valiamaria

18. ВИДЕЛИНАТА СВЕТИ В ТЪМНИНАТА - И ТЪМНИНАТА НЕ Я ОБЗЕ (В. «Алфа», г. I, бр. 3, сряда, 5.V.1924 г., стр. 1) Тъмнината обгръщаше всичко. Очите не виждаха освен блясъка на златото, звяра в човека, всемогъществото на насилието. И казваха тогава: «Суета е всичко - суета сует! Няма живот, освен на земята, и няма други смисъл за тоя живот, освен в смъртта!» И тъкмо тогава, в тия тъмни нощи за човешките души, блясва на небосвода нова звезда. И тия, които имат очи - видяха я и отидоха да й се поклонят. Блясъкът й влезе в погледа на новороденото между животните отроче - и всичко, на което се спира той, добива нов смисъл... Върви Той тихо, с прострени напред ръце - да обхване целия свят сякаш. Мирни са думите Му - непонятни дори за тия, които чуват и разбират само миналото, над които сянката на смъртта е спътник от люлката до последния ден дори - но бури будят в душите. Виделина носи Той! - Вий всинца братя сте. Един е вашият Баща горе, на небето - а вий Негови чада сте! Светът се спира. Тия думи го смущават. - Луд е! Бесове има! - крещят тия, които в тъмнината душат своите братя и пият кръвта им. И озверени от страх - от светлината Му всички видяха кървавите им ръце, - те се нахвърлиха отгоре Му - и Го разпнаха. Но виделината светеше в тъмнината - и тъмнината не я обзе: Той със смъртта Си - смъртта победи... В света, потиснат от мрак, виждащ само блясъка на златото, знаещ само, че човек за човека е звяр и вярващ само в могъществото на насилието и смъртта - звезда пламна на небето - и блясъкът й влезе в очите на Човека. И Той в света бе - но не бе от света - и светът Го не позна. В свойте си дойде и свойте Му Го не приеха. А които Го приеха, даде им радост: Истината да познаят, да бъдат чада Божий, сиреч носители на Неговата Любов. И рече им Той: - Няма друга любов като Божията Любов! Само тоя, който нея има, ще узнае живот вечен - и нивга няма вече да умре. Любете се, защото братя сте - и всички Божи чада! И пак хората на света, угнетяващи се един друг и убиващи се в тъмнината, спряха се за малко и рекоха: - Луд е! - и хвърляха кал върху Му. Но виделината свети в тъмнината - и тъмнината не я обзе. Alfa W.

17. НЕ СТРУВАТ ЛУЛА ТЮТЮН (В. «Алфа», г. I, бр. 2, 25.IV.1924 г., стр. 4) В една малка статия, озаглавена «Дъновизъм или спекула с дъновизма», в. «Епоха» от 3 април т.г., като констатира, че «Дънов има последователи, лица от двата пола и от разни слоеве на живота (510!) и че болшинството от тях са с висше образование - гимназиални учители, висши чиновници, студенти и пр.», пита: «Всички тия хора дали са глупци?» А преди тия редове задава питането: «Има ли в България учени и богослови? Ако имаме, защо не излязат публично да развенчаят учението на Дънова, което е донесено у нас главно от Америка?» и накрая свършва така: «Властите не бива да оперират с общи фрази и с обвинения а forfait121... Необходимо е солидно изследване. И съобразно това да се действува. Инак ще излезе, че държавата е издържала в чужбина учени, които не струват лула тютюн.» Благодарим от все сърце на автора на тази статийка за неговата искреност и вярна констатация относно състава на последователите на г-н Дънов, ала заедно с това не можем да не изкажем и нашето съжаление, задето той се е заловил да третира един въпрос от чисто духовен характер - въпрос, чиято същина изглежда, че не познава. Поради тази причина, сам несъзнателно заблуден, той неволно заблуждава и своите недобре осведомени читатели. Тъй е то, такива са изобщо много наши журналисти: те имат претенциите на енциклопедисти и си въобразяват, че могат да пишат по всичко, в това число и по чисто духовни въпроси, които са от най-трудните, и при това още - от най-деликатните. Нищо чудно тогава, че нямаме сериозен печат, че поради това не можем да имаме и сериозна читающа публика, сериозно обществено мнение, понеже наистина такова мнение се създава от съответен печат, особено пък в страни като нашата, която се намира още в началото на своето културно развитие. Та сега - на въпроса. Не е прав в. «Епоха», като мисли, че учени и богослови ще могат да развенчаят учението на г-н Дънов. Нека забележим тук преди всичко, че г-н Дънов не проповядва свое собствено учение, а чистото учение на Христа, и следователно това учение не може да бъде донесено от Америка, както твърди в. «Епоха». Господин Дънов - според много вярната преценка на в. «Чуден свят» (бр. 1 от април 1924 г.) - «е апостол на едно чисто християнство, без обрядност, без условности и лицемерие». Само че тук има и друго много по-важно нещо, по което г-н Дънов се различава от много други проповедници на чистото Христово учение - то е, че г-н Дънов е приложил учението напълно в своя живот; той живее именно според учението и учи точно според живота си, и ето защо г-н Дънов е можал да вникне тъй дълбоко в Божествените истини, според думите на Христа: «Ако някой иска да върши Неговата (на Бога Отца) воля, ще познае дали учението е от Бога, и дали аз говоря от себе си» (Ев. Йоан 7: 17). В своя живот г-н Дънов изпълнява точно и напълно волята на Бога и затова, когато проповядва, той говори не от себе си, а от името на Оногова, Който го е пратил. Да, «в изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа». И само тоя едничък факт - изпълнението волята на Бога и според това, пълната хармония между думите и делата му - г-н Дънова - може да обясни голямото влияние и обаяние, което тоя истински духовен учител упражнява върху своите верни последователи. Със своя богоугоден живот г-н Дънов дава на своите ученици висок пример за подражание и затова той с пълно право казва: «Мене може да обори само онзи, който би живял по-добър живот от живота, който аз живея.» Изучаването и владението на богословската наука, и специално - на християнското богословие, още не е гаранция, че с негова помощ човек може да вникне в същината на Христовото учение, ако той, преди всичко, не живее според това учение. Известно е на осведомените лица, че куейкерите (у нас е прието да се произнася криво тази дума - квакери) са най-духовно издигнатите хора в Англия и в Америка, а между това те нямат никакви богословски училища и не учат никакво богословие. Защото наистина не с ума - плод на който е изобщо науката, в която влиза и специалната наука «богословие» - може да се схване Бог, а с чисто сърце: нали сам Господ наш Исус Христос казва: «Блажени чистосърдечните, защото те ще видят Бога» (Мат. 5: 8). Богословите, като учени хора, се мъчат да схванат и разберат Бога изобщо с ума, а не със сърцето. При това, колкото се отнася до нашите - българските богослови, понеже за тях става дума тук, - с тъга на сърцето трябва да признаем, че като изключим ония малцина от тях, които достойно се подвизават извън официалната църква, мнозинството от другите нямат Духа, който е от Бога, за да могат да познаят туй, което е дадено нам от Бога, а имат духа на света. Някои от тях - и то не най-малките, а корифеите - са се завладели от тоя последен дух дори до такава степен, че са се обърнали на boules de suit (лоени топки) - да употребим заглавието на един от Ги де Мопасановите разкази, -понеже вниманието им е съсредоточено главно в това - как повече и по-добре да угодят на своята любима плът. Естествено е, че такива хора, които служат на плътта и имат дух на затлъстяване, не могат да живеят духовен живот и следователно не могат да схванат и разберат духовните истини. Защото подобното от подобно се познава, и духовното - от духовно. В подкрепа на това апостол Павел казва изрично: «Плътският човек не схваща това, което е от Духа Божия, защото за него то е безумие и не може да го разумее, понеже то духовно се изпитва. Но духовният човек всяко нещо изпитва» (I Кор. 2: 14-15). И пак същият апостол казва: «Не обърна ли Бог в безумство мъдростта на този свят? И понеже светът с мъдростта си не позна Бога, Бог избра безумните на света, да посрами мъдрите» (I Кор. 1: 20, 21, 27). Историята говори, че пророците, основателите на религиите, са действували винаги извън официалната църква и са били винаги гонени и дори убивани от нея. Те не са никакви богослови, а съставляват творческия период на религиозния живот, когато пък учените и богословите се явяват тепърва и те не създават нищо ново, а само предъвкват казаното веднъж от пророците - коментират, тълкуват и свеждат към догми, сиреч вкаменяват, оковават в сухи, мъртви и неподвижни формули живите истини, дадени чрез пророците и великите религиозни учители. И понеже, от друга страна, учените и богословите, с някои изключения, нямат вдъхновението, което дава Духът Божи, а разсъждават по човешки, следва оттук, че едно богословие не представлява нищо друго от себе си, освен сбор от човешки тълкувания и разбирания на Божествените истини, и че има толкова богословски системи, колкото и богослови. Само по тоя начин именно ние можем да си обясним както всичкото разнообразие на богословските тълкувания, тъй и всичките противоречия, които се срещат в тия тълкувания. С една дума, периодът на науката и богословието в религиозния живот на един народ е период на вкаменяване, на упадък на този живот, по същия начин, както литературната критика означава упадък в литературния живот на една страна, понеже критиката се явява тепърва - след поезията - творческия период на литературата - и тя не създава нищо ново, а само анализира, определя и класифицира туй, което са създали поетите, тези вдъхновени майстори на словото. White МОТА (В. «Алфа», г. I, бр. 3, сряда, 5. V. 1924 г.) «Възкресението е едно преходно състояние от подсъзнателен живот към съзнателен и свръхсъзнателен живот. Самосъзнанието, което се заражда, е възкресение, оживяване.» «Невежата, и християнин да е, пак си е невежа.» «В себе си, във вашата душа, трябва да бъдете тъй снизходителни към хората, както към себе си. Но бъдете последователни: мислете за другите тъй, както за себе си». [Учителят Петър Дънов] _____________ 121 - a forfait (фр.) - с предварително определен изход; vente a forfait - продажба по предварително уговорена цена, която после не може да се променя. (бел. М.И.)

16. КАКВО ГОВОРИ СВЕТЛИНАТА? ИМА ЛИ МОРАЛ ДНЕС? [МИСЛИ ОТ Учителя Петър Дънов] (В. «Алфа», г. I, бр. 2, 25.IV.1924 г., стр. 3-4) Какво говори светлината? Има ли морал днес? Защо има болести? Трябва ли да се плаща на поповете? Що е най-реалното? Лъжата! Каква е кожата и косите на престъпниците? Знаете ли какво говори г-н Дънов? И какво мисли за държавата? Земята ще бъде разтърсена! «Седели ли сте вие под слънчевите лъчи? От хиляди години още Слънцето говори на нашите уши, но ние не можем да разберем този разумен разговор, който Слънцето води с нас. Кой от учените хора е сполучил да го разбере? Вие сте направили фонограф. Много добре. Но кой от вас досега е направил една машина, та тези лъчи, като се превърнат в звукове, да се чуе какво ни казват те? От хиляди години говори туй Слънце. Учените, понеже сами ги [не] чуват, искат да кажат, че то никому не говори. Говори то, но не всички души още могат да разберат. Когато някой наш приятел ни говори, ако нашето ухо не е деликатно, ние чуваме само един шум, но колкото се доближаваме до него или нашето ухо стане по-остро, почваме да различаваме тези звукове на разумната Божествена реч. И тук, в България, хората окрякаха, че сме излизали рано сутрин. Аз искам да ги науча на езика на светлината. Светлината, чрез която слънцето ни говори, това е езикът на природата. Когато хората научат този език на слънцето, тогава ще дойде новата култура. Това е спасението на човечеството. Не можем ли да разберем езика на светлината, ние ще имаме постоянно болести, страдания, затвори, убийства, банкрутства. Всичко това ще съществува. Защо? - Защото хората не разбират разумния език. Знаете ли колко действува една блага дума, каква велика сила има в себе си? А всеки един от вас може да направи това - да даде поне една блага дума.» «И сега ще ми проповядват морал! Горкият Христос, Той се измъчи на кръста! И жени, и мъже плачат, че Христос умрял на кръста. А пък че някой техен брат за 1000 лева умира, че онзи там в затвора гние, за този Христос, който страда там, не помислят, а казват: «Е, това е в реда на нещата». Тъй рекъл Господ. Господ не е рекъл тъй, това е наше казване. И защо става всичко туй? - Понеже ние не разбираме, че светлината е език на природата.» «Христовият Дух е най-реалното, най-същественото, най-великото, което носи всички блага в света. Аз Го виждам във всички хора, виждам Го как действува във вас, виждам Го заложен във всички. Той е туй, красивото, което се проявява във вас. Щом дойде до вас, вие казвате: «Чакай, той да не бъде по-умен от нас, та да ни излъже.» Че, като ви излъжа, да не ми напишете името със златни букви горе! Светът е пълен с лъжци, та имало още един, какво ще спечели с това? Светът се нуждае от хора, които да говорят не грубата истина, а абсолютната Истина. Човек, който говори абсолютната Истина, той е готов да дели с брата си своя залък, своите дрехи, своята къща, всичко дели той. Не говоря за онзи, който си има 4-5 чифта дрехи, а за онзи, който няма и за Великден нищо.» «Чистота трябва да се проповядва от сърце на сърце. Аз бих желал да проповядваме сърце на сърце. Ако е за философствуване, и аз зная да изопачавам нещата. Но аз зная, че няма нито един, който, като е изопачил Божията Истина, да е харосал. В цялата окултна литература, от незапомнени времена, откак свят светува, няма нито един човек, нито един ангел, който, като е излъгал, да е прокопсал. В Божествения свят най-малката лъжа, най-малката лоша постъпка води всичките свои лоши последствия. Кога се явяват тия лоши последствия? Когато забравим, че Бог е Любов, и искаме по друг начин да постигнем своите блага.» «Болестите в света идват по причина, че ние не сме в съгласие с Бога. Затворете който и да е, лишете го от светлината, лишете го от чистия въздух, лишете го от храната, и в една година вие ще имате един инвалид. Че това е закон в природата. Следователно това е вярно. Ако лишите една душа от Любов, ако лишите една душа от Мъдрост, ако лишите една душа от Истина, какво ще стане с нея? - Тя ще стане един инвалид. Ами че целият свят днес е пълен с инвалиди, с хора, които не могат да кажат какво нещо е Истината. Казваме: Любовта носи живота. Ами какво нещо е Любовта? Като дойде Любовта в тебе, тя ще внесе разширение, ще съзнаеш отгде иде животът. Като дойде Мъдростта, ти ще разбереш защо е създаден светът, ще видиш хармонията в живота. Като дойде Истината, ще имаш свобода, и ще си създадеш правилни отношения с хората.» «Някои казват: «Всичко е произволно, всичко е даром.» Да, даром е, но всичко се постига с големи усилия. Изследвайте тези, великите, талантливите хора, ще видите, че техният мозък не е обикновен, той е особено организиран. Те са достигнали с усилие това. Аз съм правил изследвания и съм намерил, че клетките на добрите хора се различават от клетките на тия хора, които не са добри. Аз съм разглеждал под микроскоп кожата на някой престъпник, който не е роден такъв, но който се отклонил от Бога, който е престъпил Божите закони - неговата кожа се е деформирала. Неговият поглед се различава от погледа на добрите хора. Космите на един престъпник не са като космите на един праведник. Онези хора, които не са праведни, от тях излиза голям смрад. Питат: «Как познаваш?» - Като дойде при мене един престъпник, от него излиза такъв смрад, че аз едва издържам. Някои казват: «Престъпленията се крият.» Няма нищо скрито-покрито в света. Онези светии, които са живели 20 години в пустинята и са водили един чист живот, от тяхното тяло, от техния ум, от тяхното сърце излиза такова благоухание! Живот носят те на света! Те са една жива динамическа сила. Проводници са те на Бога! И ние можем да бъдем проводници на Божествения Дух. Бог трябва да говори вътре в нас, и да не сме страхливи! Какво трябва да говорим? - Че у всички същества трябва да има Любов, и да не злоупотребяваме с онези сили, които Бог ни е дал, и да не противодействуваме, защото ще ни постигне нещо много зло. И в името на тази Любов, която Бог ни е дал, да кажем: „Братко, можем да се споразумеем. Аз се радвам, че ти мислиш, че Христос е Син Божий, но Той не е само Син Божий, но в Него се изявява Божията Любов".» «По колко плащаха на Христа, по 100 000 лева ли, по колко? На онези Христови заместници днес в България, в Англия, във Франция им плащат. Ами, питам: на техния Учител по колко плащаха? Казват: «Ами с какво ще живеем?» Ами Христос с какво живееше? Нали трябва да живеем като Христос! «Ама Той имаше сила.» Че, и вие, като ученици, можете да имате сила. Щом вие искате да учите света, дайте му един пример на безкористие. Аз не казвам, че на свещениците не трябва да им се плаща, това ще бъде насилие, но онзи свещеник сам да каже: «Братко, аз ти благодаря, дай тази заплата на другиго, аз ще се постарая да работя по Любов - тъй, както Бог иска.» Мислите ли, че те няма да се прехранят? Това е Христовият закон! Там е силата, да знаем, че ония хора, които ний обичаме по сърце, те са готови зарад нас да дадат и залъка си.» «И Христос ви казва сега: «Елате при мене, и живейте заедно с мене!» Сърца се изискват, чистосърдечни сърца! И всички онези, които любят Бога, които и да са те, православни, католици, евангелисти, теософи, от всички народи трябва да си подадем ръка в името на този Баща, Който ни говори чрез светлината, чрез този, дълбокия език. И в света ще настане една нова епоха, всички ангели ще слязат, ще дойдат Учители на човечеството, и тези сухи науки, които са като сухи кости, ще се прикрият и ще оживеят.» «Ние трябва да живеем като души, а не като тела. Колко пъти аз съм опитвал съмненията на хората! Какви ли не съмнения са прониквали в човешките сърца! Някои, като ме гледат, съмнението прониква в тях. Казвам: «Какво има? Аз съм готов да споделя Истината с тебе. Опитай ме, но не ме човъркай! Опитай ме колкото искаш, но човъркаш ли ме, ти спъваш себе си. Аз съм готов да споделя всичко, да пожертвувам всичко, няма да осиромашея.» Като казвам, че няма да осиромашея, разбирам в смисъл на този велик Божествен Дух, Който работи в мене. Някой път някои казват: «Знаете ли какво говори Господин Дънов?» А, господин Дънов! Аз се застъпвам за онова, което говоря, защото зная, че то е Истина. Аз свидетелствувам за тази Божия Истина и казвам: в тази Божия Истина няма никаква промяна. В тази Божия Любов няма никаква промяна, нито измяна, тя е постоянна, една и съща е Любовта във всичките свои проявления през всичките векове. И често, когато правя сравнения между веруюто на хората, казвам: хората могат да се облекат в каквито искат дрехи, Любовта ще остане постоянна.» Някои ме питат: «Ами ти какво мислиш за държавата?» Какво мисля за държавата! Аз ще ви приведа едно сравнение. Представете си, че аз се кача на един кораб, който е хилаво направен, и на него има около 100-200 души. Подига се буря, гледам, че корабът не е добре направен. Трябва ли сега в морето или в океана да се бием? Всред океана сме. Какво ще направим? Трябва ли да се бием? Не, единственото нещо е да се молим да излезем на брега, и като изляза на брега, ще кажа: «На такъв кораб втори път не се качвам.» И на днешните народи им казваме пак същото: тия кораби, в които сте влезли, гледайте да излезете на брега, и веднъж излезете ли, не влизайте повече! Има един кораб в света здраво направен. Има друга една държава в света, и тя простира ръце сега, налага се. Има три велики закони, с които тя се управлява: законът на Божията Любов, законът на Божията Мъдрост и законът на Божията Истина. След това идват други два производни закона: законът на Правдата - да се даде всекиму каквото трябва, и законът на Добродетелта. Това са законите, това е целият кодекс на тази държава, чрез който ще се управлява. Тази държава иде сега в света и вие ще бъдете зрители на всичко туй, което ще стане, и ще проверите думите ми, дали са верни или не. Бог иде в света и с такава грамадна сила ще бъде разтърсена цялата земя, всички народи, че умовете и сърцата на хората ще се обърнат, ще почнат да мислят и да чувствуват правилно. Иде тази велика любов в света и тя ще реформира сърцата.» Б. Р. Горното е стенографирани пасажи от беседа на 13-и т.м. на ул. «Оборище» № 14.120

15. В ГОЛЕМИЯ ХРАМ ИЛИ ВЪВ ВИЗАНТИЙСКА ЧЕРКВИЦА (В. «Алфа», г. I, бр. 2, 25. IV. 1924 г., стр. 3) Някога хората без да искат казват истината. Професор Моллов (бивш министър) в «Пряпорец» (бр. 85,17 април) пише статия под горното заглавие. В България - казва той - се създаде Демократическият сговор119 - велика обществена сила, това не е друго, а великолепен «Голям храм» - нещо като готическите средновековни събори, като «Ап. Невски». В тоя храм трябва да влязат всички. Престъпно е да се отбива човек в някой византийски параклис, каквито уважаемият професор наблюдавал в Месемврия (непременно там, и нигде другаде). Професор М. като библейски пророк вика: «Или в голям великолепен храм - в сговора, гдето има място за всички добри воли и начинания, или ще се върнем във византийските черквици на Месемврия, да мечтаем за византийските принцеси (непременно за принцесите, за нищо друго)» и да не съзираме, че новите условия на живота искат нещо ново - по формация, по дух, по метод, па даже и хора». И представете си, и нови хора! Тия хора във великолепния храм ще докажат, че 9 юни не е епизод в нашата история, а е велик революционен момент - излизане от мъничките черквици и влизане във великолепния храм - в сговора, в демокрацията. Разбира се, че всичко това е тъй, както го пише професорът. Каква мъдрост, какво проникване, едва ли не в метафизи-ческите глъбини на родната ни история. Чудно дивни открития от ден на ден стават в нашата страна сред народа ни, особено сред ръководителите му -сговористите. Девети юни е велика дата. Как не - тя е най-великата дата в новата ни история. От 9 юни се започна нова ера - потече мед и мляко в нашата страна. Построи се великолепен храм, който лежи върху картечницата и винотовка-та... Това не е храм, мислим ний, а картонен дом, който, ако не е стражата, ще се разлети в пух и прах в миг. В тоя храм има не една икона, а много, и то все чудотворни. Непременно там е иконата на Ивана Рилски, който предрекъл мъченическата смърт на «диктатора», според светите старци, както писа в. «Слово» на времето. В тоя храм изглежда няма място за свободната мисъл, за свободната съвест. В тоя храм владее не безличието, безжизнеността на «византийските черквици», а шествува синодалният инквизитор. В тая демократическа сила ще остане, възможно е, само попщината и десетина души владици, а всичко друго ще отиде другаде, защото това не е храм, а е инквизиционно съдилище... Народът - широки трудещи се маси - хората на мисълта - всички тия хора отдавна са оставили без съжаление разни храмове с мъртвите кости, с модерни или във византийски дух икони. С храмове имат работа погребачите на мъртъвци. А. Б. Р. Горната статия изразява частния възглед на г-н А.

14. ВЪЗКРЕСЯВАТ СРЕДНИТЕ ВЕКОВЕ (В. «Алфа», г. I, бр. 2, 25.IV.1924 г., стр. 3) Официозите на българското «професорско» правителство съобщават, че министърът издал окръжно до подведомствените си органи, с което ги приканва да бдят и донасят кой чиновник е с «противодържавни» идеи, та въз основа на закона за защитата на държавата, да се уволняват. Повече нищо. В Средните векове имало чумосани. Това били еретиците - царете, управниците, владиците гонели еретиците. Имало хиляди хора, които се занимавали с шпионство - донасяли на инквизиторите де се намира еретик, за да бъде хванат и затворен. Шпионите трупали богатства. Достатъчно [било] някой човек да е ненавистен на шпионина - веднага се обръщал в еретик и попадал под ударите на жестокия закон. Еретиците се уволнявали от служба, предавани били на съд и убивани. Заповядвало се никой правоверен да не приема в къщата си еретик, да му не дава хляб. Ако някой правоверен се стремил да запази живота на еретика, съгласно завета на Исуса, то къщата му се сринвала, а той се наказвал. Ония чиновници, управители, които не предприемали гонение против еретиците, били уволнявани и наказвани. Днешните управници защищават средновековщината. С насилие, с меч, с кръв, с гонение злото не се чисти. Онзи, който сам създава условия за появата на «нелегални» партии, няма право да гони и преследва. Вървейки по тоя пакостен път, ние ще се разправяме само с кърви, революции и бунтове. Горко на чадата ни! Колко дребнави души имаме, за да живеем в стихията на отмъщението, на ненавистта. И.

13. НА «ЩО Е ИСТИНА?» ( - ТО Е ИСТИНА, Б. Р.) (В. «Алфа», г. I, бр. 2, 25.IV.1924 г, стр. 2-3) Като започнах да чета вестника Ви, останах доволен и предоволен, когато прочетох, че трябва да се изучава що вършат дъновистите и сектантите. Особено се спрях на думите: «Ако благочестивите свещеници и благочестиви християни доблестно извършат тази голяма услуга на Св. Църква и наводнят редакцията със сцени и историйки и пр.», в мене се породи желанието пръв да тръгна, потърся и узная това, което искате. Беше миналия неделен ден, когато прочетох вестник «Що е истина» и в същия ден вземах решение, че на утрешния ден - понеделник, започвам да издирвам сцени, факти, историйки и гнусни дела на дъновистите и протестантите. След като обиколих всичките: комарджийници, кръчми, кабарета, вертепи, полицейски участъци, затвори, за голямо съжаление не се оказаха дъновисти или протестанти. Открих, че задушевните места - кръчми и подобни тям заведения, бяха изпълнени с православни. Останах в голямо недоумение, къде би трябвало да ги търся. Реших да продължа и запитвах всеки срещнат от мен къде ще мога да намеря въпросните сектанти. Отговорът на запитаните бе да ги търся в сладкарниците, във въздържателните дружини, неделните училища, Младежките Християнски Дружества и в други от този род начинания, от които аз, като благочестив православен, се отвращавам, а пък и моят татко беше «благочестив Свещеник» и ме закле в такива вертепи да не влизам. Р. Православни (Зорница)

12. ОТВОРЕНО ПИСМО ДО РЕДАКТОРА НА «ДУХОВНА КУЛТУРА» (В. «Алфа» г. I, бр. 2, 25.IV.1924 г., стр. 2-3) Уважаеми господине, Нямам честта да Ви познавам лично, пък и не се надея някога да имам, защото съм «дъновист», а те, според репортьора от Старата школа са 15 000 в България, и ако Вие почнете да се запознавате с всеки от тях, ще загубите много от скъпото си време. Считайки Ви за един достоен защитник на «светата» православна църква, аз Ви излагам моето разбиране за учението на г-н Дънов, което, струва ми се, се споделя от всичките ми съученици, с молба да ме коригирате там, където съм погрешен. Не мислете, че ако ми направите тази чест, трудът Ви ще остане безполезен. Ако аз съм един от безвъзвратно загубените за майката църква, има и други, които още не са. И нека Ви кажа това, което досега не е още казвано: г-н Дънов много ще Ви благодари, ако успеете да го освободите от един грамаден баласт, нужен само на поповете за удобство на техните крака и джебове, защото той не иска хиляди, а само неколцина. Защото повечето от тия, които му викат: «Учителю, Учителю», го следват само заради това, че ги храни с «хляб и риба». И много от тях, ненахранени при първото им потропване на неговата врата, стават негови врагове и идат при Вас, да им стенографирате лъжите. Това обаче не ще го стресне, защото се повтаря от двадесет години вече. Защото г-н Дънов храни само тогава, когато вижда, че тия, които искат, наистина нямат, или пък не могат. Ще ми възразите може би: «Какви са тия тънки символи, те могат да се тълкуват и тъй и иначе, това е демагогия, която у вас е доста на почит.» Да Ви ги разтълкувам. Учението на г-н Дънов, за излагането на което сте изхабили и хабите толкова много труд и мастило, се изказва със следните положения: 1. Хората днес нищо не знаят. 2. Понеже нищо не знаят, те нищо не могат и 3. Понеже нищо не могат, те нищо нямат. Не знам, не мога и нямам е краткото и тъжно верую на всички днес, което верую малцина изповядват гласно, а останалите - безгласно. Защото според г-н Дънов истински знающ е само оня, който знае къде отива, кога спи или кога умира. Истински можещ е само оня, който може да отива и да се връща «оттам» - зад гроба - винаги, когато поиска, а не само когато го заведат поповете. И истински имащ е само оня, който има мира и радостта на Бога, защото Го вижда и Му служи и кога е буден, и кога спи, и когато е пред нас, и когато вече Го няма... Знам, че ще наречете всичко това утопия, мания, хипноза и пр. Да, така е. Така е било и така ще бъде за едно мнозинство (между което сте и Вие сега) с всичко ново, което иде на света. Но това не ще спре малцината, които са тръгнали по тоя труден и опасен път. Тях няма да спрете нито Вие, нито всичките попове по земното кълбо, защото този път не е вънкашен. Когато Бог е сътворил човека и му вдъхнал душа, а заедно с нея - и стремежа да Го търси, Той е знаял, че ще се намерят хора като Вас, да му преграждат пътя към висините, и затова е затворил тоя път и тия висини вътре в него. Вие, господине, който заедно с поповете сте потомци на Средновековието, никога не сте успявали, и сега не ще успеете. Защото ония, които са направили макар и една малка крачка по тоя път, знаят какво ги чака. Те знаят, че ако за изкачването на един висок планински връх човек трябва да напрегне всичките фибри на тялото си и от всичките пори на това тяло да блика пот за изкачването на оня връх, който е вътре и от който той ще съзре лицето на Бога, ще трябва да напрегне това тяло дотам, че вместо пот, от него да потече кръв. И другояче не би трябвало да бъде. Такива ученици иска г-н Дънов, и когато ги намери, ще даде на българите това, което досега още не е дал. Ще ми възразите може би пак: «Ами той направил ли е това за себе си?» Да, направил го е, и то много отдавна. Откъде и как знаем това, не е важно. И Вие, който искате да се борите срещу г-н Дънова и неговите последователи, ще бъдете осъдени от историята, както са осъдени днес ония, които се бореха против богомилите. Дали ще успеете да направите нещо, не се знае, защото времената сега са малко по-други. Но ако успеете, без да вярвате, запомнете следното: Гърция изгуби своя блясък и красота, когато престана да почита своите божества; Рим изгуби своята сила, когато почна да си осветлява градините и храни лъвовете с християни; Испания от велика стана нищожна, когато създаде инквизицията; Франция от най-културна между културните стана полуварварска, когато изтреби хугенотите; България падна под турско робство, когато изгори и изгони богомилите. И сега, ако българите се покажат пак тъй «гостоприемни» към един, който и друг път е бивал гонен, те ще турят сами кръст върху България, и то завинаги, защото опитът е последен. Защото в България има един, който служи на Бога. «Но - ще ми възразите Вие веднага, - ние на кого служим, не служим ли и ние на Бога?» Тъкмо тоя въпрос искам да Ви задам и аз, защото всеки човек, какво положение и да заема в обществото и с каквато култура и да е, може да служи на Бога (на една религия), на църквата или на народа. Защото религия, църква и народ не са едно и също нещо, както не са едно и също тяло, душа и дух, или ум, чувство и воля. Да служи човек на народа си, или на един народ изобщо, значи да проповядва патриотизъм, а следователно - и война. Да служи човек на една църква, значи да тълкува разни символи за вяра и разум, догми, обреди и пр. А да служи човек на Бога, в случая - на Христа, защото църквата, която искате да защищавате - е основана от Него, значи да проповядва Любов, Мъдрост и Истина, защото те са качествата на Христа. Е добре, кажете, кому служите вие? На Христа ли? Ако служите Нему, къде са вашите Любов, Мъдрост и Истина? Не, вие не служите на Христа, защото нямате Неговата Любов - вие предвождате войските на разни народи да се изтребват по-жестоко и от зверове. Вие не служите на Христа, защото нямате Неговата Мъдрост - вие изгонихте отдавна всичко интелигентно из храмовете. Вие не служите на Христа, защото нямате Истината - Бога, Христа между вас. И как може Той да бъде между вас, когато нямате Неговата Любов и Мъдрост? То е все едно да имаме слънцето без неговата светлина и топлина, което в такъв случай пък ще престане да бъде слънце... Дочитайки статията ми, аз зная, че Вие снизходително се усмихвате и си казвате: «Ето още един сателит на г-н Дънов, и то от най- приближените му, или един, който иска да бъде такъв.» Не зная дали съм от най-приближените му, но нека се призная, бих желал да бъда такъв, защото всеки е сателит на някое слънце и сам от своя страна е слънце на известно число сателити, в зависимост от своята маса и сила, с която се движи в пространството. Такъв е общият план на битието - физическо и духовно - и Вие с вашата «антисателитна» теория няма да го измените. Т. П. Анастасов Р. 5. Горните разбирания на учението на Бялото Братство са лично мои и никого не ангажирам с тях. Същият Забележка: Редакцията дава място на горното писмо с цел да се постигне едно разбирателство между хората, които търсят истината.

10. ВЪЗКРЕСЕНИЕ (В. «Алфа», г. I, бр. 2, 25.IV.1924 г., стр. 1) Той - син човешки и син Божи - се яви, за да възкреси нравствените мъртъвци, за да просвети умствените слепци, за да имат всички живот вечен и да достигнат до познанието на Истината. Той не е ни Адонис, ни Мелкарт, ни Мардух, ни Апис, ни Озирис, които всяка година през пролетта били принасяни в жертва, клани, разпъвани, ядени и пак възкръсвали с тялото си. Християните от седемнадесет века разпъват Христа, плачат около Неговия гроб, а после в неделя сутринта рязко Го възкресяват. Всичко това е било възможно за времената на невежеството. Църквата пее за Христовото възкресение, но тя е разпънала Исуса, запечатала Го е с множество печати и Той вече векове лежи в гроба. Всеки, който погледне, премине през очистителния, теургичен огън, той е възкръснал с духа си, с ума си. Онзи, който е възкръснал с ума си, не крепи делата на невежеството. Онзи, който е възкръснал с духа, не си устроява възкресения с песни и свирни, с гуляи, с пияния и викания. Истинският християнин носи възкръсналия Исус непрекъснато в своя дух; за него великден е всеки ден. Той няма нужда от върби, шуми, погребални церемонии - неща, с които могат да се забавляват децата, но не онзи, който е възмогнал и се храни с твърда храна, както казва апостол Павел. Християнството е извратено, потъпкано. От него е останало само една външна церемониалност. Дошел е денят, когато то трябва да се вреже като меч в живота, да го преобрази и възкреси. Днешното суетящо се човечество, което върви из неправи пътища, напомва мъртвите хора преди две хиляди години. Днешните мъртъвци мислят, че политиката ще ги възкреси, ще ги направи щастливи. Нищо подобно. Политиканството - това е акробатство. Съвременните капиталисти се опитват да задържат стария ред на нещата, и работниците се стремят към новото - да заемат в ръцете си материалните блага. Възкресение няма ни за едните, ни за другите. Докато хората не разберат, че трудът е тайнство, че благата са братски, че всичко придобито трябва братски да се разделя - ние напразно ще говорим и пеем за възкресение. За поповете няма и що да говорим, те не са били никога за възкресението, живота, а всякога са за смъртта и тлението. Ние се обръщаме към всички възкръснали и живи хора и ги молим да разнасят словото на вечно възкръсналия не по тяло, а по дух Христос117 сред добрия, ала непросветен народ, да внедряват чудните му принципи, за да се въдвори царството Божие в нашата многострадална страна, да се отрият сълзите на страдающите, да се изпразнят тъмниците, да опустеят бесилките, и съдиите и адвокатите да захвърлят своите професии и да се заемат с производителния труд, да изчезне войната и мечовете да се прековат на палешници, в казармите да няма нито един войник, който да се учи да убива хората, да няма тирани на душата и тялото, да се премахнат границите и да заживеем като братя със сърби, гърци, румъни, турци и т.н., за да живее Бог във всички и навсякъде. Да бъде светлина! Да се просветим, да изгоним мрака из душите, да съвъзкръснем с Духа на Христа! Пр. П.

8. ХРОНИКА (В. «Алфа», г. I, бр. 1, 16. IV. 1924 г., стр. 4) A) Ожесточените войни преминаха, но повдигнатите страсти не млъкнаха. Те се пренесоха в политическите борби, където вмъкнаха бруталност и насилие, невиждано досега. Человечеството преминава една тежка криза. Хората на насилието, обединени под разни поводи, имена и цели, употребяват всички усилия да попречат на светлината да проникне до човешките сърца. Но мъките и нещастията отварят очите на страдащите и готови души. Те отварят очите си за новия живот и търсят себеподобните, да споделят вярата си в бъдещето, надеждата в доброто и приложат силата на любовта. Срещу единния фронт на насилието трябва да се вдигне единният фронт на любовта. Нуждата от обнова се чувствува от всички. Но тя може да дойде не по пътя на насилието, а само чрез любовта. И в името на тоя единен фронт ний излизаме с нашата свободна трибуна, гдето ще искаме да поднесем всички жизнени въпроси, осветени от лъчите на великата Божествена любов, дотолкова, доколкото сили ни стигнат да я схванем. Нашата трибуна ще бъде свободна и за тия, които не мислят тъкмо като нас, с едничкото условие да бъдат коректни в език, принципи и изложение и да се въодушевяват и служат на Божествената любов - проводници на насилието, въпреки всичката си толерантност, ний не искаме и няма да ставаме. Ний твърдо вярваме, че всички синове на светлината, гдето и да са, каквито и имена да носят, децата на великата Божествена любов ще ни подкрепят, защото ний и те едно сме. От редакцията Б) Научаваме се, че хора с неправославни религиозни убеждения са биле викани по участъци, обществена безопасност и даже говори се за някои, че са малтретирани. От друга страна, съобщават ни, че в някои градове (Пловдив и Казанлък) е отказвано погребение на умрели хора, под предлог, че били сектанти някакви. Сега остава да видим някой разпънат или изгорен жив, за да се върнем още по-осезателно в нетърпимостта на средните векове. Странно е: християни сме, изповядваме Бога на любовта и си служим с насилия. Четем молитви на Исуса, Който казва да любим враговете си дори - а ненавиждаме и гоним сънародниците си само за това, че не мислят като нас и искат по собствен път да се качат на небето. Гонението винаги е докарвало обратни резултати - и повече скръб и на гонещите, и на гонените, но никога не е решавало въпросите - това го говори човешката история от хилядолетия. «Метежниците» оправдани. Патриоти българи направиха революция, преврат, за да свалят едно законно правителство. Заговорът успя и затворниците се облякоха във властническа тога, станаха законна власт. На масите трябваше да се каже, че бившите управници още през май подготвяли метежи. Вече 10 месеца лежат бивши министри и първи хора на земледелската партия в затворите. Вчера се чете присъдата. И за чудо, метежниците се оказали невинни хора, пущат ги на свобода. В присъдата е казано: «разноските по делото остават в тежина на държавната хазна». Нищо повече. Десетмесечни терзания, проклятия, мъчения, плачове, сълзи на близките на затворените остават на вятъра. Чудно правосъдие. Що е това: юдинско хоро или сатаната прави бал?... Печален демон, духът на изгнанието, летял над грешната българска земя, с управление се занимавал, метежи устроявал, затвори пълнел, реки от кърви проливал - щастлива страна! МОТА (Вестник «Алфа», г. I, сряда, 25.IV. 1924 г, бр. 2, стр. 1) «Който знае, той не се съмнява. Съмнението е един признак на невежество.» «Страхът е едно качество на слабите хора.» «Главната цел, която имате сега в живота си, е да станете господари на вашия ум, на вашето сърце и вашата воля.» [Учителят Петър Дънов]

7. ДЪНОВ ЗА СЕБЕ СИ (В. «Алфа», г. I, бр. 1, 16.IV.1924 г., стр. 3-4) В какво вярва тоя особен человек, името на когото пълни колоните на нашата преса вече толкова дни с най-противоположни по съдържание статии? Хипнотизира ли? Говори ли с Христа и Бога? Какво казва той за държавата, властта, военните, лекарите? Как се викат духовете? Какъв е смисълът на живота? Ето въпросите, които са изложени по-долу със собствените негови думи. «Ние се стремим към един добър живот - да изключим смъртта. Христос имаше за цел да изключи смъртта. И всички трябва да се стремим към безсмъртие, а безсмъртието може да се получи само в закона за любовта. Яви ли се желание за отмъщение, яви ли се желание за омраза, влязла е най-голямата отрова, която смразява живота.» «Често мен ме питат какво е моето учение, което проповядвам. Аз мога да го оформя така: това учение е учение за живата природа, която включва в себе си всички живи сили, с които съвременната наука се занимава. Наука за човека, за разумното в света, и науката за Бога - наука за любовта. Това са трите области, които включват всичко: Наука за живата природа, наука за човека, наука за Бога или наука за любовта. Наука за разумността и наука за живите сили в природата, в която ние живеем. Как може да разгледаме това нещо другояче? Ако разгледаме съвременната медицина в нейните прийоми, ако кажем нещо, това ще обиди лекарите. Кой е онзи лекар в света, който не желае да лекува? Но всички лекари не са изучили живата природа. Кога не е имало лекари? От памтивека има. Те се раждат и после се възпитават, не се създават сега. Учените хора, астрономите, художниците не се създават сега. Всичко се ражда в света, то си иде. Следователно човек трябва да започне само с туй, което Бог е вложил в неговата душа. Мен ме срещат и ми казват: «Ти в Бога вярваш ли?» Ами че как? Вярвам - в Бога аз живея. «Ами в какво още вярваш?» - Понеже вярвам в Бога, вярвам в любовта. «Ами още в какво вярваш?» - Вярвам в човека и в разумната природа, вярвам в живата природа. «Кажете ми, в какво друго вярвате?» -Не зная, кажете вие: в какво друго може да се вярва? Ама ще каже някой от вас: «А съвсем без лъжа може ли?» На лъжата краката са къси. Няма лъжа, на която след половин час да се не открият нейните опашки. Питам: кой досега, като е лъгал, се е облагородил и какво може да ви донесе една лъжа? Ако кажа една истина, тя ще ме повдигне. В света има един закон, който изключва всичките насилия и който облагородява всичките хора. Вие казвате: «Той хипнотизира хората.» Чудна работа! Любовта изключва всяко насилие. Хипнотизъм! Щом хипнотизираш, това не е любов. Ако това е вярно, че ние хипнотизираме, че аз хипнотизирам, аз ще хипнотизирам хората да не говорят лошо за мене. Те против мене най-много говорят. Ще им кажа: «За мене нищо лошо няма да говорите.» Щом като ги оставям да говорят за мене лошо, значи не ги хипнотизирам, а ги оставям по закона на любовта, свободни. После казват някои: «Вие се занимавате с духове.» Чудна работа! Та какво лошо има в духовете? Та ние, всичките хора, сме въплътени духове на земята, същества, излезли от Бога. Духът подразбира това, което живее, разумното. Казват: викали духове! Питат една жена: «Как викате духовете?» Казала: «Хвърляме едно въже във въздуха, свързваме ги за краката и ги смъкваме долу.» Не е това начинът. Всички тия разумни същества, наши братя, ние ги виждаме чрез закона на любовта, като ги обичаме. Писанието казва: «Ние викаме Бога, Бог е Дух. И ония, които Му служат, трябва да Му служат в Дух и Истина.» Ние Го викаме с любов. Всякога ние се отправяме към Него. Този Велик Дух прониква в нас, благодарение на Него ние мислим и благодарение на Него съвременният живот постоянно се изправя. Ето базата, която ние трябва да поставим в живота си. После правят друго възражение. Казват: «Вие сте против църквата. Вие сте против държавата.» Казва там Писанието: «Всяка власт е от Бога дадена.» Всяка власт, която е от Бога дадена, ние я зачитаме и почитаме. Когато един професор свърши, нали той има диплома? Всеки цвят има своите признаци, нали? И всяка власт има признаци. Тази власт трябва да има качествата, че е от Бога дадена. Аз съм казвал и друг път: в света има една държава. Тя е Божията, на която трябва да се подчиняваме. В «Отче наш» се казва: «Твое е Царството, и силата, и славата.» Отворете Данаил, 7-а глава, ще видите, че Бог е, Който дава, Който повдига народите. Той дава всяка власт. Следователно за нас въпросът не е за държавата, за нас въпросът е за любовта. Понеже любовта разрешава всичките въпроси - имам ли любов, аз ще разреша всичко в света. И тъй, любовта разрешава въпроса. За пример, често се прави възражение: «Какво е предназначението на военните?» За военните воюването е случайно. Предназначението на военните е да пазят реда и порядъка. Воюването, да се бият, то е нещо случайно. Следователно туй означават военните. Първоначално тази сила се е употребявала, за да пази реда и порядъка в света. Лекарите, че трябва да лекуват, и то е случайно. Предназначението на един лекар е да посочи на окръжающите законите, по които трябва да живеем, за да бъдем здрави. Че той може да лекува, то е друг въпрос. Може да воюва с болестта, както военният. Болестта е неприятелят. Ние, когато внесем любовта, разрешаваме всичките въпроси основно за себе си.» «Сега, като кажем нещо за Христа, ще кажат: «Ти говорил ли си с Христа?» Ако кажеш, че си говорил с Христа, ще кажат: «Мръднала му дъската.» Тогава как ще обясним думите на Христа: «Проповядвайте това евангелие и Аз ще бъда до скончанието на века с вас.» И думите: «Ако вие пребъдете в Мене, и Аз ще пребъда във вас. Тогава Аз и Отец Ми ще дойдем и ще направим жилище у вас.» Как ще обясните това? Животът не е нещо материално. Животът сам по себе си е израз на Божествения Дух. И ние всички трябва да сме духовни. Щом влезе тази духовност в нас, ние ще придобием Божествената радост, Божествена интелигентност. Ще разбираме смисъла на природата, всичкият този свят ще се преобрази. Съвременните хора сами се отравят. Страхът образува отрова. Омразата образува отрова. Те са утайки, които остават в кръвта. Мислите ли, че при такова преживяване, каквото ние минахме, човек може да бъде здрав? Необходимо е вътрешно разположение. Трябва една нова среда. Тази нова среда, това е само тази област на Божествената любов. Човек трябва да знае, че няма какво да го безпокои и да го закачи. Да живее с Бога, да се разговаря с Него, да изпълнява Неговата воля, да живее с всички разумни хора и да се разбира с тях и с живата природа - по-хубаво от това няма. Казват: «Какъв е смисълът на живота?» Да живеете в съгласие с живата природа. Да живеете с разумните хора, да живеете в съгласие с Бога -ето смисълът на живота, който трябва да имате сега.» Забележка на редакцията: Горната статия са извадки от стенографи-раната публична беседа на Дънов, държана на 6-и т.м. в ул. «Оборище» № 14, направена от нарочно лице, изпратено от редакцията на «Алфа».116

6. ИСТОРИЯТА СЕ ПОВТАРЯ (В. «Алфа», г. I, бр. 1, 16.IV.1924 г., стр. 3) Преди 25 години -тогаз, когато социализмът беше само слаб зефир, който едва-едва разклащаше умовете в страната ни, а на всеки социалист се гледаше като на обществен разрушител - духовенството, в лицето на тогавашния старозагорски владика, пое борбата срещу социализма с книжката «Опасност от социализма», написана от някой си Комб. Книжката бе отпечатана в хиляди екземпляри и се пусна безплатно. Пълна с ругатни и извъртания по адрес на социалистите, наричани «безбожници и разрушители на ред, семейство и държава», тя наводни страната... Помня го като да бе вчера - един лидер на социалистическата партия в едно публично събрание заяви приблизително следното: «Другари, ний дължим голяма благодарност на духовенството. То се е заело да разпространява социализма». Книжката «Опасност от социализма» я раздава безплатно по градища и села... Книжката ще проникне и там, гдето нямаме достъп. Те ще занесат благата вест за равенство и солидарност, а ний после ще отидем и ще им обясним за нашето «безбожие»... » Години минаха от тогаз. Целият свят се запя от социалистическата вълна, в една или друга насока. И никакви прегради не устояха на триумфалното шествие на социализма, който въпреки всичко си извоюва право на гражданственост, като накара всичките страни да приемат в своите законодателства минималната му програма. А днес в обществения живот няма по-добър коректив от коректива на социалистическата минимална програма от първия интернационал. Следователно въпреки подпушванията срещу социализма, последният се наложи. Тъй и днес - поело се е и пропагандирането на окултното учение, което погрешно или умишлено го наричат «Дъновизъм». Много от вестниците, начело с «Духовна култура», напоследък се занимават с окултистите, на които прикачват най-грозни епитети... Няма защо да се безпокоят окултистите, а напротив -трябва да се благодарят. Трябва да благодарят, по подобие на някогашните социалисти. Гоненията върху тях са пропаганда на учението им, защото - ще си послужа със стихотворението: «Клеветници, кат те бедят, Спомни си тези редове - Оси - зурли си не хабят За лоши, гнили плодове» - и защото срещу изслушването на едната страна, човекът на логиката ще поиска да чуе и другите. Тогаз окултистите ще се явят там, за да обяснят. Този е пътят на идеите. Спомнете си за Галилей, Коперник и пр. Днес се отваря широк път на окултизма, когото по всички линии са се запретнали да спъват, а ще го спънат толкоз, колкото спънаха някога си социализма. Гоненията против първите християни бяха причина, за да възтържествува християнството над езичеството. Гоненията против социалистите бяха причина днес социализмът да шествува из целия свят. Гоненията против окултистите ще бъдат пропаганда на окултното учение във всичките му прояви. Такава е историята. «Не се гаси туй, що не гасне!» Свободомислещ.

4. ДВЕТЕ ЧЕРКВИ (В. «Алфа», г. I, бр. 1, 16.IV. 1924 г., стр. 2-3) Днешната черква е престанала да интересува всички (освен тия, които търгуват с нея), защото е една къща без прозорци. Но нуждата от нейното съществувание за някои не може да се отрече. Тя трябва на всички, които, за да живеят, не се нуждаят от светлина. И всъщност винаги е имало две черкви. Една черква на гонените, гладните и жадните заради правда, добродетел и обич винаги е съществувала заедно с черквата на държавата. Откогато в историята се говори за държава и за държавно устройство, оттогава се говори и за двете черкви, които са биле постоянно в борба. Старият завет на свещеното Писание е изпълнен с борбите на тия две черкви, а Новият завет подчерта тия борби и ги остави в наследие нам. И няма по-безпощадни борби от религиозните. За славата Божия - освобождението гроба Господен от турците - римската черква организира седем кръстоносни похода и дотам беше всадила в душата на хората омразата и отмъщението против всичко «нехристиянско», щото беше завладяла и децата. Имаше един кръстоносен поход само от деца, които събратята на днешните попове пратиха по горите на Европа и Балканския полуостров да ги изядат зверовете и да измрат от глад. А «светата», като днешния синод, инквизиция изгори само за един век повече от 50 милиона човешки същества. И това все заради името и славата на Исуса Христа - носител на любовта. Днес инквизиция нямаме. При разрешаването на въпроси като настоящия, поповете не могат да си послужат със светлината на костерите114, макар и Данаил Ласков да изказа преди три години във В. Търново публично своите съжаления за това. Да, инквизиция няма и ние мислим, че няма и да има. Но маниерът на поповете да горят всичко, което намират за «враждебно» на Христа, съществува и днес. Не можейки да турят на костер г-н Дънов и последователите му, те туриха там истината, която той носи. Поповете успяха да натрупат почти всички български вестници (с изключение само на два-три) на една голяма клада, и с тях изгориха учението на г-н Дънова. Между многото, които го хулят и разнасят никога небивали работи, за голямо съжаление, виждаме и някои професорски, министерски и др. вестници. Напоследък пламъците на тая вестникарска клада се усилиха от тия на един «факел». На него и на всички, които мислят като него, г-н Дънов, заедно със своите хиляди последователи, би могъл да им прошепне: «О, sancta simplicitas»115 Днес българската черква организирва своите походи против опасната ерес на г-н Дънов. Дали ще бъдат пак седем тия походи - не знаем, но че ще се опитат да вдъхнат омраза и отмъщение против неправославните, даже и у пеленачетата- знаем. Но, както е било винаги, така и днес всички «сектанти» са готови да посрещнат «благословиите» на «святия» синод. И нещо повече - те искат това, което днес поповете вършат. Когато кръстоносците отидоха на изток, да освобождават гроба Господен, много от тях убиваха и ограбваха «неверните». Но между кръстоносците имаше и интелигентни синове на запада, които се натъкнаха на окултните школи там. Пред блясъка на това величествено знание, тъй копнеещи по него, те ослепяха за всичката слава и мощ на римокатолическата черква и когато се върнаха в Европа, пренесоха светлината, пламнала в техните души. Рицарите станаха началници на тайните ордени: Тамплиери, Хоспиталиери, Малтийци, Йоанити, рицари на «Златното руно» и много други, които по-после дадоха Розенкройцерите, Мартинистите, Илуминатите, франкмасоните и пр. По тоя начин римската черква възкреси сама своя смъртен враг - окултизма, и остана твърде жалка със своите костери и йезуити пред великите умове и сърца, които заблестяха в обществата на окултистите. Събитията се повтарят. И това, което е станало в миналото, ще стане и днес. Алфонс

2. ПРОСВЕТА И КЛЕРИКАЛИЗЪМ (В. «Алфа», г. I, бр. 1, 16.IV.1924 г., стр.1) Клерикалите (духовниците) у нас всякога, кога стане някое крупно политическо събитие, гледат да го използват за свои лични цели - да получат по-големи привилегии, да станат цензори на воля и съвест. Неспособни да привличат младите в храма, тия хора прибягват до помощта на меча, за да наложат своето. Днешното правителство от момента на поемането властта започна да кокетира пред клерикалите, да търси тяхната подкрепа и благословия. Случиха се ония страшни и грозни дни - дни на ужас, които българското племе от турското време не бе преживяло. Избиха се хиляди хора. Тъмниците се изпълниха с «престъпници». Клерикалите издадоха окръжно, благословиха клането и казаха на правителството, че Бог ненапразно е дал на управника меч - да наказва злите. Санкциониране клането от името на Бога много допадна до сърцето на днешните управници и те се почувствуваха задължени към българското православно духовенство. - Всичко - казва министър Цанков - ще ви дам, в училището да влезете, морално и материално ще ви подпомогна, но да схващате и разбирате религията тъй, както са я разбирали - да крепи войните, да благославя клането, да пази съвременния строй, а не както правят някои кривоверци. Цанков устрои дни на «християнизиране» в този дух. Ние не чухме нигде да се изтъкне социалното, жизненото учение. Говори се мъгляво за добродетели в общи, никому нищо не говорещи фрази, но за огъня, който донесе Исус, не се каза нищо. Защо? Защото Исус отрича кървавото властничество и безбожния клерикализъм. Исус е за мира, любовта, свободата, братството, търпимостта, а днешните големци вървят по друг път. Цанков, за да угоди на Синода и да предпази училището от вредни учители, подпомогнат от своя персонал в министерството, уволни всички учители, които той и клерикалите смятаха за «еретици», «безверници». На други пък не дадоха работа. Безбожници чистят училището от «еретиците»! Така е било всякога и ще бъде: лицемерието, макиавелизмът - това е стихията на властника. В Народното събрание се дебатира законопроектът за просветата. Ний ще се повърнем по него. При дебатите му най-видните сговористи заявиха: «Не само в училищното настоятелство, но вероучението трябва да се повери на свещениците.» Тия говорения от сговористите депутати се правят в духа на апела, отправен от съюзеното свещенство до народното представителство. (гледай «Църковен вестник», бр. 14, 5.IV.1924 г., стр. 3-5). Клерикалите у нас викат на народните представители: «Прочее, сближете свещеника и учителя, църквата и училището. Дайте им възможност ръка за ръка да заздравят народната душа.» Исус не е обичал клерикалите. Неговата реч против книжниците, фарисеите и лицемерите е насочена именно към клерикалите. Вярата няма нужда от стражари, тя цъфти там, дето има свобода. Апостолите, евангелистите, учителите - не са клерикали. Когато духът изчезнал в християнството, явил се клерикализмът. Що е клерикализъм? Клерикалът се счита за богоизбран, той свързва и развързва. Клерикалът заема мястото на Христа, става вместо Него врата, водяща за небето. Клерикалът коригира Христа, изврати неговото учение, дискредитира вярата. Клерикалът от IV в. нататък санкционира греха, убийството, смъртното наказание, войните, робството, неравенството. Клерикалът наложи печат на мисъл и съвест, не позволяваха да се мисли за Бога, за човека, за земята, за небето иначе, освен тъй, както те разбират и както постановили евангелските събори. Клерикалите дискредитираха вярата, отчуждиха чистите души от себе си. Всички разумни хора почнаха да гледат на църквата и на духовниците като на извор на инквизиторство, обскурантизъм, невежество. Клерикалите се обръщаха към властниците, цезарите с позив да гонят, убиват, горят «еретиците» и «езичниците». Онзи, който познава историята на европейското човечество, дохожда в ужас от благочестивата дейност на клерикалите инквизитори. Клерикалите гониха, гориха у нас богомилите - добрите хора у нас, рязаха им езиците, одираха им кожите. Клерикалите фанатизираха тълпите срещу «богомерзките» еретици, а след туй се наслаждаваха над беззащитните. Това вършеха източните и западните клерикали инквизитори. Клерикалите са за мрака, за тъмнината. Облечени във власт или подпомогнати от властта, те носят ужас. Клерикалът инквизитор е описан отлично от Достоевски. На клерикала няма да му мигне окото да разпъне и изгори самия Христос. Клерикалите убиха Богомила, изгориха неговия ученик Василий, затвориха в тъмница Р. Бекона, изгориха Хуса. И Пражки, Бруно, опозориха и измъчиха Ванини. Клерикалите проклеха Коперника, Спиноза, Юма, Фихте, Якоби, Дарвина, Спенсера, Хекела. Клерикалите искат да влязат в училището. Това не може и не трябва да бъде. Днешното училище куца в много отношения. Ний ще пишем и за него, но клерикалски крак в него не трябва да стъпа. Причините са практически и теоретически. Досега говорихме за практичните причини - клерикалите гонители на светлината. В друга статия ще разгледаме самата материя по Закон Божий, за да се види, че това, което се преподава като Закон на Бога, по-скоро насажда безверие, отколкото да прави младежта религиозна, идеалистична. Клерикалът няма работа в училището. От 30-40 години у нас клерикалите са гонили най-светлите умове от училището - основно, класно, гимназии. Клерикалите и днес проклинат светската наука, откритията, прогреса на човешкия ум. Свято е мястото само над църковния калпак - всичко останало е греховно.

XXIII. ПАЛАТКОВИЯТ ЛАГЕР НА РИЛА (стр. 364-365) В тия минали дни един жив поток почна да приижда от низините към върховете, гдето бяхме. Всеки ден прииждаха жадни души, които търсеха своя Учител. Палатки никнеха.111 Пъстри се околността с тях. Различни хора от всички страни на света бяха се стекли да чуят словото на Учителя, казано от върха на планината при изгрев слънце. Започна живот, който приличаше на приказка. С много песни, с обща храна, със сутрешни гимнастики, които тук, всред планината, изглеждаха още по-неземни. Душите ликуваха, физическото беше само слуга на духовното. Обикновеният живот бе останал долу - в облаците, мъглите и долините. Бяха останали само песните и радостите на ония души, които бяха успели да се освободят от всекидневието, въззели се в устрем към новото, жадуващи по това, което ще обнови света, това, което носеше живота, радостите. Рано преди изгрев се появяваше жив поток по пътеката към върха - Молитвеният връх е недалек. И там - на камъните, се дочакваше Учителят, словото на когото съвпадаше в появата на слънцето, което някога надничаше розово-червено, други път - по-светло, по-златисто и бляскаво. Но аз вече малко гледах, а много виждах. Разбирах нещо, което не бях разбрал досега. Знаех го може би по-рано, но само го знаех, както се знае нещо чуждо, а сега знаех и него, и себе си, и всичко, като едно цяло, което при всички условия, като симфония, в която случайните дисхармонии само усилват красотата и желанието ти да я слушаш до безкрай... Всичките тия хора, най-различни - стотици хора, които се стекоха бързо, ми бяха непознати външно, чужди, а вътре - знайни някак. Като че ли бяха струни на голям инструмент, на който ръка могъща свиреше песни неземни. И тъкмо тия песни бяха новият живот, което сега се само живееше, а после щеше да се разбере. Не мога да описвам и затова не съм писал толкова дни. Разбрах, че има нещо ново, и то не само на думи, а един нов живот, който се влива в нас, и този живот ще се предаде и на други... Че ще пламне голям огън, в който мнозина ще изгорят, други - стопят, а трети - възкръснат за новия живот, за новите дни, за новите подвизи, в които човечеството ще се прояви. Нов свят. Нов живот! Кой ми го казва? А сега всеки ден тая дума е като едно цвете, което всеки ден разцъфва в нов и разкошен букет... Не зная как да кажа. Виждам го, а нямам думи, чувствувам го, а не ми достигат начини да го изкажа. И струва ми се, че няма нужда. Струва ми се, че ний сме били пътници, умиращи от жажда и сега пристигаме при оазис. Край извор голям, бистър извор, който блика с изобилни води. Новото човечество бе пред мен. Основите на нещо огромно, което ще трае през вековете - повече от египетските пирамиди и сфинксове. Някога хората бяха викани като деца, на които всичко се дава и прощава, а сега ни викаха към съзнателна работа за бъдещото човечество, за зидане на голямото здание на Всемирното Братство! XXIV. ИЗВОРЪТ НА СЛОВОТО И ПЪТЯТ НА УЧЕНИКА (стр. 366-368) 30.VII. Няколко дни не съм писал нищо. Целият живот ми се стори някак друг. С мен самия стана нещо, което не мога да съвладея. То се дължеше на едно виждане или видение. И аз самият не зная как да го нарека. Бях станал рано, много рано. Сутрините тук са красиви, малко студени. Звездите трепкат много близо над главите ни. Всички те като че ли пеят някаква песен, на която звукът едва долита, неразбрано, но хармонично. И в полумрака аз обичам да тръгвам към някой от върховете, оттам да надничам в простора. Изкачвам се бавно, унесен в мисъл. Когато вдигнах поглед на един от върховете, видях сянка, която ми напомняше нещо забравено, залегнало дълбоко в душата ми, която като през сутрешна мъгла иска да се припомни, да каже за себе си, да извика образи и възпоменания. И то мили възпоменания, които си чакал както гладният хляб и жадният - водата... Запътих се нататък с поглед впит и се препъвах често в камъните или храстите, край които трябваше да минавам. Вървях и не знаех дали това не е игра на светлината или игра на сенки в полумрак. Но вървях, смътно чувствуващ, че отивам към нещо, което ми е потребно. И когато веднъж се спънах и паднах почти по очи, аз потърсих отново тоя смътен образ, който се виждаше на върха. Него го нямаше вече там и аз сетих празнина и скръб - дълбока скръб в себе си. Но скоро се възрадвах - малко по-долу видях същата сянка да се движи. И тя сега беше цялата светла. Изведнъж го познах - не с ума си, а с нещо друго, което е в самите гърди, под сърцето, което проигра и аз целият потръпнах. Това беше Той - Когото видях някога над смъртното си легло. Тоя, който бе протягал често ръката си над мен във всичките опасни моменти на живота ми. Тоя, Когото аз наричах в себе си «Образа с кротките очи», който за другите бе живял преди хиляди години, а за мен бе жив и сега, във всичките мои дни на лутане, скръб и изтезания. Но какво търси Той тук? Какво вещае Неговото явявание в тия часове? Какво иска да ми каже? Той ли ме викаше през далечината да дойда и Го видя? Вървя и мисля, а сърцето ми бие тъй силно, че ушите ми гърмят от само себе си. Той е далече, но аз Го виждам, не с очите си сякаш, а някак другояче, с всичкото си същество. И Той, светла сянка, расте и се вдига все по-високо. Може би ще се превърне в светъл облак и ще изчезне някъде във висинето... Реално ли е това всичко? Що е реално? Може ли човек да се съмнява, когато вижда, и то не даже с очите си, а с цялото си същество? Вървя и бързам, вперил очи във видението, тихата светлина на което в краищата се слива с небето и не затъмнява никак блясъка на звездите, върху които ляга. «И пламъка на замъждяло кандило няма да разклати» - спомням си за миг, и бързам насреща Му. И няма хиляди години, които са минали, няма планина - нищо няма. Има само нещо, което пее в мен - и Той, Който някак ме зове. Как и защо? - не зная. Но струваше ми се, че нямах тяло. Че нещо друго се стремеше и отзоваваше на Неговия вик, а като сянка тежка по земята се влачеше това, което наричахме плът. От очите ми бе паднала някаква превръзка - от душата ми тяжест - и мене се струваше, че летя към Него, че Той ме зове и чака... А в туй време пак се спънах и полетях по очите си. И когато се привдигнах, нямаше голямата светла сянка, нямаше облаци, подобни на пламъци, нито песни, които да бликат в ушите ми. Аз преглътнах няколко пъти и те писнаха. Но се взрях, питащ се още: къде изчезна Той? Какво бе това? Илюзия? Видение? Вдигнати завеси на хилядолетия? Събуждане на душата, привикана от невидим? Стоях на мястото си. Всичко още тръпнеше в мен като някое тяло на роял след досвършване на последния акорд... Направих още няколко крачки и се спрях пред едно бистро поточе, което бягаше бързо между камъните, бъбрящо нещо неразбрано на свой език. Аз потопих ръце в студените му струи и плиснах няколко пъти на лицето си. И когато си изтрих очите и вдигнах поглед, на няколко крачки само от себе си видях да иде... Учителя. Той вървеше тихо, като да не стъпяше на земята. Косите Му образуваха бял ореол около главата. Аз прескочих бързо потока и без да зная защо, затичах към Него и Му целунах ръка. Той бе сам. Лицето Му бе тихо и като че ли излъчваше някаква вътрешна светлина. Нещо лъхаше от Него силно и благо, за което няма думи, за което няма изказ... Аз тръгнах с Него и тъй стигнахме пак до поточето. И Той се спря там и помълча доста. Застанали един до друг, ние гледахме поточето и слушахме шепнежа на неговите бистри струи. И след време Учителят каза тихо, като да говореше на себе си или разправяше приказки на мен и на поляните, които са около нас: - Тече потокът и не спира. Някой го пита: - Кажи, отгде идеш ти? - А той си пее. - Къде отиваш? - той пак си тече... Той казва: - Ако искаш да знаеш отгде ида - намери извора ми. Ако искаш да знаеш къде отивам - ела с мен... И Той тръгна. И аз тръгнах с Него...

XXII. ОБЛАЦИТЕ НА ВРЕМЕТО (стр. 361-364) 19.VII.193... Днес времето е малко намусено. Бели облаци прехождат насам и натам, стигат до подножието на върховете и отстъпват, пили вода от високите езера, посивели и натежали... Влажно е и духа неравномерно вятър. А Учителят ходи между камъните, гледа и се радва, както винаги - спокойно доволен. И когато някой отбелязва, че времето се разваля, Той му казва: - Времето нито се разваля, нито оправя. То върши своята работа, а нам се струва така или инак. Това е голяма инсталация, която разнася влага или топъл, или студен въздух. Големи духове, които опресняват въздуха, като го местят. Когато ний се свиваме и боим от дъжда, всичките цветя и дървета се разтварят и радват. Какво има ний да се боим? Хубаво е всяко време, на което може да се радваме. А кой ни пречи да се радваме? Ние имаме още животински страх от едно или друго. Така ни говореше Той и вървеше бързо, а ние се изпреварвахме един друг, за да Го слушаме по-добре. И така минахме много път, забравили несгодите на времето. Напротив, свежестта на вятъра ни пълнеше със сили и ни караше да прескачаме с изблик на радост всякакви препятствия. Това правех и аз самият, а всички изглеждаха сякаш се подмладили съвсем. И пактам горе, по върховете, се повдигна въпросът, който много пъти бе засяган - за доброто и злото. И Учителят каза: - Зло съществува само за неразумния човек, но за разумния, за добрия, за светлия човек, никакво зло не съществува. Това, което хората считат за зло в света, за Бога е приятност, удоволствие. Той примирява всичките противоречия. Още говори той, но аз само това записах. Така постъпва и мъдрецът, т.е. истински старият човек. Каквато горчивина и да му се представи в живота, той я превръща в сладчина... Ето защо, през няколко хиляди години трябва да дохожда по един стар мъдър човек на земята, за да превръща горчивото в сладко. Който иска да стане мъдър, той трябва да носи тежкия товар на мъдреца. Горе, при езерото на Чистотата, Той ни говори доста много. Там бе тихо, вятърът бе престанал - или може би в тая котловина само не духаше. Облаците бяха се оттеглили смирено надолу и долината представляваше фантастични очертания, в която само тук-там стърчаха малки връхчета от планината с потънали основи в облаците. - Да се самовъзпитава човек, това значи да се освобождава от своите стари навици. Да критикуваш хората, да виждаш погрешките им, това е един стар лош навик. Щом критикуваш хората за техните погрешки, това показва, че и ти си правил същите погрешки. Невъзможно е човек да вижда и разбира погрешките на хората, без сам той да е правил същите погрешки. Всеки човек разбира и познава това, което той сам е правил някога. Следователно, когато осъждаш другите хора за погрешките им, ти сам себе си осъждаш. Когато виждаш доброто в хората, това показва, че и ти си добър човек. Няма човек в света, който да не познава злото и доброто в себе си. Човек е минал и през доброто, и през злото. Като знаете това, стремете се да не критикувате, да не осъждате. Когато съди човек другите хора, човек съди себе си. Щом съди себе си, той съди Бога, Който живее в него. Когато преваляхме на връщане облия връх, Учителят се спря, хвърли поглед към долината, която сега се разкриваше, и каза тихо, като да говореше само на тия, които бяха най-близко до Него: - Искате ли Любовта да ви посети поне за един ден, станете сляп за погрешките на хората. Кой какво прави, не се интересувайте от това. Че хората били лоши, че зло съществувало в света - и това да не ви интересува. Злото е храна за герои, за мъдреци, а не за деца. Злото в света може да се употреби за градеж, както камъните, от които правят величествени сгради. Заслизахме леко надолу. Тихият ветрец сега си играеше с косите на Учителя и те мърдаха като живи. Аз вървях току до него и взрян в тях, си мислех... смешни работи... На, сега - и Той има глава, и аз. А в неговата глава какво има, и в моята - какво? Какви са тия невидими нишки, които го свързват с тия непознати нам светове, от които Той черпи сили и мощ да ръководи и работи? Челото Му изглежда ниско, обикновено, но когато се взреш в него, то става масивно, голямо, излъчва нещо неотразимо - по-твърдо от гранит и стомана. А носът Му е красив като в някоя икона. Аз се заглеждам в него като в картина, по-хубава от всичко, което ни заобикаля. А после се досещам, че не е много красиво да се зяпа така и се прибирам в себе си, унесен в мисли за това, което видяхме и чухме. А то е тъй много, че цели книги бих написал.

XXI. ПРОПАДНАЛИТЕ АДЕПТИ (стр. 355-360) 18.VII. Седнали бяхме над Сърцето - шестото езеро. От това място се вижда то цялото, а на изток погледът нямаше прегради, освен далечния хоризонт. Витоша се виждаше като малко хълмче с шапка от бели облаци, а към хоризонта на изток се вдигаха други, които криеха отчасти и временно изгледите. Въздухът беше тих, светло небето. Като че ли не бяхме на земята. Учителят гледаше съсредоточен. Мълчахме и ние, околните. Неволно аз се загледах в Неговото лице. Той има много красив, Божествен профил. Челото е мощно, обкръжено с бели коси, отметнати назад. Носът има правилна красива линия - леко огънат. Брадата довършва картината на библейски пророк. Така загледан, вече аз не мислех нищо, а като че ли самата фигура ми говореше нещо, думите на което не разбрах, но мощта на което чувствувах. И тогава ми се стори, че тая красива глава расте постепенно, става все по-голяма и по-голяма, изпълни и небето, и земята... Всичко друго изчезна. И стана светло, хубаво, хармонично, точно като у майчин скут. Сърцето ми сякаш стана река, която потече някъде и шумът на много води, който се носеше около нас, се сля с цялата картина, като необходима нейна рамка. Гласът на Учителя ме накара да трепна и дойда на себе си. - Земята е място и арена на много истории и вие сте герои на много драми на тая сцена, но сте ги забравили. Те са записани и тук, по планините, и на небето, и във вас самите. Някои от вас помнят отчасти, другите сте забравили. Като деца се впериха погледите в него, пълни с очакване. Той ни погледна усмихнат и после продължи: - Във всички народи от много години е имало царе, които са пропадали в царуването си. Учители, които са сбърквали задачите си; адепти, които са погрешавали пътя си. Графове, владици, всички големци и водачи, които са изживявали своите катастрофи. И когато Бог е искал да ги прати при другите, големите си народи, тези народи винаги са протестирали: - «Ние имаме работа - казвали те. - Прати ги тях - пропадналите - другаде...» Само българският народ казва: «Аз нямам работа, прати ги при мен - светци, графове, - само, плащай за тях.» И сега всички тези пропаднали адепти са се родили между българския народ. Те ще поправят погрешките си и народът ще се повдигне. Не мога да запиша точно думите му, но записвам смисъла. Неговият език е образно лек. Картините - ясни изведнъж и като че ли извират, израстват и към никого не се отнасят... фигури, издялани от гранит, които стърчат във вечността, грамадни при това. И може би тъкмо затова повечето мислят, че не се отнасят до тях... а за другите... и си заминават равнодушни. Стоим ний - малка група, шепа хора, на една височина. Гледам и мисля: «Това е ценност на един народ. Както върховете са най-ценни на една планина. И човечеството си има своя връх. И аз съм на една крачка от него.» А глас, смущаващ глас отвътре ме пита: «Така ли е? Не се ли заблуждаваш?» Аз като мал ко д ете се взирам в хубавата фигура на Учителя и слушам сякаш думите Му: «Ако осветлява всичко - слънцето е; ако сенките на далечината го поглъщат - свещ е. Но и слънцето ни говори. А светлината ни говори за него - разкрива ни нещата. И ако разкрива - светлина е. А всичката светлина иде от едно място... » И аз пак гледам и сещам как сърцето ми трепти топло от изблик на намерилия хляб гладен... Слънцето се вдигаше бавно, а аз мислех. Най-умният човек - това е върхът. Той крие в себе си възможностите на човечеството. А наглед и той може да е досущ като другите - само наглед, за окото на невежия... Величието на народа... това сме ние, неговите синове, нашата готовност да внесем новия живот, да сторим нещо за изпълнението на големия разумен план, който е бъдещето на всеки един народ. Делата на отделните индивиди образуват историята на народа, а и народът е условие и среда за тоя индивид... Пропаднали адепти!110 - тъкмо ще имаме възможност да изправим погрешките на миналото и да внесем новото в нашия и живота на околните. - Ако имате правилни отношения със себе си и с природата, с Бога, вие ще намерите пътя към щастието - ни каза Учителят веднъж. Да, мисля си, три точки, три линии могат да затварят едно пространство, една вселена... И толкова по-добре... Ако ние познаваме себе си, страданията биха били по-малко. А ако познавахме Бога, нищо друго не би ни било потребно, защото всичко щяхме да имаме. Колко леко се диша и мисли тук, в планината, при кристалните езера, при нозете на Учителя, който гледа през очите на Любовта и вечността, който приближава небето досами земята, или, по-право - въздига нашите съзнания до подножието на небето!... Колко безкраен и смислен е светът, в който Той живее и понякога ни вдига завесите, за да надникнем в неговите простори. И тогава многото блясък ни спира да видим, или безкрайната хубост ни прави да мислим, че това е приказка - видение, а не реалност... На връщане той ни каза, че вече ще идват и други и ще се приготви лагерът за идващите на летуване ученици. И тогава негови някои думи ми разкриха дълбокия смисъл на нашата екскурзия. Тук щяха да имат други условия, откъснати от ежедневието, при най-леки материални несгоди, щяха да стоят лице с лице срещу природата и ще се опознаят по-добре с Онова от нея, което в градовете по-мъчно могат да видят. Ще почувствуват тоя върховен ръководител, на който името устните често шепнат, но умът не може да тури в него освен смътно, неопределено понятие за нещо далечно и безкрайно чуждо... и дори страшно. А ето, и Мойсей някога изведе евреите дълги години в пустинята и ги приготовляваше за новата им култура. Старите поколения измряха в пустинята, а младите трябваше да възприемат новото, на което Мойсей ги учеше. И сега в по-малък мащаб се прави същото, мисля. Приготвяне за един нов живот. Нека се надяваме, че сегашното ново ще се разбере по-хубаво, по-дълбоко от новия човек - тоя, който е решил да изпълни закона Божий. И тъй, значи скоро ще имаме гости - трябва да се приготви лагерът. Ще ги посрещаме и работа вече ще има достатъчно. Това оживява всички ни.

XX. НЕ ПОСТАВЯЙТЕ ПРЕГРАДИ НА БОЖЕСТВЕНОТО (стр. 355-357) Днес се качих на върха Харамия. От него езерата се виждат доста добре. На второто езеро и дъното личи ясно - тъй прозрачна е водата. Широк простор се разкрива от него. Витоша се вижда като купчина хълмове с бели облачни шапки. На връщане в едни камъни намерих гранати червенорубинови, полускъ-поценни камъни. Намерих и хубави бели кварцове, които оставих на чешмата. Там намерих един от старите братя, с когото си поприказвахме. После дойде и други, който обичаше много гъбите и ходеше всеки ден да ги търси - и напразно, разбира се - още е твърде рано. Направи ми впечатление как разсъждава тоя брат (не гъбарят, а другият - брат Минчо го наричат*). Той ми чете нещо от тефтерчето, което Учителят бе им говорил, докато ме нямало. Той питал за мен (аз не се обадих никому, когато тръгнах) и това ме зарадва. Говорел да се не турят прегради на благата, които Бог ни дава, да няма прегради между нас и нашия ближен. Всяка преграда, поставена от някого, ще се обърне срещу него един ден, макар че изглежда необходима. Та и черупката е необходима за пилето, което се мъти, но ако я не счупи и излезе от нея, не може да придобие новия живот. Не поставяйте прегради на Божествените блага, които текат към нас. На човешките - може, но на Божествените не е позволено да се поставят прегради. Мнозина събират в хамбари, но единственият хамбар, който природата е позволила - това е стомахът. И там ако складира повече - веднага получава протест. Викат човека в невидимия свят, да дава отчет. И тъй, помнете - Божественото благо е общо за всички живи същества. Божественото е достъпно за всички същества, но всяко същество може да се ползва от него повече или по-малко, според степента на своето развитие. Когато злото и доброто се борят - човек трябва да стои настрана, да не взема никакво участие и да излезе неповреден от тази борба. Те като се борят известно време, сами ще си решат въпроса. (Големият овен може да бие малко вълче, а големият вълк може да вземе и голяма овца.) Изобщо, Учителят им говорил за вътрешните прегради, които хората си турят в живота, благодарение на което енергиите се спират и няма успех. Нали и в една градина, ако се спре водата, тя, вместо да полее, ще залее градината и никой няма да има полза. А и сега така е - всеки задържа благата - и почва да гние в блатото, което се е образувало от задържаните блага. «Когато Христос казва да се отречеш от себе си, това подразбира да се върне той назад в своя живот и да премахне всички прегради, които е поставил на Божествени блага.» «Ако искате да се справите със злото, създайте в себе си правилна обхода. Пазете се да не допущате лъжливи неща в себе си.» После разговорът ни мина върху миналото, върху войната. Тоя брат е военен и ми разправи много хубави свои опитности.106 Как изобщо невидимият свят е помагал в тия опасни времена. Как Учителят му е казал да бъде безстрашен, да знае, че Бог ще бди над него - и наистина, как цялата му дружина е минала през най-опасните моменти на боевете с най-малко, почти невероятно малки загуби. Как после условията са се изменили. Как Учителят им е предрекъл вече катастрофата, как е съветвал да се сключи веднага примирие - защото войната ще бъде загубена - и това-още в началото на 1917 г.107 Как Фердинанд отива в странство заедно с престолонаследника, а тогава пращат Учителя на заточение във Варна. И как после думите му една по една се сбъдват, а самият Фердинанд и Радославов ги пратиха на заточение... Звездите вече бяха изгрели, когато тоя увлекателен разказ стигна своя край. Аз го слушах жадно, защото знаех, че всяка дума на тоя войник, който с риск на живота си беше спасил във втората война полковото знаме, бе истина. Остана да ми доразправя как Учителят е спасил София от нашествието на румънците в 1913 г.108 Той ми разправи, че тогава никой от околните народи не е могъл да влезе в София - нито сърби, нито гърци, нито румънци - въпреки тяхното горещо желание да сторят това. Същото се е повторило и в 1918 г. Ясно е, че е имало ръка, която е бдяла над България и тая ръка е била Учителевата. Наистина, какво щастие е за нас, българите, че има такава ръка, която в най-трудните времена ни се протяга, за да ни помогне.

XIX. СТРАДАНИЯТА СА ЕДНА НЕОБХОДИМОСТ (стр. 353-355) Привечер Учителят отиде към чешмичката и ние - няколко души, тръгнахме след Него. Там Той поседна на един камък срещу чучура105, който изобилно лееше кристални води. Близката рекичка шумеше леко, върховете надничаха отдалеч, а слънцето се скланяше вече към залез. Пеню запита нещо, не помня какво, а Учителят заговори: - В Бога неразположение няма - в нас е то. Ако Бог ти даде нещо и си недоволен - грешиш. При това, помнете - смъртта не е господар на света, а само един слуга. Страданията са метод на природата, за да станем учени, силни, богати, святи - пред всички тия неща седи страданието. То е пътят, който води към тях. То е почвата, на която тия неща: богатството, светост, сила, се сеят. Страданията са една необходимост, те са само опаковката на Божествените блага. И самата любов без страдания е неразбрана. Но аз говоря за Любовта, а вие разбирате за опаковката. В Любовта има вечно растене. Ако вие обичате Бога - и Той може всичко да направи за вас. По-благоприятни времена от сегашните няма. Помнете, че ваши са само тия неща, които Бог първоначално е вложил във вас. Сега човек се страхува от човека, а какво е казал Бог, не иска да знае. Сам не разбира живота, а иска другите да оправя. Всяко слово, постъпки, движения разкриват вашия вътрешен свят. По-грешките са неканените гости в живота. Музиката е най-добрият начин за лекуване на всички недъзи. Любов е това, което внася живот, внася простор, светлина и свобода. Някои братя говореха нещо и Учителят много късо отсече спора им: - Който обича повече, е по-прав - каза Той. - Който обича, е прав всякога. Който има мъдростта, чува гласа на Господа, а който има свободата, върши волята Му! А и вие, ако направите и най-малкото добро, ще чуете гласа на Бога вътре във вас. - Дали ще го разберем? - запита някой. - В любовта езикът е разбран. Някой, не помня кой, намеси някаква случка с говедаря, който биел говедо с тоягата. Тогава Учителят каза нещо, което ми направи силно впечатление и аз си го записах. -Ако си най-силният-бий. Но ако не си, друг, по-силен, ще дойде и щете бие и тебе лошо. Когато се връщахме, Той каза нещо, което също ме фрапира. - Човек може да умре, и пак да е жив. - Как е възможно това? - запита го един брат. - Ако днес умреш за лъжата и злото, няма ли да останеш жив за истината и доброто? Какво лошо има в това? - А, а - рекохме ние, няколко души, неволно. Всичко ни се стори ясно и разбрано изведнъж - толкова ясно, колкото по-тъмно ни беше, преди да ни светне със своята светлина - и винаги това е така. Невъзможно ти се струва - неразбрано, абсурдно дори, а каже ли някоя и друга дума - и най-сложното ти стане ясно, просто, възможно. - Доколкото вие обичате вашите ближни, и Бог - вас! И доколкото им помогнете, и Бог толкова - на вас! Какво по-лесно и хубаво от това? Ти сам може да регулираш всичките блага и помощ, които би искал да имаш. Това ако разберат хората, колко лесно и бързо би се уредило всичко в живота им! Вашето бъдеще зависи от Любовта, която имате към Бога. Богът на Любовта е пътят на живота.

XVIII. ОВЧАРЧЕТО, ГОВЕДАРЯТ И УЧИТЕЛЯТ (стр. 351-353) Днес следобед беше дошел говедар заедно с едно овчарче, което питаше дали ще ни трябва мляко, да ни носи. Овците му били зад «рида», може би няколко километра оттук далече. То е хубаво, голямоочесто момче, близо на 15-16 години. И аз неволно си спомням моя живот и го чувствувам близко до себе си. После го привиквам при моята палатка, давам му нещичко да си хапне и някои книжки да чете. То всичко приема охотно, говори умно. Отворено момче е и отговаря като опитен човек. Ние се разделихме с него като стари приятели и то обеща да дохожда по-често и да доведе и другарите си и тогава ще говорим - то иска непременно да говорим. Иска да пита много работи. Аз гледам неговите груби гумени цървули, дрехите му, покъсани, с кръпки на доста места, грубите му ръце, козите кожи, турени като в някой американски ковбой или индийци - и големите му замислени очи и, без да ща, се питам: И аз ли съм бил такъв? И колко много хиляди има като него сега? Без да ща, аз гледам меките си деликатни ръце, хубавото си облекло и мисля само колко малко години аз съм се отделил от това селянче и колко много път в живота съм минал. И повече от всякога ми стана ясно колко милостива е била силата, която е бдяла над мене и ръката, която ме е водила неуклонно в моя живот, докато ме доведе при най-мъдрия, при най-светлия, най-любящия човек на земята - Учителят. Без да искам, очите ми се напълниха със сълзи, а овчарчето ме гледаше учудено. Но аз му дадох доста подаръци, запитах го за много от другарите му, за овците, за селото му... То, приказливо по природа, бързо се сприятели и ми разправи доста подробно и за баща си, и за кучето, и за магарето, за братче-тата си, за приятелите, за мечката, която миналата година им вдигнала овена със звънеца и как го носела, а той дрънкал... И после го намерили - не овена, а звънеца, когато аз нарочно се правя на неразбрал и го питам дали овена са намерили... Но аз изпреварих. Преди да отидем до моята палатка с овчарчето, говедарят и Учителят си говореха. Говедарят бе възрастен човек, около 60-годишен, с големи провиснали бели мустаци, медночервено изгоряло от слънцето небръснато лице, значителен правилен нос (което е доста рядко между селяните) и с голям рунтав калпак. Той бе се облегнал върху голямата си тояга и така водеше разговор с Учителя. И това, което ми направи впечатление, бе лекотата, с която Учителят влизаше в разговор. И с най-простите хора той намираше тема и подходящи изрази, за да го разберат. При това, те изведнъж му се доверяваха като че са били и пребили с него. Говедарят му посочи надолу с кривак към първото езеро и му каза колко говеда пасат и какви са. Каква пакост им е направила тая година мечката. Учителят го пита обича ли планината. - Е па, планина - хубаво, че я има - казва той философски. - Не може да се обича, ако не се познава нещо - казва Учителят. - Е я - върти глава и говедарят. - Хубаво е, когато човек язди кон, доволен е, но щом го смъкнат от коня, става мърморко. Твоите коне държат ли още? - сочи му Учителят краката. - Е, па що ще правят? Ще ги крепим. Взе да позапирват, ама само у дъждовно време - инак у топлото добре карат. - И той си поглежда големите, направени от автомобилна гума цървули. Един брат му поднася чай и малко сладкиши. Говедарят е изненадан от тая почит, но Учителят го поканва да седнат на едни близки камъни, донасят и нему чай и те си приказват дълго време кой знае за какво. Късата луличка дими до едно време в ръката на говедаря, а после изгасва. Той бе вперил тъй очи и отворил уста срещу Учителя, който му говореше, та бе съвсем забравил за нея... Аз в туй време говорех с овчарчето, а другите братя, насядали настрани, гледаха хубавите картини или си говореха тихо. А планината беше тиха, слънцето - хубаво, небето - ясно, сякаш друг свят, нова земя, нови хора...

XVII. ЗАЩО ЦАР СОЛОМОН И ПИЛАТ ПОНТИЙСКИ НЕ СИ ИЗДЪРЖА ИЗПИТА (стр. 349-350) 17.VII. Прочетох какво съм писал снощи и ми се вижда смешно - не цялото, а краят само. Откъде тоя страх и тия сравнения? Бог да ме пази от неразумни работи. Вчера четох Соломоновия Еклизиаст и си мисля: всичко земно е имал тоя човек и стигнал да казва: «Суета сует и всяческая суета.» А да се изпълни волята на Бога, суета ли е? Очевидно той е забравил за Него, когато е писал това. Запитах Учителя, а Той ми каза, че Соломон е избрал мъчния път на Мъдростта и не издържал. А Любовта е по-лесният, но той беше тщеславен. И неговият храм не издържа - събори се, защото знанието, което беше вложил в основите му, не беше цялото Божествено. Божественото предвижда всички противоречия и противостои на всички възможности - затова то изтрайва. А човешкото е нетрайно, временно. Но Соломон после се прероди във времето на Христа и си поправи погрешките, макар че изведнъж не позна Христа и трябваше да опита силата Му, да го свали от коня - тогава да прогледне.104 Днес Учителят ни говори за живота - и ми се стори, че съм наистина най-богатият човек по света... - И сиромашията, и богатството са само условия за проявата на живота. Но всъщност най-голямото богатство е животът - а всичко друго е само условия. Не гледайте дали е подвързана или не книгата. И ако е подвързана-дали е златен надписът, а четете това, което книгата съдържа. Не в подвързията е смисълът на живота. Непреодолимата вяра, която имате в Бога, дава смисъл и подтик на живота. Само правилната представа за Бога ще разреши всички въпроси. От две неща трябва да се освободите - аристократизма, крайната взискателност към дреболиите - и крайното нехайство, което за нищо не иска да се учи. Това са две безполезни състояния. Който иска да влезе в новия живот, трябва да се роди изново. Който иска да влезе в царството на звука - уши трябва да има. Ако иска в света на светлините да влезе, очи трябва да има. А който се не роди изново, в новия живот не може да влезе. - Но как? - запита един брат. - И сега сте родени в един свят, но сте родени смесени - както яйцата се смисат. Ако сега ви турят под квачка - отново се раждате вече за друг живот, в друга форма. Ако ви не турят под квачка - в тиганя отивате. Изново да се родиш, значи от яйце - на пиле да станеш. В Божествения порядък да влезеш. Недейте да искате да изменяте нещата, които Бог ви е дал - това е най-хубавото възможно - достатъчно е, ако го развиете. И от страданията не се смущавайте. Мислите ли, че ако дървото растеше в гората, щеше да струва повече, отколкото ако го направят на цигулка? През много страдания ще мине то, но мислители, че то не е живо - това дърво, чрез което се изказват толкова чувства, страдания, мъка на човеците?

XVI. БЪДЕЩЕТО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО (стр. 345-349) 16.VII.193... Тази сутрина рано излязохме, но не на молитвения връх, а към върха Дамга. В полутъмнината още, зазоряваше се бавно. Езерата като че ли си шепнеха нещо с планините около тях, а в леките мъгли се криеха сякаш много русалки и самодиви, които нашето минаване смущаваше. Ние вървяхме бързо и повече мълчаливо. И ако проговорехме, тихо правехме това, без да щем. Когато стигнахме при Сърцето - шестото езеро, то беше полупокрито с лед и от откритата му част се вдигаше лека пара и се качваше към върховете. Изток светлееше. В долините се вдигаха мъгли и ги запълваха и закриваха. Зазоряваше се вече, когато се покачихме над седмото езеро. Слънцето ни огря малко преди да стигнем Дамга. Пред нас бяха голите и страхотни долини на Урдините езера. Нямахме беседа както други път, но Учителят ни обяснява структурата на планините и ни говори върху някои работи, които ми направиха много силно впечатление. Там - на върха, те бяха естествени, както са естествени думите на една песен, когато ги пееш, но когато вземеш да ги казваш без мелодия, почват да ти се струват като неясни или необикновени. И мене така ми се струват сега, като ги преписвам по бележките си в планината. Там - на върха, те бяха думи на самата природа, която ни говореше чрез устата на Учителя. Колко е хубаво да чува човек думите и разбира смисъла на думите на това голямо същество, което ни носи по повърхността си с такава бързина. Там усетих Земята като живо същество, което търпеливо носи нас - малките животинки, по своята козина... А Слънцето ми се видя като голяма майка, която с усмивка протяга своите ръце през далечината, да крепи това свое дете, което се носи вихрено около нея... Те ли се смалиха или аз пораснах, та ми стана всичко така ясно? Или може би погледнахме за минута през очите на Учителя? - Има едно сърце в природата, от което чиста вода извира и всякой, който пие от него, живот придобива. Има един ум в света, от който светлина излиза и всякой, който с радост я приема, разум придобива! Има една душа във Вселената, която всичко добро съдържа. Който към нея ръка протегне, блага на нов живот придобива. Има един Велик Дух във Вечността, който сила раздава. Който му служи, разумен става и сила придобива.» После, когато слънцето бе изгряло хубаво и ний бяхме слушали Учителя с унес, да ни говори за бъдещето на човечеството, което предстоеше да видим и за което трябва да работим, Той приключи с думите: - Без морал, но с Любов. Без морал, но със светлина; без морал, но със свобода! Моралът е изиграл своята роля. Сега започва новият живот на Любовта, на Светлината, на Свободата. Ходя и скитам като свободна птица из планината. И често ми се струва, че нямам тяло, че аз самият вечно съм бил нещо като въздух, като светлина, като вода, която вечно е текла. И мисля: нормално ли е това? Спирам се и сядам на някой камък и питам: нормално ли е това? И пак се питам: а какво наричаме нормално? Което е нормално за овцата, нормално ли е за вълка? Нормалното за вола, нормално ли е за човека? А какво е нормално? - Онова, на което сме свикнали, което повечето приемат... А то нормално ли е? Изведнъж като че ли някаква лавина се събаря в душата ми. А нормално ли е да има болници и да лекуват хора? Нормално ли е да се оставят хора в невежество, боси, гладни, когато навсякъде има наглед изобилие от дрехи и храна? Да се разболяват и после да ги лекуват? И нормално ли е да се трепери над най-малката болест на един човек, а да се избиват с милиони хора по бойни полета? Нормално ли е да се взима залъкът от устата на хората, за да се правят броненосци за милиарди, които разнасят смъртта и изведнъж могат да потънат? Каква е тая нормалност? И изведнъж се сепвам - спомням си думите на Учителя, казани веднъж, че старото негодува в човека и критикува, че новото гради само. И помня колко бях изненадан, когато ми каза, че Земята - и цялата Слънчева система -минава понякога през едни козмични гробища, полета и пространства, в които някога са се били богове и висши духове и човечеството попада под влияние на техните идеи и ги реализира по своему. Но че иде време, и сега е вече, когато Земята навлиза постепенно в друга среда, по-светла, и ще промени живота си постепенно. Той винаги търси причините на сегашното в далечното минало и в огромната вселена - за него там са причините, а тук - само резултатите, с които ние се сблъскваме. И като малки, неразумни деца, искаме да ги отстраним. Като започна така да мисля, струва ми се, че съм някой старец на хиляди години... А все пак весело ми е и се чувствувам лек. Тогава си протягам ръката и като я гледам дълго време, мисля си: аз ли съм това? И наистина, това тяло, което ходи постоянно с нас, нима това сме ний? Аз го зная теоретично отдавна, но сега на практика започва да се буди съзнанието ми и да се отделям от «автомобила» - както Учителят нарича тялото човешко... Колко са тихи тук вечерите, макар че водата на езерото шуми постоянно и понякога ветрища пляскат по платната на палатката. Вятърът си играе-дръпва ги изведнъж, като че ли иска да плаши някого, а после го погали леко и си заминава - до нов порив. Звездите тук са бляскави и трепкат ясно. Въздухът е чист и като че всяка клетка от тялото го пие. О, колко съм благодарен, че ме повика Учителят! Няколко дена само, а пък ми се струва, че много, много години минаха. Тъй много нови впечатления, явления, думи и картини минаха през моето съзнание. Колко много има да учи човек! Какво нищожно знание имат всички ония, които там, долу, се гордеят с него и искат поклони и признания, титли и заплащане. Те, които живеят с малките трохици от масата на истинските учени и мъдреци. И сториха ми се, като че са деца... А и аз си спомних на колко съм години и си рекох: Генко, опичай си ума, защото и ти по-голям горделивец стана. Не мисли, че светлината на слънцето е твоя, макар че се ползваш от нея. И внимавай, защото царя почитат, но кучето му може да получи някоя тояга, ако не знае кога и как да лае...

XV. ШЕСТАТА - СВЕТЕЩАТА РАСА (стр. 342-345) Ходихме на разходка из планината и Учителят ни говори за много неща. Направиха ми впечатление особено някои мисли. Между другото Той каза, че светът ще се оправи от тия, които са приели братството като основа на живота, а ненасилието - като метод на работа. Те са именно ония, които образуват шестата - светяща раса. Че те се намират във всички народи, но постепенно те ще се разберат и ще вземат ръководството на бялата раса. Шестата раса, той я нарича «Светяща», защото наистина умът й ще излъчва светлина. Това, което някога и светиите са имали. Друга мисъл, която ми се видя също тъй особена и на която Той ни обърна вниманието, когато ний бяхме се изкачили на един връх, че според аналите на природата Рила е била много по-висока в миналото - около 7000 метра - и че това, което я прави особена и ценна, е това, че тя никога не е заливана от вода. По нейните върхове, каза Той, преди много, стотици хиляди и милиони години са се спасявали ония, които са носели тогавашната цивилизация. А и тогава е имало голямо развитие. Ние се учудихме, а Той ни се усмихваше. Та нима човек съществува само от тия 7-8000 години, както ни описва сегашната история? Много древни цивилизации са изчезнали. И това, което намираме като начатък на цивилизацията, всъщност те са упадък и край на предишна цивилизация. А нея я смятат за начало. Маймуните, диваците - това са остатъци от цивилизации. Някои запитаха защо няма следи от тях. - Има - каза Учителят, - само че не знаят да ги четат още, а другите и не са ги намерили. Катаклизмите, които са били изживявани, са били страшни, и все пак нещо е запазено. Историята на отдавнашното човечество е записана в митовете на разните религии. Какво представляват например 12-те знакове на зодиака? - Това не се знае и досега - каза един брат. - Тия знакове сочат за 12-тях култури, които са изминали и които се изразяват само с един символ. Който може да чете, той ще може да разбере по тях и 12 месеци, 12 апостоли - 12 вида енергии в различни цикли. Има малки цикли - по няколко години; големи - по 2000; слънчеви цикли - по 25 000 години, когато Слънцето - видимо, а не действително - се връща към едно изходно положение, а има и козмически цикли, които траят милиони години. Те са свързани с приливи на тая енергия, енергии от разни системи и сила, а има и живи носители - струпвания на тия енергии. Някои от тях слизат от други планети или от самото Слънце, за да регулират живота на нашата планета. Аз и всичко не разбирах, защото много ново имаше в това, което той ни говореше, но светът изведнъж стана много широк, границите му се отместиха в безпределни вечности и пространства и се почувствувах много дребен, изгубен притежател на огромни ценности, какъвто ставаше животът, който ний в момента имахме. Тоя живот, който от милиони години, както аз съм мислил някога, е предаван като жив пламък от човек на човек! И сега чак ми се стори, че разбрах, че това именно, което се е препредавало, то е било вечното, непрекъснатото, Божественото в човека, за което често се питат мнозина дали го има. Какви слепи сме всички ний! Но колко странно е и това, че човек, като живее в тъмнината, не знае даже, че е слепец! И само когато изгрее слънцето, може да му кажете това. Това стана и мен. Колко работи в мене самия взеха да ми стават ясни - едва сега, когато от няколко дни съм по-близко при Учителя... Не мога си спомни в момента точно как стана думата за познаване себе си, но това, което Учителят каза, ми направи много силно впечатление: - Как ще познаете себе си, ако не познавате Бога? Как ще се измериш, ако нямаш мярка? Кое е това, непроменното, с което ще мериш постоянно променящето се? И наистина аз дълго мислих и стори ми се, че това е тъй, че не може да се познава само едно нещо - трябват непременно две, за да се направи сравнението. Ако нямаше тъмнината, нямаше да можем да дефинираме светлината. Ако нямаше злото, как щяхме да определим доброто? Ако нямаше смъртта, как щяхме да знаем живота? Може би ний щяхме да живеем и тогава, но като насън. Значи, контрастите на нашия свят са необходимост за нашето съзнание, в тях то намира опора да върви напред. Значи, това, срещу което понякога роптаем, е една необходимост, която ние с нашето тясно гледане смятаме за излишна подробност или ненужно условие за страдание... - Познай себе си! - значи измери се преди всичко. Но спрямо какво? С каква мярка? Дълго крачех аз и мислех върху тия прости наглед думи. И разбрах, ние се мерим с разни мерки, често разтегливи, променливи, и се изкарваме една или друга величина, ту големи, ту малки, ту положителни, ту отрицателни. А върху такива неопределени данни какво можем да градим? И тъй просто е всичко, а чак сега ми иде на ума. Да, убеждавам се, че и слепите, които са живели във вечна тъмнина, разбират това само когато изгрее слънцето, когато другите им кажат, че е станало нещо, което те не знаят. Но Божественото е непроменливото в самия човек - той трябва да го има, за да го разбере, защото ако слепият никога не е имал очи и виждал, той колкото и да му говориш, никога няма да разбере това, на което липсват елементите в душата. На едно място по планината, върху една пътека се спряхме и търкаляхме камъни надолу. Те подскачаха най-различно и някои от тях отиваха много далеч. Ние бяхме весели като деца. Учителят ни гледаше и внимателно наблюдаваше всеки пуснат камък, като че ли четеше по хода му надолу някаква съдба. Той насърчаваше това търкаляне. - За тях - камъните, е цяло щастие. Да направят сами тоя път, им са потребни много години, ако им не дойдат на помощ стихии... Вие давате нещо на камъните и вземате нещо от тях. И не довърши, защото отиде при брат Пеню и друг един брат, които се приготвиха да изблъскат надолу един огромен камък. С общи усилия ние го бутнахме. Той подскочи, затрещя надолу и ехото на планината се разнасяше още няколко мига и след като той бе се успокоил в долината.

XIV. РИБАРИ НА 7-ТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА (стр. 339-342) От вчера ние имаме около езерото гости - двама рибари, които снощи сякоха много клек и си направиха завет край един голям камък. Огънят им цяла нощ светеше. Те бяха си донесли доста пиене и пяха с дрезгави гласове доста късно сред нощта. Тая сутрина Учителят ми каза да ида да вида хванали ли са риба. Ако са хванали и е още жива, да я купя и Му я донеса. Аз отидох, да си призная, учуден, защото знаех, че Учителят не яде риба. Хванали бяха две големи пъстърви, които бяха свързали и поставили във водата, за да са живи и пресни. Отначало не искаха да ги продават, но когато им предложих много повече, отколкото струваха на пазаря, а още повече, като им дадох вид, че много съм «мераклия» на риба пъстърва - това им подействува по-убедително и те се съгласиха да ми ги дадат. С тях в ръце аз изтичах до другия край на езерото, по брега на което ме чакаше Учителят. Аз бях тъй радостен, че можах да надвия упорството на рибарите (отначало доста силно ми се опряха и отказаха), че тичах, като да бях малко момче. Подадох ги на Учителя. Той внимателно извади канапите от устата им. Тъй внимателно, като че ли чувствуваше всяко тяхно страдание. Аз не бях виждал никога подобно внимателно отнасяне с животно, особено пък с риба. Той хвана едната между своите две шепи, вдигна главата й към себе си и я гледа няколко мига. Мене се стори дори, че й шепнеше нещо. После я пусна и с двете ръце във водата на езерото и тя веднага се изгуби. С втората направи същото. Аз го гледах учудено. - Мъчно ще хванат каква да е вече риба от това езеро - каза ми Той като отговор на моя въпросителен поглед.103 14.VII.193..., РИЛА - 2-ТО ЕЗЕРО Вчера вечерта денят се промени много. Вятърът се усили, докараха облаци ниско. Влязохме в тях самите. Започна студен дъжд, размесен с остри ледени парченца. Започна снежна виялица. По-късно, след час и нещо, се замени с хала - топъл и много силен вятър, който идеше отдолу. Мръкна се преждевременно. Започнаха светкавици да трещят и дъжд да вали, като че го изливаха с котли. Вятърът блъскаше палатките ни, като да бяха парцали. Аз се боях, че няма да изтраят. Другите бяха по-спокойни от мен. Види се, те и други път са изживявали изненадите на това място. Светкавиците следваха една през друга, а гърмът ехтеше непрестанно. Свит в палатката на леглото, аз гледах през малка дупчица. Вън бе почти постоянно светло, но очите се изморяваха от тоя постоянен блясък. В самите гръмотевици можеха да се различават различни тонове - едни остри, много бързи и резки, други тътнеха могъщо, малко по-тъпо и важно, но тъй могъщо, че цялата околна планина потръпваше физически. Величествени явления! Аз и друг път съм виждал бури в планината, но тази ми се стори по-величествена, отколкото всеки друг път. Когато дъждът намаля, аз не се стърпях и излязох вън. Светкавиците все още святкаха ослепително почти непрекъснато и гърмът ги следваше. За мое учудване, аз видях Учителя до брега на езерото, да стои спокойно, като да беше най-хубаво време, със силно развети от бурята коси и дрехи. На други места аз забелязах, че и други братя бяха също вън и наблюдаваха нещо съсредоточено. И аз се изправих до един камък и започнах да гледам в тъмата, която почти ежеминутно се сменяше с блясъка на светкавиците. И пръв път почувствувах, че във всичко това има нещо много, много хубаво само поради това, че то е, че така трябва да бъде и аз съм на своето място... Странно чувство! 15. VII. Тази сутрин рибарите си заминаха като мокри кокошки. Не бяха хванали нито една риба повече. Дожаля ми за тях Те бяха свършили тютюна си, от нас никой не пуши и не можеше да им «услужи». Хляб им дадохме. Не вярвам скоро да дойдат. Нощесната буря ще им държи влага за доста дълго време. Когато бяхме седнали край брега на езерото, Учителят ни говори. Небето се беше вече изяснило, като че ли не бе се заоблачавало. Беше само малко по-хладно. Дъждът беше се попил или изтекъл. Само по вдлъбнатините на камъните имаше малки локвички, в които се отразяваше синината на небето и които ни спомниха за силните нощесни дъждове - като че беше сън! Когато се присъединих към групата, на която говореше, Той споменаваше нещо за щастието и знанието. - Знанието всякога носи щастие в себе си. Знанието огражда щастието, здравето, малките придобивки на човека. Знанието - това са възможностите на мислящия човек. Хората трябва да се стремят към това знание, което е свобода за Духа и разширение за душата. Днес всеки народ има своя култура, но нито една не може да се нарече култура на щастието. Знанието на човек сега му е необходимо, за да запази чрез него живота си. Ако той не прилага знанието си, то ще изгуби значението си. Във водата има закони. Който владее законите на водата, той може да регулира всички сили на природата. Той може да въздействува на твърдата почва, на въздуха и на огъня. Трите стихии са това! Помнете, всяка работа прилича на своя господар.

XIII. БЕСЕДА ЗА СМЪРТТА, ЖИВОТА И ЩАСТИЕТО (стр. 334-339) 13.VII.193... Днешният ден е обратният на вчерашния. Колкото оня беше тих, ясен, днескашният изглежда начумерен и сърдит. Учителят говори тази сутрина за смъртта и живота - и за щастието. Как всичко Той разглежда от някаква особена височина и далечина! А всички веднага разбираме, че е така, както той казва. - Приемете, че така, както светът е създаден, е най-правилният начин за създаване - приемете това като аксиома. Дойдете ли до въпроса: Що е светът, що е животът, ще знаете, че това са аксиоми, които не се доказват. Че живее човек, това е аксиома. Никой друг не може да докаже това, освен самият човек. Който е ял крушата, може да каже дали е сладка, а който я гледа, той само предполага, допуска, умозаключава. Някой учен човек доказва, че човек живее и на този, и на онзи свят. Друг учен доказва, че човек умира. Първият е опитал нещата, вторият, който доказва, че човек умира, няма опитност, не разбира живота в неговата целокупност. От това, че умрелият не се движи, не говори, той съди, че е умрял. Всъщност това, което умира, не е истинският човек. Това е временното, преходното в човека - неговата дреха, която може да се облича и съблича. А аз си мисля, не е ли цялата наша прехвалена култура тъкмо само това, което се облича и съблича, а не за самия човек, за онова, същественото, което вечно живее и което мнозина предусещат в душата си? - Не бързайте да доказвате, че човек умира, но запитайте се: що е смъртта? Не поставят ли и житното зърно в земята, а то там се стопява и умира, за да даде начало на клас? Защо ви смущава, когато заровят някого в земята? Ето, аз виждам как мъртвите си подават главите в израслите на гърба им цветя. Там, през пътя на дърветата, тревите, цветята, той ще влезе в ангелския свят. Нали растенията са деца на ангелския свят. Нали растенията са деца на ангелите? Не знаете ли това? Той няма да стане като тях, но ще мине през техния път. И водата не става на тръба, но минава през тръби... Когато Той ни говори, всичко е ясно и възможно. Сякаш го виждам. А после полека, като че ли се пуска мъгла в съзнанието ми и аз се чудя: как беше всичко тъй ясно и разбрано? Къде отиде тоя хубав свят, в който тъй лесно се разрешават най-мъчните въпроси? - На малко земя не отглеждайте много желания, защото няма да могат да растат. Зад всяка силна мисъл има и силно желание и зад всяко желание има силна мисъл. Човек със силни желания, без мисъл, става разсеян. Силните естествени желания развиват ума. - Бог е величина, за която нищо не може да се говори, нито може да се доказва. Човек се намира в различни положения в живота, вследствие на което се раждат и различни възгледи за нещата. Така се раждат и противоречията. Но гдето има противоречия, там има и растеж. В хамбара житното зърно няма никакви противоречия, но и никакъв растеж. В новото има противоречия и страдания, но и условия за растене. Противоречията са нещо недействително, фиктивно. Те не представляват никаква реалност. Причината за противоречията на живота се крие в самия човек. Аз записвам отделни изречения само - а той ни говори много. Гледам как облаците бягаха по върховете, гонени от два различни вятъра. Единият ги качваше нагоре, другият ги смъкваше по друга посока. Те едновременно духаха и ако не бяхме на тоя връх, да ги виждаме и двата, бихме могли да твърдим двама два противоположни факта, взаимно отричащи се, без да се досетим, че те могат да съществуват едновременно, защото единият вятър духаше на една височина от изток на запад, а другият, по-високо - по обратната посока. И, без да ща, аз видях колко прави бяха думите Му, че в нас се раждат противоречията, когато обхващаме частично нещата и фактите, а в голямата природа, в това велико училище, няма никакво противоречие, а всичко си върви на своето място и време. - Като мисли правилно, човек може да използва своята висша енергия, своите морални чувства за преработване на низшите енергии и чувства в себе си. Като сте дошли на земята, можете всичко да постигнете, но се изискват за това работа и условия. Злото не е нищо друго, освен отклонение на човека от първичния план на живота. Цената и смисълът на живота се заключава в доброто, което показва правия път на човека. Доброто създава истинската култура на живота. Но ако доброто не се приложи в живота, Новата култура няма да дойде. Говори после Учителят и за плътта. Този въпрос ме е много интересувал, но никога не съм смеел да питам. Той и него разглежда особено и оригинално. Повод послужи стихът от Евангелието, че плът и кръв няма да наследят царството Божие. Той каза между другото: «При сегашните условия на живот, плътта е необходима на човека. Без плът на земята той не може да расте и се развива. Плътта и Духът на човека са в постоянна борба, но докато тази борба съществува, човек има условия за развивание. Духът е разумното начало в човека. Като се бори с плътта, духът докарва енергията й в движение и по този начин я възпитава. Движението, което духът предава на плътта, е хармонично. То ще направи плътта разумна. Разумната плът, доброто, е дрехата, с която Духът се облича, за да влезе в царството Божие. Ако хората не живеят добре и страдат, причината за това са техните криви разбирания. Те не разбират законите на разумната природа и не ги изпълняват, а вследствие на това страданията неизбежно ги следват. В стария живот, човек търси своето право, в новия - той прощава и помага. Силата на ученика не седи в това да стане учен, а да учи. Всички хора могат да учат, но всички учени не могат да станат. Силата е в знанието, а не в незнанието. Щастието на човека зависи от правилното разбиране на Божиите закони. То е постижимо само при разумния живот. Щастието е реалност, към която хората се стремят. И трябва да се стремят. Те трябва да вкусят от неговите плодове, инак мъчнотиите и страданията им ще станат безпредметни... И ако в човека царува Любовта, Мъдростта и Истината, щастието ще остане завинаги при него.» Ето пътя към това многотърсено щастие, за което всички говорят. И близко е, и далеч. Като си с него - досами тебе е, като се махне, всичко сякаш си отива в другия свят, откъдето само Той може да го привиква. И неволно си спомням една картина, отдавна виждана от мен. Голям селски двор, пълен с много домашни птици. Когато минеше някой през двора, те се разбягваха на всички страни. А когато излезеше едно от момичетата, те всички се втурваха подире й и я следваха където и да отиваше, като се надпреварваха коя птица да бъде по-близко до нея. Тя ги хващаше, милваше и пак пущаше. Те никак не се бояха от нея. А когато я запитах защо са така кротки с нея, тя ме погледна с големите си очи малко учудено и ми отговори накъсо: «Ами свикнали са, аз ги храня!»

XII. ПРИ ИЗВОРА «РЪЦЕТЕ» (стр. 329-334) След пладне ходихме на извора. Извор и чешма.102 Под голям камък, който прилича на нос на кораб, извира бистра, хубава студена вода. До нея е направена чешма с резервоар, който се грее от слънцето. Чучурът е мраморен - две ръце една до друга, през шепите им се струи водата. Насреща е острият връх на Харамията, а досами нас шуми водата на бистра като кристал река - вливат се горните езера в нашето. И тук Учителят, когото питаме за много работи, ни говори... Записах само отчасти някои истини. - «За Бога всяко противоречие е възможност за проявяване на Любовта. А Любовта е възможност за проявяване на живота, а животът - възможност за проявление на работа. Любовта в света е това, което примирява всички противоречия в живота. Имайте права мисъл - само тогава ще бъдете добре. Права мисъл е тая, която не я е страх от страдания.» Дълго ни говори Той, а ние слушахме. Наблюдавах лицата, всички бяха сериозни и като че ли мисълта на Учителя ги правеше по-светли, по-спокойни. След пладне аз бях седнал на голям камък и четях една книга. Без да забележа, Учителят се бил приближил до мене. Когато вдигнах очи и Го видях тъй близко, аз станах бързо. - Четете ли? - запита ме Той. - Да - казвам. - Изглежда увлекателна е книжката. - Да, по социалния въпрос. - Подадох Му я и Той я взе и седна на един близък камък. Погледна я и затвори. Покани ме да седна близо до него. Помълчахме доста. Аз гледах светлото Му лице и красивия правилен нос и сещах нещо радостно, тихо, което нямаше име. - Според мене - заговори Той - социални въпроси не съществуват. Има известни въпроси, спорове, върху които хората не може да се споразумеят. Това са въпроси за взимане-даване. Една държава взима, друга - дава. Това са форми. Истински социални отношения съществуват само към природата. Само така може да има правилни отношения. Човек за човека не може да бъде мярка. Щом не живеят хората правилно по отношение на природата, не може да имат и никакви правилни социални отношения помежду си. Тогава хората са в патологически състояния. Тъй че социалните отношения трябва да бъдат преди всичко здравословни отношения, здравословни състояния. Ако отношенията не са здравословни, те са патологически състояния. А какво добро може да се очаква оттях? Патологията не е социално отношение, а болезнено. Патологичните работи са вметнати. Те са влезли в живота, в социалния живот, но не представляват самия живот. Само здравословните неща могат да имат социални отношения. Всички хора трябва да изучават преди всичко ония правилни отношения, които човек трябва да има към природата, в която живее, и след това вече другите отношения, след като регулира тия спрямо природата, другите ще последват от само себе си - като резултат. Той, човекът, трябва да счита природата разумна и неговите отношения са първом към нея... тя е меродавната, а след това - всички останали. Ако той разбира езика на природата, тя всякога ще му бъде като майка. - Но какво да разбираме под думата Природа? - Го запита един брат. - Под думата «природа» аз разбирам онази вътрешна разумност, която прониква навсякъде и която всякога се притичва, за да уреди всички противоречия между хората и ония работи, които те сами не могат да си уредят. Може да наречем тая Разумност с различни имена - това не важи. - Значи така може да се оправи светът? - запитах аз. Учителят ме погледна продължително. - Светът, ако разбирате физическия свят, «социалните отношения», това, видимото - то никога не може да се оправи. То е резултат. Резултатът -помнете това - може да се измени от причината. Ние - живите хора - сме причина на нашия свят, който е резултатът. Изобщо, природата обича естествените неща, естествени мисли, чувства, действия. Тя не обича да поставяме преграда на това, което тя е наредила. Затова законите на природата свещено трябва да се пазят. Тя на всичко е турила граници и отношения. Достатъчно е двама души да седнат по-близко, отколкото е потребно, за да се роди дисхармония, последиците от която може да ги изненадат и да бъдат решителни за техните отношения. Човек трябва да работи, за да придобива истинско знание. Природата е турила на пътя на човека много прегради, големи и малки, с които той сам трябва да се справи. Но минава ги само готовият - другите се връщат. - Но тогава, Учителю, как ще се оправи тая работа? - запита същият брат, който слушаше с наведена глава. - Единомислието е възможно в Божественото. Хората имат различни интереси. И вие по никой начин не може да примирите интересите на хората. От хиляди години хората се стремят да примирят интересите и това се е оказало невъзможно. Такъв закон не съществува. Интересите на частите не могат да се примирят едни с други. Те могат да се примирят само в цялото. Запомнете, само цялото представлява велик закон за примирение интересите на частите. И всеки, който се занимава с частите, преди всичко трябва да разбира законите на цялото, понеже всяка част има определено място в цялото. И тя е част, докато запазва своето място в цялото. Изгуби ли това място, тя не е вече никаква част. И в живота забелязваме същото нещо. - Как да разбираме това? - запита един брат, свитите вежди на когото сочеха, че той с мъка следи мисълта на Учителя. Учителят го погледна бегло. - Докато човек има място в цялото, т.е. в Бога, той живее. Щом изгуби това място, той умира. Значи в това отношение смъртта не е нищо друго освен това, че частта е изгубила своето място в цялото. Аз не взимам думата «смърт» в смисъл умиране на тялото, но аз я разглеждам като състояние, при което умът на човека се изопачава и той престава да мисли правилно. Сърцето му се изопачава и той престава да чувствува правилно. Смисълът на живота се изгубва и всичко пред човека започва да бледнее. Да изгубиш смисъла на живота, това е най-ужасната смърт...» Като с цяла пазва диаманти ходих аз целия останал ден по планината. Видях езерата и върховете. Какво величие, простор и широта! А в душата си носех такива богатства... Какви велики мисли! И колко прозрачни и детски бяха теориите на човешката философия, книги, «стопански отношения», закони. Всички тия умове работеха някъде по върховете, а Учителят сочеше самите корени на нещата, причините, които са работили през хиляди години, за да дадат резултатите, с които днес боравим. Всички забравят, че в днешната природа е върхът на оная, която се простира през хиляди и милиони години; че през нашите очи гледат стотици хиляди поколения, през които животът като огнена нишка е минал, да достигне до нас. Че през нашите действува и тяхната воля, през нашия ум - и техният. Че дълго трябва да работим, за да се освободим от тях и станем «ние», за да слушаме и разбираме това, което днес природата иска. Тогава какъв ред и радост би било навсякъде по земята! А сега всеки иска своето и пътищата се пресичат, стълкновения стават на всяка крачка. А ако отивахме всички към слънцето, тия пътища биха били успоредни и никой не би се стълкновил. И спомням си думите на Учителя: «Слаб е онзи човек, в когото човешкото е силно. Силен е онзи човек, в когото Божественото е силно.» А в мене? Кое е по-силно, питах се аз и надничах във водите на езерата. Опивах се от изгледите на далечината. Витоша се виждаше като малка купчина със задимени върхове. Вървя, като че ли съм комета някаква - дълга опашка от мисли ме следват като сенки. Гледам небето, което е тъй ясносиньо тук, далечния шир, красивите сини очи на планината - и никой от тях ми не отговаря, а ми се струва, че се вливат в душата ми нови струи живот, които носят в себе си всичко онова, което не ми е достигнало... О, ако всички имаха пълнотата на душата, която сега имам, ако всички биха могли тъй да се радват пред тези велики страници на природата, ако биха могли да чуят светлите и силни мисли на Учителя - хората не биха се преследвали, убивали, ненавиждали! Самата тая светлина би ги обгърнала отвсякъде и би стопила омразата, би отгонила тъмнината, би вляла радост във всички души. Колко съм благодарен на Учителя, че ми даде възможност да дойда и живея тук, на тая височина! - и физическа, и духовна! Прибиращ се вечерта, аз мисля за «дома» - малката палатка на брега на езерото, близо до другите палатки и големите блокове, които от милиони години надничат във водата на езерото, чакащи сякаш да зърнат нещо отдавна желано.