Ани

13. Нароченият жених Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Том 6-и. София, Библ. Житен клас, 1996, с. 543. Райна Каназирева. Друг спомен. По едно време между Братството в нашия град се пусна слух, че Учителят на млади години бил се годявал за дъщеря на дядо Петър Тихчев. В това време 1918-1919 г. дядо Петър посещаваше братствата в провинцията със своите прекрасни и любвеобилни проповеди. Дойде и в нашия град. Гостува у мене. Казах му за пуснатия слух и го замолих да ми каже истина ли е било това нещо. "Ще ти разкажа точно отде е произлязъл този слух, и почна да разправя: "Бях евангелски пастир в Свищов. При нас на квартира дойде да живее Петър Дънов, ученик в прогимназията. Ние имахме две момичета, дъщери, също ученички. Петър беше силен ученик, умен, честен, но много скромен, смирен. От училище право в къщи се прибираше, по часове четеше и много свиреше на цигулка. Понякога общуваше и с дъщерите, като разговорите му бяха изключително около науката, музиката и други подобни. Живя тъй три учебни години при нас. През зимата на последната година, един ден моята баба ми рече: "Петре, Петърчо завършва гимназия, наближава време да си излезе от нас, аз мисля, че Бог ни изпратил този ангел вкъщи и ние не бива да го изпущаме. Затова ти иди при него и му кажи да го сгодим с нашата дъщеря". "Що думаш бабо", й рекох аз. "Момчето с нищо не е дало повод за такова нещо. Как ще му кажа, мене ме е срам. Не, не мога да му кажа, макар че и аз от сърце бих желал да стане такова нещо." От тоя момент бабата не ми даваше мира. Щом останем сами, почва: "Дърто, ти не си добър баща, не мислиш за децата си. Ето, ще изтървем това прекрасно момче, де ще намериш като него?" И това се повтаряше всеки ден, всяка нощ. Аз изгубих търпение, станах нервен. Един ден й викнах: "Разбери, не мога, срам ме е. Но не мога повече да търпя твоите упреци, затова обещавам ти, от днес нататък ще търся момент да се реша и да му го кажа." И почнах често да го посещавам в стаята му. Опитвах се да заведа разговор на желаната тема, а той дали се не сещаше или нарочно го правеше, все отклоняваше разговора на други теми, а в това време бабата обикаляше изоколо и ту дума ще подхвърли, ту с мимика ще ме насърчи, а аз пак отложа. Създаде се между нас една тежка, нервна атмосфера... Точно тия дни дъщерята, готвена за годеница, внезапно се разболя тежко и за три-четири дена почина. Петър не узна нашите разправии. След погребението й с болка на сърцето викнах: "Ожени ли я, бабо? Не разбра ли, че това момче не е дошло на земята да се жени?"

12. Необикновеният студент Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Том 6-и. София, Библ. Житен клас, 1996, с. 542-543. Райна Каназирева. Друг спомен за Него. Често групово излизахме на екскурзии и отивахме в просторните лесове. Студентите обичаха Дънов и в такива случаи повече се групираха около Него и когато сядахме на почивка, всички около него сядаха. Стихваха шегите и закачките и чакахме да чуем Него. И Той увлекателно почваше да говори за красотата на природата и необятността на вселената, за величието на Бога. "Погледнете, казваше, звездното небе, каква премъдрост, каква хармония, каква велика разумност. Погледнете тези поточета, тези цветенца около нас. Кой поддържа тая красота, тая любов?" Слушахме с мълчание и сякаш забравяхме себе си, потопени в един по- красив свят. (Той говореше отлично английски.) Понякога Той неусетно се отделяше от нас и като не се върнеше скоро, водени от любопитство, тръгвахме да Го търсим, къде ли е и какво прави сам. Често го намирахме отдалечен или седнал и вперил възхитен поглед в простора или затворил очи и вглъбен в мисъл, а често коленичил със скръстени за молитва ръце и така се пренесъл, че не ни усеща като се приближавахме до Него. Ако някой опитваше да Го бутне, Той трепваше и лицето Му изразяваше, като че се пробужда от красив сън.. Като каза това адвокатът, аз не можах да се стърпя и се разплаках. Той се зачуди и попита защо се разплаках. "Благодаря ви, г-н Желязков, казах аз през сълзи, аз такъв го искам моя Учител. Милионери и милиардери има много в света, но като Него няма. Той е един и затова ние толкова Го ценим и обичаме." Адвокатът вдигна рамене в знак на недоумение, но се разделихме видимо доволен от ефекта на своите спомени.

11. Студентът-цигулар в САЩ Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Том 6-и. София, Библ. Житен клас, 1996, с. 542. Райна Каназирева. Един ден в 1922 година дойде при мене старият Старозагорски адвокат Иван Желязков Сливков и ме запита: "Г-жа, вие сте били последователка на Петър Дънов. Вярно ли е?" "Да, казах, съм". Той каза: "Аз го познавам добре, с Него бяхме заедно студенти в Америка. Той беше много по-млад, но като българин общувахме всеки ден." Аз се живо заинтересувах от думите му и казах: "Моля ви се, г-н Желязков, разкажете ми нещо от Неговата младост и какво е Вашето мнение за Него?" "Моето мнение, рече той, не е особено добро". Изненадана, аз широко отворих очи и възбудено попитах: "Но защо, моля ви се, кажете ми нещо по-определено за Него? Младежки грешки, поведение." "Нищо подобно г-жа, Той беше смирен, скромен, тих, силен в учението, но ето защо аз не го харесвах. Той г-жа, беше красноречив, имаше дар слово и като почнеше да говори нещо, всички студенти млъкваха и го слушаха с внимание и уважение. А знаете ли, г-жа, какво значеше такъв оратор преди 60 години в Америка? Това значи, че Той можеше да стане не милионер, а милиардер, а Той беше беден. Освен това, Той свиреше чудесно на цигулка [Забележка на съставителя: Приложили сме разказа на Учителя Дънов как е учил цигулка във Варна при преподавателя му чех.] А знаете ли, какво значеше в Америка преди години това? Това значеше, че Той можеше да стане един от най-богатите хора в Америка. А Той свиреше без пари и беше беден."

10. Няколко думи за ученическите години на Учителя Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Tом 6-и. София, Библ. Житен клас, 1996, с. 53. Наталия Чакова. В селото, в което учителствувах 17 години - Каменна река, имаше евангелисти. Те си имаха църква и проповедник [Забележка на съставителя: Каменна река е името на някогашното село Каял-дере, околия Елховска. Първите евангелисти са двама братя - Христо и Митко Пешкови, които са пробудени за евангелизма от Влаю Михов. Започнали да проповядват в селото от 1877 г. През 1878 г. в селото имало 25 евангелисти. Започнали гонения срещу тях и те се криели в близката гора. През 1880 г. било построено църковно здание. През 1882 г. в селото е имало Църковен събор и се е организирал в църква от 24 члена. През 1940 г. е било построено ново църковно здание. Наташа Чакова е учителка в с. Каменна река 17 години - от 1923 до 1940 г. През цялото това време само дъщерята на хазяйката й е успяла да приеме идеите на Учителя Дънов. А в селото са имали 25-30 активни членове-евангелисти. Това е изумително.] Отвреме навреме ги посещаваха пастори от София и други по-големи градове на България за съживителни събрания, както ги наричаха те. Веднъж дойде един пастор от София - пастор Цветанов. [Забележка на съставителя. За Цветан Цветанов има отделна статия - виж Раздел I, точка 6.7.] Моите селяни, които ме ценяха и надценяваха, му говорили за мене и той пожелал да ме посети и да се запознаем. Доведе го местният проповедник. На масата си имах големия портрет на Учителя, който на времето вестник "Факел" беше го разпространил. Щом влезе в стаята, пасторът извика: "А, г-н Дънов, моят съученик, моят добър съученик". Поканих ги. Седнаха. "Искате ли да чуете нещо за вашия Учител, Неговите ученически години?" "Разбира се, с удоволствие", казах аз зарадвана. "Ние бяхме съученици в Свищовската американска гимназия и пансион. Бяхме в един клас и живеехме в една обща стая с много ученици. Той беше много добър и способен ученик, но най-силен и ненадминат беше в проповедта. Нас ни готвеха за евангелски проповедници-мисионери и затова имахме и час, в който изнасяхме проповеди върху някой стих от Евангелието или Библията. Неговите проповеди биваха неповторими - Словото Му вдъхновено, хвърковато. Всички обичахме да Го слушаме. Той свиреше много хубаво на цигулка. Имаше навик да става всяка сутрин в три часа и тихичко със сурдинка да свири - така тихо, че никого не будеше. Аз съвсем случайно съм се събуждал понякога и съм Го виждал и чувал. Свири леко и унесено, лицето му цяло в светлина и заляно в сълзи. След това излизаше вън от града на един хълм, на който имаше люлякова горичка да посреща слънцето и се връщаше за учебните занятия. След завършване на училището пътищата ни се разминаха. Преди няколко години, обаче, на един конгрес на евангелските пастори и проповедници в Плевен, Той дойде. Като ме видя, сложи ръката на главата си и ми каза: "Ето един истински пастор, един истински служител Божи". Тези последни думи пастор Цветанов изрече с видима гордост и радост. Значи той ценеше Учителя. Та за кого ли Учителят не беше гордост и радост от онези, които се бяха докосвали до него и бяха опитали Неговата Любов, Мъдрост и Благост. Спомням си, когато държеше беседите си на "Оборище". Връщаме се от беседа понякога с трамвай, а много често и пеш. Учителят с неколцина души от двете му страни в една редица върви - и не върви, а лети. И ние: аз, Бучка и Олга Блажева, които тогава гостувахме у леля ми, а тя живееше близо до улица "Опълченска" вървим на втората редица зад тях, силим се да ги догонваме. Често пъти тогава срещахме хора, които Го познаваха. Те се спираха да ни гледат: млади, хубави, енергични и най-хубав, и най-енергичен Той. Сочеха ни с интерес: "Дънов, Дънов. Дъновисти." Тогава ми израстваха крила, крила от гордост, радост и щастие.

9. Дядо Петър Тихчев, един от първите последователи на Учителя Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Tом 4-и. София, Библ. Житен клас, 1995, с. 143. Галилей Величков. Дядо Петър Тихчев, един от първите последователи на Учителя, разказва следното: "След седемгодишно следване в Америка, г-н Дънов се завръща в България и отсяда във Варна при сестра си Мария. Веднага евангелистите в града обявяват, че пристигнал даровит богослов от Америка и че ще бъде назначен за пастир в църквата им. На поканата, обаче, да държи първата неделна проповед, Той не се явил и така отклонява платеното назначение. Евангелистите, ядосани от отказа, почнали да злословят по Негов адрес, като го обвинили, че не ще да се назначи на работа. Това беше повод да се обърна към сестра му с писмо, като запитвах още ли г-н Дънов е без работа и още ли го храните наготово. От нея получих писмо, в което тя ми отговоря: "Жалко, че и ти си се подвел от тази клевета. Бъдещето ще покаже дали ние храним Петър, или Той храни нас. Всички ще разберете това."

8. Старозагорският адвокат Иван Желязков Сливков, състудент на Учителя в САЩ Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Tом 4-и. София, Библ. Житен клас, 1993, с. 143. Галилей Величков. Старозагорският адвокат Иван Желязков Сливков, състудент на Учителя в САЩ, разказва: Г-н Дънов беше скромен, тих, силен в учението студент. Беше красноречив и имаше дар слово. Когато почнеше да говори, всичките студенти млъкваха и го слушаха с внимание и уважение. В онези години подобен оратор в Америка можеше да стане не милионер, а милиардер. А той беше беден. Свиреше чудесно на цигулка и това изкуство можеше също така да го направи един от най-богатите хора в Америка. Но Той свиреше без пари. Често студентите излизахме групово на екскурзия в просторните лесове. Когато седяхме на почивка, често студентите се групираха около Него, закачките и шегите стихваха, за да чуем Него. Той увлекателно говореше за красотата и необятността на вселената, за величието на Бога. "Погледнете, казваше Той, каква премъдрост, каква хармония, каква велика разумност има в звездното небе. Погледнете малките цветенца и поточетата. Кой поддържа тази красота около нас?" Разговорът водеше на отличен английски език. Понякога неусетно се отделяше от нас и дълго не се завръщаше. Водени от любопитство, ние тръгвахме да Го търсим. Унесен в размисъл, вглъбен в мисли, Той не усещаше нашето приближаване. Ако някой от нас отиваше да Го побутне, Той трепваше и лицето Му изразяваше лице на човек, който се пробужда от красив сън.

7. Учителят като преподавател в село Хотанца, Русенско Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Tом 4-и. София, Библ. Житен клас, 1995, с. 141-143. По спомени на Ангел Хаджийски. Преразказва Галилей Величков. Малко и непретенциозно селце на около 20 км от Русе. Сухо и безводно. С единствени два дълбоки кладенци за вода - единият за жадуващите жители и странници, другият за добитъка. Безводието не създава поминък. Водата е, която привлича и прави живота привлекателен и красив. Тя е, която може да задържи хората и да направи селището многолюдно и богато. Ето защо Хотанца е бедно селце. От няколко години жителите му се радват на ожиданата с векове свобода и бързат да създадат деен израз на своите потиснати копнежи. Топлият повей към нов живот пробужда и у хотанчани стремежа към духовна светлина, която започва с обикновеното знание-четмото, писмото, смятането, природознанието, рисунката, звездите и пр. Те нямат нарочна сграда за училище, но намира се добър, обичащ просветата българин и отстъпва една по-голяма стая. Нямат много пари, за да възнаградят своя учител, но затова пък са готови да го нахранят, като всеки дом, откъдето е излязло дете за школото е готов да отдели от залъка си, за да го поднесе заедно със скромното домашно ястие. Нямат гориво за отопление, но всеки е готов по рожбата си да изпрати и дръвце за огрев. Няма училищен двор, но пък има голямо поле с китна дъбова гора. Ето условията на хотанчани, на които са дали гласност между близки и далечни чак в Русе. Реални условия, но неприемливи. Следват неудачи. При такава обстановка не могат да задържат учител, а децата растат, стремежа към знание напира като пролетен импулс. По- заможните търсят науката в другите села и големия град. Останалите деца.... чакат своя учител. Един ден в селото пристига млад, спретнато облечен човек с граждански дрехи и куфарче. Под едната ръка той притискал странна цилиндрична кожена кутия - неговата цигулка. Той идва да даде първа просвета и първо знание на внушителна група от деца примесени с такива, които са оставили зад себе си детството. За тази пъстра по възраст детска група, най-добра педагогическа оценка могат да дадат онези, които са възпитавали сборни класове. Без вълнение, но с дълбока увереност пред децата застана очаквания преподавател и с необичайна вещина той ги повежда по началните стъпки към малкото и голямо знание. За него не е било трудно да ги приучи на четмо и писмо. Известна е методиката за усвояването на подобно знание. Но на всички е правило впечатление Неговата способност да предаде голямото знание втъкано в природните процеси на детски език, да го опрости и да го направи разбираемо. Това Той най-често е правел, когато повеждал децата навън по полето и из близката дъбова гора. Така часовете извън класната стая са били не само часове на отдих и освежаване, но са били часове на богато усвоено знание за неизброимите процеси на великата природа. Но ето, че часовете в класната стая почнали да стават приятни и очаквани. Много често Той е влизал в клас със своята цигулка. Тогава децата притайвали дъх. Те за пръв път виждат музикален инструмент различен от познатата им гайда или пискливия кларнет, който всяка неделя слушали на хорото. За пръв път чуват песнички, които заучавали бързо. За първи път зазвучават мелодични напеви, които приличат на песните слушани по седянки, но някак си по-мелодични, по-хармонични, действуващи направо на техните детски сърдечни страни. Слушайки тази странна, милваща музика, децата напускали класната стая без обичайния глъч и шум. Напускали класът преобразени. Това направило впечатление на родителите, които по-сетне са имали възможност в своя дом да чуят пеещата цигулка. Дните на образованието преминавали в чудното разнообразие на часовете в класната стая и извън нейните белосани стени. Но наред с придобиването на първото знание, Той провеждал и възпитателния процес. Познати на всекиго са буйствата на децата. Там често чувствата вземат надмощие и невинни наглед постъпки стават причина за нежелателни оскърбления, обиди, дори и лют побой. Тогава настъпват нежелателни моменти на плач между битите, оплакване срещу побойниците. Тогава децата търсят някому да излеят мъката си, което най-често правили като изтичват до своя преподавател и да искат неговата намеса. Той нежно изтривал сълзите на разплакания, макар и виновник за побоя. След това заедно отиват там, където е ставало събитието, за да се убеди виновният в своята вина и изобличи онзи, който умишлено клевети другарчето си. Няколко такива случаи са били достатъчни, за да се убеди класът, че не могат повече да мамят своят учител. Тогава той бащински поискал никога да не го занимават с лъжа и клевета. Така възпитателния процес прераснал в самовъзпитателен, който става опорна точка на изграждащия се характер. Онези хотанчани, преминали през класа на своя преподавател Петър Константинов Дънов имат незабравими спомени за дните на своето първоначално обучение. Между тези спомени централно място заема образът на този предан и странен педагог, Който проведе двустранно обучение в класната атмосфера и извън нейните стени. Педагог, който просвещава умът и моделира сърцето и душата. Педагог, който те въвежда едновременно в един външен предметен свят и в един вътрешен несъизмерим свят на малки и големи процеси, които оставят трайни следи. Педагог, който желае твоето добро и това на твоите ближни. Педагог, който не пести знанието си, а иска да знаеш както той знае и познава, да постъпваш в духа на истината, която не е лична собственост. Педагог, който е влял обичта си в онези, които са имали привилегията да го чуят в класната стая и извън нейните стени в пределите на живота.

6. Учителят в село Хотанца Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Tом 2-и. София, Библ. Житен клас, 1995 г. Борис Николов. Преди да отиде в Америка Учителят е бил учител в село Хотанца. Като дошъл в селото, почувставла се голяма промяна в училището. Той създава навика в децата да излизат сред природата и да я обичат. Голяма част от знанията се водят на открито. Учителят научава децата и на хигиена, като особено държи на чистотата. Децата са имали лошия навик да се клеветят. Учителят ги слуша като му се оплакват и сърдито казва: "Мълчи, ти по-добър ли си от него?". В скоро време клеветата изчезва от училището. Също се биели често. Хване двамата за ушите - единия, който е бит, и другия, който удря, изправя ги на дъската и казва: "Виждате ли ги? И вие сте като тях." Така децата се усмирили, настъпило помирение между тях, за да даде място на песните, които пеели и на които ги учил новия учител със своята цигулка.

5. Петър Тихчев[1] Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Том 3-и. София, Библ. Житен клас, 1995, с. 19-20. Борис Николов Дядо Петър Тихчев беше пътуващ проповедник с Библия в ръка, преминава от град след град и проповядва. Той по едно време е бил и евангелски пастир в гр. Свищов. Точно по това време младия Петър Дънов се е записал да учи в протестантското училище в гр. Свищов през 1884 г. Случва се така, че Той наема квартира в дома на Петър Тихчев. Там прекарва в неговия дом като квартирант три учебни години. Дядо Петър имал две дъщери ученички, които са били вече девойки. Дядо Тихчев разказваше, че Петър като ученик е бил силен по успех, честен, много скромен и смирен. По часове е четял и след това свирел на цигулка. Понякога е разговарял с двете дъщери на дядо Петър, но разговорите са били изключително върху музика, наука и др. Въпроси засягащи духовния живот на човека. През зимата на третата година съпругата на дядо Петър започнала да го безпокои непрекъснато. Тя харесала Петър Дънов като младеж и като евентуален бъдещ жених на по-голямата си дъщеря. По цяла нощ не спяла, само охкала и пъшкала, непрекъснато ръгала в реброто дядо Петър и му надумвала едно и също. "Ще изпуснем тоя ангел от къщи и ще си отлети по света, а той е само за голямата ни дъщеря. Трябва да я сгодим за него и да ги оженим." Дядо Петър все се дърпал, било го е срам, било му е неудобно, как да говори на това скромно момче такива неща? Но бабата не го оставяла на мира. Накрая дядо Петър започнал често да му чука на вратата, да го посещава и да разговаря с него. Но разговора все вървял на богословски теми. Нали дядо Петър Тихчев е евангелски проповедник! А Петър Дънов се учи в евангелското училище и трябва да стане също проповедник. Тогава, като се съберат двама евангелски проповедници, за какво могат да говорят, освен за Бога. А дядо Петър влизал при квартиранта си за съвсем друго. Той искал да подхване разговора така, че има дъщеря за женене и че не било лошо Петър да се задоми за дъщеря му, защото според правилата всеки евангелски проповедник трябва да има жена и семейство, за да не бъде изкушаван от нечестивия в тая насока. Но когато отварял уста да поеме тази тема, то квартиранта му Петър отклонявал разговора в съвсем друга посока. Създавало се изключително напрежение. От една страна бабата непрекъснато го ръчкала и скърцала със зъби, от друга страна дядо Тихчев се съгласил на нейния план, но нищо не излизало наяве. А от трета страна над дома им се събрали тежки облаци. Било е невъзможно нито да се спи, нито да се диша, нито да се живее. А квартиранта им Петър все едно, че нищо не забелязва и си продължава да си посещава училището. Но един ден тези градоносни облаци над къщата им изведнъж се сблъскват, светкавица прорязва небето и пада върху дома им. Голямата дъщеря, която са я готвили за годеница на Петър внезапно се разболява и след три дни почива. Гръмотевица раздира дома на дядо Тихчев. След погребението дядо Петър викнал и заплакал: "Ожени ли я, жено? Не разбра ли, че ангел слязъл от небето на земята, ни за жена отива, ни за жена се жени, защото той е горе оженен за Господа Бога." Бабата подсмърчала и оплаквала, и дълги години не могла да прежали първородната си дъщеря хубавица. Дядо Петър Тихчев десетки години като евангелски проповедник посещавал села и градове. Той продължава по своя път. Той не е безразличен към дейността на Петър Дънов по онези години. Контактува с приятелите и понякога разказва за годините, когато Петър Дънов е живял в неговия дом. И онзи случай ние го чухме от него и го предаваме на следващо поколение. А да знаете само как дядо Петър Тихчев сладко проповядваше и още по-сладко пееше евангелски песни. Такива хора не се раждат често. Веднъж се родят, веднъж изкласят и веднъж дават плод. _______________________________________________________ [1] Забележка на съставителя: Виж "Петър Тихчев и двете му дъщери" в VIII раздел под № 11.

4. Песента "Блудният син" 4.1 Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Т. 4. София, Библ. Житен клас, 1993, с. 207-209. Галилей Величков Между приятелите и почитателите на Учителя имаше такива, които Му подаряваха цигулки. Те бяха няколко. Някои от тях бяха ученически инструменти, а имаше и по-добри. Обичах да се отбивам в Неговата приемна, за да поддържам инструментите. Почиствах лъковия прах. Подменявах струните. Проверявах квинтовата нагласа. Това все повече и повече ме приближаваше до Учителя. Случи се така, че един ден заварих Учителя сам в салона. Току що бе свалил капака на пианото. Беше си посвирил. Обичаше понякога сам да свири, без да го обезпокоява някой. Придружих го до приемната. Покани ме да влезна вътре. Разговорът протече непринудено. "Отдавна търся един музикален мотив - каза Учителят с особена загриженост. Търся го вече 30 години. Интересен е като композиция. Богат и съдържателен е като история за един живот. Избродил е далечни светове, докато дойде при мен. Назовах го "Блудниясин". Зная, че ще дойде и затова го очаквам. Но кой е денят на неговото възвръщане?" Учителят замълча. По-сетне още няколко пъти говорихме за този мотив, но той все не идваше. Минаха няколко години. Бях мобилизиран. Задържаха ни в казармата. Още не бе определен граничния сектор на турската граница, който трябваше да се охранява. На петия ден от пристигането ни на границата, командирът ме повика и показа една пощенска картичка, адресирана до мен. Подаде ми картичката. Прочитам следния текст: "Поискай отпуск. Ела. По спешност трябваш на баща ни. Важно събитие. Подпис-твоята сестра." Командирът беше прочел и проверил отворената картичка. Такова бе правилото за военна кореспонденция на войниците. Тя се проверяваше, както при идване така и при излизане от военната част. Командирът с важен тон ме оглежда. "Какво се е случило там при баща ти?" "Не зная. Но трябва да е важна домашна причина. Ще ми разрешите ли домашен отпуск?" "Тръгвай веднага. Днес е събота. В понеделник рано сутринта, искам да си тук. Дай си военния билет, за да ти подпиша отпуската". Той се подписа и аз бързо се отправих за влака. В купето прочитах много пъти пощенската картичка. Това беше почерка на стенографката Савка Керемидчиева. Разбрах, че се касае за особена среща с Учителя. Пристъпвам на Изгрева с военната си униформа. Почуках на прозорчето на малката дървена къщичка на Савка. "Веднага иди при Учителя! Той има скъп гост - Блудният син. Вчера на клас чухме за пръв път търсения от Него дълги години музикален мотив. Каза, че утре, в неделя, вместо редовното утринно Слово ще свири с цигулката си. Иди веднага при Учителя." Савка това го изрече на един дъх през отвореното прозорче. Дори не можех да се здрависам с нея. На един дъх изкачих стъпалата на осветената стълба от нощната лампа. Беше се вече мръкнало. Почуках плахо на Неговата врата. Той я отвори. Шеговито ме запита: "Избяга ли или те пуснаха в отпуск?" "В домашен отпуск съм до понеделник", отговорих високо и по войнишки. "Тогава утре ела на клас. Поканен си на концерт. Ще изсвиря "Блудният син" - мотивът, който след тридесет години пак ме посети". Учителят си подаде ръката. Двете войнишки обхванаха Неговата десница. Целунах я. Последва поздрав. Аз тръгнах и заслизах по стъпалата. Чудна, неочаквана покана за концерт. Савка ме очакваше в нейната стаичка. Пихме чай. Тя слушаше и аз разказвах за войнишкия си живот. После ролите ни се смениха. Тя разказваше за последните новини от живота на Изгрева, а аз слушах ли, слушах. Беше полунощ, когато отидох да спя в една от братските стаи, която бе пригодена за гости. Сутринта, точно в 5 часа вратата на салона се отвори и Учителят с цигулка в ръка се отправи към катедрата. Прочетени бяха утринните молитви. Той слезе от катедрата и отвори кутията с цигулката. Почна да я настройва. Пръстите на дясната ръка докосваха струните, а с лявата ръка притягаше ключовете. Квинтите бяха чисти. Опита ги с лък. Цигулката бе готова. Той засвири. Изпълнението и съдържанието на свиренето не подлежи на описание, а още по-малко за нотен запис. Всички в салона правехме едно и също - слушахме. Странен е този музикален свят на тоновете. Необхватен и несъизмерим. Слово, изказано с тонове, преливащи се предимно в многообразие на гами и съзвучия. Чистота, прецизност, изящество, красота и богата звучност. В границите на три октави се разказваше един живот. Ту бурно и игриво в разновиден ритъм, ту напевно в романтичен минор или светъл мажор. Блудният син откриваше страница след страница дните на своето минало. В едва чуто пианисимо с горната част на лъка напомнящо шепот, долавяхме нежни пориви на любящо сърце. В разложени акорди с необходимата сила се изявяваше далечна традиция за изпълнението на Висша воля. От светове в светове преминаваше пътя на блудния син. Съдбата му бе един голям живот, разказан с езика на тоновете, изтръгнати със завидно майсторство от подвижните пръсти на Учителя. Няколко тържествени акорда и разказа свърши. Тишина. Диханието на голямото мнозинство бе спряло. Учителят не продума. Прибра цигулката си. Качи се на катедрата. Прочетохме добрата молитва. Концертът свърши. "Блудният син" се завърна при Учителя. Завърна се в Бащиния си дом. Той бе приет в Школата на Учителя. Словото на Учителя бе Слово и за него. 4.2. Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Т. 1. София, Библ. Житен клас, 1993, с. 404-405 Борис Николов В някои от своите беседи Учителят разказа следния спомен: "Когато бях студент в Америка, студентите решиха да дадат концерт. Поканиха и мене да изсвиря нещо с цигулката. Изсвирих им импровизация в момента, "Блудният син". Публиката следеше с най-голямо внимание и като свърших, остана в мълчание доста дълго време. След това, като се опомниха, бурни аплодисменти заляха салона. Студентите идват при мен, поздравяват ме и питат: "Какво беше това парче? Откъде го вземахте? Дайте ни го да го препишем, да го имаме и ние". Аз им казвам: "То не е записано още. Импровизирах го сега в момента". Учителят ни е свирил тази мелодия два-три пъти в клас. Много сложна, трудна и драматична пиеса, в която се очертават образите на бащата и синовете - големият и малкият. Жалко, че не можахме да я запишем.

3. Защо Петър Дънов не стана евангелски проповедник Изгревът пее и свири, учи и живее. T. 2. София, Библ. Житен клас, 1995, с. 224-225. Борис Николов След като се завръща Учителят от САЩ, както е било уговорено, трябвало е да стане проповедник-евангелист. Той не отказва да стане проповедник евангелски, но им поставя едно условие: "Аз ще проповядвам, но не искам заплата. Ако ме приемете така, без заплата, ще проповядвам." Те са изненадани, учудени и не могат да разрешат задачата. Ако го приемат Него, без заплата, става един упрек към другите проповедници, които имат нужда от заплата. Те издържат семейства и са им необходими средства. Разрушава се цялата им система. Накрая решават, че без него могат, но без заплати не могат, които получават от специалните протестантски фондове. И така те не го приемат. По този начин Петър Дънов се освобождава да стане евангелист- проповедник и сами те Го освобождават от това задължение, което Той е приел при заминаването си в САЩ. Не отказва да стане проповедник, но не иска заплата. А те пък без заплата не искат да Го приемат, понеже Той ще им разруши цялата система. Така по един много прост начин Учителят се освобождава от евангелистите. Като студент в САЩ Той се издържал сам. Ходел е да мие чинии в гостилници, ходел е да почиства комините на къщите и е бил хамалин в пристанището. Отивал е и е чакал посрещачи, след това им е помагал при пренасянето на багажа и те го питали, колко струва, а Той казвал: "Колкото обичате". Те са пъхали едри банкноти в джобовете му и така с тях е прекарвал по някой месец. По това време негов състудент е и Величко Граблашев. Него го е било срам. да носи багаж като хамалин или да мие чинии в гостилници и затова е отивал та е ставал или учител или е гледал, като е занимавал в определени часове, децата на богати американци. Това по-късно Величко Граблашев ми го разказваше. Учителят имаше едни дневник от следването си в САЩ и след това, но Той в Мърчаево го изгори заедно с други Негови тефтерчета. Този случай е вече разказан и аз няма да се спирам на него. В София като идва, още не е имал познати и затова е прекарвал в една страноприемница на ул. "Леге", на протестантите. Там е пренощувал, там е имало легла за преходящи техни хора. Но понеже те са го познавали като техен човек, са го приемали с охота. Така че връзките с евангелистите не са скъсани, но Той тръгва по свой път Минават много години и десетилетия и единствен протестантския проповедник Стоян Ватралски идва на събора през 1926 г. в София, присъствува на събора и след това издава няколко статии във в. "Зорница" за защита на Петър Дънов. Тази защита е отпечатана в книжка и носи заглавието "Кои и какви са Белите братя?" Спомням си един такъв случай. Беше дошъл един евангелски проповедник да се види с Учителя. Той или беше съученик на Учителя от протестантското училище от Свищов* //Забележка на съставителя. Това е Цветан Цветанов, виж "Изгревът", том VI, с. 53./ или беше състудент на Учителя от САЩ. Той беше станал евангелски проповедник. Като го видя Учителят стана, отиде при него и се здрависа, като каза следното: "Искам да поздравя един истински Божи служител". Ние стояхме като зашеметени. А на онзи скромен евангелски проповедник очите му се насълзиха и той заплака. Учителя го потупа по рамото и след като го отведе малко встрани, започна да разговаря с него. Ние не чухме разговора. След време лицето на проповедника се изясни, освети се и той се раздели със своя съученик сияющ. А ние, учениците на Школата видяхме, че Божият служител може да расте и вирее навсякъде, само ако Духът Господен го ръководи.

2. Песента "Завръщане на блудния син" Изгревът пее и свири, учи и живее. T. 2. София, Библ. Житен клас, 1995, с. 224. Борис Николов Незабравими моменти ще останат в паметта на учениците от Школата, когато Учителят ни показа няколко Негови песни. Една от най-големите, която той ни е свирил един, два или три пъти са нарича "Завръщане на блудния син". Аз текста за тази песен не съм я чувал, но мелодията Учителят я изсвири няколко пъти с цигулката Си. Тя беше цяла симфония и продължаваше доста дълго. Обаче, нямаше кой да я запише. Нямаше тогава магнетофони. И тази чудна мелодия бе изсвирена и остана в небитието и се загуби за нас. Нямаме я вече. Само остава споменът за онези, които са я чули. Първият път, когато я изсвири Учителят, Той ни разправяше, че я е свирел, когато е бил студент в САЩ. Студентите давали концерт. Те знаели, че той свири на цигулка и те го помолват да вземе участие. Съгласява се и когато идва Неговия ред да свири, а залата е голяма и препълнена с народ, Той им изсвирва тази мелодия. Но Той я създава в момента, в момента я импровизира и в момента я сваля отгоре. Това е идеята по Евангелието за завръщане на блудния син. Когато бащата посреща сина си, казва: "дайте му новите дрехи, заколете храненото теле, защото загубен беше този син, загубен бе и намери се". Значи на тази тема е песента. Учителят изсвирва песента, а залата е омагьосана, изненадана и всички мълчат и след туй гръмват аплодисменти. Търчат към Него и питат: "От кого беше това парче? От кой автор?" Учителят мълчи, мълчи и после им казва: "Тази мелодия Аз създадох в момента!" Оттогава Учителят поддържаше тази мелодия. Като се завръща в България, Той я изпълни в клас само 2-3 пъти. Тя остана незабравима, но незаписана. Нямаше кой да я запише. Загубихме я. Но беше доста сложна мелодия. Трудна за запаметяване и трудна за изпълнение.

1. По чия идея заминава Учителят за САЩ Изгревът пее и свири, учи и живее. T. 2. София, Библ. Житен клас, 1995, с. 223-225. Борис Николов Петър Дънов след завършването на гимназиалното си образование завършва протестантско училище в гр. Свищов през 1886 г. Това е богословско училище, което е на протестанти-евангелисти. След това отива в с. Хотанца като основен учител. Преподавателите му са видели, че е способен ученик, свири добре на цигулка, изпълнява много добре богословски евангелски песни, което много се ценяло едно време и след това му предлагат да отиде да следва в САЩ, във факултета Ню Джърси, щата Медисън, теология и след това се прехвърля в Богословския факултет в Бостонския университет през годините 1891-1893. След това през 1893-94 г. се записва да следва едногодишен курс по медицина и се завръща в България през 1895 г. на 31 години, след 7 годишно отсъствие. Петър Дънов отива да учи в САЩ като стипендиант на протестантите. Семейството на майка му, Юргашеви, чорбаджи Юргашев са били евангелисти. Тогава като евангелисти те са имали възможност да изпращат студенти да учат било богословие, било философия, била друга наука. Разбира се, имали са фондове и средства за това.

VI. УЧИТЕЛЯТ ДЪНОВ, СЪНАРОДНИЦИТЕ МУ И ЕВАНГЕЛИСТИТЕ МЕТОДИСТИ НА ИЗГРЕВА В "ИЗГРЕВЪТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ, УЧИ И ЖИВЕЕ" TOM I - XVII Вергилий Кръстев 1. По чия идея заминава Учителят за САЩ / Борис Николов. - В: Изгревът .... Т. 2. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 223-225 2. Песента "Завръщане на блудния син" / Борис Николов.- В: Изгревът .... Т. 2. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 224 3. Защо Петър Дънов не стана евангелски проповедник / Борис Николов.- В: Изгревът .... Т. 2. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 224-225 4. Песента "Блудният син" / Галилей Величков, Борис Николов.- В: Изгревът .... Т. 4. София, Библиотека Житен клас, 1993, с. 207-209, 404-405 5. Петър Тихчев / Борис Николов.- В: Изгревът .... Т. 3. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 19-20 6. Учителят в село Хотанца / Борис Николов.- В: Изгревът .... Т. 2. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 363 7. Учителят като преподавател в село Хотанца, Русенско / Ангел Хаджийски ; Преразказал Галилей Величков.- В: Изгревът .... Т. 4. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 141-143 8. Старозагорският адвокат Иван Желязков, състудент на Учителя в САЩ / Галилей Величков. - В: Изгревът .... Т. 4. София, Библиотека Житен клас, 1993, с. 143 9. Дядо Петър Тихчев, един от първите последователи на Учителя / Галилей Величков. - В: Изгревът .... Т. 4. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 143 10. Няколко думи за ученическите години на Учителя / Наталия Чакова. - В: Изгревът .... Т. 6. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 53 11. Студентът-циглар в САЩ / Райна Каназирева. - В: Изгревът .... Т. 6. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 542 12. Необикновеният студент I Райна Каназирева. - В: Изгревът .... Т. 6. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 542-543 13. Нароченият жених / Райна Каназирева. - В: Изгревът .... Т. 6. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 543 14. Евангелският пастир / Райна Каназирева. - В: Изгревът .... T. 6. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 543-544 15. Непослушният син / Райна Каназирева. - В: Изгревът .... Т. 6. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 544 16. Учителят и протестантите / Мария Тодорова. - В: Изгревът .... Т. 5. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 531-532 17. Евангелската методистка мисия и протестантското училище в Свищов / Мария Тодорова. - В: Изгревът .... Т. 5. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 532-534 18. Момчето Петър проговаря за да пророкува / Цанка Екимова. - В: Изгревът .... Т. 6. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 275-278 19. Сродниците на Учителя / Елена Андреева. - В: Изгревът .... Т. 9. София, Библиотека Житен клас, 1999, с. 225-227 20. Време е / Борис Николов. - В: Изгревът .... Т. 2. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 292 21. Учителят в с. Дългопол, Варненско / Д-р Стефан Кадиев. - В Изгревът .... Т. 17. София, Библиотека Житен клас, 2003, с. 644

4. Второ лятно училище на българските евангелски проповедници - Ловеч Християнски свят, Г. VIII, бр. 9 (IX.1899), с. 129-130. Преди три години се държа в гр. Самоков първото Лятно училище на българските евангелски проповедници. Тази година второто Лятно училище се държа в гр. Ловеч от 28 миналий юлий до 4-й август. Целта на събирането на евангелските проповедници на така нареченото Лятно училище е да се приспособят те по-добре за важното дело, на което са призвани, чрез слушане сказки по предмети от специален и общ интерес за тяхното дело. Програмата се изработва три-четири месеца преди отварянето на училището и на сказчиците се дава доволно време да приготвят сказките си. В четвъртък на 28-й миналий м. юлий се отвори от Методистката Епископална Черква в гр. Ловеч второто Лятно Училище. След няколко думи от г-на М. Н. Попов, председател на Проповедническото Братство на юг от Балкана, се държа първата сказка върху "Черквата и младежта"от Ив. М. Цаков, пастир на Евангелската черква в Хасково. Тази сказка ще се обнародва в един от близките броеве на "Християнски Свят". • Нека кажем тук, че редовните събрания за сказки се държаха всяка заран от 10 до 12 часа. Всяка сказка вземаше около 45 минути и останалото време до 12 часа се употребяваше в разисквание по предмета от членовете на Лятното Училище. По този начин на волните говорители се даваше случай да допълнят в нещо, или пък да обяснят по-добре някои от изложените в сказката мисли. Молитвените събрания, държани всяка заран току преди сказката - от 9 до 1 0 часа, бяха твърде назидателни и добре настройваха проповедниците, както и всички други присъствуващи за слушане на сказките и участвуване в разискванията. Времето след пладне се прекарваше в разходки и екскурзии. Втората сказка върху "Кой е най-добрият начин за евангелизиране народната маса в България?" се държа от К Г. Паламидов, пастир на Методистката Епископална Черква в Плевен. Сказчикът най-първо обясни, що значи евангелизиране младежта у нас, той изложи какви трябва да бъдат евангелизаторите, или тези, които се стараят да просветят народа с евангелските истини, необходими за духовното му повдигане. Тази сказка като твърде важна, предизвика живо разискване, в което зеха участие няколко проповедници. Третата сказка: "Пастирско посещение и значението му" от Т. Константин, председателствуващ Презвитер на Русенския Черковен окръг. Сказчикът даде твърде добри правила за как най-добре да се правят пастирските посещения. Службите, държани в неделя на 1-й август, бяха твърде назидателни. От 9 до 10 ч. пред пладне се държа Любовното събрание по реда на Методистката Епископална Черква - с раздаване хляб и вода в знак на християнско общение. В това събрание се казаха и няколко живи християнски свидетелства. След това последува редовното богослужение. Проповедта се държа от М. Н. Попов, пастир на Евангелската Черква в Ст. София. Текстът беше: "А това, което се и ще от строителите, е всякой да се намери верен"-1 Коринт. 4:2. Г-н Попов е имал добрината да ни изпрати кратко извлечение от словото си, което ще обнародваме в един от близките броеве на "Християнски свят". След словото се отслужи Господнята Вечеря. Подир пладне, на 3 часа, се държа Неделното училище. Урокът беше от Йезекиила 37:1-12 - видението на пророка за сухите кости - К. И. Терзиев - пастор на Евангелската Черква в Самоков води Неделното училище. Той даде твърде живи и трогателни поучения върху урока. Вечерта в 8 часа се извърши пак редовното богослужение. Проповедта се държа от С. Томов - пастир на Методистката Епископална Черква в гр. Русе. Текстът беше от Йоан 15:5 - "Защото без Мене не можете нищо да сторитеи Фил. 4:13 "Всичко мога чрез Христа, който ме укрепява". Понеделник, 2-й август, Р. Томсон, директор на Научно-богословското училище в гр. Самоков и бивш редактор на в. "Зорница", държа сказката си върху "Длъжността на родителите към децата". Тази сказка обнародваме в този брой. Приятно ни е да напомним, че на сказката присъствуваха мнозина от Ловченските граждани, един от които изказа своята благодарност за практическите и твърде хубави мисли тъй живо изложени. "Родителите в България имат нужда от учители, каза той, които да ги наставляват как да възпитават децата си. По моралното и религиозно възпитание на децата има много да се работи в нашето отечество." Вторник, 3-й август, сказка върху "Влиятелна проповед"от Д Фурнаджиев, пастир на Евангелската Черква в Кюстендил. Тази сказка беше специално назначена за проповедници. Предметът се живо и ясно разви от сказчика. Същият ден след пладне проповедниците направиха твърде приятна екскурзия на една хубава местност, покрай реката Осъм. Времето се прекара твърде весело в разни игри и се свърши със сладка вечеря на тревата. Вечерта в 8.30 часа всички се завърнаха благополучно в града. В сряда, 4-й август, се държа сказка върху "Истинското черковно единство"от М. Д. Далчев, пастир на Методистката Епископална Черква в Ловеч. Последната сказка, държана от С. Томов в четвъртък, 5 август, беше върху "Библейска хомилетика"или "може ли Библията да послужи за основа на науката и изкуството на проповядването." Вечерта в 8 часа се държа Прощалното събрание на Методистката Черква и на другия ден, в петък, се разделиха проповедниците и тръгнаха всякой за своето поле на работа. Преди да се разидат, проповедниците взеха твърде важни решения, които, като се турят в действие, ще поставят Лятното Училище на по-здрава основа и ще го направят още по-полезно и дори необходимо за всякой проповедник, който желае по-добре да се приспособи за светото дело, на което е призован. Между друго, избра се тричленна комисия да изработи един курс за прочитание за проповедниците и да им го съобщи в началото на идущата 1900 г. В Съединените Държави на Америка има вече един вид Летен Университет, който носи названието Шитоква (Chautauqu) от името на най-хубавото езеро, край бреговете на което се най-напред организира. Този Летен Университет има планове за всичките държави на Американския Съюз и дори и във всичките Английски колонии. Има разни курсове на този Летен Университет и няма нужда учащите да ходят на Летния Университет. Те могат да учат книгите на който курс желаят, и в края на годината да дадат писмен изпит на въпросите, които им се пратят. Колко щеше да бъде добре да се уредеше подобно Лятно Всеучилище и в нашето мило отечество!

3. Освещаването на Методистката Епископална Църква в гр. Ловеч. Християнски свят, Г. IV, бр. 11 (XI.1895), с. 165. В гр. Ловеч Мисията на Методистката Епископална Църква от дванадесет години насам има Девическо училище, от което са вече излезли няколко благовъзпитани девици. Отдавна се е чувствувала нужда и от едно църковно здание, дето да се събират на богослужение всички, които желаят да слушат живото Евангелско слово. Тази нужда се е вече удовлетворила и църковното здание, което се почна миналата година се свърши тази година. Църквата е твърде добре разположена на ъгъла срещу Американското Девическо училище. Положението е едно от най-красивите на гр. Ловеч и е първото здание, което привлича окото на пътника, от която страна и да иде той. Току до църквата и прилепен до нея откъм южната страна е пастирският дом, който е твърде удобен за живеене. Тържественото освещаване на гореспоменатата църква стана на 17-и, миналий септеврий. Ловчанските граждани, които бяха поканени да присъствуват на този тържествен акт, изпълниха църквата на определеното време, и мнозина бяха принудени да стоят на крака, а други не можеха да влязат в зданието поради навалицата. Службата се почна в 10 часа преди пладне. Словото се държа от Благ. Т. Константин, председателствующий Презвитер на Ловчанския църковен окръг. Той говори за трите главни клона на християнската църква, разправи в какво се различават те и обясни целта на Протестантизма изобщо, и оная на освещаваната църква в особеност. Той каза, че от амвона на тази църква ще се проповядва чистото Евангелско слово за поучение и назидание на всички слушатели. След словото се извърши службата за освещавание на църквата, в която участвуваха Благ. Г С. Дейвис, надзирател на Мисията, председателствующий Презвитер Т. Константин и трима други ръкоположени проповедници. Църковният хор, състоящ се от ученичките на Американското Девическо училище под ръководството на г-ца Дийм, която свири на органа, изпя твърде хубаво определените за случая духовни песни.. След пладне, в 3 часа, се отслужи Господнята вечеря. В този случай Благ М. Д. Делчев, държа кратко слово върху значението на това тайнство. Вечерта, часа на осем Благ. Иван Тодоров, Свищовский пастир, проповядва, а в понеделник вечер - Благ. Стефан Г9чев, Плевенския пастир. С това св свършиха службите по посвещението на Ловчанската епископална църква.

2. Американски девически пансион - Ловеч Американският девически пансион в Ловеч Полувековна България. Илюстрован юбилеен албум 1878-1928. Ред. Евгения Марс. София, Евгения Марс, 1929, с. 398-399. Пастор В. Г. Зяпков Американското девическо училище в Ловеч датира от 1880 г. В тази година то се отваря в града Троян с девет ученички и един учител - американецът г-н Чалис. След свършването на първата учебна година г-н Чалис намира за добре да премести училището в Ловеч. Отначало за училище е служила една малка къща с една стая и едно коридорче. Малката стая с коридорчето са служили за всичко - занимателна стая и кухня. Числото на ученичките през втората година е било 12, а това на учителите - три. На следната пролет - през 1882 г. се започва строежа на училището върху собствено място. През месец септември същата година учебните занятия се водят в новото здание. Сега са вече 12 ученички и трима учители. С пристигането на добрата и способна директорка г-ца Блякбърн активността на училището се значително засилва. Построяват се още две здания за нуждите на пансиона. Числото на ученичките се увеличава ежегодно. Голямата, обаче, и силна работа на Ловчанския пансион започва след войните, когато пристигат новите мисионерки-учителки: г-ца Пери, г-жа Райвс и г-ца Търнър. Военните години, които спъваха хубавата и плодовита дейност на г-ца Блякбърн и нейната помощница г-ца Дейвис, се бяха вече изминали и новите мирновременни условия искаха нови идеи и старания. Новата и енергична директорка г-ца Пери, сполучи със своето умение и трудолюбие да отговори на нуждите на времето. Засилиха се учебните занятия. Назначиха се нови и отварящи на нужния ценз учители. Постараха се да приравнят програмата с тази на нашите държавни гимназии. Направиха се постъпки и за признаването на пансиона от съответното министерство за средно учебно заведение. Направените от Министерството на просветата ревизии изнесоха големия прогрес на училището и скоро след това биде признато за полукласическа девическа гимназия. Училището в Ловеч не е само един образователен институт. Ако то стане един ден такова, тогава не ще оправдава вече своето съществувание, защото и другите гимназии в България дават образование на младите. Ловчанския пансион, обаче, не дава само образование, но и възпитание. Той не се стреми само да пълни ума със сухи познания, но се грижи за оформяване на характера, за разхубавяване на душата, за заякчаване на волята. Той има за цел да подготви младите българки за живота. В това отношение Ловчанския пансион държи рекорд. Надали има друго училище в България, което при пълно зачитане църковната принадлежност на учащите се, и държейки сметка за свободата на съвестта на човека, върши такава великолепна възпитателна работа, каквато върши Ловчанският пансион. Там не се върши никакъв прозелетизъм. Всяка неделя ученичките се водят на евангелска църква, но когато някои пожелаят да отидат на православна, те са свободни да сторят това под надзора на една учителка. Молитвеният час, който се държи всяка заран, не е задължителен за никоя ученичка. Всички занятия, с изключение на български език, се водят на английски. За начинающите се уреждат специални часове за изучаването на езика. Ученичките от по-горните класове са организирани в разни клубове: спортен клуб "Млада чучулига", "Стенографски клуб", клуб "Утрен молитвен час", "Готварски клуб" и др. Всички тези клубове имат за цел всестранното развитие на девойката, като при това по-големите ученички помагат на по-малките. Българското общество цени високо благодарната работа на Американското училище в Ловеч. Това се констатира както от много благодарствени писма, които директорката получава, така и от големия наплив на кандидатки. Всяка година повече от сто заявления остават да чакат ред за другата година, понеже местата се скоро запълват. Има случай, когато родителите ангажирват места за дъщерите си една година преди тяхното постъпване в пансиона. Таксите са много евтини за един пансион. До миналата година бяха 8000 лева на година, като в тази цифра се включва всичко. Тази година таксата, поради общото поскъпване на хранителните продукти се повиши на 10,500 лева. Затова и Американското училище в Ловеч не е само за най-богатите български дъщери, но и за средната ръка родители. Големият наплив от ученички застави Женското мисионерско дружество в Америка, под чийто грижи е Ловчанския пансион, да помисли за едно увеличение на числото на училищните сгради. В 1926 г. се построиха две нови и големи здания "Блякбърн Билдинг" и "Дейвис Хол". В тези широки и удобни здания се помещават сега класните стаи, кабинетите, дирекцията, театралната зала, гимнастическия салон, трапезарията, кухнята за практически упражнения и спалните. Ловеч има полза от пансиона във всяко отношение, но най-много в икономическо и благоустройствено: Общината в своите отношения към пансиона многократно е потвърдявала това. Днес, когато нравите са разпуснати зад линията на благоприличието, когато моралът е толкова много понижен, когато сляпото копиране на Запада влива отровни струи в душата на подрастващото поколение, когато нуждата от здрави духовно и умствено българки е въпиюща, училища като това в Ловеч са благословение за бъдещия български дом и народ. Сега Ловчанския пансион има 206 ученички и около 22 души учителски персонал, от които само 4 са американки.

1. Американската образователна дейност в България Американската образователна дейност в България Полувековна България. Илюстрован юбилеен албум 1878-1928. Ред. Евгения Марс. София, Евгения Марс, 1929, с. 391-393. Флайб X. Бляк Директор на Американското училище в София Четири заведения главно са застъпвали такава дейност в България. Това са следните: Роберт Колеж в Цариград, Американският колеж за момичета в Цариград, Американските училища в Самоков и Американското училище в Ловеч. Голям брой момчета и момичета са се възпитавали в тези заведения през последното половин столетие. Ще кажем по нещо за всяко едно от тези заведения по ред. Роберт Колеж Роберт Колеж беше основан през 1863 г. и още през първата година от неговото съществувание бяха записани българи между учениците му. Почти половина от учениците, свършили Колежа до 1895 г. бяха българи. Тези негови питомци са заемали важни длъжности и са допринесли много за напредъка на своята страна. Образованието, което са получили тези ученици в Роберт Колеж, е ценно в три отношения. Първо, като прибавка към доброто общо образование, което са получили Колежът им даде основно познавание на английския език и доста добро такова и на френския език. Второ, Колежът им даде превъзходна нравствена подготовка, която води към развитие на характер и мъжество, подготовка, която придобиха повече от живия пример на своите учители, отколкото чрез някаква школовка в класната стая. Трето, Колежът разшири познанията им за света и разбиранията им за обществото, всред което живееха. Те влизаха в Колежа в контакт с някои велики учители, които сложиха своя отпечатък върху техните характери. Американски колеж за момичета Американският колеж за момичета в Цариград беше основан през 1871 г. и вписа българки между своите ученички още от началото на съществуванието си. По онуй време нямаше друго подобно заведение за женско образование в Близкия Изток. Ето защо, неговите ученички имаха рядка привилегия за времето и намериха зад стените на колежа подготовка, съобразна със своите нужди, и подобна на онази, която получаваха братята им в Роберт Колеж. Възпитаничките на този Колеж могат да се срещнат из всички краища на България и заемат видно място в обществото. - Американски училища в Самоков, Пловдив, Стара Загора Американските училища в Самоков бяха основани през 1860 г.; мъжкото училище беше открито в Пловдив още предишната година, а девическото училище в Стара Загора през следната година. Тези училища бяха преместени в Самоков през 1871-1872 г. При все, че не съм в състояние да дам точния брой на учениците, които са били записани в тези две училища, няма да сбъркам, ако кажа, че броят им надвишава 2000 души. Техни възпитаници можете да срещнете почти във всяко градче в България. Американско училище за момичета Американското училище за момичета в Ловеч беше основано около 1870 г. и от тогава до сега е развивало ценна работа, свързана с образованието на момичета. Беше признато от Министерството на народното просвещение през 1926 г. като средно учебно заведение. Това училище е едно добре обзаведено предприятие и заема важно място в девическото образование в България. Американски колеж в София Този Колеж е изникнал из споменатите вече две Самоковски училища. Тези две училища бяха основани от един американски мисионерски борд и бяха ръководени от него до 1926 г., когато мисията пожела да се оттегли от този вид работа в България, като я повери на независим борд от настоятели. Този нов борд се основа в 1926 г. със седалище Ню Йорк. Този борд представлява една филантропична организация, която няма нищо друго за цел, освен изграждането на Колежа и събиране средства за неговата поддръжка. Средствата за градежа на зданията и за учителските заплати се подаряват от лица, филантропично настроени. Колежът не получава никакви поддръжки от американското правителство. Целта на Колежа е да даде едно основно общо образование на учениците си. За да постигне това, той иска да работи в съгласие с Министерството на народното просвещение, тъй като целите им са общи. Отговорните лица за ръководството на Колежа желаят също, щото неговите свършивши да получат възпитание, което най-добре ще ги подготви да бъдат почтени и полезни граждани на отечеството си. Изисква се от учениците, не само да усвоят английския език, но и да изучат известни предмети на този език. Същевременно учениците не занемаряват и българския език, тъй като не е желателно да се изучи чужд език за сметка на родния. Колежът също иска да събуди интерес у учениците към обществения живот на собствената им страна. Курсът на Колежа обхваща 6 години, те. една година повече от този в народните гимназии. Има две причини за това удължаване на курса. Първата причина е, че е нужно повече време, за да се усвои английския език добре, като същевременно не се жертвуват другите занимания, които са нужни за образованието на ученика. Втората причина е, че вярваме, какво по-дългия период учение в действителност представлява преимущество за учениците, понеже обезпечава по-щателно занимание и повече зрялост на ума и характерът на ученика преди да предприеме работа в университета. Приемат се само ученици, които са свършили прогимназия с голям успех. Обикновено при постъпването учениците са около 15 години, а при свършването 20 години. Всички ученици са пансионери. Като приходящи ученици могат да се приемат само децата на учители в Колежа или на други лица из училищното общество. Вярваме, че съвместния живот, било в класната стая, било на игрището, било в трапезариите и спалните, ще представя ценен принос към възпитанието на момчетата и момичетата. Колежът се стреми да предвиди и развитието наличността и характера на всеки отделен ученик. Колежът сега гради нови здания край София. Когато се привършат те, ще има отлични приспособления за добра грижа за учениците в спалните и класните стаи. Три здания за момичета бяха свършени в 1928 г. и сега се обитават. Едно здание за момчета ще се свърши през лятото на 1929 г., а останалите - в най- скоро време. Предвиждат се помещения за всичко 500 учащи се. Не е желателно да има повече от 500 души в едно заведение, защото в такъв случай индивидуален контакт между ученици и учители мъчно може да се установи. Лицата, отговорни за този Колеж желаят и се надяват, че ще направят от него ценен принос към образованието в България.

V . АМЕРИКАНСКАТА ОБРАЗОВАТЕЛНА ДЕЙНОСТ В БЪЛГАРИЯ И МЕТОДИСТКАТА ЕПИСКОПАЛНА ЦЪРКВА 1. Американската образователна дейност в България. 2. Американски девически пансион - Ловеч 3. Освещаванието на Методистката Епископална Църква в гр. Ловеч 4. Второ лятно училище на българските евангелски проповедници - Ловеч 5. Евангелската методистка мисия и протестантското училище в Свищов / протойерей Стефан Ганчев

8.2. Защо приех да участвам в поредицата издания «Изгревът», том XXIV? Павел Василев От близо 30 години познавам съставителя на изданието "Изгревът" д-р Вергилий Кръстев, чрез Петър Филипов (ученик и последовател на Учителя Петър Дънов), и от периодично изнасяните концерти-рецитали. От него научих за проучванията му върху връзката между Евангелската методистка църква в България и Бялото Братство, респективно Учителя Петър Дънов. Д-р Вергилий Кръстев ми представи своя план-концепция за том XXIV и потърси моето съдействие. За съжаление до сега нямаме публикувани системно подредени и пълни материали върху историята на Евангелската методистка църква в България. В изнесените факти в публикации, относно ролята на Евангелската методистка църква в живота на Петър Дънов вече се допуснаха известни неточности. Във времето, познанието на връзката между Учителя Петър Дънов и Евангелската методистка църква почти се загуби. Тези хора, чрез които се осъществяваше тази връзка в миналото, вече много от тях не са на този свят. Това бе и главната причина да приема и да съдействам с участие в "Изгревът" том XXIV и да изнеса някои исторически факти. Освен това, иска ми се доколкото мога да разсея разширяващото се негативно отношение към Бялото Братство и Учителя Петър Дънов в нашите среди. От всички, които четат тези редове, искам добре да се знае, че аз съм израсъл в евангелско семейство и приемам Исуса Христа за мой Господ и Спасител. Моят прадядо, Гаврил Илиев, е първият евангелист в България и първият българин - методистки пастир. Дядо ми, Йордан Икономов е също евангелски методистки пастир. Аз милея за Евангелската методистка църква, защото тя е реформирана и свободна църква, не е обвързана с държавните институции и позволява на всеки, който иска да учи Словото Божие, да се моли и хвали Бога, да се приобщи към нея. Сега нека, ние, евангелистите, да погледнем и възобновим във времето в годините от живота и дейността на Петър Дънов, нашите взаимоотношения и връзка с него. Да си припомним, според биографията му, периода от втората половина на XIX век. Петър Дънов е малко момченце, което малко говори и е срамежлив. Той е отглеждан в дома на по-голямата си сестра Мария. Семейството на Пеньо и Мария Стамови са евангелисти-методисти и живеят в сградата на Методистката църква във Варна. Петър Дънов участва в живота на Църквата, израства и след гимназията постъпва като ученик в Американското научно-богословско училище в Свищов. Там учители са му пастирите Стефан Томов и Йордан Икономов (моят дядо). Завършва с отличен през 1887 г. и през 1888 г. работи в с. Хотанца, Русенско, като първоначален учител и методистки проповедник. С препоръчително писмо от Стефан Томов и Йордан Икономов заминава за Америка да учи богословие в Методистката семинария Дрю, град Медисън, щата Ню Джърси. През следващия период, годините 1900-1922, методистите у нас приемаха Петър Дънов като евангелски проповедник, който има свой индивидуален път на работа. Тогава Петър Дънов проповядваше Словото Божие, като проповедите му са изградени върху текстове от Библията. На неговите събрания, той е ползвал евангелски песни от сборниците "Свещени песни", издадени през 1900 и 1907 г. в Самоков и сборника "Духовни песни" - 1923 г. (В том XXIV ще намерите някои от тях.) В евангелските методистки среди, П. Дънов е приеман с много внимание и любов. При посещенията му в София, той е отсядал в общежитието на Методистката църква на ул. "Леге". Той постоянно е бивал в кореспонденция със своите приятели проповедници и пастири от църквите в различните градове. През периода 1922-1944 г. проповедници и миряни от Методистките църкви приемаха Петър Дънов вече като Учителя Петър Дънов. Те пазеха и държаха на своята църква, но се интересуваха от беседите на Петър Дънов, включваха се в живота на Бялото Братство с присъствие на беседи или в екскурзии. Духовното развитие на Методистката църква, в тези години, има своя успех. То бива успоредно с линията на успеха, който има Школата на Учителя Петър Дънов. Различията във виждането и разбиранията на Петър Дънов и в Евангелските методистки църкви не са били подлагани на коментар (изкл. публикацията на пастир Стефан Томов) [Забележка на съставителя: Вж раздел IV. т. 1.3. Теософия и дъновизъм // Християнски свят, Г. XXVIII, бр. 5 (V.1924), s. 65-67.] Методистите, участвуващи в живота на Бялото Братство никога не са наричани дъновисти, но те учеха и растяха духовно. Моите спомени и наблюдения са от годините преди Втората световна война, по време на войната и началото на комунистическия период. Това беше време, когато напрежението в народа постоянно нарастваше от неизвестността, бомбардировките, преследванията, арестите, изселванията и убийствата, свързани с политическите промени в живота на страната. В тези години родителите ми, нашите родственици и приятели винаги са имали връзки с Бялото Братство и Учителя Петър Дънов. Между семействата, които посещаваха църквата "Д-р Лонг" имаше не малко, които поддържаха приятелство с братята и сестрите от Изгрева В тези усилни времена имаше взаимоотношения на помощ - не само духовна, но и материална. По време на бомбардировките много софиянци търсеха убежище на Изгрева или тези с по-леви идеи - укритие. Когато комунистите след 9 септември 1944 г. започнаха гонитбата и изселванията, всички вярващи в Бога, всеки един, независимо дали беше от Братството или от средите на Методистките църкви, помагаше. Тогава имаше купонна система и черна борса. В къщи понякога имахме масло, изпратено от провинцията до Изгрева. На Изгрева братята и сестрите бяха съпричастни със скърбите и тревогите, които преживяхме с арестите и скалъпените процеси срещу пастирите. Пастир Здравко Безлов, само на 27 години, беше свален от амвона, арестуван, инквизиран, съден като шпионин и 13 и половина години прекара по лагери и затвори. Църквата "Д-р Лонг" бе разпръсната. Преди ареста на Учителя Петър Дънов, на 27 декември 1944 г., той отмина в невидимия свят. Всички тези събития още повече укрепваха връзките между църквата "Д-р Лонг" и сестрите и братята от Изгрева. В нашето семейство също преживяхме сътресения. Баща ми, Драгомир Василев бе съкратен от адвокатската колегия с мотив, че има две професии (адвокат и заклет експерт-счетоводител). Истинската причина бе, че той подписа протестното писмо за задържането и процеса срещу Кръстьо Пастухов. На мене, Павел Василев, ми отказаха да ми дадат бележка от ОФ [Забележка на съставителя. ОФ - организация "Отечествен фронт", създадена от властта.], за да кандидатствам за висше образование. Тогава заминах да работя на язовир "Студена Пернишко, на сонда. В тези години, когато започнаха гоненията в Бялото Братство, вземането и унищожението на хиляди томове беседи на Учителя и извършването на арести на Изгрева, баща ми, Драгомир Василев не се поколеба да се намеси, да събере Братския съвет на Бялото Братство и да организира защитата в процеса срещу Борис Николов и Жечо Панайотов. Беше време, когато пастирите бяха в затвора, Учителят в невидимия свят, но до нас, като светъл лъч, достигаха на циклостил и на пишуща машина проповедите на пастир Симеон Попов и изработените "Мисли на Учителя за всеки ден . дух0вният живот, въпреки репресиите, продължаваше със съвместното събиране на братя и сестри от църквата и Изгрева по домовете на малки групи за молитва, четене на Словото Божие и на беседа от Учителя и по възможност изпяване на някоя песен. Това бяха реални, живи, взаимни връзки, които се осъществяваха тайно. В София, поради жилищната криза, бяхме задължени да живеем по двама души в стая. На Изгрева всяко движение между бараките и къщичките се следеше. Страхът присъстваше навсякъде, но ние се търсехме и събирахме и Бог беше с нас. Имаше приятелство помежду ни. Например, мама дружеше с редица сестри на Изгрева - Мария (Миката) Тодорова, двете са били съученички в гимназия "Васил Априлов", Олга Славчева, Невянка Неделчева, Катя Зяпкова, Марийка Марашлиева, сестра Савка, Милка Периклиева и т.н. Баща ми контактуваше с Борис Николов, Петър Филипов, бр. Боян Боев, Методи Константинов и др. Аз също имах привилегията да съм във връзка с много сестри и братя от Изгрева. Колко помощ и благословение съм получил чрез тях. Например, бр. Боян Боев ми даде писмо до Донка Кънева (леля Донка), когато ме назначиха на работа като агроном в Стара Загора. При нея живях близо половин година и тя ме гледаше като майка. В нейния дом се събираше Братството от Стара Загора и околностите. Петър Филипов, освен, че укрепяваше вярата ми с молитви и разговори, той ме спаси от постоянните хецвания (дископатия), от които страдах близо 10 години. С него, Боянчо дърводелеца, Марийка Марашлиева по два пъти седмично в продължение на 2 години ходихме в Панчарево на банята в 5.30-6 часа, при пълнене на горещия басейн. Колко много съвети съм получавал от Невенка Неделчева, много материали за четене от Катя Зяпкова. Когато бивах на Изгрева и след като си тръгнех, изпитвах желание да хвръкна. Същото преживяваше и майка ми. Щастлив бях, че можех да споделям с близките си преживяното. Елена (съпругата ми), леля Норка (Елеонора Тулешкова), баща ми и майка ми, свако ми Любен Доганов, вуйчо ми Богдан Икономов и т.н. Когато работех в Института по ботаника при бАн, бях викан и предупреден от Партийното бюро, че са ме видели в нощта срещу Великден на площад "Александър Невски". Благодаря на Бога за закрилата, която получавах! Като описвам моите познанства и връзки с Изгрева, като илюстрация на взаимоотношенията през комунистическия период, ще кажа, че ние, родителите ми и аз, не бяхме единствените. Сега ще съобщя една моя изненада. Отивайки на поредния концерт- рецитал, организиран от д-р Вергилий Кръстев, там аз срещнах близо десетина човека от посетителите в църквата "Д-р Лонг". Знам, че това не е случайно. Същият Дух, който работи на Изгрева, присъства и в "Д-р Лонг". Въпреки статията и писанията на пастир Христо Куличев във в. "Зорница", хората са жадни за Словото, а това ни задължава да работим за Бога. (Виж в. Зорница", бр. 4, м. април 2007 г. и бр. 5, май 2007 г.) След моите изявления, може да се достигне и дотам, че някои приятели могат да ми отправят упрека, че съм станал дъновист. Ще отговоря, че аз принадлежа като член на Евангелската методистка епископална църква в България и работя и ще работя за Божието дело в нея, понеже аз съм израсъл в нея и това е моята църква, която пазя. Обаче, това което съм получил от Словото на Учителя Петър Дънов ме прави да се преклоня пред него и да благодаря на Бога. За мен Петър Дънов е Учителя Дънов. За мен Учителят Дънов е Учител на Бялото Братство. В заключение, иска ми се да напомня, че България е православна страна. Православната църква винаги е воювала срещу евангелските църкви, но и срещу Петър Дънов и неговите последователи. Не забравяйте, че те и сега гледат на Евангелската методистка църква и на Бялото Братство, като нежелани секти в българското общество. Под въздействието на Светия Синод властите постигнаха на моменти ограничаване дейността, както на евангелските църкви, така и на Бялото Братство. През време на комунистическата диктатура, атаките на Православната църква утихнаха, понеже самата Църква беше ограничена. След 1990 г. Православната църква поднови атаките си, които ясно са изразени срещу последователите на Учителя Петър Дънов. Това обстоятелство влияе върху българската общественост и на някои наши сестри и братя от Методистката църква, които не знаят историческите истини. Изисква се да внимаваме с отправяните от нас упреци и квалификации. Павел Василев 12.10.2007 г. 19.40 часа

8.1. Спомени и размисли Разказа за моите преживявания ще започна с няколко моменти от живота на баща ми и майка ми, случили се 3-4 години преди моето идване на този свят Това смятам, че е необходимо да се знае, защото аз бях приет от тях с много, много любов и радост. През 1929 г. баща ми, Драгомир Василев, заминава по банкови въпроси за Ню Йорк, Америка. По време на неговия престой далеч от дома си, разрастващата се световна икономическа криза обърква плановете му и не му позволява да изпълни задачите си. Драгомир е принуден да продължи престоя си в Америка до 1932 г. Майка ми, Милка Василева, остава в София с двете си деца: Йорданчо на 6 години и Росица - на 2 години. При нея идва да живее и свекърва й - Йордана Михайловска. За Милка настъпва период, изпълнен с редица тъжни моменти. На 30 август 1929 г. пред дома на Милка, след автомобилна катастрофа докарват два ковчега - на майка й, Манола Йордан Икономова и на малката й сестричка Елеонора Йордан Икономова (по мъж Кръстю Тулешкова). Манола отминава в невидимия свят, а Елеонора (Норка), след продължително лечение от многобройните счупвания, се възстановява. Майка ми е в постоянна молитва. Нейната утеха и опора са в Бога. Обаче, изпитанията й следват. През 1930 г., след един ясен за нея сън, по-голямото й дете, Йорданчо, за кратко време боледува и умира. За съня си Милка разказваше: "Сънувам, че вървя заедно с Йорданчо по софийска улица с много хора. Изведнъж Йорданчо се изскубва от ръката ми и започва да тича напред между хората. Тичам след него и викам да спре, но виждам дълбок изкоп за строеж и как Йорданчо пада в него. Започвам да се моля на работниците и те спущат въжета с кука, поставени през макара и го издигат и спасяват". Тя продължава съня си: "Наново се намирам на същата улица и Йорданчо наново се изскубва от ръката ми и започва да тича и пак пада в същия изкоп. Започвам да се моля за помощ. Тогава един работник ми каза: "И да го извадим едва ли ще бъде нормален". Какво се случва след съня? Милка е повикана да заведе Йорданчо на имунизация. В поликлиниката детето го заразяват от морбили. Видимо състоянието му се подобрява. Температурата спада. Пъпчиците завехват, след което започва да се дразни от светлината, вдига температурата и се установява, като последица от шарката, възпаление на мозъчната кора (менингит). Тогава лекарят се обръща със същите думи на работника в съня "... и да оздравее, едва ли ще бъде нормален". Милка е в постоянна молитва и упование в Бога. Свекърва й, баба Данка, била много измъчена и изстрадала. Здравето й било силно разклатено и тези тежки моменти, тя не могла да преживее. На 25 ноември 1931 г. Йорданка Михайловска тихо и спокойно отминала в невидимия свят. Всички тези тъжни събития за Милка стават, докато Драгомир е още в Америка. В София, на 4 юли 1933 г., вторник, в 8 часа сутринта, аз, Павел, идвам на този свят. Бил съм едно нацупено бебе, с права черна коса, което още преди да проговори е проявявало своя характер и начин на поведение. Никога не съм се усмихвал и не съм търпял разкопчана дреха. Не съм понасял хора, които са заемали излегната поза и да се кискат. При всички тези случаи съм реагирал и дори съм посегнал да бия по-голямата от мен с шест години моя сестричка за неприлично държание. Един ден майка ми удивена ме заварва, коленичел на една покривчица да извършвам поклони на земята между две вази. Става въпрос за дете, едва проходило, което от никъде не е можело да види този ритуал. Бях много срамежлив. Когато станах на 5-6 годишна възраст, майка ми ме вземаше със себе си на утринните беседи в 5 часа на Изгрева. Веднъж след Паневритмията, още на поляната, мама ме заведе при Учителя да му целуна ръка, а той ме погали по главата. Освен това, имам и спомена от погребението на Учителя, на което присъствах. Събитията след 9 септември 1944 г. ставаха все по-тревожни. Докато все още имаше богослужения в Методистката църква "Д-р Лонг", майка ми ме водеше в неделното училище. В тези години всичко, което комунистите правеха срещу Евангелските църкви и Братството, ставаше причина много приятели на родителите ми да идват в къщи, за да споделят и искат съвет от баща ми. Аз бях много привързан към баща си и майка си, защото чувствах тяхната вътрешната сила. В училище не бях блестящ ученик като сестра ми. Родителите ми се стараеха да ми дадат най-доброто, според възможностите им и аз оценявах техните усилия. Аз виждах и преживявах с тях всичко, което ставаше в страната ни - бомбардировките над София, евакуацията в мина "Злата", Трънско, идването на съветските войски, заплахите от изселване, оставането на баща ми без работа и т.н. През 1951 г. завърших гимназия в X единно училище "Д. Благоев" (бившата l-a мъжка гимназия). Кварталният партиен отговорник първоначално отказа да ми даде бележка за кандидатстване в Университета. Гледаше се на нас, като на фашисти, понеже баща ми отказваше да стане партиен член. Тогава казах на майка ми, че трябва да намерим връзки. А тя ми отговори: "Моли се. Нашите връзки са на небето." След гимназията (учебната 1951-1952 г.), отидох в язовир "Студена" и работих на сонда. Случи се нещастие и ми се премазаха някои пръсти на дясната ръка. След това бях общ строителен работник на сградата на Българската национална телевизия, където никак не бе леко. Там срещнах част от софийската интелигенция - главно съкратени адвокати. С тази моя дейност и припечелите пари можах да помогна финансово на родителите си. Действително, връзките ми на небето се оказаха много силни. Въпреки отправените закани, през 1952 г. ми се разреши да кандидатствам и влезнах в Агрономическия факултет, Селскостопанската академия "Г. Димитров". През 1957 г. завърших и бях разпределен за Добруджа - машинно-тракторна станция в с. Шабла, Балчишко, като ръководител на Растително защитна база, където престоях три месеца. На 1 септември 1957 г се завърнах в София и се ожених за Елена Т. Петрова, с която дружах от училище - от 7 години. Тя ме познаваше добре и разбираше. От деня на нашето събиране, тя стана като мен вегетарианка. За нейния баща, д-р Тодор Петров, това беше нещо недопустимо. Обаче, тя остана вярна на пътя, който започна с мен. И двамата ми сина - Драгомир (роден 1960г.) и Павел (роден 1975 г.), не бяха захранени с месо. Те и сега са вегетарианци. Елена, същата година като мен (1957), завърши Английска филология при СУ Климент Охридски". Това стана причина, заради нея да ми бъде предложено ново място на агроном-землеустроител в Окръжен народен съвет, Стара Загора. Отидох при брат Боян Боев на Изгрева. Той ме прие с такава любов и ми написа писмо до Донка Кънева (кака Донка). Леля Донка (така й виках) ме взе в дома си, като свое дете. Къщата на леля Донка беше на "Аязмото". При нея идваха много сестри и братя, не само от Стара Загора. Всяка сутрин от дома й една група се качвахме при къщичката (салона), където правехме сутрешните упражнения. Това бяха годините 1958 и 1959. Тревожните новини от София дойдоха и до нас. В Стара Загора се проведоха хайки за изземването на томовете с беседи. Със съпругата ми, Елена, като дойде в Стара Загора си взехме квартира. Тя престоя не повече от една година, понеже не можаха да й осигурят необходимия минимум часове в гимназиите. В София тя започна работа в "Алианса", като преподавател по английски език. През 1960 г. напуснах Стара Загора, върнах се в София, стоях 6 месеца без работа и живеехме само от заплатата на Елена. Намерих си работа на земеделски работник в опитното поле на Института по растениевъдство край двореца Враня и в землището на с. Горни Лозен. След време бях преназначен за техник и едва в последните години, преди напущането ми, като агроном. Изпълнявах "черната" най-трудна работа, която възникваше в опитното поле. Акад. Атанас Попов харесваше работата ми, но не можеше да направи за мене каквото и да било, понеже не бях партиен член. След един разговор, той ме насочи да мисля за подготовката си да работя в областта на систематиката на културните растения. Това означаваше през учебната 1960-1961 г. наново да кандидатствам с гимназиалната си диплома за студент в Биологическия факултет при СУ "Климент Охридски". Въпреки заканите на кварталния партиен отговорник, аз започнах да следвам задочно второ висше образование. Работех като агроном по опитните полета и учех вечер, нощем в къщи и по читални. В къщи (в дома на родителите на Елена) живеехме в една стая, понеже със заповед се нареждаше в стая да пребивават двама души. През 1960 г. ни се роди първият син, Драгомир. В съседната стая, семейството на брата на Елена имаха 2 деца, а в третата стая живееха родителите й. В три стаи живеехме 9 човека с общи сервизни помещения. Тази обстановка продължи цели 13 години! Елена, когато роди, остана в къщи по майчинство само през летните ваканционни 3 месеца. Това, което преживяхме през тези години бе една сериозна школа за нас. Такъв беше живота. Заради учението ми и вземането на второ висше образование, колегите ми партийци ме гледаха с лошо око. За да променя нещата, аз се явих на конкурс за асистент в катедра "Ботаника" на Агрономическия факултет, като отличен студент. От петимата явили се кандидати, аз взех първото място, но наново ми се попречи. От Института по растениевъдство чрез градския комитет на партията не бях допуснат и докладван на Факултетния съвет. Впоследствие бе написана за мен ужасна характеристика, за която поисках да се направи анкета чрез вестник "Работническо дело". Дори не ми отговориха. Задочното ми следване в Биологическия факултет завърших през 1966 г. с пълен отличен на държавния изпит От взетите конкурсни и университетски изпити, повече от 100, видях постоянната помощ, която ми се даваше от невидимия свят. Чудесата ставаха, когато след молитва с майка ми, отивах на изпит. При завършването ми на Биологическия факултет, акад. Атанас Попов беше починал. Хората, които ми даваха кураж и ме насърчаваха да уча ги нямаше. Тогава, сам акад. Даки Йорданов ме потърси, за да ми предложи работа в Ботаническия институт с ботаническа градина при БАН. Той беше ректор на СУ "Климент Охридски", директор на Ботаническия институт, завеждащ катедра "Ботаника" при Биологическия факултет, мой професор по систематика на растенията, председател на Комисията за държавен изпит и най-важното, той ме познаваше като отличен студент. Обаче, поредно от Института по растениевъдство побързаха да дадат по служебен път характеристиката, с която ми бе спрян избора ми за асистент в катедра Ботаника на Агрономическия факултет Тази характеристика ми бе написана от партийния секретар на секция "Растителни ресурси" към Института по растениевъдство. Вече повече от 2 години аз бях под ударите на този човек, който въобще не ме понасяше, понеже аз отказах да работя за него. Всичките ми приятели ме съветваха да се моля на Бога за този човек, да търся в него най-красивите черти в характера му и тази частица от Бога, вложена в него. Това беше поредната школа за мен и промяната дойде. Същият човек ми написа нова и хубава характеристика и аз можах на 1 септември 1967 г. да започна работа в Ботаническия институт, като биолог. Веднага заминах в командировка в Рила планина. Три дни по-късно, след автомобилна катастрофа се намерих в Самоковската болница с пукната глава и тежко сътресение на мозъка. С прибирането ми вкъщи, Елена започна да ме лекува с лапи от квас и конски кестен (по Димков). Смяташе се, че поне 6 месеца ще съм неработоспособен. Междувременно в секцията, в която бях назначен, се обяви конкурс за научен сътрудник и то за определен човек. Аз бях вече на 34 години и нямах какво да чакам. Никой не очакваше, че ще се възстановя и започна да уча. Един месец след катастрофата започнах да правя опити да чета. Главоболието ме съпътстваше, но аз упорствах. Конкурентката ми за мястото "научен сътрудник" се отказа да се яви. Комисията не знаеше какво да прави, но след 2 часа закъснение от определения час ме приеха за писмен и устен изпит. Станах научен сътрудник в секция "Геоботаника" на Ботаническия институт при БАН. Така се сложи началото на един нов период от живота ми - 24 години в Ботаническия институт. Работех заедно с проф. Велчо Велчев. Той беше много ерудиран, с качества на научен работник. Проф. Велчев ми даде много познания. Той стана директор на Института и завеждащ катедрата "Ботаника" в Биологическия факултет. Постоянно пътувах в командировки из страната с него за теренни проучвания. В продължение на 12 години аз преподавах, като негов асистент, в катедрата по Ботаника. Проф. Велчев беше честен комунист, който след 10.XI. 1989 г. не се промени. В този период от време на усилена научна работа излезнаха с моето име (сам или в колектив) повече от 50 научни публикации, 4 монографии, десетки научно­популярни статии в списания и енциклопедии, разработки по договори и социални поръчки. Бях ограничаван за пътувания в чужбина. Не ми се даде възможност за специализация и да защитя дисертация. Мисля, че при тези обстоятелства, вероятно за мене това бе тавана - научен сътрудник I степен. Аз бях благодарен на Бога, защото обичах работата си. Прекарвах с месеци из планините и в най-красивите места на нашите резервати и национални паркове. В командировките преживях още пет автомобилни катастрофи. Последната бе след пенсионирането ми, като пътувах по договорна тема. След челния удар със самосвал, аз излезнах от смазаната кола само със счупено рамо. Благодаря на Бога! Винаги и навсякъде Той ми е помагал и закрилял. За този ми изпълнен с радости и изпитания живот много духовни сили, подкрепа, любов и грижи получавах от майка ми и съпругата ми. През 1972 година майка ми, пресичайки Цариградското шосе, бе блъсната от кола. Тя бе редица дни в безсъзнание със счупен таз, ръка, глава и мозъчно сътресение. По-късно се установи, че има наранен жлъчен мехур, за която тя бе оперирана. Накрая, от шприц инфекция, тя пожълтя от хепатит и бе прехвърлена от "Пирогов" в Инфекциозната болница. Цели 6 месеца майка ми прекара в болнична обстановка. Какво ли не, не й мина през главата, но духът й остана силен. Тя бе най-тежкия случай в болничната стая на "Пирогов", но всяка вечер се молеше на глас за всички страдащи край нея. В този период от време нейните ужасни болки започнах и аз да чувствам. Това явление тогава не го разбирах, но после ми стана ясно, колко голяма е връзката ми с нея. Аз трябваше да я науча да ходи наново и Бог помогна. Тя живя още 7 пълноценни години, до 1979 г. и не се налагаше да употребява бастун. До последно майка ми бе на крак и вечерта, когато си тръгвах от дома й, на 25 януари 1979 г., изпращайки ме до входната врата, тя ми каза: "Сбогом". Това ме стресна и аз се върнах и я попитах защо се сбогува с мен, а тя ми каза: "Не знам". Тогава ме прегърна и ме задържа в прегръдката си. На другата сутрин в 5 ч., тя отмина в Невидимия свят. Във времето от голямо значение за мене бе връзката ми с редица братя и сестри от Братството. Освен материали за четене, които получавах, никога няма да забравя часовете прекарани в молитва, общи вечери и музикалните изпълнения. Най-продължителна ми бе връзката с брат Петър Филипов, който отвори дома си. При него често отивахме с майка ми на молитва и се срещахме с Марийка Марашлиева, Дина Станчева, Боянчо Златарев. Това бяха незабравими вечери. Брат Петър Филипов, след счупването на крака си, се налагаше да ходи на бани. Повече от две години с Боянчо, брат Петър, Марийка и аз, по 3-4 пъти седмично бивахме в 5.30-6 часа в Панчаревската баня още при пълненето на горещия басейн. Страданието ми от хецване, дископатия в кръста, което имах от 10 години, изчезна. Този мой контакт и приятелство с брат Петър беше за мене повече от благословение. Когато той пожела с моята кола да го закарам една нощ до село Миндя, Търновско при брат му Нойо, все още не разбирах състоянието му. Тогава с нас дойде и Марийка Марашлиева. Помня, че цял ден бях на работа и се чувствах много уморен, но тръгнахме. След период от няколко месеца, в първите дни на м. април 1984 г., брат Петър ме извика в Русе. Пристигнах към 6 часа сутринта. Беше още тъмно. Позвъних. Марийка беше станала. Влезнах в стаята, където брат Петър беше седнал в леглото си. Запалена бе нощната лампа, обаче, светлината, която той излъчваше ми се строи по-силна и по-ярка. Край него имаше сияние. На 20 април 1984 г. брат Петър отмина от този свят. Той преживя много физически, но и душевни болки. От много хора се беше разочаровал и страдаше за тях. Понякога се чувстваше огорчен и обиден. Нашите събирания при него бяха следени, но той не се уплаши. Връзката му с Учителя бе постоянна и реална и това му даваше сили. За дълго бях в кореспонденция с Катя Зяпкова. Мама дружеше с нея и прекара една зима при Катя в с. Змеево, Старозагорско, в къщата на близнаците Георги и Димитър. След като Катя Зяпкова получи инсулт, ходих в с. Змеево да я видя. Нейните писма, изпълнени с цитати от беседите бяха от голямо значение за мене. До последния момент доколкото силите й позволяваха, тя пишеше. Колко много кураж в живота ми е давала Невянка Неделчева. Как много ми липсват сега всички тези наши приятели! През 1992 г. бях повикан със съпругата си на богослужение на наново събралата се църква "Д-р Лонг", в един клуб на СДС. Богослуженията се водеха от пастир Здравко Безлов. Минал през лагери и затвори за близо 13 години, сега той парализиран, след инсулт, наново се бе качил на амвона. Той събра църквата в София, но направи и необходимото да организира Методистката църква в България. През 1993 г. пастир Безлов получи инфаркт и почина. Необходими бяха хора, верни на делото, които да опазят Църквата от самозвани методисти. През 1994 г. ме поканиха да стана секретар на Настоятелството, а след това ръководител на миряните за Софийската църква. Впоследствие, през 1997 г. бях избран за ръководител на миряните за цяла България и член на Централното ръководство. Привлечен бях на работа в офиса на Централното ръководство. Задавах си въпроса: Защо Бог ми определи тази работа? Станаха смени на пастирите. Понякога се налагаше аз да заемам амвона. През 2004 г. пастирът на църква "Д-р Лонг" напусна, което предизвика разцепване на Църквата. В този кризисен момент осъзнах отговорността си и с помощта на верни сестри и братя запазихме част от миряните. Епископ Болетер от Цюрих пристигна. Също така супериндентант пастир Б. Алтунян се намеси. Аз ще кажа, че Църквата оцеля, защото Бог беше с нас. Бяхме загубили всички деца, младежи и повече от 75 човека членове на Църквата. Сега имаме млад и енергичен пастир и Бог благославя работата ни. Задавал съм си въпроса: Защо в християнската религия има толкова много деноминации? Погледнете хората, колко големи различия има между тях в тяхното духовно развитие. Всеки човек според светлината, която има, трябва да намери църквата, обществото, където да получава храна и пълнота за душата си. Никого не упреквам, но искам да насърча всички, които са познали Бога, да търсят, да учат и духовно да израстват във вярата си. Това е задача за всеки един от нас.

7. ДРАГОМИР ИВАНОВ ВАСИЛЕВ (01.07.1889, с. Тулча, Румъния -10.05.1969, Тунис) Павел Василев Името на Драгомир Василев е свързано с подготовката на защитата в съдебния процес срещу Братството, по време на комунистическия режим през 1958 г. Той изготвя счетоводните книги на Братството и участва при съставянето и подписването на необходимите протоколи на Братския съвет заедно с Боян Боев и Петър Филипов. Той е женен за внучката на Гаврил Илиев, първият евангелист в България - Милка Василева, чрез която се свързва с Братството. Драгомир Василев е роден на 1 юли (18 юни) 1889 г. в гр. Тулча, Румъния. Баща му, Иван Василев е поборник от Сръбско-българската война (1885—1886 г.). Майката на Драгомир е Йорданка Михайловска, родом от гр. Елена. Тя е племенница на Иларион Макариополски и братовчедка на Стоян Михайловски. Семейството има три деца - Драгомир и две по-малки негови сестрички. Те се преместват да живеят във Варна, когато Драгомир е на 12 години. Там бащата ги изоставя. На майката и децата кметството им дава, по бедност, безплатна стая за живеене в пожарната команда. От спомените си за това време Драгомир разказваше: "Заедно спахме, майка ми със сестричките ми на пода, като се завивахме с едно одеяло. Пишех домашните си по корем на пода, защото нямахме нито столове, нито маса. Беше много студено. Една нощ, през зимата, стомната с вода замръзнала и се спука." Майката, Йордана, е будна, енергична и с изключителна воля за живот жена. Тя съзнавала, че всичко трябва да направи, но децата да учат. При тези условия тя казвала: "Косите си на метла ще направя, но ще ги изуча". В тази борба с живота, още от първите години в училище Драгомир застава до нея и започва да й помага. Там, в училище, прави впечатление на учителите си като добър математик. И до последно, като възрастен, той можеше наум спокойно да умножи трицифрено число на друго трицифрено. Закъсалите заможни ученици от по-долните класове в гимназията, учителят ги изпращал на уроци при Драгомир. Освен това, той се проявявал като отличен спортист. На Богоявление не веднъж той е успявал да извади кръста от морето, за което получавал баница и пари. Участвал е във футболни мачове, но лошо е ритнат, скъсва сухожилие и бавно кракът му започва да изсъхва, свива се и остава безчувствен. Макар само на 16 години, майка му го стяга с ученическата униформа, дава му 5 наполеона, качва го на влака за Букурещ и посред зима го изпраща, за да бъде лекуван. На тази постъпка тя се решава, след като са били обиколили всички видни лекари във Варна. Всички те са предлагали отрязване на крака. Майка му, Йордана, е била силно вярваща в Бога. Тя е имала опитността на силната молитва. Малкият, 3-4годишен Драгомир, сметнат от лекарите за умрял, със запалена свещ до главата, Йордана цяла нощ със сълзи на очи, го измолва от св. Богородица и на сутринта станало чудото. Тогава тя дава обет винаги на 28 август да занася 1 литър олио за кандилото в църквата. Тази нейна силна вяра й давала винаги сили за смели решения. Драгомир пристига късно през нощта на букурещката гара. Виелица, полутъмно. Гарата бързо остава безлюдна. Драгомир, с двете патерици и торбичка успява да намери файтон. Качвайки се, неочаквано за него, той е заобиколен от няколко крадци, които, разбирайки, че той не знае румънски език, започват да се уговарят и нареждат на файтонджията да кара. Тези крадци водят оживен разговор помежду си и само един от тях го е подпитвал на български език какво носи и къде отива. При тръгването си за Румъния, Драгомир е бил научил малко румънски език и в този опасен момент той се обърнал към файтонджията да го закара до един хан. Крадците, уплашени, че намеренията им са разкрити, избягали. В хана Драгомир попада в една стая с един богат българин, дошъл от Америка. В разговор станало ясно, че този българин на младини е бил лекуван и спасен в Русе от вуйчото на Драгомир, д-р Михайловски, брат на майка му Този човек харесал и обикнал Драгомир и предложил да го вземе в Америка. Драгомир съзнавал, че все пак майка му и сестричките му се нуждаят от неговата подкрепа и отказал. Този българин се заел и водил Драгомир по всички големи лекари, които предлагали отрязване на крака. Накрая той го завел при един арменец- лечител. Този лечител казал, че може да спаси крака, но ще стане бавно и ще вземе много време. Затова му препоръчал да се върне във Варна и в околностите на града имало друг арменец, който ще го излекува. Зимата била много голяма и този българин от хана с шейна, теглена от три коня, го отвел до границата. Край Варна Драгомир намира посочения арменец, който с масаж и лапи със зехтин и бъз, постепенно изправил изсъхналия крак, а после възстановил и чувствителността му. След 6 месеца упорито лечение Драгомир започнал да стъпва на крака си. До завършване на Варненската гимназия (1911 г.), той се е лекувал, докато свободно, без патерици и бастун започнал да ходи. През 1912 г. Драгомир е мобилизиран и назначен изпълняващ ротен командир (заради гимназиалното образование) на 1000 войници нестроеваци (турци, гагаузи и цигани). След отбиване на военната си служба, Драгомир взема изпитите за геодез- плано-снимач. Повече от 4 години той живее и пътува от едно село в друго из Добруджа, правейки кадастъра на тези земи. През това време с много лишения и икономии подкрепя и издържа майка си и сестричките си. С негова помощ и двете му сестри завършват гимназия и започват работа като учителки из селата на Добруджа. След това те се омъжват и заминават за Америка. Трудно събраните пари Драгомир оставя на майка си във Варна и с 50 наполеона заминава за София да търси работа и да учи. Постъпва на работа условно, за шест месеца, в Българската генерална банка (без заплата, но с легло в портиерната). Започват месеци на денонощен труд. Счетоводните книги се пишели на френски език, на ръка и доста нечетливо. Започва да учи френски език, защото гимназиалната му подготовка е недостатъчна. Колегите му са предимно унгарци и доста нелюбезни. Главно изискване към чиновниците в банката било да са навреме на работа, измити и избръснати, с колосана яка и ръкавели. Драгомир почти не спял, като нощем оставал, за да проучва и разчита банковите книги. За неговото усърдие той получил назначение и започнал да навлиза в работата. Започнали да му възлагат да пренася пари в София от клоновете във Варна и Пловдив. Междувременно, за две години Драгомир, с пословичното си трудолюбие преминал през всички служби и гишета в банката, като винаги отлично се справял с работата си. Колегите му надменно го гледали, но били респекгирани от лекотата, с която работел и проявяваните от него знания. Дирекцията на банката, уверена в големите му дарби и способности, на 27 годишна възраст му поверява поста директор в Пловдивския клон на банката. За да бъде при майка си, чието здраве е вече разклатено, той се премества във Варна на длъжността заместник-директор на Банка за народен кредит. В тези години Драгомир реализирва мечтата си. Записва, следва и успешно завършва Юридическия факултет при Софийския университет на 21 февруари 1922 г. След това се записва в Свободния университет за политически и стопански науки и в продължение на три години следва специалността "Дипломация и консулство", която завършва на 17 юли 1925 г. Междувременно, майка му Йордана започнала да се тревожи, че Драгомир ще остане стар ерген и отишла при циганка-гледачка, да й каже нещо за женитба. Циганката хвърлила няколко пъти картите и накрая й казала: "На момчето ти се пада смърт." Баба Йордана нищо не казала, а започнала наново усърдно да се моли на св. Богородица. По това време Драгомир сънувал сън, че при него идва негов съученик, починал преди време и му казал, че скоро ще умре, но да не се тревожи, защото му е дадено бързо прераждане. Дотогава Драгомир никога не бил чувал за прераждане. Като заместник-директор на банка Драгомир често е бил канен на вечери, на балове. Обаче, годините на усилена работа и учение му се отразили на здравето, като започнал да страда от нервен стомах. Лекарите го съветвали да стане вегетарианец, да пие гореща вода, да излиза на екскурзии всред природата, да не посяга към цигари и алкохол и да прави фрикции на тялото си. С много усилия той си наложил този начин на живот, но сънят, който имал, го тревожел. Въпреки това, състоянието му се подобрило. Банката, в която Драгомир работел, кабинетът му и гишетата били разделени със стъклени стени. За охрана на чиновниците били раздадени пистолети. Един ден чиновник се занимавал с пистолета си, който гръмнал. Куршумът преминал покрай ухото на Драгомир. При прибирането си в къщи тази случка той разказал на майка си. Тогава тя му разправила за циганката и двамата на колене благодарили на св. Богородица. Драгомир до края на живота си на 28 август носеше в църква 1 литър олио за кандилото на св. Богородица. При пътуванията му до София за изпити, той отивал на квартира при сем. Йордан Икономови, където се запознава с дъщеря им Милка. Тя е родена във Варна на 27 ноември 1897 г. Милка е едно от осемте деца на сем. Йордан и Манола Икономови. В това пастирско семейство, където всички живеели много задружно, Милка получила силната си вяра в Исуса Христа, научила се да свири духовните химни на хармониума и да хвали Бога с песен. Цялото семейство говорили английски език и всяка вечер всички се събирали на молитва. До установяването на семейството в София, с преместванията на пастир Икономов за служение в различни църкви, Милка учи във Варна, Враца, Русе и т.н. На 29 юни 1916 г. тя получава зрелостното си свидетелство с пълен отличен в София. Преминава курс по стенография и в Русе, на 25 юни 1918 г., получава на конкурс първа награда и бронзов медал. На 15 октомври 1921 г. тя се дипломира в Софийския университет, Физико-математическия факултет по естествена история с много добър. Преминава кандидат-учителския стаж през учебната 1921-1922 г. във II Софийска девическа гимназия, взема държавния си изпит през м. октомври 1922 г. и на 10 април 1923 г. получава свидетелство за правоспособност на редовен гимназиален учител. На 21 януари 1923 г. Драгомир и Милка се оженват, което е причина Драгомир да'дойде в София на работа в Банка за народен кредит. Той е много ценен и е изпращан в командировки във Франция, Холандия и Германия. От Централата на банката Драгомир Василев е преценен за най-подходящия и е изпратен по банкови въпроси в Ню Йорк през 1929 г. Голямата икономическа криза пречи за изпълнение на задачите му. Тогава той започва работа като журналист-кореспондент към вестник "National Herald" излизащ на български език. Усилено учи вечерни курсове по английски език. Междувременно Милка е в София с две деца: Йордан на 6 години и Росица на 2 години. След един ясен сън за Милка, Йорданчо заболява от менингит и умира. В Америка Драгомир остава до 1932 г. С прибирането си в България, Драгомир организира издателство "Родина"-АД. Установява, че съдружниците му са нечестни, изоставя книгоиздателството и започва стаж, по-късно и свободна адвокатска практика. Става редовен член на Института на заклет експерт-счетоводителите в България. Отзивчивият му характер, големите му правни и счетоводно-финансови познания му спечелват приятели всред колегите и уважението на клиентите. В продължение на близо 25 години Драгомир Василев е непрекъснато заангажиран в най-сложни финансово-счетоводни процеси като адвокат. Постоянно е търсен и назначаван от съда като вещо лице по тежки углавни дела за начети, по които се иска и смъртно наказание. Драгомир Василев е търсен от търговци и банкери за постоянен консултант. Включен е в управителни съвети на редица акционерни дружества. Много граждани, особено евреи, при тяхното изселване за Израел, го ангажираха за свой пълномощник по отношение стопанисване на имотите им и защита на техните правни и финансови интереси. Обществото имаше доверие в него. Драгомир Василев никога не направи компромис със съвестта си. Държеше на своята, макар относителна свобода, и отбягваше скъпо заплатени служби и постове или участие в партии и политическия живот в страната. През целия си живот той печелеше приятели и доверие с трудолюбието и честността си. Обичаше хората и бе обичан, разбираше слабостите им, не ги съдеше, но към себе си беше строг. Преди 9.IX.1944 г., като очевидец на действията на армията и жандармерията в Трънския балкан срещу така наречените "шумци" (партизани), той не остана спокоен. Помощта, която получаваха партизанските чети (Славчо Трънски) през 1944 г. при тяхното появяване в мина "Злата" (семейството му беше евакуирано, заради бомбардировките над София) и изказванията, които беше направил за извършваните жестокости и убийства, определиха неговото включване в списъците за ликвидиране. Той, също така, не одобри скалъпения процес след 9.IX. 1944 г. срещу широкия социалист Кръстьо Пастухов и като юрист, подписа протестното писмо. Репресивният комунистически апарат арестува и изпрати всички, подписали писмото в лагери и затвори. На 4 април 1948 г. Драгомир Василев е бил заличен от списъците на адвокатите по чл. 2, буква Д, със съдебно решение с мотив, че упражнява две професии (адвокат и заклет експерт-счетоводител). На него преди 9. IX. 1944 г. се е гледало, че има прояви на комунист, а след 9.IX. 1944 г. - на фашист За Драгомир Василев започва един много тежък период: без работа, заплашван с арест и изселване на семейството от София, материални затруднения, поради разрушеното жилище от бомбардировките и от недоотгледаните деца (още в училище). Неговата морална и духовна подкрепа в тези години, той получава от Бога чрез съпругата си Милка. Това е време, когато двамата са в постоянна молитва и животът им бива опазен. Например, в бомбардировката на 14 срещу 15 април 1944 г. Милка и Драгомир са в София и се скриват в партерния етаж на кооперацията на ул. "Оборище" № 21-А. Те са чували свистенето на бомбите, взривовете край тях. Ужасът на събраните 7 човека бил голям. Тогава Милка на висок глас започнала да се моли. Тя казвала и 91 Псалом. Присъстващите утихнали. Една от бомбите пада на кооперацията, където са били скрити. Милка продължавала да се моли. Всички имали чувството, че са обгърнати и наистина, кооперацията рухва, но една плоча (тази, точно над главите им) се запазва и всички оцеляват. Повече от 4 часа са били откривани. Божията милост и присъствие поредному е потвърдено. През 1950 г. Драгомир Василев организира и основава варджийска кооперация (ТПК "Освобождение", след това преименувана "Обединение"). За кратко време той я направил многоотраслова и печеливша. Като неин председател, той работи до края на 1955 г. Той започва да прави постъпки за възстановяване на правата си, като адвокат, и на 27 февруари 1957 г. е включен в списъците на адвокатските консултации. След пенсионирането си, Драгомир Василев в продължение на седем години работи за финансовото укрепване на Славянското дружество в България. В този, изпълнен с изпитания живот, безспорно Невидимият свят подготви човека, който да бъде използуван да изгради защитата на Братството в скалъпения съдебен процес. През 1958 г. Драгомир Василев усилено работи по подготовка и уреждане на счетоводството на Братството. Срещу обвиненията той подготвяше необходимия доказателствен материал и внасяше в съда. Той не се уплаши от поредните заплахи, които получи. Накрая, той бе извикан на разговор в съда, където му бе казано: "А бе, Василев, докога ще ни пречиш? Не разбра ли, че трябва да има осъдителна присъда". В този процес срещу отделни лица (Борис Николов, Жечо Панайотов) властта искаше да сплаши и разпръсне завинаги Братството. Драгомир Василев добре разбираше тази надвиснала опасност и не желаеше да се опетни името на Учителя и на Братството. Той изпълни своята житейска задача. В края на 1968 г. Драгомир и Милка заминаха за Тунис при дъщеря си - д-р Росица Василева-Лозанова. През м. март случайно в тролея срещнах Борис Николов. Той ми каза: "Много исках да те видя." Каза ми, че на Драгомир му е време да се прибере в България. - "Пиши му!" В отговорът на баща ми (писмото е от 23 и 24 април 1969 г.) се казва: "... Билетите трябва да бъдат с дата не по-късно от 10 май 1969 г..." Драгомир Василев отмина в невидимия свят на 10 май 1969 г. в Тунис. Като човек, който говореше френски, английски, немски, турски и гръцки езици, в последните 5-6 месеца от живота си в гр. Монастир, Тунизия, той създава много приятелства. За погребението, въпреки ходатайството и на акад. Ангел Балевски (председател на БАН), тогава бях научен сътрудник в БАН, паспорт не ми се даде. По описание на майка ми, погребението се извършило не в гр. Монастир, а в гр. Сус, на около 30 км, поради липса на християнско гробище. На изпращането е имало повече от 200 души араби - все негови приятели?! После ми се каза, че баща ми от тези страни е дошел и оставането на тялото му там не е случайно. Сестра ми, д-р Росица Василева-Лозанова работи 4 1/2 години в Тунизия. Тя беше детски лекар. В един свой сън тя се видяла като малко, бедно и болно момиченце в тези арабски страни. Тя била сред болни деца и си задала въпроса: "Няма ли лекар да ни помогне?" Престоят в Тунизия тя го приемаше, въпреки че комунистите не пуснаха съпругът й да отиде при нея. Тя загина при нещастен случай в Тунизия. Писмо на Драгомир Василев до Павел и Елена Василеви 23.IV. 1969 г. Monastir Мили ми Павел и Елена, също и моя обичен внук Драгомир, Много благодаря за всички писма от вас, които съм получил. Особено последното писмо. Аз бях вече предвидял едно бързо заминаване и затова направих постъпки преди повече от месец да ми се даде виза за напускане на Тунис. Казаха ми, че трябва да чакам още 20 дена. Днес отново бях в тукашната полиция и оттам ми казаха, че мога да получа паспорта си (този паспорт е общ с майка ти). Росица е писала на Сашо да купи два билета от София за пътуване от Тунис за София (с аероплан) с дата м. юни 1969 г. Моля те, мили Пол и, кажи на Сашо да не купува такива билети с далечна дата. Билетите трябва да бъдат с дата не по-късно от 10 май 1969 г., със запазени места. Ако има нещо неясно, моля, пиши ми веднага. Целувам ви тримата, сватя, сватята, сем. Петрови и всички роднини и близки. Целувки от майка ти. Прегръщам те - твой татко. Не забравяй Елена и Драгомира. м.о. 24.IV.69r. Вчера, 23.IV.69 г. втори път ходих в тукашната полиция и успях (чиновникът, който работи по паспортите) и успях да избърза с изпращането на нашия паспорт от Тунис-тук в Монастир. Днес, 24.IV. ще се напише писмото и за 3-4 дена, ако се изпрати паспорта ще пиша на Сашо да купи билетите (2, два) билети за аероплан, направо за София или през някоя държава. Ще следва писмо до Сашо и друго за теб. Много целувки от татко Драгомир и мама Милка и всички останали

6.15. "Български бранител", Методи Жеков Марков и Учителят Дънов. Бележки Вергилий Кръстев 1. Пастор Стоян Кръстов Ватралски присъствува на събора на Бялото Братство на "Изгрева", София, от 22-29 август 1926 г. Той се качва на 26 август 1926 г. след обяд, преспива там. На 27 август 1926 г. той присъствува още от 4 часа при откриване на деня на събора и престоява целия ден. Преживяванията си помества във в. "Зорница" през 1926 г. в брой 38,39 и 41. Веднага Михаил Стоицев от гр. Пловдив издава в отделна брошура под заглавие "Кои и какви са Белите братя (Дъновисти). Наблюдения и опит за преценка". В същото време тази брошура се издава в гр. Нова Загора в по-малък формат. А причината да отиде на "Изгрева" и да издаде тези статии е Методи Марков. Тя е публикувана към материалите на Стоян Ватралски. 2. През 1936 г. Методи Марков, заедно с г-н Бляк от Американския колеж се качват на Рила на лагера за един ден, придружени и от пастор Г. Н. Попов. 3. През 1939 г., когато е последният събор, Методи Марков се качва на Рила семейно, с жена си и дъщеря си Красимира, която е на 6 години. Впечатленията от летуванията си горе той публикува в "Български бранител", г. X, бр. 106/7 от септември 1939 г., с. 5 и 6, с две снимки на Рилския стан и една на Паневритмия на Изгрева. 4. На Рила М. Марков, в присъствието на Боян Боев, лично се среща с Учителя Дънов, който му постила едно одеяло, за да седнат на него. Протича разговор, който се стенографира от Боян Боев. Разговорът е записан от Боян Боев. Методи Марков в шест точки резюмира въпросите към Учителя и отговорите му. Те са поместени в "Български бранител", г. X, бр. 106/7, септември 1939 г., с. 5 и 6. и публикувани по-горе в точка 6.1. "В Рилският стан на Всемирното Бяло Братство". А на Методи Марков е било позволено при пребиваването на лагера на Рила да изнесе 12 лекции по Библията. По-голяма аудитория той никога не е имал през живота си. 5. Освен от Стоян Ватралски, от неговите статии във в. "Зорница", Методи Марков знае за Петър Дънов от методистките пастири Т. М. Делчев, Цв. Цветанов, Н. Н. Пулев, покойният д-р Стефан Томов. Теса му казали, че Петър Дънов лично е бил методистки проповедник в с. Хотанца, Русенско. И са разказвали за него с възхищение. А това са негови съвременници. За съучениците му е разказано много малко. За тях виж "Изгревът", т. V, с. 531, № 204 и снимка № 5. А имената на завършилите Богословския курс са отбелязани на с. 532. А това са на снимката: прави: Христо П. Бъчваров, Петър Дънов, седнали: Иван Димитров, Петър Василев, Банчо Тодоров и Иван Тодоров. 6. "Български бранител" е основан през 1930 г. от Методи Марков и се издава в гр. Бургас, където той живее и е евангелски проповедник. Това издание е културно- обществена трибуна за "род и вяра". Благодарение на този вестник днес ние можем да проследим рилския живот на Бялото Братство през погледа на евангелистите, както и други статии от живота на "Изгрева" и Бялото Братство. 7. След завръщането си от събора на Рила Методи Марков публикува в "Български бранител", год. X, брой 106/7 от септември 1939 г., с. 5 и 6 за Изгрева и за Петър Дънов. Намираме го на няколко снимки заснет с братството и с Учителя на Рила. Галилей Величков няколко пъти ми обърна внимание, че това е евангелския проповедник Марков от гр. Бургас. Днес е 2006 г., а преди 30 години ми ги е показвал тези снимки. Ето, дойде време, когато тези снимки ще бъдат включени тук към неговия материал. 8. След излизането на този брой, той се посреща възторжено от последователите на Учителя Дънов. Ето защо Методи Марков посещава на 2 пъти Изгрева, среща се с някои последователи на Учителя, разговаря с тях и записва техните разговори. Той ги помества във в. "Български бранител", г. X, бр. 108 от октомври 1939 г., с. 5 и 6 и брой 109/10 от ноември-декември, с. 6, 7 и 8. 9. В "Български бранител", г. XI, бр. 111/12 от януари 1940 г., на първа страница с големи букви е написано "Пред новата епоха". Това са думи на Учителя. Интересно е, че всичко това, което е отпечатано в този брой 111 от1940 г. се е изпълнило. Това бе проверено от няколко поколения българи, последователи на Учителя, както и от мен. А какво е станало през 1999 г. и след това, можете да прочетете в "Изгревът", т. XX, с. 995-1010. 10. Вестник "Български бранител" излиза от 1930 г. и има различни сътрудници. В брой 111/12 1940 г., са публикувани имената им по азбучен ред. А това са сътрудниците към 1940 г. А преди това могат да се намерят чрез публикуваните статии. Мнозина от тези сътрудници влизат или ще влизат в поредицата "Изгревът", когато му дойде времето. 11. В брой 111/12 от януари 1940 г. на "Български бранител" е поместена статия "Дъновото движение в България" на с. 7 и 8, която продължава и в брой 113/14 от февруари-март 1940 г., на с. 4. Автор на тази статия е A. G. Vreede, холандски митрополит, теософ. Тя е публикувана в холандското списание "Св. Михаил" г. VII, 1940, бр. 12, с. 127-201. Тази статия е преведена на български и публикувана. Това са впечатленията на този холандски теософ, придружен с двама български теософи, които стават сутринта рано в 4 часа, ден неделя, качват се на автомобил и в 5 ч без 10 са в салона на Изгрева. Онова, което е видял и чул, го е описал добре. Преводачи са му били двамата теософи българи, които шепнешком превеждат отделни изречения от беседата на Учителя. След това присъствува на Паневритмия. Учителят Дънов го поканва на разговор в присъствие на двама преводачи от френски на български. Това е описано. 12. Интересно е, че един теософ, дошъл в България, посещава Учителя Дънов, след това пише една реална статия за онова, което е чул и видял, а българските теософи воюват срещу Учителя Дънов. Цялата тази война на теософите срещу Учителя Дънов ще бъде публикувана когато му дойде времето. А дотогава за справка виж в "Изгревът", т. I, с. 274-283. 13.Непосредствено след тази статия има сведения за "Идеите на Бялото братство" в чужбина". Много ми е интересно, че именно Методи Марков, който е директор на този вестник и евангелски проповедник помества тези редове за Учителя. 14. Във вестник "Български бранител" са поместени статии за Атанас Д. Ковачев, военен капел майстор, автор на няколко братски песни. В брой 113/14 от февруари-март 1940 г., с. 2. е поместена историята за написване песента "Сърдечният зов". Днешните музиканти не познават историята на тази песен, макар че е публикувана в "Изгревът", т. II, с. 256-259. Не я познават, защото не четат "Изгревът". А защо? Защото го отхвърлят. Тази песен е публикувана в "Песни на Всемирното Братство", част 1,1921, с. 18-19. Отбелязани са само инициалите А. Д. К. Името на Илия Зурков не е упоменато. Смятам, че трябва да се запази оригинала на текста, който е отпечатан. Старите приятели, които заварих не казваха "Сърдечния зов", а "Пред Теб припадаме, Господи", а това е първият ред на стиха. Така им харесваше повече. В тази песнарка има още няколко песни на Атанас Д. Ковачев. На с. 8 "Милосърдието", текст от дядо Благо (Стоян Русев). На с. 60-61 "Небето се отваря". Написана е на македонския фронт. Но там е написано на с. 6- София 2.II.1918 г. 15. Вестник "Български Бранител", г. XI, бр. 115 от април-май 1940 г., с. 13 публикува статията "Черковна заядлица", с която отговаря на нападките срещу теософите, спиритистите и най-вече срещу Дънов в излезналия "Учебник по Мисионерство". Тук е показана друга метода, а именно - публикуване на нападките. А онези съвременници тогава са знаели много добре каква е истината. 16. В "Български бранител", г. XII, бр. 121/22, от януари-февруари 1941 г., с. 5, в поместена статията "Сестрата на Учителя", която е починала на 24 декември 1940 г. Никой от съвременниците на Учителя не са отпечатали нещо за нея. А тук е отпечатано в знак на уважение към паметта на една евангелистка, останала вярна до края. 17. Пастир Методи Марков работи самостоятелно и не се подчинява на ръководствата на Евангелската Църква. Ето защо той е отстранен от Съюза на Евангелските съборни църкви. Освен това се създава една комисия, която изисква от него да върне похарчените от него пари при обучението му в САЩ. 18. След като публикува тези статии за Учителя Дънов в "Български бранител" 1939 г., то неговите противници се съюзяват срещу него и той бива принуден да напусне окончателно Бургас. В един от последните броеве на вестника има снимка и бележки от неговото заминаване и раздяла с Бургас. 19. Запитваха ме, защо държа толкова на Методи Марков, понеже не бил правоверен към ръководството на Евангелската Църква и е бил отцепник. Може и да е така. Но той е онзи, който се е качвал на Рила и на Изгрева с Учителя Дънов и всичко е публикувал честно и почтено. Ето затова помествам неговия материал в "Изгревът". 20. Така по достойнство той сам си е определил мястото да присъства в «Изгревът», защото е бил при Учителя и с приятелите на Изгрева. А къде са доказателствата ли? Приготвил съм ги. Осем на брой. Има снимки на Методи Марков с Учителя и с братството. С най-голямо задоволство ще ги публикувам. Защото го е имало и ще го има в историята на «Изгревът» и на Бялото Братство. А другите пастори евангелисти не ги е имало. И толкоз. Амин

6.14. Сърдечното изпращане на п-р М. Ж. Марков в София Български бранител (Бургас), Г. X, бр. 103 (102), (111.1939), с. 8. В. Бургаски фар, бр. 5116, с. 1, под горния надслов пише: Сърдечно изпращане на п-р М. Ж. Марков в София В петък с вечерния влак членовете на I-а Бургаска евангелска църква, ведно с младежката група при същата, с прискърбие изпратиха за София своя любим п-р М. Ж. Марков, който в продължение на 8 и половина години носеше знамето на Великия учител Исуса Христа. Със своята енергична дейност, винаги насърчаващ, носещ живот и импулс, той водеше пасомите си през трудния житейски път в нравствеността и вечния живот. Присъствуващ. Дерзай, борецо Че вестта за заминаването на Марков е била като "гръм от ясно небе" свидетелствуват многото писма, които се получават в редакцията ни, като например от г-н Вл. Секулов от Горна Оряховица, г-н Калин Влаевски от Варна, п-р Нейчев от Русе, общественичката г-жа Жени д-р Патева от Бургас, п-р Нат. Назифов от Казанлък, п-р Н. Георгиев от Попово, г-н Аркадий Николов, редакторът на "Витлеемска звезда" г-н Ал. Кръстников, д-р Д. Йоневич и др. - все православни. Характерно е, например долното писмо: "Вестта за Вашето заминаване ме толкова много изненада, че като научих, останах вкаменен. Разтривам си очите и викам: Дано да е насън! Как може такъв гражданин на Бургас от първа величина да ни напусне, човекът, който беше гордост на града? .. . Съдба! Но, дерзайте, п-р Марков, борецо за Правда и за повече Любов на тоя грешен, земен свят! Пътят на великаните е този и такъв е делът на истинските Христоносци. Нали сам Христос бе разпнат? От кои? - От своите... Хора като Вас, обаче, пишете историята не само на един град, а възхода на цяло поколение! Бог да Ви закриля, любими Учителю!" Ваш предан до гроб: Кирил Г. Кофинов

6.13. Как градът Бургас изпрати пастира си г-н Марков Български бранител (Бургас), Г. X, бр. 103 (102) (III.1939), с. 7-8. Вера Грабовска Членовете на Бургаската евангелска църква и целия град със скръб посрещнаха новината за заминаването на п-р Марков и вечерта на 22-и ноември всички присъствуваха на изпращателното събрание. То беше сякаш погребална служба: един по един ставаха и със сълзи на очи му благодаряха, че им е посочил и обяснил Евангелието и Голгота. Много от тях ставаха на крака, искаха да кажат и те своята мъка от раздялата, или да благодарят на п-ря Марков за добрия пример, който им завещава, но не можеха да издържат и докрай и се задавяха от плач; толкова бе голяма тяхната скръб, наистина! Други свидетелствуваха, че п-р Марков им е посочил словом и делом пътя на Истината, път, който води към живот вечен. Благодариха му и за хубавите проповеди от амвона, за безплатните курсове било по английски или риторика, за напътствените думи в частни разговори и съвети, за беседите в Мистичния кръжок и Младежкото д-во, и за всичко.. всичко. В цялото събрание се чувствуваше духът Христов и всичко бе за слава Божия. Но какво по- хубаво и по-славно изпращане за един герой и мъченик, какъвто е г-н п-р Марков? Нима мърцина трябваше да си отиде, като мнозина? "Наистина, достойно изпращане за достоен общественик", казваха мнозина. На другия ден вечерта. На гарата. Присъствуват всички членове на Църквата и Младежкото д-во, Неделното у-ще и пр. Пристигат много видни граждани. Имаше гърци, турци, дори евреи. Всеки носи букет от рози и хризантеми; някои подават лакомства за из пътя. Добрият учител в Германското училище г-н Антонов не е забравил своите питомци, малките и сладки Дона-Бела и Владка-Красимира; освен цветя той им поднася шоколади и те се радват и му благодарят. Г-н Кротков се опитва да държи реч, но му напомнят, че речите на открито са забранени. Перонът е препълнен от изпращачите около вагона на Пастиря. Купето му е обкичено от цветя. Няма място за други пътници и багаж - толкова много цветя. Ето го и г-н Спас Бакърджиев. - Гледай, казва г-н Петров, над 200 души изпращачи. Министър досега не е изпращан така в Бургас Г-н Стефан Шаров, ветеринарен фелдшер, подчертава на всеослушание, че не п-р Марков губи сега като си заминава, а Бургас губи с неговото заминаване. Известният общественик г-н Н. Киселов просълзен целува п-р Марков по челото и казва пред всички, че много съжалява, че Бургас губи един от преданите си граждани в лицето на г-н Марков. И ще дойде ден да се оцени това, а най- вече от Църквата Бяха дошли и видни членове от Гражданския комитет, от Английските възпитаници на п-р Марков, колеги духовници, журналисти и много други, които също изказаха благопожелания за "добър път" и пр. Когато п-р Пачеджиев и п-р Марков се ръкуваха за "последно сбогом" - те дълго стояха прегърнати като баща и син просълзени, без да могат за дълго време дума да си кажат - колко много се обичат те, всички видяха. Но изведнъж сред шумните прощавания, глухо се чу сигналът за тръгване. О, ужас! ... И влакът изсвири и бавно потегли. За миг и п-р Марков не е вече между нас... след девет години! Но не е ли това временна раздяла? Бог пак ще ни го върне, нали? Или не - кой знае? Но не е ли това и смъртта: една жива, но временна раздяла! Младежи бяха отишли напред и за сетен път извикаха своето мощно "ура"! През сълзи виждахме само как дълго още след това Пастирът махаше с голям букет от бели хризантеми... От Младежкото християнско д-во "М. Ж. Марков" Вяра Гоабовска