Ани

11. УЧЕНИЦИТЕ СЕ ИЗПИТВАТ ЧРЕЗ ЖИВОТА СИ В.К.: Значи вие сте виждали Мара Белчева. Верка: Да, на обед на Изгрева и разговаряше с нея Учителят много хубаво. Тя е много хубава жена. Аз не съм срещала такава красива, хубава жена като нея. Не знам дали сте я виждали. В.К.: Не, не съм я виждал. Тя е поетеса, нали? Верка: Поетеса, да, тя пише тука, пише за себе си. В.К.: Тя е била съпруга на Пенчо Славейков. Верка: Тя беше приятелка, там пише. И го запишете. В.К.: Да, ще го запиша. И друго да питам. Значи вие тогава я видяхте, с Учителя говори. Верка: Да, в бяло беше облечена, помня като сега, с посивели така малко коси, но хубава жена. Една хубава вечна усмивка играеше на лицето й. Добър, хубав човек, пожертвувателен. Това, което направи за Славейков Пенчо, аз пък не знам, от всички наши български поети на първо място слагам Славейков в стил. Той имаше много хубав език, Иван Вазов също, той е преди. Но Пенчо Славейков повече ми харесва. В.К.: Аз съм срещал името на Мара Белчева в „Житно зърно". Верка: Тя описва спомените си с Учителя. Аз моите „Житно зърно" ги дадох на едно място. Изчезнаха, обаче имам такива, много течения в една книга обща от „Житно зърно", ще ви дам, да, от което имате нужда да запишете. Аз ще я взема „Житното зърно." Те са мои. Аз ги дадох на моята племенница. Тя там си четат и е запазено. Хубав човек. В.К.: Тя, освен това на Изгрева е била там и Генерал Стоянова също. Верка: Да. Аз и за нея мога да ви казвам, аз и нея ще я вмъкна непременно. Тя много ме обичаше и аз я обичах. В.К.: Но не й ли се противопоставяше нейният съпруг? Верка: Не, напротив. Никой не й пречеше, никак. А, знам и задачи, които се давали от Учителя, вечер на излизане. Един хубав случай с нея на безстрашие, тя го изпълни, тя го приложи. В.К.: Отиване до Витоша. Верка: Отиване до Витоша, да и среща една мечка и не се уплашила и минала покрай нея. Тя я даже погалила ли, какво, обаче мечката не я пипнала. Тя си отишла и си свършила тази задача. Тя обичаше да ходи много на планината. В.К.: Аз си спомням, че Учителят е давал задачи да се ходи на Витоша. Верка: Със стомнички ходихме, със стомнички се връщахме, в най-различни годишни времена. И зиме, и лято, и пролет, и есен, в най-различни сезони. Тя изпълняваше всички казани неща от Учителя, тя ги прилагаше. Рядко хубав изработен човек беше. Тя е от Котел, да. Ама аз и мъжа й познавам, и дъщерите. Едната е Надя. Тя е жива, Надя. Аз мога да ви срещна с нея. Тя може да каже много работи за баща си, специално за майка си. Но и ние, учениците на Учителя, които сме били в Школата, всеки може да каже за ген. Стоянова много хубави работи. Аз не знаех че починала, ако знаех, че е починала, щях да отида на погребението. Но с нейната дъщеря, Надка, мога да се срещна. Тя знае перфектно немски и френски, хубави хора бяха. Бащата рядко хубав човек. В.К.: Това Генерал Стоянова. Верка: Лично. В.К.: Аз съм я виждал на снимки, ген. Стоянова, как бели картофи. Верка: Ами да, разбира се. И аз съм била там, дежуряхме. Ние им свирим, пък те готвят, пък и ние, цяла музикална група готвехме, приготвяхме яденето и на обед ние им свирим, те пък пеят. Те, като се хранят, ние им свирехме на обеда, после ние, като започнахме да се храним, Учителят каза: „Те, като се хранят, вие пък ще им пеете." Да, такива хубави неща. Това са наглед дребни неща, но като видиш и Мара Белчева, ще видиш какво е. В.К.: Аз съм ви виждал на снимка от Паневритмия като свирите на китара. Верка: Да, аз свирих, защото нямаше друг китарист и се сменяхме с Невенка Капитанова. Тя си почина много отдавна. И на Рила и на Паневритмия с Невенка се сменяхме и остана едно хубаво чувство между нас двете. Тя почина в Никопол. На една снимка я гледах. В.К.: Защото аз съм ви виждал на много снимки, че свирите наедно с оркестъра. Верка: Да, аз им акомпанирах, защото то е подвижно пиано, защото не могат да изнесат пианото. Пък ние с Невенка се сменяхме. Аз помня една година на Рила дойде професор Михалчев, Н. Генчев, на Владимир Аврамов сестра му, Христина, може би я знаете, тя тогава е била с един Стоянов, професор-биолог и с него тя била много близка, тя ми го каза, лично сестра Аврамова и останаха възхитени от оркестъра и музикантите. В.К.: Вие казахте, че Жорж е преработил коя беседа? Верка: „Наука и възпитание". Учителят го е накарал „Наука и възпитание" да го преработи. А пък после той, „Живот за цялото" също е преработено от него. Много хубаво е написано. В.К.: Той го е преработил в пo-хубав стил. Верка: В по-художествен стил. А пък иначе езикът, който имаше Учителят, естествено сравнение с Учителя не може да се прави, нали, аз никога не сравнявам хората. Ние сме нищо пред тях. С такива хора никога не трябва да се прави сравнение. В.К.: Но в тоя случай Жорж беше го направил в художествена форма изгладено. Верка: И по е изгладено, но и в по-друг стил. Същото е. В.К.: Той също е извадил материали „Учителят говори" от беседите, така ли? Верка: Да, но и аз имам пръст в тая работа. Аз съм избирала мисли, да. В.К.: Вие ги избирахте по теми. Верка: Не, не, той. Другата работа той си я свършваше. И накрая преведе „Учителят говори" на френски. В.К.: Той я преведе от български на френски. Верка: Да. Не цялото, не цялото, една беседа, която той я преработва. На Учителя първия стенограф е бил професор Гълъбов. Това знаете ли го? В.К.: Да. Верка: После на Доганови, на Норка и на брат им, и той стенограф е бил и след туй вече почнаха другите наши три сестри, даже и брат Боев. Две сестри и брат Боев. Това е. В.К.: Понеже аз съм виждал брат Боев така да стенографира, на снимки съм виждал. Верка: Ами то почерка ще го видиш, чакай да видим дали го имам. В.К.: А в „Житно зърно" той освен че е редактор, то има и негови статии. Верка: Има, той всичко пишеше. След туй няколко души - Томалевски. Петър Манев и други писаха след неговото заминаване в „Житно зърно". Георг Норман, това е Томалевски, той пише. Първата му среща с Жорж от Търново на съборите, затуй от него можеш да получиш много работи. И от него, свържи се. То аз колко хора съм пратила при него. Знаете го, нали? В.К.: Да. Верка: Много хубав човек е, много, рядко изработен човек. Интересно и брат Борис, Жорж /Георги Радев/ те бяха около 100 души студенти, младежки клас, живот беше. Тодор Стоименов беше председател на младежкия клас. След туй брат Борис стана вече председател, след заминаването на Стоименов и като ръководител е сега на нас. Хубав човек, хубав. И за него трябва да се пише. В.К.: Сега в „Житно зърно", там има Жорж много неща. Те могат да се извадят. Верка: Могат. В.К.: Правил ли е някой опит да се извадят някои неща от Жорж? Верка: Ами аз ще си ги взема. Аз ще взема „Житното зърно" тука, после ще й го върна. Георги Радев си замина на 22 юли 1940 година в Юндола. В.К.: Вие през това време бяхте на Мусала. Верка: Аз бях на Мусала, когато научих, че той е починал. На Мусала бях. Аз ще ви кажа подробности, какво съм мислила да правя, обаче той каквото ми казваше ще кажа, всичко. Така имахме една спонтанна непринудена връзка, едно фино отношение един към други. Той с всичките беше акуратен. И така стана, някак си спонтанно се развиха тези връзки. Но никой не му пречеше и всичките сестри бяха свободни да се срещнат, да го поканят, ако ни поканят и двамата, отивахме, ако поканят само него, ходеше, когато пък поканят само мене, аз си отивах. Ако поканят, трябваше двамата да ни канят, как, ходели сме и двамата някъде, обаче така свободни бяхме. И на Рила. Баща ми му занесе от Чортленската вода на Юндола, една дамаджана. В.К.: Вода. Верка: Аз му писах и той му занесе вода. Тя много хубава е вода, чортленската вода. Има я в Айтос. Трябва, Вергилий, туй лято аз като ида сега, ще се срещна с председателя на Айтос, на Съвета в Айтос, ще се срещна с него, той е, малко роднина падам с него. Той е инженер. Ще помоля да направим, да възстановим чортленската вода. Само брат Борис знае, той понеже е най-голям майстор, ти го знаеш, да. Да можем да я отделим тая веда, щото има малко смесица от една друга вода. И отгоре минава река, има малко смесица. Особено по отношение на водата имам хоби, гдето се казва. Чистите кристални Рилски води ги обичам. Да, и чортленската вода много хубаво я знаем, от 50 години, знаеш ли, от 20 години два пъти в седмицата дамаджана от 5 литра вода на Учителя се носеше. Баща ми изпращаше. В.К.: И сега като замина Жорж, Учителят беше наредил да ви предадат на вас нещата. Верка: Всичко. В.К.: Обаче те ни ви ги дадоха. Верка: Аз, грешката ми е, че не казах. Виж какво, никога не обичах да занимавам Учителя с такива работи, никога. Хубавите спомени не се поддават на описание, което сме прекарали. В.К.: 40 години оттогава не е малко, не е малко. Верка: 41 години, 42. Сега на юли ще почне 42 години. В.К.: Не са малко 40 години. Верка: Ами скоро, скоро ми се обажда на сънища. Сънувам го много често. Той беше рядко изработен. Я го виж. Туй говори и погледът му, и походката му. Интересно от къде сте ги намерили тези снимки. В.К.: Попаднаха ми. Верка: А, верно. Аз мислех, че щях да ги търся ли? Не. Аз благодаря. Само ще ми извадите няколко, нали? Да ми увеличите. Двечки ми дайте от тези. Ето там ме има мен с Жорж и там и Жорж отделно. В.К.: Аз ще ви направя. Верка: Даже веднъж, когато отивам, той имаше ключ от моята къща и аз имах ключ от неговата. Веднъж отивам и той го нямаше и аз извадих челото, защото съм свирила, та наши песни така ги изсвирвах на неговото чело. Чак долу с пръсти позициите си хващах. Като видях как ги прави, и аз тогава започнах да хващам тези позиции, а с китарата съм свирила толкоз хубави неща. Ключът така, и с пръстите съм свирила мои творчески работи, на никого не казах че са мои, мислеха че са от някой автор, пък то... Имат и много такива импровизирани работи в музиката, и него ще запишем. Що. Сега малко така мозъкът ми хвърчи нещо, засегнато, нервната ми система, централна, дето се казваше, но хапове вземам известно време. И то като дойдох тук. Преди това, на Изгрева нямаше това нещо. Поне Мика /Мария Тодорова/ като беше, събирахме се, хубаво, приятелство имахме, ходехме да си пазарим в града. Което ми е казала, някои работи си останаха в мен, и нейния живот трябва да хванеш, на всяка цена. Когато отида на годишнината на баща ми, винаги от Учителя там една глава четем, защото приятелите за по-дълга беседа нямат време. Те от 10 часа почват празненството, ще направим наряда, и след туй даваме да четат от наряда. Не, нарочно не четем беседи а от туй, защото по-кратко, че приятелите си заминават. А няма превозни средства, нали? Зимно време е, та така. Има много работи за казване, но постепенно, постепенно ще ги възстановя. Нека ми се възстанови малко здравето и да се върна от Айтос. В.К.: Жорж беше слабичък, висок. Така ли са високи като него от неговия род? Верка: Те са такива, Божана е следвала, свирела е на чело, мисля, и тя и е следвала в Италия, а пък Мария във Франция. Има една сестра, Ана се казва. Той с нея най се погажда. Той ми разправя: И с другите, но с Ана, каза, много бях, действително като брат и сестра, хубава връзка е имал. Туй той ми го каза. Отбий се някой ден и с тях, може да отида да ги посетя някой ден. Може, толкова години минаха, не знам какво е станало все пак. Мария беше малко болна. В.К.: Сега къде живее тя, не знаете? Верка: Там, на „Бузлуджа". Не е женена. В.К.: Мария Радева се казва. Верка: Има една сбирка такива книги - издадени стихотворения от нея. Тя е поетеса и първите стихчета той ми каза кои са, са от него. Тя я издаде. Аз я имах и тя ми изчезна от тука. В.К.: Разкажете нещо за Димитринка Антонова. Верка: Димитринка Антонова всеки ден метеше пред Учителя там, на поляната до брат Борисови, на поляната. С такива малки ножички чистеше буквите на печатарите. Ние се разхождаме като вали дъжд, слаб дъжд, излизахме така, изправяхме се с тънки роклички, много е здравословно. Учителят казваше от юни месец не знам до кой, до края на месеца да се правят тия, дъждовни бани се казват. Ний на поляната ходехме и се събувахме боси и газехме по тревата, щото това е здравословно. Всичко онова, което Учителят е казал. В.К.: Димитринка Антонова е била осакатена с едната ръка. Верка: Тъй е родена. В.К.: Да, аз съм виждал, чел съм някои от нейните неща в „Житно зърно". Верка: От нея има стихове. Написала е „Нишките". Аз му дадох на Борис Николов някои работи да ги запише, да ги препише и не ми ги върна. Ама това за „Нишките" непременно той има. Е, поискай за Димитринка Антонова. Има той няколко хубави работи от Димитринка. Трябва да ги рови и той, да ги търси. В.К.: За Олга Славчева значи така: среща поета Иван Вазов. Верка: Да. И той я поканва в къщи, в Борисовата градина с голямото куче, сядат на пейката и тя вероятно му цитира някои стихове. Ама тя много хубаво сама се е представила. Тя си е поетеса, и много хубаво, има нещо Вазовско в нейната поезия. Да, много хубав човек беше тя. И тя трябва да се помене в историята на Братството. Да знаят какъв човек е била. Олга много я ценяха и Жорж, и Борис. Живееше в един хубав свят на поезията, изработен в поезията, но „Тя на чурук дъска не стъпваше" казва Учителят за Олга. В.К.: За Олга Славчева. Верка: За Олга Славчева: „Тя на чурук дъска не стъпваше." В.К.: Какво значи това? Верка: Значи, щом е чурук, ще падне, на здраво стъпва. Това значи. Тъй го казва Учителят, сега. Аз много ми е приятно. Един път така ходих при него, като се връщах, да не стане нещо. Той: „Верка, може ли да ме почакаш, защото имам работа." - „Може, Учителю." Все като отивах хубави разговори имах и колко пъти ме е утешавал. Има той работи и лично, и с Учителя, и тях ще ги запиша. Ама ти едно екземплярче и на мен ще дадеш. В.К.: Като се отпечатат. Ето една стара снимка от рода ви. То е отдавна. И баща ви къде, той в църква ли е ходил? Верка: Ходил е на църква. В.К.: Той понеже бил религиозен. Верка: Ама този Христодоров познава Учителя и Хростодоров го запознава с Учителя. В.К.: У дома? Верка: Не у дома. В.К.: В църквата. Верка: Не, не в църквата, в някаква къща, където се събирали. Обаче той се отказа от Братството, а баща ми остана. И развива голяма дейност в Айтос и околията. В.К.: И баща ви там за пръв път среща Учителя. Верка: Вижда Учителя, да, и Учителят го поканва да седне до него. По такъв начин Учителят си откри учениците. Баща ми много богат духовен живот е имал. Но те са двата свята - физическият и духовният. Трябва да се приближим към Божествения свят.

10. ДУХ НА ВОИН, ДУША НА ДЕВОЙКА В.К.: Вашият баща коя година е роден? Верка: Моят баща, чакай сега ще ти кажа. При освобождението на България, нали е 3 март, значи на 3 март роден е баща ми. Трябва да е бил на 7 години. В.К.: Той на колко години е бил тогава? Верка: А, имаше и клане през 1876. Турците потушават възстанието, в едно село Лясково, там са ги гонили тези, турците и те са бягали от тях и баща ми е бил тогава на 7-годишна възраст. В.К.: Когато е било Априлското въстание? Верка: Да. на 7- годишна възраст. И майка ми била там, майка ми била 4-годишна и всички изселват децата си и ги водят да се подслонят вън от селото. И като влязъл на майка ми баща й в селото, като влязъл, видял наредени така на един дръвник главите им там и със секира да ги секат, да ги убиват. И в това време влязъл дядо ми Иван, а пък брат му и той бил там, вика: „Иване, бягай, докато не са дошли, защото и тебе ще те заколят." И дядо ми избягал и се скрил някъде. По този начин той си спасил живота. Баща ми тези работи ги казваше, защото е свързано с тогавашните събития. После то има и други работи, които и за баща ми мога да кажа, някои и други работи. И за него ще ви кажа, но всичко туй ще го скицирам. Ей сега така не бива да го ровя. В.К.: Да, сега трябва да питам родът откъде идва. От бащина линия родът откъде е? Верка: Те са айтозлии. В.К.: От Айтос. Верка: Да. В.К.: Ами майка ви? Верка: Също и тя е от Айтос. В.К.: Разкажете сега, понеже съм му виждал снимки. Верка: А, за баща ми почвам. Той, когато е бил младеж, те са били много бедни. Баща ми е бил секретар-бирник в Люляково, едно село там. Нямало е човек, на когото да не е помогнал, като писар. Обаче се научава, че в Сливен се явяват на конкурс за фелдшери и той отива и се явява, и само като гледал какво е написано на дъската. Преди него гимназисти имало. Другите ги скъсали, а той гдето е гледал там на дъската, излиза и решава задачата, и той веднага взема изпита. А другите са ги скъсали. Беден е бил, много беден, ама завършва за фелдшер. В.К.: Той завършва тази школа в Сливен. Верка: Сливен, фелдшерска и става, назначават го в Айтос фелдшер. В.К.: Той после се оженва. Верка: А, преди това е бил женен, преди това. В Кермеклий е бил с майка ми. В.К.: Коя година се оженва? Не знаете ли? Верка: А, не ги знам тези работи. В.К.: Те къде се оженват? Верка: В Айтос. А Кермеклий е било едно село, където е бил секретар-бирник. И на турците много им помагал. И си посял една нивичка така и той, понеже дали му място и те отиват и му го жънат, те го сеят, те го прибират зърното. Всичко те. И всяка година идваха в Айтос да видят баща ми. С едни такива бради, турци, хубави. Аз поне съм ги виждала. И баща ми ще им постели един, хасър ний му викаме, един такъв и каминка имахме долу, и им даде кафе, и им даде захар и цяла нощ осъмват, постила им там майка ми на земята. Те осъмват при него и той разговаря с тях. Знае турски перфектно. Учителят и той си е служил с турския език, и той го знае. Учителят много пъти и той си е служил с турския език. И той го знае. Учителят е минал по тези села и за него ще ти кажа, как е минал. Много има, много. Сега ми изпъкват. В.К.: В момента разказваше, по време на Балканската война баща ви в Скопие ли е бил? Верка: В Скопие. Там с брат Боев са били заедно. Туй нещо пак ще го запиша и ще ви го предам. Всичко го знам много добре. Но в моето съзнание три личности лежат най-много - Учителят и баща ми, Жорж, Учителят, Жорж и баща ми. Но Учителят не ме пусна да ида в Юндола. Каза: „Аз две жертви не искам да давам на Братството." Аз бях готова. А той отиде с Борис отначало, защото на него беше познато всичко в Юндола. С брат Борис ходих аз, там го видях, когато почина, там е бил. Много са го уважавали лесоинженерите и са му помагали. И мляко са му носили, леглото му са променяли, всичко, видях. Но видях една нишка тука, излиза от него във въздуха, чак в Небесата се губи. Това забелязах и споделих с Учителя. Той каза: „На обикновените хора душата им излиза от устата, а на необикновените от тук." /хилядолистника/. Аз казах туй, което го видях, казах на Учителя. И други работи има много, много хубави, но постепенно, постепенно ще си ги запиша, както трябва и ще ги запишем тогава. И свързано е с Учителя и с Жорж. За баща ми има много. В.К.: Аз искам да ги запишем, да не се изгубят. Верка: Ама непременно. Аз благодаря, че се обръщаш. Те и други искат да им разказвам, но не искам. На теб. Не искам на другите. В.К.: То не с всеки човек може да се говори. Верка: Това е за мене свещено. Те трябва да го разберат. А пък нашата дружба протече малко, защото нали почина. Аз от 1931 - 1940 година, това ми е било близостта. 1928 година, от 1931 година до края. А пък съм 42 години без него, но в съзнанието ми е още. Защо ли? - Защото аз въобще нямах намерение да се женя. Той ми беше един много добър приятел. Много може да се говори. Но „Пътят на звездата" не си я чел, нали? В.К.: Не. Верка: Аз ще я поискам. Ти познаваш ли приятелите? В.К.: Не, аз не контактувам. Верка: Добре де, аз ще се обадя на един да му каже или пък... Ще видим в други ден. Тя ми беше от него дадена, но аз я дадох на един да я чете. Той ще ми я даде. В.К.: Аз видях една снимка. Вие сте горе, на бивака на Рила, при огнището. Вие бяхте там с палатки, нали? Верка: С палатки, да, огнището, долу на огъня. В.К.: Коя година беше това? Верка: 1937 година. Огньовете, големите огньове, с Борис Николов. В.К.: Сега тука Жорж виждам на снимката, с челото. На колко години е тука той? Верка: Ами тука той, към 1933 -1934 година е тук, Всички снимки, аз които знам. Той е свирел много по-рано, но аз откогато го знам. Той е дома, ние заедно се събирахме и при него. Аз на цигулка, той на чело, той свиреше и партовата позиция, много добър беше и хубава ръка имаше Жорж. Най-хубавият е този, Божественият пръст у него е най-добре поставен. Учителят го каза. В.К.: Тук има една снимка. Верка: Таз е много хубава. Ето Мария, Борис, майка му на Борис, Елиезер и Жорж. В.К.: Това е горе на... Верка: Това не е ли Харамията? В.К.: Харамията. Верка: Това е 1939 година. В.К.: Тука вие сте с него. Верка: Да, аз съм седнала с панталон, Мария, Борис, Жорж и аз. Палатка имахме. В.К.: Това той в лодката. Верка: В езерото. Не мога да разбера кои са братята. В.К.: Тука се возят. Вие возили ли сте се на тая лодка? Верка: О-о-о, и съм карала. В.К.: И сте карали, да. Тука той вече говори, това е разговор с Учителя. Верка: А-а, знаменит. В.К.: Тука е на Изгрева. Казаха ми, че той е водил астрономическата клетка. Верка: Да, слънчевия часовник. На това място аз съм чела и съм писала, но тези двама братя не ги зная. Нито този. Този да не е брат Кисьов, не знам. А Жорж седи тука до самия часовник, слънчевия. В.К.: Сега тука пак го виждаме в тези бараки, в които живее. Верка: Тука е в бараката, във вестибюла на Борис Николов. В.К.: Тука го виждам пред бараката. Верка: Пак същата барака, гдето е живял. Тогава тук е живял Борис, Жорж. С Борис бяха в една стая. В.К.: Фактически това беше обстановката, при която живеехте. Верка: Ето този брат, Генчо. Той художник беше. Наш брат. Ето го. Елиезер, Никола Нанков, Тената, Цанка, мъжът й и Борис, Този забравих как се казваше. Но много интелигентно момче беше. Знам го. В.К.: Това в неговата стая ли е? Виждаме го с една голяма книга да чете Жорж. Някаква много голяма книга тука чете. Вероятно е в неговата стая. Как протичаше вашето приятелство? Верка: Но аз бях с него на планината, на концерт, на театър и на опера. Това ни беше животът. Уличният живот не го познавам. В.К.: Сега искам друго да ви питам. Той Учителят му е дал „Наука и възпитание" да преработи. Верка: „Наука и възпитание" - направи второто издание. Аз имам тука, трябва да търся, да го намеря. Тука отзад има, дето ми са беседите, там има книжката „Четвъртото измерение", обаче я дадох на едно място и не ми я дадоха. В.К.: „Четвъртото измерение" от него ли е? Верка: От него. В.К,: А-а, това не го знаех, Ще трябва да ми напишете на едно листенце така какво той е написал, за да може да знаем, за да ги търсим. Верка: Да, да, няма ги, всичките работи ги няма, много работеше. Той беше като редактор на „Житно зърно". Той беше. Имаше специална кутия някаква, вземах му пощенска кутия, писма или нещо, когато той не излиза, да му ги предам. След туй ключето остана у мен и аз го дадох на Елиезер Коен. В.К.: Аз знам, че той дълги години е бил редактор на „Житно зърно". Верка: Да, той беше. Той от самото начало. А името „Житно зърно" като че ли е от Георги Томалевски е дадено. Като се събрали, решили да издадат някакво списание, обаче всичките мълчали и той изведнъж казал: „Житно зърно" и го възприемат, и затуй си носи името „Житно зърно". Аз имах един в Айтос лекар, Хаджи Петров се казва, много фин човек, завършил в Мюнхен медицина, и рекох да му пратя и аз „Житно зърно", а пък баща ми, нали той медицински фелдшер, той с тях работеше. Той му определяше диагнозата, само гдето нямаше документ в ръката си. Той имаше голяма практика. У тях са били, чайникът ври, Георги ми разправявше, наредили сме се там десетина души, млади, интелигентни момчета и решават да издават това списание и Томалевски казва: „Житно зърно". После пият чайовете и разговори помежду си, хвърчахме, хвърчахме и Учителят казал на Жорж че Томалевски е роден поет. А пък туй, дето е погребан Жорж във Велинград, нали и пише „Дух на воин, душа на девойка", същото нещо аз го срещнах в една беседа, но съжалявам, че не си отбелязах в коя беседа и кое томче. В.К.: Но за него. Верка: Срещнах го, да, и други работи, когато ги напиша, тогава, да не се мъча сега да откривам, защото туй не е записване даже. Той беше с всички. И с децата, отиваше на тяхното ниво, и на най-простия човек ще застане, ще го укрепи, види ли някой човек, измъчен, или сестра, тъжни. Веднъж, както на Рила беше, каза че ще дойде на обед, дойде чак в три часа и каза: „Верке, видях една сестра така умъчнена и рони сълзи на Рила, бях сега три часа с нея, за да мога да я измъкна от туй състояние." Ей това е братство. Малко да ме види неразположена и ще намери приятелка и ще каже: „Идете да видите Верка, зад нея съм аз." Такива грижи полагаше за мен, и аз също. Това ни беше животът, но опошли се, тука особено като дойдох, опошли се. Аз много неща... И искам да си намеря една квартира, да изляза оттука. В.К.: Трудно. Верка: А, ще намеря аз. Има, има. Един младеж има, баща му с това се занимава. Той ще ми услужи. Ами ще се сменим. В.К.: Да. Трудно се издържа да се живее в големи сгради, между много хора. Верка: А не, много хубави хора има, много хубави хора. Ще ви го кажа и ще ви го напиша, за да влезе и то там. То е много важно. И някои мои сънища ще ги напиша, много са хубави, духовни. Скоро го сънувах пак, преди два дни Жорж, няколко дни, едно след друго го сънувам всяка вечер. Да. В.К.: Сега, освен това, което искам да направим, искам след това да ми напишете вашите опитности. Сега тия опитности за Учителя, които почнахте да ми разказвате, тия от Школата и опитности, които имате, съновидения и други опитности. Верка: - нямам такива ясновидения, то не е. В.К.: Такива сънища. Верка: Даде, сънища. В.К.: Те са също интересни. Вие ще ги напишете в една тетрадка, тази тетрадка, аз която ще я приема. Верка: Ще я приемеш, аз ще ти я дам, на никой няма да я дам. В.К.: Тя не е необходима нито на вашето поколение, нито на моето. Верка: Но ти, аз на теб ги давам, имам доверие, на друг не бих дала, тя и една сестра иска. В.К.: Това не е за другите. Верка: Кой каквото е прекарал и разговорите му с другите хора, то си е за тях. Лично те, нашите отношения и даже мислих един ден да отида да ги посетя сестрите му, пък рекох, хайде да не отивам. Те не ме знаят, че съм тука. Те ме знаят, че съм на Изгрева. В.К.: Те тука не могат да те намерят. Верка: По-хубаво. Не ви съветвам там да ходите. Недейте. Те ще ви кажат туй, което съм казала аз. В.К.: Аз искам това да го напишете. Верка: Аз ще го напиша, Туй, което съм казала, ще го напиша хубаво, но има нахвърляни работи. В.К.: После ще ми ги прочетете и аз ще ги запиша. Щото трябва да се почне. Докато се почне е трудно. Трудно е да се почва. Но ще стане добре. Голяма работа, не е малка. Верка: А-а, той даде такова нещо! Той имаше прозрение, дълбоко прозрение и никъде не се изявяваше. Като влезе, и походката му пък, леката походка. Веднъж вървим, той, не се чувства как стъпва, толкова леко, а пък скоро четох в беседа за неговата походка. А пък аз, като кон топуркам с ток и той вика: „Верке, ти като кон топуркаш." Викам: „Верно." И сега доста работя върху походката си. Това е. Хубав човек беше. В.К.: Трудно изработва човек някои неща в себе си. Има един портрет на Христа, изваден на снимка. И какво казвате за този образ? Верка: Най-се приближава, най-близко до Христа. Този образ. Брадата малко деформирана. В.К.: Това го казва Учителят. Верка: Учителят, аз го чух. В.К.: В Салона. Верка: В Салона. В.К.: Това е бил същият образ. Верка: Същият. Васил Искренов ги превади и аз си купих. В.К.: Значи брадата е деформирана. Верка: Брадата, иначе всичко, чело, всичко и веждите. В.К.: значи най-идеално се приближава. Верка: Този е образът, който се приближава до Христа. Този е образът. В.К.: Щото имам в къщи нещо подобно, да. Какво казвате, при баща ви са идвали много турци? Верка: Турци и говори на тях. Постила им, нали ти казвам да седят, да не е на земята и огънят непрекъснато, цяла нощ гори, кафенцето пият и те и като им говори, говори, те викат: „Аллах, Аллах", хващат си брадите така, „Аллах, Аллах". Пък едни хубави, синеоки. Те скромни хора. Те носят с колите си дърва да се продават в Айтос. Или видят баща ми, знаят вече къщата ни и идваха. В.К.: Аллах, Аллах, слушат какво им говори баща ви. Верка: Да, да, към десетина турци така идват, седят и слушат какво ще им говори на турски баща ми, Ние имахме един двор, който се отделяше от къщата, там бяха колите им. Баща ми си имаше едно конче, една каручка, лозе си имахме. Като им постелят, като седнат, че като почнат да си говорят, то всякога е интересно. И аз съм седяла през всичкото време да ги слушам. Щото много хубави хора бяха. Стари на времето си, щото аз съм сега много стара вече, те не бяха даже и колкото мене, но имаше хубавата обхода, която е имал с тях. И едни турци от Цариград му купили воденичка и още я имаме, кафе да си мелим. Още я имаме. Тя е у Донка, една от сестрите. Хубав човек беше и баща ми, ама... За братската градина ще ти кажа друг път. В.К.: За почерка на Георги Радев? Верка: Рядко изработен почерк имаше. В.К.: Никъде не сте виждали такъв почерк. Верка: Никъде. В.К.: Добре, останаха ли някои писма от него? Верка: А-а, аз ги изгорих, не знаех. Не исках да се четат от други, То е вече личен характер, личен характер. Важното е идейното. В.К.: Добре де, не остана ли някое писмо, заради почерка му да имате поне. Верка: Ама аз ще намеря бе, аз ще намеря. В.К.; Така поне заради почерка му. Верка: Почеркът му е чуден. Аз и с Георги Томалевски ще се срещна и ако има някои работи да ми ги даде на мен, пък аз ще ги донеса тука. Ще ги дадем. В.К.: Случайно ако намерите някое забутано писмо от Жорж, все пак ни интересува, трябва да го публикуваме. Верка: Аз имах едно хубаво стихотворение, което е написал той на Рила и от Георги сега ще искам второ копие. Аз му го дадох, той ми го напечати на пишуща машина и ми го даде. В.К.: Оригинала имате ли го на ръкопис или го нямате? Верка: Оригинала аз го дадох на Томалевски, дадох го, не ми го е върнал, но ще го поискам. Ако го има, ще ми го даде човекът. В.К.: За да може да го отпечатаме. Искам да видя оригинала на неговия почерк. Ако ви попаднат пак така някои неща от него. Верка: Не, аз което си помисля и за Жорж и брат Боев, пък и за Учителя вече има такива хубави работи. Но за почерка - само от това, което му дадох да го напише и да го прегледа и изчезна от тука. Някой го е вземал от мене и изчезна. Давам на някого да го прочете и те го приберат. От Мара Белчева искате ли нещо? Да ви кажа да го запишете? В.К.: Да, да. Аз трябва да ви вкарам в едно поле на спомени от преди 45 години. За човека е трудно, докато влезне в тази епоха. Ето сега, например, докато вкараш щепсела на магнетофона да се върне и възпроизведе магнетофонния запис на събитията и докато дойде тая епоха, да дойдат тези спомени, това е трудно. Не се смущавайте, ние правим един опит. След време ще искам да ми изпълните някои неща на китара, някои песни. Верка: С китара. В.К.: Така искам да ми изпеете някоя песен. Верка: Е, ще изпеем.

9. ВЪЗПОМЕНАНИЕ ЗА ГЕОРГИ РАДЕВ В.К.: Сега искам да направите един опит да ни разкажете нещо за Жорж Радев. Аз заварих едно поколение, което беше заминало и друго поколение, което разказваше много интересни неща за Георги Радев. Верка: То нямаше човек, с когото да е разговарял и да не е останал с отлични впечатления за него. И го търсеха, много го търсеха. В.К.: Мен ми направи впечатление, че предишните поколения, независимо кой каква професия имаше, непрекъснато говореше с най-хубави чувства за него. Верка: Да, точно така е. В.К.: И ми показваха много книги, които той беше превел. Верка: „Пътят на звездата" имаш ли я? В.К.: Не, нямам я. Верка; Много е хубава. Коя беше още? В.К.: Той и „Занони" с превел. Верка: „Занони" е преведена, от Булвер Литон. В.К. :Той пишеше в „Житно зърно". Верка: Пишеше и във вестник „Братство" и си работеше много, обаче всичките неща, които ги имах, трябваше у мен да бъдат, но взема ги една сестра и не ми ги даде. А Учителят беше казал, че всичко, което е от него, да се даде на мен. В.К.: Коя е тая сестра? Верка: Е... В.К.: Както и да е. Сега, вие откога го познавате Учителя? В.К.: Аз още не съм била родена, когато баща ми е бил човек на Братството и откакто почнах, като дете вече, бях на три и половина или четири годинки, когато Учителят идва в Айтос, у дома и ние имахме специална стаичка за него. Като дойде, тогава само се отваряше. Легло за Учителя. Обаче баща ми излиза и аз, щом го видя, че е сам, хоп, влеза при него. И той ми определи прическата - правия път и каза: „Тази прическа е вашата". Ама сега прическата не съм си още направила. И знам, че тогава Учителят дойде, аз винаги ходех, малко детенце бях и имаше едни такива гребенчета, като си дърпам косата насам и той ми го правеше, тя си падне на прав път. Малко дете бях. „Това е твоят път" - Учителят. В.К.: Това символично, правият път. Верка: Правият път, свързано с това. И цял живот аз само така. Никакви други прически не съм имала, Само така. Сега обаче побелях. В.К.: Това беше от най-малка възраст, после вече? Верка: После вече станах ученичка, не бях виждала Учителя, но 1928 година аз дойдох в София вече. Но и преди това Учителят идва пак 1920 година и отседна у сестра Габровска, защото Салонът е близко до тези наши сестри една малка вратичка ги отделяше, където е Салона, да не разкарва баща ми Учителя от единия край на другия. Те седнаха там. Там седнаха и Учителят там отседна и аз бях малка, 4-то отделение дете вече. И както седях в къщи, виждам - никой няма. Викам, дали не дошъл Учителят и отивам, както прашничка, босичка играехме, отивам у сестра Габровска, Учителят е в старата им къща, станах, повървях по стълбите, но вече почват краката ми да треперят, защото виждам с какво същество имам работа. И той ме покани да седна до него, целунах му ръка, имаше едно такова канапенце, той седна и покани ме да седна, пък аз такава бях и за него нямаше значение. Отвътре аз как почувствах в момента, че Учителят е в Айтос. Отивам и го намирам, без да ми каже някой . Това е абсолютна истина. И после, вече на другия ден, трябваше баща ми да замине за Бургас с Учителя. Да, това беше в 4-то отделение, гдето ти казвам, а в 1920 година вече. Учителят държа беседа в Салона и тогава говори за женитбата. С такова впечатление останах от това и си реших тогава в момента, аз няма да се женя. Малко дете бях. От 4-то отделение дете съм решила да не се женя. И след това, вечерта, пренощува у дома и на другия ден баща ми го изпраща до Бургас, до Минералните бургаски бани. Там с файтон от Бургас, отиват да го посрещнат Учителя и ние отидохме сутринта много рано да го изпратим от Габровски. Качиха се на файтона, файтон, защото в Айтос нямаше тогава леки коли и помолих баща ми да отида и аз с него, защото двама братя, Учителят и още един брат, а насреща на малкото да седне баща ми. Добре, ама баща ми тогава не ме пусна. Хем Учителят му каза и не му пусна. И още ми е мъчно. В.К.: Колко години бяхте? Верка: 4-то отделение детенце. Ама аз знам кой е. Вътре в душата говори на човека. След туй отиде той, баща ми, с Учителя и това, но преди да тръгне файтонът, 3-4 пъти стане, седне, дойде до мене, погали ме по косата, пак, 4-5 пъти. И тогава се качи, и файтонът отиде, но аз чакам да дойде баща ми, вече в мене говори онова, съвсем за друг живот, обаче връща се баща ми. На пътната врата го чакам, помня коя къща беше и той дойде и в момента слиза от файтона, и баща ми вади пари да плати на файтонджията. Но последният каза: „Аз пари не искам, аз Господа возих във файтона." А това е турчин-файтонджия, никога няма да го забравя. „Аз Господа возих, пари не искам, бай Георге." В.К.: Ако и да е турчин. Верка: Ами да, аз бях малка, И като отивам горе с баща ми, бях приготвила едно малко столче в салона. Седнах на столчето. Отстъпих му той да седне на столчето и аз му викам: „Татко, аз няма да се женя." А той ми казва: „Като станеш на 18, на 20, на 30 години, има време, тогава ще го кажеш." Сега и така, и цял живот го изпълних, не съм се оженила. Мога да разговарям с всички хора, но дотам. Аз естествено стана да се свържа с Георги Радев тука на Изгрева. А преди да бъда на Изгрева, баща ми, нали идва често при Учителя и той, Жорж, му направил един пакет, грамаден, с плодове, най-различни - мандарини, портокали, ябълки, ама то най-най хубави и ги донесе и каза: „Ще ги дадете на вашата дъщеря Верка от Георги Радев." Той ми ги прати. И после, като дойдох тука, той ми предаваше по някои предмети така, френски учех с него. В.К.; Той, Георги. Верка: Жорж, да. Работех после и други така неща и се свързах така естествено. Тутакси, спонтанно станаха така нещата, В.К.: Ясно, да. Вие коя година дойдохте в София? Верка: 1928 година дойдох. Тогава аз срещах Учителя през детството -1920 година, а в 1928 година дойдох. На ул. „Оборище" бяха беседите. В.К.: Колко годишна бяхте тогава? 15-20 годишна? Верка: Бях 18-години. В.К.: Бяхте завършили гимназия в Айтос? Верка: Не, аз тука завърших музикална гимназия, да. В.К.: Вие изобщо завършихте музикална гимназия. Верка: И после, аз нямах средства, явявах се, задочно се явявах и си вземах образованието. Обаче баща ми много се трогна и все така се радваше, щото той ми казва: „Ако аз бях ученик на Учителя, аз също нямаше да се оженя. Но казва, пък народих едни дечица - 7 деца и тези седем деца до едно приеха Учението на Учителя и сега възпитавам и децата." Щото да не говорим за тях. Няма какво да ви кажа, вие ги знаете. И после се върнах в Айтос, тогава бях болна аз. В София мен този въздух много ме лекува. Ако отида в Айтос, вечно боледувам. И баща ми, направихме една къщичка там, през 1931 година. Като дойдох, нямах къщичка и живеехме под наем. По-късно баща ми купи едно място и построихме една малка къщичка от стая и кухня, и антренце, но помен няма от нея вече, всичко е променено. И като дойдох, първото ми идване бе да отида на беседа на ул. „Оборище". Не знам София и вървя, вървя по трамвайната линия, и така някакси намерих аз мястото и баща ми беше дал едно писмо да му го предам. Както е ул. „Оборище", една малка стаичка имаше, там седеше Учителят, преди да започне беседата. Обаче, аз като видях, влязох, целунах ръка на Учителя и предадох писмото, той го сложи в джоба си и казва: „Ще се видим после, Верке." И влизам аз в Салона, както е, не съм слушала тогава беседа от Учителя, в Айтос беше друго. Но там навлязоха ония хубави хора, аз седнах точно срещу него, точно така, на мястото срещу него и никой не ме интересуваше. Тогава сестра Мария свиреше на хармониума, а брат Симеонов на цигулката. Просто като че ли не бях на земята. Учителят говори, не си спомням коя беше беседата. Станахме и само гледах. Направиха молитвата, изпя се песента „Благословен Господ Бог наш" и на свършване на беседата - „Ще се развеселя". И след туй аз вече тръгвам да си отивам, тогава Георги Радев се изправи пред мене, без да го знам кой е. И така, като сега го виждам, с къдравите си, той имаше руси къдрави коси. Изправи се пред мен и каза: „Аз искам да ви придружа до вас." Аз живеех на Дъбово тогава, срещу гората у един наш брат. „Аз-каза-ще ви придружа." Казвам: „Благодаря", ама аз не го знам, че е Георги Радев. Казвам: „Аз искам сама да отида до нас", да мога да запомня улицата нали, пътя по който е до моята квартира. Той обаче през всичкото време вървял след мене и чак когато отидох до Дъбово и се отделях вече да си отивам до моята квартира, като се обърнах, той продължи през гората сам и така ме придружил. Колко хубаво, никога няма да го забравя, никога. И Учителят каза: „Вашите връзки са от вековете и ще продължат за вековете." Той беше много интересна личност, желан събеседник от много сестри, така, с всички близък. Вече когато се сближихме и станахме като приятели и виждаха в него човека. За него ще кажа, той държеше за изработените качества в човека, висшето образование, тези работи може допълнително да ги получиш, да работиш, но да се изработиш като човек, това е целта. Това за мен е Жорж Радев. Аз, като дойдох от началото, мина ли от таз страна, видя ли го с някого, понеже Жорж е много интелигентен човек, аз хооп, стеснявах се от него. Той обаче идваше у нас, в моята квартира, с баща ми бяхме и така спонтанно, непринудено се развиха отношенията ни. На планината с него, на концерта с него, на опера с него, на театър с него. Аз уличния живот не познавам. В.К.: Той, Жорж сега кога е роден? Верка; Той е 1900 година, на 12 септември. В.К.: Къде е роден? Верка: В Пловдив. В.К.: В Пловдив. Верка: С една тетрадка е завършил цялата година. Ни учил, нито нищо, цялата година. Такъв език, брилянтност в чуждите езици. Вие него знаете! В.К.: Не. Верка: А-а-а. В.К.: Той е завършил в Пловдив, а родителите му откъде са? Верка: Той в Пловдив се премести зимата. Той от 11-годишна възраст е бил сирак. Баща му починал, майка му останала. Аз знам и майка му. И сестра му Мария. В.К.: Майка му как се казваше? Верка: Добра. В.К. Добра се казваше. Сега той се казва Георги Радев, значи майка му се казва Добра. А колко сестри има той? Верка: Тази Мария, Катя, Ана и Божана. Четири сестри и той един, пет. В.К.: От тези сестри има ли някоя жива? Верка: Всички са живи, доколкото знам. Мария един Арахангеловден, задушница, ама точно съм станала и чистя стаята, и тя пристигна и ми носи жито, и ми носи и козунак. И така си поприказвахме с нея. Тя е завършила във франция, какво е завършила тя, френска филология, мисля, и цялото семейство говорят езици, майка му, една фина жена беше. Как да кажа, живея с неговия хубав образ и през вековете аз ще падам ще ставам, ще гледам да го настигна малко. Поне да се приближа малко. А, силата ми след него остана малко. В.К.: Еднообразно. Верка: A, не за еднообразие, аз въобще мога да се разнообразя - и на театър, аз други работи нямам, ходя на планината. Там ми е разнообразието на мен. В.К.: Той е завършил гимназия? Верка: В Пловдив. А университета тука е записал. Но той от Пловдив знае Учителя. Бил е на 18-годишна възраст, когато Учителят е бил в Пловдив и го завели при него. Същото е станало с моя баща и Учителя. Същото. Както той сяда до Учителя и така, и остана верен като ученик. В.К.: А Учителят е държал лекция в Пловдив. Верка: И после. Пловдив. Не знам, сигурно, поканили са го приятели. В.К.: Не, той държал лекция там и Жорж случайно отишъл там. Верка: Не случайно, а са му казали, специално е отишъл човек да му каже и той отива при Учителя, един хубав младеж. И от този ден той остава верен ученик на Учителя. В.К.: сега, някои от неговите сестри бяха ли в Братството? Верка: Мария беше само. В.К.: А, Мария, да. Верка: И Катя, ама те симпатизираха. В.К.: Той завършва гимназия, след това идва тук да следва. Верка: Най-напред записал химия, обаче после математика, И там, неговите състуденти и Георги Томалевски ми каза, че като студенти те заедно са били и имало някаква книга, професорът само я имал, а искали да си вземат някои работи от нея, но той не си раздавал книгите, не ги давал. Обаче Жорж, в неговото съзнание го е държал много високо и пратили него, и на него му е дал книгата. И тогаз се събрали тези негови колеги - математици и си взели бележки от нея. И така, той завърши с пълно отличие, дипломата му е още в университета. Не е вземал даже и дипломата. И стенография знаеше, държали са изпит в Народното събрание като стенограф, получил е златен медал. Остава на Изгрева. Всецяло се отдава в служба на Братството. В.К.: Сега той е пишел разни неща. Верка: Предаваше частни уроци по френски, по латински, много го търсеха и имаше частни уроци, работеше, но не беше обвързан с това. Можеше това, да си вземе дипломата и да работи чрез нея. В.К.: А защо се отказа от дипломата? Верка: Така, не държи на нея, просто го изкара факултета. За него е важно знанието да получи, нали. естествено, дават му диплома. Още не я е взел. Това го знам. В.К.: В коя година е завършил? Верка: Ами в 1900 година е роден, на 18 години е завършил гимназия и веднага е започнал университет. Като ги сметнеш, четири години... В.К.: От какво се препитаваше той? Верка: Ами с какво, ами нали с уроци. Той предаваше много уроци - и френски, и химия, и всичко, но специално езици. Латински много добре знаеше и френски. Други езици не. В.К.: Аз съм виждал, че има от него преведена една книга, „Занони" Верка: „Занони", да, „Учителят говори" на френски, „Льо метр парл", последната страница на френски дадена, също една беседа от Учителя. В.К.: От него ли е преведена? Верка: От него. Той беше в Алианса, ако беше учител, първи щеше да бъде. Един негов приятел, аз ходех така на едни курсове, негов приятел, много интелигентен човек, състуденти са били, ме видя и той казва, че по-добър преподавател по френски и произношение от него е нямало. В.К.: Сега тази „Занони", издателството на кого ли е? Верка: От Булвер Литон. Ама не знам кой я е издал. Тя е много по-рано издадена. В.К.: Той колко време я превежда? 1-2 години? Верка: А, не знам. Не мога да кажа. Не е ставало дума. Може други да знаят, ама аз не съм се сещала да го питам. За мен не е важно кога. В.К.: Сега той е превел тази книга и след това какво още? Верка: Много работеше, „Пътят на звездата" и още една книга, не, една негова книжка, може би я имате, малка, там пише за ... „Лица и души", именно. Тя е негова. В.К.: „Лица и души". Верка: Аз я дадох на една и не ми я върна. И „Учителят говори" дадох на една сестра, хем с неговия подпис, че ми я поднася. Добре, ама дадох й я да я прочете и тя не ми я даде. Това е. В.К.: Много важно за тебе, защото има подпис. Верка: Подпис има, ама аз й го казах на едно място. В.К.: Хубаво. Аз, понеже на снимката го виждам, той е много слаб. Верка: Той деликатен беше. Много деликатен. В.К.: Да. Така значи. Доста деликатен. Верка: Фин. В.К.: Аз си спомням, че имаше, в една от беседите бях срещнал, понеже той е бил и добър астролог. Верка: А-а-а, нямаше нещо, което да не знае. И Хиромантия, и Френология, и ме караше да наблюдавам. Верке, еди-къде си ще застанеш - зад някоя сестра, като играеше паневритмия и ще се завъртиш да я видиш, щото аз като видя един човек по това, френологически мога да кажа къде е Меркурий, Слънцето и асцендента къде му е, Сатурн ли е. И той ме праща да наблюдавам. И като направи хороскопа, с абсолютна точност съм определила някои работи. Така работехме ний. После свирехме двамата. Аз с цигулка, той на чело. Ето го на снимката. В.К.: Да, аз го виждам тука. Той къде учи чело? Верка: Ами в София. Имаше един много добър приятел от операта, челист, той му предаваше. Даже негови етюди още ги помня. Гдето ги свирят, аз ги запомних и от време навреме си тананикам. Да. После има от Пенчо Славейков, „Люляк ми дъхва над поляни". Върху тези стихове той даде музика. Аз я имам. Аз я знам, но сега съм малко грипава и не е място. В.К.: На ноти имате ли я? Верка: Не, но може да се нотира, може да се нотира. В.К.: Трябва да я нотирате. Верка: Аз ще я нотирам, може. В.К.: На едно място бях срещнал в беседите, Учителя казва: „Един наш приятел - това се отнася за него - си направил хороскоп и казал, аз до 33 години имам живот." И Учителят каза: „Не знаят астролозите, че над хороскопа стои Бог." Верка: На кого го е казал това? В.К.: Бях срещнал така някъде, но той понеже бил така доста слаб, боледувал. Така ми разказваха, че по хороскоп бил си определил колко живот има. Верка: А, не, не е вярно това. Това не е вярно. Това абсолютно не е вярно. Жорж си определил и рекъл. Напротив, Учителят много хубаво го приемаше и много ценеше. И много, всички приятели го обичаха. Всички. И сестри, и братя. Никога не съм го ревнувала. И казва на някои, които казват някои работи, аз им казвам: „За мен нямаше да бъде интересен, ако само с мен беше." За мен беше интересен, че той е навсякъде, с всички е любезен, с всички е внимателен, услужлив. До последния ден той предаваше математика на една сестра. Тя сега е скулптурка. Той й предаде физика, физиката от край до край, тази физика. Той й предаде урок. Но като си отиде, каза: „Те ще я скъсат, тя е много слаба." А той беше болен. Аз не бях съгласна. Но той е от тези, които до последния момент гледаше да упъти, да помогне на учениците, специално на студентите. В.К.: Спомням си, веднъж бяхте ми разказвали преди Нова година една случка с него. Болен бил и вие отивате при Учителя и Учителят казва: „Ако има още един човек, който да го обича, ще се задържи. Верка: Не ми е казвал такова нещо. В.К.: Такова нещо не си спомняте. Верка: Няма такова нещо, няма такова нещо. Учителят каза: „Той трябва да прогледне - нали беше астроном - зад звездното небе." За него трябва да кажа, че на Витоша прекарахме едно лято заедно, даже до късна есен бяхме на палатки. Аз му помагах. И той беше там, и аз. Това му закрепихме здравето. Какво да кажа за Жорж, за него са бледи думите, които могат да определят неговия образ. Но истината трябва да се каже. Например, мен ме заболя зъб. Аз от туй заболяване получих и абцес, а Жорж извадил билети за Пшехода, такъв цигулар, полски цигулар. Той не е идвал. Вика: „Верка, ето два билета. Ще отидеш при Учителя, ще знаеш, че ще ти мине." - „Жорж, как ще отида при Учителя да го занимавам сега. Зъбът ме боли, затова ли?" - „Ще отидеш." И съм отслабнала. Нито ядях, просто нямах сили, пък то един гранулом, и ме тормозеше. И аз отидох при Учителя, ама така подута страната ми. Изправих се. Той се усмихна: „Какво има?" Казвам: „Учителю, не мога." - Не смея да му кажа-тука нещо зъбът ми. „А-а, ей сега, както си права и обърната, ей сега ще взема една губерка, ще го бучна и той ще ..."- Докато го каже, веднага нещо се проби в мен. Казвам: „Учителю, той се проби." - „Бягай - каза - бягай." И аз, докато ида до нас, се оправих. Жорж, като ме видя, ахна. „Сега, Жорж, преди да тръгнем, да сваря малко макарони." - „Не, аз искам фиде." Фиде имах. Сварих му това, фидето със захарчица и там сирене, какво е било и си хапнахме у дома двамата. Бързаме, а на мен като че ли ми се ядеше още. Той каза: „Не, като се върнем от концерта, пак ще се върнем, ще си го доизядем." Така и направихме. Така че между нас имаше, едно красиво приятелство имаше и на мен това много ми липсва. 41 години, откак Жорж си замина, 42 почна. Нито за миг от съзнанието ми не е излязъл, както и Учителят. В.К.: Той къде живееше? На Изгрева ли живееше? Верка: Да, на Изгрева, с Борис. А имаха те къща, сестрите му, майка му, апартамент имаха. И там ходеше той при майка си два или три пъти в седмицата. И майка му дойде веднъж да го потърси. Тя, една хубавичка жена и сестрите му, въобще хубави хора. Има много, много да се говори за него, обаче не е необходимо всичко да се знае. За тебе може да е, но за други, не желая. В.К.: Искам друго, като си припомните някои епизоди, да скицирате, за да можете да ми ги разкажете. Верка: Да, тези обикновени работи ви казвам. Другите ще си ги запиша и тогава ще ги прочета или ще ги запишем. В.К.: Сега искам друго да питам. Неговата сестра Мария къде живее? Тука ли? Верка: Тя живее на ул. „Бузлуджа", ама не знам адреса й, не знам. Един два пъти съм ходила с него, обаче не съм обръщала внимание. В.К.: А сега тука къде живее в момента? Верка: Пак там, пак на ул. „Бузлуджа", В.К.: Как може човек да иде у нея? Верка: Питай Борис, той ще ти каже, или Томалевски, ако си близък.

8. ЖИВОТЪТ МИ С ГЕОРГИ РАДЕВ В.К.: Сега какво ще ни кажете за вашия живот с Георги Радев? Верка: Най- светли работи, най-хубави, заедно ходим на екскурзия. Сега връзката ми с Жорж. Ходим на концерт, на опера, на драма, в планината. Уличният живот не го познавам, както за себе си, така и за Жорж. Ето това мога да го кажа в две думи. Много хубав беше животът ни. Пеехме в хора на Братството. Той имаше много хубав глас, тенор. Аз пеех алт. В.К.: Сега виждам го, че свири на виолончело. Верка: Начело, челист. Вземаше уроци от един приятел. И когато си замина Жорж, този квартет, на неговия приятел Георги Иванов, който и той не е между живите, изнесоха в салона на четиридесетия ден от заминаването на Жорж концерт от Моцарт и от Бетховен. Много хубаво нещо прозвуча. Учителят беше жив, дадохме една хубава вечеря от плодове само и хляб. В.К.: Спомням си преди години вие ми бяхте разказали една интересна опитност, когато Жорж вече не е добре, вече е болен, вие отивате при Учителя и Учителят казва: „Ако има един човек, който да го обича, може да се спаси." Верка: Е-е, те са работи, защо трябва да ги изнасяме. Той беше обичан от всички, но аз се грижех за него през всичкото време и последната ми среща беше вече когато тръгна за Юндола в Родопите. Не трябваше да отива там, според мене не трябваше да отива там. Той много мъчно изживя раздялата, да. Аз помня преди това, като беше веднъж малко болен, беше доста години преди това, бях на Витоша. Сама аз даже нямах желание да отида на Витоша с групата на Учителя. Но седях до Учителя. В един момент аз изживях нещо, като че ли в тоз момент почувствах, че Жорж може би ще си отива. Аз го изживях и Учителят ме погледна, но после веднага ми се промени състоянието. Когато да тръгна, той ми нареди раницата - кашкавал, захар там, чаша Сам я подреди и от неговата стая тръгнах, и той си легна. Тръгнахме обратно, вече към 4 часа се прибрах при Жорж, беше така, като мен се беше излегнал малко и погледнал през прозореца, той стана и се усмихна. Аз нещо заговорих, свързано с Учителя, той каза: „Верке, имаше един момент, който изживях и нямаше да ме завариш." Това нещо аз там съм го изживяла, а той ми го каза. Значи Учителят продължи живота му. Десет години Учителят му продължи живота. Той е страдал от бронхопневмония като ученик и беше небрежен към тез работи. Това е неговият път и Учителят каза: „Трябва да премине, да погледне през звездния свят," Аз го сънувах този свят звезден, Жорж ме въведе да го видя този звезден свят насън. Звездите, не такива обикновени звезди, както говори Учителят за слънцето. Това слънце, което ние виждаме, не е това слънце, което е в другите светове, но този звезден свят аз го минах, Жорж ми го показа насън. Най-красивият свят. После го видях насън пак, той в една зала, вътре наредени така много и пише, аз само го погледнах. Той така само каза, в един момент като работят - с мълчанието, чрез мълчанието се свързвам с него. Творческа работа, духовна. После го видях насън между много хора, как Паганини дава концерт. И те са на концерт. Всички музиканти, Хайдн, Хендел, Бетховен, всички до един. Свиреха Паганини и Жорж между тях, и Учителят там. На една голяма маса насядали, аз отивам с блюдо компот да поднеса на Учителя. Като отивах, поднесох на Учителя това и тогава, в това време Паганини в един голям салон, много голям салон, като нашия, само че много, двойно, тройно по-голям салон, препълнен, и Паганини изпълнява музика от Учителя с грамаден оркестър и както така, така и аз се събудих. Само единствен път. Но казах на Учителя тоя сън на живота. В.К.: Учителят какво каза? Верка: Аз го казах на Учителя съня. Ами влязла съм в един свят, да. Първият път го сънувах аз Жорж още и казах на Учителя, чакай да си спомня съня на Жорж. Когато Учителят си замина, аз много тежко изживях заминаването на Учителя и съм горе в стаята на Учителя, сънувам го, Как бай Ради седи и пази. Аз тръгвам с Учителя. Учителят, облечен в оранжева дреха, с такива геометрични фигури и застава на мястото, там, където е, ето там, където е главата, долу заставаме двамата и казва: „Аз често идвам тук, защото в тази форма вече никога няма да бъда." Уважава формата и ми дава една беседа, едно томче, подвързано в същата материя, дава ми, така се пошегува и вземах, и пак си тръгнах обратно. Учителят си влезе горе и аз си отидох. Вторият ми сън беше пак как аз отивам при Учителя като ученичка с престилка и с книгите. Бай Ради пази долу и при Учителя, обаче дойде един много хубав младеж, като войник слезе и казва: „Учителят те чака горе." В един свят, първия свят седи Учителят и казва; „Чакам те, Верке." И показа едни зали, всички врати отворени. Каза: „Свободна си, можеш да влезеш навсякъде" защото бай Ради не ме пуска. Да. След туй ме въведе в един свят различен. Вторият ми сън, пак сънувам Учителят седи, един грамаден огън и аз подклаждам огъня . Огънят аз продължавам да го подклаждам и до мене седи Учителят и казва: „Това е Мъдростта." Имаше едно същество. „Това е Любовта", а пък за мене казва „Вярата", символично казано. Такъв един сън сънувах, толкова хубав и вкратце ви го казвам и редица други сънища има, които не съм ги записала, но постепенно почнаха да оживяват в мен. Вървя аз в една обстановка рилска и както вървях, доста вървя, има една такава каменна плоча, седи Георги Радев. Всеки, който минава, си слага товара на едно място. Раници някои носят, най-големите, аз си нося едно такова малко вързопче и го нося и го сложих и после взех така да си пея радостно, че последното вързопче аз оставям. И тръгвам по един определен път. Тогава аз видях Георги Радев и като ме видя, каза: „Аз ще те съпроводя." Води ме до една рилска обстановка, една хубава алея, която винаги си спомням на Рила, когато отиваме така, тази алея винаги си я спомням. По една такава алея вървя, вървим, вървим и дойдохме до едно място, една площ голяма, необработена. „Това е работа, която на земята трябва да обработим." - Жорж ми го казва. След туй видях един град, много красив град, и Жорж ми казва: „Това е белият град, в Библията го има, за тоя, белия град се говори." Аз туй не го знаех. На вас ви го казвам. Много работи от невидимия свят Жорж ми ги казва. В един сън пък сънувах, как Жорж води ме в много красиви места, води ме и по едно време рекох, искам да видя ада. Искам да видя, и ада да видя. Той ме въведе в един султански дворец, в баня как се къпят мъже, жени, такова нещо и един султан се приближава към мен. Аз седя до Жорж и идва един султан, но моята коса е дълга, доста дълга, косата на една плитка сресана и седя до Жорж и гледам, султанът се приближи до мен, обаче едно светло същество слезе и го махна, не позволи да се приближи до мен. Излизаме. Казвам: „Жорж, какво значи моята коса?" - „Твоята честност, която те брани. Чистотата." И ме поведе, изведе ме навън. Много хубави сънища имах аз с Жорж, много хубави. Много. Аз си бях записала в едно тефтерче, трябва да си ги припомня, да си ги видя ида си ги запиша, защото са много ценни и ме въведе във всичките светове. Една вечер пък сънувам Учителя. Сънувам все с Учителя. Пък всички светове. Учителят отгоре тръгва и ми казва: „Във всеки свят Учителят е със специфичен костюм". Аз само с една рокля беличка, а той във всеки свят със специфичен костюм, специален такъв и като наближаваме земята, със сивия си костюм беше и каза: "Като отидем на Изгрева, Галилей ще ни посрещне." Аз го сънувам и действително води ме натам и Галилей става и ни посреща. Сутринта отивам на Паневритмия, първият човек, когато срещам, беше Галилей. Казвам: „Гали, много поздрави от Учителя. Сега Учителят е тук. Аз и Учителят сме с теб." Той се зачерви, зарадва се и се ръкувахме. То беше действителност. Аз го сънувам и сутринта намирам Галито, казвам: „Гали, в тоз момент аз и Учителя сме при него." Много добър брат беше Гавраил Величков, много. И всички наши братя наедно с него, така. В.К.: Той колко сестри имаше, Жорж Радев? Верка: Чакай сега. Анна, Божана, Мария и Катя. Четири сестри и той един, пет. В.К.: Коя е жива? Верка: Доколкото знам, всичките са живи още. В.К.: Всичките са живи. Например, те дали имат някои негови неща? Верка: Може да имат, но аз не съм ходила, така. Борис е ходил, но аз не съм ходила. В.К. Дали има някои неща запазени от рода му, от сестрите му? Верка: Ах, те нямаха отношение и малко той така ликвидира кармата си с този род. Най-хубава връзка имаше с майка си, аз също я знам, но той 11-годишен е останал без баща. Баща му е бил много богат, търговец. Имаше един професор, Цанко Цанков, който бил много бедно момченце така, средно положение, добро, но нямал пиано, та ходел у Жорж. Те имали пиано, та ходел там да се упражнява. Имаше към него едно хубаво чувство. Когато Жорж си замина, аз отидох да кажа на Цанков, че Жорж си е заминал, бях си ушила една рокля, Стойна ми беше купила копринен бял жоржет, една рокличка на плисета и отивам при Цанков. Много мъчно го изживя. Беше в кабинета си като директор, така се въртеше и казваше: „Всичко друго очаквах, но не и това за Жорж." С голяма скръб. Преди няколко години той беше отишъл след 9 септември 1944 година в Западна Германия, жена му Карин Цанкова. Оттам замина за Америка. Има един Георги Сталев, който е бил в Америка при Цанков. Той ми беше тук професор по хармония в гимназията. „Единствено същество, което ми направи най-хубаво впечатление, беше Верка." Веднъж Кирил Икономов, като ходил в Германия казал; „Този ли е човекът, за когото тъгуваше ти?" Толкова ученици е имал. Златка Арнаудова, на професор Арнаудов дъщеря му, даде ми да запишем най-хубавите работи, щото аз вземах редица години уроци от професор Цанков по хармония. Контрапункт, теория на музиката, модулации, всичко там, лежащ тон. Имах ги аз от Георги Цанков, които Мария ги взема и Борис ми ги даде. Дадоха ми една концертна цигулка. Аз имах цигулка, но Учителят един ден отивам, извика ме и казва: „Верке, един наш брат, който е бил в Германия, ми донесъл цигулка. Чувал ме навън, покрай нас мина и ми донесъл цигулка." Донесъл му цигулка и Учителят тогава ми я даде. Имаше един наш брат от Тополица, Иванчо Джоджев, казва: „Верке, Учителят ме прати, понеже имаш цигулка хубава, мога ли да купя тази?" И си я купи, дадох я с кутията. И остана тази цигулка, която Учителят ми даде. И така стана, че сега концертната цигулка още е в Борис. През време на бомбардировките остана там и не ми я дава, и нотите ми всички от Цанков не ми ги дава. В.К.: И за какво му са? Верка: Защото те работеха с Крестеняков. Мария и той, с Крестеняков. А пък аз, ами той е съвсем променен вече. Не е оня Борис. После имах едно палто, което бях си купила, с кафяво, с кожи тука, на ръкавите кожа, оставих го у тях, защото аз живеех на Изгрева на улицата, та ми беше малко, какво да ви кажа, нямаше къде да го сложа. Не го бях облякла, 158 лева струваше и туй палто го даде на една друга, носи го, но не ми го даде. Такива разни неприятни ми сведения. После си купих виола аз и професор Сугарев ме занимаваше с виола, но като бях завършила. Понеже обичах много. А с професор Сугарев имахме братски оркестър и Асен Арнаудов го доведе и свиреше виола, а пък аз до него свирех втората цигулка. А преди това със Сашо Попов се бяхме виждали там, тъй че имам много хубава връзка с него, и като почнах да вземам уроци, като отивах, все ми казваше: „Мила родино, мила", защото жена му пък шведка и жена му много хубави чувства има към мен.

7. ТВОРЧЕСТВОТО НА ГЕОРГИ РАДЕВ В.К.: Кога е роден Жорж? Верка: Ами Жорж е роден 1900 година, в Пловдив. В.К.: Кой месец, знаете ли датата случайно? Верка Дева, дева. Кой месец е дева? В.К.: Чакай сега. Верка: Септември, на 12 септември е роден. В.К.: На 12 септември, Пловдив. Родителите му оттам ли са? Верка: Оттам. Завършил е гимназията с една тетрадка. Но завършва и университета. Неговите състуденти са преподаватели в университета. Жорж, като техен приятел, има много математици, с които аз съм близка. Те казват, той беше наш преподавател. Строг, а като започне да пише, в туй „Житно зърно" пише за неговия почерк как скрибуца тебеширът. Изключителен почерк имаше, изключителен. Изключителна личност. За мен той е първият ученик на Учителя. В.К.: Значи той завършва гимназия в Пловдив и идва тука. Верка: В София и в София, като студент, 20-годишен се запознава с Учителя. В.К.: Как се запознава? Той казвал ли ти е? Верка: Имало един негов приятел, който го завел при Учителя. И Учителят веднага му дал първо място при себе си. Много хубаво го е приел, много. В.К.: И сега първите години той следваше. Верка: В София следва математика. Първо е следвал химия и след туй математика и химия, и математика е завършил, да. После се занимава с други неща. В.К.: Той кога е идвал на Изгрева? Верка: А-а, те са първите, дошли на Изгрева. Аз 1928 година ги заварих вече на Изгрева. А в 1926 година в една палатка - Методий и Жорж, и Пампоров, тримата са били в една палатка. И там, дето играем Паневритмия, гората от Изгрева, Учителят го е нарекъл „Червеният площад". Там са излизали нашите приятели на изгрев. Аз също съм ходила 1928 година там, на изгрев, не, аз бях вече на Изгрева. Приятелите са ходили там, един брат ми каза. Учителят нарече това място „Червеният площад" и ние всяко лято играем на това място Паневритмия, в гората. От Изгрева вдясно така малко. В.К.: Сега, искам друго да питам. Неговата дейност. Сега той идва, учи в университета, после той го напуска. Така ли? Верка: Чакай сега. Когато Учителят дава задача, Учителят им дава задача още като студенти, те отиват сами да си изкарват прехраната. Задача от десет дни. Ходи в разсадника и работят, в разсадника са работили. После са ходили в село Ачларе, Карнобадско. Правят опити на комунален живот. Имаше един брат, Жечо ли са казваше. В.К.: Жечо, Жечо. Верка: В Ачларе. Той, аз го знам. Аз го знам. В.К.: Той имал имот там. Верка: Да де. Насял толкова много ниви и всичките ходят да работят. И той, къдрокосият младеж, много фин, и той със сърпа се включва във всякаква работа. Но вечер той си носел челото и там си свирел, и работи със звездния свят. Тука пише за тоя звезден свят в „Житно зърно", което е много хубаво. В.К.: После те се връщат. Верка: Не, те са изкарали жътвата и не им дал пари за пътни. Нищо. И само варял чорба от боб. Толкова се отнасял грубо с тях, за да вземе много пари. И Томалевски е бил, Борис, Александър Стрезов, един брат от Варна, не знам как се казваше, много, много наши братя са били в село Ачларе и са изкарали опита за комуната. Това е грешката, че моите сестри отидоха в София двете, а пък аз трябваше да отида. Щото аз винаги съм бивала посрещната от приятелите най- добре, като пристигнахме в София. Те малко по-специални бяха и не можах да го видя Жорж там. Но един от най-интересните личности в нашето Братство беше Жорж. Сега, създаването на „Житно зърно". Като се събрали, били една група от 10 ли, 12 ли в семейството на Томалевски, Георги Томалевски. Чайникът ври вече и всички се чудят какво име да сложат на списанието. И тогава Георги Томалевски или някой друг казва: „Житно зърно" и го приемат всичките, но главният редактор през всичкото време бил Жорж на „Житно зърно". Много хубава работа, аз много активно участие вземах. В нашия град всички интелигентни хора записах за „Житно зърно". И почнаха да получават житни зърна. Един лекар, д-р Пенчо Петров, понеже и моят баща беше медик, отива той и вижда „Житно зърно" на масата му. Казва: „Пешо, откъде имаш това „Житно зърно"?" - „Ами Верка ми го е пратила." - „Ами и аз също го имам." На всички интелигентни хора в Айтос, на Джанкърлийски, на д-р Симеонови, на разни учители, на лекари, аз пратих „Житно зърно" и всички по чекова сметка платиха таксата си. В.К.: И то е доста уморителна работа и продължителна. Верка: От коя година почна не помня, защото не съм била, но през всичкото време аз съм вземала активно участие после с него. Но мога да кажа и нещо друго. Сега аз бях в 4-то отделение, детенце, момиченце, и четях, Библията я четях, обаче ми направи впечатление Исайя, и си казах: „Исайа е поет." Малко дете. Но минаха години, години, години, сетих се аз един ден, бях при Жорж. Казвам: „Жорж, знаеш ли, че Исайя е поет?" Той се усмихна. Само се усмихна, сложи си палтото и отиде при Учителя. И казал това нещо на Учителя. И казвам: „Жорж, кажи, Исайя поет ли е?" Мълчи и се усмихва. Седяхме така, ей така, седя тук, Жорж седи на масата си. Казвам: „Жорж, кажи, Исайя поет ли е?" Той пак мълчи и се усмихва. „Поет е." След туй минаха много години, след неговото заминаване. В.К.: Той, Учителят го е потвърдил. Верка: Да, да, той знае, но иска да провери, пък аз 4-то отделение дете бях и после като започна „Житно зърно", аз бях чела от Евангелието за жената от Йоана и казвам: „Жорж, аз четях Йоан, за мен той е дал най-хубав образ за жената. Йоан дава най-хубав образ за жената." И нищо не се обади, ами взе Библия. Взема Библията и взе да си пише статията, без да ми казва. И издаде в „Житно зърно" редица статии за образа на жената в Евангелието. Много интересно. И пишеше много статии, даже вече в експедицията на „Житно зърно" съм вземала аз, Руси Димитров, имаше един наш брат, и Петър Манев. А когато Жорж беше вече на Рила, тогава цялото списание аз го изпратих на пакети. С Руси направихме пакетите, изпратихме ги в провинцията, където трябваше. И един ден сама бях, Елена Андреева беше до мен, отиде си, но аз сама направих това, опаковах пакетите и изпратих навсякъде из провинцията това. Щото аз пък оставах на Изгрева да уча, да свиря, да уча, за да мога да се подготвям за изпитите. Те бяха на Рила. Да. Тогава Жорж написа едно стихотворение, аз ще ти дам да го прочетеш. То е от 1935 година, Тогава аз не бях ходила. В.К.: Имали го публикувано? Верка: Не, няма, то е негово. В.К.: После ще го прочетем и ще го запишем. Верка: Да, непременно. И така, целият ми живот беше свързан с Жорж, до последния си миг Жорж работи и даже една статия прати от Юндола до списанието, и тя е вписана вътре. И всички наши приятели със сълзи на очи, с голяма скръб се разделиха с него. Всички изживяха голяма скръб за нашия обичан брат и ученик на Учителя. В.К.: Сега говорихме за „Житно зърно". Верка: Ето, от Георги Радев нещо много интересно. В.К.: Това е негово есе, така ли? Верка: Чакай. Слушай. „Кога ми рече ти, че вече е дошло уреченото време да метна своя кръст на своите плещи. На мен се стори, че леко ще е мойто бреме, щото нищо друго не бе останало в мен. Тогава мислих си, че туй е мъртъв кръст, че туй е мъртво бреме, но щом го емнах аз на своите рамене и го понесох в пътя, очертан от твоите стъпки, о чудо, този мъртъв кръст започна тутакси да оживява. Отвесното дърво се в миг превърна на светъл великан и като стъпи на моите немощни плещи а до равното дърво се свлече надолу и стори ми се тъмен исполин. То стегна кръста ми като с клещи и почна борбата с двама исполина, борба на смърт и на живот. Не смеех аз глава си да извърна, но ясно чувствах по всяка фибра на своето тръпно тяло страхотното сражение. От страха и напрежение изби по челото ми кървав пот. В мозъка ми чаткаха безспирно два остри искрометни меча и сякаш го разсичаха на късове. Светкавици змиести блесваха в очите, като че в моята глава вилнееше страхотна буря. Но някои от тез мощни исполини засъскваха като змии, едната нажежена, лъчиста, светла до бяло. разтеглена, другата пък черна, плъзгава, събуждаше студени тръпки. Аз сещах тез змии да се извиват и развиват и да налитат в люта бран и целият гръбнак изтръпваше от тяхната борба. Ту пламваше в страхотен огън, пояждащ сякаш мозъка в него, ту стенеше в разни тръпки и сякаш сковаваше в лед студен, оловно тежък. Тогава бързах аз, подлютен от този всмукващ от мозъка на мойте кости или премръзнал, цял от студ скован, страхотно шибан от ледени камшици на виелица страхотна. Какво бе туй, действителност или съновидение на мозък болен в страхотни тежки часове? Не можах аз да разбера, докле се ти яви, Учителю, видях те, че дигна само пръст и като по чудо стихна страшната борба на оживялий кръст Свали го пак за миг. „Да си починеш", рече ти. „Разбрали, че ти си, който оживяваш мъртви кръст? Че ти си, който възкресяваш за живот силите на злото и доброто? Но остави ги да се борят, не се меси в тяхната борба. Не ще я спреш ти. И никой, който да е в света, че тя е изчезнала и ще пребъде, додето свят светува. Ще свикнеш с таз борба и в мозъка ти няма вече да бучи като страхотна буря тя, като борба на светлина и тъмнина и няма тя да свива сърцето ти в страх и смут. Не ще смразяваш, не ще смразява кръвта е жилите нито ще спира с твоето дихание, защото смело метни къщата си на своите плещи и знаеш, че го носиш, затуй така добре ти чувстваш безспирната борба на бялата и черната змия. Но остави борците да се борят. Спокойно ги носи на свойте рамене и ще заякнат те от тяхна та борба, нозете ти ще станат жилави и пъргави и издръжливи е тоя тежък път. Не се меси, не бой се, недей участва в тяхна та борба, носи ги само, защото те те движат, в твоя път не се съмнявай. Опитай, хвърлил си кръста, тръгни да ходиш ти без него, но ще видиш, че невидимото въже те свързва с тоя кръст и след десетина направени свободни крачки ти ще спреш. Въжето ще те дръпне, кръстът пак ще се потътри подир тебе, отново трябва да го вземеш ти, ако желаеш да вървиш напред. Казах ти, пак ти казвам: смело кръста ти метни на своя гръб и ме последвай. Сега ти знаеш вече как се носи кръст, по тесний път ти тръгни, защото води той до оня връх. където аз те чакаш." В.К.: От кого е това? Верка: От Жорж. Тук пише: Рилски езера, 1935 година. Георги Радев. В.К.: Вие от кьде го имате това нещо? Верка; Ами имам го. Той ми го е дал. В.К.: То не е публикувано. Верка: Никъде. Само аз го имам. И на Георги Томалевски бях го дала да го прочете и пак ми го върна човекът. Никой друг. Обаче исках да го изнеса на една вечеря, но Паша вика: „Не е това нещо за там" и аз не го изнесох, пък Георги Томалевски държеше. В.К.; Така. Момент. Продължаваме нататък. Сега аз искам да ви питам как той написа „Учителят говори". Чия бе идеята, как го направи? Верка: Виж какво, там той избра от много беседи извадки. От беседи. Аз също съм вземала участие и всичко туй той написа „Учителят говори". Но най-ценното нещо от всички беседи го изнесе по теми. В.К.: Той е изваждал квинт-есенцията от различни беседи по известни теми. Верка: От беседи, да, и много хубаво написано, много. В.К.:Той по-нататък взема, че превежда „Занони". Какво ще ни кажете за „Занони" като роман? Верка: От Булвер Литон е. Аз бях малка и го четяхме, получавахме малки книжки, но после беше ми дал Жорж подвързан „Занони", Никола Нанков, този там, гдето ти го показах, беше като редактор. И Жорж преведе и написа това, обаче цялата материална работа мина в ръцете на Колю Нанков. В.К.: Жорж го преведе, нали? Верка: Друг го издаде. Да не се чува. В.К.: Добре, разкажи по-ясно. Верка. Така, Жорж го преведе, той го преведе и в редактирането взема участие, напечатаването. В.К.: Обаче други вземаха парите. Верка: Парите ги взе другият - Колю Нанков. Да не се чува това нещо. В.К.: Друго искам да ви питам. Какво е изказването на Учителя за този роман, „Занони"? Верка: Отлично. Отлично. Най-хубав роман, който досега съм чела, въобще беше най-хубавият роман. В.К.: Защото Учителят съм чувал че е казал, че „Занони" е съществувал като окултист. Верка: Окултист, окултист. Ученик на Бялото Братство е бил. В.К.: Да. Верка: Голяма личност е бил Занони. В.К.: Значи това е изказването сега. По-нататък той превежда „Астрология" от Сефариал. Верка: Да. Преведе негови работи. Но той, виж какво, той това нещо не го вземаше като професия. В.К.: Да печели или да работи. Верка: Не, не, въобще като наука го взема, а не както някои правят хороскопи и вземат пари. В.К.: То има един предговор от него. Верка: Има, да. Аз я дадох на един лекар и ми задигна неговите работи и той си отиде от земята. И така много работи ми изчезнаха. В.К.: На кой сте дали? Верка: Беше един - как се казваше той? Ще си спомня за него, те са двама братя. В.К.: Това е по отношение на превода с астрологията. Сега, „Лица и души" пише. Верка: Това е негово издание. Той там пише за много. „Лица и души" е едно много хубаво списание, което той написа и имаше от професор Михалчев изказване по отношение на Жорж и тази книга. В.К. По-нататък той превежда за Махатма Ганди. Верка: Да. Биографията. Ако я намеря, ще ти я дам. Тя е малка. Единствен той я преведе. Аз гледах на филм живота на Ганди, в България преди няколко години - всичко това, което го четох, после го видях. Значи, те са използвали тази книжка. В.К. При правенето на филма. Верка: При правенето на филма, да. Много хубав образ дават за Ганди. Ганди е една голяма личност. Много голяма личност. В.К.: По-нататък всички негови статии биват събрани от списание „Житно зърно" в една книжка. Верка: „Пътят към звездата." Там има много работи, „Сфера на Сатурна" има, и много други статии има. В.К.: Вие имате ли ги всички тия неща? Верка: Имам ги в една... В моята племенница са неговите книги. В.К.: Във вашата племенница. Тя има. На сестра ви дъщеря. Коя сестра? Верка: Надка се казва, Надка Боева, на Николай Боев съпругата, на най-голямата ми сестра, Цветана, дъщеря й.

6. ГЕОРГИ РАДЕВ СИ ЗАМИНАВА В.К.: Така, аз искам да ви питам кога е роден Георги Радев. Верка: Чакай, той си замина 1940 година, на 22 юли. Ние бяхме на Мусала с Учителя. В.К.: Вие бяхте тогава на екскурзия: Галилей, Борис, Боян Боев, десетина човека. Верка: Всички, всички, всички, не, повече бяхме, една сестра Пенка Кънева, Буча Бехар, и други сестри и братя. В.К.: И там получавате известието, че е починал. Верка: Ние, като бяхме там, това беше много важно нещо. Ние бяхме там и Учителят говори и видяхме отдолу, отдолу видяхме гроб на загинал скиор и се оказа, че някой си Георги, скиор, лавината го е затрупала. Учителя каза, че най-тежката смърт е от лавина. Това е от Учителя казано и тогава започна да говори: „Нашият Георги, нашият Георги, нашият Георги" и ние разбрахме, че се отнася за нашия Жорж, който е починал вече. Да, ние бяхме на Мусала, в хижата, не, бяхме още на върха, да, Беше Неделчо Попов, Борис, Мария, аз, Стоянка Илиева, Сийка Костова, Буча Бехар, Галилей, Неделчо, Боян Боев. В.К.: Е, вий колко дена прекарахте горе? Верка: Виж сега, ние прекарахме два дена. Но преди нас тръгнаха други. Ние когато тръгнахме, ние бяхме една група. Учителят тръгва с първата група. В нея група беше Борис Николов, Мария Тодорова. В.К.: Предварително. Верка; Да. Няколко дена преди нас. Аз, с Анина Бертоли си говорехме. Казвам: „Анина", понеже Жорж не беше добре, „да отидем на Мусала, да се помолим от Мусала за Жорж." Тя казва: „Ама ние с баща ми вчера се върнахме." Тогава тя отиде до сестра Паша и каза: „Знаеш ли, че Учителят тръгнал с една група за Мусала." И аз с Пенка Кънева веднага, взехме си раниците и отиваме с камион - с камион, нямаше рейс. Цялата група - Буча Бехар, една група сестри. В.К.: Вие пътувахте с камион до Чам Курия. Верка: До Чам Курия. Тръгваме, но слизаме най-напред на халите да си вземем продукти. Не от Изгрева тръгваме с камион, а от Халите. Купихме си от халите храна, въже си купих аз на раницата и други работи, провизии си купихме, но като сложих въжето да стегна раницата, изпращя и аз казах: „Станало е нещо." Това е било понеделник в 8 и половина часа, в това време е починал Жорж, после се установи това. В.К.: Значи, когато раницата изпращя. Верка: Предварително получавам сигнал, в тоз момент тя изпращя, да, и след това се качваме на един камион и отиваме на Боровец. Из пътя взеха да си приказват това-онова. Аз рекох: „Да запейме Запали се огънят на огнището", щотоУчителят като я даде, Жорж я записа и я пееше много хубаво. Свързвам го всичко вече с Жорж. С Жорж го свързвам. Имаше и други сестри. После пък те си приказват. Рекох: „Дайте бе, дайте да пеем", понеже Жорж е болен, аз знам, болен в Юндола. В Юндола е Жорж, Аз все, през всичкото време само с мисълта за Жорж, как да му помогнем ний в смисъл с хубави светли мисли и понеже е свързан с тази песен, „Запали се огънят на огнището", да я изпеем. Те не искат, аз обаче се наложих и почнах да пея и започнахме всички да пеем из пътя. Отиваме на Чам Курия, на Боровец - Чам Курия тогава беше. Слизаме, влязохме, купихме си, аз си купих хубави снимки от Чам Курия, за Мусала, Рила и казвам, купих си пликове, листа, да пиша от Мусала на Жорж писмо за Юндола, защото си кореспондирахме. Това беше моето желание. Пенка Кънева ми каза: „Верке, понеже имаш едно хубаво чувство към него, така се явява една ревност, едно такова неприятно чувство." Пък аз възторжено говоря и си тръгнахме, вървим, обаче на Пенка малко така беше не добре, пък на мене почна да ми отслабва сърцето. Вървим, вървим, всички тръгнаха напреде, само ние двете останахме назад много, двете и си приказваме, и хубаво си минахме пътя, но всичко беше свързано с Жорж. И вече си ходил на Мусала там, преди вече да стигнем на хижата, там, този хубавият връх, една красота има, много хубаво нещо. Реката, едно мостче минахме, заслона, аз забравих даже вече, толкоз години минаха, нали, обаче една хубава, красива гледка имаше, преди да стигнем на хижата. Ние стигаме последни. Галилей пристига с чайник и две чаши вода да ни посреща, топла вода ни носи и казва: „Вий защо идвате, не трябваше да идвате, защото Учителят искаше само нашата група да бъде." Рекох: „Кога е казал така? Като отидем до Учителя, ако трябва, ще се върнем." Но не се върнахме оттам, отидохме на хижата. Учителят седеше на едно хубаво одеало, на една хубава поляна. Вън от хижата седят групата и ни посрещна много хубаво - слънчево. Усмихнат, радостен, че и ние сме отишли. Другата група отиде преди нас. Ние двете сядаме, Учителят ни посрещна много хубаво, седнахме, говорихме и после се прибрахме в хижата. Закуска даваше Учителят и нас ни посрещна с топлата вода и викаме: „Гавраиле, видя ли, че Учителят се радва, че ние сме дошли?" Така хубаво си говорихме и после си легнахме, вече в хижата се прибрахме. Учителят с Борис и Неделчо спаха в една стая, а ние бяхме наредени на нарове, както знаеш, в хижата. От хижата, на Мусала, на върха, сутринта рано излязохме с Учителя. Братята с Учителя бяха в отделна стая, ние сме се наредили сестри: Стоянка Илиева, аз, Пенка Кънева и други сестри нататък и Мария до мен. Между Мария и Стоянка аз бях и Пенка Кънева там до нас, Сийка Костова - това бяха. И много други сестри. И си легнахме. По едно време аз съм започнала да говоря. Да. Сънувам ли нещо, че съм започнала да говоря и казват, разговарям се с Жорж вече. Не си спомням думите, но разговарям с Жорж. В.К.: Това насън. Верка: Там, там в хижата. Пенка го чула, Стоянка го чула, аз говоря с Жорж и казвам: „Не съм съгласна, не съм съгласна." Нещо ми говори, ама аз съм казала, че не съм съгласна с това. Може би ми говори, че си заминава, аз викам, че не съм съгласна, не мога да го приема и т.н. Става 1 ч. и половина през нощта и Учителят казва: „Ставайте." В един часа и половина с фенер се изкачваме вече на върха, обаче аз искам да вървя сама. Галилей се върти край мен. Казвам: „Галилей, тръгвай напред." Пък аз за първи път отивам на Мусала, аз за първи път, а Жорж ми казваше: „Верке, човекът, който иска да те заведе на Мусала съм аз, само с мен. Друг не трябва да бъде. Най-напред аз." Именно най-напред Жорж, по тоя начин, чрез Галилей ме заведе на Мусала. И за мен така е. И се качихме на Мусала, ама още нищо не. Имаше вятър. Методи Константинов беше. Влязохме в наблюдателницата. Най-напред бяхме отвън, почнахме да играем Паневритмия. На мен сърцето доста отслабна и с Пенка се отделихме на едно място, отделно, и тогава Учителят говори за Георги Радев, вече на самия връх. И аз с Пенка си говорим, по едно време те започнаха да играят Паневритмия. Само Галето свиреше, нямаше други. Беше такъв студ, че невъзможно беше. Само три упражнения изиграха и дойдоха до нас. Като дойдоха до нас, ний станахме. Учителят седна до мен и през всичкото време говори все с мен. Вече Учителят крепи ме, защото вижда, че аз вече знам, но не мога да го приема в себе си. Такова нещо беше, затова Учителят седна до мен и говори ми, и говори Той, а и ме гледа. Аз, баща за мен беше. И е. И така си говорехме все за Георги, нашият Георги, така, нашият Георги. Така говори Учителя много. В.К.: За Георги Радев. Верка: В 1940 година има изказани работи за Жорж в Салона. Като се върнах от вънка, като бяхме там, влязохме в наблюдателницата и Катя Зяпкова беше, и много други, те взеха да се чувстват като у дома си, а тези, едни много фини хора, домакините на наблюдателницата на Мусала, тя взе да ги командва. Учителят отначало мълчи. Пък Учителят имаше един термус с топла вода, даде на себе си. До мен, до Учителя седеше Методий. И Методий много хубаво се държа. Даде на Методий, Учителят в чашата си сложи, даде и на мен в една чашка, даде и на Методий, а на другите не. И казва: „Понеже се държат недобре." Учителят искаше много строга дисциплина. Казва: „Всички навън." Аз ставам, но той каза: „Не се отнася за теб." Защото приказват, правят така, глупаво се държат. Неудобно беше на Учителя, не стига, че ни приютиха вътре. Казва: „Всички навън." И по тоя начин той ги изгони, като по-строго каза. А Учителят, като баща, седна кротко. И мина време. А, отидохме на една полянка. Закусихме. Утихна времето и закусихме. На една полянка беше и Лулчев там. От София се обажда Славчо Печеников Славянски по телефона, че Жорж си е заминал. Там се съобщи и както обядвахме вече, аз не знаех, аз още не знам, но предчувствах. Учителят вече знае. И върви Учителят със Савка и Георги Тахчиев. Аз вървя с Пенка Кънева и Сийка Костова, така отзад, но като бяхме на полянката, така съм си казала и Николай Шиваров беше и братята седят, но пиехме си вода, пихме си, после почнаха да ядат, мен не ми се яде. Абсолютно нищо. Дадат ми нещо - „Не, не, не мога да ям." И така си седя и наблюдавам Учителя. На Учителя му сложиха маслинки, това- онова, което е за хапване, а в туй време се приближи Лулчев. Той бил на телефона, когато Славчо се обадил и каза на Учителя. Учителят ме погледна, нищо не яде, нищо. Още сме горе, нали, после слязохме в хижата. И както си говорихме, Учителят каза: „Тръгваме." Всички си прибраха багажа и аз вървя, Учителят върви с групата. Георги Тахчиев, Учителят, Савка. Да, и Савка беше. Вървим надолу, крият от мен, Мария, Борис, назад вървят, крият от мен. Неделчо беше с тях, да, и взе да се провиква, аз рекох: „Неделчо, Жорж никак не обичаше провикванията в планината." Обичаше така тихо, пък той, като турист и така пред Учителя го казах. И както вървях, усетих, че крият от мен, аз се изправих пред Учителя. Рекох: „Учителю, да не си е заминал Жорж?" - „Да," Учителят ми го каза и аз тръгнах напред. Имах един бял шал, като вървях аз съм го изтървала, сама вървя напред. След мен Учителят каза на Георги Тахчиев да ме придружава. ,,Не, не, няма нужда да вървиш с мен." И от Мусала слизам на езерото. Имаше камъни и слизам до езерото, на един камък седнах и почнах да плача. Пенка Кънева дойде и каза: „Верке, Учителят те вика горе." Беше Борис там и нареждат вече да тръгваме за Юндола. Там да го видя. Тя искаше да отиде друга една, аз рекох: „Не." Учителят гледаше спокойствието ми, гледаше да не дава две жертви. Това му беше мисълта и аз казвам: „Учителю аз искам да отида. Досега ви слушах, но сега няма да ви послушам. Искам да отида." - „Добре." И се съгласи. Искаше да отиде една друга. Той каза: „Не, Верка ще отиде." И аз, и Борис тръгнахме. Мария ни изпрати до някъде, там едно мостче имаше, изпрати ни и ние тръгнахме двамата. И тогава Учителят много говорил за Жорж, а те го слушали с Неделчо. А стана грешка, че аз с Неделчо не се срещнах да го запиша това нещо. Той го казал тъй във връзка с неговото заминаване, Много тежко изживя Учителят заминаването на Жорж. Много, защото беше един много добър наш брат. После ще ви кажа за това - телескопа на Изгрева. И както така си вървяхме, реши се да отидем ние с Борис. Учителят се съгласи, отиваме там на Боровец, Чам Курия. Слави каза, че ще дойде там с неговото „Бе-Ка-Ве" му казваха - не беше лека кола, ами едно таквоз скърпено между лека кола и друго нещо, дойде с едни тъмни очила със зет си, Кьосев Георги и така ме погледна, надменно. Но аз бях с Борис. Викам: „Борисе, ако не взема някой камък да го прасна - точно така, както беше - ще вземем една лека кола и ще си отидем заедно." Пък аз имах към 300 лева пари в себе си, така съм си сложила и по 20 лева много. Като кореспондирах с него, пратих му една торба с лукчета бонбони, да черпи помачетата, които около него са и той казвал: „От моята годеница." Пък аз пред светските хора казвам: „Моят годеник." Той казва „мойта годеница", аз казвам „моят годеник", пък всъщност ние сме приятели само. Да, но пред външния свят. Тогава бяха по- обикновени хората, сега малко по-друго вече е. В.К.: Качихте се на колата, отидохте. Верка: И тръгваме, отиваме на Белово. Оттам слизаме, намерихме една кола - Жоро Кьосев, аз, Борис и Славчо - четиримата бяхме и отиваме вече на мястото. Най-напред видях една сграда. Най-напред отидох, видях палатката, в която той е бил - Жорж, сам сред планината, но ще кажа, знаете ли, което Учителят ми каза. Аз казах на Учителя нещо, което е много ценно. Единствен брат, който си е заминал по тоя начин. Беше сложено кепето му, едно одеало, едно кепе имаше, и тефтерче, в което държеше някаква писалка, нямаше химикалки, но със златен писец една хубава писалка, подарък му беше. Той я беше подарил на мен, обаче взема си я. Да, тези работи за мене никак не са важни. И отивам, и го заварих така. Сложил си едната ръка на тревичката, другата така и с поглед нагоре. Аз го оправих в нормално положение. Най-напред отидох на палатката му да видя, чисто всичко, после ще кажа. Там лесоинженери има, които много са го оценили и са му помагали. Тогава сутринта, било е понеделник, едно овчарче, синът на един овчар, който му носи всеки ден мляко и му носи, обаче го заварва тъй именно, заминал, и отива, казва на баща си. Лесоинженерите се погрижили много и му сложили едно венче от полски цветя. Цялата поляна беше осеяна от най-различни нюанси на цветовете, от цветя така, където е. Чудно хубава гледка. Аз, както седяхме, тръгнах по една пътека, вървя, тръгнаха Борис и Жоро, и Славчо, тръгнаха така, отидохме на едно място, седнахме на това място, на което Жорж е седял, без да знам. Борис после ми каза. И така аз се отделих и съм си сложила така, обляна така малко в сълзи и с поглед някъде в далечината виждам някакъв си турист, който идва насам. Рекох, дали не е това Жорж, който е излязъл някъде и се връща. Всичкото го свързвам с него, навсякъде го виждам. Толкоз хубаво писмо бях му писала, радвай се, Жорж, на малките цветенца, на камъченцата, така в една поетична форма бях му написала едно писъмце, само тези няколко фрази помня. И Учителят със своята велика Мъдрост, той ми пише писмо, за сетен път се уверявам в мъдростта на Учителя. Да, и тръгнахме, видяхме една барака, за която Неделчо казваше, че било станция на държавната печатница, а то едно нищо и в палатката видях нещичко така, малко кръв, която той е повърнал. Само така погледнах и не влязох, и пак си отидохме. Завъртяхме се, по едно време неговите близки вече знаеха, Славчо им съобщил. Три негови сестри дойдоха, малко неприятности имахме с тях. Още от Юндола те тръгнаха подире ни и за да избегнем тяхната среща, най-вече искаха мен да ме пощадят. Дойдоха чак там, мен искаха да ми помогнат да не изживявам това и тръгнах аз надолу. Заобиколиха ме помачетата, към 20-30 момиченца, на всички им дадох по 20 лева тогавашни пари, така на всички деца, около 30 деца ли бяха. По 20, по 20, по 20 лева им дадох и бонбони нося, раздавам. Имах симит, гевреци, които носех. Жорж не е ял. Взема да пия чай, горчи ми чаят, взема мляко да пия, пия, пак горчи. Рекох си, че кравите сигур горчива храна са пасли, така си го обяснявам. Наредила съм тука гевреци, гевреци и ги раздадох и нищо нито ядох, нито пих нищо. В.К.: Къде го погребаха? Верка: Къде ли? - В Лъджене, Велинград, там го заведоха. Те искаха там. Но хубаво че във Велинград, отколкото там да бяхме го сложили В.К.: Вий казахте, че сте намерили нещо в палатката, за което след това сте питали Учителя. Верка: Не, намерих само това, кръвта. Ама аз му казах на Учителя, само на Учителя, но в София. В.К.: Той понеже има открити каверни от туберкулоза и храчи кръв. Верка: Ама той беше болен, болен човек беше. Той беше закрепнал. В.К.: Така. Значи той си замина. Верка: Замина там, 1940 година, след това неговите близки аутопсия му правили, което не беше никак правилно и оттам го погребват на Велинград. Аз щях да отида, но не отидох аз на Велинград. Трябваше, но не отидох. В.К.: Така. Верка: Чакай, чакай, чакай, още има. И тръгваме ний. Учителят много хубаво ме изпрати. Тръгнахме натам и те го вземаха, ние го оставихме, щото неговите дойдоха и ние се качихме на леката кола и слизаме в Солу Дервент. Там останахме една вечер с Борис. Аз цяла нощ не спах. Една стая, само двамата, Слави и Жоро Кьосев. Обаче Слави и Жоро ги видяхме как спят. Аз седя, не спя, гледам, една сянка в полунощ идва към мен, аз разбрах, че е Борис и казвам, че не съм спала и той също не е спал. Ние, казва, изпращаме приятеля си. Двамата. А пък Слави и Жоро, като ги видяхме, легнали, хъркат, спят. Това е. Да. Всичко което както е било. И после трябваше вечерта да си отидем. Вече на път бяхме в хотела и оттам се качваме. Обаче туй беше хубаво. Когато Жорж върви през мен със своя дух вече аз се усмихвам, отива при Борис, Борис се усмихва. През целия път ни придружаваше, през целия път. Отиваме на Изгрева, Учителят се разхожда отвън. Влизаме у Борисови, идва Марето, сестрата на Теофана Савова, идва и казва: „Верка, Учителят те вика." Аз отидох и казах: „Учителю", как съм видяла, аз видях това нещо, което го казах на Учителя и сега ще го кажа: Видях в Жорж една нишка от тук, от хилядолистника отива в пространството. Казвам: „Учителю, аз видях една нишка, свързана с небето. Ей тъй се вей, вей, ама финно, финно нещо." Казва на Милка Аламанчева: „На съвършените същества душата излиза от тука, а на обикновените - из устата." Това беше. Учителят го каза, после държа беседа в Салона, свързана с Жорж. В.К.: Сега, дали е излезнала, дали е написана? Верка: в 1940 година в една от беседите е написана, знам, имаше го. Аз ще видя, тука нямам, много беседи ми вземаха от моите близки.

5. ОТ ВЕКОВЕ В ШКОЛАТА Верка: Рекох, чакай аз да започна да уча бродерия. Не се знае с мен какво ще стане, да си имам поне занаят. След туй, като минах малко бродерията, виждам, че нямам отношение към нея, рекох, чакай малко шев. И купих на майка ми, една Стефанка беше като шивачка, купих на майка ми един много хубав дефтин, като кадифе, синичко, и взех, че го скроих, щото ме учеше, и го пробвах. И това беше единственото нещо, което уших. Викам: „Мамо, аз нямам отношение." А като бях 6-годишна, имаше един Илия, свиреше цигулка в Айтос. Аз бях шест-годишно дете и влизах при него. Като чух, че свири с цугулка, взела съм две пръчки и свиря с пръчките. Той ме вижда, взема си цигулката и една малка цигулка има, хвана ме за ръчичка и двамата вървим, и ме заведе у дома, и ме накара да карам лък цяла седмица, А той в Бургас гимназиален учител. В.К.: Така. Искам да питам за другия случай - за срещата ти с Учителя. Верка: Аз тръгвам 1928 година за София и ми писа писмо да замина, да отида и аз в София. Беше 1928 година. Отивам, отседнах у Начо Петрови, брат Начо Петрови, това беше 19-ти. На 20-ти аз отивам при Учителя на беседа. На ул. „Оборище" ставаха беседите. Учителят беше отвън. Приведе ме един наш брат от Плевен, Иван Анев се казваше, Иванчо. Ние живеехме заедно у Начо Петрови и тогава Иванчо ме заведе на ул. „Оборище". Отиваме заедно, връщаме се, защото за пръв път отивам в София и правя си аз сметката къде трябва да мина, щото ако го няма, да знам как да се върна. Отивам, беше в градината. Баща ми даде едно писмо и аз го сложих в джоба си, имах джоб и сложих писмото в себе си, и отивам. На ул. „Оборище" имаше една малка стаичка, вън от салона. На брат Иван Радославов и Люба Радославови, в техния дом беше салонът. Много мили хора - той историк, гимназиален учител беше. И отивам, имаше група братя и сестри млади и аз целувам ръка на Учителя и рекох да дам нещо, един брат се обади и каза: „Сега не е време." - „Ама това е само едно писмо." Учителят: „Дай писмото. Сега, Верка, ще го сложа в джоба си, после ще прочета писмото." И отивам аз в салона и сядам на третия ред от катедрата на Учителя. А Мария Тодорова беше пианистката, пък брат Симеонов - цигулар. И като гръмна салонът, като запяха, наредени сестрите, тука жените, от другата страна братята, В.К.: Значи братята и сестрите на отделни места. Верка: Отделно. Пътека има вляво, аз на третия ред седя. От тази страна Томалевски май пееше и Жорж, цялата група. Там братята. Ама не обръщам внимание никак. Аз знам само Учителя. Трепти ми. Гледам го и почвам да пея. Пък пеех! Почнах да пея. Много хубаво пеех аз. Сега нямам тоя глас вече. Пяхме няколко песни, пристига Учителят, вдигаме ръка, посрещаме го тържествено. Станахме, седнахме, каза да изпеем „Благословен Господ, Бог наш." Като изпяхме, после изнесе една беседа, не помня вече върху коя глава - от Йоана може би е била. След туй, накрая изпяхме песента „Ще се развеселя". Това бяха редовните песни на Школата, на неделните беседи и на Младежкия и Общия клас. Да, много хубаво ме посрещна Братството там и след туй почнах аз да с уча. Това беше 1928 година. На другия ден Учителят ни заведе на Бивака на Витоша. Каза: „Сега вий не трябва да се отклонявате, до Черни връх никой да не си взема храна." Пък аз за първи път отивам и много ми беше приятно, радостно. Тогава, аз, като вървя, до мен се приближи Георги Радев, пък аз не го знаех, и носи в джоба си една филийка хляб, намазан с масло и малко кашкавал. Аз рекох: „Ама Учителят каза да не се яде." Учителят в това време слиза зад гърба ми: „На Верка е разрешено." В.К.: Ха-ха-ха. На Верка разрешено, Верка: Така е разрешено, разрешено и ми дадоха. Половинката аз изядох, рекох: „И вие ще хапнете." В.К.: Вижда Учителят хубавото отношение и затова го поощрява. Верка: На мен ми го дадоха, и аз си го хапнах и продължихме нагоре до Черни Връх, и се върнахме. В.К.: Същият ден? Верка: Да, отиване и връщане, но от сутринта, станахме рано, от 3 часа тръгнахме. В.К.: От три часа тръгвате от София за Бивака? Верка: С Учителя тръгнахме от Бивака за Черния връх, ходехме, ходехме. В.К.: Това е много голямо разстояние! Верка: Ама ходехме, ходехме. Ден голям. Голям ден беше. В.К.: Сега, качихте се на Черни връх. Верка: Да. Ходихме и се върнахме веднага. Млади бяхме тогава, но Учителят също ходеше. И така се върнахме през Симеоново. Тази екскурзия така изкарахме, но това беше май месец. Аз започнах да взимам уроци от Никола Абаджиев. Филип Кутев ми го препоръча и се явих, на 22 юни аз се явявам на изпит. Аз свиря у Начо Петрови, там си свирех, но аз съм добре подготвена от Жабленски от Айтос. Почнах малка, но добре подготвена. Обаче тука почнах вече етюди, една пиеска ми дадоха, гами, изпитаха ме. Първа между всички вземах изпита си и се връщам. Събор имаше, който беше забранен. Забраниха ни събора 1928 година и се връщаме. В.К.: Забраниха го военните. Верка: Военните, да, забраниха го и ние се връщаме в Айтос. Аз малко по-късно от баща ми, те се върнаха, аз няколко дена по-късно. Тъй купих си едно палто, манто синьо и една шапчица си купих. Учителят казва: „Верка малко по-късно ще си отиде." И аз си отидох. „На септември ще дойдеш да си поемеш работата." В.К.:Той каза. Верка: Да, Учителят ми каза да почвам вече да уча в музикалната гимназия. Добре, но отивам в Айтос, пак заболявам от тропическа малария. Туй беше в 1928 година. Боледувам 3 години. Аз пак се връщам в София и от 1931 година почвам вече. Първо започнах да завърша гимназията. Аз единствена от всички вземах изпитите си. Значи петте години ги вземах с пълно отличие. Литераторът беше наш брат, идваше при сестра Паша и пред всички се изказал, че много хубаво съм изкарала. А имам подготовката от един Киприлов, един учител, който беше в Айтос по литература. Основата я имам от там В.К.: След това? Верка: Записах се в музикалната гимназия по две години. Първите две години ги вземах за една година. Беше маестро Атанасов и други имаше, но и Цанко Цанков, който беше по теория на музиката и малко хармония. С Жорж вече отивам аз, той ме води в музикалната гимназия, на ул. „Будапеща" беше консерваторията. Отивам на изпит и из пътя викам „Синкопи". Гледа ме, чуди се Жорж. „Ех, толкоз пък синкопи ще те питат." - „Бе чакай да ги прегледам." Почетох ги. Точно вече ми казват, че там е професорът, маестро Атанасов, много мил човек, тогава беше директор професор Стефанов. Там беше професор Стефанов. Той беше флейтист, много мил човек и като отивам, накрая вече е свободно. Изпитват ме по тая фигурка, пък то се вижда синкоп. Кажи какво е синкоп, пък аз из пътя я прегледах. А Жорж вика: „Недей бе, за синкопи ли ще те питат, чак толкоз." А пък аз, като вървя през гората, прегледах го и ме изпитаха за синкоп. Виж сега, интуитивно аз съм разбрала. Взех си изпитите за двете години. Аз имам къщичка на Изгрева и си живея там, но през лятото си отивам в Айтос. В.К.: А кой ви издържа? Верка: Баща ми. В.К.: Баща ви ви изпраща пари. Седем деца сте. Верка: Ами няма значение. Седем, ама те вече са големи, някои са били женени вече. Някои се бяха изженили вече. Когато учех в Консерваторията, те бяха женени всички. Само една Любка беше неомъжена. Другите бяха женени. После аз работех. В съвета ходех да работя в свободното време през лятото. Една година ходих чак в Русе мозайки да работя. Тъй съм се издържала и съм си помагала. В.К.: Да. Тъй, вече сте в Консерваторията. Верка: В Консерваторията поддържам цигулката редовно, с професор Аврамов почнах да свиря цигулка, но той, всички ме одобриха, не само да ги свириш като ноти, но тушето, изпълнението да дадеш. Тогава аз имах една приятелка, с нея изпълнявахме „Серенадата на Шуберт" Тя е много е хубава, но не мога да я изпълня, защото нямам глас сега. То на инструмент се изпълнява. Чакай сега, нека да продължа. Когато ме изпитваше Джуджев, наш брат, аз му се явявам, винаги се усмихва, и като отивам в Консерваторията, казвам: „Брат Джуджев, честит празник, честита пролет. Довечера ще имаме вечеря в салона, заповядайте." Там, в Консерваторията, никой не му е казал „брат". Всички викат „г-н Джуджев". Аз на него му казах „брат ", щото се явявам като частна ученичка. Аз нямах средства. Трябва да работя и да се издържам. В.К.: Сега искам да ви питам за някои снимки. Верка: Иван Антонов, другото му име забравих. „Салонски" му казваха. Той се грижеше за Салона. В.К.: За кой салон? Верка: За Братския Салон. В.К.: За Братския Салон в София. Верка: Грижеше се. Заставаше до вратата, като влизахме в Салона, ако някой закъснее, не го пуска. Като дойдох, в 1928 година беше, и той не иска да ме пусне в Салона, Иван Салонски, затуй, защото съм била малка. Пък аз малка бях, но в Айтос ходех на Младежкия клас. Учителят в това време слиза от горе. Казва: „Защо, Верке, не влизаш в Салона?" Усмихнато. Носи Библията. Казвам: „Учителю, ами Иван Салонски не ме пуща, защото казва, че съм била малка. Пък аз съм в Младежкия клас." Учителят каза: „От вековете си в Школата." В.К.: Значи, от вековете си в Школата. Верка: Да, така го каза Учителят. Значи от вековете си в Школата.

4. ИДВАНЕ В СОФИЯ В.К.: Кога дойдохте вие на Изгрева? Верка: Туй беше 1931 година. През 1928 година дойдох най-напред. Филип Кутев ми писа писмо, пък аз пак боледувах. Писа ми писмо да дойда в София, да се запиша в музикалната гимназия, защото свирех цигулка вече. И като писа, казвам на баща ми: „Тате, Филип ме вика." Те се съгласиха, ушиха ми рокля, ушиха ми две рокли, обувки нови и с цигулката си тръгвам аз за София. Посрещна ме там една приятелка, имаше един брат, Начо Петров, отседнах у тях. На другия ден, това беше 19, на 20 бях аз на беседа отидох, имаше един наш брат от Плевен, който живееше у Начо Петров, математик, Иван Анев, баща му е ръководител на Братството, ей там. Той живееше горе, аз отседнах у моята приятелка, защото нямаше свободна стая. В другата стая имаше един Стефчо Грозданов, той пък живееше там. Сестра Тереза Керемидчиева също живееше там. Тодор Стоименов живееше горе и така една хубава групичка бяхме, а ние с Иванчо ходим на беседа, ходим на Изгрев, още Изгревът беше, но не беше така устроен. Салонът тогава се строеше. В Салона и аз ходех на беседа, но аз вземам уроци. Филип ме свърза с Николай, Имаше един син - Васко Абаджиев, Никола Абаджиев, неговото момче, той ми предаваше на мен цигулка от 20 май до 21 юли, един месец. На 22 юли ще се явявам на изпит. Мина много добре. Аз бях приета първа на конкурс. Бях приета в музикалната гимназия. Тогава, 1928 година, ония там, миналата власт забраниха събора ни. От цяла България дошли в София и от гарата ги връщаха. Даже и баща ми дойде с майка ми. Но аз с тях не се върнах, но се върнах малко по-късно и казвам: „Учителю, искам да отида до Айтос, да се приготвя." Той казва: „Ще отидеш и ще се върнеш през септември." Някакви, даже месец нямаше, но аз като се върнах в Айтос, купих си рокля, купих си една шапчица и трябва да се връщам. Точно да тръгвам за София, почна ме тропическа малария. Пак от Айтос, 1928 година. Не можах да отида и боледувах пак от тропическа малария. Баща ми се качва на влака, имаше писмо от Учителя да отиде. „Защо Верка не дойде?" - пита за мен. Казва на Учителя, че съм болна от тропическа малария. „Ех, нека, ще мине, рекох, ще мине. После - каза - да дойде да продължи." И така аз пак заболях доста, тропиката ме гази и отидох аз в туй село Ченге. Бях завършила в Айтос 4-ти клас тогава в гимназията и не мога да уча. Този Иван Димитров го назначиха учител в едно село, Ченге, които са цялото село почти все наши хора, пък баща ми всички ги лекува. И го знаят баща ми, известен е. Аз бях с майка ми, бяхме в Ченге. И все лежа болна у една баба Петранка, синът й ръководител на Братството в Ченге, но много фино семейство. Както си седях, рекох, чакай да си сляза аз в града, имаше една Събка, имаше кон с двуколка така, качих се да отивам аз. И казвам: „Мамо, дай да ти купя захар, да купя две кутии шоколадови бонбони, кафе, пет кутии локум, ориз, там които неща няма в селото, ориз, халва, тахан." Имаше една търновска халва с орехи, аз от нея си купих. На тях купих едно кило и на мене едно, заедно де, но аз тая халва много я обичах. Сега я няма. Много ми е мъчно, че няма такава халва, с фъстъци беше. Сега я няма и много ми е мъчно. Тази халва много я обичам. И това им занесох. Имаха момиче, беше в 4-то отделение. Точно си тръгвам, Иванчо с колело отива на Ченге - Иван Димитров. Той казва: „Ела с мен, аз ще те заведа с колелото." Рекох, че аз съм тежка. - „Ами, тежка си!" А пък аз момиченце 4-ти клас, той учител. От гимназиален учител го пратиха там. То за мое добро е било. Качи ме на колелото, взе ми багажа и го сложи. Седнах така, сложих си ръцете така и потеглихме. По пътя има една чешмичка, слязохме там, пихме си, измихме се и поехме, има едно мостче, което се отделя за градината С това момиченце като бях аз, имаше едно Верче, винаги слизахме там и слушахме, има там едно дърво, до туй дърво като отивахме, чувахме, че се пее арията на Орфей, „Своето щастие загубих". Тази песен слушаме до дървото и като се отдалечим, оттам нататък няма. Викам: „Иванчо, сега от тук с теб двамата ще слезем, но ще вървим пеш. Все ще чуеш нещо," И тръгваме, и почва да се слуша арията на Орфей. Само когато някой след мен ще запее това нещо, иначе не. В.К.: Чува се отгоре някой да пее? Верка: Чува се, чува се. Той, той, самият Орфей пее. Там е залесено, като ходим до едно дърво. Оттам нататък няма. В.К.: По чии ноти, как? Верка: Абе ние го слушаме, пей песни, никакви ноти. Гласът на Орфей слушаме ний. В.К.: Сега спомняте ли си как е мелодията? Верка; Ами на тази - „Своето щастие загубих, Евредика, где си ти. Аз изгубих..." и т.н. И вървим. Този Иван Димитров е жив. Верчето, онова, също е слушала с мене. Тя сега е в Бургас. И с нея ще слезем долу, аз всеки ден слушам, отивам до там и се връщам, отивам до там и се връщам, слушам Орфей. Аз много хубаво чувство имам към Орфей. И нагоре, вече се качваме на колелото и продължаваме, отиваме у баба Петранка, приготвила супичка и ядене, пък аз не ям лук в ядене, никак готвено, и той също не яде, че ни направи катмички, поканиха ни на обед. Той беше учител на тяхното момиченце в 4-то отделение. Каза: „Верке, ела да те въведа аз и да те правя учителка.". А имаше един Митко Арабашев, наш съгражданин, той водеше 2-ро, Иван 3-то, а на първо отделение беше Георги Връбчев. Той си отиде, а го замести Нено Ганев. Много обичах децата. Петранка беше там и един ден рекох, чакай да се изкача от бабини Петрини нагоре както са. Една хубава полянка има, Иван Димитров излязъл от другата страна и всеки ден си ходи, взема си, чете си книги, ама аз това не го знаех. Той живееше в друга квартира, както си вървя, гледам така рекичка една хубава, като елмазчета слънцето брилянтно сребри. Гледам го седи. Аз не му обърнах внимание, гледам там си чете, не му обърнах внимание, и си поемам аз, нали трябва да се лекувам, още да продължавам. И един овчар слиза със своето дете, момченце. Той дойде до мен там, като видя овчаря. Казва: „Добър ден, добър ден. Вий нали сте дъщерята на бай Георги?" Рекох: „Аз съм." - „Твоят баща спаси живота на моята жена. Това е моето детенце, сега се връщам, защото трябва да ходи на училище." Един много фин човек. „Заповядайте у дома на обед." Рекох, че не можем да дойдем на обед. И след туй пак се върнах в Айтос и почнах да уча цигулка. Дойде 1931 година. Рекох, чакай, аз защо не отида в София и на ден, на Димитровден аз реших да тръгна за София. Филип ми писа писмо и отивам 1931 година - второто отиване вече. В София бях най-напред 1928 година, когато на ул. „Оборище" 14 е салонът, никога няма да го забравя, Учителят беше в една стаичка, аз влизам и нося писмо за Учителя. Един брат се обажда, ама не е редно да го дам. Викам, че аз целувам ръка на Учителя. Казва Учителят: „Какво ми носите?" - „Едно писмо, Учителю." - „Сложи го на масата, Верка, аз сам ще го взема и после ще прочета писмото." И отидох, сложих го, после седнах, както е така катедрата. Не сте ходили на ул. „Оборище", не? В.К.: Не. Верка: Ул. „Оборище", както е така катедрата, от тази страна една голяма маса, на третия ред седнах аз, на първи стол от другата страна са братята, от тази страна са сестрите. Отделно са наредени. Така беше едно време и Учителят пристига, всички стават. Като засвириха брат Симеонов, цигулка и Мария на пианото, никога няма да забравя, като че ли небето и земята бяха едно. Аз не бях на земята, а радостна, обляна, цялата тряптя, трептя. Всеки случай беседата я преживях. Аз го знам Учителя от Айтос, нали. Но сега го виждам вече Учителят ме гледа, защото ме знае. Аз го гледам, не съм забелязала коя сестра е от моята страна или кой брат е от другата страна. Не, само Учителя гледам и като пеят, аз също пея, защото знам песните, пък и хубавичко пеех, бях млада, музикална. На небето ли бях, не зная. Така радостно, така прекрасно беше. Учителят изнесе беседата, пак станахме, започна „Благословен Господ Бог наш", „ Ще се развеселя". През другото време пеехме и Мария ме погледна, брат Симеонов ме погледна и дойдоха и се запознаха с мен, защото ме чуха как пея хубаво песните. И аз вече тръгнах. Живееше Учителят на ул. „Опълченска" 66. Аз за Изгрева тръгвам, по едно време останах сама, Иван Анев не знам къде се запилял. Пред мен застана Георги Радев, къдрокосият младеж с бял костюм, хубав, и се запозна с мен, каза: „Вие дъщерята на Георги Куртев ли сте?" Казвам: „Да" на нашия брат и така тръгнах донякъде, после Иван Анев ме придружи до дома. Така ми беше първото отиване, среща с Учителя на беседата 1928 година. И после, вече 1931 година. Като дойдох и си продължавах учението, но записах най-напред на Гаврийски гимназията. Там беше Каишев, химикът, Гаврийски беше, предаваше биология, професор Стоянов предаваше алгебра, геометрия и физика, а жена му история. Имаше един литератор, който е много близък, идваше на Братството с Паша Тодорова и Аня на Изгрева при Учителя. Той беше по литература. Бяхме към 40 души. Останах единствена. От 6-ти до 7-ми клас бях при този Стоянов, който ми предаваше. След туй записах музикалната гимназия, като частна ученичка. Цанков беше директор. Маестро Атанасов беше в комисия, Турчанов, Аврамов също. След туй, като завърших гимназията, рекох, чакай да запиша аз консерваторията. Най-напред за приемането, цигулка и пиано вече ме приеха, но Джуджев, той е наш брат, беше в комисия. Аз понеже Джуджев вечно се смее, вечно все усмихнат, никога не съм го видяла, тоя път седи тук, в тази комисия, гледам - един сериозен. А пък бях все частна ученичка, само знаех правилни и неправилни тактове и той казва: Запиши „Елено, моме Елено." Аз започнах, взех 7/16 такт и го записвам. Накрая аз го записвам. Аз пиша „до", той казва „си". Спор. Той казва „си", аз казвам „до", щото ми звучи. 15-20 минути спор. И като се ядосах, си казвам „Ще пиша „си"." Брашованов беше ректорът тогава и почна веднага да ме изпитва история на музиката, музикални форми и т.н. Веселин Стоянов и той ме изпитваше, професор Атанасов беше и др. Никога няма да забравя тогава по цигулка ме изпитва Аврамов, много фин човек, така ме слушаше и казва, че при изпълнението ми душа има, значи при изпълнението има душевно изпълнение, на музикален език е изпълнението.

3. НА ГРАДИНАТА В АЙТОС Верка: На градината е имало змии, ама много змии. Имало е и смоци. В.К.: Какви смоци? Верка: Цялата околност, Айтос, Анхиало, Бургас, Айтос, градината до Ченге, имаше едно място, там свърталище на змии беше. Аз обаче като станах, застанах на втория прозорец на Салона и поглеждам един дъб. Рекох: „Сега, ще дойде време, след много време тук ще бъде цял град. Така ще бъде построен." Само ний, Братството там се събираме. То е 24 декара място. Имаше от една сестра, Василка Иванова, подарък беше местото. В.К.: Как подариха това място? Верка: Кака Василка. Имаше наша сестра, която го подари на Братството и така с труда на 500 души създаде градината. Най-напред беше една колибка, после построихме тази къща. И сега, именно от там дойде моето заболяване. До къде бях стигнала? В.К.: Значи до градината. Вие вече сте оздравяли. Верка: Оздравях и застанах, обаче баща ми с бастуна си бутна на, има едно такова като малко балконче, стълбището, бутна един смок. Аз искам да слеза долу. Има една малка скамейчица, която още седи, аз много я обичам, седнахме, този ме придружва. Той е учител. Той ме придружава. И от малко момиченце все с него съм. Този Иван Димитров. Той е гимназиален учител, но е професор сега. И сега е тука, в София. Имат отношение към Братството. Имат, защото баща ми ги е свързал. Неговите родители още си спомнят за моя баща. И така, много змии, по реката текат, както тече реката, около нея смоци, толкова много. Отивам нагоре и викам: „Иванчо, придружи ме нагоре." Той вика: „Чакай, бе Верке, много змии." - „Нищо, че има змии, искам нагоре." В.К.: Откъде толкова много змии? Верка: Много. Чакайте, ще ви кажа, но ги изтрепаха. По друг начин. Аз ще ви кажа. Има една скамейка, един хендек около лозето, пълно със змии, смоци, смоци. Хич не съм се плашила, обаче той дръпна с бастуна на баща ми, дръпна, аз с пръчката, отваряме си път, обаче има едно изворче, от което е много хубава водата. Отидохме с бастуна, бутнахме, измих си ръцете, плиснах си малко и той, аз с това правя и пак се връщаме, и си отиваме. Отиваме горе, майка ми приготвила супата и си хапнахме. Но аз почнах, сама искам да се разхождам, понеже майка ми в града, аз останах там. Един ден казвам: „Тате, аз мисля да изляза нагоре, както е братската градина." Оттам минаваме един дълъг път, отивам на Петровия връх, от Петровия връх отивам още нагоре и се връщам по една много хубава алея 2 пъти, три пъти го минавам тоя път и се лекувам по тоя начин. И действително, аз оздравях по тоя начин. Третата година не ходих пак на училище, но рекох, чакай да се занимавам. Викам: „Тате, дай ми една машина, да уча бродерия." След туй мина ми, рекох :"Тате, дай, аз искам да мина при кака Стефанка шев, да се занимавам." Щото още болестта в мен, нали? Но знаеш как стана заболяването? Когато в градината я построиха вече къщата, имаше един трап. Аз си го тълкувам и от там е. Има един трап, пълен с вода. Този трап, гдето са носили вода да строят къщата, по-рано имаше комари много. И тогава ми дадоха едно парче краставичка, отрязано на слънце и казвам: „Комарчето е кацнало на това парченце, аз заболях от туй нещо." Така си мислех, по детски. И до ден днешен бягам от морето. Това малко дете, трети клас, заболях още от първата година. Викам: „Мамо, затуй искам да отида на градината." Мина известно време, рекох: „Искам да отида и до Ченге." Там още повече змии имаше. От Учителя има пример с един адепт, не знам дали сте го чели. Един адепт имал една къщичка. Едно момиченце било там, едно момиченце. Адептът видял как една змия, пепелянка, тръгнала към момиченцето и адептът трябвало да убие змията. А той пожалил живота на змията и змията клъцва момиченцето, и то умира. Тогава казва Учителят: „Ами кой е по-ценен, животът на змията или на човека?" Трябва да го имаме предвид това. Сега казват, че на Витоша имало змии. Пак се навъдили змии. Защо ли? Когато ги избиват, те се въдят, змиите. Сега един ден пак аз бях там, беше минало време. Един ден Нено Ганев, учител беше, аз тогава току-що бях оздравяла и дойде на градината, събота беше. Рекох: „Нено, остани тази вечер тук." Пък имаше много приятели там. Баща ми ги лекува в Айтос и му подариха една каручка, мои роднини, защото баща ми е един човек, който на целия град услужва. Направи, Илия се казваше, направи му една каручка и му купи една конче, за да може от Айтос да дойде на градината и от градината в Ченге, в Тополица - да лекува наши приятели, да. И целият град, и нашите приятели обикаля и така баща ми идва с каручката там, но аз вече казах: „Тате, искам да отида", с Нено отиваме горе. Сега легнахме, една рекичка, и аз съм се излегнала, и той. Както така си приказваме, приказваме, имаше един овчар, Желю се казваше. Седи на едно креватченце, ама едно такова нещо има на края на това, на дръжката и се чудя защо ни гледа той. Пък Нено знае, ама мълчи, не казва, чудим се защо, В това време се задава един овчар, който го гонеха като комунист на времето, казваха му немеца, пък той здрав, прикрива се, пък той брат на този, аз това не го знаех. Той беше гимназиален учител, математик и физика завършил. Като овчар му викаха немеца, и като овчар се прикриваше като комунист. Оттам той идва. Той забелязал змията, ходи с такъв кривак голям, защото е висок, има такова нещо, мина, тракна, взема камъните, хвана я змията, чукна я така и я зави, зави и я хвърли в един хендек. Тази змия, аз лежа така на земята и той, другата пепелянка до мен. Той уби змията, спаси живота ми. Змийски истории. Действително аз като малка, пък ще ми кажат нещо тъжно, но хубаво, имах приятелка в 4-ти клас, казваше се Анета Грекова, много фино семейство, баща ми ги въвеждаше в Братството, ходехме на Салона, но с нея ние бяхме близки, обаче аз понеже боледувах три години, на третата година аз минах в гимназията с пълно отличие. От матура бях освободена трети клас в прогимназията. Бях освободена, само Нено Ганев ме остави по математика да държа матура, Велико му каза: „Не става въпрос за матурата, но тук е четири часа, за това болно момиче, затворено на матура." Но бях към края, Велико написа задачите, аз ги реших и така аз взех матурата, и приета бях в 4-ти клас. Един учител, Иван Иванов, пък той е друг, предаваше ми по география и физика. Сега беше през цялото време много разположен към мене, но имаше една сестра Иванка, само той и брат й Илия й пишеха шест. Той по география й пишеше шест, по другото все двойки. Пък биоложката ни беше класна наставница и ни сложи нас двете на един чин, на предпоследния чин, не, на третия чин отзад напред. Аз не обичах отпред да седя, там ме сложи. Сега неговата сестра искаше да седне с Аненка. А ние се казваме Аненка и Веринка, искаме също да седнем двете. Той сега не се обръща с името ми, а на презиме: „Георгиева, ще седнеш там, при другата, приятелката й ще седне тук." Аз казвам: „Може, обаче нас класната наставница ни сложи двете. Тя ни сложила." Пък Аненка каза: „Не, не, не, не, нима ти си съгласна?" Рекох: „Как няма да съм съгласна?" Пред него нарочно го казвам и той чу и каза: „Не, не" и така ни остави. И започна едно настроение срещу мен. Казва ми: „Георгиева, аз ти казвам, ти трябва да отидеш там." Казвам: „Г-н Иванов, г-н учителю, в час, ако класната наставница разреши, но класната наставница не разрешава. И така започна настроение срещу мен. Е сестра му каза: „Бате, бий ги, бий ги двете." Пък ний имахме една хубава дружба. По едно време закъсняхме двете и той ни остави прави, наказани. Стоим най-напред, и двете наказа, след туй каза: „Георгиева, разкажи урока. Отначало ми пишеше шест и на Анета, Аненка шест. После пък се захвана, защото аз не се сменям вече с Иванка и стана едно настроение, и така почна да ми пише тройки, накрая ми писал двойка. Сега класната наставница пред всички казва: „Отличница на класа е." всичките приятелки знаят. Той на име не ме назовава: „Георгиева, трябва да се засилиш." Аз казвам: „Аз се старая." Само толкова. Той пак тъй казва. „Ама, г-н учителю, ама Верка е отличничка." Ча-ат, ча- ат, взе да ги бий, защото казват. „Аз ли не знам или вий?" Почна настроения срещу мен, пише ми двойки. Пък той има намерение, щото от неговата страна да ми пише двойка. И Султанка Огнянова, и нея в 5-ти клас четири години остави. Така гонеше учениците, и сега е същият. Обаче аз не се давах. По едно време аз заболях. Две седмици не отидох на училище. Аз си четях по география и по химия, по математика. Като се подобрях, приятелките ми у дома идваха. Минават покрай нас. У дома викам: „Мамо, утре отивам на училище, щото отивам да ме изпитат по алгебра, геометрия, физика и химия, трябва да бъда там. Другите предмети мога да ги уча у дома." Той казва: „Не, още три седмици." Т.е. желае аз да не мина, да остана в същия клас. Да, аз пък три години бях по болест. И така започна едно настроение срещу мен.

2. МУЗИКАЛНО ОБУЧЕНИЕ В. К.: Вашето детство къде преминава? Верка: В Айтос, после идвам в София. В. К.: Кога идвате в София? Верка: В София дойдох най-напред в 1928 година. Сега чакай да ви кажа нещо. Сега, като бях аз ученичка в Айтос, в прогимназията, вземах уроци по цигулка от един мой съгражданин, Илия се казва, той беше гимназиален учител в Бургас. Аз не бях виждала цигулка, но един ден чувам, пък родителите ни близки, баща му и майка му учители. Аз отивам и чувам, Илия свири на цигулка, и като свиреше, аз си тръгвам, вземала съм две пръчки и почвам аз да си свиря. Той ме настигна и ми даде една цигулчица, и първо ме заведе у нас, и аз го хванах за ръка, и той носи цигулката и аз, двамата, едно малко момиченце. На шест години съм била, шест-годишна и ме води у дома. Ние живеехме в тази турска къща: Много хубав бе ходжата - свещеникът на турците. Има джамии там и се молеха. Аз съм ходила, гледала съм. Баща ми познаваше гимназиалния учител в Бургас и разговаря с Илия и с Жабленски. Той бе един музикант, който е преподавател в Бургаската гимназия, много фин човек и идва в Айтос. Той ме пое да ми предава цигулка. Основата я имам много здрава от тях. Пък имах слух, абсолютен слух и аз тъй си свирех доста години така. Станах ученичка в първи клас и много смешно, за Филип Кутев става въпрос. Предаваше в гимназията по пеене една Джибарова. Абсолютно никакъв музикант. Чудя са как са й дали музикално образование. Първи клас, пък аз вече свиря на цигулка и познавам нотите, знам ноти. Почнах да пиша едно упражнение. Аз казвам: „Госпожице Джибарова, вие сте допуснали известни грешки." Тя каза: „Изтрий." Аз изтрих дъската и имам учебника в ръката и написах. Каза: „Изпейте го". И го изпях няколко пъти, и целият клас пей. Втори път пак. Имам три приятелки, все аз пиша нотите, аз ги уча. Три приятелки имам и през голямото междучасие викам: „Хайде да идем да си купим симит." Пък в Айтос никъде няма, албанци го печаха, понеже гомямо междучасие, вървим си, купихме симита, пак се връщаме в училище. Аз на час по пеене винаги на тоз чин седя, да не става приятелката ми, защото все оправям някои работи. Но в това време, когато ние сме отишли, те пеят старата песен. Не може да даде нова, защото не може. Чудя се, обаче, като влязохме, тя ни направи забележка. Седнахме си, вече имаме едно наум. Нямам вече това отношение. Казва: „Излез, напишете упражнението веднага." Аз пак пиша упражнението. "Изпейте го." Изпявам и уча целия клас да пеят. Тогава тя си грабна дневника и излиза, и Иван Димитров застава до вратата. Той бил дежурен по салон и вижда. Аз и тогава пред целия клас казвам: „Аз ли, аз пиша ноти, аз ги уча да пеят. тя слага парите в джоба си. Искам Филип Кутев да дойде, щото искам да уча. Аз съм нищо пред Филип Кутев." И тогава Велико Стоянов, директор на гимназия и прогимназия, заедно бяхме. Димитров му казва: „Велико, Велико, г-н Директор, така и така, иска да повикаш, да назначиш Филип Кутев за нашия клас." Пък майка му и баща му са от Братството. Семейството на Филип Кутев са наши хора, Да. В. К.:Това не го знаех. Верка: А-а-а-а, той много при Учителя е ходил, да, и аз в първи клас, той в последния клас на нашата гимназия. Не беше я завършил още. Казва му: „Филипе, Кутев, назначавам те учител за прогимназията и гимназията да предаваш пеене". И така си нарежда часовете да им предава и аз ставам причина да се назначи. Не, аз просто така и понеже той е бедно момче, средна възраст, трябваше да работи, да се издържа, тогава си получава парите и си ги слага в книжка и замина, есента замина да следва музика в София. Да следва в София в музикалната гимназия. Беше флейтист, с Караджов бяха близки и най-напред започна с флейта. И изключително музикален, изключитена музиканлност. Така се създаде връзка, пък аз от всички бях най-свързваше. Пък той един синеок младеж беше, в клуба и се събирахме у дома, свиреше на мандолина, свиреше, и аз на мандолина. Аз свирех и китара, аз и в Братството свирех като китарист. Малка бях, но музикална. Голямата ми сестра почна да свири китара - не може, аз вземах китарата. Мандолина, понеже втори клас като минах, рекох: чакай аз, понеже никой няма музикант да играе на хорото на първи май и на Великден, и леля ми, нейният син имаше мандолина нова, ходих и купих и от тяхната къща през главната улица свиря „Боряно, Борянке", за да мога да разигравам целия клас. Аз свирех за цялата гимназия и прогимназия. А на другия ден е Великден. Имахме един класен наставник, беше белогвардеец, Николов ли беше, забравих. Той ни беше наставник, малко тъй белогвардеец, бекярин, човекът скромен, много добър като учител. Отиваме ний, сутринта викам: „Мамо, ще сложиш три яйца рохкички на мен, на Марийка Андреева, три рохкички в мойта торбичка, отделно на Марийка Каракашева. А пък на този ще му сложиш шест яйца преварени, на класния наставник." Като отиваме всички, аз нося китарата и мандолината и си вървим, и в една торбичка, тогава нямаше чанти, ами торбички, майка ми ушила и ми сложи козунак, сложи курабии, такива разни сладкиши. Майка ми месеше домашен хляб, бял хляб, мекичък, сложих и него, кашкавал ми сложи и сиренце, аз съм вегетарианка, други кой каквото носи. И събираме се целият клас да обядваме, но преди това закуска направихме и си прибрахме всичкото, поканихме и класния наставник, този при нас не беше, той беше се скрил в един шубрак, ний го открихме всички с класния състав, ний като взехме двете - аз, Мария Каракашева Дърева, отидохме и го поканихме, сложихме му една чиния, напълнихме я, сложиха салам и други, аз сложих парче кашкавал, който носих, сложих му козунак, хляб му дадохме, и обядвахме всички. Той стеснителен, бекярин човек, чужденец. В. К.: Та как мина? Верка: Да де, и после да, обедът, закуската и прибираме. И аз сядам да свиря на мандолина. Почвам „Боряна". Прогимназията, гимназията ги разиграх до обед. Ама играхме, играхме, аз свиря. В туй време Филип Кутев е дошъл на 1 май в Айтос, със сламена шапка. Имаше един Георги Връбчев, Нено Русев, седнаха тъй на една плоча, пък аз на земята съм седнала и свиря. Всичко играе. Филип Кутев прекъсна разговора си, дойде, на коляното си седна, взема мандолината, продължава да свири „Боряно, Борянке", пък аз с китарата акомпанирам. И след туй ми даде мандолината и аз продължих до обед. След туй правим обед, пак се събираме всичките, вече не помня какво е станало с тях, но помня само едно - след обеда вече аз не свиря. Само си дрънкам на китарата и така съм си седнала и мои приятелки съученички около мен, свиря си парчета от китара, които много аз ги знам. И тогава имаше една Дора Атанасова, един Даскалов, бяха настрани. Дора много ме обичаше, тя ми беше като майка, беше ми класна наставница в трети клас и ме обичаше и каза: „Верке, ела да ни посвириш." И аз свиря на китара, обаче те приказват помежду си. И си дръпвам китарата и отивам долу. Чакай, рекох, аз като свиря, обичам да ме слушат. Ха-ха-ха, детска работа, детска работа. Не това искам да кажа, едно хубаво отношение към китарата. В. К.: Сега искам да ви питам друго. Как стана и се случиха нещата, че вие вече се прехвърлихте да дойдете в София? Верка: Тя е дълга история. В. К.: Да я чуем. Верка: Аз боледувах, тропическа малария изкарах. Първата година в училището се записах. Около 20 дена ходих и заболях. Много тежко. В. К.: Коя година? Верка: 3-ти клас бях в прогимназията, но записах, 20 дена нямаше и заболях, и почнах да търся къде да се завра в къщи. Хвърлят одеала, хвърлят това, дава баща ми хинини с шоколад, нищо не минава. Рекох: „Тате, само планината." И майка ми ходи да посреща изгрева. „Мамо, с теб ще дойда на изгрев." Заедно с трима братя и там майка ми посреща изгрева, аз останах. Една жилетчица бях сложила и си носех е носех една книжка. Викам: „Мамо, ти ще отидеш", защото другите ми сестри ходят на училище. „Аз ще остана тук. Като сьм там, съм по-добре, влеза ли между четири стаи, веднага почва да ме тресе." Пък и след туй отдолу, както е нашата къщичка имаше такова нещо, като навес, постлаха ми един хасър, след туй едно одеяло, отгоре дюшека ми и като се върна, право там. Щом влеза в стаите, почва да ме тресе. Като треперя, мине треската, тропиката, аз слизам долу, топло ми стане. Температурата - 39 ли, 38 и половина, топло ми е, слизам и почвам да си решавам задачи, да. Добре, ама се прехвърлих се в Братската градина, там да мога да излизам на зеленина, на върха. И ме заведоха. В. К.: Това е втората година. Верка: Втората година. Но като лежах на леглото, казвам: „Мамо, аз искам да седна на земята, да ми сложите един дюшек на земята в стаята." Пък 70 души болни, които баща ми ги лекува. Баща ми ги лекува. „Затова искам да ми сложите дюшек на земята и ти да седнеш, на стол да седиш и да държиш Библията." Тъй, както съм си легнала хоризонтално, значи тежко болна, баща ми го няма в този момент в града, защото той лекува, пък с файтон носят храна, имаше фурна изградена, брашно има, но масло, сирене, другите работи носят с файтон. Дядо Ганчо се казваше и имаше един, тоз Иван Димитров придружил баща ми до градината с файтона. В това време аз съм лежала и казвам: „Мамо, животът ме напуска." И майка ми държи Библията и се моли. В туй време пристигат баща ми с този Иван Димитров, идват там, дядо Ганчо ги пренесъл, беше една баба Дона, една гьркиня, много фина жена, да, така. И така, 3/4 час в безсъзнание, унесена, не съм в безсъзнание, но унесена. Тогава казвам на майка ми: „Животът ме напуска." Баща ми се моли, това момче, и то си прави молитва там, майка ми, слугинята и изведнъж казвам; „Мамо, вашите молитви доведоха Учителя." Аз проговорих, Учителят ми възвърна живота. И седях, седях още малко, след туй на Иванчо подадох си ръцете и казвам: „Иванчо, поеми ме" и сядам. Като седнах, аз станах, понеже с къси чорапки бях и терлички, обух белите си обувки и първо се ръкувам с баба Дона и с всички се ръкувах. „Мамо, пригответе на всички храна, аз искам само картофена супичка с най-много две картофчета, черен пипер и лимон - ангелска супичка." Тогава Учителят още е дал ангелската супа на нашите, после в София. И така ставам.

ВЕРКА КУРТЕВА. (1908- 1998 г.) ЖИВИЯТ ГОСПОД. МАГНЕТОФОНЕН ЗАПИС ПРЕЗ 1982 г. ОТ ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ. 1. НАЧАЛОТО Вергилий Кръстев /В. К./: Разкажете за историята на рода ви и по- специално за баща си. Верка Куртева /Верка/: Моят баща се казва Георги Вълчев Куртев. Баща му се казвал Вълчо Куртев от Айтос. Те се местни жители. Баба ми се казвала Дойка. Баща ми е роден на 3 март 1870 година. Тази дата не е случайна, нали, освобождението на България от турското робство. Аз имам едно много хубаво чувство към баща ми. Чичо ми Панайот пееше много хубаво. Той стана свещеник. Чичо ми Андон стана секретар-бирник, пък баща ми влезе в Братството, след като вече е бил женен. Моят баща, като са работили в духовни групи, влиза в Братството, след като Учителят е бил в Айтос. И го завежда един, който Христозов се е казвал, завежда го при Учителя. Имали една групичка, така ги наричали, „набожните", баща ми влиза в нея. Обаче родът на майка ми са били богати хора. Но понеже били заедно и се задомили в Сливен, той там записал за медицински фелдшер. В. К.: Това е баща ви. Верка: Баща ми, да и най-голямата ми сестра е родена в Сливен - Цветанка се казва. И така. Обаче след туй баща ми се връща в Айтос по желанието на майка ми, понеже са айтозлии и се връща в Айтос и тогава Учителят е бил с още няколко, преди да дойдат в Айтос. Първият дом, в който е влязъл в Айтос, е на баща ми. В това време те са ядели още месо и Учителят влиза, стават всички на крак. Значи баща ми знае за Учителя, обаче аз малко прескочих. Ще се отклоня малко. Когато е бил в Айтос, този Христодоров го завежда, поканили баща ми там на някаква сбирка, обаче Учителят дава нещо, написал нещо на хартия. Той казва: „Това е вашият ръководител." И така Учителят определил баща ми, Георги Куртев, за ръководител. И след това казва: "Христодоров, Христодоров се родил, Христодоров ще си замине." И така става, както е казал. И до края на живота си баща ми беше ръководител и държеше връзка с Учителя. И тогава, като минал към дома ни, а баща ми не бил много добре материално в началото, имали стая, само това и са ядели и месо, И имали са месо на масата. Стесняват се. „Аз - казва Учителят - ще ям ошав." Донесла майка ми, сварила ошав. Казал: „Ошав" - ошав, и там приготвила вегетарианско нещо и месната храна я махнали. След това поседели малко с Учителя, разговаряли. Баща ми искал да го заведе на хотел в Айтос, щото намира, че неговият дом е беден. Той казал: „Не, не. Ето тука има едно миндерче, на това миндерче ще си легна." Една хубава малка стаичка имало. Променили бельото и спал у дома. И на другия ден с Джанкър Вешлийски отпътували от Айтос за София. И този Гумнеров е бил с него. Първото идване на Учителя в Айтос. В. К.: Коя година е било? Верка: Не мога да ви кажа. На масата присъства вече сестра ми, голямата ми сестра Цветанка. Била родена вече. Учителят много хубаво отношение имал към моята сестра Цветанка. И 1920 година Учителят идва пак в Айтос. На един връх, който го нарекоха Петровия връх, защото на Петровден е било. Наричат на името на Учителя в Айтос. Някой път ще ви заведе да го видите Петровия връх. В 1920 година, именно тогава е било, 1920 г., е пътувал Учителят, защото нашата къща е била далеч от салона. Там има едно семейство, Габровски, къщата ни с една малка вратичка ги дели, за да могат да влизат в салона, да не го разкарват Учителя, защото много народ плъзва и към дома на Габровски, старата им къща. Аз обаче малко дете бях, Учителят е дошъл, без да знам, и като си играех на улицата с рокличка, ний играехме в провинцията босички. Играехме. Там имаше един Николай Костов, който играеше на топка, пък завършил по-късно във Франция, ама много хубаво отношение имаше към мен. И тогава децата играехме така на топка и изведнъж гледам - в къщи никой няма. Пък у дома въобще имаше много хора, ний не знаехме защо е така. Тази къщичка още седи, вече е моя. В Айтос. И както това, гледам, никой няма. Рекох си: Дали е дошъл Учителя, бягам през главната улица, отивам у Габровски. Тогава детенце бях и като тръгнах, влизам, виждам Учителя седи така насреща. Аз влизам в дървената стара къща с дървени стъпалца, 4-5, високичка беше. А мъжът й, лесоинженер, Габровски, на кака Кальопа. Влизам, Учителят седи на едно канапе сам, държеше Библията и аз като го видях, крачката ми се разлюляха, стеснявам се. И Учителят като се усмихна, целунах ръка на Учителя. А там беше кака Кальопа Габровска, бяха и други братя и сестри, Епитропов, други сестри. Казват: „Защо не се ръкуваш с другите?" Рекох: След като съм целунала ръка на Учителя, не си давам благословението. В. К.: Ха, ха, ха. Верка; Малко дете, в 4-то отделение, виж каква будност. Значи познавам Учителя от вековете. И така, държа Учителят беседа. Майка ми беше. Малко хора бяхме. И на другия ден ще заминават за Петровден за върха сутринта. Добре ама ние тоя ден имахме групова работа. На времето в 4-то отделение държим изпит някакъв. Аз имах изпит, пък учителят ми в 4-то отделение беше на майка ми братовчед. Майка ми и неговият баща са брат и сестра. Аз нямах никакво отношение към него, защото като бяхме ученички, аз и моя братовчедка, на леля ми дъщеря, сме братовчеди на него. Не пропускаше нито едно дете, всички ги биеше, още щом влезе, почва да бие всички, само мене и Тодорка не биеше. Всички. Не можех да го понасям. Аз тоя начин на отношение на учител към ученици не го обичам, ако има причини. И тоя ден ме изпита там за нещо и на бърза ръка аз излязох. Първа ме изпита, защото си знам. Добре, ама баща ми беше казал много наши хора да ги отправяме за върха, на Паспалата, Народ на върха тръгнали, като научили. А че отиват, носят симити да продават, че не знам какво продават на Петровия връх. Баща ми никак не остана доволен, но понеже е Учителят там, много народ, от Бургас, от не знам къде си, от София имаше, много народ се събра на Петровия връх. Към 1000 души са били и се връщат, и вечерта дава беседа Учителят. Вече аз се обличам официално, като другите, и понеже ние сме деца, винаги баща ми имаше такова едно желание да ни наредят в салона, да бъде амфитеатрално нареден. Кака Кальопа изпра покривката на масата, имаше едно кандило виснало, ама кристално, много хубаво и картина - Христос на тайната вечеря така. Нямаше ток тогава, имаше лампи, но бе чист салонът. Всичко бе така наредено хубаво в салона. Аз седях до вратата правичка и други деца. Така ни възпитаваха и хубаво. Обаче аз по едно време така си сложих краката и хлъзгам се по пода, по пода, по пода и застанах до Учителя и така го гледам. Пък баща ми не остана доволен от туй мое действие. Той не можа да разбере трепета на моята душичка. Не, той от неговото гледище, той гледаше да не се смутим. А Учителят така погледна: „Оставете детето." Аз останах там, оставиха ми. И в тази беседа, която си спомням, Учителят говореше за един овен, как са го заклали символично и като влизат как притичва, пък то всъщност дават уж за един младенец и това не мога да си го спомня, тоя пример от Библията къде го имаше, малко дете бях. И в тоя момент аз реших да не женя, и то в 4-то отделение. Така го схванах, да не се женя. И Учителят трябваше да заминава от Айтос с файтон за Бургас. Пеню Киров, ръководителят на Бургаското Братство с Учителя беше. Обаче има един турчин, който имаше много хубаво отношение към баща ми, файтонджия от гарата, посреща Учителя с група брата и сестри, които пристигат в Айтос и го завежда у Габровски. Турчинът, тоз същият турчин, след беседата, с файтона, вече на другия ден тръгват. Отиваме у Габровски ние, тати и Кальопини, изпращаме Учителя. Аз си спомням майка ми, баща ми и ние бяхме седем деца. Другите не ги помня. Седем деца. Учителят говори за нашето семейство. Казва: „В една гнездо има седем гълъбчета, славейчета. Едно от славейчетата ще си замине." Майка ми веднага разбрала и нещо като нож я прорязало. Първото славейче била най- голямата ми сестра, Цветанка, която си замина. И тя, Цветанка, беше се оженила и имаше две дечица. В. К.: Вие казахте, че Учителят имал добро отношение към Цветанка. Верка: Чакай, чакай, ще кажа после. То по-нататък, след като му дойде реда. И така, ние много хубаво семейство бяхме. Брат ми замина в София. Ние живеехме там, където е салонът. И понеже имаше изключителен глас, тенор. В. К.: Той как се казваше? Верка: Вълчо. На дядо ми кръстен. Изключителен тенор. Приятен, много хубав. Аз съм го слушала в стария салон на Айтос. Имаше един учител, Иван Димитров, с него много близки сме, пък аз съм малка, 2-ри клас дете бях и казвам: „Иванчо, сега ще останем тука да слушаме „Чайка" как изпълнява бати, бати ми Вълко." До него седеше Филип Кутев, който прослави цяла България със своите народни песни и танци, известен е, може би сте чували за него. В. К.: Да. Верка: До него тъкмо седи брат ми и имаше един Димитър Караджов, който в Бургас беше завършил, също флейтист, солист и диригент на филхармонията в Бургас и в музикалната гимназия преподавател. И там си замина. Той беше учител на моя племенник, на най-голямата ми сестра на сина й. Той сега е окръжен лекар в Бургас - д-р Христо Карабаджаков. Някой път трябва да се запознаеш с него, той е много хубава личност. Той ходи в Тунис, в Бизер и се върна. И е в Бургас е окръжен лекар. Синът му, д-р Чавдар Карабаджаков, той пък психо-невролог, завърши медицина, преподавател е в университета при професор Станушев. Не може да не го знаете. Искам да кажа, че и дъщеря му е педиатър, Таня, Таня се казва дъщеря му, Карабаджакова. Ама се е оженила сега за лекар. Не знам вече. Не съм я виждала много, 1-2 години. И тя пак педиатър. Все лекари. Така че има много хубаво отношение към Учителя и към Братството. Не идват. Но аз се прекъснах. Да, за брат ми става въпрос. Брат ми, като бил в София, Учителят много го харесал - гласа му и изпял тази песен „Чайка", но в Бургас сега, в Пловдив едната му сестра се казва Цветанка, на дъщеря му на брат ми, името носи на моята сестра Цветанка. Другата се казва Бела, на моята майка. Дядо ми е бил, на майка ми баща й бил учител в едно село. Има един Митко, който е сливналия, скоро се видяхме тук с брат ми, и казва той чел някъде за това село, където дядо ми е бил учител. Само майка ми е учила. Другите сестри не са били учили. Един от вуйчовците ми, Димитър завъшил 5-ти клас, и тя го направила учител, а на времето си, обаче почнал да работи в съда, не му се ходело. В. К.: Сега брат ви Вълчо отива и пее тая песен, Учителят какво казва? Верка: Учителят казва: „Изключителен тенор." Аз го чух, „Чайка", на руски. Сега в Пловдив има дъщеря той, брат ми. Едната е Цветанка и Бела. Сега Бела и Цветанка са оперни певици. Имате изключителни гласове. Добрин Петков там като ги чул и решили да се явяват и пеят. Но аз още не съм ходила и мисля като се оправи времето да отида да ги чуя. Пък Жорко, на сестра ми синът й, на Вълчовата дъщеря Цветанка синът й бил химик, завършил бил химия, а жена му е Катя, пък физика завършила. Те пък имат други дечица и т.н. Искам да кажа, че целият ни род е музикален. Сега за сестра ми Цветанка. Дъщеря й Надка е родена 1925 година, на 28 август 1925 година сестра ми почива. Цветанка почина и Надка остана сираче на шест месеца. Всичките ми сестри бяха в Търново на събор. Учителят казал на събора, и много сестри са го чули. Дора Карастоянова го каза преди две години пак. Казва, Учителят пред всички казал: „Аз отидох, вземах Цветанка и я доведох на събор. Тялото там ще го изпратят близките." В. К.: Това е на събора, коя година? Верка: 1925 година. Тя си заминава 1925 година, 28 август. В. К.: Цветанка. Кога е родена? Ами тя е родена... Сега щеше да бъде 88-годишна жена. В.К.: Значи 1900 година е родена. Верка: Да.

ГЕОРГИ СЪБЕВ ПОЕЗИЯ, МЕЧТИ И СВЕТЪЛ ПЪТ СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ГЕОРГИ СЪБЕВ МОЯТА ПРОЛЕТ Мойта пролет чакам. Малко веч остава. Сили да напрегна, време не остава. Сейте семената в душите готови, вече след нас идат работници нови. Във душите сейте семето отбрано, никой да не мисли, че още е рано. Мойта пролет чакам, малко веч остава. Всички ний ще видим Неговата слава. 1959год. * A3 ЧАКАМ Аз чакам да мине суровата зима, вихрите слепи, леденият студ. Да бликнат потоци, реки пълноводни, и топлият вятър задухал от юг. Да дойдат ятата на птиците пойни, от далечните топли страни. Навред по полята де цъфтят цветята, нашир по лъките и покрай реките де ухай аромата. Ликува душата, че ветрецът вей и славей на клона унесено да пей. Аз чакам да мине суровата зима, вихрите слепи, леденият студ. Бликнали потоци, реки пълноводни и топлият вятър задухал от юг. 1978 год. Забележка: Георги Събев дочака пролетта след 1990 година. * МОЯТА МЪКА 1. Често мен в сърцето, мъка гняздо свива; че семенца от небето, непосяти са на нива. 2. Навред ходя тук и там, и се взирам по земята; крача бавно, едвам-едвам, търся нива непосята. 3. Сполуча ли да намеря почва добра, плодородна, из дълбоко аз копая, без да чакам по-изгодна. 4. Бързо взимам търнокопа и усърдно аз копая, тази почва хлебородна от плевели да избавя. 5. Леко става на душата, че посял съм семената. Колко радост, плам и жар пред Великия олтар. 1960 год. Забележка: След отпечатването на книжката „Георги Куртев-животопис" през 1991 г. и „Изгревът" - том 10 през 1999 г., семената са посяти за следващите векове. * ДВЕ СИЛИ Две сили в света: Нощта и денят, огънят и студът, водата и брегът смелостта и страхът, във вечна са борба за надмощие в света: Насилието и свободата, истината и лъжата, злото и добротата, мрака и светлината, във вечна са борба за първенство в света Две сили в света в неспирна са борба: Злото и Любовта. 1970 година. * МИСЪЛ МОЯ 1. Мисъл моя неуморна ти пред времето нехаеш. На волята непокорна, ти умора как не знаеш? 2. Кат океан неизбродна, ти кръжиш света вее ден. Като лъч си бързоходна, ти преваряш всеки блян. 3. Защо си тъй неспокойна, вечна скитница в света? Ти кат зефир си неспирна, вред без диря, без следа. 4. Ти жадуваш да узнаеш онуй, що е тайна, дето битността му още е скрита в тайна. 5. Ти бързаш да стигнеш крайния предел, дето телескопа още там не е прозрял. 6. Ти навред кръстосваш на длъж и на шир, океани три кръстосваш и не найдеш мир. 7. Ти неспирно търсиш тъмните загадки. Ту литнеш в безкрая, ту правиш догадки. 8. Ти вдигаш се всечасно на голяма висота, ти първа да надзърнеш в неземна красота. 9. Ти за миг се връщаш в земните предели, доволна, че узнала що очите още не видели. 1960 година. * ПЕРО МОЕ 1. Перо мое, помогни ми, дано мога да изпея туй, що храни ми душата, туй, с което аз живея. 2. Да раздвижа струни нежни на вси хора в душите, и в просторите безбрежни, там да зърнат мен очите. 3. Да узная какво има, там далече при звездите. Ум и сърце, помогнете, вий в помощ ми бъдете. 4. Онез мирове далечни, аз с мисъл посещавам. Де цъфтят идеи вечни, там аз често пребивавам. 5. Мисъл често ми минава, в безкрая да надзърна. Там де времето почива, тоя свят аз да прегърна. 6. Там око ми да надзърне, моят ум туй жадува и безкрая да прегърна, сърцето ми туй бленува. 7. Там, де слънце вечно свети, де почиват вековете. Ех, да зърна туй да мога, да съм близко там до Бога. 1959 год. * СЕЯЧИ Сеячи бъдете! Сейте семената, семето отбрано, докато е време, докато е рано. Денят не оставяй празен да отмине, нито в доброто, друг да те надмине. 1952 год. * СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ Туй Слово се носи в ефира, прониква до всички души; на крила го носи зефира, Слово, що мрака руши. Слово, що свети в душите, Слово, що праща лъчи. Слово, що къпи очите, в цветето мило звучи. Слово, що стапя злините, тъй както слънцето - леда. Слово, що грее в душите, що щит е при всяка беда. Кат сила прелива в душите. Кат мъдрост краси духа. На будните шепне: Светете! Светете кат факел в нощта! Туй Слово, що храни душите, Слово, що свети в нощта. Слово, що грее в очите, Слово, що ражда мощта. 1962 год.

343. ЗАЯВЛЕНИЕ ДО ГОСПОДА Това беше около 1951 година, когато братчето ми, Михаил, пожела да се ожени, да има свой дом и семейство. Казах му, че този въпрос е много важен и трябва да се отнесем до най-главното място. И така направихме. Заключихме се в стаята си и се помолихме като на баща, като на най-близък, като му казахме нашето желание: „Господи, ако това е предвидено в твоя план, нека да бъде." И наистина, не се минаха две-три седмици от деня, в който се помолихме, поканиха ни в едно семейство в Айтос, където бе намерила убежище една мома, която домашните й искали да оженят не по волята й за човек, когато не обичала. Дома, в който ни канеха, имаше радост, защото нашият близък си бе намерил другарка и ние отивахме да им поднесем нашите благопожелания и скромен подарък. Посрещна ни момата, без да я знаем и познаваме. По случай втората сватба на домакините изпяхме им една от нашите песни. Там имаше един студент, и той пожела една песен. Изпяхме му. Сега и момата гостенка, и тя пожела песен. На всеки изпяхме по една песен. Гостенката много харесала както песните, така и нас, певците, което споделила с хазяйката. Тя й казала, че и двамата сме ергени, но тя да гледа по-малкия. „Но тук има една пречка, че те не ядат месо, пояснила хазяйката". - „Какво като не ядат! Щом те могат да живеят без месо, то и аз ще мога. Както те ядат, това ще ям и аз." И тъй, те се харесаха и задомиха. И всички живеем заедно във взаимна любов и разбирателство. Нашето заявление даде резултат. Разказал: Димитър Звездински. 28 септември 1966 г. - Братската градина.

341. ПРЕДИ ДИСПУТА В ТЪРНОВО Обичайно бе при съборите на Бялото Братство, съборът да бъде открит с публична беседа за гражданството в големия салон на читалище „Надежда". Така стана и през 1922 година. При тази публична беседа поповете на православното духовенство бяха организирали диспут, с което искаха да провалят беседата. Предвиждайки това, Учителят предварително повикал брат Минчо Сотиров и му дал известни наставления и една формула, която да каже на осем души, които ще заемат различни места в салона и галерията. Казано им било щом някой стане да говори, те ще насочат мисълта си към него и мислено ще му кажат: „Ти си разумна душа, действай разумно!" А едновременно с това брат Симеон Симеонов да подема маршови песни, когато бъде нужно. И така диспутът се осуети и Учителят изнесе беседата за Новия живот, като каза приблизително следното: „Моето Учение не е за спор и диспут. То е учение на живия опит." В числото на тези осем ду ши бил включен и брат Васил Долапчиев, който ми припомни някои подробности около тоя диспут, на който и аз имах честта да присъствам. Разказал: Георги Събев.

339. БЪДИ КАТО ТЯХ Веднъж един брат се приближил до Учителя с цел да го пита нещо, но Учителят го преварил и му казал да отиде в гробищата, като се спира при всеки гроб да говори най-хубавите думи, най-похвалните и после да иде при него. Братът послушал съвета на Учителя, отишъл в гробищата и като се спирал на всеки гроб. обръщал се към покойника или покойницата и ги хвалел с най-похвални думи. След това, преди да напусне това място на мълчанието, произнесъл им едно слово, като казал приблизително следното: „Вие, братя мъртъвци, бяхте умни хора, някои от вас дори бяха гениални но хората не ви оцениха, защото не ви разбраха, но не се отчайвайте. Имайте търпение, един ден и вие ще бъдете признати и оценени. Кураж, братя." Тъй завършил речта си и се върнал на Изгрева при Учителя. Учителят го изслушал внимателно и му казал: „Сега. рекох, пак ще отидете там, при мъртвите, но сега ще им говорите всичко най-лошо, което ви дойде до устата." /Вие тук всички сте завистливи/ и тъй напразно сте похабили живота си. Вие всички тук сте лицемери и т.н. Ходил той от гроб на гроб и всички ругаел, докато най-после се уморил и се върнал при Учителя да му докладва какво е направил. „Как изпълни възложената задача?" - го попитал Учителят. Какво ви казаха умрелите, когато ги хвалехте?" - „Нищо, Учителю." - „А когато ги корихте?" - „Пак нищо, сякаш не се отнася за тях." - „И вие бъдете като тях, равнодушни към похвали и укори." Спомени на един брат.

338. ЖИВИЯТ ХРИСТОС Веднъж бях ходил в Айтос по работа и се връщах за Стара Загора, където тогава живеех. Отбих се в Ямбол при брат Каню Великов. Там дойде една стара жена, която ме помоли да й обясня прераждането. През време на разговора пристигна една млада жена, която слушаше моите обяснения. След като свърших обясненията си, тя ми каза: „Защо се заблуждавате? Защо не дойдете при нас, в църквата, за да получите дух святи и да сте готови, че вече е близо второто пришествие..." Видях, че има желание да се наддумва, ето защо я запитах: „Вие, сестра, кой Христос проповядвате? Този, който е умрял на Голгота и ще дойде да съди хората? Аз не вярвам в мъртвия Христос." - „А в какво вярвате?" - запита ме тя. - „Вярвам в живия Христос, който не е на небето, а тук, на земята и ни учи да се обичаме и да си помагаме, да се жертваме за ближните си. Живият Христос е вече на земята и работи за повдигането на всички души, независимо дали те принадлежат към някоя църква или са извън нея." Разказал: Петко Камбуров - кв. Прослав.

337. И ГОСПОД ДА СЛЕЗЕ През 1942 година жена ми заболя много тежко. Лекарите казаха своята тежка дума, че и Господ да слезе от небето, пак не може да й помогне, ето защо я изписаха от болницата. Тогава писах писмо на Учителя, като му изложих състоянието на жена ми, казах му и мнението на лекарите. С писмо Учителят ми даде метод как да я лекуваме. Методът предвиждаше мазане със зехтин и пиене по една лъжичка, което бе придружено с формула. Само за четиридесет дни тя оздравя напълно. По тоя случай приготвихме подарък за Учителя и заминахме за София - Изгрева, да му го поднесем. Когато пристигнахме на Изгрева, беше събота, в който ден Учителят не приема никого. Помирихме се, но още стоим пред стълбището до стаята му. Учителят слезе отгоре и ми прие в гостната, като веднага след нас заключи вратата. Ние паднахме на колене пред него и му благодарихме за излекуването на жена ми. Тогава Учителят каза, че било определено тя да си замине и всичко било готово, но Бог, който е любов, я кредитирал с 20 години. След като изтекоха определените години, тя си замина от земята. Разказал: Брат Паню от Ямбол.

335. ЖИВОТ ЗА ЖИВОТ Това беше преди 9 септември 1944 година, когато един ден отидох на Изгрева при Учителя, който ми каза, че големият ми син трябва да бъде военен. Чудно ми се видя това, но послушах Учителя и синът ми постъпи на военна служба в град Русе. След няколко месеца отидох пак на Изгрева. Срещнах се с Учителя, който ми каза да отида в Русе да се видя със сина си. „Какво ще гс гледам", мисля си аз, като още се колебая дали да отида или не. Тогава отидох при брат Боев и му казах, че Учителят ме праща в Русе. „Иди, щом Учителят те праща", ми каза брат Боев. Върнах се при Учителя и му казах, че ще отида в Русе. Тогава той ми каза да го изведа от строя. „Как може да стане това, Учителю", му казах аз. „Мене кой ме познава? За такава работа се иска големи, влиятелни хора." Учителят, след като ме изслуша, ми каза да отида при брат Георги Димитров от Русе, който щял да ми помогне. Отидох при него и му казах поръчението на Учителя. Тогава брат Димитров ме заведе при подполковник Коцев, когото сварих на обед. Казахме му поръчението на Учителя. Той веднага стана от храна и взе телефона. Синът ми вече бил задържан, защото в него намерили нелегални позиви. След около половин час го докараха четирима войници с натъкнати ножове. „Ти остани тук - му каза подполковникът - а вие сте свободни" - каза той на войниците. От него ден подполковникът го взе за ординарец и работа. Руси Караиванов се оправи. След 9 септември 1944 година народният съд осъди подполковника на смърт. Жена му, изплашена от присъдата, дойде у нас за помощ. Направихме веднага изложение до Народния съд и помолихме да се замени смъртната присъда с доживотен затвор. Съдът взе под внимание изложението, отмени смъртната присъда и я замени с доживотен затвор. По-късно дойде и помилване, и този човек излезе от затвора. И тъй, той спаси живота на сина ми, а ние-неговия живот. И тъй стана живот за живот. Разказал: Руси Караиванов.

323. НЯМА ДА ИМ СТИГНЕ ВРЕМЕТО Към края на месец май 1944 година, подполковник Стоянов от граничния гарнизон в град Малко Търново свиква актива на града на спешно съвещание, на което присъства и брат Георги Желев Тахчиев в качеството на заместник-директор на гимназията. Началникът на граничния гарнизон иска да заангажира обществеността за бързо и спешно ликвидиране с комунистите. Обмисляли се мерки, планове, решения, как по-скоро да се ликвидират враговете на държавата - комунистите. След като съвещанието приключило, началникът на гарнизона се обърнал към брат Тахчиев, за чиито убеждения бил информиран, като му казал твърдо и заканително: „След като свършим с комунистите, ще почнем с вас, дъновистите." Братът нищо не му казал. Посрещнал мълчаливо тая закана за кървава разправа и когато дошъл краят на учебната година, братът си взел куфарчето и право на Изгрева, при Учителя. Разказал му подробно за свиканото съвещание и накрая за заканата на подполковника. Учителят, след като го изслушал, помълчал малко и казал: „Няма да им стигне времето." Братът, като чул думите на Учителя и чакал да види какво ще стане. Той не бил изненадан, когато на 8 септември същата година Съветският съюз обяви война на България и на 9 септември минаха границата. България бе окупирана от съветските войски. „Да", казал брат Тахчиев, „на преследвачите на комунизма не им стигна времето. Учителят го бе предсказал преди три месеца - през юни 1944 година." Не им стигна времето да преследват и дъновистите. Всеки, който вдигне ръка срещу една справедлива кауза, няма да му стигне времето, така пише в Акашиевите записки. Случка, разказана от Георги Тахчиев, София. Забележка на Редактора: Дойде времето на комунистите да управляват от 1945до 1989година. Вместо да си вършат онази работа, за която бяха дошли, то те започнаха да преследват дъновистите. Така и тяхното време приключи в 1989 година.

321. СКЪПА ОПИТНОСТ През зимата на 1973 година посетих родното си село Водица. Един ден се срещнах с един мой съученик от детските ми години, който ме покани у дома си на разговор. Сподели с мене мъката си, че другарката му се е поминала, която беше също наша съученичка от детските години. Поразговорихме се и се разделихме. Когато след няколко часа той ме срещна на улицата, ми даде некролог за съпругата си, която се именуваше Донка, както и моята съпруга. Прочетох го, след което го хвърлих, като си казах мислено: „Е, умряла, какво от това? Какво ме интересува? На когото кога му дойде повиквателна..." В какъв час го казах, не знам, но събитията в моя живот така се развиха, че само след три месеца и аз загубих другарката си, и аз търсех утеха и съчувствие. Беше 4 май 1973 година. Разказал: Георги Събев.

298. ДВАТА ВРЪШНИКА Веднъж моят дядо /Йончо/ ми разказа следния спомен от войната: Това бе по време на Европейската война. Бяхме на южната граница, в Македония. Случи се тъй, че паднаха мъгли, заваля дъжд и ние, седем - осем души се загубихме и вече не можахме да намерим нашето поделение. Нямаше кого да питаме и кой да ни даде вярна посока. Бяхме мокри, уморени и много изгладнели. Ето насреща ни село. Влизаме в първата къща да си поискаме хляб. Сварихме жените като печаха два връшника. Ние имахме пушки, но без патрони. Само един от нас имаше един патрон в джоба. Щом като хлябът се опече, жените извадиха единия връшник и ни го разчупиха. Падна ни се съвсем малко хляб, а бяхме много гладни. Нямаше какво да се прави. Помирихме се. Един от другарите, едър и силен мъж на име Костадин от моето родно село, не се помири. Той бутна с пушката другия връшник, взе хляба и го тури в раницата. „Костадине, какво правиш", го упрекнахме всички останали. „Това не ти е простено. Не вземай хляба на хората." - „А ние гладни ли ще мрем?" - каза грубо той и закопча раницата и стана готов за път. - „Не, не. Не е хубаво това, земляк", му казах аз. - „Аз да не съм врабче, да се нахраня с един залък хляб* - „Хората ни дадоха, колкото можаха", обади се друг. Жените и децата се разплакаха. Мъжете, които присъстваха, мълчаха и се поглеждаха многозначително. В този поглед ние прочетохме закана и готовност за отмъщение. Не ни бе удобно повече да стоим, ето защо веднага всички станахме и си тръгнахме. Вървяхме напосока. Щом излязохме от селото, пътят се разделяше. Единият, който бе главен, се качваше по височината, а другият вървеше срещу течението на малка рекичка. Цялата група тръгна по реката, само Костадин тръгна по главния път. И аз тръгнах след него, като му говорех: Костадине, земляк, да не се делим от другарите. В непознати места сме. - „Не", каза твърдо той. „Аз от главния път не се деля. "-„Чуй ме, замляк. Нека вървим всички заедно. "Той не отговор! и не ми отговори. Остана непреклонен, въпреки всичките ми увещания. А вътре в мен един глас ми говори „Остави го! Върви с другарите си!" Послушах този глас, върнах се и настигнах другарите си. Само след малко, след около петнадесет - двадесет минути, като се обърнах, видях група от около двадесет души, въоръжени селяни, които гонеха Костадин. Пътищата се отдалечиха и вече ние с него не се виждахме. Наскоро няколко пушки изгърмяха, но нищо не видяхме. Моят земляк не помисли за другите, като им отне хляба, но и никога вече не се видяхме с него.

287. ПОСЛЕДНИЯТ ХАРМАН Било по време на вършитба. Зърното било събрано на куп и готово за прибиране в хамбара. В това време идва просяк и поисква малко храна. Тогава дядо Иван - тъй се казвал мъжа на баба Тодора - взел крината и отишъл при купа и почнал да я пълни, да даде на просяка. „Иване - се обадила жена му - какво правиш?" - „Да дадем малко храна на този беден човек." - „Не, няма да му даваш!" - казала тя. - „Защо, джанъм? Нали има? Нека му дадем малко храна." - „Не! Не!" - викала баба Тодора и удряла с юмрук по коляното. Дядо Иван се ядосал на скържавостта на жена си, захвърлил крината и в яда си изрекъл клетва, която другите не могли да чуят. Любопитно е да се знае какво е станало след този харман. Този харман бил последният. Нивите били засети. Дядо Иван внезапно умира. Понеже бил станал гарант на един съсед пред банката, който не можал да си изплати задължението, банката турила ръка на нивите и си осигурила вземането. Градушка убила нивите. Болест налетяла по добитъка. Банката продала на търг и къщата. Синове и дъщери се пръснали да си дирят прехраната. Баба Тодора останала сама, сетни бедняци. Нуждата почнала всеки ден да чука на нейната врата. От оня ден, когато тя върнала просяка, минали години. Баба Тодора с чувалче на гръб ходела из село да проси милостиня. Тя често си спомняла оня ден, когато върнала просяка. Съжалявала и се упреквала, но вече било късно. Казана дума назад не се връща. „Бабо Тодоро", я питали младите хора, „как стана, че отведнъж обедняхте и ти стигна до този хал да молиш за помощ?" - „Ох, не питайте, деца. Когато има глава да тегли, тъй става." И им разказвала случката, как върнала просяка от хармана. „Грешка направих, голяма грешка, за което Бог ме наказа. Но вие, деца, не бъдете като баба си Тодора. Отворете сърцата си, отворете вратите на дома си и не връщайте беден. От даденото на беден не се осиромашава." По разказа на Донка Куртева

279. СЕДЕМТЕ ПРОФЕСОРИ ПРИ УЧИТЕЛЯ Събрали се веднъж в града седем професори, които решили да отидат при Учителя, като всеки от тях ще му зададе по няколко въпроса из своята специалност и по тоя начин да го турят на тясно. Мислели си те: „Колкото ида знае, той не може да знае във всички области." Дошъл уреченият ден и седемтях професори отиват на Изгрева да слушат беседа, след което да му зададат въпросите и да поставят Учителя натясно, както те си мислели. Случило се тъй, че те били закъснели. Беседата била почнала. Салонът бил препълнен, че даже и вън на прозорците имало хора. Тъкмо се чудели професорите как ще могат да влязат в салона, но в този момент идва една сестра и ги поканва да влязат и да седнат на запазените за тях места на първия ред, пред катедрата. Това била първата голяма изненада за тях, защото те на никого не били казали за това си посещение, а ето, столовете им специално запазени. Втората изненада била, че те щом седнали, Учителят се обърнал към първия от тях и му отговорил на въпросите, преди още да му бъдат поставени. След това Учителят отговорил последователно на въпросите на всички останали. Това ги изумило. Те само се поглеждали и свивали рамене от изненада, като недоумявали от где той знае въпросите им. Третата изненада била тая, че Учителят отговорил с голяма вещина на въпросите им из разните области на човешкото познание. След като Учителят отговорил на всички въпроси, преди да му бъдат зададени, тогава се обърнал към тях с думите: „Имате ли други въпроси?" - „Не, нямаме", отговорили втрещени от изумление седемте професори. - „Тогава друг път не се опитвайте са поставяте Учителя на тясно." Това било четвъртата изненада. Разказано от сестра Люба Стойкова в Тополица. 19.12.1963 г. Него ден седемте професори почувствали колко са малки пред онова неизчерпаемо знание, с което Учителят разполага. Георги Събев.

277. ПЪТЯТ НА ЕДНА ДУША Един ден се срещнахме на Братската градина със сестра Милка Симеонова, която помолих да ми разкаже пътя на своето духовно пробуждане. Тя се съгласи и почна така: „Ето моята кратка история. През 1921 година завърших средното си образование в Стара Загора. Живеех у кака Райна Каназирева, която бе възприела идеите на Бялото Братство и ги следваше ревностно. Какви бяха нейните идеи, аз още не знаех, но в нейното лице аз виждах една високо интелигентна жена с добре изработен характер, от който аз не рядко съм се възхищавала. Макар че се чувствахме вече много близки и можехме всичко да си кажем, но тя нито веднъж не ми заговори за своите убеждения, нито ми проповядваше идеите си, колкото и благородни и възвишени да ги имаше в душата си. Най-красивото в нейния характер бе това, че тя ме оставяше напълно свободна, сама да се ориентирам, сама да намеря своето място, своя идеен път. Под влиянието на моите другарки и съученички аз почнах да посещавам събрания, където се изнасяха атеистични беседи, което обстоятелство не остана без значение за моето идейно ориентиране." „Е, не станахте ли атеистка?" - Запитах я аз. - „Не. Атеистка не станах, защото наскоро сънувах интересен сън, който още добре помня." - „Ако обичате, разкажете ми вашия сън," помолих я аз. - „Сънят бе следният. Една нощ сънувам, че съм седнала на балкона на една висока къща, но балкон без перила и краката ми увиснали над една черна пропаст и аз полека, полека се плъзгам към пропастта. В същия миг почувствах, че от дясната ми страна стои някой. Когато се обърнах и погледнах, видях, че до мене стои Христос, облечен с бяла дреха, който ме погледна кротко и ми каза: „Не бой се, аз съм с теб." Когато на сутринта се събудих, не знам защо, но бях с едно много приятно чувство, с една голяма лекота на душата си. Някакъв приятен спомен сякаш докосваше нежните струни на моето моминско сърце. Разказах съня на кака Райна и видях, че по израза на лицето й се изписа радост, но тя нищо не ми каза, нито пък аз я запитах. Не мина много време, и аз сънувах друг сън. Беше хубав, светъл ден, аз бях застанала на един балкон, но сега с перила. Хубава къща сред полето, а аз на балкона, наблюдавам близката поляна, цяла покрита с пъстър килим от цветя, огрят от обилна слънчева светлина, Стоя си аз така на балкона с бликнала радост в душата, но в това време чувам звънчета от стадо. Обърнах се в тая посока и видях стадо овце и агънца, а пред стадото овчар с гега на рамо. Овчарят минаваше покрай къщата и когато се изравни с нея, обърна се и кротко ме погледна. В лика на овчаря познах Христа, а също приличаше и на Учителя, когото още не познавах." - „Сънят ви, сестро, наистина е интересен. Христос наистина е овчар и води своето стадо, остава ни едно, ние да Го познаем. Но продължете по-нататък." - „Тоя мой сън ме заинтригува. Накара ме да мисля, че тоя мой сън е може би от малкото сънища, които предсказват нещо за бъдещото, но какво точно, аз още не можах да разбера. Няколко месеца след него, даде ми се трети сън, още по-интересен. Той е следният. Гледам, много хора тръгнали за някъде и ето че стигаме до една висока стена, на която има врата. Минаваме през вратата и влизаме в двора. Пред нас се изпречва друга, втора стена, пак с врата, минаваме и през втората врата, но ето че пред нас се откри трета стена, пак с врата. Влизаме и в третия двор, в средата на който имаше една стара, полусрутена църква, с пропукани зидове и малко наклонени на една страна. В този миг се превърнахме на греди със звезда на върха и подпирахме стените на църквата да не паднат. Това са трите съня, които ми се дадоха и които помогнаха за моето духовно пробуждане. Те направиха прелом в душата ми и аз един неделен ден пожелах да отида заедно с хазяйката на събрание. След като чух беседата, аз се заинтересувах и почнах редовно да посещавам събранието. Не мина много време и аз станах вегетарианка, и почнах да чета беседите. През лятото на 1922 година Учителят ми разреши да отида на събора в Търново, макар че още нямаше година, откак бях поела пътя на Братството. Хиляди пъти съм благодарна, че намерих този духовен път, който продължавам да следвам, макар и с малки залитания. Тия мои залитания може би са допуснати, за да придобия някои опитности, които са неоценимо богатство за душата. Сега аз се моля едно: Бог да ми даде сили, да мога да му служа по-дълго, за да мога и аз да дам своята дан за великото Божие дело." Разказала: Милка Танева. Бог зачита свободата на всяка душа, ето защо Той ни оставя свободни дори ида грешим, но да добием опитности. „По-добре е ученикът да сгреши, но да добие опитност, отколкото да бъде без грях, но и без опитност." Разказал: Георги Събев.

275. ТАТКО, ЩЕ ТЕ УБИЯ Преди години Стоян Петков от село Лъка, Бургаско, излязъл на лов един неделен ден, като убил една бременна зайка с четири зайчета. Не се били изминали и два месеца от негоден, когато веднъж той влязъл в стаята, синът му, 9-10 годишен, грабнал от стената пушката и казал, шегувайки се: „Татко, ще те убия." Прицелва се и гръмва, преди още бащата да успее да се обади и да предупреди, че пушката е пълна. Същият миг бащата пада мъртъв на земята. Може би ще кажете: „Случайност". В природата няма случайност. Всяко нещо си има причини, които ние често не знаем, но те съществуват. Разказала: Иванка Желязкова Село Банево.