valiamaria

13. АСЕН АРНАУДОВ И АНГЕЛ ЯНУШЕВ Минаха много години след заминаването на Учителя. Едни от възрастните приятели си заминаваха, а други идваха при нас като младежи. Колелото на живота трябваше да се завърти. Възрастните приятели трябваше да предадат своите опитности от живата на Школата, а младите чрез знанието получено чрез Словото на Учителя, трябваше да завъртят колелото на живота и то да се завърти у тях чрез техните дела в Сила и Живот. Един младеж беше дочул някои отрицателни изказвания за Асен Арнаудов и като дойде при мен започна да ми ги преразказва. Имаше вмъкнати неща и за самата мен. Не обърнах внимание в момента, но после като си помислих и за двамата, успях да отхвърля онзи облак от отрицание, който се беше навел над главата ми. Така ми дойде една ясна мисъл, как така може да се говори за едни братя и да се запознава младежта само с най-отрицателните неща в живота на възрастните приятели. Та човек не е само отрицание, не е само от грешки сътворен. В него има и добри неща. Ами положителните неща къде отидоха? Тогава си спомних някои неща от времето на Школата на Учителя и ще ги споделя с вас, младите, които трябва да заемете нашите места, когато ние си заминем в Невидимия свят. При една среща с Учителя чух няколко изказвания за тях. Учителят каза за Ангел Янушев, че има висока глава обаче тясна, а това означава, че има отношение към Бога. За Асен Арнаудов каза, че има добра широчина на темето, което означава, че в разбирането е добър. А за тях каза: "Двамата ще свършат добра работа". Аз, в този момент, когато чух това, не разбрах каква важна и добра работа ще свършат двамата. Помислих, че има работа в градината на Изгрева при брат Ради, който бе градинарят. Там обикновено Учителят изпращаше някои млади братя да си поразкършат снагата, като по-копаят малко с мотиките. Понеже аз и няколко сестри бяхме непрекъснато на "стража" около Учителя, знаех кой идва при Него и какво Учителят желаеше да се свърши. Много пъти Учителят излизаше от стаята си и ме питаше: "Ще дойдат ли Асен и Ангел?" Обикновено аз отговарях: "Не зная". Подир малко пристигат двамата заедно или идваха по отделно. Учителят ги очакваше, защото имаше работа за тях. Бях свидетелка на това, колко пъти Асен бе отчаян и казваше на Учителя, че няма да го приемат в музикалната академия и че трябва да следва за аптекар. Да видите само как нежно му говореше Учителят и как го насърчаваше. Не съм виждала по-нежно отношение на Учителя към някой друг както към Асен. Накрая Асен бе приет в музикалната академия и я завърши. И наистина те двамата свършиха доста работа по Паневритмията и с много други песни. Създаде се една хармонична среда и атмосфера за една предстояща голяма работа по записването на песните на Учителя и Паневритмията. Изведнъж се появи желание и от много други да работят по същата тема, да идват на Изгрева и да работят. Но работата по Паневритмията бе направена главно от Асен и Ангел. Това никъде не бе отбелязано в издадените книги. А това е неправилно и днес не се знае кой каква работа е свършил и се дава повод да се говорят само отрицателни неща, а да се забравят извършените добри дела от тях. Специално за песните и Паневритмията те имат голяма заслуга. Асен Арнаудов беше много музикален, с отличен слух, но малко бе пасивен. Ангел Янушев го подтикваше в това направление за повече деятелност, работата вървеше в началото с много разположение. Бързо се оформиха написаните текстове и в началото се създаде едно желание да се изгради Паневритмията и да се пеят песните. Паневритмията бе сглобена, написана и издадена. Но като дойдоха много хора при писането на песните -изведнъж се запънаха, не вървеше вече работата както трябва в хармония и съгласие от всички. Понякога критикуваха, понякога обвиняваха и спираха работата. Но независимо от всичко най-важното беше направено. Затова трябва да се изнесат от начало положителните неща и тяхната заслуга. А когато дойде време да се кажат някои неща за техните грешки, запетайки, пропуски и отклонения - тогава може да ги кажете, но да бъдат за поучение на младите. Човек винаги може да се отклони от пътя си. Има причини за това. А за ученика на една Окултна Школа най-важният изпит, който трябва да издържи е, да остане верен и да се противопостави на силите, които искат да го отклонят от Школата. И от там започва отклонението да заблуждава другите за своето отклонение и за своето падение. Затова трябва да се казва истината, колкото и да е болезнена - поне ако не за себе си, то поне за другите. Защото ако ти не можеш да извървиш част от своят път в общият път на Школата, нямаш право да заставаш на него и да не пропущаш другите да минат по него. А ти можеш да го заприщиш този път с твоите погрешки. И оттам почва твоето отклонение от пътя на Школата и твоето падение в твоя живот. Останалото е лесно - то се вижда от всички. Времето е това, което определя и показва истината за нещата, за делата на ученика в неговия път.

12. И НА ДВАМАТА ПО ЕДНАКВО Ангел Янушев и Асен Арнаудов са приятели. По-късно аз станах приятелка на Ангел Янушев. И ние много често бяхме тримата заедно, както при записването песните на Учителя, но така и при концертите. Веднъж Учителят ми каза: "Гледай да даваш на двамата по равно, за да не ги скараш. Ти ще бъдеш причината ако ги скараш". Аз често си мислех върху думите, как така аз ще ги скарам и как мога да давам на двамата еднакво, защото смятах, че имам еднакви отношения с тях. Много се занимавах с този въпрос. И постепенно започна да ми става ясно. При едно разногласие във възгледите помежду им, на Ангел и Асен, то аз взех вътрешно страната на единия от тях. Те така се нахвърлиха един срещу друг, толкова ожесточено, че аз се уплаших. Веднага си спомних думите на Учителя. "Ще гледаш да даваш еднакво и на двамата." И без да кажа дума никому, вътрешно взех да давам правото и на другия, като заедно с това се молех усърдно. И постепенно единия, който беше разярен, почти взе да се успокоява и дойдоха до споразумение, макар и не пълно, но се примириха. Това бе един голям окултен закон, непознат за мен, закон, който учех. Голямо изкуство е човек да дава по равно. Равното не е мярка както теглилките при един кантар, от едната страна слагаш теглилка от един килограм, а от другата страна слагаш ябълки, които да се изравнят с теглилката. Тук не се извършва по един и същ начин изравняването, но това е вътрешна мярка в човека за някаква справедливост, за равновесие между хората. Това нещо започнах да разбирам още по-добре, когато Асен вътрешно вземаше страната на двама ни, на Ангел или на мен. Тогава възникваше спор между мен и Ангел и често се карахме пред Асен. Почнах да го разбирам този закон, но никога не го казах на тях. Понякога Асен беше доволен от тази кавга, защото Ангел по-малко правеше тези погрешки. Много спорове имаше, Много грешки се правеха. Но бях доволна, когато бях вътрешно уравновесена, вътрешно спокойна и можех да бъда еднаква и с двамата. Тогава имахме такова хубаво задружно чувство. В такова едно съзвучие на тримата, ние сме в салона и си говорим за Учителя. Трябваше да има голям салон с пиано, много инструменти и бял роял. Всички музиканти трябваше да имат специално облекло. Всеки в разговора си се стремеше да направи на Учителя нещо най-хубаво. Мечти и блянове. Така увлечени ние не сме забелязали, че часът е 12 през нощта. Горе Учителят скръцна с вратата. Ние се ослушахме. Учителят започна да слиза по стълбите. В първия момент ние си помислихме, че Го смущаваме, въпреки че говорехме доста тихо. Учителят отвори вратата на салона и видяхме, че Той носеше кутия с бонбони и ни почерпи за хубавите разговори. Ние се смеехме, макар че бяхме хванати в нашият заговорнически кроеж, да построим нещо хубаво в мечтите си. Ние започнахме да Му разправяме за какво сме говорили, като всеки от нас разправяше мечтите на другия. Аз първа казах: "Учителю, Асен иска да ви подари един бял роял". Учителят ни гледаше с много любов и се усмихваше. Беше истинско съзвучие. Съжалявам, че не записах това, което каза Учителят. Но аз бях на небето и не мислех за това, че някога това състояние ще ни напусне. Какво се случи по-нататък? Асен не подари бял роял на Учителя. Учителят закупи арфа на Асен, за да свири с нея. А тя струваше толкова, колкото струва един роял, По-късно Асен присвои тази арфа и не я предаде на онези деца от братството, които учеха арфа. Дойде време и той продаде тази арфа на чужди хора, а парите си ги сложи в джоба. Ето ви един пример, как закона на равновесието има и обратна сила. По-късно намерих в тефтерчето си следните думи на Учителя: "Можеш да имаш брат, само в живота на космическото съзнание. Самосъзнанието разрешава въпроса за прехраната, а космическото съзнание разрешава въпроса за Любовта към Бога. Всеки, който живее в космическото съзнание само той може да разбере какво значи да имаш съприкосновение с Бога Най-малкото докосване до съзнанието на Бога донася такава радост за душата, за която апостол Павел казва: "Щастието, което ни очаква за в бъдеще не може да се сравни с бъдещето на целия свят". По този начин аз разбрах, че в този живот не съм имала братя и сестри в Господа Моего и Бога Твоему.

11. ПОГЛЕДЪТ НА УЧИТЕЛЯ Ще разкажа един случай с погледа на Учителя, който никога няма да забравя. Работите се развиваха така, че за мен не беше още сигурно дали ще остана в София или на Изгрева. Аз бях в постоянна тревога. После работите ми се поуредиха и влезнах като певица в операта, но да се осигуря с квартира беше много трудно. Имах предложение да живея в града, но за мен беше безусловно нежелателно това. Исках да бъда на Изгрева. Един ден Учителят слиза от горе и долу пред вратата на долната стая Му казвам: "Учителю, моля ви се, нека да бъде най-малкото местенце, в което да живея, но да бъда при вас, да бъда на Изгрева". Това беше една моя молба гореща, излязла от глъбините на душата ми. Учителят ме гледаше в очите и този поглед аз никога не ще забравя. Нито пък бих могла да го опиша. Малкото, което разбрах от този поглед бе, че Учителят бе доволен от моята молба. Той нищо не ми каза, обърна се и влезе в стаята Си. И досега, като си спомням този поглед, Той отново ме прониква, топли ме и ме насърчава. Днес живея в малка дървена стаичка и наоколо ми е тесничко, пространството е малко и понякога въздъхвам, че всичко ми е тясно. И тутакси тогава си спомням погледа на Учителя и веднага разбирам, че всичко ми е толкова, колкото трябва да бъде. Всичко ми е толкова, колкото съм поискала чрез молбата, която отправих към Него. Това, което поисках, това и получих. Повече не ми се даде в този живот. Законът на Благодатта е неумолим. В следващите дни, след като поднесох молбата си, Учителят каза: "Вие вярвате в Мене, когото виждате отвън, но не вярвате в Мене, който съм във вас. Силата на човека е в неговата външна и вътрешна вяра. Вие вярвате в Бога, когото виждате отвън, във всичко, което Той е създал. Обаче не вярвате, не вярвате в Бога, в себе си. Само външната вяра не може да ви спаси. Трябва да се доберете до вътрешната вяра. тя е връзката с Бога". Ето едно обяснение какъв трябва да бъде пътят на ученика.

10. ПАДНАЛИЯТ СТРУПЕЙ Още в началото, с идването ми на Изгрева бях доста вътрешно разбъркана. Имах силно желание да остана на Изгрева. Тогава не знаех дали ще бъда приета в операта като артист. Знаех, че ако се научат родителите ми, че съм на Изгрева, ще има стълкновение и няма да ми разрешат да остана в София. Аз мислих, че не ще мога да понеса всичко туй, да бъде отделена от Изгрева. Всички тези неща аз не споделях с никого, но ги преживявах като вътрешно безпокойство. Беше поредния събор на братството на Изгрева. Величествен празник, беседи, хора, живот, който ме зашеметяваше, възхищаваше. Казах си: "Господи, нима трябва да оставя този живот? Нима има нещо друго в този живот? Защо не остана тук? Господи, помогни ми да остана на Изгрева". От този род беше моята молба, и от този род бяха чувствата, смущенията и страхът да не би да ме махнат от тук. И за всичко това аз мълчах. А моето съкровено желание да остана тук, за него не казах на никого. Говорих за всичко друго, но не и за това.А при Учителя не смеех да отида. Цялото безпокойство ми се отрази и се изяви като треска и на долната си устна получих нещо като сипаница или струпей. Това беше от голямото притеснение. А на събора, на този празник и аз бях с всички братя и сестри. Гледах да не изпусна от очи и уши Учителя. Имаше голям обяд, много маси на двора, и много народ. Когато Учителят стана от трапезата малка групичка от сестри Го придружиха до дървената стълба, която се извиваше нагоре и водеше до Неговата стая - Горницата. Аз се присъединих към тях. Пред стълбата, една по една сестрите Му целунаха ръка. И аз пожелах силно да целуна ръката Му, макар че на устната си имах сипаница, струпей. И още докато бях при Него, Той направи доста широк полукръг с лявата си ръка и със замах я тури върху горната част на дясната си ръка, там на онова място гдето бях целунала ръката Му. Като че ли изтри отгоре ръката Си от нещо, което бе полепнало върху нея и със замах я отдръпна настрани, като през всичкото време ме гледаше в очите. Аз се смутих и си помислих, че Учителят се пази от влияние, т.е. че аз имам струпей на устата си и не биваше да целувам ръката Му. Смутена бях и какво ли не премислих. Но същевременно ми стана леко, станах весела, жизнена и още до вечерта струпея падна от устата ми. Не споделих с никого тези си мисли и състояния. Много често си мислих за тази постъпка на Учителя и доста по-късно разбрах, че Учителят не се пазеше от влияние, но той ме освободи от потиснатото състояние, от неспокойството и от тормоза, който ме преследваше, защото трябваше да се разреши един въпрос за моето оставане на Изгрева. И по-късно при треска, която ме обземаше прилагах този жест на Учителя и оздравявах сама. Ето няколко мисли от Учителя: "Болестите се дължат на една вътрешна дисхармония в живота. Болестите показват пътищата на нашето отклонение от Великия Божествен живот или от правата мисъл".

9. ЗАЩО ОТВОРИ КАПАКА Бях така устроена, че мъчно намирах неща, които ми трябваха в стаята ми. С много труд, след много време откривам това, което търся. Много често Учителят ме пращаше от горната стая долу в приемната Му, да донеса известен Нему буркан със сладко. Тогава ми обясняваше точно къде се намира буркана. Аз слушах и Го гледах в очите, но нищо не запомнях. След това тръгвах, отивах в долната стая, която бе приемната, спирах се така, където ме бе насочил и измежду десетината буркана аз протягах ръка, взимах буркана и се връщах горе при Учителя. И пак Го гледах в очите и питах, този ли е? През цялото време аз само чувствах, че нещо ме води, но не разсъждавах повече. Просто отивах, взимах буркана и се връщах. След като си отивах в бараката, сама се чудех как съм го намерила този буркан. А вкъщи, където имах толкова малко неща и трябваше с часове да търся нещо, което сама съм сложила и то на лично място. Въобще мъчно намирах нещата си, с голямо лутане. Но ето след като си отивам вкъщи, това чувство, което имах, че някой ме води, и това усещане продължаваше тук и го чувствах в горната част на главата и в страни. Веднъж си казах, че имам въздушна корона, понеже се чувствах с повишено настроение. Разбира се този буркан, който Му донасях после Той ми го даваше да го занеса у дома и да го изям. Веднъж Учителят направи същият опит, изпрати ме за буркан долу, но беше късно и тъмно. Запалих лампата, влезнах в стаята, спрях се, посегнах с ръка и взех посочения от Учителя буркан. А на земята лежаха много буркани и до тях имаше една бяла, голяма купа покрита със син капак от тенджера. Досега никога не любопитствах да видя или да проверя друго нещо освен това, за което бях изпратена. Насочвах се бързо, понеже не търсех буркана, понеже само простирах ръка и вземах нужния буркан с помощта на онзи невидим водач, който ме водеше. Този път се спрях и се попитах какво ли има в тази купа, че е покрита с капак? И без да мисля много, хванах капака, вдигнах го, отворих купата и веднага я затворих. Видях, че вътре имаше ошав от сини сливи. Много се ядосах на себе си, че посегнах към капака, за да видя какво има вътре. Нямаше граници недоволството ми. Защо ми беше това любопитство? Занесох на Учителя буркана, който Той ми връчи да го ям вкъщи, но аз бях крайно недоволна от себе си. Стоях пред Учителя виновна и не Му казах нищо. Отидох си. И още вечерта и на другия ден сутринта се чувствах много зле. Казах си, че ще се мре, няма как, дошло ми е времето. По едно време към 11 часа малко ми просветна пред очите и отивам при Учителя. Той долу влизаше в приемната Си и пред стълбата Му казах, че се чувствам много зле и че не знам от какво ми е дошло туй неразположение. Той ме гледа известно време и ми каза: "Ти защо отвори капака на купата?" Аз останах като гръмната. Учителят си влезе в приемната, а аз съм слисана и започнах още повече да съжалявам, че съм отворила капака на купата. Защо трябваше да видя неща, които не са за мен. Защо, когато съм пратена за нещо от Учителя, то трябваше да проявя послушание? И то за един ошав от сушени сливи. Не можех да си простя. Наистина мина ми на другия ден, но аз не можех да проумея причината на заболяването. Питам Учителя: "Не разбирам какво имаше в този ошав, че само от погледа му да се разболея". "Ошавът не е отровен, но онова, което бе вложено в него бе отровно. Аз сложих капака, за да затворя онова дисхармонично състояние, което бе в него вложено от сестрата, която го бе сварила. Ти вдигна капака и онова състояние влезна в теб и те разболя". Ето, такива дребни неща изпълваха живота на учениците на Изгрева. Тук не трябваше да се явява онази приказка за онзи дух, който е затворен в бутилката и чакаше някого поради любопитство да отвори бутилката. Тук всички задачи на учениците бяха естествени и бяха вложени съвсем простичко в живота на Школата. И всеки трябваше да се справя със строго определена задача. А тук моята задача бе за проявеното любопитство.

8. МОЖЕ ЛИ ВСЕКИ ЧОВЕК ДА СТАНЕ УЧИТЕЛ? На Изгрева бе Школата на Всемирното Велико Бяло Братство. Тук бе Великият Учител и Всемировият Учител на Вселената Беинса Дуно и чрез Него се даваше Словото на Бога, който бе Третия Завет на Бога към човечеството. А ние, учениците в тази Школа посещавахме четири пъти в седмицата Неговите лекции и слушахме Словото Му, пеехме песните Му и играехме Паневритмия. Какво приложи всеки от нас от Учението на Учителя зависеше от самият него, т.е. каква вместимост има в себе си и колко може да побере от Словото в себе си, че после да работи върху Него с години и усърдие. Ето, събрали сме се пред салона около Учителя. Повечето са братя. Един брат от провинцията говори доста разпалено за постиженията, които има в провинцията, как хората го слушат и какво впечатление им прави. Въобще възторжен брат, идеен брат, деен брат с видими постижения. А ние тук на Изгрева бледнеем и не можем да се сравним с неговите постижения. Как ще се сравняваме помежду си, когато до нас е Учителят и с Неговата мярка не можем да се измерим, колко сме високи и колко тежки. Единственото измерение тук е, ако приложиш частица от Словото Му във твоето ежедневие като човек. Така че ние само слушаме този напреднал брат. Изведнъж той пита Учителя: "Мога ли чрез много работа над себе си, чрез големи усилия и трудолюбие да стигна до там, че Духът да ме осени и да стана Учител?" Ние всички замръзнахме след този въпрос. Учителят беше сериозен и отговори: "Не може човек на земята да стане Учител и Духът да го осени. С такава мисия Учителят не идва. Учителят се ражда и си създава тяло и в това тяло има един малък и непознат за вас орган. Чрез този орган Той се свързва с Невидимия свят. Без този малък, непознат орган не може да стане Учител, нито пък да го осени Духът и Духът да слезе върху него. Това е невъзможно. Учителят се ражда и притежава органи, които органи обикновения човек не притежава в тялото си. Този малък, непознат орган се намира тук". И Той показа с ръката си стомашната област. Но къде и точно къде и какъв бе тоя орган Той не ни каза. А и никой не посмя да Го попита, защото тогава се почувствахме не като човеци, а като мравки пред нозете на Учителя. Друг път при подобен случай каза: "Аз приличам на вас, но не съм като вас. Аз приличам на човек като вас, но не съм човек като вас. Аз имам плюс органи в тялото Си, допълнителни органи, с които се свързвам със световете по цялата Вселена и с Боговете на звездите. Само Великият Учител може да бъде Повелител на света, Господар на Господарите, Бог на Боговете и Отец на Вселената." А ако знаете учениците на Учителя как възторжено говореха за разни учители от Изтока и от Запада, от миналите епохи и благоговееха пред тях, четейки окултната литература на Изтока и на Запада. А Великият Учител на Духа, на Словото и на действието бе тук на Изгрева. Но мнозина не Го познаха. А защо? Сбъдна се онова, което бе казал пророк Исайя: "Потърсен бидох от онези, които не питаха за мен. Намерен бидох от онези, които ме не търсеха. Рекох: Ето аз! Към народ, който не призоваваше името ми". (глава 65, стих 1) Това пророчество се сбъдна изцяло, както с българския народ, така и с онези, които живееха на Изгрева и наричаха себе си, че са ученици на Учителя Дънов. А ученик е онзи, който храни душата си със Словото на Учителя и го прилага в живота си.

7. УЧИТЕЛКАТА Аз съм пред вратата на Учителя и чукам. Дошла съм по работа и нося в себе си една просба към Него. Ето след малко вратата се отваря, Учителят е пред мен, аз Му целувам ръка, Той ме поканва в стаята, леко притваря вратата и чувам думите Му: "Вие можете да бъдете една добра учителка". С тези думи Той затвори вратата на Стаята Си. Аз още не бях казала за какво идвам при Него и какво искам. А аз исках да Го коригирам, да Му обясня, че аз съм дошла при Него, да Го питам за влизането ми в операта, като оперна певица. Нито през ум не ми минаваше, че мога да стана учителка. Но това Той каза и тези думи ми се запечатиха в съзнанието. Учителят ме запита за някои обикновени неща, стана и показа, че посещението е привършило. Аз не можах да Го питам за онова, за което бях дошла. Значи, според думите Му, аз трябваше да стана учителка, а не да влизам в операта. Но тогава не го побирах това в ума си. Та аз бях следвала в Италия, в Санта Чичилия! За оперна актриса. Отидох и влязох в операта, но след година разбрах, че не ми е мястото там. Аз нямах физически сили за нощен труд и за нощен живот. Аз се връщах пребита от умора, макар че бях млада. Напуснах операта и останах на Изгрева, а родителите ми изпращаха пари колкото можеха, за да ме издържат. Но след единадесет години аз трябваше пак да стана учителка. Преди да ни върнат румънците Южна Добруджа и преди да се говори за това по вестниците, пред една групичка пред стълбите долу Учителят каза: "България ще се разшири и ще има нужда от учители". Каза това като ме гледаше. Аз скрих главата си зад една сестра. Изпитвах панически страх да не бъда пратена някъде, да бъда далеч от Изгрева, от беседите и от Учителя. Това беше тогава. А след 11-12 години аз пак станах учителка. Първом плачех много за Изгрева, но след като Учителят си замина от този свят, аз постепенно разбрах, че това е моето поприще, да бъде учителка. Пенсионирах се като такава.

6. И ГОСПОД СТАРИ ХОРА НЕ ИСКА Още съм нова на Изгрева и нямаше къде да живея. Наблизо се строеше дом за стари хора под патронажа на г-жа Малинова, жена на министър Малинов. Този дом се строеше с обществени пари и понеже тази жена ме хареса, подслони ме да живея в новата сграда, която още не бе предадена на онези възрастни хора, които щяха да я населят. Г-жа министершата ме харесваше и не можеше да се начуди на това, как аз толкова млада, завършила в Италия музикална академия съм дошла тук на Изгрева. За нея аз бях заблудена, млада жена в учението на Дънов. Аз живеех в една стая, в сградата, която още се строеше и понякога трябваше да ходя у тях, да й съобщавам някои неща по работата на работниците. Когато ходех у тях, тя бързаше да ме хване под ръка и да ме заведе навътре в къщата, защото в един хол отпред чакаха много посетители за нея и за министър Малинов. Тук чакаха и търсеха да бъдат назначени на работа на държавни служби, други бяха уволнени и чувах ги как плачат за помощ. Имаше какви ли не просители. Това беше тълпа от отрудени хора в бедствие. Като ме хващаше здраво под ръка, тя бързо ме завеждаше във вътрешната стая и ми казваше: "Елате да си починете. Всички, които са тук идват, седят и чакат. Само искат." И няколко пъти при такива случаи ме питаше: "Би ли заменила твоята младост с моето положение и задължение на г-жа министерша? Както и моят живот на имане?" Макар и срамежливо, отговарях: "О-о, не, в никакъв случай". Веднъж Учителят е вън на двора и аз споделих с Него онова, което г-жа Малинова искаше от мен, да си разменим местата. Той стана много сериозен и каза: "И Господ стари хора не ще!" Тогава не Го разбрах напълно. Но по-късно, когато станах по-възрастна разбрах какво означават тези думи. В тази възраст на младост у човека има стремеж, сили, търсения, ентусиазъм идеали и колко е важно накъде човек ще насочи всичките си тези сили на младостта. И ако на младини човек има този стремеж към Господа, то на улегнала възраст може да му се даде повече дълбочина, но в никакъв случай не може да получи този силен устрем на младостта. Младостта е едно, а старостта е друго. Едното е началото, другото е краят, които трябва да се съединят в кръг, за да се завърши успешно живота на човека на земята.

5. ДУХОВНАТА КРАЖБА Случи се така, че заболях от една сериозна болест - дизентерия. Отслабнах много от непрекъснатата диария, губех сили и за малко щях да си замина. Съобщиха на Учителя, Той си даде съветите и след като ги изпълних се почувствах по-добре и полека-лека се възстанових. Но след заболяването бях станала много чувствителна на чужди влияния и много болезнено изживявах дисхармонията, която се явяваше ежедневно между нашите на Изгрева. Понякога виждах братя и сестра, които бяха усърдни и се стремяха към Учението на Учителя, но вместо да сияят от светлина, бяха много често с клюмнали глави. Понякога ги виждах с наведени глави, свели поглед надолу, като че ли са загубили нещо по земята и го търсят. А пък сестрите освен, че търсеха това загубено нещо по земята, те си поплакваха също така усърдно. По това време яз бях на палатка, която беше опъната на поляната срещу салона през лятото, а по-настрани от моята палатка беше голямата палатка, една военна палатка на Любомир Лулчев, където се събираха неговите хора. И какво наблюдавам? Виждам как хората на Лулчев, онези които се въртяха около него бяха всякога силни, с вирнати глави и като стъпват по земята, сякаш искри излизат от петите им. Вървят наперени и със самочувствие. А всички наоколо около тях са с клюмнали глави и с очи отправени към земята, като че ли търсят нещо, което са загубили. Накрая не изтърпях и попитах Учителя: "Защо, Учителю, става така, че всички братя и сестри стремещи се към високия идеал на Словото Ви, така често сменят състоянията си? Ту са повдигнати духом, весели и радостни, ту изведнъж стават с клюмнали глави и със погубени сили. А вижте онези от групата на Лулчев как са наперени и корназ." Учителят ме изгледа и каза: "Те, хората на Лулчев общо крадат. Не поединично, а общо, колективно крадат. А вие каквото спечелите от Словото, от песните и от Паневритмията понеже не знаете да пазите полученото богатство, то те ви обират. Каквото спечелите, те го открадват. Още не сте се научили да охранявате светлината, която получавате от Словото. Тя е вътрешна светлина и най-лесно се краде и най-трудно се съхранява. Човек като запали свещ я туря във фенер и така пази светлината да не я духне вятъра. Така ще направите и вие, ще си сложите фенер. Аз съм ви дал формули да се ограждате и охранявате. Когато се научите да пазите спечелената вътрешна светлина, тогава ще може да давате и на гладните души, но без да ви обират. Това е идеалното положение, което се казва: "Общение на душите!" Следващата крачка е "Общение на човешката душа с Бога". Един от методите е молитвата. Друг метод е изучаване на Словото Му и приложението от ученика." Ето така разбрах какво значи духовна кражба и какво значи духовна придобивка.

4. СКРОМНАТА ОДЕЖДА Вече няколко дни съм на пост пред приемната на Учителя, но Той минава и подминава и не ме забелязва. Започвам да се отчайвам защо ме подминава. Тогава изведнъж се сетих, че аз стоя тук на пост без да имам някаква работа и без да знам за какво стоя. Или най-малкото е това, че трябва да Го питам за нещо. А аз едвам се държах на краката си. Нямам сила и съм изпразнена отвътре и отвън. Все едно, че съм куха. Вие виждали ли сте кухо дърво. Крепи го само кората, после духне по-силен вятър и дървото се прекърши. Значи трябваше да дойде към мене по-силен вятър, за да ме прекърши. Ето, това вече се движи в ума ми и без да забележа Учителят е застанал пред мене: "Какво има, сестра? Защо сте посърнала?" "Учителю, от известно време усещам, че ми липсват сили, все едно, че съм като изчерпана и изцедена отвътре и отвън. А съм още млада и съм в най-хубавата си възраст когато трябва само да пея и да припкам." "Много хубаво е това. Ако беше много тантуреста щеше да гониш момците.Ако беше много красива, момците щяха да те гонят. А така си добре, както си. Така си запазена и освен това ти остава време да стоиш пред вратата Ми, че понякога да ти кажа и по някоя и друга дума. Иначе нямаше да те има на Изгрева. Скромната одежда те пази отвън и съхранява отвътре." Стоя като зашеметена. Отидох си в стаята и се заоглеждах в голямото огледало. Започнах да се оглеждам и да си задавам мислено въпроси, на които трябваше да дам отговор. Накрая и аз дойдох до заключението на Учителя, че така съм си много добре. Има един израз от Евангелието: това са блаженствата изречени от Христа: "Блажени нищите духом!" Но до този израз още не съм стигнала. Имам път да вървя към него.

3. ЛЕЧИТЕЛЯТ В онези години аз и няколко сестри непрекъснато стояхме около приемната на Учителя или около Неговата стая, наречена Горница. Очаквахме да излезне и само да Го зърнем с очи. Това ни беше достатъчно. Това ни хранеше. Понякога излизаше, минаваше покрай нас и не ни обръщаше внимание, ние не се сърдехме, но бяхме щастливи, че Го виждахме. Друг път се спираше и даваше някое свое нареждане и ние тръгвахме да го изпълняваме. Понякога казваше ни по някоя блага дума и ние бяхме на върха на небето. Но така както се бяхме събрали на разговор идва един брат и започна да протестира, че ние стоим около вратата Му и че от нас не може да приближи до Него. Тогава по този повод Той каза: "Трябва да знаете, че тези, които стоят по цял ден пред вратата Ми, са болни хора.Трябва ли лекарят да ги изпъди. Щом е лекар, ще ги лекува. Иначе не може да бъде лечител. А колко по-горен е един Учител спрямо един лечител?" Братът получи отговора, ние чухме думите Му и не останахме много доволни, защото останалите ни огледаха с такъв поглед, като че сме чумави. На следващия ден отново осъмна стража пред Неговата стая и съм решила да питам Учителя какво ми липсва, какво не ми достига, за да бъда ученик. След малко Той излез-на и без да Му задавам въпрос, обърна се към мен и каза: "Любовта си поопитала. Мъдростта си понадникнала. А сега Истината - тя е най-високия връх". Таман исках да питам, ами къде е Истината и Той ми посочи с ръка над главата ми. Вдигнах глава и на стената, над вратата на приемната беше окачена емблемата с котвата. На нея пишеше: "Глава на Твоето Слово е Истината". Значи чрез Словото на Учителя ученикът трябва да се добере до Истината. А дали може, това е друг въпрос. Словото го имате напечатано, ще го четете и прилагате, за да се доберете до Истината. Тя е най-високият връх.

2. ПАША ТЕОДОРОВА И РЕДАКТИРАНЕТО НА БЕСЕДИТЕ НА УЧИТЕЛЯ Много пъти са ме питали братя и сестри от Изгрева, какво съм чула от Учителя да казва на Паша за беседите, когато тя Му ги е чела. Те знаеха, че и аз съм присъствала. Чувах понякога да казва на Паша: "Изхвърлете това! Махнете онова, добавете еди какво си". Разбирате добре, че аз тук не мога да цитирам конкретно Неговите забележки към всяка една беседа. Осмелявам се да опиша голямата издръжливост на Паша, нейната работоспособност и че това го правеше като свой дълг към беседите и Словото на Учителя. Яви се едно брожение против Паша, че тя си позволява да изменя беседите и че не е писала някои примери, които Учителят даваше за тоз или онзи брат или сестра. В салона освен стенографите имаше и други, които можеха да стенографират, трети си водеха бележки в тетрадките и след като излизаше отпечатаната беседа проверяваха дали отпечатаната беседа отговаря на техните записки. Ето това бе причината за брожението и то стана след заминаването на Учителя. И по наш български обичай е да очерним всеки, който е направил нещо за нас и най-вече онзи, който все пак е получил нещо от Учителя. Случи се това, че мнозина се нахвърлиха върху нея. Завист ли е или що? Но тук го видях в голяма и силна форма на проявление. Знам, че беше възложено на Паша от Учителя да изработва беседите. И това е огромен труд и не е лесна работа. Стенографите бяха четирима - Паша, Савка, Елена и Боян Боев, обаче измежду тях само Паша е била посочена от Учителя да разработи за печат беседите. В скоби тук ще кажа това, което веднъж ми разправя Паша. В началото на своята работа, когато имало затруднение в коригирането на беседите, то Паша е тичала при Учителя и Го е питала за отделните случаи. При един такъв случай тя отива на ул. "Опълченска" 66, където Той живееше в дома на Гумнерови, за да пита за нещо, което си е била отбелязала преди това. Тя седи и чака Учителя, а Той е зает. Въпросът за разрешаване е спешен, защото тя трябва да се върне в печатницата, но Учителят не я приема, кара я да чака. И след като чакала един час и половина, гледала е насам-нататък, приказвала с този и онзи, а времето тече ли тече. А печатницата чака. По едно време се замислила за въпроса, за който е дошла да пита. Като се напрегнала да помисли нещо й просветва в главата и тя си казва, че разрешението трябва да е това и това. В същото време излиза и Учителят от стаята. Тя споделя с Него защо е дошла, какво и това какво й е дошло на ум и как да го направи. Той й отговорил: "Така е, мислете, то ще ви се изясни. Работете по този начин". След това Паша ми казваше: "От тогава за малки работи не питах Учителя. Мислех, молих се и ми ставаше ясно. Отивах при Него за въпроси, които не ми ставаха ясни или бяха от по-мъчно естество". А сега аз питам вас: Кои сте вие, които критикувате Паша? Не беше ли Учителят, който й възложи една от най-трудните задачи? Не повери ли Словото си в нейните ръце? Нима Той не знаеше на кого да го повери? Дръзки сме и лоши сме. Но всичко това, което казах е затова, да се покаже как се стои на пост като войник. Стои се при всички нападения от всички мисли, които я атакуваха безмилостно и жестоко. Години на ред Паша работи беседите. След заминаването на Учителя стана голямо брожение против нея. Намериха се хора, които говореха и доказаха, че не ги работи добре, че ги изменя и променя. Най-много приказваха най-близките й приятели и по-право тези, които работеха с нея или пък онези, които ревнуваха за работата, която й беше дадена. И решиха всички, които протестираха, че други трябва да работят беседите и че те ще ги работят много по-добре и много по-експедитивно и много, много по-точно. Събраха се тогава 20-25 души, взеха по една беседа и почнаха. Работата изглежда не беше така лека както си мислеха отначало. Така един, който работи накрая донесе на Паша да прегледа изработените от него беседи, да ги прегледа и да ги даде за печат. Тогава за Паша почваше двойна, по-мъчна работа. С една ръка държеше и гледаше оригинала, т.е. дешифрираната беседа от стенографите и след това поглеждаше онова, което някой от тях е коригирал. На много места Паша лепеше листчета отстрани на изработените беседи с допълнения. Някой от тях бе изхвърлил цели примери, други бяха съкратили примерите и всичко това Паша пишеше на тези листчета съгласно оригинала и ги залепваше. Понякога тя работеше цяла нощ и осъмваше до сутринта, когато в седем часа сутринта идваше Влад Пашов, който взимаше приготвената беседа и я носеше при словослагателите, за да се набере чрез оловните букви за печат. Там работеха Влад Пашов, Димитрий Стоянов и Кирчо-лъвчето. Тя работеше цяла нощ, защото бързаха. Аз се учудвах как Паша правеше това нещо. Тя, която имаше мандат от Учителя за работа по беседите трябваше да работи с тези братя, които не обелваха зъб по времето на Учителя, че тя не работи добре, нито пък си предлагаха услугите да свършат работата, която тя работеше. А сега бяха надали вой срещу нея. Аз виждах това като едно голямо изпитание. Не знам колко души можеха да останат непоколебими на тази позиция като Паша. Да стоиш и да гледаш как някой от горе ти коригира работата, как иска да те измести, че накрая ти донасят материала и ти отново започваш да работиш върху него и да прибавяш онова, което са съкратили или изхвърлили. И когато тя предаваше на Влад Пашов беседите да се набират за печат, то отстрани на листовете висяха стотици залепени листчета и то от двете страни на листа. Така тя беше принудена да работи без ропот стоически, недоспивайки си. Веднъж, след една такава нощ, пристигна Борис Николов и донесе една топка масло, кръгла, направена по селски около 1/2 кг. Към маслото бяха прибавени и други лакомства. "За издържания изпит - малка почерпушка." Всички закусихме приятелски. Тя трябваше да стои на своят пост като войник. * * * Бележка на редактора: През 1923 г. се отпечатва томчето "Трите живота", Общ окултен клас, първа година. През 1942 г. Паша приготвя второ издание на същото томче, което се отпечатва. При проверката и сверяване на текста се вижда, че второто издание няма нищо общо с първото издание и че то е окончателно променено и представлява лична литературна обработка на Словото на Учителя от Паша Теодорова. Съществуват днес и други запазени оригинали, в които се вижда, че Паша редактира Словото на Учителя и променя оригинала. С една дума отпечатаното Слово на Учителя Дънов не е оригинално, автентично Слово на Учителя. Доказателства. Има ги и те съществуват. Съществуват те като отпечатани беседи с първо и второ издание. Да не говорим за отпечатаното Слово след заминаването на Учителя от 1945 г. до 1951 г. Какъв е извода? Словото на Учителя Дънов е Слово на Бога. "Глава на Твоето Слово е Истината, а глава на Истината е Божествения Дух. А Глава на Божествения Дух е Абсолютния Дух на Битието. А Абсолютния Дух на Битието е проява на Бога". Това е Космогонията на Словото на Учителя и то дадено лично от Него. В случая тук се явяват човеци с различни имена, които променят Словото на Учителя Дънов. А защо? Защото със Духът на Истината се движи и Духът на Заблуждението, който е Дух на Опорочението и влиза в умовете на обикновените човеци с цел да променят Словото на Учителя Дънов. Такива са фактите. Доказателствата са налице. И Духът на Опорочението вече се е изявил чрез промененото Слово на Учителя. Помислете си само може ли днес на някой автор, писател, независимо от какъв ранг, да промените дума от неговите произведения и отпечатани книги. Нали ще ви дадат под съд за нарушение на авторско право, за кражба, за плагиатство и какви ли не още неща. Значи за обикновените светски писатели това не е позволено да се прави, а на Всемировият Учител Беинса Дуно може да се променя Словото. Тук Катя Грива защитава приятелката си Паша Теодорова. Тя не защитава Истината. Но казаното от нея е важно, защото то дава картина на проблемите, които са съществували. А защо става това? Защото всички стенографи, като се почне от Паша, Савка, Елена, че и Боян Боев бяха образували около себе си кръгове на почитатели към техните особи.И тези почитатели защитаваха горепосочените личности, а не защитаваха Словото на Учителя. А защо става това ли? Защото Духът на Заблуждението не стои празен и без работа и отива да работи там, където има тъмнина в съзнанието на хората. Това води началото си от времето на Христа. Апостол Йоан го нарича Духът на Заблуждението, а апостол Павел - Духът на Антихриста. Днес го наричаме с думата Духът на Опорочението. За съжаление той и днес властвува, владее всичко и направлява така наречените последователи на Учителя Дънов. Време е Духът на Истината да се изяви и прояви. Но това може да стане само в едно свободно съзнание. Целта на поредицата "Изгревът" е именно такава, да покаже на онези, които неволно са подведени или които целенасочено са заблудени и вкарани в погрешна посока, че след като прочетат "Изгревът" да изгрее в техните умове Духът на Истината. И тогава ще се върнат от там, от където са се отклонили и ще поемат по пътя на Словото на Учителя Дънов, който е път на Истината.

КАТЯ ГРИВА (16.IХ.1902 - 9.VII.1974) 1. ВЪТРЕШНИЯТ ГОВОР Още съм нова на Изгрева, но най-голямото ми желание е да съм близо до Учителя. Друго желание нямам, с никого не споделям, но това ми е стремежа, само и само да съм близо до Учителя. Стоях все към салона и при всяка възможност търсех начин да се приближа до Него когато излиза, а това можеше да стане като Му донеса вода. Значи донасянето на вода за Учителя беше един повод да се срещна с Него. Днес, това може да ви се вижда смешно, наивно и много детско. Тогава Учителят препоръчваше да се пие вода от извора на Диана бад Ние отивахме със стомнички, пълнехме ги и правехме познатото упражнение за донасяне вода на Изгрева. Точно в тези случаи аз използвах този наивен повод, да занеса от прясната вода на Учителя само и само да се срещна с Него. Но това го правеха и другите. И когато занасях стомничката, виждах, че има още десетина стомнички с вода в приемната на Учителя. Заплакваше ми се, че не съм първата, която поднася стомничката, но преглъщах. Чувствах, че съм закъсняла с идването си на Изгрева и съм загубила толкова много време далеч от Него. Използвах всичко, което ми беше под ръка, включително и стенографката Паша Теодорова, за да влезна при Учителя. А тя влизаше често при Него да прочете нещо от беседите и да попита нещо, което не й беше ясно. Защото тя беше онази, която подготвяше беседите за печат. Щом тя решаваше да отиде при Учителя, веднага я хващах под ръка и я молех да ме вземе със себе си. Тя беше широко устроена вътрешно и се съгласяваше. Това се повтаряше доста често, най-малко 40-50 пъти и аз бях щастлива да влезна при Учителя. Не говорех, не питах нищо, мълчах и гледах Учителя в очите. Паша сядаше на стола до масата, там слагаше книжата и почваше да чете - да пита, да споделя относно беседите. Учителят я насочваше с думи. Аз седях на стола, точно срещу Учителя, слагах си ръцете върху колената на скута и като истукана не мърдах, а Го гледах във очите. Аз, която не гледам хората продължително в очите, то тук гледам да не мигна и да Го гледам в очите до края, докато Паша си свърши работата. Аз излизах с Паша, като и аз след нея целувах ръката Му, щастлива че съм била при Учителя. Веднъж при едно такова влизане с Паша при Учителя, то тя чете, а пък аз гледам Учителя в очите и чувствам, като че Той се занимава с мен, като че нещо ми говори, нещо вътрешно и аз слушам, не разбирам какво е то. Усещам само, че състоянието ми, и духът ми е повдигнат и аз като че слушам, макар че не мога да кажа какво е. Това ставаше всеки път когато влизах с Паша при Учителя. И този път, като гледам Учителя в очите и съм повдигната духом, чувам как Паша чете от беседата и изведнъж ми минава мисъл през главата: "Учителят не я слуша, а се занимава с мен". Учителят ме гледа и казва на Паша: "Там преди три реда сменете тази дума със друга и на следващите два реда добавете още..." Не запомних какви думи трябваше да се добавят и заменят. Аз се засрамих и си наведох главата и така стоях до края, като не си повдигнах нито главата, нито очите. И в това време си мислих, как съм могла да допусна, че може Учителят да не слуша онова, което Паша Му чете от беседата. После продължавах да мисля, че един обикновен човек може да върши 2-3 неща едновременно, та тук Учителят не може ли да ме поучава на нещо и едновременно да слуша Словото Си. И като си тръгнах с Паша, целунах Му ръката, но не посмях да Го погледна. Бях като хваната на местопрестъплението и ме беше много срам. При едно друго такова влизане с Паша при Учителя, то тя четеше беседата, а там се говореше за духове, за заминали души за другия свят. Като свърши беседата и като Учителя даде разясненията Си върху беседата, то Паша каза на Учителя: "Тя, Катя не ги разбира още тези работи". Учителят ме погледна и каза: "Разбира ги, разбира ги тя и още как". А пък аз точно в този момент преминавах през този етап и бях присъствала на спиритически сеанс. Такава радост почувствах от думите на Учителя казани за мен и целия ден бях с повишено самочувствие. Имаше дни, когато падах духом или се чувствах потисната, невежа и угнетена. А тези две думи казани от Него ми идваха на помощ. "Разбира ги, разбира ги тя". В такива случаи аз си ги припомнях и състоянието ми се повдигаше. Каква сила имаха казаните от Него думи, че направо ме възкресяваха. Та Учителят говори на ученика със вътрешния Си говор, както и с външен говор. Важното е ученика да има пробудено съзнание, да възприема и двата говора на Учителя.

56. „НЕМА ЛАБАВО". ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ. Целият проблем за мястото на Учителя Дънов, което неговите последователи наричат "мястото" където е положено тялото му след неговата смърт, е отразен в "Изгревът". За справка виж том II, стр. 369-370. Димитър Грива нееднократно е споменавал този случай пред мен, как той отива при ясновидката Вангя в гр. Петрич и е настоявал категорично пред нея да настоява пред Тодор Живков да спре разрушаването и преместването на гроба на Дънов, както е било тогава решено от някои фактори поради идеологически подбуди, като са взели като повод, че Изгрева като място е предоставено от държавата за построяване на чужди легации и посолства. Там главно се строи посолство и легация на СССР, т.е на Съветска Русия. Вангя обещава да стори каквото е необходимо. Тя имаше връзки с почти всички висши държавни сановници на комунистическата власт. И не само от България! Грива често посещаваше Вангя и беше много добре приет и желан гост като представител на едно духовно общество, което беше инкриминирано от държавата и комунистическата власт. Имаше с нея интересни разговори, които споделяше с мен. Накрая гробът на Петър Дънов не бе разрушен по нечия височайша заповед. За мен това бе държавния глава по това време Тодор Живков, който бе генерален секретар на Комунистическата партия, която управляваше от 1945-1990 г., а лично той я ръководеше в последните 35 години. Нито един комунистически водач от социалистическата система не бе преживял толкова години. И всички си задаваха въпроса: Защо е така? Ето защо днес милиони българи се учудват, че той е в добро физическо и психическо здраве и със запазен ум. Дори в края на 1997 г. отговаряше на въпроси по телевизията на журналисти и не само смая всички със своите отговори, но трябваше и неговите врагове да признаят, че той не е случаен човек, макар че някои още го смятам, че е бил неук, прост и некомпетентен, Но да ръководиш една система и държава 35 години е нещо много трудно и всички упреци към него изчезват, особено когато управляваш българи и то в собствената им държава. Мнозина се опитаха да турят ръка върху свободата му след 10.ХI.1990 г., макар че беше и в следствения арест към 9 месеца, както и под домашен арест, беше изправен пред съд заради държавнически нарушения и т.н. Но днес той е свободен. Той беше заслужил пред Някого за финала на своя живот. За мен неговия подпис под тази заповед, която отмени вдигането к разрушаването гроба на Петър Дънов, се оказа най-печелившия му подпис както за него, така и за българския народ, така и за цялото човечество. Тодор Живков имаше един израз, употребяваше го често, защото така говореше народа в родния му край. Веднъж на един правителствен форум каза: "Нема лабаво", за което противниците му се смееха, че бил прост, неук и пр. "Нема лабаво" означава, че си вързан с въже като кон на хармана и трябва да вършееш. Ако не търчиш като кон, ще играе камшика на стопанина, защото "нема лабаво" - харман се вършее, жито се чака да се овършее. Стопанинът и челядта му чакат хляб. От овършаното жито, на воденица ще занесе да се смеле, че след това пита хляб да се опече и гладни да нахрани. Сегашното поколение българи забравиха какво нещо е да си жътвар, да връзваш снопи, да вършееш на гумно, да отвяваш плявата от житото и т.н. Те не знаят какво нещо е: „Нема лабаво". Да, г-н Тодор Живков, наистина "Нема лабаво" към ония, които воюваха срещу Учителя по Негово време. Ние заварихме тази епоха и видяхме възмездието на бича Божий върху тях. Ние заварихме тази епоха и видяхме бича Божий върху тях. Той беше безпощаден. Той възстанови Божията правда. Ние се срещнахме и с ония, които посегнаха върху Словото на Учителя Дънов и го претопяваха и унищожаваха. Ние видяхме как се разруши цялата система на СССР само за броени дни, така както бе казал Учителят (Виж Изгревът, том II, стр. 38-39, том III, стр. 303-304, стр. 309-310, том VII, стр. 694). Голяма част от висшия партиен елит на комунистическата партия и държавния апарат, търсиха помощта на ясновидката Вангя, и се съобразяваха с нейните пророчески думи, защото десетилетия наред ги проверяваха, че са верни и че се сбъдват. Така че в спасяването от разрушение на гроба на Учителя Дънов участваха мнозина и всеки един от тях бе част от невидимата верига, която бе задействана и успя да реализира волята на Учителя Дънов. Днес мястото му с елипсата е запазено и достъпа до него е свободен. Ние съвременниците на тази епоха проверихме всичко това. Другите след нас ще проверят останалото, което има дойде и да задвижи следващото човечество към следващата епоха. Към идното човечество от шестата раса. Тогава духовната храна за Новото човечество ще бъде Словото на Учителя - Беинса Дуно. Тогава човечеството ще проучава времето на историческото присъствие на Всемировия Учител при българите. Тогава българите ще оценят какво означава поредицата „Изгревът", защото там е записан живота на учениците от Школата на Всемирното Велико Бяло Братство, присъствали между българите и славянството. И не само това. А до тогава? Ще се чака. И то дълго! И така „Нема лабаво", българи! Рано или късно ще четете Словото на Учителя Дънов. И не само Него. Но и „Изгревът". Защото: „Нема лабаво!" Това пък ви го казва моя милост с име Вергилий Кръстев, „защото „ОН" си знае работата", както тук говорят шопите в Софийско. И „ОН" ще оправи нещата на българите. Но преди това "ОН" ще вкара насила българите в пътя, който им е определен да извървят от Невидимия разумен свят. Защото „ОН" е Оня, гдето управлява Небето и земята!

55. ПРОРОЧИЦАТА ВАНГЯ И ГРОБЪТ НА ДЪНОВ. АСЕН ЧИЛИНГИРОВ. Берлин, 28.12.1997 г. Драги Вергилий, Както преди малко ти обадих по телефона, изпращам някои бележки като допълнение към спомените на Димитър Грива, доколкото те са в непосредствена връзка с известни събития, последвали малко след тях. През есента на 1973 г. в личния ми живот бяха настъпили важни промени и престояха други, още по-важни. Във връзка с тези промени, които трябваше да доведат до решителни изменения в моя личен живот и в моята работа, исках на всяка цена да се срещна с Вангя, която считах, че е единствена в състояние да отговори на някои въпроси. По това време достъпът до нея и дори само до Петрич беше извънредно труден. За Петрич се пътуваше с открит лист, какъвто аз, като живущ в ГДР, тогава не можех да получа. От разговори с моя близък приятел Димитър Грива знаех, че той беше имал среща с нея и го помолих да намери някакъв начин да свърже и мен. Той ме запозна за тази цел с една своя позната, която беше във връзка с Вангя (името на тази позната е Ели Иванова; давам го само за сведение в протокола, но с изрично настояване да не бъде споменавано. Въпросната Е. Иванова беше близка приятелка на Вангя, разполагаше с известни духовни способности, макар и не на същото ниво като Вангя, и играеше отначало ролята на непосредствена връзка между Вангя и Людмила Живкова; по-късно Людмила я взе при себе си в Комитета по култура). Тази негова позната обеща да ме заведе при нея. Само няколко дни по-късно се откри възможност за това - една друга нейна позната искаше да отиде също при Вангя и използвахме нейната кола. Уредена беше среща извън приемните часове на Вангя - ако не се лъжа денят беше неделя и на този ден тя не приемаше. Ние пренощувахме в Мелник и на следващия ден подир обяд тръгнахме с колата за Петрич. Нашата придружителка каза, че Вангя е предупредена за посещението ни, ще ни приеме късно подир обяд, след нейната обедна почивка, и ние няма да имаме затруднения по пътя. И действително, контролният пункт беше празен и никой не ни спря, въпреки че нямахме открити листове за движение в граничната зона. Като пристигнахме малко по-късно в Петрич, ние веднага отидохме в къщата на Вангя. Тя там ни очакваше. В гостната й стая се бяха събрали на приказки местните първенци, включително свещеника, кмета и началника на граничната зона - една комбинация, която съвсем не ми беше пс вкуса, тъй като разговорите ни трябваше да се водят пред толкова много на брой и такива свидетели. Доколкото разговорът ми с Вангя засягаше почти изключително лични въпроси, аз няма да се спирам тук на него. От особено значение във връзка с последвалите събития беше обаче началото на този разговор. Както е прието, Вангя поиска от мен обичайната бучка захар, която трябваше да нося в себе си и която й служи, за да получи контакт. Аз обаче напълно съзнателно не носех бучка захар, а й дадох вместо това едно малко камъче от мястото на Учителя, което от много години носех непрекъснато със себе си - моите съображения в случая бяха, че при мене няма и не може да има никакъв предмет, който да такава степен да е пропит с моите лични вибрации. Аз казах на Вангя, че не нося захар, а нося един предмет, който, според мен, би могъл да бъде използван още с по-голям успех за съответната цел. В първия момент Вангя възприе много отрицателно моето предложение. Тя каза (цитирам приблизително): "Ха, че какво е па това? Нямаш захар, а ми даваш някакво си камъче!" - и почна подигравателно да се смее. Този епизод възбуди интереса на присъстващите, които също започнаха да се смеят на моето невежество. Вангя пое в ръката си камъчето и за няколко секунди изражението й се измени, смехът й пресекна, тя стана много сериозна и започна да върти камъчето в ръката си с най-голямо страхопочитание и малко след това промълви: "Това камъче е от едно свято място. Кое е това място? Кой е този човек? Той е тук". И започна да говори... На някои от въпросите ми тя даде много важни за мен отговори, други остави без отговор. Главният ми въпрос беше свързан с моята работа. Берлинското издателство Шоп, едно от водещите издателства в ГДР, беше проявило интерес да издаде история на българското изобразително изкуство и вече от няколко месеца водехме преговори по този въпрос. Решаващо условие за издаването на книгата ми беше привличането на някое западноевропейско издателство за съвместно издание, без което проектът не можеше да се осъществи. Берлинското издателство водеше съответни преговори с издателство Atlantis в Швейцария, но преговорите бяха стигнали до мъртва точка. Работното заглавие на моята предстояща да се напише книга беше "История на християнското изкуство в България", като имах предвид българското християнско средновековие. Швейцарското "свободомислещо" издателство не беше съгласно с такова заглавие и изобщо с така ограничена тематика, а аз не бях съгласен да изменя темата и заглавието. Много се изненадах, когато Вангя, без да й кажа нищо за това, още в началото на разговора ни сама засегна този въпрос, като ми каза, че книгата ми ще бъде издадена и ще има много голям успех, ще бъде преведена на пет езика и ще затвърди името ми в научния свят, но само при едно условие - ако Божието Име бъде написано на корицата. Аз й отвърнах, че заглавието върху корицата ще съдържа не името на Бога, а на Христос. В разговора се намеси и свещеникът, който заяви в моя подкрепа, че нашият Господ е Исус Христос. Ще отбележа накратко как се развиха впоследствие събитията около моята книга. Само след два месеца подписах договор с издателството за издаване на книгата, която излезе пет години по-късно, през 1978 г., и действително утвърди името ми всред научния свят; тя не е преведена досега на пет езика, както ми предрече Вангя, макар и значителни откъси от нея да са отпечатани на три други езика, освен на немския - на български език не само, че не са печатани дори и откъси от нея, но някои от моите колеги взеха решението тя да бъде забранена в България и името ми никъде да не се споменава в научната литература. Вместо това, и досега, ето вече 20 години таи книга е стандартният труд за българското средновековно изкуство в Европа и бива навсякъде цитиран като такъв, освен в България. Що се отнася до другата част от думите на Вангя, а именно за заглавието, развитието на събитията прие също много интересен обрат. Преговорите с издателство Atlantis бяха прекъснати, но това издателство много скоро след това фалира, всичките му издания бяха разпродадени и името му вече не се среща. Вместо с него, беше подписан договор за продаване на лизенция от моята книга на най-известното световно издателство в областта на средновековното изкуство, издателство С. Н. Beck в Мюнхен, което също я издаде. Вторият ми по важност въпрос беше свързан също с работата ми. В моите проучвания на старата българска история и българското средновековно изкуство бях се натъкнал на цяла поредица въпроси, които по това време ми изглеждаха неразрешими с конвенционалните средства на науката и исках да помоля Вангя за съдействие поне при решаването на някои от най-заплетените от тях. Че тя е в състояние да "види" някои подробности, които бяха невидими за нашите инструменти, знаех от разговора на един мой приятел с нея в Роженския манастир, за който той ми разказа. На молбата ми за съдействие тя отвърна уклончиво, в смисъл, че за някои отделни конкретни въпроси мога да я питам, но впоследствие друг такъв случай вече нямах. Вместо това през последвалите срещата ни 16 години моите възможности ми позволиха да реша и без нейната помощ всички тези проблеми. Аз успях да пропътувам всички бивши и настоящи български земи, чак до най-затънтените ъгли в Албания, Югославия, Гърция и Атон, за да реша въпросите на място. Аз бях първият европейски изследовател в областта на историята и на изкуството, който обиколи Преспанското езеро от трите му бряга - югославския, гръцкия и албанския; и досега още никой историк на изкуството, който не е от гръцки произход, не е имал възможност да посети толкова пъти и за толкова дълго време всички манастири на Атон. За мен се отвориха вратите на всички архиви, библиотеки и музеи, и то не само на Балканите, а и в двете Германии, Ватикана, Русия. Що се отнася до разговора ни с Вангя, малко след това той се прекъсна - от определен момент за нея беше вече невъзможно да продължи разговора ни; заяви ми, че е уморена и повече нищо не може да ми каже. Ще допълня само с още един любопитен епизод по време на нашата среща. Аз попитах Вангя дали може да я фотографирам. Тя не само, че не отказа, но дори се почувства поласкана, започна да привежда в ред косата си и изобщо външния си вид. Междувременно вече се беше доста стъмнило, а в стаята на Вангя имаше само една малка електрическа крушка. Тъй като не бях предвидил такъв случай, във фотокамерата си (Пентакон Сикс 6x6) имах цветен филм и излязох навън, на тъмно, за да го заменя с чернобял. За такива снимки аз имах два вида филми, от по 12 и 24 снимки; поставих в камерата един от 24 снимки, върнах се в стаята и започнах да правя снимки, докато тя приказваше. По едно време тя се обърна към мен и ме попита: "Ти като щракаш толкова, имаш ли лента?" Отвърнах й: "Бъди спокойна - всичко е наред!" За моя най-голяма изненада се оказа, че в тъмнината аз погрешно съм заредил камерата с един къс филм и голяма част от "щраканията" ми били напразно. Въпреки това останаха и няколко задоволителни снимки за веществено доказателство и спомен от срещата ни. Най-същественото от тази среща бяха обаче някои важни последствия, подробностите около камъчето. Тъкмо по това време цялото братство на Изгрева беше много загрижено от налагащото се предстоящо освобождаване на мястото на Учителя, за което било взето съответно решение, остановяващо разкопаването на гроба и изнасянето на костите. Разказът ми за срещата с Вангя наведе Грива на мисълта да поиска нейната помощ. Аз не зная доколко той е отразил тази среща в спомените си - зная само това, което той тогава ми разказа. Само няколко дни по-късно той заминава за Петрич и се среща с Вангя, като от самото начало поставя въпроса тя да поиска от Тодор Живков да отмени решението за опразване на мястото на Учителя. Вангя му отказва да говори с Живков, като заявява: "Ако Бог е решил костите на Петър Дънов да видят бял свят, така ще бъде". Тогава Грива й отговаря, че това не е решение на Бога, а е решение на някои хора. Обръща й внимание на нейните думи пред мен, че това място е свято, като я запитва колко свети неща са останали на българите и още веднъж настоява тя Вангя, да попречи за изпълнението на това решение. След тези негови думи - също както по време на моята среща с Вангя - изразът на лицето й в миг се променил и тя казала, че ще направи всичко възможно. И наистина, малко по-късно решението за освобождаване на мястото на Учителя беше отменено.

54. ПОСЛЕСЛОВ Осъществените записи на Димитър Грива бяха извършени на различни дати, по различни години. Започна се през есента на 1976 г., пролетта на 1977 г., след това на 17.VI.983 г. и на 18.ХII.1989, както на 12,15 и 19.II.1990 г. Магнетофонните записи както във всички случаи досега бяха прехвърляни от Марийка Марашлиева на машинописен текст. Следващият етап бе да бъдат прослушани отново и сверени с текста от моя страна. Понеже бяха правени по различно време и разглеждаха различни въпроси, по различни теми, беше неуместно да се премахнат някои повторения. При внимателен прочит ще се види, че те са наистина необходими, за да може чрез тях да се обоснове някоя теза, съвсем новоизлязла от съзнанието на Димитър Грива. Затова записът бе оставен така по своя оригинал. Изобщо неговото изложение е за едно ново поколение, което ще има ново сетиво за възприемане на живота на ученика и явлението Учител. За онези този материал ще бъде посвещение, докато за съвременните читатели е едно ненужно повторение. А ние работим за новото човечество, което идва, за да приеме Словото на Всемировия Учител Беинса Дуно. Опитностите на Димитър Грива са от порядъка на Вътрешната Школа на ученика. В никакъв случай те не можеха да бъдат редактирани и обработвани или съкращавани, затова се дадоха в своя първоначален вид. Според мен. И освен това аз движа и изнасям поредицата „Изгревът". Накрая е уместно да се прочете от "Изгревът" том IV, стр. 579-582, както и стр. 628 под № 6 и стр. 629 под № 7, за да може да се различи Истината от голямата организирана лъжа. А имената на лъжците се намират на края на "Отвореното писмо" от стр. 622-624. А онзи, който свърши работата на Димитър Грива е моя милост. И само моя милост, а не лъжците! В Школата на Учителя винаги има развръзка. То е видимо от опитностите на учениците, които ние поместваме. А ние днес сме свидетели как тази драматична развръзка се проектира чрез дадени лица. Защото Изгревът и Падението у човека се намира на едно и също място. Или нагоре! Или надолу! А пътят на ученика е в Словото на Учителя Беинса Дуно. А Словото на Учителя Дънов и опитностите на учениците му са само за пробудената човешка душа, разцъфнали чрез Словото на Учителя Дънов. Вергилий Кръстев

53. ГОЛЯМОТО ОТСЯВАНЕ ПРЕЗ СИТОТО НА ИЗГРЕВА Димитър Грива: А като си замина Учителя ние бяхме като треснати. А Той си замина така, че все едно, че отива на Витоша и утре ще се върне. Той не каза, но подсказа на някои неща, подсказа. И на мен ми каза така: "Аз, каза, не се грижа за Учението Си. Ако то е Божествено, то ще успее". То е една тайна. Само каза едно нещо на Буча Бехар, аз ти го казах, което много ме зарадва. Взети са всички мерки да се запази чистотата на Учението." Това е много важно нещо и затуй нямаме салони и църкви, защото човешкия свят като се намеси, става вече една работа, която е правена много пъти. Тези експерименти ги знаем вече. Истинските души на Учителя няма защо да ходят в салона. Аз имам сега мои приятели, хора, с които общувам, когато общувам с тях аз имам чувството, че те са били в Школата, много по-млади, родени след като Учителят си замина. Готови души, готови, готови. По-готови. Той каза: "Ще дойдат по-подготвени хора от вас, които ще свършат работата". Той започна много трудно отначало. Той ги поведе отначало, започна ги от църковници. Да ги вдигне от църквата, че да ги изкара от амвона, че да ги изкара на поляната да ги завърти, че да ги качи на Мусала, кой знае какви трудности е видял. И всяко едно поколение трябва да се чака. Вече в 1920 г. когато идва една генерация младите: Борис Николов, Томалевски, Кантарджиев и другите, когато се създава вече Младежкия клас. Това е една втора вълна, която идва. Самия Младежки клас беседите му се отличават. Сега сигурно Той ще дойде вече с друга вълна, която още по-подготвена ще бъде. Така че ние няма какво да се грижим за Божественото, ами ако не можем да помагаме, поне да не пречим изглежда и ако можем да издадем поне малко от Словото, да ти кажа, ще ми олекне нещо вътре в мен. Вергилий Кръстев: Сега друг въпрос: Освен Катя Грива, други певици? Д: Имаше, Кисьова пееше, тя свиреше на пиано, Кисьова пееше. В: Какъв беше нейния глас? Д: Един драматичен глас. Мичето Златева пееше. В: А на Катя Грива какъв беше гласа? Д: Абе тя беше спинтов сопран, но при Морфова Учителят, въпреки че е завършила в Рим, я прати при Морфова, където учи колоратур. А я прати може би, защото Морфова беше една от най-големите певици. Тя пееше всичко. И драматични, и лирични, и колоратурни. Възможности страшни. Морфова беше голямо явление като музикант. В: Вие познавате Морфова? Д: Да, да. В: Какво беше мнението на Учителя за нея? Д: Виж какво, Учителят много я ценеше и изпращаше много ученици да учат при нея, но тя обеща, между нас казано, обеща един концерт в салона на Изгрева, понеже много хора даваха концерти. И квартет Аврамов идва и са идвали много цигулари, но заради общественото мнение се спъна. Това беше един момент, който Учителят някак си замълча. След това тя катастрофира с една кола и загина. Да. Но как да ти кажа, тя не разбираше някои неща, да кажем смяташе за сестра ми, че си губи времето там. Как да й обяснявам сега. Казва й: "То сега като си млада бъди в града, сега като остарееш, тогава ще отидеш там горе". В: А като си млада на друго място? Д: Ами да, разсъждения съвсем светски. Та и Учителят казал на сестра ми: "Кажи й, че Господ не ще стари баби". Д: Така хумористично й отговорил. В: Господ не ще стари баби. Това много ми харесва. Д: Сега какво да й обяснявам. Катя казва, какво да й обяснявам сега? Защото Учението на Учителя не може да се защитава със спор. Това е излишно. Един човек приема нещата по вътрешен усет или не.Аз имах един много добър приятел в Пловдив в гимназията, живеем един срещу друг, след това дойдох аз на Изгрева. След една година той дойде, остана през лятото при мене да го подготвям за академията. Спеше при мене и давахме даже един концерт с него, той беше хубав тенор, после стана композитор, мой колега и когато попитах Учителя за него, каза: "Добър плод, но си е още зелен". И действително, той беше далеч от идеите. Много хубави качества има, добродетели има, но Учението чуждо му е още. Влезе в партията, увлече се там, преживя много големи сътресения, "добър плод, но зелен". Ами ние не можем да форсираме. А зелен в изкуството, той хубаво казва Гьоте: "Най-страшното нещо е форсиране в науката и в изкуството и в човешкия живот". Защо не вземеш тия вундеркинди. Вундеркинда го създава щестлавието на родителите. Те изкривяват децата. То трябва да зрее органически заедно. Що трябва да бърза да вземе акъла на хората още на пет години и на шест да свири Моцарт. Това са изключения, ако е роден така като Моцарт, да. В онова време когато човешкия живот е бил по-кратък. Днеска средната продължителност на живота е два пъти повече отколкото в миналия век. И там няма мярка. В: Значи Кисьова е е била едната певица? Д: Мичето Златева пееше. В: Катя Зяпкова? Не. Д: Катя Зяпкова не пееше, Кисьова пееше. Имаме един Филип Славов, тенор. В: Маринчевски? Д: Маринчевски пееше също. В: Табакова? Д: Да, Лиляна Табакова също пее, даде концерт. Тя е единствената професионална певица, която според мен малко късно слезе от сцената, трябваше по-рано. Просто беше тъжно, това си споделяхме с квартет Аврамов когато слушахме един неин концерт в "Славейков". Защото в изкуството милост няма - или можеш или не можеш, трябва да знаеш кога да слезеш. И затова такива големи певци като Петър Райчев, за да не слезе из един път, след като беше тенор стана режисьор. Това му е само да си бъде все пак на сцена, да се занимава с изкуството. Не е лесно да посветиш живота си на изкуството и след това поради изгубване на сили и данни трябва да слезеш, затова човек трябва да знае кога да слезе, кога да спре. Сега според някои както разправят Учителят дал някои методи на нея за вокалната школа, за педагогична работа при вокалното обучение. Така разправят. Нямам лични впечатления. В: Сега кажи за тези, инструменталистите? Д: Ах, много, много. Учителят много обичаше музикантите и много общуваше с нас. И Влади Симеонов беше, стана професор. В: Влади Симеонов защо така се отдръпна после? Д: Виж какво, след 9.IХ.1944 г. много станаха комунисти заради кариерата си. Той първо е от комунистическо семейство. Той също беше член на партията. След 9.IХ.1944 г. много хора се оттеглиха. Разбирах, много хора се оттеглиха, защото това е пътя им сигурно, как да ти кажа. Асен Арнаудов също беше около Учителя, той е, аз ти казах, че той има голям дял в записване на песните. Хубав, много записва. Имаше един Ангел Янушев. Един от най-големите контрабасисти Вапурджиев, който в Париж го наричаха "Паганини на контрабаса". В: Какво представляваше тоя Вапурджиев? Д: Ами той е живял на Изгрева и беше един от най-големите контрабасисти. Когато бях на Изгрева той си беше отишъл вече, беше слязъл в града, в смисъл някой път да кажем като мен ме грабна служебната ми работа. Аз не съм се отдалечавал никой път. Но имаха други, които се отдалечиха, запазиха се едни външни отношения, да кажем един най така ценните за мене ученици на Учителя Тюлешков, професора, неговата научна работа го заангажира, това не значи, че той беше напуснал, той си идваше на неделните беседи, професор Джуджев също. В: Той по какво беше професор? Д: Народна музика -фолклор, фолклорист остана той. Сашо Попов идваше на Изгрева, беше много хубав човек. Сашо беше, а Учителят каза, че той е най-музикалния човек в България. Да, много интересен беше той. Просто много нещо съм научил от поведението му, от държанието му, начина на работа. Това бяха много силни хора. Това е една голяма вълна, аз ти казвам, че когато писах музика преди няколко години за професор Балан, аз видях, че до 1954 г. някъде там до 1957 г. тази възрожденска вълна имаше още следи. А по онова време благодарение на това, че той оставил на магнетофон 300 минути запис, разбрахме такива ценни неща. Там видяхме голямото на Балан. Разбирането му, тълкуванието му, личната му реакция, това е един възрожденски дух. Ала да приведеш един възрожденски дух в една комунистическа държава от тип така на третия интернационал на болшевишки тип, това не е лесна работа. Аз си обясних и някои други неща, конфликта му с Шишманов и т.н. Това са други въпроси. Та затова именно в България във времето, когато идва Учителя с него, идва с тази вълна, идват много големи личности. В: Аз съм слушал от възрастните приятели, че Учителят лично много хора е поканвал да дойдат при Него преди Първата световна война и след Втората световна война, но много не са дошли поради общественото мнение. Д: Учителят не е канил. А-а, той въпроса седи може би другояче, че са дошли и са видели, но те самите не са се съгласили, но Учителят не е канил. Да, виж на мене ми го каза: "Искаш ли да живееш на Изгрева?" "Искам, но тук няма условия" и уреди всичко. "Условия? Какво ти трябва?" И аз му казах, аз съм ти го казал това нещо. "На мен ми трябва една стая, едно пиано, един стол, една маса, една печка, едно легло и нищо друго." "Добре, каза, донеси си пианото, другото аз ще го наредя." И отива Той у Стефова, те току-що бяха направили къщата, влезе, тя се зарадва много, че е дошъл. "Ето тая стая", най-хубавата стая ми даде и веднага вземаха от стенографите една маса, от салона един стол, едно легло. Той даде Неговата печка, която беше долу в приемната Му, аз си докарах пианото, щото аз живеех, като дойдох в София, живеех на ул. "Кракра" у Гръблашеви, един стар роял имаше. Виж за мене ме поиска, в смисъл попита ме, искаш ли? Аз казах: Да, но нямам условия. Но интересна беше реакцията на сестра ми. "Ти какво си поискал, казва? Една стая, един стол, една маса. Цял живот това ще имаш". И действително, както виждаш аз нищо повече нямам от тогава, но и не ми трябва. За мен имаше една беседа. Той ми го каза това нещо, повечето му се даде и едно шише вода на масата. Разбира се шишето с вода на масата сам да си го поставя, няма що да си го искам и Него. В: Трудно разбираемо. Д: И ако смятаме, че всичко можем да си обясним, то ще изпаднем в едно заблуждение. Трябва много искреност, много честност и много смирение ако искаме да вървим така бавно напред. И след като човек се изправи пред Великото трябва да стане смирен. В: А какъв беше състава през времето на Школата? Имаше доста интелектуалци, които са били в града. Д: Имаше, и интелектуалци имаше, и военни имаше, всякакви хора имаше. Много различни хора имаше. Най-важното, даже хора дошли от различни окултни школи стари. Знаеш колко интересно. Тези, които идваха от източни школи имаха най-много противоречия. В: Защо? Свикнали са да бъдат водачи. Д: Едно е това, а и друго християнството например защо даде такъв голям импулс на културата? Защото Христос казва: "Както горе на небето, така и долу на земята". Значи трябва да ги направиш тук долу на земята, да го приложиш. А онези са съзерцателни духове. Той си съзерцава така. Освен източните, друго имаха противоречие гръцките школи, да. Ние си идваме тука с кармата, ние сме с една нагласа. Ние тука сега вземаме направление към едно нещо ново, което се е изразило днеска и досега го няма на земята. Вероятно сега се подготвя шестата раса, някаква под шеста раса. Сега няма условия затова Учителят се скрива зад паравани. Сега няма условия за прилагане на Учението. Сега има условие за вътрешна работа. Да се сеят семена. Да се зарови семето, защото например през зимата ще има снегове, дъждове, ветрове, та тогава ще излезе да видиш реколтата и затова именно трябва смирение, защото ние искаме да имаме блясък веднага така. Няма такова нещо. Няма. Затуй бъркат църквите, защото той като вижда, че не е духовен, измислят други атрибути. Патрахили, килимавки, камбанарии, кандилници, това е една измама, това са детски работи. Това е старозаветния човек. Човек трябва да съзнае точно, да застане смирено, да си признае какво има и какво няма. Да си признае гдето се казва, че пътят му е труден, защото нашето минало е едно, а нашето настояще е друго. В: А познават ли се тези хора, кой от коя школа е? От кой тип? Д: Виж какво, аз не знам, някак си по усещане може би да разбереш някои, по усещане, нали? И може би в Школата имаше хора, които бяха изпратени да пречат. Защото имаше доста трудности в Школата. Но това са много деликатни проблеми, които един ден може би ние ще ги знаем, нали? Имаше доста случаи, аз мога да ти кажа, че някой път ученици в Школата създаваха на Учителя трудности, така вътрешно поне, повече отколкото света създаваше. Не беше лесно с тия българи! Българинът. В: В какво се изразяваха тия трудности? В своенравие ли, своеволие ли или всеки прави каквото иска? Д: Абе и своенравие и такова нещо, непослушание. Имаше такива работи. Личните чувства. Това личните чувства е опасно нещо в човека. А това, да се превъзпита човек, щото това не е науката, като го прочете и като го научи го знам. То трябва да се приложи. Любете враговете си! Как се постига тая работа? Колко века му трябват на човека да дойде до това нещо? От друга страна, а пък Учителят това, че по някакви причини, необясними избра България. Тоя твърд народ. Затова пък каза: "Българинът мъчно приема, приеме ли нещо, това е. Затова в Невидимия свят когато им трябва греда, взема българин". В: Така ли? Това нещо за пръв път го чувам. Д: Затуй казва в Невидимия свят, когато им трябва греда взимат българин. Научи ли един път нещо, край. Аз ти казвам, тия богомилски духове, да отидеш да видиш в нашите села, там долу към Айтос, нашите хора, това са стари богомилски духове. Това е. Категорични, но не можеш да го върнеш. Аз имам едно преживяване, разправях ли ти го, през време на един събор? В: Не. Д: От провинцията дойдоха, тия с червените пояси, така с ямурлука на гърба. В: Това е на събора на Изгрева? Д: На Изгрева. И там до гората, на Иван Антонов мястото където беше, аз навсякъде отивах да видя какво става. И сутринта преди беседа, още от четири часа сутринта. Отиват тези хора там накрая и си правят своята молитва с 91-и псалм "Който живее под покрива..." В това време, понеже знаят, че има събор, конна стража излиза от гората, десетина души конници и ги заобикалят. Ония се скупчили и си говорят 91-и псалм все едно, че нищо не става. Офицерът дойде, постоя малко. Не мърдат. И каза им така с ръка и си отидоха. Чувстват, че не можеш да ги поклатиш тия хора. Тия големи мъжаги. Сложили едни шапки и ямурлуци. Такова нещо, с такава сила вливаха, така еманация се усещаше в молитвата им, при това бяха към 20-30 души. Старейшини някакви такива от древността. Той си го носи това нещо. Това намери отзвука в Школата. Да ти кажа ли, българин е голямо нещо. Аз не знам някой път българин, когато казва: "Бог го знае", това Бог в устата на българина има една много голяма сила. Нито френското, нито другото не съм го чул. "Бог знае", като каже българинът, те респектира веднага. Той вярва, че Бог знае, ама само да го каже един път. Но да го каже един път, бая зор ще види. Затова избра това племе. Учителят веднъж каза: "Ако отида във Франция щеше като купа сено да гори до края и да изгасне. А тук при българите нито гори, нито гасне, защото сега е времето да се сее Словото в душите. Другото го оставете на Бога и на времето". Ето такова бе това време. Времето на оран и време за посев. Ще дойде друга епоха след 1000 години, когато ще бъде време за жътва. А дотогава? Остана Словото Му да се чете, проучава и прилага. А това не е малко, дори много. Много е. И е непосилно в един човешки живот. Затова ще се срещнем след 1000 години при жътвата. Довиждане до тогава. До скорошна среща. Ваш Митко Грива

52. НОВО СЕТИВО НА ЧОВЕКА И УД НА УЧЕНИКА Димитър Грива: Душата на човека какво е? Какво е Божественото? Трябва да имаме едно ново сетиво, да разберем какво е ученик и какво е човека даже. Затуй Учителят държи за пробуденото съзнание. Додето човека не получи шесто чувство ние ще си гадаем още нещата. И това става разбира се с една светлина от Божественото учение, както и Христовото учение именно създава условие за създаване на такива центрове в съзнанието на човека. Човек като мисли за Божествения свят се свързва с него полека-лека. Това е пътят. Затуй Христос казва: "Аз съм пътят", нещо подобно е с Учителя. "Хиляда години ще ви чакам да приложите Учението", каза Той. Така, че ако направим това нещо един ден, да можем да върнем Словото, конфискувано от комунистите, можем да намерим средства, имаме и хора и ако Той е казал, че ще дойде време за работа, да имаме сили да отпечатим, би бил доволен. Да можем да направим това нещо. Съвременната техника да се занимава с тия грамадни знания. Вергилий Кръстев: Да. Най-важния проблем е съхранение на Словото и прехвърлянето му на едно друго следващо поколение. Д: Ами разбира се, точно така. В: А сега тези опити за връщане на традиции, за организация. Д: Това са, как да ти кажа, това са приумици. В: Това са много опасни неща. Д: Опасни неща са разбира се, ние не знаем накъде водят, кой ще влезе вътре. Аз като гледам там има нови хора, после не го познавам този човек. Като гледам как говорят, той говори така както си е свикнал. Не може по начин да се говори както онези, създали едно социално учение или едно религиозно учение. А за една Школа както пише горе емблемата "Глава на твоето Слово е Истината". Затова трябва да го знаем. И затуй именно казва Учителят, че не може да има никакъв прогрес ако няма смирение. А когато човек се изправи пред Божественото, пред Великото, тогава може да разбере, да разбере какво значи смирение, а човешката душа, тя винаги си има стремеж към Божественото. Трябва да я освободим обаче от оковите. В: Божественото не може да се вкара в салон! Д: Точно така. В: Нито в организация. Д: Точно така. Това е личен въпрос за всяка една душа, тя си има свой път. И всеки човек си има своя ръководител. Затова и от друга страна даже и проблемите са ясни. Сега тук проблемите са исторически, всякой един исторически проблем си има свой исторически миг на разрешаването си. А не на сила. Ние не можем, а сега туй, което се прави днеска със социалистическите страни след 1990 г. ако бе тръгнало по пътя на насилието, така кръв щеше да се пролива, такова нещо щеше да бъде и нямаше да се случи така, че да докараш днеска един комунистически министър-председател да отиде в храма "Александър Невски" да се моли със свещ в ръката със софиянците, с богомолците. Ха, това беше немислимо преди няколко месеца да го помислиш само. В: Затова вчера на 19 февруари... Д: На 19 февруари. В: Денят на Левски. Д: Денят на Левски, един от най-чистите български духове ги събра там. Това е нашия светия. И въпреки това браво на българите. Не го канонизираха. Има сега повик в нашето православие да го канонизира. Няма що, той си е бил, бил си е, бил си е той дякон. И си е излязъл оттам, за да стане истински Святи дякон. Това е, нали? В: Аз бях срещнал на едно място, че Учителят е казал, че Левски е бил от малцината, който си е свършил работата. Д: Точно така. Това е казано в наряда, в мислите за всеки ден преди две години, който си е свършил работата. Виж какво сега, има един разказ, той не е разказ, то е преживяване от Николай Райнов. Не знам дали съм ти го казвал. Той като пътувал с експреса от София за Пловдив и в първа класа срещу него стои един така източен човек, с брада така. И влиза в разговор с него, онзи му казал, че бил историк и пътува от Хага за Ориента. "Аз, казва, познавам историята на всички народи." Нашият учен Николай Райнов си казал на ум, хайде де. И започва да го разпитва и действително онзи му говори много неща из нашата история, което показва, че я познава. Но важното, което му казва. Когато един народ има да преживее нещо велико, в него се раждат велики духове, за да го реализират. И сега се питам аз, сега си обясняваме възраждането. Когато вече Учителят се е родил и трябва да направи школа в България, тука се изсипаха какви светли духове. Възраждането например западната наука го нарича чудото на Европа, 19-тото столетие. Не е чудо. Чудо е, защото те са свързани по хронологически ред да се развият нещата. Нямало култура, няма 500 години из един път лумна едно възраждане с едни души, те сигурно тези души още когато е тръгнал Учителят от Невидимия свят, с Него още са дали обещанието, че ще дойдат в България да работят. Щото не може, тоя народ, който е неук, из един път да възрасте. И да ти кажа ли едно нещо от биографията на Учителя, което не ми е ясно, защото Учителят като се връща от Америка десет години обикаля България. По онова време, при тая беднотия, при тоя въшлясал и беден народ, при тоя неук народ, обикаля десет години. Е, той оставил някаква следа, да им изучавал черепите. Той черепите можеше да ги изучи за една година. Какво е правил и защо, ние още не знаем. И въобще най-големите тънкости така около биографията на Учителя ние не ги знаем, защото по този обективен път ние не можем да я разкрием. Един ден може учените да я разкрият по друг път. Трябва да имаме шесто чувство, тогава ще разберем първо какво е Учител, какво е ученик, какво е било Школа и каква е ролята на Учителя тука. И защо е тръгнал и какво е вършил? От наше човешко гледище можем да си ги обясняваме някак си. Разграничаването на човешкия свят от Божествения свят, това е една така важна тема. В: Той е обикалял и е показвал ония души, кой къде да се прероди. Д: Кой знае, може. В: Защото аз си спомням, например Галилей Величков ми разправяше, че Учителят е посещавал неговия дядо и там е отсядал. А дядо му, баща му нямат нищо общо с Школата на Учителя, обаче ето на Галилей идва, идва и сестра му. В: Той посочва тия души къде трябва да се родят. Може да е едно предположение. Д: Може. Не е било за нищо. Имай предвид, че една дума на Учителя, която е казал, не е казал така без нищо или една Негова постъпка. Всяко нещо си имаше причина. Сигурно, но не можем нали ти казвам, нас ни е тясно вече с този сетивен опит при тия пет сетива и чувства. Затова гледам, че много ясновидци се явяват, много екстрасенси и т.н. събуждат се едни други сили. Създават се едни нови центрове следователно. Това е едно поколение предшества шеста раса, шестата раса ще има шесто чувство. Това значи коренна промяна на човечеството и на социалния живот даже. И въобще, действително човечеството го очаква едно голямо бъдеще, но ние ще минем големи изпитания, ще се преживее трагедията. Защото едно време защо фарисеите и книжниците не разбраха Христос. Защото те искаха точно да бъде така в обективния свят, както в техните книги. Той им наруши някои закони. В: Той ги обърка, направо ги обърка. Вместо да се роди еди къде си в Юдея, Той се ражда в Назарет, в Галилея. Д: Тъй е тяхната представа за Цар в човешкия свят. В: От Галилея има ли пророк, няма, а Той фактически е от Юдея. А Невидимия свят прави точно тази завеса нали. От Галилея има ли пророк, изследвай и виж, че няма. Д: Тя стана дето казал Наполеон когато бил на заточение: "Ние пълководци с армии искахме да завладеем света, не можахме, а Той с Неговата кротост владее сега целия свят". Наполеон говори за Христос. "С нашите армии не можахме да завладеем света, но Той с Неговата кротост превзе целия свят, владее целия свят." Да, но трябва да го турнат на св. Елена та да му дойде акъла и на него. Защото той е изпратен с друга задача, да обедини Европа. И той имал едно очарование, защото един Бетховен да запише третата симфония на Наполеон и като вижда накъде тръгва скъсал първия лист и написал: Не е тоя. Той можеше да обедини една Европа, да, към това, което сега се стремят. Сега западния свят иска да направят една обща Европа. Това ще бъде една хубава идея. Това е Божествена идея, това е Божествен подтик. В: Когато един ученик не може да реализира една идея, идва осмия, деветия, десетия, трябва да я реализира. Д: Трябва да я реализира. В: Кой ще бъде десетия, не се знае. Д: И аз не съм учил във Франция, защото във Франция са най-добри. А добротата е едно Божествено качество. Французите са много добри. И моя опит с тях е много така очевиден. В: През времето на Учителя кои бяха най-добрите вокални изпълнители на песните на Учителя? Д: Певци имахме, но най-хубаво беше когато запеем всички заедно. Най-сериозно. Сестра ми Катя Грива ги пееше много хубаво. Сестра ми въобще изцяло посвети цялата си подготовка, музикална и т.н. посвети на делото на Учителя и на музиката на Учителя. Тя е присъствала на раждането на песни, Той й е показал даже как да пее с движение "Запали се огъня" и т.н. В: Не се ли намери някой, който да й запише гласа? Д: Нямаше тогава! Нямаше, пък и ние не мислехме. Виж какво, ние като бяхме около Учителя смятахме, че така ще живеем векове наред, разбираш ли? Че никога Той няма да ни остави сами, всякога ще бъде с нас.

51. УЧИТЕЛЯТ И ОФИЦИАЛНИЯ КЛИР НА ЦЪРКВИТЕ Вергилий Кръстев: Сега един въпрос: какво беше отношението на официалната църква към Учителя през различните епохи на Школата и нейните висши представители отгоре? Димитър Грива: Сега, по този въпрос много се говори. Всъщност поповете не разбираха Учителя и на техните събори вземаха резолюции. Но не мога да кажа същото за владиката Стефан. Защото имам основание за това. Стефан преди да стане владика е бил офицер при баща ми. В: При вашия рожден баща? Д: При моя рожден баща, да. И когато са били един път на маневри и са били в една палатка, той получава едно писмо, Стефан, от екзарха. Екзарха Йосиф от Цариград, казва: "Чувствам, че съм в последните си дни, искам преди да си замина от този свят да те видя в духовен сан". Стефан е завършил духовна академия и той е бил една голяма надежда на екзарха, като духовник. В: Това е екзарх Йосиф. Д: Да. И тогава той пита баща ми, какво да прави. "Този въпрос ти си го решаваш сам. Каквото и да решиш, аз ще ти помогна." След няколко, дена Стефан получава някакво писмо от някаква жена от Цариград и този въпрос от писмото се решава. "Аз, казва, ще отида." И баща ми го освобождава и заминава. Той става свещеник. А Стефан, лоша карма както се казва, с Учителя няма и лоша дума не е казал. Той оставяше поповете. И Учителят ми говори за него. Всъщност едно време, когато Учителят идва в България, някак си не иде официалният духовен представител да бъде един обикновен духовник. И действително, Учителят ми каза за него, че той бил от стара персийска школа, но този живот е потънал в материята и ще свърши зле. Действително, той получаваше беседите на Учителя и както казвам, че той лоша дума и лоша карма с Учителя не свърза. Поповете може да си лаят. И даже на една среща на един генерал, на една вечеря, на която присъства Стефан, една дама софийска го запитва какво му е отношението към Учителя. Тогава Стефан казва: "Аз когато се срещнах с папата в Рим", става въпрос за Пий, това е един от най-духовните папи, щото той беше преди войната. "И папата ме попита най-напред: "Какво прави най-светлия човек в България, г-н Дънов?" Така че по върховете, висшето духовенство, те си знаят, познават нещата и както и Стефан. Вярно, че той е уважавал Учителя, обаче позицията, която трябва да има го кара да мълчи. По този условен начин, отговаряйки на тази дама, той е откровен за отношението му към Учителя. Аз си спомням една вечер, както седяхме пред салона, над стълбището имаше една лампа, която осветяваше цялото стълбище и крушката изгасна. В: Лампата? Д: Крушката изгасна, привечер беше и Учителят стоя така известно време и каза: "Новият ще бъде вече с по-малък ампераж" и каза на Цеко да постави, той се занимаваше с електрическите работи на Изгрева, да постави крушка с по-малко свещи. И сутринта радиото съобщи, че папа Пий е починал в същото това време. Както виждаш, дават се сигнали веднага на Учителя. Учителят казал Цеко да отвърти крушката и Му я даде и Учителят помня му нареди да я зарови в триъгълника при розите. Това са неща изобщо за Школата, но са много интересни и да кажем, свидетели са няколко души на такова нещо и опитностите са много, как да ти кажа, дето се казва, който има очи да гледа и който има уши да слуша. Та официалната църква в лицето на нейния водач не е водила война, няма така лошо отношение към Учителя. В: Значи с крушката се зарови папа Пий? Д: В същото време е починал той. Тези сигнали, които се дават не са случайни. Те идват от Невидимия свят. В: И той според баща ви беше повече за дипломат? Д: Баща ми каза, той беше един умен мъж: "Повече ми се струва беше за дипломат, отколкото за духовник" и той мечтата му е била да стане патриарх, не можа да стане, нали той си остана екзарх. В: Баща ви по онова време е бил офицер, какъв чин е бил? Д: Тогава той още е бил майор, когато този е бил млад офицер, поручик ли, такова нещо. В: И как се развиха събитията по-нататък с владиката Стефан? Той си замина. Д: Той си замина. В: След 9.IХ.1944 г. какво стана? Д: остана той, обаче той имаше винаги изисквания, когато старейшините там, владиците не бяха съгласни, той заплашваше, че ще си даде оставката И един път ги заплашваше, че ще си даде оставката и те отиват, питат Централния комитет на БКП. Казват: "Ами нека си даде". И така Стефан беше изненадан този път и отиде в кой манастир, някъде към Карлово ли, къде. В: Реши да ги заплаши както винаги. Д: Реши да ги заплаши, обаче номера не му мина, да. Той все пак постави след 9.IХ. 1944 г. бялата килимавка. В: Така ли? Д: До тогава българските владици не ги носеха, а само руските владици имаха бели килимавки и той си постави бяла килимавка след 9.IX.1944 г. Направи една постъпка напред. Така че, разбира се, аз не мога да говоря много за Стефан, защото как да ти кажа, далеч ми е бил в обсега на вниманието, но това, което знам от баща си и от някои места. В: За опитността на Буча Бехар с Учителя и за евреите. Д: А, да. 1944 г., когато се взе решение в Палестина да се направи държава Израел, те там тия пясъци и пустини със злато сигурно ги откупиха и Буча дойде с един ентусиазъм, с една радост го каза това нещо на Учителя. Той каза: "Там ще ги сполети най-лошото евреите, ще преживеят най-лошото евреите, което са преживели досега. И от сега започват техните истински страдания". И действително, там се удариха две от най-жестоките идеологии от стария завет и мюсюлманството в жестока война. Те казват: "Господи, унищожи всички, остави само нас". И исляма и той също и той е арабския свят и както виждаме какво стана - войни. А в това време преди това Бандернайк им даваше земя в Цейлон, въобще тия капани за души дето се казва, като на Мека. Тия поклонения там дето се правят сега, всичките тия неща са прояви за старозаветния човек. Ученикът не се интересува от такива неща. Ученикът се интересува от пробуденото съзнание. Тия външни неща, да вдигаме ние грамадни базилики такива. В: Ако беше останал салона на Изгрева досега? Д: Не мога да зная какво щеше да бъде, обаче имаше опасност да създадем една секта, най-страшното нещо. Най-страшното нещо. Да, да, какво? Ние сега например, прочел един две книжки от Учителя и казва, че бил ученик на Учителя. Е, как може това нещо? Ние не знаем още какво значи ученик! Не знаем. Като не знаем какво е даже човекът. А за познание към Учителя, чак след 1000 години може да говорим!

50. МОЛИТВАТА И ПЕСЕНТА В ОКУЛТНАТА ШКОЛА Вергилий Кръстев: Вие сте писали Паневритмията за оркестъра. Какво е вашето виждане за евентуална разработка на песни на Учителя за оркестър. Димитър Грива: Аз по отношение на песните съм по-внимателен, защото вижте какво сега. Песните на Учителя, музиката въобще в Школата на Учителя играеше тази роля, беше така заедно с молитвата въобще в духовната работа на Школата и някой път в трудни моменти, например има силни политически сътресения, Учителят слиза, нашето съзнание е заангажирано. Ние с песните и с молитвите се тонирахме някак си мога да кажа, че някой път с музиката повече отколкото с молитвата. Молитвата трябва да я подготвя човек. Човек трябва да се научи да се моли. Това е един дълъг процес. Не всякой може да се моли. Когато музиката е по-непосредствена и затова аз предпочитам да ги чуя, когато се събират нашите хора и си ги пеят така многогласно. Всеки си търси своята хармония, отколкото разработката. Например, направил съм само санскрит-ските песни, но си спомням. В: Вие сте направили разработка на какво? Д: Не, чисто и просто песента с акомпанимент на оркестър. В: На оркестър. Д: На оркестър. В: И за колко човека оркестър? Оркестъра беше тогава малък. Колкото е възможно. Разбира се, ние си имахме оркестър, по един-два от духовите инструменти и цигулки, виоли, чели. В: Вие ги имате още тези разработки. Д: Имаме ги тези, но аз ги нямам. Те останаха из архивите на нашите диригенти и т.н. Те се съхраняват някъде, но едно нещо имам, един факт, който ме накара да бъда много внимателен. Когато ставаше въпрос за песента "Аин фа Си", аз не бях доволен от хармонията, която й правя. И единствената песен, която им направих от санскритски тя беше Аин фа Си. И когато казах това нещо на Кирил Икономов. И Кирил Икономов бил чел в една беседа, че Аин фа Си трябва да се пее едногласно. И аз бях много доволен, че по интуиция съм попаднал на това нещо. Никаква хармония не ми харесваше. Професионално аз може да я хармонизирам, по един, по втори, по трети начин, а Учителят бил казал да се пее едногласно Аин фа Си. Вижте, при тази, при това откритие, което ми направи Кирил Икономов, аз още по-внимателен станах към песните. За мен това е метод за духовна работа, а не концертна проява. Аз не очаквам и не се надявам, че в един концерт ще имат това въздействие песните на Учителя, които биха го имали, когато се съберем в името на Учителя във време на беседите и въобще в Школата. В: Какво е вашето мнение и виждане за концертно изпълнение на песни на Учителя цигулково, с орган. Д: Виж какво, аз съм направил една песен и съм я записал. Това е "Бершитба". И я изпя един добър бас. Тя е записана. Когато записах в зала "България" Паневритмията, я записах и нея. Някои от тях могат. Доколкото знам Филип Стоицев е направил "Мусала" за хор. И я изпя хорът на туристите. Някои могат може би. Но всичко това, което разкрих около "Аин фа Си" ме кара още да смятам, че лично в себе си за неготов достатъчно и сигурен да подготвям песните за концертно изпълнение. Но с удоволствие ги слушам, когато се събереме, да кажем нашите хора се събират на молитва или на това да четем беседа. Там работата си върви нормално и там действително те вършат работа. И би трябвало да разграничаваме концертния живот от това. Това са две различни неща, нали? И аз съм уверен, повтарям, че по въздействието, което имат в това състояние, което ги пеем ние в Школата е много по-голямо, неповторимо отколкото един концерт. В един концерт човек отива с друга нагласа. Той, Учителят отива да чуе, да види изкуство. А това е метод за духовна работа. Песните и молитвите в Школата. Затова съм много предпазлив и смятам, че нямам вътрешния подтик да работя върху песните, уверявам. В: Защото на този етап има някои музиканти, професионалисти-цигулари, има и някои, които свирят на хармониум, имат идеята да се откупи един салон за три часа и да се направи концертно изпълнение на песни на Учителя. Д: Вижте какво сега, направете опит, същите песни след това съберете хората пак в салон, не на концерт, на същия салон с друга идея. Да прочетем една беседа на Учителя, както си почваме с молитвата, с формулите и да ги запеем същите песни, да видите какъв ще бъде ефекта, какво ще бъде преживяването на същите тези наши хора, които са участвали в едното и в другото. Не знам, вижте какво, това е мое гледище, може би не съм прав! Може би някои искат да направят нещо. За Паневритмията, ето например ако не беше ми поръчал Учителя, нямаше да я направя. Нямаше да я направя, аз искам да бъда много внимателен, когато правя нещо, щото де да знам. Аз помня, че Учителят Кирил Икономов доста така го порица. Той каза нещо на Кирил, гдето правеше някаква разработка на "Вехади". В: В какъв смисъл го порица? Д: Каза, че той ако знае какво ще го сполети. Не мога да го кажа, защото се отнася за друг човек, но така изрази едно недоволство от тази разработка. И то доста така категорично, нали. Като имаш предвид колко Учителят беше внимателен, оставяше всеки свободно да се прояви. Той не му забрани разбира се, но го предупреди. Щото виж какво, това са свещени песни. Към свещеното трябва да отидеш със свещено чувство, а не с професионалната си подготовка, в това съм дълбоко уверен и ако е свещеното чувство, ако имаш един порив вътрешен, нищо няма да те спре да го направиш. Но съм проверил как звучат те. Аз помня един път бяхме 5-6 души на Бивака на Витоша и си пяхме песни на Учителя. Такава атмосфера си създадохме, такова състояние сме имали, каквото никакъв концерт не може да го създаде. Не само, защото ни връща към спомена за Школата. Имат си един заряд тези песни и например "Духът Божий" като запеят преди неделната беседа в салона, какво нещо се създаваше, щото както казваме, че музиката по-лесно довежда със свещените си думи, отколкото молитвата, като повтарят, всякой не може да се моли. Например, аз сега не мога да се моля в присъствието на хора. Аз мога да се моля само когато съм сам. В: Аз също сам, не мога при други хора. Д: А когато бяхме в салона, заедно с Учителя, можехме. Можехме. В: В присъствието на Божествения Дух може. Д: Точно така, можеше, да. В: А тука не може. Д: Човек си има една свещена интимност, която не може така да се изнася навън. Аз помня как се радвах на французите, аз ходех всяка неделя в Нотър Дам, защото при католишката литургия народът си пее, там няма хорове. Има орган и хората пеят. И как тези, гражданите на Париж си пееха песните! Имаше нещо много трогателно, тези, техните духовни песни. И те си създали своята атмосфера и създават нещо, щото те са религиозни, така че отделен е религиозния човек от духовния човек. Това са две различни неща, но при французите, разбрах че религията в тях е оставила една много положителна следа. В морала, и във взаимоотношенията и отношението към Христовото Учение. Французите са преди всичко много добри, французина е по дух, по душа добър човек, да. В: Сега аз пак се връщам на същия въпрос: например аз откупувам за три часа дадена концертна зала. И се съставя този репертоар. Имаме 4-5 изпълнители добри, професионалисти на цигулка, на пиано, на хармониум и т.н. Те изпълняват даден репертоар. Сега според вас как трябва да се подреди този репертоар и трябва ли при всяка една песен да се извади и да се прочете самата песен, която пише в песнопойката или да се извадят някои мисли на Учителя за песните на Учителя? Изобщо как би се съставила една програма например, при положение, че вие имате право да я съставите? Д: Сега първо трябва да се разберем с каква цел. Ако се съберем да направим едно концертно преживяване е едно. Ако сме се събрали да си запеем едни духовни песни, които да ни свържат с Школата и с мирогледната система на Учителя, това е друг въпрос. В: Да, но на този етап те няма да могат да запеят всички в залата. Д: Това е показна лекция за песните на Учителя. В: Да, един концерт. Д: Добре, показна лекция ще бъде. Значи, може да се вземе да се вземе "Духът Божий" например, "В началото бе Словото", може и на български стил да кажем. "Запали се огънят", щото то може и санскритски песни да се дадат, вече могат да се подредят по вкус песните. Или пък някой ако иска даде само санскритски песни. Защото те са много. То има над 150 песни. Различни характери. Има български - "Давай, давай" тази в петвременен такт, тя има такива дихания тежки, нали, и разбира се самите интерпретатори, изпълнители да имат едно вътрешно разбиране и отношение към това. В: Конферансие необходимо ли е? То е едно концертно изпълнение. Д: Виж какво, зависи. Ако е например, когато хорът, камерният "Кукузел" даде концерт във Вен Сен при препълнена Базилика, аз помолих конферансието да каже да не се ръкопляска между отделните песни. Тази музика не е за ръкопляскане и ефекта беше много поразителен. Разбира се там имаше една публика, която избухна след като чу когато един баритон, много хубаво пя, не помня точно какво беше. И виж какво сега, концертът изнасян за духовна музика е много особена атмосферата, тя е неповторима. Например, един и същи артист по различни начини и различни състояния ще преживее и ще създаде при различни случаи нови нюанси в своите изпълнения. Той не може да се повтори. И друго нещо, зависи какъв е контакта, зависи от публиката. Една публика може да въодушеви един артист. Ако създаде контакта, може да стане една такава хубава работа, че неповторима да бъде. Някой път може да не се получи, това е много нормално за всякой един концерт. Но за концертно изпълнение трябва да се подберат песните, не всички стават. Но ако трябва да се събираме така в името на Учителя, то е вече съвсем друго. Там ние сами без да решаваме, без програма запяваме и почваме всичките и това нещо е много хубаво. Така, мен ми се струва, че песните на Учителя ще остане да се пеят от учениците на Школата Му. Разбира се рано е да говоря за ученици, ние не сме още ученици, ние сме най-много едни работници в делото на Учителя, от възторга, който имаме от Божественото, което е посято в нас, щото да си ученик трябва да си приложил. Например, в областта на науката щом го знаеш, ти си учен. А в духовните щом си го приложил, тогава си ученик. Със знание не става. Ние сега говорим например така каза Учителя, така казва Учителя. Ще дойде време когато ще говорим: това приложих, еди какво си приложих, това е вече същественият период от нашия живот, когато ние сме дошли да придобием онези качества, с които можем да прилагаме. Без приложение не става тази работа. Иначе ще станем като поповете. Въобще отношението на човека към Божествените проблеми е въобще личен въпрос за всяка една душа. Личен въпрос. Аз не мога да приема чуждия опит или някой да ползва моя опит. Но ние да си споделяме опитностите, да. Това е от полза. Ние се въодушевяваме, нали? Но да си създаваме модели? По никой начин да си подражаваме, щото човек трябва да бъде искрен, това което го прави да бъде негово, спонтанно и т.н.

49. БОГОМИЛИ И ПРАБЪЛГАРИ Вергилий Кръстев: Как стои въпроса за богомилите? Димитър Грива: Виж какво, аз не съм го чул, а споменавал е някой път, ето на мен не е казал, обаче сигурно на един Боев е казал много повече щото Боев написа една малка книжка за богомилите, която е много ценна и до днес, защото аз знам, че често я цитират и съвременните учени. Всъщност знам, че брат Георги Драганов от Ямбол написа книга за богомилите, която не е издадена, също. Но знам също, че когато бях в Алпите тамплиерите в Алпите познават много добре богомилското учение. До такава степен по-добре, че те направиха много голяма критика на книгата на нашия Топеничаров. Щеше да издават даже опровержение, казах: "Чакай бе, той първо скоро имаше инфаркт, той е общественик, не е учен", щото на много луксозно издание беше издал в Париж книжката си Топеничаров. Въобще как да кажа обстоятелството, че в Алпите нашите музиковеди откриха 23 песни с български ритми, а едната "Боряно, Борянке" с български текст, показва, че когато пада българското царство така нещастно, то турците са превземали Балканския полуостров много предпазливо, около 150 години. Когато пада Търново, нашите боляри по-малките не са съгласни да робуват и се вдигат със стадата си, с конете си и те именно са занесли богомилството и книгите в Полша вероятно, отколкото разни монаси, както смятат някои и тази култура отива там, създава се албигойството и когато започва инквизицията, всичко се прибира така в Алпите, планините, но след това всичко се прехвърля в Испания. Защото испанската инквизиция се забавя с два века, щото те в това време водят войни с маврите. Когато се води война не може да се провеждат инквизиции, затова в техните библиотеки има най-много литература на старите български книги. Но това историята един ден на най-рано аз се надявам, че по един езоторичен път ще се разкрият тайните на историята. По пътя на Откровението повече, отколкото по пътя на историческите изследвания. В: Вие сте работили много време и по отношение на тази музика за прабългарите. Какво беше вашето впечатление? Д: Не, аз написах музика за 1300-годишнината. С голямо удоволствие се спуснах, активно участвувах във филмите за 1300-годишнината. Написах музиката за прабългарите, като са тръгнали, за покръстването, за Патриаршеската школа, патриарха на Теодоси Търновски и да ти кажа, когато човек се докосне до тези епохи получава едно много интересно състояние. Сигурно това са били златни векове. Това има нещо голямо, духовен подем и то е даже необяснимо. Един български народ, един век, който приема християнството и се покръства и из един път създава един златен век със значима литература, век който дава и тласък на други славянски народи. На Русия първите й книги са били от нашите. Но тия работи разбира се науката ги знае много добре и руската и нашата и всички славянски науки и европейските науки. Та тази тема ми беше много близка и с голямо удоволствие писах музиката. Сега пиша една симфонична поема, в която ползвам от тези теми, които съм ги ползвал във филма. Защото не е лесно една тема да ти хрумне. Това е едно зърно, една ядка, от която могат да се развият много интересни неща. филма те ограничава, дава ти се да кажем епизод от две минути и половина, когато темата предполага, може да се развие повече извън рамките на един филм.

48. НЕСТИНАРКИТЕ И ОГНЕНИЯТ ПОЯС Вергилий Кръстев: Какво ще кажете за нестинарите? Вашето там наблюдение? Димитър Грива: Ами това е едно много интересно явление. Учителят знаеше когато отидох да видя особено нестинарите аз. В: Той ви изпрати, така ли? Д: Не ни изпрати, но знаеше, че отиваме. Той няма защо да ни изпрати, знаеше за инициативата. Това беше една двойно забранена зона, отсреща се биеха за сила с топове, трябваше специални открити листове, германска и българска артилерия беше назначена там над Созопол. Аз бях в Созопол и всъщност там ме изпратиха офицерите. "Абе, ти ги разбираш тия работи, я иди да видиш." Дадоха един кабриолет. Отидохме с кабриолет и видях, даже бях организатор на св. Константин, да, само че ние пристигнахме сутринта. Тя е играла вечерта, баба Кера. Тя е една много интересна жена, в един параклис. Питам: "Ще играе ли пак вънка?" Огънят беше загаснал. "Попитай, тя е вътре." Влязох вътре в параклиса с бял костюм с черни очила. "Ти си дошъл с вяра." "Ами кога ще играеш?" "Когато ми каже Господ, тогава." "От мен какво искаш?" "Искам да бъде готов огъня, тъпана и гайдата." И аз излязох вънка, дадох 200 лв. на един каруцар. Той донесе една кола дърва, дъб, такъв, че като се дигнаха огньове аз се уплаших, ще изгори тая баба. И дадох също пари на един младеж, казах да доведе гайдаря. Над селото имало събор, там била гайдата и тъпана. "Да дойдат тука, по 100 лв. ще им плащам на час, да стоят тука докато започне бабата." Те дойдоха към 12 часа. И действително, тя излезе. В: А жаравата беше готова? Д: Жаравата стана и с един така дълъг прът се разстилаше така на харман. Ама такава жарава, че просто ще се разтопиш бре и аз доста бях притеснен, защото тя искаше огън, ама дали такъв беше. И излезе тя с иконата пред очите си така наблизко я държи и като премина един път на една страна, че още един път на другата страна, един кръст направи и аз се успокоих. И след това като започна тъп-тъп с краката си да играе в огъня. Но моето интересно впечатление беше, че местните жители, които наблюдаваха изпадаха в същия транс и издаваха същите звучи: Ху-у, ху-у и имаха един особен поглед. Като са ми разправяли, че друг път например едно младо момиче е влязло в огъня и играла и тя, а после казва, че не помни и се оплакала, че я обвиняват, че играла в огъня. Това е много интересно. И след това Учителят ми обясняваше, че всъщност той е един огнен пояс, който опасва земята. Тръгва в Европа от Алпите, тука през Стара планина, през Странджа, отсреща играят в Баку, чак до Хималаите. В: Продължаваме за нестинарките за огнения пояс. От къде идва той? Д: Той казва, че този огнен пояс го нарича. Сега и действително, когато човек е нестинар, напусна мястото където живее, той губи, значи самото излъчване на този пояс прави нестинарите. Така например на тези нестинарски игри имаше, пристигна един германски лекар, беше цяла нощ се блъскал с мерцедеса, чул за туй нещо, той казва така: "Ние когато следвахме медицина в берлинския университет ни прочетоха един протокол. В този протокол пише, че двама селяни от славянски села, около някъде си около Берлин са дошли в университета. Запалили един огън и го изгасили с краката си боси. Това няма коментар, на този протокол, но на нас го четат. Сега и аз като чух, че има такова нещо в България, дойдох да го видя с очите си. Видях една жарава, която тука може да стопи стомана и после видях краката на жената, нищо й няма". Така че това са както Учителят ги нарича "Приятели на огъня". И действително, напуснат ли това място където живеят, да кажем Странджа, те губят тая способност да играят. В: На вас ви е направило впечатление фактически, че те влизат в транс, така ли? В едно особено състояние. Д: Да. Там като бях се научили, че е дошъл някакъв си военен кабриолет, дойдоха при мене едни хлапета 7-8 деца от 7 до 13,14 години. "Чичо, ние можем да играем без тези работи на баба Кера." Казвам: "Вижте какво, ние сега да не огорчим баба Кера, първо ще играе тя, после вие". Оставих ги там настрана, седнаха на един стол легнал така, казах на един да ги пази да не направят някоя беля и бях ги забравил. Когато баба Кера тръгна с иконата там към един извор "аязмо" из един път тия деца се измъкнаха и влезнаха в огъня и играха, просто го разпердушиниха с краката си. Едното беше 7-8-годишно и издаваха същите звучи и същото нещо. Значи това е местното население сигур чрез тези икони кой знае кога ще ги открием някой път, това са вибрациите на етерния двойник, които ги вдига, обгражда ги, пази ги, както казва Учителят. Този огнен пояс съществува. В: Значи техния етерен двойник се вдига. Д: Обяснения един ден науката да ги даде. Ние не знаем, ние не ги познаваме тия неща. Аз не знам също, ако отидеш да живееш там, може ли да получиш тия вибрации един ден и ние да играем в огъня, и това не го знаем, нали? Но местните хора играят и по-надолу стигат. Това е известно още от древността, от траките. В: А специална ли е музиката, тъпана и ритъма? Д: Тъпана, това темпото са, ритъмът е четири временен такт с удари на първите три и пауза на четвъртия. В: А мелодията? Д: Мелодията, не е нещо особено, важното е ритъмът, да, ритъмът е важен. А когато излезе тя и веднага тъпана почне да бие и те си знаят вече и то наелектризирва цялата тази група, всички тези хора. В: И как е точно тъпана, стъпката? Д: Пъм, пъм, пъм, пъм: пауза, пъм, пъм, пъм, пъм: пауза, пъм, пъм, пъм, пъм: пауза, разбираш. В: А мелодията? Д: Мелодията, виж какво, аз като се върнах написах един танц върху огъня за пиано. И даже бях дал екземпляра си на Учителя, скоро ми го върнаха тука, бил в семейството на Шаров, художника Шаров, аз пак ще го върна. Това си отива някъде към архива на Учителя. "Танца върху огъня" на мене ми направи много силно впечатление обаче. Но преди това Марин Големинов беше направил "Нестинарка" въобще цяла, той в друг ритъм я дава "нестинарски танц". А възможно е, възможно е, той да я е слушал в някое друго село. Аз не мога да кажа дали всичките нестинари играят в един и същи ритъм, в това не съм сигурен, но тогава беше четиривременен такт с удар на трите и пауза на четвъртия. В: Вашия танц на този ритъм е основан, така ли? Д: Да. В: Той за какво е, за какви инструменти? Д: Няма, само за пиано е направен. В: Вие свирили ли сте го? Д: Аз го свирих на един концерт в салона, когато давахме концерти. Скоро тука един мой колега го свири, така вкъщи, та да го види какво е било. В: Значи така за нестинарите. Д: Да, да. Аз имах така много хубави, интересни състояния, аз тогава обикалях брега, защото нямаше никой и едни червени скали и останах цяла нощ с едно одеало да спя и имах така много интересни видения, много интересни неща. Учителят ми каза: "Това са стари Богомилски сборища" за Странджа. Стари Богомилски сборища. И действително, хората там са много интересни, говорят чист, български език, литературно български език с едно особено държане, много жалко, че там после се населиха много турци и те понеже се размножават много, понеже нямаше много поминък за нашите, това не знам какво мислят нашите хора, обаче един превес има там турския етнос.

47. ПЪТЯТ НА ВСЕКИ МУЗИКАНТ Димитър Грива: Доколкото знам, в първите години на Школата е имало повече спиритуализъм и е бил доста разпространен. След това вече нашите хора се оттеглили. Но аз знам случая с мене. Георги Тахчиев с когото живеехме наблизко, той изучаваше философия в университета, аз музика и понеже бяхме всеки ден заедно, хубаво приятелство стана между нас, а беше медиум. И действително, питахме Учителят, ние направихме няколко сеанса и с Него споделихме, Той някак си се съгласи. Нали, аз на такъв сеанс например се запознах с един от заминалите ученици, най-добрите музиканти на Учителя - брат Дързев. И след това Учителят каза: "Спрете дотук". И ние самите видяхме, че този свят е опасен, той е как да ти кажа, не мога да ти кажа защо, но спряхме до тука без да чувстваме, че нещо ни липсва. Говорейки за Дързев обаче, тъй като Той ми говори за Дързев, аз въобще не го познавах, той си е заминал много преди това, тогава ми обясни един въпрос защо толкова рано си е заминал. Тогава Той ми обясни един закон. Учителят ми обясни, Учителят ми обясни по повод на това, че чрез медиума ми се осъществи срещата ми с Дързев, питах Го аз защо е заминал рано. "В Школата, когато хората в Школата, техните близки, родата им, кръвната връзка не са съгласни, дърпат то учениците преживяват много тежко и даже рано си заминават". А например също Той спомена и за Георги Радев. Неговата рода от Пловдив също е била много против. В края на краищата те са имали една голяма надежда, че той ще стане един голям учен, за което той имаше всичките условия. А той си отиде в една Школа да работи и се оттегли от света. Това за едни родители сигурно не е лесно и аз мога да кажа, че нашето семейство, когато сестра ми, която завърши в Рим и се върна в София и смятахме, че ще направи кариера в операта, тя като видя какъв е порядъка там, напусна. Нашите родители също бяха смутени. Но след моето идване на Изгрева, а след няколко месеца след това дойде баща ми, срещна се с Учителя. В този едночасов разговор, когато баща ми излезе, аз го видях, той имаше много изразително лице, така сияеше нещо в него. Той беше много доволен от разговора с Учителя и когато замина за Пловдив Му писа едно писмо, в което писмо той, дето се казва официално ни оставя при Учителя, така да се каже. Като кажа, че за мене специално, аз каза не можах да го командвам него, може да съм командвал полкове и дивизии, но аз видях, че за пръв път той се подчини на един авторитет. "Ръководете го духовно, аз материално ще го подкрепя колкото мога." Това нещо, мога да ти кажа, че това писмо зарадва Учителя. Така, това беше едно хубаво нещо, което става в нашето семейство и между нас и Учителя. Вергилий Кръстев: А за Дързев какво беше? Той композитор беше, така ли? Д: Да, в Братството имаше една песен, много се пее: "Аз съм бялото кокиче". Бил много добър музикант. И имай предвид, че в изкуството, колкото минават годините, човек повече зрее. Той ако е имал възможност да живее повече според моите приятели, той е бил една голяма надежда като музикант, но си е заминал доста рано. В: Вие бяхте споменали, че Учителят е пратил Боев да ви каже да направите Паневритмията. Д: А, да. Абе то и войната беше почнала, това беше 67 месеца преди бомбардирането на София. Боев дойде при мене и ми каза, че Учителят е казал да направя Паневритмията за голям симфоничен оркестър. Ние до тогава си я свирехме с цигулки и китари само и аз така бая се сепнах, защото работата е сериозна и се заех. Заех се просто и след това обаче, щото почнаха събитията, въобще започна се бомбардиране на София, всички се евакуираха и ние разбира се не можехме да останем в тоя трясък и Учителят също отиде в Мърчаево и аз Го питах тогава: "Има ли условия за работа?" "Страх ли ти е?" "Не ме е страх." "Щом не те е страх, стой тука и си гледай работата!" И действително, Школата не можем да оставим без присъствие. Аз останах с много голямо съзнание и с много голямо вътрешно спокойствие. И бай Ради остана, градинаря, а когато Учителят напусна Изгрева, Той като че ли остави нещо много хубаво. Така хубаво беше на Изгрева, това беше. Мина лятото, дойде пролетта също бомбардировките продължаваха, а тази градина, която се беше разцъфтяла, една тишина имаше. Имаше нещо много хубаво. Право да ти кажа, ние нямахме тревога, от друга страна някои от нашите братя и сестри, които не издържаха финансово на тази евакуация се върнаха и Той каза: "Събирайте се на молитва в малкия салон". Той каза: "Това е най-сигурното място". А това сигурно място беше покрито отгоре с един шперплат и една керемида само. Никой от нас не отиваше в скривалището Виларов, където имаше специална кабина и за книги на Евдокия и се криеха всички там, ние си стояхме в малкия салон на молитва през време на бомбардировката. Това беше много интересно положение, когато отвънка всичко се тресе, хвърчат дървета, щото и ние вътре си пеем и се молим. Имаше нещо много възвишено в смисъл, това са как да кажа, това са неповторими неща. Аз никога в живота си сигурно няма да преживея с едно голямо спокойствие, като че ли тази бомбардировка, всичко това, не ставаше за нас, ами трябваше да бъдем свидетели на такава една история, грозна и страшна. В: Вие бяхте споменали, че сте казали на Учителя, че тук няма работа за вас. Д: А да, виж какво сега, аз съм амбициозен и обичам като се включа някъде да бъда цялостен. И аз чувствах, че съм в Школата обаче, но тук има стенография, има да кажем редакцията на Георги Радев, издаваше "Житно зърно", бай Ради, градинаря, други работят, Казвам: "Учителю, тука няма работа за мене. Не ми е удобно". "Работа ли? Един ден ще видите, толкова много работа ще има, че няма да можете да си вдигнете главата! Но внимавайте, когато дойде време за работа, да не кажете, че нямате сили." Такова разминаване действително ще бъде доста неприятно и доста тежко. И то дойде. Ти си свидетел на всичко това.

46. ГОЛЕМИЯТ ПАРАВАН Вергилий Кръстев: Така. За Школата. Димитър Грива: Сега Школата предизвикваше, оставяше доста противоречия на много хора, особено на света, щото как да ти кажа, Той не беше един проповедник, който имаше една готова тема, че да я развие по логичния път както се поставя, а чисто и просто правеше контакт с тези души, които са вътре. И като дам примера как всеки момент ни усеща, да тръгна с примера на полковник Бошков, който сутринта като тръгва рано в 4 часа за беседа и трябва да мине през гората си казва: "Да си взема ли пистолета или не?" и идва на беседата, закъснява малко и когато влиза, Учителят се обръща и казва: "Когато тръгнеш към Божественото, не си взимай револвера". Това показва, че Той всеки един момент е в едно съзнание с нас и това се разговаря не с интелектуалния ни багаж, не, не, не, това не са интелектуални срещи, а срещи на Духът с душите на хората. Затуй всеки един от нас намираше отговор на проблемите си и на въпросите си. Да кажем, ако Учителят трябваше да говори, да беше дошъл в Англия, Той нямаше да говори на тоя език, нямаше да взема примери от Настрадин Ходжа и Хитър Петър, щеше да говори на някакъв си друг език с оглед на нагласата на английския манталитет и на английската култура. Тука, Той бе много български, защото говори с български съзнания и затуй именно беседите на пръв поглед, като чете човек ще каже като че нямат ред, че са нахвърляни, че няма логична мисъл. Затова не е интелектуален труд, който да се развива по някакви правила и затуй можем да си обясним, че Той може да има четири беседи на седмицата, а на Рила всеки ден. Всеки ден на рилските езера Той изнасяше по една беседа, а в неделя по две. Така че затуй Той донякъде остана за нашите интелектуалци неразбран. Защото трябва да имаш един друг усет, едно друго сетиво, както и самото Евангелие, например. Евангелието не всякой може да го чете. Но затова пък, тъй като е една храна на душата, може всякой път когато го четеш, не можеш да кажеш, ама аз съм го чел вече, няма. Всякой път като го четеш, да научиш нещо ново или да преживееш нещо и да се докоснеш до един Божествен порядък. Такова нещо има и в беседите. И затуй именно Учителят създаде параванът, големият параван. Какви ли не неща поставяше зад себе си, защото както казва Той, както сеячът сее, няма що да го виждат враните. Като си посее семето един ден то ще поникне. И така именно тука ние преживявахме някоя така трудност около Питагоровата школа както се казва, защото ако едно време в Питагоровата школа, учениците са знаели, че трябва две години там да устояват на обидите и униженията, на които ще ги подложат техните съученици, а в нашата "Питагорова школа" беше със самият живот. Държеше ученикът да издържи на общественото мнение. Разбира се, има две обществени мнения. Едно обществено мнение, което е градивно, което е авторитетно, което изгражда култура, което респектира и учи ни и хора на изкуството, което има изискване, това да. Но има и друго обществено мнение, което да кажем със някаква сила гледа да те отклони, както да кажем от гибелните последици на порока, така и от опасните рискове на добродетелта и те тика някъде по средата към нищо. Когато човек се случи на едно такова обществено мнение или е зависим от такова обществено мнение, той може да дойде направо до гибел или до унищожение. Тия методи на Питагоровата школа ги имаше и тук на Изгрева. В Школата имаше да кажем особено от тези, които държаха така малко на общественото мнение, като Методи имаше такива опитности. Много хора са ги имали, имаше ги помня Тахчиев, който като млад студент идва и Учителят му дава от ул. "Опълченска" 66 две кофи с кисело зеле да ги пренесе до дома на Гръблашева до турската легация, като мине точно по средата на "Цар Освободител". То ще бъде, когато излизат студентите и той му е било доста неприятно, но няма как, ха-ха, минал. А на Методи Константинов той си имаше доста така труден път, който написа една хубава книга за Водолея, която имаше някакво издание в Париж, има голям успех. Много хора казаха, че за Учението са научили повече от книгата за Водолея. Когато той живееше в една барака така, много неугледна, в доста ограничени условия както живеехме всички на Изгрева и дойде един от Париж, изпратили на Методий подарък една риза и т.н. да го посети едни французин и питали там съседа къде е. Пък ето го тука. В това време той си мие дъските и се разхвърлял багажа му навънка, Методи останал в едно конфузно положение. На другия ден разбира се си определя среща с него в отдела, но Методи го преживя много тежко така. Той беше винаги с връзката, с бомбето, нали. Та по въпроса с Школата всъщност много неща могат да се кажат, всякой един по своему може да ги види. Ето например, когато последния път Лулчев беше на една беседа на Учителя и Учителят му каза: "Моите думи не бяха занасяни така както бях ги казал" става въпрос за двореца, така че се усещаше много. Всякой един от нас имаше лично отношение, лично място в Школата. И Учителят имаше личен подход към всякой един от нас. На едни говореше на Ви, на други на ти. С едни беше много любезен, с други беше така малко по-остър, и това не изкушаваше някого. Ние си знаехме това нещо, защо го прави така Учителя, Той си има своите съображения. В: Вие разказахте няколко случая, когато Учителят нали нарочно разбърквал нещата. Д: Да, създаваше такива неща, например когато при един генерал, запасен генерал, Учителят го канят на вечеря. На тази вечеря той поканил разни министри и т.н., това е през зимата и чака долу той на стълбите. А Учителят излиза от колата с един балтон вехт, с един такъв на петна и нахлул на главата си една сламена шапка. Нашият софийски общественик така му става доста криво, но няма как, нали? Или когато да кажем случая с варналии, които поканват Учителя да отиде във Варна. Предишния ден Той отива долу в лозето и разбутва кошера, разбута пчелите и те го нахапаха и Той така целия подут, на другия ден пътува във влака и така го посрещат варналии, обичаше да ги прави тези неща, да им освободи съзнанието. Той искаше човек да бъде вътрешно свободен. Не може да се развива един човек, когато е вътрешно зависим от едно съвременно общество, което си има своя път. Но един ученик трябва да бъде вътрешно свободен, трябва да не изпада в противоречие в подобни неща. Да разграничава Божественото от светското съвсем категорично. И затуй обичаше така свободно, всъщност какво искаше Той от нас? - Пробудено съзнание. Той не говореше за нашите индивидуални способности, в Школата бяха хора неуки и професори с висше образование, стояха на един чин, един до други, нали и това не ни създаваше противоречие, нито имаше някакво стъпало, да се чувстваме едните по-низки, а другите по-високо. Пред Божественото, както човешката душа има Божествен произход и за учения и за простия, така и в Школата ние имахме, така бяхме на едно ниво поставени всички и с едно несъзнателно разбиране, а от само себе си се получаваха тези неща. Пред Божественото всички бяхме равни. И Георги Радев със своите толкова езика, които знаеше, със завършени университети и с написаните си книги и до него бай Ради-градинаря, явява се един музикант като мен, който ще учи и бяхме действително като в братство, защото също като братя бяхме. И разбира се когато си замина Учителят, мога да кажа, че тогава вече след време се получиха различия. Затуй Той може би каза: "Събирайте се в малки хармонични групи". Ние не можем да имаме вече тая голяма общност, която имахме в присъствието на Учителя. Това е много интересен факт, който дава много размисъл и дава един истински поглед към самата Школа. Школата не знам, както беше трудно за един Георги Томалевски и някои и други да напишат биография на Учителя, така също и за Школата ми се струва, че е трудно да се говори, защото трябва да се усетят нещата. В: Може би Методи Константинов да е имал най-големите опитности от тоя тип, за смачкване на фасона. Д: Е, може би да, аз помня когато той работеше като мозайкаджия, защото имай предвид, че в тази мозайкаджийска група бяха все висшисти. Нали след 9.IХ.1944 г. много от нашите хора не бяха тачени от властта, все висшисти бяха и Борис Николов ги научи на тоя занаят, те, най-големите общественици даже работеха. Като почнем Университета, военни министерства и т.н., те бяха добри майстори разбира се и един ден, а преди това Методи беше юрисконсулт в Министерството на финансите. И това е първия човек след министъра. Един ден в това работническо облекло, отива в Министерството на финансите сутринта да си уреди някои от старите документи и под мишницата си завити в един вестник си носи двата гумени цървула, с които работи на работното си място като мозайкаджия и както се движи между разни хора, в това време нещо го разбутали и двата му цървула изхвръкнали по стълбището върху червените пътеки. Той се сконфузил много, разбира се така, че тези всички неща както виждаш не са случайни. Имаше хора обаче в Школата, които преодоляваха тия неща. Аз мога да ти кажа, че един Борис Николов не се влияеше от тези неща. Имаше хора, които им беше по-лесно и те нямаха такива опитности, защото беше може би излишно. Но който държеше за общественото мнение изпадаше в тази безизходица, преживяваше тези тежки опитности на тъй наречената Питагорова школа, още повече, че те не бяха съзнателно нагодени както е било на времето при Питагора, ставаха от само себе си така както Духа ни ги създава. Това, това беше едно особено изпитание, разбира се. Ако има условия да работи в Швейцария, би станал професор. Веднъж той го каза на Учителя, оплакваше се, че иска да стане професор. А Той му каза: "Професор ли?" И то подигравателно. Защото виж какво сега, в крайна сметка ний трябва да сме наясно, дали е по-интересно в една духовна Школа, която се явява на хиляди години или да завърши някакъв швейцарски или американски факултет, нали така. Все пак трябваше да имаме ний туй разбиране, да не се съблазняваме, защото и владика и професори по света много, също и в областта на културата, но духовната Школа е нещо, едно изключение. В: Разказвали сте ми, че може би най-големия фурор е бил, когато от "Опълченска" 66 цялата група пътува за Витоша? Д: А да, Учителят си уреждаше, ходеха нашите хора тогава, аз не съм присъствал на тези неща, още бях в Пловдив ученик. В това време имаше такива екипи туристически. Всякой смъква от тавана най-старите дрехи, навлича ги и тръгва. И отзад Цеко върви на раницата на гърба има едно малко кюмбе, върху него един чайник ври и пуши и така ще ги прекара през центъра на София, по "Царя" да минат. Въобще на Него тези паравани Му бяха необходими. Сега го разбирам аз. Аз например, хората разберяха какви семена сее Учителят. При това владици, попове, генерали ако разберяха щяха да се нахвърлят върху Школата, много по-драстично. Те нямаше да Му простят много лесно. Той си пося семената, каза си Словото и да се съхрани може би, щото познаваме тези неща. Учителят казваше колкото повече ни мислят за шантави, толкова по-добре. Да, защото ние знаем, че изучаваме нещо, което за онова съвремие не само не беше приемливо, хората тогава не бяха и толерантни. Мога да ви кажа например, че когато професор Фалкенхан се занимаваше, изучаваше Учителя и биографията Му, за да го впише в книгата си, в която той пише за България, зададе един много интересен въпрос: дошъл до едно много интересно заключение, именно, че "Учителят за мене е най-пострадалият автор от Октомврийската революция до днес". И ме пита защо? И по моето убеждение му казах, че преди 9.IХ.1944 г. поради нерешените национални проблеми, нашата интелигенция беше войнствена националистическа интелигенция, при тая войнствена интелигенция, тя не държеше много за разни учения, които проповядват мир и кротост. А след 9.IХ.1944 г. войнстващият сталинистки атеизъм също не беше съгласен с такива. Така, че и преди 9-ти и след 9-ти последователите на Учителя не бяха поставени в добро положение, защото в една съвременност, в която имаше други идеали, други обществени задачи, а ние всъщност, както казва Той, Моето Учение ще го приложите до 1000 години ни даде срок, щото в условията на един живот човек може да преживее, да проучи един гений да кажем. А един Учител, както виждаме християнството е от 2000 години, какво от него сме успели да приложим? Трудна история.

45. ЖИВОТЪТ НА РИЛА Димитър Грива: Когато имахме гости от чужбина, особено горе от латвийските държави, Полша и Франция, Учителят в беседата каза, че "Като тази година ще имате чак в 1999 г." И действително, месец, два и като се върнахме от езерата войната почна и всичко се обърка и до ден днешен не можем да се оправим. Вергилий Кръстев: Искам да питам. Вие сте ходили на езерата горе на Рила. Какво ви беше вашето впечатление за лагерите? Д: Виж какво, горе имаше такава духовна атмосфера. Той дето казва: "Който иска за здраве да отиде на Витоша. Който иска духовна работа ще идва на Рила". Имай предвид, на Рила всяка сутрин Учителят изнасяше беседа на Молитвения връх. Всяка сутрин, можеш да си представиш какво състояние имаше там. Аз ще ти покажа снимки от Молитвения връх, ти ги нямаш такива. И изключително нещо беше. Аз не знам какъв е бил Христос в планината, но Учителят в планината беше това дето се казва: Не може Окултна Школа без планина. Аз ти казвам, нашите хора светеха тогава. Аз като си замина Учителят и като минаха години видях колко сме различни, колко даже не можем да си общуваме, защото това, което ни обединяваше, правеше ни в едно, беше че се потопявахме в атмосферата на Учителя. След това вече когато всеки своята индивидуалност прояви, затуй Той самият каза: "Събирайте се на малки групи". Това съм го чул. В Неговото присъствие можеше да се обединим, какви ли не хора имаше най-различни. На Рила беше изключително нещо. Живота наистина на Рила беше за духовна работа. Той самия каза, че там са Му определили да отиде. Ето тука при тия рилски езера. Щото видях после почнаха да правят хижи и т.н. Тая история няма да се върне. В: А спомняте ли си нещо за Бивака на Витоша? Д: Аз не съм бил тогава. Аз не знам точно годината, когато те са имали бивак на Витоша на Присоите. Но съм отишъл да видя. Там вече поляната е била по-голяма, но гората вече навлиза и тя се намалява. В: Не можа никой да ми покаже къде е точно поляната. Д: Така ли? В: Галилей веднъж ме заведе и ми показа бора, на който се облягал Учителя, обаче не можахме да я скицираме, не можахме да я заснемем. Д: Виж какво, поляната тя не беше голяма и е завзета от гората. Гората, тя навлиза и се стеснява поляната, да. Това е най-алпийският, най-рилският вид на Витоша, това е Присоят. Това лесно може да се намери, имаше пътека към него, имаше наблизо извор, който позволяваше да има, щото без извор не може да имаме лагер. И тогава разбира се е нямало толкова много хора. Те са били двайсетина палатки, когато като на Рила тогава имаше 500 души дори и повече. Бай Янко с двайсет коня, сваляше, качваше храна, палатки и т.н. Организацията беше много голяма. Там Гради като вземеш, Славчо Славянски организираха нещата, а ние нямахме някакви такива определени личности. Всякой се включваше в работата когато трябва, нямаше никой и на никого не нареждаше. В: Да, тука виждаме една снимка на цигуларите горе на Рила, тука са заснети, това е целия състав, тука изнасят концерт на Рила. Тези концерти изобщо са били интересни и те се изнасят в присъствието на Учителя. Д: Да, да знаеш музикантите бяха много активни. Много активни, те създаваха една атмосфера много хубава. Аз ти казвам, музиката вършеше голяма работа в Школата. В: Да. Сега тука виждаме няколко поредици от снимки, където музикантите са седнали, свирят и Учителят в дъното седи, слуша. И този оркестър е от 6, 7, 8 човека, той не е много голям оркестър и вероятно изпълняват музиката, песни от Учителя. Д: Нашите музиканти бяха много въодушевени. В: Ето тука например музикантите с инструментите са около Учителя след изнесен концерт. Ето тука сега една снимка, свирят Стоицев, Галилей, в дъното Учителя е на масата. Тука всички слушат внимателно. Тези неща вече не могат да се повторят. Д: А-ах, не може. Ново действие, нов декор, нов начин на мислене, на действие. Хубави, много хубави, мили спомени.