Ани

3. ТОЙ ВИЖДАШЕ И НАДАЛЕЧЕ Скоро след революцията в Русия, през 1923 година, един ентусиазиран младеж беше успял през Германия да отиде в новата Съветска страна. През първите две години той бил в контакт със семейството си, но след това изведнъж престанал да пише. Цели двадесет години неговите близки не знаеха нищо за него. Нито чрез хора, нито чрез легации можаха да разберат жив ли е още. Един ден срещнах по-възрастния му брат. Той беше много загрижен. Считаше, че брат му не е между живите. - Николай, ще отида горе на Изгрева и ще запитам Учителя за Васил. Може би все пак да е жив. Бяха изминали много години откак познавах Учителя и вярвах в неговите големи възможности. Беше ми чудно и непонятно, но ... фактите потвърждаваха силите му и при всяка трудност се обръщах към него. Винаги Учителят намираше светли и обнадеждаващи думи. Знаех че Той и сега ще намери начин да смекчи болката на това семейство. - Питай го, отвърна Николай, но сега е 1943 година, а Васил замина за Съветския Съюз през 1923 година - цели двадесет години. Ако бе жив, щеше да пише. Мама е почти на смъртно легло от скръб по него. Той бе любимото й дете... Питай! ... завърши Николай, опитвайки се да скрие от мен сълзите си. Следната вечер беше пред утринната беседа и аз отидох по-рано на Изгрева. Няколко души чакаха Учителя. Зачаках и аз. Когато дойде моя ред аз Го помолих да ми отдели няколко минути. Знаех че Той вечеряше винаги преди залез слънце и се чувствувах неудобно задето го задържам. - Извинете ме, моля, но идвам по един важен въпрос. Учителят ме покани в приемната. - Учителю, синът на едно мое приятелско семейство през Германия избяга за Съветския Съюз в 1923 година. През първите две години пишеше, но след това престана да пише. От тогава семейството му нищо не знае за него. Моля, кажете нещо за тази душа! Учителят ме слушаше много внимателно. После затвори очи. Аз седях с благоговение на стола си. След няколко минути Той отвори очите си и каза с тих, спокоен глас: - Той е жив. Кажи на близките му, че ще се върне след две години. Да не се безпокоят. Преглътнах дъха си. Поблагодарих му и на следния ден казах невероятната истина на загриженото семейство. Майката, братята и двете сестри приеха малко резервирано това предсказание, но все пак слаба надежда полъхна в тях. Две години по-късно, Васил се завърна в своето семейство през 1946 година. Възможностите на Учителя за виждане през разстояние бяха неограничени. Други мои съученици разправят многобройни лични преживявания, при някои от които Той дори се е явявал през далечни разстояния, за да им даде напътствия в много тежки и опасни моменти в живота им. И тъй, нашият Учител продължава да ни помага.

2. АНГЕЛСКИЯТ ХОР Една бяла нощ през февруари. Като всякога срещу беседа, бях още от вечерта на Изгрева. Северният вятър хлопаше по стъклата на прозорците на дървената къщичка. Когато студът съвсем се усили, скочих от леглото, облякох се за секунда и излязох. Снегът скърцаше под стъпките ми. Минах по пътеката зад Недкови и чух че в салона се пее. Помислих че съм закъсняла и ускорих крачките си. Но ето че салонът беше празен и тъмен. Горе в стаята на Учителя беше светло и около балкона му се носеше чудна музика ... прекрасна песен от нежни ангелски гласове ... Неописуема хармония от стотици гласове ... Слушах в захлас няколко минути - без покана и без позволение - ангелския хор около стаята на Учителя! Каква нощ! Влязох в салона и седнах до печката. От тук не чувах нищо, но в съзнанието ми продължи да звучи ангелския хор около балкона на Учителя. Минаха години. Летувах на Рилските езера. Един следобед отидох на разходка към вътрешния Близнак. Около това езеро имаше чудна тишина и тайнственост. Седнах на една скала точно срещу „Олтаря“, на най-вътрешната страна на езерото. Там около снежната преспа - вкаменени духове мълчаливо се молеха. Те се оглеждаха в бистрите езерни води и търпеливо чакаха деня на своето ново раждане. Лек ветрец нежно галеше водната повърхност и къдрави вълнички галеха брега с песен и благодарност. Всред тая тайнствена и величествена тишина човек вижда себе си само като душа и неволно започва да благодари на Всевишния. Душата слуша гласа на безмълвието и в размишление лети между небето и земята. И през тези свещени минути там горе, пред „Олтаря“, където белотата на снега и твърдостта на скалите бяха в непрекъсната молитва, там горе отново прозвучаха гласове на същия хор, който бях чула през оная нощ около балкона на Учителя. Изправих се, слушах и благодарих за благоволението на Небето да подигне пред мене едно мъничко крайче на завесата към невидимия свят. Там край това езеро, Близнака, за втори път чух ангелския хор ... и никога повече.

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА МИЛКА ПЕРИКЛИЕВА 1. КОГАТО НЕБЕТО ПОЖЕЛАЕ ДА ТИ ДАДЕ НЕЩО Често след вечеря Учителят излизаше пред салона на разговор. Това бяха много приятни минути. Стоиш близо, съвсем близо до Учителя и слушаш как разговаря с всекиго. Понякога биваше много весел и се смееше от сърце, а понякога сериозен, изслушва и сам запитва. Гледахме Го и слушахме как разговаря като всеки обикновен човек, но всяка негова дума се поглъщаше от нас като изворна вода - чиста, бистра и свята. Твърде често разговорите започваха с един човек, а завършваха с десетина-петнадесет, а понякога и с двадесет заобиколили го. Винаги отивах на Изгрева вечер. Обичах да се включвам в групата около Учителя, да го слушам и да го гледам. Никога не участвувах в разговорите: бях много свенлива. Една такава вечер Учителят ме погледне и запита: - Е, Милке, ако небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще пожелаеш? - Аз ли? Ще пожелая да бъда богата. Отговорих без да размисля и цялата се изчервих, тъй като бях станала център на внимание и несъзнателно издадох моята чувствителност към нещата, които ми липсваха. - Слушай какво ще ти кажа: Когато Небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща. Парите ще се изхарчат и дрехите ще се скъсат. Поискай да ти се даде сърце чисто като кристал, ум светъл като слънцето, душа обширна като вселената, дух мощен като Бога и едно с Бога. Поискай онова, което никой друг не може да ти го отнеме. Богатството е в това, да бъдеш здрав, да имаш чисти мисли, чиста кръв, чисто сърце. Материалните неща са временни. Учителят изрече това, като изгледа всички наоколо му. Минаха години, Многократно падах и ставах. Стъпка по стъпка вървях в пътя на ученичеството. И веднъж отново, горе в неговата стая, Учителят ме попита: - Ако небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще пожелаеш? - Аз бих поискала, Учителю ... И нея вечер, вървейки по пътя към града, почти гласно говорих със себе си, как след двадесет години Учителят ми зададе същия въпрос. Колко бавно ние, хората на земята, учим нашите уроци! С какво търпение Учителят ни чака да израснем и да постигнем реалността на живота. Да, дрехата на човека остарява, душата се отърсва от праха на времето, съзнанието се прояснява и думите на Учителя, произнесени преди двадесет години, отекват: - Когато Небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща!

4. АУРАТА НА УЧИТЕЛЯ Видях аурата на Учителя няколко пъти и то обикновено неделен ден след беседата, която Учителят държеше редовно от 10 до 111/2 - 12 часа преди обед. Защо това ставаше след неделната беседа, а не след някоя от другите беседи, които Учителят изнасяше в сряда, петък или неделя в 5 часа сутринта? Аз така го обяснявам: неделните беседи винаги бяха по-дълги и аз имах възможност да концентрирам вниманието си по-продължително. Когато за първи път видях аурата на Учителя, изненадах се много, защото до тогава имах друга представа за аурата на човека. Нали още от детство виждах образи на светии в църква - образи с ореол около главата. Обаче това, което видях при Учителя, беше друго: цветна обвивка с багрите на спектъра обгръщаше тялото на Учителя от главата до основата на краката. Тази цветна светлинна обвивка имаше форма на елипса, която обграждаше цялото тяло като яйце, и тялото като че се губеше в нея. Ясно виждах образа на Учителя, но вниманието ми се приковаваше от хармонично преливащите се цветни нюанси около него. Светлинната обвивка остана до края на молитвата, която редовно правехме след завършване на беседата. Тя може би се е запазила и след това, но аз вече не я долавях, вероятно поради разсейването на вниманието ми, причинено от движението и шума, които настъпват след беседата. Ето какво наблюдавах в аурата но Учителя през цялото време: Светлинните багри не бяха наредени както при небесната дъга, а разпръснато, но пак хармонично - някъде преобладаваше розовата багра, другаде - виолетовата, жълтата, зелената и т. н. Цялото сияние представляваше прекрасен, разноцветен букет. Защо беше така? Наблюдавах аурата и я съпоставях с преобладаващата идея в беседата. Когато Учителят застъпваше повече идеята за любовта, преобладаваше розовата краска; когато Той говореше върху Мъдростта, преобладаваше жълтата краска; застъпваше ли повече материални въпроси - зелената краска и пр. Но която и багра от спектъра да доминираше, останалите повече или по-малко бяха застъпени. Така че ако някой не чува беседата, а вижда аурата, стига да я разбира, би могъл да каже коя е основната тема на беседата. По същата причина всеки път когато виждах аурата на Учителя, тя биваше различие. Цветните багри се пръскаха надалеч от тялото на Учителя и вероятно мнозина от присъстващите са ги чувствували.

3. ПАЛЯЩИТЕ ИСКРИ Отидох на „Опълченска“ 66 да пиша беседа на машината. До обед свърших с определената си работа и се готвех да си отида в къщи. Учителят ме видя и ми каза: Остани на обед. Благодарих и слязох долу в трапезарията. На трапезата бяха наредени вече не по-малко от десетина души. Спрях се да видя къде да седне. Понеже мястото до Учителя беше, свободно, поканиха ме да седна там и аз седнах. След малко дойде Учителят, направихме молитвата и започнахме да ядем. Към края на обеда изпитвам нещо особено: като че някой ме спущаше в кладенец, дълбок, много дълбок. Това не ме уплаши и изненада, страхът и изненадата идеха от друго нещо. Над мене започнаха да се изсипват безброй палящи огнени искри, които все повече и повече зачестяваха. В първо време чувствувах как ме парят, после все повече и повече ме горяха, като че жива жар се насипваше върху мене. Чувствувах се много зле, състоянието ми все по-тежко, избиваше ме на полуда, но аз се сдържах, правех големи усилия да не издам какво става с мене. Поглеждам към Учителя, той стои спокойно, но ясно ми беше, че той знае и разбира какво става с мене. Колко време продължи това не зная, може би две-три, най-много до пет минути. Искрите, пялящите искри преставаха и аз неусетно, както някой ме тури в кладенеца, така незабелязано излязох - като че нищо не е било. Спокойна, замислена само довърших обеда си и пак погледнах към Учителя. Същото спокойно, хубаво изражение на лицето му. Свършихме обеда и направихме молитвата. Учителят стана от стола си и се готвеше да се качи горе в стаята си и аз помолих да ме приеме за малко. Качих се след него, влязох в стаята му и му разказах за случилото се във време на обеда. Той ме запита: Ти какво мислиш? На какво се дължи това? - Нищо не мога да кажа. Нищо не зная. Учителят сериозно ми отговори: Това е мисълта и чувствата на духовенството, които отправят всеки ден към мене. Даде ти се една опитност да видиш какво представят отрицателните мисли и чувства на хората. Ти едва понесе това, и то само за няколко минути, а аз получавам тези огньове всеки ден. Мисли върху станалото, върху отрицателното в живота.

2. НОВИТЕ СКРИЖАЛИ Да се пише и говори за новите скрижали, значи да се имат пред вид старите скрижали, дадени на Мойсей на Синайската планина и известни под името „десетте Божи заповеди“. Някога и аз ги знаех като заповеди Божии, но днес, при светлината на новото учение, аз ги наричам десетте Божии поучения. Знайно е, че Бог не заповядва и не наказва, но поучава и помага. Само господарят и началникът заповядват и наказват. Макар и Творец на вселената, вседържател и всеблаг, Той създава закони, от изпълнението на които зависи абсолютната хармония в целокупната природа. Най-малкото нарушение на тези закони внася дисхармония в цялото, в единството на света, от която дисхармония страда и се мъчи всяко живо същество. Изпълнението на тези закони ние наричаме изпълнение на волята на Единия, всеблаг Покровител наш Отец, който всякога и във всичко има пред вид нашето благо. Той даде своите поучения на еврейския народ, но те се отнасяха и към цялото човечество. Кой човек, бил той прост или учен, малък или голям, богат или беден, не трябва да възлюби своя Отец с цялото си същество? Или кой човек не се радва, когато ръката му не дръзва да убива или да краде и не посяга към чуждото? Кой човек не се радва, когото изпълнява Божиите повеления? Един закон, един морал, една воля предстои на човека - да изпълни закона, морала и волята на любовта. Пристъпвам вече към главната тема - Новите скрижали. Видях Новите скривали през лятото на годината 1922, когато група от стотици ученици с Учителя поехме пътя към върха Мусала - към високия Божи връх. Пътят ни водеше през Маричините езера. Видях Новите скривали пред деня имен и рожден на нашия обичан Учител, когато се изправих в размисъл и съзерцание пред върха Манчу /циркусът на този връх е наречен от Учителя „Олтара“/. Видях новите скрижали в тишината на светата Рилска пустиня, дето ни звяр минава, нито птички прелитат - дето само ангелите пеят, дето само тихият Божи глас се чува. Сама, уединена в тази обител, млъкнах и аз и сърцето ми едва се усещаше да бие ... Видя нещо особено, видях някаква необикновена завеса - грациозна, спокойна, от никакъв вятър не полюлявана. Ръце не я държаха, нито подпора някаква я крепеше; свободно, тихо се движеше в пространството като волна птица, непознала страх, ни мъка, ни гонение. Росните капки по нея пречупваха меките, топли слънчеви лъчи и багреха чудната завеса с най-нежни, фини багри на слънчевия спектър, което я правеше омайна, ненагледна, да кажа каква бе материята на тази завеса, не мога, нито на сън, нито на яве съм виждала такава. Зная само, че изпитах страх и трепет да не би тази истинска, а не миражна гледка да изчезне някак пред очите ми. Чувствувах, че има нещо недовършено. Както чувствувах, така и излезе. В един момент на платното се очертаха два почти еднакви образа - единият на лявата му страна, а другият на дясната. Разтривам добре очите си да различа образите ясно, безпогрешно. Завесата тихо се полюлява, краските й ясно се очертават и образите добре, релефно изпъкват: образите на Христа и на нашия Учител. Исках да се порадвам поотделно и на двата образа, докато те спокойно сменяха вече местата си - образът, който беше на ляво, зае дясната страна, а този който беше надясно, зае лявата страна, така че не можех да си отговоря кой от двете образа зее дясната страна и кой - лявата. Сменянето на местата продължи до края на видението. Познах добре нашия Учител, познах добре и Христа. Видението беше все така прекрасно, ненагледно. То пак така бавно, пак така грациозно се отдалечаваше от пред очите ми. Проследих отдалечаването му в пространството. Най-после очите ми престанаха да го виждат. Пред мен се надигаше само мощният , вечен, неразрушим „Олтар“. Останах почти неподвижна в размишление. Какво беше това видение? Тихият Божи глас във Великата Рилска пустиня ми промълви: Ето завета на новото Учение - завета на Христа и на нашия Учител. Това бяха Новите Скрижали, с ръка не неписани, неръкотворени, от човека недонесени, на книга не написани. Те и до днес навярно пътуват из пространството и за вечни времена ще пътуват да напомнят и на сегашното човечество, както и на бъдещото човечество да знае как да живее и никога да не забравя вечния завет - завета не Любовта. И написа Бог завета на любовта в нетленното човешко сърце, а името му написа на дланта си. Откак свят светува и откак човекът живее, тук или там, на земята и на небето, все ръката си подава да поднови завета на Господа за Любовта. Кой донесе не земята този завет? Дали Пратеникът Божи преди две хиляди години, или Пратеникът Божи след две хиляди години, едно и също е. Един Господ на небето и на земята, един Учител на човечеството. И пак ще се явяват Живите Скрижали, ненаписани, безмълвни, докато Любовта стане плът и кръв на човека - негова безсмъртна природа. Напуснах мястото наречено „Олтаря“ и се прибрах при своите си. 27 юли, 1967 година.

ДЯЛ IV СПОМЕНИ ЗА УЧИТЕЛЯ ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ПАША ТЕОДОРОВА 1. ПЪТЯТ НА СЛОВОТО Видях пътя на Словото. Това се случи през един ранен пролетен ден, в 1924 година, след една от беседите, които Учителят държеше в братския салон, находящ се на улица „Оборище“. Днес на мястото на салона е построена голяма жилищни кооперация. Беседата, която Учителят тоя ден държа, беше слънчева, топла, с възходяща енергии, какъвто беше тогавашния пролетен ден. Свърши се беседата към 11 часа и половина. По това време малък струнен оркестър от братя и сестри изпълняваше няколко музикални номера и песни от Учителя. Всички и в добро настроение от беседата, се обърнахме към оркестъра да слушаме музика. Прибрах стенограмите и моливите си и се обърнах и аз да слушам. Обаче едно особено, необикновено явление отклони вниманието ми от музиката. Какво видях? - Салонът беше пълен с множество големи и малки сини живи кълба - със синия цвят на Истината, който съм виждала няколко пъти. Този цвят не е нито ясносин, нито тъмносин, най-близък е до морскосиния, но все пак е особен. Кълбетата се движеха бързо но величествено, като живи, съзнателни същества. Самите кълба се състояха от безброй малки, микроскопически частици, които също бяха в постоянно движение. Въпреки непрекъснатото движение на малките частици, кълбата запазваха своята форма. От синия цвят на кълбата в целия салон имаше някакво нежно, синьо сияние. Продължавах да следя плавното и красиво движение на кълбата. Наслаждавам се на красотата и си мисля: какво означават тия кълба? Едва си зададох въпроса, и отговора беше готов отвън и отвътре. Знайно е, че свидетелството на двама е вярно и истинно. Преди беседата кълбата не видях. Следователно, те са се оформили във време на беседата и се явиха в края като мисъл-форми. Докато мисля така, отвътре ми се прави превод: Това са форми на по-главните мисли, които Учителят каза в беседата. Следя движението на кълбата: едно след друго достигаха до стените на салона и, докато очаквах при удара си в салона да се пукнат и разпръснат на частици, останах приятно изненадана от начини, по който излязоха навън. Те проникнеха през стените, без да се пукнат, без да се огънат или пръснат. Те излязоха навън цели, каквито бяха и по-рано. Както ги следях, не усетих как и погледът ми излезе заедно с тях. И аз сама не зная как стана това, че заедно със сините кълба, т. е. със Словото на Учителя, и моят поглед проникна през една от стените на салона, а именно през северната, отдето проникнаха множеството кълба. Аз употребих думата „проникваме“ вместо „излизане“, защото думите излизане и влизане подразбират минаваме през някакъв отвор, като врата, прозорец и други. И така, аз можах да проследя пътя на Словото, дето кълбата се движеха плавно, тържествено в пространството, в своето царство, в света на идеите, в идейния свят. Проследих донякъде само кълбата, докато те изчезнаха. Отново съм в салона, дето оркестърът продължаваше да свири. Писано на 11 май, 40 години след от това прекрасно явление, което не е изгубило нито йота от своята живост, реалност, преснота и истинност.

БЪДЕЩЕТО НА БЪЛГАРИЯ I. Колко ценен е животът и колко свещени са усилията на душата да се сгрее на огъня на светлата Вселенска Душа! Колко радостен е духът, че може да черпи топлина направо от огнището на Всемирния Дух! Колко велики са моментите, които преживяваме: край на старото и начело на новото! Вий сте частици от запаления Огън, който стопля света; благодарение на който може да живее, да се запази и да напредва света. Вий сте надеждата на утрешния ден, когато сияйно слънце ще изгрее над цялата земя, прогонвайки мрачините на нощта. Радостна е безкрайно душата ми, че можахте да запазите през толкова изпитания малкото свещено пламъче, което утре ще се разгори в голям огън, който ще стопли цялата земя. Ние ценим делото ви, наблюдаваме усилията ви и сме несменно с вас и зад вас. Затова изхвърлете от душите си всяко съмнение и укрепявайте в себе си живата вяра в доброто: негов е утрешния ден, всяка стъпка ни приближава към него - колесницата на живота не ще се повърне назад!... Идват дни, когато Духът ще нарежда порядъка на цялата земя и когато хората и народите на цялото човечество ще запеят купно великата Хармония на Любовта. Затова научавайте правилата по Духа. Те са безпощадни към колебанието и двойнствеността, затова бъдете изцяло техни служители и издигнете високо знамето на Правдата. Може би в ума ви ще изпъкне мисълта: постижимо ли е да се запазим винаги будни и да долавяме винаги Божията мисъл? - Да, това е постижимо, то е доказано и засвидетелствано с живота, с усилията и с кръвта на хилядите, които преди вас бяха проводници на Божественото вдъхновение. Ще отворите душите си, сърцата си и умовете си и небесният извор ще протече през вас. С поглед отправен напред и нагоре, вървете по тоя път и вие ще бъдете достойни ратници от светлото Христово Войнство. Устрема към Великото Дело, което сте прегърнали, не е само чувство, не е само временно възхищение: той ви водя към посвещение в тайните на Духа. И целта на това посвещение е да направи душата ви прозрачна призма за лъчите на Божествената светлина. Да станете проводници пя Божествената красота, проводници но Божествената Истина и Любов. Не се страхувайте от препятствията, които ежедневният живот ви поставя, днес светът е изложен на пожар! Целта на този пожар обаче е: да изгори непотребното, низкото, грешното, подлото. От всичко, което става, вие трябва само да вземате поука. Няма обаче време за събитията, които стават отвън. Не се тревожете и не се спъвайте от тях. Защото най-великото събитие за вас е да станете проводници на Божествената светлина. За него, за това събитие, не ще се пише по вестниците, нито ще го узнаят по четирите краища на земята. То е толкова велико, че може да стане само в тишината. Както всички велики събития! Бурите и ветровете обаче ще отлитнат, но земята на благословението ще пребъде. Бъдете верни пазители на това, което ви е поверено, защото безброй очи от други светове са отправени към вас: идва времето на най-великото, на истински великото събитие: да се установи Божия порядък на тази земя. Безброй светли същества, изпълнена със сила и власт, с мъдрост и любов, с истина и светлина, работят за идването на този порядък. Вие що бъдете само техни проводници и помощници. Велика е ролята на малки България за идването на Новия Ден на човечеството. Велико е вашето Ръководство, което вие никога не трябва да огорчавате, а трябва винаги да бъдете готови да слагате по малко съчки на Божественото огнище, за да не изгасна никога Свещения Огън, който е запален тук и който ще обгърне цялата земя, ще вдъхнови и възпламени за нов живот цялото човечество. Безброй големи и силни неща на днешния ден ще отминат без следа, земните величия, чието обаяние днес пълни света, ще бъдат забравени, от техните дела не ще остане нищо, освен, може би, само позорни съсипии, но Светлината, която изгря над тебе, Българийо, и която днес никой не вижда, дори и твоите собствени чада, вечно ще свети по цялата земя, ще озарява и ще вдъхновява човечеството. Затова вий, малцината, които сте пробудени днес, слушайте гласа на Учителя, защото Божественото Слово, което излиза из неговата уста, ще стане насъщния хляб за бъдещите, които идват след вас, по всички кътища на света. Българино! Не огорчавай Божественото ръководство, което благоволи да се изяви към теб. Не ставай плячка на малодушие, безверие и съмнение, но бъди положителен във вярата си в бъдещето. Помни, че Божията нога е стъпила на твоята земя, затова върви по пътя иа Доброто и знай, че никакви вражески сили не ще могат да те засегнат. Хубава родна земьо, осияна от светлите Божии лъчи, вий, китни върхове, от които се разнася сутрин чудния химн на Слънцето, вий, изобилни извори, от които шепне нежно, тихо и сладко Божията душа, във тебе, о земьо, благоволи Всемирният дух да се всели. Възраствай семената, разцъфтявай долините, украсявай плодовете, защото в тебе са дошли да работят Силите на Светлината! Рано е още човешкият ум да разбере безграничното могъщество, безграничното величие и красота на Божията благодат, която се излива над теб, о родна земьо ! Вий, малцината, чиито очи са отворени, свято пазете заветите на Учителя, хранете душите си с плодовете на Светлината, носете даром и даром раздавайте Небесния Хляб по четирите страни на света. Изгря веч Светлината! Близко е денят, в който очите на всички люде и народи ще се обърнат към нея! II. Само Истината ще ви направи свободни. Истината ще ви направи разумни. Истината ще ви направи любещи. Истината ще ви направи безсмъртни. Що е Истина? - Истината подразбира красотата на човешката душа. Истина е че ти си обект на една висша Справедливост, в която можеш да откриеш и съзерцаваш Първичното Начало. Истина е че ти съществуваш като една вечна, безсмъртна Реалност - ти трептиш в безграничната Симфония на Всемира като една самостоятелна нота, която никога не ще се изгуби, защото нейното изчезване би нарушило цялата вселенска хармония. Истина е че ти си една велика възможност и извън тебе всичко би било небитие. Що е Истина? - Истина е че съществуват слънца и планети, изпълнени с велик и красив живот - изпълнени с най-възвишена мисъл, поезия, музика, знания и любов. Истина е че съществува свят на „чудесата“. Истина е че съществува свят на душата. Истина е че съществува Божествен свят. Що е Истина? - Ти и Небето сте едно. Възможностите на Небето са и твои възможности. Небето е в тебе - в твоята душа. Истина е че ти си тъй реален, както е реален Всемира. Истина е че ти си тъй безсмъртен, както е безсмъртен Всемира. Истина е, че животът, който те изпълва, по естеството си е един и същ с живота на боговете. И тогава, що е Истина? Тя е без начело и без край. От света на Истината си започнал, и в света на Истината ще живееш. Обичай живота на Истината, защото той е храна за душата ти. Бъди чист като адептите на Истината, защото те са първите лъчи, които събудиха струните на душата ти. Те са първият пламък, който запали духовния огън в тебе. Обичай ги, защото те носят в себе си богатствата на Любовта. Приеми ги, дай им добър прием и нека те винаги бъдат твои невидими спътници, защото дълъг път те чака: тежки дни на изпитание ще минеш, докато просветлиш материята на първичната клетка в теб. III. Знайте, че България засега представлява ключа на Европа. От нея зависи да се внесе за в бъдеще правда и ред в световните работи и в отношенията между народите. И всеки, който си позволи да отключа и заключа с този ключ без позволението на Небето, ще бъде наказан. България ще даде светлия, единствения досега пример - тя ще покаже как трябва да се разрешават занапред спорните въпроси между народите. Щастливи сте, че живеете в тави земя! От нея започва възраждането, от нея ще огреят лъчите на новата култура. Тук има нещо особено, на което целият свят ще обърне внимание. Бог обикна България и я направи земя свещена. Като така, тя ще бъде и земя свободна. Всички ще дойдат тук на поклонение. България ще бъде нова Палестина, нов Йерусалим. Обичайте я, защото тя ще даде разковничето за изправяне на неправдите по земята. Не се смущавайте от световните събития. Те ще бъдат в полза на България. Духът е взел вече страната в своите ръце и ще я ръководи. Той трябва да бъде слушан, и неговите повели трябва да бъдат изпълнявани. Знайте: други са силите, които днес направляват световните събития. Като имате пред вид това, не спирайте вниманието си на личностите, които са днес начело на народите. Те са само оръдия на други сили. Една свещена война се води днес в света и вие сте повикани да изпълните своя дълг като редници в нея. Това е борбата с грубия материализъм и егоизъм, - личен, класов и национален. Докато България търси подкрепва от външни сили, тя ще остане безпомощна. Но ако се опре на Бога, всички трудни въпроси ще се разрешат най-лесно и най-правилно. Бъдете верни на Бога и не се безпокойте. Има кой да работи за вас. Търпението, самообладанието и изчакването естествения ред на събитията е признак само на сила, ръководена от мъдрост. По този път - истината и свободата ще бъдат достигнати. Трябва да се премахне неправдата - социалната неправда вътре в страната и да се възцарят принципите на Братството и Любовта. Това е основата, върху която ще се изгради новият живот. Иначе, може ли да се иска правда от вън, докато не е приложена от вътре? Подготвяйте условията, за да могат добрите заложби да се разрастат и реализират от новото поколение. Раздухвайте огъня на Любовта. Събуждайте онова светло знание за живота и човека, което дава себепознание. Бъдете верни, и ще разнесете Светлината на Истината сред народите. Ще паднат веригите на тялото и на духа. Слънцето на новия живот ще пръсне мрака. Много системи ще пропаднат, но системата на Божествения ред ще остане завинаги. И тогава плодовете на земята ще бъдат по-сладки. Цветята ще бъдат по-красиви. Изворите - по-чисти. Слънцето ще грее по-ярко. Защото тогава на земята ще живее новият човек. Април, 1933 г. /Из в-к „Братство“/

III. ДЪНОВ Кой човек е велик ? Как се мери величието на човека? Как се знае размера на една планина ? - По височината, ширината и простора й. Как се определя величината на една река? - По дълбочината, ширината и дължината й. Как се мери величието на човека ? - По обема на постиженията му, по обсега по време и пространство на идеите му, по простора в света на влиянието му. А по мярката на този мащаб, кой е най-великият в историята българин? - Крум? Симеон? Асен II? Св. Кирил? Отец Паисий? Ботев? Стамболов? Иван Вазов? - Не, нито един от тях! Най-великият българин е бил и е поп Богомил. Той единствен между нашето племе с кваса на своето жизнедавно учение е внесял ценен принос в съкровищницата на световната култура. Като реформатор, поп Богомил беше предтеча, беше Йоан Кръстител на всички велики реформатори, с които цивилизацията се гордее днес. От своя народ, благодарение на злочестото византийско влияние, тоя великан е нещо повече от отречен. Нещо по-срамно от забравени. Англосаксите величаят Уйклифа, Швейцария слави Калвина, Германия се гордее с Лютера, Чехия, макар католишка, милее и славослови Ян Хуса. А България - както еврейството по отношение на Исуса - продължава да клейми и да се срамува от великия си реформатор - поп Богомила. Господа български историци - към истинските се обръщам - до кога ще се водите по черните раса ? Докога ще се държите за тях като сополиви деца за полата на майка си ? Поп Богомил трябва да се възкреси от гроба на забвението. Той трябва един ден да има паметник по-великолепен и от оня на Цар Освободител. Защото поп Богомил, тоя наш Ян Хус, изгорен върху кладата на византийските клевети, е чест и слава за българското име. Най-чудното и най-интересното у Белите братя е техният Учител Дънов, основател, глава, душа и живот на това загадъчно и интересно движение. Отдето и да го гледаш, това е бележит човек. Един единствен, с празни ръце, без приятели, без богатство, без издръжка, без звънко име, без високо положение, без обществено влияние, той днес, след 25 годишен проповеднически труд, се радва на постижения, на които и най-успешният му съвременник може да позавиди. Днес Дънов има и приятели, и средства и завидно име, и е обожаваният вожд на десетки хиляди хора от всяка възраст и съсловие. И при това, бъдещето му обещава несравнено повече. Защото делото му има някои изгледи за дълговечност и да е сега в самото си начало. Сигурно това е българин от рода на необикновените; а може би и от размера на великаните. Това е човек и нещо плюс. Дънов, по всичко изглежда, е от ония редки исторически личности, които, поради изненадните си постижения, още приживе стават легендарни; изпърво за своите приближени, после почти за всички. Като съдим апостериорно, от неговите удивителни постижения: не само числеността на неговите обожатели и жизнеността на движението му, но и силата му да изменява благотворно човешкия характер, от една страна; а от друга: обаянието на личността му върху неговите последователи: Дънов е религиозен гений, един от историчните духовни, може би мирови Учители. Един от ония полуисторични, полулегендарни личности, които на верски език се наричат Божии Пратеници: пророк, ясновидец, Кришна, Махатма, Баб и пр., а на съвременен научен език - религиозен гений. * * * Дънова аз видях, както казах, най-първо на вечерята, а после го видях като слушател на две негови беседи. Той е човек среден на ръст, на около 63 години, с пълна бяла брада, прошарени вежди, кестенява, изобилна и подрязана до раменете коса. Изпито мургаво лице, внушаващо средновековния отшелник или индийския йога, върху постройката на калено, здраво тяло. Лицето му внушава силна воля и железни нерви, а изпод дългите вежди, полуприкрити, гледат две уж равнодушни очи; но в същност те те гледат изпитателно, за да те теглят на тънка терезия. Наметни му една индийска туника, и той е цял факир. Ала г. Дънов не ходи бос и полугол като факирите. Напротив, с изключение на яката и връзката, той е добре облечен по европейски. Като събеседник, Дънов се скъпи с думите си. Говори късо, мудно и отмерено. Ала в публична реч той се съживява и далече не е тежкоезичен. Като оратор той не е блестящ, лиричен ум. Не е красноречив, не е академичен. Ала той е оригинален: добре начетен в индийските и християнски писания, те притежава голям склад на мисли и легенди на религиозната книжнина и философия. И, както видяхме, владее общолюдието с голяма сила. С почти неотразим авторитет. Никой папа, никой Демостен в това не го е надминал. За последователите му буквално: „Никой човек не е говорил както този човек говори“ - с власт и сила; а не „като книжниците и фарисеите“. Не като кардиналите, владиците, пасторите, със зазубрени по угодата на времето легалности ... Петър Дънов е по плът син на варненския поп Константин Дъновски, а по дух потомък на скандинавеца Сведенборг и брат или братовчед на индуса Ганди. С изключение на около седем години, прекарани в Америка, той е прекарал живота си в България. Той е учил във варненските училища и гимназия, свършил американското в Свищов училище, следвал ала не свършил по медицина и богословие в Бостонския университет, Съединените държави, и продължил самообразованието си във великия Университет на живота. В него той и учи и преподава и до ден днешен. И в тоя Университет той е сега професор с небесна диплома, според някои, на няколко десетки хиляди мъже, жени и деца. Ала каквото и да мислим за дипломата на професор Дънов, никой, никъде не е имал по-прилежни, по-предани на уроците си ученици. Аз обаче няма да пиша биографията на Учителя на Бялото братство. Неговият биограф не е още роден. Той ще пише за живота, дейността и учението му в няколко тома, някога през двадесет и първия век, когато България ще отпразнува стогодишнината от смъртта на великия български реформатор. Не е още време да се рисуват душевния му и историчния му портрети. Аз виждам и драсвам само няколко ясни контури на чудатия Учител; контури, на които нашето сприхаво поколение може само гузно да се усмихва или жлъчно да се ядосва. Макар и да не може предсказано да се говори е конкретни подробности, аз в перспектива виждам /или ако щете струва ми се че виждам/ няколко грандиозни постижения и отлики на тоя дивен българин, на чиято слава и величие славни царе и велики завоеватели в бъдеще ще завиждат. Аз рискувам предсказанието с други думи, че мястото на Учителя Дънов в историчната Валхала е много по-почтено и по-сигурно от тяхното. Две неща, създадени от самия него, издигат Учителя на Белите братя до български фактор от исторично значение: първо, неговото силно прихватливо учение; второ, неговите добри и предани нему ученици. За мирогледа и учението на Дънов аз сравнително малко зная. Ала от това, което чух и узнах, няма нищо, което да е непримиримо с Христовото учение. В същност, аз го намирам много по-християнско, отколкото, поради слухове, очаквах. Ядката на системата е: Любов, Мъдрост и Истина. Това „ново учение“ е древно като планините и чисто като светлината - а при това не по-малко християнско. И от този център извират чудесно възвишени морални наставления. Кой свещеник, например, на коя църква, е дал на своето паство по-възвишен и по-християнски лозунг от тазгодишния на белобратчиците, който вече цитирах: „Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!“ Друго съображение, което го прави фактор от исторично и обществено значение е: плода на влиянието и учението му: характера на неговите умножаващи се последователя. Това са, както вече ги описах, съзнателни и дисциплинирани граждани, по-морални и братствени от всяко в нашата страна общество. Това са хора, които аз бих обичал да имам за съседи; пасторът за свое паство; владиката за енориаши; властника са управляеми; държавника за сънародници; търговеца, лекаря и адвоката за клиенти; и всеки добър българин за съграждани и съседи. Само глупавият невежа би бил на противно мнение и само престъпният би ги мразил, преследвал и наричал „опасни“. Все таки, това е убеждението на неговите продажни последователи, че той е епохална и историческа личност. Затова те не го наричат „дядо Дънов“ или“ господин Дънов“, а - Учителя. Учителя с главно „У“ - един и несравним на земята. И с право. Защото, доколкото знаем, той е несравним с никой свой съвременник, освен с Махатма Ганди. Нито е потребно човек да бъде дъновист, за да види, че Дънов е вече човек историчен; надигнат до недосегаема неувредимост. От света, от когото и да било, той е вече неуязвим. Гонение от пътя му няма да го отклони. Смърт делото му няма да спре. Насилствена смърт само би го засилила и ускорило. Българинът, господин Петър Дънов, не е вече ни „Петър“ ни „господин“. Той е Дънов - предмет на историята за критика и славословие. /А той ще вкуси изобилно и от двете/. И неговото велико дело, което като пристигаща Пролет, в сърцето си носи пъпките на живота, а на челото си зората на утрешния ден - историчното братско движение, на което той е родител, глава и душа, ще отнесе името му зад всяко българско име, до краищата на света! България е дала досега, както казах, един само реформатор, чието дело, отхвърлено у дома му, преобрази и издигна до първенствующи в света сили Германия, Англия и Америка: страните, които го възприеха и доразвиха. Ако днешната реформа вземе същия ход, същия път, тя ще има, не по-висок етап, подобни последици и постижения. Такова е последствието на всяка жизнена истина. Народ, който я приеме и доразвие, ще се издигне; народ, който я отхвърли, ще изпадне на долно стъпало - и ще лае на месечина против „великите сили“: т. е. против издигнатите чрез истината. Бялото Братство е пиле, излюпено из черупката на християнските догми, и с освободените си и засилени криле, то негли ще ускори хода на България към Божието на земята Царство. * * * Обвиняват го, че Дънов казал, че е превъплътен Христос. Аз не чух, нито съм чел той да твърди подобно нещо. Ала ако аз вярвах в прераждане, щях да кажа, че той е превъплътен поп Богомил, оня религиозен гений от преди хиляда години, чийто живот, чрез учението му, пробуди и прероди, въпреки кървави гонения, Западния свят. Враговете на Белите братя, наричайки ги „новите богомили“, безсъзнателно пророчествуват за тяхното велико и благотворно историческо предназначение. Защото древните богомили - наричани в Германия катари, в Италия патарени, в Англия лоларди, във Франция албигойци и „българска вяра“ - бидейки будители преди Ренесанса и реформатори преди Реформацията, дадоха най-големия в историята тласък на света към култура и възход. Прочее, ако това несъзнателно пророчество се напълни, България, чрез Белите братя, ще има голям дял в реализирането на Божието Царство. Доказателство, че Дънов, както и сам изрично заявява, служи на Божието Царство; ей, на Христовото Царство, е за мен това че: той „изпъжда бесове“. От това доказателство по-добро не може да бъде. Той сигурно изпъжда бесове. Освен женските бесовчете, за които писах, - измежду неговите последователи той е изгонил бесовете на злобата, омразата, хищността, отмъщението, алкохола, никотина, атеизма, недоверието, материализма и други от същия легион бесове. Господа черковници, макар и да не следва вас, недейте му запрещава. На добрите от вас той е мощен сътрудник за възобновление и изправление на живота. А на злите и невежите той несъмнено пречи. Но напусто ще си хабите барута и едните и другите. Не можете го увреди. Ако го убиете, само ще го увенчаете с мъченичество; ще окървавите себе си и ще засилите делото му. Но няма да го спрете. Затова аз казвам с думите на Оногова, с чието име обичаме всички да се кичим: „Недейте му запрещава... Понеже всеки, който не е против нас, е откъм нас“. Стоян К. Ватралски София, Красно село

II. МОЛИТВЕНО ТЪРЖЕСТВО ПРЕД ИЗГРЕВ СЛЪНЦЕ Моите любезни гостоприемници бяха семейства - запасен полковник В. и инженер С., наричани в това общество: брат В. и брат С. Те и мен тук наричаха и третираха като брат. Званията „брат“ и „сестра“, докато са нови и пресни, са наистина мили и топлят сърцето. Сладка е мисълта, че сме деца на Бога; следователно, братя и сестри. Помия колко хубаво ми се видя това, когато преди години за пръв път чух методистите да се здрависват и наричат така. Но уви, аз доживях да науча, че кога изфиряса чувството, когато изчезне братствеността на дело, същите думи стават баяти, банални, и нещо по-грозно от гавра. Дано Белите братя и сестри никого не изпитат това душевно огорчение и разочарование. * * * Както ми бяха известили още от вечерта, всички станахме рано, къде 4 часа. Набързо се облякохме, поизмихме се и се отправихме за сборището сред лагера. Беше хубава нощ, обещаваше ясен летен ден. Месечината грееше приветно, звездите почваха да бледнеят пред пукващата се зора, която бе обявена от Зорницата, блестяща една копраля над хоризонта. Когато малко подир 4.30 ч. стигнахме голямата сред лагера поляна, аз бях изненадан от неочаквана гледка. Може би по-право е да кака: моите изненади започнаха усилено да се нижат. Там ние заварихме може би до 500 мъже и жени, а други едновременно с нас прииждаха на групи и тихичко заемаха местата си в стройни редове, и то без никакъв видим или гласен разпоредител; и че там владееше невъобразима за такова множество пълна, тайнствена тишина. Сякаш че това множество седеше със страхопочитание пред живо някое божество в тайнствен някакъв храм. Тук личаха набожно благоговение, безупречна дисциплина и чуден ред, на които един соколски вожд, един параден генерал би завидел. Редът беше тъй правилен, щото от дето и да погледне човек, виждаха се прави редици от човеци, поединично отстоящи равномерно на две метра един от друг. Мъжете, гологлави, стояха отдясно, а жените, в пребрадките си, побеляваха лявата половина на поляната. Всички с лице към изток, стояха прави, неподвижни и безмълвни като статуи. Изненадан и трогнат от грандиозната пред мене гледка, аз напразно търсех с око оня, който е пружина и душа на този народ. Затова попитах тихо на английски брат С.: - Къде е г-н Дънов ? - Той още не е тук, отговори С., но е вече време да пристигне. Той идва точно навреме, излизащ измежду боровете пред нас. Натам именно бяха обърнати в сериозен взор всички лица. Пред нас с потайна тържественост се издигаха замъглени в утринната дрезгавина стройните борини. Над тях трепетно бледнееше Зорницата, готова да избяга от ослепителния рефлектор на Аврора - когато един невидим, спокоен глас отпред наруши получасовата тишина. /Както разбрах сетне, това било гласа на неусетно пристигналия вожд/. Минутно гласа на бр. С. /гръмогласно, за да се чуе от цялата фаланга/ повтори произнесените от Учителя думи: - Благославяй душе моя, Господа! Тогава се разигра една част от драматичната, невъзможна за описване сцена, която не се подава на изказване; но която може да разплаче от радостно умиление един архангел. Дължимо може би на ранното утро, на горската под небесния свод обстановка, из хилядогласния хор от клеветени и угрозявани люде - не зная на какво се дължи: но ефекта на изпетия псалом бе за мен несравняем, освен с апокалиптичните сцени от Откровението на Йоана. Никаква тържествена литургия не може да се сравни за минута с това тържество в неръкотворния храм в подножието на Витоша. В миг песента се поде от хиляди гърла с такава трогателна ревност, и хармонични повторения, докато се разлюля гората и душата на всеки духовно неатрофиран човек. А думите, които тъй тържествено се пееха, бяха следните: Благославяй, душе моя, Господа. Не забравяй всите Му милости! Не забравяй всите Му благости! Не забравяй всите Му добрини! * * * Не забравяй милостта Му, Не забравяй благостта Му, Не забравяй обичта Му, Не забравяй любовта Му! Последните четири реда се повтаряха три пъти: първият път силно, вторият път тихо, третият път много тихо. След това започнаха седемте физически упражнения, които се изразяваха с разни телесни пози и движения: с главата, ръцете, краката, но и с цялото тяло, като следваха сякаш автоматично Учителя, който седеше пред тях и сам, с чудна ловкост за възрастта му, правеше едновременно същите движения. След шестото упражнение се зададе слънцето. С появата на крайчеца на светлото кръжило, множеството се раздвижи, заловиха се за ръце като хоро, та образуваха седем хармонични или концентрични кръга: петте вътрешни кръга от жените, а двата външни от мъжете. И всички заедно запяха: „Изгрява Слънцето, праща светлина, носи радост за живота тя“. От друга песен, която пяха, схванах тия думи: „Мисли, право мисли! Свещени мисли за живота ти крепи...“ * * * Аз имах случай, доколкото е възможно за един ден, да се запозная с членовете на това загадъчно братствено движение... От гледище религиозно, те произхождат от толстоистки и протестантски среди; ала най-много измежду православните; от гледище народностно, както и самият им Учител, те са чисти българи. Има по един или двама от други народности: евреи, руси, един италианец, една американка; но подавляещото множество са българи от всички части на България, Тракия и Македония. От гледище съсловно и обществено, това са наши съграждани и съселяни: учени и прости, учители и студенти, адвокати и чиновници, търговци и военни. Има и висшисти, както и от всяка степен на култура. Ала болшинството ми са видяха като хора на средната класа: еснафлии или „малоимотни“, както биха ги нарекли социалистите. А от гледище психично и характерно: те се съзнателни, дисциплинирани, любознателни, набожни и, както всички нововерци, високонравствени. Ето, това е най-ценното, може би трябва да кажа най-бялото нещо, което видях у белите братя. Аз говорих с мнозина от тях частно и внимателно ги наблюдавах и на беседите, които заедно слушахме на Изгрева. След закуска, на която се повториха сцените на вечерята, аз с нетърпение очаквах беседата, където можах да видя и чуя Дънов в непосредствени обръщения към неговите последователи. Към 10 часа, към източната страна на поляната се появи подвижна дъсчена платформа или площадка, издигната около метър и половина над земята. Платформата бе добре засенчена и постлана с килимче. На килима имаше стол, пред стола маса, а на масата - Библия. Всички се стекохме там и насядахме пред естрадата на тревата в полумесец. Жените, както обикновено, носеха белите си пребрадки. А мъжете, макар слънцето да печеше силно, почти всички бяха без шапки. Всички с очакване гледахме празната платформа. Изведнъж всички се изправят на крака. Значи - Учителят иде. И всички стоят, докато той бавно стига стъпалата, изкачва се на естрадата и сяда. Тогава едва сядат и те. Г-н Дънов чете и проповядва седишком, без какви и да е писмени бележки; и чете с увеличително стъкло /леща или лупа/. Оная утрин той говори повече от час, но макар слънцето да печеше силно, та мнозина бяхме в пот, никой не се помръдна от мястото си. Преди да почне да говори, както и след като свърши, имаше песен и молитва, в които участвуваха всички. Музиката им е особена, за качествата на която не съм компетентен да дам мнение. Хор нямаше, нито музикален инструмент да води пеенето. Но те пееха въодушевено, с победна вяра и радостен екстаз. Техния особен начин да преповтарят части от строфата, въздействува упоително и увеличава заразителността на новата вяра. Интересни бяха тези нововерци да ги наблюдава човек по-отблизо и като слушателство. Мнозина от възрастните хора имаха бледи, делнични лица, тъй да се каже. Това бяха усърдни, решителни лице, лице на духовни подвижници. Тяхната пълна вяра и преданост към Учителя се четеше по лицата им. Две са отличителните черти на Белите братя: лоялна, беззаветна преданост, заедно с благоговейно доверие към Учителя им и братствени, любезни обноски помежду им. Първото, по своята голяма силя, изненадва Второто, по своята морални хубост, плени. Гибон и всички историци свидетелствуват, че това бяха отличителните черти на първите християни; и че тези именно качества им дадоха победата над всякакви неприятели от тогавашния свят и култура. Културният, било елин било римлянин, гледаше на тях от високо, с презрение или насмешка. Ала общолюдието, изморено от себеубийствените ежби и омраза, при видя на християните казваше: - Я вижте как се обичат помежду си! И един по един се прилепваха към тях. Вие, които се чудите или питате, защо дъновистите напредват, по-добре се запитайте: днес няма ли нужда или жажда за братствен живот? Ето, това са, в бегли черти, Белите братя, дъновистите, Хора усърдни, които гладуват и жадуват за правдата, които копнеят за „братство и единство“. Пластични души, които са пияни от виното на едно ново - старо-ново учение на братолюбието. За Дънов този хиляден свят, както и хиляди други в България, които не са могли да дойдат на събора, са пластични души, гъвкава глина в ръцете на Грънчаря-Учител до прави с нея каквито си ще съдове. И той изглежда че не е злоупотребил със своя небесен мандат. Създал е от тях честни люде. Искате пример? Ето го. В лагера „Изгрева“ имаше до едно дърво поставен един сандък или долап, наричан „пощата“. Всеки изгубен предмет, от игла до часовник, се подирваше и намираше там. Защото, който намираше нещо чуждо, там, на „пощата“ го оставяше. И нищо, казаха ми, през всичкото време на събора не се загуби. Е, четецо мой, така ли е на вашия събор, пазар, панаир? Така ли е по вашето село? Тези хорица, невероятни българи, не само не крадат, но си дават труд да търсят стопанина на каквото намерят чуждо. Това не е ли чудо? Честни люде, честни българи! Това е чудо и истинско благодеяние. „Честният човек - казва английският поет - е най-благородното, излязло от ръката на Бога създание“. А човекът, който посредничи да създава от крадеца честен човек; от паразита - производител; от алкохолика - трезвеник; от кръвника - братолюбец; от бюрократа - служител, е велик обществен благодетел. Прочее, кой и какъв е този чудотворец на двадесетия век?

КОИ И КАКВИ СА БЕЛИТЕ БРАТЯ[1] /Наблюдения и опит за преценка/ 1. МОЕТО ГОСТУВАНЕ И ПЛЕН У БЕЛИТЕ БРАТЯ От годния на годния все повече се говори за новото и бърза растяща у нас религиозно движение, последователите на което се наричат от народа „дъновисти”, а от самите тях и от съчувствениците им - окултисти или ученици на Бялото Братство. Говори се, и не може да не се говори. То е интересно, знаменателно и в някои отношения загадъчно явление. Интересно защото е оригинално, българско: основано и предвождано от българин, то проявява голяма жизнеспособност и клони да стане интернационално. Знаменателно, защото макар съвсем младо, едва 25 годишно, то вече брои по всички краища на България десетки хиляди ревностни последователи, които постоянно и с усилен темп се увеличават. Семето е прозябнало дори и отвъд пределите на малка България. А загадъчно го нарекох, защото увлечените в това движение предизвикват спрямо себе си между нас, българите, най-малко три различни становище и настроения: едни ги посрещат със зачудено любопитство; други с подозрение, страх и омраза; а трети - с надежда за удовлетворение глада и жаждата си за Богопознание. Първите смятат дъновистите за странни, непонятни и може би смахнати; вторите - за „опасни сектанти“, „нови богомили“ /в калугерско разбиране/; а третите за съвременните Божии люде, истински християни, носители на здраве и спасение за днешния погиващ свят. Днес за днес най-активни и гласовити са хората на второто становище. Насъсквани и предвождани от официалното духовенство, те прогласяват новото учение за деморализиращо и гибелно. Че то подкопавало устоите на народността, държавата, семейството и особено на черквата ... Кои и какви са тези загадъчни хора? Кое от трите спрямо тях становища е право? Как трябва да се отнасяме и справяме с тях? Да им се радваме ли или да им се боим? Да им съдействаме ли или да им се противопоставяме? Длъжност на българската публицистика е да отговори искрено и вещо на тези въпроси. Длъжност на всеки писател и общественик е да знае къде стои досежмо тия хора и тяхното предизвикателно движение. Ето защо и аз пожелах да се запозная с тези наши странни сънародници. Исках да видя и да чуя също и техния Учител Дънов; и да схвана с какви идеи той борави и с какви учения той вдъхновява своите последователи. И тъй, въоръжен с Христовия ключ или душемер: „От плодовете /делата/ им ще ги познаете“, аз отидох на събора им[2] без всяко предубеждение, да видя и да науча, ако е възможно, самата истина. Е, научих ли я? Това ще си отговорите вие, моите четци. Аз само ще ви кажа какво видях и чух и как аз разбирам видимото и чуто. Беше август 26, къде 17 часа, когато, поизпотени под силното слънце, стигнахме на „Баучер“, където, по случай годишния му събор, беше разположен лагера на Бялото Братство. Те наричат местността не „Баучер“, а „Изгрева“. Мястото, състоящо се от 14 декара, бе обградено с бодлива тел. Извън оградата, двама книжари разпрострели като на панаир за показ своите книги. По натам навалица любопитни надзъртат навътре и споделят своите впечатления. Двама конни стражари , разположени под сянка, срещу входа, стоят готови за възможна длъжност. А при входа, отвътре, един човек прецежда влизащите. За пускане вътре трябвало парола или ходатайство на някой брат. Тъкмо когато един младеж протестираше че го не пускали вътре, приближихме се и ние. - Какво желаете, моля? - Искаме да влезем, канени сме. - Кой брат ви е канил? Имате ли тук някой познат? Казахме кой. Изпратиха да го повикат. В пет минути, ето го, бърза. Прие ни приветливо. Последвахме го навътре. В миг се измерихме в една от природата украсена, а от хората твърде оживена местност. Бяхме на широка поляна, заобиколена, освен откъм юг, с иглолистна гора. Из борините имаше пътеки и скамейки за сядане. В ляво, откъм изток и югоизток, се прозираха през гората множество палатки. Далеч откъм юг теглеха погледа величествените върхове на Витоша, дето се белееше последната останка сняг. А в полите на планината, из зелени кичури, надзъртаха с. Драгалевци и драгалевския манастир; още по към изток селата Симеонова, Дървеница, Горубляне, Герман и Искърския просек при Панчарево. Но кой ще ти гледа сега тия природни омайности? Ние сме дошли да видим тил приказни хора, тия странни или страшни хора, дъновистите. А те бяха пред нас или около нас. Казаха ни, че на събора им има около 1400 души. Едни седяха по пейките или под дърветата на сянка. Едни четяха, други с молив в ръце пишеха, трети спокойно разговаряха. Една голяма група слушаше разискванията на незнам що си от общ засягащ ги интерес. Други се заминаваха или почиваха из палатките. А още други, където се намирахме и ние, било единично, било на двойки или тройки, се разхождаха, приказвайки си по широката поляна. Поведоха ни да ни запознават: „Брат В.“, „сестра X.“. Срещнахме и познати. По външен наглед, хора като хора, граждани и селяни. Но пак имаше очебийна разлика. У жените липсваха къси рокли, рязани коси, деколтирани гърди, напудрени и боядисани лица. Като че ли модната мода тук е обгорели от слънцето лица. Вместо модни шапки, всякъде личаха бели пребрадки. У много мъже липсваха колосани яки, тези модни халки на западната цивилизация. Голямо множество бяха облечени в бели дрехи, внушавайки и оправдавайки идеята Бяло Братство. Хубаво име, хубав символ и лесно изразим външно, ала не тъй лесно осъществим вътрешно. Как можем позна бяла ли е на еди кого душата? Отчасти по носията и думите; повече по лицето и очите; а най-вече по обноските и делата /при условие че са искрени/. Срещнахме и двама познати, бивши евангелисти. Между тях сестра X. от С., една американка. И тя носеше бяла пребрадка. Щастлива в новата си вяра, тя изведнъж почна на английски да ми проповядва. Както всички, тя с особен жар говореше за Учителя. Дънов между тях няма друго име, освен „Учителя“. - Ах, господин Ватралски, вие трябва да го чуете как говори. Аз съм американка. Слушала съм велики проповедници. Но като учителя - никого, никъде. Аз му дължа живота си. Неговото учение ме спаси и телесно и душевно. Удари час за вечеря. Поканиха ни на трапезата. По-право на една от трапезите. Защото, разбира се, хиляда души не могат да се хранят на една трапеза. Та имаше /не броих колко са/: варненска за варненци, търновска за търновци и пр. Нас настаниха на пловдивската. Поканени любезно, седнахме, както всички, на постлани черджета. Свирна тръба за молитва. Всички стават на крака. Станахме и ние. А хилядното множество като един човек изрече: - Няма Любов като Божията Любов. Само Божията Любов е Любов! С това се свърши тази паметна за нас вечеря с Белите Братя След вечеряте полковник В. ме разведе да разгледам лагера. Всякъде, из палатки и дворища, владееше чуден ред и образцова чистота. Да не вярваш на очите си че си в България. Тези повече от хиляда души, от всички възрасти и класи, живели тук денонощно близо седмица, а накъде нямаше ни мирис, ни смет, ни хвърлена помия, ни люспа, ни кора от плод; никъде късче хартия. Който е виждал български лагер или дружина по екскурзия само за едни ден, мъчно ще повярва възможността на това, което в лагера на дъновистите е хубав факт. Тоя ред и чистота свидетелствуваха, както ни казваше брат В., за присъствието не само на дисциплина, но че в тия хора имаше и високо съзнание. Съзнание тъй желано, и тъй рядко у нас... Мръкваше се и аз тръгнах с моя другар да си отида. Но приятелите дъновисти ме поканиха да пренощувам у тях, та да видя на другия ден упражненията им при изгрев слънце. Още по-лесно ме склоняха, като узнах че щяло да има беседа от Учителя им, когото аз никога не бях слушал в публична реч. А Петър Дънов, създател, водител и душа на това оригинално и грандиозно движение, струваше си да бъде слушан и, ако е възможно, преценен. Аз ще се опитам да предам впечатленията си за него по-после. А сега ще кажа само следното. Аз най-напред го съгледах при една от трапезите, нещо пет метра от където седях. Дънов заемеше тихо, недемонстративно, своя авторитетен трон. Той седеше въз бяла възглавничка на бяло столче, когато всички ние седяхме на тревата или на послани черджета. Макар безгласен, той беше средоточие на всички погледи и внимание. Екзалтирани жени стоят около него и с тихо благоговение и нежни ръце му услужват с умиление и страхопочитание. Те не искат да знаят кой ги гледа и какво мисли за тях. Те смятат това не труд, а висока и свещена привилегия. Мъже и жени говорят за Учителя с фанатична преданост и сляпа вяра и гледат на него като на властна сила, свръхчовешка и свръхземна. По негова заповед или позволение, или заради него, половината от белите братя и сестри биха отишли на мъченичество, като първите християни; и биха отишли с песни. Всички за всичко се допитват до него. И когато го питат или се сбогуват с него, благоговейно му целуват десницата. Според „Църковен вестник“ в България имало 15,000 дъновисти. Според други, от 40,000 нагоре. Тъй щото, подир Светия синод, г. Дънов брои най-много последователи в България. И то с авторитет, какъвто Синодът никога не е имал... [1] Настоящето изложение е извлечение от три последователни статии от г-н Стоян Ватралски, поместени във в. „Зорница“, орган на Евангелските църкви в България, през 1926 г. [2] Думата е за събора в София - 22-28 август, 1926 година.

ЕДНО ОФИЦИАЛНО ИЗКАЗВАНЕ ЗА УЧИТЕЛЯ И институтът по философия при Българската Академия на науките е издал книгата „Кратка история на българската философска мисъл”, с редакционна колегия: проф. Райчо Караколов, к. ф. н. Стою Стоев и к. ф. н. Васил Субашки, при отговорен редактор професор Михаил Бъчваров, издадена от Партиздат, София, 1975 г., в която на страница 452 се казва за Учителя и Учението му: „... Едно своеобразно българско философско-богословско учение е дъновизмът. Негов основоположник и теоретик е Петър ДЪНОВ /1864- 1944/. Изучавал медицина и философия, Дънов формира своите възгледи в САЩ по време на следването си. Изградено върху теософски основи, неговото учение е един опит да се съчетаят еклектически спиритуализмът с данните на медицината и на най-новите открития в науката. За първопричина и същност на света се приема Бог, който е налице във всички неща. Светът не се изчерпва с материята, която съществува в триизмерното пространство, а се проявява и в други форми и измерения. Цялата природа е изява на божествената същност, на Божествената Любов и Разум. Еволюцията на органическия свят е проява на тази Божествена същност, продукт на която е и човекът. Като проява на Божествената разумност и любов, човекът не е нещо противоположно на природата, а частица от нея. Той е в единство с нея и с целия свят. Разумността и Любовта са най-висшите прояви на Бога, и затова дъновизмът призовава човека да се откаже от животинското си съществуване, от робуването на материалните вещи и да се възвиси към Божественото начало. В своята етика дъновизмът призовава към чисти нравствени отношения, към природосъобразен и първобитно-комунален живот. Излекуването на някои заболявания в резултат на природосъобразния живот и ползуването на народната медицина, допринасят дъновизмът да вербува значителен брой свои последователи...“ УЧИТЕЛЯТ Един народ има в света всред несъвършеното човечество - Божият народ. Тоя, който в материалната дреха съзнава своята дума и живее за Бога. Едно учение има в света за всички търсещи пътя към Бога: - Благовестието на Царството Божие и за синовното отношение на Бога към човека като Баща към син. Един Учител има в света, който ръководи тая свещена връзка, изявен в много форми - Истината на Бога. Никога светът не е бил сирак. Никога неговото съзнание не е било без фар, без посока към вечната Истина. Колкото времената, условията, историческите вътрешни кризи са по-големи, идеите в по-голяма борба, толкова личността, която поема по небесните закони учителствуването, ръководството на космичното Божествено царство - е по-сюблимен образ за една връзка между Бога и целия свят. В сегашната най-кардинална епоха, всред нараствалото и възмъжало човечество, живя, работи и представлява Божествената мисъл - УЧИТЕЛЯТ ОТ СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА. Досега, в ранни епохи, идваха не веднъж силите на тоя свят в стълкновение с представителите на Божието благовестие. Днес борбата е в съзнанието на пробуденото човечество. По-реална е тази борба между съзнанието на небесния човек и земния двойник. В сегашното историческо пепелище - човешките души се принасят в изкупителна жертва, защото вече две хиляди години не приеха Учителя. Той идва много пъти. Днес е представен с целия си Божествен спектър. Това е най-пълното изявление на Учителя през цялата мирова история. Той дойде да свърже живота от неговото проявление до последното му обожествяване. Любовта му е живота на света. А Истината е слънчевия му метод, с който работи в съзнанието на цялото видимо и невидимо Битие. В неговия образ лъха хармонията на космичната красота. Неговата мисъл спасява света от разрушение, защото тя носи светлината на живота. В неговото Слово земната аура се пречиства и душата на човека живее в лекота и мекота. Между космичните сложни тайни за обожествяване на човечеството. Той раздробява Божественото знание на просени зрънца, за да бъде погълнато от малките птички. Безпределно смирение! Слънчева красота! Учителят - това е небесно музика. При Него всичко земно се губи. Съзнанието диша Любовта на Бога. С мекото си Слово отвежда душата в света на примирението и добротата. Всичко при Него е виделина, поема на Рая, който човечеството търси. - И тоя Учител е днес на земята! В безмълвие отпраща злото от нас и ни влива живота на Истината. О! Ако човечеството би го приело, всичката земна лъже би изчезнала, света би се обожествил. Божият народ единствен Го позна. Той тръгна след Него, както винаги, когато е бил на земята. В сегашната епоха Учителят присътствува на своето възкресение. Две хиляди години съзнанието на хората бе в сянката на мрака. Не приели Словото, душите страдаха и страдат ... Милиони духове се въплътиха в човешка форма, и сега по всички полета на земното човечество се борят със злото за едно: да се приеме Словото на Учителя. Слънцето ще огрее всички съзнания. Мировата култура ще приеме Новото Учение. В общото безсилие - космичният човек ще падне при нозете на Учителя и ще чака изгрева на Слънцето. Това ще бъде Второто пришествие. Идването на царството Божие отвътре, не отвън. Това ще бъде изгрева на съзнанието - новата култура. Има в света едно учение, което никога не овехтява. Учението за слънчевия живот, за първия рай. Има в света един народ - при който е пратен Слънчевия Учител. Синовете на тоя народ по цялата земя приеха Учителя и работят за новата епоха в света: Царството Божие на земята. Учителят е предтеча на приложение Божието учение в целия космичен свят. Това време дойде. Това време е сега!

ИЗПРАЩАНЕТО НА НИКОЛ Една сестра от Франция дойде в Българял, за да се запознае с Братството, да види с очите си, да почувствува непосредствено това, за което толкова много са й говорили и което други французи бяха видели, чули и разбрали при идването им и пребиваването им тук. Никол беше млада, около двадесет и пет годишна. Тя за пръв път идваше в България. Запознах се с нея много късно - едва при нейното изпращане. Така се случи, че трябваше да занеса една книга, предназначена за нея и съвсем неочаквано се озовах в една среда от младежи - това беше прощалната вечеря, която те даваха на Никол, в едно братско семейство на Изгрева, преди нейното отпътуване за родината й. Поканиха ме и останех при тях. Вечерята беше свършена, но песните, декламациите, разговорите продължаваха. Може ли да има нещо по-хубаво от тази наситена, пренаситена с любов, с братски и сестрински чувства, с мили сърдечни отношения, атмосфера, която непосредствено създаваха с присъствието си тези наши млади братя и сестри, която се излъчваше от душите и сърцата им, от очите и от лицата им! Някои казват, някои мислят, че любовта е някаква илюзия, нещо нереално. При това те обикновено свързват това понятие с някакви тясно ограничени лични отношения между двама. О, каква велика реалност е любовта! И колко безграничен, надминаваш всякакви тясно лични отношения, е нейният обсег! Да влезеш наистина в атмосферата на любовта, това е все едно да се потопиш в златна баня - не можеш да не бъдеш позлатен и ти - колкото и да е твърдо сърцето ти, колкото и да е хладен разсъдъка ти. А ако имаш чувствително сърце, ти би могъл да се разплачеш при наличието, при реалността, при мисълта, че е възможна и че наистина съществува такава красота, такава топлота, такива мили, сърдечни братски и сестрински отношения, такава свещена атмосфера на Любовта... Но минутите и часовете текат. И колкото и да е мъчно на всички, колкото да е мъчно това и за Никол, те трябва да се разделят... Рила, Паневритмията край прекрасните езера, свещените утринни часове на Молитвения връх преди изгрева на Слънцето, разходките, екскурзиите до околните върхове и езера, сърдечните, мили братски и сестрински отношения - всичко това ще бъде вече само спомен за Никол, скъп спомен, незабравим, скътан дълбоко в сърцето и, в душата и, като някаква нетленна скъпоценност. И наистина, какво притежаваме истински ние, кое е наше истинско, неунищожимо богатство, ако не са тези свещени мигове, когато душите и сърцата се разкриват в своята първична безкрайна красота, ако не са тези мигове на Любовта! Една част от братята и сестрите остават на Изгрева, а други ще съпроводят Никол до квартирата на една сестра в града. Тя ще нощува там, за да бъде готова сутринта за път. Присъединих се към групата, изпращаща Никол и аз. И без това моята квартира е също в града. Не се търси никакво превозно средство. Целият път от Изгрева, по шосето и в града до квартирата па Никол ще бъде изминат пеш. Така ще бъде продължено, таке ще бъде спечелено повече време, повече златно време да бъдем заедно, да се чувствуваме заедно през близката раздяла. Шосето до града се изминава без да се бърза. Защо да бързаме? Нали сме заедно! Навлизаме в града. Тръгваме по един широк булевард. Има, има още доста път, има още доста разстояние до квартирата на Никол. И с какво ще бъдат изпълнени тези последни скъпоценни минути? Тези минути, вълнуващи из основа сърцата на изпращачите и на изпращаната? Разбира се, богинята на поезията слиза от своето небесно жилище да обгърне с красота, да удвои свещения трепет в сърцата на малката група. Повечето от изпращачите знаят френски. Никол ни рецитира стихове. Това е Пол Верлен: „Диалог мистик“. Каква дълбочина! Какво чувство! Каква велика реалност в съдържанието на рецитираните стихове! Но Никол знае и английски. Някои от изпращачите - също. И прозвучава на английски „Лайфс мирър“ /“Огледалото на живота“/ от Мадлен Бриджес. Нека цитираме само началото, в български превод: Има верни сърца и героични духове. Има души чисти и светли. Затуй дай на света най-доброто което имаш, И най-доброто ще се върне при теб... И т. н., и т. н. Всеки иска да каже нещо. Нещо хубаво, незабравимо. Но какво става? Ето, Никол върви все по-бавно и по-бавно. Тя едва пристъпва, като че ли измерва всяка своя стъпка. Бавно, все по-бавно пристъпва Никол, и ние, разбира се, заедно с нея. Никол казва: „Нарочно правя така. Иска ми се да се продължат тия мигове. Трудно ми е да се разделя с вас”. И все пак, трябва да се разделим. До виждане, Никол! Богатствата, които ти отнасяш от тука в душата си, богатствата, които ти остави в нашите души, са вечни безсмъртни! Върху тях времето няма власт!

ПИСМО ОТ ФИНЛАНДИЯ Две сестри, по националност финландки, но родени и живущи в Америка, желаейки да се запознаят с Братството, посетиха България и прекараха няколко време в летния лагер на Братството в Рила. Тук даваме извадки из писмото на една от тях: ... Пиша ви от Финландия, дето съм на гости у мои роднини. Тук всичко е хубаво, но все пак така ми липсва България, че би било трудно да се разбере това. Може би съм много сантиментална. Тука ми се смеят, когато на въпросите им - защо съм замислена и защо тъгувам, аз им отговарям, че ми е мъчно за България и искам да се върна там. Тогава те ме запитват - какво толкова необикновено съм видяла в България - и за мен е трудно да им обясня. Опитвам се да им разкажа за Паневритмията, но те мислят, че това е някакъв глупав, безсъдържателен танц. Те смятат, че това са някакви възбуждащи телесни движения, които доставят удоволствие. Когато им разказвам какво съм правило на планината, те казват, че е глупаво да намира човек някаква радост в това. А относно вегетарианството, те направо ми казват че съм луда, дето съм станала вегетарианка. Трудно ми е до им обясня това, и те ме питат - намирам ли, че съм логична. Аз им казвам просто „не“ и с това завършва дискусията. Аз почнах да считам тия хора за много забавни, иначе би трябвали да ги считам за много жестоки. В това отношение не знам дали ще бъде по-добре или по-зле, когато се завърна в Америка. Аз употребявам сега голяма част от моето свободно време да уча български език, и намирам че той е доста труден за мен. Въпреки това, решила съм да го науча. Добротата и разбирането, които намерих при вас, ме изпълниха с вяра в човечеството. Една от причините, да ми е толкова мъчно за България е тази, че докато бях там, с мене стане такава голяма вътрешна промяна, че аз вече в никой случай не мога да мисля тъй, както съм мислила по-рано. Аз вече не възприемем нещата по пътя на интелекта, а - чрез моята интуиция и чувства. Така нещата са много по-красиви. Така те имат и много по-дълбок смисъл. Четох някои лекции от Учителя и сега ги разбирам много по-добре, отколкото преди. И макар че съм далеч от тия, с които можех да общувам тогава, сега ги чувствувам по-близки , тъй като те разбират това, което аз чувствувам. А сега аз мога много повече да чувствувам и много повече да обичам. И макар, че някои хора ме отегчават или потискат, те вече не могат да ме накарат да се сърдя. Бих казала, че това е някакъв вътрешен мир, който изпълва душата ми. Разбира се, знам че съм още много далеч от състоянието на мнозина от Братството, които са видели светлината на Учителя. Има толкова много неща относно Братството, които бих желала да узная, че дори не знам за какво първо да започна да пиша там. И когато почна да мисля за моите преживявания в лагера на Братството, трудно ми е да разбера кое е било реално и кое е било само мое въображение, поне относно мислите на заобикалящите ме. Толкова е трудно да разбереш човешката мисъл, дори когато няма езикови бариери, а когато има такива, като че ли това е невъзможно. И въпреки това, аз долавях тази вътрешна ценност, този вътрешен мир в душите на хората, които бяха около мен, каквито никога преди това не бях виждала в Америка или другаде. А също така една любвеобилност и щедрост, каквито рядко могат да се срещнат където и да било по света. Трудно е наистина да се разбере как всички вие бяхте така внимателни, така нежни към нас, отнасяйки се с нас като с истински сестри, макар че никога преди това не бяхте ни виждали. Тук навярно има нещо, което никак не може да се разбере чрез ума, а само чрез сърцето на човека. Чувствувам, че нямам вече думи, с които да се изкажа, и затова привършвам писмото си. Бих желала да намеря начин да ви благодаря за всичко това, което направихте и което сте за мен. Мисля че разбирате колко красиво бе всичко това и от какво голямо значение е то за мен. Надявам се в скоро време да имам вест от вас. Предайте моите поздрави на всички в Братството и кажете им, че аз усилено изучавам български език, с надеждата отново да посетя България. Винаги любеща Н.

СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ БРАТСТВОТО В БЪЛГАРИЯ - СЕМЕ ЗА ШЕСТАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ Сказка, държана от мис Вередин Крил, на 4 юни, 1954 година, в Ню-Йорк /извадки/. ... Помислете за възможностите, скрити в едно семе! Помислете за потенциалността на малкия жълъд да създаде един мощен дъб! Но семето трябва да бъде посадено и дълго време след това се появява и израства дърво. Нови цивилизации също така могат да произлязат само от факта, че от едно единствено семе израства нещо ново и с течение на вековете израства и дава плод. Един единствен Велик Учител трябва най-напред да създаде ново равнище на съзнание, след това новото качество трябва да се проведе в един тесен кръг и с течение на времето става част от нормалното човешко съзнание. Какво е новото съзнание, което ще стане нормално за Шестата раса? В противовес на материализма и егоизма на нашия век, Шестата раса ще достигне до братството, всемирна човешка любов чрез духовност и всемирна вечна Истина. Шестата култура ще бъде много важна, защото мир и братство ще бъдат постигнати посредством една обща Мъдрост. Ще стене онова, което винаги е било наричано в езотеричното християнство „духовен брак“, т. е. единение между човешкото „аз“ и духовното “аз“ и по този начин ще се свържат интелигентността с духовността. В резултат на излъчващата се светлина на духовното „аз“ като духовно слънце, в човешкото „аз“ ще се появи една подчертана възприемчивост, едно ориентиране на душата към Духовното Слънце, както цветята се обръщат към Слънцето. Друг резултат от това единение ще бъде, че духовността ще протече през ежедневния живот и вечната Истина ще бъде прилагана практически. „Това е точно туй, което липсва на нашия век“, казва Д-р Рудолф Щайнер. Днес никой не може да намери правилното разрешение на много проблеми „защото хората пишат безброй статии върху тези проблеми, държат се речи и сказки и всеки говори от собствената си гледна точка, без да е готов да проучи онова, което лежи в центъра - Вечната Истина. Не е въпроса да са придобие някакво абстрактно знание за истините на духовната наука, но те да бъдат прилагани направо в живота: да се проучи социалния живот, образователната система, в същност целия диапазон на човешкия живот от гледна точка на действителната вечна мъдрост“. През шестата култура вечната Истина ще бъде популяризирана, разбрана и приложена в живото. Днес интелектуалните сили се употребяват главно за задоволяване на телесните нужди, и повечето хора употребяват интелекта за задоволяване на нисшите инстинкти. Помислете само колко много интелектуалност се употребява за планиране на войни и отбрана. Трябва обаче да разберем, че известни народи имат специална мисия. Мисията на западната цивилизация е да развие интелекта и да доведе петата култура до нейния зенит. Но с течение на времето славяните, които имат друга мисия, ще дойдат до едно ново състояние и ще дадат един нов, мощен импулс в света, който импулс ще бъде обратният полюс на интелектуалността, защото посредством възприемчивостта на душата към Духовното Слънце, те, славяните, ще изградят една култура, основана на всемирната Любов, Мъдрост, Истина. Различните хора са в различно отношение към силите в и около земята. Американците предимно са свързани с подземните сили на електричеството и магнетизма, които действуват чрез метаболичната система към главете и се използват предимно за чисто практични цели. Славяните, от друга страна, се свързани със светлината, отразена от земята. Както земята възприема слънчевата светлина и я превръща в златно жито, така и Азът на славяните ще бъде в състояние да възприема духовното Аз и да даде плод в практичния живот. Новият импулс е проявен и в Толстоя. Докато Запада възприема света чрез интелекта, в Толстой е работила една елементарна сила, носеща нов живот, така че „ако разбирате книгите на Толстой, често ще намерите съсредоточено в десет реда онова, което бихте намерили в Запада само ако прочетете 30 тома“, казва Д-р Рудолф Щайнер, който по-нататък характеризира Толстой като преждевременно цъфнало цвете на една надигаща се цивилизация, но цвете, което е цъфнало прекомерно рано, за да бъде напълно съвършено. Следователно, име всички грешки на едно предварително раждане“. И все пак „той е предвестника на бъдещия век, когато духовността на Изтока ще се съедини с интелектуалността на Запада? За да се осигури правилния растеж на едно семе не само семето трябва да бъде добро, но трябва да бъде посадено в подходящо време на добра почва. Също така, при подготовката на Шестата цивилизация не само трябва да се яви Учител, който чрез своя живот, слово и работа да покаже какъв трябва да бъде човекът на новата цивилизация, да синтезира и символизира културата, но трябва да се избере и подходящото място за започване на тази работа. Шестата култура, както вече казахме, се въздига между славяните. Но защо България бе избрана за изходната точка? Някои хора са чувствителни към промяната на атмосферата при преминаване от една страна в друга и дори от една стая в друга, и все пак малцина съзнават, че „всички океани, континенти, планини, реки и пр. на земята съответстват на известни области в духовния свят - те са във връзка с известни сили и идеи, които действуват там. От друга страна, те съответстват и на различни аспекти на човешката душа. Когато една култура бива посадена в дадена географска област, то е с цел да се накарат известни сили, качества и способности на душата да намерят израз, да могат нови идеи да навлязат в живота и да накарат хората да направят още една крачка напред по пътя на съвършенството. България е на кръстопътя между Изтока и Запада. Тя се намира в сърцето на три континента. Силите, действуващи в тези три континента, се срещат тук“. /Из книгата „Учителят“/ При два случая през изминалите векове Балканите са били люлката на духовия светлина. Тази територия в древни времена се е наричала Тракия, там са възникнали мистериите на Орфей, който е бил вдъхновен от Аполон. А преди хиляда години Богомилите създадоха мощно духовно движение, свързвайки езотеричното християнство с радикални социални реформи. При настъпването на двадесетия век, когато нашата земя влезе в зодията на Водолей, - светлината - България стана люлката на пробуденото човешко съзнание, реализирайки бъдещия живот на Любовта и Братството, характерни за бъдещата Шеста цивилизация, която ще се роди сред славянството. „България има важна историческа роля като глава на славянския организъм“. „Глава“ тук се употребява не в преносен смисъл, означавайки „първа“, но като съотношение подобно на положението на главата по отношение на останалото тяло. „Учителят дойде в една славянска страна във връзка с мисията на славяните, която не е расова, а всемирна по характер“. Българинът съчетава славянското сърце с доста от култивирания ум на англосаксонците. Освен това българите са били 500 години под турско робство /до 1878 г./ и чрез това страдание са се подготвили за своята духовна мисия - да дадат първоначалния импулс на новата култура, направлявана от Любовта, Мъдростта и Истината. * * * Учителят е роден на 12 юли 1864 година, на деня на св. Петър и затова бил наречен Петър. Неговият баща, Константин Дъновски, бил свещеник на православната църква, чиито свещеници трябва да се оженват. Бащата на малкия Петър още като малък искал да живее за един висок идеал, да се посвети в служене на Бога и тръгва за Света горя, там да се посвети на монашески живот. По пътя за Света гора той се отбил в Солун и отишъл в една стара църква - Св. Димитър. Там, когато е бил заедно с няколко свои другари, явява им се един старец, който ги разпитал за какво са дошли. След това се обърнал към Константин и му казал: „Ела утре пак тук, но сам“. На другия ден той отишъл пак в същата църква и старецът му се явил и му казал така: „Недей отива в Света горя, а се върни във Варна“. Казал му още, че славянството ще изиграе важна роля в изграждането на новата култура. Този старец му дал един свитък и се изгубил. Тогава Константин разбрал че този старец не е илюзия, защото той имал в ръката си свитъка, който и сега се пази в църквата „Архангел Михаил“ във Варна, като документ. Този , документ се нарича Антимис и представлява картина на живота на Христа. Учителят употребявал „Дънов“ като фамилно име, а по-късно „Беинса Дуно“ като негово духовно име. Той бил чувствително дете, внимателно, което обичало да се разхожда сред природата, чийто език е бил разбираем за него. Любимото му изкуство било музиката и той свири отлично на цигулка. Това е твърде многозначително, тъй като, както рисуването е играло голяма роля при Ренесанса, в началото на Петата цивилизация, така музиката ще играе важна роля във връзка с Шестата раса. Повечето от песните и останалата музика, употребявана от Братството, са композирани от Учителя, който е знаел окултното действие на своите произведения. След като учителствувал една година в село Хотанци, Русенско, в 1888 година той идва в Съединените Щати да учи медицина и теология. Въпреки че неговата мъдрост не е имала за източник университета, по този начин „той е опитал докъде е стигнало човешкото знание, както и развитието на научната мисъл. В Америка той живял богат вътрешен живот, в непрекъсната връзка с по-високите сфери на Духа, от където е черпил своето духовно ръководство и духовни сили“. След седем години, т. е. на възраст 31 години, той се завърнал в България, напълно съзнателен за своята мисия за българския народ, за славянството и за цялото човечество, във връзка с идването на новата култура на земята. През следващите пет години 1895 - 1900 г. той прекарва почти изолирано, подготвяйки себе си чрез медитация и вътрешно работа за своята мисия, която трябва да изпълни с идването на века на Светлината - Водолей. В това време обаче бяха направени няколко подготвителни стъпки. В 1896 година той издава книгата „Наука и възпитание“, в която „той дава синтетично, накратко, дълбоките принципи, закони и методи, въз основе на които по-късно развива цялата своя философия и духовна концепция за Вечното Начало на Живата Природа и човека“. Този подход към духовната основа на живота е естествен, когато материалистичната наука има надмощие в света и не е чудно, че тези книга е срещнала противодействие от страна на онези, които са имали материалистични разбирания за живота. Противодействието бе издържано и до известна степен преодоляно чрез търпение и благост. В 1898 година Учителят отправил важно „Послание до българския народ и славянството“ - призив да се подготвят и да служат на новия живот на идващото царство на Мира: „Истината за живота слиза от света на вечната виделина, за да просвети умовете, да възобнови сърцата, да повдигне и обнови душите на всички Синове на истината, предназначени да станат ядката на новото човечество, на което славяните ще станат люлката“. През същата година Той се свързва със своите първи ученици, но едва след 6. април 1900 година, когато Слънцето влиза в новия цикъл Овен, през първата година на века на Светлината - в знака Водолей, той среща първите свои трима ученика и през юли става първия конгрес във Варна, на Черно море. Учителят въведе своите първи трима ученика в подготвителната работи за установяване на новата култура на Любов, Братство и Свобода. Тогава един от учениците казал: „Ние сме само трима, и единият от нас е стар, почти на път за онзи свят“. На това възражение Учителят отговорил: „Сега наистина сме малцина, но за в бъдеще ще станем хиляди и милиони“. След няколко десетилетия броят им се увеличава на 50,000 , от които 40,000 в България, която е една малка страна, с жители приблизително колкото в щата Охайо. Съборът почнал да се свиква всяка година през м. август. В 1901 и в 1902 г. той се състоял в Бургас, друг град на Черно море, намиращ се до древния тракийски град Аполония. От 1903 до 1909 Варна отново става седалище на съборите, но от 1910 година Братството прави своите събори в Търново, град във вътрешността на страната, свързан с богомилското учение. Когато залата станала малка, съборите ставали на открито. Съборът бил не само нещо като училище, с по една-две сказки всеки ден и часове на разговори за законите и проблемите на живота, за Живата Природа, за духовните същества, за земни и небесни неща, но тези събрания закалявали душите чрез огъня на Любовта. Една велика идея, един свещен огън, повик, който откликва в дълбочините на душата, свързва всички в едно голямо семейство. Ние се наричаме братя и сестри“. Те са ставали преди изгрева на Слънцето и го посрещали с песен и молитва. Музиката е била нещо важно през време на съборите и песните, специално създадени от Учителя, били повик за нов живот. Тези братя и сестри не са били безцелни, мечтателно жадували за нов ред на земята и работили за културата на Любовта. Резултатите се виждали в радостта, бликаща от очите им, в светлината върху лицата им, мира и хармонията в душите им и в готовността им да служат. От 1901 до 1912 година Учителят държал сказки в по-големите градове на цяла България. След една такава обиколка Той писал: „Радостно е, че чрез вяра и търпение ние направихме онова, което бе най-добро за момента - ние вляхме нова струя живот в хората и стимулирахме умовете им“. През своите пътувания Учителят е подбирал свои ученици и им е показвал тяхното място в новия живот. „През всеки един от вас ще преминат известни сили, необходими за новата култура. Следователно, бъдете верни и истинни. Не се обърквайте с маловажни неща, но бъдете верни на своя път и непрекъснато се молете. Мислете право, чувствувайте благородно, действувайте безкористно“. Първата и най-важна задача е да се работи върху себе си, човек да се усъвършенства, да стане господар на себе си и по този начин да стане подходящ инструмент на Божествените импулси. Идването на новото предизвиква големи промени и борби. То предизвиква борба между двата центъра: първо, тъмнината - зоната на земното притегляне и робуване и второ -светлината Христова, слънчевата сила и свобода. За да се предотврати опасността от конфликта между светлината и тъмнината, Учителят на Великото Всемирно Братство предупреждава: „Нека Любовта бъде водач на всички. Живейте в мир и разбирателство и нека никой от вас да не става пречка в нашата работа. Ако допуснете врага вътре в крепостта, всички ще страдате“. „Нека никой не търси личното си добруване, но доброто на всички“. „Най-малкото егоистично чувство, което би влияело във вашата работа, ще я подкопае като някакъв червей прояжда дървото“. „Ние не желаем и нямаме нужда от многочисленост. По-добре е щото двама души да живеят в Духа, отколкото мнозина без духа“. „Има неприятности в живота, но те трябва да се понасят с търпение, и благост. Това е закона на всеобщата любов“. София, столицата на България, през 1904 година става център на движението. Началото било много скромно и ограничено външно, в съгласие с окултния принцип: „Най-богатото вътрешно съдържание, под най-скромния външен израз и условия“ Малката къщичка на улица „Опълченска“ 66 е потънала в чистота, спокойствие и светлина. Когато Учителят не пътува, държал неделни беседи, като учил за живия Христос, принадлежащ на цялото човечество.. С течение на времето станало нужда да се говори пред отворения прозорец, за да слушат и многобройните слушатели, застанали вън на открито. Ето какво описва един от онези тогавашни слушатели: „Видението за един нов свят се разкриваше пред вътрешния взор на всеки слушател - свят дълго мечтан, търсен, но непостижим до онзи момент, свят пред чието предверие дълго бяхме чакали и ето че близко е времето, когато ще бъдем поканени да станем негови граждани. Сега пътят към този свят е открит пред всеки един от нас и всяка душа взема твърдо решение - да тръгне по този път, каквото и да й струва това. Нови сили, дремещи до сега, се събуждат във всеки слушател и светлината на една вътрешна победа озарява всички“. През течение на седмицата на много посетители в малката къща се дава любов и светлина, нов импулс сами да си помогнат и разрешат своите задачи. „В приветствието на Любовта и Светлината всички неща възприемат своя първоначален Божествен аспект“. Когато се е касаело за болести, душите са били учени да ги приемат като лечебен процес, балансиращ силите на организма. Освен Божествената Любов като лечебен фактор, не е била пренебрегвана и силата на чистата мисъл и чистото чувство, нито силата на храната, водата, въздуха и светлината. „Слънчевата светлина, възприета с любов, е изключително целебна за физическото тяло. Тя успокоява душата и освежава духа“. След две десетилетия на дейност растежа на Братството налага в 1920-21 година да се установи общ живот на Изгрева. За Братството това е едновременно едно място и един символ. Като тръгнете източно от София навън, в края на трамвайната линия /сега трамваят минава покрай Изгрева/ след това през една борове гора, до едно открито поле с царствената планина Витоша, издигаща се на юг, идвате до Изгрева, центъра на Братството, от където безпрепятствено може да се наблюдава изгрева на Слънцето. Като място то може да се опише така: „Има прекрасни мраморни палати по земята - работа на велики архитекти - заобиколени от чудни богати паркове, езера и фонтани, декорирани с редки произведения на изкуството. Те са ценни, наистина, но са лишени от живот. Земята е препълнена с безжизнени паметници. Те говорят само за великото минало. Прилагателните „прекрасни и пищни“ не могат да се употребят във връзка с Изгрева. За него може да се каже само че е чисто и светло“. Като символ, Изгревът указва състояние на душата - събуждане, а също така означава зазоряването на един Нов Ден - нов социален ред. От 1922 година до времето, когато Учителят остави физическото си тяло, на 27 декември 1944 година, всеки неделен ден са се държали в салона на Изгрева, в който Слънцето влиза през седем големи прозорци, по две беседи - една в 5 часа, а друга в 10 часа сутрин, и окултни лекции два пъти седмично - в 5 часа сутрин в сряда и в петък. Тъй като възрастните хора имат вече сформирани навици, докато за младите необходимостта е да се развиват в правилна насока, имало и отделен окултен клас за младите. Учениците са били обучавани да знаят, че те са на училище и дене и нощи, и че трябва вечер да си лягат, съзнавайки този факт. Подчертавало се е отношението между човека и природата. В нашата цивилизация е прекъсната връзката с Живата Природа. Следователно, първата задача на ученика е „да възстанови пътищата, по които живите сили на природата могат да дойдат при нас“, човек може да започне с това, като си тълкува предметите в символи, представляващи езика на Природата, защото животните, растенията и минералите са азбуката и мислите на Природата“. ЛИЧНИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ Щастлива съдба ме отведе през есента на 1928 година в България и аз съм много благодарна за богатата опитност, която имах там до завръщането ми в Щатите през лятото на 1934 год. Аз отидох да уча деца, а в същност аз самата учих там. Американският пансион, в който отидох да бъда учителка, имаше около 200 деца и по-големи момичета и се намираше в красиво разположения град Ловеч, в Северна централна България, между Стара планина и реката Дунав, на еднодневен път североизточно от София, столицата. Чух за Братството през втората ми година в страната. През есента на 1930 година една обична моя ученичка, която току що бе завършила пансиона, замина за Атина, Гърция, да продължи образованието си там. В своите писма тя понякога пишеше за един българин младеж, на име К., чийто мироглед се различавал значително от този на другите студенти. През зимната дълга ваканция на 1932 г. отидох на разходка в Гърция и там се запознах с този българин и бях изненадана да открия, че той е от Братството в България. К. бе жив, слънчев и притежаваше една здрава универсалност. От него за пръв път чух за връзката на човека с космоса, а прераждането за него бе един неоспорим факт. По онова време аз много се интересувах от планинарство и когато споменах това, братът предложи да ни бъде водач, на мене и на моята бивша ученичка, през следващото лято, в прекрасната Рила планина в Югозападна България и ни обеща да ни съобщи кога ще тръгне. През юли получих картичка от него с датата и мястото, където ще започне изкачването, като беше прибавил, че Братството също така ще отиде там. Първата ми мисъл бе колеблива. Но младежкото чувство за приключения и някакво необикновена сигурност надвиха. И тъй, на уречения ден аз чаках в едно малко курортно селище е бани, когато от София пристигна К. и около 50 членове на Братството. Този ученик веднага ме представи на Учителя и на някои братя и сестри и всички те ме посрещнаха радушно като сестра, а не като непознато и чужденка. Имаше стари хора, както и млади в групата, но никой не изоставаше назад. Всеки 20 минути на умерено качване почивахме малко, така че когато спряхме горе да нощуваме, нямаше никакви следи от умора. Всички с удоволствие помагаха да се съберат дърва и след една проста вечеря седнахме около огъня и душите ни се възвисиха чрез песни за чистота, мир, радост и любов. През този първи ден с групата ми стана ясно, че уважението, което те отдаваха на Учителя, бе напълно заслужено, защото Той бе наистина един истински Учител, безпретенциозен, но все пак незабележимо бдеше над живота на всички и бе жив център на спокойствие и хармония; човек, у когото всеки дъх, мисъл, дума и дело бяха изпълнени с духовност. Той бе самата същност на благост и свобода, В четири чеса сутринта станахме и продължихме изкачването. Преминавахме отвъд уханните борови гори на височина, където имаше само храсти и мъхове. По обед стигнахме нашето предназначение - второто от Седемте рилски езера, където се издигнаха палатки и една любезна сестра покани мен и другарката ми да споделим малката й палатка. Огромното влияние на онова, което преживях през петте дни, през които останах на планината, не бе за мен напълно ясно тогава, но сега, като гледам назад, чувствувам че символично, както и буквално, то бе едно с нищо несравнимо по родя си в живота ми преживяване на планинския връх. Следователно, впечатленията, които сега пиша, са смесица от непосредствени реакции и по-късни размишления. Символите са едно важно нещо в учението, както това ще се види от примери. Планината, разбира се, е познат символ на езотеричния ученик - това е символ на по-високи сфери на съзнание. Летните престои на Рила и неделните излети на планината Витоша бяха действително символи на онова, което за ученика щеше да бъде духовна опитност. „Слънцето свети по-другояче в планината - светлината му е по-весела и освобождаваща. Високите върхове водят погледа нагоре“. СЕДЕМТЕ ЕЗЕРА високо в планината Рила, близо едно до друго, но на различна височина, говореха на душата. Незамърсени от човешки същества, тяхното спокойствие, свещена чистота и ясни отражения, ги правеха да бъдат „очите ме планината“, също както седемте свещени центрове у човека, когато са правилно развити, стават духовните очи, които Христос имаше пред вид, когато казваше: „Този който има очи да гледа, нека види“. Дори по форма някои от тях приличат на органи на тялото и се наричаха „Бъбрека“, „Сърцето“ и т. н. Думите са напълно безсилни да предадат красотата, атмосферата и значението, което те даваха. Един твърде често употребяван и важен символ бе този за извора. Подхранвайки Второто езеро, близо до лагера, беше най-големият извор, от който си вземахме вода за ежедневните нужди. Неговата красота бе задъхващ?. Години преди това някои от братята го бяха заобиколили с бял мрамор и един скулптор бе направил от бял мрамор две ръце, съединени при малките пръсти и отворени при палците, и от тези чисти даващи ръце течеше водата, и върху един голям камък близо до извора бе гравирано: „Братя и сестри, майки и бащи, приятели и странници, учители и ученици, слуги и господари, вий, служители на живота, отворете сърцата си за Доброто, и бъдете като този извор“. В словото си Учителят многократно говори за извора: „Изворът знае как да дава, той тече непрестанно“, „От извора на Любовта произтичат всички светове“, „Пийте от самия извор, не от калната река“, „Винаги си наливайте от главата на извора, където тя е най-чиста“, „Чистете изворите, и докато правите това, мислете за сърцата си“, „Изворът, който идва от върховете на планината, напоява всичко по своя път. Ако искате да помогнете на човечеството, коригирайте собствения си живот. По този начин ще приложите закона на извора“. Този последен цитат е взет от книгата „Свещени думи на Учителя“. Тези изречения не само илюстрират символичния характер на учението, но също така и факта, че повечето от посланията са във форма на семе, така както и самото Братство е семе за Шестата цивилизация. Само няколко думи и редове съдържат семенната сила на обилна духовна жетва, ако бъдат приложени в живота. Тази потенциалност на едно семе се намира също така в идеала на братството: „Сърце чисто като кристал, ум светъл като Слънцето, душа обширна като вселената, дух мощен като Бога и едно с Бога“. Голямо впечатление правеше начина, по който се започваше деня, било в планината, или на Изгрева. Събрани на открито място, всички се обръщаха към изток и в момента, когато Слънцето се показваше, те изпяваха първите пет стиха от пролога на Евангелието на Йоана. Това доказва, че учението на Братството се корени в истинското езотерично християнство. Основни езотерични християнски истини се намират и в книгата „Учителят говори“ /преведена вече не английски/. В „Учителят говори“ последната и най-дълга глава е „Христос” - истинското въплъщение на Любовта, чието идваме на земята е най-важното събитие в историята на човечеството и комуто е дадена всяка власт на небето и на земята. Далеч от това да са „обожатели на Слънцето“, Братството признава дейността на Духовните Същества при великия момент на настъпващия ден. „Изгревът на Слънцето е жив център, в който е съсредоточена мисълта на велики разумни Същества“, „Велика идея е скрита в Слънцето. Хора, които не обичат Слънцето, не обичат Бога. Слънцето не желае да го боготворите или да му служите. То само дава и казва: „Вземете от мен колкото искате“. С какво ще се отплатите на Великия? Великият само дава, докато вие трябва да прилагате онова, което ви се дава“. „Притокът на слънчева енергия е най-голям и най-съживяващ при изгрев Слънце и изпълва сутринта с радост, светлина, чистота, свежест и сила“. Възвисяването, получено при изгрева на Слънцето, се засилва чрез Паневритмията, която следва. Под акомпанимента на цигулки, и понякога на песен, всички, стари и млади, участвуваха в упражненията, основани върху окултни принципи, които носят обновяване на тялото и душата, когато в движенията се включват правилна мисъл, чувство и воли. В допълнение на доброто, произтичащо от нея, Панепритмията помага и на Космоса, защото записва движения и идеи в космичните етери. Няколко прости упражнения ще дадат известна представа на читателя за тяхното естество. При първото упражнение, наречено „Пробуждане“, тъй като бележи пробуждането на една душа с готовността да дава, ръцете се поставят на раменете, разтварят се в страни и се връщат -движението се придружава от чувството на даване и получаване. Като последно упражнение се подигат нагоре ръцете и се съединяват над главата, по който начин човек се постави в контакт с енергията на Висшите Светове и получава Божествено благословение изобилно и свободно; свалят се ръцете и докато се разделят, човек осъзнава полярността, характерна за физическия свят. Обедът през прекрасните дни на планината Рила се провеждаше заедно и се приготовляваше по дежурство от различни групи. Един ден, когато аз, моята ученичке и К. направихме дълга разходка до върха на планината, Учителят забелязал нашето отсъствие от трапезата и помолил да се запази храна за нас - подробност наистина, но така характерна за неговата загриженост за другите. Всички се събирахме около лагерния огън вечер, сред атмосферата на радостно приятелство и песните отнасяха предаността на душите към Бога, всред мълчанието на планината и под звездното небе. През деня имахме възможност за разговори във връзка със силата на мисълта, прераждането, връзките на човека с Космоса и пр. Работа ме чакаше в училището, така че аз можах да остана само пет дни, но през това време личното наблюдение ме увери, че Братството е това, което претендираше да е: „усърдни ученици, добри братя, верни и искрени служители“. Прилаганата любов създавате онази атмосфера, която преди това аз си представях, че би могла да се постигне само в много отдалеченото бъдеще. В деня на заминаването си осъзнах колко дълбоко се бях свързала с тях като със сродни души. Моят петгодишен договор с това училище привърши през 1933 г., но през май дойде телеграма, че всякакви отпуски се анулираха, поради липса на средства, дължащо се на депресията. Вътрешно знаех че ще бъде по-добре да остана и тая шеста година. Имах възможност да отида отново на Рила през лятото и да посетя още няколко пъти Изгрева, което улесни моето преминаване от екзотеричното християнство към езотеричното, което отведе моя живот по едно съвсем ново направление и ме остави завинаги благодарна за всичко, което научих, когато отидох аз да уча другите. Всред съмненията, отчаянието, конфликтите и хаоса на нашето време, човек бива изпълнен с радост и благодарност, че е имал привилегията да бъде свидетел или дори само да знае, че в България е посято едно СЕМЕ, което има възможност да се развие и да се разцъфти в една съвсем нова цивилизация -Обществото на Филаделфия. Окуражително е да знаеш, че сърца са били събудени и възпламенени от едни нов жизнен импулс, изразен в посланието на едни от учениците: „Нов ден наближава, и човек ще приеме своето Божествено наследство като Син Божи, ще стане хармонично същество, движещо се съзнателно около своя духовен център Слънце, както всяка планета се движи около физическото Слънце. През това преходно време стари, изтъркани системи на живота се разпадат и разрушават, докато нови се създават и зараждат в Духовния свят, където най-напред започва възобновяването на всички нещо. Ще престане егоистичното разделяне и ще се реализира братството между цялото човечество, и Любовта ще стане двигател за мисълта и действията на всички същества. Любовта не като статична теория, но като динамична сила, безкрайно движещ се все нагоре процес, самата душа на културата, както и на индивидуалната еволюция; Любовта като всеобхващащ , всеобединяващ принцип при реконструиране живота на човека“. „През Новия Век учението на Христа ще се прилага и човек ще осъзнава Духа, който обгръща всичко и дава живот на всичко. Като живеем съзнателно в Бога и като изпълняваме с желание Неговата воля, ний ставаме строители на Новия Век и на Делото, което трябва да се извърши, за да стане целият живот на земята духовен“. Друг ученик даде това свидетелство: „Учителят ни издигаше към небесата и ни показваше тяхната слава. Безпретенциозен, с благ мелодичен глас, Той ни говореше за нашите задачи на земята, за идващия нов свят, за работата, която Небето извършва, за да се трансформира земята през тези дни. Той ни даваше да почувствуваме Бога близко до себе си и Космоса едно познато място за тези, които го обичат“. * * * Въпреки че славяните имат важна роля във връзка е Шестата цивилизация, ние тук на Запада също така имаме отговорност за приготовляване на бъдещето. Д-р Рудолф Щайнер, в своята сказка върху „Азът“ каза, че в нашия настоящ век, петия, хората ще се разделят само на две: 1/ Онези, които живеят слепешката ден за ден, правят каквото другите правят, подържат обичаите, и не знаят нищо за приготовлението на Шестата цивилизация и 2/ Другите, които чувствуват, че нещо ново се подготвя и знаят, че това ново чрез човешките същества. Думите му, казани в 1900 година са в силя и днес: „Ако съзнателно бъдете брънка във веригата на човечеството, то тогава ще трябва да извършите нещо - във вас самите и в заобикалящата ви среда, което да допринесе за онова, което идва, т. е. да участвувате в подготовката на Шестия период на културата - културата на Братството и Любовта“. Вередия Крил * * * „Свещени и думи на Учителя“ е отпечатани в Ню-Йорк в английски превод. Изданието е разкошно. Всеки екземпляр е подвързан красиво Формата на книгата е като българската. Издателят в Ню-Йорк нарочно е подвързал разкошно всеки екземпляр, понеже съзнава, че тя трябва да се употребява като настолна книга. Той счита, че тя ще играе важна роля за пробуждане на ново съзнание в човечеството. Книгата е пръсната по всички щати на Америка. В Чикаго е отпечатана беседата „Общение е Бога“ от Учителя.

ЯПОНИЯ В есперантското списание „Оомото“, орган на мощното духовно движение в Япония Оомото, е поместена статията „Бялото Братство“, от която даваме кратка извадка: „Днес религия, философия и наука са в упадък. Навсякъде владее формата, в духът липсва. Християнският проповедник, към която църква или общество да принадлежи, повтаря еди и същи фрази, по разни начини. Всичко това се морални съвети, повтаряни от векове насам: Бъдете добри, чисти, бъдете справедливи, вярвайте и т. н. Но кой е пътя, по който може да се постигне всичко това? Ето главния въпрос, на който никой не отговаря, защото никой не знае. Отговорът е , че само окултизмът може да направи това. Той е неука, идваща от дълбоката древност; той е бил хранилище на всички науки, постигнати от всички напреднали души през миналите хилядолетия. България е страна на стара окултна традиция. В далечното минало в нея се е появило силно окултно движение, наречено богомилство, което започнало бързо да се разпространява. Но то не намерило прием между българския народ. Привържениците му били преследвани, изтезавани и най-после били принудени да напуснат България и да отидат между западноевропейските народи, където спомогнали за тяхното културно повдигане. В това време България паднала под петвековно робство и това причинило прекъсването на окултната традиция. Днес българският народ е отново свободен. В късо време той направи голям прогрес в своето духовно и културно развитие. Но това, което българският народ днес дава като нещо напълно оригинално, това е учението на така нареченото общество „Бяло Братство“. Това е окултно движение в България, което включва привърженици от всички класи на обществото. То е основано върху принципите на истинското християнство. Основателят му е Учителят Петър Дънов. Според него, в основете на еволюцията на човешките душа лежат пет принципа: Любов, Мъдрост, Истина, Справедливост и Добродетел. Мъдростта внася в човешкия ум светлина, Любовта — топлина, а Истината — свобода. Но главната основе, на която почива неговото учение, е Любовта, в нейното най-високо проявление. В същия брой на списанието е поместена беседата „Високият идеал“ от Учителя. * * * Японският вестник „Цинруи Аизеи Синбун“ в няколко броя подред помества статии, в които излага учението на Учителя. Дава и портрета му.

ХОЛАНДИЯ Госпожа Агнеса Хофман, сестра от Духовното Братство в Холандия, посети Бялото Братство в България, с мисия да направи връзка между Братството в Холандия и това в България. Или, както тя самата заяви: „Аз дойдох да видя Учителя Петър Дънов веднага щом научих, че той е в България“. Тук даваме няколко извадки от словото, което тя отправи към учениците в България, в салона на Изгрева, на 23 декември, 1928 година: Мили мои приятели, Много се радвам, че дойдох между вашето духовно общество от толкова далечна страна да изкажа няколко думи. Ние чухме за вашите страдания по случай забраняването на вашия духовен конгрес, дето всички заедно искахте да отправите сърцата си към нашия Баща в една обща молитва и хваление. Мили братя и сестри, ние няма да забравим как нашия мил и възвишен Христос бе приет и разпънат от народа и как всички християни имаха големи страдания. Те всички заедно носеха насилието на света с радост и благодарност. Защото всички ние знаем, че чрез страданията иде радостта и небесната награда за душата. Христос беше разпнат, но след това възкръсне и отиде при Отца си. Тъй ще бъде и за вас! Чрез вашите страдания вий вървите по същия път. Ние знаем от Писанието, че няма пророк без почест, освен в отечеството си. Днес в тази страна започва голяма борба около учението на Учителя Петър Дънов. Той е при вас, говори с вас, вие го слушате. В беседата „Високият идеал“ Учителят казва: „Любовта се изразява в стремеж към най-хубавото. Тя е чистият, светлият диамант в сърцето на човека, който не може да се изцапа; той остава вечно чист“. И когато ние се освободим от тялото си, ще занесем във Вечността този диамант на сърцето си при Господа и отново ще започнем работата си върху него. Сърцето ще започне да свети от светлината на този диамант. Това е великото, прекрасното във вътрешния живот на човека. Щастието, това е диамантът, който се шлифова във вътрешността на човешкото сърце. Мили приятели, тук вие живеете в една възвишена атмосфера, обиколени от хубави скалисти планини, които казват: „Кой може да ви отнеме това благо?“ Наблизо до вас има един извор, нареден от Учителя с хубави чешми, чисти и светля, изложени на лъчите на утринното слънце. Около вас пък има борови дървета. Всеки клон поглежда нагоре, сочи към небето и казва: „Погледни нагоре, там е щастието!“ Те дават сила на душата ви, като превръщат омразата, злобата и гнева в покой, а погледа повдигат нагоре. Те казват още: „Дойде вече времето да бъдете повикани за новата раса, за расата на щастието“. Хората на тази раса ценят хубавото, вършат доброто, живеят в Любовта. Те говорят само на един език - езика на приятелството, или, както казва Учителят - на езика на Любовта. Те не искат вече войни, не искат борби, а с омразата и злобата са ликвидирали. Те са носители на мир и любов между хората. Приятелството, това е връзката между хората на Шестата раса. Тия хора обръщат внимание на вътрешната дреха на човека. За тях е важно човек да има чиста мисъл, чисти чувства и безкористни действия. Това е за тях „Високият идеал“. Това търсят те. Ако погледнем човечеството, ще го видим потопено в една голяма мъгла, обзето от един тъмен вихър. Това е светът. Навред се чува само охкане, стенание, навред се носи смрад. Христос поглежда този тъмен фон и търси по него поне малко светлина. Видя ли такава, Той казва: „Има едно дете тук, което запалва светлината в сърцето си!“ И веднага в сърцето на това дете Той изпраща своята помощ през тоя тъмен свят. Всеки знае, че ако има любов в сърцето си, ще придобие щастие то да бъде във връзка с Великото Бяло Братство, което помага на всички хора. Веднъж запалена тази светлина, човек придобива сила и мощ. Колкото е по-голяма тази светлина, толкова и силата на човека е по-голяма. И тъй, у много хора в света, и в България и в Америка и по целия свят се запалени тия малки свещи. От ред години Учителят Петър Дънов казва: „Новата раса иде вече. Сега ние сме пионерите на тази нова раса, а след сто години няма да остане човек, който да говори за тъмнина, за омраза, за зло в света. Тогава навред ще се чува зова: „Почитайте всички живи същества, от най-малкото до най-голямото“. При светлината, в която ще живеят тези хора, може ли да става въпрос за убийства, за изтребления? - Никога! Когато Христос потропа на вратите на ума и на сърцето на човека, ще го запита: „Имаш ли чистота във всичко, което мислиш и вършиш в мое име? Моят глас се разнесе по целия свят. Аз хлопам на сърцето на пробудените души, които веднага запалиха светилниците си и тръгнаха след Мене. Който не иска да слуша, остава назад, изчезва в мрака“. Това е зовът на новата раса! И ако някой нарече такъв човек луд, нека той да не се смущава, но да отиде при Господа. Тези, които днес се готови, да тръгнат след Христа. Никога не е късно! И стогодишен да си, щом си чул Христовия глас и тръгнеш след Него, ти ще станеш негово дете, негова любов. Който следва Христа, Учителя на човечеството, той ще получи светлина в сърцето си и ще влезе в градината на щастието, което е вътре в него.

ГЕРМАНИЯ Вестник „Реформблат“, Год. 32, брой 3741, печата следната статия: ПИОНЕРИ НА ЕДНА НОВА КУЛТУРА Настоящият доклад за „Истинска България“ не говори нито за множеството политически партии, които навсякъде се разпространяват, нито за множеството спортни и други организации, които подражават на западноевропейските народи. Не! Бъдещата България намира своя израз в едно движение, което се нарича Всемирно Бяло Братство. Това е едно общество, в което формалности, членски карти, липсват. То е едно братство, в което човек много може да види и да научи. Към това Братство принадлежат хора от всички обществени класи: до придворната дама - някоя селянке, която работи земята, за да си изкара насъщния хляб; до адвоката, лекаря, стоят работници и пр. Там видяхме опитомени лъвове, станали кротки като агънце: някогашни анархисти, които търпеливо обработват неголямата братска градина и търсят великия път на живота в работа и разумно мислене. Едно имение в София и множество подобни в провинцията дават ясна картина за материалните придобивки на това високо идеалистично общество. Истинската стойност на това общество се състои не само в неговите идеи, но и в непоколебимата воля да се реализират тези идем и в непоколебимата вяра, че тези идеи могат да бъдат приложени във всеки живот, през всяко време, от всяка душа, която е познала връзката си с живата природа. Всички тези импулси изхождат от учението на Петър Дънов, ръководителят на това Братство - един истински извор на сила, мъдрост и любов. Една красива фигура, дишаща доброта, глава заобиколена от бяла коса и брада. Гърдите му дишат необикновено спокойствие, очите му са живи, проницателни. Роден като син на български свещеник, който основава /във Варна/ още през време на турското робство, първата българска църква /защото до тогава са служили в църква на гръцки език/, той е изучавал в Америка медицина и философия. Преди 36 години той се върнал в България и почнал своите беседи. Но преди това той изследва физическата основа на духовното поле, като изучава хиляди човешки глави с помощта на френологията, която наука той основно познава. Всички ученици на Бялото Братство са вегетарианци и въздържатели. Това е принципа, с който те започват, без да говорят много за това. Някои от тях ядат само плодове. Те мислят, че тялото е само един израз на самия живот и че чистата мисъл може да се прояви по-добре в едно чисто тяло. Чиста мисъл, чисто тяло, искрен стремеж към лично съвършенство, безкористно помагане в колективния живот, искрена любов към всичко, което има живот - Божествена Любов, както я нарича Учителят - са характерните черти на тези, които следват това учение - хора с различни схващания и степени на съзнание. Докато едни следват Учителя, защото Той ги е освободил от някоя болест и недостатъци, други търсят истината, а други пък са получили мъдрост от него. Учението на Учителя Дънов е една дълбока философска система и наглед не се занимава с никоя от религиите. Разглеждайки всички религии от тяхната положителна страна, това учение ги счита като ценни придобивки на човечеството. Обаче то разглежда християнството като основна направляваща идея, с която Учителят води слушателите си до онези висини на мисълта, дето може да се говори за висша Мъдрост и за истинска Любов. Учениците на Бялото Братство са хора от всички кръгове на населението. Те стоят на едно високо морално ниво. Двадесет и петгодишната непрекъсната работа на Учителя Дънов, постепенното прииждане на хора, които са разочаровани от политическия и социалния живот в България, активната и при това безшумна дейност на тези хора във всички слоеве на обществото, обединението на силите на действително идеалните хора, с непрекъснато духовно развитие, и неспособността из политическите движения да облекчат съществуващите тежки условия на живота, дават на това движение мощна творческа силя, а на други страни и народи добър пример. В книгата „Das Reich Gottes auf Erden“ /Царството Божие на земята/ от Рудолф Буркерт, описвайки духовните движения в различните страни, се говори и за Учителя, когото авторът нарича „Пророк на Бялата раса“ В немското списание „Дас Ворт“ е отпечатана статия за движението на Бялото Братство в България. В нея се излагат принципите, целите и методите на учението. Списание „Ди Глоке“ , год IX. брой 3 печата статия с биографични бележки за Учителя, със сведения за живота на учениците на Братството. В статията се излагат и основните принципи на учението.

КОРЕЯ Писателят Димитър Полянов посетил Корея. Той видял там манифестанти с портрета на Учителя. Казали му, че това са ученици на Бялото Братство. Като куриоз, след завръщането си в България, Полянов съобщава този факт на директора на гимназията, където тогава учителствал нашия брат Георги Тахчиев, от когото е получено това сведение.

ЕСТОНИЯ Естонското окултно списание „Ваимсусе идеология“ е поместило обширна статия под заглавие ”На гости на Великия Учител в България“ от Валтер Урб, който описва подробно впечатленията си от Братството, Изгрева и Рила, от която даваме само следната кратка извадка: Ако ме запитате що е Изгревът, аз без колебание ще отговоря: Изгревът е мощна Радиопредавателна станция на най-късите духовни вълни. Той е място, където се носят най-тънки трептения. Получавайки, според степента на своята възприемчивост, част от всичките блага, ни един гост не може да остане тук само наблюдател. Първата работа на дошлия да прекара известно време на Изгрева, е да изучи български език, за да може да се разбира с другите. За тази цел ми дойде на помощ един от братята на Изгрева. Късото време, с което разполагах, не ми даде възможност да науча напълно езика, но скоро вече можех да чете и да разбирам. На Изгрева има Окултна Школа, в която Учителят държи беседи четири пъти седмично. Една от тези беседи е публична и се състои в неделя, 10 часа преди обед. Публичните беседи се посещават от стотици хора. Последователи на учението на Всемирното Братство има не само в България, но и във всички страни. У нас, в Естония, също е образуван кръжец от ученици, които работят от няколко години. Няма нищо чудно впрочем, че учението на Учителя Дънов е така разпространено, защото то почива на любовта, на братството, на мъдростта и светлината, на истинската свобода. Някои от братята, с които имах щастието да поговоря, ми обясниха, че повечето от учениците, които следват Школата, са хора, които са търсили истината, минали са през много организации и общества, докато станат ученици на Учителя. За да стане човек такъв, необходимо е да име силно желание и дълбок вътрешен стремеж. Няколко дни след моето идване на Изгрева, пристигнаха гости от Латвия. След като си отпочинаха един-два дни, всички заминахме за Рила - Седемте езера. Аз не мога да опише величествените картини на рилската природа, човек трябва сам да види, за да им се наслади. Лагерът, където летуват учениците на Всемирното Братство, е разположен край Второто езеро. Тъй като имах само няколко дни на разположение, аз тръгнах да обикалям езерата и върховете, придружен от един приятел, който през цялото време беше на моите услуги. Катерехме се по стръмнини, съзерцавахме дивни планински езера. Каква тишина, какво спокойствие цари там, във висините! Човек без да иска се вдълбочава в себе си, обхванат от едно нежно, възвишено чувство ... Настъпи последната вечер от моето пребиваване в Рила. На определеното за огъня място запалиха грамаден огън. Всички насядаха около него. Започнаха песни, една след друга, една от друга по-хубави. Песните прекъснаха за десетина минути, през което време всички потънаха в дълбоко размишление. Аз чувствувах как присъстващите ме обгръщаха със своите хубави мисли. Раздялата на другия ден беше дълбоко сърдечна. Защото аз се бях свързал с приятели, от които винаги ще чувствувам потребност. Особено съжалявам за беседите на Учителя. Моят другар, който ме придружаваше навред, дойде да ме изпрати чак до границата, грижейки се през цялото време като майка за мен. Има много гостоприемни народи, но такова гостоприемство, отиващо до саможертва, едва ли ще се намери другаде. Има неща, които не мога да опише, тъй като човек може да ги разбере само като ги преживее.

АВСТРАЛИЯ Тук отдавна работи за братското движение брат Тоаб Елиот. Той чете беседите на Есперанто и на английски и с това обогатява своята дейност чрез печата и духовни сказки с нови творчески идеи.

РУМЪНИЯ В едно писмо от редактора на „Метапсихична библиотека“, излизаща в Крайове, Румъния - Михаил Драгамеску - се казва: „Словото на Мъдростта на Учителя буди голям интерес и има голямо въздействие върху мен. Благодаря за изпратеното. Преведох на румънски език статията на Учителя „Съвършеният човек“. Тя е повече от великолепие. В едно допълнително съобщение се казва: „В румънския вестник „Трибуна Олтенией“ който излиза в Крайове, е поместен превод на статията на Учителя „Съвършеният човек“. Преводачът се е ползувал от френския превод на статията, поместен в сп. „Житно зърно“.

ЛАТВИЯ ПИСМА ОТ РИГА ... Както прелетните птици, преди и след отлитането си от едни в други страни, се събират на ята, чуруликат и пеят, така и ние северняците, след напущането на слънчевата и гостоприемна България, събрали се отново тук, на север, си спомняме, и с радост, и с тъга, за онова южно гнездо, където беше тъй приветливо и топло. И ние всички единодушно твърдим, че рядко може да се намери такова светло и топло гнездо, каквото са Изгрева и Рила. Със светлината на своята Любов към човечеството Учителят озарява тази страна. В съзнанието ни живеят две свещени места: Изгрева и Рила. Може да се каже че ние, рижаните, все още продължаваме да живеем там. Ние все още се вслушваме в живите слова на Учителя, които вляха бодрост в нас, които придадоха смисъл на живота ни, вдъхнеха ни импулс да учим и да работим. Животът на учениците, които се стремят да прилагат словото на Учителя, се отличава доста рязко от живота на другите хора. Живеейки на Изгрева, ние всички почувствувахме, че най-сетне се намираме в истинския си дом. А да почувствуваш че имаш дом на земята, в пълния смисъл на тази дума, е нещо необикновено. Още по-необикновени бяха преживяванията ни на Рила. Те ни подбудиха да отправяме поглед към красивото, към възвишеното. Те ни помогнаха да проникнем във вътрешния смисъл на преживяното и да приложим в живота придобития опит. Ала как да се опише с бедната човешка реч величието на Рила и нейната красота! Как да са опише сиянието на лазурното небе денем или трептенето на звездите нощем? Как да се възпее Рила в мигове на величаво спокойствие или във време на страхотна буря? За нас Рила е едно от свещените место на земята. Тя е храм неръкотворен, създаден от природата. Рила говори! Камъни, скали, езера, извори, върхове, долини и цветя - всичко говори на своя красив език. И тоя говор на планината се възнася към небето, сливайки се с Божествената мирова симфония, заедно със Словото на Учителя. ИЗ ДРУГО ПИСМО ... Всяко писмо от България, от Изгрева, е слънчев лъч за мен. Господи, кой би могъл да разбере това! Само оня, който се е чувствувал на Изгрева като у дома си и след това пак е трябвало да замине някъде далеч, далеч ... Ни ден не минава да не бъда мислено по няколко пъти на Изгрева, при Учителя и с всички вас. Искрено и от все сърце мога да кажа: Щастлива съм, защото намерих именно онова, което дълго търсих във всевъзможни организации и общества. Накрая аз достигнах бреговете на Обетованата земя, където живее Учителят, благият Учител. Сега виждам че всички лишения и страдания, през които трябваше да мине в стремежа на моята душа да намери истинския път, са все пак малки и нищожни в сравнение с онова велико благо, което получих в България, И сега напред, с бодър дух и радост в сърцето! Има един вечно бликащ извор, от който всякога могат да се почерпят нови сили за работа. И вие знаете кой е този Извор.

ПИСМО ОТ ИЗРАЕЛ ...В еврейската колония Рамат Рахел в околностите на Йерусалим, по покана на д-р Олсвангер, държах сказка за Бялото Братство, при голям интерес на слушателите, превеждана дословно от есперанто на староеврейски. В Палестина евреите работят с младежки жар и са превърнали пустините в градини, а скалите в дворци“ Ив. X. Кръстанов В Израел съществуват групи от членове на Бялото Братство, организирани от евреи, бивши жители на България и там редовно стават събрания, в които се четат беседи от Учителя.

ПИСМО ОТ ЕГИПЕТ ... Изказвам най-голямата си благодарност за изпратените книги. Много се радвам, че притежавам тази ценна духовна храна. Новото учение, което се съдържа в тези беседи, трябва да се разпространи по целия свят, за да се спаси страдащото човечество. Тедрос Мегали журналист Забележка: Сега Тедрос Мегали живее в Западна Германия, пътува непрекъснато по света и разпространява вегетарианството, есперанто и учението на Всемирното Братство.