Ани

ГЕОРГИ КУРТЕВ От Борис Николов С брат Георги Куртев се познавах много добре. Когато аз ръководех и направих чешмата в Тополица заедно с братята от Тополица, той също вземаше участие в тоя строеж. Планът на чешмата беше разработен от бр. Бертоли и бр. Борис. През 1928 год. строежа бе приключен. Тази чешма бе една символика на братският живот и тя изигра своята роля в онези години. Не само като чешма, а като образец за едно братско начинание, защото там ние почнахме от руините на един римски извор и направихме една прекрасна чешма. Снимките от това време направени от фотографа Васко Искренов най-добре ще ви заведат в онези години. С брат Георги Куртев съм се виждал много пъти. Той разказваше своите опитности от първите години с Учителя през време на двете войни - Балканската и Европейската, просто и увлекателно. Аз исках да ги запиша, но той се смущаваше когато виждаше, че аз изваждам молив за да стенографирам. Той млъкваше и прехвърляше разговора на друга тема. Тогава направих следното: при друг случай аз го подканвах и той разказваше и аз го слушах най-съсредоточено и в същото това време, аз бях сложил тефтерчето на коленете си под масата и записвах, като той не виждаше моята малка хитрина. Така записах неговите опитности и това са най-точните и верни. И други след това са ги преразказвали, но друго е да ги запишеш точно и след това да ги предадеш писмено. А когато ги помниш и преразкажеш след това, то спомените се променят. Така, че аз ги имам на стенограма, а моята стенограма е точна и пиша много правилно. Трябва да си намерите стенограф, който да ги разчете и запише. Познавам един брат, които може да свърши тази работа, но вие трябва да го откриете и да го помолите да предаде тези опитности. През 1920 год. Учителят е бил в Айтос и отседнал в дома на бр. Габровски. При Георги Куртев не е имало място поради многолюдното му семейство. Били решили на следващия ден - Петров-ден да отидат на Петров връх на екскурзия. Трябвало да станат в три часа през нощта и да тръгнат пеш, за да бъдат при изгрев слънце там, на върха. Но вечерта се изсипал пороен дъжд, продължил цяла нощ. Георги Куртев цяла нощ се измъчвал от това, че дъжда всичко ще провали. Но в уреченото време брат Георги става, запалва фенера и тръгва, за да отиде при Учителя. Среща бр. Петко Епитропов, който си погладил брадата и казал: „Не е писано да се ходи“. Георги го подминава и отива при Учителя с фенера, който Го посреща с думите: „Дойде ли Георги?“ Учителят влиза в стаята си и престоява известно време. Навън изгърмява страшно, светкавици проблясват. Излиза Учителят и го пита: „Излез вън и виж вън има ли едно прозорче в облаците на север?“ Излиза той, поглежда към небето, дъждът вали, връща се и казва: „Има Учителю.“ Учителят отново влиза вътре в стаята си и отново се чува гръм и светкавици. „Георги, иди и виж, има ли звезди на небето?“ Георги отива, поглежда небето и се връща. „Няма Учителю.“ Учителят отново влиза в стаята си - навън се чуват гръм и светкавици. Излиза и помолва Георги, да види, дали този път се е появила някоя звезда Георги се връща и се усмихва.“Има Учителю!“ Накрая излизат с Георги, който носи фенера, а Учителят се навежда и запретва крачолите си на панталона. Тръгват към Петровия връх. Когато стигат до една чешма, виждат как Петко Епитропов идва след тях с един фенер. Учителят се усмихва. Времето се оправя. През деня е хубав слънчев ден без нито едно облаче на небето. Прекарват чудесно всички. Има направени снимки от тази среща на Петров връх. Това е история за вас, а за брат Георги Куртев и съвременниците му, това бе живот за Цялото и за Бога. Георги поставя пред Учителя въпроса за създаване на братската градина. Учителят го запитва: „С каква цел?“ Отговор: „С идеална цел.“ Учителят му казва: „Ще се нареди, но по-късно.“ Така се случи, че по-късно онази сестра, която обслужваше на ул. „Опълченска“ 66 и помагаше на Учителя за улеснение в Неговия бит и помагаше на Гина Гумнерова в посрещане на гостите, получи в наследство една нива. Тя я подари на братството в Айтос. От тази нива изникна братската градина на Айтос. Името на тази сестра бе Василка Иванова от Айтос. Аз лично в тази градина не съм ходил. По-късно след заминаването на Учителя тази градина я превърнаха като култово средище, а не като място за братски идеи и живот. Особено след като си замина брат Георги Куртев. С него се разбирахме с една дума. Беше човек на Духа. С хората на Духа се разбираш с една дума и с един жест, с едно действие. На времето, Учителят се беше изказал за приятелите от този край и особено от Айтос: „Души, които са в почивка.“ А това е много неблагоприятно положение за тях. Знаех и други изказвания за тях от Учителя, че те имат подчертано религиозно съзнание и това ги караше да залагат на формата на нещата и да се крепят за тях. Затова не съм ходил на тази градина, но съм посещавал дома на Георги Куртев и на дъщеря му Надка Куртева. В Айтос имаше един извор, казваше се „Чортлен“ - това е древна лековита вода. Учителят я вижда и я превежда на български: „Вода на Духовете“. Това е малко изворче, от което излиза малко вода, колкото няколко пръста на ръката на човек. От нея се събират бавно по три-четири сантиметра в коритото му. Тази вода нито се намалява, нито се увеличава - тя е една и съща и при суша, и при дъждове. Значи, идваше от дълбоко място, не зависи от повърхностните пластове на земята. Тя идваше от върха, който се намира на изток от нея, а той се казваше „Абтарзак" - турско име. На самия връх, приличащ на купа сено - там се намираха нашите приятели. Там беше братско стопанство.. Георги Куртев се зае да почисти каптажа на изворчето и да се направи чешмичката Извика ме и аз му показах как се каптира и открих, че тази вода идва от върха и че това е радиоактивна вода Тя минаваше през жълта уранова руда - така нареченият минерал „тор булиш“. Тя е най хубавата уранова руда. Та аз я каптирах. Но водата бе по-ниско и не можеше да се вдигне нивото й, за да се направи чучурче и да потече. Нали имаше едно и също ниво и при суша и при дъжд! Аз направих след голямо умуване един котел от хума, така че да не се пропуща водата от него, закрепих го отстрана с големи камъни, а отвътре наредих речни камъчета едно до друго и за една нощ се напълни водата в котела и излезна водата нагоре и пре мина в чучура. Когато дойде водата на нивото горе и тръгна по чучура, аз сложих отново хума така, че като тече да не се смесва с друга вода. Потече и ползваше приятелите и населението над двадесет години. Но решиха да правят баня и с взрив разбиха камъни на върха и от детонацията се разместиха земните пластове и водата се загуби. Георги Куртев изпращаше така наречената „чортленска вода“ на Учителя в една стомна, а по-късно в дамаджана. Когато тръгваше някой от Айтос за София, по него се изпращаше дамаджана вода за Учителя. Учителят я харесваше тази вода и държеше да се пие от нея. Колко е приятно човеку да се срещаш с такива хора като Георги Куртев! Колко е угодну Богу, че такива хора се движат по земята. И колко е угодну Богу, когато братя живеят в единомислие! Аз живях с него в единомислие към Бога. Записал: д-р Вергилий Кръстев 1972 год., гр. София. Автор: Борис Николов 1972 год. ПЕСЕНТА „ИДИЛИЯТА“ И БРАТ ГЕОРГИ КУРТЕВ Два месеца преди да си замине брат Георги Куртев, Петър Камбуров получава писмо. „Брат Петре, като си замина, моля те, ела и преди да вдигнат тялото ми, изсвири ми „Идилията“. През 1920 год. когато Учителят за пръв път ми я изсвири и каза: „С тази песен ангелите водят душата на праведния при Бога“. Петър като получи телеграмата, че бр. Георги си е заминал, отива в Айтос и му изсвири „Идилията“. Това беше при пълното слънчево затъмнение през 1961 год. на м. февруари. Съществуват връзки в живота, които ние не познаваме. Записал: д-р Вергилий Кръстев 1972 год.

БОРИС НИКОЛОВ ЗА ГЕОРГИ КУРТЕВ: ЧОВЕКЪТ КОЙТО ЖИВЕЕШЕ С БОГА „Да се Весели Твоя Дух в моята душа“! Между многото неща, за които има да благодарим на Учителя, трябва особено да сме благодарни за онези незабравими срещи, които имахме при Него. Каква галерия от образи, характери и то необикновени. При Учителя идваха хора със стремеж, които търсеха път, които се подвизаваха, готови на служене и жертва. Хора с изработени характери, минали през огъня на страданието, учили в школите на древността, те продължаваха и сега своето учение. И тъй, пред нас се разкриваше един сложен и необикновено богат живот. Как осветляваше Учителят този живот, какви примери, поучения и правила извличаше от него, това е отразено в Неговите беседи, лекции и разговори. Това беше живата среда, която резонираше на Словото на Учителя и го предизвикваше да говори. Пред нас е човекът, който иска и Учителят - който дава. Между многото образи от първите ученици на Учителя, изпъква образът на брат Георги Куртев. Външно той имаше строг аскетичен вид, но в очите му имаше една приветлива насърчителна усмивка, която като че казваше: „Нашето щастие се държи на здрава основа, от какво има да се боите?“ Той даваше кураж на всички, и сам намираше сили да се справи с всички мъчнотии. Но едно нещо имаше в него неотменимо - той пазеше свята връзката си с Бога. Той я поддържаше с непрестанна вътрешна и външна работа. Тази сила в него привличаше хората. От него те очакваха помощ и получаваха помощ. Да работи човек с брат Георги беше приятно. Той не задължаваше и не заповядваше, но даваше пример. И когато човек изпълняваше едно негово поръчение, чувстваше сила и подкрепа и работата преуспяваше. При него човек се чувстваше включен в един голям и добър живот, и беше щастлив от това. Да, тези невидими връзки между човеците са особено ценни и плодотворни. По тях текат токовете на Всемирния живот, по тях ние ги изучаваме. Брат Георги имаше толкова естествено държание и простичка обхода, че неговия вътрешен живот оставаше скрит, но силата се чувстваше от всички - тя респектираше и туряше ред и порядък около него. За него беше естествено да ръководи и организира. Нямаше нужда да го назначават и избират. Това му беше дадено от „Горе", „Свише" - никой не можеше да му го оспори, и той сам не го изискваше или налагаше, но то идваше естествено. Такива хора изпраща Бог, когато полага основание - хора силни, устойчиви. Те са живото основание. Много примери ни е разправял брат Георги за своя живот, но един съвсем малък ще споделя с вас. През войната с турците, брат Георги беше старши санитар във военната болница, някъде към Беломорието. Някак естествено той беше поел всичката вътрешна работа и умело ръководеше малкия персонал, погълнат в работа от сутрин до вечер. Но идва отстъплението. Войските се изтеглят, а от началствата няма никой, който да даде заповед за евакуиране на болните - а те са 600 души. Турците настъпват ожесточени и избиват всички, които хванат. Тогава, брат Георги на своя глава евакуира болните за България и то с последните влакове. След това го изправят пред военен съд. - Защо ти на своя глава, без да имаш заповед, евакуираш болните? Брат Георги туря ръка на врата си и казва: - Аз реших тъй - по-добре една глава да падне, отколкото 600. Не можаха да го осъдят, явно е - той спаси 600 души. Брат Георги имаше вяра и упование в Бога и беше готов заради него на всички жертви. Рядко съм срещал човек с такъв богат вътрешен живот и с толкова много духовни опитности. При това в него имаше скромност, но и достойнство. Когато извиквам неговия образ, винаги си казвам: - Човекът, който живееше с Бога. Ето и днес Божиите работници идат. Те ще подемат Делото му, ще продължат работата по-нататък. Те са сред всички народи и вери по земята. Те образуват онази мощна духовна верига, чрез която Великият Разумен Свят работи. Те са изпратени вече. Те идат със светлина и сила голяма, като мощна огнена вълна. В нея светът няма да изгори, но ще се обнови и възроди. И всички вие, добри и скромни работници на Учителя, устоявайте за Неговото Дело - пазете свято неговата чистота и достойнство. В Духът е силата, а не в множеството. Не беше ли Христос сам срещу Юдеите и Рим. И тъй - „Не бой се мало стадо“. Поздравяваме ви с Духовната Нова Година. За учениците на Божественото учение, Тя ще бъде ново изявление на Бога, непознато до сега. „Винаги се радвайте. За всичко благодарете. Духът не угасяйте. Непрестанно се молете“. Братският Съвет. София, март, 1969 г., Борис Николов.

ГЕОРГИ КУРТЕВ В СПОМЕНИТЕ НА ВНУЧКАТА МУ НАДКА БОЕВА. Разказва Надка Боева. За дядо ми си спомням винаги с голяма любов. Най-светлите ми спомени са свързани с него, в детските ми години, в неговата къща. До завършване на средното ми образование съм живяла непосредствено до него. Много ни обичаше. Имаше желание да ни научи и не жалеше сили и средства за това. Спомням си с каква обич той пое задължението да ни издържа в София заедно с мен и брат ми, който завърши медицина и стана главен лекар в Бургас, а аз българска филология-учителка. Така дядо много ни се радваше, че сме успели и най-вече, че се изпълни неговото голямо и съкровено желание. Това беше негов завет и ние бяхме длъжни да го изпълним А през какви перипетии на живота минахме, само ние си знаем. Докато учехме ние живеехме в София на Изгрева. Тогава Учителят си беше вече заминал. Независимо от това, ние ходехме на беседи, играехме Паневритмия, срещахме се с много братя и сестри, запознахме се с много хора, които също познаваха дядо ми и винаги с любов говореха за него. Всичко това беше едно удовлетворение за нас и голяма радост, че имахме такъв дядо. Той беше благ човек, блага душа. Когато стоиш до него чувствуваш някаква лекота, някакво особено излъчване имаше, атмосферата около него беше приятна и на душата весело и чисто. Спомням си и до днес неговия светъл образ. Той имаше синьо-електрикови очи със златисти точици по тях. Погледа му беше много мил, гледаше на живота светло и открито, толкова мил човек беше, че от умиление не може да не го прегърнеш, да не се допреш до него, даваше сила, импулс за живота. Много го обичахме. Макар да не е имал високо образование, той знаеше много, четеше много, предимно беседите и окултна литература, които са му давали голяма духовна култура. Като малка му се чудех от къде знае толкова неща, а после разбрах каква светлина са му давали беседите. Дядо ми често разказваше за себе си, за детските си години. Той е роден през 1870 г. в Айтос, в много бедно семейство. В училище се е учил много добре, още от учителя си научавал и запомнял уроците. Казваше: „Аз нямах учебници както вие сега имате. Ходехме босички на училище.“ По-богатите деца са го канили в домовете си, да им помага на уроците и домашните. И като награда родителите им са го гощавали богато, понеже виждали че е беден, но способен. Друг път разказваше нещо, което ми е правило голямо впечатление. Като поотраснал още малко през лятото, работел като чираче в едно кафене. Горкото дете, то трябвало да носи тежки тенекии пълни с вода от Лъджата /чешма/. „Те бяха тежки, краката ми се преплитаха, но носех - само за да получа някой лев.“ Често съм плакала като разказваше за това, за мизерното си детство. Много обичаше да разказва за приемането му във фелдшерските курсове като войник. И пак му помогнала голямата памет и интереса към знание: как е станал медицински фелдшер, как е работил, и какви успехи е имал. И наистина той беше голям хуманист. Обичаше професията си и лекуваше с душа и сърце. След като е завършил военната си служба назначен е в Айтос за фелдшер и такъв е останал до края на живота си. Беше много обичан от хората, много го търсеха и предпочитаха. Освен това, че беше търсен за поставяне на инжекции, но беше и много сладкодумен. И се обръщаха към него да им говори, да ги успокоява и напътствува. Той имаше много лека ръка, просто като си сложи ръката и успокояваше болния Аз самата често боледувах и като си сложи ръката на болното място, особено на челото ми оздравявах. Слагал ми е вендузи, компреси, лапи. И с умиление си спомням като си сложи ръчицата върху мен ми отнемаше болката. Това беше една от най-големите му добрини към всички болни. Дядо ми си е бил по начало религиозен. Когато се оженили с баба ми, той е посещавал църквата и там са пеели. Правеше ми впечатление, че той знаеше много църковни песни. Пееше ги по някой път в къщи. В Айтос се запознал с ясновидката Кортеза и по-после с Учителя. Учителят идвал веднъж в Айтос и след това втори път, когато го пратили у дядо ми където пренощувал. Вечерта сложили на масата месо за вечеря, но Учителят казал, че не яде месо. Дотогава дядо ми нищо не е знаел за вегетарианството. Тогава прибрали месото от софрата и сложили пържени яйца. „От тогава“ казваше дядо ми „аз не вкусих месо“. След това дядо се подвизава в учението на Учителя. Редово посещавал съборите в Търново, за което често говореше. Така например разказваше един обикновен случай, който ми е правил силно впечатление като дете. Като били на събора в Търново Учителят бил на горния етаж в една стая. Отворил прозореца и пуснал внимателно една мишка, която била хваната в един капан. Има и други спомени, които аз не помня. Спомням си само, че когато майка ми умира, той бил на събор в Търново с баба ми. Получила се телеграма и дядо ми попитал Учителя как да постъпи. Учителят казал - само баба ми да отиде на погребението, а дядо ми да остане. И така направили. По-късно започнали в Айтос да се събират на групички и все пеели. Постепенно числото им ставало все по-голямо и когато един от братята Божил получил в наследство една къща, за да има повече място, съборили стената между двете стаи и така се получило един голям салон, в който и до днес се събират айтозлии. Божил оставил за себе си една стая, но и той и жена му скоро починали като оставили две дъщери, едната от които Любка е осиновена от братско семейство и живее сега в Пловдив. Та ние с Любка се познаваме още от деца от Айтос. Къщата на Любкини беше в същия двор където беше салона. В Айтос хората бяха много ентусиазирани. Как хубаво пееха песните на Учителя! Когато идваше някой от София заучаваха от него дадената от Учителя песен, и си я пееха, като я повтаряха много пъти. В Айтос са идвали от София: бр. Епитропов, Минчо Сотиров, Симеон Симеонов, Андро Лулчев, Атанас Николов, Михаил Стойнев и др. Беше дошъл и един друг човек, той беше грък, не му помня името, френолог беше. Гледаше ме, гледаше ми главата и ми каза, че ще стана „философка“ или литераторка. И като казваше тъй, аз си мислех; как ще стана аз литераторка? Не съм мислила тогава, че ще уча нещо подобно, на 5-6 години съм била. И действително позна, аз станах литераторка. Много интересно ми беше, когато дядо ми разказваше за Балканската война, в която е участвувал като фелдшер. Тогава е лекувал болни от холера. Според указанията на лекарите е трябвало да дава на войниците определен брой капки йод. Обаче дядо ми увеличил дозата произволно и наистина докато работел там нямало смъртни случаи. Един лекар го запитал: „Абе ти Георге, по колко капки им даваш?“ Дядо отговорил повече отколкото е определено. Лекарят отговорил: „Абе ти имаш ли акъл, ти си слагаш главата в торбата“. „Да“, отговорил дядо ми, „аз отговарям за болните. Има ли умрели - няма“. Така той ограничил заразата и смъртността. „Когато лекарите минаваха покрай леглата на болните си прибираха престилките за да не се допрат до тях. за да не се заразят. Аз минавах спокойно между леглата и всички войници ме обичаха.“ По едно време трябвало да отстъпват. Наложило се на оздравелите войници да се подписват билетите, за да могат да си тръгнат. Всички лекари обаче се разбягали, не ги интересували болните и го оставили сам като му казали: „Ти се разправяй с болницата и болните!“ И аз на своя глава подписвам билетите им, пускам ги и те си отиват. След това по този случай го похвалили началниците му и му дали 20 дни отпуска. Това е което си спомням от разказа на дядо. Като отишъл при Учителя в София той му разказал през какви перипетии е минал. Веднъж като се връщал от фронта минал през София. Решил да се отбие при един наш брат, да го види. По това време нямало хляб и хората често пъти гладували. Майката на това семейство по цял ден се молела на Бога за хляб. А дядо ми като отивал си рекъл, чакай да им занеса поне един хляб. И дъщерята като го видяла с хляба казала на майка си: „Майко твоят Господ донесе хляба!“ През войната дядо ми е служил заедно с брат Боев. Тогава бр. Боев е служил като аптекар. Чувала съм, че бр. Боев по-трудно е приел учението на Учителя. Веднъж когато Боев бил болен дядо ми му казал: „Да ти сваря чай или свари си чай“. „Не, не, не искам чай, ще ми мине“ - отговорил бр. Боев. „Обаче връщам се аз“ казва дядо ми и чувам Боян пие чай и си говори: „Не щеш чай, не щеш чай, видя ли!“ А аз се правя че не чувам и го оставям да си изпие чая.“ Има ги на снимка двамата, много хубави като млади. А сега нещо друго. Дядо още като млад е останал без зъби и не можел да яде твърди храни и все избирал средичката от хляба или пък попарки. Една вечер, пак по време на войната, някъде където трябвало да спят, те нямали мек хляб. Хлябът им бил много сух. Наблизо имало река. Той отишъл до реката, гребнал една купа вода и си сложил сухия хляб да омекне, за да го яде по-късно. Обаче станало така че донесли пресен хляб в това време и прясна храна и те се нахранили. Сутринта, казва дядо ми, като ставам гледам хляба в купата червен. А то какво било. Там от боевете текла много кръв в реката и водата станала червена. И той си казал, добре че не съм ял от хляба. Та такива случаи разказваше дядо ми. От млади години дядо ми си е посветил живота на делото на Учителя и много стриктно изпълняваха всичко с баба ми. Но най-важното, което мога да кажа за него, ама най-важното е, че той много се молеше. Много време отделяше за молитви. Сутрин винаги рано ставаше. Винаги правеше молитва за всяко начинание. На обед като се храни, вечер когато вечеряме. Изобщо много предан беше. Сега за една задача ще разкажа. В София Учителят е дал задача да се отиде на Витоша. Аз бях малка тогава и не си спомням точно как е било. Но в Айтос имали за задача да отидат на Петровия връх. Така се нарича една местност. Всеки ще си носи малко храна и вода и като отидат на върха ще запалят огън и ще си направят чай. Казано е: всеки ще върви сам. Без да говори с някого на разстояние един от друг. Всички били в салона в Айтос и на всеки 5 минути трябвало да тръгва по един човек във връзка със задачата. Добре, но някои се настигат. Тия които знаят, че не трябва да говорят, са изпълнявали, но други пък ги е страх, понеже тръгват рано в тъмно. И разправяше дядо ми, че се настигали и си говорели. Имаше една баба Петруша, тя вървяла по пътя и си пеела от страх. А то не трябвало нито да се пее, нито да се говори, а да се молят. Други пък ги залаяли кучета и от страх се отзовали в гробищата. Та имало такива куриозни случаи, но все пак който е могъл, правилно си е изпълнил задачата. Отишли на върха, независимо от това какво им се е случило по пътя, запалили огън и си направили чай. Тия които си изпълнили правилно задачата изпитвали голяма радост и удовлетворение. „Такова оживление беше“, казваше дядо ми, „та всички били доволни и радостни“. Много мили и изпълнителни бяха хората от Братството в Айтос. Имаше една баба Кальопа, ах колко беше добричка! Идваше у дома, а пък беше много бедна. Баба ми много я покровителствуваше. Много й помагаше. Почти през ден, през два идваше у дома на обед. Все я канеха. Мъжът й не я разбираше. Караше я да яде и да му готви месо. Изобщо от тяхното поколение имаше много добри хора. Те бяха много верни, много предани на Учителя. Още от началото, когато Учителят идвал в Айтос определил дядо ми за ръководител на Братството. Дядо ми е бил винаги скромен, както казва и леля ми, и но искал да го считат за някакво първенство. Той си ръководил работата в Братството, но беседите даваше да чете брат Крум. Той четеше беседите, а дядо ми си ръководеше молитвите и изпълняваше нарядите. А пък какви молитви казваше! Негови, със свои думи, толкова прочувствени, че втори човек от Братството не съм чувала така да се моли! Това го подчертавам. Не съм чувала друг човек така да се моли като него. Той се молеше от душа и сърце и който го слушаше се просълзяваше, толкова трогателни молитви правеше! Веднъж бях на Братската градина за няколко дни при него Аз спях горе в салона, а той в стаята до него. Всяка вечер той ставаше в три часа, да се моли и аз го чувах как се измива, облича белите си дрехи и отива в малката стаичка. Там се молеше и пееше. Няма да забравя как хубаво пееше тогава в ранната утрин. Аз, която много трудно можех да стана, се събудих и заслушах в пеенето му, но той като че ли не пееше, а хиляди ангели пееха с него. Това беше незабравим хор от сладкогласни ангели пеещи и молещи се в небесата. Това ме порази. Разказвах му после за това, а той ми отговори: „Ставай и ти, и ще видиш и чуеш още много.“ Когато почина баба ми, той правеше много молитви. Пък и какви думи казваше за нейната душа! Много големи молитви правеше. Аз мисля, че тези молитви му повдигаха духа и че той благодарение на тия молитви имаше усещане, имаше виждано правеше връзка с небето, но никога не се изявяваше. Не казваше това видях или това чух. Никога не го казваше, но чувствахме, че когато правеше молитва, не беше той. Имаше един такъв случай: Молитва в молитва. Когато той се молел в 2-3 ч. посред нощ чува друга молитва на жена, която се молела и казвала: „Аллах, аз съм бедна. Нямам хляб, нямам пари. Помогни ми!” Жената била туркиня и се молела на турски. Но дядо ми разбирал турски и в тоя момент си прекъсва молитвата, облича се и тръгва, намира тази къща ли, колиба ли, на края на града и я заварва че още се моли. Почукал той на вратата, влязъл, оставил й пари и казал: „Аллах ти праща тия пари!“ и се върнал. Много съм се чудила как той е чул и как е намерил тая жена! Той имаше много връзки с турци, които много го обичаха. Живял дълги години в едно турско село, където е бил секретар-бирник. Знаеше много хубаво турски и пееше една хубава турска песен и ни я превеждаше на български, но аз съм я забравила. А как се празнуваха Петровден и съборите! Те се празнуваха много тържествено. Това бяха празници които се очакваха с нетърпение. Всичко ставаше на градината. Хората идваха от селата от вечер. Няма да забравя, като станехме сутрин виждахме много каруци. Тогава нямаше както сега автомобили. Всички идваха с каруци и ние виждахме коли, коне и хора под дърветата в градината. Тия хора бяха простички, скромни. Идваха с по-новите си дрешки и с по една черга. Полегнат, поспят през нощта и сутринта ставаха рано, мълчаливи, всички на молитва. Това беше толкова мило, толкова хубаво, като че ли бяха ангели. Спомням си един бай Димо от Тополица. За него си заслужава да кажа нещо. Той беше толкова предан на Братството човек Може би и не знаеше да пише даже, но тъй хубаво се молеше! Като се молеше, така си издигаше главата нагоре, като че виждаше Господа в небесата и всичките ангели! Такава хубава душа беше. Беше много трудолюбив. Винаги ми е правило впечатление големите му и груби ръце, но достойни за уважение. Работеше на нивата с много любов и сили и даваше много духовни енергии за Братството. А той много обичаше дядо ми и много често идваше у дома. И като дете много съм си мислила какво разговаряха с него, когато бай Димо беше толкова мълчалив човек. А дядо ми казваше: „О, вие не знаете каква богата душа е той!” И наистина имаше много доказателства за това. Никога няма да го забравя! Освен бай Димо имаше и един бай Панайот. Имаше и един бай Митю, който още е жив и свири на цигулка на Паневритмията по време на съборите. Имаше и много други, които бяха от Тополица и от далечните села. Идваха и едни хубави жени, пребрадени, с хубави селски носии, с шарени престилки. Интересна и живописна картина представляваха, когато всички се нареждаха на молитва. И гледаш как се молят, как пеят, как хубаво звучаха песните на Учителя сутрин рано преди изгрев слънце, като ангели слезли от небето. Това бяха незабравими празници! А след като се изпълни наряда те пееха по цял ден. А пък любимия чичо Крум, който четеше беседите беше много сладкодумен. Около него се събираха много хора и все им говореше. И така се създаваше много хубава, топла атмосфера през всичкото време. И така по цял ден в песни и молитви минаваше времето. Сега разбирам колко са били предани на делото на Учителя. Тогава всички се хранехме отвън пред къщата. Постилаха едни такива дълги месали, трапезите заемаха едно голямо пространство. Готвеше се в големи казани и от там се сипваше на всеки в чиния и така минаваше обеда в песни и интересни разговори. Носеха много бонбони и черпеха. Така минаваше весело денят. Някои разказваха свои случки, преживявания и спомени с Учителя. Спомням си например една жена от с. Карагеоргиево, която разказвала, че имали една нива която продали и парите разделили с няколко души, за да отидат на събор в София, за да видят Учителя. Те много жадували да видят и чуят Учителя. Въодушевлението на братската градина беше голямо. Хората бяха простички, скромни, искрени. Празниците и съборите бяха за тях единственото духовно общуване с приятелите. Те с нетърпение чакаха да дойдат тия празници и общо да се помолят. Дядо ми освен, че изпълняваше нарядите, които се изпращаха от София, но той правеше и други молитви, свои. Тези негови молитви никъде не са написани и никой не може да ги повтори. Те бяха най различни и много вдъхновени и пренасяха присъствуващите някъде в небесата и всички придобиваха вдъхновение, просветление, вътрешна радост, пълнота и всички си отиваха изпълнени с вяра и упование. А когато ги изпращаха какви песни се пееха. Всички вървяхме надолу към чешмата и тия които остават заставаха като в шпалир да изпращат гостите и пееха песни. Особено „Братство, единство“ докато се изгубят приятелите от погледа им. Отиваше си един ден прекаран като че ли в рая на земята. Душите ни преливаха от радост, обич, доброта и красота, чистота и искреност. Споменът от прекараните часове с приятелите оставаше за винаги в съзнанието ни. Съборите траяха три дни. Тогава идваха най-много гости на градината. Идваха от околията на Айтос, от София и от други градове. От по-възрастните братя бяха Минчо Сотиров, Михаил Стойнев, Петър Камбуров, Васка Камбурова, Веса Несторова, Георги Томалевски, Боян Боев и др. Особено Петър Камбуров свиреше на цигулка и внасяше особена хармония, и всички много го обичаха, особено дядо ми винаги го очакваше с нетърпение. Относно разговорите му с братята. Откакто го помня при дядо ми идваха много хора. Професията му беше такава, че го търсеха не само като фелдшер но и като съветник. След пенсионирането си той живееше на градината и много хора отиваха специално при него да разговарят. Той имаше интуиция и хората казваха, че той им предсказвал какво ще стане за много неща. Често обичаше да казва: „Господ каквото отреди, така ще бъде.“ Много пъти повтаряше тия думи. А за далечното бъдеще той казваше: „Вие ще го видите това време, то ще дойде. Вие ще го преживеете това време.“ И наистина много неща, които казваше излизаха верни. Дядо ми беше много любознателен. Той четеше не само беседите. Той четеше и вестници и други книги. Когато следвах и учех, той влизаше в стаята ми, вземаше от книгите ми и четеше. Питаше ме после, даже ме изпитваше върху това, което той беше прочел. Правеше ми впечатление че не пропускаше никоя моя книга. Интересуваше се каква е и за какво се разправя. Вземаше я, разлистваше я и пак я оставяше. Все ме питаше докъде съм стигнала. Той не беше едностранчив в интересите си. Интересуваше се от наука, обичаше да говори за Айнщайн. Аз за първи път чух от него да говори за този велик учен. Той говореше за Толстой, за великите композитори, за които е чел в беседите и какво е казал Учителят за тях. Още в детството си съм чувала тия имена от дядо и после в живота си съм ги преоценявала какво представляват. Отношението му към близките. Той имаше „милозливо“ както казваше отношение към близките си. С милост се отнасяше и тази дума често я употребяваше. Обичаше всички мои лели - негови дъщери, които са били седем на брой. Имал е особени грижи към тях. Най-голямата му дъщеря, моята майка е починала много рано, през 1925 год. и Въпреки това той е преживял тази скръб, която засилва вярата му в Бога. Всички те са приели учениепю на Учителя от него и са предани на Учителя. Като ги възпитавал в тоя дух, той е обръщал много малко внимание на преходните неща в живота. Понеже се е родил в турско време, отнасяше се с по-малко внимание към външните неща. Например по отношение на облеклото, на нравите на времето. Обаче с течение на годините той е виждал как се променя живота. Той естествено не можел да стои на едно и също място, и се е променил много. Отношението към баба ми. Те се обичаха много, добре се гледаха двамата. Тя му готвеше хубаво. По природа тя беше по-затворсна и вглъбена в себе си и сдържана. Много мила картина представляваха двамата сутрин през лятото. След молитвата си закусваха и излизаха навън на двора сред цветята и си пиеха кафето седнали на малките столчета. А аз нали все късно ставах виждах вече празните чаши оставени до саксиите и си мислех: „Пак закъснях, изтървах златния миг!“ В къщи те живееха скромно. Покъщнина много малко имаха. Имаха, което е най-необходимото. Той считаше за лукс да се купи за в къщи някаква мебел. Аз си го обяснявам с времето в което е живял. Баба ми беше от по-добро семейство, по-имотно. Тя разбирала кое е по-добро и кое по-лошо и затова често е водела война, за да купи нещо за в къщи. Тя горката не можа да живее дълго. Като беше болна той много се грижеше за нея. Цяла година и повече тя беше на легло. Така премина живота й и най-сетне почина. С нея добре преживяха. Имаха хубав живот. По-късно вече той отиде да живее на градината. След много години и след построяване на салона на Изгрева по инициатива на леля Дора дядо ми се съгласява да построят къща на Изгреба и дава малко пари. Леля също дава своите спестявания. И така тази къщичка дълго време преживя на Изгрева като приютяваше много хора и от Айтос. Макар че живееше на градината той почти всеки ден идваше в града при нас. Не можеше да свикне без домашната обстановка и без контакта с нас. Имаше си каручка с магаренце и така си пътуваше всеки ден с нея. До последните си дни от живота той прекара на градината и там почина. Най-важното беше, че той посади великото учение на Учителя у нас и неговите последователи от Айтос. Записала: Марийка Марашлиева.

МОЯТ БАЩА ГЕОРГИ КУРТЕВ Автор: Дора Куртева. Баща ни Георги Куртев имаше многолюдно семейство: пет дъщери и един син. Една от дъщерите бях аз - Дора Куртева. Част от моите спомени се дължат на разказите на моя баща, а друга част на моите лични наблюдения в семейството, в което живеех. Когато съм била малка, според разказа на баща ми, Учителят бил започнал да държи сказки по френология из градовете. Веднъж, баща ми получава едно писмо от Димитър Македонски, който е рожден брат на Тодор Стоименов от София. Писал на баща ми следното: „Георге, г-н Дънов ще пристигне в Айтос и ще държи сказка по френология. Непременно да посетиш сказката.” „И“, казва тати, аз посетих сказката, запознах се с Учителя и го „поканих на гости.” Отначало Учителят казал: „Не, аз съм на хотел“. Обаче баща ми му казал: „Г-н Дънов, за благословение заповядайте на обяд.“ И той казал: „Добре.“ И наистина той дойде, сложихме масата, каквото имахме за ядене. Седна той, точно насреща на масата, така че от двете страни на Учителя бяха баща ми и майка ми, а ние децата на една малка софричка долу сме наредени на храна. По онова време децата се хранеха отделно от възрастните на малка софричка. А аз, още от малка обичам да заглеждам хората. Независимо какъв е, дали е беден, богат, циганин или просяк обичам да оглеждам хората. И така, аз се оказах на малката софричка, седнала точно срещу него и се случи така, че Го гледам направо в очите. Учителят също ме гледа, после оглежда всичките деца и направи някои изказвания. За най-голямата ми сестра Цветанка каза, че тя има духовна връзка с Него и с невидимия свят и направи един опит с нея пред всички ни. Учителят сложи ръка над главата й, и тя се извлече от тялото си в невидимия свят и ние чувахме само говор от устата й, да разказва за неща, които тя виждаше в онези светове, през които Учителят я прекарваше и водеше. Този опит е направен за уякчаване вярата на баща ми в способностите и знанието на Учителя. За моят брат, Учителят се обърнал към баща ми и му казал Той върви по твоя линия.“ А за мен Учителят казал: „Туй нито е лъгало, нито ще лъже”. Но баща ми понеже в онези години вече се занимава с четенето на окултни книги, знаел за прераждането и решил, че аз имам връзка с някои преродени родови духове. Обърнал се към Учителя и му казал: „Г-н Дънов, аз много добър чичо имах. Имах еди кой си чичо, да не би той да се е преродил в нея?“ Чичо ми се казваше Георги. „Не, не,“ казал Учителят. „Никакъв чичо, никакъв Георги, то идва от един висок свят“. Така е казал за мене Учителят на баща ми. И това нещо баща ми го е казвал в продължение на моя живот три пъти. Напоследък, когато щях да дойда в София и преди да си замине, баща ми пак ми каза тия работи. И аз бях много доволна от това, че Учителят е посочил у мене такова хубаво качество. Наистина аз не можех да лъжа, нито малко, нито много. Абсолютно никаква лъжа. Някога съм икономисвала истината, това не отричам, но общо взето щом икономисам истината, аз веднага се коригирам в себе си: „Не, това не е вярно, истината е тази“. Не мога да лъжа защото съм чувала хора, които тъй изкусно лъжат, че просто сами започват да си вярват. Но за мен е изключена лъжата. И Учителят много право е казал. А Той вижда всичко, знае всичко, може всичко. Това е за детето, гдето нито е лъгало, нито ще лъже. Учителят идваше в Айтос. Вече бях по-голяма и съм отишла да Го поздравя. Ние бяхме много деца в една малка къщичка и да искаше, Той нямаше къде да се подслони у нас. Затова Учителят идваше в друга една къща там хората бяха по богати, имаха по-големи възможности за посрещане и приютявано на Учителя. Та в тази голяма къща Учителят отсядаше и аз отивам да Го поздравя. Обикновено в такива случаи при Учителя имаше някой посетител, а други чакаха реда си. И както чаках в това време започнах да плача със сълзи, ама така плача от душа и сърце. Виждам, че в мене нещо плаче от сърце и душа и се чудя защо плача. Това е необичайно за мене. Наближава времето да влезна при Учителя, избърсвам сълзите си, влизам при Него, целувам Му ръка, сядам на стола и не си спомням какво съм Го питала и Той какво ми е отговорил. Но запомних едно, че плаках от сърце и душа. И след години вече в последните дни на баща ми, аз му разказах този случай: „Тате, защо когато исках да вляза при Учителя всякога много, много плачех? Без да зная защо?“ А той ми каза: „3ащото душата ти е познала Учителя.“ И наистина след като си замина тати, в една беседа, не си спомням точно коя, намерих тези думи и аз няколко пъти ги прочитах в беседата на Учителя, че ученикът плаче, когато душата му познае Учителя си. Разбрах, че има свещен плач. И сега, когато се съберем в края на месеца, да отпразнуваме денят на Учителя, на 27-и на всяко число от всеки месец, седнем там на масата, наредим се и аз винаги си плача. Като стане дума за Учителя аз винаги плача и не знам защо го правя. Вътре в себе си го чувствувам този плач като свещено място и от това свещено място получавам помощ и всеки момент то ми помага. Това е за мене светая светих. И всяко нещо което съм поискала Учителят, винаги ми помага „а ла минут“. Имам един много интересен случай. Той е много маловажен за вас, но аз ще го разкажа, макар да изпитвам неудобство. Касаеше се за едно пръстенче. Бях си загубила едно сребърно пръстенче, което Надка Боева ми бе подарила, долу в избата при мивката. Когато мия чиниите, аз свалям пръстените от ръцете си и ги слагам в джоба на една престилка, за да не се цапат. Измия ли чиниите, бъркам в джобчето и отново ги слагам на пръстите си. Обаче веднъж съм забравила да ги ги сложа на ръцете след измиването на чиниите и съм сгънала престилката и съм я сложила както обикновено в чекмеджето на масичката. Мина известно време и по едно време виждам, че пръстените ги няма на ръцете ми. Отивам да ги търся, изваждам престилката от чекмеджето и едното пръстенче с камъче падна долу на земята, видях го къде се отърколи, наведох се и го взех. А онова, сребърното пръстенче го няма, мислих че и то е паднало долу, и го търся, търся, но не мога да го намеря. Обърнах наоколо всичко. Няма го. Дойде един брат и една сестра, помогнаха ми и вдигнаха шкафчето с печката, оглеждам насам и натам няма го. Както и да е - примирих се. Обаче се качвам горе в стаичката, където имам снимките на Учителя и ми дойде на ум да се обърна с молба към Учителя. Свързах се мислено с Него и казах: „Учителю, кажи ми къде ми е пръстенчето?“ В същият момент чух: „В чекмеджето“. Така ми се каза. Отивам дръпвам чекмеджето, а пръстенчето вътре, точно на средата на чекмеджето. А преди малко, когато проверявах вещ по вещ, игла по игла, там нямаше нищо. А сега имаше. Взех го, благодарих на Учителя и си го сложих на пръста. Това е един малък, обикновен пример, но и за много други работи и по-дребни и по едри и когато съм затруднена с някои проблеми от моя личен живот, аз винаги към Него се обръщам, винаги към Него насочвам мисълта си. И получавам отговор и разрешение на въпроса. Това показва, че Учителят винаги е между нас и всякога ни чува и ни помага. Но защо? Това означава създадена вече връзка между ученика и Учителя. Тази връзка е връзка между човешката душа, която е познала Бога и има общение с Него. А това общение става чрез молитвата на ученика към Бога. Учителят често извикваше всички ръководители на братствата в България понякога им държеше беседи, правеше им съобщения или им даваше напътствия по общата работа на братствата. При едно такова събиране. Учителят казал: „Всички вие сте ми много добри, мили ученици, но най-добрият ми е брат Георги Куртев, единствения, най-добър на света ученик.“ Това изказване често го разказваше ръководителят на братството на Нова Загора - Георги Маринов. Дъщерята на Георги Маринов - Ричка се омъжи за Методий Шивачев, който в последствие стана ръководител на Нова Загора. Та това изказване през многото години сме го чували както от сина Марин, така и от дъщерята Ричка, които го знаеха от техния баща Георги Маринов. Тези похвални Слова от Учителя, аз ги смятам не като хвалба, а като пример за подражание и като образец за един истински ръководител. Баща ми, Георги Куртев имаше винаги контакт с невидимия свят. Аз много пъти съм го виждала как разговаряше и жестикулираше с някого пред себе си, когото аз не виждах. Един ден той ми каза: „Вземи оправи и разтреби стаята защото, ще ни дойдат гости.“ И аз докато оправя стаята, поглеждах навън през прозореца и очаквах да дойдат гостите през портата, защото при нас идваха много гости. Обикновено почукваха, повикваха и някой отиваше да ги посрещне и доведе при баща ми. Но тук се случи съвсем друго нещо. Баща ми се обърна и започна да приема гостите с разни движения, като им посочваше кой какво място да заеме. И между другото каза, че ще имаме един голям гост. Аз оглеждах стаята и нищо не виждах. Моите очи бяха отворени за физическия свят, но затворени за духовния свят Аз виждах как баща ми разговаряше с този голям гост, с жестове и с думи. Аз се ослушвам и разбирам, че баща ми пред мен разговаря на някакъв език, който аз не разбирам с този голям гост. След като свърши разговора той се обърна към мене и ми каза: „Ето вече гостите си заминаха, свободна си!“ И каза: „Да. с един много голям гост още ще имам аз разговор.“ И наистина той разговаря с Него, с този голям гост, който аз не виждах, който не знам кой беше и как се казваше. Баща ми не каза нищо. Веднъж аз стоя на неговото легло, а той ми казва: „Доре, където седиш ти, Учителят беше седнал там и един час разговаряхме с Него.“ После ми обясни с какъв костюм и как е бил облечен Учителя. Разказа ми какво Учителят му казал. „Георге, ние сме доволни от тебе, хайде ела вече, ела да си починеш. Много стрели те стрелят, но ти преодоляваш. Затуй ела вече да си починеш.“ А баща ми му казал: „Учителю, ръцете ми държат, краката ми държат, очите ми виждат добре, нека още малко за Делото Божие да поработя.“ А Учителят запитал: „А кога тогава?“ И баща ми му казал „Когато Бог Отец каже.“ И Учителят кимнал с глава: „Е, добре.“ Баща ми живя още няколко години след този разговор с Учителя. Баща ми си замина на 14 февруари 1961 год.. Баща ми имаше хубав глас и често си пееше: „Ще се развеселя“ - песен от пророк Исайя. Баща ми често споменаваше, че негов духовен ръководител е пророк Исайя. В молитвите си в 12 ч. полунощ той пееше: „Ти си ме мамо човек красив родила“ - от Паневритмията. Обичаше да пее една евангелска песен от първите години на неговото духовно подвизаване: „Честит тоз ден кога стана“. Последните думи на нашият баща Георги Куртев бяха: „Деца мои, следвайте и прилагайте делото на Учителя. Бъдете верни на Делото Божие. Бъдете умни, добри, честни, любящи, справедливи, обичайте се и си помагайте. Посрещайте с любов гости и изпълнявайте задълженията си. Бъдете будни за всички. Стъпвайте по моите стъпки и не бойте се! Аз няма да ви оставя никога. Вие сте моето богатство и съм доволен, че всички възприехте делото на Учителя. И стремете се да го прилагате в пълнота. Когато си замина вземете снимката ми и изливайте болката си и аз ще ви помагам“. За мен той е жив както преди, така и сега и в бъдеще. Необходимо е само чиста и здрава връзка. Накрая, в последните си дни на земята пред брат Добри Ганев той си е предсказал и деня на заминаването и лично си е написал некролога. При заминаването си се е ръкувал с дъщеря си Донка и брат Добри Ганев. Вдигнал си е ръцете нагоре и казал: „Господи, приеми душата ми и предавам духът си в Твоите ръце.“ И тихо, мирно, спокойно си замина и с това приключи земния си живот. Тези мои думи за вас ще бъдат спомени за брат Георги Куртев, а за мен, неговата дъщеря са живи случки и събития в моя живот. (Записала: Марийка Марашлиева).

НА БРАТ ГЕОРГИ КУРТЕВ Един живот дълъг, преминат в несгоди с пример да ни свети, Бог го нам проводи. На тънещите в мрака, той беше светило, че здраво държеше духовното кормило. Честността му грее. Живота му свети. Пазеше свещено Божиите завети. Тялото му тленно, може би е прах, но духът му с нас е и не ни е страх. Бог ще ни помага, кога сме в беда. В пътя на доброто, чертаем следа. Заветът му беше от кратки слова, които отекват във всяка душа. Люби, учи, мълчи. Брата си прости и пътя си напред продължи. 1961 год. (от Георги Събев) НЕГОВИЯТ ЗАВЕТ Бъдете вий будни всеки ден и час, само тъй ще може Бог да бди над вас. Всякога във всичко Любовта търсете, времето ще дойде и за плодовете. Един към друг бъдете с преданост верна, с топлота в душата и любов безмерна. На Учителя верни. С дела си светете. На слабите братя опора бъдете. Деца мои, мили братя и сестри, във любов живейте със всички души. 14 ноември 1961 год. (от Георги Събев) /на деветия месец след заминаването му/

СЪДЪРЖАНИЕ 1. На брат Георги Куртев - от Георги Събев... 2. Неговия завет - от Георги Събев 3. Моят баща Георги Куртев - от Дора Куртева 4. Георги Куртев - спомени от внучката му Надка Боева 5. Човекът който живееше с Бога - от Борис Николов 6. Георги Куртев - спомени от Борис Николов 7. Слово за Георги Куртев по случай една година от заминаването му - от Мария Тодорова /1898 -1976 г./. 8. Георги Куртев - спомени от Мария Тодорова 9. Истинското подвизаване - от Мария Тодорова 10. Изпитът - от Мария Тодорова 11. Религиозно и духовно съзнание - от Мария Тодорова 12. Души в почивка - от Мария Тодорова 13. За Синархическата верига - из тефтерчето на Георги Куртев 14. История на братската градина в Айтос - от Георги Събев 15. Георги Куртев - кратък животопис - от Георги Събев 15. 1. Закуски и уроци 15. 2. Георги като чираче 15. 3. Георги изпуснал виното 15. 4. Торба с пари в Скалак 15. 5. Туркинчето Гюлсюм си търси жених 15. 6. Санитарната школа 15. 7. Запознаване с Библията 15. 8. Запалили кошарката му 15. 9. От враг - приятел 15. 10. Твоето място не е тук 15. 11. С пушка или Библия 15. 12. Начало на духовното пробуждане 15. 13. Изявлението на пророк Елисей 15. 14. Първата сказка по френология 15. 15. Втората сказка по хиромантия 15. 16. Отказ от тютюнопушене 15. 17. Последния сеанс в Айтос 1912 г. 15. 18. Първата беседа в Айтос 15. 19. Запознаване с вегитарянството 15. 20. Огнената риза. 15. 21. Ето човекът 15. 22. Солунската песен 15. 23. Как си дошъл 15. 24. Трите хляба от Скопие 15. 25. Този хляб, ти ще го раздаваш 15. 26. На гости в село Изворите 15. 27. Уволнен по съкращение. 15- 28. Решили да бият попа 15. 29. Намерената кесия 15. 30. Да живееш за истината. 15. 31. При болното дете 15. 32. Молитвата на туркинята 15. 33. Пет минути преди дванадесет 15. 34. Влакът спря в полето 15. 35. Истинският човек.. 15. 36. Помощ на бедната вдовица 15. 37. Гледай, нагледай му се. 15. 38. Поканен за събор 15. 39. Кой да бъде ръководител? 15. 40. На изпит за двадесет години 15. 41. Разкаяла се 15. 42. Необикновения гост 15. 43. Изчезналата бяла риза 15. 44. Помоли се сърдечно. 15. 45. Святия човек - файтона и Мустафа 15. 46. От кое да се откажа - от момата или от идеите 15. 47. Коя жена да се изпъди - на бащата или на сина 15. 48. Строежът на заслона и смачкания пръст 15. 49. Ти кога си тръгнала 15. 50. Оставили колата? 15. 51. Как бр. Куртев му помогнал 15. 52. Как работеше бр. Георги Куртев 15. 53. Дясната ръка на Георги Куртев - бр. Божил Иванов 15. 54. Как да ни познавате? 15. 55. Невидимите и видими пътища 15. 56. Двата портрета на Георги Куртев 15. 57. Пословична откровенност 15. 58. Последното слово на бр. Георги Куртев 15. 59. Изпращане на далечно пътешествие 16. История на чешмата-паметник „Тополица“ -от Георги Събев 17. Георги Куртев - поема от Пенка Краева 18. Из царството на спомените - от д-р Вергилий Кръстев 19. Обръщение 20. Послепис ____________________________________________ Редактор Вергилии Кръстев БИБЛИОТЕКА „ЖИТЕН КЛАС“

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА Написаното в тази глава — последната от Евангелието от Йоан, дава основание на всички, които познават поне някои от основните истини на Божественото тайно учение, да твърдят, че явяването на Иисус пред учениците Му след Неговото възкресение е или във формата на духовното тяло, което дълго време запазва формата на физическото тяло, или е материализация — едно велико изкуство и знание на Великите Посветени, а, естествено, и на най-великия от великите — Христос. Първото появяване в градината пред Мария Магдалина е най-вероятно с духовното тяло, а онова, при което Той позволи на Тома да тури пръст в раната Му, е материализация. У четеца на настоящата малка книга не бива да остава ни най-малко съмнение за възможностите на такава материализация, защото такива явления и сега са наблюдавани от пътешественици в Хималайските планини, където понякога могат да се срещнат ученици и Посветени от Братството на Агарта. Щом този факт е овладяно изкуство на Посветени в тайната наука, колко повече то е възможно за явилите се на земята Учители и на Божия Син Христос. И в тези материализации Великият Дух на Христа взема пак формата на Иисус от Назарет. Едно от явяванията, за които става реч в настоящата глава, е станало край Тивериадското езеро — там, пред Симон Петър, пред Тома, нарицаем Близнец, пред Натанаил от Кана Галилейска, пред Заведеевите синове и други двама от учениците Му. На разсъмване, след като през нощта не успели да уловят никаква риба, видели човек на брега и тъй като били навътре в езерото, не познали, че това е Иисус. „Деца — проговорил човекът, — имате ли нещо за ядене?” „Нямаме — отговорили те, а човекът казал: „Хвърлете мрежата от дясната страна на ладията и ще намерите там риба.” Хвърлиха мрежата и с големи усилия успяха да я изтеглят от водата. Тогава ученикът, когото обичаше Иисус, получи прозрение в себе си и рече на Петър: „Това е Господ!” Като чу това, Петър препаса връхната си дреха, защото беше гол, и се хвърли във водата. След него и другите дойдоха с ладията на брега. Като излязоха на сухо, видяха разстлана жарава и на нея риба и хляб. Когато Симон Петър отвори мрежата, намери в нея сто петдесет и три риби, които бяха толкова едри, че едва не скъсаха мрежата. „Седнете да обядвате” - рече Иисус, но всички мълчаха. Никой не се реши да Го попита кой е, защото на всекиго стана ясно по вътрешен път, че е Той — Господ. Иисус взе и раздаде на всички хляб и риба (Йоан 21:1-13; б.р.). Мнозина са се залавяли да тълкуват числото сто петдесет и три. Още в древната християнска епоха хората са мислели, че то не е случайно число. И по-късно, когато се е започнало духовното движение за освобождението на България от османско иго, възрожденският свещеник Константин Дъновски — баща на Учителя Петър Дънов, ръководител на Бялото Братство в България — е получил в Солун един от 153—те антиминса, с които е открил първата българска църква във Варна, тъй като без такъв антиминс не е възможно да се освети църква. Сборът от цифрите на това число е девет, а това е число на сбъдване или благоприятен завършек на започнато дело. Девет е краят на цифрите и краят на даден процес, а шест е началото, тъй като шест е число на любовта. Това ще рече, че когато едно дело се започне с любов, то ще има сполука. Цифрата 6 е посаденото семе, а цифрата 9 е плодът. Явяването на Иисус пред учениците на Тивериадското море е третото по ред след възкресението. След като се нахраниха, Иисус запита Петър три пъти: „Любиш ли Ме?” Три пъти Петър отговори: „Любя Те, Господи.” Иисус три пъти му каза: „Паси овцете Ми.” Зачетен беше Петър с това, че ще пасе овцете на Божественото стадо. Това е нашата вяра, нашата епоха, която е под знака на Петър. Петър е, който извади ножа в градината, където заловиха Иисус Христос. Петър три пъти се отрече, преди да пропее петелът. Петър пръв скочи във водата, като чу, че появилият се човек на брега е Господ След това Иисус му предрече от каква смърт ще умре, което ще рече — какъв е краят на личната му карма, тъй като всички ученици платиха своята карма. Той му каза: „Върви след Мен!” Тръгна Петър, но като се обърна, видя, че след него върви този, когото обичаше Иисус. Тогава усети в себе си нещо като ревност и рече: „Господи, а с този какво ще стане?” Тогава Иисус му каза: „Ако искам да остане той, докле дойда, тебе що ти е?” Текстът навежда на мисълта, че Петър ще поведе Христовите люде във великата Вяра, на която Той е символ, но след Него иде Йоан, символ на Любовта. Учениците помислиха, че Йоан няма да умре, защото Иисус каза: „Ще остане той, докле Аз дойда.” Този е ученикът, който свидетелства това и който написа тази Свещена книга, наречена „ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН” . Същият ни казва и следните знаменити думи: „Има още и много други дела, които извърши Иисус, но ако се напишеха едно по едно, струва ми се, че цял свет не щеше да побере написаните книги. АМИН” (Йоан 21:14-25; б.р.).

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ДВАДЕСЕТА В първия ден на седмицата - казва се в тази глава, Мария Магдалина дойде рано на гроба и видя, че камъкът е отвален. Изненадана, тя изтича при Симон Петър и при другия ученик, когото обичаше Иисус, и разтревожена съобщи: „Вдигнали Господа от гроба и не знаем къде са Го положили.” Тогава двамата ученици тичешком тръгнаха да видят какво е станало, като по-младият изпревари Петър и стигна пръв при гроба. Без да влезе вътре, надникна през отвора и видя две положени плащеници. Когато дойде Петър, той също видя плащениците и кърпата от главата на Иисус, която беше сложена встрани. Тогава влезе и първият ученик и видя същото. Чак тогава и двамата си спомниха, че в Писанието е казано, че Той трябва да възкръсне от мъртвите (Йоан 20:1-10; б.р.). Мария остана вън от гроба и плачеше за Него. Тогава очите й се отвориха и тя видя два ангела с бели дрехи, които седяха вътре. Единият — там, където беше главата на Иисус, а другият — при мястото на нозете Му. Ангелите я запитаха: „Жено, защо плачеш?” Тя отговори: „Взели Господа и не знам къде са Го положили.” Като рече това, обърна се и видя, че там стои човек, но не разбра, че това е Иисус. Мария помисли, че говори с градинаря, и каза: „Ако ти си Го изнесъл, кажи ми къде Го положи, защото аз ще ида да Го взема.” Тогава Иисус я позова: „Марийо!” Тя се обърна и рече: „Равуни!”, което значи „Учителю!” Иисус отново й заговори: „Не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Мосго и Отца Вашего, при Бога Моего и при Бога вашего.” И заръча: „Това съобщи на братята Ми.” Мария Магдалина отиде и съобщи това на учениците (Йоан 20:11-18; б.р.). Достойно за дълбок размисъл е обстоятелството, че първият човек, който узна Великото Знамение, е Мария Магдалина, която символизира пробудената душа. Другите ученици разбраха това по-късно, когато Иисус се яви на тях в оня дом, където се бяха събрали. Макар че вратата беше заключена, Иисус застана сред тях и каза: „Мир вам!” След това показа ръцете Си, прободени от гвоздеите, и ребрата Си, между които бе влязо копието на римския войник. За Мария не бяха необходими тези доказателства. Отново Иисус каза: „Мир вам!”, и добави: „Както Отец изпроводи Мен, така и Аз провеждам вас.” Това като рече, духна и каза: „Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, простени ще бъдат, а на които задържите, задържани ще бъдат” (Йоан 20:19-23; б.р.). Тома, който не беше с тях, след като ги срещна, като отговор на това, което му казаха, изрече следните думи: „Ще повярвам, че сте видели Господа, само когато аз видя раните по ръцете Му и туря пръст там, където беше прободен.” След осем дни, когато учениците се събраха отново, там дойде и Тома. „Мир вам!” — поздрави Иисус събраните ученици и се обърна към Тома: „Ела и виж ръцете Ми, тури пръст в раната Ми и не бъди неверен.” Отговори Тома: „Господ мой и Бог мой!” Иисус му каза: „Защото Ме видя, Тома повярва. Блажени са тези, които без да видят, повярват” (Йоан 20:24-29; б.р.). Има следователно неща, които трябва да се приемат на вяра. Това е особено важно за духовния живот на човека. Там не са необходими рационални доказателства. Заслугата на човека, който е повярвал и възприел една истина, е по-голяма, отколкото на този, който е приел същата истина, след като са му били дадени несъмнени доказателства. Томовците са за земната наука, а другите - за онова живо знание, което не подлежи на доказване.

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА Тази глава започва с едно лаконично и изненадващо изречение: „Тогаз Пилат взе Иисус и Го бичува.” Като допълнение към това варварско и подигравателно отношение войниците изплетоха венец от тръни, поставиха го на главата Му и Му облякоха багреница. „Радвай се, царю юдейски!” — викаха Му те и Му удряха плесници. Никой от Учителите на човечеството, дошли преди Него, за да подготвят Неговото идване, не е бил подлаган на такова поругание, защото никой от тях не беше годен да вдигне тежките грехове на човеците, както Той. Пилат Го изведе навън е багреницата и трънения венец. „Аз не намирам в Него никаква вина” — извика той, като добави: „Ето човека!” Щом първосвещениците и техните слуги видяха Иисус, започнаха да викат: „Разпъни Го, разпъни Го!” Като чу това, Пилат им каза: „Вземете Го вие и Го разпиете, тъй като аз не намирам у Него вина.” Тогава юдеите се развикаха: „По нашите закони Той трябва да умре, защото нарече Себе Си Син Божий.” Смути се Пилат от тези думи и като влезе в преторията, запита Иисус: „Ти откъде си?” Иисус нищо не отговори. Не бе готово съзнанието на този римлянин да разбере откъде е Той. Една дълга еволюция би трябвало да премине душата на кесаровия заместник, за да проумее родината на Божествения Син. Но Пилат се сметна за недостатъчно уважен поради това мълчание и каза: „На мене ли не отговаряш? Не знаеш ли, че аз имам власт да Те разпъна и власт да Те пусна?” „Не би имал ти никаква власт над Мене, ако не бе ти дадена от небето. Затова тези, които Ме предадоха на тебе, имат грях, по-голям от твоя.” Размисли се Пилат над тези думи и пожела да Го пусне, но юдеите измислиха коварна и хитра уловка. Те извикаха на Пилат: „Ако Го пуснеш, не си приятел на кесаря, тъй като всеки, който прави себе си цар, е противник на кесаря.” Понтийският наместник Пилат, който беше изпратен да брани сигурността и достойнството на Римската империя, се замисли още повече. След като чу това, той излезе и изведе Иисус навън и като седна на съдийския престол, поставен на постланата с камъни тераса, извика: „Ето Го вашия цар!” А юдеите, разярени, се развикаха: „Махни Го, разпъни Го!” „Вашия ли цар да разпъна?” — запита Пилат. Първосвещениците тогава викнаха гневно: „Ние нямаме друг цар освен кесаря.” Тогава Пилат, заангажиран от думите, с които тези хора в завладяната от Рим провинция въздигаха кесаря за свой цар, реши да им даде Иисус за разпятие (Йоан 19:1-16; б.р.). И понесе Иисус Своя кръст и тръгна за мястото, наречено Голгота. Там, на този хълм, избран за място на позорната смърт, но избран да стане и най-високия връх на човешката жертва, на хълма, на който се осъществи спасението на човешкия род, бе разпънат Иисус. И на кръста бе написано: „ИИСУС НАЗАРЯНИН, ЦАР ЮДЕЙСКИ”. Този надпис, написан на еврейски, гръцки и латински, бе прочетен от юдеите, а първосвещениците казаха на Пилат да не пише „Цар юдейски”, защото осъденият казвал това. Тогава Пилат отвърна: „Каквото писах , писах Войниците, които разпънаха Иисус, направиха четири дяла от дрехите Му, като всеки от четиримата взе по един дял. За хитона, който не беше шит, а изтъкан отгоре до долу, хвърлиха жребий. За всичко това има слова, предречени в Писанието (Йоан 19:17-24; б.р.). До кръста на Иисус стояха майка Му, нейната сестра, Мария Клеопова и Мария Магдалина. Когато Иисус видя майка Си и обичания от Него ученик, обърна се към нея и рече: „Жено, ето твоя син.” А на ученика Си каза: „Ето майка ти.” Като чу това, ученикът при тръгването оттам я взе в своя дом. Иисус разбра, че наближава краят, и каза: „Жаден съм.” Тогава един от войниците натопи гъба с оцет и я поднесе към устата Му. Като прие малко от оцета, Иисус рече: „Свърши се!” Тогава наклони глава и издъхна (Йоан 19:25-30; б.р.). Денят беше петък. Юдеите не искаха да оставят телата на Иисус и на разпънатите от двете му страни провинени пред закона мъже до съботния ден. Затова помолиха Пилат да ги вдигнат оттам. Войниците пребиха коленете на двамата разпънати от двете страни на Иисус, а на Иисус, Който бе вече умрял, не пребиха коленете. Един от войните Го прободе с копието си между ребрата и оттам потече кръв и вода. Йоан свидетелствуваше за това, което видя с очите си. Това свидетелство е, за да повярват всички, които четат Писанието, в което имаше следните думи: „Кост Негова не ще се строши”, и „Ще погледнат на Тогова, Когото прободоха.” Тези люде, които дават обяснение на мистерията за пробождането, казват, че капките кръв, които капнаха на земята, осветиха тази планета. Тези свещени капки промениха нещо съществено в нея. До този ден душите на заминалите за другите светове можеха да стигнат само до някои от низшите полета на невидимия свят, но след разпятието тези, които приеха Христа, можеха да стигнат високо в небесните йерархии. Това се крие в думите: „Христос отключи вратите адови.” Един от тайните ученици на Иисус на име Йосиф от Аримагея измоли Пилат да вземе тялото на Иисус и заедно с Никодим Го помазаха със смирна и елей, обвиха Го в плащеница заедно с ароматите и Го положиха в нов гроб в една градина. А гроба затулиха с камък .

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА Иисус и учениците Му напуснаха мястото, където се състоя Тайната вечеря, преминаха потока Кедрон и влязоха в градината, където и друг път Той бе ходил с тях. Тогава Юда взе със себе си голяма група служители при първосвещениците и фарисеите, които, въоръжени и с фенери в ръце, трябваше да преследват тръгналите заедно с Иисус ученици. Те също влязоха в градината. Иисус знаеше това, което трябваше да стане, излезе напред и запита: „Кого търсите?” Гласове от групата отговориха: „Иисус от Назарет.” „Аз съм” — отговори Иисус. Като чуха това, запитвачите се отдръпнаха назад и, сякаш поразени от тези думи, паднаха на земята. И втори път запитаха, и втори път Иисус каза: „Аз съм.” После се обърна към тях и добави: „Щом търсите Мен и Аз ви казах кой съм, тогава оставете тези да си идат.” Тия думи на Иисус потвърждават казаното по време на вечерята Слово, в което Той рече: „Не изгубих нито един от тези, които Ми даде.” Симон Петър, който имаше нож, го извади и удари слугата на първосвещеника и му отсече дясното ухо. Името на слугата беше Малх. Тогаз Иисус каза на Петър: „Тури ножа в ножницата. Не бива ли да изпия чашата, която Ми даде Отец?” (Йоан 18:1-11; б.р.). На това място става необходимо да спрем вниманието си върху характера, натюрела и темперамента на Петър. Очевидно той е един от верните и любещите ученици. За него Иисус е над всичко и затова неговият нетърпелив сангвиничен и лишен от съображения характер го кара да измъкне ножа. Може би Петър след минутка и да се е разкаял за тази постъпка, особено след думите: „Да не изпия ли чашата, която Ми даде Отец?” Често гневът, който възпламенява искрата, надвива над мъдрата съобразителност. Петър е предан, любещ, силно емоционален, но подложен на изненадващи амплитуди. Същият този Петър, който извади ножа от ножницата, се отказа малко по-късно от своя Велик Учител и горко плака за това. Този кратък анализ е необходим, защото повечето от съвременните християни имат държание и постъпки, които се покриват е характера на Петър. И по не малко други признаци би могло да се заключи, че хората от нашата пета подраса на Петата раса са от категорията на Петър. Той не помисли, че отсеченото ухо на Малх не ще промени предреченото в съдбата на Иисус, както не съобрази дали ще може да ходи по водата, както ходеше Господ Иисус Христос, но тръгна и като започна да се дави, простря ръката си към Божествения Учител да го извади от вълните. По-нататък се казва, че въоръжената група, предвождана от хилядника, и юдейските слуги уловиха Иисус и Го вързаха. Най-напред Го заведоха да отговаря пред тъста на Кайафа, който се именуваше Ана, а след това Ана го предаде на Кайафа. След Иисус вървеше Петър и друг един ученик — познат на първосвещеника, и затова го пуснаха да влезе в двора. Ученикът помоли вратарката да пусне и Петър в двора. Когато Петър влезе, слугинята го запита: „Да не си и ти от учениците на този Човек?” Петър отговори: „Не съм.” Вероятно той даде такъв отговор, за да го оставят в двора и да види какво ще стане е Иисус, но отказът е неопровержим. Нощта беше студена. Запалиха огън, на който се грееха слугите, а заедно с тях и Петър. Всички очакваха решението, което ще вземе първосвещеникът, който разпитвал Иисус както за учението Му, така и за Неговите ученици. „Аз говорих явно на всички, говорих на съборището, където юдеите слушаха Словото Ми. Нищо не съм казал на скрито място. Защо разпитваш Мен? Попитай тези, които са Ме чули. Те знаят това, което съм говорил” — каза Иисус. Един от слугите, който беше наблизо, удари плесница на Иисус и Му каза: „Така ли отговаряш на първосвещеника?” Иисус му рече: „Ако съм говорил зло, свидетелствай за злото, но ако не съм говорил зло, защо Ме биеш?” Тогава Ана изпрати Иисус вързан при Кайафа (Йоан 18:12-24; б.р.). Симон Петър, който също се грееше на огъня, биде наново запитан от един от седящите там: „Да не си и ти от Неговите ученици?” Тогава Петър рече: „Не, не съм!” А друг един от роднините на слугата, на когото Петър отряза ухото, се обърна към него и му каза: ”Не те ли видях в градината с Него?” Петър отново отрече и чу как петелът пропя. Петър горко заплака (Йоан 18:25-27; б.р.). След туй заведоха Иисус от Кайафа в преторията. Вече настъпваше утрото. Там, в преторията, се яви Пилат и запита: „Какво е обвинението ви срещу този Човек ?” Пилат е римлянин и езичник. Рим има закони и този представител на Рим искаше да знае къде този млад човек ги е нарушил. А обвинителите, които нямаше какво да кажат, си послужиха с една обща фраза, в която се съдържаше и собствената им горделива себепреценка. „Ако Той не беше виновен, нямаше да го доведем при тебе.” Тогава наместникът на кесаря Пилат Понтийски оттегли от Него своето обвинение, защото не намери у Него никаква вина: „Вземете Го вие и Го съдете по вашите закони.” Тогава у тях се яви с ловката подлост злодей, който и като извърши жестоко злодеяние, пак желае да остане невинен. „Нам не ни е позволено да убием никого” — отвърнаха те. От това следваше, че трябва да бъде наказан по римските закони, и Иисус разбра от каква смърт ще умре, защото наказанието на римляните за неримски поданици е кръстно разпятие. Тогава Пилат повика Иисус и Го разпита: „Ти ли си царя i на юдеите?” Иисус му отговори: „От себе си ли казваш това. или други ти рекоха това за Мене?” Пилат възрази: „Аз не съм юдеин. Твоят народ и първосвещениците Те предадоха на мен. Кажи да разбера що си сторил?” Иисус му отговори: „Моето царство не е от този свят. Ако беше царството Ми от този свят, Моите люде биха се борили, за да не бъда предаден на юдеите.” Пилат Го попита: „Ти цар ли си?” Иисус му каза: „Право каза, че съм цар. Аз се родих на този свят, за да свидетелствам за истината. Всеки, който е от истината, Ме слуша.” Тогава Пилат запита: „Що е това истина?” Но Иисус замълча, защото няма думи на земята за определяне на това, което не е от земята. Пилат отново излезе при юдеите и каза: „Аз не намирам у Него никаква вина. Нали у вас има закон да ви пусна едного заради Пасхата? Да ви пусна ли юдейския цар?” Тогава народът извика с глас : „Не Него, но Варава пусни.” А Варава беше разбойник (Йоан 18:28-40; б.р.).

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА Като каза тези думи, Иисус погледна небето и рече: „Отче, ето часа, който трябваше да дойде. Прослави Сипа Си и Синът ще Те прослави. Ти си Му дал власт над всяка плът, а Той дава вечен живот на тези, които си Му дал. А този вечен живот е да познаят Тебе, Единаго, Истиннаго Бога, и Иисуса Христа, Когото си проводил И от тези думи на Иисуса се разбира, че Бог е проводил Сина Си за тези, които предварително са отбелязани със знака на вечния живот . „Отче, Аз Те прославих на земята и изпълних Твоето поръчение — каза Иисус.- А сега Ти ме прослави със славата, която имах у Тебе преди създанието на този свят. Аз изявих името Ти на тези, които Ми даде. Те бяха Твои, Ти Ми ги даде и те удържаха Твоето име. Те научиха и това, че всичко, което имам, което видяха у Мене, е Твое. И Словото, което Ти Ми даде, предадох го на тях и те го приеха и познаха, че Ти си Ме проводил при тях. Аз за тях се моля. Не се моля за света, а само за тези, които Ти ми даде, тъй като те са Твои. Аз се прославих не от Себе Си, но се прославих, защото всичко у Мен е Твое. То стана Мое и с него Аз се прославих. Отче, моля Те, опази ги да бъдат всички едно. Докато бях в света с тях, опазих ги в Твоето име и никой от тях не погина, освен сина погибелни, както е предречено в Писанието. Сега ида при Тебе, а догде съм в света, казвам им да имат Моята радост. Светът ги ненавижда, защото не са от света. Аз не моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от лукаваго. Не са те от този свят, защото и Аз не съм от него. Освети ги с истината на Твоето Слово, защото Словото Ти е истина. Ти Ме проводи в света, но и Аз ги проводих да носят истината, която им открих, защото Аз се прославих с Твоята истина” (Йоан 17:1-19; б.р.). В това обръщение на Иисус към Отца (така наречената Първосвещеническа молитва на Иисус Христос; б.р.) Той изрича нещо необикновено възвишено, до което не се е докоснал никой от дошлите преди Него Учители на човечеството. В молитвата Си Иисус казва: „Аз се моля не само за тях, но и за всички други, които чрез тяхното слово ще повярват в Мен.” И друго нещо добавя : „Да бъдат те едно, както сме Аз и Ти, а и те да станат едно с Нас. Така светът ще повярва, че си Ме проводил” (Йоан 17:20-23; б.р.). Това единство, за което говори Иисус, е също една от великите и дълбоки мистерии в единението на повярвалите в Христа люде, в което се крие и единението им с Бога. Нам Бог нямаше да се открие без Христа. А щом ние се съединяваме с Христа чрез Словото Му за Бога, съединяваме се и с Бога, защото как иначе без Любовта щяхме да познаем Бога? И колкото повече проумяваме величието на Христа, толкова сме по-близо до Бога и ставаме както апостол Павел сънаследници с Божия Син на безмерното богатство на Бога, Който е Любов. „Отче — казва по-нататък Иисус, — искам тези, които си Ми дал, да бъдат там, където съм Аз. Тогава ще видят славата, която Ми даде чрез това, че си Ме възлюбил преди създание мира.” Никой Учител от тези, които са идвали на земята, не е показал такава необозрима широта. Всички те са говорили за йерархии, за блаженства, до които се стига в духовния възход, но никой не е пожелал тези, които е възлюбил и поучавал, да бъдат с Него при Отца. Това е възможно само при Христа, тъй като Христос е едно със самия Отец. „Отче праведни - казва накрая Иисус, — светът не Те е познал, но Аз Те познах. Тези, които бяха с Мене, познаха, че Ти си мс проводил в света. На тях явих Твоето име, защото и те трябва да Те познаят, както Те познах Аз. Нека и в тях да бъде любовта, с която си Ме възлюбил, и Аз да бъда в тях със същата тази любов” (Йоан 17:24-26; б.р.). В никоя от свещените книги на света няма толкова всеотдайност и толкова любов към човека.

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА Иисус продължи започнатото Слово, отправено към учениците Му. Сега Той е още по-категоричен в ясната картина, която дава предсказание за това: „От съборите ще ви отлъчат и ще дойде час, когато всеки, който ви убие, да мисли, че принася жертва Богу. Това ще сторят, защото не познаха нито Отца, нито Мене. Рекох ви това да знаете, та като дойде такъв час, да си спомните, че Аз съм ви го казал. Сега отивам при Тогова, Който Ме проводи, и никой от вас не Ме пита: „Къде отиваш?” Сега сърцата ви са скръбни, защото Аз сам ви казах това. Но хубаво е да знаете, че е по-добре да отида Аз, защото ако не отида, Утешителят няма да дойде при вас. Него само мога да ви проводя” (Йоан 16:1-7; б.р.). Това последно изречение съдържа великата мисия на Христа. Само Той — най-лъчезарният и жертвен Божествен Дух, може да изплати тежката карма на човешкия род, след което да изпроводи Утешителя — Духа, Който в Негово име ще утешава през всички векове тези, които са приели в душата си Христа. Когато дойде този Утешител, той ще изобличи света за грях, за правда и за съдба (съд — б.р.). По-нататък Иисус говори за това, какво ще бъде изобличението на света. Най-напред за грях, защото не повярваха в Него — не повярваха в любовта, която е новият завет на живота и единственият закон на Бога. На второ място, за правда, защото отиваше при Бога и човеците вече не ще Го видят въплътен, тъй като след като възстанови правдата чрез изплатените от Неговата саможертва стари сметки, Той ще остане при Отца. На трето място, за съдба, тъй като князът на този свят е осъден и с него са осъдени всички, които вършат неговите дела. За осъждането на „княза на този свят” може да се каже следното: планетата Земя, създадена по великите Божии Закони, след първото грехопадение на ангелите е била населена с много от тези паднали духове. Тогава планетата би могла да се нарече жилище на „княза на този свят”. Това е било така до идването на Христа. На Голгота кръвта, която поръси земята, извърши най-великото преобразува-ние. Голготската „Велика мистерия” промени земната аура и я направи годна да живеят върху нея не само синовете на мрака, но и синовете на виделината. С това „князът” и неговите служители са осъдени, но те още ще се реят по Земята, защото като представители на тъмното царство са необходими за човешкото развитие. Никой от нас - жителите на тази планета, не може да си представи какво велико събитие за земния и за небесните светове представлява идването на Христос — Сина Божий, Който никога не е имал земно въплъщение, но Който се всели в родения от дошлата в плът небесна дева Мария Иисус от Назарет. Иисус до оня свещен миг, когато в реката Йордан се чу гласът: „Този е Моят Син възлюбен, в Когото благоволих”, и гълъбът слезе от небето, говореше от Себе Си, от Своя дух, но след този миг чрез устата на Иисус проговори Христос — Месията, Пратеникът, Божият Син, за когото предсказваха и пророците на Вехтия Завет. Иисус каза на учениците Си, че още много има да говори, да им изясни Великата Божествена Тайна за Своето появяване, но те толкова могат да носят. Когато дойде Духът на истината, а този Дух ще донесат тия, които идват в Негово име, Той ще ги научи. Носителите и вестителите на този Дух ще говорят и ще пишат това, което ще им подскаже небето. „Още малко и няма да Ме виждате, и пак след още малко ще Ме видите, тъй като Аз отивам при Отца”- каза Той на учениците (Йоан 16:8-16; б.р.). Те обаче не разумяваха това, което Той нарече „малко”. Не го разумяха и те, както и ние сега, след изтеклите толкова столетия, не разбираме мерките на небето. Иисус може да е говорил и за това, че след три дни ще възкръсне, а може да се допусне, че това „малко” е времето, през което човешката душа ще странства в света на привидностите, докато познае Христа. За едни души „малкото” е векове и хилядолетия, а за други това същото малко се мери от изгрев до залез. Има други надарени от небето, за които „краткото” по земната мярка време е много дълго, защото тяхното време е миг. Слънцето при собственото си движение за нас, земните обитатели, изминава в едно денонощие дъга по небесната сфера от около един градус. Луната за същото време изминава приблизително тринадесет градуса. Един самолет ще измине това видимо разстояние за някаква нищожна част от секундата. Има звезди от сферата на така наречените „неподвижни звезди”, които биха изписали такава дъга за един наблюдател от земята за хиляда години... Когато учениците запитали Иисус какво е това „малко”, Той изяснил по следния начин: „Още малко вие ще възплачете и възридаете, а светът ще се възрадва. Вие ще бъдете наскърбени, но после скръбта ви ще се превърне в радост. Жена когато ражда, е на скръб, защото е дошъл часът й, но като роди детето, забравя тъгата си поради радостта, че се е родил човек на света. Така и вие сега сте на скръб, но никой не ще отнеме радостта, възрадвала сърцето ви. В тоя ден каквото поискате от Отца Ми в Мое име, ще ви го даде. Отец ви люби, защото Мене възлюбихте и повярвахте, че Аз от Бога излязох.” „Сега говориш явно” — казаха Му учениците, а Той им отвърна: „Всички вие ще се разотидете по местата си, а Мене ще оставите самичък. Но Аз не ще бъда сам, защото Отец е с Мене. В света ще имате скръб, но дерзайте, Аз победих света” (Йоан 16:17:33; б.р.).

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА Като продължение на Словото, което Иисус даде на учениците Си, и настоящата глава започва с думите на Иисус, които са един прекрасен образ на високо поетично, но същевременно и на дълбоко духовно съдържание. „Аз съм истинската лоза и Отец Ми е земеделецът. Всяка пръчка в Мене, която не принася плод, отрязва я, а всяка, що дава плод, очиства, за да даде по-много плод. Вие сега сте чисти заради Словото, което ви говорих. Пребъдете в Мене, както Аз във вас. Както лозовата пръчка не може да принесе плод от само себе си, ако не бъде на лозата, така и вие, ако не пребъдете в Мене, не можете нищо да сторите. Не пребъдва ли някой в Мене, захвърлен бива вън и изсъхва. Тези хвърлени и изсъхнали пръчки ги събират, слагат ги на огъня и изгарят” (Йоан 15:1-6; б.р.). Този чудно хубав образ на лозата крие в себе си всичката мистична тайна за появата на Христа в света чрез образа на Иисус. Господ възлюби света, тъй като този свят е Негово дело и бива изхранван от Него, както всеки баща се грижи за изхранването на своите чеда. Как иначе Отец може да дойде до Своите деца и да слезе от Своето великолепие и необятност, освен с живото Слово, което ще им даде. Затова Той посади лозата на тази земя — лозата на Своята любов и милост, от плодовете на която ще се изхранват жадните и изоставени души на човешкия род. Тогава наистина Отец е земеделецът, който предава на лозата и на нейните пръчки своя живот, за да принесат плод. Не стоят ли тези пръчки на лозата, те биват отрязани и хвърлени в очистителния огън. Който се откъсва от Христа - от плодоносната лоза, която го храни и го свързва с живота, както и с любовта на земеделеца, той загива. „Без Мене не можете нищо да сторите.” — казва Христос. — „Ако пребъдете в Мене и Аз във вас. каквото попросите, ще ви бъде дадено.” Той уверява учениците Си, че ако вървят по този път, по който са тръгнали, ще дадат много плод и ще прославят „земеделеца”, Който ги е отгледал. Който носи в себе си Словото на Христа, той ще пребъде в Неговата любов и в Неговата радост — те ще станат и радост на ученика. „Имайте любов помежду си” - призовава Христос. „А най- голямата любов има този, който може да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:7-13; б.р.). Иисус се обръща към учениците Си и казва: „Не ви наричам вече роби, защото робът не знае що прави господарят му, а ви нарекох приятели, защото ви изявих всичко, което чух от Отца.” Следват след това много слова на откровение, между които и следното изречение: „Но избрахте вие Мене, но Аз вас избрах и ви поставих да принесете плод, а този плод е: каквото поискате от Отца в Мое име, да ви даде.” Очевидно Христос чрез Иисус говори на „Своите”. Кои са те? Те са онези души монади, които още в предвечните времена поради свободната си воля, с която бяха наградени от Твореца, избраха пътя на виделината и отхвърлиха пътя на мрака. Тези два принципа, на виделината и мрака, са във вечно противостояние и борба. Смисълът на тази борба е да се привличат души от едното в другото царство. Съществуването на противната сфера на тая на виделината е велика тайна, но се знае, че Творецът я с допуснал за възход на душите. Че има такава борба, говорят и думите на Иисус Христос, който казва: „Ако светът ви възненавиди, знайте, че Мене по-напред от вас възненавиди. Ако бяхте от света, светът би любил своите, но тъй като не сте от света и защото Аз ви избрах от него, светът ви възненавижда. При това помнете Словото, което ви рекох: робът не е по-голям от господаря си. Ако изгониха Мене, и вас ще изгонят. Ако те бяха възприели Моето Слово, и вашето слово ще възприемат. Това правят, защото не познават Тогова, Който Ме изпроводи. Ако не бях дошъл и не бях им говорил, нямаше да имат грях, но сега нямат извинение за греховете си. Те не биха имали грях, ако не бяха видели делата, които сторих. Но сега те видяха делата Ми и пак възненавидиха и Мене, и Отца. Това стана, защото беше предречено в Писанието: „Без причина Ме възненавидиха.” Какво велико откровение! Всички, които вървят в пътя на Христа, са отблъснати и намразени. Те се питат: защо? А отговорът е — защото възлюбиха Христа. Но дерзайте! — иска да каже Христос с думите на Иисус: „Ще дойде Утешителят, Когото Аз ще ви изпратя от Отца. Той ще свидетелства за Мене, както вие свидетелствате за Мене, защото отначало сте с Мене” (Йоан 15:14-27; б.р.). Това „отначало” е в обятията на вечността.

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА Както тази - четиринадесета глава от Йоановото Евангелие, така и следващите три глави - петнадесета, шестнадесета и седемнадесета, са изградени с философско-езотерическия и духовен елемент и характер на Христовото учение. Чак в осемнадесета глава се намира продължението на прекъснатия разказ за това, което ще стане с Иисус след Тайната вечеря. Четиринадесета глава започва така: „Да се не смущава сърцето ви. Вярвайте в Бога и в Мене вярвайте.” С тези думи Иисус Христос призовава учениците Си и всички, които ще тръгнат след Него, към безстрашие. Оня, който е приел Словото на Божия Син, няма от какво да се бои, защото е стъпил на истинския и единствен прав път за своето развитие и е осигурил своето жилище в Божествения Дом — в йерархията на светлите духове. Иисус, Който казва тези думи, знае това и го изрича открито: „Ако не беше така, Аз бих го казал на Своите.” Затуй Той продължава: „Отивам да ви приготвя място и ще дойда да ви взема при Себе Си, та където съм Аз, да бъдете и вие” (Йоан 14:1-3; б.р.). Как ще дойде втори път Божият Син? Дали отново с образа на Иисус от Назарет, или с друг някакъв образ? Не, Той ще дойде без образ, защото ще остави могъщата сила на Своето Слово и святото наставничество на Своя Дух. „И къде отивам — казва Иисус, - вие знаете, и пътя знаете.” Тогава Тома Му казва: „Господи, къде отиваш, ние не знаем, а и пътя не знаем.” А Исус отговаря така, както ги беше учил по-рано, в предишните разговори — да вярват в „Дух и истина”. Отговорът, който Иисус даде тогава, е не само най-великото откровение, съдържащо цялата тайна на еволюцията на безсмъртната човешка душа, но и най- великата истина, която ни сочи как да вървим по тоя път. Иисус рече: „Аз съм пътят, истината и животът. Никой не отива при Отца, освен чрез Мене. Ако бихте познавали Мене, познавали бихте и Отца, и отсега вече Го познавате, защото Го видяхте.” Филип, който все пак иска да конкретизира казаните думи, се обади: „Господи, покажи ни Отца и достатъчно ни е.” Тогава Иисус, Който видя докъде са стигнали някои от учениците Му, отговори съвсем конкретно: „Толкова време съм с вас и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е и Отца. Как казваш ти: покажи ни Отца? Не вярваш ли, че Аз съм в Отца и Отец е в Мене? Думите, които ви говоря, от Себе Си не ги говоря, но Отец, Който пребъдва в Мене, делата Той прави. Вярвайте, че Аз съм в Отца и Отец е в Мене. Ако ли не, тогава повярвайте в делата, които правя.” На това място Иисус напуска езика на символите и говори открито и категорично: „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, ще прави същите дела, които Аз правя. И по-големи от тях ще прави, защото Аз отивам при Отца Си и каквото попросите в Мое име, ще го направя, за да се прослави Отец в Сина.” И повтаря: „Ако попросите нещо в Мое име, Аз ще го направя” (Йоан 14:4-14; б.р.). Иисус дава ключа на тайната, която търси всяка пробудена душа. А този ключ е да поискаме нещо в Негово име. Поискването може да е само дума, излязла от устата на човек, може да е вопъл на сърцето, обладано или от възторг, или от страдание, може да е любознателност на ума или пък да е предизвикано от скритите в човека гордост и самолюбие. Кое е искането на ученика? Кое е „похлопването”, след което вратата се отваря? Това „похлопване” трябва да идва от дълбините на безсмъртната душа, придружено от любовта към Бога, както е казано на едно място: „Да възлюбим Бога и Христа с всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичката си душа и с всичката си сила.” И на тези, които са могли да поискат нещо от Отца в името на Иисуса Христа с тези качества на своето аз, вратата се е отваряла. В аналите на човешката история има записани такива случаи. По-нататък Иисус продължава разкриването на свещените тайни и казва: „Ако имате любов към Мене, опазете Моите заповеди. Аз ще помоля Отца и Той ще ви даде друг Утешител, който ще пребъде с вас вовеки. Този Утешител ще бъде Духът на Истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава. Но вие Го познавате, защото пребъдва във вас и във вас ще бъде.” Иисус с това казва на света, че тези, които знаят, се отличават от незнаещите. А какво е знанието? Истинското знание идва при хората, когато познаят Христа, Сина Божий. Учениците видяха Сина Божий в Учителя си Иисус и когато те повярват, че Той е в Отца и Отец е в Него, тогава вече те ще имат в себе си Утешителя — Духа на Светостта, Който придружава човека и Когото никой не може да им отнеме. „Няма да ви оставя сираци. Ще дойда при вас. Още малко и светът вече няма да Ме вижда, но вие ще Ме виждате, защото съм у вас. Аз живея, и вие ще живеете. В оня ден вие ще познаете, че Аз съм в Отца, вие в Мене и Аз във вас.” Тази троеличност Той разяснява така: „Който има Моите заповеди и ги държи, той е, който Ме люби, а който Ме люби, възлюблен ще бъде от Отца Ми и Аз ще го възлюбя и ще явя Себе Си нему.” На въпроса, който зададе ученикът Юда, но не Искариотски: „Що е това, дето ще явиш Себе Си нам, а не на света”, Иисус отговори: „Който люби Мене, ще опази Моето Слово и Отец Ми ще го възлюби и ще дойде при него, и ще направи жилище у него.” Иисус каза, че който не люби Него и Неговите думи не държи, той не люби Словото на Отца, който Го е проводил. И допълни: „Това ви казвам, докато съм е вас. А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще ви проводи в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви припомни всичкото Мое Слово. Мир ви оставям. Моя мир ви давам.” Тези велики думи на Иисус показват, че никой на този свят не може да даде мир, ако не го носи в себе си. Христос чрез устата на Иисус казва, че дава Своя мир. А какъв мир може да ни даде такъв човек, който няма свой мир? „Аз не ви давам, както светът дава” — изяснява думите Си Иисус. Светът, ако ни даде нещо, ще отнеме друго, което ще бъде по-драгоценно от това, което ни е дал. Христос дава така, че ние ставаме, както казва апостол Павел, сънаследници с Него. „Да не се смущава сърцето ви, нито да се устрашава. Нали рекох: отивам си и ще дойда пак при вас. Ако Ме любехте, бихте се радвали на това, че отивам при Отца, защото Отец е по-голям от Мене. Сега вече няма да говоря, защото иде князът на тоя свят и той няма нищо в Мене. Но защото Аз любя Отца, правя това, което Той Ми е заповядал. Станете, да отидем оттук” (Йоан 14:15-31; б.р.).

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА Величието на подвига, който извърши Иисус, се състои в това, че Той знаеше за какво е дошъл и очакваше предречения час на Своята гибел. Каква гибел? Гибел на Земята като човек, който ще понесе всички страдания, които ще бъдат толкова много, колкото са греховете на тези, за които дойде. На вечерята, на която Той събра всичките Си ученици, Иисус показа символично всичко, което трябваше да стане. Препаса престилка, наля вода в съда за умиване и уми нозете на учениците Си. С този високо символичен акт Той демонстрира колко съществено и потребно е човек да се умие от наслоените през вековете недостатъци и да се приготви с изградени в себе си добродетели да служи на Истината, което значи да служи на Бога. Второто съществено нещо, което се съдържа в този акт, е това, че Иисус възлюби тези, които взе при Себе Си, и, както е казано в евангелския стих, „докрай ги възлюби”. А кои са те? Те са ония пробудени души, които Той позна между множеството, защото и те Го бяха познали (Йоан 13:1-5; б.р.). Може да се запитаме: не дойде ли Христос за всички? Под „всички” се разбират ония, които Го приеха, тъй като не всички, които Го зърнаха, Го познаха. В числото на тези „всички” влизат и ония, които не Го видяха в плът, но които Го усетиха в душата си като най-великото знамение и като път към познаване на Бога. На тях говори Той оттогава и досега, макар те да са и елини, и скити, и варвари. На тях Той „уми нозете”, тъй като без това „умиване”, което значи без добродетелите, не се отива в царството на виделината. Краката според Учителя са символ на добродетелите. Затова Иисус казва на Петър: „Ако не те умия, нямаш дял е Мене.” От чувство на дълбока преданост и уважение Петър не искаше да позволи Иисус да умие нозете му, но Иисус му каза, че тъкмо това е най-същественото. Не силният, не знаещият, а добродетелният и стоящият най-близо до истината и небето трябва да ги измие. „Умитият няма потреба, освен да умие нозете си и е всичкият чист” — каза Иисус на апостола като отговор на лумналия у Петър порив, който, след като разбра значението на умиването, рече: „Господи, не само нозете, но и ръцете, и главата ми умий!” (Йоан13:6-10; б.р.). Ние живеем в епоха, когато и ръцете, и главата ни трябва да бъдат „умити”, но най-главно е да бъдат умити нозете ни. Умитите ръце показват дейност, трудолюбие, сръчност и изобретателност. Умитата глава показва разумно насочване на действията ни, комбинативната ни способност, знанията от науката, опита от живота, но нито умитата глава, нито умитите ръце са достатъчни. Ето, всички потомци на Юда от Искариот имат и ръце, и глави, все „умити”, но делата им са гибелни и адски. Никого не ползват тези дела. Всеки разбойник и всеки злочинител сръчно и майсторски върши своите дела. Той дори може да учуди света със своето „черно” изкуство, но той е с „неумити нозе”. Скъсал с добродетелите и милостта, делата му са дела на лукав и разрушителен дух. За голямо съжаление нашата съвременност се характеризира с това, че преобладаващото число на хората са от тези с „неумитите нозе”. Иисус каза на Петър: „Не сте вие всички чисти.” Той имаше предвид Юда Симонов Искариотски, който и до днес има свои последователи. „Истина ви казвам — продължи Иисус Своето Слово, — никой роб не е по-горен от господаря си, нито посланикът с по- горен от оногова, който го е изпратил.” Това обаче, което трябваше да стане, наближи. „Иисус се смути духом” — казва се в тази глава, и Той рече: „Един от вас ще Ме предаде.” Учениците започнаха да се оглеждат в недоумение, за да разберат кой е той. Оня ученик, когото обичаше Иисус, сложи глава на гърдите Му и запита: „Господи, кой е той?” Иисус му рече: „Ще натопя залъка и на когото го дам, той е.” Тогава натопи залъка и го даде на Юда Симонов Искариотски. Щом Юда взе залъка, Сатаната влезе в него, а Иисус му каза: „Което правиш, прави го по-скоро.” Никой от седящите на трапезата не разумя какво говори Иисус на Юда. Помислиха, че му заръчва да купи нещо за вечерята, тъй като касата бе у него. Юда веднага излезе. Беше нощ (Йоан 13:11-30; б.р.). От евангелския разказ не е явно дали Иисус уми нозете на Юда. Най-вероятно е, че Той е направил това. Но друго нещо е явно, за което говорят някои тълкуватели на Евангелието. Когато Иисус каза думите: „Това е Моята плът, яжте за прощение на греховете и пийте моята кръв, която е Новият завет”, Юда вече бе навлязъл в нощта да подготви предателството. Освен залъка, който му даде Иисус, Юда нито яде, нито пи от виното. Затова в християнските църкви причастието се нарича „тайнство”, в което не е участвал Юда, а само останалите ученици. Юда не може да участва в тайнството причестявано, тъй като в душата му е вече Луцифер. А всяко причастие е предшествано от отричане от злото, от греха. „Чеда — каза Иисус, след като Юда потъна в мрачината на нощта да извърши своето дело, — още малко съм с вас. Ще Ме търсите и както казах на юдеите — дето ида Аз, вие не можете да дойдете, — казвам го и на вас. Сега ви давам нова заповед: да имате любов помежду си. По това ще познаят, че сте Мои ученици.” Обади се Симон Петър: „Господи, къде отиваш?” Иисус му отговори: „Където отивам сега, не можеш да дойдеш, но по-късно ще Ме последваш.” „Господи — продължи Петър, — защо не мога да дойда с Теб? Душата си ще положа за Тебе.” Иисус отвърна: „Истина ти казвам, че докато дойде времето да пропее петелът, три пъти ще се отречеш от Мене” (Йоан 13:31-38; б.р.). На следовниците и учениците на Божествената наука се дава възможност да направят изводи от този диалог за темпераментите на отделните хора, както и за темпераменти те на отделните Христови ученици. Петър, у когото има вяра и преданост и който после бе обявен за глава на Църквата, е пълен с възторзи и емоционалност. Той, преди да провери силите си и въодушевен от настъпилия момент, каза: „Душата си ще положа за Тебе!” А Иисус, Който знаеше и виждаше всичко и преди да е станало, му каза, че три пъти ще се отрече от Него. И така стана. И винаги така става това, което Великият Учител предрича за всички векове и хилядолетия.

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА Сестрите на Лазар — Марта и Мария, след възкресението на брат си устроиха вечеря, на която бе и Иисус. Мария прислужваше на гостите и в един момент на духовно просветление и с безкрайно хубаво чувство на обич взе един съд, наричан литра, вероятно някаква мярка за вместимост на течности, и изля съдържанието му върху нозете на Иисус. След това тя изтри нозете Му с косите си, а къщата се изпълни с чудно благоухание, защото в съда имаше драгоценно миро. Веднага след тази красива и духовно аристократична постъпка на Мария, която говори за безкрайната широта и богатство на душата й, се обади Юда от Искариот, който държеше касата на братското общество, и някак с протест каза, че това миро би могло да се продаде за триста динария и парите да се раздадат на сиромасите. Дали Юда — известният на всички крадец, е имал наистина грижа за сиромасите, е голям въпрос, но той е знаел, че с грижата за сиромасите, една добре замислена лъжа, може да се замаскира всяко лицемерие и корист. Иисус, Който знаеше всичко, което става и което ще стане, прикри този престорен порив за добро към сиромасите и каза, че Мария е сторила това за Неговото погребение. „Сиромасите имате винаги при себе си, но Мене не ще имате всякога” - рече Иисус (Йоан 12:1-8; б.р.). Поради вестта за възкресението на Лазар във Витания дойдоха много юдеи при възкръсналия. Дори някои от тях, бидейки първенци, които не се замислиха за стореното чудо, решиха да убият Лазар - живото доказателство за Божествената мощ на Иисус Христос. Наближаваше Пасхата. Иисус отиде в Йерусалим, а народът, който знаеше, че ще иде на празника, събра финикови вейки и се струпа на пътя да Го посрещне, като викаше гръмогласно: „Осанна! Благословен е Царят Израилев, конто иде в името Господно!” Иисус идваше, възседнал на осле, за да се сбъдне писаното от пророците, което гласи: „Не бой се, дъще Сионова! Ето, идва твоят цар, възседнал жребе ослично” (Йоан 12:9-15; б.р.). Обикновено всички царе, императори, завоеватели и победители пристигат с коне, отрупани с украси, придружени от военачалници, съпроводени от гласове на фанфари и от дрънкане на оръжие. Тази външна слава и разкош невинаги носят свобода, благоденствие и мирен живот, защото зад външния блясък се прикрива коварно ново робство. Иисус Христос избра най-незначителното животинче, което не се ползва с голяма почит, избра скромното, най-смирено, но чисто и издръжливо творение на животинското царство. Когато фарисеите видяха всичко това, уплашиха се и ведно с уплахата у тях се всели още по-голяма омраза и завист, защото видяха колко голяма част от народа тръгна след Него. Но дали този народ знаеше след кого върви? Дали бе последвал стъпките Му затова, защото Той носеше спасение за душите им, или защото в Неговото лице, в делата Му и в необикновената Му мощ виждаше царя на Израил? Между народа, който приветстваше Иисус, имаше и неколцина елини. Те поискаха да Го видят и затова помолиха Филип от Витсаида в Галилея да им покаже Иисус. Когато Той разбра за тези странни люде, каза на учениците: „Дойде часът, когато ще се прослави Человеческият Син.” Това значи, че Словото се даде не само на повярвалите от еврейския народ, но и на елини и скити и дори на всички варвари, които ще разтворят душата си за това Слово. Иисус знаеше, че за да се прослави Отец, Той трябва да пожертвува Себе Си. Това се съдържа в думите, с които отговори на вестителите ученици: „Истина, истина ви казвам. Ако житното зърно не падне и не умре, то остава само. Ако ли умре, принася много плод. Който обича живота си, ще го загуби, а който ненавижда живота си на този свят, ще го опази за вечния живот” (Йоан 12:16-25; б.р.). Смисълът на тези свещени слова е в туй, че ако човек полага всичките си старания, време и енергия, за да се утвърди на тази земя като личност, която ще бъде оградена с блясъка на земната суета и с някакво съмнително достойнство, той нищо не е направил за утвърждаването на духовното си „Аз”, което е вечно и заради което човек идва на тази земя, сред нейните несгоди, съблазни и уроци. Тогава такъв човек с наистина мъртъв. С тези думи е изявена инверсията на живота, като за реално се показва онова, което за мнозина е илюзия, а за илюзия и измама се смята онова, което в света на привидностите се приема за реално. Според великата наука за числата всички реални числа, цели и дробни, както в алгебрата, така и в геометрията, са мерни единици за един рационален свят. Тогава мерни единици на какво са ирационалните и имагинерните величини, както и безкрайно малките числа, които съставляват елементите на математическия анализ? Ако окръжността и елипсата от коническите сечения са изцяло в границите на нашия реален свят, тогава за кои светове ни загатват параболата и хиперболата, гранките на които отиват някъде в безкрайността? Някои ще кажат, че няма такива светове. Тези, които твърдят това, са оная категория човеци, на които Иисус не е още намазал очите с калчица и не ги е изпратил да се умият в къпалнята Силоам. Това, което трябваше да настъпи, Иисус го видя много ясно. Затова Той си каза: „Душата Ми е смутена. Да река ли: Отче, избави Ме от този час? Но нали за този час дойдох? Отче, прослави Твоето Име!” Тогава дойде глас от небето: „И прославих, и пак ще прославя!” Някои, които бяха наблизо, чуха това и казаха: „Гръм е това!” Други пък рекоха: „Ангел Му продума.” Иисус се обърна към стоящите там и каза: „Не за Мен, но за вас беше гласът. Сега е настанала съдба на този свят и князът му ще бъде изгонен вън. Но когато Аз ще бъда издигнат от земята, ще привлека всички при Мен.” Иисус знаеше от каква смърт щеше да умре. Гласове от народа казваха: „Ние знаем, че Месията навеки пребъдва, а защо казваш Ти, че Син Человечески трябва да бъде издигнат? Кой е този Син Человечески?” Иисус не отвърна пряко на този въпрос, защото знаеше колко щяха да Го разберат. Затова им каза: „Виделината ще бъде още малко време. Ходете, докато имате виделината, защото който ходи в тъмнината, не знае къде отива.” Едни повярваха в Него и знаеха, че е Христос, но така стана, както предсказаха пророците, между които и Исайя: „Ослепил е очите им и е окаменил сърцата им, за да не видят и за да не ги изцеля. Затова се отвърнаха от Мен.” Иисус каза, че повярвалите в Него все едно че са видели Тогова, Който Го е изпратил. Тези пък, които не повярваха, няма да бъдат съдени от Него, а от Словото, което говори и което ни бе дадено от Отца. „Говорех така, както Ме научи Моят Отец”- каза Той (Йоан 12:26-50; б.р.).

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА Между серията чудеса, които направи Иисус през недългия период на Своето земно пребиваване, най-голямо и изпълнено с най-дълбока тайнственост, както и придружено с най-различни тълкувания, е това, което е познато с думите Възкресението на Лазар. Сестрите Марта и Мария от Витания - предани души на Иисус-Христовото Слово, имаха брат на име Лазар. Един ден той заболя тежко и сестрите му проводиха люде да кажат на Иисус, че Лазар, когото Той обича, лежи тежко болен. „Тази болест не е за смърт — каза Иисус на вестителите, — но за да се изяви славата Божия, а така и за свидетелство, че Синът Божий ще се прослави чрез нея.” От евангелския разказ личи, без това да е описано подробно, че Иисус е посещавал дома на Лазар и на сестрите му и е бил обичан от тях. След като научи тази вест, Иисус се бави още два дни там, където беше, и въпреки голямата заплаха от страна на юдеите, че искат да Го убият с камъни, рече на учениците: „Да идем в Юдея.” На предупрежденията на Своите ученици, че там е опасно да се ходи, Иисус им каза: „Не са ли дванадесет часовете на деня? Като ходи човек денем, не се препъва, защото знае и гледа видел ината на света. Само който ходи нощем, се препъва, защото виделината не е с него” (Йоан 11:1-10; б.р.). Според езотерическата наука тези дванадесет часа съдържат може би дванадесет различни съдби. Духовно зрящият ги познава. Това са влиянията на звездния свят, влиянията на татвите, които ръководят и знаят както значимостта, така и възможностите на всеки от дванадесетте часове на деня. Всичко това знаеше най-добре от всички Иисус и затова каза, че иде в Юдея да извърши волята на Бога. Иисус подкани учениците да идат във Витания, тъй като Лазар е заспал и трябва да го събуди. И този път учениците разбраха буквално Неговите думи и затова Му отговориха, че като е заспал, по-лесно ще оздравее. Тогава Той им каза: „Лазар умря! Но заради вас, заради вашата вяра, радвам се, че не бях там. Сега да идем при него.” Тогава Тома, нарицаемият „Близнец”, каза: „Да идем и ние да умрем е него” (Йоан 11:11-16; б.р.). Това е същият Тома, който при явяването на Иисус след възкресението поиска да сложи пръст в раната Му, за да повярва, че наистина е Той. Тома Близнец е от онази категория човеци, които изпадат в моментно вдъхновение, ентусиазират се, показват се готови за всяка жертва, но съзнанието им е още на онова ниво, което приема всичко не по вяра, а търси логическо и земно свидетелство. По линията на Тома Близнец са всички учени експериментатори, които се запасяват с факти, щом трябва да докажат някоя истина Когато Иисус и учениците Му отидоха във Витания, Лазар беше вече от четири дни в гроба. Там бяха дошли много хора от Йерусалим да утешат сестрите, тъй като Йерусалим е близо до Витания. „Да беше дошъл, Господи, преди да умре брат ми — каза Марта, която първа посрещна Иисус, — той не би умрял, но и сега зная, че каквото поискаш от Господа, ще Ти се даде.” Каква вяра у тази къщовница Марта! Тя надмина със своята вяра и книжниците, и много други. Какво преимущество в пробуденото от любов сърце над обкования в хладна логика разум. Не че разумът не е потребен, но той е по-бавен от мигновеното светване и прозрение в душата посредством пълната вяра. „Брат ти ще възкръсне!”- каза Иисус на Марта, а тя Му отговори, че това ще стане във възкресението при последния ден. Тогава Иисус й рече: „Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който е жив и вярва в Мене, довеки няма да умре. Вярваш ли това?” Тогава Марта отговори: „Вярвам, Господи, че Ти си Христос, Син Божий, Който трябва да дойде в света.” Като каза това, Марта отиде и повика сестра си Мария, която също дойде там, където тя първа посрещна Иисус. Когато Мария дойде, тя падна на колене пред Иисус и заговори със скръб: „Господи, ако Ти беше тука, нямаше да умре нашият брат.” Нейната печал и сълзи смутиха духом Иисус. Натъжен, Той се обърна към нея и запита: „Къде го турихте?” Казаха Му: „Ела и виж.” Иисус се просълзи, а хората, които видяха това, рекоха: „Вижте колко го обича” (Йоан 1 1:17-36; б.р.) Сцената пред гроба на Лазар остава в евангелския разказ като един от ярките белези не само за духовната мощ на Иисус, но и за това, колко е Той человечески син. Когато Великият всемирен Дух на Христа се въплъти в Иисус, любовта, е която Той дойде на Земята, Го показа на людете така смирен и милостив, че Той се изравни с тях поради Своите чувства на човек, годен да изпита всички земни чувства и страдания. Направо кощунствено ни се струва това, което твърдят някои окултисти, че Христос като един от най-великите Посветени е отстранил от Себе Си онази част от човешкото естество, която изпитва страдания. Но, това е дори престъпна мисъл и понижение на подвига на Спасител, дошъл да вземе на Своите плещи тежкото бреме на човешките грехове. Иисус се разплака пред гроба на Лазар, не защото не знаеше това, което предстоеше да стане, а защото Той не можа да остане равнодушен към горестните сълзи на околните и защото почувства в Своята велика душа мъката от раздялата с любим човек. В това Негово съчувствие се съдържа и мъката на всички люде по света, които се разделят е любимите си на този свят. Затова в една картина, намерена преди години в едно селище край Ламанш, за която френските специалисти изкуствоведи казваха, че с от ранното творчество на Рембранд, и която представя Разпятието на Иисус Христос, образът на Иисус има такъв мъченически вид, че по-чувствителните люде, които я съзерцават, изпитват дори физическо страдание. Репродукцията на тази картина, поместена в едно списание за изкуство, е придружена със статия, в която се описва, че смъртта при разпятието е една от най-мъченическите. Тялото на Иисус не е било привързано никъде за дървото, а само е било заковано с гвоздеи. Само един човек, който разбира от анатомия и владее знанието да изясни какви промени стават с организма при това жестоко положение на тялото, може да има представа за тези страдания. Когато Иисус се изправи пред каменната пещера, в която от четири дни е бил погребан Лазар, Той вдигна поглед към небето и призова съдействието на Великия Отец, за да извърши това, което трябва да се случи. „Благодаря Ти, Отче - каза Той, — че Ме послуша, както винаги си Ме слушал, за да покажа пред този народ, че съм проводен от Тебе. Вдигнете камъка!”- рече Иисус, и като отвалиха камъка, извика със силен глас: „Лазаре, излез вън!” Тогава възкръсналият излезе, увит в саван според юдейския обичай и с лице, забрадено е кърпа. „Разповийто го и го оставете да си иде”- каза Иисус. Тогава много от юдеите, които бяха там, повярваха в Него (Йоан 11:37-45; б.р.). Дори и това — едно от най-големите чудеса, които извърши Иисус, не можа да разтопи вледенения фанатизъм в душите на законниците. Те се събраха на съвет да решат какво да сторят. „Много чудеса направи този Човек” — говореха те помежду си. — „Ако го оставим така, всички ще повярват в Него. Тогава ще дойдат римляните и ще изтребят народа ни.” А един от тях, който се именуваше Кайафа и който тази година беше първосвещеник, изрече най-коварното и жестоко съждение: „Не размишлявате ли, че е по-добре да умре един човек, а не да загине цял народ?” Това, което каза Кайафа, е не само присъдата за Иисус, но и едно пророчество, че Той ще умре наистина за народа там (еврейския народ — б.р.) и за всички чеда Божии по света. С това присъдата над Иисус Христос бе потвърдена. Сговориха се да Го убият. Иисус най-добре от всички знаеше присъдата. Оттогава Той за известно време престана да ходи при юдеите, а отиде в градчето Ефраим, което беше близо до пустинята, и там живя известно време с учениците Си. Наближаваше юдейската Пасха. Мнозина от това място отидоха в Йерусалим за така нареченото очищение преди Пасхата. Иисус не беше между тях. А фарисеите бяха дали вече заповед, според която всеки, който разбере къде е Иисус, да съобщи на тях, за да Го уловят (Йоан 11:46-57; б.р.). По отношение на това чудо, което е знайно с израза „възкресението на Лазар”, големият немски окултист и основател на антропософската школа Рудолф Щайнер дава едно по-специално обяснение, за което тук ще споменем само това, че в тези три или четири дни , през които смятали Лазар за умрял, той се бил излъчил със своето духовно тяло и там, в невидимия свят, получил своето посвещение. Това е причината, че след възкресението си Лазар не се среща никъде в Евангелието като действащо лице. Според Щайнер под образа и под името на Лазар трябва да разбираме самия евангелист Йоан — ученика на Иисус Христос, който продължи делото и накрая даде по вдъхновение и видения Апокалипсиса. Оставяме читателя да размисли по това и интуицията му да го доведе до истината.

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ДЕСЕТА В тази глава от Евангелието от св. Йоан е дадено предсказание за начина, по който ще се разпространи Христовото Слово. Тъй като в същата глава става реч за думите „кошара”, „пастир” и „овце”, ще се спрем за малко на тези символи. Христос чрез устата на Иисус казва: „Истина, истина ви говоря, че който не влезе в кошарата през вратата, а прелазя от другаде, той е крадец и разбойник” (Йоан 10:1; б.р.). Кошарата тук представя „Царството Божие” или Великото Спасяващо Слово на Христа. Някои го наричат небе в духовния смисъл на думата, а други — Дом Божий. Този „Дом Божий” или „Царство Небесно” са проповядвани от много учители и пророци, но истинският смисъл и изявата му е Христос. Христос - най-великият и всеобемащ Всемирен Дух, сам казва истината, че Той е вратата на кошарата, а прилазилите към нея по различни пътища, а не чрез любовта, са крадци и разбойници. Кои са прилазилите по разните пътища към кошарата? Това е сериозен, съществен и отговорен въпрос. Ние не смятаме, че могат да се нарекат „крадци” и „разбойници” онези представители на различните религии в древността и по-късно, както и техните учения. Може, например, някои от методите на източните учения, на философите-проповедници на Рама, Кришна, Зороастър, Буда, Конфуций и други да не ги приемем като абсолютна истина, като например, тези учения, които твърдят, че е изтезанието на тялото и със суровата логика на разума ще се приближим до Бога. Ние не приемаме и тези тълкувания, които допускат насилие и жестокост спрямо другите неверници, но все пак не за тях ще кажем, че са „крадци и разбойници”. Тях ще търсим у онези, които, прикрити зад някакво привидно благочестие, прокарват измамата, лицемерието и жестокосърдечието като метод за някакво спасение. Те са всъщност проводници на тъмните сили на този свят. За тях Иисус е казал тези думи. Към тях смело и категорично можем да причислим и такива, които казват, че Христовият път на любовта е за слабите и малодушните, за такива, които лесно се превръщат в състав на тълпата, която само повтаря заучени клишета и е готова за всяка мъст. Когато Иисус говори за „овцете”, Той разбира добрите, доверчивите люде и най-много онези, които са тръгнали по оня път, дето води към извора на знанието и спасението на душите. Те може да са скромни, да нямат знанието на учените, но притежават едно вярно чувство за преценка на всички видове хора, които се приближават до тях. Овцете не послушаха — казва Иисус — тези, които идваха за зло при тях, защото те познават истинския пастир и оня, който не влиза през вратата на кошарата. Крадецът не идва за друго, освен да открадне, да заколи и да погуби. „Аз дойдох — казва Иисус — да дам живот и да го имат преизобилно.” Добрият пастир, а не наемникът е, който ще положи душата си за своите овце, а наемникът, на когото овцете са чужди, ще побегне, когато се зададе вълкът (Йоан 10:7-15; б.р.). В шестнадесетия стих на тази глава се разкрива развитието на процеса за изпълнение мисията на Христа. „И други овце имам — казва Той, — които не са от тази кошара, и тях трябва да събера. Те ще чуят гласа Ми и всички ще станат едно стадо и един пастир.” От тези думи става ясно, че освен тези, които Той ще вземе със Себе Си, има и други, които след разпятието Му дълго време ще бъдат наричани езичници и варвари. В Христовата любов няма разлика нито по нация, нито по вяра, нито по произход. За Христа са Негови тези, които ще познаят „гласа на Пастира” и ще станат най-ревностни за Словото Му и, най-после - „сънаследници Христови”. И наистина — най-напред приеха Словото Неговите ученици, дванадесетте представители на човешките образци, после Посветените, но още непознали Христа, като апостол Павел, след това тези с чистите сърца като Никодим, като Мария Магдалена, която бе извадена от бездната. След тях приеха Словото една значителна част повярвалите юдеи и накрая ние — езичниците и варварите. След това Иисус говори дълго върху това, че спасението на душите Му е поръчано от Отца. Той Му е дал тази власт и никой не може да Му я отнеме: „Имам власт да положа душата Си, имам и власт да я отнема” — казва Той. Заради тези думи стана раздор между юдеите, които се разделиха на две: едните казваха, че Иисус има бяс, а други говореха, че бесноват не може да отваря очи на слепи (Йоан 10:16-21; б.р.). Беше зима, когато настана празникът на освещаването на храма в Йерусалим. В притвора Соломонов Иисус срещна юдеите, които Го заобиколиха и с нетърпелива досада и с примес на злина Му казаха: „Докога ще държиш душите ни в съмнение? Ако си Месията, кажи ни го явно.” Иисус им отговори: „Казах ви и не вярвате. И делата, които правя, правя ги в името на Отца. Тези думи и дела свидетелстват за Мене. Но защото вие не сте от Моите овци, затова не вярвате. Моите овци Ме познават и слушат Моя глас. Затова и тръгват след Мене. Те няма да загинат и никой не може да ги грабне от Мене, защото Аз и Отец сме едно.” Никой още не е разрешил тайната защо някои от човеците познаха Христа в думите и делата на Иисус, а други не Го познаха. Изглежда, че още при раждането си всяка въплътена душа е определена, може би по свой избор, да познае или да не познае Христа, което ще рече — да приеме великата идея, или да не я приеме. Юдеите поискаха да хвърлят камъни по Него, защото смятаха за богохулство думите: „Аз и Отец сме едно.” Те не проумяха тези думи, независимо че Той им припомни написаното в техния закон: „Аз рекох: богове сте.” Това значи, че в човека има възможности душата му да достигне Божественото съвършенство. Не е богохулство фактът, че Христос можеше да каже това за Себе Си. Юдеите поискаха да Го хванат, но нищо не Му направиха. Той отиде отвъд Йордан и там още много люде повярваха в Него (Йоан 10:22-42; б.р.).

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ДЕВЕТА Епохата, през която Христос се изяви в земната Си форма като Иисус от Назарет е, както бе споменато и на друго място, епоха на чудесата. Тези чудеса бяха необходими на човеците поради тяхното неверие. Хората тогава, а и ние сега наричаме някои от делата на Иисус с думата „чудеса”, защото не познаваме великите и скрити закони на живота освен ония, които са достъпни за триизмерното земно битие на човека. Чудесата не биха били чудеса, ако зад всяко от нашите възприятия стояха техните по-висши двойници. Зрението на физическия свят е възприятие, при което психофизиологическата и физическа страна се състои в това, че сноп светлинни лъчи, преминал през блендата на окото, действа на един екран в него, наречен рента. Дотук явлението е въпрос на оптиката, а оттам нататък, когато ретината предаде светлинните импулси на очния нерв, който ги отнася за преработка в централната нервна система, явлението е вече „тера инкогнита”.Човекът вижда, казваме ние, но се питаме: кой вижда? Окото ли вижда, или то е само физическият оптичен орган на зрението? Виждането следователно става в централната нервна система, където има специален център, който превръща процеса дотук във виждане. Този център предава на „Аз”-а получения резултат. В една беседа на Учителя Беинса Дуно се казва, че зад физическата ретина на човешкото око има една друга ретина — невидима за атомите на окото, която възприема явления е много по-висока фреквенция (честота — б.р.) от тези, които долавя физическата ретина. Видимата ретина има диапазон на възприемане според абсолютната скала на трептенията, който се простира приблизително от 400 до 800 билиона херца в секунда. Видимите трептения от абсолютната електромагнитна скала следователно са само една октава. Пред и зад този диапазон трептенията са невидими. Наблизо до червените лъчи са инфрачервените, а наблизо до виолетовите са ултравиолетовите. Едните имат термични, а другите химични свойства. Вън от видимата октава на едната и другата страна има много неизвестни лъчи. Там някъде ще търсим високофреквентните лъчи, които действат на невидимата ретина. Този увод към деветата глава на Евангелието на Йоан направих, за да се разбере, че има дори и слепи люде, които „виждат” с невидимата ретина. Тях наричаме ясновидци. Минавайки по пътя, Иисус видя един човек, който беше сляп от рождението си. Учениците искаха да знаят причината за този недъг и затова Го попитаха: „Рави, кой е съгрешил — той или родителите му, та се е родил сляп?” Иисус, Който знаеше причините за неговата слепота, не се зае да я разказва на учениците, а отговори така: „Нито той е съгрешил, нито родителите му, но да се видят на него делата Божии. Аз трябва да върша Божиите дела, докато е ден, защото иде нощ, когато никой нищо не може да работи.” С тези думи Иисус казва, че докато е тука, Той трябва да изяви това, Божественото в Него, за да видят тези, които са готови, и да се пробудят: „Докато съм на света, виделина съм на света” — каза Иисус. След това плюна на земята и с капчицата намаза очите на слепия и му рече: „Иди и умий се в къпалнята Силоам.” Човекът отиде, уми се и се върна прогледнал. Когато хората го видяха, рекоха си: „Не е ли този, който седеше и просеше?” Това породи смут и препирня. Едни викаха: „Той е.”, а други: „Не е той, но прилича на него.” Самият прогледнал настояваше: „Аз съм”, а хората го попитаха: „Как ти се отвориха очите?” „Человек, който се нарича Иисус, намаза с кал очите ми, изпрати ме в къпалнята Силоам да се умия и като се умих, прогледнах.” Запитаха го: „Как прогледна?” А човекът отговори: „Кал турна на очите ми, рече ми да се умия и прогледнах.” Дори и при този чудноват акт, и при блестящото доказателство за божествеността на Иисуса, те казаха: „Не е от Бога Този Човек, тъй като не варди съботния ден и в събота направи да прогледне слепият.” Други пък казваха: „Как може грешен човек да прави чудеса?” „Ти какво ще кажеш за него?” — питаха прогледналия. „Пророк е” — отвърна той . В тази глава се говори за слепия, но фанатичната слепота на фарисеите е още по-голяма и по-опасна. Те не секнаха да разпитват и пратиха да повикат родителите на прогледналия: „Този ли е вашият син и вярно ли е това, че той се е родил сляп?” „Да — рекоха родителите му, — роди се сляп и сляп беше до този час, а как сега вижда и кой му отвори очите, това не знаем. Попитайте го и той ще ви разкаже всичко.” Родителите отговориха така, защото се бояха от пуснатото съобщение, че ако някой рече, че този Иисус е очакваният Месия, ще бъде отлъчен от съборището. Фарисеите не можеха да преглътнат този разтърсващ ги из основи факт и затова повикаха човека, който бе сляп и сега беше прогледнал, и се опитаха е коварство и измама да го принудят да каже не това, което е преживял и знае, а да каже това, което е на тях угодно: „Ние знаем - рекоха му те, — че Този Човек е грешник. Затова въздай слава на Бога и казвай за Него това, на което ние те учим.” „Грешник ли е, или не — отвърна човекът с прогледналите очи, — това не зная. Това, което зная, е, че бях сляп, а сега виждам.” Фарисеите отново започнаха да го разпитват. Тогава той помисли, че те искат да стана! също ученици на Иисус, и ги запита така ли е наистина. Изненадани и обезнадеждени, че не могат да повлияят на човека, те го мъмреха строго и с укор, че той е Негов ученик, а те са ученици на Мойсей. Прогледналият попита фарисеите: „Не е ли чудно, че вие не знаете тогава Човека, Който ми отвори очите?” А те му отговориха: „Нали е казано, че Бог не слуша грешниците?” Прогледналият отвърна: „Нищо не би сторил Той, ако не беше пратеник на Бога.” „Ти ли, който си роден в грехове, ще учиш нас?” — казаха му фарисеите и го изпъдиха. Когато човекът си тръгна за своя дом, по пътя го срещна Иисус и го запита: „Ти вярваш ли в Сина Божий?” А човекът отвърна: „Кой е Той, та да повярвам в Него?” „Ти вече Го видя и Той сега приказва с тебе.” „Вярвам, Господи!” — каза човекът и Му се поклони. Тогава Иисус каза: „Аз дойдох за съд на този свят, да провидят невидещите, а видещите да станат слепи.” Като чуха това, фарисеите казаха: „Да не сме ние слепи?” Иисус им отговори: „Ако бяхте слепи, не бихте имали грях. Но сега вие виждате и грехът остава на вас.” Евангелският разказ за слепия, даден в настоящата глава, навежда на мисълта, че и днес светът е в слепота. Тя е от различен вид и степени. Има физически зрящи, но духовно слепи. Има физически слепи, но духовно зрящи. По-голяма част от физически зрящите са в духовен сън. Духовно пробудените от тях са малцина. Те си служат и с невидимата ретина на очите и тяхното съзнание пребивава в много по-горни светове. Те виждат и чуват това, което за нас е още непонятно и далечно. В нашето време не стават чудеса, но едно пробудено вътрешно зрение вижда и в този материален свят Божественото присъствие. Вижда го в законите и в порядъка на явленията както в нашия физически свят, така и в микро- и макрокосмоса. В добрите и безкористни дела и в благородството те виждат присъствието на Божествения Дух, в жертвата виждат Божествената Любов. Еволюцията на човешкия род сега с пренесена в тази фаза, когато науката вече сама ни напомня за всемогъществото на Оня Творчески Дух, Който прониква във всичко. Христос — Великият Всемирен Дух, няма да ни посети сега в някакъв образ, както някога в образа на Иисус от Назарет, но в оня Дух, Когото Йоан в последващите глави на Евангелието нарича „Утешителят, Който ще дойде и ще ни научи на всичко”.

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ОСМА След срещата си с фарисеите, които приеха с ожесточение думите на Иисус за плътта и кръвта на Божественото Слово, и след като Никодим се опита да изясни пред тях закона, че те нямат право да съдят никого, преди да го разпитат, Иисус се изкачи на планината Елеон. Характерно е това, че Иисус често отива на планината, особено след като е имал разговори с представители на непросветените и фанатични духове, най-често от фарисейската секта. На планината Той е влизал в общение с Бога и е приемал от Него нова мощ и все по-голяма светлина за великото дело, което Го очаква. След такова едно посещение в Елеонската планина Иисус отново се завърна в храма, защото знаеше, че пак там ще срещне ония, срещу невежеството и жестокостта на които трябва да противопостави Божествената си премъдрост. Този път мрачните качества и намерения на фарисеите се изявиха като лицемерно благочестие и грижа за запазване закона и морала, завещани от Мойсей. Още с влизането в храма ожесточена тълпа доведе при Него една жена, заловена в прелюбодействие, без обаче да доведат този, с когото с прелюбодействала. „Учителю — започнаха те своето обвинение към жената с намерение да изковат срещу Него един нов вид вина, тъй като те знаеха, че Неговият отговор не ще бъде в съгласие със закона, който са се приготвили да цитират, — хванахме тази жена в самото дело на прелюбодеянието. Мойсей в закона си ни повелява такива да бъдат убивани с камъни. Ти какво ще кажеш?” Мълчеше Иисус, наведе се и с пръст пишеше нещо по земята. Събраните очакваха Неговия отговор и не разумяваха мълчанието Му, което значеше много. Това мълчание беше отговор, а и сега продължава да е отговор, че пред грешките и слабостите на човека трябва да немеем и само да се молим. В това мълчание се крие мрачната тайна на грехопадението, коварната уловка на тъмния гений, заради когото бе стоварено смъртното проклятие на човека. Това, че Иисус пишеше с пръст по земята, според мен не се обяснява с малко наивното обяснение на някои астролози, че Той е правил гадание за нейната съдба. За Иисус не е потребна такава звездна проверка, за да опознае една душа. С докосването на земята с пръста Си Той показва, че на тази земя се ражда грехът и на тази земя се изкупва той. Ето, тука долу — сочи Той с пръст — се намира оня дух, който подмамва людете в плът и на когото вие, обвинителите, сте още подвластни. Затова Иисус, като повдигна поглед към тях, рече им: „Който от вас е безгрешен, той пръв да хвърли камък върху нея.” И пак се наведе, и пак пишеше по земята, с което искаше да им каже, че и техните грехове са написани както тук, на тази земя, така и във Великата книга на живота. Като чуха това, което им каза Иисус, изобличени и засрамени, те напуснаха храма един по един. Когато Иисус остана сам с жената, запита: „Жено, къде са тези, които те обвиняваха? Никой ли от тях не те осъди?” Жената продума: „Никой, Господи.” А Иисус промълви: „Нито Аз те осъждам. Иди си и отсега не съгрешавай” (Йоан 8:1-11). След тази забележителна сцена Иисус започна да проповядва на дошлите нови хора в храма: „Аз съм виделината на света и който Ме следва, няма да ходи в тъмнина, защото ще има виделината на живота.” Единствен Той имаше основание да каже тези думи, защото знаеше откъде идва и каква с мисия та Му. С думите, че знае откъде идва и къде отива, Той отговори на тези, които Го обвиниха, че свидетелства за Себе Си: „Аз свидетелствувам за Себе Си, защото Отец свидетелствува за Мене. Нали нашият закон казва, че свидетелството на двама е истинско?” Тогава хората, които се заловиха за думата „закон”, пожелаха да сведат Божественото Слово на Иисус до нивото на своето разбиране, защото Го запитаха: „Къде е Твоят Отец?” Иисус видя колко са безпомощни тези люде на земния свят и направо им каза: „Нито Мене знаете, нито пък знаете Моя Отец.” Той искаше да им каже, че ако техните очи бяха отворени, за да проникнат в оня свят, където са истинските причини за всичко, тогава нямаше да търсят Неговия Отец, а щяха да познаят Отца в самия Него, тъй като Той е едно с Отца. Тежко прозвучаха за тях тези думи, но въпреки това никой не Го хвана, защото не беше още дошло това време (Йоан 8:12-20; б.р.). И продължи Иисус Словото си с истини, които те все още не проумяваха, защото още не беше дошло времето за тяхното проумяване. Този час за различните люде идва по различно време. За някои дойде още тогава, но те бяха малцина. За други дойде след двадесет столетия, а за трети още не е дошъл. „Отхождам и ще Ме търсите, и ще умрете в греха си, без да сте Ме познали. И дето отивам Аз, вие не можете да дойдете. „Юдеите си казваха: „Да не би да се убие и затова казва, че не можем да идем там, дето Той отхожда.” Тогава Иисус добави: „Вие сте от тези, които са долу. Аз съм от ония, които са горе. Вие сте от този свят, но Аз не съм от този свят. Затова ви рекох, че ще умрете в греховете си, ако не повярвате кой съм Аз.” „Ти кой си?” - „Аз съм Този, за Когото отначало ви казах. И когато видите чудесата, които ще станат чрез Мене, тогава ще познаете, че Аз съм истинският. Тогава ще разберете и това, което ви говоря и което съм научил от Отца. Моят Отец никога не Ме е оставил, тъй като Аз правя само това, което е Нему угодно.” Чрез тези думи мнозина от юдеите повярваха в Него. Иисус позна тези, които се пробудиха, и се обърна към тях : „Вие сте Мои ученици, ако устоите в Моята дума. Тогава ще познаете истината, която ще ви направи свободни.” Тези от събраните там, които разбираха свободата съвсем в земния смисъл, отговориха: „Ние сме от семе Авраамово и затова сме свободни. Никога никому не сме били роби. Защо казваш, че ще станем свободни?” Иисус, като разбра тяхното заблуждение, каза: „Всеки, кой го прави грях, роб е на греха. Робът не остава вечно в дома на господаря си, а синът му вечно пребъдва. Само ако ви освободи синът, тогава ще бъдете свободни. Аз зная, че сте от семе Авраамово, но вие, потомците на Авраам, искате да Ме убиете, защото Моите думи не покриват това, което вие си мислите, и това, в което вярвате. Моите думи ви изобличават. Аз правя и говоря това, което научих от Моя Отец, а вие казвате, че правите делата на вашия отец.” „Ние имаме за отец Авраам.” „Ако бях те чеда Авраамови, бихте правили неговите дела, а вие искате да Ме убиете, защото ви говоря истината, която чух от Бога. Така ли би сторил Авраам?” „Ние не сме родени от блуд, а Отец наш е Бог.” „Ако Бог беше вашият Отец, вие щяхте да възлюби те Мене, тъй като Аз от Бога излязох. Вие не разумявате Моите думи и не слушате Словото Ми, защото сте от баща дявола и затова искате да следвате бащините си грехове и похоти. Той е от крайно време човекоубиец, не устоя на истината, защото в него няма истина. Мен кой ще Ме изобличи в грях? Вие не можете да слушате Божията истина, която ви говоря, защото не сте от Бога” (Йоан 8:21-47; б.р.). Това, което едничко можеха да кажат след тези думи е, че Той е самарянин и че има бяс. Отговори им Иисус: „Нямам бяс, но почитам Своя Отец, заради което Ме безчестите. Аз не търся Своя слава. Друг ще съди за Мен. Друг ще търси Моята слава. Истина ви казвам: ако опази някой Моето Слово, няма да види смърт довека.” Тогава юдеите Му рекоха: „Виждаме, че имаш бяс. И Авраам, и пророците умряха, а ти казваш: „Който опази Словото Ми, няма да види смърт довека”. Ти по-голям ли си от отца ни Авраама, който умря? Умряха и пророците. Ти на какъв се правиш?” Иисус тогава им отговори: „Ако Аз славя сам Себе Си, моята слава е нищо. Отец е, Който Ме слави, за Когото вие казвате, че е ваш Бог, без да сте Го познали Аз Го познах и ако река, че не Го познавам, ще бъда лъжец като вас. Познавам Го и държа думата Му. Баща ви Авраам би се радвал да види Моя ден, но той го видя вече и се възрадва.” Тук Иисус говори за духа на Авраам, който знаеше, че Бог ще се изяви чрез Своя Син, и за това, че Авраам всъщност видя това от света, в който се намира. „Ти нямаш още петдесет години и как си видял Авраам?” „Истина, истина ви казвам. Преди да бъде Авраам, Аз съм.” Тогава, възмутени, юдеите започнаха да хвърлят камъни по Него, но Иисус се укри и излезе от храма, като мина сред тях. Никой не Го докосна. Отиде си (Йоан 8:48-59; б.р.).

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА СЕДМА Животът на Иисус е един от трудните животи, ако го разгледаме с очите и мярката, с които разглеждаме и мерим земното съществуване на един човек. Онази част от човечеството, заради която Той дойде, се намираше, както бе посочено в предните глави, на много ниско ниво в своето развитие. Нещо повече. Неговото Слово ожесточаваше много хора и те търсеха начин да Го унищожат. Иисус знаеше това и затуй началото на тази глава започва с думите: „И след това ходеше Иисус по Галилея. Не искаше да ходи в Юдея, тъй като юдеите искаха да Го убият.” Голямата неосведоменост на тези, които бяха около Него, личи от това, че при празника на шатроразпъването Неговите братя (за това, защо евангелистът ги нарича „братя”, е дадено вече известно обяснение в една от предните глави) се обърнаха към Него с думите: „Иди в Юдея, за да видят там делата, които правиш. Нищо не се прави скришом, а за да го видят хората. Защо не явиш Себе Си на света?” Това те казаха, защото не знаеха нищо за мисията, поради която Той бе дошъл на този свят. И не само това, но те живееха с неразбиране и съмнение към Неговото Слово. „Моето време още не е настанало и то не се схожда с вашето време — отвърна им Иисус. — Светът вас не ненавижда, но Мене той вече възненавиди, тъй като Моето свидетелство за тях е като свидетелство за лукави хора. И този празник не е за Мен. Той е за вас и затова идете вие на празника” (Йоан 7:1-9; б.р.). По-късно обаче Иисус също отиде на празника, но някак невидим. Това събитие в Евангелието е изразено с думите: „Не явно, но тайно някак си.” Иисус знаеше много добре какво предстоеше да се случи и затова не се изяви на хората. „Къде е Онзи?” — викаха събраните в храма и поради това настана голяма глъчка. Едни говореха добре за Него, а други казваха, че Той лъсти народа. Иисус обаче не остана скрит до края. Към средата на празника Той се яви пред народа и започна да поучава. Словото Му произведе неочаквано силно въздействие, особено на онези от юдеите, които минаваха за учени и познаваха закона и пророците. „Как така, — казваха те — Този, Който никога не се е учил в нашите синагоги, където се преподава и изучава науката и религията, знае толкова неща и учудва всички със Словото Си?” Тогава Иисус разумя техните помисли и им даде отговор, който могат да разберат само такива умове, които допускат, че е възможно човек да се роди с мъдрост за живота, и то по-голяма от тази, която се изучава от книгите и уроците на първосвещениците и на учените люде. За Иисус не беше необходимо да премине през земната еволюция. И до деня на кръщението Му в реката Йордан Той имаше солидна подготовка, но след като Духът на Христа се всели в Него, от този момент това, което говореше, Той беше го взел от Отца, Който Го изпрати на Земята. Този, който идва от Бога, носи всичката премъдрост на Твореца. Затова, когато Иисус видя недоумението на учените фарисеи в храма, обърна се към тях и каза: „Моето учение не е Мое, но на Оногова, Който Ме проводи. Ако някой прави Неговата воля, ще познае, че има учение, което е от човеците, но и друго учение, което е от Бога. Който говори от себе си, той търси своята си слава, а който търси славата на Бога, той е истински и у него няма неправда. На вас Мойсей ви даде закона, но вие не го изпълнихте. Защо искате да Ме убиете? ” Изобличени в безпричинната си злина, изпълнени със завист и фанатизъм, намиращите се в храма законници започнаха да Го наричат с най-различни епитети и да Го хулят. „Кой иска да Те убие?” — крещяха те с толкова по-голяма злина в душите си, колкото наистина искаха да направят това. Пълното изобличение дойде тогава, когато Иисус им напомни, че и те като фанатични изпълнители на закона правят обрязване в съботния ден, а на Него се гневят и Го наричат закононарушител, че е оздравил човек в събота (Йоан 7:10-24; б.р.). Тези сблъсквания между формално-фанатичното и свободния дух са най-честите явления, които е видял Иисус и които така често се срещат в Евангелието. Тях ги има и при другите евангелисти, но при Йоан те са най-честите диалози. Имаше между фарисеите и такива, които от време на време допускаха в съзнанието си вероятността, че може би наистина Той е Месията, Когото очакваха, но се питаха как е възможно това, след като знаят откъде е този човек? Нали Христос трябва да дойде по някакъв необикновен начин, а за Тогова знаят, че е от Назарет, че е синът на Йосиф. Иисус знаеше тези размисли и каза: „И Мене знаете, и откъде съм знаете, но вие не знаете как Аз дойдох, а още повече не знаете Този, който Ме изпрати при вас. Аз обаче Го зная, защото идвам от Него.” Тогава искаха да Го хванат, но никой не тури ръка на Него, защото не беше дошъл Неговият час. „Още малко съм с вас. Иде вече време, когато трябва да отида при Оногова, който Ме проводи. Ще Ме търсите след това, но няма да Ме намерите. А там, където ще отида Аз, вие не можете да дойдете.” Дълго размишляваха юдеите над тия думи: „Къде ли ще иде, та никой от нас не ще може да Го намери? Може да иде между елините и да ги поучава.” Никой не помисли за това, че Той ще иде при Господа - при Своя Отец (Йоан 7:25-36; б.р.). В този забележителен ден на празненството Иисус се изправи в храма и като възвиси глас, рече: „Да дойдат при Мен всички жадни. Реки от жива вода ще потекат от утробата на този, който повярва в Мене” (Йоан 7:37-39; б.р.). Какво значеха тези думи? Това е истината, че който повярва в Него, ще придобие преизобилно богатство в своя Дух и ще може да обнови и възкреси всички заспали от векове души и ще ги освети в сиянието на истината. И мнозина от тези, които чуха това, повярваха, че Той е Месията — Христос. Имаше между колебаещите се дори такива, които казваха, че може да е Христос. Но други казваха: Как може да е това, щом Този е от Галилея? Нали в Писанието е казано, че от рода на Давид и от градеца Витлеем ще дойде Очакваният. Поради тези неща се появи раздор и все още никой не посмя да тури ръка на Него. Когато слугите се върнаха при първосвещениците, бяха запитани: „Защо не хванахте и защо не доведохте Този, Който говори такива непозволени неща?” „Никога не сме чували, — отвърнаха те — човек да говори, както говори Този.” „И вие ли се прелъстихте от Него? — запитаха ги първосвещениците. — Има ли някой от първенците и фарисеите да е повярвал в него?” Тогава се обади Никодим — оня, който ходи през нощта при Иисус, и рече: „Осъжда ли нашият закон когото и да е, ако преди това не е чул и не е разбрал какво точно говори и върши?” „Да не си и ти от Галилея? - запитаха фарисеите. — Дай си труд и поразпитай и проучи, че никога не е излязъл пророк от Галилея.” И така, при неразрешения въпрос и с опустели, непробудени души хората тръгнаха по домовете си (Йоан 7:40-53; б.р.).

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ШЕСТА Като се има предвид духовният ръст на съвременното човечество и как привидно са малко хората, които търсят и вярват във вечните истини, и как нашироко е разпята отровата на злата воля и отрицанието, ще се види невероятно твърдението ми, че днес вярващите в Бога и Христа люде, макар и по-малко от неверниците, разбират Христа и Неговата мисия по-добре от тези, които живяха в Неговото време. В изминалите близо двадесет столетия тъмата около Христовата мисия се поразведри и макар че ние наричаме своето време материалистическо, в душите на хората заедно с очарованието от направените огромни крачки на науката започна да прониква и една нова свещена жажда, която кара мислещите хора да търсят вода не от старите цистерни на различните вярвания, но от вечния извор. „И възлезе Иисус на планината — казва евангелистът — и там седна с учениците Си по времето, когато наближаваше денят на юдейския празник.” Той видя, че към групата на учениците Му се приближаваше друга голяма група хора, които искаха да чуят Словото Му. Иисус знаеше какво трябва да стори, защото този народ беше гладен. „Откъде да купим хляб, за да нахраним този народ?” обърна се Иисус към Филип. Филип отговори: „И двеста динария не ще стигнат, за да дадем всекиму по малко хляб.” Тогава се обади Андрей — братът на Симон Петър, и рече: „Тука има едно дете, което има пет ечемичени хляба и две риби, но какво е това за толкова народ?” Тогава Иисус каза на хората да насядат по тревата на планинската поляна и те веднага направиха това и изпълниха мястото, защото бяха пет хиляди на брой. Иисус взе хлябовете, вдигна поглед да благодари и като започна да чупи хляба, подаваше на учениците, които пък тръгнаха между народа да раздават този хляб. Те даваха и от рибите на тези, които искаха. Като се наситиха хората, събраха къшеите от земята, за да не се загуби нищо, и напълниха дванадесет коша. Народът видя чудото, което стори Иисус и което беше потребно за тяхната вяра. Тогава се чуха гласове от народа: „Наистина Този е пророкът, Който имаше да дойде!” (Йоан 6:1-14; б.р.). На това място четецът на Евангелието се изправя пред една неколкократна символика. За това чудо, извършено от Иисус на планината, има няколко варианта за обяснение. Ще се спра по-долу на тях. Сега е от значение да се разтълкува текстът: „Той го даде на учениците, а те тръгнаха из народа и го разнесоха като храна на душите им. Даде и от рибите на тези, които искаха.” Подчертано е, че не даде на всички еднакво, а само на тези, които поискаха. Според мен хлябът е Словото на Христа или Божественото Слово. Но защо от рибите даде толкова, колкото поискаха? В руското Евангелие — превод от Британското чуждестранно Библейско общество, стои написано: „Также и рыбы, сколько кто хотел.” Така е и в старобългарския превод: „ТАКОЖДЕ И Тω РЫБЪ ЕЛИКω ХОТАХУ.” В немския превод от Мартин Лутер: „...wieviel er wollte”, а в английския: „...as mach, as they would”. Както раздаването на хляба, така и на рибите, и най-после събирането на къшеите в дванадесет коша, не са случайни текстове. Както споменах, хлябът е Словото, което се дава на всички, които са тръгнали към Иисус, но рибата, която е символ на посвещение в Христовото тайнство, се дава на тези, които „пожелаят”, или на тези, на които душите са пробудени за Великата Тайна на Христовата мисия. Те са проумели дълбокия смисъл на учението Му. Къшеите са също частици от общата храна за народите и вън от Израил — за скитите, за елините и варварите. Дали разказът за нахранването на петте хиляди човеци с петте ечемичсни хляба и с двете риби е само някакъв образ, или за ония, които са посветени в тайните и във възможностите на Учителите, е събитие, което вероятно се е случило? На този въпрос ще се спра не само като на символ, за който вече стана дума, но и като на достоверно събитие и от гледището на строежа на материята. За структурата на веществото се знаят много неща в съвременната наука, но това, което не знаем, е много повече, защото силите, които държат в единство градивните частици на това вещество, не са достъпни за изследване. Ние можем само да говорим за тях. Всичкото вещество, което виждаме във физическите светове не само на Земята, но и в цялата Вселена, е устроено така, че всички невидими частици — основните градивни елементи на материята, като протони, електрони, неутрони и всичко останало, което съставя тайнствения строеж на атома, се държат в единство поради силите, които действат между тях. Това са сили междуатомни, но дали са сили Кулонови или Нютонови, или някакви други, това не ни пречи да ги наречем ядрени сили. Това показва, че ако тези сили в атома липсват, ако липсват и междумолекулярните сили, тогава отпада и материалният веществен образ на физическото тяло. Знае се от окултната наука и практика, че Посветените владеят това тайнствено изкуство — не само да запазят или създадат такава връзка, но и да я премахват, когато това е необходимо. И днес хората - ако не всички, то една значителна част — са от оная категория, която вярва на чудноватите феномени. Ако разкажете на някой физиолог, че има хора, специално обучени, които могат да спрат дишането си и още други физиологически процеси в организма, той няма да повярва. Чак когато при едно посещение в Индия делегатите на една съветско-индуска среща видяха как в една местност йогите заровили един от техните колеги (за което има публикации и снимки) и така заровеният стоял в гроба си четири дни и после възобновил дишането и всички останали блокирани по някакъв начин функции на своя организъм, те повярваха в това. Има в света хора, които владеят това тайнствено изкуство. Със своята могъща мисъл тези необикновени люде могат да създадат такова могъщо силово поле, за което не се знае дали е от електромагнитен характер, или е някакво друго неизвестно поле, по силовите пътища на което могат да се придвижват материални тела, независимо от големината на тяхната маса. Ако интензитетът на това поле надхвърля интензитета на нашето постоянно гравитационно поле на Земята, тогава такива материални тела могат да бъдат пренасяни на голямо разстояние, без необходимост да се прилага съответната на тяхната маса механическа движеща сила. По такъв начин се обяснява пренасянето на огромните скални монолити за построяването на пирамидите и на другите каменни украси на древната египетска цивилизация. Знае се от окултната наука, че Посветените могат да вършат и друго нещо — те могат да събират по своя воля разпилените градивни частици на дадено вещество и да създават тела по начин, неизвестен и недопустим за съвременното знание. Дори пътешественици, които са имали възможността да посетят места в Хималаите, където ученици на Агарта са показвали понякога това свое изкуство, разказват за това. Английският пътешественик Спалдинг пише, че той и неговите другари са имали възможност да видят създаването на вещества, на храни, на плодове и течности, а също са били свидетели на преместването на хора и други предмети на далечно разстояние за време, невероятно по-малко, отколкото е времето, необходимо да се отиде дотам с най-бързите по тези места превозни средства. Ако такива неща, независимо от това дали хората на нашата съвременност вярват, или не, са могли да вършат някои от Посветените в тайната наука, колко повече това изкуство е било напълно в ръцете на най-извисения от дошлите на Земята - Божия Син Иисус Христос. Когато хората там видяха чудото с нахранените пет хиляди души и повярваха, че Той е очакваният Месия, те помислиха да Го провъзгласят за цар Израилев. Иисус разбра тяхното намерение и затова се укри на скришно място в планината (Йоан 6:15; б.р.). В началото на тази глава се казва, че това, което се е случило, е било някъде в планината над Тивериадското езеро. После се казва, че учениците оставили народа на брега, слезли до морето и влезли в ладията с намерение да идат на отвъдната страна на Тивериадското езеро в Капернаум. Това станало във вечерния здрач, преди да се стъмни съвсем. Така те гребаха — казва се в текста на главата — около двадесет и пет до тридесет стадии и видяха от лодката, че Иисус се приближава до тях, защото ходеше по водата. Духаше силен вятър и водата беше силно развълнувана. Убояха се учениците от това, което видяха очите им, но като ги наближи, Иисус им каза: „Аз съм, не бойте се!” Тогава учениците искаха да Го вземат при себе си в ладията, но отведнъж, за най-голяма тяхна изненада, ладията се намери там, закъдето бяха тръгнали (Йоан 6:16-21; б.р.). На другата сутрин народът, който все още чакаше на отвъдната страна на езерото, видя, че няма друга ладия освен тази, с която тръгнаха учениците, и се учуди как Иисус отиде там при тях. „Рави, как Ти дойде дотук?” — запитаха хората от народа, които бяха взели други ладии, отплаваха с тях и намериха Иисус в Капернаум. Иисус им отговори: „Истина, истина ви казвам, че старанието ви да ме търсите не е, защото видяхте чудото, което стана пред очите ви, но защото ядохте от хлябовете и се наситихте. Но вие работете не за храна, която се разваля, но за такава, която довеки не се разваля. Син Человечески ще ви я даде, защото Бог положи на Него Своя печат.” Тогава някои от народа Го запитаха: „Що да сторим, за да работим делата Божии?” Иисус отговори: „Делото Божие е да повярвате в Този, Когото е Той проводил.” И този отговор не задоволи хората и затова Го попитаха: „Какво знамение правиш, за да повярваме в Теб? Нашите бащи ядоха манна в пустинята, както с писано: „Хляб им даде от небето да ядат.” Иисус им отговори: „Не ви даде Мойсей хляба, но Моят Отец ви даде истинския хляб, който дава живот на света.” „Тогава дай ни този хляб, за да го имаме вечно” - казаха тези, които беседваха с Иисус. „Аз съм истинският хляб на живота.” — отвърна им Иисус и продължи: „Който идва при Мене, няма да огладнее, а който вярва в Мен, никога няма да ожаднее. Всеки, който идва при Мен, ще получи този небесен дар и Аз няма да го изпъдя. Аз слязох от небето не да сторя Своята воля, но волята на Отца, който Ме изпрати. Знаете ли коя е тази воля? Тя е да не загубя нищо Негово, но да го възкреся в последния ден. Неговата воля е още да има живот вечен всеки, който види Сина Божий и повярва в Него” (Йоан 6:22-40; б.р.). Отговорът на Иисус: „Аз съм хлябът, който е слязъл от небето”, произведе голям вътрешен смут в. съзнанието на земните люде, които нямаха пробудено в себе си новото съзнание. И тука разговорът на Иисус с тези земни съзнания е характерен пример за огромното разстояние, на което се намира Неговото разбиране от тяхното едва пробудено земно съзнание. Само малцина между тях са в състояние да открият истината в думите за „хляба небесен”, който представя живото пробуждащо и възкресяващо Слово на Христа. Иисус не искаше учениците Му да роптаят и им казваше: „Никой не може да дойде при Мен, ако го не привлече Отец, Който Ме изпрати.” Само тръгналите след Него Той ще може „да възкреси в последния ден” (Йоан 6:41-44; б.р.). Тези последни думи дават ясна представа, че човеците, които отиват по пътя на Христа, са родени с такава възможност и съдба. Затова не бива да се учудваме, че не всички, които слушат Словото Му, ще идат при Неговата виделина, защото има такива, които открай време са възлюбили мрака. Всеки е белязан с един от тези два знака. Бог е дал безкрайна свобода на душите да подбират своя път, като е оставил закона, който въздава на всекиго според заслугите му. Някога, в предвечния ден, когато Бог раздели деня от нощта, иначе казано - на „виделина” и „мрак”, едни предпочетоха виделината, а други — тъмата. На тръгналите по Христовия път и на учениците на виделината не бива да им е чудно, че в живота светлината и тъмнината са смесени в едно и ние срещаме по пътищата или мрачни душепогубващи люде, или светли добротворни души. Безпределната свобода, която Отец ни дава поради също безпределната Си любов към нас, накрая се регулира със закона за причините и последиците, за който вече бе споменато. „Аз съм хлябът на живота — повтори Иисус. — Бащите ви ядоха манна в пустинята и умряха, а този хляб, пратен от небето, е за такива, които ще повярват, че Аз съм живият хляб, от който се получава вечен живот. Този хляб е плътта Ми, която ще дам за живота на света.” Юдеите отново възроптаха и казаха помежду си: „Как може Този да ни даде Неговата плът?” Христос, Който долови тази мисъл, стана още по-категоричен: „Истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Сина Человечески и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си” (Йоан 6:48-53; б.р.). Какво значат тези думи? Плътта, това е живото Слово, което Иисус даде на света, жертвайки Своята земна плът на кръста при Голгота, а кръвта, която капна на земята, е живата вяра, която преобрази света, като промени аурата на Земята и „отвори адските врати”. За човешкото развитие тогава се откриха нови възможности за духовния му развой. Всичко това, което бе казано от Иисус на народа, който Го последва, бе произнесено в Капернаум. От този разговор излязоха в недоумение и някои от Неговите ученици. „Жестока е тази дума” — казваха си помежду си. Иисус, като разбра колко те разумяха Словото Му, каза: „Това ли ви съблазнява? Но ако видите Сина Человечески да възлиза там, където е бил отпърво, какво ще помислите? Ще ви стане ли ясно за какво приказвах? Думите, които ви говоря, са Дух и живот. Плътта нищо не ни ползва. Зная, че някои от вас не вярват, защото не им е дадено от Отца.” Като чуха това, мнозина от тези, които се готвеха да станат Негови ученици, отпаднаха и не се върнаха вече при Него. Тогава Иисус се обърна към останалите дванадесет и ги запита: „Искате ли и вие да си отидете?” Петър Му отговори: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на живот вечен. Ние повярвахме и знаем, че Ти си Христос — Син на Бога Живаго.” „Аз ви избрах и дванадесетимата — рече Иисус,- но един от вас е дявол.” Името му беше Юда Симонов Искариотски. Той - един от дванадесетте — щеше да Го предаде (Йоан 6:59-71).

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ПЕТА В Йерусалим, близо до Овчата порта, имало къпалия, наречена по староеврейски Витезда (от евр. — Дом на милосърдие; б.р.). Знайно било, че от време на време там слизал ангел, който размътвал водата, и този от болните, дето чакали там, край притвора на къпалнята, който успявал пръв да влезе в басейна, оздравявал от всякаква болест (Йоан 5:1-4; б.р.). Дали това „от време на време” е някакъв определен или произволен интервал, дали ангелът със своето идване е изненадвал чакащите немощни люде, не е казано. Но и в единия, и в другия случай само най-силните, най-активните са могли да се състезават и да спазят първия очакван знак, за да намерят своето спасение. В една от беседите на Окултната школа Учителят Беинса Дуно казва, че в определени цикли на времето пристига един влак, предназначен за човечеството, с който готовите души отиват в онзи свят, наречен символично „Царство Божие”. Тези, които не са готови да тръгнат с този влак, трябвало да чакат един доста дълъг и определен от невидимия свят цикъл от време, когато ще могат със следващия влак да отидат там, закъдето е запътена човешката душа. Какво представлява този влак? Не е ли той друг такъв символ, какъвто е идването на ангела, който размътвал водата на къпалнята Витезда? Всеки ученик, тръгнал по духовния път, може да зададе въпрос: Все по този ли начин става възходът на душите? Само с този ли влак е възможно да се иде по-горе от мястото, в което се намираме? Еволюцията е вечен процес. Такъв е законът в Божествената наука, но в този непрестанен процес има изключителни моменти, които съвпадат с идването на Учителите на Земята. Тогава се създават по-специални условия за възхода на човешките души — в този Празник, когато един възвишен Дух доброволно слиза на Земята, въплътен в човешки образ, за да помага на чакащото измъчено и болно човечество. Тогава поради любовта и молитвите на този лъчезарен Учител и Наставник Небето приема тези приготвени вече души, ускорили значително възхода си по трудния път на еволюционната стълба. Имаше там, в къпалнята, човек, болен от тридесет и осем години. Според кабалистичната наука 38 е особено, свещено число. Сборът на двете му цифри е 11, което е едно от „избраните числа” — число на готовите души, които могат да понесат неговите интензивни вибрации. Учителят Беинса Дуно казваше, че Неговото число e 11. Това не е случайно и показва, че пътищата, които Той чертаеше, както и формата, в която Той предаде Христовото учение, могат със силата на Неговите молитви и връзка с невидимия свят да помогнат на душите да ускорят своето развитие. Когато Иисус влезе в къпалнята, Той видя легналия и немощен болник и го запита: „Искаш ли да оздравееш?” „Искам, Господине, но няма човек, който да ме вземе и да ме потопи във водата, след като мине ангелът. Винаги ме прережда друг, по-здрав и по-пъргав от мен.” Тогава Иисус му каза: „Стани, вземи одъра си и тръгни!” В тоя час болният стана и като вдигна одъра си, тръгна здрав. Денят беше събота (Йоан 5:5-9; б.р.). В Божествената наука има един закон, според който дори когато трябва да направиш едно добро дело, пак не бива да пренебрегнеш свободата на този, на когото ще помогнеш. Още повече този закон е валиден тогава, когато човек среща в живота си своя Учител. Всеки Учител е винаги в очакване ученикът да направи първите стъпки към него. Направи ли една стъпка, което значи, че желае да тръгне по духовния път, тогава Учителят започва да му помага. „Искаш ли да оздравееш?” — запита Иисус, а то значи: искаш ли да тръгнеш по новия път на Любовта? Когато болният Му каза: „Искам!”, тогава Иисус му каза: „Вдигни одъра си и тръгни!”, което ще рече: напусни този досегашен живот, поради който беше така немощен и негоден да направиш нито една стъпка. Поради Своята висока мисия, за която дойде на Земята, Христос, Който живееше в Иисус, можеше да вземе със Себе Си готовите души и да ги поведе по пътя на виделината. Този болен в притвора на Витезда е една от тези готови души. Тя чакаше спасителния сигнал да напусне този окаян живот и да тръгне към своето спасение. В същия ден обаче, когато се появи светлината, се изяви и представителят на мрака. „Събота е днес и не ти е простено да вдигнеш одъра си!” — казаха някои от юдеите, фанатизираните служители на безсъдържателната традиция и на повърхностния култ. Оздравелият тогава им отвърна: „Оня, Който ме излекува, Той ми рече да вдигна одъра си.” „Кой е оня, който ти рече това?” Изцеленият не знаеше кой е. Той знаеше, че е вече здрав (Йоан 5:10-13; б.р.). Иисус се отдалечи от това място, но по-късно се върна и отиде в храма. Там Той срещна оздравелия и му рече: „Сега си вече здрав и не съгрешавай повече, за да не стане с теб нещо по-лошо.” Тогава човекът отиде при юдеите и им каза, че Иисус е, Който го изцели. Духовното невежество и коравият фанатизъм, които подбудиха фарисеите да преследват Иисус, бяха толкова големи, че тези хора решиха да Го убият. Очите им бяха слепи за чудесата, които извърши Той, но бяха отворени за нарушения закон и за традициите. Още повече се озлобяваха фарисеите, когато Иисус казваше, че Господ, Който е Неговият Отец, Го ръководи и в Негово име Той върши всичко. И при това тържество на Божествена сила Иисус остана смирен, със синовна преданост, и каза: „Не може Синът да прави нищо от само себе си, ако не вижда как Отец Му прави същото. Отец люби Сина Си и Му е дал власт да вдига мъртвите към живот, както Той прави това. Отец е дал власт на Сина Си да има в ръцете Си всичката власт и всичките човешки съдби” (Йоан 5:14-23; б.р.). Тогава Иисус произнася ония бележити думи, които човечеството, което вярва в Него, повтаря и до днес: „Истина, истина ви казвам, който слуша Моето слово и вярва в Този, Който Ме е проводил, има живот вечен и на съд няма да дойде, но преминал е от смъртта към живота. Истина, истина ви казвам, че иде час и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий, и които го чуят, ще оживеят. Защото както Отец има в себе си живот, така е дал и на Сина си да има живот в себе си, и власт Му е дал да прави съд, защото е Син Человечески” (Йоан 5:24-27; б.р.). Необходимо е да се спрем на това място и да помислим върху думите, че тези, които са в гробовете, ще чуят гласа на Божия Син и ще излязат пред Неговия съд. Едни ще добият възкресението за живот, а други — възкресението за осъждане. „Аз не правя нищо от Себе Си — казва Иисус. — Съдя, както чуя, и съдбата Ми е праведна, защото не искам Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е проводил” (Йоан 5:28-30; б.р.). Ако сравним начина, по който някои вярващи люде разбират тези думи, и начина, по който ги разбират тези, които следват официалната религиозна теология, от една страна, с възприемането на другите, които ги разбират в светлината на окултната наука по всички школи на света, от друга страна, ще намерим огромна разлика. Както юдеите никога не позволяваха на Христовите ученици каквото и да е свободно разбиране на Словото Божие, така и сега теолозите на трите съществуващи християнски църкви не приемат каквото и да е свободно разумяване на Словото освен това, което е записано и узаконено от църковните закони. Не само аз, но и всички, които четат Евангелието, се питат: дали умрелите ще излязат от гробовете си такива, каквито са били при погребението им? Ще бъдат ли с подути тела, с изкривени и обезобразени лица, с изпочупени зъби или като скелети с проядени органи? Това би била една отвратителна гледка, която отчуждава и най-вярващия от такова възкресение. Според тайната Божествена наука човешката монада е обвита с няколко тела: с физическо тяло, с етерен двойник, с астрално, ментално и причинно тяло. Това са флуиди, а можем да ги наречем духовни тела, изградени според трептенията на силите, които поддържат всяка една от тези обвивки около Божественото „Аз”. След като животът напусне тялото на човека, физическото тяло се разпада на ония елементи, от които е съставено. Тези елементи се съдържат класифицирани в познатата ни Таблица на Менделеев. Физическият свят взема своя дял материя, дадена за изграждане на физическото тяло. Така надфизическите и другите полета едно по едно за един доста продължителен период от време отнемат своята съставна част, докато монадата се освободи при този еволюционен процес от потребностите на тези обвивки. Окултистите вярват, че Христос наистина е възкръснал с физическото Си тяло три дни след полагането Му в гроба, но това е станало за знамение и преди още да се започне разпадането на физическото тяло на Иисус, в което за кратко време се е върнал Великият Дух на Христа. Това е станало така, за да се превърне актът на възкресението в свидетелство за хилядолетия за човешкия род. Така е станало по повелята на Бога и Христа и възкресението на Лазар — въпрос, върху който тук не ще се спираме. Казано е, че и всички човешки монади ще възкръснат, но не със същото тяло, с което са погребани. При това до деня на възкресението човешките души са преминали през много прераждания и е невъзможно да се каже е кое тяло ще възкръснат. Възкресението от мъртвите трябва да се разумява с повече знание, е повече свобода на ума и духа, за да не се дойде до противоречие. Независимо от факта на възкресението, за който в Божествената тайна наука има особено дълбоко обяснение и в което вярват всички хора със силна вяра и духовна проницателност, то има и друго символично значение. То се отнася и до всекидневния живот на човека, и до неговото развитие. Всеки от нас, който в своето развитие е смогнал да излезе от ограниченията на своето „Его” и е почувствувал необходимостта да напусне стария живот на мрак, невежество, на егоизъм и жестокост, който с възприел Любовта Христова като основен и направляващ закон на живота си, може да излезе от този гроб на смъртни заблуди и да заживее във великия нов живот — живота на Любовта, Мъдростта и Истината. За по-добро и по-дълбоко изясняване на думата „възкресение” на това място ще дам няколко извадки от една беседа на Учителя Беинса Дуно, в която е засегнат този въпрос: „Основната мисъл във всички християнски проповеди, както и всичкото упование на вярващите в Христа, с възкресението. Този въпрос хората винаги го разглеждат и исторически, и философски, но все пак хората задават въпрос: „Възможно ли е възкресението?” Така питат и атеисти, и верующи, и учени, и философи, а също и богослови. Възкресението ще остане за човека неразрешена загадка или само една обикновена дума, в която няма съдържание. Ако мисълта за възкресението не остави в сърцето на човека светлина, тогава то остава за този човек като непосято зърно, в което не се знае какво се крие. Всъщност такова е знанието на хората за недоказуемите по земному явления - неопитано знание или само една неизяснена дума.” В живота на Иисус Христос има три главни момента: раждането на Иисус, смъртта на кръста и възкресението. С каква тържественост с предадено в Евангелието рождението Му. Ангели пееха на небето, яви се звездата на изток и влъхвите се поклониха. А колко мъчителна бе Неговата смърт. Дълбоки са причините за тази смърт, но след нея дойде възкресението. А защо има смърт? Тя е последица от непослушанието на Адам, което промени цялото развитие. То тръгна отгоре надолу и създаде оня клон, наречен „инволюция”. Христос се яви да върне това течение на живота, което представя възходящия клон на развитието, познат под името „еволюция”. Еволюцията започна от Христа и е процес под знака на възкресението. В живота си хората размислят за най-различни неща, по най-малко мислят за възкресението. За него имат най-невярна представа. Как ще разберем възкресението, щом не сме отстранили от себе си всичко онова, което спъва нашето развитие? Не приличаме ли на лодкар, който иска да навлезе навътре в морето и гребе непрестанно, а стои на едно и също място, тъй като не е отвързал лодката от брега? Как човек може да навлезе във великото Божествено знание, преди да премахне от ума си съмнението, преди да превърне злите си чувства в благородни пориви и докато не е поставил на мястото на колебанието една устойчива воля? Хората искат веднага да получат това, което се дава след една истинска подготовка. Преди да се приближиш до Великия Творчески Дух, спомни си как майката постъпва с изцапаното дете. Тя не го взема веднага в своята прегръдка, преди най-малко да го смъмри за това, че се е навряло в калта, преди да го измие с вода и сапун, преди да го преоблече в чисти дрехи. Човек иска да иде и да познае Бога, преди страданията да са го очистили, преди водите да са го умили и преди да е облякъл дрехите на добродетелите. Не може без това. Спомнете си, че в Олимпийските игри венеца на победител получава оня, който е преодолял всички препятствия и трудности. Бог е създал този свят като велико училище. Духовете на физическата сфера създадоха кристалите и минералното царство. По-късно Бог оживи тези мъртви геометрични форми и ги превърна в живи клетки за органическия живот. Нашата цел в живота ни трябва да е такава, че да заемем своето място в организма на Цялото и да станем удове на Христа. Животът е следователно сложна задача. Ученикът трябва да намери истинската и реална стойност на неизвестните в уравнението. Тези, които не могат да заменят хиксовете с техните значения, започват да плачат. Вместо с плач те трябва да си послужат с всичката си воля и упорство и да решат задачата. Какво друго полезно можем да вършим в своя живот, ако не решим задачите, които ни поставя той? Търсим земна слава, а славата, приготвена за тези, които са станали господари на себе си, пренебрегваме. Христос възкръсна! Тогава и ние трябва да изчакаме оня час, когато ще възкръснем от оня гроб, в който сме били хиляди години. Който иска да стане ученик на Великата Божествена Школа, трябва да отвали надгробния камък и да чака, когато Христос ще застане при отворения гроб и ще рече: „Излез вън!”

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН ГЛАВА ЧЕТВЪРТА В тази глава на Евангелието четецът ще намери един от най-очебийните примери за разговор между едно Божествено Свръхсъзнание и един човек от земята с добро, доверчиво, дори наивно сърце, но изцяло потънал във физическия свят. Жената самарянка, за която става реч, не е от най-просветените жители на Самария. Тя знае едно-две или най-много три от правилата на живота, установени от нейната вяра, и си служи с тях по детски опитно и без дълбоко проумяване на техния смисъл. Тя обаче, както ни я рисува евангелистът, има добро и нелукаво сърце, на което може да се разчита, и затова Иисус поведе с нея разговор. Край самарянския град Сихар имало кладенец, който се именувал Яковов, тъй като това място било свързано с Яков, бащата на Йосиф. Когато Иисус стигна до това място, почувства умора и седна при кладенеца да почива. Около шестия час при кладенеца дойде една жена да начерпи вода. „Дай Ми да пия от твоя кърчаг”- каза Той на жената, а тя, като позна, че Той е юдеин, се изненада, че иска от нея вода. Обърна се към Него и каза: „Как ти, юдеин, говориш с мен? Нали юдеите не дружат със самаряни?” „Ако ти би знаела това, което Аз мога да ти дам, ти би поискала този дар, който е жива вода” (Йоан 4:5-10; б.р.). Жената, която има сърце, но няма пробуден усет за един по-висш живот и е лишена от интуицията, която отвежда съзнанието до границите на истината, откъдето би могла да види както своето място, така и чудната виделина на този Странник, седнал до кладенеца на Яков, отговори така, както говори всеки от ония, които нямат нито слух, нито разумяване за великата истина. Това е диалог на две съзнания от различни, неизмеримо далечни полета. „Господине — каза самарянката, — дори почерпало нямаш, а искаш да ми дадеш вода. Как ще я достигнеш в този дълбок кладенец? Откъде ще вземеш живата вода? Ти да не си по-голям от отец ни Яков, който ни остави този кладенец? От него е пил и той, и синовете му, и добитъкът. От него пием и ние.” „Всеки, който пие от тази вода, пак ще ожаднее — каза й Иисус, — а който пие от водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее во веки. Той ще бъде сам извор и ще извира във всички векове” (Йоан 4:11-15; б.р.). И този отговор, и тези странни думи минават и заминават през съзнанието на жената, без да пробудят дълбоко заспалото Божествено изворче на мъдростта, защото тя вижда в тези думи една практическа придобивка, която би я освободила от труда да идва до кладенеца и да черпи вода. Иисус обаче не прекъсва разговора Си с нея. Той преминава към оня метод, който винаги е плодоносен, особено за духовното ниво на хората от тогавашното време. Този метод е изненадата и чудото. Затова Той й казва: „Иди и повикай мъжа си да дойде тук.” „Нямам мъж” — отговори жената. „Истина е това, че нямаш мъж. Досега си имала петима мъже, а и този, когото имаш сега, не ти е мъж” — каза й Иисус. „Ти си пророк!” — каза сепната жената. В този миг дълбоко някъде в душата й се поражда желание да проумее нещо от тайните на вярата и тя заговорва: „Бащите ни се кланяха на тази планина, а вие, юдеите, казвате, че Йерусалим е мястото, където трябва да се кланяме” (Йоан 4:16-20; б.р.). „Жено - отвърна Иисус, — хвани Ми вяра, че иде час, когато нито на тази планина, нито на Йерусалим ще се кланяте. Вие се кланяте на планината и сами не знаете защо правите това. Може би защото вашите отци са се кланяли на нея. Ние пък знаем, че спасението ще дойде от спазването на закона, който имаме ние, юдеите. Но това спасение ще дойде, ако наистина спазваме този закон. Иде време, когато не на тази планина и не на Йерусалим ще се кланя i човеците, а ще се кланят на Отца в Дух и Истина. Бог е Дух и които Му се кланят, в Дух и Истина трябва да се кланят” (свободна авторска интерпретация на Йоан 4:21-24; б.р.). Самарянката от Сихар е добра, наивна, все още подвластна на земните щения жена. Тя е символ на човека, който трябва да мине през традициите, оставени от родовете, да мине през поклонението на природата, което можем да уеднаквим с пантеистичната епоха на човешкото развитие, и чак тогава да познае закона Господен и не да го спазва формално, от страх, а да се вживее в него, освободен от всички заблуди. Тогава човек ще дойде до положението, когато текстовете, формите и култовете, както и обредите, ще престанат да бъдат еднички символи за приобщаването на душата към Бога, а това ще стане чрез преклонение в Дух и Истина. Състоянието, което наричаме „поклонение в Дух и Истина”, е най-високото стъпало в развитието на човека. Между милионите вярващи едва ли биха се намерили незначителен брой люде, които са достигнали до тази фаза. Човечеството е пълно с вярващи, с атеисти и с формални изпълнители на религиозни форми от установена религия, но едва ли бихме срещнали такъв човек, съзнанието на когото да е израсло до онази степен, когато поклонението не е за него „нито на планината, нито на Йерусалим”, а е в Дух и Истина. Чу жената самарянка думите на Иисус. Те започнаха да работят в душата й, но тя все още не знаеше с кого приказва. „Знам — рече тя на Иисус, — че ще дойде Месия, Който се казва Христос. Когато Той дойде, всичко ще ни извести” (Йоан 4:25; б.р.). Това, което научаваме от този разговор, показва, че за да познаеш Христа, дори не е достатъчно да си до Него. Мнозина в тези времена бяха до Него и не Го познаха. Познанието е вътрешен процес. Докато не е пламнало свещеното пламъче в душата на човека, дотогава той е все още в дългия сън на вековете. Нищо не може да го събуди, освен онова проблясване на Божествения сигнал, което идва по различни пътища, или най-после чрез страданията, които ни извеждат от измамното и погубващо блаженство в гъстата мъгла и от лепливата кал на веществото. Така и самарянката, която беше толкова близо до Иисус, не Го позна. И чак когато дойдоха учениците Му, които бяха отишли в града за храна, жената взе кърчага, отиде в града и каза на хората: „Елате да видите човека, който ми каза всичко, що съм сторила в живота си. Може би Той е Христос” (Йоан 4:27-29; б.р.). Един далечен сигнал достигна до душата й. Поради думите на тази жена мнозина повярваха в Този, Когото тя нарече пророк. Не само при самарянката, но често в евангелските разкази срещаме моменти, когато на четеца е ясно, че дори и учениците на Иисус не знаеха кой е Той. Те не осъзнаха отначало и мисията, поради която Той дойде на земята. Те знаеха, че е един от учителите или пророците на Израил, но не бяха вникнали в Светая Светих, за да разберат, че Той е най-горното стъпало до Бога и е Син на Твореца, на всичко и на цялата вселена. Доказателство за това, че те не Го разбраха, са думите им, когато им каза: „Аз имам храна, която още не познавате.” Те помислиха нещо съвсем друго и рекоха помежду си дали през времето, когато ги нямаше тук, някой не Му донесе храна. Като разбра тяхното недоумение, Иисус поясни: „Моята храна е да струвам волята на Оня, Който Ме е проводил.” И после: „Не казвате ли вие, че наближава жътвата? По какво познавате това? По нивите. Така и Аз ви казвам, че нивята на Господа чакат жътвата. И който жъне тези ниви, събира плод за вечен живот. А и истината е друга: един сее, а друг жъне” (Йоан 4:31-38; б.р.). Когато самаряните дойдоха при Него, помолиха Го да остане при тях. „Той е Христос” — казваха си те помежду си, защото бяха чисти и непокварени (Йоан 4:39-42; б.р.). След краткото Си пребиваване в Самария Иисус отиде в Галилея. В Юдея не отиде, тъй като сам каза на галилеяните, че никой пророк не е почетен в своето отечество. Тогава Той посети галилейския град Кана, където стори чудото с виното. Там при Него се яви един големец, наречен в Евангелието царски човек, синът на когото беше болен и лежеше в Капернаум. Този човек започна да Му се моли да излекува сина му, тъй като се боеше той да не умре. Иисус, като го видя, рече му: „Докато не видите чудеса и знамения, не вярвате” (Йоан 4:43-48; б.р.). Това показва, че само знаменията и чудесата пробуждат заспалите души, за да прозрат това, което би трябвало да се познава без свръхестествени явления. Знаменията и чудесата са винаги пред този, който има отворени вътрешни очи. „Господи, иди, докато не с умряло момчето ми” — продължи молението си важният служител. „Иди си — отвърна му Иисус, — защото синът ти е жив.” Отиде човекът и разпита слугите си, които го посрещнаха и от които разбра, че момчето е оздравяло в същия час, когато Иисус му каза: „Момчето ти е живо” (Йоан 4:49-54).

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН. ГЛАВА ТРЕТА Едно от доказателствата за различното ниво на развитие у човеците са думите в началото на тази глава, които изрече един от началниците юдейски на име Никодим. Това изказване ни подсеща да се размислим и да се запитаме: кои са тези, които разбраха и приеха Христовото Слово? Нали се казва, че ще бъдем спасени по благодат? Вярно е, че има благодат, но нали благодатта върви заедно с истината? Който е проумял Словото и е повярвал, че дошлият вече е Оня, Който трябва да дойде, ще Го познае, когато Го види. Така един от обществото на фарисеите в тогавашна Юдея, и при това началник юдейски, на име Никодим една нощ се реши да иде при Иисус и Му рече: „Рави, знам, че от Бога си дошъл Учител, защото никой не може да прави знаменията, които ти правиш, ако Бог не е с него” (Йоан 3:1-2; б.р.). Ако вникнем в обръщението на този юдейски първенец, ще разберем веднага, че той е е вече пробудена душа. Ако не беше така, той щеше да започне с характерното земно предисловие, в което дебне неверието, и ще потърси доказателства дали наистина този, роден във Витлеем, но дошъл от Назарет, млад човек Иисус е Месията, за да разговаря с Него. Това той не направи, а отведнъж му рече: „Рави (което значи Учителю), зная, че от Бога си дошъл...” Иисус, Който видя човека, готов и напреднал повече от другите в своето проникновение, реши да му открие една истина. Обърна се към него и рече: „Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой изново, не може да види Царството Божие.” Иисус, като видя и нивото, до което е стигнало неговото развитие, бездруго реши да каже и това, което не му достига, за да разбере „Царството Божие”. Изненадан от тези думи — необикновени и странни за него, Никодим, който е живял със законите на земния живот, не можа да ги включи в земната логика и учуден запита: „Как може стар човек да се роди отново? Може ли втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди?” (Йоан 3:3-4; б.р.). Иисус продължи словото Си: „Истина, истина ти казвам. Ако се не роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие. Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е Дух. Не се чуди, че ти рекох: Трябва да се родите отново” (Йоан 3:5-7; б.р.). Иисус, Който вече знаеше възможностите на душата и на ума на Никодим да разбира това, което ще му каже, реши да го въведе в дълбокия и скрит за обикновените люде смисъл на Своето Слово. Затова му каза: „Вятърът вее, дето ще, и гласа му чуваш, но не знаеш откъде иде и накъде отива. Така е с всеки, роден от Духа.” Той знае само за раждането от своята майка, но знае ли, че е дошъл отнякъде по-далеко — от един възвишен свят, и че е включен в един процес, който се нарича живот, и че този процес ще продължи във вечността, за което време не знаем нищо конкретно. „Как може да бъде така?” — запита в недоумение Никодим. „Истина, истина ти казвам, че това, което знаем, казваме и свидетелстваме за това, което сме видели. Ти си учител Израилсв и не знаеш ли това? Ние свидетелстваме, но свидетелството ни не приемате” (Йоан 3:8-11; б.р.). Защо Иисус взе за пример вятъра? С това Той искаше да му покаже, че дори тук, на физическия свят, има явления, за които не можем да знаем всичко, а камо ли за духовния свят. Законите на физическото поле са също дадени от върховния разум на Твореца, защото нищо от това, което съществува, не е извън Него, и тези закони трябва също да се познават. Те са закони, аналогични на другите в по-горните полета. И ако не знаем земните закони, как ще познаем небесните? И добавя: „Никой не е възлязъл на небето освен този, който е слязъл от небето...” (Йоан 3:13; б.р.). Да се върнем за малко отново към въпроса за новоражда-нето. И тук ще кажем, че новораждането, което е непонятно за Никодим, е необозрим с човешкия разум духовен процес. За него стана дума в една от предните глави, по повод на благодатта. Новораждането — казваше Учителят на Бялото Братство, е нещо съвсем друго от прераждането. Прераждането е закон за развитието. То е някакъв неотменим процес за странстването на човешките души, а новораждането е нещо друго, в което човешкото „аз” участва „съзнателно”. Един човек, който живее, въплътен във физическия свят, трябва да започне от най-малката стъпка или от най-малкия подвиг, който се нарича „опрощение”. След него идва така нареченото „спасение”, после „преображението”, „Голгота” и „възкресението”. В скоба, която ще отворим на това място, ще цитираме тълкуванието на Пентаграма — петолъчната звезда, която Учителят на Бялото Братство е дал на група ученици в град Велико Търново. Пентаграмът, който е символът и знакът на Бялото Братство, има дълбоко значение и представя петте стъпки за повдигането на човешката душа. Тези пет стъпки имат връзка с петте планински върха, където са станали пет велики събития за прогреса на човечеството. Те са: Арарат, Мория, Синай с върха Хорив, Тавор и Голгота. Символически те са изразени с пентаграма — фигура, която представя човек с разтворени ръце и крака. Пентаграмът има три кръга, които отговарят на три категории човеци в света. Външният кръг означава недуховните, светски хора. Средният или вторият кръг, който се намира между самите линии на пентаграма, отговаря на духовните люде или на учениците на Божествената наука. Най-вътрешният или третият кръг отговаря на Учителите или Великите посветени и се нарича „Светая Светих”. Засега може да се говори, и при това само накратко, само за първия и за втория кръг на този символен знак — Пентаграма. С други думи, за светските хора и за учениците на окултизма. И двете категории имат по пет стъпки за повдигане. Това значи да преминат през пет фази в развитието си. Тогава те извършват по един цикъл от развитието си. Кои от хората на човешкото общество духовните люде наричат „светски”? Това са тези, които, макар че живеят един редовен и нормален живот, изпълняват своите задължения, обслужват всички свои щения на биологическото си битие, но не се интересуват от това, което е духовно в тях, нямат грижа за развитието си и не съобразяват своите дела с обстоятелството, че върху всеки живот, от тоя на мравките, та дори до тоя на ангелите, бди едно будно око и че всяко дело на нашия живот в плът се регистрира във великата и безкрайно справедлива архива на Битието. Светски сс наричат ония хора, били те много учени или дори неграмотни, които не вярват в три неща: 1. Че човешката душа е безсмъртна; 2. Че тя се преражда във вековете, за да продължи своето развитие; 3. Че съществува закон за причина и последствие, наречен закон за Кармата. Разбира се, има духовни хора, които вярват в Бога, вярват и в Христа или в другите според религията им пророци, но не вярват в прераждането и в Кармата. Това е категорията, която Учителят нарича „праведни”, без още да са „ученици”. Светските хора са от различни категории на обществото. Между тях има такива, които признават правото или силата на своите пари — хората на капитала; други смятат за най-ценно притежаването на знания, ако са учени; други пък опират своите надежди във властта от каквато и да е категория, ако са държавници. Между светските хора са тези, които признават насилието като средство за „уреждане” на живота. Между светските хора има експлоататори, които държат в робско подчинение бедните и низши хора. Изобщо насилието от каквато и да е категория в Пентаграма е означено със САБЯ. Всички тези изброени по-горе категории хора не знаят и не вярват в кармичния закон, който връща всекиму онова, което е извършил на другите. То може да е добро, може и да е зло. Оня, който извършва насилие със своите пари, със знанието си или с властта си и „сече със сабята на всички страни”, след известно време ще се намери в положението на човек, върху гърба на когото се изсипват за изненада и почуда на околните всички злини, които той някога е сторил на другите. Това второ състояние в Пентаграма е означено със символа ЧАША. Според неотменимия закон на кармата тогава човек изпива до дъно горчилката в тази чаша, и то в четворен размер. (Казва се в четворен размер, защото според Окултната наука всяка карма се изживява най-много в четири поколения.) След това, както у болния, който е изпил благотворно лекарство, настъпва приятно подобрение. Човекът е излекуван от една болест. Научил е урока да живее, без да угнетява хората. Това състояние в Пентаграма е означено с РАЗТВОРЕНА КНИГА. Това значи, че човекът е прочел един урок от Великата Книга на живота, който той никога не ще забрави. Неговата мисъл чертае пътища за друг, по-добър живот, в който той ще захвърли сабята на всяко насилие. Когато се събуди тази мисъл у някой човек, това показва, че в съзнанието му е проникнала светлина, тъй като правата мисъл е светла мисъл. Светлината му показва пътя, по който той трябва да върви. Тази фаза от развитието на човека е означена в Пентаграма с една ЗАПАЛЕНА СВЕЩ. Той върви със запалената свещ, светлината на която непрестанно се увеличава. С тази светлина той добива вече власт над другите, но не властта на сабята. Някога е живял, за да взема, а сега живее, за да дава. А само оня, който дава, има право да владее. Това състояние на напредналия вече човек е означено в Пентаграма със символа СКИПТЪР. Сабята и скиптърът са противоположни сили. Сабята е светската власт, която убива и взема, а духовната власт е тази, която дава и възкресява. Това са две власти, които взаимно се изключват. Там, където е едната, не може да бъде другата. Насилникът, бил той капиталист или учен, или властник, ще научи своя урок и ще го научи добре. Захвърлил сабята на насилието, изпил чашата на страданието, научил урока от Книгата на живота, запалил светилника на своята мисъл, със скиптъра на нова духовна власт той влиза във втория — вече духовен — кръг. За да стъпи в духовния път на ученичеството или на „стръмната пътека”, той трябва да мине през „Тясната врата”, за която говори Свещеното Писание. Преминал през нея, той ще срещне Великия Учител Христос лице с лице. На Пентаграма това също е означено. От този момент човек е вече в непрекъснато общение с Христа. Пътят на ученика има връзка с петте върха, за които се спомена в началото. Но само онзи може да стане ученик на Христа, който е придобил непоколебима вяра в НЕГО. Вярата му трябва да е като гранитна скала, в която да се разбиват вълните на житейското море. Тази вяра е символизирана в Пентаграма с планината АРАРАТ, на която е спрял Ноевият ковчег. Планината Арарат е онази канара, която е символ на непоколебимата вяра на ученика. В Свещеното Писание има три образа на такава непоколебима вяра: образите на Авраам, ап. Петър и разбойника на кръста при разпятието на Иисус Христос. Авраам, който имаше тази вяра, се удостои да бъде наречен „Приятел на Бога”. Но от това високо място той не се възгордя, но стана толкова смирен, че не се подвоуми да принесе в жертва сина си на планината МОРИЯ. С такова смирение и вяра човек напредва бързо и като Мойсей се изкачва на планината СИНАЙ, на върха ХОРИВ, където получава заповедите Божии. И като ги получава, човек се преобразява, но това още не е краят. Този край е тогава, когато човек опознае безсмъртието, но за да го получи, той трябва да се откаже от себе си, т. е. да умре за света. Нали Христос казва: „Ако не умрете, няма да имате живот вечен.” Трябва да се знае, че човек умира и плътски — умира за всички наслади на живота, за да се роди новият, духовният живот. Това е вече възкресение от мъртвите и то става на ГОЛГОТА.1 И тъй, планините АРАРАТ, МОРИЯ, СИНАЙ, ТАВОР И ГОЛГОТА са петте стъпки за възлизането на човешката душа. Те са пет цикли в развитието, продължителността на които зависи от начина, по който е изминат пътят от началото до завършването на човешката еволюция. Тези пет стъпки чакат всеки ученик на окултната наука, който е тръгнал по пътя на Христа. Този път не е път на философстване, а на живо дело. Всеки ученик трябва да мисли поне пет минути на ден за тези пет стъпки, за да се приближи постепенно до тях. За еволюцията на третия кръг на Пснтаграма няма да се говори нищо, тъй като тази еволюция не е човешка, а ангелска. С това, което бе казано за значението на Пентаграма, ние затваряме скобата и продължаваме нашето започнато тълкувание на трета глава от Евангелието от Йоан. От написаното по-горс става ясно каква е разликата от това, което Никодим мислеше за новораждансто, до това, към което го насочи Иисус. След това Иисус отиде в юдейската земя и там кръщаваше. А и Йоан кръщаваше в Енон при Селим с обилната вода, която имаше там. Той още не беше вкаран в тъмница и ходеше със своите ученици. Между тези негови ученици понякога ставаше спор по повод на юдейската наука за очищението. Тогава някои ученици запитаха Йоана: „Рави, Онзи, Който беше с теб отвъд Йордан, за Когото ти сви-детелствува, ето, и Той кръщава. Много хора отиват при Него.” Йоановитс ученици искаха да знаят право ли е това? Йоан им отговори: „Не може човек да вземе нещо, ако то не му е дадено от Небето. Вие сте свидетели, когато рекох: Не съм аз Христос, но съм проводен пред Него... Той трябва да расте, а аз — да се смалявам. Който идва отгоре, Той е над всички, а който е от земята, той е земен и земно говори” (Йоан 3:22-31; б.р.). С тези свои думи Йоан Кръстител показа смирението си пред Иисус Христос. И ние днес можем да познаем говора от небето и говора от земята. Дори и когато тълкуват природните закони, които са от небето, хората от нашето време ги тълкуват по земному, тъй като в съзнанието им няма приемници, които могат да долавят сигналите на небесното. Такава е човешката съдба. Тези, които мислят по-иначе, не трябва да се гневят. Злото в света е на друго място. То е у тези, които са зърнали виделииата и воюват срещу нея. Който е от небето, говори това, което е видял и чул. На него Бог е дал всичко в ръцете му. Отец люби Сина. И който вярва и люби Сина, има живот вечен (Йоан 3:35-36; б.р.). ____________________________________________________________________ 1 Трябва да отбележим, че в текста е пропуснато да се разгледа значението на върха Тавор.