Ани

78. СТАЯ ЗА УЧИТЕЛЯ Един брат се срещнал с Учителя и споделил с него идеята да купи място. „Искам да си купя място, да си направя къща и една стая за тебе, Учителю, и то най- хубавата." Учителят се зарадвал и го насочил към пътя за юзината. Не минало много време и братът намерил и купил място към юзината. Веднъж Учителят излязъл с Галето на разходка към юзината. Учителят попитал за мястото на брата /Георги Йорданов/. - „Да, знам го, Учителю, ще ви заведа," Отишли на мястото, намерили една пейка, седнали и поседели 15-20 минути. До този ден имало трудности за построяване на къщата, но постепенно се премахнали и къщата била построена на етапи. От деня, в който решил братът да направи стая за Учителя, нещата в живота взели да му се нареждат по-лесно. Стаята на Учителя е готова. В нея се приемат гости в името на Учителя. Разказал: Георги Йорданов. 16.08.1964г. - хижа „Граничар".

64. НАПРАВЕТЕ ЕДНА ЖЕРТВА Дъщеря ми беше болна от плеврит. Аз вече помислих, че е оздравяла напълно, а тя си разстрои стомаха дотолкова, че нищо не можеше да поеме. Чудехме се какво да правим, как да я лекуваме. Отидох при Учителя за съвет. Тогава той ми каза: „Направете една по-голяма материална жертва!" Направихме я и тя още на другия ден можеше да яде всичко, дори лук и краставици. Тя напълно оздравя. Разказала: Милева.

60. ТУРЦИТЕ ИСКАТ ДЪЖД След Европейската война брат Гръблев бил пак на военна служба в Делиормана /Лудогорието/. След няколко годишно общуване с турското население, турците го обикнали като добър и верующ човек и затова ходели да се съветват с него по някои въпроси. Било лято. Настъпила голяма суша. Всичко живо се измъчвало от недоимък на вода. Всичко посято загивало и населението гледало безпомощно. Направили молебен на едно село, като заклали около двадесет овни, но дъжд пак нямало. В другото село пък правили курбани и молебени, в третото - също, но дъжд нямало. Сушата ставала все по-страшна, понеже малкото вода, която намирали, бързо се изчерпвала. Угрижили се турците и се чудели какво да правят. Тогава се сетили за капитан Гръблев и изпратили делегация от трима ходжи и двама кметове да се посъветват с него какво да правят. Поручикът, който бил на заставата, ги питал защо идват, защо им е Гръблев. -„Искаме дъжд", отговорили наивно турците. - „Капитанът да не е Господ, че от него да искате дъжд?" - казал поручикът и му докладвал с една ирония за молбата на турците. „Нека дойдат", казал Гръблев. Турците му казали защо идват и му съобщили, че в село Хибиб турците заклали осемдесет овни за курбан, в село Демирбаба-теке -120, а в село Махмутлий -100 овни. Тогава той им казал, че тая работа с курбани не става, а се иска подготовка. Тази подготовка се състои в следното: Ако някой има стар или нов спор с някого, да отиде да се помири, да се погодят. Ако някой има да се съди с някого, да се помирят. Ежби, крамоли, всичко да се оправи в срок от три дни. След това да кажат в кой ден да се съберат турците от трите села на височината, дето ще стане молебенът. Ще дойдат всички - и жените, и децата, като жените и децата ще бъдат отделно от мъжете. Определил им брат Гръблев мястото на молебена, а за деня - петък. След това ги попитал: „Приемате ли?" Те приели всичко. Господ курбан не иска. Той не иска да се пролива жива кръв. Те всичко приели и така ги изпратил. В него се породило едно малко съмнение: Ами ако не завали? Ето защо, още на следната заран той станал рано, коленичил на молитва с „Добрата молитва" и 91 псалом, и формулите, след което почувствал една радост. Същото направил и на втората, и третата сутрин. На третия ден дошъл караулът да му кажат, че турците го викат. „Идете и почвайте" - им казал той. „Дъждът ще дойде." Току-що ги изпратил и ето че се появило на небето едно малко облаче, после друго. Затъмнило се цялото небе. След два-три часа се излял обилен дъжд. Турците поискали дъжд и го получили. Господ чул молбата им, без курбан, но с пълна вяра. По разказа на Никола Гръблев 18.09.1963 г.

59. ФОРМУЛИТЕ През 1929 година Дунав замръзна. Ето защо вълците се увеличиха десетократно, понеже идваха от Карпатите и свободно минаваха през заледената река Един-два пъти след горната случка вече излизах без оръжие, но с кон, като си правех сметката, че първом ще пожертвам коня, а аз ще се кача на някое дърво, но след това ми дойде мисъл да не правя такива сметки. След това вече излизах без кон и без оръжие, тъй като моето оръжие беше невидимо, което Учителят ми беше дал. Подготовка: 1. Добрата молитва. 2. Псалом 91. 3. „Отче наш." 4. Псалом 23 и 133. 5. След това почвам с формулите: Н. Л. К. Б. Л. - Няма Любов като Божията Любов. Три пъти./ С. Б. Л. Е. Л. - Само Божията Любов е Любов. Три пъти./ Н. М. К. Б. М. - Няма Мъдрост като Божията Мъдрост. Три пъти./ С. Б. М. Е. М. - Само Божията Мъдрост е Мъдрост. Три пъти./ Н. И. К. Б. И. - Няма Истина като Божията Истина. Три пъти./ С. Б. И. Е. И. - Само Божията Истина е Истина. Три пъти./ Н. П. К. Б. П. - Няма Правда като Божията Правда. Три пъти./ С. Б. П. Е. П. - Само Божията Правда е Правда. Три пъти./ Н. Д. К. Б.Д. - Няма Добродетел като Божията Добродетел. Три пъти./ С. Б. Д. Е. Д. - Само Божията Добродетел е Добродетел. Три пъти./ Н. С. К. X. С. - Няма Слава като Христовата Слава. Три пъти./ С. X. С. Е. С. - Само Христовата Слава е Слава. Три пъти./ Н. С. К. С. Н. Д. - Няма Сила като Силата на Духа. Три пъти./ С. С. Н. Д. Е. С. Б. - Само Силата на Духа е Сила Божия. Три пъти./ Преди да изляза четях молитвите, а след тръгване казвах формулите. Щом свършвах и с тях до 200-300 метра, аз вече чувствах една вътрешна промяна и радост и вече не страх от вълци, а желаех да се срещна с тях, да ги прегръщам и Продиктувано от Никола Гръблев 18.09.1963 г., София. Веднъж Учителят в разговор със сестра Савка й казал: „Брат Гръблев е смел."

58. ИЗПИТНА СМЕЛОСТТА В един разговор с Учителя, брат Гръблев му казал: „Аз често излизам, Учителю, нощем, за да изпитам безстрашието си." - „Носиш ли оръжие?" - „Да, Учитею, нося нож и пистолет, за да се браня от вълците, да не ме изядат." - „Не, няма да те изядат", казал Учителят. „Въпреки това аз пак се колебаех дали да оставя оръжието си. Но една нощ така се случи, че ме нападнаха вълци, без да мога да употребя оръжие и без да ухапят нито коня, нито мене. Случаят бе следният: Бях по служба в щаба на участъка в село Кеманлар, сега Исперих. След като си свърших работата, към пет часа след обяд /зимно време/ взех коня си, качих се и пред щаба извиках на началника: „Довиждане, господин подполковник!" Той излезе и ми каза да чакам. Дойде, хвана юздата на коня и ми каза: „Къде ще вървиш в това време? Опасно е. Хората от къщи навън не излизат, а ти из Делиормана!... " Тогава аз взех да го моля да пусне юздата, но той отказваше пак в мой интерес. Но по едно време той взе да си вади кърпичката и пусна юздата, а аз това и чаках, пришпорих коня и му извиках: „Довиждане, господин подполковник!" И заминах. Жена му после му се карала, ми каза той по-късно по тоя случай. За да нямам възможност да употребя оръжието, същото бях сложил на колана на панталона под куртката, шинела и мушамата. От Кеманлар до село Подайва е осем километра. Времето беше толкова лошо, че не можах да се ориентирам и затова бях отпуснал юздата напълно. Конят знаеше пътя и той водеше. Това разстояние го взех за четири часа, когато обикновено с тоя силен кон пътувах по 10-.12 километра в час. Когато дойдох до покрайнините на селото, неочаквано ни нападна глутница вълци, около 14-15, от които 5-6 се хвърлиха към шията на коня, други 5-6 към корема, а останалите - към опашката на коня. Нападението бе от дясната страна. Мигновено конят отскочи в обратната страна, като аз едва успях да се хвана за седлото и да се задържа. От това внезапно и силно преживяване бях се поразколебал и потеглих за нощуване към одаята, но конят се възпротиви и потегли към щаба на подучастъка. Тогава аз отстъпих и казах на коня: „Ти си по-умен. Хайде ще вървим, че каквото Бог даде." В този момент се ободрих, дойдоха ми сили и продължих пътя. В същия момент поледицата се пресече на сняг, очерта се местността, хванах здраво юздата и останалите 14 километра ги взех само за два и половина часа. След пристигането ми в щаба, предадох коня на войника, като му поръчах да прегледа коня на светло дали няма ухапано или одраскано от вълците. На заранта, когато отидох в щаба, казаха ми, че конят е съвършено здрав и че няма никакви следи от ухапване или одраскване. След като отидох в щаба, казаха ми, че подполковникът до полунощ е седял на телефона и все питал за моето пристигане. Същият бе заповядал да ме посрещнат 20 души войници. Поручикът за свое успокоение отишъл да пита майка ми дали да отидат да ме срещнат, а тя казала: „Няма нужда, той сам ще си дойде." След тоя случай аз се уверих окончателно в думите на Учителя, който два пъти ми каза: „Върви! Вълците няма да те изядат!" От тоя случай продължавах по свое желание да излизам нощно време, зиме, по няколко пъти седмично."

45. НЕДЕЙ ПЛАКА, А СЕ МОЛИ Легнах си здрава. Събудих се през нощта и чувствам, че цялата ми дясна страна е схваната, парализирана. Почувствах също и тежест в мозъка. Значи аз съм парализирана. И как можеше да не плача при това тежко състояние? В този момент нещо отвътре ми каза: „Недей плака, а се моли." И аз започнах да се моля, но така живо, както рядко съм се молила. Представях си Христа до мене тъй жив, а не както е по иконите. Представих си го физически и му говоря тъй: „Ти, Господи, спаси тримата младенци в огнената пещ. Ти спаси Данаила от устата на лъвовете, спаси жената от кръвотечение, когато се докосна до дрехата ти. Моля ти се, Господи, помогни и на мене." Представих си също и Учителя и му се моля да ми прати нови клетки в организма, да обнови тялото ми. Да ми прати сили небесни да ми помогнат. И какво стана тогава, мили братя и сестри? Като почнаха да лазят мравки по цялата ми дясна страна в продължение на цели два-три часа. На сутринта аз станах от леглото като чувствам само тежест в мозъка, но след два-три дни и то мина. И ето ме сега тук, пред вас - на Рила, при езерата, стоя здрава пред вас за слава на Бога, на Христа и на обичния ни Учител. Разказала: Сестра Тулешкова,

27. СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ Било Европейската война. Брат Георги Радев от Ямбол бил повикан в редовете на войската. Като заминавал за фронта, отбил се при Учителя в София, за да се посъветва с него какво трябва да прави. Учителят му казал: „Ще гърмиш!" Братът разбрал добре какво му било казано. Благодарил и заминал за фронта на гръцката граница. Той бил назначен за секретен пост. По едно време вижда, че цели вериги настъпват срещу тях. Постовете откриват огън, но от страна на неприятеля никой не отговаря. На следващата вечер пак виждат неприятелските колони, но брат Радев предупредил постовете да не стрелят, докато той не им се обади. В това време той се помолил на Учителя да му каже какво да прави. Учителят му се явил видим до кръста и му посочил по посока на неприятеля като казал: „Върви!" Тогава брат Радев се промъкнал, пропълзял напред и тогава разбрал измамата. Това, което изглеждало като неприятелски вериги в настъпление, не било друго, а папрат, която вятърът люлеел. Разказал: Георги Радев от Ямбол

26. ГОСПОДИ, С ТЕБЕ ЛЕКО СЕ ЖИВЕЙ! /КАК ПЕСЕНТА ПОМАГА/ Беше краят на месец май, когато сестра Тодорка от село Лясково окопаваше царевица на кооперативния блок, заедно с жените от тяхното звено. Тодорка бе най-възрастната жена между всички жени в звеното. Кой знае защо днес работата не й спореше и тя взе да изостава все повече и повече. Да оставим закачките и подмятанията на младите, но на нея й тежеше това. За първи път ли копаеше, но на, днес изоставаше. Срамно й беше да бъде така назад от другарките си, а сили не й достигаха. Взе да изпитва мъка. Пък не беше и млада като другите. Вече навлизаше в шестдесетях. Мотиката искаше сила, а на нея сила не й достигаше. Взе да се моли. След като тя се помоли вътрешно, без да спира работата, ето, че й дойде наум да почне да пее една стара и отдавна забравена духовна песен. Тази песен беше: „Господи, с тебе леко се живей. Като пойна птичка, тук фръкне тя, там кацне тя ... Господи, с тебе леко се живей..." Като почна да пее, тя забрави умората, забрави старостта и безсилието и под такта на песента тя махаше мотиката. Ръцете й станаха силни. Мотиката олекна. Като че не тя, а друг вдигаше и слагаше мотиката, същата мотика, която само преди малко едва я вдигаше. Мотиката като че сама копаеше, а Тодорка само се държеше здраво за дръжката й, за да не остане назад от нея. Като че някаква сила влезе в ръцете й, като че някакъв невидим мотор движеше мотиката под такта на музиката, на песента. Тя не забеляза как стигна другарките си. „Буле Тодорке, какво става с тебе? Ти копаеш като млада." Но тя не отговорила на техните закачки. Тъй продължила тя целия ден, с мотика и песен. Един ден тя дойде на братската градина и ме помоли да изпеем тази песен, след което тя ми разказа своята опитност. Тази песен беше й помогнала в тежък момент, ето защо тя я бе възлюбила. От този ден аз я нарекох „любимата песен на сестра Тодорка" и от тогава вече всички така я знаят.

25. ДВЕТЕ СЕСТРИ НА ГРОБИЩАТА За едно късо време много от нашите приятели напуснаха земята и се преселиха отвъд. Това обстоятелство не можеше да не ни направи впечатление, защото много спомени за общ живот ни свързваше с тях. Къде са: Кузман, Кирил Паскалев, Жорж, Савка, Неделчо и още много други обични и скъпи наши приятели, с които сме работили и сме се подвизавали заедно в пътя, който нашият обичен Учител ни е посочил и водил през вековете. Можем ли да ги забравим? Може ли да не си спомним и спомняме за тях? Ето защо две от нашите сестри един съботен ден отиват на гробищата, за да посетят гроба на брат Неделчо, който беше най-новият покойник. Отишли на гроба, попели, помолили се, а след това си прочели нещо от една беседа. Приятно им било да стоят на гроба, защото и времето било хубаво и ги разполагало. Тишината и покоят тук ги радвали. По същото време вече имало и други хора на близките гробове, които очаквали свещеника да дойде да им прочете някоя молитва. Но макар и след доста дълго чакане, попът не дошъл. Тогава една от жените дошла при двете сестрички на Неделчовия гроб и ги помолила да отидат и на гроба на техния покойник, да прочетат някоя молитва. Те приели предложението, отишли на гроба, изпели една-две молитвени песни, прочели някоя молитва и обредната част се свършила. Тогава близките на покойника разтворили чантите си и дарили щедро двете сестри, които бяха чели молитва на гроба на техния покойник. Така станало, че и двете страни останали доволни. От едната страна близките на покойника, че са почели паметта му, а сестричките, които били гладни, си похапнали порядъчно. Да. Всеки труд се заплаща. Кои бяха тия две сестри? Кои бяха тези попове без бради и калимявки? Не, не се мъчете, защото не бихте могли да ги откриете, ако не ви кажем. Това са Верка и Весито. От Слатинските гробища отишли на Софийските, където посетили няколко гроба, но след това така се натоварили с мъката и скръбта на покойниците, че едва се качили на трамвая. От този ден двете сестри решили вече да не ходят на никакви гробища. Ученикът на новото учение не търси покойниците по гробищата, а се свързва с душите и им помага по други начини и методи.

22. ИЗЯЖ ПИТКАТА И ЩЕ ОЗДРАВЕЕШ Една девойка от София искала да се срещне с Учителя. Тя поканила и своята приятелка, студентка по правните науки, която била с отрицателно отношение към Учителя. Първата била по-възрастна, религиозна, била чела както окултна литература, така и от беседите на Учителя. Отишли двете при Учителя. Първата искала да пита нещо по някой вълнуващ я въпрос, а втората само я придружавала. Учителят ги приел и през цялото време разговарял само с нея. През това време студентката била изпълнена с най-черни и отрицателни мисли към Учителя. Веднага тя получава силно главоболие, което не й давало покой. Най-после, когато те станали да си отиват. Учителят се обърнал към студентката, задал й някои въпроси, подал й едно парче питка и й казал: „Като изядеш питката, главоболието ще мине." Те си тръгнали и се разделили. Студентката почувствала, че нещо я зове да се обърне, но тя не искала. Съпротивлявала се Все пак не могла да устои и се обърнала. Видяла Учителя на вратата. Той я повикал, дал й една книжка и й казал, че там ще намери отговор на своите мисли спрямо него. Поканил я в неделя да отиде на беседа. Тя си отишла в дома си, там изяла питката и веднага престанало главоболието, но на беседа не отишла, защото домашните й не я пуснали. Тази студентка загубила много, дето не отишла на беседа, защото там щяла да чуе отговора на ония въпроси, които я вълнували и спъвали. Учителят по всяка вероятност ги е изнесъл, но нея я е нямало, за да ги чуе и да се освободи от известни напластени в съзнанието й изопачени идеи.

19. ИДИ ПРИ ДРУГАРКАТА СИ Това било неотдавна. Мъжът на една наша сестра бил в лагер. Такъв бил неговият път, че трябвало да мине през много изпитания. Бавно вървели дните, а още по-тежко месеците, годините. Докога? Никой не знаел. Една нощ сънувал той сън. Сънят бил следният: Минавали по път през една планина, но явява се Христос, взема го и го пренася на друга планина. В това време той чува гласа на жена си, която го викала. Христос, и той чул гласа на жена му и му казал: „Иди! Иди при другарката си!" Още същата сутрин, като станал, повикали го в канцеларията и му казали: „Ти си свободен. Отивай си."

18. ИЗМАМИЛИ ГО ДУХОВЕТЕ Преди години брат Петър Камбуров посадил бостан на една близка до братското лозе нива край град Търново. Орал, торил, сял и копал, бостанът бил добре и обещавал много плод. Всеки ден обикалял бостана добрият стопанин и като гледал изобилния плод, приисквало му се да отиде да откъсне най-едрата диня или пъпеш и да ги вкуси, но още било рано. Процесът на зреенето наближавал, но все още имало време дотогава. Всеки ден по еднаж и по дваж обикалял той бостана и му се радвал, както майка се радва на своята рожба, предвкусвайки онова, хубавото, което има да види в близко бъдеше. Един ден след обяд взело да се заоблачава, дори да се затъмнява. Подухнал вятър, превърнал се в буря. Загърмяло, забучало. Завалял силен дъжд и град. Затъмнило се дотолкова, че едва можело да се види на няколко крачки. Земята побеляла от градушката. Преминала бурята, Спрял дъждът. Разяснило се, като че нищо не е станало. Излязъл братът от колибата и какво да види? От предишния хубав бостан нищо не бе останало. Сякаш не бостан, а гола угар. Гледал братът как в половин час природната стихия всичко е унищожила. Труда му, времето, средствата, всичко било унищожено и то тъй скоро. Само за няколко минути. Тъжно му станало. Плачело му се, но се въздържал. Тежка била загубата, но нямало какво да се прави. Един ден отива братът при Учителя и му казал с мъка за станалото и чакал да види какво ще му каже Учителят. „Измамили са те духовете!" - казал Учителят. - „Така ли? Значи можело е да не стане!" И решил той в себе си за идната година пак да посее бостан на същото място, но да не се оставя да го измамят духовете Дошла другата година. Същата нива пак била подготвена, преорана и засята с бостан. Поникнал бостанът и започнал бързо да пуска властуни, да цъфти и да върже. Плодът бързо наедрявал и радвал стопанина. Радвали се всички, които минавали покрай бостана. Ония дини като се бялнали на слънцето, а пъпешите се жълтеели и усмихвали на всеки минувач. Наближавало време за зреене на бостана. Но ето че един следобед пак там, на северозапад, на хоризонта се появили малки облаци, но бързо, много бързо покрили цялото небе. Явил се първо вятър, после буря, дъжд, градушка, също тъй, както миналата година. Но сега братът не бягал от дъжда и градушката, а застанал сред бостана, едри парчета град взели да падат, да го удрят, за да го прогонят, но той сега не бягал, не отстъпвал, като взел да се моли: „Господи, не искам да ме измамят духовете. Може тука на мястото да умра, но няма да отстъпя. Аз не искам да ме измамват духовете." Твърд бил той на решението си и не отстъпил. Видели духовете, че той няма да отстъпи и те отстъпили. Спряла градушката. Повалял малко дъжд и утихнало. След малко пекнало слънце. Бодро се усмихвали дините и пъпешите със своите наедрели лица и благодарели на добрия стопанин, че този път не ги оставил и не побягнал в колибата. Разказал: Петър Камбуров Човекът е силен със своята твърдост и постоянство. Със своето постоянство той побеждава дори и водната морска стихия, като изгражда баражи и укрепва бреговете или променя посоката на речните течения.

16. ДВЕТЕ ПРЕДСКАЗАНИЯ /СЛЕД ПЕТ МИНУТИ ЩЕ БЪДА СВОБОДЕН/ Веднъж Учителят бил повикан в обществената, придружаван от Тодор Стоименов и Симеон Симеонов. Първият тогава работел в представителството на СИНГЕР, а вторият бил секретар на Касационния съд. Явили се те на определеното време в стаята за разпит. Началникът, който водел следствието, започнал разпита с груб тон. Обърнал се към Учителя и го пита: „Трите ви имена?" Учителят мълчал. Това раздразнило самозабравилия се началник и той взел да заплашва. Учителят станал, развъртял бастуна си и казал: „Вие знаете ли с кого имате работа? Аз след пет минути ще бъда свободен, а ти след три месеца ще пострадаш от два куршума в корема." И докато още говорели, телефонът позвънил, началникът вдига слушалката и получава заповед веднага да освободи г-н Дънов. Откъде е било заповядано, ние не знаем, но заповедта веднага била изпълнена. Щом началникът слага слушалката, става, покланя се на Учителя и вече със съвсем любезен тон му казва: „Свободен сте. Извинявайте." Брат Симеонов разказал на колегите си тоя случай за двете предсказания, едното от които се изпълнило веднага, а за другото трябвало да се чака три месеца. Никой не забелязал как се минали три месеца, когато една жена с черен воал отишла в съда, за да вади документи във връзка със смъртта на покойния си съпруг. Оказало се, че това е съпругата на оня началник, който бе заплашвал Учителя, а след пет минути бе го освободил. Когато разбрали, че това е жената на убития началник, припомнили си за предсказанието и я попитали: „Госпожо, много се извиняваме, но позволете ни да ви попитаме нещо." - „Кажете какво обичате." - „Ако обичате да ни кажете някои подробности около смъртта на вашия съпруг." - „Мъжът ми пътувал с лека кола извън града и на един завой се стреля върху него и го улучват два куршума в корема, от които последва смъртта му."

14. ТОШКО ИДЕ /СПОМЕНИ ОТ МИНАЛОТО/ Майката на Деко еднаж ни разказа един интересен случай за нейната внучка. Ето и самият случай: Еднаж, както си стояхме в къщи с дъщерята и детето й, всеки се занимаваше с нещо, детето си играеше. По едно време детето закрещя: „Затворете вратата! Заключете я! Чувате ли? Защо се бавите? По-скоро заключете вратата, че Тошко иде пак пиян." - „Кой е тоя Тошко, бе, душице?" - попитала я баба й. - „Тошко, мъжът ми. Не го ли знаете? Ето го, пак идва пиян. Идва с празни ръце. Пак всичко изпил. Пак нищо не носи. Моля ви се, не го пускайте", говорела четири-годишната внучка. Всички тези разговори с малката им внучка за непросветения биха се сметнали за бръщолевене. Но за оня, който е запознат със закона за прераждането и за безсмъртието на душите, въпросът стои по-другояче. Ясно е, че четири-годишната внучка си припомня картини от миналото, които като съпруга на пиян мъж е изживяла много силно. Тези случки са оставил трайни следи в нейното подсъзнание и при даден момент те изплават в съзнанието с цялата си яснота и картинност. Някой може би ще каже, че това са отделни случаи, на които не бива да се обръща внимание. Не! И само един случай да бъде, заслужава внимание. А те са много, които заслужават проучване, а не отричане. Отричането е оръжие на невежите. „Най-голямата лъжа в света е тая, че човек като умре, всичко се свършва", казва Учителят. Георги Събев

13. ПРОБУЖДАНЕ ОТ ЛЕТАРГИЯ Моето запознаване с Божието дело и с Учителя датира от края на ученичеството ми в Стара Загора. През времето на моето студентство аз посещавах редовно беседите и поддържах жива връзка с Учението, но след като се омъжих, промених начина на живота си, като се оставих на течението на житейското море да ме тласка натук и натам за един твърде дълъг период от време, над двадесет години. Този мой застой, това откъсване от Божието дело не може да се окачестви другояче, освен като дълъг духовен сън, духовна летаргия. След завършване на висшето си образование бях назначена за гимназиална учителка в град Троян, града, в който се установих да живея и се задомих. Повлече ме течението на живота и аз загубих воля да се съпротивлявам. По-късно ме преместиха по мое желание в град Б. като учителка по биология на бъдещите прогимназиални учители. Като преподавателка в института еднаж случайно научих, че един от студентите-курсисти бил вегетарианец. У мене се зароди желание по- отблизо (да се запозная) с него, за което търсех подходящ момент, но за голямо съжаление такъв все не ми се удаваше. Веднъж, през лятото, бяхме на излет. Случи се тъй, че ние за един момент останахме сами и аз се възползвах от случая да го попитам: „Научих се, че не сте ядели месо, верно ли е?" - „Да, другарко, верно е!" - „Добре, но можете ли да ми кажете защо." - „Да, мога и ще ви кажа. Родителите ми са от Бялото Братство и у дома никой не яде месо, аз също." Тази му откровеност ми подейства стимулиращо. В този момент аз като че ли се пробудих от дълбок сън, сърцето ми се изпълни с радост, а умът ми бе озарен отново от нова струя светлина и аз заявих: „И аз съм от Бялото Братство." И му стиснах топло и дружески силната десница. От този момент ние се опознахме и отношенията ни се измениха и вместо да бъдат такива както между преподавател и курсист, те се превърнаха на такива, каквито биват между брат и сестра. Пробудена от летаргия, аз отново поех пътя станах вегетарианка. Намерих къде стават събранията на Братството и образувах връзка с приятелите и най- важното, взех да прилагам онова, което бях научила от беседите, както и новото, което тепърва имаше да науча и приложа в живота си. И тъй, аз отново стъпих на краката си и поех пътя постъпките на Учителя за моя голяма радост и за славата на Всевишния, който бди над всяка душа за нейното пробуждане и повдигане. /Из дневника на една сестра./ Милка Танева

11. НА ГЛАДЕН ПАРИ НЕ ВЗЕМАЙ Преди години в Пазарджишко паднала голяма градушка, която унищожила посевите и хората останали гладни. Тръгнали те по близки и далечни места да търсят храна, за изхранване на семействата и добитъка си. Но тъй като не намерили наблизо, то те били принудени да отидат твърде далеч, като стигнали Ямболско. Намерили храна, но много скъпа. Хиляда лева крината. Невиждана скъпотия, но нямало що да се прави. Гладно не се седи. Платил той храната, но за всеки случай записал си името и адреса на продавача. Минало, не минало две-три години, сега пада голяма градушка в Ямболско, а към Пазарджик реколтата била отлична. Сега вече от Ямбол и от околията тръгнали да търсят храна. Случило се така, че тези от Ямбол и околията, които продаваха скъпо и прескъпо храната и вземаха последната пара на гладните, сега те били принудени да отиват към Пазарджик да купуват храна. Намерил купувачът храна, толкова, колкото му била необходима, но сега дошло дума за цената. Продавачът поразпитал за името на купувача, от къде е, къде живее и разбрал, че купувачът е същото лице, което му продало храната по 1000 лева крината преди две години, когато той бил гладен. Заговорил му той и му дал да разбере, че го е познал. Тогава му казал: „Братко, има хора без сърца. Те използват чуждото нещастие да трупат пари. Хора без чувство, без свян, без срам. Те не заслужават даже името човек." - А купувачът слушал и се червял, знае той в чия градина падат тези камъни. - „Сега вие сте гладни. Вземете тия десет крини и си отивайте, да изхраните децата." - „Ама не сме платили", възразил той. - „Не! Нищо няма да плащате. Аз следвам завета на моя баща, който казваше така: „Синко, на гладен пари не вземай!" Това научих от баща си и така постъпвам аз. Аз не мога да престъпя завета на баща си." Купувачът потънал в пот, като че с вряла вода бил залят. Той знаел вината си. Тръгнал си, но думите на този, на когото миналата година той бил одрал и кожата от гърба, същият този човек сега вместо да му отмъсти, той му бе дал два чувала храна безплатно. Туй неговият ум не можеше да побере. Дълбоко в себе си се разкайвал за постъпката си. Съзнал, че е направил грях. Някакъв глас дълбоко в душата му му говорел: „Ето човекът. Това е истинският човек. Ти миналата година му взе и последния лев, а той днес ти дава храна даром. Вземи пример от него. Постъпвай като него. Това е човекът." Вървял той из пътя и като че още чувал думите на своя благодетел: „На гладен пари не вземай!" Разказал: Георги Тахчиев.

8. ПРОБУЖДАНЕТО НА ТЕПАВИЧАРЯ През 1920 година бях тепавичар на село Каблешково. На 20 януари вечерта сънувах следния сън: Пред вратата на тепавицата имаше бряст, който беше осветен от една голяма светлина, по-ярка от тая на слънцето. Под бряста имаше разни животни: кози, кучета, овце, птици, кокошки, всякакъв вид животни, на които бях отнел живота. Всяко едно животно на свой език почна да вика и да ме дърпа, като искаше да му върна онова, което му бях отнел - живота. Изпитах ужас от това виене, крякане, мучене. Чудех се какво да правя и в този миг се събудих. Ставам и слизам долу при тепавицата, за да проверя хода на тепавицата и пак се връщам и лягам да спя. Заспивам и сънувам: Чувам силен изстрел на оръдие, чувам свистенето на снаряда. Видях как снарядът падна наблизо между воденицата и тепавицата и се заби в земята, без да експлодира. Събуждам се пак, но под силното впечатление на съня отивам да видя къде са паднали снарядите. Но нищо не намерих. Слизам пак в тепавицата и пак се връщам и лягам да спя. И ето, щом заспах, сънувам пак: Изстрел от оръдие и свистене на снаряд, който падна близо до първия и се заби в земята. Събудих се и разбрах, че е сън и се успокоих. След това за четвърти път лягам да спя и дойде при мен непознат човек и ми каза: „Ставай! Какво правиш тук? Тук не ти е мястото. Запали мелницата и тръгвай след мене." В същия миг аз се сетих, че в обора има кон, който трябва да спася, но непознатият ми каза: „Изведи коня и тръгвай след мен!" Като погледнах наоколо, забелязах, че има дванадесет души непознати, които тръгнаха напред и ние тръгнахме след тях. Под влиянието на този сън аз дълго мислих и взех да търся нова вяра, ново разбиране, нов мироглед. Старото, т.е. църковното вече не ме задоволяваше. Къде и как щях да намеря новото, аз не знаех. По това време вече имаше основани кръжоци на Бялото братство в селата Габерово, Бата, Горица. На 22 март 1920 година ме поканиха да присъствам в с. Габерово на една вечеринка. Тогава аз живеех в с. Габерово. Отидох на вечеринката и това, което видях и чух там, ми направи такова голямо впечатление, сякаш ми се разкри нов свят. душата ми изпита едно чувство на пълнота. Ето защо аз същия ден и миг реших никога вече да не се отделям от тези хора, от това общество, което има по-висок морал, по-голяма взаимна любов и по-широко разбиране за живота. Песните, молитвите, топлите братски чувства и искреността в отношенията ми направиха силно впечатление и ме привлякоха завинаги да стана и аз член на това общество. От много години душата ми бе копняла за такъв живот и ето аз вече го намерих тук, при тия прости, добродушни и чистосърдечни хора. Доволен, предоволен бях, че намерих учението на Учителя. В тази моя вътрешна радост имаше една сянка, сърдя се на приятелите, дето не бяха ми казали досега за техните събрания и техните идеи. В отговор на това брат Владимир Калудов ми отговори тъй: „Брат Васил, ето, ти вече видя и чу. На когото искаш, на него казвай от сега нататък." Наскоро след като почнах да посещавам събранието, случи се тъй, че се запознах с брат Георги Куртев от Айтос, който беше и си остана докрай ръководител на Айтоския район. Попаднал в ръцете на добър духовен ръководител, аз неусетно навлизах все по-дълбоко и по-дълбоко в Учението и го опознавах все по-пълно, доколкото това ми бе възможно. През 1930 година се преселих в с. Каблешково, което преселване стана по вътрешно ръководство на духа. През 1950 година, на 30 май, получих по духовен пътеказание, че трябва да се преселя в Айтос, което и направих. В Айтос аз вече бях още по-близо до брат Куртев и се подвизавах под неговото непосредствено ръководство. Същият често съм го придружавал в периодичните му обиколки, пролет и есен по селата. Стараех се да изпълнявам всички задачи, които той ми възлагаше в интерес на общото дело. След много години му разказах съня си, който бях сънувал в с. Каблешково за двата снаряда при мелницата, които не експлодираха, който сън той ми изтълкува така: Че тия два снаряда са известие за мене и жена ми, за нашето духовно пробуждане. Ето така, по този път аз намерих това велико учение и се свързах с Учителя. Разказал: Васил Долапчиев.

3. ИЗПИТ През декември 1942 година една група от седем души решихме да отидем на екскурзия в Родопите, на връх Куркалето. Денят преди тръгването беше ясен. тих и топъл. Време чудесно за екскурзия. Събрахме се и решихме, че каквото и да е времето, ние ще изпълним обещанието си и ще отидем на екскурзия. Понеже пътят е дълъг, решихме да се съберем към полунощ в братския салон и в дванадесет часа да тръгнем от там с оглед да стигнем за изгрева на върха. Но за наша обща изненада времето още от вечерта се застуди и влоши. Задуха студен северен вятър, буря и виелица, Върхът, към който се насочвахме, бе далече, около двадесет километра. Докато дойде определеното време, вече земята бе покрита с бяла, снежна покривка, около двадесет сантиметра. Снегът продължава да вали и да замръзва. В уреченото време всички бяхме в братския салон, където си направихме обща молитва и 91 псалом и си казахме, щом Бог е пожелал да ни изпита, нека така да бъде, но ние знаем, че Той всичко ще превърне на добро. Тръгнахме с вяра и упование, без всякакво колебание. Излязохме вън - тъмно и мрачно. Бялата снежна покривка едва се забелязваше. Буря, студ, лапавица. Като че всичко бе се съюзило против нас, за да ни разколебае. Големи снежни парцали се лепяха по лицата ни и замръзваха, но ние следвахме своя път. След като бяхме изминали около три километра, стигнахме реката, на която мост няма и трябваше да се събуваме и да я прегазим. Прегазихме реката, обухме се пак и продължихме пътя. Краката ни бързо се затоплиха. След малко поехме нагоре с песни от Учителя. Северният вятър спря. Почна да духа южният вятър. Небето се разведри и снегът спря. Луната огря и стана по-светло. Затоплихме се. След шест часа път вече бяхме на планината, където стана още по- топло, толкова топло, че даже стана нужда да си събличаме горните дрехи. Намерихме една пещера. В пещерата - изворче и край него сухи дърва за огрев. Накладохме си огън, пихме топла вода до насита. Закусихме и благодарихме за добрите условия, които небето ни създаде. Играхме и паневритмия, и другите гимнастически упражнения. Пяхме и се веселихме през цели няколко часа - времето на престоя. След като бяхме стояли достатъчно, ние отново поехме обратно за към село. Дойдохме пак до реката и след като я прегазихме, вятърът отново се обърна. Задуха пак северният вятър. Пак почна да вали и да мръзне. Когато се върнахме по домовете си, ние всички бяхме бодри и вътрешно радостни, че бяхме издържали един малък изпит, без да се разколебаем пред внезапно влошилото се времена тръгване. Когато се прибрахме по домовете си и домашните ни видяха, че се връщаме всички живи и здрави, се чудеха как сме оцелели при такова лошо време, при такава снежна буря. Ние мълком се радвахме, че имаше кой да ни пази и да се грижи за нас. Ние бяхме готови да се жертваме, затова Бог ни създаде условия и бяхме доволни, че издържахме изпита си без никакво колебание. Всичко да бъде за славата на Вечния. Разказал: Христо. П. Каратлиев

2. ПРОБУЖДАНЕТО НА БРАТ ВЛАДИМИР /КАК НАМЕРИХ УЧИТЕЛЯ/ През 1914 г. служих като войник във Варна, където се запознах с брат Велко Петрушев. Понеже бяхме един набор и служехме на едно място, то често се виждахме. Аз бях на караулна служба, а той служеше като оръжеен техник. Веднъж видях брат Велко, седна на тревата, а до него отворена Библията на втора глава от Деяния на Апостолите. Попитах го дали може да прочета малко и той ми разреши. Тогава аз прочетох цялата глава, която ми направи силно впечатление. Под влияние на прочетеното, нови. непознати досега мисли изпълниха ума ми, завладяха съзнанието ми, като че се пробуждах от някакъв дълбок сън. Виждах света по- хубав и по-смислен. У мен узря една мисъл, че аз трябва от днес да поема нов път, да работя за душата си, без да се страхувам от каквито и да било препятствия, присмехи и трудности. В края на годината завърши военната ми служба и аз се върнах на село. Бях с годеник. Когато годеницата ми научила за моите духовни разбирания, почувствала срам и стеснение пред близките си. Минаха така един- два месеца и в селото вече се заговорило за мене, че съм станал набожен и поради тази причина съм отбягвал да ходя в кръчма, по сватби и пр. Свирех на гайда. Без мене сватби и веселби не ставаха. Ето защо сега моето отсъствие се чувстваше осезателно. По това време свикаха войниците на тримесечно обучение в Бургас. От нашето село имаше няколко младежи, които бяха повикани. Същите тези младежи забелязали, че вечерно време след проверка няколко души от войниците се отделяли, отивали към брега, където си правили молитва. След свършването но обучението тези младежи се завърнаха в село и научавайки за мене, че съм станал набожен, решават да дойдат у дома, да се срещнат лично с мене. Когато дойдоха, те ме завариха да чета духовни книги и ме попитаха защо не съм ходел в кръчмата. В отговор на това аз им казах: „Не намирам смисъл да свиря на пияни хора." Двама от тия, които ме посетиха, веднага се повлияха от това, което им бях казал в дългия разговор, който бяхме водили, и те също решиха да следват тези убеждения. Почти в същото време и други двама от селото се бяха запознали с това учение. Това бяха братята Димитър Вергиев и Георги Сотиров. Брат Димитър Вергиев предостави една от стаите на своето жилище за събрание. В тези няколко месеца до новата година ние вече научихме, че има такива като нас и в другите села - Горица, Габерово. Оризаре и Изворище. Ние ги потърсихме, свързахме се с тях и чрез тях - с брат Куртев. След известно време получихме писмо от брат Куртев, че в Айтос ще дойде Учителят. Беше определено трима души да отидат в Айтос, за да се срещнат с Учителя. На 3 януари, при лошо зимно време, силна буря, сняг и кал, пристигнахме в Айтос при брат Куртев. Той ни похвали за геройството, понеже лошото време и голямата кал не са ни уплашили и възпряли. По това време и други от околните села също бяха поканени да изпратят по трима души (не повече), да се срещнат с Учителя. Учителят държа беседа на тема „Който служи на мене", говори върху 10 глава от Евангелието на Йоана. Учителят избрал тая беседа, понеже тя била на език, достъпен за селяни и малограмотни хора. След беседата Учителят остана на разговор с нас. Той ни попита от кои села сме и как сме дошли при това лошо време. Ние му отговорихме кои от къде е и му казахме, че при тръгването сме имали бури, сняг, кал и че това не ни е уплашило, понеже идваме да се срещнем с него. Тогава Учителят ни каза, че тази буря символизира, че в началото на нашия духовен път ще имаме големи препятствия, присмехи, преследвания и др. и че всичко това трябва да се победи, като след това ще дойде благоприятно време. Ето, вижте как сега времето се оправи, а то значи, че сетнините ще бъдат добри. На тази среща брат Куртев записа имената на всички приятели и ги абонира за неделните беседи, които вече се издаваха на брошури. Четири години бях годеник, през което време годеницата ми също така беше подложена на присмехи и подигравки поради моите убеждения. Аз знаех това, затова й бях дал свобода, като й казах, че ако не ме харесва заради убежденията, да се ожени за когото желае. Тя обаче устоя и през 1918 година сключихме брак. В началото на моя духовен път попът от селото ни дълго време се занимаваше с мен, като говореше против мене какви ли не нелепости и ме критикуваше пред хората. Това на мене не ми попречи и понеже хората ме познаваха добре, познаваха моя баща и целия ми род като добри хора, взеха да не му обръщат внимание, а по- късно даже застанаха на моя страна и изпъдиха попа от селото. През 1917 година бях мобилизиран във Варна. През време на отпуската си отидох в София и се срещнах с Учителя. Учителят ми даде беседи с поръка да ги занеса на поп Константин от град Варна, без да ми каже, че той му е баща. Аз обаче знаех това, занесох беседите и му ги предадох, като го поздравих от Учителя. Поп Константин прие беседите и ме попита: „Какво прави син ми?" Аз му отговорих: „Учи хората." Тогава поп Константин каза: „Синът ми върви по един благословен от Бога път и учи хората да вървят по този път." Аз се сбогувах с него, като му целунах ръка. Това беше първо и последното ми виждане с поп Константин, който беше един от най-активните борци за независима българска църква. Поп Константин е погребан в двора на същата църква, в която бе служил. Същата бе първата българска църква у нас. През 1919 година единствен аз получих покана от брат Куртев за събора в Търново, а от Тополица Димо Жожев, от Вресово-Колю Киряков, от Изворище - Черню Калудов. През 1954 година съпругата ми получи удар и след два-три дни почина. Останах самичък, но не се отчаях. Докато другарката ми беше жива, тя твърде често роптаеше, понеже беше недоволна от мене, че прекалено много съм бил предаден на Божието дело, но след като тя си замина, аз вътрешно почувствах задължение да й помогна. Простих й за всички неприятности, които беше ми причинила и й пожелах в душата си да бъде приета между нашите заминали приятели, и тя да бъде в техните редове. След това аз попаднах в голяма меланхолия. Изгубих смисъла на живота и денонощно исках да си замина от тоя свят, понеже вече нямам необходимите условия да живея. Отчаях се и паднах духом. Нито се молех, нито четях, изгубих всякакво разположение към всичко. След три-четири месеца аз легнах на легло, което продължи около две години. При мене беше моята внучка. Тя бе натоварена от близките ми да се грижи за мене, но тя не ме обичаше твърде и вършеше всичко не от сърце. Аз чувствах това и го понасях твърде тежко. Но след известно време наново ми се проясни съзнанието и аз отново почнах да чета, да се моля, да работя над себе си, започнах да си шетам и не след дълго аз напълно оздравях и сега съм бодър и мога отново да работя, както съм работил. Разказал: Владимир Калудов Айтос - градината. 21 януари 1963 година.

ГЕОРГИ СЪБЕВ ПРЕД ПРАГА НА ЗАГАДЪЧНОТО СЛУЧКИ, СЪНИЩА, ВИДЕНИЯ, ПРЕДЧУВСТВИЯ СЪБРАЛ И ЗАПИСАЛ ГЕОРГИ СЪБЕВ БУРГАС 1960 ГОД. 1. НАЧКО СЕ СТЪПИСАЛ Беше пролет. Поляните и горите се зеленееха, а бели облачета се рееха по небето, когато Начко се връщаше от съседното село с една лекота в душата си. На какво се дължеше това му състояние, той още не бе мислил, още не беше си дал сметка. Начко бе получил от свои близки няколко книжки от списание „Житно зърно" и бързаше за селото. Току що пристигнал, той се залови да чете. Вечерта чете, на следния ден пак. Колкото четеше, все повече се увличаше. И как можеше да бъде другояче? Такива книги друг път не беше срещал. Минаваха дни, седмици, месеци, а Начко все намираше по някой час на ден да чете. И тъй незабелязано книгите му станаха добри приятели, с които най-добре се разбираше. Всичко прочетено намираше място з неговата душа и той по напълно естествен начин се ориентира към вегетарианството, което естествено е и първото стъпало към един по-духовен и разумен живот. Но ето, че едновременно с радостта, която пълнеше душата му, дойде и изпитанието на волята и характера му. Жена му, подучена от своята майка (баба Йона), взела да гори книгите, които той с такъв жар и охота четял. Четенето на книги и неяденето на месо били неща противни на жена му, ето защо тя му се противопоставяла по всякакъв начин. Начко беше още твърде млад и неопитен, за да знае как да се справи с непокорната си жена, ето защо той се стъписал. Не можал да устои. Жена му го победила. Тя злоупотребила с неговата доброта, благост и отстъпчивост. Сега идват последствията. Единият син на баба Йона е убит като комунист, но въпреки това тя не получи пенсия за сина си. От тревоги тя се парализира и вече има нужда от гледане. И двете й снахи отказаха да я гледат. Работата дошла така, че дъщеря й поела гледането на болната си майка. Същата дъщеря, която бе послушала и беше горила книгите на мъжа си и с това беше успяла да го спре в неговия духовен път. Двете жени, майка и дъщеря, вече от пет години страдат, без да знаят защо, без да съзнават какво зло са извършили спрямо зет и съпруг, като са станали причина да го отклонят от Божия път. Веднъж един брат я посетил, на когото тя е сродница и й загатнал, че често болестите се дават за назидание, заради някои грехове, които сме извършили и сме ги забравили. „Никакъв грях не съм сторила", заявила тя. „Защо Господ ме наказва?" - „Не, Бог никого не наказва, но ние плащаме своите задължения по този начин." И понеже болната няма будно съзнание, нито разкаяние, страданието продължава. Всеки, който се опълчва против Божественото, който гори Словото на Учителя, той сам си сипва жар на главата. Кой каквото посее, такова ще пожъне. Така е в живота. Всичко се плаща. Разказал: брат Киряк.

37. ИЗ ЦАРСТВОТО НА СПОМЕНИТЕ Георги Събев е роден на 1 април 1906 година в село Водица, Поповско. Завършва трети прогимназиален клас /сега 7 клас/ в родното си село. Поради липса на средства родителите му го насочват към занаят бъчварство. През 1919 година става вегетарианец по етични съображения, а запознанството му с новия му майстор-занаятчия - бъчвар, който е бил по убеждения толстоист и вегетарианец, го насочва по нови идейни насоки - става ревностен агитатор на вегетарианството. През 1922 година продължава образованието си в гимназия, където често изнася реферати за въздържанието. През 1925 година завършва реална гимназия в гр. Попово и заминава в София в държавната печатница да учи полиграфия. След това завършва свободния университет - Висш институт за икономически науки и тогава минава на работа в счетоводството на печатницата. Понеже по онези години се свикват много запаси за военно обучение, за да избегне военното обучение, по идейни причини, завършва курс за кметове и става кмет в Просенишка община, Бургаско, а после в Руенска, а после в Тополишка община и най-накрая в село Медвен, Котленско. Като кмет е залагал за просветната дейност на селяните и се застъпвал за социална справедливост. След 9 септември 1944 година работи като инспектор по труда и социалните грижи към Бургаски окръг и се пенсионира през 1961 година. Срещата му с Учителя през 1922 година и присъствието му на събора на Бялото братство в Търново е нова епоха в живота му. Георги Събев сключва граждански брак с Донка, дъщеря на Георги Куртев, през 1936 година и става негов зет. Това обстоятелство го прави по-близък и е допуснат в семейството на Георги Куртев с необходимото доверие. Като резултат на едно такова съжителство се явяват записките, които той води за историята на братската градина в Айтос, биографията на Георги Куртев, записва опитностите на Георги Куртев, история на чешмата в Тополица, така също и опитности от братския живот в Айтос и в страната, свързани с делото на Учителя, Уважението, което той изпитва към своя тъст, се дължи на онова благоговение, което той има към личността на Георги Куртев, който е израз и образец за един достоен ученик на Учителя. Това е причината, че е ценял високо онова, което е виждал и чувал за Георги Куртев. Георги Събев е онзи, който откликва на вътрешните потребности на Духа да запише всичко около братския живот в Айтос, за дейността на Георги Куртев и за опитностите на приятелите в Школата на Учителя. През 1970 г. аз намерих захвърлени в един килер като непотребни неща неговите писания за по-горните заглавия, и то в дома на едного нашего брата, който го имаха за образец на ученик. Това бе Борис Николов. Аз ги прибрах, прочетох и разбрах тяхната историческа ценност. Но онзи възрастен приятел, към когото бяха адресирани, за да даде своето становище, придружено със съответно писмо, беше ги отхвърлил като неща незначителни и безпредметни. В разговора, който имах с него, аз защитавах историческата ценност на този материал, но уви, без успех. Тогава си дадох дума след време този материал да излезе наяве и да излезе напечатан. През следващите години се запознах с мнението на много съвременници на Георги Събев, които споделяха становището си, че неговите записки не са от особена важност и че не са написани на красив, литературен български език. Аз многократно съм ги преглеждал и отначало не намирах причината защо приятелите не възприемат неговия стил на изложение. Накрая открих. След като всички тези опоненти си заминаха от този свят и никой от тях не остави нещо написано, тогава се оказа, че никой, освен Георги Събев, не написа и не остави нещо записано за тази епоха. И чак тогава пред мен причината излезе наяве. Те ревнуваха от един, който бе свършил някаква работа. Не можеха да се примирят с това и отхвърляха свършеното. Имаше много хора с перо и поетична нагласа, но никой не записа нищо за онова, което бе описал Георги Събев. Аз слушах красиви думи, които политаха във въздуха и изчезваха. Останаха спомените, записани от Георги Събев. Аз срещнах много хора, които се биеха в гърдите и се пъчеха с големи постижения, а всъщност се оказаха безхлебни, празни житни класове. В тях нямаше житното зърно на Словото на Учителя. И те не можеха да омесят никакъв хляб. И затова те не ни оставиха нищо. На нас, поколението, което не бе срещнало нито Учителя, нито Георги Куртев, а познавахме Учителя чрез напечатаното Слово: Нашата връзка с Учителя и Школата може да се осъществи чрез напечатаното Слово на Учителя. А връзката ни с приятелите от Школата може да стане само чрез напечатаните техни спомени от онази епоха. Днес, когато трябваше да се прехвърлят спомените му за това издание, новото младо поколение също с нетърпение се нахвърляше да променя неговия стил на правоговор и правопис. Аз се възпротивлявах на това. Имаше възражение, че съществува официален български език. В отговор на това обвинение аз ще кажа, че всички онези приятели, през времето на Школата на Учителя, имаха свой специфичен език и той трябва да остане такъв, какъвто е, защото той е израз на тяхната личност, индивидуалност и дух. Литературният език се мени при всяко поколение от 25 години и това би означавало, че всяко следващо поколение ще трябва да променя даден авторски текст. А това е груба грешка. Българският език е много точен. Българският народен говор е много точен. Учителят имаше голямо мнение за българският език. Той бе казал: „Аз затова слязох и се родих в българския народ, защото българският език е най-точният окултен език на земята, защото българският народ е най-старият окултен народ на земята." Смятаме, че отговорът е даден. Вие може да го потърсите още в българските пословици, поговорки, народни умотворения и ще се доберете до една истина, която е определил Учителят. Един Велик Учител не може да слезе в един обикновен народ, да се облече с едно обикновено тяло и да произнася обикновена реч с обикновени думи. То е изключено. Ние сме в царството на спомените на онези приятели, които бяха съвременници на Школата на Учителя. Това е царството на Духа, където Божият Дух се изля в Словото на Учителя. И това Слово се въплоти чрез Дух и Сила, в плът и кръв, чрез живота на приятелите от тези поколения, преминали през Школата на Бялото Братство 1922-1944 година. Словото на Учителя премина през тях като сила и живот и премина в следващите поколения като спомени за онази епоха. Затова тези спомени са спомени от царството на спомените и от царството на Духа. Затова, когато влизаме в царството на спомените, трябва да събуем нозете си, да измием ръцете си, и с чисти сърца и светъл ум да прочетем тези спомени. Защото те са живот и сила на това Божествено слово. Само тогава, когато пристъпим към техните спомени с благоговение и трепет, чак тогава ще можем да бъдем допуснати в границите на това царство. А да станем поданици на това царство на спомените, се изисква дълъг период на изучаване, проучаване на тези спомени и сверяване със Словото на Учителя, за да можем да проверим как Словото на Учителя е станало плът и кръв чрез техния живот на земята. А да станем граждани и поданици на това царство на спомените, ние ще трябва да се свържем с тях, за да може Словото на Учителя да премине през спомените на приятелите и оттам да премине през нас и да даде плод чрез нашия живот на земята. А това означава връзка със Словото на Учителя, връзка с Школата на Учителя и връзка с учениците на тази Школа. Установим ли тази връзка, ние ставаме част от видимата верига на това Братство. Невидимата верига е горе и тя е в Словото на Учителя и в невидимата Школа на Бялото Братство. А връзката между невидимата и видимата Школа се осъществява чрез Словото на Всемировия Учител, защото това Слово бе Слово на Божествения Дух и на Бога, който се изля в Словото на Учителя, а Словото на Учителя се изля в Сила и Живот в участниците на тази Школа. А техните спомени са връзката между нас, които сме на земята, и невидимата Школа на Бялото Братство. А връзката на Синархическата верига се осъществява чрез Христовия Дух, който е Дух на общение на видимия и невидимия свят, на видимото и невидимото проявление на Господния Дух на Силите. Да благодарим, че има царство на спомените и че има жители и поданици в това царство и че техният живот е истински, верен и проявен и накрая проверен чрез техния живот на земята. Като българи, те се родиха в земята българска. Като българи те изричаха българска реч, като българи те слушаха Словото на Учителя на българска реч. Като българи те успяха да реализират в своя живот закони от Словото на Всемировия Учител. Всеки реализира толкова, колкото му бяха силите и колкото можа да издържи изпита си като ученик на тази Школа. Достатъчно е и един спомен. Този един спомен означава реализиран един закон от Словото на Учителя. А това не е малко пред вечността. Амин. Д-р Вергилий Кръстев Забележка: Написано за сборника „Георги Куртев-животопис", отпечатан 1991 година, месец септември. Георги Събев си заминава на 18.10.1992 г. в град Бургас.

36. РОДОСЛОВНОТО ДЪРВО 1. РОДОСЛОВНОТО ДЪРВО НА ГЕОРГИ СЪБЕВ Коренът на родословието се губи в праха на турското робство. Родословието води от бащата на бащата на Георги Събев, т.е. на дядото, който се казвал Ганю Генев. Родоначалникът е Ганю Генев. Първият му син е Геню, който бил с изключителна сила, не само в рода но и цялото село. В борби, които се устройвали по празниците, е побеждавал, взимал първите награди, заради което турците го мразели. Решили да си отмъстят. Срещат го трима вечер в безлюдна улица и го били жестоко, до смърт. Оставили го, понеже смятали, че е мъртъв. Близките го прибрали. Останал жив, но си загубил юначеството. Вторият му син е Велико. Единствената сестра е Неделя. Имала 4 деца. Третият син е Христо. Имал 6 деца. Четвъртият син е Съби - Сава -Съби Ганев Ганев /1861 -1949 г./, оженва се за Деша Пенчева Арабаджиена /1869 -1942 г./, от която има 8 деца: Пеню /1888 г./, Гина /1891 г./, Петър /1893 г./, Колю/1897 г./, Неда /1900 г./, Христо/1903 г./, Георги /1906 г./, Ганчо/1909 г./. Петър и Ганчо се поминали като малки деца. Тук ще се спрем на Георги Събев Ганев, онзи, който стана летописецът на Айтоското братство и на Георги Куртев, който се оженва за дъщеря му Донка и става негов зет. 2. СЪБИ ГАНЕВ ГЕНЕВ/1861- 1949 г. Мъдрост от низините Обичният ни баща, който е роден 1861 година, в края на турското робство, произхожда от бедно семейство и понеже тогава се е туряло началото на училищно образование, не е могъл да учи и е останал без образование, като едва е успял да научи да се подписва. Това му е попречило да се издигне в обществото, но не му е попречило да бъде трудолюбив, честен и почтен гражданин, добър съсед и събеседник. След като аз през 1919 година възприех новите идеи и станах въздържател и вегетарианец, почнах като самодеец просветно-агитационна работа сред моите съученици и връстници. Тогава по-възрастните младежи ме наричаха „Малкия агитатор на вегетарианството". И това не бе произволно казано, защото аз получавах книги от едно софийско издателство: „Ново общество", които разпространявах на ръчна продажба по селските сборове и тъй, бавно и постепенно, печелех приятели и съмишленици. Тогава някои от родителите на тези младежи се опитаха да убедят баща ми да ми забрани вегетарианството, за да не се увличат и техните синове. Баща ми им отговорил тъй: „Позволете ми, добри мои съседи, да ви запитам и аз нещо." - „Кажи, дядо Сава!" - „Вие чули ли сте някой да се оплаква от моя малък син, че е влизал в чужда градина да бере плодове без позволение?" - „Не сме чули, бай Сава." - „Чули ли сте моя син да сее карал и бил с някого?" - „Не сме чули." - „Чули ли сте го да псува, да лъже или да върши нещо неприлично?" - „Нищо подобно, бай Сава." -„Добре тогава, драги съседи, за какво да му се карам и какво да му забранявам, след като не върши нищо лошо? А това, че не ядял месо, то си е негова работа. С това на никого не пречи." Ето как мъдро е отговорил моят неук баща на съседите, след което вече никой не му говорил против моето вегетарианство. 3. ДЕША ПЕНЧЕВА АРАБАДЖИЕНА /1869- 1942 г. Дето не съм ти пречила Милата ни и многообична майка се помина на 3 юни 1942 година в родното ни село от бъбречна болест на 73 години. А баща ни живя седем години след нея и се помина през октомври 1949 година, на 88 години. Когато и двамата родители бяха покойници, аз често си спомнях за тях и сякаш исках да разговарям с тях, тъй като знаех, че смъртта е засегнала само тяхното физическо тяло, а душата, т.е. съзнанието е живо и съществува. Като награда за тази ми увереност една нощ сънувам майка си, че разговарям с нея, като в съзнанието ми стои мисълта, че тя е жител на отвъдния свят. Ето и нашият разговор: „Как си, майко? Как живеете отвъд? - „Добре съм, синко. Много съм добре." - „А какво правиш и с какво се занимаваш?" - „Поливам една градинка с цветя с една стомничка." - „А сама ли си на тая работа?" - „Не съм сама. 0коло 50-60 жени сме. Майката на твоята Донка ни е ръководител." -,,А с баща ми виждате ли се?" - „Виждаме се, но много рядко." - „Защо, майко?" - „Само когато той слезе при мене." - „А ти защо не отиваш?" - „Не ми е позволено. Такъв е тук законът. Защото той е на по-високо място и когато му разрешат, идва на свиждане." - „Доволна ли си, майко, от положението си?" - „Много съм доволна. И това място, синко, го имам, само дето не съм ти пречила да следваш Божия път, който ти още от малък пое. Ти беше малко момче още, когато намери този път и отказа да ядеш месо, но нито аз, нито баща ти искахме да ти пречим и те оставихме свободен. Синко, ти знаеш, че и аз бях вярваща в Бога и като такава ходех редовно на църква, палех свещи и кандила, постех всички пости, сряда и петък не блажах, но в събота си закалах пиленце и ядях. Твоето разбиране, твоето убеждение било по-право, но аз толкова съм разбирала. Само дето не съм ти пречила да следваш този път, съм на това хубаво място, ето защо аз благодаря на Бога и за неговата голяма милост и благост. Да бъде благословено Името Му." Събудих се. Сънят свърши. И аз се заех с работата си. 4. ГЕОРГИ СЪБЕВ ГАНЕВ/1906-1992 г. Георги е четвъртият и най-малкият от братята в семейството. Той е роден на 1 април 1906 година също в село Водица. След като завършва III прогимназиален клас в родното си село, поради липса на средства да продължи образованието си, домашните му го насочват към занаят бъчварство. Той нямал избор и приел. По това време в село Водица дошъл нов бъчвар, Николай Николов Анчев от Лочванския край. Той бил вегетарианец, толстоист по убеждение, който като се научил, че Георги е вегетарианец, побързал да се запознаят. Запознали се и се сприятелили. Георги почва да учи бъчварство при новия майстор през октомври 1921 година. Георги обичаше много да чете през всяко свободно време. В това отношение бе насърчен от брата си, Николчо. Книгите му бяха станали най-добри приятели, ето защо той никога през живота си не изпита скука. Почна да учи бъчварство, но това не му пречеше през всяко свободно време да вземе книжка и да чете. Навикът да чете не го напусна през целия му живот. Всяко лято през ваканцията, като пастирче на домашния добитък, той винаги си носеше със себе си книжки за четене през деня, но не само една, а няколко. Това правеше от съображение да има какво да предложи, ако се яви някой другар. Видеше ли, че дошлият другар не се интересува, той си прибираше книжката и се отдалечаваше, като търсеше усамотение. Понеже Георги постоянно носеше по няколко книги със себе си, другарите му иронично го наричаха: „Подвижната библиотека". Той чуваше това, но не се сърдеше, защото нямаше нищо обидно в това. Младият бъчвар, макар и още юноша, водеше активен идеен живот. Словесната и книжна пропаганда му бяха постоянни спътници. Той беше убеден в правотата на своите идеи и се считаше задължен да пръска семената на тези идеи и винаги търсеше добра почва. Ако не намереше, почваше „дълбока оран". Идеите са прекрасни, ето защо семената трябва да бъдат посяти. Кои бяха тези семена? Това бяха семената на въздържанието, на вегетарианството и на водене разумен живот. На 27 юни 1919 година Георги престана да яде месо от етични съображения. Но скоро прочетените книги го убедиха, че чистата растителна и плодова храна е и по-хигиенична, по-здравословна. Тогава в селото му нямаше негов връстник, който толкова много да е чел, че да може да го разубеди. С постоянна и упорита работа беседва. Но сега нека продължим за малкия бъчвар. Една от книгите, които прочете наскоро, бе и тая: „Животът и учението на Буда", не помни автора. Мислите, които намери изложени в тази книга, му се видяха интересни и той реши да ги сподели със своите приятели - съмишленици, като им изнесе реферат /първият реферат в живота му/ - ноември 1922 година. Мястото, денят и часът определени - в събота вечер в работилницата, която ще послужи за салон. Без Георги да знае, другарите му бяха разгласили за предстоящия реферат. Когато дошло времето, ето че работилницата почнала да се пълни с публика. Дошли всички негови съученици от гимназията. Имало и по-големи. „Салонът" скоро се напълнил. Рефератът почнал, Георги се изненадал от това голямо посещение, без да знае как да си го обясни. Дали темата на реферата ги бе привлякла или някоя друга причина, той не знаеше и нямаше време да мисли за това. „Добре дошли, гости", каза той и почнал да чете реферата. Всички слушали внимателно. Когато рефератът бил едва към средата, Георги забелязал, че се разменят погледи и полуусмивки, но той нямал време да мисли върху това. Но ето изведнъж някой духнал лампата и настанало мрак. Докато домакинът търсел кибрит, всички шумно излезли навън, сякаш това бяха желали и очаквали. Така минал първият реферат на Георги, първата му обществена проява. По-възрастните младежи от селото го наричали: „Малкия агитатор на вегетарианството". Но за да имате по- ясна представа, драги читателю, за неговата агитационна дейност, необходимо е да споделиме, че той, макар и толкова млад, е бил настоятел на едно Софийско издателство: „Ново общество", от което получавал книги, които ходел да продава по селските сборове на ръчна продажба. Това той правел не толкова заради отстъпката, която му се правела, а най-вече да се разпространяват идеите, които му хранели душата. Ето защо с право го наричали „Малкия агитатор". На следващата, 1922 година, Георги продължи образованието си в гимназията. Там, за негова голяма радост имаше Ученическо въздържателно дружество, на което той веднага стана член. По-късно той бе избран в ръководството, а след това и председател на дружеството. От името на дружеството се изнасяха реферати в гимназията. Ставаха оживени разисквания. Георги също изнасяше реферати, която работа му допадаше, бе почната още от село. През 1924 година в град Русе имаше конгрес на всички въздържателни дружества в страната - Дружеството, което той оглавяваше, трябваше да изпрати делегати, на които трябвало да се платят пътните. Тогава от името на дружеството се изнесе утро с вход. И така се събраха пари за пътните на делегатите. Инициативата бе негова. През есента на 1925 година Георги бе завършил реална гимназия в гр. Попово и замина за София в Държавната печатница да учи полиграфия. След това Георги завърши Свободния университет - Висш институт за икономически науки. Тогава той мина на работа в счетоводството на печатницата. По това време се свикваха много запаси на военно обучение. Георги не искаше да отива в запас, защото бе вегетарианец и в запаса трудно ще кара с прехраната. Кметовете единствено не ходеха в запас. По това време се проведе първият кметски курс, ето защо Георги го завърши и беше назначен кмет на Просенишка община, Бургаско. Там по негова инициатива се основа Самарянски курс. После по негово желание се премести в Руенска, а след една година и в Тололишка община. Командироваха го в новите земи - Сърбия и Германска община. След три месеца бе откомандирован. Току-ще се върнал в Тополица, дошло нареждане за преместване в село Медвен, Котелско - на 21 ноември 1943 година. „Най-бях доволен от кметуването в Медвен", разказваше веднъж той. Там той намерил добри условия да развие културно-просветна дейност. Медвен е малка община, само от едно село. Нямало средства за провеждане мероприятия, а да се занимава с преследване на комунисти, което било главната работа на кметовете тогава, било му противно, ето защо се хванал да просвещава народа, като основал народен университет, като привлякъл за помощници в реализирането на тази хубава идея местното учителство и общественици. Изготвили план и почнали подготвителната работа - сказките. Народният университет бил открит на 19 януари 1943 година със сказка: „Духовни прояви на българина през вековете", която изнесъл кметът Георги Събев. Читалищният салон се препълнил от мъже, жени и деца. Всички гледали и слушали словата на кмета, които се леели бодро, свободно и вдъхновено. Втората сказка била на тема: „Домашно, гражданско и политическо възпитание на младежта", която била изнесена също от кмета, докато другите сказчици се подготвят. Не е нужно да изброяваме подробности, като ще споменем само темите на следващите сказки: „Права и задължения на човека и гражданина", „Химическа и газова защита на населението", „Заразните болести и борбата с тях". Друг път в Медвенското читалище почти не са изнасяни сказки и читалищния салон се използвал само за вечеринки. Интересното в случая е това, което твърдят медвенци, че докато предишните кметове постоянно са били в кръчмите, където са играели на карти, че дори и общинската поща се е подписвала в кръчмата, то новият кмет, г-н Събев, почти постоянно е бил в кабинета си и всеки, който го потърси, можел да го намери. Ето кмет за нас, казвали жителите на Медвен - народен кмет, И така, народният кмет успял да спечели доверието на населението и като се открил Народният университет, всички бързали да чуят изнасяните от него сказки. Докато били другите кметове, когато дойде народен представител или някой друг общественик, викали хората от къщите един по един, да се съберат няколко души, за да могат да отчетат дейност, то при г-н Събев всички се отзовавали, само като прочетели афиша за сказките. По инициатива на кмета бе открит Самарянски курс, посещаван от 17­18 девойки, който курс бе ръководен от участъковия лекар. Също по инициатива на кмета бе въведен обществен контрол върху раздаваните от кмета - комисар дрехи и бельо, по време на купонната система, нещо, което никой не го задължаваше. Беше чисто негова инициатива. На 15 септември 1944 година кметът издаде службата, понеже народната власт отмени кметския институт, след което бе назначен като инспектор по труда от Министерството на Социалните грижи към Бургаски окръг. Като инспектор той имаше възможност да обикаля окръга, което бе негово съкровено желание и се пенсионира през 1961 година. Георги сключи брак с Донка Г. Куртева от Айтос и на 9септември1936 година му се роди момиче: Лили, която на 19 април 1964 година сключи брак с Димитър Анастасов от гр. Бургас, юрист. Родиха им се две деца: Мария, през 1965 година и Асен през 1972 година. Мария следва Славянска филология, а Асен учи в Английската гимназия. Съпругата му, Донка, се помина на 4 май 1973 година на 67 години. Георги сега е на 81 години. Сега ще кажем няколко думи за допълнителната дейност, която е вършил по места, без да е бил задължен да прави това: Основал самарянски курс в село Просеник, посещаван от 14-15 девойки. В село Тополица основа дневна детска градина, първа в окръга, през 1942 година. В Медвен - самарянски курс, детска градина и Народен университет. Добавка за художествения дар на Георги Би било съществен пропуск, ако не кажем няколко думи за Георги като художник. Още като ученик в прогимназията Георги е бил един от най-добрите по рисуване. По късно той се насочва към рисуване на портрети. Като пастирче, през лятната ваканция, когато не раполагал с бележник, използвал гладките каменни плочи да се упражнява. Още през 1921-1922 година е рисувал портретите на Карл Маркс и Ленин, които са красели стените на Работническия клуб. /Тогава Комунистическата партия бе забранена./ А портретите на Шекспир и Хенрих Тозо, рисувани също от него, са красели стените на местното читалище. Той е излизал на концертно рисуване при литературните вечеринки, давани от учениците в полза на читалището. Един или двама свирят на инструмент, а художникът рисува пред всички на голям плакат, към един метър, на стената. Слушат и гледат. Също негови рисунки са наддавани на томбола по вечеринките. Малкият художник е изпълнявал и поръчки за увеличаване на портрети. Но най-интересното било, когато той получава поръчка за портрет, като му се дава снимка с военна униформа, а му се иска цивилен портрет. Това било поръчката на Ив. Г. Данов, негов съселянин. Колкото и трудно да било, Георги приема поръчката и я изпълнил с чест и достойнство. Все по това време малкият художник рисува портрета на баща си от натура - бюст в естествена големина. Приликата била поразителна. Естествено ще се яви въпросът, защо Георги не е следвал пътя на дарбата си? Отговорът се подразбира: материалното затруднение на семейството. След като Георги не можа да следва пътя на призванието си като художник, насочи се към литературата. Хвана перото и почна да пише статии и да ги публикува във вестници и списания. Мимоходом само ще споменем, че първата му статия е: „Към светло утро", публикувана на 2 октомври 1928 година във въздържателния вестник „Светло бъдеще", а през 1930 година почва да сътрудничи на вестник „Братство", издаван в гр. Севлиево, и на сп. „Житно зърно", издавано в София. Също е бил сътрудник на вестник „Свобода", издание на кооперативно дружество „Последник". Георги е написал следните книги: Мисли и афоризми, Наръчник на ученика, Басни, Гатанки, Разкази, Пред прага на загадъчното, Весела хроника, Победи без насилие, Методи и правила, Вътрешните закони, Бисери на размишлението, Поеми, Пътеписи и др. Не е необходимо да изброяваме всичко, за да не обременяваме читателя, защото не всеки се интересува от умственото творчество на другите. Дочуване, драги читателю, дано при друг случай пак се срещнем и обменим мисли върху онова, което сега, без да искаме, сме пропуснали да кажем за нашето родословие. 5. ОПРОСТЯВАНЕ На 9 февруари 1942 година ме назначиха кмет в Просенишките общини и напуснах София. Това беше тайното ми желание, щото викам, толкова години все едно и също. Щото нали отиване и връщане, отиване и връщане, виждаше ми се еднообразен животът и дълбоко в себе си копнеех да напусна София, да отида някъде, гдето да съм постоянно в движение. В тия години аз се занимавах с печатарство в държавна печатница, словослагател бях и нотен печат. След като завърших университета, преминах в счетоводството, а след туй, 1943 година, както ви казах 1941 година завърших първия кметски курс и станах кмет. И така почна моето движение, това, което тайно в себе си го желаех - да имам един по-разнообразен живот, Назначиха ме в село Просеник. Там карах 5-6 месеца. Следтуй се оваканти място в по-голяма община. Поканиха ме в Руенска община. Тя е най-голямата община, в която влизат 12 села. По-нататък пък се оваканти място в село Тополица. В Тополица има много наши хора, Пожелах да се преместя и в Тополица. В Тополица пък назначих един служител в общината, беше един комунист, добър човек, обаче беше завербуван като комунист и лишен от граждански права, който беше съден по закона за защита на държавата /ЗЗД/'. Там се казваше, че няма право на държавна и общинска служба. А пък аз го назначих, защото нямах човек, времената бяха такива, искаха запаси, отиваха войници, а трябва да има човек на службата и аз го назначих. Поради това, че го назначих, Околийският управител ме намрази и взе да ме преследва. Един път, като отидох при него по работа, четири часа ме държа прав пред себе си. Държа ме като арестуван, поради това, че съм назначавал комунисти. „Как ще ликвидираме с тия комунисти, когато кметовете назначават комунисти в общините?" Викам: "Дайте ми хора, бе! Дайте ми хора, аз трябва да изпълнявам тази служба. Дайте ми хора! Трябва да назнача хора. Щом не ми давате, аз ще си намеря." И намерих си, и изпълнявам. И въпреки моето застъпване, че той ми е добър и съвестен човек, обаче полицията на времето го потърсиха, без да ме питат мене, веднага го вземаха и го пратиха в Гиген, в лагер. Обаче аз на мястото му не назначих човек. Другите чиновници работеха работата, а жена му получаваше заплата. Той след 9 септември 1944 година даде изложение, защото аз го поисках от него и той даде изложение, какво отношение съм имал към него като комунист и как съм го защитавал. Така новата комунистическа власт ми опрости греха, че съм бил кмет на предишната власт, която ги гонеше.

35. ПО ПЪТЯ НА ВЕТЕРАНИТЕ Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ /1825-1905/ Д-р Георги Вълчев Миркович е роден на 10 март 1825 година в гр. Сливен. Баща му произхожда от град Стралжа, където се е занимавал с обущарство и търговия на вълна, а майка му, Койка, е била преселена в Сливен от опожареното и разсипано от кърджалиите село Раково. През 1830 година баща му, заедно с други сливенци, се преселва във Влашко, близо до Плоещ, в новото поселище Берязка, но не му харесва и скоро се завръща в родния си град Сливен, където Георги постъпва на училище при известния тогава учител грък - Цукала, а по-късно продължил образованието си в гр. Котел при учителя Сава Доброплодни през 1840 година. След три години той се завръща в родния си град, но имал силно желание да продължи образованието си в Цариград, сега Истамбул. Баща му не се съгласил и го оставил в дюкяна си на Аба-пазар да продава вълна и ямурлуци. Това продължило до 1846 година, когато д-р Селемински енергично се застъпил, щото дванадесет българчета да бъдат изпратени в Киевската семинария като стипендианти. В това число бил и Георги, бъдещият доктор - медик. В семинарията не му харесали условията, ето защо той, едва приключил годината, след ред изпитания напуснал Киев и отишъл в Цариград, където продължил образованието си. Там го сварила новината за смъртта на баща му, връща се в България, получава си наследството от 10000 гроша, пак се връща в Цариград и постъпва да учи в прочутата тогава гръцка гимназия Кору - Чешме. Но и там не му харесало - скоро напуска и довършил средното си образование в католическото френско училище на БЕБЕК, пак в Цариград. От последното училище останал много доволен. Оттам той възприел спиритическите убеждения и им останал верен до края на живота си. От Цариград /Истамбул/ заминал за Франция, където да продължи образованието си. Там постъпил в медицинския факултет на Монпелийския университет. Малко по-късно той се премества да следва пак медицина в гр. Пиза, което е направено вероятно по настояването на д-р Селемински, но скоро се връща пак в Монпелие, където довършва науките си с теза върху хигиената. Миркович още като студент бил награден от император Наполеон III за това, че заедно с други свои колеги взел участие в борбата с върлуващата тогава епидемия холера във Франция. Това било през Кримската война, 1853 -1856 година. Епидемията била победена. От Монпелие д-р Миркович се завръща в родния си град, откъдето е бил повикан и назначен за градски лекар в Стара Загора през 1858 година. След това се връща в Сливен и взема дейно участие в обществения живот. През 1861 година ходил в Браила, Болград, Букурещ и Цариград. Бил е директор в Болградската гимназия /Бесарабия/. Вземал е дейно участие в борбите по църковния въпрос. През 1867 -1868 година е бил лекар в гр, Видин, откогато датира неговото участие в революционното движение под името д-р Мирца. Но скоро бива заловен, арестуван и пратен на заточение в Диарбекир. На отиване на мястото на заточението бил окован във вериги и прекаран през Сливен, да го видят близките му и за назидание на съгражданите му. Това е станало през 1870 година. След осем години заточение, той бил засегнат от обща амнистия, връща се в Сливен, където продължава лекарската си практика. Бил е Губернски врач, после директор на Сливенската гимназия, и след това бил градски, а по-късно държавен лекар, след което се отдава и на литературна дейност. През 1891 година той почнал редактирането и издаването на списание „Нова светлина", в което като пионер в България прокарва и популяризира учението за спиритизма и окултизма. През 1893 година прибавя списание „Здравословие", в което проповядва и популяризира: водолечение, слънцелечение, хигиена, масаж, животен магнетизъм, както и внушение за лечебни цели. Също така д-р Миркович е първият у нас, който проповядва хомеопатичната метода за лекуване, т.е. лекуване с минимални дози. Излезли са пет години от списание „Нова светлина" и три години от „Здравословие". А през 1903 година вместо сп. „Нова светлина", почва да издава списание „Виделина", което е просъществувало до 1905 година, когато редакторът и издателят на списанието д-р Миркович се поминал. Д-р Миркович е бил член на Българското книжовно дружество, сега Академия на науките. В книжка 6 на списание „Летопис" е поместен спомен с биографични бележки за него. Д-р Миркович се е запознал с Учителя на 6 април 1900 година и присъствал на първия събор на Бялото братство в гр. Варна заедно с Пеню Киров и Тодор Стоименов - последните двама от Бургас. От данните, с които разполагаме за д-р Миркович, узнаваме, че той е бил благ, милосърден и справедлив човек. Въодушевявал се е от великата проповед за човека, любов към ближния. Ето защо той понасял стоически страданията и лишенията по пътя на борбата му за по-сносен живот. Той вярвал дълбоко в разумността на мирозданието и в победата на доброто, Миркович е смятал за пръв дълг на всеки човек да помага на ближните си при различни неволи в живота, затова е лекувал безплатно бедните си съграждани. Но това той не е считал за достатъчно, ето защо и парично им помагал. Неговите хомеопатични лекарства /микродози/ били раздавани на страдащите даром. Те помагали, въпреки скептицизма на закоравелите материалисти, които се срещат на път и под път по широкия Божий свят. Образът на д-р Миркович се откроява с голяма светлина на фона на историята в три области: като революционер, като просветител и като лечител. Но не по- малко важни са и неговите религиозно - философски убеждения, които той популяризира предимно чрез страниците на издаваните от него списания и книги. Сега, когато сме вече към края на това кратко изложение, можем да кажем че д-р Миркович е бил една широко отворена душа за всички нови идеи и изследвания. Негова е заслугата, че той пръв в нашата страна възвести ясно и с прозрение, че в природата зад грубата материална действителност действат и невидими сили и проявления от духовно естество. В нашата епоха на закостенял материализъм днес, тая именно заслуга на Миркович не можа да се оцени достатъчно. Науката крачи с бързи крачки. Трупат се грамада от факти, в които скоро ще се спънат ония, които са скептично настроени. Близкото бъдеще неминуемо ще ни наложи да видим света в друга светлина и тогава направеното от д-р Мрикович ще се види в истинския му ръст. Д-р Миркович вярваше твърдо в съществуването на Бога, както в прераждането на човешката душа, в нейното еволюционно усъвършенстване. Той вярваше още в нравствения закон на живота, а именно, че всеки каквото прави, това ще пожъне. Всеки сам създава или подготвя съдбата си. Д-р Миркович е завещал на Сливенското читалище „Зора" своята библиотека, състояща се от 427 тома книги, както и своите печатни издания, възлизащи на 114000 тома, както и сумата 300 лева и други значителни суми, оставени за благотворителни цели. Д-р Георги Мрикович се е поминал на 29 септември 1905 година в родния си град, като е живял осемдесет години. Пояснение: Този кратък доклад е изготвен по случай 74 години от смъртта му и 154 години от рождението му. Литература: Сборникът „Той не умира" - Сливен на безсмъртните борци. Сливен 1935 година, Ст. Гидиков. 10 май 1979 г. ПЕНЮ КИРОВ /1968-1918/ Пеню Киров е роден на 13 юли, събота, 1868 година в гр. Карнобат. По-важни фази от неговия живот са следните: 1. Той произлиза от четири поколения религиозни хора, с начало от село Рахово, Котелско. После живял в Сливен и Карнобат. 2. На 8-годишна възраст бил посетен от светло същество. Това ще да е било през 1875 година. Тогава той видял това светло същество да се носи по въздуха от юг към север. 3. На дванадесет-годишна възраст, т.е. през 1880 година, е бил увенчан с венец от двама ангели по поръка на Бога - Отец. 4. На петнадесет-годишна възраст -1 883 година за първи път е излязъл зад границата, но не е казал къде е ходил. 5. На седемнадесет-годишна възраст е постъпил доброволец и учавствал в Сръбско-българската война. Бил е към град Кула. Понеже не желаел да се сражава, когато дружината е получила заповед да влезе в сражение, той се помолил и веднага заболява от дизинтерия, поради което веднага е бил изпратен на лечение в болницата в град Русе, където го заварва примирието. 6. На деветнадесет-годишна възраст, 1887 година бива удостоен и взет за редовен войник, като е служил военна служба до 1390 година. 7. На 27-годишна възраст встъпил в брак, за да помогне на една страдалческа душа, дух-скиталец, който е молил за помощ. 8. На 32-годишна възраст, през 1900 година, на 23 юли, неделя, в 3 часа сутринта е бил освободен от греха, като е бил погребан с Христа-Господа, е бил облечен в Духа Христов от Учителя, наречен Петър Дънов. 9. На 35-годишна възраст, през 1903 година е ходил да проповядва Господа из България, като е тръгнал от Бургас, през Анхиало/Поморие/, Месемврия /Несебър, Русе, покрай Дунава, Свищов, Видин и на юг, към Цариброд, София, южната граница, Странджа, като спрял в манастира Свети Панталеймон, при село Коджа бук, Карабунар и се връща в Бургас. Целият този маршрут е изминат пеш, като е бил на своя издръжка. Носел е на гръб духовна литература за продан, от която се е издържал. Така му било наредено от Небето, от Отца, което брат Пеню лично е разказвал на брат Минчо Сотиров от Бургас, чиито спомени излагаме в настоящето кратко изложение. Към 1902 или 1903 година явява му се Светият Дух и му казва: „Бог те опредили да обиколиш България и да проповядваш за Бога една или три години." Тогава брат Пеню отговаря: „Избирам три." Наредил всичко в дома си и тръгнал. Това брат Пеню лично го е разказвал на брат Боян Боев. БратПеню е образец на кротост и смирение, което излъчва образът му. Човек с големи духовни знания, винаги готов за жертви и добри дела. Доколкото ни е известно, той е имал ред години срещи с Учителя на Бялото братство, който тогава е бил известен под името Петър Дънов. Някои от тия срещи са били инкогнито осъществявани. Например, ще тръгне от Бургас за Варна, където е бил Учителят, като по пътя е избягвал да среща каквито и да било хора. Свръзката между тях е бил при някои случаи Архангел Михаил. Имало случаи, когато той прекосявал цяла България от изток към запад: Ямбол, Нова Загора, Стара Загора, Казанлък и другаде. От изложеното до тук, макар и много кратко, се вижда как е работил този мил и многообичен брат със своето голямо послушание и вярност към Божието дело и как той е бил ръководен от Божествения дух, още преди да се постави основа на клона Бургас - Общество бяло братство в България. До преди 1907 година брат Пеню Киров е посещавал Странджа планина във връзка с развилото се Богомилско движение и останалото влияние. При една от тия обиколки било му внушено от светли същества, че вече е време да се основе кръжок в Бургас, който да има за цел духовното развитие на членовете му и подготовката им за бъдещата им култура. Казано му било, кръжока да се основе на деня на Св. Панталеймон - 27 юли 1907 година /по нов стил 9 август/. За председател, ръководител на кръжока бил избран брат Пеню. Като първата работа на кръжока да се изучава Свещеното писание - Стария и Новия завет. Първите ученици на кръжока били трима души - Пеню Киров, д-р Миркович от Сливен и брат Козловски от Ямбол, който по-късно се изселил от България. Правели са се сеанси, при които групата е имала много ценни опитности и материализации. Тези опити затвърдили вярата и разширили духовния им мироглед. Преди основаването на кръжока, спиритическите сеанси са били негласни, извършвани точно в определено време и часове, и дни, което е вярно и строго определено при духовните срещи. Оформено с протокол общество първо се наричало „Спиритическо общество", а по-късно „Общество Бяло Братство", клон Бургас, което Учителят почнал да посещава и напътва. Брат Пеню бил благ и прилежен в делото Божие и може да ни бъде за пример във всяко отношение. Неговият личен пример може да ни крепи, импулсира и вдъхновява, за да можем и ние да израстнем като него работници в служба на Божието Дело. В лицето на брат Пеню ние виждаме човек от нов тип, човек на Любовта, Мъдростта и Истината, на Правдата и Добродетелта, чрез които добродетели ще дойде свободата, братството и единството, също и виделина, че да могат всички човеци да станат добри, умни, честни и справедливи. Да може всички народи да се обединят в един народ и в една държава, че да няма войни и недоразумения по цялата земя. Още през 1898 година нашите приятели от Бургас, ръководени от една вътрешна подбуда и под ръководството на Учителя /когото тогава са наричали още г-н Дънов/, са заработили за духовното издигане и пробуждане на българския народ, като се е разнасяла духовната просветна литература, каквото е било списанието „Виделина", редактирано и издавано от д-р Миркович в гр. Сливен, а също и други брошури с духовно съдържание, устройвали се срещи, водели се разговори, като се обменяли мисли и опитности. Работело се за пробуждането на готовите души, които първи ще поемат този светъл и благороден път. След като Козловски напуснал България, мястото му в кръжока било заето от най-младия брат - Тодор Стоименов от Бургас кръжокът бавно се развива, но не толкова в численост, колкото във вътрешна убеденост и непоколебимост. Брат Пеню Киров се поминал на 18 януари 1918 година в Бургас, Чувал със сол. Пеню Киров е бил ротен командир на младия войник Черню Калушев, с когото са се запознали и опознали. Как е станало това, вече сме го разказали на друго място. Веднъж той се среща с Калушев и му казва да отиде в село Габерово при бай Слави Тодоров и да си вземе малко сол. Зачудил се брат Черню, защо да ходи у Габерово за сол, когато в тяхното село, близо до тях е магазинът и може да си купи колкото иска. Но щом бай Пеню казва, ще отида при бай Слави, да видя какво ще излезе от тази работа. „Брат Славе" - казал Черню - „Бай Пеню ме праща при тебе да ми дадеш сол, щото си имал цял чувал." - „Така ли ти каза бай Пеню?" - „Иди, каза той, при бай Слави за сол. Ето и аз дойдох." - „За друга сол те праща той", казал бай Слави и му заговорил за Учителя, за Словото, както и за бай Георги от Айтос. Върнал се бай Черню много доволен от тази среща. Нещо светло, благородно и велико изпълнило душата му, като никой път. Почнал и той да раздава от получената „сол" на ожаднелите и обезсолени души. ТОДОР СТОИМЕНОВ ГЕОРГИЕВ /1872-1952/ Брат Тодор Стоимен е най-младият от тримата първи ученици на Учителя. Роден е на 17 май 1872 година в гр. Пазарджик. Произхожда от семейство със средна заможност. Завършил е трети прогимназиален клас в родния си град. След няколко години семействотото им се изселва в гр. Бургас, където той почва работа като писар в Окръжния съд в Бургас. Усърден в работата си, постепенно се издига в йерархията и стига до степен секретар на съда, на която служба се е пенсионирал на 45 години по стария закон за пенсиите през 1917 година. След пенсионирането си почва работа в търговското представителство на шевни машини „Сингер". Брат Стоименов е бил много старателен в работата си, като не е допускал грешки, поради което много е бил ценен и уважаван, човек с бистър ум. Бил е често похваляван и награждаван за усърдна работа. Като идва в Бургас, наскоро се е запознал с Пеню Киров, който е десетина години по-голям. При едно идване на Учителя в Бургас, брат Пеню го е представил на Учителя и той става негов ревностен ученик. На 6 април 1900 година е станала първата среща - събор в гр. Варна, след което тези срещи - събори стават традиция, като се провеждат през август. На тази среща са присъствали д-р Георги Миркович от гр. Сливен и от Бургас: Пеню Киров и Тодор Стоименов. През 1901 и 1902 година съборите са се провели в гр. Бургас. От 1901 до 1910 година - в гр. Варна, а след това - във Велико Търново. На първата среща - събор, през 1900 година Учителят ги е въвел в първата подготвителна работа - предговор към онази голяма работа, която Великият разумен свят има да върши тук, на земята върху човечеството. Тогава им е говорил за онази велика култура на любовта, братството и свободата, които има да се въдворят на земята. Тогава един от учениците попитал мислено: „Ето, ние сме само трима души, събрани тук и то единият от нас е вече стар и си отива. Останалите двама са малцина за тази важна мисия." Учителят отговаря на мисълта му: „Действително, вие сте малко, но в бъдеще ще станете хиляди, милиони." Първият кръжок в Бургас е бил основан през месец юли 1907 година под името „Спиритическо общество", което по-късно се преименува: „Общество Бяло Братство", клон Бургас, който Учителят започва да посещава и напътства. Член на кръжока е бил брат Козловски от гр. Ямбол, който заминал зад границата и на негово място бил поканен брат Тодор, който бил най-младия от всички членове на кръжока. Известно е, че Учителят от 1901 до 1910 година обикаля България да изнася сказки по френология и хиромантия по градовете. Когато е предстояло да посети гр. Айтос, той е телеграфирал на брат Георги Куртев, че Учителят ще посети Айтос, където ще изнесе сказка и че той /Стоименов/ ще го придружава, да ги посрещне на гарата. Тогава Учителят още не е бил познат като, Учител" в Айтос, а само като г-н Дънов. При втората му сказка в Айтос, след сказката бил поканен от брат Куртев да нощува у неговия дом, която покана е била приета, а брат Стоименов, който вероятно е бил служебно зает, се върнал сам в Бургас. Как повярвах. Бях член на спиритическия кръжок в Бургас от втората половина на 1907 година. В кръжока имаше разни духовни проявления, но веднъж, след като си излязох, се усъмних в тяхната реалност. Една вечер влизам в стаята си и си лягам на леглото. Неусетно съм заспал. По едно време някакъв шум в стаята ми ме събуди. Отварям очи и виждам, че цялото ми легло, заедно с мене, се носи из стаята от невидими ръце. Уплаших се и скочих от леглото и застанах в един ъгъл, треперещ от страх. Не стига това, а още и масата и стола се раздвижиха. После всичко се успокои и аз отново си легнах. От него ден и час повярвах в реалността на спиритическите явления. Весела случка. Както вече споменахме, брат Стоименов се е пенсионирал по стария закон на пенсиите, който предвиждал 45 години трудова възраст, а не 60, както днес. Когато дошло време да получава първата пенсия, понеже бил младолик и никога не е имал брада и мустаци, то касиерът, вероятно на шега, го попитал: „Чия пенсия искате да получите? На дядо си или на баща си?" - „Моята", отговорил новият пенсионер. Случката вече не се повторила. Разказала племенницата му Паша Белева. София, 7 май 1988 година. Тримата юнаци и баницата. Случката е станала в гр. Бургас, вероятно след съборните дни през 1901 или 1902 година. След като тримата предани ученици станали рано и работили заедно с Учителя 4-5 часа, уморили се и изгладнели, брат Пеню Киров, който бил по жилетка, с подпъхнати палци под раменната извивка, казал: „Каквито сме юнаци, да ни има сега една баница, добре ще бъде." Учителят чул, леко се усмихнал, но нищо не казал. Продължили да работят, по всяка вероятност. Учителят нещо им е диктувал и те го записвали. След малко, когато си привършили работата и отворили вратата, и някой от тях излязъл на пруста, намерили тава с баница още толкова гореща, че не можела да се пипне. Кой бе донесъл баницата, никой не знаел. И кой е знаел, че им се яде баница, за да им я изпрати? Никакъв човек не бил идвал, а баницата още вдигала пара, чакала да насити празните им стомаси. Когато баницата била изядена, Учителят казал: „Хайде сега брат Тодорчо, като най-млад, да отиде при баничаря, да му занесе тавата и да му плати баницата," Като влязъл при баничаря, последният му казал: „Чудна работа, извадих от фурната четири тави баница, а едната изчезна, без някой да имаше край мене. Но щом връщаш тавата и плащаш баницата, няма какво повече да питам. Как стана това, аз не мога да си обясня", казал баничарят и прибрал донесената тава. По всяка вероятност, тъй като Учителят владее закона за трансформиране на веществото, баницата бе дошла в безтегловно състояние и бе пренесена без някакъв видим посредник и наново материализирана в пруста. Това е пример за елевация, Не си спомням кой от двамата братя, Пеню или Тодор го разказал на брат Георги Куртев. На екскурзия до Цариград /Истамбул/. Това беше около 1910 година. Уреди се екскурзия до Цариград за десет дни. Пожелах да посетя Цариград. Шефът ме обичаше и ми даде отпуска. Изкарахме необходимите документи, качихме се на прахода и отпътувахме. Радвах се, че ще видя най-после този тъй прославен град, където си бяха дали среща природната красота и огромното човешко богатство и архитектурното изкуство. Всички бяхме изпълнени с радостни предвкусвания за красотите, които има да видим и ще се обогатим съзнателно с нови впечатления. Искаше ни се по-скоро да пристигнем на това приказно място. На хоризонта вече се виждаше брега със силуетите на многожество сгради и безброй минарета на джамии. Ето, вече пристигнахме на пристанището. Посрещнаха ни с лодка турските власти и за наша голяма изненада ни съобщиха, че в града имало епидемия. Забраниха ни да слизаме на брега и казаха, че трябва да останем четиридесет дни, докато изтече карантинният срок. Моята отпуска беше само десет дни. Чудех се какво да правя. Тогава се сетих да потърся помощта на Учителя. По едно време стражата около мене се разреди. Почувствах, че сега е най-благоприятен момент да тръгна и да сляза от парахода. Тръгнах и слязох, сякаш никой не ме видя и не ме спря. Тръгнах към града без пари и без документи. Всичко бе в парахода. Но ето насреща ми идва познат човек от Бургас, на когото казах за положението си. Познатият разбра притесненото ми положение и веднага ми даде пари за билет, да мога да се върна с първия параход за България. Зарадвах се, благодарих му и отидох да се поразходя из града, да поразгледам, но понеже нямах документи, не бях спокоен и скоро се върнах на пристанището и взех първия параход за България. Билет ми дадоха, без да ми искат документ. Качих се на парахода и влязох в първокласно купе. Когато тръгна параходът, мина кондукторът по проверка, но той само отвори вратата, козирува ми и отмина, без да ме проверява. Аз бях разтворил вестника и го преглеждах. Пристигнах в Бургас без документи, които после ми изпратиха. Интересното в случая бе, кой бе уредил моето пътуване без документи и как се намери човек, който да ми даде необходимите пари за билета, да мога да се върна обратно. Забележка: Горната случка е разказана от брат Стоименов на брата Паню Балдъров на Изгрева, няколко години преди смъртта на брат Тодор Стоименов.

34. КОЛОНИЯТА В МЪГЛИЖ ЛАГЕР - ШКОЛА МЪГЛИЖ Стихотворен пътепис от Геогри Събев /По спомените на една майка/ Посвещавам настоящия стиховорен пътепис на любимата ми съпруга Донка по случай навършване 17 години от заминаването й в отвъдния свят. Бургас, 1960 год. Брат Желев на лагер основи положи, Божието дело на опит приложи. Писма той разпрати с топли покани на лагер да дойдат децата призвани. Всички да носят цигулки, китари, там музика ще учат и млади, и стари. Бельо да си носят, юфка в торбата. В джоба парички и ума в главата. Часът веч удари. Ето, тръгва влака. Едно дете пита: „Де остана кака?" Децата смутени. От дом неделени. Едни мълчаливи, а други засмени. От Бургас са само Верчето и Лили, две деца обични, на майките мили. Митко от Горица, Стоянчо от Бата, с чанти в ръцете, с бельо в торбата. Влакът веч потегли на дългия път, няма вече пречки децата да спрат. Майки и сестрички деца придружват, гълчат, чуруликат, без да се смущават. Часове минават, влакът все лети, майки се увличат в сладки мечти. Умората дойде. Клепки натежаха. Едни още будни, а други заспаха. Майки и сестрички стоят и се чудят, тези деца мили как да ги събудят. Ето свирна влакът. Гара наближава. Някой през прозорец там глава подава. Тулово е близо. Вече влакът спира. Всеки от купето багажа прибира. Там ги чака Райчо, с любов гореща, с очи насълзени пред таз мила среща. Идва от Загоре с конче и каруца, а кончето слабо, даже малко куца. -Давайте багажа! - Райчо разпорежда. Към Мъглиж веднага кончето повежда. Умора ги мъчи. Всички мълчаливи. Цяла нощ не спали, с лица сънливи. Мараня голяма - слънцето препича. Някой от децата риза веч съблича. Веч Мъглиж се вижда, даже и салона, човек някой сякаш маха от балкона. Брат Желев ги среща с топла усмивка като всички кани на лятна почивка. Селото прекрасно. Градини големи. Брат Рашо ги среща с пълна кола дини. Брат Желев ги кани всички да поседнат. На тревата чиста даже да полегнат. Денят веч отмина. Бързо се смрачи. Горе на небето блеснаха звезди. Всички на молитва вече се изправят, Баща наш небесни всички да прославят. Молитвата свърши. Всички се прибраха. Там, в обща спалня, скоро умълчаха. Всички уморени. Унася ги веч сън. И шумът затихна и вътре, и вън. Късна нощ е вече. Всички сладко спят, а горе в небето звездички блестят. Едни спят дълбоко. Други там бълнува. Стоянчо Ярев плаче. Болка не минава. Майката на Лили болното намери. С ръка на челото топлината мери. - Какво ти е, чедо? Къде те боли? Ти кажи ми само. Бог ще се смили. Ох, боли ме, лелко. От корем умирам. Как аз ще осъмна? Сили не намирам. Лелка го помилва, стопли и прегърна. Болката кат жива сякаш се отвърна. И заспа Стоянчо на нейния скут, а тя без сън остана за малкия тук. Веч се съзорява. На изток руменей, а на дъб вековен славей нежно пей. Леля Миче свири. Чудно е навън. - Ставайте, дечица. Стига вече сън. Брат Желев на входа стои и се чуди, тез дечица мили как да ги събуди. - Ставайте, Лилянке, Миче, Чудомир, слънце веч ни кани на вълшебен пир. Тъй ги нежно буди той от сладък сън. Всички се обличат и тичат навън. Едно дете гледа с едно оченце, идва леля Кинче и стиска му носленце. То веднага става. Дрешките повлича, риза, панталонки то навън облича. Всички са готови. Вече чакат вън, легла оставили след сладкия сън. Станцията черна често се обажда. По време вечерно някога досажда. Веднъж тя разказа за една кавга, дето бе станало за нея мълва. Вчера две момченца нещо се скарали, и то не за друго, за шепа страгали. Други път в полето дете закъсняло, че при цвете малко то било клекнало. То си цвете милва и му нежно дума: „Милото на кака, за мен недей плака. Утре пак ще дойда и ще те полея, и песничка малка за теб ще изпея." Станцията бяла всичко бе видяла. Нищо не забрави, да не го разправи. Лагерен живот Всички стават рано, молят се и пеят. Слънцето посрещат и в любов живеят. Трудностите често те посрещат с песен и така животът веч' става интересен. Брат Желев децата честичко събира, примери, поуки най-добри намира. Идеята за братство всички тук сплотява Всеки на брат Желев веч ръка подава. Камбуров с кавала често се увлича, „Идилията овчарска" най-много обича. Леля Миче Златна концерти изнася, тъй за колектива много допринася. Леля Драга готви. Все пълни казана, таз работа за нея сякаш най-отбрана. Борба с турдностите /Как се калява стоманата/ Един ден се случи, складът се опразни, нищо не остана от продукти разни. Всичко се привърши: леща, боб, захар, ни хляб, ни юфка, нито пък сухар, нищо бе в склада. Нищо в казана. Униние общо всичките обхвана. Брат Желев: - Братчета, сестрички, днес сме без храна, нека не ни плаши. Малка е беда. Ний ще се помолим на Наший баща помощ да ни прати. Дар от небеса. Молитва: „Татко наш Небесни, молим, помогни ни, гладни сме, о Боже, храна изпрати ни." Още час не мина, пристига брат Руси, С цяла кола круши, храна за сто души. Друг прати продукти, трети хляб достави, чудо невидяно, как ще се забрави! Векове ще минат. Ще се споменава, как с вяра живеят, за Божия Слава. Прощално утро в Мъглиж Смяната привърши. След ден-два е края, Но никой не иска да напусне рая. Брат Желев: Днес, деца, ще идем всички в селото, с музика и песни пред майки в школото. Нека те да видят какво сме учили, когато на лагер всички тук сме били. Утрото започна с отбрани песни. Гласове звънчета. Мелодии чудесни. Пяха „Блага дума", пяха „Светъл ден" С грейнали лица и дух вдъхновен. Салонът е пълен. Всички лица греят. Мало и голямо в любов живеят. Всички аплодират. Салонът ечи. Брат Желев там негде спотаен мълчи. Утрото привърши, но никой не става, всеки иска още то да продължава. Една майка от селото: Вий, деца обични, Бог ви тук изпрати, само дни сте тука, а вече познати. Идвайте често, обични нам деца, да пълните с радост нашите сърца. 30 август 1947 г.

33. ГЕНЧО АЛЕКСИЕВ, ХУДОЖНИК - ПЕЙЗАЖИСТ /Бегли бележки от Георги Събев/ Вместо предговор: С настоящите кратки бележки нямаме намерение да пишем биография на художника Генчо Алексиев. Това не правим не защото не заслужава, а поради обстоятелството, че разполагаме с крайно оскъдни биографични бележки. Ето защо принудени сме да се задоволим с най-малкото, като опишем последното десетилетие от неговия живот, за което имаме непосредствени наблюдения. Това десетилетие ни загатва за богатите възможности, с които художникът е бил надарен. Тези творчески възможности до голяма степен остават неразкрити, непроявени, ето защо неговият талант остава непознат за широкия кръг от хората на изкуството. Ако художникът Генчо Алексиев имаше поне минимална материална помощ, талантът му би разцъфтял и би обогатил живота с неговото творчество. Настоящите кратки бележки са по случай деветдесет и четири години от раждането му и тридесет и четири години от заминаването му за отвъдния свят. 10 октомври 1990 година. Първи спомени: Запознаването ми с художника Генчо Алексиев датира от лятото на 1922 година, когато се връщах от събора на Бялото братство, който се състоя в полята на град Велико Търново. Съборът бе привършил и съборяните вече се пръскаха в разни посоки, за да се върнат по домовете си. Докато едни поемаха пътя към Севлиево, то голямото множество пое пътя за ж.п. гарата. Влаковата композиция бе голяма, сякаш едва смогваше да побере толкова много народ, стекъл се отведнъж. Купетата и коридорите бяха пълни, дори препълнени. На прозореца на едно купе се разговаряха двама души, единият около тридесет-годишен, а другият едва 15-16 годишен, вече ученик в гимназията. Те току-що се бяха запознали. Вие, драги читателю, вероятно вече се досещате кои бяха тия двама пътници. Единият - Генчо Алексиев, а другият -моя милост. Художникът Генчо Алексиев е родом от град Варна, произхожда от бедно многочленно работническо семейство. Баща му бил обущар, кърпел обувки. Всички са чакали на неговите ръце. Роден е през 1896 година. Генчо е следвал гимназия до шести клас. Не е могъл да продължи, поради високите училищни такси. Останал с незавършено средно образование, въпреки желанието му да продължи образованието си. През 1922 година, когато Александър Стамболийски бил министър-председател, а управляваща тогава е земеделската партия, е бил назначен като служител в афишното бюро при общината, поради липса на по-висок образователен ценз. Това продължило около една година и когато на девети юни режимът на Стамболийски, брат Генчо бил освободен от работа, Той вече не постъпил на държавна работа. Около 1927 година брат Генчо отива в София. През летните месеци той прекарва на Изгрева на обща палатка, която събирала петнадесетина души. Наричали я Пансиона. През 1930 година брат Генчо вече имал собствено жилище - малка дъсчена стая с минимален размер, в която едва се побирали легло и маса. Това жилище е било единствената собственост на нашия приятел - художник. През това време той е рисувал пейзажи, цветя, натюрморти, но тъй като не е имал място, където да съхранява таблата, подарявал ги на приятели, които, когато са можели, са го подпомагали материално. Ето защо техният брой се губи във времето. През 1940 година брат Генчо отива да живее в село Тополица, където прекарва около две години. Живял е в дома на ръководителя Димо Джожев. Понеже брат Генчо е бил и музикален, през свободното си време е обучавал някои от девойките от братството на китара. С това той станал още по-полезен, даже необходим. През тия години е нарисувал хубави пейзажи, с които малко художници могат да се похвалят. Както хората от Бялото братство, така и интелигенцията от селото са посрещнали с радост изложбата, която той е уредил в училищния салон. Това го импулсирало и породило в душата му нови идеи и хрумвания. Но за зла чест, една нощ двама хулигани влизат през отворения прозорец в изложбения салон и му похабили изложените табла, Това обстоятелство много го огорчило и той наскоро напуска Тополица завинаги и отива да живее в град Айтос през 1942 година. Там бил настанен от брат Георги Куртев в свободната стая при Братския салон. Брат Куртев, като разбрал, че братът няма никакви средства за препитание и като научил, че брат Генчо умее да подвързва книги, насърчил го да обзаведе малка работилница в жилището си, като се стараел всячески да го подпомогне. Писал на приятелите, които имат Словото на Учителя, добре е да си го подвържат при брат Генчо. Така хем Словото ще се запази, хем братът ще може да преживява от собствен труд, без да бъде в тежест на когото и да било. И така, приятното и полезното били хармонично съчетани. Това продължило до 1945 година, когато брат Куртев, който вече живеел на Братската градина, поканил брат Генчо да отиде при него, на градината. Братът приел поканата и отишъл. И тъй, двамата братя заживяли заедно. Това тяхно съжителство оказало благоприятно въздействие върху брата-художник и събудило творчески импулси в неговата душа. Все по това време в съзнанието на художника назряват идеи, които чакат време, за да се родят. Тогава са родени няколко символични картини: „Окото на Бога", „Тесният път", „Човешката душа", „Под крилото на Всевишния" - тема от 91 псалом и Голямо цветно табло - Земното кълбо, опасано от змия, която си е захапала опашката - символизира безконечността на знанието. Последната картина се намира в салона на село Тополица, а всички останали символични картини са в молитвената стая на Братската градина - Айтос. Всички хора, които се занимават с изкуство, са забелязали, че не всички дни и часове са богати на нови идеи и хрумвания че има и дни, и седмици на безплодие, които трябва да знаем как да посрещнем. Говори се за великия руски писател Л. Н. Толстой, когато идвали дни на творческо безплодие, той оставял перото настрани, отивал в градината, вземал лопатата и копаел или препасвал обущарската престилка, вземал обущарския чук и шило и почвал да кърпи обувките. Също така е правел и брат Генчо. Хрумнела ли му някаква идея, веднага се залавял за четката и боите. Настанело ли творческо безплодие, той почвал да подвързва. По тоя начин всичкото време се оползотворявало. След тези символични картини, му хрумнала идеята за серия от три картини, която аз ще нарека трилогия. Тези картини имат връзка една с друга. Свързва ги една обща идея - пробуждане на човешката душа. Първа картина -чистилището. Като застанем пред първата картина, онова, което първо ни прави впечатление, е тъмно-зеленото море, което събужда в нас неприятни усещания, сякаш свързани с отрицателните сили, които искат да спънат нашето развитие. От двете страни на морето от скалите се подават глави на гущери, змии, чудовища, които всяват страх и ужас у зрителя. Те действат смразяващо. Тези чудовища не са друго, освен низшите страсти, които завладяват човека с непробудено съзнание. Те му пречат да поеме своя възходящ път. А ето там, наляво, се откроява светла пътека, по която вече са се устремили пробудените души, които следват сзоя духовен ръководител. От окултната наука знаем, че напредналите братя от Небето следят много зорко за прогреса на всяка душа и веднага пращат помощ на ония. които вече се пробуждат. Страданията, каквито и да са те, може да бъдат продължителни, но не вечни. Великата Божия любов е готова да прости на всеки, който е готов да не повтаря грешката си. Всяка душа си има свой духовен ръководител, а освен това има и групови ръководители, които ръководят цели общества. Такъв е случаят на тази картина първа, където ръководителят извежда готовите души вън от Чистилището. Той ги води на изток. Там, между зъберите на страшни скали се виждат зарите на изгряващо слънце - бленуваната цел. Втора картина-духовният свят. Във втората картина също на пръв план се вижда море, острови, скали, на които са приковани човешки души. Това са душите на ония, които през земния си живот са вършили големи, непростими грехове. Тези души биват постоянно нападани от чудовища и те са в постоянна отбрана, като живеят в непрекъснат страх. Но това не ще продължи вечно, а само дотогава, докато у тях се пробуди разкаяние и пожелаят да се поправят. Тогава им бива изпратена помощ и те биват извадени от тия условия и биват поставени при нови условия, по-благоприятни за тяхното развитие. По какво се познава, че в една душа е настъпило разкаяние? Познава се по това, че около главата се явява едно леко сияние, което е верен знак на настъпилото разкаяние. Наляво горе художникът е нарисувал светла пътека, по която се движат пробудените души. Те минават по тесния път над пропасти и бездни, но неустрашимо следват стъпките на своя ръководител. Той ги води към една златна врата, окъпана в светлина. Това е вратата на Новия Йерусалим, на Царството Божие. както Учителят го назовава в Словото си. И в духовния свят пак има съблазни и изкушения, но те са от по-фино естество, Там е нужна още по-голяма будност и различаване. Трета картина. Това е сложна композиция, в която трябва добре да се вгледаме, за да я разберем. Тук на първи план виждаме кървавочервена мантия, която сякаш застрашава да залее света. Тази мантия не е нищо друго, освен безбожието, материализмът и социализмът, които жаждат да завладеят света, но това няма да им се удаде, фигурата под червената мантия е без глава, а какво може да направи тяло без глава? Нищо. Под мантията се подават ръце на скелет, лишени от живот. Ръцете са символ на правдата. Ръцете са мъртви, то ще рече, че при социализма и комунизма правдата и справедливостта са мъртви. Справедливостта е погазена, забравена. При социализма и комунизма неправдата и лъжата господаруват. Далеч наляво, на края на картината, се виждат кръстове, гробища. Което ще рече, че е вече краят на всички човешки заблуждения, които дълго време са били наш кумир. На първи план се очертават две фигури, първата от които представлява човек, който държи корона в ръце, която издига високо, а отдолу много ръце се протягат алчно към нея, искат да му я отнемат. Царската корона, това е символ на монархизма. Властолюбието, което е една от най-силните човешки страсти, Времето на монархизма вече е минало. Втората фигура: човек, който пази съкровището си, а нечии ръце посягат да го задушат и да му отнемат съкровището. Това е сребролюбието. Желание за трупане на земни блага. Това с алчността, с която човек трябва да се бори и да я победи. Зад тези фигури се виждат пожари, причинени от падащи бомби, чрез които самолетите сипят страх и ужас към всичко живо. Война и изтребление, ето виждаме докъде човечеството е стигнало. Вдясно долу на картината се съзират три символа: Корона и скиптър, шлем и меч, попско расо и килимявка. Корона и скиптър - това е монархията. Време е вече тя да слезе от сцената. Времето й е минало. Шлем и меч - това е милитаризмът, военщината, която все още иска да развява знамето на войната, но човешкото съзнание вече значително е порасло, вече се заговаря за Европейски парламент, което ще рече, че близко е времето да се премахнат и границите Тогава ще имаме един народ, едно отечество и едно човечество. Може би близко е времето, когато сабите ще се превърнат на сърпове, танковете - на плугове и хората ще се отдадат на мирен труд и благополучие. Попското расо и килимявката представят клерикализма, попщината, обредното служене, при което великото учение на Христа се превръща в догми, които са железните вериги около врата на вярващите. Църковниците изопачиха до неузнаваемост живото учение на Христа и от учение на саможертва и човеколюбив се превърна на схоластика и догматизъм. Короната, сабята и попското расо вече е време да бъдат музейни експонати. На средата на картината се вижда нещо като светъл конус с върха към изток. Това са безброй светли души. изпратени на земята да помогнат да се повдигне съзнанието на човечеството. Сега е краят на века. Нов свят се създава, нова култура се ражда. Ето защо на земята са изпратени да се родят 7000 адепти, които ще дадат мощен тласък на човешкото развитие. Светлината, която струи от едно мощно слънце, което изгрява на 25000 земни години веднъж. Към това велико и мощно слънце ни сочи ръката на Мировия Учител, чийто образ грее в надоблачните висини, светъл и сияещ. Няколко думи за творчеството на Генчо Алексиев. Сега, преди да се разделим с картините на художника, макар и посмъртно, необходимо е да кажем няколко думи за художественото му творчество. Ние не ще го сравняваме с разни други художници-пейзажисти, каквито има много, но ще го сравним само с най-изтъкнатия от тях майстор на акварела, Константин Щъркелов. Последният е всепризнат като голям майстор. Ако сравним таблата на брат Генчо Алексиев с тия на Щъркелов, ние биваме поразени от голямото сходство между двамата, че трудно би било да ги различим. По богатство на идеи, както и по колорит много си приличат. Онова, обаче, което отличава Генчо Алексиев от Щъркелов, е това, че Г. Алексиев долавя аурата на цветята и се опитва да я направи достъпна за обикновения зрител. Поредицата от трите му последни картини, които ние нарекохме Трилогия, е край на неговото творчество, на неговото творческо десетилетие, което обхваща периода от 1945 до 1955 година. Ето защо с право можем да кажем, че Трилогията е неговата лебедова песен, с която той се прощава със света на изкуството. Поминал сее от Т. Б. С (туберкулоза на белите дробове). На 10 октомври 1956 година в град Пловдив. В момента ми хрумна една мисъл от професор Асен Златаров, която искам да споделя с моите читатели/предадена с мои думи/: Човек, за да може да работи в областта на кое и да е изкуство и да бъде плодовит, той не трябва да мисли за ежедневния хляб. Грижата за насъщния пречи на изкуството. Изкуството иска всеотдайност. Грижата за насъщния постоянно е преследвала брат Генчо Алексиев, ето защо той не успял да изяви своите творчески възможности, поради което останал почти неизвестен даже и в средата на художниците. Ето защо пожелаваме на брат Генчо, когато наново дойде на земята, да има по-добри условия да развие дарбите си.