valiamaria

46. НА ВЪРХА134 (В. «Алфа», г. I, бр. 10, понеделник, 28. VII. 1924 г., стр. 1) В подножието на голямата планина се стичаха хора от всичките краища на страната - малки, дребни, притиснати от своите товари люде, които поглеждаха към висинето, гдето в пазвите на облаци и бури се къташе високият връх. Краката му миеха езера синеоки, настръхнали гори бяха му стража вярна, а вятър, развързал криле, пееше нещо на всяка канара, хълм или изгърбен връх. Спеше планината, прибрала лапи под себе, готова сякаш да скочи. Върхът й унесен наднича в простора, оглежда се в далечни морета и в привети вслушва от своите братя на север и юг... А в подножието на планината малките хора се събират, групите им растат. Те тъй малки са, но всички мечтаят да идат там, на самия връх! И започват бавно пътя, обливани в пот, крачка по крачка. Слънцето целува за последен път грапавото мощно чело на върха - и се скрива. Нощта пуща своите леки покривала и обръща далечината. Тя потъмнява. Всичко добива нова премяна. Тъмнината изравня долините, покрива пропастите, прибулва видимото - всичко става загадка. Людете пъплят като малки мравки по изритите гърди на великана връх, където облаци нощуват и мъглите оставят своята роса. Но вятърът се усилва. Облаците се пускат ниско и обвиват всичко с мраз и скреж, гонени като уплашено стадо от невидими камшици. Започва дъждът, бурята. Черни ръце дърпат, блъскат или ръсят с ледени струици - шибат лицето, режат ръцете, замръзват тялото. Но хората не спират. Тях ги води този, който бе изпитал всички бури на живота, изпил всички горчиви чаши и преодолял всички препятствия. И той знаеше къде отиват тези деца на Бога! Неговите крачки бяха твърди и погледът му - ясен. И който изгубил сили погледнеше в него, тръгваше още по-бодро, още по-решителен... Невидим, хороводът се закиска над езерата. Черни камшици плющят отново. Или млъкнеше за миг всичко, стихне като по повеля странна на незнаен Бог - и зашушнеше тихият ромол на дъжда, разправящ сякаш приказка някаква за стари времена... А людете, водени от този, който бе преживял всички бури и изпил всички горчиви чаши на живота, достигнаха върха. И отстъпи тъмнината, раздра се завесата от облаци - и се показа слънцето. Като песни откъснати от невидими струни екнаха в душите огнените му лъчи... Мусала, 13. VII.1924 г. L. W. _______________________ 134 - Изкачване на връх Мусала с Учителя Дънов и Неговите последователи. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

44. КАК ЖИВЯ НЯКОГА УЧИТЕЛЯТ Любомир Лулчев (В. «Алфа», г. I, бр. 9, понеделник, 8. VII.1924 г., стр. 3) Син на дърводелец, красив неземно, кротък и силен на думи, той кръстосваше от село на село между простите хора, жадни за правда, гладни и отрудени, между падналите жени, между отхвърлените от закона и обществото, между болните и немощните. Чист в живота си, той като някоя птица прелиташе от място на място, нищо не искаше и винаги имащ всичко. С няколко думи той очароваше, оздравяваше, повдигаше духовете, възраждаше надеждите. Кой бе той, какъв бе? Кой бе му дал тая сила и власт да гледа на света така извисоко и да не почита никакъв кумир, от които трепереха всички? Несвързан с нищо, той отричаше всичко, освен един: Небесния Баща, Който бе сътворил всичко, отгледал всички и Когото всички бяха забравили. За него страшният Йехова, сипещ светкавица, гняв и нещастия, бе се обърнал на благ Баща, без волята на Когото ни един косъм от главата не можеше да падне. Той бдеше връх всичко, обичаше всичко. Человеците братя са, защото един е техният баща горе на небето. Всичко друго е от хората. И той сам с живота и делата доказваше думите си. За него всички бяха равни - нещо повече: немощните, болните, нещастните, отритваните или заклеймените от обществото имаха привилегията да бъдат предпочитани. Лекарят за болните е -твърдеше Той. И при самаряните, при рибарите, при падналите жени - Той беше всъде все същият: тих и чист като слънчев лъч, който наднича и в най-омърсените места и си остава винаги неопетнен. Жени, изцерени от Него или увлечени от Неговата сладка реч, която обайваше, която караше да се вгъват небесата и разтварят пред жадните им погледи, която одухотворяваше невидимото и го правеше осезаемо, като дигаше завесата на бъдещето, за да нареди пред овлажнелите им от щастие очи неземната картина на идния живот, Го следваха, слугуваха му със своите пари и труд. Някои от тях, във великия порив на свойте души, в изблика на обич към едно олицетворение на чистотата, бяха изцерени от много болести и нервни разстройства. Всичко, което се допираше до Него, губеше от своето. Някаква незнайна светлина лягаше наоколо Му и в нея най-необузданите страсти укротяваха, тънеха като в прибулена далечина, за да се чуе само викът на страдащата душа, поривът на мечтата, унесът по един блян, който бе слязъл от небето, вмъкнал бе се между хората, за да им покаже пътя, който би ги отвел обратно от далечните покои на техния небесен Баща. Неговият кротък взор и мек глас, с който Той им говореше като на деца, привличаше всички, покръщаше, караше да се опомват, да заговорва светлото и хубавото в тях. Като някакъв факел, палнат направо от слънцето, Той разнасяше огъня около Себе си. Криещ бездна от мъдрост, Той говореше на тълпата около си това само, което тя можеше да разбере. Уви, то не бе твърде много! Простите рибари, които бяха оставили мрежите си в изблика на първия порив, чакащи след няколко дни да видят чудно царство въдворено, за първите места на което те водеха спор или пращаха майките си да ходат[ай]стват, вървяха след него вече с разтворени уши, клюмнала глава. Те слушаха и разбраха много, за което не бяха и помислили някога. Самата им близост с Него им даваше невидим за самите тях ореол, който щеше да се разрасте в устата на милиони хора, за да стане съдба и знаме на цели народи. Паднали жени бяха погледнати пръв път като человеци, нещо повече -като сестри. Митари и самаряни, до които едно допирание само бе осквернение, сядаха на една маса да ядат с Него. Той не съдеше никого, разбираше всички, оправдаваше всички, освен едни - големите слепци, които държаха ключа на Царството небесно, сами не влизаха и на другите не даваха да влизат; които като гробници варосани бяха отвън, красиви наглед, но вътре бяха пълни само с кости - предания на миналото, ненужни никому; които бяха забравили това, което бе вечно и бяха го заменили с това, което беше най-несъщественото- формата: «Горко вам, водители слепи - провиква се Той, - които комаря прецеждате, а камилата поглъщате; които изграждате гробища на пророците и разрушавате паметници на праведните и казвате: «ако бихме били във времената на бащите си, не бихме били техни съучастници в кръвта на пророците!» «Търсете само Царството Небесно и правдата негова, а останалото ще ви се придаде» - съветваше Той вървящите подире Му. «Две са само необходимите заповеди, които трябва да спазвате, и на които всичките пророци и закони се основават: Възлюби Господа Бога твоего с всичкото си сърце, душа и разум и обичай близкия като самаго себе си!» Той самият носеше нещо ново, особено - това ново бе вечното. Человекът бе прозрял и видял, че е Божествен син - синът на Бога живаго, наш небесен Отец, Който всичко би ни дарил, ако ние искахме да се обърнем към Него, защото коя майка би дала на детето си камък вместо хляб? Той бе разбрал своята вечност. (Преди да бе Аврам - аз бях!) в миналото и в бъдещето. И от тая шеметна висота на която бе се възйел, Неговия дух почувства единността с Отца Си на небето. Той виждаше по-добре от всички голямото изопачаване формите и законите в обществения и духовния живот на своите съвременници. Той не критикуваше - критикуват само обикновените хора. Той, Който разбираше първопричините, се задоволяваше само да живее един свят живот, с който да покаже възможността да бъде живян и да сее семената, които, като поникнат, да заглушат плевелите, които пълнеха нивата. Но понякога бликаше негодуванието и Той шумно люшкаше публично плесницата на тия, които виждаха и не правеха, знаеха истината сами и заблуждаваха съзнателно. Неговите думи се мяркаха като светкавици - те приковаваха. И което беше по-страшно - те се отекваха винаги в съвестите на тия съзнателни престъпници и превръщаха дните им в неспокойствие, .а нощите - в кошмар. Докогато ходеше всред измета на обществото, Той още не бе опасен. Свещениците Го наричаха обладан от бяс, фарисеите Го мислеха за луд, а книжниците... те нямаха време да чуят за Него, увлечени в своите безконечни догматични препирни. Собствените Му родители, които може би чакаха прехраната от Него, като първороден, Го смятаха, че не е в себе си... «Моите роднини сте вие, които слушате и правите Божието Слово» - бе казал Той веднъж на слушащите го. И когато те - народните водачи - не дойдоха при Него, Той отиде при тях - в тяхното гнездо. Той вече бе очертал пътя Си. Що значеше Неговия живот пред голямата задача да изпълни волята на Отца Си, Който бе Го пратил? И Той дойде всред културата на тия, които Неговият живот, думи и дела отричаха всецяло. Всред тия вкаменени храмове и души, всред тая вековна рутина, която посегна напразно още първия ден да изгони с бича Си - Той разбра съдбата и бъдещето Си. Срещу това вънкашно величие Той щеше да противопостави едно вътрешно; срещу вековните храмове и човешки творения - безконечността на Своята душа; срещу всичките техни усилия да Му напакостят - Своето безсмъртие, което Той реално живееше, не като някаква мечта на бъдещето, а като една всекидневна действителност в своето единство с безконечния Си Баща. С високомерието на столичани отидоха те при тоя Галилеянин, когото се надяваха да оплетат със софизми и забъркат в тълкувание догмите. Но те трябваше да се върнат засрамени. Дигнат над вечността, Той проникваше в нещата с дълбочина, която ги замайваше. Той четеше мислите им като на деца и отговаряше предварително на неизречените още въпроси! Неволно те почувстваха силата Му и останаха смаяни: Под Неговата кротост те напипаха неумолимостта на вечната справедливост. Те вече виждаха своето залязване: когато имаше извор, никой не би искал да пие от локвите вече. Неможещи да отричат Неговата сила, те я приписаха на Велзевул - нали Бог говореше уж през тях, а веднъж те нямаха тези сили, значи не можеше да ги имат и другите - едно заслепение, което и след десетки столетия се повтаря. Но Исус отблъсва и това: «Ако Велзевул работи сам срещу себе си, царството Му няма да устои! Всичко ми е предадено от Отца Моего. И никой не познава Сина, тъкмо Отец; нито Отца познава някой, освен Синът и комуто би изволил Синът да Го открие.» - Ти си Богохулник! - рекоха Му те. И досега тия думи се повтарят от техните заместници, колчем някой почувства ръката на Небесния Отец близко до себе и има смелостта да каже това. - «Ти нападаш установения от Мойсея закон, разваляш реда ни, внисаш раздор в семействата. Ти си луд, който вреди на всички!» - и биха Г о убили с камъни, ако тълпата, която Го заобикаляше и чакаше да Го види седнал в една нощ по някое чудо на царския трон, не вървеше още около Него. Същата тая тълпа, която със своите викове «Осанна» смути града, на утрешния ден, видяла своите надежди излъгани, щеше да Го храчи, щеше да реве обезумяла: «Разпни го!» и пред провалилия се в очите й месия щеше да предпочете да бъде освободен един обикновен разбойник: тъй малко вярваше вече тя в Неговото Божествено произхождение и думи! Неразбран от народа, изоставен от близките си, Той дойде сам на Голгота - там Винаги се отива сам. Но преди това се опитаха да Го съдят. Изправен пред Пилата, той каза: «Аз затова се родих и дойдох на тоя свят - да свидетелствувам истината. Всеки, който е от истината, слуша гласа Ми!» - А що е истина? - запита го Пилат. Два свята стояха един срещу друг-тоя, който започваше, и оня, който си отиваше; тоя на миналото, който бе видял края на царства и хиляди хора, бе изпил до дъното удоволствията и започнал с пресита, бе стигнал до равнодушие - и другият, който бе прозрял вече вечността и безсмъртието си. - Що е истина? - питаше през Пилатовата уста загиващото, което някога бе знаяло това разковниче, защото с неговата помощ бе изпъкнало от мрака на вековете и вече бе го изгубило, за да изчезне и то самото. Исус не отговори нищо. За истината не се говори, като че ли искаше да каже Тоя пръв гражданин на света на безсмъртието, тя само се живее, и когато потрябва - мре се за нея. И от обятията на смъртта изхвръква новият живот, който е вечен, който е бил и ще бъде всякога и винаги, който ще сменява формите си с винаги по-нови, но винаги ще бъде все същата Единна безконечност, разсипала се на милиони капки роса, за да се слее най-после в Единствения поток!... 133 ________________________ 133 - Тази статия на Любомир Лулчев е част от неговата книга «Съвременният обществен морал и Дънов», 1922 г., стр. 13-19. (Бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

42. НА АВТОРА НА БРОШУРАТА «БЪЛГАРСКИЯТ РАСПУТИН»132 (В. «Алфа», г. I, бр. 9, понеделник, 8. VII.1924 г., стр. 1) Да се докосне до тебе диханието на Божията уста!... Да затрепти в сърцето ти искра небесна от Божията светлина! Да пръсне обилно лъчите си светли в душата ти - Слънце! Слънцето - твоя и моя баща! Чуй, брате мой, чуй кратката изповед на възкресения от тогова, против когото ти дигна шепа кал, взета от вонящите блата на живота и от помийните ями на своята собствена мисъл: Не бе много отдавна - само няколко години, но като че ли векове се изминаха оттогава, като че ли огромна бездна разтвори паст досами нозете ми, разделяйки мрачните дни, скръбта и позора, от тия на свободата и радостта. Тогава, в последния от веригата мрачни, безнадеждни дни, воден от своята безгранична любов, с взор, за който нищо не е скрито, доловил страданията на една изнемогнала в борбата със себе си, скършена в стремежа си към светлина душа - дойде Той, застана над лежащия в гроба на заблуждението и греха, простря ръце и каза: «Стани!»... ...О! Красота безгранична в първия миг на възкръснала от гроба душа! О! Сбъднати блянове, светли и чисти, години лелеяни в душата с любов! О! Неизказано щастие на слепеца, внезапно отворил очи!... ... И потекоха дните на новия живот, пълен с дълбок смисъл в своите нови радости и скърби, озарени от лъчите на чудно красив идеал, винаги зовящ към белите, снежни върхове на духовното постижение. И никога, никога разочарован поглед не се обърна назад, да потърси там долу, в низината, това, което отдавна бе оставено с въздишка на освобождение! Спомняш ли си, брат мой, спомняш ли си - някога, в безвъзвратно отлетелите юношески дни там негде, в някое тихо провинциално градче, в някое село или може би тук - в столицата, посетено от незнайна сила, сърцето ти за пръв път да е трепнало от светлия изблик на чиста любов? Спомняш ли си, връщайки се самотен дома някоя късна нощ, твоят поглед «случайно» да е паднал на осеяното с милиарди златни звезди небесно пространство? Спомняш ли си, като че ли видял нещо съвсем ново, никога досега невиждано и невъобразимо красиво, да си се спрял изведнъж и с издигнати нагоре очи, с болка и свещен трепет да си повтарял: «Боже! Боже!» Спомняш ли си някое ранно майско утро, когато свежестта на прохладния въздух, омайната красота на околната природа, нежното галене на меката светлина изгонват всичко тъмно, всичко нечисто от човешкото сърце и ум, да си посрещнал първия слънчев лъч? Спомняш ли си тогава някакъв внезапен мощен порив, някакъв примес с болка, копнеж за чистота, светлина, красота? Спомняш ли си, в някой рядък, твърде рядък момент на живота си, обаян от тъжните, проникващи до глъбината на душата звуци, или под тежките удари на непоносима душевна скръб, сърцето ти да се е свило от болка, в дълбоко ридание да си притиснал ръце о глава, слушайки внимателно тихия глас, който шепне в самия тебе, че има нещо по-светло, по-чисто, по-красиво от печалното настояще и разбирайки, че дълбоко някъде в тебе - в тишина и неизвестност, живее нещо, което още никое от мръсните пипала на всекидневния грубо-егоистичен живот не е докоснало, че колкото и каквато и кал да се е полепила по човека, скитащ из преплетените пътеки на жизнената арена, все пак в него има нещо, което не може да се омърси, което е винаги чисто и достатъчно е само едно умело докосване и целият натрупан слой мигновено пада, разкривайки под себе си девствена чистота и красота? Спомняш ли си?... Знай тогава, че това е душата, твоята душа, която може да люби с чистотата на Божията любов, която в красотата на звездната нощ, в чистотата на майското утро, в неземното упоение на хубавата музика съзира своята красота, своята чистота, своето обаяние. Душата, която се е скрила дълбоко в областта на подсъзнанието, за да не може никое допиране, никой нечист поглед да я докосне и оскверни, и която няма нищо общо с делото на твоя ум. Ней - на тая душа, чиста и красива, светъл лъч, като че ли вчера откъснал се от Божието лоно - говоря аз! Ней - на Божественото, което живее и във всеки човек, ней аз говоря: Да се докосне до тебе диханието на Божията уста!... Да паднат веригите, които сковават порива към светлите простори на Истината! Да закопнее сърцето по чистата радост на Божията любов! Да пламне в него огън на безкрайния стремеж към всички! И тогава ще блесне в миг ослепителна светлина и на тъмния фон на много и много нечисти наслоения ще се очертае светлият образ на Истината. Душата ще се сепне, ще изтръпне в очарование, ще заридае... И сълзи, горчиви сълзи, изкупителни бисери, рожба на страданието, ще се заронят и като буен планински поток ще смият всичката нечистота... И - изкупена и очистена, познала красотата на Божията любов, с леки стъпки душата ще пристъпи към Оногова, по Когото някога ръцете хвърляха шепи отвратителна кал, пред Учителя на Божията любов и мъдрост, и падайки на колене, с тихо ридание ще шепне: «Прости, прости!»... И - с поглед, в който се чете радостта за спасението на още една изгубена овца, със сърце, пълно с любов, което винаги прощава и не помни никаква обида, ще дигне Той ръце и с глас тих, но звучен и мощен, ще каже: «Стани!» И в миг ще паднат последните останки от оковите на миналото робство -и почувствала свободата, за пръв път от душата ще се изтръгне въздишка на освобождение. И тогава... и тогава - окъпана във вярност небесна и слънчев светлик, по приказни друмове ще литне към светли лазури душата. Ще дигне платната на белия кораб - към звездни простори, към Бога, към слънцето, към своята родна страна! Ще затрепери небето от ангелски песни и велика ще бъде радостта за възкресението на Бога в човека, за спасението на още една братска душа. О, брат мой, чуй - това ще бъде! Това ще стане, защото то е бъдещето на всяка душа. Може би днес, може би след месеци, или години, може би след столетия и хилядилетия! Но - това ще бъде! Ще бъде - светлият блян на душата, видяла за пръв път в очите - прозорците на друга душа, в чистотата на слънчево утро или в безкрая на звездната нощ своето минало - ще се осъществи! И аз ти желая: да дойде този ден по-скоро, колкото се може по-скоро! И аз ти изпращам моята любов, моята братска любов! Да се докосне до тебе диханието на Божията уста! Един от твоите братя 43. КОЙ Е ДЪНОВ (В. «Алфа», г. I, бр. 9, понеделник, 8. VII. 1924 г., стр. 2) (Писмо) На Р. Томов от «Зорница» Любезний Томов, пред мене е 34 бр. на «Зорница». Чета и недоумявам: дали доктор по богословие и доктор по право са синоними! Знае се, че правистите икономисват истината, а по богословие скриват ли я? От самата статия личи, че не познавате окултизма, нито г-н Дънова. За статията Ви аз нищо няма да кажа - тя е безсолна, - аз само желая да Ви разправя една история, която ще Ви даде възможност да се запознаете с «опасния» Вам човек. Ето самата история: Преди 25 години Ямболската Евангелистка Черква имаше един отличен пастир. Ний ценим доброто, където и да е то. Господин Терзиев бе човек на сърцето, той затрогваше своите слушатели с прочувствените си проповеди, но той бе корав залък за Ямболската черква и тя го избълва! Три години след това черквата пак овдовя. Настоятелството на черквата се отнася до един мой приятел в София и го молят да им препоръча лице за пастир. Отговорът бе, че по-добър човек от Петър Дънов не познава, искайте подробни сведения от г-н Абаджиев в града ви. Дадох нужните сведения. В онова време г-н Дънов живееше във Варна. Настоятелството пише на г-н Дънов, като му прави предложение да заеме пастирска длъжност и да яви условията си. Но един неочакван отговор внесе тревога в черквата. Защо? «Готов съм да дойда между вас, щом е за Божието дело, но заплата не земам. Живият Господ ще промисли за мене» - пише той. Бре, какъв е този човек!? Я да пишем на дядо Марин, на Попов, на Тр. Костантина и пр. Събират се, разискват и решават да повикат друг, който правеше паметници на умрелите си гълъби, а нему пишат: «не можем да Ви приемем». Тъй реши синахидрионът! Зер това ще стане система и тогава как ще се живее без заплата? Сега Христовото учение не е монопол на никого, нито на г-н Дънов, но когато други само приказват за него, г-н Дънов го прилага в живота си. С поздрав: Абаджиев.

41.2. ХРОНИКА (В. «Алфа», г. I, бр. 8, понеделник, 23.VI.1924 г., стр. 4) Излизането на «Алфа» напоследък беше затруднено поради невнисане стойността на получените броеве, а също и бавното постъпление на абонаментите. Ний молим всички да не чакат особена покана. Трудностите са големи и без това. Има неща, които трябва да се разбират и без да се пишат. Ний вярваме, че нашите съмишленици ще се потрудят «Алфа» да проникне във всички кръгове на обществото, във всички села и колиби и по този начин възпре обилно изливаните клевети, мръсотии и заблуждения на заинтересувани хора. Едно е нашето средство за борба - Божествена светлина, колкото може повече Божествена светлина навсякъде. Бъдете, драги читатели, всички носители на тази светлина. От Редакцията. МОТА (В. «Алфа», г. I, бр. 9, понеделник, 8.VII.1924 г., стр. 1) «Постът е едно средство да се махне страхът, да се контролира стомашната система, кръвообращението и мозъкът, начин за обновление човешкия организъм. При постенето трябва всякога да сте много буден, да сте нащрек, защото тогава човек става много чувствителен, привлича известни динамични сили на природата и трябва да знае как да се справя с тях»... «Положението, което заемате в обществото, не трябва да ви препятствува да бъдете смели в живота.» «Няма по-голяма подлост от лицемерието и по-голяма грубост от съмнението!» [Учителят Петър Дънов]

41.1. КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ И АБОНАТИТЕ НИ (В. «Алфа», г. I, бр. 8, понеделник, 23. VI. 1924 г., стр. 4) Последните два броя на вестника ни закъсняха. Много причини имаше за това. Най-главната от всичките (особено за последните два броя) беше неуредицата в администрацията и експедицията на вестника. По неволя редакцията трябваше да се мести. Всички хора, които работят в «Алфа», правят това безплатно, следователно могат да отделят само от свободното си време, когато не са ангажирани да си изкарват прехраната. Днес идат едни, други път -други, вследствие което понякога стават грешки в експедицията, в адресите, закъсняване в самото изпращане. Ний молим извинение за това от нашите читатели. Ще направим всичко в бъдеще да върви всичко по-редовно. Но за това е потребно едно условие, което не е в нашата възможност - средствата. Един идеен вестник мъчно се поддържа, особено ако не всички, които го четат, заплащат за това. Ето защо ний молим всички наши читатели по възможност: 1) Да платят веднага, ако не за цяла година, поне за половин година абонамента си; 2) Да сторят всичко да запишат поне по един още нов абонамент или поне да пишат в редакцията адреса на някой свой приятел, на който да го пратим; 3) Тези от тях, които имат възможност, да отделят макар и най-малки суми за фонд «Алфа», с които да се посрещат разноските по издаването, които досега не се покриват от прихода и се правят дългове. Молим съмишлениците във всички градове и села да ни облекчат поне в това отношение. Те знаят мъчнотиите, при които днес излиза един вестник като «Алфа». При това животът на тези съмишленици трябва да намери изказ в страниците на «Алфа». Нека всеки вземе присърце делото на светлината и не чака покана. Трудностите ще бъдат преодолени на всяка цена, но сега всеки има възможност да провери себе си, доколко общото дело му е мило и какво той лично може да направи за своите идеи. Помогнете, щото «Алфа» да проникне във всяка къща, във всяка колиба. Нека тя разнесе всъде светлина, мир и любов. Бъдете всинца съдейници на великото дело - Новия живот. Разнесете и вий светлината на своите братя, както някога са я донели други вам. Голяма е жетвата, а работниците са малко! Усърдни бъдете, братя, помогнете - и нека Бог благослови труда ви! От Редакцията Р. S. Всички изпратени суми молим да се придружават с писмо, за да се знае защо са предназначени.

40. СТАРОТО И НОВОТО (В. «Алфа», г. I, бр. 8, понеделник, 23.VI.1924 г., стр. 3-4) Общоизвестен факт е, че човек вижда вън от себе си всичко под цветното стъкло на своето настроение, на своята опитност, на своите мисли и чувства... Така понякога, когато е в добро настроение - в гората, между тревите и цветята, слуша гласа на птичките, - животът му се струва прекрасен. Всичко му се струва постижимо, розова светлина облива всичко около него. Друг път, когато е в песимистично настроение - напротив, - всичко му се струва мрачно, безмислено, невъзможно. Мислите, които вълнуват ума, чувствата, които бликат из сърцето човека, създават около него онази специфична атмосфера, през която той влиза в съприкосновение с външния свят. Ако тези мисли са възвишени, ако тези чувства са благородни - то небето на този човек ще бъде ясно, слънцето ще грее - и той всичко ще вижда в неговите естествени отношения. И обратното е вярно - ако мислите на човека са ограничени, слуги на неговия личен егоизъм, и чувствата му са низки - то небето на тоя човек ще бъде мрачно - облаци и мъгли ще го обвиват, няма да има достатъчно светлина и топлина, тъй необходими за живота. Следователно, за да вижда човек ясно, трябва средата, която го заобикаля, да бъде рядка, очилата, през които гледа, да бъдат по възможност безцветни, т.е. умът на човека да бъде светъл - огнище на възвишени, разумни мисли - и сърцето му да бъде топло и чисто, извор на благородни чувства и желания. А за това е нужно човек да се стреми с всички сили към Истината, да я обича, да я търси навсякъде и немедленно да я прилага. Истината да бъде у него над всичко - над всичките му временни и материални интереси, над положение, над народност, над вероизповедание. Истината - над всичко, и преди всичко. Когато в историята на човечеството се заражда една нова култура, когато нови идеи се възвестяват между народите, то борбата между старите идеи и новите идеи става неизбежна. Тази борба се изразява в една или друга форма, но тя е съществувала винаги. Така идеите на Христа през първите векове на християнството се срещнаха с идеите на римската цивилизация и борбата беше неизбежна. Понеже езическият свят не можа да устои на тези нови, светли идеи, той си послужи с гонения, насилия, убийства - средствата на духовно слабия. Но те още повече разпалиха огъня. Още повече издигнаха новото учение и неговите носители в ореола на мъченичеството - ставаха идеал за хората. Християнството победи, Истината, прогласена от Христа, беше посята в човешките души. Но християнството - след трети век - бе изопачено от лъжата. Истината за любовта между всички хора като върховен закон бе замъглена - трябваше хиляди години да минат, за да може посятото семе в душите на хора да поникне и да израсне, за да даде плод. Човечеството още 2000 години след Христа трябваше да опитва учението на насилието и убийството, Мойсеевия закон: «око за око, зъб за зъб»; трябваше да изпие до дъно горчивата чаша на страданията, да изходи цялото поле на всички възможности за насилническо устройство, за да се убеди, че по тоя път няма изход, няма благо, няма живот. И ето - сега - след 2000 години, отново се подема гласът на Божиите пратеници131 да се възприеме и приложи учението на Божествената любов, Божествената мъдрост и Божествената истина, да оставим всяко насилие, всяка вражда и неправда, да се откажем от всяка лъжа и всяка глупост, да заживеем като братя - хората от всички народи; защото цялото човечество е едно семейство. Тоя зов се разнася из обширната руска земя от пророка на новото време Лев Толстой; тоя зов иде от тайнствената многомилионна Индия, която в лицето на Ганди иска да даде един велик урок на европейците, чрез своята любов и ненасилие. Тоя зов иде и от запад - от всички най-велики и будни синове (Ромен Ролан, Ед. Карпентер и др.), на изгубилите пътя европейски народи, които не знаят какво да правят в тоя хаос. Тоя зов за любов и братство между всички хора и народи се повдига и в България, която преди 1000 години даде богомилското учение, даде най-възвишените Христови идеи на тогавашния свят и сега също тъй е призвана да даде на света синтеза за западната наука и източната религиозна мъдрост, хармонията на славянското сърце и западноевропейския ум - единството на Божията мъдрост. И ето - отново крепителите на старото, защитниците на съществуващия несъвършен строй, от който всички хора са недоволни и всички искат да го изменят - тези крепители отново въстават против Божественото учение и искат да го спрат, да го задушат. Кои са те? Представителите на християнската черква - съвременните фарисеи, които комаря прецеждат, а камилата поглъщат, които любовта забравиха, а обрядите точно спазват, които войните, клетвите, насилията благославят, а носителите на новите идеи проклинат, отново те се опитват да се борят с лъжи, преследвания, гонения. Всички свободно-религиозни общества - духовната сила на България, най-честните, най-умните, най-добрите нейни синове - са прогласени за опасни еретици, сектанти, бацили за държавата и църквата. Последователите на Толстой, вегетарианците, теософите, въздържатели, евангелисти, свободомислящи, студенти - християни, «дъновисти» и пр. всички, които не са в лоното на православната черква. Но кои са в православната черква сега? С изключение на духовниците и семинаристите, повечето от които - висшите сами не вярват, - къде са искрените вярващи в православната черква? Къде е младото поколение? Къде са комунистите? Къде е народът? Православни ли са? По-голямата част от православните - не са ли такива само по име? Горчива истина - но факт. И ето - това духовенство, чието назначение е да възвестява истината за Царството Божие на земята - то също се опълчва против всичките онези, които правят това. То в Русия отлъчи Толстой, най-великия ученик на Христа на XX в., то също отлъчи Дънова в България, който възвестява същите принципи, които Христос донесе. Но тази черква не може друго и да прави. Затуй, защото фактически тя не признава Христа за глава - а лцърковните събори. Как иначе може да се обясни, че християнските църкви са разделени, враждуват и всяка от тях се смята заместник на Христа? Как иначе може да се обясни туй, че повече важност отдават на обреди, отколкото на братската любов и сближение? Как иначе може да се обясни туй, че вместо да говорят за Царството Божие, за благата вест на Христа, за благото иго на любовта, те твърдят, че човек е слаб, не може да изпълни Христовото учение; може и даже е длъжен да отива на война, да се съди, да убива, да се кълне в съдилищата и пр. Докато християнските черкви не се разкаят за своето благославяне войните, насилията и убийствата; докато не се съединят в братско единение и не ще да знаят любовта като най-велик закон; докато не престанат да проповядват Мойсеевото «око за око» и не приемат прощението; докато не се отрекат от лъжата и не изповядат истината; докато не възлюбят Бога повече от материалните изгоди, те не са никакви християнски църкви, а езически насилнически учреждения, съвременните фарисеи, от които справедливо всичко интелигентно се е оттеглило. Това са търговците на храма. И сега, когато Христос иде в сила и слава; когато духът на любовта и братството се пробужда по цялата земя - те, нещастните, се опитват да спрат това духовно движение. Но такъв е неизбежният закон. Тежка роля им е паднала. Да спрат реката с бентове. Да гасят огъня с духане. Те и сега биха повторили ужасите на гоненията на богомилите, ужасите на инквизицията, и тяхната цел е - чувствувайки се безсилни да се борят с истината чрез лъжи, да предизвикват държавата да преследва опасните еретици. Но не е ли това най-блестящо доказателство, че черквата, както е сега - е слуга на лъжата, на насилието, на робството? Но не се гаси, което не гасне. Други са времената днес. Зимата мина. Пролет е вече. Край на старото идва - снегът и ледът на омраза и вражда ще се стопи, мъглите на съмнение и лъжи ще се разпръснат, светлината на слънцето ще изгрее. Не ще заблудят вече хората. Те са достатъчно умни да разсъждават сами и да не вярват в човешките авторитети. Има един авторитет - Бог. И само на Бога, Който е любов безгранична и всеобемна, може да се вярва - на нищо друго. В любовта може да вярваме, защото тя е основата на битието, тогава върху нея ще издигнем стените на вярата - на божемъдрост (само върху тази основа на любовта) и ще ги покрием с Истината. И в този дом ще обитава Божият Дух. На всички онези, които се интересуват от учението за Новия Живот казваме: елате ни вижте! Ние не сме зад океани, не сме далеч, нито се крием. Елате ни вижте! Когато работим с мотика в полета, когато се молим при изгрев слънце, когато пеем химни на живота, когато се възкачваме по високите върхове, когато вършим всекидневната си работа - елате ни вижте! Ние сме ваши братя, които търсят истината, обичат я, стремят се да я прилагат, защото тя е жива светлина, без която няма живот! Здравец.

39. «ВМЕСТО ДА ИЗПИШЕ ВЕЖДИ, ИЗВАЖДА ОЧИ» (Писмо) (В. «Алфа», г. I, бр. 8, понеделник, 23.VI.1924 г, стр. 3) Светият Синод, за да «християнизира» народа си, е ангажирал за проповедчик из страната руския мисионер Кальнев. Това е един фанатик от старата руска школа, който е проповядвал и спорил със «сектанти», но винаги със стражари зад гърба си. В своите изрази и държание той и в нашата свободна страна си мисли, че зад него стои великан стражар с нагайка, че гдето не стигне словото, там да завърши наставлението силата. При това е нахален и безсрамен. За неговия мръсен и стражарски език, в един публичен диспут в Сливен миналата година, опонентът му г-н Софрони Ников публично го изобличи и демонстративно, пред цялата публика, не му прие протегнатата след диспута ръка и с думите «не заслужавате» му обърна гръб. Снощи, преди втората сказка на г-н Никова в нашия град, въпреки очевидното игнориране, избраникът на Св. Синод най-унизително се въртеше и присламчваше и пак иска диспут. За да си осигури успех, той беше довел голяма част от учениците на тукашната семинария - готови «уражии». Думата му се даде, но уви, не бяхме щастливи да чуем неговите просветителни тълкувания, защото салонът не беше свободен след 9 часа. Интересен обаче беше тоя «спасител» на българската църкова в своето престарание. В диспута си в Сливен той настойчиво и твърдо, като гръмовержец, преповтаряше: «Една смърт и после - съд» и след това - или ад, или рай. Никакъв прогрес зад гроба! Бедният, той не знаеше как с това «вадеше очи, вместо да изпише вежди», защото с право му се забеляза, че защо тогава поповете вземат пари за погребение и панахиди, щом в душата не може да настъпи никаква промяна след отделването й от тялото? Всички тия служби очевидно стават излишни, и в тоя случай тоя препрословут защитник на нашата църкова се подрежда във фалангата на протестантите, които според него били архиеретици... Пловдив Н. С.

38. МУЗИКАТА (В. «Алфа», г. I, бр. 8, понеделник, 23. VI. 1924 г., стр. 2-3) Музиката е отечеството на душата. Ний, частиците на всемира, изхождаме от общата Всемирна Душа. А Всемирната Душа е хармония и между отделните частици. Отделните частици на всемира са звена в общия хор на всемирната музика. Индивиди от човешката еволюция, от животинската еволюция, от тази на растенията - са звена на общия хор на всемирната хармония. Хармонията е сцепление на тоновете по ред и градации, а музиката - разумна комбинация на тия сцепления... Всичко във всемира е музика и хармония, и вън от нея нищо няма. Тогаз, когато човешката еволюция е достигнала до положението да работи в разумно нагаждане на тоновете един до друг - е открила най-силното оръдие, за да си дигне очите нагоре; тогаз е видяла от неизброими далечини отечеството си; разбрала е, макар и смътно, своето възвръщане към Бога. Музика и възвръщане към отечеството ни - е едно. Когато музикантът засвири, змията си надига главата, вслушва се и изменя своя път; кучето повдига своята глава и грозно завива; конят нервно трепва, наострова уши и започва да цвили... Всеки индивид - от човешката, животинската и растителната еволюция - разно реагират на музиката. А какво нещо е реакцията? Отражение. Отражението е действие на контакт, на допирни точки... Всичко изхожда от Всемирната Хармония - и всичко по отделни пътеки и пътечки се възвръща към нея. Чрез музиката ний влизаме в контакт с Бога. Музиката има окултна сила. На болния тя дава успокоение и сила, на здравия - разширява сърцето, на скъперника - разтваря кесията, а на добродетеля отваря очите му по-близо до Истината. Музиката е магическа сила. Когато човекът е разбрал в своето подсъзнателно схващане смисъла на музиката - създал е за пръв път храмовете, а когато в своето свръхсъзнание разбере музиката - той ще си разруши храмовете, защото тогаз ще му стане храм: цялата земя, цялото човечество, цялата вселена... И, върнал се в недрата на своето отечество, равен със своите братя - човеците, по-малък брат на своите предшественици - ангелите; по-голям брат на своите братя - животните - всичко около него ще бъде музика. Всичко около него ще бъде музика, защото в основата на цялото мироздание е поставена Всемирната хармония. А хармония, музика, мъдрост, сила, воля - това са цветните тонове на бялата светлина, на Всемирната Основа - Любовта. Както шарките на небесната дъга се преливат една в друга и са част от бялата светлина на слънцето - тъй и хармонията, музиката, мъдростта, волята и силата са цветове на дъгата на Всемирната Любов, от която излизаме. И като уморени пътници, по разни пътеки и пътечки се връщаме към нея. Великият закон на аналогията казва, че всичко е преливане. От едно към друго. Силата се обръща в знание, знанието - във воля, волята - в търпение, търпението - в смирение, а смирението - в чистосърдечие. От силата, която представлява тъпанът във всемирната музика, ний постепенно достигаме до по-тънките и неумолими звукове на непрестанната музика във всемира: чистосърдечие. И префинената музика е едно: «блажени чистосърдечните, защото те ще видят Бога»... А който вижда Бога, той познава и чува всякога и навсякъде музика. Има ли нещо по-истинско от непрестанната музика в природата? И има ли нещо друго, освен хармония и музика? Всичко е музика. Може би разликата е там, че ний, като малки в своята еволюция, чуваме само тъпана в хора на тази музика... Ний днес долавяме само звука на тъпана на отдалечена музика. А когато възрастем със силата на Божията Мъдрост и Любов, в тихите и бурни дни и нощи ще долавяме симфонията на вечно течащата вселена, вечно неспирния й прелив, вечно различния й нюанс на шарки и тонове, които не могат да бъдат уловими от никакви закони и теории... Смирението ще ни даде тази сила да почувствуваме високите тонове, които като стрели се издигат, а оттам със същата сила, или по-бавно - слизат до дълбочината, гдето блуждае откъснатата в изгнание душа. А музиката е мост на душата за нанагоре... И издигнали се - ще чуваме хармоничния шепот на мълчанието и величавата, непрекъснатата, всеобемащата, безкрайната музика на мирозрението; ще чуваме тънката и ефирна музика на всемира; ще чуваме «музиката на цигулките» с техните десеттонови звуци. Ще виждаме своето величие на нивга неугасвающа душа... Ще виждаме и чуваме вечния кръговъртеж по всички криви, знайни и незнайни... Душата ще се вижда и чува... Ще виждаме и чувству-ваме Реалното. Ще се съединим с Бога... Музиката ще ни доведе до Бога. Молитва и музика по същество са едни. Музиката е молитва в поезия. Влиянието и предназначението на музиката е: по безчислено множество пътеки и пътечки - едни право стръмни нанагоре, други - право надолу, трети - под други наклони, да ни водят у Дома, там, от-гдето сме излезли и гдето един ден ще се върнем. Музиката е Ариадновата нишка, дадена ни, за да излезем от лабиринта на тъмнината. Тя е най-силната емблема и залог на Всемирната Любов. М. Б.130 ____________________________ 130 - М. Б. - Мария Тодорова. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

36. ЗА СВЕТИИТЕ (В. «Алфа», г. I, бр. 7, 9. VI. 1924 г., стр. 3) Случайно ни попадна бр. 72 от 31 март т. г. на вестник «Пряпорец», който брой, според в. «Свободна реч» от 2 април, бил спрян по заповед на г-н Ляпчев. В него прочетохме с удоволствие следната статийка: Дънов «Един мистик, смятан от учениците си за нов месия. Един християнин, който желае да върне чистотата на учението, каквато то имаше при великия учител. Един философ, който иска да ни приближи до майката природа, да опрости нашия живот и да издигне Бога в човека. Може би ревностни последователи на Дънова да са станали жертва на суров и безсмислен аскетизъм. Може би правосъдието да е длъжно да се намеси. Но нека бъдем внимателни към хората на идеите и особено към хората на вярата. Християнството завладя света, след като Нерон и Калигула го разпънаха на кръст в циркове и кръстопътища. Църквата има само едно сигурно оръжие срещу човека, когото смята за най-опасен неприятел - истинското християнство. Ако евангелските истини не са престанали да бъдат само празни думи; ако заповедта «любете друг друга», тази основа на всички религии през всички времена, още се следва от служителите на Христа, нека не се съмняваме, че дъновизмът ще остане дърво без корени. В противен случай всички преследвания ще бъдат напразни.» Ето, наистина, с малко думи, една много вярна преценка на личността и дейността на г-н Дънов. Тая преценка е направена очевидно от един сериозен публицист (според «Свободна реч» той бил «уволненият» директор на в-к «Пряпорец» Пенчев), искаме да кажем, от публицист тъкмо на мястото си, който внимателно наблюдава и грижливо изучава нещата и хората и който, дълбоко съзнаващ своя висок дълг на обществен деец, не се произнася току-тъй - леко и повърхностно - по въпросите, които разглежда, а вниква в тяхната същина и затова именно зряло ги обсъжда и вярно ги преценява. Нас ни особено радва, че покрай цялата тая паплач от безскрупулни вестникари-хулители, които като че ли по някаква поръка са гракнали против един •праведник и викат: «Махни го, разпни го!», се чуват и трезви гласове като тоя на г-н Пенчев и на други някои, и не можем да не почерпим от тоя факт утеха и вяра, че докато у нас има още такива внимателни и добросъвестни дейци, нашата многоизмъчена страна няма да пропадне. Защото, наистина, подобни дейци са солта на земята и виделината на света. За жалост, един от хулителите на добрия г-н Дънов е и в-к «Свободна реч». Тоя вестник никак не е доволен от въпросната статийка на г-н Пенчев и иронично подмята, че г-н Дънов «из под перото на уволнения директор се очертава като светец?» От това иронично подмятане на писача в «Свободна реч» трябва да се заключи, че тоя писач не допуща, какво г-н Дънов може да бъде свят човек. Па може би същият писач не приема изобщо, че може да има сега светии и пророци по земята. Ако действително такова е неговото схващане, то е едно дебело заблуждение. И наистина, ако някога е имало светии, пророци и спасители, защо да няма и сега? Ами че светът върви безспирно напред и все напред в познаването на доброто, на Бога, тъй че сега трябва да има дори повече светии и пророци, отколкото е имало някога. Истина е, от друга страна, че сега има и много лоши хора; истина е, че злото в света се е увеличило извънредно много, особено пък след войните. Ала това нещо няма защо да ни учудва: то става именно по силата на един естествен закон - закона за контрастите, според който, колкото е по-голямо доброто в света, толкова е по-голямо и злото. Нали и апостол Павел казва, че «дето се умножи грехът, преумножи се и благодатта». Тъй че сега трябва да има наистина не само много повече, но и много по-напреднали светии. Да, свети хора е имало, има и ще има, докато свят светува. Но, ще попитат някои, къде са тия свети хора-да ги видим и опознаем? -Отговаряме: истинските светии няма да ги дирите днес далеч от света - по манастирите и в пустините, макар че и там може да има такива, но ще ги дирите и ще ги намерите главно в света, между хората, всред съблазните и изкушенията на света. Защото, както златото се опитва чрез огъня, тъй и силата на светостта у един човек се опитва най-добре чрез съблазни и изкушения: светият живот е именно, и преди всичко, живот на борба против съблазните и изкушенията на света, тъй че, като оставим настрана някои твърде редки изключения, може да се каже, че ония нещастници, които бягат днес в манастирите да стават калугери, или в пустините, за да се посветят там на отшелнически живот, правят това само и само да бъдат далеч от съблазните и изкушенията на света, на които те не се чувствуват достатъчно силни да противостоят. За такива именно хора се казва, че «слаб им е ангелът», и затова те при първия представен случай стават жертва на някое изкушение: «L'occasion fait le larron» (от случая става човек крадец) - казва за подобни хора една френска пословица. Хора, на които ангелът е слаб - а кой ли от нас повече или по-малко не е такъв? - не са още напълно узрели за един истински свят живот, по простата причина, че те не са се още насветували както трябва, не са още скъсали всички свои сърдечни връзки със света: дълбоко нейде в сърцето на такивато хора се таят силни, не напълно още задоволени желания и страсти, които чакат само удобния момент, за да избухнат с всичката си стихийна сила. Ето защо не е лесно нещо да стане човек светия. Туй се потвърдява и от следните места на Св. Писание: «С много скърби трябва да влезем в Царството Божие.» «Всички, които искат да живеят благочестиво, ще бъдат гонени.» «Праведният седем пъти пада и става.» «И ще прекарам третата част през огън и ще ги очистя, както се чисти среброто, и ще ги опитам, както се опитва златото.» Нека видим сега по какво се отличават светиите от другите обикновени хора, от хората на света. Светии в новозаветен смисъл са новородените, сиреч родените свише, родените от Духа Светаго. Те са влезли още приживе в Царството Божие, понеже напълно са се освободили от властта на света, на плътта и на дявола - тия три фактора на злото - и живеят в Христа според съвършения закон на свободата, озарявани и управлявани винаги от Духа Светаго, чиито плодове са: любов, радост, мир, дълготьрпение, благост, милосърдие, вяра, кроткост, въздържание. Светите хора се наричат в Св. Писание с много и разнообразни имена: синове на виделината, възлюблени Божии чада, Божии синове, Божии братя на Христа, Който е първородният от братята, царе и свещеници на Бога живаго и т.н. Като са синове на виделината, тяхната виделина сияе навсякъде, за да видят человеците техните добри дела и да прославят техния Отец, Който е на небесата. Значи светиите ще ги познаем от делата, от живота им, както едно дърво познаваме от плодовете му. Понеже, както се каза по-горе, не е лесно да се става светия, естествено е, че броят на светиите в дадена страна и в дадено време не може да бъде голям: мнозина звани, малцина избрани. Но това нещо няма защо да ни безпокои: за Бога е важно преди всичко качеството, а не количество. Бог спасява и крепи света зарад малцината, които Го любят и вършат Неговата воля: малко квас може да закваси цялото тесто. Тъй че, ако една страна съществува и напредва, това се дължи именно на светите хора, които живеят в нея. Ние сме уверени, че Англия дължи своята морална сила и своето морално величие, с които се отличава между всички други страни на света, главно на светите хора, които живеят в нея, на първо място - на куейкерите (квакерите), които съставляват едва едно и половина на сто от цялото 40-милионно население на британските острови. Тежко и горко на оная страна, дето няма свети хора или дето броят на тия хора се е намалил до недопустимия от небето минимум. От Библията се учим, че във времето на Авраам градовете Содом, Гомор, Себоил, Адама и Сегор в Палестина били погубени с огън, изсипан от небето, защото именно не е имало в тях нито десет души праведници. Все по същата причина - липса на свети и праведни хора - са пропаднали всички древни цивилизации: Асирия, Вавилон, Египет, Персия, Гърция и Рим. Второто българско царство, и то също така изгуби своята самостоятелност и падна под чуждо иго, само защото бе останало без достатъчно свети хора - след прогонването именно на богомилите, за които - в противовес на предишните легенди, измислени и упорито подхранвани от духовенството - най-достоверените издирвания на съвременната историческа наука едногласно твърдят, че са били едно високо издигнато общество, с възвишено морално учение и идеален - индивидуален и обществен - живот. Тревожни гласове от много страни се чуват и днес за пропадането на европейската цивилизация, ако любовта, мъдростта и алтруизмът не вземат надмощие над омразата, умопомрачението и свещения егоизъм между европейските държави. Специално пък за днешна България, която някога е играла ръководна роля в просветата и духовната пробуда на славяните и която, благодарение на своето будно население и днес би могла да играе подобна роля, с прискърбие трябва да изтъкнем, че в последно време силите на мрака, които повече или по-малко вилнеят днес по цял свят, са си намерили в нея доста оръдия, чрез които заплашват да вземат връх над силите на светлината, като задушат в страната всяка свободна духовна проява. Оръдията на тъмните сили у нас са от една страна книжниците и фарисеите - поклонници на лъжата и лицемерието, от друга страна - садукеите - явни безверници и безбожници, поставили своята сила в услуга на първите. Неспособни да утешат и нахранят наболялата и гладна за духовна храна душа на народа, книжниците и фарисеите виждат сега застрашени своите грубо материалистични интереси, и в своето морално безсилие да защитят и запазят своите разклатени позиции, надават лицемерни викове, че многосектантството, което се развива напоследък в България, подкопавало уж народното единство и поставяло в опасност дори съществуването на самата държава. По този чисто византийски начин те сполучават да си осигурят за своите тъмни цели услугите на силните днес садукеи, които, сами отявлени безверници и безбожници, си служат с всички простени и непростени средства, за да обезверят нашия добър народ и убият неговия свободен дух. Тук ни иде на ум едно вярно наблюдение, което бяха направили над нашия народ някои германци във време на последната война, когато бяхме в съюз с тях:«Das bulgarische Volke ist ein vorzugliches Teig, aus dem man alles machen kann - казваха те, - leider aber sind gute Backer nicht da», което значи: «Българският народ е едно отлично тесто, от което всичко може да се направи, ала за жалост нямате добри хлебари!» Да, нямаме добри хлебари! Ние аслъ винаги от това сме страдали: рибата се вмирисва от главата. Господа книжници и фарисеи! Ако вие искрено милеете за тоя добър народ, престанете да го плашите с някаква въображаема опасност от много-сектантството за неговото единство и самостоятелно политическо съществуване. Сектантството е най-много развито в Англия и Америка, и все пак то ни най-малко не е попречило, щото тия страни да бъдат най-могъщи и най-напреднали във всяко отношения между всички други страни в света. Ако вие бяхте истински духовни хора, сиреч ако живеехте истински духовен живот, щяхте да оставите всекиго свободен «да бъде удостоверен според своя ум» и «да ходи така, както го е Господ призвал», защото «дето е Духът Господен, там има свобода». Вие щяхте да се радвате, а не да скърбите и да се гневите поради много-сектантството у нас, защото тъкмо многото секти показват, че в нашия народ има духовни сили и нужди, които господствуващата «православна» църква не може да задоволи и затова хората търсят да ги задоволят дето могат, извън нея. Оставете прочее народа да се развива свободно в своя духовен живот, да слави Бога тъй, както си обича, и не се опитвайте да го безпокоите и спъвате със средновековни средства, защото «който сее неправда, ще пожъне бедствия» и «които орат нечестие и сеят злоба, същото ще пожънат». Времената на инквизицията минаха безвъзвратно и които се опитат да ги възвърнат, ще си строшат главите. И вие, садукеи, отявлени безверници и безбожници, които сте се поставили в пълна услуга на книжниците и фарисеите, не забравяйте вашето предназначение - да бъдете служители, а не тирани на народа; тиранин е всеки, който е по-строг от закона, който поставя своята воля по-горе от волята на закона. Сами, безверници, не налагайте на другите своето безверие - не обезверявайте и не убивайте духом тоя добър, трудолюбив и напредничав народ, защото запомнете добре, че който сее ветрове, ще жъне бури, и че Бог забавя, ала не забравя, а сега дори като че ли Той е започнал и да не забавя, както може да се убеди всеки, който колко-годе внимателно следи развиващите се в света събития. White

35. КАК СЕ КРИТИКУВА В НАС (В. «Алфа», г. I, бр. 7, 9. VI. 1924 г., стр. 2) (Отговор на «Пастирско дело», бр. 19) В брой 19 на «Пастирско дело» е поместена статия «Дънов и учението му». Никой здравомислещ, сиреч човек на логиката, не може да се съгласи с начина, по който се критикува въпросното учение или въобще каквото и да било съчинение, защото: всяка критика, която критикува само с цитати оттук-оттам, е несъстоятелна, а по естество - всякога е тенденциозна; защото критика, която цитира само известни пасажи, а след това сама си прави заключенията по своята тенденциозна мисъл и цел, а не по мисълта и смисъла на автора, - е крива в основата си и престъпна по отношение на истината; защото който откъсва цитати от общата мисъл на автора и им придава свое заключение и формулиране, може всякога да подведе даден цитат в направление, каквото пожелае. С цитати по начина на «П. Д.» може от едно и също съчинение едновременно да се вадят различни заключения, от които ни едно няма да бъде вярно, сиреч няма да бъде съгласно с истината, вложена в общата нишка на авторовата мисъл... Един коментатор или критик ще вади святото, друг - престъпното, трети - безсрамното, четвърти - абсурдното, но понеже всеки е притеглил към себе си необходимите му цитати за подкрепяне на тезата си, то и никой няма да бъде на верния път по отношение на дадено съчинение, още повече, ако то е философско. А по начина на «П. Д.» аз мога да изкарам от Ницше - този велик вдъхновител на модерната литература и велик извор на човешки подем - всичко каквото поискам, и както си го нагодя. Ето, аз отварям неговата книга «Така каза Заратустра» и цитирам: «Някога си светотатството с Бога бе най-великото светотатство, но Бог умря и с това умряха и тия светотатци.» «Няма вече богати и бедни; и едното, и другото е отегчително. Кой иска още да властвува? Кой иска още да се подчинява?» «Що е човек? - Цял куп болести, които чрез духа се разпространяват в света: там търсят своята плячка.» «Що е човек? - Цял вързоп от диви змии, които рядко имат спокойствие една до друга - и ето, те излизат поотделно и търсят плячка в света.» «Държава? Що е? Я сега си отворете ушите, защото сега ще ви кажа своята дума за смъртта на народите. - Държава се зове най-студеното чудовище от всички студени чудовища. Също студено лъже, и такава лъжа лази из устата му: «Аз - държавата - съм народът.» «Дето още има народ, не разбира той държавата и я мрази като лош поглед и грях спрямо обичаи и права,» Аз съзнателно откъснах от общата Ницшева мисъл горните цитати, за да представя несъстоятелността и тенденциозността на критиката, която краде цитати оттук-оттам. А от цитатите ми сега вее: безбожие, комунизъм, антисоциалност, мизантропия, анархия... зов към анархия... С други цитати мога да представя Ницше и като префинен аристократ, който с презрение гледа на бедните и слабите; с трети цитати ще го представя като върл противник на всички демократични течения; с четвърти ще го представя като брат на всички хора на земята и като велик страдалец на всичко живо по цялата вселена; с пети ще го представя като луд... Но нито първото ми твърдение е вярно, нито второто, нито третото и т.н. А най-накрая пак имаме същността на въпроса: един велик Ницше, велик гений, океан на мисълта, неуязвима висота на мисъл, сърце и воля. Имаме океан на мисълта, волята и сърцето, от който океан всеки може да загребе толкова, колкото му е позволила неговата еволюция. А по логиката на «П. Д.» - с отделни цитати - аз мога да критикувам и Христа, Когото в няколко цитата мога да направя бунтовник, разрушител, безотечественик и т.н.... А вярно ли ще бъде това? Вярно ще е само по отношение на отделните мои цитати, а невярно - по отношение на общото течение на неговата мисъл и учение, които в никой случай не могат и не бива да се разкъсват, ако искаме да бъдем в периферията на истината, която е изнасял последователно и постепенно... Великите мислители са океани - техните брегове не могат да се видят. А океанът не може да се изчерпи с лъжица, сиреч с цитати, които да определят вложения идеал. Лъжицата с вода от океана не е самият океан. А лъжицата с вода - това е откъснатият цитат... Много е по-лесно на човека да бъде писател, сиреч сам да изразява своята мисъл, отколкото да бъде критик, сиреч да изразява мисълта на другиго. Но въпреки това светът е пълен с критици. Пълен е светът с критици, но обикновеният, литературният свят, светът на мисълта познава много малко критици, чиито представители са: Белински - в миналото; Брандес - в настоящето, като критик на модерната литература. А ний в България имаме ли критик? България не е родила критик и е много възможно никога да го не роди, защото у нас владее сатурновият тип - тип, у когото преобладава личният елемент, елемент, който е противник на обективността. Изглежда, че ний никога няма да дадем всемирен критик, по причина на общата ни едностранчивост и силен егоизъм. Критици на «цитати» имаме на всяка крачка, но критик с общ поглед върху всичко, с поглед, който да обеме миналото, настоящето и бъдещето, с поглед, който да се абстрахира от себе си - едва ли ще имаме някога... Няма нищо по-лесно от критиката, когато искаме да изопачим някое дело или учение, но няма нищо по-мъчно, когато искаме да предадем същността на делото, което искаме да определим точно по начина, както го е предал неговият творец. Знам, че добросъвестни критици, когато са се залавяли да обосноват разбирането си върху известно съчинение от двадесет страници - те са написвали критика от сто страници. В такава критика се започва още от първото изречение, стигне се до точката и се започва разборът. Преминава се на второто изречение - пак се започва разсъждението. И т.н. И не откъснат от авторовата мисъл, последователно критикът добросъвестно изпълнява една обществена задача и става истински проводник на това, което авторът е сочил и учил. Такава е задачата и пътят на истинския критик. Та, и учението на Дънова трябва тъй да се критикува. А учението му започва от първата му беседа - следва през пет тома последующи беседи, следва през други пет тома, бъдещи беседи, които не е държал още, и минава през една необходима чистота на мисъл и желания, които имат насока към християнския идеал на съвършенство. Във всичките беседи на Дънова е прокарана една основна нишка, върху която е нанизано учението му. А нишката и основата му са Всемирната Любов. Тази нишка не бива да се скъсва... Нека добросъвестният критик да знае, че у Дънова няма отделна беседа. Днешната беседа е свързана с миналата, бъдещата - с миналата днешната. Само който може да критикува Всемирната Любов като принцип във вселената, само той би могъл да се залови да критикува Дънова. Но който се би заловил да критикува Дънова, той няма него да срещне, а ще срещне Всемирната Любов, на която той е тълкувател. Учението на Дънов е океан - океанът на Всемирната Любов, за която винаги трябва да има предвид критикът. Свободомислящ.

34. НАШЕНСКИ БУКЕТ 34.1. КАНДИСАЛИ (В. «Алфа», г. I, бр. 6, понеделник, 26. V. 1924 г, стр. 4) След като писаха, говориха и анатемосваха г-н Дънов, че бил... не зная какъв вече, в «Пастирско дело», бр. 19, Свещеническият съюз излиза с една декларация, в която дословно казват: «Някои вестници загатнаха за г-н Дънов като личност със съмнителен морал по отношение към другия пол. Ний, които говорим с безпристрастие и за самата истина, казваме, че това не е вярно. Дънов е крайно коректен и не укоризнен в това отношение.» Ами тогава не се ли налага естественият въпрос: защо бяха тия писания? Нима тази истина изведнъж блесна в очите ви? Или те по-рано бяха затворени съзнателно? Но слава Богу и за това! В наша България най-мъчно е да се каже истината и ний се радваме, че има хора, които още могат да я казват.

33. Свободна трибуна ПЕЧАЛНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ (В. «Алфа», г. I, бр. 6, понеделник, 26.V.1924 г, стр. 3-4) Религиозната, а напоследък, повече или по-малко, и политическата неприязненост и нетърпимост между хората, особено в страни слабокултурни, като нашата, представляват за психолога един много интересен сюжет за изучаване. Известен човек, за пример, може съвсем безнаказано да не се съгласява с вас по някои въпроси из областта на науката, философията, литературата и изкуството; обаче, щом дойде работата до религията или до политиката, той не бива да има възгледи, различни от вашите, защото инак вие ще го таксувате веднага като враг на отечеството («рушител на народното единство»), като човек, опасен за държавата, и ще му посочите дори закона за защита на държавата. Ние ще се опитаме да разгледаме тук само религиозната омраза и нетърпимост, доколкото те се проявяват от известни кръгове у нас спрямо нашето малко общество, ръководено от г-н Дънов, представител в България на Всемирното Бяло Братство, глава на което е Христос. Нека забележим преди всичко, че християнството е, par excellence, религия на любов, свобода и мир между всички хора без разлика, а не религия на омраза, насилие и гонения от страна на едни хора против други: «От това всички ще познаят, че сте мои ученици, ако имате любов помежду си» - казва Христос. «И ще познаете истината, и истината ще ви освободи.» Ще ви освободи от какво? - от греха, сиреч от злото, от грешки и заблуждения, ще ви освободи от всякакви ограничения, налагането на които не се диктува от свободата на другите. «А дето е Духът Господен, там е свободата» - казва апостол Павел. Свободата на всекиго се простира дотам, отдето почва свободата на другите, което значи, че свободата на всекиго трябва да се съгласява със свободата на всички. «Мир имайте помежду си.» «Дойдете при мене всички, що се трудите и сте обременени, и аз ще ви успокоя. Вземете моето иго на себе си и научете се от мене, защото съм кротък и смирен по сърце; и ще намерите спокойствие на душите си. Защото моето иго е благо, а моето бреме е леко.» «Мир ви оставям: моя мир ви давам, аз не ви давам, както светът дава» - ни говори пак Небесният Учител. Ако, въпреки всички тия хубави поучения на Писанието, ние загазихме в туй блато на света, което се казва вестникарство, на такава една смела за нас постъпка се решихме, като сме се въодушевявали главно от искреното желание да осветлим общественото мнение у нас, въведено в заблуждение от глупави легенди и неокачествими клевети против личността на нашия благ Учител и против неговата във всяко отношение безупречна дейност, както изобщо против нашето общество - легенди и клевети, пускани и разпространявани от хора «sans foi ni loi» (без вяра и без закон) - да употребим един хубав френски израз, който е тук тъкмо на мястото си. Друго, наистина, не би могло да се очаква от един свят, който, според думите на апостола и евангелиста Йоан, «лежи целият в лукавата». Но има и втора една, не по-малко сериозна, причина, която ни накара да излезем от пасивното положение, което сме държали досега, повече или по-малко, спрямо всички хули и клевети, на които сме били излагани от дълго време, от ред години насам, и то с настойчивост и упоритост, достойни за по-благородна цел; тази причина лежи именно в нуждата да разсеем недоумението на доста много - инак добри и съчувствуващи нам - хора, недоумение, в което те са изпаднали поради нашето досегашно мълчание. Защото «qui tacet consentire videtur» («който мълчи, смята се, че се съгласява»), сиреч на това, което се говори - така е поне в света. А ние - искаме да кажем, нашето малко общество, - ако и да не се смятаме от света, все пак живеем в света, с който по необходимост трябва да поддържаме най-разнообразни връзки, та необходимо се явява и да се съобразяваме с неговите изисквания и условности, доколкото това, разбира се, е нужно за избягване излишни конфликти със света. Сега, преди да пристъпим към същността на въпроса, който ни занимава тук, а именно - оборването на клеветите, към които прибягват нашите недобросъвестни противници, само и само да могат да ни очернят пред българския народ и да парализират по тоя начин нашата дейност сред него, - трябва да изтъкнем, че в случая нашите жалки антагонисти, макар и да се кичат с името «православни» християни, действуват в пълен разрез с примера на Христа и Духа на Неговото учение, и следователно не само не са «православни» християни, ами не са изобщо и никакви християни. «Да, това е вярно, не са християни» - ми казваше недавна един много добър публицист, бивш наш дипломат, с когото бях разменил няколко думи една вечер на излизане от Военния клуб, дето бяхме чули една от сказките на известния американски духовен деец Д-р Джон Мот. «Това са - добави той - езичници, или, по-добре - безверници. Не вярват в никакъв Бог - това се вижда от делата им.» И наистина, Христос казва: «Аз ви дадох пример да правите и вие, каквото аз направих вам.» А духът на Христовото учение и начинът, по който е действувал неговия Божествен основател при разните случаи на живота, говорят решително против всяко насилие на съвестта, против каквито и да е принудителни мерки за утвърдяване и разпространяване на учението. Особено са забележителни в това отношение думите, казани от Иисуса на Петра и после - на Пилата. Когато именно при нападението на Иисуса от слугите на архиерея, близо до Гетсиманската градина, Петър поискал да защити Учителя и ударил някого си Малха, тогава Иисус се спрял на него и му казал: «Нима ти мислиш, че аз не мога сега да се помоля на Отца си, и да ми даде в помощ повече от дванайсет легиона ангели?» А на Пилата, който го запитал: «Що си сторил?» Иисус отговорил: «Ако моето царство бе от тоя свят, моите слуги биха се борили да не бъда предаден на Юдеите, но моето царство не е оттука.» И древната църква, която е действувала в духа на Божествения Учител, никога не е прибягвала към материални средства, за да запази себе си или за да разпространява своето влияние; тя не е знаела и не е употребявала нито войска, нито оръжие и още по-малко, си е служила с лъжи и клевети, но винаги е отблъсквала своите врагове с духовния меч - Словото Божие, Словото на Истината, като е подкрепяла всичко това с добрите дела, и изобщо - с примерния живот на своите членове. «Защото не всеки, който ми казва: «Господи, Господи», ще влезе в Царството небесно, но който върши волята на Отца моего, Който е на небесата» - казва Христос. Следователно в Царството небесно ще можем да влезем не като бъдем само по име православни, или католици, или протестанти и т.н. - «I'habit ne fait pas le moine» - «от расото не става човек калугер» - казват френците, - но само ако имаме добри дела, като израз, разбира се, на едно искрено чувство, на една искрена вяра, защото «няма да бъдем оправдани от делата на закона». «Блажени мъртвите, които умират от ни-не в Господа, ей, казва Духът, за да си починат от трудовете си; и делата им ходят след тях»: гладен бях, и ме нахранихте; жаден бях, и ме напоихте; гол бях, и ме облякохте; болен бях, и ме посетихте; чужденец бях, и ме приехте и т.н. В противоположност обаче на това ясно учение на Христа, какво правят днес нашите книжници и фарисеи? Същото, каквото са правили и някогашните книжници и фарисеи, към които Христос бе се обърнал с думите: «Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, защото затваряте Царството небесно пред человеците; и нито вие влизате, нито пък оставяте другите да влязат.» Да, историята се повтаря. White (Следва в идущия брой)

32. СЪВРЕМЕННИЯТ МОРАЛ, ДЪРЖАВАТА И ХРИСТИЯНСТВОТО (В. «Алфа», г. I, бр. 6, понеделник, 26. V. 1924 г., стр. 2) Leinaw Засега моралът, нашият съвременен морал, е взел две твърде различни форми на израз: едната съдържа писания морал, желания, нужния, уж морал на нашето общество; другият представлява реалният морал, по който отива действително всекидневният живот. Когато се говори за единия, защищава се чрез другия - оттам и онова лицемерие, което е лежало в основата на съвременния порядък. За нас обаче и то е едно положително качество: то показва, че и тези, които живеят и защищават тоя морал, са недоволни от него и за да го приемат, несъзнателно се заблуждават или съзнателно заблуждават, като му дават една по-приемлива и по-логична форма в очите на другите, та и в своите собствени. Да не харесаш нещо е първата стъпка към заместването му с по-хубаво. Най-после, рисуващи го като по-добро, те неволно ще накарат своите слушатели да мислят, че по-доброто е потребно, по-справедливо и следователно последните ще им го изискват или наложат един ден. И лицемерието играе своята роля в общия градеж, колкото и абсурдно да е това на пръв поглед. Съвременният морал в нашето християнско общество, въпреки очакванията ни, има много малко, да не кажем никакви християнски основи в себе си, ако не считаме етикетите, които не съдържат нищо. Ние, като християни, би трябвало да изберем и очертаем Пътя, Истината и живота си по стъпките на Оногова, Който даде Своя живот за другите и чрез смъртта Си победи смъртта, за да ни покаже истинността на нашето безсмъртие. Той бе ни вдигнал погледите към небето, чиито синове ни канеше да си спомним, че сме, да съзрем вечния си Баща, Който знае дори косите на главите ни и без чиято воля ни едно врабче не би паднало - ний се задоволихме да Го признаем само Него за син Божи, да вземем името Му като една емблема, под която щяха да се редят най-противоположни разбирания и забравихме съвсем, че «да станем съвършени, както е съвършен Отец ни на небесата» и да правим дела и по-големи и от Исусовите, всеки един непременно трябва да мине през съвършенството и на Сина!... Съвременният морал се изразява в правните схващания на хората, съзнанието им, социалните отношения и религиозните вярвания, които дирижират вътрешния духовен живот, който пък от своя страна обуславя реалния израз на действително възприетите истини, които се живеят ако не от всичките членове на едно общество, поне от тяхното мнозинство, които чрез организираната държавна власт ги налагат и на останалите. Съвременните права на «свободния» гражданин, погледнати в своята същност, се свеждат често, най-после, към красиви фрази, дори в днескашния «просветен» век. Причините за това са много и дълбоки - някои поне от тях ще се помъчим да изложим. Двойствеността в съвременния християнски морал е една типична черта и основна причина. Тя се появи от самото начало. Приемание на християнството като държавна религия беше и първичният момент, от който скритите тежнения на новопокръстените добиха санкция да се изявят като господарующе течение, което трябваше тепърва да даде очертание и окраска на всичкия живот на европейците. Държавата бе израсла до една форма, минала през много изпитания. Републиките бяха сменявани от империи, империите се разпадаха на олигархии, за да се удавят в кръв и изчезнат всред развалините на една отиваща си култура. В една или друга форма обаче, тогава държавата винаги бе имала за основа езически морал, една многобожеска религия, която, макар и да бе отпаднала съвсем към края, все пак бе сложила вековен отпечатък върху хората, които бяха се намирали под нейното влияние; върху институтите, в които техният обществен и икономически живот бе намерил изказ; върху самия начин на преценка правовите, обществени и индивидуални ръководни норми. Тия схващания в народите бяха дали началото на цезаризма - силният абсолютен монарх, около когото по име само бе останал някакъв сенат, представляващ регулатор на самовластието, което бе се обърнало, от многото претенденти за съблазнителния престол, в окончателно безвластие. Рим бе израснал от едно неизвестно място в империя, владеюща почти целия свят. Почвата му бе пропита с потта на робите, които говореха на всички познати езици; кръвта на тълпите, които ту господаруваха, ту биваха избивани или водени да се избиват, и най-после «варварите», които носеха нещо много по-здраво в себе си и които дорасипаха тая култура, която бе преситена на всичко, без да има достатъчно това, което беше най-нужното: основа на живота, смисълът и опората му - моралът. Всякога в индивида или нацията разрушението започва от най-нежната му част - душата. Но пък и никога от това разрушение не е последвала обща смърт. Винаги е имало само една трансформация, една идея се е заместила с друга, по-висока, по-истинна, по-приемлива. Тъкмо когато едно лице или нация изживява последните трохи на своя морал, някъде, близо или далече, в някоя пещера, всред беднотията и природата, гонен от старото, се заражда нов морал, нов свят, нов живот, нещо по-здраво, по-високо - и на небето пламва новата звезда. Мъдреците от стария свят отиват да й се поклонят. Така е било - така и ще бъде. Умиращото езичество бе заменено с християнство, а клатушкащият цезаризъм - със станалите за посмешище сенатори, зад които не стоеше вече никакъв народ, а само срамен спомен на недалечното минало, когато те се кланяха на императорския кон или оправдаваха матероубиеца Нерон - с национални господарства, в които царят беше и вожд на въоръжения народ, а болярите - войводите му. Разлагащата се империя намери в християнството един съюзник, нещо повече - едно организирано множество, един съществен стимул, който даде авторитет на нейната йерархия и смисъл на държавния й живот и поданици. Мястото на отиващата си, разкапала в разврат аристокрация, бе заето от новата, духовна аристокрация. Когато по-късно дойдоха и турците, загиващата изцяло източна империя пренесе прерогативите си, дрехите, короните и блясъка върху черковната йерархия, под който скрит вид остана да съществува и до днес. Но тая форма на управление, с всичкия свой комплекс от правила и норми, които регулираха взаимоотношенията на поданиците, бяха се формирали при по-други условия, друга култура, по-други схващания, отколкото християнските - и естествено бе, че те щяха повече или по-малко да се различават помежду си. На християнството и тия, които го представляваха, предстоеше или рязко да се произнесат срещу всичко това, което не отговаряше на основните им принципи, или пък мълком да се заемат с реформирането им в смисъл да се приближат към тия разбирания и живот в Христовите истини, за които се говореше в Евангелието и бяха живели апостолите и учениците. Не стана обаче нито едното, нито другото. От преследвано и гонено, християнството се видя поставено не само на равна нога със старата религия, но нещо повече -предпочетено. Боговете си отиваха, трябваше на мястото им да дойде други. По име бе провъзгласен Христос, но само по име - в душата и обичаите на «покръстения» уж масово народ остана и всичко друго, като изключиха някои чисто езически ритуали (и то не всичките) - затова християнството даде малък отпечатък върху живота. Напротив, държавата като цяло остана със своите схващания и види се, като главна договаряща страна наложи и своите разбирания във всички по-значителни области на живота, като остави ролята на църквата да бъде един адвокат, който щеше да дава небесни санкции на земните й дела и по този начин щеше да й върне изгубеното, най-нужното всред народните маси - авторитета. С тоя ход езическата държава спази своята цялост и съществувание - тъкмо тогава, когато християнството изгуби с него всичко най-светло, най-чисто, най-значително. Понякога една крачка само разделя коренно две епохи в един и същи живот. Горната е една от тия крачки. Първенците на християнството, като направиха тая фатална крачка, не забелязаха своето падение тогава, защото основните християнски принципи, които бяха достигнали до тях, бяха вече значително смекчени и забулени от схващанията на множеството, което бе нахлуло в редовете им, без да бе имало достатъчно време и условия, за да преживее това вътрешно «възкресение», което даваше понятие за «царството Божие вътре в нас» и от съзнанието на което само се почваше истинското християнство. Християните бяха дотолкова значително дезориентирани с появилите се «тълкувания» на многобройни лъжефилософи, че пред едно оспорвано «небесно царство», за вида на което се водеха люти разпри, те възприеха една реална земна власт, която даваше на убеждението им поне една санкция на безопасност, ако не още доходност, която щеше да дойде по-после. Оттогава държавата преследваше своите цели с всички средства, а израслата вече държавна църква благославяше дори тогава, когато споровете и въпросите се разрешаваха с кръвта на собствения народ... Понякога и Папата - «представителят на Бога на земята» - поискваше да тури ръка и на светската власт. Раждаха се борби, в които един или друг вземаше временно надмощие, но в единия и другия случай, народът винаги плащаше разноските с щедро раздаваните мъки и обилно проляната му кръв. Най-после държавата, като власт, организираща материалните сили на народа, взе надмощие. Църквата си остана в една подчинена роля, макар че това положение тя и досега официално не признава. Понякога само се раждат конфликти, които винаги се разрешават по типичен начин - за сметка и гърба на търпящия народ. Но този съществуващ в основите на съвременния живот дуализъм е сложил своя печат върху всички институти и отношения на днешната държава. Така в нашите ежедневни постъпки ние, вместо да имаме максимите и заповедите на Христа като първоизточник на живота, си служим още с нормите на римското и други езически права, редим на основание тях закони и наказания, които нямат нищо общо с християнството. Последното е викано обикновено само да внуши страх пред изпълнението им с една плащана клетва... Ний признахме Христа за Божи син, за Бог, а Му отказахме правото и знанието да реди живота ни! Ний дадохме повече кредит на някакви хора, отколкото на Божеството си, с името на Когото се кичим и учението на Когото уж изповядваме... Пред всеки разумен човек тая дилема трябва ясно и недвусмислено да бъде поставена. Или Исус бе Бог и в Неговото учение се съдържа пътят, истината и животът и следователно чрез Него и само чрез Него ний трябва да урегулираме живота си като едничък авторитет; или пък ний не сме никакви християни, Той не е никакъв Бог, щом не Му е стигнало толкова ума, поне колкото на нашите професори, които калъпят по хиляди «прависти», «доктори» и «богослови» на годината, чрез които народът ни се сдобива с «правосъдие», «здраве» и «православие». Място за нещо средно си няма смисъла. То е само една самоизмама, едно люшкане, един начин на узаконяване на престъпления.

31. СЪВЕТИТЕ НА МЪДРЕЦА (В. «Алфа», г. I, бр. 5, понеделник, 19.V.1924 г., стр. 4) Един мъдрец, на когото мъдростта не е още за земята, веднъж ми каза следното: «Сине мой, много неща трябва младият да знае, за да разбере своята младост, но ти запомни само пет: На вълци угощение не давай, Със змии не си играй. Запомни тия пет неща. И внимавай най-много над петото. Защото всичките носят страдания, но страданията на ухапания от змия са най-тежки. И всички носят смърт, но смъртта на ухапания от змия е най-страшна - тя е смърт на душата.»127 Алфонс Многобройни читатели ни запитват ще даваме ли и за в бъдеще беседи на г-н Дънов във в. «Алфа». С тия беседи ние правехме опит да видим доколко обществото се интересува от нови идеи, но понеже ги печатахме само в извадки, обвиниха ни - па и ний сами виждаме това, - че откъслечните мисли дават превратно понятие за цялото и предизвикват даже нужда от обяснения. По тия съображения престанахме да ги печатим. Но понеже многобройни наши читатели, особено от провинцията, настояват да ги искат, ний ще продължим това печатане, макар и в извадки, и в следните броеве. МОТА (В. «Алфа», г. I, бр. 6, понеделник, 26. V. 1924 г., стр. 1) «Най-високото положение, което може да заеме човек, то е когато умът, сърцето и душата - всички тия сили - защото те са сили - са на своята висота, в максималното си развитие.» «На физическото поле няма условия всички хора да бъдат богати и учени; но добри - всички могат да бъдат.» «И питате защо не се оправи светът? Как ще се оправи, когато всеки ден мъчим своя Господ? Да престанем да забиваме гвоздеи в Неговото тяло: гвоздеите, които забиваме в Него, по отражение засягат нас.» [Учителят Петър Дънов]

30. Думи на оклеветените: НАЧАЛО НА ЕДНО ИНТЕРВЮ (В. «Алфа», г. I, бр. 5, понеделник, 19. V. 1924 г., стр. 3-4) Еднаж и аз бях интервюиран и макар че въпросът беше от обществен интерес, остана си само между съразговорниците, понеже и двете страни тогава не бяхме с намерение да му даваме публичен характер. Ето какви бяха обстоятелствата: Някои ежедневници, като знаеха, че в нападките си към нас са съвсем свободни, както мъничета пред Слона, бяха си поизтъркали перата срещу нас. А ние бяхме се събрали на лятна почивка в Чам-Кория, цяла дружина хора. Един ден слизахме от Мусала. Вървяхме по шосето между Царска Бистрица и горското училище на групи. Хората от мойта група се отбиха край пътя да берат гъби, а аз сам продължавах, почаквайки да ме настигнат. Срещу мене се зададе млада двойка - мъж и жена, или брат и сестра - от «постоянните» жители на Чамо-Корийските вили. Като ме видяха сам, те се отбиха и седнаха на една пейка. Мъжът учтиво се обърна към мене: - Господине, поседнете при нас да си отпочинете, искаме да Ви питаме нещо. - Заповядайте - отговорих аз, след като ги поздравих с «Добър ден». -От почивка нямам нужда, понеже в разходките си ние не се изморяваме. Затова ходят с нас стари баби и деца и се изкачват на големи височини. Но ето, на разположението ви съм, с какво мислите, че мога да ви услужа? Интервюто започна: - Вие дъновист ли сте? - Не - отговорих аз, - и по простата причина, че «дъновизъм» не съществува. Аз и цялата дружина, която сега квартирува в горското училище, сме ученици на Бялото Братство. Такива сме и така се зовем. Изучаваме основно всичкото Христово учение, като наука за живота на земята. А религиозно всеки е свободен да си принадлежи на църквата, от която иде. Между нас има от всичките църкви: православни, католици, протестанти, евреи, мохамедани. - Господин Дънов не е ли с вас? - С нас е. - Че той нали ви е учител? - Учителят е един на света - Христос. Той е наш учител. - Но аз сам съм чул и видял ваши хора, че наричат г-н Дънова «Учителю» и му целуват ръка? - Да, вярно, всички го наричаме «Учителю» и му целуваме ръка. - Той Христос ли е? - Не, не е Христос. - Е, тогава какво приказвате? Но преди да дочака отговор, събеседникът ми се обърна и продължително шепна с другарката си. По израза на лицата им се четеше, че те вече за малко бяха ме хвърлили в лабиринта на извеяните и показаха естественото състрадание. След паузата, аз заговорих: - Учителят на света е един - Христос. Ние наричаме г-н Дънова «Учител», а казваме, че той не е Христос. В това вие намирате едно противоречие и ни състрадавате, като към заблудени хора. Вие мислите, че не знаем какво приказваме, а всъщност вие не знаете какво питате. Вие не знаете що е Христос и как Той е единственият Учител на света, а питате този Учител ли е и онзи Христос ли е? Прочетете Евангелието, там е писано, ще ви стане ясно. Тогава ще знаете да питате и нашите отговори ще ви задоволяват. Българите се оставиха духовно да ги ръководят неграмотни и невежи попове, които изгубиха съдържанието на Словото и смисъла на думите. Днес не само простите хорица, но и божем интелигентни вестникари дирят Христа с гащи и брада. Христос с гащи и брада нито е имало, нито ще има. Минахме на друг въпрос. --Д. Б.* ______________________________ * Д. Б. - Дедо Благо - Стоян Русев. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

28. ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ! (В. «Алфа», г. I, бр. 4, понеделник, 12.V.1924 г., стр. 3) Елате ни вижте! Ние не сме вече унижени и оскърбени, ние весело пеем песни, с радост копаем на нивите си и посрещаме първите лъчи на слънцето. Елате ни вижте. Ние не плачем вече за нашите тежки беди, с които ни посрещнаха в живота, а лицата ни сияят от радост, че намерихме място и завет, където, обновени, да може пак да влезем в живота, но не роби вече, а свободни работници на истината. Елате по домовете ни, вие ще видите, че детето обладава старческа мъдрост, а възрастният - детска чистота. И ако вие сте изгонени от живота, защото сте дирели доброто, а са ви окичили с трънен венец, елате в нашите тихи жилища, ние ще ви приемем, няма да ви изпъдим; ако вие сте гладен, ние ще ви нахраним; ако сте гол - ще ви облечем. Няма да ви сложим пищна трапеза, но вие ще вкусите сладостта на хляба, даден от безкористна обич. Няма да ви сложим на мека постеля, но вие ще видите как сладко се спи под братски покрив. Елате ни вижте! Ние ставаме сутрин рано и отиваме да посрещаме слънцето. Елате и вижте какво носи първият слънчев лъч, как то, подобно цар, загърнат с огнена мантия, иде всяка сутрин да стопли земята, да даде живот на всяко цветенце и тревица, на всяка жива твар. Ние излизаме от нашите мрачни градски жилища, за да се насладим от чистия въздух, от обилната топлина на слънцето, за което нищо не се плаща и никой го не брани... Елате и чуйте нашите песни... Ние пеем за слънцето, за снежните върхове и синия ефир, ние пеем за милосърдието, благостта и обичта. С нас пее цялата природа; птичките замлъкват при нашата вдъхновена песен, житните класове навеждат златните си глави с благоговение и живите струи ни пригласят. Елате ни вижте! Няма нужда да ви запознава някой с нас, елате, седнете и пейте с нас, защото нашата песен е и ваша, защото нашите души са еднакви, еднакво любили и страдали, еднакво плакали и се радвали. Идете и в последните колиби, където живеят нашите братя и сестри и макар и най-сиромаси, те ще ви сложат и последния си залък. Ние от глад не се боим. Когато сме лишени от храна, още по-пламенно се молим на нашия Баща и по-сладко Му пеем. Ние не се боим от студ, защото знаем, че ще отдуха студеният вятър, ще дойде пролет, лято, и ние с право ще се греем на слънчевите лъчи. Ние не се боим, че ще останем без подслон, защото можем по цели нощи да бодърстваме, а може да си поспим и върху майката земя. Ние не се боим от летния пек. Слънцето ни познава. То ни обича. То за нас грее, за тия - измръзналите през зимата, за тия, в чиито прозорци никога не прониква светлинка. Ние не се боим от бой, защото знаем, че тялото ще пострада, но душата винаги може да слави Бога. Ние не се боим от смъртта, защото знаем, че душата е безсмъртна, че загиналият за своя идеал е вечен дух, който прилича на ангел, вездесъщ будител на хиляди души. От кръвта на мъченика се раждат безсмъртните цветя на поезията и красотата. Ние не се боим от дъжд, от градушка, от сняг, от виелици. Ние изпитахме всичко, надживяхме всичко това. Ние не се боим от дълъг път - нашите бързоходни нозе правят пътя ни приятен и лек, а нашите ритмични песни уподобяват го на весело забавление. И ако нас ни изпъдят в някоя пуста далечна земя, ние ще я обработим, ще я обърнем в рай. Ние не сме сами; навсякъде ще ни посрещнат наши братя и сестри, които мислят, чувствуват и живеят като нас. Защото днес Христос живее в сърцата на безбройно много човешки създания; защото Той е пораснал толкова много, че пигмеите на злото не могат Го вече повеси на кръста. Нас злато не ни плени. Световните съблазни са чужди за нас. Ние познаваме нашите истински братя и сестри, макар да са скрити в дрипи, или окичени с царска диадема. Нас чуждото богатство не ни трябва. Ние сме богати и където отидем, развеселяваме скръбни души, бършем сълзите на тези, които са оскърбени, и вред след себе си оставяме весели обнадеждени сърца. Елате с нас на планината. Как хубаво е там! Да видите как природата ни посреща със своите разноцветни постелки и пъстри възглавници. Как ни гощава тя лете със сладки боровинки, а зиме ни кичи с бели снежинки, как децата и старците тичат напред по китните височини със сияющи от здраве и сила лица. Божи Дух е с нас. Божи Дух ни води, а Той води към радост, жива сила, благост. Елате, елате ни вижте! Олга Славчева МОТА (В. «Алфа», г. I, бр. 5, понеделник, 19. V.1924 г, стр. 1) «Природата обича само ония, които имат висок идеал.» «Щом любиш человечеството, ти познаваш хората; а щом познаваш хората, ти може да изправиш техните погрешки.» «Всеки трябва да знае толкова, колкото му е потребно.» «Всяко действие, което не носи живот в себе си, е престъпно прахосване на божествената енергия.» [Учителят Петър Дънов]

27. Думи на оклеветените: «ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА» НА ДЪНОВИСТИТЕ (В. «Алфа», г. I, бр. 4, понеделник, 12.V.1924 г., стр. 3) По адрес на нашето общество се подхвърлят всеки ден всевъзможни небивалици, измислени с цел да ни очернят, компрометират и оклеветят, да ни представят като невменяеми и невъзможни. Това обаче ни най-малко не ни стряска. Неохотно взимаме писалка и не за нас си пишем тези редове - пишем за неграмотните. Методът на клеветите чрез измислици е метод на погребаното минало. Той е много изтъркан и не може да се употребява без риск за онези, които си служат с него. Това е отрицателен метод и плодовете му, като червиви, много рано изкапват. Авторите на измислиците компрометират сами себе си, защото истината ги изобличава. Изисква се само малко време, а ние можем да почакаме. Колкото пък се отнася до онези, които са толкова леко-верни, че приемат всяка небивалица за факт, без да са я подхвърлили на критика и без да са я проверявали по какъвто начин могат, ще кажем, че пълнят главите си с шума. Те са трески в морето, които вълните подмятат където си щат. Ето защо ние не се обиждаме, не се сърдим нито на клеветниците, нито на онези, които им вярват. Кой каквото върши, върши го за себе си. Кой може да се обижда от кривото огледало, че показва крив образа му? Криво огледало криви образи дава. Лоши и грозни сме били ние - казват нашите противници, затова - да ни няма! Добре, но те провериха ли очите си, дали право гледат? Преди две хиляди години се казваше: «Който има уши да слуша, нека слуша.» Днес се казва: «Който има очи да гледа, нека гледа.» Имате ли очи? Погледнете, истината е пред вас. Само за пример и назидание ще се спрем върху някои от многошумните «факти», които ни се приписаха: 1. Пусна се из кафенетата и булевардната преса измислицата, че отиваме сутрин рано в Борисовата градина (в София), събличаме се голи, гоним се по росата и след това се предаваме на... (думата е скверна). Цялата столична полиция се дигна на крак, запази се градината, поставиха се явни и тайни съгледатели и се установи тъкмо обратното. Ние ходим в градината, но не само че не се събличаме голи, а считаме всяка голота за дяволска реклама. Нашите жени избягват и най-обикновеното деколте (обратно на онези, които играят по баловете). Само дяволът е гол, а Исус Христос беше облечен във висон. Християни хора не могат да манифестират с голотата. И замълча се този въпрос, като че не е бил. «фактът» остана за сметка на онези, които го измислиха. А защо излъгаха? - Много просто - защото имат баща лъжеца. 2. По същият начин се пусна измислицата, че дигаме в култ идолопоклонството, покланяли сме се на слънцето. Понесе се шум, гюрултия, как е възможно в XX век да се връща човечеството към идолопоклонство?! И накрая пак същото искане - да ни няма. Добре, но събраха се мотиви и проверката на «факта» установи пак обратното: и ние се молим на Бога Отца, на Господа Исуса Христа и на Святия Дух. А на слънцето се припичаме и лекуваме, както препоръчва всяка научна хигиена. И тази измислица не хвана дикиш, а тя задължи авторите си. А защо излъгаха? Много просто: Защото имат баща Лъжеца. 3. Не по-малко сензационно се появи измислицата, че ние сме се прекръщавали по вадите и локвите около София, като не сме признавали кръщението на установените църкви. Мнозина любопитни търчаха ту тука, ту там, да гледат, но скоро се увериха, че са жестоко подиграни от лъжеца. Никъде нищо не видяха, по простата причина, че ние не правим религия и съвсем се не занимаваме с обряди. Задължиха се пак авторите на «факта». А защо излъгаха? Много просто: Защото имат баща Лъжеца. 4. Нарекоха ни «религиозна секта» без име, или по-право, по калъпа на политическите партии - «Дъновизъм». Обстоятелството, че ние не извършваме никакви обряди, свидетелствува, че не сме религиозна секта. Но онези, които имат интерес да ни няма, настояват на твърдението си - секта и туй то. И то точно такава, която цепела народа и го приготовлявала към пропадане, към политическо робство Даже да бяхме религиозна секта, отде накъде това да означава политическо робство? Американските Съединени Щати имат повече от 900 секти протестанти. Защо те не пропадат, а напредват? И нашите политически партии не цепят ли народа? Види се, че действителното цепене не е вредно, а само фиктивното, измисленото и приписаното нам. О, приятели, не само не цепим, но категорически сме и против всички станали досега разцепления. Защо ни е потрябвала нова религия или нова секта? Зер са малко досегашните? Бог е един и неделим. Бог е Любов, и в името на тази Любов ние обединяваме всички вери и религии. Фактът, че в нашето общество има православни, и католици, и протестанти, и евреи, и мохамедани, е по-хубаво свидетелство за умните хора, нежели измислените клюки. Прочие, ние, като обединяваме верите и религиите, фактически как може да цепим българския народ? Ако пък обединението на верите означава политическо робство, то защо българската православна църква във великата ектения всеки неделен ден се моли «об обединение вери»? На лъжата краката са къси. Лъжецът, колкото повече лъже, толкова по-ниско пада. Само той е гол и черен. И неговите се радват, когато успеят да излъжат и оклеветят. Това е тяхната храна. Последната им измислица е, че учението на Великото Всемирно Бяло Братство - Христовото Учение, хипнотизирало и подлудявало хората. По този въпрос повече ще пишем по-късно. Създателите му сами ще го опровергаят, както го направиха с по-първите въпроси, за да бъде изобличението пълно. Д. Б.

26. «МИСТИЧНОТО» ПРОЗРЕНИЕ НА ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ МИНИСТЪР И КЛЕРИКАЛИТЕ (В. «Алфа», г. I, бр. 4, понеделник, 12. V. 1924 г., стр. 2) «Неговото държане към църквата в последно време е знак, че нашата светска интелигенция, чукната от живота и научена от него, започва да се връща към църквата.» («Ц. вестник», бр. 17 и 18, 26.IV.1924 г.) Архимандрит Евтимий, един от «стълповете» на православната синодиално-калугерска църква, с фенерско езичество, в една дълга статия говори за мистико-етичния преврат, който станал у първия български министър. Български младеж, откърмен от майка, която само на Бъдни вечер и през Великденската нощ му показвала вярата си, неупътен от родната бездейна и безжизнена църква, станал вражден на всичко религиозно.124 Но ето, че у него се пробужда само по себе си религиозното чувство и той видял, че животът е пуст без Бог, че за да се премахнат злините «зад фронта», дето хората спекулирали, нужна е мистично-религиозна обоснована любов и се опитап да подобри живота с дирекцията за стопански грижи, но и тук се разочаровал, защото видял, че без религиозни (православно-езически) начала, не е възможно служение на ближните. Цанков потърсил мистично-етични общества вън (?) от църквата, които да запълнят празнотата в душата му. Благодарение на тия нецърковни общества, съединени с правистично наследените от деди и бащи църковни идеи за служба на родината - всичко това съединено у първия министър, го тласнало към делото от 9 юни 1923 г. («Ц. в.», стр. 4) Какво откритие! Ние досега си обяснявахме другояче 9 юни и проф. Евтими, от името на българската православна църква, ни открива тайната, че 9 юни е последица на някакво мистично-етично общество, към което принадлежал първият министър. Разбира се, че в този велик, героичен акт имала влияние и църквата, ако не пряко, то косвено, по закона за наследствеността. Ние вярваме, че тия комплименти и умувания на българския учен богослов не само не издигат първия министър, но го дискредитират и това е достатъчно той с отвращение да се оттегли от доброволното робство на попщината. Омарчевски, казва Евтимий, бил отворил широко вратите на министерството за разни сектанти, а гонил православните и карал семинаристите да реформират църквата по «протестантски» маниер. Ние не знаем какво е говорил Омарчевски на семинаристите, но онова, което е факт, то е че арх. Евтимий е професор в един попски факултет, поставен на православно-езически начала, учреден от хуления от него министър. Нещо повече, и тоя министър правеше мили очи на Синода и за удоволствие на Евтимя и сие гонеше способните учители под претекст, че били свободомислящи във вярата. Изобщо обаче взето, не може да се отрече фактът, че за пръв път в историята ни бе наведен вратът на византийските архиереи, които се хранят от гърба на трудещия се народ, но никому не дават отчет за делата си, освен на Бога. Цанков, подобно на християнските властници, поискал от поповете да крепят сегашния строй. «Какво сте седнали да приказвате - рекъл той на някои попове - за гнилости в сегашния строй, та този строй е осветен от Христа!» Ние не знаем дали първият министър е говорил точно тъй, както пише Евтимий, но понеже това го съобщава духовен човек, и то през страстната седмица, трябва да се вярва, че тъй е говорил. Ний тъкмим да се спрем върху тия твърдения на почитаемия пръв министър, със специална статия, а тук ще довършим прегледа на учената апология на Евтимия. Цанков, в обичта си към езическо-православната синодална църква, отишъл до там, че не само не се уплашил от силното течение сред учителството, което не иска чернокапците в просветното дело у нас, но и произнесъл оная бележита реч в Народното събрание, за която отдавна копнеела българската църква. Макар и наметнат с клерикалска тога, българската попщина се съмнява в искреността, а най-вече в правилността на неговите основни религиозни заложби -да не би нещо «сектантско» да се появи у него. Ето защо калугерът Евтимий казва буквално: «може би много още го дели от нас» (клерикалите, б.н.). По много може би въпроси по-късно (?) ще се наложи (Нима?) и не една полемика на него с нас. («Ц. в.», бр. 17 и 18, стр. 5). Ние мислехме, че мостовете между клерикалите и първия министър в България са здрави и трайни, а всъщност излиза, че там негде в глъбините има рязко противоречие и че всичко онова, което се върши, е лицемерие. Ето защо днешният архимандрит, утрешен епископ, а по-нататъшен митрополит и член на Синода, кани българските попове и владици да се молят за Цанкова, щото той да стане пълен клерикал, да се подчини напълно и безрезервно на разни фанатици калугери, за да потече мед и масло в нашата страна. Нещо повече, калугерът кани духовенството да се моли и да работи и в политическото дело на Цанкова, за тържеството на демократическия сговор. Разбира се, че тъй трябва и да бъде. Кога ли българските черковници не са се явявали крепители на консерватизма и рутината в България? Изхождайки от това гледище, те проклинаха Цанкова и Каравелова в 1880 г. и работиха против тях, докато успяха да съборят, с помощта на княза, «нечестивците». Така те постъпваха и през Стамболовия режим. На Стамболийски владиците правеха мили очи, валяха му из краката, очакваха от него митрополитски и екзарски постове. Сега пък очите им са опрени на първия министър. Единственото спасение на религията и църквата е да се освободи от опеката на държавата. Политиците у нас се лъжат, че калугери и попове, със своето езическо православие, ще могат да им дадат подкрепа. Колкото държавникът стои по-далеч от фанатиците калугери, толкоз по-добре за него, защото на него ще сочат с пръст и гръдните деца, като възродител на реакцията. Ние вярваме, че Цанков в дванадесети час ще се отърси от калугеро-попския хипноз за доброто на себе си и на отечеството. В противен случай той ще настрои против себе си всичко честно и идейно мислещо. Достатъчно са грешките и гоненията, които той извърши над учители и чиновници, все под давлението на черната инквизаторщина. Това, което «Църковен вестник» бръщолеви, е за първия министър в България една дискредитация, която не би направил най-опозиционният вестник у нас. Нужна е пробуда! Неполитик. Б. Р. Горните мисли са частно мнение на един черковник.

25. ПЕЧАТНОТО СЛОВО (В. «Алфа», г. I, бр. 4, понеделник, 12. V. 1924 г., стр. 4) Някога, не тъй отдавна, нарекоха лорд Нордклиф княз на печата. След смъртта му неговите биографи във всички страни на света, описващи влиянието му върху цялата английска история от две десетилетия, трябваше да признаят, че в няколко случая фактически президент министър на мощна Англия е бил лорд Нордклиф, една статия на когото е била достатъчна да катури кабинет, станал непопулярен. В нашата културна история печатът е играл ако не тъй значителна, все пак достатъчно важна роля. Колкото и малък, той е будил надежди в потиснатите маси, поддържал е техния дух и направлявал стъпките им към тия обетовани кътове на щастие, мир и спокойствие, за които мечтае всеки народ. Но заедно с това, напоследък особено, печатът (думата ми е за периодическия печат - пресата) е станал проводник по-скоро на взаимни нападки, на клевети, на описания на най-долни сцени, на ужасни случки, на отвратителни навици, които разпалват любопитството, задоволяват долните инстинкти, раздухват низките страсти. И тези вестници се печатат в хиляди екземпляри - и вместо светлина, носят на читателите си само пяната от живота, низкото в него, тъмното в човешката природа. Може ли да имаме в такива случаи оная полза, която всеки би се надявал и трябва да очаква от печата? Двадесет години се пяха хвалебни песни на Фердинанда - след това в същите вестници той бе обсипан с хули. Ругаеха и хвалиха Стамболова, Стамболийски, Генадиева - ругаят и хвалят днес и останалите по-видни българи -навярно дотогава, докато и техните глави се търколят някой ден на улицата. Види се, че ний не можем да траем някой да се издигне между нас. И ако, според словата на Христа, всеки говори от препълване на сърцето си - българското сърце изглежда, че е пълно напоследък само с жлъчка и сензации. И в гонението си за тези сензации, известни журналисти забравят важната роля, която имат в обществото, границите на приличието, елементарната естетика и морал и пренебрегват дори всяка мисъл, че те първи трябва да дадат пример от възпитаност, човещина, справедливост и нравствена здравост, липсата на която тъй много обикновено им не харесва и срещу която по принцип воюва всеки вестникар. Листове се пълнят с клевети, описания на кражби, ровят всред лични дертове, убийства... Несъмнено, че това е част от живота, но нима то е най-важното да бъде туряно на първо място, па и да бъде и цялото съдържание на някои от тях, харчещи се с хиляди? Няма ли в нашия живот нещо положително, което трябва да бъде проучено и изнесено? Достатъчно е, изглежда, някой да се залови да внесе нещо по-друго от всекидневните разбирания, за да влезе в очите на всички тия «журналисти» и бъде засипан с кал и клевети. Безсилни да спорят или доказват, те предрешават всички въпроси: Анатема на всеки, който не мисли като тях! Пред мен е един брой от «Последна поща». По съдържанието си тя наистина заслужава да бъде класирана според името си. В една статия, озаглавена «Дънов и последователите му», се нахвърлят предположения, догадки, хитро сплетени недомлъвки и скицирани разкази на една свидетелка, «очевидно интелигентна»... Болно става човеку, като го чете. Неужели нашата преса не можа да намери нищо друго да пише за едно учение, което от двадесет години се проповядва между българите и брои толкова хиляди последователи от всички слоеве на обществото, от разни вери и народности? Тоя, който се интересува от истината, той не пита само една, па макар и «очевидно интелигентна»; тоя, който цени правосъдието и себе си, чака да се произнесе присъдата, па тогава вече дава заключението си; този, който класифицира философски учения, трябва да си даде усилието поне да ги проучи що-годе- инак според нас злоупотребява с перото и сее мрак и заблуждение всред съвременниците си. В едни свободно отворени за всички врата могат да влизат много и разнообразни хора - но смешно е, когато за техните недостатъци се държат отговорни проповедите на един беловлас старец. Ами че ако той сам влияе толкова силно, що правят останалите «духовни отци» на нашата черква? Не влияят ли и те? Та и тези, които бягат да търсят утеха при г-н Дънова, не са ли все такива, които все под влияние или по-скоро, поради липса на всякакво влияние на черквата, тичат на всички врати, където не ги пъдят или ограничават, по проста причина, че тези врати са отворени за всички? Не е въпросът да се защищава г-н Дънова - ако той говори и работи в съгласие с истината, делата му ще го защищават достатъчно, за да има нужда и от нас - но въпросът е друг. Срамно е за българския печат да се изнасят такива груби и при това непроверени факти, изказвания със съмнителна стойност, твърдения, шушукания по кюшета от недоволници, които всякъде ги има. Разбират ли тия, които правят това, всичките последствия на делата си, не толкова лично за тях, колкото за тези, които вярват на думите им и мислят, че те им говорят истината? Малко съвестност в изследванията, повечко толерантност в мненията, по-дълбоко проучвание на това, което се критикува; повечко вяра в доброто, по-малко жлъчка, завист и лични крамоли - и нашия печат може да стане един мощен импулс в живота на народа ни, тъй често спохождан от катастрофи напоследък. Любомир Лулчев

24. ПРИНОС КЪМ ПОЛОВИНВЕКОВНАТА ДЕЙНОСТ НА ВАРНЕНСКО-ПРЕСЛАВСКИЯ МИТРОПОЛИТ СИМЕОН (В. «Алфа», г. I, бр. 3, сряда, 5. V. 1924 г., стр. 4) Госпожа Каравелова в един спомен, напечатан в «Църковен вестник», изнася една светла страница от живота на Христовия представител Симеон, който посетил «чумисаната» им къща през време на Стамболовия режим, когато съпругът й бил затворен. Добре е направил владиката, че е посетил нещастната съпруга. Това е човешки дълг, стига той да не е продиктуван от партийни връзки. Симеон, както е известно, бе гонен зарад своя «русофизъм» и вероятно той е посетил жената, която е имала нещастието да даде жертва своя съпруг за политически вярвания. Госпожа Каравелова вижда не само внушителната фигура на преподобния Симеона, но и неговата блага усмивка. Когато върви, ще речеш, че е буболечица; като че ли богомил от X век се е вселил в него. За неговата половинвековна дейност, на чисто духовна почва, не политическа, г-жа Каравелова нищо не знае. Този човек е «стълб и утвърждение» на българската православна църква. Той закрепи монархизма в управата на църквата; той крепи гръцкото езическо владение и не дава да се внесат реформи в култа, ако не догмите; той крепи суеверието; той отлъчи покойния проф. Сменов, защото искаше премахването на суеверието в църковния живот; той отлъчи четири други църковни настоятели в Нови Пазар, защото давали салон на църковното настоятелство за вечеринки и утра, защото това било противно на каноните; той настояваше да се пъдят «еретици» учители; той със своя език против Екзарха едва не внесе разкол в църквата; той се опълчи против в. «Братство», който ратуваше за събор; той прокле църковния събор; той работи най-вече против свещ. организация, гони будните свещеници и доведе всичко, заедно с Екзарха, за сгромолясването на либералното, «нихилистично» правителство, което щяло да разтури и църквата Истината трябва да се освещава от всички страни.* МОТА (В. «Алфа», г. I, бр. 4, понеделник, 12.V.1924 г., стр. 1) «Което желаеш за себе си, не го отказвай на другите, давай им възможност и те да развият своите способности.» «За да възпитате другиго, първо трябва да възпитате себе си. Лош ли си - всички наоколо ти са лоши.» «Във всяка форма, която съществува във физическия свят, е вложена една велика идея. И този, който разгатне тази идея, ще разбере значението на нещата в света.» «Да ви любя - това значи да вляза във вас; да ме любите - това значи да бъдете в мене вътре.» [Учителят Петър Дънов] ________________________________________________ * За Варненския митрополит Симеон вж в «Изгревът», том XI, стр. 237-251, 252-267. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

23. КОЙ Е СВРЪХЧОВЕК? (ЕДНО ИЗЯСНЕНИЕ И МНЕНИЕ) (В. «Алфа», г. I, бр. 3, сряда, 5. V. 1924 г, стр. 4) Научих се, че една следствена инстанция е задавала на последователите на г-на Дънова въпроса: дали те считат, че г-н Дънов е свръхчовек. Правя следното разсъждение върху този въпрос: Понятието «свръхчовек» доби гражданственост след публикуването на «Така каза Заратустра». Това понятие - основа и цел на цялата книга - е идея на Ницше. Идеята си за «свръхчовека» Ницше я нахвърли в дебели щрихи -само като идеал. Завършил ли е той типа на свръхчовека или е останало още да допълня? На този въпрос може да отговори само Ницше. А когато се бяха обърнали към него за разяснение на «свръхчовека», Ницше нищо не можа да отговори, защото вече беше луд... Той беше в лудницата, а «Така каза Заратустра» от ръка на ръка обикаляше земното кълбо. Явиха се коментатори. Явиха се и ницшеанци. Имаше ницшеанци както между разбойниците, тъй и между светиите. Кой разбира по-добре свръхчовека?... Всеки тълкуваше Ницшевия свръхчовек по своето разбиране. Едни взеха максималната интелигентност у човека като мерило за свръхчовечество; други - максималното сърце (доброта); трети - максималната воля, независимо в какво направление, положително или отрицателно. И ето, наред с Тамарлана, Александра Великий и Наполеона - изтребители на човечеството - подредиха и Мойсея, Буда, Конфуция, Христа, Толстоя: антиподите станаха свръхчовеци. Всеки почна да вижда «свръхчовека» в образа на своя идеал. За военния Наполеон беше свръхчовекът; за учения - Едисон; за моралиста - великите учители; за нашата младеж-Ботев, Левски, Делчев. Кой беше правият, и кой сега е прав? Ницше - вдъхновителят на модерната литература, поведе след себе си плеяда художници на перото: Ибсен създаде своя свръхчовек - своя многоличен свръхчовек във формата и съдържанието на Брандта, на Нора, на Боркма-на; Хамсун - своите Нагел и Глана; Пшибишевски - в героя на своя Homo Sapiens; Арцибашев - в своя Санин... Няма повече да изброявам... И днес има толкоз типове на свръхчовека, колкото и различни подстъпи към идеала за свръхчовека, формиран в мировъзрението на художника или у даден индивид... Като правя бегло тези разсъждения, казвам: понятието за свръхчовека е разтегливо и като тъй, то няма своя форма, нито определено съдържание и смисъл. Това понятие е само идеал и е равно далече от всекиго «както от маймуната-до човека»... И има толкоз понятия за свръхчовека, колкото и мнения по всеки мъглив въпрос, който се свършва в далечината на човешкото знание. Защото качествата, които Ницше даде за «свръхчовека», те са днес непознаваеми от човешката психология, нито още й принадлежат. Като правя горното разсъждение, оставам на мнението, че въпросът -поставен и задаван в този вид - никого не ще доведе до нищо, защото понятието «свръхчовек» днес-за-днес е без реално значение, инак в литературата ясно биха се установили върху неговата форма, съдържание и смисъл точно тъй, както здраво са се установили върху понятията: господар, слуга, буржоа, пролетарии - положения, ясни със своите материални признаци. Свободомислящ.

22. НА ЕДИН БРАТ ОТ ВЕСТНИК «СВОБОДА» (В. «Алфа», г. I, бр. 3, сряда, 5. V.1924 г., стр. 4) «Алфа» е посрещната добре. И понеже тя няма неприятели, всички поискаха да й покажат това, което мислеха, че й липсва. Ний благодарим. Знаем, че много й не достига, за да отговори на идеалното, към което и ний се стремим. Някои започват хубаво и свършват лошо; други започват лошо и свършват хубаво. Ний предпочитаме второто, като по-естествено за хора, които търсят и знаят, че всеки нов ден ще им донесе своя дар и своето зло. На един брат от «Свобода» не му харесали някои работи. Ний ценим неговото мнение и нас ни радва, че с толкова малко го е незадоволил първият ни брой. Така нему не харесало, гдето сме употребили думата «Божи гроб» в една статия. Наистина Господ няма гроб, но той няма и каменна «църква», няма и «владици», няма и духовници, няма и християни (освен отделни индивиди) - и все пак ний условно употребяваме всички тия думи, защото пишем за хората, между които живеем и с езика на които се съобразяваме. Но ако знаехме, че не ще се хареса тая дума, бихме казали само «Иерусалим». Относително закачката за г-н Бадев ще кажем: - дълг не всяка значи воюване и проливане кръв, както и не всякога Голгота е видима Голгота, и всяко разпъване-физическо разпъване; всяко възкресение-телесно възкресение. Погрешно е обаче схващанието на Детелин, че «Алфа» излиза за защита на г-н Дънов. «Алфа» няма цел да защищава никого. Истината се защищава сама. Животът е, който доказва или опровергава нейната стойност. Най-голямата привилегия обаче, която мислим, че можем да имаме, то е да изнесем тази истина в света. А тя не е монопол на никого, следователно - и на г-н Дъ-нов. Ако ний даваме извадки от беседите му, то е защото има достатъчно желающи да знаят нещо за този човек, така щедро оплют от нашата «независима» преса и честни «християни», а също защото учението му само по себе си е интересно толкова поне, колкото всяко друго учение. А хубавите думи за него от страниците на самата «Свобода» ни показват, че то не е едно заблуждение, а има нещо в него, защото променя живота на тия, които са около този човек -сиреч буди нов живот. Начинът, с който ни по необходимост - липса на място -си послужихме - взимание, откъснати отделни пасажи - е всякога съпроводено с недоразумения, изкълчвания на мисълта. Така е станало и с фразата «воюването е случайно». Господин Детелин правилно се догажда, че се касае за дума, вметната - «случайно» - не в смисъл на случайност, а на нещо акцидентно, т.е. неотговарящо на общия характер на събитието, не в даден ред на нещата, а противоположно по смисъл и направление, нелогично, нехармонично с неговия основен смисъл, извратено, преходно. А «ред и порядък» ний знаем само един: Божия ред и порядък, а не тоя на Тамерлана, на Наполеона, на Атила. Много се чудим, че Детелин пръв път сега сякаш чува за учението на «Бялото Братство», та прави толкова догатки и предположения за войната и воюването - и удря в празно. Но ний вярваме във всемогъществото на любовта и знаем, че това все-могъщество не се спира до вратите на Военното министерство, макар там да има часовой; че ако тя се допре - не до Военното министерство, разбира се -но до хората, които са в него, - единният фронт е възможен даже с тях, въпреки недоумението на г-н Детелин. Нима Толстой не бе военен? А и пишещият тия редове бе от същото министерство. Една малка искрица бе само достатъчна да проникне в душата му, за да се сети и той за нуждата от единния фронт, защото няма друга сила като Божата любов!

21. Думи на оклеветените СВЯТОСТ И ЦИНИЗЪМ (В. «Алфа», г. I, бр. 3, сряда, 5. V. 1924 г, стр. 3) Мнозина ме питат: «Какъв е този цинизъм, с който си служи част от пресата, дирижирана от православното духовенство, срещу вас - окултните школници?» Отговарям: Както всяко деяние, така и всяка реч винаги са били и ще си останат за сметка на авторите им. Какво по-друго можем да очакваме от хората, които и лъжат, и крадат, и убиват, и прелюбодействуват? Това са изворите на техните чувства, мисли и желания. Това са точките, от които те гледат и разбират нещата. Тяхната култура, тяхното възпитание, техните философски възгледи и научни познания това могат да родят. Те не могат да си представят, че има хора, които не живеят като тях. И разправяйки за нас, те описват собствените си мръсотии. Не може кусур да им се върже. Нима има някой, който да се сърди на дивата крушка, която ражда много, но плодовете - й такива, че би предпочел да схрускаш камък, нежели един от тях? Такава е крушата, такива са и нашите гонители. Разликата е само в това, че крушката може да се облагороди тепърва, а те вече изгубиха даденото им благородство. Макар че парадират с «отечеството», с «народа», с «църковата», за тях това са само вехти черги, с които прикриват голотата си, но за които не са дали и не дават счупена стотинка. Ще се увиват, докато може, а най-подир ще оставят нечистотиите си на тях и ще избягат, както често се случва с онзи, който влиза при стадото не през вратата, а през прелеза. Те развалиха, изгубиха всяка основа, върху която можеше да се постави какъв да е морал, затова пък се явиха като ценители на морала и изискват моралност от другите, без да я имат те сами за себе си. Днес нито законите и полицията, нито бесилките и стрелбата могат да спрат кражбите, подкупите, разврата. Няма нещо чисто и свято. Дори думата «святост» е изгубила смисъл и съдържание, а по отношение на светиите станала е цинична. Ето един малък пример: Преди няколко месеца се разлепи по софийските улици един афиш: «Свети Салватор» - бира някаква, която се пущала в продажба. Погледнах, почудих се - не вярвах очите си. Хубава бира - разбирам, но свята бира -каква може да бъде? Това е - заключих - една пиянска самозабрава, която осмива и подиграва църквата, религията, вярата и осквернява понятието за святост. Светият Синод сигурно няма да идентира своята святост с тая на бирата. Ако сам не може да даде добър урок на разюздания циник, поне ще протестира, ще повика на помощ властта, която толкова често вика за защита от «сектантите». Но и до днес не дочаках подобно нещо. Белки ще ми се възрази, че това име е само преведено, то е допуснато и санкционирано от западната църква - знам. Ала щом можете да се извинявате със западната църква, че направеното от нея е право и добро и вие не можете да се противопоставяте, защо често го кълнете: «Анатема го католицизма!?» Наскоро стана освещаването на електрическата юзина в с. Бояна. На банкета софийският митрополит г-н Стефан предложи да се нарече юзината «Свети Андрей». Вместо да се отрече светостта на бирата, умножи се със светостта на юзината. Тогава ми дойде на ум, че има в София и улица «Св. Св. Кирил и Методий». И така, имаме сега свята улица, свята юзина, свята бира, което е равносилно със свети печени прасета, или свети мишки египетски. Нека всеки си направи заключението кой разваля вярата и кой води към идолопоклонство - учениците на Бялото Братство ли, или православното духовенство? Едно време идолопоклонниците правели златни телци в знак на бога Ваала, днес православните светосват бирата, къщите, улиците. Ама това било само в чест. Името може да се даде, но светостта в чест не се дава. Ивановци има мнозина, но Свети Иван е един. Също и Андреевци има мнозина, но Свети Андрей е един. Никой не кръщава детето си Свети Иван, макар че се е родило на прославявания ден и се кръщава в чест на светеца. Който друг Андрея иска да стане Свети Андрей, трябва сам да се посвети с живота си и с делата си. А неодушевени предмети съвсем не могат да стават светии, понеже нямат съзнателен живот и нямат дела. За да наречем юзината «Свети Андрей», трябва името да поставиме в кавички, кавичкосан Свети Андрей, което значи уж Свети Андрей. А това е една подигравка, една гавра, както с Божия човек, така и със самата святост. Д. Бл.122 ___________ 122 - Д. Бл. - Дедо Благо - Стоян Русев. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

20. КУЛТУРНАТА РОЛЯ НА ЦЪРКВАТА (В. «Алфа», г. I, бр. 3, сряда, 5. V. 1924 г., стр. 3) Господин М. Полетов (вероятно псевдоним) в статията «Съвременната култура» (сп. «Полет», кн. 29) се изказва за културната роля на църквата, която заслужава да се отбележи. «Целта на културата - казва П. - е да обогатява и освобождава човешката личност. Ролята на черквата в това отношение е отрицателна. Тя заслужава знака «минус». Ратува ли църквата за свободата, дава ли полет, крила на човешката душа? Вдъхновява ли тя човеци за велики подвизи? Не. Черквата не освобождава, а заробва; тя не отваря врати, а ги заключва. Тя не води човека към висините, а го задържа в низините. Тя не вика напред, а заповядва - стой мирно! Не зове към подвиг, а съветва - пази се. Общо казано, тя е пещерата за болни души... Смели хора, които търсят свобода и копнеят за подвизи, не отиват за упътване към черквата. Тя е камък - не скала, която да служи като основа за велики постройки. С тоя камък си служат хитри хора. Военачалниците я поставят на топовете, за да дадат тежест на военния зов. Учителят я вмъква в класната стая, за да даде тежест на дисциплината. Държавникът я поставя в законника, за да даде тежест на своите разпореждания. Царят я закачва на указите си, за да даде тежест на изискванията си. Богаташът я гради (вгражда в, б. н.) на своите имения, за да даде тежест на надмощието си. Черквата не освобождава, а тежи, тежи. Кой младеж би отишел при епископ или свещеник, или пастир за свобода? Те биха му казали: «Недей, стой мирно, пази се!». Черквата не е носител на никаква истина. Тя увековечава заблудите. Тя се бори против истината. Тя проклина и наказва онези, които дават живота си за дирене на истината. Кое учреждение най-много си служи със суеверието? Рзбира се, че черквата. Църквата живее в противоречия. Тя проповядва мир, а благославя войната. Тя проповядва братство, но бие камбаните, когато чорбаджиите бият сиромасите. Тя приказва за любов, но е пълна със сектантска омраза. Тя е двулична. Църквата е изродена; тя е товар за човека в устрема му към културен напредък. Всичко това е казано за черквата, а не за религията. Христовата религия е велика освободителна сила и когато намери достоен начин, по който да се изрази, тя дава на благоговейния човек непобедима смелост и несъкрушима мощ... » Такава мощ и сила лъха от съжденията на г-н П. за просветата, политиката, забавите, изкуството. За прозорливите души, за неизвратените сърца днешните черкви, днешната култура е обезсолена. Доброто и възвишеното в нея е тъй малко, че добрите умове не могат да не работят за друга възвишена, чиста, идейна, изпълнена с религиозен трепет култура - без да работят за настъпване на вечната хармония в тоя свят, за царството Божие. К.

19. ДОКТОР ПЕТЪР ДЪНОВ КАТО ОКУЛТИСТ И МЕДИК (В. «Алфа», г. I, бр. 3, сряда, 5.V.1924 г., стр. 2-3) Н. Д. Ковачев Нека се изповядам предварително, че никога не съм си менявал вярата: до ден днешен съм си останал скромен православен християнин, нито пък се намирам в някакви връзки с г-н Дънова. Познавам последния отпреди 25-30 години, когато един мой добър приятел изяви желание да отиде при него да му измери черепа и му «предскаже бъдещето», френологът тогава живееше нейде към ул. «Славянска». Другарят ми влезе при него, като покани и мен, аз обаче не влязох. От няколко време чрез брошури, театралната сцена и напоследък чрез жълтата, па дори част от божем сериозната ежедневна преса, се хвърлят куп обвинения и ругатни по адрес на г-н Дънова, защото този човек с широко мировъзрение, при това доктор по теологията и медицината, не можел да се подчини на официалните догми на черковата. Дънов образува свой кръжок, пред който излага своите схващания. Този малък кръжок бързо се разви и стана общество. Беседите му започнаха да се посещават масово от хора, принадлежащи на различни слоеве на нашето общество. Нашето духовенство обаче намери в лицето на г-н Дънова, че «Солта ще се обезсоли» и затова реши да окаля и охули този човек и да разтури, ако може, това гнездо - това е мнението на духовенството. А ето какво се казва от учениците на Дънова: «Учението на Господин Дънов е практическо приложение в живота на цялата окултна наука, с която са се занимавали и занимават много от най-великите представители на човечеството... За правилното разбиране и прилагане на окултната наука се изисква интелигентност, трезвеност и чист живот. Цялата наша външна дейност не съдържа никаква мистериозност и тайнственост... Защо нашите пастири не ни подириха, когато, преди да бъдем в «сянката на дъновизма», бяхме в действителната сянка на живота?... Нека не се боят. Нас не ни грози никаква опасност. Ние знаем къде ходим. Опасност има за ония техни овци, които гинат по затворите, в болниците, в лудниците, всред развалата, притискани от противоречията на живота...» (в. «Свобода», бр. 16 т.м.) - Това казват учениците на Дънова. А ето що казва в. «Пряпорец» за г-н Дънова: «Един християнин, който желае да върне чистотата на учението, каквото то имаше при великия Учител, един философ, който иска да ни приближи до майката-природа, да опрости нашия живот и да издигне Бога в човека. Църквата има само едно сигурно оръжие срещу човека, когото смята за най-опасен неприятел - истинското християнство» (в. «Пряпорец», 31.III. т.г.). На трето място, намираме във в. «Народно единство», 4 април т.г.: «Истината е, че успехът на Дънова се крие в пораженията, които сама си нанася официалната религия. Към нейния култ се приближават ония, които са готови на пожертвувание и лишение от ред блага. И затова ония, които са нейни жреци, могат да сгреят душите на паството повече с личния си пример, отколкото чрез мъртви цитати от Евангелието. Свещеникът е чиновник, таксите за извършване на разни религиозни треби са хонорар за положен труд и цялата деятелност на църковните служители и църквата се свежда най-напокон към един особен род търговия. Трябва да се признае с голяма болка, че това е днес физиономията на църквата» и пр. Това са пък думите на незаинтересовани лица. Само духовенството с хули и кал се нахвърли върху този човек, за да угоди на официалната, платена от държавата духовна власт и се облажи от нейния бюджет. В заключение ще изтъкна следния факт, за да подчертая, че г-н Дънов е високо духовно повдигнат човек и като философ, и като медик. Когато добро-полските герои на 27 септември 1918 г. се намираха при с. Княжево и се водеше усилена артилерийска стрелба с германската артилерия, която отбраняваше София, се дадоха много жертви. Между тях пострада и моята тогава девет-годишна дъщеря Верка. Един къс желязо от един фугасен шрапнел се заби в горнята част на лявата й ръка. Детето ми постъпи на лечение в Александров-ската болница. Ръката обаче се усложни. Чрез рентген и няколко операции лекарите търсиха желязото, но не можаха да го намерят. Повече от 5 месеца детето прекара мъчителни болки в тая болница. Лекарите се произнесоха, че няма никакво желязо в ръката, предписаха ежедневни промивки, като казаха, че щяло да мине. Понеже раната, вместо да се подобри, се влошаваше, изведох детето от болницата и го заведох при главния военен италиански лекар, квартируващ по негово време в с. Княжево. Той констатира, че желязото не е извадено, че раната е усложнена, и за да се спаси детето, предложи да му се отреже ръката. Ние не се решихме да осакатим детето си. Спомних си, че г-н Дънов е излекувал мнозина болни, от които и моята сестра от ишиас. Жена ми заведе детето при Дънов, който, без да го прегледа, препоръча слънце, промивки и една трева за пиене. Действително, след 1 -2 седмици от раната започнаха да излизат парчета от кост, а след месец се показа и желязото. То падна и на 5-я ден от това раната се очисти, след това затвори и днес детето ми се радва на едно отлично здраве, благодарение съветите на г-на Дънова, без този последният да приеме и най-малкото възнаграждение за това. Може би подобни факти да има още много. Аз изнасям само един. И това го правя, защото в лицето на г-н Дънова и неговата философия, в неговата дейност, дори в неговия частен живот, аз не виждам нещо вредно и опасно, а намирам, обратно, живота на един истински човек, духовно повдигнат, един медик, който спасява страдающите болни чрез природата и вярата. Княжево, 1924 г.