй че ние днес не сме под опасност да бъдем направени Задунайска губерния - едно нещастие, защото то би било регрес за нас, които в масата си сме по-културни от Русия. Ние днес сме пазени от Англия и Германия. Нашата опасност днес е по-скоро от страна на Германия. Когато тя използува играта на Русия с една глупава работа за нея - кому да даде Македония, на Сърбия или България - игра, която накара руската дипломация да забрави временно своята мирова политика - и заедно с Англия разделиха в сфери на влияние Турция, тъй че днес България се намира между самата империя (Германия) и новия й пазар, Багдатския велиат - то днес ние сме на пътя на Германия и с нея трябва да отидем доброволно, ако не искаме да ни унищожи. В това отношение тя много лесно може да постигне целта си с помощта на нейните Румъния и Турция. Но у нас има достатъчно ум да не се изпречваме срещу мощната тевтонска държава, па и ако ли бъдем глътнати, това няма да бъде регрес за нас - ще влезем в по-културна държава. Залъгалката на Русия на Балканите през миналата година доведе грамадно за нея нещастие, но едно велико щастие - споразумение между Англия и Германия по спорните им въпроси в Азия. Тъй че днес Русия наистина срещна двете най-велики сили по пътя си на юг. Русия се стремеше за два изхода за своята търговия - Персийския залив и Дарданелите. По първия Германия и Англия се съгласиха да го пазят, както и по вторите. Даваме по-долу един цитат от в. Мир (бр. 4131) за да се види как стои този важен въпрос, защото това наистина се много докосва до нас. Германия и Англия съгласени, ние се намираме в тяхното мощно съседство, и сега политиката ни трябва да бъде с тих, а не с Русия, която е далеч отхвърлена от нашата страна. "От Цариград съобщават на "Daily Telegraph", че вече е потвърден със султанско ираде Англо-турският договор. Преговорите за тоя договор се водят отдавна и паралелно с преговорите изобщо за ликвидиране положението на Балканския въпрос. Както е известно, всички велики сили се възползуваха от разгромяването на турците, и си взеха своя дял от плячката. Това стори, разбира се, и Англия. Англо-турският договор е сбор от няколко конвенции, които са сключени при едно разбиране по въпросите не само между Англия и Турция, а и между Англия и Германия. Това е един вид тройно съглашение от извънредно голямо значение. С него се решава въпроса за главните съобщения между Европа и Азия. Според този договор Англия се съгласява Германия да построи Багдатската железница чак до Басора на морето. В замяна на тая отстъпка, тя добива правото, да назначи двама администратори-англичани в Управителния съвет на Багдатската железница. Освен това ней се предоставят повечето места в администрацията, която ще се грижи за плаването по реките Тигър, Ефрат и Шат-ел-Араб. Портата признава също тъй протектората на Англия въРху Ковеит, който постоянно ще се разширява. Заедно с това тая концесия на Англия в съдружие с Германия се отпущат и твърде важни концесии за петролей. Плаването по реките ще се даде на една компания, в която 30 на сто ще има участие Англия, 25 на сто Турция и 25 на сто Германия. В същност компанията ще бъде англо-германска. Най-голямото значение на тоя договор се състои в това, че се туря едно солидно начало за премахване на всички спорове и недоразумения между Англия и Германия. А когато тия две държави дойдат до едно споразумение, цялото положение на Близкия изток може сериозно да се измени. Французите са много недоволни, че те са изключени от участие в тия съглашения, от които зависи цялата Трансазиатска проблема". От страна на Австрия ние не се намираме в опасност. Наистина, Австрия има нужда от колонии, но тя няма войска, за да си намери такива. За нея, следователно, се явява абсолютна нужда да има Балканите за свой пазар и особено да има свободен изход на Солунското пристанище. Това е нужда на народната маса, която, както видяхме, през нашата война толкова много гладува, нямайки где да изнесе своята стока и тъй да живее. Австрия умира, ако й се затвори пътя на юг. И докато тя е империя, тя няма да стои мирна, докато не си осигури пътя надолу към Солун. Ето защо Балканският съюз беше един гроб за Австрия, и защо тя направи всички усилия да го развали. Но не трябваше Сърбия да прави и най- малкото, за да пропадне тази нейна опора против Австрия; едничката нейна опора (България) против тъжнението на северната мощна съседка днес е разсърдена и тя вече ще помага на Австрия, а не да й пречи при унищожаването на Сърбия. Австрия засега има нужда от западния Балкански полуостров, от Вардар нататък. Днес вече тя за стремлението си няма преграда, и това ще бъде свършен факт, щом като Русия се закачи негде. А Русия лесно може да се закачи от трите големи опасности, които постоянно висят над главата й - вътрешната революция, жълтата опасност и Германия. Предвид на това, човек може да се почуди на лудешката постъпка на Сърбия да обере, разсърди и опълчи против себе си България, ако, разбира се, поведението й не е било заповядано от Русия, която, сигурно я е уверявала, че и ще ограбят България и пак ще я принудят да остане в съюза, да служи на руските интереси, и да пази Сърбия от Австрия. С това свое поведение днес Сърбия се постави между три чука - покрай австрийския, и българския и албанския. Тя няма голяма надежда и в Русия, защото днес тази империя е твърде много отдалечена. Между нея и Сърбия, днес стои покрай България, и Германия. Но когато Австрия ще стане господарка на половината Балкански полуостров, тогава пък ще заплашва нашето съществувание. Преди всичко това ще изиска много време, докато тя заеме и изпълни тези нови места със свои хора и стока. В това време, силно прогресирующа България сама ще достигне това също цветущо състояние и Австрия, като не ще вижда в България една нова колония да си пласира стоките, не ще иска да я присъединява към своята и без това доста разноцветна империя. Да, ние сме сигурни от Австрия и Русия, а така също и от Германия, ако само бъдем благоразумни да не й пречим. Остават сега само ближните наши съседи. Едва ли обаче трябва да се боим от тях; напротив те трябва по-скоро да се боят от нас. Румънският народ, масата, има абсолютна нужда от свобода от робството и от просвета. Тази нужда е закон, и този закон трябва да се реализира. Ако с вътрешни реформи Румъния не даде това, което историята иска, щото всички народи да го имат - благоденствието и просветата - то Румъния ще трябва да падне под друга държава, която би могла да даде горните работи. Румъния не може да бъде експансивна държава; тя няма войска; тя може само да използува условията, за да краде. Да, но и на това му идва края. Нали е тя заплашвана от вътрешни бури? - Тя винаги трябва сега да се бои от обидената България, да не използува като нея момента. Тя този път няма да има за съседка мирната благородна България от 1907 година, през време на миналата селска революция. Предвид политиката на Австрия ние не само не трябва да се боим от Сърбия, но даже да се готвим да я видим, даже без нашата помощ, унищожена или унижена. Гърция? - тя е по-скоро за оплакване отколкото за боязън. Не само ние нямаме причини да се боим от Румъния, Сърбия и Гърция, защото те са немощни вътрешно (втория закон), а и има Велики Сили, които според политиката си трябва да пазят България, но ние трябва да помним, че тези три държавици ни са длъжни. Те, без да ни победят, ограбиха ни в Букурещ. В тяхната съвест не може да не стои на видно място това тяхно престъпление; както и не може да се изличи от ничие българско сърце чувството на отмъщение към грабителите. И когато историята ще ни сведе до разправии - нещо неизбежно - у българите това чувство ще бъде сила, когато у тяхното съзнание - слабост. Една историческа истина е, че войните за отмъщение са били винаги сполучливи; виновните народи, напротив, винаги са били нещастни в борбата си. Отмъщението прави една война най-вече популярна. В една разправия с тези три наши съседи не ще бъде трудно на нашите държавници да популяризират войната и възпламенят борците. От друга страна, в съзнанието на нашите противници ще има убивающия духа елемент - гузността на съвестта. Като говорим за - трябва ли да се боим за бъдещето, ние не трябва да пропуснем да кажем нещо за всеобщата война, която постоянно заплашва Европа. Ако Балканският съюз беше запазен, понеже той беше и руски съюз, ние щяхме да бъдем вкарани във всеобщия бой. Днес, обаче, ние сме сигурни да не вземем участие. Разбира се, тази война ще извика у нас само мобилизиране и стоене на щрек, освен ако не ни се падне да използуваме нещо. Румъния иска да играе велика роля и сега не иска да отива с никоя от великите сили. Тогава, като се сблъскат Русия и Австрия, те ще се срещнат на румънските полета, и естествено, Румъния ще бъде омаломощена, за да може да ни пречи да си вземем откраднатото през 1913 г. Австрия, преди да започне голямата война, ще иска да си осигури гърба от към страна на Сърбия. Ние ще бъдем безумни да не използуваме нейното желание, което трябва да бъде и наше желание. Наистина, няма място на Балканския полуостров за Сърбия и България. Имаше, ако Сърбия останеше честна на дадената си дума на съюз с нас на братство и приятелство. Но сега не, и хиляди пъти не. В сърбите не само няма най- елементарното чувство на обикновения човек на благородство и човещина, но от шовинистическо пиянство е лишена даже от здравия разсъдък да види, че ограбвайки България тя си копаеше гроб. Предвид на това, развалянето на Балканския съюз е едно спасително дело за България. Останеше ли този съюз, той щеше най-напред да съсипе Австрия икономически, а в случай на всеобща война, понеже той щеше да бъде леви фланг на Русия, и за политическото унищожаване на хабсбургската империя, Австрия умряла - Сърбия ще се обедини. А станели тя 12 милиона, тя ще ни присъедини към себе си, като една провинцийка. Защото, ако сега, малка Сърбия има нужда от море, то колко повече ще има тогава, когато стане четири пъти по-голяма? Ето защо днес всяка мисъл за подновяване на съюза е мисъл за гроб на България. Докато Австрия е цяла и България е жива. Ние видяхме каква надежда можем да имаме върху славянство, братство, християнство и подобни принципи! Тези бяха уловки едно време за нас, но ние, сигурно, вече поумняхме. В случай на всеобща война и Италия ще иска най-напред да си осигури гърба от страна на Гърция. И ней ние можем да спомогнем, ако не с друго, то поне да респектираме Гърция, да стои мирна. Не малко важно е и нравствената страна на състоянието, в което ни остави погрома- ние бяхме обидени, изиграни в него. Следствие на болката ние не можем да се отдадем на веселие и безгрижие. Напротив, всички сме стегнати от нещастието и предвид опасността работим и ще работим, за да се приготвим хубаво. При това, ние не сме взели много нови земи, за да видим трудност да ги уредим и в скоро време да ги почувствуваме като неразделна част от нашия организъм. Уреждането няма да извика големи харчове, тъй както ще извика в Сърбия и Гърция, които се увеличиха чувствително - първата с 53% и втората с 91% от старите им територии. На тези две лесно разбогатени страни днес ще трябва големи харчове за поддържане двойна войска, и полиция, и чиновничество, учителство и пр., и естествено не ще им останат средства за приготовление на всеобщата война. При всичките добри страни на нашата българска действителност, едно само беше зло, и от него ние се освободихме в Балканската война; това бе русофилството, т.е., причината на тази любов и привързаност към Русия - доброто, което ни направиха, като ни освободиха едно време. То беше велико добро, и народът ни беше наистина благороден, като признателността си към Освободителката беше възвел на култ, но лошото беше това, че Русия злоупотребяваше с признателността ни и си игра с нея в тази война, за да ни доведе до погром. До войната ние водехме, и трябваше да водим, руска политика, но това ни съсипа. Сега обидени и окрадени от придобивките ни от Русия, народът истина към нея и днес няма вече оная привързаност, която правеше русофилската политика у нас реална политика. Сега вече ние ще водим политика наша, политика на спокойно разбрани интереси, а не на чувства. Ние вече няма да ходим на руски кокили, а на наши собствени къси, но солидни крака. Това отрезвление на нашата политика е велика придобивка, а заедно с развалянето на Балканския съюз и особено с това, че Македония, нашият идеал, е днес полуосвободена (трудно беше да се освободи от една империя, а лесно е вече да се освободи от две слаби страни) - са придобивки, които заслужават всички велики жертви, които дадохме. Като свършвам вече изложението си, с което искам да покажа, че ние удовлетворяваме в условията, в които се намираме историческите закони, за да можем да бъдем спокойни за нашето бъдеще, не ще бъде зле да изтъкна един крупен недостатък у нас, недостатък от чисто морално естество, за да се поправим полека-лека. Той е - ние много обичаме да хулим, да не харесваме нашето, да го намираме за ниско, даже лошо. Нима сърби и румънци намират толкова много хубости в своите страни, за да са просто пияни от любов към своето? Ами ако имаха нашата действителност, какви щяха да бъдат те? Вярно е, че ние не сме пълно съвършенство. Па и нека се помни, че то на земята не е възможно. Но нашата действителност е много по- добра от тази на нашите съседи, пък и от много други. И ние би имали право повече, много повече, да се гордеем от нашето и много повече да го обичаме. Наистина, може да се допусне, че ние не сме доволни от това, защото вътре в себе си чувстваме идеал по-съвършен от това, що е, значи черта похвална; но като се измъчваме с постоянно неодобрение и корение, ние струваме една грешка. А! ние имаме право да обичаме и се гордеем с отечеството си, а не да се срамим от него и да го хулим! И думите на отец Паисий, казани преди 160 години и днес си остават думи със сила: "О, неразумни народе, защо се срамуваш да се наричаш българин?" Много, много са народите, които ни намират в много отношения достоен народ и те не биха се срамили да се наричат на наше место българи. Впрочем, това произлиза отчасти и от нашето не добро себепознание. Всеки, който се замисли върху нашата действителност, изказана накратко под отдела на закон втори, и се убеди в нейната реалност непременно ще обикне своето отечество, и няма да му е мъчно да се нарича българин; даже ще се гордее. Да се срамят сърби, гърци и румънци, а не ние. Не трябва да пропусна да кажа няколко думи и по една черта наша, която се намира от мнозина за осъдителна и не пропускат случай да я укорят. Това е нашата прочута толерантност. Преди всичко, тази черта затова е вродена у нас, защото ние наистина не сме чисти славяни - от което ние не трябва да се срамим. През нашите Балкани кои нации не са минавали и са оставяли свои потомци. Нашата кръв наистина не е чиста, но толкова по-добре. В науката е известно, че един потомък бива толкова пожизнен, колкото по-от-далечни родители е плод. Северна Америка е едно такова голямо смешение от кръв на всички раси и нации на земята; затова е тя тъй жизнена и пълна с сили за велико бъдеще. И най-повърхностното наблюдение и сравнение с нашите братски народи славяни - руси, сърби и други, показва, че ние много се различаваме. Особено ние нямаме нищо от несдържаността и пиянството на славяните. Нашето крайно сдържано благоразумие и пестеливост са черти неславянски - да не говорим и за физическите черти, че и те не са славянски. Ето защо, следователно, сме ние толерантни, защото имаме кръв на много и много народи. Но там е величието на това обстоятелство, че само такива народи имат за напред бъдеще. Защо? - Поради тези леки и бързи съобщения, които днес има в света, никоя нация не може да се затвори сама в своите предели, и да живее себедоволна. За да прогресира и върви редом с другите; - тя трябва широко да отвори вратите си за представители на чужди и по-напреднали държави, които като влизат носят и своята култура. Но като не можеш да затвориш вратата за чужденците и даже като трябва да ги отвориш широко, то трябва тези хора да се почувствуват у тебе като у себе си, да не бъдат спънати у тебе, да си живеят своя нормален живот. Е, хубаво, европейците намират тези условия у нас, у сърбите и гърците не. Две хиляди католици в София имат даже две църкви; шест хиляди такива в Белград нямат ни една. Ако днес не можеш без чужденци, то дай им да си се молят на Бога по своему - това не е в вреда на твоята държава. Религиозният човек е винаги добър гражданин. Ние не трябва да се сърдим на тази черта; даже ние трябва да се гордеем с нея и да се надяваме на известна народна задача в бъдещето. Колкото повече отиваме напред, толкова повече народите ще се размесват. И Провидението за управлението на своите народи ще има повече нужда от народи, които имат по-широки сърца, за да обгърнат по-голямо количество хора и да ги управляват с по-голяма толерантност. И това е, което кара някои да вярват, че България е готвена от Провидението да умиротвори и управлява целия Балкански полуостров, защото само под толерантното управление на България, всички народи тук ще могат мирно и тихо да живеят. От едно можем само да се боим - от вътрешна развала. Но засега тя е още далеч в бъдещето. За близкото бъдеще ние можем да бъдем сигурни да видим високо въздигане на България. Със своите достойнства тя има занапред да играе велика роля, и за заслугите си през Балканската война занапред да очаква наградите. Както занапред сърби, гърци и румънци имат да очакват наказание. Няма в света престъпление, което да не си получи един ден наказанието; няма и заслуга, която да не бъде един ден наградена. Това е по великия закон на равновесието, или, иначе казано, на справедливостта. Ние можем да бъдем спокойни в това отношение. От такива народи като българския Историята има нужда, още повече в междината на едни нещастни нации като румънската, сръбската, гръцката и турската, и не само тя не дава да пропадне, но даже тя ще го въздигне за великите си задачи. Тъй че величие чака нашето отечество, а не позор, още повече подир величественияегзамен, който той издържа в 1912-1913 година. Той се показа възмъжал и героично узрял. И така, не остава освен да се гордеем с него и да го обичаме, а не да ни е срам за него и да го ненавиждаме.

V. ИСТОРИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ НА ПОГРОМА Софроний Ников София, печ. Искра, 1914. 32 с. Миналият народен погром извика у всички българи тайни или явни сълзи. Няма малко или много чувствителен човек, който да не изпита в случая неизразима скръб. Но ако искаме да узнаем коя беше главната причина на скръбта, ние ще видим, че това не е толкова материална загуба, отколкото съзнанието, че този погром нашето отечество не го е заслужило. Напразно търсим в миналото грешки, които да могат да извикат такова тежко наказание; не намираме. Ако някога сме грешили в старото българско царство, с петстотин години робство сме се достатъчно изплатили. В новата ни история не намираме нищо. Напротив даже намираме заслуги към тези, които сега ни онеправдаха. Русия не само винаги сме слушали, но даже и един княз си изпъдихме на нея да угодим и с това такива бури вътрешни си създадохме. Към Румъния ние сме пазили едно коректно съседство, и когато в 1907 год. тя се разкъсваше вътрешно от селска революция ние не само не използвахме свободните и граници, както тя направи в 1913 год., но даже и я съжалявахме. А на Сърбия? Не само ние нищо не й дължим, но тя ни е твърде обязана. В 1885 година тя ни нападна най-подло и когато ние я разбихме, простихме и без да вземем нещо. Когато в 1904 год. Австрия я задушаваше митнически, ние без никой да ни подтиква, даже имайки во главе управлението русофобски кабинет, от чиста славянска солидарност притекохме и се на помощ и я спасихме, като заставихме Австрия да отстъпи. Даже тогава Сърбия предаде на Австрия нашето с акламация прието решение за митнически съюз, и тъй ни изложи пред империята. И въпреки тези две обиди ние пак, в 1912 год., се притичаме да влезем с нея в съюза, за да я пазим от унищожаване от страна на Австрия. С Гърция в новата история сме нямали нищо. И Турция ни дължи едно коректно съседство от 1897 год., когато във войната си с Гърция тя беше изложила нам своя гръб. През самата война? - Също нищо. Не се ли бихме с Турция честно? Ако в първата схватка тя можеше да претендира, че не е била още готова, с дълго примирие ней и се даде възможност да се организира, но и втори път беше сломена. Към съюзниците? - Не бяхме ли ние дори до престъпност великодушни, като възложихме страшната работа на турското разбиване само върху нашия гръб, като ги оставихме тях да почиват в тила ни? Не се ли отказахме от облагите, които ни предлагаха турците за сключване мир, само ако се откажем да поддържаме гърците в претенциите им за островите? Да, нигде, нигде, грешка от морално естество! Някои искат да кажат, че грешките са в нашите държавници, че те са виновни в погрома. Такова едно твърдение не е разумно. Никога едно всенародно нещастие, както и щастието, не може да се дължи на отделна личност. То би било твърде голяма чест за нея. Съдбините на народите се намират в ръцете на здрави исторически закони, като разбира се двигателните сили са в самия народ. Отделните личности играят второстепенната роля на агенти, оръдия, но не и на творци. Тогава где е вината, щом като не е ни в народа, ни във водителите му? Не може наказание без вина; закона за справедливостта е врязан във всяко човешко сърце, и това винаги търси за всяко наказание собствената вина, както и за всяка сторена грешка съответно наказание. Сигурно целият български народ е в нещо виновен щом наказанието е общо, но в що се състои тази негова виновност? Ето въпроси, които раздират българското сърце, а светлина от нигде. Напразно очакваме от партизанските изложения да получим разяснение. Бидейки крайно едностранчиви, те само още повече затъмняват въпросите вместо да ги разясняват. Все пак трябва да има негде светлина. Мене ми се струва, че светлината ще се намери от самите факти, ако само бъдат те спокойно разгледани и съпоставени. Стига само да се отстрани от всяко тесногръдо едностранчиво становище и особено да се поотдели малко, щото да може да обгърне в погледа си покрай катастрофата и миналата наша история, струва ми се, че той ще може да намери някои елементи, които да му укажат на пътя, по който ако върви да може да намери истината. Такъв опит ще направим ние в настоящата брошура. Ние ще вземем всеизвестните вече факти и оттях ще се помъчим да направим своите изводи, като съдията, който не е присъствал при едно престъпление, от съпоставянето на фактите може да дойде до истината. 1. От изложенията на хора от двете партии съставящи миналото правителство, (виж „Мир" и „България" и двата от 16 октомври 1913 г.) както и от тези на г. Бучера, печатани в "Таймс" и преведени в „Мир" миналото лято, излиза, че Балканският съюз е бил дело: на Сърбия, която „със сълзи на очи" ("Мир") молила България за такъв, за да я пази от Австрия; на Русия - за да тури преграда на стремлението на Австрия на юг, заради което България нарече съюза „дипломатическо тържество" на Русия; и още на България за освобождението на християните изпод Турция. Естествено, трябваше и Русия, и Сърбия да треперят над този съюз, както наистина България трепереше над него през всичкото време. Обаче, два дена преди обявяването на мобилизацията, и едва три дни след подписването на последната военна конвенция с нас (на 15 септември) Сърбия разпраща по своите дипломатически агенти в странство и до видни държавници един циркуляр, с който подготвя почвата за претенцията си за цяла Македония, когато с подписването сръбско-българския договор тя признаваше Македония на България по най-категоричен начин. През дните на мобилизация нашият консул в Солун докладва на правителството, че сръбският консул съвършено свободно и без стеснение говорил из консулското тяло, че когато Турция бъде разбита в предстоящата война, цяла Македония ще се падне на Сърбия. Освен гдето това поведение на Сърбия беше безчестно, но то идеше да заплаши съюза. Да се каже, че Сърбия няма нужда от този съюз, и че тя е плакала с крокодилски сълзи за създаването му, не може да допусне, защото всеки знае нуждата на Сърбия от него. Тогава с какво може да се обясни нейното безумно поведение? - Само с едно, че тя е била сигурна, била е гарантирана от някого, че хем ще получи исканата земя, и пак съюзът ще бъде запазен. Иначе тя нямаше да рискува. От друга страна, Русия не могла да не знае за този циркуляр и за поведението на сръбския консул в Солун, ако не от донесенията на нейните агенти, то поне от оплакването на нашите министри. Но тя не тегли ушите на Сърбия, нито предупреждава България. При това, тя не може също да не види, че този циркуляр иде да заплаши съюза, нейното „дипломатическо тържество", над което, естествено, тя трябваше да трепери. С какво може да се обясни това поведение на Русия? - Разбира се, с нищо друго освен увереността, че България ще бъде заставена да остане в съюза и след ограбването й. Русия не реагира ни най-малко и след поведението на Сърбия още от самото и влизане в Македония, поведението съвсем несъюзнишко. Македоно-Одринската организация през ноември донася до знанието на нашето вънкашно министерство 150 факта на сръбски изстъпления, и пред декември още един дълъг лист. Не по-малко крайно българофобско е поведението и на руските консули в тая нещастна земя. Владици, свещеници и патриоти българи са намирали вратата на руските консули затворена за себе си, като са отивали да се оплачат от сръбските изстъпления. Русия не реагира и когато през своето стоене в Македония, докато ние се изтощавахме срещу общия враг, Сърбия се приготовляваше всячески да запази Македония за себе си даже с война. Русия не само не е могла да не знае това, но тя беше длъжна и да бди над него, защото съюзният договор и даваше най-свещени права на гарант и арбитър, мимо нейните лични интереси. А да се казва, че тя е правила представления пред Сърбия и тази не е искала да слуша, е абсурдно, като се знаят отношенията на тези две държави. "Дейли Кроникъл" от 13 юни 1913 год. говори с положителност, че каквото се върши в Сърбия се заповядва от Петербург, защото крал Петър, за да бъде признат на сръбския кървав престол най-напред от Русия и после от всички други държави трябвало два пъти с ръка на Евангелие, да дава клетва на руския император за послушание. Затова и той, английски полуофициоз, се учудваше на Русия как така тя се мъчи сама да развали съюза, който е създала с толкова усилия. Освен това, ако Сърбия това правеше на своя глава, то трябваше да бъде наказана от Русия за развалянето на съюза, нейното „дипломатическо тържество", а не да бъде носена и пазена от нея както тя днес е; престолонаследникът Александър даже зет ще правят. Еднакво абсурдно е да се твърди, че за това поведение на Сърбия е виноват само Хартвиг, руският агент в Белград. Но щом като нещастно такова поведение на Хартвига докара до развалянето на съюза, беше ли господинът наказан? - Не, напротив, даже награден; предполагат го бъдещи министър на вънкашните дела на местото на Сазонова. А тъкмо щеше да бъде наказанието на Хартвига от неговото полуазиатско правителство, ако той наистина беше виноват за целия фалит на руската политика на балканите, а покрай това и на Дарданелите! Защото наистина страшна беше загубата на Русия на Балканите: Съюзът разтурян; една славянска държава намалена за сметка на три неславянски; Германия и Англия настанени на Дарданелите, за които Русия в девет войни е дала милиони хора и милиарди рубли жертва! Разбира се на всичко това беше виноват само Сазонов, и за това сам той падна в немилост. Нито е виновато създаването [на] Албания в самостоятелно кралство за горното поведение на Сърбия. Публикуването на руската "Оранжева книга" и румънската "Зелена" опровергаха тази лъжа на руската преса, с която искаха да извинят Сърбия. Ставаше ли дума за Албания на 15 септември, когато още не се знаеше дали ще се състои войната с Турция и дали ще бъде тя разбита, при издаването на казания по-горе циркуляр? От преди войната още Албания е била определена да бъде независимо кралство под суверенитета на Султана, и тази идея е на Русия и Франция още от 22 октомври, когато по молба на Турция Поанкаре е излязъл със своето предложение за интервенция между борците. (Виж "Зелената книга" - с. 5. виж също "Оранжевата книга"-документи 54, 57 от 26 ноември). Даже в последните документи изрично е казано: „да се даде на Сърбия във владение едно албанско пристанище не е възможно" - думи на Сазанова. България се изтощава за общата съюзническа кауза, а в това време сърби и гърци влизат във взаимно споразумение за ограбването на България. Те свързват съюз помежду си, окопават се в територия припадаща се нам според договора, приготовляват се всячески като получават (Сърбия) материали и всичко останало от Русия (и го прекарва пред нашите очи по Дунава), дори поканват Румъния (на 6 април) да влезе в съюза (виж "Зелената книга", с. 97), както и Турция (26 май, същата книга, с.104); когато, обаче, българското правителство се отнася до руското - да влезе в своите свещени права на арбитър, руското, вместо да се притече на помощ на онеправдания и изморения, иде с едно писмо на Сазонова до Неклюдова (14 май), гдето намира вина у България за поведението на съюзниците и сега едвам намира, че границата, определена между Сърбия и България била крива и предлага поправянето й. И на 17 май вместо да сгълчи Сърбия, Сазонов заплашва България с Турция и Румъния, ако не се съгласи да отстъпи на Сърбия повече земи. И това ли е поведението на един честен гарант? Вместо облекчение на спора, телеграма на Бобчева от Петербург от 28 май окончателно убива нашите министри. Тя носи известие за становището на Русия, изказано от Хартвига, известие, което съвсем убива нашите министри и прави Ив. Гешева да си даде оставка. А ето самото становище: „1. Спорната зона не била тая между Шар планина и линията на Охридското езеро, както в приложението към тайния договор, а се простира между Шар, Родопите и Егейско море (Цяла Македония!); 2. Българите са длъжни да направят отстъпки, защото Русия иначе няма да приеме арбитража; 3. Българите нямат работа да се пъхат между Гърция и Сърбия; 4. Сърбия трябва да осигури изход към Солун чрез сръбска територия." Българското правителство иска изпълнението на военната конвенция, според която, след подписването на мира, Сърбия трябва да отстъпи безспорните градове да бъдат заети от наши гарнизони, а в спорните да се поставят смесени и тогава да се демобилизира; Руското, като се прави глухо за това справедливо искане на България, предлага демобилизация, тъй като сърбите си остават в Македония, а не вън от нея, и се сърди гдето ние не искаме да я слушаме. Ние настояваме да се разправяме с всеки от нашите съюзници поотделно, както и поотделно сме свързвали съюзи, Русия не иска и да чуе нашето справедливо искане, а настоява, повтаря и се сърди, да отидем да се разправяме заедно - при очевидността даже за деца изнудителния характер на тази обща конференция. И още от рано Сазанов приготовлява нотка, Румъния да заплаши България да стои като един чук над непокорницата, която не дава доброволно да я ограбят. (29 май. Виж "Зелената книга"-документи 141 и 142). В това дело помага и Франция. На 13 юни даже Шебеко съветва Румъния да мобилизират и минират Дунав, за да принудят България на отстъпки ("Зелената книга" - документ 161), нещо, което Калинков потвърждава с телеграмата си от 15 и 16 юни. Сърбия и Гърция са настанени там, гдето им се иска; разбира се България ще бъде, която ще напада. Но за да бъдат съвестите чисти, предупреждава се този, който стане причина за войната, той ще бъде наказан. Но кой ще бъде той? Напразно "Дейли Кроникъл" от 13 юни казва, че и да нападне България, пак Сърбия ще бъде виновна, защото тя е заграбила най-безсрамно, обаче Русия е дала дума, че ще бъде наказан, който първи гръмне. Сърбия е въоръжена с руска помощ и хубаво окопана, а българската войска се бунтува и скоро ще се разпилее. Това нещо е напълно известно на руското правителство и все пак то настоява да отидат министър- председателите в Петербург на конференция. Напразно вика българското да не се оставя барута близо до огъня, руското не иска да чуе. Ще отидат министрите в северната столица, докато княгини и графини ще се изредят да дават вечери и обеди българската войска ще се разбяга и тогава българският министър ще-не-ще подписва, каквото му се диктува. 2. Поканена да влезе в съюза при разгромяването на Турция, ("Зелената книга" - документ 41), срещу което ще получи исканата поправка на границата в Добруджа. Румъния отказва, както се вижда, бидейки в отбранителен съюз с Турция и надявайки се от тази да получи исканото, когато тя ще тържествува над България. Обаче тя остава излъгана; Турция бива бита. Понеже тя не сдържа думата си да държи пълен неутралитет, а пропускаше пред себе си материали за Турция, може би тя нямаше да иска награда от България. Обаче на 22 октомври Русия сама й предлага. А предлага й според Франкфуртер Цайтунг, за да прилъже и откъсне от Тройния съюз. На 25 ноември д-р Данев, минавайки през Букурещ, е трябвало да обещае компенсация, сигурно когато е видял руското предложение. (Виж "Зелена книга" - документи 8 и 13). Обаче, когато минава през Виена и Лондон, бива най-грубо руган: защо дава, какво има той да дава, русите само имат право да дават, защото България е руска. И д-р Данев бяга от Йонеску и Мишу. Сазанов още през ноември ("Зелената книга" - документ 41), иска да се намеси той да потъкмява, защото иска да не изпусне Румъния, но тази не иска да се пъха никой между нея и България, защото знае, че ще трябва скъпо да плаща на Русия за полученото. Това желание на Сазанова той да дава и на Румъния да не получават от него нищо, протака преговорите, докато турците спечелиха време да натрупат азиатските си войски зад Чаталджа и Булхаир, и, естествено, да искат да си опитат отново щастието. От "Зелената книга" се вижда, че Великите сили намират Румъния за виновна за подновяването на войната (документ 50 и 58), но тя не може да бъде държана отговорна, защото тя се вижда играчка в ръцете на Русия, която сама предлага на 22 октомври, а не дава на българското правителство да даде, искайки тя да даде, за да вземе, което си иска от Румъния (преминаването към Тройната Антанта), което тази не иска. Ако Русия беше оставила нашето правителство да удовлетвори Румъния още през ноември, сигурно още за Коледа войната щеше да бъде свършена... А когато най-после завеждат Румъния в Петербург, вместо да я удовлетворят както се следва, види се, понеже не е дала исканата награда, дали й като на подигравка, един гол Силистра! Разбира се, Румъния ще бъде сърдита и ще прави всичко възможно да се усложнят работите, за да получи повече и ние я виждаме още от април да си шушука със Сърбия и Гърция за съюза против България. Па и това е в полза на руската дипломация, защото тя ще има в Румъния един чук над главата на България, за да я плаши, с който тя наистина заплашва на 17 май, а на 15 юни я кара да мобилизира и си окупира исканите места като при това принуди България да склони да даде Македония на Сърбия. 3. По спора с Гърция още няма издадени документи, затова ще говорим по-малко известните обстоятелства. Според думите на г. Теодор Теодорова, казани в градското казино в София, при сключването на българо-гръцкия съюз „Гърция молеше като давещ се за помощ", предвид заплашването на Турция да накаже Гърция, загдето беше допуснала критски депутати в Атинския парламент: затова Гърция не е искала нищо повече от само остров Крит. Обаче, през зимата, поради проливането на кръвта на крал Георги в Солун, Константин настоявал и за този град. През март нашето правителство приема гръцката база за преговори, според която Солун се дава на Гърция. Отива Панас в Атина и Солун да почнат преговорите, но въпреки подканванията на нашето правителство не са продължили до самата война. Когато сме приели гръцката база, защо Гърция не продължи преговорите? Нима нямаше тя страшни загуби от държането мобилизирани всички свои войски цели три дълги месеци? Защо тя не преговаря, щом е вече приета нейната база? Сигурно защото трябва да й е било обещано, че ако почака ще бъде възнаградена. Защо тя. Гърция, преговаря с Румъния за съюз ("Зелената книга" - документи 130 и 134), когато е получила известие, че ние приемаме нейната база? Дали и тук не е имало една ръка, която не е давала преки споразумения помежду държавниците, за да достига своите цели? И наистина в анкетата, направена по погрома във в. Дневник беше казано, че когато Неклюдову било казано за приемането базата на гърците, на доклада му в Петербург отговорили с бърза телеграма, че никакво споразумение не се допуска направо между договарящите. Разбира се, България не е искала да послуша, защото в гръцко-българския договор не е предвиден руски арбитраж, но Гърция се е подчинила, но дали от страх, или от обещани по-големи облаги? А! ако ни бяха оставили този втори път сами да се споразумеем, Гърция щеше да демобилизира още през април и Сърбия, останала сама, щеше да се откаже от своите безчестни претенции. Значи и Гърция беше държана неудоволетворена, за да послужи и тя за целта - България да бъде принудена да даде каквото й се иска, Македония на Сърбия; - а то не беше ли политика на Русия от тридесет години насам? 4. Победената два пъти, Турция се беше признала бита и подписа мир на 17 май. Тя бърза да демобилизира и си отдъхне от нещастната война, но ...нека говорят документите: на 17 юли (след цял месец!), г. Салабашев телеграфира д-р Даневу от Виена: „Помолих графа Цапари да даде Австрия точни инструкции на своите делегати за турско-българската граница, съгласно българското предложение, което е прието вече от всички велики сили. Той ми отговори, че техният делегат, майор Фишер, ще действува съгласно нашето желание, но че работата въпреки многократното искане на Турция за скоро уреждане, постоянно се отлага, понеже Русия отлага още да назначи свой делегат под различни предлози". Значи и Турция се държи като трети чук върху главата на нещастната България! А че на 6 юли, след като на 3 юли румънците спряха да не влязат в София, Турция беше хвърлена от Русия, това не се скрива от руските държавници, па и се вижда от това, че за това „непослушание" на Турция само Русия не се възползува да вземе компенсации. 5. Черна Гора нямаше с нас лично никакви разправии и при това ние я бяхме хранили през всичкото време на първата война. Сигурно, ако тя бе взела участие във войната против нас по своя воля, щеше да бъде наистина най-мизерната страна на света. Но тя трябва да бъде винаги смятана нещо като руска околия, тъй като всичката й издръжка иде от Русия. Как може тя да предприема каквото и да било дело без заповед от тази която я храни и подържа ? А! бедната просешка страна, накарана да извърши най-голямото престъпление-да вдигне крак против тази, която я беше хранила! Черна Гора беше влязла в съюз със Сърбия месеци преди нашето нападение на 17 юни, и войската й още на 8 юни беше получила заповед да върви в София, а не когато сме станали виновни пред Русия с нападението ни. 6. Присъствието на Черна Гора, храненицата на Русия, в Балканския съюз беше доказателство, че този Съюз е руско творение. Започването на войната на 4 октомври от същата тази Черна Гора, чийто крал е много стар и много беден, за да може да прави авантюри, беше свидетелство, че тази война беше благословена от Русия. Разбира се войната се благославя на победа. Но защо когато ние приближавахме победоносно към Чаталджа и Цариград Русия бе изненадана и уплашена? Как? Че ти си благословила на победа, значи ние ще отиваме към Цариград, а не другаде, защо си уплашена? А! значи ти, о Русийо, не си се надявала на тържество, а на позор! Ами как може да се допусне любимицата Сърбия и собствената околия Черна Гора да бъдат пуснати на позор?...А! ясно е: главната сила на Турция ще бъде против България, а против Сърбия няма да има освен слаби части. Когато първата ще бъде разгромена и ще трябва да бъде спасявана от нахлулите в цяла Тракия турски войски, Сърбия победоносно ще завладее Македония. И, разбира се, Турция ще бъде върната от Южна България, но Сърбия, като победителка, не ще бъде върната от Македония. Ето защо Сърбия още преди войната се готви за цяла Македония, защото и тя е уверена, че България ще бъде бита! Па, най-после, ако случайно България тържествува, тя пък ще бъде изтощена и тогава лесно може да се ограби. 7. Когато България напада на 17 юни тя не стори нищо друго освен сама да влезе във вече създадения за нея капан; но дали сама влезе в него, или я блъсват други, участта й щеше да бъде същата. Пак светът щеше да знае, че ние сме виноватите, защото не беше трудно той да се излъже от вече подкупените европейски вестници. Въпреки нашето спиране на 18.VI. Румъния все пак мобилизира и ще влезе. Разграничаващата комисия по линия Мидия-Еносощечака руския пратеники не почва работата си. Нашето правителство вече вижда неизбежното зло. От всички стотици документи, които днес четем из "Камбана", "Зелената" и "Оранжевата" книги, то не е можало да не се убеди окончателно, че всичкото нещастие иде от Русия, но като един доверчив син, който мисли, че въпреки всичката си сърдития майката си остава все пак майка, българското правителство, вместо да скъса всичко с тази сила и влезе в непосредствени сношения с Румъния, която цяла година не иска нищо друго от нас, и като я удовлетвори, даже да направи с нея съюз, и се разправи тогава с коварните си съюзници, отива и с телеграма от 26 юни слага България в ръцете на Русия и предоставя ней да реже от нашата страна и да дава само да спасява каквото може. Но Русия не спира Румъния, която още не е привършила мобилизацията, нито се отказва от този свой мандат, с който д-р Данев си беше вързал ръцете и въпреки предупрежденията на Румъния, че до 30 юни може още да се третира с нея, не можеше да я спре сам. Напразно той ежеминутно запитва в руското агентство; от там го успокояват: няма още известие от Русия; бъдете спокойни; само Русия като вдигне пръст и Румъния ще спре. Но Румъния мина по Дунава на руски лодки и на 2-и юли разездите й се явиха около София. Д-р Данев разбира се, да вдигне ръце и да извика „фалира моята политика на доверие в Русия!" Според "Оранжевата книга" Румъния дава заповед за спиране едва на 5 юли; Шебеко на 8 юли телеграфира Сазанову, че едва тогава „идеята за встъпване в българската столица сега е окончателно изключена". Но кога? - Когато пада човекът с доверие към Русия, с когото водителите на руската политика си играеха най-недостойно, когато млъква зловещото руско агентство, и новото правителство се отнася направо към Румъния на 4 юли. Русия ли спря румънците? Това, преди всичко, не се вижда от никой документ, па и ако можеше тя да спре Румъния, защо не спря Сърбия и Гърция? Или ще каже някой, че не са искали да слушат? Тогава, защо още досега тя ги държи в топлата си пазва и не дава прашец да падне върху им? Румънският крал сам го каза, че спрял от съжаление към Кобурга, като си припомнил службата на Наполеона III. Тежко ни, ако имахме на нашия престол татарска фамилия, давана ни от Русия, Мингрели или някоя домородна династия, па даже и един никому неизвестен Батенберг. Румъния щеше да влезе в София; ж. п. линия щеше да бъде взета и движението спряно; ген. Кутинчев нямаше да може да отиде през Баня-Костенец, Родопите, в Неврокоп, гдето той застраши флага на Гърция и я принуди да иска примирие. Напротив едва-държаща се 2-а армия щеше да бъде окончателно разпиляна, гърците навлезли в Дупница - Радомир; 4-а и 5-а армии заобиколени и изклани в Кюстендилско поле и тримата съюзници щяха да се съберат тържествено в София да делят България... Русия не само изостави, но и спъна България, като прие и задържа дадения й мандат, без да го приложи. Това доверие на България беше последно към тази страна, която ни бе дарила свободата. Не спирайки Румъния, Русия искаше нашето унищожаване като България, като разбира се е кроял план под друга форма и име да има същите места, за които тя някога бе проливала кръв. Обаче Румъния не я послушва до край. Тя спира пред самите врата на София, и България е спасена. Кой е новият спасител на нашата нещастна родина? - Те са двама; Кобург, заради когото Румъния не влезе в София, и народът, който със своята устойчивост спря сърби и гърци на бойното поле. На тези два еднички фактора в една кострукционна държава - Короната и Народа - ние днес дължим нашата свобода. Нямаме вече други освободители и благодетели! Отидохме да подписваме мир в Букурещ. Сръбските и гръцките искания са прекомерни. Сърбия иска даже това, което не може да вземе с оръжие - Пехцево и Царево-село. Даже Румъния негодува от това. Удовлетворени исканията и, па и повлияна от вън, тя може да отстъпи. България освободена да действува, тя пак, крайно изтощена ще се разправи с гърци и сърби. Да, но тези две трябва да бъдат увеличени на сметка на България, при всичко, че не са победили последната; какво да се прави с България, като не иска да подпише? Ще я залъжем, че уж запазваме резерви, само веднъж да подпише. Тъй и става. Сазонова запазва резерви, българските делегати доверчиво подписват, но още не изсъхнало мастилото на подписите и този мъж тича по целия свят да казва, че няма интерес да иска ревизия! А, Русийо, голям грях имаш най-после и за тази недостойна лъжа именно в този краен момент, когато нещастна спъната от тебе България прави последни усилия поне Струма и Кавала да си запази - тъй необходими за нейния живот. Не давайки и тези ти искаше и икономически да я убиеш! И казваш, че не сме те слушали! Подир всичко станало,пак те послушахме на 27 юли, и то чрез хора уж твои противници - русофоби... Наредените осем пункта говорят много ясно сами по себе си. Ако Русия ни беше оставила сами да се разправим с Румъния, после с Гърция, и най-после с Турция, нямаше да има ни втора, ни трета война. Впрочем, ако тя самата не беше уверена в обаянието на своята сила, че ще може да за застави България да остане в Балканския съюз, нейното „дипломатическо тържество" и след ограбването - сама нямаше да си играе с този огън. Па и Сърбия нямаше да се поддава на това руско изкушение да иска да се увеличи на гърба на България при надежда, че съюзът, нейната защита от Австрия, не ще се развали. През май и юни миналата година, в дните на полемика, всички сръбски вестници не пишеха ли в унисон, че „пак съюза ще остане" макар и не спазен договора? Уви, ако нещастната Сърбия беше подозирала великия дух на България и това свое днес окаяно положение - между три ужасно замахващи чука над главата й, Австрия, България и Албания - то тя не щеше да слуша съветите на Русия. Русия се бърка на всяка крачка, нашите държавници, при всичко че вижда намерението й, все пак я слуша. От една страна първата се опитва да окастри втората, защото преуголемена тя представлява опасност - да не би да поеме хегемонията на Балканите и един ден да ги откъсне от Русия; па и опасност от близостта на тази жизнена и напредничава България до Цариград. От друга страна,.България и слуша и се бои за своето обединение и независимост. Тези четири елемента; Право на бъркане и боязън от руска страна; и послушание и боязън към Русия от наша страна - те са виновниците на погрома. Не ни ли показват напечатаните напоследък във в. "Камбана" документи как патриотично и рисковано се е държал д-р Данев спрямо Русия? Но какво да прави, когато насреща си има една огромна империя, която освен милионите си щикове има и морално право както над нашия собствен народ, тъй и над съседите ни, та е могла, благодарение на това, да ни оплете отвред? Факт е, че през Балканската война нашият малък и героичен народ е водел паралелно две страшни войни; народът-армия - с турци и после с изменили съюзници; дипломацията ни - с тази на 170 милиона Русия - война още по-страшна. Но явява се въпрос: Отгде това право на Русия над нас, и от друга страна, защо това подозрение към нас? Така също, от где това наше задължено послушание към Русия паралелно с едно недоверие, което странно се смесва с първото? Обяснението на произхождането на тези четири елемента:право и подозрение у Русия, и послушание и недоверие у нас-ето обяснението на всенародното ни бедствие. А обяснението се крие само в едно - нашето освобождение от Русия изпод турско робство. Това, разбира се обяснява, само правото на Русия да се бърка; недоверието пак се обяснява с обстоятелството, че тя едно време не дойде да ни освобождава от любов към нас, а преследвайки своята заветна задача - излизането на Средиземно море. Че ние не сме освобождавани специално за нас може лесно да се види като се прегледа историята на руската политика на юг от двеста години насам. И за тази цел не трябва да се ходи далеч, а просто да се прочете документираната книга на бившия министър Дим. Христов „Русия и Източния въпрос". Макар писана от русофил, с явна тенденция да се покаже, че Русия ни е освободила, нас както и всички други български държавници, заради православието ни и от състрадание към неволите ни, но от всичко изтъкнато, и цитирано се вижда, че това е второстепенно съображение след главното - излизането на Русия на всемирния пазар чрез Дарданелите. За да направи от Русия една европейска държава Петър Велики виждаше, „че трябва да „пробие прозорци" на своята затворена азиатска страна, те. трябваше да има изход на Балтийско и Черно морета. Със своите гигантски усилия той вдига Русия и осигури Балтийското и Азовското морета, и остави на наследниците си да излязат на Черното. За първата задача Русия раздели „славянска" Полша с тевтонски Германия и Австрия и за втората взе Крим, и искаше да вземе и Молдова покрай Бесарабия, Вземането само северния бряг на Черното море не осигуряваше окончателно морето за Русия, и освен това то беше запушено с Дарданелите за целия свят. Завладяването всички брегове на това море и излизането на Средиземното през Дарданелите съставляваше вече задача на руската политика при Екатерина Велика и нейните наследници. Само когато Русия помери да присъедини към себе си Румъния, Австрия се сети за политиката на Русия и се съпротиви за присъединяването на Румъния; и под предлог, че не иска тук да граничи с Русия, та намисли да се бори с Русия за влияние и владение на Балканския полуостров. Това нещо, и още повече излизането през Балканския полуостров на Средиземно море за Австрия, състави жизнена задача вече след изпъждането й из Италия при обединението на последната в средата на миналото столетие, когато Адриатическо море не беше вече само австрийско. Не можейки вече да завладява, Русия намери в стремлението на православните народи на Балканите към свобода мост за достигането своята политика. Ще ги освобождава и уповавайки се на признателността им, ще ги има като свой фланг - десен срещу Турция; ляв срещу Австрия. Би било голяма наивност да се мисли, че Русия се е ръководила само от сантименталности когато е проливала кръв на своите синове, още повече когато историческите факти много ясно говорят за строго размерна руска политика. За Балтийското море тя пожертвува славянска Полша на тевтонски държави. Във войната в 1877 година за влиянието си в Северна България даде на католическа Австрия окупирането на православна Босна и Херцеговина. И виждаме по-нататък, че когато се обмисля в 1883 година, въпроса за изпъждането на княз Александър из България и за настъпването пълен протекторат в България и Тракия, съображението, което въздържа още Русия е, че Австрия ще присъедини към себе си окончателно Босна и Херцеговина и ще глътне и Сърбия. Дали, обратното, като присъедини Австрия в 1908 год. тези две провинции Русия не намери за навременно присъединяването на България към себе си. Вед, тя оставаше излъгана от Австрия! При започването Руско-Турската война, Австрия обяви неутралитет срещу обещанието Босна и Херцеговина да бъдат нейни, ако Русия вземе до Балканите. Но Русия отиде до Санстефанска България, която вряза далеч в Албания. Тъй Русия излъгваше Австрия и пресичаше пътя за Средиземно море. Австрия се вдигна, започна да се мобилизира и Русия се принуди да отиде в Берлинския конгрес, за да бъде окастрена България, която се смяташе за сигурно руска. За наше щастие в Англия управляваше империалистическата консервативна партия на Дизраели. Тя се побоя от излизането на руския колос на Средиземно море тъкмо срещу Суецкия канал - път на съобщение на житницата на Англия, Индия с метрополията. Интересите на Англия изискваха самостоятелно съществуване на България и благодарение на нейните влияния и особено не естественото стремление на самите българи към свобода, а така също на стечението на обстоятелствата, в 1885 г. България се отърва окончателно от руската окупация, която негласно съществуваше с руски министри на войната и руски офицери във войската. Да, Русия ни освободи, преследвайки своята историческа задача, но... ни освободи. Че тя не дойде нарочно само за нашето освобождение ни най-малко не изменя факта на нашето изпитване всичките блага на свободата. Макар за своите интереси, в освободителната война, Русия да беше успевающа победителка, но за нас тя беше Освободителка. Гладният не знае какви мотиви ръководят давающия му хляб; но хлябът го нахранва и той е благодарен. И за стореното си добро нам Русия се считаше права да се бърка в нашите вътрешни работи, но защо пък освобождението ни не беше искрена едничка задача, а по-скоро даже лъжовна, за да се прикрие пред народ и войска истинската (използува се православието и славянството на руския народ, за да се популизира войната), то затова, естествено, Русия нямаше доверие в нашето поведение, в нашата признателност. От друга страна, фактът на даряването нам свобода ни правеше признателни; това чувство не щеше да бъде по-малко, ако даже знаехме мотивите какви са. Но като естествен закон е. макар от духовно естество, признателността и привързаността към благодетеля, тъй же еднакво основан закон е у всичко живо, да се стреми към свобода. Русите не разчитаха, че на Балканите ще освободят един народ, който в масата си е много по-жив и буден от руските народни маси, и заради това не очакваха такова силно стремление към свобода, такова схващане своите национални интереси и достатъчно кураж за защита на своите интереси, дори с опълчване против благодетеля си. Правилното изучаване на нашите отношения с Русия през изминалите 35 год. показва, че те са нищо друго освен арена на сблъскване на тези четири елемента: Право и подозрение от руска страна и признателност и свободолюбие от наша. Тъкмо същите тези четири елемента играха, и то много по-видно в цялата Балканска война. Вижте, наистина как това е вярно. За да осигури Цариград и пресече пътя на Австрия, на Русия трябваше съюз на Сърбия с България. От подозрение пък последната Русия искаше да увеличи Сърбия на сметка на България. Българите подписват съюз, не виждайки примката под влиянието на хипноза на признателността. България се решава на война в сърцето си, облягайки се на руската помощ, но забравяйки, че тази втора помощ на Русия ще ни коства стремлението ни за свобода, най-много олицетворявана от династията ни, представител на която е въплъщение на мъжка амбиция. България тържествува, и неблагоразумно (забравяйки подозрението на Русия) лети към Цариград, тикана от духа на стремлението за свобода. Малката България знае много добре, че Цариград не е за нейната уста хапка; би било свидетелство на лудост у тогава, който мисли, че ние можем да задържим този град за нази си пред вековното и правното стремление на обширната и нуждающа се Русия. Защото нуждата е право. Па и не знаеха ли нашите управници, че европейският концерт е всесилен в решенията си трибунал? Защо тогава се стремят към това, което не може да бъде тяхно? - За славата на последния разрешител на Балканската проблема, т.е., изпъждането на Турция из Европа и още - отплащането на Русия, като ний извоюваме изхода на Русия на Средиземно море. Не се ли говореше от нашите държавници, да ни се позволи да влезем в Цариград и Дарданелите „за да се сложи този въпрос на зелената маса на дипломатите?" И така щеше да бъде. И Русия тука, струва ми се много сбърка. Най-голямото нещастие в европейските войни, гдето две държави се бият, а всички решават, е там, че победителката от победите си отслабва и въпреки победите си става жертва в ръцете на небилите се и запазили силите си. Дарданелите взети от руска съюзница, и въпросът сложен на зелената маса при всичките спазени сили на Русия, това са две обстоятелства, които щяха да осигурят успеха на Русия. Но Русия не би приела, казват, такъв подарък. Че това не би било подарък! Ние щяхме да изплатим един борч; а получения борч не е подарък. Но щяло много да въздигне България; че какво като я въздигне, когато веднъж Русия достигне своята задача и въздигната страната е нейно историческо творение? Да, аз съм уверен, че ако не бяхме спрели на Чаталджа, а изпъдехме турците в Азия, Дарданелите щяха най-малко да бъдат обявени завинаги свободни, неутрални, а това, най-малко, щеше да бъде един етап напред към постигането от Русия историческата си задача. И България щеше да достигне две свои велики задачи - обединена национално, и изплатила се за своето историческо съществуване, значи оправдала своето съществуване. Но, Русия, вместо да идва да спасява и окончателно да закрепва крака си в България, както се надяваше, изненадано се намери пред един неочаквано мощен народ и в бързия момент, вместо да използува този народ всецяло ней предан, уплаши се и реши да го унищожи. Една фатална грешка за Русия! Тя до такава степен се загуби, че като подтикваше Турция да си вземе Тракия и Одрин назад, не използува даже предложението заготвено в турския официоз "Танин", че турците са разположени да дадат компенсация на Русия с Дарданелите, срещу свещеният град Одрин. Нещо повече, тя, с неподържането Европейските сили турците да не минават подписаната в Лондон линия Мидия—Енос, откри вратата на всички сили да искат и получат компенсации в турската империя срещу съгласието си да отстъпят, когато това за тях не важеше нищо. Съсипването на България бе вече решено. Това вече не е трудна задача, защото България е изтощена. Тя няма да се съпротивлява, едно, защото е изтощена и, друго защото е компрометирана пред Австрия, едничката възможна нейна добродетелка, със сключения със Сърбия съюз. При тези условия вече може да се откъсне парче и даде на Румъния, за да бъде откъсната от Тройния съюз; да се откъсне по-голяма част и засили Сърбия, от чийто крал Русия притежава клетва за послушност. Така също може да се усили привързаността на Гърция към руската съюзница Франция, като й се даде много повече, отколкото се надява. И оттам протакането на преговори за доизтощението на България; от там доставка амуниции на Сърбия; пълното унищожение на България, ако не е устойчивостта на неизтощимия до край български воин-войник. И тридесет и пет годишната борба на Русия с България се свърши в Букурещ на 27 юли 1913 год. - Русия взе от България даденото й някога. Русия в 1878 г. освободи около три милиона народ като проля кръвта на около 150,000 души своите синове; България в 1913 година с толкова жертви освободи общо около три милиона народ в Тракия и Македония, и Русия взе придобивката на българското оръжие и го раздаде на своите протежета - Румъния, Сърбия, Гърция и Турция - тъкмо еднакво количество! И днес България и Русия са квит! И слава Богу! Взехме - дадохме! И ние днес сме свободни. Да, ние сме вече свободни от задължението си спрямо Русия и вече няма почва за ужасния кошмар на Русия. Няма вече почва за блуждающия хипноз на признателност към Русия. СВОБОДА! Да свобода, защото задължението е робство. Задължението е едно духовно робство, тъй же както и физическото. Това е една психологическа истина, известна на всеки човек, защото няма човек, който повече или по-малко да не е влязъл в задължения. Даден човек получава известно благодеяние от другиго. Тези двама души не могат вече да бъдат приятели. Облагодетелствуваният винаги ще се счита задължен, в присъствието на благодетеля ще се чувствува стеснен и никога свободен. От друга страна, благодетелят никога няма да забрави, че той е „повдигнал", „създал" оня и той няма да бъде свободен в присъствието на другия; у него винаги ще се явява едно дори естествено, несъзнателно, презрение, едно поглеждане отгоре, едно настроение, което може да се изрази с мисълта - „Бедно човече, аз те създадох". Тези две лица ще изравнят или ще побратимят, или сприятелят, само когато длъжникът се изплати. Само тогава и двамата ще се почувстват свободни един при други. И робството бива толкова по-тежко, колкото по-ниско стоят тези две лица в своето културно развитие. И Ницше е много прав, когато приблизително такава мисъл изказа: „Благодеянието е злодеяние". Разбира се, когато благодеянието се извърши от някой велик светец, който щом направи благодеянието и го забрави, благодеянието си е благодеяние. Но когато такова се направи от грамадно болшинство от човешката раса, то става с време истинско злодеяние. „Благодетелност" никога не забравя своето добро дело, постоянно го мисли и настройва според него в отношенията си спрямо нещастника, който го е получил, и тъй нахално всеки път му го бута в очите, щото то става, на края на краищата, цял ад, извиква толкова озлобление, че никак не изглежда да е благодеяние. Тъкмо същото е и между народи. И тук даже без изключението на светията, тъй като народите, по необходимост, се състоят главно от средни и ниско културни същества, които наистина в глупостта си ще обърнат доброто дело в източник на всякакво зло. Също така и тук облагодетелствуваната нация ще се счита задължена, обвързана, неспособна. На всяка крачка тя ще се вгледва - дали постъпката и е приятна на благодетелската страна, дали не е против нейните интереси, дали ще я одобри или не. Следствие на това, тя не ще може спокойно и старателно да обмисли своите постъпки, а ще се намира винаги в колебание, мъчейки се да налучква желанието на своята благодетелка. Ето това е била работата на България през всичкия минал уж свободен живот. И по природата на нещата, благодетелката била все недоволна; тя винаги ще съжалява, за гдето е сторила благодеянието, облагодетелствуваната страна винаги ще бъде намирана недостойна за стореното и добро. И това ще следва, докато отношенията ще се изродят в такива между врагове, а не между приятели. И това ще следва до тогава, докато задължението бъде изплатено. Свободата е един от основните закони на природата. Този закон е основен във всички царства, и животно, и растително, и човешко. Едно дърво оградено с друго, които му пречат на слънцето и въздуха, то ще се извива, ще се протяга встрани, докато достигне повече въздух и повече слънце. Тъй също и човекът, както и обществените единици. И индивидът, и нацията не могат дълго да понасят веригата на задълженията - затова тъй много олеква на този, който се е отплатил. И ако е вярно, че животът е само за свободното, то това, което не може да се освободи, да се издължи най- после, трябва да умре, защото самото робство ще го изтощи. Свободното, независимото, като че ли има само право на съществувание и уважение. Ние виждаме това много ясно в нашия ежедневен живот. Един търговец, докато работи с чужди пари, е не само зависим, но той и не се ползува с уважение; изплати ли се един ден и работи вече със свои капитали той е уважаван и надежден търговец. Тъй и една нация не е почтена, не е уважавана, не е оправдала своето историческо съществувание, не е достигнала своя raison d'etre, ако е зависима, ако сама не е извоювала своето съществуване. Тъй беше България през всичкото време от нашето освобождение до тази война. И не го ли чувствахме на всяка една крачка? Не беше ли време, че когато някоя трета сила искаше да има работа с България, за да дойде при нас минаваше през Петербург? Или, ако инициативата беше от наша страна, нас принуждаваха да минаваме през Петербург? Съединение - Русия трябва да почне признаването; нов княз - също: Независимост - също. И ние се считахме и хората ни считаха за под опекунство. И това беше право, отговаряше на истината. Бяхме ли ние свободни в нашата политика до тази война? Не, и по никой начин не. Свободна политика значи да си свободен да се подредиш на който искаш фронт, и се бориш срещу всекиго, който ти се струва твой враг за дадено време. Е, хубаво, можеше ли ние някога да се наредим с фронт против Русия? Никога, защото кой можеше да вдигне българския войник срещу освободителката му? Никой не можеше да стори това, защото народът е една стихия, който се води само от сърцето си, и винаги в критически момент сърцето ще доведе там, гдето е то вързано. У нас е имало, наистина моменти на австрофилска политика, но то само в мирно време при незначителни сделки. По капитали, национални въпроси тази политика не е била ефикасна. Народната, реалната, политика наша трябваше да бъде по необходимост русофилска, защото това беше действителността. Затова именно Д-р Даневата политика беше едничката реална политика. Той беше прав като казваше, че с Русия България не трябва да води друга политика освен тази на откритите карти. Защото, наистина, какво можеш да направиш, когато във всеки критически момент народът ще те зареже и ще си отиде към Русия? В критическия момент народът-стихия ще ти помете и цар, и министри и ще отиде там, гдето сърцето му го тегли. И като е така, като си фактически вързан, за да си сигурен трябва да действаш открито, праволинейно. Либералната или националната политика у нас беше политика на идеалното, на как трябва да бъде, но не на действителното. Беше у нас естествено да се стремим към свобода на действие, но ние нямахме тази свобода, защото връзката съществуваше, връзката на зависимост, на обезателство. И русофилска, и националистическа политика почиваха на закони в човешката природа - признателността и стремлението към свобода, но когато първата се основаваше върху реалността, другата беше политиката на бъдещето, на времето, когато няма да има вече зависимост. Ето защо те се сблъскваха и бореха докато не се изпълни волята на закона - пълната свобода. И тази свобода най-после възтържествува. България се изплати на Русия за стореното й благодеяние. Сега тя е наистина свободна. Ней й отлекна от товара. Тя чак сега е в състояние да води самостоятелна политика; чак сега тя може да отива вред, без да минава през Петербург; чак сега се тя отърва от опека; чак сега за първи път е свободна политически. До вчера България беше напълно възрастна; днес тя е възмъжала, мъж, който може сам да ръководи своите дела. Със своето поведение Русия откъсна сърцето на народа ни. Народът и да не знае още природата на руското поведение през миналата Балканска война той инстинктивно го чувства, па и полека-лека ще го узнае. И когато по този начин сърцето му не е с Русия неговите водители са вече свободни да водят каквато намерят за добре политика, т. е. те са свободни вече да водят отсега нататък политика чисто национална, на който и да било фронт. Свободни от задължения спрямо Русия, ние днес сме вече равни ней, и можем да отидем или с нея, или против нея, не по омраза или величие, а по-спокойно разбиране на своите интереси. Ставайки свободни от духовното ни робство под Русия, това не значи, че ние трябва да почнем да я мразим и да бъдем винаги против нея. Защо ще бъдем против нея, защо ще я мразим? Тя беше права в своите претенции спрямо нас, защото ни беше дала свобода. И ние трябваше да знаем, че тоя дълг трябва да се плати. И добре че го платихме със спечеленото, а не със самия си капитал. Ние приличаме на търговец, който със заетите хиляда лева спечелва още хиляда или повече, и като дава спечелените срещу дълга си, остава му капитала. Който не може да спечели, ще трябва да плати дълга си с капитала и остава без нищо. Да благодарим на Провидението, че в тази война, благодарение усилената ни работа през изтеклите тридесет и пет години, можехме да спечелим тъкмо толкова земя, колкото на времето получихме от Русия и като го повърнахме, или тя като си го взе, ние си останахме цели. Даже може да се каже, че ние останахме с печалба: наистина даденото на Румъния културно парче е равносилно на двойно по размери, но бедно място в западна Тракия, но излизането на Средиземно море е едно неизмеримо богатство. Не бяхме ли спечелили нищо, т. е. бяхме ли разбити от Турция, Русия щеше да ни пороби като неизплатили се длъжници, тъй както беше в древния мин; който не можеше да се изплати на кредитора си ставаше негов роб. Но като имаме с какво да си платим дълга, никоя сила не можеше да даде възможност на кредитора да вземе нищо повече.. Ето Русия не можа да ни види съвсем разгромени от новите й протежета, което от фактите се вижда да е мислила, па и го казват някои, че решение в такава смисъл било вземано в Петербург. Не можа, защото по закона на равновесието в природата, тя трябваше да вземе само равно на даденото. Да, ние си платихме дълга. Малко болно беше, но кое плащане на дълг е приятно, но затова пък то води подир себе си облекчение. И ние знаем, че веднъж операцията извършена, човеку е по-леко без борчове, макар и без богатства, отколкото с борчове, но при богатства. Мнозина изпитват болка при мисълта, какво сме имали и как сме го изгубили, но те не знаят за великия закон на свободата, според който никой никому не трябва да дължи. Понеже отделният човек чувствува своето задължение за това чувствува и облекчение от изплащането, когато пък нациите не го чувстват и затова, когато дойде, е болно. Впрочем ако имаме един мъж, който да е толкова патриот, щото да забравя себе си и да живее живота на цялата нация, той ще чувствува и националната задълженост. И да не я чувстват хората от народа, един вид я чувствува Геният, Духа на нацията и той няма да престане да действува, докато не докара до изплащането. И когато тази тежка за нас война ни доведе до изплащането на едно старо задължение, което, както видяхме постоянно ни спъваше, аз мисля, че ние можем да считаме тази война не за загуба, а за печалба. Днес, все едно, можем да кажем, ние сами сме извоювали нашата свобода. И с това можем да считаме, че заслужаваме нашето съществуване. Ето това е велико историческо значение на миналата война. 27 юли 1913 г. е истинският ден на нашата политическа свобода. Тази дата трябва да замести 19 февруари. Родени на историческата сцена на 19 февруари 1878 г., България прекара 35 години под опекунство, но това време тя не проспа, а работи, и като се приготви в 1912-1913 години беше подложена на изпит и този изпит тя издържа великолепно. Освободена в 1878 година, физически България беше оставена с две обезателства - турския суверенитет и руското благодеяние. От първия България се освободи на 22 септември 1908 год., което плати с пари; от второто на 27 юли 1913 год., като беше подмамена и ограбена. Дългът към Русия - това беше нашата вина и тази вина ние изплатихме с погрома. И в такъв случай, погромът не е погром. Ние не трябва да бъдем опечалени от него, а напротив зарадвани. Защото едва след него ние станахме истинска свободна нация.

IV. ВИНОВЕН ЛИ Е ЦАРЯТ ЗА ПОГРОМА? Софроний Ников София, печ. Искра, 1914. 32 с. При всичко че напечатаните напоследък документи показаха по най-очевиден начин, какво цар Фердинанд не е ни повече, но по-малко виноват, отколкото правителството и главното командване на армията, обаче лудият бяс против него още не е утихнал. То беше грозно, и няма да се забрави никога от чувствующата част от нашия народ, това поведение на нашите държавници от миналия народняшко-цанковистки кабинет, гдето те използвайки обстоятелството, че още никой не знае документите по войната, пуснаха лъжата, че ако не бил 16.VI. всичко било наредено за да получи България според договорите, но царят сбъркал като дал заповед. Преди всичко това излезе лъжа, и главно - да съчиниш лъжа и стовариш вината на един неотговорен фактор, който не може да излезе по мегдани да говори и се защищава, нито да пише по вестници - това е безподобна подлост! А когато прибави и опасността за държавата от настройването всичко против държавния глава, на когото може да се излее всенародния гняв и тъй да се хвърли страната в сътресения, то това дело става и престъпно. И всичко това от отсъствие на нравствен кураж, да поемеш отговорността за стореното от тебе и от боязън за себе си не само да изтъкнеш невинния, но дори и този, чието нещастие би било всенародно сътресение! Статията на генерал Фичева оправда царя за атаката на Чаталджа; документите печатани във вестник Камбана, оправдаха го и за 17 юни. Но тълпата е вече настроена. Тя вече си получи готово клише, което се вряза в мозъка и не се разделя от него. Масата е инертна; тя лесно не се поучава, лесно не се избива веднъж врязаното. И на където се обърнете ще чуете само един глас :главен виновник за катастрофата е царя; той е виновен за всичко. Не му е трябвало да атакува Чаталджа: той искал слава, затова искал да влезе в Цариград! Приготвил бил каляски и парадни дрехи, па даже и кръст, за да го забие на Св. София. Тази негова амбиция съсипа България, защото тогава Русия се разсърдила и намислила да ни унищожи. После, за 17 юни. За да развали Балканския съюз; напротив на Русия; от послушание към Австрия; „лудост или предателство", го каза един мъж с голямо име - заповядал нападението на сърби и гърци, когато те били вече приели арбитража и трябвало само да се отиде в Петербург и да се получи дори повече отколкото сме били очаквали - Струга и Дебър. И хайката пред нищо не се спира; тя продължава: „Той е злият гений на България; откак му е стъпил крака в нашата страна, тя не е виждала добро. Той е причината за всички нещастия. Той...Той...." И вдигна се изново вик за премахването му, за абдикация, па дори за република. „Долу монархизма, да живее републиката"! - викаха депутати в Народното събрание. Няма да се спираме да разсъждаваме върху вредата от подобни хули към короната и от подобни агитации, това не би завело да говорим върху причините, които а накарали законодателите да правят държавните глави особи свещени и неприкосновени, а така също върху кое е за предпочитане - монархията или републиката. Ще се ограничим да си дадем ясна сметка само върху отговорността на царя за атаката на Чаталджа, както и за 16 юни, а подир това ще направим един оглед на неговата дейност през всичкото време на неговото царуване. Това ще направим, защото трябва да се даде на публиката едно разяснение върху тези две дати - 4 ноември и 17 юни - за да се знае точно положението, а следователно и отговорността за стореното. Освен това 17.VI. когато безогледно се хули всичката минала дейност на царя през изтеклите 26 години, не ще бъде зле да се направи един по- спокоен преглед за да се види, че даже ако той не е сторил нищо добро в този период, то поне периодът не е бил един от лошите, та да се отдават нещата на това или онова. 1. Атаката на Чаталджа. Легендата за някаква коленопреклонна телеграма на един началник на армия да се атакува Чаталджа и за неготовността на армията, изчезна като дим от недавнашната статия на генерал Фичев във в. Камбана. Генералът ни каза, че действително имало донесения за умора и липса на хляб, както и за холера, но помощник- главнокомадующия, генерал Савов, отива на фронта, вижда на самото място, че казаните работи не са в размери, които да попречат, и още повече, когато командующият l-ва и Ill-а армии уверява, че 80 на 100 сме сигурни да влезем в Цариград, тогава се издава заповед „напред!" Тези пояснения на началника на щаба разсейват всичките версии за неподготвеност на боя и други, а още повече за виновност на царя, че той заповядал, когато всичко било неблагоприятно . Като става ясно, че не царят сам, а цялото висше комадуване е искало вземането на турската столица, повдига се въпрос защо е то трябвало, когато вече турците са искали да влязат в преговори за мир; и когато видим защо е трябвало това атакуване, ще разгледаме пък защо то не се е случило. За да се разбере, защо трябвало да бъде атакуван и взет Цариград, даже въпреки искането за мир, трябва да изтъкнем някои стратегически съображения. Читателите ще си спомнят, че на президенствата в Търново, по случай двадесет и петгодишнината на царя, генералитетът, като е изказал мнение, че българската армия е готова и може да нанесе победа над турската, е поправил тази многозначуща фраза: „но войната трябва да се свърши в петнадесет дена ". Тази фраза трябва да се разясни. За една война с Турция, българската армия може да бъде мобилизирана и съсредоточена, готова за бой, за петнадесет дена. Обаче, турската за една война с нас, за не по-малко от 45 дена. Освен гдето турците пипат по-мудно, но и техните места са разположени и далечни, и нямат достатъчно железници да им послужат. На шестнадесетия ден от мобилизацията, Турция ще има против България приблизително еднакво количество войска и в следующите петнадесет дена, докато следва боя, турската войска и да се поувеличи от новодошли, обаче не ще има надмощие, поне над духа и стремителността на българската. В тези, обаче, 15 дена войната трябва да е свършена - не с разбиването на Турция, защото тази империя няма да се даде само с разбиването на находящите и се войски на европейския бряг, а с поставянето и в такова положение, че и да натрупа всичките си многохилядни войски, тя вече да е безвредна. Какво трябва да се направи? - В края на тези 15 дена българската армия трябва да стигне до морето; останалата турска войска и да се трупа колкото иска зад морето тя ще е вече безвредна. Да се смята, че България може да се бие в Турция с цели армии би било абсурд. Ние можеше да разчитаме само на сега благоприятни, обстоятелството разделянето на Турция на две от Босфора и Дарданелите. Иначе войната с Турция беше невъзможна. Това обстоятелство като е имал в предвид, генералният маршал фондер Голц паша (според недавнашна една негова стратегия в един немски журнал) е бил съставил такъв план за действие в една война с нас: Турците ще оставят всякакъв Одрин и Лозенград и ще срещнат атаките на българите. Благодарение естествената преграда, която представлява самата река, висотата на южните брегове и отбранителните качества на турската войска, българската ще може да бъде не само задържана, но дори и изтощена от напразни опити в продължение на цял месец и в туй време ще пристигне и се уреди цялата турска армия, дошла от азиатските провинции през Цариград, Мраморно море и Галиполи. И на четиридесет и петия ден вече повеждай турските войски напред и безпрепятствено ги заведи дори до Дунава. Ние трябва да благодарим на Провидението, че през августа, преди войната, паднаха младотурците и дадоха Кямил и Назъм наши. Последният мразеше немците; планът на фондер Голца той намираше за предателски - как ще оставят Одрин и Лозенград, как ще оставят гяурски крак да тъпчи турска земя и особено Султан Селим джамия! При това, старотурците си се носеха със славата на своите първи султани и войска, и смятаха за несериозна нашата сила; те бяха убедени, че даже без подготовка ще пометат нищожна България, както направиха 1876 год. със Сърбия и в 1897 год. с Гърция. Старотурците като не послушаха фондер Голца, не се спряха дори на Одрин и Лозенград, а излязоха напред да срещнат и пометат нашите войски, обаче те бяха пометени. Боевете при Лозенград не бяха сериозни. Изненадана, турската войска се разбяга в паника. Сериозни боеве бяха вече от 16 до 21 октомври при Лозенград, но макар и там турската войска разбита, тя не можеше да се счита за унищожена. Даже и ако се вземеше за унищожена тази на лице армия, друга още по-голяма имаше да се събира, и естествено, по никой начин не можеше да се смята, че турската империя е разбита. Не се дава една империя след петдневно и с изгубването и 50 и 100 хиляди души. Трябваше зашеметената от бързия удар Турция да се постави в условие, че като се окопити и събере да е вече безвредна. Казват да сме се спрели на 29 октомври. Ами това би било лудост! Особено да се спираме веднага след Люле-Бургас, на Еркене, това значеше да станем подир това жертва на фондер Голцевия план. Да, но Кямил паша искал мир. Не беше ли известна хитрината на турците от толкова столетия насам? И за един стратег, който знаеше, че след Люле-Бургаз Турция не бе разбита, не бе ли очевидно, че с искането мир Турция иска да печели време? Трябва да се стигне до морето, да се вземе Цариград, само от стратегически съображения, ако не и от политически. Да, Цариград не беше хапка за нашата уста; той е болно място на руската политика; от там сигурно ще ни върне един „берлински" конгрес, който в 1878 год. върна Русия, а колко повече нас; но ние трябваше да го вземем, както Прусия трябваше да вземе Париж в 1871 година за да осигури Елзас и Лотарингия. Ако бяхме влезли в Цариград още през ноември; втора война нямаше да има. Защото като минахме бреговете ние можехме да ги пазим даже и не с цялата си армия. Тогава сигурно не щеше да има и със съюзниците война, защото остава покрай мините само три дивизии да пазят, а останалите девет прати на север и запад и да видим дали щеше да става въпрос за Македония и Добруджа. Ние трябвашеда гоним влизането в Цариград почисто стратегически съображения - каквото и да кажеше Русия или друга държава. Па и Русия нямаше защо да се бои от нашето влизане в този град; ако нея върнаха в 1878 год. още повече щяха да върнат и нас, още повече като и тя щеше да бъде един от съдиите в този конгрес. Па кой знае, можеше това наше влизане в Цариград да докара и една велика политическа полза, освен за нас стратегическата. Дали не щеше да се разреши веднъж за винаги проклетия „Източен въпрос" и тъй да миряса „Ближния изток"? Но във всеки случай, едно щеше да бъде сигурно, че Русия щеше да постигне една крачка напред в своята политика на Дарданелите, когато сега, след нашето изпъждане от Родосто и Одрин и настаняването на Германия, нейната политика даже удари назад... Невлизането в Цариград е нашата първа капитална грешка. Д-р Данев беше прав, когато казваше зимъс в Народното събрание, че войската е крива за безсилието на българската дипломация. Не беше грешка атакуването на Чаталджа, а непродължаването на атаката. Па и най-после, ако желанието да се атакува Чаталджа и да се влезе в Цариград ни доведе най-малко до Кара-су, една естествена преграда поради блатистите си брегове - и до тясната шия на Галиполиския полуостров, то ние трябва да сме благодарни, защото на това вече обстоятелство дължим успехите си във втората война. Спряхме ли малко-много вътре в европейските брегове, Турция щеше да бъде безумна да не си опита още веднъж късмета след дългото време, което и даваше примирието, когато тя можа да си натрупа войска от Азия. Но твърде неблагоприятните условия на Кара-су и на Булаирската теснина не й помогнаха. Ами каква щеше да бъде нашата участ ако нямаше тези две благоприятни условия, или ако бяхме останали на Еркене? Или ако Турция имаше успех на 26 януари, на Булхарския бой? Тогава, главното командване като се знаело това стратегическо значение на вземането Цариград, или по-право излизането на морския - бряг, защото за нас не важеше вземането на градове, а пропъждането противника зад морето, - то защо не е повторило и потретило атаката, или ако не е било възможно, защо е започнало? Казват холерата била главната причина; но ако тази болест на 4 ноември не е била толкова разпространена, щото началниците да решат атаката, как е станала изведнъж толкова много и страшна, щото на 5 да стане вече невъзможно да се преповтори атаката? Да се каже, че позицията е била непревземаема - и това не може, защото 29 и 32 полкове са били вече на турска линия. И трябвало да се пратят още няколко бригади да минат през този песек на турския фронт и вечерта цялата армия щяла да бъде в Цариград. Тъй както стана в Одрин. Когато командующият атаката научава че 10-й полк е вече взел форта „Айджи Йолу" заповядва на всички чакащи назад полкове да нахлуят; тази силна струя ще набляга и дораздере оградата, като силната подкрепа ще даде кураж на 10-й полк да действа смело във фланговете. И тук около Одрин, се имаше работа с укрепен фронт, когато на Чаталджа имаше само едни прости окопи в началото на ноември. К-рът на 10-й полк нямаше нужда да иска помощ на 13 март, но генерал (тогава полковник) Рибаров е искал, молил за помощ; поне една бригада, на своите 29 и 32 полкове, като е обещавал вечерта на 6 ноември да бъде в желания край, а те му пращат само една дружина! А че сме щели вечерта наистина да бъдем в Цариград това днес е безсмислено за всички. Турците са били тъй изненадани от тази атака, че главнокоманующият, Махмуд Мухтар паша, е дошъл сам със своя щаб на сто и петдесет крачки до българските войски гдето бил тежко ранен, и някои от офицерите му са избити. Това, сигурно, произвежда паника, артилерия вече взели да закачат и теглят, към Цариград паниката се раздава все повече и повече увеличена. А отзад цели дивизии стоят, няма кой да ги хвърли. Ако имаше у нас холера, още повече я имаше у турците. Ако имаше смърт - ние на война бяхме отишли, а не на свобода. Тогава где е причината? Защо не се е пратила помощ на полковник Рибарову; защо не се е направило както при Одрин? Беше веднъж казано в един вестник, че причината се криела в това, че ген. Радков Димитриев, като виждал части от 4-и плевенски полк да отстъпват ранени, отпаднали, холерни, разчувствал се, изгубил кураж и дух и нямал вече кураж да продължи. Жалко тогава, че в такива съдбоносни моменти ние сме имали во главе народна сила една баба, която се натъжила и изгубила дух, когато видяла рани и смърт. Но според мене има една много по-сериозна причина, за която още не се е писало много. А тя е присъствието около генерала, командующи двете съединени армии, на Гучкова, Немирович - Данченко и други руски хора. Сега нека влезнем в душата на Радко Димитриев. От юноша, с потурки, той е взет в Русия, хранен и възпитаван на руски счет, свършил там академия, като емигрант там прибран и благодетелствуван, за рускиня женен. При тази обязаност, любов и привързаност към Русия, при него в първите дни и ноември стоят видни руски личности, пратени от правителството им, и чува той от тях „Влизате в Цариград, но там настъпвате Русия на мазола". Какво ще чувства в такъв момент един Радко Димитриев? Вед, ако се анализира добре душата му, ще се види, че в този момент той се е боял да не обиди и не послуша по-скоро Русия, отколкото България. Ние трябва да съжаляваме, че командването на двете армии не беше дадено на по-старшия по чин и по-твърдия на характер генерал Кутинчев, или командването тук не го е взел сам генерал Савов, Кутинчев и Савов нямаше да допуснат никакви руснаци да им канерхат из щаба, и в този съдбоносен момент за отечеството щяха да мислят повече за него отколкото за Русия, към която нямат никакви обезателства. При това, лично за себе си, те нямаше на кого да уповават в случай на неизпълнение на заповед, когато Радко Димитриев имаше на кого да уповава. За него Русия беше по-страшна, отколкото България. И така излезе, според поменатата статия не генерал Фичев, Главната квартира искала да смени ген. Радко Димитриев и да го даде под съд за неизпълнение на заповед, но не посмяла. Не знае ли тя, че Русия и война би ни обявила даже за по един косъм от главите на д-р Данев и Радко Димитриев? А! в този съдбоносен момент Русия ни попречи... Да. да се знае, ако бяхме взели Цариград, нямаше да има ни втора, ни трета война и сигурно днес България щеше да бъде велика и обединена. И даже, ако днес все сме нещо, то пак ние го дължим на желанието да вземем Цариград, че то ни накара да затворим хубаво турците зад Кара-су и Булхаир и тъй те, като се окопитиха нахлуха, не можеха да ни отблъснат през втората война. Във всеки случай, да дадем заключението, атакуването на Чаталджа е била генерална заповед, но нашата съдба - задължението ни към Русия, с освобождението ни от нея - ни попречи. И тази заповед не е само на царя, а е на целия генерален щаб, който е изработвал плана на действие. 17 юни. След напечатването на толкова документи телеграми разменени между нашите дипломатически агенти в странство и Министерството на външните работи, днес стана вече ясно положението, изтъкнато от генерал Савов в неговото писмо напечатано във в. Дневник през месец декември, а именно: ако не бяхме нападали на 17 юни ние щяхме доброволно да подпишем присъдата на това, което беше наш народен идеал цели 35 години - Македония на Сърбия и Гърция. Документите установиха по най-недвусмислен начин, че Русия знаейки нашата не готовност и изтощеност, и като и беше в това време приготвила Сърбия с материали пратени ней по Дунава с параходи, тя изискваше всички министър-председатели да отидат в Петербург, с пълна увереност, че докато се решава кому какво да се дава, или нашата армия ще се разбяга по домовете и нашият министър не ще подписва нищо друго освен това, което му се диктува, или ако тя се възпротиви на министровия надпис капанът от блок готов да се нахвърли и накаже България за непослушанието и доброволно да даде да я режат. Това са виждали много добре нашите министри и за тях е имало само тази алтернатива: или да разпуснат армията и отидат доброволно да подписват унижението на България, с оглед на вътрешни бури като следствие на това доброволно отказване от народния идеал, или да проявят един нравствен героизъм, че въпреки устроения капан, и очевидната даже смърт, да направи един благороден жест и ако ще мре отечеството, то поне да умре с чест. Разбира се, във втория случай те са имали голяма надежда на успех. Всички поменати телеграми и особено предупредителните телеграми на ген. Савов от 9,13 и 15 юни - че ако до 16 включително не му се заповяда да се демобилизира, той ще воюва - всичко това показва, че цялото правителство е знаело и било в съгласие и с главното комануване, и следователно всички ръководни и командующи кръгове са били патриотични и ще кажа даже, велики българи. Ако, обаче, правителството след погрома се отказа от великото си патриотично дело, то се оказа само подло и страхливо да поеме отговорността, но не и предателско, ако наистина излизаше вярно, както то лъжеше, че било готово да отиде на арбитраж, въпреки всички документи. Ако въпреки всичките тези документи то все още настоява на своята лъжа, тогава то натрапва на себе си епитета, който българското гражданство му отказва - предатели, и това оставя на главното командване величието на патриотизма. Ако пък и генералите искат да се отърват от отговорността, тогава всякото наличие на чисто патриотичния жест, да се оставя отечеството на подло унижение, остава само на царя. Нека правителство и генерали се отказват, ако искат тогава за патриотите, за хората, които треперят над честта на отечеството, едничък българин, едничък, който е носил честа на нашата родина, е бил цар Фердинанд. Но аз лично се радвам, че всички наши държавни мъже - водители народни тогава - са били българи и патриоти, като се остави на страна нещастният им страх да поемат отговорността, като се извиняват те, че в уплахата от грозната катастрофа, нямаха спокойствието да схванат величието на жеста, който са направили с 17 юни, и да се гордеят с него, а не да се срамят. Да, аз се радвам, че те не заслужават страшна клетка „предатели", въпреки даже тяхното лично старание да се окачествят сами такива, настоявайки на своята лъжа. Значи, преди всичко, цар Фердинанд, не сам лично, има заслугата на патриотичното дело 17 юни. Второ, то беше наистина патриотично дело. И ето защо: Да кажем че ставаше така, както претендират бившите правителствени люде, че искали да стоят - да отидат в Петербург и доброволно подпишат Македония на Сърбия и Гърция. Ето какви последствия щеше да има: 1. Ние щяхме да се самооплюем като нация, защото щяхме без усилие да се откажем от правата си гарантирани от договори подписани от крале и министри и гарантирани от император. 2. Македонският народ щеше да ни намрази и да се отвърне от нас - хората, които като бяхме видели първата национална искра да се задържа в техните Струга и Дебър, и като ги бяхме от 50 години хранили с надежда и поддържали материално този дух да не угасва, след една величествена война, подло сме се отказали от него и сме го предали на много по-тежко робство; щеше да ни намрази, за гдето сме го извадили от по-леко и по- поносимо робство и предали на по-тежкото. 3. Ако 15-те хилядна Македоно-Одринска дивизия, съставена главно от мъже из зад Вардар, не направеше бунтове в страната, когато щяхме да ги разпущаме след проливане кръв за свобода, да отидат на ново по-лошо робство, то не щеше ли ние да изгорим от смърт от неокачествимото си лошо дело? . 4. Най-важното от политическо гледище - ние не щяхме да имаме право да излезем из Балканския съюз, защото доброволно сме подписали ревизията на договора, и това, след като сме разбили турската империя за да освободим всички земи от Мидия-Енос до Адриатическо море, и като облагодетелствуваните Гърция и Сърбия са се засилили извънредно много на наш гръб, ние все пак да останем в съюза, за да пазим Сърбия от Австрия, Гърция от Италия, с нашия висок кредит да въздигнем този на фалиралите наши грабители, и на края да служим на всемирната политика на Русия - тази Русия, която беше гарантирала един лъжлив договор, за да не го сдържи когато жертвата България, бъде изтощена! Не, и триста пъти, не! Балканският съюз бе един гроб за нас. Но щом като го бяхме направили: от славянска солидарност - да пазим Сърбия от Австрия; от признателност към Русия - да и помогнем във всеобщата война за разгромяването на Хабсбургската империя; от желание да постигнем националния си идеал - освобождението на братята българи в Македония и Одринско, па и па всички християни и други от турската империя - то ние можехме и трябваше да държим този съюз, за да продължаваме да изиграем веднъж започнатото хоро. Когато обаче тази Русия и тази Сърбия, тази Гърция, за които ние се пожертвувахме, се съюзиха, за да ни ограбят и ни ограбиха, да останем и след това да им служим би било безконечно подло и низко. И може да има нравствени изводи, които не чувстват всичката низост да целуват цървула, който го рита, и викат днес пак да отидем в съюза, обаче народът ни не е толкова паднал ниско, за да се състои само от такива всемирни подлеци и страхливци. Оставаше ли съюзът, или възобновяваше ли се той днес, той в мирно време щеше да послужи за икономическото съсипване на Австрия, а в случай на война и за политическо разгромяване. Тя разгромена, могат да последват само две последствия: или Русия да помогне всички славяни и австрийски и балкански - а тежко под пиянски некултурен ботуш, въоръжен с камшик и цезура; или Сърбия да се обедини. А стане ли тя 12 милиона с всички сърби от Унгария, тя ще ни присъедини към себе си само с един указ. Да я задържат признателност, благородство, славянство, християнство! Ако тя сега, малка, има нужда от море, тогава ще има още по-голяма и нищо на света няма да я задържи да не ни унищожи. Па и ще заслужаваме това унищожение, защото една нация, която няма честолюбие, не пази своето достойнство, е осъдена да мре. Да мре това куче, което като види над себе си вдигната тояга не бяга да се спасява! Да мре този, човек,който като види натегнат срещу му револвер, не бяга от него, или не се хвърля да се защити! Да мре тази нация, която е унижавана и оплювана няма честолюбие да стане и да умие своя позор, а се оставя да бъде тъпкана! Да мре тази нация, чиито първенци до един са убедени и проповядват, че „по корем ще се влачим, но пак ще изпросим прошка от ограбилата и унижила ни Русия". Най-после, можеше благоразумието да ни накара, сдържайки сърцето си от блъскане от негодувание, да претърпим унижението да бъдем ограбени от контрагенти и гаранти, ако виждахме вече положението безизходно, макар великото чувство на съзнание истинско човешко достойнство да изисква предпочитане смърт пред унижение; обаче, беше ли положението безизходно? Румъния не можеше да тръгне по-рано от 2 юли и на 1 юли изтичайки срока на нейния съюз с Австрия, а до това време всичко щеше да бъде свършено със Сърбия и Гърция, ако искахме да воюваме редовно. Правителството не е искало нищо повече от това, което се казва в заповедта за атака - да се ускори разрешението за кризата като накара Русия да побърза с арбитража и Сърбия да се подчини. Но там е всичкото зло на 18 юни. Това нашето правителство направи само от чувство на преданост към Русия, даже и тогава, когато се беше вече окончателно убедило, че всичко става по нареждане на тази сила. Ако не бяхме спрели на 18 юни нашия победоносен ход, след ден-два ние щяхме да бъдем в Скопие и Солун и войната щеше да се спре, като Русия с Гърция и Сърбия щяха да се намерят пред един свършен факт - ние в Македония, както те искаха да ни ограбват на основание същия принцип - свършения факт на тяхното пребъдване в Македония. Значи злото е в спирането на 18 юни, а не в начеването на 17 юни. Но като се вземе сега под внимание вече станалото, с нападението си на 17 юни ние днес имаме тези печалби: 1. Героичният акт - да не позволяваме да ни оплюват като нация: 2. Показахме на брата македонец, че дори съществуването си на карта сложихме за да останем нему верни; 3. Отхвърлихме един недостоен ярем - Балканския Съюз и 4. Най-главното, според мене, беше хубаво ударен по главата целия български народ от историческата истина - за която той беше затворил ушите си - че Русия не ни освобождавала от любов, нито ни покровителства от любов, и че когато ние, в даден момент, не искаме да я слушаме, то тя може да ни унищожи, както и без малко щеше да го направи, ако не и попречиха външните условия - удар. който да отрезви този народ, стига се е държал като невъзрастен човек, който все по чужди врати без срам и честолюбие, който се срами и бои да ходи на собствените си къси, но здрави крака, а все подскача на чужди кокили. Виждаме, следователно, че цар Фердинанд никак не е виновен в катастрофата на Отечеството, освен заедно с правителството, с което са действали съгласно. И ако всички са сбъркали, те всички трябва да поемат отговорността, а не да се сговаря само на него. И не е ли странно, недавно в. Камбана, органът на републиканците, намира царя за виновен в...бездействие! Ако се бърка - „личен режим"! Ако не се бърка - бездействува! И тъй зле, и инак зле! Но той все пак бил „злото на България"; "злият гений на нашето Отечество"; "нищо добро не е той донесъл откак му е стъпил крака на таз земя". Осъдително е едно такова безогледно ругание. На тълпата това може да се извини, но не и на претендирующите за интелигентност. Да се говори, че цар Фердинанд нищо добро не е сторил на страната ни, значи или непознаване на нашата нова история, или пък кривене на душата. Най-после историята на неговото царуване е пред нас развива се пред нашите очи. и ако досега не само сме се вгледвали и замисляли върху нея, то поне сега можем да сторим това, когато се много говори по този въпрос, за заслуги или вреди на цар Фердинанда. Нека прегледаме набърже тази кратка история на неговото стоене между нас и сами да се убедим, а не да се водим в съжденията си това, което се говори по мегданите, или се пише в партизански бяс по вестниците. Нека започнем със самото идване на княз Фердинанда и с всичката обективност разглеждаме живота му, за да видим дали от него повече зло отколкото добро е донесло на страната ни. 1. 1887 година беше една критична година в нашето историческо развитие. За да у год им на Русия, ние си изпъдихме княза; но защо нашите народни водители не оставиха България да стане една руска губерния и не дадоха да ни се натрапи за княз една неизвестна азиатска династия, Русия ни се разсърди. Тя си дръпна даже посланик и консули! Какво значи то да си дръпне една велика държава от една малка зависеща от нея държавица тези символи на приятелство и добро съседство? Тръгваме да търсим нов княз на нашия овдовял престол. Но нигде не можем да намерим такъв. Кой смее да дойде? Кой смее да се опълчи против начумерения Александър III? От поканените, едни не искат да дойдат от личен страх; на други бащите им не позволяват. Тук можеше да дойде само един смел и амбициозен човек. А вътре в държавата? - раздори, съзаклятия, убийства и контраубийства; търговия спряна, капитали скрити или не влизат от вън, част от будния елемент се разбягал по чужди краища. Една желязна ръка държи здраво юздите на държавата. Но тая ръка е застрашавана. Положението се натегва и никой не може да предвиди дали тя (ръката) ще утрае докрай; дали тя няма да бъде премахната, или няма, е отчаянието, да направи още една по-фатална грешка, да си наложи короната - защото не може една държава без санкционирана власт. Тежко на България и в двата случая. Без тази желязна ръка България на този кръстопът би била изгубена; с тази ръка като законна власт - повод за вечни раздори, на каквито е арена Сърбия. Какво да се прави? Кой ще помогне на малката България? Кой да е чуждестранен принц от царска кръв би бил спасител, но никой не иде. Напразно тичаме и молим. Най-после, от Австрия се обажда един млад мъж, и това от негова страна е един неописан кураж. Европа трепери от мрачния цар. Всички западни монарси запитвани отговарят на младия амбициозен човек да се отнесе до северната столица, защото никой няма право над България, освен Русия, проливала кръв за нея. Но запитвано по околен път в Петербург, от там иде отговор до руския посланик във Виена „Молчать!" Но принц Фердинанд прави голям риск. Той приема поканата и тръгва за България, макар Северът да е мрачен, не, страшен. В Търново той е коронясан; България има вече законен глава; духовете трябва да започнат да се успокояват. Желязната ръка на Стамболова трябва вече да започне да поотслабва стегнатостта на юздите; тя самата вече не е толкова застрашена; или да е - страната няма да пострада толкова много в случай на премахването й . А опасността, страшната опасност, от народната династия е избегната за винаги. Бурята преминава; далечни откати на гърма се раздават, все повече и повече отслабващи, няколко години докато в 1895 година всичко е вече спокойно. Да, но принц Фердинанд, казват, не е дошъл от любов към нас; той дошъл за короната; дошъл от амбиция. Вярно е, но трябва ли ние да се бъркаме в душата му и да търсим какви мотиви са го ръководили - когато идването му донесе успокоение и, може би живот? Трябва ли хлопащия вратата гладен да знае мотива, който е ръководил подаващия му пита хляб, за да му бъде благодарен за наситата? Па и где бихме намерили човек да рискува с живота си от любов или други алтруистични мотиви? Той дойде, страната започна да се успокоява и свободата ни вече се гарантираше - какво можехме да искаме повече? 2. Казахме, че като имаше вече законен княз на българския престол, желязната ръка на Стамболова трябваше да започне да поотслабва стегнатостта на юздите, но не трябваше да отпусне изведнъж. Бурята още не беше утихнала и едва ли ръката на новия владетел, още младеж на 26 години, и без никаква опитност в държавничество, беше в състояние да води сигурно народният кораб по неутихналото море. Ние няма да съдим тука Стамболова за неговите дела през периода на властването му до падането в 1894 год. Но те извикаха реакция, която трябваше рано или късно да се разиграй. 18 май 1894 година беше неизбежен, но тежко и-горко, ако с падането на първия министър трябваше да падне и властвующият княз. А това щеше да бъде неизбежно при едно условие - ако вторият княз имаше слабостта на първия - да се идентифицира с министрите си. Ние помним как покойният княз Александър първо явно манифестираше своето единодушие с консерваторите против либералите, как пък после с Каравелова викаше „който е против него е и против мене". Това, разбира се, можеше да се извини у един 22 годишен млад човек, попаднал в една бурна среда, но то докара катастрофи и за страната, и за него самия. Тежко ни, ако и вторият княз беше се идентифицирал със своя първи министър. Реакцията против последния щеше да завлече и него. Всички помним, как когато имаше да се подписва смъртна присъда княз Фердинанд излизаше от страната, за да остави своя заместник да подпише и изпълни този акт. Право ли е било това или не, нека не съдим; дали князът тогава не е одобрявал тази политика на отговорния пред народа министър, или пък я е одобрявал, но трябва да му благодарим, гдето ревностно пазеше престижа на династията, като оставяше тези присъди на отговорността на един непостоянен фактор в страната, и резултатът излезе благотворен. Когато бурята завлече Стамболова, не завлече с него и династията, и тъй страната бе спасена от втори катаклизъм. 3. Падна Стамболов. Едно дело от велико значение предстоеше - помирението с Русия. Народът искаше това. Общата политика и тя го искаше - не можеше да се игнорира заслугата на Русия за освобождението на България от турско иго. Но спънки стояха по средата. Княгинята майка не даваше първородния й син да мине в православието; тя беше дошла в България за княгиня, когато друга принцеса не се наемаше да дойде, само при обещанието, че децата и ще бъдат оставени в нейната религия. Тук стоеше още като спънка обещание, дадено на римския папа, обещание, което не можеше лесно да бъде забравено от един предан на религията си католик. Жертви тежки, но те трябва да се направят. Висшите отечествени интереси го изискват. Ако князът беше ония личен егоист, какъвто ни го представляват, той щеше да се съпротиви на такива лични жертви . Тъмен облак се надвисваше над семейното му огнище. Не е за един честолюбив човек да откаже на даденото тържествено обещание на бъдеща жена - другарка, както и на главата на католическата църква, глава не тъй почитана както е у нас главата на православието. Какво нещо е то за един католик да не слуша своя папа, католик, за когото послушанието на папата е възведено в един от основните догми! Но това трябва да стане. Положение пак критическо. Тежко на страната без това примирение! И тук княз Фердинанд се показа на висотата на своето призвание - глава на народа. Той пожертвува личното си щастие за народа; той остави себе си като човек, мъж и баща, за да остане само държавен глава на своя народ. Той даде да се покръсти син му при болната раздяла временно с наскърбената му жена, която излезе от страната, за да не гледа откъсването на любимия й първороден син от родната религия. Жертвата принесена, облакът остава над семейното огнище, личното честолюбие накърнено, но страната е освободена от криза, и всичко това по своя нормален ред след 8-9 бурни години. 4. Бурната епоха в България, която започна със Съединението, се дължеше изключително на войската. Винаги намесването на армията в политиката е било нещастие за една страна. Да се извади тази сила на държавата вън от партизанските борби беше един акт на държавническа мъдрост. Тогава политическата борба ще стане безопасна за държавния организъм, и само при това условие ще може да има политическа свобода - абсолютно необходима за политическо възпитание. В 1894 год. Политическите страсти все още не бяха заглъхнали в офицерските среди. С помощта на ген. Рачо Петров, човек послушен на княза - което послушание днес е една рядка добродетел - бърже беше направено всичко да се отведе войската вън от политиката; висши офицери бяха разместени, строги заповеди се издадоха за запазване всяко местенце в политиката; зададе се грамадна работа на офицерството за всестранното повдигане на войската и величествения резултат се достигна. Но главната сила при достигането този резултат е в един елемент, който е предмет на хули от страна на социалистите, които в своето безогледно подражание на Франция не си дават сметка дали сме дорасли до тази стара страна, която, въпреки своите много столетия свободен политически живот, все пак не се решава да въведе пропорционалната изборна система. Този елемент е: Военният министър - човек военен и назначен с одобрението на царя. При наличността на нашите още неузрели политически нрави би било престъпление министърът на войната да бъде от партията и да не бъде частно отговорен пред постоянния елемент в управлението на държавата - царя. Но било неконструкционно, защото според основния ни закон всички министри трябвало да бъдат избрани от народа и да отговарят пред него. Да, но еднакво в конституцията е сложено, че главнокомандующ на армията е царят. Тогава, естествено, непосредственият началник на войската, министъра, трябва да бъде подчинен на Главнокомандующия. Но даже ако това обстоятелство беше противоконституционно, ние все пак трябваше да допуснем тази формална грешка, защото благодарение само на нея ние сме прекарали много и тихо последните двадесет години. И нито един не трябва да иска поправка на това догдето не узреем напълно политически. 5. След пълното успокоение на страната в 1895 година, настъпи един период на вътрешна политика, която е охарактеризирана с названието „личен режим" и е извикала бури от негодувание у всички власт-неимющи, обаче е била използвана и благославяна тайно от самите тях, когато са били на власт. От 1894 год. насам, след падането на Стамболова, царят беше принуден да води страната само по един път - даден му от основния закон, Конституцията - да натоварва някого да състави кабинет и после кабинетът да иска подкрепата на народа. Той беше принуден да прави така, защото вторият начин за съставяне кабинет - от парламентарно болшинство - не можеше, и не може и днес, да си прокара път, на което царят не е виновен. Следствие на отсъствието в народа политическо съзнание, всички тези тридесет и пет години власт-имеющата партия винаги е имала болшинство. Ние още не сме достигнали състоянието на Англия, гдето никоя партия не се решава от власт да произвежда избори, защото властта там не дава оная „зестра", която дава у нас. И естествено беше, че ако царят не искаше да упражнява своето право да отнема власт и да я дава на когото мисли за добро, при условие този да добие и подкрепата на народа, тогава никога един кабинет не ще да падне, а нима това щеше да бъде израз на народната воля? При наличността на тази действителност не щеше ли царят да манкира на своят дълг - като безпристрастна среда между многото у нас партии - ако не се ползуваше от своите права да дава думата на всички? Нашето партизанско заслепление е карало всички партии да хулят царя, за гдето е отнемал властта от ръцете им при свое болшинство в парламента, а в същото време да го хвалят, за гдето им дава властта при наличността на нищожно тяхно меншество. Демократите бяха едни от ревностните критици на „личния режим", но когато при седем техни депутати им се даде властта (1908 г.) народняците имаха превъзходно болшинство. И ако нямаше друг фактор в държавата освен изборите това правителство щеше да пусне вечни корени. Но всички други партии викаха тогава против него; страната ечеше от митинги. Е, трябваше ли „омразният" цар да остави пак народняци да си направят изборите само защото имат болшинство? Че нима, въпреки всички протести, народняците нямаше пак да дойдат с болшинство? В 1901 година Рачо Петров беше натоварен да произведе свободни не партийни избори. Но какъв беше резултатът? Трябваше да се образува коалиция, но нравите не позволяваха това. Състави се един цанковистско-каравелов кабинет, за да излъжат първите вторите и oo с „истинско народовластие" - народът сам да си поеме своите съдбини - се наложи до 1908 год., когато Александър Малинов изигра „блока", за да се натрапи сам на държавното кормило. Направи се по-сериозен опит на коалицията вече в 1911 год. и то предвид предстоящата война с Турция. И опита продължава днес с либералите предвид новия изборен закон по пропорционалната система. Когато даже сега, 1914 год., ние не сме узрели напълно политически, трябваше ли в конституционното право на царя в миналите години да виждаме „личен режим"? „Личен режим" беше то за опозиционната партия, но винаги „конституционно право" за властвующата. Но за нас, народът, тази минала практика беше един чудесен начин за щастливо ръководство на народния кораб и случай на школуване на нашите държавници и на партиите им. В опозиция, всички мъже са с велики претенции. Те до болезненост са убедени, че тъкмо те са хората, които могат да водят, и възмущението им е сърцераздирателно, че не им се дава властта да учудят света. Наистина, защо да не им се даде шанса да видят каква е действителността, па и кой знае, може наистина те да са многожеланите хора. И не видяхме ли ние отрезвяването на всички? - защото лесно се вика отвън, а трудно се съди пред отговорността. Пред държащия държавната власт сигурно се откриват такива гледки, за които той по-напред не е имал представление и затова отрезвява когато постои малко на високото място. Не е ли тогава една държавническа мъдрост да се допусне до отговорността всеки, който иска да борави с политика, за да се отрезви? И като бе водена по този път, България не мина ли и мирно и тихо тези двадесет години, и за този период не се ли повдигна благосъстоянието й, а така също и името й? Нима Гърция беше по-добре при крал Георгия. който искаше да подражава на английския крал и „царуваше, а не управляваше"? Гърция дойде до банкрут. Нима не ни показа дейността на Народното събрание миналата Коледа какво би било ако и цар Фердинанд решеше като настоящия покоен гръцки крал „да царува, а не да управлява"? 6. За финансовата политика на нашата държава през годините на царуването на сегашния ни цар няма много да се каже. Тя е била чудесна, защото друго съждение не може да се направи предвид факта на народното благосъстояние. Това благосъстояние на народа, размерите на чието повдигане много ясно се вижда от размерите от растенето на бюджета - от 40 милиона на 200 - не можеше да дойде у нашия беден народ, неимащ никакви капитали, освен благодарение кредита. Кой създаде кредите? - Мъдрото управление и силната армия. Благодарение на тия два фактора и банките и фабрикантите на Европа не чувствуват нужда да се борят и пращат своите пари и стоки у нас, които ние правилно като използуваме и честно като посрещаме нашите задължения още повече повишаваме кредита си и натрупваме собствени капитали. Можем ли ние да имаме смелостта да откажем, че няма тук заслуги цар Фердинанд, като толкова важен фактор в нашето мъдро управление, както и като главнокомандующия на армията, комуто едничък е подчинен меняющия се военен министър? Само заслепеният партизанин може да откаже това. 7. Един достоен цар не трябва да гледа само да управлява добре; той трябва, доколкото зависи от него да осигури добро управление и за дълги години напред. Той трябва да остави добре приготвени наследници след себе си . Не малко ли са случаите в историята, гдето велики империи са пропадали благодарение преминаването им в ръце на недостойни царе? Имаме ли да кажем нещо по това против цар Фердинанда? За майка на бъдещите царе той доведе дъщеря на виден царски род и на синовете и дъщерите си той даде наистина добро царско възпитание и образование. Когато децата настигнаха на възраст, когато трябваше да се въведат в живота, едно друго мъдро дело извърши той - намери една всеобщо уважавана и високоблагородна втора майка, с право наречена „милосърдието и благотворителността въплътени", която да довърши тяхното възпитание и тяхното въвеждане в живота. Но тази благородна жена царица Елеонора не трябваше само на бъдещите владетели на страната, тя трябваше още за българския дворец и за българския народ. Тя даде пример, тя поучи, тя поведе нашите жени и сестри по пътя на благородно служене на отечеството. Тя не дойде да ги учи на моди, на разкош, на праздност; напротив, на скромност и трудолюбие. И днес. когато ние си спомняме, че царят ни прекланя години и наближава към старост, ние не се боим за нашето бъдеще. От поминалата година, благодарение пълновъзрастието на Наследника, ние имаме и помощник на Царя, и с време този помощник ще възприема всичкото ръководство на държавния механизъм и когато главата ще слезе от сцената, ще се има негов пълен наместник и отечеството ни не ще види никаква криза. И този бъдещи наш цар е добре приготвен. Тъй казват всички които са сведущи. Добре е подготвен благодарение само пак на царя Фердинанда, защото той е ония безличен човек, ония човек без амбиция, комуто е все едно какъв наследник оставя, като равнодушно гледа на своята страна. Ние хулим тази амбициозност у царя Фердинанда. но ние не се сещаме, че всичко, което той е неуморно е правил и още прави за страната ни, той го е вършил само поддържан и хранен от тази негова ненаситна амбиция. И какво, наистина искаме ние - да няма той амбиция? Ами че това е все едно да искаме да не бъде той и цар и мъж? Че кое е най-голямото украшение на един мъж - не амбицията ли, която го прави нещо повече от безразличното нищо? 8. Друга една заслуга на цар Фердинанд в нашата нова история е Независимостта, и то достигната без война. Нашето отечество беше цели векове под робство и негов идеал трябваше да бъде да достигне пълна политическа независимост. След освобождението в 1878 г. до пълната независимост нас ни деляха две важни прегради - суверенството на Турция и задължението към Русия. Истинският цар, па и истинската интелигенция, която трябва да бъде идеалистична, трябва да горят от велика ревност да видят своето отечество да не бъде то само под физическо, но и под морално робство; да има не само физическа, но и морална свобода. На 22 септември 1908 год. ние се отървавахме от суверенитета, на 27 юли 1913 год. се отървахме и от благодеянието. Днес ние знаем какво нещо е война; оценяваме, следователно, великата заслуга от достигането първото само с пари. Освен това в 1908 год. нам предстоеше война с Турция. След обявяване независимост ние щяхме да се бием с Турция вече като равни, когато преди нашата борба щеше да бъде погледната, юридически, като бунт, като въстание против суверен. Те са дребни работи, би рекъл някой, но в същност те тежат твърде много пред един европейски свят, който е отрасъл в законност. 9. Последна и най-велика заслуга на цар Фердинанд. Понеже д-р Данев, с телеграмата си до С. Бобчева от 26 юни, беше предоставил спирането на румънците на Русия и тази не стори това, та ако Д-р Данев все още останеше министър и след и пристигането на румънските войски до София, то те щяха да влязат в столицата ни и България щеше да бъде изличена от картата на Европа. Влезли в София, ж. п. движение щеше да бъде спряно, ген. Кутинчев нямаше да може да бъде пренесен бързо до Баня-Костенец, отгдето той през Родопите пристигна в Неврокоп и там заплаши гърците, и тъй ги принуди на 16 юли да искат примирие; едва държаща се 2-а армия щеше да бъде отблъсната и разпиляна, 4 и 5 армии заградени в Кюстендилско поле и изклани до един, и съюзниците щяха да се съберат в София да делят България. Но румънците спряха, железницата бе свободна и помощта от 2-а армия дойде навреме, за да може да се успее да се спре гръцката армия и днес да сме още живи като нация. Кой спря румънците и тъй България днес е жива? Оранжевата книга казва, че румънците на 4 юли решават да спрат; тази дата е два дена след падането на д-р Данев и млъкването на зловещото руско агентство. Самият румънски крал ни го каза, че той заповядал да се спре войската от жал към Кобурговия дом. Па и казват, че Франц-Йосиф телеграфирал Карелю, че „Ти влизаш в София, но там унищожаваш дом на Кобурга". Тежко ни, ако на нашия престол имахме татарската династия на Мингрели, натрапвана ни от Русия, или някоя наша домородна династия, или един неизвестен Батенберг! Тежко ни, ако нашата династия не беше свързана с роднински връзки с всички царски дворове и самата тя нямаше множество лични достойнства. Днес вместо България щеше да има Румъния, Сърбия и Гърция на Балканите. И ако ние днес все сме една свободна нация, а не тъпкани и малтретирани от румъни, сърби и гърци, ако все още можем свободно да си говорим на нашата българска реч, ако днес се радваме на политическа свобода, а не сме тъпкани от „културни" румъни, от пияни сърби и зверове гърци, това ние дължим на нашата династия, която като спря румънците даде възможност пак на народът-армия да спре гърци и сърби. Значи на тези два еднички фактори в една конституционна държава - Короната на народа - ние дължим нашата свобода. Това са днес нашите освободители и спасители, и никой друг. И като говорим за короната, това бе една много голяма нейна заслуга пред народа. А една заслуга, това е едно обезателство, една връзка. Днес вече Короната ни е свързана с народа; тя е венчана с него. Както ние бяхме свързани с Русия от стореното нам благодеяние - освобождението, и тази връзка можеше да бъде скъсана само с такова грамадно зло, равносилно на едно освобождение - каквото бе спъването на България през 1913 година и нахвърлянето пет неприятеля срещу нас, за да ни разделят по между си, както направи лятос Русия, тъй и Короната ще изгуби всякаква връзка с народа само когато един ден докара някое зло, което да е равносилно на спасението от смърт, каквото направи със спирането на румънската войска. И днес напразно ще се опитват да откъснат тези два вечни фактора, Короната и Народа. Това, което заслугата е вързала, не се разкъсва с хули и бунтове, колкото и ревностно да са проповядвани. И всеки българин трябва да се радва на това пущане на корени от страна на нашата царска фамилия. Идеалистът пък, който знае реалната сила на духовните закони, е спокоен и сигурен за мирното развитие на нашата страна; занапред династически вълнения са невъзможни. Може народът да не знае още тази нова, последна, и велика заслуга на царския ни дом. Може той все още да си хули и ругае, обаче фактът на неговото спасение си е факт и връзката си е връзка, макар и несъзнавана. Тя си тежи сама по себе си, тя е факт пред Историята, пред Правдата, пред Провидението. А тези три са много по-силни фактора в историческия живот отколкото всичко друго. Ние си зададохме в тази брошура въпроса: „Виновен ли е царят в погрома?" И в изследването на неговите дела в България ние не само не намерихме никакви вини, но и се оказа, че той е твърде много заслужил в нашата кратка, но бурна история. Даже, нещо повече, на края намерихме една величайша негова заслуга, която го възвежда в „спасител на България". В такъв случай ние виждаме колко грешим, гдето тъй безсмислено го хокаме и обвиняваме. Това показва колко ние без да мислим съдим за делата на нашите истински благодетели. Ако ние бяхме добре възпитани в държавнически дух, трябваше при по-малко заслуги от страна на държавния ни глава, па даже и при никакви заслуги, или даже при явни вреди нанасяни на страната ни от негова страна, трябваше да пазим неговата особа от хули и обиди, просто от желание доброто на нашата държава. Наистина е право, че особата на държавния глава, какъвто и да е той, император, цар или председател, и каквито и да бъдат неговите заслуги и достойнства, трябва да се гледа като на свещена и неприкосновена, защото държавния глава е емблемата, символа на народното единство, е председателят на народа пред света. Даже да имаше държавният глава грешки трябваше да премълчават и прикриват, а не и да се съчиняват и разгласяват навред по пазарите. Който обича отечеството си трябва да трепери над царя си, да го тачи и пази от поругание, защото правейки така всеки с това тачи и пази отечеството си, неговото единство. А се указва, че ние имаме воглаве нашата страна един извънредно заслужил мъж и мъж с неизчерпаема енергия и амбиция, човек, който да въздигне, да създаде, да прослави нашата страна. Нека/прочее се вгледаме в нашата близка минала история и нека се вразумим. Нека не вършим най-непростимата грешка да хокаме вместо да бъдем признателни. А когато се научим и вразумим от действителността, да се привържем към нашия държавен глава и се заловим за работа, благодарейки на Правителството за щастието ни да имаме постоянен държавен водител, какъвто не може да бъде един председател на републиката, и при това такъв един и способен и заслужил цар. Най-после ако ние сме наклони да намираме само злини, то в нашия организъм династията ни и сегашния ни председател е най-малкото зло. Аз пък съм въобще достатъчно оптимист да не виждам много злини в държавния организъм, но най-малко го виждам в царя ни. Наистина, нашето недоверие и нелюбов към царския ни дом може да се извини; пет столетия прекарани без наша родна династия, и привикнали да гледаме тези много години, на владетеля като на тиранин и мъчител, не е лесно за народното сърце скоро да се пречупи и изведнъж да обикне този институт. Но ние трябва да се убедим, че царският ни дом не може да бъде нам чужд, и не може да бъде противен на нашите интереси. Агитаторските думи, че династията ни като чужда, немска, не можала да се проникне от нашия национален дух, и щяла да бъде противна, не издържат критика; даже абсурдно е това, което казах, че царят ни за династията си иска да съсипе държавата, защото може ли династия без държава? Държавата съсипана и династията ще бъде съсипана: тези два института заедно отиват редом. Коя държава ще иска царят да съсипва? - не тази ли, която тъй ще иска да остави на своя син? А можем ли да допуснем, че един баща ще се въодушевява от мисълта да съсипе наследието на своя син? Кой баща може да допусне, че един баща може да не иска доброто на своя син? Още повече да се допусне това у един амбициозен човек, който е рискувал живота си именно за тази своя династия? Да, можем да допуснем грешки - а всеки човек греши - но по никой начин не и съзнателно желание злото. Да, можем да извиним това недоверие и тази нелюбов у нашия народ към Короната, но време е да размислим и теоретически да се убедим в необходимостта от съществуването на доверие и любов, и като достигнем това убеждение да се стараем, и усилено да се стараем, това убеждение полека-лека да стане у нас и настроение. Време е вече да се привържем и ние към нашия царски дом, както това е в другите народи. Този царски дом е наш дом, български дом, той е символ на нашето, българското, единство и ако обичаме нашето отечество, и ако не искаме неговото единство да не се накърнява, ние трябва да пазим символът свещено и неприкосновено - само това ще гарантира целостта, прогреса и величието на нашето отечество. За него, за нази си, ние трябва да обичаме и пазим царя и династията си. Да, време е да се накараме със себекултура, със себевъзпитание, да обичаме и вярваме.

III. ГЛАС КЪМ РУСИЯ ТРИДЕСЕТ ВЪПРОСА Софрони Ников София печ. С. М. Стайков, 1913. 30 с. О, обширна и свята някога за нас Русия! Малка и смирена България преживя големи мъки и страдания. Всички нейни чада горко оплакаха голямото нещастие, което сполетя тяхната родина. Голямо нещастие... небивала катастрофа, незапомнювана съдба! - в най-късо време такова падане от върха на многожелано достигане националния идеал до безжалостно разпокъсване и ново и по-тежко робство на една трета от чадата й! Сълзи, свещени сълзи, се проляха по всички краища, от този скромен и скритен народ! Но не толкова материалната загуба е, която кара народа да плаче. Морална е повече причината. Едно е, което главно измъчва всички сърца - че не може да се види причината на нашия погром. Где ни е вината, где сгрешихме, щото да бъдем тъй тежко наказани? Напразно търсим ние из миналото, нигде не можем да намерим такива големи грешки, щото да заслужим и толкова тежки наказания. Ако в старобългарско време сме правили грешки - бяхме достатъчно наказани с 500 години робство. А в новобългарското време напразно търсим грехове. Особено във войната. Не бяхме ли верни на съюза, не се ли изтощихме докрай за общата кауза? При всичко че ние сами изнесохме всичката тежест на войната, поискахме ли нещо повече от съюзниците си освен писаното в договорите? И тебе, създателко и покровителко на съюза, не те ли постоянно слушахме, не спряхме ли при Чаталджа, не искахме ли постоянно твоето посредничество, твоя арбитър? Кажи! Где ни е вината? Не бяхме ли героични, не проляхме ли скъпоценната кръв на 152,300 души, не изгубихме ли завинаги 52 хиляди мъже и не останаха ли между нас живи десетина хиляди осакатени? И когато ние дадохме платата за земя (кръв при победа) где ни е сега земята, где ни е придобивката? - Земята, придобивката ни, днес е у Сърбия, Гърция, Румъния и Турция. Но те платиха ли нещо за нея? Не, не платиха, защото не победиха. България бе спъната и те я ограбиха. Но сълзите поспряха. Пред прочистените успокоени погледи почна да се изправя истината. Няма нищо тайно, което да не стане явно, казва великия Учител на человечеството. Малко по малко се повдига завесата на мистерията и измъченият народ прониква, открива... и е удивен! Да, удивен е, защото страшни са въпросите, които се изпречват пред него. Неожидани са заключенията, които сами се натрапват от самите въпроси. Виж ти сама: 1. Според изложенията на нашите бивши министри (виж Мир и България) и тези на Ваучера, за който се казва, че бил посветен, Балканският съюз бил създаден по много причини, но една от тях била молбата, дори "със сълзи", казва Мир, на Сърбия, за да й се гарантира самостоятелно съществувание, поради стремлението на Австрия на юг. За да бъдел този съюз наистина съюз на братство и приятелство, трябвало да се направи такова съглашение, щото между двете побратимени нации да няма причини за никакво триене; ето защо към договора била прибавена географическа карта, в която ясно и точно била начертана една граница, на юг от която Сърбия не трябвало да претендира в никой случай. Е, хубаво; ако Сърбия е молила и следователно трябвало да трепери над този съюз, защо два дена преди мобилизацията, на 15 Септември, тя разпраща циркуляр до своите дипломатически агенти и до видни държавници в Европа, за да подготви почвата за по-големи претенции в Македония в случай на успех? Какво това показва? Или тя не е била застрашена от нищо и е нямала нужда от никакъв съюз, а просто плакала крокодилски сълзи, за да омотае България да се започне войната, от която, при неуспех, само България ще пострада, защото ще изнесе всичкия удар, а при успех ще бъде добре изтощена, за да може лесно да се вземе от нея каквото се желае - един хитър капан; или пък тя наистина е била в опасност, и искрено е "молила с сълзи", но тогава е била научена от някого да иска повече без да се бои от разстройване на съюза. България изтощена след победата и оставена без покровители - поради влизането й в насочения против Австрия съюз - ще може лесно да се изнуди. 2. Според същите наши държавници - едни от създателите на съюза - този съюз бил "дипломатическо тържество" на Русия (в. България). С него тя туряла солидна преграда на пътя на своята вековна неприятелка Австрия на юг. Естествено, Русия трябваше да трепери над своята многожелана рожба, над своето "дипломатическо тържество". Но сръбският циркуляр от 15 септември копаеше гроб на този съюз. Русия не може да не го е знаяла. Защо тя не му се е противопоставила? Или защо не е предупредила за него България? Това тя трябваше да направи като една честна гарантка. И тук се явяват две или: Или Русия наистина е имала нужда от тоя съюз, но не се е бояла от разстройството му надявайки се на авторитета си да принуди България да остане в съюза и след ограбването й; или е нямала нужда от него, а той е бил съставен само да се излъже България, за да влезе във война с Турция. При неуспех само България ще пострада и навярно ще требва второ руско спасение, а при успех Сърбия може да бъде уголемена за сметка на изтощена България. 3. От двадесет и повече години насам, явно за цял свят, руската политика на Балканите гонеше даването Македония на Сърбия, Назначаването на епископ Фирмилиан за Скопски митрополит, изпращането в Македония консули с инструкции да третират населението като сръбско, или македоно-славянско, мъката да премахнат схизмата, като изпъдят Екзарха от Турция и др., всичко това се виждаше и знаеше от всички. Със създаването на Балканския съюз, Русия изведнъж променяше своята политика; с § 2 от тайното приложение към съюзния договор тя даваше Македония на България. Как ще се обясни тази крута промяна в руската политика, като се знае традиционната бюрократична неподвижност на руската дипломация? Ако допуснем искреност в този обрат на руската политика, как ще си обясним тогава поведението и на Хартвига и на всички руски консули в Македония през време войната, поведение на явна омраза против България и българи? Значи, не е искрен; тогава, не е ли бил гарантиран съюза само да се впримчи България? 4. Още с влизането си в Македония Сърбия взе да върши дела, които явно говореха за намерението на нашата съюзница. Още през ноември М.-О. организация в София дала обширен доклад на българското правителство за противобългарските изстъпления от страна на сръбската войска. Това поведение на сърбите не престана цели осем месеци. Всичко е било докладвано на Русия; тя не може да не го е знаяла и от рапортите на своите консули. Тя е била много и много пъти молена да се намеси; защо тя не стори нищо, за да спре работите, които застрашаваха съюза, който е бил нейно "дипломатическо тържество", и, което е главното, които работи водеха към опозоряването името на гарантина - име свещено за всеки русин и за всеки русофил? Казват, че Сърбия не искала да слуша. Възможно ли е това? Три милиона Сърбия да не слуша сто и шестдесет милионна Русия? И главното, Сърбия, която с този съюз беше отървана от едно положение на вещ между чук и наковалня-Австрия и България - да не слуша спасителя си? Сърбия, чийто крал Петър, по думите на английския полуофициоз Дейли кроникл (от 13. VI.), за да бъде признат на заетия с убийство сръбски престол, трябвало два пъти, с ръка върху Евангелие, да дава клетва на руския император за послушание? Фалирала и опозорена Сърбия да бравира името, честта, силата на огромна Русия? 5. Защо Сърбия не демобилизира още през ноемврий 1912 год., когато за нея вече войната беше почти свършена? Или, ако още е можало да има некои второстепени причини армията да стои неразпусната, защо това не стана след 13 март, истинския свършек на войната? Да се бои от нас? - Но ние не сме претендирали за нещо повече от установеното в договора? И не само тя не демобилизираше, а по произволно избраната си граница Вардар, Брегалница, Злетовска река, тя вдигаше окопи, редути и телени заграждения. Нима всичко това не говореше на Русия, че се заплашва съюза - нейното "дипломатическо тържество", и се подготвя сблъскване? Направи ли тя нещо да го предотврати, като беше длъжна и силна, или...? Защо господин и госпожа Хартвиг получиха от крал Петра най-високи декорации след пропадането на Балканския съюз - руското "дипломатическо тържество"?... 6. Цяло зима гарантката Русия е била уведомявана, предупреждавана и молена да предотврати катастрофата, като влезе в своите права на арбитър, права свещени. На 13 април даже последвала официална писана молба от нашето правителство. Защо руското правителство не реагира на всичко това? Защо тя още на другия ден след падането на Одрин не заповедта на Сърбия да демобилизира, а на България след 17 Май, подписването на мира в Лондон? Защо Русия е бавила, протакала, успокоявала, когато с протакането озлобяването на поставените една срещу друга армии се е увеличавало, и всеки излишен ден правил катастрофата по-неизбежна? 7. България беше изтощена и изморена от войната. Празнотата на нашите складове не е била неизвестна на Русия, като се знае как русофилските министри предано всичко са докладвали на руския агент в София. Значи, тя по това е знаяла много добре, че ние не можем да воюваме, нито сме искали да воюваме, по докладването Неклюдову всички решения на нашия Министерски съвет. Ако сме държали войнствен език, то е било само да прикрием нашата отслабналост и уж да плашим противниците та по-скоро да се съгласяват на договорния арбитраж. Като знаеше това и като искаше всячески да покаже, и чрез дипломати и чрез преса, че Сърбия е която не се подчинява на арбитъра, значи тя може да причини войната, то защо Русия пращаше параход след параход амуниции на тази уж непослушна Сърбия, и то ги пращаше под нашия собствен нос, по Дунава? 8. Минават недели и месеци. Българската хазна се изчерпва; българската войска се деморализира от бездействие. Положение критическо. Само едното право бе на наша страна, и това право бе силата на нашите държавници и водители. Защо едва тогава, в тоя критически момент, руската преса и г. Неклюдов подгатваха и запитваха - дали не ще бъдем наклонни да дадем на Сърбия, освен цялата спорна зона, но и част от безспорната? - "еще кусочек земли", както не веднъж подгатвал подмигвайки Неклюдов? Какво значение има едно такова запитване на една велика държава, която никога няма да стори това освен при сигурност, че няма да й се откаже? И, още повече, запитване на Русия спрямо България, какво друго значение ако не заповед? Защо именно тогава Русия задава това питане, па и защо го задава изобщо, създателката и гарантката на съюза? 9. Между България и Гърция била достигната база за преговори и мирно разрешение на споровете помежду им. Гърция настоявала на Солун, нам давайки други концесии, и нашите се съгласяват. Д-р Данев съобщил това Неклюдову. Защо подир това Гърция престанала да преговаря въпреки настояването на България? Приета предложената от нея база, какви причини има Гърция да не бърза с преговорите, за да се свършат скоро и тъй се пристъпи към демобилизация, тъй желана поради крайното изтощение на страните? Дали не й е обещано повечко, ако почака? Иначе как да се обясни спирането й? Ако споровете бяха с нея потъкмени, Сърбия щеше да остане сама и щеше да отстъпи много лесно. 10. Наближава развязката. Положението е вече критическо. И вместо съчувствие и желание да ни помогне, Русия предлага четирите министри-председатели да отидат в Петербург да конферират съвместно! Но изнудителният характер на тази конференция е очевиден и за децата! Защо да конферират съвместно, когато не са вързали съюз съвместно? България е вързала съюз по отделно и настоява на правото си по отделно да се споразумее. Conference a quatre значи да делят съразмерно "плячката", но плячка ли беше Македония за България? България беше се съюзявала не да завоюва, а да освобождава с далечен изглед на балканска конфедерация, т.е., с желание на такова етнографическо потъкмяване, щото за напред да няма повод за триене между държавиците, съставляващи конфедерацията. Може ли да има на Балканите мир и съгласие, ако има племенни разпри? Ако Русия искаше съюз гарантиран за дълго време трябваше ли да остави положение, което извиква не само несъгласие, но и озлобление? Ако не трябваше, защо предлагаше "деление на плячка"? И нас обвиняват в желание да развалим съюза, когато съюзът се компрометираше именно с това желание да се третира Македония като плячка. Нима ако се сбъднеше, както и се достигна, искането на Русия да се сподели Македония, нима България би останала в съюза? Уви! Последующето време ни показа. Окрадената и изнудена България не рачи да остане в съюза и от тогава започна крайното озлобление на Русия; очевидно тя е била уверена, че обградена до почти задушаване и скомпрометирана пред Тройния съюз с влизането си в Балканския съюз България ще се види оставена без приятели и ще прежали ограбеното и ще остане в съюза, но тя се много сбърка. Почти смазана България прояви дух на нравствен великан с тоя жест на погнусяване от подлото предложение след ограбването. 11. § 4 от тайното приложение към съюзния договор между България и Сърбия казва, че руския арбитър разрешава всички спорове, които могат да се повдигнат по тълкуването на договора. Но това право на арбитъра не се отнася и до § 2, защото този последен параграф не дава никакво място за спор. Той е категоричен. Към него е приложена карта с ясно теглена линия и с изрично подчертаване в договора, че в никой случай Сърбия не може да претендира за земя под тази линия. Кой друг, освен бъдещия съдия, можеше да учи, да дава надежда на Сърбия, да иска арбитраж по § 4? 12. Хартвиг. като представител на гарантина, руския император, защо още от зимата обещал на Сърбия до Вардар, когато не това гарантинът е гарантирал в договора? Тъй ли постъпва един честен гарантин? Или Хартвиг е действал от свое име? Тогава защо до сега не е наказан за това своеволие и сменен, а даже е високо награден? 13. Д-р Данев се хвали, че той най-после успял да "победи" руската дипломация, да решава по § 2 от договора и му било вече обещано, че на България ще бъде дадено и от спорната зона нещо. Но защо Русия, която сигурно требва да е треперела (!) над своето "дипломатическо тържество" - съюза, защо тя чака цели седем месеци да бъде "победена", а от самото начало не пази своите свещени права на арбитър? И още повече 14. На 9-й юни руското правителство съобщило на българското "радостната вест", че сръбското приема арбитъра на Русия. Д-р Данев като тържествующ "победител" потрива ръце и стяга багажа си за път към Петербург. Това е било наистина радостна вест, защото България вече цяла зима чака и моли за този час, и успокоението е голямо; заговорва се да се даде отпуск на генерал Савов и да се даде дългосрочна отпуска на войниците. Да, хубаво. Но защо това става току-що след свързването на съюза с Гърция на 5-и юни, след издаването заповедта (8 юни) на черногорската армия да тръгва за София, и едновременно с напечатването и разпращането на прокламацията на крал Петра за обявяване война? И да се забележи, че когато България ще бъде успокоена, защото нейното справедливо желание е изпълнено, по разпилените части на сръбската войска ще има прокламации само без дати и място, които неща могат да се попълнят моментално по обща бърза телеграма от Белград. Защо тази прокламация сега, когато България е удовлетворена вече? Дали това говори за "дипломатическа победа" и за "избегната война", или... или говори за нещо ужасно? - Като не можаха да склонят по дипломатически ред България доброволно да даде Македония, когато Данев ще бъде в Петербург и войската отпусната, да се нападне България всеки път при измислен повод? Защо Русия, която от преврата насам гонеше политиката Македония за Сърбия и която цяло зима води поведение със същата умисъл, защо именно когато се отпечатва прокламацията и се дава заповедта на черногорската армия, и се знае, че българската не е готова, именно тогава се съгласява, а заедно с нея и Сърбия, да решава по § 2 на договора? Или всичко това е било капан?. .. О, страшна мисъл! 15. Искрено ли е щяла Русия да решава по § 2 на договора? А защо Дейли Кроникл (13-й юни) пише, че няма защо д-р Данев да ходи в Петербург, защото той знае много добре, че там кадията му е даваджия, т.е., че съдията е вече предрешил в негова вреда? Защо Тан от 14 юлий пише, че и да е нямало Междусъюзната война пак Вардар щял да бъде границата между Сърбия и България? Защо не веднъж руските передови вестници преди сблъскването предупреждаваха, че и след бой пак това ще стане, което е решил арбитъра? Значи, не поради войната Македония е дадена на Сърбия! Защо отказването на България след Букурещ да остане в съюза озлобява Гучкова да пише в Голос Москви, че България, от отсъствие на славянска солидарност, предпочела да подари (?)Тракия с Одрин на Турция вместо да даде доброволно до Вардар на Сърбия? 16. Ако Русия е искала искрено да съди по договора и ако сърби и гърци биле съгласни на това, защо не се удовлетвори справедливото искане на България за кондоминиум на завладените места? Какво искаше тя? - безспорните места да се изпразнят от гръцките и сръбски войски и настанят български, а в спорните да се оставят смесени по равно гарнизони, подир което да се демобилизира. Защо не се направи това преди откриването конференцията в Петербург, гдето работите щяха да се продължат, и в това време войските додеморализират и държавите доизтощат? Известно е протакането работите на конференциите; защо се залъгва България, че за два-три дена всичко ще се свърши? - Не е ли за това, че ако руският човек, Данев, се опре да подпише "решеното отдавна", готовата с прокламации и заповеди армия да нападне "предизвикана" от България? Да, ако д-р Данев не е бил викан за бързо изнудване, защо не се изпълни искането му за отстъпване безспорното, за кондоминиум на спорното и разпущането на войската преди ходене в Петербург? 17. Балканският съюз бил "дипломатическо тържество" на Русия. Присъствието в него на Черна-Гора - страната, която винаги трябва да се счита нещо като една руска околия - и нейното първо започване на Балканската война, трябва да ни показва, че тази война е била желана и "благословена" от Русия. Да благослови, обаче, тази война на храненицата си Черна-Гора и на любимицата си Сърбия, въобще на съюза, нейното "тържество", Русия трябва да е била уверена в успех. Хубаво, но защо, когато този неин съюз взема Одрин и помери да вземе и Цариград - тази мечта на Русия от двеста години насам - защо Русия възстана против и не даде? Ако не е искала съюзът да вземе тези места, и като е вярвала в успеха на войната, значи и във вземането тези места, защо не е предупредила борците да не ги вземат? Значи, не е вярвала на успех. Но защо тогава е благословила борбата?!... При неуспех би пострадала само България; Сърбия и Черна-Гора не. Тогава? - Тогава, не е ли била "благословена" войната, па и съюз съставен, само за да бъде опропастена България? Ако съюзът е руска рожба и ако Русия е благославяла войната с вяра на успех, щом като тя не беше предупредила съюзниците да не вземат Тракия, съюзниците сами, без да им се казва, щяха да се стремят, при успех, какъвто имаха из тракийските полета, да превземат Цариград и изпъдят веднъж за винаги турците из Европа. Като протежирани от Русия това беше естествено у тях - да отслужат на освободителката си и тъй се отплатят за подарената им преди свобода. Да се смята, че съюзът като вземе Цариград няма да го даде е абсурдно, защото няма толкова глупав мъж на Балканите да мисли, че балканските народи имат уста за толкова голяма хапка. При това кой не знае, че в съвременните войни двама се бият, а на края всички решават? Цариград взет, въпроса за неговата съдба щеше да се решава на някой конгрес, а в този конгрес Русия щеше да се яви с две големи тежести да тежат на нейна страна: Цариград взет от неин съюз, от славянски страни, отстрани, за които тя е проливала кръв, и, второ, тежестта на нейната запазена неизтощена сила. Знайно е, че по днешната европейска практика - двама да се бият, а всички да решават - печелят не победителите, а запазилите силите си за да тежат при преговорите. Какви, прочее, по-благоприятни условия за Русия? Да беше тя самата се била за Цариград и да го беше взела, тя щеше по-трудно да може да си го осигури на конгреса, бидейки изтощена от войната, отколкото в този случай! Защо Русия не използува случая? - дали защото е била изненадана, и не могла да съобрази в момента? Но защо да бъде изненадана? - Защото не е очаквала успех. - Значи тя е очаквала погром? И "благославя" съюза на погром... от който ще пострада само България! Но Русия е проливала кръв за България. Преди войната тя обявява пред Турция statuquo ante bellum. Ако Турция беше нахълтала и разгромила България, Русия щеше да дойде да спасява своето "протеже". И срещу каква жертва? Дали само срещу династията ни? Хубаво, сгрешили сме, че сме искали да вземем Цариград. Но спряхме се, не го вземахме; защо това озлобление на Русия против нас? Едни казват, че Русия не би приела дар от съюза. Че защо да не приеме? И дар ли би било то или изплащане дълг? Други казват, че на Русия не би било приятно да се прослави съюза, особено България, главната от съюзниците. Но защо да не се прослави съюза, рожбата на Русия? С прославянето на рожбата не се ли славеше и родителят? Уви! Не се ли натрапва мисълта, че съвсем друго се е готвело със съюза и неочаквания обрат е извикал изненада и озлобление?... 18. Тържеството на Балканския съюз е тържество и на създателката Русия. Народната маса в Русия инстинктивно чувствуваше това и успехът на съюзното оръжие из Тракия извикваше у нея несдържан изблик от радост, както беше в случаите на падането [на] Одрин, пристигането на Радко Димитриев в Петербург и пр. Защо руското правителство, ако имаше присърце съюзното дело, беше смутено от тази всенародна радост и заповяда да заиграят камшиците по гърбовете на събралия се на 14 март народ по улиците на Петербург, събрал се да се радва? Защо се направи мъмрене на Думата и почти с едно махване на ръка възхитената дотогава от нас руска преса изведнъж се опълчи против нас? Защо, когато нашата флота, при приближаването на румънските войски до Варна, избяга да се скрие в руското пристанище Ялта, защо е била посрещната с необяснима злоба и без да й се даде въглища й било заповядано до пет часа вечерта да излезе от руските води посред Черно море без въглища и на произвола на румънска и турска флота? И когато после я оставят да остане, обезоръжават параходите, като вземат затворите на оръдията и известни части от парахода и миноноските, за да не могат те вече да плуват? Защо през всичко време екипажа не е бил пущан навътре от една определена граница? Защо се третират като разбойници дошли при "майка си" за покров? О, Русия, как ще обясниш това доверие синовно на България, която, според твоите дипломати, уж ти била изневерила, а тича сама под твоя покров в момент на опасност? Защо, защо това по заповед опълчване целия руски народ против България? Защо тези лъжи и инсинуации по адрес на България - че не била искала да се подчини на арбитража, когато толкова месеци ние молихме само за него; че била пратила оскърбителна телеграма до императора, когато тя е била одобрена от руския дипломатически агент в София; че сме били изневерили на Русия, когато за по-голяма верност ней ние заменихме Гешева с Данева? Защо? Защо това настроение против нас на обичащия ни руски народ, чиито бащи и деца проляха кръвта си за него? Защо друго, ако не да бъде той, народът, подготвен за нещо, което иначе би го поразило? 19. Когато се започнаха разправиите за спогодбата между съюзниците, положението беше такова, че Гърция и Сърбия се бяха настанили в места, за които ние претендираме. Гърция беше полека- лека окупирала и освободени от нашите войски места, а Сърбия беше се настанила освен в такива, като Дойран и Щип, но и съгласно договора ни с нея, не искаше да отстъпи безспорните земи на нашите войски. Законно беше нашето искане към Гърция: в общите за двете страни места да се поставят съвместни гарнизони и работата да се отнесе до арбитър; така също беше законно и това към Сърбия: безспорните да ни отстъпи, а в спорните да поставим по равно части за гарнизон, докато руският арбитър реши кое кому да се даде. Сърбия и Гърция не се съгласяваха, а се окопаваха и засилваха по завладените си места. От друга страна, арбитърът не реагираше на всички наши молби да се намеси в спора. Разбира се, в едни възможни бъдещи сблъсквания инициативата щеше да бъде само от българска страна, защото сърби и гърци си бяха заели, каквото им трябваше, а ние трябваше да нападаме, за да си вземем обратно. Положението се изостря, моленият да се намеси арбитър не реагира, но затова пък постоянно предупреждава, че който започне братоубийствената война ще бъде наказан. Това предупреждение, разбира се, се отнасяше само до България. Защо арбитърът нас заплашва, а сам не се притича, в свещеното си право на арбитър, да премахне причината на нашето възможно нападане? Защо нападането да се счита и прокламира за наказуемо, а причината му не? Какво трябваше да прави България, когато съдията не заповядва, имайки власт, на разбойниците да отстъпят от заграбеното, и когато пък от друга страна, я заплашва, че ако обяви война ще бъде наказана - какво друго ако не да се създават "инциденти"? Право пишеше Дейли Кроникл от 13. VI., че ако и България нападне, пак Сърбия ще бъде виновата, но не тъй мислеше съдията. 20. Арбитражът уж приет и президент-министрите вече ще отиват в Петербург. Ами ако там българите се опрат на "сподялбата на плячката" и готовата вече с прокламации и пр. противобългарска войска ни нападне, пускайки лъжата, че ние сме нападнали първи, кой не щеше да бъде готов да приеме лъжата за истина, като всички знаяха, че нападатели само ние можем да бъдем? Следователно, с всички гореказани предупреждения не се ли е приготовлявало общественото мнение в дома и на чужбина? 21. На 17-и нашето нападение имаше чистия характер на нигритския "инцидент", оправдан от англ. преса. Но при Ангиста и Нигрита не последва нищо освен "Уравнение на инцидента". Защо подир "Овчо поле" готовите прокламации се попълват и прочитат, и война се обявява на не готова и изтощена България? Че нападането на 17-и не беше нищо друго, освен един мъчителен "инцидент" за нас, се вижда от това, гдето вече тържествующи на 18-и сами ние спираме военните действия. Русия знаеше нашата не готовност за война: тя знаеше по откровените донесения на нашите русофили министри, че създаваме инциденти, защото няма какда защитаваме правата си, па и вярвайки, може би, че ние на самия арбитър отслужваме, принуждавайки уж непокорния контрагент да се подчини и не позори арбитъра. Тя знаеше, че ние може да създадем и инцидента на 17-и, но не с цел да воюваме, защото нямахме ни амуниции, нито бяхме си сменили политиката, Данев бидейки на власт, за да се опълчим против нея. и още повече доказахме това, като сами спряхме на 18-и; защо тогава тя приложи наказанието само срещу нас? Да, ние създадохме "инцидента", но не ние обявихме войната; войната се обяви от сърби и гърци. Защо "първите инциденти" се свършиха с "изравнение", но Щипския с погром?... Дали тогава не се очакваше този "инцидент"? Не беше ли вече готов трапа и ние имахме слепотата само сами да се хвърлим в него?... Ужасна мисъл!... Прокламации и приготовления, едновремешно с разни уверения за "дипломатическа победа", - не е ли това един капан, пред когото нам вързват очите? Сами ли паднем, или ни блъснат, е еднаква участ. Ако не бяхме се хвърлили ние сами, не щяха ли да ни блъснат с "предизвикано" нападение на всячески готовата им армия?... И какъв погром щеше да бъде то за България, ако добрият гений на народа не беше подшушнал на водителите ни, да не вярват на уверения и да не разпущат главнокомандующи и войска в отпуск, а напротив, да бъдат на щрек, па и първи да нападнат противника си и тъй намалят силата му. Дали, следователно, инициаторът на 17. VI. не е спасител на България? Защото неминуем щеше да бъде погрома ни, ако при нашата материална неготовност бяхме и нападнати неожидано? А прокламациите готови из джобовете и на ротните командири, не говорят ли за неожидано нападение? 22. На 18-и ние спираме сами нашия успешен ход. Противниците не спират. По наша молба Русия три пъти кани Сърбия и Гърция да спрат. Русия да кани, а сърби и гърци да не искат да послушат! В една от телеграмите на руското правителство, печатана в руските вестници за оправдание на Русия, изрично се казва: "Която страна не спре военните действия, ще види да се вдигне от нея протекторската ръка на Русия." Е, хубаво, ние спираме веднъж и дваж, ние объркваме с това плана си, ние, послушни на Русия, направо се отнасяме до Сърбия с молба за примирие за свързване мир поради нахлуването на румънците, отиваме и чакаме напразно в Ниш, от там ни препращат и в Букурещ да чакаме напусто, и все Гърция и Сърбия не спират, не спират докато не бяха принудени от нас. И защо тогава от тях не се вдигна и продължава до днес да не се вдига, протекторската ръка на Русия, а от нас се вдигна още от началото? Защо даже явно Русия прогласява, че каузата на Сърбия е нейна кауза? 23. Румъния винаги е претендирала за граница с нас по линията Тутракан - Балчик. Знаейки това, при начеването на войната с Турция, България е канила Румъния да влезе в съюза и помогне в разгромяването на Турската империя, като ще й се даде исканата граница, когато вече ще има оправдание пред българския народ за дадената жертва. Румъния, уверена заедно със силите на Тройния съюз, в успеха на Турция, не рачи да влезе в съюза и не спази обещания нему неутралитет, а направи всички услуги на Турция, защото се надяваше, че за това, без да даде никаква жертва, тя ще си получи от Турция предлаганото от България. Румъния се излъга. Но тъкмо когато протежираният от Русия съюз беше заангажиран в смъртна борба с една империя с традиции, Румъния поиска и получи в Петербург възнаграждение за своето престъпление! Защо Румъния, бидейки от Тройния съюз, за престъпление против "дипломатическия триумф" на Русия (Балк. съюз) иска и получава от последната възнаграждение, вместо да очаква наказание? Но ще кажат, че Русия ни спасила от нападение в гърба, като удовлетворила Румъния с гр. Силистра. Нима Русия не можеше да изшитка на нищожна Румъния да мирува, още повече като е виновна? Но Румъния можела да не послуша? - Тя можеше и сега да не послуша, като й се дава един гол Силистра без околията. Франкфуртер Цайтунг го каза: Русия, за да откъсне Румъния от Тройния съюз и я привърже към Тройния антант сама предложила да награди Румъния, и разбира се, не е можала да й даде всичко искано, защото би било твърде очевидно намерението й. Защо Русия, за своите дипломатически придобивки, къса нас, а не от себе си, когато и от към нея Румъния има претенции? 24. На 18-и юни спираме и дълги дни молим да се спрат и противниците ни. При това левият ни фланг отстъпва, и ние губим все повече и повече земя. Румъния мобилизира и тръгва да "умиротворява" но нахълтва в незащитена и искаща мир България, а не в искаща да воюва Сърбия; тръгва против нас да запазва "равновесие", когато ние с отстъпването си до старите граници изгубваме вече почти всичко придобито на запад, а не против Сърбия, която в туй време печели. Защо Русия не само не я спре, но и даде своите понтонни лодки, за да улесни преминаването й през Дунава? 25. Турция знаеше, че цяла Европа й определя линията Мидия- Енос, и не можеше да се противи на това решение. Официално знаем да е канена от сърби и гърци да нападне България в тил и си вземе Тракия с Одрин. Но тя нямаше да се отзове на поканата на тези две нищожни страни, които не щяха да могат да я защитят от Европейския концерт, който някога беше взел решение, на Турция да не се позволява да си взема назад веднъж взетото от нея. Официално знаем, че Русия и тя не е позволявала на Турция да мине линията Мидия-Енос - тя, намиращата се в гърба на Турция Русия - но защо от непослушанието на Турция се възползуваха с концесии всички европейски сили, освен Русия? Ако и Русия беше против, или ако и тя мълчеше, не щеше ли и ней да бъде предложила награда? Можеше ли Турция да бравира Лондонското решение, ако наистина имаше единодушие в силите? Па и само Русия да беше несъгласната, можеше ли изнемощялата Турция да не послуша северния си съсед, когато силна и мощна тя го е послушвала много други пъти, като напр. в 1876 и 1897 год. Когато тържествующе и подир победа отиваше към Белград и Атина? Уви! Известно е днес, че Русия сама е пратила и Румъния и Турция. Руски държавници и журналисти не скриват това пред нашите делегати, отишли подир войната да оправдават България пред руското общество. Подир завземането Одрин турците заведоха със специален трен кореспондента на Новое Время в Одрин и му устроиха военни игри, както не преди много бяха направили такава же чест на Пиер Лоти. От Пиер Лоти те видеха полза; не бяха ли видели турците полза и от Русия? Изпращането на Турция от Русия се прозира и в цитираното място от Гучковия орган, гдето се казваше, че защото България не дала доброволно отвъд Вардар на Сърбия (което Русия иска от 25 години насам), тя даде и Тракия на Турция. Новое Время, подир подписването на Букурещкия мир, не поздрави ли "искрено и от дълбочината на душата си балканските народи... с щастливия изход на техните усилия", като прибавя, - "нека се надяваме, че това е истински як и добросъвестен мир?" Да, защо Русия прати Турция против България, когато България, защищавайки гарантирания от нейния император договор, си беше навлякла нападението на довчерашните й съюзници, които, следователно са едничките нарушители на съюза - това "дипломатическо тържество" на Русия? 26. Румъния се заканва, мобилизира, минава Дунава, преваля Балканите и Данев все не влиза в споразумение с тази страна, слушайки винаги руския агент Неклюдова да не се бои, защото Русия няма да позволи... "България не била меден кюп всеки да бърка в него." И трябваше Данев да прогледа и да избяга от президентството, гдето стоението му идеше да завърши с пълно унищожение на България, за да се отърве страната от "протекторските" съвети и успокоения на Русия, да удовлетвори румънците според желанието им, посредством италианския агент Куки Боасо, и Румъния да спре нашествието на войските си на 8 километра от София. Защо руският агент е въздържал д-р Данева да не удовлетвори Румъния до последния момент, когато просто щастието на България премахва този фатален човек от министерския пост и България е спасена? Защото, ако Данев още стоеше министър, румънците, неудовлетворени и не спрени, щяха да вземат София и прекъснат ж. п. линия, ние не щяхме да можем да пратим I-a и III-а армии на помощ на II-а, тази щеше да бъде окончателно унищожена, нашата цяло армия - заградена в кюстендилското поле и там уничтожена от озверелата ръка на гърци и сърби, и днес от България не щеше да има нищо друго, освен едно възпоменание. Да, дали от доброжелателство е правил това г-н Неклюдов? Но освен успокоението на Неклюдова, на коленопреклоните унизителни молби на царя и престолонаследника иде телеграма от руския император, - гаранцията, на чиято свещена за всеки русин и всеки русофил особа, ни правеше да имаме доверие в Балканския съюз и да почнем фаталната война - че близката нему до сърце България няма да бъде оставена да бъде унизена повече от границата на чрезмерното. Макар оскърбителна, тя все пак носеше надежда, че Русия няма да позволи поне унищожаването на създадената от нея България. Но какъв характер трябваше да се отдаде на тази нова "надежда" и "успокоение", когато не идеше от Петербург заповед за спиране на ромъни, сърби и гърци? Нима и тук се натрапва ужастната мисъл, че и от руския император, от внука на Царя-Освободител, иде залъгване, за да не стъпим на краката си и сами да се защитим, докато не бъде вече късно? Или некой ще каже, че Русия е, която спре Румъния? Ами ако тя можеше да спре Румъния, защо да не може да спре и Сърбия и Гърция? Или ако те не са искали да я послушат, защо тя не си вдигна протекторската ръка от тех? 27. Когато гробът на България е бил почти изкопан, когато устроеният блокус е почти задушавал нашето отечество, когато краят е бил въпрос на дни, французкият дипломатически агент в Виена, според немските вестници, отишъл при граф Берхтолда да му предлага от страна на Франция и Русия, да не се бърка на балканската борба. Как да не се бърка, когато вече от послушание към Русия и от нейни бъркания България не беше се потъкмила с румънци и турци, и беше вече окончателно подведена и оплетена? Да не се бърка, когато вече България е задушавана и остава само последна агония? Защо, о "светая" Русь, чието "свето" православие щяло да спаси един ден света, и ти, "хуманна" и "свободолюбива" Франция, която и до сега пееш на всички гласове нехуманността на елзаското робство под Германия на твоите синове, защо не помолихте силите, па и вие заедно с тях, да не се бъркате в балканската борба по-напред, а не сега, когато забъркахте работите, когато вече спънахте българския лъв? Защо не си спазихте прогласения неутралитет през всичкото време, и тогава щяхме да видим дали щеше Турция да остане в Европа, дали щеше да има Албания, и дали сърби, гърци и румънци нямаше да си спазят договорните съглашения? Франция ни е чужда страна, но Русия да иска да не се бърка никой, когато с бъркането си тя ни бе оплела и ние вече умирахме! И да иска това, когато, следствие Неклюдовите и императоровите успокоения, Румъния беше при София! Руският император нам да телеграфира сигурност поне в старите граници и същевременно да действува пред европейските сили за неутралитет! Императорът на Русия! Знаят ли русите, що значи това за българското сърце?... Или по-право, що значеше?... 28. На Румъния бил предлаган от Сърбия проект за споделяване на България: На Румъния до Искър и Балканите; на Сърбия до Струма, Ихтиманската верига и Искър; на Турция - Тракия с Одрин и на Гърция - всичко между Струма, Балкана и Марица. Ние, които познаваме "великите" военни и финансови сили на Сърбия, и които знаем вечната й опасност от глътване от Австрия и нежеланието на последната Сърбия да е голяма, можем ли ние да вярваме, че Сърбия сама ще си съчини такъв проект? Има ли тя толкова остро въображение? Можеше ли тя без страх даже да си въобрази такова нещо, а не и да го напише и предложи без изчервяване от срам и стеснение, ако погубването на създадената от Русия България не беше разрешено, да не кажем заповядано, от същата създателка и гарантирано от нея, тази, която щеше да пази входа при р. Сава за в Балканите, гдето щеше да се извърши убийството и разсичането? Една Германия, една Англия, когато са поисквали злото на България, са се замислювали над правото на Русия върху тази създадена от нея страна; а Сърбия да крои смърт на тази България и все протекторската ръка на Русия да не се вдига от нея? 29. Принудената от железния български войник да иска телеграфически примирие за пет дена, за да измъкне войската си от явен погром, Гърция, а с нея заедно и разбитата о гранитната скала на IV-a и V-a български армии, от двете страни на Султан тепе, Сърбия, в Букурещ изявяват извънредно големи претенции. Даже безсъвестната наша гробарка Румъния се възмущава и прави натиск върху облагодетелствуваните от нея Гърция и Сърбия. Но те не искат. Румъния вече почва да негодува от надуването, от претенциите им, и вече е може би склонна, па може и някое влияние да се яви, да отстъпи на молбите на непреклонна и поради нея изнудвана България, да вземе даденото й да остави борците свободни, и тогава Гърция и Сърбия щяха да видят победители ли са; но на Сърбия и Гърция трябва да се дадат исканите земи. Как, обаче, да се принуди България да подпише преди възможното отстъпване на Румъния? Има още едно средство - да се залъже с ревизия. Русия и Австрия пращат телеграфически своите резерви по договора и България подписва. България подписва... а още мастилото неизсъхнало Сазонов велегласно разгласява, че нямал интерес да иска ревизия! Защо тогава, и в тоя краен момент, ни побъркахте? Или вие видехте, че и помощта на Румъния и Турция не беше достатъчна, за да спасите Сърбия и Гърция, а трябаше да прибегнете и до лъжа, до права лична лъжа? 30. Последен, тридесети въпрос. Последно, но не по-малко, "доброжелателство"! Турция ни заплашваше с нахлуване. Ако бяхме оставени сами да търсим лек на нашата болест, сигурно щяхме да можем и Турция да задоволим овреме - поправка на границата, отказване от контрибуция и др. - и да я спрем. Но "доброжелатели" ни "уверяват" да бъдем спокойни: "Европа е гарантка на подписаното в Лондон." Дипломатите на всички велики сили в София са единодушни в уверенията си пред софийското правителство, но самите Велики Сили не са единодушни. Невъзпряна от нас, както не ни дадоха да спрем и Румъния, Турция дойде и в Одрин. Тя помери да мине и старата граница, гдето запали някои наши села, но срещна нашата редовна войска и спре. Конференцията свърши заседанията си в Букурещ, но България не е свободна да се разправи с Турция. Тя трябва да демобилизира преди румънци, сърби и гърци, и да се разправя с Турция без оръжие срещу 200,000 готова армия. Този удивително самонадеен народ, макар отвсякъде спънат, пак не се сдава; пак не иска да третира с турците при такива неблагоприятни условия. А Турция заплашва, вика ни на спогодба. И тук пак "доброжелателите" дават "уверения" на България да приеме преговорите с запазване резерва - ако не могат да станат удовлетворително, да се остави на европейските сили. Това било само докато ние отидем в Цариград. Европейските сили казват, че само при общо съгласие те могат да имат тежест. Несъгласието само на една сила ще попречи, защото по този начин би се накърнило равновесието и общото сблъскване би било неизбежно. Съгласие нямаше и ние бяхме и там оставени сами. Турция остави на страна от сама нея предложената на 6-и юли база за преговори, гдето даваше долината на Марица нам и ни изгони съвсем оттам. Коя беше едната несъгласна сила? Не ни ли го казват руски журналисти и държавници направо, като се бият в гърди викайки: ние, ние? Трябват ли още въпроси, за да разбере и тъпоумия, че всичко това - съюз, договор, гаранция на императора, доброжелателства, са имали за задача само съсипването на България? "Умному мало довляет..." И в тази работа се падна на д-р Данева да играе ролята... и да бъде изкупителната жертва! Защото д-р Данев играеше ролята на самозавързало очите си дете, затова той трябваше да бъде и жертвата. Колко са виновати русите пред този човек - тъй трогателно доверен тем!... Да, Русия си изигра великата задача... но не съвсем. Тя, като една обичана и вярвана майка, с ласки и милувки поведе чистата си дъщеря до позора... но чистотата на дъщерята в последния момент откри очите на нещастната излъгана, даде й свръхчовешка сила, и тя рипна, скъса булото и изскочи на свободната улица! О, Русия, Божествената Правда е по-силна от 160-милиони империи. О, "православна", "християнска" и "светая" (?!) Русь, знаеш ли, че Данев, когото ти лъжеше, беше фокусът на българското сърце, че него лъжейки, ти лъжеше целия тоя добър, скромен и безхитростен български народ! Сещаш ли се ти, която претендираш, че твоята правда, "руската правда", била едничка останала в развратния свет правда, която щяла да спаси света, сещаш ли се ти какво значи това, гдето българският селяк се биеше като лев и разгромяваше една десет пъти по-голяма империя, само защото скрито в сърцето си, като в едно светилище, носеше из тракийските полета, посред ужаси и несгоди, топлата, съживителната, радостната вяра, че ако турците ни разбият, "Майка" Русия бди над нас и не ще ни остави. Разбирате ли вие, руски люде, какво значи тази вяра, тази надежда? Ами замисляли ли сте се върху това, гдето, ето вече тридесет и три години, цел български народ, във всяка литургия, по четирите си краища, с любов и преданост поменава свещеното за него име на Царя - Освободителя? И го поменава дори и днес - но го поменува с болка, ох, с голяма болка! Ти не чувствуваше, ти не схващаше това, защото ти никога не си пращала у нас хора достойни, които да разберат това чисто и лъвско в същото време сърце. Ти не го разбираше и ти грубо, жестоко, немилостиво го оскърби и откъсна от тебе! Да, твоите агенти тук никога не са могли да оценят величието на този мирен и честен народ и ти, мислейки го за народ неблагодарен, съсипа го... Ти го отритна, ти го оскърби в най-светите му вярвания, ти го постави почти на брега на гроба, и, след всичко до сега сторено, ти и го преследваш, като му пречиш да си намери заем и тъй да посрещне своите задължения честно и почтено. Да, в твоята злоба, ти погна твоите първи министри, Сазонов и Коковцев, да тичат по европейските столици да позорят малка и съсипана поради послушание към тебе България, и да й пречат да излезе честно от своя позор; правиш това, но знай, че има Правда по-силна от Силата, че има Бог, истински Бог, не този, с който ти само залъгваш тълпата, но в който не вярваш, а Бог, Създателят на небето и на земята, и на вашата обширна и на нашата малечка страна. Да, има Бог, и вярвам, че Той е, който дава сила и кураж на моето честно и героично отечество да не пада духом, да не се бои от твоите угрози, да има вяра в живота... Прощавай вярвана и слушана някога Русия! Грубо отхвърленото и оскърбено сърце на българина не е озлобено против тебе, то е само измъчено. То имаше велики кумири - майчинско покровителство, славянско братство, съюзнишка верност, културно съседство, гаранция на "Велики Сили" (!), но то е окрадено от всичко това; то сега е празно, то е вече тъмно; няма вече свещения пламък на вярата да го осветлява. Всички тези кумири паднаха. Любов на освободител! Гаранция на покровител! Братство на славянин! Верност на Христианин! Съседство на културен народ! Гаранция на "Велики Сили"! О, Европа, ти допусна през последната година страшни морални престъпления да се извършат в твоите предели: Русия не само не спази своята гаранция, но и използува своето положение на гарантин, за да достигне своите цели; Сърбия измени на дадена дума и подпис на своя крал; Гърция измени на своя съюзник и го ограби във времето, когато той се изтощаваше в борбата с общия враг; Черна Гора вдигна крак против тази, която я храни цяло зима; Румъния и не спази обещан неутралитет и използува случай да ограби; и твоите прословути "Велики Сили", като безчестни продажници продадоха на Турция своята дума и своята гаранция срещу концесии. Това са страшни престъпления. При такива светът не може да се държи. Светът се държи само на честност и верност - всичко това днес е потъпкано. Тежко ти, Европа! Ти извърши всичко това, за да избягаш уж от страшната катастрофа - общата война - но тъкмо с твоите безчестни дела ти приближи още повече тази катастрофа...

II. БАЛКАНСКАТА ВОЙНА ПРИЧИНИ, РАЗВОЙ И КРАЙ. ПО-ШИРОК ИСТОРИЧЕСКИ ОГЛЕД. ИСТИНСКАТА ВИНОВНОСТ ВЕЛИКО ИСТОРИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ Софроний Ников София, печ. С. М. Стайков,1913. 30 с. Погром. Отечеството ни преживя един погром, който изпълва сърцата на всички българи с голяма скръб. Естествено е да желаем всички да се узнае кои са виновниците на това всенародно бедствие, и ако не да се накажат, то поне да получим онова успокоение, което винаги води подир себе си ясността. И българският народ с жадност чете полемиката в вестниците. Уви, обаче, истината не може да се намери във вестникарските препирни, тъй като изказаните мнения са всички едностранчиви. Във всички статии се прозира желанието да се стовари отговорността върху противния лагер и да се защити своя от всякаква вина. Естествено, при такива условия не може да се види истината. При това, в полемиката съзнателно се избягва да се говори за отговорността, която се припада от чужда намеса отвън, избягва се от политически съображения, но от това страда само истината. Преживеният погром приема определена и смислена физиономия само когато се вземе цялата съвкупност на обстоятелствата на самата война и се свържат с миналата наша история. Такъв опит ще се постараем да направим в настоящата си брошура. Причини, развой и край. Ще наредим един по един моментите на миналата Балканска война, без да търсим причините им. Това ще сторим по-после. Сега е необходимо да се види обективно самия сбор от факти, защото самият им изглед ще ни укаже на елементите, които ще ни дадат ключа на всичко. Намирайки се постоянно под угрозата на Австрия, особено след присъединяването на Босна и Херцеговина към северната й съседка, Сърбия настоятелно молеше България за съюз за "братство и приятелство". Този съюз имаше за основна нишка, според обясненията на Баучера, добре посветен във въпроса, запазването самостоятелното политическо съществувание на Сърбия. Според духът на договора, за да има истинско единение "на братство и приятелство", не трябвало да има никакъв спор между побратимените народи, ето защо в договора е било указано на една граница, в Македония, под която Сърбия няма да претендира при никой случай. Дълго време България е била молена от Сърбия и принуждавана от Русия, защото нашите държавници, познавайки твърде добре нашите "братя" сърби, не са искали да се оплетат в един такъв съюз, освен под гаранцията на руския император. До каква степен сърбите са биле в нужда от този съюз, и са молили за него като за милост, се вижда от това, че те при А. Малиновото министерствуване били съгласни да не претендират дори и за Скопие, или въобще за каква да е "спорна зона". И вестник Мир обясняваше лятос, че ако се е оставила спорна зона, то е само по молбата на Пашича да се залъже шовинистичния бяс на сръбската маса. В това време в Турция работите все повече и повече се разбъркват след преврата в 1908 г. Още повече войната с Италия за Триполитания представлява твърде благоприятен случай да се издействува по мирен или боен начин автономията на Македония - една историческа задача на балканските народи. Гърция беше отдавна молила България за един нападателен спрямо Турция съюз, за да може да осигури окончателно свободата на о. Крит, както и неговото присъединяване към метрополията. Подир подписването на съюза със Сърбия подновяват се преговорите и с Гърция, и се свършват благополучно, само без точно очертание на бъдещите граници, поради късото време. Присъединяването на Черна-Гора не е било трудно, като се знае, че тя е напълно послушна на Русия, нейната покровителка и поддръжница. Поканена била и Румъния да влезе в съюза против Турция, като за компенсация за участието била й предложена част от българска Добруджа. Обаче Румъния се отказала и обявила неутралитет. Неутралитет обявяват и всички други сили на Европа, в това число и Русия. Но макар да е противоречиво, Европейските сили провъзгласяват statuquo на Балканите. Това противоречие крие нещо, което ще стане ясно после, когато ще почнем да търсим ръководната нишка, свързваща фактите. Обаче, Русия е против войната, като за мотив дава своята неготовност в случай на погром на съюза да може да се притече на помощ. Но съюзниците, особено България, се чувстват готови и силни сами да се бият с турската империя и обявяват войната. Въпреки вярата на европейските държавници, България излиза победителка. Румъния отказва да влезе в съюза, защото също вярва в поражението на България, и от Турция тя се надява да получи исканата земя в Добруджа, затова и не спазва декларирания пред нас неутралитет - съдейства на Турция във войната с превози. След генералното сражение при Люле-Бургас, Турция поисква мир, готова да даде всичко, само Цариград да не бъде взет. Вярвайки на всеобщо декларирания неутралитет, българското правителство не скланя на турското искане, а въодушевлявано от общото европейско желание, преследвано от 200 години насам, да се изпъди веднъж за винаги Турция из Европа, то продължава победоносния ход на нашата армия. До края на месец октомври, до 25-я ден на войната, Цариград щеше да бъде вече взет от турските ръце, но при Чаталджа Русия спира нашия марш. Започват се преговорите. Сега Турция поддържана от Русия не дава и Одрин. В Лондонската конференция наистина Русия подписва с другите сили колективната нота за даването Одрин на България, но Турция не отстъпва. И войната се възобновява. Русия продължава да не дава Одрин на българите. Съгласява се тя на нашите молби, изказани чрез Люле-Бургаският герой Радко Димитриев, нарочно пратен за целта в Петербург, само при условие да щурмуваме крепостта, може би, защото руското правителство се е надявало, че ние не ще успеем и ще се разбием о тая скала. Но става небивало чудо - "модерната " крепост е пометена за 28 часа. Настроението на руските управляващи кръгове се вижда от играта на камшика по гърбовете на шумната тълпа по улиците на Петербург, събрала се, на другия ден след падането на Одрин, за да ликува за успеха на България и славянството. Войната е вече свършена. България е победителка. България е силна, прославена, в устата на всичкия свят. Но когато е вече изтощена, ето какви работи се занареждат. Неспазилата обещания неутралитет Румъния, вместо да очаква наказание за своята подлост, иска компенсация "за спазване неутралитет"! Франкфуртер Цайтунг, и други добре информирани вестници, съобщават, че Русия сама предложила да даде това възнаграждение на Румъния, за да я откъсне от Тройния съюз и привърже към Тройния Антант. За тази цел даже тя позволява на румънците в Бесарабия да си служат в църква на румънски език. Че това е дело на Русия се виждаше и по това обстоятелство, че попитана Румъния где иска да се третира въпроса за компенсацията, тя избира Петербург. Държава от Тройния съюз, подир неспазване неутралитет към държава близка до Тройния Антант, иска награда за своето престъпление в държава от противния ней лагер! Сърбия, подписала договор, се окопава в непринадлежащи ней по този договор земи и иска ревизия на договора, като декларира, че няма да отстъпи нито педя от завзетата земя. Това прави Сърбия не само въпреки подписа на краля си и тоя на отговорния министър, но, главното, въпреки гаранцията на руския император. Как смее Сърбия да помисли даже това, когато, освен гдето се знае опасността за нея от развалянето на съюза, за който тя толкова беше молила, но е известно и това обстоятелство, че за да бъде признат от Русия на сръбския престол, зает след убийство, и след Русия от всички държави, крал Петър е дал два пъти клетва, с ръка на Евангелие, пред руския император за послушание. Това нам съобщава английския полуофициоз Дейли Кроникл от 13 юни като прибавя, че "ние знаем, какво всичко що се прави от Сърбия се командва от Петербург". Против нас се опълчва и Черна-гора, цяла зима хранената от нас бедна страна. Нима може да се повдига съмнение в това, откъде тази държавица се инспирира за това си позорно дело, като се знае, че тя получава всичко, въоръжение, храна и пари от Русия, като да е нейна собствена губерния? Гърция, и тя влиза в това позорно съзаклятие. Но преди да стори това, чрез своя пълномощен министър Панас, тя влиза в преговори направо с България, което е тъкмо според духа на сключения помежду двете страни договор, и базата за преговорите се вече установява. Всичко с нея ще се свърши благополучно, ако д-р Данев не съобщава това Неклюдову, който докладва на правителството си, и това му дава инструкции, както сигурно и до Атина, да се осуетят тези прави споразумения. Българското правителство не иска да спре преговорите, но Гърция отказва. Ако тя не виждаше, или не й се обещаваше полза от това, щеше ли да спре успешно отиващите мирни преговори? Румъния повдига нови претенции. Официално Русия отговаря на Румъния, че няма да й се бърка в работата по това дело. Д-р Данев се съветва у Неклюдова и този го успокоява. "Русия няма да позволи. На Румъния й стига Силистра. България не е кюп мед всеки да бърка в него." И правителството не обръща внимание на румънските представления. Трябва да се обърне много голямо внимание, за разрешение зададената ни проблема за виновността на погрома, на факта, че д-р Данев съобщава абсолютно всичко вършено от правителството рускому посланику, прилагайки точно и чистосърдечно своята политика на открити карти с Русия. Българското правителство има точни и обширни сведения за несъюзнишкото поведение на Сърбия в окупираната от нея Македония. Още в медените за съюза месеци ноември и декември комитетът на М.-О. организация представлява в министерството на Вънкашните работи рапорти с многобройни факти (само единият рапорт е съдържал 150) за лошото поведение на сърбите. Всичко това съобщавано на Русия, като гарантка на съюза, в отговор иде успокоение. 8-а Тунженска дивизия, свободна след падането на Одрин, се праща на запад. Пред смаяните погледи на Одринските герои-победители се изпречват увенчани с окопи висоти на Вардара, Брегалница, Злетовска река и Султан Тепе. Сръбски офицери и войници не само не се радват от пристигналите братски войски, но явно манифестират своята неприязън и самоволно начертаната от сърбите граница е непристъпна не само за мирно население, но и за борците за общата кауза, офицери и войници! Наместо да демобилизира още през ноември, когато фактически за нея бе свършена войната, Сърбия държи войските си и след Одрин и прави всички приготовления. И когато се откриват преговорите в Лондон, сръбски и гръцки делегати протакат да подпишат договора, докато са принудени от сър Едуард Грей. Още след Одрин, и специално на 13 април, цял месец след падането на крепостта, българското правителство моли руското да влезе в правата си на арбитър по съюза ни със Сърбия. Русия изказва мнение да не се бърза. Имало още време. На 18 май, след подписването на мира, нова молба, на която арбитърът дава същият отговор. В това време войската се изморява от бездействие и страната финансово се изтощава. На нашите молби Русия някак странно не реагира, до като по едно време полуофициозът Новое Время почва да подготвя България да даде на Сърбия не само спорната, но и нещо от неспорната зона. Това загатване започва да става по-настойчиво докато българското правителство получава вече официално запитване, дали то не би се съгласило да отпусне освен спорната зона и нещо от неспорната. Разбира се, на дипломатическия език на Русия спрямо България това значи, че ние трябва да дадем. По околни пътища даже се узнава, че Русия вече била фиксирала Вардар за граница с Сърбия и Струма с Гърция. Това се потвърждава от френския официоз Temps от 14 юли, когато пише, че и без и с война, тази щяла да бъде границата. Тази мисъл повтаря и руската преса, че каквото и да правят съюзниците, те няма да изменят решението на Русия. Това се засвидетелства и от органът на Гучкова, Руская Мольва, след Букурещкия мир, когато той казва, че България от отсъствие на чувство на славянска солидарност се отказала да даде на Сърбия до Вардар и предпочела заедно с това да изгуби и Тракия! Това става явно и от Дейли Кроникл от 13 юни, четири дена преди сблъскването на съюзниците, че няма какво д-р Данев да ходи в Петербург, защото нему е известно, какво там "кадията му е даваджия", т.е. съдията е решил да ограби България. Това фатално решение на Русия става окончателно явно, когато тя предлага спорните въпроси да се решат в общо съвещание на четирите министри- председатели, нещо което говори и на глухите за изнудителния характер на тази Conference a quatre. Българският президент Гешев си дава оставката за да излезе начело д-р Данев - най-довереното лице на Русия. Трябва да се обърне работата сега на молба. Как можеш иначе да се бориш с грамадната империя, която има послушни три въоръжени и окопани армии, амунициите на които идат открито от Русия и минават под носа на поставената на тясно България. Излиза Гешев, да се махне и последен повод на Русия да се съмнява в поведението на България. Нима Русия не познава чистосърдечието на д-р Данева? Д-р Данев като президент иде със своята беззаветна детска доверчивост към Русия и заговорва по-войнствено към Сърбия. Праща се паметната телеграма до руския цар, телеграма прегледана и одобрена в руската легация. И д-р Данев все още вярва, или пък е бил непосредствено лъган от руския агент? Па и как можеше д-р Данев тъй скоро да се отърве от руската хипноза, станала негова окончателна жертва след толкова годишно себехипнотизиране с руската добродетелност? Можеше ли той да допусне сериозността на измяна от страна на Русия на договора, сключен и гарантиран от самата Русия? Можеше ли той да допусне, че велика Русия ще опозори името си като не попречи на контрагентите да спорят върху гарантирания от нея договор, но и сама тя да го наруши? Чистото русофилско сърце на д-р Данева не може да възприеме това, и с него целия народ. Разбира се, непосветеният народ не знае задкулисните машинации и затова смета за виновница само Сърбия, като чистосърдечно вярва на официалните публикации, че Русия ще запази договора; но един човек в самата среда на нещата трябваше да гледа по-трезво. Разбира се, това заслепение на д-р Данева си има своето оправдание както психологическо, тъй и историческо, но това ние ще разгледаме по-сетне и ще видим, че това е главната причина на погрома. Ако д-р Данев беше тогава се отърсил, той лично, от казаната хипноза, той щеше да последва примера на г-н Гешев, за честта на когото може да се каже, че той схванал положението и подал оставката си с мотивировка, че ако продължаваме тази фатална политика ще свършим с погром. Ако д-р Данев беше също излязъл в оставка, щеше да бъде променена политиката, която щеше да започне първо с удовлетворение претенцията на Румъния, да продължи с наказанието на изменниците, и да свърши с друго очертание на картата. Но ... историята има строго определени пътища, които тя следва под диктовката на железни и неизменни закони, на които хората-дейци са само едни послушни оръдия. Имаше една велика историческа задача да се разрешава, и необходимостта на това разрешение е по-тежка отколкото силата на отделните личности да попречат... Манифестът на сръбския крал за обявяване война на България е вече готов и разпратен по частите; остава само да се пише датата и прочете на войските. Черногорският щаб на 11-й юни издава заповед за настъпване войските на крал Никола към София. Съюзените три армии вече напълно готови, когато нашата - не, което сигурно трябва да е било известно Неклюдову по чистосърдечните доклади на д-р Данева. Всичко е вече готово, за да се използува и най-малкия повод, за да се нападне изнурената и изтощена за общата съюзна кауза България. Отлаганията и въздържанията на Русия вече постигнат своите цели. Всичко това България не вижда, защото за нея е светотатство да не се вярва на Русия. Наистина, никой не мисли да воюва, защото заплашване иде от арбитъра. Капанът обаче готов - или да дойде д-р Данев в Петербург, гдето в чисто руската атмосфера той няма никак да се съпротивлява да подпише вече решеното, или ще се създаде нищожен повод за нахвърляне. Един друг злетовски инцидент не е трудно да се създаде. Няма що, д-р Данев ще отива. Там неизбежно ще се подписва смъртта на Македония, но не подозирайки и въоръжения натиск, който е бил готов да се упражни, правителството предприема 17 юни. Тъкмо това и се чакало от противниците. 17 юни е един последен опит на спасение. Един протест от страна на подло измамената честна България. И пак тук вярата в "матушка" Русия, вярата в императора - лице свещено за русин и русофил - тласка нашите държавници да направят "един инцидент", може би да улеснят руската мисия, като с потупване "непослушните"сърби ги принудят да се подчинят на царствения арбитър". Защото, ако се мислеше за редовна борба, как ще се обясни, че я почваме без снаряди и. посред тържеството ни, да се спрем? Защото, ако се следваше борбата, на 18 вечерта IV-a армия щеше да бъде господарка на Велес, на 20 Скопие щеше да бъде в наши ръце, и може би до 25 от сръбската армия не щеше да се остави нищо, а до 30-й щеше да настигне същата участ и гръцката. На 18 юни ние спираме. Но поканата на Русия до Сърбия и Гърция да спрат и те, не се изпълнява. Последват подред три покани за спиране; Сърбия нито на една не реагира. И какво е било естеството на тези официални явни телеграми се вижда много хубаво от това, че когато телеграмата на руското правителство гласи, че която страна не спре военните действия ще види вдигната от себе си протекторската ръка на Русия, ние спираме, и тази ръка се дига от нас; противниците ни не спират, а ръката продължи и продължава до днес да не се вдига от над тях. Вече войната обявена, ние отново се залавяме на борба, обаче при крайно нежелани условия - не само неготови, но и нашите генерали изгубили инициативата на боя. Но и при това лошо условие, предизвикано от неочакваното обръщане на работите, и при колебливото налучкване каква е волята на Русия, от оскърбяване на която ние винаги сме се пазили най-старателно, нашите гениални генерали, с помощта на чудесната ни армия, макар и малко деморализирана от дълго стоене и изтощение, щяха да победят, ако Русия посредством своя агент в София не се бърка непрестанно и спъва нашите действия. Тук вече послушанието става престъпно, но дотолкова е било силно влиянието на кошмара наречен русофилство. Войските са нагласени да се действува в Стара Сърбия, гдето като се опорочи тила на сръбската армия при Куманово, да бъде откъсната от нейната база и разбита в най-късо време. Но Русия не позволява да се бием в старите граници. Че как не позволява, когато Сърбия е, която не иска да слуша? Защо не ни даде свобода на действие, а ни спъва? Ние спираме, ние компрометираме нашите действия с тези бъркания на политиката в стратегията, а ето Румъния иде на руски лодки да "умирява" като нахлува в незащитения гръб на прекратителите на боя, а не в този на нежелаещите да сторят това. Като послушахме Русия да спрем и тъй се компрометира нашето положение в боя, защо "протекторската ръка" на Русия се вдигна от нас? В това време минава през линията Мидия-Енос и Турция. Казват, всичките европейски дипломати викали на турците да не правят това, само Гирс им викал: "Да не минавате Марица!" което означава, "Идете до Марица". Руските държавници не скриват задоволството си от вземането на Тракия назад от Турция; кореспондента на Новое Время бе заведен от Цариград в Одрин със специален трен и му устроиха военни тържества, както преди няколко време на Пиер Поти. Разбира се, от признателност за дадения им дар. Румъния стига до София. Кой спре румънските войски да не вземат София и главно да не прекъснат ж. п. съобщения? Защото ако това бе сторено ние не можехме си представи какво бихме били сега. Ако ж. п. съобщения бяха прекъснати I-ва армия нямаше да може да отиде на помощ на II-ра, гърците безпрепятствено щяха да дойдат в София, гдето щяха да се срещнат и четирите армии и... Да, кой спря румънците на няколко километра от София? - Там е спасението на България. Царят, освободен от "протекторската" опека на руския агент чрез д-р Данева, бърза да изрази готовността си да отстъпи на румънските искания, и крал Карол достигнал желанието си издава заповед до войските си да спрат. Сигурно, някои наши, още не освободени от русофилската хипноза, ще кажат, че това е сторила Русия, но защо със спирането на Румъния не спряха и послушните на Русия, Сърбия и Гърция? Тези напъваха с всички сили и напразно нашите делегати чакат в Ниш за преговори. На Калиманското поле сърбите правят свръхчовешки усилия да отблъснат 7-та наша дивизия, за да се съединят с гърците; това сторено, II-ра армия щеше да бъде окончателно унищожена, централната ни армия оградена и може би в Кюстендилското поле щеше да намери своя вечен гроб. На 5 юни 8 дивизия и Опълчението се хвърлиха към "Говедарник". Изморените и вече доста отпаднали духом войски на 6 юли вземат тази висота и застрашават Кочане и Щип. Десният фланг на сръбската армия се вижда в опасност от откъсване от центъра си; на 7-ми приема наляво и тъй се осуетява съединението на гърци със сърби. Положението е спасено. Главнокомандващият телеграфически поздравява IV армия като спасителка на отечеството. На 12 юли 6-та дивизия с нечеловечески усилия спира и отблъсва гърците при Пехчово и на 15, благодарение обходното действие на l-ва армия, гърците са застрашени от обграждане. На 16 гръцкият "победоносен" крал телеграфически моли румънците да принудят българите на петдневно примирие, иначе гробът на гръцкото величие е вече почти изкопан. На 17 примирието се подписва и макар то да почва от 18, един часа след пладне, гърците вдигат флаг още в 8 часа сутринта. Ако румънците не бяха заплашили с вземане София, на 19-20 юли от гръцката армия не щеше да остане освен жалки останки, а не е трудно да се каже какво щеше да стане и със сръбската, която беше сломена о железните гърди на IV-та армия. И тъй, предложения от Сърбия и сигурно одобрен от покровителката й план да се раздели България не успя благодарение само на този, който спря румъните и благодарение на нашата удивителна армия - народ. Нека се каже и повтаря за вечни времена, че когато цяла Северна България беше парализирана за нашия народен организъм от румънската окупация, когато Турция застрашаваше Южна и войниците вече знаеха за застрашените си домове, когато добруджанци получаваха писма от жените си, че като се завърнат у дома си не само тях, но и дъщерите си ще намерят опозорени; когато войници от Хасковско получаваха известия за изгарянето на домовете им и семействата им избягали към Балкана, тези войници, благоразумни и трезви, схващаха, че спасението е само в единение и дисциплина, и поведени на 5-6 и нататък те отиваха и превземаха позиции, пред които и отпочинала армия би се позамислила. Държавни мъже, водители народни, в това време бяха вече изгубили кураж. Какво? Малко ли е да чувстваш, че имаш насрещу си една огромна Русия, която при това знае всичко твое състояние благодарение донасянето й всичко що е ставало у нас. Добре, че войската не знаеше това; бидейки слепешката привързана в Русия, ако тя научеше, че Русия е против нас, тя щеше да се отчае, щеше да сложи оръжие и днес България щеше да бъде изличена из картата на Балканите. Прочее, поклон на този, който побърза да спре румънците да не прекъсват ж. п. съобщения, и поклон на железния български войник, който не се сломи от толкова несгоди и теглила! Поклон пред него особено за неговото благоразумие и естествена дисциплинираност, защото той не стори това, което всяка друга нация би сторила на наше место. Обградени отвред, нашите врагове бяха разпръснали навред, че у нас настъпила анархия, че сме си убили цар и министри, че кръв се леела по улиците. Нашите клеветници бяха прави да пишат тъй не можейки да проникнат вътре от блокуса - защото тъй щеше да бъде във всяка друга страна при същите условия. Но не така беше у нас. Във всенародното нещастие честният и правият в борбата българин не се отчая, не се изгуби или опияни, а стреснат, направи усилия със своя ум и схвана, че спасението е само в твърдост и дисциплина. Такъв народ има бъдеще, защото собствените му качества са една сила, която не могат да съсипят ни влияния на обширни империи, ни подли съюзи на фалирали държави, издигнати от праха от чужди усилия... Бързат преговорите за мир в Букурещ. Което е решено отрано то ще стане. Но въпреки увереността на Русия, че влиянието й е силно и че България ще остане в съюза, удивлението на всички е голямо от упорството на тази героична страна. Почти задушена, тя пак се бори. За пазарлък, т. е., за да й дадат срещу влизането изново в съюза, вземат се още земи. И понеже тази честна страна, която се гнуси от подлостта, е готова дори всичко да изгуби, но да не остава в един съюз устроен от Русия за съсипването на омразната й България и за падане от смърт една изменница, съюзените неприятели настояват за границата Струма и Места. Българите се опират. Те не дават това, защото не са победени, а само спънати. И те бяха готови още да се бият, стига само да ги освободеше вече удовлетворената Румъния. Румъния може би щеше вече да остави свободен лъва да се разправи с отвратителните мишки, когато дойде ново "доброжелателно" влияние, дойде нова "помощ". Русия и Австрия предявиха своите резерви по Букурещкия договор, колкото да се залъже България с надежда и българските делегати подписаха. Но що? Излъгани българите да подпишат, и Русия се отказва от ревизирането на този договор! И тъй? - Ако Русия не беше гарантирала съюза със Сърбия война нямаше да има. Защо нашите послушаха Русия и имаха вяра в нея? - защото ние се въодушевявахме от русофилство, от увереност, че Русия няма да ни иска злото. От русофилско опиянение да отслужим и се отплатим на благодетелката си, ние померихме да вземем Цариград и открием Дарданелите за Русия. Русия като не ни видя съсипана от Турция, както тя очакваше, а велика сила, побоя се от една нова неприятелска сила на Балканите, не познавайки сърцето народно, и ни намрази и реши нашето съсипване. Ако не беше нашата безгранична вяра в Русия, особено у д-р Данева, този безхитростен човек, ние щяхме да се усъмним в гаранцията на руския император и още през ноември щяхме да помислим да свършваме с Турция и да отиваме с още пресни сили да пазим Македония от хищниците. Ако не беше Русия уверена, че има право и власт хем да откъсне части от задължената й България, за да си привлече нови протежета на сметка на нас и не беше уверила Сърбия, че хем ще бъде голяма за сметка на България, хем тази пак ще бъде заставена да остане в съюза и продължава да я пази от посегателството на Австрия, Сърбия нямаше да послуша. Защото, казахме го, за нея съюзът не бе за уголемяване, а за себесъхранение. И Гърция, извадената от тинята Гърция, водена от критянина Венизелос, който с помощта на България само виждаше отечеството си окончателно освободено, не щеше да прекъсва преговорите направо с България, ако не беше получила уверения, че ще има повече изгоди, ако почака от Русия да получи дела си - Русия, която искаше с тази си съдийска длъжност още повече да закрепи престижа си на Балканите. Черна Гора не щеше да извърши това грозно престъпление - да се нахвърли на благодетеля си, ако не й бе така заповядано от този, който я храни; можеше ли тя да не послуша? И най-после, когато от двадесет години насам бе явно, че руската политика на Балканите се стреми да даде Македония на Сърбия, и да отслаби България, как така нашите държавници подписаха договор, макар и с граница оставяща Македония на България? - Защото "имаха очи и не виждаха, имаха уши и не слушаха", русофилството ги беше заслепило. Да, войната нямаше да стане, ако руските дипломати не бяха използвали заслепените наши дипломати; заслепени от дълбоката признателност за нашето освобождение, а признателността заслепява тъй же добре, както и всяка друга страст и увлечение. Благородните пориви на сърцето са такава една страст каквато и порочните. И още едно, войната нямаше да бъде предприета и успешна пак, ако не беше това русофилство, този път у народната маса. Войниците на четиримилионна България нямаше да имат оня шеметен ентусиазъм при летенето си срещу двадесет милионна Турция, ако всеки от тях не носеше в себе си надеждата, не, пълната увереност, че Матушка Русия е с тях. Всеки от борците, тайничко в сърцето си, го шепнеше, че, най-после, ако бъдем разбити, не ще бъдем унищожени, защото Русия ще спре победоносна Турция. Знаеха ли руските държавници за тази вяра на народа? Знаеха ли те за факта, какъв свещен кумир съставляваше Русия за народната маса? Аз се просто удивявам, когато чета за съмнението на русите в признателността на народните маси. Значи те не познаваха проста и безхитростна в политиката България. И тъй? - Русия, със своите подозрения за измяна на българите и България, със своето дори детско доверие към Освободителката си, което доверие отива дори дотам да върши закачки, противни на "Майката", мислейки, че ще се извинят, защото се правят от синовна привързаност и любов - тези два елемента, подозрението и привързаността са виновни за нашия погром. Русия, мислейки, че има право да се бърка и пазейки своите интереси, считайки ги застрашени от България, и последната, считайки се не само задължена да слуша и да угажда, но и чувствайки, че в това е нейната гаранция за успех и съществувание, тъй се оплетоха взаимно, че погромът излезе като неизбежен резултат. Аз съм даже готов да допусна ненарочност от страна на Русия в нашия погром. Защо това? Защо това право на Русия да се бърка във всички наши дела? Защо, от друга страна, това нейно подозрение към нас? Защо това основно чувство на зависимост наша от русите и от друга страна това капризно и опасно стремление за игра в самостоятелна държава? Защото имаше основание за руската подозрителност в нашето поведение на самостоятелност, макар сърцето ни да беше вързано безвъзвратно о Русия. Защо? Где е резона на тези четири елемента, които докараха погрома - право и подозрение на русите и привързаност и стремеж към самостоятелност у българите? Не е трудно да се намери причината за това, ако се прегледа историята на руската политика на юг от двеста години насам. И за тази цел не трябва да се ходи далеч, а просто да се прочете документираната книга на бивш. министър Дим. Христов "Русия и Източния въпрос". Макар писана от русофил с явната тенденция да се покаже, че Русия ни е освободила, нас както и всички други балкански държавици, заради православието ни и от състрадание към неволите ни, но от всичко изтъкнато и цитирано се вижда, че това е второстепенното съображение след главното - излизането на Русия на всемирния пазар чрез Дарданелите. За да направи от Русия една европейска държава Петър Велики виждаше, че трябва да "пробие прозорци" на своята затворена азиатска страна, т.е., трябваше да има изход на Балтийско и Черно морета. Със своите гигантски усилия той вдигна Русия и осигури Балтийското и Азовското морета, и остави на последниците си да достигат по-дълъг бряг на Балтийското и да излязат на Черното. За първата задача Русия раздели "славянска" Полша с тевтонски Германия и Австрия и за втората - взе Крим, и искаше да вземе и Молдова покрай Бесарабия. Вземането само северния бряг на Черното море не осигуряваше окончателно морето за Русия, и освен това то беше запушено с Дарданелите за целия свет. Завладяването на всички брегове на това море и излизането на Средиземното през Дарданелите съставляваше вече задача на руската политика при Екатерина Велика и нейните наследници. Само когато Русия помери да присъедини към себе си Румъния, Австрия се сети за политиката на Русия и се съпротиви на присъединението на Румъния; и под предлог, че не иска тук да граничи с Русия, тя намисли да се бори с Русия за влияние и владение на Балканския полуостров. Това нещо и още повече излизането през Балканския полуостров на Средиземното море за Австрия състави жизнена задача вече след изпъждането й из Италия при обединението на последната в средата на миналото столетие, когато Адриатическото море не беше вече само австрийско. Не можейки вече да завладява, Русия намери в стремлението на православните народи на Балканите към свобода, мост за достигането своята политика. Ще ги освобождава и уповавайки се на признателността им, ще ги има като свой фланг - десен срещу Турция; ляв срещу Австрия. Би било голяма наивност да се мисли, че Русия се е ръководила само от сантименталности, когато е проливала потоците кръв на своите синове, още повече, когато историческите факти много ясно говорят за строго размерена руска политика. За Балтийското море тя пожертвува славянска Полша на тевтонски държави. Във войната в 1877 година за влиянието си в Северна България даде на католическа Австрия окупирането на православна Босна и Херцеговина. И виждаме по-нататък, че когато се обмисля в 1883 година, въпроса за изпъждането на княз Александър из България и за настъпването пълен протекторат в България и Тракия, съображението, което въздържа още Русия е, че Австрия ще присъедини към себе си окончателно Босна и Херцеговина и ще глътне и Сърбия. При започването на войната, Австрия обяви неутралитет срещу обещанието Босна и Херцеговина [да бъдат] нейни, ако Русия вземе до Балканите. Но Русия отиде до Санстефанска България, която врязаха далеч в Албания. Тъй Русия излъгваше Австрия и й пресичаше пътя за Средиземното море. Австрия се вдигна, започна да се мобилизира и Русия се принуди да отиде в Берлинския конгрес, за да бъде окастрена България, която се смяташе за сигурно руска. За наше щастие в Англия царстваше империалистическата консервативна партия на Дизраели. Тя се побоя от излизането на руския колос на Средиземното море тъкмо срещу Суецкия канал - пътят на съобщение на житницата на Англия, Индия, с метрополията. Интересите на Англия изискваха самостоятелното съществувание на България и благодарение на нейните влияния и особено на естественото стремление на самите българи към свобода, а така също на стечението на обстоятелствата, в 1885 г. България се отърва окончателно от руската окупация, която негласно съществуваше с руски министри на войната и руски офицери във войската. Да, Русия ни освободи преследвайки своята историческа задача, но... ни освободи. Че тя не дойде нарочно само за нашето освобождение ни най-малко не изменя факта на нашето освобождение, факта на нашето изпитване всичките блага на свободата. Макар за своите интереси, в Освободителната война, Русия да беше успевающа победителка, но за нас тя беше Освободителка. Гладният не знае какви мотиви ръководят давающия му хляб; но хлябът го нахранва и той е благодарен. И за стореното си добро нам Русия се считаше права да се бърка в нашите вътрешни работи, но защото пък освобождението ни не беше искрена едничка задача, а по-скоро даже лъжовна, за да прикрие пред народ и войска истинската (използува се православието и славянството на руския народ, за да се популизира войната), то затова, естествено, Русия нямаше доверие в нашето поведение, в нашата признателност. От друга страна, фактът на даряването нам свободата ни правеше признателни; това чувство не щеше да бъде по-малко, ако даже знаехме мотивите какви са. Но както естествен закон е, макар от духовно естество, признателността и привързаността към благодетеля, тъй же еднакво основан закон е, у всичко живо, да се стреми към свобода. Русите не разчитаха, че на Балканите ще освободят един народ, който в масата си е много по-жив и буден от руските народни маси, и заради това не очакваха силно стремление към свобода, ясно схващане своите национални интереси и достатъчно кураж за защита на своите интереси дори да се опълчат против благодетеля си. И интересното е, че у този народ се явява едно странно стремление към изравняване, съюзяване с Освободителката, върху почвата на извършеното ней благодеяние. Цялата наша история от Освобождението ни насам, като че ли се състои в едно; като че ли всякога България е искала да каже на Русия: "Ти ни освободи. - Ти имаш вече веднъж завинаги нашето сърце. По-силна гаранция за нашата верност не търси. Но ти ни виждаш буден и жив народ. Дай ни да се управляваме сами - което ще бъде, едно, истинско ползване от дарената ни свобода, и, друго, по-добре ще се управляваме като разбиращи по-добре от вас нашите нужди. Тъй използвайки всичките възможни блага от дадената ни свобода, ние още повече високо ще ценим вашата заслуга, и още повече ще се привързваме. И за вашата велика задача - вземането на Цариград и излизането на Средиземно море, което е ваше право, ако вие поискате нашето сътрудничество, ние ще се притечем не само от гордо съзнание, че ние, малки, отиваме на помощ на вас, големи, но и главното, естествен закон е желанието у облагодетелствувания да се стреми към отплата. Не се бъркайте във вътрешните ни работи и не ни изтъквайте постоянно стореното нам благодеяние, за да не би чрез изпитаната болка от бъркането и напомнянето да се изплати стореното благодеяние, да се изкорени признателността, и тъй ни изгубите. Стойте настрана! Разчитайте само на духовния закон на признателността, закон тъй же положителен и неизменен както и всички природни физически закони"... Уви! Изглежда, че и досега русите не допущат сериозността на закона за признателността. И правилното изучаване на нашите отношение с Русия през изминалите 35 год. показва, че те не са нищо друго освен арена на сблъскването на тези четири елемента. - Право и подозрение от руска страна и признателност и свободолюбие от наша. Тъкмо същите тези четири елемента играха, и то много по-видно, в цялата Балканска война. Вижте, наистина, как това е вярно. За да осигури Цариграда и пресече пътя на Австрия, на Русия трябваше съюз на Сърбия с България. От подозрение пък Русия иска да увеличи Сърбия за сметка на България. Българите подписват съюз, не виждайки примката под влиянието на хипноза на признателността. Русия не позволява войната, защото тя гласи съюза за свой десен фланг за Цариград, а още не е дошло времето; не иска тя да се изтощават съюзниците й. Но България се решава, в сърцето си облягайки се на руската помощ, но забравяйки, че тази втора помощ на Русия ще ни коства стремлението ни за свобода, най-много олицетворявана от династията ни, представителя, на която е въплъщение на мъжка амбиция. България тържествува, и неблагоразумно (забравяйки подозрението на Русия) лети към Цариград, тикана от духа на стремлението за свобода. Малката България знае много добре, че Цариград не е за нейната уста хапка; би било свидетелство на лудост у тогова, който би мислил, че ние можем да задържим този град за нази си пред вековното и правното стремление на обширна и нуждающа се Русия. Защото нуждата е право. Па и не знаеха ли нашите управници, че европейският концерт е всесилен в решенията си трибунал? Защо тогава се стремят към това, което не може да бъде тяхно? - За славата на последния разрешител на Балканската проблема, т.е., изпъждането на Турция от Европа и още - отплащането на Русия, като ние извоюваме изхода на Русия на Средиземното море. Не се ли говореше от нашите държавници, да ни се позволи да влезем в Цариград и Дарданелите "за да се сложи този въпрос на зелената маса на дипломатите"? И така щеше да бъде. И Русия тука, струва ми се, много сбърка. Най-голямото нещастие в европейските войни, гдето две държави се бият, а всички решават, е там, че победителката от победите си отслабва и въпреки победите си става жертва в ръцете на небилите се и запазили силите си. Дарданелите взети от руска съюзница, и въпросът сложен на зелената маса при всичките спазени сили на Русия, това са две обстоятелства, които щяха да осигурят успеха на Русия. Но Русия не би приела, казват, такъв подарък. Че това не би било подарък! Ние щяхме да изплатим един борч; а получения борч не е подарък. Но щяло много да въздигне България; че какво като я въздигне, когато веднъж Русия достигне своята задача и въздигната страна е нейно историческо творение? Да, аз съм уверен, че ако не бяхме спрели на Чаталджа, а изпъдихме Турция в Азия, Дарданелите щяха най-малко да бъдат обявени завинаги свободни, неутрални, а това, най-малко, щеше да бъде един етап напред към постигането от Русия историческата си задача. И България щеше да достигне две свои велики задачи - обединена национално, и изплатила се за своето историческо съществуване, значи оправдала своето съществувание. Но Русия, вместо да идва да спасява и окончателно да закрепва крака си в България, както се надяваше, изненадано се намери пред един неочаквано мощен народ и в бързия момент, вместо да използува този народ всецяло ней предан, уплаши се и реши да унищожи този народ. Една фатална грешка за Русия! Тя до такава степен се загуби, че като подтикваше Турция да си вземе Тракия и Одрин назад, не използува даже предложението, загатнато в турския официоз Танин, че турците са разположени да дадат компенсация на Русия с Дарданелите, срещу свещения град Одрин. Нещо повече, тя, с неподдържането Европа сили турците да не минават подписаната в Лондон линия Мидия-Енос, откри вратата на всички сили да искат и получат концесии в турската империя срещу съгласието си да отстъпят, когато това за тях не важеше нищо. Съсипването на България е вече решено. Това вече не е трудна задача, защото България е изтощена. Тя няма да се съпротивлява, едно, защото е изтощена и, друго, защото е скомпрометирана пред Австрия, едничката възможна нейна добродетелка, със сключеният със Сърбия съюз. При тези условия вече може да се откъсне парче и даде на Румъния, за да бъде привлечена от Тройния съюз; да се откъсне по-голяма част и засили Сърбия, от чийто крал Русия притежава клетва за послушност. Така също, може да се усили привързаността на Гърция към руската съюзница Франция, като й се даде много повече, отколкото се надява. И оттам протакането на преговори за доизтощение на България; оттам доставка на амуниции за Сърбия; спиране нас и тикане Сърбия; оттам и желанието за пълното унищожение на България, ако не бе устойчивостта на неизтощимия докрай български селянин-войник. И тридесет и пет годишната борба на Русия с България се свърши в Букурещ на 28 юли 1913 год. - Русия взе от България даденото й някога. Русия в 1878 г. освободи около три милиона народ като проля кръвта на около 200,000 души свои синове; България в 1913 година с толкова жертви освободи също около три милиона народ в Тракия и Македония, и Русия взе тази придобивка на българското оръжие и го раздаде на своите нови протежета Румъния, Сърбия, Гърция и Турция - тъкмо еднакво количество! И днес България и Русия са квит! И слава Богу! Взехме - дадохме! И ние днес сме свободни. Да, ние сме вече свободни от задължението си спрямо Русия и вече няма почва за ужасния кошмар на руското благодеяние. Няма вече почва за заблуждаващата хипноза на признателност към Русия. Свобода! Да свобода, защото задължението е робство. Задължението е едно духовно робство, тъй же реално, както и физическото. Това е една психологическа истина известна на всеки човек, защото няма човек, който повече или по-малко да не е влизал в задължения. Даден човек получава известно благодеяние от другиго. Тези двама души не могат вече да бъдат приятели. Облагодетелствуваният винаги ще се счита задължен, в присъствието на благодетеля ще се чувствува стеснен и никога свободен. От друга страна, благодетелят никога няма да забрави, че той е "повдигнал", "създал" оня и той няма да бъде свободен в присъствието на другия; у него винаги ще се явява едно дори естествено, несъзнателно презрение, едно поглеждане отгоре, едно настроение, което може да се изрази с мисълта - "Бедно човече, аз те създадох". Тези две лица ще се изравнят и побратимят, или сприятелят, само когато длъжникът се изплати. Само тогава и двамата ще се почувстват свободни едни при други. И робството бива толкова по-тежко, колкото по-ниско стоят тези две лица в своето културно развитие. И Ницше е много прав, когато приблизително такава мисъл изказва: "Благодеянието е злодеяние". Разбира се, когато едно благодеяние се извърши от някой велик светец, който щом направи благодеянието и го забрави, благодеянието си е благодеяние. Но когато такова се направи от грамадното болшинство от човешката раса, то става с време истинско злодеяние. "Благодетелят" никога не забравя своето добро дело, постоянно го мисли и настройва според него в отношенията си спрямо нещастника, който го е получил, и тъй нахално всеки път му го тика в очите, щото то става, на края на краищата, цял ад, извиква такова озлобление, че наистина никак не изглежда да е благодеяние. Тъкмо същото е и между народи. И тук без даже изключението на светията, тъй като народите, по необходимост, се състоят главно от средно и ниско културни същества, които наистина в глупостта си ще обърнат доброто дело в източник на всякакво зло. Също така и тук облагодетелствуваната нация ще се счита задължена, обвързана, не свободна. На всяка крачка тя ще се вглежда - дали постъпката й е приятна на благодетелската страна, дали не е против нейните интереси, дали ще я одобри или не. Следствие на това, тя не ще може спокойно и старателно да обмисля своите постъпки, а ще се намира винаги в колебание, мъчейки се да налучква желанието на своята благодетелка. Ето това е била работата на България през всичкия свой минал уж свободен живот. И по природата на нещата, благодетелката винаги бива все недоволна; тя винаги ще съжалява за гдето е сторила благодеянието, облагодетелствуваната страна винаги ще бъде намирана недостойна за стореното й добро. И това ще следва докато отношенията ще се изродят в такива между врагове, а не между приятели. И това ще следва дотогава докато задължението бъде изплатено. Свободата е един от основните закони на природата. Този закон е основен в всички царства, и животно, и растително, и човешко. Едно дърво оградено с други, които му пречат на слънцето и въздуха, то ще се извива, ще се протяга в страни, докато достигне повече въздух и повече слънце. Тъй също и човека, както и обществените единици. И индивида и нацията не могат дълго да понасят веригата на задълженията - затова тъй много отлеква на този, който се е отплатил. И ако е вярно, че животът е само за свободното, то това, което не може да се освободи, да се издължи най- после, трябва да умре, защото самото робство ще го изтощи. Свободното, независимото, като че ли има само право на съществувание и уважение. Ние виждаме това много ясно в нашия ежедневен живот. Един търговец, докато работи с чужди пари, е не само зависим, но той и не се ползува с уважение; изплати ли се един ден и работи вече със свои капитали той е уважаван и надежден търговец. Тъй и една нация не е почтена, не е уважавана, не е оправдала своето историческо съществувание, не е достигнала своя raison d'etre, ако е зависима, ако сама не е извоювала своето съществувание. Тъй беше България през всичкото време от нашето освобождение до тази война. И не го ли чувствахме ние на всяка една крачка? Не беше ли време, че когато някоя трета сила искаше да има работа с България, за да дойде при нас минаваше през Петербург? Или, ако инициативата беше от наша страна, нас принуждаваха да минаваме през Петербург? И ние се считахме и хората ни считаха за под опекунство. И това беше право, отговаряше на истината. Бяхме ли ние свободни в нашата политика до тази война? Не, и по никой начин не. Свободна политика значи да си свободен да се подредиш на който искаш фронт, и се бориш срещу всекиго, който ти се струва твой враг за дадено време. Е, хубаво, можеше ли ние някога да се наредим с фронт против Русия? Никога, защото кой можеше да вдигне българския войник срещу освободителката му? Никой не можеше да стори това, защото народът е една стихия, която се води само от сърцето си, и винаги в критически момент сърцето ще доведе там, гдето е то вързано. У нас е имало, наистина, моменти на австрофилска политика, но то само в мирно време и при незначителни сделки. По капитални национални въпроси тази политика не е била ефикасна. Народната, реалната, политика наша трябваше да бъде по необходимост русофилска, защото това беше действителността. Затова именно д-р Даневата политика беше едничката реална политика. Той беше прав като казваше, че с Русия България не трябва да води друга политика освен тази на откритите карти. Защото, наистина, какво можеш да правиш, когато във всеки критически момент народа ще те зареже и ще си отиде към Русия? В критически моменти народът - стихия ще ти помете и цар и министри и ще отиде там гдето сърцето му го тегли. И като е така, като си фактически вързан, за да си сигурен трябва да действаш открито, праволинейно. Либералната или националната политика у нас беше политиката на идеалното, на как трябва да бъде. но не на действителното. Беше у нас естествено да се стремим към свобода на действие, но ние нямахме тази свобода, защото връзката съществуваше, връзката на зависимостта, на обезателството. И русофилска и националистическа политика почиваха на закони в човешката природа - признателността и стремлението към свобода, но когато първата се основаваше върху реалността, другата беше политиката на бъдещето, на времето, когато няма да има вече зависимост. Ето защо те се сблъскваха и бореха докато не се изпълни волята на закона - пълната свобода. И тази свобода, най-после, възтържествува. България се изплати на Русия, за стореното й благодеяние. Сега тя е наистина свободна. Ней й отлекна от товара. Тя чак сега е в състояние да води свободна политика; чак сега тя може да отива вред без да минава през Петербург; чак сега се тя отървава от опека; чак сега за първи път е свободна политически. До вчера България беше непълновъзрастна; днес тя е възмъжала, мъж, който може сам да ръководи своите дела. Със своето поведение Русия откъсна сърцето на народа ни. Народът и да не знае още природата на руското поведение през миналата Балканска война той инстинктивно го чувствува, па и полека-лека ще го узнае. И когато по този начин сърцето му не е с Русия, неговите водители са вече свободни да водят каквато намерят за добра политика, т. е. те са свободни вече да водят отсега нататък политика чисто национална, а не политика фобска или филска на който и да било фронт. Свободни от задължения спрямо Русия, ние вече днес сме равни ней, и можем да отидем или с нея или против нея, не по омраза или влечение, а по спокойно разбиране на своите интереси. Ставайки свободни от духовното ни робство под Русия, това не значи, че ние трябва да почнем да я мразим и да бъдем винаги против нея. Защо ще бъдем против нея, защо ще я мразим? Тя беше права в своите претенции спрямо нас, защото ни беше дала свободата. И ние трябваше да знаем, че тоя дълг трябва да се плати. И добре че го платихме със спечелено, а не със самия си капитал. Ние приличаме на търговец, който със заетите хиляда лева спечелва още хиляда или повече, и като дава спечелените срещу дълга си, остава му капитала. Който не може да спечели, ще трябва да си плати дълга с капитала и остава без нищо. Да благодарим на Провидението, че в тази война, благодарение усилената ни работа през изтеклите тридесет и пет години, можахме да спечелим тъкмо толкова земя, колкото на времето получихме от Русия и като го повърнахме, или тя като си го взе, ние си останахме цели. Даже може да се каже, че ние останахме с печалба: наистина, дадено на Румъния културно парче е равносилно на двойното по размери, но бедно место в западна Тракия, но излизането на Средиземно море е едно неизмеримо богатство. Не бяхме ли спечелили нищо, т. е., бяхме ли разбити от Турция, Русия щеше да ни пороби като неизплатили се длъжници, тъй както беше в древния мир; който не можеше да се изплати на кредитора си ставаше негов роб. Но като имаме с какво да си платим дълга, никоя сила не можеше да даде възможност на кредитора да вземе нищо повече. Ето, Русия не можа да ни види съвсем разграбени от новите й протежета, което от фактите се вижда да се е мислило, па и го казват някои, че решение в такава смисъл било вземано в Петербург. Не можа, защото, по закона на равновесието в природата, тя трябваше да вземе само равно на даденото. Да, ние си платихме дълга. Малко болно беше, но кое плащане на дълг е приятно, но затова пък то води подире си облекчение. И ние знаем, че веднъж операцията извършена, човеку е по-леко без борчове, макар и без богатства, отколкото с борчове, но при богатства. Мнозина изпитват болка при мисълта какво сме имали и как сме го изгубили, но те не знаят за великия закон на свободата, според който никой никому не трябва да дължи. Понеже отделният човек чувствува своето задължение за това и чувствува облекчението от изплащането, когато пък нациите не го чувстват и затова когато дойде, е болно. Впрочем, ако имаме един мъж, който да е толкова патриот щото да забравя себе си и да живее живота на цялата нация, той ще чувствува и националната задълженост. И да не я чувстват хората от народа, един вид я чувствува Гения, Духа, на нацията и той няма да престане да действува докато не докара до изплащането. И когато тази тежка за нас война ни доведе до изплащането на едно старо задължение, което, както видяхме постоянно ни спъваше, аз мисля, че ние можем да считаме тази война не за загуба, а за печалба. Днес, все едно, можем да кажем, ние сами сме извоювали нашата свобода. И с това можем да считаме, че заслужаваме нашето съществуване. Ето това е великото историческо значение на миналата война. Ползи . Да, ние не изгубихме нищо, а спечелихме твърде много. Ние спечелихме свободата, свободата на нашите действия за в бъдеще. Ние се отървахме от една хипноза, който спъваше и помрачаваше нашата мислителна сила, и отсега нататък ние няма да очакваме други да мисли за нас, или, в мислите си, върху други да облягаме нашите надежди. Ние сега вече няма да се увличаме, защото няма вече върху кого да разчитаме, а ще държим очите си четири по всяка крачка, която правим. Ние вече сме свободни от правото на когото и да било да се намеса в нашите работи, и отсега нататък вече ние ще вървим на собствените си крака, а не както досега на руски кокили. При това, войната ни оставя в благоприятни условия спрямо съседите ни. Да ние се изплатихме на Русия, като тя ни ограби чрез нейните съседи, но ако това ограбване бе станало направо и при открито действие, а не чрез измама, ние нямаше да имаме никакви права над веднъж взетото. Но понеже нашите съседи, сами нам задължени загдето ги извадихме из праха и им спечелихме тем припадащето се, послужиха за оръдия на Русия и получиха взетото от нас без плата, без проливане кръв при победа (защото за земя се плаща с проливане кръв при победа), то те остават нам много длъжни. Не по-малко ни дължат те за дадените подписи. Подпис и дадена дума, когато не се изпълнят, са такова же задължение, както и получена помощ. И бъдещите ни отношения ще имат това преимущество за нас, че в случай на спречкване, ние ще се въодушевляваме от отмъщение - според древните теоретици на войната най-главното условие за успех. Нашите борби с тях ще бъдат популярни. А само популярните войни имат шанс за успех. Спрямо Русия ние не ще изпитваме нищо освен болка, болката на откъсването от уважаваното и редното, но не и неприязън. Тя беше права да си вземе даденото. Разбира се, по-хубаво беше ние да се изплатяхме ней с откриването Дарданелите за нейните параходи и тогава бившата задълженост щеше да се преобърне в една тясна дружба, но така било угодно на Провидението. Сигурно, преживените болки от грубото вземане своето ще ни послужи много, като ни направи мъдри, защото наистина мъдростта е дъщеря на страданието. За Русия ние ще запазим един спомен за една благодетелка, която има нещастието по груб начин да си вземе своето, и една болка при съзнанието, че би могло да бъде по-добре, без да стават подигравки с договори, братство и приятелство, славянство и съседство. Но една още велика печалба, от това катастрофално изплащане на нашия дълг, ние имаме в това обстоятелство, че катастрофата ни направи да се вгледаме в делата си, да накажем и изправим грешките си, да познаем недостатъците си, и да не се отпущаме - както щеше да бъде при тържество - а да се стягаме, да се стягаме за всемирната война, която, за нещастието на човечеството, не може да се избегне. Нашите съседи, с които, сигурно, ние ще се разправяме в този общ катаклизъм, не ще могат да се приготвят, бидейки загрижени в тези къси години с уреждане двойно повече от старите им земи, като, при това, новите им придобивки са от неприятелски елемент. Малките си армии войска и чиновничество, както и финанси те ще трябва да разтегнат за да пазят, управляват и нареждат двойно повече територия. Наистина, и ние сме изтощени като тях, но нам не предстоят нови харчове, освен да затегнем армия и управление в предели вече познати. И измъчени за отечеството ни, плакали за него, ние днес го имаме по-близко до сърцето си, ние повече ще бдим за неговото добро, ние с по- голяма ревност днес ще се заловим да му изцерим раните, да го закрепим и заякчим, - една не по-малка съществена придобивка от войната. Офицерите ще се заловят с нова ревност да повдигнат армията ни до подобающата висота, като по опит вече знаят какви й са недостатъците и кои преимуществата, чиновниците ще се заловят здравата да нагласят изново за правилна функция държавния механизъм; учителите с ревност ще се заловят да култивират у младото поколение любов и преданост към отечеството; и целият народ, обикнал повече татковината си, ще се залови изново със старото си трудолюбие да повдигне благосъстоянието на страната; а държавниците ни, вече свободни от кошмара на руската благотворителност, и поучени от горчивия опит, ще стъпят вече на собствените си крака и ще се стараят занапред да водят отечеството ни по пътищата на собствените му лични интереси. И ще настъпи нова ера в нашия исторически живот, ера на желана и законна независимост. И тогава само, под благодатното слънце на истинската свобода, ще разцъфти разкошно цвета на българския гений, мощен и свободен, и този самообладан, трезв и умен български народ ще отива от благосъстояние към по-високо. Да, ето бъдещето, което ни предстои, започващо от дългата и тежка Балканска война, която за пръв път ни откри широките врати на истинската свобода. Нека, прочее, остане Балканската война в нашата памет като истинска освободителна война. И нека да се възрадваме, да, сега да се възрадваме, на истинската свобода, която бяхме щастливи ние, нашето поколение, с своите мъки и кърви, да спечелим на нашата родина.

I. ОПРАВДАНИЕ HA МИЛИТАРИЗМА Софроний Ников София, Военно книгоизд. на Гужгулов и Котев, 1912, с. 20-25. Нека дадем пример и с една мирна победа, едно мирно политическо тържество - Това е примерът с нашето отечество, с България. Всички знаем, какво беше нашето състояние и положение преди 20 години: размирици, кръвопролития, снемане и качване на царе, слаба търговия, почти никакви съобщения, никаква култура. Всички сили ни гледаха или с презрение за нашето немирство, или със злорадство; бидейки на един такъв кръстопът и имайки такъв трезв и пестелив народ, мнозина предвкусваха даже радост от едно наше евентуално заграбване. Търговия? — почти никаква. Търговията днес става само с крупни капитали, а ние нямахме такива, защото никой не ни даваше. Даже държавата не можеше да намери заем, колко повече търговците. Кой беше луд да си даде парите в една страна, която беше постоянно разкъсвана от вътрешни размирици и заплашвана отвън? Но дойде моментът, когато нашият умен цар взе властта в ръцете си, извади армията настрана от партизанските борби, умири по този начин партизанските страсти - ако щем даже с тази тактика, в която го обвиняват, „разделяй и владей" (Която тактика, ако е вярно обвинението е била само докато се отслаби борбата, защото ние днес виждаме царят сам да обединява партиите) — и държавата си отдъхна. Тогава се започна едно усилено културно строене, което беше удивително. Царят ни започна своите много чести (и тъй много ругани) посещения на чужди дворове и страни, с едничка само цел да се похвали, препоръча нашата страна, докато днес сме зрители на една съвсем друга картина. Днес кредитът ни е голям. Направиха се големи заеми, с които двойно полза се докара за България — с тези пари и железници направихме и народът (който направи железниците) разбогатя. Търговията се усили невероятно; износът и вносът, по последното експозе на финансовия министър, се вдигна до невероятната за миналите години 500 мил. лв, цифра. Но най-важното придобиване за страната е идването на капитали в страната във вид на банки и крупни предприятия. Това извънредно много улеснява търговията и от нея, разбира се, народът богатей. В политическо отношение днес сме вече единица, която не може да се игнорира. Както с право министърът на Франгя се изрази във Великото Народно Събрание миналото лято, Цар Фердинанд създаде България като политическа единица в Европа. Ние днес сме редом с хората. Нашата армия се вече смята за сила. Нашият глас се вече слуша. Взехме си Тракия окончателно, и силите ни поздравиха вместо да ни гълчат. След нас Гърция и Сърбия поискаха да присъединят към себе си Крит и Новопазарския санджак, но какво им казаха европейците на тяхното оправдание да искат това, защото България присъединила Тракия? - „България има триста хиляди щика и чудесна търговия, а вие какво имате? — И те си седнаха на местата. И триумфът на триумфите за двадесетгодишната умна политика на царя и правителствата му е онова третиране, с което ни третират днес всички страни. Нашият престолонаследник миналата есен се ползваше с най-голямо внимание от руския император през време на големите руски маневри, а когато Италия започна своята триполитанска акция Фремденблат, официалният орган на австрийската дипломация писа: ,,Време е вече Австро-Унгария да се споразумее с България". С десет пъти по-малката България! Не с Румъния, която винаги е играла под гайдата на дипломатите във Виена? И ние като страна няма вече какво да искаме. Ние сме уважавани и третирани като равен член в европейския концерт, нашите представители са третирани с уважение, нашата стока се търси, кредитът ни расте. А това стана следствие уплаха на страната ни от опасностите, които ни окръжаваха преди 20 години. Това ни стресна, това ни направи да се организираме и замислим; и по един мирен начин, без война, ние достигнахме това, което Япония достигна с война. Ние похарчихме за войска и дипломация, и за представителство и реклами; много хиляди нашият цар похарчи за ходене, за канене на гости, за декориране, за паради, тържества и маневри - но ние трябваше да направим тия харчове, за да не правим много по-големи за война. И както Япония не изгуби даже материално като похарчи милиони за приготовление и война, толкова повече ние не изгубихме материално за тази наша мирна победа. Защото, виждате какво явление представлява нашата финансова политика през последните 18 години. От 1894 година нашият бюджет се близо утрои, войската също, държавният ни дълг учетвори, толкова пристанища, железници, телеграфи и телефони, дори кабели и безжични телеграфи направихме, толкова държавни шосета и мостове и здания вдигнахме — и гледайте, че главният контингент на страната, земеделците, все същият лев на декар плащат данък. А колко в това време поскъпна всичко, което този същият народ продава? Житото три пъти, кокошката три пъти, яйцето четири пъти! Днес един декар средно дава около 30 лева, а данъкът му е все лев и аже под. А декарът на цвекло дава 120 лева, а и неговият данък е същият! Вижте народът как е разбогатял. Чухме министърът на финансите, какво ни каза за сумите народни пари спасени в каса, в банка и др. Народът беше заборчал малко на земеделската банка преди години за да откупи нивя на изселващи се турци, но днес тия нивя са вече изплатени и народът е издължен на банката. Не само министърът, но и всички констатират едно голямо разбогатяване на народа през последните 7-8 години. (Много интересно е в това отношение експозето на Министъра Тодорова пред сесия на О.Н.С. 1911 год.) Искат европейските народи едно примирие между раси и нации. Международни конгреси на религии и раси, като лятошния в Лондон, показват, че светът се стреми към това. Това вече както го казахме, не го искат само народните маси но дори и държавните глави. Но ако някак прибързат да реализират това преди пълното изравнение и побратимяване на всички народи, няма ли да бъде една прибързана постъпка? Па и провидението ще позволи ли? Человечеството има в историята на Рим пример на това.

Изгревът - Том 25 - книгата на PDF за теглене (друг вариант за теглене) ИЗГРЕВЪТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ УЧИ И ЖИВЕЕ Сборник ТОМ 25 Спомени на съвременници и последователи на Всемировия Учител БЕИНСА ДУНО Събрал, подбрал, записал, съхранил и представил Вергилий Кръстев Библиотека "Житен клас" София, 2011 6. Ние ще спечелим войната. Коя война? Божествената война, която ще повдигне народите. Българският народ ще бъде велик не както мислят българите, но велик пред Бога. А защо? Защото днес Словото на Бога се дава чрез българския език 7. Може докато съм на земята, а може и като замина на оня свят ще накарам всички българи да познаят Бога. Това е моята задача! Да науча българите да се кланят на живия Бог, който ни е дал всички блага; да разберете смисъла на живота; да придобиете истинската култура. Седем пъти ще ги прекарам през огън, но ще станат истински човеци - носители на новата култура. 8. Слушайте Словото и го пазете. Това е живото Слово. Това е Великият Дух. Духът, това е живото разумно Слово. Духът е онази разумна основа, върху която живеем. Това е живият Христос, който изисква от всички хора Любов, носителка на вечния живот. 9. Никой не може да влезе в Духовния свят докато не издържи успешно своя изпит. Духовният свят е съвършен. Следователно ще издържите изпита си на земята и след това ще влезете в духовния свят. Амин Из Словото на Учителя Дънов - Беинса Дуно Съставил: Вергилий Кръстев, 8 май 2011 г., 21-22.30 ч.

Общ окултен клас - единадесета година (Събуждане, Законът и любовта, Начало на мъдростта) Събуждане „Събуждане“,14 лекции на общия окултен клас, 11-та година, т. I (1931-1932 г.). Първо издание, София, 1944 г., стар правопис. Второ издание, 1994 г. Книгата за теглене на PDF (1944) Съдържание на беседите от томчето: 1. Събуждане, 30 септември 1931 г. 2. Оставената торба, 7 октомври 1931 г. 3. Проводници на любовта, 14 октомври 1931 г. 4. Разбраната скръб, 21 октомври 1931 г. 5. Предназначението на носа, 28 октомври 1931 г. 6. Правилният тон, 4 ноември 1931 г. 7. Двоен дял.11 ноември 1931 г. 8. Материални прояви на живота, 18 ноември 1931 г. 9. Разтоварване на съзнанието, 25 ноември 1931 г. 10. Непреодолимо желание, 9 декември 1931 г. 11. Правилен живот, 16 декември 1931 г. 12. Сила, живот и здраве, 23 декември 1931 г. 13. Истинско познаване, 30 декември 1931 г. 14. Граници в живота, 6 януари 1932 г. Законът и любовта „Законът и любовта“, 9 лекции на общия окултен клас, 11-та година, т. II (1931-1932 г.). Първо издание, София, 1936 г., стар правопис. Книгата за теглене на PDF Съдържание на беседите от томчето: 1. Законът и Любовта, 13 януари 1932 г. 2. Раждане и растене, 20 януари 1932 г. 3. Двете отвърстия, 27 януари 1932 г. 4. Лица на реалността, 3 февруари 1932 г. 5. Любовта на безсмъртието, 10 февруари 1932 г. 6. Доброто разположение, 17 февруари 1932 г. 7. Трите начала, 24 февруари 1932 г. 8. Физическият и Божествения живот, 2 март 1932 г. 9. Ми бемол и фа диез, 9 март 1932 г. Начало на мъдростта „Начало на мъдростта“, 17 лекции на общия окултен клас, 11-та година, т. III (1931-1932 г.). Първо издание, София, 1946 г. Второ издание, 1993 г. Книгата за теглене на PDF (1946) Съдържание на беседите от томчето: 1. Начало на Мъдростта, 16 март 1932 г. 2. Възпитание на волята, 30 март 1932 г. 3. Входни врати, 6 април 1932 г. 4. Закон на вярата и любовта, 13 април 1932 г. 5. Динамика на живота, 20 април 1932 г. 6. Трите принципа, 27 април 1932 г. 7. Кръг, елипса и хипербола, 4 май 1932 г. 8. Слаби и силни положения, 11 май 1932 г. 9. Закон за частите и за цялото, 18 май 1932 г. 10. Любов, обич и почит, 1 юни 1932 г. 11. Знание и прилагане, 15 юни 1932 г. 12. Философия и наука, 8 юни 1932 г. 13. Малкото добро. Живият порядък, 22 юни 1932 г. 14. Отец ми живее, 29 юни 1932 г. 15. Деца на Бога, 6 юли 1932 г. 16. Изключителни условия, 7 септември 1932 г. 17. Любов към Бога, 14 септември 1932 г.

Аудио - чете Живка Герджикова Единство и общност (Беседата за четене в стар правопис) От книгата „Великото и красивото“, Общ окултен клас - седма година, (1927 г. - 1928 г.), Издателство: "Бяло Братство", София, 2012г. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето От книгата „Добри и лоши условия“, 12 лекции на общия окултен клас, 7-ма година, т. III (1927-1928 г.), по стенографски записки, изд. София, 1937 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето От книгата „Добри и лоши условия“, 12 лекции на общия окултен клас, 7-ма година, т. III (1927-1928 г.), издание на "Хелиопол", 1995 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Единство и общност Упражнение на връх Мусала. Всички са прави, наредени шахматно и обърнати с гръб към Слънцето. Така наредени, всички сядат на земята с крака, поставени напред. Ръцете се издигат бавно над главата, при което се изговарят следните думи: „Уповавай на Господа с всичкото си сърце!“. Бавно спускане на ръцете от двете страни на главата с изговаряне на думите: „Уповавай на Господа с всичкия си ум!“. Ръцете продължават да се спускат отстрани на тялото, по краката, до пръстите долу и бавно се издигат над главата в първото положение с изговаряне на думите: „Във всичките си пътища познавай само Него и Той ще оправи стъпките ти“. В това положение, седнали, левият крак се подгъва под десния. Дясната ръка се поставя на коляното и се чете Добрата молитва и 91 Псалм. След това десният крак се подгъва под левия. Левият крак си остава напред, лявата ръка се поставя на коляното. В това положение се изговарят думите: „Да се съединят Любовта, Вярата и Надеждата в сърцето ни и да се прослави Господ в душите ни“. „Да се съединят Вярата, Надеждата и Любовта в сърцето ни и да се прослави Господ в душите ни.“ При същото положение се изговарят и следните думи: „Ще служа Господу с ума си, със сърцето си и със силата си. Ще ходя в пътя Господен с любовта си, с вярата си и със силата си. Ще познавам Господа в живота си с душата си, със сърцето си и с ума си“. Сега, съсредоточете се в себе си и всеки да пожелае това, към което душата му се стреми. Размишление. Както виждате, докато стигнете до връх Мусала, минавате край езера. Всяко езеро може да се уподоби на един от материците в света. Крайното езеро, в дъното на хижата, представлява Австралия; някога тя е била по-голям континент, отколкото виждаме днес, но голяма част от нея е потънала. Двете езера при хижата са двете потънали земи от Австралия. При изкачване по-нагоре двете езера над хижата представляват Азия. Езерото под самия връх Мусала представлява Европа. Двете езера, които се виждат от върха в посока югоизток, Маричините езера, представляват Южна Америка и Африка. Това е важно за вас, доколкото да насочите мисълта си към Живата природа, да видите, че всичко, което съществува в нея – камък, дърво, растение, животно, река, езеро, море, планина – е във връзка с различните светове. И най-малките неща в Природата са представители на нещо велико и разумно. Забележете: на изток, на запад и на север има облаци, а на юг небето е чисто, ясно – това показва, че едни от теченията в Природата отиват надолу и носят облаци, а други отиват нагоре и разнасят облаците, вследствие на което хоризонтът е ясен. Изобщо, север символизира Истината, а юг – Доброто, Добродетелта; където е Доброто, там е юг. Планинските върхове, които ви заобикалят, представляват възможности за проява на Божията Любов. Следователно само онзи може да говори за обезсърчение, който е обиколил всички планински върхове, всички вериги, всички чукари; ако ги обиколи и остане нещо от обезсърчението му, той има право да говори за него – иначе, без да ги е обходил, не му се позволява да казва, че е обезсърчен. Планинските вериги представляват ребуси, задачи за разрешаване – те са свързани една с друга, ето защо, който се наеме да ги обходи, той трябва да знае откъде да започне и накъде да върви. Онзи, който е строил планините, е поставил врати за преминаване от една планина в друга, от един връх на друг. Следователно човек всякога може да черпи сила, енергия от планината, посредством която да трансформира състоянията си. На планината слънчевата енергия осветява нещата и ги кара да зреят, а в низините ги нагрява и изгаря. Който иска мисълта му да се осветява и да зрее, да се качва по планините – те предразполагат човека към мисъл. Сега оттук ще изпратим поздрав на всички приятели, които се намират на изток и на запад, на север и на юг; ще изпратим поздрав на всички братства, които съставят ордена на Великото Бяло Братство; ще изпратим поздрав на всички пробудени души, които вършат волята Божия. Казват някои, че за развитието си човек трябва да се отдели от общото, да живее сам. Когато расте, човек може да се изолира, но в този процес той има нужда от сокове, от храна. Следователно, докато черпи тия сокове отвън, иска или не, той е длъжен да признае Цялото. Например Слънцето грее отгоре. По отношение на растителното царство Слънцето е Цялото, а растенията, животните и хората представляват души, които черпят от това Цяло – значи Слънцето, като Цяло, дава; растенията, животните и хората са частите, които, от една страна, взимат, а от друга – дават. Всички са наредени в кръг, хванати за ръцете си така, че дясната ръка с лявата на съседа се издигат нагоре, а лявата ръка с дясната на съседа остават долу на мястото си. При това положение на ръцете се произнасят думите: „Уповавай на Господа с всичкото си сърце и с всичкия си ум. Във всичките си пътища познавай само Бога, Той ще оправи стъпките ти“. В същото положение се произнасят думите: „Ще служа Господу с ума си, със сърцето си и със силата си. Ще ходя в пътя Господен с любовта си, с вярата си, със силата си и ще познавам Господа в живота си с душата си, със сърцето си и с ума си. Това е живот вечен – да позная Тебе, Единаго Истиннаго Бога и Господа Исуса Христа, Когото Си изпратил“. Смяна на ръцете: онези, които са долу, се издигат горе; тия пък, които са горе, се свалят долу. При това положение се произнасят следните думи: „Да се съединят Любовта, Вярата и Надеждата в сърцата ни и да се прослави Господ в душите ни“. Коленичете на лявото коляно и подгънете десния крак под прав ъгъл. В това положение се произнасят следните думи: „Да се съединят Вярата, Надеждата и Любовта в сърцата ни и да се прослави Господ в душите ни“. Сега ще се спра върху думите единство и общност – какво се разбира под тях? В Божествения свят единството подразбира закон на Цялото, който включва благото на всички; на физическия свят под единство се разбира това, което душата съдържа в себе си като лъч от Бога – тя е подобна на Цялото. Следователно, когато кажем единство на душите, разбираме, че Бог включва в себе си всички души и живее техния живот. Той мисли доброто на всички живи същества; в своя велик план Бог е включил доброто на всички души, условията им да се развиват, да растат и да узряват. В Божествения свят под думата общност се разбира работата, която Бог прилага по отношение на една душа, като проследява всички нейни падания и ставания. Като работи върху всяка душа специално, Той разглежда общите положения, през които тя минава. Всяка душа има свои индивидуални преживявания, но същевременно има и такива преживявания, които са общи за всички души. Общността подразбира съвкупност от всички ония положения, през които минават всички живи същества без изключение. Да обичаш едного – това значи да работиш върху тази душа и да изучаваш в нея онова, което е общо за всички души; това е закон за общност. Да обичаш всички души – това значи да изучаваш закона на единството. В закона на единството човек постепенно слиза; той започва да работи първо за Бога, после за ближния си и най-после за себе си. При закона на общността е точно обратно: човек първо работи за себе си, после за ближния си и най-после за Бога. За да се развива правилно, човек трябва да минава от единия закон в другия, защото остане ли само в единия закон, той ще преживява големи противоречия. Често религиозните, духовните хора се страхуват да влязат в света, за да не ги ограбят. Каквото и да правят обаче, те са в света. Какво искат хората – да им се даде нещо. Следователно, щом обичате някого, вие непременно трябва да му дадете нещо; който люби, той трябва да бъде отворен, да дава – Любовта се изразява чрез даване. Казвате, че когато дава, човек губи. Питам: какво ще изгуби семенцето, когато се посади в почвата, или какво ще изгуби животното, когато стъпи върху почвата? Следователно, когато даването е намясто, резултатите всякога са добри. Ето защо, когато се казва да не любите света, то има духовно значение. Щом си човек, не слагай краката си в почвата, в грубата материя, както растенията – ти трябва да имаш общение с души, а не с почва, с грубия материал. Не желай неща, които не са ти потребни; който желае непотребни неща, той прилича на растение, което е пуснало корените си дълбоко в земята. Земята казва: „Ето, всичко в мене е отворено – вземи каквото искаш, но трябва да имаш знания, пособия, към които да прибавяш онова, което си придобил. Нямаш ли торба, в която да слагаш всичко, което си придобил, като излезеш навън, веднага ще изсъхнеш“. Много растения изсъхват по единствената причина, че не могат да задържат знанието, което са придобили. И тъй, според закона на общността вие трябва да влизате в общение с пробудена душа, а не с непробудена. Пробудена душа е онази, която изпълнява Божия закон. Щом влезете във връзка с една душа, едновременно вие влизате във връзка с всички души. Вие трябва да изучавате този закон. С пробудената душа ще влезете във връзка по един начин, а с непробудената – по друг. Искате ли да влезете във връзка с една непробудена душа, работете върху нея, докато събудите любовта Й. Работете със законите за общността и единството, като имате предвид изпълнението на волята Божия. Започнете или от единицата към всички, или от всички към единицата, но във всички случаи изпълнявайте волята Божия; щом изпълнявате волята Божия, вие ще получите Божието благословение и ще можете да давате на всички. Не се съмнявайте в Бога, имайте пълна Вяра в Него. Вие трябва да имате вярата на детето – щом детето заплаче в люлката, майка му веднага чува и отговаря на неговия плач; ако майката не го чуе, друг някой ще го чуе, но непременно ще му се отговори. Това е първата фаза на детската вяра и вие сте минали през нея: щом ви сложели в люлката, вие сте заплаквали и по този начин сте заставяли майка си да стане, да задоволи нуждите ви. Когато детето стане на седем години, майка му става сутрин рано, събужда го, помилва го, облича го, нахранва го, слага му храна в торбичката и го изпраща на училище. Детето вярва, че учителят ще му даде знание – това е втората фаза на детската вяра. В тази фаза се намирате и вие: всяка сутрин Господ ви събужда, слага торбичка с книги през рамото ви и казва: „Хайде на училище!“. Като се върнете от училището, ще разправяте на майка си какъв урок ви е преподаден. Ако направите някаква грешка, учителят ще ви хване за ухото, да не правите същата грешка втори път. Изправите ли грешката си, учителят ще ви похвали. Какво представлява молитвата – молитвата е разговор на ученика с Бога, на Когото ученикът разказва какво е учил, къде е сгрешил, как е поправил грешката си и т.н. Бог ще го слуша и ще му помага. Върне ли се от училище, без да разкаже на Бога какво е правил там, целият ден е изгубен. Следователно, върнеш ли се от работа или от училище, уедини се в себе си и се извини пред приятелите си, че имаш работа: да се измиеш, да се преоблечеш и да се поразговориш с Бога. С измиването, преобличането и разговора си с Бога, с баща си и майка си, ти ще получиш наставления за утрешния ден. При всяко отиване и връщане от работа човек трябва да се моли, да държи връзка с Любовта. Това са прости правила, които трябва да изпълнявате, за да се избавите от злото, което ви дебне. Всеки иска да бъде обичан, а не знае, че това е най-лесната работа – защо? Защото човек е книга, върху която Бог е писал в миналото, пише в настоящето, ще пише и в бъдеще. Да се смущава човек дали ще го обичат, или не, това значи да се смущава дали ще дойде някой да чете книгата му. Докато има хора с будно съзнание, все ще се намери някой да чете твоята книга – той ще дойде при теб, ще отвори една страница, ще я прочете и ще я пази като светиня; на другия ден пак ще дойде, ще отвори втора страница. Като дойде до книгата, той иска да прочете нещо за Господа, но търси тук, търси там, не може да намери. Ти му посочваш страницата и той започва да чете – чете, но нищо не разбира. Ти започваш да му проповядваш – посочваш му още една страница от книгата си. Така той чете, интересува се от твоята книга. Като прочете цялата книга, започва да разбира нещата вътрешно. Като четете книгите си едни на други, вие влизате в общение помежду си и създавате взаимни отношения на взимане и даване – някой ви дава хубав скъпоценен камък, в замяна на това вие му давате жито, царевица или друго нещо, което той може разумно да използва. Чрез даване и взимане човек може да влезе във връзка с всички души, не само видими, но и невидими, безплътни. Какво представляват тия същества? Физически те са невидими, но вие можете да влезете с тях в духовна връзка. Представете си, че виждате човек, който носи в ръката си чанта, пълна с четки и бои, ходи тук-там, търси нещо. Какъв е този човек, какво иска, какво търси, нищо не знаете – вие го виждате само физически и знаете, че търси нещо, движи се. Обаче този човек има и друга страна – духовна. Той се спира на едно място всред природата, изважда четки и бои и започва да рисува върху платно. За вас вече не е важен човекът, а това, което работи; вие не виждате движенията му, но работата му ви интересува – вие отваряте неговата книга и четете по нея. Ако започнете да разговаряте с него, той ще мълчи – защо? Платното е важно за него. От време на време той спира работата си и гледа какво трябва да нарисува; тогава може да ви каже няколко думи и пак продължава работата си. Ако го безпокоите, други ще се справят с вас – ще се яви вятър, който ще ви изпъди. Щом сте попаднали при художника, вие трябва да наблюдавате как рисува и да се учите от него. Привилегия е за човека да се намери пред един художник и да гледа как рисува; каквото и колкото разберете от неговата работа, това е достатъчно за вас. Днес и вие се намирате пред картините на велики художници, които са рисували цветята, канарите, върха Мусала и т.н. Има художници, които не само рисуват тия цветя, но специално ги отглеждат като техни деца. Къде са тия художници? Те са невидими, но картините им свидетелстват за тях. Като знаете това, вие трябва да бъдете много внимателни: ще бъдете будни, ще внимавате къде стъпвате, ще гледате да не тъпчете цветята – и най-малкото цветенце да стъпчете, вие разваляте работата на някой художник. Както постъпвате с картините на художниците, така ще постъпват и с вас. Вие сте ученик, цяла година сте учили, но в края на годината един от учителите ви скъсва. Чудите се защо след като сте учили цяла година добре, накрая пропадате – това е наказанието ви, задето сте тъпкали картините на някой художник. Вие ходите из планините, тъпчете цветята, не гледате къде вървите и като се върнете у дома си, чувствате се неразположен – защо? Разбирате, че сте направили нещо, което не е в съгласие със законите на Природата. Колкото е по-добър човек, толкова по-внимателно стъпва – той знае къде да стъпи, спазва законите за общността и за единството. Затова е казано в Писанието: „Господ ще оправи стъпките ви“ – кога? Когато изпълнявате Неговите закони. Ще се качваш по планинските върхове, но внимателно, с будно съзнание, да не стъпчеш нито едно цвете – изпречи ли се някое цвете на пътя ти, ще се спреш пред него, ще го помиришеш, ще го помилваш и ще изпратиш една добра мисъл към Онзи художник, Който го е рисувал; след това и Той ще изпрати Своето благословение. Така ще се качвате по върховете и ще слизате оттам вдъхновени и пълни с живот – това значи екскурзия по планински върхове. И тъй, размишлявайте върху двата закона – на единство и общност. Имайте предвид интересите на всички живи същества – на растенията, на мушиците, на животните. Тук мушиците хапят, но това не е позволено, на Мусала не им е позволено да хапят; въпреки това те нарушават правилото – искат да ви кажат да оставите настрани вашия стар обичай да късате и да тъпчете цветята. Щом сте дошли на планината, вие трябва да бъдете много внимателни, да не разваляте реда, който виждате тук. Всеки камък, всяко цвете са поставени точно на мястото си. Има някои камъни, които са вън от реда на планината, тях можете да местите, но не и ония, които са наредени по план, приложен от Разумни същества. Който спазва реда и порядъка по високите планински места, той може да възпитава съзнанието си. Много неща може човек да научи от цветята. Като възпитава съзнанието си, той става самостоятелен; за да бъде човек самостоятелен, стъпките му трябва да бъдат оправени от Бога. Да бъдат стъпките на човека оправени – това не значи да върви по права линия като войник, но да избира път за стъпките си, да не тъпче цветята и да не разваля картините на Природата. Като пазите цветята, вие се свързвате с ония Разумни същества, които работят върху тях; щом ги тъпчете, вие не вървите по Божиите пътища. Това не трябва да ви плаши, да не смеете да вървите по планините; внимателни бъдете – това е важно. Има цветя, върху които и да стъпите, лесно се оправят, но има цветя с крехко, нежно, неустойчиво стъбълце – те лесно се смачкват и след това не могат да се съвземат. Не тъпчете цветята, бъдете внимателни към тях, ако искате да се самовъзпитавате. Колкото по-правилно вървите в пътя, толкова повече души ще ви помагат. Най-малко девет души идват в помощ на онзи, който изпълнява волята Божия – те идват от полето на Любовта, на Мъдростта, на Истината, на Правдата, на Добродетелта и т.н. Щом девет души се заинтересуват от човека, след тях идват и други души, все от висши светове, и той вижда вече как неусетно работите му се нареждат една след друга. Само при това положение животът на човека се осмисля. Когато човек се чувства сам, немил-недраг, изоставен от приятели, от близки, той не разбира Божиите закони, нито Бога познава. Сега от всички се иска да учите, да събудите душата си. Колкото и малка мисъл да е минала през ума ви, щом е Божествена, приемете я, станете и я изпълнете – никакво отлагане! Днешният ден, с температура 26º, показва, че ви се дават добри условия за работа. Облаците пък стоят като свидетели, които поддържат идеята за единство и общност на нещата; те са разумни същества, които работят съзнателно. И тъй, при закона на единството човек работи за Славата Божия; при закона на общността Бог работи за доброто на човека. Когато всички хора работят за Славата Божия, Бог е център, към Когото всички се стремят; тогава Той наблюдава какво хората правят и как работят. Когато Бог работи в нас, за наше добро, тогава Той ни движи като удове на велик организъм, а ние мислим, че сами работим. Казано е в Писанието, че Бог е направил света в шест дни, а на седмия си е почивал. После всички живи същества, които Бог е създал, започват да работят за Неговата слава. Следователно първо Бог е работил за нас, а после, когато си е почивал, ние сме започнали да работим за Него чрез Духа Божий. Когато човек изпадне в противоречие, това показва, че не разбира законите за единство и общност. С други думи казано: при противоречията в живота си човек не разбира нито Славата Божия, нито своето добро и тогава казва, че животът няма смисъл. За да се осмисли животът му, той трябва да остави Бог да работи в него, а за да разбере живота, човек трябва да работи за Славата Божия. Всички хора търсят своето добро, но не и Славата Божия. За да дойде доброто за човека, той трябва да търси Славата Божия – търси ли Славата Божия, и неговото добро ще дойде; не търси ли Славата Божия, доброто няма да дойде. Щом доброто не дойде, и животът му ще се обезсмисли. Следователно, ако искаш да станеш учен, ще търсиш Славата Божия; ако искаш да станеш богат, ще търсиш Славата Божия. Който търси Славата Божия, той всичко придобива; който не търси Славата Божия, всичко губи. Непреривно работете за Славата Божия, за да работи и Бог непреривно за вашето добро. Докато слугата работи за интересите и славата на своя господар, и господарят му ще има предвид неговото добро; към добрия слуга и господарят е точен, изпълнителен – щом дойде определения ден и час за възнаграждението му, господарят веднага плаща. Сега, като имате предвид двата закона – за единство и общност, ще работите съзнателно с тях, за да си разрешите и най-мъчните задачи в своя живот. Няма задача в света, която да не може да се разреши. Когато хората ви гонят или преследват, започнете да работите за Славата Божия; щом разберат това, те се отдръпват и започват да ви обичат. В това отношение хората приличат на овчарски кучета: когато овчарят се отдалечи от стадото си, кучетата ще ви гонят, ще ви лаят; щом овчарят дойде при стадото си, кучетата престават да лаят и лягат да спят. Следователно, когато човек е без Бога, хората го преследват, не го допускат да влезе между тях; щом Бог е с човека, хората постепенно се оттеглят, започват да му се радват и го приемат навсякъде. И тъй, който работи за Славата Божия, той е подобен на цвете, което се развива правилно. Всяко цвете, което се развива правилно, се ползва от Божието благословение. Щом някое цвете не се развива правилно, не се ползва от Божието благословение – тогава и животните, и хората започват да го тъпчат. Благословените цветя се отглеждат в градини, под специални грижи и внимание; от време на време в тях влизат пчеличките, поздравяват ги от Баща им, като им донасят по едно писмо; като благодарност за този поздрав цветята дават на пчеличките своя нектар и аромат – при това положение на нещата и цветята се радват, и пчелите се радват; те взаимно се възнаграждават и създават помежду си отношения, връзки. Това е вярно и по буква, и по дух, като същевременно се отнася не само до цветята и пчеличките, но и до всички хора по лицето на Земята. Както пчеличките играят роля на пощальони по отношение на цветята, така и хората чрез своите добри, светли мисли, топли чувства и чисти погледи взаимно си пренасят писма от Невидимия свят – по този начин те осмислят живота си. Седи някой човек пред прозореца си, но е скръбен, тъжи за нещо. В това време по улицата минава някое дете, някоя млада мома или млад момък, някой стар, мъдър човек и отправя чист, светъл поглед към него. В този момент една светла мисъл озарява ума на скръбния човек и той става от мястото си, развеселява се и започва да пее – защо? Скръбта му се е превърнала в радост – той е получил по незнаен за него път писмо от Невидимия свят, което променя състоянието му. В ролята на пощальон от Духовния свят може да бъде не само човек, но и животните – с песента си, с чуруликането си птичката може да предаде нещо хубаво на човека, с което да го зарадва, да смени скръбта му в радост. Духовният човек се отличава по това, че между всички явления намира дълбока вътрешна връзка. Физическият човек обаче живее с постоянен страх в себе си – като се нахрани днес, започва вече да се страхува за утрешния ден, да не остане гладен. Той не разбира закона на единството: докато търси Славата Божия, всякога ще бъде нахранен; щом прилага законите за единството и общността в живота си, той всякога ще бъде задоволен. Помнете: законът на единството се отнася до Славата Божия, а законът на общността – до доброто на човека. Мисли за Славата Божия, за да мисли Бог за твоето добро. Да работи Бог у нас – това значи да станем оръдие Негово, Той да се проявява чрез нас, това значи да бъдем проводници на Бога. Щом си проводник на Бога, ти ще се ползваш от Неговите блага. Доброто, което Бог прави чрез тебе, първо тебе ще ползва, а после другите. Като не разбирате тия неща, казвате: „Какво особено има в законите на единство и общност?“. Много неща има в тези закони, при това необикновени неща. Където се работи за Славата Божия, там е Доброто; не се ли работи за Славата Божия, и Доброто отсъства. Където се работи за Славата Божия, там има и здраве, и богатство, и знания, и светлина; където не се работи за Славата Божия, там всичко Добро изчезва. Работете за Славата Божия, ако искате Слънцето всякога да грее и да ви осветява. 37. лекция, 28* юли 1928 г., връх Мусала ------------------------------------------------ * В книгата датата е 28 юли, но това не съответства на 36. лекция, която би трябвало да бъде на 18.07.1928 (бележка на Лалка Кръстева в каталога) Според спомените на Боян Боев и други ученици, тази лекция е изнесена от Учителя на 18.07.1928 г. на връх Мусала. На 28.07.1928 г. вече са били в София

Общ окултен клас - 3-та година Окултни лекции на Общия окултен клас „Окултни лекции на Общия окултен клас“, 38 лекции на общия окултен клас, 3-та година (1923-1924 г.), по стенографски записки. Беседите, които са издавани единично в периода 1924, 1925 и 1926 г. , са събрани в едно книжно тяло с цел - удобство при четенето и изучаването им. Единичните издания могат да се видят тук. С изключение на беседата "Високият идеал", която е отпечатана в Свищов, 1924 г., печ. "Паничков", другите единични беседи са отпечатани в Русе, печ. "Малджиев". За изтегляня на PDF Съдържание на томчето: Високият идеал 11 септември 1923 г. Разумност в природата 18 октомври 1923 г. Стремежите на ума и сърцето 24 октомври 1923 г. Най-добрият начин за разсъждение 31 октомври 1923 г. Божественото съвършенство 7 ноември 1923 г. Излишък и недоимък в живота 14 ноември 1923 г. Силовите линии в Природата 21 ноември 1923 г. Волята Божия! 28 ноември 1923 г. Свобода, знания и мир 5 декември 1923 г. Окултната музика в живота 19 декември 1923 г. Школата и развитието на ученика 26 декември 1923 г. Единство на обичта 2 януари 1924 г. Мъртвите и живите линии 9 януари 1924 г. Приливи и отливи 16 януари 1924 г. Закон за късите и дългите линии 23 януари 1924 г. Най-щастливият ден 6 февруари 1924 г. Трите състояния у човека 13 февруари 1924 г. Обектът на съзнанието 20 февруари 1924 г. Истинско и относително знание 27 февруари 1924 г. Двете граници 5 март 1924 г. Без съмнение, подозрение и докачение 12 март 1924 г. Познай себе си 19 март 1924 г. Добрите и лошите мисли 26 март 1924 г. Разумното сърце 2 април 1924 г. Тъчете мислите си! 9 април 1924 г. Любов към Бога - 16 април 1924 г. Точилото и ножът 23 април 1924 г. Добрите и лошите 30 април 1924 г. Страхът - 7 май 1924 г. Четирите проекции 14 май 1924 г. Съзнателната монада 28 май 1924 г. Право ходене 4 юни 1924 г. Добро и зло - 11 юни 1924 г. Малкото приложение 18 юни 1924 г. Разумният живот - 16 юли 1924 г. Молитвата - 23 юли 1924 г. Разумният и неразумният слуга 3 септември 1924 г. (Единичното издание с тази беседа засега не е намерено. Когато се намери, текстът ще бъде добавен в стар правопис.) Важността на числата 10 септември 1924 г.

Общ окултен клас - 1-ва година Окултни лекции: Дадени на учениците на Всемирното Бяло братство, I школна година "Окултни лекции", 14 лекции на общия окултен клас, 1-ва година (1922), по стенографски записки.Първо издание София, 1922 г. Второ издание - 1993 г. Книгата за теглене на PDF (изд. 1922 г. - от 1 до 14 беседи) Съдържание на томчето: Трите живота, 24 февруари 1922 г. Трите методи на природата, 2 март 1922 г. Четирите правила, 9 март 1922 г. Първото задължение на учениците, 16 март 1922 г. Три разряда ученици, 30 март 1922 г. Отрицателни и положителни черти на ученика, 4 април 1922 г. Природни методи, 13 април 1922 г. Предназначението на музиката, 20 април 1922 г. Окултни правила, 27 април 1922 г. Символически, окултни правила и мерки, 2 май 1922 г. Мястото на човека в природата, 11 май 1922 г. Необятната любов, 18 май 1922 г. По пътя, 26 май 1922 г. Изгрев и залез, 2 юни 1922 г. Окултна хигиена, 8 юни 1922 г. (стар правопис) (брошурата с беседата за теглене на PDF, 1922 г.) Мисъл и действие, 15 юни 1922 г. Влиянието на музиката, 22 юни 1922 г. Мечешкият капан!, 29 юни 1922 г. (брошурата с беседата за теглене на PDF, 1922 г.) Трите основни закона: Любов, Мъдрост и Истина, 7 юли 1922 г. (брошурата с беседата за теглене на PDF, 1922 г.) Простите и сложни движение в природата, 13 юли 1922 г. (брошурата с беседата за теглене на PDF, 1922 г.) Живите сили в природата, 20 юли 1922 г. (брошурата с беседата за теглене на PDF, 1922 г.) Развитие на съзнанието, 27 юли 1922 г. (брошурата с беседата за теглене на PDF, 1922 г.) Превръщане на енергиите, 4 август 1922 г. (брошурата с беседата за теглене на PDF, 1922 г.) В „Окултни лекции: Дадени на учениците на Всемирното Бяло братство, I школна година“ – София, 1922 са включени лекциите от 1 до 14 включително. Лекциите от 15 до 23 са отпечатани в отделни брошури. Брошурите с школните лекции от 15 до 23 (без 16 и 17) могат да се изтеглят от Единично издавани беседи до 1950г. - 1-ва година

II. Учителят Дънов за любовта, брака и женитбата 1. Из „Беседи, обяснения и упътвания от Учителя, дадени на уче­ниците от Всемирното Бяло Братство при срещата им в гр. Търново през лятото 1922 година" - из беседата „Музика, работа и пост", дър­жана на 21 август 1922 г., 5 ч сутринта, с. 148-150: „За в бъдеще вие няма да се жените тъй, както сега се жените. На учени­ците от окултната школа не се позволява да се женят по този начин. Без­законие и престъпление е да се жениш без любов! И когато се жениш, няма да викаш поп да те венчава. Туй е престъпление! То значи, че не вярваш. Вен­чаване е, когато любовта дойде. Любовта като дойде, тя е свършила всичката работа. Бог кога говори, това е любов. А сега викат попове, владици, турят епитрахили, кадят тамяни, туй-онуй - ще развалят работата. Когато Господ на­правил първите хора, събрал ги и двамата, съчетал ги и им казал: „Никакви попове, нито владици и кръстници: давам ви този свят с всички блага: идете, работете, ползувайте се от тези блага!" Бог въвел Адама в туй училище и му казал: „Слушай, туй е велико училище, вие ще работите сериозно, дал съм ви условия да работите, да завладеете законите, въздуха, водата, огъня и всички същества. Всичко туй ще завладеете." Сега, като дойдете в школата, ние ще ви кажем: Първото нещо - ще за­владеете вашия ум; второто нещо - ще завладеете вашето сърце; третото не­що - ще завладеете вашата воля; четвъртото нещо - ще контролирате вашите сили. Туй е първото нещо в школата. Сега, ще ви питат някои: между вас женят ли се, венчават ли се, деца може ли да имат? Чудни са тия въпроси, смешни са! Животът ще върви тъй, както Господ го е направил. Ние именно искаме да повърнем живота към неговата първоначална чистота, да възстановим онзи идеален ред на нещата, онзи живот тъй, както е нареден от небето. Небето има свой план и този план искаме да докараме. Всички неща са предвидени. Мис­лите ли, че в този план не е всичко добре наредено? Като го приложим, ще имаме един идеален живот, ще имаме и деца, и бащи, и майки, но децата ще бъдат 100 пъти по-добри, отколкото сегашните. А сега, като дойде за женене, яви се един момък, дойде втор, трети, и момата не знае кого да избере. Това женитба ли е? Почнат да питат: „Богат ли е?" Не, не, не е този начинът. Женит­бата в света има съвсем друг смисъл. Туй подразбира само физическата стра­на на женитбата. Женитбата подразбира да дойде душата ти в съприкос­новение с физическия, духовния и Божествения свят, в трите светове, да знаеш как да работиш в трите свята едновременно, да знаеш да тран­сформираш енергиите от един свят в друг. А ние, като турим туй, че женит­бата значи само растене, да знаеш как да растеш, и нищо повече. Някой казва: „Да се женим!" - Ще се жениш, ще растеш, разбира се. Но рйстенето не разре­шава въпроса. След като израстеш и нищо не завържеш, нищо не си напра­вил." 2. Из „Беседи, обяснения и упътвания от Учителя, дадени на уче­ниците от Всемирното Бяло Братство при срещата им в гр. Търново през лятото 1922 година" - из беседата „Работа за новия живот", дър­жана на 22 август 1922 г., 10 ч сутринта, с. 200-204: „Аз искам всинца да бъдете свободни, а не роби. Когато ви говоря за женитбата, аз съм категоричен. Роб с роб да се не жени, защото жената робиня и мъжът роб ще народят робчета. Същите тия робчета утре ще народят други робчета. Какво ще спелечите? Утре ще дойде господарят, ще хване робчето, ще го заколи. Защо ще се женим в света за робчета? Само свободният да се жени, т. е. никакво женене, а служене на Бога трябва. Сега, ще ви питат: ще се жените ли вие? - Няма да се женим. Защо? - Ние отхвърляме робството. - Че, деца не искате ли да имате? - Не искаме деца на робство, а искаме деца свободни. - Попове не искате ли да ви венчават? - Не, не искаме, само робите се венчават. Нищо повече. Поп кого опява? - Само умрелите ги опяват. Който живее, поп може да му чете, но не и да го опява. После, ще се кръщавате ли? - Не, с вода не искаме да се кръщаваме. Майка ми досега ме е кръщавала пове­че от 100 пъти. Майка ми през първата година от рождението ми ме е кръщава­ла 365 пъти, втората година - 150 пъти, третата година - 50 пъти, а последната година - само един път. Колко пъти ще ви кръщават! А сега ние искаме да бъдем кръстени с огън, с Дух. Кръщение с вода не чисти. Кръщение с огън искаме, което ще внесе чистота. Ако някой иска да се кръщава, то ще бъде с огън - то ще внесе чистотата. Ако тръгнем по учението на поповете, какво ще ни дадат те? Но ще кажат: „Кой ще венчава дъщеря ви, сина ви?" Аз казвам: ако вашите дъщери и синове ги венчават поповете, те ще умрат, те ще ги опя­ват. Но ако вие приемете новото учение, тогава Духът ще ви кръсти, ще ви благослови, ще имате всичко в себе си. Тия възгледи трябва да ви бъдат ясни на вас, като ученици. Като ученици, казвам, а който не е ученик, може да разрешава тия въпроси както иска; но за ученика този въпрос е разрешен - той нито се жени, нито за мъж отива. То значи: нито се жени, нито роб става, нито робчета ражда. В Стария Завет се казва: „Родени в беззаконие." Туй значи: родени в робство. Щом служиш на греха, твоите деца се раждат като роби. Това значи: родени в беззаконие, родени в робство. Евангелието пък казва: „Ние не сме родени в блуд." Я ми цитирайте този стих, какво е казал Христос? Христос им казва: „Ако бихте би­ли чада Авраамови, делата Авраамови бихте правили, но вие сте от баща дяво­ла родени в робство." Тъй, мнозина от вас са идвали при мене да ме запитват да се женят ли, или не. Разбрахте ли, ученици, разбрахте ли сега как седи въпросът? Да се не жените! Този въпрос за учениците решен ли е, разбрахте ли го сега? Съвре­менните лекари не позволяват на болните хора да се женят. Съвременните лекари на идиотите не позволяват да се женят. На физическото поле го правят. А ние, духовните, позволяваме на духовно-болните да се женят. Кои са по- умни? - Лекарите са по-умни. Тогава ние казваме: На роби хора не позволяваме да се женят; който не е свободен, не му позволяваме да се жени! По същия закон ще бъдем последователни. Свободен ще бъдеш! Ще видиш: туй, което искаш да направиш, акт ли е на онази безгранична Божия Любов? Ако е акт, направи го, ако не - въздръж се! Ясна ли е тази мисъл за учениците? Само свободният може да се жени. Всеки, на когото сърцето е изпълнено с Бо­жествената Любов, е свободен, но не да се жени. Той няма право да се жени. Запитват: Практически казано, един момък и една мома от нашето брат­ство могат ли да се женят? - Могат да се вземат, разбира се. Не, слушайте: нито поп, нито гражданство може да венчава окултния ученик-това не е позволено. Венчава ли те поп, фалирал си. Преходните работи вие сами ще си разрешавате. Ние разрешаваме въпроса принципално. Досега вие сте се же­нили хиляди пъти, във всичките ваши състояния. И сега ако се жените, какво ще направите? Според хиромантията, на всеки човек е определено дали ще се жени фактически, по съдържание или по смисъл. Там математически точно е определено. Когато бъркат, може да е по форма, на физическото поле. Има линии, по които е определено кога ще се жени човек, колко години ще живее, колко деца ще има, с колко жени, т. е. колко пъти ще се жени и т. н. Всичко е определено. Туй е физическата страна. Да кажем, че един ученик мине тази стадия; тогава той вижда, че по форма няма да се жени, а по съдържание. Запример, той ще стане учител някъде, тогава пак ще народи деца. Учителят, като възпитава, ще внесе Божественото учение в душата на ученика, и като се събуди тази първоначална душа, детето ще се прероди. Това е пак раждане. Този въпрос астролозите го решават. Когато иска някой да знае дали да се жени или не, нека отиде при някой астролог, да му плати и той ще му каже: кога да се жени, кой месец, за коя жена, или изобщо дали да се жени и т. н. Практически този въпрос е решен, само че трябва да намериш човек, кой­то да ти каже по ръката дали да се жениш или не. Един ученик на Бялото Братство няма право да се жени, докато не навърши 33 или поне 30 години. Щом се ожени на 21 година, това не е в реда на нещата. Момата тряб­ва да бъде [на] 28 години, а момъкът - [на] 30 години. Сегашните икономически условия не са такива. Ние казваме: Ако светът беше нареден нормално, то е друго нещо, но понеже сега е анормален, ще вървите по старому. Този е, оба­че, посторонен въпрос, той ни отдалечава. Той не ни засяга. Ако дойде някой при нас, ще му кажем: Иди се ожени, и като народиш деца, ела тогава да ста­неш ученик. Нищо повече. Този въпрос ни отвлича от главната цел. Той е най- лесният въпрос." 3. Из „Беседи, обяснения и упътвания от Учителя, дадени на уче­ниците от Всемирното Бяло Братство при срещата им в гр. Търново през лятото 1922 година" - из беседата „Милосърдието", държана на 23 август 1922 г., 4 ч и 30 мин следобед, с. 269-270: „Сега, аз ще ви кажа символически какво подразбирам под думата „же­нитба". Светът и Бог - това са двамата кандидати, които постоянно избира­ме: дали за Бога или за света да се оженим. Гледаш, гледаш този свят, имаш всички условия, ожениш се и светът ти стане мъж, той това дава, онова дава, и един ден светът ти вземе всичката сила и казва: „Аз с тебе не мога да живея, дайте ми развод писмено." Хайде навънка! Кое е това разводно писмо? - Смър­тта. Идеш при Бога, коленичиш, плачеш и казваш: „Съгреших, Господи, аз не Те познах, моля Ти се, прости!" Пуснат те навън, пак дойдеш на земята, пак се ожениш за света. И когато става въпрос: Трябва ли да се жени човек или не? - За света никога не се женете, абсолютно никога. Ако се жени някой, за Бога да се жени! Отворете Стария Завет, и ще намерите методите за женит­бата - онази форма, онзи начин, по който трябва да се жени човек. Той разпра­вя какви трябва да бъдат учениците. Сега, ще вземете не тази, профанната женитба, а вътрешната, онази свещена връзка, която свързва човешкия ум, сърце и душа. Защото, щом приближим към Бога, и слънцето на вашия живот ще се измени. Ние разбираме тия свещени връзки: да имаш вътре в душата си едно чувство, една мисъл, да знаеш, че си свързан с Господа Бога твоего, със сърцето си, с ума си, с душата си, със силата си. По този начин ще постиг­нете всичко онова, което желаете." 4. Из „Беседи, обяснения и упътвания от Учителя, дадени на уче­ниците от Всемирното Бяло Братство при срещата им в гр. Търново през лятото 1922 година" - из беседата „Живот вечен", държана на 24 август 1922 г., 4 ч и 30 мин следобед, с. 301-304: „Правилото в Бялото Братство е: Ако ти се ожениш за една жена и й се начумериш един път само и я изгълчиш, бракът е опорочен, опозорен. То не е брак, свършва се вече. Тогава, като се жениш, ще знаеш: по отношение към жена си в твоята душа, в твоя ум и в твоето сърце няма да влезе нито една горчива мисъл, нито едно горчиво чувство, нито една горчива дума. Ти в своя ум ще имаш мисли за нея като за едно божество. Не можеш ли така, ще седиш далеч от нея, да не я опорочаваш. Тогава ще кажете: „Труден е този закон." (Обаждат се: - Никой не може да го изпълни.) Не е труден. Който може. Чакай­те да ви кажа: тогава ще имаме само неженени ученици. Учението на Бяло­то Братство е това. Сега ако няма такива ученици, за в бъдеще ще има. Ще се положат правила, който може, а който не може, то е друг въпрос. Най-високият идеал ще бъде такъв: който може, а който не може... Нали се приготовлявате за съвършенство, поне отсега ще знаете правилата, ще ви питат: Какъв е бракът в Бялото Братство?-Такъв е бракът. Ами вие прилагате ли го? - Пра­вим го. „Ама аз не съм го направил още." Ще го направиш за в бъдеще. На другите всякога ще казвате: „Аз досега не съм бил женен, но съм робувал." Че никой от вас не е бил женен. От 8000 години никой от вас не е бил женен, вие сте роби на женитбата, и нищо повече. Женили сте се в робство, раждали сте се в робство! И мъжете сте роби на женитбата, и жените сте роби на женитбата. Вас ви женят духовете, вие сами не се жените. И българите казват, че идвало „сляпа събота". Е, там, дето има сляпа събота, женитба ли е това? Сега, туй е едната страна. При това, вие сами знаете вашите заблужде­ния. Винаги, след като се ожените, казвате: „Излъгах се". И мъже, и жени. Вие сами си знаете истината. Аз ви говоря за истината вътре във вас. Ако има някой, който е доволен, той е постъпил съобразно законите на Бялото Брат­ство. Казвам тогава: Вие сте в законите на Бялото Братство. Не казвам, че няма, има, но в тази смисъл тия бракове са почти изключения, а другите брако­ве са общи. Аз засягам този въпрос, понеже в обществото ще ви запитат: как ще се жените вие, как ще се венчавате, какви ще бъдат вашите обществени и социални наредби, какъв е вашият морал, в какво се различавате? И ако вас поповете ви венчават като нас, женят като нас, вие сте подобни на нас. Ще им кажем, че нас попове не ни венчават, нас Господ ни венчава, Той ни свър­зва, нищо повече. Сега, тия работи, като ученици, няма какво да ви смущават. Ще изнесем истината без страх и без тъмнина, ще изнесем фактите тъй както са. Ние ми­наваме от един стар живот в нов. За в бъдеще всички няма да умрем, но всич­ки ще се изменим. Като се изменим, как трябва да живеем? Въпросът е, като души как ще живеем? - Ще живеете тъй, както живеят ангелите. Аз засягам този въпрос, за да ви покажа, че трябва абсолютна чистота. Ние трябва да се стремим да направим живота си чист, чист, във всяко отно­шение чист трябва да бъде той. Този живот можем да го направим чист момен­тално. Опорочената жена и мъж моментално може да станат чиста девица и чист мъж, и девствената моментално може да се опорочи. Не мислете, че опо­рочаването изисква време и пространство. Не, тия неща стават моментал­но. Щом ти помислиш да се ожениш за някоя мома, която може да те направи щастлив, ти си се опорочил. Щом една мома се ожени за някой да я направи щастлива, тя се е опорочила. Нейният Господ, Който я създал, не я направил щастлива, че този трябва да я направи щастлива. Туй, Безпределното, Вечно­то, Щастливото, от което тя излязла, не я направило щастлива, та от туй, огра­ниченото, тя ще очаква своето спасение, то ще й даде щастие! Когато търсиш своя възлюблен, ще видиш дали той е вътре в тази мома или го няма там възлюблениятти. Източната философия го нарича Единният навсякъде, Единни­ят в множеството, и туй множество в Единният. 5. с. 309-311: „Когато говоря за жененето, не мислете, че е само тъй. Има хора, които поп не ги е венчавал, но 10 пъти са се венчавали и женили. Поп не ги е венча­вал! Не можете да ме излъжете. Поп не го е венчавал, а има не само една жена, но 10 жени има той! Казва: „Да се женим или да се не женим?" С тази жена не може да живее, и понеже е турил око на друга жена, иска нея. И тъй, сега хората по 10 пъти на ден се женят и разженват, и при това минават офици­ално, че живеят един чист живот. Някои казват: „Да се женим ли?" Че с кой мъж не можеш да живееш? Седем мъжа имаш! И мъжът казва: „Не мога да живея с жена си." Че с коя жена? Ти имаш 7 жени. И това било еднобрачие! Не е вярно! Няма нищо скрито-покрито там. В Бялото Братство няма нищо скрито-покрито. Светлината там е толкова ярка, че като влезете, ще сне­мете всички маски, ще се поставите в тази Божествена светлина и ще кажете: „Ликвидирам със старото, нямам нищо там!" Ученички и ученици има в училището. Един ученик пише на няколко момичета писма. За тази умира, за онази умира, и всяка си мисли, че той за нея умира. И те тъй пишат. Е, кой за кого умира тогава? Аз бих отишъл малко по-далеч, но хайде сега да скрия ножа си. Не мислете, че аз съм решил да ви направя една такава операция. Аз се смея, но като дойде да ви правя операция, ще бъда много сериозен. Сега, понеже няма да правя операция, аз се смея. (Един от братята: - Един брат днес казваше, че Учителят решил да ни направи светии). Не, не, искам да ви направя честни граждани, то за светия много се изисква. Добре, ако ви кажа: Този няма да гледаш, онзи няма да гледаш, това няма да правиш, онова няма да правиш, ами какво ще правиш? Не е само в отрицателната страна на живота. Има едно състояние, може би всеки един от вас го е изпитал. Едно състояние: когато обичаш някого, под лъжичката усещаш едно разширение, и той, като ни говори, приятно ни е да го слушаме, неговият глас е музикален, та и ние се въодушевляваме. Като се изгу­би туй състояние, усещаме една натегнатост." 6. Из „Сила и живот" IV серия - из беседата „Синът Божий", дър­жана на 30 октомври 1921 г., с. 68-70: „Първото нещо е следното: тази енергия, която слиза от горе и произ­тича от Любовта, тя може да се използува само от ония, които имат съзна­телен живот. След като се свържете с този Божествен закон, тази енергия ще потече във вашата душа. Вие можете да направите в един живот отличен опит. - Някой ме пита: „Аз мога ли да бъда ученик?" Казвам: „Ти можеш ли да лю­биш?" - „Че аз досега все на любов съм се отдавал, ако искаш, дай да те целу­на." Казвам: „Не, сега не може." - „Защо?" - „Защото те са обикновени целув­ки." И колко жени са заразени от сифилистични уста на мъже! Това целувка ли е? Не, не. Чистота се иска. Чистота и святост вътре в нас, по всичките правила. И тази чистота всеки може да я добие. Това е едно качество, едно благо, което чака да се придобие. Ще кажете: „Аз [съм] женена, мъж имам, какво да напра­вя сега?" Не си женена, кой те е женил? - Майка ти, баща ти. Питам тогава: майка ти, баща ти, кой ги ожени? Кой ви жени вас? Мислите, че това е закон: „Трябваше да се оженя." Де е писано, че трябваше да се ожениш? Я ми каже­те? Вие, хората, правите жененето. Ако твоето женене стане причина да те спъне, да не намериш Истината в живота, не се жени! Но, ако то стане причина ти да намериш Истината, Любовта и Мъдростта, ожени се тога­ва, аз ще те съветвам. Мъж ли, жена ли, всички да се женят; но ако туй жене­не ви спъне да станете свободни, не се женете! „Ама какво ще стане със све­та?" - Каквото ще нека стане с тоя свят, ние друг, нов свят ще* направим, по други закони! И овде, и онде не може. И тук, и там не може. Ние трябва да имаме една определена философия. Всяко нещо, което нас ни спира да наме­рим онази велика Любов, което спира съзнанието да се домогне да стане Бо­жествено, да добие Божията Мъдрост, всички тия пречки на живота ние трябва да ги премахнем веднага. Не правим въпрос тъй или инак. Не се женя. Защо? - Не искам. - Дъще, ожени се. - Не. - Защо? - Не искам. Синко, ожени се. - Не искам. Тази дъщеря и този син, те са умни и казват: „Вие, като сте се оженили, какво сте направили?" И прави са. „Намерили ли сте Бога?" - Не. - „Ее, тогава защо да се женя, искате и аз да бъда будала като вас?" Казват момата и синът: „Аз искам да намеря Бога, без да се женя." „Ама то не било тъй според Писани­ето." Как е според Писанието? Казва се: „Да възлюбиш Господа Бога твоего с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила." Четири неща. - И след като научиш това, ще възлюбиш ближния си като себе си. Докато не възлюбиш Господа с всичкото си сърце, душа, ум и сила, не се жени. Тъй тургам моя морал. Ще каже някой: „Как ще живеем? - Всички хора, които са вън от Бога, те са мъртви! Животът ще дойде само с Любовта! Следователно, вие не живеете, вие сте мъртви без Бога. Вие живеете в гробища, не се лъжете. И всички седите със своите надписи. И искате да се осигурявате." 7. Из „Беседи, обяснения и упътвания, 1922 г. - из беседата „Жи­вот вечен", държана на 24 август 1922 г., 4 ч и 30 мин следобед, с. 314­315: „Сега, щом влезете в школата, макар че някои още не са станали учени­ци, казват: „Ами, като ученици, ние ще се женим ли?" Ти най-първо стани уче­ник на Бялото Братство, че според тези негови закони белите братя ще те упъ­тят. Какви ще бъдат формите на Бялото Братство? Те са хиляди пъти по-хубави, отколкото сегашните. Тогава, как ще си обясните мисълта в думите на апостол Павел: „родих ви"? Сега казвате: „Ще има ли раждане?" Павел, един мъж, казва: „Родих ви в Христа." Както виждате, в Новия живот и мъжете раждат. Павел беше мъж и раждаше. Вие се смеете сега; ами че то трябва вътрешно, духовно разбиране. Що значи раждане? „Родих ви, на мъки съм, докато във вас се изобрази Хрис­тос." Ще има зачатие, ще има раждане, но туй, роденото, ще бъде по Дух. Роденото по плът, плът е. Този въпрос е старата култура. В новата култура ще има зачатие и раждане по Дух. „Роденото от Духа - Дух е, роденото от плътта - плът е", тъй казва Христос. Такова раждане ще има в Новия живот." 8. с. 322-324: „Онези от вас, които са ученици, да знаете, че туй изисква сега Велики­ят Учител на Бялото Братство. Той, на Когото Духът раздава всички дарби, всякога изисква от вас абсолютна чистота, Той изисква и абсолютна светлина и абсолютна свобода в душите ви! Той иска да царува Неговата Истина, Него­вата Мъдрост, Неговата Любов! И ако търгувате, ще търгувате заради Него, заради Неговата Любов; ако орете земята, ще я орете заради Него; ако си учител, ще бъдеш учител заради Него. Каквото и да вършите, мъж или жена сте, в каквото положение и да си, ще кажеш: „Заради Него!" Туй е правило. Сега, ще турите туй правило практически, докато сте още в стария живот. Само в Неговото име ще работите и ще излезете от сегашното си положение много по-лесно, отколкото по всеки друг начин. Сега, на стари­те, да ги насърча, казвам следующето: Който е женен, женен да си остане, и добре да живее с жена си. Който не се е женил, да не се жени. Не му е времето за женитба сега. Не са дни и години за женитба сега. Нека се жени светът, но вие няма защо да се жените. Знаете ли защо казва Христос: „Горко на женения"? Ако стане една обсада в Йерусалим, защо трябва да раждате деца, които ще станат жертва, защо жена ви да не е свободна? Ако нямате гнездо, да го свиете, защо да се жените? Ако утре някоя сврака изяде вашите яйца, защо ще ги снасяте без полочки? Разбирате ли ме? Ще чакате новия закон! В онези времена, когато Господ създаде тия условия в света, каза: „Же­нете се и плодете се!" Сега, Той като създал новата земя, новия свят, създа­ва нов човек, нова раса, и като дойде, Той ще каже и ще напише: „По този, новия закон ще ходите." И по този, новия закон, каквото трябва, ще се напише в сърцата на онези, които Го любят или в сърцата на учениците. „По този закон ще ходите." Сега, нали е ясно туй? Тъй ще бъде въпросът. Следователно, ние чакаме. Туй положение ще запазите, докато дойде новото. Вие сте в ед­но спящо състояние. С години Адам е спал в райската градина. Той играл, спал, живял с животните, и един ден Господ му вдъхнал дихание - тогава се съзнал. Но, като се отделил, видял, че сам не се живее. „Хубаво, аз с животни­те можах да живея, докато бях с тях, но сега какво да правя?" Съзнал се, съзна­ние ново му дошло, тъй казва легендата. И тогава Господ решава да му създаде другар."

Д-р Стефан Кадиев X. Бележки на съставителя Вергилий Кръстев Д-р Стефан Кадиев - роден на 6 април 1896 г. в гр. Хасково, починал на 15 септември 1985 г. в гр. София 1. Познавам д-р Стефан Кадиев още от 1971 г., когато той бе на 75 години. Беше запазен за възрастта си, с буден ум, подвижен и енергичен. Ко­гато за пръв път се запознахме на Рила, при 7-те рилски езера, той ме огледа изпитателно и накрая каза: „Младото докторче пристига точно навреме." Не разбрах какво искаше да ми каже, но знам, че пристигнах в последния момент и точно навреме, за да спася това, което не бе унищожено от комунистическата власт 1945-1971 г. и което се укриваше от още живите последователи на Учителя Дънов. А обиските и изземването на книгите на Учителя продължиха и от 1971 до 1989 г. Унищожаваха и изгаряха всичко. 2. Спомням си, че тогава от комунистическата власт бе разрешено лету­ването на Рила от последователи на Учителя Дънов. Бяхме се качили горе, опъ­нали палатките, провизиите бяха сложени до тях. Но няколко възрастни сестри бяха яли някакви круши, които бяха омекнали и развалени, и получиха диария и отпаднаха и лежаха по цял ден в палатките си. Аз бях детски лекар и знаех много добре какво означава всичко това, какви бяха инструкциите по болници­те при диария. Трябваше да се лекуват и изследват в болница. Освен това там бе вододайна зона и можеха да заразят водата, която отиваше като питейна вода за София. Опитах се да се намеся. Но никой не ме слушаше. Аз бях за тях никой. А в болницата за такива случаи аз бях някой и разпореждах и всичко се изпълняваше. А тук бе анархия. Аз разбрах, че това бе клопка за мен и реших да напусна лагера. И си тръгнах. Избягах. След мен си заминаха още двама лекари. Накрая дошъл д-р Кадиев и сложил ред. Него го слушаха. Но не и мен. За тях аз бях никой. А за мен те бяха врагове на Школата на Учителя, защото не изпълняваха нищо от това, което Той бе казал в Словото Си. И бе отпечатано. Само залъгваха себе си и онези, които отиваха при тях заради Школата на Учителя. 3. Аз живеех в дома на Мария Младенова, която бе към 75-годишна. Тя бе родом от Сливен, а д-р Кадиев бе работил там във военния гарнизон като вое­нен и санитарен лекар. Тогава, по онези години, Сливен се славеше със своите ясновидци и там ври и кипи от невероятни индивидуалности, притежаващи раз­лични дарби по окултните науки. Там се подвизава и Димитър Добрев, който е ръководител на тамошното братство. Д-р Кадиев взима тетрадка и с автома­тичната си писалка тръгва от човек на човек, разговаря с тях и после тези очерци ги записва в две тетрадки. Той ги бе предал на Мария Младенова да ги чете и после тя ми ги предаде на съхранение с разрешението на д-р Кадиев. Тя знаеше моя план, че ще пиша книга за д-р Миркович и за Сливенското брат­ство. Ще се пише, но не е дошло времето за този том. 4, Дъщерята на д-р Стефан Кадиев, Елена, ми предаде една тетрадка от него за д-р Миркович и статия за него, които ще бъдат включени към матери­ала на д-р Миркович за Сливен, когато му дойде времето. Тук, в неговия мате­риал, не бе подходящо. 5, В моите издирвания, бяха ми предали две папки с очерци, написани от д-р Кадиев за съвременниците на Школата на Учителя Дънов. Тези случки, съ­бития, той ги бе записал и прехвърлил на пишуща машина. Това бе невероятен за мене материал и аз изчаквах времето, което ще дойде, за да ги публикувам. И дойде това време. 6. Когато се свързах с дъщеря му Елена Маринова Кадиева, тя ми разре­ши да публикувам неговата книжка „Рила, когато проговори" от 1938г. След като й представих моя план, то тя реши да ми съдействува, като ми предаде снимки, изрезки от вестници, статии на баща й, написани материали на пишу­ща машина. Тук се появиха още от онези очерци за възрастните приятели. Той съдействуваше от Невидимия свят. Това бе определено и сигурно. И аз го виж­дах със сетивата си. 7. След няколкомесечна работа бе подреден целият материал в раздела „Между истината и легендата", който сам си го бе озаглавил. Аз му придадох моята концепция, подредих го, както аз зная и както смятах, че трябва да се подреди. Към този материал прибавих и други разкази и спомени на очевидци, които имах и съхранявах. Може да се каже, че неговият материал бе 2/3, а моят -1/3. Така се запечата този раздел и се съхраниха всички спомени, които се пазеха. Накрая, на 31.XII.2002 г. приключих, като на 3.I.2003 г. дадох финала на този раздел. 8. Беше включен един материал, който бе събран от годините 1962-1980 г., когато Изгревът бе разрушен, след процеса срещу Братството 1957-1959 г. и опитите да се съживи това, което беше останало. Битката е била толкова ожес­точена, че „избиването" е било взаимно, едни са заминали в затвори, а други остават психически разстроени и неспособни да направят нещо. Точно в този момент се явих след 1969 г. и започнах да спасявам едно по едно това, което бе останало. Този раздел е важен. Той важи и за вчера, и за днес, и за утре. 9. Прегледах всички броеве на в. „Братство" и извадих на ксерокс всич­ки негови статии, после подбрах най-добрите според мен и ги включих. Изва­дих неговите статии и от сп. „Житно зърно"; те отначало не пасваха към моята концепция, но бяха включени тук накрая. 10. Включих някои стихове от него, които ме впечатлиха. Така че негови­ят материал бе окончателно завързан от моята концепция и на 3.I.2003 г. го предадох на Марина Иванова за набор и подготовка за печат. 11. Помолих дъщеря му Елена да напишат биографичен очерк за баща си и за майка си. Това го сториха. Беше ми предадена тетрадка, която той е за­почнал да вписва от 1942 г., за родословното дърво на рода Кадиев. Беше не­вероятно изживяване за мен. За пръв път виждах българин, който пише за сво­ите прадеди. И той си беше изписал цялото име, своето и на дедите си. То гласеше така: Родово дърво на Д-р Стефан Станчев Стефанов Манолов Кади­ев. Неговото лично име Стефан беше завързано с баща му и дедите му. Баща му Станчо Стефанов Кадиев е роден през 1871 г., а умира през 1942 г. Дядо му Стефан е роден през 1843 г. и умира през 1917 г. А баба му Теофана Хаджи Найдева е родена през 1842 г. и умира през 1926 г. Тази баба Теофана отглеж­да внука си Стефан, който по-късно става Стефан Кадиев. И за благодарност към баба му Теофана, аз ще цитирам онова, което внукът Стефан бе написал за баба си Теофана. Тук му е мястото. А баба Теофана не е обикновена бабичка, а истинска баба на рода си и на внука си Стефан. Теофана Хаджи Найдева (1842-1926 г.), бабата на Кадиев, е човекът, който е имал най-силно влияние върху същия, тъй като върху нея пада зна­чителна част от неговото отглеждане. Средна на ръст, с бяло, червендалес­то, кръгло лице, с типичен хаджинайдевски орлов нос, с тънки устни, с мал­ки уши, тя беше много умна, мълчалива. Правеше от време на време хапли­ви забележки, които се губеха в цялостната й трудова значимост. Не се караше, но без много приказки провеждаше това, което беше необходимо за семейството. Чистеше къщи, готвеше, доеше козата или биволицата, как­вито имаше често в малкия обор. Палеше кандилото, кръстеше се скри­шом, ходеше на черква - „Света Богородица", гдето водеше и най-големия си внук - Стефан, на Великденските молби и служби. Стефан беше свикнал с нея, както се свиква с масата или стола вкъщи. С ъгъла на окото си той забелязваше, че тя повече обича неговата братовчедка Савка, лелината му дъщеря, като се стараеше всякак да я облагодетелствува. Повече обичаше лелята, дъщеря си Иванка, отколкото сина си Станчо, бащата на Стефана. Когато майката на Стефан прибра семейството на Станчо в поправената си бащина къща в Овчарски участък, баба Теофана отиде да живее у дъще­ря си Иванка. Тогава имаше голяма нужда от работници в тютюневите скла­дове. Тя постъпи на работа в склада и беше доволна, че получава заплата. Един ден леля Иванка казала: - Ма мамо, срам ме е вече от хората, толкова ли се нуждаеш от пари, я си остани вкъщи! Останала и започнала да реже парцали (които занасяли на дарак да ги разчепкат и от тях са пълнели дюшеците си или са ги използвали да тъкат от тях черги - бел. на съставителя Вергилий Кръстев). Рязала два дни, на третия отпуснала ножицата и рекла: - Ти довечера колко ще ми платиш, дето ти режа парцалето? - Иво, мари мамо, ние сме си свои! Между свои пари не се дават. - Тука в тази работа няма свои и чужди. Дължиш ми две надници. - И отказала повече да реже парцалите. Видяла след това голямата си заблуда към онази, която най-много обичала и поддържала за сметка на останали­те. 12. А да не отминем и дядото и да не ни се разсърди, ще поместим един интересен откъс, написан за него от внука му Стефан Кадиев. А той е следният: Дядо Стефан разказваше следното: Баща му имал от първата си же­на синове и дъщери. От втората жена бил само той, Стефан. Когато бил на 7 години, баща му се разболял, повикал го и му казал: - Щеван, на всекиго съм дал, каквото съм могъл. Ти си ми най-голя­мата грижа, защото ми си най-малък. Запазил съм за тебе един рог с жъл­тици, сложих го на гредата в плевнята. Те са за тебе. Бащата наскоро умрял. На средата на стаята били натрупани черги и покривки, за делене на наследниците, както е обичаят. Седемгодишното момче подскачало и се премятало по чергите. Едната от снахите забеляза­ла: - Сега подскача, а не знае, че утре ще е на улицата. В детинската си наивност, Стефан се похвалил пред един от братята си, че баща му казал где има един рог с жълтици. - Къде, къде? На гредата в плевнята ли? - го запитал повторно бра­тът. Когато наскоро Стефан потърсил рога върху гредата, не намерил ни­що. Така той, от беден по-беден, се намерил само на 7 години в град Хаско­во, гдето започнал да учи занаят: шивачество, караабаджия - шивач на горни мъжки дрехи, потури, ентерии, каквито тогава се носели. Навярно оттогава бяха останали едни мощни ножици, един огромен напръстник и един тежък железен аршин (с който са отмервали плата за отрязване - бел. на съставителя Вергилий Кръстев). Не е било лесно за чирачето да си пробие път в живота! За братята си той не разказваше нищо добро: не само че не му пома­гали, но даже заемали от него пари, които не връщали, както разказваше неговата съпруга, бабата на Кадиев, на име Теофана. Дядо Стефан беше рус, сух, подвижен, сприхав, добре разположен, добър ездач на кон. Когато дошли русите, той яздил „джигитовка", с което баба Тифани много се хвалеше. При едно падане си счупил бедрото. Били поставени „клапи" и той трябвало да лежи три месеца вкъщи. През това време се заел да научи писмо и четене. Така освобождението от отоман­ско иго го заварва грамотен. Той се назначил стражар, при това - конен. През свободното си време обаче той не изоставял иглата и ножиците, ка­рал си и занаята. Когато прослужил 14 години, останало му още няколко месеца до пенсия, той забелязал, че работата от шивачеството му донася по-добър доход, отколкото стражарството. Напуснал и останал само като шивач. Това вече никога баба Тифани не му прости: - Ти, ако беше умен, щеше да ми оставиш поне една пенсия - казва­ше тя, зарад което той страшно много се ядосваше. Дядо Стефан никога не оставаше без работа. След операция в Плов­див от д-р Мапама, той носеше изпъкнали очила. Без да приказва много, влизаше в избата и грижливо подреждаше дървата или каците. Затова бе­ше винаги добре дошел в къщата на лелини Иванкини, гдето всякак помага­ше на зетя си Кирил. Доста време той прекара на воденицата на братя Пулеви в Симихча (Клокотница) като желан техен помощник. Дядо Стефан умря на 76 години от бронхит и изтощение. Пушеше цигари и не отказваше от ракията, когато я имаше. Ето, зачетохме, освен баба Теофана, и дядо Стефан, който останал без пенсия поради кривите си сметки. 13. Жалко, че не можах да попадна на подходящи снимки на д-р Стефан Кадиев като военен лекар. Ето защо помествам тези на неговото семейство - на него и на жена му. Той има две дъщери. Елена е родена на 3 февруари 1934 г. в 3 ч. през нощта в гр. Сливен. Пенка е родена на 31 май 1938 г. в 21.48 ч. в гр. Хасково. 14. Бяха ми предоставени много изрезки от вестници и списания, на негови статии. След като ги прегледах, реших да включа само тези от в. „Брат­ство", които лично извадих на ксерокс. После намерихме и вестник „Хасков­ска поща" от гр. Хасково и включих подходящи статии. 15. Неговата дейност е многопосочна и неговите интереси са разностранни. Аз застъпих само това, което ме интересуваше и което за мен и за моето съзнание беше важно. Важното бе, че той е последовател на Учителя Петър Дънов; и това, което бе направил - да опише в очерци онези, останалите живи последователи на Учителя след 1944 г., е цял подвиг. Ако не беше го запи­сал, нямаше да има историческа следа от хора и събития за Школата на Учите­ля. Пример: Когато приготовлявах материала за д-р Иван Жеков, сложих очерка, който бе направил за него лично д-р Стефан Кадиев. Той го бе напра­вил, а не някой друг. А моята заслуга е, че го открих и го прикачих към матери­ала на д-р Иван Жеков. Когато приготвих материала за д-р Михаил Стоицев, сложих очерка, кой­то лично д-р Кадиев бе записал от него. Нито синът му, нито внуците му можеха да напишат за него. Дори нямаха отпечатаната му книга. Така че тези двамата трябва да благодарят не на мене, а на д-р Кадиев. А на мен - да не ми пречат от Небето, а да ми съдействуват, за да отпечатам и тях в „Изгревът". 16. Ето така младото докторче, какъвто бях аз през 1971 г., и което е важно - че се явих точно навреме, успях да спася онова, което ми бе предадено и което аз издирих впоследствие. И сега го отпечатвам. Приготвих го през 2002 г., а се отпечатва през 2003 г. Ето сега съм старо докторче, вече в пенсия, изминали са 32 години отто­гава, но нали бях дошел точно навреме, успях да свърша работата на д-р Кади­ев точно навреме. Издадох му материалите точно на време. Благодаря на Бога и на Учителя. 17. А дъщерята на д-р Кадиев, на име Елена, ми съдействуваше. И когато подготвих снимките на д-р Кадиев, установих, че именно тя, като по-голямата дъщеря, бе заснета с майка си и баща си. И публикувах именно тях. Та, трябваше някой да се роди от рода, за да съдействува. А това бе цяло откритие за мен, защото почти всички наследници на последователи на Учителя Дънов ми прече­ха. Вместо да се пребиват от търчане да ми носят материали за бащите и дедите си, те ми пречеха и воюваха срещу мен. Това бе правило в моята работа по издирване на материалите от съвременници на Учителя. А тук се появи едно изключение. Едно изключение от 100 случая. От 100 случая 99 ми пречеха, а тук се яви един човек от 100 случая да ми съдействува. Да се чудиш и да се маеш. За мен нещата бяха ясни. Но тук го описвам, защото бе изключение. Ех, Елена изпълни синовния си дълг към баща си и към духовния Изгрев. 18. Тези материали бяха много трудно подготвени, защото се свързвах със спомените на различни лица, представители на различни школи, дошли от памтивека, за да присъствуват в Школата на Великия Учител - Беинса Дуно. Беше много трудно. Благодаря на Бога, че успях да издържа. Направих го за Школата на Учителя Дънов. Амин. Написано и приключено в 20 ч. на 3 януари 2003 г. Вергилий Кръстев.

IX. Документи на д-р Стефан Кадиев 1. Диплома за доктор по медицина от 5 май 1924 г,