valiamaria

VII. За Учителя Дънов (В. «Зора», г. XIII, бр. 3720, 12.ХI.1931 г., стр. 4.) Колкото една идея е по-шаблонна, толкова тя се разбира от по-широк кръг хора, смята се за «съвременна», не учудва никого, класира се като «добра», «полезна», или «допустима», «в реда на нещата», «прогресивна», «научна», «разумна»... Малкото усилие, с което се достигат днес научните становища, знанието в популярна форма, понякога минава за големия плюс на съвременността, без да се вземе във внимание, че тъкмо тая леснота на придобивката обезценява неговата същност; че то се носи като някаква модна дреха, която може да бъде захвърлена всеки момент, щом дойде нещо по-ново, че всичко това е като дървета без никакви корени в съзнанието на хората - при първия порив на вятъра се събаря и изчезва. Днес за мнозина знанието се състои в постоянното повторение на чуждите мнения. В такава умствена среда, много естествено, колкото една лансирана идея е по-дълбока, толкова тя се струва, че е изпреварила времето си, толкова по-малко хора я разбират, толкова тя е «по-чудновата», «еретична»! Носителите на такива идеи са наричани дори луди (Христос например, Евангелие от Йоана, гл. 10, ст. 20; Галилей и др.), са били разпъвани, горени, затваряни. Средата не е била още готова да ги разбере. Това са го опитали всички ония, които са поискали да внесат принципиално новото в живота - винаги те са срещали голям отпор в ръководящите кръгове, които, неспособни да носят новото, а понякога и да го разберат - са държали с голямо упорство старото, което им е гарантирало привилегированото място в обществото. А ако така упорито се отрича всичко ново, как ще влезе в живота то? Ако се слушат невежите и консерваторите, никога няма да му «дойде времето»... Но то, Новото, прилича на дете, което «като му дойде времето» - ражда се и без акушерка. Периодически, по разни поводи, вниманието на нашата читающа публика е бивало привличано около учението и личността на г-н Дънов. Оригинални и своеобразни, те - учение и личност - са ставали обект на антрефилета, спорове, легенди, а напоследък - и на полицейско следствие...* След двегодишно изследване «следствието се помъчило да установи» някои факти от живота на г-н Дънов. Това не е лошо. Самото изнасяне на истината, по който и да е повод, е винаги от обществено значение, а за един вестник, който е обществена трибуна и ръководител на мнението на своите хиляди читатели - и една необходимост, условие за порядъчност и добросъвестност. Откъслечните сведения и части от разговор обаче, приписвани на г-н Дънов (бр. 3706 от вестника Ви) подчертават една несвързаност, и даже нелогичност, която е може би естествена и характеристична за тези, които е трябвало да избират от едно голямо следствие отделни фрази за сведения на печата, но която, според нас, не отговаря на действителността. За да се увери човек в това, не е необходимо нито да се насиля частно жилище в отсъствието на неговите стопани и да се иззимат художествени картини, нито има нужда от каквито и да е микрофони, за да бъде чут г-н Дънов. Напротив, от 35 години вече, той говори публично, пред хиляди хора, чужденци и българи; неговите думи се стенографират и са напечатани в повече от петдесет тома, преведени и на европейски езици, отвсякъде възхвалявани и почитани. Това е известно на хиляди слушатели... Преди тридесет и пет години г-н Дънов е бил поканен за пастир на ямболската протестантска църква. Той, според думите на тия, които са го поканили, е отговорил, че може да бъде, но при условие, че ще служи без заплата. Това се видяло много чудно тям - и те не се съгласили. Оттогава, посветил живота си на безкористно служене на Бога, той има резултатите, които са пред очите на всички, които имат очи и могат да гледат, имат уши и слушат... без микрофони... Тридесет и пет години непрекъсната филантропическа дейност, без да е поискал от държавата някаква помощ, без да е обиколил министерства за фондове, без да се е отзовал поне веднъж на хилядите нападки, които хора, според разбиранията си, са смятали длъжни, че трябва да му отправят... Тихо и търпеливо той е работил върху душите на своите ученици и слушатели. Петдесет хиляди наблюдения, единадесет хиляди проверки, от които всяка има по тридесет и девет елементи - са един грамаден научен материал за проучване на българския народ, какъвто няма подобен на себе си, и който, публикуван, би бил достатъчен само той да му даде авторитета на първостепенен учен, ако той го желаеше. Когато италиански професори се считат за щастливи да бъдат ученици на Учителя Дънов; когато американското розенкройцерско общество пише официално, че г-н Дънов е написал най-хубавото съчинение (думата е само за беседата «Великият закон», изпратена им от един приятел на английски), а канадският журнал «The Torch» пише дословно: «Тази малка книжка съдържа една беседа от Учителя, държана в Русе на 11 октомври 1925 г., която по своите достойнства няма равна на себе си в цялата американска ораторска литература.» (Справка - юнския № от 23/6, 1931 г.), и когато в Япония го почитат наравно със своите най-големи духовни учители... в нас му правят полицейски дознания по две-три години и го слушат с микрофони! Виждаме се принудени да подчертаем още веднъж факти, известни на всички, които са слушали г-н Дънов. Учението на Учителя Дънов не е религия, а една космогония, мироглед, който обхваща всичките прояви на живота, всичките области на човешкото знание и култура, има своите методи, опити и наблюдения, резултати и постижения - и тия именно реални резултати са, които държат около него хилядите му последователи от България и целия свят. Това е учение за живота в най-широката смисъл. То носи за всички, които са си дали труд да го проучат, нова светлина и нови сили за работа. Хиляди хора, които са се намирали на страшния кръстопът на живота, с изтерзани души, в най-трагичните дни са получавали утеха и подкрепа в Божественото слово на тоя Учител. Те са живи и могат да свидетелствуват за себе си. Хора с крайни убеждения са се пробудили за обич към братята си и почит към всичко живо. Брат е, който има братско държание. Не може за погрешките на случайни слушатели да се държи отговорен онзи, който никога не ги е учил да грешат. Защото, ако се приеме противното - би трябвало днес пред съда да се изправи, заедно с подсъдимия секретар на Синода - и целият Синод... Литературата на братството - учението на Учителя Дънов - е, както вече споменахме (поне част от него), отпечатана в около 50 тома. Има отделни беседи на всички почти езици, включително и есперанто. (Имаме трогващи писма, че хора чужденци изучават български, за да имат възможност да четат в оригинал беседите на Учителя!) Достъпни са на всички. Публичните неделни беседи - също. Нека се надяваме, че всички, които се интересуват от истината, ще си послужат със собствените очи и уши да видят и чуят, и със собствените си умове да направят своите заключения. И за всеки безпристрастен человек те ще бъдат едни: че няма по-нужно за българския народ учение от това, което му носи духовният Учител Дънов. Бъдещето ще увери всички. София, 16 ноември 1931 г. Любомир Лулчев ____________________________ * По повод на нашата информация за следствието против Дънов, получихме осветленията, на които даваме място тук. Те представляват обществен интерес между друго и с отговора на въпроса: «Дъновизмът религия ли е или нещо друго?» (бел. а.).

2. ЕССЕ HOMO (стр. 73-99) Допреди три столетия человеческото кръвообращение не е било известно на официалната наука, но то си е съществувало от милиони години и хорското невежество не е пречело на тоя процес да върши своята работа. Преди сто години, ако някой бе заявил, че ни ограждат милиарди невидими същества, биха го нарекли луд - микроскопът днес ни казва, че в една хапка понякога поглъщаме милиони от тия същества, за които самите ний сме безконечна не- понятна вселена. Има ли смисъл да се отрича, че в нас се крият още неща, неизвестни на нас самите - тия вечни начала, тънки и ефирни, за които понякога имаме само усет, както проблясъкът на светкавицата - тъй бърз и мигновен? В своята гордост на всезнающи можем всичко да отречем - но от факта, че светът не е знаял допреди столетия закона за гравитацията, не значи, че тоя закон не е действал, или от това, че Птоломей и последователите му са мисли- ли Земята плоска като тепсия - че тя действително е била такава. Вселената е една загадка - такава и ще си остане. Человекът - също. В тая безконечна планина, във всяко кътче са скрити незнайни съкровища и всяко усилие, всяко копване изнася на белия свят неочаквани хубости, блясъци и слава. Човек се качи по един връх, по-далечен и от най-далечната звезда. Всяка крачка разширява видимия му хоризонт, разкрива красота, вдъхва вяра в далечното, надежда за бъдещето. Докога? Докъде? Така може да се питат само тия, които не са почувствали в себе си своята вечна същина, в които не са заговорили времената, преживени в миналото, не е заживяло Онова, което знае своето начало и няма край в Безконечното, с което се слива. Обективната истина съществува само за абсолютното - за нас съществуват само относителните. И дотолкова, колкото сме съзнали вечното и абсолютното в себе си самия, можем да се доближим и до първоистината. Само вечност и вечност можат си говори и разбират. Всяка апология на «истината» е едновременно и ограничение. Истината не се доказва - тя се живее или се умира за нея. Действителната стойност на една «истина», на един строй, на едно общество може да се разбере, само като се излезе вън от тях: някъде по- ниско - тогава ще стане една мечта по тях, смятани като идеал; или по-високо - да бъдат схванати като една преживелица или заблуда. Църквата не прави изключение от туй правило. Квасът, с който тя някога е заквасена, е дал нюанс на целия ѝ живот и очертал бъдещето на народите, които тя води. Липсата на светлина се е отразила върху всичките постъпки, жестове, състояния в живота. Напразно биха ни уверявали нейните «глави» и «владици», че я имат - целият им живот и животът на вървящите подире им свидетелстват срещу тях. И нашата цяла съвременна култура се крепи не на непосредствени преживявания, а на авторитети. Людите не живеят с непосредствено доловена умствена светлина, която им дарява природата, а предпочитат отразената. Мисълта им търси готовите форми на изказ - оттам едно дезертиране на здравия человечески смисъл в учените глави. Простият человек, който живее непосредствено с чувствата и преживяванията си, без да има готови умозаключения, е много по-богат в своя ценен душевен живот, отколкото «интелигентния», който се задоволява с клишираните мнения на вестниците и университетските «авторитети», които знаят толкова много, и които ходят сгърбени, превити под тяжестите на съвременния живот, без да могат да го владеят или управляват. А да знаеш, значи да можеш. Несъмнено има области, в които те знаят нещата и законите положително и ги управляват - но каква незначителна част е всичкото тяхно знание от целия живот! Съвременните доктори откриват хиляди и хиляди болести и ги лекуват. Те се смеят на някогашните ескулапи, които са лекували с пиявиците и пущанието кръв, а не могат да съзрат, че светът изцяло, от техните лекувания има толкова и дори по-малка полза, отколкото от някогашните «хекими». И едните, и другите лекуваха и лекуват кожуха на болния, вместо тялото му - затова са и толкова малки резултатите им. В своите повърхностни разби- рания и отвикването да наблюдават нещата с отворено сърце и очи, повечето от съвременните «учени» схващат най-несъщественото, вънкашната форма, физическото, следствието вместо причината. Готовите формули на мислене, макар и възприемани като научни, със своя автоматизъм убиват вътрешния съзнателен живот - оттам и това множество от съвременни «интелигентни» хора, които може да ви цитират двадесет авторитети по един въпрос, без да са намерили време да се спрат в себе си и да си обяснят явлението непосредствено чрез своите собствени схващания. Несъмнено богатството на наблюдения и факти, събрани от официалната наука, е истинско съкровище за човека - но то има и всичките неудобства на съкровището: попаднало в умни ръце, които гледат на него като на средство за разумно живеене, то е благословия; в ръцете на глупците - непомерна тяжест, която свежда главите, изсушава мозъците, помрачава живота. Погледнете съвременните «учени» и вижте колцина от тях самите е ощастливила тяхната наука. Малкото щастливци са всякога и хора творци, отличаващи се със своя живот, морал и разбирания от околното, защото винаги моралният упадък е съпроводен в края на краищата и с материалния. И тогава виждащите, знаещите една по-висока «истина» от загиващата търсят нови пътища. Могат ли тези нови пътища да бъдат същите, по които е вървяло старото? - Очевидно - не, защото би имало и същите резултати: ако на края на един мост има пропаст, няма нужда да минаваме излишен път, за да се съборим повторно в нея. Новият път би ли се харесал на старите? - Разбира се, не. Стари мехове се разрушават от ново вино. Старото, по силата на инерцията дори, не може да възприеме новото, защото миналото, минало в навици, душевен живот и схващания ще е тая призма, през която ще се пречупи и всеки нов лъч, за да даде... пак стария образ, усвоен от години. Тук въпросът не е за вечно съществуващия Лъч, винаги единен и еднакъв, а за разнообразните по форма, цвят и състав призми-мирогледи, перспективи, или по-право степени на съзнание, през които Той ще минава. Могат ли новаторите да бъдат добри за старите? - От само себе си се разбира, че на тоя въпрос положителен отговор е невъзможен. Те са неразривно свързани със старото, то е продукт на тяхната мисъл и живот, това е техният свят - и разрушаването му е и тяхна собствена смърт; когато за новаторите новият свят ще е условие за живота им. Във френската революция аристокрацията крещеше, че загива Франция. И наистина Франция на сеньорите, на замъците, на десятъка, на безправните роби селяни, на абсолютния режим си отиде, за да дойде другата, новата Франция, с други разбирания и с права и облаги от държавния строй, разпределени между повече хора. Тоя повик се вдига днес и за хората, изгонени от руската революция. И за тях загина вече Русия - забравят да добавят, обаче - тяхната Русия, на чокоите и мужиците... Как се дават истините на людете? Бихме рекли - чрез науката и религията. За да бъде по-право, трябва да ги слеем: чрез вдъхновението, чрез искрицата на вечното заложено в нас, хората, защото и по единия, и по другия път се разкрива все истината, отива се към онзи незнаен връх, в съществуванието на който понякога разумът отказва да вярва, но към когото сърцето не престава никога да се стреми. Престанало ли е да има вдъхновени люде? Дадените форми на истините не са ли дадени чрез хора всякога? Са ли те съвършени? В съвършеното няма изменение, но в човешкото - винаги! Принципите ни са дадени и те са неизменни, но съдържанието, което сме влагали в тия принципи, и формата, в която са се въплотявали, са се нуждаели винаги от корекция. Католицизъм, православие, протестантизъм, лютеранство, методизъм, квакери - това са само наименования на тия временни корекции, с които людете са се опитвали във всички времена да се приближат стъпка към подножието на кръста, гдето бе разпъната истината. Но всичките тия, които се явяваха да преоценят състоянието на нещата в църквата, бяха вече увързани по един или друг начин със самата нея и естествено бе, че тая тяхна свръзка тежеше както върху мирогледа им, така и [върху] тяхната дейност. Когато съдията е същевременно и страна в процеса, нему винаги ще му липсва достатъчно обективност да се произнесе справедливо, поне толкова, колкото един външен, незаинтересован, зрител би могъл да го стори. И вследствие това, заинтересовани решения бяха произнасяни толкова векове, че хората забравиха за разпознават истината; фалшивата стока бе продавана тъй дълго, че и вкусът на истинската започна да се забравя... Но ний имаме даден критерий от Великия Учител, с който твърде лесно се установява фалшивият тон: «По плодовете им ще ги узнаете» - ни казва Той. И не е ли естествено да се запитаме днес: важна ли е религията в живота ни? Ако не - то напусто са се пролели толкова кърви в миналото, да я защищават, насаждат и пазят. А не е ли и лудост с най-скъпата цена - кръвта, человечеството да си купи безделица? Ако ли пък е важна, и дори нещо повече - по- важна от всичко друго в живота, то логично е да погледнем на целия съвременен живот с всичките му нещастия като неин резултат - неин плод. Не е важно какво е говорено, а що е направено. Ако народите се сблъскват днес, то е от лошото насочване - те си кръстосват пътищата, вместо да вървят успоредно към Абсолютния. Очевидно е, че нещо съществено трябва да липсва, преди всичко - направлението. При тия условия целият сегашен живот е лесно обясним. Раздвоението в душата на религиозните водители - едно да проповядват и друго да живеят, е тласнало вървящите след тях тълпи към тоя хаос, в който нещастията, кървите и сълзите са повече от всичко. Когато главата се колебае - опашката се люшка. Тежко на слепите, които от слепци очакват да им, бъде показан пътят! А действително днес, почти без изключение, в държавите водят слепци. Где е законът на Божествената любов, която християнинът трябва да живее? Дори самите проповедници и свещеници на различните вери и секти, които уж всички общуват непосредствено с Бога, не се чувстват като братя помежду си. Те самите не разбират Вечното и не вярват в безсмъртието си. Инак тия, които имат слънце, биха ли палили свещи, за да се греят на тях, биха ли събирали земни богатства и тъй треперяли за утрешния ден и неговите разноски? Безверници, които се облягат всецяло на материалното, живеящи така, са логични на себе си; но Християните, които постъпват по същия начин, нямат оправдание. Христос остана за евреите един сектант, който допринесе за пропадане на царството им, понеже раздели мненията и вярата им. За последователите си Той бе философ, учител, пророк, Богочеловек. За книжниците и фарисеите, за властимеющите крепители на старото - син на един дърводелец, скитник от място на място, разрушител на традициите, неуважаващ преданията, закона и старинното, един луд человек, обладан от бесове, който е прибрал подобните на себе си и смущава реда. Що е днес Христос за съвременното общество в действителност? За милионите - едно име, за което си спомнят на Коледа и Великден; за значителна част - един източник за преживяване, сигурен доход; за сравнително твърде малцина - жив Бог, Въплотено слово, път, истина и вечен живот, една неумирающа същина, един принцип във вселената, един могъщ лъч на Бог Отец, който, като литне в световете, ще занесе Неговото благовестие, отвори очите на слепите, нахрани гладните, напои жадните, възкреси мъртвите. Христос - това не е личност, а форма на Божата милост. И в разните времена тя е носила и различни имена. За персите Христос (което ще каже Спасител) е бил Зороастьр; за евреите навремето си – Мойсей*; за индусите - Буда; за мюсюлманите - Мохамед. Всички те са показали пътя, истината и живота на своите народи, в разните времена, за разните раси, по начини, най- пригодни за средата, в която са се явявали. За мохамеданина един е Аллах и Мохамед е Негов пророк. За християнина един е Бог Отец и Негов възлюблен син е Исус Спасителят, чрез Когото ще дойде спасението. Като малки деца, от хилядолетия ний повтаряме думите на Тоя Спасител, а забравихме, че Той искаше да ги живеем, че Голгота не беше дял личен само Негов, а път, през който трябваше да мине всеки, който искаше да бъде съвършен, за да се слее с Отца си на небето. От зрители на Неговия живот, ний трябваше да станем спътници на Неговите стъпки и ако искахме да имаме дял с Него на небето, трябваше да вкусим и от горчивата Му земна чаша, и от Неговата собствена съдба... В съвременното християнство, взето изцяло, с всичките му институти, обреди, длъжностни лица и религиозен живот, за един безпристрастен изследовател има много разумни неща за времето си, но и нищо християнско, освен името. Нито формата, нито съдържанието, нито, най-после, принципите, които стоят в основата на всекидневния му живот, имат нещо от това, което някога Спасителят Исус говори и живя - невъзможно противоречие, съществуващо от столетия. Всяко време е имало своите хора, които, чувстващи това раздвоение, тоя нелогизъм, лицемерие и прикрито хищничество под светото име на Христа, са вдигали своя глас. И винаги най-силните и изобличителни думи са били тия на Исуса, казани срещу книжниците и фарисеите, които само името си промениха, но никога не престанаха да съществуват. Някога такива хора ги горяха или измъчваха до смърт; днес ги отлъчват или преследват, като не се скъпят и на клевети. Това, което не може да се отрече, се мъчат поне да го зацапат. И не търсят далече нужната за това кал - достатъчна им е и собствената... Има мнозина днес, за които държавният строй и институти не са най- добрите възможни, но са най-изгодните. Има и едно грамадно множество, което чувства само тяжестите им. Но когато някой отиде при тия мъченици и им посочи, че сегашният живот може да бъде заменен с други, по-добър, обоснован вече не на изгоди и човешки мъдрувания, а на Божията любов и истина - всичките заинтересувани крещят в един глас, че се руши морал, руши строй, руши църквата. Кой морал - Христовият ли? Где е приложен той досега? Кой строй? Установеният върху основите на християнския закон за братството и любовта ли? Где е това благословено кътче на земята? Коя църква? - Тая, в която няма нищо освен името Христово ли? Христовата църква се не руши и не може да се руши - тя е вечна като самия Спасител, като самия человек, но тя не лежи в тленните каменни храмове, нито в обрядите, установени от хора, нито във формите на свещениците, за които Христос не казва никъде ни дума. Тя има нещо по-съществено от всичко това - тя се корени в душите, които растат, както и телата, само че през векове и векове; в тяхното свършенолетие, когато те ще разберат живота си, миналото и бъдещето - «ще възкръснат», като познаят единия Отец на небето; в тяхната жажда за сливане със своя Първоизточник, израз на която е чувството на Божата любов и общото братство. А днешната църква, нейните водачи и сами себе си изобличават със своите постъпки. Те уж вярват в свободната воля на хората, а разбират само своята свободна воля. Всяко друго, несходно с тяхното, мнение, те таксуват като еретическо, забравящи, че ако Бог е създал Своите деца такива и слънцето грее на всички еднакво, те не трябва да знаят повече от Него. За Бога хората са еднакви - всички са Негови деца - и осемстотинтях милиона будисти, и тристатях милиона християни, и двеста и петдесеттях милиона мюсюлмани, и стотях милиона езичници - за Неговите представители на земята, които уж тълкуват волята Му - би трябвало да бъде същото. Ако Той иска и допуща нещо, те ли ще Го възпрат? Ако някой Го е похулил или заблудил по- малкия си брат - те ли ще Му въздадат? Не е ли Негова милостта, както и въздаянието? А че съвременните държавни проповедници на «Словото Божие» са скъсали отдавна с тоя велик източник на сила и благодат, свидетелствуват преди всичко делата им, собственият им живот, безплодните благословии, които раздават, най-после - самите им лица, които с нищо не напомнят тия на основателите на християнството, поне такива, каквито те самите са ги нарисували по иконостасите си. А нима Бог е говорил и се откривал само някога в миналото на Своите вдъхновени хора и пророци? Престанал ли е Той днес да говори на Своите чада? Ако не е престанал, защо официалната църква се противопоставя на всеки, който говори от Неговото име? Или тя по себе си не вярва и на другите? Или трябва да допуснем, че след като води и напътства стадото си през толкова векове, тъй хубаво го подготви, та Бог не може да намери нито един человек, заслужил Божията милост и благословия, нито една душа, достойна да ѝ проговори? Нека си отговорят сами... Не. - Бог е говорил в миналото, говори и сега. Всяка чиста душа, която живее по Неговите закони, може да разбере думите Му и да възприеме истината Му. Но за това е нужно много чистота и много знание, и повече от всичко - любов; но не тая дребна любов вълча, която се чувства чрез стомаха, а любовта на Исуса, Който, умиращ, може да се моли за убийците си; любовта на слънцето, което еднакво грее на «праведни» и «неправедни»; любовта, най- после, на Отца небесни, Който е всичко създал и всичко търпи като любящ баща. От две десетилетия близо между нас в България тая любов се благовества. Тя хлопа на всяка врата, която е имала възможността да я чуе, кани всяко сърце, готово да оживее под нейните Божествени лъчи. На мнозина е известен тоя, който благовества това, още повече го знаят само като име, обилно затрупано с клюки, клевети, даже проклятия. Дори няколко книги излязоха да покажат колко е опасно за България неговото учение. Един се не посвени дори катастрофата на Добро поле да препише нему. Едно забравиха всички тия: народите се отказват винаги само от фалиралите си водачи, когато явно виждат, че те ги водят все към пропаст. И ако те се озъртат и търсят днес нови - за това са виновни самите тия, които са ги докарали до тоя хал. Но разбира се, по-лесно е да хвърлиш товара си върху другия, отколкото да признаеш греха си - това е в реда на нещата - сегашният ред на неща, истинността на които именно тоя «еретик» се е решил да оспорва, и то в името на Христа и Неговите думи и живот. И ако вий, съблазнени от клеветите по неговия адрес или от любопитството, възбудено от пасквилните комедии, гдето автори изнасят платеното си схващание за него, отидете и чуете тихата му реч и видите кротките му очи, вий неволно ще се запитате: где е живял този човек досега, за да е тъй спокойно лицето, тъй благи изразите му, тъй голямо търпението му? Тих е гласът му, а все пак прониква навсякъде, мирни думите му, а разтърсват издъно и понякога говорят тъй, както самата съвест говори - бавно и неотразимо. Кой е Дънов? Едно обикновено име допреди години, една загадка днес - и легенда - утре. Ний ще оставим клеветниците да се ровят в живота му и търсят фактите - за нас, едни случайни слушатели, той е несъмнено знаящ человек, който владее себе си, владее и познания, за които малцина и подозират. Трябва да чуете някоя негова беседа, след като сте слушали на наш поп или владика, за да разберете всичката бездна от знания и сила, която ги дели. За него Христос е жив, Той говори и всеки, който има уши, ще Го чуе и разбере. И който Го разбере, ще оживее и възкръсне. А който е разбрал безконечностга на Бога и своя живот, той не може да стои вече в гроба си неподвижен. В Христовото знание гробове няма. Те са само едно условие, чрез което се доказва безсмъртието. Съвременното право, строй, обичай, институт са далеч от Христа, чиито принципи са висшата мъдрост, достъпна человеку, и върху които разумно трябва да се обоснове животът във всичките му разклонения. На съвременния живот не липсват знания, човешка мъдрост и достатъчно богатства, за да бъдат всички щастливи - едно обаче му не достига, и то най-същественото - Божествена любов... И ето, от двадесетина години казват, този человек говори и разяснява на своите слушатели, тълкува и живее тая любов на дело. И под това влияние тук-там из България се раждат вече малки комунки, на подобие на някогашни- те апостолски, гдето всеки внася и работи колкото може, а получава колкото му трябва - един принцип, въведен във всяко семейство и негова основа. А около него се трупат (по думите на тия, които описват живота му, за да викат общественото мнение срещу него) и евреи, и мюсюлмани, и православни, и католици, и протестанти, професори и доктори, офицери, прости работници, и бивши придворни дами, фабриканти и хора на крайните квартали. Всички те мирно се редят един до други и внимателно слушат словото му. Коя сила владее и примирява толкова противоречиви интереси и на каква почва можаха тия хора да намерят допирни точки, наричащи се братя и сестри, когато вън, в живота, ний всинца сме свидетели, ги разделят тъй много условности и дълбоки пропасти? Един «писател» нарече тоя необясним за него факт, общението на толкова различни хора, помия, която съвременното общество е изхвърлило там. За един безпристрастен зрител тая помия е по-мирна в своето държане, по-чиста в своите думи и отношения, по-висока в своите стремежи, по-пожертвувателна за бедствията на ближните, по-интелигентна изобщо, отколкото околните - странна помия? Не могат ли нашите свещеници и подобни православовци да превърнат целия ни народ на такава възпитана «помия»? Наистина тогава те биха доказали на дело силата на Божата благодат, която сега всекиму са готови да раздават - срещу заплащане, разбира се. «Моето учение е учение на Любов, на братство и сестринство, на абсолютна свобода, в която всеки зачита правата на другите. И най-големите са готови да бъдат слуги на малките и слабите. Това е то Божественото учение. Това е казал Христос и това ще говори Христос, който иде сега от горе.» - Така говори Дънов сега, повтарящ думите на Исуса отпреди две хиляди години - нашата църква го намери, че се е самоотлъчил от православието. И тъй си е - ако самият Христос си няма място в нейните обреди и живот - какво ще търсят там тия, които повтарят думите Му и след две хиляди години се мъчат да живеят живота Му? Нашите свещеници и досега не могат или не искат да разберат сякаш, че това, което Исус е направил, е твърде много и твърде велико за человека, но не би имало никаква смисъл за един Бог, на Когото всичко е възможно и Му се покорява по една Негова дума, че животът Му е най-висшият човешки възможен живот и най-низшият Божи - че на Голгота те се сляха в една искра, чрез която Богочеловекът оживя във вечността, за да освети завинаги пътя на следващите след него по-малки братя. А ний се дръпнахме настрана пред страхотното зрелище на Разпятието и се задоволихме да Му кадим само тамян и пеем химни, тъкмо тогава, когато Той ни чака от хилядолетия да Го последваме. «Гледай човек да бъдеш, обичан от Бога, и ти да Го обичаш; да познаваш всички твои братя и сестри, да ги обичаш и да бъдеш готов да се жертвуваш за тях.» ...«Не да говорите: «братство и равенство», а затвори да има; «да се любим», а да убивате.» (Беседи, 4-та серия, стр. 220). Знай нещо и го живей, но това да е в хармония с Бога и Неговия син - «Ти не си роден да бъдеш беден, ти не си роден да бъдеш грешен, да бъдеш човек без характер, нито да бъдеш евангелист, нито православен. Ти си роден да бъдеш син Божи, ти си роден да бъдеш человек свободен» (Беседи, 4-та серия, стр. 215). Знамето на истинската свобода чрез всеобгръщащата Божествена любов е подигнато отново след две хиляди години. Силна и здрава ръка го държи. Словата, казани преди хилядолетия (гледай псалом 82-рий) и повторени от Исуса на преследващите Го свещеници и книжници - И не е ли писано в писанията ви: «И рекох, Богове сте» (Евангелие от Йоана, глава 10, стих 34), - проечават наново не като дума само, а като израз на самосъзнание, което върви по стръмната пътека, чрез която се стига не до Бога Отец - фикция някаква, която плаши хората като страшилище, крияще се в мрак и неизвестност, а до един действителен баща, който е кръвен родител със своите деца, и чието богатство е и тяхно богатство, и чиято мощ е и тяхна мощ - когато умеят да се слеят с Негова- та воля. Бог е жив и Неговото творение е живо. «Проучавайте великата природа, всички велики закони, давайте поощрение на всеки един да мисли, да чувства, не се спъвайте.» (Беседи, 4-та серия, стр. 202). «И тъй, впрегнете ума на. работа, четете, мислете, любете - не мене - себе си, мъжа си. Една жена, която е жена, да люби мъжа си и мъжът да люби жена си, но не да се захласвате, защото захласванието не е любов. Хармонично да любите, дом с дом да се любите, общество с общество.» (Същата страница.) «Духът Божи работи последователно. Невежата, и християнин да е, пак си е невежа. Тия недостатъци Духът няма да ги отмахне отведнъж. Изисква се нещо сериозно, размишление се иска. Трябва да работиш над себе си, съзнателно да работиш. Как размишлявате вие? Вашите съзерцания не трябва да бъдат както индуските съзерцания. Всеки ден може да съзерцавате. Първото нещо, което трябва да спазвате, е: тия ваши умове, да ги турите на работа и да не критикувате никого. Ако искате да се развивате, вашият ум не трябва да бъде като червей. В себе си, във вашата душа трябва да бъдете тъй снизходителни към хората, както към себе си. Но бъдете последователни: мислете за другите тъй, както за себе си» (Беседи IV, стр. 199). «Щастливи ли сте били досега? - пита той своите слушатели. - Онези, които са щастливи, не прилагайте мойто учение. Но онези, на които домовете не са щастливи, приложете моето учение, и животът ви ще се подобри.» (Беседи, серия IV, стр. 196.) Какво иска тоя човек от своите слушатели? - Той го казва: «И във всичките си беседи аз имам за цел да ви накарам да мислите и да любите.» (Беседи, серия IV, стр. 189) Да мислят, сиреч да видят нещата в тяхната действителна стойност, преценени от голямата висота на Голгота - пред очите на вечността, която гледа оттам, всичкото наше изглежда дребно, нелогично, детинско... «Учени хора има, външните учени хора, като обърнат ония крила горе, аеропланите и ония супер дреднаути, в един час могат да пометат един град, като хвърлят шрапнели, по-дълги от един метър, после ония бръмчила отгоре спущат бомбичките много майсторски. Тия учени имат знания, но съвременните хора знаят само да разрушават. Те нямат това велико изкуство, да градят. И съвременната култура от осем хиляди години насам е култура само на разрушение. И ако някой оспорва това, ще кажа: покажете ми един град, който е направен преди хиляди години и да е останал здрав, или един човек, който от няколко хиляди години да не е умрял. И такава една култура, че земята е пълна само с кости и лицето ѝ е пълно само с развалени градове. Имате една култура на вечно разрушение, която гради и разрушава. Защо? Не че тя е лоша, тя приготовлява света за нещо по-велико.» (Беседи, серия IV, стр. 191) «Туй, дето казват: «светът да се оправи, народите да се оправят» - това са метафизически фрази. Какво нещо е един народ? Един народ, това е една семка развита - един човек, развит в своята голяма форма. Следователно, какъвто си ти в семката, т.е. в началото, такъв ще бъдеш и в края. Един народ е краят на един човек, и следователно този народ е създаден за човека, за да се види какъв е той; и ако вие, българите, искате да се знаете какви сте, какъв е народът ви, погледнете на всекиго отделно, той е първоначалният индивид.» «Нас не ни интересуват народите, нас даже и човечеството не ни интересува, нас ни интересува Словото Божие, нас ни интересува чисто Божественото. Цялото человечество - това си ти!» (Беседи, серия IV, стр. 182) Слушащите тия думи тръпнат от важността и значението на индивида, на всеки един, за голямата стойност на отделния камък при общия градеж. Целият свят си ти - бъди человек, бъди частица от голямото незнайно, стреми се към Него, препълни се от Неговата любов и тогава за Сина всичко ще е възможно, както е и за Бащата! Исусовите думи, казани преди две хилядолетия, оживяват в неговата уста. Целият вътрешен живот на тогавашния и сегашния человек се възсъздават пред очите на слушателя, добиват смисъл, стават ясни. Започва се преживяването - оттам началото на съзнателния живот чрез мислите и принципите на Исуса. Дънов като че ли хваща слушателя и го дига в една замайваща височина, отгдето миналото и сегашното се доближават, като да ги не делят десетки столетия. Голгота се ясно изправя, Исус оживява и думите Му заехтяват през тъмнотата на времето, като току-що да са казани. Истината намира думи и изказ, пътят се очертава, животът от мъчение и безмислица става неминуемо стъпало към усъвършенстванието на вечното в нас, искрата Божия, таяща се в душата на всяка твар. Могат ли слушателите, при тоя безконечен простор, който им се очертава, да живеят с дреболиите на всекидневния живот? Могат ли изкуствените граници на вековните наслоения, няма- щи нищо общо с Истината, която освобождава, да възпрат пламтящите души на тия, които имат уши и искат да слушат? Не, разбира се. Обществено положение, религия, пол - всичко това са условности, само облекло на вечната същина, която действително живее в нас. Самосъзнали развитието си души, пробудилите се, независимо от дрехите, които носят в момента, всички се явя- ват на призива за работа върху себе си за добиване познания, които ще облекчат живота; работа за помощ на близкия, защото словата Исусови са вечни принципи в природата, които, разбрани и схванати, засягат и обхващат всички области на человеческото знание, като оттикват границите им до безконечността. Пътят, който е минат веднъж от богочеловеците, съществува, може и трябва да бъде минат от всички. «Бъдете съвършени като Отца си на небесата.» С думите на Исуса, с подражание на Неговия чист и разумен живот, Дънов се мъчи да убеди слушателите си, че между пропастта на хилядолетията, които делят хората от Голгота и небето до днес, може да бъде хвърлен наново мост, по който да минат достойните и отидат при своя Небесен Баща. С проницателност, която учудва, той разбира законите и ги чете във вечната книга на вселената. Един просветен ум, наблюдаващ земните предмети и явления, и да не би имал никакво понятие за тежината като сила, би я прочел по самите форми на предметите, би схванал законите ѝ по явленията, ставащи пред очите му. Едно възвишено съзнание, вдигнато да почувства и види нещата от височината на своята безконечна същина, не може освен да мисли поне с най-малките мисли на Исуса, да разбере думите Му и вътрешните причини, които са Го заставили така да говори. Природните или Божите закони са написани във всички същества, във всички предмети и вселени - защото те, в своята съвкупност, са качества на Бога, в Когото живеем и се движим и няма момент, в който те да не ни въздействат и не се отпечатват върху нас и околното. И достатъчно е да имаш уши, за да чуеш и очи, за да видиш. Тогава всичко става естествено, а мъдростта и знанието - присъщи качества, заедно с голямата Божествена любов, която сега человеците напипват по части като слепци и я наричат: «всемирна гравитация», «сцепление», «химическо сродство», «любов», «симпатия» - много имена на една само същност - качество, с които человечеството, зърнало Първичният лъч от прозорците на своя тленен затвор, е накичило своята «наука». С вдъхновени думи на истински виждащ в далечината на миналото человек, Дънов разкрива на своите най-разнообразни слушатели същността на света, законите, които го управляват, сиреч Бога. Някои от тях, расли в мъките на живота, в безнадеждието и липсата на духовна перспектива на съвременния материалистичен живот, поглъщат жадно словата му. Други, изпили до дъно разочарованията на суетата, усещат струите на надеждата да ги облъхват; трети, работили изключително чрез мозъка си и достигнали до неразрешимите въпроси за съвременната наука, със затаен дъх ловят думите му, които дигат було- то на незнайното и разкриват неограничени простори за изследвания и знания. И всичко това е обвито с една атмосфера на любов, която обгръща всичко, разбира всичко, прощава всичко. В неговите уста и думите, обикновените всекидневни думи, добиват дълбок смисъл, когато ги погледнете от височина- та, на която ви е увлякъл. Трябва да го чуете веднъж и да проследите как думи- те му ще се отекнат в душата ви, за да разберете тия жадни за истината разно- образни хора, които се трупат около него от всички народности, от всички вери, от всички краища. Някои от тях, наивни в своята измъчена душа, удивени от неговото всезнание, неизчерпаем океан, пред който те се губят, чакат всеки момент да станат чудеса, да се разкрият тайните на небесата, да се види Бог; други, сдържани, проучват и мълчат - трупащи богатството на знанието и мъдростта, за да ги приложат в новия живот, отделните единици на които тепърва се формират-живо т по принципите на Спасителя Исуса, живот по принципите на разумната жива природа, чрез която Бог ни изявява Своите закони. Но да се схванат тия закони се иска чистота, нечовешка чистота в мисли, чувства и дела - защото само през чисто може да мине чистото. И слушащ говоренето му и гледащ живота му, понякога на страничния человек се струва, че това е един висок връх, спуснат отвесно от всички страни, без ни едно междинно стъпало около му. Като че ли никой от слушателите съзнателно не е дорасъл да крачи след стъпките му на оная шеметна висота, гдето ги води неговото знание и интуиция. Оттам и несполучливите опити да бъде разбран изцяло от тях или от нас, които го гледаме отстрани от любопитство, било най-после от тия, кои- то отиват, за да открият прицелни точки за своите клеветнически стрели. Приживе той има съдбата на свръхчовеците - да го отричат и своят мнозина и различни хора, виждащи в него ту своята антитеза, ту пък в една негова незначителна частица - целия свой мироглед и оттам - да го мислят, че е тъкмо като тях самите. И тогава собственото си противоречие те приписват нему и собствените си качества виждат в неговите дела. Още веднъж старата истина, че всеки съди за другия по себе си, получава лишно доказателство. Водачите на нашата църква, за които всички хора би трябвало да бъдат братя - и само братя - дори и когато им са врагове, не можаха да открият нищо добро в учени- ето му. Те са се отдалечили толкова много от Христа, че са забравили думите Му и са готови да провъзгласят всеки за еретик, който им ги припомни, повтори и настои да се живеят, или сам живее. И когато го осъждат, те не говорят за принципите на Исуса, а за своите догми, икони, обреди и форми; като че ли нашата църква не лежи върху Христа, а върху тия человечески, следователно изменими винаги неща. И когато народите им изнемогваха в нещастията си, те се безпокоят повече за дрехите, външното, несъщественото, отколкото за самите хора. Това е нелогично - и все пак то е една действителност. Със своя живот и учение Дънов според нас не руши нищо - той само работи и вдига факела, да се види същинското положение на нещата. И тогава неговите думи изобличават неволно всички тия, които се идентифицират със строя, църквата и морала, не защото последните са това, което Исус е говорил и донел на хората, а само защото са морал и институти на нашето минало, като забравят такива, че и детинството е наше минало и все пак никой не можа да остане дете през целия си живот. «Истината» не е достатъчна само да се говори, тя трябва да се посее, т.е. да се живее и по плода ѝ да се познае доколко тя е истина. Нашата църква има свой плод, достатъчно видим за всички - но отрича възможността и правото на други да сее. Тя, в лицето на своите висши «пастири», хвърля анатема на «еретиците», а след туй разгръща Евангелието и чете на същите слушатели: «Любете враговете си» - едно такова противоречие, което никакъв съзнателен живот, който е свикнал да си дава отчет за думите и делата, не може да издържи. При такова положение на нещата, когато моралът в цяла Европа се разклати, когато егоизмът, накичен или не с етикета «свещен», тласна человечеството по кървавите полета, разсипа милиарди и разплака милиони, ръководени от своите пастири и благославяни от свещениците си, чудно ли е, че обществото навсякъде, а също и в България, започва да туря на преоценка своите ценности; че се явяват смели хора, които им напомнят забравените истини и вечните закони на нашия «Татко небесен», комуто всеки ден ломотим набързо молитви между две престъпления? И нашият «ред» на нещата е тъй далечен от Тоя, с името на Когото се кичим, че достатъчно е да настои някой за изпълнението на думите Му, за да мине в очите на съвременниците си за анархист, еретик - и какво ли не още, но в никой случай - за християнин. И това е много естествено. Ако се признае един подобен на Дънов за християнин, с неговия живот и това, което проповядва и учи, тогава неволно би се запитал всеки: Ами нашето «християнство» що е? На какво се обосновават нашият морал, църква и строй - освен на предания и езически закони? Няколкото цитати, които взехме наслуки от беседите му, достатъчно ясно характеризират гледа на Дънова върху целия съвременен живот. Според него най-важното е человек да мисли и обича с велика Божествена любов - всичкото останало ще дойде от само себе си. Но и мисълта му трябва да бъде акт на едно самосъзнание, както и любовта му. Подсъзнанието, съзнанието, самосъзнанието и свръхсъзнанието са етапите, през които минава и ще мине всеки човек. И от всяко стъпало ще съзре истината, ще разбере пътя, ще зажи- вее живота. И много, много от сегашното в неговите очи ще добие друг вид, гробът ще бъде отхлупен, всичките несъществени форми на нашето битие ще останат като ненужни в него, а другото ще се устреми към новия живот, в който големите ще служат на малките не по принуждение и не по дълг, а с радост. Красотата на тоя нов живот е тъй величествена, че само при възвестяването ѝ Ерихонските стени на старото се рушат от само себе си. Дънов ли е крив за това? Ний не искаме да ставаме съдници в случая, но на всеки безпристрастен зрител, който си даде малко грижа да чуе едната и другата страна, става явно, че и тук, както и някога преди хиляди години, както и много пъти оттогава в историята на християнизма, на едната страна стои рутината, преданието, кълнящо се в златото на олтаря, а отричащо самия храм; стои наслой- ката от думи и разбирания на заинтересувани, за които църквата и понастоящем е доходен източник за живот - и чистия усет на една възвишена душа, която е разбрала думите на Исуса, мъчи се да ги живее и да научи другите да живеят; която иска мечтите да станат действителност, която вярва и знае, че те могат да станат действителност. За мнозина дори, които вървят след него от години, той е «спасител». И те са прави. Нима ний не наричаме доктора, който ни е отървал от тежка болест, или хвърлилия се да ни извади из реката, когато се давим, спасители? За тия, които Дънов е спасил от пороци със своето слово и вдъхнал надежда за нов живот, той е спасител. И за тия, които чрез него разбраха безкрайността на вселената и любовта Божия - той е спасител! И за тия, които започнаха да се радват на света, след като бяха тъгували цял живот - той е спасител! Има души гладни нахранени, има души жедни напоени, има слепи прогледнали - е ли той спасител за тях?... Бог се изявява чрез частицата нетленно в человека, във всеки человек. И всеки, който може да помогне другиму и облекчи безкористно страданието на близкия си, с какво и да е, е изпълнил само волята Божия. - И това ли се вменява в грях на Дънова? Него обвиняват охотно и за греховете на всекиго, който, случайно или не, се е прилепил при него, като че ли той е създал цялото му минало, прекарано в «православие», проявление на което са всичките му отрицателни качества сега! Понякога се иска човеку, четящ печатните клевети на тия, които виждат сламката в очите на брата си, а гредата в свойте не чувстват, да се запита: Толкова ли е важно за България съществуванието на един шарлатанин (както е нарекъл в печата един от православните християни Дънова), та църквата се безпокои за него повече, отколкото за петдесеттях хиляди апаши, които пълнят затворите и улиците ни, десятките хиляди нещастници, които подлагат телата си, за да изкарват насъщния си хляб, сто петдесеттях хиляди инвалиди, които тръгнаха с попска благословия на бойните полета, гдето оставиха другари и собствените си ръце и крака; стотях хиляди вдовици и невръстни сираци, които протягат ръце за милост и чакат подаяния, защото няма кой да им даде работа и подслон; стотиците учени, доктори и професори, които гордо твърдят, че в тяхната наука няма място за «хипотезата Бог». Изглежда, че Дънов е по-важен. И те имат право. Той говори какви трябва да бъдат тия, които не само споменуват Исусовото име и думи, а и живеят принципите Му. Той рисува новия живот на щастие в хармония с тия Божествени закони - а в тоя нов живот няма доходи само от споменуванието на Христовото име... От друга страна, и разбиранието на това учение изисква знание, самовдълбявание, наблюдение, една душевна еволюция, която не всеки може да има - оттам и идейната реакция, която то среща в някои кръгове. Многото страдали, люшканите от живота, изнемогващите под ударите или тяжестите му, имат най-достъпни души, защото са разбрали суетата на временното. Само гладните са търсили винаги храната. Ситите и доволните са гледали винаги да запазят своето доволство и «ред», който им е позволявал съществуването на това «щастие». И днес, когато доволните или затварящите съзнателно очите си пред фалшивостта на тоя строй, семейство и общество, осъждат Дънова, че иска да наруши тяхното спокойствие и благатен «ред», безпристрастният зрител би могъл да ги запита: От името Христово ли го съдите, или от своето собствено? Ако е от името Христово, къде са вашите дела, но истински християнски дела, кои- то ви позволяват да говорите от Негово име? Ако ли говорите само от вашето име, с какво ще докажете, че сте по-прави? С насилието и клеветата ли? Нима миналите две хиляди години не ви научиха, че Голготата е само преддверието на безсмъртието? Вий сте умни, твърде умни, за да повярвате в «глупостите» на един «лъжеучител» и «шарлатанин», но защо се тогава безпокоите тъй много? Забравихте ли какво каза някога преди векове Гамалил: - Ако това учение е лъжливо, то ще загине от само себе си - защо се тревожите? - а ако е от Бога - всуе се тревожите!... Вместо да спорите и клеветите - не е ли по-добре да заработите, «отци»** наши църковни? И когато вашите градини родят нещо по-друго, отколкото сълзи, нещастия и смърт, каквото досега са давали - всички «самоотлъчили» сами ще се върнат при вас - кой би бягал от доброто? Да вървиш с народа си и времето е достойнство на всеки интелигентен человек, но да вървиш с Исуса Христа е една необходимост, без изпълнението на която всеки, носещ името Христово, върши фалшификация. Време е вече натрупаният през вековете товар под общото име «Християнство» да се разрови и само истинското, нечовешкото, дадено ни с Новия Завет, да бъде турено в основата на хората в сърцата им, където е истинската църква, да се заживее християнството! Сигурно при това ще трябва да се простим и с много, което ний самите, за хатър на интереси или поради невежество и угодничество, сме трупали под закрилата на Божественото име. Но що значи нашето, дребното, тленното пред Истинското и Вечното; ако ний действително вярваме в него? Времето на думите мина вече - сега животът иска дела. И този, който ще може да му ги даде - ще бъде слушан и ще води - всичко останало или ще разбере Истината и възкръсне, или ще остане една хубаво варосана гробница, в която има само кости и смрад. Само Божата Истина е Истина! ________________________ * Гледай «Деяния Апостолски», гл. 3, ст. 22: «Мойсей каза за Христа: «Пророк като Мене - нищо повече!» (Второзаконие, гл. 18, ст. 15) (бел. а.) ** «Един е вашият Отец горе на небето.» (Евангелие от Матея, Гл. 23). (бел. а.).

VI. Съвременният обществен морал и Дънов (Waniel*. Съвременният обществен морал и Дънов. София: Кооперативна печатница «Едисон», 1922.) 1. ПРЕДГОВОР (стр. 3) Слухове, няколко книги и една комедия, писани с цел да разкрият делата на един лъжеучител, някой си Дънов, ни заинтересуваха. Нам, хората на два- десетия век, на парата, аеропланите и електричеството, ни се видя странно, че има човек, който може сериозно да претендира да възстановява времената на пророците, нещо повече - да се изявява като Христос, да води хората по планините, да образува дружества някакви, да говори и вербува партизани на своите тъй неуместни за времето си идеи на свръхидеализъм всред общество, което като че ли е останало всецяло с един само идеал - пари, повече пари и удоволствия. Няколкото беседи, които посетихме в схлупената къщица на улица «Опълченска», а по-после - в един салон в града, и трите тома печатни него- ви беседи, ни накараха да разровим Евангелието, за да проверим думите му, а също и да прочетем някои и други книги върху християнството. Впечатленията си, писани набързо, предаваме в следните страници. Те не могат да имат претенции за нещо систематическо. В тях са само нахвърля- ни идеите, които се зародиха, когато миналото отпреди две хиляди години, оживяно от едно чисто сърце и плавна реч, се изправи пред нас и ни улесни да разберем същинската стойност на сегашното. Ако тая книга помогне поне на един да мине по същия път, ний ще смятаме, че е постигнала задачата си. 10 октомври 1922 ________________ * Waniel - псевдоним на Любомир Лулчев. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

IV. Листа от роза Във всички времена и векове е имало хора, които са виждали - и хора слепи. Едните са вървели по пътя си, а слепите са се лутали и са водили... другите слепи. Затова и пътят на човечеството тъй много лъкатуши. Тия, които са виждали, са се радвали на свободата, на живота, на светлината, която царува в разумния свят. И са плакали твърде често за страданията, които человеците си причиняват един другиму в желанието да си създадат лично щастие. Те търсеха това, което не знаеха. Затова не можеха и да го намерят. Защото и като го имаха, те пак търсеха друго - и това, което имаха, си отминаваше. И те оставаха със своята жажда. А жаждата им бе голяма и различна. И благодарение на нея те искаха, търсеха, постигаха. И търсеха наново, и желаеха по-силно. И колкото повече пиеха - понеже не знаеха какво именно да пият - ожадняваха наново и повече. Когато слънцето светеше, те палваха своите малки свещици, обръщаха гръб на небето и възхваляваха взаимно малките пламъчета, които мъждукаха едвам. Това те наричаха живот - културен живот. Понякога подухваше вятър и много пламъчета изчезваха, изгасваха... Те бяха и без туй бледи и едва личаха, но имаше мнозина, които тъгуваха по тях. Това те наричаха смърт, и скръб, и нещастие. Но никога те не искаха да разберат, че когато малкото пламъче гасне, остава голямото слънце, което е и баща на малкото огънче в неговата ръка; че то е вечното, безкрайно Начало на всички земни огньове, на всички светли мисли, на далечните желания на тия, които търсят под нозете си това, което е над главите им... И когато това им казват зрящите - те ги наричат глупци и мечтатели; празнодумци, които залъгват себе си и другите; че вечност има, но тя е за звездите и слънцата, а не за человеците... без да разбират, че и те в самото Слънце живеят, че са частица от неговото грамадно тяло, както и самата Земя. Че това, което наричаме тяжест, е само любовта на Земята, на Слънцето - минала през Земята! В слънцето ние живеем и се движим, и все пак го търсим всеки ден, като никога да не сме го виждали... А и като го видим, търсим го пак, защото не го разбираме. О, колко е тежко за слепите в тоя свят, но колко още по-тежко е на тия, които мислят, че виждат! А сега те са на всяка крачка... И често те питат: «Знаеш ли отгде иде животът?» И ако им кажа, че зная, те не вярват. А когато ги питам, не знаят ли, че водата на чешмата иде от извора - те се усмихват: да, това те знаят. Но изворът на живота кой е? Има ли такъв? И те, които живеят, питат - има ли животът извор?... Но аз ги разбирам - те живеят с отраженията на живота. Сянката не е предметът - нито когато расте, нито когато се смалява, нито когато изчезне съвсем. Има нещо, което различава живота от сянката - той не се дели – има само един живот, от който всеки си гребва и носи колкото може - а сенките са много. И те идват и изчезват. А Животът нито иде, нито изчезва - Той е! И който пие от Него - и Той вечно пребивава в него. Тогава няма смърт. Това, които виждат, го знаят. А другите наричат това «вяра» - и се усмихват. А аз се усмихвам на тях - че те листа от роза са красива, а питат: - Где е розата? Има ли роза в света? Любомир Лулчев.

III. Предсказания (В. «Братство», бр. 160, 17 май 1930 г.) През 1901 година живеех в Стара Загора и бях държавен чиновник - акцизен агент. По едно време, види се, съм направил някому нещо, та ме уволниха. По него време на власт бяха радославистите и аз се запътих за София, да си уредя работата и да мога да бъда възвърнат пак на служба. Като тичах в София от капия на капия, научих се, че в с. Драгалевци (на 5 км от столицата) имало един много прочут гледач, който, каквото казвал, това и се случвало. Реших да отида при този гледач, за да ми каже дали ще ме назначат пак на служба. Гледачът, или както сега им думат «ясновидци», се казваше бай Атанас. Другото му име не помня. Той беше човек на около 45-50 години. Прие ме любезно, дадох му 2 гроша (такава бе таксата му) и той ми каза, че след един месец ще бъда назначен на същата длъжност. Както каза, така и стана - точно един месец от деня, когато бях при бай Атанаса, получих заповед, че ме назначават на същата длъжност - акц. агент. Когато бях при бай Атанаса, от него и от негови съселяни узнах следнята интересна история: Четири месеца по-рано при бай Атанаса отишъл Ст. Стамболов, като министър-председател, придружен от няколко служебни лица. Стамболов изказал желание да му бъде гледано. Бай Атанас е гледал на разтопен восък, който жена му разтапяла в отделна стая, в присъствието на лицето, на което ще се гледа. Гледането е ставало в стаята на гледача, която е била украсена с Йерусалими и кандила. Бай Атанас казал на Стамболова: - Аз те познавам, че си министър-председателят, и няма да откажа да ти гледам, но ме е страх да не се явят някои работи, които не мога да ти ги кажа и може от това да се обидиш и да ми забраниш да гледам. Стамболов: - Не, не, Атанасе, каквото и да се яви, ще ми гледаш! И Стамболов отива при жената на бай Атанаса, тя му разтапя восъка, той взима, занася го при гледача и той гадае така на Стамболова: - Първо, Вие сте свършили Габровската гимназия, отпосле сте заемали разни служби и сега напоследък сте министър-председател. И като министър-председател през това време Вие сте правили много добрини, но правили сте и много злини. Така че Вашите злини надвишават вашите добрини. Затова имай предвид, да не Ви бъде обидно, г-н министре, че от днес след три месеца ще паднете от власт. И след падането си няма да мине дълго време, ще бъдете съсечен насред улицата в София. Стефан Стамболов продължително изгледал гледача, извадил 10 напо-леона, дал му ги и казал: - Заповядай! Бай Атанас възнегодувал: - Не, не, г-н министре, моята такса е 40 стотинки. Стамболов: - Прибери 10-тях наполеона, Атанасе. При тези думи Стамболов напуснал дома на ясновидеца и си тръгнал за София дълбоко замислен. Известно време след това при гледача е ходил и дядо Досю Вълев, баща на сегашния министър на търговията г-н Дим. Вълев. Дядо Досю е започнал нова търговия и е искал да узнае дали ще има успех. Бай Атанас му предрекъл успех и големи печалби. И действително, и това предсказание се сбъднало -търговията на дядо Досю Вълев се е развила блестящо. Стара Загора Из в-к «Утро», Д. К. Мачев.

4. ПРЕДСКАЗАНИЯ (В. «Живот», г. I, бр. 4, 12.IV.1929г., стр. 3) - «Това стана в чифлика на моя роднина, където за втори път беше дошъл на гости за 1-2 дена въпросният господин. Познавах го от миналата година, когато беше гостувал десетина дни и беше ни доста зачудил със свойте своеобразни тълкувания на много неща в живота. Освен това той познаваше много добре и съвременната наука и философия. Говореше смело и умело. Но все пак - тълкуванията му ми се виждаха натегнати. Може би аз не можех да следя неговата логика, и заради това. Но, както и да е, това не е важно. Искам само да отбележа, че той беше и дълбоко верующ човек, но не тъй, както обикновено се вярва. «Вярата без знание, като последствие е суеверие - казваше той. - Вярата е необходима да те подтикне да станеш да търсиш каквото и да Без вяра не ще намериш хляб, не би се мръднал... Но вярата е само стимул -ако след нея не дойдат делата и знанието - напразно е тая вяра - суеверие е тя.» Изобщо, той охотно говореше на подобна тема, и доста оригинално. Един ден, вторият, който той беше дошел, ний имахме госте на обед, както винаги -г-ца М-ич от Виена, беше току-що пристигнала от Лом, отбила се за няколко часа да види сестра си, която гостуваше също в чифлика. Той, прекарал цялата сутрина в ходене из полето - обичаше да става рано, преди изгрев слънце, и да ходи по хълмовете, - щом се приближи до масата да си заеме мястото, се някак си спря, погледна много втренчено г-ца М-ич, но като че ли не самата нея, а нещо над главата й - и преди да бяха казани обикновените в случая фрази за представяне, той се обърна направо към нея и с един много дързък тон й каза: - Госпожице, Вашият живот ще свърши с катастрофа! Всички млъкнахме, неприятно изненадани от тая неочакваност. Енергична, духовита, доста възрастна, но твърде добре запазена, г-ца М-вич, живяла дълги години в Европа, като секретарка на едно грамадно българско предприятие във Виена и други градове, се почувства живо засегната от тази дебелащина и тутакси му отговори: - Господине, не Ви познавам! Дръжте Вашите предсказания за себе си. Не съм от тия лековерни, които може да смутите с думите си! И наистина, тя дишаше жизненост, радост, здраве - пълна, красива, засмяна, тя владееше там, където се явеше. Вместо да разбере своята нетактичност, този господин й каза още по-натъртено: - Госпожице, малко искам да зная. Длъжен съм обаче да Ви кажа, че Вие се смеете, но във Вас вътре всичко е разрушено. Вие ще скитате от град на град, но мир на душата си никъде няма да намерите и най-после ще свършите с катастрофа! Сянка мина през лицето на госпожицата, която беше вече седнала на мястото си, без да му подаде ръка. Цяла зачервена от яд, тя стана малко виолетова и му каза много сърдито: - Господине, повтарям Ви, не Ви познавам и не Ви позволявам да ми говорите по този начин. Дръжте Вашите предсказания за тия лековерни, които могат да ги приемат. Аз не съм от тия, на които може да се внушава, разбере това. Думите Ви са крайно неуместни. Той стоеше още прав и изглеждаше доста разсърден, а може би и на мен така да се струваше. Но той добави с един тон, който направи всички ни да потръпнем, като че не говореше той, а някой друг: - Госпожице, казва се само това, което може още да се измени, да се поправи; туй, което неизменимо, съдба, фаталност, за него не е позволено да се казва. Вашето е още поправимо, има и друг изход. - Оставете тези глупости - каза рязко г-ца М-вич - не смущавайте обяда на хората. Нали знаете, след Христа всички пророци са... - Че Вий и на мене нали миналата година предсказахте, че след една година ще си счупя крака - обади се сестра ми, по-голямата, гимназиална учителка - и както виждате, аз съм още жива и здрава... Всички вперихме очи в него. Но той седна на стола си и се обърна доста спокойно. - Как Ви казах, след колко време? - След една година. - Мина ли се годината? - Че, вече 10 месеца минаха - каза тя. - Нека минат и останалите два, тогава ще говорим! - Ние всички млъкнахме, но настроението ни беше вече развалено. Напразно г-ца М-вич се опитваше със своите похвати на светска и весела госпожица да ни даде импулс и тон. Тя пиеше, говореше, после ни пя модерни немски песни, но разговорът, макар че бяхме доста хора, не вървеше гладко и весело. След като стана той от масата, няма да скрия, ний започнахме по български един разговор и критики, които ако беше чул, косите му биха настръхнали. А може би и да е усетил, защото той тутакси си взе чантичката и отпътува за София, като че ли беше дошъл само да смути вниманието ни.» Тук учителят се замисли, като че ли искаше да си спомни нещо. - После, после? Случи ли се нещо? - запитаха всички присъствующи, които бяха следили с внимание разказа. Той поклати глава: - За съжаление - да. След около месец и десетина дни сестра ми си закачи тока? на едно от стъпалата. Много лошо изви стъпалото си и трябваше да пази леглото дълго време, а след една година и нещо, вий си спомняте как свърши живота си секретарката на г-н Чапрашиков във Виена. - Значи тя беше? - запитаха неколцина. - Да. Всички млъкнаха известно време. - Много пъти съм мислил след това. И срещнах се с този човек няколко пъти. Наклонен съм да мисля, че действително има науки, за които ний, официалните учени, хабер нямаме още. Отричаме ги, както и невежите отричат пък нашата наука, защото да отречем е по-лесно, отколкото да повярваш или изучиш. А нали древните римляни, най-големите материалисти, ни оставиха изречението: «Вярвам, защото е абсурдно!» А тъкмо тук мен се струва, че няма никакъв абсурд, а едно по-дълбоко познавание природните закони, които дават възможност да се предвиждат нещата, както и един доктор предвижда хода на болестта, а обикновеният човек и не може да помисли за нещо подобно.

3. ВЪЗМОЖНИ ДИ СА ПРЕДСКАЗАНИЯТА? (В. «Живот», г. I, бр. 3, 5.IV.1929 г, стр. 3) «Силата на живота не е във вечната борба, а във вечното движение.» От «Книгата на живота» Всичкият въпрос понякога в предсказанията се свежда около схващани-ето на една основна идея от по-висш порядък, която обхваща ред факти и служи за тяхно обосновавание, подтик и движение - разраствание. Често днес някои, които мислят, че светът е тъй тесен и незначителен, както техните разбирания за него, или че трябва да има само едно възможно обяснение за всичкото голямо разнообразие, което ни заобикаля, запитват как е възможно характерът на човека - едно сложно само по себе си психично и физиологично явление, да се свързва с някакви черти по лицето и ръцете, а още повече пък да послужат да се предсказват събития - нещо, което смятат за смешно, шарлатанство и празни приказки. Разбира се, в такива случаи личният опит на всеки един от тях е най-доброто доказателство за искрения човек, но не всякога има възможност да се приложи това. Обосноваванието научно пък би изисквало време, опити и наблюдения, каквито са правени и се правят от всички сериозни изследовачи на тия науки, защото и те са преди всичко експериментални. Но подобни заключения говорят само за неправилно сложен въпрос. Всякога, когато фактите са разделени по време, място и категория (отношение), ние ги виждаме като самостойни, несвързани с нищо помежду си. И наистина, не е ли смешно, ако един интелигентен человек поиска от друг да му покаже каква е връзката между гнилата ябълка и... математическата формула за въртението на земята? Хиляди гнили ябълки са падали пред мнозина, но само геният на Нютона можа да свърже тая гнила ябълка със закона на гравитацията, та да може сега да се предсказват затъмненията с точност до минути и секунди даже. Предсказанието значи е възможно за всеки. 1) Който има по-голяма бързина на движение, отколкото средата; 2) Който може да се издигне на по-голяма висота; 3) Който познава съотношенията на фактите и 4) Който може да обедини известни факти в една по-широка идея, която да служи като среда кърмачка на останалите събития - следствия. Това трябва да се разбира в буквална и преносна смисъл, защото то е вярно и в единия, и в другия случай. Примерите, които дадохме в излезлите броеве, разглеждат по-конкретно горните правила. Предсказанията, значи, са само едно логическо обобщавание на факти, констатиране на закономерни отношения, извлечени от опита и наблюденията, изчисление на вероятности, възможности и сигурности за дадено събитие. Освен тези методи, които са достъпни на всички ония, които с малко труд биха искали да ги приложат, съществуват и други, които изискват несъмнено по-големи познания и които на обикновените хора се струват едва ли не като чудеса. Те са достъпни на избраници, които имат съответната природна подготовка. И в това няма нищо чудно. Та не са ли и другите науки така? Колко математици има в света, а един е Айнщайн. И колко философи има, а един е, да речем, Бергсон. Тъй че всяка област на знание си има своите адепти - хора, като при известни условия са завладели тайните й и работят с тях. А че е така - свидетелствува и фактът, че свършилите в един и същи факултет, при едни и същи професори лекари, не лекуват еднакво сполучливо, тъй че всеки човек има дарба, обаче не във всички са еднакво развити. За тия, които искат да навлязат в науката за предсказанията - която представлява един висш синтез почти на всички познати науки - трябва и особена подготовка и съответен ръководител. Защото, както е опасно някой чичко да го вкарате във фабрика с хиляди въртящи се колела, всяко едно от които може да грабне невнимателния, така също и в тия области се изисква внимание и ръководство. Но за това до пъти.

2. ВЪЗМОЖНИ ДИ СА ПРЕДСКАЗАНИЯТА? (Продължение) (В. "Живот», г. I, бр. 2, 29.III.1929 г, стр. 3) «Значи слабото течение образува бреговете на силното течение. Силните хора са реки, които текат, а слабите хора са брегове, между които тия реки текат.» От «Книгата на живота» На два съществени факти трябва да обърнем внимание, ако искаме по логически път да обосновем възможностите на предсказанията. Нека да си послужим с примера за трена Бургас-София. Ако един авиатор се качи на известна височина, той ще види всичките гари. Защо? Защото в случая гарите са постоянни. Те са, тъй да се каже, основните елементи на събитието. Те се изменят, но с време (40-50 години) или при форс мажор (землетресение). За нашия случай ний може да ги смятаме като постоянни величини. Променливи величини са вече посрещачите на гарите - те могат и да бъдат, може и да не бъдат в някой случаи. Те са случайните величини, но и тия «случайни» величини са подложени на известни закони. Ако видиш или знаеш, че ще пътува г-н А., то естествено е да се надяваш, че и годеницата му, г-ца Б., ще го изпраща на гарата. Ако е г-жа С., то и нейния мъж ще бъде там и пр. Значи има известни факти, които се случват в присъствието на други факти почти със 100% сигурност. Тогава, по закона за вероятностите, по математически път може да се проследи и предскаже, че когато става събитието А, има възможност, вероятност или сигурност да стане и събитието Б. Така, когато един човек, който има знание да се вдигне на аероплан горе във въздуха, т.е. да може със своята мисъл да проникне в света на причините на фактите - тогава той ще различи основни факти (гарите), «предопределените» - и вероятните, «случайните», и ще може да предскаже тяхното съотношение. Това може да стане само ако той има по-голяма бързина на движение от обикновената среда, т.е. неговата мисъл да се движи тъй, както се движи Голфщром вътре в морето; река, на която бреговете са също тъй подвижни води. Тогава частиците на Голфщрома минават по частиците на другата вода и могат да знаят това, което частиците на останалата морска вода не знаят. А когато съзнанието употреби, освен по-голямата бързина, и височината, тогава то има по-широк обзор, хваща повече факти едновременно и следователно може да направи по-верни заключения, а същевременно да каже известни факти, които, за да дойдат до други, по малък бърз път, ще изискват време. За инженера планът е вече къща, а за другите - когато наредят тухлите и замажат с вар. (следва) «Богатството на човека седи в опитностите на неговото съзнание.»

II. Възможни ли са предсказанията 1. ВЪЗМОЖНИ ЛИ СА ПРЕДСКАЗАНИЯТА (В. «Живот», г. I, бр. 1, 22.III.1929 г., стр. 3) Любомир Природата забавлява глупавите, умните учи, а на мъдрите открива тайните си. Колкото и да е чудно на пръв поглед, може смело да се каже, че няма човек, който да не е предсказвал, и то във всекидневния си живот. - Не минавай оттам, че ще се нацапаш. - Не яж толкова много, че ще те заболи стомахът! - Учи се и ще станеш добър човек! И обикновено тия неволни предсказания се сбъдват - но на това никой се и не чуди - това са фактите на всичките ни дни. Това е естественият начин на мисление. Той именно сочи и доказва, че това, което наричаме бъдеще, е също тъй достъпно, както и настоящето, но за тия, които знаят. Ако някой тръгне от София за Бургас и пътува за първи път по тая линия и изобщо нищо не знае за нея, то най-напред ще дойде гара Подуене, после - Новоселци, Ихтиман, Пловдив и т.н. - за него всичко това ще бъде неизвестно и ще става. Но за тоя, който е пътувал по-рано - той знае коя гара ще дойде след коя. Но и това е една човешка илюзия, защото гарите не идат - те си съществуват, но ние се движим. Ако се. качим на един аероплан и се вдигнем на 5000 метра - от някоя средна точка ние ще видим едновременно и София, и Бургас - и всички междинни станции. Тия са прости мисли наглед, но читателят трябва да вникне по-дълбоко в тях, ако иска да му станат някои неща от предсказанията и магията ясни. И тъй като знае, той може да говори какво ще дойде или стане; който пък може да се възвиси, да се вдигне - той може да види това, което ние, за да видим, трябва да похарчим известно време. Така ние ще видим София в 8 ч. с., Пловдив - в 1 ч. обед, Бургас - в 8 ч. вечер - и в нашето съзнание тия факти ще бъдат отделени с време (часове). Но ако вие ги погледнете от аероплан, то веднага ще видите всички тях едновременно, защото те фактически съществуват, независимо от туй дали пътуваш или не. Тая аналогия даваме, за да се разбере как може да се предсказва - кой знае и кой Вижда - това, което за тоя, който се вози и в трена, става от бъдеще - сегашно. Значи, за да стане бъдещето сегашно за обикновения човек, той харчи време. Той се движи с трен. Неговото тяло и съзнание се движи с бързина 50-60 км/ч. и така се и откриват гарите една след друга. Но ако изберете аероплана, значи, който се движи не като трена - в една плоскост, а може да взима още един елемент от вселената - височината, тогава времето за него се намалява значително - и се прибавя вижданието едновременно на точките Бургас и София, които една за друга са невидими от земята. И ако някой от този аероплан гледа и вижда, че в Бургас нещо гори и го съобщава по свой безжичен телефон на свой приятел в София - последният може да се яви като ясновидец и без да им обясни как и по кой начин знае това - и даже да им опише къде и какъв е пожарът. Тъй че предсказанията имат своя логическа и естествена основа. В света чудеса няма, няма и свръхестествени работи. Всяка свръхестественост е синоним на хаос. Ако в една железопътна мрежа не можете да пуснете един трен да се движи случайно, а трябва да му предвидите тарифа - толкова повече в събитията на живота няма случайности, значи всичко става по закони - и като се знаят тия закони, ще знаете и кога и как ще стане събитието. Та нали на същото основание лекарите предсказват хода на болестта - и колкото са поучени, толкова техните предсказания са по-верни, т.е. се потвърждават от действителността. По същия начин учените астрономи предсказват слънчевите затъмнения; метеоролозите се мъчат да налучкат времето; геолозите - по парчетата камъчета и нагънати пластове да очертаят миналото на земята; а палеонтологът - по едно парченце кост да нарисува и възстанови цялото животно. И след това отричат, че ясновидство нямало или предсказанията били невъзможни. Ще продължим.

https://petardanov.com/files/file/1317-%7B?%7D/ 5. РЕЛИГИОЗНО-ФИЛОСОФСКИЯТ МИРОГЛЕД НА ПЕТЪР ДЪНОВ, ОТ АНГЕЛ ТОМОВ (В. «Братство», г. I, бр. 18, 15.IV. 1930 г, в рубриката «Книжнина», стр. 4) Този очерк, печатан за пръв път в списанието «философски преглед», кн. 1, год. II (1929 г.) е един от най-сериозните и сполучливи опити да се предаде в сбита форма учението и мирогледът на основателя на Всемирното Бяло Братство - Петър Дънов, да се намери неговото място и връзка в общата верига на мощната спиритуалистична вълна, която залива целия свят, и да се посочи неговата роля в бъдещето. Ние го препоръчваме на всички, а особено на тия, които недостатъчно познават това учение или пък го познават според «хорски приказки» или вестникарски съобщения, инспирирани и разпространявани от противниците му. Днес, когато това учение е прехвърлило границите на България, когато редица просветени чужденци му отдават вниманието, което то заслужава, и го определят като най-голямата ценност, която България дава на света, срамно е, бихме казали ние, за един български интелигент да не го познава или да се задоволява само с «речено-казано» от този или онзи, без да потърси автентични източници за сформируване на своето мнение и отношение към него. Не ще съмнение, предлаганият очерк не е достатъчен да даде пълна и ясна във всяко отношение представа за едно учение, чието всестранно изложение би изисквало десетици томове, но той прекрасно може да послужи като един увод, като един предговор към по-сериозното му и детайлно проучване. Преди това ние намираме, че неговото прочитане е необходимо за всекиго, който мисли, че трябва да познава духовния живот в България. Цената на книгата е 8 лв. Доставя се от автора Анг. Томов, ул. «Регентска» № 48, София или от редакцията на в. «Братство» - Севлиево.

4. ЯСНОВИДСКИТЕ ПРЕДСКАЗВАНИЯ И НАУКАТА ОТ АНГЕЛ ТОМОВ (В. «Братство», бр. 26, 10.ХII.1930 г, в рубриката «Книжнина», стр. 4) Ясновидските предсказвания и науката, от Ангел Томов, цена 25 лв. Доставя се от Никола Нанков, ул. Витошка № 3, и има следното съдържание: Встъпителни думи. Ясновидските предсказания в миналото и сега. Какво казва окултната наука за ясновидството и предсказанията. Какво казва експерименталната наука за ясновидството и предсказанията. Становището на проф. Шарл Рише или последната позиция на грубия позитивизъм. Примери на предсказване бъдещето и заключителната дума по тях на проф. Шарл Рише. Субективни и социални предпоставки на грубия позитивизъм. Ясновидството и ясновидските предсказания на Любомир Лулчев. Като започнем от пророческите сънища на Йосиф, минавайки през живота на старите египтяни, гърци, римляни и т.н., та дойдем до нашите дни, цялата човешка история е изпълнена с многобройни случаи, когато в пълна точност са предвиждани от по-рано събития, които след това напълно се осъществяват. Това са факти. И тия факти са толкова многобройни, разнородни и характерни, че в никой случай не може да се дължат на случайности и съвпадения. Тези факти - случаи из всекидневния живот на хората - са съществували вчера, съществуват днес, ще съществуват и утре и са достъпни за наблюдение и проверка. И намериха се мнозина учени с всесветска известност като Уйлям Крукс, Оливър Лодж, Камий Фламарион, Шарл Рише и др., които събраха десетици хиляди подобни случаи, изследваха ги, провериха ги и, теглейки заключението си, заявиха ясно и недвусмислено пред всички: ясновидство съществува, предсказания съществуват, нещо повече: животът на човека след така наречената смърт е факт. Въпреки това обаче болшинството от съвременните интелигентни хора и от хората на науката държат по отношение на тия факти едно поведение, което напълно схожда с това на камилската птица, когато последната се намира в опасност. Грамадната част от днешните учени, а заедно с тях и почти цялата интелигенция, буквално си затварят очите пред фактите. Защо? - Затуй, защото, като камилската птица, те се чувстват в опасност. Те чувствуват, че тия факти имат силата да разрушат техния, скъпоценен за тях, материалистически мироглед. И затова - те просто на просто ги отричат. Обаче истината си е истина и фактите си са факти и без да са признати от патентовани учени. Истината си пробива път и, по-рано или по-късно, тя ще победи.

3. ЯСНОВИДСТВОТО И ЯСНОВИДСКИТЕ ПРЕДСКАЗВАНИЯ НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ (стр. 77-83) Нека сега накрая се спрем за малко и върху ясновидството и предсказванията на твърде популярния вече ясновидец у нас - г-н Любомир Лулчев. Неговото име и неговото ясновидство стана особено известно в свръзка с онова печално и жестоко престъпление, жертва на което биде неговата съпруга, и което привлече върху себе си за дълго време общественото внимание. Общоизвестен вече факт е, че поменатият Л. Лулчев е имал ясновидски предчувствия, или, по-право - ясновидски откровения, в смисъл, че покойната му съпруга е застрашена от някакво премеждие, че пред нея стои опасност за живота й, която тя трябва да се стреми да избегне; че пред съпругата му се откриват две възможности да пострада, и то до датата 20 юни - да изпадне в състояние на побъркване за известно време или пък да загине, подобно на баща си, от счупване на черепа (бащата е загинал при атентата в черквата «Св. Неделя»); че ако не стане това до горната дата, на същата г-жа Лулчева предстоял дълъг живот. За това тя е предупреждавана чрез ясновидските откровения на съпруга й да не отива късно на гробищата, каквото тя често правила, както и да не стои сама в стаята, където отпосле била убита. Тия указания карат г-н Л. Лулчев да съветва често жена си да бъде предпазлива и осторожна. Едновременно с това той се стреми да я насочи към един по-интензивен духовен живот, и то пак с главната цел - да я предпази от грозящата я опасност. Ясно е, че в случая се касае за един факт на ясновидство в бъдещето, което не може да се обясни с обикновена прозорливост и предвидливост, нито пък с някаква случайност. Тоя факт ще ни стане сам по себе си много по-ясен и разбираем, ако го съпоставим и разгледаме във връзка с цялата духовна и морална личност на г-н Л. Лулчев, както и с проявените при други случаи от него ясновидски способности, и изобщо с неговите сензитивни, интелектуални и ясновидски дарби. Трябва да кажем, че г-н Л. Лулчев е ясновидец от една степен, която доста нарядко се среща. Той притежава една крайно развита сензитивност. В неговите ръце тъй наречената «магическа пръчка», с която известни сензитиви откриват подпочвените водни течения, минерални и каменовъглени залежи, действува като един много чувствителен инструмент. Нещо повече, той чувствува вибрациите на подпочвените водни течения и минерални залежи и без помощта на тая магическа пръчка, и то от невероятно големи разстояния. В редактирания от г-н Л. Лулчев миналата година в. «Живот» може всеки да прочете покани за графологически, хиромантични и френологически анализи. Той е от тия, които притежават нужните за случая знания, умения и силно развита интуиция за четене на скритите способности, на характера и миналото на човека във външните черти и белези на тялото, специално на главата, лицето, очите, ръцете - в които най-много се отразява скритият вътрешен живот. Но г-н Лулчев не само може да «чете» тези външни, често съвършено тънки и неуловими знаци на тоя вътрешен живот, но и да ги чете проникновено, ползувайки се от едно много разширено виждане, както и от вътрешно просветление, идещо от едно по-висше съзнание, с което той - като човек с «духовно ръководство», може да бъде в общение в известни моменти. За характера и силата на неговото ясновидство, опитано вече от мнозина на практика, ще приведем тук два типични случаи на предсказване от страна на г-н Л. Лулчев, и то тъй, както ги намираме подробно описани в поменатия по-горе в. «Живот», бр. 4. Предсказвачът, за когото се говори в разказа по-надолу, е г-н Л. Лулчев; действието се развива в чифлика «Минкова махала» на Бр. Харитеви, а самите предсказания се отнасят до г-ца Райна Михайлович, секретарка на г-н Чепрашиков, самоубила се отпосле във Виена, и до г-ца Ченгелиева, учителка. Ето и самото описание на случката: «Това става в чифлика на моята роднина, където за втори път беше дошъл на гости за 1-2 дена въпросният господин. Познавах го от миналата година, когато беше гостувал десетина дни и беше ни доста зачудил със своите своеобразни тълкувания на много неща в живота. Освен това той познаваше много добре и съвременната наука и философия. Говореше смело и умело. Но все пак - тълкуванията му ми се виждаха натегнати. Може би аз не можех да следя неговата логика и заради това. Но, както и да е, това не е важно. Искам само да отбележа, че той беше и дълбоко верующ човек, но не тъй, както обикновено се вярва. «Вярата без знание, като последствие, е суеверие» - казваше той. «Вярата е необходима да те подтикне, да станеш да търсиш каквото и да е. Без вяра не ще намериш хляб, не би се мръднал... Но вярата е само стимул - ако след нея не дойдат делата и знанието - напразна е тая вяра - суеверие е тя.» Изобщо, той охотно говореше на подобна тема, и доста оригинално. Един ден, вторият откак беше дошъл, ний имахме гости на обед, както винаги - г-ца М-ич от Виена, беше току-що пристигнала от Лом, отбила се за няколко часа да види сестра си, която гостуваше също в чифлика. Той, прекарал цялата сутри-на в ходене из полето - обичаше да става рано, преди изгрев слънце, и да ходи по хълмовете, - щом се приближи до масата да си заеме мястото, се някак си спря, погледна много втренчено г-ца М-ич, но като че ли не самата нея, а нещо над главата й - и преди да бяха казани обикновените в случая фрази за представяне, той се обърна направо към нея и с един много дързък тон й каза: - Госпожице, Вашият живот ще свърши с катастрофа. Всички млъкнахме, неприятно изненадани от тая неочакваност. Енергична, духовита, доста възрастна, но твърде добре запазена, г-ца М-вич, живяла дълги години в Европа, като секретарка на едно грамадно българско предприятие във Виена и други градове, се почувства живо засегната от тази дебелащина и тутакси му отговори: - Господине, не Ви познавам! Дръжте Вашите предсказания за себе си. Не съм от тия лековерни, които може да смутите с думите си! И наистина, тя дишаше жизненост, радост, здраве - пълна, красива, засмяна, тя владееше там, където се явеше. Вместо да разбере своята нетактичност, този господин й каза още по-натъртено: - Госпожице, малко искам да зная. Длъжен съм обаче да Ви кажа, че Вие се смеете, но във Вас вътре всичко е разрушено. Вие ще скитате от град на град, но мир на душата си никъде няма да намерите и най-после ще свършите с катастрофа! Сянка мина през лицето на госпожицата, която беше вече седнала на мястото си, без да му подаде ръка. Цяла зачервена от яд, тя стана малко виолетова и му каза много сърдито: - Господине, повтарям Ви, не Ви познавам и не Ви позволявам да ми говорите по този начин. Дръжте Вашите предсказания за тия лековерни, които могат да ги приемат. Аз не съм от тия, на които може да се внушава, разбере това. Думите Ви са крайно неуместни. Той стоеше още прав и изглеждаше доста разсърден, а може би и на мен така да се струваше. Но той добави с един тон, който направи всички ни да потръпнем, като че не говореше той, а някой друг. - Госпожице, казва се само това, което може още да се измени, да се поправи; туй, което неизменимо, съдба, фаталност, за него не е позволено да се казва. Вашето е още поправимо, има и друг изход. - Оставете тези глупости - каза рязко г-ца М-вич - не смущавайте обеда на хората. Нали знаете, след Христа всички пророци са... - Че Вий и на мен миналата година предсказахте, че след една година ще си счупя крака - обади се сестра ми, по-голямата, гимназиална учителка - и както виждате, аз съм още жива и здрава... Всички вперихме очи в него. Но той седна на стола си и се обърна доста спокойно. - Как Ви казах, след колко време? - След една година. - Мина ли се годината? - Че вече 10 месеца минаха - каза тя. - Нека минат и останалите два, тогава ще говорим! Ние всички млъкнахме, но настроението ни беше вече развалено. Напразно г-ца М-вич се опитваше със своите похвати на светска и весела госпожица да ни даде импулс и тон. Тя пиеше, говореше, после ни пя модерни немски песни, но разговорът, макар че бяхме доста хора, не вървеше гладко и весело. След като стана той от масата, няма да скрия, ний започнахме по български един разговор и критики, които ако беше чул, косите му биха настръхнали. А може би и да е усетил, защото той тутакси си взе чантичката и отпътува за София, като че ли беше дошъл само да смути вниманието ни.» Тук учителят се замисли, като че ли искаше да си спомни нещо. - После, после? Случи ли се нещо? - запитаха всички присъствующи, които бяха следили с внимание разказа. Той поклати глава: - За съжаление - да. След около месец и десетина дни сестра ми си закачи тока на едно от стъпалата. Много лошо изви стъпалото си и трябваше да пази леглото дълго време, а след една година и нещо, вий си спомняте как свърши живота си секретарката на г-н Чапрашиков във Виена.» * Своите ясновидски дарби г-н Л. Лулчев е развил чрез големи и продължителни усилия, като е разширявал и своите знания, своята опитност и е упражнявал тия свои дарби. От много години той не само е «въздържател» и вегетарианец, но се е отказал изобщо от всякаква храна, която е от животински произход. От много години той е човек на природата, на чистия въздух, на светлината, на движенията на открито. Тъй той - въпреки че е инвалид от войната и като такъв има дефекти, които му причиняват твърде големи страдания, е развил в себе си едно отлично здраве и голяма издръжливост, съчетани с една необикновено изтънчена сетивност. Но всичко това още далеч не може да ни обясни високата степен на неговото ясновидство. За това е нужно да вземем предвид на първо място и друго едно обстоятелство. Ясновидството в неговите по-висши форми - както видяхме - означава пробуждане на висшия, духовния човек. То обикновено бива в най-висока степен благоприятствано от известна, духовно издигната среда; то става едно много често наблюдавано явление и успешно се култивира и развива сред религиозно-обществени движения, които са носители на истинския мистицизъм и висок религиозен идеализъм - каквото бе християнството в първите времена. Любомир Лулчев принадлежи именно към едно подобно движение в България. Това движение е носител на мощни импулси, благоприятстващи пробуждането на скритите познавателни и творчески сили в човека, благоприятстващи изобщо пробуждането на духовния човек. Основните тежнения и основните стремежи на това движение могат да се изразят с думите: живот според духа на истинското Христово учение; върховен стремеж към пълно прилагане на това учение на активната любов и на беззаветното служене на Бога, чрез служене на ближния, на страдащия брат. Това е едно движение, в което стремежът към чист морален живот е спроведен със също тъй силен стремеж към знания и просвета, и което издига като свой върховен лозунг заповедта на Христа: «Съвършени бъдете, както е съвършен вашият Отец на небесата.» Елементарна истина сред хората на тази духовна среда - както и сред всички истински окултисти, теософи и истински мистици, стремящи се към развиване на висши дарби и към високо духовни постижения е, че първото условие за това е пълното себеотдаване на безкористна служба на висшата истина, висшата правда, висшата красота - служенето на живия Бог на любовта. Такова схващане има, и тоя път следва от много години и Л. Лулчев; на това именно той дължи преди всичко и постигнатите от него резултати. Не ще съмнение, г-н Л. Лулчев не е, сред поменатата среда, нито единственият, нито най-големият ясновидец; има там още мнозина и между тях-един, който безспорно стои във всяко отношение много високо над всички - техният Учител. Него Л. Лулчев отдавна и твърде отблизо познава; на него той дължи особено много за своя ясновидски дар и своите духовни постижения, и към него той е преизпълнен с най-смирено и благоговейно почитание - такова, каквото някогаш пророкът на Йордан можа да изрази към великия Назареянин с думите: «Не съм достоен да развържа ремъка на обущата му.»

2. ЯСНОВИДСКИТЕ ПРЕДСКАЗАНИЯ В МИНАЛОТО И СЕГА (стр. 7-11) В кръга на нашата тема не влизат предсказванията, които се дължат на обикновената човешка прозорливост, на обикновеното познаване условията и законите, при които се извършват дадени явления. (От характера на човека напр. можем да заключаваме как ще постъпи той при дадени обстоятелства; лекарят «предвижда» как ще се развие дадена болест; астрономът - кога точно ще започне известно слънчево или лунно затъмнение и пр.) Нас ни интересуват тук само ония предсказания - често най-точни и безпогрешни, които се дължат на необикновената способност да се вижда и знае бъдещето или по-право, да се виждат и знаят известни явления и факти на бъдещето, която способност се нарича «ясновидство», и чието проявление особено често се наблюдава при ония т.нар. «ненормални» състояния, известни под името медиумични и сомнамбулни състояния, транс и др. Нас ни интересуват още ония предсказвания, които са свързани с вярването в преживяване на човешките души, във възможността за отношения с тях, както и с по-висши същества, в съществуването на висше божествено съзнание, божествена промисъл, карма, съдба и пр., и които предсказвания ни изправят пред най-тайнствените и необясними мистерии и истини - предмет и основа на всички религии. През всички времена човекът се е интересувал особено много за своето бъдеще, искал е да надникне в него, да разбере какво му носи то - сполука или разочарования, щастие или страдание; искал е да знае дали известни негови начинания или предприятия ще се увенчаят с успех; интересувал се е кога и как ще настане за него фаталният час на смъртта; интересувал се е за бъдещето на своите близки, на своя град, на своето отечество. Едновременно човек винаги се е стремил да проникне и в тъй наречения свръхестествен мир, да добие по-ясно, по-неразколебимо знание относно големите тайни на битието, относно своето собствено непознато естество, задгробния живот, по-висшите духовни същества, относно висшата Божествена реалност. В предсказанията на бъдещето, които напълно са се сбъдвали, той е могъл да черпи увереност в положителността на ония истини, които повече или по-малко съвършено му е разкривала религията и на второ място - окултната наука. Човек се е стремил по различни начини да прозре в бъдещето, да разгадае волята на боговете, да надзърне в мрачините на съдбата. Вслушвал се е в тайнствените мълвежи на природата, наблюдавал е разположението на небесните тела, гадаел е сънищата, дирил е да прочете бъдещето в разни знакове по костите на принасяните в жертва птици и животни, по външните знакове на тялото, и специално главата, лицето, ръцете; стремял се е да влезе в сношение с невидимите духове, с разни божества или със своя единен Бог, вслушвал се е в дълбочините на своята душа, за да долови там тайнствения глас на някакъв дух-ръководител, на «Духа» изобщо, както говореха първите християни, или гласа на Божественото начало. Във всички времена са се срещали хора, които са проявявали особено развит дар да предричат бъдещето. Истинските ясновидци и предсказвани са били обикновено хора с развит духовен живот, хора с възвишен морал, с възвишени стремежи, хора на най-чистата и възвишена мисъл и необикновено развити духовни дарби. (На първо място тук изпъкват величавите фигури на израилските пророци.) Това са били още разни риши и йоги, светии, отшелници и хора на най-безкористно служене на Бога и на ближния. Дарби за предсказване на бъдещето са се развивали обикновено в среди и времена на истински духовен подем, в началото на новите религии и религиозни движения, когато е бил особено силен стремежът към истински духовен живот, към съгласуване практическия живот с най-висшите морални и религиозни изисквания, или с други думи - във време на най-чист религиозен идеализъм. Такова положение наблюдаваме в първите времена на християнството, когато стремежът да се живее истински християнски живот доведе до възникването на християнските общежития, при които «ни един не казваше за нещо от имането си, че е негово, но всички имаха общо» и където «раздаваше се всекиму според колкото му трябваше» (Деяния, гл. 4 и 5). Това положение при първите християни ясно е нарисувано в първото послание на ап. Павла, в което той между друго говори за разните дарби, които са се развивали у верующите, и обяснява тия дарби като проявление на един и същ Дух. «А всекиму се дава явлението на Духа за обща полза. Защото едному се дава чрез Духа слово на премъдрост, а другиму - слово на знание по същия Дух; другиму пък вяра чрез същия Дух се дава; а другиму - дарба на изцерение пак чрез същия Дух; а другиму - дара да прави чудеса; другиму - пророчествуването; а другиму - разпознаването на духовете и другиму - различни езици; другиму пък - тълкуване на езици. А всичко това го действува единият и същи този Дух, който всекиму разпределя както му е угодно.» «Следвайте любовта и желайте с ревност дарби, а най-вече да пророчествувате» (к. н., I поел., гл. 4). Религията винаги се е стремяла да използва дара за предсказване на бъдещето за поддържане на религиозните вярвания. Това тя е постигала обаче доколкото е била носителка на истински религиозен идеализъм и доколкото самата тя е представлявала условие за развитие на духовните дарби, за които говори апостол Павел. В древна Елада около предсказанията е бил създаден специален религиозно-обществен институт - тоя на оракулите при храмовете. Допитването до оракула във всички по-важни случаи в живота е било общоприето. Пълководци, държавни мъже смятали за първа своя обязаност при предприемане на важно обществено начинание да се допитат до оракула. Големите храмове почват да си конкурират със своите оракули, както през Средните векове си конкурираха с мощите на светии, чудотворни икони и др. Във времето на Еврипид обаче оракулите са всеобщо осмивани, религията е в упадък, оракулският институт донася още големи приходи на храмовете и духовенството, но оракулите започват съвсем слабо да дочуват гласа на боговете. В днешно време на безверие и груб позитивизъм, вярата, че може да се предсказва бъдещето, е все пак твърде разпространена, макар и да не е основана на положително знание. Всеки знае колко много е разпространено гледането на кафе, на карти, на ръка, тълкуването на сънищата, запитването на духове чрез спиритическата маса, чрез разни медиуми, в будно състояние или в транс, и то не само между хора религиозни, но и между скептици и неверующи. В днешно време, също тъй, много често се срещат хора, които имат особено развит дар на ясновидство и предсказване на бъдещето - хора, които често пъти поразяват със своите точни предсказания и предизвикват всеобщо внимание. От друга страна предсказванията, доколкото те са свързани с месмеричните и медиумични състояние и с истинското ясновидство, са от доста дълго време и предмет на експерименталната наука, която по никой начин не може вече да пренебрегва натрупващата се все по-голяма маса от напълно установени, очевидни и поразяващи факти на предсказване бъдещето. За съвременния интелигентен човек - човека на грубия позитивизъм (материалистичен, ремкиански и пр.) - няма по-абсурдни и необясними явления от тия на ясновидското предсказване на бъдещето, особено когато се касае до събития, подлежащи да се сбъднат след десетки години и когато тия събития се предвиждат в най-големи подробности. Да се види едно събитие, как то се развива в настоящето на хиляди километра от ясновидеца, да се прочете едно писмо, затворено в няколко плика - това все пак позитивистът може някак да обяснява. Но да се наблюдава и предсказва произшествие, което тепърва ще се извърши след ден, два, година, десетки години - това е за грубо позитивистичната мисъл най-несмилаемото, най-необяснимото, каквото може да съществува, то е в най-пълно противоречие с основните схващания на грубия позитивизъм, защото то води в края на краищата до признаване съществуването на по-висши съзнания и същества, на по-висш разумен мир, на Божествено съзнание, съдба и пр. Грубият позитивист може да дойде дотам, да мисли битието като единство от развиващи се отношения; да мисли, че в настоящето е дадено бъдещето. Но по какъв начин известен фрагмент от това бъдеще може да бъде дадено в известно съзнание още сега, т.е. преди да съществува? Отде накъде например, един Казот е могъл да предскаже при едно соаре преди избухването на френската революция: на Кондорсе - че ще издъхне в затвора, като се самоотрови; на Chamfort - че ще си разреже вените с 22 порязвания с бръснач; на Vicq d'Azip - че ще умре от преяждане; на Nicolai и Bailly - че ще умрат на ешафода; на дукеса Grammont - същото - неща, които отпосле напълно са се осъществили*? Ето «мистерията на мистериите» за съвременния позитивизъм - най-трудната и най-съкрушителната проблема за него. Подобно на загадъчен сфинкс, тая проблема стои днес застрашително на пътя на материалистичната наука. ___________________ * Това предсказване е използувано от Булвер Литон в неговия прочут окултен роман «Занони» (бълг. превод на книгоизд. «Водолей») (бел. а.).

Любомир Лулчев X. Ясновидство, общество и морал I. Ясновидските предсказвания и науката (от Ангел Томов, 1928 г.) 1. Встъпителни думи 2. Ясновидските предсказвания в миналото и сега 3. Ясновидството и ясновидските предсказвания на Любомир Лулчев... 4. «Ясновидските предсказвания и науката» от Ангел Томов (В. «Братство», бр. 26,10.XII.1930 г.) 5. «Религиозно-философският мироглед на Петър Дънов» от Ангел Томов (В. «Братство», бр. 18,15.IV.1930 г.) II. Възможни ли са предсказанията (В. «Живот», бр. 1-4) III. Предсказания (В. «Братство», бр. 160, 17.V.1930 г.) IV. Листа от роза (В. «Братство», бр. 288, 1.I.1942 г.) V. Jen la Homo (Ето човекът) (предговор от Любомир Лулчев към издание на есперанто през 1930 г. на беседата «Ето човекът» от Учителя Петър Дънов) VI. Съвременният обществен морал и Дънов (oт Waniel [Любомир Лулчев], 1922 г.) VII. За Учителя Дънов (В. «Зора», г. XIII, бр. 3720, 1931 г.) VIII. В отговор на една защита («Църковен вестник», г. XXXII, бр. 44, 12.XII.1931 г.) IX. Научно изследване на Дъновото учение (В. «Дневник», бр. 11620, 16.IX.1938 г.) X. Самоубийството на чиновничката Лазарова (в. «Дневник», бр. 11718,12.1.1939 г XI. Църквата, обществото и властите срещу Учителя Петър Дънов 1. Язвата на сектантството (В. «Мир», г. XXXII, бр. 7855, 6.IX.1926 г.) 2. Дънов за своя събор. Декларацията на г-н Ляпчев (В. «Зора», бр. 2737, г. X, 18.VIII.1928 г.) 3. В «В светая светих» на Дънов (В. «Зора», г. XI, бр. 3039, 19.VIII.1929 г.) 4. Бележки на съставителя Вергилий Кръстев I. Ясновидските предсказвания и науката (Ангел Томов. Ясновидските предсказвания и науката. Издава Никола Нанков, ул. Витошка 3 - София) 1. ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ (стр. 3-5) На първо място истината е, която прави възможен разумния живот, разумните отношения на човека към нещата, явленията, подобните ни, към разумните сили на природата. Тя ни осигурява възможността да избягваме излишните страдания, да не причиняваме такива на близките си, да използуваме разумно благата и силите на природата и изобщо да проявим една общополезна творческа дейност. Всички истини имат известно по-близко или по-далечно отношение към практическия живот. Има истини, елементарни и основни, по които заблуждение е невъзможно, и то защото ние постоянно ги проверяваме в нашата дейност, и защото всяко заблуждение в случая ни поставя в грубо противоречие с действителността, при тая наша практическа дейност. Други истини имат по-далечно отношение с практическия живот и относно тях ние можем да имаме повече или по-малко неверни схващания. Например дали «изгряването» или «захождането» на Слънцето се дължи на неговото движение или пък на въртението на Земята - това няма отношение с ограничената практическа дейност на човека и той може да живее спокойно със заблуждението, че действително Слънцето е, което «изгрява» и «захожда». Но астрономът трябва да знае истината, защото неистината ще го постави в противоречие с фактите, с които той борави при неговата сравнително по-широка дейност. Фактите на ясновидството и предсказването на бъдещето са също от ония явления, по които ние можем да минем и със заблуждения и полузнание. Голямата част от съвременната интелигенция се отнася към тия факти с предубедително отрицание. Тя ги отхвърля като неоснователни и абсурдни, преди да ги е проучила и преди да се е погрижила да узнае какво е установила и докъде е достигнала по тях науката. Но не притежавайки истината в случая, хората на тая интелигенция самоограничават в голяма степен възможността, съществуваща вече за разумния и просветен човек - да познават скритите заложби и способности, свои и на близките си, да ги култивират и насочват разумно, да узнават множество предотвратими премеждия и нещастия в живота. Те самоограничават и възможността си да имат разумно мнение и отношение към отделни лица и отделни групи хора от обществото, и често пъти в своите практически отношения към другите изпадат в най-деликатно и «глупаво» положение. Представете си положението напр. на орган на властта, следовател, прокурор, съдия, адвокат, повикани да решават участта на известен ясновидец и предсказвач, който е имал нещастието вярно да предскаже някое престъпление от частен или обществено-политически характер, ако същите тия лица нямат мнение, или имат едно невярно мнение за ясновидската дарба и възможността да се предсказва бъдещето. Но не само отделни хора, но и цели обществени групи могат да бъдат жертва на неразумно отнасяне към тях поради нашето незнание и невежество. На какво друго, ако не преди всичко на непознаване необикновените и скрити духовни сили в човека и тяхното проявление, се дължи онова крайно печално обстоятелство, че тъкмо хората, сред които се култивира и най-често проявява ясновидската дарба, хората на по-висш морал, на по-събудена религиозна и духовна мисъл, на по-чист идеализъм, тъкмо тия, които носят новото и най-ценното в духовния живот на обществото, са винаги отхвърляни, осмивани, ненавиждани, преследвани? На какво друго, ако не преди всичко на това невежество, се дължи вечно повтаряната история с преследваните и избивани пророци на Израил, с Христа, с Питагор, Сократ, Джордано Бруно, Хус, Толстой и първите техни последователи? Има обаче истини, които, макар да не са от голяма непосредствена важност за практическия живот и поради това можем да минем и с полузнания и заблуждения по тях, но от друга страна са свързани п основните истини за същността на човека и битието, въвеждат ни в тия основни истини, върху които по необходимост е положен всеки човешки мироглед и от които се определя най-важната и основна насока на нашия живот. От такъв характер са и истините относно ясновидството и предсказването на бъдещето - най-тясно свързани с тия за същината на човешката душа, мистерията на смъртта, задгробния живот, съществуването на всемирна душа, висше съзнание, провидение и пр. По една сигурна пътека, фактите на ясновидството и предсказванията ни водят към скритото светилище на душата и през него - към Светая Светих на природата и битието. Те ни въвеждат в най-дълбоките тайни и ни дават възможност да се доближим до оная истинска светлина, в която единствено е възможен действително разумният живот. Да пробуди интерес към фактите на ясновидството и предсказванията; да изтъкне сериозността и голямото значение на посочените факти; да посочи становището по тях на науката; да подтикне и към по-основни проучвания -това е задачата на настоящия скромен труд.

V. ПОСЛЕСЛОВИЕ (стр. 487) Книгата е роман, а не история - това казвам за ония читатели, които биха искали да познаят в героите личности. При това трябва да попълня фактическата страна с една подробност: -романът е написан през 1916 година*, когато, като тежко ранен офицер, изживявах дни, които можеше да бъдат последни. Не познавах и не бях и чувал дори тогава за тия духовни среди, към които сега принадлежа - това за тия, които биха намерили някакво противоречие между тогавашните ми и сегашните ми разбирания. Смятам, че някои от «новите» хора са още действующи лица на днешното време. Може би даже са още по-рязко очертани, макар и вече зад кулисите на обществения живот - чакащи само «своето» време... Не ги осъдих някога, още по-малко ще сторя това сега. Но нека искрено се надяваме, че погрешките на това минало няма да се повтарят. Дано нерадостните страници на тия спомени останат само като отбелязвание на нещо, което е било неминуемо за тогава - преддверие на светло бъдеще, което несъмнено нашият народ заслужава - и ще го има! Любомир Лулчев Изгревът - София 14.I.1937 г. __________________________________ ** И всички стойности оставих както си бяха - според тогавашните индекси на ценности, които са с около 10-20 пъти (за 1915 г.) по-ниски от сегашните (бел. а.).

IV. НОВИТЕ ХОРА ЗА НОВОТО ВРЕМЕ (стр. 352-356) Висок белокос старец пристъпя важно и се изправи до самата маса. Попов направи крачка назад. Рунтавите побелели вежди криеха кръгли големи очи, които гледаха съсредоточено. По дългата открита шия личаха мускули, подобни на въжета. Лицето му бе покрито с много тънки бръчки. Дълбоката резка между веждите му даваше строг вид, а късо остриганата гъста бяла коса окръжаваше високо прерязаното с бръчки чело. - Защо дойде? - попита го Попов троснато. Трябва ли ти нещо? Аз съм казал всичко да ти дават... - Трябва ми - каза старецът тежко и гласът му бе строг, както и цялото му лице. - Трябваш ми ти! Понеже зная, че не ще дойдеш при мен, дойдох аз. Попов го измери с поглед. - Струва ми се, че вече турихме отдавна край на всичко. - Не още. Аз ида да изпълня последната си бащинска длъжност - да те попитам: къде отиваш? - Пак ли ще почваме старите истории? Нали веднъж завинаги турихме точка? - Да, така е. Но когато идат такива страшни дни за България... - Какво започна пак да бълнуваш? Какви страшни дни?... - Ще ти кажа, не бързай. Не забравяй, че за тая земя твоят дядо сложи костите си, а аз - най-хубавите си години в Анадолските затвори. - Това е стара песен... - И все пак ти никога не я помниш. - Какво собствено искаш ти? Защо си дошъл пак да ме безпокоиш? - По длъжност, Станиславе, дългът на баща ме зове и аз пак ти повтарям: - Къде отиваш? - Глупости - дигна рамене Попов. - Старческо безумие, бих рекъл! Защо се бъркаш в моите работи? - Казах ти вече два пъти. Защото ти си тръгнал по един страшен път. - То е моя работа! - Не е само твоя. Ако беше така, аз не бих пошавнал пръста си, защото от този момент, когато ти ми показа вратата... - Ти сам си го направи, забравяше, че аз бях не дете, а министър на България. - И все пак ти беше мое дете... Петях минали години не показаха ли ти, че всичко, което стана, аз го предвиждах много по-рано? Не потвърдиха ли събитията думите ми? - Една случайност! - Дали? Ти си в състояние и слънцето да не виждаш, когато не искаш. Познавам те добре. Но ти си длъжен да ме изслушаш. Ти не си сам. След теб върви една партия, върви част от българския народ, от хора нищо невиновни, вярващи в твоята съдба. Къде ги водиш ти? Къде водиш тая окървавена земя, която не си е отдъхнала от току-що миналата война? - Не говори глупости - аз ли я водя? Нима аз съм някакъв в тая държава? Водят я другите, а аз само гледам... и съжалявам, че не мога да я водя. Това е. - Те я водят към войната, а ти я тикаш към безредието! Аз не зная кое бих нарекъл по-страшно... - Какво искаш да кажеш с това? - Станиславе, за тая земя, за тая свобода, която имаме ние сега, са се проляли в миналото много сълзи и кърви... Знаеш ли колко много? И все пак недостатъчно... Но ний я получихме дар - и затова тъй малко я ценим! Другите народи са я извоювали стъпка по стъпка - нам харизаха свободата... Неподготвени още достатъчно, недорасли да я извоюваме - ний всички се втурнахме да използваме нейните блага. Ний зарязахме всичко - семейство и частния живот, ако щеш, и посветихме скромните си сили на политическия живот. Всред борби, ний не можахме да ви възпитаме. Ний ви оставихме омразата, без да ви дадем нужните характери... Старото поколение враждуваше и се бореше с ярост, новото - с всички средства. А това значи край на нашето Отечество, Станиславе, край на самостоятелния живот! - Новото време иска нови хора, с нови похвати. И напразно ти мислиш, че вий сте имали повече в себе си, отколкото имаме сега ний. Политическата борба се налага и не виждам в какво искаш да ме упрекнеш. - Политическата борба, Станиславе, както всяка борба, иска честни хора, па били те ново или старо поколение. А честна борба ли е, ако ти не избираш средствата, с които си служиш, ако ти приготовляваш гладна смърт на Родната си земя, ако ти хвърляш в кръв самата й столица и причиняваш смърт на невинни хорица?... - И ти вярваш на всички тези клюки и мълви? - Аз не вярвам, аз зная, Станиславе... Аз те познавам много добре, за да не се съмнявам, нито минута... Ти не се спираш пред нищо... Но мисли, че иде часът, в който за всичко ще жалиш... Ще проклинаш и себе си, и мен, който ти е дал живот... Остави всичко и се махни от България, догде не е още късно. - Няма ли да престанеш? Стига вече! - скочи ядосан Попов. - Почти всякога, когато мисля, че се открива нов път в живота ми, ново стъпало към успех, все ти ще дойдеш, като стара врана, да ми кобиш злото. Махни се от пътя ми веднъж завинаги! Разбери, аз ще вървя тъй както аз разбирам живота си. Ще мина през хиляди трупове, ако трябва; ще постеля пътя си с кърви и сълзи; ако стане нужда, половината от страната ще изпепеля, но останалата половина ще бъде туй, което искам! Където трябва, ще купувам, където мога -ще премахвам дори със смърт пречките. И даже, ако сатаната се съгласи - с него ще стана ортак - и пак ще постигна туй, което искам*! Дръж съветите за себе си. Стой си там, където сам пожела, и не се препречвай на пътя ми, защото аз не ще се спра пред нищо - разбери това! Всеки, който застане на пътя ми, ще бъде съборен, унищожен... - Това го казваш на мен, твоя баща? - Да, това са последните ми думи към теб! - каза наглед вече спокойно Попов. Старецът вдигна тържествено своите треперещи ръце към небето, разтърси ги застрашително и викна със страшен тон: - Не пожали невинните, и не знаеш предел на твоята жажда! Дано никога се не наситиш на нищо! Нека Бог ме чуе - бъди тогава проклет! Нека кръвта на твоя дядо и моите сълзи те задушат и ти не намериш никога вече покой за душата си! Попов се изсмя пресилено високо. - Изкуфел си, старче! Забравяш, че мен не действуват такива театралности. Ний сме нови хора и старото е престанало да ни плаши! - Нови хора ли? Такива престъпници са имали всички времена... но ще дойдат страшни дни, в които ти всичко ще си спомниш - каза старецът тежко и като тръсна глава, обърна се бавно и излезе**. - Глупак - викна подире му Попов - развали ми само хубавото настроение. Той седна тежко на стола си и се замисли. Думите на баща му още звучеха в ушите му... Черни сенки надвиснаха в мисълта му. Той подпря глава - и се унесе дълбоко. __________________________ * Генадиев с още 14 души депутати са осъдени на 10 години строг тъмничен затвор през септември 1915 г. А през 1918 г. са освободени и е отменена тяхната присъда. А поуката? Тя следва. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев) *** На 14 юли 1915 г. са обесени във връзка с атентата Викентий Попатанасов (Комитата) и Ицо Сантов. Истината за атентата се разкрива 2 месеца след обесването им. Един потурчен българин, инспектор от полицията в Цариград, оставя писмено изложение, че атентатът е дело на турската полиция, организирано от Наум Тюфекчиев. Целта е да се принуди България да стане съюзник на Германия и Турция във войната от 1915-1918 г. И точно това става. А атентатът от казиното в София остава в историята. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

III. ЗАЩО АТЕНТАТЪТ ПОМОГНА НА ПРОТИВНИЦИТЕ МУ (стр. 346-349) Кога и как изпъкна неговото име всред показанията? Кой го промълви най-напред? Той се надсмиваше, когато му говореха това, но в душата му тревогата свиваше вече своето гнездо. После дойдоха показанията на Ирена, която неочаквано се нахвърли с хиляди, сами по себе си нищо незначещи подробности, но които, мятайки сянка върху него, добавяха думи за хилядоустата мълва, която и без туй се свързваше вече с името му. Припомниха се случки от миналия му живот. Името на Елени се поменуваше, заобиколено с нови подробности; шепнеха се невъзможности и им се вярваше, защото атмосферата ги правеше вероятни, а репутацията на Попов - възможни. А и политическите му противници не спяха. Замаяни от неочаквания удар, те мълчаха доста. Но когато съзряха и най-малката възможност да хвърлят отговорността другиму, те стовариха всичката тяжест върху му. И ако не викаха гласно из колоните на вестниците, гдето държаха загадъчен език за неоткрити още престъпни фактори, то по кафенетата шушнеха своите уж тайни, известни само тям, и подклаждаха големия шум около името на Попов. И всичко промени отношенията си. Просителите, които бяха за него тъй верен барометър на всичко, оредяха. Поздравите станаха по-малко внимателни, ръкостисканията - по-малко сърдечни. Започнаха да му се подмятат закачки, а някои от партизаните настояваха да реагира открито на тая подземна борба. И той обещаваше, но все отлагаше, поне дотогава, докато устата, които можеха да го изобличат, млъкнат завсякога...* И когато Комитетът и Асен увиснаха на въжето, той въздъхна с облекчение - и напразно. Изпъкна опасността оттам, отгдето я чакаше още по-малко -ненадейно изгуби политическата поддръжка на групировката на сили, която следваше досега. Интригите на другите политически мъже навярно бяха проникнали до самите дворци на дипломатическите министри и той трябваше да почувствува много скоро това! Този удар бе толкова страшен, колкото неочакван. Но той не дойде сам. Когато под натиска на тия неприятности, той в същия тоя още разкъртен салон на Казиното държа голямо политическо събрание, целящ да отхвърли тъмните интриги, които се трупаха отвсякъде върху му, той получи блам. Когато, увлечени всички в красивия поток от думи, с които той ги обайваше, слушаха най-внимателно, той бе прекъснат. Спомня си още онзи бледен младеж, който стана неочаквано за всички всред настъпилата тишина - и думите му звучат още тъй силно в ушите: - Каине, ти още питаш, кой може открито да те обвини, да те нарече убиец? Не чуваш ли гласа на кръвта, която вика от пода на тоя салон? Ако не стига тоя глас на невинните, то нека тогава присъединя и моя. Аз ви казвам пред всичките: Вий сте убийца, макар никого да не сте убили... Но Барото си знаеше работата. Той, заедно с още няколко други, го изхвърлиха вън, без да му дадат нито дума да каже повече. Той много лесно отблъсна тия обвинения в убийство - щом самият му обвинител говореше, че никого не е убил. Но все пак сянката около му растеше, лягаше все по-дебела и по-дебела. И когато този момък излезе с подписа си тъй несръчно да го обвинява, той се само усмихваше. Неговият отговор беше странно спокоен и силен, логически и красив. - И все пак в душата на хората не остави никакво впечатление. Напротив, тия недобре мотивирани обвинения на Стефанов като че ли говореха на всекиго по-силно, по-дълбоко на самото сърце. И всеки сякаш си казваше, както и самият Попов: - Не знаел как да го напише!... А думите, силните думи в устата на Попов, като че ли губеха всякакво значение вече за другите, като че ли губеха всякакво значение вече за другите, като че ли бяха стрели, които падаха, вместо в целта, пред самите крака на стрелеца. Всичко вървеше против него, всичко... Той сещаше стесняващия се кръг около му. И това раждаше в него най-противоположни чувства. Понякога той трепереше от нетърпение за борба, заканваше се, кроеше хиляди планове "Следствието се насочва към Никола Генадиев, бивш министър на правосъдието през 1903-1904 г., министър на търговията през 1904-1908 г., министър на външните работи през 1913 г., за да бъде отстранен от политиката, понеже след 18 април 1915 г. е привърженик на Съглашението (Англия, Франция, Русия) и против Германия, която е съюзник на Турция. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев) за отмъщение; друг път, навел глава, гледаше безмълвно пода със затъпяло съзнание и тиха болка в душата си. И Маня е тъй странна! Нейният поглед избягва неговия или пък го следи въпросително. И той чувствува, че се бои от нея. Тя вече не му дава тия силни подтици, както някога... Всичко, всичко около му е друго... А неговите противници не спяха нито минута. Те бяха проникнали сякаш в плановете му. Вместо вреда, атентатът им помогна. С твърда ръка те дадоха на атентаторите дължимото, успокоиха обществото и, въвели военно положение, като необходимо, за да предупредят подобни ексцесии в неуравновесени типове, още повече, че моментът на острите политически борби бе дошъл, те вече се готвеха да турят ръка и на събраното жито! Няколкото опита да им се противодействува излязоха неуспешни. Дьо Фори ходеше като луд, увещаваше го на ден по десетина пъти по телефона, но не даваше вече никакви пари. Той смяташе и тия изгубени. Напразно Попов му обясняваше, че няколко стотина хиляди лева, хвърлени добре, биха могли да спасят милионите. Той само клатеше недоверчиво глава и продължаваше да се окайва**. При това не избираше думите си, а и Попов не скъпеше отговорите. И те винаги завършваха със силна, и при това - съвсем безполезна караница. Всеки ден Попов се чувствуваше по-самотен, по-изоставен. Като че ли някой зъл дух, невидимо за него самия, отстраняваше хората, приятелите, познатите. Те ставаха по-сдържани, избягваха дори да го виждат, а противниците - смели. Днес даже следователят го вика по повод писаното от Стефанов. Той беше прекомерно любезен, извиняваше се много. Но кой ще му гарантира, че те няма да се осмелят някой ден да нахълтат и тук в самия му кабинет, разровят книгите му, а може би и него самия... Че защо? - става той сърдито от стола - Защо? Те няма нищо да намерят. Техните прокурори ще хлопат по затворени врата - усмихва се той, гледащ купа книги в коша. Никога нищо! Дори ако те подигнат въпроса за събираното жито, както вече някой го предупредиха - толкова по-добре***. Толкова по-добре - крачи той из кабинета. Ще станат смешни. - Повече буря, повече огън! Аз няма от що да се боя. Дори ако се съборя най-после - нека дори трясъкът на моето падане бъде тъй страшен, че те да нямат възможност и смелост да ликуват! Тези ръце са още здрави - протегна ги той - нека дойдат! Колко и да са силни - няма да ме превият! И той крачи из стаята, гледащ от време на време часовника си. Мъчните времена ще си идат - както всичко си отива. Те ще имат своя връх - и след това вече ще се усмихне щастието... Колкото по-лошо, толкова по-добре! - Най-после, когато дойде най-лошото... ________________ * Следствието се насочва към Никола Генадиев, бивш министър на правосъдието през 1903-1904 г., министър на търговията през 1904-1908 г., министър на външните работи през 1913 г., за да бъде отстранен от политиката, понеже след 18 април 1915 г. е привърженик на Съглашението (Англия, Франция, Русия) и против Германия, която е съюзник на Турция. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев) ** В България започва изкупуването на зърнени храни от Франция с представител Деклозиер, а Никола Генадиев практически създава мрежата за изкупуване. Целта е Германия да не може да използува българския пазар. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев) *** Деклозиер е изкупил храна за 18 милиона лева, дава подкупи, плаща 25% по-висока цена. Целта е да приберат реколтата на България. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

II. НИШКАТА, ЧРЕЗ КОЯТО СЕ РАЗПЛИТА ЦЕЛИЯТ ЧОРАП (стр. 343-346) Попов влезе бързо в кабинета си. Той започна да вади някои папки от чекмеджетата, бъркаше нервно вътре, преглеждаше набързо извадените книжа, отделяше ги настрана внимателно, късаше други. Някои, дори накъсани на малки парчета, му се виждаха още опасни. Той ги вадеше отново и ги късаше на още по-дребни. И когато кошът бе пълен, той прати слугинята да ги хвърли в огъня - и започна отново. Минаваха часове, а той все ровеше книгите си, късаше писма... И когато и последното чекмедже беше прегледано, той въздъхна с облекчение, протегна уморените си ръце и стана. И всичко му се струваше като да беше кошмарен сън. Можеше ли един ден, почнат с такова хубаво слънце, да свърши с буря? Как ликуваше в първите часове, когато избухна кървавият инцидент в Казиното! Тогава той тичаше, разпореждаше се между жертвите на смъртта, покосени всред цветята на едно веселие. Той беше хладнокръвен там, гдето всички бяха изгубили главите си, помагаше, когато всички само се суетяха... И какви глупци! Те сами щяха да се издадат!... Но не бе ли по-добре, ако и той сам би се съгласил да го отложи, защото не беше дошъл тоя, за когото бе устроено? Но Попов каза, че трябва... да се скрият следите... Хубаво се скриха!... Гърмът и трясъкът ги направиха видими за всички*. Спомня си той за бледите лица на Маня и другите при мисълта, че само няколко минути ако бяха дошли по-рано, както настояваха всички, всичко би било свършено, те биха лежали на кървавия под... После те всички в къщи пиха шампанско за своето избавление, а само той - за своето тържество. Нали само той едничък знаеше страшния смисъл на тоя гръм - една от думите на неговите желания - негова собствен глас! И сега дори той стиска юмрук ядно. Смаяни, уплашени, всички бяха изгубили ума си. На сутринта София кипеше. Страшни слухове за тъмни организации, за руски нихилисти, за тайнствени маски се носеха една през друга. Министрите бяха уплашени, в двореца - смутени, а стохилядната уста на столицата питаше ежеминутно: - «Кой?» - и не получаваше никакъв Отговор. Полицията трепереше сама, градоначалникът бил изгонен, приставите, стоящи около казиното - арестувани, стражарите на пост - разпитвани по десетина пъти -но все пак станалото си оставаше загадка на нощта, родено сякаш ненадейно всред шума на един бал под човешката маска... Неговата «Борба» нададе тревожен вик и всичките неправителствени вестници го подеха: «Убиваха всред столицата масово, атентати се приготовляваха всред града под носа на полицията и никой нищо не знаеше. В страната няма сигурност, недостойници са, които пазят реда, както и тия, които са ги назначили и покровителствуват.» «Или може би атентатът е не върху хората, а върху техните политически стремежи - провокаторска постъпка, за да се упражни влияние там, гдето трябва, предлог да се суспендират гражданските свободи, а под тревожния вик на заплашеното Отечество и проектираното военно положение, да се постигнат тъмни партизански цели, тикне безвъзвратно Родината ни отново в кърви! Нека се пазят хората, които случайността е повикала да държат съдбините на Отечеството си! Има още честни хора в тая страна!» Помни той всяка дума, защото сам писа тази статия, за която говореха всички на другия ден. Президентът го вика при него си, говори му за важните моменти на държавата, помена му дори за коалиция... Почвата под краката му още трепереше страшно и тоя, в тия първи моменти на смущение, бе готов на много отстъпки. Попов дори се виждаше министър, салонът му почна пак да се препълва от забравени просители и нови приятели, когато всичко тръгна полека, неочаквано, на друга посока... А от някое време като че ли вървеше вече към сгромолясване. Като камък от някой връх, който започваше своето падане с едва видимо помръдване - и който свършваше с бързината на светкавицата! А тъй страшни бяха миналите дни за правителството и такова тържество за него. И когато всички бяха изгубили надежда, предлагащи напусто хиляди левове томува, който открие нещо по атентата, необмислените думи на един бяха послужили за началото, за нишката, която разплете целия чорап! И тръгна... Разпитите вървяха бързо. Арестите следваха един след друг. Отново той усети безпокойството да надниква над рамото му, а по-после да му стане неразделен другар... Отначало той беше спокоен. Атентаторите се държаха добре. Следствието мина, а заедно с него - и напрежението на обществото. Напразно «Борба» се мъчеше да поддържа тревога и да държи непримирим език. Нервите на обществото като че ли бяха преуморени от тая дълга тайнственост и искаха почивка, някакво разрешение - и всички го виждаха в бързия съд. Той започна при грамадно стичане на тълпата. _________________ * На 31 януари 1915 г. в градското казино е хвърлена бомба, загиват 4 души, а 8 са тежко ранени и осакатени. Обвиняват анархистите за атентата. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

III. НОВИ ХОРА* (Любомир Лулчев. Нови хора. София: Ст. Атанасов, 1937.) I. КАРНАВАЛЪТ НА СМЪРТТА В КАЗИНОТО** (стр. 288-291) Подир две недели в Казиното ще се дава маскиран бал. Художници ще украсяват вътрешността. Ще има отделни сепарета... - Значи там? - попита Асен бързо. Попов само кимна с глава. - Но как? Кой ще ме допусне там? Как бихме се снабдили с билети, навярно те ще са с покани. Освен ако Вий ми дадете Вашата... Под маската никой не би ме познал. И аз бих могъл във всеки момент да се приближа... Да, това е много хубаво! Така е по-добре. Под маската ще мине всичко. Аз ще хвърля бомбата в краката му... - Там ще окичват със зеленина и драперии - продължи спокойно Попов, като да не бе чул нищо от това, което говори Асен. - За тая зеленина ще трябват работници. Те ще я трупат на една, на друга, на трета страна... На опитния работник зеленината, флагчетата, вензелите, разкошните кресла ще кажат много - стига да внимава. И, ако той не е сам, толкова по-добре. Две очи гледат добре, четири - още по-добре, а осем - по-сигурно. Три-четири души всякога могат да работят заедно - и да направят други около тях излишни. И тогава под зеленината, под «карнавалните конфети», фитилите на които да бъдат изведени през стената в градината... Около казиното ще има невлезли маски, някои от тях ще гледат на прозорците. Един от любопитните може да бъдеш ти или някой друг. Под чуждото картонено лице никой не би никого познал. А някой, когато трябва, ще ти даде знака отвътре. Ти ще запалиш огъня и карнавалът ще • стане... -Това ще бъде истински карнавал... Ний можем да останем най-последни дори и от работниците, които ще измиват пода и тогава... - И тогава аз мисля, че ще имате достатъчно съобразителност да не пропуснете нищо - каза Попов. Асен се наведе и замисли за някое време. Попов драскаше нещо машинално на масата и го гледаше внимателно. - Това наистина е много по-добре - каза Асен като тръсна глава. - И казвам го не защото ще спася живота си, а защото действително това е много по-ефикасно във всяко отношение. Всред веселието, всред безгрижието на един лудуващ салон - страшният трясък на отмъщението! Това наистина ще е огнена феерия, истински карнавал! Виждам наистина, че Комитетът е имал право, Вий сте проницателен человек и Вашата мисъл схваща и решава много по-бързо, отколкото моята. - То е само защото познавам повече факти. Ако ги познавахте и Вий, и Вий щяхте да предвидите. - Надали. Толкова време вече съм мислил върху това - и не само аз - и нищо не можахме измисли повече. Тоя план сякаш бе ни отнел възможността да мислим какво и да е друго. Бомбата и автомобилът... И колко мъки само ни струваха тия особени бомби, докато ги направим, ръцете си изпогорих - посочи му той пръстите си. - А сега... Да... Колкото повече мисля, толкова по-добре разбирам преимуществото на Вашия план. -Той е и Ваш толкова, колкото и мой. Вий ще намислите подробностите, ще го обсъдите, ще разпределите ролите всекиму - и когато го изпълните, мен ще остане тъй малък дял от заслугата, че по-добре ще е ако я окончателно забравите. - Ако това е Вашето желание... - каза Асен, като го погледна внимателно. - Не, но аз мисля, дори всяко най-дребно начинание трябва да има само един шеф, комуто да дължи осъществяването си. Улицата, случайност, погледът на неподозиращия нищо човек, случайно казаната дума - всичко това може да послужи за първопричина да се роди една идея, но може ли да претендират те за някаква заслуга? Изпълнителят е всичко. А там, където от него се иска и риск, и безумие, и величие на душата, отиващи до себеотрицание в името на една идея, там думите, случайната мисъл на един страничен човек, не могат да имат никакво отношение, никаква заслуга! Ето защо, нека всичко изхожда от истинския шеф, тоя, който без никакво замисляне бе готов да сложи живота си. Аз лично мога само да адмирирам Вас и подобните Ви. В тоя търговски живот, гдето всичко се цени, купува и продава, вий сте едничките, които давате всичко най-скъпо, без да искате нещо в замяна! Вий имате себеотрицанието на древните апостоли и мъченици. И колкото и неправа да ви смятат идеята, за която се жертвувате - тя ще се наложи! Аз зная твърде добре, че досегашният ми живот, разбиранията ми, закоравялата ми душа и както Вий го нарекохте - еснафщината ми, не ми позволяват да ви последвам, но с всичкото си сърце ви желая истински успех! И дано вашата победа внесе преснота в живота и малко повечко истина. Попов говореше станал. Неговите очи пламтяха. Турил едната ръка по навик отзад, той с другата правеше широки плавни жестове. Пред гледащия го вторачено Асен израстваше прочутият адвокат, който по навик защищаваше всяка кауза, която за момента му трябваше. Но Асен разбираше думите, тъй както те звучаха в собствената му душа, хвъркаше с неговите красиви фрази и се чувствуваше опиянен от висотата на своята жертва, която Попов му сочеше. И когато в стаята прозвучаха последните му думи, той скочи от стола си и като хвърли несъзнателно шапката си на пода, сграби с две ръце протегнатата му ръка и я тръсна с все сила. - Благодаря, благодаря, господин Попов! Колко малко Ви познават всички! Какъв порив, каква светла душа имате Вий! Още малко усилие, и Вие ще бъдете може би един от първите в нашите редове. - Защо? За да заема мястото на много по-достойни като Вас или подобните Ви? Не, ний сме вече стари. Нашето поколение преживя зенита си. То отива към своя залез и никога не ще заеме мястото, което по право Ви принадлежи. Енергия и благоразумие! Твърдост да свършите докрай предприетото и той му стисна втори път ръката. Асен се наведе бързо, взе си шапката от пода, благодари още веднъж и излезе. Попов гледа дълго време затворилата се след него врата... Той намери Маня сама, полулежаща почти на същото място, гдето беше я оставил. Та не помръдна, когато той влезе. Нейното лице изглеждаше прозрачно в тая мечтателна, сякаш студена лунна светлина в зимни нощи. Той се разхождаше около нея с нервни стъпки. - Маня - каза той - всичко иде към своята развръзка! Аз вече намерих ръце, достатъчно силни. Ще разтърся всичко издъно. И когато земята потрепери под краката им, там в двореца, ще се сетят, че има един, който знае да държи в шепата си цялата държава и да повелява на стихиите! Гладът ще похлопа на вратите им, а смъртта ще пее над техните смаяни глави. И тогава, всред тоя хаос, ще си спомнят за мен! И ако не си спомнят, аз сам ще им припомня това. Тук има още сили, Маня, още... Чуваш ли ти? Защо мълчиш? - Ох, аз съм тъй уморена, тъй уморена... - каза тя бавно и тихо с полузатворени очи. Той я изгледа продължително. ______________________________ * На екземпляра, от който се препечатват откъсите от тази книга, има автограф: «На Невенка - изпълнената ѝ мечта - с пожелание и другите да се реализират. 25.II.1937 г. Изгрева. Авторът.» Невенка е Невена Неделчева. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев) ** Заглавията на представените тук откъси от романа на Любомир Лулчев са поставени от съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев. (бел. М.И.)

НОВИТЕ ВРЕМЕНА В 18-о столетие се явява нова личност, която е от решително значение за тогавашния свят, а донякъде и за сегашния - това е Граф де Сен Жермен - създателят на франкмасонството в Германия. За неговия чуден живот и дълбоки познания ний можем само да поменем, колкото и любопитно да е за нас да проучим живота на тоя необикновен человек. Той е проявявал сили в областта всичките науки и общества. Месмеризмът води началото си от него, понеже самият Месмер е негов ученик. Дипломатическите му мисии, във всичките държави и обществените задачи, с които той доброволно се е нагърбвал пред много дворове (френския, германския и руския), са били онова широко поле на дейност, в което се е проявявало цялото му значение и сила. Той се намирал в постоянно движение - и като че ли само присъствието му е било достатъчно да подпалва всички сърца, до които се докосне! Дълги години той пътува, без да се е променил ни най-малко външно, което кара мнозина от тия, които са писали за него, да предполагат, че той е знаел тайната на вечната младост. Той предрича френската Революция много преди да стане, опитва се доста осезателно да помогне на френския двор, ала напразно - падащият по стръмния наклон не е имал вече сила да се задържи! френските енциклопедисти и хората на духа бяха направили вече в умовете оня голям преврат, който по-късно в революцията доби само физически израз, като се реализира. Срещу постоянно усилващия се натиск на натрапения църковен авторитет, лишен от истинския дух на любовта, който е неразделим от свободата; човешкият ум, след като прокламира своето право на съществуване, сам по себе си, без никакви други странични санкции, били те земни или идващи от висенето и незнайното, смело пое борбата и зарегистрира победата. Тая негова дързост срещу рутината идеше от същите тия духовни тайни извори, които вече споменахме, и които, макар и често приту-ляни, никога не пресекваха, никога не преставаха да стоплят великите сърца на человечеството, докато най-после, макар и временно, светлината не надви на тъмнината на невежеството! Ученикът на Граф Сен Жермен - Калиостро - беше покрил почти цяла Европа с франкмасонски ложи, в които най-деятелно участие взимаха и жените.169 Тези ложи бяха, може да се рече, главните двигатели на духовната революция, която предшестваше политическата, и изнесоха на плещите си решителната борба с обскурантизма на черквата, която никак не избираше средствата, с които си служеше срещу тях. Папизмът не се забави да образува, както видяхме вече, секретни ордени, специално за борба с франкма-соните, като при това и явно влезе в борба с тях и ги отлъчи тържествено от черковата и обяви масонството за смъртен грях, за който няма прошка! Книжниците на евреите, които осъдиха Христа, и черковниците на XIX век си подадоха ръка, като да не бяха минали толкова столетия животи борба -те нищо ново не бяха научили и нищо старо не бяха забравили - да се изразим с думите на историка. Но масонството смело прие тая борба и папството в края на краищата трябваше видимо да отстъпи.170 Инквизицията нищо не може да му помогне. Църковните отлъчвания пък само дразнеха хората, но не разрешаваха въпросите. При това и ръководителите на масонството показаха такива духовни сили, че зачудиха всички свои съвременници. Заедно с положителната работа - градежа на духовните братя - разрухата на старите форми вървеше от само себе си. Френското господарство на Людвиковците, като стара и изгнила кула, трябваше само да се изведе от равновесие, за да грохне съвсем. Свободата започна да се боготвори от дълго потисканите хора, а и всичките идеали се сведоха на земята, може би от неволен страх, че ще станат отново недостъпни за гладните маси... Наполеон Бонапарт, посветен от тайните братства171 в една египетска пирамида през време похода му там, с готовност прие да се постави начело на физическата борба срещу папството, остави своята войска в Египет и с бързи покачвания по обществената стълба, които учудват незапознатия с истината историк, достигна дори до изпразнения френски престол. Съблазнен от своето собствено могъщество и желание да основе династия, забравил обещанието си - той скоро се озова на остров Света Елена, гдето има достатъчно време, като затворен в клетка лъв, да мисли за прегрешенията си... Закъснялата вълна на абстрактните философски истини мина и през Германия. Кант изнесе своята философия на духовните предпоставки на френските енциклопедисти. Но обществените форми вече бяха сериозно разлюлени и откъснати от живота. Колкото и добра да бе философията, не можеше да ги подкрепи. Горещо вярващ в собствените си сили, човешкият ум, отърван от грубите суеверия и потисничеството на официалната църква - борба, която изнесоха всецяло тайните братства на плещите си, - се почувства достатъчно мощен, за да отрече всеки друг авторитет, освен себе си. Лъган много пъти досега, той вече не се доверяваше никому. Материализмът се явяваше естествена необходимост, за да запълни изгладнелите души на жадуващите по нещо точно, ясно и свързано с всекидневния живот. Тъй наречените точни науки, а всъщност бихме рекли по-скоро приложни изкуства, намериха също така своя разцвет, убедиха человека с постиженията си, които имаха в късо време, дотам, че той се почувствува като господар на много знания и същевременно значително по-силен. Облягал се достатъчно на свръхестественото в миналото, человек щеше да изпадне в другата крайност - да откаже силата на всичко друго, освен своя ум - горд цар, комуто - мислеше той - е достъпно всичко! И когато вълните на прокламираните във Френската революция общочовешки и обществени права заливаха всички европейски господарства и влязоха в открит конфликт с всички норми и обичаи - тъй също и в областта на мисълта, развиващите се положителни науки вдигнаха въстание срещу всемогъщата дотогава философия, която в лицето на Хегеля беше се тясно свързала с политическата автокрация. Наследниците на Канта, неможещи да обхванат мисълта му изцяло, със своите в сравнение с него посредствени умове, се разделиха на толкова течения, колкото и глави, и изгубиха всяко решително значение за живота, който като че ли изтичаше между пръстите им, въпреки волята им. Здраво стъпилите на собствените си крака Естествени науки започнаха открито сражение по два фронта - и срещу религията, и срещу философията, като отхвърлиха опекунството и на двете. Нещо повече - те създадоха собствена философия - материализма, който даде физиономия почти на цялото наше столетие. Духовната криза се изрази преди всичко в духовното и религиозното падение - когато католичеството прогласи един обикновен человек за безгрешно същество - и по тоя начин смъкна на хората божеството от небето на земята - нещо, което улесни оскъделите души да разберат по-простичко и по-лесно нещата, но от друга страна понижи изцяло нравствения уровен на епохата и европейците. На Изток православната, божем, църква по това време тоже претърпя сътресения, понеже се намеси активно в политическия живот и стана страна при разрешението на националните въпроси, вместо да бъде само справедлив арбитър - почти едновременно с непогрешимостта на папата иде и Българската схизма... Преди това още реалистичното течение, така да го наречем, е вече формулирано като философското учение за материализъм от Бюхнера, Молешота, Фейербах - последни и върл враг на религията. А Маркс създава и своето материалистическо обяснение на историята, в което се отказва всяко друго разбирание на нещата и нравствените ценности, освен едно - че те са дошли по пътя на икономическите отношения. След слизанието на непогрешимостта в официалната религия на земята, философията и науката пък доказваха, че небето е празно, а заедно с това, че едничките източници на морал и обществени отношения са търговските: изгодите са едничкият импулс; личността е продукт на тия отношения - цялото общество е една машина от живи индивиди, които работят, движат се, само под влияние на една сила, един Бог, един идеал, които - бяха забравили това -беше също създаден от човека - капиталът! Парната машина, току-що обхващаща производствения живот, бе оказала и решително влияние върху тогавашната мисъл - материалистическото разбирание на историята, бихме рекли ний, е по-скоро философски израз на тая дълбоко отпечатала се идея в ума на един прозорливец, една психоза почти, предизвикана от идеята, че бъдещето развитие на парната машина е най-важен фактор, който ще сложи отпечатък върху целия обществен и политически живот, ще прибере работническия елемент във фабриките, ще го засили и направи решающ фактор на бъдещето общество. Тия различни разбирания проникваха във всички области на обществения живот - в международните отношения, в обществените схващания, в правните норми на държавите. За голям срам, ний трябва да констатираме, че тия норми и досега са останалите още от римските времена, от езическа култура, от средновековните отношения, но в никой случай нямат в основата си ония дълбоки, пълни със смисъл правила и закони на Любовта, които ни остави Учителят, името на Когото носи цяла Европа - наричаме се по име християни, когато езическа култура, обичай и закони проникват изцяло всекидневния ни живот. Но, да се върнем към събитията. Търговското и бездушно отнасяне на личност към личност, на класа към класа, на държава към държава, родиха ония отношения, на които сме всички днес свидетели - експлоатацията на човек от човека, на общество от общество. Нищо, освен изгоди - никакъв морал, никакви реални задължения, освен най-необходимите, с които биха се задоволили! Народите, или по-право злоупотребяващите с тяхното име безсъвестни водачи, се надлъгваха и наричат това дипломация; общества се обират и експлоатират и наричат това търговия и индустрия; религията, останала пусти обряди, приспива личностите с думи и обещания; а цели народи се хвърлят едни срещу други в кървави сблъсквания, за да разрешат един въпрос на пазар, на някакъв идеал, който наричат национален, и който всъщност най-често е стара вражда, или пък търсене зони на влияние или завладявание чужди народи и труд за използване. А и самият труд се използува най-нерационално - творят се сума излишни работи, а тъй често липсва на мнозина необходимото; натрупват се тук и там с милиони килограми жито, когато други някои страни гладуват някъде; хиляди костюми дрехи пълнят магазини, шити за някого си неизвестен, който някога ще дойде да ги купи, а в същото това време десятки хиляди ходят боси и голи около същите тия магазини! Колективното съзнание, което да обхваща всички живи хора в себе си, е още много далеч от нас, человеците... И резултатите от това духовно падение, от понижението на духовните идеали, е налице - войни, които внесоха разруха, отношения към хора като към вълци, които се дебнат, борят или унищожават; обществена развала и пок-вареност, които напомнят някогашната загинваща Римска империя! Материалистичната философия посочи и средствата за достигане идеалите - не дългия път на собственото усъвършенствуване, а късия - на насилието. «Равенство, братство и свобода» - провъзгласиха нейните сторонници. Равенство в разпределение богатствата, които те не бяха спечелили, но искаха да споделят; братство - но заедно с това класова борба за изтребление на всички противници на пролетарската революция; свобода на всички мнения, които се схождат или не противоречат на техните - ето действителния път на най-идеалните божем учения, от които голяма част от днешния свят чака своето преустройство и добруване. Но ако новите политици насилят така, старите политически схващания не са по-благородни - те, усетили почвата под краката им да се люлее, не избират средства, отричат историческия опит, забравят човещината - тъкмо тия стимули, които някога им помогнаха да заемат това пьрвенствующо обществено положение. Левите и десните крайности се допират със своите кървави похвати над главите на недоумяващото человечество. А едновременно с тоя духовен упадък, или, по-право - тъкмо заедно и поради него - се явяват и физическите разстройства - хилядите болести и страдания, защото ненапразно един мъдрец казва, че человек е това, което мисли, може и иска да е! Но материалистичното разбирание на света не можеше да задоволи че-ловечеството, въпреки своята проста схема за обяснение на природните събития, което го правеше удобно, приемливо за всички, даже и за посредствените умове. Напротив, человечеството, което бе видяло между себе си в свойто минало истински велики духове в историческия си живот, пред дълбочината на чиито философски умове то бе свикнало да благоговее - не можеше да се задоволи с плитките и широки изводи, които даваха лесно обяснение на всички факти, без да разрешават основния въпрос, който именно обосноваваше всичко останало. Те се задоволяваха да твърдят, че битието предхожда мисълта, допущащи неволно нелогичността, че делото може да предхожда твореца си, защото нито помисляха, че самото битие - животът, е една реализирана мисъл на някое по-висше същество, както и всички наши творения са само реализирани наши мисли; че ако има едно «дадено» (с което мнозина съвременни философи започват своите обяснения), то несъмнено и логично е да се допусне, че съществува и нещо, което дава, и че това «нещо» трябва, по необходимостта на логиката, да се намира вън от това, с което се оперира. Ето защо материалистическата философия, като една река, която се разлива по някое плоско и равно поле, се разклони по всевъзможни посоки, като изгуби почти всецяло своята дълбочина. Но като реакция срещу нея, като реакция на това люшкане на обществото без съществени морални устои, като противовес на едно преситено и отиващо си вече малцинство от избраници, което се е уморило да желае и изпълва прищевките си - на което въображението не стига вече да изнамери нови наслади, след като бе изпитало всички стари на разлагащата се някога Римска империя - се вдигат масите, които смятат, че имат дял от тоя живот, като несъмнени творци на неговите блага. Популяризирането на науката, демократичността на политическите строеве и акционерните и кооперативни икономически предприятия изтъкват вече еднакво решително значение, както на личността, която разполага с материалните средства, така и на работника - живия инвентар, който дава смисъл и оплодотворява фактически капитала. Но лишено от някакво здраво духовно сцепление, вдъхновявано от мате-риалистичното разбиране на морала, непросветено от някакви високи идеали, освен от собствените изгоди, като висше благо, което се маскира по хиляди начини, но ясно изпъква особено в последната война - голямата част от съвременното человечество се раздели не само държава срещу държава, но дори в собствения си дом - родни братя застанаха едни срещу други! На много места те и днес са готови да се нахвърлят едни срещу други само защото мненията им по един или други въпрос са различни! Националното чувство изчезна като основен тон при разрешение на жизнените въпроси. На хоризонта днес смътно се мяркат интернационалните отношения и влияния, а долу, в обез-надеждените, потиснати от живота маси, започват да тлеят тия смътни надежди за бъдно добруване, които са били винаги предшественици за тяхното реализиране. Колкото и да искаме да бъдем оптимисти, справедливи и доволни, обективният наблюдател не може да не отбележи, че съвременното общество лежи на нездрава духовна и обществена основа, че духовната струя, която е крепяла и въздигала обществата и народите, е отново изгубена - потънала дълбоко в масите, че человеческите духове днес се лутат и губят в разни теории, които може би са много логични, но които не носят никаква утеха никому, а науката всеки ден донася изобретения, които издигат в перспектива хиляди мъки и страдания на народите, които утре ще се хванат пак гуша за гуша... Философията, тая някогашна царица на науките, от която се чакаше пре-махвание на човешките страдания и издигание човешката личност на по-високо ниво, не чрез духовен опиум, разбира се, а чрез познавание на Истината, която ще ги направи свободни и смели, съвременната философия е капитулирала, поела чисто служебна роля и - лишена от първокласни жреци - се подслонила между многото «положителни» науки като една по милост приета сестра. Днес человечеството изцяло е лишено от един пълен и голям идеал, който, като обхване всичко и всички, да даде цел и посока на живот и обществени условия - напротив, хиляди планове, хиляди авторитети, хилядите посоки само подчертават онова губене и лутане, което е присъщо на всички движещи се в тъмнината. Человечеството има много малцина истински предадени на висши идеали хора, които от все сърце и душа могат свободно да посрещат всички несгоди в живота, всички възможни жертви, които тоя идеал би им поискал, и да викнат смело в лицето на всички: «С Тебе и в смъртта има смисъл, без Тебе и в живота няма цел!» Но такива хора вече съществуват - те са малцина, но те са родени вече и се раждат все повече и повече. Те ще бъдат ония смелчаци, които ще вдигнат факела на свободата, на Истината, на Любовта и смело, без да четат жертвите, които невежественото человечество ще изтръгне от редовете им, ще крачат все по-сигурно и по-неспирно към големите върхове на вечната хармония -истинското жилище на човешката душа!...172 Много от туй, за което преднамерявах да спомена, изоставям: историческите събития по царуванието на римските императори, тая вакханалия, която към края се обръща на кошмар; разрухата на тая вековна империя, нейните наследници и техните борби; временното величие на отделните държави и големите вълни на нахлуващите орди от изток на Атила, Чингис Хана, Тамерла-на - вълни на опустошения, които по сила се приравняват с една съвременна война и ужасът на които може би предстои да преживеем наново в недалечно бъдеще; отпора на отделните народи, борбите на царете и народните водачи, великите изобретения и техните следствия в общия живот на человечеството, и най-после - за кървавите кланици, които хората най-редовно си устройват през всички векове - всичко това е оная фактическа обосновка, която аз смятам известна на всички ви и която в никой случай не можеше да се вмести в тесните рамки на настоящата моя работа. Но аз спомних и изтъкнах, мисля, достатъчно релефно факта, че изобщо тайните духовни течения173 са основен импулс на моралните разбирания, на обществените отношения, вътрешното съдържание на всички исторически форми, през които е минавало и минава човешкото битие. И неволно пред мен се изправя въпросът: ако всички тия кървави възможности бяха реализирани напоследък в нашата страна, па и в цяла Европа; ако културни нации можеха да употребяват такива варварски средства за са-моизтребление, ако чувството на човещина не заговори в нашите, божем, хуманни сърца, когато от аеропланините се пускаха бомби не вече върху бойни полета, а върху мирни градове, които бяха изпълнени почти само с невинни деца и беззащитни жени - не сме ли ний всички християни само по име, не сме ли ний все същите ония диваци, които някога, преди векове, си късахме гърлата всред горите, а днес, поумнели в злото, изтребваме се с хиляди не само без да ни трепне окото, но и с глупавата и пакостна мисъл, че вършим нещо достойно за похвала и отличия? Носехме ли ний в нашите души поне едно чувство, което е необходимо, за да се очертае положението на човека над звяра - ако не уважението на себеподобния, то поне търпението да го видиш, без да пожелаеш да прехапеш шията му?... Но заедно с всичко това аз смятам, че се изправя пред нас, особено за последните години и дни, голямата отговорност, която носим и ний - свободните творци на человечеството, Будители на своя народ, които говорихме и говорим за братство, но го разбираме само помежду си, между нас; които и без туй имаме сравнително достатъчно блага в живота си, когато около ни заобикаля немотия и мизерия... Говорим за истината, а колцина от нас можаха да над-растат себе си, своята личност, и да се сложат като преграда, която да не позволи на заблудените между человеците да покрият с кървави трупове чуждите или свои собствени страни? Говорим най-после за красота и се възхищаваме от нея във всички форми, без да забележим, може би, че всичкото почти вдъхновение и източник на нашето разбиране за красота не надминава нуждата като импулс, обожаванието на други пол, като предпоставка, или че подножието на нашите красиви статуи е обагрено с кръв, а прекрасните паркове и градини, в които можем да се разхождаме и мечтаем/се поливат от сълзите на милиони хора, които от сутрина до вечер работят, за да ни създадат удобства, от които те сами никога не могат да се ползват... Мен се струва, че ний, като избраници на съдбата, и при това щастливи избраници, сме се наместили в тихите и топли кътове на живота, говорим добри думи и мечтаем за красиви неща тъкмо тогава, когато вън, на няколко крачки може би само, вилнее буря, която поваля и руши. И тъкмо при такава обстановка, тъкмо при тия условия мен се свива сърцето, като мисля за другите, които са вън от вашите редове - както и за нас самите. Не спим ли ний? Нашите устави, срещи, красиви думи и стремежи не са ли само блянове на хора, които спят и сънуват красиви сънища? Наистина ли ний желаем на хората братство? - Кога и къде го занесохме? Имаме ли го ний между себе си или механически се зовем с това свещено име, без да туряме онова велико съдържание, което трябва да се вмества в него? Простете ми - но мен понякога се струва, че ний сме в положението на оня народ, който е пиел и гуляел в палатите, в подножието на които е бил доведен засилилия се отново Самсон - той хваща с ръцете си стълбовете, напънал грамадните си мускули - и всичко се разрушило! Не чувствате ли тия ехтежи, които вече разклащат из основи всичко? Не гърми ли гласът на оня велик че-ловек, разпънат преди 2000 години, който оттогава живее в милиони сърца - не гърми ли той вече в нашите уши: «Гладен бях - и не ме нахранихте, жеден бях-не ме напоихте - махнете се от мен, не ви познавам»? Едно има, което отличава человека от зверовете - то е неговият дух. Този дух е, който дава смисъл на всичко - без него человек остава само по име такъв. А духът носи със себе си светлина и истина - светлината дава знание, а Истината - свобода. А всичките добиват смисъл само чрез тая всеобгръщаща, свръхчовешка Любов, която всичко разбира, всичко прощава, винаги помага, нищо не иска, но всичко дава, като носи и радостта, и красотата в себе си. Дано тя обгърне всичките души и ни помогне да разберем своите по-малки братя в света и станем истински техни водачи, за да споделим с тях радостта и светлината, която съдбата ни е дала на всекиго от нас! Любов и мир на всички души! ______________________ 169 Животът на три лица е преплетен от недобросъвестни историци - Граф де Сен Жермен, Калиостро и Жозеф Балзамо - хора, както наистина са имали взаимоотношения, но не са били псевдоними на едно и също лице, както се е мислело допреди недавна. (бел. а.) 170 Казваме видимо, защото фактически борбата не е престанала нито момент и понастоящем е съществено засилена всякъде, където католицизмът има надмощие. За съжаление, и българската духовна аристокрация - черковници, е тръгнала като че ли по тоя плъзгав път, или поне е дала свобода на по-низшите йерархии да се проявят в тая посока... (бел. а.). 171 Тайни братства не в смисъл на конспиративни общества, а тайни поради факта, че не всички хора са тъй издигнати, да могат да разберат и приемат истините, сложени като основа на доброволно възприети форми на живот. Под окултни братства и общества ние разбираме тия, които имат окултни знания, черпени от свръхчувствени пътища от посветени. Най-висшите водители на всички тайни братства и общества са обикновено и донякъде и посветени, само че в различни степени. За някои оттяхсвръхчувствените полета са напълно достъпни и владеят доста загадъчни сили, неизчерпаема мощ, която постоянно се струи и подтиква обществото или организацията по определена предварително насока. (бел. а.) 172 Ако има в България само 12 добри человеци братя и те употребят цяла година всеки от тях да намери само още по един такъв свой брат, то знаете ли за колко време ще се оправи България? Нека говорят цифрите: на края на 1-вата година ще имаме 24 человека; на 2-рата-48; на З-тата-96; на 4-тата -102; на 7-ата -1529; на 10-ата - 1 2 288; на 14-ата година -196 608 человека; на 15-ата - 393 216; на 17-ата година - 1 572 864; на 18-ата - 3 145 727; на 19-ата - 6 291 556, т.е. - цяла България; на 22-рата година - 50 400 000; на 25-ата година - 403 200 000 души; на 27-ата година - 1 613 800 000 человека - цялата земя. 173 Публична тайна е, че много днешни държавници принадлежат на тайни общества, от които черпят своята подкрепа. Така е било в миналото, така е и днес - и в чужбина, и у нас. Това дори се изнесе и в ежедневния печат. За пълнота може да посочим някои имена. Така, към Масоните (Голямата Ложа, Ориенталската ложа и тази на Двете сестри): Волтер, Франклин, Наполеон, Зола, Английският престолонаследник, Поанкаре. Почти всички по-важни политически и обществени лица. В Бълария - С. Раковски, Берон, Александър I Батенберг, Стоилов, Греков, Григор Начевич, Протогеров, Цар Фердинанд (фамилията на Сакс Кобург Готите се е намирала в най-особено покровителство на езотерическите общества), някои от днешните министри: Лойд Джордж (Масон и Кабалист) Либкнехт, Ласал - Илюминат, Троцки - Кабалист, Илюминат и франкмасон (после изключен) и пр., и пр. По много съображения не даваме сведения за тъй наречените черни братства и най-вътрешните вериги на окултните братства (например Херметисти, Кабалисти и пр.), нито за същинските окултни братства, които фактически ръководят тайните братства и организации. Можем само да споменем за «Седемте посветени», които се събират най-често в Татра и фактически ръководят финансовия и политически живот на Европа; «Владетелите на света» (Братството на Агарта), «Инверсивното братство», което върши страшни, но неотговорни пред човешките закони постъпки (понеже даже съществуването му е известно на малцина). А при това то работи с колективната хипноза по пътища, които съвременната официална наука нито подозира, че са възможни!; Великото Бяло Братство (the Universal White Brotherhood), което разполага с всички духовни йерархии и сили по всичките кътове на земята и уравновесява разрушението, като подтиква человечеството към нови хоризонти и развитие, към постигание цялостен живот, за да стане действително человек «образ и подобие Божие»! В България е имало винаги окултни знания и школи - от най-старо време: Орфеическите школи на Сините камъни, Родопите, Мусала, Велия връх до Бургас и пр., и пр., и стигнем до «Нестинарите», които още се крепят в Малкотърновските села и учудват с ходението си боси по огъня. Тепърва в България се развиват наново доста окултни братства и школи - и много е възможно от България да излезе наново мощен тласък на всички Европейски народи, както през времето на Богомилството! (бел. а.)

ПЪРВОИЗТОЧНИКЪТ Днес ний се намираме всред един водовъртеж на обществения живот. Цели нации изпитват силата на идейните и духовни течения, които тласкат техните членове един върху други. Класи, съсловия, морал, добродетели, политически обичаи, дипломатически похвати - всичко това, като в някоя кошмарна нощ, се ниже пред очите на нашия съвременник в най-разнообразни и извратени форми. В живота навлизат нови елементи. Някога, преди години, в Средните векове, воюваха градове с градове. Грамадни империи се разделиха на области, като да бяха чужди една на друга; на градове и селения, които, като говореха един и същи език, понякога воюваха по цели години помежду си и се взаимно обираха и избиваха. Това трая почти столетия. Но тоя исторически меланж не бе безсмислен във вековната културна история на человечеството. Държавите се преустроиха. И от номинални господарства, обединявани в името на един случаен владетел; от пепелта, като някой феникс изникнаха националните държави, които съществуват вече достатъчно, за да минат в други, по-висши форми, в които съзнанието на отделния индивид-гражданин ще трябва отново да се разшири и възприеме в себе си нещо повечко, да направи крачка напред към сближение на една личност с друга и по тоя начин се заживее оня колективен, съзнателен живот, който ще направи от човечеството една разумна грамадна душа, единна по своите разбирания, безпределна по своята сила, защото ще бъде вече в подножието на своя зенит и със смелостта на Христа ще изпрати своя зов към слънцата на всемира: «Аз и Вселената едно сме!» Но това е една далечина, нещо повече - една утопия, която изглежда досущ неизпълнима при днешните условия на живот, когато невидимо море люшка народи и ги хвърля един върху други или кара частите на тия народи да се сблъскват тъй силно, та да забравят, че са родни братя... Мен би ми се искало да надникна назад във вековете, да проследа невидимите лъчи на духовната виделина, които са зараждали живота, да разгледам как тя е минавала от век на век, за да стигнем и до днешните дни, когато мракът и светлината, тъй контрастни един на друг, се сливат в оня разгром на обществени вълни, който потопява личности, общества, нации. Но същевременно да констатираме как заедно с разрухата, както винаги, иде и градежът. Както някога, така и сега индивидуалното и колективно съзнание растат в тия борби, разширяват се и се качат стъпка по стъпка към онзи връх, на който някога се качиха и качват свръхчовеците, които със своя живот отбелязват пътя и етапите на крачещото след тях человечество. Някога человек за человека бе вълк, после той стана изобщо така - человек; грамадното сътресение на Френската революция го приближи крачка напред - той стана «гражданин», а Руската - въпреки всичките кърви, му приложи едно по-близко име: «другарю». Ще бъдем ли ний някога живи да чуем и да сме свидетели на още по-сладката дума - «братко» - да се носи от уста на уста, нещо повече - не само да се изговаря, но и чувствува от всяко сърце? Нека вярваме! Ако ний днес, събрани в разни общества и подобно на нас в целия свят още стотици хиляди могат да се наричат така - нека вярваме, че това чувство на братство няма да остане празен звук, че то ще обхване по-широк кръг от хора, ще прескочи всички условни граници между людете и ще разшири техните затвори, които те сега наричат гордо «отечество», за да добият онова голямо отечество, което се пада на всеки истински человек - да бъде достоен жител на цялата земя... Днес ний сме свидетели и на едно влечение и стремление, противоположно на онова, което тика хората на взаимно изтребление - на желание за сближение между народите. Но трябва да се съгласим, че ако погледнем отвисоко на въпроса, от философска гледна точка, те се сближават със своите съюзи толкова, колкото и със своите войни - и с последните даже повече, понеже, за съжаление, те се движат в духовна тъмнина и в грубите си сблъсквания могат по-добре да се опознаят, отколкото във всички думи, конференаси и пожелания. След всяка война те поумняват; след всяко сблъскване новите реални факти и съотношения, макар и насила, са влезли в тяхното съзнание; и там е залогът - че, за известно време макар, ще имат правилни разрешения, понеже действителността е най-добрият учител. И днес всички държави на Европа, които фактически ръководят засега света, макар и сами да попаднаха в икономическа зависимост от Америка - се намират в оня процес на разлагане, който в по-силна или по-слаба форма разяда и самото наше общество. Стремлението да се образува и славянски блок в интернационални тайни сдружения, след като там си намериха мястото латински и германския, показват само последните усилия на националните схващания и чувства, които, подложени на постоянно разяждане, атакувани повсеместно от действителността и интернационалния капитал, търсят последно прибежище и в редовете на чисто идейните организации. И днес, когато сме свидетели на странни, почти невъзможни за преди десетина години събития, това ни се вижда почти естествено, поне малцина протестират срещу него, а то иде да покаже колко дълбоко се е вмъкнало разложението на националното чувство - дотам дори, да почнат свои да се гледат като чужденци! Италианецът фашист убива италианеца нефашист, като да е другоземец; Русинът комунист убива русина некомунист, като да е турчин... испанецът, естонецът, югославянинът, гъркът, българинът - има ли нужда да нареждам фактите на ежедневния живот, да потвърдя това? А при това самите държави започват да се чувстват във все по-тясна зависимост една от друга, дотолкова тясна, че те започнаха да се сещат почти органически свързани - никоя държава не може да се похвали, че разрешава дори своите вътрешни въпроси, без да се справи със своите съседи. И това не се отнася само за победените, които по силата на договорите, в 20-ия век на хуманността и политическата независимост, уж като основно приет принцип, трябваше да се съгласят на това срамно вмешателство във всичките им работи и по тоя начин очертаят най-ясно мъгливите тези на комунизма за международното влияние на капитализма, които по-рано народите смятаха за фантазии, и които ненаситната лакомия превърна в най-голяма реалност, но в такова незавидно положение са и самите победителки, защото и едните, и другите се ръководеха от вълци, които знаеха само да правят сметки на печалбите си, разбира се, но в никой случай и на тия, които умираха, за да могат да ги получат те. Пред тия факти ний трябва да се съгласим, че държавите в действителност отдавна са престанали да бъдат разделени, че техните свързани телеграфи, телефони, пощи, железници, търговия, капитали, които се преливат от страна в страна; произведения, които разнасят и разменят реално народните енергии; техника и най-нови изобретения, които подпомагат всички и най-после, човешкият ум, който винаги прескача националните граници и принадлежи еднакво днес на цялото човечество - всички те са достатъчно яки и реални връзки. А нашето братство и подобните нему общества сочат само, че тая общност отдавна съществува и в духовните области. И ако днес имаме вълнения и сътресения политически, обществени или философски, то е, според нашето мнение, защото вече обществото по съдържание е изменено: умът, сърцето, волята и духът на човечеството са други и старите форми, във всичките им видове и разнообразия, не могат да ги сдържат. Ново вино е турено в стари мехове; то ври, кипи веки ден по-силно и всичките шевове на тия мехове пращят. Не е важно как ще наречем това ново - фашизъм или комунизъм, национализъм или интернационализъм, нито дори малко ще се помогне, ако с много учени термини може някой да докаже, че това ново е нещо старо - не! - важното е фактът, който не може да бъде оспорван от никого: в съзнанието на част от народите влязоха нови факти, нови стремежи, нови желания - и в резултат -нови движения в икономическия, политическия, обществения и духовен живот на всички страни. Ламтежът за нещо ново и борба за запазване старото, съ-ществующето, стремежът за излизането от едни «законни» рамки и усилията да се задържат здрави тия рамки като най-доброто възможно постигнато в тоя живот - ето характеристиката на тоя момент, в който обществените вълни се надигат, плискат и разбиват във вълноломи и язове и багрят с кръвта на нова-тори тая земя, която и без туй е засята само с кости и поливана с кръв през векове и векове... През трудния път на человечеството към върховете на своята еволюция то е минавало винаги досега през гробища и мъчения. И нека си не правим илюзии - всичките постижения на цивилизацията, за голямо съжаление, са отбелязани с гробовете на мъчениците новатори, на които следващите поколения са вдигали обикновено паметници - на тях, избитите от техните бащи!... Така някога постъпиха с древноеврейските пророци, така постъпиха с гордостта на човешкия ум през Средните векове, така постъпват и днес с ония новатори, които, жадни да допринесат нещо на терзаните и измъчваните, но невежи в своите похвати, благодарение на това, че духовната светлина не се е коснала до техните очи - искат по пътя на насилието да донесат щастието на человечеството. Но съдейки днес тях, ний всинца съдим себе си - ний, които имаме светлината, носим страшна отговорност пред человеците, ако не я пръснем, ако не разсеем тъмнотата, за да могат срещналите се по улиците, по борсите, по корабите, по бойните полета, по барикадите да се познаят, че са братя!... Не напразно някога един велик Учител на человечеството каза: «На когото е много е дадено, много и ще се иска.» Ако ний се върнем през хилядолетия назад в историята на человечество-то, винаги ще намерим, че новите раси, новите народи се формират заедно с една нова религия, с един нов духовен център, който, във вид на Учител, пророк, Божи приятел или светец някакъв, образува оная спойка, която избира и отлъчва околните хора от другите, сплотява ги в едно общество. И това малко общество расте постоянно, постоянно се разширява, добива свои обществени форми, религиозни обреди, държавно устройство; води войни, носи това ново по целия свят. И докогато се държи в него, то има успех, има разцвет на всички сили - умствени и физически; преуспява във всички направления, надвива всички препятствия. Спомнете си историята на древните евреи, които влязоха в Египет няколко десятки души - излизат след време няколкостотин хиляди - цял еврейски народ, предвождан от Мойсея. Спомнете си за персите, водени от Зороас-тр; за гърците - от Орфея. Почти всички техни начални дни са дни на изпити, на терзания, за да станат после на възвеличавание, на ликувение, на разцвет - и свършат със сгромолясвание! И всякога, когато една култура, една религия, едно общество се събаря поради пресъхвание на стария духовен извор, всякога там някъде - вътре, в най-дълбокия кът на душите, се е запалил вече един нов светлик, един нов живот, едно ново желание, което е разширило невидимо старата форма, както невидимият още млад, непокарал лист заставя изсъхналия наесен да падне и с това да му приготви място. И от материалите на разрушеното новото гради. То създава форми съответно свойто съдържание и живите творци намират изказа му в нови религии, нови обществени и правни форми и норми. И тъкмо когато тия форми са направени най-здраво, най-добре окичени и украсени, нещо повече - вкаменени в най-красиви форми - тъкмо тогава, което е истинското, което е животът, безсмъртното във всичките форми, и което именно им дава смисъла - духът - изчезва, излиза, напуща тия форми и търси или създава нови. Той избира нов център, нова личност, ново общество, нова среда, която страданията са достатъчно пречистили от суетното, дали достатъчно понятие за вечното и развили безкористен стремеж към него - и като един никога неп-ресекващ извор - подбиращ пътища, въпреки всички препятствия, - той се излива в нови форми. И всякога, когато се опитват да го хванат, той изчезва между пръстите на протегнатите ръце от страниците на изписаните книги, от красивите и величествени храмове... Странно е да се срещат пророци, които нищо не проричат; надути законодатели, които докарват беззакония само, миротворци дипломати, които носят войните на хората; свещеници, в които няма никаква светлина - и все пак сега светът е пълен с тях! И ако днес ний, европейците, преживяваме тия страшни кризи, то причините им са малко по-дълбоко - те не се дължат на нашите сегашни дни, както и днешните български дни са само частица от големия цикъл дни, който е и иде на целия свят! Болестта е обхванала славянството, но тя няма да се спре при изкуствените гранични линии - тя ще прескочи всички прагове и препятствия и ще помете всички построения. И колкото формите са по-яки, по-закаменели, по-монументални - толкова землетресението по-силно ще се почувствува и разрухата ще бъде по-голяма. Плодът е само следствие от ред условия, които са извикали на бял свят дървото и са му дали възможност да расте. Желал бих да имаме малко повечко време, за да направим една екскурзия през всички векове и народи - но това е невъзможно. Но смятам, че и това, което ще кажа за формите на нашия християнски духовен живот, тая борба между формата и духа, която само повърхностно ще очертая през вековете, докато стигна до нашите дни, ще бъде достатъчно да поясним значението на далечните факти, на тия предпоставки, които решават днешното положение на нещата, които са именно почвата, в която всяко днешно дърво - събитие или нация - е забило свойте корени и черпи сок - живот, за да завърже плодовете си - тъй често кървави и страшни! Преди двадесет столетия, в една бедна страна, разядана от религиозен фанатизъм, над която тегнеше сянката на римския орел, се роди един скромен труженик всред работническо семейство, на когото съдбата бе предопределила незавидната роля: да донесе Божествената Любов на хората - и те, в името на тая Любов, да го убият - и се избиват векове цели помежду си след това - за да си докажат кой по-правилно го е разбрал! Наистина, историята на човешкия живот ни дава такива невероятни абсурди, каквито човешкият съвременен ум се отказва да приеме - но търпи, разбира се, други, които след векове ще бъдат навярно все тъй невероятно неприемливи за здравия разум... Христа Исуса* осъдиха, че искал да разруши старото предание, закона, т.е. - тъкмо това, което фактически не съществуваше и следователно нямаше какво да разрушава! Мойсей им донесе от планината Божествения закон: «Не убий!», а те бяха убивали толкова много, без да престанат да мислят, че изпълват закона - разбира се, че всеки, който им напомняше за миналото или събуждаше гласа на съвестта, те бяха готови да го накарат да замълчи. Божественото бе заменено с обредите, моралът - с политиката - загубили ключовете към небето, те яко се държаха в последните късове земя, без никаква сигурна надежда да я изтръгнат от яките нокти на римския орел... И на това малко късче земя, почти пътека, на която се кръстосваха източните балади на Индия и вълшебните приказки на Арабия с тайнствените легенди на царствения Египет - се роди онова малко отроче, на което небето отбеляза появяването със звезда, а културното човечество започна да брои дните на своя нов етап на развитие. Няколко години само негов живот и проповед издълбаха страшно дълбоки следи в съзнанието на человечеството, промениха много мнения, катуриха много старини и възкресиха достатъчно мъртъвци за нов живот. И нещо странно - вместо да отслабнат тия следи, да се затрият тия възпоменания, да изчезнат надеждите - като че ли напротив - колкото человечеството уж расте в своите разбирания, толкова то като че ли се смалява и на хоризонта на вековете фигурата на Христос става все по-огромна и по-огромна. Неговите съвременници предпочетоха един разбойник пред Него. В един ден те бяха готови да Го видят цар Израилев - на следния само разбрали, че Той няма да върви по краткия път на насилието, който доближава до всички земни идеали - и с това отнема всяка радост от тях и ражда по следите си кръв и смърт - викаха със същата охота «Разпни го!», както бяха викали и за много други престъпници. Световният цар бе дошъл облечен в дрипи и само верните Му сърца Го познаха. И в техните души се пална оня факел на вечен огън, който превърна простите рибари в неизчерпаем източник на надежди и радост за всички хора, през всички времена! Но световната трагедия започна тъкмо от момента на разпятието. Противниците му бяха Го разпънали веднъж - последователите Му щяха да Го разпъват хиляди пъти, щяха да убиват и избиват, в Негово име да насилят, да правят зверства - и всичко това оправдаят с благите думи и живот на Тоя, Който беше заповядал да обичаме дори враговете си! Когато евреите Го нападнаха, те бяха в правото си - те се самозащища-ваха. Целият техен живот, всичките негови религиозни и обществени форми бяха изгубили своя първоначален смисъл и бяха останали ритуали без съществено съдържание; добродетели номинални, обряди, които не се отличаваха от търговските сделки; философите и учените им - садукеи материалисти и фарисеи религиозници - бяха изпълнили с препирни живота на хората по най-висшите и отвлечени въпроси, но не даваха никакво конкретно разрешение на ежедневните мъчнотии, които потискаха сиромашта- голямото мнозинство от еврейския народ тогава. Едно малцинство от привилегировани бе хванало всички власти и длъжности около храма - фактическите министерства тогава - и бе готова да убива всеки, който каже нещо срещу тяхната власт или проповядва други разбирания, от туй, което те сами имаха и смятаха, че ако не е най-доброто възможно, то е поне най-изгодното тям. И те без всякакво замисляне посегнаха върху чистосърдечния човек на всичките векове - една смелост, която никога не е липсвала на злосторниците, облечени в държавна власт през всичките времена. Гробовете на Саванарола и Хуса са само хилядна част на проявление на тия тъмни по своето развитие души, които някога, още в еврейския синедрион, търсеха извинение в думите, че е по-добре да загине един человек, отколкото цял народ. А ето, загиналият человек стана слава на человечеството, а еврейският народ мина през толкова страдания, както никой друг, и още учи оня голям урок, който ще направи сърцето му достатъчно меко и будно, за да познае царя на Любовта, когато дойде и под скъсаните дрехи на някой брат человек! Християнството в своя първоначален вид не беше една религиозна ерес, както го изкарваха съвременниците евреи**. То беше нещо повече - една нова метода за живот, която обхваща всичките области на човешкото проявление. Първоначалните апостолски комуни, които добиха бързо разпространение, бяха оная обществена форма, в която Християнството тепърва се очертаваше; форма, в която всички даваха що имаха и получаваха каквото им трябваше, в които нямаше «твое» и «чуждо», в което общество имаше само братя и сестри. Думите на Христа заменяха там Всички закони; Любовта, искрено възприета в сърцата, изравняваше всички социални различия, а вярата крепеше верующите и даваше импулс за такива чудни дела и въодушевление, че те и досега, като четем за тях, ни се струват като приказки. Тъкмо в тая чиста форма Християнството трябваше да се сблъска със загиващата Римска култура. Преситен от богатства, владеющ света, Рим отдавна бе изместил небесните си божества със земни - императорите, на които приживе отдаваше божески почести - външни, разбира се, защото надали можеше кой да е човек да вижда в тия дегенерирани хора, които заемаха с интриги и кървави пътища престолите, нещо повече от едни нехранимайковци. Авгурите, изгубили онзи дар на вътрешно прозрение, което беше им дало мощ и обществено положение в първите времена, заемаха вече постовете си, както впрочем и всички останали, с подкупи и се стараяха, разбира се, по всички начини да ги използуват. Многобройните народи, завоювани и влезли в състава на Римската империя по неволя, споени само от тяжестта на меча, без друга връзка, се разпълзяваха вече по всички посоки. Римската държава, разядана от нравствения упадък на пълни с пороци живи «божества», трещеше из основи, тъкмо когато от изток, с кораби, с кервани, невидимо и неусетно, бяха се вмъкнали странни хора, които носеха онзи нов живот, който щеше, поне привидно, да довърши стария и му изпее погребална песен. С нехайството на привичен пияница, Рим бе изпил една чаша, в която имаше отрова -новият живот - новото светоразбиране, което щеше да се помъчи да измести стария. Новодошлите бяха неразбираеми - странни хора, те твърдяха още по-странни работи! Те признаваха някакво по-друго величие от това на императорите; говореха за някакво по-друго царство, което неминуемо ще дойде; вярваха в други идеали, които не живи, а умрелите и възкръсналите носеха и щяха да реализират!... И разлагащото се тогава общество се нахвърли върху тия хора, които то нарече с най-лошите имена - върху същите тия хора, които съвременната християнска църква смята като своя основа и тачи като светци! Сами тънещи в оргии, те обвиниха тия идеалисти в най-грозен разврат; отцеубийците отричаха морал в тях, а палачите на цели народи ги обвиняваха в кръвожадност! И ето, пред очите ни се разтваря картината на гоненията, на зверщината, на изгарянията... Инеели чудно, че и днес, след 20 столетия, след толкова изминати дни и път на култура божем, человечеството посреща свой-те новатори по същия начин! И днес най-много викат за разрушения морал тия, които отдавна са се простили с него; за реда и държавата - тия, които фактически не признават други ред, освен свойта Воля, и друга държава - вън от тая, която техните широки или ограничени разбирания или интерес им диктуват... В тая величествена борба, която трая две столетия, когато от едната страна се употребиха всички жестокости, а от другата се отговаряше с кротко търпение и непоколебима надежда във Вечното - насилниците бяха победени!... Но и самото християнство се зарази с ония нечистотии, които пълнеха средата, в която то трябваше да съществува... И неговата победа след не много се превръща в негово поражение. То, уморено от продължителното усилие, направи една малка крачка, почти залитна настрана - и това завинаги го отдели от неговия източник; то допусна съществующата държавна форма, примири се с нея - нещо повече - възприе я и я узакони - и с това очерта цялото си бъдеще! Държавата в това време, като форма, беше дело на езически схващания. В основата й лежаха правни норми, които нямат нищо общо с Християнството. Тя беше резултат от живота на една друга култура, на други народи, с други идеали. Основите, на които се крепеше тя, и Християнството бяха тъкмо противоположните: насилието и Любовта. Но хората, които бяха приели Християнството по-късно, когато гоненията престанаха, бяха вече с по-други схващания, отколкото тия на първите християни. Те смятаха, че може да се направи известен компромис, който да опази тяхното обществено положение и същевременно, че ще е голямо нещо, ако приспособят Християнството към съвременните разбирания, понеже то вече им се струваше доста крайно и трудно изпълнимо. Не стигаше, гдето някога Христос беше разпънат от държавници -Той трябваше да даде санкция на самата държава - нещо повече - в Негово име да осъждат всички, които се Вдигаха с подпалени сърца от Неговите собствени думи срещу същата държава. Църквата, след тая фатална крачка на официално признаване, бързо се вкамени. Истинското духовно, което не можеше да търпи никакви оковаващи форми, необходими за мъртъвците, се отдели и без да ще, подпадна под ударите на свойте събратя, които до вчера, сами гонени, днес показваха, че добре са усвоили урока и могат отлично да го прилагат даже по гърбовете на довчерашните си другари!... Тоя период на люшкане на Християнството бе една необходимост - духовната струя, донесена от Учителя Исуса търсеше вече своя нов изход. Тя не можеше да се побере в тесните рамки на всички ония условности и обряди, които характеризират всяка религия, за която старото е всичко. Человечеството бе се спрело учудено пред Голгота и кадеше тамян, вместо да последва решително по стъпките на Тоя, Който неведнъж бе казал: «Аз съм пътят, истината и животът!» И тогава, когато официалната църква не може да зарегистрира през векове нещо друго, освен препирни за обряди, за отделни думи и жестове и облекла - фактически вън от нея тайно се струи онзи духовен поток от сили и знания, който минава от страна в страна, разнася светлина и разцвет и изчезва често внезапно, за да се появи на друго място, в следната епоха, все тъй плодоносен, все тъй могъщ, даващ стимул на всички религиозни, философски, обществени и политически течения. Един малък и бърз преглед ще ни помогне, ако не напълно да докажа това, поне да подкрепя тия твърдения с факти, с които историята е богата, но за изброяването на които краткото време ме ограничава доста. Апостол Павел, Апостол Тиански, Симеон, Бен Йокай, Евангелистът Йоан и засилените оттях платонически и гностически школи, Валентиниус - ето имената на хората, които през две столетия се борят вътре в Християнското общество с навика да се образуват форми, на подобие на старите, от които усилието на един велик дух ги бе временно избавило. Валентиниус е един от Илюминатите (посветените), както и Апостол Павел. Виден деец, християнин, напуснал църквата поради нейните празни обряди, създадени на подобие на язическите от новопокръстените невежи ръководители, той бива дълго молен да се върне в нея; връща се - само за да я напусне малко по-късно за втори път, и то завинаги! След него Василидис прави опити, с превода и тълкуванията на 4-тях Евангелия (както в наше време прави това и Толстой), да извади църквата от нейните заблуждения. Но и тогава невежеството е имало за съюзник гладните за власт и почести хора, за които всеки морал е бил ненужен разкош - и всяко средство, постигащо целта - оправдано! Евсебиус от Цезария, през третото столетие, пише една «Свещенна история», която има твърде малко общо със самата истина, но достатъчно силен и при това - приятел на Константина, той заповядва да унищожат всички книги, които рисували фактите както са си били в действителност, а не както той ги измудрил - за слава Божия, разбира се! Амониус Сакс се опитва да даде тайното Христово учение в самата цър-кова, но не успява, не може да бъде разбран, напуща църковата и се оттегля във филаделфия, където образува Неоплатоническата школа - «Любителите на истината», влиянието на която школа не е прекъснато и до ден днешен, философът Ориген е ученик на Сакса, забележителен писател и Отец на църкова-та - но въпреки това всичките му опити да отдели църковата от езическите обряди и направи достояние на членовете и достъпни Християнството по дух, а не само по предание от невежи, останали напразно. В туй време на изток работи ученикът Май; в Александрия - Ариус. Но църковата, затвърдила положението като държавен институт, вече разполагаше все по-силно и пълновластно с нейната груба сила - и започна все по-често да я използува срещу тия нейни довчерашни другари, които, надарени с по-голям ум и по-дълбоки разбирания, не можаха да се съгласят мълчаливо с търговците и ограничените водители, които смятаха своето невежество за граница на човешкото разбирание и своето ограничение приписваха и на Бог, като всички останали хора щедро кичеха с името «еретици». От IV до VIII столетие истинските духовни хора, силно преследвани, се виждат принудени да бягат по горите и там да образуват тайни братства и мо-настири. Някои от тях побягнаха по пустините на Египет и Арабия, където бяха посрещнати доста добре от местното население, което вече жадуваше за духовна светлина. А в туй време Християнската църкова, лишена от своя творчески дух, не можеше да даде живот на народите, които я приеха, въпреки легендата за появилия се на небето кръст, който бе уж обещал: «Сим победи-ши!» Напротив, те търпяха разгром след разгром от тъй наречените варвари, които всъщност, макар и езичници, имаха много по-здрава обществена спойка помежду си, отколкото можеше да даде една религия, образувана от несигурно възприетото ново и от остатъците от обредите на старите изместени богове... Духовната истина, пренесена в Арабия, дава своите семена с местен колорит, разбира се, чрез Исляма - Мохамеданството, като донесе разцвет в целокупния живот на народите и оня политически възейм, който докара арабите победители чак в Испания. Школите в Александрия, Багдат, Башка, Бакхо-ра, Кайро и Кордова пръскат светлина по всички тогавашни страни като преподават: философия, математика, медицина, ботаника, химия, поезия и за отделни избраници - алхимия и астрология. Когато на юг върви тая победоносна вълна, която разнася науката, предшествана от победите на меча в продължение на пет столетия и сполучва да съсредоточи вниманието на всички тогавашни културни хора от VIII до XIII столетие - почти едновременно с това, на север, в България, се заражда едно ново учение, което расте и се засиля, въпреки всички гонения, минава от страна в страна и стига Франция в XIV столетие. Разгонено от 7-ия Кръстоносен поход, вдигнат срещу него, то пръска свойте идеи, заедно с прогонените по всички посоки привърженици, за да даде по-късно началото на хуманитарното движение в Европа и последния му ехтеж виждаме да заглъхва в смелите страници на предшествениците на самата Френска революция - волнодумците вол-терианци или тъй наречените «енциклопедисти». Тъкмо когато църковата довършваше свойте борби с маврите в Испания и разсипваше техните остатъци от някога величавите им школи, които пръскаха светлина и в Африка, и в Европа, тъкмо тогава Богомилското учение бе минало под името на «Патарени» и «Катари» през Далмация и Италия, бе стигнало в Южна Франция и здраво заседнало там. То, само по себе си, не бе само една религиозна ерео, както често се мисли - напротив, то носеше всичките елементи на една висока философия, на един смел дух, на здрави и напредничави обществени идеи, които правеха от него даже едно революционно гледище, но в никой случай и едно абсурдно религиозно учение, каквото бяха се запретнали нашите доморасли историци да го обрисуват. Неговата история в България е повторение на Исусовата - окапалите в разврат осъждаха велегласно тия, които със светия си живот мълком ги изобличаваха. Всред духовния мрак, който бе сковал в 13-о столетие Европа, когато най-културният и учен човек бе тоя, който знаеше четиритях аритметически правила - смелите Богомили трябваше да минат през много мъки и терзания, носейки велики разбирания върху същината на нещата и с такава смелост си туряха пръста направо върху всичките рани, че тогавашното страхливо човечество ги смяташе като някакви избраници и светии. Мощен ореол се носеше над техните аскетични глави и вдълбочени в съзерцание умове, които гледаха на целия свят като на временни условия, предговор само към великата поема на безсмъртието и истинския вечен живот. Повтарям, трябва да има човек времето и търпението да разгледа и проучи Богомилското учение в неговата пълнота и да има достатъчно духовно прозрение, да разбере неговата духовна стойност, за да може справедливо да потърси и му намери онова знатно място, което по право му се пада в културната история на Европа, за да може да се схване и правилно прецени онова голямо влияние, което то е имало навремето си, па и столетия след това, върху всичките религиозни, политически и философски движения. Хус и Лютер са само ехото на богомилите. Органическата връзка между тях е не трудно да се проследи, а е доказана и исторически. Но нашата цел не е богомилството. Спряхме вниманието си за малко върху него, защото може би никое друго духовно течение в България не е тъй много клеветено, както това учение, което по своята висота, морал и сила е гордостта на човечеството през онзи век, па и до днес***. Но ний никога не сме били доволни от нашето - и сега няма да можем да направим изключение... Тъкмо когато преследванието на невежеството са най-силни срещу истински духовното - в 13-о-14-о столетия, официалната църкова и на Изток, и на Запад, и в Рим, и в Константинопол, достига до една забележителна развала и поквара в нравите на своите водачи. Римските папи, станали 3-4, си оспорваха взаимно първенството, при което кинжалът и отровата играеха далеч не последна роль, а на Изток отслабващата Византийска империя е погълнала така изцяло в себе си църковата, че патриархът е станал по-скоро политическо лице, отколкото духовно. В 15-о столетие изнамиранието на книгопечатанието дава ново средство на человечеството и тласък на развитие в духовните и други течения. Под прикритата форма на философия и наука, духовните разбирания намират все по-широк простор, завладяват нови среди, избират нови методи, за да донесат знание и светлина на человечеството, тънещо в невежество, и с това да облекчат живота му и го подигнат стъпка по-близо до подножието на Любовта, която от всички ще направи най-после братя! В 15-о столетие (1425 г.) един посветен - Християн Розенкройц - име, което само по себе си е цял символ - образува тайно духовно общество, което се стреми чрез обществена дейност от избрани и изпитани хора да внесе подем в околните, а същевременно да обедини техните духовни огнища, да сгру-пира усилията им и с това улесни бъдещата им задача. В 1559 година Орденът на «Кръста и Розата» (Розенкройц) се създава в Германия, като образува в продължение на няколко години след това ложи във Франция и Англия и другите страни на Европа. Между другото, тоя орден разпространява с особено присърце тогавашните «официални» науки - медицината, магията и алхимията. Цяло столетие тоя орден просъществува в дълбока тайна. Неговите членове церяха болни, правеха добрини, работеха неуморно в полето на просветата, но точно изпълняваха Христовото правило: каквото правеше дясната ръка, лявата не знаеше\ А от друга страна големите преследвания, на които бяха подложени всички духовни братства, които мислеха и проповядваха, че не само в буквалното разбирание на Библията се крие цялата наука на света, през миналото време, ги караха да бъдат особено предпазливи в своите дела и изявления. Едва след 200 години на съществуване, 1614 година, те се решават да публикуват за първи път нещо относително своето братство и с това се помъчиха да отворят очите на хората, да запалят сърцата им с една жажда за истината и търсение верния път за човечеството. Но светлината им веднага смути тия именно, които се чувствуваха много добре тъкмо в тъмнината - римокатолическата църкова, която по това време безсрамно откупуваше греховете на хората с пари, и след като бе пропиляла земното си имане, раздаваше с индулгенции небесното на невежото стадо, което се луташе без знаме и компас в средеве-ковния мрак! Тая черкова употреби всичките усилия да открие техните ложи и узнае членовете им, разбира се, с благородната цел в публично «ауто да фе» да ги превърне в «правоверни»... Но те бяха добре скрити. И при това нямаше човешко начинание през онова време, което да не съдържаше в основата си усилието на това духовно братство. Исканието реформи на църковата във Франция, Германия и Швейцария бе тяхно дело. Университетът в Париж беше тяхно гнездо. Но Франциск 1 -вий и Хенрих 2-рий, по политически причини, дадоха поддръжка на официалната цър-кова срещу напредничавите духовни течения, изклаха с хиляди розенкройце-ри и хугеноти във Вертоломеевата нощ, изпратиха и изгониха стотици хиляди от най-събудените в чуждите страни и с това закъсниха развитието на Франция на цяло столетие. В Англия реформационното движение, подето сполучливо и използващо разумно фамилните разпри на английските крале, успя напълно. След това ложите на Розенкройцерите бяха почти навсякъде закрити, като останаха само двете най-стари ложи във Франция и Германия, които съществуват и досега. Трябва обаче да поменем, че от името на Розенкройцерите действуват доста тайни ордени днес във всички страни на света, но те нямат нищо общо, освен името, със стария орден. Те се състоят обикновено от лица, които изучават и се мъчат да се домогнат до мистериите на старите Розен-кройцерски братства, но нямат нито техните сили, нито техните знания. Такива самозвани ложи има една в Англия и пет в Америка, с клонове в други страни, но същинските стари и без връзки с другите държави са, както вече поменахме, тия във Франция и Германия****. Арабските духовни течения се опитват в Испания в 1520 г. да образуват един таен център на знание и сила, чрез ордена на Илюминатите (озарените), които, като видяхме, си водят своето начало от Апостол Павел. Но тоя орден, от самото започване още попада под силните удари на испанската инквизиция и биде пръснат. Някои от неговите членове отнасят духовната светлина във Франция и в 1623-1635 до 1722 г. създават братствата, които съществуват до самата френска революция. Последното братство се създава с изключителната задача, за да се реагира срещу тайния Иезуитски орден, основан от Инголщад - работа, с която по-късно се натоварват Масоните и я свършват успешно. Същият орден се разпространява и в Германия, но вътрешни ежби, липса на високо съзнание в членовете му, намали дотолкова неговата активност, че в 1895 година замира почти*****. Освен поменатите духовни братства - ордени, които носят истината и светлината безкористно на цялото човечество, има и други братства, по-малко безкористни, както и някои, които се занимават направо с рушене. За тях няма и да говорим, но би трябвало да поменем за отделни лица, които не успяват понякога да образуват особени течения, но все пак със свойта духовна сила и мощ правят дълбоки пътища в човешката история и образуват етапи в развитието на отделни общества и народи, които са вървели сред непрогледен мрак на невежеството и при крайно ограничените хоризонти дори на тогавашната наука и учени хора. Като такава забележителна личност би трябвало да поменем Парацелзиус, защото именно в тия цялостни личности въздействието на духа, духовната истина е минавало най-ярко, отпечатвало се е най-силно и се е проявявало най-характерно, както в областта на морала и философията, така и във всичките останали полета на човешката мисъл и дейност. Смело той се противопоставя на царуващото тогава учено невежество на официалната наука. Сам доктор по философия и алхимик, започва лекуването на болестите с нови похвати и начини, като същевременно работи и върху реализиране задачите на Алхимията. Неговите теории и опити, оставени в няколкото тома (и преведени едва преди 10 години на френски, и то само два от тия томове-това за сведение), се изучават тепърва - т.е. трябваше 300 години да минат, за да започнат съвременните учени да откриват факти, подобни на тия, които е знаел Парацелзиус, за да разберат символичния му език и се уверят, че се намират не пред бръщолевенията на един фантазьор, но че стоят пред знанията на един великан на човешката мисъл, който си е отминал не само неразбран от съвременниците си, но е бил и напразно преследван и след толкова години и осмиван от хора, които не бяха достойни ремъците на обущата му да развържат... Днес алхимията не е вече басня, а една реалност, която съвременната наука отначало, даже против волята си, трябваше да признае, а напоследък и грижливо да проучва, за да получи широки кръгозори по всичките посоки на битието******. ________________________________ * Преди Христа и след Него е имало водители - основатели на тайни школи, някои от които са се превърнали отчасти в религии, отчасти съществуват и до днес като ордени, школи, общества. Така например 500 г. пр. Р. Хр. Рим е имал учителя Нума, Гърция - Питагор, евреите - Ездра, Египет - Хермес, Персия - Зороастр (последния), Индия - Гаутама (четвъртия Буда); Китай - Лао Тзе и Кот Тзе, Япония - Сон Му и пр., и пр. (бел. а.) ** Гледай «Деяния Апостолски», глава 28, стих 22; глава 24, стихове 5 и 14 (Евангелие, изд. 1923 г., Ев. Из.). (бел. а.) *** Богомилството при това е изнасяло като догма не дуализъм, както твърдят тия, които повърхностно са го проучвали, а монотеизма, защото не са признавали Сатанаила като равен на Бога - а като победен. Също трябва да се отбележи, че обществена форма на славянската задруга не е патриархално семейство, което не може да избира водача си - а всички са с равни права. Благодарение на богомилството даже жени са ставали кметове - и това в X-XIII век! Нещо, което и сега е мечта в България! (бел. а.). **** Като видни розенкройцери в миналото може да посочим имена, които са паметни в историята на човечеството. Ще изброим няколко: Доктор Парацелзиус, Бьоме, Ван Хелмонт, Бекон [Бейкън], философа Лок, Сен Жермен, Данте, Ян Амос Коменски, Лесинг, Гьоте, Якоби, Спиноза, Декарт; на розенкройцери се дължи основаването на Английската Кралска Академия на Науките (първа в Европа) [в] 1662 г. философът математик Лейбниц [Лайбниц] е бил секретар на Розенкройцерски орден; естественика Бойл, философа Роберт Мозей и пр. (бел. а.) ***** Към него са принадлежали Либкнехт, Ласал и Троцки и др. (бел. а.). ****** Разбираме трансмутацията на химическите елементи, катализата, явлението «кракинг» (атакувание на атома) - явления, с които съвременната химия малко по малко се мири и приема по неволя, но които допреди няколко години ги смяташе за утопии и фантазии на глупци алхимици... Изобщо, съвременната химия, както и другите поделения на естествознанието, се намират пред един решителен завой - предстои да се признае фактът за непрекъснатото въздействие, да се потърсят изразите на тия непрекъснати процеси (в математика и логиката преди всичко), а след туй - и влиянието на електрическия и магнетически земен потенциал върху химическите явления, а те, от своя страна - като основа на физикобиологичните, патологичните и пр. В такъв случай проличават непосредствените връзки между природата и живота на човека, неговото състояние, болести и пр. Изобщо, между алхимиците на миналото е имало тъй дълбоки умове, тъй широко обхващащи единството в природата и действующите в нея закони, че безпристрастният критик би нарекъл нашите днешни възгледи детински по своята едностранчивост и тесногърдие. (бел. а.)

II. ТАЙНИТЕ ОБЩЕСТВА И ТЯХНАТА РОЛЯ В ПОЛИТИЧЕСКИЯ И ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ НА ЕВРОПА (Доктор Г. Трифонов*. Тайните общества и тяхната роля в политическия и обществен живот на Европа. София: Печатница «Независимост» А. Д. - Гурко 32,1928. -Библиотека «Народни Будители» (Би На Бу) N9 3. - 64 с.) Силен е само този, който безкористно помага на слабите. ПРЕДГОВОР Настоящата книжка е съкратен конспект на четири глави от втората част на съчинението «Слънцето, цивилизацията, болестите и човекът», което, ако е съдено, ще види свят при по-други условия. Макар и набързо, пригодено за една беседа, все пак, смятам, ще допринесе светлинка и за по-широк кръг хора -затова я и публикуваме. Тя носи може би печата на бързината, с която бе преработвана, но трябва да се изповядаме, че истински се бояхме, че и без туй сме закъснели за събитията, които стават в нашата страна. За нас, па и за всеки гледащ с очите си человек, е ясно като бял ден, че политическите партии, като фактори в обществения живот, са изместени - 9 юний в нас**, фашизмът в Италия, Русия, Испания, Гърция и пр. са най-явното доказателство затова. Те от ден на ден обезсиляват, намаляват, защото всичките искат - но не свят, защото да се очертае с най-черни краски тоя, който не мисли като нас и да се преследва с всички позволени и непозволени средства - това не е никакво сеение - поне на положителни нуждни народу ни качества... Самото тяхно партийно роение сочи на едно търсение изход от тежкото положение, в което са изпаднали. И днес не само в България, а пред целия културен свят се изправя наново съдбоносната проблема: с насилието и превратите ли - или с демократичните форми на обществения живот? И тоя въпрос става толкова по-значителен, защото тия демократически форми в повечето случаи са останали само празни сенки и е забравена вече истината, че онова, което действително винаги е движило прогреса, не са били формите - а духът, духовните стремежи на хората, които са взимали разни изгледи във философията, политическия, обществен и религиозен живот. И днес именно трябва да се влее това духовно в анемичния български политически живот, жизнена кръв в полуразлагающето се общество. Тая малка книжка има скромния стремеж да повика будните души от всички слоеве на обществото, да посочи значението на духовните (не религиозните - да се забележи това!) елементи и сили в нашата страна, да се призоват към постигание необходимото днес - спокойствие и добрувание на Родината ни. Ласкаем се, че колкото и от малко - все ще бъдем чути от будните и ще допринесем нещичко за обединение усилията на положителното и характерното, на което предстои вече да излезе на обществената сцена като творчески елемент. София, 1928 година ______________________ * Доктор Г. Трифонов е псевдоним на Любомир Лулчев. Учителят Дънов го извиква и му се кара, да не се подписва с псевдоними, а с истинското си име. След това той започва да изписва цялото си име. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев.) ** На 9 юни 1923 г. с военно-фашистки преврат на Александър Цанков е свален и убит Александър Стамболийски - министър-председател на земеделското правителство. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

ПОСЛЕСЛОВИЕ По отношение на живота всяко дърво от плода си се познава и всеки човек - от своите мисли. Младежта - това е утрото, бъдещето на нацията. А към нищо не сме тъй нехайни, както към това бъдеще! Земята орем и чистим от плевели; житното семе за сеитба требим; браздите ровим дълбоко или искаме от ратаи да знаят как се оре - за да сеем и имаме плод - а за децата - това човешко семе днес, и утре, самият народ, кой се грижи? Докато са малки, тях ги търпят; като станат по-големи, тях ги изгонват на улицата. В богатите семейства неразбрани майки оставят слугите да «възпитават» децата им; в бедните, немотията ги прокудва още много рано на улицата, всред хиляди опасности - физически и нравствени. Майката и бащата тичат за всекидневния хляб, децата - в училище или скитат по улиците, изоставени на произвола на съдбата. А и в училище, където отиват да се просвещават - главите на децата се тъпчат само със «знания» - но почти нищо се не прави, за да добият един положителен възглед за живота. И в университета - също. Купища знания..., а кому са потребни? Животът и училището като че са се разделили и вървят по разни пътища, говорят на непонятни един другиму езици. А и от какво значение са знанията, ако тоя, който ги носи, може да бъде купен за шепа злато? Ученият, когато е лош, е по-лош от простия... Ново е необходимо. Водачите на нашия народ трябва да разберат, че младежта е и бъдещето на страната и да се отнесат с всичкото внимание към тая важна задача. Повдигнатите в тая книжка въпроси разкриват само малка част от духовната нищета, в която гине интелигенция и народ. Характери трябват! -Дори по-малко знание с повече твърди и устойчиви характери могат да изградят нещо съществено и важно за живота, отколкото много знания, натрупани като стока, предлагани на първия срещнат купувач... Ний даваме място на тая книжка не защото разрешава, а защото повдига, макар и едностранчиво, тъй важния въпрос за възпитанието. Стига игра с младежта - опартизанявание, преуморявание, недохранвание, държани в неподходящи условия - това е игра с бъдещето на цялата нация. Младежта принадлежи на народа - защото това е самият утрешен народ: грижи за нея, са грижи за щастливо бъдеще. Хвърковати идеали, свещени идеи, готовност за самопожертвуване, безкористен работник в помощ на немощния, истината като вечен фар от люлката до гроба - ето качествата на младежта днес, която утре ще създаде величието на нацията. Тесногръдието, нетърпимостта, поглъщане изцяло с борбата за дреболии и хляб - това е присъщо и на зверовете и мизантропите. На младежта трябва да се създадат условия да вярват в живота, да го разбират, да им се дават необходимите знания грижливо подбрани; да бъдат творци в тоя живот. Дотогава, докато това не стане - нищо не е направено - и докогато се не направи, нацията ни трябва да знае, че няма корени и първият силен вятър ще ни събори в ужасите на едно робство и физическо, и духовно! Които имат уши да слушат - нека слушат - и нека знаят, че тия, на които много е дадено - много и ще се иска от тях! Днеска работата може да закрепи и промени съдбата - утре ще ни остане само да оплакваме престъпното си небрежие... Дано го не дочакаме! Будните трябва да будят - докато има още време. И тъй, работа непрестанна, усилна да се даде на нашата младеж здрава храна, чист въздух, необходимо знание, високи идеали, кален характер, широко любвеобилно сърце, готовност за себепожертвувание, непрестанен стремеж към Истината и безкористна работа - но преди всичко никога да се не забравя4 че истинският национализъм не ще думи, а дела. Всеки възрастен е възпитател на по-малките и по-слабите духом. Кражби и лъжи, партизански ежби и самозабравяния, стигащи до преследвания и убийства; егоизъм, лъгания и алчност -това са всекидневни картини на престъпници бащи, които утре се сърдят на своите деца за същите недостатъци... Но, да се разберем - грешките на децата са преди всичко грешки на родителите. И затова всичко за децата, всичко за младежта, защото това значи всичко за бъдещето! Тогава и сегашното ще добие и смисъл, и идеал, и ний, хората, ще станем не подобни на животни, търсещи цял ден своя хляб, а люди, които подготвят щастлив живот на своята нация. Да подхраним духа на младежта, с истинския хпяб, а не с отрови, защото горко на тая нация, която отглежда хилаво поколение-животът не се церемони със слабите и болните! Здрава и обилна храна - и физическа, и духовна за всички - ето идеалът на Младите Будители. Правда за всички, помощ на слабите - безкористна работа на силните. А там, гдето има труд и ред - там и Бог помага! От редакцията на Библиотека «НАРОДНИ БУДИТЕЛИ» БИБЛИОТЕКА «НАРОДНИ БУДИТЕЛИ» (Стефка К. Стойчева. Психичното Въздействие и реактивните идеи. София: Печатница «Независимост» А. Д. - Гурко 32,1928. -Библиотека «Народни Будители» N9 4, стр. 50-52) Излиза периодично. Намира се във всички уредени книжарници. Излезли номера: 1. Любомир Лулчев - Възкресение - 5 лв. 2. Биографии - Живата вода в България (попълват се) 3. Доктор Г. Трифонов - Тайните общества и тяхната роля в политическия и обществен живот на Европа - 7 лв. 4. Стефка К. Стойчева - Психическото въздействие и реактивните идеи - 5 лв. Ще излязат последователно: 5. Полковник Минчо Сотиров - На война с войника. Епизоди и факти от военния и мирния живот, в които се изнасят забравени, но важни качества на народната непокварена душа. 6. Андро Лулчев - Право, куме, в очи. Какви сме? Какви трябва да бъдем? Как ще станем такива? Сами, фактите, изнесени от автора на «Септемврийските дни», говорят най-красноречиво на всички, които имат очи и знаят да четат с тях. 7. Генерал Алекси Стоянов - Бившият цар. Политика и истина. Дългогодишната служба като адютант на бившия цар е дала възможност на автора да знае и изнесе доста неизвестни, при това твърде интересни за историята и публиката материали. 8. Алфиери Бертоли - Труд, мъчение, работа. Труд - мъчение и работа -благословение. Хляб наш насущний. Страданията като резултат от прекомерен труд. Безумното разпилявание на човешкия труд. Дегенерираното челове-чество. Самоубийството на българския народ. Какво ни предстои? 9. Ангелина Радойкова-Лулчева- Съвременната робиня. От жената за жената. Робиня на модата. Робинята на труда, на навиците, на традициите, на невежеството. Съвременното момиче. Страшната перспектива. Упадъкът на човечеството. Тайните на материнството. Престъпленията на жената. Верният път. Необходими усилия. Жената - человек. Жената другар, жената сестра и Богородица. 10. Доктор Биндер - Проклятият народ и избраният народ. Катастрофите с европейския народ и катастрофите с българския. Патриотизъм без земя и дефетизъм при отечество. Кое крепи народите? Културна мощ и национална жизненост. Неугасим дух на избрания народ. Мисията на тоя народ. Къде отиваме? Всичко за библиотеката да се адресира до г-н Минчо Сотиров - зап. полковник, ул. «Цар Симеон» № 27, Бургас. Други запитвания или сведения се отправят до вр. централа на «Народни Будители», бул. «Тотлебен» № 22, София, г-н Андро Лулчев.

НЕОБХОДИМ СИНТЕЗ Не говорим срещу лица или наши институти - третираме въпроса чисто принципално. Знаем техническите трудности и гениалността, която се изисква днес от учения да направи един смислен синтез, да създаде една основна доктрина, която да обхване всички «положителни» науки. Да изискваме от нашите учени мъже, значи да не знаем какво да искаме. Но и това, което пишем за неволния синтез (наричан от нас по-вярно «умствена каша») в душата на студента, - е също така една истина, несъмнен факт на нашата действителност. Не е ли време да се справят, по какъвто и да е начин, с него - все по-добре и по-умело ще сторят те със своите професорски знания и опитност, отколкото да предоставят това на неопитните студенти? Чувството на единността на Битието в разнообразните му форми налага вече един синтез в основните истини на самите науки, защото фактите, тъй определени и изолирани, както се проучват в разните научни дисциплини, нито могат, нито действително съществуват. Изолирани явления в света няма, а има само вечно преливащи се един в други процеси, които ний се самозалъгваме, като мислим, че може да изолираме, но които си следват своя път, неразривно свързани по време, пространство и причинност. На това само обръщаме внимание с оглед на основната идея - да се набележат основните изходни пунктове на новото възпитание, ролята на основните реактивни идеи, които може да дадат тласък и условия за логически умствен живот, а не само тъпчене с факти и ненужни «закони» - изобщо да се сложи въздействието на личност върху личност или колективитет на по-здрави научни основи и следователно даде реални резултати, които да оправдаят похарчените средства и време, тъй щедро пръскани в нашите дни и създаващи в повечето случаи едно хилаво поколение, което, лишено от самодейност, чака да се настани на държавна трапеза, за да иждивя своите малки творчески сили не в самостойна работа, а във всекидневно стопяване и обезмисляние на собствения живот всред една китайска канцеларщина. Печален факт е, че нашата интелигенция живее тъй, като да се чуди какво да прави с безконечно дългия си живот, когото не знае с какво да изпълни! Задачата за всекидневния хляб е завладяла тясното съзнание, а удоволствията - дребни и елементарни, характеризиращи епохите на упадък, са погълнали всецяло вниманието. Големите идеи, които да вълнуват издъно душата и повдигат духа на огнени криле, се считат като празни мечти на безумци и се отминават с пренебрежение или съжалителна усмивка на уста. Нашата интелигенция, рожба на нашите и чужди училища и живот, прекарва ужасна душевна криза - и заедно с нея и целият ни народ, защото, ако солта обезсолее, с що ще се замести? А тя е обезсоляла значително. Това говорят фактите. И въпросът вече не е за отговорностите на тази печална действителност, а за възможностите да се даде, макар в крайно време, един нов тласък, ново направление, нова цел и задача на будните умове и души. Тези нови методи са известни на достатъчно хора от нашето общество; в тесен кръг те се практикуват и са дали отлични резултати. Създаванието на оптимиста е първият осезателен резултат от тяхната работа. Оптимист - не в смисъл на вулгарни, доволни от своето положение полуживотни, каквито понякога и материалното доволство и изобилието могат временно да създадат; а съзнателни личности, които, възприели свещените идеали за безкористно служение на обществото, се ръководят в своята дейност от дълбокото познание на Природните закони във всички области на живота; прилагат и имат резултати и се ползуват от техните плодове. Тези оптимисти са истинските разсадници на енергия в изгубилия вярата за по-добро бъдеще народ; малък квас, който има достатъчно сили да закваси околната среда. Те са винаги извори на енергия - индивидуална и обществена - оптимистът е самоценна личност, която дава стойност на самия народ. Нация, в която преобладават оптимистите, се отличава с висока жизненост, готова на всички жертви за общо благо, ценяща себе си, любяща ближния си. Създаванието на такъв народ, или, по-право - пробужданието и насочванието към подобна цел на годното в нашия народ, ние смятаме за една благородна и необходима задача на всички ония истински хора на науката, изкуствата и обществени дейци, чиито сърца трептят от безкористна любов към своите събратя, гледат на своя живот като на свещено призвание, за да проявят Разумното и Правдата, и желаят благото, достъпно тям, да стане достъпно на всички. Тия будни души, колкото и да са малки - подобни на извори, които, каквито и да са срещнатите препятствия, все пак един ден достигат с водите си големите реки и океаните, - веднъж ще се обединят в мощни потоци, ще оросят обезнадеждените печални долини на нашия живот и ще дадат сили, тласък и смисъл на бъдните дни. Природата никога не е изоставяла носителите на разумното, защото те са нейните истински деца. Страданията и нещастията, които преживяваме, сочат само на отдалечавание от истинските нейни пътища. Дълбоко проучвание и разумно следвание на тия нейните вечни пътища, наричани от нас Природни закони, правилно използувание силите, с които ни е надарила живата Природа, уместното им разходвание и съзнателното отнасяние към великите задачи на Битието, малка проява на която е нашият собствен живот с неговото външно многообразие във всички области на наука, изкуства и общественост- всичко това ще ни даде вярна насока и правилна цел; ще осмисли дните ни, ще донесе необходимите методи, ще направи възможни и постижими задачите, които сме си поставили, ще дари нов тласък на будните души, а те от своя страна ще станат истински живи светилници на свойте загубени всред дълбоката мрачина братя, които тъкмо поради това, често вдигат ръка един срещу други... А дотогава нека работим и се надяваме! - Край -

ИДЕЙНИЯТ ХАОС В ПОЗИТИВНИТЕ НАУКИ Колкото и да е странно, все пак е напълно вярно, че днешните «положителни» науки и дисциплини нямат единство на основната доктрина, изхождат от разни гледища и ни най-малко не се смущават, че техният изходен пункт или основна идея може да се намират в пълно противоречие с тоя на някоя друга също тъй «положителна» наука! Като резултат от това е, че в ума на студента или ученика се трупат факти, които той отначало, по личен почин, се труди да съпостави в логически свързани групи, от които неговият крехък ум да почерпи сила и знание, а по-късно той вижда невъзможността на това и се превръща в машина, заучаваща... наука!... Професорите, запознати добре със своите позитивни научни направления и методи, твърдо следват своите пътища - едни отиващи на север; други - на юг. А в туй време бедните студенти тичат от една аудитория в друга, ту с единия професор на юг, ту с другия - на север... Последните са логични и «прави» - за своите науки, но никой от тях и не помисля за оная умствена ли да го наречем, или психична, каша, която се образува в ума и душата на бедните учащи. Много често е даже явлението двама професори за едни и същи факти в различни факултети да приемат и искат на изпитите си различни «научни» обяснения... И не е ли тогава едничкият метод да се почувства студентът свободен - да стовари всичкото това «знание» още при вратата на училището и университета веднага след изпитите и да си «търси хала» за новия живот, който го чака, и който няма нищо почти общо с това, за което си е губил годините? Знания, несвързани с неговия собствен живот, необосновани с логика, достъпна нему, необлечени във форми, които не правят частица от него самия... Ето, с такъв хаос в душите от години студентите тичат след своите професори в различните техни умствени градини, в някои от които грее тропическо слънце, а в други духат северни ветрове и се грамадят ледени планини. За неволния синтез, за тая «научна» каша - да ни извинят за израза, - която ставаше и става понастоящем в душата на студента и ученика - никой и не помисля... А самите учащи чакат да «минат моста» - и да изхвърлят всичко ненужно още на отсрещния бряг! Прибавете при това и външните условия на политическия и обществен живот, краха на националните идеали и моралната покруса, която даде път и преднина на всичко отрицателно да се добере даже до върховете на обществената стълба - и вие ще имате донякъде картината за душевната немощ, ученото невежество и непригодност на учащия да се слее с живота и бъде активен негов член, носящ здрав усет и положителни творчески идеи.