Ани

263. СЪБУДИЛА СЕ ВДЪРВЕНА Една вечер майка ми си легнала да спи и като се събудила сутринта, за нейно голямо учудване, била вдървена дотолкова, че не могла да се помръдне. Баща ни станал и бил учуден от това необичайно успиване на майка ни, поради което той запалил печката и чак тогава отива при леглото на мама, да я види как е. Тя му казала, че е цяла вдървена. На следния ден било неделя, баща ни отива на църква, както и преди тоя случай /това било твърде отдавна, още първите години, когато още не е имало събрание./ Помолил се той за здравето на майка ни и видял, като че иконата на св. Богородица оживяла и размахала един букет „перчан", но така близо, че букетът се докоснал до лицето му. Това станало три пъти. Църковната служба привъшила. Баща ми си излиза от църква с намерение да отиде да пие обичайното си кафе, но чул глас да си отива направо в къщи. Послушал гласа и си отишъл. За негова голяма изненада и радост той сварил майка ни, станала от леглото и приготовлява обед. Когато баща ми я разпитал кога се е почувствала по-добре, тя му казала, че дошло едно светло същество, което я откопчало от леглото и тя станала. Времето точно съвпадало с момента, когато иконата оживяла и ръката на Богородица с букета го помилвала. Защо станало това вдървяване на майка ни, не знаем, но вероятно е за да изпита вярата на баща ни. Той се помолил от цялото си сърце и молбата му била чута. Поука: Винаги, когато се намираме в нужда, да поискваме помощ без никакво колебание. Разказала: съпругата ми, Донка Куртева. 1962 г., Бургас.

261. КАК ДОБРОТО ОТВАРЯ ПЪТЯ „Блага дума и сторено добро и желязна врата отваря" Народна мъдрост Брат Добри Ганев от град Айтос ми разказа следната своя опитност: Бях повикан запас в Сливен. Понеже съм шивач, постъпих в шивалнята. Трудността за мен в казармата беше въпросът за яденето, понеже съм вегетарианец. Цели петнадесет дни ядох само хляб и чесън, което не ми беше лесно, но устоях. Един ден, към обяд, след като бяхме привършили работата си, дойде при нас един офицер и помоли някой да му изглади брича. Отговорникът на шивалнята му отказа, понеже вече бяхме запразднили. Аз обаче му казах да го остави и ще му го изгладя. Изчистих го, изгладих го и му го занесох, но понеже той спеше, оставих му го и си излязох. На следния ден дойде в шивалнята и попита кой му е занесъл брича. Казах му, че съм аз. Тогава той ме повика настрани и ми каза: „Имаш ли нужда от нещо?" Аз му казах, че съм вегетарианец и че вече 15 дни гладувам. Той ме прати в артелната да си взема суха храна, като сирене, кашкавал, маслини за няколко дни. „И след като ги свършиш, пак ела, не искам да гладуваш, както си гладувал досега." От този ден артелната бе отворена за мен. Не само това, но и всяка неделя ми подписваше билета за градски отпуск. Сърцето му се отвори за мен, но и аз никога не злоупотребих с това доверие. Направената услуга, която другите отказаха, ми отвори пътя за по-лека служба. Разказал: Д. Ганев, 1962 г. - Бургас.

258. ИЗЦЕРЯВАНЕТО ДЕТЕ НА АПОСТОЛИДИС Случката станала в гр. Бургас. Това било коло 1912 година, когато брат Тодор Стоименов и брат му, Васил, живеели в къщата на богатия грък Апостолидис. Това било срещу Нова година. Учителят бил поканен от брат Пеню Киров да дойде в Бургас и заедно да посрещнат Новата година. Мястото за вечеря било определено - дома на Апостолидис, чието дете било на смъртно легло. Всички вече били събрани. Вечерята сложена. Масата отрупана с разни плодове. В този момент се чува хлипане и плач горе, откъм стаята на детето. След малко се почуква на вратата и родителите на детето съобщават, че то вече губи съзнание и се обръщат с молба към Учителя да им помогне, да спаси детето. „Само една рожба имаме, помогни ни! Помогни ни, Учителю!" Тогава Учителят им казал да идат горе при детето. След това пратил пет сестри горе. в съседната стая, без да знаят хазаите, да се молят за оздравяването на детето. Между тези сестри е била и Е. Ц. от гр. Айтос. Детското легло било отрупано с играчки и разни плодове, но нямало кой да им се радва, детето било вече в безсъзнание. Родителите, захлупени край леглото, само хлипали. В това време Учителят изважда от вътрешния си джоб една бяла, съвършено чиста кърпичка, която брат Пеню Киров занесъл горе и покрил лицето на болното дете. Малко по-късно Учителят взел от масата един портокал и пратил същия брат да го занесе на детето. Той отива и вижда същата картина - родителите все тъй захлупени по очи на леглото. Брат Киров взема кърпичката от лицето на детето и за голяма негова изненада то било вече с отворени очички и гледало бодро. Братът му подал портокала и от вдигнало ръчичка, и посегнало да го вземе, а родителите още хълцали и нищо не виждали. След малко детето станало, седнало и взело да прибира играчките около себе си. Когато родителите вдигнали глави и видели, че детето им седи на леглото и играе с играчките си, те вече плачели от радост. Всички били насядали на трапезата, когато родителите дошли да благодарят на Учителя за оздравяването на детето. Всички присъстващи били преизпълнени с радост от това, което видели с очите си, което се дало да се усили вярата им и да познаят Учителя. Вечерята минала при преливаща в душите радост, която нямала равна на себе си.

257. КАК НАМЕРИХ УЧИТЕЛЯ Сестра П. Разказва: Мъжът ми се помина. Изпаднах в бедност. Отникъде помощ, но аз не изгубих своята вяра и упование в Бога. Цели девет месеца аз непрекъснато се молих Бог да ми се изяви и да ми помогне материално, понеже бях много затруднена. Точно на деветия месец една заран чух мъжки глас в стаята си и се събудих. Гледам, високо над мене някъде към тавана, бюста на жив, интелигентен старец, облечен в чисти шаечни дрехи. Онова, което ми направи впечатление най-напред бе това, че ръцете му бяха изящно-красиви, като че бяха изваяни. След като се събудих, той ми рече: „По пътя на дъновистите". Запомних думите, без да ги разбера, но все пак аз тръгнах да търся този път, защото очаквах, че тъкмо чрез него ще намеря пари. от които имам такава голяма нужда. Намерих игрище „Юнак" и попитах поста: „Къде е пътят за дъновистите?" И преди още да бях се изказала, той ми посочи пътя нагоре. Тръгнах по шосето нагоре през гората и незабелязано стигнах до квартала зад гората, който се нарича „Изгрев". Видях, че влизат хора, идващи от града, влязох и аз в двора. Там видях салон, почти пълен с посетители. Влязох вътре и застанах до червената мраморна колона. Загледах се в оня, който говореше, в чието лице аз познах стареца, който бе ми се явил оная заран в стаята, но с тази разлика, че сега старецът беше облечен вместо с шаечни дрехи, с европейско облекло. Попитах стоящите до мен кой е, който говори. Отговориха ми: „Учителят." В този момент Учителят се обърна към мен с думите: „Вие сами не сте дошли, вас Господ ви е довел тук." Спомням си, че Учителят говори за значението на страданията, които думи моята жадна душа прие като балсам. Тръгнах по пътя да търся пари, а намерих най-важното, което малцина са намерили. Аз намерих Учителя.

254. СИНЪТ НА НОРКА Синът на Норка отскоро се запознал с идеите на Учителя. Родителите му не споделят тези идеи и са силно обезпокоени, че синът им не е в добър път и се стараели да го отклонят. Един ден Норка била в конфликт със сина си. Вечерта, когато си легнала, сънувала, че се намира на някоя планина, но не много високо било. Стои и вижда, че срещу нея по билото идва старец с дълга, подрязана до рамене коса и с почти бяла брада. /Рила - билото на Молитвения връх./ От лицето му се излъчвала сякаш безкрайна благост. Духало лек вятър и му пилеело дългата коса. Той й казал: „Ела малко да поговорим!" - „Аз не съм от вашето братство", отговорила тя. - „Знам, знам. Но на тебе малко ти трябва, за да бъдеш щастлива." Събудила си и разказала съня на любимия си син. По описанието външния вид на стареца, синът разбрал, че това е Учителят, ето защо повикал я в стаята си, разтворил една книга и посочил един портрет. „Този ли човек беше?" - я запитал синът. - „Прилича на него", отговорила тя. - „Това, майко, е Учителят. Той право ти е казал, че малко ти трябва, за да бъдеш щастлива." - „Как го разбираш това „малко"?" - „Остава само да разбереш, че съм намерил един хубав духовен път и тогава от теб по-радостна няма да има." - „Ние, сине, с татко ти ще се постараем да се доближим до тебе, но и ти ще ни помагаш." - „Моят синовен дълг, майко, ме задължава. Бъдете спокойни. Ако цялото семейство е в този духовен път, за всички ни ще бъде по-добре." Не само на Норка, но и на много хора съвсем малко им трябва, да се освободят от предвзетите си идеи, да си повдигнат погледа нагоре само с един милиметър и ще видят света в нова светлина и в Божествена красота, която сега е скрита за тях. Тогава целият им живот ще се осмисли. „Малко ти трябва!"

248. КАК СИ СЕ ОСТАВИЛА Една млада сестра, Донка Куртева, живеела на Изгрева и работела на Каучуковата фабрика, която била близо. Една сутрин, като отивала на работа, едно голямо куче я нападнало. Тя се уплашила и метнала ръка към кучето да се пази, а то я ухапало за ръката над китката и побягнало, но след малко отново се връща да я напада. Но тя вече добила кураж, насочила ръце към него с разтворени длани и с фиксиращ поглед тръгнала към него, готова да го хване за шията. То я обикаляло и тя все към него, докато я видял един млад брат и се притекъл на помощ, като изгонил кучето. Върнала се тя в къщи с рана на дясната ръка и заедно с майка си отиват при Учителя. Той дезинфекцирал раната със спирт, превързал я и тогава й казал: „Как си се оставила?" Разказала: Съпругата ми. От думите на Учителя, казани на пострадалата сестра, се разбира, че можело кучето да не я ухапе, ако била запазила самообладание, т.е. присъствие на дух. Уплахата парализира силата на човека, а самообладанието удесеторява силата му.

246. ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ Отдавна имах силно желание да се срещна с Учителя, ето защо през лятото на 1927 година отидох в София, като носех писмо-препоръка от брат Георги Тахчиев. Отидох направо на ул. „Опълченска" 66, в семейство Гумнерови, където живееше Учителят. Посрещна ме една сестра. Дадох й писмото и тя затвори врата пред мене и ме остави сам на улицата. Оттеглих се настрани, но не ме сдържа. Горях от желание по-скоро да се срещна с Учителя. Върнах се при пътната врата, едва хванах бравата, и тя се отвори. „Ти си искал да се запознаеш с Учителя", ми каза сестрата. - „Да, затова съм дошъл." - „Заповядайте", ме покани мило сестрата. В същия момент Учителят слиза по стълбите и ме покани долу, в трапезарията, да пия чай, След закуската Учителят ме покани горе в стаята си на разговор. „С кого дружиш и какво четеш?" - ме попита той. - „Чета теософска литература." - „Почни да четеш беседите." След малко аз си излязох от стаята на Учителя окрилен от радост, че бях се запознал и разговарял с Учителя. Върнах се много доволен и почнах да чета беседите, а по-после влязох и в школата. Жена ми ме следваше. Разказал: К. Великов 1950 година, гр. Ямбол. Пояснение: В първите години, когато още нямаше печатани беседи, четяхме теософска литература, която ни запознаваше с отвъдния свят, а по-късно вече я изоставихме, защото почнаха да се печатат беседите, от начало на брошури, а наскоро след това и на томове. Теософската литература развива ума, а беседите на Учителя дават храна за всестранно развитие.

245. НА ЕДНА ЖЕТВАРСКА БРИГАДА Беше по време на жътва през 1947 година. Нивите бяха узрели и чакаха жътвари. Бяхме на бригада по Отечествено-фронтовска линия. Жънех, ръкойки събирах, пренасях снопи, въобще правех всичко, което можех, което бе според силите ми, но го правех съвестно. Кварталната отговорничка ме попита: „Ти дъновистка ли си?" - „Добре е да съм, но знам ли?" - й казах аз. Целият ден крак не подвих. Най-после дойде обяд и седнахме да обядваме. Тогава главният отговорник на бригадата стана и каза: „Тази другарка - каза той, като ме погледна - дали слънцето или месеца посреща, не знам, но наблюдавах я, цял ден не спря. Работи според силите си, без да бяга и да се застоява под сянката, както правеха някои от вас. Не е важно в какво вярваш, а какво правиш"- каза той и обядът почна. Разказала: Т. Кайрякова.

243. СПАСЕН ОТ САМОУБИЙСТВО Един човек от София с болни крака дошъл до голямо отчаяние, поради което си положение решил да тури край на живота си. И една нощ, тъкмо когато се готвел да вземе пистолета и да го насочи срещу челото си, някой позвънил. Било късно през нощта. „Кой е?" - се обадил човек от балкона, рошав и страшен на вид. - „При вас идвам, отворете", се обадил отдолу женски глас. Тази жена била сестра Мария Златева от Изгрева, която по вътрешен път, ръководена от духа, намерила къщата и се отзовала в критическия момент. Когато тя вече била при него в стаята, той я запитал: „Кой ви изпрати?" - „Който ме изпрати, той ми съобщи и адреса ви." - „Защо дойдохте?" - „Да ви помогна да оздравеете." Сестрата веднага почнала да му прави масаж на краката. След като го масажирала добре, оставила му една беседа от Учителя и си отишла. Така тя всеки ден отивала, правела му масаж и си отивала. След като минало известно време, болният се почувствал по-добре, защото пръстът на единият му крак почнал да се движи. Масажът продължавал. Болният постепенно почнал да се изправя, а по- късно и да ходи с патерици. Веднъж лекуваният попитал: „Кой е този мъдър човек, чиито беседи ми носите да чета?" - „Този човек е Учителят", отговорила сестра Златева. Минало месеци. Когато болният се стабилизирал достатъчно и вече добре си служил с патериците, пожелал да види Учителя. Един ден, макар и много трудно, успял да отиде на Изгрева. Като го видели, сестрите помислили, че е просяк и не били тъй любезни към него. „Искам да видя сестра Златева", им казал той, а след това пожелал да види и Учителя. Срещнали се. Учителят му казал: „Тази сестра ти помогна да станеш и ти даде известна светлина. Бил си вързан и тя те е развързала, ето защо занапред бъди добър и не греши." По разказа на Мария Златева. Изгрева, 1983 година.

239. ЛЕКУВАНЕ НА ЛУМБАГО Един пролетен ден през месец май брат М. С. ме заведе на Изгрева да видя Учителя и да чуя Словото му, което дотогава само бях чела от печатаните му беседи. Братът излезе рано и отиде сам на салона и поляната. Срещнал се с братя и сестри, от които научил, че ще има екскурзия до Витоша на следния ден. Срещнал се и с Учителя. „Утре ще има екскурзия до Витоша - Бивака", каза брат М. „Ще дойдеш ли?" - „Как мога да дойда на Витоша с това лумбаго?" - „Учителят те кани", ми каза той. - „Щом Учителят е казал, ще дойда." На следния ден рано, в зори, около стотина души, братя и сестри, тръгнахме за Витоша. В групата имаше хора от различна възраст. Пъплехме нагоре. Срещнахме изгрева на слънцето над Симеоново. След като изкачихме стръмната урва, стигнахме до една поляна. На горния край на поляната имаше една скала, наподобяваща гърба на легнал слон. Учителят, който беше в челната група, спря там за малка почивка, да си отдъхнат възрастните, както и да се съберат пръснатите по цялата урва приятели. Когато пристигнаха и последните, почакахме още малко, за да могат и те да си отдъхнат. Тъкмо гледах къде да седна, когато Учителят ми посочи големия камък. Полуоблегната, полуседнала, слушах разговорите, които се водеха с Учителя. Някой пускаше шеги, които действаха много ободрително. Когато станахме да продължим по лъкатушния път, за моя голяма изненада вече не чувствах никакви болки. Моето лумбаго бе останало на камъка, на който почивах. Много се зарадвах, че дойдох на тази екскурзия, за да се върна здрава. Как бе станало това, не зная, това лумбаго бе ме мъчило много години. Разказала: Ал. Н.

235. С ЦАРСКИЯ ВЛАК Едно братско семейство от южна България много искали да отидат на Рилските езера, да летуват заедно с Учителя. Това било през 1939 година. Да отидат, но как може да стане това, когато жетвата е готова, а още не е прибрана. Внезапно им хрумнало да съберат приятелите от селото на обща вечеря. Багажът им готов. След като вечерята привършила, те споделили с приятелите идеята си за отиване на Езерата, понеже жетвата им не била още прибрана, „Какво да направим, братя и сестри? Какво вие ще ни посъветвате?" - „Утре всички, които сме тук, ще дойдем да ви пожънем нивата." „Ще направим бригада и утре ще ви пожънем нивата", предложил един брат. Всички били единодушни. На следния ден нивата била пожъната и вечерта братът и сестрата се качили на влака и заминали за София. Когато на утрото пристигнали на гара София, влакът за Дупница /сега Станке Димитрово/ бил заминал. Чудели се гласно какво да правят с толкова багаж. Чува ги един от влаковия персонал, който им казал: „Ето този влак е специален за Дупница. С него царят ще пътува. Качвайте се!" - „Нямаме билети.,, - „Не ви трябват. Няма кой да ги проверява. На гара Дупница чакало такси други пътници, но тъй като те не пристигнали, взели нашите хора до с. Сапарева баня. Там намерили един селянин, когато убедили да ги заведе, т.е. с кон да им пренесе багажа до езерата, /седемтях/. „Но аз никога не съм ходил там", казал селянинът. - „Нищо, ние знаем пътя." Привечер пристигнали на Езерата. Те били му благодарни, че им пренесъл багажа, а той им бил благодарен, че заради тях и той дошъл да види тия хубави места и се запознал с тия прекрасни хора, които летували там. Давали му пари за пренасянето на багажа, но той не приел. Слагали ги в джобовете му, но той пак ги връщал. Тогава някой ги посъветвал да дадат тия пари в кухнята за общи нужди. И така станало. Нощували в една палатка за приходящи. На другия ден, когато след молитва се срещнали с Учителя, той се усмихнал и им казал: „Нивата пожъната. С царски влак до Дупница и багажът до Езерата без пари." От това се подразбирало кой им бе съдействал, че всичко се нареждало леко, бързо и удобно. Разказала: Ст. А-ва.

227. ЗЛАТНАТА ЧАША Още като студентка се познавах с приятелите вегетарианци толстоисти от комуната от село Прослав, сега квартал Прослав. Един ден те ме натовариха с една трудна за мен задача - да отида в София на Изгрева при Учителя Дънов, да му поискам пари, за да си купят земя, нужна за бъдещата комуна, приятелите от Прослав бяха с убеждение, че Учителят Дънов е много богат, а освен това, като се има предвид благородната цел, той ще даде. А защо приятелите от Прослав се бяха насочили към мен - че именно аз трябва да отида да искам пари, не знам. Отидох при Учителя, когото за първи път виждах и му казах защо ме пращат приятелите от Прослав при него. Тогава той ми каза да отида да си взема куфара и да отида при него. Той ми напълни куфара с беседи и ме изпрати, а за земя лесно ще се намери, ми каза той. Пристигнах в Прослав късно през нощта. Всички бяха легнали. В същата стая, където щях да нощувам, спеше и друг човек. Аз влязох тихо, оставих си куфара под леглото и си легнах. През нощта става другият приятел, изгарящ от желание да види какво нося в куфара. Става, светва и се навежда да изтегли тежкия куфар. Той вероятно си бе помислил, че това са все пачки банкноти. Но като видя, че това са беседи, едва не припадна. Аз тайно го наблюдавах. Приятелите от Прослав не бяха очаровани от този дар на Учителя. „Ние те пратихме за пари, а ти ни носиш беседи от Дънова." - „Какво да правя? Това ми даде Учителят Дънов", казах аз. По тая причина отношенията им към мен се охладиха и аз почнах да чета беседите и преминах към Бялото Братство. Когато приятелите от Прослав ме пращаха при Учителя, ми думаха: „Той е богат. Той със златна чаша вода пие." Аз само ги слушах, но не знаех истината и си мълчах. Когато след време отидох на Изгрева, а след това и на изворчето „Дианабат", разглеждах го и му се радвах. Правеше ми впечатление неговото устройство, с открити циментирани вадички, където водата се загрява от преките слънчеви лъчи, преди обяд. Като стоях при изворчето и му се любувах, неусетно при мене се изправи Учителят, който ме погледна благо и ми каза: „Искам да пия малко вода." Нямаше чаша, с която да се пие вода, освен една консервна кутия, и тя с ръжда по дъното и отстрани. „Няма с какво", казах аз. „Тук има само тази ръждива кутия." - „Дай ми да пия", повтори той. Учителят пи и утоли жаждата си. Кога си отиде, не го видях. Както внезапно се яви, така и изчезна, докато аз бях улисана в изворчето. Тогава веднага си спомних думите на приятелите от Прослав: „Той пие вода със златна чаша." Аз се усмихнах на хорската мълва от една страна, а от друга се удивих на скромността на благия Учител. Разказала: Донка Кошева.

221. ИЗЛЕКУВАН ОТ ПРОСТУДА През месец май или юни 1924 година заболях от простуда. Случи се така, че тогава Учителят беше във Варна. Състоянието ми бе особено. Бях като в сън, а всъщност не можех да спя и всичко ме отегчаваше. Диагнозата, определена от лекарите, бе простуда, комбинирана с нервно разстройство. Лекуваше ме военният лекар, д-р Стоянов, който ни бе близък. Но аз не можах да вземам предписаните от него лекарства, ето защо потърсих помощта на Учителя. Моята жена всяка сутрин носеше череши на Учителя, от най-хубавите, като се осведомяваше от него за моето състояние. Една сутрин, като отива пак да занесе череши, сестрите я посрещат още отвън радостни и засмени, като й казват, че тази сутрин Учителят им казал: „Братът беше пътник, но го върнахме." Тези думи са казани по време на закуската. След това той изпраща д-р Иван Жеков и ме подложиха на изпотяване по следния начин: Поставиха ме на гръб, а от двете ми страни по две силно нагрети тухли, а отгоре покрит с одеяла. Скоро почна изобилно изпотяване и преобличане в продължение на няколко часа, след което аз получих едно значително успокоение. Това бе първото. Второ: Полагаха ме във вана с гореща вода при 37 градуса, в която да стоя около петнадесет минути, придружено с обтриване на коремната област. Още след втората баня ми дойде сън, даже задрямах във ваната. Това лечение с вана продължи около 15-20 дни. Братството устрои излет до Ташла-тепе, заедно с Учителя. Заведоха ме с каруца там. След това здравето ми бързо взе да се възстановява и аз вече можех да ходя с помощта на бастун и почнах работа. Аз оздравях по методите на Учителя и под негово ръководство, като лечението бе провеждано от нашия любим брат д-р Иван Жеков Разказал: Петър Терзистоев на 1 януари 1966 година. Гр. Варна.

219. НЯМА ДА ОСТАНЕ КАМЪК ВЪРХУ КАМЪК През 1922 година няколко братя от Варна намислили да правят комуна. Когато вече били готови да продават къщите и имотите си и да ги влагат в обща каса, тогава се сетили първо да се допитат до Учителя. Ето защо пратили няколко сестри при Учителя, за да му кажат за решението си. Но Учителят им отсякъл пътя, като им казал нищо да не правят. Върнали се сестрите и докладвали за мнението на Учителя, което било отрицателно. Чудна работа, си думали те, как може за такава прекрасна идея Учителят да не се съгласи. Сигурно сестрите не са му обяснили хубаво. Ето защо те решават да се срещнат лично с Учителя. Отишли те при него и му изложили идеята си. Учителят ги изслушал, след което им казал да останат за неделната беседа. Когато наближило време, те наели файтон, качили се всички и тръгнали за братския салон на ул. „Оборище" 14. Когато минавали по улиците „Дондуков" и „Търговска", Учителят, като погледнал високите сгради, казал: „Няма да остане камък върху камък." Всички присъстващи чули, но никой не се обадил. Това предсказание се сбъднало след 20 години, когато българското правителство на Филев - Божилов бе обявило символична война на Америка. Това беше през 1943 година, когато американски самолети бомбардираха София. По време на беседата Учителят изяснил своето становище по отношение на комуните и те разбрали, че не бива да правят прибързани работи, като останали на гости на Учителя няколко дни. Учителят бил разположен и им свирил с цигулката, и им пял. А братът Матей Калудов всяка сутрин ходел да пита Учителя дали да си тръгват. Ще ви кажа, отговарял му Учителят. Най-после, на петия ден, като отишъл пак да го пита, Учителят му казал: „Щом като бързате толкова, може да си тръгвате." Те още същата вечер отпътували с влака за Варна. Било месец декември. Пътували нощем. Но след като минали Попово, между Попово и Търговище линията била прекъсната вследствие катастрофа и се наложило около половин километър да пътуват пеша и да пренасят тежките си куфари. Влакът, с който продължили, нямал отопление и те мръзнали из целия път до Варна. Много години след това брат Калудов, като си спомнял за тоя случай, си чукал главата и думал: „О, главо, главо. Който не слуша Учителя, така му се пада. Учителят ни канеше да останем, а ние все напирахме." Разказал: Петър Терзистоев. Не е случайно дето Учителят ги е задържал 4-5 дни. Той по всяка вероятност е знаел за предстоящата катастрофа с влака по същата линия и умишлено ги задържал, за да ги избави от несгоди и мъчения.

218. ПОЛОВИН ЛЕВ В ЗАЕМ НА БЕДНИЯ ЧОВЕК След като ми взе ТКЗС-то градината, от която си вадех прехраната, вече стотинките по-рядко се задържаха в кесията ми. Един ден бях излязъл към Главната, ето че насреща ми един човек, който каза: „Дядо, дай ми половин лев в заем." Извадих кесията, за да видя дали има. Имах всичко 52 стотинки. Дадох му 50-тях. Останах с две стотинки. Но това не ме безпокоеше. Радвах се, че можах да му услужа, защото аз не му ги дадох в заем. Вървя си по пътя и ето, след около половин час ме среща една жена и ми дума: „Дядо, веднъж взех от тебе метла и не съм ти я платила. Отдавна те търся да ти я платя. Сега те намерих, чакай да си уредим сметката." Даде ми един лев. В кесията ми пак имаше пари и то двойно повече, отколкото имах, преди да дам в заем Опитност на дядо Колю от Айтос. И от горния случай се вижда, че има кой да промисли и за нас. Щом ние даваме, и на нас ще се помогне по един или друг начин. Такъв е великият Божи закон. Никога не казвай, че нямаш или че не можеш да помогнеш. И като нямаш, пак ще дадеш, което ще рече пожелай му доброто.

216. МЪКАТА НА ЕДНА СЕСТРА Оженихме се по любов с моя съпруг и живяхме във взаимно разбирателство много години. Родиха ни се деца, които отхранихме и възрастихме. Възпитахме ги в духа на Учението, което ние следваме, но ние малко направихме за тях, за да ги въведем в наша среда и да ги запознаем с децата на наши приятели. И тъй, те израснаха сами, без да се срещнат и запознаят с децата на нашите братски семейства. Това се дължи изключително на съпруга ми, който, където и да отиде, по събори, сбирки или срещи, нито мене вземаше, нито някое от децата. Той може би смяташе, че всеки човек си има свой път и ние не трябва да се месим. И така, децата отраснаха и ги задомихме за първия кандидат, който се яви, без да държим сметка за идейните различия между тях, които без друго ще създадат трудности в техния съвместен живот. И така стана. Техните съпруги и съпрузи не споделят идеите ни и сега те срещат големи противоречия и се измъчват, измъчваме се и ние, като гледаме липсата на едно общо разбиране. Тяхната мъка е наша вина, защото ние не помислихме за тяхното бъдеще, като не ги запознахме с младежи от нашата братска среда. Споделям мъката си, дано с това помогна на ония родители, които още не са разрешили този въпрос, да си помислят, за да не направят нашата грешка. Вярвам, че някой ще се поучи от нашата грешка и тогава мъката ми ще бъде по-малка, ако мога да предпазя другите от грешка. Разказала: Харизанова.

215. СИЛНОТО ЖЕЛАНИЕ Съпругът на сестра Йорданка бил заминал в Северна Америка. После извикал и нея, след като тя вече била запозната с идеите на Учителя. Получавала тя писма и беседи. Четяла и поддържала връзка с Изгрева, но Учителя не била виждала. Много искала Учителят да й се яви, за да го види, но не станало. Когато след години се върнала в България, отишла при Учителя, като му казала какво била пожелала в Америка, но не станало. Тогава Учителят й казал: „Ако силно бяхте пожелали, щеше да стане." Значи силните желания се реализират, ето защо да внимаваме какво ще пожелаем. Разказала: Сестра Йорданка. 5 януари 1966 година.

212. СЛАДКО ЗА УЧИТЕЛЯ ОТ СЕСТРА РАДЕВА Беше пролет. Овощните дървета бяха накичени и пременени със своята най- хубава бяла премяна, когато един файтон спря пред дома на Боздуганови в Шумен, от който слезе Учителят. Вестта, че Учителят е пристигнал, се разнесе бързо между нашите приятели. Научи се и сестра Радева и взе да се приготовлява, за да отиде и да го поздрави, като знаеше, че все ще научи нещо ново и поучително. Да, Учителят беше жива книга, само да можеш да четеш и да разбираш. Сестра Радева не искаше да отиде при Учителя с празни ръце, ето защо слезе в мазето, за да вземе някое бурканче със сладко. Посегна да вземе едно, но то й се видяло голямо и се поколебала, но после пак него взела и му го занесла. Като му го дала, Учителят й благодарил, като й казал: „Ти, сестра, като го вземаше, ти се досвидя." Сестрата, като чула това, изчервила се от срам и нищо не казала. Когато вземала бурканчето, никой нямало при нея и тя на никого още не бе казала, Учителят отгде знаеше? Защото тя само бе го помислила. Разказала: Сестра Радева на Ал. Петров. Гр. Шумен, 1930 година.

211. ТИ НАЛИ ЗНАЕШ ПЪТЯ, ЗАЩО ТЪРСИШ ДРУГАР До 1945 година служих в армията. При мене служеше инженер Кадиев като запасняк. След като мина известно време и ние се поопознахме, аз взех да споделям някои мисли от Учителя. Той проявяваше интерес, ето защо аз от време на време му казвах по нещо, което радваше и двама ни. След известно време му се случи да отиде на служба в София. След като си свършил служебната работа, намислил да се възползва от идването си в София, за да се види с Учителя, да се срещне и запознае. Както идеите, така и личността на Учителя го интересуваше. Но инженер Кадиев беше доста стеснителен, ето защо търсел някой да го заведе и представи на Учителя, но след като не намерил такъв, тръгва и отива сам. Учителят още като го видял, му казал: „Ти защо търсиш другар, нали знаеш пътя? Ти, като беше още ученик в VI клас взе да четеш една моя беседа, защо не я довърши?" Инженер Кадиев се опитал да се оправдае и какво бе му казал, не помнил, но това, което му направило силно впечатление било онова, което Учителят му бил казал. Когато Кадиев се връщал за града, из целия път си мислел за личността на Учителя, която колкото и да се мъчел, не можел да обгърне и обхване със своя ум. „Откъде знаеше Учителят, че аз съм търсил другар да ме заведе при него?" - казваше после Кадиев и второ: „Отгде знаеше той, че аз някога, като ученик, съм взел да чета негова беседа и че не съм я довършил?" Тези два въпроса дълго време изпълвали ума и съзнанието на Кадиев и той дошъл до извода, че Учителят е необикновен човек, който с никого другиго не може да се сравнява, освен с Христос. Разказал: Ал. Петров. 3 януари 1966 година, Шумен.

210. СПАСЕН ОТ ГЛАДНА СМЪРТ На 19 август 1918 година бяхме на Добро поле, когато ни плениха и изпратиха в пленнически лагер „Микра" край град Солун. Отношението към пленниците - лошо, а храната - крайно оскъдна. Тежката работа която работехме, изискваше по-добра храна, но нали ние бяхме пленници, хранеха ни, колкото да не умрем. Но не стига това, че храната е слаба и некачествена, но аз, като вегетарианец, не можех да ям месо и така останах само на хлебната дажба. Отначало имах някой лев и с тях се поддържах, но и те скоро се свършиха. Тежкият труд и слабата храна бързо се отразиха върху здравословното ми състояние, като често взе да ми се вие свят. Другарите ми виждаха това положение и ме съветваха да си получавам дажбата месо и да го ям, иначе по-зле. Вече пред мене се изправи въпросът с всичката си сериозност, дали да ям месо или да умра от глад. Един ден се опитах да ям, но ми са видя тъй отвратително, че предпочитах да умра, но не и да ям месо. Тежко изпитание стоеше пред мен. Никой не можеше да ми помогне, освен един Бог. Моята съдба бе в ръцете на Бога. Работехме на Солунското пристанище, където бяхме само пленници и служещи, само мъже. Никакви жени нямаше между нас. Веднъж, като отидох към работното си място, намерих чиста, бяла дамска кърпичка, загъната на четири и вътре книжни пари, сто динара /10 х 10/, равни на наши сто лева. Парите, още с ръце не пипнати, съвършено нови, като че сега излезли от печатницата. Погледнах да видя наблизо някоя жена, която да ги е загубила, но не се оказа никаква жена ни наблизо, ни по-далеч. Разбрах, че парите са за мен и от тях почнах да харча, за да се храня. Силите ми се повъзвърнаха. Тези пари ме изведоха от кризата, в която бях изпаднал. Наскоро след това ни преместиха в сръбски лагер, където бяхме при по-добри условия. Там и отношенията бяха по-добри, и храната. Пленничеството ни продължи до 20 август 1920 година, когато дойде една обща заповед за освобождаване на пленниците. Георги Радев, Ямбол. Казва се в Словото на Учителя, че пътят на ученика не е гладък. Ученикът ще бъде изпитан дори до краен предел и тогава ще му се помогне по някакъв начин. Такъв е и горният случай с този наш предан в делото брат. Тежките изпити са за силните ученици. Параход, който е в движение, него го блъскат вълните, а не който е в застой. Изпитът е за напредналите ученици, за да преминат в по-горен клас.

208. БРАТ КИРЯК И ЯБЪЛКИТЕ Всяка сутрин съселяните ми си изпъждаха рогатия добитък на площада, откъдето пастирите ги подбираха и изкарваха на паша. Една сутрин един съсед си позволи да бръкне в джоба ми и да извади една беседа, която сутринта бях чел. След като прочете една страница и разбра, че в тия книги има голямо знание, което не е за нашите прости глави, ме запита: „Ти в София ходил ли си?" Отговорих му, че не съм. „Този човек познаваш ли го?" - ме запита той. - „Не съм го виждал", му казах аз. - „Е, как тогава си станал негов последовател?" - „Щом ме питаш, ще ти кажа. Виж какво, аз, като отида в града и на някоя витрина видя ябълки, купувам си и ям, без да питам от кое дърво са брани. Така е и със Словото на Учителя. Макар че него не съм видял, но Словото му чета и се уча от него." Съселяните му се слисали от този находчив отговор и повече нищо не му казали. Опитност на брат Киро Овчаров.

205. ОВЧАРЯТ И БУРЯТА През лятото на 1948 година бях на Братската градина в Айтос, когато един брат от селата се приближи до мен и поведохме разговор, при който той ми разказа следната своя опитност: „Ето, стават десетина години, откак съм в Братството, но в мене все още има остатъци от стария живот, от които трябва да се освободя, остатъци, които ме дърпат назад. Тия дни един от учените хора в Братството ме срещна ту к, на градината и ме пита откога съм в Братството. Отговорих му, че съм от десетина години. Тогава той ме попита: „Ядеш ли месо?" - „Да, ям", му казах аз, а той взе да ме упреква, като казваше, как можело ученик на Учителя да яде месо и т.н. Аз не знаех какво друго да му кажа и си мълчах. „А ти, брат, какво ще ми кажеш?" - „Слушай, брат", му казах аз, „я ми кажи като ядеш, сладко ли ти е, яде ли ти се?" - „Право да ти кажа, брат, че ми се яде и ми се услажда. Вярно е, че аз няколко пъти се опитвам да се откажа, но ту баща ми ще вземе да псува, ту майка ми ще ми се мръщи или жена ми ще вземе да ми се сърди и аз отстъпвам, пак тръгвам по отъпкания път. А ти, брат, какво ще ми кажеш по този въпрос?" - „Щом като ти се яде, ще ядеш, но трябва да знаеш, че месото не е най-добрата храна за човека, нещо повече, внася известни отрови в нашето тяло. Не забравяй, че животните са наши безсловесни братя, а ние като ги убиваме и ядем, вършим престъпление против Божествения закон. Ти ще ядеш дотогава, докато вземе да ти става отвратително. От този момент нататък ако ядеш, ти вършиш престъпление." Минало година-две и най-после дошъл този ден. Братът бил овчар и пасял стадото към Петров връх. Било надвечер, когато внезапно се появила силна вихрушка и буря. Облаците затулили слънцето. Затъмнило се. Овцете се разпръснали. Уплашил се братът и взел да се моли, като четял 91 псалом. Чел го веднъж, дваж, като в това време бурята взела да утихва, а нещо вътре в него проговорило и му казало: „Дойде времето" и повече нищо, но той разбрал за какво става дума и обещал, че от днес вече няма да яде месо. След като дал обещание, бурята постепенно утихнала, след което той успял да събере пръснатото стадо. Наскоро бил празник и баща му заклал агне. Всички в дома им яли, освен него, като никой дори и не го попитал, както правели друг път, защо не яде, като че това било нещо обикновено. Разказал: Иван Кибринев. Добре е всеки човек да работи и да чака своето време, когато тихият глас да му проговори да бъде буден, за да не отлага, да не се бави.

204. КОГАТО ЖИВОТЪТ НИ Е ЗАСТРАШЕН През 1928/1930 година, преди още да постъпя в университета, членувах във въздържателни дружества, чрез които развивахме усилена просветна дейност. Изнасяли сме реферати на различни теми. но една от най-важните теми бе научните и етични основи на вегетарианството. Особено върху етичните основи на вегетарианството най-много спорове се водеха. Един от въпросите, които най-често се поставяха, бе какво ще правим, ако ни срещне вълк или мечка. Ще се оставим ли да ни изяде? Или намираш се в параход след океана, заедно с хиляди хора, но виждаш, че някой садист иска да потопи парахода. Ще го оставиш ли или ще го убиеш, за да спасиш себе си и другите? Труден въпрос, на който аз не можах да отговоря, ето защо веднъж се приближих до Учителя и го попитах при подходящ момент дали е оправдано убийството в тоя случай. „Не", каза Учителят. „Ще му се противопоставиш, без да убиваш." - „Как, Учителю? По какъв начин?" - попитах аз с удвоен интерес. - „Има начини", ми каза Учителят и повече нищо не ми каза. Оставаше да мисля върху казаното от Учителя. След няколко години, като четях лекциите на общия окултен клас, намерих търсения отговор. Тук ще се опитам да предам мисълта на Учителя със свои думи. понеже не мога да посоча том и страница. Примерът беше такъв, че ти се налага на минеш през място, дето има лоши кучета, какво ще направиш? Има четири разрешения на въпроса: Първото: Ще вземеш торба хляб и така ще минеш. Второто: Ще вземеш торба с камъни, за да се браниш. Третото: Ще заобиколиш отдалече, че да не те усетят. Четвъртото: Още отдалече ще ги приспиш. Ако ученикът е упражнявал своята мисъл, както е упражнявал ръцете си, ще може отдалече да ги преспи, ако ли не, тогава ще се насочи към едно от останалите разрешения, според степента на своето духовно развитие. Разказал: Георги Събев.

203. ЕТО ТОВА Е ТВОЕТО БРАШНО Една сестра от провинцията си имала едно сандъче с брашно, от което тя все си вземала за каквото й потрябва и не се свършвало. Като отишла веднъж при сандъчето и го вижда все пълно, казала си мислено: „Какво бе туй брашно, че свършване няма." Ето, едва била изрекла тия думи и брашното пред очите й спаднало - в дъното, като останало едва една-две шепи брашно. Тогава тя чула глас, който й казал: „Ето твоето брашно." Разказал: Панайот Гранчаров „Всяко нещо, дадено с любов, се благославя." Този случай е подобен на горния. Те са за назидание на ония, които търсят истината.

200. ДВЕТЕ ОПУШЕНИ ТУХЛИ На една братска среща в провинцията през 1965 година един брат разказал следната своя опитност: Братя и сестри, аз живея на Изгрева и често имах случаи да задавам въпроси на Учителя, като мислех, че това, което той говори, е много отвлечено и не засяга пряко живота и исках да ми каже нещо реално. „Ще ти кажа", ми каза веднъж Учителят. От този ден аз все очаквах да ме извика и да ми каже. Минаха години и Учителят се помина, без да ми каже обещаното. Един ден ми се даде картина като насън, но не бе сън. Пристига Учителят с един файтон, запрегнат с два бели коня, име кани да се кача при него. Качих се, без да зная къде ще отиваме; пристигнахме на място при един строеж, Учителят слезе, препаса една престилка и почна да зида с тухли. По едно време тухлите се свършиха и Учителят ме прати да търся тухли. Потърсих наоколо, но не намерих други, освен две, и те опушени, от едно овчарско огнище. Върнах се и му казах за двете опушени тухли, а той ми каза да ги донеса, след като ги поизбърша. Донесох ги и той го постави на строежа, с което строежът се завърши. Тези две макар и опушени тухли запълниха зеещата празнина. По разказа на Т. Всеки един от нас е материал в сградата на Божественото. И опушената тухла, и тя ще намери своето място в общата сграда.