Ани

73. ПИСМО ОТ МИНЧО СОТИРОВ ДО УЧИТЕЛЯ 12 декември 1917 г. 12.XII.1917 Учителю, Благоволи Бог Господ да ми удаде възможност да мога да пратя свой човек към Вас. Истина, отдалечеността не е пречка, но види се, че изпита е бил необходим дали бих нарушил своя мир! Но не! Обаче желанието се увеличаваше все повече, молбата ми бе чута. - "Няма желание нереализирано" - ми са винаги в паметта и дълбоко в душата Вашите думи. И ето, реализирват се. Полка си е все на същото място на позиция. - Господ на силите пази - виждах Ви как се огради позицията ми и предпази от вражеско нападение и от губителен мор. Противникът се готви отдавна да ни напада със задушливи газове от цилиндри чрез издухване. Досега не му благоприятствува времето - вятър противен. Па и нашата артилерия като че е разрушила своите цилиндри. Вярвам в Теб, О Господи, че по волята Ти ще бъдат запазени хората ми в изпитанията ми от газове и всяко изобщо зло на тъмните сили. Да бъде за Славата Божия и по волята Му за доброто на полка. Учителю, моля приемете приложената малка сума - 300 лв. заради Господа! Пеню я изпраща Вам. Моля приемете и един чифт обуща - вярвам да Ви бъдат добри. На недостатките не ще обърнете Учителю внимание. И те са правени при бойна обстановка в наша Македония. Моля още приемете някой малки хранителни продукти, и те идват от тоя край на многострадална Македония, где не малко кръв и сълзи са се лели. Ябълките са тетевски - но малко са поизсъхнали - доста отдавна стоят докато тръгнат за Варна. И сега при настъпващите празници, глас се чуе: "Ще просветне ли ума на държавниците, за да дадат поне малко благоденствие на своите народи и поне да не се трепят!" Помня в душата си дадените ми от Вас 1260 дни като срок последен - са ми с Ваше съдействие. Целувам десницата Ви! Ваш М. Сотиров

61. ПИСМО ОТ МИНЧО СОТИРОВ ДО УЧИТЕЛЯ 28 май 1917 г., понеделник, Бургас Бургас, 28 май 1917 г., понеделник Учителю, На 25-того по обяд тръгнах набързо за Сливен. Вместо работата за която разчет правих, че отивам, намерих почва за друга работа. С пристигането ми вечерта - 8 часа, намерих г-жа Стойчева, като гостенка у дома, болна на легло. Отпаднала съвсем духом, със силно малодушие, и даже с вяра, че всичко било "свършено" с нея. Подобри се, засили се и подкрепи духом и с вяра. Допуска, че е изстинала през време на летуването на 21-ого, понеделник, понеже имало отворени прозорци в трена и силно течение. Появил се е стария й бронхит с компликация силно сърцебиене. Затова и Ви телеграфирам. Съмнявайки се за нещо сериозно в гърдите, повикала е лекар - доктора от града. Не е намерила друго, освен стар бронхит и голяма слабост в сърцето. Дал й е наставления, резултат на преглежданието. Вчера я оставих сравнително доста добре, но много слаба, все в легло, почти от 22-того. Мъчно й е много, че не е могла да извърши възложената й работа - за 25-того - да беседва. Поуспокоих я. Вчера 27-ого, неделя бе назначена беседа. Вместо нея, събеседвах аз по волята Божия, все по същия материал: Матея, 19;6, по бележките ми от 13 Май т.г от София. Ако Бог дозволи, моля и Вашето съдействие, на 30-того, сряда, след пладне госпожа Стойчева да прочете дадената ми и преписана беседа все по Матея 19; 6, държана в София на 3 май /сряда/. С това ще смята, че поне отчасти е успяла да изпълни своята задача в Сливен и в четвъртък - 31 май да отпътува от Сливен за Бургас, за да си отпочине, да се съвземе и след това наново да прави и да отиде до Айтос. Има желание да отиде и до Ямбол. На 26 того, събота се срещнах в Сливен с г-н Ст. Гидиков. Понеже имало много малка част от поръчалите ми книги. Биле дадени в читалня "Зора" за разпространение, а досега стоели в тавана на читалището. Тая седмица ще говори с читалищното настоятелство да се съгласят и ги продадат на евтина цена и се вземат с цел за разпространение - разпродаване. С това ще се изпълни и завещанието на Д-ра. Колко екземпляра има не знае, но разчита, че около 200-500 екземпляра от разните годишни течения ще има. Казах му, че ще вземат всичките, но на първо време да приготвят кръгло 300 екземпляра. Ако има повече и би могло да се вземат всичките, макар и не поравно на всяко годишно течение, моля да ми се укаже. От всяка годишнина книжките са събрани в една обща книга, но има и отделни книжки. Най- вече биле изчерпани 1-а год. от "Нова светлина". Ако е потребно да се вземат и някои течения от "Живота", желае и ...обяснение на спиритизма", моля да ми се каже до колко екземпляра ще се вземат. Разчитам на юни, понеделник да отида в Сливен - ако е волята Божия и да престоя една седмица. Сърдечни поздрави! Ваш верен, послушен М. Сотиров Поръч. ми Г. Д. - От Д-р Миркович 20.IV., неделя: 1. "Нова светлина" - с приложение "Здравословие" - всички год. течения подвързани 5 год. течение има от Нова светлина - колкото има 7-19 г. 3 год. течение има от Здравословие - колкото има От книгата "Лекар хомеопат" - "Вечните истини" 2. За г-н Д. Голов - "Драка" - растение имала Зафирка Михнева - ул. "Кокошарска" да пита дедя Мика - за г-жа П. Иванова 3. "Вечните истини от духа на В. Хюго", изд. Д-во "Милосърдие" от 1899 г.

60. БЕЛЕЖКА ОТ МИНЧО СОТИРОВ ДО УЧИТЕЛЯ 16 май 1917 г., сряда, София 16.V.1917 г. сряда София Учителю! Днес преди обяд в 10.20 ч. тръгвам за Ниш. Дойдох за Вашето благословение. Отсъствувахте от къщи. Тръгвам с Божията воля - Вашето благословение и с вярата, че нося със себе си бодрост пламенна, весела светла душа, възвишен бистър ум. Мир - прекратяване военните действия и с пълна надежда и непоколебима вяра, че ще се завърна скоро жив и здрав, весел и прославил се. Господ Бог наш на светлините, разчитам на Вашето съдействие. Целува десницата Ви Ваш верен, предан, послушен М. Сотиров.

55. ПИСМО ОТ УЧИТЕЛЯ ДО МИНЧО СОТИРОВ 2 март 1917 г., София (получено на 7.03.1917 г. чрез санитар-редник) София 2 III.1917 г. Любез. М. Сотиров, Там на фронта придобивате нови познания за живота. Цялата Земя е един обширен фронт на физическото поле гдето стават състезанията на духовния свят. Това е една велика арена на състезающите се души. Пътят е към съвършенството и в тая посока работи Господ за постиганието на това више благо. Днешните страдания не могат да се сравнят с бъдещата слава. Аз ви имам пред вид, и желая вие да бъдете от добрите военни в добър смисъл - проникнат с най-висшето. Всичко след време ще вземе добър край. Господ, Който сега слиза към Земята ще уреди всичко. Той носи правото в Себе Си. Вий постоянно имате проповедите на съвременното изкуство и често слушате Вагнеровската музика на бойното поле. Господ ще ви пази от всички злини и ще ви даде Сила да доизкарате вашата работа до край. Моя привет В. В. (Свещеният подпис) П. К. Дънов

48. ПИСМО ОТ УЧИТЕЛЯ ДО МИНЧО СОТИРОВ 27 декември 1916 г., София (изпратено в плик надписан от Учителя "До Подполковник М. Сотиров - 3 пех. Бдински полк, 6 пех. Бдинска дивизия"; получено на 15 март 1917 г., четвъртък на кота 1248, прегледано от военна цензура, с подпис, печат и надпис "Следа", т.е. да се препрати) София 27 Дек. 1916 г. Любезни М. Сотиров, Подвизавайте се с живата вяра в Бога. Той е жив и на всяко място е Неговото владичество. Господ направлява съдбините на народите и живота на човеците е в Неговите ръце. Живейте с тая мисъл. Бог е, Който сега воюва за въдворяванието правото на Земята и Той ще го въдвори. Не бойте се, "Аз ще изведа всичко на добър край." Да бъде изпълнено сърдцето ви, душата ви със Словата Господни. Лягайте и ставайте с тая мисъл. Бог трябва да помага - там е смисълът. В.В. (Свещеният подпис) П. К. Дънов

47. ПИСМО ОТ УЧИТЕЛЯ ДО МИНЧО СОТИРОВ 6 декември 1916 г., сряда, София (изпратено до подполковник М. Сотиров - командир на 3 пех. Бдински полк; получено на 9 декември 1916 г., събота, София чрез подофицер от 3 пехотен полк Йосиф Леви, конен ординарец към щаба на полка) София 6 Дек. 1916 г. Любезни М. Сотиров, Получих вашето писмо. Вий сте пак на фронта. Живота на Земята е един обширен фронт на воюване. Всяка година измират близо около 35 милиона хора и се раждат нещо близо около 40 милиона. И тъй резервите превишават с 5 милиона. Каква грандиозна война между смъртта и живота, между злото и доброто, между омразата и любовта. Борба за право и свобода, която Истината води. Велики са пътищата на провидението. И близо е времето, когато небето ще вземе връх. Приятно е човек да бъде под закрилата на Господа на Силата на Доброто. Мяжайте[1] се ходете с жива и непоколебима вяра. Аз ще ви съдействувам. Помнете силата на живота е в Изпълнението Волята на Бога, Който е създал всичко. Уповавайте в тоя жив Бог на всичките векове и Баща на Светлите духове. Той ще изведе всичко на добър край. После 91 псалом, нека да ви е всякога на ума. И думите на Христа : "Все що желаете като вярвате ще ви бъде". Моя привет вам! Ваш Верен (Свещеният подпис! П. К. Дънов -------------------- [1] 3абележка на съставителя: мяжа - намазвам, покривам

43. ПИСМО ОТ МИНЧО СОТИРОВ ДО УЧИТЕЛЯ 28 октомври 1916 г., събота, Бургас 28 окт. 916 г„ събота, Бургас Учителю, Види се и аз трябва да понеса изпитания по длъжността ми, която заемах през войната. Не било угодно само страданията от раната, а трябвало и душевни мъки да понасям заради Правдата, заради стремлението ми да изпълня повече отколкото трябва и се налагаше от длъжността ми, като командир на 3 дружина от 24 полк. Обвиняват ме, че като такъв през периода от 15 октомври до 12 ноември 1915 г. като съм бил отделен от полка - от бригадата със Заповед № 11 от 15 окт. и изпратен към 46 полк, за да го подкрепя и съдействувам на атаката му към Гиляки, аз: "не съм действувал при неотлагателни обстоятелства по собствена инициатива и не съм потърсил връзка с бригадира си, вследствие което не съм получил и не съм предизвикал да получа от същата заповед за военни действия." Заради горните обвинения ми поискаха обяснения тая година през април. Дадох ги много обстойно и документално и представих на 27/14 април с цитати и № на заповедите, които съм получавал и се вижда, че всякога съм се проявявал повече отколкото трябва. Аз се боях повече да ме обвинят с превишение на власт и действия, а те тъкмо обратното. Дадените ми тогава обещания види се не са ме оправдали и назначено било следствено дело против мен като обвиняем. Тоя месец от 23 до 25 дадох наново обясненията си. Тоже в същия смисъл, като приложих и всички писмени документи каквито имах под ръка, а за другите указах, че са в архивата на 3 дружина от 24 полк на фронта. Обясненията ми в кратко са в 3 части: 1. От 15 до 20 октомври съм бил в пълно подчинение на командира на 6 полк и в неговия боен участък. 2. От 21 до 31 октомври имах задача да пазя посоките - пътищата от долината на р. Българска Морава към Скопие и Куманово, в участъка на р. Бимча до прохода Голямо Куманово форсира в долината около 20 км., и то само с 4 роти и 2 картечници. 3. От 1 до 5 ноември бях в действие по моя инициатива с дружината и всички мои действия са били в духа и исканията на разпорежданията на по-високото началство - това се потвърди от получените ми по-подир заповеди. На 5 ноември след обяд около 4 1/2 часа ме раниха. Какво е било до 12 насам не зная - не бях в строя, а в болницата. За неотклонението ми по причина следственото дело, като съдебна мярка поставят ме под надзор и наблюдението на най-близкото началство - началника на 3 Балканска дивизия, обл. Сливен. Като Ви излагам горните факти - изпита на който ме подлагат, моля за Вашето съдействие Учителю за по-скорошното му изясняване и прекратяване на делото, ако това е волята Божия за тържеството на Правдата и Истината. Може би чрез мен други се стремят да се оправдаят. Но аз моля Господ да бъде съдията и Той да даде всекиму заслуженото. Приемете Учителю сърдечните поздрави на брат Пеню и др. приятели от дома. Целувам десницата Ви. Ваш верен, предан, послушен и покорен ученик М. Сотиров

39. ПИСМО ОТ МИНЧО СОТИРОВ ДО УЧИТЕЛЯ 28 септември 1916 г., четвъртък, Бургас Учителю, Тая сутрин Ви телеграфирах за боледуването на малкия син Маттейчо. В неделя на на 24 той бил неразположен, нервен, нощта силна температура. От тогава до днес тя не е спаднала по-долу от 371/2, а достига и до 391/4 градуса. Все лежи, неспокоен сън, вдишане и издишане бързо и трудно - недълбоко, придружено с пъшкане и хрипове. Вижда се, че има силно главоболие в предната част на главата - челото и слепоочията. Пулс - чест - 120-130 и много силен. Крайниците - краката му ледено студени. Освен малко мляко, друго не яде. Неспокойствието е най-вече кога има температура и нощем от 11-2 часа. На 25 и 26-того бе лекуван в къщи със синапизми на шията - гърба и краката - жабите[1], компреси - оцет по челото. Нека постоянно вода да пие - сухи му са устните, нередовно ходене по вън. По причина на непрестанния огън, t, домашните искаха лекар. Повикаха медик. Дали се правят подобни синапизми по кръпка напоена с йод и се слага под плешката - последователно под едната и другата. Дал и вода за облекчение дишането, а днес и за задръжка възкачването на температурата. По всичко изглеждало, че е пневмония или бронхопневмония. Моите надежди за оздравяването на Маттейчо са само в Господа - Нему възлагам лекуването. Вярвам, че ще оздравее, ако и условията, при които сега расте в дома са недотам благоприятни. Виждам, че не сме признателни и не оценяваме дарът с който Небето ни е щедро наградило, като сме избрали да расте тоя дух в нашия дом. Но моля Учителю, заради милостите на Господа Нашего Иисуса Христа и заради Любовта Ви към всички ни, съдействувайте и дайте ни потребните нареждания за бързото и леко оздравяване. Все имам надежда, че ще се дойде до съзнание у дома и да настъпят моменти и в нашия дом за всичко да се благодари, хвали и славослови Бога - защото всичко е за добро. Нощес, след като се помолих и почетох за оздравяването на Маттей, имах видение в 5 ч., че му бил връчен билет за отпуск за дома си, напечатан на картонена хартия ясно син цвят-слабопепеляв и по причина на молбата ми, билета се връща назад от 2 или 3 високи человеци, да остане тук, понеже искал да замине за в отпуска към западна посока и право напред. Във Вас Учителю очаквам помощ! Брат П. Киров е на обиколка - проверка из някои села Бургаска околия. През октомври ще излеземе двама с него. Ваш винаги верен, предан и послушен ученик М. Сотиров. ---------------------- [1] Бележка на съставителя: жабите - така са наричали тогава "прасците" на краката.

27. ПИСМО ОТ МИНЧО СОТИРОВ ДО УЧИТЕЛЯ 22 март 1915 г., Бургас Учителю, Поднасям моите и от страна на всички членове от дома ми сърдечните поздравления за Светлия Възкресен ден Христов! Целуваме десницата Ти! Молиме съдействието Ти за ръководство Господне, за подкрепа Христова, за да можеме да следваме всякога при всички условия на живота Неговите пътища, да растеме в познаване и прилагане Неговите истини, за да възкръсне всецяло Христос в нашите сърдца. Благопожелавам Учителю да се увеличават работниците на Божествената нива, да бъде приет между тях и слабите ми сили по Божия милост. Да се подобри и възрасти плода на Духа в сърдцата на българския народ и неговите управници, в сърдцата на Славянството и Неговите водители към обединение в сърдцата на цялото человечество, за да дойде Царството Христово на Земята и всички в Негово име възгласяме: "Христос Возкресе!" Учителю, от седмица най-малкия син Матейчо боледува. Изглежда че е от стомах и инфлуенца. Моля за съдействие и указание - упътвание за неговото лекуване, за по-скорошното оздравление, ако това е Волята Божия при всичко, че вярата ми е непоколебима в неговото оздравление. Но мъчи се с това боледуване. Стряска се в съня си и неспокойно и малко спи. Ваш Верен и послушен ученик. М. Сотиров 29 март 1915 г. гр. Бургас

11. ПИСМО ОТ МИНЧО СОТИРОВ ДО УЧИТЕЛЯ 16 март 1913 г., село Подима с. Подима 16.III.1913 г. 10 погран. Друж. 5-а пехотна Дун. дивизия Учителю! Дойде многоочаквания желан ден от Българския народ, да блесне Светлината и в гр. Одрин. Той падна в Български ръце и вероятно с много малко загуби. Обсадата му продължи 5 месеца - време доста дълго сравнително по- раншните ни успехи при откритите боеве, но вижда се, че кармата на Одрин ще е била доста тежка. При все това и тук Господ изля Своите милости, защото никога една подобна крепост силна като Одрин, не е падала така лесно и бързо в ръцете на обсадата. Ето, Христе Боже наш, Твоята безгранична Любов в пълнота се прояви и при Одрин и скоро изтласка тъмнината из него, за да отвори свободен пътя на Истината. Бъди милостив и за в бъдеще Господи и продължавай да гониш мрака, невежеството, за да тържествува явно Твоето велико учение по всички посоки, за да се въдвори по-скоро Царството Ти на Земята! Амин! Да бъде благословено Името Ти сега, всякога и във вечните векове. Амин! Аз тургам в тясна свръзка 13 октомври 1912 г. боя ни при Бунархисар и 13 март 1913 г. - падането на Одрин, тъкмо цели 5 месеца делят тия две дати. Учителю, какво ни предстои сега? Дали продължаване Освободителната война или прекратяване военните действия и завръщане по домовете, сключване "мир" между воюващите страни? Нека бъде волята на Отца! Той не ще остави Своя избран народ в беда - всякога ще го пази и избавя от злините и врага. Чувствува се едно желание за свършване тая война. Нашия селянин, предаден на своето домакинство мисли си сега, че ако изгуби още няколко дни за сеитба, ще остане гладен, не ще има какво да турне в хамбаря (за себе си и за продан). Когато, обаче, има кой да му поговори, че Господ от малко посято може да даде много и доброкачествено, стига да бъдеме добродетелни хора и така ще наваксаме загубата, отколкото ако имаме много засяно, но непоникнало семе и недоброкачествено. Той си казва: "Така е. Господ може да си вземе всичко или да ни даде много." Но ето, че иска всякъде да има добри началници, съзнателни, верующи, а то за жалост нямаме много подобни. Даже и от страна на началници и офицери се чуват често въздишки и охкания, че предстои им глад тая година! О, колко назад са останали тия с високо назначение человеци! Трябвало вече да свършиме тая война казват, защото духа у войниците бил отпаднал, а те не виждат, че едничката причина се крие в подобни началници, в самите тях! Всяко тяхно натякване се попива от силното душевно схващане на нашия скромен, безпретенциозен, добродушен, доверчив и предан войник. И наистина, ако се забелязва вече някъде отпаднал дух, вместо бодър, наскърбена душа вместо весела, причината аз търся в тоя, който трябва да ободрява, да развеселява, да възпитава и да насажда и налива изобщо добродетелите в своите подчинени, а това е само началника. И наистина, щастлив е тоя началник, който съзнава своето велико призвание пред Бога и себе си, пред народа и закона, пред всичко възвишено. Но нека бъде волята Твоя Отче Святий! Аз Ти благодаря Господи, ако ми отвориш и благословиш път към братята в Теб верующи и съвместно да Ти песнопеем, хвалиме и благодариме за всички големи милости, които щедро изля в тая война върху Твоя избран народ. Аз Ти благодаря Господи, ако ми позволиш да работя и по-нататък за Свободата на поробения верующ, за да може той по-смело с по-силна вяра да заработи за своя и на ближния си прогрес. Всяко Твое желание о Велики Учителю е свята заповед! Приеми и моя скромен труд за нейното осъществление. Това е най-голямото ми щастие - да работя на Твоята нива. Ти ще ми помагаш, за да бъде добър работник. Целувам десницата Ви Учителю! Ваш предан, покорен и послушен ученик Минчо Сотиров. P.P. Поздравявам всички братя в София! Нека бъдат добри и приемат поздравите на своя малък и слаб брат, който по професия казват "касапин". Но нека всичко да бъде за Славата Божия!

6. ПИСМО ОТ МИНЧО СОТИРОВ ДО УЧИТЕЛЯ 12/14 август 1912 г., Созопол "Благословен грядий во имя Господне." Учителю! Поднасяме нашите искрени поздравления на събраните в Господа Нашего Исуса Христа братя и сестри за Славата Божия. Псалом 123, стих 3[1]: "Помилуй ни Господи, помилуй ни, защото се преуморихме от презрение, пресите се душата ни от укора на безгрижните, и от презрението на гордите." Молитствуваме Всемогъщия щедро да излее милостта Си, за да дойде обещаният Му ден, да наследиме очакваните нови небеса и нова земя в които живее правда. Вярваме Господи в идването на Твоя ден и че пред Теб тисящи години са като един ден. На Теб, Богородице, като на победоносна Военачалница приписваме победна слава, а като избавени от злини Ти принасяме благодарствена песен. Радвай се чиста и пречиста Дево. Приемете, Учителю, нашите приветствия, както Господ прие двете лепти на вдовицата. Молитствувайте, съдействувайте за слабите и немощните Ваши ученици в Господа Нашего Исуса Христа, които винаги прегрешаваме в Божиите пътища. Целуваме десницата Ви. Минчо и Александра Сотирови Созопол, 12/14 август 1912 г, --------------- [1]3абележка на съставителя: По Библията на Учителя, издадена 1885 г.

11.3. РАЗГОВОР ЗА СЪБИТИЯТА 1927 година Ще се усложнят в Далечния Изток - Китай, Русия и Англия ще се срещнат. От другите държави всяка гледа да завземе, за запази интересите си, но да не взема участие в борбата. Постепенно ще се отдръпнат. А сега се борят, надхитряват се. "Мадрухей срещу Мардухей." Хитра и умна е Русия. Ненадейно ще настъпи през Добруджа, за да има район за действие, широчина в свободата за действие против Англия. България е в английските "води" и това не се харесва на Русия. Дядо Иван си е пуснал пояса, и само чака някой да го настъпи. Англия е настъпила крайчеца му вече. В Китайския народ има вече пробуждане духовно и национално, ще изгонят чужденците. Ако не поумнеят Европейските държави, ще предизвикат расова война. Не така лесно се побеждава 430 милионен народ. Ще наложат едно нашествие на жълтата раса. При радостта угощаваме, тогава губим, защото ще плащаме разноските. А при скръбта печелим, тогава нас угощават. Имайте светлина, вяра в Бога и тогава глава не ще ви боли. Человек, който не живее добър живот е паразит, а паразит - осъден е на смърт. Всеки има една душа, индивид, върху която трябва да работи, а после за себе си. Царя е независим, докато е здрав, разболее ли се, става зависим от лекаря, така е и с грешния. Ако овчаря е добър, вълк не ще дави овцете, които не са страхливи. Искаш ли да водиш, да спасяваш, тръгни ти пръв, а не да подкарваш другите.

11.2. ЗА ЕКСКУРЗИИТЕ Всички свободни дни през лятото, използувайте в излети, екскурзии. Ще прекарате един-два дни в свобода. Поне десетина екскурзии през лятото трябва да направите. В тия дни на екскурзии трябва да си намерите работа за през целия ден: четене, пеене, беседване, там ще видите и научите кой обича да стои на сянка. Като правило: Никой да не ляга на сянка. На който съзнанието е будно, ще използува, на който не, нищо не ще придобие, и болните там ще станат здрави. Вода на слънце топлена дава най-добре резултати от баните. Съда, от който ще пиете вода трябва да бъде абсолютно чист. Никакво варение на друга храна в него, а после и водата да ври в него, там има мазнини и др., които пречат на здравието, ако и да се смята, че е измит, пак е вредно да се употребява за варение на вода. Чистота трябва. Измиването на тялото може и със студена вода, но тя предизвиква реакция, а банята от топла вода е мека, нежна и дава по-добър ефект. Водата, която употребявате трябва да бъде чиста, от извор, да не е употребявана като например производство електричество, такава вода е мляко без каймак. Обутано мляко, само айрана от млякото, на което маслото е взето. Всеки трябва сам да си донесе вода - това е благословение - всеки човек сам да си носи стомничката с вода. Например при екскурзия на Мусала от езерото "Окото" да си вземе вода и по една чайна лъжичка от нея да смесва с другата вода. Хубаво е да прекара десет дни на избрано място на Мусала например. Добри са тия срещи и да стават на такова хубаво място и ще се видят добрите резултати. Има няколко места хубави за такива срещи: Мусала, Сините камъни, Казанлъшката околност, Чепино над Батак, "Карлъка" и другаде, 10 дни на спартански начала, може да се прекара под палатка. Утежнения има и ще се увеличат, за да се събудят хората, народите и времето е толкова близо, та ще го видите и няма защо да ви кажа. Всички народи ще опитат. Война на изток ще има, тук няма да има в Европа. Война ужасна, с употреба на всички задушливи газове. Дано се отложи 4-5 години, за да си отдъхнете. Русия с жълтата раса срещу Англия. Югославия я задушават, за да даде свобода на Македония, Херцеговина, Хървати, както англичаните дадоха на Ирландия. В Русия толкова републики се създадоха и са свободни. Изобщо политическия строй ще се измени в насока на свобода на народите. Сегашното затишие е почивка временна и после пак "път", но понеже е общо, всичко се носи лесно. Англия и тя ще носи товара вече - досега тя не е носила. Другите разтоварят, както конете, а нея товарят. Англия ще се загуби, за да излезе Нова Англия както сега в далечния Изток всички държави една по една. Америка, Франция, Япония се оттеглят и Англия остава сама. Балканския полуостров постепенно се снишава и ще потъне. Особения спорен въпрос, Южна Тракия в Средиземно море, което ще дойде до Родопите, и тогава българите ще имат пристанище. Та няма защо българите да се борят за излаз на Бяло море, на Средиземно море, ще го дочакате било в плът или вън от плътта. Земетресенията се определят по точки и сега вървят постепенно, но още не е дошло дотук. Сега са например към Формоза, Япония[1], Америка, а Балканския полуостров е оставен за по-далечните времена. Част от Гръцките острови, Мала Азия ще потънат. Това са предсказания, за които време не се определя. Япония може да потъне в 10 000 години. Полярната година се състои от 25 000 години. Значи 10 000 години се равняват на 4 месеца. Родозащитниците и свещениците са заедно, но преди те нас да унищожат, те ще изчезнат. Преди те нас да избият, както се заканват, България ще се обезличи и ще остане една врана. Те не разбират закона. Те си имат планове, но управляющите си имат други планове и външния свят си има други планове и се коригират. Това е католическа работа. На евангелистите дадоха място за постройка на училище. Защо? Това е политическа тенденция към Америка за добри отношения. Забравете духовенството. Не се свързвайте с тях. Наши приятели има партизани. Който си е партизанин да си стои в Партията, който не е, да не влиза в Партията. Който е вързан, да не се развързва, който не е вързан, да не са връзва. СВЕТА БОГ УПРАВЛЯВА, А НЕ ХОРАТА. ДРУГИ СА, КОИТО УПРАВЛЯВАТ СВЕТА. ---------------- [1]Бележка на съставителя: Виж "Изгревът...", т, I, 2. изд., с. 801-803.

11.1. ЗА БЪДЕЩЕТО Средиземно море ще се съедини с Каспийско море, в Азия ще се образуват много големи езера. Балканския полуостров постепенно потъва. Средиземното море ще се приближи до Родопите, и защо тогава се борят Българите за излаз на Бяло море, то само ще дойде при тях. Някой крайморски градове на Черно море ще потънат. Пристанище може да бъде един по-вътрешен град. Япония ще потъне съвсем[1]. Но сега стават катаклизмите на по-далечните места, а Балканския полуостров е оставен за подир. Всичко си върви по строго определен план. Бог, Който управлява сега и нарежда Новото човечество да се явява и да расте. ------------------------ [1]Бележка на съставителя: Виж "Изгревът...", т. I. второ изд., с. 801-803.

9. БЕЛЕЖКИ ОТ РАЗГОВОРИ И СРЕЩИ С УЧИТЕЛЯ 11 август 1924 година Виждате ли тия камъни тук, защо ли са турени? - Те представляват разрушение. Някога това място е било величествено. Тук боговете са живели, а сега тук е пустиня. Днес хората идват само на екскурзия, и бързат да се върнат назад. Който иска хората да имат добро мнение за него, той трябва да бъде разумен във висша степен. Тук направихме цяла трансформация на електричеството. Горе мъглата пъпли по земята. Там и двете електричества - това в облаците и това на земята - бяха положителни. Като дойдоха тук близо до езерото, едното електричество направихме положително, другото отрицателно и веднага влагата се вдигна нагоре и Слънцето изгря. Всеки ден ти носи урок, като научиш урока си и денят си отива, като ти оставя един лист написан в тебе. Всички тия камъни, които виждате по височините, това са все развалини, останки. Това приятно настроение, което изпитвате като се качвате нагоре, се дължи на това, че вие изживявате останките от миналото величие, което е царило тук. И днес тези разрушения са дадени на децата за радост. Вие може да изследвате тия неща, но трябва да знаете, че всеки, който иска да изследва Божиите работи, трябва да бъде абсолютно чист, абсолютно безкористен. Щом у тебе се зароди най-малкото желание да вземеш нещо от мястото, което изследваш, ти ще причиниш вреда на себе си и на другите. Нищо не трябва да пожелаваш. Това е чистота. От всичко можеш да се ползуваш. но само след като се обърнеш към Бога и искаш разрешение за това. Някои мислят, че като наследници на известен имот, те всичко могат да бутат. Не е тъй, наследникът ще бута нещата разумно, а не неразумно. Когато ви казвам, че не трябва да късате цветята, това не значи, че е грях да откъснеш един цвят, но създаваш в себе си лоша привичка. Често съм ви казвал, че и боговете воюват, но като се казва война между боговете, то не се разбира онази глупава война, която ние знаем. Това е война на идеи, в която боговете творят. В тази война става поляризиране и в това поляризиране се образува материята. Едните са поляризирали материята в едно положение, другите - в друго направление, и веднага започва разделянето. Така са се образували тия развалини. Значи, за да станат тия развалини, част от енергията е изведена нагоре, а част от енергията - надолу. Тази част, която е взета нагоре, е образувала върховете, а тази част, която е взета отдолу, е образувала долините. Има една материя, която постоянно слиза, а друга остава като върхове. Един ден Земята ще претърпи големи изменения: ниските места ще се подигнат и ще образуват върхове, високи до десет хиляди метра. Но все пак някои от тези върхове ще останат, няма съвсем да се обезличат. Като се образуват тия върхове, какво ще стане с хората в тия места? - Ще пропаднат. Когато боговете строят велики неща, ние, малките хора трябва да бъдем надалеч от тях, та като си свършат работата, ние ще дойдем да видим какво са направили. Помнете две неща: Не казвам кой е най-добрият човек и кой е най- лошият, ще замълча. Защо? - Защото най-добрият човек не е на Земята, и най-лошият човек не е на Земята Това са две свещени идеи, не ги говорете на Земята. Ние казваме за някого: "Той е най-лош." Да, така е, но най-лошият за едного, е най-добър за другиго. Абсолютно вие не знаете, кой е най- лошият и кой е най-добрият. Нещата са най-добри и най-лоши само по време и пространство. Истината не може да се каже, защото в нашия език няма думи, с които може да се изрази. Тази енергия на Истината е толкова силна, че каквато жица да й турите, тя ще я изгори и пак няма да остане проявена. Ето защо аз не искам да подигам някои неща, защото, ако ги изнеса, ще стане нещо много лошо - ще изгори мозъкът. Нервната система в човека не е в състояние да изнесе Истината. Някой ден много страдаш, ще кажеш: "Калят ме сега, Божия работа е това." Това каляне ще трай един-два часа. След това те извадят от пещта, изгладят те. После пак те турят, докато хубаво се опечеш. Извадя те и ти си радостен, оживиш се. Пак те окъпя, туря те в друго корито. И така радостите и скърбите. И така радостите и скърбите се махат от живота ти. След като изучиш процеса на радостите и скърбите, само тогава ще се приближиш при Бога. На кого Господ не е проговорил? Гледам една птичка и на нея нещо говори отвътре, казва й да бяга от пушката. На кого не говори нещо отвътре? Да ти проговори нещо отвътре, това е привилегия и за всички най- малки същества. Това е гласът, който пази хората от зло. Това е онзи Божествен глас, който говори вътре във всеки човек и му казва: "Ти ще ме слушаш, защото, ако не ме слушаш, ще страдаш." Всички неща, които са непреривни, са Божествени. Всички неща, които са преривни, са човешки. Имаш любов към някого, но утре той те обиди и любовта ти е превърната. Тя е преривна. Казваш: Едно време аз го обичах, имах любов, но сега никого не обичам и любовта ти е превърната. Тя е преривна. Казваш: Едно време аз го обичах, имах любов, но сега вече никого не обичам. Като седите при някой извор, ще видите, че той ще постъпи по- добре от вас. Ти го наплюваш и казваш: Не те е срам! Той след два-три часа пак ще ти даде вода. След десет деня пак ще тече, няма да се премести на друго място. Пак го наплюете, но той си върви, прави си същото, дава ви вода. - Да, непреривен е този извор. Той носи само любов и казва: Аз никому не се сърдя. Който ме плюе, аз го чистя. Ти го хокаш, той всичко носи. Но идете направете същото нещо на някой човек, втори път като дойдете, ще видите, че този извор го няма вече там. И сега вие ще си изправите вашите изворчета. Те пресъхват и после плачете и казвате: "Този Божествен извор е пресъхнал." Не, само вашите извори пресъхват, а Божествените извори никога не пресъхват. След всяка любов на Земята идва най-голямата омраза. След всяко топло време идва студено, и след всяко студено време идва топло. Тъй е на физическия свят и на духовния свят. Туй не е само до нас, туй е едно общо състояние в цялата природа. Туй трябва да го знаете. И у растенията, и у мушиците, които съществуват на Земята, след 24 часа стават смени. Следователно, тогава у вас става една смяна в настроението ви, едновременно и във всички клетки става една смяна. Това става едновременно в цялата природа, тъй щото във всички същества става една промяна вътре. Тази страна, която се грее на Слънцето е топла, а тази, която е на сянка, е студена. Слушайте какво правило ще ви дам: Не позволявайте отсега нататък теляци да ви мият тялото. Буквално ви казвам. Даже аз ви препоръчвам като ученици даже и на баня да не ходите. Аз ще ви препоръчам един метод за миене. Стоплете си вода на Слънцето, полейте се, измийте се в къщи сами. Нека баняджиите да не печелят от вас. Няма да казвате, че Учителят ни каза да не ходим на баня, но ще кажете: Учителят ни заповяда всеки от нас да си направи специална баня за себе си. Не викай никого, самостоятелно ще се миеш. Второ правило. Падне някой от учениците, и вие му помагате. Не тичайте да му помагате. Ако той ви вика, то е друг въпрос, но, иначе, оставете го. Ще спазвате три правила: На баня няма да ходите, а в къщи ще се миете и то няма да правите много бани, в неделята 1, 2, 3. Лицето и врата си може да миете всеки ден. Щом се изпотите, потната риза на гърба си няма да оставяте да изсъхне. Изпотите ли се, ще се преоблечете. Правило искате ли? Аз ви казвам: Потната риза на гърба ви няма да се суши. Аз не позволявам това. Сега ще ме слушате и после ще ви кажа защо. Друго правило: Главата ще си миете със сапун само веднъж в месеца. Иначе, без сапун може да я миете и по-често. Сапунът прави голяма пакост на главата. Туй няма да ви го обяснявам, ще вярвате, ще го опитате. Значи веднъж в месеца и то с най-хубавия сапун ще си миете главата. А пък аз бих ви препоръчал друг един хубав сапун. Той е следният. Ще вземете най-хубавата хума, ще я опечете на огъня, ще турите малко вода, ще капнете малко оцет и тя ще се размие, ще си намажете с нея главата, косата и след това се измиете с чиста вода. Така косата ви ще стане мека. Така ще се миете веднъж в месеца, а всяка седмица ще се миете с топла вода. Това измиване на косата е добро, за да се задържи магнетизмът й. Тази мазнина, която има косата е нужна и не трябва да се измива. Ако тя се измива, главата ще диша свободно, но не ще може да мисли, топлината и активността на мозъка изчезват. Българинът защо не може да мисли много? Той под калпака си има много пот. Тази е една от причините. Не, никога няма да носите шапка, пред която не може да става проветрение. Сутрин като станеш, намокри, намокри малко главата с топла вода, според температурата на тялото, разчеши я с гребен и това е достатъчно. Ако можете да си направите сами сапун специално за главата, тогава вземете от най-хубавото масло и от него си направете сапуна, защото сегашният парижки сапун е от умрели свини. Хумата ще употребявате само за главата. И това като правило ще го турите. Може да си миете главата с най-хубавия сапун, направен от вас. Не трябва да миете главата си с много гореща вода, нито с много хладка. Водата трябва да бъде толкова топла, че като турите пръста си вътре, да издържи, да усещате топлинка. Вода, на която пръстът не може да удържи, не я туряйте на косата си. Това, че ще миете главата си със сапун не е грях, но не е здравословно, ти ще страдаш. Запитват: Как да се махне пърхота? - Като живеете редовно, този пърхот ще се махне, той не е от сапуна. Пърхотът е от това, че кожата ви е обедняла. Щом живеете разумно, той ще изчезне. Косите ви по този начин ще придобият съвсем друг живот. Любовта, която е за вас е само за вас. Ако вие мислите, че любовта на Бога към някого е по-голяма, а към другиго по-малка, вие се лъжете. Ще гледаш да си на своето място, защото, ако изтикаш някого, ще си навлечеш най-голямото нещастие. Там, дето се крие щастието на едного, там се крие нещастието на другиго. Такъв е законът. Ти имаш място. Сега ще ви дам една от най-важните формули, ще кажеш тъй: "ГОСПОДИ, ЖЕЛАЯ ОТ СЪРЦЕ, ОТ УМ, ОТ ДУША И ОТ СИЛА ДА ИЗПЪЛНИМ ТВОЯТА БЛАГА ВОЛЯ, ДА Я ИЗПЪЛНИМ СЪВЪРШЕНО, БЕЗ НИКАКВО ИЗКЛЮЧЕНИЕ!" Тази формула ще употребявате всеки ден, всеки момент, и като спите и като сте будни и като ядете. Щом кажете тъй, вие сте на вашето място, щом я забравите, вие сте на чуждо място. Сега ще ви дам втора формула: Когато направите една погрешка, повикайте Божественото във вас да изправи тази погрешка. Кажете в себе си тъй: "ГОСПОДИ, A3 НЕ МОЖАХ САМ ДА ИЗПРАВЯ ТАЗИ РАБОТА, НАУЧИ МЕ ДА ИЗПРАВЯ ТАЗИ ПОГРЕШКА." Повикайте в себе си Божественото, и като го повикате, радвайте се, ще видите как ще се изправи тази погрешка. Ние говорим за онази възвишена, Божествена чиста Любов. Тя не може да дойде направо. Необходимо е една форма, за да може да дойде Любовта, да мине през нея, за да я схванем. Дошъл си тук, нямаш работа, ще помолиш Бог, да ти посочи къде да отидеш. Здрав и читав си, весел си, краката ти са здрави, ще хванеш правия път, ще походиш дълго време из София, докато намериш случай да помогнеш някому. Ще се обърнеш към Бога, ще кажеш: "Господи, аз много Ти благодаря, че ми се отдаде случай да помогна на няколко бедни." Срещнеш някой друг, ще му кажеш една сладка дума. Благодари, че си беден, че разчиташ на здравите си крака, ако беше с автомобил нямаше да имаш възможност да направиш това добро. Някой път някой човек нищо не дава за другите, пет пари не дава, нищо не струват те за него, но случи се, че кракът му се счупи и никой не му обръща внимание. Току виж, дошъл един от тези, за които пет пари не дава, поправи му крака, помогне му Тогава той казва: "А, струвал този човек!" Трябва да вярва в Божествения промисъл! Вие вървите из тези места и много същества вървят с вас, водят ви, помагат ви. Но като ви говоря тия неща, може да ви се виждат фантастични. Тия същества ви водят навсякъде, упътват ни, помагат ни и ние се връщаме здрави и читави. Толкова мерки са взети от тяхна страна. Толкова внимателни са те. После в тези местности има отровни насекоми, ще отровят живота ви. Но тези същества отиват при тях, внушават им да не идват при вас. Образуват вятър и ги разгонват. Чрез вятъра те се отстраняват. Снощи беше студеничко, но тези комари и мухи се разгониха. Ако нямаше вятър, комарите щяха да ви нахапят много. Студът по-умно хапе. Сега всички сте на курорт, платили са други за вас. Иначе, всички вие не можете да излезете на курорт, скъпо струва. Ще си свършите работата и ще се върнете обогатени, а от излишъка ще занесете на другите. Няма по-хубаво нещо в света от това, човек да храни хубави чувства към душите на всички хора изобщо. Това е най-хубавото: към всички без изключение да храните хубави чувства. Това ще произведе в твоята душа нещо хубаво. Ако отношението ти към хората е различно, тогава ти ще постъпиш по различни начини, към други по друг начин. Към растенията, към пчелите, към животните - по друг начин. Затуй сме дошли на Мусала, да се учим от нея. Тя ви казва тъй: Ако вие не слушате Бога и не изпълнявате Божията воля, ще бъдете като мен. Едно време и аз бях много велика и в мен живееха богове, но понеже не послушах Бога, ето какво станах. И, ако вие не слушате Бога, ето какво ще станете. Като дойдем при тези клекове, те какво говорят? Те казват: "Едно време и ние бяхме големи величия, но понеже дойдоха големите ветрове и не можахме да устоим, то се смалихме, смалихме, за да можем да израстем по-яки, да оправим живота си", клекът се е смирил. Ти ще се обърнеш към клека и ще му кажеш: "Много ти благодаря, че ми даде един такъв хубав урок на смирение. И аз ще бъда като тебе така смирена. Вижте тия клекове как са се прострели по земята. Ако не беше така, всичката вода щеше да потъне надолу в земята, и земята щеше да бъде суха, пуста. А така тези клекове извличат водата и я задържат на повърхността. Те са безводни, сухи. Там, дето има силно електричество, от силните изменения стават силни изстудявания. Мусала е едно духало, хем тъй на общо основание духало. Човек дойде тук, трябва да се издуха хубаво. Това място, на което сме сега е хубаво, теченията вървят правилно надолу. Тук едната страна е електрична, другата е магнетична. Учителят се обърна към един трън и каза: Вие като гледате този трън, вижда ви се като че ли няма смисъл, като че никой не му обръща внимание. И вие не му обръщате внимание. Но как искате, Бог, Който е толкова високо да ви обръща внимание? Ти като искаш Бог да ти обръща внимание, значи много голяма важност си даваш. И то е много хубаво, с това ти искаш да кажеш: Господи, аз съм тъй малък, да се обърна към те са по-лоши от мене, но ти си велик, към тебе ще обърна вниманието си. И няма да се мине една минута, и Господ ще ти каже една дума. Когато Господ каже една дума, всички вярващи също ще кажат по няколко думи и всичко това ще се увеличи и докато дойде до нас, то ще стане много голямо. Но, докато не даде Господ нещо, всички мълчат, нищо не дават, нищо не казват. .. У човека съзнанието е дошло дотам, че съзнават какво Господ ще грижи за нас, а у малките несъзнателните същества съзнанието не е дошло до там да съзнават тези грижи. Бог промисля за нас, но за този Промисъл какво трябва да дадем? Ти си скръбен, но веднага си представи, че има по-скръбни от тебе, обърни внимание на тях и ти ще престанеш да скърбиш. Като видиш, че има хора, които страдат повече от тебе, тогава ще видиш, че те са по- големи герои от тебе. Докато научиш урока си, представете си, че всичко, което сега съществува в света, това е временно, това са само отношения. Като замине това нещо, ще видите, че сте научили един урок. Вие сега сте слуга, но вечно няма да бъдете слуга. Вие сега сте учител, но вечно няма да бъдете учител. Това са временни служби, необходими, за да получите един урок, но в тях не е онзи велик смисъл на живота. Вие още не сте дошли до положението да любите Бога. Трябва да почувствувате тази любов и тогава ще я разберете в себе си. Веднага вашето мировъзрение ще се измени и тогава ще влезете между хората да помагате. Това се отнася до тези. които са готови да помагат. Не мислете, че вие ще се избавите от това, което аз ви уча. Аз ще изгладя всичко у вас, няма да оставя да изопачите моите думи. Аз говоря така, но ще ви накарам и търпението да научите, и милосърдието, и добрите обноски, и надеждата ще влезе във вас, и волята, и всичко ще дойде. Този, който е взел от мене пари, няма да мине така. Сега ще гледате да изгладите всички неща, които създават съблазън. Ще гледате да създадете единство помежду си, не за хората, но заради ангелите на хората. Оттам ще започнете. Този човек има един ангел и заради ангела ще създам туй единство, защото този човек страда, а неговият ангел иска да го направи добър човек. Той казва: Аз зная този човек не от един живот. Колко много е живял той на Земята! Има хора, чрез които Господ не може да изпрати своето благословение. От човека на Божествената наука се изисква голямо търпение, голямо умение. Някои от вас са много честолюбиви, някои - много користолюбиви, някой от вас имат затаени интрижки, вътре във вас е цял битпазар. Във вас има и много хубави работи, но има и много крадени работи - чудите се как да се освободите от тях. Ще се помъчите да се освободите от тях. Само една непреодолима любов към Бога може да създаде у вас една мекота. Единството на тази Любов трябва да бъде тъй високо, че да бъде извор, който постоянно да ви вдъхновява. Туй трябва да го спазвате. Като слезете сега от Мусала, забравете всичко старо и кажете: "Господи, днес аз изваждам един нов лист и забравям всичко." Има хора, които се стремят да живеят добре. Господ е снизходителен. Вие сте по-строги съдии, отколкото Господ. Господ е строг, но справедлив. И тъй, сега започнете работа. Тия от вас, които искат да бъдат образци, образувайте едно ядро от три сестри и трима братя и покажете как трябва да се живее и направете опит, не да оправите света, но да живеете по трима заедно. Тъй могат да работят и възрастните, и старите, и младите и децата. Всички могат да работят така. Господ ходи винаги по правия път. Мислите ли вие, че Господ като ви прекара през този път, та вие няма да усетите страдания, докато се освободите от всички излишен баласт, който е непотребен. Колко чист трябва да бъде човек, за да мине през този път.

8.2. РАЗГОВОР НА ПЕТРОВДЕН Допотопните дървета са биле високи до 600-800 метра и в диаметър до 100-150 метра. Хората са били високи до 20-30 метра. Животните са биле грамадни чудовища. Едно от тях за един месец би опустошило цялата зеленина на Сливенската околност. Борбата тогава е била ужасна между человеците и животните. Затова хората са се криели в пещерите. По-подир борбата е била между големите и малките человеци. Големите са биле добри, малките са биле лоши, зли. Духа още не е слязъл в своята пълнота на Земята. Затова и хората се молят да слезе Духа в пълнота. Мисълта е най-висшето на Земята, а най-низшето на Духовния свят. Мисълта в духовния свят е пипане. Интуицията е по-висша от мисълта. На Земята има да се развият още две чувства. Сега се развива интуицията, а Седмото чувство е Божествения Дух. И тогава ще преминете в другия свят. Ясновидството е пето чувство - то е зрение - то е в астралното поле. Предчувствието е астрално пипане. Зрение има в умственото поле, причинното поле. Имаме по седем чувства за всеки от Седемте свята, или всичко 40 чувства. Ъгъла на светлината в окото на ясновидеца е обърнат нагоре. Центъра на интуицията е всред и над челото. Центъра на ясновидството е отстрани и над челото. Центъра на Духа е между веждите. Бялото и Черното Братство са работили до едно време заедно, а после в человеческата еволюция, в развоя й, се разединяват и сега работят едно срещу друго. Черното Братство имат големи знания, но като живеят в тъмнината постепенно губят от своите знания, и ще слязат в дъното на конуса. Черното Братство се меси и в най-дребните работи. Има гордост и в ония, които имат ясновидство. Такива с течение на времето ще загубят дарбата си. Увеличаване дарбата ясновидство е лош признак у такива хора. Разказва примера с оня дух в Шумен, който го преследвал дълги години /10/, и с който се разговарял, съветвал го, че го чака велико бъдеще, ако бъде добър и живее в светлина, че нищо не е в състояние да му направи, че той служил на... и пр. И тоя дух, който бил в астралното тяло и го преследвал 10 години се отдалечил със съзнанието, че ще добие нещо добро и вече не се явил тоя дух. На такива духове се помага със съвети, като им се въздействува. Те обикновено се привличат към някоя наша слабост. Щом премахнете слабостта и той ще си отиде. С наше някое добро качество привличаме един добър дух и те ни помагат. Като унищожите това си добро качество, той ще си отиде и ще ни остави. На добрите духове ще се молим, те са по-високо от нас, а на лошите ще заповядваме. С нас постъпват хората - духовете така, както ние постъпваме с Господа, с Бога. Христос казва: Любете враговете си, а то е и Христос казва: И аз ще ви любя. Светът ще се оправи с даване. Носиш на гърба си торба жито 80 кг. Дай на първия километър 1/2 от житото на друг и ще ти стане по-леко. Дай други 10 кг на втория километър, 10 кг дай на 4-ия, други 10 - на 6-ия, и ще си отидеш в къщи с 10 кг, но здрав. И сега, понеже хората доброволно не са давали, то им го вземат насила. Материалното се губи лесно. Господ го дава и го взема, но, ако използуваме правилно, то не се губи. Човек като дава - дава за себе си, но да го дава и името Божие, а не за себе си, в свое име. Иначе, не се връща, а ще ни бият. Сегашната комуна подразбира комунизиране на печалбите, „ не придобитото, а то е комунизиране на труда отсега нататък. Готовото досега не се дели - ще се попадне в грешка. Готовото ще се изяде. Да се яде готово, хората се учат на леност. В комуната всеки може да си работи своя занаят, но приходите му да се внасят в общата каса на комуната. Дойде в комуната гост, брат ще стори един, два, най-много три дена, на четвъртия ден трябва да си избере работа и да започне да работи с всички членове на комуната. В новите порядки на живота, човек не трябва да бъде роб на труда, както досега. Старото си отива безвъзвратно. Човек трябва да умее да си извърши сам потребната работа. Когато човек сам си свършва работата, няма да укорява майсторите. Там, където хората се сдружат и има съгласие, там има и благословение - плодът се ражда в изобилие. Тогава и работата като се разпредели между 20-30 души комунира, по-скоро се свършва. Там дето земята е плодородна, има магнетически вълни и като седнете на такова място, бързо си отпочивате. Където няма магнетически възли на земята, там плодородие не се дава. Комуната трябва да се образува най-първо, за да се тонират хората. Който дойде там, ще си почине, ще се ободри и ще почне да работи. Пентограма се съчетава с краските: най-отгоре ясно синьо - ИСТИНАТА, ясночервено - ЛЮБОВТА, ясножълто - МЪДРОСТТА, яснозелено - ПРАВДАТА /съдийската намеса/. Златисто узряло жито -ДОБРОДЕТЕЛТА. Розовата краска е за обичта. Краските от Пентограма съответствуват на удовете от човешкия организъм. Ясносинята краска е за ДУХОВНИЯ човек. Ясночервената - за СЪРЦЕТО, ДРОБОВЕТЕ. Ясножълтата - за УМА. Яснозелената - за ЖЛЪЧКАТА, ЧЕРНИЯ ДРОБ. Трябва да се следи всяко дете, когато се ражда какъв глас издава, с какъв тон започва своя живот. Едно започва с "До", друго с "Ре" и т.н. Това ще ни покаже какъв ще бъде неговия живот. На света шалварите ще затреперят от политическите събития и природни стихии, които започват от 1921 г. Оня, в когото Духа дойде, трябва да бъде винаги весел, доволен, внимателен и осторожен. Когато Духът дойде, тогава на душата израстват крилата. Ако нагрубяваш майка си, ако нагрубяваш децата си, ако нагрубяваш баща си, вашия възлюбен ще си замине. Когато дойде Духът, болестите изчезват, скърбите, мъките, страданията изчезват. Лошата мисъл, лошите желания образуват едно мрачно небе, през което не можем да видим. При просветен ум няма пороци, а само чистота. Оня ум е ограничен в когото има пороци. Учителят прочете 21 глава от Откровението. "Тази глава съответствува на събитията от 21 век. В по-малък размер съответствува на събитията от 1921 г. Ново небе - Нова земя - Новите порядки. Новий Ерусалим - Еврейското царство. Няма море - сегашния човешки живот. Ерусалим - обществото на народите. Скиния ще се засели - Бог ще се засели. Риби в море - сегашния живот с неговите порядки. Двадесетия век е век на съдби. Двадесетата глава се повтаря в XX век. От окултно гледище Земята има кухина вътре в центъра. Вътре в топката на Земята има друга топка, която се движи. Всяка топка си има своя магнетичен пояс. Земята в центъра си е най-пълна. Там има машинария, лаборатория, механици, които движат Земята. Там е малката мистерия. Който се посвещава, трябва да слезе долу, да види. Малцина могат да слязат. Другите остават по нея. Всяка година има магнитни течения, по които може да се слезе. За там се отнася текста: "В бездната да влезем - хоругва да поставим." Тя е под 13-та сфера. Който падне, мъчно излиза, остава за друга еволюция. Духовете, които сега връзват, там ще бъдат вкарани, поставени, и Земята ще бъде преграда да не излизат. Има само душници, там е поставен ангел с меча на вратата, за да не излезат. Една душа, която излезе оттам на Земята е на РАЯ. Когато някой каже: "Черната земя" - това е именно бездната. Около нас има друга преграда, магнитна, други хора живеят. Ако тръгнете към Слънцето, през тоя пояс не можем да минем. Там е астралният свят. Той е над нас, но граничи с тоя свят, както земята с водата се опират. Тая материя като отидем там, ще бъде под нас и ще ни се види като ефирна. Водата се крепи върху твърда почва - така е и с астралния свят. Много неща на Земята не виждаме. Има места на Земята, където човешки крак не е стъпвал. Хората не знаят Земята, а само отчасти я знаят и познават. Промени ще станат духовни, умствени и физически на Земята. Русия има бъдеще заради Северния полюс. Тя е Светата Земя, където никой не е ходил и не може да я превземе. Всеки, който е отивал там, си е счупвал краката. Промени ще станат и на Небето и на Слънцето, на Луната, както и на Земята. Този живот си отива вече, заминава си, за да отвори място на Новия живот. Става сега преустройство на всичката материя на Земята. От Слънцето има грамадни магнетически течения, които дигат континента и го тонират. Тази Земя е грешна, има големи нечистотии, трябва да се измие. Ще останат големите гори в Русия, Америка, където на 4-5 000 км човешки крак не е стъпвал. Африка е обла - континента на Черната раса, тя е част от друг един грамаден континент, който е потънал. Черната магия е култура на тая Черна раса, която заради греховете си е потънала - това са Лемурийците. Големи територии са биле. Атланта е жълта раса. Сега иде същото и за бялата раса. Нейният континент е Европа. Черната раса са биле безчувствени, страдания не са имали. Те са започнали отскоро. Ако ударим желязо у ръката му, болки не е чувствувал. Атлантида е била раса на чувствата. Бялата раса е била раса на интелекта. И тя ще потъне. Тук е закона на необходимостта. Ще се потопи цял континент, за да се спаси света. Ще излезе нов грамаден континент от Великия океан, а сегашният ще бъде един остров Европа. Ще остане един голям остров на белите. Част от Азия, Франция, Белгия, Париж потъват вече. След прокопаването на Нил при Египет се създава Египетската култура и черната култура в Африка се изолира. Има проект Сахара да се наводни - ще бъде море, и тогава около него ще бъдат културни места. Сахара е по-ниска от морския уровен. Климатическите условия ще се изменят. Човешкият дух трябва да се промени към новите условия на живот. Магнитната вълна, която иде, може да изгори цялата земна кора - повърхността й. Духовните хора ще се приспособят веднага към новите условия, а хората на света не ще се приспособят, и ще се лутат, ще бягат по Земята, покой за тях не ще има. Тая магнитна духовна вълна ще повдигне Земната повърхност над Великия океан, а ще потъне Европа - континента на бялата раса. Защо хората страдат? - Защото духовете имат горе Великден. Хората ядат животните, а животните се обръщат в бацили тифозни и ядат човешките тела, и с това си отмъщават. Животните се питат: "Защо има страдания?" Отговаря им се: "Защото хората долу на Земята имат Великден, Нова Година, Рождество, Свети Никола и пр." И, когато хората се веселят, и са най-разположени, дават на животните най-големи страдания. И небето наказва хората със същото наказание - животните ядат хората. Всякога, когато умът и сърцето вървят заедно и са съгласни, ще има добри резултати. В 25 билиона пространства можем да вместим 3 000 Слънчеви системи като нашата. Един народ с Бога всичко може, защото Бог е голяма величина, в която всичко може. С думата "може", ние привличаме всички добри условия и успеха за работа е осигурен. Има слънчеви урагани, които изхвърлят на 18 000 км от Слънчевата повърхност и пак се повръщат на Слънцето тия урагани неизхвърляни. Луната има към Земята само едната си страна. Какво има на другата й страна не се знае. За в бъдеще Новата култура ще има да развие и открие много неща. Ще се установят съобщения с Луната. Има космически течения към Слънцето и Луната и обратно, към Земята. Като се вземат тия течения, хората ще ги използуват за пътуване. Лошите хора са канал в едно общество, в един народ. Те са необходими, за да се излива през тях нечистотията от хората, от народа. Ако злото не бе вътре в Земята, тя не би се въртяла. Злото, силите на злото извършват трудовата работа: вулкани и други процеси. Това е най-трудната работа. Изпитания се дават на добрите хора. Нали хората обичат да орат само добрите ниви? Не отиват на каменистите ниви, а на добре наторените и с дебел слой пръст. Търговия да се върши с продукти, които не носят карма и да си имат производство. Тия наставления се отнасят до приятелите. Сеченето на живи дървета и горенето им на кюмюр от духовно напредналите человеци носи за тях карма. Купените продукти трябва веднага да се продават. Задръжка от тях да не се прави. Трябва да се гледа за такива продукти, които се намират, търсят се, не подлежат на развала и пр. Ние не сме против женитбата, но сме против наложничеството, сдружаването, а не сме против Божествения брак. Които са оженени, няма защо да се женят. Който е сгоден за някого, както казва Павел, не трябва да се жени, иначе, ще страда, ще стане нещастен. Който е вързан кармически - да не се развързва. Който не е вързан - да не се връзва, т.е. да не си създава карма - да не се връзва с духове, за да им дава плът. Който има връзки и обещания с духове - трябва да им даде плът, иначе, ще страда. Не трябва да изменяме Божествените нареждания на нещата. С нашия ум ще попречим на Божественото развитие на нещата и ще страдаме. Господ изпъжда децата ти - остави ги, приближава ги - не ги отпъждай. Щом един човек люби, той вече е женен Кармически свързания човек, той трябва да се ожени, за да се разплати. С нашия морал сме смешни: чист отвън, а нечист отвътре, чистия бил опозорен от нечистотия, богатия направил сиромаха нещастен. Смешни са такива разсъждения. Безбрачието е на Черната ложа, да ядат и да пият, без да дават плод. Божественият закон е да се даде плод добър. Не се позволява женитба между болни, слабоумни, покварени. Трябва да се женят здравите, за да дават добър плод. Може един момък да помага, да издържа една мома сестра духовна за нейното образование, възпитание, и ето той е свързал сърцето си с тая сестра. Венчаването, кръщаването е от попа, а живота е от нас. Човек трябва да се освободи от закона на догмата. Старата 1920 г. си отива и е вече извън Земята. Отива си с голям керван: 35 милиона хора и повече от 100 милиона добитък. Хората са царе, владици, управници, народ, граждани, деца, бази - цял народ от 35 милиона с всичкото му състояние. Тя дойде само с две тояжки, като Якова при Лавана, а си отива с цели съкровища придобити и подаръци. 1920 г. даде 40 милиона хора родени. Дойде тържествено, отива си с подаръци. 1921 г. идва церемониално, тържествено, с всички ония духове, които ще получат плът, за да работят между хората, за повдигане на человечеството. Идват и работници. Със заминаването на 1920 г. отидоха си и всички уволнени от служба. При срещането си 1920 г. с 1921 г. се поздравяват с "Ура", и се разминават с благопожелания "На добър път", на едните и на другите. Състоянието и положението на Луната показва, че много работи през тая година ще се изпразнят. В тялото на човека работят ангели, архангели. В дърветата също. Затова тялото трябва да се пази, а дръвчетата да се отглеждат с обич, защото в тях се проявява Господ и тогава с нашите грижи те ще дадат много плод. Човек все трябва да има нещо да го стяга. Бъчвата, ако не е стегната с обръчи, ще се разпадне. Това е необходимо. 1921 г. е строга, защото бащата и майката идат - 1 и 2. Бащата е строг. 1922 г. ще дойдат двете майки - духовната и светската. С нея си отива и XIX век и започва XX век - век на правдата. 1923 г. - година на размириците. 1924 г. ще дойде бащата и майката на народа. 1928 г. ще дойде Божествената майка. На физическото поле всички същества изобщо минават през една дисциплина на пречистване. В духовно отношение ви трябват бани. В това може да помогне изповядването един на друг. Вие имате грешки, държите ги, криете ги, греховете ви се набират, набират и се образува в тях известно гниене. Невидимият свят не търпи това нещо. Някой път у вас се заражда някое настроение, тежко ви е. Тази тежест какво е? Някаква нечистота. Всеки може да заеме мястото на Христа, но със същия кръст. Силата на Христа, славата на Христа без кръст искат да ги вземат, без Неговите страдания. Не може така. Първото нещо беше баня - изповед. Второто беше - да не вземате високи длъжности. Да имате стремеж, но този стремеж да е духовен, да се усъвършенствуваш, да имаш знание. Третото нещо е вие взаимно може да си помагате. Да кажем някой има немирни деца, или друго главоболие. Можете един на друг да си помагате. Десет души ще си съсредоточите мисълта върху един брат. Ще се съсредоточите върху него и ще му дадете един подтик, да го подкрепят. Ще се молите заради него, ще му изпращате своите пожелания. Този брат като закъса материално ще му помогнете, но да не го направите ленив. Той да види, че с Божията Любов може да се поправи всичко. Животът трябва да е сносен, нормален, да не е в утеснение. Да кажем, че Аз имам един клас от 100 души ученици. Хиляда лева туря всеки настрана. Един брат се нуждае от 5 или 10 000 лв. Тези пари, които сте дали, те пак ще дойдат при вас. Ще му дадете пари, но труда си да вложите в тях. Ученикът трябва да работи всякаква работа. Една година ще носиш пясък. После няма да бъде така. Като караш коне, ще научиш смирението. Имаш бодили, сега ще се повдигнеш. За ученика има изключителни неща, които ще ви дойдат до главата. Кармата ти е такава. Господ ще ти каже и ти ще напуснеш Царската корона и ще станеш слуга, за да научиш урок. Ще кажеш: "Да бъде Волята ти Господи. Ще стана слуга, ще работя." Ще вземеш лопатата и ще почнеш да работиш. Ти трябва да бъдеш готов за всичко. Това е Волята Божия. Но трябва разумност. Досега както сте вървели, вие сте биле галени деца на богати хора. Боси не сте ходили, в лишение не сте били. Аз искам всички духовно да укрепнете. Като една ядка да станете всички в Братството. Да се даде един тласък. Много неща са казани и не са приложени. Трябва да се приложат. Тези наряди са за развиване на известни способности. Сутрин има, кога има Божествено настроение. И по обед е сутрин, и вечер е сутрин, когато си в Божествено настроение. И в това време всякога можеш да изпълниш своето задължение към Бога. Дъждът от метеори, това са изгорели планети, които са изгубили пътя си. Всички те са осъдени на смърт. Те се обръщат на прах и падат навсякъде в пространството и изчезват. На онези, които не слушат, такава е заплатата. Някой от тях се покайват, някой се разсипват. Ако слушате природата във вашия ум ще има стабилност, ще знаете, че това е така, а не другояче. Вие ликвидирате кармата си, знайте, че вие сте в последната фаза на вашата карма. Това е така назряло сега, че колкото по-скоро, толкова по-добре за вас. Всяко едно отлагане е вече лошо. НЕ РАЗЧИТАЙТЕ НА ХОРАТА. Тези мъчнотии, които сега имате в света ще са благоприятни условия, които сега се дават за развитие на вашия ум, на вашите сили. Някои ви атакуват. Вие се оградете така: теглете еднаж един светъл кръг, изобразете около себе си светъл кръг. Ще теглите друг кръг отпред назад. Направете тези линии със светлина около вас и неподвижни, застанете в центъра на тези кръгове и си кажете: "Със силата на Духа Божий, всички лоши мисли да се разпръснат, да се разпръснат." Ако имате Любов какъвто и да бъдеш, някой земеделец, овчар, някой обикновен учител в село, в тези положения ще събереш с Любов опитност, да си създадеш бъдеще. Някои хора с високи длъжности ги мислим за щастливи, обаче, ще те претрепят някъде и в астралния свят ще си изкупиш греховете. Най-първо между всички ви трябва да се образува една вътрешна връзка. Вашите материални работи да не разклащат вашето духовно положение. Вие седите и чакате да развиете красноречието и след това да излезете и изведнъж да говорите. Чрез проповед света не се оправя. Единичните разговори са най-хубавите. Най-добрата работа е единичният разговор. Той ще пита, ти ще му отговаряш, като сте събрани само двама, трима на едно място. А в един голям салон, дето има спор, това е биене на барабан. Специалният клас не е постоянен, той е временен. В природата специалните класове не са постоянни. На младите съм говорил за възможностите на ума, сърцето и волята и Духа, после за черната и бялата светлина. Така те решават задачите в живота. Трябва да ги заведа в живата природа. Например известни извори говорят, някой тих извор. Ще видите, че известни извори имат известно бъблене, известни звукове и всеки един звук на извора буди във вас известна идея. Друго бъблене буди друга идея. Например Куш Бунар при Сливен. Млад човек значи носител на Божествената Любов. Стар - значи онзи, който е мъдър - не по възраст. Мъдростта и работата вървят ръка за ръка. Изобщо във всички общества - школи, се срещат противоречия в живота на ученика. Противоречията се явяват като една необходимост, като една потребност. Това е един закон. Щом човек влезе в една окултна школа, каквато и да е, непременно на пътя му ще се изпречат известни мъчнотии. Най-първо е нужно следното; всеки един от вас трябва да има определена програма, която той иска да постигне в този живот. Цар не може да стане. Това ще го изключите от програмата си, княз също. Милионер не може да стане. Да стане някой учен, знаменитост, да се прослави в света, и това не е в програмата ви. Ще изключите, ще изключите. Може да станете някой селски учител, на тези деца да бъдете полезни. Ще започнете да работите в тази окръжаваща ви малка среда и ще те благослови Господ. Ако станете министър, ще те затворят, вестниците ще пишат за тебе, в затвора ще стоиш 4 години без да те съдят. После ще те осъдят. Ще те убие духът ти. Сега в живота ни често ония, които вървят в окултната школа са изложени на нападки от света. Исайя, напр., когото сега считат за гениален, в него време какъв са го считали. Христос, Който за 500 милиона души е Божествен днес, в Негово време какви неща са казвали по Негов адрес? Казвали са Му: "Ти си обикновен човек." Мойсей - също. Вие сега сте ученици на окултна школа. Мислите ли, че вие ще направите едно изключение от общия знаменател? Вие мислите ли, че ще направите изключение след толкоз пророци и след Христа? Същия закон ще ви засегне. Това е в реда на нещата. За в бъдеще, когато целият строй се измени, когато дойдат нови хора, тогаз друго. Тогаз ще имаме обратното. Но при сегашната култура ние трябва да се приготвим, да посрещнем някой път неща, които ще бъдат неприятни. Ние ще бъдем умни, всичките тези неприятности да ги използуваме. От друга страна аз бих ви съветвал да концентрирате ума си, да дойдете в по-висока връзка с Бялото Братство. И то ето как: когато помислите за най-възвишените качества: ЛЮБОВ, МЪДРОСТ, СМИРЕНИЕ, КРОТОСТ, ВЪЗДЪРЖАНИЕ, ЧЕСТНОСТ, ПОСТОЯНСТВО - всичко, което можете да намерите най-хубаво в живота, всичко това ще го отправите и ще кажете: "Това е в тях." Тогаз вие ще ги привлечете. Когато във вас се образува светлина, само тогава едно висше същество влиза във връзка с вас. ЕДНО ВИСШЕ СЪЩЕСТВО СЕ ПРИВЛИЧА, КОГАТО НИЕ МИСЛИМ ДОБРО ЗА НЕГО. Ние казваме: "Имаме воля, имаме силна мисъл." Може да направите опит за това. Един ваш брат ще легне и 6 души от вас, от най-силните ще се наредят около него. Ще го държат отдолу с пръстите си така: двама братя ще поставят пръстите под нозете му, други двама под слабините и други двама под главата. Така държейки го, ще го дигнат нагоре с концентрирана мисъл. Като го издигнете до известна височина, ще почнете да си сваляте пръстите надолу, и той ще остане във въздуха. Но няма съвсем да си отделяте пръстите. Между пръстите ви и тялото му да има четири пръста разстояние. Ако той остане във въздуха, това ще ви докаже, че имате сила. Ако направите този опит еднаж-дваж, може да нямате резултати, но ще опитате. Ще успеете някой път. Ще концентрирате мисълта си, ще насочите мисълта си нагоре във време на опита. Желанието ви ще бъде да остане тялото му във въздуха. Тогаз ще имате един прекрасен опит. Ако нямаш разположение, например гневен си, постави си гърба на слънце. В каквото положение да се намираш, отправи ума си към Бога, все таки 50% положението ти ще се подобри, в каквото положение да се намираш.

3. БЕЛЕЖКИ ОТ РАЗГОВОРИ И СРЕЩИ С УЧИТЕЛЯ Януари 1915 година 5 и 6 януари 1915 г., Бургас Питат ме някои, кой ще победи в сегашната война, европейската - Германия или Русия. Казвам им: Христос, отгоре ще дойде победата. Какво ще стане с Румъния? - Каквото става с някой разбойник, когато го пуснат от затвора, отива си в къщи. Румъния ще бъде заобиколена от славянството като островче в море. Тя не ще съществува. Всякой ще вземе своето, сега са години на ликвидация. Името му е 666 /Откровение: 13-18/ 3 по 6 - това са трима царе: Русия, Германия и сега България. Десет царства: В Европа - 7 (Англия, Франция, Италия, Австро-Унгария, Русия, Турция/; в Америка - 1 и в Азия - 2 (Япония и Китай) и мястото й ще се заеме от Христа, Царството, дето той работи - от Българското царство. Ще бъдат развързани четирите, вързани при Ефрат. Това са четирите поробени царства: Асирийско, Вавилонско, ... и на тях ще се даде възможност да се съживят. България ще се определи в сегашната европейска или всеобща война, след като бъдат определени Гърция и Румъния. Ние българите ще отиваме към Цариград - това е Божественият план. Докато фарисеят не стане митар, не може да бъде християнин. Без митарското стъпало не се стига до християнското. /Яков, Битие: 32, 33/ Докато не стане митар и не се покае и не стане праведен. Павел в 7-та глава към Римляните дълго стоя митар, за да стане християнин. Гордостта води към падение. Тя е предвестник на падение. Така бе и с България, така бе и с Германия. Така е било и така ще бъде с всеки горд човек, с всеки горд народ, или държава. Религиозни не могат да бъдат всички, такива са само тия, които са готови. Светът ще се спаси от един човек, който се е обърнал към Бога, защото той може да закваси много хора. Не е потребно количество за качество. В религиозно отношение едни са ядки, други черупки, трети обвивка. Необходимо е теория и опит. Един човек вярва в себе си, други в обществото, а само високо духовният вниква в съществената причина, и той вярва само в Бога. Някой проповядват, че няма Бог. Например, учители четат такива лекции в училищата. Бог от това не се страхува, защото е силен, характерен и търпи всичко. Не всеки, който сее, ще пожъне своите плодове. Виждаме ученици застрелват свои учители. Бог е една необходимост за човечеството. Съвременните хора нямат понятие за вяра, даже и философската страна на понятието Бог никак не го разбират. Когато човек добие истината, ще получи равновесие. В един град пратили комисия да питат Господа защо направил царете. Техният цар бил много лош. От щателната справка по книгите на сътвореното се видяло, че Господ е направил само човека, а не и цар. Те са от хората, затова страдат от царете си. Един е царят, това е Господ и Христос.. "Ще дойде на облаците" - това са стихиите, бурите, дъждът. Ако можем да хвърлим една граната на 20 км, защо да не можем да хвърлим една добра мисъл към някого и тя да даде добри резултати. 1. Сега воюват: Мойсей с тояжката прилага закона, Илия, екзекутора, Йоан с книгата, закона, Библията. Тримата воюват и ще се оправи светът, те ще го оправят. 2. Вилхем Вид - ад. Хели, гилом, отрова на ада, олицетворение на Сатана, Антихрист. 3. Сега воюват десет държави от Европа, Русия, Англия, Франция, Белгия, Черна Гора, Сърбия, Австрия, Германия. От Азия - Япония и Турция. Ще воюват Италия и Румъния, Гърция ще бъде 13-та, България 14-та. България ще опита тежестта на 13-то число и сега бяга от него, като го прехвърля на Гърция. Това е по Божествения план. 4. Сърбия е желязо, Германия и Австрия - кюрюка. Като е топло желязото, България ще го превие и Сърбия ще отстъпи Македония. 5. Австрия и Германия като дойдат на българската граница, ще ги ангажират, Италия, Румъния и България ще бъдат в безопасност. 6. България ще воюва само с Турция. Тая война от 1912-1913 г. не е още свършена. Българите искат Цариград, и ще влязат в него. 7. Гърция ще бъде желязото, Италия - кюрюка, Англия също, Гърция ще отстъпи Македония преди да се ангажира във войната. 8. Далечната борба ще бъде между бялата и жълтата раса. 9. Христос е душата на бялата раса. Той е Духът. Бялата раса е главата, жълтата - дробовете, черната - корема. Останалите други са по- долните части. 10. Днес има силен западен вятър - това е италианска политика, Германия и Австрия искат войната, но Провидението упорствува, не ги слуша. 11. Германия със своите цепелини и бомби събужда Англия и те сега готвят две милионна армия. 12. Армения при ликвидацията на войната ще получи своето. В Европа, Балканския полуостров съответствува на Ханаан.Русия по закона на отражението съответствува на Египет. Египет е на юг от Ханаан.Англия съответствува на Финикия, Германия - на римляните. Учението Христово е за тоя свят, а не за оня. Между невидимия свят и видимия има съотношение, както между корените и клоните на растенията. Когато вървим по пътищата Христови, светиите се радват, че сме в крак с тях и те ни хранят. Дървото се храни от корените и от клоните и отдолу и отгоре. Ако опазваме заповедите Христови, ще ни даде всичко, което попросим в Негово име. Ако не ни дава това, което искаме, то е, защото сме сгрешили. Земята не е за страдание, тя е училище. Без нея не можем да се повдигнем. Ние сме разплакали Земята, и тя като се разсърди на нас, наказва ни със своите разтърсвания, изтърсва и козината си от нашите лоши дела. Един християнин ще прояви своята сила в борбата с дявола, който е много голям страхливец. Щом му покажеш мрежата си и той бяга. Сегашният вятър от североизток носи нещо ново. Ще ловят Антихриста. Времето дойде вече, отлагане няма. Единият му крак е в Румъния, другият - в Гърция. Той е като голям октопод, за да се освободи, трябва да се отреже кракът му. България ще е последния номер на пожара. Кармичните работи, ако има да се прекарат, не може да се отменят. Ако има пожари, ще ги заобиколят. Който може да заобиколи, ще остане, другите ще си заминат. Оттам ще гледат, от по-отдалеч. Тия страдания са нищо. Има още по- ужасни неща. Тия неща не са отсега, те се приготовляват от хиляди години, сега се изявяват. Трябва да носим, не бива да казваме, че не можем. Който си е носил кръста, втори път не ще го носи, един път се носи кръста, а не два пъти. 1914 г. наложи Божественото право и цели 45 години ще се продължава ликвидирането на народното право, за да настане Божественото право. Когато Бог слиза на Земята, Той плаща 50% заради хората и тия последните - само 50% Той прави амнистия 50%. Наполовина. Хората не се поправиха и нещата не се промениха, и събитията се наложиха. Сега хората, ако се молят всичко ще се съкрати и премине в съкратена форма. Христос най-първо ще Го видите в духовното поле и после във физическото поле, така както астрономите виждат планетите - най-първо отдалеко и после отблизо. Христос работи навсякъде из България - села и градове. Христос е едновременно и индивид и колективност. Милиони ангели с Него съставляват едно 101 000 000 служебни духове Му служат тук. Очистете сърцата си и умовете си и сила ще дойде. В дните, когато има беднотия, да бъдем разположени и доволни, а не, когато сме богати и преситени. Когато сме с Бога, ще бъдем в сила и ще ни се даде. Тук в Бургас не сте умни, а сте създали много неприятности. Ухапало ви куче и викате да ви чуе цял свят. Когато ви хвърлят петно, когато сте чисти, тогава ще имате похвала в Небето. Аз по-мъчно се разправям с вас, отколкото с поповете, които говорят заради вас. Съвършения закон има прилагане на Божествените принципи, а то е смирение и др. И в София пратиха детектив, но такова е тяхното просвещение. Ние сме в сила и който би се противопоставил на Царството Божие, главата му ще бъде смачкана, тялото стрито. Така стана заради две души в София през 1912-13 година, които пречиха. Спрях събранията - и на Чаталджа срещу гърците и сърбите бягаха. Божествения Дух още не може да се смекчи, но рече Бог: "Хайде, нека оправим забърканото". АКО НЕ СЕ МОЛИ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД НА БОГА, ЩЕ БЪДЕ НАКАЗАН С ОЩЕ ПО-ГОЛЯМО НАКАЗАНИЕ." Аз ще разпъвам сега попове и владици, но не те нас ще разпъват. Славянството, ако прегреши, ще пострада много. Сега иде Господ, но кражба не позволяваме, Богохулство също. Вам казвам: "Стягайте се, работете умно, оправете се. Поповете не закачайте, заради доброто на народа, прощавайте ги, Господ ще ги съди." Искате сила, имайте вяра. Искате чудеса - Българският народ бе изгубен сега и сърби отстъпват и гърци отстъпват. Ний работим сега и ако не работим, лошо ще стане. Може да сме грешни, но най-безгрешни сме от другите. От България се искат 1440 души избрани, а други и от другите славяни. Аз познавам Господа по- добре отколкото вас познавам. С Него по-тясно съм, отколкото с вас. Нали това искате да знаете. Казвам ви го. Чували ли сте гласа Му? - Аз съм го чувал. Сега вие правете въжета за връзване на дявола. И така ще казвате: "Плетем въжета, защото ни трябват за работа." Вие ще живеете в този свят и ще проверите това, което ви казвам. Господ от хиляди години говори. Това не е цялата Библия. Има още неща, които не са писани и тя е една много голяма книга. А след време ще стане още по-голяма. Сегашната Библия ви служи като ръководство да се отнесете към другата Библия. В живота трябва простота - то е чистосърдечие. На чистосърдечните хора Бог открива много неща. Ще знаете например какво стана на бойното поле. Ясновидството е чувствителност. Ще усетите, че ще стане престъпление и можете да предупредите. Необходимо е християнина да развие чувствата си, за да знае местото, гдето ще стане престъплението и да се предотврати. Една неделя не бяхте спали, ако ви кажех всичко. Временно на един период, някоя година ще охладнее Любовта между бащи, майки, деца и пр. Затова е казано: "Да не натегнат сърцата ви." СВЕТА ИМА НУЖДА ОТ НАС - ТОЙ ЩЕ ВИ ТЪРСИ. Войната сега влиза в нова фаза. Те се ожесточават германци и англичани. Войната е за смърт и живот. Едната страна трябва да капитулира. Намесва се Романия. Ще се намеси и Италия. Ще се намеси и Гърция. Германците гонят Католическата църква, застрелват много свещеници - това е голямо ожесточение. Англичани и германци искат едни други да се смажат. Немците пратиха русите в Далечния Изток, японците ги върнаха, защото предназначението им е в Европа, а Далечния Изток по-подир ще дойде да се разреши. Сегашното нахлуване на германците в Румъния е да им вземат складираните храни, бензиновите извори и изобщо за богатствата й. Морските вълнения имат духовно значение - това са борба на духовете. Земетресенията са в свръзка със сегашните събития. Днешния вятър е благоприятен за русите. Той е противодействие на Гърция - южния вятър, който духаше преди няколко дни. Духовете, с които сме свързани са в нашата материя по закона на кармата и трябва прераждане, за да се избавим от тях - в нас са, защото сме яли от дървото на Злото. Христос, Който иде сега е сит, на дявола ще се тури печат и като Каин ще бъде изпъден вън. Сегашното положение на хората е Царството Божие, в сравнение с онова време в Римската империя. Всякой ще си хвърли мрежата: и комисионера и търговеца и др. и ще уловят рибата в устата, на която ще има златна монета, за да си плати данъка. Петър хвърли мрежата в света - това е езерото, за да плати данъка на Христос. В Христовото учение има обмяна: някои мозъчни центрове заповядват на краката да извършат някоя работа, а те ще услужат на краката. Очите заповядват на ръцете и т.н. Някой криво разбират Христовото учение, а то има обмяна в него. Ритмическия закон трябва да се спазва. На всеки 6 работни години, 7-та трябва да се почива: ако в едно село всички хора работят 6 години и нивите си и в 7-та нивите почиват, то благодатта, плодородието ще бъде непрекъснато и голямо. Така е и с търговеца, чиновника и пр. Това е, че Невидимия свят с много закони дирижира работата.

Димитър Сотиров ВЪРХОВНО ПРОЗРЕНИЕ Двадесет и две години, а сякаш вчера беше, когато Словата Си бисерни зърна редеше. Ти беше проява на върховното прозрение, вседневен пример на добродетелта смирение. В най-голямата си скръб при Теб се приютявахме, защото закрилата Ти бащинска познавахме. А радостта си идвахме с Тебе пак да споделим, защото знаехме, че на Тебе само я дължим. Ти пося у нас грижовно най-отбрани семена, които плод обилен ще дадат в бъдни времена. Ти пътя ни посочи към безкрайното начало, което преди векове с любов ни е създало. Ти беше за нас светлината в мрака непрогледен, а за душите ни пътя на възхода победен. В бурите житейски сявга беше мощният подслон, затова приеми ученически смирен поклон. написано: 27 декември 1966 г. A3 ТЕ ТЪРСИХ В дните раншни връща се моята мисъл, когато сред нас беше Той, Мъдреца свят, и светлите дни в живота ми е писал, да уча великия Божи промисъл. Закона на Битието да ми е познат, по пътя на моя живот аз се спирам, И в трепет душевен обръщам все глава, назад по изминатия път се взирам, И с радост безценните зърна събирам на Неговите мъдри и вечни Слова. Душата ми благодари за тези дни, които под Негова закрила бяха, Та, ако нявга ме живота нарани, подкрепа да получа, да ми каже: Стани! В тези страдания нови дни изгаряха, нека никога духът ти не унива От бурите върху тебе що връхлитат. Чрез тях милостта на Бога те облива. А твойто аз с Вечното в света се слива, та скърбите далеч от теб да отлетят. И в тези Слова, напътствие свещено, аз виждам светлият Му образ, че живей, и вярвам в присъствието Му нетленно, както в Божието Слово неизменно, за което духът ми вечно ще копней. Аз те търсих, защото исках пак да зърна Твоя образ благ и беловласа Ти глава, готов бях малката тревичка да прегърна, Но да Те видя, да чуя Твоите слова. Не можах да Те срещна Която с такава любов ти нам съгради, макар, че те търсех като слънце ранобудно, Да бъда пак при тебе, тъй както по-преди. Не Те видях гдето беше Твоята палатка, Сред полянката откриваща дивни красоти. Навсякъде те търсих, спомням си дните кратки, Когато бащински мъдро напътстваше ни Ти. И на върхът Молитвен аз пак не Те видях, да облъхва косите Ти утринен ветрец, Търсих Те без умора и радост не познах, Защото нигде не видях Великия Мъдрец. Тогава аз се спрях и в себе си вглъбих се, а чрез духът си потърсих те отново пак и обзет от радост, отново аз родих се, Защото пак тъй Те видях все тъй смирен и благ. Видях Те кротък, лъчезарен до чешмата, Своите Слова кристални, чисти да редиш. Видях Те на всички в сърцето и в душата Порядъка Божествен със обич да градиш. Видях Те също и на върхът величави, където слънцето посрещахме в зори, там, където и Бог чрез Тебе се прослави, Там, където толкова неща ни Ти откри. Видях Те също в простора свеж и в цветята, видях Те и в бурята и слънчевия ден, видях Те в свещения трепет на сърцата, Които Ти поведе към върхът озарен. Тогава смирен на молитва наведох глава и се възрадвах, че беше проводен вестител, да ни дари с ценни, неказани до днес Слова. Той, на висшата Любов, Великият Учител. написано: 28 август 1955 г., Седемте Рилски езера. НЯМА ТЕ Като, че ли векове преминаха над нашите морни Дни, но твоят Дух ни бодро пак зове към слънчевите, ясни висини. Твоето неоценимо Слово в живота ни проправя светъл път, с него Ти при нас Си пак отново и чудни дни в живота се редят. Всички знаем, че неизменно Ти над нас, крепко, неуморно бдиш, че Духът Ти нам винаги шепти: "Расти в живота, Без да съгрешиш!" За нас Твоите прояви бяха окрилящото вдъхновение в душите ни Божественото вляха, да станем дом на просветление. Няма Те, но знаем, пак си сред нас, Защото Словото Ти все звучи И пак ни топли Твоя бащин глас, че в него Мъдрост и Любов личи. Край нас и в нас бе мрак и тегота И тръпнеше душата в изнемога. Було непрогледно беше над света, духът ми бе покрусен и в тревога. Но егоизъм, неправда, жестокост С веригите плътта бе окована, и всичко отрицателно бе фокус на тежка и непоносима рана. Проблясъците бегли, краткотрайни, За освобождение и за възход, Духът Ти търсеше пътища незнайни що извеждат на спасителния брод. Години, векове така минаха В падения и мъки непосилни, но дойде ден и всички ни огряха на светлината лъчи изобилни. И тез лъчи навсякъде проникват, Те викат към живот новото в света, добродетелите чрез тях поникват, а чрез тях е всичко с цвят и красота. В живота ни мощно греят тез лъчи и към върховете светли сочат път, по който бдят невидимите очи, че богоизбраните чада вървят. И тръгваме от радост озарени След Словото на Учителя Велик, да работим от Него вдъхновени на висшата Любов чрез благият език. Махар Бену, Бершид Ба. ИЗГРЕВЪТ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ РАЗРУШЕН На ранина стани и към върхът тръгни, за да отхвърлиш непосилното бреме. "Нека не те плашат пространство и време!" мълвеше Мъдреца, пратен от Твореца. Стръмен е пътя нагоре що извежда, но ти върви напред, не спирай се ни миг, настрани очите ти да не поглеждат, защото само стръмний път е път велик. Щом стигнеш ти върхът, главата си сведи, благодари в съзерцание смирен, готов за саможертва към всички бъди, да блика от тебе любов вдъхновена. В ранина стани, на слънцето се поклони, на живота преизобилен източник, велик, виж изминатия път, страдания личат, но само в този стръмен път расте ученик. Изгрева не може да бъде разрушен, защото не се руши творба неземна. Той ще съществува от слънце озарен към Учителя пътека е свещена. Изгрева в живота ни мощно ще свети, и пак ще ни подкрепя в земният ни път, защото е място на висши завети, там нашите песни в хармония звучат. Духовния градеж не се разрушава от земния закон и сила човешка. На всички препятствия той устоява, но, ако е изграждан с любов и без грешка. Във всеки от нас Той трябва да живее и да дава преизобилни плодове. Изгрева неспирно всички ни ще грее, Изгрева към изгрев душите ни зове. Изгрева не може да бъде разрушен, там Слова звучат на нашият Учител. От тях за вечни времена е осветен Изгрева пред Бога наш е поръчител. Какъв щеше да е живота ми без Теб? Без Твоите мъдри, бащински съвети? Еднообразна, непреодолима степ, в която ще сме безлични силуети, Където студ и мрак само се редуват и на страдания воплите се чуват. Тридесет години без Тебе минаха, но между нас като че ли вчера беше, нима така бързо дните отлетяха, когато Словата все с обич редеше и духовното в нас на живот извика, за да приемем Божествена прилика. Учителю! Всичко що сме придобили в живота си край Теб, земен и духовен, това, което сме до днес проявили, като висш и неотменен дълг синовен Единствено на Тебе само го дължим. И в пътя от Теб посочен ще вървим. Учителю благи! В този възпоменателен час смирен, ученически поклон приеми от нас. написано: 27 декември 1944 г., 27 декември 1974 г. ВСЕЛЕНАТА ЛИКУВА, ХРИСТОС СЕ РОДИ И пак ще се очаква новото в света, в живота да светнат негаснещи звезди, та пътя да проправят, път към Любовта. Минаха две хиляди години страдни, откакто в действителност Той беше роден. Хората превърнаха всичко в руини в нощ мрачна, непрогледна най-светлия ден. За своето време хора непросветени, Те злостно отричат светлото начало. И считат за ерес Словата заветни, всичко що на светът светлина е дало. А всяка година Христос все се ражда, в сърцата, в душите на хора избрани, зрънцата свещени Той нежно посажда и чака плодове от слънце огряни. СЪЗДАТЕЛЯТ И НЕГОВАТА СИЛА Шепота на най-малките треви Отекват тихо в моето сърце, с чистотата на бистрите води виждам о Боже, Твоето лице. Силата на слънцето могъщо И в трепета на хиляди звезди с непрестанна радост виждам също, че тук и там навсякъде си Ти. И в слънчевия или мрачен ден Твойта сила пак се проявява, а Твоят подтик мощно вдъхновен скръбните отново ободрява. Създателю, аз вярвам в Твоята сила И в Твоята правда всевечна, аз вярвам в Твоята могъща закрила и в любовта Ти безконечна. Аз вярвам в Твоята Истина свята И в Твоята Мъдрост велика. Вярвам и в Твоята Благост всепризната да бъдеме Твоя прилика. В дни на страдание към Теб се обръщам И търся Твоята закрила. В дните на радост при Тебе пак се връщам, окрилен от Твоята сила. С радост приети, аз в тези страдания Отново ще бъда възроден, Защото ще бъда с нови познания от Твоята Мъдрост озарен. ЖИВОТЪТ Е БОРБА Живот, борба, кипеж, към светлина стремеж, Живот, успех, градещ и към върхът вървещ. Живот, съдба, растеж, към висшето копнеж, в пролетта човек се ражда, Детство в светлина изгражда. Младост в лятото създава жертвена любов познава. Зрялост в есента добива И с Мъдростта се слива. В зимата се обновява, Истината проявява. Хиляди звезди, очите на небето, В тях Любов трепти, гласът на Битието. Кротко ни поглежда Бог от висините, Път ни Той отрежда, пътят към сърцето. Хиляди слънца, Мъдростта велика, Нашите сърца за живот тя вика. Тихо пристъпва от изток зората и шепне на всеки гальовни Слова, тъй както майката вика децата на гръд й да положат свойта глава. С чуден се пурпур небето залива в китна гора запяват птички безброй, природата пак ни с обич облива И носи на Духът ни жадуван покой. Слънцето с нежни и обилни лъчи за живот събужда най-малката твар, всичко, което като песен неземна звучи химнът сърдечен пред Божият олтар. Цялата природа в трепет застава тиха молитва отправя към Бога, че в радост и в мъка Него познава, Чрез Него изчезват скръб и тревога. По ливади ширни, стръкчета немирни, пробили земна гръд, смирено все редят Словата благослов към Бога, нежен зов, Че пак са на простор под благия Му взор, че пак ги Той дари със слънчеви зари. В неспирна борба човек я съгражда. Какво е съдба? От къде пристига, за нея в борба човек се издига. Какво е съдба!? И где ни отвежда, само чрез борба успех се отрежда. Какво е съдба и що ни тя вещай всеки чрез борба съдбата ще познай. ТОВА Е ЗА СНЕГА Бяла необгледна шир забули планината, но спокойствие и мир царуват във душата, чистото в планината да е нашият стремеж, Красота във душата да е вечния копнеж. С белота да съзрем растежът на сърцето и обет ний да дадем, да сме като децата. Кажи о Боже Всемогьщий, кажи! защо над цялата земя сега все смъртта човешкия живот държи и носи мъки, скърби и тъга? Кажи защо се хората избиват без отдих, без почивка, всеки ден? Защо от кръв пролята се опиват, защо човек така е озверен? Не са ли всички братя на земята? Пред Теб не са ли всички равни? Защо в човека те не виждат брата и един към друг да се изправни? Защо до днес сърцата человешки не се от обич всеотдайна сгряха? Защо се търсят винаги погрешки, чрез любовта, защо се не познаха? Кажи, защо е таз борба жестока, и воюване на брата срещу брат? Защо се движат всички без посока? Кога ще дойде желания обрат? Защо Те вече всички не възлюбят? Защо не тръгнат смело в Новия път? Кажи! Защо те злото не погубят и чрез саможертва да се обновят? написано: остров Тасос, август месец, 1944 г,, Готвех се тогава да си идвам в отпуска. ИСКРАТА Слезте всички долу сред тъмните тунели на майката земя и вижте как хората главите на бели дълбаете в тъма. Мълчаливо я ломят, копаят неспирно в нейните недра и знам всяка отломка е нещо всемирно, тя е светла искра. А тази искра връзката братска създава, тя грее, тя свети. таз искра сърцата човешки споява във светли завети. написано: около 1942 г., април месец НОВИЯТ ЖИВОТ Аз чух гласът Му нежно благ да ми шепти: Позна ли Ти от моите страдания, опита ли някой Духът Ти да смути? Придобил ли си моите познания? Беше ли от всички Ти охулен? Така жестоко като Мене бе ли поруган? На тебе вдигнаха ли някога ръка и в своите идеи бе ли ти осмян? На тебе сложиха ли също тежък кръст, трънливия венец на твоята глава, но без да пожелаеш да отвръщаш с мъст, а да мълвиш за опрощение Слова? Беше ли с ръце и крака приковани, и кръвта обилно струеше ли от тях? Видя ли хора от злоба обладани, познали всичко туй, което аз познах? От чуждите без свян оплют и в жлъч облян, а от своите страхливо изоставен? Отговори ми, беше ли затуй призван, и би ли тръгнал в този път неравен? Аз чух гласът Му нежно благ да ми шепти тъй бащински, напътствуващ и вдъхновен, че в мене нов живот започна да трепти, изправил се пред Неговия храм свещен. Това е Тасос, около август месец, 1944 г. Не си спомням годината, около 1936-1937 г. е било, пред Салона на масите, които се използваха за храна 5-6 души бяхме около Учителя - Николай Дойнов, Асен Арнаудов, Ангел Янушев, Катя Грива. И говорехме с Учителя и Учителят каза, че от 2 000 години сме Му поверени да ни помага и да ни въздействува за израстване. Николай между другото му зададе въпроса: "Учителю, Вий, ако дойдете друг път на Земята, какъв искате да станете?" И Учителят му отговори: "Музикант." И във връзка с този разговор е следующото: ПРАВИЯТ ПЪТ Когато скръб сърцето ми облива, а мъката душата ми споходи, пред мен се истинския свят открива и виждам Тоз, що тука ме проводи. Лице лъчезарно обърнал към мен, Той с обич ми посочва правия път, от блясъка слънчев той е озарен, и благост очите Му нежно струят. И виждам тогава, че радост скръбта е, че и мъката потребна е също. Живота чрез тях нов път ми чертае, и едно ставам с Вечното Могъщо. Приемам ги да са съпътници мои, защото живота ми не ще смутят. Път със затихи, желани покои в които добродетелите цъфтят. Ти си вечно търсен, неземен блян, от детинството желана мечта. Вярваш все по пътя ми от слънце огрян, Ти живееш в самата красота. Винаги Ти си изблик на това, което живота стимулира. На всички си началните Слова и в тебе божественост пулсира. От векове неспирно изграждаш у всички хора, висша чистота, за напредък подтика пораждаш. Да влезем в тебе, свят на Любовта! НА МАЙКА МИ Когато скръбта сърцето ми споходи, и радост не огражда моята душа. Когато пътят ми пълен е с несгоди, които моята съдба ми завеща, При теб ще се завърна, о майко свята, и срещнала ме с блага, ласкава уста, ще изплача болката си на душата, защото само ти познаваш ме в света. Изправил се пред теб, покрусен, наскърбен, утеха ще търся за тъжните си дни, и зная, че при теб ще бъда възроден, че пътя ми ще стане път сред светлини. Спътница, когато радостта ми стане, житейският ми път слънцето огрей, душата ми пак при тебе ще пристане, а радостта ми най-спокойно ще живей. Щастие, когато пътят ми чертае, и светлия ден в живота ми царува, пак да съм при теб сърцето ми желае, та напътствените ти Слова да чува. А когато в мен човекът се пробуди, и тръгне в път за съвършенство очертан, пак знам, тоз копнеж в мене ти събуди от висшето в света да бъда обладан. Майко, велико е твоето призвание, ти нямаш собствен живот, ни в радост, нито в скръб, затова давам синовно обещание вечно да живее у мене образа ти скъп. 12 декември 1924 г. си замина, а това е написано на 12 декември 1954 г., 30 години от нейното заминаване. ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА На ранина стани и към върхът тръгни, за да отхвърлиш непосилното си бреме. Нека не те плашат пространства и време, мълвеше Мъдрецът, изпратен от Твореца. Стръмен е пътя нагоре що извежда, но ти върви напред, не спирай се нито миг. Настрани очите ти да не поглеждат, защото само пътят стръмен е път велик. Щом стигнеш ти върхът, главата си сведи и благодари в съзерцание неспирно, готов за саможертва към всички бъди, да блика от сърце ти любов вдъхновена. В ранина стани, към слънцето се обърни на преизобилен живот източник велик, виж изминатия път. Страдания личат, но само в такъв стръмен път расте ученик. Борбата е нещо радостно, велико. Борбата е красиво, слънчево звено. И постижение чудно, разнолико, и идеи съкровени, свързани в едно. Борбата е най-висше откровение и поглед, отправен към светли върхове. Борбата е божествено звучение, което всеки към възвишеност зове. Борбата е също вечна придобивка и който чрез нея и в нея живее, ще излезе от човешката обвивка, и с великото в живота ще се слее. Живота на Земята е страдание, но е и непрекъснат духовен растеж, то изгражда Божествено познание, отглежда и към всеобятното стремеж. Живота на Земята е училище, най-доброто нагледно обучение. За всичко, що ни спъва е чистилище, за всичко, що въздига, вдъхновение. Живота на Земята е страдание, но само за тези, що го не разбират. Всички що у Бога имат упование, в страданието прекрасен плод събират. там всички знания се придобиват, с тях човек изгражда нетленно жилище и страданията с радостта се сливат. Това е във връзка с разговор с Учителя, че страданието е необходимо на Земята, тъй като Земята е първоначалния курс от отделенията и постепенно човек ще трябва да се справи с тях, както се справя с училището и растеш. МУЗИКАТА И ВЕЛИКОТО НАЧАЛО Когато с Духът на музиката заживееш, ще станеш дете любимо на нови светове. Когато с хармонията нейна ти се слееш, ще тръгнеш в пътя към слънчевите върхове, към които музиката неспирно те зове. Когато хармонията нейна те облее, и в живота светли идеали очертае, ще почувстваш как музиката доброто сее, как душата вечно то чрез нея ще познае, че от него издънка могъща тя сама е. Когато музика обземе твойта същина и те приласкае кротко с майчина нежност, всичко в теб ще сияйне в неземна, чудна светлина и ще се почувстваш едно с великата безбрежност, далеч от всяка скръб и от всяка безнадеждност. Когато музиката те обхване в пълнота, свещените в природата закони ще прозреш, в света на Истината, Мъдростта и Любовта като дух свободен чрез нея ще се отзовеш и ще познаеш, че са едно със вечния стремеж. Да си жител на Земята, но весечасно да живееш на музиката във светът, туй храна е за душата, с нея ти сърце ще сгрееш и ще си възродиш духът. Нека музиката ражда в тебе само чувства чисти, Мислите ти да са сияйни, в теб постъпки да съгражда на прояви извор бистри, жертвени и всеотдайни. В музиката вярвай вечно като в нещо неизменно, с вяра непоклатима, тя е близко не далечно щастието съкровено. В нея свята искра има. Какво е човекът и от къде е дошъл, със какви задачи той идва на Земята, и земния си път с какви мисли е поел, за да оцени и мъките и благата. Дали е от безкрая прашинка нищожна, Подхвърлена вечно като семенца цветни, дали е и стремежът има силата възможна, Що е и телото в своите проявления към всичко с което живота е свързан. Какво са идеи, копнеж, отношения, и заминаваме, може би избързано. Какво е и душата, невидима частица и своето земно битие как тя подрежда? Не е ли ту пламък, ту гаснеща искрица, И каква неземна подкрепя я надежда? Какво е и Духът, как се проявява той? Озарен ли е от възвишени завети? Та все да е могъщ в дни на борба и покой, и в пътя ни житейски неспирно да свети? Какво е и всичко, което ни обгражда, което с нас живее, но с нас не умира, каква е тази сила, която го ражда, и в това творчество смисъл да намира? Един е отговора на тези въпроси, Всичко това от Едного се е създало Той цялата Вселена в себе си носи и се именува: Велико Начало. От неудачите в живота ти не унивай, за всяка човешка душа са път неотменим, Те златни са зърна и в тях винаги откривай на съвършенството законът неотменим. От неудачите в живота вяра не губи, не само тебе срещат пречки и страдания. Помни! На избрани те са орисани съдби, За да придобият върховните познания. От неудачите в живота него ти познай, приеми го с радост, като необходим товар, от страданията прекрасен свят си ти създай, и благодари сърдечно за този ценен дар. От неудачите в живота, живот съгради! Основа да му бъде Висшето прозрение. Чрез тях и в тях новия човек ще се роди, и ще възсияе неземно просветление. Векът на изкуството е свят ефирен, Не всеки да живее в него е роден, неделима част е от Духът всемирен, за съвършените прояви отреден. Живота в него е благословение, идващо от Висшето в света, от Бога, Длъжен си да твориш със вдъхновение, а да не живееш с израза: "Не мога." Изкуството е и нещо всеотдайно, на призваните преизобилно дава, но към него трябва да си с чувство трайно, Да работиш зарад него, не за слава. С обич в неговия свят да заживееш, и винаги за него с радост да твориш, така в живота си земен ще успееш, съвършеното човешко да изградиш. С делата си винаги бъди Му верен, и с формите Му съвършени заживей, стани жител на светът Му неизмерен за най-прекрасното у него ти копней. Отдай му без остатък земните си дни, С него да те свързва дружбата сърдечна, то за тебе страж и за него ти стани, та едно да станеш с изкуството вечно. СИНЪТ НА СЛЪНЧЕВИЯ СВЯТ Бе пролетен и ведър слънчев ден, бях сред дебрите на планината, от нейното величие пленен, видях се малък като децата. Окъпани във слънце дълбини, върхове със взор към небесата слова изричат: "Кат нас стани, за да заживееш в красотата!" На гранитните скали отломък бъди през дните що ти предстоят, за да разбереш, че си потомък, обичен син на слънчевия свят. В умът ти светли мисли да царят и да ти бъдат факел негасим, в сърце ти чисти чувства да струят, Духът ти да е бодър, несломим. Нежен като най-малките цветя да си вечно в твоите прояви. Навсякъде да носиш радостта, Висшето чрез теб да се прослави. Така задачата си ще решиш, за която тука си изпратен. Щом се от земното освободиш към Твореца ще си в път обратен. ЗА СКРЪБТА Скръбта нам отрежда радост за душата, в скръбта се оглежда светът на сърцата. Скръбта нам отвежда към висши светове, с обич ни повежда към светли върхове. Скръбта нам вещае неземни, тихи дни, в нея Бог витае, облян от светлини. Скръбта нам желае да растем неспирно, пътят ни чертае в Братството Всемирно. а в скръбта щом вникнеш, в нас Бог живее. В пътя на живота с нея щом се слеем, с изблик на доброто хората ще сгреем. ОТГЛАСИ Какво е живота? Миг, искра и край, проблесне ярка светлина и пак отново тъмнота. Къде отлитна той, никой тук не знай. ОТГОВОР Какво е живота? Начало без край, негаснещата светлина и смърт за всяка тъмнина. А от къде дойде, всеки ще узнай. Какво е живота? Млад, прекършен клон от буря страховита. На човека духът отлита, нечут заглъхва и сетния му стон. Какво е живота? Клон раззеленен от свежий лъх на пролетта, така жадувана в света, за висши придобивки определен. Какво е живота? Полъх на смъртта, Не зная и не зная. Но внезапно дойде края, с който изчезва всичко в света. Какво е живота? Дъх на любовта, на прелест и омая, неизчезващи в безкрая, а живеещи в неземна красота. Какво е живота? Скръбна песен при часът дълъг или къс, и след това купчина пръст, като спомен в забравата отнесен. Какво е живота? Радостна песен, с която висшите хора непознавайки умора, чистят света от вековната плесен. Какво е живота? Най-мрачната зима, всичко гасне и умира. Видим път се не намира и властно царува скръб неизразима. Какво е живота? Слънчев, ясен ден, на чистота белоснежна, необятна шир безбрежна, чист планински връх от слънце озарен. Какво е живота? Лист новороден, с нова премяна облечен, на развитие обречен, от хора разумни с грижи обграден. Какво е живота? Нечакания край на най-бленувани мечти, и на сетното прости. Но защо така е, тук никой не знай. Какво е живота? Прекрасният рай на всеобемащи мечти и познаване що си ти. А защо е така всеки ще узнай. Какво е живота? Сам разбери и верния път смело избери! Да знаем, че сме изпратени на Земята да изпълняваме възложени задачи. Всеки човек се ражда да твори благата до когато на другий свят прагът прекрачи. В живота си реди, но дойде миг и от земното събличат го и тръгва, оставил сал сърцето ни следи. Семейство, баща, майка, брат, сестра и връзки изчезват човек, когато тръгне в новий път. Това са мимолетните дъждовни пръски, но оформени чрез видима човешка плът. А има нещо друго, невидимо за нас, което мощно всички ни свързва във едно. Всемирът владее, а след сетния ни час пак ще ни свързва в общото и вечно звено. Човек не трябва да отпада и да скърби, когато дойде час на земната раздяла Той ще тръгне в неземния си път, ще върви. И ето, душата му е с вечното се сляла. Така човек задачата си ще изпълни, за която е бил на Земята проводен, и от нея велико нещо ще покълне, част от безкрайния всемир, духът освободен. Чаровен танц танцуват снежинки белокрили, те се радват, палуват, прегръщат и целуват поляни и могили. Те идват от безкрая и носят радост нежна, жадувана омая в саможертва безбрежна. По своя път незнаен умират неродени, с Духът се свеж ухаен В стремежът всеотдаен от вяра окрилени, мир навсъде да цари, да е в белота светът, благост да го озари, всички в нея да блестят. Невидим път чертаят снежинки нежнокрили, но няма да узнаят началото на края, защо са се родили. Кокиче, минзухар, теменужки свежи, прекрасен Божи дар с пролетни копнежи отправят своя взор към ведри небеса, цветя в молитвен хор сред бисерна роса, Пролетта пулсира у всяка земна твар, пътят да намира към слънчеви олтар. Цветя из полето, духът на пролетта, лъчи от небето, светът на радостта. Пролет, сини небеса, радост и неземен чар, капки бисерна роса, дар пред святият олтар. Песни, слънчеви лъчи откликват от сърцето, сякаш Божи химн звучи пристигнал от небето. Пролет, въздух и мечти пак ще ръсят нежен цвят. Пролет дивна, все си ти, вечно си жадуван свят. Щастие, пристигаш ти, новото твориш в света, В слънце пътя ти блести и белоснежна чистота. Пролет, слънце и простор, пролет, радост и копнеж, пролет към Твореца взор. Пролет към върхът вървеж. Ето пролет дойде вече, а със нея слънце пак ще ни радва и далече ще изпрати зимни мрак. Тя ще пише нова книга по цветя и дървеса И очи ни ще въздига към лазурни небеса. И ще видиме тогава пролетта какво кове всичко прелестно създава и към него ни зове. Да запеем песни волни, да възхвалим пролетта, ние от нея сме доволни, че ни носи радостта. Това е: ЗА УЧИТЕЛИТЕ Ний учители сме скромни, ний работим ден и нощ, наште сили са огромни, ний не губим вяра, мощ. Ний разнасяме наука и градим човешки ум, наште дела и сполука, ний чертаем светъл друм. че характери творим и със всеотдайна сила светло бъдеще градим. "Стараех се в живота да бъда човечен и да бъда полезен на всички при нужда, но в обикновена, земна плът облечен, погрешките житейски не бяха ми чужди. На раздяла последна склонете глава и с обич пожелайте мир и светлина! Сърдечно изречете за прошка слова, нетленното да ми стане бъдна храна. Изпейте ми най-любвеобилната песен, с телото ми земно преди да се простите, нека Духът възсияй от нея понесен и да се слее с вечното в бъднините." написано: София, 1988 г. СЛЪНЧЕВИ ПРОСТОРИ Неудачен в живота си аз бях, а жадувах слънчеви простори. Сред близките самотно все живях, че за мен сърце не проговори. Майчина ласка рано загубих, а тъй ми беше необходима, моето слънце с нея прокудих, вместо пролет, възцари се зима. Не обвинявам никого в света, че живота ми протече така. Вярвах на всички хора в любовта, но съм се излъгал, виждам сега. Когато в душата си тъгувах и нямаше с кого да споделя, тогава най-много се шегувах, че исках мъката да намаля. А всички мислеха, че имам аз характер шеговит и безгрижен, не вярваха, че чакам всеки час живота земен да се изниже. Тежко е, когато скръб и радост само със себе си ще споделяш, но няма по-голяма нерадост, отреденото да определяш. написано: 1988 г., София 22 ноември 1993 г. В: А днес е 22 ноември 1993 г. Д: Преди пет години. Тогава ми правиха тежка операция на простатата и беше: да бъде или да не бъде. И Учителя пак така ми се явява, няколко случая имах, и разбрах, че пак няма да си замина. В: И успя да прескочиш. Д: И успях да прескоча. В: И оттогава минаха пет години. Д: Пет години. В: Е, хубаво, не е малко пет години. Не е малко за Земята пет години. Защото не се знае дали човек ще има условия такива да се роди между българите. Д: За мене най-големите условия Вергилий..."

II. КОМЕНТАР И БЕЛЕЖКИ НА ДИМИТЪР СОТИРОВ ЗА ИЗГРЕВЪТ, ТОМ 1-и. Разговор на д-р Вергилий Кръстев с Димитър Сотиров. Касетофонни записи правени на 27 август 1993 г., 13 октомври 1993 г. и 22 ноември 1993 г. Димитър Сотиров след като бе чел "Изгревът" том 1-и, ме извика, за да поправи моите грешки и да даде разяснение. Разговорът, записан на 4 аудиокасети, е прехвърлен в текстови формат за да ви го представим: 27 август 1993 г. Вергилий Кръстев: Днес, 27 август 1993 г. съм извикан в дома на Димитър Сотиров, за да каже някои негови забележки по книгата "Изгревът". Аз слушам вашите забележки по отношение на Мария Златева, нейният материал. Тя фактически говори как се е запознала с Учителя. Ти си отишъл 1929 г. Димитър Сотиров: Тя каза, че била приета в Консерваторията след като споделила с Асен, който го казал на Учителя. Аз мисля, че Асен дойде на Изгрева по-късно, след 1930 г. В: Не мога да ти кажа това. Д: А тя беше в Консерваторията вече и аз й помагах за държавния изпит. И друго исках да ти кажа, тук, което сте написали, не е в нейния говорим литературен език. Тука е много огладено. Много са огладени нейните изказвания. Има думи, които, толкова аз дружах с нея и женени към 16 години. В: Ами аз съм го огладил, то е минало през мене. Аз това съм го написал, че е минало през мене. Д: Защото аз й познавам речника. В: Аз съм го огладил, но нейните изказвания са точни, на тях тя държеше. Д: Аз дойдох октомври месец 1929 г. на Изгрева, но 1930 г. аз вече отидох на езерата. Писах на тати, той беше в Бургас, че отиват и много, бях студент тогава, И казвам, много ми се иска и аз да отида и аз на езерата. И той ми отговори: "Щом искаш, иди!" И отидохме. Аз носех платнища, три платнища, офицерските тези плътните. Двете ги пуснахме така, тя, Стойна Христова, за която тя казва, че са ходили и аз. В: На с. 339 какво казваш за вечерния концерт? Д: Катя Грива, Кичка Вълчанова, аз не помня да е участвала Кичка Вълчанова. В: Ами тя го е казала, аз не съм го измислил. Д: Дора Карастоянова, да, Таня Икономова, Невена Капитанова свиреше и акомпанираше на китара. Тя участвуваше също, пееше и аз също съм изнасял солови песни. В: На тези концерти. Д: На тези, вечерно време. В: Аз смятам, че или го е пропуснала, не е нарочно го направила. Д: Не е, аз не допущам, че нарочно го е направила. В: Просто ... Щото тя веднъж се сети нещо, а после го отмени, пък после допълнително го сложи и много трудно се работеше с нея, да знаеш. То вече от възрастта беше така. В: с. 351, Стефка Стойчева. Д: Аз бях, това беше 1936 г., тя казва ... В: И какво за Стефка Стойчева? Д: Тя, след като минахме "Вада", аз, Неделчо Попов, Славчо Печеников бяхме най-отзад. Те вървяха напред и Учителят беше минал напред. И след Него, а преди нас Стефка Стойчева, тя е още жива и на Изгрева живее мисля. В: Не знам. Д: Я ухапа змия. В: А, да, на Няголов, да. Д: И казаха на Учителя. Учителят се върна, както беше същият маниер не, ами същия начин Той приложи към нея, който след 20 години приложи към тати, когато го върна от оня свят. Сложи си ръката така, сложи я на слънчевия възел, тя отвори очите и Той тогава: "Дайте й една гореща вода да пие, да почине малко и да продължи пътя. В: Значи Той се е върнал. Ама нали е бил парализиран? Не е могъл да се движи? Д: Не, не беше. Върна се. Придружаваха Го, но Той вървеше. Той се умори чак, когато бяхме вече след Вада, високият връх. В: Ето върна се, Елена Андреева като прочетеш, тя говори, че изобщо, тя е била непрекъснато седяла при Учителя и Той не я е напуснал. Той дошъл, искал помощ за жена си, Учителят му дал съвети и те изобщо са стояли до Учителя. Учителят не се е върнал. Д: За Стефка Няголова ли? В: Да. Д: А-а-а. В: И аз мисля, да не би с друго тяло, с духовното си тяло да е отишъл? Д: А-а-а, не знам туй нещо. Учителят си сложи ръката на слънчевия възел, тя си отворила очите. В: Ама вие бяхте ли там? Д: Преди нас. И, когато отидохме, те казали ето Стефка, ние настигнахме, бяхме Славчо Печеников. В: Ама вие Учителят не сте Го видели изобщо? Д: Не. В: А, това е важно, това да се знае. Д: Не. В: Значи е ясно. Д: Казаха: "Учителят дойде, съжали я и каза да й дадем да пие гореща вода, да почине и да продължи пътя си. В: Сега това нещо е вярно, че Учителят е бил там, но не е бил с това тяло, защото Той е бил горе непрекъснато при стенографките. Д: Не-е, това беше още по пътя, когато отиваше. В: Ама, именно, Елена Андреева е била до Него, Савка е била до Него и другите, и Той изобщо не е напуснал. Но е дошъл мъжът й, искал помощ и Учителят е дал нещо, а след това Стефка твърди, че Учителят, аз съм залисал опитностите на Стефка. Стефка твърди, че Учителят е дошъл. Д: Да. В: Това може, обаче, ония твърдят, че Учителят изобщо не е напускал, нали? Това също е важно. Д: След като е казал Учителят, аз имам и други случаи, когато Учителят влиза при наши приятели и вижда ги, това е Неговото извънземно тяло. В: Да, ясно, да. Продължаваме по-нататък. Значи противоречие няма, Д: Кошков. В: Значи на с. 355. Д: Директор на Държавната печатница беше Димитър Кошков, а Тодор Пенков беше началник отдел Ценни книжа, отпечатване на ценни книжа. Тогава у сестра Балтова, аз присъствах също, беше дошъл и Тодор Дулапчиев, заместник-директор и началник графиката в Държавната печатница. Беше дошъл също и Стефан Крантов, инженер-химик към Държавната печатница. Тук не се казва, че са ... В: Това тя го е написала, аз не мога да го ... и това е Неделчо Попов, Дулапчиев. И каза, кой е Дулапчиев, Директор на Държавната печатница Пенков не беше. Той беше като Тодор, даже Тодор Дулапчиев беше заместник-директор на Държавната печатница и завеждаше "Графиката". Аз работех в печатницата. В: Ясно. Д: Неделчо Попов беше оценител в печатницата. Тодор Пенков беше началник отдел "Отпечатване Ценни книжа" и Стефан Крантов, те тримата бяха, които се интересуваха от Учителя, имаха много хубаво мнение. Даже за мене те дадоха сведение, когато ме обследваха като партиен член, много-добри сведения, които не ги споменаха при обследванията. Те ми казаха какво са дали, те се интересуваха от Учителя, идваха и на беседи, срещаха се с Учителя. Тука е непълно и неточно предадено. В: Толкова си е спомнила, толкова е дала. Д: Е-е. не-е. Слушай, не помня към коя година беше. Май, че към 19351936 г. Бяхме пред стаята на Учителя: Катя Грива, Теофана Савова, Митко Грива, Асен Арнаудов, аз. Пристига един учител от Шуменско, паркинсон болен, обаче, съвсем, цялото му тяло, ръце и крака треперят. И падна на колене пред Учителя и Му каза: "Учителю, аз съм учител от Шуменско, заболях и ми казаха, че само Вий може да ми помогнете, и да ме излекувате." Учителят се обърна, ние после изтръпнахме и се просълзихме. Той Му прегърна коленете и Учителят го запита: "Вярваш ли, че мога да ти помогна?" - "Вярвам, и затуй съм дошъл." И тогава Учителят му каза. Ние се разплакахме и даже Учителят се разчувства и изпадна в особено състояние. И каза: "Извикайте бати Ради!" Дойде бати Ради и Той му каза: "Дай на този брат една мотика. Всяка заран рано до 10 часа, съблечен гол, ще копаете земята." Той му каза, този болния: "Аз не мога да държа мотика, нямам сили." Той му каза: "Нищо, една тесла, дай му с една тесла да копае, но да рови земята, и гърбът му да бъде на слънцето." И след време тоз човек изглежда се е оправил и си отиде. Цяла седмица седя на Изгрева. Този случай, тя не беше и затуй не го е дала, но този случай помня много-добре, просто плакахме всички, когато Учителят му каза: "Щом вярваш, ще те излекувам!" В: Как се казваше? Не си спомняш. Д: Не каза името си. Аз съм, каза. учител от Шуменско. Туй помня. В: Да. А това не го знаеш, за това, че Учителят е казал ... Д: Тя не е казала туй нещо. Защото аз ходих преди да се свържа с нея, писах на тати. Това беше 1933 година. Годината много добре я помня. 1933 г. писах на тати, и той ми каза: "Ще се допиташ до Учителя. Каквото ти каже това ще направиш." И аз казах на Мичето Златева - Мария, така и така тати ми каза. Отивам при Учителя да Му кажа. Отидох при Учителя и Му казах. Той седя, позамисли се така, помълча малко и ми каза: "Ще почакаш три години. Няма да бързаш." В: И ти чака ли три години? Д: Изчаках три години. В: За какво е било, не се знае. Д: Не зная. В: Някаква кармическа развръзка, или някой аспект? Д: Не знам какво е, но Той ми каза: "Ще почакаш." Може би аз тогава... Аз съм роден 1905 година, на 24 февруари. Аз отидох пролетта, значи съм бил на 28 години. Може би нещо е трябвало да стане или. В: Вие казахте, хороскоп правил ли ви е някой? Д: Георги Радев, аз го имам запазен, той е много интересен. Георги Радев, вероятно си чувал за него. В: Да. Д: Той беше ръководител, заместник на Учителя в Младежкия клас. И като ми каза тъй Учителя, аз казах на Мичето: "Учителят каза, няма да има свързване сега, да се изчакат три години." 1936 п, може би нещо е имало от материален свят ли? Аз не бях на работа тогава. Работех при Бертоли цимент, много добре платен. На онова време вземах по 75 лв. надница. В: Това са 2 000 лв. на онуй време заплата е много нещо. Обаче, от 1935 г. ни назначиха на работа в Държавната печатница с 2 180 лв. като книговодител. И 1936 г., след като се изпълниха три години отивам при Учителя и Му казвам: "Учителю, извинявайте, че Ви безпокоя, преди три години идвах при Вас за свързването ми с Мария Златева. Вие ми казахте: "Ще изчакаш три години." Той се засмя така, много такова: "Значи, чака точно трите години да минат?" Казвам: "Да Учителю." И каза: "Добре, може да се свържете." И допълни: "Добре е, когато се ликвидират кармични неща. В: Значи, добре е, когато се ликвидират кармичните неща. Д: "И добре е човек да се издължи за дълговете, които е направил в миналото." Нищо друго не каза и помня, че Му занесохме някаква бродерия, купена на онуй време, не зная колко 50-60 лв. ли беше, нещо му занесохме, покривка за маса и аз не мога да кажа, нали, бях много избухлив въобще. И преди да дойда на Изгрева имах един случай, който не съм го споделял с много. Имах в началото къща близо до шосето на моя баща в която аз живеех. Имах градинка така и в една есен, един от нашите приятели Васко от Варна, имаше сестра Димитричка, близо до мене живееха, да, и кара въглища седна кола, минава през градината, понеже му е по-пряко. Аз му казах, излязох, бях в стаята: "Васко, мини отгоре, където е пътят. Недей гази това, което съм работил, нали градинка." Коларя каза, тя оттатък е много далеч, заобикаляме, и той ми каза: "А, оттук ще минем." Казвам: "Васко, няма да минете оттука." Той ме погледна: "Ще минем, карай!" Аз отивам, дръпнах коня, той се спусна да ме удари Васко и аз го ударих един път, два пъти. и той падна на земята. Обаче, Учителят видял от балкона си и идва бати Ради, и казва: "Абе, Учителят ме прати, какво става тук? Вие сте се сбили нещо?" Аз като ми каза Учителят, просто ми причерня пред очите. Той този стана, минаха от другата страна, където е пътят, обаче, аз отидох при Учителя, почуках Му, Той беше в Горницата. Излезе и казах: "Учителю, чувствам се виновен. Така и така стана, и аз го ударих, простете ми, Вий сте пратили бати Ради да каже." Той каза: "Ще отидеш да му се извиниш!" И аз от Учителя отивам веднага в бараката при Васко. Чукам, показа се Димитринка, сестра му. Каза: "А-а, брат Митко, какво има?" Казвам: "Васко тука ли е?" - "Лежи", казва. Аз като съм го ударил, тука му засиняло, главата. Казвам: "Васко, прощавай, че така постъпих! Ида да ти се извиня по нареждане на Учителя." Той каза: "Абе и ти си виновен, и аз съм виновен, че рекох да мина оттам, дето си го работил." Стиснахме си ръцете, прегърнахме се и отидох при Учителя и Му казах: "Учителю, извиних се, прости ми, простете ми и Вие за невъздържаността." Това е пример колко бях невъздържан. Много пъти. И след туй аз си поставих за задача: най-напред молитвите си почвах, и завършвах с туй: "Дайте ми въздържание!" И смятам, че доста съм постигнал сега. Вярно е, че още имам какво да желая, но благодарение на Учителя, аз успях да коригирам доста своя характер. Учителят каза: "Аз знам тези неща." Моя темперамент е така избухлив и аз веднъж при Учителя бях, при случай Му казах: "Учителю, знам, помогнете ми!" Той каза: "Това е ликвидация от минал живот. Черкезите са буйни и невъздържани хора. Но ще дойде време, когато ще се коригират. Това ти е остатък от кавказкия ти живот." В: И това ти го каза? Д: Каза ми го Учителя. В: Значи в миналото прераждане си бил там? Д: Там съм бил. Черкезите, каза са буйни и невъздържани И тези думи Негови са били много пъти, когато така съм избухвал, да се помъча да сложа препятствие. Даже когато ме изключваха от Партията, аз много спокойно, нали затова, че предложиха ми, ако не се откажа от разбиранията си и от идеите, поне да изнеса една беседа край Изгрева, че това учение не отговаря на съвременността. В: Но те са искали от вас да изнесете такова нещо? Д: Да, казах: "Аз съм се родил в такова семейство, където моята майка е познавала Учителя преди да се ожени за баща ми." 1894 г. се е срещала с Учителя. Нейната майка е била роднина на д-р Миркович. В: Баба ви? Д: Баба ми. В: Тя как се е казвала? Д: Елена. В: Елена коя? Д: Елена, по мъж Матеева хаджи Петрова. Д-р Миркович е от тримата първи: Пеню Киров, д-р Миркович и Тодор Стоименов са първите ученици на Учителя. В: Да. Д: И даже след време, вече по-късно, моят баща е бил офицер, грижил се е много за семейството, обаче, е бил също така буен и невъздържан. Аз доста бой съм отвлякъл от него като дете и моята майка при разговор с Учителя 1919 г. Му е казала, че доста така тежък е живота с него, с неговия характер, Той беше особен. Без да го коря, защото всеки човек си има качества, които ги проявява. Останки от миналото, наслоени даже и в този живот, които сигурен съм, че в бъдеще ще ги пооправи. И Учителят е казал това на моята майка: "Ако ти беше дошла да ме питаш преди да се ожениш, аз нямаше да ти позволя да се ожениш за него." И й казал още, той имаше много кръгла, обла глава. А майка имаше малко продълговата глава. "Вие така не сте хармонична двойка, но ще си доизкарате това, което сте сключили - брака." Тя след пет години, след този разговор, тя почина 1924 г. В: Вие на колко години бяхте? Д: В осми клас бях ученик, а по-малката ми сестра, която почина, беше ученичка в шести клас, а най-малкия ми брат беше на седем години. И тя си отиде много рано, на 44 години. Загина, разболя се от воден плеврит, обърна го, това беше есента, октомври месец, декември месец в началото установиха скоротечна туберкулоза и 20 дена след това, тя почина. Така, че, може би както сега казват в науката, гена има участие за моя характер, и от миналото и повлияно от моят баща, не съм го доразбрал на времето и чак след като отидох да живея край Учителя 1929 г., тогава аз разбрах, че трябва човек да се постарае да коригира живота си. И смятам, че донякъде съм постигнал това нещо. Сега раздялата с Мария Златева е по нейно желание. Аз ще приведа случаи, и в съда, когато бяхме, тя подаде заявление за развод. В: Защо? Поради какви причини? Д: Поради взаимно неразбиране. Аз, след като напуснах моята къща, то местото се предаде по регулация на Асен Арнаудови и останах, те имаха къща, една горна стая и една долна стая, където тя ... Но аз като отидох, направих антре, изковах с мушама го покрих, да не е, да се влиза направо в стаята. Издигнах стълба, както и да е де, те са, а преди това пък те имаха една барачка, една стаичка, която беше на земята. Аз им поставих едно лято за двайсетина дена под. Купих материал, с техни пари разбира се, не мои пари, и обковах го, направих я, каквото съм можал да помогна на тяхното семейство. Вярно е, че майката отначало беше така недоверчива, защото нали тогава, то и на Изгрева и в света поживеят, поживеят така, подружат и се разделят, обаче, за мое щастие, бих казал Мария Златева беше първата жена, с която аз имах контакт. До тогава аз с жена не съм имал никаква връзка. Това беше, аз до 26 години не съм имал никаква връзка с жена. Бях турист, бях въздържател, туй ме занимаваше. Изнасяхме в гимназията сказки, работи, в хорове пеех и дружба с жена не съм имал. Тя беше първата и затуй аз така постъпих нали, три години след като дружахме, отидох при Учителя, за да се свържем. Когато Той каза: "Ще чакаш три години", аз ги изчаках. Свързахме се, след туй, вярно е, че сме имали неприятности. Вината търся и у мене, вината търся и у нея, но все смятам, че така моята майка казваше, който е по-разумен, той трябва да отстъпи. Туй между нас децата, когато е имало, бяхме четири деца и разправии, тя туй беше ... Тя си беше заминала, аз след всяка разправия със Златева си казвах: "Абе, моята майка хубаво ми казваше, защо не се въздържах?" Но както и да е, тя 1947 година мисля, или 1946 г. каза: "Подала съм заявление в съда за раздяла." Нищо не й казах. И 1947 г. май беше, тя отиде през лятото, или 1946 г., не си спомням точно в Казанлък някаква сбирка имало от Братството с един от нашите братя, Драган да присъства. Аз знаех туй нещо, но една седмица преди да се върне, идва майка й и ми казва: "Получих писмо от Мичето и ми казва, че след една седмица се връща и иска да напуснеш квартирата." Казвам: "Веднага." До нас имаше наш приятел Атанас Щерев, фризьор беше и педикюрист, имаше свободна стая, помолих му се, даде ми стая, аз пренесох каквото можах - и легло и завивки, щото и аз имах бельо и завивки и им освободих леглото. След време получих призовка да се явя в съда. В: Тя да не би да се е увлякла с Драган или някой друг? Д: Може би да, обаче, не искам да ... В: Не, ясно, да. Д: Нали? Знам, че е тъй, защото след като се разделихме, тя дружи с него. И се раздели след туй. И в съда, когато пита ме съдията: "Вий искате ли да се разделите?" И аз казах: "Съгласно моите разбирания, аз съм против раздялата, но, ако тя настоява, аз няма да се противя." Когато решиха вече за раздялата, попитаха ме: "Искате ли тя да носи вашето име?" Тя се обади и каза: "Не, аз искам името на баща си да взема." Той се обърна и каза: "Другарко, аз вас не ви питам. Аз питам другаря." И аз казах: "Нямам нищо против, но щом тя не желае, нека носи името на баща си." Това беше. А тука е казано съвсем другояче. Тя се е мъчила, че тя е страдала и туй, той полека-лека се откъсна. В: Ами знаеш ли, аз я познавам от 25 години, нея. Нали работя с нея. Всеки път нещо поработваме, казва ми, аз записвам, и т.н. и винаги на всяка среща все ми разправя как още те обича, едно, и второ, че си я напуснал. И не може да се примири, че ти си я напуснал. Тия три неща непрекъснато ми разправя всеки път. Д: И ще ти кажа нещо друго. Когато бях на работа вече в Музикалния театър, имаме един лекар, д-р Бонев, на когото сина работеше с нея цигулка. Тя му предаваше уроци. И веднъж той ми каза, беше към 1950 г. ли, не си спомням точно, 1949 г. ли, към 1950 г. ли: "Абе, извинявай, че те питам", понеже аз бях заместник-директор в Музикалния театър, той-беше лекар, така и така една Мария Златева. Той казал: "Знам я," В: Какво каза? Д: "Спомена, че е готова да се съберете отново." И аз казах: "Велчо, това за мене е ликвидиран въпрос." Смятам, че бях прав. В: Така, добре. Д: Сега, когато аз отидох да живея ... моя баща купи за 1 000 лв. по договор от един наш приятел, инженер Стайков от Пловдив, пловдивските бараки, където бяха братските бараки и Гита, Гита го купи от мене стаята, две стаи бяха, аз съборих стената, станаха две стаи големи така там. Нейната майка идваше почти всяка вечер. Всяка вечер: "Какво правиш?" Значи тя съжаляваше, че се раздели. Тя съжаляваше, майка й. Отначало беше вярно е, така, но не мога да отрека, ще направи баница, ще ми донесе. Значи не е, че до края нейната майка е била против мене. Не почива на истината. Концерти, ние се разделихме 1946-та или 1947-ма година, не помня. До 1954 г. аз редовно два пъти в месеца след Неделна беседа, изнасях концерти в Салона. Най-напред с Кисьова, с Асен Арнаудов, а след туй започнах с дъщерята на наша сестра и брат Георги Парпаланов, Евгения Парпаланова, тя беше пианистка редовно. Наши песни обезателно, две части. Едната част, значи половин час наши песни, половин час обикновени песни, оперни арии, редовно. Тя не казва туй нещо, а изнася ... докато бях аз с него. Аз много малко бях с нея, а след туй самостоятелно изнасях. Неща, които не трябваше да се премълчат от нея след като една част вече дава за туй, което е било. После другия, втория ми брак беше с наша сестра Мария Калпакчиева [виж "Изгревът", т. XXII, снимка № 75 на трите сестри Калпакчиеви], на Райна Калпакчиева сестра, най-малката. Аз живеех там, в тези бараки, когато се задомих с нея. Аз бях чиновник, в театъра работех. Заран ще стана в 4-5 часа. Тя беше недобре със здравето си. Пране, готвене, чистене на къщата, аз го върша. Тя въобще не се занимаваше. В: Ами с какво се занимаваше? Д: Боледуваше. Тя имаше нали месечното й очищение беше много тежко, с изобилни кръвоизливи и прекарваше на леглото цяла седмица. Аз като се върна, ще сготвя, даже и прането и всичко, аз го правех, няколко години. Сестра й живееше в къщата на Епитропови, голямата къща. Ще дойде, със съд ще вземе от готвеното и ще занесе у тях. Сега търпях година, две, три. В: Ти готвиш, те идват и вземат от яденето. Д: Да, да се хранят отделно. Когато моят баща дойде, тя винаги, никога не оставяше да спим заедно в една стая. Отиваше при сестра си. Сега, това е дразнещо, аз веднъж й казах. Абе върнах се от работа, няма ядене за мене. Пак Райна го е вземала. Казвам: "Моля ти се, нека сложим край на туй нещо." Тя ми казва: "Аз не мога. Тя се е грижила за мене." Казвам: "Вярно е. Ами сега аз се грижа за тебе, и считам, че трябва наместо аз като цял ден работя." Тя дигна ръка да ме удари. Казвам: "Моля ти се, тази ръка ще се счупи. На всичко отгоре да вдигнеш ръка!" Аз казвам, а нейната сестра много тормозеше съпруга си Найден Найденов. Той си замина. Казвам, аз не съм Найден, щото аз съм заварвал Найден като плаче и пере, да го е била Райна, сестра й. Казвам, аз не съм Найден и затуй ще се разделим. И аз престанах, изнесох се. В: Тази, която е жива още, тази или не? Д: Тя и сестра й, може би е жива Недялка. В: Вие за коя се бяхте оженили? Д: За Мариола. В: Вие за Мариола ли се бяхте оженили? В: Ами тя е жива. Д: Жива ли е, не знам. И тъй се разделихме. А третия ми брак беше неудачен и по моя вина, защото аз трябваше да премисля. Тя беше 25 години по-млада от мене. Но в голяма мизерия и аз се грижех още преди да се свържем. Секретарката припадаше, тя играеше балет. Магдалена се казваше. Идваше секретаря много пъти и казва: "Другарю Сотиров, Магдалена е пак припаднала. Не е яла, не е закусвала, не е вечеряла." И аз извадя пари, имах добра заплата 1 300 лв., на онуй време бяха 1950 г. доста пари. И дам 50 лв., 100 лв. И така се свързах с нея. Тя просто ... неща трябва да кажа, за да види, че Мария Златева не е права като казва, така с него завършиха и втория, и третия му брак. Тя дойде с едно куфарче, малко, ръчно, с една рокля и един костюм за нея, а изнесе оттука легла, с камион изнесе легла. В: Кой, балерината? Д: Да, същата, когато вече ... И пак тя подаде. Аз я хванах в две изневери, писмата открити бяха, и й казах: "Магдалена, ето ги писмата, дай да ги унищожа и хвърля в печката да изгорят, да служим отново да започнем." - "Не, не ми е удобно вече." И така се разделихме по нейна вина. Въпреки, че нейния адвокат, тя се помъчи да ме обвини като каза: "Той е дъновист, той туй, той онуй." Аз отидох при нейния адвокат и му казах: "Вижте, аз имам свидетели - две писма за изневери, едното в чужбина, едно тука, които й пиша писма и тя ми изневерява и вий, ако не оттеглите туй обвинение срещу Учителя, аз ще изнеса в съда за нейната изневяра, инак съм съгласен по взаимно съгласие, по вина и на двамата да се разделим. Но Учителя няма да го месите в тези дела и в тези неща." И той излезе изглежда разумен, говорил й, обади се и каза: "Тя е съгласна тъй, по ваша вина, по вина и на двамата." Казвам му: "Вий ако в съда споменете само за моите разбирания, аз ще изнеса и други работи за нея." И наистина в съда, но по вина и на двамата, въпреки, че тя подаде за развод третия път. А Мичето Златева казва и втория и третия брак той така ги заряза. Това поне не трябваше да го казва, или ако казва, трябваше да провери, да види дали е вярно. Тебе не мога да те обвиня Вергилий, щото искам да го запишеш туй, затуй, защото, ако имаш някоя вина, то е, че ти знаеш, че съм жив и, че туй, което тя ти е казала за нашия съвместен живот можеш и да го провериш. В: Не се сетих, не се сетих. Аз с нея имах много големи проблеми, защото туй, което беше го написала, аз бях го записал на магнетофонни ролки. След това го извадих. Тя също го беше писала. Оттова, което тя беше имаше два свитъка, което беше диктувал някой, който беше писал на пишеща машина. От тези два свитъка и от магнетофонните записи, аз направих един общ текст. След това ги предложих. Тя ги поправяла, задрасквала, но след една седмица ми звъни по телефона, не това, не онова. Най-много проблеми имахме с едно изказване на Учителя за тия два потока. За мътния поток и за бистрия поток. Тя вика: "Учителят казва, че когато един мътен поток се събере с един бистър, бистрия не може да измие." И аз казвам, а последния път бяхме с Марийка Марашлиева, щото ние заедно работим, и казвам: "Добре, представи си, че той е бистрия поток, а ти си мътния поток. Дай да се разберем." И накрая, нали се съгласи, остана така, не можахме да разберем кой е бистрия и кой е мътния поток. Казвам: "Представи си за мене той е бистрият поток, а ти си мътния." Начина, по който тя разбираше. Казвам: "Добре, защо ти това нещо си го написала вече, написала и го пуснала по Изгрева нали, туй нещо го написа, много хора го знаят. Сега аз го обработвам." Казвам: "Добре, но аз го сложих и така, не се знае кой е мътният, кой е бистрият." И тя вика: "Добре, сега никой не ще се сърди за тая работа." Ами казвам, сега да се сърди. Ти го ... Д: Аз не се сърдя, но Вергилий, ако ти се срещнеш и й кажеш това, което съм ти казал. В: Аз ще й кажа, че за мътния и за бистрия ... Д: Не, може да съм аз мътния поток, тя да е чистият, не знам. В: Аз понеже я познавам много добре, знам кой е мътният, кой е чистия. Д: Но виж какво ще ти кажа, аз туй ти казвам, грешки има у мене, аз не отричам, аз не съм изряден човек. И смятам, че изряден човек рядко ще се намери за сега. В: Няма, няма. Имаме много грешки ... Д: Аз имам редица неща, които ги съзнавам. И, ако ти кажа как заран и вечер в молитвите си искам да изправя своя характер, значи си признавам тези неща, че имам да ги подработвам. И не само сега, може би, за да ... Аз съм говорил и с Георги Томалевски и с Кирил Икономов. И също са ми казвали, те се смееха и ми казваха: "Абе ти много искаш, 5-6 добродетели изведнъж да оправиш. Ти гледай тоз живот 2-3, пък ще дойдеш втори, трети път на Земята. Казвам: "Виж какво, вярно е, но аз ги упоменавам сега десетина, за да зная какво трябва да изправя в себе си." Какво трябва, не крия, че имам неща за изправяне, не крия. Няма човек изправен. Ако бях изправен, аз нямаше да бъда на Земята. Но Учителя също ми е казвал и на мене: "Пей!" Аз съм имал случай с Учителя, когато заключваха пианото, за да не Го безпокоят. Аз веднъж Му казах, казвам: "Учителю, уча пиано, нямаме пиано, преди да взема туй пиано, преди да го вземе баща ми, може ли на братското?" - "Може, но обаждайте ми се." И аз съм Му почуквал и Той ми даваше ключа и ми казваше: "След туй пак на мен го дайте." И редовно съм го носил. Значи Учителя не е имал толкова лошо мнение, все ми е помагал нещо. И, когато Учителят беше още между нас, казвам: "Учителю, ще изнеса концерт. Може ли?" - "Може, ако обичате да дойдете и Вие!" И винаги е присъствал. В: И какви песни изпълнявахте от Учителя? Д: От Учителя много песни. Аз и сега си пея песните, които са на бахатски дадени. Пея си ги, защото за мене са свещени песни. И много концерти. Акомпанирал ми е Асен Арнаудов, той имаше един "Псалом 13-и". Една вечер бяхме и той ми казва, беше и Учителя в салона, изпях го. Той ми стана един от номерата, които редовно изпълнявах на Изгрева. В: Тоя "Псалом 13-и", по музика на кого? Д: На Асен Арнаудов, "13-и Псалом" по негова музика. В: Какво стана с нещата на Асен Арнаудов бе? Имал някакъв куфар с разработки. Никой не можа да се добере до тях, изчезнаха. Д: Нищо не зная. Тя беше, аз го позабравих, ако го видя /пее/: "Докога Господи ще ме забравяш съвсем, докога ще криеш лицето си от мен. Докога ще имам бодрост и душа, болезни всеки ден в сърцето си, докога ще се възнесе врага в мен?" И така, неговият Псалом на Учителя никой не го пееше, освен аз. И Учителя, аз Му го ... когато моите концерти, които ги изнасях, аз ги изнасях само за Учителя, докато беше и след Неговото заминаване в Негово име. Негови песни ми бяха редовно в репертоара. В: Сега, след като се разделихте вие с Мария Златева, вие продължавахте да изнасяте концерти. Д: Да, до 1954 година, докато слязох от Изгрева, редовно съм изнасял, даже в името на Единната пак съм изнасял братски песни. Единната организация. Да, аз изнасях братски песни, не се сърдя. Аз им казах, аз бях секретар на Единната. Председател беше един комунист голям и му казах: "Донков, аз живея тук, ще изнеса и братска песен." И никой не се е сърдил. Не зная друг да е изнасял толкова концерти както аз съм изнасял. В месеца два концерта винаги имаше след Неделна беседа. В: Сега аз имам една идея, Вие така да се съсредоточите и да дойда някой път и изобщо за музикалния живот на Изгрева да ми разкажете. Ще помислите така няколко дена. Вие с лявата ръка ще можете ли да си отбележите така точките? Д: Лявата ми е малко по-добре, дясната ми ... В: Просто да си отбележите по една точка, за да може, щото в момента Вие ще може да си припомните нещо, след това да го забравите, за да си отбележите по точки и да накарате племенницата по точки, като се сетите нещо да отбележи една точка, нали и после аз като дойда Вие да ми ги разкажете всички точки. Д: Ив Бургас съм изнасял концерти с Мичето Златева. И с Неделчо Попов правихме една екскурзия до Варна, Георги Събев и Стойна Христова. И в Бургас, в братския салон изнасях. Кралю беше там, бяха се събрали нашите приятели заедно със Златева изнесохме концерт, пяхме отделно, тя ми акомпанираше. И тези неща защо не са упоменати? Не ме засяга туй нещо нали? В: Тя направо го е забравила, не е нарочно, аз в това съм сигурен, че не е нарочно. Щото аз знам начина по който тя ми подаваше материала. Подаде ми малко нещо, нали, после ми се обади по телефона, а, това няма, това ще го махнеш. Така беше. Д: Аз съм имал няколко случая с Учителя да говоря, и да ми помага, и то така да ми помага. В: Добре, разкажете ги тези случаи. Помните ли ги? Д: Спомням си ги. В: Слушам. Д: През 1942 г. бях книговодител в Държавната печатница и получих повишение контрольор по отчетността в Държавната печатница. Направих акт за встъпване в длъжност. Това беше 1942 г., мисля, че август месец. Аз застъпвам, на третия ден ме викат в Министерството на финансите. Тогава Министър на финансите беше Добри Божилов, негов частен секретар беше, не си спомням името му. И ми каза: "Станало е едно прибързано уреждане на Вашия въпрос за повишение. В момента има други случаи. Вашата служба контрольор по отчетността ще я вземе един друг човек, вие ще минете за помощник- контрольор по отчетността. Пак така ще имате 1 000 лв. повишение, но ще отидете в железниците." Казвам: "Както решите, въпреки, че съм направил аз за встъпване в длъжност и е наредено да бъда понижаван, но щом нареждате, длъжността е ваша." И отидох в железниците. И този случай така с Неделчо Попов много близки приятели, ний с него редовно ходехме по екскурзия. Така мъчно ми беше и така му се доверявах и му казвам неделя. На, нали си нямам човек, който да се застъпи и той споменал на Учителя. И аз отивам при Учителя и Му казвам: "Учителю, извинявайте, че Ви безпокоя, много ми е тъжно така. тежко ми е, че така се постъпи с мене, нямам човек, който да ме защити, значи човек, на когото да се така облегна. Той седя така, стана сериозен и каза: "Това не е вярно. Ти имаш човек зад гърба ти, на когото можеш винаги да разчиташ и тоз човек и сега е зад тебе." Аз така трепнах и казах: "Искам да го видя." - "Ще издържиш ли, ако го видиш? Ако не издържиш, тоз човек ще носи последствията." Кажете ми тогава кой е? Той каза: "Това е твоята майка! И сега в момента тя е зад гърба ти и на нея винаги можеш да разчиташ." Тя беше един случай, втори случай, когато от железницата ме върнаха пак в печатницата, пак така неприятности за повишение. Началник Б.К. служба откриха от контрольор по отчетността, тя контрольор по отчетността беше 4 140, а началник служба беше 5,300, освен туй и заплатата по-голяма, но казвам на Учителя, пак с Неделчо бяхме. Където беше малкия салон и големия салон имаше една врата, която се отваряше. Ние там бяхме и Неделчо Му казва: "Учителю, Митето има пак някакви неприятности." И аз казвам на Учителя, така и така Учителю, но вярно е, но нещо ме тревожи. Той поседя и ми казва: "Ти за няколко години ще наваксаш туй, което твои колеги за десетки години няма да могат да постигнат." Като ми каза тъй, аз се разплаках и като че ли някаква тежест се смъкна от мене. Казвам: "Учителю, много съм доволен." И наистина, в Държавната печатница ме пратиха, имах неприятности там. аз в печатницата завеждах като контрольор по отчетността класирането на персонала, И идва партийния секретар, мой приятел беше Александър Христов, носи ми две заявления на две момичета, които бяха следвали графическото училище, обаче, не го завършили, две години следвали, а то беше четири и отишли в Балкана партизанки. И аз като ги погледнах, казах: Сашо, не мога да ги класирам тези хора. Те нямат нито образователен, нито служебен ценз. Хайде, ако имаха образователния, нямат служебния, с 10% или обратно, ако имаха служебния, а нямаха образователния 10% докато уредят. Той каза: "Не. ще ги класираш. Това е решение на партийно бюро." Казвам: "Сашо, няма да го изпълня решението. Ти си партиен член." - "Партиен член съм." А за тука ще кажа после какво ми каза Учителя. - "Партиен член съм, но това нещо няма да го извърша, защото е незаконно." - "Искаш ли да те пратим в Белене?" Казвам му: "Където и да ме пратите, това нещо няма да го извърша. Това е закононарушение и ако го извърша, отговорност нося аз, а носиш и ти като партиен член и секретар, който ще искам да ми го подпишеш." И се вдигам и отивам в Министерството на финансите, беше началник личен състав Мария Ангелова. Познаваше ме и не да се хваля, обаче, службата ми беше изрядна. Аз в Държавната печатница като контрольор по отчетността проверявах ведомостите, за да отида в Сметната палата за заверка, и те бяха там, контрольора в Сметната палата. Знаеше, че където има щемпела Сотиров е изрядно. Ведомостта не ги проверяват, веднага се чете. Нито една грешка не бяха открили във Върховната сметна палата на мои ведомости. И познава ме във финансите, и като отидох, казах й тъй, тъй. Тя каза: "Я ела с мене!" Слязохме долу при началник "Кадри". Не му помня името как се казваше. Изненада ме този човек, като човек, като комунист и като държавен служител. Когато тя му казва, той казва: "Вярно ли е?" Казвам: "Вярно е." Вдигна телефона, свърза се с Държавната печатница и каза: "Свържете ме с партийния секретар." И след малко чувам като казва: "Партийния секретар ли е?", и оттам казаха: "Да." Той каза: "Веднага ще ви чакам да дойдете, тука е отдел "Кадри", финансите." А Държавната печатница се водеше към Финансовото министерство. След малко пристига, като влезе вътре, като ме видя, така се дръпна настрана. Той каза: "Влезте, влезте." Казва: "Какво сте говорили на другаря Сотиров, къде ще го пращате?"-"Ама така." Почна да шикалкави. Той казва: "Другаря Сотиров е постъпил абсолютно право и като чиновник, като длъжностно лице и като партиен член, а вие постъпвате неправилно. Другарю Сотиров, няма да ви оставим повече в Печатницата да седите. Има вакантно място Контрольор по отчетността при Информацията - Димо Казасов беше тогава. Той ще отиде в Информацията, няма да бъде в Печатницата." Аз не го знаех туй нещо, изненадах се, но останах доволен. Когато си излезе партийния, аз му казах: "Благодаря ви много, че излизам, защото щях да имам неприятности в печатницата." Обаче, когато ми дадоха заповедта, отивам в информацията, началник на Б.К. отдел беше Васил Виденов. Той рисуваше. На времето излизаше "Папагал", той беше художникът на "Папагал". В: А, знам го "Папагал". Д: Той беше, художника беше той. Въпреки, че беше правист, рисуваше така ... карикатури му се отдаваха. Отивам, давам му заповедта и той каза: "Не са вземали моето съгласие, и не съм съгласен да ви взема на работа." Казвам: "Другарю Виденов, аз не идвам по мое желание. Аз бях в печатницата. От Финансите ме пращат при вас." - "Аз ще говоря с Финансите. Обадете ми се утре." Казвам: "Добре." И на другата заран отивам, обаждам му се, той казва: "Добре, идете в стая, № 3 мисля беше, там е ваш колега началник Б.К. служба Кесимов, ама как беше малкото му име Коста Кесимов, братовчед... от Търново. Запознахме се, започнах да работя и дотогава, докато отида той беше като помощник на Виденов. Обаче, след 3-4 месеца, той извика него, извика и мене и каза: "Отсега нататък Сотиров ще поеме да отговаря на писма, работи за резолюции, които съм поставил." Значи стана ми неудобно, щото другият беше по-възрастен от мене, с по-голям трудов стаж, обаче, изглежда малко по-така отпуснат в службата си, и затуй той го смени. Когато отидох в Информацията, партиен секретар беше жена. След това тя стана частна секретарка на Вълко Червенков, когато стана Комитет за "Наука и изкуство и култура". Вика ме и ми казва: "Вие сте новия заместник Б.К. служба." Казвам: "Да." - "Партиен член?" - "Да." - "Възлага ви се работа, задача от Партийно бюро, имаше четирима души контрольори по отчетността, две машинописки и две книговодителки, касиер, десетина души бяха там персонал, ще ги наблюдавате и ще следите кой какво върши." Казвам: "Извинете, това е извън служебните ми обязаности, аз не мога да го изпълня. Ако е за службата да, но кой как се проявява като човек, това не ми е в службата и не мога да го изпълня." - "Как така не можете, Вие сте партиен член." Казвам: "Аз съм партиен член, но най-напред съм държавен служител." Тя се обърна и ми каза: "Значи вие искате да бъдете мъртва партийна буква?" Казвам: "Да, обаче, ще бъда жива човешка буква." Тя ме загледа и ми каза: "Добре, свободен сте." След това се обадила Мара Ангелова, началник "Личен състав" в Министерство на финансите, казала й за туй нещо и изглежда, че тя й е казала какви ми са разбиранията, защото после ми каза самата тя Мара Ангелова, че е приказвала, а Елисавета Петрова се казваше секретарката, сетих се сега - Елисавета Петрова. И не ме закачаха, ходех си редовно на събрание, партийни, възлагаха ми задачи, гледах си работата, обаче, никакъв донос на служител като политическо лице не съм направил. Та това беше 1947 г., от 1.01. Министерство на информацията стана Комитет за наука, изкуство и култура, или тъй наречения КНИК, с ръководител Вълко Червенков. И понеже моя началник Васил Виденов, началника на Б.К. отдел беше в чужбина, мисля в Чехия, трябваше аз да предавам от името на Информацията към новия комитет на другаря Червенков. А там дойде от Министерството на просветата, който беше началник Б.К. отделение Никола Иванов, мой познат, колега и с него, той ми каза, явихме се при Вълко Червенков двамата. Аз от името на Информацията, а Никола Иванов от името на Министерството на просветата. И каза утре, днеска то беше следобед ли беше, мисля да, към 3-4 часа, утре в 9 часа на улица "Янко Забунов" в Политбюро, където е Операта, сега мисля, че е Общинска служба там. Има един за афиши на операта, точно насреща. В 9 часа ще бъдете там с проектобюджета за КНИК. И свободни сте. Кольо ми вика Иванов: "Сотирка, тази нощ не ще се спи!" Казвам: "Кольо, няма, няма." Извикахме машинописки, извикахме от Народния театър Георги Балевски - беше П.К. служба, на операта Васил Василев, дойдоха от Университета там, от Академията туй, събрахме се и почнахме да работим и наистина до 4 часа на другия ден успяхме да посглобим бюджета за КНИК, за Комитета. Обаче, не стигнаха около 300 милиона, това бяха старите пари при обмяната от целия бюджет за предвидените нови театри. Защото дотогава театрите бяха мисля 25, а станаха с нова Опера във Варна, Пловдив, Русе, Симфоничния оркестър в Пловдив, във Варна, театрите увеличиха, Народните театри. И там не достигнаха около 300 милиона. На заранта всеки случай отиваме там с Никола Иванов, и точно в 9 часа без няколко минути Вълко Червенков влезе: "Готови ли сте?" Аз му казах: "Да, господин Червенков." Той каза: "Другарю Червенков!" Коригира ме. Аз се изненадах, до тогаз все господин беше. Дайте чаршафите да ги видим. Те асъл като чаршафи, по два метра за всеки институт. И пита: "Какво е?" Казва му Никола Иванов: "Не достигат за театрите." - "Какво не достига?" - "Ами около 300 милиона лв." И той каза: "Я дайте тука чаршафите!" Гледа, гледа, стипендии за чужди студенти. - "Какво е туй 750 милиона? От тука 300 милиона ще вземете за театрите, а писмо ще се изготви за чуждите студенти да си ги поемат техните държави." И аз казвам: "Господин Червенков." - "Другарю Сотиров, за втори път ви правя бележка, ако трети път ми кажете господин, ще ви накажа." Нали толкоз години все господин, господин, свикнала устата, но сега на ухото обица. И така почна бюджета да се работи. Аз работех в Комитета в Информацията. 1946 година октомври месец се създаде Народна оперета, а там колега е бил началник на БКС служба. В: Какво значи? Д: Бюджетно-контролна служба. Те я закриха, сега минаха на счетоводна служба. Бюджетно-контролна, счетоводителят завеждаше само приходи и разходи, а всичко там: заплати, материални разходи, поддържане, водеха ги с платежни заповеди. В: Ясно, да. Д: И вика ме пак Мара Ангелова и каза: "Пращаме те в Оперетата отиваш!" Казвам: "Абе Мара, аз едва тука стъпих." - "В Оперетата отиваш!" И няма как. Отидох в Оперетата. Заварих хаос. Моя колега, те от 1 септември започват да работят, обаче, нямат средства. Аз отидох на 17 октомври. До тогава не получавали заплата - IX, X, и XI заплата. Като отидох, казах им, че аз съм новият началник на Контролното отделение служба, направиха събрание, и казаха, че ръководено от Партийното бюро и искат да им се каже кога ще се уреди въпроса със заплатите. Нямаха средства, искат им да изнесат нови постановки, нямат пари да платят на шивачи. Един шивач го извикали и го затворили в една стая с помощници да шие, не го пускат да излезе. Мисля, че се казваше Иван Анев. Аз погледнах така, ориентирах се и казах: "Сега сме 17 октомври. До края на ноември ще получите заплата за септември и октомври. Края на декември ще получите заплата за ноември и декември. Януари месец смятам, че ще почнем редовно, най-късно до края на януари, началото на февруари ще се уреди въпроса." И тогава помня, че ми дадоха купон за дрехи. Тогава с купони беше, поизносени дрехи, дадоха ми купон за дрехи. И наистина бях партиен член още. Уреди се всичко така, както им казах. В началото на февруари вече си получиха редовно заплатите. А в туй време и от Министерството, от КНИК по право службата стана отделение, повишение имаше. Беше вече 6 400 или 5 800 лв. заплатата, както и да е, но с повишение. Там бях до 1952 г. Станах заместник-директор на Театъра, още по-голямо повишение със задача и отговорност на финансите, стопанството и на администрацията. С оглед, директора, който беше и режисьор да поеме само художественото ръководство. Там имах неприятности затуй, че моите разбирания бяха малко несъвместими с партийните разбирания. И 1953 г. без да бъда уведомен, чета съобщение, че заместник- директора Димитър Сотиров се обследва като партиен член. Отидох, нищо не им казах, въпреки че имах основание да откажа да присъствам, тъй като нито бях викан в Партийното бюро, което е така работа на цяло Партийно бюро да ме уведоми, да ме питат най-напред защо имам такива разбирания. Както и да е де, тогава разбрах, че можело и така да мине. Обвиняват ме само един от помощник-режисьорите, не си спомням името му каза: "Абе какви сведения сте събрали за другаря Сотиров? Прочетете ги да видим как се е проявявал. Той е партиен член от 1944 г. Как се е проявявал до тогава?" Партийният секретар каза: "Няма какво да ги четем сведенията, партийното бюро е взело решение да бъде изключен от Партията." Ясно беше, че сведенията не са лоши щом не искат да ги четат. Всички туй казаха, че щом той има такива християнски разбирания, щом вярва в Господа не може да бъде член на Партията, и когато ми дадоха думата, само туй им казах, че аз съм се родил в семейство, в което майката е познавала Учителя още като момиче. И, че моят баща пет години след женитбата, преди моето раждане е влязъл 1905 г. в това общество. Аз съм се родил, отгледан съм в такава среда и следователно съвсем не е за учудване, че имам и тези разбирания. И аз ще ги устоявам, както съм ги устоявал до сега. Аз им казах, вярвам, ако нещо съм постигнал в живота си, това съм го постигнал благодарение на съветите и напътствията на Този човек, Който вие сега охулвате и казах, че вие трябва да знаете, че за всяка нечестна постъпка, която е отправена към известно лице, носи отговорност да, да, да и, че туй, което съм придобил, го дължа само на Него. - "Но ти си присъствал и на беседи и на туй. Не само това, аз съм чел беседи след Неговото заминаване, и не го считам за мое престъпление. Казах им, аз не вярвам в, това ми бяха и думите като заключение, този Господ, гдето го рисуват по иконите, но вярвам в едно начало, което движи и регулира цялата Вселена, което не позволява да стане никаква катастрофа, освен със знанието и желанието на това същество. За мене това същество, то е Бог, а Учителят, това е Негов пратеник, и4 аз не мога да нямам добро отношение. Те ми казаха: "Добре, няма да се откажеш, но ще изнесеш една беседа във вашия салон, че туй не е материалистично общество, и че ти не се чувстваш задължен да бъдеш в него." Казвам: "Не, това нещо няма да бъде. Аз такова нещо няма да изнеса. Аз трябва да знаете, най-напред съм човек, след туй съм служител и на трето място съм партиен член. И моля ви да ми кажете грешки в моята служба тука от 1947 г. до 1953 г. като човек, като държавен служител и като партиен член. Вие знаете, че още в началото аз влязох като финансов отговорник на Профорганизацията. Че, по мое желание започнахме да удържаме по 10% от артистите, които участвуваха в агитки. С тези пари ние купихме два акордеона, ний обзаведохме стол за служителите, това е по отношение на службата и по отношение на партийното ми членство. Защото аз като такъв влязох отговорник в Профорганизацията. Друго нямам какво да кажа. Всички вдигат ръка, които са за, а през време на почивката много от хората идваха при мене, даже и по имена ги помня някои да ми кажат: "Абе другарю Сотиров, съгласете се с Партийно бюро, пък вий си продължавайте да си имате тези разбирания." Казвам: "Не." Това нещо няма да бъде, това, което има у мене, това ще го изявя. И такъв компромис няма да направя. Вий ще ги гласувате по съвест, както аз по съвест решавам нещата. И наистина всички гласуват "За" - 67 или 69 беше. Само една жена, профотговорника на чистачките, баба Райна. - "Кой е против?" И тя вдига ръка. Казват: Защо си против изключването на другаря Сотиров?" И тя казва: "Аз не мога да се съглася да бъде изключен от Партията най-добрият човек, най- добрият служител и най-добрият партиец от театъра." Това са думите на баба Райна. И когато се сбогувах, аз отидох, поклоних се пред баба Райна и й казах: "Бабо Райно, благодаря ти от сърце, че единствена беше ти, която каза това, което чувстваш." - "Довиждане другарю!" И си излязох. Та така ми приключи членуването. А преди да бъда член в Партията, след като се върнах от мобилизация 1944 г., ноември месец, много настояваха, бях в печатницата, настояваха да стана партиен член. Този същия Александър, който стана партиен член и искаше да ме изключва и да ме праща в Белене, идва и ми казва: "Ний знаем какви ти са разбиранията, но ще станеш партиен член" Аз му казах: "Сашо, не ми е удобно. Много те моля, не ме насилвай! Няма да мога, ще ми възложите задачи, които ще бъдат в разрез с моите разбирания. Недей!" И с Неделчо Попов, аз с него много споделях, много добър приятел ми беше, и му казвам: "Абе много ме мъчат." И пак тъй двамата приказваме и се задава Учителят, и той Му казва: "Учителю, много мъчат Митето да влезе в Партията. Той не ще да влезе." Учителят така поседя, позамълча, стана сериозен и каза: "Що да не влезе? Може да влезе, да поработи десетина години, да им покаже как трябва да се работи?" Само туй каза. И беше едно успокоение и си казвам: "Щом Учителя казва." И влязох 1944 г., ноември месец ме приеха в Партията, 1953 г. започна изключването и февруари месец 1954 г., точно десет години, бях изключен от Партията. В: Така, както каза Учителят. Д: Учителят. В: Трябвало ти да покажеш как се работи. Д: Да, и когато аз бях вече изключен от Партията, директор беше дошъл след почиването на Македонски, аз бях изпълняващ длъжността директор от май месец 1951 г. до 1952 г. февруари месец. Около десет месеца бях и дойде тогава Петър Славински за директор, обаче, не можа да се справи, много така беше ултра в разбиранията си, изисква ги като партиен член така. Аз влязох в конфликт с него за един случай. Бяха ни дошли гости от СССР, участници в спектакли, и той ме вика и ми каза: "Намери 1 000 лв. да им вземем нещо като подаръци." И аз му казах: "Другарю Славински, ний в бюджета нямаме такъв параграф, пишем писмо до Комитета, те имат, ще ни разрешат, каквото имат." Няма да отида, ще намериш пари, ний ще им го купим. Казвам: "Нямам възможност другарю Славински. Няма законно основание. Ако искате, пишете ми писмо и ми го подпишете, да се вземе. Така може, но аз няма да подпиша такова писмо. Отговорност няма да нося." Той ми каза: "Тогава ще си намеря друг заместник-директор, който ще намери тези пари." И аз отидох в Министерството на КНИК и казах на секретарката. Казвам, кажи на другаря Червенков така и така. Тогава беше пък вече 1952 г., не беше вече Червенков, а беше Румен Аврамов. 1952 г. Червенков беше председател на Министерския съвет. Казах на секретарката Елена ... и тя му казала, а той: "Да не се безпокои, понеже влезе в конфликт с главния режисьор Хрисан Цанков, който е брат на Александър Цанков, и който като Министър на просветата беше уволнен от брат си като главен режисьор в Народния театър," Въобще, ръководството беше доста така прецизно. Сашо Попов беше главен диригент, главен художник беше Ващенко и понеже Славински влезе така в конфликт с ръководството и Румен Аврамов вика 1-2 пъти ръководството, което освободи Славински. Когато го освободи Мара Шумкова, председателка на Профкомитета, артистка беше, ми каза, аз бях изключен вече от Партията 1954 г. Каза: "Бай Димитре, ако беше партиен член, щеше да станеш директор на Театъра." Казвам: "Мара, не ме блазни директорството, за мене е по-важно да бъда човек." И след туй почна обследването ми в Театъра и отидох, в Народния театър ме приведоха, Филипов ме вика, каза ми: "Знам ти разбиранията, знам защо си изключен." А за изключването ми мотивът му беше идеалистични разбирания, несъвместими с доктрината на Партията. - "Знам коя е причината за изключването, мен не ми трябва ... мен ми трябва човек, който да ми работи, когато ме няма тука, да знам, че имам човек, все едно, че аз съм тука." И наистина, аз успях да се сработя със службата и изкарах три години, 1964 и напуснах, въпреки че нямах възраст и година и половина вземах пенсия с 10%. Но изкарах службата 30 години и се пенсионирах. В: Сега, понеже ти си се занимавал с финанси, какво ще ми кажеш за този процес 1957-1958 г., с тези така наречени нарушения финансови и т.н. Спомняш ли си нещо? Д: Спомням си. В: Искам да ми разкажеш. Д: Когато беше едно събрание, стана в Парахода, там на стенографките, въпроса за Песнарката, за която се дадоха 800 000 лв., такава мисля, че беше сумата. Песнарката е работена от Мария Тодорова, Асен Арнаудов, Ангел Янушев, донякъде Галито взема участие, щото на Галито, когато беше туй събрание, Галито дотогава постъпи малко, да не кажа нечестно, но така неправилно. Той държеше песните да бъдат дадени /напечатани/ така, както са дадени от Учителя. Според мене Кирил Икономов, може би с едно или две изключения, който си е позволил, е нещо позагладил там. Но инак има песни, които съм ги пял аз, които са дадени от Учителя, даже помня на една песен, не си спомням Ангел Янушев беше вънка на масите, там ги работеха с Асен Арнаудов, казват, тука трябва да прибавим още един такт, за да се съгласува музикално. И Учителят каза: "Щом трябва, поставете го!" Значи не е съгласен, но щом трябва да се оформи музикално, поставете го. Но тогава, за туй събрание аз си позволих може би, пак така бях избухнал, но казах, че ще дойде време, когато Братството при една ревизия ще отговаря за тези пари, които са дадени за тази Песнарка и която не почива на действителното, което е дал Учителят. Има една песен, например тази "Киамет Зену". Тя е дадена така от Учителя, защото такива тъй наречените Ес-тактове, Ес-Киамет ... Мария Тодорова, най-напред аз отидох да я пея с нея, в началото още. Тя каза, върна ме и каза: "Тук ще бъде Киамет." Казвам: "Не бе Мика, така не звучи. Киамет, а тя "Киаме- еееет, ударението пада на Киамет, така, както пейте. Аз я пеех както и Кирил, и така е останало. Но в Песнарката е сменено, не е така дадено. Аз я изпълнявах и въобще песните съм изпълнявал така, както смятам, че са дадени от Учителя. "Вехади" на дует съм го пял със Златева и с други. Със Симеон съм пял други песни баритонови и тенорови. Доста концерти съм изнасял на Изгрева и съм пял, Учителят никога не ми е казал: "Тука не е така, тука е така." Аз съм Го питал, даже един случай имах. Изнесох концерт на Изгрева, и една народна песен има "Вино пия" от Добри Христов. "Вино пия хардалия, мезе нямам за ракия." Чудесна песен като песен, текста сега е народен. Пък туй след концерта имаше една наша сестра от Айтос, Василка, която живееше в "Опълченска" 66. Идва и ми казва: "Митко, как не те догреша да изпееш таз песен за вино, че пиеш и ракия в Салона, баща ти там ръководител на Братството в Бургас и Учителя и ти да пееш таз песен?" Нищо не й отговорих, но ми стана мъчно и на другия ден видях Учителя и Му казах: "Учителю, така и така." Той се засмя и каза: "Е, не бива да се изисква винаги, за тях текста е важен, но тя е хубава народна песен!" Като ми каза тъй, аз се успокоих. Не ми каза, че трябва да пееш други песни, с други текстове, щото и маса оперни текстове, които съм пял, аз подбирах въобще такива, които да подхождат по същество, по текст с Изгрева нали, но имаше някъде, където няма как да се сложи. С Георги Радев съм преработил няколко песни. Аз пописвах малко, имам някои работи, така, дадох ги на Георги Радев да си ги докоригира и от Учителя туй ми остана, че да не се тревожа, че текста е такъв. - "Това е каза, народна песен. Песента, музиката е хубава." И винаги, когато съм молил Учителя при концерт, вечер съм изнасял концерти, винаги е идвал на концерта ми и съм се обръщал с лице към Него. В: Песнопойката е направена с братски пари, така ли? Д: С братски пари. Хартията е купена с братски пари, така знам. В: Защото, доколкото аз знам от опитностите на Мария, тя е купена, хартията е укривана. Д: Укривана. В: Укривана. Д: Но аз казах. В: Но не с братски пари, а с техни пари. Д: А, не е тъй, аз доколкото знам, с братски пари, щото му казах на Борис. Казвам: "Борисе, ще дойде време, когато при една ревизия установят тези неотчетени пари и законът е строг, страшен." Той се обърна и ми каза: "Мене земните закони не ме ловят." И аз му казах: "Не казвай така, защото законите земни, когато ударят, удрят много жестоко." И след няколко години го удариха. В: Да. Д: Затуй Учителят беше отчетен. Когато се заведе делото. Аз понеже бях абонат, в уводна статия на "Работническо дело" имаше. И направи ми страшно лошо впечатление "скара ли се кой да води бащина дружина и казва: Докато ръководителят е бил жив, обществото е било отчетено изцяло към Държавата. След Неговото заминаване се явяват задължения." Това какво показва? В: Това "Работническо дело" ти не го пазиш? Д: Не го пазя, обаче, то може да се намери в Библиотеката. В първия ден на делото, това дело го има. И казва в заключение: "Скарали се кой да води бащина дружина!" Идва Ганчо Генчев. Когато делото се завело, при мене идва. Бях в Музикалния театър и ми казва: "Митко, съда само твоя баща не нареди към длъжници, единствен от всички ръководители, само той е бил отчетен към Учителя." Казвам му: "Ганчо, много се радвам. Аз знам, че моя баща винаги е отчетен. Винаги е държал." Значи другите са били неотчетени. Какво е имало за отчитане не знам. Сигурно тоя десятък, който са събирали не е бил отчитан на време, защото ревизията го е поменала и за тези хартии и това нещо." В: Добре, друг един въпрос. Аз съм слушал непрекъснато. Тук и Мария Тодорова говори, че за тоя десятък след 9.IX.1944 са го изгорили. Какво знаеш за него? Д: Защо трябва да го изгорят? В: Ама какво знаеш по него? Д: Аз знам туй. че Учителят доброволно е оставил. 14-та година. 1914 г. аз тогава завърших четвърто отделение. И на събора във Велико Търново отидохме цялото семейство: кака, аз, тати, мама на събора Помня, ние бяхме деца. С нас се занимаваха много Тодор Стоименов и Петко Гумнеров. Бяха много големи шегобийци, и така удоволствие беше и на децата да бъдат в тяхното обкръжение. Аз лично помня, Петко Гумнеров ми зададе въпрос: "Ти с колко завърши?" Казвам: "С шест." - "А така. Ха кажи ми сега 3 х 5 = 15 + 2 = 17. Колко правят? Ха сега де! Хайде де, по-скоро, по-скоро!" 3 х 5=15, не мога да го разбера. И пак 17. "Ей, да.' И помня туй нещо. После Тодор Стоименов вика там, ние бяхме деца нали. ама правим, не, аз съм го запомнил. Я ми изпей: "пипиуч, пипиуч". И как да му го изпея? И помня като се връщаме, туй беше заранта, към обед се връщаме и моят баща казва: "Къде ходите бе, Учителят ни даде "Добрата молитва". Значи това нещо, ако е записал някой? В: Не е записал никой. Д: Добрата молитва е дадена 1914 г, на събора във Велико Търново. Помня пейките, високи дървета, горе стаичката, където влизаха да внасят и десятък и туй. Учителят казваше: "Горницата". Там стаичка беше. Помня, ние ходихме да видим, помня на Христос един голям портрет имаше... туй помня като деца ми е останало в паметта. По едни стълби се качвахме в стаичката, където Учителят се уединяваше. И помня моя баща като каза: "Добрата молитва" даде Учителят, а вас ви няма." Гумнеров и Стоименов, първия Му ученик. В: Така. За десятъка щяхте да говорите. Д: За десятъка знам, че тати събираше. Учителят е казал: "Който обича от годишния приход да задели една част, тъй наречения десятък." И помня, че тати редовно заделяше, той като ръководител в Бургас, след заминаването на чичо Пеню Киров, той пое ръководството в Братството. И събираха се помня в дрогерията на Зурков, Илия Зурков. В: Какъв е Илия Зурков? Понеже аз съм виждал писма от Учителя до Илия Зурков. Д: Да, той е един от първите ученици на Учителя. В: Той после къде заминава? Д: Никъде не заминава, той се отказа. Полека- лека ... Деню Цанов, той дойде в София, Матей Попов, управител на митницата беше, Матей Пренеров в пощите работеше, Коста Стойчев, на Стефка Стойчева бащата, той завеждаше долу отделението в пощите, Нейчо Паскалев, завеждаше телеграмите, отделение телеграми. Неговия син Паскалев, но как беше малкото му име не помня - Кирил, Кирил Паскалев, той от Братството се отказа и завърши много зле. Той беше един от най-близките. Като дойдеше в Бургас, скромен един, винаги лягаше и ставаше с името на Учителя и казваше какво е казал. След туй се отметна като Елизер. Аз на Елизер веднъж му казах, ами тук се отметна и Кирил Паскалев и казаха ми, започнал, проял месо, започнал да говори срещу Учителя и свършил много зле. Имах същия случай с Елизер Коен. Той боледуваше от диабет. Рязаха му врата, тука, какво ли не и Учителят го беше излекувал и след туй като започна да говори срещу Учителя, искаше да се наложи и в Единната организация. Аз не можах да се стърпя и веднъж му казах: "Ти говориш срещу Братството бе, ти, който беше за комунистите, че си страдал. Ти не си страдал, защото ти беше човек на Лулчев и Лулчев те назначи в мините или Елисейна ли, къде беше, не знам. Горе някъде на работа. Ти носеше само звездата, а работеше. Ти нямаше никакво отношение към Братството." В: Каква звезда носеше? Д: Еврейската. В: А, еврейската, да. Д: И неговата жена, която беше от латвийките Марияна, не ме поздравяваха вече, даже той един път се срещнахме на улицата, и той почна да ме ругае. И аз му казах: "Виж какво ще ти кажа Елизер. Учителят Го няма вече. И когато заболееш втори път, ти ще си отидеш, помни ми думата. Ти постъпи така, както никога не трябваше да постъпиш." Защото аз доколкото знам, той е храненик на Изгрева. Братството го е издържало, за да завърши висше образование. Но както и да е, тези неща са примерно... В: Защото тука се публикува, Елена Андреева публикува един от протоколите, където той се отказва от Учителя. Д: Вярно, Елизер, да. И аз му казах: "Учителя те излекува веднъж, но втори път няма да те излекува и ти ще умреш със страшна смърт, със страшна смърт." И наистина той умря от инфекция, кръвна инфекция. В: Рак на черен дроб и т.н. Сега друг въпрос, аз съм слушал от възрастните приятели, че след заминаването на Учителя са намерили пари и понеже не са могли да ги обменят, са ги изгорили. Какво знаеш по тези въпроси, ама ти слушал ли си, чувал ли си това нещо от възрастните приятели! Д: От тати съм чувал, че са намерили пари, злато - три кг, което са заровили при голямата канара на Бивака горе и когато там. грешката, аз на моя баща туй му казах, единствената грешка на Братския съвет е, че включихте Антов в Братския съвет. Антов [виж "Изгревът", т. Ill, с. 214-216; т. IV, с. 214-217] го познавам добре. Той идваше през 1941-ва, 1942-ра, 1943- та година, аз живеех на Изгрева, имах хубаво радио, и ловях "Москва", ловях тази станция нелегалната от Москва, която предаваше... Антов идваше да слуша и никак не ми беше приятно, защото нямах доверие, аз го смятах за, идваше и в Братството, но аз го смятах за голям ренегат, голям отстъпник, и наистина се установи, че той седеше в Братството да прави поведение пред партийците, а след туй идваше да се вре при нас, да донася на партийците. Двустранен, негоден човек, и помня баща ми като каза: "Нямаше как, наложиха го от Партията." Ето, казвам: "Видя ли какво ти казах. Партията го наложи, за да има човек в Братския съвет." И казвам, вий трябваше тези работи, и той веднага, цигулките на Учителя, работи, туй, туй, туй, туй, Пентаграма на Учителя, други златни работи. В: Ти тези 3 кг, за които разправяш, също ли е злато, което Борис го е сложил горе на това? Д: Да, да. В: Сега пак питам, сега не си ли слушал от възрастните приятели и от баща ти за онези пари, които са горени на Изгрева? Д: Не, не. Само съм чувал, че има събран десятък при Учителя, но не съм го питал какво са направили, и може би те не са уведомени, той Борис го е вършил, Борис и донякъде Стоименов и Боев беше под тяхно влияние. Даже аз на Галито веднъж му казах: "Гале, ти защо така се отметна?" Защото той мина в поддръжка на Борис. И Галито ми каза нещо, което много ме засегна, но нищо не му отговорих: "Както ти се раздели с Мичето Златева, тъй и аз се разделих с Кирил Икономов." Трябваше ли да ми го казва туй нещо? Нищо не му казах на Галито. Отношенията ни си останаха същите добри и срещах се след време с Галито, концерти, и сме говорили, нищо не му казах, но тогава доста необмислено той: "Както ти се раздели с Мичето Златева, тъй и аз се разделих с Кирил Икономов." Аз не държа Кирил Икономов, също има така грешки, всеки човек има грешки, но Кирил Икономов все пак е направил за музиката на Учителя, колкото никой не е направил на Изгрева, това смело мога да кажа, смело мога да кажа. Такава разработка никой не е направил. В: На кое разработка? Д: На всички песни от Учителя. И за хорово изпълнение, и за солово изпълнение. В: Аз съм слушал, че Учителя някои разработки не е одобрявал на Кирил, там за някой "си бемол" ли, за "фа диез" ли? Д: Една-две, аз казах, има, които и той ги знае Кирил, Кирил ги знае, ние сме говорили, има, но не всичко, но не всичко. Аз, доколкото знам, май че от Мичето Златева, след заминаването на Асен, ми каза, че Асен на нея ли е казал, че има известни пропуски от негова страна по отношение на Кирил Икономов, туй, което на времето Мария Тодорова е писала. А къде е Албумът, който е ... нещо се записа от Учителя? В: Пази се някъде и го крият ... Д: Крие се някъде. Е там е, е крие се затуй, защото там ще се види точно какво е дадено от Учителя. В: Мария Тодорова в това нещо съобщава, че в бъдеще трябва да се извади тефтера - албума, има две папки с песни, оригинални, които са ги записали там в тези две папки и с нейната песнопойка, дето тя си е отбелязала грешките, признава, че има грешки, нали ... и ще се направи едно ново издание и въпросът е решен с оригиналите. Д: Е-е, ама албумите ги няма. В: Пазят се, пазят. Е, казаха ми, че се пазят. Д: Бяха по едно време у мене, но ги дадох, туй беше преди да се разделим с Мичето Златева и останаха у Мичето Златева. Къде ги е дала тя и ... В: Тука пише Мария Златева, че Борис и Мария и са ги взели от нея. Аз съм го писал. Д: А-а, аз не съм ги прочел още неговите, аз още на Галито чета. Не съм дошъл до неговите. В: Сега аз имам една друга молба, когато вие четете и нещо ви направи впечатление, ще си отбележите, ще ме извикате, за да ми го кажете, защото може да има пропуски, грешки и т.н. Д: Виж какво Вергилий, аз доста съм присъствал при пеенето песните на Учителя. За песните на Учителя мога да кажа, че в моя репертоар почти всичко влизаше. От Неговите песни има рядко някоя, която не съм я пял, рядко има. И съм я пял пред Него. Акомпанимент и от Асен Арнаудов и в момента написани акомпанименти от него почти нямам, и от Митко Грива имам някои с негов акомпанимент. Най-много от Кисьова и от Кирил Икономов. Мика Тодорова не знам дали има аранжирани. В: Няма нищо. Тя самата казва, че е имала, обаче, нищо не е записала. Понеже ги е знаела наизуст и смятала, че ги помни. Д: Аранжимент за хор, за дует, за квартет, за туй има от Кирил Икономов най-много, най-много, от Асен Арнаудов, по-малко и от Митко Грива. Но най-много от Кирил Икономов има. Това е, че има грешки и аз го знам, той даже и Кирил е казвал. Той за този прословут "си бемол", то е верно нали и си признава Кирил. Едно-две опущения има, като намерят тефтерите ще се видят къде е, и ще се коригират. Но трябва да се коригират и на тези, които са собствени на Миката и на Борис. В: Е, те като излезе тефтера, тогава ще се коригират. И тя така го дава разрешението, тефтера, и ще се коригира по тефтера. Д: Но на Изгрева за туй, дето Учителят беше ударен, аз много съжалявам, но после си казвам, като че ли тъй трябвало да стане. Аз бях тръгнал за Салона, защото им казаха, че Иванчо Кавалджиев е един от първите ученици, който е направил разработка на песните на Учителя. А в него живя моята сестра, която почина, Катя, тя следваше музикалното училище. Той боледуваше от туберкулоза и Учителят го излекува. Той се оправи много, но после се отдаде на работа, писа една опера: "Ако бях цар", по подобие на тази от Адам с българска така. В: Да не е "Ивайло"? Д: Не, не, не. Мозайка, но така полека-лека се пооткъсна и като ми казаха, че е дошъл, аз таман тръгнах от къщи, аз живеех към началото на шосето. Тръгнах, спряха ме бакалница имаше срещу нас, дини дошли, и аз се забавих там около половин час, и когато отидох точно колата профуча, черно купе беше, автомобил на двамата побойници, гдето са били там. В: Кога беше, сутринта ли беше, по обед, или след обед? Д: След обед, след обед. Може би към четири часа. Четири, четири и половина. Щото той в четири ... и аз останах там и си казвам, как ме задържа тоз бакалин да, щях да бъда там, щях положително щях да се сбия с тях. Положително. А след малко дойде и Игнат. Щяхме да се вдигнем ний Изгрева, ама после си казвам, просто тъй е трябвало да стане, да мине този изпит. В: И, когато вие дойдохте, те вече бяха Го били? Д: Аз срещнах колата на пътя ми, на половината път бях до Салона, когато колата профуча и излезе на шосето. Половин час да бях дошъл, щях, щото те дошли, ударили го и веднага си тръгнали. В: На Галилей хареса ли ти? На Галилей ти хареса, нали? Д: Точно туй, за него говоря. Досега много откровения прави Учителя, които така. В: Аз сега за пръв път ги изнасям тия неща. Досега не са изнасяни. Д: Да. В: Понеже аз съм работил с него, нали. За пръв път. Сега може да ме упрекнете, защо ги изнасям. Ами трябва да знаят кой е Учителят. Трябва да се знае кой е Учителят. Д: Виж какво, аз Учителят за мене е ясен. Аз имах два случая към мене и един към тати, който ме върна от оня свят. За мене е ясно, че Учителят е нещо изключение. Изключително. Той не е Христов, а Божий Пратеник. За мене Той е, нямам думи да Го окачествя, нямам думи. Аз, когато получих след простатата жлеза, ме чакаха да си отида, бях 11 дена на системи и ме чакат, после едно чистене на раната, извадиха катетъра и после едно чистене, два пъти по 2-3 метра марля вътре в корема ми като натисне, блика 39 см гной и кръв. И вечерта, когато ми преляха 2 шишета кръв, чувам го тоз, който си заряза дежурството, останало от шест часа, а той трябваше в 7 да напусне. Той от 6 часа като почна да лекува, до 1 часа през нощта седя там, д-р Ангелов. Ангелов сега е в Западна Германия, в Мюнхен. Като извади туй, като почна тези марли да ги вади, с риванол да ги топи и да ги чисти, и най-после като тампонира, аз съм заспал, не го чувам като казва преди да заспя на Маргарит, другия лекар, който в седем пое: "Дайте ми две банки! Кръв намерете веднага." Пък тя моята кръв нещо особена група, аз я имам нулева ли беше, не помня, дето ... В: Отрицателна. Д: Отрицателна ли, много мъчно се намира. На 10 000 души каза, една ще се намери. Намерили и то от "Бърза помощ", там намерили. И като ми сложиха, и той си отива и казва: "Няма да се отлъчваш оттука." Чувам го като казва, вече в унес: "Ако оживее тази нощ, добре ще бъде. И аз съм заспал, и заранта идва в осем часа, като минава визитацията, заедно с проф. Червенаков, той редовно, моето легло беше до вратата, първо легло. Идва най-напред при мене. Той ми викаше: "Бай Димитре, как си?" И аз му викам: "Другарю професор, вчера бях добре, днеска съм по-добре, утре ще бъда още по- добре. Тогаз се събудих. Значи от един часа като съм заспал, до осем часа съм спал. Като ме бутат там сестрите, тя беше една куцичка сестра, старшата сестра: "Бай Димитре, бай Димитре!" Аз се събуждам, гледам професор Червенаков: "Как си?" Казвам: "Другарю професор, сега се събуждам в един часа съм заспал. Много ми е леко. И Маргаритов казал, че снощи до един часа сме правили почистване на раната. А Попиванов, който ме прие, доцента, беше, той каза, Попиванов, нямаше ли? "Не". Е, хубаво, каза, че без него са направили почистването. И вечерта, когато да заспя, гледам главата на Учителя златиста - до тука. Моята глава беше на запад, не на северозапад, да. Гледам от юг идва главата на Учителя, мина и се загуби, със златист оттенък. И аз си казвам, помислих си, че си отивам, казвам: "Учителю, благодаря Ти, значи пътя ми е спокоен." И съм заспал. И заранта като се събудих, спомних си туй нещо и казвам: "Значи Учителят ми казва не да си отивам, а да живея." А тука в Мичето Златева видях, казва, дето четох, че той има къс живот и ще си отиде много рано. Не знам да е казал, щото аз карах 1963-та година, значи 58 годишен. В: Да, ама тя казва: "Учителю, вземете от моя живот, а му дайте на него." Д: Да, ама Той какво е отговорил? В: Не знам какво е отговорил. Д: Не, не пиши, казва за мътния поток и чистия поток. Може би аз съм мътния поток. В: Не се знае кой е мътният поток, кой е чистият. Тя много се ядоса, за него каза, нали се разбрахме, че ще го махнеш? Абе какво ще го махнеш. Веднъж го махаш, веднъж го слагаш. Остана така, че не се знае кой е мътния поток. Д: Моя хороскоп, който го прави Георги Радев тъй казва, че към средата на живота ми има нещо тежко, страшно даже той каза. Марс, със кого беше в страшен квадрат. И, ако надживея туй нещо, живота ми ще бъде по-спокоен. Аз два пъти имах, два пъти Учителя тогаз, когато мина туй, и след туй инфаркта, инфаркта, но толкоз леко мина, все пак Учителя така, само, че така в черно-бяло, само главата Му мина и аз бях спокоен, и си казах: "Тоз път няма да е за заминаване, щом Учителят пак се яви." И наистина от интензивното ме изписаха на 6-тия ден, докато ги изписвали на 8-мия ден. Обаче, като ме изписаха заранта на 6-тия ден, вечерта получих втори пристъп инфаркт. Заранта ми правиха гимнастика, голямо раздвижване, когато излязох косентацията, той беше тогава главен асистент, дойде, като му казаха, че вечерта съм имал през нощта пристъп лек, защо и аз му казах тъй, тъй, тъй, сменили са тази масажистката, която ми правеше и прати една друга. Тъй, че аз за Учителя ... тука съм приятно изненадан, че не съм много безпокоил Учителя. Аз съм имал възможност да се допитам до Него за много неща. В: А, когато има още някои неща, които има да ми кажете, ще ми се обадите и ще дойда и ще ги запишем пак. После ще искам вашето мнение по тези въпроси. Д: Което знам, което съм опитал. В: Аз в следващия том ще пусна вашите опитности, които ние сме записвали преди това. Д: Да. В: Ний работихме преди години. Вие ще бъдете във втория том, ще пусна тези неща, да знаете. При положение, че вие сте жив и здрав, когато излезне, аз ще ви го донеса да го прочетете, нали, да го прочетете. Д: Не знам дали ще доживея. В: Ами сега не знам това. Ето Мичето Златева доживя до първия том. Ти знаеш ли какво? Казвам й, абе дай ни пари, помогни ни да издадем това нещо. Тя вика: "Имам 2 000 лв. , обаче, ги пазя за погребение." Викам, пази си ги, хайде, карай. Д: И аз тъй съм. В: Казвам, пази си ги, не ти искам парите. Ха, ха! Отначало ме хвана яд, а после ми стана смешно. Викам, щом ги е заръчала за погребение, нека бъдат за погребение. Д: И аз тъй казвам на тези. Те туй ми викат, но днеска малката като идва казва: "Чичо Митко, как прекара?" Казвам: "Нели, все съм с очакване, че ще ми почукат на вратата." В: По-рано вие ми четохте от една тетрадка, имахте поезия за Учителя. Д: Да. В: Тези неща искам да ги оставите на мене. нали? За да можем да ги сложим към вашия архив. Защото аз съм този човек. Д: Те не ги дават. Тях ги иска и други да ги вземе. Не ги дават. Те казват, туй от тебе спомен. В: Абе спомен. Ний ще ги вземем да препишем някои какво има и т.н. Защото аз съм този, който ще публикувам вашите работи, а не те, нали? Д: Те искат, да, татювия спомен го дадоха, в музея отиде. Записките. В: Вие го дадохте? Д: В музея. В: За войника, нали? Д: За войника. В: Ами тоя дневник, намерили ли сте го? Д: Сега като развалям ... 13 октомври 1993 г. В (Вергилий Кръстев): Днесе 13 октомври 1993 г., сряда, и се намирам у брат Димитър Сотиров, който ще ни каже някои пропуски и грешки, които той е забелязал при прочита на книгата "Изгревът". Понеже вие сте единствен, който е останал жив и аз слушам. Д (Димитър Сотиров): По онова време имаше една Магдалена, която свещениците бяха подкупили с пари, за да носи на главата си табела с надпис "Жертва на Дънов" и се разхождаше по цяла София, дори с нея бе дошла и на Изгрева и приятелите искаха да я набият, но Учителят ги спря. [виж "Изгревът", т. I, с. 119]. Жената не е Магдалена, а Мария се казваше тя. Магдалена Попова е бивша учителка, тя куцаше и не е ходила с такива надписи на главата си. Тази беше Мария и бати Ради веднъж я заля даже с вода на Изгрева на една беседа. В: Тази, която носеше табела. Д: Която носеше табела се казваше Мария. Презимето й не зная, но Мария се казваше. Тя е. Обаче, Магдалена, която Ми ката казва, тя е Магдалена Попова, тя е бивша учителка, куцаше, владееше много езици и пътуваше много в чужбина. В: Значи, това, което се отнася за табелата е Мария? Д: "Жертва на Дънов" е Мария, а не Магдалена. В: А тази Мария как се казваше? Д: Презимето й не знам. В: А всички знаят, че това е Магдалена. Д: А, не, не е Магдалена, Мария. Магдалена Попова е бивша учителка. Тя живееше на Изгрева и не е носила тази табела. В: Да, която е била учителка, която Учителят изпраща при Кришнамурти. Д: Но тя не е носила тази табела. Съвсем друго лице е Мария, която носеше тази табела: "Жертва на Дънов". Тя е съвсем друго лице. А на много места Мария Тодорова казва Магдалена и ги преплита двете имена. В: Значи, това е вече друго лице. Д: Друго лице. В: Виж как това не сме го знаели. Ами нямаше кой да го каже. Това трябваше да го напише вашето поколение. Не го написа. Аз го пиша от разказите на този и на онзи, затова има грешки [виж "Изгревът", т. I, с. 280]. Д: Мария беше онази, която от време навреме прихождаше на Изгрева от града, и която правеше най-много бели на Учителя и на Братството. Тя бе онази, която бе подкупена от свещениците и носеше една табела на главата си, на която бе написано: "Жертва на Дънов". Магдалена Попова е бивша учителка. В: А Мария, която носи е друга. Д: Съвсем друго лице. В: Ясно. Това вече го записах. Д: А казва Магдалена. В: Значи отнася се отново за Мария. Д: Пак за Мария. В: В "Изгревът", т. I, с. 281. Д: Страница 281 - Магдалена, верно е, че правеше големи бели на Учителя, просто Го тормозеше да й дава пари, да я подържа. Аз веднъж бях на Изгрева, долу, точно пред вратата на салона, където е прозорецът. Аз бях там, Учителят говореше и мисля, че беше и Асен Арнаудов, дойде Магдалена и поиска пари от Учителя. Дай ми каза 200 лв., ще заминавам. Учителят й каза: "Ти трябва да се научиш да работиш. В другия живот ще те сложа в земята като червей, да се научиш да работиш." И след туй й каза. така Той се смути от тези силни думи, които каза, и каза: "Защото ти бездействаш, не работиш, чакаш само да ти подадат, за да живееш." В: Значи, за ония бели, които е правила на Учителя е верно. Д: Верно е, много бели. Тя, обаче, разнасяше Словото на Учителя из чужбина. Тя проповядваше, както пак казва в тази книга "Изгревът", че срещала се е с Кришнамурти, с Щайнер. Това е верно, много полезна е била, щото е разпространявала учението на Учителя. Обаче, с държането си Го компрометираше. В: Да. Значи брат Ради я заля с вода. Д: Една кофа вода ливна отгоре й. В: В салона? Д: Не, тя беше точно пред вратата на бати Ради. В: И го чака? Д: Седи и вика пред оградата. То имаше тел. Там имаше врата дето беше входът за кухнята. И по едно време гледаме бати Ради с една кофа вода отиде, ливна отгоре й, измокри я и тя си тръгна. В: Понеже тя крещи нещо срещу него. Д: Срещу Учителя. В: А, срещу Учителя. Д: Седи вънка от оградата и вика. Беше неделен ден. Ето тука пак, пак Магдалена и дето носи. В: "Изгревът ", т. I, с. 344, това е за Мария Златева. Д: Мария Златева. Тя беше назначена учителка 1932-ра година, не 1922-ра. В: Може би е сбъркано при записа. Д: Може. Тогава беше учителка в Мездра. В: Сбъркано е числото. Д: Числото. 1932-ра година и аз бях. Тя не споменава, че 1932- ра година съм бил и аз носех два пъпеша. В: Това се отнася за с. 347, Мария Златева. Д: Мария Златева. Аз бях, който от две платнища, носех тези войнишките, направих палатка и тримата спяхме там. В: И защо и теб не те споменава? Д: Е, не знам сега, но това е истината - 1932 година. В: Страница 349. Д: По онова време имаше много наши сестри добри певици, които изпълняваха песните на Учителя. Това бяха: Катя Грива, Кичка Вълчанова, Веса Несторова, Емилия Михайловска, Таня Икономова, Дора Карастоянова. Кичка Вълчанова не е присъствала на езерата. Тя ме изпуска мене, всяка вечер ние пеехме песни. Аз пеех солови песни, Кирил Икономов беше там с цигулка ми акомпанираше. В: Да, това на езерата. Д: Това е на езерата. В: Това коя година? Д: 1932-ра година. И въобще вечер, всяка вечер имаше концерти при хубаво време. Учителят слизаше, до към десет часа давахме концерти. Аз редовно взимах участие, не съм писан. Сега по какви съображения, не знам. В: Може би е забравила. Д: Но Кичка Вълчанова не е присъствала и не е участвала. В: Да, "Изгревът", т. I, с. 350. Д: На езерата, съборни дни е имало само в началото ... Събор ставаше винаги на Изгрева. Винаги, и от цялата страна идваха приятелите, събираха се до 1 000 души. На Изгрева ... "М. Златева ... бяха съборните дни на Рила". В: Те ги смятат от 1921 август, тия три дни. Д: Не е съборни дни, това бяха тържествени дни, обаче, Събор ставаше само на Изгрева. В: Но тя е смятала може би тези дни, които са тържествени дни, нали. Д: И обикновено те, съборните дни ставаха към края на август, към 27-28 август. В: Тука в София. Д: В София, на Изгрева. В: А на 19-21, когато са тържествените? Аз знам, че тогава стават 18-19 август. Д: Когато е тука в София, са те и продължаваха цяла седмица. В: Да. Д: Цяла седмица. В: "Изгревът", т. I, с. 355. Д: Да. На вечерята, която бе у сестра Балтова аз присъствах. Присъстваше заместник-директора на Държавната печатница, който се казваше Тодор Дулапчиев. А тука казва, че директор на Държавната печатница - Пенков. Пенков беше началник отдел "Ценни книжа", а не беше директор на Държавната печатница. Той беше подчинен на директора на Държавната печатница, който беше Димитър Кокошков. В: Да, ама ти го знаеш. А това е преди 90 години. Д: Ама едно нещо като не съм сигурен няма да го кажа! В: Ами така го казва, защото тя смята, че това е така. Д: Не. Там беше Неделчо Попов, Дулапчиев и много други. Тогава Учителят направи една характеристика на Хитлер, Мусолини и на Сталин. В: Спомняш ли си какво точно беше казал? Д: Да, спомням си. За Хитлер каза. че е човек, на когото не може да се разчита, човек, който е на лъжата, защото очите му са много близко и няма никаква дистанция от едното до другото око. И, когато вдига ръка за поздрав, той не слага ръката си така, дланта показва вътрешния живот на човека. А ръката му е долу, скрита дланта. Значи той не е искрен човек. За Мусолини каза, че е от типа на мечките, хвърля се, без да обмисля нещата. А за Сталин каза, че той е човек, който държи на думата и за идеята е готов да пожертвува и най-близките си хора. И наистина той тогава, неговият брат, от друга майка, но от същия баща беше уличен в участие за прекъсване на войната. Сталин помилвал всички, само брат си го екзекутирал. И тогаз ми дойде на ума Учителят какво каза за него. Най-близките си хора, за идеята той ще унищожи. В: Какъв е случаят? Той значи, неговият рожден брат. Д: От друга майка, от същия баща. Той е три пъти май женен, баща му. В: Да. Значи жертва. Д: Само него и накарва да го застрелят. Също така, когато неговият син беше пленен във войната, те му предложиха да пуснат сина му, а и те пуснат един от немците, един от техните главнокомандващи. Сталин отказа и каза, че не помня как се казваше, Димитрий ли беше. В: Димитрий, Димитрий. Д: Синът му. Да, така ми в паметта остана. Че този генерал струва много повече, отколкото Димитрий, защото Димитрий е негов човек, на Сталин ... се оплакахме на Учителя, че от големия страх, забравихме думите на 91-и Псалом. Тогава всеки един от нас със собствения си почерк на лист хартия написал думите на 91-и Псалом и Добрата молитва. В: Това е "Изгревът", том 1-и за Добрата молитва и Псалом 91. Те са отпечатани на отделен лист, така ли? И пише София, 1 октомври 1943 г.? Д: Още по време на Балканската и Европейската война Учителят беше дал задача на приятелите да ги четат винаги. И всички те се съхраниха и се върнаха живи и здрави от войната. 1912 г. Балканската война - Добрата молитва не беше дадена. 1914 г. на събор във Велико Търново ний цялото семейство с тати, майка ми и двете ми сестри, бяхме отишли там. Бяхме на палатка, вън от лозето. Точно насреща беше салонът, лозето там, градината и с децата се занимаваха много често Петко Гумнеров и Тодор Стоименов. И веднъж, една заран след закуска излязохме да се разходим няколко деца и помня, че Петко Гумнеров и Тодор Стоименов задаваха въпроси на децата. Аз бях завършил четвърто отделение тогава. Петко Гумнеров беше голям шегаджия, обръща се и ми казва: "Ти кога завърши?" Казвам: "Таз година." - "С колко?" - "С отличие." - "Кажи ми тогаз 3x5 = 15 + 2 = 17 колко прави?" Аз се озадачих. Правя, смятам, тъй 17. Е хубаво каза, ти почти го каза, пак толкоз прави. Щото 3x5= 15 + 2 =17. А Тодор Стоименов пък там за някои други, там бяха и децата на Зурков, значи от старите приятели. В: Сега. аз съм срещал Зурков. Откъде беше този Зурков? Д: От Бургас. Той беше в Бургас. Учителят, когато идваше в Бургас 1914-та година, Той дойде Учителят в Бургас, беше на квартира у Зурков. Специална стая. много-хубава, уютна къща, но после полека, полека замря Зурков, да. Но в неговата дрогерия се събираха, помня наши приятели: Матей Пренеров, работеше в пощите, Коста Стойчев, на Стефка Стойчева баща й. Той завеждаше отделението "Колетни пратки" в пощата, Нейчо Паскалев, той завеждаше телефонните разговори в пощата, все началници, Матей Попов, той беше пък директор на митницата в Бургас. И се събираха повече от старите приятели в дрогерията на Зурков на кафе. В: Какво значи дрогерия? Д: Дрогерия, продават медикаменти. Аптека-дрогерия без просто отиваш, поръчваш си, приготвят. Тя снабдяваше, неговата дрогерия беше много-голяма и почти целия бургаски окръг, фелдшерите, участъковите лекари и фелдшери се снабдяваха с лекарства от него. Взимаха на кредит, докато другаде в аптеките като отидеш с рецепта трябва да платиш. Той откриваше сметки на здравните участъци, даваше им на кредит и те после му плащаха парите. В: Значи това е на Зурков? Д: На Зурков. В: Ставаше въпрос за Добрата молитва, че е дадена 1914 г. Д: 1914 г. И, когато се върнахме от това, моя баща срещна ме и каза: "Абе къде ходите бе? Учителят даде Добрата молитва, вас ви нямаше!" Това ми се запечати, и аз винаги съм разчитал на 91-и Псалом и на Добрата молитва в живота си. А, когато 1912 г. беше войната, моята баба, майката на моята майка и майка ми се познаваха с Учителя преди да влезе баща ми в Братството. Моя баща е влязъл в 1905 г. В: Да. Д: А моята баба. В: Как се казваше тя? Д: Елена. В: Елена коя? Д: Ами по мъж, по баща не я знам. По мъж Хаджи Петрова. В: А майка ви? Д: Александра хаджи Петрова също. В: Те отиват при Учителя. Д: Писаха на Учителя и Той казва: "91-и Псалом ще четете всеки ден". За Добрата молитва не е ставало и дума. В: Това е значи коя година? Д: 1912 г., Балканската война. В: Значи Той дава отначало 91-и Псалом? Д: 91-и Псалом ще го четете всеки ден. И помня, че баба, майката на майка ми, се събираха вечер и четяха 91-и Псалом от Евангелието. Туй Евангелие, което имам, е от нея от 1914-та година, Библията голямата. Но тогава ми направи впечатление, че тогава Учителят не каза за Добрата молитва, а за 91-и Псалом ще четете всяка вечер. Значи Добрата молитва е дадена точно тъй 1914 г. Учителят препоръча да се напишат и играят малки пиески. Това не е 1930 г„ а е 1933 г. или 1934 г. И аз тъй съм писал 1932-ра, 1933-та, 1934-та - "Изгревът", т. I, с. 373. В: Това е Мария Златева. А сега Борис Николов. Неделчо Попов, който бе експедитор в Държавната печатница. Д: Неделчо Попов беше оценител в Държавната печатница, не експедитор. Експедитор е много по-нисша длъжност от оценител. Оценителят оценява всяка поръчка, която се пуска за отпечатване и носи финансова отговорност за невярно дадени данни. Докато експедитора само експедира пратките за провинцията или за чужбина. В: "Изгревът", т. I.c.427. Д: На 9 септември 1944 г. дойдоха комунистите на власт. Учителят си беше заминал. Учителят си замина декември месец -"Изгревът", т. I, с. 439 - пак се отнася за 91-и Псалом и Добрата молитва. Д: А 91-и Псалом е 1912 година. В: Това вече ще го зная аз и ще го коригирам вече. А Добрата молитва 1914 г. - "Изгревът", т. I, с. 441 писмото от Костадин Иларионов. Д: Тука е сбъркала ... В: "Изгревът", т. I, с. 441. Д: В Централните сили влизат: Германия. Австро-Унгария и Османската империя. В лагера на Антантата (Съглашението) влизат: Англия, Франция, Русия и Съединените Щати. САЩ се намесиха най-накрая, не е в 1914 г. В: Да. те накрая се намесват. Д: Те, ако не бяха се намесили. Антантата щеше да претърпи поражение. Те се намесиха накрая и то беше вече 1917 г, не 1914 г. Щото 1918 г. нашите капитулираха септември месец при Добро поле. В: Трябва да проверя в историята кога те се намесват. Д: Ама това е положително. В: Положително, но да видим коя е датата, нали трябва да има дата. Аз обикновено ги проверявах тия дати, но това как е прескочено не знам. В: "Изгревът", т. I, с. 447. Д: Беше януари 1939 г., войната беше започнала. Войната почна септември 1939 г., защото тогава бяха дошли гостите от Франция, Литва, Естония и Латвия, бяхме на езерата и Учителят избърза и ги накара да си тръгнат преди 30 септември, защото Хитлер нахлу на 30 или 31 септември, не помня в Полша. Тъй, че януари месец войната не беше започнала 1939 г. В: Значи не е януари, а септември месец 1939 г.? Д: Септември месец 1939 г., 1939 г. Бялото Братство направи своя ежегоден лагер на Седемте езера на Рила. Ясно е, че войната не е почнала. В: "Изгревът", т. I, с. 448. Д: Страница 449. През 1929 г., когато лагерувахме на Седемте Рилски езера беше построена една чешма, на която за чучур издялахме от мрамор две ръце, изкусно направени, през които течеше водата. Не е 1929-та, а е 1932-ра година, защото аз през 1930-та година за пръв път отидох на езерата, чешмата не беше направена. Може би 1930-та година, или 1931-ва година е направена чешмата, не 29-та година. В: Защото 1929-та година е първата екскурзия. Д: Екскурзия, не летуване. В: Да, първата екскурзия е 1929-та година, и мисля, че 30-та година те откриват чешмата на следващата година и надписа, който е в момента. Отдолу пише 1930 г. Д: 1930-та година, тогаз е открита, а не е 1929-та година. В: Ами така го е дала. В: "Изгревът", т. I, с. 515. Д: Да, сестра Ирина Кисьова беше музикантка, свиреше на пиано. Почти редовно на всички събрания тя свиреше на пианото в салона. Редовно вземаше участие в концертите на Изгрева. Тя ръководеше и братския хор покрай другите братя и сестри. Кирил Икономов го е водил. В: Щото тя има разработки за хор. Д: Димитър Грива, някога само. Асен Арнаудов никога не е ръководил хор, никога. Влади Симеонов няколко пъти ръководи хора. Влади Симеонов, не нашия Симеон Симеонов. В. Да, Влади Симеонов, диригента. Д: Диригента. В: "Изгревът", т. I, с. 531. Д: Не е брат Чорлопанов, а Чолпанов. В: Чолпанов. Д: А тука е дадено Чорлопанов. В: Ами сега, грешка. Или е грешка, че не го е знаела, или пък така го е казала, или така се е чуло от магнетофона. Значи - Чолпанов. "Изгревът", т. I, с. 636. Д: През учебната година 1893-1894 от миналия век се записва да следва едногодишен курс. Аз зная от моя баща двегодишен курс. В: Ами може. Д: Две години е следвал Учителят. В: Не, вижте сега, аз, понеже съм гледал в оригинала, Той отначало е следвал две години, а после допълнително е записал едногодишен. Д: Медицина, две години. В: Две години, да. Д: Две години. В: Понеже ние го имаме на документ, може би е така, трябва да се провери. Д: Две години, аз тъй зная от моя баща, медицина, за да се свърже със съвременната медицина. В: Да. Д: Не зная как е, но така го... В: Ще проверя аз. "Изгревът", т. I, с. 637, Добрата молитва, нали? Д: Да. През Балканската война само 91-и Псалом, Добрата молитва, 1914 г. В: Това ще го оправим - с. 637. Д: 3 октомври, обаче, 1918 г. В: Значи годината 1918 г., сбъркано е при чукането. Според тебе трябваше ли да излезе такава книга, или не трябваше? На тоя момент? Д: Обезателно съм много доволен, че е излязла тази книга. Искам да кажа само някои работи. Направи ми впечатление, че Мария Тодорова някак си, така по махленски се отнася на много места, туй, туй, туй, туй, като клюкарство. Но най-добре са направени, моето мнение е Елена Андреева, безупречно, точно, ясно, няма занимаване с този тъй казал, оня тъй казал. Галито също. И у тях не намерих никакви пропуски. Туй, което аз живея от 1929-та година октомври месец на Изгрева, от 30- та година почнах да посещавам беседи, всичко редовно с разрешение на Учителя. В: На теб не ти харесва, че тя дава неща, които са много интимни, или по друг начин са построени, или как? Д: Не, посредствено ги дава, така някак си заядливо. В: Ами така е устроена тя. Освен това претърпява много, аз понеже съм работил с нея. Доста неща изкара на гърба си. Д: Аз го знам туй нещо, обаче, все пак нещата не бива да се омаловажават, не бива и да се подценяват. В: Сега тя така ги е възприела и така ги е дала. Д: Много емоционално ги е възприемала и много емоционално ги предава. В: Ами така е устроена. А не трябва да се забравя, че тя приема на плещите си и издържа много неща. Затварянето на Борис, процесите, разправиите. Д: Тъй, ама. В: Аз си спомням, че нея непрекъснато я хокаха и я хулеха. Аз това го заварих. Д: Не знам, защото аз имах случай, когато в Парахода бяха събрани, там във връзка с Песнарката. Аз присъствах, защото не искам да се хваля, но песните на Учителя никой не ги е пял повече от мене на Изгрева. Аз всеки месец почти имах неделен ден след беседите концерти с пиано. И освен оперни арии или дуети, даже и трия и квартети имахме. Със Симеон съм пял дуети, с Мичето Златева. В: Пял си с кого дуети? Д: Със Симеон Симеонов. Той пееше, имаше хубав баритон. В: С Мичето Златева. Д: С Мичето Златева, триа имахме, Симеон, Мичето Златева и аз. И в Парахода присъствах и аз. И ми направи впечатление, Борис доста така самонадеяно във връзка с изплащането на Песнарката. към 800 000 лв. В: Как стои този въпрос с изплащането на Песнарката? Кой я плати, Братството или те я платиха? Д: Аз зная, че Братството. И даже аз тогава му казах: "Борисе", аз бях счетоводен орган, нали. контролен орган в Държавната печатница. И му казах тогава: "Ако дойде една ревизия и установи, че неправилно е издадена, това са 800 000 лв. Законът е страшен." Той се обърна и ми каза: "Мене земните закони не ме ловят!" Думам: "Недей приказва така, защото може да дойде време да те уловят." В: И дойде време и го хванаха. Д: Да. В: Сега, в какъв смисъл не е било уредено там за тези 800 000 лв.? Д: Не знам. Не, не знам нали. Братския съвет мълчеше, въпреки, че моя баща влизаше от провинцията като ръководител. Той беше много дискретен. Нищо, каквото е станало в Братския съвет, ръководителите, не споделяше с някого. Само с Георги Куртев. И двамата мълчаха. Аз съм ги питал "какво?" - "То си е братска работа." В: Мълчаха. И не казваха на младите. Д: Не. В: Сега, след като излезе тая книга, Песнарката на Мария Тодорова, какви бяха реакциите по отношение на тая Песнарка? Д: Ами, че много грешки има допуснати. В: Според тебе какви бяха тия грешки? Д: Ами в трайността на нотите, в някои преиначавания, в изпълнение и аз ми правеше впечатление, винаги поканвах Учителя, и винаги оставаше на моите концерти, редовно. Даже имах един случай, една народна песен от Добри Христов "Вино пия". Бях я изпял и една от сестрите, много близка, от Айтос, Василка Иванова, която живееше в "Опълченска" 66, като излязохме, ми каза: "Митко, как можа да изпееш тази песен, че пиеш вино в Салона, където Учителят изнася беседи? Баща ти е ръководител на Братството в Бургас!" Аз замълчах, нищо не й казах, но след това отидох при Учителя и Му казах, така и така, сгрешил ли съм? Той каза: "Те хващат текста, не схващат, че народната песен е хубава песен." И туй донякъде ме успокои, но не, че се пазех от другите си концерти да споменавам за такива работи. В: За вино пия, а? И как беше тая песен? Д: Вино пия хардалия, мезе нямам за ракия... В: Ха, ха! Е, добре де, как си сетил пък точно тая песен да я изпееш? Д: Защото е много хубава песен. Тя е една от най-хубавите песни на Добри Христов. В: Така ли? Може ли да я изпееш? Д: Вино пия хардалия, мезе нямам за ракия. Море хвани вяра, море хвани вяра..., текста е от Пею Яворов. В: Значи това е по отношение на Песнарката. Ами тези Песнарките на Кирил Икономов? Д: Песнарките на Кирил Икономов I-ва и II-ра част, те се пееха в Салона. Знам, Кирил на Изгрева винаги отсядаше при мене, в моята квартира и когато е за спане, през време на бомбардировките, също той беше във Виена, дойде, дойде в моята квартира, между другото ще се отдалеча малко да поясня за Песнарката, за една беседа, не жена му беше и детето му, едното - Сийка, бяха в Казанлък мисля, или в Стара Загора, не знам. Той дойде и остана да спи у мене. Той като лягаше да спи, той носеше очила, сваля очилата и ги слага под възглавницата си. Дойде, нахлуха полиция, да прави обиск. И той стана и посяга към очилата и оня вади пистолета, щеше да го разстреля. Казвам: "Чакайте бе, очилата си вади!" И оня се дръпна, той извади очилата, защото много голям диоптър имаше, той не виждаше нищо - 5 ли, 6 ли диоптъра имаше очила. Та знам, че винаги, когато той, той носеше текста в чернова. Отивам при Учителя да Му изпея песента, да види как е. И като дойда, казвам, Учителят я одобри. В: Да. Това е за Кирил Икономов. В: А спомняш ли си нещо за Асен Арнаудов? Някои интересни случки да ми кажеш? Д: Асен Арнаудов според мене е талантлив музикант. От него има записана музиката на 13 Псалом, много хубава. Него Псалом само аз го пея. В: Добре. Този музикален текст имаш ли го? Д: Имам го. В: Ами да ми го дадеш да го включим в следващия сборник. Д: Трябва да го потърся. В: Да го потърсиш, за да ми го дадеш, защото ний от Асен Арнаудов нямаме нищо. Нищо не е оставил. Д: 13 Псалом беше: "До кога Господи ще ме забравяш съвсем. Докога ще криеш лицето си от мен..." С големи височини, две октави - си бемол долу, си бемол горе. В: Значи 13 Псалом. Д: 13 Псалом, много хубав. Пеех го и Учителят го много харесваше. Акомпанираше ми Асен, той беше акомпаниатор перфектен. Само му кажи тази гама, веднага акомпаниментът е готов. Много пъти съм пял с него концерти на Изгрева и съм много доволен, бяхме приятели. Той е също мой съгражданин, той е сливненец, в Сливен е роден, където съм и аз роден. В: Кой? Д: Асен Арнаудов. В: Коя година е роден, не се знае, Д: Роден е 1914 г. В: Неговите наследници ги няма. напуснаха България, Д: Той имаше брат. как се казваше? Който беше отишъл в Аржентина като емигрант. Там се ожени, имаше деца. имаше много земя. В: Сега този Асен, имал е деца нали, той е женен? Д: Женен е два пъти. При раждане умря жена му и дете имаше, момиченце Констанца мисля беше кръстено. И го осиновиха неговата сестра и зет му. Защото новата му жена не искала да бъде при тях това дете. Той имаше дете и от втория си брак. И го осиновиха сестра му и зет му. Тя се научи също на арфа, завърши Консерватория. Мисля, че беше в Сирия ли, някъде и там се ожени. В: Той имаше ли някакво творчество, нещо да беше оставил? Нищо не остави. Д: От него има, даже и напечатано "Идилията". В: Да, това го знаем, 1941-ва година и този 13 Псалом. Той е написан, връщайки се от един концерт от зала "България" на пианиста Орлов, руснак. И Учителят е бил на концерта, и като се връщали как са говорили не знам с Учителя, вечерта до 12 часа е писал и е направил музиката на 13 Псалом, и веднага ми я носи на другия ден, почнахме да го разучаваме, разучихме го, пях го в Салона и почти редовно го пеех в концертите си. В: Значи за Асен Арнаудов да си спомняш нещо още? Д: Знам, че много от песните той ги записваше от Учителя. Голям слухар беше. В: Кой записа Паневритмията? Д: Асен Арнаудов. Но голямо участие взема и Кисьова и Катя Грива най-много. В: За упражненията, или за записите. Д: За музиката и ... В: Да, така. Сега за Христо Дързев, помниш ли го? Христо Дързев? Д: Не. В: Не го помниш. Д: Той е починал много рано. В: Сега 91-и Псалом е от него музиката, така ли? Тази сега, която е на 91-и Псалом? Д: Да. В: Имаш ли музиката на 91-и Псалом? Д: Не. В: Музикалния текст. Сега за Симеон Симеонов да ми кажеш нещо? Като музикант? Д: Симеон Симеонов е много-добър като човек понякога, обаче, много често избухваше, много беше, дето казват турците, дослука му така е накрая на носа. Той не обичаше много да го командват. Аз даже помня веднъж на полянката говорехме, Учителят си беше заминал и той каза: "Аз вдъхновявах Учителя да пише своите, да каже, да пее своите песни." В: Е, как ще вдъхновява той Учителя? Д: Аз му казах: "Симеоне, аз не вярвам да си Го вдъхновявал ти." Той се обърна и ми каза: "Абе мълчи бе, кой ти разбира тука от музика бе! Как викам кой разбира бе, ами тука са толкоз музиканти бе, надали пък има друго средище толкоз музиканти, колкото на Изгрева. Той взе да се смее: "Абе карай каза, карай!" В: Той няма отношение как така? Д: Това е той. А инак беше много стриктен. Например: дъжд, сняг, студ, той на Полянката редовно свиреше. В: Да, така. Друго? Д: Аз например за Мика [Мария Тодорова]. Хубави работи казва за Учителя, но как можа Мика да се разсърди на Учителя и да напусне Изгрева и да отиде в провинцията да живее? И Учителят толкоз благосклонно в последните си дни и Борис ги извика да се видят. В: Самият конфликт е станал в Мърчаево. Учителят й казал: "Сестра, няма да сядаш до Мене." И тя се разсърдила. Понеже смята, че Учителя я маха и изолира. Там е цялата работа, оттам идва. Д: Аз имах един случай с Учителя. Георги Парлапанов, един от нашите приятели, който си замина, той е пръв, който въведе говорещите филми в България. Неговата дъщеря беше пианистка, тя ми е акомпанирала, Евгения. Беше донесъл телескоп, да наблюдават Сириус. И вечерта късно беше. след 10 часа. И Учителят гледа. И ние бяхме 7-8 души, и гледаме ний и аз посегнах така към телескопа. Той може би помисли Учителя, че нещо искам да пипам: "Не пипай! Ще го повредиш!" Аз се дръпнах, смутих се, но разбрах, че наистина беше съвсем и не се разсърдих. Защо да се разсърдя, че така ми казал: "Не пипай, ще го развалиш!" Той е Учител. Ако Той не ти направи бележка, кой ще ти направи бележка? Кой? Някой като мене, или като трети и четвърти? В: Сега. почваме другите. Ирина Кисьова. Да ми кажеш нещо за нея? Д: Ирина Кисьова също пееше, хубав алт имаше, но и тя пианистка добра, отдайно работеше. Но и тя беше така, азът у нея на челно място. В: Ами така са всички музиканти. Д: Ние имаме случай, нейната дъщеря Данчето. която почина преди две години, беше доста добра пианистка. И тя много пъти ми е акомпанирала, аз съм изнасял с нея концерти в салона. Тя, нали аз работех с учител по музика, Лазар Максимов Сега. известни работи, които той ми казваше, аз трябва да ги изпълня, в изпълнението. Педагог музикален, постановчик на глас, Кисьова не се съгласява: "Не, тука тъй ще бъде." Казвам: "Бе, аз съм работил с Максимов! Остави Максимов, тука тъй ще бъде. И затуй Данчето много се разбираме. Данче, тука тъй, тука тъй, тука ще задържиш, тука малко ще подсилиш. И веднъж концерт имах, обаче, Данчето се разболя. И Мичето Златева ми каза, ний бяхме още женени, кажи на Кисьова. И аз отидох и я помолих. Казвам: "Иринке, Данчето трябваше да ми акомпанира, но не е добре, лежи, нали. Ако може ти, тя четеше на прима-виста Кисьова акомпанимента." Тя каза: "А, видяхте ли, пак дойдохте до мене, не до дъщеря ми." В: Ха, ха. ха, ха! Д: Аз просто изтръпнах. Към детето си да имаш такова отношение! Тя Мичето Златева го знае туй нещо. Но инак като пианистка, като музикант - добра беше. Баща й беше също. Споуста, военен капелмайстор. В: Да. Д: Малката й дъщеря Данчето беше, как да кажа, душа - човек. Малката й дъщеря мязаше на майка си. В: Сега да ми кажеш нещо за Влади Симеонов. Д: Ами Влади Симеонов почна да идва на Изгрева според дъщерята на Бертоли, Мариета. И така идваше и на беседи ... по едно време започна и хор да дирижира, от града идваше нали, но не можа. Нашите хора са неточни и нередовни. Обявихме за 6 часа, те идват до 7 се точат. Сега, човек идва от града, много пъти и Кирил Икономов, същото нещо, няколко бяхме. Даже един случай имаме с Игнат. Влиза Верка Куртева с половин час закъснение и Игнат вади часовника си и казва: "Виж колко е часа, Верке!" Тя казва: "Часовникът ти не е верен." И той трае, го хвърли на земята и го направи на сол. И тръгна и си излезе. Та човек, който милее за Братството и за хубавото на Изгрева, трябва да бъде точен и изправен. Учителят достатъчно пример ни е дал за това. Достатъчно пример. В: Да, така. За Катя Грива. Д: За Катя Грива лоши работи просто не мога да кажа. В: Не, ако си спомняш някои случки, някои интересни неща. Д: Ами Катя Грива вземаше дейно участие в работите на Изгрева. Тя пееше например песни, които цяла балада и други не ги пееше, защото имаше добър регистър. Две октави регистър имаше и подаваха й се, с чувство ги изпълняваше. Беше човек с широка душа. Аз помня след присъдата, когато бяха в затвора, нали тя беше учителка в провинцията, и видяхме се точно пред ЦУМ при стълбичките долу към тунела. Тя ми извика: "Митко!" Обърнах се: "Кате!" Прегърнахме се. целунахме се, аз не бях я виждал няколко години. Тя така доста умъчнена за тез неща. които станаха на Изгрева. Аз й казах: "Кате, за необмислени постъпки от страна на Борис и на Жечо. Жечо е заклет експерт-счетоводител, да води двойно счетоводство, когато знае, че е страшно наказуемо." Тя се обърна и каза: "Хайде, да не говорим, да забравим, дано да е за добро всичкото, да не страда Братството." В: През време на процеса, след заминаването на Учителя теб никой не те е питал, макар, че си бил счетоводител ти, финансов експерт, никой не те е питал за нищо? Д: Не. В: През време на съдебния процес също не са те питали? Д: Не. Само помня Ганчо Генчев, един инженер, наш приятел дойде, аз работех в Музикалния театър, бях заместник-директор. И дойде Ганчо още от процеса и каза: "Митко, идвам да те поздравя за баща ти!" Казвам: "Защо?" - "Прокурора каза, че единственият от ръководителите в провинцията, само баща ти е бил отчетен по въпроса за десятъка." Думам: "Ганчо, без да ми кажеш, аз го зная туй нещо." В: В какъв смисъл? По отношение на десятъка се дава на държавата, данък ли се плаща нещо? Д: Ами трябвало е да се плаща ... Елена мисля в нейните записки - 5 милиона са имали. Туй трябвало веднага Братския съвет да ги декларира, че на 5 милиона, ще дадат 500 000. Ще останат 4 милиона и 500 000 лв. Капитална грешка. На другия ден идва Антов. Аз имах много лошо мнение за него. Не зная защо. Мислех го, как да ти кажа, за ренегат, за предател. Аз живеех на Изгрева, Мичето беше отишла при моята сестра в село Фердинандово тогава, Карнобатско. Тя имаше там имот, беше вдовица. Мичето отиде там, почти шест месеца седя и аз бях самичък. Идваше Мариус Попов, и той си замина, да слушаме, д-р Жеков идваше. Аз имах хубав апарат "Олимпия". Слушахме Москва, слушахме Одеса, нашето предаване. По едно време някой чука, аз угасих апарата веднага. Излязох - Антов. Идвам, каза да видя нещо, да поприказвам с тебе. Искам каза и аз да се включа да слушаме. Аз така го приех, обаче, с много голямо недоверие. След туй съм говорил с него, много говореше, едва оттука разбрах, че бил анархист едно време. И, когато избраха Братския съвет, аз само туй казах на моя баща... Антов е включен като финансов отговорник. Той беше на работа в Данъчното управление като бирник - екзекутор мисля. Казвам: "Как можахте да включите Антов в Братския съвет?" Той каза: "Ние не го включихме, властта го включи." Казвам: "Много се пазете. Нямам вяра в тоз човек." И наистина след туй такива безобразия направил той, че ... В: Да. За дядо Ради да ми кажеш нещо. Д: Е-ex, бати Ради! Само един случай с него, който ми направи много добро впечатление. Аз живеех близо до Дървенишкото шосе, което слизаше надолу и от шосето един мой съсед, имах 300 метра място там, бях си направил градинка така, и към есента един от нашите приятели Васил, варненец, кара си кюмюр и посегна да мине през по-право било да мине през градинката. Казвам: "Васко, недей, виждаш, че имам садени работи, ще се разтъпчат, каруци ще минат." - "Е, няма откъде другаде. "Николай, карай направо, какво ще го питаш!" И той каза: "Хайде, карай!" Казвам: "Няма да мините от тука." Ама туй беше още рано, аз бях доста по-млад 35-36 годишен. Той посегна да мине, аз го хванах, блъснах го, хванах коня и го издърпах нататък. Той посегна да ме удари, мой връстник, обаче, аз бях по-пъргав, един път го ударих, втори път, той падна долу на земята. Обаче, Учителя от балкона видял туй нещо. Идва подир малко бати Ради и ми каза: "Абе, Учителя ми каза тука нещо какво става, бой ли?" В туй време Васил стана, изкара колата вънка, и по пътя си мина. Аз, обаче, както бях така по домашному, отидох при Учителя. Той още като ме видя и излезе горе на стаичката. Качих се и Му казвам: "Учителю, моля Ви простете ми, невъздържан бях!" Той ми каза: "Нищо. Щом си съзнаваш, ще отидеш да му се извиниш." Казвам: "Добре." Отивам у тях, чукам, той имаше сестра Димитричка. Тя се показа. Казах: "Димитричке, Васко къде е?" - "Вътре. Топли се тука." Дето съм го ударил, посиняло. Влязох вътре, хванах му ръката, прегърнах го, и му казах: "Васко, извинявай, че така постъпих." Той каза: "Абе и ти си виновен, и аз съм виновен. Нека да не се повтаря." И оттам отидох пак при Учителя и Му казах: "Учителю, извиних му се, сгреших, простете ми и Вие!" Той каза: "Да не се повтаря други път." И тогаз ми направи впечатление бати Ради. Много спокоен, изчака той цялото време, казах му: "Простих се с Учителя и с Васко." Работеше, да не кажа като животно, като вол, но като човек за десет души. Денонощно в градината. Какъвто и зарзават да си потърсиш, може да се намери: картофи, лук, пипер, домати, зеле, какво ли не. Само той, самичък. И така майсторски работеше, аз го забелязах, след туй и Учителят каза. Той сменяше мотиката от едната ръка напред и другата, защото първата има по-голяма тежест, нали втората ... като ... смени я, сложи я в другата ръка. И ми направи впечатление, понеже и аз работех, така имах място, че и Учителят след време в беседа даже каза: "Вижте Ради как си сменя ръцете, за да си отпочива ръка след ръка." Много работеше, и много човечен беше, въпреки така, че е неугледен. Доколкото знам, той беше модел на скулптура, който направи паметника "Патриарх Евтимий". Това е бати Ради. В: За Савка да ми кажеш нещо? Д: Савка, какво да кажа, ефирен човек, закачлив, усмихнат, но как така някак си несретен в движенията си. Помня, много чупеше на Учителя термосите. Вземе да го носи, след туй Елена Андреева взе да го носи. Един път отиваме, аз бях до Учителя, там, където е Юзината, точно там, нали пътя на шосето завива и хваща пътя към Симеоново вече през ниви. Савка пак паднала, счупила термоса и Учителя нямал вода топла да пие, и каза: "Няма да й давате да носи вече термоси!" Инак, много, все усмихната, весела. Бяхме, където са масите, пред Салона. Учителя и 5-6 души, бяхме млади повече. Учителят говореше, казваше кой какво иска да стане, какво трябва да направи и Учителят пита Николай: "Ти какво искаш Николай?" Николай каза: "Искам богатство и власт!" Учителят му каза: "Само едното. Двете не може да ги искаш!" И тогава Николай каза: "Искам богатството." - "Добре, ще го имаш!" И Николай наистина придоби богатство, доста голямо, но се обърна и ... / Чете/

I. СПОМЕНИ НА ДИМИТЪР СОТИРОВ В ПЪТЯ НА БЯЛОТО БРАТСТВО Разговор на д-р Вергилий Кръстев с Димитър Сотиров и сестра му Мария магнетофонен запис, 1993 г. В (Вергилий Кръстев): Искам да ми разкажете за вашия баща Минчо Сотиров, откъде идва неговия род от рода на бащата и от рода на майката. Д (Димитър Сотиров): Неговия баща се казваше Сотир Господинов. В: Откъде идваше той? Д: Нямам представа. В: А с какво се занимаваше? Д: Доколкото знам той е бил доста така състоятелен и е станал гарант на някого, който фалирал и го завличат 8 000 лв. мисля на него време и получава парализ. В: Това е след Освобождението на България. Д: Да, да. Моя баща е роден в 1875 г. октомври месец, Минчо Сотиров. Мисля, че към 25 октомври, но не съм много сигурен. Две години преди Освобождението. В: От кой край е бил? Д: Сливен. Неговата майка мисля, че е била първата учителка в Сливен. Те са били моят баща, след него е имала сестра Александра, която почива, след това е брат му Стефан Сотиров, също офицер като моят баща и най-малката Райна Грозданова. Тя е по мъж Грозданова, иначе, и тя се е казвала Сотирова. В: Значи живи остават Минчо Сотиров, неговият брат Стефан Сотиров, той почина на 93-4 години. В: Той по-стар ли е от Минчо? Д: Не, не. Стефан е роден мисля, че 1880-та година, а Райна - 1886-та, на Лалка майката. Тя ще може да каже, но мисля, че 1886-та. Моята майка произхожда от рода Хаджи Петрови, котленци. Те са имали големи пасища в Добруджа. Майка ми се казваше Александра Матеева хаджи Петрова. Баща й се е казвал Матей. Те са от Котел, обаче, са имали чифлици в Добруджа. Отглеждали са овце. Доколкото имам представа към 7-8 хиляди овце са имали, богати. При тях е работел Захари Стоянов и той в един от томовете си, които пише, упоменава, мисля, че в първия как е бил на работа, той пък е от Медлен мисля, отива на работа в чифлиците на Хаджи Петрови. Това са дядото на моята майка, а мой прадядо. Бащата на моята майка е Матей хаджи Петров. Той е бил пръв в Котел съдия, ползвал се е с много добро име, честен, туй е било даже през турско време още. Майка ми е раждана в 1880 г. и почина 1924 година на 44 години. Хаджи Петрови са от рода на майка ми Александра Матеева хаджи Петрова. След туй те влязоха Хаджи Петрови, не моя баща, а нейни първи братовчеди, брат на нейния баща Иванчо Хаджи Петров, неговите синове след като изгоря тази мелница, тя беше една от най-големите, построиха с помощта на френска компания зад депото, старата гара в Бургас големите български мелници, които и досега съществуват. Те са били конфискувани в 1948 г. при национализацията. Та родът на моя баща е, след като умира неговия баща, който се парализирал от тази злоупотреба, която са направили с парите, с които бил услужил, просто е трябвало с големи мъки да се отглежда. Той постъпва след като завършва мисля пети или шести клас, постъпва като юнкер във военното училище. В: Дотогава кой го е издържал? Д: Ами майка му. Тя е била учителка на времето начална, учила е в Сливен. Тя мисля, че почина 32-ра година. Това е майката на Минчо Сотиров. Случайно някъде му имам отпусното последната година пети клас, свидетелство, много добър успех бих казал и с него постъпва във Военното училище, след 3 години юнкерско училище в София. Сега военното училище на времето се е казвало юнкерско училище. Той 15-16 годишен постъпва в него, завършва го. В: В коя година го завършва? Д: Мисля, че 1893-та година или 1894-та, защото ми попадна един сборник, аз обичах да чета такива военни неща, за военните подвизи въобще в България. И него го упоменават. Мисля, че 1894-та година при прииждането на реката Корунча при Сливен, която сега е почти не съществува. Тогава е била до два метра е дошла, завлича там, където мине и той пише: "Подпоручик Сотиров с коня си е влязъл във водовъртежите да помага за извличане на давещи се хора и е награден с орден от военните за гражданска заслуга. В: Те на какъв чин ги уволняват от юнкерското училище? Д: Протопей юнкер е той първите години и след това вече е офицерски кандидат. И ги назначават вече като офицери. Първата му служба на него е била в Сливен, точно тогава. След това го местят, отива на границата в Казъл-агарческо село Дервент. В: Това коя година е? Д: Сигурно ще е към втора-трета година. В: Той преди да се ожени, или след това? Д: Той се оженва 1900 година, след като завършва училището. В: А когато отива в Сливен? Д: Не, той там завършва училището и вече като младоженци той и моята майка, тази снимка им е направена в момента. Тя с воал и т.н. и тогаз той се оженва и е служил в Сливен, защото кака и аз, аз съм роден 1905 година. В: Значи той до пета година е служил в Сливен? Д: Да, кака и аз сме родени в Сливен. Той отива в Казъл-агач, кака е била две годишна мисля. Тя е родена мисля 1903 година ноември месец. Тя се казваше Мария Минчева Сотирова преди да се омъжи. Като се омъжи, тя се омъжи за един сливненец, поп Лука хаджи Луков. Та в Дервент отива на служба там и след туй изглежда пак го преместват, а минава в Самоков е бил. Аз съм бил, ама то е после, три годишен помня в Самоков. Значи от Дервент го преместват в Сливен и аз се раждам в Сливен. След туй отива в Самоков, вече годините не помня. Помня само, че е било към 1908 година сигурно, 1909, щото аз съм бил на три години и ми е останало в паметта майката на моята майка, тя вдовица и остава с тях да живее, да отгледа децата. Тя се казваше Елена Матеева хаджи Петрова. Тя върви със семейството. И там ми е останало в паметта. Моята баба, значи майката на майка ми, когато царя минаваше с автомобил да отиде към Боровец от Самоков, викаше ни и с автомобилите, те минаваха и ние се покланяхме като деца и тя по-възрастна. Това помня. В: Какво нещо, интересни спомени. Д: Да, детски спомени. Помня даже и къщата, беше навътре, имаше и двор, пармаклъци както казват, тези дъски, ограда дъсчени, след това. В: Това ваша къща ли беше? Д: Не, под наем. За пръв път той в Бургас купи къща с ипотека 1914 г., когато се върна от Балканската война. Там моята баба, майката на моята майка имала някакви спестени пари, които внася, мисля, че 6 000 лева. Къщата в Бургас е купена, тя е една част, където сега е оставено на Братството и голямата къща, и малката с дворчето е дадена мисля сумата 6 000 лева и се съгласява, той е грък, от когото я купили. Караманлис се казваше, той се изсели в Гърция. И сравнително евтино я даде 14000 лева. Шестте хиляди му дадоха веднага, а другите с ипотека от Чиновническото застрахователно дружество. В: И после я изплатили. Д: Изплатена, да. В: Сега, стигнахме дотогава, когато сте били на три години, и през Самоков, когато е минавал царя, баща ви е бил там. По-нататък? Д: След това изглежда, че го преместват. Той е бил само не мога да се сетя за годините, в Школата за запасни офицери, преподавател е бил в Княжево. След това го преместват, мисля в Нова Загора - 32 Новозагорски полк. Оттам, той е седял малко, местят го в Бургас 1909-1910 година, пак под наем и в 1911 г. края на 10-та, или началото на 11-та, го изпращат в Созопол като капитан на 10-та Погранична рота. При обявяването на Балканската война, ротата става дружина, като попълнението, за да стане до 1 000 души за една дружинна част е от опълченци. А фактически около 200-250 души са били млади войници. Моя баща е първия, който е нахлул в Турция, превзема Малко Търново и се спуска надолу по крайбрежието. Неговата част се е водила към Трета Балканска дивизия на която е бил армия след туй стана генерал Радко Димитриев, В: Сега как се казва дружината на баща ви? Д: Десета Погранична опълченска дружина. А най-напред 10-та Погранична рота, а след това става дружина вече. Той като капитан я поема. При отбиване на десанта при село Подима по крайбрежието и по този начин прекъсва туй, което турците са мислели да направят десант и да ударят в тил при Бунар Хисар. Когато той отбива с дружината си десанта, спасява фланга на трета армия Радко Димитриев и той го поздравява и получава производство майор, като изпреварва според думите на баща ми 273-ма души мисля, преди неговия випуск, заради тази проявена самостоятелност и геройство бих казал с 1 000 души. Да, "Халедие", големия крайцер на турците, който торпилираха след това миненосеца "Дръзки". Той е бил там и други помощни десантни кораби. Доста рисковано, но нали помогнал му е, той е имал някакво така видение и му казват, че дотука ще дойде неприятеля. И той спокоен затуй, и тогава бил е награждаван и след свършването на войната дойде пак в Созопол. Обаче, оттам тя завърши Междусъюзническата. В: Не, говорим за Балканската. Д: Балканската вече след свършването. В: Сега, фактически неговите боеве на неговата дружина кои бяха? Д: При Малко Търново. Той освободи Малко Търново. Даже доколкото си спомням имало е улица на негово име "Капитан Сотиров". И оттам продължава по крайбрежието, надолу се спуска вече, не среща нали противник, те доста изненадани били, когато превземат Малко Търново. И там едно, има го и на картите Иподима, до Мидия, която после турците искаха граница, Мидия на Черно море и Енос на Мраморно море да ни дадат. В: Това какво е било точно? Д: Село Подима. В: То е било укрепено от турците ли, как? Д: Те там правят десант турците с три гемии, които нашите, моят баща и войската му са изчакали, защото те са били с бирдани повече, не с тези маузеровите пушки. В: А бирдани, те са пушки от ...? Д: От Освобождението. В: От Руско-турската война. Д: Да, обаче, те са с по-голям куршум и не се пълнят както тези пачка, а всеки патрон трябва да е поотделно. И след свършването там нали, награждаването му, спечелват. В: Значи те ги отбиват? Д: Отбиват десанта, изтеглят се, те не знаят с какво разполагат, щото три гемии, там около 200-300 души слизат. Много са били избити от турците. Те са ги изчакали да слязат и почват да обстрелват гемиите, дървени гемии пробиват. Но две гемии мисля, едната е потънала, а другите две успяха да ги вземат като трофеи и ги върнаха в България. След свършването и след производството му преместват го в Бургас вече като командир на Трета дружина от 24-ти Черноморски полк. В: Това е Балканската война. Д: След Балканската война. В: След Балканската война. Д: Те вече го преместват на служба в Бургас. В: Значи като майор. Д: Като майор и му дават Трета дружина от 24 полк. Доколкото си спомням на първа дружина беше мисля подполковник Никола Йонков, на втора - не си спомням, на трета - беше моя баща и на четвърта - не си спомням. Та командир на полка беше полковник Кюркчиев. Там служи до, след туй не го преместиха, 14-та година след туй 1915-та се обяви Първата европейска война. В: А Междусъюзническата война? Д: Той прекара в село Зайчар, Нишко горе. В: Я ми разкажете сега, той оттам тръгва. Д: Зайчар и Звонци. В: В Балканската война е бил в Бургас, а през време на Междусъюзническата война къде го преместват? Д: Той си остава там и го изпращат с войската, аз не зная точно към коя армия се е водил, но сигурно пак с армията на генерал Радко Димитриев. Отива в село Звонци, някъде над сръбската граница - Зайчар и Звонци там. Помня, че щаба му е бил в село Звонци, когато завършва катастрофално това, него го връщат в Бургас, вече като началник, като командир на Трета дружина, която беше и знаменоска. В Трета дружина беше знамето на 24-ти полк. В: Получава най-добрата дружина. Д: Най-добрата дружина. В: Сега значи повече данни за Междусъюзническата война. Д: Не мога. Нали, той не обичаше да споделя. И така знам, че с Учителя е споделял, но така да разправя в къщи, не беше от тях. Не обичаше да разправя за него си. Ние от другите научавахме за действията му, за подвизите му бих казал. И там като майор произведоха го подполковник и го пратиха командир на Трети Бдински полк. В: Но кога вече? Д: След Междусъюзническата война. Там той е ранен. В: Къде? Д: Не, Първата Европейска, като командир на Трети Бдински полк, в крака получава, даже Учителя в една беседа споменава, че един ранен офицер от Българската армия, той е получил гангрена от раната, от замърсяване гангрена и са искали да му режат крака. Лежал е в Клементинската болница. Обаче, съобщават на Учителя. Той не е разрешил да бъде отрязан крака му. И в една беседа Учителят казва, че един офицер от Българската армия, ранен, раната гангренясва и когато искали да му режат крака, той казал, че предпочита да отиде, защото, иначе, ще умре. Той казал, че предпочита с два крака да се яви пред Господа, отколкото с един крак да остане да живее на Земята. Й тогава Учителя казва, че това е геройство и разбиране. И оцеля, не му рязаха крака. Обаче, остана с 30% инвалидност. В: Да. Д: След това, когато в това нещо, там е на Червената стена при Битоля, кота 1248, която се е владеела от Трети Бдински полк. И даже в една от книжките там, издание. В: Има една книжка за Бдинския полк. Д: Да, малка книжка. Мисля, че я имам тука някъде. В: Трябва после да я покажете, да я прегледаме, че да запишем някои неща. И там оставят ги като заложници след погрома през септември 1918-та година. И на лагера до Солун, лагера Солуники, тъй се казваше, защото писмата, тъй ги помня, аз бях ученик вече 14 годишен. Помня, 13 годишен, майка ми като пишеше писма на този адрес ги пращаха. Там той, да не кажа излъгвал, обаче, завиват някакъв парцал на знамето на пръта, счупват пръта и изгарят пръта и знамето. А в действителност знамето не е изгорено, а той го взема като хастар на куртката си и го носи през време на цялото заложничество. В: Те после във Франция ли отиват? Къде? Д: Не, Солун. Там е бил в Солуники, там е бил лагера на заложниците. И когато идва вече време да ги освободят французите, те са били под френски контрол, казали, че всичките им дрехи ще бъдат изгорени и тогава моя баща предава знамето на полковник Йосиф ли беше, Йосифов ли беше. Мисля Йосиф Ковачев, така мисля, който е бил като връзка между българската армия и тези там командирите на лагера. Той предава на него срещу разписка знамето и Йосиф Ковачев го донася в България и моя баща беше награден със златен орден, той е с дъбови листа за спасяване на знаме. В: Нямало ли е някой друг освен него да знае за това? Д: Знаел е неговия ординарец Ванко, не си спомням кой е. Той е от село Гърци, Видинско, и неговия адютант капитан Игнатиева, малкото му име не помня. Игнатиев. В: И как са го опазили толкова време? Д: Година и нещо, в хастара на дрехите. И има нали, аз за съжаление нямам там грамотата, с която се награждават. Те са кой знае къде ги е затурял моя баща, не я намерих, но ордена му го пазехме до преди една- две години с другите ордени. Той тогава, когато, преди да отиде заложник е отстоял на атаките на французите при Червената стена, получава орден за храброст, получава и германския железен кръст и турския Хамидие, най- големите ордени, които са тогава. Нали Турция беше в съюз с четворката. И мисля, че неговите ордени бяха 14 ли бяха, 15 ли? В: Вие пазите ли ги? Д: Не. Трябва да видя горе негови така дрехи имаше, той един кожух имаше, с който е изкарал войната, изядоха го молци, въпреки че беше поръсен с нафталин, доста отдавна. Трябва да видя в него сандък. Ще се кача на тавана. В: Да видите дали има ордени, писма, документи. Д: Не, не, не. Няма да има. Д: Ордените да, шашката му, бинокъла му, той ми го даде на мене, последния му бинокъл и е тука, аз го пазя като реликва. В: Шашката и бинокъла. Д: Шашката е горе мисля на тавана. Бинокъла му, аз го ползвах даже като ходех по екскурзии, много обикалях. В: Като ценност нали, ордените, шашката и бинокъла. Д: Да. В: Искам да ме разберете, аз ги разглеждам като реликва. Д: Аз също, също. Шашката му я искаха като бях на работа в Музикалния театър и ордените. Не дадох нищо. Казах това е спомен от баща ми. Та тях ще трябва да се кача на тавана да видя и шашката и ордените. В: Сега друго. По-нататък той се връща от плена. Д: Връща се от плен 1919-та година, предаде Трети Бдински полк и го произведоха полковник и дойде в Бургас на служба, Командир на пети Пограничен сектор, Граничните войски, да. Това беше 1919-та година, тогава го назначиха и след колко време е седял не знам, знам, че предаде Пети Пограничен сектор на полковник Попов. Малкото му име не помня. А моя баща стана началник на Трета инспекционна област. Те мисля бяха в България три инспекционни области. Цяла България разделена, той беше командир на едната. Район от Варна, долу Сливен, Ямбол до гръцката граница. И 1922 г. Александър Стамболийски, това беше през земеделско време и му предложи да стане началник на Генералния щаб като стане земеделец. Нали той отказа, защото такъв му е бил отговорът, че той служи не на партия, а на отечеството. И се е клел да служи на отечеството. И тогава го уволниха. На негово място за началник щаб назначиха генерал Топалджиков и след година и половина, това беше февруари, на 9 юни стана преврата и генерал Топалджиков го ликвидираха. А, че това е, доколкото знам препоръка от Учителя, да не приема. В: Сега, той е питал Учителя, дали да приеме, Учителят не му е позволил. Д: Казал му е нали, че е по-добре да се откаже. Той, Учителят никога категорично не казваше. Той казваше, помислете, вижте, но смятам, че тъй ще бъде по-добре. В: И това фактически го спасява. Д: Спаси му живота. В: И след като дойде 9 юни 1923, като стана преврата и убийствата? Д: Нищо, вече не го търсят. Той беше преди туй уволнен. Година и половина, да. След това той получи пенсия. На времето пенсията му беше, тогава бяха много слабо платени 8 хиляди и нещо лева. Като се има предвид, че един учител тогава вземаше 1200-1300 лв., начален учител и приет бе на работа в големите български мелници. Там му помогнаха те с брата на Тодор Стоименов, чували сте туй име, да. Той е един от първите ученици на Учителя. Той и Пеню Киров и Миркович от Сливен. Тримата са първите ученици на Учителя. С брата на Стоименов, Димитър мисля се казваше Македонски, помогнаха им от строежа на големите български мелници и направиха нещо като бюфет там, да се хранят работниците. От дъски беше сковано, но нали тогаз много не се придирваше. Въпроса беше да върви строежа на мелницата. След това той работи 1927-ма мисля до 1928-ма година, оформиха му пенсията и към 1930-та или 1932- ра година, пое ангажимента на Нейчеви в село Нейчево, Карнобатско. Те бяха задлъжнели. Тя беше от Братството и нейната сестра и да им помогне. Той беше нали с връзки, честен знаят го, даже тогава ипотекира къщата, за да внесе срещу задълженията на чифлика. Полека-полека изплатиха чифлика, остана си. Той прекара там в чифлика дълго време до петдесет и някоя година. От 1900-та, значи 15-16 години. В: Той какво работеше там, като управител ли беше? Д: Като управител един вид, но нали познаваха го в Карнобат, услужваха там, Кооперативна банка, заеми, работи, точно той на време си внасяше всичко. Каквото вземе, погасява и така се въззе тоя чифлик, изплатиха го и след 9 септември, той беше към 12-13 хиляди декара, много. Отчуждиха го срещу заплащане Министерството на земеделието и сега там е някаква опитна голяма база. Тогава моя баща много често идваше в София при мене, при всяко идване ходеше при Учителя и има много бележки, точно тези тетрадки, за които става дума. В: Вие какво знаете за тези тетрадки? Те какви са тетрадки?. Обикновени тетрадки, от него направени, подшити листи и той си носеше винаги, когато отиваше при Учителя. Неговото отиване при Учителя никога не е било по-малко от час-два, даже и повече. И всичко, което Учителят му е казвал, той владееше не перфектно, но и стенография. Пишеше и с обикновена азбука, пишеше и стенография, и доколкото знам от него, той ги пазеше, бяха цял куп, към 50 тетрадки, може би. В: Това са били в същност разговори с Учителя и опитности. Д: Разговори и опитности. Туй, което Учителят му е казвал. В: Той ги държа до коя година? Д: Той ги държа мисля до неговата смърт и тази Нейчева, понеже са били там в Нейчево, не Нейчево, ами Тополица, там са били, тя ги е предала. Ние отидохме, ама аз не съобразих, нито кака съобрази да поискаме тези тетрадки. И когато тя се премести в София да живее, тези тетрадки ги е дала на Боян Боев. В: Нейчева [виж и в "Изгревът", т. X, снимка № 11.] Д: Нейчева. И оттам се губят вече следите. В: Вие сте сигурни, че тя ги е дала на Боев? Д: Да. Аз я питах и кака я пита после какво стана с тези тетрадки? - Всичко е предадено на Боян Боев, това бяха нейните думи. В: И после питахте Боев? Не ги знае. Дали през време на обиските са изчезнали? Д: Не знам, нищо не знам. В: Кой ги е пазил? Какво? Д: Е, Боян, те така нали, пакет вързани всичко, може би, аз мисля, че при обиските след 9 септември 1944, след заминаването на Учителя, нали те правиха обиски туй, може би тогава с беседите са взети и изчезнаха тези тетрадки. А ценни щяха да бъдат. Даже мисля, че кака й каза на Нейчева, или аз, не помня, защо ги дадоха на Боян, когато неговите деца са на лице, да ги предадат като негово имущество. В: Нали са наследници? Д: Мисля, че аз й казах: "Защо ги дадохте там? Защото те се отнасяха повече за работа във връзка с Братството. В: И вие от тези тетрадки не сте чели нищо, нищо не знаете? Д: Нищо. Не. В: Голяма загуба. Искам друго да ви питам. От коя година баща ви познава Учителя? Д: Преди баща ми да Го познава, познавала Го е моята майка и нейната майка. В: Вашата майка се казваше? Д: Александра Матеева хаджи Петрова. В: Това е вашата майка, а нейната майка? Д: Нейната майка е Елена Матеева хаджи Петрова. В: Те откъде Го познават? Д: От Миркович. Миркович е братовчед на майката на моята майка. В: Аха-а-а! Д: Да, братовчед - Миркович, лекаря. В: Да, Георги Миркович. [негова снимка виж в "Изгревът", т. ХХ, № 7] Д: Майката на моята майка е сливенка. В: Да. Д: Когато се омъжва за бащата на майка ми, за мъжа си, него го пращат в Котел съдия и тя отива там и там се ражда моята майка. Тя е котленка родена. И чрез Миркович. В: Тя на Петко Миркович ли е? Д: Не Петко, д-р Миркович. В: Д-р Миркович няма деца, обаче, неговият брат има деца. Д: Не знам. Има една, тя е приятелка беше на Лалка. В: Щилянова да не е? Д: Не, не, не, не. На Миркович дъщеря, обаче, не знам на кого. В: Както и да е. Д: Но Лалка знае. Щото тя беше нейна приятелка. В: Да, аз ще питам Лалка. Д: Та моята баба, майчина майка е била братовчед на Миркович. И един случай, много интересен, когато Учителят си създава тази тройка Пеню Киров е бил от Бургас, Стоименов също от Бургас, Учителя, той е бил болен от туберкулоза. И Учителят го е излекувал. В: Кой е това? Д: Стоименов, Тодор Стоименов, [негова снимка виж и в "Изгревът", т. XXII, № 9] И Учителят го излекува. И той се приобщава към него и това са първите Му ученици. При някакъв случай, когато са били тримата и Учителя, казали са на Учителя да им каже кой колко ще живее. И Учителя казал, че тези работи не бива да се изнасят, нали и да се внася един вид смущение в духа на човека. Нали той почва да мисли вече. Но Миркович настоявал и тогава Учителят му казал: "След гри месеца ти ще си заминеш." И той имал някакъв много голям, скъп пръстен, масивен - злато. Изважда го и го дава на Стоименов като спомен от тяхното общуване. И доколкото знам, той и Стоименов също нямаше наследници, та какво е станало с този пръстен? Той го е пазел дълго време. Пеню Киров почина мисля 1917-та година, така ми се струва, щото, или 1918-та беше през зимата. Помня студа при погребението му и много, той беше за мене свят човек. Духовно много издигнат. В: Какво знаете за Пеню Киров от онова време? [виж в "Изгревът", т. XXII, снимки № 8, 10] Д: Ами той през време на войната всеки ден, той беше експедитор-комисионер. И понеже много честен, ама абсолютно, абсолютно 24 карата злато. По-чисто не може да бъде. Не можа да прокара, нали там трябва като комисионер да поизлъже, да притури, да вземе, така са комисионерите-експедитори. Загубих два дена, плати ми. Той точно си казвал, и не можа. И помогнаха му приятели, отвори една малка три на три, даже дали беше и три на три или по-малко: "Окултно-мистична книжарница", така беше озаглавена на Пеню Киров. И продаваше книги, така купуваше преоценени и правеше тетрадки за учениците. Лично той, помня имаше с едни габъри жълти с глава и два крака. В: Помня ги аз. Д: Габъри, разтворят се. Той правеше тетрадки и просто ги даваше с минимална печалба и учениците го търсеха. Все от него купуваха, защото евтино. И той всеки ден идваше в къщи, много тачен беше, той беше възрастен. Много се обичаха с моя баща, много. И всеки ден те идваха в къщи, моята майка и нейната майка бяха жени през 15,16,17,18. Нейната майка умря 1919-та година на кафе. Той обичаше много кафе, не като сега големи чаши, малки чашки, редовно и също наши приятели идваха Матей Пренеров, той беше от Сливен, обаче, беше началник на пощата в Бургас. Тази Величка Стойчева, ръководителката на женската секция, нейния мъж Коста Стойчев, чичо Коста, идваха. Те бяха трима, Стоименов, той беше също в Бургас. Той е работил в Одрин ли, не зная къде и имаше известна пенсия Стоименов, която го задоволяваше така в издръжка. И оттам ги знам много близко така, много добър човек. Когато моя баща го преместиха в Бургас вече като началник на инспекционната област, той взема на работа Пеню Киров да ходи да търси там, да закупува за военните, но не можа. Той беше и възрастен и така си отиде. Един случай, доколко е верен знам от неговите приятели тъй Пренеров, на Найчо Паскалев, Матей Попов управител на Митницата, това бяха все наши приятели. Когато наближило да си замине, той ги вика. Какво са говорили не знам, обаче, направило впечатление на неговата жена. Тя беше гъркиня. И когато те си отиват 5-6 души, тя се скрива, отваря вратата и влиза вътре, и се скрива зад някакъв параван ли, не зная що и тя разправя после. Той се изправил, започнал да се моли и когато завършил молбата си, легнал, скръстил ръце, тя изпищява, спуща се към него и той много строго просто я изпъдил и казал: "Остави ме свободен, излез от стаята!" Когато се връща, той си бил заминал вече и тогава, и след пенсията вече, имаше братски съвет в Бургас, когато го уволниха и взема пенсия, моя баща беше назначен да не кажа, ама натоварен като ръководител на Братството от Учителя. В: Да, значи вашият баща се запознава с Учителя посредством неговата майка? Д: Не, той се запознава посредством този Стойчев и Величка Стойчева [Величка Стойчева - виж "Изгревът", т. XXI, снимки № 28-29]. Тя беше също много издигнат духовно човек. В: Тя се казваше Величка Стойчева. Д: Нейния мъж завеждаше в Бургас отначало колетната експедиция в пощата и се казваше Коста Стойчев. След това мисля, че го издигнаха до подначалник на станцията, но вече не помня много добре, но там и Учителя у тях като дойдеше, отсядаше у тях, у Стойчеви. Имахме също и един наш брат, който някак си се откъсна - Илия Зурков. Той имаше дрогерия, тя беше прочута. Голяма дрогерия и богатството ли, не зная що, така полека, полека. При него се събираха, обаче, наши приятели, между които и моя баща вече като пенсионери и някога и у тях отсядаше. Те имаха в Бургас, ако знаете църквата "Кирил и Методий". Тя е близо на главната улица, която води към казармите, малко насреща беше училището "Отец Паисий", точно насреща живееха Зуркови. Те Му бяха приготвили една стаичка за Учителя. Но Той идваше много често у Стойчеви и през двор ние живеехме пък - моята сестра, по-малката ми сестра, която си замина, аз, майка ми, баща ми и нейната майка. До 1911 г. мисля там живяхме. И един случай, ученици и ученички правят сеанс, за да видят какво ще им се падне на матура там, нещо писмено, обаче, неопитни, медиума го обсебва духът, и с точилката бой наред. В: Той почва да ги бие. Д: Да ги бие. Тя изпада, момиче е било, изпада в делириум, не дава нито майка й, нито баща й да влезе. Те малко по-нагоре от нас живееха, по шосето към сиропиталището.. Имаше в Бургас един Кръстников. Той беше от нашите приятели, обаче, се обособи, отдели се, мисля, че Александър Кръстников. Започна да издава "Витлеемска звезда". Нещо средно между нашите приятели и протестантите така. Викат него, знаеха го там Кръстников, Кръстников, обаче, като влязъл той там, като го подела тя, бой. Той избягал, и когато са Учителя, Стойчев, чичо Пеню там помня, идва Учителя, представям си Го, Той беше хубав, един строен, това беше 10-та година - на 45-46 години. С бомбе ходеше, редингот, връща се у Стойчеви и чух, когато казаха, че едно момиче, тъй, тъй, молеха го да отиде. Аз съм бил на 4-5 години, но останало ми е в паметта и той излизат, отиват. И после разправяха, когато Той влязъл, това момиче се свива и почва да се моли, обаче, нали Той изрекъл там някакви слова, не са ги чули, момичето пада и заспива. Освободил я от обсебника. И тогава помня като дойдоха, казаха, ето Го Учителя с влизането помогна. В: А какво ще ми кажете за Стойчеви? Не са ли живеели във Варна? Д: Не, в Бургас. Тя и там почина. Тя почина от туберкулоза. В: Тя имала осиновена дъщеря. Д: Да, Стефка Стойчева, която и тя почина, тя е 3-та или 4-та година раждана, играехме заедно, ние бяхме все така малки тогава. Те се преместиха на Изгрева, той баща й направи там една, почна да строи къща, обаче, почина, и тя остана недостроена на един етаж и половина. В: Искам да ми разкажете някои опитности на баща ви с Учителя от първите години? Д: Ами какво да кажа, той беше сляпо предаден на Учителя. Казаното от Учителя за него беше закон. Аз същото отношение нали, каквото Учителят ми е казвал остана от него. Не съм го обмислял, не съм го премислял. В: Вие миналия път ми разказвахте за някакъв син, който сте имали приятели, че той щял да си замине след като са отишли при Учителя? Д: Много отдавна, това беше 1914-та, 1915-та година, когато го раниха. 1915-та година мисля, че Голов ли или Тодор Бъчваров е видял като съновидение, че моя баща го убиват на войната и отива, казва на приятелите Голов, Стоименов, Петко Гумнеров. Там живееше Учителят у Гумнерови, на "Опълченска", където сега е взето за паметник - мемориал на Георги Димитров. Тяхната къща беше на калкан, обаче, и в дъното имаха там, баба Парашкева и нейния мъж, нали те вече децата Георги Димитров отрасна, Елена отрасна, Тодор отрасна и там направиха като малка такава, но туй съновидение, казва така и така научих и отиват при Учителя и Учителя им казва; "Да, той трябва да си отиде, И тогава туй го знам от Матей Припев, дойде да каже на мама, че го казал този Голов. М (Мария - сестра на Димитър Сотиров, с която живееше през последните си години. Понякога идваше, спираше записа и се включваше в разговора): В кое време е било туй? Д: В 15-та година. М: Значи в началото на войната. Д: В началото, да, тя се обяви през лятото на 1914-та, на 1915-та вече нашите бяха на ... М: Когато беше ранен? Д: Точно туй е, във връзка с раняването му, много са молили Учителя, нали, въобще, не искам да хваля моя баща, но обичах го много. В: И той какво е казал Учителя? Д: И Учителя, когато те Му казали, Учителят казал: "Да, той трябва да си замине." И те почват да Го молят и след един ден ли там, два съобщава Учителя, да им каже да дойдат при Него и им казал, че заминаването му се отлага, но все пак той трябва да даде дан. И го раняват и то доста тежко, в Клементинската болница, нали казах, че Учителя в беседа каза: "Един офицер тежко ранен, гангренясва раната му, искат да му режат крака." И той казал: "Ако трябва да се явя на онзи свят пред Господа, ще отида с два крака, с един крак няма да отида." М: За туй не знам, но мога да допълня, което... ние ходехме с мама. Д: Знам, да, аз имам снимка от него на това. М: Той както го разправя, вече решили да го режат крака му, понеже вече гангренясвал, но на заранта като идват, виждат съвсем друго положението, пробита дупка от която изтича кръв, гной и парчета кости. Изглежда, че тука е била начупена / натрошена/ костта. И разбира се те не правят никаква операция, казват, че ще видят какво ще стане. То почва непрекъснато да тече и се изчиства, почва вече да спада подутината и вече го лекуват. Д: Но Учителя знае за туй нещо. Той е държан в течение. М: Самият ... го разправяше. Д: Да. В: И той остана инвалид. Д: 30%. В: Той куцаше ли? Д: Куцаше малко. М: Не, после не куцаше. В началото да. Ходеше с бастун. Д: С бастун и след туй аз на екскурзия съм ходил с него на Витоша. Тука като дойде, той като се поумори почва да накуцва и даже те му дадоха най-напред отказаха да му дадат увеличение на пенсията за 30% инвалидност. И мисля, че тогава му помогна Иван Вълков, военния министър. Те бяха съвипускници. И му дадоха, какво му дадоха 200-300 лв. върху пенсията, дето се казва само, за да ... М: Знам, че пенсията му след като се уволни беше 800 лв., запомнила съм туй число. Д: И 40 и нещо. М: Знам, че е 800 лв. Тогаз бяха много малки пенсиите, в земеделско време. В: Сега, вие миналия път ми разказахте тоя случай с железничарската стачка. Д: Да. В: Искам да ми я разкажете. Д: Тя беше в 1919-та година. Моя баща беше началник на гарнизона в Бургас. Дрински беше също полковник, той беше командир на Трети Бдински полк, на 24 Черноморски полк, обаче, тати беше на цялата област. Беше много така смел. В този смисъл, че казваше: "Прибирай се веднага в къщи." Той даже не видял в начало и след това аз се криех. Той ходеше между стачниците. 200 души, цяла влакова композиция дойдоха от Кайлинската фабрика, Захарната, туй го помня, бяха едни мъжаги здрави с пушки дойдоха, с туй, научили се и верно е, че този Дренски е арестувал водачите на комунистите, д-р Максимов, Петър Житаров и Аврам Яков. Това им бяха секретариата и да ги освободят. Но Околийското управление беше на главната улица и на ул. "Кирил и Методий", която водеше към казармата. Точно на ъгъла беше. Сега, където са халите, ако сте ходили в Бургас, халите на главната улица високото 3 или 4 етажа здание беше и балкон имаше точно на ъгъла. На ъгъла бяха сложили две картечници. Една гледа по "Кирил и Методий" по продължението, другата гледаше целия обхват до гарата. От гарата там, от пристанището до туй беше не повече от 5-600 метра. И, когато стачката, моя баща имаше телефон вече в къщи, звънят му, че има такова нещо. Той облече униформата и излезе. На вратата пред къщи седеше един селянин с ямурлук, помня го много добре, защото и аз излязох и с тези бирдановите пушки, най-старите и му казвам направо: "Назад, никакво излизане!" Той казва: "Аз съм началникът на гарнизона." - "Не ме интересува: Назад!" И тати се върна, обади се по телефона и от казармата, тогаз нямаше автомобили, файтон дойде с офицер и туй, тогава го пуснаха. Вдигнаха, нареди той да вдигнат тези постове, щото едно възражение, лично ходеше той, а преди това Дрински, където е сега не знам дали там е общината, където беше общината и се излизаше към пазаря, там имаше един магазин, продаваше всичко "Зонана". Помня му името, грък. И там е бил този полковник Дрински и му хвърлят одринка бомба, колкото яйце, толкова голяма, обаче, не избухна. Хвърли я някой и избяга и тогава тати дойде, аз вървя след него по улицата дето води към "Богомиди". По "Богомиди" от къщи спуснах се надолу, излезе там вече шумотевица, имаше един поручик Икономов, беше на кон. В: По него бутилка ли хвърлили? Д: Да, и тати му каза: "Икономов, прибирайте се веднага в казармата!" Той не може да не изпълни, защото тати беше главния началник. И тръгна тати между тях, пита тоз, пита оня, там каза освободете ръководителите. В: Те какво искат? Д: Ходи между тях. Ще се оправят нещата, спокойствие. Той в туй отношение, инак беше така в къщи - юмрука, строг, да се изпълни всичко, каквото нареди, но тогава между хората ходи, в групите, туй-онуй и отиде той от "Богомиди", то е може би към 200 метра до Околийското управление и аз вървя все след него така на 3-4 метра. Качи се горе и след малко показаха се на балкона и тримата ръководители: Житаров, Максимов и Ради Яков и казват на народа: "Въпросът е уреден, разпръснете се." Добре, ама те си викат: "Смърт на управлението, смърт на управлението!" После тати казва, когато и полека- лека нали пръснаха се. Той нареди, махнаха картечниците там, свалиха ги, накара войската да се отдели, остави само полиция тогава. Началник на полицията беше на Иван Котев чичо му. Помня го един така доста строен, с брада малко, Околийски началник и Тодоров беше, на Гаванюгови зет, той води, тя беше моя съученичка, Надя ли как се казваше Гаванюгова. И нареди, и показа се Тодоров и казва: "Моля ви, разпръснете се, вашите хора ето ги, сега ще слязат и между вас. И наистина и тримата слязоха, дигнаха ги на ръце да ги носят, викове, но тук-таме пак се обаждат: "Смърт на властта, смърт на властта!" И тогава ми направи впечатление нали, тати ходеше между хората туй-туй, може би тази негова така постъпка малко така от една страна го поизложи пред Стамболийски, щото след една година и половина дойде да прави пазарлък с него, а от друга страна го е издигнала в очите му, защото нали такава необуздана тълпа да преминеш, той самичък никакво оръжие нямаше. Свободен, иска се все пак геройство. Д: Ама те срещу Дрински, щото ... М: Защото той имал нареждане да спре да стреля по Дрински. Защото нали Дрински се е оплакал. Д: Ами разбира се. М: Да, щото туй станало по нареждане на Дрински. В: Слагането на картечниците. Д: На картечниците, арестуването, туй сега необмислено, може би. Д: Той и в къщи го казваше. М: Той пред нас такива работи не приказваше, приятели като дойдат. Пренеров ли беше, Паскалев ли беше? Не мога да си спомня. Д: Той с Пренеров беше и с Попов. Да, така се приключи и наистина там никакви жертви не се дадоха, разбраха се хората, пръснаха се. В: Вие ми разправяхте един случай как баща ви бил в безсъзнание. Д: А-а-а, това беше 1940-та година. В; Как беше случая? Д: От малария болен беше. Този го намира - бате Ванко и капитан Игнатиев. Това е след тези битки. М: 8 денонощия не спрели. В: И какво казвате вие за случая? М: Осем денонощия барабанен огън, тъй както аз чувах ординареца какво разправяше. Много пъти каза командира пращаше хора, иска артилерия. Те им казваха англо-френци. Англо-френците каза имаха такава артилерия, щото няма някаква особена почва, било варовици ли, какво. Няма едно дръвче, един храст няма, нощем каза копаем окопите, прикритие да има. Д: Заслони. М: Да. Те каза през деня като пуснат артилерията, всичко изравнили. Няма къде да се прикриеш. И след тоя ден били много избити и тогава момчетата почнаха да бягат. Той каза: "Момчета, клели сме се да бъдем верни, пазете нашето отечество! Ще оставим ли тези да нахлуят пак в България и да бъдем поробени? Достатъчно сме робували казва на турците. Съгласни ли сте пак да имаме такова робство? И не знам още какво, много говорил. Те каза момчетата се разреваха. И подире каза, той грабна пистолета и "след мен момчета!" И на първия окоп. Д: Лично каза командира на полка поведе останалите бойци. От 5 000 души полк, останали седемстотин и няколко души. В атака и отбиват. Тогава пак го наградиха с ордени за храброст. М: И колко часа вече е бил в това, те казва са по-ниско от нас, на няколко пъти се опитаха пълзешком нагоре, артилерията ги прикрива, но ние казва тогава се сунем насреща с ножовете и ги върнахме. Минават по пътя казва и те разбраха, че ний нямаме артилерия и верно изнасят картечница, падна, каза шрапнел, унищожи я. И картечницата и човека. Останахме, каза с две картечници. На другия ден убиха каза един картечар, командирът скочи каза и отиде да го замести, обаче, един войник казва: "Не, господин командир, дръпнете се, вий не знаете как се работи с картечница, аз съм работил и знам." Той каза ми отстъпи и вече към края на денонощието, аз непрекъснато, каза му, пълнех ту пистолета, ту пушката. Аз не мога да стрелям, защото пълня неговите оръжия. Изведнъж чуваме от по-задните редове "урра", ама то като фурия, всички крещят: "Идва артилерия!" И онези дали разбраха нещо, щото и ние казва спряхме да стреляме. И те, каза прекратиха стрелбата. И в туй време казва идва артилерия и нареждане да се издръпнат старите бойци, заместват тези за нова битка да си отдъхнат. Дават им почивка, по-надолу ги смъкват и след няколко дена ги пратиха на Перистер, пак там някъде. В: А кога е бил в безсъзнание? Тогава ли е бил? М: Когато вече най- напред повиква той, повикайте еди-кой си от офицерите. Друг убит, ранен, убит, ранен, той вече пада в безсъзнание тогава. Поручика, санитарния, който бил по-назад и по-надолу, щото те са на самата височина и смъкнахме го долу, лекаря каза му сложи инжекция и какво каза стана, той започна каза да буйствува, да крещи, да вика. Не дава, бий ги, блъска ги всички, които са около него и казва огънаха го в едно одеало и го смъкнаха. Лекарят се изплашил и казал: "Ще го пратим веднага в болницата." И го пращат в болницата. Прекарва някакво нервно напрежение, дават му 3 месеца отпуска, докато се поуспокои. Дойде си, знам, че си дойде, но не след много пак го извикаха. Вече почва да става пробив, но не на неговите войски, а на други съседни, направили пробив. Черна река ли, нещо поменаваха някаква река. Д: Не, Добро поле, там е пробива, който направиха французите. М: Те им казваха англо-френци. В: Да. А вие ми разказвахте един случай, когато не е бил добре, 1940-та година ли? Д: 1940-та. Ами болен от малария. И леля Райна Грозданова беше дошла тука и двамата го обслужвахме. Той по едно време изпадна три дена вече, не треска, в безсъзнание, хърка, не отваря, не говори нищо и в туй време идва Петър Димков. Той е служил при тати в Бургас. Аз го помня, Димков беше майор, тати беше полковник. Помня го там, че Димков, аз участвувах в един спортен клуб, Димков беше наш председател. Като майор, командир на дружина беше, и след туй го преместиха не знам къде, в Карлово ли, повишиха го. Но Димков идва, д-р Жеков, наш приятел и Асен Райчев, негов съвипусник, офицер, запасен полковник. И аз му казвам: "Абе брат Димков, какво става, помогнете!" Той казва: "Аз съм безсилен вече да помогна, ако отидеш при Учителя и Му кажеш, само Той може да помогне." И д-р Жеков ми казва: "Митко, веднага бягай!" Викам, Учителят от една седмица, от десет дена не е слизал долу, Той беше уединен. Някога се уединяваше така. Какво и защо не знам, нали Негова си работа вече, обаче, не излиза. "Бягай каза, отивай, баща ти си отива!" И аз помня, с тези галоши, на терлици бях, обувам ги, така както бях домашному, наближих така на около 20 метра от балкона, където е стаята на Учителя, вратата на балкона се отвори, излезе Учителя и ми каза: "Какво има?" Аз така се изненадах, и тъй се трогнах, почнах да плача и Му казвам: "Учителю, много Ви моля, елате да помогнете, баща ми си отива!" Той така се дръпна и каза: "Как ще си отива, къде е?" Казвам, от три дена е в безсъзнание, много Ви моля, елате!" Той каза: "Добре!" След малко слиза. Имаше, аз тогава забелязах, че д-р Жеков ми каза, когато видях още Учителя, че влезе с облеклото, казах: "Ще помогне!" Верно, че Той имаше една пелерина светлосива, и такава шапка и имаше една друга тъмно, към черно вече и същата шапка. Той излезе със светлите дрехи. После ми каза д-р Жеков. В: Той е обърнал внимание по дрехите. Д: По дрехите. Светлите дрехи, значи, ще му помогне, не идва с тъмните дрехи. В: Да, да. Д: И влезе вътре, дръпнахме се, Той направо отиде до него, сложи си ръката, помня главата му беше към вратата, така тя гледаше към югоизток. Сложи си ръката на челото му, поседя така може би 2-3 минути, хлъзна си ръката надолу, дойде тука до слънчевия възел и тати отвори очи. И му каза той, само че не говореше, ами въобще го нямаше. Каза: "Учителю, помогнете ми, аз си отивам!" И Той му каза: "Не! Няма да си отиваш!" И му зададе един въпрос, на който и тогава, и с леля Грозданова и досега не мога да си обясня защо му зададе Учителя, каза му: "Готов ли си да възлюбиш хората?" Той каза: "Щом нареждате, веднага!" Учителят се обърна към мене и каза: "Сестра, едно картофче, една чаена чаша течност ще се свари и ще му дадете да изпие само течността, на два пъти." Туй беше към четири часа следобед. "Утре заранта ще му направите същото нещо, на обед същото нещо, като му дадете половината картофче да го хапне, вечерта същото нещо, като изяде цялото картофче. И от други ден вече на лека храна." На другия ден тати стана из стаята, беше прежълтял, отслабнал. И този д-р Жеков, запасен офицер, лекар, реваха и Димков, и туй, и леля, и аз като видяхме туй нещо как стана! В: Как стана! Д: И Учителят излезе, изпратих Го, целунах Му ръка и Му казах: "Учителю, много Ви благодаря!" - "Сега спокойствие и лека храна 2-3 дена." Моя баща пак. В: Да. Д: Бомбардировките 1944-та година, аз мисля, че споменах миналия път. В: Но не го записахме. Д: Беше в София. Пристигна два дена преди тях, изкара леката бомбардировка и следобед отива при Учителя и Учителят му казва: "Тази вечер ще си заминете, ще си отидете от София!" Той казал: "Ама утре е неделя, искам да дойда на беседа." Той казал: "Ще си заминете, тази вечер ще си отидете в провинцията." Тати дойде в къщи и каза: "Стягам куфара, Учителя нареди да си отида. Заминавам си." Изпратих го. Влака заминаваше, мисля в пет и половина ли беше, към надвечер. Това беше вече тъмно и прибирам се, Мариус, един мой приятел, работехме в печатницата. Към 9 часа чувам "Бу-у-у" - бучене на самолети. Разбрах, че това са самолети за бомбардировка. 9 без 10 ли беше. И в туй време се дава тревога. Германците имаха лагер долу към Двореца на пионерите - гара Пионер. Там цялата гара с бараки, работи, и като дойде бяхме много близо и той иде и ми казва: "Митко, чух, бягай у Славчови!" Светослав Печеников [негови снимки виж в "Изгревът", т. VII, № 27; т. XXII, № 52], той е от Братството. Имаше дървена къща, обаче, изкопал мазе 3 метра дълбоко, оградил го с дъски, и там. Какво ще ни запази, ако пряко попадение - само тогава, но отидохме там. И след малко почнаха да пускат тези светлинните парашути. И подир малко почна страшно нещо. На Изгрева не падна нито една бомба, обаче, нито една. Разрушиха там срещу кулата, Телевизионната, тази станция, водоснабдителната. Нея я разрушиха - тръбите, вода протече надолу към "Пионер" цяла река. Града биха жестоко, това от 9 и нещо до към 11 часа на вълни, на вълни идваха. След туй тате пише ми писмо: "Много съм благодарен на Учителя, че ме прати да се прибера." Съобщиха на нашите какво има. Казвам: "Аз съм отговорен пред мене. Аз с ... една картичка. Няма нищо на Изгрева. Никой не е пострадал, нито един човек, нито една къща. Тогава туй впечатление ми направи Учителя като каза да се приберем в къщи, може би не знам, туй тогава беше. В: Баща ти е бил офицер. Как е отишъл на фронта? Д: Лично от него знам, че когато почва войната отива при Учителя да се сбогува и Му казва, че е решил да си подаде оставката. И Учителят му казал какво пише в Евангелието, какво е казал Христос: "Кесаревото кесарю и Божието Богу." "Ти си поел ангажимент да служиш на държавата, ще си изпълниш задължението." А другото ще оставиш провидението да го реши." В: Какво беше отношението на старите приятели, Георги Куртев? [негова снимка виж в "Изгревът", т. X, №№ 2-75] Д: Към кое? В: Към Учителя? Д: Ами те благоговееха. Мен ми е правило впечатление тате беше донесъл на чифлика имаха кошери - мед една тенекия, аз бях тогава не като сега, 30 кила една тенекия, нищо не беше да се занесе от къщи до Учителя. И с Георги Куртев двамата треперят и като излизат, отиват с плач и страхопочитание. Туй ми направи впечатление, старите приятели какво отношение имаха към Учителя. И така си го обяснявам с тези опитности, които са имали и в които Той е взимал участие за благополучното разрешаване на редица неща. В: Благодарение на тях. Виждат какво е Учителя. Д: Ами има едно мото от Учителя: "Постави доброто за основа на дома си, правдата за мерило, любовта за украшение, мъдростта за ограда и истината за светило. Само тогава ще ме познаеш и аз ще ти се изявя." Защото на беседа веднъж и то Неделна, Учителят така беше казал, че: "Много ме питат защо туй не върви, туй не върви." Той казва: "Ако имам пет души от Братството, на които мога да разчитам, чудеса бих направил." На Неделна беседа го е казал това в 10 часа. Ето, че всеки има нещо, което не върви с туй, което иска Учителя. Други път пък беше казал Учителя: "Аз съм натоварен от 2 000 години да ви помагам каквото мога. И ще го върша до когато мога. Много каза от вас в салона казват ми, тоз идва и ми казва: "Учителю, видях такъв сън, видях туй, видях онуй. Тъй казва Учителя: "Знаете ли, че много от вас, които сега ме слушате, преди 2 000 години викахте: "Разпни го, разпни го!" И сега трябва да се коригирате." Аз късно научих това нещо, разправяше го Георги Томалевски един случай. Имахме един приятел Михаил Иванов, който е във Франция. И там основава школа. Защо Учителя си замина, защо не разруши, нали туй, което да се запази, Учителят казва в една беседа, значи Той е чувствал какво ще говорят за Него и казва: "Нима Христос нямаше сила да извика ангелските легиони и да разруши не само Израел, ами и Римската империя, но Той имаше да изпълни задача и трябваше да я изпълни. Тази задача му беше възложена от невидимия свят, от върховното ръководство." На него какво му костваше? Ами той в 1917-та година във "Великите условия" казва в една беседа: "От 1945 г. в България ще се възцари Царството на труда, но аз ще си отида." Той си отиде 3 дена преди 1945 г. на 27.12.1944 г. В: Вие ми разказахте тази опитност с тази Стефка и змията. Как стана това? Д: Отиваме на езерата. Поемаме от хижа Вада нагоре вече изкачването. С 3-4 души приятели бяхме най-отзад, Учителят напред върви и по едно време в средната група викат: "Стефка я ухапа змия, Стефка я ухапа змия!" И така побързахме, казахме на Учителя и Той се връща. Направи същото нещо, тя бездиханна вече. Сложи си ръката пак така на челото, тя отвори очите. Той поседя така и каза: "Дайте й една чаша вряла вода да изпие, след половин час още една чаша. Да почине малко и да продължи пътя си." А на езерата като отидохме, Той 3 дена не излезе след този случай. А в една друга беседа след това на езерата каза, че: "Аз трябваше да се справя с отровата от тази сестра." Значи Той е поел целите тези отровни вещества от змията, за да освободи Стефка. В: Това е същата година, когато му е нанесен побой? Д: Да. Тука 10 дена не излиза. Те 2 пъти Го ударили, само, че с дървена палка. Да, двама хулигани пред салона. Да, с бате Ваньо са били - Учителя и бате Ваньо. В: Кой Ваньо? Д: Иван Христов Кавалджиев. В: Какво знаете за него? Д: Аз за съжаление си бях в къщи, обаче, отивам в салона и в туй време Иванчо Кавалджиев Христов - музикант от Народната опера и е бил при Учителя нещо по музика. Той беше много добър музикант и слухар за записване на мелодии, без да е завършил висше образование. И с Учителя говорили и в туй време влизат двама хулигани, отиват направо и два пъти Го удрят и бягат. В: С какво го удрят? Д: С някаква палка. В: Да. Д: Дърво и си избягват. В: По главата ли? Д: Да, по главата. Той тук имаше кръвоизлив, беше му посиняла цялата страна покрай окото. В: Коя страна? Д: Мисля, че лявата, щото той като беше, от таз страна. М: Не са ли ги хванали? Д: Кой ще ги хване? Те с кола дошли и избягали веднага. И са пратени от свещеници. Така казаха. В: А Иван Кавалджиев и той не каза, сега каза ударен е. Как нямаше никой! След 15 минути се събрахме там 4-5 мъже, ама късно. Учителят се изолира, десетина дена не слиза, имаше нещо като лек парализ и се оправи после. На езерата отидоха и Той се оправи. В; И Той се изкачи нагоре пеша? Д: Винаги. В: И после как протече тази година на езерата? Както обикновено, или? Д: Много добре, беседи правеше, четеше. Там, обаче, седя няколко дена така изолиран. В: Сега аз искам да ми разкажете за някой ваши опитности, които имате от самото начало с баща ви. Дали ще можете? Вие сте роден? Д: 1905 г. Помня от моята баба, че съм бил на 9 или 10 месеца с някакво подуване на корема тежко боледуване и баба как е съобщила в Сливен ли, не знам, чрез Миркович ли? Братовчед е бил Миркович - един от близките на Учителя, и Учителят казал, помня баба като разказваше майка ми босилек ли да свари да пия, мисля, че босилек. И оправил съм се. Помня баба като разказваше, майка ми също така, моята баба чрез Миркович е чувала за Учителя още миналия век. В: Да. Д: Помня в Созопол, когато отидохме (тате беше на войната - Балканската), и Учителя чрез Тодор Стоименов и Пеню Киров, те дойдоха в Созопол, казаха на мама всяка вечер и всяка заран - 91 Псалом - да се моли, и да си го казва. Наистина тя оцеля. И от тогава, значи това е 1911 г., 1912 г, 91 Псалом е като талисман. В: Къде бяхте на училище? Д: В Бургас бях забавачка, две години, обаче, четях. Баба занимаваше ме и аз така почти свободно четях. И даже първо отделение почнах в Бургас и като преместиха тате, постъпих първо отделение там, до второ, трето отделение - до 14 март 1914 г. Бяхме в Созопол, на 14 март 1914 г. преместиха баща ми в Бургас като офицер и тогава и аз се записах трето отделение. Завърших там трето, четвърто, прогимназия, гимназия. Бях две години след като завърших 6 клас в Машинно училище. Първата година се разболях от бронхопневмония, втората година се разболях от плевмапневмония, пратиха ме на комисия и ме освободиха по болест. И тогава завърших седми и осми клас в Бургас. От начало още аз съм имал едно голямо страхопочитание и почит към Учителя. Не зная дали някой е имал, аз съм имал много опитности с Него, много ми е помагал, особено за здравето и въобще в живота. Аз имам и следния случай с Него пак. Имах един приятел, който почина - Неделчо Попов, работехме в печатницата. [Негови снимки виж в "Изгревът", т. XVII, № 12; т. XXII, № 45] Преди 9 септември работех като книговодител в Държавната печатница. Имах много добър атестат. Не мога да кажа за себе си, да не се хваля. Много ме тачеха и при първото открито място в печатницата, предложиха ме за контрольор по отчетността. Тя е по- висша длъжност. Заплатата ми бе 1180 лв., а като контрольор - 4140 лв. - двойна. Получих заповед от Министерството на финансите, направих акт за встъпване в длъжност, два дена работих и на третия ден ми се обаждат от Финансовото Министерство да отида при секретаря на Тодор Божилов. Как се казваше той, не си спомням. Отидох. Той няма доблестта да ме погледне в очите. Казва: "Господин Сотиров, има малко недоглеждане, една корекция ще трябва да направим със заповедта, налага се вие в момента да си останете като книговодител, а със заповедта ще бъде назначен друг човек." И какво мога да кажа? Казвам: "Както наредите." Въпреки, че аз от два дена вече съм на работа и според законите не мога да бъда. Е, той после излезе кум на Крумчо и Маргарита. Те ми казаха - много нечестен човек. Как се намери те да ни кумуват?" И върнах се аз, казвам на Неделчо и отивам и при Учителя, и просто така с мъка и Му казвам Учителю, така и така. Той взе да се смее. "Нищо. В живота човек има много опитности. От всяка опитност ще черпи поука. Но не се тревожи. В най-скоро време ти ще получиш туй, което другите в 20 години ще получат." Останах си аз в печатницата. СлеД един месец получих повишение не за контрольор, а за помощник-контрольор - 3600 лв. Благодаря пак, нали. Отидох, казах на Учителя пак. Той каза: "Ще се отвори вратата. Не се тревожи." Бях тогава в стаята Му и така с едно такова ожидание казвам на Учителя: "Няма кой да ми помогне, да ме подкрепи." Той докато беше и аз веднага така се изправих, станах и казва: "Кой ти казва, че няма кой да те подкрепи?" Ами казвам: "В живота доста неприятности." Той казва: "Ти имаш толкова близък човек, който се грижи постоянно за тебе." Казвам: "Кой е той?" Той казва: "Майка ти. И в момента тя до тебе седи." Аз Му казвам: "Учителю, извинявайте, искам да видя, за да се уверя." В: Ха, Ха! Ясно. Д: Той взе да се смее и казва: "А, готов ли си да видиш това, което искаш? Ако казва се получи нещо с тебе, ти тука ще страдаш, но тоз, който го е причинил ще страда на онзи свят. Когато дорастеш, не само ще ги виждаш и ще си говориш с тях, но трябва подготовка на физическия свят." И наистина, аз получих повишение, 1941-ва и 1942-ра работех. 1943-та до август месец в железниците ме пратиха. Там имах облага, защото ползвах безплатна карта - за цяла България имах карта. Обаче, след края на 1943 г. моя бивш началник в печатницата - началника на финансовия отдел Тодор Ряпов, обажда ми се на гарата и казва: "Ако можеш, ела малко при мене." И аз му казах: "На работа съм до 3 и половина. Ще дойда. Отидох и той ми каза: Предвиждаме една служба - Началник служба. Готов ли си да дойдеш тука?" Значи тя е по-голяма и от контрольор по отчетността - 5800 лв. вече заплата. Казвам: "Господин Ряпов, ако наредите." Аз казва съм говорил и с Георги Славов. Той беше пък върховен началник на финансовия отдел към Министерство на финансиите,в самото Министерство. И много ме обичаше, така доволни бяха от работата ми. "Говорил съм, заповедта ще я пуснат." Добре, ама в туй време смениха Славов, пратиха го в Сметната палата, назначиха един други - Андреев. Той пък приятел на моя шеф, бившия от Печатницата, и му казал за мене. Той казал: "Абе аз го познавам. Знам му работата. Но трябва да питаме и неговия началник в железниците дали ще го пусне." Тогава Ряпов му казал, самия Ряпов после ми казва - нека да се уреди преместването, той ще му каже самичък. Пуснаха заповед, министърът я подписа, явявам се при Анастасов и казвам му, той така малко не го прие добре и казва: "Аз и без туй смятах да те извикам идущата година в отдела." И така мъчно, че не се допита до мене, а се е отнесъл до Андреев. Андреев ми каза като приятели: "Господин Анастасов, много ви моля да ме извините, но по-ми е близко и по-голяма служба. Аз тука щях да ти намеря подходяща служба, но няма да те спирам. Показа се много така. Пожелавам растеж в бъдеще." 1944 г. се върнах в Печатницата, 1943 г. вече като началник служба, 1944 г. пак получих повишение подначалник на междуконтролно отделение и дойде 9 септември 1944. И много настояваха в Печатницата, там работех 8 години вече. Познаваха ме, партийния секретар идва и ми казва: "Митко, бяхме приятели с него, ще те запишем в Партията." Казвам: "Сашо, (Александър Тодоров), знаеш ми разбиранията, остави ме да си помисля, ще поговоря и с Учителя и ще ти кажа." Казвам на Неделчо (моя приятел), той казва: "Хайде, ще отидем при Учителя!" Направихме уговорка и Неделчо му казва: "Учителю, Митко го викат да отиде в Партията, а той се дърпа нещо." Учителя ме погледна така и ми каза: "Рекох, ще отидеш, ще поработиш 10-тина години да им кажеш как трябва да се работи." Това беше за мене закон. На другата заран отивам и казвам на Сашо Тодоров: "Сашо, ако някъде се покажа по-голям като човек, а не като партиец, може ли...кусура?" Не, не, идвам, ще ме приемете. Развикаха се там; "Браво, браво!" Добре, ама с този Сашо Тодоров 1947-ма година 2 момичета, които са работили в Печатницата, но отишли партизанки. Той идва, носи молбата им да бъдат консерви. Казвам: "Сашо, нямат нито образователния, нито служебния ценз, следователно начина не е аз да ги класирам, начина е така: една молба от управлението (административното) на Печатницата, подписано от Партийното бюро на Профкомитета, има закон за удостояване. Както виждаш, аз съм също удостоен. За мене не искат юридическо образование, аз нямам даже и висше, обаче, по работа ме удостоиха." Той каза: "Не, дотам за удостояването ще пазим за по-сложни случаи." Казвам: "Този случай няма да го реша аз." И той така малко кипна и каза: "Помисли си и утре ще кажеш резултата." На другия ден ме викат в Политбюро и аз им казах: "Не мога да извърша това класиране, защото нямам законно основание." Утре при една ревизия аз ще трябва да отговарям не само начет, а ще може да изхвръкна от службата си." И Сашо Тодоров ми казва: "Ще те пратим малко да покопаеш на "Росица" (язовира горе, там, където е острова), ще си помислиш." Понеже имах хора, които ме познаваха във Финансовото министерство и началник Личен състав беше Мара Ангелова. Нейният мъж работеше в Печатницата, завеждаше печат Кънев, Димитров. И аз отивам, взимам телефона, и казвам: "Мара, може ли да дойда за малко при тебе?" - "Заповядай!" Отивам и й казвам: тъй, тъй, тъй, тъй, тъй, тъй. Тя каза, ела с мене. Слязохме долу в отдел "Кадри". Той беше знаете, че е от министъра по-голям. И му казва така и така. Той, един партизанин от Габровския отряд, пита: "Може ли да потвърдите това нещо лично, в присъствието на секретаря?" Казвам: "Да." Взима телефона и предава на телефонистката: "Партийния секретар на Държавната печатница да дойде веднага при мен." След 15-тина минути, кола има печатницата - лека, идва и като ме видя, така, стресна се. Той ми казва: "Повторете туй, което ви е казал партийния секретар." И аз казах така и така, за класирането, казах им, че е незаконосъобразно туй. Той се обръща към него: "Верно ли е това?" - "Верно е." - "И какво му казахте вий?" Мълчи. - "Какво ти каза Сотиров?" - "Ами, че ще ме пратят да си помисля на "Росица"." - "Верно ли е туй?" - "Верно е." Казва му: "Другарю Партиен секретар, кой ви позволи да се занимавате с партийни работи, когато има органи, които са назначени за това? От днес Сотиров няма да бъде при вас на работа." И ме пратиха в Министерство на информацията с бройка, аз значи с бройката от Печатницата, значи тях ги удари двойно - вземаха и бройка, вземаха и мене. Пратиха му и информацията при Казасов. Това беше вече 1947 година. Там началника на отдела така ме посрещна малко недоверчиво и каза: "Аз не съм искал бройка, не съм искал човек." Казвам, Виденов се казваше, той беше художника на Папагала (семеен художник), казвам: "Господин Виденов, аз също съм изненадан, че ме пращат тук." Добре, каза при другия наш колега началник служба, отивам със същата длъжност - началник служба. Обаче, след месец-два този Виденов вече не викаше колегата ми. На мен ми беше малко неудобно, идваше до мене на проверки, така и така ще бъде, туй каже, онуй ще направя. Другия се казваше Богдан Кисимов, на Коста Кисимов братовчед от Търново и казва: "Митко, абе ти ме измести бе!" Казвам: "Богдане, не съм виновен. Виждаш, че ми е неудобно." И наложи се Виденов да отиде там в Чехия по финансови работи със заповед, остави ме аз да го замествам 2 месеца. Когато създадоха Музикалния театър, това беше вече 1947 година от септември месец, и обажда ми се Мара Ангелова и ми казва: "Абе Сотиров, пак ще те пратим на друго място." Казвам: "Къде бе Маро?" - "Абе 3 месеца работят твои колеги там в Музикалния театър, и един касиер, направили са такава каша, не може да се оправи." Отидох аз и наистина - никакъв отчет, нищо. Правя една молба до Комитета. Тогава вече от 1 януари 1948 г. стана Комитет, моля ги да ми пратят финансов инспектор, с когото да направим една равносметка за приемане на 3 месеца, 3 месеца не бяха получавали пари - персонала. Така много неудобно. Дойде Янев (не помня името), старши финансов инспектор - не можаха нищо да направят и с един Доклад от него, подписан от мене, помолиха ме от 1 ноември (значи септември и октомври) да се считат неприемливи разходите и приходите. Тия суми не играеха, а да почне всичко от 1 ноември. И наистина, аз отидох, направиха събрание. Казаха ми: "Трети месец заплата нямаме." Аз им казах: "Вижте какво, още не съм влязъл в течение, но обещавам ви до края на ноември, да, мога за септември, и октомври да може да ви се плати заплатата. До края на декември да ви се плати ноември и декември. И от 1 януари живот и здраве да бъдем на ново. Един доклад поисках, една авансово-платежна заповед. Значи дойдоха едни, помня... защо казва от 2 месеца заплати нямат? Ще ги оправим, ще почнем да играем. И наистина. До края на ноември платих септември и октомври, до края на годината ноември и декември и работата тръгна. Беше вече 1944 г. ме приеха, 1954 г., а преди туй оттам, междуконтролно отделение откриха от 1 септември длъжност заместник-директор, административен ръководител на театъра. Македонски беше преди да почине, заповед беше Румен Аврамов. Подписах аз, станах заместник-директор, вече заплата и отговорна работа и се сетих от 1942-ра до 1948-ма - за 6 години наистина задминах хора, които 20 години работят, за да стигнат такова нещо. В: Сбъднаха се думите на Учителя. Д: Да, сбъднаха се, сбъднаха се и по отношение на членството ми в Партията. В: Той беше казал 10 години. Д: 10-тина години, 1953-та година беше края на годината, без да ми кажат нищо, внасят на Партийно събрание обследване поведението на Димитър Сотиров. Аз като видях туй, така не очаквах, защото имаше един от Сливен, и той Димитър Сотиров (хорист), обаче, партийния секретар ми каза: "Бай Димитре, за тебе се отнася." И отидох 1953-та година декември месец, критикуваха ме, нали, че не съм се отказал от признаването на Господа и т.н. Даже единия от тях, който идваше често на Изгрева, в къщи на гости, ми вика, той казва: "Има икона в къщи, на която често се моли." Викам: "Коя е иконата бе другарю Станчев? Това е "Тайната вечеря." Когато излизах от Печатницата, от тях подарък и написано отзад "За добри другарски отношения" и т.н. Викам, аз съжалявам, че един художник може така да се произнася за тази картина. Аз се съмнявам знае ли другаря Станчев кой е авторът на "Тайната вечеря"? Мълчат. Казвам: "Това е Леонардо да Винчи, един от най-големите художници на Земята." Както и да е. Те така ме критикуват, взеха да критикуват Учителя, че Неговото учение било фикс идея, не зная какво. Казвам: "Вижте какво ще ви кажа, най-напред ви моля да не намесвате други човек, освен мене. Вие мене обследвате, мене ще съдите, а този човек ще го оставите на спокойствие. Той преди 10 години е напуснал Земята, няма да го закачате, защото има един закон, казвам в Природата: когато несправедливо обвините някой човек, или се изкажете злостно за него, Природата наказва." И обърна се един към мене и каза: "Значи заплашваш!" - "Не, аз не заплашвам, а това е закон в Природата." Един става и казва (помощник режисьора): "Абе Другари, дайте най-напред да видим какви сведения сте събрали за другаря Сотиров - работил е в Печатницата, ученик, завършил е гимназия в Бургас. Какви сведения имате?" И той се обръща партийния секретар и казва: "Няма нужда да се четат сведенията. Партийното бюро е решило да бъде изключен от Партията, и ще го изключим." И аз им казвам: "Вижте какво, аз също не вярвам, че има някой, който седи горе на небето, облечен в човешка плът, държи Земята и командва и нарежда, но им казвам: "Моля ви да ми отговорите, ако можете коя е тази сила, която внася такъв ред и порядък във Вселената - милиарди звезди, милиарди Слънца, вървят си всеки по своя път, без да се сблъскат. Това за мене е Господ." И казвам: "Аз съм вече на 50 години, 50 и нещо, оттова, което имам, няма да се откажа. Моите разбирания са вкоренени и последните ми думи да ми посочите грешка най-напред като човек, да ми посочите грешки в службата, защото на второ място съм служител, и на трето място като партиен член къде съм сгрешил." Даже един там се обади: "Браво!" - "Но това е моето разбиране, и аз от моите идеи няма да се откажа." И когато почнах, дойде ми на ума от Евангелието, апостол Павел, когато казал да говори и ангели дошли и му казали: "Когато ти говорят, няма да се тревожиш какво трябва да говориш, то ще ти дойде и ще ти се каже какво трябва да говориш." Й казвам, аз така се успокоих. Подлагат ме на гласуване. 67 ли, 69 ли бяха партийните членове? Всички гласуват, с изключение на бригадирката на чистачките. Тя седеше на 3 стола, възрастна жена - баба Райна, която била ятачка на партизаните. И последна дума дават ми. Прието изключването. И аз отидох пред баба Райна, поклоних й се и казвам: "Бабо Райно, благодаря ти от сърце, и те поздравявам, че само ти има доблестта да кажеш това, което чувстваш. Другари, довиждане! Аз по разбиране си оставам комунист, но не червен аган комунист." И си излязох. Оттам като тръгна от 1953-та, чак до 1955-та година в района, в Градския комитет в ЦК - отиде във Върховната ревизионна комисия и навсякъде ми казват: "Не са прави, не са прави." Направих заявление на Караджов, който беше председател на контролно-ревизионната комисия и му казах: "Ваша власт е. Вие виждате, че са се изсилили. Може ли казвам за мотивировката им е идеалистични разбирания, несъвместими с доктрината на Партията. Аз няма да направя молба да бъда ревизирано от изключването ми, оставям да го утвърдите." Утвърдиха го, и веднага като се изпращат от театъра, отиват в Комитета при Румен Аврамов да му кажат да бъда освободен, тъй като заместник-директор е все пак секретна работа. Много секретни неща минаваха през мене. Той вика директора, вика партийния секретар и профпредседателя и ги пита: "Какво ще кажете за Сотиров?" Пита най- напред профпредседателя. Тя беше жена - много честно постъпила. Казала - много добър и като човек, и като работник, обаче, религиозни убеждения има. Туй Румен Аврамов, после ми каза директора, казал: "Проповядва ли си убежденията в театъра?" - "А-а, не казва, за него си." Партийния секретар и той същото казал, питали директора и директорът казал: "Ако пуснете заповед за Сотиров, аз оставам без 2 ръце, следователно ще подпишете и моето напускане в театъра." И останах да си дослужа там, даже последните ми 3 години ме извикаха в Народния театър с още по- голяма заплата." В: Ха! Ха! Ха! Д: И се сбъдна туй на Учителя за 20-те години. Тука пише: "На ученика Димитър Сотиров за добрия му успех през учебната 1917-1918 година от татко му от позицията, западно от Битоля - северните склонове на величавия Пелисте от царя Самуила. Това е само останало от него, което намерих случайно между книгите. В: И всичко се пръсна. Е-е, как? Д: От чифлика не е останало нищо. М: Той си е имал една стая заключена. Д: Когато тате почина, аз тогава не съобразих да попитам за тетрадките за Учителя дето бяха наистина къде са. И аз след туй като ги взимам, ги давам на Боев, и от Боев там бяха при Борисови. В една къща живееха, Боян Боев си имаше стая, Борис си имаше стая и Боян като почина, Борис прибра всичко. Там събориха, Съветска легация стана. В: Може да са изчезнали по време на обиските? Д: Може би и през обиските са ги прибрали. Защото са доста интересни. Тате опитностите е споделял с Учителя, давал е наставления Учителя, редица, но... В: Вие, ако намерите някои снимки тука. Д: Аз ще видя тук- с ордените му, като полковник туй, трябва да прегледам тези големите енциклопедии на братя Данчеви - 1936 г., която излезе 2 броя - едната негова, едната моя. Видях ги на Чифлика, когато излезе, но просто не съобразих да му кажа да си я вземе и тя изчезна. В: Мен ме интересува как може да открием тия тетрадки. Д: Тетрадките оттам се губят, дадени са, туй го знам и аз питах Минчева, и тя каза: "Всичко е предадено на Боян Боев на Изгрева." В: И къде са отишли не се знае. Д: Боев като е починал, сигурно Борис ги е прибрал там в стаята му. Аз допускам, че може би и са иззети, защото нали при съдебното деление там, те са правили обиски милицията, всичко е прибрано. М: У Лалкини са взели всичко. Д: Да, през 1936 г. работех в Държавната печатница, сигурно е било това през юни средата или края, тогава отиваха на езерата, получих възпаление остро на апандисита. С д-р Сокеров, който беше лекар на Държавната печатница отидохме на преглед в Апександровската болница и там ми казаха, че трябва не да се оперирам, а по спешност трябва веднага да постъпя в болница. Аз, обаче, казах, че трябва да говоря със семейството си, с близките си, преди да се реша на това нещо. Заранта на другия ден заминава група за езерата. Аз писах писмо до Елена Андреева, тя беше стенографка и помолих я да каже на Учителя за това нещо, че по спешност трябва да ми правят операция на апандисита. Вечерта група се връща, която напуска езерата и ми носят отговора на Елена Андреева. Беше много кратък: "Митко, казах на Учителя за това твое състояние и Учителя каза веднага да тръгнеш за езерата." Аз се обаждам на другия ден на д-р Сокеров и му казвам, че го моля за 10 дена отпуска по болест. Той ми каза: "Защо?" И казвам му: "Защото трябва да отида на езерата." Той взе да се смее и казва: "Дядо Петър нещо те е нарочил да отиваш." И той ми каза: "Ти я имаш отпуската. Аз те знам, че си в къщи, а в действителност къде ще бъдеш, това си е твоя работа." По туй време аз почувствах абсолютно облекчение. Никакви болки нямаше на апандисита, нищо, даже заранта слязох в града. Живеех на Изгрева, на 3 км и половина до града, пеша, тогаз нямаше превозни средства, и накупих: хляб вземах, нещо друго. За Учителя вземах локум. Той обичаше. И пътувам с влака до Станке Димитров (тъй се казваше тогава), оттам с автобус до Сапарева баня и от Сапарева баня нагоре към езерата през хижа Скакавица, което е 6 часа път. През деня не ми мина мисълта, че може да се случи някакво нещастие. Имах спукване на апандисит, самичък пътувам, но мисълта, че Учителят е наредил да отида ме накара да забравя и болести и всичко. Пристигайки на езерата, всички, които ме видяха, минавах там през лагера, развикаха, зарадваха се и Учителят се показа на палатката си и аз отивам най-напред при Него, преди да Му целуна ръка и да го поздравя, Той ми каза: "Какво стана с апандисита?" Казвам: "Учителю, никакви болки, нищо нямам." И Той ми каза: "Апандисита ти остана из горите." И наистина - никакви болки. Върнах се след 10 дена, почнах си работа. Изследва ме лекаря. Казва: "Никакво възпаление нямаш на апандисита. Всичко е абсолютно нормално." И за съжаление след 20 години - 1956-та година, аз трябваше да си режа апандисита, защото отново се получи възпаление, и то доста остро. Тогава си рязах апандисита, но противно на лекарските предписания от операционната, аз помолих лекаря, който ме оперира, Пасков, да си отида пеша до стаята на леглото. Такъв кураж! Те всички ме изгледаха там и сестри, казвам: "Искам пеша да си отида." И само сестрата, която беше в операционната, хвана ме под ръка и аз след операцията и зашиването на апандисита си отидох. Това беше може би 25-26, до 30 метра от операционната до стаята пеша. Легнах си. Никаква носилка и никакво носене от прислужниците. Легнах си на леглото и разбира се преди туй аз свързах се мислено с Учителя и казах: "Учителю, помогни ми! Ако бяхте тук, сигурно нямаше да се режа." И пак така мина. За куриоз там ме изписаха на 6-тия ден, въпреки че 8-9 дена след операция ги държели. На 6-тия ден аз бях изписан като абсолютно здрав. Настинка - трахеид сигурно, доста тежка форма - спадане на гласа. В: Това къде беше? Д: На Изгрева. Аз живеех на Изгрева. От 1929 г. до 1955 г. живеех на Изгрева, значи 25-26 години. Бях получих така възпаление на трахеита със спадане на гласа. И към Учителя се обърнах. Не знам дали други някой го е безпокоил толкова много за здравето, колкото аз. Той ми беше последната опора. Кажат нещо лекарите, аз отида при него. Той ми беше, тъй направи, и аз правех туй, което Той ми казваше. И винаги имаше положителен резултат. Та тогава казах Му и Той ми каза 3 зърна пиперови да се сварят. Да се утаи една чаша. Да се изпие на 2 пъти и спадането на гласа. На другия ден нямаше абсолютно нищо. В: Вие сте трябвало да пеете? Д: Да, след 2 дена имаше концерт на Изгрева. Аз бях един от редовните участници. В: Вие сте се оправили? Д: Оправих се. Даже помня още в салона, когато взимах участие, може би бях един от малцината, даже да не кажа единствения, който пееше песните на Учителя, така аранжирани от Кирил Икономов (наш музикант - брат). Може би най-голям около 30-тина песни, които редовно ги изпълнявах. И ми правеше впечатление, Учителят седне близко до сцената, така на 2-3 метра и когато аз се изправях, Той си затваряше очите. И това ме вдъхновяваше, защото разбирах, че Той се съсредоточава. И наистина аз пеенето си го дължа на Него само. Дълги години, до преди 10-тина години, продължавах да пея, взимах редовно уроци от Учителя в града. И моето пеене се разви благодарение на Неговата помощ, на Неговите съвети. В: Вие като сте работили в Музикалния театър не сте пеели там? Д: А-а-а, не. За удоволствие на Изгрева, даже и самостоятелни концерти съм изнасял. През време на Първата световна война, моя баща на позиции при кота 1248 - Червената стена, близо до Битоля и Перистеп са били с командира на 15 морски полк, подполковник Илиев и други офицери от двата щаба, и са коментирали предстоящите действия и през това време пристига адютанта, мисля и някои други и вика баща ми от групата. Той го попитал: "Какво има там?" Той му казал: "Елате!" И на 10-тина метра се отдалечават оттова и му подава писмо от Учителя. И в това време, когато той чете писмото, пада снаряд и убива хората, където е бил и баща ми. В: След 20 секунди? Д: Да, 6 или 7 души са били загиват, а той се спасява, защото го извикват зарад писмото на Учителя. В: През това време чете писмото на Учителя. Ха! Ха! Хубаво писмо! Д: Е, как да не е? Той много, много опитности имаше и да не кажа нареждане, обаче, мнението на Учителя беше за него закон, неотменим закон. Много трогателен, много трогателен за силата на Учителювата мисъл. Седяхме няколко души пред вратата на Салона за беседи. Там беше и Магдалена [Магдалена Попова - вж "Изгревът", т. VII, снимка № 5; т. XVIII, снимка № 2], презимето й не мога да се сетя. Тя беше учителка, владееше много езици, поддържаше се с предаване на частни уроци, но и много така бих казал направо безпокоеше Учителя да й услужва със средства. И в един такъв момент, тя каза, че й трябвали там 200 ли, 300 лв. ли и Учителят се обърна така много строго и каза: "В друг живот ще те направя червей и ще те заровя в земята, за да се научиш да работиш, да се трудиш." В: Тя не искаше да работи? Д: Ами да. И един друг случай. Бяхме музиканти около 10-тина души пред вратата на малката къщичка. Това е много интересно. Говореше Учителя, и в това време идва не възрастен човек, към 35 години, превит на две, с Паркинсонова болест. Още с идването падна пред Учителя на колене, прегърна Му коленете и каза: "Моля Ви се, помогнете ми да оздравея!" И казва: "Аз съм учител от Шуменско. Никъде не могат да ми помогнат. Казаха ми само да дойда при Вас, Вие ще ми помогнете да се излекувам." Колкото бяхме там, направо се разплакахме, защото и той самият плачеше. Такава молба, когато Учителят му каза: "Вярвате ли, че мога да ви излекувам?" Той му каза: "Да, дълбоко вярвам, че вие може да ме излекувате." И тогава Той каза: "Извикайте бате Ради!" Ради беше човека, който се занимаваше с градинарството на Изгрева. Той поддържаше може би 3-4 декара градини, зеленчуци, плодове. Всичко това беше за братския стол. Дойде той и му каза: "Ради, дай една копачка на този брат!" И му каза: "Ще се съблечете гол до кръста, ще копаете земята и ще си изложите гърба на слънчевите лъчи. Поработете 10-тина дена, ще видим какъв е резултата." Обаче, този човек каза: "Ама как ще държа мотика, аз не мога въобще нищо да задържам в ръцете," И наистина той така трепери. И той му каза, Учителят: "Някаква тесла. С тесличка ще копаете земята. И един- два часа ще си печете на слънце гръбначния стълб - догоре." И Учителят така, както седя, само каза: "Твоята вяра ти помогна!" В Евангелието там, когато стотника казал, Христос искал да отиде при него, за да излекуват детето му, а стотникът казал: "Не съм достоен да дойдете при мене, но учете и той ще оздравее. Както аз кажа на моите войници: Направете това и той го направи. И тогава Христос казва: "Вярата ти помогна да излекуваш детето си." И наистина след 15-16 дена този човек не напълно здрав, обаче, поизправен, без туй треперене. Той беше главата му в коленете и краката, изгърбен. Поизправен, отива си, и дава му известни нареждания там Учителя, които ги изпълни. В: Вие споменахте за дядо Ради [Ради Танчев - вж "Изгревът", т. XXII, снимка № 59]. Какво ще ми кажете за дядо Ради? Някаква опитност така? Д: Ами няма опитности, бате Ради, тъй му викахме всички. Възрастен, той е от Ямболско мисля и той беше градинар на Братството. Плодове, зеленчуци, сам си отделяше семената, сам засяваше. Много добър градинар. И помня веднъж на полянката седяхме и някой беше казал на Учителя: "Много е уморително!" Непрекъснато той копаеше, по 3, 4, 5 часа. И Той каза: "За вас е мъчно, но вижте Ради как сменя ръцете, един път хване тъй, един път хване тъй дръжката на мотиката, за да сменя ръцете си." Нали, първата ръка има по-голям тласък. Като се умори, смени с тази. "Затуй, каза на него му спори работата." Казвам си, как е забелязал, никой не е забелязал туй нещо. Учителят е забелязал как си сменя ръцете при копаенето. В: Сега вие говорихте, че сте работили с Неделчо [Неделчо Попов]. Кажете ми откъде е Неделчо? Д: Неделчо е от Пазарджишко, едно с много плодове - Ракитово мисля. Той е оттам, тука е завършил това училище Графическото и работеше в печатницата като оценител. Той е като се пусне поръчка, какви материали, той прави изчисления, имаха си специална машинка (събиране, изваждане, умножение, деление). Какъв материал ще се вложи, съобразно бройките на всички поръчки, колко струва всеки и цената. В: Да, спомняте ли си някаква опитност негова? Д: Не. В: Той там е помогнал за издаването на книгата на Учителя? Д: Да, той понеже работеше в печатницата и имаше връзка с хартиените фабрики. Оттам се вземаха много хартии, работи. Тогава още не беше под възбрана. Хартиите още бяха свободни фабрикантите да продават. След туй, мисля 1943-та, 1944-та сложиха под възбрана вече хартията - само с искане. В: За Кузман Кузманов.Д.: Кузман Кузманов е учител от Казанлъшката гимназия, много издигнат брат, разумен, любимец на Казанлъшката гимназия. Аз знам от ученици, на които е преподавал, просто са го носели на ръце. Той заболява от туберкулоза и улисан в работа влошава се дотам, че той вече престава да се движи. Идва на Изгрева и на езерата, към него беше така изпратен един приятел на име Цеко Етугов [вж "Изгревът", т. I, 2. изд., снимка № 124-125]. Той завършил специална школа във Варна, специалност електротехника, добър електротехник, а пък като човек да не говорим - изключителен добряк. Той се нагърби да обслужва Кузман на езерата, с него ходеше и полека, полека този Кузман се повъзстанови. Ние се прибрахме тука и понеже времето беше хубаво, тука обикновено до 28 август се прибираха. 28 август тогава беше Света Богородица, обикновено се правеха съборите на Братството. И те оставаха малко по- късно. На връщане направили една глупост. Местността Паничище, вече преди да се слезе до Сапарева Баня там сега има почивни станции, има едно езеро, изкъпва се в езерото настива, върна се вече на Изгрева и за 2 месеца, 3 свърши. В: Не изпълни поръчението на Учителя? Д: Не. В: Имало е много хора, млади. Д: Вижте какво, аз беше решил да така освобождава, да не допуска край Учителя хора да го безпокоят. В: Това Младежкия клас ли беше? Д: Младежкия клас. В: Да. Д: Опази ни само младежите тогава и по двама трима души въртяхме се тъй, не ги пускахме, предизвиква се така едни остри отношения между тези, които искаха да го видят. И веднъж Учителят каза недейте ги безпокои, не ги възпирайте, защото с това нещо вие създавате лоши отношения между вас, които засягат и мене. Мене по ще ме ограничат техните мисли, така възбудени, сърдити даже, отколкото да дойдат да си кажат по няколко думи и всеки да си отиде по работата. Значи Той беше съгласен Него да го безпокоят само, за да има хармония, да няма недоволство на Изгрева. Беше един случай помня, беше тръгнал по Изгрева. Там всеки местото си го оградил без високи огради, обаче, с един метър колчета теглил една тел и се оградил. И Учителят казва: "В Царството Божие няма огради. Вие тука братски живеете и трябва оградите да се свалят. В: Телове бяха. Как се избираха в Младежкия клас, по покана ли беше? Д: Не, имаше ръководител на Младежкия клас, докато беше жив, Георги Радев [виж "Изгревът", т. XVII, снимки № 2-18]. Той мисля, че почина 1942 г. и той от туберкулоза. Също не изпълни нарежданията на Учителя, много културен човек. Той завърши висше образование математик изключителен, каниха го за асистент, знаеше много езици - френски, немски, английски, предаваше, с туй се издържаше. Той не залови държавна работа. И до него се обръщаха, нали, той поговори с Учителя, и каже: "Можеш да посещаваш." В: Защото аз знаех, че е Тодор Стоименов, защото той е още от самото начало от първите събори. Д: Да, но за Младежкия - не. След туй, когато той почина Борис Николов стана като ръководител на Младежкия клас. В: А-а-а. Д: Стоименов беше фактически касиера на Братството - нали там за данъци, работи, пари към него се обръщаха за да им се даде. В: Сега, как беше с това правило, че младежите не трябва да се женят и който се ожени излиза от класа. Д: Е, да, нали така беше за Него, който иска да посещава Младежкия клас да не е женен нали, ако иска да се омъжи, ще мине в Общия клас, другия, който беше вече на женени, възрастни хора, ние имаме доста възрастни и от Младежкия клас, но щом се оженеше човек излизаше автоматично. В: За Жорж Радев в какъв смисъл не послуша Неговите съвети, по отношение на здравето ли? Д: Ами за здравето, аз туй не зная, но Неделчо Попов, от него знам, че Учителят беше казал, той почина на тази местност Куртово. В; Почивната станция на печатницата? Д: Не, почивната станция на печатницата е Говедарци. В: Защото аз знам, че Неделчо Попов му е организирал там бараки май. Д: Да, да, защото там е близо Ракитово, близо до Куртово, В: Какво ви разказа Неделчо? Д: Неделчо не ми каза всичко, но аз много така обичах Жорж, много начетен, изключителен астролог, хиромант, френолог, графолог. Това бяха друг от Братството не знам да има такива познания като него. Аз даже имам на мене един хороскоп, който не можа да го довърши, разбира се, обясни ми някой работи и си замина и аз пазех като ценен документ този хороскоп на Жорж, Имаше феноменална памет. Той беше направил този хороскоп, който е с ръка на окръжност, разпределение зодиите, всичко и нанесе зодиите знаците зодиакалните точно във всеки дом. И даже аз му казвам: "Абе Жорж, ... в главата паметта, такава феноменална памет. В: А защо много голяма част от оная епоха, които са завършили висше образование не искат да работят, отказват се от професията? Беше грешка ли? Д: Ами грешка. Учителя държеше да се работи. Правеха го това, за да не бъдат зависими. Борис Николов например естествена история е завършил. Също са го канили за асистент, много познания. Той предпочете да работи, имаше един наш приятел италианец Алфиери Бертоли - мозайка, изкуствен мрамор, и верно, че вадеха дето се казва луди пари, но беше независим, когато иска работи, когато иска не работи. За мене туй разбира се, текоха осигуровките след време. Но никой не мислеше за тези привилегии, които чиновника ще има след време. Много от нашите приятели, даже и аз 3 години работех с тях, с Бертоли. На онова време 75-80 лв. надница плащаше Бертоли - голяма надница плащаше Бертоли. В: А много ли е било това? Д: 1931, 1932, 1933 г. В: Значи това е доста голяма сума. Д: Доста голяма сума, това са 2500 лева на месец - 1931, 32 година бяха пари. В: Ами какво ще ми разкажеш, някоя опитност за Бертоли? Д: Не знам, той малко седя и си замина. Той почина отдавна, даже едната му дъщеря е във Франция, другата му дъщеря е женена тука за диригент. Престолонаследника е бил тука Борис, обаче моя баща тогава беше отпуска по болест. След мартенските боеве. В: Значи той е отпуска по болест? Тука с ножа вече. Д: Да, той тука произвежда, раздава ордените на героите бдинци. Това са щурмовата команда - щурмоваците. Това е стрелба с картечница. Ето ви пък тук, това са строежите на блиндажите. Тук са се криели най-долу, не е малко разстоянието 2-4-6-8 метра. М: Били са на всеки случай на юг от границите, най-много са били там, след туй вече ги снеха на ..., пак някъде там, но това е било много тежко, тъй както разправяше ... няма къде да се скриеш - голи сипеи, дръвче казва нямаше, а и там изглежда много силна артилерия са имали, просто земята се покри с желязо. В: Сега той е имал 4 екземпляра така ли? Д: 4, един ми го даде на мене, един сигурно е оставил за Братството, и на чифлика, и неговите работи изчезнаха за съжаление. Ами аз не съм съобразил просто, когато той почина, то и Лалка беше там и леля, да кажа ей, дайте да видим. Никой не се сети тогава. Те в стаята му бяха, всяка тетрадка, той си ги беше номерирал, нали самите напътствия от Учителя. За него поне, то за всеки е интересно, но за него поне това беше ръководното му начало в живота. В: Сега, тази книга как се наричаше? Д: На война с войника. В: Какво представляваше? Д: Тя е спомени, разни такива по интуитивен път, предвиждания някой за насрещните им, противника, който е бил. И Балканската, той засегна и Балканската и Общоевропейската. И даже, когато аз туй си спомням от него, когато се върна там след тези мартенските боеве Борис като престолонаследник отива, и него го няма. Аз тука вътре имам и снимката. И тогава тате казваше, когато с 400-тинтях души тука го пише в тази книжка - бдинци. От целия полк 400 души останали само и ги повежда в атака. Аз каза се реших на това (лично той го каза), защото когато през нощта имах едно видение точно цялата фронтова линия и един мъж каза хубав с бели одежди (някой ангел), който е казал: "Дотук ще дойдат." И наистина, той се събужда, нарежда си вече там необходимите неща за провеждане на атаката, и на разсъмване те предприемат атаката и отблъскват фронтоваците. Не могли да минат туй, което е видял той в сънно състояние: "Дотук ще дойдат." В: Сега тази атака я има в тази книжка "Шести пехотен Бдински полк". Тя какво представлява? Д: Това е заповед по първа бригада на Шеста пехотна бдинска дивизия № 89, 19.03.1917 г., един и половина километра северно, от кота 1248. В: Тази книжка от кого е издадена? Д: Това е заповед от командира на бригадата полковник Николов. Ето тука това е заключението на заповедта: На 17 март бдинци под водачеството на своя храбър полкови командир, минават в настъпление, за да заемат отново загубената вчера позиция. Вземат част от изгубените окопи, но биват спрени от силен артилерийски картечен минен и пушечен огън от разстояние 200 до 400 крачки са били французите там. От противника дето по заповед се спират и укрепяват. На 18 на другия ден остатъците герои около 400 човека. В: Той колко души е бил полка? Д: били са 7000 души, водят ожесточен бой с противника. Последният успява да обхване фланга им и им се явява в тил. Тогава храбрите бдинци, след като понасят големи загуби, биват принудени да отстъпят на кота 1248 на южния му хребет, където успяват да задържат по-нататъшно настъпление на противника, докато пристигналите две опълченски ..,, които се затвърдяват на позицията кота 1248, която противника искаше да заеме на всяка цена. Тя е била доминираща и всичко се е виждало в тила на българите, но не му се отдаде и сега е в наши ръце. Понесените от противника жертви в тези боеве са огромни. "В боевете от 10 до 19 март 1917 г. бдинци показаха извънредна упоритост, себеотрицание и героизъм. Те прославиха себе си, името на българското оръжие, и окичиха с нови лаври своето знаме. За тези геройски подвизи, аз изказвам своята сърдечна признателност и благодарност на доблестния командир на полка подполковник Сотиров и на всички членове, герой и светци от този славен полк. Коленича пред святата памет на загиналите герои и със сълзи на очи моля Бога да ги въведе в Рай Божи. Вечна им памет! Настоящата заповед да се прочете пред всички роти и команди на бригадата ни." М: Кой е бил другия полк? Д: 15-ти Ломски. Негов командир е бил негов съсед. Нали това е случаят, когато там са се събрали щабовете на 15-ти Ломски, и 3-ти Бдински с командирите им подполковник Илиев, тати и други. В туй време идва капитан Игнатиев и му сочи писмо и го вика. И той се извинява, отива там и когато те му дават писмо от Учителя, пада снаряд и всичките там, където е бил и той групата от 6-7 души загива. Писмото на Учителя го е изкарало от тази група, където и той щеше да загине. Тука сега има от Димитър Попов, поет и това става марша на Бдинци. В: Я ми я изпейте. Аз не я знам. Д: "Бдинци, лъвове, титани, наша слава непобедна. Ще се носи по Балкани, и до хижата последна. Вас ви Сливница познава, от победата грамадна. За България тогава, храбростта ви бе чутовна!" И тази музика се повтаря и на другите стихове. В: Аз за пръв път я чувам. Д: Тя е прочут марш на военните. Свирят я на тържествени работи. А това е Тодор Бъчваров, този, който е казал на приятелите, че баща ми трябва да си отиде. Големи приятели бяха. Той винаги като дойде в София, той беше на издателство "Природа и наука", не си спомням нещо беше при него. "... Трябваше да бъдеш на още по-величавия Перисте, и оттам с духът на Самуила да слушате и се възхищавате от онази епопея, що на плещите си изнесе от 11 до 19 март великана Бдинец на висотата 1248. То бе неземно съкрушение на врага разноцветен, събрал се от цялото земно кълбо против избрания народ..." И тука вече стихотворение от Тодор Бъчваров, много хубаво написано "Привет от Беласица на храбрите Бдинци". В: Сега Тодор Бъчваров беше познат на семейството? Д: Много близък приятел на тате беше. В: Той издател ли беше? Д: Да. В: Нещо спомняте ли си от неговите опитности? Д: Не, той живееше в София, а ние в Бургас бяхме. В: Тази снимка, която виждаме на баща ви каква е? Д: Това е правено в Климентинската болница, ето къде му е леглото. Тука имаше той и Разпятието в стаята му и чете от Евангелието. Аз го питах нарочно. В: Тука на тази снимка той имал някакво кръстче за храброст. Д: Тука сега, те са 14 доколкото си спомням, но тука има вече, това е звезда, петолъчка, златен орден от турския султан, тъй се нарича ордена. В: За какво е даден? Д: За туй, за което четох сега, за бдинци, за отбиването, и от германците - железният кръст с лента. В: А той за какво е даден? Д: За същото нещо. Българите понесоха всичко на плещите си. И тук даже написани листове, където е бил полка - Червената стена, Братин дол. В: А кой беше ордена, онзи за гражданска доблест? Д: Не зная. Сигурно тука е, тука няма, тука има 5. Туй беше 1915-та, 16-та, издаваха така за поощрение на младите войници. И това беше един дневник, който имаше поместени неща, съобщения от военни лица, от знаещи това, което пишат. Първата година 1894-та година голямото наводнение, а той 1893-та завършва Военното училище. Той постъпва като кадет, завършил пети клас в Сливенската гимназия и постъпва като кадет. Там завършва гимназия, значи 2 години, и 4 години, 6 години. 1875 г. е раждан, 1895 г. - 20, точно значи е бил произведен подпоручик. В: И тогава какво с коня? Д: С коня е влязъл в реката, обаче коня подхлъзва се тъй, и верно е, че когато човек е на собствените си крака е най-сигурен. М: Той сигурно е знаел да плава? Д: Кой? Коня не може, и тати, който ще да е. То е такъв порой, в спокойно състояние е 50 см. Тогава е бил над 2 метра, аз туй си спомням в тази книга. М: После изграждат канал, защитна стена. В: Значи той слиза от коня и продължава да се спасява? Д: Продължава, и аз точно си спомням заповедта, която пускат, той се водеше в 11-ти Сливенски полк, тъй се казваше. По заповед на командира на полка от 3-та Сливенска дивизия пускат запове, в която упоменават като пример млад, току що завършил военно училище, идва и влиза в най-опасното място. Никой друг не е отишъл от офицерите там. Той е бил самичък до последния момент, докато имало е хора, които са се давели, офицери не е имало. В: Тази снимка беше от времето на блиндажите? Д: Да, ето къде е горе, тука са толкоз етажа, така като гледаме не по-малко от 10 метра височина. В: Това е доста голям труд. Д: Е-е ами как, ето го къде е тати. Той опитва обед на Вардище, опитва им храната. Той беше много грижовен, даже имаше и неприятности по едно време. Той изпрати команда войници, подофицери и един този бай Инбро, колбасар унгарец. Закупуваха свине от Малко Търново и произвеждаха шунка, работи и изпращаха за 3-ти полк. Той е имал благодарение на тази грижовност на тате месна храна и не само това, имал е и неприятности. Казали му отделяш хората, нали. Войниците научили, просто се вдигнали на бунт. Много са го обичали, много. И в Бургас като беше, помня го казармата в Бургас, където ние живеехме имаше не по-малко от километър. Никога не взимаше файтон, пеша си отиваше, и пеша се връщаше. В: Така, другата снимка. Д: Това е тате. Нашите скривалища. Ето ги пак, скривалища, работи всичко стои и хората най-отдолу. В: Тука другата, а ето инжекция бият. Д: Инжекция да се изморят, да не се разболеят от нищо. Тука пак е командирът на войнишкия конник, ето го къде е той, шегуват се, защото всички се смеят. Тука е май че е този, адютанта на капитан Игнатиев, ето го къде е той. В: Тука войниците седят ли? [Вергилий му подава снимките и той разказва за тях. Фотографиите са извадени на негативи от Вергилий, а Вихър ще ги подготви като снимков материал за "Изгревът"]. Д: Да седят. Това са пак скривалища. А тука са взети трофеи от французите - пушки, картечници, пистолети, работи. Колко е толерантен, ръката си е сложил на рамото на войника. Един прост войник, а тоз е командир на полка. Но тука телефонна връзка, телефонистите на работа. Тази местност, колко е голо, няма никакво закритие. В: Само камъни. Д: Тука е вече награждаване с нашивки. Тука е позиция щурмуване. В: Тука, какво е това? Д: Тука е Коледна елха. Ето тука се ръкуват, ето го тате къде е. Ето го и капитан Игнатиев адютанта. Тука са имали Коледна елха. Ето и тука също, ето го този, командира на 15 пехотен полски полк. М: Като казва на войниците си, че примирие е сключено при тежки условия, ние сме победени, те започнали да плачат, войниците казали не сме победени, ние искаме да се бием, не искаме да напускаме фронта. Обаче, той казал не може, това правителството го е решило, има заповед и ние ще бъдем. Взема се част от офицерския кадър като заложници. И войници е имало. Д: И бате Ванко беше там с него. М: А-а-а, ама той се върна. Д: После се върна. М: Аз от него съм чула тези работи. Д: Тате седя година и седем месеца заложник. Той се върна 1919-та година, не помня кое време, когато ходихте във Видин, той да сдаде полка с 9 души. Помниш ли? М: Помня. И казал момчета, сега изберете по-новото, по- хубавото оръжие, и ще се пръснете. Ще тръгнете за България, но гледайте да не сте на групи. Ще се пръснете, и където вече влезете и където има български войски, ще предавате оръжието там. Нека да вземат, пък ще им остане старото оръжие. Дано не става нужда от оръжие, но все пак да си дойде в България по-новото оръжие. В: И така се спасява част от оръжието. М: Да, да. Д: Трети бдински полк има прояви на героизъм още от Сръбско- българската война 1885 година, Сливница, там е бил при тях лично Александър Батенберг, аз туй от тате го знам. Там беше близо към Дунава, към Видин, Кула, в сръбско тогава село Звонци, подчинено на Зайчар. Зайчар е бил централният град, а в село Звонци са били те тате. Бдинци въобще са били похвалвани, аз този дебела книга беше така голям формат за разни геройски прояви на офицери, на войници. Там имаше описан подвига на Гюро Михайлов, но сега ги няма вече. Д: На полянката играем Паневритмията, в неделя имаше беседа и в 5 часа, само там за хората там, които са приятели и в 10 имаше Неделна беседа за всички. Заранта, след като свърши беседата, излизаме на Паневритмия да играем, изиграхме я, най-напред 6-тях упражнения, от Него дадени. Те са на едно място седят и са 6 упражнения. След това играем по двама, по двама. Те ги бяха комбинирали. Имаше и едно "Тъчене". Прекръстосване при влизане, мисля, че 4 души бяха. И в туй време когато играем, гледам Учителя погледна така нагоре и един гълъб бял такъв, зави се 4-5 пъти. Учителят не се обади на никого, веднага излезе, забърза и се качи в стаята си. Това беше 1940-та година мисля или 1941-ва. Може би 1941-ва, защото скоро след това стана навлизането на немците в България. Март месец те навлязоха, значи туй е било 40-та година. И аз казах на Елена Андреева - стенографката, казах й: Абе Елено, аз видях, не се така учудих, видях, че погледна и си тръгна, но хич не помислих. Аз казвам видях, щом тръгна Учителя, гълъбът тръгна, излетя си. Но туй ми направи впечатление - 3-4 кръга направи, Учителят погледна така, остави и си отиде в стаята. И тогаз се беше изолирал пак. Той при такива тежки моменти се уединяваше в стаята си горе, не слизаше нито за обед, просто изкарваше гладуване - пост. В: И на следващия ден гълъбът, немците влезнаха в България? Така ли е? Д: Не, на другата година влязоха. Туй беше през лятото, а немците значи след 5-6 месеца влязоха. Има и един друг случай. На полянката бяхме с Асен Арнаудов [вж "Изгревът", т. XVII, снимка № 12], Той е от Сливен, добър музикант, цигулар, пианист, арфист. Той беше преподавател по арф>а в Консерваторията, на полянката седим и говорим нали. Беше 1943 г. за неуспехите на германците. В туй време идва Учителя доста бързо, спря се там, ние седяхме на пейката и каза: "В този момент цар Борис си заминава. Отива да даде доклад за своите деяния на Земята. Изпратете по една добра мисъл." И след 10-тина - 15 минути камбаните взеха да бият за погребение вече в "Александър Невски". В: Той Арнаудов е взел участие в песните на Учителя? Д: Да, да, защото Учителят песните почна да ги дава от 1933-та година, доколкото си спомням. Тези, които са на този прастария език Вахди. Има от него "Фир фюр фен", "Аин фаси". Пеят се на този език и след туй дава на български, "Махар Бену" също така. В: Това е санскритски. Д: Не е санскритски, по- стар. В; По-стар. Д: И аз веднъж говорих с Георги Томалевски [вж "Изгревът", т. XVIII, снимки № 38-52], защото Учителя мисля, че 1896-та година ли или 1897- ма година създава четворката там с него. А преди туй и Колю Нанков каза, Георги Томалевски ми каза, че Колю Нанков не можа да намери къде е прекарал 4-5 години Учителя от завършването в Америка и идването тука. Губят се тези години. И Томалевски тогава каза: "Абе, някъде е бил на Школа сигурно." Никой не знае. В: Е, той не е напускал България. Д: А-а-а, няма нищо. Няма нищо за тези години. Той е роден 1864 г. мисля, че на Петровден. В: За кои години става въпрос? Д: 1893-та, 1894-та, 1895-та, 1896-та, 1897-ма се явява вече и тогава с тримата - Тодор Стоименов, Пеню Киров и Миркович. Доколкото си спомням Миркович е американски възпитаник. Мисля, че там е следвал ли, нямам представа. М: Аз така съм чувала, че Учителя протестанти са го изпратили и са искали да му плащат като се върне. И той казал: "Служенето на Бога не търпи заплащане." А гимназия е завършил във Варна. Д: Да. М: В семейството на дядо Петър Тихчев. В: Какво ще ми кажете за него? Д: Много кротък, той ходи с една бяла брада - светец, толкова добър. В: Значи Петър Тихчев? Учителят е живял в неговия дом, така ли? Д: Да, обаче, той е имал дъщеря Петър Тихчев и те са си правили сметка семейството да оженят дъщеря си и казват на баща му. Баща му е поп Константин Дъновски [вж "Изгревът", т. XXIV, снимка № 45]. Той като младеж тръгва за Атон, там, където го посвещават. И го среща на пътя някой, неизвестен и му казал: "Няма да отивате в Атон. Вие ще се върнете в с. Николаевка, Варненско. Ще се върнете в село, ще се задомите и ще имате един Благовестител." И той послушал, връща се и тогава на него този човек, мисля му дава Антиминсът. До тогаз не е съществувал. Връща се, оженва се и Учителят. - В този момент, значи, когато те са тъй таяли, дъщерята на Петър Тихчев си заминава. И когато трябва, след като се завърнал от Америка да отиде да отслужи военната си служба, той им казал, двама души били, един от двамата билетчета да теглят. Той казал; "Не ме карайте да тегля, защото аз ще изтегля този билет, който ме освобождава от военна служба." Те му казали: "Нищо, тегли." Другият бърка, тегли, билетът годен. Учителят не отива войник. В: А за Петър Тихчев други неща да ми кажете? Д: Ами той идваше в Бургас, помня много кротък, много добър човек, типичен окултист, като светец беше. Кротко приказваше, бавно така, но той се приобщава към Учителя след събирането на тази тройка. В: А Жоро Тихчев има ли нещо връзка с него или не? Д: Кой? В: Георги Тихчев. Д: Не, Георги Тихчев не, Петър Тихчев. Там зимно време се изнасяха концерти доста в салона. Имаше и подиум така голям, пиано имаше, и роял имаше. Имаше и много музиканти на Изгрева нали, и концерти се даваха. Кирил Икономов набърже скалъпваше хорче с наши песни, и аз му казвам нещо гласа ми, той каза: "Ще вземеш няколко сливи, ще ги сложиш в една тенджерка с една чаша вода, да възврят, да поврят малко, ще изпиеш водата гореща, на глътки и ще изядеш сливите. Като, че ли тъй го грабна някой, никакво дразнене, нищо. И ми остана, аз винаги вече след това, туй беше може би 15-тина години преди да си замине Учителя, аз винаги имах сини сливи и преди концерта 4-5 сини сливи изяждах. Винаги. И наистина много помагаха. В: Аз съм виждал една снимка с Калудов [вж "Изгревът", т. VIII, снимка № 40; т. XVI, снимка № 45]. Кой е този Калудов? Д: Калудов е военен капел майстор във Варна. Един от най-старите приятели. Той си направи къща до Стоименов. М: Веднъж жена му на Калудов разправяше, че била много тежко болна от стомах. И отишла веднъж при Учителя и му казала, даже на събрание, преди събранието му казала: "Толкова са тежки болките, че предпочитам даже да умра, вече да не тегля. Той й казал: "Нищо, ще мине. Поискай от дядо Ради люспи от лук. И ще ги свариш, ще пиеш водата и ще ти мине." Добре, казва, но аз докато отидох до дядо Ради, минаха ми болките, и вече не ме заболя. В: Това е жената на Калудов. Как се казваше тя? Д: Не знам, не помня, сестра Калудова, така я знаем. В: Че аз съм виждал, така дирижира оркестър. Д: Музикант, той беше във Варна, водеше военна музика. Мисля, че на 6 Приморски полк, и след туй дали не водеше и на флотата, пенсионер беше. Много благ човек беше и той, много добряк. Няма да се тъй скара. Той водеше и оркестър. Имаше и оркестър на Изгрева, водеше и оркестър. В: Този оркестър какво, свиреше Паневритмията и песните на Учителя в Салона? Д: Да, и работи не само при Учителя, но въобще. В: Ами разказвали сте ми за дядо Благо [Стоян Русев - вж "Изгревът", т. XX, снимки № 18-20]. Д: Дядо Благо, помня го, от него имаше една книжка "Новата култура", дребничка от 4-5 листа малък формат. Той пишеше дядо Благо за "Славейче", това детското списание. Той си беше постоянен там сътрудник - дядо Благо, дядо Благо. В: Сега, а за Петко Епитропов? [вж "Изгревът", т. XXII, снимки № 1314, 17] Д: Петко Епитропов е от Пловдив, по-право от Септември. Той е от Пловдив, обаче, неговият син имаше голяма градина в Септември, голяма градина овощна. И често ходеше Епитропов там. И ние сме се отбивали, аз помня с мама, когато вие бяхте във Видин с тате, с мама отидохме във Велинград. Тя имаше вила там с Епитрови. После ходехме със семействата на Бачковския манастир - Епитров, тате, мама, ние, децата. Той беше чиновник на Чиновническото застрахователно дружество. Също добър човек. Виж какво, от старите приятели нямаше от тях някой да се отличава както сега от новите. Един случай с него. Аз приказвам за този моя приятел Неделчо Попов. И един път какво, скимнало му и там пред Изгрева: "Абе дядо хаджи, чакай да те питам едно нещо?" Викам: "Питай, питай." - "Абе като легнеш да спиш, брадата си под юргана ли я оставяш, над юргана ли я оставяш?" - "Не знам", каза, не съм запомнил." Ние взехме да се смеем там, и след една седмица срещаме пак така и Неделчо вика: "Абе дядо хаджи, какво стана с вас?" - "Не мога да спя, сложа я над юргана пречи ми, сложа я под юргана пречи ми." В: Ха, ха. Д: Той беше такъв закачлив. М: Интересно, защо са носели тези големи бради? Д: Ами всички, ей го тука Ватев също каква брада. В: Той откъде е? Д: От Русе. Ръководител на русенската, ето го. Имаха фабрика за консерви. С Константинови, наши приятели, много хубави консерви правеха и евтини. В: Нещо да си спомняте за него? Това Начо Петров ли е? Д: Не, не е Начо Петров, а до този беше, който дойде с тати, Асен Райчев, ето го. Заминаването и връщането му, той беше информатор в къщи. Няма го тука. Пълен е така като него, но не е Начо Петров. Този е Манол Иванов [Емануил Иванов - вж "Изгревът", т. XX, снимка № 55] от Варна, ръководител беше, дойде в София, този Константинов, този е неговият брат и с Ватев имаха фабрика за консерви. В: Това Стоицев мисля, че е? Д: Не, това е от Ямбол Тодор Абаджиев, чакай да видим, Стоицев не го виждам тука. Това са сигурно само тези, които са били в момента. Няма го Стоицев. В: Това е епопеята на войната 1915-та - 17-та година. Този кой е? Д: Куджаманов, художник. В: Да. Има тук нали виждате една винетка. Д: От него ще е сигурно. От Куджаманов имахме подарък, но тя се загуби една картина на Дунава, рисувана от Куджаманов, да не е този Пеко Куджаманов, малкото му име не знам. В: Това е подполковник? Д: Ама това е 1927-ма година, тате беше 1921-ва, 1922-ра година се пенсионира. Този е 1927-ма година, той е подполковник, командир на 3-ти Бдински полк, значи името му Захов съм го чувал това име. В: Сега, този кой е? Д: Александър Игнатиев. Той беше адютантът на тати като капитан през време на войната. В: Сега тука е? Д: Куджаманов пак той, това е художника. В: Сега значи имали сте една картина акварел, така ли? Д: Акварел, да. В: На Дунава? Д: Дунава. Това беше вече след войната, когато тате отиде да сдава полка. След войната те го преназначиха за командир на Пети пограничен участък мисля, беше. Цялото крайбрежие от Варна долу до турската граница. В: Сега, това е от Александър Игнатиев? Д: Дали е от него не знам. В:Тука пише горе Игнатиев. Значи това е от него. Д: 1248 кота. Много воюваха те, там дето казва в малката книжка, аз къде я нямам нали, но там казва, че с последните остатъци 300-400 души командира на полка поведе в атака 1248 кота. Братиндол. Там те бяха, там те удържаха, само, че тате вече не беше мисля там, когато престолонаследника е ходел и ги е награждавал. Тате получи тогава този орден Железния кръст, немския, "Хамидие" - турския, и нашия с корона мисля беше за храброст. В: Тука наблюдение на предните окопи. Д: При Боев е мисля, там имаше снимки за тези прочути мартенски боеве, обаче, изчезна, не го знам къде е. В: Това нещо го има на 83-та страница от малката книжка. Сега тука тази страница някой я е откъснал. И понеже пише за баща ви, и някой нарочно може би да я е откъснал, нали. И тука казват, къде беше: "Командирът тръгва ... " Да, тук някой е откъснал между 85-та и 86- та страница. Д: Значи 85-та и 86-та - цял лист! В: Да, Д: Ето на 18 март останалите герои около 400 човека. Значи от целия полк само това е останало. В: Това е една снимка. На тази снимка сега на страница 97 това е баща ви. Д: Това е тате. В: Вие имате ли я тази снимка във вашия албум? Д: В албума мисля, че я имам. А този е май адютанта капитан Игнатиев. В: Който е зад него? Д: Зад него. Той е писател, издател от Братството Тодор Бъчваров. Ние бяхме в Бургас, и тука Тодор Бъчваров са ходили при Учителя, защото тате беше ранен и той остана с 30% инвалидност. В: Да. Д: И трябвало да си замине тати. И отиват Бъчваров, Тодор Стоименов, те всички в София са били, Голов, той имаше книжарница и издаваше наши братски работи. Той мисля, че издаваше едно списание, как се казваше? В: "Всемирна летопис". Д: "Всемирна летопис". Д: И отиват и го молят. Бъчваров лично писа писмо от Бургас до нас и Учителят е уредил да не си замине, но е трябвало да бъде той пострадал във войната. И той не помня кой крак беше само, аз имам снимка. В Клементинската болница е лежал и така се е спасил. Това са Тодор Бъчваров и генерал Жеков. В: Сега други работи гледаме в момента. Д: От малката книжка са включени тука, от Никола Попов, и статии има, но от Тодор Бъчваров. Той издаваше "Светлина" и наши такова, и помня, когато той беше писал писмо, дойде в къщи да каже на мама, че Тодор Бъчваров, Стоименов, Голов са отишли при Учителя за тате. И той е трябвало да си замине и те са измолили от Учителя да направи всичко необходимо, за да остане жив. И Той е казал, все пак трябва да му се пусне кръв. Това е определено. И той остана инвалид 30%. То и в малката книжка го има, че с последните 400 души от целия полк. М: Той загубил съзнание, и когато му сложили инжекция, за да му дойде съзнание, почнал да буйства. И го обгърнали с едно одеало, и така го снели. Д: Тази я има сборно-щурмовата група. Ето го тате. М: И аз си спомням за бате Ванко. Д: Ванко Гърков. М: Не, от село Гърци. Д: Той се казваше Ванко Гърков от село Гърци. А Куджаманов ти спомняш ли си, имаше една картина Дунава от акварел рисувана в Бургас. Тя изчезна тая картина. Когато отиде тате да сдава полка. С него беше ти във Видин, и когато се върна той донесе една толкова голяма картина беше Дунава. Много хубава такава фина. И тя седеше, помня много добре на горния етаж в антрето. Хол не ги наричаха. Помня тогава от Куджаманов беше. В:Тази книга аз съм я взел от Бургас преди 20 години. Тука е Александър Игнатиев. Д: Туй му беше адютант - Александър Игнатиев. В: "Дойди си, дойди", това е някакво стихотворение. Д: Да, да. Червената стена, там е Братиндол, и отстъпват те после. Тази я нямам, туй помня този е Шкойнов, а това е тате. В: Значи първият на коня е баща ви? Д: Не, те са малко по-назад. Този е генерал Шкойнов втория, защото помня, че коя година беше не помня. 1922-ра ли беше, тате не беше вече офицер. М: А-а! Д: 1922-ра не беше офицер, 1921-ва го уволниха, когато дойде Стамболийски, държа реч и не искаше да го направи началник щаба на армията. Той отказа, като каза, че аз съм дал клетва да служа на родината, а не на партия и накрая го уволниха дисциплинарно. Така са го уволнили. Аз зная много добре, защото тате, когато пишеше неговите спомени, той ги преработи. Най-напред той ги беше писал и при Иван Вълков в 1927- ма година. Генерал Вълков беше министър на войната. Ходи при него и му казали, че говорил е стуй, така както е дадено с тези окултни изрази не могат да го публикуват. И тате го преработи като изхвърли много неща. В: А вие какво бяхте чули? М: Че му казал: Много ваши колеги дадоха декларации, че ще ми бъдат верни. Да казва, знам, но аз не мога да направя туй нещо. Моята съвест не ми позволява. Аз съм се клел да бъда верен син на моята родина. Родината е една. Той нищо не му казал. Но тогава предлагат да разделят тоя участък на два - Бургаски окръг и горе за Варна, но аз казва казах така претекст, няма пътища, на кон, аз съм много изстрадал от войните, раняван съм бил и не мога да обикалям тоя участък с кон. В: Това е бил поводът да се откаже. М: Да. Д: Поводът беше Учителя. Тате питал Учителя да поеме ли новата длъжност, която му предлага началник щаба на армията. И Учителят му казал, че Божието Богу, кесаревото кесарю, значи да реши самичък. И тате отказва. И след няколко месеца подаде си оставката, или по-правилно както се казва подадоха му оставката. В: Ха, Ха, подадоха му оставката. Д: И стана началник на щаба на армията негов съвипускник и след една година стана 9 юни [на 2 юни 1923 г. чрез преврат е свален Стамболийски и убит] и го ликвидираха този. Затова Учителя не му е позволил да стане началник на армията, защото щяха да го ликвидират. Това е цялата работа. В: А вие какво щяхте да кажете? М: Той вече не беше така да държи на заплатата си, защото чакаше да бъде назначен в мелница. Те са братовчеди на майка му и работата му беше осигурена, обаче забавиха това строежа на мелницата. Първата мелница беше в града, но изгоря и почнаха там към старата гара. Сигурно, ако сте ходили в Бургас, знаете старата гара. И после, щом беше готова, той се настани там. Д: Тука познавам някои имена. В: Кои имена познаваш? Това е списъка нали на офицерите на Бдинския полк. Д: Този не знам, полковник Деню Христов. В: Значи до 1914-та до 1916-та година полковник от 4-ти, 1916-та година. Д: Значи, когато го сменят този полковник Деню, тати поема от 4-ти ноември. Майор Недков, туй го знам, бил е убит. След туй го замества Теракиев. Туй Теракйев помня, че след като се пенсионира, беше към края на 30-те години, тате споменаваше пак, че се е видял с него. А този, мисля, че капитан Дограмаджиев е от Сливен, доколкото си спомням. Негова сестра Вера Даграмаджиева беше учителка в Бургас в гимназията по български език, тъй ми се струва. Тоз не знам, Желязков знам, подполковник Йордан Тотев, майор Тотев, също съм чувал от тате. Споменавал е, че са също така съвестни и добри. В: Полковник Цоков ли беше, който е взимал свинете да прави салам? Д: Той тука беше началник на групата. В: И са взимали свине там, откупували са ги и са правили колбаси, салами и т.н. Д: Да, да. Един много интересен случай. Биле са подполковник Илиев, командир на 15-ти Ломски полк, моят баща и други офицери на наблюдателния пункт. 10-тина 12 души ли са били, 13 ли? И противникът обстрелва. И в това време идват, носят писмо на тате от Учителя. Той не го знае, че е от Него, но носят му го и го показват отдалеч, и тате оставя групата и отива на около 15-тина метра. Когато той излиза, пада снаряд и ги избива. В: И той прочита писмото на Учителя. Д: А той остава единствения жив, благодарение на писмото, че се е отделил да получи писмото и да го прочете там. В: Ха, Ха! Голяма опитност! Д: Това лично от тате го знам, нали, че и той, пък и всички, които са имали близка връзка с Учителя безспорно благоговееха. Съвсем основателно. В: Сега, искам да ви питам за тази снимка. Това е негов личен подпис. Д: Това е след уволнението. В: Сега интересуват ме медалите. Д: А-а медалите! В: Ще можете ли да ги различите. Д: Някой знам, някой мога да кажа. В: Сега кой е Златния медал? Д: На знамето ето го този. В: Който е вторият отдолу, нали? Д: Този е "Хамидие", този е за спасяване на знамето, този е Железния кръст. В: А този, който е отдолу? Д: Този е за храброст след като са минали тези боеве. В: А другия? Д: Тука вече е полковник. Три звезди. В: А тези другите медали не ги знаете? Д: Има някои в едно старо там за като сборниче, той го имаше тате, за наводнението 1894-та ли, 1896-та ли година, миналия век в Сливен. Реката Коруча приижда и почва да влече къщи, работи, туй, и там казва подпоручик Сотиров (той е бил на служба там), с коня си, всред реката е помагал и е спасявал това. И е награден с орден на храброст и гражданска заслуга. Туй го има в едно списание там. Спомени и прояви на офицери. Това е като поощрение. В: Тази снимка тука? Д: Това е от войната. В: Да, сега това е лавров венец, тук са бръшляни. Д: Ето го това е, където са били. В: Има Братиндол, има Връшка Чука. Д: Това е Червената стена. В: Значи, обозначено е където са били - Братиндол и т.н. Д: Снегорово, кота 1248, Братскидол. Това са били там с полка, фуражките. В: Искам да питам, този сега орден какъв е? Д: За спасяване на знамето, същият. В: Да. Тука го имам аз на една снимка с Иван Капуджиев и Димитър Добрев. Д: Това е Добрев, и това е бате Иван. Това е отдавнашна снимка. Добрев почина. Тука е Георги Куртев, това е Стоицев, и това е тате. В: Кой е генерал? Д: Генерал Папалджиков, негов съвипускник. Когато тате отказа, те викат него. Той се съгласи, стана началник щаба на армията и на 9 юни 1923 г. беше убит. УЧИТЕЛЯ ЗА ХРИСТА из спомените на Минчо Сотиров записани от Райна Грозданова на 6.02.1939 г., Изгрев "На кръста Христос преживя онова, което може да се нарече идейно- мистично страдание. Най-дълбоките и най-интензивните страдания, които може да преживее една човешка душа. Той трябваше да изпие до дъно чашата на страданията, онази чаша, в която бяха събрани всички утайки на миналото. Ала в тия кондензирани, интензивни страдания, нему се разкриха всички тайни на миналото. И затова, съзнавайки важността на момента, след вътрешната драма, преживяна в Гетсиманската градина, Христос казва: "За този час, аз дойдох." Чрез могъщата алхимия на любовта, Христос претвори отровите, събрани в тази чаша, и по такъв начин ликвидира веднъж завинаги с насилието. И наистина, не можеше ли Христос, който е един силен, гениален човек, който е знаел своя висок произход, който всичко е предвиждал, и е знаел какво ще стане, не е ли могъл да предотврати страданията, които са го чакали? Пред Него е стояла алтернативата: или да призове ангелските пълчища, с помощта на които е могъл да унищожи еврейския народ и Римската империя, сиреч да си послужи с методите на миналото - с Моисеевско-Илиевият метод на силата и меча, с метода на древните маги и адепти, или да приеме чашата и кръста и да ги превъзмогне чрез силата на Любовта. Христос избра втората, и това беше един пръв по рода си опит на Земята. И наистина, ако Христос се беше уплашил от страданията, ако Той се беше уплашил от кръста, на който Го разпнаха, от копието, на което Го промушиха, Той нямаше да даде едно ново, съществено разрешение на трудната задача - повдигането на човешката душа. Той разтопи и поругания, и удряне на бича, и кръст, и гвоздеи и копието с огъна на любовта, единственият огън, който може да разтопи оръжието на насилието. И опитът Му излезе сполучлив. Така Христос разреши една задача, от която зависеше бъдещето на цялото човечество. Така Той откри пътят за спасение на онези страждущи души, за които беше дошъл. Христос възкръсна, и чрез възкресението си победи смъртта. И тъй, както в страданията Нему се разкриха тайните на миналото, така и във възкресението Той получи откровението на бъдещето." В: Много е хубаво. Д: Това е единствения ми спомен от леля. Това е от неговите спомени на моя баща от Балканската и Европейската война. И той, не зная кой, мисля, че Учителят му е казал да подреди тези неща, за да се запазят с всички преживявания негови лични и на заобикалящите го и войниците, и военните действия и той го написа така, както го е преживял с тези окултно-мистични преживявания и го занася на генерал Иван Вълков - министър на войната. В: През време на Сговора? Д: Мисля, че беше 1924-та, 1925-та година. Обаче, като ги видял той, отказал, казал, че с такова съдържание не е удобно да се пишат, нали. Това е нещо, което лично го е изживял Минчо Сотиров и да ги преработи някак си, като по- дразнещите материалисти, да ги изхвърли. Той ги преработи, обаче, пак му отказаха и той си го запази. Генерал Вълков е съвипускник на Минчо Сотиров от Военното училище. Били са лично познати и той е смятал, че ще може чрез него, нали тогава все пак, даже и тъй да кажем и попщината, въпреки че не беше пострадала след 9 юни 23-та година, тези неща за тях са нещо terra incognita и не са ги познавали - влизане във връзка с висшето, духовното и т.н. В: Значи вие казвате, че с Кимон Георгиев се е срещал и Велчев, но те му казали, че туй нещо не може да се печати, така ли? Д: Да, и след 9 септември, той пак се помъчи да види, и те пак му отказаха. И той така останаха няколко екземпляра, един на мене беше оставил, не знам на кой другиго беше оставил, 4 или 5 екземпляра беше направил, този, който е у мене, аз го дадох. В: Какво представлява релационният дневник? Д: Релация, това значи, аз от енциклопедията го намерих - описание на походи, военните действия, с донасяне до по-висшестоящите органи. В: Вие намерихте ли го този дневник? Д: Не можах. Аз търсех го търсех го, но ... Какво значи релация - писмено съобщение на военно началник, за действията на негова част по време на бой или настъпление. В: Това значи, разбрахме вече. Д: Той си ги е записвал, някой бяха с мастило, някой с молив. Записвал си ги е, той се водеше тогава неговата част 10-та Погранична рота, а след това 10-та Погранична дружина. Бяха повече от %-ти опълченци, и само една рота военнослужещи. И неговите действия, при Подима, той отби десанта, който искаха да правят турците. И щяха да ударят нашата войска при Бунархисар Люлебургас в тил. Той с неговите действия с тази 10-та Погранична дружина, спря настъплението, даже 3 лодки, които големи гемии са смятали да направят десанта, след него "Хамидие" беше прострелян от нашия "Дръзки". "Хамидие" и други кораби. И когато той отбива десанта, турците се уплашват и не стоварват войски. И за това нещо, за това му действие, той се водеше към 3-та армия, която командваше Радко Димитриев. Лично той получи повишение, кръст за храброст и повишение от капитан в майор. В: За отбиване на десант? Д: За отбиване на десант при Подима. В: А този "Дръзки" преди това, или след това? Д: След това. Те се оттеглят тази флота турската и нашите миноносци, и тогава "Дръзки" е торпилирал "Хамидие", един от най- големите боеноносци на времето. В: Искам да ви питам друго. Вие ми казахте, че баща ви имал около 30 тетрадки обикновени по 80 до 100 листа. Д: Даже, може би и повече, с разговори с Учителя. В: Те са на обикновено и стенографско писмо. Д: Да, смесени. Той знаеше малко стенография, и нали това, което е по-лесно, разни сигли и това, той ги е нанасял, и когато той почина Нейчева, той работеше в този чифлик, всичките негови работи тя ги дава на Боян Боев. И оттам В: Никой не знае какво е станало. Д: Аз много съжалявам, защото там имаше открай време разговори с Учителя. Това е отпреди. Значи той почина 1954 г. Минчо Сотиров, 10 години след Учителя. Учителя на 27 декември 1944 г, Минчо Сотиров на 10 декември 1954 г. Значи дотогава всички разговори, водени, откакто той е в Братството 1905-1906 година, си е държал бележки за всички срещи и мисли на Учителя. Жалко, че се загубиха тези неща. В: Сега, друго нещо искам да ви питам, вие ми казахте по-рано, че в "Работническо дело" имало на времето статия, където е писано за Учителя, че за Учителя всичко е било изрядно към държавата. Д: Да, данъците. Преди да се заведе делото. Аз лично я четох, че докато е бил техният ръководител, за Учителя, са били изправни по отношение задълженията си към държавата, а след неговото умиране, се скарали кой да води бащина дружина. И неизправни, което предизвиква финансова ревизия, дело се води и наистина осъдиха някои. В: На делото били казали, че единствено изправен. Д: Да, на мене ми го каза един приятел, не знам дали е жив инженер Ганчо Ганчев. Дойде, аз работех тогава в Музикалния театър, бях заместник-директор. Дойде и ми каза: "Митко, много съм радостен, че мога да ти кажа едно нещо, което и тебе ще зарадва. Бях на делото и казаха, че единствен от ръководителите в България е бил изправен Минчо Сотиров, който за всички суми си е държал бележка, т.н. десятък, кой колкото обича да даде за Братството. И той всичко, по списък, този толкова, този толкова, и ги е внесъл без да има някакво нарушение, докато всичките останали от ръководителите са били. В: Защото той има школа, школовка като военен. Д: Не само това. Беше безукорно честен човек. След като беше уволнен и докато се уреди с пенсията. Тогава трябваше да издържа семейството. Неговият брат Стефан живееше в Сливен, и Минчо Сотиров го помоли да му изпраща череши и той да ги препродава, защото 4 деца, жена, майка на жената, и той - 7 души. 2-3 месеца, докато се уреди, той нямаше от къде да вземе пари. Брат му се съгласи веднага. Даде сандъци, той отбиваше натъртени и ги бракуваше, продаваше най-хубавото. И неговият брат му каза: "Така търговец ти няма да станеш и ще гладуваш. Както ти идват сандъците и както аз съм ги купил, така ще ги продадеш, като приспаднеш тежестта на сандъците." Моя баща му каза, той беше дошъл в Бургас брат му: "Не мога туй да направя, съвестта ми не ми позволява да продавам негоден плод." И грозде, същото беше. От Сливен докато дойде, все наранено и така той не можа да стане търговец, за да не ощети хората. В: Сега искам да ви питам, вие ми казахте, че редовно данъчната книжка бе у него. Учителят ви питал: "Внесохте ли данъците? Я го разкажи този случай. Д: За данъците Тодор Стоименов, аз като студент тогава често ходех на "Опълченска" 66, вместо да отида до Изгрева, там отида взема нещо, хапна. Там живееха Гумнерови, собствениците на къщата на "Опълченска" 66. Леля Гина [Гина Гумнерови - виж "Изгревът", т. XXII, снимка № 12], жената на Петко Гумнеров, вече покойник тогава, нали, къщата, данъци трябва да се плащат. И Стоименов, който беше касиер, аз поех, защото понеже като студент имах повече свободно време, не е, тогава не държаха 1927-ма, 1928-ма, 1929-та, 1930-та, даже до 9 септември редовно. Професорът си чете лекцията, сега са задължени да присъстват, държат сметка, нали и все намирах време свободно и отивам да платя данъците за къщата на "Опълченска" 66, за Изгрева, каквото имаше. И Стоименов, редовно му се отчитах, и Учителят все казваше: "Кажете на Стоименов да ви даде пари да отидете да платите." Редовно се интересуваше дали е платено, данъците - редовно. Годишно се плащаха - до 25 март мисля беше, когато се плати целия годишен данък, правеха 10% отстъпка, и редовно до 25 март аз отивах да внасям данъците. В: Тука аз съм записал нещо, което вие сте чули от Борис: "Мене не ме ловят земните закони." Д: Е, то беше за издаването на Песнарката, сборника с песните, и там така не бяха точно. Стана след заминаването на Учителя. Не бяха тъй. Някой бяха изменени. Аз понеже пеех и нашите песни и всички бих казал, повече от 30-тина песни, участвах в пеенето им. След това в този сборник се намесиха някои корекции, които не бяха съгласувани с Учителя. Веднъж пред салона Асен Арнаудов от Сливен, музикант много добър, който записваше песните и Ангел Янушев [виж "Изгревът", т. XVI, снимки № 78-79] бяхме седнали на масите, на пейките и казаха тук тъй трябва Учителя, тук тъй трябва. Той каза: "Това е по законите на музиката, обаче, ще дойде време, когато нови закони ще бъдат, силата ще бъде не по земните закони на музиката, а по духовните закони." И нали аз също имах към Учителя няколко случая просто да ми върне живота. Държах много, на което Той е казал. Аз изпълнявах една песен "Киамет Зену", която започваше с ауфтакт. Мария Тодорова, също музикант, която свиреше на органа преди беседите не беше съгласна с туй, не. Тази песен е нотирана и в първите песнарки, нотирана е и от Кирил Икономов, и е одобрена от Учителя с този ауфтакт. Казвам Мария, няма да я пея тъй както ти искаш. Аз съм я пял така както Учителя, не е направил възражения, че не е тъй песента, и даже се отказах от тя да ми акомпанира. Добра пианистка, добър музикант, но само за тези работи, които изменяха казаното от Учителя, на Учителя аз се отказах. Намерих други, които също така добри музиканти ми акомпанираха. И в този големия албум някои бяха изменени от Мария Тодорова, Борис Николов. Беше в Парахода, където живееха стенографките и въпреки, че не бях титулуван музикант, извикаха ме там да присъствам по приемането на този сборник. И аз казах, че не съм съгласен с някои работи, които са изменени приживе на Учителя. И казвам, ако дойде една ревизия, тази хартия, мисля, че тогава 800 000 лв. ли се заплати за хартия, за набор, за печат всичко на песните, горе-долу мисля, че така беше. Казвам, ако дойдат и видят, и разпитат, и кажат, че това не е действително така, както е дадено от Учителя, ще има земните закони да си покажат силата. И тогава Борис Николов се обърна и каза: "Мене земните закони не ме ловят." И аз му казах: "Не казвай голяма дума." И наистина след 2-3 години дойде делото и го уловиха законите. В: Да, ние сме на Земята и трябва да изучаваме тези закони. Д: И тогава си спомних, когато дойде делото, те казаха: "Докато е бил жив техният ръководител, те бяха изправни към държавата." В: Сега вие бяхте се събрали в Парахода да приемете песните. Д: Приемаха, не, ами като отчет да дадат. То беше по искане на Братския съвет. Кирил Икономов, който % от песните бяха нотирани от него, нали присъства. Той също негодуваше за тези, макар и малки промени, но туй, което той е нотирал, минаваше винаги през Учителя, преди да се даде да се напечати. И го одобряваше, или коригираше. В: Казваха ми, че са записвали в някаква голяма тетрадка песните. Д: Имаше не тетрадка, ами албум имаше. В: Там са записвали песните. Д: Изчезна. В: Изчезна. Ха, ха. Друго исках да ви питам, вие сте питали веднъж баща ви защо са го пуснали Антов. Д: Аз казах, защото нямах вяра в този човек. Той внесе голям разкол в братския съвет, просто се натрапваше, а и не беше добър партиец. Той беше анархист, не само, ами обичаше да командва. Веднъж аз му казвам: "Абе, защо приехте Антов?" "Не може, каза него ми го наложиха." В: Вие сте ми разказвали, че лично Румен ... ви е казвал кои са охранявали в къщата на Васил Иванов художника. Д: Не, той каза, веднъж ходих при него, понеже като служител и длъжността, която заемах, бях член на партията. През 1944 година работех в Държавната печатница и там приятели много имах и един от тях, който беше партиен секретар, Александър Тодоров, искаше да влеза. И аз му казах, казвам Сашо, знаеш ми разбиранията, не ми е удобно да бъда. Ще бъда в едно така състояние напрегнато, даже и в разрез бих дошъл. Не, каза на нас ни трябват хора честни да работят и с един мой приятел, който почина отдавна, беше оценител в печатницата Неделчо Попов, веднъж той казва на Учителя: "Учителю, Митко го карат да влезе в Партията, той не ще да отиде." Той казал: "Защо? Ще отидеш, и ще бъдеш в съдействие, честно как се работи." И аз влязох, след това, обаче, това беше 1944 г., 1953 г. 1954 г., когато започна чистката, и за разбира се не отрекох, че съм в това общество. Казах, че моят баща от раждането ми е член на това общество. Това, което ме виждат като служител, като човек, и като партиец, нямах провинения никакви, го дължа на това общество и следователно не мога да бъда против него. Казах, че ще ме изключите от Партията, но от обществото не мога. Взимал съм участия, вечно съм имал голяма помощ от Учителя, помагал ми е в много работи, в здравето ми особено. Аз 2-3 пъти бях пред заминаване и не мога да се откажа и ме изключиха. И вече напоследък петдесет и коя година не помня, 1956-та ли 57-ма ли беше пак подеха. Трябваха ми още 2-3 години, за да изкарам службата за пенсиониране. И тогаз беше заместник-министър на културата Иван Башев, той ме извика и ми каза, буквално думите му: "Дотегна ми, вече да те пазя, оправяй се самичък. Искат да бъдеш сменен от длъжността, която заемаш." Аз казах: "Добре другарю Башев, мога ли да отида при другаря Румен Аврамов?" Той завеждаше "Наука, изкуство и култура" в ЦК. А ме познаваше от по-рано, беше в Комитета за Култура и изкуство. Казва "Иди." Аз отидох, занесох му автобиографията си. И той каза: "Защо? Това не е основание." А причината, мотивировката ми беше, че съм с идеалистични разбирания, несъвместими с партийните наредби и закони. И той каза: "На нас ни трябват честни хора, на Изгрева са се крили много от нашите другари, ръководители - другаря Пешев, другаря Славински, другарката Цола Драгойчева. Аз знаех, че имаше и други Орлин Василев, Петър Славински, Антон Югов. В: Игнат Котаров. Д: Игнат Котаров не беше, той беше младеж като мене, но той също знаеше, че там се крият, той им съдействаше. В: И д-р Пенка Мариновска. Д: Пенка Мариновска не е, тя е приятелка на моята сестра, и тя също казваше: "Защо бе, честни хора ми трябват да работят в Партията." Но както и да е, и тогава туй ми каза другаря Аврамов и нареди да остана, въпреки че бях изключен, да остана на длъжността, която заемах. В: Да останете до пенсията. Ха, Ха! Сега, един друг случай в 1944-та година в Симеоново на беседа попитала Катя Грива предстоят ли още бомбардировки. Д: Да и Учителят казал, че "предстои още едно бягане, и то ще бъде бягане по пясък." В: Бягането по пясък е много трудно. То кога ще бъде не се знае. Ха, Ха! Никой не знае в коя епоха ще бъде. Сега, вие сте ми казвали, че по искане на владиката Стефан Учителят е бил интерниран във Варна. Д: 1918-та година или 1917-та. Духовенството, той беше тогава софийски митрополит. В: Вие сте ми казвал, че когато Учителят е изобличил лично Лулчев в беседата, той. Д: А-а не, Той не е казал името му, но е казал: "Някой от нашите приятели предават моите думи не точно така, както съм ги казал, а чрез тяхно разбиране и обяснение. И един брат, ние разбрахме кой е, така е предавал моите думи и се е занимавал с политически въпроси. В: Той лично ви е викал: "Ела в моята група." Д: Да, викаше ме и аз му казах, че имам един Учител, втори Учител не мога да имам. В: Сега аз тук съм записал нещо, искам да ми го разкажете, когато се е върнал и паднал на колене пред Учителя. Д: Той така като обструкция, когато Учителя така го позасегна, той престана да идва на беседи и тръгна из провинцията. И веднъж, беше един следобед, пред вратата на Салона, където се влиза там, и стълбичките за горе, дойде Лулчев, падна на колене и Му "каза: „Учителю, простете ми, аз сгреших." Туй беше след като 4-5 месеца, той из провинцията ходи, не идваше на беседи. - "Сгреших по отношение на вас." И не знам какво, доста беше трогателно това нещо. В: После чух, че искал Учителя да го спаси, но Той му казал: "Има закони, с които не мога да боравя." Д: Туй нещо не го знам. В: Така, после вие сте ми казвали, че сте чул от Лулчев, че цар Борис му казал, че получил писмо от Фердинанд, че му казал. Д: Не, на моя баща е писал. В: А-а на вашия баща. Д: И тате каза тъй и тъй. В: Че е получил писмо от Фердинанд. В: И, че му казал, че не послушал на времето Учителя, и го съветвал да слуша. Д: Да, и Лулчев го е казал на моя баща, и той го каза, веднъж го спомена. След 9 септември 1944 г. беше това. В: " ... Веднъж поканихме Учителя у нас гости Бяхме ... " Д: Да, при една сестра, моята сестра, много хубава баница, така каза, през листата й можеше да гледаш. В: Така ... "често молех Учителя да ми даде ключа от пианото.." Д: Да, нямаше пиано, аз взимах уроци по пеене, и нали все не съм квалифициран музикант да го уча без инструмент уроците, които имах, и помолвах Учителя, и нито един път, 5-6 пъти, 10-тина пъти съм го молел, нито един път не ми отказа да ми даде ключа. Винаги ми го даваше и казваше: "Да ми го върнете пак." И след като поработвах на пианото да си позауча туй, което трябваше, връщах Му ключа. Туй го знам също от тате, за събора. Трябвало е да бъдат в София. Отбиват се. В: Те тръгват откъде? Д: От Айтос, тате е бил в Тополица. Минчо Сотиров е бил в Тополица, и Георги Куртев отива да го вземе. Обаче, виждат влака, задава се от Бургас, а Тополица е 3 км от гарата. Няма да мога да го сваря, 5 минути седи. Тате, тъй разтревожен, и Георги Куртев му казал: "Дайте да помолим Учителя да помогне." И тръгнахме ний, все гледаме влака седи [тогава бяха с въглища], и излиза дим, сажди, работи. Като наближихме така на 200-300 метра, гледаме огняра и машиниста около локомотива се мотат и туй, туй, туй, да не може да тръгне машината. В: Ха, Ха! Д: И наближили и отиват, взимат си билети и казват, а бе защо. Чиновника, дежурния чиновник, им казват: "Ами не могат да намерят машината, не могат да я включат да тръгне." И вземали си билети, качили се, и след 5-10 минути машината сама се оправила. В: Ха, Ха! Това е много голяма опитност. Д: Беседите Елена Андреева му ги носеше, тя беше много добра стенографка, стенографираше ги, и когато ги преведе и туй, носеше ги редовно на Учителя за корекция. Редовно. Нищо не е минало, без да... Веднъж идва един нисичък, възрастен човек, така доста позастарял, отслабнал, но симпатичен, и говорихме с Учителя. Той дойде там, запознаха се и той му каза: "Петре, ти в Америка беше все така изправен, жизнен, все ние се събираме, ти ще се отдалечиш, с цигулката ще си посвириш, ще помислиш, ще поразмишляваш. И досега си оставаш такъв, пък виж ний какво сме станали, съкрушени сме от природата. И Учителят каза: "Е, кой на каквото си постеле, на такова ще легне." В: Ха, Ха, Кой на каквото си постеле, на такова ще легне. Това много ми хареса. Сега Ижновска. Д: То е отдавна, те са на руски, тя е мисля полякиня, на руски не помня всичките, имаше първата беше ... жизни, след това имаше "Смерт планетъй", когато започват планетите да воюват помежду си, и Учителят каза, че тя е погледнала в бъдещето. Така, това е в действителност. В: Интересно е да се прочете. Д: 1957-ма година, май месец постъпват в ИСУЛ, отделението "Урология", където завеждаше професор Червеняков, за операция на простатата. Той ме прегледа, други там, неговия доцент Симеон Попиванов, доктор Маргаритов, доктор Димитрова. И каза а бе няма нужда от операция. Простата е така мека, нормална, но преди това аз получих подпушване при уриниране. Бях на екскурзия и едва смогнах да сляза до Пирогов. Веднага влезнах при спешни случаи, казах им какво е сложиха ми катетър и изкараха почти над 2 литра и половина урина, И казах на професор Червеняков, когато ми казаха, че нямам нужда още, казвам: "Професор Червеняков, може ли да ми се случи това нещо и други път?" И той направо ми каза: "Никой не е застрахован, може и да не е в планината, може и в града да бъде." - "Ами, казвам, аз много обичам планината, и редовно всеки хубав свободен ден, особено пролетта и лятото съм в планината. Ако ми се случи?" Той се засмя и каза: "Ами, ако ти се случи, до 2 часа е много време и сбогом, прощавай." И казва: "Ами тогава лежете." Постъпих, направиха операцията, много добре вървях до 4-тия ден. На 4-тия ден получих кръвоизлив, който 11 дена не спря и бях подържан само със системи. Влиза веднъж следобед към 7 часа доктор Ангел Ангелов и казва: "Бай Димитре, можеш ли да издържиш едно прочистване да ти направим?" Той, обаче, не беше на нашата стая лекар, там беше доктор Маргаритов. И в 7 часа, когато трябваше да си отиде смяната му, постъпва доктор Маргаритов и той каза: "Ще направим едно прочистване на бай Димитър." И почнаха да правят прочистване. Каза ми доктор Ангелов, понеже си в такова състояние, никаква инжекция, 10 инжекции ще бъде това промиване. Много изкараха нечистотии, като натисна корема просто една педя бликна гной, кръв, нечистотии, където беше катетъра. Той извади катетъра и почна да чисти с лъжица. Бърка вътре в раната и изхвърля и казва: "Сега трябва да му прелеем кръв." Пратиха доктор Маргаритов да нареди линейката да намери 2-3 банки за кръв. Много се лутаха и чак към 10 и половина, 11 дойдоха с 2 банки кръв, преляха ги и към 1 часа доктор Ангелов, въпреки, че не беше задължен каза на Маргаритов: "Добре преляхме, всичко, ако оцелее тоз мъж, спасен ще бъде." И в това време аз се помолих и казвам: "Учителю, ако трябва да си отида, много моля, помогни ми да си отивам спокойно." И видях главата Му, златисто сияние мина от юг към североизток точно на стената. Аз помислих, че ще имам помощта Му за заминаване. Погледнах си часовника на ръката, беше към 1 часа през нощта. И съм заспал и заранта се събуждам, когато минаваше визитация, и лично ги водеше професор Червеняков. Събудих се и толкова леко ми беше, никакви болки. И той ме пита: "Бай Димитре, как е?" Казвам: "Професор Червеняков, вчера бях добре, днеска съм по-добре, утре ще бъда още по-добре." Температура нямах вече и почнах да се съвземам. И тогава си казах, значи Учителя не е минал да ми помогне да си отида, а да ми е помогне да оздравея. И помня, когато ме изписваха вече професор Червеняков ми каза: "Бай Димитре, такова самочувствие като твоето рядко съм срещал. Ние те чакахме да си отидеш всички. 11 дена беше на система - кръвоизливи, а ти самочувствието добре съм, добре съм и наистина си добре. В: Тук аз съм записал изказване от Учителя за човешките страдания, че шлифоват характера. Д: "Всички добродетели", казваше Учителя, "трябва да минат по пътя на страданието." В: Сега ви калайдисват, за да влезете в употреба по-късно. Д: Да. В: Сега, в 1914 година се дава "Добрата молитва". Д: Аз бях дете, значи на 9 години. Събора беше във Велико Търново. Помня от Търново приятелите, от Търново беше съвипускникна моя баща от запаса полковник Иларионов. От Бургас имаше други приятели, и когато излизаха всички, чух ги като казват: "Учителя ми даде новата молитва." Първата молитва, която даде Учителя "Добрата молитва" - 1914 г. Аз не зная дали някой е записал, че е дадена 1914 г. Аз помня, абсолютно 1914 г., и ходеха те в т.н. Подница - стаята горе, молитвената стая на вторият етаж във вилата, където Учителя приемаше и даваше напътствия на приятелите. В: Значи там Светая светих е била тази стая - Подницата. И защо се й казвала Подницата? Д: Не знам, тъй ми е останала в паметта. В: Аз знам, слушал съм че се е казвала Горницата. Д: Горницата, Подницата, сега, може би аз Горница и Подница съм го объркал, обаче, туй го помня, тази дума, и тогава е дадена "Добрата молитва". В: Аз съм записал: "Започвайте от нула и отивайте до 1000." Д: А не каза от 1000 да слезете до нула. В: До 1000 градуса? Д: Да, Вий, каза "започвате от 1000 и слизате до нула." В: Това какво е? От вас? [държи лист] Д: Е ... ВЕЛИКИЯТ УЧИТЕЛ "Аз те търсих, защото исках пак да зърна твоя образ благ,и беловласа ти глава. Готов бях малката тревичка да прегърна, но да те видя, да чуя твоите слова. Не можах да те срещна при чешмата чудна, която с такава любов ти нам съгради. Макар, че те търсих като слънце ранобудно, да бъда пак при тебе, тъй както по-преди. Не те видях дето беше твоята палатка, всред полянката, откриваща дивни красоти! Навсякъде те търсих, спомням си дните кратки, когато бащински, мъдро, напътстваше ни Ти. И на върхът величав Молитвен аз пак не те видях. Да облъхва косите ти утринен ветрец. Търсих те без умора и радост не познах, защото нигде не видях Великият Мъдрец. Тогава аз се спрях, и в себе си вглъбих се. А чрез духът си потърсих те отново пак и обзет от радост, отново аз родих се, защото пак те видях все тъй смирен и благ. Видях те кротък, лъчезарен до чешмата, своите Слова кристално чисти да редиш. Видях те на всички в сърцето и душата, порядъкът Божествен с обич да градиш. Видях те също и на върхът величави, където Слънцето посрещахме в зори. Там, където и Бог, чрез тебе се прослави, там, където толкова неща ми ти откри. Видях те също в простора свеж и в цветята. Видях те и в бурята и в слънчевия ден, видях те в свещения трепет на сърцата, които ти поведе към върхът озарен. Тогава в смирена молитва наведох глава, и се възрадвах, че беше проводен Вестител, да ни дари с ценни, неказвани до днес Слова. Той, на висшата Любов - Великият Учител. В: Много е хубаво. Други имаш ли? Д: И едно за Изгрева. ИЗГРЕВЪТ Е НЕРАЗРУШИМ Изгрева не може да бъде разрушен, защото не се руши творба неземна. Той ще съществува, от Слънце озарен, към Учителя пътека е свещена. Изгрева в живота ни мощно ще свети, и пак ще ни подкрепя в земният ни път, защото е място на висши завети. Там нашите песни в хармония звучат. Духовният градеж не се разрушава от земния закон и сила човешка. На всички препятствия той устоява, ако е изграждан с любов и без грешка. Във всеки от нас той трябва да живее, и да дава преизобилни плодове. Изгрева неспирно всички ни ще грее, Изгрева към изгрев душите ни зове. Изгрева не може да бъде разрушен. Там Слова звучат на нашият Учител. От тях за вечни времена е осветен. Изгрева пред Бога наш е поръчител. В: Имате ли още някой написани неща. Д: Ами, имам поезия. СТРЪМНИЯТ ПЪТ На ранина стани, и към върхът тръгни, за да отхвърлиш непосилното бреме. Нека не те плашат пространство и време, мълвеше Мъдреца, пратен от Твореца. Стръмен е пътя, нагоре що извежда, но ти върви напред, не спирай се ни миг. Настрани очите ти да не поглеждат. Защото само стръмни път е път велик. Щом стигнеш ти върхът, главата си сведи, благодари в съзерцание смирено. Готов за саможертва към всички бъди. Да блика от тебе любов вдъхновена. В ранина стани, на слънцето се поклони, на живот преизобилен източник велик. Виж изминатият път, страдания личат, но само в този стръмен път расте ученик В: Ха, Ха! Много хубаво. Д: Спеше в къщата на Кънчо Стойчев [вж "Изгревът", т. XXI, снимки № 34-35]. Неговата жена Величка Стойчева [вж "Изгревът", т. XXI, снимки № 28-29] беше ръководителка на женските събрания. Една изрядна, духовно издигната жена. Тя почива 17-та година. Много голяма приятелка беше на моята майка, много се обичаха. Един двор ни делеше. Собственикът на тяхната къща, където и ние живеехме, беше на един и същи човек. Това беше в Бургас по пътя нагоре, тогава гробищата, над къщата на хаджи Петрови. Сега там не знам какво е, не съм ходил много отдавна. Където е къщата на хаджи Петрови, там площад "баба Ганка", сега на половин километър по-нагоре от лявата страна. Той беше грък, собственика и в едната къща по-масивна долният етаж, живеехме ние, а другата къща, тя беше на пътя, долу беше кръчма, на горния етаж живееха Коста Стойчев, приятел на моя баща и един от първите ученици на Учителя. Голям салон имаха и тя въведе, неговата жена събиране на децата, чийто родители бяха съмишленици на обществото. И там се събирахме децата. 1941 г. към края на март, не си спомням датата, бяхме на гимнастика на Поляната - големите гимнастики, които в кръг се играеха, Учителя в средата, и по едно време един гълъб, който светъл, белезникав такъв, завъртя се над кръга, няколко пъти така, поседя, поседя. Учителят погледна и напусна гимнастиката и се прибра в стаята си, и три дена не слезе. Не слезе нито на обед, нито на Беседа, така нещо необичайно. В: Той се затвори вътре? Д: Да, в стаята си. В: Дали не беше някой пратеник от невидимия свят? Сигурно е имало нещо да му съобщят, защото и тридневната Му изолация, без да се срещне с когото и да е, показва нещо. В: Това е интересен случай. Д: Когато Учителят идваше в Бургас, имаше стая в къщата, където живееше Коста Стойчев. Неговата жена Величка Стойчева, тя я има и тука упомената в писмата беше ръководителка на женската група сестри. Тя почина мисля 1917-та година, не си спомням точно, бях дете тогава. Много големи приятелки бяха с моята майка. Имаше снимка даже, мисля, че я имам тази снимка, тя лежи Величка Стойчева, и около нея, събрани там от Айтос нейни приятелки, които идваха просто да се сбогуват с нея, тя си отиваше. Той отсядаше там. Тя тогава не беше болна, това беше 1910 година мисля, защото след това 1911 г. ние отидохме в Созопол. Преместиха тате като офицер в Созопол на 10-та Погранична рота командир. Учителя, Пеню Киров, моя баща, Стойчев, Тодор Стоименов бяха някъде, не знам къде, и като идват казаха, че някои ученички направили сеанс, за да видят какво ще им се даде по френски език, класно ли е било, не зная какво е било. Обаче, медиума го обладава нечист дух, почва с точилката, с тоягата да ги бие, разбягват се. Извиква той Александър Кръстников, има го и него тука, той беше от нашите приятели, обаче, се отцепи, мина като евангелист нещо и почна да издава даже списание "Витлеемска звезда", интересно списание беше. Викат него да помогне, знаят го като набожен човек. Когато той влязъл, медиума го налага здравата с тоягата и той избягал. В: Чрез момичето? Д: Чрез момичето. Медиума - момичето. Той избягва и когато се връща Учителя с тази група, казаха му. Те живееха, може би на 400-500 метра над нас по пътя за Баните - шосето. Там беше сиропиталището, и оттам продължава. Това беше края на града Бургас. Отива Учителя с другите и после чух, когато казаха, аз интересно, че много се интересувах от тези работи. Все се врях така между големите хора. И казаха още когато влезне, момичето извикало: "Не ме изпъждай, много ми е добре тука." Обаче, Учителят изрекъл някаква формула и момичето като заспало така изтощено, дал наставления там и помня, когато казваха: "Каква сила има господин Дънов!" Каква сила, каза, като влезе сви се момичето започна да се моли, тъй само нещо изрече и тя се освободи от този дух, който я беше обладал. И ми направи много голямо впечатление, аз съм бил само 4-5 годишен и съм го запомнил туй нещо и после споменавах, тъй се говореше. Тогава доста се правеха сеанси от приятелите, и в къщи са се правили. Живеехме в един и същи двор. Собственикът на къщата, където живееха Стойчеви, където Учителя отсядаше и където ние бяхме, тя беше къща на два етажа. Ние живеехме долу, те бяха горе, така бяхме много близки. Под къщата, където живееха Стойчеви, те живееха на втория етаж, отдолу имаше кръчма. И помня така казваха, пиянстваха така доста. Когато, обаче е идвал Учителя, много тихо е било. Той горе у тях, просто преставали тези пиянски викове, песни, докато е престоявал Учителя. След като си е отивал Учителя, Той няколко дена е поседявал, и пак са продължавали тези пиянски оргии. В Неговото присъствие долу е било много тихо. В: Пиянските духове изчезват от светлината. Да, а вие спомняте ли си в по-късните години кои участваха в тия сеанси? Пеню Киров? Д: Пеню Киров и този не се занимаваха със сеанси. Един случай за Пеню Киров, неговото заминаване. Може би някъде е упоменато, не знам. Казаха, че той е извикал приятелите. Бяха Матей Премеров, Стоименов, Никола Янев, няколко души, отиват при него и той им дава известни наставления. Моят баща Минчо Сотиров тогава беше на войната 1917-та година и много съжаляваше, че не дойде. Те не приятели - братя бяха с Пеню Киров. В къщи обикновено през време на войната идваха Премеров, Стоименов, чичо Пеню така да си пият кафето следобед. Това беше редовно, през ден, през ден, или всеки ден идваха вкъщи. Бяхме много близки. Помня моя малкия брат Матей, който почина 1934-та година много обичаше чичо Пеню. Той самият беше благороден не като човек, като дух. Малкият хваща го, дърпа го за брадата, той беше на 1-2 годинки, но много го обичаше. Като дойде, той ще се качи на коленете му и почне за брадата да го дърпа. И много пъти мама се е обаждала и казвала, дръпне го тъй, той казва: "Оставете го, нищо, нека си играе." В: Ха, ха! Д: После съм се чудел, какво търпение е имал тоз човек, да трае така да го пооскубят! В: Споменавате за Премеров. Кой е този? Д: Матей Премеров беше мисля, че беше началник на пощенската станция в Бургас. Там работеше и Нейчо Паскалев, един от старите приятели, там работеше и Коста Стойчев. Помня, че Коста Стойчев завеждаше колетното отделение, а после стана известно време, когато Матей Премеров се пенсионира, Нейчо Паскалев стана началник на пощенската станция в Бургас. Това е много отдавна. Неговият син на Нейчо Паскалев, Киро Паскалев беше един от най така отдадените млади приятели и изнасяше в Бургас, той завърши медицина в София. Тогава в Братството е бил голям подем на младежите. 1919-та, 1920-та, 1921-ва, 1922-ра година. Обаче, какво стана с този човек не знам. Той мина просто на противния лагер, отказа се, излезе от Братството, прояде и месо, беше лекар към Айтоско там. В: Да, той си е минал вече по своя път. Д: Да. В: Разкажете ми оня случай за Лулчев [Любомир Лулчев - виж "Изгревът", т. XX и снимки № 8-14, 18-22, 55-62, 69-76]. Д: В една от беседите Учителят каза, че един брат, който така има връзки с двореца и предава му известни напътствия това, обаче, не точно както Учителя му ги е казал, а по негови тълкувания, на този приятел. И всички, които се занимавахме така с политика разбрахме за кого се отнася, защото Лулчев доста парадираше за връзките си с двореца. И по едно време Лулчев престана да идва на беседи. В: Сигурно се е докачил. Д: Докачил се е. Около 6 месеца той не идваше на беседи и имаше една група около 10-тина млади момчета, наши приятели, но ходеха след беседата при Лулчев. Той ги събираше и им даваше тълкование на това, което е искал да каже Учителя в беседата. Близо до него, до къщата му, беше и къщата, в която и аз живеех. Минавайки, той ме спря и казва: "Абе Митко, защо не идваш тук, ще попееш (аз между другото се занимавах с пеене, пеех там в братски вечери, работи, концерти), и аз се обърнах и му казах, че втори Учител няма да имам. Аз имам един Учител, на когото думите и туй, което говори са за мене закон в живота ми и не признавам втори учител. Лулчев беше така приятел с моя баща. Той е бил запасен подполковник авиатор, завършил е, мисля в Англия, инженерство Лулчев. Той се оплакал там пред цялата му група, че съм се отнесъл тъй, много невъздържано и той ми каза тате защо така си се отнесъл към брат Лулчев. Аз му казах, че не съм се отнесъл тъй, а само му казах, че имам един Учител, втори Учител нямам нужда, и си продължих пътя. Сега, той няма защо да се обижда и да се докача затова, че съм му казал това, което е самата истина. За мене това е истината, аз не съм дошъл при Лулчев, аз съм дошъл на Изгрева при Учителя. Моя баща нищо не каза повече, премълча си и така се завърши. Когато Лулчев отсъства по едно време, бяхме долу пред къщичката, малката къщичка на Учителя, където през деня приемаше - Приемната, една група. Помня бяха Асен Арнаудов, Ангел Янушев, Катя Грива [за тях - виж "Изгревът", т. VIII, снимка № 18], Митко Грива (брат музикант), Теофана (тя е още жива), сестра й Марчето. Идва Лулчев, падна на колене, хвана ръката на Учителя да я целуне, и казва: "Учителю, аз сгреших по отношение на Вас, моля, простете ми!" В: Това пред цялата група? Д: Пред цялата група, за съжаление само аз и Теофана сме живи, всички други починаха. Това беше не знам през коя година, но не по-късно от 1937-ма, 1938-ма година. И Учителят така поседя и каза само това: "Аз не мога да обвинявам и да прощавам." Само това. "Всеки човек сам си кове съдбата." Така завърши и след това Лулчев започна наново да идва на беседи. И направи впечатление така, тогава аз го знаех, че той така негодува, защото опитах и аз неговото отношение да отида в неговата група. Така завърши туй нещо - след 6 месечно отсъствие Лулчев се върна и поиска прошка. В: Вие ми разказахте, че сте чули, че той е искал Учителя да го спаси. Д: Когато беше арестуван Лулчев като човек на двореца, да, даже той се е помъчил, каза ми там един, мисля, че и той е починал вече, познат, тоя, с когото работехме в Държавната печатница, че Лулчев е казал, че той е бил проводник на туй, което му е говорел Учителя. Обаче, праща там молба до Учителя да му помогне да го оправдаят. Учителят казал, че за всеки човек ще има причина и последица. За всяка грешка, ще трябва да се носи и отговорността, за да се ликвидира грешката. В: Вие споменахте, че той казал: "Има закони, в които не мога да боравя." Д: Да, туй е казал, че възмездието всеки си има, има всяко нещо причина и последица, и "има закони, на които не ми е позволено да ги отменям." В: Вие ми казахте, за това, че кака, какво точно ви беше казала? Д: Ами казала, че ... В: Че Лулчев бил казал, че Борис му бил казал, че получил писмо от Фердинанд. Д: Да, туй е за съюза тогава с Германия. И тя много добре не го е разбрала. В: Аз съм го записал така: "На Лулчев цар Борис му казал, че е получил писмо от Фердинанд, от баща му, където е записал, че навремето не е послушал Учителя за Балканската война и го съветвал да го слуша." Д: Аз допускам, доколкото знам за Балканската война, Минчо Сотиров - тате, искал да си даде оставката като офицер, да иска да го уволнят, защото трябва да отиде да воюва, което е в разрез с неговите разбирания. И когато пита Учителя, Учителят му е казал: "В Новия завет е казано, когато занесли монетата при Христа, той казал: "Кесаревото кесаря, Божието Богу." Ти си длъжен да изпълниш един дълг, с който си се ангажирал." В: Сега искам да ви запитам, вие прочетохте писмата на Учителя до вашия баща Минчо Сотиров. Д: Едно нещо ми направи на мене впечатление. Някъде се обръща, не мога да си обясня, аз имам и един друг случай, за който стана 1940-та година, и досега не мога да си обясня. Моят баща беше жив и Учителя, през лятото на 40-те или пролетта на 1944-та година. Моят баща боледуваше от малария в много остра форма. Той изпадна в безсъзнание, три дена беше. Идва Димков, един негов съвипускник, Асен Райчев запасен полковник и доктор Жеков. Доктор Жеков е от Варна от старите приятели, Димков, беше и леля Грозданова и аз, в стаята, където лежеше тате. Той просто хъркаше само. И Димков ми каза: "Митко, аз съм безсилен да помогна на баща ти. Иди моли Учителя. Само Той може да му помогне." Аз бях така по къщно облекло, в не така изискани дрехи, бях по терлици, обух едни галоши, които имах и тръгнах към Учителя, просто бегом. А Учителя не беше излизал 10 дена. Беше изолиран в стаята си, но като доближих, там имаше малкото салонче, където се хранехме през зимата, Учителят се показа на балкона отгоре в стаята си. И като ме видя, каза: "Какво има?" И аз му казах: "Учителю, много Ви моля, елате да помогнете, моят баща си отива." Той каза: "Как си отива?" Казвам: "От три дена е в безсъзнание и в къщи при него са брат Димков, доктор Жеков и Асен Райчев. Учителят поседя така, може би 3-4 минути, не ми отговори нищо, и аз си седя, и каза: "Добре, ще дойда." И след малко отгоре слезе, тръгнахме. Аз, не ми направи впечатление, не съм знаел, но ще продължа после за това нещо. Дойде Той. Като влезе в стаята, сложи си ръката на челото на баща ми, придвижи я към стомаха, задържа я където е слънчевият възел. И моя баща отвори очите си и каза: "Учителю, помогнете ми, аз си отивам." И Учителят му каза: "Не, ти няма да си отидеш." И му зададе един въпрос, който и тогава и присъстващите не можахме да го разтълкуваме: "Готов ли си да възлюбиш хората?" И той каза: "Готов съм Учителю щом ми кажете." Моят баща имаше, не мога да го окачествя, не страхопочитание, нещо по-голямо към Учителя. Много опитности е имал от Него и Учителя се обърна, но тогава, когато той вече започна да говори. Учителят поседя може би 10-тина минути, даде някои наставления на леля Райна, сестрата на тате: "Ще му сварите един картоф веднага, няма да го разрязвате, ще му дадете да изпие само сока, тази вечер, утре заран същото нещо, на обед може да му дадете половинка от картофа, но пак със сока, и вечерта и от другия ден вече може да мине на по-лека храна." Аз се изненадах много, но и петимата, които бяхме там, се разплакахме. Доктор Жеков, възрастен човек, двама офицери - Димков и Райчев, възрастни хора, които са изпитали Балканската война, другата война голямата и като офицери. Туй ми направи така едно много голямо впечатление каква почит имат и уважение към Учителя, че тези Негови постъпки, просто даряване на живот. Три дена в безсъзнание, бере душа дето се казва и Той с едно полагане на ръката си го върна към живот. В: Вие споменахте отначало, че когато сте тръгнали с Учителя, не сте обърнали внимание на нещо, не сте знаели, и казахте, че ще се върнете на този въпрос. Д: Точно за това, защо му зададе въпроса: "Готов ли си да възлюбиш хората?" В: А-а-а! Това е може би личен път, житейски път. Д: Не знам, моя баща като офицер много го обичаха войниците, към тях бе грижовен. Аз го помня като ротен командир, като капитан вече, не знам да е имал отрицателно отношения към хората. Беше много строг, много дисциплиниран, но много честен, много честен, изключително. И досега не мога, даже след това с леля Райна Грозданова казвам: "Абе лельо, защо каза туй нещо Учителя за тати?" В: Това е житейски път на душата. Д: Учителят се обръща много любезно към тати: "Любезни Сотиров", "Любезни Минчо Сотиров", а на едно-две места направо на Минчо, обръща се Минчо, тъй, тъй. В: Това са различни обръщения. Сега, тука в писмото от 24-ти, 25-ти 1911 година той споменава портокалената краска, зелената и синята. Какво знаете за "Завета на цветните лъчи"? Д: Аз нищо не знам, но тогава знам, че Учителят му е казал, даже имам, ето го къде е там, това е той е дал нещо, той е говорил. Едно качество имаше моят баща, че той не споделяше онова, което Учителя му е казал. Той го, един вид, опитваше го сам, и така се държеше здрав, аз не помня до тези години моя баща да е боледувал. Много здрава физика имаше, но изпълняваше редовно. За него беше закон заран да изиграе упражненията, които Учителя беше дал - 6-те упражнения, да си направи съответната молитва прошение, помощ от Учителя да има, защото ние живеехме в провинцията, той в София не е служил, освен мисля през 1907 г. в Школата за запасни офицери е бил известно време. През другото време все в провинцията, кореспонденция имаше, обаче, не знам от какви съображения той не споделяше. В: Този кристал е от него, така ли? Д: Този и имаше един други продълговат, който изчезна. Този е не знам 24 стенен ли и с тях да се облива, да застане, когато има слънце да минава през него. В; Сега следващия въпрос в писмото от 14 януари 1913 г. той пише: "Аз ви изпращам един богат подарък - 91 Псалом." Д: Да, 91 Псалом. Преди 1913 г., 1912 г. ние бяхме в Созопол, когато се обяви Балканската война. В това време дойдоха от Бургас в Созопол, има едни доста голяма къща с 4 стаи, голям хол, цял етаж беше и стая, която тате беше си запазил. Тя му беше като молитвена. И когато отидоха на войната вече, заминаха, дойдоха в Созопол Пеню Киров и Тодор Стоименов. Имаха възможност у нас свободно, познаваха мама, бяха близки, те идваха и донесоха едно поръчение от Учителя: всеки ден да се изговаря 91 Псалом (това беше 1912 г, войната) и след това да се прати и на тате това нещо да го има и той, да го носи. След това мисля 1914 г. беше, през август месец-събора във Велико Търново, когато Учителя даде Добрата молитва. Даже имаше през Втората Световна война отпечатаха от едната страна Добрата молитва, а от другата 91 Псалом, да го носи всеки със себе си. "Това са най-силните помагачи и защитници", беше казал Учителя. И тогава моя баща редовно си е носил 91 Псалом, а и ние, деца бяхме, и мама и нейната майка редовно се молехме един вид, като цитирахме и 91 Псалом. В: Друг въпрос, тук той споменава: "Поздрави Д. Македонски." Кой е той? Д: Димитър Македонски е брат на Тодор Стоименов. В: Така ли? Д: Да. Той като поостаря преставаше да идва, но беше отначало аз го помня в Бургас, когато се върнахме от Созопол 1914 г., даже у тях се правеха събранията. Имаше къща голяма, голям салон, голям, голям тогава се събираха около 20-тина души. Но нали това беше целта, след това някак си се откъсна. В; Значи Димитър Македонски е брат на Тодор Стоименов? Д: Да. В: А-а-а!, Да. Сега тука някой от писмата от 10.10.1916 г, Той дава съвет на баща ви за болното дете, че трябва да поема чай и вода и слънчеви бани. Вие какво ще ми кажете за Матейчо? Той е вашият брат. Д: Най-малкият брат. Ще започна по-отначало. Моята баба, майка на майка ми. В: Как се казваше тя? Д: Елена, баба Еленка, тя е роднина на доктор Миркович. И чрез него, те - Миркович, Пеню Киров и Тодор Стоименов са първите ученици на Учителя, и чрез него тя е познавала и Учителя. Аз съм роден 1905 г., бил съм може би на февруари месец, туй е през пролетта ли, през лятото ли съм заболял от стомах - 3-4 месеца. И Учителят е дал известни наставления с пиене на лайка, и аз съм оздравял тогава. Аз сега си обяснявам, нали че този съвет, който е дал Учителят е само проформа, защото, ако не е било Неговото въздействие! Един метод от негова страна - "Дайте му лайка!" Обаче, Той е бил, който е действал за оздравяването. Моят малък брат беше на 2 или 3 години. В: Той кога е роден Матейчо? Д: 1915-та година, май месец. На две години като беше, имахме в Бургас къщата, където ни дето живеехме втория етаж стълба от 15-16 стъпала. Верно, че имаше врата преди да се влезе на втория етаж, но тогава оставено отворено. Той пада чак до долу - 18 стъпала и примрял го намериха. И оттогава той получи някакво сътресение, по-бавно да се развива, но вървеше. Завърши 4-то отделение, влезе във Варна, във френския пансион, две години изкара. Там се разболя. Дойде на Изгрева, при мене беше много чист като човек, много чист, услужлив. Тогава вода на Изгрева нямаше. Ходехме в Ловния парк, където е, това е около половин километър от Изгрева, чешмата оттам точехме. Той самичък поиска, нали брат ми да му купя една стомна около 2 кг и всеки ден ходеше - зиме, лете, дъжд, сняг, не признаваше - носеше на Учителя вода от тази чешма редовно. И Учителят я приемаше с радост, пиеше я. Винаги Му дава, заран отиде вземе стомничката празна, отиде напълни я, върне се, занесе Му я. И живя при мене 2 години, така беше вече болен, виждам го, че не е в ред, отива си. И наистина заболя - туберкулоза в гърлото. Помъчихме се тука да влезе някъде, не го приеха, и в Старозагорската болница там Грашеви, сестра Грашева, имаше една наша сестра. Нейният мъж е офицер, познат на тате. Чрез нея влезе в болницата и там почина. Когато получих телеграма, че е починал, аз отидох при Учителя и така много развълнуван и Му казах, че много ми е мъчно. Учителят помълча няколко минути и каза: "Не трябва да се тревожите и да ви е мъчно. Той за 15-16 години изкупи това, което трябваше в няколко живота да изплаща. И се свърши. Той сега е добре." Обаче, много интересен, той беше 2 или 3 годишен, когато видя за пръв път Райна Грозданова, спря се така и я загледа и каза: "Къде ти са мустаците?" Тя го загледа: "Защо?" - "Ние бяхме в Италия." Куриозни неща. "Ти беше шивач и аз ти помагах, (леля беше левичарка). Ти работеше с лявата ръка, с едни големи ножици, шиехме, бяхме шивачи." Запитахме Учителя и Той каза: "Верно е, той е бил в Италия няколко живота." Втори куриоз с него. Минава един възрастен такъв като циганин, който просеше. Той като го видя извика го в къщи в Бургас и каза на мама: "Дай му да яде, той ми беше лодкар в Италия." Да, куриозни неща. Той говореше: "В Италия има портокали, има мандарини, има лимони, има маслини." Туй беше по време на войната, когато нямаше нито лимони, нито портокали, но това са спомени от неговите прераждания. "Аз, казваше той, бях доктор Мандаринов." И беше интересно, когато след погрома дойдоха италианците, бяха в Бургас, войска италианска беше окупационна, той казваше: "Италианците ядат жаби, ядат котки." Ходеше да събира жаби и да ги носи на италианците. Значи е бил тогава 3-4 годишен. Веднъж даже, те си отидоха в 1919 г., той е бил на 4 години. Липсва от къщи и никой не знае къде е. Тъй 3-4 часа, в голяма тревога бяхме. Връща се тате от работа: "Къде е Матей?" Няма го. И след половин час води го един митничарски стражар, а началник на митницата беше Матей Попов, наш приятел, един от старите приятели. Той го видял, носи в една книга жаби, италианците си отиват, да им занесе жаби да ядат. И стражаря праща го до вкъщи. Когато го пита, той даже жестоко го би тогава моя баща. Не можеше една седмица да седне на задника си, така ивици кръв. Мама почти припадна, нейната майка, но той казва: "Защо ме биете? Аз ходих да изпратя италианците. Те ми са приятели." Но след туй това се загуби. Като стана по-възрастен вече 6-7 годишен, забрави за тези работи. В: То има моменти, когато са отворени тези канали. Значи такава е историята на Матейчо. Д: Ето ги тези писма на Учителя до тате. Някога му говори на малко име на "ти", някога му говори на "Вие" и на "Сотиров", някога "Минчо Сотиров". В: Сега, тук в писмото от 17.10.1916 г. Той споменава и му казва да чете всеки ден докато трае войната Лозинката [за Лозинката - виж "Изгревът", т. XVI, с. 641-642]. Д: Лозинката е голяма молитва. Той имаше и аз ги преписах тези молитви, които е дал Учителя. Освен 91 Псалом, и 23 Псалом. Това са за укрепване на физическото здраве, а 91 Псалом е за помощ, за закрила от по-висшестоящите от нас. В: Сега, в писмото от 3.11.1916 г. той споменава: "Едно време злото на Атлантида погуби тогавашния свят, сега доброто по същия закон ще създаде новия." Виж сега за пръв път на него открива това нещо. Д: Той в беседа, мисля, че 1917-та година е казвал, че "от 1945-та година в България ще се възцари Царството на труда, но аз ще си отида." В: Това го знам. И в същото писмо споменава: "В сегашните условия всички стари дългове трябва да се ликвидират, за да се добие пълната свобода." Д: Да, аз лично имах с Учителя един разговор, не зная как да кажа, но много ми беше така неудобно да Го безпокоя, но много съм Го безпокоил, когато животът ми е висял на косъм, да съм получил от него помощ за оздравяване. 1927 година, декември месец едни обуща, нови, които бяха, получих пришка на големия пръст на левия крак. И нали не обърнах внимание, аз я махнах коричката, за да заздравее по-скоро, обаче, се получи инфекция. Кракът ми надебеля, получи сини петна, бях студент тогава и отивам в Александровската болница. Помня даже там мои познати, приятели от Сливен бяха, трима, които бяха лекари и двамата бяха в 4-ти курс, единия беше 6-ти курс. Минава главния асистент, това беше във Втора хирургия професор Парашкев Стоянов. Главен асистент беше Градинаров - хирург. Погледна пръста, погледна го така, и каза, да се ампутира. Аз опитах, той почина, беше напоследък главен лекар на Правителствената болница Кирил Хавезов от Сливен. Казвам: "Абе Киро, какво?" - "Ами трябва да се подготвиш да ти отрежем пръста." Казах: "Рязане на пръст няма да има, много те моля, дай ми малко калиев хиперменганат (то тогава беше най-дезинфекциращото средство), риванол тогава нямаше, памук и бинт, на моя отговорност, аз ще се лекувам. Връщам се на Изгрева и близо до мене една сестра Пенка Кънева от Фердинандово, студентка беше педагогика. Казвам: "Пенка, много ти се моля, иди кажи на Учителя", и й обясних всичко какво да направя. Тя отива, казва Му и след малко се връща и казва: "Нищо няма да стане, ще се оправи, няма да има никакви последици." Учителят каза: "Една тенекия от газ да се измие добре, до половината гореща вода, колкото може да трае крака, и една шепа морска сол във водата и ще седи. Щом поизстине, да има гореща вода и ще долива, докато тенекията се напълни и стигне точно под коляното. Ще извади крака, няма да изтрива около раната, ще остави тъй както е, ще капне само 1-2 капки зехтин" - тогаз имаше зехтин. "Заран, обед и вечер ще го направи. След 3 дена ще дойдете да ми кажете резултата." На втория ден още кракът ми почна да спада оттока, взех така да движа, не чувствах вече тежест. Какини живееха във Фердинандово. В: Сега днешно кое е? Д: Сега е Славянци. Той беше мъжът й участъков фелдшер. В: Туй е село. Кой окръг е? Д: Бургаски окръг, Карнобатска околия, на около 30 км от Карнобат. И писах й, че ваканцията няма да мога да отида, защото кракът, ми нещо като гангрена се е явило. Обаче, 4-5 дена оздравя крака, разбира се останаха едни сини петна и малко оток. Отидох в село при какини, те живееха в Крушево. То е на югоизток от Карнобат, и тя казва: "Абе какво си прекарал ти?" Казвам им. Чудно ми е, каза, как може да оздравее така. Казвам, за мене не е чудно, защото ми помогна Учителя. Втори случай имам 1936 година. Изведнъж пристъпи в коремната област. Работех в Държавната печатница, лекар беше доктор Христо Сотиров, праща ме веднага, в печатницата имаше кола, с колата в Първа градска болница сега. Там лекар беше възрастен човек Наум Пасков - македонец. Прегледа ме, преслуша, и каза: "Какво има с тебе бе?"Ами, казвам, гастрит. Дадоха ми лекарите прахове карсбатска вода да си правя пия. "Абе, какъв гастрит бе, ти си пред перфорация на апандисит." Това беше четвъртък, помня деня. В: А коя година? Д: 1936 г. "Постъпваш да те оперираме." Аз му казвам, не, докато не питам Учителя, никаква операция. Казвам му: "Добре доктор Пасков, ще се обадя." - "Абе критическо е положението бе!", казвам "нищо, утре или в други ден най-късно ще дойда." Отивам вечерта заминава група за езерата, те бяха на езерата. И аз пиша писмо на Елена Андреева, чрез Кирил Икономов [виж "Изгревът", т. XXII, снимки № 61-62], наш приятел музикант. Той заминаваше там, казвам: "Кириле, много те моля, веднага на Елена Андреева стенографката да каже на Учителя." И на другия ден група се връща, получавам от Елена Андреева писмо и ми казва: "Митко, Учителя нареди да тръгнеш за езерата." В момента, когато прочетох писмото, престанах да чувствам болки. Слизам, тогаз нямаше превозно средство - 3,5 км е от Изгрева до града долу. Слизам пеша, накупувам си провизии, връщам се и се обаждам по телефона, до нас имаше един от Габрово, наш приятел. Той имаше телефон. Звъня на Сотиров и му казвам Христо, можеш ли 10 дена да ми осигуриш отпуска? Той каза: "Ще има ли опериране?" Казвам му: "Няма операция, заминавам на езерата." Той ми каза: "Ти си луд бе!" Казвам, виж: "Осигури ми 10 дена, много те моля отпуска." И той казва: "Аз зная, че си болен, не 10, повече ще ти дам, но щом искаш 10, 10 дена си в отпуска. Аз те знам, че си в къщи, лежиш." Натоварих една раница 20 кг, влака, отивам до Дупница, оттам с автобус до Сапарева баня, и от Сапарева баня е 6 часа път до езерата. Самичък изкачих. Още като отидох там на второто езеро те се развикаха всички: "Митко, Митко." Аз не се спрях, палатката на Учителя беше точно насреща от пътя, отивам при Него. Той беше излязъл пред палатката си и ме чака. Отидох, ама така, че и сега се вълнувам. Разплаках се, целунах Му ръка и Той ме пита: "Какво стана с апандисита?" Казвам: "Нищо няма." - "Той каза отиде." В: Махна с ръце и каза "отиде". Д: Да. Сега, други случаи имах, когато ми правиха операция на простатата, с кръвоизлив, 11 дена в ИСУЛ бях на системи. Много добре мина, на четвъртия ден какво се пукна, почна кръв, кръв след туй гной, работи и на 11-тия ден надвечер екипът, който беше доктор Ангел Ангелов. Той сега е в Мюнхен, Западна Германия, зет на чичо, дъщеря му води. Той завеждаше в Пирогов рентгенологията 14 години, негов приятел, идва и ми казва: "Абе, бай Димитре, можеш ли да изтраеш да ти направя едно прочистване?" Казвам: "Доктор Ангелов, за мене е без разлика, аз си отивам." "Още за отиване ще приказваме после. Можеш ли да изтраеш? Предупреждавам те, че не мога да ти сложа инжекция. При туй състояние е излишно." Казвам: "Ще издържа." Като дръпна катетъра, то като бликна толкова високо кръв и гной. Той натисна корема, то тече, извика сестрата, дойде с тампони, работи. Вътре вкара не зная 2 метра и половина ли с антисептични средства бинт. Вътре в раната. А неговата смяна завърши в 6 часа. Той трябваше да си отиде. Дойде доктор Маргаритов, който, той сега мисля, че е в Пловдив, но сигурно е пенсиониран, който поема дежурството от 6 часа вечерта. Ангелов му казва: "Веднага бързо прати линейката да търси 2-3 банки кръв." Аз в съзнание, боли, до мене имаше един бай Димитър от Самоковско там едно село дето е водопровода, седна до мене и казва: "Митенце, дръж ме за ръката, няма да те боли." Много човечен тъй. Прочисти той, просто с лъжица бъркаше вътре, такава рана се отвори вътре, чисти и хвърля кръв и гной. Кръвната ми група е такава, че почти я няма. Тя е малка, на 10 000 души един ще се намери. Обаче, намерили в някаква Поликлиника 2 банки по 400 грама, 800 грама, преляха ми и го чувам като казва на този Маргаритов, беше вече към 12 часа. Така човечен се показа този доктор Ангелов: "Ако оцелее таз вечер, спасен е." Аз го чух и веднага така излязоха, съсредоточих се и казвам: "Учителю, много Ви моля, помогнете ми да си отивам без болки, без страдания." Главата на Учителя дотука, мина, и в златисто, пред мене отсреща на стената виждам главата на Учителя от юг, югозапад към изток, както бях. И успокоих се. Казвам, щом Учителя е, значи добре е. Това беше 1967 г., май месец. И съм заспал. Така съм спал значи, това е било към 1 часа, съм заспал, защото към 12 си отидоха лекарите вече. Заранта, когато минава комисия, екип целия ръководителите, лекарите от Болницата, заедно с професор Червеняков, тогава се събудих. Това беше към 8 и половина и професор Червеняков ми казва: "Как си бе бай Димитре?" Казвам: "Така леко се чувствам, снощи ми прави доктор Ангелов прочистване, преляха ми кръв." - "Да, видях казва там в дневника. Значи сега си добре?" - "Много съм добре." И почнаха лечение, полека-лека, махнаха системите. И аз си обясних, че Учителя не е дошъл да ми помогне да си отида, ами да ме излекува, да ми помогне в лечението. Значи, трябвало е още да живея. И доста добре тръгнах, полека-лека започнах да се храня, и когато да ме изпишат вече, бях с една дупка на корема, където катетъра беше сложен около 2-3 см. голяма. И аз му казвам: "Абе професор Червеняков, доде съм жив таз дупка няма да се затвори бе!" Той каза: "Абе бай Димитре, да ти кажа право, ние те очаквахме да си заминеш, а ти казваше, че си добре. Ето това ти самочувствие ти помогна да оздравиш." В: Това ти е посвещение. Д: Също след времето на инфаркта 1980 г., пак така вечерта, след като ме заведоха в Трета градска, благодарение на главния асистент Георги Косетасев, една сестра застана до мене и през час-два инжекции, работи там. Аз не му разбирам, нали и така в унес, пак така се помолих на Учителя, и видях също главата му така мина. Но вече имах опит, и казах значи: "Спасен си!" И вместо 8 дена, както обикновено седене в интензивното отделение, и както ми каза доктор Косетасев, аз така бързо се съвзех, че на 6-тия ден заранта се преместих в болничната стая. В: Голяма помощ. Искам да ви питам, тук ето едно писмо на Учителя до баща ви от 6.12.1916 г. Той казва: "Получих вашето писмо, вие сте пак на фронта, живота на Земята е един обширен фронт на воюване." Той казва в писмото от 21-ви, 1917 г. следното: "Ти сега минаваш през изпита на посвещението, който води до пътя на безсмъртието. Аз ще бъда с вас.! Д: Да. В: Интересно, че това е през време на войната. Баща ви е командвал полк, казвал огън срещу врага, а човек, когато минава през страдания, минава през посвещения. Винаги този въпрос ме е вълнувал. Д: Да, той го е писал в онази книжка, а и тука го има: "Когато последната група от 300-400 души от цял полк, това са 4 000 души, да останат 300400 души, сам командира на полка ги повежда в атака. И тогава, когато ги погребвали тези, разправяше неговия адютант капитан Александър Игнатиев, че видяхме за пръв път командира да плаче. Сълзи каза като на дете му текаха от очите. Аз не съм го виждал моя баща, мама почина, брат ми тъй, а тогава плаче. В: Това е наистина посвещение. Той на 6.01.1917 г. пише: "Вие сте сега при планината, където израилтяните слушаха гьрмовете на Бога." Д: А-а-а, това е превод, същото нещо е, както израилтяните, когато Мойсей, Христос отиват на планината Синай. В: Сега от 2.03.1917 г. Учителят пише: "Цялата Земя е един обширен фронт на физическото поле, дето стават състезанията на духовния свят. Това е една велика арена на състезаващите се души." Д: Един път, аз даже едно съм написал със стихове. Учителя каза: "Земята е училище. Тука каза, се минава основното образование, което е най- мъчно. Докато се научат децата да четат, да смятат, туй е каза Земята." И аз тогава помня, че написах нещо така: "Земята е училище. В: По-нататък от 10.07.1917 г. Той споменава: "Господ е на всяко място. Той ръководи съдбините на всички народи." Интересно ми е, че понеже баща ви е на фронта, после е на заточение, заложници, и на всяко место просто дава неща, които са Космически истини. От 28.09.1917 г. Той казва: "Често човек от своите ближни пострадва повече, от колко от чуждите. И често, неприятели както казва Христос, ще бъдат домашните. Но това е карма, съдба на миналото. С много страдания човек трябва да изкупи греховете на миналия си живот. Д: Ами да. Аз имам един случай, когато реших да се задомя. Беше 1930 г., казах му тате, той каза: "Учителя ще го разреши, отнеси се до него." И аз отидох и Му казах, тъй и тъй. Той ме погледна, погледна така, засмя се. Имаше една много подкупваща усмивка така, леко засмян, и каза: "Добре е човек, когато иска, сам да си изплати задълженията от минали животи." В; Така е казал, по отношение на вашия брак? Това с Мария Златева ли беше? [Мария Златева - виж "Изгревът", т. XXII, снимки № 60-62] Д: Да, и наистина ние дружахме 3-4 години. Казах й: "Чакай ме, Учителят ми каза, докато не минеш 33-34 години, няма да мислиш за туй нещо." И като минаха 35, отивам при Учителя и казвам: "Учителю, вие ми казахте да почакам 3-4, 5 години, аз ги изчаках." Той почна така наивно, детински да се смее, и казва: "Е, трябва да си платиш задълженията, когато си платиш задълженията и се ликвидират, ще се освободиш." И наистина, аз не мога да се оплача, тя беше музикантка, аз също така се занимавах, благодарение на Учителя и 1944-та, 1947-ма, 1948-ма, тя каза: "Искам да се разделим." Казвам: "Нямам нищо против, аз не съм искал, нито ще подам заявление за раздяла, щом ти искаш, няма да ти се бъркам." Учителят беше починал вече, беше си отишъл. Даже тате я срещнал, и й казал, а бе така и така. Той не е говорил с мене, но дочух. Тя казала: "Да, искам да се разделим." Когато в съда бяхме, съдията се обръща и казва към мене: "Искате ли да носи вашето име, както досега?" Тя избърза и каза: "Не, аз ще нося бащиното си име." Съдията се обърна и каза: "Вас не ви питам, аз питам вашия другар." Казвам: "Аз не съм подавал заявление за развод, нямам желанието да се разделим, но както тя реши. Ако реши да носи, нямам нищо против. Ако иска да носи бащиното си име, също нямам нищо против. Нека се чувства свободна, аз няма да я огранича." И казвам си тогава, значи 1948-ма, това са 17 години ние бяхме заедно, и си казах: Учителя каза, когато се ликвидира кармата, ще се освободиш. В: Да, до определен момент, човек да знае кога му свършва кармата. Ха, ха! Много труден момент. Д: Труден момент, аз разбира се бях с така, да не кажа недобър, но доста сприхав характер, не давах, дето се казва и досега, само, че сега вече имам основание за правото, за справедливостта. Тогава само малко да ме закачат, аз избухвам. И даже веднъж казах на Учителя, казвам: "Учителю, защо така не мога да се въздържам?" И той ми каза: "Това са останки от миналия живот. В Кавказ каза, там са отмъщавали не само с ... ами с кръв. В: Едно от преражданията ви е било в Кавказ? Д: В Кавказ, да. В: Ха, ха! Искам първо да питам, човек в семейния живот винаги има проблеми, нали, за проблемите не говорим, ако сте имали проблеми ходили ли сте при Учителя да питате нещо по отношение на брака? Д: Не, не, само това беше, нали. В: Ха, Ха! Така е, кармата трябва да се изплати. Един случай с фотографията. Бяхме у Славчо Печеников на обед, наши приятели така музиканти с Учителя. Наш приятел имаше от Лом, не знам дали е жив Васил Искренов [виж "Изгревът", т. VII, снимка № 19; т. XVI, снимки № 26-27]. Прави снимки както бяхме хубави, аз имам от него на Учителя, уголемени, хубави снимки. Той беше художник- фотограф. Изведнъж Учителя! така се изправи на масата както беше и каза: "Престанете с тези снимки, когато човек се храни, не бива да се снима." Така строго, че ние просто изтръпнахме. И Васко се сконфузи така: "Извинявайте Учителю!" Но Учителя, казвам си аз, имах и други случаи с Магдалена - каже някоя така, и след туй каза съвсем спокойно: "Снимки се правят, когато човек е разположен. Когато яде, яденето е действие на Земята, не бива да се фотографира, когато човек се храни, защото тогава изпъкват най-нисшите прояви и желания у човека." М: Какво нещо е храненето, не само наука, приемането на храната е един признак на висшите същества, като милост. В: Да, но ние още не сме стигнали до този етап. Д: Веднъж и с Магдалена [Магдалена Попова - виж "Изгревът", т. XVIII, снимка № 2], аз презимето й не помня как се казваше. Културна жена, с много езици, само с това се издържаше, предаваше частни уроци. Тя след туй напусна като учителка и много безпокоеше Учителя за пари. Понякога, като тъй казано по нашему, като позакъса, отива при Учителя и веднъж така беше пред Салона, пред вратата, прозорец има, до прозореца Учителя говори, тя пак нещо се обади: "Трябват ми 200 лева." Учителят така строго я погледна и каза: "В друг живот ще те направя червей в земята да се научиш да се трудиш, да работиш." Ама така, нали, просто изтръпнахме, бяхме там 4-5 души. И той след време каза: "Да, не бива човек да разчита само на благодеяния. Трябва да се труди." А червея, за да излезе нагоре копае, работи, гълта нали пръст и работи, за да излезе отгоре." М: Зародиша, от който човек в началото говоря, за първите хора, не тези хора сега, които са в резултат на желания и мисли, много често глупави, но първите хора носят зародиша на една висша разумност. Д: Даже Учителят е казал: "Лъжата е причина за всички злини, които идват на Земята." М: Хората повече са свикнали да искат, да получават, а вече е станало да взимат насила. А сега точно обратното трябва да бъде - да се научат да дават, най-напред на висшето в себе си, на истинското, а не да искат, а да дават. В: Сега тука интересно е в едно от писмата на Учителя до вашия баща, той вече се прибира в София, и писмото е от 26.06.1918 г., а от 3.09.1917 г. до 1918-та е във Варна на заточение, значи писмото от 5.06.1918 г., и той казва, че вече се връща в София. Д: Кат се върна 3-ти Бдински полк, и го преместиха на работа в Бургас. М: Не знаех за това писмо. Д: 1919-та. М: 1919-та. В: "Ние сме пак в София. Намирам старите листа плодове окапали, и новото посято, поникнало. Ще съберем глухи, клосни, неми на работа, ще превърнем болните в здрави, глупавите в умни. Жив е този, който ви обича." Д: Учителя в една Неделна беседа, след 9 септември беше, каза: "Не е правилно да се строят болници, правилното е да се създадат условия, за да няма нужда от болници." В: Аз тука ви прочетох това писмо във връзка, че той вече се връща 1918-та година. И той вече събира както казва глухите, немите, нали. Д: Учителя. Учителя от Варна се връща 1918-та година. Година и половина, близо две беше там. В: И на едно-две места съм срещал, Учителя казва: "Онези, които бяха изпратени да дойдат, не дойдоха, а аз събрах еди кои си." Д: Да. В: Това е много интересно. И ми прави впечатление, че в писмата на Учителя до баща ви ние имахме възможност да разгадаем много неща. Тази книга ми помогна много, и ще помогне за разшифроването на много тайни, които ние не ги знаем. Затова ви питам, за да можем да уточним някой неща. Най-голямо впечатление ми е направило това нещо, когато пише: "Ти минаваш през посвещение." Д: Да, да. В: А той командир на полк, по време на войната. Но онова, което разказахте, особено за онзи случай, когато го извикват Учителя с писмото. Той тука говори за 91 Псалом, за Лозинката, и Той тука казва: "Аз винаги ще бъда с вас и ще ви пазя." Д: Аз помня в Созопол, бяхме, беше Балканската война, когато беше чичо Пеню, или чичо Тодорчо Стоименов дойдоха, донесоха 91 Псалом и казаха заран и вечер да се чете непрекъснато. А моята баба майката на майка ми беше много религиозна, много. Да не говорим като човек. М: Човек с голяма милост, да услужи, да помогне, където може. Д: Тя на времето си е била учителка. В: Как се казваше? Д: Елена Матеева, по мъж хаджи Петрова. В: Да, различни поколения. Д: Много писма е писал Учителя до тате, и тате до Учителя. Той не ни уведомяваше, не споделяше. В: Дано излязат в последствие и неговите тетрадки. Д: Аз вече толкова години - 30 години, се борих, моето дълбоко убеждение е, те бяха дадени на Боян Боев. Аз питах Нейчева. Боян каза, той ги беше вързал 2 вързопа един до други. След туй, след като си замина Боян Боев, когато започнаха развалянето на Изгрева, Борис е взел всичко и ги е занесъл, или ги е унищожил. В: Не, за унищожение, не ги е унищожил. Д: Или, ако ги е оставил там, те са ги унищожили тия, които са разваляли. В: Дано впоследствие ги намерим. Д: Но много интересни. Аз помня, когато той дойдеше тате с Георги Куртев, големи приятели бяха те. И двамата с такова страхопочитание влизаха при Учителя, треперят и двамата, не смеят да влязат, чакат Учителя да излезе, мълчат, чакат. А помня по-младите как с Учителя. М: Те смятат, че Той е длъжен. Стана лошо. В: Че Той е длъжен да дава? М: Да. И затова Той много тежко понесе тези условия вече. Д: Той още 1917 г. в беседите "Великите условия на живота" казва: "От 1945-та година ще се възцари Царството на труда в България, но аз ще си отида." Ясно е, че, аз съм имал случай, когато Той казваше. Беше, когато бях мобилизиран 1944-та година, май месец - 1 май, а август месец ми дадоха отпуска. Бях на остров Тасос. И минавам край Сливен, там при леля, една страшно покъртителна работа. Един партизанин излязъл от Сливен, сестричката му, баща му и майка му разстреляни и сложени на площада в Сливен и карат цялото гражданство да минава и да ги види. Учителят, когато Му казах за туй нещо, така посвъси вежди и каза: "Определено е комунистите да дойдат на власт. Обаче, старото се руши от общите работници. След туй ще дойдат една степен по-високо изкопчиите, да изкопаят, след туй ще дойдат една степен по-високо зидарите, да зидат зданието, след туй ще дойдат дограмата да направят, и най-подир ще дойдат художниците, ще украсят къщата и ще кажат: "Заповядайте да живеете!" Учителят беше веднъж казал, че светът трябва да бъде добре подреден. И комунистите ще се демократизират, но от славянството, водачи на които са русите - с големи задачи в бъдещето. Оттам ще дойде Шестата раса от север. В: Учителят ви е казал, че нещата ще се оправят, и за няколко години ще имате това, което хората не са постигнали за дълги години. Д: И наистина аз за 6-7 години изскочих толкоз на високо, че не може да бъде, ако нямаше помощ известна. 1944-та година от 1 май до 31 октомври - 6 месеца бях върнал парите и създаде се партийна организация в Държавната печатница. Партийния секретар, с когото бях приятел преди 9 септември 1944 г. още, аз бях на работа в печатницата от 1935 година, и каза ми, че иска да вляза в Партията. Аз му казах: "Сашо, моите разбирания ги знаеш." Те знаеха, че аз живея на Изгрева, и че имам други разбирания, че не ще да се обвържа някак си с неща, които биха ме спънали в духовното ми разбиране. Но той много настоя. И няколко дена след това с моя приятел Неделчо Попов, при разговор с Учителя той казва: "Учителю, Митко го викат да влезе в Партията, а той не ще." И Той казва: "Добре е да влезете, да поседите 10-тина години, да им покажете как трябва да се работи." И наистина аз влязох, това беше 1944-та, началото на ноември, след 10 години аз бях освободен от Партията по него време. Точно онова, което Учителя каза: "Да поработиш 10 години, да им покажеш как трябва да се работи." И наистина на 10-тях години аз бях освободен от Партията. И скочих доста нависоко. В: Вие коя година идвате на Изгрева? Д: 1929-та година, октомври месец. В: Как дойдохте? Д: Тате ми имаше къщичка, аз дойдох да следвам, и когато аз за първи път тогава дойдох на Изгрева. Изгрева беше доста далеч. Трамвая спираше на "Граф Игнатиев" на моста. И оттам нагоре пеша до Изгрева. Това е 3,5 км близо. И като отидох, казах си така: "Боже, Боже, всеки ден 3 км нагоре, 3 км надолу!" Но останах, видях се с Учителя, казах Му, че съм подал документи за следване в Университета, че съм приет. Той каза: "Добре, ще опитате." В: Вие имахте къщичка? Д: Тате имаше къща, зидана, тя беше зидана - три на три, пък през лятото на 1929-та наши приятели донаправиха друга втора стая по-голяма, като зимник, за дърва, удобства. В сравнение с туй, което в града можеше да се намери е доста по-малко, но беше самостоятелно. Това беше най-важното. В: Значи вие идвате и имахте покрив? Д: Да, дойдох и имах покрив, казах на Учителя и почнах да посещавам редовно беседи. Даже един случай имам ръководител на Младежкия клас беше Георги Радев - Жорж, както го знаехме. Казах му, че искам да посещавам. Той каза: "Не мога да разреша, Учителя ще Му кажеш, ако разреши, защото на някои не е разрешил." Аз Му казах на Учителя, ако може да ми разреши да посещавам Младежкия клас, веднага се съгласи, и каза "Добре, кажете на Георги Радев." И почнах вече Младежкия, Общия Окултен клас редовно да ги посещавам. Имам доста така някои така работи, които ме интересуваха от Учителя физиогномия, хиромантия. Имах някакви бележки, но останаха на Изгрева, при преместването на Изгрева. В: Да. Д: Елизер Коен [виж "Изгревът", т. XVIII, снимка № 18] от 9 септември 1944 афронтира Братството. Стана комунист и все говореше така, че недейте така, ме мъчеха, тъй, тъй, а това не беше вярно. Чрез Лулчев беше назначен на работа по Дефилето, носеше звездата, обаче, нито беше задържан, нито нищо, смятам аз. Това беше благодарение на Любомир Лулчев преди 9 септември. След 9 септември 1948 г., тогава мисля беше национализацията и създаването на Отечествения фронт. Мене ме избраха за секретар на организацията на Изгрева, която беше - около сто и тридесет и няколко човека бяхме, към сто и четиридесет. Събранията ги правехме в столовата, малкото салонче долу, при големия. Там се правеха събранията на Отечествения фронт. И при едно събрание аз бях вънка и Елизер Коен, който вече не само, че не идваше на беседи, но си позволяваше да критикува Братството, а той беше, доколкото са моите сведения издържан от Братството при неговото следване. Той завърши биология при професор Бончев. Аз бях вънка до прозореца, и когато той започна как в миналото тъй ме тормозеха, тъй, аз не можах да се стърпя и през прозореца му извиках: "Как не те е срам да говориш тези неща бе! Ти беше на топло благодарение на Любомир Лулчев, какво лошо си видял? Издържаше те Братството." Почнаха да ми ръкопляскат някои вътре, той млъкна, изчерви се и след известно време, може би след няколко дена, още приживе на Учителя той страдаше от някакви циреи, работи, беше много зле, и инфекция имаше. Учителят го спаси, направо му върна живота. И той казва защо тъй трябваше да постъпиш. Казвам му: "Виж какво ще ти кажа, срамота е това, което го говориш досега, но ще знаеш, че сега Учителя го няма да те спаси от заболявания." И след 1-2 години той почина. В: А се озлоби и враг. Различни съдби. Нещо да ми кажете за Георги Радев? Д: С Георги Радев бях много близък, често ми идваше на гости, даже ми прави хороскоп Георги Радев, тълкува го веднъж, даде ми обяснения, на вечери идваше. Той дружеше тогава със Стефанка Марчева от Карнобат. Танчето, тя беше в Консерваторията, много добра цигуларка. Те бяха две цигуларки така добри Мария Златева и Танчето Марчева. С нея, понеже от Бургас, тя от Карнобат, познавах Иванчо имаше един, той е племенник на чичо Пеню Киров от Бургас, син на негова сестра. И с Танчето бяхме много близки, но с Георги Радев, почти всяка седмица аз го виках така, ще похапнем, много умен беше и ми беше удоволствие да го слушам. И в духовно отношение напреднал, от него имаше една книжка да Астрологията ли беше, не си спомням. Той даже веднъж ме накара, имам едно мое стихотворение в "Житно зърно" напечатано тогава, покоригирахме го с него. Много ми беше мъчно неговото заминаване, той беше изпратен в Куртово, Велинградско там на поправка. В: Някой опитности, така да ви е разказвал? Д: Ами не. Младежкия клас, така се случи, че аз все до него седях. Метеорологическата станция, тя се така поддържаше бих казал от Георги Радев. Той ходеше всяка заран влага, работи, термометър да определи и ги донасяше на Учителя. В: Какво можете да ми кажете за Иван Кисьов? [виж "Изгревът", т. XVII, снимки № 30-31] Д: Иван Кисьов, да. Неговата жена и дъщеря му, Ирина Кисьова [виж "Изгревът". Т. XXII, снимки № 71, 74] е жена му, тя е дъщеря на един чешки музикант, който идва в България след освобождението като капелмайстор. Не си спомням презимето по бащина линия, но тя беше музикантка, пианистка добра, и акомпанираше на изпълнителите, нали пеене цигулка, Иван Кисьов беше много добър, той си замина нещо отравяне на кръвта ли, не си спомням как. В: Христо брадата? [вж "Изгревът", т. XXII, снимка № 49] Д: Тъй му викаха. Той вървеше по пътя на йогизма, дълги години. Той почина в бараката си, страдаше от туберкулоза, но голяма воля. Боядисваше и тъй се издържаше, беше бояджия, но презимето му, майче може никой да не го знае, но Христо брадата му казваха. Много добър, много внимателен. В: Сега, виждаме тук тези бараки? Какво представляваха тези бараки на Изгрева? Д: Ами дървени бараки, те ги правеха от две, отвънка, едни в други влизаха, отвънка, отвътре, и по средата се слагаше или сгур, въглища, или талаш. В: Ама от двете страни, от едната страна и от другата страна? Д: Така вървеше. В: А-а, да, и една педя разстояние. Д: Да, такова разстояние, и отвътре се изпълваше и беше изолационно. Д: Този е Иван Каруцаря [Иван Петров - виж "Изгревът", т. XIV, снимка № 44]. В: Този с шапката? Д: Иван Каруцаря, тъй му викаха. В: А този кой казахте, че е с шапката? Д: Ваньо, Иван Недков. В: Кои ги правеха къщичките? Д: Борис Николов, Николай, брат му - те бяха специалисти, те направиха Парахода, даже и нашата Николай я е правел. Бяха се специализирали, правеха къщите и изобщо евтино така излизаше. В: Ето тук какво представляват отдалече, ето тука - палатки. Д: Имаше къщи. 1929-та, Изгрева е доколкото си спомням 27-ма. Там нямаше, даже аз когато отидох 1929-та къщите бяха на Лулчев имаше една барака, до него. В: Ето ги. Това е вече събор, един от първите събори, когато още не е построен Изгрева и са седнали, Учителя на беседка отгоре да не Му вали дъжд и да не Му пече силно. Д: Да, да 1929-та година правиха Парахода, където живееха стенографките. В: Това са снимки, където се вижда столовата, а в тази по-малката сграда,живееше дядо Ради, така ли? Д: Да, Ради, той се грижеше за градината. Възрастен човек, но много работлив и много така предаден на делото. В: Дядо Ради? Д: Бате Ради, тъй му викаха всички. Учителят даже го спомена в беседа веднъж, и каза: "Идете да видите Ради как копае и не се измаря (там бяха нещо повече от 3-4 дка градина), която той самичък, а след това дойде как се казваше той бе - Ангел. Дойде да му помага. Той каза Учителя сменя - един път дясната ръка, един път лявата ръка. Сменя мотиката, докато копае. Той се занимаваше с градината - триъгълна форма градина, пред къщичката на Учителя тука и надолу до нас. Тука гледам, че има трева, тогава нямаше. В: Това е Петър Пампоров май? Д: Да това е Петър Пампоров. Тук са насядали. По-късно се удължи, създаде се сцената, там имаше столове и за беседите. В: Тука виждаме съборите с големите чайници, как наливат чай. Д: Чая, да. В: Това са много големи чайници. Д: Да, те бяха около 10 кила, даже повече. В: Има многолюдно общество и много хора, виж, даже седнали долу. Д: Да, по съборите тъй се събираха, много нещо и за концерти тогаз, ето го Ради. В: Да това е Ради в средата, а това виждаме лозето ли е или може би кукуруз, царевица. Д: Тя е още частна, това се закупи всичко и стана. В: Тук пише 1927-ма година началото, 1928-ма. Д: 1929-та, 30-та се оформи вече Изгрева. В: Да, това са първите събори с палатки. Д: Да. В: Дошли са, сложили са си палатките и т.н. Това май, че е събора 1927- ма година, ето Го Учителя седи и говори. Д: Да, това си Му беше мястото на Него. Там Той си имаше малка катедра със стол и оттам говореше. В: Значи това е времето, когато още не е готов Изгрева? Д: 1927-ма година мисля, че 1928-ма година направиха салона, и прозорците след туй ги направиха. А тук след това иззидаха едно стъклено за Учителя - като Наблюдателница. В: Тогава още не е направен Салона. Д: Тука са, ето я горе къщичката на Учителя. В: Това е тая средната, така ли? Д: Тука Му беше, да. Това е Митко Грива [Димитър (Митко) Грива - виж "Изгревът", [виж "Изгревът", т. VIII, снимки № 10-14; т. XXII, снимки № 63-64]. В: Това беше първата къщичка? Д: Да, да, след това нагоре. Туй беше куриозното, аз съм си мислел. Тука паднаха доста бомби 1941-ва година от англичаните, когато бомбардираха. Те тогава разрушиха, срещу телевизията, където е сега беше напорната кула за вода. Те върху нея, тръбите бяха доста време счупени, германците като дойдоха я оправиха, но ходехме за вода на Ловния парк - Дианабад. Но ми се струва, че това не е края. В: Все пак това е Салонът от първите години, когато още не е всичко построено. Това е вероятно след събора, те са тук насядали, защото още не са сложени прозорците. Д: Да няма ги. В: Сега тука една друга интересна снимка. Вероятно тука се строи Салона, тук виждаме майстори, които се движат и не са довършили още. Д: После направиха подиума тука за сцената. Това бяха точно тука беше после градина, пейките бяха тука, варели, вода за строеж. В: Тука виждаме приятелите, вижда се в далечината Салона, още не са сложени прозорци, тука вече виждаме палатките, навеси. Това е най-вероятно Събора. Д: Това е пак за Събора, тука си направи Балтова къщата. Тази е Динева, тази е на Теофана майката, но как се казваше, не помня, тази е кака Мара Младенова. В: Ето тука една снимка пак. Д: То е преди 1936-та година, защото 1936-та година Цветка Щилянова рисува Учителя. Ето го 1936-та и окачихме оригинала в Салона. Това е все преди 36-та година. В: Сега, тука виждаме Приемната. Първо тя се построи? Д: Да, там имаше Учителя легло, там спеше и след туй се прехвърли горе на втория етаж. В: Ето Го Учителя пред Приемната със Савка. Д: Това е май Савка. В; Това е май кукуруз. Д: Кукуруз, това после всичко се очисти, стана градина, къщи направиха тука, засадиха лешниците. В: Ето виждаме тук Салона с пейките и лешниците. Д: Това е вече стара, защото ето тука вратата, която излизаше навънка - между Салона и Столовата. В: Ето тука виждаме една снимка с Учителя пред Приемната. Доста приятели, беседката на полянката, пчелина. Тази беседка е за почивка, така ли? Д: За почивка, вечер се събирахме, попеехме си, Учителя идваше също там, сядаше, говореше. Това е Борис, той почина [Борис Димитров, гърбавия], Митко Звездински [За Борис Димитров и Митко Звездински - виж "Изгревът", т. XXII, снимка № 18]. Той работеше в обществени осигуровки. В: За Димитър Звездински [виж "Изгревът", т. XXII, снимки № 18-19], спомняте ли си нещо, някоя интересна опитност? Д: Ами с него, не си спомням годината, пътуваме за езерата от София до Станке Димитров. И оттам, той каза, той мисля, че има някаква връзка или бил ли е там, няма каза да минем през Сапарева баня, а ще минем направо от Станке Димитров горе и се спускаме вече малко на северозапад от второто езеро. И този Борис беше, още един имаше, аз бях, и не помня другия кой беше. Там му стана лошо на Борис, измори се. Пристигнахме ние, но вместо да пристигнем скоро, стигнахме за два дена, не съобразихме, че той е болен човек, даже раницата му я носи Митко Звездински. Звездински беше голям приятел с Михаил Иванов и Борис там мисля, че почина на езерата, така от преумора физическа. А Звездински, много неудачна смърт - в трамвая получава инфаркт и там умира. Упражненията за Паневритмията само вечер ги даваше Той - до 11, до 12 часа на Полянката. В: През нощта? Д: През нощта. В: Това е една снимка нощно време. Д: Да, да. Това да не е някое дете? В; Някое дете е. Д: Тука беше голямата - 3-киловата крушка на Учителя беше. И все помня, когато, понеже доста обири имаше и това, много интересно беше, когато закъснее някой от нашите, и като дойде до кръстопътя, където сега е Дяволовата алея и Телевизията, лампата на Учителя светне и оттам до Изгрева лампата светеше. В: Да могат да се приберат. Да. Сега тука виждам чешмичката. Поляната, която е била голяма, широка поляна. Д: Там играехме 500-600 души Паневритмия. В: Ето я вече градината, алеята. Д: И, когато бяха бомбардировките, нито едно стъкло не се счупи на Учителя, колко високо беше. В: Бомби не паднаха на Изгрева? Д: А-а-а! На Калудов къщата, тя беше на югозапад малко от Салона - на около 200 метра. Там паднаха бомби, разбиха водопровода към Дианабад, работи. В: На самата поляна не падна? Д: Не, на Изгрева не падна на Изгрева. Ние гледахме, когато на 10 януари вечерта, бомбардираха, гледахме като пуснеха факела - светящата бомба да освети простора и след нея падаха другите бомби. Но на Изгрева нито една бомба не падна, нито една бомба. На този вече те бяха по-надолу, Калудов, той имаше къща, тя пострада. В: Сега ето я Черната дъска. Какво представляваше тази Черна дъска. На нея Учителя пишеше? Д: Пишеше по математика, даваше маса, триъгълник, чертаеше, буквите пишеше. Много така равни, хубави букви пишеше. Той от буквите правеше уравнения, сравнения правеше коя буква какво означава. В: Тук има един чертеж. Д: Да, ето го: А1, А2, АЗ =.......... В: Песента "Сърдечния зов"? Д: Любимата песен на нашата майка: "Пред теб припадаме Господи" В: Това е вероятно Столовата? Д: После те станаха по-големи масите, ето този е моя приятел Неделчо и Борис. Това е Калудов бе! Ето го Калудов. В: В тази столова вие обядвахте? Д: Обядвахме, след пост там се събирахме в петък. Това е чешмичката, на Изгрева нямаше вода, ето ги всичките съдове, всеки си чака реда. Обаче, аз я вземах тази стомна от Ангел Янушев, но нещо прокапа. В: Тази сцена. Искам да ми разкажете нещо? Д: Учителя така свиреше с върха на лъка, но такава фина техника е това, много фино, много фино. Бяхме пред Салона на пейките, музиканти повече - Асен Арнаудов, Ангел Янушев, Катя Грива, Галето, аз. Там беше и Николай Дойнов - на Борис брат му. Той много как да кажа, чиста душа беше и така спечелваше човек още от пръв поглед. Аз пред другите не смеех така да се държа с Учителя, все пак не само, че е по- възрастен, но висотата Му, но той закачаше се с Учителя. И Учителят много го обичаше. Пита: "Учителю, ако дойдете в друг живот на Земята, какъв искате да бъдете - философ, лекар? Учителя взе да се смее. Той имаше една много невинна, хубава усмивка: "Ще дойда като музикант." Няма да го забравя туй нещо. "Аз каза съм се занимавал с философия, с туй, другия живот като ме пратят тука, ще дойда като музикант." И така, после с Кирил Икономов, му казах Той като дойде какво ще бъде, като музикант. Той досега и в този си живот не е, нали специализирал, да се е занимавал с музика, както с философия, медицина. Той по математика беше наистина енциклопедист. И туй после на Икономов казвам и той казва: "Наистина, какъв ли ще бъде като музикант?" И тъй се надяваме, защото Учителят беше казал: "Аз от 2000 години съм с вас, и в други живот пак ще бъда с вас." Туй е Влади Симеонов на пианото, това е Катя Грива. В: Това тук е пак Учителя, това е Теофана Савова. Д: Теофана, Катя Грива. Това е Филип Стоицев. В: Сега тук пианото беше изнесено навънка за някакъв концерт или какво? Д: Сигурно, на 1 май, на 22 март и на събора, но на 22 март откривахме Паневритмията официално. Изнасяха пианото, което беше в Салона, свиреше там обикновено на хармониума Мика Тодорова [Мария (Мика) Тодорова - виж "Изгревът", т. XXII, снимки № 35-38]. Тя беше приятелка на Борис, обаче, на пианото или Кисьова, или Асен Арнаудов, който беше голям музикант. Като му кажеш само гамата тъй, в която се изпълнява, веднага акомпанира. В: Сега, тук имам една снимка, да си припомните, това е снимка, правена през 1934 г. от група музиканти Иван Христов Кавалджиев. Д: Той престана да идва, защото Изгрева беше доста далеч, но при Учителя идваше. Учителя му е дал известни съвети, той е страдал от туберкулоза и се е излекувал. От него е, не мога да се сетя, нотираше, той даже веднъж имаме един наш приятел Цеко Етугов, който е завършил специална школа във Варна по електротехника. Беше и музикант. Бяхме в столовата, беше бате Ваньо и Учителят му каза на Цеко да изпее някаква нова песничка. И той я нотира веднага и каза: "Това е нещо уникално. В такъв такт 12/8 ли беше, почти каза не съществува у нас, това е нещо съвсем оригинално. А Цеко беше много срамежлив, той се наведе така, изчерви се автора, и тогаз той говори на Учителя - хубавичка е така създадена песен. В: Така, значи за Мичето Златева е ясно, за Влади, сега за Кисьова? Д: Ирина Кисьова, тя беше пианистка, акомпанираше, пееше също. Тя беше хубав алт. Тя е музикантка, баща й е големия капелмайстор, знаех му името. В: Иван Кисьов? Д: А, не, Иван Кисьов е мъжът й. В: А-а това е мъжът й. Д: Мъжът й Иван Кисьов, той го няма тук. Това е Галето. Той е завършил математика и работеше в застрахователното поле. Това е Асен Арнаудов. Много голям музикант. В: Знам, че той беше голям музикант. Д: Прочети от 1936-та година, от 1934-та даже Кирил Икономов беше в провинцията и тези песни, тогава Учителят беше извор на песните, са нотирани повече от него и от Асен Арнаудов, но фактически той. Той завърши Музикалната академия, влезе като цигулар, свиреше хубаво на цигулка. Тогаз по-лесно влизаха преди 60 години, но специализира арфа в Германия и си дойде с арфа. И даже носи я при Учителя, Учителят подрънка така на арфата. Но музикант беше, много пъти лично на мене той ми е акомпанирал, само му кажа гамата, веднага. В: Добър музикант, някои опитности? Д: Една опитност има, тя е много интересна. Една задача беше дал Учителя, със стомнички от Изгрева вечерта горе на Витоша, където е Бивака, чешмата там, направиха чешма, всеки през 10-15 минути поема от Изгрева нагоре - самичък през нощта. Това беше задача хем да видят дали могат да се оправят по пътя, защото там редовно се ходеше, и как самичък ще се справиш с това нещо. Нагоре, когато аз тръгвах, 12,30 - 1 ли беше часът, когато трябваше аз да тръгна и на разсъмване бях горе на чешмичката. В: Това е горе на Витоша, нали? Д: На Витоша на Бивака. И като отидохме горе аз гледам Елена Андреева - стенографката, и казвам: "Елена, колко е лошо, ние сега тук идваме, но колко е лошо да счупи човек стомната, трябва да се върне в града да вземе нова стомна." И тя изтърва нейната стомна и я счупи. Върна се в града, взима нова стомна и се върна горе обратно на Бивака да я напълни стомната и да се върне. А, когато аз слязох, Асен Арнаудов [виж "Изгревът", т. XXII, снимка № 28] беше преди мене. Когато тръгваха от Изгрева, пишат: еди кой си тръгнал в толкоз часа. Горе имаше човек - пристигнал еди кога си, тръгнал еди кога си, на Изгрева пристигнал еди кога си. Помня, че когато се върнах на Изгрева, казаха: "На Асен му стана лошо." По пътя, вече било близо, там вече гората до Дианабад, гарата, тогава нямаше гара. В: Той може би не е свикнал да ходи. Д: Да, и там Учителят му помогна много и Учителя го тачеше така. Добър музикант беше. Един от малцината наши, който записваше, и имаше музикален слух много голям. В: Симеон Симеонов? Д: Той седеше до катедрата, той беше бохем душа. Секретар беше във Върховния касационен съд. И той музикант самоук, обаче, стабилен, солиден. Той свиреше до катедрата на Учителя, хармониума дето беше всяка Неделна беседа, той там. Учителят каже еди коя си песен, знаеше ги наизуст и навсякъде - на Изгрева, на полянката свиреше, на Бивака, на Езерата като ходехме. Той без цигулката си никъде не излизаше, и въобще той поддържаше музиката. В: А Цветана Симеонова? [Цветана Симеонова Гатева - виж "Изгревът", т. XIII, снимка № 109 и картините й - № 96-108] Д: Тя беше художничка - Цветана Гатева Симеонова. Когато преди 9 септември, 1942- ра, 1943-та година, имаше дъщеря Елисавета, която казваше: "Които и да дойдат на власт, аз съм все добре." Тя беше с прогресивни идеи, дъщеря й. Каза, аз съм, каза, ни тук ни там. В: Сега, този е? Д: Стоицев. В: А тука вече има един в оркестъра, да дирижира. Д: Това е Калудов с бялата коса. В: Кога се създаде този оркестър от Калудов? Калудов ли го дирижираше? Д: Е, не, понеже капелмайстор е бил, имаше връзки, идваха и от военните музиканти. Той във Варна капелмайстор е бил и там се е пенсионирал. Дойдоха на Изгрева. Хубава къщичка си направиха, баща й е архитект - чех, а негов брат, по-право не чех, ами хърват. а негов брат Владимир беше президент на Хърватско след 9 септември 1944. В: Това е Влади Симеонов дирижира, това е концерт в Салона, така ли? Д: Да. В: Ето го тук, той дирижира. В: Как ставаха тези концерти, по какъв повод? Д: В неделя, а и в други дни. На съборите например всяка вечер имаше концерт. В: Това на събор ли е? Д: Не, на обед е това, свиреха, това е Симеон, това е Галето, това е Пеню Ганев. В: Това са снимки с Учителя вдясно, на Паневритмията. Това кой беше? Д: Брат на Симеон Симеонов - Йордан Симеонов - Данко [За Симеон Симеонов и брат му Йордан (Данко) Симеонов - виж "Изгревът", т. VII, снимка № 11; т. VIII, снимки № 27-28, 53]. В: Има тук една внушителна група от музиканти на Паневритмията, са застанали на лъчове, да разучават Паневритмията, така ли? Д: Не. Паневритмията се играе, това е хор, може би. В: Аз виждам, че от тази страна също има лъчове, ето виж ги тука се виждат по-добре. Д: Не, те лъчовете бяха само на тъкането, те се разминават. В: Ами това тука какво е? Д: Сигурно те са били тука музикантите, и са изтеглили по- насам. В: Това е Иван Атанасов? Д: Да, той почина. Тука са Данко, Галето, Пеню, Мичето Златева. В: Това кой е? Д: Георги Капитанов, преди туй, третия брат на Симеон понякога идваше да свири. В: Значи е бил голям оркестър. Д: Флейта, кларнет, китара имаше, цигулка - първа, втора, понякога изнасяха и хармониума, и пианото, имаше и челист. В: Това кой е? Д: Абаджиев, ръководител на Братството, приятел на Минчо Сотиров и бил е от начало от протестантите, минал е в окултната школа и там, и загива. В: Както и да е. Спомняш ли си нещо за него? Д: Той беше много симпатичен като човек, ветеринарен лекар, запасен офицер от Варна. Той е бил един от тези, които са се спрели там и са купували неща, за да ги раздава после на наши приятели. Един от близките на Учителя. Това е Николай Шиваров, това е Кирил Икономов, това е Христо Христов. В: Христо Христов, който е от Варна. Д: Това е Веска, тя после стана жена на Жечо Панайотов. В: Нещо да си спомняте за Николай Шиваров? [виж "Изгревът", т. XXII, снимка № 65] Д: Ами той работеше в Народната банка го знам, а това е приятел на Учителя от Америка. Той беше инженер, старозагорец по водоснабдяването, възрастния. Тука е Борис. В: Това е Константинов? Д: А това беше негова дъщеря, след туй стана Ватев ръководител. В: Това е Учителя и разучават Паневритмията. Как се разучаваше? Казваш, че вечерно време. Д: На открито, на полянката. Имаше едно много хубаво при тъкането, петоъгълник се образуваше. В: Спомняте ли си нещо за него? За Васко Искренов - фотографа? [виж "Изгревът", т. VII, с. 505, № 10 "Непозволени снимки"] Д: За него един така неприятен момент. Бяхме на обед със Славчо Печеников, Учителят беше, и по едно време Учителя извика: "Престанете с тези снимки!" Всички се така сконфузиха. И той добави: "Когато човек яде, у него се проявява земното, животинското." В: Сега, имаше обеди в Столовата? В:Кой е това? Д: Доктор Жеков. В: Тука вече виждаме една друга снимка. Д: Катя Грива. В: Никола Антов, тоя с очилата ли е? Д: Тоя същия. Той продаде Братството. И когато аз казах на моя баща, казвам: "Защо вкарахте Антов в Братския съвет?" той тогава ... В: Това е Боев, Борис, Стоименов. В: Това тука кой е? Д: Това е този, кака Люба на Манол Иванов жена му. Това е Жечо Панайотов. Манов Иванов беше ръководител на Братството във Варна. И направиха си къща. Той беше офицер във флота, лейтенант, значи капитан, техник. Завършил е в Русия на времето, един от първите випуски на Машинното училище във Варна. И тука дойде, имаше син. Той почина, и втория почина. Млади момчета починаха, единия от скоротечна туберкулоза, другия ... По едно време бяха пуснали автобус отдолу от моста до Изгрева, спираше на тухларната фабрика - ж.п. прелез, и той бил на края на автомобила, на един завой пада, сътресение на мозъка. В: А този тука кой е? Д: Стефанов. В: Катя Зяпкова беше музикант, така ли? Д: Не, не, не. В: Тука Учителя се моли, тука Теофана Савова, така ли? Д: Не, Мара Савова. В: Това кой е? Д: Това е Попова, която правеше разни движения и Младежкия клас беше вземал решение да не я пуска, но Учителя каза: "Не, това са останки от лемурийската раса. В: Лемурийската раса? Д: Това е Тодора на Изгрева беше, Стайков с брадата. В: А това тука мъжа й не си спомняш? Как се казваше Станчева? Д: На доктор Станчев, мъжа й лекар беше в Бургас и тука си направиха къщичка, която после я купи Колю Нанков. И той там гради нещо, не знам какво беше, това беше по-късно. В: Това е от дясната страна на Учителя, Станчев, а от другата страна Граблашева. [Мария Граблашева - виж "Изгревът", т. IX, снимка № 33; т. XIII, снимка № 39] Д: Той ... почина преди аз да дойда в София. Той беше един с Голов, Граблашев, той е бил теософ на времето. И минава към Братството и издаваха "Всемирна летопис" и първите беседи пак те са ги печатали, издателство на Димитър Голов. В: Сега аз съм виждал доста книги, преведени от Граблашев от английски език. М: Да, много лошо са преведени. Д: Недей така, аз като чета сега Библията, тя е преведена от Петко Рачов Славейков. Едно до друго повторения, те са печатани 1898 г., тогава такова е било времето. Д: Учителят им каза от дъски готови дъски широки заливат ги с вряла вода, един казан вреше с чайник, полеят ги, и подир малко се огъват. И Учителят им казваше: "Внимателно огъвайте да се не спукат." Полека, полека, полека с топла вода. Параходът беше кръгъл, там живееха стенографките. Името му е Парахода. М: О-о-о! В: Една барака. Д: Дъсчена барака. Ето го Парахода. В: Тук виждаме как тия работят стенографките. Д: Тази наведената е Паша. Шест диоптъра имаше и пак пишеше, не сложи очила. Тя като ученичка бе първенец на випуска, викаха я в Университета за туй - Не! Д: Симеон Симеонов го подкачи: "Бай Стефане, уж жена командваш, ама идваш за чайника за чай заран, тя кат си лежи." И там отгоре чак долу й носи чай. В: Стефан Белев. От къде беше? Д: Македонец, не знам откъде точно. Дъщеря имаха, голяма пианистка Белева. В: Французите идват 1939 г., така ли? Д: Те не само французи, идваха тогава и латвийци имаше, естонци, отгоре трите републики на Съветския съюз. В: Сега този [французин] Анжо се е казвал. Д: Той правеше записи, даже на мене ми направи записи, две песни така да му изпея. Едната беше "Махар Бену", а другата беше "13-тия псалом" на Асен Арнаудов. В: И какво стана с тези записи? Д: На плочи, те си ги вземаха. В: Сега, тази е същата, а тази, французойка ли е? Как се казваше, не знаеш? Д: Не зная, само този го зная, той правеше снимки. В; Сега, тука е изпращането ли, посрещането ли на французите? Д: Изпращането ли беше, посрещането ли е било, защото Учителят им каза да побързат да си отидат. И те си заминаха на 29-ти ли на 28-ми ли беше, 2 дена преди 1 септември, когато нападнаха Полша. В: Това е 1939-та година? Д: Да, 1939 г. В: Значи Учителят им е казал да избързат? Д: Да, да избързат. В: Тука е изпращането, с цигулки, нали. Това е Пампоров. Д: О, това е цигуларката Дарлинг. В: Която е вляво? Д: Да, до Стефка, това е Петър Камбуров, това е Петър Пампоров. Те се обадиха, когато пристигнаха, и на другия ден германците влязоха в Полша. В: И после почна войната. Спомняш ли си нещо от онова време, къде са дошли на гости. Д: На Езерата дойдоха, качиха се на Езерата. Те и латвийците, даже една от Латвия остана тука и се ожени за Елизер Коен. В: Казаха ми, че на тази снимка са французи, тези французите ли са, спомняш ли си? Гледам няма никой от тези, които са на снимката. Д: Нито от латвийците. В: Значи не са французите? Д: Не. Групите както бяха, към 50 човека бяха общо всички гости. В: Да, ето виждаме пак една голяма група, това са латвийци, французи. Д: Сигурно, сигурно. Тука вече много ситно, не се вижда. Има и французи, защото Бертоли отиде във Франция и вече там дъщеря му Ана беше там, тя идваше след туй, обаче, там създаде Михаил Иванов Братство. Тука виждам заедно с Бертоли. Значи има тука снимките смесени са. В: Тука на Ел Шадай, каква е тази каменна ограда? Д: За да се предпази вятъра, тя гледа на север и отива на юг. А това е шосето, което води към хижа Алеко, над полянката. В: Тука се вижда освен оградата и този големия камък. Д: На него Учителя седеше и там закуска, работи. Много слабо се виждат, много дребни. Тука са на храна. В: Тука вече големите чайници се виждат. Вие кога тръгвахте? Сутринта рано тръгвахте? Д: Заранта към 4 часа, лятно време и в 2 часа се тръгваше, за да можем заранта в 5 часа да бъдем горе, за да посрещнем изгрева. В: И там посрещате изгрева, правите, упражнения? Д: Правим упражнения, носеха се цигулките, обикновено 2-3 цигулки - първа, втора, китара. Това беше - 5-6 души оркестъра. В: Там обядвахте, почивахте. Д: Обед, и следобед се тръгваше. В: Обратно. В: Начо Петров? [виж "Изгревът", т. XVI, снимка № 13; т. XXII, снимка № 69] Д: Петров е наш приятел, в Общината работеше, в Секретариата нещо, голям човек, много работи обслужваше, за данъците. И спомням си Учителят казваше: "Питайте брат Начо Петров." Деен беше, деен. Д: Горе беряхме лешници. Аз там съм брал много лешници - 10 кила. Беше голям майстор на мозайка, изкуствен мрамор. Аз съм работел при него 4-5 години, когато ходех на лекции в Университета. Заран на лекции, следобед при него. Плащаше много добре за онова време - 75 лв. надница даваше. В: А това не е малко? Д: Ами 1931-ва, 1932-ра, 1933-та, 1934-та година, тогава беше евтиния. В: Да. Д: И той така превеждаше беседите на Учителя на италиански, даже имаше една книга, превод от него с беседите на Учителя, и един как да кажа, от съвестните, скромните, не парадиращите хора на Учителя беше, а работеше. В: Тука виждаме правят упражнения. Д: Да, тука долу се слизаше до чешмичката. В: Правят упражнения, и сте играели Паневритмия? Д: Да. В: На полянката играехте Паневритмия? Д: Да, ето Го и Учителя играе. Само с 2 цигулки, взимаше Галето и другия Симеон. В: Това са снимки от лагеруване на Витоша. [1922-1933 г. лагерували на Присоите, Витоша]. Тука са на палатки горе на Витоша. Д: Това е Катя Грива. В: След това, това е една снимка от лагеруване на Присоите? Ти бил ли си на това лагеруване? Д: Да, да, да, даже един случай. Отиваме Неделчо Попов, аз, Мичето Златева, Стойна Христова, 5 души бяхме, кой беше другия не помня. Беше повече от половината път, вече там към Водната станция, почна дъжд, И отидохме горе на Присоите, ама вир вода, гръмотевици, трясъци. И Учителят излезе и каза: "Веднага им дайте дрехи да се преоблекат." И помня, че Мичето Златева, Стойна Христова от Варна и аз бяхме при кака Мара Младенова. [Мария Младенова и полковник Младенов - виж "Изгревът", т. VII, снимки № 1-3.] Даде ми на мене дрехи на Ильо да ги облека, вода течеше от нас, долните, горните - всичко, на огън сушихме се там, ние дойдохме надвечер. И когато дойде да спим, нямаше как, ние спахме тримата. Много се стесниха Ильо, кака Мара и синът им Младенчо. Тя офицерска палатка, петима души налягахме вътре един до други, но много ни помогнаха тогава. В: Значи това е лагеруване на Присоите, на палатка, ето Учителя, Катя Грива и Теофана. Значи това са на Присоите. Там сте изкарали 2 години. Д: Две години, на езерата защо не ходихме нямам представа. В: Това кои са? Д: Неделчо, Георги Събев, Стоянка Илиева. В: Това е на Бивака Ел Шадай или на друго място? Д: Горе, горе, това е горе под този Стефан Кадиев. В: Това е снимка на Учителя на Черни връх. Вие два пъти сте се качвали, така ли? Д: Да. В: Тука Учителя виждаме, Борис Николов, това е Йордан шофьора. Значи това са снимки от Витоша. Д: Това е наблюдателницата на Мусала, [виж "Изгревът", т. XIV, снимка № 37, 16.09.1934] Там имаше Гошо, който беше наблюдател, наш съмишленик. Даже Учителя влезе вътре, даде му чай. В: Два пъти сте се изкачвали, така ли на Черни връх, така ли? Д: Да, долу от Присоите, нагоре. В: Можело е да има и още пъти, но не си спомняте? Д: Аз знам два пъти, когато аз се качвах. В: Значи от долу нагоре.Там преспивахте ли? Д: Не, не, долу бяхме на палатки. В: И се връщахте долу. Д: Горе беше само така да се качим на високо, слънцето посрещахме. В: Тази е най-старата снимка на Учителя, [виж "Изгревът", т. V, с. 560, снимка № 6 - Черни връх, 1917 г.; т. XX, снимка № 54 с бележки на с. 1040] Това е Петко Гумнеров, така ли? Д: Петко Гумнеров. В: Той е бил секретар на Касационния съд, след това Симеон Симеонов, след това е Грозев, от най-дясно е Стоименов. Това е на Черни връх, така ли? Д: На Черни връх, това не може да бъде другаде, тези скали ги има само на Черни връх, иначе поледица. В: Това е на "Опълченска" 66. Вие ходихте ли там? Заварихте ли я? Д: Заварих я. Обаче, аз като студент като ми се случеше да имам следобед лекции, отивах на "Опълченска" при леля Гина, занеса малко халва, тогаз имаше и хляб и у тях ядене имаше. В: Ето стаята на Учителя, това е стол, масата на Учителя, бюрото на Учителя, леглото на Учителя, А долу вие се хранехте, така ли? Д: Само там, едната стая, тя беше като се качиш по стълбичките, непосредствено от ляво - стаята на Учителя. Отпред беше антренце така и другата стая. А се хранехме долу, слизаше се по стълбище долу. Долу беше храната. В: Значи тук виждаме стълбите, първата стая, втора стая, трета. Д: Тя не е стая, тя е като антре, тука беше стаята, а от лявата страна беше стаята на Учителя. В: Значи вие често ходехте там? Д: Ами Учителя го нямаше, 29-та, 30-та Учителят вече живееше на Изгрева.

Ж. СПОМЕНИ НА КРАЛЮ КРАЛЕВ Разговор на д-р Вергилий Кръстев с Кралю Кралев и дъщеря му - Милка Кралева в гр. Своге магнетофонен запис, 1980-1981 година В (Вергилий Кръстев): Откъде идва Вашият род? От рода на бащата и от рода на майка Ви? К (Кралю Кралев): От рода на баща ми идва от Чова Милан. В: Какво е това Чова Милан? К: Това е един прадядо четвърти прадядо на моят баща, който пристига от едно село в нашето и с още двайсетина семейства образуват нашето родно село Голямо Буково тогава се е казвало Коджа-бук. В: Какво значи Коджа-бук? К: Един голям бук в центъра на селото, където най-напред са се заселили пришълците от съседното село. В: Около този букли са правили хората в последствие или може би е имало нещо специално? К: Не са правили там, на друго място, но бука е бил тъй да се каже име да се получи, не е останало никакво такова понятие. В: Къде се намира това нещо сега? К: Сега се намира до съвета на селото, много близо до центъра. В: Кое село? К: Голямо Буково. След чобан Иван се ражда негов син Кралю, откъдето почва нашето име вече Кралеви роден. Дядо Кралю Кралчев се казвал той същия, бил много набожен човек и е ходил на Света Гора и като се е върнал, много често е разправял на внуците си за неговите преживелици там. В: А защо се казва Кралю? К: Това е едно име, което в литературата му дават различни причини. Обаче, казват, че някакъв си шведски крал, пленен тука в някаква война с турците, трябвало да го заведат в Одрин и минават край село Факия голям сняг го заставя да презимува там. Тогава се ражда, където зимувал той в квартирата, се ражда на хазяите му едно момченце и те в чест на неговото присъствие, го кръщават Кралю. И оттам се разселва после малко по нашите села името Кралю. Името оттам идва, няма нищо друго, това е, та може би най-вероятно е това. В: А преди колко години, преди 200-300 години? К: По-малко е, по-малко, но най-малко 150 години от тогава. Дядо Кралю имал син Иван, който почти с нищо не се помни от нашите, освен това, че той пък имал син Крале, когото дал му възможност да се изучи, ходил в Одрин, учил в училище тогава каквото е можело да се изучи, завършил е трети прогимназиален клас, този дядо Кралю, който е истинският моя дядо и е знаел към 6-7 езика. В: Това към кои години са? К: Това е преди Освобождението от турско робство. В: Той с какво се е занимавал? К: Той е бил учител. Той е първият учител в селото и той е основал училището в село Коджа-бук тогава, и е имал шест деца, този дядо Кралю даскала, обаче е направил една основна грешка в живота си, че е спрял учителствуването си. Тук си е сбъркал може би пътя. Купил имоти, като се освободила България - турците бягали, и един голям земевладелец турчин продавал на много износна цена имотите си, и тогава дядо ми с баджанака си, дядо като учител, а оня като имащ пари, ортаци, купили от Зимица бахчи и много имоти до селото, към 200 декара земя и почват вместо да учи, той се отказва от учителствуването и почва да работи земя. И тогава заболява и умира на 33 години. Оставя шест сирачета. Това е било 1885 г. Но след 15 години почива и жена му и бащите ни остават шест деца, кръгли сирачета. В: И едно от тези сирачета е вашият баща. К: Едно от тези сирачета е моят баща, който е бил четвърто дете на баща си. В: А вашият баща къде е бил в Голямо Буково ли? К: В Голямо Буково. Не са имали възможност да се образоват, защото са останали сирачета, свършили са трето и четвърто отделение. Това е било. В: Ами техния поминък какъв е бил, обработване на земята? К: Само земя и такова, бахчия, зарзаватчия, скотовъдство там не е имало. В: И в последствие от вашия баща колко деца сте вие? К: Също шест деца сме ние, те всички имат по шест деца, и баща ми има шест деца, четири момчета, аз съм третото. В: Най-големия кой е? К: Най-големия ми брат Иван, втория сестра ми Йорданка и третия съм аз, който съм кръстен на бащата на баща ми - дядо Кралю даскала. В: Четвъртия? К: Четвъртия - брат ми Вълко, петия - брат ми Тодор, и най-малката ми сестра Лиляна. Четири момчета и две момичета. В: А първия ти брат коя година е роден? К: 1915 г., сестрата 1917-а, аз съм 1919-а. В: Вие сте 19-ти набор, а кой месец и кой ден си роден? К: Роден съм според майка ми на една дата, според баща ми на друга, но аз приемам на баща ми - на 5.ХI. 1919 г. В: А не се знае кой час? К: Часа не мога да кажа, нито майка ми може да каже, нито баща ми. Аз съм ги питал, но те не помнят. Баща ми казва три дена преди Великден. В: Три дни преди Великден. Вие къде сте учили? К: Учех в родното си село до четвърто отделение, такова училище имаше и понеже бяхме много деца по- нататък не можах да продължа, а баща ми ни изпращаше да учим занаяти. Дадоха ми занаят - шивач. В: Вие колко години се школувахте като шивач? Там минаваше през чирак, калфа? К: Чирак, да. Ами четири години бях чирак и калфа, калфа работех после. Завърших училище занаятчийско вечерно в Бургас, после се преместих в София. Но преди, като отидох в Бургас и почнах занаята си, големият ми брат Иван, беше влязъл в допир с Иван... Той ми разказа на мене, че така - евангелист. Аз отидох на едно събрание и ми хареса и после и аз се причислих към тях. И до 19... г. аз бях в евангелските среди. В. Така се случи, че големия Ви брат? К: Той ни привлече да, и сетне и малкия ми брат и по-малкия, и сестра ми Йорданка, всички станахме евангелисти. В: Сега, Евангелската църква къде е, в Бургас? К: В Бургас, да и в София бях. Най-напред бях в Бургас, след туй отидох при брат ми в София. Там завърших училището занаятчийското последната година, там държах първия си майсторски изпит - мъжки дрехи и след туй някои събития ни задължиха да се върнем в Бургас при леля ми, която беше останала по политически причини съвсем сама. А тя много ни обичаше. Аз при нея живеех, като учех занаят тя много ми помогна. И нейния мъж беше един много добър човек, макар че беше политикант. Той беше в затвора, и аз трябваше да помагам на леля. Тя ни переше, така ни гледаше, а пък ние й помагахме с пари, така дойде време, станахме войници, в това време дойде преврата - 1944 г. Свяко ми излезе от затвора, стана голям човек, член на Президиума, обаче, ни даваше много голяма свобода. Макар че бяхме религиозни, много ни уважаваше и ни помагаше във всяко едно отношение - и пари и всичко. В: Свяко какво значи? К: Свяко значи или на сестра мъж, или на леля мъж. В: А тука е на леля Ви мъж? К: Да, тука е на леля ми мъж, лелинчо, както се казва. И аз почти до нейна възраст живях все при тях. В евангелските среди се подвизавах много така активно, много обичах братята си, приятелите си, дружахме така младежите много чисто, много сърдечно и имахме прекрасно Младежко дружество, детски училища и тука вече се свързах с моята жена Йорданка. В: В тези среди? К: В евангелските среди, там се оженихме - 1945 г. Баща й и майка й бяха много примерни евангелисти. Имаха три деца. много предани. Много се обичахме и до днеска сме в добри отношения така. Оженихме се 1945 г. В: Вие шиехте? К: Аз си работех. В: Имахте частна работилница? К: Да, частна работилница имах, няколко работници, но това беше малко време, след туй влязох в Колектива. Първото ми дете се роди също 1945 г. - Елка, момиченце, след 4 години и половина се роди .... В 1947 г., при особени обстоятелства, аз си бях направил къща и бях заборчлял с много пари - към 450 000 лв. тогавашни пари. И ми се наложи ние с другарката ми Йорданка да отидем в родното ми село, да работим шивачи, защото започнаха селяните да си носят градски дрехи и имаше добри условия. Аз като отидох - добър майстор, всички идваха при мене, и в разстояние на една година и три месеца ние изплатихме 430 000 лв. пари. Останаха ни само 70 000 лв., които бяха на бащата на Йорданка, и той ни ги опрости. Каза: "Аз не ви ги искам, само се върнете в Бургас, защото на Йорданка много й е мъчно, че е в село." И се върнахме, бяхме си изплатили къщата. И тогава, като бях в родното си село и работех шивач, ми попадна книгата "Учителят". Брат Боев беше дал на един евангелист Банчо Колев се казваше, който ми я изпрати в селото. И аз като взех да чета значи главите в "Учителят говори", за мен стана просто отключване на някакви врати, и аз ключове просто намерих. Защото като ревностен евангелист, Библията много основно познава всички предмети, разучавах я много обстойно, даже преподавах на другите. Но имаше неща, които не ми бяха ясни. Като взех да чета в тези глави от "Учителят говори", просто ми се разкриваха нещата. Така ми стана драго. Тогава и някои беседи намерих и прочетох и аз вътрешно ми се разкри друг свят. И тогава ме усетиха евангелистите, че аз чета такава литература и дойдоха от църквата, пастора, като ми бяха в Бургас на гости и ми казаха, че ти си на грешка, не трябва да четеш такива книги, те са вредни. Влязохме вече в спор. Аз пък като един трезвен човек, и като направих една много ясна съпоставка, като знаех много добре Словото и Христовото учение, и прочетох и тия глави така, ясно обясняващи дълбоките духовни истини, аз не можех да се помиря с това, че не било вярно. Викам: "Не е вярно, напротив тука много хубаво се проповядва Христовото учение." Те пък казаха: "Ти значи си привърженик на Дънов?" В: Ха, ха, ха! К: Казах: "Аз за привърженик не мога да кажа, но Той така прекрасно говори, че аз не мога в никакъв случай да говоря против Него, напротив, аз смятам, че Той говори много по-хубаво от вас." И поради това, че те не искаха аз да се откажа от тях, да се откажа от Учението, и даже да Го похуля, да кажа, че Той не говори за Христа, аз категорично отказах това нещо и пред всички заявих, че Той говори истинското Христово учение: "Вие сте на крив път." В: И те Ви отлъчиха ли? К: И те най-официално ме изключиха от църквата като еретик. Аз станах и си излязох и до ден днешен не съм стъпил, въпреки че те после са се мъчили да ме увещават и т.н. Аз им казах, че с мен е свършено, аз съм си платил данта на вас, мене Господ ми е отворил очите за по-високо разбиране и нито нужда чувствам, нито връзка имам с техното учение. За мен това беше като Възкресение. Аз преминах от един живот към друг. И от 1949 г., по Димитровден, реших да се откажа от месоядството, реших да стана вегетарианец. И казах на другарката ми, че вече няма да ям месо. На нея й дадох пълна свобода, ако тя желае да си яде, аз не й преча. обаче аз самия на мене си. И тогава тя пък, най-напред нищо не каза. но й било мъчно, заради това, че съм възприел други идеи, но понеже тя си беше добра християнка и разчиташе всичко на Бога, тя се е молила тайно в себе си: "Господи, ако Кралю е на крив път, дай ми знамение да живея с него, ако е на прав, освободи ме от притеснението, което имам." И тогава тя получава туй освобождаване. И това за нея е една мярка верна, че аз съм на прав път. И от душата й се отнема тази тъга. И тогава ми каза: Кралю, и аз няма да ям вече месо. Аз разбрах, че не е нужно туй нещо." И отсече и тя като и аз. За нас нямаше туй, че ни се яде, че защо сега ще се мъчим. Напротив, кат, че ли нещо естествено е било. Това беше също една мярка, че ний наистина отиваме във възходяща линия на нашето духовно развитие. 1-2 месеца нямаше, даже повече, тя като малка даже разказваше майка ти, че въобще не искала. Веднъж татко й купили един петел. Тя, толкоз значи й било мъчно, и не искала да яде. А той толкоз се ядосал, че станал да я бие, загдето не яде месо. А тя горката, яла, но тя естествено си имала. Въобще нашия живот е бил от Бога предопределен. М (Милка Кралева): ... ? К: Какво колко? Ами да, това е 1949-а, значи, в 1950-а, на 14 юни си родена, почти значи, ти може би един-два месеца е имало като ний сме яли месо само. М: Защото... да ме пита... К: Да, да. да, значи виж какво нещо, да, така е. В: И как посрещнаха Вашето семейство, родителите Ви, Вашите братя, че напуснахте църквата? К: Братята ми се смутиха, бяха много отежнени. Ама понеже знаеха живота ми и ревността ми за Християнството и за църквата, аз в църквата бях един от най-деятелните и най-така изправни във всяко едно отношение. И затуй аз като влязох в новото Учение, те смутиха се най-напред. Но имах, най-малкия ми брат беше малко така, най-въздържан в изказванията си. Ние имахме конфликти с тях, спорехме, и те доста така ме докачаваха. Но аз не се оставях така да ме оборят, или да ме озадачат, напротив, аз обарях тяхната доктрина, и те като нямаха друго и викаха: "А, ти си се възгордял, затуй така говориш." Но в последствие, аз като бях на село, малкия ми брат като вършеехме и се разправяхме, така значи му харесаха някои работи и се решил в себе си и той да следва туй Учение. Но кат се връща в греда и пак го надъхват приятелите от църквата, и той пак взема позиция против мен. Той през това време се беше оженил, и за известно време ние нямахме много добри отношения с тях, в смисъл се въздържахме. Родителите на жена ми също бяха много така настроени противно на Учението, и не искаха даже "Добър ден" не ни казваха, до тая степен. Но ние си мълчахме и си стояхме настрана и тогава Милка се роди тогава. И тогава в затруднено положение, но изкарахме. Родителите ми, обаче, баща ми и майка ми не взеха противен план въпреки, че те бяха разбира се по-невежи хора, в село бяха, но имаха едно помиренческо и даже благородно отношение, не фанатично, религиозно отношение. Даже майка ми, Бог Светлина да й дава, тя беше още по-изпълнителна. Тати, някой път като отиде на гости викаше: "Е, голяма работа сега, сложи им да си хапнат месо." Майка ми вика: "Тъй ли? Дума да не става." Те вика така си вярват вика. Дума да не става, на тях, вика отделно ще си готвя. Майка ми така беше. Но баща ми пак Ви казвам, може би така необмислено. Но той нещо друго направи, което също му прави чест. Него го викаха много често съседите по Коледа да коли прасетата, да ги подрежда както в село правят, трябва отвътре да го изчистят, но когато аз възприех вегетарианството и бях при тях, защото бях за известно време една година и три месеца при тях. той се замисли и ми каза: "Момчето ми спря да яде месо, а казва хората колят добичета. Няма да ходя." И който го поканваше да дойде да му заколи прасето, вика: "Не, аз Кралю не яде месо, и аз поне няма да коля." И тури точка на това нещо. Значи баща ми той не че спря да яде месо, но поне така се, това също беше хубаво нещо Това е значи горе-долу. В: А майка Ви? К: Майка ми, тя си ядеше месо, те на стари години насиляха към месото, но уважаваше разбиранията ни. Е те не могат селяни хора така да бъдат като нас, особено тука в тоя край. В Странджа почти нямаше религиозни хора, евангелисти почти нямаше даже, не окултисти и така си живяха. На стари години те дойдоха да живеят при мене, в моята къща, в моя двор, при нас бяха. И живяхме си, те отделно си живяха старите и ние по отделно, дойде време и си заминаха и така. В: Значи чрез Вас идва и... , постепенно се запознава с идеите. К: Е, разбира се. В: Той фактически само Тодор, така ли? К: След като, значи преди още да дойдат баща ми и майка ми в Бургас, те в ... и четвърта година чак дойдоха да живеят при нас. Останаха сами в село, всички бяхме вече в града, малкия ми брат, който беше женен и имаше даже едно дете и той, като Милка. Това е след 1950-та година значи, те доста са си мислили и се е молил той Господ да му открие дали съм на прав или на крив път. И веднъж дойдоха с жена си Маринка в къщи и искаха да им обясним някои неща. Престрашиха те, другите им бяха забранили, "Добър ден" не ни казваха, църквата забраниха "Добър ден" да не ни казват. И той го използваше, въпреки че ми беше брат. Но вътре е работело нещо в него, и той дойде една вечер в къщи и: "Бате, кажи ми туй, кажи ми онуй." Аз така, тогава стана нужда да поговорим, той видя, че няма. Постави ми ребром въпроса: "Вий против Христа ли сте? Учителя Дънов Христос ли е?" Аз му обясних, че ний не сме против Христа, Учителя Дънов не е Христос в тоя смисъл както те разбират. Ами че Христовия Дух работи чрез Него, това е дело на всеки човек, който реши да се посвети на Бога. Така че, и той му допадна това нещо, почна така да разбира, и най-после дойде на една екскурзия с нас, и като се връщаше от Белия връх, ний ходехме приятелите, тогава Братството ходехме на Белия връх, като се връща от Белия връх вижда едно видение: в пространството един старец с една много хубава физиономия, с хубава бяла брада, така се наближава към него, но във вид на портрет така по-скоро, отколкото на физическа личност и го видял, че той се позастреснал и му казва: "Защо се боиш от Мене. Аз не съм толкова страшен, колкото си чул за Мене." Поговорил, такъв глас, той просто се спомнил и казал: "Бреей!" И тогава той вече идва пак и ми казва: "Бате, аз имам такова силно доказателство, че Учителя не е против Христа!" И тогава взема да такова, и той решава да доди и идва, и спира и той да яде месо и вече се причислява и от тогава той и семейството му веднага идват в Братството и до днеска той си е наш брат. Той има други специални опитности, но и него го изключиха пак. В: Ха, ха, ха! К: Така значи, ний минаваме през Разпятие, обаче, възкръснахме за новия живот, но за нас беше една истина. Точно така. минаваме от един живот към друг. И засега приятелите ни евангелистите, ний не ходим в църквата никак, те вече някой от тях ни поздравяват, но те не видяха абсолютно нищо лошо да говорим против Христа, против християнството, против тях. Уважавахме си ги и доста от тях са озадачени, и семето е посято в тях. Те са с ограничено съзнание, доволни са от това, което имат. Също с балдъза ми, с шурея ми, които са в евангелската среда, по религиозни въпроси с тях не говорим, за да не спорим, обаче се уважаваме и така по този начин си живеем добре, помагаме си. В: А Вашата съпруга, майката на Милка, откъде е тя, пак от същото село ли е, нейният род откъде идва? К: Не, нейния род, баща й е от Лозенград. Нейния баща, дядо Петър се казва той, който като млад е станал евангелист и се е оженил в църквата. Имал е много чист, хубав живот. А е от Лозенград, преселен е в 1913-та година е дошъл в България, и по- късно в 1924-та, той тогава е бил малък се оженва тука и е имал три деца, от които първия е този Стефко, сина му, втората е Йорданка, третата е Марта. Нейната майка, баба Стоянка, е от Костенец тука, Ихтиманско. Тя била сираче, и тя евангелистка е била бабата. Много мила и добра жена беше, тя умря при дядото, при моите на стари години. Баба Стоянка, майка на Йорданка, тя като момиче е повярвала и е станала евангелистка в лостенец. Сираче е била, но решила да следва Бога, много ревностна е била, много чиста девица и така. Дядото като отишъл, тя била много бедна, обаче, той като я видял, имал вътрешно откровение и решил: "Ще го взема туй момиче." И я взима и от едно бедно положение я закарва в града и имаха един много примерен живот в евангелската църква. Те са на уважение биле до края на живота си. Много примерни. Дядо Петър, значи бащата на Йорданка толкоз е бил предан, значи като малък не можел да се научи да свири, пък имал една любовница и й купил на нея, като пораснал, й купил такава мандолина да се учи. Тя го изоставила после. А той пък, след туй като вече се оженил в евангелските среди и имал момче, и решава, въпреки че е работил в съседно село и живеели временно там, пращали момчето си да се учи на цигулка и той действително се научи да свири на цигулка, за да свири в църквата духовните песни. Той го изпълни това нещо много хубаво и след туй образува се в Бургас оркестър, влезе в оркестъра, макар че завърши техническо училище, влезе в оркестъра. В църквата продължи да си ходи, водеше, свиреше на органа, свиреше на цигулка. Завърши сетне гимназия задочно музикална. В оркестъра се издигна до пост помощник-концерт-майстор и до днеска значи той е на уважение. Църквата не напусна службите, въпреки че го викаха, и го мъмреха и го заканваха, че ще го уволнят, че не знам какво, той каза: "Най-големите музиканти в света са били духовни хора." Те са писали духовна музика, не можете да ми забраните. Аз ще поставя въпроса, ти си съвременен човек вика, аз съм съвременен човек, но аз разсъждавам правилно и виждам, че музикантите са високо духовни хора са били. Аз поне ги знам. И беше на уважение, нито го уволниха. - нищо, но беше в изправност във всяко едно отношение. В: Много важно това. К: Балдъза ми, която пък е детска учителка, също са я викали в отдел "Просвета" да я мъмрят, или пък да й поставят въпрос да се откаже тя казала: "Аз, това ми е разбирането, аз като малка съм родена в тия среди, и затуй аз не мога да се откажа." И на нея също нищо не са направили, уважават я, но си гледа работата съвсем съзнателно с всичко такова, тя там не проповядва на децата, но ги учи, каквото е правилно са изправни, в това отношение рода на жена ми и нашия род са били в изправност. В: И така, в един определен момент Вие се запознавате с идеите на Учителя и впоследствие на къде се насочвате, към Бургас, към кои среди се насочвате, при кого отивате пръв за контакт в Братството? К Да, след като бях прочел вече тази книга "Учителят говори" в село и вече ми станаха така нови откровения вътрешно в ума вече, аз като дойдох в Бургас, най-напред нищо не предприемах. Само четях беседи, даде ми ги Георги Челибиев имаше един, бивш евангелист, който също се беше прехвърлил в Братството, отишъл там. И него преди нас го изключиха той е първият, който го изключиха. Той значи ми даде няколко томчета които аз четях. Известно време аз не ходех в Братството. Докато не ме бяха изключили от църквата, но когато вече ме изключиха от църквата аз тогава бях съвсем свободен и си отидох направо отидох в Бургаското Братство на служба и вече си слушах като слушател. Първият ми допир вече с други хора, освен с Георги Челибиев, бяха брат Иван Бойчев и неговото семейство, защото по едно съвпадение ние бяхме съседи, живеехме на една улица, но не се познавахме. Аз. евангелист, той, но не се знаехме, но като вече влязох, той идваха, пеехме песни в нас и беседвахме. И вече в Братството като влязох аз, той брат Иван като видя, че отивам редовно веднага ми предложи да чета беседи защото четях по-хубаво. Запознах се с брат Минчо Сотиров, който беше тогава ръководител, но не живееше в Бургас. С него имахме доста така хубави разговори, той много точно обясняваше нещата, и аз бях много възхитен от него. Той ми даде мандат да уредя Братството, в смисъл да туря порядък в библиотеката и да се грижа за Братския имот. Даде ми специално пълномощно, като ръководител и като собственик на Братския имот, той беше негов имота, завери го в Нотариуса и ми възложи задачата да прочистя цялата библиотека на Братството. Тогава за мен това беше много интересно нещо, аз много обичах с книжа да се занимавам. И прочистих цялата библиотека, намерих много интересни работи. Брат Минчо имаше от 1900-та година насам разни списания и светски и духовни, между които намерих списание "Виделина", издавано от д-р Миркович, една от първите годишнини. Там намерих от Учителя статии от които отпосле разбрах, че са от Него. Там намерих статии за френология, които като ги събрах, ги изпратихме после на брат Боев и те ги преписаха и ги запазиха. Аз имам от тези списания сега в къщи, при мене са. Намерих там също "ХИО-ЕЛИ-МЕЛИ-МЕСАИЛ" под заглавие само Тайните на Духа и го имам и него продиктувано1902 или 1903 г. След туй, когато Бъчваров приема от Миркович вече да вади такова, не "Виделина". сега "Нова светлина" го е издавал Миркович, "Виделина", и "Виделина" е било до 1905 г. В: И почва Бъчваров. К: За Бъчваров нищо не знам. обаче, той излиза до 1909 г., след туй спира, Бъчваров издава вече "Родина", едно списание в голям формат, в което препечатва пак тези статии на Учителя, но вече не пише на Учителя, но просто темпераментите само. Аз и тях имам, обаче, са абсолютно същите. Тях ги намерих тогава при прочистването на книгите на брата, подредих тогава, имаше много беседи, направихме братска библиотека, подвързахме ги всички, имахме абсолютно цялото течение от печатаните беседи на Учителя. Много хубаво бяха подредени, направихме ги, въобще един порядък турихме. Тогава се повдигна, в Бургаското братство имаше една нива, подарена от една сестра, която обработвахме общо. И преди аз да вляза в Братството, и след като влязох. Оряха я хората, плащахме им, ние жънехме, и прихода от слънчоглед или от жито събирахме и давахме в братската каса. По тоя начин значи помагахме на общите си нужди. Сега, ний нямахме салон, Салона беше в къщата, която брат Сотиров подари, но тази кризата на квартири, едни хора влязоха без никакво разрешение под нас точно. И когато ний пеем горе, те долу спят, дигаха шум, правеха ни доста шумно, доста неприятности. Пък влязоха и не можехме да ги изпъдим. Тогава решихме да направим един опит да построим салон. То беше много мъчна работа, обаче, Господ помогна в тоя смисъл, че като бяхме събирали от братския труд парите, и решихме някой да даде кой каквото може и с труд общ, задружен решихме да предприемем. Тогава прибягнахме до едно решение от Братския съвет поискахме, да ни даде да поправим салона и го поправихме. Обаче, като взехме да го поправяме то толкоз старо беше, че майстора. В: То е къщата? К: Къщата, имахме и горе стая, видяхме, че ако вземем да го правим, то ще падне цялото и решихме да съборим горе тавана, и вместо да строим над тия хора, които живеят ние влязохме в преговори с тях да им отнемем една малка част, но в замяна на туй ще им дадем едно навесче така отвънка, ще го покрием хубаво да не тече и по този начин ний пък, отпред ще си направим един салон, отпред както ний искаме, до известна степен в нарушение на разрешението, което ни даде съвета. Но това беше единствения начин по който ние можехме да се сдобием. И го направихме туй нещо, майсторът се разхвърли, всички и взехме да си строим. Но дойде човека, който трябваше да контролира туй, и ни спря строежа. Спря ни строежа и понеже аз движех работата, Братството ми възложи на мене тая работа, аз отидох в съвета при архитекта, който беше натоварен да ми дири сметка и ме запита: "Защо разрешението ви е за поправка, а вие строите нов салон." Но човекът, който ни забраняваше, той пък, негова братовчедка живееше в къщата на брат Сотиров, непосредствено до салона. Той знаеше какво е положението, как имахме неприятности с квартирантите, той го знаеше туй нещо. Той се случи тогава при архитекта. Когато ми зададоха въпроса: "Защо нарушихте туй?" Аз си казах самата истина: "Другарю архитект, ний си черкуваме там, два пъти в седмицата. Ний пеем, ний се молим, ний четем в 10 ч. в неделя, те спят по-до късно и ний ги смущаваме. Когато пък те са свободни и трябва да си попеят и да си пуснат радиото, те ни пречат, Ний на тях пречим и те на нас. Затуй ний решихме да направим тоз пропуск. Решихме ето тука ще им дадем ний една част от нашата сграда, а отпред ще си направим нещо, независимо, и по този начин ще се уреди един спор. И те ще имат къщичка, и ний. Без да им искаме пари." И тогава този човек, който беше контрольор казва: "Другарю архитект, аз ви казвам, че това е точно така Аз, братовчедка ми живее там, знам какви неприятности." И оня, архитекта помълча, помълча и подписа. И ние си довършихме салона с една глоба от 200 лв. тогавашни пари, ний си платихме като нарушение. Това пак беше законово положение, ний довършихме салона, стана много хубав измазахме си го и го осветихме. Поканихме приятели да се радваме и да пеем и да благодарим, че така. Тогава брат Сотиров дойде и държа той откри салона и каза едно нещо, което аз досега не го знаех. Това беше това, че на времето те от 1925-та, 1926-та година те са искали да построят салон, почнали да събират пари, и почнали да се препират защо така ги събирате, други пък викат трябва да се събират, други пък викат ще ги изядете тия пари. И вика не можехме да се разберем. По негово време Учителя бил в Бургас и браt Сотиров Го запитал: "Учителю, тъй и тъй имаме тази трудност, аз съм дал мястото и къщичката, ама трябва да се направи нещо по-хубаво, искаме да направим, какво ще кажеш?" Туй било на ул. "Богориди". И Учителят внезапно се спрял и казал така: "Един човек в Бургас ще построи салона" и нищо повече не казал. Туй го каза брат Сотиров. И аз вика, това е в 1926- та година ли, кога, а пък в 1954-та година ний правихме салона, значи близо 30 години. И като го каза туй нещо брат Сотиров, той се просълзи каза: "Радвам се, че думите на Учителя и желанието моето и на братята се осъществи, ето салона е готов. Аз даже видях във видение сега как Учителят влезе тука." Той, Учителя вече е заминал, нали. "Видях го вика във видение тука, Учителят доде, вика, ето тука влезе, вика, Учителят присъстваше." И бай Минчо, това беше краят на септември, началото на септември, и след два месеца бай Минчо почина. Бай Минчо почина на 10 декември 1954 г. Значи той много се радваше, че салона стана. И всички приятели тогава, всички взеха участие и аз смятам, че този човек, който казва, Учителят казва: "Един човек", дори се е говорело тогава, че не са били съгласни, Учителят е искал да каже, че единството в Братството, а ний наистина бяхме като един човек за построяване на Салона. Точно така, ама всички, даваха пари, един брат даде 5 000 лв., други дадоха работа, просто бяхме като един човек. Ама наистина, единство имаше голямо. Така стана. В: Сега, това може би е склонност от твоя страна, обаче, аз наистина имах възможност, и наистина съм чел писмата, на които Минчо Сотиров се оплаква на Учителя от реакцията на приятелите по отношение на него. Понеже Минчо Сотиров се уволнява като полковник през Първата Световна война, впоследствие идва там и понеже той е свикнал на ред и порядък. На времето полковник е нещо много, той е бил на 2000-3000 души армия по време на войната. И все пак с неговата..., с неговия сан, с неговите знания, порядък и т.н. и понеже е един от първите ученици на Учителя и дори си спомням в едно от писмото на Учителя, в което пише до него по време на Балканската и Европейската война, когато той командва 3000 души и казва: "Огън, бий! Убий!" Нали, една от заповедите нали на Мойсей "Не убивай!" Учителят тогава му казва: "Ти сега минаваш през посвещение!" Не знам как Той е разглеждал тези неща, но аз, когато четох направо ми настръхна косата, че по отношение на посвещението ние имаме съвсем различна представа, имаме неправилна представа. Впоследствие аз съм чел някои писма, които са изпращали онези приятели от Бургас срещу - Негo. К: Да, аз не съм чел. В: Аз съм ги виждал и съм ги чел, на които Учителя, Той превежда Минчо Сотиров изпраща копия на пишеща машина на тези оплаквания до Учителя и Учителя връща писмо до Минчо Сотиров и по такъв начин го оправдава. И наистина, вероятно така е било, тези големи противоречия, противодействия, спорове, те не са били случайни. И сега това, което казваш ти, че един човек, аз го смятам, че обикновено в такива случаи един човек нагърбват. К: Да, да. В: Един човек, физическо лице, един човек - а физическото поле се нагърбва и той трябва да реши нещата. Например ... но, което ми направи впечатление друго, че още от самото начало, че именно, още преди години Минчо Сотиров си е дал пълномощно по отношение на къщата. К: Да, да. В: И ти е връчил ключовете, за да оправиш библиотеката, това е много интересно. Другите не противодействаха ли, не правиха ли забележки по ония години? К: Не. В: Те бяха възрастни ли? К. Те бяха възрастни и бяха по-индиферентни, почти млади нямаше, не са таковаха, те ме обичаха даже, защото аз бях най-младия между тях и като виждаха, че им четях, и младо семейство и децата си водехме, те им беше драго. Нямаше такова да ни тероризират, нямаше такова нещо. В: Въпросът е в такъв случай, нали обикновено се появява ревност, защо той, а не ние. К: Не, нямаше, поне в самото начало нямаше, но отпосле се появи подобно нещо. В: Кога, след като направихте Салона ли? К: След Салона го бяхме направили, и след като вече брат Иван Бойчев почти ми даваше съвършено преднина, даже той ми остави всичко аз да ръководя и даже пред властите не можеше, аз уреждах. В: Той беше възрастен? К: Той беше възрастен човек и винаги аз движех, всички работи аз ги движех, особено административните. Някои от приятелите, един-двама души действително така почнаха да говорят, че щом съм бил евангелист не трябвало да ми се дава преднина, но това нещо аз. В: Ха, ха! А как се тълкува: "Един от вас ще построи салона." Как го възприеха те? К: Ами тоя въпрос те, никой даже не го забеляза, може би на мен направи впечатление. В: Не, аз съм го чувал това нещо, аз лично съм го чувал и смятах да Ви запитам, именно за това нещо. Не че не са го знаели, обаче си правили оглушки може би. К: Не знам, отпосле съм чувал, че някои от приятелите са казали така, поради това, че някои говорят задето съм бил евангелист ли, че не знам какво, те казали: "Абе няма какво да говорите против тоя човек. Тоя човек стана причината да имаме едно хубаво салонче, понеже той движи всичко, а вие сега не стига това, ами го лаете." Те точно така са се изразявали. Те казали: "Абе затуй признаваме, ама той все пак не е от нашите среди, той е дошъл отвънка, ей така." Доста така принизяваха ме, но това са разбирания на хора, които не са готови на жертва, и по-скоро са страхливци, и аз не им държа сметка. В: А какво ще ми кажете нещо за Минчо Сотиров, той защо отива, нямаше кой да го гледа ли, какво? К: Аз по този въпрос не съм много наясно, защото той защо е отишъл там в с. Нейчево живееше той. В: Кой го гледаше? К: Имаше една Нейчева, съвпадение има в имената. В с. Девета по-право отидоха да живеят, имаше братска комуна някаква там, след - тази Нейчава имаше някакъв имот там, но те двамата си живееха. И след време се преместиха в Тополица и бай Минчо там почина. Защо е отишъл и как е отишъл, не знам. В: Дали, че е нямало кой да го гледа? К: Не, не е туй, той до последния момент си беше така изправен, крепък, в изправно човек беше, почти нямаше нужда да се грижи някой за него. Разбира се той помагаше на сестрата, и сестрата на него помагаше, но така да беше изнемощял, не беше. Но бай Минчо всякога, когато дойдеше, много добре беше приеман, добри беседи с него имахме. Аз лично с него съм говорило някои въпроси много хубави работи ми е казвал. Например той ми каза веднъж, когато е бил на границата в Малко Търново за известно време е служел, дали е било през самата война Балканската, или по-подир през Първата Световна война, не помня, но неговия взвод е трябвало да атакува турска позиция. И почнала атаката, като почнала атаката, турците доста така ги срещнали много сериозно със силен огън. Обаче, внезапно бай Минчо просто се чудел как сега, какво да постъпи, бил в голяма мъчнотия. И така вътрешно се молел, какво да направи и просто отвътре му казал Духът: "Ставайте!" И той става и тръгва. И момчетата подир него, и внезапно става обрата. Турците веднага спират огъня и бягат, ама панически, но нашите хора успяват да хванат няколко души. И единият от тях като го питали, казали: "Абе вие защо най-напред така силно против нас бяхте, а пък какво ви уплаши?" - "Абе ние нападнахме, ама по едно време като видяхме от вашата страна с вас заедно, барабар едни войници с бели коне, като огън, направо срещу нас. И ние веднага отстъпихме. Това е страшна работа, какво беше туй вашето!" Значи това бай Минчо го казва туй нещо, че духовни сили са атакували, той туй искаше да ми подчертае, и аз напълно го приемам, че това е така. Бай Минчо беше много предан човек в това отношение. То и в Писанието го има, че "Други сили воюват за вас!" Той е бил предан човек. За богомилите ми е разправял хубави работи, разправял мие как брат Пеню Киров, правейки обиколката на България по поръка и позволение на Учителя, я завършва в манастира на моето родно село Голямо Буково. "Света Петка" се казва манастира, на който патрон е Света Параскева се казва една светица, и Свети Пантелеймон, който бил началник на тази област там, духовен. Там, именно, брат Пеньо Киров се срещнал със свети Пантелеймон на духовно поле и свети Пантелеймон в 1907 г. е било това и свети Пантелеймон му дал задача да основе кръжока в Бургас. И като се връща той, 21 човека, основава кръжока в Бургас, аз имам списъка на тях и от тогава съществува и кръжока, само, че спиритически кръжок. И след туй същия кръжок бива посещаван от Учителя, държал е беседи и т.н. и вече има известна книжнина, която някои се загуби, но един доклад така имаме на пишеща машина, дава така малко светлина, имаме списъка на тия първи основатели 21 души членове. За брат Пеню Киров, той е починал 1918 г. нищо не знам, освен което сме чули оттук оттам. Бай Минчо няколко пъти съм се виждал с него, с брат Иван Бойчев сме общували повече. В: Той кога си замина Бойчев? К: Бойчев си замина 1971 г., мисля, аз му имам некролога но точно не помня. В: Той Минчо Сотиров остави ли Ви нещо от документация, от някои материали, поради това, че първите приятели имаха много тетрадки и много неща, които си надписваха, тефтерчета, писмa от Учителя. К: Лично на мен нищо не остави брат Минчо, защото взима при себе си, и тези са останали при сестра Нейчева. И аз я търсих в София и говорих с нея и исках да ги видя. Тя ми каза, че са скрити някъде, и че ще ги предаде на Братството. Така поне след неговото заминаване. Някои други приятели са се опитвали, но не съм чул дали успели в това направление. Нейния син се разболя напоследък и аз нямах достъп до него, той беше болен, не правех даже и опити. Казваха, че тя предала известни работи, но къде и на кого, аз това не знам, не мога да кажа нищо. Мога да кажа също. че неговия син, брат Митко Сотиров прояви по прехвърлянето на салона в Бургас от името на баща му след неговото почиване, след като си замина брат Минчо Сотиров в невидимия свят, той се задължи и ми съдейства да прехвърли Салона на Братството, да не е негов. Не можеше, понеже не бяхме юридическа личност, но на няколко от приятелите, имахме тази възможност и я направихме. Тогава значи Димитър Сотиров ми даде пълно съдействие и посочи адвоката, задължи го, плати му да уреди всички документи и ги уреди прекрасно, с пълна готовност и братска любов. Аз само идвах тука, срещах се с него в театъра, казах му, че съм натоварен от Братството за тая работа. Той ме прие, каза: "Брат, всичко, каквото трябва ще направя, пари кои трябват, аз мога да уредя таз работа. Изпълнявам желанието на баща ми и моето желание. Този имот е подарен от баща ми на Братството, аз никакви претенции нямам", също и дъщерите му нищо не таковаха. Значи всичко така нормално и с любов го направихме. В: Аз съм чел едно от писмата на Учителя. Той... Митко Сотиров 5-6 години, и в едно от писмата на Минчо Сотиров моли Учителя да дари живот, не да оздравее, а да подари живот на детето му, и направи ми впечатление, че още в онези години те са познавали кой е Учителят. К: Естествено. В: И си спомням този случай, че някой път, че човешкия Дух... , защото бях чувал, че имали много търкания така между баща и син и са се били разделяли, и затова питах дали нещо е останало повече от Минчо Сотиров. К: За тях нищо не съм чул. И аз знаех, че много не са, но на неговото заминаване, дъщеря му дойде най-малката, която много така плачеше и се разкайваше пред него и му искаше прошка, че не го слушала. Митко също беше там, но той беше така примирен, той имаше по-друго съзнание, тя не беше от Братството. Голямата му дъщеря, тя също не прояви никаква претенция за нещо. Аз съм с добро впечатление за тях, те си изпълниха така, но какви са били техните отношения като баща и син. В: Други опитности не си спомняте от Минчо Сотиров? К: Ами почти нямаше, разправяше, че богомилите, когато са се изселили от Велико Търново и са се движили вече. когато са ги подгонили, са имали комуни в нашето място, където е тоя манастир в моето родно село. И от там се носи слух, че има богомилски гробища покрай нашето село. Той ми описваше, че те били в елипсовидна форма някаква, ама то не можеше да се провери, но то има известна истина, защото те действително са минали от там богомилски така групи. Друго по-така. В: Сега, от тези възрастни приятели, освен Минчо Сотиров и Бойчев, той имаше ли някои опитности да ви е разказвал с Учителя? К: За брат Иван Бойчев? В: Да. В: Брат Иван Бойчев доста разправяше, аз помня една негова опитност, която е много хубава. Той като се връщал от фронта, на фронта се запознал с някои идеи чрез брат Георги Куртев, който, те бяха от един край. На връщане решил да се отбие в София и той отишъл при Учителя; Учителят го приел много любезно и много му направило впечатление че тоз човек е много благ, и от там се привързал много към Учението той после вече той става. Не знам, не знам. макар че брат Иван Бойчев държеше така доста много на православни обрядности. До заминаването, си държеше на някой неща, но си беше предан ученик, предан беше. Той имаше слабост да ходи в църквата - Православната. В: Е-е, ама не всеки може да се, ето например той се е доближил до Учението по външни форма, а не по вътрешен път, по Дух, и затова той не е могъл да освободи от формата. Има хора, които трудно са минавали и трябва време. К: Брат Сотиров ми каза един друг случай, в момента ми идва. Бургаското Братство първите години, даже до мое време почти, сутрин са излизали да посрещат слънцето и да си правят молитва в Градската градина, т.е. тогава Булеварда. И някои от гражданите са им се подигравали, някой са ги замервали с камъни, други пък попове имало, един поп, поп Овчаров аз го помня. Той значи пък ги е гонел и отивал и им е правел големи бели и е насъсквал и други хора. Обаче, брат Сотиров един ден го среща на мястото през деня, обаче, не сутринта и го спира и му казва: "Слушай какво, няма да ходиш повече да смущаваш приятелите, когато си правят молитва тука. Защото, ако само една дума каже, както си тука, ще паднеш долу в морето." В: Това е станало на брега горе? К: Оня значи станал жълт като восък, отминал си и оттогава вече не е ходил в Братството. В: Хм, така, а от другите приятели възрастните кои заварихте още? К: Почти само сестри, възрастни и без особена така активност, хора, които просто станала религиозност в тях, нямат нищо повече. В: Те имат ли някакви опитности с Учителя, между другото те трудно са контактували защото. К: Да, те трудно са отивали, например отивало е семейството на този брат Бойчев, защото са били железничари и са имали безплатни билети. И сестрата Радка, неговата съпруга, тя повечето е ходела. И от нея опитности можем да вземем, но те се свеждат така повече до външни неща, вътрешни, дълбоки работи няма, защото тя интелектуално не може да такова. Обаче е предан човек, с преданост голяма във Братството страшно гостолюбиви. Винаги е устройвала приятелите, какво ли не такова, при нея всякога са отивали добре посрещнати братя навсякъде. Даже и такива е имало, че са отивали да ги използват и да ги окрадват и т.н. и т.н. Тя е такава жена. техния дом беше отворен дом в името на Бялото Братство. И сестрата Радка е много предана жена. В: А как се изразяваше тяхната дейност, на Братството в Бургас след като вече вие идвате, и вече поемате нещата. Вече чухме, че вкарвате в ред библиотеката, книжнината, впоследствие правите салона и т.н. Изобщо по какъв начин протичаше вашата работа, дейност? К: Протичаше, ние направихме опит да въведем повечко събирания и общувания. Това се поддържаше малко време и после пак отпадаше. Например, провеждахме, даже брат Иван Бойчев още си беше, ние в петък вечер се събирахме, четяхме Младежкия клас, обаче малко време, почнаха да идват много малко хора. И се виждаше, че всичкото това е само за един-двама, трима, пет души. Утринни слова доста време поддържахме. Отивахме в 5 ч. сутринта. В: В Неделя? К: Неделя и после пак в 10 ч. на беседа и на екскурзия ходехме. И това нещо продължи малко повече от младежкия клас, но продължи. Прочетохме почти всичките така томчета, те са 13 годишнини. Всичките не сме ги прочели в такъв случай, защото 13 -години не продължи това нещо, по-малко: "Абсолютната истина", да. Но доста време продължи, може би 1-2 години най-малко продължи, четяхме и то пак така. защото взеха да идват много малко хора. В: И накрая остана само неделя? К: Неделя 10 ч. и сряда. Тия две не са прекъснати. Е 3 сряда в колко часа? К: В сряда в 6 часа вечерта и сутрин в 5 ч. до миналата година през лятото винаги сутрин в 5 ч. В: В 9? К: Не, в сряда, но от както се въведе новото, лятно време, видя се. че вече не може, защото хората отиват на работа и не може. И го обърнахме само вечер, за школата в сряда. А, иначе си е в 10 ч. в неделен ден. Тя никога досега не е прекъснала. Даже тогава, когато ни взеха беседите, не прекъснахме. Беседите ни бяха взети, нямаше какво да четем, обаче, решихме: няма да прекъсваме, то пък имаше един брат, не му бяха взели беседите, донесе същата беседа и ний си продължихме. Не прекъснахме въобще порядъка на четене. Друго, така на братските празници, провеждали сме малко литературни часа, но все повече и повече умират тия неща. Нямаме хора, които да изнасят, или тези, които изнасят са все едни и същи, еднообразно нещо, въобще има един така да се каже упадък или едно, но от друга страна пак се посещава редовно Школата около 18-20 души, 25. В: В неделя? К: Това е в сряда вечер. Школата се посещава от повече хора. отколкото в неделя. Школата се посещава повече. В: В такъв случай вие водите? К: В повечето случаи аз я водя. Имам съображения, че така млади хора са така изложени на опасност, но въпреки това пак чета. Някой път брат ми Тодор, брат Митко, някой път и сестри, не всякога аз, даже в миналото други четяха. Гледахме така, които четат по-хубаво, добре да изразяват беседите, някои от приятелите не могат добре да ги изразяват, затуй тях по-рядко ги карахме, за насърчение. Това е, друго нещо особено в Братството не може да се промени В: Ами сега, при сегашните събития 1980 година как стои въпроса със салона? К: Въпроса за салона ето как стана. Ние след като от брат Сотиров, след неговата смърт бяхме го прехвърлили на шест души от братския съвет на името, със създаването, публикуването в 1975 г. Закона за собствеността на гражданите в страната, вече нямаше право да имат хората по два имота. И видяхме, че тука положението е много деликатно, не може значи. И аз самия имах апартамент, и всички други имаха апартамент. Но една предварително помислена или допусната от небето случка или как да го кажа, че аз две години преди да излезе този закон, предусетих ли нещо, реших да прехвърля моята идеална част от салона на дъщеря ми Милка, защото тогава разбрахме ний, че като имам апартамент, не може да имам още един имот. А може да го има дъщеря ми. Аз взех съгласието на приятелите, може ли това нещо, да се освободя аз от тази идеална част, и да го прехвърля на дъщеря ми, защото трябваше да се откажа от апартамента. Значи така беше, за да се прехвърли апартамента на мене, трябваше да се освободя от единия имот. И да си избирам, дали братския или туй. И тогава аз направих туй нещо, и го направих веднага - го прехвърлих. Средствата за това, обаче, не бяха мои пари, това се знае, бяха за Братството пари осчетоводени. И непосредствено след туй прехвърляне след една година, излезе Закона за собствеността, който изрично забрана да нямаш в никакъв случай. И се оказа, че и петте души имат апартаменти и не могат да го имат. В такъв случай съвета трябваше да продаде братски имот, а той го продаваше, на който си иска. Но само дъщеря ми Милка беше безимотна, и тя имаше право да има своята идеална част, а законът пък позволява при претенция да се купи известен имот, тоз, който има идеална част, той има предимство, и съвета не му се бърка. И тогава т:а дойде като добре дошло, и тогава всички други, съсобственици така макар и фиктивни прехвърлиха (продадоха) своята част на Милка която стана собственик на братския имот, понеже няма никакъв друг. Това е уредено документално, и понеже пък имота не е неин, тя го е взела наследство, направихме една Декларация, в която се упоменава изрично че горния имот никога не е бил мой, на баща й, а е бил на Бялото Братство, подарен от брат Минчо Сотиров, не е и неин сега като го купува. Парите, които тя уж дава, не са нейни, а те са братски. Т= просто, поради това, че не е юридическо лице, тя става собственик, скри- собственик. Това е направено на Декларация, заверено е в нотариуса в два екземпляра, и аз го имам на разположение. На нея един, и на Братството. Като същевременно тя дава и такава Декларация, че поради това, че този имот не е неин, и поради това, че тя сега е безимотна, но ако се омъжи, понеже беше свободна, и нейния съпруг има такъв имот, или пък почине баща й - аз, и тя има право на моя имот, в такъв случай не може да има два имота, тя задължава приятелите да намерят начин, по който да си получат от нея имота обратно. Значи тя не се задължава да прави така. В: А те как ще намерят начин? К: Засега не се вижда никакъв начин, но може би, когато дойде това време, тя ще, В: Значи тя има и салон. К: Засега ние сме в салона, не плащаме данък необезпокоявани от никого, но доста пари дадохме по тия прехвърляния през всички времена. И за прехвърлянето, когато брат Митко Сотиров даде, Братството не се съгласи той да плаща, също и после за прехвърлянето на Милкино име и т.н., но братята с радост го правят това, а ний сме най- така в отделен двор, спокойно, никой нищо не ни казва. Хубави условия Това е. В: Значи тя има салон. М: ... В: Юридически е твой. К: Юридически е неин, ама. М: ... В: И тя ходеше и свиреше на цигулка в ..., свиреше в собствения си салон, има си ... на които свири на цигулка. К: Бургаското Братство е регистрирано по така да се каже... не може така да се каже, но наистина имаше едно нареждане да регистрират Братствата. Аз бях в София, беше през лятото. Брат Боев ме извика и вика: "Кральо, веднага иди си в Бургас и регистрирай Братството." И аз, той брат Бойчев си беше жив, още като дойдох в Бургас и направих колко са приятелите, писах и подадох в съвета и подадох молба, че се регистрира. И тогава минаха близо две години и никой нищо не ми съобщи, дали е регистрирано, или не. Ние си продължавахме да се събираме. Един ден, обаче, дойде един от София чиновник от Вътрешно Министерство, който ни извика в полицията официално мене, брат Бойчев и още един брат Михаил Вълков, възрастен брат от братския съвет и ни запита: "Вие ли сте представители на Братството?" - "Да." Той като ги видя че са възрастни хора, каза: "Тия двамата хора не ми трябват, те са възрастни хора," Зададе им един-два въпроса и ги освободи, каза: "С вас си поговорим." Отидохме с него в една стая и той ми се представи, че е длъжностно лице и е изпратен със специална мисия около регистрирането Братството. И му трябват някои данни, които са нужни на вътрешното министерство затова той не може да ми дава обяснения какво точно каза: "Аз ще ви задавам въпроси, вие ще ми отговаряте, аз ще пиша тука и туй ще ви го прочета. Затуй ще ви моля за истината. Понеже виждам вие сте по-млад." И тогава той ми задава много въпроси, най-различни. някои от които помня, сега ще ви кажа, той сега например ми поставя въпроса: "От кога съществува вашето общество в Бургас?" Аз му казах, че почти от началото на Учението на Учителя, обаче, там, където сега се събираме от 1926-та година се събират приятелите, имат салон официално. Запита ме как го имаме този салон. Аз му казах, че той е дарение от един приятелите, и казах, че е Минчо Сотиров. "Имате ли нотариален акт?" Казах му, че засега имаме в тази форма, в която имахме. "Как го даде той?" Ами той, купил го е на времето и го е подарил на Братството. Попита ме как водим службите си. Аз му казах, че се събираме два пъти в седмицата в неделя и ... и това нещо откакто съществува Братството. Зададе ми въпроса как сме направили новия салон, щото той вече не е този, който брат Сотиров подари. Аз му казах, че от него имахме, работихме с общ труд, събирахме парите, които спечелвахме, предавахме нарядите на държавата и събирахме и за доброволно пожертване. Имам списък даже ой колко е дал и така с общ труд го направихме, щото тъй и тъй беше положението. Освен това, понеже не ни стигнаха парите, ние поискахме на заем от няколко места, например от братския съвет в София поискахме 2 000 лв. Той кимна с глава и каза: Да." От друго място викам, вземахме от Тополица, вземахме 10 000 лв, Той каза: "Да." И след туй им ги върнахме. С това свършихме. Зададе ми въпроса: "Идват ли от София ваши съидейници ла ви държат събрания?" Значи, специално нямаме такова да идват, обаче от време-навреме, или при някои непринуден случай идват приятели. "Кои приятели идват?" Аз казах например идвал е Георги Томалевски. Той каза: "Да. Държал ли е сказки той?" Казах: "Не." Действително, че не, брат Томалевски, но той е идвал и поздрави е приемал от хората, но повече не е имало. "Друг някой идвал ли е?" Казах: "Да, идвали са." - "Кой е идвал?" - "Брат Боян Боев е идвал." - "Държал ли е сказки?" - "Държал е." Той вика: "Да." Значи той знае някои неща за Братството. Пита ме: "Друг?" Викам: "Кирил Икономов е идвал." - "Държал ли е сказки?" Викам: "Да, 5-6 сказки по музика е държал. Той е музиковед." - "Друг?" - "Влад Пашов е идвал." - "Държал ли е сказки?" - "Държал е." - "Колко?" - "Много." - 'Къде отсядаше?" - "В дома ми, в моя дом отсядаше." - "Да." И накрая вика: "Вие знаете ли Закона за младите не трябва да идват при вашите братски събирания?" Викам знам, че има такъв закон, че младежта не трябва да ходи, обаче, викам аз разбирам за младеж, която е на 18 години. Такива при нас почти не идват младите, има възрастни хора. "Ами деца идват ли?" Викам: "Деца не, но например моите деца, ако имаме братска вечеря, на която винаги си водим децата. И даже викам някои от децата, които учат на цигулка ни свирят някои песни." - "А тъй, вие нали знаете, че туй не е позволено?" Викам: "Аз знам, че един родител е длъжен да възпитава децата си, докато са малолетни както той намери за добре, стига туй да не е против държавата. И затуй викам му казвам моите :т. аз така ги възпитавам, и ги уча на цигулка и като имаме общо събрание, събираме да се видят, да се запознаят." - "Туй не е редно." Викам: Сега за вас може да не е редно, обаче аз съм морално, даже и материално съм отговорен за държавата, ако не възпитам детето си както трябва. , разбирам, така го възпитавам." Това вика не е така. Викам, е сега, - така. Вие викам сега нали сте на служба. "На служба съм." - "И вие сте с такова материалистическо разбиране. И вие викам сега, ако имате дете имате ли?" - "Имам." - "И вие как ще ги възпитавате, в материалистическа или в идеалистическа философия?" - "В материалистическа." - "Е, доста ами тогава викам защо аз да не възпитавам моето дете?" Той се зае - Накрая след като ме разпитва по тия въпроси каза: "Сега аз ще ви прочета общите точки, които съм скицирал и ще искам да се подпишете." И ги прочете. Действително това, което аз му отговорих, това е писал човека. Прочете ми, аз се подписах и ми каза така: "Аз виждам, че сте честни хора, млад сте сравнително от другите хора, но виждам, че не сте някой воляджия, затова при тия стари хора им трябва да има някой млад, да им шета. Беседвайте си, вика както си намирате за добре, виждам, че няма а нещо лошо да правите, но аз съм държавно лице, събирам данните. Така че съм доволен. Разделихме се много приятелски освободиха ме, окол; два часа трая. И след известно време дойде регистрацията, имаме до днеска пълна свобода на събиране в тоя смисъл, в който се дава и на другите религиозни учения. Това е, което. В: Какво ще ми разкажете за вашите контакти с приятели с провинцията, с тези от Айтос, Тополица, ходихте ли им на гости? К: Да изкажа моето мнение, малко. Сега да ви кажа право, още като влязох в Братството дали защото излязох от евангелските среди, имах едно естествено разбиране за духовните работи, но някак си така някои неща не ми допадаха. А за съжаление в Тополица и в Айтос се дочуваше и после се разбра, че има малко спиритизма има оставени някои корени, които се проявяват. Аз, с тези неща, нито ме влечаха, нито се интересувах, затуй много големи контакти не правех, въпреки че ходех. По братски работи си говорехме, ама да се поддам на тяхното, не се поддавах. Веднъж имах случай присъствах на един такъв случай, но така бях не разочарован защото аз не се интересувах, ама бях просто убеден за последен път така нагледно, че това е много отдавна минало времето му на туй нещо. Затуй въобще не се интересувах по-нататък. За в Айтос дочувах, че имат и групичка, че провеждат разни така сеанси, нито желание изявих, някои ме поканваха, но не ми казваха специално, че на сеанси ще ме викат, но се разбираше. Аз винаги не съм желал и не съм отишъл, и не ми се отдало и случай. Аз, ако си спомням такъв случай, аз нямаше да ги обидя. Аз не проявих желание и затуй не се поддадох на това нещо. Аз бях много доволен от беседите, които срещах в разговор с други. Аз самия си избрах Георги Куртев съм говорил по тоя въпрос, лично. Поставял съм му въпроса, но не да ми даде някакво обяснение специално, но просто като за знание, за сведение, специално се отнасяше за Тополица, че се проявяват. Той ми каза така: "Вече на 2-3 пъти вече ние едва спасяваме Братството в Тополица от тия прояви. Просто ще се въздържате от това." Той лично на мен ми го каза. Това за мен беше достатъчно да разбера, че няма нужда да се интересувам по-нататък и за Айтос и за др. Аз бях съвсем доволен от това, което срещах в беседите. На градината ходех, те толкова често както обикновено приятелите около Айтос. Те го имат градината я имаха, като култ. Те като кажат градината и просто като в манастир, и като такова. Аз така не гледам на градината, макар, че имам една висока оценка какво работа е свършила и какво е всъщност. И до тая степен така на поклонение и на ходене като култ, не това нещо. Обичам си всички приятели, уважавам ги, знам, че са на правата страна, но много... Това помогна доста много за едно положение, ако Братството например - полицията например, бяха така доволни, че аз не правя агитация за постоянно събиране в Айтос, а си държах, че се събираме, именно, в Бургаското Братство. Всеки в гнездото си. Случвало се е на Петровден в Бургас няма един човек на Братството - Петровден, всички избягали и отишли в Айтос. Ние отидохме един ден с Йорданка и бяхме само двамата, всички в Айтос. И тогава един каза, бай Георги: "Бреей, те бургазлии с кучетата..." Действително така беше. Аз държах празниците да се провеждат в Бургас, защото това е светлина, която е нужна за хората, които са в Бургас. Не като духовно ..., а те се събираха в Айтос. За мене сбирките в Айтос до известна степен имат характер на селски сборища. Аз съм го казвал и на други хора. Защото за мене, аз съм присъствал в Айтос на Петровден, присъствал съм, аз лично съм бил изпълван с вътрешна, тая духовна радост, и съм поздравявал душите с пълна Любов. Обаче, при другите съвсем не е било така. Те просто са дошли, например 400-500 души да се изразят, да застанат пред тебе всеки: "Няма Любов като Божията Любов!" - "Само Божията Любов е Любов!" - "Няма Любов като Божията Любов!" - "Само Божията Любов е Любов!" - 400 души, или 300 или 200 да се изредят, това просто е някак си за мене една форма, която... Обаче, да се срещнат двама души и да си вдигнат ръцете и ..., това за мене е свято нещо, аз съм го правел, и даже с всички съм го правел, но то не е било ... така, но съм го правел или един път или два пъти през живота си. А сега тука не съм го правил, нали. Затуй, аз повече градината я смятам като място, където човек може да мисли, да се освободи от нещо, но това не става всеки ден, или всяка неделя, това не става с една предварителна подготовка... Така гледам аз на нещата. Но приятелите около Айтос са предани хора, аз не мога да кажа това. В: Какво ще ни разкажете за брат Георги Куртев? К: Брат Георги Куртев малко съм контактувал с него, но колкото пъти съм имал съм бил винаги насърчен, винаги съм виждал в него един съвсем предан човек, той самия много така ме обичаше. Писа ми веднъж писмо. Само веднъж го помолих, така да се моли, бях още млад в Братството, той ми каза, така ми писа: "Слушай вътрешния Учител, който е. Той е най-верния. Вътрешният Учител, който отвътре ти говори. Колкото за това да се молим един за друг, това е наше задължение." Беше много хубав отговор за мен. Че не трябва да се гледа на хората като на някакви ..., щото вътрешния Учител, той е най-верния, а пък да се молим един за друг, това е наше задължение като братя. Беше много хубаво така, веднъж летувахме 10-тина дена със семейството си на градината. Дойде в сърцето ми желание имаше хубави круши, да взема 2-3 кг и да занеса в Бургас на бащата на жена ми Йорданка, евангелист, с който не се разбирахме по религиозни такова, но пожелах да му занеса. И казах на бай Георги, че имам желание, чувствам го вътрешно. Той каза: "Набери си брат." И аз като си набрах, казвам - искам да ви платя." Той казва: "Можеш да не ги платиш." Аз викам: - да не ги платя, но аз искам да ги платя, защото ще ги занеса от мое ? Каза: „Да, може тогава." Каза, иди, коя сестра се занимава с тази работа? - аз ги платих. Това за мен беше един много хубав пример с бай Георги първо, ми даде. второ, като видя, че аз искам да си ги заплатя, да ги да от мое си име. и каза: "Добре." Човек като ти дава нещо. М: Той ти даде Завета на цветните лъчи. К: А. да. Той ми даде Заветът на цветните лъчи. След като бях вече в Братството няколко години — помня колко години, но той ме извика, изпратил по един брат хабер дойде брат Кральо в Айтос. И аз отидох, той ме повика в неговата стая и ми каза: "Аз имам право да ти дам една книжка, която си задължен да я пазиш и навсякъде да е с тебе - Завета на цветните лъчи." Казва: си я носиш със себе си, когато излизаш някъде, ще я държиш в къщи, когато е на чисто място и ще я четеш. Това е, което е за теб. Таз книжка да се дава на всеки." Сега за Тополица нещо ме питахте? В: Вашите контакти с приятелите? К: В Тополица обикновено правехме тъй Никулден и там по същия начин не ходех често, и нямах особени контакти, освен братски така с приятелите но... Горе да, те имаха едно място извън селото високо. Там излиза и там играеха Паневритмия. Ние понякога от Бургас масово отивахме специалист в Братството в Тополица, и играехме сутринта. Това го правехме няколко пъти. Беше много тържествено, много мило и много сърдечно, наистина много хубаво беше там. Даже една година направихме едно летуване там Вместо на Рила, изкарахме там 10-12 дена с децата си семейно. Всеки ден играехме Паневритмия, всеки ден ходехме с децата си за вода на съседни изворчета, ходехме на екскурзия, много хубаво изкарахме. Това са хубави спомени, специално за Тополица. В: А за Братството от Ямбол? К: За Братството от Ямбол абсолютно никакви допирни точки, освен веднъж ми се наложи и ме изпратиха един брат Каньо. Отидох за една вечер, преспах и на другата сутрин се върнах, но за какво беше, не помня. В: А с Варна? К: С Варна сме имали по-голям допир, защото на един 9.IX. масово отидохме от Бургас към 20 души, после сам със семейството си съм ходел 2-3 пъти, с един-двама братя така бяхме доста близки. И те са ми идваха на гости, и аз им идвах. Брат Стоян акордеониста. В: Аз съм виждал и съм чувал, че там от тази област са се събирали на някакъв извор, някакъв бунар са се събирали? К: За кои става въпрос? В: Ямбол, Нова, Стара Загора или не? Куш-бунар? К: Това е за Куш-бунар и за Сливен вече. Там действително Бургаското братство по снимки съм виждал, че е ходило 1922-ра година или по-късно, и брат Сотиров е бил още военен тогава, имам му снимката. Те на Куш-бунар са отивали. Но аз нали съм влязъл в 1950-та година в Братството. В: Искам да Ви питам още през тези години идваха ли, навестяваха ли Ви някои приятели от София? К: Идваха, да. Идваха, приятели идваха. Няколко души са идвали. Брат Томалевски е идвал. Той гледам, че идваше на почивка на морето, обаче, общувахме много, и много полезно общуване имахме ний с него през това. Защото в къщи той обикновено в нас гостуваше, ний имахме много хубави братски разговори в така много хубава обстановка и много неща добихме така представа за братския - за Учителя от това, именно, общение. Това е една много голяма привилегия за нас, особено брат Томалевски. Специално също, нарочно е идвал брат Влад Пашов. В: Той какво изнасяше там, лекции ли? К: Той изнасяше сказки. На най-различни теми, може би над 10-15 теми е изнесъл в Бургас. В: Къде ги е изнасял той? К: В братския салон. Специално всяка вечер изнасяше по една сказка. В: И той ги четеше ли? К: Той ги четеше, четеше. Той си ги пишеше, даже в нас. Той като дойдеше, никъде другаде ходеше, седне си в стаята и си напише сказката, и вечерта ще я прочете. Имаше и някои вече написани, готови. Но е писал в къщи и даже е носел, имаме, размножаваме ги тук-таме, пише: Бургас, еди коя си дата. Тогава, именно, когато е бил в Бургас. В: Вие имате ли ги събрани тези неща? К: Имам ги, да. В: Защото аз имам една идея, впоследствие тези неща на Влад Пашов да ги съберем като една творческа изява на неговия Дух. К: Имам същата идея, и затова ги пазя. Това ще бъде хубаво нещо. Общо ще ги направим, да. В: И хубаво е, може би ще обхванем и някои други негови неща. К: Да. Това трябва да стане. В: Той между другото е и първият, който е започнал да оформя опитностите на учениците, но тези опитности на учениците бяха предавани в един друг стил. Литературния стил, който малко се доближава до един западен окултизъм, който не пасва при нас, независимо от това. А между другото някои от тези опитности, които той ги е изнасял, ги пък няма на друго място, защото са ги записвали приятели, които впоследствие са си заминали. За Влад Пашов така. И до коя година продължиха тези неща? К: Ами той, това нещо, не мога сега годините, в сказките е отразено, ама туй беше две или три години разстояние, след туй той вече не идваше, или да дойдеше, идваше за малко и почти даже не е идвал. Не е идвал. Но това в едно такова положение, в него време в разстояние на две-три години редовно идваше и седеше тука по 10-15 дена в къщи и изнасяше сказките. В: Дали му се противопоставяше някой? Не, нямаше такова нещо, нямахме такъв случай. В: А, исках да Ви питам за Кирил Икономов. К: Да, Кирил Икономов и той идваше, пак така у нас отсядаше тогава. Той изнесе 5-6 сказки, много ценни по музиката, и нали останахме много доволни. В: Имате ли ги записани? К: Не, нямаме ги за съжаление. Той си ги имаше, при него си останаха. Навярно ги има и децата му, може би ги пазят, но не ни остави. Но благодарни сме, че той ни изнесе много хубави работи. За някои от песни специално. Но почти никой не оцени това нещо, и не запомни корекциите и забележките, които прави по пеенето, и пеенето си остана да си куца в Бургас. И даже и други музиканти, които са опитвали, между които е и Милка, просто не се поддават приятелите на правилното пеене, просто си пеят така по своему, забравят се, изсилват се, или така по тяхному си карат, и това е, но така е сега. В: Не можем да ги коригираме. К: Не можем, да. В: Брат Боев идвал ли е? К: Брат Боев през мое време не е идвал, понеже той беше вече с крака зле, никак аз не съм присъствал на негова сказка. Но преди туй е идвал, той е бил и в Бургас като учител и много работа е свършил в Бургас той, но аз тогава не съм бил в Братството. Но някои негови сказки имам така печатани, случвало се е. Някой път сме прочитали някои негови сказки. Специално се съберем, да прочетем сказка от брат Боян Боев, или негови опитности. И брат Борис ни е посещавал. Не е държал брат Борис сказки специално, но така се е изказвал пред събранието, важни работи. Други приятели. Олга Славчева е идвала, но не е идвала така само тя да говори, като поздрав, като пожелание, като някакъв спомен само. Брат Жечо е идвал, той е бивш бургазлия. Той така като дойде ни поговорва, но не във вид на сказка, в братско така приветствие, някой спомен, което също са биле много хубави насърчителни работи, но особено така нещо. В: Как се организирахте вие като ходехте на Рила? К: Организирането на Рила ставаше нали, след като разберем ще има ли на Рила лагер. Такъв имаше до преди години, предварително се подготвяха някои семейства съобщавахме, че ще отидем, и вече кой както може и какво може да носи. Който палатка си има, или пък братски палатки. Ходехме бургаското братство, макар че е доста далече. Почти всички приятели са посетили Рила. Ние специално моето семейство 3-4 пъти сме ходили В: Не излизаше ли много скъпо? К: Излизаше скъпо, ама от другаде си идваха парите, и сме много доволни, че сме отишли, защото, ако не бяхме - отишли, нищо нямаше да знаем В: Ха, Ха! К: А ние сме така значи свърза- доволни, много хубави преживелици имахме, и децата и ний. За това нещо ни помогнаха, брат Влад ни помогна, в смисъл, че като отивахме там - палатките се нареждахме добре. Той Брат Боев беше тогава още. Доволни сме много за Рила, организирането беше така. В: Искам друго да ви питам как откликнаха приятелите след онези събития 1957-ма година, когато започнаха процесите, и след това събитията, които последваха. Как откликна всичко това у вас? Имаше ли разделяне на мнения? К: Нямаше при нас. Специално по процеса нямаше освен след туй идва веднъж Антов и държа уж един отчет, а той всъщност беше едно клеветническо отношение против брат Борис, на което ние реагирахме, така направо си му реагирахме, и той се поразсърди, и: имахме някои факти, които той не можеше да ги премълчи и обеща, че ще се обади. И действително се обади после и каза: "Прави сте биле." Така че ние му посочихме някои неща, че не е така, както той говори, а и той самия не знае някои работи. И ни отговори с писмо, аз имам даже писмо че действително е било вярно това, което сме твърдели ний, че и те са имали пропуски, и той каза: "Ще са поправим." Та ний нямаме разделение в Братството. Вярно е, че се чу нещо, че по едно време, у-у-у, че страшно много пари, с чували, с не знам какво. След туй разбрахме, че е било не само преувеличено, но просто измислено. Нямаме, и до днеска Братството в Бургас е съвсем единно по тоя въпрос и не се смущава по нищо около процеса. Е, може да има някои, които да не са съгласни с някои неща около ръководството, което брат Борис провежда. Но то никога, през никое време, в никои общества не е имало единство. И през време на Учителя и през времето на Христа, все е имало хора, които са били недоволни от нещо, така че това не може да бъде човек да се отчае, или човек да каже не е редно. През всички времена човек е такова нещо. В: Искам да Ви питам, сега Вашият баща е бил в Буково, и сега това е място на колко километра от Бургас? К: 55 км. В: Сега в момента Вие. където работите, или? К: Където имаме място, на 55 км. В: В Странджа планина? К: В Странджа планина, на река е. В: Вие там какво сте направили? К: Там направихме още 1946-та година един хубав каптаж и един водопровод с хубав резервоар, на едно хубаво южно изложение, и едно хубаво място значи за почивка. Това направихме, и всеки, който го види става драго и вика: "Абе хубаво нещо направихте бе, е-е-ей, виж какво нещо е човекът!" М: Ти каза 1946-та, пък сега вече сме... К: 1946-та направихме за резервоара и водопровода казах, а сега, в момента ме пита какво съм направил. Направихме едно място и го заградихме, и една малка виличка, и сега там е хубаво, засято, хубаво място. В: А бадемите които тука донасяте? К: Те са на друго място, те са край Бургас на едно място. М: Хубаво място. К: Хубава къщичка, много хубава, на Милка стаята там я отворихме оня ден, ха,ха! В: Ами тези фъстъци, вие ли ги садихте? К. Фъстъците са от Буково, ний ги садихме, и живот и здраве догодина ще садим повече, ако сме здрави. В: Като приказката на Косе Босе, трябва и тази да работи, но няма кой. К: Е, лесна работа, голямо е мястото, е, ако имаме възможност, ще сеем. В: Вие имахте ли големи трудности във Вашата професия като шивач, ли проблеми с намиране на работа? К: Аз бях облагодетелстван, не съм имал голяма трудност, защото родителите ми, макар че бяхме сравнително бедни, не толкова бедни, но не и богати, ами просто трудолюбиви хора родителите ми. Дадоха ме шивач още от малък, но бях при леля ми, която нямаше деца, бяха по-заможни хора и тя много ме обичаше, защото бях на името на баща й и тя е първо дете на баща си, върви по негова линия. Тя много ме обичаше, даже тя ми подари една пара, от която впоследствие си направих пръстен, венчален и го носех много време. Та в занаята се случих при един много добър майстор - грък по народност, но с едно хубаво разбиране така. Много ме обичаше, добър майстор беше, научих се хубаво. При леля като живеех, не видях така да гладувам, да изнемогвам, нямаше. Добре ме хранеше. До 9.IX.1944, свяко беше в затвора, както казах одеве. Той излезе от затвора и стана на голяма служба. Аз пък се ожених и си бях вече отделно. М: Работеше в кооперацията. К: Работех, в кооперацията съм бил. М: След това напусна кооперацията. К: Ами аз кооперацията почти не я напуснах, напуснах я за малко, после пак влязох. М: Работеше в къщи. К: Работех в къщи, кооператор. 33 години имах трудов стаж. Занаятите, те хубави бяха, два занаята вземахме, изкарвахме с тях прехраната си, къща си направихме, децата - горе-долу си изучихме, повече от нас си. Ний бяхме с по-малко образование, те с повече. Децата ни слушат. В: Останаха ли някои документи, някои неща от Минчо Сотиров, от Бойчев, по отношение на документация? К: Да, аз одеве пропуснах да кажа, добре, че отново ме запитахте. Щото действително имаше към десетина папки, които аз бях прегледал. Те не бяха някакви особени материали, но все пак бяха хубави материали, които при големия обиск, то не обиск, ами то как беше, вземане на литература, коя година беше 58-ма година ли беше. Тогава в Бургас вземаха, от мен вземаха от къщи, и след туй отидоха в Братството, вземаха литература и тия папки. И аз ги помолих да v оставят, защото са архивни, а те казаха: "Именно, защото са архивни, ще ги вземем." И ги вземаха. Наистина не бяха нещо особено, но хубаво беше. Някой отчетни тетрадки имаше, те като видяха, че са отчетни пък, казаха: "Е, те са отчетни работи, може да ви се потърси някога сметка, запазете си ги." И ми ги дадоха. Между които е на брат Сотиров, там тия тетрадки, където те са провеждали трудов ден, братски ден са правили опи ги например: турили шкаф в Бургас на улицата, турили вътре книги с цената, колкото е, и всеки сам да си вземе книгата ида си плати доброволно. Вий правили ли сте такъв опит? За документи, нито брат Бойчев няма нещо особено. Мен ми се случи веднъж от Журков, макар и много за малко, аз исках да прегледам неговата литература и жена му ми позволи, но дойдоха гости и на мен ми се отне тази възможност. Сетне пък вече те не се съгласиха. Но тогава за малко аз намерих няколко писма от Учителя. В: Вие взехте ли ги? К: Аз ги взех, обаче при обиска ми ги вземаха, те бяха между други книжа, на мен ми вземаха доста. От 1919 година едно писмо, което ми беше пратил. В: Този сега Журков, неговите наследници? К: Неговите наследници, ние нямаме достъп до тях. Помъчихме се на 2-3 пъти, обаче подразбрахме, че въобще се дразнят, когато повдигнем въпроса около неговото минало, на баща им. Не желаят да им се рови из книжа и т.н. и а вече не повторих. Да, влязох в контакт, и отидох даже един ден на тавана и почнах и дойде едната му дъщеря от София и не желае, и че ще ми се обадят и пак не ми се обадиха. И аз ме досрамя повече да настоява След туй умря бабата, майка й, жена му. Това е, нищо не можахме л вземем, освен няколко "Житни зърна" и "Всемирна летопис" няколко бре - които тогава първия път кат. Те бяха много богати хора, но ако по някакъв случай се отдаде, аз не съм си изгубил апетита пак да ровя из техните неща, ако още пазят. В: Има ли някои от възрастните приятели, които биха могли да разкажат нещо, изобщо за онези времена? К: Ами вижте какво да Ви кажа - струва ми се че почти няма, почти няма. Хората, които останаха с вече действително много стари, на 83, на 74-75. И всичките идват прост от навик и от страх така на Школата. Малко са тези, които идват с по-високо съзнание и не може да се очаква да се каже нещо специално, нещо особено. Защото почти се е заличило, но... В: Имат ли някои снимки, нещо...? К: Безспорно някой имат, не може да нямат. Ний много пъти сме правили апели и сме давали снимки. И други са събирали, минавали са. И брат Нанков е минавал, и други са минавали и са събирали. Каквото е имало е събрано, може да се каже. Не може да се очаква, че може да имат нещо. На мен ми взеха доста снимки при обиска. Аз действително бях събрал когато брат Минчо ме накара да почистя библиотеката, между тях имаше и снимки. Не бяха наистина много разнообразни, но бяха хубави снимки Впрочем аз и сега имам още някои снимки, щото после ми се случи пак да имам някои и аз имам. Гледам тук-таме на 2-3 места, като почна да търся нещо, намирам някои снимки хубави, намирам. Даже имам направен албум на бургаското братство. Има вътре снимки, но не мога така да видя някой човек да подразберем нещо, да кажат някои специално така опитност. Е. все ще има нещо, но не знам дали ще има някакъв резултат. В: Трябва да се опита поне. Това, което може да се събере, да се събере, защото след 5-10 години няма да има кой вече да ги събере тия неща. К: Да, това е вярно, така е, да.

Е. СПОМЕНИ НА ИВАН П. БОЙЧЕВ Дългогодишен ръководител на Бургаското Братство Спомени и опитности преди Първата световна война, а също така и след нея. Тези са записани, а има и други, които не са записани Бургас, 1974 г. Машинописен текст Опитностите, които описвам, са проверени лично от мене в продължение на 52 години - начиная от 1908 г. до 1961 г. Описвам това, което съм видял и опитал - по желанието на моите приятели, да им оставя личен опис. Започнах описанието на опитностите през януари 1961 г. - Бургас. Бях на 19 години, когато започнах да виждам непознати за мене неща, за които нито бях слушал от някой човек, нито бях чел в някоя книга. Забелязах, че от страни на очите ми и отпред, над главата ми се спущаха кълба. От начало бяха тъмни и с всеки изминат ден ставаха все по-светли и се спускаха по-близо, без да се изгубват нито през деня, нито през нощта. Забелязах, че когато съм гладен, светлината е по-чиста и по-близко се виждат, а когато се нахранех, кълбата се замъгляваха и отдалечаваха от мене. Това беше в продължение на лятото на 1908 г. Аз изпитвах голяма радост като гледах тези неземни неща, които не се изгубваха от очите ми и все по-красиви и по-светли ставаха, особено когато бивах гладен. С време започна да се образува около мене светла мрежа с различни очертания - като тантела, кардела и др. Образуваха се така: отначало - топка, после тя издава клончета, а по-после се образуваха и други форми, които тук ще покажа някои от тях: Трябва да кажа, че тези светли фигури започнах да виждам след като почнах да вярвам и да се моля със сълзи на очи Бог да ме приеме в Своето Царство. Като се уверих, че през време на глада светлината на чудните форми се увеличава и се виждат по-отблизо, реших да направя екскурзия от Бургас до Рилския манастир, без да ям хляб. Тръгнах от село Черни връх на 4 август по стар стил. Пътувах 10 деня като пиех само вода и ядях малко плодове. Като вървях по пътя, светлината на тези форми ми беше като храна и тялото ми не отслабна. Почнаха да се явяват и други форми по целия път. Като стигнах монастиря, казах това на игумена и исках да ми обясни явлението им, но той каза, че не е в състояние да стори това, защото сам няма никакво понятие за тях. ПЪРВИ сън През нощта ми се яви насън свети Иван Рилски и ми каза, че за известно време ще стоя на това положение и след това ще отивам все по- нагоре и нагоре. И наистина, в продължение на 10 години останах на това положение През този период служих 33 месеца войник, 10 месеца Балканска война, 3 години Първата Световна война. През тези 10 години светлината не се изгуби нито денем, нито нощем. Със затворени и с отворени очи, винаги я виждах, в най-разнообразни форми. Но трябва все пак да кажа, че светлината на тези форми не беше тъй честа и светла както беше през пътуването ми до Монастира. В този период от 10 години имах много ясни сънища и ми откриваха бъдещето. За тях ще пиша по-нататък. През тези 10 години аз все още бях месоядец. ВТОРИЯТ забележителен сън, който видях около 3 месеца след моето духовно пробуждане беше: "Намирам се на небето пред Божия съд. Държа Новият завет в ръце. а на тялото ми сърчена, жълта, свещеническа одежда. Изпитваха ме дали съм изпълнил всички правила на Новия завет. Като си помислих, че не съм още изпълнил всичко, което се е изисквало, дойде ми страх, че не ще мога да се оправдая през Бога. Тогава чувам гласът на Бога Отца да казва на Христа защо ме е представил неприготвен още на съда. В същият момент дойде вихрушка и ме вдигна от мястото ми. Отнесе ме далеч от Съдът. Видях да се отваря на небето една шахта, подобна на минна галерия. Почнах да слизам по въздуха надолу до към следата на шахтата. Тогава аз изчезнах като форма и се превърнах на светъл, бях облак. Като слязох на дъното на шахтата, видях голямо, огнено езеро, пълно с голи хора. Едни бяха до гуша в него, други бяха до гърдите, а други до колената си, но всички бяха неподвижни в езерото като че ли замръзнали в тази каша. Аз бях във въздуха, в белия облак и като видях този ужас, в който хората там живеят, вдигнах се като орел от това място и излязох моментално. Намерих се пак на небето при шахтата, отгдето бях слязъл. При входа на шахтата стоеше Христос и с усмивка ме запита: - Как е живота там долу? - Господи, ужасен е - отговорих Му аз. - Ами ти да си там, можеш ли да изтърпиш? - запита ме Той. - Не мога изтърпя - отвърнах Му аз. А Той ми каза: - Ще изтърпиш!" Този е вторият важен сън, който сънувах след завръщането ми от екскурзията ми, която направих пешком до Рилския манастир и обратно през София, Казанлъшката долина до Бургас. Екскурзията ми трая 1 месец. В манастира престоях един ден. В София работих няколко дни и от там, пак пеша до Бургас, но при завръщането вече се хранех. Дълги години аз мислех върху значението на този сън, за строгият глас на Бога към Христа - защо ме е поставил на изпит още неприготвен за живота на огненото езеро и за думите на Христа че ще изтърпя. Най-после разбрах, че Белият облак, в Който бях над огненото езеро означавало Духът. Жълтата сърмена одежда представлявала душата на ученика, която трябва да придобие търпение в материалния свят, без да заробва от него. Но с крилатият Дух на пробуденото висше съзнание, ще наблюдава хората на безлюбието, на които липсва великият идеал за добродетелен, безсмъртен живот и окаяно са заробени от материализма, егоизма и се валят в тинята на нисшите страсти, на всички дисхармонични прояви, считайки това за голямо благо, както биволът изпитва приятност от калта и прасето от тинята. Но все пак биволът и прасето могат да излязат от калта, а хората от материализма, от егоизма не могат сами да излезнат. Приличат на парализирания човек, който сам не може да се премести от едно място на друго, а трябва друг да го премести. Велики добродетели са нужни на човека, велик идеал за вечен, безсмъртен живот, които да освободят човека от робството на низшето съзнание, което е владяло човека хиляди, милиони години и го е правел послушен роб на всички животински страсти, инстинкти. Изисква се усилена работа над себе си, за да може човек да се издигне над калта на удоволствието, на неразумните навици, за да може Голготата му да се облича с дрехата на добрите човешки качества. За съществата с пробудено съзнание всичко е открито като бял ден - няма нещо, което може да се скрие. Лошите черти и на добрият и на лошият човек се виждат. Доброто в лошият човек е записано със светли краски и лошото на добрият човек е записано в него с тъмни и кални петна. За да ги очисти, трябва усилено да се стреми към великия идеал - чист и свят живот. Трябва да изкорени всички пороци, като се въздържа от всякакви егоистични навици. Това може да постигне само човека на Новото Учение на Светлината, което го е озарило и го напътва към съвършенството, към нравственото и морално издигане. Да се освободи от обикновеното съзнание на егоиста, на религиозната фанатичност и от материализма. Науката за душата не се намира нито в църкви, нито в университети - тя се придобива с усилено въздържание по отношение на злото и постоянство във всички добродетели. Добродетелите са светлината на душата. Човек без добродетели е слепец за Реалното, той е инвалид. ТРЕТО забележително съновидение: "Слезе при мене ангел в гълъбов цвят. Носеше в ръце светло синя мантия с жълти звезди по нея, която подаде на мен. Аз я взех и си завих тялото с нея. Много се зарадвах на хубавата си дреха. Както бях с дрехата облечен, прегръщах ангела и му казвах: "О, хубавата ми дреха, о хубавият ми ангел!" Но ангелът стоеше във въздуха, а аз почнах ту да лягам на земята с дрехата си, ту се изправях на краката си да прегръщам ангела, но Той никаква дума не ми казваше. Само ми се радваше, като ме оставяше да разгадавам значението на дрехата." ЧЕТВЪРТО забележително съновидение: "Вървях по черен, много кален път. Мъчно се движех по него. На едно място като полянка спрях да си отдъхна малко. Забелязах, че от въздуха слезе пред мене човек висок и много силен, като исполин. Със сиво облекло и сабя от страната на бедрото. Той тръгна с мене по калния път. Както вървяхме, аз го запитах: "Как се казвате вие?" - "Аз се казвам Михаил" - отговори ми той. Пред него аз бях като малко момченце, на няколко години само, а той великан като Голията. Той ми каза да се кача на гърба му както дете което майка му го носи. Той се наведе и аз се качих на гърба му. Като ме носеше, аз казах на себе си: "Колко мъчнотии понасят ангелите за нас да ни пренасят през калните пътища. Като ме пренесе през калния път, аз слязох от гърба му и той стана невидим за мене." Но и досега като си спомня за всички изпитания, които съм имал в живота си, все този Великан ме е изнасял на гърба си. До запознаването ми с Учителя, Той ми беше Ръководител и избавител. ПЕТО забележително съновидение: През войната 1915-1916 г., бяхме в Скопие на почивка. През това време имах възможност да се запозная с ученици от Бялото Братство. Те ми дадоха адреса на Учителя. След като отидохме пак на фронта, имах това съновидение за Учителя, Когото не бях виждал дори на снимка. Нито пък някой бе ми казвал за Него, че е голям човек. Сънувах, че "отивам при един човек да си искам свободен билет за пътуване. Само той раздавал тези свободни билети. Влизам в малка стая, всред която имаше малка маса, покрита с бяла покривка. Един човек седеше на стол пред масата. Като ме видя, Той стана от стола радостен и ме запита: "Дали има други хора от нашия край, които да се подвизават по този път, по който й аз вървя?" Аз му казах, че има една малка група, за която съм чувал. Не ги знаех колко са, но има. Той се обърна да отиде в другата стая, но когато тръгна, аз видях около цялото му тяло един бял облак от светлина, който го окръжаваше." Като се събудих, изпитвах голяма радост, че съм имал среща с необикновен човек! Когато си взех отпуска от фронта за България, отидох да търся Учителя. Похлопах на портите на улицата и номера, които вече знаех от приятели. Учителя ме посрещна весело и аз видях същата стая, масата с бялата покривка и Той ми зададе същите въпроси, които ми беше задал в съня. Тогава Той отиде в другата стая и оттам забелязах, че излизаше бяла светлина като душ от баня. На мене ми ставаше леко и приятно, като че се намирам в баня. Като си спомних с какъв човек имам работа, не можех да се нарадвам на хубавата среща и предсказателния сън, който се повтори и в действителността, без никакво изменение - 1917 г. ШЕСТО важно съновидение: "Виждам група жени и един мъж, че идват към мене, за да се запозная с тях. Като наближиха към мене, те се спряха на едно разстояние около десетина метра, радостни и весели. Забелязах, че лицата им бяха все на млади жени, само една по- възрастна вървеше пред тях на около пет крачки. Мъжът също беше по-възрастен. Но най-забележителното, което видях, беше това, че над групата имаше един златист облак светлина. На всеки около главата имаше жълт ореол от светлина. На възрастната жена, която предвождаше групата, венецът на главата й беше по-голям от тези на другите жени. На мъжът светлината стигаше до пояса - във вид на ореол." Като се върнах в отпуск от фронта, нашите хора ми казаха, че им дохождали гости от едно съседно село, група жени и един мъж. Били много радостни и весели. Аз отидох в това село и видях жените и мъжът, който беше ръководител на Братството. Тогава се свързахме завинаги с тези светли души. Повечето от тях вече се преселиха в другият свят, но светлият им образ ще остане вечно в съзнанието ми. СЕДМО важно съновидение: "Виждам, че нашите войски отстъпили от фронта, който държаха около три години на позициите в Македония и отстъпват панически без порядък. Мене ме нямало на фронта, бил съм някъде в тила, далеч от фронта и аз отивам да посрещам нашите войници, които бягат от фронта." Тези картини ми се явяваха и по-рано, в началото на настъплението ни в Сърбия и Македония, но тази последната картина беше много ясна. Освен това, често пъти сънувах местности и лица с които се срещах после в будно състояние. А също така ми се откриваха на сън почти всички важни моменти през войната. След последното съновидение, казах на войниците: "Ще бягаме. Ще има грозен бяг! От фронта ще бягаме!" Но точно по кое време, не знаех. Някой бе занесъл моите изказвания на командира на ротата ни, капитан Юрдан Пашов. Той ме повика и ме попита: - Вярно ли е, че си говорил, че ще бягаме от тука? - Вярно е - отговорих му аз, че съм говорил, че ще бягаме от фронта, но не ми е известно кога ще бъде това. - Макар и така да е - каза ми той, недей говори между войниците, защото те се плашат от това. В 1918 г., през лятото, пред отстъплението, мене ме изпратиха по служебна работа да следвам курсове по германско пионерно дело в гр. Враня - Сърбия. Там бяхме около 20 деня и в това време стана разбиване на фронта и ние прекратихме курса и отидохме да посрещаме неприятеля и влязохме в боя с неприятелските войски и оттам отстъпихме и ние както и другите части и войната свърши с паническо отстъпление точно така, както го бях сънувал по-рано. ОСМИ важен сън: "Сънувам, че нощно време сме на молитва с една група от Братството в една гора - там, където се събирахме след 1918 г. в продължение на няколко години в неделните дни с братята и сестрите от три села преди жътва. През времето, когато бяхме събрани за молитва, виждам: на север: от нас една голяма светлина, подобна на прожектор, която се движеше бързо към групата. Като се приближи групата и аз леко се приближавам- към светлината да видя какво е това светло кълбо. Тогава видях в него; един голям светъл ангел, който с голяма бързина замина пред мене. Аз му извиках със силен глас: "Ангеле Господен, благослови ме!" Той се обърна на запад към мене с вдигната ръка и каза: "Бъди благословен!" И тръгна към мене като държеше копие в ръцете си. Като допре копието до: пъпа ми, рече: "Какви са тези тъмни петна тука?" Аз погледнах и видях, тялото ми беше светло до пояса ми, но тъкмо на слънчевия възел имаше едно петно с тъмни петна по него. Аз рекох на ангела, че като всеки човек имам още известни полови слабости, като му внуших, че за напред ще поправя тези погрешки, като заживеем чист и свят живот с жена ми. Тогава Той дръпна копието си от мене. Аз го гледах дълго време колко светъл беше той, без никакво петно по тялото си. Цялото му тяло светеше с чисто златист цвят. После той се обърна на запад - Учителя стоеше на едно разстояние около сто метра от нас и наблюдаваше срещата ми с ангела. Ангелът пусна една стрела към Учителя и тя се заби между чатала на Учителя и Той трепна от нея, но после падна на земята и като въртележка се въртеше под Учителя." После разбрах, че Учителя бе приел Него да стрелят заради моят недъг, приел бе страданието, за да ме освободи от сладострастието, което ми пречеше в духовният ми живот. Ангелите ни възпитават да бъдем целомъдрени като тях, без никакви своенравия и изопачения, нечист живот в каквато и да е маска - форма: дисхармонията да се премахне абсолютно от нас. ДЕВЕТО важно съновидение: "Намирам се в една колиба. В това време идва при мен Учителя и застава при огнището. Аз отивам при Него. Той ми казва: "Сега ще ти покажа разликата между астралното тяло и духовното." Астралното ми тяло беше като един напластен облак, в който преобладаваха разни петна, но не прозрачни и белезникави. После стана едно раздвижване като вентилатор и облака се разредяваше и избистряше и преобладаваше вече жълт цвят. Учителят ми каза: "Това е духовното ти тяло." Тогава забелязах какъв е цветът и красотата на духовното ми тяло. Като тръгнах да отивам към кревата, гдето спях, гледам тялото си на кревата, и като приближих тялото си, то трепна, като кога се опари нещо. Това ме накара да разбера, че аз съм бил вън от тялото си и съм видял душата си как се отделя и влиза в тялото." ДЕСЕТА опитност: "Виждам се в една стая сам и то във въздуха. В стаята душата ми свети като електрическа крушка с чиста жълта светлина - прозрачна. Виждат се всички части на тялото ми: глава, ръце, очи, уши, лице - прозрачно - нозе и се държи душата за тялото с една нишка сребърна, подобна на кабела на крушката. Като се движех по въздуха из стаята с голяма лекота и радост, виждам тялото си на земята да лежи и цялата стая осветена от душата. Като почнах да слизам от въздуха към тялото си, светлината в стаята почна да намалява, както кога се намалява фитила на лампата. Като слизах по жицата, която държеше тялото и душата, в смисъл, свързваше ги, и стигнах до сами тялото си, светлината угасна, а тялото се стресна и всичко се изгуби." Това не бе сън, не бе и съновидение, а реална опитност да се види как душата е свързана с тялото. ЕДИНАДЕСЕТА опитност: Една сутрин, като се събудих от сън, виждам една синя завеса се разтваря на запад, подобно на завеса в театър. Отведнъж се намерих в една западна държава, в Австрия, в графски дворец. Като влизам в двореца, в градината ме посреща мома - двадесетгодишна, поздрави ме и каза: "Знаеш ли, че в миналият си живот ти си бил тази мома?" Аз я погледнах и видях, че прилича по всичко на мене. Тя продължи да разправя, че съм живял в този дворец като в затвор, че моите родители не обръщали никакво внимание на моите духовни идеи и точно на 22-та си годишна възраст съм си заминал за другия свят с болка на душата от туберкулоза. За добрите хора нямало място на Земята да се развиват духoвнo при тези условия - на материални удобства. Затова сега съм пожелал да се родя в бедно семейство и в мъжко тяло да изпълня това мое желание за духовен подвиг. След това се обръщам на изток. Пак тази синя завеса се отваря и аз веднага, като на кино се намирам в Индия, в една местност - на север равна, на юг - ниска гора, в едно малко село, във времето на Кришна. Отивам на една поляна, на която играем гимнастика. Като стоях там, дойде и Питагор, и той бил от това село, и почнахме да правим кръгообразни движения по кръга, като желаехме, движейки се по земята, да се издигнем и във въздуха. Обаче, не можахме да се издигнем и летим. И тъкмо си казвах: "Ех, да е сега тук Учителя, Той ще ни покаже как можем да летим." И веднага Учителя дойде при нас и направи няколко кръга във въздуха и ние се радвахме, че можахме да видим това, което ние не можахме да сторим. Учителя тогава е бил Кришна и ние Негови ученици. Всичко това ставаше в будно състояние. После завесата се спусна и всичко изчезна. Видях се при тялото си сам. ДВАНАДЕСЕТА опитност: "Пътувам по едно шосе от запад към изток като войник и бързам да стигна някои каруци да си дам раницата, за да ми олекне пътуването. Както вървях, видях един старец с бяла брада и с торбичка, пълна със златни монети. Като ме видя, той каза: "Зная аз къде отиваш ти, искаше да си качиш раницата на каруците!" Като чух тези думи на стареца, разбрах, че този човек е пророк и го запитах: "Как се казвате?" Той ми каза: "Аз се казвам дядо Иван." Тръгнахме с него по едно стъклено езеро и ходехме по езерото като по лед, но стъкло, твърдо и прозрачно. Аз запитах старее за светлината, която виждам от дълго време, какво значение има тя каза: "Това е злато." После го запитах за моята годеница, дали ще върви в моят път. Той каза: "Аз като отида във вашето село и раздрънкам звонкови златни, не само тя, но и всички ще дойдат!" Аз казах на Учителя тази опитност и Той ми каза, че златото представлявало Божествената Мъдрост, която чрез вас привлича всичко. Аз разбрах кой е дядо Иван и каква връзка имаме с него от миналия живот. Езерото показва миналия живот в небето и на Земята във време на първия век на Християнството. ТРИНАДЕСЕТА опитност: "Намирам се в Бургас при Градската градина край морето на изток В това време се чуваше на юг, отвъд морето, стрелба на оръдия, които обстрелваха градът. Хората се разбягаха на север от града. Куршумите на пушките бяха като игли. В тази паника, която беше настанала, в градът почнаха да се виждат войници, които дошли да пленяват роби Но войниците бяха с офицерски бели дрехи, високи и снажни, около два метра, с женски красиви лица като моми, но със строго изражение. Всички си приличаха по лицата, като да са родни братя. На възраст бяха З0 годишни. Всеки войник вземаше по един пленник. При мене дойде един от тях и насочи пистолета си към гърдите ми и два пъти цъкна, но пистолета му не хвана и ми каза: "На нас ни е заповядано така: На когото пистолета не хване два пъти, ние го вземаме за слуга." Като ни събраха всички пленници на едно място, оставиха ни сами, без охрана и всички войници отидоха на събрание. После, като дойдоха, всеки войник вземаше своя си пленник. Аз забелязах, че всички пленници бяха с черни лица и брадички като на козел. Само аз бях с бяло лице и без брадичка. И когато войникът викаше своя пленник да дойде при него, той го хващаше за брадичката и го теглеше към себе си. Тогава пленника целуваше войника по устата и войника целуваше своя слуга. Но забелязах, че на пленниците не им беше приятно да ги хващат за брадите и да ги приближават към себе си. Понеже аз нямах брада, моят войник ме прегръщаше и аз го целувах право по устата и той после ме целуваше и усещах една голяма приятност от прегръдката и целувката на своят господар. Аз бях красиво и младо момче, около 20 годишен и приличах по красота на своят господар, само че по-слаб и по-млад от него." Това беше видението, което видях, но не разбирах значението му. След дълги години като размишлявах върху скритата част на видението, даде ми се да разбера вътрешният смисъл на видението. На слугите не им било приятно да ги теглят за брадите - до това време нямаше открита Окултна школа. Учителят държеше общи беседи. С идването на Белите братя в България се откри школата за Общия и Специалния (Младежки клас) - 1922 г. Всеки бял брат се вселяваше в някой ученик и го ръководеше по законите на природата. Има два метода за възпитание на учениците: или чрез страдания за неизпълнение на законите на природата, или чрез доброволно самоотричане от егоизма и чрез самообладание да се подчини нисшата природа. Черните лица и брадичките показвали изопачени чувства и своенравни постъпки, които Белите братя чрез страданията ще изправят и приближат към себе си душите, за да приемат любовта и да им предадат Божията любов чрез сладките слова. А понеже мене ме изпитваха чрез пистолета, който не хвана два пъти, показвало, че моето сърце и ум са съгласни с идеите и законите на природата, затова имам бяло лице и неупорита воля срещу методите на Бялото Братство. Затова ме пращаше моят господар, като със радост ми предаваше любовта си и аз с радост я приемах и му благодарях за всичко. ЧЕТИРИНАДЕСЕТА опитност: Майка ми живееше в село Ичера, а ние в Бургас. За издръжката на майка ми, се грижех аз. Тя живееше в нейна къща с братовата ми жена, която беше вдовица и се издържаше с пенсията на брата ми. Напоследък с майка ми нямаха добри отношения и майка ми повече имаше връзка с двете си дъщери, а в домът си биваше повече самичка. На възраст беше около 80 годишна и от време на време имаше силно сърцебиене и хълцане. Хълцането го имаше от много години, но когато се притесняваше за нещо, болестта се усилваше. Известно време преди да заболее тежко, аз често пъти сънувах, че майка ми станала млада, около 20 годишна и е облечена в гълъбов костюм. Така млада, аз не я знаех, тъй като съм най-малкият й син. Бяхме шест деца. Преди мен двама братя и три сестри. Една нощ сънувам, че "двама лекари с бели мантии дойдоха при мене и ми казаха: "В неделя да бъдеш в Ичера, защото майка ти ще си замине." На сутринта казах на жена ми този сън, като й споменах, че днес очаквам писмо от майка ми и отидох на работа. Вечерта, като се връщам, намирам писмото от майка ми, че е тежко болна и ме вика при нея да отида в с. Ичера. В неделя аз отидох, тъй както ми бяха казали в съня. Тези лекари бяха Учителят и Пеню Киров от Бургас. В неделя вечер майка ми сънувала, че "дошла една мома при нея, и като се събудила, момата се въртяла още около нея." Аз разбрах каква е тази мома: тя е душата й, която аз по-рано бях сънувал, облечена в гълъбов костюм, но нищо не й казах за това, което ми беше известено за нея. В понеделник сутринта правихме закуска и тя не изглеждаше така тежко болна и още повече за заминаване. Затова сестра ми и братовата ми жена - буля ми, ме посъветваха да пазя майка ми, а те отидоха да копаят. Майка ми каза, че днес много й се спи, и аз й рекох да спи. Като се събуди, каза ми, че дошло едно момиче при нея и с ножици отрязало коланчето от престилката й и пак го залепило. След това майка ми каза: "Ще става с мене нещо днеска." След известно време пак заспа. И като спеше, аз забелязах, че дишането й се усилва все по-често и по-често така, без да се събуди от сън и без да извика, спря дишанието й - и почина в понеделник. ПЕТНАДЕСЕТО видение през 1929 г. Сънувам, че "Учителя ще прави събор на морския бряг, около Бургас. Всички членове на Братството са се събрали на едно място, от което вижда изгряването на слънцето от морето. Всички бяхме наредени по особен начин, не както по-рано през време на съборите, които ставаха в Търново и в София - построени само в няколко редици без интервали помежду редиците. Този път бяхме наредени следният начин: най-напред беше една група от 7 човека в кръг. В средата на кръга беше Учителя. Имаше интервал от кръгът до първите редици около 10 м. разстояние. След първите редици имаше същият интервал до вторите редици, и зад тях същият интервал до третите редици. В това положение всички чакахме изгрева на слънцето от морето - такъв изгрев който не сме виждали до сега. Времето беше ясно, хубаво, тихо. Преди да изгрее слънцето, появиха се две дъги на небето. И в двете дъги имаше същества във всичките им цветове. В по-отдалечената дъга на съществата се виждаха само главите им, а в по-близката дъга до слънцето, на която цветовете бяха ярки, съществата се виждаха до гърдите им и с бели криле. А когато изгря слънцето, в диска на слънцето имаше същества, които се виждаха цели, светлинни. Аз забелязах, че както бяха построени на земята, така се виждаха и във въздуха - телата им долу, а душите им горе В първият кръг, в който беше и Учителя, всички бяха облечени в дълги светли, бели мантии и на челата им и на гърдите им по едно слънце като прожектор, което осветляваше всичко наоколо. Само на Учителя мантията беше чисто бяла, а на братята - кремава. И от първите редици имаха по две слънца - едно на челото и едно на гърдите. Имаха бели крила до кръста си, а надолу от корема бяха забулени с облак. Всички изглеждаха на по 30 годишна възраст. Вторите редици, които бяха във втората дъга горе, а телата им долу, имаха по едно слънце на челото си, но по-малко от това на първите редици. Гърдите им и нозете им обвити в облак, но бяха весели, радостни А на третите редици, които бяха най-назад от третият интервал, те бяха отчаяни и недоволни от положението си. Каза ми се, че това е положението на Братството до тази 1929 г. Но това положение се изменя. Ако от най-задните редици проявят добродетелите на съществата от духовния свят, на светиите, ще изгрее светлото слънце на челото им и ще живеят в Нирвана. И ако светията прояви качествата на ангелите, ще изгрее още едно слънце на гърдите му и ще има криле да лети във висшите мирове. И, ако ангелът прояви Божията любов, да живее целомъдрено, и той ще облече бялата одежда на Божественият свят. И обратно, който наруши целомъдрието, от първият кръг минава назад, и от вторите може да мине в третите, даже в най-задните, които нямат никаква светлина и живеят без добродетели. 225]Радостно беше, че много малко бяха тези, които нямаха светлина. Те са влезли в Братството от любопитство, без да правят усилие да живеят по неговите принципи." Всички тези кръгове представяха Братството до 1929 г. Казах на Учителя това видение и Той потвърди, че е така. После говорих в салона на Изгрева върху това видение. След това се изреждаха да ме питат: "Аз от кои съм?" Но на някои не ми се даваше да кажа от кои са, защото постоянно става разместване от една група в друга. Така че не е лесно да се определи кой къде е в даден момент. Това зависи от усилието, което прави човек и от леността, която допуска в себе си. Усилието повишава човека - съществата, а леността ги понижава. Най-задните проявяват по-малко усилие във въздържание, в желание да се освободят от егоизма и затова се лишават от светлината. Те лесно се подават на леността, която носи всички отрицателни прояви. И обратно, по-напредналите, по-лесно се подават на приложението и по- малко на леността. А най-напредналите рядко се подават на егоизма и леността, а повече на усърдието и самоотричането и затова са най-светли. Само Учителят не се мени и променя. Той запазва завинаги абсолютната хармония на Духа и затова Неговата аура е диамантовият цвят. Всички тези кръгове - редици показваха състоянието на Братството през 1929 г., когато беше в своят голям възход, който може би продължи още от години. Но сега вече е друго. Повечето са регресирали назад и малко са се задържали на поста си. Много са си заминали горе. Сега има условия за прогрес и заместване овакантените постове от първият кръг, от първите редици.

3. ПОРУЧИК ЦВЕТАН ГРОЗДАНОВ[1] (От 38 полк, починал на 11 ноември 1912 г.) Роден на 20 декември 1881 г. в с. Сеславци (Софийско). Свършил Софийската мъжка гимназия и клона от Военното на Н. В. Училище при Школата за зап. подпоручици в Княжево. Последният свършил през 1908 г. и бил произведен на 17-и февруари с. г. в първи офицерски чин и назначен на служба в 25 п. Драгомански полк, дето го заварила и мобилизацията. При обявяването на последната бил назначен в 38 п. Полк за командир на 14-а рота. Произведен в чин поручик на 19-и февруари 1911 г. След завършване на гимназиалното си образование, учителствувал две години в с. Петрич (Сафийско), след което напуснал учителството и се посветил на военна кариера, която повече подхождала на живия му темперамент и войнствения му дух. Вземал е живо участие в боевете в боевете при Люле-Бургас у Чаталджа и се е държал най-самоотвержено и юначно. Провидението, обаче, било отредило, щото този неустрашим войн, който остана незасегнат от неприятелски куршум в цел ред сражения, да бъде покосен от грозната епидемия. На 8-и ноември той заболял от холера и на 11-и същи починал в с. Фенер, дето бил погребан в специалните военни гробища, край селото. На гроба му е поставен железен кръст с надпис. Поручик Грозданов е бил офицер крайно енергичен, разумен, скромен, съвестен, с тих, благ и весел характер, отличен другар и началник, строго изпълнителен силно предан на служебния си и отечествен дълг, заради които качества е бил горещо обичан от другарите и подчинените си и високо ценен от началниците си. Покойният е оставил жена и едно дете - момиче. ---------------------- [1] Бележка на съставителя: Баща на Лалка и Димитър Грозданови

III. СПОМЕНИ НА ДИМИТЪР СОТИРОВ ГРОЗДАНОВ Разговор на д-р Вергилий Кръстев с Митко, съпругата му и сестра му Лалка Грозданова (д-р Тюлева, по мъж) магнетофонен запис, 1987 година В. (Вергилий Кръстев): Искам да ми разкажете първия случай, когато сте отишли на Изгрева при Учителя. М. (Митко Сотиров): Отиваме на беседата неделния ден, използвах си военната отпуска, бях мобилизиран в Божурище. След свършване на беседата, се образува шпалир, за да може да мине Той, и ме вижда и ми казва: "Какво правиш тук?" Казвам: "Дойдох на беседа." Той ме погледна и каза: "Отивай си веднага в честта!" В: Той Ви познаваше, че сте син на Райна Грозданова? М: Да, познаваше ме. Каза дори: "Митко, отивай си в честта!" Аз не възразявам абсолютно нищо и веднага отивам при леля си, където ми бяха военните дрехи, преобличам се веднага и с пристигането ми в Божурище стана нападението на сръбския шевролет, който удари Митницата. В: Какъв беше самолета, сръбски? М: Сръбски. В: Той един самолет ли беше? М: Два самолета бяха, тъй наречени му казваха "Лисицата", който удари митницата и железопътната линия, която е за Драгоман и моста. В: Значи, ако Вие бяхте останали в града. М: Може би щях да отпътувам с вечерния влак и да стане нещо. В: Да. М: Важното е, нали, че Той ме предупреди да си замина веднага. В: Той фактически Ви спасява. М: И вечерта второ нападение имаше. В: От същите самолети? М: Същите самолети, да. Те се върнали в базата си и пак са изглежда излетели те, ако бяха дошли, германските войски, които бяха на разположение, бяха се разквартирували в Божурище. В: Това е интересна опитност, която засяга и личността и живота на човека. Такива опитности не се забравят. А Вие казахте, когато за пръв път е дошъл на Куш-бунар в Сливен. М: Той дойде в Сливен, Куш, това значи орлов избор. М: Беше отседнал в Михаил Райнов, които бяха съседи с нас. В: Тази къща беше на Райна Грозданова, така ли? М: На баба ми. Тя се казваше Димитрина Кючупеткова. Беше отседнал там и отидоха да летуват няколко дни на Куш-бунар, на Сините камъни. Един случай, когато Той вижда една пепелянка до дървото, близко до палатката, започна да й говори, да си заминава и т.н. В: И тя си заминава. М: И тя си замина. В: Вие бяхте ли горе на Куш-бунар? М: Да, да. В: Там спяхте на палатки? М: Там, на палатки и веднъж се връщаме, това беше Неговото връщане и летуването Му и тръгваме заедно, бяха 7-8 души и Епитропов мисля, че беше. И тръгваме заедно. От Сливен имаше пак, може би група от 1015 души. Аз бях малък, голям турист бях, слизах долу по тази хайдушка пътека, прескачах с такова, обаче, забелязах, че г-н Дънов го виждах пред себе си, мъчех се да Го настигна, но не можах, слизам долу каптажа, а Той Го нямаше вече. И, когато се прибирам в къщи, минавам покрай Михаил Райнов в къщи и чувам, че той свири на цигулка. Туй е за Неговата пъргавина. В: Става въпрос за Неговата пъргавина, или направо си е пренесъл тялото? М: Не мога да го кажа. Важното е, че аз Го изгубих от погледа си. В: Сега Той как се движеше, по земята ли се движеше, как Го виждате, да не би по въздуха да се движи, по земята ли? М: Няма, уж по земята, ама много бърже. В: А Вие бяхте млад, пъргав. М: О-о-о. аз не можеше да ме обори мен никой. В: Значи слизахте от горе от Куш-бунар. М: От Куш-бунар, 1 100 метра. В: И значи Той направо търчеше като сърна? В: Да, да, да. X (съпругата на Митко): Като дух. М: И като слязохме долу в т.н. каптаж покрайнините след Балкана, аз Го загубих и отивам си веднага нали с рейса, качвам и екипиран минавам покрай дома на Иван Райнов и чувам, че Той свири на цигулка. В: А Той тогава е на възраст към 60-70 години. М: Разбира се, че е възрастен, възрастен много. В: Е, Вие как си го обяснявате това? М: Не можех да си го обясня. Винаги са ми го казвали и не мога да си го обясня. В: Сега, Той си е движил тялото, не може да не си е движил тялото. М: Движи се, движи се, обаче изгубих Го, това е. В: С такава бързина да се движи? М: Изгубих Го от погледа си. X: Той е.хвръкнал. В: Това е много интересна опитност, която озадачава много хора. Щото аз също съм чувал някои такива опитности, при които направо изчезва и Го няма. И после, когато отидат на друго място, Той седи там и си върши някоя работа. М: Пред нас вървеше, пред групата, даваме надолу и постепенно се отдалечава, обаче, и Го загубих вече аз. В: А сте млад, бърз и търчите надолу. X: Аз именно искам това да допълня, Той е бил много пъргав и въпреки това г-н Дънов го е изпреварил. М: Аз прескачах през всякакви никакви пътеки, нищо, за да мога да..., но не можах. В: Да, това е интересна опитност. Да си спомняте някоя опитност на майка Ви, която е имала с Него? Тя ми разказваше сестра Ви, че винаги, когато имала проблеми, е ходела при Него и е питала и т.н. Някои такива опитности? М: Когато сестра ми завърши гимназия, искаше да следва, но липсваха средства. Няма от къде! И тогава мама отива горе на Изгрева, среща се с г-н Дънов и Той й казва: "Тя трябва да замине!" Л (Лалка Гоозданова, д-р Тюлева, съпруга на Захари Илиев Тюлев, с която Вергилий Кръстев е работил в болницата, в Своге): Аз му казах. М: И тя се обръща към Него, ама как казва Учителю ще замине, когато няма средства? "Всичко казва ще се нареди." И безспорно тя замина, вуйчо даде й необходимите средства за пътуването и след това вече първата, втората година се яви на изпити, получи италианска стипендия, премията на Университета и си завърши така, както е казал Той. За мен казва същото нещо. Питала Го за мен. "Да отиде, казва в Русе при брат Ватев и да живее там." И аз бях четири години бях при него на пансион. Ходех на беседите. Идва в Русе, то беше просто митинг там, когато изнася беседата Си, в дома на Никола Ватев. В: Коя година? Не си ли спомняте? М: Беше 1926-1927 г. В: Вие казахте, че имате снимка, както е чел. Хубаво е да я потърсите. М: И ние ще потърсим. В: Да, щото ние я гледахме. М: То го имаше там на беседата, как г-н Дънов се вижда и народа, който е бил там. В: Някоя друга опитност, която майка Ви да Ви е разказвала, или да си спомняте с нея, която тя е имала? М: Мама се допитваше за всичко, при тежки положения за нея се допитваше и искаше съвет, защото аз съм в Русе, стипендия получавам, брат ми е тука, стипендия получава в София нали. Л: И аз съм в Италия, получавам също. М: И тя също нещо. Значи три деца тя да може да издържа с една нищожна пенсия, да може да ни изпраща там. Благодарение на Него, на Неговата подкрепа, която Той даде на майка ни, ние можахме да завършим всички. В: Това не е малко нещо в една епоха. Л: То е много даже. В: Много нещо. Сега е другояче, имат стипендии, но тогава, в онази епоха е било съвсем другояче. А нещо да си спомняте за Вашия баща? Тя ми разказа, той е загинал през време на Балканската война при Чаталджа, село Еникьой. Там е погребан. Само си спомням, че бях много малък. Качи ме на коня си при тръгването, и друго вече нищо. И след като е починал той, идва един офицер и му носи сабята, бинокъла, пистолета, ордените, и всичко това нещо майка ми го пазеше до последък просто. И миналата година увеличихме снимката, която имаме от баща си, дадохме на брат ми и сестра ми и тука остана една и заедно с неговите отличия, цялата му военна характеристика предадохме в Калофер в музея. В: Това е много хубаво и правилно, да се съхрани, да се запази. Всичко това нещо, което имаме оставено от майка ни, което тя го пазеше, и благодарствено писмо има от музея Калофер. В: Сега, Вие сте живели при Ватев доста години 5-6 години. М: Четири години. В: Помните ли някои опитности, които той Ви е разказвал, да е имал с Учителя? М: Той беше малко по-особен характер. В: Той беше затворен може би. М: По-особен характер беше той. В: И тия две неща тогава не се разказаха. Може би тези две неща не се разказваха тогава. М: Не, той правеше. В: Той е бил спиритист. М: Той правеше сеанси. И аз присъствах 2-3 пъти на сеансите. М: Помня само когато почина владиката Русенския. Как се казваше той Шенген... Направиха вечерта сеанс и аз от долния етаж чувам горе воплите на духа на владиката: "Как са сложили тази тежка плоча отгоре ми, тежи" и т.н. В: Не може да излезне, ха, ха! Да, те са били спиритисти, аз съм слушал. Вие казахте, че от него там са останали няколко оригинални снимки на... М: Точно оригинални снимки с ... Той е фотографирал г-н Дънов. В: Дано намерите тази снимка с мястото, където е държана тази беседа в Русе. М: Ще я намеря. В: Сега, Вие казахте, че имате долу някои запазени неща от майка Ви, някои тетрадки. Аз бих желал да ги запазя, да ги съхраним. М: Ами каквото има, ще го извадя. Л: Да, и аз ще Ви се обадя, като минавате ще ми се обаждате. М: Всичко, което Ви интересува, което е свързано с ... В: Сега, аз мога някой път, да не я ангажирам и нея, аз мога някой път... Л: Защо, той ще ми се обади, аз ще Ви се обадя и като минете, някой път ще дойдете. В: Да. М: Ако не тази седмица, другата седмица аз ще сляза долу и ще ги потърся. Въпросът е да не се отлага. Нали така. Те са много интересни. Л: Хем ще дадете и писмото на г-н Дънов. В: Да, ще го прехвърля. М: То има интересен е подписа на Него. Л: Да, да, аз не се сетих първия момент, едно писмо там в една от беседите аз намерих. В: Вие случайно имате ли някое писмо от Него? М: Имам. В: Ще може ли да ги дадете да ги преснемем, пък ще ги върнем. Те писмата до майка Ви ли са или са до Вас? М: До мама. В: Сега, аз имам едно нейно, нали, аз ще го преснема и ще Ви го върна. Ще позволите ли да ги преснемем тези, пък ще Ви ги върнем. Ако не искате да ги съхранявате, да ми ги... М: Не, то за мен е, аз не се отделям от... В: Да, съгласен съм, ще може ли да го преснемем? Тука във Ваше присъствие, ще донеса един фотоапарат, ще го преснемем. М: Но аз имам доверие, моля Ви се сега. В: Не, въпроса знаете ли защо, защото искам да приложа след това освен снимките на майка Ви и някои писма на Учителя до майка Ви. И тя има едно писмо, Вие имате едно, две, три, те ще останат у Вас, но да преснемем самият текст. Аз в момента. Л: Тука имаш ли някое писмо? М: Ами аз не се отделям от тях бе! Те ми са най-скъпото нещо. Те ме пазят, те ме пазят мене. В: Знам, че Ви пазят. Л: Ами и мен това писмо ме пазеше мене. Аз си го пазех нали, но в първия момент. В: Бъдете спокойна, ще Ви ги върна, ще Ви го върна. М: Ами не е желал, не Ви е дал. Л: Те смятат, че ще живеят 200 години. В: Не, не става въпрос за това, но не знам сега, може би... X: Нали, аз не бях запозната с тия неща. Силно впечатление ми правеше, когато слушах моята свекърва Райна Грозданова и нейните приятели, хазаина ни също беше съмишленик. В: Кой беше той? X: Васил Димов. В; А, Васил Димов, да. А, преди години, този пчеларя? X: Пчеларя. Много неща съм научила и от него и ми е правило впечатление, особеното благоговение, с което се говореше за г-н Дънов. Т-н Дънов каза", щом Той го е казал, това е закон. И мисля, че пак не е безинтересно това, понеже не бях запозната с нищо от Неговото Учение, някои работи ми се виждаха смешни, да. В: На пръв поглед е така. X: На пръв поглед, точно тъй, но след време се оказа, след като аз бях съвсем млада се ожених нали, не само аз бях така невежа в това отношение, много хора не знаеха много неща и след като минаха вече 10-15 години, започна в науката даже да се говори това, което г-н Дънов още преди 30-40 години е казал. Някои от примерите сега не мога да си спомня. За летящите чинии например. Кой знаеше и кой говореше за тях? Аз поне не бях чувала. После, тази Паневритмия. Ония там, дето ходят да посрещат слънцето, нали, а днеска това се прилага за здраве, като абсолютно средство, даже за излекуване на хората. В: И това вече всичко го правят. X: Всички го правят, под звуците на музика. В: Има тая... X: Той, колко е изпреварил времето и науката бих казала. В: А някои неща, които да ви е разказвала Вашата свекърва? X: О, и тя разказвала ми е. Най-много ми е направило впечатление това, което моя мъж Ви каза за пътя, който е бил предначертал, за куража, който е давал на нея, защото това вярата е много силно. В: Силно нещо. X: Понеже Той се е ползвал с такъв огромен авторитет, тя знае, че няма да сбърка, ако послуша Неговия съвет. Нали, това не е малко. Сега туй не е за записване, тъй просто с Вас така споделям. Ако погледнем така повърхностно, е, дал съвет нали, ами да отиде да следва, щом има желание, да отиде да следва. Няма пари, свекърва ми отговаря. Нищо, от брат ми ще поискам. За една година, вижте сега каква далновидност, за една година. Добре, всеки ще каже, хубаво, за една година, ами после, нали? Но пак подчертавам, вярата на свекърва ми, както се и оказа после, не е била без покритие, че щом Той за една година. След това вече се урежда как Лалка да следва, за една година стипендия получава нали, за една година. Той иска за една година пари от брат си да вземе и толкова. И така се започва нейния път, нейния успех в живота. Тези работи са ми направили много силно впечатление, защото, за да дадеш един съвет така авторитетно, не е малко. Л: Да Ви кажа как ми спряха стипендията пък на мен, премията на Университета, то не е стипендията. Пристига Иван Вълков, пълномощен министър в Италия в Рим и вика всички българи да се явим нали там, да му се представим. И действително, представяме се и той, аз като си казвам: "Грозданова", "А, вие на Грозданчо ли бяхте дъщеря?"Той е бил съвипускник с моя баща, и казвам "Да". И какво мислите, минава известно време, викат ме в Университета и казват: "Вие повече няма да получавате стипендията от Университета, защото сте от антифашистко семейство." В: От антифашистко семейство? Л: Защото вуйчо ми, другият ми вуйчо, не Минчо, а другият Стефан Сотиров, той беше във военната лига, заедно с генерал Соларов против Монархията. В: Да. Л: И понеже Вълков нали беше пълномощен министър тука и тогава нали вуйчо ми го уволниха и отиде директор на фабриката на Балабанови и на мен ми отнеха стипендията, защото съм от антифашистко семейство. В: Значи, българин дойде да помогне. Л: Значи, вместо да помогне, те ми отнеха премията на Университета. Да. В: То е обикновено така, българина винаги идва да попречи. Л: И то в момент, когато трябва да приготвям теза, тезиси, дисертации, всичко това, мен ми вземаха премията и тогава вуйчо ми даде пари и накрая като завърших, имах 119 000 лв. да давам на вуйчо си да давам с лихвите и му ги изплатих до стотинка. X: Изплати му ги най- най-честно. Ха-ха-ха! Л: Да, веднъж му дадох 50 000 лв. В: Значи така накрая. Л: Така ме наредиха. Дойде Иван Вълков, за да каже, че аз съм от антифашистко семейство. Защо? Да навреди на вуйчо ми. Защо на вуйчо ми? Аз съм съвсем отделно от вуйчо си. Така ме наредиха. X: Жестоко. В: Не, не, вижте сега, тука намерихме нещо. Ето сега този плик, нали, понеже аз като тръгна да търся нещо, не върви. М: Ето го, ето го. X: Браво, браво. М: Ето. В: Хайде прочетете го писмото, прочетете го. Л: "Любезна Райна Грозданова, изпращам песента "Благославяй". Надявам се да я заучите. Пейте я по възможност плавно, тя ще внесе в душите ви бодрост и утеха. Нещата, които човек не трябва да забравя в тоя живот. Моя поздрав на всички. Живейте с вяра жива, непоколебима, с Любов непрестанна, която е като светлината, що внася радост и наслада в душата. /И-и поезия, да, да/. Възход на всичката пълнота, да ви благослови всички, що вървите в пътят. Ето го подписа на г-н Дънов. В: Знаеш ли какво значи това? Жив е тоя, който Ви обича. На коя дата там пише? Л: 23 май 1918 г., град кой? - гр. Варна. В: Точно тогава, когато е бил интерниран във Варна. Той тогава е... (Разглеждат снимки). Л: Я да видим тези. В: Фердинанд. Л: Да, г-н Дънов тука. В: ...пред палатката. М: Това мама ми го дава за здраве. Л: И аз имам една добра молитва за здравето. В: Винаги се пази Добрата молитва трябва... Искам да видя датата само. Пише 1864 година, Учителят е роден на Петровден, замина на 27 декември 1944 г. Да, това го приберете и запазете. Да, значи вие фактически, ето Вие имате само едно писмо, друго нямате, нали? М: Само туй, само туй. Талисман. Л: И моя талисман, и аз дето си го имам. В: Да. Аз мога да ги преснема. И тия двете неща ще ги преснема. М: ...бръкни тука да ми вземе работите. В: Няма никой да Ви вземе, то излезна. Аз го пипнах и то излезна отнякъде, да, добре стана. И след като Ви спряха стипендията, как изкарахте Вие? Л: Ами вуйчо ми изпращаше пари и аз завърших и като се върнах, представи ми една сметка от 119 000 лв. и аз му ги изплатих. Почнах да работя и си изплатих. В: Останахте доволни всички. Л: Е, как няма. Аз бях вече последната година, нали. Аз три години, третата, четвъртата и петата получавах премията, шестата година, защото шест години беше със стажа. М: Значи снимката от Русе? В: Да. М: Обезателно ще я намеря. Да. В: А от Сливен спомняте ли си някои други неща, от живота Ви в Сливен, там от Куш-бунар? Там са били Димитър Добрев и Калканджиеви и другите? Л: Да, е винаги там заедно бяхме, цяло лято с тях прекарвахме заедно. В: Някоя друга опитност, да си припомняте нещо от онази епоха? М: Те са много работи. Л: Но вече е избледняло, ха, ха! От 50 години вече. М: Туй, което не мога да го забравя: змията и слизането на Него от Куш-бунар долу. В: Значи, на змията обясняваше да се отдръпне, да се махне. Сега тази змия излезнала. М: Пепелянка една, там от буковото дърво, долу така се върти. Тя гледа така и горе така. В: Гдето са палатките ли? М: Да, да, до Неговата палатка беше, дърво имаше буково едно, и тя така върви и Той й приказва на нея и тя се спря. В: И го изслуша. М: И си замина. В: Ха, ха. И Той какво й говореше, да се махне от там, може би. М: Приказваше й. В: Да, ха,ха! Да, виж какво нещо, епоха. Да, тези неща остават така като възпоменания и като опитности на човека. Има някои неща, които излизат от човека и така се загубват, но и неща остават запечатани. Остават неща запечатани. Л: Нали учех тогаз, латински нали. М: Ммм... Л: То беше, когато аз щях да отивам да следвам, нали. М: Да. Л: Аз на Карандила почти не съм била, защото учех латински. М: Но интересно, и свиренето Му на Него, Той се захласваше с цигулката. Л: Просто се забравяше. В: Той обикновено, когато идваше в Сливен, при кого отсядаше? М: При Никола Райнов, там беше веднъж. В: Той какъв беше, учител ли беше? Л: Учител по пеене в гимназията. В: И обикновено след това вие се събирахте там, събираха се в салона, четеше Той лекции, или обикновено се качваха горе на Карандила? Л: А, не. М: Не, Той горе си беше, горе си беше. В: Качваше се горе. Л: Нали в "Зора" изнесе една беседа? М: Не знам. Л: Тогава бяха дошли, опоненти имаше от църквата. Чакай, спомням си, М: Свещениците, когато почива една, която живееше в същия двор, Петранка се казваше. Почива нейната майка и беше през зимата. Г-н Ватев взима шейната, ковчега, качват я на шейната. Туй за пръв път става туй нещо в Русе, направо на гробищата, без никакъв свещеник, той казва няколко думи там и я погребват. В: Туй Ватев го прави? М: Туй Ватев го прави, да. В: Без свещеник, без нищо? М: Без свещеник, без нищо, да. В: И след това той имаше неприятности. М: Той имаше неприятности. Не искаха място да отпуснат и т.н., обаче, наложи се и това. Те я погребаха така без свещеник. Той беше свещеника, тъй да се каже. В: Той беше свещеник. Значи Вие там при Ватев прекарахте пет години. Е, дано се намерят тези снимки от Ватев, които ги е правил той. Той фотограф ли е бил? М: Обезателно. Само той фотографираше г-н Дънов. Имаше той в къщи всичко, промиваше всичко и аз от него ги имам. Той ми ги даде така. В: Значи той беше фотограф, промиваше в къщи. М: Той е любител, обаче той и само той правеше на г-н Дънов снимки. В: Ей, виж как мина тая епоха. М: Да бе. В: Минаха вече отдавна 50 години минаха. Това е половин столетие. X: Заповядайте, вземете си! В: Взехме си, благодаря. Понеже аз в момента съм така на слух и зрение. X: Да, да, да. В: И от периферията на зрението. Мина тази епоха. М: Имам снимки, ама вий не ги намерихте, а бе къде могат да бъдат тези снимки? Нагоре на Изгрева в 6 часа при изгрев слънце. В: Няма тука ги няма. М: Когато оркестърът свири в средата и всичко това са над 1 000 души, по четири души в колона, образуват един грамаден кръг горе на.. В: На Паневритмията. М: Да. В: Е, Вие може би следващия път ще ги потърсите, нали ще търсите тази снимка с... Вие ще прегледате. Защото това, което преглеждах, не го видях. Сега, д-р Тюлева (Лалка Гоозданова), което преглеждаше, може да го е пропуснала, но ние ще го видим. Л: А, не трябваше В: А може случайно и на друго място да имате някои снимки. X: Да, на друго място. М: Аз ще видя, ако маминия албум ще видя. В: Вие имате ли някой албум от нея? М: Нали имаме един голям албум стар. Ще го намерят и него. Ще го намерим. X: Нали имаше, не знам дали сте слушали "Всяка неделя", Кеворкян имаше разговор за лечителя Димитър Кръстев. Та си мисля, той се обръща към журналистката, която е обърнала внимание на Кеворк върху него. Нали казват, по едно време се занимавахте със случая Ванга. сега казва с Димитър Кръстев. Кое Ви кара да обръщате внимание на такива хора, да се интересувате за тях и тяхната дейност? Отговаря: Мен ме интересуват необикновените хора, интересните хора и сигурно щеше... В: Те си говорят за нестандартно мислене. X: Да, да, да. В: Вижте какво, всичко, което е било в онази епоха, не е предназначено за това поколение, не е и за моето поколение. След време, аз това, което го събирам не е за моето поколение. X: Да, да. В: Това е едно поколение, аз ако доживея до Вашите години, едно поколение след две хилядната година се приема от едно друго поколение. Това не е предназначено за моето поколение, а за едно друго поколение след сто години, двеста години, разбирате ли? X: Да. В: После ще дойдат да го търсят и ще се чудят къде има това, това, това и т.н. М: Стефан Сотиров, моят вуйчо го правят областен директор в Стара Загора, майка ми отива в София да пита за това негово назначение за Окръжен управител до Учителя. В: Да. М: Той казва: "Не, не трябва да приема." И стоя един месец и стана преврата. И край. В: Кой преврат, 9 септември ли? М: Не, преди това. В: 1934 година на Кимон Георгиев? М: На Кимон Георгиев. Л: Той беше към Кимон Георгиев. М: Не, той беше в блока. Л: Той в блока беше. В: Значи, не ти трябва. М: Не трябва, казва да приема. В: И след един месец стана преврата. М: И стана преврата. В: И дойде Кимон Георгиев и направи преврата. Ако беше Областен, щяха да го убият. М: Ами, стана преврата! Значи оня преврат 1934-та година, не 1944-та година. М: Не, не, не, 1934-та. X: Вие като казвате, че това не е за днешното поколение, как да го разбирам, че още не е дорасло днешното поколение за тия неща и че за едно по-издигнато? В: Точно така, не е дорасло. За едно следващо поколение. X: Следващо, по-издигнато. В: Всяко едно поколение... Първо не е за това поколение, не е израснало, условията не са още такива. Трябва да минат още 50 години. Ето вижте колко неща се промениха преди 3040 години. X: Извънредно много. В: Трябва да се променят още толкова много неща и тогава вече то отведнъж ще си дойде, но тогава няма да го има, защото ще се самоунищожи или ще се унищожава. Л: То ще остане за бъдещето, да. В: Тука става въпрос за идеи, тук не става въпрос за последователи, щото хората като гледат последователите, и понеже последователите не са съвършени, нали, говорят за Онзи, който е дал идеите и казват: Вижте ги тия, вижте ги тия, значи такива са и идеите." А идеите са си идеи, а хората са несъвършени и в приложението си правят пропуски. X: Както е при комунизма В: При всеки един строй е така. Всяка една идея се опорочава. Ние говорим за идеите. Л: То стана егоизъм, богатство. X: Да. В: Ние говорим за идеите и понеже това поколение, на Вашата свекърва, Неговата майка, брат й са били съвременници на тази епоха и от преди своето съжителство имат опитности, неща и т.н., тия неща трябва да се съберат и да се съхранят. Както сега в момента търсят под дърво и камък от времето на Възраждането ни, което сега в момента е много на мода, не могат да намерят, и този професора Стефан Генчев казва: "Те са повечето в частни архиви, хората ги още пазят." X: Пазят ги. В: Не ги дават, защото ги унищожават. Не е дошло още времето за българското обществено съзнание да ги оцени. Сега оценява лека кола, апартамент, материални неща. Ще дойде време да ги оцени. X: Да оцени това. В: Сега, в 1987 година не може да го оцени, след 2000-та година може да го оцени, но на тоя етап не може да го оцени. Сега, никой не може да оцени едно писмо, но той го оценява, защото то е свързано с неговия живот. Учителят му е помогнал да се излъчи, помогнал на майка му, която е била сама вдовица, помогнал е да се съхрани живота на този, на онзи, то е свързано с това нещо. Преди малко казва, това ми е талисман, то ме охранява и съхранява. Това е естествено. Той го разбира, защото е в живота му. X: Да, да. В: Аз го разбирам, защото ми са ясни тия неща, на Вашето семейство също. Но един страничен човек ще каже: глупости, както казахте - смешни работи. X: Да. В: Ама за него не е смешно, защото е част от живота му и целия му живот и за нея не е смешно. За мене също, защото ги знам. Това е една жива опитност, която има, но едно друго поколение, за другите хора. X: Извинявайте, Вие от кога сте се заинтересували от това Учение? В: Ами отпреди 20 години да кажем. X: У-у, много отдавна. В: Е, отдавна и с д-р Тюлева се познаваме от 15 години. Аз от 15 години казвам: е хайде де, хайде, хайде, хайде, че накрая стана сега. Аз от 15 години я подканвам. Л: У-у. В: Вие да не мислите, че... М: Тя каза, тя каза. X: Много по-лесно всичко щеше да бъде. Л: Аз ти казвах, аз отдавна ти казвах. Хубаво, по-лесно, но тогава нали хората смятат защо, как, какво. То трябва да премине един... Л: После Вие заминахте и отидохте в Либия, няма как... Аз Ви пазя писмото от Либия. X: А, знаете ли какво искам да Ви кажа, няма да го записвате това, защото е малко опортюнистично. В една от беседите, аз много не съм чела, но г-н Дънов казва така: "Когато човек умре", даже ми е направило потресающо впечатление туй нещо, "и когато тялото се спуща в гроба, душата най- много страда тогава. Тя е потисната, уплашена и т.н." Ако ние живеем с тази мисъл, че като умрем ще усещаме тоя ужасен момент на спущането в земята и т.н., това е много лошо. Той не е дал никакво успокоение за хората, които ще умрат. А напротив, да се страхуват от смъртта, както аз например, даже не мога да си избия от главата, че в гроба ще усещам като ме захлюпят в ковчега. Л: Аз няма да забравя кака Марийка Райнова като дойде един ден и като казва, плачеше пред мен и каза: "Знаеш ли какво ми каза Учителят? Че аз ще загубя едно от децата си?" В: Това кой го казва? Л: На Михаил Райнов жена му. Знаеш ли какво ми казва Учителят? Спомням си точно, влиза там в салона кака Марийка и в стаята средната ни, която беше, влиза там и казва: "Знаеш ли какво е казал Учителят, че аз ще загубя едно от децата си при трагичен случай." Аз не знам въобще как стана смъртта на Кирил. Ти знаеш ли как стана смъртта на Кирил? М: Бил млад, от банята излизал. X: Епилепсия нали имал. Л: Не, той си имаше, той си беше с епилепсия нали, той си получаваше от време на време, но той от колело ли падна? М: Заварват го в банята, починал. В: Значи това се сбъдна. X: Нищо особено како Лалке. Л: Но спомням си, че тогава мама й казва: "Марийке, успокой се бе! Кой знае какво е искал Учителят да ти каже. нали?" X: Не, ама Той не е искал да й каже за дъщеря й ли, како Лалке? В: А нейната дъщеря? X: Която се обеси? В: Да не би да е за нея? X: За дъщеря й е. Л: Аз не си спомням, но си спомням кака Марийка, виж аз тоя случай съм го забравила. Кака Марийка си я спомням като влезе така от комшулука, влиза вътре и казва: "Райно, Учителят каза, че ще загубя едно от децата си." М: Значи не е Кирчо, а оная дето се обеси. В: Това е другата дъщеря, така ли? Л: Една дъщеря. Тя имаше двама сина и една дъщеря. А и тя дъщеря й, верно, че тя. М: Тя се обеси в това, по стълбището. Л: Да, да, да, виж аз малко съм се отдалечели от това нещо, виж. X: Затова е трагичен... Л: Да, трагичен случай. А този за Кирил е. X: Болен човек. Л: Ние бяхме в Созопол, когато съобщиха за Кирил, че е умрял, ние бяхме в Созопол през лятото, нали? И тогава съобщиха за Кирил, че вярно, то ще е за Катя ли беше тя? М: А-ха. X: Катя. В: Е, тогава Вие си спомняте там Димитър Добрев, Калканджиеви? М: Разбира се, разбира се. В: Онази епоха. Няма ги тези хора. Л: Димитър Добрев беше болен и мама ме пращаше да му нося ядене. X: Какво да му носиш? Л: Ядене. Ядене му носехме на обяд и на вечеря му носехме. М: Ами на Георги... който беше парализиран. Л: А, парализиран на... редовно, всеки ден ходехме и носехме ядене. Каквото у нас имаше, се носеше там. Може да е съвсем незначително, обаче, се носеше. В: Вижте, човек, който е минал така през мъчнотии в живота, когато му се помогне, той оценява и след това се старае да се реабилитира по отношение на другите. Да. X: Сега тази жена, която е получила, за която ни разправяхте преди малко, дето пътува... М: Народния съд и го намират. Л: Свършил. М: Когато на другия ден трябва да бъде той в съда. В: Заминал си, това е. М: Ето, да. X: Самоизлъчил се. М: Да. Л: Нали пак тогава. М: Лулчев, а Лулчев, когато беше. В: Оттам вероятно са дошли много неща, хора се бъркат с политика и от там започват всички неща. Л: Уж царя нали беше, Лулчев беше съветник на царя, а Лулчев предаваше съветите на г-н Дънов, нали. В: Какво е предавал, какво не е предавал, нищо не се знае. Л: Нищо не се знае, но. В: То има една беседа, където Той казва: "На тези, които им казах да предадат на Царя, те не го предадоха както трябва, а това, което им казах да не предават, те го предадоха." И от там идва цялата работа. Всеки иска да прави кариера в ония години. М: Точно тъй. Л: Както и сега. В: Както и сега. М: Кариеризъм страшен. X: И хората са си еднакви. В: И хората си остават еднакви. X: За съжаление. В: Във всички епохи са еднакви. В: Слабостите на хората са едни и същи. Е, ако превъзмогнеш една слабост, дойде пък друга, много трудно. Отървеш се от една. дойде пък друга. Така, че е много трудно това. X: Както сега например, всичките казват: "Абе тия сегашните млади", но с такова пренебрежение говорят за младите, нали с такова вече високомерие, едва ли не, а преди четири хиляди години са намерени каменни паметници, там хората пишели на камъни. В: На йероглифи и ги разчитат. X: А така. и разчитат ги, че "Ах каква, тогава непослушна младеж, ний никога не сме правили това, което тя днеска прави!" М: Аз ще намеря всичко. В: Добре. Л: И аз ще мина, ще се обадя някой ден като дойда. М: Щото аз съм един от тия, които не отлагат. В: Сега, днеска сме значи 10, ще минем с нея. М: Да. В: Ще се уточним. Л: Аз ще се обадя разбира се като дойда. В: Ще се обадим, за да може да... М: Ще ги намеря всичките работи ще ги намеря. В: Знаете ли, човек се връща в една друга епоха, на друго психическо поле нали, и това са други изживявания, както тя казва, това е контакт на души. X: Да, да. В: Контакт на души, нали и когато се събере едно такова поле, което е много рядко, много рядко се получава. И този контакт на души, той остава, той остава, той остава. Например Учителят на едно място казва, "Ще дойдат години, когато казва, за да направите контакт със сродна душа, по идеи нали, ще преминете 200-300 км. И това ще бъде в 10 години например един-два пъти една такава среща. Ще бъде най-големия празник за Вас." Това са много редки контакти на души. X: Истински контакти. В: Сродни по отношение на идеи и т.н. Те са идейни неща и са много трудни. Вие знаете ли... М: Събрахме данни нали всички и Кинкини бяха, Жендови нали. X: Да. М: Туй беше последно и след туй вече мама не стана. И след някой ден мама си замина. В: Да. М: Обърна си само главата и край. В: Значи тя не е била готова, но след това нали? X: Не е била, даже самата тя каза... М: Не можем да разберем. В: Да, при сегашната ни еволюция не можем да разберем, да. Има неща, които наистина не може да се разберат. М: Аз имам случай, когато просто провидението ме пази бе. Да, и то вече станаха няколко случаи с такива. Бях на язовир, на едно от бащините ми неща, точно както ми е палатката, на 3-4 м е водата. Обаче, беше много придошла и язовира точно пред моето място, където аз се хвърлям, бях въдичар, не по-малко от 5-6 метра беше от брега и то отвесен бряг. В: Да. М: Нещо започна пръчката да маха и аз като се засилих бърже и как се подхлъзнах, точно на брега така както е стръмното тука, единия крак ми се вдига на мен и имаше един кол забит в земята, чаталест и крака ми да влезе вътре в крака. В: В чатала. М: В чатала и аз увиснах на кола, увиснах, разбирате ли? И трябваше полека-лека, полека, нямаше никой наоколо...в София и полека, полека, от крака, въпреки че се наби много крака ми и се нарани, забра после и т.н., обаче спасих се. В: Иначе щяхте да паднете в езерото. М: Свърши се с мен, нямаше никой, направо във водата и край. В: То голямо премеждие. М: И не мога да плувам, не мога нищо. И няма на кого да викам. В: Значи направо чатала. М: Направо чатала, височина на метър и половина и как? Чудно ми е просто, как ще преметна крака си да падне на чатала, да увисна, не във водата. Ето. В: Това е охрана. М: Това е... В: Охрана на Невидимия свят, на Небето. М: И много случаи такива, много. В: Вие искате да кажете за Вашата свекърва, че не е била готова, така ли? X: Да. Първия път като се разболя, тя разбира се вече нали, така към. Е, един път, много не е боледувала ми е мисълта. В: Да. X: Първия път, когато й стана така лошо, тя беше тука... Л: Тя беше на Томсън, стоя много време и си дойде тука и набързо си отиде. X: А, не, това беше много по-отдавна, аз още работех. Този случай, за който искам да кажа сега Стана й лошо, Донка е дошла в момента, тази моята етърва, другата снаха, и ми се обажда даже в службата, че майчето й е лошо. Тогава тя е споделила с нея, на мене нищо не ми каза, но "Много се страхувам много ме е страх." Мина и замина, оздравя. Тя пак на крака стана, вече се почувства втори път по-слаба и тогаз, пак на нея, не знам защо така, на мене не, макар че мене тъй доста хубави чувства към мене имаше. Пак нали случайност някаква, няма значение дали гадай и каза: "Сега вече не ме е страх, готова съм. Никак не ме е страх от смъртта." Значи, тя първия път, когато й е станало лошо и помислила, че може би вече ще умре, не е била готова с други думи, нали затуй говорим досега, и постепенно се е подготвяла вътрешно. В: Браво! Това е един много труден процес за подготовка. Човек трябва да се подготви отвътре нали, че е готов, че си приключва работата, нали. X: Но някои, чувала съм по приключване на работата един неин израз: "Че то човек като си свърши работата, трябва да си отива тогава вече", разбирате ли? В: Да. X: Щото някой път тя вика. ей не мога да ти помогна с нищо нали, нещо шетам или такова, не мога да ти помогна. Викам, ти колкото си работила, изработила си го вече, стига толкоз, сега ще почиваш. Ами аз щом съм го изработила всичкото, аз трябва да си отивам. В: Да. То е едно такова правило, човек винаги трябва да има някаква работа да върши, за да не си замине. X: Да върши, но тя намираше. А, тя не можеше да стои така празна, нещо ще човърка, нали. В: Няма да забравя аз този случай както Никола Нанков ми разказа. Дадох си тетрадката и й казах, няма да си заминеш, докато не ги напишеш тези неща. И тя каза ги написа и отдолу написа: Приключих. Край. Аз съм готова да си заминавам. X: Да. В: И каза наистина тя след време, не след дълго тя си замина и написала някои неща, какво е написала не знам. Но искам да кажа едно правилно отношение към живота, към идеите, които е изповядвала. Отношение правилно към деца нали, всички са уредени, направени са нали, имат хляба си нали, своите задължения към тях тя си ги изпълнила. Това не е малко нещо. X: Разбира се, разбира се. М: Тя е героиня, героиня, тя е светец за мене, това е героиня. В: Значи ние приключваме вече и аз се развълнувах. X: Да, да. В: Та моята идея беше, аз понеже искам да събера някои неща, нали, да направим един очерк, това е моята идея. М: Другата седмица. X: Дано нещо да се даде. В: И Вие случайно, ако попаднете. М: Ще намеря. В: Добре, благодаря. X: Аз ще имам предвид. М: Ще намеря. Знам, аз всичко знам кое къде съм сложил, какво е къде, всичко ще намеря, което Ви интересува, което е свързано с живота на мама и с живота на г-н Дънов. Беседите и т.н. Ще ги намеря. В: Да сте жив и здрав! М: Те не са малко. X: Вие къде практикувате? В: Ще Ви кажа. Аз сега, в момента работя в Бърза помощ.

I. СПОМЕНИ НА ЛАЛКА ГРОЗДАНОВА[1] Разговор с д-р Вергилий Кръстев магнетофонен запис, 1987 година В (Вергилий Кръстев): Вашата майка как се казваше? Л (Лалка Грозданова): Райна Сотирова Грозданова. В: Кога е родена? Л: 1886 г. В: Не си ли спомняте месеца и датата? Да имате някакъв акт за раждане? Л: Нищо, абсолютно нищо нямам. Всичко, каквото имаше, остана у брат ми Димитър Сотиров, защото когато ние дойдохме тук, тя отиде при него. Нали, като дадохме пари за апартамента, а после всичко стана не така, както трябваше и всичките нейни мебели, каквото имаше и документи, всичко остана при брат ми. В: При него има ли още неща? Л: Има. Всичко е там, ние нищо не сме вземали. Аз нямам една лъжичка от майка си. В: Там има ли нещо, тетрадки, в неговото мазе вие казахте? Л: Не зная нищо, нищо не зная. Л: Там има нейни работи, там има книги от Учителя. Не знам още какво има. В: Да има тетрадки случайно? Л: Една тетрадка аз имам от нея само, тука от беседи на Учителя, дето е писала и аз си я държа под главата, на леглото си я държа като талисман си я нося тази тетрадка, но не зная какво. Знам, че от баща ми всичко той е вземал, всичко от майка ми го е вземал. И може би има много работи и ние трябва да отидем с Вас у него. Той е особен нали, особняк е, но независимо от това можем да отидем някога и да го помолим да даде някои сведения допълнително за майка ми. В: Това ще направим следващия път. Сега, искам да ви попитам за родословното ви дърво. Сега майка Ви, бащата на майка Ви. Л: Бащата на майка ми се е казвал Сотир Кожухаров. Кюрчипетков е било по турски, нали. В: Кюрчипетков? Л: Кюрчипетков. Той е бил кожухар - търговец на кожи е бил. В: От къде са били те? Л: От Сливен. Те са кореняци сливненци. В: Значи Кюрчипетков. Колко братя са били? Л: Не мога да Ви кажа. Въобще не знам. Чакайте да не се объркам. Бащата на майка ми, да. Майка й е Димитрина. Чакайте, грешка имам. Майката, баба ми е от Кюрчипеткови, нейния баща е бил търговец - кожухар, богат човек е бил и той е издържал баба ми. Тя е завършила нали, една от първите учителки в Одрин. В: Как се казва тя? Л: Димитрина Кюрчипеткова, така се е водила. Тя заедно с Аргира Жечкова са едни от първите учителки, нали. Тях ги има в историята на Сливен. В историята на Сливен там има снимките им нали. В: Как се казваше? Л: Димитрина Кюрчипеткова. В: Вашата баба по линията на майка Ви? Л: По линията на майка ми. А дядо ми е бил Сотир и той е умрял много рано. А баба ми беше жива, нали и тя ни отгледа да Ви кажа. Ние при нея израснахме, защото майка ми се занимаваше повече с извън домашна дейност. В: По линията на баща Ви, по линията на майка Ви, на Вашата майка Райна Грозданова. Л: Да де, Райна Грозданова са били четири деца, двама братя е имала - Минчо и Стефан Сотирови и една сестра Александра, която е починала от менингит. Сега подробности не знам, тя е към двайсет и няколко годишна е починала. В: Минчо Сотиров вече го знаме. Стефан Сотиров? Л: Стефан Сотиров е генерал Стефан Сотиров, след 9 стана генерал, нали. Той беше във военната лига с генерал Суларов, и след 9, но преди това. В: Сега, по линията на рода ви офицер е Минчо Сотиров. Л: Минчо Сотиров и брат му, двамата са и баща му, моят баща да. В: Ние говорим за Минчо Сотиров и за брат му Стефан. Л: Стефан Сотиров завърши като генерал Сотиров почина. Той беше, той е бил нали във военната лига с генерал Суларов и когато Иван Вълков стана министър на войната, тогава вуйчо ми го уволниха, защото е бил против монархията. И той тогава стана директор на едно предприятие в Бараково долу, към Кочериново на Балабанови дъскорезница нали, фабрика за дърводел. Това не Ви ли го каза Митко Сотиров? Той не знае подробности. Той стана директор на това предприятие. И там беше, коя година стана директор? Ще ви кажа - 27 година. И той тогава, нали беше там до 9.IX. Когато стана 9.IX. 1944 г., тогава го направиха командир в Сливен, веднага го вземаха нали, понеже е бил антифашист нали, бил е против монархията е бил. Веднага го направиха командир на цялата дивизия, на дивизията в Сливен, понеже той е военен център, той стана. И тогава той беше полковник, нали и като полковник го уволниха и тогава го направиха генерал. Смеехме му се - Червения генерал, стана. Но това нищо не попречи в 54 година, когато почнаха против горяните имаше едно, нали горяни се явиха 52 година май и тогава го сложиха в затвора една година него. В: Защо? Л: Ами защото той знаел за някакви действия на горяните, които не е издал. Нали сега, дискретност е било, или как е, и след това, обаче нищо не попречи нали, излезе от затвора за една година беше и няколко години не му възвърнаха правата, възвърнаха му правата вече няколко години преди да почине. Той коя година почина? В: Значи това е брат му, така. Л: Брата на майка ми, да. В: Сега за Минчо Сотиров вече е ясно. Л: Аз за него не знам нищо. Ний не бяхме много. В: Вашата майка. Л: Тя е родена 1886 г, завършила е гимназия в Стара Загора, след това е била в София две години в пансиона на Каравелова. В: Жената на Каравелов. Л: На Каравелов, тя точно е имала пансион някакъв и тя две години е била там и там завършва нали някакво образование, точно до Народния театър, точно знам къде е била къщата на Каравелови. Тя е била там и в това време, веднага, докато завършва още 18 годишна се омъжва за моят баща. В: Тя къде се среща с него? Л: Те се срещат в Асеновград - Станимъка е било. Там е бил вуйчо ми военен, вуйчо Стефан Сотиров, нали и майка ми отива там при него и там се срещат. Баща ми е бил офицер, там среща се с него и се омъжва за него. В: Колко деца имаха? Л: Три. В: Коя година се омъжва? Л: Сега ще Ви кажа коя година - 1906 г. Три деца имат - две момчета и аз. В: Първия кой е? Л: Аз. В: Вие сте първата? Кога сте родена? Аз съм 1907 г. родена. Аз съм 80 годишна. В: 80 годишна, да сте жива и здрава още сто години Л: Можете ли ми ги даде 80 години? Аз не ги казвам, защото не ми вярват. В: На коя дата сте родена? Л: На 29 април 1907 г. в София. Баща ми е бил в София. От Станимъка те идват в София, в София са сключили брат. Той е бил на IV артилерийски полк е бил офицер нали, след това майор, като майор отива, той е бил доста пo-възрастен от майка ми. След това 1908 година е бил роден другия ми брат. 1910 година е роден най-малкия ми брат. В: Във 1908 година кой е роден? Л: Брат ми Димитър, а в 1910 година е Стефан. В: Значи Вие сте Лалка. Л: Димитър и Стефан. Тримата бяхме. нали. В: И как се водеха? Баща Ви как се казваше? Гроздан Димов Грозданов, той е от Калофер. Л: И майка ми се водеше вече Райна Сотирова Грозданова. В: Нали домакиня? Л: По онова време на жените на офицерите не разрешаваха да работят. Тогава само с домакинство се занимаваха. След като почина баща ми, баща ми почина в Балканската война 1912 г. Той е героя на Чаталджа. В: Я ми разкажете там за него някои неща. Л: Баща ми отива на фронта, и там се проявява нали, има го в историята на Балканската война, и той е героят на Чаталджа. Той е превзел там с неговите войници са превзели Чаталджа. В: Тогава там се казва той. Л: Гроздан Димов Грозданов. В: Какъв чин е бил? Л: Той е бил майор и там загива от холера. В: А-а, от холера. Л: Той заболява от холера и загива от холера, точно на Архангеловден-21 ноември 1912 г. Той там се е проявил нали и след това дават на майка ми пенсия като майор и независимо от това, понеже той е от Калофер. Той е един от първите офицери в Калофер, там има паметник. Има един мост над реката, нарича се Гроздановия мост, а има и паметник, който и до сега е запазен. На паметника е името на баща ми. В: Това е паметник за загиналите в Балканската война. Л: Да. В: По-късно майка Ви? Л: По-късно ние вече отидохме в Сливен при баба ми, баба ми си имаше къща, и си отидохме при нея. В: Това вече е коя година? Л: Това е след смъртта на баща ми - 1913-1914 г., и там учехме и там си бяхме. Аз завърших там гимназия, големия ми брат завърши в Русе мебелното училище, а малкия ми брат Стефан завърши търговска гимназия. В: Големия ви брат кой беше? Л: Димитър. Стефан се присъедини и стана член на Партията. В: Съдби човешки. Л: Ами нищо, като генерален директор беше на Народната банка той, нали като такъв е уволнен. В: Той жив ли е още? Л: Да, жив е. Жив е. В: Сега нещата при комунистите при кого са? Л: При другия, при Димитър. Там трябваше да има стая. В: Както да е. Това не е важно. Сега, през ония години след войните, Вие бяхте в Сливен? Л: Да, в Сливен бяхме. В: Спомняте ли си в ония години майка Ви се занимаваше с домакинство? Л: Майка ми с домакинство се занимаваше. В: Не беше ли учителка? Л: Не, учителка стана много късно. Да Ви кажа, че тя стана учителка чак след 20-та година, дори по-късно, да - 21-22-ра година. И то г-н Дънов я накара да се занимава малко с тази просветна дейност. И тя стана в едно съседно село до Сливен, Калояново, там стана учителка няколко години, докато завърших аз. Щом завърших, тя се прибра веднага в Сливен. В: Спомняте ли си за онези години, тя разказвала ли Ви е как се е доближила до идеите на Учителя? Л: Чрез вуйчо Минчо Сотиров. Тя нали млада жена, 24 годишна е останала вдовица с три деца. Никак не й е било лесно, и тогава тя вече, вуйчо Минчо Сотиров я приобщава, запознава я с идеите на Бялото Братство. Той е бил вече вътре и най-вече с тоя Пеню Киров от Бургас. Те идваха, аз си ги спомням много добре, чичо Пеню като дойдеше с брадата нали, започваше така да говори и майка ми се увлече, против което много беше баба ми. Баба ми не беше съгласна с това нейно увлечение и доста често си имаха така. В: В какъв смисъл, защо напук е работата? Л: Не работата, тя работа нямаше какво, защото ние си имахме винаги жена в къщи, нали, която да помагаше, но така въобще, защото тя беше баба ми, държеше много на църквата, нали, тя си ходеше редовно, тя си беше православна, така и държеше тя всяка неделя. И тя малко така, като първа учителка много я уважаваха. Тя събираше жени в къщи, стари, четеше им Софронието, четеше им разни книги, на кафе нали, тя си имаше специално салонче, където ги събираше. Така ценяха я много като културна жена. При нея идваха да им пише писма, да им пише това нали. Тогава за него време малко бяха начетените, културните и много уважавана беше въобще. В Сливен бяха много уважавани. И след това, нали, знам, че почнаха да идват, имаше един Станев, доколкото си спомням от Сливен, Добрев, Гешеви. Много голяма група бяха те, събираха се много често жените у нас, и майка ми четеше беседите, занимаваха се. В; Тогава как са ходили, разправяха ми, че с бели рокли, с бели шапки? Л: Майка ми не, тя нали без мъж беше, тя не ходеше с бели рокли, не. Другите ходеха така нали, но тя си ходеше елегантна винаги. В: В онези години спомняте ли си Учителят да е идвал в Сливен? Л: Дохожда, спомням си, много добре си Го спомням, като идва в Сливен и беше у Райнови, Михаил Райнов. За него чували ли сте в Сливен? В: Не. Л: Той беше учител. Леля Марийка и чичо Михаил Райнови, ние бяхме съседи, имахме дори врата между дворовете и той, като дойде г-н Дънов там, беше у Райнови. И изнесе една беседа г-н Дънов в театър "Зора", тогава беше. Винаги си Го спомням, нали така с брадата, с бялата коса. Още бях, нали ученичка така. Един-единствен път нали беше, изнесе една беседа, и като че ли нещо имаха неприятности със свещениците, с митрополита имаше някаква неприятност нали, и след това вече не е идвал. Обаче, те си имаха редовно, всяка неделя заран си имаха събрание. Събранията на Братството, които ставаха в квартирата на Калканджиеви. И Димитър Добрев там живееше заедно с тях, вие може да ги знаете тези работи. И там ставаха събранията. Но аз никога не съм ходила, нали на събрание. Само те си бяха, възрастни хора, нали се събираха. Освен това в сряда имаха само женско събрание на различни места. Идваха някога у нас, в други жени, където бяха много често - у Мара Младенова, у Гешеви. Много често се събираха, у тях ходеха и след това и аз съм ходила два пъти на събор в Търново. В: Да. Л: Събора, който ставаше през август месец, на Преображение. В: Значи Вие сте ходили два пъти? Л: Два пъти съм ходила на събора с мама, с влака сме ходили, през Дъбово, Кръстец. На Кръстец ядохме баници и след това отивахме, като веднъж на Кръстец като бяхме, царят дойде с влака. Слезе от влака, от машината. Един-двама машинисти черни. Викнаха: "Царя, царя, царя!" А той беше Царя, цар Борис. И ходихме. В: Какво си спомняте? Л: Ами то беше нещо грандиозно. В: Към колко човека бяха там - 200-300? Л: Може би и повече, то бяха много хора, не мога да Ви кажа, защото първия път бях в шести клас ученичка, значи сегашния девети клас, а другия - последната година като бях. В: Вие къде спахте там? Л: То тома си имаше, нали, къде, на палатки. На палатки беше. Имаше палатки, всичко много хубаво уредено беше. В: Хранихте се там? Л: Да, имаше, общо се хранехме, маси имаше, където се сервираше яденето, но си носехме нали, вземахме си, купувахме си, нали, но знам, че общо така на маси сядахме, беше много хубаво и там такива беседи изнасяше, аз съм присъствала, слушала съм беседите на г-н Дънов там. Може би нищо не разбирах, но присъствах заради майка си, нали там, с нея бяхме. В: Колко време стояхте, по една седмица? Л: Ами не, по-малко. Горе-долу 5-6 дни най-много беше. Така беше - 5-6 дни стояхме. То нали пътуването беше два дни отиване и връщане - два дни. И там мисля, че пет дни се стоеше. Някои стояха и повече. Ръководителите нали, други, които бяха стояха повече време. Обаче, ние отидохме. В: От Сливен освен майка Ви, бяха Минчо Сотиров и Добрев? Л: Не си спомням. Ние така с майка си пътувахме. Щото те ръководителите идваха по-рано, нали, те подготвяха почвата, всичко, тъй че Димитър Добрев отиваше сигурно по-рано. Ние бяхме сами, сменяхме на Дъбово влака, след това горе на Кръстец пак, щото от Кръстец се отделяше някъде влак, и после пътувахме нали до Търново. В: Значи сте ходили на два събора? Л: Но майка ми ходеше всяка година. В: Спомняте ли си някои опитности да е имала майка Ви с Учителя, някои проблеми, неща, грижи, които е трябвало да споделя? Л: Ами за моето следване, за следването на братята ми. Тя винаги се съветваше с г-н Дънов. В: Сега например за Вашето следване? Л: И когато аз трябваше, нали, защото средствата нали, имахме хубава пенсия, живели сме добре да Ви каже истината. Баба ми имаше лозя, грозде имахме, задоволени бяхме. Не сме карали мизерия, както имаше, нали. И когато аз завърших, понеже завърших с пълно отличие гимназия и исках да отида да следвам. И аз пеех много хубаво и исках да следвам музика. И заминах, обаче, вуйчо ми не беше съгласен за музика, искаха нещо зъболекарство, нещо по-практично. И тогава тя се съветва с Учителя. Той казал: "Тя ще замине!" Защото много проблематично беше, щото много пари струваше. Да отидеш в странство тогава, то струваше пари. Той казал: "Ще замине! Така ще се нареди, че ще замине!" Обаче, вуйчо ми Стефан Сотиров каза: "Аз ще помагам!" Нека замине, ще видим какво ще е. Г-н Дънов казал: "Ще отиде, ще завърши, всичко ще се уреди. Ще я пратите да отиде." И аз просто, мама като идва от София и казва: "Заминаваш!" Имаше там и други момичета с които заминаваха и казва: "Заминаваш и ти!" И дойдох в София, заверих си дипломата нали, трябваше да се превежда, паспорти, визи, всичко, каквото трябваше, се уреди и заминах за Италия. Точно за Италия заминах. И там се уреди. В: Вие голяма група ли бяхте, или? Л: Не, само три бяхме и то от Сливен и трите. Двете фармация следваха, а аз записах там медицина и почнахме, нали. То няма що моята биография да Ви казвам. В: Тя е интересна във връзка с опитността, която имате с Учителя, нали в тая връзка. Л: Да, защото Той казал: "Ще отиде и ще завърши! Няма да я ограничавате." Аз отидох там и какво да Ви кажа, още първата година започнах много сериозно да уча, изпити вземах, втората година също така с пълно отличие, и като най-добрата студентка в Университета, мен ми дадоха премията на Университета. В: Така ли? Л: И три години аз получавах издръжка на италианското правителство. Много малко пари ми пращаха от тука. С парите, които ми даваха оттам, аз изкарвах 6-7 месеца. Оттук ми пращаха за 2-3 месеца пари, от България. Тъй, че аз три години изкарах. Значи г-н Дънов е бил прав, като е казал, че аз ще завърша и ще ми се уредят работите. В: След като завършихте? Л: Когато си идвах тук през ваканцията, с майка ми ходехме при... Почти си идвах всяка година, какво да седя три месеца. Аз си вземах изпитите на края на годината, за есента нямах изпити. И отивахме, ходехме при г-н Дънов. Едната година като си дойдох тука ми каза да му лекувам котката. В: Я ми разкажете тоя случай за котката. Л: Ами идвам нали, котката му там при печката лежи и е съвсем отпусната. И Той казва: "Ще станеш добър лекар, ако ми излекуваш котката!" В: Ха, ха, ха! Л: И аз, разбира се вземах котето, понеже обичах животните, имахме си котка в къщи винаги, и вземах нали котката, погледнах я. Тя една такава отпусната котка, нали, какво й е. Аз почнах да й правя масаж, да я разтривам, моля ти се и какво, дадох й аспирин с водата, и котката Му оздравя. Ха, ха, ха! В: Значи, ако излекувате котката, ще станете лекар? Значи това е първата опитност с котката. Втората година като отидохте? Л: А, това беше втората или третата година беше, не си спомням точно. В: Някой друг такъв случай пак като отидохте с майка си при Него? Л: Когато щях да се женя. В: Ходехте при Него? Л: Тя винаги се допитваше до Учителя. В: Какво каза Учителят? Л: "Ще бъде много щастлива, но за много кратко време." И така стана. В: Защо така стана? Какво стана? Л: Защото се омъжих 35-та година, 44-та година мъжът ми го задържаха, арестуваха го, и свърши. В: Ама убиха ли го? Л: Ами труп ми го дадоха. Да не говорим. В: Не, интересува ме от гледна точка нали на предсказанието на Учителя, Л: Да, Той го каза: "Ще бъде много щастлива, но за кратко време." Това беше. В: Виж, колко интересно! Той, мъжът Ви от къде беше? Л: От Севлиево. В: Той с какво се занимаваше? Л: Архитект. Той е строил зала "България" и него хотел "България", Съдебната палата има вътре е взел участие. Беше един от големите архитекти на България. В: И той във връзка с какво беше задържан, с политически събития? Л: Защото беше, когато немците щяха да дойдат го мобилизираха и го пратиха переводчик в немската армия. В: Той беше следвал в Германия ли? Л: Той в Германия е завършил, там е работил. Той беше доста възрастен, по-възрастен от мене. Той беше племенник на владиката. Сестрин син на владиката. В: На кой владика? Л: Иларион. В: Иларион, в Сливен? Л: Сливенския, да. В: Сега, за тези неща аз Ви разпитвам не от, искам да проследя предсказанието на Учителя как се е проектирало във времето, в пространството в 10-15-20 години, защото са нещата точни при Него. Л: Точно така е, Той го каза ще бъде много действително. Едва ли е имало човек да бъде така щастлив в семейството, както аз съм била с мъжът си. В: И това колко години? Л: Дванадесет години, от 1935-та до 46-та - единадесет. В: Някои хора по-малко, защото... Л: Единадесет години беше. А то не беше, от 1944-та почнаха нещастията, нали. В: Те го задържаха, обвиниха го. Л: Задържаха го, оправдаха го, не го пуснаха, обаче, го дадоха, нали знаете какво беше, тия побоища и всичко това беше свършено. С кръвоизлив в мозъка беше. В: Той коя година си замина? Л: 1947-ма. В: Той си заминава 47-ма година, така ли? Л: До 46-та беше в затвора, дадоха го няколко месеца, мъчих се така да го лекуваме при професор Филипов ходих. Исках да ни пуснат до Виена да му направят нали, обаче, не ни пуснаха никъде. В: И 47-ма година почина. Така, друг път да сте ходили с майка Ви, да сте питали Учителя за някои съвети? Л: Ами тя ходеше непрекъснато за брат ми, за големия ми брат Димитър. Той не вървеше така в училище. Повече имаше наклонност към дърводелство, към занаятите повече, не към учението, докато малкия ми брат беше страшно. В: Сега говорим за големия. Л: И за големия, за това ходихме веднъж при г-н Дънов. Аз винаги Го гледам г-н Дънов сутрин как стои горе на балкона. И после вътре винаги ни приемаше Той. И ходихме и Той каза: "Ще го пратите казва в Русе и ще се обадите на брат Ватев." И действително, майка ми се обади на г-н Ватев и Ватев го взема у тях да живее. И той почна мебелно училище имаше там, занаятчийско училище, по-право беше и живееше у Ватев. И там под влиянието на Ватев, нали, той се развиваше добре. Почна добре, изкара си много добре училището, нали. И това беше точно по нареждане на г-н Дънов. В: Нещо друго да си спомняте по отношение на този големия ви брат? Л: Ами не. В: Ами другия? Л: Най-малкия ми брат, Той каза ще започне, туй, тогава Константин Константинов беше директор на БНБ. Тя беше Земеделска банка, след това стана Инвестиционна банка, и брат ми можа да влезе в Търговската гимназия, защото тогава трудно беше, нали, малко се приемаха, въобще трудно беше. Влезе в Търговското училище, завърши Търговска гимназия, но как да ви кажа, той се вслушваше много в съветите на майка ми. Много за Учителя той някак си така по-беше въздържан. От съветите на г-н Дънов. Той каза. че ще се развива в тази насока. В: Счетоводна, финансова. Л: Да, финансова, счетоводна, той се развива там, и след това той влезе пак в Инвестиционна банка със съдействието на Константин Константинов, нали. но пак под влияние на г-н Дънов беше. Майка ми се допитваше за всяко нещо и за всяка промяна в живота ни до Него. В: В онази епоха неговите ученици, не само, че са вярвали, знаели са Неговите възможности и са го питали. И не са сбъркали. Л: Точно това е. Аз няма да забравя едната година като бях тука и още първата година казвам: "Много ми е трудно." А той стана така от стола както беше и каза: "Няма да говориш за трудности! Ти ще се справиш." В: Вие се оплаквахте на Учителя, че е трудно в Италия, така ли? Л: Ами въобще, нали език. тогава там бяха Мусолини беше. държаха на всичко, как да Ви кажа. В: Стегнато ли беше там? Л: Стегнато беше и много на морала държаха, особено чужденците нас ни държаха много строго и въобще много стегнато беше. В: Вие къде живеехте там, в общежитие ли, пансион ли? Л: Аз отначалото бях в общежитие, то горе-долу манастир беше. Ха-ха-ха! Пансиони такива бяха. Бях в пансион, след това вече ни пускаха да си вземем квартира. Живях в частна квартира след това, 4 години живях в една квартира. В: Значи майка Ви през цялото време... Л: През всичкото време тя се съветваше с г-н Дънов. Първото нещо беше, ний не му казвахме Учителя, ний си Му казвахме г-н Дънов. И майка ми не Му казваше Учителя, и тя си Му казваше г-н Дънов. Някак си от уважение, не знам, така чувството ми беше нали да Му кажа г-н Дънов. Така си бяхме свикнали, и си Го знаехме. В: А като отивахте там, целувахте ли Му ръка? Л: О-о-о, винаги Му целувахме ръка. Винаги, Той така си ни поглади по главата. Винаги, целуваме Му рака, и Той поглади по главата, така си сложи ръката. В: Вие, къде се запознахте с Вашия съпруг? Л: С моя съпруг? При едно пътуване за София се запознахме, във влака с него. В: Ами това са съдбите човешки. Л: Съдби, това е. В: Съдбите човешки. Значи ще бъде щастлива; но за кратко време? Л: Да, точно това, ще бъде много щастлива, но за кратко време. В: И сега от този брак Вие имате? Л: Една дъщеря само. Всичко това е. В: Исках да Ви питам друго нещо, спомняте ли си някои спомени и опитности да Ви е разказала майка Ви, други от времето на Учителя и Школата? Л: Ами тя много работи е разправяла нали и във връзка с вуйна ми, нали на Минчо Сотиров с жена му, която почина, нали. Тя рано почина. Тя е разправяла, че г-н Дънов въобще е казал нали, че тя не е здрава и... В: Тя, на Минчо Сотиров жена му? Л: Да, на Митко майка му. В: Да. Л: Тя почина много млада нали, тя ги остави четири деца сирачета. Страшна работа, от туберкулоза. И те всичките са изкарали все туберкулоза, всичките. Щото, ето и тримата нямат никакви деца. Той Ви е казал, той си е разправял сигурно. В: Не, за това не сме говорили на тая тема. Значи и тримата нямат деца. Л: И тримата нямат деца. Знам, че всичките си изкараха, нали. Тя тогава туберкулозата беше бич. г-н Дънов беше наредил да отиде в Арбанаси, до Търново. В: Това е жената на Минчо Сотиров? Л: На Минчо Сотиров, и майка ми ходи веднъж там да я види. Един или два пъти. Тя беше в Арбанаси доста време. Той не Ви ли е разправял? В: Не, не ми е разказвал. Той много неща не знае. Л: Аз знам, аз знам много работи. В: Те външните хора много повече знаят. Л: За техния живот аз знам много работи. И там беше тя може би година и нещо. Малко така се беше позакрепила, обаче, след това пак се върна в Бургас, климата не й понасяше на нея и си отиде съвсем млада жена. Остави четири деца. Най-малкото момченце Матейчо почина той от туберкулоза. Аз го бях завела в Стара Загора в болницата, защото никой не се грижеше за него. Аз, ако Ви кажа и техния живот какво беше, но не желая да говоря за другите. Аз го вземах, заведох го в Стара Загора в болницата и то там почина детето. В: И останаха трите деца. Л: Митко, Мичето, Мичето [Мария] е най-голяма, Митко [Димитър] и Елена - най-малката. И тя почина преди няколко години. Сега двамата живеят. В: Когато остане човек без жена. Л: Да и вуйчо не се ожени втори път. Митко не беше в добри отношения с баща си, нали. Той Ви го е казал, заради Нейчева там. В: Коя Нейчева? Л: Една голяма чифликчийка. В: А, тоя какъв опит прави той, къде тръгва той, отива да се жени ли там? Какво прави той? Л: Не, не, той не искаше да се жени въобще. Той не искаше да си остави децата. В: Какъв е тоя опит с тоя чифлик, дето ходи там при тая Нейчева? Л: За да може, и тя, умря мъжът й и тя остана сама с три деца, с тоя голям чифлик и той отиваше малко така като защита, като мъж все пак нали, да може малко да й помогне, за да може да се повъзстанови, защото внезапно умря мъжът й Нейчев нали, и тя остана с три деца, две момчета и едно момиче Елена Нейчева и тя завърши медицина и какво да ви кажа. В: И тоя чифлик накрая какво? Л: Накрая го национализираха. В: Само загубено време. Л: Тоя голям чифлик. Губеше си вуйчо само времето там, но пък и децата му някак си и те така, имат доста голяма вина да ви кажа. Доста голяма вина имат. В: Интересно, аз отидох да искам от него. той няма нищо? Абе как така да нямаш нищо от баща си, аз имам повече от теб, отколкото ти имаш и накрая исках да взема от медалите му. Те били сложени там и те изчезнали, някой ги откраднал, исках да взема шпагата му, и шпагата му изчезнала, шашката му. Изобщо, той няма нищо от баща си почти останало. Л: Ами както и ние нямаме, но нашето е вече по-друго. В: Вашето е по-друго, но неговото поне. Л: Той до последък е бил, живееше в къщата на баща си, нали. Нали той направи вуйчо къща на Изгрева, те са били. В: Аз искам да Ви питам за някои неща от албума, който Вие ми бяхте дали, да Ви подсетя за някои неща. Сега, тука той е албум на майка Ви. Вие тука виждате ли без очила? Л: Аз виждам без очила. В: Картичка. Л: Чакай, на светлото трябва да го видя. В: Постави доброто за основа на живота си. Това е от Учителя картичка, която е преснета. Л: Да, да. В: Това е майка Ви, след това тука снимки. Сега тука тази снимка 1935-та година, май. Л: 1935-та, мъжът ми, аз и г-н Дънов. В: Вие във връзка с какво отидохте при Учителя? Л: Ами така, отидохме с моят мъж, искахме нали да отидем да Го видим и отидохме и г-н Дънов каза да се фотографираме с Него. Това беше май месец, щяхме да се женим. Чакай, това сватбеното ми пътешествие беше. В: А, сватбеното Ви пътешествие. След като сключихме брак в Сливен нали, дядо владика ни венча, щото той искаше, и тогава отидохме нали, отидохме в София при г-н Дънов. В: Дядо владика, той как се казваше? Л: Митрополит Иларионов. В: Този е баща на кого? Л: Той е вуйчо на мъжът ми. Мъжът ми нямаше нито майка, нито баща, нито брат, нито сестра. Беше съвсем самичък и живееше с владиката. В: Сега, той е завършил? Л: Архитектура в Германия, в Мюнхен. В: И вие във връзка със сватбеното Ви пътешествие? Л: Да, отидохме и отидохме да видим г-н Дънов по поръчка на мама. В: Да. Л: Каза, непременно ще отидете да се обадите на Дънов. Защото Той беше казал, много щастливи ще бъдат, но ще бъде за кратко време. И Той ни прие много любезно и както виждате се фотографирахме. В: Сега, той се казваше Захари Илиев? Л: Захари Илиев Захариев [Захари Илиев- Тюлев]. В: Той беше от...? Л: Севлиево. В: Кога е роден? Л: Роден е в Севлиево. В: Коя година? Л: Той е роден 1897 г., май месец. В: Значи тази снимка имаме, тука вече този. Сега тука, тази снимка можете ли да ми кажете къде е майка Ви? Л: Чакайте, ще се постарая. Тази снимка е на Изгрева 1942 година. Л: Вуйчо Минчо е този. В: Тука да не е майка Ви? Л: Чакайте, ще я видя. Ето я мама! Таз е майка ми. Точно тази е майка ми, която е в профил. В: Над Стоицев тука. Л: Да. Аз не ги познавам много тези хора. В: Ето Ви Веска Калканджиева. Л: Да, да, да, Веска и Маргаритка. В: Калканджиева. Сега тука пак майка Ви. Тази е майка Ви, така ли? Л: Да, точно тази е мама. Л: Тука мама я няма. В: Тука също, вече виждаме коя е. Тука ето я майка Ви. Това трябва да е. Л: Да, да. В: В тая вече на тая снимка вече не се вижда. Л: Тоз албум от къде е, от Митко Сотиров ли го вземахте? В: Да. Л: Тоз от Митко Сотиров ли е тоз албум? В: Този албум Вие ми го подарихте преди 5-6 години. Л: Аз ли? В: Да. Вие сте забравили. Л: Да, аз бях го вземала, да, да, да. Ей тука на упражненията. В: Сега, тука това е? Л: Това е Абаджиева от Ямбол, Димитрина Абаджиева. В: Която е с връзката. Тази? Л: Тази не я познавам. В: Добре тука е Учителя. Л: Тука езерата на Рила. В: Тука е Паневритмия. Тука някъде да е майка Ви? Не я виждате. Л: Не, няма я мама тука. В: Сега тука тая снимка е същата. Л: Ето я тука мама. В: Да, ето тука е майка Ви. Л: Мама е тука да, и Абаджиева. Ама чакай, коя беше тази бе? Таз от Бургас бе. чакай. В: А този, спомняте ли си кой беше? Петко Епитропов не е. Значи това е майка ви. Л: Да, да. Ето я мама пак. В: Ето тук играе Паневритмия. Добре, по-нататък. Тук са снимки от Паневритмията. Л: Абаджиева, леля Митя си я знаехме, леля Митя. В: Сега тука са тримата. Л: Вуйчо Минчо. В: Минчо Сотиров, Георги Куртев и Стоицев. Л: Тоз е Стоицев, да. Аз не ги познавам много да Ви кажа. В: Тука този кой е? Не го познавате кой е. Сега тука е майка Ви. Л: Туй е брат ми малкия, туй е Мемо, големия ми брат. Тоз е Стефан Грозданов и тука мама. Мен никъде ли ме няма тука? В: Сега, значи това е Стефан Грозданов, този е? Л: Стефан. В: Кой беше брат? Л: Най-малкия, тоз е по-големия Мемо. В: Сега тука. Л: Ето тука мама. В: Минчо Сотиров и коя е тази другата? Не я знаете. Л: Мама и вуйчо. В: Сега тука Минчо Сотиров е. Л: 1944 година, не знам кои са тези. Това е Пеню Киров. Тука съм аз. В: Така ли? Л: Да, тука съм аз в Италия. В: Това е Минчо Сотиров. Сега всички тия ордени са били горе на тавана. Л: Да, изчезнали. В: Изчезнали и той след това ми разказваше. Поне тука единствено ги имаме на снимка, кой какъв е орден и подписа на Миркович, да. Това е Минчо Сотиров. Сега тука у Миткови. Л: Да, мама, това е Мемо, брат ми Димитър. В: Този кой е? Л: Това е на вуйчо ми на Стефан Сотиров зетя и дъщерята и Мичето. В: Да. Тука са тези и други няма. Значи Вие други снимки нямате? Л: Не, не, нямам, нямам. Което е останало е останало у брат ми. Трябва да видя у брат ми какво има от Димитър. Трябва да отидем някой ден у брат ми, но недейте носи тоз албум. В: А, не. Сега тази снимка е коя година, спомняте ли си? Л: О-о, тази година, тази година е 1928 г. - аз, Димитър и Стефан. В: 1928 г. Сега тука, тази снимка в ония години, помните ли, ние ги разучавахме. Л: Това е на лозето ни - снимката. На лозето снимката е. Да, ето сега. В: Отляво надясно, това е Надя. Л: Да, тази е Веска, Иванчо Калканджиев, мама, това е лелята на Жечо Панайотов. В: Лелята на Тошко. Л: А пък таз е майката, леля Руска. В: Руска Панайотова. Л: Да, Иван Жеков и това е Мичето Сотирова, Мария Сотирова. В: Тя коя беше? Л: На Митко Сотиров сестра му. В: А, на Митко Сотиров сестра му. Л: Да. В: Тия малките? Л: Това съм аз, големия ми брат и малкия ми брат. Тук сме тримата. В: Така ли! И тука някакво куче е имало. Л: Да, нашето куче. Нашето кученце. В: Значи децата са: Лалка, Димитър и Стефан. Това е леля Ташка, леля Руска. Това е на нашето лозе в Сливен. Това е снимката ни, когато се върнах от Италия си направихме снимка, ха, ха. Значи аз ги нямам тези работи, Вие ги имате. В: Вас не ви трябват. Л: Тогава всичко ни вземаха, какви снимки, какво нещо имах, с професори, с Мусолини имах. В: И къде отидоха тези снимки? Л: Ами вземаха ги, всичко вземаха, в една каруца го сложиха и го вземаха. Имаше немски списания, италиански списания, на г-н Дънов, на майка ми книгите всичките, беседите както бяха, цялата библиотека изпразниха. В: Това коя година, 1957-ма? Л: 1944-та, след 9.IX., когато задържаха нали мъжът ми и отвориха касата, имахме една каса, вземаха всички пари, каквото имаше, останахме, ужас, ужас, ужас беше. Не е за разправяне какво беше. В: Оттогава минаха четиридесет и толкова години. 44 години минаха. Л: 1944 година, октомври месец беше това нещо. на 19.IX.1944 година. В: А майка ви? Майка Ви коя година си заминава? Л: Моята майка 1965 година почина, на 13 декември. Беше тука при мен, много добре беше нали. Имам някои снимки, може да Ви покажа. В: А тази снимка? Л: Снемете ми тези работи вече. В:Това е старата снимка. Л: 1918 година. В: 1918 година. Л: Да, 27. В: Портрета на тази снимка. Л: Баба ми Димитрина Сотирова. В: Тя е майката на кого? Л: На майка ми. Майката на майка ми, при която сме живяли. В: Това е Райна Грозданова. Л: Райна Грозданова, това е Димитрина Сотирова, това съм аз. В: Която си в средата с моряшката такава. Л: Да, Да, това е големия ми брат, този малкия ми брат. В: И това къде е снето тогава? Л: Сливен, в къщата на баба ми. В: И баба Ви на колко години е била тогава? Л: Ами чакайте 1918-та година, ще Ви кажа на колко е била - 76 годишна. Тя е много интересна снимка. Сега ще вземем да я запишем. Значи това е от ония години? Л: Да. В: Майка Ви тогава е била домакиня и си е гледала децата? Л: Да, да. В: Карандила 1929 г, август. Те обикновено правеха редовно такива екскурзии. Л: Да, редовно. Там стояхме, там бяхме на лагер. Стояхме, ние там си бяхме. В: Палатки ли правехте? Л: Палатки, имахме много хубави палатки си правехме. В: Сега, това отгоре е Веска Калканджиева. Тука тези до нея? Л: Тази не е ли Гешева? На Гешева ми прилича. Я чакайте да видя. В: До нея спомняте ли си кои са тия? Л: Тия са Касабови. Тази е Касабова, този беше д-р Касабов, този Иван Касабов - адвоката. В: Значи, този с бялата връзка-папийонката е д-р Касабов? Л: Касабов беше, Любен. Този е Иван Касабов. В: С шапката до него? Л: Това е жена му Мария Касабова. В: Това е майка Ви тука най-надолу. Л: Сега тука е мама, да. В: Която е с жилетката? Л: Да, да. В: Тука други? Л: Чакай сега. В: Да не сте Вие тука? Л: Тук съм аз. Ето ме. В: Да. Вие сте тук с шала. А тази е Веска Касабова, дъщерята на тези. В: Коя е Веска? А, до нея. Л: Веска Касабова. В: Която е от лявата Ви страна. Л: Тази е Овчарова. В: Овчарова. Л: Тази е дъщерята, Анчето Овчарова. На този беше Минчо Минчев, дето беше секретар на Партията и какъв беше след 9, големец, негова жена беше. В: Значи тази, която е от Вас отдясно? Л: Да. В: А този с бастуна? Не го знаете, и другите не ги знаете. Тука този с бастуна, който е възрастния? Л: Я да видя този кой е? В: Дали го познавате? Л: А, той е Иванчо Овчаров. Този е Иванчо Овчаров, да. В: И тогава ще вземем подред да ги запишем на един лист. Майка Ви редовно отиваше на събори, идваше на Рила. Л: Редовно си ходеше, и на Рила ходеше, и на езерата ходеше. В: Вие ходихте ли на езерата с нея? Л: Не. Тя си ходеше, нали. Тя най-често с Абаджиеви си ходеше, с Димитрина Абаджиева от Ямбол. Те бяха много близки и тя си ходеше, особено като умря Абаджиев, редовно си ходеха. Винаги си ходеше. В: Вие ми казахте, че след като сте завършили, сте искали да ходите в Италия. И то Минчо Сотиров не Ви е пуснал, така ли? В Триполи да ходите, в Либия? Л: Не Минчо, другия Стефан. Минчо Сотиров, той никога не се е интересувал за нас. Те бяха големи егоисти, семейството им на Сотирови, на Минчо Сотиров бяха големи егоисти. В: Е, защо така? Самият той ли беше такъв, или децата му? Л: Всичките бяха така. В: Така са устроени. Л: Да. В: Ами има хора. Л: Докато Стефан Сотиров беше привързан. Той се ожени възрастен, за да ни гледа нали, към нас беше повече от баща да Ви кажа. В: Той има ли деца, той Стефан? Л: Има. Има син лекар в Бургас и дъщеря има тука женена за лекар. В: Вие поддържате ли връзка? Л: Да, с тоя от Бургас не сме се виждали от погребението на вуйчо ми не сме се виждали, обаче, тука с тия се виждаме, тя е жива вуйна ми. В: В този момент, когато сте искали да ходите в Триполи, в Либия, питахте ли Учителя, или тогава не сте питали изобщо Учителя? Л: Не, не. Аз си дойдох, нали тука и отидох в Сливен и казах, че вземах си държавен изпит в Италия и да остана там, обаче, Мусолини всички чужденци ни пращаше в Триполи, който иска да остане, ще си отиде при техните. Тогава нали Либия беше италианско владение и трябваше да отида в Триполи. Имаше чудна болница, даваха снимки нали, какво е, как е и аз си дойдох тука в България, нали вече да си покажа доктората, че съм завършила, че съм лекар нали, това беше за мен много. Защото на първия ден на промоциите и аз се явих да си взема доктората. Бях готова с тезата и тезимите и всичко. Щото там много тържествено е вземането на докторат. Там комисия от 12 души професори имаше на които на всички трябва да отговаряш на въпросите. С часове минават, не е както тука да вземеш и да ти напишат доктората, а не. И дойдох си и тогава вуйчо каза: "Не, никакво ходене при тях. Ще си стоиш тука." И аз си останах, не се върнах дори в Италия, защото трябваше да остана, да работя да помагам на братята ми, нали те трябваше да следват и аз трябваше да работя, за да помагам. Това е било тогава. В: И майка Ви след това? Къде живееше майка Ви? Л: След това майка ми си живееше в Сливен, ами тя въобще в Сливен си живееше, докато дойдох аз тука 64-та година. Тя тогава дойде тука. В: Вие там къща имахте ли? Л: Имаше бабината ми къща. В: Какво, продадохте ли я накрая? Л: Ами вземаха я там, някакъв вуйчо ми. Баба ми я остави на вуйчо ми, понеже той много се е грижил за нас и някак си, и той излезе малко егоист. Той взема целия имот, и лозята и всичко. В: И накрая лозята му ги взе държавата. Л: Не зная. И той малко така, докато беше по-млад беше съвършено различен. След това малко и той се поизмени. В: Ех, хората се променят от времената. Л: Е да. В: Тогава как го възприехте това предсказание на Учителя, че ще бъде щастлива, но за кратко време? Л: Приех го като истина. В: Като истина. Л: Казах: "И за кратко да е майко, достатъчно е нали, да бъда щастлива няколко години с този човек, но аз ще отида." В: И после, когато станаха събитията? Л: Ами. В: Станаха събитията. Л: Станаха събитията. В: И тогава човек проверява едно пророчество и едно предсказание. Много трудно се проверяват тези неща. Л: Аз тогава все мислех, какво стана с г-н Дънов, нали, понеже Лулчев, нали. Чудех се какво стана с г-н Дънов, тогава казаха, че Лулчев е задържан, нали, и тогава. В: И бяхте минали през такива събития. Л: Е, да и нали беше задържан и моят мъж тогава, и просто се чудех нали, какво е, и Той, г-н Дънов януари месец почина. В: Края на декември, на 27 декември. Л: Да де, точно тогава, 27 декември ли беше? Така беше, че трябваше да се ходи по затвори, да се види как се, какво е и бяхме въобще загубили връзка. В: Да. Ами за другия Ви брат, този, който беше следвал в мебелното училище? Завърши добре беше в последствие. Л: Добре е, и сега си е добре. Не е добре със здравето. Той синът му се удави пък на него. Имаше един син, който се удави и останаха двамата сами. Л: Да, има хубав апартамент. В: Други деца няма, така ли? Л: Не. В: А този син имаше ли деца? Л: Не, той беше току що завършил. В: Ами съдби човешки. Л: Кремиковци отиде нещо и това е. В: А другия, който се занимавал с финанси, счетоводство? Л: Ами той беше генерален директор на Народната банка. Той има син и дъщеря инженери. В: Значи Учителят му беше казал? Л: "Той ще отиде в търговията." И тогава спомням си майка като казваше: "Стефко в Търговската гимназия ще го дадем в София. А Митко в Мебелното училище в Русе при Ватев." Той беше много симпатичен човек този Ватев, много симпатичен човек беше. Той имаше консервна фабрика (работилница) и така беше много човечен, хубави отношения имаше с брат ми. Той там завърши. Четири години все у Ватеви беше. В: Все пак майка Ви е изучила и трите си деца. Това не е малко за онова време. Л: А, как ще е малко. Много беше дори, много. Тя беше рядко интелигентен човек. И на нас държеше и ни влияеше. Много добре ни влияеше във всяко отношение. В: Да. Л: Делото за нея беше всичко. В: Да, това поколение са били доста предани. Л: Да, много, много, много. Никога няма да я забравя милата, като кажеше Братството, това Братството и в София редовно тя си ходеше винаги. И като отиде, ще се срещне с Учителя и Той така много любезен беше. А идваха у нас. У нас идваха бай Пеню Киров си идваше редовно. Идваше си от Пловдив. Аз си спомням имаше един Петър Чорбаджиев от Сливен, може би сте чували за него. На Райнова брат й. И той беше към Братството, и той беше така с брада. И той беше така много предан, много, и Димитър Добрев и той. Той нали ръководител беше на Братството в Сливен. Той нямаше, тя жена му е умряла, нямаше деца, самичък си живееше, живееха заедно с Калканджиеви. И там беше и салона. И той беше много човечен, много сърдечен. В: Те си заминаха отдавна. Л: Да, много отдавна. Аз не знам Маргаритка, тя си е в Сливен. В: Тя вече тая година трябва да се пенсионира. Л: Да се пенсионира вече, да. В: Тая година 1987. Две деца има. Л: Две деца ли има Маргарита? В: Големи, госпожици. Л: О-о, госпожици! В: 25-26. Л: Те пак там си живеят градината гдето е, градската градина до болницата. В: Взеха си апартамент, живеят вече, взеха си апартаменти, мъжът й има хубава работа, добре са материално. Л: Бати Иванчо с неговите фотографии. Ха-ха! В: Знаете ли, че много неща не са запазени? Л: Не са ли? ---------------------------- [1]Бележка на съставителя: Лалка и Митко (Димитър) Грозданови са деца на Райна Грозданова, която е рождена сестра на Минчо Сотиров.