Ани

15. ПЪРВАТА УТРИН НА СЪБОРА - 1914 г. Сутринта станахме рано към 3 часа. Настъпил бе многоочакваният 6 август 1914 г. /6 август 1914 г. по стар стил, а по новият стил + 13 дни = 19 август/. Празникът Преображение. Облякохме се с чисти дрехи, пременихме се с новите си дрехи и в ранното утро се запътихме през тихите Търновски улици по Севлиевското шосе към вилите за братския събор. Скоро движението и чистият въздух ни ободриха. С възможната бързина се стремяхме по-скоро да стигнем при Учителя, при братята и сестрите, призвани от всички краища на България. За около 30-40 мин. пристигнахме. Влизаме в двора на долната вила, където мълчаливо ни посрещнаха разпределителите. Намираме вече мнозина дошли преди нас и застанали в прави редица, обърнали се на изток всеки от нас съзерцаваше сред притихналата природа. Зазоряването бе настъпило, но повдигне ли човек лице към небето, все още би съзрял някои звезди. Там е Зорницата и спящият доскоро Сириус, който знае, че вече ще отстъпи на Слънцето - Орион и Плеадите вече гаснат по високо на небосклона. Редиците край нас нараснаха. Братята бяха подредени в предните линии, а сестрите в задните. Тишината в природата и настъпилата светлина ни припомнят, че всички очакваме нещо велико на нашите души. Предстоеше да засилим връзките си с Великите Бели Братя, да се подготвим за работата, която ни предстои, да изслушаме какво те ще ни кажат чрез Учителя. Чувствува се, че слънцето ни е изпратило първите си лъчи. Ето го и Учителя застанал отпред. Край него е брат Пеню Киров. Изслушва нареждането Му и гласно ни съобщава за изпълнение. „Добрата молитва" е последвана от други молитви, формули, размишление и т.н. Това са неща описани някъде, но не ни подсказват повече подробности. Налага се едно малко уточняване. По вероятно е през 1914 и 1915 г. подреждането ни за утринната молитва да става пред горната вила, до горницата и салона за беседи. Тогава хората бяха по-малко, мястото по- закътано от любопитни погледи и позволяваше там да се изпълнява утринния ред. По-късно след 1919 г. бяхме вече стотици хора и тогава се използваше по-обширния двор на долната вила. Величествената утрин, която току що се опитах да я опиша бе настъпила с всичката си красота. Завърши молитвата и редът предвиден от Учителя. Той се прибра в салона за беседи. И веднага след него започнахме да влизаме и ние. Събувахме обущата си отвън, влизахме през малкото антре и се озовавахме в светлото помещение на един салон. Наредени по седем стола в редица, очакваха ни около 70 места. Те се заемаха от братята и сестрите, като най-старшите по повикване в събора братя, заемаха първите редове, а последователно идваха и по-новите. Най-напред бе поставена Пентаграма на Бялото Братство. Най-отпред бе поставена маса, а пред нея стоеше Учителя с лице към нас. На стената бе окачен Пентаграма на Бялото Братство поставен в дървена рамка. Към юг имаше няколко прозореца със спуснати бели завеси. Подът бе постлан с вълнена черга, на лявата северна стена имаше една или две врати входящи към други стаи на вилата. Преди Учителя да започне беседата си извърши се малка церемония за новоприетите членове на Веригата. Повиквани един по един, всеки се приближаваше до масата, целуваше ръка на Учителя и следващия акт бе същината на церемонията, символ, че този брат се включва между работниците на Господа. Лицата на старите братя и сестри сияеха. Радостта, която ни огряваше се дължеше може би и на това, че и те си спомняха даден ден, в който за пръв път бяха влезли в тази зала, а по-старите виждаха времето, когато са се броили на пръсти. А ето вече достигнахме по брой свещеното число 70 души. Не по- малка бе и нашата радост, че сме призвани на работа за Божието дело. Едно от важните работи беше така нареченото знаме на Бялото Братство. То представлява елипса извезана с цветни конци. От напречния диаметър на елипсата се очертават два полюса, от които излизат бели лъчи и отиват към двата края на елипсата и се връщат към полюсите. Има 10 напречни диаметри извезани с различни цветни конци. И това бе знамето. Когато Учителят беше на Изгрева няколко пъти го излагаха на съборите. То е запазено. Имаше маса с покривка. На нея бяха сложени ленти с цветове. Имаше и други ленти, които бяха сложени да преминават през въздуха. Това не бяха украшения на Учителя. Тези разноцветни ленти наподобяваха 7-те красни цветове на дъгата. Те имаха връзка със „Заветът на цветните лъчи на светлината", книжка, която по-късно Учителят връчи на всекиго поотделно. Това бяха символи. На стената беше Пентаграма и знамето на Бялото Братство.[1] Истинската Пентаграма е от изографен камък. Тя е работена от един брат завършил морското училище във Варна - Ради Аврамов. Тя е възпроизведена от една голяма картина, която имаше в Търново, където Учителя там, неговия образ Го има и някакъв килим, художник ги е работил. Вместо ликът на Христа, е нарисуван образа на Учителя. Самите фигурки, които са в стария Пентаграм са по-изящно изработени. Тя е ходила в Милицията, те са я взимали, защото е имало донесение, че Учителят се прави на Христос. Бяха писали и във вестниците срещу него и срещу цветната Пентаграма. __________________________________________________________________________ [1] Бележка на съставителя: За знамето на бялото Братство ще се пише подробно в "Изгревът".

14. ПРИСТИГАНЕ В ТЪРНОВО ЗА СЪБОРА - 1 914г. Политическото положение все още даваше възможност да се проведе братската среща в Търново. Наистина брат Пеню Кирив получи писмо от Учителя, както беше практиката, той съобщи на членовете на Веригата, така е нарекъл Учителя навремето участвуващите в събора братя и сестри. Тази година 1914, обаче имаше едно интересно нареждане. Ако някой от миналогодишните присъствували на събора по една или друга причина не могат да дойдат тази година, то брат Пеню Киров да посочи негов заместник измежду другите предани членове на кръжока. Действително в Бургас се оказаха три такива случай. Един от тях беше брат Коста Стойчев, другарят на Величка Стойчева. След категоричното заявяване от негова страна, че поради парични причини не може да отиде в Търново, тогава брат Пеню Киров, покани мен да се подготвя да го замествам. Това ме зарадва твърде много и започнах да се приготовлявам. В първите дни на август 1914 г. поисках годишен отпуск. Ето за мен бяха предвидени известни спънки. Тъкмо в тия дни трябва да отсъствуват от банката двама видни чиновници. Единият от тях заминаваше за сватбено пътуване, така както бе обичаят след сключване на брак, а другият бе в редовен отпуск. Аз като най-малък не би трябвало изобщо въпрос да правя за отпуск. Въпреки това настоях пред шефа си и на 4 август без разрешен отпуск потеглих за Търново с другите братя от Бургас. От всяка гара се присъединяваха и други братя и сестри пътуващи към същата цел. Видях познати от Айтос, Сливен, Ямбол, Стара Загора и така пътувахме до Велико Търново. Въодушевлението ни беше голямо, особено на неколцината нови като мен. Всички бяхме готови за подвизи, за да оправдаем честта направена ни от Учителя. Пристигнахме в Търново. Същият ден ни посрещнаха на гарата неколцина от търновските братя. Настанени във файтони пристигнахме в града. За пръв път пътувах в тази посока и Търново ми направи особено впечатление с местоположението си - Янтра, моста над нея и къщите накацали една над друга. Всичко това съвпадаше с великото щастие да присъствувам на събора на Бялото Братство, да бъда около Учителя и всички тия стари братя и сестри, за които досега само бях слушал по име. Някои от нас настаниха по вилите, край мястото, където ставаше събора в Търновските лозя, а на мен се падна с още двама братя да нощуваме в един хотел. Разбира се свободни вили нямаше и затова такива дошли като мен бяха на хотел. На другият ден пред събора отидохме на вилите всред лозята, видяхме подготовката, построените маси и пейки край тях и мнозина братя и сестри заети с довършване на приготовленията. Всичко се ръководеше от братята Петко Епитропов и Константин Иларионов, които разбира се изпълняваха указанията на Учителя, ползувайки се от опита на миналите години. Да се даде прием на толкова много хора и на обичайните гости, да се създадат добри впечатления, и обстановката да се запомни за цял живот. Ето целта на това шетане от страна на доброволните работници. Прииждаха и други гости поканени за събора. Броят им нарасна, и въодушевлението от съдружния братски живот ни обземаше все повече и повече. Учителят беше зает с приготовлението на вътрешната обстановка, затова не се яви между нас. Брат Пеню Киров бе около него, за да изслушва нарежданията, които би му дал и да ги предаде на нас за изпълнение. Така прекарахме деня и обогатени с впечатления привкусвахме очакваното щастие. Завърнахме се да нощуваме в хотела, да сме готови за утре, на ранина да се явим на събора.

13. ПОСЕЩЕНИЕ НА УЧИТЕЛЯ ПРЕЗ 1914 г. В БУРГАС Следващата 1914 година и тя носеше своето. Братските семейства се увеличиха с още едно. Брат Минчо Сотиров беше преместен на служба в Бургас. Купи си хубава къща и се настани там с 5 членното си семейство. Забележителна беше неговата привързаност към Учителя и към брат Пеню Киров. Обичаше да си държи подробни бележки от беседите, стана редовен компаньон на срещите в кантората. Започнахме да гостуваме редовно у дома му, което беше особено приятно за цялото му семейство. През тази година брат Стоименов се премести в София на работа, така че почти достатъчно бе запознат с всички братски семейства. Сам ги посещаваше от време - навреме, но най-много общуваше с брат Пеню Киров. Събитията на 1912-1913 оставиха огнените следи на войната. А ние бяхме лишени от обикновените обичайни посещения на Учителя, който тези две години не бе правил обиколките си из страната. Затова през пролетта на 1914 г. отговаряйки на многото покани Той посети братствата в по-големите градове. Дойде и в Бургас, като се установи на гости в дома на брат и сестра Стойчеви. Радостта на всички ни беше голяма, защото всеки имаше възможност да се срещне с него и да чуе Словото Му. Останало е в паметта ми една вечеря дадена от семейството на брат Минчо Сотиров, на която присъствуваше и Учителя. Беше неделен ден и според реда, който всяка година изпълнявахме на мен ми се падаше пълен пост 24 часа, докато старите братя и сестри постеха в петък, на нас, по-младите, бе определен неделния ден. Все пак отидох като гост със съответно закъснение, за да не сваря вечерята. Действително бяха се нахранили и без да се раздигне трапезата разговаряха по разни въпроси. Поседнах край другите, мина около половин час и на някой направи впечатление, че аз не съм вкусил от разните лакомства сложени на масата. Някой обаче се досети и обясни, че съм изпълнявал реда на младите. Така преминаха още часове в разговори и песни. Преди да стане Учителя да си отива, взема едно парче сладкиш и баница, и ми подаде като ми каза да го изям. От цялата тази работа разбрах, че нямах намерения да подчертая своята изпълнителност, но схващането ми бе, че при всички условия трябва да изпълня поръчението на Учителя. Не бях запомнил още думите на Христа „Когато младоженикът е тук няма защо сватбарите да постят". Все пак Учителят мълчаливо ми каза, как трябва да се постъпва в случая, не е формата най-важното нещо в живота. Този пост продължаваше в неделя. Но, този ден такива блага сложили на масата, аз не бях виждал никога. Сиромашки я карах, хранех се ту на гостилница, ту у дома на сухоежбина. Може да се отбележи, че през този период засилихме връзките си с повече братя и сестри от Айтос, Ямбол, Сливен, особено с Айтоските членове на Братството, ръководителя брат Георги Куртев и тримата негови предани помощници Божил Иванов, Крум Илиев, Филип и др. Всеки от нас младите пазеше правото на отпуск, защото все пак крепяхме в душите си надеждата, че ще участвуваме и ние един ден в събора. Така преминаваха пролетните месеци, настъпи лятото новоочакваният месец юли.

12. МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКА ВОЙНА И ПСАЛОМ 133 Известни са събитията през пролетта на 1913 год. Българският народ устояваше придобитото от войната. Още един последен напън доведе до превземането на Одрин. Покрай дългото ликуване и възхищение от подвизите на нашата войска долитаха и първи нотки на недоумение, на признати признаци, за близко недоразумение с нашите съюзници гърци и сърби. Така да се каже конферансието на братската група в Бургас, в арменското кафене, брат Щерев, прочел нещо във вестника и една сутрин казва: „Видете ли ги тия сърби, за малко ще кажат, че те превзели Одрин. Техният св. Илия като пуцал съсипал турските укрепления". Знаеше се, че сърбите като съюзници са били поканени да помогнат при атакуване на Одринската крепост и те докарали 1-2 дългобойни оръдия, едното, което наричали „Свети Илия". Братята смятаха, че Учителят им говори и имат обещание за Велика България, а Учителят разбира Велика България на Словото, което ще се даде. И ако се бяхме обединили с тези македонци, които са серт, кой знае какви убийства щяха да вършат тука. Но, патриотизмът на нашите братя и надеждите за Велика България бяха поставени пред най-голямо изпитание през последната Междусъюзническа война, разгрома и загубите допуснати от българската дипломация. Все пак, ние по ония събития твърдо вярвахме, че ще запазим придобивките от войната. Спомням си един случай, към края на войната. Идва един външен човек в групата ни и се присъединява към разговорите. Той бе песимистично настроен и не щеш ли, подхвърли, че турците са се запътили да си връщат Одрин обратно. Някой от присъствуващите му възразиха, той настояваше на своето. Стигна се дотам, че искаха да го предадат на някой стражар, като провокатор, който внася суматоха между народа. Но близките събития оправдаха тоя човек, и един студен душ се изсипа върху патриоти като нас. Съборът през 1913 година не се състоя. Учителят не бе правил обичайните си обиколки през 1912 и 1913 г. Само писмата, които от време навреме изпращаше на старите братя ни подкрепяха. Тия писма не само се четоха, но ги и преписвахме в тетрадките си. Имаше нещо и като наряд даден от Учителя за молитвите и четенията, които ние верующите трябваше да изпълняваме. Забележително бе, че през 1913 година беше, че покрай молитвите в ранните утринни часове Учителя бе поръчал да четем 133 псалом. Този псалом бе предназначен да неутрализира влиянието на фаталната 13 година. Четяхме го през цялата 1913 година, впоследствие ни остана, като навик да го четем всеки месец на 13 число и въобще, когато имахме работа с това число. Запитахме Учителя, кое го е накарало да препоръча 133 псалом? В българската интелигенция вероятно под влиянието на западната култура се наслоило отношение към 13 число, че е фатално. А това най-малко казано е едно ненужно внушение. Нужно е било едно противодействие и Учителят разрешава въпроса с четенето на 133 псалом. То може да има и друга някаква причина, но аз знам тази. В разговорите ни през този период, след събора 1912 година и есента на 1913 г. братята интимно споделяха впечатленията си от една книжка. Тази книжка била отпечатана по нареждане на Учителя. Била много красива, интересна, но той я дава лично само на най-приближените си ученици. Едно от условието било да не се показва или дава на чужди хора. Тогава се питаха, щом като е отпечатана в печатница как се е опазила в тайна? По този въпрос най-добре бе осведомена сестра Стойчева. Тя казваше, че при набирането и отпечатването в печатницата присъствувал по нареждане на Учителя брат Гумнеров. Изкарвали една кола, после разпилявали буквите и нареждали втора кола и така докрай. Като е получил определеният брой екземпляри и ги подвързвали. След заминаването на Учителя, като участвувах в комисията за преглеждане вещите на Учителя, прочетох една фактура на Придворната печатница за отпечатване на 500 екземпляра „Завета на цветните лъчи на светлината", фактурата бе от 1912 г. Стойността за отпечатването и подвързията бе 500-600 лв. Такава книжка не съм виждал да е издавана досега. Някой подробности и откъси във връзката с тази книжка, ще опиша по-нататък. Разговорите, за които споменах, естествено събудиха у мен твърде голям интерес, също и желание да се удостоя с вниманието на Учителя, та дано и на мен да даде книжката. Това желание се превърна в молитва изказана сутрин и вечер, когато заставах пред Бога. Такъв интерес е имало не само у мене, но и в други братя, които са научили за нея. Например имахме в Сливен един много предан брат Матей Станев виден чиновник в ТП станция. Той често идваше на гости в Бургас, та се сприятелихме. Когато си споделяхме туй-онуй по духовни въпроси спомена, че знае за книжката и се надяваше, че един ден ще я получи.

11. СЪБОРЪТ 1912 год. И БАЛКАНСКАТА ВОЙНА В навечерието на събора 1912 г., към края на м. юли чувствам, че един след един старите братя не се виждат по нашите съборни пунктове, не идват в кафенето, кантората на брат Пеню не се отваря и т.н. Брат Стоименов ми бе казал, че ще излезе в отпуска навън от Бургас. Останал почти сам, занимавах се - след работа разхождах се до морето из пристанището, ходех до края на вълнолома и се любувах на безкрайната водна шир. Вечер се прибирах в квартирата си и усилено четях Библията, която за няколко месеца си бях поставил за задача да я прочета открай до край. Разбрах от някого, че братята и сестрите са вече в Търново, дето на 6 август се откри от Учителя събора на Братството. Ето, че към 10 число получих картичка-изглед от Търново, изпратена ми от брат Иван Гарвалов. След още 10 дни получих друга картичка от брат Т. Стоименов с изглед от Рилския манастир. Скоро започнаха да се връщат някои от братята с по- малко отпуск, докато най-после си дойдоха всички. Значи, Стоименов беше ходил от Търново до Рилския манастир. Преживяването на събора оставаше достояние само на ония, които са присъствували. На нас съобщиха поздрави и започнахме, и редовните си събрания. В разговорите с братята се долавяше, че знаят за важните събития, които България има да преживее. Бяхме в навечерието на Балканската война. Трябва да подчертая, че у всички братя цареше голям патриотизъм, че България трябва да стане велика, да вземе Македония, Тракия и всички земи населени с българи. Идеалът на Сан Стефанска България бе израз на това величие. Това състояние на всички ни беше не от пропагандата, която вестниците водеха. По-скоро тия братя патриоти имаха някакво обещание отгоре, велика България да отговаря на великото дело, което се извършваше сред българския народ - делото на Учителя. В това време връзките ми с нови братя се увеличаваха, от които най-паметна бе тази с Минчо Сотиров. Тогава той и семейството му живееха в гр. Созопол, той често идваше в Бургас, като гостуваше на брат Стоименов. Тогава той имаше чин капитан и беше началник на граничната служба на гр. Созопол. Върхът на напрежението сред българския народ бе обявената на 3.IX.1912 г. обща мобилизация. Това значеше: Остави всяко друго занимание, уреди най-неотложните си работи и за 24 часа се яви в казармата. Подобно въодушевление, което съм наблюдавал в ония дни, не съм виждал друг път. Братята в Бургас почти всички останаха в казармата, защото бяха на такива чиновнически служби - в пощата, в железниците и др., които освобождаваха от мобилизация. Само брат Пеню Киров бе засегнат, но и той остана в Бургас, в местната опълченска дружина. Лично неговото обучение във войската не бе никак благоприятно. Мълчаливо негодувание от ограничените порядки съществуващи там. Често съм го слушал да казва: „Не искам да видя, нито да слушам за жълто копче и червено парцалче". Това са жълтите копчета и червените пагони. Тези опълченци често маршируваха из града и ги караха да пеят „Пушка пукна ягодо". Още една неприятна работа за брат Пеню. Изпратихме близките и познатите си да воюват. Банката, в която работех, прекрати голяма част от работата си и чиновниците бяха мобилизирани. Към мен също замириса на военна служба. Вземам отпуск за неопределено време и се отзовавам при майка си в Сливен. Нито там, нито в Ямбол ме намериха в наборните списъци и така чиновниците ми казаха, че ще ме имат предвид идната година. Пребиваването ми в Сливен продължи повече от 2 месеца. Братският кръжок там функционираше, колкото може. Събранията бяха редовни, макар че ръководителят на кръжока брат Добрев беше повече зает с казармата. Все още царуваха църковните песни, кандила и връзките с църквата. Началото на м. декември 1912 г. получих писмо от Бургас, че там живота и работите си текат редовно, и се чудят защо аз не се връщам да си поема работата. Веднага се сбогувах с домашните, взех влака и се завърнах в Бургас. Действително в банката имаха нужда от мен, защото останалите тогава двама чиновници също имаха нареждане да заминат за фронта. Наскоро останаха само двама, с престарелият ни директор - той да направлява малкото операции, които се явяваха и аз да ги оформявам счетоводно. След около месец, два, от централното управление на банката поиска да изпратим баланса за 1912 година и това ми бе първото кръщение в областта на счетоводството. Братството в Бургас го намерих така както го оставих. Събираха се, ходиха си на гости, следяхме политическите събития. Въодушевлението от успехите царуваше в душите на всички - Велика България като символ. Компанията ни с брат Стоименов бе увеличена с още един член - брат Боян Боев. Оттогава датира познанството ми и приятелството ми с него. Идването му бе пак във връзка с войната. Гимназията в Панагюрище бе прекратила заниманията си, а него като учител го бяха задължили да се яви на военна комисия в родния си град. Заедно с брат Стоименов се явяваха няколко пъти на такива комисии и най-после с ликуване си съобщиха един на друг, че са чули да казват думата „негоден". Това значеше - вън от казармата. Скоро осмислихме, че вечерите си, които прекарвахме заедно, като започнахме и изкарахме 12 урока на първата част на стенографията. Това беше по предложение на брат Боян Боев. Той си замина пак за Панагюрище тъй като възстановиха заниманията в училищата. Уроците по стенография продължих сам по учебника на Тодор Гълъбов. Сестрата Величка Стойчева много старателно си е преписала всички беседи държани от Учителя в Търново. Те са били стенографирани от брат Гумнеров и след дешифрирането им са изпращани в градовете, в провинцията. Слушах често да се говори с брат Стоименов, дали са вече готови, или не - кой кога ще ги препише и т.н. Така и сега след събора на 1912 г. беседите дойдоха, преписах си ги, и се възхищавах от знанието дадено от Учителя. Бях разбира се скромен и никога не проявявах любопитство спрямо тия беседи. Надявах се, че един ден и мен ще ме допуснат на събора ще слушам и аз ще се ползвам. Задоволявах се да си държа бележки на беседите на Пеню Киров, които вписвах в една нарочна тетрадка.

10. ПЕНЮ КИРОВ Във всекидневният живот на братята имаше пак нещо общо. През целия ден сутрин преди отиване на работа и след привършване, всеки считаше за необходимо да се отбие до арменското кафене. И аз с моите 17-18 години отивах там - бях вече преминал на служба в частната банка, та се чувствувах човек с тежест. Още с влизането в това кафене се виждаше брат Сотир Щерев на обичайната си маса, зачел последния пристигнал вестник, до него Паскалев ще дойде, Пеню Киров, Тодорчо и др. Минаваше и някой час, и всеки си тръгваше у дома. Това бе привечер. Имахме и друг по-интересен кът за такива срещи - това бе скромната кантора на брат Пеню Киров. През тези години той беше скромен митнически посредник. Извършваше формалности по обезмитяване на стоки. Докато той привършваше дневната си работа, един по един се събирахме 5-6 души да го видим и да разменим някоя приказка. В тази канторка имаше една полица наредена със съществуващата тогава духовна литература, повечето издадена от Димитър Голов. На една малка витринка се виждаше наредени от същите книги, но външните хора, много рядко се отбиваха вътре да си вземат от тях. Братята обаче, считаха че влизат в приятен дълг да си ги набавят. Малко по-късно през 1915 година на тази просветна витринка и полици се появиха първите напечатани беседи на Учителя. Онези брошурки със сини корици - „Ето човекът", „Житно зърно", „Сънищата на Йосифа" и др. Някои от тях си бяхме преписвали на ръка от по-рано. Но, явяването им на бял свят отпечатани, бе тържество за душите ни. Имаше още един пункт дето се срещахме. Това беше дрогерията на брат Илия Зурков. Той винаги имаше два-три стола за приятели. Отбиваха се там - Паскалев, Матей Попов, Щерев, позволявах си и аз да се отзова там, тъй като често се водеха интересни обществени разговори. Когато Учителят е бил в Бургас, често е наминавал там. Случайните гости на Зурков са имали случай да се запознаят с Учителя и да чуят мнението му по разни въпроси. Така продължаваше обикновеният ми и духовен живот през това време. Течеше пролетта на 1912 г., настъпваха първите летни дни. При разговорите между братята, при гостуването ми при Гарвалови и Стоичеви, засягаше се нов въпрос. Кога ще стане братския събор? Кой как се приготовлява, и кога Учителя ще замине от София за Търново? Постоянната кореспонденция между сестра Стойчева и Петко Гумнеров от София, ставаше все по-интересна. Пристигаха от време навреме малки подробности, които подсказваха, че наближава радостния ден на събора. Повечето братя бяха чиновници, та всеки мълчаливо подготвяше отпуската си, а също и средства за път. Брат Пеню Киров вече е получил съобщения от Учителя, кои братя и сестри са поканени, а той от своя страна, на ухо лично съобщаваше на всекиго. Нашият брат бе ръководител не само на Бургас, но изпълняваше нареждания на Учителя, засягащи кръжоците в повечето малки градове из Южна България. Така и за поканите в тези градове Учителят му е давал нареждане да им съобщи от негово име, кога е определено да се явят в Търново. Връзките му с братята и сестрите се поддържаха от обиколките, които той правеше един-два пъти годишно в тия градове. Беседите изнасяни пред тях с личен негов материал, с тълкуванието на Евангелието и т.н. са били интересни за тях. Познанството им е датирало много отдавна, когато всички с голям ентусиазъм са прегърнали идеята на духовния живот. Тук може да се спомене за ръководството и дейността на брат Пеню Киров, развита през годините 1902-1906. Всяка година за 2-3 месеца, той е напускал Бургас и е поемал пешком от село на село, от град на град да срещне хора, които се интересуват от духовния живот, а също да споходи ония, които вече сериозно се подвизават. Товарът му е бил един пакет с прочетни книги и брошури, които е продавал и предлагал на ония, с които е водил разговор. Той често казваше: „Книгопродавецът трябва да бъде проповедник, а проповедникът не може да си свърши работата, ако не продава книги". Разгледал съм неговата спестовна книжка, с която си е служил при пътуването. Там е внасял дребни сумички от няколко лева -това, което е постъпвало от продадени книги. Несъмнено е преживявал твърде скромно и от месец на месец е изпращал на семейството си в Бургас по 5 лв. Пътуването си е завършвал в София, като се е разплащал с книжарите. Не ще и дума, че срещата му с Учителя е била на първо място - да разговаря и да поеме нови сили за подвизаване. Много е интересен краткият му дневник, в който е записвал дневните си преживявания. Навсякъде по села и малки градове, почти никъде и никакъв интересен, интелигентен и културен живот. Малцина са местата, на които след работа отивали всички, но и там пиене, празни разговори и партизанщина. В този мрак на оная епоха е трябвало да се разнася светлината на Словото и да се насърчават малцината, които вече са представлявали запалени свещици. Слушал съм от брат Т. Стоименов за една случка при тези пътувания на брат Пеню Киров. По това време в Бургас е членувал един млад арменец Милкон Партанян. Слушайки за подвизите на човек, който пътува с такава мисия, ето че и той пожелал да прави компания на брат Пеню. Последният се опитал да го отклони, защото знаел, че ще му бъде в тежест. А и майката на това арменче, не ще се съгласи за необмислено скитане из България. Все пак наложило се да се присъедини в деня на тръгването. Из пътя са си разговаряли и върху спиритически явления, от които Милкон много се интересувал и често е казвал „Пеню, искам да видя дух, дух!" Минавали през села и градове. След някой и друг ден минавали през Сливен. Така се наредило да пренощуват на Сливенски минерални бани. В хотела нямало място, но все пак ги настанили в една съвсем малка стаичка. Заспал не заспал, брат Пеню бил събуден от изплашените викове на Милкон. Чете някакви молитви на арменски - „Аз, вас" и вика: „Пеню, ето го келипира. Страшен. Не искам вече дух, не искам вече дух!" Поглежда брат Пеню и вижда един материализиран дух, римски войник, въоръжен с копието си, с изваден меч и като че ли се заканва на Милкон. Като опитен със спиритичните явления брат Пеню се сеща какво да прави. Чрез молитви и заклинания неканения гост, изостанал в еволюцията си, бива прогонен. Разбира се, повече дума не ставало за сън през тази нощ. А на сутринта продължават пътя си. Този Милкон едва могъл да придружава брат Пеню до Пловдив, там го очаквала телеграма от домашните на Милкон и той се съгласил да се върне в Бургас. Майка му го е викала. Той е присъствувал и на събора в ония години, после е отишъл в Цариград да живее, станал шивач, започнал да работи в една тъмна дупка. И се изгуби за нас.

9. БУРГАСКОТО БРАТСТВО Премина година и нещо от преместването ми в Бургас. Но все още нямах връзка с братския кръжок там. През есента на 1911 г. дойде в Бургас леля ми по своя работа. Подвизавайки се вече в Сливенския кръжок, естествено бе да посети и събранията и в Бургас. Тъкмо удобен случай да ме заведе и мен, та, ако ме приемат, да започна и аз да посещавам тези събрания. Първият неделен ден ние се явихме с нея. на вечерното им събрание, слушахме беседата на брат Пеню Киров, след което се запознах с него, с брат Стоименов, Стоил Щерев, Илия Зурков, Митю Паскалев и др., които заедно с другарките си бяха все солидни и ревностни членове на кръжока. Като най-свободен от всички един вид бях препоръчан на брат Стоименов да дружа с него и той да ме напътства. Тази дружба с него бе добре дошла за мен, защото в Бургас нямах познати, освен семейството на един мой вуйчо. Редовните посещения на братските събрания бяха от двойна полза за мен. Слушах хубавите беседи на брат Пеню Киров, съставени върху някой текст от Писанието, а същевременно се опознавах с братята и сестрите и ги обикнах. Последното бе естествено, тъй като бях единствения младеж между тях. Според правилата на кръжока, като новопостъпил имах право да посещавам само неделните събрания, а след една година ме допуснаха и в срядата. Честите срещи с брат Стоименов укрепваха приятелството помежду ни. Скоро той ми даде да си напиша в нарочно тефтерче „Добрата молитва", четяхме и тълкувахме Евангелието, почти всяка вечер гостувахме в едно или друго братско семейство. Там се разказваха интересни случаи от живота на Учителя, споделяше се сведения де е Учителя, какво е говорил и т.н. Най-често посещавахме Гарвалови и Стойчеви, дето брат Стоименов се чувстваше най-свободен и намирахме интересни теми за разговор. Сестрата Мария Гарвалова беше добра певица и често ни пееше някои от песните пяти тогава в кръжока. По онова време нямаше още нито една песен дадена от Учителя. Знаехме добре църковните песни „Тебе поем", „Иже Херувими", „Достойной ест", „Ангел вопияше", също и някои евангелски песни. Още по-мили спомени имам от семейството на брат Стойчеви. Те нямаха дребни деца, като Гарвалови, затова сестра Стойчева бе се заела с някои духовни задачи указани от Учителя. В домът ставаше така нареченото „женско събрание". Събират се някой от членките на кръжока и поканени техни приятелки. При сестра Стойчева се провеждаха по същия ред, както при братските събрания придружени от някоя беседа от сестрата или общи изказвания върху Евангелието. Пак по указание на Учителя веднъж в седмицата сестрата излизаше на обиколка по другите градове - Айтос, Ямбол, Сливен, Нова и Стара Загора, за да насърчи сестрите и ги въодушеви към повече ревност към делото на Учителя, да се събират и те на такива събрания, дето да поканят гости, свои приятели, познати жени.

8. СЕМЕЙСТВОТО НА МАРИЯ И ИВАН ГЕШЕВИ В техният дом тогава се беше установил Учителят да пренощува. Слушал съм това от брат Тодор Стоименов. Иван Гешев беше по професия лозар и овощар, макар, че образованието му ще е позволявало да стане някъде чиновник. Избягваше да се обвързва с някаква постоянна работа. Причината се криеше някъде в границата между стремежа към свобода и някакво нежелание за работа. Такъв е бил и като неженен. Жена му Мария, като момиче е била възпитаница на д-р Миркович. Живяла е в дома му и е била впоследствие учителка в гр. Сливен. Когато се определило да се ожени за Иван Гешев, нейни близки са й правили забележка, че не е работлив и че вероятно тя ще издържа къщата. Нейният отговор е бил, че го обича и че го иска такъв какъвто е. Действително тя впоследствие успяла да се грижи за семейството си и те така доживели до старини. Този случаи е описан и от Учителя в една от беседите. Тя отишла при Учителя да го пита дали да се ожени за него. Учителят казал, че неговият живот не минава през брака, че той повече живее в другия свят и че трудно ще се грижи за себе си, а камо ли за семейство. Тя му отговорила, че искала да го води за мъж дори и един ден. Омъжила се за него и го водила до старини и сама издържала семейството си. При пребиваването си в гр. Сливен, по-късно се запознах и аз с брат Гешев. Той имаше много сърдечен характер, владееше руски език и обичаше с часове да разказва, на нас младите, руски и български пословици, като придружаваше това с множество философски сентенции и размисли върху живота. Впрочем запознанството на Учителя с това семейство датира от времето, когато Учителят е посещавал д-р Миркович в Сливен. Несъмнено от тази първа среща с Учителя и аз съм приел благословение, защото след около един месец бях настанен на работа в гр. Бургас. Това беше в една от най-големите търговски фирми навремето, наименувана РВ „Миркович и съдружие". Като, че ли пак срещаме това именито име, но в случая основателят е бил или брат или сродник на доктора. Работил е в Цариград и след освобождението открива клон в Бургас, които поверяват на сливенския търговец Георги Жечков. Ето, че имената вървят едно след друго и трябва да спомена още, да спомена оня Жечков, който в Толстоистката комуна при село Ново Панчарево, Бургаско беше син на този богат търговец. Още една малка връзка с д-р Миркович. Като ученик в сливенската гимназия, един ден ни изведоха всички ученици на площада пред старинната сливенска църква „Свети Димитър" на погребение. Имаше речи от няколко сливенски граждани, пратеник от министерството от София и с голяма тържественост се отдаваше последна почит на починалия д-р Миркович. Това беше 1905 година. На мен разбира се, като дете не ми е направило някакво впечатление, какво значение има всичко това. После при разговор с брат Тодор Стоименов, който обичаше да разказва за доктора, научихме впоследствие, че Учителят тогава пак е бил в Сливен и е трябвало да освободи душата на този свой ученик от тежката присмъртна агония. Тогава д-р Миркович е известен на духовните хора по това време с издаваното от него списание „Нова светлина" и след това „Виделина".

7. ПЪРВА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ Роден съм в гр. Ямбол на 26 септември 1893 г. нов стил. Баща ми се именуваше Панайот Жеков, а майка ми по баща Руска Иванова. В родният си град Ямбол живях до 6 годишна възраст, когато баща ми, като чиновник при Българска Земеделска банка, бе преместен в гр. Сливен. Тук преживяхме 3 години и последва ново преместване в гр. Карнобат. След други 3 години, Банката откри агентура в село Сунгуларе и изпрати баща ми завеждащ агентурата. Последва първото ми отделяне от семейството ми, тъй като в това село имаше само основно училище. Изпратиха ме отново в гр. Сливен, при сестрата на баща ми, чийто син беше адвокат, за да следвам в Сливенската гимназия. Следващите 2 години бяха тежки за семейството ни, баща ни започна да боледува и така почина през есента на 1900 година в гр. Сливен. Не стига този тежък удар за семейството ни, но след 2 години почина мъжът на майчината ни сестра, наша леля: те бяха бездетни и 1-2 години се приютявахме край тях. Така двете сестри останаха без по нататъшна издръжка, се установиха да живеят в гр. Сливен. Майка ни с 4 невръстни деца, подкрепяна морално от леля ни, а и двете заедно въодушевявани от висока религиозност постепенно се приближаваха до Бялото Братство и Учителя. На мен предстоеше да се простя с гимназията и до 17 годишна възраст прекарах на работа при един наш сродник, живущ в гара Стралджа. След тези необходими подробности, преминавам към същественото в моите спомени. През 1910 година се простих и с работата си в Стралджа. Прибрах се при майка си в Сливен, за да постъпя на работа там. По това време кръжока на Братството в Сливен току-що набираше членове под ръководството на брат Димитър Добрев. Майка ми и леля ми навярно и те се числяха там, но по тогавашните разбирания посещаваха и църквата, и така задоволяваха религиозните си нужди четейки Евангелието и общувайки с други духовни хора. Един неделен ден, било е навярно, мисля че 10 юли 1910 г., майка ми и леля ми се завърнаха от църква необикновено радостни побързаха да ни осведомят, че след църковна служба отиват в салона на читалище „Зора", гдето слушали много интересна духовна сказка. Говорил г-н Дънов от София. „Но трябваше да бъдете там, щяхте да я разберете по-добре от нас". След свършване на сказката ни каза, че е установен на квартира в дома на Иван Гешев и желаещите могат да отидат при него да им направи френологично изследване. Майка ми побърза да се възползва от това и още първия ден ме заведе при Учителя. Отидохме в дома на брат Гешев и ме въведе в дворчето на малката си къща. Дойде при нас Учителя и майка ми му каза, че желае да направи своето изследване за мен. Като седнах на стола той малко ми попипа главата и каза на майка ми само това: „Той е привързан и обича семейството си". Може да има и друг разговор, който не си спомням. През това време страдах от възпаление на очите, но някакво лекуване не предприемах. Трябва да се е знаело, че Учителят и лекувал, затова майка ми го попита как да се излекувам. Учителят ми даде прости напътвания - да правя на ден 2-3 пъти коремообтривни бани с топла вода и с двете ръце да се обтрива корема. Като приложих този режим за около един месец възпалението на очите ми премина. Тези са моите спомени от първата ми среща с Учителя. В деня, когато отивах при Учителя обръщах се към майка си с думите: „Тъй като отиваме при един велик човек, трябва да се обличаме в светлина, че да ме хареса". Майка ми отговори, че ще отидем такива, каквито сме. Не си обясняваше откъде ще дойде това разбиране за светлината. Години след това четох ведно томче от Учителя, където казва, че по тези години правел френологически изследвания в Сливен и като измервал главата на едного, гледал на главата му една бяла светлина. Друг случай такъв не е имало.

6. СЛИВЕНСКОТО БРАТСТВО В онова време, в Сливен е имало доста религиозни хора, част от които постъпиха в образувалият се кръжок на Братството. Знае се, че когато пред Учителя се е говорило за малочислеността на братството в Сливен, Той е казал: „Там, аз имам 600 души, които са от новото Божествено учение!" Имам един списък от около 100-120 души братя и сестри, записани в сливенският кръжок. Кръжокът на Братството в гр. Сливен е основан от Димитър Добрев, които бе военнослужещ в Сливенския пехотен полк, като фелдфебел. Въпросният списък е отпечатан, а пред него има дълга молитва*, чрез която се иска благословение на всички братя и сестри на гр. Сливен. Така под N 11 е Иван Жеков - родния ми брат, а под N 29 е Руска Жекова - майка ми. На списъка има отбелязани 72 имена. МОЛИТВА Господи, Боже наш, ний ти се молим от душа, чуй молбата ни, която отправяме към Теб в този час. Ние, които толкоз много сме нарушавали Твоите заповеди и повеления, и сме пристъпвали Твоят Свят Закон, днес търсим Твоята Бащинска подкрепа и като съзнаваме нашата пълна зависимост от Теб и се уповаваме на великата Твоя милост, при все че непрестанно сме Те оскърбявали, ний идем при Теб и викаме с всичкото си сърце и душа: „Ела, скоро, Господи, слезни от високите небеса и се установи в нашите сърца, ето те - сърцата ни са отворени, влезни в тях, направи свое жилище в нас и ни преизпълни с благодатта на Духа Святого, та от сега всяко наше слово от Тебе да изхожда в Твое име и за Твоя слава да бъде. Ето до тука дойдохме Наставниче наш, Спасителю наш, по нататък вземи ни Ти и поведи ни по стъпките Си и нека от сега всяка наша стъпка в Твое име и за Твоя слава да бъде. Искаме Господи и драго ни е да хвалим името Ти и да напоменуваме за Твоята слава и величие пред человеците; ето заради това ний Ти се молим от душа Ти да ни благословиш и да пребъдваш завинаги в нас, да вложиш Законът Си в сърцата ни, словото Си в устата ни, и движими от Твоят Свят Дух, напътвани в Твоят прав път да можем да послужим на ближните си, да сторим волята Ти и да Те прославим на земята. БЛАГИИ, ГОСПОДИ, молим Ти ся благослови делото Си в този град и стори щото нека то, - Твоето „СВЯТО ДЕЛО", все повече и повече да затвърдява и преуспява. Молим Ти се още благослови всички братя и сестри от този град с които се подвизаваме в Твоите пътища; Следват имената: 1. Кочо Андонов 2. Матей Пренеров 3. Стефан Петров 4. Иван Гочев 5. Матей Станев 6. Господин Георгиев 7. Димитър Добрев 8. Михаил Кантарджиев 9. Петър Чорбаджиев 10. Георги Ненчев 11. Иван Жеков 12. Георги Сотиров 13. Иван Калканджиев 37. Василка М. Бояджиева 38. Щиляна Димова 39. Марийка Добрева 40. Събка Господинова 41. Кортеза Стефанова 42. Димитра Сотирова 43. Мария Райнова 44. Райна Грозданова 45. Мария Георгиева 46. Радка Тодорова 47. Иванка Михаилова 48. Радка Дачева 49. Анка Людцканова Молитвата и списъка ще бъдат публикувани към материалите на Сливенското братство. Но тук го публикуваме също, защото добиваме представа за началните години на Сливенското Бяло Братство. 14. Марчо Киров 15. Киро Петров 16. Христо Кънев 17. Мария Таушанова 18. Щиляна Маркова 19. Мария Стефанова 20. Щиляна Кирова 21. Мария Милкова 22. Ташка Стефанова 23. Цанка Чорбаджиева 24. Кръстина Щилянова 25. Рушина X. Христова 26. Съба Кутева 27. Зарафина Кювлиева 28. Анастасия А. Царева 29. Руска П. Жекова 30. Анастасия П. Енева 31. Ташка Тилчева 32. Щиляна Анастасова 33. Зоица Кювлиева 34. Мита Илиева 35. Василка Стоянова 36. Митана Гендович 50. Кина Иванова 51. Тодорка Ножарова 52. Гинка А. Фиденкова 53. Стефанка Ив. Гочева 54. Марийка К. Андонова 55. Мата Ил. Овчарова 56. Марина Юрданова 57. Еленка Георгиева 58. Мария Николова 59. Цанка Георгиева 60. Марийка Станева 61. Донка Стойчева 62. Василка Георгиева 63. Ганка М. Бояджиева 64. Веса Йор. Калудова 65. Марйка Крайчева 66. Кирачка Георгиева 67. Еленка Маринова 68. Иванка Зафирова 69. Еленка Вълева 70. Марийка Ив. Тодорова 71. Пенка Стефанова 72. Тодорка Пренерова Благослови, Господи, всички онези от градът ни, които искрено се подвизават в Твоите пътища, а така също и тия, които са на път да Те познаят и възприемат Твоето светло учение. Господи, благослови делото Си и във всички други села и градове из цяла България. Благослови всички други братя и сестри между целия този народ, които искрено се подвизават в Твоите пътища, благослови така също и всички онези, които са на път да Те познаят и да започнат с чистота и святост да Ти служат. Стори, Господи, щото Словото, което Ти Си посадил в сърцата на всички тези, поливано от благодатта на Духа Святаго, да възрасте и се разпространи по всичкото лице на земята, да проникне и озари всяка човешка душа. Благий Боже, заради любовта Си към нас чуй молбата ни. Нашето сърдечно желание към Тебе е: Ти да благословиш целият Български народ да застанеш с Духът Си посред него, да просветиш умът му, да повдигнеш духът му, да го доведеш в познание на Истината за да познае Твоето благоволение спрямо себе си, да познае своите задължения спрямо Теб и да застане на мястото, което Ти Си му определил. И след всичко туй да се обърне към Теб с всичкото си сърце и душа, да възприеме с достойнство Твоето Светло учение и започни да Ти служи с всичката си чистота и съвест. Молим Ти се още Ти да излееш благословията Си най-много върху всичките духовни и политически водители между тоя народ, да вложиш законът Си в сърцата им и да просветиш умът им за да разумеят Твоя Божествен Закон, та да започнат според него да управляват и просвещават тоя народ. Благий Боже, сърдечната ни молба към Тебе е: Ти сам да застанеш на чело на тоя народ, като отстраниш всички спънки, които спъват правилното му духовно развитие. Ти, Господи, Сам да ръководиш неговите съдбини и го напътстваш по пътят, който Си Му предначертал, та дано би в най-скоро време целият Български народ, цялото Славянство и целия человечески род да Те познаят, та всички пропити от лъчите на Твоята Божествена любов да се слеят да се сплотят в едно цяло тъй както Ти и Отец, и да Те прославим с плодовете на живота си на Земята. Само тъй, Господи, нашата радост ще бъде пълна и в краят на дните ни нашите души с мир и благодарение ще се явят в пределите на Твоето Царство. Слава, поклонение и благодарение Ти поднасяме, Господи сега и винаги АМИН.

5. ТРУДНИ ДНИ ЗА СЕМЕЙСТВОТО НИ, ЗА ДА СЕ ОТВОРИ ПЪТ КЪМ НОВИЯ ЖИВОТ Майка ни - млада вдовица и ние край нея четири сирачета! Двете ми сестричета още не ходеха на училище, а двама с брат ми продължихме да учим в гимназията. Грижите за издръжката на нашето петчленно семейство не бяха малки - това бе товар за роднините ни. Явно участие вземаха леля ни Анастасия, мъжът й - свако Андон Царев, и двата ни вуйчовци - Димитър и Александър. Според тогавашният закон за пенсиите, баща ни не е имал право за пенсия, не му е достигало една-две години стаж. Въпреки всички постъпки, представяне документи и молби до учреждения, на майка ни не се отпусна никаква пенсия. Дадоха й само една малка помощ, която чиновниците на Земеделската каса в Сливен са събрали помежду си. Помня, с какво съжаление ме поглеждаха тия бивши колеги на баща ни, когато с майка ми отидохме да получим събраната от тях сума. Започнахме един тъжен живот, прикътани край майка ни. Жалко, че аз не се учих добре! Ходех редовно на училище, но знанието не проникваше у мен, получавах в края на учебните срокове слаби бележки. Върна се от училище, а след обяда, изваждам учебниците, прехвърлям ги един по един, па си казвам: „Това няма какво да го уча, това също и т.н." На другият ден ги вземах и отивах на училище неподготвен. Самият аз нямах съзнание, а нямаше и кой да ме подхване и приучи на дисциплина при ученето. Разбира се, в края на учебната година, когато класният наставник ни раздаде книжките с бележки по успеха, като взе моята книжка, каза: „Панайотов Жеко остава да повтаря класа!" Един ден, дойде да ни посети вуйчо ни Александър, които живееше в Бургас; като е говорил с майка ми, запита ме: „Искаш ли, вместо да ходиш на училище, да постъпиш на работа? Ще отидеш да живееш при свако си Андон в Стралджа и ще му помагаш в неговата работа". Това предложение ми се хареса. Така и стана. Не само аз отидох, но цялото ни семейство се преместихме при леля ни Анастасия в Стралджа, чийто мъж, както казах по-горе, бе свако ни Андон Царев. С една дума, те поеха издръжката ни. Това е било изходното положение - вместо да живеем в чуждият за нас град Сливен. Благодарение, че майка ни и леля ни се обичаха много, живяли са заедно, леля ни живееше в новото семейство на сестра си докато се ожени, така че и сега съдбата ги приобщи да са заедно. Тук спомените ми са бледни, не знам кога и как майка ни и децата наново се озоваха в Сливен. Двете ни сестричета започнаха училище, а брат ми твърди, че той продължил да учи в сливенската гимназия. Аз обаче, останах в Стралджа, един вид на работа, а живеех в семейството на леля ни; те нямаха деца. В какво се състоеше работата ми? Свако ми Андон, като търговец на жита закупуваше такива от селата в района на с. Стралджа, докарваха ги и складираха в наети складове на гарата; от време на време натоварваха по един вагон жито, който се изпращаше в Бургас. Свако ми имаше съдружник, на име Евангел Макриополус /грък, дошъл в България за да работи търговия - житарство/. Техен представител в Бургас беше пак Криона Триандафилов, за който вече споменах по-горе. Аз, разбира се помагах в цялата работа, като извършвах каквото ми изискваха. Свако ми имаше кон, с който ходеше по селата да купува храни: жито, ръж, ечемик, овес. Като се върнеше от път, поемах конят му, развеждах го както му е реда, за да се отмори и тогава го настанявах в обора. Грижех се да го назобя с ечемик, да го напоя. Същите грижи имах за коня и когато не е на път, като един два пъти на ден го извеждах да го разходя. Чистих обора му, постилах му слама за да легне през нощта и т.н. По едно време имахме и талига, в която впрягахме коня и свако ми ме вземаше със себе си по селата. Някога преспивахме в село, но се прибирахме в Стралджа. При тези пътувания, като спрем край кръчмата на селото, виждам закачени суджуци и казвам: „Свако, купи малко суджук!" Той разбира се правеше това и на обяда си похапвахме. Когато дойдеше ред да се товари вагон с жито, беше нещо като празник. Идваха хамали, те бяха арменци, емигранти от Турска Армения, постилаха голяма кеневирена черга, поставяха на единият й край машина-веялка. Няколко души започват да изнасят чували с жито, сипват го в улеят на веялката, един върти с ръка механизма, а житото като премине, пресява се, очиства се от прах и излиза от другата страна; там друг работник го прехвърля с лопата, постепенно се натрупва голям куп. От мен се искаше да измитам с метла сламки и осил, които са пристигнали с житото. Най-после започваше с крини /шиници/ житото, един след друг да се пълнят празните чували до горе. Взимаха чувалите по един хамалите и изнасяха житото с чували до вагона. Като се напълни, обикновено с 15 тона жито, предаваха го на гарата, пломбираше се и още вечерта заминаваше за Бургас. В близките дни ни се съобщаваше по каква цена е продадено житото и каква сума е мината на сметката при фирмата в Бургас. Радваха се, когато е имало повишение на цените и са доволни, че са спечелили 300-400 лева. През цялата година, може би се изпращаха така 40-50 вагона с жита и други за Бургас. Дойдеше ли Нова година, фирмата в Бургас, изпращаше големичък колет с подаръци - мандарини, смокини и други редки плодове, този колет се разпределяше на семействата на съдружниците и се чувствуваше празника по домовете им. Идвала е и годишната сметка, за да се види какъв капитал е образуван при фирмата в Бургас - каква е ползата от годишната работа. Общо казано, живееше се скромно, защото не всякога се е печелило! Друг спомен от ония времена. През летните месеци, преди селяните да приберат реколтата, свако ни вземаше отпуск, така да се каже, и ни качваше с леля ми на каруцата, па хайде чак на сливенските минерални бани. Престояваше се там не повече от седмица, защото удобствата не бяха добри. Връщахме се пак в Стралджа и трудът продължаваше. Измина 1907, дойде 1908 година. А тази 1908 стовари върху нас нови нещастия. Докато баща ни беше въздържател, то свако ни Андон обичаше алкохола. Всяка вечер, след работа си купуваше ракия или мастика, около 200 грама и си я изпиваше малко по малко. През септември 1908 година се обяви Независимостта - отхвърляне зависимостта на България от Турция, както бе постановил Берлинският договор през 1878 година. България се опасяваше да не би Турция да ни обяви воина, затова мобилизира войските си. Свако ни Андон също постъпи войник в запаса. Война, разбира се нямаше, свако ни се върна, но ето че заболя от болестта „червен вятър". Отиде на лечение в Сливен, гдето живееше негов роден брат. Там набързо почина от тази тежко-излечима болест. За тази му съдба допринесе тревогата при мобилизирането му, неудачи през годината от неговата търговия и т.н. Може би и организмът му отслабна от употребата на алкохол, не можа да противостои. Ето ти вече и леля ни Анастасия вдовица - едва бяха минали две години от вдовството на майка ни. Разрешението на въпроса бе, да се приберем всички в Сливен. Една помощ ни остави само свако ни Андон, които се беше застраховал при застрахователно дружество „Балкан" в размер на 2000 лева. Като наследници на застраховката, беше определил леля ми и мен. Падаха ни се по хиляда лева. Моята част получи майка ми, като моя настойница. Благодарение на тези пари, преживя се една-две години. Аз, обаче, пак останах в Стралджа. Сега вече в семейството на леля ни Зоица и нейният мъж - свако Димитро Шивачев. За тях описах доста в страниците, когато ме водиха на освещаване на Бургаското пристанище. Те ме приеха пак поради тия хуманни съображения спрямо семействата ни - майка ни, леля ни и ние четири деца. В новата обстановка, пак бях на прехрана и отглеждане при тези мои роднини. Бях вече в шестнадесетата си година и ми се възлагаше по- сериозна работа. Моят свако Димитро, от време на време ме изпращаше до близки села, да придружавам две-три талиги, заплащах на селяните закупената храна и като натоварвахме житото, завръщахме се в Стралджа. Имах даже един случай, когато сам докарах една талига жито - това беше важно „кръщение" в работата. Каква беше заплатата ми? Освен че бях при роднините ми на пълна издръжка, но в края на всеки месец ми се отпущаше един чувал жито, което се смилаше на близката моторна мелница. Брашното веднага отиваше на гарата, за да отпътува за Сливен, с това се осигуряваше поне хляб на моите близки в Сливен - майка ни, децата, леля ни. За да се очертае морала на хората от онова време, ще опиша какво се случи с леля ни Анастасия, как се отнесе с нея братът на свако ни Андон. Казваше се Димитър Царев. Той изглежда, че не е гледал със симпатия на леля ми а сега го беше яд, че тя наследява брата му, че тя и майка ми получиха две хиляди лева от застраховката. Така, решава и завежда дело за наследство от имуществото на брата си. Леля ни не се е противила на това, той спечелва делото и взема изпълнителен лист. Съдебният пристав се явява у дома, описва някаква скромна мебел и покъщнината на леля ми; едно вехто писалище-бюро и една черга от „чеиза" на леля ми. Тя и тук не обжалва, за да запази правата си. Той взема тия неща като свои дял и с това се задоволил. Това поведение на леля ни, вече подсказва, че е примирена със съдбата си, имала е нов мироглед. С една дума, станала бе „набожна"! Нейният девер, който така постъпи, също напусна този свят. Не е разбрал как трябва да се живее. Но Провидението бе определило нещо друго за две от дъщерите му! В следващите години, пак покрай леля ми се запознаха с Бялото Братство и членуваха в сливенския кръжок на Братството. Те от своя страна обичаха леля ни и я уважаваха като близък човек. Може да се каже за онази преходна епоха: „О време, о нрави!" С написаното дотук, може да се каже, че стигнах до другата част на спомените ми. Ще добавя, че в годините 1909, 1910, 1911 и 1912, майка ми и леля ми бяха ревностни християнки - „набожни", както ги наричаше народа - посещаване на църквата беше необходимо за тях, но вече слушаха за новото, което изгряваше в света! Леля ни беше по-ентусиастка, възхищаваше се от разговорите водени от хора запознати с новите идеи; когато се върнат в дома, започва да споделя с майка ми за срещи с такива хора. И впоследствие, когато са се срещнали с души от света, но жадни за по-възвишени прояви, казваше на майка ми „Казвам ти Русо, това са готови хора!"

4. В СУНГУРЛАРЕ Изложих по-горе влошеното състояние на баща ми, как започва да боледува от стомах. Търсил е помощ от лекари, но безуспешно. На всичко отгоре, пак е трябвало да се жертва за интересите на Земеделската каса. Развитието на работата и дейността на Касата, наложили да се открие агентура в село Сунгурларе. Кого да изпратят там? - Пак баща ни! Той познава клиентите-селяни от района, знае службата, верен човек е, назначават го заведущ агентурата. Това значи - сам да върши всичко, тъй като няма никакъв човек за помощник. Той приема. Ето ни цялото семейство през 1905 г. сме настанени в село Сунгурларе. Хубаво село, плодородие, хората добри, обаче - село! Налага се грижа и за мен, следва да ме изпратят в Сливен, да уча трети клас в сливенската гимназия. Где другаде? Ще живея при леля си Баласка. Глава на семейството беше синът й, моят братовчед Панайот Георгиев. Както казах по-горе, той беше адвокат, живееха добре с булката си, както й казвах - леля Маричка. Отнасяха се добре към мен, хранех се при тях и за всичко се грижеше леля ми Баласка. За жалост и тук никой не се грижеше за успеха ми в училище - завърших учебната година със слаба бележка по аритметика. Когато през ваканцията се завърнах в Сунгурларе, заварих баща ни много угрижен, често седеше вечер на верандата в къщата гдето живеехме. Повика ме един път и ме попита строго „Защо получи слабо по аритметика?" Аз, със момчешкият си ум не можах нищо да отговоря, а само се усмихнах. Баща ми ме сгълча: „На всичко отгоре се смееш! Почни да учиш и да издържиш поправителен изпит, за да минеш в четвърти клас!" Лятото мина в игри с брат ми и други деца. Ходихме с майка ни и други роднини на река Камчия; те опраха чергите и други домашни работи, а ние се къпехме в реката. Баща ни не беше добре със здравето, но все си гледаше работата. През месец август, той взема отпуск и цялото ни семейство отидохме на курорт в манастира при село Сотиря - близо до Сливен. Преди това, баща ни беше ходил в София да бъде прегледан от по-добри лекари, но и те не можаха да му помогнат. Тогава медицината не е познавала болестта язва, нито рак, не познаваха и операциите за тия болести. Този манастир, в който почивахме, беше на много хубаво място в склоновете на Стара планина. Използуваха го много сливенски семейства през летните месеци. Баща ни беше познат с игумена, той даде на семейството ни хубава стая и прекарахме добре. По едно време, стана дума, че трябва да се запишем за училище. Брат ми беше изкарал четвърто отделение и трябваше да дойде с мен, да учи в сливенската гимназия. Оказа се, че трябва веднага да стане записването ни в сливенската гимназия, но нямахме при себе си документите за завършеното образование. Баща ми измоли игумена да даде манастирското магаре, за да отида до село за тия документи. Пътят небе малък, но благодарение, че бях минавал и други път по него, баща ми също ми даде упътвания, та така можах да пропътувам благополучно на отиване и на връщане. Даже нашите роднини там, ми напълниха две кошници с грозде, турихме ги в дисаги, та на третият ден живо-здраво се завърнах при нашите в манастира. В края на летуването, отидохме с брат ми в Сливен да се запишем за училище, а семейството ни се завърна в Сунгурларе. Леля ни и роднини ни намериха квартира в едно семейство - Задгорски, майката вдовица, а имаше двама синове на наша възраст, също ученици. Беше уговорено да ни дава и храна на първо време. Изглежда, че в момента не и бяха дадени никакви пари, беше и тя бедна. Даваше ни сутрин само чай, без сирене, а на обяд пак нещо много скромно. Ходехме и при леля си, но и там не бяхме много желани. Ходехме редовно на училище, аз бях издържал изпита за четвърти клас. Гимназията имаше своя дисциплина и една от първите заповеди на директора беше, всички ученици да поставят на ученическите си шапки герба на гимназистите. А ние с брат ми нямахме никакви пари, нито можехме да поискаме от някого. От баща ни, от майка ни - никакви известия. Рискувахме да ни изключат от училище. За този ден, леля ни беше поръчала да отидем при нея след училище, така и направихме. Нахрани ни, па ни каза: „Днес ние ще отидем на баня, но вие двамата ще занесете две бански бохчи с хавлиите и други неща". Като беше готово всичко, взехме ги с брат ми и потеглихме към банята, гдето ще чакаме тя да дойде с другите, които ще се къпят. Вървим с брат ми, умислени за нашата участ. Гледам по едно време, към средата на пътуването, една монета сребърна от 50 стотинки, лъщи пред мен на земята. Викнах радостен, взех монетата и казах на брат ми - „Ето точно толкова ни трябва за два герба!" Спасихме положението, веднага купихме гербовете и с достойнство продължихме достъпа в гимназията. Ние тогава не знаехме с брат ми да се молим на Бога, но види се, имало е някой в духовният свят, който се погрижи и ни улесни с това малко чудо. Не мина много време, може би вече бяхме към края на септември, ето че всички от семейството ни, от Сунгурларе дойдоха в Сливен. Баща ни в лошо положение с болестта си. Съдействуваха ни наши роднини / свако ни Андон, мъжът на леля Анастасия/ намериха ни удобна къща и се настанихме в нея. Целта на идването е била, баща ни да е близко до лекари и действително, такива идваха постоянно у дома. Лекарства се вземаха, но безполезно. Не минаха много дни и баща ни почина. В последните си дни, поиска да ни види за последен път и така, със своите болки напусна този свят. Погребахме го в Сливен, при стечение на наши роднини и близки. Това бе през месец октомври 1906 г.

3. ЖИВОТЪТ НА СЕМЕЙСТВОТО НИ В ГР. КАРНОБАТ Защо пък сега преместиха баща ми на служба в Земеделската каса в гр. Карнобат? Тогава можеха да гонят някой чиновник по партизански причини. Баща ни беше русофил, знаеше великото дело, която руският народ извърши като ни освободи от турците. Той не се занимаваше с партизанство; такова е съществувало в България, много хора са страдали от промени в управлението и идването на власт на тази или онази партия. Ще опиша това, което помня за живота ни в Карнобат. Повече личеше, че баща ни пак е предпочетен за някаква особена служба. Затова го преместиха в клона на Земеделската каса в този град. Пак го повишиха - знам че впоследствие вече е получавал по 150 лв. месечно. Тогавашните пари бяха още по-ценни - хубави златни наполеони! И така, покъщнината ни от Сливен пак бе натоварена на кола - „чит" и отправена по шосето от Сливен за Карнобат. Ние, вече шестчленно семейство качени във файтон-лондо, поехме към новите условия, които живота ни предлагаше. Настанихме се в доста хубава къща, близо до центъра на града, самостоятелен двор, едноетажна, две стаи и кухня. Хазяите бяха от видната фамилия Коларови, които заемаха друго помещение в двора. Помня, че тогава беше останал само един млад човек от семейството. Беше добър към нас момчетата и ни помагаше с брат ми да си правим хвърчила. Записахме се с брат ми в училище, аз в трето, а той в първо отделение и така нашето ежедневие тръгна благополучно в новите релси. Тук баща ми пак бе използуван в службата си, да обикаля някои села в Карнобатска околия, да провежда политиката на Земеделската каса; просвещавал е селяните как да ползуват кредити от същата, вместо да плащат високи лихви на лихварите в града. Така баща ни е опознал живота на българските селяни, помагал им е да си запазят имотите. Заради ползата, която са виждали от неговите напътвания и съвети, много са го обикнали. Грижите на майка ни не са били малко. Да отглеждаш къща с четири деца, във време, когато всичко е минавало през ръцете на домакинята. Всеки месец в къщи се донасяше един чувал с хубаво брашно, от което майка ни месеше два пъти в седмицата хляб. Хлябът се занасяше за изпичане в махленската фурна- така ние имахме винаги хубав хляб. Баща ни и доведе за помощница едно момиче от Ачларе - Карнобатска околия; така майка ни насмогваше в шетането. Оставаше и време и да чете ония книги, които тогава се отпечатваха, а това бе нейното любимо занимание през свободното време. Помня, че тогава излизаше на брошури романа „Гарибалди", пълен с приключения; в този роман се описваше живота на италианските революционери и техният водител Гарибалди. Впоследствие и аз открих тези брошури и прочетох увлекателният роман. Доколко баща ни беше оригинален, се вижда от един такъв домашен режим, необичаен за гражданите на гр. Карнобат. Не обръщаше внимание какво ще кажат хората, а го провеждаше през лятото, с целокупното наше семейство. Вечер, като се връщаше от работа, ние малките и майка ни го очаквахме и всички тръгвахме да излезем на разходка вън от града. Майка ни завързваше в някаква голяма кърпа вечерната храна /обикновено остатъка от обедният гювеч с месо, или друго ядене/, даваше я на нас с брат ми, тя повеждаше двете ни сестричета, и през центъра на града, се запътвахме към близката височина наречена „Дядо Димчовият баир". Спирахме там на някоя хубава полянка, разполагахме яденета и се нахранвахме на чист въздух, сред природата. Градът се стелеше долу под нас, ние децата играехме нагоре-надолу, а родителите ни се разговаряха. И така, при настъпване лятната вечер се завръщахме пак тържествено в дома, за да прекараме нощта. Карнобатска идилия. Баща ни и майка ни имаха практика да ни приучат на полезен труд. Всеки от нас трябваше да върши някаква работа, за да облекчим родителите си. Аз например, помня как се потях да изчистя обущата всяка сутрин, да ги намажа с „вакса"- боя за обуща, да ги излъскам с четка, така че излезе ли баща ми или ние на улицата, да сме прилични. Други случаи на трудолюбие. Градът нямаше добро водоснабдяване. Вода носехме за пиене и домакински нужди, от една градска чешма, на около 200 метра от жилището ни. Дойдеше ли време за пране, ние с брат ми бяхме длъжни да напълним един голям казан, с около двадесет литра вода, както и други съдове с вода за пиене. Напълвахме на чешмата един котел от десет литра, който нанизвахме на кобилица и така, аз отпред, брат ми отзад - занасяхме водата до дома. Така няколко пъти, докато напълним съдовете. Като подарък получавахме от майка ни един „гологан" / тогавашна монета от 20 стотинки/. Така спечеленото богатство използвахме да купим канап за пускане на хвърчила. Такива хвърчила правеха всички момчета от нашата улица, пускахме ги да хвърчат нагоре; който имаше най-много канап, хвърчилото му стигаше по-голяма височина, а това беше нашата момчешка гордост през лятото. Дойдеше ли зимата, падне ли сняг, излизахме на пързалките. До нас имаше една височника, наречена „боклучката"; От тази височинка се спускахме с шейни, получаваше се известна бързина, а това състояние е много приятно за всички момчетии. Не липсваха падания, приятно търкаляне из снега, пак ставай, тичай - до насита. В Карнобат правеха и едни по-особени шейни, високи като столче - около 20 сантиметра; може би чрез тях имаше друго удоволствие, наричаха тези шейни „казак". Искам да подчертая, че на нас децата, баща ни никога не ни даваше пари за харчене, да си купуваме закуски или сладки за училище. Помня един път, като отивах на училище, застигнах баща ми по пътя и му поисках: „Тате, дай ми някоя пара, да си купя нещо!" Той не ме запита нищо, но извади от джоба си една монета /петаче, или десетаче/, даде ми я и аз продължих по-нататък към училището. Как се разви по-нататък службата на баща ми в неговата Земеделска каса? Тогава е излязъл закон, всички земеделци да заплащат данъка си към държавата, с така нареченият „десятък" - даване в натура една десета от произведеното жито. Земеделската каса в градовете, бе натоварена да приема в свои складове донесеното от земеделците жито. Ето, че работата в тази област бе възложена на баща ми. Предадоха му големи складове за жита, а от сутрин до вечер пристигаха селяни с коли, предаваха житото и получаваха документ, с който се справяха по-нататък. Разбира се, службата е организирана да се върши от много хора, но главен отговорник е бил баща ни, като представител на Земеделската каса, съответен владетел на това народно богатство. След запечатване склада вечер, когато работата е била привършена, баща ми се прибираше извънредно изморен. Имаше случай да ни покаже как си е изгорил пръстите при поставяне печатите с червен восък върху вратите на склада. Това продължи изглежда само една година. Правителството като видя, че няма смисъл от тази практика, отмени закона за десятъка. Този закон засегна всички търговци на жита, тъй като не можеха да купуват от селяните. Все пак, Земеделската каса е трябвало да продаде някому тия складирани жита; естествено, ще ги закупят пак търговците, за да ги изнесат за странство, а складовете се опразвали, за да се отвори място на новите постъпления. Какво се е виждало? - Всеки склад давал известен не малък излишък. Това се е дължало предимно на тогавашния обичаи, при мерене житото с шиник, на всеки 40 шиника, единият се дава „доврук", т.е. пресипан над мярката с жито и така се е изсипвал в склада. Ето тогава, на какво изкушение е бил поставен баща ни, от един търговец, който често закупувал храни от складовете. Казва на баща ни: „Тези излишеци, които остават, ще ми ги даваш без да влизат в сметката, а на тебе ще давам някаква сума да се ползуваш". Ето где проявява баща ми честността си! Пропъжда изкусителят с думите: „Предпочитам да ме похвали началника на Земеделската каса, без да ми даде възнаграждение! Твоите пари не ги искам! Ще оставя на децата си моето честно име". Може би сме взели нещо в наследство от честността На баща ни. В мен никога не е минала мисъл да обсебя чужди пари, макар че през живота, макар че в службите ми в разни предприятия, много пари са минавали през ръцете ми, бил съм доверено лице. И в мен надделяваше чувството, да бъде похвален за честността ми, а не да взема чуждото и да го употребя за охолен живот. Така бяхме възпитани от деца - не познавахме сладостта на парите. Баща ни, със своята заплата ни гледаше добре. Бяхме нахранени, обути и прилично облечени. През лятото, вземаше мен и брат ми, завеждаше ни в дюкяна за обуща и ни купуваше по един чифт „еминийки" /леки обувки от тънка кожа и подметки/, та с тях прекарвахме лятните месеци; бяха и евтини - около два лева. През зимата, купуваше ни друг вид леки обуща, наречени „местюфи", топло подплатени за да топлят. Тях обувахме с гумени галоши и така прекарвахме до идване на пролетта. Такива гумени галоши се внасяха у нас от гр. Рига, гдето имаше фабрика, а производството имаше марка червен триъгълник. Бяха добре, елегантно изработени, беше приятно да се носят; дълго време в ония години, интелигенцията се ползуваше от тоя вид галоши. В Карнобат изкарах трето, четвърто отделение и първи клас. Не бях от много силните ученици. Никой вкъщи не се занимаваше с нас, как сме с уроците. Грижите на родителите ни са били в друго направление. Имам един спомен, как в урок по български език, учителят в клас ни препитваше. Запитваше ни за разни граматически правила, та запита и мен - думата „клещи", съществително име ли е или собствено. Аз отговорих - собствено! А учителят се изрази насмешливо: „Като че ли само един циганин има клещи! -Това е съществително име!". Благодаря, че оттогава правя разлика между собствени и съществителни имена! През тия години, баща ни е имал други тъжни преживявания. Трябвало е да загуби къщата ни в гр. Ямбол. Как е станало това нещо? Още докато сме живели в гр. Ямбол, той е станал гарант на някой свой приятел, заемащ служба с парична отговорност. Но така служил, че бил „начетен" за липса на суми, като нямал имот, посягат на баща ни като гарант. Обявяват къщата ни за продажба чрез съдия-изпълнител. Баща ни ядосан от всичко това, не помръднал пръст да отхвърли отговорността или да откупи той къщата. Единствено се е съветвал и споделял грижите си със своят „баджанак", мъжът на леля ни Анастасия. Той му е предлагал да откупят поне къщата, трябвало да се платят около 1200 лева; баща ни, за да покаже известно презрение към целият тогавашен порядък и към хората, които го опропастиха, отказал да се интересува. Та сме останали без къщата. Тия преживявания, обаче са изтормозили баща ни, вътрешно не се е успокоил - започна да се оплаква и от болки в стомаха. Ще опиша един случай от онова време, от който се вижда, че баща ни имаше тънко чувство за роднински отношения. Най-големият син на леля ни Баласка, мой братовчед - Панайот Георгиев, беше вече завършил юридически науки и работеше в Сливен, като адвокат. Така се наредило, че се ожени за мома от Бесарабия - гр. Болград. Тогава ние живеехме в Карнобат. Братовчедът на връщане от Болград, с младата булка идва до Бургас с параход, а оттам с влака минаха през Карнобат за Сливен. Баща ни е бил известен кога точна ще минат, та ние нея сутрин - цялото семейство, родители и деца, бяхме на гара Карнобат! Влакът разбира се пристига по разписанието си, слизат от вагона братовчеда с булката и се поздравяваме; те и ние, сияем от радост! В това време, продавач на хубави топли бюреци, донесе две тавички, сложи ги на стол, наряза майсторски тези лакомства, а баща ни покани гостите и нас да направим закуска. Приятна изненада! Повече поднасяне към устата топлият бюрек, а по- малко говорене. Влакът не може да ни чака да изядем всичко, както бе тогава редът, зачу се третият звънец, а това значи, след минута влакът продължава пътуването. Така щото, нашите скъпи гости побързаха да се качат, изпращани от нас с усмивки и благопожелания. Това събитие направи впечатление и на други, които бяха на гарата - не всякога минават такива сватбари през Карнобат и да направят чест да слязат и закусват! Прибрахме се у дома, под впечатленията от тази среща, майка ни се радваше, че племенникът на баща ни си е довел такава млада, хубава булка. Научихме че булката е българка, има образование, името й Мария, но галено я наричаха Маричка. След две-три години, мен съдбата ме отправи в Сливен и преживях у братовчеда ми две години, като ученик в сливенската гимназия. По-долу ще опиша и този период от юношеството ми. Още един приятен спомен от Карнобат и влака, който минаваше там. През 1963 година, се извърши освещаването на новопостроеното пристанище в град Бургас. Един ден, майка ми ме облече празнично, натъкми и другите деца, па вкупом цялото ни семейство се отправихме за гарата. Бяха ми казали, че нашата леля Зоица, с мъжът си, които живееха на гара Стралджа, ще минат през Карнобат на път за Бургас, да присъствуват на тържественото откриване на пристанището. Пожелали да заведат и мен, тъй като съм им бил симпатичен, а още повече те бяха бездетни. Дойде влакът, локомотивът изпускаше своите кълбета дим, показаха се на вагона нашите сродници, слязоха за малко да се поздравят с нас. Леля ми Зоица ме пита, ще дойдеш ли на Бургас? Аз разбира се се радвах на такова пътешествие - вече бях десетгодишен, тъй че тяхното благоволение към мен ме изпълваше с радост. Мъжът й - свако Димитро / Димитър Шивачев, родом от Одрин/, беше приятел на баща ни, тъй че роднинските връзки добре се очертаваха и с приятелство. Качваме се ние пътниците на влака, моите близки ни пожелават добро пътуване и ето ни на път към прославеният Бургас, към морето, за които само бях слушал да се разказва. Моите роднини ме поставиха да седна между тях. Позаговорвахме за каквото ме питаха, но мен все ми е тъжно, че за пръв път се отделям от майка си, баща си и дечурлигата - брат ми и двете сестричета. Вечерта сме в Бургас, имахме запазена стая в хотел близо до пристанището, така че бяхме готови да сме на тържеството. Самото тържество ще опиша накратко, каквото съм видял и почувствувал. Но следва да кажа предварително няколко думи за свако Димитро. Той беше търговец на жита, живееха на гара Стралджа. Работеше като клиент на голяма експортна фирма в Бургас - големият богаташ Криона Триандафилов. Тази фирма приемаше изпращаните от Стралджа вагони с жито и други храни, продаваше ги за сметка на клиента според борсовите цени, всичко се е отразявало в текущата сметка на клиента; същият е бивал кредитиран от фирмата, когато изкупуването на жита е било в разгара си, а се е очаквало и повишение на цените. Когато станах двадесетгодишен, като чиновник на Търговска индустриална банка в Бургас, минах през всички тези процедури, та ми е ясно да ги опиша. И така, ние сутринта сме на пристанището, между народа дошъл от цялата страна за необикновеното тържество. Не бях на високо, за да гледам, но разбираше се какво става. Музики гърмят, речи се произнасят, зачуват се и топовни гърмежи. Казаха: „Иде, иде! Ето го крайцера „Надежда", в който се намира княза /Фердинанд/". Широкият вход на пристанището е с опънатата лента, преминава парахода, а князът отрязва лентата! Ура, колкото искаш! По едно време, свако Димитро и леля Зоица решиха, че е по-добре да отидем в хотела, а оттам през прозореца на стаята си ще видим по-добре тържеството. Така и направихме. Какво ще гледаме? Хора и хора - безкрай! Ех, за ония като нас, които живеехме в малки селища, необходимо е такова зрелище, а и на мен самият остави спомен за цял живот. Свако Димитро, в следващите дни се е срещнал със своята фирма, разбира се, такава среща е важна за информация и уговорки по работата. Поехме пак пътя с влака, баща ми ме прие обратно на гара Карнобат и така останаха спомените около леля Зоица, първа братовчедка на нашата майка. В следващите 4-5 години, съдбата е предвидила нови преживявания за мен, в това семейство. Но ще дойде ред и за това описание.

2. ПРЕМЕСТВАНЕ В ГРАД СЛИВЕН Интересни са били порядките от онова време - могло е чиновниците да бъдат премествани на работа в друг град. Намерили са в централното управление на Земеделската каса, че клонът им в град Сливен, трябва да се подсили с някой добър чиновник. Решили да преместят там баща ми. Навярно, това е било свързано и с повишение на заплатата. Баща ми приел да напусне Ямбол, но за това е имало и други причини, за които по- долу ще напиша нещо. Ние сме вече три деца, майка ни и баща ни. Сестрата на майка ни е вече омъжена за търговеца на жита Андон Царев, родом от гр. Сливен, но работата му беше на гара Стралджа. И така, багажът ни е приготвен, взета е от село една кола „чит", такава, с която се прекарват снопи от нивата на хармана. Натоварено е на нея каквото може и се отправя за Сливен. Останала е вкъщи част от покъщнината ни, но която не видяхме повече! Видяхме се качени в един файтон-лондо, впрегнато с два червени коня и така поехме пътя от Ямбол за Сливен, към новата съдба на нашето семейство. Това са няколко часа път, а ние децата сме весели, радваме се на това пътуване. На смръкване, вече навлизаме в Сливен, но погледът ми е все към „Сините камъни"; интересуват ме, прави ми впечатление, че по височините на Балкана се виждат запалени огньове. Питам баща ми - „Ще се качим ли там, при тези огньове?" Отговори ми, че няма да се качим. Ето че най-после сме пристигнали - привърши се нашето пътуване. Баща ми и майка ми, по пътя почти не се разговаряха, навярно бяха замислени за ходът на бъдещия ни живот в Сливен. Къде отивахме в този вечерен час? В Сливен живееше сестрата на баща ми - Баласка, с трима от синовете си. Тя вече е била вдовица и както отбелязах в начало, бе майка на пет сина и една дъщеря. Понеже се обичаха с баща ми, приеха ни в дома си на гости за няколко дни, докато стигне багажа ни. Така прекарахме при братовчедите ми и леля ни Баласка, почувствувахме роднинството ни, като тези връзки цял живот спазвахме. Братовчедите ми, един по един свършваха сливенската гимназия и отиваха да следват висше образование в Русия. Издействуваше им стипендия сливенският владика. Единият завърши ж.п. инженерство, другият - минно инженерство, третият - духовна семинария, но впоследствие се записа и студент по инженерство. По-големите им братя, единият завърши право във Франция, а другият - ветеринарна медицина. Види се и баща им е оставил някои средства, та по-големите са могли да следват във Франция. Братовчедът - минен инженер, след революцията се завърна в България, бе на служба в едно от нашите министерства, участвува в преработка каптажа на софийската минерална баня. С него по-често се виждахме, тъй като живееше в София. С него бяхме едноименници. Животът ни в Сливен бе както в чуждо място. Поддържахме роднинството с леля ни Баласка, както и с две роднински семейства - Симеон Арнаудов и Панайот Тодоров. Те също се обичаха с баща ни. Майка ни всецяло бе отдадена в домакински грижи и в отглеждане нас децата. Станало е нужда да се вземе и момиче-слугинче, за да й помага. Дворът на жилището ни бе голям, със засадени дървета и една малка асма - чардак с лоза. Там ние играехме, като идваха и други някои съседски деца. Често в игрите ни участвуваше и слугинчето. Така един ден, под асмата се развива шумна игра: едни викахме на една страна, други на друга, а на всичко отгоре, слугинчето се качва на асмата, кой знае защо - от лудория! От еднъж, както се бяхме разиграли, дърветата на асмата се събориха заедно с момичето, струпаха се върху нас децата с голям шум. А по тези стари дървета, накривени гвоздеи, колкото щеш! От моята глава и от тази на брат ми потекоха кърви, а майка ни изплашена тича да ни види. Като нямало какво друго да прави, връща се вкъщи, взема шишето със зехтин и налива върху наранените ни глави. Благодарение, че не се е забил някой гвоздей в главата на някого. Превързаха ни с брат ни и така ходехме доста време. Сега и двамата имаме на главите си, под косата явен белег от тези криви гвоздеи. Това лудо момиче навярно го върнаха на село, та не го видях вече! Един ден, нас трите деца ни заведоха в едно приятелско семейство /това на Симеон Арнаудов/, дето престояхме целият ден, а може би сме и пренощували там. Когато се завърнахме у дома, заварихме майка ни на легло, а до нея едно бебе! Гледаме го, а казаха ни - „Имате още едно сестриче!" Това беше новородената наша втора сестра - Надежда. Така станахме четири деца, увеличиха се грижите на баща ни и на майка ни. Излизахме да играем и на улицата, с някои близкоживущи махленски деца: гоненица, криеница и други детински игри. Случи се, че някой бе заболял от заразна болест, та на пътната им врата имаше залепена книга с червен кръст. До вратата седи възрастен човек, пази никой да не влиза в този дом. Този човек, види се обичаше децата и за да не седи празен, без работа, започна да изработва за нас малки и големи колички с колелца. Това бе за него приятно занимание, а за нас случай да имаме колички: завързвахме ги с една връв и ги разкарвахме насам-натам. След време, оздравя болното дете, а ний останахме със спомена за количките. Пораснах вече и за училище! Един ден, баща ми ме поведе по улиците, към северната част на града. Стигнахме до една къща, влязохме в двора, а там едноетажно здание. Намерихме се там в някаква стая, гдето двама-трима души седяха при една маса. Като минаха преди нас други деца, заведе ме и баща ми. Единият от тези трима души, ме запита как ми е името. Казах - Жеко. Запита и баща ми каквото трябва, записа всичко в една книга и го чух да изговори датата.... 1900 година. Тогава за пръв път чух годината на нашето летоброене - бях доживял 1900 година. Станах вече ученик от първо отделение. След няколко дни ме заведоха пак в това училище, бяха следобедни часове. Дворът бе пълен с деца като мен, но имаше разбира се и по-големки. Всички се познаваха, защото бяха от този квартал или махала. Продължаваха да се гонят или да играят, както са правили това и по техните улици. Само аз бях никому непознат, затова останах на стълбите, гдето ме остави баща ми, като ми каза да чакам докато дойде учителката. Действително, не след много време, пристигна една жена, изкачи се по тия 4-5 стъпала и спря при мен. Позасмя се и се обърна към играещите, които като я видяха престанаха да играят. Каза им: „Какво сте се разтичали, бре! Викате толкова много. Ето като него трябва да стоите мирни!" Така им каза тя, посочи ме и помилва засмяна. Явно, че се намирах между деца на обикновени семейства, на работници по текстилните фабрики, или занаятчии. Затова и учителката ме отличи от тях - друго е да си дете на банков чиновник! Но така беше, според къщата в която живеехме, падаше се да уча в това махленско училище. Учителката ни се казваше Кина Кънева, при нея изкарах първо и второ отделение. А училището ни се казваше „Бабиното Маламкино" училище. Види се, къщата е била на някоя жена баба Маламка. Там учихме една година, а на следващата ни преместиха в друго здание, специално за училище, намиращо се към центъра на града. Там се помещаваше и девическата гимназия. Към края на учебната година, баща ми ми каза, че ще се явя на изпит за завършено второ отделение, понеже ще отидем да живеем в друг град. Наистина, след няколко дни учителката ме заведе в една стая, при още двама учители, които ме изпитаха на кратко по предметите, които съм учил: четене, смятане, писане. Дадоха ми свидетелство за преминаване в трето отделение. През останалите малко дни от учебната година, не ходих на училище в Сливен.

1. ПРОИЗХОД НА СЕМЕЙСТВОТО МИ. ДЕТСКИ И ЮНОШЕСКИ ГОДИНИ Баща ми - Панайот Жеков /името на неговият дядо не знаем/, е роден през 1897 г. в град Ямбол. Имаше две сестри с имена Баласка и Кица. Спомням си ги като доста възрастни. Първата имаше 5 сина и една дъщеря, всички бяха доста по-възрастни от мен. Тримата завършиха в Русия инженерство, четвъртият бе ветеринарен лекар, а най-възрастният - адвокат. И последните двама бяха следвали в странство. Втората сестра на баща ми също имаше двама сина, но с по-обикновени професии. Продължавам да опиша живота на баща ми. Семейството им е било заможно. При освобождението от турско робство и след това, притежавали са освен къща за живеене, още и дюкяни в чаршията на гр. Ямбол. Баща ми като младеж е бил със свободолюбиви идеи и в годините преди Априлското въстание заедно със свои връстници е работил в тогавашните родолюбиви организации. Не съм слушал от майка ми и другите възрастни роднини, как са посрещнали руските освободителни войски, но явно е, че нашите в Ямбол са изоставили домовете си, когато били заплашени от бягащите турци, та потърсили убежища в по-безопасни места. В тяхното отсъствие имало е заграбване на покъщнина от останали в Ямбол турски граждани, които са разчитали, че турските войски ще останат в Ямбол. При отстъплението, турското население също е избягало след войските, а българите побързали да се върнат по домовете си. Говореха домашните ми, че един от хубавите вълнени тъкани губери, бил задигнат от някакво турско семейство, но баща ми като се върнал, издирил този губер и си го взел обратно. Какво е работил баща ми в първите години след Освобождението, не ми е известно. Тогава той е бил повече от 20 годишен. Впоследствие, когато са се организирвали българските учреждения, следвал е някакъв курс, държал изпит и бива назначен книговодител в Земеделската каса. В това ведомство го запомних, на тази служба остана до края на живота си, като достигна ранга управляващ агентурата на Земеделската каса в с. Сунгурларе - Карнобатска околия. Няколко думи за задачите на Земеделската каса. Задачата й беше да дава евтини кредити на селяните земеделци, за да ги избави от експлоатацията на лихварите от градовете. Баща ми, като добър познавач на задачите на Земеделската каса, бе преместен от Ямбол в Сливен, а оттам в Карнобат. През годините 1902-1904, като чиновник на Земеделска каса, постоянно обикаляше селата в района, за да провежда политиката на Земеделската каса. Селяните имаха нужда от съвети при ползуване кредит от касата, да бъдат редовни при изплащане задълженията си и т.н. По-долу допълнително ще обрисувам неговият характер, като опиша живота на семейството ни в градовете Ямбол, Сливен, Карнобат и Сунгурларе. Следва да опиша това, което знам за произхода на майка ми Руска Иванова, запознаването й с баща ми и нашето явяване като деца в семейството. Майка ми е родена през 1871 година в село Малък Дервент - Източна Тракия, близо до град Димотика. Селото е в гръцка територия, близко до границата с Турция. Бащата на майка ми, на име Иван, бил заможен, занимавал се с търговия. Пътувал е във връзка с работата си до Димотика и Одрин. Разбира се, при тия пътувания е носил със себе си пари, нужни за търговията му. При едно такова пътуване, трябвало е да мине с лодка река Марица. Лодкарите, които го превозвали, намислили да го убият, да му вземат парите и да го хвърлят в реката. Не успели в това, благодарение, че той се съпротивил и успял да се спаси. От тази случка той се уплашил много и боледувал дълго време. Настанали годините за освобождение на България. Руските войски стигнали до Одрин, Тракия била освободена, населението е радостно за огрялата го свобода. Сан-Стефанският мир изпълнил с радост всяко българско сърце. Радвал се и нашият дядо, проектирал да разшири своята работа, за щастието на своите деца. Нашата майка е първото дете на семейството, след нея е родена сестра й Анастасия /позната на всички наши братя и сестри от Изгрева, като леля Ташка, която доживя до 97 годишна възраст. Освен тях, родени са двамата им братя - Димитър и Александър, които помня добре. Радостта на българите от Тракия скоро се изпарила при решението на Берлинският договор. Голяма част от населението започва да се изселва към тая част на България, която оставала свободна. Така и нашият дядо Иван взема семейството си и се озовава чак в село Сунгурларе- Карнобатска околия, гдето се заселил заедно с други свои роднини. Това са били семейството на вуйчото на майка ни, който бил свещеник. Поживели в това село, но на дядо ни не му харесало, вдигнал се с семейството си и се установили в град Ямбол. Там влага състоянието си в покупката на един чифлик в близкото до Ямбол село Азапкьой. Този имот е давал под наем на селянина Иван Бъчваров, който в по-късни години го купува. Помня, че баща ми и мъжът на леля ми Анастасия /сестрата на майка ми/ постоянно имаха неприятности при доизплащане на имота от страна на купувача Иван Бъчваров. Дядо ни Иван се разболял от уплахата, която преживял при преминаването на Марица и умрял в с. Сунгурларе, където е погребан. След смъртта му, баба ни заедно с дядо поп, отишли към Ямбол, където баба купила чифлика (носела пари в едни дисаги, които дядо ми донесъл от последното си отиване до Цариград). Част от двора и една къща тя подарила на брата си. През време на маневрите свако Андон забелязал на ръката си една червена пъпка. Отишъл при фелдшера, който в този момент мажел с йод други войници и без да обърне внимание на пъпката, намазал я с йод, от което болестта се влошила. След 2-3 дни той се помина. Боледува у дома, но когато беше в агония брат му го заведе у дома си. Страхуваше се да не би леля да го накара да й препише нещо. През последната нощ, (която прекара у дома, вече в агония), когато всички спяхме, събудихме се от силен удар с чук, върху пода. На сутринта заведоха свако у брат му, мама взе да почисти, като вдигна чергата, за да я изтърси, един конец от чергата беше здраво закован с нов пирон. Ударът беше чут и от хазяите, които живееха в долния етаж. Дядо си Иван не помня, понеже починал наскоро след заселването в Ямбол. Тогава, майка ми и останалите три деца остават под настойничеството на вуйчо си - свещеника Руси Стоев, също дошъл да живее в Ямбол. Слушал съм от майка ми и от леля ми Анастасия за техния младежки живот в Ямбол. Другарували са с братовчедките си Зоица и Марийка - дъщери на вуйчо им. Майка ми е била красива мома, учила е няколко години в Ямбол, така че беше добре грамотна, много обичаше да чете разни книги. Както е бил обичаят по онова време, момичетата около някоя къща, в известни часове вечерно време са излизали пред пътните врата, гдето работили нещо и се разговаряли помежду си. Разбира се и младите момци са правили своите разходки през тези улици и са оглеждали момите. Майка ми е била така красива, че нейните дружки се съмнявали, дали не си туряла белило и червило. Опитвали с пръсти да остържат нещо от лицето й - разбира се, напразно. Как е станало запознаването й с баща ни, как я е поискал за другарка, не съм слушал да разказват, но явно е, че това е станало според тогавашните обичаи. Около четири години след женитбата им, съм се родил аз на 13.IX.1893 г., около 9 часа сутринта, като първо тяхно дете. Две години след това се родил брат ми Иван, трето дете е сестра ни Люба, но и нея не помня като дете. В Ямбол живяхме до 1899 година. Помня добре къщата ни, доста солидна и удобна. Двор - голям, имаше кладенец близо до къщата. Освен това, в двора имаше и чешма с течаща вода, а под чешмата хубаво мраморно корито. Кварталът ни беше близко до р. Тунджа. Кухнята се наричаше „мутвак" - не знам произхода на това название, но слушал съм и в други места на България така да се нарича кухнята. В двора имаше клозет, изграден, както се е правило в ония времена, наричахме го „хале" - може би под влияние на немски език. Баща ми е бил практичен човек и си е направил сметка - щом в дома има деца, трябва да има и крава, за да се изхранват децата, с чисто мляко. В двора бе изграден обор за кравата и телето и, там се складираше и специална храна за тях. Между другото и чувал с кюспе - това са останките от сусам, след изцеждане на сусамовото масло. Помня, че като играех из двора /трябва да съм бил 3-4 годишен/ отбивах се и до чувала с кюспето, отчупвах си парченца и си похапвах от него. Виждаше ми се много вкусно! Когато виждах телето, играех си с него, но имаше случаи да ме бутне и аз да падам на земята. Разбира се, това ми се забрани и повече не си играех с него. Леля ми Анастасия /леля Ташка/ живееше в нашето семейство до омъжването си. Заедно с майка ми гледаха домакинството и нас децата. Спомням си как се изреждаха с майка ми в някои дни да избиват масло в дървена буталка, от млякото на нашата крава. Изобилието бе наспорило нашия дом. Спомням си разказваното от майка ни за един случай, по времето когато съм прохождал, дете годиначе. От кухнята ни имаше дървена стълба, която водеше към мазето; служили са си с тази стълба да слизат долу. Един ден, залисани в домашната работа, не забелязали че съм се запътил към тази стълба: търкул, търкул, от стъпало на стъпало, озовал съм се в мазето! Имало е плач от моя страна, имало е вайкане „Олеле детето! Ами сега!" Нейсе, бедата не е била голяма...Идва си баща ми на обяд и докато се нарежда трапезата, като всеки млад баща, ще се порадва на детето. Още повече, то сега прохожда! Хваща ме за ръцете, придвижва ме да ходя, но у мене няма тази смелост, даже се забелязва понакуцване! - „А бе, какво му е на това дете? Уж стъпваше, а сега не ще!" Както и да е, не са му обяснили работата и постепенно удареният ми крак се е поправил. Така, след време баща ми е разбрал случилото се. Впоследствие, този капак на стълбата беше винаги затворен. Друг случай от детинството ми, показва ученолюбието ми, към което впоследствие се насочих. Бил съм вече над 4 годишен. Един ден майка ми и леля ми, бяха извадили всички книги, които баща ми имаше наредени в библиотечен шкаф - почистваха ги и подреждаха в шкафа. Навярно съм знаел, че децата като пораснат отиват на училище, така че вземах някои книги от извадените, турих ги под мишница и като казвам: „Отивам на училище", тръгнах засмян към пътната врата. Майка ми и леля ми излязоха след мен и искат да ме спрат. Една от тях казва: - „Остави го да видим какво ще прави". Разбира се, отидох до пътната врата и се върнах. Баща ми беше много редовен в живота си. Казвал е често: „Щом се ожених, вече скъсвам с приятели от ергенлъка; няма ходене навън, животът ми е в дома, при семейството!" Види се, по-рано, подражавайки на свои приятели, обичал да ходи на лов - имаше модерна двуцевна ловджийска пушка. Не съм запомнил да ходи на лов или да донесе дивеч. Помня го, обаче, как пълнеше с барут и съчми патрони за пушката си. Имаше гилзи, поставяше им определено количество барут и съчми, запушваше ги с някакво картонче-тапичка и така ги прибираше. Стана нужда един ден да употреби пушката си. Кладенецът, който имахме в двора, беше дълбок 6-7 метра и от него постоянно се вадеше вода с кофа. Добре, но домашните забелязали, че в кладенеца има нещо живо, плава из водата... Като си идва баща ми, казват му и той разбира, че вътре е влязла водна змия. Спуска той кофата и сполучва да загребе в нея змията. Тогава, взема пушката си, насочва я към дъното на кладенеца към закрепената кофа със змията в нея. Гръмна с пушката, а ние с брат ми се уплашихме и избягахме. Като извадиха кофата, намериха в нея змията убита. Изхвърлиха я далече, без да ни позволят да я гледаме. Навярно след това са изхвърлили всичката вода от кладенеца, за да се изчисти, макар че тази вода се използваше само за разливане и пране. Както казах, в двора имахме и чешма с питейна вода, прекарана от градската мрежа; забележително беше мраморното корито пред тази чешма. Друг един спомен имам от родния ми град. За него ми говори един хубав семеен портрет. Снимката е направена на открито, в местността „Острова", сред реката Тунджа, недалеч от нашия квартал. Баща ми е обичал оригиналните прояви и решил да имаме тази снимка. Баща ми и майка ми са седнали на столове, зад тях е права леля ни. Пред баща ми е застанал брат ми Иван облечен с бяла рокличка - бил е на около три години. Аз съм пред майка ни, но с доста наскърбен вид. Мъчно ми беше, че брат ми застана при баща ми, гдето исках аз да бъда. Настаниха ме на второ място, при майка ми... Но, писано било, наскоро да кажем сбогом на всичкия този уют, на нашия дом и родния ни град.

Посвещение за Духът и идеята за Бога 1. Духът ражда идеята. За да бъде една идея вярна, тя трябва да се разглежда в Божествения свят като Принцип, в Духовният свят - като Закон, а във физическият свят - като явление или факт. Идеята за Бога преминава през всички светове и ги съгражда чрез нейната сила. 2. В Божественият свят, идеята е точка, в Духовния свят идеята е кръг, а на физическия свят този кръг се разстваря и чрез дължината му се образува триъгълника, чийто катети и хипотенуза са чувства, мисли и воля. Духът съпровожда идеята при нейното слизане надолу от Божествения свят във физическия свят. Без Духът идеята няма живот и не може да се прояви и реализира, защото силата е в Духът. 3. Духът Божий - това е Светлина за света на Любовта. Духът Христов - това е Виделина за света на Мъдростта. Духът Господен - това е Силата за света на Истината. 4. Духът е разумното, мощното начало, което въвежда човека в Царството Божие. Бог в своето Битие е Дух, а Духът е изявление на Бога. Духът е създал живота, внесъл е същинския живот на Божественото начало. Само човешката душа може да го изяви. 5. Плодът на Духа е Любовта. Докато не дойдете в съприкосновение с Духът, докато не се храните с неговия плод - Любовта, не може да влезете в истинския живот и човек не може да се домогне до тайните на Царството Божие. Само човешката душа има съприкосновение с Духът. 6. А Царството Божие е Мир и Радост и Веселие на човешката душа в Божия Дух, в Духът Христов и в Духът Господен. Само човешката душа има пряко общение с Духът и чрез душата имаме понятие за Духът, като Сила и Живот. 7. Духът като Принцип се проявява в Божествения свят като Първична, възраждаща се Сила. Духът като Закон се проявява в Духовния свят като Организирана Сила. Духът като факт се проявява във физическия свят като Реализирана Сила. 8. Един е Духът, множество са проявите му на разнообразие. Една е Любовта, като свят, в който живее Духът. Плодът на Духът е Любовта, като свръзка на съвършенство. Любовта е свръзка, връзка на съвършенство, чрез която слиза и идва Духът през всички светове - Любовта, Мъдростта, Истината. 9. Любовта преминава като връзка на съвършенство през всички светове, като във всеки свят има свое име и свое проявление . Но тя по същество е една и съща навсякъде, но проявленията й са различни. Затова Любовта е Сила, слизаща сила в нея от Духът. Духът е този, който носи Живот и Сила от света на Истината, минава през нея и слиза в Словото. А човек чрез Словото Божие може да сe добере до Истината на Живота. Из Словото на Учителя Петър Дънов. Съставил: Вергилий Кръстев 3 юли 2002 год. 18 - 18.45часа София

ПОСЛЕСЛОВ Ето така приключваме с XII глави рубриката "Духът на Заблуждението и деянията на человеците земни и подземни". И така се случи, че трябваше да се публикува в "Изгревът" том XIII. И случайно ли беше това? Братя в Единомислие могат да живеят само в Духът на Истината . В един и същий Дух, в едно и също Слово и в Един и Същий Учител - Беинса Дуно. А Духът на Заблуждението сътвори тази рубрика, която също има право да види бял свят. Този последен огромен отдел от случки, събития и факти беше изчакал достатъчно дълго време, за да се включи в „Изгревът" и да види бял свят. А защо? Това са едни и същи етапи, през които е минало ранното християнство и което е описано от апостол Павел в неговите послания. Всички тези етапи ги имаше след заминаването на Великия Учител. И те се явиха с онези представители на Черната ложа, които бяха изпратени да изпълнят нарежданията на своя Господар - Духът на Заблуждението. Изпълниха всичко и не оставиха нищо неизпълнено. Духът на Заблуждението от времето на апостолите и от сега бе един и същ! Кому е необходима тази рубрика? Тя е необходима, за да преминат през нея всичките деяния на человеците земни и подземни. Трябва да изтече мътната вода и тинята след нея. А за человеците небесни оставяме оригиналното Слово на Великия Учител. А за человеците небесни оставяме „Изгревът", историята на человека земен и неговото подвизаване в земята Българска. Амин! 11 юни 2000 г., неделя Вергилий Кръстев

XII. БОМБАРДИРОВКИТЕ ОТ АНГЛО-АМЕРИКАНСКИТЕ САМОЛЕТИ НАД СОФИЯ И НАД СТРАНАТА 1942-1944 г. 1. В своите спомени Галилей Величков в Изгревът том I, стр. 48-57, говори за тях и опитностите, които са имали в Школата с Учителя Дънов. 2. Аз бях дете на 6 години, когато бягахме посред нощ от самолетите и се криехме в мазетата на строго определени къщи, определени като скривалища. Беше голям страх. Аз имах усещането, че те искат да ме уцелят и унищожат. Плачех непрекъснато. Накрая моите родители, както и мнозина, се евакуираха от София. Няколко дни след това беше паднала бомба върху къщата, където живеехме и беше отнесла целия етаж. Ако бяхме останали в София, бомбата щеше да ни убие на място. Дълги години майка ми оплакваше, че беше унищожен чеиза й, тъкани черги, одеала и цялата покъщнина. Останахме в провинцията на село дълги години, защото къщата беше унищожена. Цяла София беше разрушена. Днес сегашното поколение, което живее в апартаменти, не може и да си представи разрушена София. А и комунистическата власт не публикува поне снимки от това време, защото СССР, Англия и САЩ бяха съюзници във войната срещу Германия. А България бе съюзник на Германия и беше обявила символична война на Англия и САЩ, без да имаме фронт с тях. За възмездие дойдоха бомбардировките над София и страната. 3. Така че аз имах непосредствена опитност с англо-американските бомбардировки. Когато Галилей Величков бе накаран от мен да си опише опитностите, се разбрахме с него да даде хронологически по дати, месеци и години всички бомбардировки. Трябваше да се документира в „Изгревът" ужаса и поведението на Учителя Дънов и на Братството му по тези години. Галилей имаше на няколко листчета написани последователно някои от бомбардировките. Уточнихме се, че трябва да се допълнят и добавят датите, които той трябваше да извади от направените публикации от противовъздушната отбрана над София и страната. И това беше направено от него. А от мен се добави подреждането хронологически на „бомбардировките". 4. След като излезна „Изгревът", том I, то Весела Маркова започна да върви и говори, че всичко съм преписал от монографията на мъжа й, който е бил историк. И че като извод на всичко това е, че Галилей не ги е писал тези неща, а че аз съм ги съчинявал. Това вървя дълго време като слух. Но ето, дойде време да се публикуват материалите, описващи бомбардировките, копирани на скенер от мен, за да се види, че това е писано преди да се роди мъжа й и самата Весела Маркова. И че го има публикувано преди тях. 5. Днес всеки българин може да отиде в Народната библиотека "Кирил и Методий", както и Военно-историческия музей и да провери онези публикации за бомбардировките над София от самолетите на Англия и САЩ от периода 1942 до 1944 г. А за улеснение и да отговорим на упреците на Весела Маркова, публикуваме копирани на скенер следващите текстове. 6. В „Исторически преглед", год. XXIX (1973), кн. 5, стр. 3-33 авторът Иван Т. Иванов под заглавие „Символичната война - последната война на българската буржоазия" подробно е описал всички бомбардировки, съпровождащи историческите събития по това време. Ето защо ние прилагаме копирани на скенер 5 страници: 27, 28, 29, 30 и 31, за да се види откъде са вземани тези данни от Галилей Величков и как бомбардираха България. 7. В статията „Противовъздушната артилерия от състава на Военновъздушната отбрана на град София - поуки и препоръки" авторът Н. Сладкаров във „Въздушен преглед", Г. VIII, бр. 7-8 (IX, X, 1943 г.), стр 11-36, на стр. 34 дава таблица за въздушните бомбардировки над град София за годините 1941 до 1945. която копирана на скенер публикуваме дословно. 8. Така че за да документира разказите си Галилей Величков за събитията по време на бомбардировките бяха включени всички дати, съответно и разрушенията, защото сегашното поколение нищо не знае за тях. 9. Символичната война бе обявена от българското правителство на цар Борис III срещу Англия и САЩ, които бяха съюзници със СССР и водеха война срещу Германия. А защо? За да може да се затрудни работата на Великия Учител и Школата му, защото онези Сили, които ги предизвикаха, знаеха, че ще има ответен удар, който щеше да унищожи България и Учителя. Но Бог поругаем не бива. Амин. А сега следват извадените страници на скенер от "Символичната война" стр. 27, 28, 29, 30, 31, както и стр. 34 от „Противовъздушната артилерия от състава на Военно-въздушната отбрана на град София - поуки и препоръки".

XI. КОЙ И ЗАЩО И КАК СЕ ИЗДАВАТ „МИСЛИ ЗА ВСЕКИ ДЕН" 1. По времето на възбраната на Братството от комунистическата власт и особено след процеса срещу Братството 1957-1958 г., всичко бе преустановено. Властта правеше обиски ежемесечно и изземваше литературата на Учителя Дънов. 2. За да докаже, че съществуват, започнаха да издават „Мисли за всеки ден", извадки на определени мисли от Словото на Учителя и ги прикачват към датите на целогодишния календар. Особено по това време бе активна Цанка Екимова и Елена Андреева, а по-късно Лалка Кръстева. 3. Някои възрастни приятели не бяха съгласни да се разбива Словото на Учителя Дънов, но си мълчаха, защото при онази диктатура да се пишат мисли от Словото на Учителя беше цял подвиг. Хванат ли те, правят обиски и те изселват в провинцията. 4. След 1990 г. продължиха да издават тези „Мисли за всеки ден". Най- дейна бе Весела Маркова. Аз й написах писмо на 8.07.1992 г. и обясних проблема и моето мнение. Тя продължи години след това да ги набира на компютър. Онова, което казвах аз, не беше вярно. Вярното бе онова, което казваха другите. А те искаха да унищожат Словото на Учителя. И да отклонят искрените му последователи. 5. До днес са издадени два работни тома на „Изгревът", том XI и XII. Така този проблем е изнесен и описан. А за доказателство публикуваме писмото ми до Весела Маркова от 8.07.1992 г. * * * 8.07.1992 г. Уважаема Весела Маркова, Имах възможността да се запозная с „Мислите за всеки ден", които сега се предоставят на нашето внимание. Искам да споделя едно мое мнение, което ако се съобразите с него, ще бъде за Ваше улеснение. Ако не се съобразите, то сте свободни да се движите по начина, по който се движите и сега. 1. Изданието, което е направено от вас, за мен е много добро като техническо изпълнение. Хартия, печат и подвързия. 2. Много добре съм запознат с всички проблеми и противодействия, които се явяват при една такава работа и познавам много добре цената на едно такова начинание и труд. Аз знам, че Вие можете да работите и в това съм убеден, защото аз не се лъжа в това кой може да работи и кой не. 3. Поставя се въпросът дали е уместно да се правят тези „Мисли за всеки ден" всяка година и да се хвърлят толкова много пари и труд. Освен това, което е най-важното според мен, това е една уловка и капан, поставен още навремето от мозайкаджийската бригада. И този капан лови онези, които могат да работят и ги отклонява от онази работа, която трябва да свършат фактически. 4. С паричните средства, които са вложени в това издание, с труда, силите и енергията, изразходвани с това издание, може спокойно да се издаде някое томче от непечатаните беседи на Учителя. Ето, това е проблемът и това е капанът, който е заложил навремето мозайкаджийската бригада, за да отстранява и отклонява онези, които могат да вършат някаква работа за делото на Учителя. 5. Въпросът за нарядите, които Учителят е давал в началото на Школата, имат своя история, която не се познава от това поколение. Ако Вие я познавахте, не бихте се съгласили на този етап да правите това, което не е необходимо. Нарядите се отнасят за Синархическата верига, когато тя съществува, работи ежедневно, ежеседмично и ежемесечно, така, както е работила по времето на Учителя, в първите години на Школата. Сега тя не работи, защото не съществува. Тя има свои правила, закони и принципи, които не се познават от сегашното поколение. Така че този огромен Ваш труд не е наряд, а са мисли и това е един опит, който датира от времето, когато бе направен процеса през 1957/58 година. Когато започнаха да излизат, аз отидох при Жечо Панайотов, който ги пишеше, и му казах и му доказах, че това не е по Учителя. Тогава той ми каза така: „Това го знам, но ние трябва да докажем, че съществуваме." Отидох при Борис и се разправях с него, а той ми заяви, че понеже няма начин за издаване, то те трябва да покажат на света, че не са умрели, а че са живи. Това беше тяхната постановка. За тази постановка се изразходва много време, сили и средства. А това време и сили на много хора можеха да се използват за онова, което друго поколение не можеше да свърши. Това поколение си отиде и не си свърши работата. И аз имам сега събрани мисли от двадесет години. А този труд и сили можеше да се вложи за други по-належащи неща. 6. По времето на Учителя Той е задавал задача всеки да изважда по- важни мисли от предната беседа, която Той е произнасял и да се правят резюмета, които са се четели в клас. Това е един метод на Учителя за ученика. Учителят препоръчва на всеки един да изважда мисли, които да ги препрочита и да си ги окачва над леглото. Това е строго индивидуална работа. Учителят препоръчва на приятелите да си изваждат в отделни тетрадки мисли от Словото на Учителя по различни теми за работа на ученика. По този начин работеше дълги години Цанка Екимова. Но Учителят е бил против това да се публикуват тези извадки по различни теми. Защото по този начин се разбива и се опошлява и опорочава Словото на Учителя. Учителят им е възбранил да правят това. И когато аз ги заварих, те това го знаеха много добре. Но Цанка ги печаташе на пишуща машина и ги пускаше за младото поколение, за да могат да се ориентират. И тук се започна една порочна тактика. Да не се проучава Словото по години, а да се четат различни извадки. И накрая се дойде до там, че онова поколение си замина, а сегашното поколение не знае какво да прави. А то не знае това, защото не се осъществи приемственост между поколенията. А причината според мен бе в тактиката на мозайкаджийската бригада, която е напълно порочна и погрешна и не отговаря на Словото на Учителя. 7. Словото на Учителя, което е Слово на Бога, се излива чрез Всемировия Учител в строго определено време, съгласно изискванията и потребностите на Божествения Дух в даден момент. Затова то е ненакърнимо, не може да се променя, изменя, коригира. Аз заварих как някои възрастни приятели бяха започнали да правят резюмета, лични свои резюмета от Словото на Учителя и да ги публикуват. Вместо да публикуват непечатани беседи, те публикуваха своите резюмета. Аз се противопоставих тогава и ходих лично да се разправям с всеки един поотделно. Аз имам доказателство за това. Други започнаха да преразказват Словото на Учителя на пишуща машина, за да може интелигентният българин да разбере по-добре какво говори и какво е искал да каже Учителят. Тези лица изобщо не знаеха кой е Учителят, макар че са Му целували ръката години наред. 8. Мога да заявя, че сега е същото това време, когато всеки прави каквото си иска и когато си иска. Но това води до нарушение на окултни закони и непременно до последствия. Има примери за това. Учителят още в самото начало казва, че за ученика е необходим ценз в три посоки. Ценз за висше образование, ценз в обществото, в което работи и духовен ценз, който се изработва единствено върху проучаване Словото на Учителя. На този етап това нещо го няма. Взимат решение лица, които нямат тези три ценза. Освен това с тези решения те отклоняват онези, които могат да работят на този етап. Една от тези, които може да работи, това е Весела Маркова. 9. Тези пояснения бяха написани, за да се запознаете с тях, защото непременно ще се сблъскате с всичко онова, което бе написано по-горе. С уважение: Вергилий

X. ЗАЩО СЕ ОСПОРВАТ СПОМЕНИТЕ НА МАРИЯ ЗЛАТЕВА В „ИЗГРЕВЪТ" 1. По този въпрос е публикувано в „Изгревът, том XII накрая в „Разменната монета". 2. Години наред Весела Маркова по мъж Руменин върви нашир и надлъж в София и говори, че лично Мария Златева й е разказвала, че аз съм й променил спомените. Заключението е, че всичко, което е публикувано в „Изгревът", е моя измислица, и е променено от мен. Разнася се този слух. И досега! 3. В „Изгревът" том I на стр. 381 е публикуван текст, който удостоверява автентичността на спомените на Мария Златева. Но понеже дойде времето за развръзка, то сега публикуваме копиран на скенер оригиналния текст и подписа на Мария Златева. Ясно и точно. И тогава ще се види кой разнася лъжи наляво и надясно. Разнася ги Весела Маркова и сега продължават да подвеждат неосведомените. Но сега ще замлъкнат, защото и пред фактите се мълчи. 4. С Мария Златева работих дълги години. И това, което е публикувано, е малка част и ще бъде публикувано останалото, когато му дойде времето. А това време наближава. Тя имаше няколко преписа на пишуща машина спомени. Марийка Марашлиева работи с нея и ги преписваше на пишущата си машина. Всичко е документирано. 5. С Мария Златева имах много добри отношения и разговори. Тя всичко ми разказваше с всички подробности за живота на Изгревяни. Ако започнем да ги описваме, ще прореват мнозина. А защо ли ги разказваме? За да ги знаят и да не бъда подведен и измамен от хора, надянали маски „на братя и сестри". Човек се изпитва в работата и във времето. 6. Започнаха да се разправят слухове, че песента „Писмото", публикувано в „Изгревът", том I, не е вярно и че не е имало такава песен. Целта бе да се отхвърли въпроса защо е създал Учителя Дънов песента „Писмото". А той бе я създал срещу организацията и уставите. Тогава й написах писмо и изпратих Марийка Марашлиева при нея на 10.11.1995 г. и бе направена Декларация, която предаваме в оригинал дословно. 7. Следващият ход бе да поискам от нея да ми предаде нейния архив. Тя беше преписала големия си апартамент на Лили Граматикова. Отново бе изпратена Марийка Марашлиева да се занесе моето писмо на 26.12.1995 г. Тя го прочете и се съгласи да ми предаде нещата от архива й. 8. Беше написано писмо от нея до Лили Граматикова да ми се предадат нещата по нейния архив след нейното заминаване. Дойде време и тя си замина. Наследницата на апартамента беше честна жена и след като й показахме писмото с подписа на Мария Златева, тутакси се съгласи да ни предаде нейния архив. И това бе сторено. Публикуваме нейното писмо копирано на скенер за документация. 9. А кой и защо върви и говори срещу „Изгревът" е въпрос, който всеки трябва да си го зададе. А отговорът е в документите, които тук предоставихме. Ще дойде време и подред да публикуваме това, което сме работили години наред с нея, т.е. с Мария Златева, и всички ще се убедят, че Силите на Разрушението, които сега са се развихрили, се управляват от Духа на Заблуждението чрез своите слуги. А Духът на Истината е в Словото на Учителя Дънов. Амин. 26.12.1999 г. София. Уважаема сестра Мария Златева, 1. Изпращаме ти една книга „Изгревът", том IV. Там е поместена една твоя снимка от езерата. Такива са възможностите за печат. След време ще публикуваме другата твоя снимка, където си със същата носия и калъфа в ръка, и си на по-едър план на снимката. Сега предпочетох да публикуваме тази. 2. Ти имаш и други снимки, които на този етап на никого не трябват и не го интересуват освен мен, за да може да се документира твоето присъствие в Школата на Учителя. Затова предай ги на Марийка, за да ги получа от нея. Ако не ги предадеш, ще се разбият и разпилеят. 3. Искам да ми предадеш твоята песнопойка, на която ти си правила различни допълнения с нотен текст. Защо ми е необходимо това? През 1975 г. аз работих с теб и записах на магнетофонна лента целия твой разбор за отпечатаните песни на Учителя. Тогава ти всяка песен ми свиреше на цигулка, аз я записвах на магнетофона и освен това ти правеше коментар на всяка песен, като посочваше къде Мария Тодорова е сбъркала и къде Кирил Икономов е направил грешка. Показваше как трябва да бъде. През това време ти гледаше твоята песнопойка и свиреше. Това е един много голям и ценен материал, който аз имам при мен. Затова аз искам да ми предадеш твоята песнопойка, за да се окомплектова целия твой труд. Ще има твоя запис, който е в мене, и ще имам твойта песнопойка, за песните на Учителя. Това е исторически документ за Школата на Учителя. Това никой не го е направил от музикантите на Изгрева, нито от техните деца - музиканти. Но това го направи Вергилий. И Вергилий е този, който ти отпечати спомените и Вергилий е този, който ти отпечата снимката в IV том. 4. Затова аз съм твоят приемник в Дух и в дело. Имам доказателство. А Марийка Марашлиева е свидетел, защото тя бе, която прехвърляше на пишуща машина твоите опитности. Затова предай веднага твоите неща, да не се загубят и да не ги разпилеят враговете на Братството. Аз съм този, който ги събира и ги отпечатва. Благодарение на мен ти вече имаш историческа проекция и следа в историята за Школата на Учителя. Вече никой не може да те забрави. Но това го дължиш на мене и на никой друг. Затова предай ми нещата, които са останали, за да довърша твоята работа. Освен мене никой не знае какъв ценен труд ти си сътворила за песните на Учителя. Това ще се публикува по-късно от мен. Чакам твоя отговор чрез Марийка и предаването на горните неща в точка 2. и 3. Предай и твоите направени записи от теб с твоето вокално изпълнение. С уважение: Вергилий

Приложение Десето СРЕЩИ И ОПИТНОСТИ ОТ РАБОТАТА МИ С ВЕРГИЛИЙ Вихър Пенков Пиша настоящето по молба на Вергилий Кръстев, на когото сътруднича и помагам след излизането на том 1 на „Изгревът". Категорично нямам желание за лична изява или да засегна и оскърбя някого с настоящите редове. Изложените факти съм споделял с Вергилий в хода на нашата съвместна работа и за които той прецени, поради стеклите се обстоятелства, че трябва да станат всеобщо достояние. Ако не беше неговата настойчива молба, не бих ги написал сега. По професия съм инженер по радиоелектроника, специалност Автоматизирани системи за управление. Занимавал съм се с проблемите на Изкуствения интелект и постепенно достигнах до извода, че много малко се знае за естествения, природния интелект. Изчетох доста литература по въпроса и най- накрая, след много лутане достигнах до първоизточника - то бе Словото на Учителя Дънов. Какво е Словото за мен? - Проекция на Бога на земята. След като излезе първият том на „Изгрева" (беше цяла едномесечна епопея да си го купя - накрая ми го извадиха из-под рафта, скришом в една книжарница) започнах да го чета и предложих помощта си на Вергилий, който я прие. Какво е „Изгревът" за мен? - Проекция на Великия Учител Беинса Дуно на земята. Помагах с каквото мога. Едно от нещата беше продажбата на томовете. Продавах книгите, за което получавах 20% от продажната цена. Със съпругата ми решихме тези пари да даваме за закупуване на томовете на „Изгрева", като по този начин помогнем за издаване на следващите томове. По природа не съм търговец. Мога да продавам и предлагам само това, което съм преценил, че си заслужава. Процесът на продажбата е свързан с много контакти - хората, които искат да купят книгата, задават въпроси, изказват различни мнения и становища. Както споменах книгите, които продавах, означаваха много за мен и на положителните отзиви се радвах, а отрицателните ме огорчаваха, но както едните, така и другите имат право на живот. Разбрах едно - с излизането на „Изгревът" беше дошло времето за окончателното определяне кой е „за" и кой е „против". Това е последният завършителен етап на един цикъл, който предопределя еволюцията за хиляди години напред. Впечатленията си споделях с Вергилий, който се радваше и огорчаваше заедно с мен. През месец март 2000 год. той ме помоли да напиша някои от тях. Аз му казах, че имам намерение да напиша спомените си от работата ми с него, след като излязат всичките томове, но той настоя. И така, ето няколко фрагмента, няколко щриха, които ги очертават. Вергилий ми дава книги, аз ги нарамвам (в съвсем буквален смисъл - нося ги в раница) и отнасям в клуба на СДС в район „Изгрев", който представлява един трафопост, разделен на две - едното помещение е за събрания на братството, а другото - аперитив. В едното помещение се чете Словото и се пеят песни, дадени от Учителя, а в другото - хората се черпят. Аз продавам „Изгревът" там, където се черпят, защото недвусмислено ми е показано от тези, които пеят и четат беседите, къде ми е мястото. Аз безропотно го приемам, защото и всред тях има хора, които четат „Изгревът" и помагат. Те са доброжелателно настроени, разговарят с мен, интересуват се за съдбата на следващите томове, предлагат съдействие. Тези хора са единици, броят се на пръсти. Други четат „Изгревът" скришом. Те са резервирани, не приказват нито лошо, нито добро, купуват и скришом го четат. И най-накрая идват тези, които са открито против. Те злословят, хулят, плюят и клеветят. Те настройват всички против „Изгревът", които се поддават, естествено. Аз съм за принципа - Истината сама се защитава - затова няма да защитавам „Изгревът" или да му правя реклама. Всичко трябва да бъде по свобода - който иска, да чете, който не иска, да не чете. Та продавам си аз мирно и тихо „Изгревът" в аперитива. В съседното помещение се пеят песни, свири Йоанна на цигулка, чете се беседа. След около час и половина хората започват да се разотиват. На влизане и излизане в помещението за събрания се минава през аперитива. Там има маси и столове. Предлагат за консумация алкохол, безалкохолни напитки, сандвичи и сладкарски изделия. Когато ходя там, Вергилий ми казва: „На, вземи тези пари, купи си тулумбичка и кола, да не седиш без консумация, за да не те изгонят". Та аз, освен всичко, въпреки че не съм много по яденето, ям тулумбичка и пия чай или кола. За две години много неща се случиха, но ще се спра само на два епизода. Един петъчен ден, продавам „Изгревът" в аперитива. Трябва да уточня, че продавам само томовете на „Изгревът", други книги не продавам, така че отношението на хората към книгата рефлектира директно върху мен, както положително, така и отрицателно. Мероприятието в салона приключва и хората се разотиват. Някои се спират на разговори в аперитива, купуват си по нещо, говорят си. По едно време от към тезгяха чувам силна разправия, караница (обикновено си запълвам времето с четене). Поглеждам натам и виждам трима души, които не познавам, изправили се и хулят „Изгревът". Както се бях унесъл в четенето, а чета „Изгревът", изведнъж все едно, че ме заляха с вряла помия. Заприличаха ми на три демона. Понеже почти крещяха, всички, които бяха в салона, включително и собственикът на заведението, и продавачите, и външни хора се заслушаха в тях, замълчаха и всички погледи се насочиха към масата, на която аз седях, а пред мен бяха наредени томовете на „Изгревът". Сочеха ме с пръст и хулеха. Това продължи няколко минути, но за мен, все едно че беше вечност. Изкараха ме престъпник за това, че продавам това „долно и лъжовно четиво" - „Изгревът". Прибрах книгите и си тръгнах. Попитах една позната, кои бяха тези хора, бях ги виждал, но не ги познавах и имената им не знаех. Най-активната се казваше Павлина Даскалова, а другите двама бяха д-р Стратев и Благовест Жеков. Обикновено споделям с Вергилий и при поредната ни среща му разказах за случката. Казах му и че след този инцидент няма да ме пуснат да продавам и в аперитива (имам предвид собственика и продавачите), след такова злостно заклеймяване. Вергилий ми каза да си преценя и аз реших да отида да опитам, пък ако ме изгонят, няма да ми е за първи път. Отивам следващия път, слагам раницата, без да вадя книги, на един стол. Оглеждам се. Собственикът и продавачките ме гледат из под вежди. Не бързам да извадя „Изгревът" на масата. Междувременно пристига един камион с безалкохолни напитки. Собственикът е мъж, а двамата продавачи - жени. Започва разтоварване и носене. Оставям затворената раница и около час пренасям каси. В погледите им чета недоумение: „Това ли е престъпника, когото „братята" и „сестрите" заклеймиха". Като награда получавам благодарност и една отрупана чиния с пасти. От пастите се отказвам, а искам разрешение да продавам книгата. Получавам разрешението и изваждам книгите от раницата. След десетина дена имам работна среща с Вергилий при Марийка Марашлиева. Отивам в нарочения час. В хола на масата седят Вергилий, Марийка и вече познатата ми Павлина Даскалова. Разговорът е дружелюбен, конструктивен. Павлина иска да участвува в програмата на Вергилий по издаване на неотпечатаното оригинално Слово, а той споделя с нея своите изисквания. Тя се съгласява и т.н. В първия момент, когато я видях при Марийка на разговор с Вергилий, аз пожелах да си отида или да изчакам в кухнята, но Вергилий ми посочи стола до Павлина и ми каза да остана, и да присъствувам на разговора. Останах и присъствувах като паметник, само че одухотворен - виждащ, чуващ и чудещ се. Само преди няколко дена, бях свидетел на постъпките на едно лице, сега пак съм свидетел на постъпките на същото лице. Преди то беше враг, а сега приятел. Споделих с Вергилий и той ми каза, че тя е медиумична. Ето още един интересен случай, който наблюдавах в аперитива. Преди или след събранието, хората минаваха през помещението, е което седях, общуваха, консумираха и т.н. На една съседна маса, до тази, на която седях, аз двама души си говореха. В чужди разговори не се заслушвам, просто не ме интересуват. Покрай мен минава, пристъпвайки плахо, младо момиче и спира до съседната маса. Изчаква търпеливо и на висок глас, а аз съм до нея, запитва: „Бихте ли могли, ако ви е възможно, да ми разкажете нещо от живота на Учителя, някоя случка?" Те я изгледаха отвисоко и единият отговори: „Сега сме заети, имаме работа". А на съседната маса, на която седя, ярко синеят томовете на „Изгревът", изпълнени със спомени, опитности и случки, от които се интересува младото момиче. Аз мълча и наблюдавам. Виждам как „една ръка разстояние" може да бъде отдалечена на „хиляди години" и то от така наречените последователи на Учителя Дънов. „Изгревът" излизаше в началото в тираж 3000 бр., но по редица съображения бе редуциран на 2000 бр. От тях средно се продават от 400-600 бр., останалите остават на склад. Продават се на смешно ниски цени, защото е изключен елемента „печалба". При калкулацията на книгата, която е средно 50 коли текстов и снимков материал, се предвижда 20-25% отстъпка за продавача, останалото е цената за предпечат, печат и материали. Това е направено така, за да могат и социално най-слабите, отделяйки по малко в течение на 12 месеца да си купят книгата. Споделям този факт, защото много често се спекулира и говори, че „Изгревът" се издава с печалбарска цел, че Вергилий трупал състояние, печелейки от бедните хорица и какво ли още не. Направени са няколко опита, книгите да достигнат до максимален брой хора, да няма ощетени. Всеки, който пожелае, да може да си купи от тях. Знам, че са правени опити и преди, и след мен (имам предвид периода, когато се занимавах с разпространението на книгите), но ще се спра само на няколко момента, в които съм бил действуващо лице. Беше по времето, когато излезе от печат том V. Това са два епизода, за които Вергилий ме помоли да спомена - за събора на Петровден в гр. Айтос и събора на Седемте Рилски езера през месец август 1996 г. За Петровден се организира събор в гр. Айтос, в градината на Айтоското братство. Натоварвам колата с книги. Вергилий ми дава пари за бензин, една палатка и двамата с Марийка Марашлиева заминаваме за Айтос, понесени от верния „Москвич". Опънах палатката в долния край на градината, извадих едно одеало и на него подредих книгите - томовете на „Изгревът". Пристигнахме първи, отидохме си последни. За това време продадох 55 книги. От предишната година имаше няколко чувала с непродадени книги, оставени за продажба, аз оставих още няколко чувала с книги от новите томове (които впоследствие Вергилий прибра, защото не се купуваха, а и нямаше кой да ги продава, описано е в „Изгревът"). Всички в лагера знаеха, че се продават томовете. Надойдоха хора от цялата страна. Където са томовете на „Изгревът" винаги има разгорещени разговори, има радост и сълзи, има и крясъци, и злостни обвинения. И в случая нямаше изключение. В един от дните разговарях с няколко млади хора от Бургас, които се интересуваха от книгите и от този, който ги издава. В хода на разговора, като мухи на мед, набързо се образува една агитка, настроена отрицателно към книгите и издателя. Неин инициатор беше кумът на Вергилий, Веселин Кирилов, който популярно обясни, че аз нямало как да не говоря хубави неща, нали я продавам книгата и печеля, а той знае как са нещата - за личните отношения на Вергилий и Борис Николов, и за неговата бивша съпруга на единия и приятелка на другия, и за това, че в „Изгревът" има много личен елемент и нещата не се отразяват обективно. Забелязал съм, че винаги, когато е много добро, е и много лошо. Това е закон. Затова приемам като критерий лошото, за да оценя доброто. При другия случай сме на Рила. Този път сме трима - аз, Марийка Марашлиева и Ефросина Ангелова-Пенкова, моята съпруга. Отидохме с Москвича, пълен с книги, до хижа Вада. Марийка отседна в хижата, а ние с жена ми сме на палатка. Предлагаме „Изгревът": Всеки ден през х. Вада минават хора, които товарят багажа си на коне и отиват на езерата. Тук Марийка продаде няколко книги, предлагани и показвани на малко столче пред палатката, на пътя, в непосредствена близост до хижата. Срещам познати, провеждат се разговори. Някои звучат така: „Ще качите ли книгата горе, ние отгоре ще си купим". План нямаме, а действуваме според обстоятелствата. Решаваме Марийка да остане долу и да продава книги, а ние с Роси да се изкачим до езерата, и ако книгата се продава, ще наемем коне и ще качим това, което носим. Речено сторено. Пълня една раница с книги, която качвам на гръб, около 20 кг., вземаме малко храна и тръгваме. На едно място пътят се разделя в ляво и дясно. Аз решавам да хвана по левия път, в резултат на което след няколко часово ходене влязохме в едни високи хвойни и се заблудихме. И така до вечерта. Успяхме да се измъкнем и по тъмно се прибрахме на Вада. Първият ден не се качихме на езерата, а цял ден ходим из планината, аз натоварен като кон с тежката раница с книги. На следващия ден пак потегляме. Този път с нас е и Тони, който изпраща жена си и се качва отново на езерата. Вървим тримата. Той не е натоварен и ни предлага помощ. Отказвам с думите: „Всеки сам да си носи раницата, всеки сам да си носи кръста". Аз тази раница я нося втори ден, трябва сам да я кача. Пристигнахме на езерата в лагера. Шумно е като в кошер. Хора много, настроение чудесно, времето слънчево, а вчера, споделиха, валяло, имало град по същото време, когато долу в клека се бяхме заблудили, (там само леко росна). Седяхме цял ден. Много хора ни поздравиха, разговаряхме, имаше от всичко. Минават, гледат, но не купуват. Споделих с Роси, че не можем да си тръгнем, без да сме продали поне една книга. Ще бъде лоша поличба. Идва Тошко от Наречен, пием кафе от термоса, той кашля лошо, давам му аспирин и си говорим за билки и за „Изгревът". Той е във възторг. Споделям с него, че един от неговата група пожела да си купи книга, като я кача горе. Ето, аз я качих и понеже никой не пожела да си купи книга, го помолих поне това момче, което каза, че ще вземе книгата на езерата („Изгревът", том V) да я вземе. Бях готов да му я подаря и да платя цената, само да продам една книга горе на езерата. С малко пазарлък и пари на заем въпросът беше уреден и един том от поредицата „Изгревът" беше продаден на езерата. Това все пак беше вече нещо. Бяха около 400 човека, а купиха един том! Започна да се смрачава, една особена розова тъмнина. Пренощувахме на тавана на новата хижа и на сутринта решихме да допродадем останалите книги. Излизаме от хижата и попадаме в почти непрогледна мъгла. Какъв контраст с вчерашния слънчев безоблачен ден. Пристигаме в лагера, а там се готвят за снимки. Дошъл е телевизионен екип и ще снима живота в лагера. Апаратурата беше поставена пред кухнята, камери и др. Оживени реплики се разменяха между дошлия снимачен екип и Стефан Калайджиев, един от инициаторите за отразяване в медиите на събора на Бялото братство тази година. Но времето, мъглата си казаха думата. Никаква Паневритмия, никаква музика, а за снимки не можеше да става и дума при видимост от около два метра. Дъжд и мъгла до края на месец август. Небето затвори планината! Повече работа горе нямахме, поехме пътя надолу, където ни чакаше Марийка и приветлива, слънчева хижа Вада. Ще изложа и фактите, отнасящи се до по-нататъшното ми участие в програмата на Вергилий, участие, споделено от съпругата ми Ефросина Антонова Ангелова-Пенкова (висше образование-специалност „Българска филология"; втора специалност „Философия", второ висше образование-специализация „Библиотекознание") и сестра ми, Буряна Ангелова Пенкова (висше образование-инженер по електроника). I. По отпечатване на неиздаваното или издаване на оригиналното Слово на Учителя. Участието ни в отпечатването на неиздаваното оригинално Слово се свежда до набор, компютъра графика, коректура, страниране и отпечатване на паус в следните томове: - Запалена свещ: Общ окултен клас, год. XV (1936-1937) - компютърна графика, последна коректура, страниране, паус. - Възможности в живота: Младежки окултен клас, год. XV (1937-1938) - набор, компютърна графика, коректура, страниране, паус. - Божествен импулс: Общ окултен клас, год.XV (1937-1938) - компютърна графика, последна коректура, страниране, паус. - По образ и подобие: Неделни беседи (1937-1938) - набор, коректура, страниране, паус. - Скръб и радост: Младежки окултен клас, год. XV (1938-1939) - набор, компютърна графика, коректура, страниране, паус. - Двете божествени посещения: Младежки окултен клас, год. XX (1941­1942) - набор, компютърна графика, коректура, страниране, паус. II. По програмата за издаване на Оригиналното Слово на Учителя, съпругата ми работи в продължение на три години в Държавния исторически архив. Преглеждането на архива с оригиналните беседи (над 700 архивни единици), с постоянните напътствия и обяснения от страна на Вергилий приключи с отпечатването на 5 томчета-годишнини оригинални лекции (набор, коректура, страниране, паус - екип от Кърджали). И те са: - Двата пътя: Младежки окултен клас, год. I (1922) - Трите живота: Общ окултен клас, год. I (1922) - Пътят на доброто: Младежки окултен клас, год. X (1930-1931) - Съществувание, живот и отношение: Младежки окултен клас, год. X (1931-1932) - Заветът на Любовта: Последно Слово. Едновременно с това бяха извадени от архива и включени допълнително в издаденото оригинално Слово и отделни лекции, както следва: - За томчето „Запалена свещ" - лекциите 33 (21.V.1937), 34 (28.V.1937), 35 (4.V.1937), 36 (11.V.1937), съответно архивни единици 661, 665, 667,671. - За томчето „Божествен импулс" - лекция 1 (22.Х.1937), архивна единица 677. - За томчето „Скръб и радост" - лекция 35 (21.V.1939), 36 (4.V.1939), 37 (11.V.1939) - архивни единици 681,688,691. - За томчето „Възпитанието": Неделни беседи, т. 2 (1940-1941), лекции 40 (31.V.1941), 41 (7.Х.1941), 42 (14.Х.1941), 43 (21.X.1941) - архивни единици 709, 712, 717, 720. III. Съдействието ни при подготовката (предпечатна и друга) на томовете „Изгревът" е отбелязана в том IX, X, XI, XII, XIII. 1. За том IX - коректура, страниране, отпечатване на паус. 2. За том X - набор, коректура (стр. 561-784), страниране, отпечатване на паус. 3. За том XI - набор (стр. 620-709), коректура, страниране и отпечатване на паус (стр. 1-159,620-790). 4. За том XII - коректура, страниране, отпечатване на паус (стр. 1-240). 5. За том XIII - набор, коректура, страниране и отпечатване на паус.

Приложение Девето КАК СЕ ЗАЩИТАВАШЕ И ИЗДАВАШЕ ОРИГИНАЛНОТО СЛОВО НА УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ Марина Иванова През 1993 година прочетох том I на „Изгрева". Бях силно впечатлена. Дотогава не бях чела нищо подобно. Знаех съвсем малко за Учителя и за Школата. През 1990 година прочетох една малка книжка, озаглавена „Новото човечество", в която бяха отпечатани „Наука и възпитание" и няколко беседи. Тази книжка беше подарена на мой приятел, но той не я прочете и не й обърна никакво внимание, а я прочетох аз и оттогава започнах да си купувам и да чета всички книги с беседи, които можех да намеря. Словото и музиката на Учителя бяха единствените неща, които в моменти на най-голяма мъка и отчаяние успяваха да ме утешат и да повдигнат духа ми. Един ден, когато четях спомените в том I на „Изгревът", в един миг почувствах с цялата си душа, че най-сетне намерих своя Учител. Това преживяване не може да се предаде с думи. Силно впечатление ми направи и студията на д-р Вергилий Кръстев накрая на тома, озаглавена „Космогония и Слово на Всемировия Учител". Тогава си помислих колко хубаво би било, ако можех да помогна по някакъв начин на съставителя д-р Вергилий Кръстев за издаването на този сборник. Спомням си, че го пожелах вътрешно, но беше като мечта, защото изобщо не знаех как може да стане. Мечта беше също и да помагам за издаването на Словото. Според мен то трябва да се издава по разчетените стенограми и бях много доволна, когато прочетох в „Изгревът", че и други хора мислят така. От началото на 1993 година работя в Българската Телеграфна Агенция, в редакция „Международна информация". Работата ми там се състои в обработване и представяне на български език на политическите новини от чужбина, които идват по световните агенции Ройтерс, Асошейтед прес, Франс прес и ИТАР-ТАСС. Работя с френски, английски и руски език. За работата ми се изисква също отлично владеене на български език. Завършила съм висше образование в Софийския университет „Климент Охридски", първа специалност френска филология, втора специалност българска филология и втори западен език испански. В момента уча в същия университет психология като второ висше образование. През август 1997 година купих компютър и със съпруга ми Димитър Баждаров няколко пъти търсихме по телефона д-р Вергилий Кръстев с молба и ние да помагаме за издаването на Словото. Архитект Наталия Ангелова ни беше казвала, че работи с д-р Кръстев за издаването на Словото и че според нея и аз би трябвало да се включа, защото съм професионалист в тази област. Това, както и фактът, че се справях с трудната работа в БТА, ми даде смелост и аз помолих д-р Кръстев да включи и мен и съпруга ми. Тогава той отказа, защото, както ми обясни по-късно, аз и съпругът ми бяхме студенти (съпругът ми следва архитектура, а аз уча психология като второ висше образование) и според него трудно сме щели да съчетаваме следването и работата по издаването на Словото. През есента на 1997 година ни се обади Павлина Даскалова от Велико Търново и ни даде за набор една годишнина Неделни беседи от 1943-1944 година. Оригиналите на разчетените стенограми й бяха дадени от д-р Вергилий Кръстев. Уговорката беше ние да направим набора, в Търново да се прави коригирането, тоест сравняването с оригинала. Обстоятелствата се стекоха така, че аз продължих да работя сама, без мъжа ми. След първата корекция Павлина Даскалова ми каза, че са доволни от работата ми и че може да направя и останалата част от подготовката за печат - странирането на книгата. След като в Търново направиха втората корекция, при една от срещите ни Павлина Даскалова ми каза, че ще бъде добре да дадем текста да бъде дообработен от Димитър Калев от Варна, който според нея бил най-начетеният човек в Братството. Тя каза, че той само щял да го „пипне" на местата, които не звучат добре и че не трябвало да казваме за това на д-р Вергилий Кръстев. Павлина Даскалова ми обясни, че след като съдействала за отпечатването на Утринните слова от 1939-1940 година (томчето „Първият момент на Любовта", Утринни слова 1939-1940 год., том I, изд. 1997 година), хора от Братството я обвинявали, че беседите не звучат добре така, необработени, и тя била много притеснена от тези обвинения. Според мен нямаше нужда да се променят беседите, първо, защото по принцип така мисля, че е правилно, и второ, когато получихме материала, уговорката беше да се набира по разчетената стенограма, без да се променя и редактира. След като не й дадох на дискета набраните от мен беседи, при следващата ни среща Павлина Даскалова ми каза, че един приятел от провинцията искал да ги прочете, затова ме моли да й ги дам на дискета. Аз пак не й ги дадох, помислих си, че ако някой иска да ги чете, ще има тази възможност, след като излязат. Освен това, по принцип, когато независимо каква книга се подготвя за печат от дадено издателство, не е позволено Оригиналът да се дава на хора извън екипа, който подготвя изданието. При следващата среща Павлина Даскалова пак ме помоли да й дам набраните беседи на дискета, защото този приятел искал да ги прочете. Тогава аз попитах: „Кой е този човек, който иска да ги чете? Калев ли?" Тя ми каза: „Да." Казах й направо и категорично, че няма да ги дам, защото не съм съгласна да се редактират. Тя каза: „Добре тогава" и повече не повдигна този въпрос. След като бях нанесла корекциите, се обадих на д-р Вергилий Кръстев и поисках да се срещна с него, защото имах проблем при разчитането на текста. По екземпляра от разчетените стенограми, който ми беше даден, беше работила Лалка Кръстева. Тя беше редактирала беседите и беше писала с химикал върху машинописния текст, така че на няколко места изобщо не бях успяла да разчета, дори и с лупа, думите отдолу. По-късно д-р Кръстев ми даде други, чисти екземпляри от беседите и проблемът се реши. Когато вече бях странирала книгата, Павлина Даскалова ми каза, че трябвало да направя по-малки белите полета. Според нея вече всички печатници практикували така, за да пестят хартия и за да излизат по-евтини книгите. Аз не исках да го направя, защото за големината на печатното поле и на белите полета около него има определени правила, които ако се нарушат, се затруднява четенето и възприемането на текста. Тогава пак поисках да говоря с д-р Вергилий Кръстев. Срещнахме се у Жана Иванова. Казах им за този разговор с Павлина Даскалова и те се съгласиха с мен да не променям оформлението на книгата. Павлина Даскалова отказа да даде имената на хората, които бяха сравнявали разчетените стенограми с набрания от мен текст. Д-р Вергилий Кръстев ме посъветва да пиша в карето на последната страница, че корекцията е направена от работна група от духовно общество „Бяло братство" - Велико Търново. Направих сама трета корекция на книгата, като отново сравних подготвения за печат текст с разчетените стенограми. Беседите от тази годишнина излязоха в два тома, със заглавия „Проявление" (том I) и „Оживяване" (том II). Името на д-р Вергилий Кръстев като координатор по отпечатването на неиздаваното Слово на Учителя е на карето на последната страница, а не както в другите издания, на стр. 4. Това бе направено по негово предложение, за да не дразни Павлина Даскалова. Досега съм работила върху подготовката за печат на осем годишнини с беседи и лекции от Учителя. Те се подготвят по предоставени от д-р Вергилий Кръстев оригинали на разчетени стенограми и се публикуват от издателската къща на Жана Иванова. Това са следните годишнини: 1. Неделни беседи 1942-1943 година: том I „Проявление", том II „Оживяване", издателство „АСК'93", София, 1998 год. - набор, последна корекция и предпечатна подготовка. 2. Общ окултен клас 1941-1942 година: том I „Буден ум и будно сърце", том II „Великата възможност", издателска къща „Жануа-98", София 1999 год. - набор и предпечатна подготовка. 3. Неделни беседи 1936-1937 година: „Най-голям в Царството Небесно", издателска къща „Жануа-98", София 1999 год. - последна корекция и предпечатна подготовка. 4. Неделни беседи 1939-1940 година: „Път на зазоряване", издателска къща „Жануа-98", София 1999 год. - последна корекция и предпечатна подготовка. 5. Общ окултен клас 1939-1940 година: том I: „Единственото богатство", том II: „Наука за живота", издателска къща „Жануа-98", София 1999 год. - последна корекция и предпечатна подготовка. 6. Неделни беседи 1933-1934 година: том I „Постижимото", том II: „Приготовленията на сърцето", издателска къща „Жануа-98", София 1999 год. - последна корекция и предпечатна подготовка. 7. Утринни слова 1933-1934 година: „Новото разбиране на връзката в живота", издателска къща „Жануа-98", София 2000 год. - последна корекция и предпечатна подготовка. 8. Утринни слова 1935-1936 година: „Трите родословия", издателска къща „Жануа-98", София, 2000 год. - част от набора, корекция и предпечатна подготовка. Участвах и в подготовката за печат на части от том XI и XII на сборника „Изгревът", съставен от д-р Вергилий Кръстев. Това са: В том XI на „Изгревът" : 1. Раздел II: „Константин Дъновски - Свещеник на всевишнаго Бога и Възраждането на българския народ" - корекция и предпечатна подготовка. 2. Раздел III: „Из съвременната българска духовност - статии на П. К. Дънов" - корекция и предпечатна подготовка. 3. Раздел IV: Протоколи от годишните срещи на Синархическата Верига на Учителя Петър Дънов (1906-1915 година) - корекция и предпечатна подготовка. 4. Раздел VII: Духът на Истината и Духът на Заблуждението: набор и предпечатна подготовка. В том XII на „Изгревът": 1. Раздел II: Учителят Петър Дънов. Беседи, държани пред сестрите от духовната група за молитви, песнопения, размишления в ден четвъртък след обяд - втора корекция и предпечатна подготовка. 2. Раздел III: Окултният клас на „Класът на Добродетелите" - протоколи и беседи на Учителя Дънов от 8.IX.1924 година до 27.XII.1924 година - втора корекция, част от предпечатната подготовка. 3. Раздел VII: „Антиминсът и Бялото Братство" - набор и предпечатна подготовка. 4. Раздел VIII: „Духът на Истината и Духът на Заблуждението" - набор и предпечатна подготовка. 12 юни 2000 год. София

Приложение Осмо ПРОТОКОЛ Днес, 17.11.1997 г. получих от Вергилий Кръстев Неделни беседи 1942­-1943 г., 41 беседи от 27.09.1942 г. до 8.08.1943 г. 1. Предпечатна подготовка се ръководи от Павлина Даскалова. 2. ISBN ще бъде на фирмата на Жана Иванова. 3. Корицата: портокал - оранж, с бели букви. 4. Печатът ще се осъществи от Павлина Даскалова, както и ще се финансира от нея. 5. Мястото на печата ще се осъществи от по-изгодната оферта. Подпис: Даскалова 17.11.1997 г. гр. София

Приложение Седмо София, 16.06.1997 г. Здравей, Павлина Даскалова, Получих писмото ти от 20.03. и 25.03.1997 г. Отговарям на повдигнатите въпроси: 1. Мога да те поздравя, че издаде една годишнина Утринни слова с твоите сътрудници. Това е цяло геройство, като се знае през какви етапи мина, колко хули понесе и накрая вместо да благодарят, че някой е издал оригинално Слово на Учителя, те те хулят. Това беше моята цел, да ти покажа с какви хора си работила досега. За тези хора аз съм ти написал подробно в едно голямо писмо от 10-15 страници преди време. И като го прочетеш, ще видиш, че всички пророчества се сбъднаха досега. Затова си ги препрочитай. 2. От габровките получих оригинала, но не и дискетите, обещаха допълнително да го сторят. Те също много добре си свършиха работата, за което имат моите поздравления. 3. Чух, че са те обвинявали, че си издала книга със селския говор на Учителя. Ти нямаш никаква вина, защото изпълняваше условията на протокола. А това е оригинал и Учителят така е говорил. Аз съм описал целия процес на работа по стенограмите и дешифрирането, и редактирането от трите стенографки в „Изгревът", само че няма кой да го чете. А като не го четат, не знаят как са нещата и духовете ги разиграват. Нека да ги разиграват и затова нищо не могат да издадат. Аз бях предал на Елена Николова на 1.06.1994 г. две годишнини на Общ Окултен клас и след като се навършиха три години и те не издадоха нищо, аз отидох и си прибрах материалите с протокол и им доказах, че без мене нищо не могат да направят. Аз ще задвижа впоследствие този въпрос, но сега тече процесът на разцепление. Жана им предава всички неща и се отказва от Издателството, а аз ще продължа да работя с Жана и Любомир, като Словото ще бъде издавано от еднолични фирми. Най-много да довърша започнатата работа с двете годишнини, които ги прибрах, защото не искам да спирам работата на Учителя. Според мен предстоящо е разцепление не само в Издателството, но и на Ръководството и на Рила ще имате възможност да се определите кой накъде ще върви. Със Словото на Учителя или срещу него. 4. Аз лично снощи прочетох първата беседа на твоето първо томче и не виждам никакви нарушения от твоя страна спрямо оригинала. Въпросът е друг, че те не могат да се примирят, ча ти издаде една годишнина. Теб те изгониха като мръсно коте, но Вергилий не е вчерашен и ти даде идеята да си направиш сама корицата и да си я издадеш. Те не могат да се примирят, че ти си издала това томче. Нещата не се движат от тях, а от моя милост. Те това не могат да го разберат и не могат да се примирят, и затова нищо не върви. Аз от 20 години движа нещата. Всички идеи, които съм дал, са били реализирани от старите приятели, които си заминаха или от онези, които ме слушат. Ти ме послуша и реализира нещо. Беше ли свободна и независима? Ето така аз работя, но с протокол, за да се знаят точно правата и задълженията на всеки. 5. Атаката срещу Словото на Учителя е работа на Черната Ложа. Те търсят най-малки поводи и грешки неволни, за да атакуват оригинала. И което е най-важното, през 1976 г. всички събираха пари от цяла България и лично Нестор Илиев занесе на Лалка Кръстева 19,000 лева, които трябваше да отидат за дословен препис на Словото на Учителя. А с тези пари тя промени Словото на Учителя. А с тези пари навремето се купуваха два тристайни апартамента. Значи събраха пари в името на Учителя, за да ги дадат на други с тях да се плати, за да Му се промени Словото. Това са врагове направо. 6. И което е най-важното, комунистите и тяхната милиция през 1957 г., след направения обиск, с 19 камиона прибра беседите от Изгрева и те отидоха на претопяване, понеже никой не ги купува и то от онези, които са последователи на Учителя. А всички непечатани беседи, както и машинописните ръкописи от издадените беседи, отиват в Народната библиотека, държат се 30 години и сега са в Държавните архиви. Аз имам човек, който е професионалист и той прави опис на всички оригинали. От време на време аз отивам и давам своите съвети, защото познавам почерците на Паша, Ана, сестрата на Паша и Савка. По- нататък сравняваме оригиналите от отпечатаните беседи до 1951 г. и се оказа, че Паша Теодорова от оригиналите на беседите на Учителя си е правила литературни разработки и свободно съчинение по картинка, така, както се прави в училище. Всички гледат и не могат да повярват на очите си. Оригиналът го има, а напечатано съвсем друго. Та онези, които целуваха ръка на Учителя, се оказаха най-големите врагове на Словото Му, защото го промениха. А комунистите и тяхната власт, която я смятаха досега за враг на Учителя, се оказа, че е съхранила оригинала на Учителя. Доказателство за това е, че в нейните архиви се пазят оригиналите. Аз сега ги проверявам. 7. Написах ти това, за да знаеш, че не си направила никаква грешка с твоите две томчета, а си извършила цял подвиг с твоя екип. 8. Получих писмо от Ясен. И той съобщава, че работи съгласно протокола. Като видиш двете близначки, дай им да прочетат това писмо и да продължат да работят по същия начин. Като свършат работата с Ясен и подготвят всичко, да донесат материалите тук при мен и аз ще ги предам да се издадат от Жана и Любомир. Ще се издават от еднолични фирми и аз работя с тях. Пожелавам ти успех. Сега се води борба за съхранение Словото на Учителя и чистотата на Неговата Школа. Има един Учител, едно Слово, един Бог. Много поздрави от Вергилий

Приложение Шесто КАК ЗАПОЧНА НАШАТА РАБОТА СЪС СЛОВОТО Теодора Шкодрева Беше лятото на 1996 г., сънувах странен сън: Пътувахме из планината и стигнахме до място, където езеро беше пресъхнало и само калта беше останала. Заехме се да прекараме една система от маркучи и започнахме да преливаме вода. След малко аз гребях и пиех от водата, радвайки се на нейната бистрота и свежест. После си взехме багажа и когато си тръгвахме, забелязах, че на близкия хълм е седнал Учителят и ни гледа. Не разбрах тоя сън. Когато се върнах от Рила, някъде в края на август, сънувах, че разказвам на някого съня с пълни подробности и завършвам с думите: „Не разбирам какво значи този сън." Долових отговор: „Това означава, че трябва да издавате беседите на Учителя така, както са ги издавали в началото. Много висши йерархии са заети да ви помагат в това." Събудих се с ясен спомен за думите, които чух. Нямах представа какво общо мога да имам с издателската работа по беседите. По образование ние със сестра ми Меглена сме исторички и работата ни беше свързана с разчитане и публикация на оригинални документи и научни разработки въз основа на тях, но пряко с издателска работа не бяхме се занимавали. За редакциите, които са нанасяни по Словото на Учителя, разбрахме за пръв път от първия том на „Изгревът". Тогава много се развълнувахме. Никога не сме се колебали по този въпрос, за нас Словото на Учителя е свещено и никаква намеса не е оправдана. Бяхме говорили с Павлина Даскалова на Рила, че има неиздавани беседи. През октомври 1996 г. най-неочаквано получихме от Търново разпечатка на втория том на „Утринни слова" 1939-1940 г. - „Обичайте и радвайте се". Павлина ни пишеше: „Нали искахте да работите, ето ви работа." Тя беше предложила на габровската група да финансира един от томовете на тази годишнина. Текстът беше набран от машинописка на издателство „Хелиопол" и сега предстоеше сверяване и корекция с оригиналите, за да се пристъпи към страниране. За пръв път видяхме оригинали на беседи на Учителя. Езикът на Учителя беше съвсем различен. Даже машинописката, която ги беше набирала, споделила с Павлина, че в този текст има музика. Сега, след толкова страници зад гърба ни, ние безпогрешно различаваме некоригираните Учителеви Слова. Те са като жива вода. Срокът за сверка с оригиналите беше един месец. В хода на проверката открихме доста замествания на думи и други поправки на оригинала, които бяха много съществени. Бяхме затруднени и от множеството груби задрасквания и редакции, които Лалка Кръстева беше нанасяла по оригинала. Павлина също беше възмутена от нейната „работа" и сподели, че сега за пръв път се среща с автентичното Слово на Учителя. Колко различно е то от това, което досега сме чели. Откритите от нас грешки изискваха прецизна и ревностна работа за нанасянето им по текста в компютъра. Много се притеснихме, когато разбрахме, че нанасянето на грешките ще се извършва от работник на „Хелиопол", защото Павлина беше се споразумяла за предпечатна подготовка от тяхна страна в замяна на техен дълг към нея. Имаше сериозна опасност човекът, който нанася грешките, да не разбере или да подцени автентичността на Словото. Тъй като Търновското братство беше работило по изчитането на първата част на годишнината, разпечатките от двата тома, заедно с оригиналите трябваше да бъдат върнати в София и представени на „Хелиопол" за завършващата фаза на издаването. При тази вероятност ние бяхме много разтревожени, възможността годишнината да излезе в оригинал при работа на сътрудници на „Хелиопол" беше нищожна. Затова съдехме по многобройната, съвсем умишлена подмяна на думи и изрази в текста, набран от тяхната машинописка, който ни беше даден за изчитане. Знаехме, че оригналите са дадени на Павлина от д-р Вергилий Кръстев. Нямахме никаква връзка с него, но стигнахме до заключение, че трябва да отнесем въпроса до него, за да прецени той дали тази опасност е реална и какво може да се направи. Свързах се с Александър Станчин, който по това време работеше с Жана Иванова и Любомир Гълъбов по организирането на Просветен център "Изгрев" и имаше непосредствена връзка с Вергилий. При тези обстоятелства се срещнах за пръв път с Вергилий Кръстев, който организира и ръководи издаването на оригиналното Слово на Учителя в България. Той ми показа договора, който Павлина е подписала при получаването на оригиналите. Според този договор, тя се задължава да ги издаде в пълна автентичност, като подбере екип за работа и издаване. За него това да се издаде годишнината от „Хелиопол" беше явен провал, защото това издателство няма никакво отношение към съхраняването на оригиналното Слово. Спазвайки закона на свободата, той каза, че предоставяйки работата на Павлина, той й е дал свобода на действие и пълната отговорност за резултатите ще бъде нейна. Аз споделих с него, че мога да отида в издателство „Хелиопол" и да им предложа ние да нанесем грешките върху набрания текст вместо тях, само да не се допуснат разлики с оригинала. „Върви, но знай, че отиваш на среща с дявола", беше отговорът на Вергилий. Когато пристигнах в офиса на издателство „Хелиопол", неговият собственик и ръководител - Стефан Калайджиев, отсъстваше. Реших да запозная с проблема секретарката му, която ме прие. От нея разбрах, че те възнамеряват да издадат тази годишнина, въпреки че парите за двата тома се осигуряваха от десятъка на Габровското и Търновското братство, а Павлина беше оставила в нас впечатление, че още не е решила от името на кое издателство ще излязат книгите. Секретарката прие предложението ми да предостави дискета с набрания текст, за да нанесем намерените грешки. Разбрах, че тази корекция според плановете на Калайджиев нямаше да се извършва от машинописката, която беше набирала, а от самата секретарка. В същото време тя движеше и всичко, свързано с работата в издателството. Продължих да чакам Стефан Калайджиев, който трябваше да пристигне всеки момент. Аз не очаквах конфликт с него, но докато стоях в офиса осъзнах, че закъснението му не е случайно. И понеже то продължи твърде дълго, взех дискетата, която секретарката ми приготви и тръгнах. Разминала съм се с Калайджиев за минути. Вечерта Павлина ме намери в Габрово. Беше в паника. Калайджиев й беше вдигнал скандал по телефона със заплахи затова, че нейна сътрудничка „криминално" е изнесла дискета с текста. Тогава разбрахме, че той в никакъв случай не би ни оставил да довършим книгата, което предопределяше издаването й с нарушена автентичност, а с претенции за оригинал. Затова за спасяване на тази годишнина се намеси Небето. Обещахме на Павлина ние да довършим цялата работа. Това за известно време я успокои. При бегъл преглед на корекциите по първата част на годишнината, извършена от няколко търновски екипа, открихме разлика в критерия за автентичност. Наложи се да изчетем наново и техния том, при което се откриха доста разлики от оригиналите. Довършихме работата по двата тома с най-голяма скорост. Те бяха издадени от издателство „Бяло братство", което по това време се ръководеше от Жана Иванова и отпечатани в Търновската печатница. След приключването, Вергилий Кръстев ни възложи да помогнем за довършване на годишнина от Общия Окултен клас 1938-1939 г., която беше предадена на Ясен Даскалов от Разград. Обстоятелствата около нея бяха описани в том IX на „Изгревът". След като завършихме тази годишнина, получихме от Вергилий Кръстев оригиналите на „Вечният порядък" - Общ окултен клас 1934-1935 г., които бяха издадени през лятото на 1999 г. Същата година, през месец септември, предадохме за печат и том втори на Младежкия окултен клас „Основният тон", 1935-1936 г., първата част от която беше подготвена от Шуменското братство. Духовната 1999 г. приключихме на 22 март 2000 г., предавайки последната част от работата ни по XII том на „Изгревът". В този том работихме по: Четвъртъчните беседи при жените; Класът на добродетелите по материали на Мария Тодорова и други ученички от класа и частта за Пентограма. Работата по издаването на оригиналното Слово на Учителя и всички документи, свързани с Школата, продължава. (Подпис) 23.05.2000 г.