Ани

5. ЗАДАЧИ НА ИЗГРЕВА Милка Говедева (М.Г.): И почнах тая професия, защото с друго няма как да се изкарва хляба и дойдох тука в София при леля ми Сийка, която е в Братството. Вергилий Кръстев (В.К.): Тя къде живееше? М.Г.: Тя живееше при вуйна ми още, нямаше жилище самостоятелно, но беше се записала за апартамент и този апартамент е на ул. „Граф Игнатиев" и на „Толбухин", който братовчедка ми, дъщеря й го продаде сега или по-миналата година беше тука. В Хамбург тя живее. И тъй, къде ще ме води леля ми. А, не, беше под наем, не беше при вуйна ми. Беше под наем на „Мария Луиза" срещу „Цанко Церковски", там. Едната стая даваше под наем, в едната живееше тя, едната й беше работилница, защото бе шивачка, а в банята, която беше голяма ей-така, живеех аз с моята сестра Вера. Едно легло, един гардероб, ей тая масичка, две табуретки, това бяха. Аз вече се свързах с другарите. На първо време не. Леля ме водеше горе на Изгрева и сега е вече и първата ми среща с Учителя. Инчето беше в трети клас, дъщеря й в прогимназията, аз вече 17-18 годишна, търсех си работа и ме заведе горе. Леля горе имаше място, до сам гората, където Огнян Дойнов е сега, ама това до края. Отсреща има една дървена къщичка - резба- там на края на гората. Свако ми беше с една ръка от ловджийските години и продаваше царевица, семки там и т.н. Те го знаят бай Сандю, бай Сандю. И една малка схлупена къщичка имаше. Сега там някой в Монголия ходи и направи голяма, ех, етаж и половина. И там ходехме неделен ден с леля ми. Свако повечето време там стоеше. И един ден, когато отиваме на беседа, Учителят казва: „Ще дам една задача за в неделя." Беше за смелост, за безстрашие. „Всички да си купите по една стомничка от пазаря нова и от 12 часа през нощта, до 12 часа на обяд всеки трябва да отиде до Бивака, да си вземе вода, да си напълни стомничката и да се върне." И когато дойде този час - неделята вечерта, Учителят слезе долу, написаха се за жребие кой какво да тегли - листчетата и всеки тегли капото му се пада. На всеки три минути трябваше да излиза един човек, за да отиде до Бивака. Колко мислите мене ми се падна? И Учителят каза така: „Аз взимам най-лошия час за себе си - два часа през нощта, останалото си теглете жребие и както му се падне." Преди това аз теглих и ми се падна в 2 часа и три минути, непосредствено след Учителя. Викам, дали затова много страдания минах? Не знам, защото и Учителят, не можем ние да се сравним с него. Два часа и три минути след Учителя. На леля й се падна 2 часа и 12 минути, на братовчедка ми 2 и 17 минути, там между нас беше Еленка Казанаклиева. Елена Казанаклиева беше между нас. И така. Но Иван Антонов - астрологът, каза: „Момиче, ти не знаеш никакъв път." Пък аз не зная къде е Витоша, пък какво ще зная път и т.н. „Ела да ти покажа откъде трябва да минеш." И преди да дойде времето да тръгна, той ме завежда надолу през гората, после другата гора. А там имаше такива трудоваци, нали с кучетата и бараки такива едни. По-късно там от немците беше заето. Та там ме заведе да видя пътя, откъде да изляза на шосето. Шосето за Симеоново беше едно каменливо, неустроено беше. Докато аз отивам и се връщам в Калудово място имаше едно, където сега Съветската легация го взеха, то беше само с един тел така, още никаква постройка нямаше. И като се връщам, казват ми: „Къде се губиш, ма? Сега Учителят мина." - „А, той е стар, аз сега ще го настигна." И като хукнах да бягам по пътеката, която ми се показа. Знаете ли, аз може би имам леки белези тука на клепачите, щях да си извадя очите от тела на Калудови, щото не видях в тъмнината, че така, проврях се после и тичайки, тичайки, когато настигам там долу, където са тия трудоваците, там такова едно куче ми излезе грамадно, жълто, бяло, червено ли какво беше. Ay, ay, ау, толкоз много лая по мене, и така се хвърля, че мислех, ще ме разкъса на парчета. А раница имам, някаква ми бяха дали на гърба и когато искам направя опит да вадя хляб или нещо, то „Ау" и се хвърля. И аз само гледам пред мене така с лицето се въртя около него. Но реших да извикам: „Танти, лельо." Тя чула. Тогава беше долу, дето е Червена звезда, това беше поляна, овце пасяха там. Тя чула, че съм извикала и мисли, па чула и звънци на овчари, че овчарите са ме нападнали, хуква да бяга и си пуква стомната. И тича, тича, тича, аз втори път извиках, да ме намери по гласа. „Не съм ухапана от кучето, не съм от кучето, не съм." И тя идва при мене и ме взима така, излизам от пътеката там и излизаме на шосето И ме пита, и аз разправям. А тази Казанаклиева: „Какво е, каза, сестра, не чу ли Учителя, че трябва само молитва и мълчание." Пък леля ми се обръща: „Я мълчи, мари, детето щяха кучетата да го разкъсат." И така тръгнахме нанагоре и братовчедка ми дойде - трите отиваме. Тогава стана един нещастен случай с не знам дали го знаете, със сестра, забравила съм как се казваше. В.К.: Разкажете случая. М.Г.: Да, тя е починала отдавна тая сестра, но те минали през Драгалевци, и понеже нощем, решили да влязат в една кръчма отворена да питат пътя и пияниците се нахвърлят върху нея, няколко я изнасилват, няколко души се изреждат върху нея. Учителят беше страшно недоволен от това, защото той каза: „Никого няма да питате, с никого няма да говорите, ще си вървите сами" и т.н. В.К.: Тези последните са я изнасилили? М.Г.: Да. Да. Този случай, нали така, остана като провалена задача, една страница такава неприятна. Едната случка беше с мене, че аз исках да стигна Учителя и заради това тичах. Но Учителят стана невидим, аз толкова много тичах, че трябваше да го стигна. Но беше невидим, пък дали в кучетата се пообърках, не знам. Не може да се преобърне в кучето, това не мога да си го помисля, но аз не видях Учителя. Толкова тичане, толкова такова, трябваше да го стигна, защото казах си, ей сега мина. И не го видях. Но после научих, че е горе на Бивака. Учителят горе беше много намръщен. Много.

4. НА ГОСТИ ПРИ ЛЕЛЯ В БУКУРЕЩ Вергилий Кръстев (В.К.): След това как стана, че вашата леля ви прибра? Милка Говедева (М.Г.): Аз писах много писма, че много ми тежко тука. Ако може да ме вземе. Баба ми ме караше. И тя каза: „Добре, Милка, ще те взема." Аз съм кръстена на нея. Изпращах за Букурещ писмата, писах на леля ми, тя каза: „Изчакай малко." Колко беше да се изчака, не знам, но аз не доизчаках и с една бохчичка тръгнах за София. В София се получи малко скандално при вуйчо ми. Вуйчо ми беше вече починал. Вуйна ми: „Защо бързаш, когато не са ти писали писмо?" Но леля ми, тази, която беше наша сестра, живееше при вуйна ми. В.К.: Как се казваше леля ти? М.Г.: Леля ми се казваше Сийка Каролева. Нали дядо ми прие това име Каролев. В.К.: Да. Тя от кога беше сестра там в Братството? М.Г.: О, да, тя отдавна е сестра. Тя преди 1920 година е влезнала в Братството. Най-напред интересното за нея, че тя е била ловджийка. Единствената жена - ловджийка в Русе. Защото нашите са русенци, нали? И когато Учителят е отивал там, учител ли е бил в Русенско, в Русе ли, къде, се заинтересувала русенската общественост, между които и леля ми. Тя със свако ми е била ловджийка и се е отказала от ловуването с пушки и т.н. И става последователка на Учителя. Но от рибата дълго време не се беше отказала. Тя ядеше риба. Но тя беше последователка и тъй като аз отидох при нея. Тя живееше, беше дошла вече в София, живееше при вуйна ми, нямаше квартира още. В едно мазе там. Вуйна ми беше адвокатка. Много се ядоса, че не съм изчакала от Букурещ да ме повикат, но леля ме защити и каза: „Не се безпокой, Благе, аз ще я заведа в Русе и Милка (леля ми, те й викат Мелания в Букурещ), тя ще дойде, вика и ще я вземе от мене." И тъй стана. Заминахме за Русе, помогнах там за разните мармалади и т.н. на леля ми. Ето, пристигна леля ми от Букурещ. Елегантна... Тогаз нямаше ферибот, та вървеше с параход. После стана фериботът и после вече тоя мост. Тя беше млада леля ми тогава, тридесет и няколко години, аз дете в прогимназията и първите й думи бяха, тя елегантна и хубава жена: „А, това ли е Милка, на Ана дъщерята? Ти пееш ли като майка си?" Сега аз останах изненадана. Ни добър ден, как си, ни нищо. Пееш ли като майка си, нали? Това беше първият въпрос. И после питах леля ми, коя е тази? „Ами това е на майка ти сестра! Тя е най-малката." Аз вече знаех за Самоков, но не можех да си представя, че това е тя. И както и да е. Тя беше много окумуш жена. Тя бе организатор и знае какво иска. Намери се един човек, забравих му името как се казваше в Русе, който отива стоматология да следва в Париж. И понеже аз дойдох, пратиха ме от Самоков без паспорт, без нищо, без „пасавант", както на времето се казваше, то леля ми се чудеше как да ме прекара през границата. Нали аз нямам как да мина там и в това време този човек, който отиваше, трябваше да мине през Букурещ. А нямаше никакви познати там. Някакъв познат на леля ми - тази шивачката Сийка й каза, абе, Любомир ли се казваше: „Виж, каза, Любо отива за Париж да следва стоматология. Дай да я пишем като негова сестра в паспорта." И на леля ми в Букурещ Мелания струваше много нещо това в смисъл - тя трябваше да даде подкупи на полицията, щото те се подкупваха едно време. Трябваше да им дава подаръци и донесе някакви шишета с одеколон, с панделки вързани и туй, онуй, които раздава на тия там, по границата които бяха. А ме вписаха в паспорта на този като негова сестра. Ушиха ми черна манта, бяла якичка, като ученичка и т.н. Тогава влакът беше с три класи - първа, втора и трета. Леля ми пътуваше във втора класа, седалки с кадифета и пр. А в първа класа случайно пътуваше един от полицията - румънската, големец. А друг полицай - Жогата се казваше, който, щото той пускаше леля ми така, той я ухажваше де, и тя казваше: Имам сестра в Русе, довечера ще се върна." А тя не се върна вечерта, а се върна след няколко дена, когато уреди паспорта за мен. И казва: „Ами тука, казва, тези хора аз не го познавам, вземах ги също така във втора класа при мен. Помолиха ме, казаха, че не знаят езика. Той заминава, казва за Париж със сестра си, аз минах за негова сестра, тя ще учи пиано, (аз пиано не бях виждала), да следва пиано там, а той стоматология." Но той с един нос голям, грамаден. Оглежда ме и каза: „Ама тя сестрата никак не прилича на брат си." - „Ама те са от две майки деца, затова са така." - Леля ми веднага зализа, но той се усъмни и спря влака и каза: „Мадам Поп - тя се казва леля ми тъй по фамилия - навярно прекарва някакво слугинче свое" - кумбикуц на румънски. И спират влака и търсят сега, коя е тая шпионка, която минава границата така без никакъв документ. То беше много интересно тогава. Леля ми, натоварена с грозде за Букурещ от Русе, такива хубави, отива с един голям грозд и кокетира с оня полицая, големеца, в съседното купе на първа класа. Изведнъж идва Жогата и казва: „Мадам Поп - защото той я познава, тя няколко пъти пътува - какви са тия хора при вас?" - „Ах, казва, не ги познавам. На гарата ме помолиха, казаха, че те това, не знаят езика, да им превеждам. Вижте, иска да ме обвини мене в това, та аз не ги познавам тези хора." Ама беше такава артистка леля ми, че успя да убеди полицая и влакът тръгна. То беше на румънска граница и влакът тръгна. Интересното беше, искам да кажа, може би не е тука уместно, но на връщане, аз вече след като престоях 5-6 години в Румъния, видяхме същия полицай. Това исках да кажа, че същият Жоро беше на същата длъжност, когато се връщах след шест години и леля ми, вече аз минавах за приятелка на леля ми. Но порасналото дете, изменено вече като госпожица, той не ме позна. Леля ми каза: „Ние с приятелката отиваме до Русе и ще се върнем вечерта." И Жогата ни пуска... Но аз веднага на 12 часа хващам влака от Русе за София, качи ме леля, та сърцераздирателно се разделихме и заминах. Там научих именно, че във влака тогава, че шест души от това са дошли с дядо ми с Батенберг, шест семейства. Но леля ми остана, вечерта се връща и казва: „Къде е приятелката ти?" - „Ами остави се, хвана се с един там, сигурно утре ще дойде." И тъй мина. Но искам друго да кажа, че когато стигнахме в Букурещ, тогава след няколко дена идваха полицаи да питат: „Вие, г-жа Поп, сте си довели кумбикуца от България", т.е. слугинче. Казва: „Нищо подобно, няма такова нещо при мене." Много години наред идваха да проверяват. А в това време ми взеха учителка за румънски език и аз научих езика, но малко с акцент и когато идваха те, ме разпитваха: „Ама тя не е моя, тя е племенница на мъжа ми от Трансилвания. Те говорят с такъв акцент." Докато науча добре езика. И така минавах аз за това... Най-напред за кумбикуца, после за племенница на свако ми и най-после... Но живеех с четири фалшиви имена. Едното беше Иванова, на тоя, как се казваше той, забравих му името, Любомир, какъв беше, другото беше моето - Георгиева, третото беше Говедева и четвъртото, не помня на кого. И когато идваха и търсеха някое едно от тия имена, се казваше: „Тука тази, но не е тази. Тука е онази, ама не е ..." Така живеех аз с фалшивите имена, докато се върнах пак по тоя именно начин. „Кондестин", както казват румънците (тайно). Та минавайки два пъти границата нелегално, имах тия неприятности. Но един ден там, в Букурещ, когато аз научих, че при леля ми идваше преди това, искам да кажа - маникюристка, която й правеше ноктите, това, онова, мен ми се видя нещо много хубаво това нещо, щото момичето беше елегантно и викам: „Аз искам това да науча." Леля ми искаше да ме учи цигулка. Тя, не е хубаво да казвам за нея, мир и светлина на душата й, но си имаше приятел - студент българин, той беше между впрочем и кантина, както казват румънците - стол на български студенти у нас. Свако ми беше богат, заможен, той беше социал-демократ и директор на Рудолф-Мосе, една фирма - печатница, имаше възможност. Много пари печелеше, но разбира се и той живееше с неговата секретарка, за което леля ми му отмъщаваше по тоя начин, с тоя Ганчо, един от добруджанския край, той почина, много добър цигулар, много прекрасен цигулар. И танте винаги му казваше: „Научи Милка на цигулка!" Добре ама Силвио, доведеният син на свако ми, учеше пиано в съседите и аз с най-простия си акъл казах: „Силвио да учи на такова голямо нещо, а пък аз на такова малко, не искам. И аз искам на такова голямо да уча." - Пиано с други думи. И разбира се, успях да се наложа, аз научих да правя нокти и фризури, те ме дадоха не чираче, а ученичка в един институт, Дортаймер се казваше, на Каля Виктория, който приемаше ученички, защото обикновено чирачетата слугуваха там. Ние бяхме ученички и се плащаше за тези ученички и аз научих там тая професия - фризьорство, масажи, боя, всичко, цялата тая процедура в това фризьорство. И когато научих това нещо, научих го, но не го работех. Но горе във вилата имам един патефон, както казват румънците, грамофон, който се навиваше така, на ръка и беше последна дума на техниката, защото автоматически спираше. Аз не знам, навярно в кръвта ми е, щото още в Русе когато бях и когато вуйчо ми почина, и дойдоха и съобщиха за телеграмите на баба ми, аз бях събрала децата да им правя джумбуши разни и да се кълча, да туй, да онуй, да се качвам на масата да играя, да се преобличам и в Самоков също съм го правила като дете. Значи една артистичност вродена в мене беше. И по тоя начин, като отиваше леля ми, като излизаше и пращаше слугинчето, защото тя имаше слугинче навънка, аз оставах сама, обличах й дрехите, големи огледала, кълчех се пред тях, пеех, плачех, така че си въобразявах, че съм някаква артистка. Но навивах тоя грамофон, толкоз много го навивах, че му счупих пружината и свако ми, понеже това беше единствен грамофон, който той успя да го вземе между многото, тя вика: „Аз не знам как ще отговарям пред свако ти сега. Ще идеш да купиш пружина." Това ме накара да отида в някакъв магазин, да се хвана на работа, за да купя пружина. И тъй почнах аз да работя по малко, малко този занаят и купих пружината, те купиха нова къща, т.е. стара къща, която разрушиха и направиха нова и сега аз поисках да направя подарък, едно бюро голямо, с ролетка до долу, тая нощна лампа, която си я взех и с тоя портрет на леля ми, която сложих там на масата, на танте. Който сложих там на масата на бюрото на свако ми. Добре, но бомбите по-късно разрушиха всичко това. В.К.: Пак в Букурещ? М.Г.: Пак в Букурещ, през Втората световна война, това ще кажа малко по-късно, но тъй стана, че аз научих тоя занаят, но тогава започнах да работя. Тука искам да кажа една интимна случка, която се случи с майка ми, когато не искаше баща ми, която се случи и с мен. Аз живях там шест години, нали, близо шест години. Една вечер аз закъснях от работа, при някой си Мишо (така се казваше фризьорския салон). Там много лоши отношения имаха колегите към мене. Аз бях много свита, много, как да кажа, по начало бях свито дете, с чувство на малоценност, което и сега не ме е напуснало и смятах, че другите знаят повече, другите могат повече, другите това и аз съм некадърна и т.н., нямам тия способности, които имат другите. И така не можех да си завъдя клиентела и все стоях, така беше там в една стаичка, нали стоиш сам, докато те повика някоя клиентка. Там имаше един такъв циганин бръснар, семеен, истерик и казва: „Тая българка аз ще я целуна сега." Аз нищо не знам, разбира се. Той казва на колегите. Действително ме целуна. Ама така ме целуна, че аз помислих, че ще умра. И по-късно този човек ми даде сведения, за да могат годините да ми се признаят, там, дете съм работила. Това нещо ме възмути толкова много, че аз исках да напусна. Но тогава се случи това, когато аз закъснях. Отидох си в къщи и мисля, че с това е свършено моето моминство. Така не се пазех, на улицата обикновено закачат мъжете, аз не се пазех. И си викам, аз не съм момиче, той ме целуна вече, значи не съм момиче. Пристигам в къщи и танти казва: „Ти къде беше, защо закъсня?" Пък тя винаги трепереше, защото съм с фалшивите имена, заради полицията. И казвам: „От работа идвам." Но как съм го казала, че тя е помислила, че съм имала някаква връзка с някого и ме завежда на една акушерка, която установява, че не съм момиче. И от него момент аз заживявам с една мъка, че не съм момиче и толкова много се обърках, защо ще се пазя от момчетата, аз не съм вече момиче. Ето тази е жена. Толкоз много изживях тази трагедия вътре в себе си, че не можех да се помиря с това. Нали това боли, са ми казвали, нали тъй. А той само щеше да ме задуши, като ме целуна. Защо така, защо така, толкова невежа бях аз в тия неща. И даже една приятелка идваше, Улрика. Аз бях купила пасти и дай, викам, да се почерпим и ще пушиме по една цигара, защото викам аз не съм момиче и й разправям случая. Тя се смее с глас: „Ама как можеш да мислиш така?" Викам: „Така е. И танте ме води на такава и ми каза, че е така." И аз живеех години наред с тази мисъл, с подтиснато чувство и танте казваше така: „Ти, аз те знам тебе, ти, ти, ти ..." И т.н. Така се отнасяше с мене като с не знам какво. Но един ден тя ми казваше: „Ти си проста и си грозна, ами вземи да четеш, виж Силвио, той е умен, той е и хубав и умен, и толкова много ми втълпяваше това в ума, че е умен и хубав, че се влюбих в него, без той да знае, разбира се. Но толкоз много, че аз ставах сутрин преди Аурика, слугинчето и му взимах обувките, чистих дрехите му... Пък той става и пита Аурика: „Аурика, днес много хубаво си ми лъснала обувките." - „А, не съм аз, г-н Силвио, това го направи г-ца Милка." Той се чудеше за мене. Но когато вече си тръгвах, и така години продължи това нещо, когато си тръгвах от Букурещ, вечерта отидох и му дадох една снимка. Аз вече завъдих частна клиентела, и от едного взех, много обичах офицерите, тези марината, морските, и взех един костюм и се снимах като морски офицер, поручик, и се снимах с него и му викам: „Силвио, искаш ли да ти подаря една снимка, няма да я четеш. Като си отида, ще я четеш, но няма да казваш на танти. Аз се снимах, ето, после ще й я покажеш, като си замина." И той я взема и вика: „А, интересно." Добре де, утре ще дойда и аз на гарата да те изпратя. Аз хвърча. Аз имах таванска стая, до мене беше слугинчето и аз исках да съм самостоятелна, щото Силвио имаше самостоятелна там, а друга нямаше. Иначе спях в хола, спалнята, хола, кухнята и т.н. И още една стая, която е за Силвио. И така аз спях в таванската стая, исках да съм самостоятелна, но на сутринта ставам, казвам: „Силвио, днеска ще си ходя." - „А, добре, казва, ще се приготвя." Обувките му бяха пак лъснати, всичкото както трябва. Идва той на гарата и танти ме изпраща, със свако се сбогувах и като се разплаквам с пълен глас, по него, не в друг, това беше първа любов, нали... 17-18 годишна бях. А аз вървях по улиците и чувах, че някои казваха - двама младежи: „Какво момиче срещнах, на 17 години или на 16 ли." И викам: „Ей, аз съм стара, на 17 години, а той срещнал на 16." И с това травми, травми върху себе си, в чувствата. И така изпратих, аз се разплаках и танти вика: „Каква правиш, ма, какво правиш?" А тя разбра, че аз плача не по нея, а по него. Тъй се прибрах аз, тогава де, заедно в България. В.К.: В България. М.Г.: С нея заедно, той се върна и т.н. И в България вече дойдох в София, нали, а леля се върна обратно.

3. СИРАЧЕ ОТ СЕПТЕМВРИЙСКОТО ВЪСТАНИЕ 1923 г. Вергилий Кръстев (В.К.): Стигнахме до Самоков. До Самоков. Милка Говедева (М.Г.): Да. Сега 1923 година, значи съм била 9-10 годишна. Не, но преди това исках друго да кажа за баща си. Баща ми, след като почина майка ми, се ожени. В.К.: Кога почина майка ви? М.Г.: Тази 1919 или 1920 година. Той се ожени 1920 година. Вероятно една година след това. И 1921 или 1922 година се роди друга моя сестра, преродена, която е кръстена Роза Люксембург. Той по тая част беше, не я кръсти, но Роза си остана. Но мащехата не беше с нас. Тя беше млада, може би десетина години разлика от баща ми, нали, преди това е имала някакъв приятел, ей този, Леви, забравих му името, и той самоковец, беше министър, забравих му името как се казваше. Та баща ми се оженва за нея, но тя някак-си към нас - деца, аз, вярно, съм по-голямка, знам майка си и не мога да й кажа „мамо". Ама така някак-си... Майката моя, помня я, нали, а малката ми сестра Вера й казваше „мама". Но тя толкова небрежна към нас. Това да се грижи за нас, не. Но не мога да забравя един случай. Купуваше непрекъснато едни шоколади, които бяха навързани, такива имаше тогава, нали, и буташе в устата на Росито. В.К.: На нейното. М.Г.: На нейното. А тя плюва, плюва, не ще да яде бебето. А ние така с Вера гледаме това и в тоя момент пристига баща ми и вижда, че тя на нас не дава, а непрекъснато бута на Росито и излезе отвън и каза: „Милче, ела." И извади от жилетката си пет лева и каза: „Милче, идете в бюфета - туристическата градина, бюфета му казваха, - идете и си купете шоколадчета ли искате, кебапчета ли искате. Идете с Верчето." Но как задържаше той сълзите си, аз не мога да забравя това. Два момента помня от баща си така. Та това. Иначе тя избяга, няма я. И даже един комичен случай. Един ден я няма и баща ми отива да я търси и го питат: „Къде, бе Говеде?" А тя се казваше Волова. В.К.: Ха, ха, ха, ха. М.Г.: Ха, ха и затуй там в хумористичния вестник писа, когато те се жениха. Говедето се жени за Волето, а Мишокът им е кум. В.К.: Ха, ха, ха. М.Г.: Ха, ха, щото такъв Мишок някой беше. Името му бе Мишев. И затуй казват: „Къде, бе Говеде?" - „Абе Волето избяга, трябва да я диря някъде." Да. Е, така беше и я довежда след два-три дена, а тя с младежите горе по баира си ходи. И не се интересува. И той я вика: „Абе, госпожо, ти имаш дете, бе, ти имаш мъж, прибери се в къщи." Нали беше така небрежна. Та същата стана по-късно сестра ми. То много интересен случай. По-нататък ще го разкажа. Но убиха баща ми. В.К.: Коя година? М.Г.: 1923 година, на 27 септември. В.К.: Във връзка със събитията? М.Г.: Във връзка със събитията. Той беше помощник-кмет на Самоковската комуна, Дашин беше кмет, но леля Соня, жената на хаджи Сотиров, ми казваше: „Милке, помни и знай: Дашин нищо не правеше. Цял ден седеше и се местеше от бюро на бюро. Баща ти вършеше цялата работа. Затуй хаджи Сотиров казваше: Петре ни е дясната ръка." В.К.: А Петре е баща ви. М.Г.: Баща ми. „Петре ми е дясната ръка." И така, убиха го баща ми и не могат да го открият къде. Стана военно положение, ние нищо не знаем. А нея нощ, когато са го убивали, какво значи майчино сърце. Баба ми, а тя беше много религиозна. Баща ми й купуваше кандило, за кандилото зехтин тогава, шарлан ли, какво е било, нали и казва: „Майко, що ще ходиш на черква? Ето ти тука кандило с икона, тежка зима, ще ходиш да студуваш... Гледай си тука това." После, когато се връщаше от черква, доведеше си нейни дружки, още майка ми докато си беше жива, моята си майка, ще сложи и ще загрее на всекиго тухла да се стоплят. Оплакаха я тия старите жени, казват: „Такова нещо не сме срещали." И тя млада, на 27-28 години мама почина. И на 37 баща ми го убиха. На 27-28 мама, на 37 - баща ми. И тя ни пое да ни гледа, въобще грижа за майка си имаше голяма, нали. Та нея нощ когато го убиваха, тя предчувствуваше, изглежда и ние гледахме пукотевицата, ту, ту, ту, ту, ту... Гърмежи страшни, картечници чудни и все нанадолу към нашата ливада. Все нанадолу към нашата ливада. А тук ще се върна малко назад. Същата година на Петровден, беше баща ми жив и чичо ми Петър и Павел, нали, посрещаха именния си ден. Тогава правеха разни неща, но баща ми никога не колеше. Той казва: „Я, брат ми, справи се, аз не мога." Ядеше месо, но това, да бие животни, да заколи, дума да не става, не. „Брат ми, справи се ти." И след един такъв пищен обед, какъвто се правеше у дома с приятели, с песни и другари, отивахме към нашата ливада надолу, на току-що беше окосено сеното и аз съм описала тоя случай, той е печатан в „Работническо дело" на времето. По тая окосена трева кой да мисли, че тука край Крива вада ще бъде гробът на баща ми? До нашата ливада. Тогава веселби, това, онова, с ядене, с туй, с онуй и ето, за да минат няколко месеца, септември месец и да го убият. Но преди да го убият, те го бяха закарали най- напред в училището, В.К.: Това военните, да? М.Г.: Военните, да. Семинария се казваше и баба ме пращаше с котлето там за храна да му нося, Пристигна и леля ми, голямата тая сестра, която стана причина да се оженят, от Русе. Тя живееше в Русе, затова дойде, за да се срещне с началниците. Тя елегантна, докарана, нали и шивачка при това... Спомням си, че направи една торта от фасул, защото питаше: „Имате ли това, имате ли това?" А ние, сиромашки, нямаме нищо. „А фасул имате ли?" - „Имаме фасул." И от фасул направи някаква торта, как я направи? Тя носеше сладка от орехчета, гарнира я и т.н. И можа да се срещне с началниците на баща ми, на арестуваните там. Та по тоя случай разрешиха да нося храна на баща ми и дрехи. Баба даде едно вързопче и една черга, и почнах да му нося. Добре, ама като отивах там, те един път ме посрещат, друг път: „Махай се от тука." Един път захвърли подир мене котлето с яденето. „Махай се от тука, да се махаш, ще те пребия като баща ти." И аз така изпищях и взех да викам: „Тате." И той вика: „Какво искаш от детето бе, какво си такова говедо." Него ден бяхме чули, че той жестоко е бит, баща ми, на цимента там. Охкал, пъшкал. И така. Както и да е, и оттам са го преместили в горни казарми някакви- си и един ден, а там вече не позволиха да му се носи храна, но един ден го връщат към долните казарми, вероятно когато ще го убиват, и понеже ние сме на главната улица, минават покрай нас. Баба ми, ние нямаме пейки, стоят на камъните, такива обли, седи отвън на камъка и аз играя на дама с децата на улицата и виждам мащехата отдалече върви отстрана и в конвой отпред, отзад и отстрани, а в средата баща ми. Викам: „Бабо, бабо, татко, татко си иди." И тя стана, като смята, недовижда жената, да му отвори портата, да го посрещне. А той като наближи портата, хвърли си черджето, което бяхме го занесли и отмина и аз потичах подир него, така исках да го прегърна, нали баща. Той извърна главата си и няма да забравя, покапаха сълзи... Не мога да забравя тоя момент. Все е пред очите ми. И всякога, когато се сетя за него, ме парва тая сълза. И така, отмина надолу, те не дадоха да се доближа до него, удариха ме с приклад, него също. Те нападат да върви и така беше, и отмина, за да научим на 27 септември 1923 година е убит. Събудихме се от картечен такъв пукот, излязохме на двора, дойдоха комшии при нас, всичките, чичо ми, децата: „Как, какво става, какво се светва там, какво се светва там?" Баба ми, възрастна, ама тича, ту пред иконите пада, ту пак: „Господи, запази ми Петре, Господи, Света Богородице, запази ми Петре." Пак излизам аз, пак ... След два-три деня пристига мащеха ми. „Свърши се с тях, убиха ги." В.К.: Колко души убиха? М.Г.: Тогава четиринадесет мисля бяха, но те, на най-далечно място е баща ми. Към София, нали? Ние сме на пет километра от ливадата ни; там, наблизо, покрай един баир и сега стои паметник там някакъв. Та на най-далечно място, другите трима са по-напред и други осем са по-нанасам, нали които са, та така. И като казаха, свърши се, военно положение, не дават да се излиза. Даже за вода като иска, баба ми излиза, мен не ме пускат. Тя се кара с тях: „Може ли детето да не пуснеш за вода бе, чешмите са далече, нали трябва да се вземе вода от улицата?" Та както и да е, вдигна се военното положение и на четиридесетия ден се разкриха, а те, овчарчетата слушали и баща ми е казвал: „Нас убивате, но хиляди са след нас. Вашите деца ще носят цветя и венци на нашите гробове." И тъй стана. Аз си спомням като студентка, как се биеха и препираха кой да сложи венеца на тия, на убитите. Но отмина и това нещо. На, четиридесетия ден отидохме и аз там написах едно стихотворение за баща си, и няма да го забравя, разбира се. В.К.: Имате ли, помните ли го? М.Г.: Някъде го имам записано, някъде, но трябва да ровя, да видя къде. Друг път. Та... Но аз там дадох една, почувствувах едно, как да кажа, едно чувство на мъст, дотогава непознато за мен и така съм го и описала в това, та трябва да видите, гдето съм дала публикациите във вестник. Това чувство на мъст ме водеше вече към комунистите, нали - това да отмъстя за баща си. Сега другояче разсъждавам, но тогава мъст. В.К.: Така е било. М.Г.: Така е било. На моята детска възраст аз така съм чувствувала. В.К.: И кой ви отгледа нататък, как се развиха нещата? М.Г.: И след това ме взеха лелите. Писах много сърдечни писма на леля ми до Букурещ. Най-напред ме взема една друга леля, ама там бях една същинска Козетка, четвърто отделение. А тогава бях в трето отделение, когато убиха баща ми - сестра на баща ми. Но тя много ме тормозеше. Там не искам да разправям живота. Много тежък беше. Много тежък живот беше. Същинска Козетка. С две делви ходех за вода, зимно време с налъми, падна, върна са от училище, вместо да уча. В.К.: Слугиня. М.Г.: Вместо да спя или да си уча уроците, синът й носеше такива парчета, конци, гдето си бършат смазките, тя ги пере и ме кара аз на чекрък да ги завивам до 11-12 часа вечерта и сутринта да съм на училище. Дете. Не, много мъка, много мъка... И скришно ходех там миех дъски на едни. И аз дете. Писаха на мащеха ми да дойде. Писах й да ме вземе, но не ме взема. После ме взема. Те пък ме изкараха, че съм била развратно дете... Как може дете на десет години да бъде развратно? Аз това не можех да си го представя. Само и само да се отърват от това, че са ме гледали, и че не са ме гледали. Както и да е. Прекарах първи и втори клас в Самоков. Много мъка - при баба ми. Много тежко. Ходех да мия дъски, да пера чуждо, да туй, да онуй. Ако щете даже и да прося. Събота, когато така отивах по гробищата за нещо, за хляб, за ядене. В.К.: Сегашното поколение тия работи не ги знаят. М.Г.: Не ги знаят, не ги знаят, не могат да си го представят. И викаха: „Дайте на това сираче хляб, дайте му." Не мога да го разказвам, не искам да пиша, защото трябва да си спомня всичките тия мъки.

2. КОМУНИСТИЧЕСКИ КНИГИ МЕД НЕ ВАДЯТ Милка Говедева (М.Г.): И така стана, че те се ожениха, раждам се аз първата, най-голямата. Вергилий Кръстев (В.К.): На коя дата сте родени? М.Г.: Сега за моята дата има две съмнения. Една леля Маричка казва, че съм родена в същата нощ ли, вечер ли, с нейния син. Той е 1912 година, на 6 септември по стар стил, 2 часа на обед в град Самоков. А другата ми дата е 13.06.1913 година, официалните ми документи всички са на тая дата. Кое е загубеното свидетелство, кое е вярно? В.К.: С една година разлика. М.Г.: Разлика, разлика, което аз не съм много сигурна. Правиха ми хороскоп и на едното и на другото - горе-долу попада, даже Николай Дойнов на първата дата го е правил. А пък разбира се, първите години докато беше майка ми и баща ми, беше хубаво. Спомням си големи зими и т.н. В.К.: Живеехте къде? М.Г.: В Самоков, в Самоков. Но по-късно разбрах, пак от лелки разни, че ние сме били много грозни като деца и аз съм страдала от това. Вярно е, че чувството, че не съм хубава, ме е потискало, щото онази ми братовчедка е много красива, гдето е в Хамбург. Ние не сме така. Нито аз, нито сестра ми и мама казала: „Ех, тези грозни деца." А имах след мене една сестра, имало е нещо, което е починало, друго, а освен това имам брат, който баща ми го кръщава Ленин. А и за моето кръщение баща ми казва, че съм Людмила, но поповете казали: „Такова име, какво е то?" Нали той вече като комунист, ориентиран, иска нещо революционно. И тогава баба ми се обадила и казала: „Милче, Милче" и станало Милка. Та истинското ми име е Людмила, но не ми го приеха... А другата ми сестра е Вера и братчето Ленин почина на три години. То беше нещо рахитично. Мама сигурно е взимала разни лекарства, за да го махне и не е успяла, и то се ражда увредено, почина там. Баща ми взимаше пчелин, да гледа чужди кошери, щото нали там ходехме лятото. Там сме расли, там идваха лелите ми от Букурещ и тука от София, вуйчо ми и т.н. И щом дойдеше вуйчо ми като офицер, полицията бягаше. Щом си отиде вуйчо ми, баща ми го арестуваха. Ей такова нещо беше и това беше непрекъснато три години. В.К.: Вуйчо ви, защо? М.Г.: Вуйчо ми е офицер, авиатор, нали? И като той дойдеше, полиция не идваше. Щом вуйчо ми си отиде, полиция дойде, арестува го. И даже чорбаджията един ден дошъл, и видял книги политически и казал: „Петре, Петре, тия книги мед не вадят." Демек ако ги четеш. В.К.: Мед не вадят, да. М.Г.: Мед не вадят - книги, да. Та така. Това беше до годината 1923, но разбира се, размирни времена бяха. Аз си спомням даже мама още докато беше жива, 1917 година, тя ме хващаше за ръчичка и ние ходехме, крави се губеха по полето и скритом от мене тя си бършеше сълзите, защото тя нали така, можеше да бъде певица известна и т.н., а дошла тука краварка да става. И то нощно време по луна и аз гледам така, пък тя висока, стройна беше и викам: „Мамо, що плачеш?" - „Ти недей..." Когато умря братчето ми, пак така виждах: „Ти недей, вика, иди си играй" и т.н. Нали майка. Но аз не помня така милувки, целувки майчини или бащини. Само един път, след като мама почина 1920 година. По това време беше железничарската стачка. Не можаха да дойдат с влака моите лели и т.н. И то беше погребение голямо. Но Васил Коларов беше казал на леля ми в Букурещ: „Как можахте да изпуснете една такава добра наша другарка? Ценна, умна и..." Мама предаваше уроци по немски, въпреки... Там, в града, имаше сиропиталище. Тя ме пращаше да нося с котленцето храна за тия стари жени, стари мъже, които там наблизо бяха. А пък баща ми беше избран помощник-кмет на Самоковската комуна на два пъти. Той пък правеше чешми, защото не беше канализиран града пред тези именно богаташите, да им е по-лесно на тях и пред бедните, разбира се, но не пред нас. Ние надалече отивахме за вода, за да не кажат, че виж, понеже е на власт сега, прави си чешма. И един път даже му казаха. Той мереше нивите и ливадите на богаташите, и помня му се полагаше някакъв процент, и колко честен е бил и му викат: „Бай Пешо, ела да си вземеш проценто." - „Мен чорбаджишки пари не ми трябват", казваше той и се отказваше от тия добавки може би към заплатата и т.н. Спомням си също така мама като артистка и аз като мънинко дете, как сме ходили. Даваха се вечеринки. И тя играеше така важни роли, а мен ме поставяха да казвам някакво си стихотворение, не го помня вече, някъде бях записала една строфа, имам спомени, писани в „Работническо дело". Като ме хванат, че не работя или нещо такова, понеже не искам да им работя, напиша някоя статия, за да кажа какво е било в затвора или има ли нелегални печатници и с това се отървавам. Да не ме товарят със задачи. Макар че много от Братството смята, че аз съм имала много задачи против Братството. Никакви задачи не съм имала. Ако ви кажа, че повече от ... , откакто си е заминал Учителят, аз не съм се занимавала абсолютно с никакви задачи, т.е. да ми поставят от МВР или нещо, та аз да отида. Дума да не става, дума да не става. Пред мен е образът на Учителя и аз съм мислила винаги за Него, че аз не изпълних задачата, която трябваше да я изпълня. Когато още ми беше казал, на времето, нали в смисъл такава, когато смръщи вежди, за да се откажа от това да членувам в Партията. Между впрочем малко напред отивам, но след Учителя аз не исках да ходя на партийни събрания. Не исках да ходя и две години аз не ходех на събрание. А в това време събираха, за да пращат студенти да следват в СССР. Прескачам малко, ама няма как, трябва да кажа това нещо. И бяха към 200 души. И в тях аз бях. С една много кратка автобиография. От тая година до тая това, от тая година до тая - това. Един, Александров се казваше: „Абе вие знаете ли тая другарка какъв голям актив има, вижте какво е писала." И мина Узунова, ако сте чули лекарката по очни болести, и на професор Узунов жената. Тя беше в Българо - съветското дружество и казваше: „Ами разбира се, че ще върви в Съветския съюз." Но аз не отидох от други съображения. Едно казах на другарите, а други бяха съображенията. Аз бях запалена за Библията, за свещените думи, за беседите на Учителя, как без тях? Как без тях? Как мога? Те казват: „На границата ти не можеш да минеш с това. В никакъв случай не можеш да минеш с това." Даже когато по-късно бях в Париж, то на Солженицин купих книгите и и тя ми каза, мадам, при която аз бях, един професор: „Ще ви направят за зелен хайвер, недейте, вика, с нея да пътувате." И аз я оставих. Така и тука. Беседите станаха причина да не отида. Мен ме обвиняват сега като комунистка от Братството. А те не знаят в душата ми какво е било. Просто понякога ми се плаче за тия обвинения тяхни. Та това стана причина аз да не отида в Съветския съюз да следвам. И останах тука. А на другите казах, че другарите уж казали: „Ами, ще харчим държавни пари", затова. А всъщност това не беше причината. И тъй.

МИЛКА ГОВЕДЕВА (6.09.1912 г., гр. САМОКОВ) ДВАТА ПЪТЯ I. ЕДИНИЯТ ПЪТ 1. ДЪЩЕРЯ НА ПЕВИЦА И ВНУЧКА НА ГРАФ Вергилий Кръстев (В.К.): Днес е 27 декември 1990 година. Сега бихме желали да ни разкажете нещо за вашето родословно дърво. Откъде идва вашият род по линията на баща ви, на майка ви и т.н. Как се казвате, къде сте родени и къде сте живяли? Оттам да започнем. Милка Говедева (М.Г.): Да. Моят баща се казва Петър Георгиев Говедев, а майка ми Ана Каролева. Баща ми е от Самоков роден, а майка ми от Русе. В.К.: Кога е роден баща ви? М.Г.: 1887 г., а пък майка ми, тя е девет години по-млада, значи 1878 година. В.К.: С какво се занимаваха от рода на баща ви? М.Г.: Баща ми е близнак с чичо ми. Много е интересно как са получили това име, Говедеви, защото дядо ми е бил революционер и е убит. С Васил Левски е работил заедно и така там са се крили, метох е имало в Самоков и за мое щастие или за нещастие, и аз като комунистка също се крих в тоя метох през фашистко време. Но баща ми се ражда последен, той е най-малкият от всичките. Баба ни е имала седем деца. По-право пет и е била бременна, когато дядо ми е бил убит или от побоища е умрял, и ражда две близначета, чичо ми Павел и баща ми, най-малкия - Петър. Павел и Петър. Но той като най-малък и най-любознателен от всички, академик Чакалов разправяше за него, че нали заедно с него са били съученици. Знам, че завършва педагогическа гимназия в Самоков, не го задоволява това, завършва дърводелско училище, не го задоволява и това, завършва млекарско училище, това не го задоволява, завършва пчеларско училище, и това не го задоволява. И по него време, когато на 12 юли, на 14 години Борис хаджи Сотиров в Самоков ги организира тях и има едно Чамкористко ядро, и снимка има даже. В.К.: Той е комунист. М.Г.: Тогава ги организира Борис хаджи Сотиров в комунистическа група, на 14 години когато е бил. А пък другите не са се занимавали с това. А когато той се ражда, баба ми, бидейки вече със седем деца, някои съседи дошли и казали: „Еленице, имаш толкова деца, ще ги осиновим, дай тия двете близнета." Значи всички са били момчета, само едно момиче, и тия двете пак момчета. „Ще ги отгледаме в София, ще ги изучим." - „А, они ми са кротки като говедата, не си ги давам." В.К.: Като говедата. М.Г.: И оттам идва прякорът Говедевите, Говедевите. Щото Говедарови има, но Говедеви няма в цяла България. От това, че са били кротки като говедата. А баба ми е била доведена от хранениче момиче, взето от някоя си баба Стокя, но която не е имала деца. В.К.: Те бяха от...? М.Г.: Баба ми е от Чамурли, село Чамурли - Самоковско. А пък дядо ми е от Разлог. И той се е казвал Разлоглийски. Но впоследствие ставаме Говедеви, поради тая именно причина, че били кротки като говедата. В.К.: Как се казваше дядо ви? М.Г.: Разлоглийски. Той се казва Георги Разлоглийски. Другият ми дядо, той пък е граф. В.К.: По линията на...? М.Г.: По линията на майка ми. Той е дошъл с Батенберг в България и това са само шест семейства, научих, когато на времето се връщах от Румъния аз - окончателно за България, че такива семейства са само шест. Дошъл с Батенберг - приятели, бягали там от Австро-унгарската революция и дошли тука да станат министри. Но минават през Русе, баба ми, която била оженена от 15 или 14 години, съвсем млада за някакъв си, който бил пияница и го изоставя и бяга, и къде бяга - в Русе. В Русе тя няма какво - няма занаят. Станала готвачка в една гостилница, а същевременно и раздава храна. В това време пристига Батенберг с дядо ми и я вижда. Тя е много хубава жена, баба ми, аз трябва да ви я покажа на снимка. Млада, красива, стройна, висока. Дядо ми я харесал и казва: „Аз тая булка ще я взема." - „Бе какво ще я вземеш?" Тогава не е имало железница от Русе за София, нали? „Отиваме да ставаме министри, да ръководим България." - „Не, аз тази булка ще взема." Баба ми се съгласила, но без да може да напуща Русе. Не искала да го напуска, тъй като дядо ми е имал злато, купил гостилницата и почнали по тоя начин да припечелват. Той не е имал занаят, а е знаел 6-7 езика - френски, немски, английски, унгарски, испански. Той обикалял до това време цяла Европа и после минал тук, за да стане това събитие. Той бил сирак и когато са нахлували руснаци или кои там в именията им, те бягали към Швейцария. И неговият настойник, на дядо ми, защото баща му починал и майка му, казали: „Хайде, Игнац - Игнац се казвал - с нас." Но той на баба ми не си казал фамилията. Нито веднъж. Впоследствие аз два пъти бях в Швейцария и търсих да видя това, ама като не зная фамилията, кого да намеря, нали? Той не казал на баба ми. Тя не е била образована баба ми, с първоначално четвърто отделение. В.К.: А той по потекло какво е? М.Г.: А той като граф е бил. Граф. В.К.: Той сега австриец ли е бил? М.Г.: Австро-унгарец. В.К.: Тъй не може. Той или е унгарец или австриец. М.Г.: Не знам. В.К.: Дали е австриец? М.Г.: Немски се говореше в къщи. В.К.: Немски... М.Г.: И аз като дете не знаех български. Докато беше жива майка ми, 6-7 години аз говорех на немски. В.К.: Това е дядо ви по линията на майка ви. М.Г.: На майка ми. Впоследствие дядо ми има много деца - 13. Умират и остават само пет, между които майка ми, три лели и един вуйчо, когото изпраща в Берлин да учи авиация и той завърши авиационно училище и умира. Той става комунист, обаче. Умира тука, 1924 година, при създаването на българската поща, вътрешна ли, външна, не помня, с някакви двама земеделци. Те тогава не са били безопасни самолетите, те се връзват, не са били като сегашните самолети, така. Но решил той този път да не се връзва и въздушната струя го хвърля и пада при Пловдив, при някакви дараци. Че не пада във водата, ами пада на калдъръма. Аз бях във второ отделение тогава, в Русе при баба ми и аз трябваше да съобщя тая тъжна вест на баба ми. Носех телеграми от София. Така че вуйчо ми завършва там това училище и така. А пък дядо ми по-нататък, искам да се върна малко назад, той понеже не е имал никакъв занаят, решава децата си да учи. Да учи. В.К.: Кой? М.Г.: Дядо ми, баща на майка ми. В.К.: Как се казваше той? М.Г.: Игнац. Ама името му, другото, той приел едно име Каролев, без да е такъв. И затова майка ми се казва Каролева. Не знаем истинското му име. Той не го е казал на баба ми. В.К.: Да. М.Г.: Защо не го е казал, не знам. За проста ли я имал, какво, не знам. Не го е казал. Но тия, които оставя - деца, той ги оставя всичките да учат по един занаят и тогава да учат, та голямата ми леля, която влиза и остава в Братството, тя станала шивачка. Майка ми научила шапкарство. Тази леля в Букурещ, при която растнах, научила също шапкарство и друга една леля във Видин се ожени, и тя учи шапкарство. Само вуйчо ми учил авиация. На него са възлагали това. А майка ми, понеже имала много хубав глас и е пеела много хубаво, решил дядо ми да я прати във Виена, там е била и леля ми - голямата, шивачката, за да учи консерватория там. И спомням си, сега да отида малко напред, Учителят ме пращаше да отида във Виена, да уча аз там. Но аз имах братовчедка, дъщерята на тази ми леля, която е в Братството, която пък беше фашистка. И аз викам: „Защо ме праща?" Войната в разгара си беше. „При фашисти ме изпраща. Той нали знае, че съм комунистка?" - „Идете, рекох, идете." А то е било може би само заради това, защото моят глас беше невероятен. Аз колоратурка бях. Вероятно за да науча музиката както трябва, по оная школа, по която майка ми навярно е учила и пяла. В.К.: А вие защо не пожелахте? Срамувахте се или какво? М.Г.: Аз отказах по политически причини. Викам: „Там са фашистите и ще ида там." Аз казах на братовчедка ми: „Да, ако ме пратиш на източния фронт." - „Е, много искаш", казва тя, защото бях влюбена в руснаците. Да вървя там, да се бия против немците. Навремето майка ми е учила пеене там. Имало българска група. В.К.: Къде е това? М.Г.: Във Виена. Между младежите, които тук от България заминават, пращат баща ми, не съм сигурна по коя линия, дали по партийна, дали чичовците ми решили да го изучат, защото бил много ученолюбив. Даже академик Чакалов все му викаше: „Бай Пешо, какво прави капитало, капитало?" - Книгата „Капиталът". Заминава баща ми да учи занаят за синя мебел-тишлер, да следва там, да учи и там среща в тая група майка ми и се влюбва в нея и иска да се ожени. В.К.: Майка ви се казваше...? М.Г.: Ана Каролева. Да. Но майка ми не го е харесвала. И не иска в никакъв случай. Обичала някакъв артист. Тя нали е учила там музика? Но леля ми, голямата, се е намесила, при която е била майка ми, то тогава не е имала така самостоятелност да се изказва. Зависиш от майка, от баща или от по-голямата сестра, която е там. И тогава майка ми е приятелка с другата ми леля, която е във Видин и й казва: „Пиши писмо на тоя див българин, че аз не съм момиче, да ме остави на мира." И леля ми пише анонимно писмо до баща ми, че майка ми не е момиче. В.К.: Че е женена. М.Г.: Че е излъгана от някого, за да я остави баща ми. На това се е много държало едно време. Нещо подобно изживях и аз в по-късните години, което беше също лъжа. И в този случай, получава баща ми писмото и казва на леля ми: „Аз се отказвам от годежа, тя не е момиче." Леля ми амбициозна, казва му: „Преди ти да я видиш, ще я видя аз." И я води на лекар и лекарят установява, че е момиче. Е, криво-ляво, съгласява се баща ми, оженва се, после плакал, не знам си какво, кой го е излъгал, но мама не казала, че това е нейна идея, нали за това. И така се оженва за баща ми и идва в Самоков, нали? Но знам от нейни приятелки, те са ходили на разходка на баира там, как хубаво е пяла тя горе, вечер, когато се движили семейни. И даже когато аз отидох да живея при леля ми в Букурещ, след убийството на баща ми, леля ми, първите й думи, които бяха: „Пееш ли като майка си?" Вярно, че пеех. Имах хубав глас. Но затова ще разкажа по-нататък, защото с Учителя имам връзка за пеенето и с Паша.

21. ПИСМО НА ПАША ТЕОДОРОВА ДО ГЕНА ПАПАЗОВА София, 26. IV. 1927г. Н. Л. К. Б. Л! Добра Гена, На теб и на всички в къщи ви честито Възкресение Христово! Нека тази идея дълбоко залегне в съзнанието ти та при всички случаи в живота ти на мрак, тъмнина и смърт в съзнанието ти да знаеш, че има и възкресение, има и нов живот. Бъде добра и весела и уповай само на Бога! Никакъв човешки ум, никакво човешко сърце, никаква човешка дума, колкото и сладка да е, не може да изведе човека на светлия и красив пък към Бога. Уповай на Бога! - Бил Той в твоята душа, бил Той в душата на кого и да е. Познай Го в себе си, познай Го в другите. Това е задачата на всеки едного в живота му- да различаваш Божественото от човешкото - това е смисълът в живота. Няколко думи от Великденската беседа: В живата природа, както и в живота на човека има три важни момента: първият момент е да даваш - свойствено на Бога. Вторият момент - да приемаш - свойствено на човека, на всяка жива твар. Третият момент е да задържаш - свойствено на разумния човек. Мъдрият, разумният, добрият човек, се отличава с това, че задържа. Това ни е достатъчно засега. Навярно те интересува как излезе екскурзията ни на 2-я ден на Великден. Сутринта от 5 - 9 часа великолепно време. Всичко това привлече мнозина от братята и сестрите. От 9 часа вече на бивака - облачно, силен ветрец, не студен, но и много топъл не беше. Към 1 часа на обяд изгря малко слънце, което ни топли до 2 и половина. Към 3 часа се готвим за път. Заваля приятна, хубава градушка, която обаче силно бодеше по лицата. По пътя на връщане валя малко дъжд, имахме и артилерия, гръмотевица - с една дума разнообразна, приятна екскурзия. Нещо, което е много радостно за всички ни, то е, че Учителят ни даде хубави методи за упражнение, по-право за лекуване. Като си дойдеш, ще ги прилагаш, ако намериш за добре. Те са много ценни. Дано можеш да прочетеш нещичко, та да ти е по-леко за изпита. Поздрави майка си, Гечо и останалите. Ако видиш Петра, също и него поздрави! Всичко хубаво ти желаем всички у дома: N 136. Забележка на редактора Вергилий Кръстев: Адресирано до г-ца Гена Йонева Папазова, студентка по агрономия, с. Дебелец, Търновско. Магнетофонният запис бе направен януари 1988 г. в дома на доцент Гена Папазова, ул. „Клемент Готвалд" 31А. Уважаема сестра Гена Папазова, Ти сега си в Невидимия свят. Когато подготвих твоите спомени, през есента на 1991 г. се обадих на твоята племенница и осиновена дъщеря по телефона - Радка Цанкова, за да предаде някоя твоя снимка или на Паша Теодорова. Тя се зарадва и ми каза, че има такива снимки, като пожела да се видим и пием кафе. През месец май 2000 г. я потърсих по телефона и обясних, че се обаждам за снимките, които тя бе обещала. Но тя отказа категорично да ми даде какво и да е. Някой я беше настроил срещу мен. Но аз помествам онези снимки, които аз ти бях направил собственоръчно с моя фотоапарат, когато привършвахме работата ти с тебе. И така твоята племенница и осиновена дъщеря, която наследи апартамента ти на ул. „Клемент Готвалд" 31А и който сега го е дала под наем на една фирма и взима наем от него и си подпомага с парите, не рачи да ти даде снимка да я поместим към твоя материал. Накараха я да работи срещу тебе.Но онова, което бе публикувано в N 18, стр. 383, аз изпълних. Публикувах спомените на Паша Теодорова, които ми връчи, както и твойте разкази за нея. Ето, видя ли, че Вергилий винаги си изпълнява обещанията.

20. ТЪРСЕНЕ НА ЧОВЕШКОТО У ЧОВЕКА Г.П. (Гена Папазова): Сега аз смятам, че съм изчерпала всичко. Ако не беше туй тефтерче, нямаше да ви викам. То вече ясно говори, и виж, гледай съм го записала. В.К. (Вергилий Кръстев): Сега тука сте записали. Г.П.: Това тефтерче, в което съм записала по искане на Паша двете имена, едното на Савка - Аверуни и другото на Паша - Амриха, дадени от Учителя. Това са техните духовни имена. Какво точно значи „Аверуни", не знам, но „Амриха" значи „нектар на боговете". Това става през 1922 година при една среща на Паша на 14 април, след завръщането й, уволняването й от Русе. Тя казва, че пък Учителят й е казал, че имената са на ватански език, езика, на който са записани и някои от песните, дадени от Учителя. В.К.: Сега Вие казахте, че Паша, когато е работила, не е търсила някаква обстановка. Сяда, работи, пише. А първият път, когато дойдох, вие споменавахте за Савка, как винаги е търсила условия. Г.П.: Тя си уреждаше обстановката и в туй уреждане губеше много време. И после не стигаше до самото дешифриране. В.К.: Тя искаше първо да си създаде обстановка да работи. Г.П.: Винаги обстановка. В.К.: Значи масичка, покривка... Г.П.: О-о, какви масички бяха. Пък маса, че масички, покривки, че всякакви мебели, както сега, вижте аз на каква маса пиша. Ама, не че нямам маса, аз имам там голяма маса, която е допълнение на бюфета, но ми висят краката. А така седнала пиша по-добре. Но въобще аз мога да пиша на колене, когато пиша учебника, пиша го в кухнята, щото оттука е мама и дъщеря ми, оттатък мъжа ми Велизар. Паша нямаше такава обстановка. В.К.: Значи тя по всяко време може да работи. Г.П.: И на всяко място. А какъв почерк! В.К.: А онази приятелка, Савка, търси първо масата, покривката, столчето и всичко останало. Г.П.: Да, всичко, точно така. В.К.: Защото вие го разказахте много интересно. Тука покривката, там столчето. Г.П.: Всичко, всичко да бъде около нея. Савка все шета, все се поддържа, все ще започне да пише, ама кога ще почне да пише, не знам, щото нейните беседи оставаха най-често недешифрирани. Но е човек от братството, истински човек. В какъв смисъл, тя нямаше раздвояване на мисълта, тя нямаше и двусмислени отношения, тя нямаше, тя беше изцяло предан човек, тя и много малка влязла там. Аз там я заварих, малко по-възрастна е от мен. Но когато са правили бележка на Учителя някои братя, толкова са разбирали и те, че може ли така, на три жени там да дава пари. После ще ви разкажа. Той казал: „Ами и трите са учителки с висше образование. Тъй че аз фактически нищо не им давам. Те работят, защото се чувстват призвани." А Савка беше най- близка с Учителя. Тя винаги изнасяше от Неговата стая това, което не е той използувал. Парче хляб, малко кашкавал, някое яйце, някаква манджа някой занесъл, там какво ще направи. Туй, което е останало, тя ще го вземе. Пък някой път го изяде сама, друг път го занесе там при трите и сега почват да избират череши. Ами чакай да видим дали има някоя здрава. Една по една, ту намерят нещо здраво, ту няма. Плодове най-често вземаха от Учителя. Тъй че те бяха развалени. Те не се обиждаха от това, че той им дал сух хляб или развалени кайсии, или развалени ябълки и череши особено. В.К.: А как съжителствуваха? Г.П.: В хармония. И на двете Паша е била учителка. И двете почнали отначало още да й говорят на „ти" и затова е с мен се чудеха, че до края аз имах това почтително отношение към нея. Не само за думата, но въобще отношението ми към нея беше друго, съвсем друго. То така си беше. В.К.: Така си идваше отвътре. Вие имате ли някои снимки от онази епоха, вие заснети с Паша, в братството, на някои колективни такива снимки? Г.П.: Аз имам, мисля, една снимка от Русе, когато сме били на бригада. Ама трябва да проверя. Ако я намеря, ще ви я дам. Не, аз знам къде са снимките от Русе. Като че ли идва живота, един вътре, който не се колебае, стабилният и една външна форма, с която тя общува под форма на веселост, на внимание, нали. Но отвътре някакъв багаж носи, който си е неин, който не се споделя. Нали ви казвам, борбите с това духовенство, след като бях й казала, че съм я видяла калугерка, минаха години, да ми каже за това преследване. В.К.: Това е много труден изпит на Паша, много труден и жесток е бил, да можеш да издържиш. Това духовенството не е било малка сила, то е било голяма сила. Г.П.: Ама то е невидимо духовенство, което я преследва, разбирате ли? Там е борбата, горе, и то казва, когато нося беседи, като вървят подире ми, ще ме съборят. Аз бягам. Тя почва физически да реагира. В.К.: Да. Г.П.: Учителят й казва: „Свърши се!" В.К.: Дотук. Г.П.: Дотук. В.К.: Да. Г.П.: Тез неща никой няма да ви ги каже. В.К.: Да. Няма. Дойде време, че никой не може нищо да каже за Паша и никой не е нищо написал за Паша, което е още по-интересно. Което е още по-интересно, никой не е написал нищо за Паша. Поне един очерк да направи, бележки биографични и затова се насочих към вас и чаках години. Г.П.: Вий вече го имате. В.К.: Имам, да. Исках да запитам друг въпрос. Сега фактически да обобщим. Когато Паша отива при Христов и вие отивате да я гледате, Пашини неща, от така наречения неин архив, писма, кореспонденция, няма нищо. Г.П.: Нямаше. В.К.: Нямаше. И след като си замина Паша, фактически вие нищо не поехте от нея, освен нейните спомени. Г.П.: Нищо не поех освен това, което имам в ръка и което коригирах, защото още долу като пишеше, тя ще пропусне някоя буква и т.н., като отида, ще го прочетем, ще направя съответни корекции, но нещо като такава архива, която търсите, не ми е предала. В.К.: Точно това се интересувах. Г.П.: Не, не, не. В.К.: Жалко, че е пропаднала цялата онази кореспонденция и писмата. Вашата кореспонденция с Паша в мазето. Г.П.: Да. В.К.: От наводнението. Аз очаквах, че ще излезе един куп писма. Г.П.: Не. Как е останало това измежду другото. В.К.: Едно писмо само. Да. Ех, случайно ако ви попаднат още някои писма... Г.П.: Ако ги намеря, ще ги дам на вас. Вече знаете ли какво? С това мойто внезапно заболяване, аз вече го вземам за сигнал, да правя онова, което вие искате. В.К.: Да. Но при положение, че случайно във вашия дом когато търсите или разтребвате, попадне някое писмо на Паша или снимки от братския живот, събирайте ги на едно място, за да може да ги приберем. Г.П.: Разбира се, ако това нещо стане. Знам, че от Рила има снимки. В тоз момент не разполагам с тях. В.К.: Но това е много важно - кореспонденцията на Паша с вас. Дано излезне. Г.П.: Няма да излезе. В.К.: Дано излезне. Г.П.: Няма я, защото аз знам как от тинята вадехме и то най-мръсната тиня. Хайде, да не го разправяме какво беше още. Прилошава ми като си спомня. Внимателно отношение, ненатрапване на идеите, зачитане на Божественото у човека. То не беше някакъв метод за привличане на хора. Няма такова нещо. Ето това сме ние или като нас, или като другите, но каквото искаш. Но аз израстнах в едно семейство, здраво семейство и затуй тука имаше само допълнение, духовно допълнение. Те се преляха двете неща. Но като че по-добре е човек да мине през лошото в живота, недоразуменията, през хитрините, през отрицателните прояви на хората, за да не бъде като мен глупак, както аз отидох във Франция с голи ръце. С голи ръце. Оставих си парите на мошеник, човекът ме води до Швейцария и ме остави. В.К.: Вие тогава не се ли сетихте да отидете да питате Учителя? Г.П.: Учителят беше казал преди това, че драматични развръзки стават следствие недоверието у партньора и когато аз се върнах от Франция и отидох при Учителя и му казах: „Учителю, аз му повярвах на тоз човек, а вижте какво стана!" - „Ама-ха", каза. - „Вий казвате, че когато не повярваме, когато се съмняваме, тогава идва лошият резултат." Той вика: „Доверие, ама на човека, а не на нечовека." На човека. „На кого си се доверила?" В.К.: Ясно, човек трябва да се довери на човека. Най-важното е да намерим човека. Но първо трябва да го срещнеш, да го откриеш. А това е една тайна в живота на човека тук, на земята

19. ДУХОВНАТА СЕСТРА И ЛЪЖЕБРАТЯТА Г.П. (Гена Папазова): Продължавам да разказвам спомените си. Колю Владимиров е зет. Той е зет на брат Савов. Точно какво е името на Савов, не го знам, но така е известен, като Савов и е инспектор, казах ви по-рано, че е бил учител и директор на гимназии, но той е бил и инспектор в Министерството на просветата. Той ревизира прогимназията в „Хаджи Димитър", когато Аня е там учителка и която беше обвинена от свещеник, че разнася и внедрява дъновизма между децата. Колю Владимиров, който аз иначе като човек не харесвам, обаче тогава е постъпил добре, като е защитил Аня. Оттам идва и доверието на Паша към него, за да може да го помоли за продажбата на къщата на д-р Дуков. А иначе експедитивен, пък хитър и т.н. Като се пенсионирва, иначе е борец, имаше някога е бил и идеен човек. Бил е не в нашия смисъл на думата, в друго отношение, нещо като анархист и не знам още като такъв, и е имал симпатии. И аз бях чула много хубави работи за него. Но после се е овълчил, пък го и уволнили. Тогава ставаше често да те пенсионират с по-малка пенсия и той започва да работи часовникарство, но там в село Дъбово. Той е в Дъбово. И става друг. Той например взе на Паша часовника „Омега" и не го върна. Тя даже това и не знай, взе го уж не знам какво да види и т.н. Христов имаше един часовник хубав, външно поне, пък не работеше и знаеш ли, казва, аз го давах на Владимиров, той е взел някои части от него, затова часовникът не върви. Та аз се страхувам туй, което казвам за него да излезе на бял свят, като много експанзивен човек. В.К. (Вергилий Кръстев): Той жив ли е още? Г.П.: Предполагам, не зная, но страдаше от язва. В.К.: Не, той вече не може да бъде жив. Това поколение си замина, не се страхувайте. Г.П.: Добре. В.К.: Това е, което записваме, сега е корекция друга. Г.П.: Това, което Борис ви каза, то е вярно. В.К.: За кое? Г.П.: Паша беше у тях. Аз не съм участвала при събирането на багажа й. Мъчех се да си спомня с какво съм била заета и не си спомних, но там са отишли приятелки отгоре, от Изгрева, те са изпрали, изгладили, изчистили и събрали. Там са й раздали нещата. Защото те няма къде да се пренесат от една голяма къща в едно стайче на Надка или където и да е. То не може да се пренесе и тук няма, дума да не става съпругът ми да го приеме. Това е абсолютно изключено, да дойде тука чужд багаж. Вярно е, багажът й беше у Борисови и тя сигурно отива там. Те са я взели, предполагам, да я доизгледат, защото те бяха много внимателни и близки с нея. И когато аз бях при Христов, те идваха до последните дни на Христов, те идваха. След това или може би същият ден пристига Мика (Мария Тодорова) и вика: „Чувай, Гена, стягай се, защото сънувах, че аз и Борис и Паша сме на прелеза на гара Пионер. Минава Учителят с една кола и Савка Керемидчиева в нея. Отвори колата и казва: „Паша, заповядай", а ние с Борис останахме наскърбени, как тъй той взема само Паша, пък нас ни оставя. После разбрах какво е и идвам да ти кажа." Викам: „Аз също имам предупреждение, не се безпокой." Та те бяха много внимателни, защото изглеждането на един болен човек е тежка работа, макар че Пашунка страдаше от сърце. Тя се наду като мехур, коремът се наду. В.К.: Имала е асцит. Г.П.: Не го разбирам на ваш медицински език какво значи. Знам, че се наду и на няколко пъти тя се освобождаваше с масово уриниране, изобилно, като порой ей така се изтича от нея. Казвам ви това, мен толкова ми беше естествено всичко, грижите към нея толкова леко, толкова естествени, че не го споменавам като трудност сега, но това иска здрави ръце, здрав човек, вероятно те са видяли, че аз съм най-подходяща, че макар че Станка е там, разбирате ли? В.К.: Те нямаше да могат да я изгледат докрай. То трябва грижа голяма. Г.П.: У Христов беше чисто. У Христов също няма неин багаж, щото и той си направил човекът новичко, една стая и една кухня. Кухнята доста голяма. В нея спеше Паша, пък аз спях при Христов на един диван. Той си е в леглото. Аз бях до него, защото аз всеки миг му трябвам. Та значи багажът си остана у Борисови, едрият багаж. Аз когато отидох там, взех една част, не си спомням даже какво, знам, че само дрехите, при мен са нейното палто, ей такива, нещо, което е по-новичко останало. Тя другото го е раздала. В.К.: Кореспонденция, нейни писма, не. Г.П.: Няма при мен. В.К.: При вас не дойде нищо. Г.П.: При мен няма. В.К.: Да. Г.П.: И при Христов пак нищо нямаше. В.К.: Да. Интересува ме кореспонденцията на Паша, да видим снимка някоя, но се оказа, че няма нищо. Г.П.: Сега, когато ви казах, че Христов я е заварил, то е било преди да отиде у Борисови, когато я е заварил, че бели картофи в четири часа след обед, да прави супичка и т.н. Значи то е било малко преди да я вземат. Тя е стояла малко в къщи сама. Така той ми каза и ме предупреди, че така и така проектира да постъпи с нея. В.К.: Да. Г.П.: Не мога да си представя друг да я гледа. В.К.: Така ви е писано. Г.П.: Това нещо е имало, за да бъда при нея. В.К.: Аз знам, че тя е била шест месеца при Мика и при Борис. Шест месеца и казват след шест месеца, тогава дойде и Гена, пое ангажимент и я поеха Паша, шест месеца. Г.П.: Както и да е. Тя би желала да бъде при тях, защото стъпваше там на земя. Тя беше гладна за земя. А по-рано ви казах погрешно, че Паша е имала намерение да даде стойността на къщата от Казанлък на Христов. Това не е вярно, отказвам го. Даже когато тя на мен ми даде пет хиляди лева, да ги внеса, не каза: „Това е за теб." Тя остави нещата да се развиват естествено и съм убедена, сега твърдя, че Паша, ако беше получила тези пари, щеше да ги даде на Борис, на Братството и на Еленка Андреева. А Еленка дойде веднага там. Тя разбира, че той там я е продал не за пет хиляди лева, а за седем хиляди лева. Идва при Паша. Аз я приемам и отивам при Христов, за да могат те да говорят свободно. Вижте, вий моите отношения с нея са много особени. Аз бях до края на „Ви" с нея. Аз никога не я попитах нещо. Нито тя се ровеше в неща, които смяташе, че са работа на индивида. И ще ви кажа някои случаи тука. Например, аз един ден й разказвам, че я сънувах калугерка в манастир и точно тъй, как има една нещо като вадичка, над вадичката едно малко мостче ей тъй дъсчено, и тя тъй минава, и аз съм там. Нещо като послушничка. Тя нищо не ми отговори. Минаха години и ми разказва по-късно какво духовно преследване е имала тя от невидимото духовенство. Какво тичане, какво бягане, какви препятствия, какви натиски, така настъпва един ден. фактически почва да бяга и то когато носи беседи и това е станало в Търново. Отива и казва: „Учителю, не мога да дишам." - „Дотука беше, казва той. Свърши се. Това преследване вече се свърши." Чак тогава тя ми каза, че вижда как моят сън с нейното калугерство, нейната връзка и опит с духовенството вижте как се покриват. В.К.: Учителят казал: „Край", повече не усеща гонение. Г.П.: Няма вече, свърши. В.К.: Да. Г.П.: Та ний бяхме много близки и същевременно аз за себе си, като че ли така, по-пряко реагирах. Тя изчакваше, имаше един особен духовен живот. Че тя е весела, действително много весела и една от проявите й. Тя беше винаги желана гостенка. И да кажем, тръгне някъде, където са я поканили. Тя върви и преди да стигне, почва да пее: „Фе, фе, фе, замириса на кафе", песен си вадеше за такива дребни неща. И винаги с усмивка ще влезе при хората. После имаше една особеност, аз ви казах, че при нея почти всички предмети имаха две имена. Имаше един, къс така жакет, къс, от някаква изкуствена материя, която наподобява кожа. Беше сива и лъскава, и понеже такава пухкава беше най-топлата, и който завари, все я взема нея. И тя я кръсти „кожената дряа". Къде е кожената дряа? Ако някой има нужда или тя има нужда, значи да я вземе. Беше духовит човек. В село Тополица бяха по време на евакуацията. Аз не знам точно при кого са били, защото аз малко живеех въобще с цялото братство. Аз бях ангажиран човек, имах отношение с някои само, пък с тях специално, щото аз там при тях израснах. Та тя ми разказваше, че в село Тополица как те там пак откриват училище. Пак почват да обучават децата в Тополица и правят контакт с всички хора наоколо. И, казва, чувам ги като приказват: „Абе, знаеш ли какво бе, Паша казва, че всичко не умирало, бе." Значи жените почват да тълкуват нейните приказки. Тя с когото говори, говори не какво да е, а говори със своите разбирания, деликатно. И те преразказват, че няма да умре всичко. Че нито ме е питала, нито съм я разпитвала. Пропуснах да ви кажа, че Паша следва право. Взе всички изпити и професор Данаилов - икономистът, я сочи за пример на младите студенти. Държавен изпит не взе. Защо следва това право, нито ми е казала, нито аз съм я питала. Значи, когато я уволниха от Русе и дойде тука, след някоя година се записва да следва право. В.К.: Но не се дипломира. Не взе диплома. Г.П.: Не знам. Знам, държавен изпит не е взела. Значи не е взела и диплома. В.К.: Да. Г.П.: Значи не е взела и диплома. Но защо й е трябвало, не знам и с каква упоритост, и вече на възраст, може би към 37 години. И още едно искам да ви кажа. Много съм заета и не ми е всичко в ред. Но мога документално да ви покажа с фотографии, че аз имах в единия от бъбреците си голям камък. Аз висях по поликлиниките, по институтите тук, когато беше нашата академия, поликлиниката беше на „Московска", там имахме ние поликлиника, там ми правиха снимки. Знаеха много добре какво е състоянието, когато по едно време казаха, колкото голямо бобено зърно. Сега аз не знам в кой от бъбреците беше, защото мина време. Аз трябваше да се оперирам, преди да отида при Христов и Паша. Това е рискован момент. А аз трябва да отида. От една страна Мария Тодорова и Борис Николов не могат вече да държат Паша, от друга страна и аз съм задължена, Христов ме чака. А на Христов аз имам задължения, защото той я гледа много години и аз реших да тръгна при тях. При тях беше напрежение, но какво, то беше физическо напрежение, а духовно спокойствие, защото с хармонични хора, събрахме се трима. Започнахме и диета, особено след Паша, с Христов ний карахме четвъртък целият ден и петък до обед глад, глад не е, но не ядяхме и четвъртък ми беше най-активният ден. И по времето, когато можеше да има тикви, ядяхме много тиква. Всяка сутрин тиква. Даже, Боже, пък как не умеех, макар че съм селянка и агроном при това, как не умея да ги купувам. Той ме прати, човекът, да купя тикви, защото само аз мога да изляза. Той не може да излезе и аз се връщам и викам: „Мите, купих, ама знаеш какви хубави, лъскави са." Той после много ми се смееше: „Пак ли лъскави взе?" Пък то зелено. Такива, каквито сваря, това мога да взема. И как ги ядяхме - ту с мед, ту без мед както и да е. От тиквите ли беше, отгоре ли беше, от какво е, аз не усещам, че имам болни бъбреци. В.К.: Че имате болки. Изведнъж всичко се стопи. Г.П.: Не знам, аз не съм се фотографирала да видя какво има, какво е останало. Не знам какво е. Може би да е атрофиран болният бъбрек, да е останал само другият, но аз нямах никакво усещане и сега не знам кой от тях беше пълния с камъни. В.К.: Да. Така е, когато човек се посвещава в името на нещо, отгоре помагат. Г.П.: Не знам, бе брате. Аз имам вече няколко случаи, които те карат да мислиш по друг начин. И сега това, че на мен ми стана лошо, без някога да съм усещала, че имам сърце. Че по същото време пристигате и вие, и тази сестра, каква се казва, от Търново, а за мен това не е случайност. А, да не пропусна, аз ви виках и за друго. На 12 февруари е 17-тата годишнина от заминаването на Паша. 17-тата годишнина. Ние всяка година се събираме, бяхме много хора. Събирали сме се по 25-30 души. А срещата правим у Еленка Андреева, защото тя има голяма стая, защото там е Стоянка Драгнева, която може да даде и прибори, защото като се съберем много хора. Обаче хората постепенно намаляха. А някои са още на земята и все не им се ходи. Да знаят, че друг пък, какъвто е Георги Йорданов, разсърдил се на Еленка и не идва, защото е това у Еленка. Паша, за която той разправяше, че не знам какво ще направи, нещо какво беше, голямо нещо, не го знам какво беше то, за да ги освободи от неволите; този Георги Йорданов, сега като му припомням думите и като той трепереше на тях, защото той израсна у тях там, пък Аня го пое. Пък че и го переше, че пък го и гладеше, бе. А пък Георги, той един естет, той е човек на изкуството. Той какви мозайки прави, какви вази, златни ръце има, обаче чешит. И той не идва. Тъй че останаха малко хора. А сега, както разбирам, Еленка не е в добро състояние. Тя ще има нужда от повечко да излиза и не знам още какво да прави. Ще отида да говоря със Стоянка Драгнева, може ли у нея да се съберем и ще ви отговоря по телефона като ви каня, та като гледате, този 12 февруари 1989 г. - 17-тата годишнина. В.К.: Да, тя си замина. Г.П.: На 12 февруари 1972 година. В.К.: Ще дойда. Г.П.: Ами... Измежду многото, които се въртяха край нея беше и една Милка Говедева, наречена бръснарката. Фактически тя фризьорка е била. Обаче момиче, как е отрасло, не знам. Май че не е в семейство, защото нямаше, не е имала, аз не исках й да я познавам, поради нейната крайна разюзданост, крайна разюзданост. Когато искаха да ми разкажат за нейното отношение към Учителя, как се е нахвърляла срещу него с най-мръсни пориви, аз казах: „Моля ви се, спрете, не искам, не искам да ми го разказвате." И Паша ми го е започвала, и Еленка ми го е започвала да го разказва. А пък и оная не се е стеснявала да си го разказва. Тази Милка ще я намерите и сега, макар че аз никога не я каня. В.К.: Не ви трябва. Г.П.: Ама тя ще дойде. В.К.: Нищо, ще мълчим. Г.П.: Ама и тя ще дойде. Та измежду другите и тя е била при Паша, та така, ама то няма да го каже направо, то не се говори така определено. Как сте и какво правите, можете ли така да ме изтърпите аз да ви гледам. Няма, ами тъй с недомлъвки говори, значи да я гледа. Паша ми го разказва това нещо и е очаквала да види мойта реакция. Аз съм останала без мнение, значи един вид одобрявам. Тя ми каза: „Ти беше съгласна Милка да ме гледа." Ама то когато у Христов и когато всичко й е чистичко, наред и когато я молехме, знаете ли как я молехме да яде. Христов като стане от леглото, когато можеше да стане, той знаеше, че Паша обича сърмички, и то ей такива мънички сърмички от лозов лист. Той ще ги направи. Сега ний ще й дадем, Паша погледне сега, двечки са нали, ето. Ама ний ще ги разрежем и сега започваме да прибавяме към тези половинки. „Моля ви се, бе, моля ви се, оставете ме, бе. Моля ви се." Аз си представям сега, когато не ми беше добре как въобще не ядях, а как сме я мъчили да яде, но у нея само да каже, че ... На, как да ви кажа, аз имам тази награда, гдето казва Ботев: „Да каже нявга народът, умря..." Имам тази награда да помисля, че изпратих добре един човек. Това ми е наградата. В.К.: Това не е малка награда. Г.П.: Това ми е наградата. В.К.: При положение, че цяло братство отказва да я гледа и всички роднини отказват да я гледат, това не е малка награда. Г.П.: Чувайте, имаше една, на нейната първа братовчедка Дора, дъщеря, наричахме я Джели. А тя вероятно е била Ангелина Гъвълюбова. Тя се жени два пъти. Първият път нещо стана със съпруга й неочаквано, бърза смърт една. Вторият път се ожени за един Гълъбов - зъболекар, тука някъде в нашата махала. Ей тука по Велико Търново, Оборище, татък някъде и този човек се разболя, отиде в болница след години и когато да излиза, от емболия свършва. А Джели идва при леля си Паша, приказва, гощаваме я с туй-онуй, и тя изобщо я посещаваше, когато Паша беше сама, обаче да умие чинии, да умие под, да избърше нещо, няма. Няма. Една фигура деликатна, говори хубаво, представителна, но за работа - не може. Аз съм, имайте пред вид, много заета, защото аз съм по покупки за дома. Аз работя, че Христов после ми каза: „Знаеш ли Паша, какво огорчение изживя?" - „Какво бе?" -„Ами като умря Гълъбов, тя вика: Е, сега Джели ще ме вземе." В.К.: Ха-ха-ха-ха. Г.П.: Да, за разнообразие така. Някой ден Джели ще ме вземе. Ами Джели не я поканва. Джели си взе наемателки, увеличи си пенсията, идваше при леля Паша, гощавахме я, както си му е реда и толкоз. И когато ги поканих на десетгодишнината на Паша, целия им род, тя нареди да не идва никой. Тя недоволна, защото туй, което е взела Гена, те смятат, че аз съм взела всичко, предполагам, защото Паша си и раздаваше същевременно. Тя и на тях е дала. Аз не съм я питала на кого ги даваш, тяхно право е. Ами как тяхно право, бе, ха-ха- ха-ха. Те всички хора се чудеха как напуснах Христовата къща, ей тъй, както ме виждате. При това поех ангажимент, не поех, аз мълчах, но тя ми каза: „Ти ще изгледаш Христов." В.К.: Кой каза? Г.П.: Паша. Тя ми го остави. Да, Паша беше лека. Паша само горкинкото дето не можеше да стане, дето се наду като мехур и т.н. Иначе: „Господи, Господи, Господи, Господи" - това бяха нейните думи, нейното отношение, нейната мисъл, всичко нейно. А Христов беше страдалец, страдалец. Не знам вий, лекарите на такъв случай попадали ли сте? Аз не ви казах и друго за него. Скрито от Паша. Вече от мен, аз въобще не съм била близка с него. Той намира статия една от Стойко Христов за лекуване на сърце чрез глад, а може би и не само на сърце, ами и на други заболявания. И той е направил, ако не три, то поне два пъти по 20 дни глад. Само с вода и с клизма всеки ден, защото се бил подул, както Пашунка се беше подула накрая. И за да не умре, започва по метода на Стойко Христов да се лекува. То значи всичко у него е болно и живее, и фигура грамадна. Пък как се кълнеше за тази фигура! „Гена, казва, защото моят внук и зет ми са едри хора, съжалявам ги като ги виждам. Ей туй, което аз тегля, ще го теглят." Едрата фигура.

18. СПОМЕНИТЕ НА ПАША В.К. (Вергилий Кръстев): Така. Сега един друг въпрос. Паша си замина. Паша си замина, нали? Сега от нейния архив остана ли нещо? Г.П. (Гена Папазова): Какво разбирате вие под архив? В.К.: Нейните опитности, снимки, писма, кореспонденция. Г.П.: При Христов тя не донесе нищо. Такова нещо нямаше, кореспонденция нейна. Имаше нейните опитности, които и вие имате. Аз ви помолих да дадете списък и да видя какво нямате от туй, което е у мен. Да мога да ви го дам. Знам само положително, че вие нямате писмата до нейното заминаване. В.К.: Да. Сега аз попаднах на едно нещо друго, което някой беше го преписвал, но се е опитал да прави свободна редакция, в смисъл съкращавал е някои изречения, изхвърлил е някои изречения, което не е допустимо и не е правилно, защото е кощунство, някой е съкращавал някои неща, с което аз по начало не съм съгласен за тия неща и държа много за автентично и оригинално и авторско на самият автор. Та ми ги носеха, ще ви покажа. И аз имам една молба, при положение, нали, на тези неща, които вие от Паша пазите вече толкова много години, това е моя молба, нали, не е изискване, защото нямам право да изисквам. Молбата е да ми ги предадете на мен да ги съхраня, обаче вие ще си помислите. Г.П.: Аз трябва да ви ги предам, защото няма на кого другиго. В.К.: Аз искам да ги предадете на мен, аз ще ви покажа какво имам, искам да ги предадете на мен, да ги съхранявам, защото те са правили една, втора, трета редакции и някои смятат, са сметнали, че изразът на Паша е бил удачен, а чрез този израз е минало цялото Слово на Учителя и те нямат право да коригират нещата. Има една опитност на Паша: „Не коригирай Божественото!" И сега ще ви покажа как някой си е позволил да коригира и затова аз много ви моля, нали, и едно изискване, да ми ги предадете тези неща. Г.П.: Сега, още сега ще ви ги предам. В.К.: Благодаря, да мога да ги съхраня. Г.П.: Ще ви ги предам. Ще кажа. Борис Николов пък не е невменяем сега. Човек няма кому. В.К.: Той няма кому да ги предаде, той вече не е това, което беше, то мина вече неговото време, в смисъл, той е възрастен човек. Г.П.: И да не е възрастен, пак не е деен. Не е деен. В.К.: Не е деен. Да. Предайте ги на мен. Ето, аз съм изслушал тая работа, да я довършиме и ще бъдете спокойна, аз съм от тия, които си изпълняват задълженията докрай. Да. Елена Андреева, не. Кому ще ги предадете? После трябва да ги предадете на едно поколение, което може да издържи 20-30 години, за да може да ги съхрани. Г.П.: Отговорност, ама ако останат така тука и моите ги затрият? В.К.: Вашите племенници ще ги захвърлят насам-нататък и ще ги захвърлят. Затуй по-хубаво ги предайте да ги прибера. Г.П.: Ето ги. В.К.: Това ли е всичко? Г.П.: Чакай, да видя какво съм ви предала. В.К.: Да, може да напишете на един лист какво сте ми предали. Г.П.: Абе, какво ще записвам? Вярвам ви. В.К.: Само този пакет е, така ли? Благодаря. Е, да сте живи и здрави. Аз смятам, че вие ще си довършите вашия труд. Разрешихте, досега всички неща ги разрешихте много добре, много правилно, да. Благодаря ви. Г.П.: Свършихме една работа. В.К.: Сега аз имам желанието, може някой път пак да дойда, когато това ще бъде последният сеанс, когато вие съберете някои пак така, спомени. Така ще си ги отбележите по същия начин и искам така след това, след като ги разкажете, аз ще ви спомена някои имена от Изгрева, какво може да си спомните така за някои хора. Г.П.: А, недейте ме кара, защото аз нямах контакт с хора. В.К.: С тях нямахте контакт. Г.П.: Аз имах хора, които обичах, уважавах, да си поприказвам, но мен близки ми бяха само моите, Паша. В.К.: Паша. Г.П.: За мен те бяха близки. В.К.: Сега в такъв случай ние се уточняваме така, пак ще дойда, като си припомните. Г.П.: Само за тях мога да говоря, защото видяла и живяла съм. В.К.: Живяла, да. В такъв случай, това, което си припомните, ще го отбележите на точки и аз някой път ще дойда пак. Г.П.: Ако има, аз ще ви се обадя. Ако има нещо ново, аз ще ви потърся. В.К.: Така, благодаря. Добре. Сега и да приключим, аз искам да ви помоля, да заснема ръцете ви на фотоапарат. Момент. Г.П.: За какво ще снемате ръцете ми? В.К.: Ей сега ще ви покажа. За документация, че ви е имало.

17. РАЗВРЪЗКАТА НА КАРМАТА Г.П. (Гена Папазова): Аз съм доволна от житейския си път. В.К. (Вергилий Кръстев): Да. Г.П.: И ако се преродя, ще тръгна по същия път. Аз нямам колебание. Нямам защо да съжалявам, винаги трезва, смела, убедена и неотстъпчива. В.К.: Сега аз искам да ви питам нещо друго. Вие сте живяли и сте били близо до град Търново. Г.П.: Да, до Търново. В.К.: В ония години в Търново има Братство. Това са Иларионови. Познавате ли тия хора? Г.П.: Ами че как не съм, ами нали 1922, 1923 година като ученичка редовно посещавах беседите. В.К.: Какво представляваха Иларионови? Казакова заварихте ли? Г.П.: He. В.К.: Знаете ли кога си е заминала? Г.П.: He. В.К.: Вие заварихте Константин и Елена Иларионови. Г.П.: Да, Иларионови. В.К.: Там имало Братство. Г.П.: Обаче за нея, за Казакова, се говореше така: Толкова е била убедена, защото тя е от първите ученички на Учителя и там те са работили тогава със сеанси. После Учителят не го практикуваше този метод, но толкова тя е била убедена, че нейна е фразата: „И с пясък да натрият, не могат да го изтрият!" В.К.: Това израз на Иларионова ли е? Г.П.: Казакова. Значи това убеждение, да, „И с пясък да натрият, не мога да го изтрият убеждението!" Туй зная, но никога не съм я виждала. В.К.: В какъв смисъл е изразът, понеже навремето с пясък са триели съдовете, домашните съдове. Г.П.: Пясъкът беше средство за стъргане на загорелите съдове, на големите петна. После дойде „Икономията", имаше едни пакети, пак дребен пясък и след туй вече тези телове и не знам още какво. А иначе пясъкът беше народното. Аз така бях изтрила един вилици, та ръждясаха. Разбира се, като се махне гланца, така става. В.К.: Значи вие заварихте...? Г.П.: Еленка Иларионова и Константин Иларионов. В техния дом ставаха беседите. В.К.: Нещо да си спомняте за тях? Г.П.: Нищо особено. В.К.: Значи у тях ставаха беседите. Вие присъствували ли сте на някой от съборите там на лозето? Г.П.: Разбира се. В.К.: Коя година? Г.П.: Че не знам коя година е било. Веднага след като се запознах с Паша. В.К.: Значи вие присъствувахте на тези събори. Г.П.: Да, била съм. В.К.: Някакви впечатления да имате от тези събори? Г.П.: Те ставаха там, на вилата. В.К.: Те къде квартируваха, на палатки ли бяха? Г.П.: На палатки бяха хората. Ама аз не знам къде съм била. В.К.: Не си спомняте. Г.П.: Дали пък... Не, не съм си ходила, щото имахме рано сутрин беседи и гимнастики. Трябва да съм била в някоя палатка. Не мога да си спомня къде съм била. В.К.: Но в онези години сте ходили на съборите. Г.П.: Да. В.К.: Някакъв по-отчетлив спомен? Г.П.: Мен ми правеха впечатление тези хора от Тракия с белите ризи и червените пояси. Колко съсредоточени, колко предани хора бяха! Колко чисти хора! И цялото това множество, толкова разнообразни, как Учителят ги обедини. И някои казват: „Ама няма логика в лекциите, в беседите му." Че как ще има логика, когато аудиторията е толкова разнообразна. Той трябва да нахрани и този, и този, и този, и този, така беше. Но всички имат впечатления за него, много са писали. В.К.: Вашата така визуална представа за Учителя? Г.П.: Ясна, лека походка, пъргави движения, хармонични стъпки, всичко най-хубаво, приказно. Не само за възрастта му, но въобще за човека, и за младия човек. Тази лекота, тази елегантност в движенията мъчно се усвоява, придобива и т.н. То си е Негово. Това беше Учителят. В.К.: Друг един върпос. Как Паша реши да пише своите опитности? Тя вече не виждаше. Г.П.: Ами това е вътрешен подтик, да не би някой да я е карал? В.К.: Хубаво, че са написани и тя не вижда, обаче ги пише. Г.П.: Тя ги пише и някой ги коригира. В.К.: Някой ги коригира. Такъв беше начинът на написването. Г.П.: Когато пропусне буквите, не ги пропуща, ами ги смени. В.К.: Нали, понеже не вижда какво пише с пръстите си. Г.П.: Но колко хубаво приемаше забележките, че някога се и смеехме. Защото ще излезе някаква дума, гдето никаква не е. И тя се смее наред с нас, духовит човек, лек човек, приятен човек, разумен човек. Тя не знаеше какво значи обида. И когато й казвам: „Лъжат Ви, бе, Паша!" Аз бях до края с нея на „Вие". „Аз, Гена, уча." С всяка среща на човека тя учи. Толкова, приятелю. Ако нещо ново изникне, ще ви кажа. В.К.: Да. Г.П.: С хубавата си бяла, свежа кожа, с румени бузи и т.н., но с хубавите си сиви очи. Какви хубави сиви очи имаше тя, чисти. Да се чудиш как тези очички не виждат. В.К.: На Паша. Г.П.: На Паша. В.К.: Аз имам няколко портрета, вероятно ще намерим на Паша заснети по време на братския живот, но при вас как така да не остане нито една снимка? Г.П.: При мен имаше портрет на Паша, когато е носила очила, който не знам дали някой друг да ви даде, но го няма. Казах ви, защото аз ги криех тез неща и те пропаднаха. В.К.: Виж как сега няма нито една снимка, да я приложите към спомените. Г.П.: Но то не е нужно, това е физическата Паша. В.К.: Не, вижте сега, аз понеже съм запланувал така като един модел в себе си, нали, все пак трябва да има една документация. Това, което вие дадохте като очерк, е много хубав. Г.П.: Той е верен, той може да не е пълен. В.К.: И безценен, защото няма кой да го даде на тоя етап. А пък и преди 10 години нямаше кой да даде освен вас. Вие сте го дали, ние ще го съхраниме, нали, но все пак трябва някаква снимка, трябва да се документира с нещо. Сега сме в 20 век. Г.П.: Имах и на Надя снимки. Нямам ги. На Надя едър, хубав портрет имах, снимки на Аня. В.К.: Значи всичко това беше в мазето. Г.П.: Аня си отиде неразбрана. Всички я смятаха за строг човек, а колко мека беше отвътре. Ама каква мекота и как се изповядваше. Чакайте бе, чакайте бе, запишете го. В.К.: Да, записано е. Г.П.: Аз съм в Обзор, Гьозикен, годината не мога да кажа, но сигурно е така долу-горе към 1948 година да е било, не мога да кажа годината. Велизар, аз, Рачето, моята дъщеря и племенникът ми, на д-р Антонов малкият син и сънувам: пристига един влак чер, не с траур, но вагоните не са червени или светли някакви, ами черни. И върви от изток към запад. А там, на западната страна на Гьозикен, един хълм - конус с притъпен връх, заоблен. Влакът кацва на този връх, може да си представите влака черен, но кацна. А Надя идва от юго­запад. Носи една електрична кошница бяла, чиста, сега изплетена, празна и тича стремглаво, качва се на последния вагон, и влакът отлетя. Аз пътувам от юго-изток към върха. От същата посока, от която дойде Надя, дойдоха Аня и Паша. Срещаме се там: „Гена, видя ли някъде, Надя търся." - „А, ама вие как не я видяхте, тя ей сега се качи, викам, на влака, замина." Връщам се от почивката и както всякога първата ми работа е да видя опитните растения. Отивам във факултета, идва с мен професор Христов, защото работата е обща и като прегледахме материала и т.н. той каза: „Знаеш ли, ще ти кажа нещо, ама да не се наскърбиш. Една от госпожиците Теодорови се помина.'"- „Довиждане, тръгвам." Площадът „Йорданка Чанкова", по диагонал на Изгрева. Пристигам при Аня и Паша. Викам: „Аз знаех." - „Откъде?" - „Видях я." В.К.: Значи Надя си беше заминала. Г.П.: Тогава. В.К.: Да. Г.П.: Залиня Аня. Продължи доста. Един ден отивам при Паша: „Искам да ви кажа нещо, ама ако може да го понесете. Мога ли да говоря?" Тя мълчи, защото го е очаквала. Викам: „Сънувах Аня. В една къща съборена, измазана отвътре цялата и стени, и таван в черно-сива мазилка. Такава, с каквато мажехме някога със счукани въглища первазите на къщите в Дебелец. Къщата съборена, от нея останала само една стена и Аня изправена до стената." В.К.: Това е сънят ви, който разказвате на Паша. Паша продължава да се грижи за Аня. Един ден, три, четири, пет, десет най-малко дни Паша бе. - „Нали беше останала една стена, защо не ме изправите до нея?" В.К.: Ама това кой казва? Г.П.: Аня на Паша. В.К.: Да. Г.П.: „Нали беше останала една стена, изправете ме до нея." В.К.: Нима Паша е казала на Аня? Г.П.: Не беше казала. Че как ще каже, бе? В.К.: Значи тоя сън и тя го е видяла вероятно. Значи едновременно съня и тя го вижда. Г.П.: Нали беше останала една стена отпред, една до нея. Паша, тя хиперболи не употребяваше. Но какво е изживяла, когато Аня потвърждава моята картина? Когато Паша беше вече в последните си дни: „Гена, какво виждаш?" - „Нищо, никакъв сигнал." Един ден тя ми казва: „Знаеш какво сънувах - като се наредили две по две млади жени, облечени в гълъбово облекло, сиво-небесно облекло с дълги рокли и две по две, казва, вървят тихо, спокойно, и като поглеждам, едната е без партньор и аз, вика, влязох в редицата и й станах другар, да станем две по две." Тя ми го разказва и не го е разбрала. Аз изтръпнах, но и аз не й казах какво значи това. В.К.: И тя след колко време си замина? Г.П.: Не съм броила дните, но тя предсказа края си. В.К.: Да. Г.П.: Тези жени, млади, аз ги видях втори път. Видях ги на едно хубаво място така играят една гимнастика с такова движение, плавни, хубави, така играят. Хубави, млади жени и Паша иска да отиде да играе и тя, обаче при нас идва един милиционер, и той се обръща към мен да ме арестува, какво правя аз и с какво се занимавам, какви са тези движения и тези неща. Викам: „Аз не съм играла, аз съм си тука, нали виждате, че аз съм си тука." Туй е, Паша вече си е заминала. А Паша вика: „Аз пък играх." А тя все още без зрение. „Гена, ти защо не казваш истината?" Аз пък играх, тя искаше само да играе. Значи два пъти съм видяла тези жени, т.е. аз не съм ги видяла, първият ггът тя ги видя, аз ги видях после. Това са. В.К.: Това са вероятно от другата, духовната школа. Г.П.: Духовната школа. Да. И дават ама едни хубави движения и играят. Такива хубави движения така като ги въртят, чудесни, с тези дълги сиви рокли, чудесни, чудесна картина. Ето, това са моите опитности. Аз допущам, че в моя живот е имало и други неща, които обаче не съм разбрала, че ми са опитности. Не съм разбрала, щото аз в живота си реагирам като човек, като обикновен човек. Не отстъпвам. Боря се. А може би е трябвало другояче да постъпя, но не съм го разбрала. В.К.: Вашият път на човека е низ от опитности. Г.П.: Ей сега имам големи неприятности там, на мойто място. Изгрева ни го платиха по 4 лева, взеха ни мястото, а аз купих по три лева камъни. В.К.: Това е друго вече. Ха-ха. Г.П.: Такива са цените, това го правят, не съм крива, че такива ситуации създават в обществото. В.К.: Минали сте много бурен живот, изпълнен с много драматични обрати. Г.П.: Аз казвам пълен живот. Пълен живот. Благодаря на Бога, даде ми сили, дано мога сега да довърша това, което съм започнала.

16. ДИМИТЪР ХРИСТОВ Г.П. (Гена Папазова): Не съм ви казала нищо за Христов. Знаете ли нещо за него? В.К. (Вергилий Кръстев): Не, слушам. Г.П.: Нищо ли не знаете за Христов? В.К.: Не, нищо. Нищо не знам. Само това, което вие разказахте. Малко. Г.П.: Е, какво съм разказала? В.К.: Почти нищо, само че е болен и така. Г.П.: Само това ли? Не знаете ли произхода му? В.К.: Не, не зная изобщо. Сега вие казахте, споменахте, че е нещо опълченец, бил някой от опълченците. Г.П.: Баща му или дядо му. Дядо му загива там, баща му ранен в гърдите, туберкулозен, носи туберкулозата до 96- годишната си възраст, но децата му умират, а жена му, която е сестра на лекарите тука, д-р Москов, хирурга и д-р Москов по съдебна медицина, музикално надарена, тя заравя в земята децата си едно по едно и не престава да пее. В.К.: Тя е на Христов майката. Тя как се казваше? Г.П.: Че не й зная името. Но аз я видях на сън. В.К.: Певица ли е? Г.П.: Ах, певица. В.К.: Понеже казвате, че не е преставала да пее. Г.П.: Пее си, в къщи. В.К.: А, в къщи. Г.П.: Къде ще отиде на естрадата да пее? Певица по дух, певица. Абе след войната, на този баща, Христов й е баща, на дядо Иван, му подаряват един чифлик турски в Стара Загора с всичкото тъй както е чифлика, обаче комита е, да стане земеделец никак не върви. И не може човекът, и става златар в Севлиево. Жени се за богата дъщеря и постепенно, постепенно пропада и професията, и настъпва гладът. Такава мизерия е теглил, Христов ми разказа само тази картина. „Казвам, че съм гладен, мамо, гладен съм." - „Аз ще легна пък ти ме заядай." Отделни случки. Разболява се майката или бащата, не знам, някой от тях. И го пращат него да отиде в свой братовчед, той е агроном и работеше в нашето стопанство, у нас, Буюклиев се казваше. Иван Буюклиев, агроном. Гледай какви връзки. Абе какви връзки, да се чудиш, бе. В Дебелец работи тоз човек и е приятел на баща ми, Буюклиев. Пращат Христов да отиде при бати си Иван, да вземе мед за болния. „Аз, казва, отидох, но аз мед виждал ли съм? Те ми сипаха, вика, в едно канче, аз, казва, вървях, близах, вървях, близах, вика, и не ми стигна до къщи." В.К.: И за болния не достигна нито капка. Г.П.: Той се свърши. „И вика, той се свърши. Баща ми, вика, отива на пазар и купува, но купува най-лошото брашно, клисаво, черно, не може да се опече хляба." В.К.: Няма пари. Г.П.: Няма пари. Когато казвам, че съм гладен, хляб в крината има. В една крина държат хляба. Хляб в крината има, какво друго търсиш? Христов си е израсъл бос. През по- топлото време обикалят полето. Каквото намерят, диви плодове. Вика: „Много тикви сме яли. Пекохме си ги край Росица, печахме ги." Абе, викам, имали сте три декара градина. Абе ръце нямахте ли, в тази градина да засеете зеленчук? Да засадите някакъв плод, нямахте ли ръце, какво правихте вие? - Само картофи слагахме. И тая беднотия от невежество, само от невежество. Той е работлив, страшно работлив човек. И когато свършва, баща му не знае той кога свършва гимназия. Свършва гимназия, като се издържа от църковния хор, пее в църковния хор. И не знам още къде и в какво участва, но някъде, където има пиано. А той още от дете си направя една дъска, на която отбелязва клавишите на пианото. И почва там да си играе, там да свири върху тази дъска. И когато пианистът отсъствува, и изпадат в затруднение, разбира се. „Кой?" - „Аз ще свиря." - „Бе как ще свириш, ти кога си видял пиано?" - „Аз ще свиря." И той се явява, и той го замества. Много надарен. И когато трябва да следва, тука поддържа връзки с братовчед си, бати Гочо, бати Гочо. Вика му: „Вземи медицина." Едни ръце дълги, хубави пръсти. „Не, музика, музика." Това е, отвътре кипи музика. И бащата не знае, че той е свършил, праща го на училище. - „Че какво, вика, ще правя, аз свърших." - „Кога се изкласи, бе?" Бащата не знае кога е изкласил сина му. И така тръгва по света, бил е в Париж, там пак за музика да учи, заболява от глад, и от много работа, той това ,не ми го е казал, знам го от другаде. Той получава паралич. Връща се и вече не може да свири. В.К.: В България се връща и с какво се занимава? Какво работи? Г.П.: Чакай де. Трябва да се е подобрил частично, защото аз го заварих, той свиреше на чело, а Аня, която свиреше на пиано, след това купи от него това чело. Започна тя да свири на чело. Надарени хора. Но когато се сближих с него там и той трябваше да дава инструкции на Мирчо Станков, на сина, на Ангел Станков, сега е действащ цигулар, и то изтъкнат, той един път не взе цигулката, значи не е могъл да свири. Значи не е могъл да свири и вече челото продаде на Аня. В.К.: А той в това време с какво се препитава? Г.П.: Става учител. В.К.: Да, по музика. Г.П.: Учител по музика, много строг и много резултатен. Той изнася концерти, той внася дисциплина в училищата. В.К.: Той се казваше Димитър Христов. Г.П.: Димитър Христов, но от всичко това, което е преживял, му окапва косата до кожа. Отива учител в „Хаджи Димитър" в квартала и там се запознава с Аня. Аня там е учителка. И когато той се оплаква от нерви и от косопад изцяло, тя му казва, че ако той иска, ще му посочи някой да му помогне. И той се съгласява и отива при Учителя. Той дали отива, не се знае, защото беше много горд, но приема рецептата на Учителя. Какво е правил, не знам. Аз в туй време не съм там. В.К.: Вероятно е станало чрез Аня. Г.П.: Да, чрез Аня и тъкмо беше главата му с коса, но не свиреше. Значи от когато аз го познавам, той вече не свиреше. Не се е поправил. В.К.: Той разказвал ли е някакви опитности с Учителя да е имал? Г.П.: Не. Той не ми е разказвал. Но един път, той живее вече дълги години там. Десетки години живее при Пашини, а пък нищо не им е казал. И когато вече и Паша си отива, и той си отива, една вечер ми каза следното: Имахме две къщи. Едната къща я даде на едната сестра, която отиде да живее в Троян ли, някъде в град Левски ли, както и да е, а другата къща я остави да я разделим ние с не знам как се казваше другата му сестра тук. Другата му сестра е свършила педагогическата гимназия в Севлиево. Обаче се оженва за един руснак и става кръчмарка заедно с него тука в София. Купуват вино, препродават вино и пият вино. И когато бащата се съгласява да се продаде, не се съгласява, ами им предлага да си разделят къщата, тя отива в отсъствието на Христов, нарежда продажбата и един ден, когато Христов отива, тя казва: „Ти нямаш нищо тука, какво търсиш?" - „Как нямам нищо?"- „Ей тъй, нямаш нищо, ето нотариалният акт." Христов не е материалист, обаче Христов е човек с достойнство. „По какъв начин ти придоби право над къщата?" Разшетва се, среща там нотариуса, той пък участвува в църковния хор и нотариусът вика: „Ти не се безпокой, ти погледна ли документа, нотариалния акт? Че аз не съм го разписал." Значи предложено му е, но и тя не е погледнала. „Ама аз те чаках, не исках да го разпиша без теб, тъй че няма прехвърляне на имота." И Христов оставя, значи въпросът остава така открит. Той оставя баща си да живее в тази къща до когато му е определено. Бащата сам, поемат го военните. Те му носят храна, поборник. А една жена там му услужва, да му помете, може би да го опере и плаща данък. И плаща данък от свое име. И по тоз начин къщата остава на нея. Съзнателно ли го е направила, несъзнателно ли, не знам, но у Христов остава да го гризе съвестта, че той е лишил сестра си от половината къща. Вече неговата половина е отишла по негова вина. Че той не е следил кой плаща данъка. В.К.: А тая жена? Г.П.: Тая жена става собственик на къщата. В.К.: Която е гледала баща му. Чужда жена. Г.П.: Е, какво гледане има, когато му носят храна? В.К.: Объркани работи. Г.П.: Значи това го разказва Христов. И като разказва това, той беше преди смъртта си. Преди всичко аз не съм отишла за къщата на Христов, разбирате ли, мен по други начин ме пратиха там и не ми трябва, аз си имам. Аз имах място на Изгрева. Аз съм богата дъщеря въобще Въобще съм живяла в изобилие. Аз не съм отишла за апартамента на Христов, но предполагам, че той го е дал, все пак да се ориентирам, така предполагам. Нищо не ми е приписал, нито бих приела да ми го припише, защото аз не съм отишла да гледам болен, да печеля. В.К.: И накрая какво стана? Г.П.: Накрая чрез милицията открихме къде живее дъщерята на тази сестра, която той обича и която не е погледнал от нейното детство заради отношението с майката. А майката полудява, сестра му. В.К.: Да. Г.П.: Сестра му умира, а остава дъщерята. Той обаче сам се разболява, не може да се грижи за нея, не може да я търси и тя не го знае. А интересно е, че той ходи на Изгрева, а тя живее на другата страна на булеварда. В.К.: И накрая я издирвате. Г.П.: И не са се виждали. И когато след неговата смърт пращам човек да я извикат с мъжа й, тя казва: „Аз нямам такъв вуйчо Димитър. Аз имах вуйчо Митю Златарски." - „Грешите." - „Абе не грешим, ела бе." В.К.: Вие по телефона говорите. Г.П.: Никакъв телефон. Човек отиде там. Тя дойде с мъжа си. Викам: „Вие ли сте Валентина?" - „Аз съм." Забравих майка й. „Вие ли сте дъщерята на еди-коя си? Че как да не знаете вуйчо си? Че как да не знаете вуйчо си? Че как да не знаете вуйчо си, на майка ти нейния брат как се казвал?" - „Е, Митю, Митю Златарски." Викам: „Той е същият Митю, Димитър Христов, ето го, викам, тука, в леглото. Той свърши. Всичко туй, което виждате, е ваше." - „Ама как така?" Тя пък една тъй емоционална. „Как така, аз не съм го видяла, аз не съм му помогнала, аз не съм направила за него... " - „Какво сте правили, какво не сте правили, все едно, това е неговата воля. Ето." В.К.: А той беше току-що починал вече и още непогребан. Г.П.: Починал. В.К.: И още непогребан. Г.П.: Боже, Господи, каква е картина. Такава развръзка, невероятна развръзка. Невероятна развръзка. Разтичаха се нашите приятели. Те му намериха място в Малашевци. По тези некролози, май че нейният мъж тича. В.К.: И както и да е. И после цялото имущество отиде вече към неговата племенница. Г.П.: Неговата племенница. И почнаха да ме гледат като чудак, защото Христовото боледуване беше тежко. В.К.: И всички се чудеха защо сте дали апартамента на друг. Г.П.: Да. В.К.: И не сте го взели вие. Г.П.: Всички казваха, че трябвало е да го взема. Що ще го взема? В.К.: Значи да си сложите още една карма отгоре. Г.П.: Не карма, карма нямаше да бъде, ами щеше да бъде да се откажа от едно бъдещо благо. В.К.: Да. Г.П.: Ние сме вече свързани. Тоз човек, който за да го лекуват, когато го вземаха и връщаха от болницата, освен там шофьора, който помагаше, от другата страна беше Гена. А той едър човек, и можеше да ме събори там на земята, дето какво съм ратувала за Христов, какво съм правила за него, ако знаете, как е могло това нещо, само един Бог може да го прави. Христов трябва да яде калций, трябва да яде извара и сирене, не солено. Аз ходя на женския пазар, в женския пазар няма, а в тъмните улици има една група от Батулия, които произвеждат извара, но им е забранено да я продават и аз правя разни връзки с тях далечните, всякакви връзки. И там нощно време се ходи, в тъмното, да се вземе тази извара. Имаше и зими, когато поледя Лозенец. Не можеш да стъпиш - лед. Страх ме е било да се разчекна, мен са ме превеждали хора, за да мога да прекося улицата. И туй го правех за Христов, за да може да заздравее тази кост. Не го казвах на Паша, защото ме обичаше, щеше да й бъде мъчно за мен. Но и оня там в леглото? Та туй е било за Христов. Та туй богатство аз ще взема да го пропилея за една къща, нали? В.К.: Да. Г.П.: Е, няма да го пропилея. То ми е по-скъпо туй, което съм дала, духовно е по-скъпо, отколкото една къща, придобита по такъв начин. Аз си имам покрив. В.К.: За какво ви е тази къща? Г.П.: Това е Христов. В.К.: Значи накрая разрешихте проблема на Христов, защото добре, че разказахте подробно всички тези неща, защото аз не знаех. Това бях слушал от едно поколение, което вече си замина и което го няма вече. То ми разказваше: „Гена гледа Паша, понеже Паша й остави пари. Гена гледа Христов, понеже й приписа апартамента." Ха-ха-ха. Г.П. : Ха-ха-ха. В.К.: Така аз съм слушал нещата. Г.П.: В апартамента живее сега синът на неговата племенница, Петър - електротехник. Не съм ходила оттогава, не съм ходила, мъчно ми е. В.К.: Вие знаете ли, добре, че сте разрешили по този безвъзмезден начин, щото той е една саможертва и една жертва. Г.П.: Ама как може да бъде по други начин? Ами аз не бях нуждающ се човек, за да тръгна да търся пари. В.К.: Имахте си пенсия вече. Г.П.: Ама всичко, бе. Ама всичко имам, как така? Защо ми е? Аз не съм тръгнала на такава служба, да служа. В.К.: Правилно. Г.П.: Не, те не могат да го говорят, защото всички знаят, даже се чудеха как може Гена да излезе от апартамента така. В.К.: Разрешили сте въпроса много добре. Отлично. Г.П.: Ами то другояче не може. В.К.: И сега след тези преживявания, какво следва по- нататък? Г.П.: Това са моите изживявания. Сега десет години ще направим помен на Христов. Той 1969 година си замина, 19 март, тогава ще се разделим с него. В.К.: Той коя година роден беше? Г.П.: 1900 година. В.К.: Той къде е роден? Г.П.: В Севлиево. В.К.: Понеже ние не можахме да резюмираме нещата, сега ето Учителят ви поставя на един изпит на времето: „Рекох, остани!" - на „Опълченска" 66 и вторият изпит вече е бил тука с Паша. Ето вижте сега оная Райна Георгиева ви предлага Академия, виж как ви дават примамка. Да отидете в Академията, т.е. тя е била причина, за да не си направите доктората, загубено време. Г.П.: Има го готово направено. В.К.: Има го готово направено. Тя ви вика, за да може да го публикува. От друга страна, ако отидете там, губите връзка с Паша. Г.П.: Ама аз го публикувах. Тя ми каза: „Публикувайте го", но не за докторат, и аз го публикувах. То е постижение, то с две думи може да ... Кой каза. че Айнщайн само с една формула... В.К.: Сега, вие го публикувахте това нещо. Г.П.: То е публикувано. В.К.: От вашия институт или от Академията? Г.П.: От Агрономическия факултет. В.К.: И което е най-важното, тя ви предлага да отидете там. Г.П.: То после стана, когато падна Лисенко. В.К.: Като падна Лисенко. Тя ви вика там, от другата страна Паша, Христов. От другата страна невидимият свят ви освобождава от съпруга ви и трябва този изпит да го издържите. Виж колко примамки има. Има такива примамки да отвличат.

15. НАУЧНАТА РАБОТА И ДИСЕРТАЦИЯ В.К. (Вергилий Кръстев): Значи едно допълнително училище. Г.П. (Гена Папазова): В Перущица, учителско място. Ако е само хляб да имаш! Отивам аз там, обаче не си разтварям багажа. Заварих там Ангел Тимов, един върл комунист, женен за моя съвипускничка, Любка, Люба Стойнова. „Няма какво да влизаш като преподавател бе, ние свършваме вече. Подир някой ден свършваме, какво ще правиш, какво сме ний учили, какво ти ще ги изпитваш? Ний ще си завършим." Викам: „Тимов, аз така ли ще стоя със скръстени ръце? Нали са ме изпратили, какво мога да правя?" По едно време аз сама реших. „Чувай, аз ще започна колективно производство на разсади на тютюн, то тютюново производство." И основавам едно поле, правим парници и произвеждаме тютюнев разсад за селото. Тогава се запознах вече и Тимов ме опозна добре, тогава и с кмета, и кметът, и той клонеше към Тимов и с други комунисти там в селото, които идваха после тук при генерал Вранчев. При Вранчев и оттам ме познават от селото и знаят връзката вече каква е. Ами всичкото е такъв план, такъв план. Значи оттам Надя, пак тази скромната Надя, говори на генерал Заимов: „Влади бе, (на Заимов), Гена докога ще стои в провинцията? Там никаква работа не върши. Защо харчи пари да специализира, ти я знаеш коя е." - „Ще уредим." Днеска тъй, подир една седмица: „Влади, направи ли нещо?" Горкият, не му е било лесно, но Влади, Владимир Заимов, генералът ме премести в агрономическия факултет като командирован агроном. То лесно не се влиза, да станеш какъвто и да е във веригата на един учебен институт. И така започнах работата в агрономическия факултет. В.К.: Това в коя година? Г.П.: В 1935 година. В.К.: И после вече започнахте. Г.П.: Е, после вече асистент, та почнах една работа с цитология, понеже там при Вил Морен работих цитология по житата. Беше жив първият наш професор по земеделие, професор Иван Иванов. Той е създателят на нашите първи сортове номер 14,154 и 157 ли беше, май 157 беше и намира интересни екземпляри от пшеница и се обръща към заведующ катедрата, към доцента, към неговата катедра, професор Михаил Христов, великият разум, философът в науката. Професор Христов живееще напоследък в ей тази уличка, напречна на ул. „Иван Асен", на ул. „Загоре", от дясна страна като отивате нататък. И му казва, той доцент там при професора, така и професор Христов, той е бил тогава сигурно доцент, ми нарежда да започна, да проверя какъв е съставът, хромозомния състав на тези особени растения. И се оказа, че тези особени растения са хибриди между трите кунгурун и трите кунвулгаре. Едната е с 24, другата - с 48 хромозома. Едната с 14, другата с 24 хромозома, 14 и 28. В.К.: Преди девети септември? Г.П.: Това е преди девети септември, 1944 година. Така значи започна моята работа по цитология, после професор Христов ми повери да работя върху девствено размножаващите се растения. Там, гдето плодът се образува или само чрез хормонното влияние на прашеца или въобще без прашец, въобще без прашец. Значи един път е нужен, за да стимулира яйцеклетката, друг път и без това става. И там вече, той беше работил дълги години, професор Христов, той беше философ в науката, той беше търсен при всички международни конгреси, той изнасяше новостите само върху един такъв лист написан, нямаше такива дебели измишльотини и само новости. Той беше известен генетик и цитолог. И тогава значи започнахме с него изследването и се установи, това беше вече мое, което ми е нескромно да го кажа, че клетка може да се образува, дотогава беше известно, че се образува от синергидите, от яйцеклетката, даже от антиподите, даже от муцилуса, но никой не беше открил, че беше от ендосперна, това, което храни зародиша, може да се образува нов организъм. А ендросперна се образува от сливането на двете полярни клетки плюс бащината клетка. Той има пентаплуиди, в случая нямаше пентаплуиди, но понеже растенията нямат редукционно деление и с това се обясни цялата еволюция на растителния свят, когато се явява цяла серия от видове, които се отклоняват от нормалното, единственото, основното. Значи именно по пътя на събирането на клетките от ембриосака, вторичното ядро и оплождането му. В.К.: Вие това го публикувахте. Г.П.: Публикацията, обаче не ми позволиха да го публикувам, както трябва, а тогава навлезе Лисенковото учение и аз трябваше да търся методи, да го кажа по друг начин, разбирате ли. Тогава аз имах, готвех докторат и те ми спряха доктората, защото е формално генетичен. А един въпрос, който после Съветският Съюз третира. В.К.: Да. Сега по-нататък вашата дисертация? Г.П.: И после започвах вече... Едновременно с това работех по декоративната растителност, пиша статии от 1937 година. Григор Василев ме привлече в неговата „Нация- земя", всички списания, каквито имаше и градинарство и др. ме търсят за статии, и статии, статии, статии и т.н. Откри се Озеленяване при Лесотехниката, взеха ме за преподавател там и така. И така стана досега. В.К.: Пенсионирахте се коя година? Г.П.: 1965 година. В.К.: Вие сега доцентура кога получавате, кога станахте? Г.П.: Абе смешни работи, бе приятелю, бе смешни неща бе, абе смешни бе. Вече има комунистическо ядро в Лесотехниката. Те си имат свои връзки. Единият от тях, който е мисля и комунист, иска да назначи жена си. Тя е моя студентка, добра студентка, моя аспирантка, разумен човек. В.К.: Вие тогава сте асистент. Г.П.: Не, преподавател. Аз съм си в Агрономическия факултет, значи в Агрономическия факултет съм асистент, а там, в Лесотехническия съм преподавател. В.К.: В Лесотехническия. Г.П.: В Лесотехниката. И сега те държат това място, Папазова е вече възрастна, а като е възрастна, тя е за пенсиониране. А беше 1950 година, значи била съм на. 47 години все пак. Значи мястото трябва да се запази за Елена Щилянова. Добре, ама Папазова е необходима и да направят конкурс за доцент, ще го вземе Папазова. Ами тогава? И правят смешното, правят един конкурс за преподавател. Дотогава съм била хонорован преподавател, не щатен, и аз казах, че няма да се явявам и те поканиха една агрономка от Борисовата градина, тя да се яви. Пита: „Откъде да четем?" Ами от учебника на Папазова. Аз се явявам на конкурса, има и изпит по руски език. Аз се явявам на конкурса, не, аз се явявам, без да знаят те. И въпросът беше „Състоянието на световното цветарство". Оная чела от моя учебник, тъй й казали, ами другото? - „Не съм слушала." И влизам аз и започвам с изходния материал какво представлява и някои са чисти видове, други са хибриди. Какво значи хетерозис, какво значи семена с трайност, какво значи семена, които не дават сигурно поколение, какви са въпросите, какво предстои да се прави и т.н. И който ме слуша, не го разбира. Явих се на руски и там. Ами сега? Значи пълно отличие и тъй и тъй. Оная се разсърди: "Казахте ми да чета Папазова, пък вие какво питате?" Значи останах там. Нашите в Агрономическия факултет веднага се почувствуваха виновни. Значи имам една несправедлива преценка в Лесотехниката, Папазова, тогава ви създават доцентура по семепроизводство на декоративните растения. Такава е катедрата. Селектура по семепроизводство на декоративните растения. Значи след оная игра - конкурс, и сега ги правят такива конкурси. В.К.: И накрая къде ви дадоха доцентурата? Г.П.: В Агротехническия факултет. В.К.: След като се явихте на изпит в Лесотехниката. Г.П.: Да, да. Виждате ли какви смешни работи. Ами аз да ви кажа запишете го, печалното състояние на Райна Георгиева, която трябваше да проведе Лисенковата теория у нас, която не беше подготвена въобще по никоя от генетиките ни, нито по едната. И която беше смешна и жалка горката, защото тя трябваше да се пече в собствената си мас и която ми провери доктората, защото може би от една страна от завист, а от друга страна от неразбиране, от трета страна може би от налагане формална генетичка да стане такава и такава. И когато тя беше принудена да се преустрои отново и когато стана вече жалка, печална, нали, отново към класическата генетика. Среща ме: „Какво правите, другарко Папазова?" Иска да ме възвръща в Академията, не другаде, направо в академията. Тя там отиде. „А, вижте, аз съм заета, имам болни близки хора. Имам близки болни хора." В.К.: Тя иска да се реваншира. Г.П.: Реванша аз не го приех. Как ще го приема след толкова години? И още повече аз в никой случай не можеше да оставя Паша. Несъвместими две неща, невъзможно е то. В.К.: Значи от една страна тя иска да се реваншира. Г.П.: От друга страна от Горе ви поставят на изпит, кое ще поемете - академията ли или Паша. Г.П.: Да. В.К.: От друга страна Небето ви освобождава от съпруга, нали, и ви дава възможност да гледате Паша. Г.П.: Ама аз тогава не го знаех, че Небето ме освобождава. В.К.: Да, ама ето вижте как се подреждат нещата по конец. Г.П.: Ама казвам ви, бе приятели, казвам, че цяла Школа е това. В.К.: Както Учителят по-рано ви е поставил на изпит: „Остани, рекох, остани!" Остани, нали? Г.П.: Мамо, мамо, тогаз виж какво беше като програма на моя живот. В.К.: Това се повтаря може би след 20-30 години именно на тоя етап, с тоя финал. Райна Георгиева иска да се реваншира, която ви е провалила дисертацията и сега иска да се реваншира, вика ви Академията. Отивате ли в Академията, остава сама Паша. Г.П.: Че как ще оставя Паша? В.К.: От една страна цяло Братство не иска да я гледа, нито роднини, нито братя и сестри. Г.П.: Ами болният Христов в легло? Чакайте, аз за него не съм ви казала нищо, за Христов. В.К.: Да

14. СПЕЦИАЛИЗАЦИЯ В ПАРИЖ Г.П. (Гена Папазова): Отидох в Пловдив, от Пловдив заминавам за Париж. В.К. (Вергилий Кръстев): Това коя година? Г.П.: 1932 -1933 година, защото 1934 година аз вече бях в Париж. В.К.: Те ви изпращат на специализация. Г.П.: Изпращат ме на специализация в Париж по декоративната растителност с мойта заплата, без право на валута. В.К.: Какво значи вашата заплата? Българската заплата? Г.П.: Българската заплата без право на валута. В.К.: А там с какво ще се храните, с какво ще се издържате? Г.П.: Боже, аз ако ви разкажа, и това съм го записала даже. В Пловдив се срещнах с един дебелчарин, който аз го знаех, но той ми се представи като кръсниковци, комицовци, на комици и кръсници отношения. И понеже моят баща беше особен човек, той раздаде на млади, надеждни момчета даваше пари, но не пари с лихва, това разберете, пак ще го повторя, пак ще ви кажа, а пари, да започне момчето някаква работа. Той е бил един от тях. Ще ви кажа, значи моят маниер, маниерът на моя баща е този, да подпомага младежите. В нашето село има още един човек, ах, има заможни хора и други, но един от тях е попски син, той е син на поп, той е бездетен. Него го наричаха Погана, защото той дава пари с лихва и разсипва хората. А моят баща дава да подпомага хората и никой не знае, когато баща ми дава нещо, никой не знае. А когато ний имахме нужда, щото и ние се оплаквахме след неговата смърт в нужда, мама получи заем, без някой да я види. Така се даваха. Когато моят баща можеше, преди това, когато беше жив, той е помагал на даскал Доча, да изучи Момчо Дочев, който беше известно време министър. Дочо Дочев, адвокат тука в София. Ще дойде баща ми: „Кумец, дай", защото той издържа двама сина и две дъщери, да учат, а той учител. Той трябваше някой да му помага. Така е давал баща ми на тъмното, на четири очи и така е пък и получавал на времето пари. Та този се явява при мен, много задължен към баща ми и да ми помогне. Той е работил във франция и той е обущар, и пак ще отиде да работи. Така, като отиде там, той ще работи и ще ми дава парите. Аз ще му дам тука парите, а той там ще ми дава парите, във франкове. Аз дойдох тука в София и казвам тука на Мончо Дончев, на Дочо Дочев каква сделка, но преди това казвам на Пашини, че такъв и такъв човек се намери и т.н. Те викат: „Дай да го видим." Поканих го аз у тях, обаче аз не присъствам, защото ме е срам, как така ще разпитват човека? Как така те ще разпитват човека, как ще ми връща парите? Аз нали му вярвам? А и той казва, че си изпълнява задължението към баща ми. Да. Дадох му някаква сума, че всичката ли, това не мога точно да ви кажа, В.К.: В български пари. Г.П.: Тука става, в България. За Момчо Дочев, Дочо Дочев каза: „Постъпила си наивно. Какво правиш?" Викам: „Как, той тръгва с мен, пътуваме заедно за Франция." Пътувахме до Швейцария. „Хайде, ти върви, пък аз оставам тук, пък после ще дойда." И то се свърши. В.К.: И после видяхте ли го този човек някога? Г.П.: Видях го, щях да припадна, видях го на ул. „Мария Луиза" срещу киното сега „Цанко Церковски", бях вече женена, бях с Велизар и д-р Антонов и етърва ми. Семейно така бяхме и там аз щях да припадна при тази среща. В.К.: И той какво каза? Г.П.: Не се спрях и не говорих с него. А преди да вземе парите, че жена му ме кани, че баници прави, че какво ли не, ама глава има да пати, защото аз съм живяла между честни хора. Човек трябва да живее при всякаква среда, да има опитност от живота, а не по вяра да стане това нещо. Та отивам аз в Париж и там намирам една приятелка на мои приятелки тука, една шивачка, от бедно, по­бедно горкото и при това ги пъдят вече. Пъдят ги от Париж, защото не им дават право да работят. А тя отива при една белогвардейка. Тина Палма, Тина Палма. Боже, Тина Палма. Тя е Павловна, а пък Тина, кой знае какво й е името - Христина ли, какво. Тина Палма, Тина Палма, толкова знае, съвсем неграмотно същество, шивачка, пък със златни ръце. Но тя ме запознава с едно момче, македонче. Туй момче македонче работи в една кръчма, ориенталска. Мръсно, тясно, димно. Там ходят такива немили, недраги работници. И той скоро ще се върне в България. Има пари. Тогава мойта сестра праща пари на негова сестра - пари тука в София. Тя му пише и той ми дава там пари. И така започвам оскъдно да живея в Париж. В туй време стават тука политически промени. Ново правителство и мен ме отзовават. В.К.: Кое бе това правителство? Г.П.: Знам ли кое време. В.К.: В коя година е това? Г.П.: 1933 - 1934 година. В.К.: Народният блок, да. Г.П.: И ме отзовават. Прекъсват ми заплатата. В.К.:А вие колко време бяхте там по това време? Дали една година? Г.П.: Била съм. В.К.: Да. Г.П.: Че как ще напусна, аз съм дошла тука наука да правя. В.К.: Там вие точно къде бяхте? В какъв институт бяхте? Г.П.: В никакъв институт. А, там носех писмо до заведующия опитното поле във Версай. Тука ми го даде Прочев, научен работник, селекционер по житните растения, за да мога да вляза в контакт с научните институти. Там получих не знам точно пак по чие съдействие, да вляза във висшето учебно заведение за инженери - архитекти по озеленяване във Версай, само за мъже. И мен ме приеха - свободен слушател и аз бях щастлива, защото преди това аз обикалях оградата на този институт, а той имаше железни решетки, и аз гледах през тези решетки и викам: „Господи, ще вляза ли да ги видя? Ще го усвоя ли това нещо?" Тази особеност на тези декоративни растения в чужди страни, всяко специално. Ще мога ли? И влязох. Организира се екскурзия в Южна Франция, тя много малко пари струва. Аз се включих в нея. Обиколих Авиньон, Марсилия, Ница, Монте Карло, навсякъде с тази растителност аз се запознах там на място. Как ще напусна аз така, че ме отзовават, няма. Сестра ми тука даваше пари, оня ми даваше. Че като закъснее неговата сестра да му съобщи, пак ме оставяше без пари. А в туй време аз живеех в една скромна квартира във Версай и след института отидох във Вилморе Андрьо, това е едно стопанство, селекционно, семепроизводно, за декоративна растителност. И там ме приеха с широко отворени обятия, почнах да превеждам от руски на френски. Там работеше професор Мюисие, който водеше генетиката в института във Версай. Там работеше като доцент Макс Симоне, който направи два доктората. А при втория докторат участвувах аз, защото аз му рисувах пък луковиците по земните части на Илисите. Тя бяха върху Илиса. Изобщо хората ме приеха, аз работех, научих много неща и се върнах в България. В.К.: Там колко стояхте, две-три години? Г.П.: Две години. Е, то не са такива от календаря и то и толкоз, и да, и не, и т.н., не съм броила колко дни повече или по-малко и се връщам тука, обаче вече уволнен агроном. Отивам в нашето министерство, мои приятели началници, съвипускници. „Абе, Купаранов, бе дойдох, какво ще правя сега аз?" - „Че какво да те правим, то за тебе място няма тука. За тебе няма място, защото с твоята квалификация къде да те пратим, има само едно място в едно училище."

II. АГРОНОМЪТ И РАЗВРЪЗКАТА НА КАРМАТА МУ 13. АГРОНОМЪТ В.К. (Вергилий Кръстев): Бяхте ли пример и подражание някому? Г.П. (Гена Папазова): Мой съученик, Стефан Димитров, сирак от войната, баща му убит, кадърно момче, рисуваше и пееше, и свиреше. Свири на цигулка, рисува фантастично, когато там даскалът ни покаже нещо да рисуваме, рисуваше го прекрасно. Това школа ли е? Но той рисуваше и той има рисунки направени от Патриаршията в Търново. Някакви рисунки има. Беше самоук, но голям талант. В.К.: Да. Г.П.: Какво стана, щото той ми каза така: „Представиха ми една рисунка за входа към Царевец. Рисувал я човек, който не знае да рисува и направил тъй и тъй." Вече критикува той. Но той рисуваше. И този Стефан Димитров, щом Гена реши да става агроном, каза: „И аз ще ставам агроном." Но хич не му беше горкия за агрономство. Бяхме в един випуск. Умен, но не призван за агрономия, сбъркан път. Много се обичаме. И досега е жив, и му се обаждам. Много се обичаме. Назначиха го като агроном в Сливница. Направи си веднага кокошарник, почна да произвежда туй, онуй, но не му върви. В.К.: Не е за агроном. Г.П.: Не е за агроном. А кадърно същество. Мъчи се с агрономията той. В.К.: Вие как решихте да запишете агрономия? Г.П.: Аз не можех друго. Или агрономия, или ветеринарна медицина. Аз съм селска дъщеря. Аз раста в това нещо. Аз познавам земеделието, градинарството. Аз познавам селекцията, аз познавам семепроизводството, аз познавам всичко. Имаме много хубави крави, имахме от Дания, ангелска порода. В.К.: Всичко идва по родова линия на баща ви. Г.П.: На баща ми. В.К.: Вие на него ли приличате или на майка си? Г.П.: На мама казват че приличам, но Учителят казваше: „Тя към бащата клони, по начина на ходенето, по начина на мисленето." Та аз отидох да следвам и моето слеДване както беше: теоретично обясняване на мероприятията, които провеждахме на село. Ние всичко правехме с модерни съоръжения и аз само си ги изяснявах тука. И затова една съвипусничка, Вевчето, Геновева, тя софиянка, влязла е като агороном заради стипендията, понеже сираче, даваха стипендии тогава на момичетата. Не, то и на момчета, но нямаше момчета. Бяха момичета. И тя вика: „Ти ни беше светило, ние какво знаехме, ние какво можехме?" Те, софийските деца, нямат представа от растенията. Учат ги, получават хубави бележки, но по памет. В.К.: По памет и зубрене. Г.П.: Добри хора иначе, но да бъдеш агроном, там трябва - на място. В.К.: Вие записахте да следвате коя година? Г.П.: 1923. В.К.: И завършихте? Г.П.: 1927. Ей това писмо, което имате, то е от 1927 година, когато си готвя последния изпит. В.К.: Да, виждам. Г.П.: Ама как да не следвам, ами аз съм, трябва да вляза вече на самоиздръжка. В.К.: От 1923 до 1927 година вие сте в София, посещавате факултета. През това време посещавате факултета. През това време посещавахте ли Изгрева и Учителя? Г.П.: Че как, всяка неделя, всеки петък, всяка сряда. В.К.: През този период имате ли някои лични опитности, срещи с Учителя, някои наблюдения през това време? Г.П.: А, имах, но вяли. В.К.: Може би не си спомняте. Г.П.: А, спомням си, когато говорих за Учителя, а то после, когато дойдох вече тука, във факултета като командирован агроном. В.К.: Споделяхте ли нещо с Учителя? Г.П.: Споделях за генетиката, за постиженията на генетиката, за това, което откриваме в хороскопа, в половите клетки на растенията, ние боравехме само с растителен материал, той купи микроскопи, но тъй активно не съм участвувала и такива върхови моменти не съм имала. За мен матурата и отиването при Паша беше посвещение.. Това е образът на Учителя. Той ми стига. В.К.: Вий сега като сте следвали, като сте работили, споделяли ли сте с Учителя някои проблеми ваши по отношение на вашата професия, на личния ви живот включително? Г.П.: Не, там да можех да се справям самичка. Там аз съм си силна, няма какво да занимавам Учителя с въпроси. В.К.: Не, някой път човек има някакъв проблем, личен, родов. Г.П.: Не, не, не, не, не, не, не, аз си имам разбиране относно тези заеми на съпруга ми, смятах, че не е правилно, казах му: „Ти трябваше, като се жениш, да ми кажеш, че имаш 100 хиляди лева задължение, как така?" В.К.: Сега, по-късно аз знам, че на Изгрева там правят някакъв опит за градини и т.н., някакви наблюдения имахте ли вие там? Г.П.: Там не съм правила наблюдения, обаче нескопосно внесох тези минерални торове и те причинаха корясване на земята. То не може така. То не може по теория само да правиш нещата. Видях, че съм сложила голяма доза. Но с брат Ради, така като приятели, нали, участие в поддържането на растенията не съм взела. Изобщо аз започнах да работя само като агроном и така. В.К.: Вий къде отидохте, след като завършихте, къде отидохте на работа? Г.П.: Като свърших агрономия, подадох в Министерството на земеделието заявление да бъда някъде назначена. Независимо къде. И получавам назначение в Боруш. И като го получих туй назначение, викам: „Че каква агрономка ще бъда аз в Борущица?" В.К.:Къде е това? Г.П.: Ама аз не го знам къде е. Борущица знам. То е по линията Търново - Габрово - Стара Загора, тази линия. Далеч там в гората, какво ще правя аз? Чак после разбрах, че Боруш е село било, а сега е местност между гара Крушито и между Никюп. Там заварих една постройка, пансион на децата, на учениците, стари такива едни сгради, практическо земеделско училище. Директорът го нямаше. Посрещна ме възпитателката. Деца - нямаше ученички. Обаче аз агрономка, въоръжена със знание, със сили младежки, с опитности вече на производител, трябваше нещо да правя. Веднага контакт с работниците, виждам кой какво прави, кой завежда лозето, кой зеленчуковата градина, кой ще прави посев сега на есенниците. Трябва да се прави посев, да се подготвят почвите. И така започвам аз да действам като агроном. Мълча и работя, и без пари. Стажант без заплата ме назначиха, и то не бях само аз, всичките така ги назначиха, нямаше пари и тази възпитателка вика: „Да знаеш, че като се върне директорът, много ще те хареса." Аз не го правя да ме хареса директорът. Защото не можеше другояче, нали това се прави сега. И като карах там шест месеца, подадох заявление да ме преместят в Южна България, да се запозная с южните култури - фъстъци, анасон, кимион и т.н. И ме изпратиха в Хасково, пак такова училище. Като отидох в Хасково, в туй училище заварих пущинак. Заварих две учителки, безгласни букви, две ученички липсващи, защото още ваканция. Тъй ще е било, ваканция трябва да е било или както и да е, не съм сигурна. Не съм сигурна. Две ученички имаше училището, заварих ключовете на склада у директоршата, много деца, май че бяха на директора, възрастен човек. Гледам сега тази работа каква е бе, джанъм, ключа го държи жена му, учителките правели консерви, не се грижат за тях, тези консерви са заключени, ученички няма, хоп един доклад до Министерството за състоянието. Идва инспектор, установява същото. Децата ги изпращат в Пазарджик в практическото училище, откриват само един курс, те са двегодишни. Първи курс се събира отново, основава се. Заместват директора с друг, аз се явявам вече на държавен изпит, свършвам го и ме назначават мен директор във Видин. Но бях много бойка, обаче не разчитах на някаква опора зад гърба си, само на собствените си сили. Там вече имах заплата. Там обаче, за туй място апетит се прояви от един тъй наречен, фамилното му име беше Цухлев. Конфузно, но такова. А в туй време моите колежки там, едната от тях беше сестра на инспектор в земеделието по образованието, другата беше братовчедка на Велизар, третата беше агрономка, симпатична, добре организирана, тя се занимаваше с животните, тя беше от Шумен, и аз. И когато сме свободни, от време навреме нас ни посещаваха: Велизар като братовчед на колежката ми, друг един, Пухчо го наричахме, сега не му зная името. Той беше по-млад. Той се интересуваше майче от тази, агрономката по животновъдството, а братовчедката на Велизар пък имаше... То тогава беше друго, бе. То нямаше сегашните отношения. Като че ли от нея се интересуваше околийският началник. Байката го наричахме, Байката. И като нямаше за какво да се хване този Цухлев, започва да приказва, че там идват момчета, че там какво ли не става. Удари в камък, защото стана смешен - в какъв смисъл? Той става пазач, да ни пази, поставя пазач на входната врата, да не ходим в града. И ще стреля, ако прескочим прага. Пък ний, той се казваше Йон, пък ние; сме прекрачили прага и така: „Ионе, оттатък, хайде!" Отсам! Вече стреля, нали? Оттатък съм, отсам. Почваме да се шегуваме с такива наредби, нали? Другата сигнализира на брат си тука, на инспектора: „Ела да видиш какво става бе, този какво прави!" Не можа да се справи, просто неподготвен, а и физически нездрав. Той скоро умря, този Цухлев. А пък мен за показна дейност ме пратиха в Орхание. Пак разнебитено училище. Защо? Защото кметът партиец, комунист и като го малтретирали, той вече няма дума, той не може да иска, той не може да оспорва, той не може да прави нищо, само може да мълчи. Училището се разпада. До каква степен страхлив, ще ви кажа. В туй време се купува мястото на Изгрева. Надя ме вика да дойда. Сигурно да се оправят документите. Пращат ми телеграма. Викам: „Г-н директоре, трябва да отида." - „За какво те викат пак, бе?" - „Знам ли, казвам, виждате, че и на мен не пишат за какво е, знам ли? Може и най-тежък случай да има, може някой да е умрял." - „Да е умрял, добре. Ами ако не е умрял?" Не смее да ме пусне, бе, да не му направят забележка, че не се държи сериозно с персонала. „Ами ако не умрял?"- „Абе умрял, неумрял", ха-ха, ха-ха-ха, „викат ме, аз ще тръгна. За един ден." Такъв беше нашият директор, но той беше вече възрастен, трябваше да го пенсионират. Сега, значи, навсякъде аз съм бойка воевода и идва нов директор. Той пък беше един мухльо. Беше се оженил за една богата дъщеря от Ески Джумая. Тя знаеше, че има летни чаршафи и зимни чаршафи за спане. „Моят мъж", той пък „моята госпожа, мойта госпожа". Хай бе, твойта госпожа. Аз завеждам всичко. Там нямаше втори агроном. Аз завеждам и животновъдството, и градините, и полето, и правя дажби. Да направиш дажби на една крава, трябва да знаеш живото й тегло, трябва да знаеш възрастта й, млекодобива, всичко трябва да знаеш, да можеш да направиш хранителна дажба. Моите ученички идват сутрин, ние доим, кравата е така и така, дайте дажбата. Правим. Пак това. Директорът ми идва на ревизия. Свършва се. През деня ме вика. Ха, той там казва: „Прави корекция на дажбата. Тъй, тъй, тъй." - „Ха, деца, отговорете що слагаме толкова фураж концентриран, що слагаме такъв фураж толкова." Те отговарят. През деня той ме вика: „Ти защо ме злепоставяш пред ученичките?" Викам „Г-н директоре, вий нали пред тях ме питате? Нали там трябва да ви дам отговора? И вместо аз да ви дам отговор, те ви дават отговор. Да ви кажат на каква основа се изчислява едва дажба." Ей този мухльо започна да търси подкрепа в Министерството. В.К.:Срещу вас? Г.П.: Не, за себе си. Той срещу мен няма какво, щото аз съм бойка. Ами той търси подкрепа за себе си, да се защитава и кани Цветана Киранова, предполагам че е известна за вас Цветана Киранова като комунистка и боец срещу фашизма, нейния мъж какъв беше, Киранов, той стана професор после в агрономическия факултет, добри приятели сме. Кани, да прати семейството си, Прокопи Киранов, да прати семейството си да летува в това бе, в Орхание, знаеш ли колко е хубаво в Орхание? Ох, Боже, Боже! Пристига Цветана Киранова с трите си дъщери. Става, пак започва, „моята госпожа" и т.н. и т.н. Един ден, аз съм на лозето. Лозето е направено в различни системи: Кордонна система, чучувидна система, дълъг и т.н. и деца, това е опитно поле. Всяко значи дете знае тоз ред каква система е, как въобще се режат. Цветана Киранова идва при мен, гледа. Свършвам аз. Вика: „Ела да си поприказваме, аз там ще се задуша от тоз директор. Какво да правя, само за ядене се приказва и за дрехи. Какво да правя, какво да правя?" Викам: „Когато съм свободна, викайте ме и когато вий сте свободни, ще ви потърсвам и аз." И станахме ний приятелки с Цветана Киранова. А този човек не можа да прокопса. И той мислеше, че аз ще му правя някакво зло, защото после, след 9 септември се въртеше край мене така, вече въртеше опашка. Дума да не става. Какво той ще ме оправя. Той е некадърен човек. Оставих го така да си мъждука. Аз не съм тръгнала да убивам хората. Дума да не става, такова нещо, но не се подчиних. А мен ме пратиха тогава в полувисшия институт в Пазарджик - преподавател. Той беше полувисш земеделски институт за девици, подготвяхме учителки за практическите училища. Там на друга беда. Пак моята дейност беше причина. Най-напред направих парк върху чист пясъчник, като избрах подходящи растения. Организирах работниците. Всеки на място да се явява, всеки това да прави, отчет на всичко и т.н. Добре, но тогава беше земеделски режим. А там имаше народен представител - Йотов. А те отиват, работниците, и му се оплакват, че дошла една Папазова, която ги кара да работят. И тоя ахмак: „Как така ще малтретираш нашите партизани?" Земеделци. И ме назначават на по-високо място. Пращат ме в опитната станция в Пловдив, който стана после институт. Там ме приемат с добре дошла и Христо Даскалов ме прави специалист по декоративната растителност. Ама аз стоя ли мирна? Оттука, та направо при Димитър Кушев. А Димитър Кушев го познавам, той е от Поликраище. А Поликраище е в съседство на Боже. Да отида в Търново, трябва да мина през Поликраище. И него го познавам, защото той водеше жена си, беше приятел с директора в Боже и са готували, и там сме приказвали, и той ме знае какъв чешит съм. „Защо ме пращате в Пловдив, бе? Какво искаш, бе, какво искаш?" - „Повишаваме те. Повишавам те и ще те пратя на специализация." - "Ти ми кажи защо ме махна ти от Пазарджик? Кажи какво направих в Пазарджик." А в Пазарджик докато съм, идват инспектори от Министерството и учителките не са всички на еднаква висота. Инспекторът казва - тя е инспекторка и живее в другия вход на таз постройка: "Тебе ще те посетя на тази лекция еди-кога си, тебе на тази лекция." Дава един график. - „Дай да не е сега." Инспекторката гледа мен. Викам: „Елате при мен." Помня, беше по лозарство лекцията ми и както обикновено си говоря. А моите ученички или курсистки ме гледат в очите. Връзката не се прекъсва между моите и тяхните очи. Така съм преподавала всякога. Аз да ви разправя истории, в Орхание пак така беше. Страшно е, когато не си подготвен да заемеш някакъв пост. Викам: „Ето резултати от ревизията, нещо да имате, да кажете, да знаете повече, как така? Къде ще ме местите, бе?" Мисли си. А-ах, защо да мълча. Щото... В туй време пък става тука някакъв конгрес на земеделци. Там улицата пълна с манифестанти. „Затуй ли - казвам - затуй ли ме местите, ме махате? За да може да угодите тука на хората да ги влечете и да им обещавате каквото не трябва." Но нямаше, не можеше да се върна, срещу Йотов не може да се противопоставиш.

12. ГОЛЕМИЯТ ИЗПИТ Г.П. (Гена Папазова): Паша в туй време поддържаше връзки с мен, аз поддържах връзки с нея, защото баща ми страдаше, болестта беше страшна, страшна бе, не исках да го измъчвам, чувствах се виновна, не можех да отстъпя и така се разделихме. Разделихме се физически, без да се разделяме духовно. И когато аз молех Учителя да му помогне, той казал на Паша: „Ще се опари! Ако остане, ще се опари, ще почне да преследва Учението!" В.К. (Вергилий Кръстев): Първо ще се насочи към вас, да ви ограничава. Г.П.: Да. Да. В.К.: Значи по-добре да си замине. Г.П.: Не само мен, но ще преследва и Учението. Учението. Защото той не беше пасивен човек. Беше сила. И умствена, и обществена сила беше той. Той беше окръжен съветник. Въобще сила беше, макар че с второ отделение образование. Той е израснал после сам интелектуално. В.К.: Значи, ако остане, ще се спъне. Г.П.: Ако остане, ще се спъне. В.К.: Вие бяхте писали писмо на Паша, за да пита Учителя. Г.П.: Да пиша, да поддържам връзки. И когато баща ми тук, в София почива, моята квартира в Търново пращи, пращи, гърми, ще се счупи таванът. Аз вече знаех, че баща ми си отива, без някой да ми каже. Така беше. В.К.: Значи вашият баща си заминава, вие се освобождавате от една страна, сега вашата връзка с Паша започва. Г.П.: Тя продължава, тя е почнала през 1920 година. Това е 1923 година. 1923 година аз свършвам. И сега ще искам да ви запозная с нещо и искам да го разкажете. То е отпечатано от Анина Бертоли, то е отпечатано в „Глен дьо бле" („Житно зърно") в Париж. Отпечатано е, аз не се страхувах от това. Значи вие, ако го оповестите, ще бъде второ. Не съм търсила листа, имам го на френски. През 1923 година аз завършвам гимназия с пълно отличие, обаче трябва да държа матура по български език, задължителна за всички, независимо от успеха им. Всички накрая трябва да се явят на матура по български език, но тя ще бъде някога, след много дни. В туй време хората си държат изпит по всички предмети, каквито има. Аз съм свободна и нашите приятели отиваме на разходка с тях, и попаднахме на едно поле с ягоди, диви. Ядохме, брахме, и те викат: „Гена, ти искаш ли да отидеш в София да занесеш на Учителя една кошничка ягоди?" - „Че как няма да искам?" Тръгвам. Идвам тука, нося му ягоди. „Рекох, останете!" Добре. Щото аз пък не обичам да притеснявам хората, много бях строга към себе си и към тях. Как тъй? На другия ден: „Учителю, да си отида!" - „А, остани!" Значи вие отивате втори път при Учителя. Г.П.: За първи път. В.К.: Не, но първият път той ви казва да останете, така ли? Г.П.: Ама аз съм там у него, на ул. „Опълченска" 66 съм. В.К.: Вие му занасяте ягодите. Г.П.: Ягодите и оставам там, той ме задържа. В.К.: Там преспивате. Г.П.: Там преспивам. В.К.: При Гина. Г.П.: Преспивам при леля Гина. „Мър Марийке, как ти беше името?" Те всички за нея бяха Марийки, защото е името на света Богородица. „Мър Марийке, как ти беше името?" То беше мойто лесно, но както и да е. Вече наближава деня за матурата. Трябва да се явявам на български език. Викам: „Учителю, след четири дена е матурата ми по български език." - „Остани." В туй време той седи, там приятели има и правят оградата между него, между двата двора на Петко Гумнеров и двора на Георги Димитров, на сестрата. Те са съседни. И там правят нещо по оградата с наши приятели млади. На другия ден: „Учителю, да си тръгвам?" - „Остани." В.К.: Само една дума: „Остани." И никакви други обяснения. Г.П.: Става така, аз съм отлъчена от черква, аз съм клета пред цялото село. Всички вече ме гледат с четири, не с две очи. Какво правя, къде съм, какво е това, най-силната ученичка, най-скромната мома, какво излезе от нея? Ами сега, ще загубя и матурата. Ами после? Ами после? „Учителю, ами утре е матурата." - „Остани." - Разпятие. На другия ден казва: „Може да си отидеш." В.К.: Той казва. А вие през това време сте непрекъснато на ул. „Опълченска" 66, там спите. Г.П.: Там спя, там ям и там питам, да си тръгна. Тръгвам си. Аз си тръгвам, трябва да си тръгна. В.К.: Ясно, да. Г.П.: Хората няма да повтарят матурата зарад мен, кой... Каква матура бе, нали трябва да се записвам после? Нали трябва да следвам? Ами и срама, ами пред мама! Мама, която казва пред цялото село - „И аз съм с нея!" Как аз пред мама ще застана, да загубя правото си на следване! Да загубя една година за нашия дом, гдето всичкото е стегнат режим. „Иди си, вече може да си ходиш!" Отивам си в Търново, направо в Търново и там, близко до гимназията срещам моя съученичка. „Какво правиш, бе, от къде идваш? Знаеш ли, че матурата се отложи?" В.К.: Ха-ха-ха. Г.П.: „Знаеш ли, че матурата се отложи?" Кажете ми кой направи това? В.К.: И как се отложи? Г.П.: Отложи се. И аз бях много земна. Хох, значи ще си взема матурата, значи ще следвам. Аз не помислих за същността на този въпрос. Не помислих за него. Това беше едно изпитание на Учителя към мен. Не казвам дали съм го издържала, щото аз бях много смутена, когато той ми казваше „Остани, остани!" и мина денят, аз бях много смутена. На кого служа? На здравия разум ли или на увлечение? Това, и чак сега аз разбрах кой ме освободи, кой накара съпруга ми Велизар да се отдели. Аз не съм се отделила от него, защото никой, да ме прости Паша, но така трябва да го кажа, никой нямаше да я гледа. Ами Христов*? Христов, към когото тя е задължена? Този всячески болен човек. Че сърце ли не беше, че бели дробове ли не бяха, че не виждаше добре, че нерви страшни, че този крак, когато трябваше да го умият, за да го закарам в Пирогов: „Гена, не се плаши, там има нещо, то нещо, то не е доброкачествено", рак вече на крака, то такъв - топчета сини, било кожен рак. Че после той си отиде от рак. Благодаря, Господи, че ми даде сили, това нещо да го понеса. Паша беше нищо пред него. Туй цялата ти вътрешност да излезе през ануса, какво значи това? Чер дроб. Той изгни тоз човек, разложи се, а живееше. Вие, лекарите, виждали ли сте такова чудо? В.К.: Да. Виждал съм. Разкапан, но живее. Г.П.: Всичко се разложи вътре в него. Уж кожен рак. Все пак той получи помощ, щото аз имах близък лекар - д-р Крум Юруков. Той е гинеколог. Той ми е много, много, много близък тоз човек. Той работеше там в Онкологията. Аз отивам при него и викам: „Помощ сега имам такъв болен човек. Какво да го правим?" И той казва: „Виж, аз за теб мога само да измислям какво да правя, защото на нас ни е забранено да заемаме легла с възрастни хора, докато млади хора работливи се нуждаят от тези легла. Обаче аз ще го вземам всеки ден в болницата." И това го правеше. Защото се явиха много усложнения. Запозна ме с тази дерматолог - жена беше, не знам какво. В.К.: Той е отивал за нагревки. Г.П.: Каквото правеха, правеха. Всеки ден той се връща. Когато стана вече невъзможно и това пътуване, той си остана в къщи в леглото. В.К.: Сега аз искам пак да се върна по отношение на вашата опитност. Аз тази опитност съм я слушал разказана. Но ставаше въпрос за финала, когато отивате в Търново, нали, така съм слушал, че била се състояла матурата, но понеже някой преписал не знам какво от София, отложили матурата. Г.П.: He. He. He. В.К.: Добре, но датата на матурата е обявена и да се отложи отново трябва да има причина. Г.П.: Матурата отложена. В.К.: По какви причини беше отложена? Г.П.: Не мога да си спомня по какви причини. Цялата матура отложена. В.К.: Да, с една седмица. Колко време беше отложена? Г.П.: А, не знам, не помня това с колко, но нали аз ще се явя на изпит? В.К.: Ха-ха. Г.П.: Виж къде е невежеството на начинающия. В.К.: Да. Г.П.: Нали аз ще си взема матурата, вече не ме интересува Силата, която направи това. Как може един Учител, Той, Който поощряваше всичките наши хора да учат, поощряваше. Как Той може, един кадърен, негов последовател да го направи за смях и т.н., да му пресече пътя на растенето. Това е противоречие, бе, не можеш да го асимилираш това нещо. И аз не го разбрах. Не го разбрах, аз много късно го разбрах. Както сега чак разбирам, как той ме освободи от мъжа ми Велизар, за да мога да гледам Паша. Ето това. В.К.: Вие казахте, че сте била отлъчена от черква. Защо бяхте отлъчена? Г.П.: Като дъновистка. В.К.: Като дъновистка. И как ставаше отлъчването от черква? Г.П.: Че аз да не съм присъствувала! Те ме викат и аз не ходя. Викат ме и аз не ходя в Синода в Търново. И им пиша писма, че ако е въпрос за отлъчване, и вие сте отлъчени от гръцката черква. В.К.: Значи, ако е въпрос за отлъчване и вие сте отлъчени. Г.П.: И вие сте отлъчени от Вселенската патриаршия. А какво е важното, да търсиш Истината. И т.н. Така им отговарях. В.К.: И те как, от амвона или от църквата ли са ви отлъчили? Г.П.: Тогава, в село Дебелец, в черквата четат отлъчването ми. Попът го чете пред цяло село. В.К.: Отлъчен от църквата. Г.П.: Отлъчен от черквата. В.К.: Това нещо на времето е било голямо нещо. Г.П.: Че как да не е голямо! Че как да не е! В.К.: За сегашното поколение е смешно, Но... Г.П.: О-о, сега е смешно, защото комунистите управляват и те са атеисти. А там, кураж трябва да имаш. И сега можеш да си представиш, едновременно с туй пък, всички мои съвипускници, така близки които са, аз им бях за пример, като силна ученичка. Силна ученичка, а дъновистка. Противоречие за умовете им. Дъновистите ги смятаха за откачени хора.

11. ГЕНА ПАПАЗОВА ИДВА С РОДА СИ В.К. (Вергилий Кръстев): Сега искам да ми разкажете нещо за вашия живот, така последователно и за вашия род. Г.П. (Гена Папазова): Родена съм в Дебелец, в едно заможно селско стопанство. Село Дебелец, сега е град. Още на времето беше голямо село. В.К.: То къде е точно? Г.П.: До Търново, на пет километра. В.К.: Кога сте родена? Г.П.: През 1903 година, 18 септември. Че баща ми беше страдалец, в смисъл че остава сирак, без баща и без майка на 12 годишна възраст и трябва да поеме при това грижите за двама по-малки от него, две деца момчета и една сестра, за която той не може да се грижи, ами я дават калугерка в манастира. И баща ми става градинар, чирак, ходи по градини в Русия и в Румъния. Каквото изкара, за малките. Че май, че и тях повлича после. Какво е било, не знам. Когато аз вече бях голяма и съм негова дъщеря, разбрах, че той се е бил оженил за единствена дъщеря на едно семейство средно заможни. Но тази дъщеря била туберкулозна и умира. Майка ми пък е родена в Пейна - Дряновски колиби и тя сираче, от три години без майка, след туй втора майка, трета майка и на 16- годишна възраст се оженва за едно момче, и то туберкулозно. Раждат три деца, и трите умират. На 23 години майка ми е свободна, вдовица, а баща ми на 27 години - свободен вдовец. Тогава ей такива търговци, движещи се хора, им правят сватовщина, казват на баща ми: „Там, там има една булка, сама, вдовица останала." Оженват се двамата, вече са се имунизирали срещу туберкулозните бактерии, иначе как може да си представиш, да съжителстваш с такива съпрузи и респективно съпруги, и се раждаме ние. Баща ми беше много умен, много съсредоточен, голям общественик, кмет на два пъти или не знам как беше, аз го знаех като кмет през 1912 година. А баба ми, майката на съпругата му, казва на мъжа си: „Ний загубихме дъщеря си. Аз искам да остане зет ми тука, като син." Осиновяват го и после така малко комично ми беше като разбрах как са го осиновили. То коя година ще е било? Знам ли? Мога да изчисля. В.К.: Осиновяват баща ви. Г.П.: Баща ми. Осиновяването става като баба го прескачва. Няма документ. Може да има някакъв документ, но формално става така. Той ляга и тя го прескача. Но отношенията им бяха: казваше й „мама" и нищо друго. „Мама", такова отношение на баща ми към неговата тъща. И респективно „татко" към тъста. А тъстът, дядо, когото ние знаем за дядо, защото друг нямаше там, и той туберкулозен. И мама се грижи за него. Аз съм му изхвърляла храчките на дядо. Баба, не знам как, по-остра беше, той ще каже: „А, остави я този звяр", ха-ха-ха, но почтено семейство. И така значи баща ми остава в този дом като собственик. Имало е построена къща на бабино място. Таман е била построена. Това е станало 1878 година, когато идва руската армия, и която се настанява в къщата и която пали огън в средата, щото тя имаше нещо като камина плюс две стаи горе. И те палят огън там, та когато ние растяхме в тая къща, беше с черни греди. В.К.: Да, от огъня. Г.П.: От огъня, от дима. Значи по туй време къщата е била значи готова през туй време и татко е бил през туй време техен син. Сега той прави връзка с първата държавна подвижна земеделска катедра, основана от Петър Беров. Петър Беров е българин от Болград, завършил е академията, руската в Москва агрономство, не знам академия ли е било или пък не, как тогава е фигурирала не знам, и при Освобождението се връща тука да работи в България. Надарен човек, аз сега пиша за него и написах за него в История на декоративната растителност. Той е там фактор. Той е правил озеленяването на София. Тука всичките борови гори са негово дело и той се е борил с тези от Слатина, защото е било мера на слатинчени. Той взема мерата на добитъка им. Те воюват, изскубват растенията. Най-после става въпрос, че се намесва и армията, воюват, сражение имало, убити хора има, докато се запази тази гора. иглолистната на Петър Беров. Тогава той е фигурирал като горски инспектор. Обаче е агроном по професия. Сега после какво е правил, не знам, но когато аз бях дете 10-12 годишно, той беше директор на Държавната подвижна земеделска катедра. Този човек умря по път, изпълнявайки задълженията си, много делови човек и неговият паметник е в село Михалци и на него пише: „Работил за народа и умря за народа." На Петър Беров. Сега този Петър Беров трябваше да развива дейност, но трябваше база. Никой стопанин не си даваше земята Беров да прави експерименти. А той почва да внася чужди сортове. Къде да ги изпита? Баща ми дава нашето стопанство за опитно поле на катедрата. В.К.: Вашето стопанство. Г.П.: В село Дебелец, за опитно поле на това. Там се внесоха аспержи, т.е. аспарагус, за салата обаче. Там се внесоха ангенарий, едно растение, което е като магарешки трън, яде му се това нещо. В.К.: Вътрешното. И какво се яде? Г.П.: Долната част на съцветието. В.К.: Как се казваше, дето като магарешки трън? Г.П.: Ангенарий. Аспержи беше аспарагусът. В.К.: Добре, да продължаваме нататък. Г.П.: Виж го как изскочи това нещо от акъла ми. Ей сега ви го казах. Там се внасяше. И когато... В.К.: Значи опитното поле на баща ви е имотът? Г.П.: С тези растения баща ми засяваше най-хубавите места. Най- близката зеленчукова градина до селото и когато минат хората и викат: „Йоне Папазов полудял бе. Гледай, със зайча сянка и с магарешки трън си напълнил градината!" В.К.: Магарешки трън. Г.П.: Магарешки трън, защото друг сорт прилича на афишок, арфишок. Приличаше на истински магарешки трън, големите бодливите листа и горе този виолетов, съцветен, компузите и т.н. Там се внасяха първите пшеници. Пшеницата НОЯ, за нея помня, защото тя беше безкласна пшеница, френски сорт. И баба пък правеше опитните питки. Тя много обичаше баща ми. Тя... Кой смей да каже нещо лошо за него? Пък му вика: „Недей бе, недей, виж, че не струва. Гледай хляба как се троши. Не таз пшеница, не е. Я си дай ти нашата пшеница да слагаме." Баща ми започна да става семепроизводител на зеленчукови семена. Понеже имахме места в различни райони, той можеше да изолира отделните сортове и да произвежда чисто сортов семенен материал. И когато тръгваха градинари откъдето и да е на България, те бяха главно Лясковец, Търновско изобщо, за Русия или за другаде, те идваха у нас да купуват семена. Под влияние на Катедрата и предполагам, че и с помощ, ние направихме модел, обор на животните. Този обор на животните имаше, централно място заемаше торището. То беше с два наклона, един срещу друг и в центъра на наклона беше резервоарът за урината. Около това торище беше оборът за кравите, оборът за конете, птичарникът, клозетът - свинарник. Всичко това беше около торището. И торът се съхраняваше добре, градините добре се наторяваха, всичко растеше добре, щото имахме ръководство. Пак под влияние на катедрата се направи у нас сушилня, тип ХАВЕЛКА, в която сушахме. Вижте какво беше, то като че ли специално, след това ни мобилизираха да сушим за войската плодове и зеленчуци. Тази Хавелка, тази сушилня. Направихме овощна градина, туй, което е важно, че хората имаха плодове, но не така градини специално. Имаха единични насаждения. А още преди това, значи това е било само инициативата на баща ми, значи преди да се родя аз, преди сестра ми да се роди, баща ми прави първото за района американско лозе, т.е. изписва или купува внесени вече в България подложки американски, устойчиви срещу филоксерата и върху тях се облагородяват местните сортове. Но помня едно, че хората в селото нямаха грозде. Че баща ми, когато минаваше с кораба, препълнен с гроздето, вървеше пеша. Не мога да не се разплача. И: „Дядо еди кой си, бабо еди-коя си, заповядай, на ти, дете, граби гроздове" и подарява на всеки срещнат човек. И ей в това семейство аз израстнах. А мама пъргава, работлива като птичка. Пък той имаше много гости, моят баща, много. Като дойдоха агрономи, то беше страшно. Тя се връща от къра. Ей сега, запретва ръкавите, прясната пита, спаначника, яйцата, всичко готово. Това беше пъргавината, силата на мойта майка. Тя беше стълба на къщата. И когато баща ми отиде войник, а нас ни мобилизираха заради тази Хавелка, да работим за войската. Мама го правеше това. Но какво ви казвам, децата не видяха детство. Страшна работа, страшен ангажимент. Нито сме си доспали, за ядене не мога да кажа, че не сме яли, защото такова изобилие на храна, но никога не седнеш така сладко да го изядеш. Все ха, ха, ха, че има работа. В.К.: Баща ви в коя война участвува? В Балканската или Европейската? Г.П.: В Балканската беше кмет, а в Европейската беше войник. В.К.: Да. Г.П.: В Балканската война като кмет там се разсипа той, като кмет. Защото трябваше моят баща да събира храна за животните и за хората на войската, и защото отива във всяка къща. Обявява: „За нашите момчета, бе! Дайте сухар толкова нещо, бе, дайте свинска мас, бе! Дайте това нещо, дайте да храним децата, бе, те са на фронта, те са отишли там да се бият за нас." Е, един го разбира, друг не го разбира. На някого трябва да наложиш да го даде. Той пък ще даде сухар суров, сухарът мухлясва и т.н. и т.н. Аз съм била свидетелка. Отивам аз на нашата бахча, градина и една жена изпраща мъжа си обоз с волската кола, ще воюваме ние срещу турците. Тъй беше войната. Той заминава значи с волската кола да кара храна. Тя го изпраща: „Ха на добър час, а пък кмета калпака си да продаде." В.К.: Клетва. Г.П.: Да, клетва. Калпака си да продаде. И това значи с кмета. Друга една жена, точно срещу нас и при това в роднински връзки - кумица. От нея баща ми иска три килограма мас. Тя има само едно лозе. Нямат животни. И иска три килограма мас. Дава ли, дала я сигурно, но вика сега, тя пелтечеше пък малко: „Сега вече разбрах кой ми е врагът, кой ми е врагът, аз вече разбрах кой ми е врагът." Тъй. А в туй време в нас са два коня с кабриолет на войската, два вола с колата там и сено, и слама, и зоб, и всичко, каквото трябва да даде едно семейство, което има, и което е на кмета семейство, домакинство. Значи той първи трябва да даде пример на другите, да се увлекат и те. Тази война той се разсипа. В.К.: Разори? Г.П.: Разсипа се физически. В.К.: Разсипа се физически. Г.П.: Материално, разбира се, се разсипа, защото аз казах два коня, но имаше още един, детският кон. Много го обичахме. Ний, децата, с него си играехме, катерехме се и т.н. Той беше като човек. Даже ей тук той ме е ухапал. Васко ме ухапа, защото беше много уморен, пък аз ходя да си играя с него и той така ме ухапа. И когато се връща от войската и баща ми го познава на Марно поле, и в Търново, че е нашият кон, не смял да го вземе - развалина - какво да го прави, как да го убива. Значи дали сме и предали сме на това всичко, но не това материално разсипване го разруши, а психическото и заболя от рак. Сега татко се помина, а в туй време, когато той през Европейската война е на фронта, 1916 година, аз съм в Търново в прогимназията. В прогимназията съм с една Стойка Цонева. Тя май че от Мердене ли беше, от Минде ли беше, някои търновски села, а бащата вдовец и на войската с моят баща другари, един до друг. Оня си идва в отпуска и дъщеря му разказвала, че сме другарки, на един чин сядахме, но колко силна ученичка съм била. И когато казва това на баща ми, баща ми, както е бил в болницата, разбирате ли, имахме и портрет, аз го махнах, да нямам такива образи, почувствувал се излекуван, че дъщеря му е такава и такава. Просто му бях гордост и радост на моя баща. Другите бяха чудесни деца, аз имах сестра красавица, но красотата на жената е беда. Преследват я младежи, бързо се жени, настъпват неприятности и т.н. Другата след мен беше също така много красива, тя по-късно се ожени, но разсъдливото му дете бях аз. А брат ми, който беше също така много умен, чудесен човек, но беше много по-малък от мен. За нея възраст, 9 години по-младо значи много нещо е това. В.К.: Сега да се уточниме, колко деца сте били? Г.П.: Бяхме четири деца, три момичета и едно момче. Те са раждани повече, но са мрели. В.К.: Да, но тия, които останаха живи. Г.П.: Които останаха живи след смъртта на баща ми в 1922 година, през януари 1925 година се помина малката ми сестра, по-малка от мен, при раждане. Голямата ми сестра се помина 1962 година, през март. В.К.: Тя как се казваше? Г.П.: Монка, красавица. Е, красавица беше тя. Аз много търсех неин портрет тука. Представително нещо, а умна, тактична, а търговка. Тя се занимаваше с износ на пулпове. Как организираше всичко това, надарен човек бе, надарен човек. Какво искаш да прави, един по един начин, друг по друг начин, но надарено. В.К.: Да. Г.П.: Малката не можа да се прояви, тя умря веднага при раждането и не можа да се прояви. Брат ми, също така голям умник. Той се казваше Генчо, кръстен е на дядо ми, който е осиновил баща ми. В.К.: Да. Г.П.: Всичко става вече по тази линия и аз съм кръстена на дядо си, Гена. Пак на дядо, вижте какво уважение е било и каква грижа. Защото баща ми пък нямаше майка и баща. Ама то беда бе, как са мрели тези хора, какво са правили, но колко малко са живяли дядото и бабата, на баща ми родителите, и все пак са правили дарения, обществени цели. Те са строителите на манастира в Присово и техните черепи там и досега се пазят. На дядо и на баба. Но аз нямам отношение към тях, защото аз нищо не знам. А баща ми въобще не говореше. Защо избягваше? Защото много болно минало. Много тежко детство е имал той. Но достойно си е отишъл с принос в живота. Това беше моят баща. Но разбираше ме много добре, но когато аз се запознах с Учението и така станах вегетарианка, той не можа да се примири с това. В.К.: Вие се запознавате с Учението, вие вече учите в гимназия. Г.П. Аз съм в Русе. Там е сестра ми, търговка, аз отивам там да уча и да помагам в магазина. Къде ще идеш само така да учиш? Не може! В.К.: Не може! Г.П.: Не може! Магазинът беше колониал - деликатес - „Златна ябълка". От него пазаруваха легациите, търговските бюра. Там имаше много евреи. Той беше голям център, Русе, на времето, търговски. Сега пък е и индустриален. Обаче зет ми... В.К.: Той е мъж на вашата сестра. Г.П.: На моята сестра мъжа, говори: „Значи Гена не ще да се жени, Гена учи, Гена ще харчи пари да следва, тая да я няма." И започва да ме клевети пред баща ми, че аз съм влязла в една среда загадъчна, правят се разни работи там, хората говорят. „Дай да я оженим." Един, где да го намери един, не знам какъв беше, Дянков май се казваше, не го знам, на възрастта на баща ми, собственик на много лозя, ще ме жени за него. Хай... Пък аз малка. В.К.: Вий колко годишна сте били? 18-годишна? Г.П.: Абе там, нататък съм била, ще се женя, ами ще ме женят ли? И т.н. И баща ми обаче се повлия от тези писма, скоро изгорих последното му писмо, в което пише: „Върни се от Русе, вече няма да учиш." А аз съм свършила 7-ми клас само, остава ми само 8-ми клас. И му разправям: „Татко, това не е вярно, ти ме разбери." - „Разбирам те, но ще правиш каквото искаш, когато мен ме няма. Сега ти си тука в мойто семейство и ще слушаш." В.К.: А 7 и 8-ми клас, това е прогимназията или е гимназията? Г.П.: Гимназия, 7 и 8 клас, гимназия имаше до 8-ми клас. В.К.: Гимназия беше до 8-ми клас. Значи остава ви още един клас. Г.П.: Един клас, последният ми остава. Но той се помина 1922 година, аз си постъпих в гимназия, не ми попречи, та последният клас, 1923 година го свърших. Бях му гордост на моя баща. Преди това аз свърших прогимназия пак в Търново, Изобщо учех в Търново, само 6 и 7-ми клас в Русе. Свърших значи цялата прогимназия и първи гимназиален клас в Търново, взех 2-ри гимназиален клас или пети по брой във ваканцията. Значи за една година два класа взех и в шести клас вече отидох в Русе. Е, че кое дете го е правило? То му беше на баща ми гордост. Когато учителят по математика, Палазов се казваше, преподаваше математика, той преподаваше новия урок чрез мен. Ще ме извади на дъската. Това така, така направи го, ей така и един ден той среща баща ми. А баща ми наред с всичко друго е бил и много добър войник, и е получил военна степен някаква. Не ги разбирам, тез неща не ги разбирам, а в туй време правят и школи, набори, за неслужили. Може да не са новобранци, но да кажем откупени. В.К.: Които не искат да служат. Г.П.: Знам ли ги, някакви, които не са служили. В.К.: Да, да, откупени. Тогава са се откупували, да. Г.П.: Значи баща ми ги обучаваше, по военно нареждане става. В.К.: Обучава ги. Г.П.: Не им знам степените, бе, обучава ги. И този учител, Палазов, не се е подчинявал и баща ми го наказва. Щото той строг човек и дисциплиниран и т.н. Един ден среща Палазов моя баща. Папазов. Вика: „Твоята дъщеря е при мен." Разказал му каквото знае, каквото ме познава и се сдобряват двамата. Палазов и Папазов се одобряват. Сега баща ми от една страна има любимата си дъщеря, разумната, но която той подготвяше. Той ме подготвяше за смъртта си. И казваше така: „Знай, че повече от 50 години едно домакинство не се задържа. То се разпилява. Женят се, тръгват насам- натам, разпиляват се." Подготвяше ме тъй, както не е говорил с другата, голямата ми сестра, три години по-голяма от мен, никога така не е говорил и както и да е. Аз свърших, татко се помина 1922 година, декември месец, а аз свърших 1923 година.

10. ПОМОЩНИЦИТЕ НА ПАША В.К. (Вергилий Кръстев): Аз не можах да разбера за очите на Паша. Тя още от малка е била с увредено зрение. Тя виждаше ли тогава? Какво виждаше, какво не виждаше? Г.П. (Гена Папазова): Паша е виждала, защото носеше очила. Тя имаше пенсне с много голям диоптър. В.К.: Колко диоптра? Г.П.: Не съм питала, защото беше болен въпрос. Аз не питам, но очилата бяха при мен. В.К.: Да. Имате ли ги тия очила? Г.П.: Нямам ги. В.К.: Друго. Сега, когато вече през времето на Школата, тя пак с очилата... Г.П.: Не. Когато почна да работи беседите, като се върна от Русе, тя хвърли очилата и каза: „Бог да помага." В.К.: Така. Друг въпрос. Тя сега чете и пише, значи отблизко вижда, а вероятно надалече не вижда. Защото вие казвате, че сте я водили на екскурзия. Г.П.: Аз не съм я питала какво вижда и докъде го вижда, но когато стенографираше и когато дешифрираше, тя работеше така. В.К.: Значи на една педя от масата. Г.П.: Колко вижда надалеч, това не съм я питала. Един болен въпрос, аз не мога да го човъркам. В.К.: Сега, след като си замина Учителят, тя кога ослепя напълно? След като свършиха беседите 1950 - 1952 година, помните ли? Г.П.: Не мога да кажа. В.К.: Но исках друго да питам, понеже тя в нейните опитности тя пише на пишуща машина - сляпа. Така ли? Г.П.: Да. В.К.: Сляпа, но понеже познава буквите, от многогодишната работа. Г.П.: Да. В.К.: И така пишеше. Какво стана с нейната машина? Запазиха ли я? Г.П.: Нейната машина... В.К.: Или остана като реликва? Къде отиде? Не става въпрос като някаква машина, защото една машина струва сега 200 лева. Г.П.: При мен не е всеки случай. Не, не, не, не. Тя беше. Тя писа на много машини. В.К.: Значи не е една и съща. Г.П.: На много машини писа. В.К.: Аз мисля, че на една и съща машина целият живот е писала. Г.П.: He. В.К.: Значи на много машини. Г.П.: Тя писа на много машини. Последната машина й я даде Борис. В.К.: Да. Г.П.: Даде я на нея. А после, след смъртта на Паша вече, аз я бях подарила и Борис се яви, той дойде да я иска. Ама, викам, първо машината не е у мен, не мога да я взема и второ Паша ми я даде като нейна машина. Тя работи толкова години със своя машина, а не като твоя машина. Не знам. Ново явление е това. В.К.: Мен ме интересуваше нали като една реликва. На която е писала. Г.П.: Не е една машина. Имаше друга една, която не мога да знам къде е. Може би Еленка повече знае, която беше комбинирана машина от български и латински, и която е от латински кирилица и която е такава развалина, че нямаше кой да я оправя вече. Значи като метал някъде е отишла. Въобще не струваше. А тази, „Ерика", на която Паша е писала спомените си, аз я подарих. В.К.: Подарихте я на нея. Г.П.: Аз я подарих, да. В.К.: Да. Просто исках да питам, нали? Аз смятах, че е писала на една чиста машина беседите в разстояние на 20­30 години. Г.П.: He. В.К.: Значи не. Г.П.: He. В.К.: Значи на различни машини. Значи този въпрос отпада. Г.П.: Не, не. Най-различни. Всички си имаха машини. И Еленка, и Славка си имаха машини. Машините се чупеха, нови машини имаше, така. А последната машина я даде Борис. Борис имаше някакви връзки с продавач на машини, тука на ул. „Жданов". В.К.: Както и да е, този въпрос е ясен. Г.П.: На ул. „Жданов" беше магазинът и аз молех за себе си да купя една машина. Много чувствам нужда от машина. Много чувствам нужда, макар че не бих се ангажирала да пиша на машина туй, което сега пиша на ръка. Много труд струва. Аз я подарих шевната машина на дъщеря си, таз пишуща машина подарих на другиго, на един млад научен работник, който сега е член на академичния съвет. Заслужаваше тоз човек да му помогна и двете машини ми липсваха известно време. Липсваха ми, особено тази за шев. Както и да е. В.К.: Сега вие споменахте преди това, да ви питам за Катя Грива. Щяхте да кажете някои неща. Г.П.: За Катя Грива. Аз се отделям от Паша и вече ставам агроном. Сега талантлива ли съм била, неталантлива ли, друг да съди, но веднага след държавния изпит аз станах директор на един техникум, практическо училище във Видин, там се запознах и с моя съпруг. Отначало бях без пари стажантка другаде, преди да взема държавния изпит, но после почнаха да ни плащат. И понеже аз сама си готвя, аз завеждам градините, аз имам пред себе си ябълки, моркови, картофи, каквото искаш, яйцата на цени определени, въобще лесно икономически живеех, без да търпя лишения. Имах и пари, и по едно време Паша пише: „Гена, искат да ни вдигат от Изгрева." На Изгрева се заселиха хора, ей така върху места от Слатина, ей тука ще си направя бараката. Вика: „Ще ни вдигат от Изгрева". Как? - „Ами дай пари." Давам пари да купят мястото. Мястото беше в съседство с Борис. И те си направиха там барака. Защо не живяха до края, пак нещо пропущам. Не знам, защо до края не живяха там, в тази барака. В.К.: Защото те ги изгониха там. Г.П.: Не, не, това говоря за някога. В.К.: Да. Г.П.: За рано, за по-рано. И там влезе една Сийка, не Сийка, ами Елена Григорова. Елена Григорова, тя влезе там да живее. В.К.: Която е била учителка в Мърчаево. Г.П.: Така. Ама чакай, пак не е точно. Кой беше по-рано, Елена ли беше? Катя ли беше? Май че Катя идва след Елена. Идва Катя Грива, уж певица, изглежда, че не е баш каквато трябва да бъде, защото не може да уреди един концерт в гимназията. За концерт кани някого да дойде, да направи оркестър и да изнесе там продукция, каквато се изисква. Както и да е, но горкото беше спънато в ръцете. Та Паша ходеше да й пали печката. В.К.: На Катя Грива. Г.П.: На Катя Грива. В.К.: И не може ли да си запали печката? Г.П.: На Катя Грива Паша ходеше да й пали печката. После се очовечи тази Катя, почна да прави сладкиши. В.К.: Ха-ха-ха-ха. Г.П.: И така. Ха-ха-ха-ха. Но беше горкото спънато и наша Паша, гдето затруднена и толкова работа има, тя трябваше и тази служба да изпълнява. А как искате вие, когато Паша имаше нужда, че такова същество ще дойде да я поеме. Наложи ми се да отсъствам ден, два или не знам какво е било и трябваше да отида на Изгрева, и да помоля Катя да ме замества. В.К.: Няколко дена. Г.П.: А не, ден или два. Катя не идва сама, ами води и се уговорила, води и Буча Бехар, че май че и още една и когато аз се върнах и Христов ми вика: „Ти какво мислиш, че някой тука е стоял цял ден? Дойде, мерне се и си отиде. Те само се мернат и си отидат. Нито една не остана при Паша, както трябва да я гледа." В.К.: Не могат да издържат. Г.П.: Не могат. Нещо става, нали? Не могат, напрежение има около нея, не могат да издържат. Това е друга картина. Сега други въпроси, ако имате? В.К.: Значи така беше за Катя.

9. ПАРИТЕ НА ПАША Г.П. (Гена Папазова): И така значи аз бях свободна и когато Христов ми каза: „Ти не можеш да вземеш Паша. Тя не може да остане в жилището си. Значи остава аз да я взема при себе си, но ти ще ни гледаш." И аз отидох там, на Лозенец. В.К. (Вергилий Кръстев): Там имаше вече квартира? Г.П.: Той вече имаше гарсониера. В.К.: Той купи, от чии пари купи? С негови пари. Г.П.: Гарсониерата ли? Че пари на Паша не е имало у него. В.К.: С негови пари. Г.П.: Пари на Паша, когато тя свършваше вече, щеше да му остави. Не знам, пък щеше ли? Пък тя беше с акъла си. Тя можеше да ги раздаде. Тя имаше племенници, както им раздаде. В.К.: Аз съм чувал, че от продажбата на къщата на Паша на ул. „Карл Шведски" остана една сума от 10-15 хиляди лева и тази сума е била дадена да се купи някакъв апартамент и вие сте я гледали за тази работа. Г.П.: Ха-ха-ха-ха, че аз си имам жилище, бе. Ха-ха-ха-ха. Чувай ти. Аз отидох по стечение нагоре. В.К.: Ясно, разбрах. Г.П.: По заповед отгоре, ще ви го кажа после. Аз после го разбрах. Пашината къща се продаде не за 15 и не знам колко хиляди, а се продаде за 11 хиляди лева. Паша ми даде пет хиляди лева да ги внеса, за да мога да ги тегля, когато трябва. Тя не може това да върши. Другите пари останаха в нея и тя ги стопанисваше. Къде, на кого, как, това беше нейна работа. Аз не се месех в нейните материални неща. Толкоз. Това е истината. А дойде един да пита Христов: „Абе Христов, ами Паша продаде къщата, ами парите?" В.К.: Хе-хе-хе-хе. Г.П.: А пък Христов каза: „Абе защо дойдохте сега да питате къде са парите от къщата? Защо не дойдохте да питате как живяха двете сестри с 40 лева пенсия на Аня?" В.К.: 40 лева пенсия? Г.П.: 40 лева пенсия на Аня, как живяха двете сестри и кой им помагаше? Кой им даваше нужното? Що тогава не дойдохте да попитате, а сега сте дошли да питате къде са парите на Паша? Връзките не са случайни и не са прекъснати. Това е продължение от миналото. И вероятно и за бъдещето. Не може да бъде другояче. В.К.: Значи аз така разбирам. Паша оставя 5 хиляди лева, с които вие се грижите за бита й, другите 6 хиляди лева, тя разполага с тях, а тази гарсониера на Христов, той си я купил. Г.П.: Той си я купил, човекът и я изплащаше. Паша се прехвърли при него да живее. И си я изплащаше по 15 лева на месец. И Паша отива да живее при него в неговото жилище. В.К.: Аз смятах, че Паша го е купила онова жилище на Христов. Г.П.: Нищо подобно. Паша не е имала пари. Откъде ще има Паша пари? В.К.: Ясно. Г.П.: Живее с Аня, с 40 лева, на Аня пенсията беше толкова. В.К.: Много малко. Г.П.: Колкото и да бяха, значи по 20 лева на двете, колкото аз давах тука в къщи по 20 лева. Който й даде - брат Боев. А брат Боев има, когато нашите приятели дадат нещо за обща каса. В.К.: Да. Г.П.: Това бяха източниците на Паша. А с нейното широко сърце, с винаги сложената маса, може да си представите какво е било. Не е, дума да не става да я упреквам в нещо. Сега смятам, че с туй доста изчерпахме въобще въпросите. Може да се явят нови. В.К.: Да. Г.П.: А трябваше да ви кажа и това, че Паша се обърна тука към нейните племенници. Племеннички имаше тя тука. В.К.: По чия линия? Г.П.: По майчина линия. По майчина линия. Никоя не дойде. Племеннички. А после ми се разсърдиха, особено едната. Ще ви кажа и как, и защо. Аз ги каня. Всяка година Паша й чествуваме деня на заминаването. Тя вече прави 17 години. На десетата година им казвам: „Елате!" Другите щяха да дойдат, ама едната, която върти работите, тя не дойде. А една от тях беше само, и тя не на пряката й братовчедка дъщеря, ами на втората братовчедка. Втора братовчедка, тази от Германчевите. Тя можеше да я гледа, нямаше семейство. Имаше син, можеше да го остави и т.н. Не се съгласиха хората, бе! Не се съгласиха да я гледат и нямаше да я догледат, защото не знам кой щеше да бъде този, който без погнуса можеше да я окъпи и да я избърши. Тя страдаше от сърце, тя се поду като мехур, тя на две пъти, мисля така. Леглото беше постлано с найлон. Такова изхождане, урина. Заля цялата кухня, голяма кухня на Христов с линолеум покрита. Той беше един чистник, пък и апартаментът нов, и аз с парцала и легена трябваше да обера урината да я събера. Урината да я събера. Не знам дали някой от тях би повторил на другия ден да дойде. Толкова ви казвам. Толкова. Както и да е. В.К.: Тези племеннички бяха по линията на нейната майка. Г.П.: Да. В.К.: И чии са тези деца? На нейната майка на сестра й, на брат й? Г.П.: Майка й имаше две сестри. Казах ви, едната беше „тьотя Лиза", женена за професор Шишманов, а другата беше „тьотя Льоля". Чувала съм й само името, защото тьотя Льоля е женена за чичо Михал, а чичо Михал като наражда много деца и избягва, и ги оставя, и Пашини вземат момчетата, а пък двете момичета отиват у Шишманови. Момчетата израстват и се разпиляват насам-натам, пет момчета, а тези двете момичета, Дора и Пеня, остават тука, оженват се добре и имат по една дъщеря. В.К.: Значи тези племенници, които се раждат. Г.П.: Да, те са на преките й братовчедки. А освен това, тя има Пашини още една братовчедка, втора братовчедка. Тя има три дъщери. Три дъщери има и едната от тях беше свободна. Но нито една не се съгласи да я вземе. „Тьотя Льоля", тя навсякъде направи опит и хубаво го е направила, да не би да кажат, че... „А, ние щяхме да я гледаме, ама виж Гена се настани." То нито едното е вярно, нито другото е вярно. Сега, вие видяхте, че аз съм, мен ме освободи небето да отида там. Аз иначе какво щях да правя? Нали мъжът ми ще тръгне подире ми? Нали ще викне и милицията? Къде се намирам аз? Зарязала, дала си и къщата. Ние пари имаме, тя къде е тръгнала да печели? Пък и за печалба ли съм отишла? В.К.: Ха-ха-ха- ха. Добре. Г.П.: Та оставете това. В.К.: Понеже мъжът ви ви освобождава, почва на самоиздръжка тук. След това той не ревнуваше ли? Къде отиваше? Какво правеше? Г.П.: Не. Той ме знаеше къде съм. В.К.: Живее при Паша. Г.П.: Ама той ме знае. Той ми знае връзките с Паша. В.К.: Не ревнуваше, че отивате да я гледате. Г.П.: Не че за ревност. Че не може да преодолее моите задължения. Обаче след случая с Паша и с Христов, аз станах известна като болногледачка. И почнаха да ме викат наши хора, там. там, там. Те не можаха и никой не е разбрал, че аз отидох там по стечение, по нареждане. В.К.: Ясно, да. Г.П.: По нареждане. Че аз не съм болногледачка. По професия и по стремеж съм друга. Че съвсем друго нещо съм и така беше. Сега, ако смятате, че други въпроси могат да възникнат и възникват, задавайте! В.К.: Значи те решиха, че вие нали сте си зарязали професията, зарязали и вече имате име на болногледачка. Г.П.: Ама аз бях вече пенсионер. В.К.: Значи вие може да станете отлична болногледачка на Изгрева. Г.П.: Да. В.К.: Ха-ха-ха. Да. Понеже споменахте, нали, че на всяка годишнина тържествен обед правите. Г.П.: Всяка година. В.К.: Тя на коя дата си замина? Г.П.: 12 февруари. В.К.: Когато си заминава Паша. Г.П.: Да. В.К.: Тя си заминава. Г.П.: 1972 година. В.К.: А тя беше родена 1887 година. Г.П.: Месец не знам, но те са се кръщавали по руски. В какъв смисъл? Дават името на новороденото, съобразно деня в който се е родило, кой светец е тогава. Та тя е родена някъде октомври месец, към света Параскева, Петковден. В.К.: Значи по стария календар. Г.П.: Татък е някъде. Аня е при Анинден - декември, Надя, пак е септември. В.К.: Значи Паша около Петковден - Параскева. Г.П.: Татък, да. В.К.: Значи така откривате месеца. Г.П.: Та те така са се кръщавали. Аз пропуснах да ви кажа и за друга една личност. Когато умира бащата на Пашини, Паша е била на шест месеца, Аня е била на две години и половина, Надя е била четири-пет години. Значи такива са били. Сега дали? Не ще да е било веднага, защото майката няма да си даде детето, но поизраства Надя, идва дядя Христофор. Дядя Христофор е брат на Петър, на бащата на Паша. Свещеник от Русия. Не знам датата, не знам, но знам, че бащата е бил руснак. Значи руснак ще е бил и брат му, какъв ще бъде. Дядя Христофор. И той, за да помогне на вдовицата, предлага да вземе Надя, най-голямата. Той да й даде образование. И я взема и тоя свещеник, в кавички, не взема детето в дома си, като свое дете да го отгледа, ами го праща в един интернат на духовни служители, църковни служители. На децата на църковни служители. И Надя там се чувства зле. В чужда среда, като сираче. Съобщава тука, значи тя вече е могла да пише и майката отива, и си взема детето. Та това е пък картината на дядя Христофор. И тез работи сега възникват, ама знаете ли как отдалеч? Щото аз съм ги чула някога и викам: „Ами дядя Христофор?" Ха-ха-ха-ха. В.К.: Ха-ха- ха-ха, дядя Христофор. Г.П.: Това е дядя Христофор. В.К.: Какво извращение на нравите. Така. Г.П.: Аз имам много работа. Бързам. Снощи ми се обадиха, ще ви се види чудно...

8. БРАКЪТ НА ГЕНА ПАПАЗОВА Г.П. (Гена Папазова): Аз имам съпруг. Той е юрист, весел, работлив, с дар на писател. Бил е помощник-кмет във Видин, редактирал е там техния вестник, общински ли, какъв не го знам какъв беше, интелигентен човек. Той ми знаеше убежденията, той нямаше убеждения. Обикновени убеждения, не някакви. Ако искате, и политически нямаше. Не беше такъв активен партизанин на времето. Не в сегашния смисъл, а на някогашния смисъл на думата. В.К. (Вергилий Кръстев): Не е участвувал в никакви партии, нали и т.н. Г.П.: Като че ли не е участвувал, но когато д-р Бончев, Бърни Бончев беше кмет на Видин, а това беше действително една надарена личност и голям общественик. Първо той беше лекар, второ той беше зъболекар и излекуван от него зъб е завинаги излекуван. Пломби поставени траят докато извадят зъба. Голям турист, обикаля навсякъде окръга, пък може би и вън от окръга, пише история на отделни села, на Видин, голям общественик. Велизар беше негов помощник, моят съпруг. В.К.: Велизар кой? Г.П.: Антонов се казва. Велизар Антонов произхожда от едно семейство, дядо и баба му са били лекари. Можете да си представите през турско време какви лекари са били и в какво се е състояло тяхното лекарство. В имунизиране срещу шарка. В.К.: Да. Имало такива лекари, които турската държава им е плащала да имунизират. Г.П.: И казва, улицата беше препълнена с коли. Баба Бона, тя е била факторът. Мама Фице е тяхна дъщеря, на тези лекари. Тя се оженва за един българин от Македония и ражда петима сина. Най-големият е убит на Каймакчалан. Вторият подред, офицер, пардон, вторият подред е Велизар, третият - офицер, четвъртият - лекар. Вие сигурно сте чували д-р Иван Антонов, неврологът, голям лекар. Когато отиват наши болни богати хора в чужбина да ги лекуват, лекарите там казват: „Но вий имате Антонов." В.К.: Имате Антонов. Г.П.: „Вий имате Антонов." Светило. В.К.: Да. Г.П.: Това беше Ванчо, гдето ми казваше: „Аз те обичам не като снаха, ами като сестра." Много се обичахме. Ама с целия род се обичахме. И последният брат е Николай. Николай е роден 1903 година, когато аз съм родена. И това момче напук на цялата фамилия прави, каквото не трябва. Не ще да учи, мързеливо. Горе на тавана направило някаква сбирка от всички тетрадки, моливи, линийки и т.н. и ги събира, като наш Колю един вид, гдето рисуваше. Обаче не учи, не може да свърши гимназия. Велизар го взема при себе си, а пък Николай се жени. То пък друга работа. Ония чакат, избират и т.н. Тоз веднага се жени. И се жени за еврейка. Тя пък със златни ръце - шивачка. Но мързелът общ. И тя, и той. Класически мързел, мога да ви го илюстрирам, но ще придобиете лоша картина. Затова няма да ви го кажа. И Велизар го взема при себе си в бюрото да пише там молбите и не знам още какво да прави, и го поддържа. Поддържа му децата. След смъртта на мама Фица, той ги взема да живеят, връща снахата. Те живеят вън. Връща снахата. Дойдат в къщи и живеят вече заедно. И този Николай става едно неизрастващо дете на Велизар. То не можа да израсте като мъж. Вечно нужди, нужди, нужди, нужди. Дойде тука Велизар, стана инспектор на земеделска банка, а там пък издейства той да бъде направен Николай администратор, обаче върши тази работа, защото е школуван при Велизар, а фигурира като разсилен, защото няма ценз. В.К.: Няма ценз. Г.П.: Добре, но годините, настъпва икономическа криза след войната 1918 г. и работата на Велизар намалява. Започват да живеят с ипотека на къщата. В.К.: Вие още тогава не сте били женени. Г.П.: Не, женени от 1939 година. И става така, че ипотеката нараства на 100 хиляди лева. Аз сключвам брак, без да зная, че моят съпруг дължи 100 хиляди лева на банката. Когато трябваше да си дам след това първата си заплата като съпруга на Велизар Антонов, за да спре продажбата на къщата, аз въстанах. И оттогава започна раздвояването. Да обичаш един човек и да не си доволен, защото аз не видях заплата. Не че не даваше нищо, обаче първо там, да се погасява ипотеката и като остане - тука. А тука е сигурно, защото Гена работи. Ходим по екскурзия, имаме гости, обичаме се, летим. Той винаги гледаше да бъда добре облечена, да ме покаже пред хората. Това беше гордостта му. Понеже той беше пък с качества духовни, високи, аз също така го ценях, но тази вражда помежду ни си остана. В.К.: Вие не можахте ли да се освободите от тази къща? Г.П.: Сега, наследници на къщата са четирима души. И лекарят Ванчо, а пардон, третият, след Велизар - Личо, офицерът, иска да си вземе дела от къщата, защото той има три деца и Велизар прави заем, и от мен направи заем 20 хиляди лева да плати на брата си и да остане къщата. Личо да няма дял в тази къща. По едно време Ванчо тука, лекарят, и той реши да даде своя дял на Николай. Николай остана във Видин. Аз казвам, аз присъствувам: „Моля ви се, Велизаре, дай и твоята половина. Моля ти се, дай му и твоята половина." Велизар не я дава, щото не е изплатена. Той трябва да я изплати, че тогава да я даде. Велизар се пенсионира. В.К.: И значи целият живот неговата заплата отива за погасяване. Г.П.: Аз не казвам цялата, защото тоз човек се обличаше, ние ходехме на екскурзии, ние летувахме. Половината ли, четвърт ли, колко аз не знам. То е докато се изплати 100 хиляди лева плюс лихвите, които растат. В.К.: Да. Г.П.: Изглежда, че е изплатил, защото трябваше тази къща. Николай умря. Тази къща той искаше да я остави на неговите деца - момче и момиче. В.К.: И накрая той се пенсионира, приключи ли с тоя проблем? Г.П.: Сега да ви кажа, това е деликатният момент. Тука останахме само аз и той, Еленка си е друго домакинство. Мама се помина, дъщеря ми се ожени. Тази дъщеря не е на Велизар, нито е моя дъщеря, а е осиновена дъщеря, дете на брат ми. В.К.: Така заплетена карта. Г.П.: Мило, нежно ми е, защото и т.н. Всеки ден е тука, както и да, няма какво да приказвам. Най-нежни хора, най-грижовни за мен. И почваме да домакинствуваме значи аз и Велизар, и стана така за него време. Аз ще внасям 20 лева за обикновените неща - за сол, за олио, брашно, за това ежедневно. Когато ми трябват мои разноски да направя, да направя на някого подарък, да поканя някого, да отида някъде, да си облека дрехи, въобще всичко друго, вън от най-обикновеното - хляб и сирене, всеки си го прави, както си иска, но не пипа тези 20 лева. Сега на Велизар му трябват повече пари и казва: „Чувай, няма 20, ами ще даваш по 30." - „Добре, ама ние не изразходваме тези 20 лева. Твоите 20 и моите 20, това са 40 лева." - „Тогава беше друго." - „Ние, викам, не ги изразходваме, защо трябва да увеличавам?" - „Сега в момента. Аз се отделям! Ставам отделно домакинство." Като имате предвид, че той готвеше, щото месоядец, обичаше кюфтенца, купи си така нещо, въобще умее да готви, даже когато аз готвя, той се върти край мене. Хайде сега това, хайде сега така, значи окумуж човек. Вика: „Аз се отделям." В.К.: Отделя се. Г.П.: Аз го погледнах, викам: „Добре, добре." В.К.: Отдели се! Г.П.: Значи в този момент, чувайте ме, в този момент аз се почувствувах свободна да гледам Паша. Кой ме освободи? Аз друг път ще ви кажа, когато говоря за себе си, ще ви кажа този момент. Кой го създаде тоз момент? В.К.: Значи вие се освободихте. Г.П.: Той ме освободи. Велизар ме освободи. В.К.: Той се отдели само за храна или по отношение на жилището? Г.П.: Ами, тук си живеем. Обаче сам се грижи вече, сам за всичко. Отделно домакинство. В смисъл, разноските по себе си, няма да имаме обща кухня. И аз значи не му и трябвам. Аз си идвах тука да почистям. Правеше тука доста бели, в смисъл каналът там се пробил в кухнята, напълнило се с вода. „Абе Велизаре, защо не викна майстор?" - „А-а, то е голяма работа, остави се." - „Абе как да е голяма работа за тебе? За мен не е ли голяма работа?" Както и да е. Това са други работи. Значи аз си поддържах дома тука, обаче аз бях свободна от грижи за Велизар. Той беше здрав, ходеше си на разходка тука. Много обичаше да обикаля улиците. Знаеше всичко, на коя витрина какво има. Винаги ще те ориентира правилно. Много приятели. Жизнен човек.

7. ГОЛЕМИЯТ ИЗПИТ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ НА ПАША Г.П. (Гена Папазова): Да ви разкажа, в последните й години тя трябваше да помисли за някой, който да я изгледа. Искаше да намери човек, както Станка у Борисови, при Мария и Борис. Свой човек, предан. И тя на него и той на нея. И почна да пише в провинцията, на някой така да търси подходящ за случая човек. И всички й отговаряха отрицателно. Или заети, или стари, ала и бяха вече други времена. Обърна се и към тукашни хора. Имаше Катя Грива, имаше Буча Бехар, имаше свободни, без семейство, наши приятели, които можеха да дойдат при нея. Не дойдоха. Идват на гости, донесат някакъв сладкиш, поприказват и си тръгнат. В.К. (Вергилий Кръстев): Не поемат ангажимент. Г.П.: Никой не поема ангажимент. Но аз трябваше да ви говоря и за тази Катя Грива. На Митко Грива сестра. После ми напомнете да ви говоря за нея, защото за нашите нещо трябва да кажа, кажете ми, ще ви говоря. И тогава тя писа измежду другите и на съпругата на Петър Камбуров, на този, учителя по биология от Стара Загора. Той беше вече покойник. Тя имаше двама сина, които са били оженени вече. Тя беше свободна, единият син тука, в София, другият вън от Стара Загора, а тя в Казанлък. Тя в Казанлък, а синът й не знам, някъде другаде беше. Значи съвсем свободна. И Паша й пише, че е писала на други хора в провинцията и винаги й отговаряли: „Имай ме отречен." Това е един стих от Евангелието. „Имай ме отречен!" И оная й отговаря: „Имай ме вречен!" В.К.: Имай ме вречен. Г.П.: И пристига Мара. Хем учителка, интелигентна, поетеса. В.К.: Мара коя? Г.П.: Мара Камбурова. В.К.: Тя се пада снаха на тия Марин и Петър Камбурови? Г.П.: Не. На братовчед им. На Никола. Снаха на Никола Камбуров, а не на Стефан Камбуров, а другия. И Мара пристигна и аз бях много доволна, че един човек на равен ранг интелектуален е при Паша. Обикнахме се, посещавахме се, въобще станахме три. Това трая няколко месеца. И тя не можа да издържи, Мара. В.К.: Психически ли? Г.П.: физически. И казва така: „Аз дойдох при Паша, а тука толкова много хора идват, аз само посрещам и изпращам, и гощавам." В.К.: Тя не може да издържа на това движение. Г.П.: Да. И си отиде. Ами сега? В.К.: А през това време вие, Паша и тази къде живеехте? Г.П.: Аз съм си тука. В.К.: А Паша си е в къщата на ул. „Карл Шведски". Г.П.: Като от Изгрева вече ги изпъдиха. Оная къщичка там е заета от Юзината. Пък тя и да беше свободна, Паша не може там да бъде сама. Тя не може да бъде сама. И Христов, той си е болен човек, и лежи в горната стая. Него го чуваме само когато пъшка, когато има криза. Защото той страдаше от много болести, между другото и ангина пекторис. Тъй че те си бяха долу, в голяма стая и голяма кухня, и аз ги посещавах, и то редовно. И Паша да се определи. Болният Христов трябваше да поеме нейния проблем. Можеш ли да си представиш? Затуй имаше едно лице с един апетит, няма да ви кажа кое лице, не е наше лице, но е свързано с наши хора. И когато аз склоних Паша да завещае на това лице къщата, Христов въстана. „Ти нищо не знаеш, ти нищо не знаеш." Той следи отношенията им. „Ще уморят Паша." Свърши се този въпрос. В.К.: На кого искаше да завещае, Паша на кого искаше да завещае? Г.П.: Аз я съветвах да завещае на това лице с големия апетит за апартамента й. Не искам да ви кажа името му. Не е от нашите среди, но е свързано с нас. В.К.: Да. Г.П.: И мисля го за нормален човек. Христов там и той седи и знае, значи отказахме се и от него, и Паша си остава на Христови ръце, и на мои ръце. Тогава Христов си направи апартамента и трябваше да вземе и Паша. Как стана това ще ви разкажа, когато говоря за себе си. В.К.: Сега един друг въпрос. Знам, че по едно време Паша е била при Мария и при Борис Николов. Кой е периодът? След като ги изгонват от Изгрева ли? Там една стаичка са направили и тя е била известно време там. Г.П.: То беше, Христов редовно водеше Паша там. Те й бяха вързали една връв, да се разхожда из градината, по връвта да върви. Но къщата беше презаета. Там живееше Надка, една пак бездомна, жена от Трявна, болна. Някакви средства е имала там от родното си място. Борисови й позволяват да си пристрои към къщата им стаичка и тя беше там. А Паша им гостуваше. Паша им гостуваше там. В.К.: Да. Г.П.: Сега не знам дали тя и не прекара след смъртта на Надка. В.К.: Знам, че тя е прекарала шест месеца. Г.П.: Така. След смъртта на Надка, дали Паша не остана там, в Надкината стаичка. Дали не остана, това не твърдя, защото трябва човек да си спомни. В.К.: Знаете ли защо? Аз си спомням едно нещо, което ми разказваше Мария Тодорова, мир и светлина на душата й, и тя казваше: „Когато Паша обяви пред целия Изгрев, че иска някой да я гледа, ще й даде сума и пари да купят един апартамент и т.н. И тогава Паша дойде при мене и казва: „Виж какво, аз понеже не познавам хората и искам твоето мнение и на Борис, кой да избера." И което беше най-интересно, каква беше нашата изненада, никой не се яви. Никой не пожела. Единствено Гена пое ангажимента." Това го знам от тях. Г.П.: Ама аз не съм поела. Аз ще ви разкажа другото. Защото много неща ние ги разбираме късно. Сега Учителят й казва, запишете го това: „Само ти не си ми създала неприятности." От всичко, което го обикаля. „Само ти единствена не си ми създавала неприятности." В.К.: Това е много нещо. Това не е малко. Г.П.: Ето, това беше тя. Ето, това беше тя. Когато страдаше, то беше такъв дух неин, необикновен човешки дух, идваха различни хора, срещахме ги, гощавахме ги, аз го правех това, защото Христов беше в легло. И като ги слушам, някога й казвам: „Вий сега не чувствате ли, че ви лъжат? Не чувствате ли, че лъжат?" - „Гена, аз уча." За всяко нещо, всеки посетител, всеки - „Аз уча." Тя просто знаеше, че това е ученикът, дошла да види изопачените страни на човека. И положителните, и отрицателните. Аз го сложих в кавички, защото това бяха обикновените „Аз уча." Сега искам да ви говоря по някои материални въпроси, които само частично са известни на Борис, а как братството ги разбира, това не знам, не ме интересува, но искам да ги знаете и да ги запишете. В Казанлък е имало семейство наше, Дукови, богати хора. В.К.: Слушал съм за тях. Г.П.: С къща. Да. Каква е била, не знам, изглежда че е била голяма. Когато се обръщат към Учителя и питат: „Ние сме възрастни, заминаваме, на кого да оставим къщата?" Той казва: „На Паша." Тази къща на Паша й струваше много неприятности, защото една къща иска стопанисване. В.К.: Те прехвърлиха ли я, оставиха ли я на Паша? Г.П.: Оставиха я на Паша юридически. Обаче тя трябваше там да търси местен човек да се грижи за ремонти, за наеми, за всичко. А пък и да ви кажа, не знам въобще каква беше тази къща, защото когато трябваше да се продаде, половината я взе съветът. Каква беше тази нейна къща? В.К.: Да не е била някакъв културен паметник на възраждането, че я взимат? Г.П.: Не знам, приятелю, не знам. Това беше само истината. В.К.: И от тази къща взеха ли някакви доходи? Г.П.: Сега тази къща, когато беше по-рано преди, ами преди девети септември 1944 г., и след девети, Паша получаваше наеми, тя ги даваше на брат Боев, а брат Боев подпомагаше нуждающите се. Когато брат Боев се помина, се разпръснаха хората, останаха тези, които са работили за Учението - Еленка и Паша. Паша делеше с Еленка. Какво е било, не знам, на мен такава сума в ръка не е попадала. Какви са били наемите, не мога да знам, но такива пари у мен не са попадали. Когато Паша се разболя, това беше края, вече в последните й години, тя трябваше да ликвидира тази къща. И при нея, да видите какви хора има, бе, дойде Колю Владимиров, учител и директор на гимназия и тука и другаде. Върти се така край нея и т.н. и т.н. И Паша каза: „Той е окумуж човек, Него ще натоваря официално да продаде къщата." Когато Колю продаде къщата, дойде и каза, че така е наредил, че да остане за Паша хубавата половина на къщата. А другата половина я взема съвета. И че я е продал за пет хиляди лева. А Еленка от тамкъшни хора научава, че я е продал за седем хиляди лева. В.К.: Две хиляди лева слага в джоба. Г.П.: Така. Не само в джоба две хиляди лева, а той взе всичките, защото тези пари останаха за Христов, а Христов му беше приятел. И след Паша той ни събра, но ще ви кажа по-нататък, преди това трябваше да ви кажа нещо. Каза: „Няма да ги дам. Няма да ги дам." В.К.: Е защо? Г.П.: „Ами не ща да ги дам." В.К.: Хе-хе, какво нещо. Г.П.: Но вика: „Поемам ангажимент да дам 1000 лева за паметник за Учителя." Викам: „Вижте, Владимиров Учителят паметник не иска. Учителят казва, че „ако ми съградите паметник, аз ще го съборя." Туй, което е направено като белег на мястото, където са неговите останки, е достатъчно. Ако е въпрос да се издигне паметник, няма ти да издигаш на нашия Учител паметника." Но както и да е, той взе парите. От нея къща, от тях пари нищо не се видя. Това нещо знае само Борис и брат Шаров, покойният, на които Христов каза: „Аз понеже ни съм взел, ни съм дал, ни съм взел участие в тази сделка, аз нека ме обвиняват, но аз нито се оправдавам, нито твърдя обратното. Нямам пръст в тази сделка." В.К.: Всичко остана във Владимиров. Г.П.: Всичкото го взе Колю Владимиров. В.К.: Който ужким щеше да гледа да помага на Христов. Г.П.: Той не може да му помага, защото той самият беше болен. Имаше язва и беше слаб и нервен. А, помагаше му. Чакай сега. Помагаше му, защото лятно време Христов е ходел там, в Дъбово. Другаде е гостувал, наем е плащал, но все пак Колю Владимиров го е завел там и му е показал, че е кавалер, Колю е там, нали? Не че му е помагал, но е до него просто. В.К.: Съдействувал. Г.П.: Да има един човек там познат. И той обра Христов. В.К.: Дуков откъде беше, от кой град? Г.П.: Казанлък. В.К.: Хе-хе, Боже, какво нещо, добре че го разказахте това нещо, за да се измие това нещо от Паша, да не остане върху Паша. Г.П.: То може да остане и върху мен, аз не съм сигурна върху кого остава. В.К.: Няма. Г.П.: Но ви казвам: аз нито се оправдавам, нито обвинявам. Аз само констатирам. В.К.: Интересно. Значи накрая нищо не остана. Да. Г.П.: Тази мъка на Паша по поддържането на къщата в Казанлък, тя там се смениха доста наши приятели да помагат на Паша, да вършат тези домакински задължения, но аз другите не ги познавам. Зная само писмата на Донка Кошева. Тя беше една жена, мисля само с дъщеря ли, с дъщери, но нямаше съпруг... Ще ме фотографирате ли? Недейте. He. В.К.: От време навреме искам да ви помоля, защото имате хубав израз, нали, ще фотографирам, просто така да остане. Г.П.: Ах, израза ли го искаш? В.К.: Понеже в момента се вълнувате, излиза много хубав образът. Г.П.: Та тя, Донка Кошева, се оплакваше на Паша от това, че не е успяла, не може, трудно й е. Изобщо къщата беше бреме на Паша. Никакви облаги тя не е имала. Имала ли ги е, те отиваха чрез брат Боев. Ако брат Боев е харчил за себе си, иначе всичко се е давало на Братството. Паша не е обсебвала пари от тази къща. Сега, не знам, тук ли да ви кажа или на друго място, когато говоря за себе си, понеже искахте и от мен някои сведения, да ви кажа как отидох у Христов. Как отидох да гледам Паша.

6. ПАША РАЗРЕШАВА РУСКИЯ ВЪПРОС ЗА САМОЖЕРТВАТА Г.П.: И още една личност. Серьожа или Сергей Савин. Появи се, аз още бях студентка. „Аз съм ваш племенник." Пашини мислят, мислят, мислят, такъв племенник в рода си нямат, от Бесарабия. В.К.: Ха-ха, племенник. Г.П.: „Аз съм ваш племенник, Сергей Савин." Чак после, скоро беше това, да кажем преди 15 години, се запознавам тука с едно белогвардейско семейство, много културни хора, на ул. „Янтра" 7 живеят - Дилевски се казват и когато стана дума за Серьожа: „О-о, викат, той е познат в нашите среди и има само едно име - сволач." Значи идва да ги изнудва, разбира там в Бесарабия, като имаше един, Петя мисля че се казваше. Не съм сигурна как се казваше, действително техен племенник, който беше тука делови човек и т.н. Запознава се с него, разбира, че тук има самотни жени и пристига човекът. В.К.: Пристига Серьожа при самотните жени с цел изнудване. Г.П.: Ха-ха-ха-ха и вече така, с тяхните разбирания, вегетарианец и т.н. В.К.: И той става вегетарианец. Г.П.: А те като му разбраха политиката и то се свърши. В.К.: Да. Г.П.: То се свърши. Бях ви казала, че те след купонната система продължиха да имат открита маса. Хляб и чай, такова имаме сега, това ядем. Е, хлябът не достига, някакво сухо парче хляб, каквото има. Обаче масата открита. Чай е, захар или има, или няма, но каквото има. И там една на Изгрева, казваше се Веса Козарева, отива при Учителя и казва: „Учителю, казва, какво е това нещо, ние се чудим какво да хапнем, да сръбнем, пък Пашини, вика, разтворили масата и хранят хората." Учителят вика: „Пашини с това разрешават руския въпрос." Пашини разрешават руския въпрос. Дали широкото сърце... В.К.: Дали отворените врати... Г.П.: Дали, какво е, но „Пашини разрешават руския въпрос". В.К.: Аз съм слушал едно изказване на Учителя, дето казва, че славяните в бъдеще ще отворят вратите, житниците си. Г.П.: Да, бъдещето е на славянството, аз съм го чула. В.К.: Ще отворят вратите за чуждите народи, и хамбарите, и житниците. Гл.: Бъдещето е на славяните, така. В.К.: Това ли е искал да каже? Г.П.: Не знам. не знам. Отговорът е този: „Пашини разрешават руския въпрос" с чая. В.К.: Кой движеше семейния бюджет? Г.П.: Сега, материалните въпроси в дома, в семейството, ако мога да го нарека, ги разрешаваше Паша. Това на Заимов колко пари ще се дадат, отчета на Заимов, да се отстъпи стаята, преговорите, всички тези тормози само тя се явяваше, тя беше устойчива, макар че Аня живееше в широкото общество като учителка и беше по-добре информирана, тя не можеше така организирано да защитава интересите на домакинството. Надя пък съвсем не се занимаваше с това нещо, но страдаше. В.К.: Сега, аз съм слушал, че те накрая са минали чрез съд със Заимови, за да получат пари за къщата си. Г.П.: Да, да, не знам точно как беше, но трябваше действително да се узакони даването на средства за изграждането на тази къща. И успяха. В.К.: На „Карл Шведски". Г.П.: На ул. „Карл Шведски". В.К.: Да. Те по-късно това, което е техният дял, го продават, така ли? Г.П.: Аз ще ви кажа за това. Това ще ви кажа. Миналият път доста се говореше, но не всичко. Сега по характер мога да ви кажа, че Паша беше безогледно смела. Можеш да си представиш с нейното зрение тя да се качи на колело. А го правеше. И Учителят й беше забранил, беше й казал: „Ходи където искаш, но не сама." А тя, божем, може да тръгне. Спомням си една екскурзия. Падна един дълбок сняг и то изведнъж. Образува се дебел пласт. Паша трепти за планината. Кой ще й уйдиса - Гена. Тръгваме ние двете и всички от Драгалевци, жени имаше: „Къде, мари, къде сте тръгнали?" Там не можеш да излезеш от селото." И все пак ние тръгнахме за там, за Зеленка, не знам дали стигнахме до Зеленка. Не вървяхме, а плувахме в снега и понеже много енергия, много топлина се отделяше, снегът се стопи по нас, ние се намокрихме и се връщаме. Като се връщаме, тука замръзнахме и дрехите ни станаха като малаков, т.е. един звънец, което са нашите крака. Аня работеше още тука на 5-та прогимназия и сигурно е имало някакво съвещание вечерта, иначе не знам как тя ни е срещнала. А там беше ветеринарната лечебница, където сега е паркът, дето са клозетите на театъра. Тази част, до реката на запад. И бяха едни локви, една воня. Аня отива значи насам, пък ние се връщаме и после разправя: „Виждам, вика, някакви плашила. А когато наближих, вика, те били моите." Те били моите. Какво бе и т.н. Туй само Паша може да го направи. Такъв безогледно смел човек беше тя, същевременно духовита. За нея всички предмети имаха две имена. Ножовете ги беше накръстила по различен начин, в зависимост от формата и от резбата им. Едно беше, спомням си, „змийче". Другите, всичко не мога да кажа. Засели се при тях една котка, на Изгрева вече. Котката беше шарена с черно и бяло. Паша я кръсти „калугерка". Ха-ха-ха. А за по-съкратено я наричаше „калу". Направихме долу къщата. Тя имаше отначало три стаи и всяка от тях си избираше по една стая и казваше как да си я боядиса. Пашината се боядиса небесно синя, Анината розова и на Надя беше с букети цветя, така по тапетите. То тапети не бяха, но стените. И Паша веднага ги кръсти. Нейната - небесна светлина, Анината - розова долина, а Надината - росна китка. Беше изобретателна, духовита. Веднъж Надя беше пресолила лещата. Аня беше злоядо същество, ама злоядо същество, то не може да му се угоди да яде. Хапва и не може вече, свършено, какво ще правим. Идва Паша, тя след тази среща между Аня и Надя. Сяда и яде. Надя: „Паша, как ти се вижда лещата?" - „А, нищо, Наде, малко темпераментна." Ха-ха-ха-ха. Аня слуша, та така е. Всичко харесваше - малко темпераментна. Друг случай: Тя на Изгрева, понеже много я търсят, канят, тя решава, имала е време, да ги посети, ама така последователно. Купува каквото може и трябва и отива на гости, ама без някой да я кани и да знае, че тя ще отиде. Чуква, влиза: „Аз се самопоканвам." Разтваря каквото носи, закусят и т.н. И така обикаля Изгрева. Сега как е стигнало това до ушите на Учителя, то не е нужно там някой да му го каже. Той я среща и вика: „Паша, кога ще се самопоканиш у мене? Аз те каня." А той, тя ми разказва и друг път, не само в този случай, елегантен кавалер. Маса, приготвена, покривки, всичко съвършено, както трябва, както може да го направи една съвършена домакиня. Та нейната самопокана, тя трае няколко месеци. Посещава поотделно семействата, казвам ви как - с кошничката вътре пълна. Тя си купи, не, подариха й гайда. Гайда, бе. В.К.: Кой й купи гайда? Г.П.: Ами наши приятели, там. То какъв смях беше, какво нещо беше. В.К.: Кой свиреше? Г.П.: Тя. Тя свиреше, но когато почнахме много да й се смеем, гайдата някъде се скри. В.К.: Ха-ха-ха-ха. Г.П.: Гайда имаше. Паша беше много весела и недостъпна. Ще ви разкажа един случай. Аня имаше една приятелка, която се казваше Пия Паскалева. Пия Паскалева имаше брат, който се казваше Стефан Паскалев. Стефан Паскалев иска да се жени за Аня, а Аня - къде е бобровя. А оня веселяк. Идва една вечер със сестра си и както нашите му отварят, нали влизат на гости хората. И той се хвърля и почва да ги целува. Надя, Аня, стига до Паша. Изправя се и вика: „Не мога. Такава чистота, такава откровеност, така... Не мога", вика. Тъй, както той ги обхвана и ги зацелува, „Не мога", вика. Ето, това беше Паша.

5. ЧАСТНИТЕ УРОЦИ НА ПАША В.К. (Вергилий Кръстев): Аз просто се чудя как е издържала Паша. Това, което ми разказвате вие, виждам, че е абсолютно вярно, защото аз познавам 5-6 човека, които вие споменахте и които са ми казвали лично, че благодарение на Паша са се изучили, че са завършили гимназия, че и висше образование. Но другата страна, която вие разказахте, аз не го знаех, защото няма откъде да го зная. Г.П. (Гена Папазова): Ами пристигат на тази, гдето ви разказах, сирачетата, недейте го записва, сирачетата, гдето ви казах, гдето бащата е пияница, майката беше проклета от майка си, умря млада, оставиха три момичета. Тези три момичета се ожениха, едната от тях, най-малката, не най-малката. Те бяха две близначки и една трета. Едната от близначките, Линчето, има син Илко. Илко има другар. Явяват се на някакъв изпит, ама им трябва подготовка по химия. Е, кой ще направи тази подготовка, леля Паша. Оня беше толкова некадърен, негоден, че викаше меден сулфат - су со. В.К.: Су со, да. Г.П.: Меден сулфат. В.К.: Су со. Г.П.: И още, ха- ха-ха, сега си ги припомням. Че какво ли не е било? Ей, все такива хора при тях пристигаха, да го оправяш. В.К.: Ха-ха-ха. Ха-ха-ха. Господ не може да го оправи, Паша ще го оправи. Г.П.: Да, така ставаше. Всички при нея. Значи, там е спасението. В.К.: Да. Г.П.: Но ги и лъжеха. Лъжеха ги. В.К.: Спомняш ли си Иван Радославов? Г.П.: Разбира се. В.К.: Защото тя описва, нали, че посредством Иван Радославов се запознава с Учителя. Спомняте ли си за него? Аз съм чел от него „Где е истината", една много хубаво написана книга, наистина, и на такъв висок стил, защото не съм срещал и няма човек, който да напише такава книга. Г.П.: Ама това е историк. В.К.: Да, голяма книга, написана много хубаво. Г.П.: Интелигентен човек, просветен човек. Знам го. В.К.: Да. Г.П.: Нищо. Наред с тези редовни, в кавички, хора, нека да има и такива чудаци. В.К.: Да, аз си спомням в едно писмо на Учителя до негов съвременник, след като се връща от заточение във Варна, Учителят казва така: „Реших да събера всички клосни и сакати." Значи това е след заточението от Варна, когато се връща в София, „Всички клосни и сакати реших да събера". И това, което казахте, нали, преди малко, че мозайката била пълна, ха-ха-ха-ха, пълна мозайка, всевъзможни неща, какви чешити има. Г.П.: Всякакви. Докато аз гледах с окото на обикновен човек и с всичките не се сприятелявах. В.К.: Да. Г.П.: Нямах време аз да се занимавам с всичките чешити на Изгрева. Аз си гледах моите задължения като специалист, там да раста, защото не мога другояче. Те ми казваха, като свърша, да остана в София. Викам: „Какво ще правя, бе? Аз съм селянка и съм агроном. Моята работа е само вън на полето." В.К.: Да. Г.П.: Много определено я виждах. Такова отношение имах аз за работата си. В.К.: Следващия път ще започнем, ще ни разкажете още неща. Г.П.: Тука е станала, в моя апартамент, някаква авария, в такъв смисъл. Токът. В.К.: Да. Г.П.: Прекъснат проводник, идват работници, искат да работят, а пък аз съм домакинята и въобще аз закъснявам и като отивам на мястото, където ще ме чака кола, нея я няма - вземам такси. Закъсняла съм за моята служба. И се качвам на едно случайно такси и шофьорът като почна едни духовни въпроси да развива, акъла ти да вземе. Младото поколение се интересува, то не може да се ограничи в тези чисто физически схващания за живота. Това не е физика - животът. В.К.: Да. Г.П.: Нито е физиология. В.К.: То се интересува, младото поколение, но всяко трябва да си мине по свои етапи на развитие. Г.П.: На Аня мъжете не можеха да й угодят. В.К.: Това е Аня, нали? Г.П.: Аня. В.К.: Значи много такава... Г.П.: Изискан човек, изискан човек. И като фигура хубава. Тя беше по-висока от всичките. А да знаете колко добра беше вътре! Дали някой проникна въобще в нейната същност? Каква мекота, каква доброта беше отвътре. А отвън - непристъпна. В.К.: И била е доста взискателна и трудна за обхода. Така ли? Г.П.: Да, взискателна към другите. В.К.: Трудна за обхода, трудна. Г.П.: Не така. Тя е любезна, гостоприемна, услужлива и т.н. Обаче... При нея оставаха бедните. Всичките беднотии са при нея. Всичките беднотии са при нея. В.К.: Интересно, аз очаквах, че у вас ще има много писма с ваша кореспонденция с Паша. Г.П.: Не, не, не. Всичко туй е в избата. В.К.: И там имаше наводнение. Г.П.: Наводнение до тавана на избата. До тавана и всичко изгни. В.К.: И всичко е изхвърлено. Г.П.: С тинята барабар. В.К.: Боже! Г.П.: С тинята. В.К.: Аз очаквах, че ще излезе най-малко архив с кореспонденция. Г.П.: Не, не, не. Имаше, имаше. В.К.: Да, добре. Понеже говорихме за това. Исках да ви питам. После ще ви питам, да. Г.П.: Аз искам да се коригирам. Питахте ме за хубостта на Паша. Зависи кога човек, в каква възраст е. В.К.: Да. Г.П.: Аз я познавам от 1920 година, когато съм била на 17 години. Тя е била още 16 години по-възрастна от мен. Среден ръст, по-лесно може да се каже, че беше към пълните, отколкото към слабите по устройство на човека, пъргава, весела, наричаха я Парасковия, защото лицето я беше действително като праскова, с мъх. Такава свежест лъхаше от нея. После без съмнение, възрастта си показа въздействието. Човек се променя. Нито аз съм била, каквато съм била, нито тя беше, каквата е била. Та хубостта е нещо много относително. Но тя беше обаятелна. А Аня беше строга, тънка, висока, а отвътре толкова мека. Надя не е така напълно проявена. Тя беше малко подтисната, защото не можела да учи поради мигрената, от дете която има. Но интересно е, че Аня е страдала от главоболие, Надя е страдала определено от мигрена и след като стават вегетарианци, това страдание изчезва. Надя беше по-ниска от Паша, набита, много стройна, много пъргава, хубави розови бузи, винаги пък тя засмяна. Тя пък много лесно понасяше забележките на Аня. Защото Аня винаги й правеше забележки, че не е достатъчно готвела. Но то за друго, ами защото трябва да се раздава. Горката. Това беше, исках да коригирам, след това да допълня някои фигури. Говорихме за Колю Каишев, който трудно учеше и който по химия рисуваше апаратурата, но нищо не разбираше какво има вътре. Не можа да вземе никакъв изпит, не стана някакъв. Надя обаче му намери работа в трамваите и той стана кондуктор. Като отиде в трамвайното депо, пак започва да рисува. Не знам какво табло, не знам какво, обаче сметките си не може да оправи. Пък нали билети има и пари, та Надя правеше тази работа, отчета му. Това беше. В.К.: Не можеше да се оправи. Г.П.: Не можеше да се оправи Колю. Ха-ха-ха-ха. Нито да научи, нито да го прави, както и да е. Готовност. Още една личност. Това е Стефанка. За нея не ви казах нищо. Когато се запознах с Паша в Русе, тя не беше сама. Имаше при нея една Стефанка. Тая Стефанка и по речника си, и по фигурата си говореше, аз не знаех, не съм питала, но като че беше от бежанците, от някакви бежанци, самотно същество и куцо. Тя е започнала да учи при Паша още тука, в София, и тръгва с нея да си доучи в Русе. Но целта й станала и друга. Тя просто се впила в Паша, като пиявица и започва страшна ревност. Аз не съм я подозирала, защото бях внимателна към нея, като едно същество, което по-малко знае и по-малко може. Обаче после Паша ми разправяше: „Да знаеш какво нещо беше, казва. А-а, Гена, а-а, на Гена", и т.н., значи ревност. Тази Стефанка, после Паша ми разказва, я ревнува от всички. „Място, вика, не мога да си намеря", но действително тормоз е изживяла Паша и се освобождава от нея. Та Стефанка завършва прогимназия, настаняват я чиновничка в пощите, нещо дребна работа, заживява самостоятелно и някак Паша се освобождава от нея.

4. СТЕНОГРАФ КАТА НА УЧИТЕЛЯ - ПАША ТЕОДОРОВА В.К. (Вергилий Кръстев): Нас ни интересуваха опитностите, нали, на Паша във връзка с Школата и във връзка с Учителя. Г.П. (Гена Папазова): О, много са. Една от тях например. Тя чете на Учителя, щото тя винаги Му четеше беседите, тя си го описва начина, тя го описва. То не се печати така, както тя го направи. Той го изслушва. Но интересно, когато тя вече доста се уморява, работата много. Тя предложи Аня да помага. Нали толкова културен човек, специално учителка по български език. Аня направи няколко обработки, но Учителят не ги хареса. В.К.: Не хареса на Аня? Г.П.: Не хареса. В.К.: Защото аз съм чувал, че Учителят е предложил на Аня, но Аня не се е съгласила. Г.П.: Кой ви го разправи такова нещо, бе? Абе какви са тези лъжи, бе? В.К.: Лъжи. Значи тя фактически е направила, обаче... Г.П.: Направи. Обаче той каза, че Паша по-добре ги работи. И един ден тя така му чете нещо. И това става вън от Неговата стая на Изгрева, съвсем изненадващо за Паша, Той рекъл така: „Ти виждаш този хаос. Аз го създадох и аз ще го оправя!" Съвсем неочаквано, прекъсна. В.К.: То е много силно. То аз съм го чел това нещо. Много силно. Г.П.: А пък аз го знам, защото ми го показа. Ето как го знам непосредствено от нея. В.К.: Сега като станахте, като се изправихте, аз изтръпнах целия. Г.П.: Да. В.К.: Защото се свързах с онова поле и с онази епоха. Г.П.: Да. В.К.: Сега обикновено тя е редактирала беседите, отива при Учителя, редактира шпалтите. Г.П.: He. В.К.: Как изобщо става? Запознати ли сте? Г.П.: Вижте как става: Всяка от стенографките дешифрира. В.К.: Те са три стенографки, три стенограми. Г.П.: Ама „мот а мот", дума по дума. В.К.: Три стенограми. Всяка една поотделно дешифрира. Г.П.: Всяка дешифрира, всяка имаше общи беседи, имаше специален клас, имаше общ клас. Обаче не всяка успяваше да си свърши работата и тя несвършените работи ги взема, та ги прави. А пък дешифрираните ги взема да ги обработва. Това правеше Паша. И дешифрираните и недешифрираните, крайно - всичко тя го събираше и го въвеждаше. В.К.: Тя фактически събира трите стенограми. Г.П.: Всички, всички. В.К.: И от трите вече обработва текста. Г.П.: Те са различни текстове. Те са за различни школи. В.К.: Но става въпрос за дешифрирания текст. Г.П.: Независимо от туй за кой клас е, тя ги обработва. Само тя приготвя материал за печат. В.К.: Сега, аз съм слушал разни упреци по отношение на нея, че тя свободно е обработвала. Г.П.: Съчинявала, приказки. Приказки. Че „пашизирала" беседите. „Пашизирала" беседите, така я наричат. Такова нещо не съществува. И никой автор, в случая е един философ - Учителят, няма да позволи да му перефразират или така да се намесят в Неговата мисъл. Как така? Как така, бе? А то не можеше, защото Учителят говореше, аз Ви казах на каква смесена аудитория. Имаше един циганин, не го знам какво му беше името. Той идваше при философа, търси философа. Казал му някой. „Че къде ходиш бе, чувай, ти знаеш ли какво значи дъновисти, там ставали разни работи на Изгрева. Иди там. Там има, има работи, има работи за неморални отношения между мъже и жени. Школа има." То толкова разбира, толкова знае, ама там е, там на Изгрева, щото там нещо го храни, нещо го привлича. Вижда, че там нещо се казва, което не е като навсякъде. Ами нали казваше Мария захарната с трите калема... В.К.: Я ми разкажете за тая Мария захарната, да я започнем. Тя откъде беше? От Захарната фабрика? Г.П.: От захарната фабрика идваше за пет часа сутринта, За беседите и то зимата на Изгрева. В.К.: И как ходеше, вие почнахте да разказвате? Г.П.: Ами ходеше. Вземе торбичката и тръгва. В.К.: Вие обяснявахте как е била обута и облечена. Г.П.: А да, с три калеври, превързани с парцал. В.К.: Какво представляват това „калеври"? Г.П.: Обувки, бе. Счупена обувка, скъсана обувка. Не се крепи, тя ще я върже. В.К.: Да. Г.П.: На две части. Беднячка. Обаче можеш ли да я отделиш? В.К.: И всяка сутрин рано идваше там. Г.П.: Когато имаше беседа, Мария е там и нашите я кръстиха Мария захарната. В.К.: На Изгрева все Марии се събират. Г.П.: А пък другата Мария, вие сте чували за нея, гдето ходеше с табела, надпис „Жертва на Дънов". В.К.: Знаете ли, моят баща много пъти ми е казвал: „Имаше една, която така ходеше с един надпис." Г.П.: Всеки човек тръгва ли така? Ама нали черквата дава пари! В.К.: Тя ги подкупваше. Г.П.: Те я подкупваха, те я подкупваха да ходи да говори против Учителя. В.К.: И нашите приятели как я търпяха? Учителят как я търпеше? Г.П.: Никак. Мълчим и толкова. Минем, заминем. В.К.: И цялата кал хвърлят върху Учителя. Г.П.: Да. За Учителя... Минава Аня и тя, Мария с табелата, както е на улицата при „Света Неделя", казват за нея: „Това е хайманата на Дънов." В.К.: И всички поглеждат... Г.П.: Не. Нека всички хора да видят. Тя, значи, Мария с табелата си изпълнява задължението, което е поела. В.К.: „Това е хайманата на Дънов." Г.П.: Да. Хайманата на Дънов. В.К.: Тя познава всичките, понеже ходи вероятно на Изгрева. Г.П.: Ами тя беше там. В.К.: Там беше. Г.П.: После я подкупват и тя тръгва вече каквото й дойде на ума да приказва, за да си получи заплатата. В.К.: И тя психически май е разстроена? Г.П.: Не беше. Според мен не беше. Защо? Защото тя започна да продава цветя. А пък аз съм близка с цветарите. И когато аз им кажа, че не беше с акъла си, „А, не, казват, с акъла си беше." В.К.: С акъла си беше. Значи тя направо се е продавала. Г.П.: Направо се продава. В.К.: И си изработва заплатата чрез табелата, която носи на главата, защото ония плащат. Г.П.: Да. Морал. В.К.: Значи така. Мария - захарната и Мария другата, с табелата и надписа. Г.П.: Ама те съвсем са различни. В.К.: Да, различни. Г.П.: Имаше и други. Чувайте, там беше събрано всичко, на което нямаше място. За което нямаше място в обществото. И разстроени хора имаше. И всякакви хора имаше. От философи до не знам какви. От една страна имаше хора без образование, обаче честни. Търси простият човек и селяк нещо, каквито бяха селяните от Айтоско. Дойде, той целият трепери, да чуе и да види. Много тукашни хора бяха така без образование. Имаше и високо-образовани. Имаше един Белев, за него сигурно сте чували вий. Аз не знам, той не беше директор на банка, но беше по-важен от директор на банка. Знаеше много езици - Белев. В.К.: Да. Семейство Белеви. Г.П.: Семейство Белеви. И те обичаха да сядат най-отпред в салона. Добре, ама една от слушателките, приятелките, вика: „Какво е туй първо, второ място и т.н. Тук няма да делим местата. Всички могат да сядат на първо и на последно място. Няма граница." И нещо им разместили столовете и той се обижда и не идва, няколко време не идва. И по едно време някой идва. Някой от близките вика: „Чакай сега бе, ти хем се разсърди, хем пак идваш." - „Къде да отида, бе? Къде другаде аз мога да намеря духовна храна?" Ето, това е нашият Белев. Много интелигентен човек. Ето. В.К.: Вие сте познавали много хора. А за Тодор Стоименов спомняте ли си нещо, да ни разкажете? Тодор Стоименов. Г.П.: Тодор Стоименов беше от първите ученици на Учителя. Последовател, тих, неотстъпен, убеден, друго не мога да ви кажа. Но мога да ви кажа друг един случай - със Захариев, само че не му зная името. Този Захариев мисля, че е бил военен. Но независимо от това какъв е бил, беше без зрение. Имаше място на Изгрева. Сега е в границите на Съветската легация, към гората. Тоя е бил с най-първите ученици на Учителя някъде. Още двама и той трети. И Учителят казва на единия: „Готви се, вика, ще си заминеш скоро." Щото те вече хора убедени, те знаят, те не се смущават, както аз не се смутих онзи ден. И толкова ми беше леко, че си отивам. Показва и на другия също, времето, когато ще си замине, деня. И този Захариев казва: „Учителю, ами на мен?" Но тогава мисля, че е виждал. Не съм сигурна. За това не съм сигурна. Казва: „Като наближи, аз ще ти кажа." Минават много години, десятки. В.К.: Учителят си заминава вече. Г.П.: Учителят го няма вече. Един ден канят Паша на обед. В.К.: Той, Захариев кани Паша на обед. Г.П.: Не, и Тодорчо Стоименов и няколко така от най-старите. Казва: „Щото ще си отивам. Учителят ми каза, че си отивам. Елате на последния обед." Точно как му е съобщил, това не знам. Но всички останаха не учудени, не. Но на тази последователност на Учителя. Че той е обещал да му съобщи и сега му го казва. В.К.; Той вероятно може да му се е явил на сън. Г.П.: Аз не знам точно как. Не знам как. Не знам. Можеше да питам, ама не съм любопитствувала, защото нямам нужда от убеждаване. В.К.: Ясно. Г.П.: Толкова. И за днеска толкова, че имам много работа. Разказах ви много неща, които записахте. В.К.: Да кажете духовното име на Паша. Г.П.: Духовното име е Амриха на Паша. В.К.: Да, Амриха. Г.П.: За Мария Тодорова. Но недейте го записва, недейте го записва. Тя следва философия и педагогика, такова нещо, обаче не й върви. Паша я пое. И заедно с нея, обучаваше я. Завърши ли, не завърши ли, не знам. Но се явяваше подготвена от Паша на изпит...

3. ЛИЧНИЯТ ЖИВОТ НА ПАША ТЕОДОРОВА (1887-12.02.1972 г.) В.К. (Вергилий Кръстев): И накрая Паша остава сама? Г.П. (Гена Папазова): Сега, този Христов остана и когато Паша остана сама, 10 години без Аня, той пое грижата за нея. Ама трябва да ви кажа друго важно. Паша още от дете страда от очи. Завежда я майка й при д-р Пашев, сигурно сте го чували? В.К.: Да, слушал съм. Г.П.: И д-р Пашев казва: „Не мога да ви помогна. Лошо чака детето ви." И тя загубва последователно, зрението й намалява, не мога да ви кажа кога, как загуби едното си око, не мога да ви кажа кога загуби и второто око. И остава на ръцете на Христов. Добре, но Христов си направи гарсониера, и то на хубаво място, на Лозенец и идва при мен: „Гена, казвай сега какво ще правим с Паша? Отидох, вика, у нея." Той, макар че се премести, ходи всеки ден при нея долу. В.К.: Тя през туй време е тука. Г.П.: Тя е долу, на ул. „Карл Шведски" - тяхната къща. Тя е долу, защото горе ги изпъдиха от Изгрева. „Заварих я, вика, беше към четири часа. Заварих я, тя чисти картофи." - „О, Христов, добре си дошъл, таман да си хапнеш, чорбичка ще направя, ангелска чорбичка." В.К.: Тя вече, нейното зрение намалява. Г.П.: Няма, тя въобще няма зрение. В.К.: А чисти картофи. Г.П.: Чисти картофи. „Паша, казва, аз съм обядвал, ама ти знаеш ли колко е часът? Чакай, дай да ти помогна, дай да направим чорбичката." Идва при мен: „Какво ще правим с Паша?" Викам: „Чувай, Христов, аз имам съпруг и не мога да я приема в къщи, защото той няма да се съгласи." - „Ама защо няма да се съгласи?" Накрая я прибрах, защото тя беше тука, в другата стая. В нея стая живееше и Еленка, защото след смъртта на майка ми трябваше да освободим една стая, да я дадем под наем. Ние предпочетохме да поканим близък човек, поканихме Еленка, другата стенографка. Паша се разболява трети път от пневмония. Отивам в другата стая. Тука лекари, близки, движение. В.К.: Хан. Г.П.: Минава много време, тя вече оздравя и моят съпруг ме строява хей тука в коридора до таз врата: „Ти какво мислиш да правиш бе, тука морга ли ще правиш в къщи?" Той така разбира. Аз не знам откъде намерих сили, ама като скочих, казвам: „Млък", ама така извиках, че той се уплаши. И Паша остана. Но тя да остане. И тя оздравя. За постоянно и аз да се грижа за нея до края на живота й. А той, съпругът ми няма да се съгласи. А друг път ще ви разправям как стана така. Друг път, това са вече мои лични опитности, за които ще говорим, как се яви друг да разреши въпроса. И така значи тя отиде у Христов, при условие аз да ги гледам. Но аз не знаех този Христов какво представлява от себе си. Аз го знаех само като фигура. Той водеше Паша по разходка, водеше я и на Изгрева, водеше я навсякъде, където трябваше да я разходи, но аз не знаех, че е на поборник от опълчението син. Знаех, че е учител по музика, знаех, че е един почтен човек, но че той е развалина, това не знаех. В.К.: физически. Г.П.: Физически. Ходила съм с него и на Витоша. А той бил човекът с единия крак, както и да е, пък с другия крак, разширени вени, целият син, едва го влече. Сърдечно болен, аз туй забравих да ви кажа, сърдечно болен. Когато ги изпъдиха от Изгрева, и си дойдоха Аня и Паша в стария си дом, вече стана тясно. Там е Райна Дечева, там е Христов, там са и те. В.К.: На ул. „Карл Шведски". Г.П.: На ул. „Карл Шведски". Аня се разболява. Те влязоха в кухнята Паша и Аня. Защото в горната стая е Райна Дечева, в долната стая е Христов. Останаха там. Ами сега какво? - „Гена, помагай! " И аз вземам Христов, че го водя в с. Пейна, на майка ми родното място, при мойта вуйна. Оставям го там. Казвам: „Вуйне, аз не мога да бъда тука. Този е близък човек, нека остане през лятото. Аз ще дойда да го взема." Това знаех, че е сърдечно болен, че го взех. Получаваше кризи и като получи криза, не ти дава да припариш край него. Не ще никаква помощ. Та не знаех значи, че е толкова болен. Не знаех, че има болен крак, но знаех, че е сърдечно болен. И когато той си отиде там и аз трябваше да отида да ги гледам, той излизаше, можеше да ходи, обаче мал шанс, пада и си счупва здравия крак. В.К.: Каква карма. Г.П.: И остава без два крака и ляга в легло. Завеждам го в Пирогов. Каквото трябваше да направят хората, направиха го, но той с болното си сърце и със счупения веднъж крак вече остана постоянно на легло. Получи дизентерия. Получи пневмония. В.К.: И все жив. Г.П.: И все жив. И живя доста. Той живя до 79-тата си година, а пък Паша до 72. Казвам, че аз не го познавах, а после ми стана много близък, защото страдах заедно с него. Та ето техните близки хора какви са били. Всичките нуждающи се. В.К.: Сега разкажете какво стана с тази къща на ул. „Карл Шведски", кой номер беше? Г.П.: Номер 52. В.К.: На мен са ми разказвали, че по-нататък генерал Заимови са искали да вземат цялата къща. Г.П.: Именно, именно, именно. В.К.: И са водили някакви дела. Г.П.: Именно, именно. Понеже мястото е на генерала, значи и къщата е на генерала. И те не бяха никакви собственици. Но сучиха, правеха, събираха документи от съседи, от този, от онзи. От това остана за тях такова, каквото беше разпарцальосано, на тавана един ъгъл, гдето не можеш да се изправиш и неизмазано. Под него една стая и долу стая и кухня. И те го продадоха. А Паша го продаде накрая. Паша го продаде. А пък продаде и онази къщичка там накрая вече до Юзината, защото те като живееха на Изгрева, той се настани там един милиционер. Ако можеш, изпъди го милиционера. В.К.: Къде, в... Г.П.: Къщичката им до Юзината. В.К.: С квартирант милиционер. Г.П.: До Юзината. И тогава те я Продадоха на един мои работник и понеже той беше със семейство с деца, наложи се чрез съда и си взе къщата и много ми е благодарен, щото сега там се издигна жилищен квартал и той има много хубаво жилище. Както и да е, този въпрос се уреди. В.К.: Успяха ли, можаха ли да вземат някой лев от тази къща? Г.П.: Можаха да вземат някой лев. Сега, преди аз да дойда, там е бил, не знам как, заварили са се с Иван Антонов, не са ли са се заварили, обаче имаше един Котик. Този Котик е Константин, белогвардеец от богато семейство. Аз не знам защо, дали при сражение или при какъв случай той остава с една ръка. Другата уж я има, ама я няма, но не е отрязана, или част от нея е отрязана, не знам какво. И така с една ръка започва да сече дърва, да се храни с това. И те го приемат на пансион при себе си. Котик, на него му зная само името. И той заминава за Париж. А когато аз бях там, там беше едно семейство пак на белогвардейци, мъж и жена и дете. Обаче жената си има любовник. Тя спи с любовника в леглото. Мъжът й спи на масата, пък детето спи където и да е, при кого не знам. В.К.: И мъжът допуска любовника да спи с жена си. Г.П.: Да, те нашите приеха детето, Аличка. Даже Аня искаше да го осиновява. Това става вече в мое присъствие. Аличка. В.К.: Боже, Господи, аз не мога да издържа една минута такова нещо. Как са издържали, не знам. Г.П. Сега, пак преди да дойда аз. И трите сестри са били милосърдни сестри, претърпява нашата армия разгром. В.К.: Да, на Добро поле. Г.П.: Да, и войската пристига и си води и ранените. И във военното училище става болница. И трите сестри стават милосърдни сестри. В.К.: Надя и Паша, Аня. Г.П.: И трите, разбирате ли? Аз самата съм имала контакт с техни болни, имаше един Методи. Той беше хлебар, фурната му беше на ул. „Леге" за хляб, защото те знаят, хлябът на Методи, той е много хубав. И понеже, ако от друго място взема хляб, го познават, че не е. В.К.: На Методи. Г.П.: Сега и аз познавам хляба, ама тогава не го познавах. Като отида, Методи ще ми избере най-хубавия хляб, да ми даде. И разказва и за Надя, как му е оправяла възглавниците под него, как ги е надигала, защото кой знае какво е било счупено или ранено. Какви грижи са полагали за болния, не да отидат там да ядат, а да се жертвуват за болните. Ето това са сестрите Теодорови. Паша остана без очи. Тя почна да пише на машината, тъй както не вижда. В.К.: Да, аз съм виждал някои нейни неща, написани по онова време и се чудя как е писала на пишуща машина. Вече не вижда, а продължава да пише. Особено нейните опитности, които тя вече започва да пише, някъде от 1961 и 1962 година. Това е един много труден етап. Да. Г.П.: Някога да размести буквите, но това, което тя е писала, това е само истина. Това са хора, които не знаят две съдържания на една и съща дума. В.К.: И добре, че е почнала да ги пише. Тя почва да ги пише някъде 1961 - 1962 година, но хубаво, че е започнала да ги пише. Защото все пак ги има. Това са документи. Г.П.: Паша е прекрасен човек. Не, неземни хора. Тя Надя вика: „Абе чувайте, знаете ли, като гледам, гледам, ние не сме като другите бе." Надя, най-голямата. „Бе ние бамбъшка сме." Тя беше най-трезва, като че ли най-земна, ако мога да река. Някак като че изпъкваха от другите. Аз не ви казах и за това. Тези племенници, братовчедите Дора и Петя, едната Гъркова, другата Гъвълюбова. И те имаха по една дъщеря. И тези дъщери останаха пак под грижите на леля Паша и на Аня. Майките им се поминаха по-рано. А още и едно семейство, това е „тьотя Паша". Така я наричаха, „тьотя Паша". А тя е Германчева. ама не знам по баща ли Германчева, по съпруг ли е Германчева. „Тьотя Паша". Тя имаше двама сина, аз ви казах, единият ветеринарен лекар, другият не знам каква професия имал, но после работеше, нали ви казах, в това, в този пансион за сираци. И той беше тука на ул. „Дондуков" и на „Волгоград", нали така се казва булевардът. Точно на ъгъла. Там беше това нещо. Аз съм ходила там. В.К.: Да. Г.П.: Имаха сестра, която отчуждиха. Просто майката ненавиждаше дъщеря си. Такова нещо ако сте чували и виждали, понеже е лекар единият. Пък тя никаква не е. Къде се намираш ти! И тази, Катя се казваше, се оженила за един по-възрастен от нея грък, Петър Попов. Пък що да е грък? В.К.: Може да е от гръцко потекло. Г.П.: Пък що да е гърк? В.К.: Може майка му да е гъркиня. Или пък да е дошъл от там, от Беломорието. Г.П.: Но знам, че сестра му имаше гръцко име. Не си спомням какво беше. И тя имаше къща, тя беше обществено достъпна жена, печелеше много по този начин и с тези средства е изградила хубава къща, точно срещу паметника на Съветската армия. Там най-късно се издигна тя кооперация една. А съпругът й, Попов, пияница. Пък печели много. Не знам точно къде работи, но знае много езици. Печели много. А иначе добряк. А тя го обира. Като се върне вечерно време, каквото останало по джобовете, го обира. И по тоз начин тя направи една къща, по старата ул. „Евлоги Георгиев", продължението сега е булевард „България", от дясната страна направи една къща. Но тя горката умря много рано. И за първи път чувам като казва: „Господи, прибери ме. Или мене, или нея, или мама, или мен." Такова. А онази, майката, я яде, ама стои у тях, не отива при сина си. Нито при единия, нито при другия. Единият не знам къде живееше, а другият живееше тука на ул. „Иван Асен", в началото при Орлов мост. Стои в къщата й, там е на издръжка и там малтретира дъщеря си. И умря дъщерята, и остави три момичета. И тези три момичета се приютиха при Пашини. Те ще ги облекат, те ще им дадат, каквато нужда имат, бащата е жив. Той тогава се прибра, вече престана да пуши, да пие, нали, обаче майката липсва. И те при леля Паша, при леля Аня, при леля Надя, това им беше вторият дом. Живи са и трите сега. Може да ги видите. В.К.: Такова нещо в тази епоха не е възможно да стане. Сега, в сегашното време. Аз не знаех, че през такива неща са минали. Знаех, нали, че много от тези, които са били без образование са ги учили. Г.П.: Ама много, аз не съм ви описала всичките, защото аз не ги знам всичките. Аз зная цялата школа, която мина като школа. А пък след това вече единично колко, но интересно, че когато след 1944 година започнаха да преподават руски език на децата там в училище, веднага им измислиха: „Оставете ги бе, те са белогвардейци." Измишльотини колкото искате. В.К.: Ха-ха, белогвардейци. И сега искам пак да се върнем малко назад. Паша напуска дома на ул. „Карл Шведски" и те... Г.П.: Отиват на Изгрева да живеят. В.К.: Там вече в така наречения Параход. Какво представляваше този Параход? Г.П.: Те го нарекоха така, защото имаше форма на параход. Едната му страна беше така извита, другата беше вертикална, подът, и горе беше осветлението. В.К.: И там прекараха колко години? Цялата школа. Г.П.: А, не мога да кажа колко години. Много години. Много години, там живяха, там. Доде ги изпъдят от Изгрева. Годините да кажа не мога. Аз вече се отделих и се омъжих. В.К.: Аз съм чул, че Паша е била доста години при вас. Това е времето, когато е била болна или и след това? Г.П.: Аз отидох при нея. В.К.: Да. Г.П.: Тя беше тука болна, обаче многото години бяха у Христов. Там. И тя не го остави. Те да видите пък какво е. В.К.: Тя ви остави в завещание да гледате Христов. Г.П.: Тя, завеща ми Христов. В.К.: Да го гледате него. Г.П.: Какво да правиш. В.К.: Какво да правиш? Г.П.: Какво да правиш? Много добър човек, много интересен, много културен. С него. когато се чествуваше Освобождението на България, както сега плачат, така плачехме двамата. Защото севлиевчени са вземали участие активно, като поборници на Шипка. Там са мрели хората. Там негови вуйчовци, чичовци, не знам какви, те там са убити. А той не можеше и да чете. Зрението му беше повредено. Трябваше аз да чета. И чета и плача, и той плаче. Ама ние живяхме такива моменти, които свързват хората помежду си. В.К.: Да, завързани хора един за друг. Завещават се един другиго някой да ги гледа. Значи така плачеше. И вие притежавате ли всичко онова, което Паша е написала като спомени? Вие навярно сте чели нейните опитности, нейните спомени. Спомняте ли си нещо друго, което тя да не е описала или не ги е разказала, някои неща... Г.П.: Ами че това е такъв богат живот. Тя всичко не може да напише. В.К.: А може ли да дадете нещо допълнително? Г.П.: Кой може да напише от игла до конец преживяванията си? Писала е нещо. Ама то много хора имат опитности. Много хора имат опитности, де. Те не са така малко. Аз онзи ден приказвах тука на моя зет за Ванга. Аз му викам, като се върне дъщеря ми. Той казва: „Знаеш ли, полека-лека май ме накара да вярвам." В.К.: Остави Ванга.

2. АВРАМОВ ДОМ Г.П. (Гена Папазова): И така значи, аз дойдох при тях и станах като техен, съвсем като техен човек. Дойдох при Паша, при Аня и при Надя тука, в София. Тъй че каквото ви казвам, това е само така. Аз може да съм пропуснала много неща, но туй, което ви го казвам, е тъй. В.К. (Вергилий Кръстев): Значи вие свързахте вече вашия път с тях. Г.П.: При тях аз заварих като техен близък Иван Андонов. Той беше от някои от тези западни наши градчета, юго-западни градчета. В.К.: Той е отнякъде от Радомирско нататък. Г.П.: А така, някъде нататък е бил Иван, пак такъв бездомник, скитник младеж. Попада у братовчедките, у Дора ли, у Петя ли на Пашини, у братовчедките й и какво да го правим? Те не могат, нали, да го махнат, те не работят и кой ще го издържа този Иван, та отива той при Пашини и им помага да купува едно-друго, за в къщи нещо каквото може да прави, хем някак става и той техен. Та аз него го заварих, но тогава той не живееше у тях. Зная го само като много близък, като техен човек, но той тогава не живееше у тях. Обаче той е един от учениците им. Другите ученици са Жечо Панайотов, Олга Славчева, Колю Каишев, Мария Аркадиева, Андрейчо Никифоров, Боянчо, не му знам фамилията (Златарев), Юлиана Гарчева, Румен Гарчев и Анина Бертоли. Обаче с това не се изчерпват техните ученици, защото аз всичките не си спомням. Аз се ожених, отделих се и по-нататък аз не знам кои са били при тях. Зная само, че когато живееха на Изгрева, всички деца на Изгрева вземаха уроци от тях, от Аня и от Паша. В.К.: За тия лица, които споменахте, аз съм слушал, че те са били без гимназиално образование, завършили са като частни ученици. Г.П.: Без гимназиално образование и искат работа, но не ги приемат никъде. Взимаха уроци при тях по всички предмети. Не само това, двете, едната по езиците, а Паша вземаше математика и естествените науки. От начало, от първо отделение започват, разбирате ли? От първо отделение до гимназия и се явяват на изпит в съответните учебни заведения. Те не са получавали някакви хвърчащи документи. Сега аз искам да ви запозная с някои от тези хора. Един от тях, даже ще ви пратя при него. Това е Андрейчо Никифоров. Андрейчо е дете на разведени родители. И не знам как, защо, коя е причината, заболява зле от скъсяване на мускулите и остана на легло. Решителен, много умен и решава да претърпи една много сложна операция. Двете му бедрени кости са скъсени, да може мускулите да станат подходящи за ръста му. Сега е добре, ходи с патерици. Паша го започва, но Вие ще отидете при него да чуете как, защото аз не мога всичко да ви кажа. Обаче, когато се каже името „леля Паша", за него това е светотатство, благоволение е. Благоволение е леля Паша. Той вече се ожени, има си дете, работи и понеже е много умен, а пък нашите наредби тука някак не са взели под внимание ей тези особени случаи, иска да следва, ама не може да отиде в университета. Казват му, дай документ, че работиш някъде и тогава като такъв работник може да се явяваш като... В.К.: Задочник. Г.П.: Да, задочно. Ама той не може да отиде на работа. Защото не може да ходи. Той и сега не ходи, сега ходи с кола. И най-после отива при министъра на просветата и казва - така и така и по изключение му дават право да следва. Сега е инженер по радио и телевизия. Направи си къща, работи много добре, но по-добре е вие от него да вземете сведения. Олга Славчева, пак е самотно същество, пак така блуждающо, няма квартира, няма работа. Колю Каишев, пак такъв от Смолян, ама не от Райково, не от Смолян, но от коя беше съставна част на града. Това е Колю Каишев. Беше много интересно как Паша му предава химия. Пък художник, умее да рисува. Приели го тука в рисувателното училище, но няма кой да го издържа. Пък горкият хич не му спореше в учението, познавам го много добре, много близки бяхме. Когато Паша му предава урок по химия, той на другия път ще й покаже нарисувана цялата система, ама идеално нарисувана, с колбата там, с всичко. Обаче какво става в тази колба, не знае, не се знае. Тъй и не успя да свърши. Колю, Мария е сестра му, Мария Аркадиева. И тя не можа да свърши. Боянчо свърши, Юлиана Гарчева. Юлиана Гарчева и Румен Гарчев са техни съседи през булеварда. Аз не знам как са се запознали, а Румен май че, бащата Гарчев, май че е бил ученик на Паша, на Аня. Не знам как, но бяха близки. И те започват да учат пиано, предава им Аня, по другите дисциплини, каквато нужда имат - Паша и накрая им подариха пианото. Така се свърши с Гарчеви. В.К.: Кой на кого подари пианото? Г.П.: Аня подари пианото на Гарчеви. В.К.: И това всичко се прави безвъзмездно. Г.П.: Безвъзмездно, без пари. Юлиана завърши математика и сега е преподавател в Княжево, в института за усъвършенствуване на учителите по математика и се ожени за доцент, той вече сигурно е професор, не знам точно по какво. Румен стана юрист като баща си. Анина, както ние я наричаме Анина, тя е Анна Бертоли. Бертоли е първият човек, който у нас разви изкуствения мрамор - мозайката. Той имаше цяла група работници и т.н. Но много го интересуваше Учението и издаването на литература в този дух. Знам, че работеше с Толев. Там нещо му не провървя, Толев май че не излезе много човек, както и да е, но работата закъса на Бертоли. И майката, жената на Бертоли, вика на Анина: „Ожени се за Стоянчо, един от работниците. Баща ти вече не може да те издържа." Тя ревна, как ще се жени за Стоянчо? „Ако щеш ожени се, как така, тъй става!" Пашини разбират и я вземат при себе си. На храна и на квартира. И тя свърши биология, сега е във Франция, в Париж. Идва често, много сме близки, но така тя израстна. И за тези хора тия три сестри са божества. Сега, казах ви, че Надя беше необходима. Защо? Защото в къщи имаше обществена трапезария. Какво значи обществена трапезария? Аня беше учителка, ей тука на ул. „Оборище", май че беше пета прогимназия на времето. А след това я преместиха в квартал „Хаджи Димитър". В „Хаджи Димитър" имаше много бедняци и на някои децата бяха приети в училищната трапезария, но не всички бедни деца се вместиха там и тогава Аня ги кани в къщи. И в къщи се открива трапезария за тези бедни деца. Надя готви. Ще ви кажа после за една личност интересна, казва се Димитър Христов. Той ми е разказвал после, когато вече дълго време живях при него. Казва ми как Надя отваря прозореца, защото сготвила повече. Отваря прозореца на кухнята, тя беше на партера и кой как мине: „Днеска яли ли сте? Гладен ли сте, заповядайте! Има хубаво ядене при мен!" На минаващите. И много хора се отбиват да си хапнат от тяхното ядене. Ето, това бяха те. В.К.: Такова нещо сега, в тая епоха не може да стане! Г.П.: Сега дойде купонна система. Те са живи. И трите се събират и питат се: „Сега какво ще правим?" И Паша казва: „По стария начин. Каквото имаме, на масата. Който дойде - колкото има." И така караха до края. Имаха много квартиранти. Те бяха бамбъшка квартиранти, само аз единствена плащах 1000 лева на месец тогава. У тях, 1000 лева на месец, това беше единственото, което получаваха от квартиранти. Другите бяха все такива блуждающи хора. В.К.: Вие казахте за Христов, щяхте да се спрете. Г.П.: За Христов много ще ви говоря. То ще бъде най-после. Те имаха къща Пашини. казах ви преди малко, направена върху мястото на генерал Заимов, с техни пари. В.К.: С парите на Паша. Г.П.: На Пашини парите. Къщата беше разделена вертикално със семейство Заимови. В.К.: Като близнаци. Г.П.: Те имаха източното крило. Имаха горе две стаи, долу стая, кухня, баня. И какво правиха Заимови, какво струваха, как го въртяха, най- после се оказа, че те са бездомници. Та на бърза ръка трябваше да се правят заеми, да се направи каквото и да е къщурче, там при Юзината, на Симеоново. Това беше тяхната собственост, от където никой не можеше да ги изпъди. А тука сега Заимови взеха горната стая, понеже много хубава беше, те искаха слънце и изгрев. Ана Заимова беше една капризна жена. В.К.: Това е съпругата. Г.П.: На генерал Заимов. Една капризна жена. Един ден, когато говоря с Владимир Заимов, той беше уволнен наскоро, каза ми: „Е, че какво ми дадоха, пари колкото за едно палто на Ана." Можеш си представи какво иска една жена на един генерал - скъпо и прескъпо кожено палто от сибирски лисици. Така южната стая я взе Ана Заимова. И те останаха горе с една стая. По стълбите се катериш за една стая и най-отгоре таван, ама не е изграден, в смисъл не е измазан, нито е преграден както трябва. Те пък даваха и под наем. Заимови даваха и под наем, Обаче какво отношение имаха към квартирантите не знам, но резултатът беше лош. И оставят хората на улицата и Пашини ги прибират бе, там горе на това таванче, горе, гдето е ветровито, прибират ги, защото са на улицата. Сега после какво става, знам, тя беше една майка с дете, тази квартирантка. Май че се ожени тя, не съм много сигурна, защото аз вече се отделих и ги напуснах. Тогава пък се засили Колю Каишев в тази горе къщичка. В.К.: На Юзината? Г.П.: Не бе, не в къщата, в тази половинка. Тази половинка на ул. „Карл Шведски". В нея живя Райна Дечева, една учителка, пак така без квартира. Ама пари не се вземат от никого. Дума да не става. В нея живя една Хаджиева от разтурено семейство. Мъжът й беше май скитник, в такъв смисъл, като мъж и пък нея обвиняваше, че третото им дете не е негово. И я изпъди. И те я прибраха. То става последователно това вече и даже ги заселват долу в самата къща, защото те са на Юзината и на Изгрева. Заселват ги в къщата. В.К.: Те през туй време са на Юзината и Изгрева. Г.П.: На Изгрева, да. В.К.: И един след друг квартиранти. Г.П.: Един след друг квартиранти. Сега за Христов да ви кажа. Христов е учител в квартал „Хаджи Димитър" при Аня, обаче страда от косопад и от нерви. Той е син на поборник. В.К.: Поборник от какво? Г.П.: На Шипка. Дядото убиват там, баща му раняват в гърдите. От това той получава туберкулоза, но живя 96 години. Бащата на Христов обаче заразява всичките си деца и те измират. Остава Христов и една сестра. Ония умират последователно. Христов не смей да се жени, защото знае какво го чака. Непрекъснато се държеше така, за гърдите и потърси помощ. Значи окапа му косата и потърсва помощ при Учителя. Всъщност Аня му казва: „Чувай бе, аз ще ти кажа кой може да ти помогне, пък то си е твоя работа, ако искаш ползвай Му съветите, ако искаш не ги ползвай." И тъй Христов остава у тях. Той след бомбардировките пък, той ремонтира къщата. Щото врати, прозорци и т.н., хоросанът окапал и стана с тях много близък. Помина се Надя. Не мога точно да ви кажа в коя година, но ще е някъде към 1946 година. (Забележка на редактора: Умира на 4 август 1946 година.) Не мога да ви кажа, защото в туй време аз бях на Гьозекен, бях на, как се казва сега? В.К.: Специализация. Г.П.: Не, бях на почивка. Бях на море. Как го кръстиха бе Гьозекен? А, как не го знаете? В.К.: Не го знам. Гьозекен не го зная. Г.П.: То беше старото название. В.К.: На Черно море, така ли? Г.П.: На Черно море. В.К.: Някъде долу към Мичурин? Към Бургас или нагоре? Както и да е, няма значение. Г.П.: Аз бях тогава на почивка, Надя се е поминала, не помня точно датата. Аня се помина 1962 година, на 17 декември. А Паша - след 10 години, през 1972 година, 12 февруари.