Ани

6. НЕЛЕГАЛНАТА ПЕЧАТНИЦА вестник „Работническо дело" от 10.06.1971 година, брой 161 Ведро утро нахлу през прозореца на прихлупената стая. По лицата на двамата младежи, приведени над циклостила, се появиха самодоволни усмивки. Тяхната опасна и отговорна задача - да отпечатат поредния брой на нелегалния вестник „Комсомолска правда" - беше към своя край. Изведнъж се чу шум откъм входа. Младежите тревожно замряха в очакване. След малко момчето на хазяина се обади - чукали някакви съмнителни лица. Питали само тяхното семейство ли обитава тоя дом. Хазяйката бе успяла да ги убеди, че други хора няма. Отпратила ги бе, но докога? Младите печатари Тодор Дачев и Йосиф Ешкенази се спогледаха тревожно. Явно бе, че полицията е влязла по следите им. Жилището им бе под наблюдение. - Един път да се стъмни - загрижено продума Йоско - все ще намерим как да изнесем от тука циклостила! На този циклостил те печатаха в. „Комсомолска правда", в. „Червено знаме", а не рядко и позиви. До вечерта вестникът бе опакован. Йоско остана да подреди печатарските материали и мастилата и да ги подготви за пренасяне в друга конспиративна квартира. Тошко се отправи за уговорената среща с Виолета (моето конспиративно име - бележка на автора), която щеше да им съдействува за пренасяне на печатницата. На улицата, докато се разминавахме като „непознати", успяхме да се уговорим къде и в колко часа ще извършим рискованото дело. Наближаваше полунощ. Укрили се в един запустял двор до артилерийските казарми, аз тревожно се взирах в тъмнината. Брулеше студен мартенски вятър. Ръцете ми вкочанясаха. В дъното на ул. "Регентска", оттатък моста, се зададоха две приведени фигури. Аз напуснах прикритието и се отправих към закъснелия файтон, който прекосяваше трамвайната линия. - Ей, чичко, почакай! - обърнах се към стария файтонджия. - Моля те. помогни! Имаме багаж - брат ми пристигна от село! Файтонът спря. Един силует (това бе Йоско - бележка на автора) се отдалечи и изчезна в първата пресечка. Съгласно неписаните конспиративни закони, Йоско не трябваше да се вижда с мене. Аз помогнах на Тошко да пренесе вързопите към файтона. След половин час спряхме на една улица в квартал „Лозенец". По-късно научих новия адрес на печатницата - ул. „Еледжик" 3. Скъпоценният товар бе свален, файтонът отмина. Това бе последната ми среща с печатарите на младежките нелегални издания, защото ми бяха възложили други задачи... Така временно бе спасено от зоркото око на полицията нелегалната печатница на в. „Комсомолска правда". На новия адрес бяха отпечатани 4-и, 5-и и 6-и брой на в. „Комсомолска правда", втори брой на в. „Червено знаме" и 3-ти брой на в. „Червен септемвриец". В. „Комсомолска правда" информираше младежта по различни вътрешни и международни въпроси, зовеше я на борба срещу реакцията. Достатъчно е да се споменат само някои от заглавията на статиите, за да се види неговата тематика: „Икономически борби в Софийски окръг", „Съветският национален въпрос като част от въпроса за пролетарската революция", „Септемврийското въстание" - уводна статия, „Владайското въстание", „Мирът, набучен на щикове", „Реч на Маро Джафери в защита на Георги Димитров и другите подсъдими в Лайпцигския процес", „Стачките в София", „Парижката комуна и Октомврийската революция", „Борбата против фашизма у нас" и други. Полицията ме търсеше упорито. Арестуваните комсомолци и комуната бяха разпитани къде се намирам, но никой не издаде моите следи. Трябваше да се действува твърде предпазливо. Уговорих се със сестра ми, с която живеех на ул. „Шар планина", да поставя винаги между двата прозореца едно пръстено буренце-касичка. Липсваше ли то, значи полицията е идвала. Буренцето се виждаше добре от тротоара на улицата. С всеки изминат ден положението ставаше все по-тревожно. Зачестиха блокадите. Трябваше да се правят нелегалните срещи в околните села или в горичките на Витоша. На една среща научих тревожната вест - на 19 май 1934 година печатницата на „Комсомолска правда", преместена в квартирата на Йоско, била разкрита, а Тошко и Йоско били арестувани. В тази квартира беше отпечатан брой 4 на в. „Червен септемвриец", а брой 7 на в. на „Комсомолска правда" останал недовършен. Настъпиха дни на тревога и напрежение. Безпокойни мисли ме обзеха - не един път бях се движила с младите печатари. Полицията вероятно подозираше връзката ми с тях и сега ме търсеше... С тези мисли наближих квартирата си на ул. „Шар планина". От тротоара видях, че буренцето го нямаше на уреченото място. Реших да отида във фабриката, където работеше сестра ми и да разбера какво е станало. Вмъкнах се в един тъмен вход на сградата, за да не предизвиквам любопитството на хората. Успях да съобщя на сестра си по един работник и тя слезе. На въпроса защо го няма буренцето, Вяра ми отговори, че мила прозореца и просто забравила да го постави... Вечерта се отправих на уговорената нелегална среща. Към мен се доближи мъж, когото подозирах, че е агент. Опитах се да отбягна срещата, като преминах на другия тротоар, но той ме последва. Нашата гоненица продължи дълго. Трамваят за Княжево от площад „Свети крал" (сега „Ленин") току-що бе потеглил. Аз скочих в първия вагон. Наближи спирката „Александровска болница". Малко преди да спре трамваят, аз скочих в движение. Трамваят отмина с преследвача. Нелегалната ми среща се състоя. На нея научих, че Тодор Дачев и Йосиф Ешкенази бяха понесли твърдо инквизициите в Дирекцията на полицията, без да споменат нещо за мене. Необходимо бе обаче да сменя квартирата си. Приютиха ме порутените къщички на площад „Под игото". По-късно обаче бях арестувана във връзка с друга конспирация... Милка Говедева

5. ЗНАЯ ЦЕНАТА НА ТАЗИ СВОБОДА вестник „Труд" от 29.05.1976 година, брой 127 Днес посрещаме изборите с радост, с голяма тържественост като в свободна страна. Но аз зная цената на тази свобода и спомените ми ме връщат през 1931-1932 година, когато предстояха избори в София. В малкия клуб на така наречения „Бабешки дом" се събираха работниците от независимите професионални съюзи - металици, обущари, шивачи, текстилци, печатари, бръснари, дърводелци, търговски служители. Когато забраниха събирането ни в „Бабешкия дом", продължихме сбирките в клуба на ул. „Позитано" №1. Таванът гъмжеше от хора. Като сега са пред очите ми купчинките работници по тавана, наобиколили своя секретар - кои на столове, кои клекнали, а някои даже седяха на прашния под - погълнати всички от една и съща вълнуваща ги идея - подготовката на предстоящите избори. Секретар на нашата група беше Димитър Христов (Ляпчето), който отговаряше за младежите на бръснаро-фризьорския бранш. С него и с Гошо Узунов трябваше да отговаряме за училище „Кирил и Методий" на едноименната улица. За мен това бе първата акция, в която като млада организирана работничка щях да взема участие. Наскоро се бях върнала от Румъния, където раснах след убийството на баща ми през 1923 година. Горях от желание да бъда като татко - боркиня за нов, по-добър и справедлив свят. Моята роля не бе само на агитатор пред училището, а и като снабдител на сребърните бюлетини, с които участвуваха комунистите. Гошо беше вътре, поднасяше бюлетини на гласоподавателите и следеше за нашите бюлетини в тъмните стаички, а Ляпчето и аз посрещахме хората отвън и гледахме скритом да ги снабдим с наши бюлетини. Ето че след малко излезе Гошо и каза, че влязъл полицай в тъмните стаички и взел всички наши бюлетини. Дадохме му скритите по джобовете ни бюлетини да дава на хората. Ляпчето се обърна към мене: „Бързай до ул. „Опълченска" - бай Михал - нали знаеш куция!" Току-що бе отминал наблизо един файтон. Догоних го и завиках: „Чичко, моля те, имам болна сестра, карай ме бързо до ул. Опълченска" Видът ми му вдъхна доверие. „По-бързо, по-бързо, чичко, да я заваря жива." И той заудря с камшика по конете. След около десетина минути ние стигнахме. „Моля те, чичко, почакай, навярно ще тичам за лекарство." След други десетина минути аз вече носех ценния материал в една ученическа чанта. Пред секцията му хвърлих една двадесетолевка и той доволен, но учуден, (разбра, че лекарят бе секцията), заклати глава и извика подир мен: „Гледай го ти детето, с какви работи се занимава!" Наближаваше вече 4 часа и като че ли престанаха да идват хора. Гошо излезе. - Как е? - Добре върви, бай Пенко и аз не пропускаме. Бай Пенко беше от партийните другари. Отдолу се зададе един закъснял гласоподавател, след него втори, 5-6 човека. Предложихме сребърния бюлетин на първия, но той скрито показа от джоба си такава. Същото се случи и с другите двама. Четвъртият носеше явно сребърната бюлетина. Беше добре облечен, „баровец", както ги наричахме. Оказа се полицай и идваше навярно да събере нашите бюлетини. „Малко е закъснял - намигна ми Ляпчето - ние опекохме вече работата." Когато дойде полицаят и започна да ни гони, а идваха нова група хора да гласуват, Димитър Христов се качи на зида на отсрещната черква и извика: Другари, бъдещето е само в сребърните бюлетини! Гласувайте за народна власт!" Наближаваше краят на изборите. Оставаха най-напрегнатите минути - броенето на бюлетините. Другарите комунисти бяха пратили свои пълномощници, за да не се попречи нещо при преброяването. Когато преброяването свърши, другарите отвътре взеха да викат „ура". Ляпчето не се стърпя, влезе и се показа на стълбите: „Победа!" Скоро дотича един другар. „У вас как е? - „Само сребърните" - казах, сияеща от радост. „И при нас", каза той и забърза за друга секция. Полицията бе блокирала телефоните, но тези другари свършиха добра работа. София осъмна „червена". Но общината бе само 24 часа в ръцете на комунарите. Това бе моето първо бойно кръщение. Милка Говедева

4. ОЧЕРК ЗА ПЕТЪР ГЕОРГИЕВ ГОВЕДЕВ Петър Говедев е роден на 29.06.1888 година в град Самоков в семейството на Георги Говедев - занаячия. Той е най-малкият син от седемте деца на Елена, която остава вдовица преди да видят бял свят двете последни деца на Елена - близначета Павел и Петър, родени след смъртта на баща си Георги. Голямата мизерия и недоимъкът в тази сирашка къща дава възможност на будния Петър още в детските си години да се насочи правилно чрез запознанството му с Хаджисотиров, Васил Коларов, Георги Димитров, Димитър Благоев и др. и да се изгради като един достоен борец - комунист, който впоследствие се очертава като един от ръководителите на самоковските борци. Петър работи над себе си неуморно, той е жаден за много знания и в скоро време натрупва един огромен капитал от марксистко-ленински познания. Вън от това, интересите му са всестранни. Недоволен от редуцираната по него време педагогическа гимназия, в града се отварят млекарско, пчеларско и дърводелско училище, които Петър завършва успешно. А по-късно, през войната той става и фелдшер, интереси към лекарства и пр. Но наред с всичко друго Петър е създател и ръководител на Профсъюзите в град Самоков, той е, както го наричат, душата на профсъюзната организация. Обичан и тачен от работническата класа заради своята честност към нея и преданост в родния си град, бива изпратен във Виена на специализация 1908-1909 година, където намира и своята другарка - Ана Каролева, изучаваща там музика. Ана Каролева, закърмена от семейството си с марксическите идеи, продължава борбата, свързвайки живота си с Петър Говедев. Във Виена Петър се свързва с отговорни за онуй време немски и български другари на социал-демократическата партия (тесни социалисти). След завръщането си, като добър масовик и оратор и организатор той бива избиран неколкократно в местната листа на съветниците на Самоковската комуна, е по-късно и за главен помощник-кмет на 3-та Самоковска комуна. Знаейки немски език и добър специалист в своята занаятчийска професия, много от местните чорбаджии му правят предложение да го субсидират финансово за коалиционни печалби, които Петър отхвърля с възмущение. Семейството на Петър и Ана бива често посещавано от Комунистическата партия: Васил Коларов, Георги Димитров, Хаджисотиров, Димитър Благоев и др. Още като младеж Петър попада в младежкото ядро на Георги Димитров, наречено „Чамкорийско ядро" (снимка в музея на революцията София). По-късно неговата другарка Ана Каролева, заедно с Домна Шилявска, Мария Чешмеджиева и др. са едни от главните организатори на женското движение в Самоков. Петър Говедев беше не само добър организатор, но и добър оратор, в своите спомени за него говореше Велинов, професор, Христо Драганов, академик Чакалов пред дъщерята на Петър. Неговата честност и преданост към Партията водеше до крайности пред изпълнение на поставените му партийни задачи. Не рядко той биваше обвиняван от близките на семейството си, загдето го изоставяше пред поставените партийни задачи. На подобни упреци Петър отговаряше, че обществото ще има грижа за семейството му, ако нещо стане с него. Вярата му в социалистическото общество и Партията бяха безгранични. Винаги всеотдаен, честен към себе си и Партията, безстрашен, той решаваше всяка поставена задача без разлика на време, денем, нощем, близо, далече в града или в селата и околията. Не рядко той бродеше из горите, измервайки ги, за което му се полагаше извън заплатата му отделно възнаграждение, което той отказваше, че били чорбаджийски пари. В тоя дух на всеотдайност и честност той възпитаваше и своите деца, които, макар и невръстни да останаха без родители, смело поеха безстрашния и стръмен път на революционната борба. Петър Говедев бе убит зверски на 27.09.1923 година край местността „Крива вада" на град Самоков. Неговата беззаветна преданост и всеотдайност вля в сърцата на поколенията любов и обич и безстрашие в борбата против фашизма и капитализма. Поклон и вечна памет пред паметта на загиналия герой на свободата.

3. С ПОДВИГА НА БЕЗСМЪРТНИТЕ ВЕЧНО ЖИВ В СЪРЦАТА НИ Вестник „Самоковска комуна" от 29.06.1974 г., брой 26 по случай 90-годишнината от рождението на Петър Говедев В сърцето ми живее болката от един спомен от зловещите септемврийски нощи на 1923 година. Ще го разкажа на младите, които не познават кошмара на неизвестността и мъката по баща и братя, откъснати от семействата си, за да бъдат измъчвани и убити само поради това, че бяха дръзнали да се борят за по- добър живот. За нас, децата, 9 юни 1923 година отмина някак незабелязано. Външно животът като че не се беше променил и в нашия малък град Самоков, с изключение на зачестилите събрания на комунистите. По лицата им личеше загриженост. Бях едва деветгодишна. Малкият ми детски мозък не можеше да долови същината на събитията, станали в големия столичен град. Но в тихите разговори на баща ми Петър Говедев, помощник-кмет на Третата самоковска комуна, с приятелите му Б. Хаджисотиров, М. Дашин, В. Малчев и др., които в онези дни се събираха и в нашия дом, долавях, че се е извършило нещо лошо. Изтръгната беше властта от ръцете на народа, обезглавена беше управляващата земеделска партия, започнали бяха арести на земеделци и комунисти. Почнах да се вглеждам в лицата на хората. Виждах тревогата у едни и злорадството у други. Детското ми сърце сякаш предчувствуваше най-лошото. Над града надвисваше нещо страшно, смъртно и неясно... Тази година за последен път с обичайната тържественост посрещнахме Петровден. У дома се събраха татковите другари, заедно с големия ни род на обяд по случай именния му ден. Пяха се бойни, революционни песни. Късно след обяд се отправихме към нашата ливада, която се намираше вляво от шосето за София. Косяха селяни в ливадите на близкото село. Замайващият дъх от окосената трева внасяше бодрост у нас, неподозиращи, че тук ще бъде гробът на баща ми. Настъпи август. Слухове за организирана съпротива срещу деветоюнци в селата, за подготовка на въстание, за арести на комунисти се носеха от ухо на ухо. Една ранна утрин през септември Самоков осъмна блокиран от военните. Не се допускаше никакво движение. Само невръстни деца и стари жени се отправяха от време на време към кварталните чешми. Затичах се и аз с две стомни. Войникът, който беше на пост срещу нас, се опита да ме спре, но при укорителните думи на баба, която стоеше до портата, ме пусна. До вечерта баща ми прави опити да се свърже с партийните си другари. Отправи се към градината, където имаше укрито оръжие, огледа се и отиде към минаващата край нашата къща река, но и там го посрещна въоръжен войник. Когато се свечери, той поднови опитите си за връзка с с другарите си, но и този път безуспешно. Легнахме си, подтиснати от тревога пред неизвестността. Призори тежки удари по портата разбудиха всички ни. Беше 12 септември. Чичо Павел, брат на баща ми, отвори. В холчето, където спяхме с баба, нахлуха въоръжени войници. - Що сакате, бре? - попита баба. - Сино ти, Петре, къде е? Тя се опита да ги заблуди, но те вече блъскаха по вратата на малката стаичка, където той беше с втората ми майка и едногодишната ми сестра Роза. Измъкнаха го необлечен, само с нахлузени обувки. Хванах се за крака му. Сестра ми Вера, която беше едва шестгодишна, плачеше. Пищеше и малката Роза. - Що сакате, бре, проклетници? - викаше баба, хванала татко за ръката. Един от войниците я тласна настрана, после ритна мен с ботуша си. Паднах на ръба на миндера. Баща ми посегна да ме вдигне, но те не позволиха и го заблъскаха към вратата. - Какво искате от мене? - питаше баща ми. - Аз съм изборен човек. Отведоха го... На чешмата събралите се деца тихо говореха за станалите през нощта арести. И аз разплакана им разказах, че и моят татко е арестуван. Така чешмата се превърна в информационен пункт, където получавахме сведения за арестуваните. Чичо ми Павел повика леля, сестрата на първата ми майка, от Русе. Тя пристигна елегантно и богато облечена. Отправи се до коменданта на града, за да поиска свиждане с баща ми. Красивата й външност изглежда му бе повлияла и тя получи разрешение на два пъти за свиждане с баща ми. Отнесохме му дрехи, завивки. Почнахме да му носим и храна. Такова разрешение бяха получили близките и на другите арестувани. Но леля си замина. След това войниците ме гледаха сърдито, когато носех храна на татко. Един ден лостовият ме наруга грубо: „Да не те виждам повече тук, че ще те пребия като баща ти!" Разплакана се върнах у дома. На другия ден баба пак ме прати с котле и вързопче с хляб. Войникът, който беше на пост, грубо дръпна котлето с яденото от разтрепераната ми ръка и го хвърли върху мен. Заплаках високо и започнах да викам: „Тате, тате-е-е..." Чух от прозореца гласа му: „Какво искаш от детето?" Разбрах после, че този ден го бяха били зверски. Не е могъл дори да стане. На другия ден отново бях с храна при входната врата. Посрещна ме началникът: - Къде? - запита ме той грубо. - При татко ми. Петър Говедев - казах аз. - Петър Говедев не е вече тук - отвърна той вече по-меко. Узнахме, че затворниците бяха преместени в горните казарми. Не разрешиха повече да се носи храна. Отново се заредиха дни на неизвестност и тревога... Един ден играех на улицата, а баба седеше пред портата на големия камък. Изведнъж от горния край се зададоха войници с щикове. Между тях вървеше баща ми с почерняло и изсъхнало лице. Отстрани, недалеч от войниците, го следваше втората ми майка. - Бабо, тате! - развиках се аз, а баба като недовиждаше, стана и отвори портата, мислейки, че си идва вече свободен. Когато групата войници наближи нашия дом, баща ми хвърли чергата, която му бяхме отнесли за завивка. Затичах се да го прегърна, но войниците ме отблъснаха с приклади. В очите на баща ми съзрях напиращи сълзи. Тръгнах с групата донякъде. Когато спрях, той изви глава, за да ме види, но конвоиращите му попречиха. Улицата се изпълни с писъците на баба... Беше 23 септември 1923 година. Заредиха се тежки дни и безсънни нощи, изпълнени с тревога... Баба ту нареждаше като на умряло, ту се молеше горещо пред иконите. Аз и сестра ми Вера стояхме сгушени до нея. Свършили се биха за нас детските игри, безгрижните ни дни... На 27 септември през нощта картечни изстрели процепиха зловещата тишина... Тръпки на ужас обхванаха всички ни. Скочихме от леглата полуоблечени. Излезли бяха чичо, стринка, децата им, съседите... Лунни лъчи обгръщаха в сребърна паяжина града. А долу, към нашата ливада, край шосето, проблясваха червени огньове, следвани от чести картечни залпове... Баба с необичайна за възрастта си бързина се втурна в къщи и коленичи пред иконите, молейки се гласно... В голямото си отчаяние и мъка тя търсеше опора в своята вяра... Над града се носеше синкав призрачен дим, примесен с дъх на изгоряло месо... След няколко дни дойде втората ни майка и каза: „Свърши се вече! Избиха ги!" Баба падна като покосена, а кога го я светихме, писъците и клетвите й събраха съседите в нашия двор... Всички плачеха безгласно. С какво можеха да ни утешат? Ненужни бяха думите пред тази голяма майчина и сирашка мъка!... Настъпи есен. След дълго дирене близките на загиналите откриха лобните им места в нашата ливада край Крива вада. Намерена беше могилата с дървеното кръстче. Скрити, овчарчетата бяха наблюдавали злодействата на пияните и озверени войници, слушали бяха писъците на изтезаваните и разстреляни комунисти и земеделци... Пияната орда се нахвърлила върху покосените от картечницата тела, газели ги с конете, с щикове пробождали тръпнещите им още трупове... А на шосето седели във файтони богаташите Черешаров, Манов и др. и се наслаждавали на кървавата оргия. Стоновете на умиращите се чували чак до близкия пчелин, където баща ми не веднъж ме беше водил. Настъпи зловеща тишина след тази кървава вартоломеева нощ... Овчарите се осмелили да слязат едва когато затихнали стъпките на конете по шосето за града. От плиткия трап се подавали окървавени ръце, крака, разсечени глави!...Те покрили с пръст кървавите човешки останки и заболи над тях едва забележимо дървено кръстче. Така беше разкрито лобното място на загиналите в оная нощ 14 комунисти и земеделци, заровени на три различни места в ливадите край Крива вада. След като бяха открити лобните места, се отправихме към татковия гроб, край нашата ливада. Там, където само преди два месеца вдъхвахме аромата на окосеното сено, се носеше дъх на разложени трупове. Спряхме до могилката, обрасла вече с трева и есенен минзухар. „Нима тук е татко?" - се питах аз. Спомних си последната ни среща. Видях го отново под ударите на прикладите... Парна ме сякаш сълзата на почернялото му изтерзано лице. Тук, на братската могила, малкото ми детско сърце изпита ново, непознато дотогава чувство. Задуши ме омраза и жажда за мъст срещу убийците на баща ми. Заклех се да се боря срещу злодеите, които отнеха детството на хиляди деца като мене! Заклех се да стана като татко борец срещу неправдата! Моят път беше вече очертан. Той водеше от бреговете на Крива вада към борбите на работниците за хляб и свобода, към нелегалните партийни събрания, където се закаляваше стоманата... След 9 септември, когато свободата озари братската могила край Крива вада, аз и сестра ми Вера с трепетни ръце поехме червеното сандъче с костите на нашия загинал баща, за да ги поставим в общата гробница в градската градина на Самоков. От площада звучеше вълнуващата бойка реч на Васил Коларов. Той говореше за борческия Самоков, дал свидни жертви за свободата... Прочете и топлата приветствена телеграма, изпратена от Георги Димитров от Москва, в която той изразяваше съжалението си, че не може да присъствува и почете паметта на своите бойни другари Б. Хаджисотиров, М. Дашин, П. Говедев... Милка Говедева

2. КРАТКА АВТОБИОГРАФИЯ НА МИЛКА ПЕТРОВА ГЕОРГИЕВА (ГОВЕДЕВА) Живуща в кв. „Борово", бл. 222-Б, вх. Д, ет. 8, ап. 116 Родена съм от град Самоков, сега живея в кв. „Борово", бл. 222-Б, вх. Д, София. Родена съм на 6.02.1913 година. Дъщеря съм на зверски убития комунист Петър Георгиев Говедев през Септемврийските събития 1923 година, като помощник кмет на II и III Самоковска комуна, член на ЦК на Профсъюзите и създател на същите в град Самоков, член на ОК на БКП по него време. Активен партиен деятел, личен сътрудник на другарите Д. Благоев, Г. Димитров, Коларов, Б. Хаджисотиров, негова дясна ръка и приятел на горните другари и Дашин. Един от създателите на Самоковската Комуна. Закърмена с идеите на баща си, още от ранно детство и преди училищна възраст участвувах в детските комунистически групи при тогавашната Партия на тесни социалисти. Възпитана в духа на комунизма още от ранна възраст, осъзнах неправдите на жестокия капиталистически режим и сблъскала се по- късно, след убийството на баща ми, с действителността, прегърнах с цялата си душа идеите на баща си. На 6 години останах сирак от майка, тя почина поради липса на достатъчно лекарства и грижи от лекарска помощ. На 9 години убиха баща ми, като комунист. Бивайки вече кръгъл сирак, на тази невръстна възраст бях принудена да изпитам всички суровости на живота на беззащитните и гонена от капиталистическия фашистки режим на Цанковото правителство. Може би и затова, защото другарите, които бяха свободни не арестувани, ме използуваха да нося храна на арестуваните и да предавам скритом разни бележки на разни чичковци, че впоследствие ме биха още като дете, но по недоказаност и малолетие не ме задържаха като баща ми. На първо време след убийството на баща ми станах слугинче, след това работих в текстилната фабрика, сега „Б. Хаджисотиров". На 12 години заминах нелегално за Румъния при сестра на майка ми, там женена. Там живях с четири фалшиви имена. И така се и завърнах нелегално след 6 години. Леля ми беше комунистка и дооформи моите политически възгледи. Там участвах в тамошните профсъюзни кооперации още на 16 годишна възраст, като професията ми беше фризьорка. През 1931-1932 година се завърнах в България. Отпочнах същата професия при работодателя Анани Димитров на ул. „Сердика". Веднага потърсих своята борческа организация на НРПС с др. Ив. Пакулев, Ив. Славов, Медарски, това бяха лидерите в тая организация тогава и Лука Георгиев. От младежите - Ляпчето, Г. Узунов и др. Нямаше други жени освен мен по него време активисти, напразно някои сега си приписват, бяха страхливи и се подмазваха на работодателите си. За съжаление, много се накичиха след 9.09.1944 година с такива ордени. Не мога това да го премълча, бие ми в очите, като слушам някои такива. Особено голяма роля изигра върху моето политическо оформление Димитър Христов, така наречен Ляпчето, получил тоя прякор като артист в работническия театър, където се осмиваше навремето министъра Ляпчев. Той беше и много добър поет и фотограф. Същият впоследствие ме вербува в Комсомола. Може би не е тука мястото, но страшно съм възмутена като слушам някой бил ремсист, тоя големи заслуги имал. Държа да кажа, че Ремса по него време беше легална организация и се ръководеше от KMC, както РП беше легална и се ръководеше от КП. Това не са сегашният Комсомол, който насила ги карат да влизат в него, това беше най-бойката младежка организация, която може да се каже и съзнателно, и сляпо, строго до смърт привеждаше задачите на Партията в изпълнение. Не след дълго бях оценена и влязох в ЦК на бръснаро-фризьорската организация. Това беше през 1932 година. По него време се правиха прословутите по цяла нощ събрания в така наречения „Бабешки дом", където често идваше полицията на Гешев и ни разгонваше, биеше, арестуваше. И бившата „Клементина". Оттам се преместихме в клуба на ул. „Позитано" - Солни пазар, горе на тавана. Там се запознах с много отговорни другари като бай Йордан Милев, Колю Цачев, Стоян Абаджиев и др., Христо Ников и много още другари, чиито имена в съзнанието ми бледнеят, а и Сафка Богданова. С последните съм била на разширени нелегални пленуми по Витоша и околните села нощем. По него време Партията провеждаше безкрайно много акции и трибуни по най-различни поводи, в които в първите редици бяха комсомолците, те ги ръководеха, те ги провеждаха, те ги агитираха сред работниците от фабриките. През 1933 година ме взеха на отговорна работа в ОК на KMC и не след много време работата ми бе оценена и преминах в ЦК на KMC като кореспондент с шеф Т. Каменов. Впоследствие тоя другар се провали пред полицията. Така работех с Д. Зашев, с Хр. Ников, с Ан. Цветков, с Г. Михаилов, партиен секретар Йорданка Чанкова, имаше и други другари, но вече не помня имената им. На такава дейност ме свари арестуването ми по процеса "Кофарджиева печатница". Пропуснах да кажа, че през 1932 година при общинските избори на София, макар и малолетна, взех доста дейно участие при агитацията на нашите сребърни бюлетини, с които тогава нашта Партия гласуваше. Това е печатано като спомен във в. „Труд". За арестуването ми има вина моя пряк нелегален шеф Т. Каменов, който лично ме предаде на полицията. Това се доказа навремето при двете водени анкети от тогавашния сформиран нелегален ЦК на Партията в Съюза и лично от току що освободения Г. Димитров от Лайпцигския процес. В полицията се държах достойно, въпреки опитите на Т. Каменов да прехвърли повече вината на моя гръб, да ме оклепа, за да се спаси той. Побоищата бяха нечувани и нечовешки, и ме оставиха за цял живот инвалид. Доказа се от направените анкети кой как се е държал в полицията. Не можаха да му помогнат нито клеветите, пуснати чрез един полицай Навън по мой адрес, че аз съм издала всичко, а не той. Намериха се хора, които измъкнаха препис от досиетата ни в полицията и бяха препратени на др. Г. Димитров, по които досиета се направиха и анкетите. Доказа се, че единствена аз от целия процес имам похвала за добро държание в полицията. Предполагам, че в досието ми това трябва да го има, ако някоя заинтересована ръка отгоре не го е унищожила. Казвам заинтересована, защото имам предвид защо е така. В затвора според думите на Рада Тодорова, с която бяхме заедно там, бях една от най-бойките и ученолюбивите. Имам над 20 дена карцер за престоя около две и половина години там. Осъдена бях най- напред на смърт, така беше подведен целия процес, но защитникът от Франция, който дойде от международния юридически съюз, смъкна смъртните присъди на години. Аз получих 5 години. Излязох през 1936 година, легализирах се за полицията, но работата по нелегалните събрания не спираха. Станах член на Партията. Работих отново по Профсъюзна работа сега вече с Бричков, Топалов и др. Впрочем П. Топалов е моя актив, така наречения по-късно Шмид, аз съм го вербувала. И Гребенаров, Шели и др. другари превзимахме ръководството на БРС, който измести нашия славен НРПС. Много речи, разяснения и сбивания имаше при тия събрания, даже до арести. Взела съм участие в доста стачни борби, които ставаха по него време, а други сме ръководили отвън нелегално. Така работих по профсъюзна нелегална работа до 1940 година. Преди това, 1937 година се ожених за споменатия Ат. Бричков и поради неразбиране със същия се разведох през 1939 година. Заминах за Румъния да се установя там, но румънците ме изгониха, узнавайки, че съм била на две нелегални събрания на техния ЦК на РКП. През 1941-1942 година квартирата ни беше на разположение на ЦК на БКП и Националния съвет на Отечествения фронт, това го потвърждава Цола Драгойчева в своите спомени на втория том, на бул. „Хр. Ботев" 145, тавана. Там идваше не само тя, и Рада Тодорова, и Вълка Горанова и др. другари. По него време и аз провеждах моите събрания в моя дом. Наложи се да вляза във връзка със Съветската легация чрез моя занаят и да им бъда в услуга. Така работех там с един другар на име Виктор Косталски. Бях страшно заподозряна от полицията и Виолета Станчева, с която живеехме наедно, почна да ме пъди, че щяла да пострада заради мене, че да се махам от нея. По него време работих при работодателя „Траян" на бул. „Дондуков" където Касталски идваше да си прави ноктите. Това беше поводът за да говорим и да си дава своите нареждания. Когато полицията и там подуши, той идваше с кола някъде към края на града, намаляваше хода, отваряше вратата и аз влизах, и така почваше да кара и криволичи из улицата с една бясна скорост. Спомням си една такава гоненица с една полицейска кола, когато едва на една отсечка той избяга, оставайки ме скрита в една стара къща, продължавайки сам нататък. От страна на другарите от ЦК бяха ми възлагани наред с моята работа да намирам и др. такива нелегални квартири, задача, с която аз добре се справях. Нещо повече, самата Вълка Горанова лично аз съм я спасила като я заведох да се крие в мазетата на занаятчийското училище, където и аз намирах убежище при ръководителя на парното, електротехника Митко Стасков. Държа да спомена, въпреки че наред с другите членове на ЦК идваше и един също член на ЦК, който излезе агент- провокатор. В моя дом, докато аз живях там, провал не стана. Поради връзката ми със Съветската легация бях принудена да напусна както работата си, така и квартирата си. Станах за известно време готвачка при една фабрикантка, чехкиня - Хонка на ул. „Бяло море". Там спях и се храних. Полицията усилено ме търсеше. Чрез парола, която имах, съобщих на Касталски, че положението ми е обсадно. Малко по-късно започнах да са занимавам частно, да довършвам гимназиалното си образование, нямах квартира, а и работа. Почнах да работя какво ми падне - чистачка на къщите, чирак при заварки с оксижен, джамджийка, общ работник, известно време телефонист в централата, но като ме подушиха, изгониха ме; сгъвач на вестници и пласьор, бояджийка по къщите, всевъзможни професии. Имах една клиентка, учителка по химия, която знаеше бедственото ми положение и ме прати при една своя добра колежка, също химичка, дъновистка в лагера на дъновистите, която така укривала и други комунисти и била много благородна жена. Отидох при нея, тя едва ли не ме прие като своя родна дъщеря, макар и да не беше женена. Не ми въздействаше със своите идеи, оставаше ме свободна в това отношение, говореше ми за етика, за красотата на природата, такива бяха нашите разговори, но животът й беше такъв, че човек можеше да се поучи от нея на всичко, което се нарича съвършено за комунистическото общество. Тя се зае с мене безплатно да ме обучава по всички математически предмети, а нейната сестра - по останалите предмети, като ме и хранеха и с каквото можеха подпомагаха материално, срещу което аз извършвах разни домакински услуги. Когато идваше полиция, аз тичах и се криех у тях. Така това продължи до средата на 1943 година или около година и половина, след което бях отново подгонена от полицията и успях да избягам в Самоков. Укрита в Самоковския метох, където някога и Левски се бил крил от турците, сега аз, спотаена в една от килиите на леля Василиса, клисарката на черквата и приятелка някога на баба ми, ми подаде своята ръка. Там се хранех, там спях, там учех. Чрез един другар на име Харизанов, той ми издава фалшиви удостоверения, че не съм осъждана и била в затвора, тъй като имах за много години лишение от граждански и от политически права лишение, за да мога да се явявам на изпити. Но в Самоков нелегалната работа продължаваше по разните квартири и на другарите като Маджарсви и други, не помня вече имената им, поради което полицията една ранна утрин нахлула в родната ми къща, очаквайки да ме намерят и питат кога съм дошла, къде съм и какво съм донесла, къртили первази и дюшамето, за да търсят нещо. По-късно роднините ме гонеха от къщи заради този случай. Една ранна сутрин, мислейки че полицията не ме познава, поради дългото ми отсъствие от града, слязох до центъра до една будка и един стражар ме арестува. Добре, че бях с учебниците си в чантата. Закара ме в околийското управление, където имаше много арестувани, едни препитани, други чакаха да ги изпитат. Леко минах към изпитаните и да ме няма на първия камион в София. След време на Изгрева дойде Цола през една ограда до мене, а и в моята квартира се настаниха трима партизани, между които и покойният ми другар. И една ранна сутрин осъмнах с полицаи, 4-ма души. Един от тях носеше навярно моя снимка от полицията, но веднага съобразих, че там ни правиха много снимки, но нито една аз нямам засмяна. А в момента аз къдрех косата на математичката Ив. Козарева, на проф. Козарев другарката. И той, и тя бяха комунисти. Тя се изплаши при вида им. Бърже излязох, успях да ги заблудя с щедрите си усмивки, които им хвърлях и един от тях взе да казва: „Не е тази, бе, не е тази." И излязох, че не съм тази. След половин час аз и Козарева се бяхме изпарили, когато те отново ме бяха потърсили. Принудена бях да отида пак в Самоков. Моята благодетелка Паша Теодорова беше и тя напуснала през лятото София, те бяха на Рила планина отишли. Така благодарение на нейното укриване и помощ аз можах да завърша гимназия, чиито последни класове взех след 9.09.1944 година. 9.09.1944 година ме завари в Самоков. Взех участие в акциите и се върнах след това в София. По нареждане на ЦK на Партията ме пратиха да създам и укрепвам партийни групи в столичното комисарство, заедно с Ячо Кабаивански и Аргир Алексиев. Завърших гимназия и се записах да следвам химия във Висшия физико- математически факултет. Все още живеех в квартала на дъновистите по липса на квартира в града, въпреки отчаяните си опити да ми се посочи такава. В Ленинския район, където съм живяла, съм учредявала партийни и ОФ групи. Като студентка членувах в студентската партийна организация и Общия студентски съюз, Българо-съветското дружество и всички масови организации. Била съм избирана в партийни бюра заместник партиен секретар на партийни групи, където съм членувала, а също така съм отговаряла и за бойците против фашизма и капитализма. Моето следване продължи по-дълго време поради това, че сама се издържах, като работих, каквото ми падне. След завършването ми постъпих в БАН на работа за около година и половина, след това в Дома на техниката като заведущ отдела по индустриална химия, с която задача успешно се справих, тъй като от 13 отдела моят отдел излезе по онова време първенец. Оттам бях за известно време в Министерството на строежите към управление „Целулоза и хартия", а след това към Министерството на външната търговия „Химимпорт", откъдето се пенсионирах. Участвала съм в реорганизацията на Профсъюзите на химиците. Нямам пропуски в работата, където съм работила. Не съм имала и никакви партийни или други наказания. Ръководила се бях от лозунга „Смело и открито критикувайте нашите недостатъци", но това не винаги ми донасяше очаквания резултат, а ставаше така, че трябваше да си подменям работата, понеже се явявах неугоден на шефа. Такава си и останах, и в партийните организации, и като получих доста шамари, реших да млъкна завинаги. Затова не се чудете, че от 10 години как съм тука, аз съм няма и няма ще остана. За в бъдеще не желая нито овации, нито ордени, стига ми това, че като бях в Съюза, ме признаха и те за боец, какъвто целият ми живот е бил. Не съм добре със здравето, имам нужда от спокойствие и продължително лекуване, да се позакърпя малко, особено след тая автомобилна катастрофа. Подпис: Милка Говедева София, 19.02.1980 г.

1. ПРОМИСЪЛ Из Словото на Учителя В този свят нещата са строго математически определени, няма нищо непредвидено, случайно, вашият живот, вашите страдания, мъки, изтезания - всичко туй е предвидено. На човека, който е пратен на земята, бъдещето му е точно определено. Онези възвишени същества, които са завършили своята еволюция, са предвидили кой какво трябва да свърши на земята. Определено е бъдещето на всеки човек. Ако всеки върви по своя определен път, ще изпълни Божията воля и пътят му ще се отвори. Вие се натъквате на известни спънки, които са вън от Божествения план. Те ви отвличат, но вие трябва да знаете, че туй, което е от Бога, е благословение за вас. Вие обаче като не разбирате това, натъквате се на ред мъчнотии, които не крият нищо Божествено в себе си. Тия мъчнотии не са определени за вас. Има едно висше начало в човека - него трябва да слуша той. Това начало наричаме Висшето Аз, „Господ в човека, Божествения глас". Бог живее във всеки човек, който го нарича „Моят Бог". Има един грандиозен план в света. Това са съществата безброй по всичките Слънца и на земята, за всички тия същества Господ е промислил. Знаете ли какво нещо е Божията Промисъл? Промисъл е за най-малките животинки. Каква Разумност има в Бога! - Да разбира техните нужди и да им отговаря. Като умират хората, вземат предвид тяхната смърт и като се раждат, имат предвид. Всичко взема предвид и координира в едно. За вас животът може да бъде несносен, но този несносен живот всякога се туря в един път, че и тебе да ползува, и окръжаващите да се ползуват. Божественият Промисъл е строго определил всички неща и явления. Нищо не е случайно, всички събития от какъвто характер и да са те - физически, психически или обществен, се ръководят и направляват от едно Висше Същество, Което бди за техния ход. Тъй както поставят машинист да бди върху машината на трена, защото животът на пътниците е зависим от машиниста, така и нашата Земя, която се движи в пространството, има свой машинист, който понякога туря в машината повече огън, понякой път по-малко. Пътят и на земята има известни кривини, завои. Земята някой път се приближава до някоя по- голяма планета, която й въздействува. Те са работи далечни, които в бъдеще ще изучавате и разберете. Но сега за Божествения Промисъл, който е необходим за вас. Когато се намерите в мъчнотии, оставете се на Божествения Промисъл. Той ще свърши това, което вие не можете. Той ще смекчи коравината, която ви противодействува. Причината за коравината на вашето сърце е вътрешна и органическа. Когато казваме, че Бог помага на хората, ние имаме предвид разумните същества, с които Той си служи. Бог може да отдели за човека само една стомилионна част от секундата. През това време Той изпраща в помощ на човека някое светло същество, което разполага с повече време. Това същество се отправя към друго, което разполага с още повече време. Последното пък се отправя към трето, което живее в по-големи възможности на времето и т.н. По този начин Божествената заповед стига до онова разумно същество, което разполага с толкова време, с колкото и хората, и помага на човека, към когото Бог пръв е отправил своето внимание. От човека до Бога са наредени множество разумни същества, които едни на други си помагат. Така именно всички изпълняват Волята Божия. Мнозина се питат защо има изпитания. Изпитанията са необходими, за да познае човек Божията Любов, да разбере, че не е сам в света, че има Кой да мисли и да се грижи за него. Един млад човек останал без работа и цели три дена не ял нищо. През това време усилено се молил да намери някаква работа, да си купи хляб. Силно уморен от трудностите в живота си, той задрямал на улицата. Като се събудил, видял един хляб до главата си. Кой донесъл хляба, не видял, но веднага го разчупил, изял го и задоволил глада си. Така именно той разбрал, че има Промисъл в света. Този Промисъл се изявява по много прост, но красив начин. Красивите и великите неща са невидими. Кой е този, който успокоява, задоволява и утешава човека? Това е проявеният Бог, Който влиза във всички живи същества и чрез тях помага. Божественото се проявява в малкото: в една малка мисъл, в едно малко чувство, в една малка постъпка. От кого излиза малкото, не е важно, Божественото може да се предаде и чрез детето, и чрез възрастния или чрез простия и чрез учения. Всяко благо, всяко добро нещо произлиза от Бога, чрез когото и да иде това благо не е важно. Един селянин пътувал два-три дена, но свършил хляба си, вследствие на което нямал сили да върви, едва вдигал краката си. По пътя той срещнал един човек, помолил го за парче хляб, но пътникът се извинил, че нищо няма в торбата си. По-нататък видял един овчар. Помолил и него да му даде парче хляб, но се оказало, че и той го изял, вече готвел се да слиза в селото. Уморен и измъчен от глад, селянинът видял край пътя една круша. Бързо се отправил към нея, но не намерил нито един плод. Отчаян от положението си, той седнал под крушата да си почине. В това време от крушата паднало нещо. Като погледнал на земята, пътникът видял как три круши една след друга паднали до него. Той взел крушите и благодарил на Бога, че в този момент се погрижил за него. Крушите се задържали на дървото до това време за него. Трите круши дали на селянина това, което той ще запази не само на земята, но ще отнесе със себе си и на небето. Няма човек в света, който в най-трудните моменти на живота си да не е получил поне три круши от някого. Благодарете за трите круши, които са ви дали възможност да познавате Божията Любов, да видите, че Божият Промисъл работи в света. Една млада булка, македонка, поради тежките условия на живота, решила да напусне Македония, да дойде в България. Една вечер тя избягала от Македония и тръгнала пеш за България. Трябвало да мине през Родопите, но случило се, че нощта била тъмна, почти непрогледна. Като стигнала до едно място, чула един глас, който й казал: „Спри!" Тя послушала гласа и спряла. По едно време завалял силен дъжд и тя се намерила в още по-трудно положение, не знаела какво да прави. Обаче тя решила в себе си, че докато същият глас не й каже какво да прави, няма да мръдне от мястото си. Дъждът валял, превалял, тя останала на мястото си до сутринта. Като се съмнало, какво да види? Пред нея се разкрила голяма пропаст. Едва сега тя разбрала кой бил този глас, който й казал да не върви по-нататък. Сега разбрала тя защо трябвало да спре и да остане до сутринта. Благодарила на Бога за грижата към нея и продължила пътуването си. И днес Божественото казва на всеки човек: „Спри!" Пред какво? Спри пред престъпленията си! Спри пред безумията си. Спри пред кривите си постъпки. И като се съмне, като изгрее слънцето, Божественото ще каже: „Тръгни!" Божественото казва на човека да тръгне сутрин, когато слънцето изгрява, а не вечер в тъмнината. Като дойде на земята, човек трябва да има поне един приятел. Кой е вашият приятел? В онази тъмна нощ на съзнанието ти, когато отчаянието бучи в тебе, когато си изоставен от всички, когато си обезсърчен, един тих глас ти нашепва: „Не бой се! Аз съм с тебе!" Питам, има ли смисъл да се отчайваш? Трябва ли да мислиш за самоубийство? - Не, тук смъртта няма място. Кой е Онзи на брега на пристанището, който те прегръща и целува? Това е той, твоя единствен приятел. „Отивам да ви приготвя място и когато дойда, ще ви взема при себе си, където съм Аз, там да бъдете и вие." Помнете: При всички опасности в живота, Божият Промисъл бди и помага.

34. БЛИЗКО БЪДЕЩЕ Из Словото на Учителят Дънов Онзи и този свят са едно, когато съзнанието не е прекъснато. Сега са последните дни на света. Всичко старо си заминава. Няма да се мине много време и този век ще завлече всичко. Всички философствувания, всички науки трябва да се видоизменят. Бог е решил това. Вече е турен план. Човечеството не може да живее в тези дрипели. Кармата на европейските народи е назряла. Този катаклизъм, който ще дойде, ще бъде социален и природен. Всички религиозни норми ще изгубят смисъла си. Невидимият свят е решил - въпросът е решен. Има си програма, и като се натисне бутончето, всичко е свършено. В бъдеще ще дойдат души, които стоят в пространството - в рая. Вас защо ви извиках? - Вие ще бъдете - ще имате дял в бъдещата култура. В невидимия свят има хиляди, милиони души, които са напреднали. Те ще дойдат на земята и ще турят ред и порядък. Те ще ви кажат - ето това е животът. Един човек, като не иска да работи, да служи, ще бъде задигнат. Ще видите, че хората, които са в управлението, са се изменили, станала е промяна в тях - вселяване е станало в тях. Апостол Павел казва: „Аз не живея, но Христос живее в мене." Виждате, че този човек е съвсем друг - това ще стане скоро. В този век ще станат големи преобразования. Всички трябва да работят - това е подготовка. Това е близо вече. Целият двадесети век ще бъде век на преобразования, век на приготовления. Сега, ако си заминете, пак ще дойдете към 1975 година, защото ще има важна работа. Няма дълго да стоите в пространството. Всичките заминали ваши братя и сестри са все тук, между вас. Аз ги виждам в събранието. Всички идват на беседите и си отиват. Те много по-добре разбират беседите от вас - десет пъти по-добре. Те са хубавото събрание, а вие сте се сгушили между тях и от ваше гледище - мислите, че ги няма.

33. ХАДЖИЙКАТА И ХВЪРЛЕНИЯТ КАМЪК Милка Говедева (М.Г.): Печатницата работеше, даже аз там съм си подвързала Библията, „Пътят на ученика". Вергилий Кръстев (В.К.): То е било книговезница и печатница. М.Г.: Книговезница и печатница. В.К.: Кои работеха в печатницата? Жената на Антов? М.Г.: Да. Втората му жена. Тя работеше там, Невена Неделчева. Даже имам една такава Менделеева таблица. Те я подвързваха и викат: „Хайде сега - аз бях студентка - ти да изнамериш липсващия елемент." С пожелание от Невена Неделчева. В.К.: Други кои са работили? Те повече сестри са работили. М.Г.: Не ги помня другите. В печатницата беше Димитрий Стоянов и Кирчо - лъвчето, да. Той, Кирчо, си замина. И не знам още кои бяха там. Боянчо Златаров беше дърводелец. Драган Петков беше металик. Стоянчо беше дърводелец. Той живееше у Бертоли там в една барака. И той си замина. Караше ни да ставаме сутрин рано да отиваме на беседи. При мене идваха много сестри и специално идваше много Попова, на Янка Попова майка й и някой път и Янка идваше, нали. Аз имах голяма спалня, бях се развела. Спалнята си бях донесла и спяхме там трите на спалнята и рано сутринта ставахме за беседи. Щото и от града идваха някои за беседи, някои сестри и братя. Нали нямаше превоз като сега. Тогава пеша се вървеше през гората или по шосето. И си спомням един ден, когато пристига една Мария захарната, не съм ли разправяла тоя случай, мисля, че съм го разправяла. Тя трябва да стане в 3 часа през нощта, та от Захарната фабрика да дойде на беседа в 5 часа горе. Пеш върви жената, няма превозно средство, нали и това. Беше малко натруфена и разпасана така външно нечистоплътна. Но откъде беше взела геврек, нали и на други съм разправяла този случай, и отчупва, и дава на Учителя там пред Салона. А отвръщаме поглед ние всички, защото Мария захарната дава геврек на Учителя, нали в смисъл такъв, гнусно е така, нали. А Учителят го взема с такава любов и го яде с такава любов и така ме поглежда, и ние всички в ужас, никой не ще да вземе от нея геврек, а Учителят взима от нея, разбираш. Това беше един шамар за нас де, да делим хората на такива и онакива. Та така, но много хора ставаха рано и идваха на беседа, а сега вече не е тъй. В.К.: Сега е друго поколение и Учителят го няма, друго е времето. М.Г.: Не, аз не одобрявам това другото поколение. Че сега е новото поколение, че сега не бива да бъде както при Учителя. Ако трябва да се изпълнява Учението на Учителя, трябва да бъде точно така, както е било и при Учителя. А не да мислят хората, че сега може да си поспивам, доколкото си искам, а и да ида, ако искам да ида, ако искам да не ида. В.К.: Други са поколенията, друг е животът, не е същата среда, други са условията. Затова други са условията, няма го Изгревът. Изгревът го няма. Къде ще отидат? М.Г.: Те трябва да върнат мястото на Изгрева. Това е. Аз когато да го вземат, бях там, нали аз съм го разправяла тоя случай, видях и тичам при Паша и казвам: „Сестра Паша, оглеждат местата, ще вземат нещата. Идете, направете постъпки!" - „А, Милке, как ще ги вземат?" - „Ще ви вземат местата, сестра Паша." И така стана. И на Борис Николов съм казала и на това. Оглеждат ги. В.К.: Взеха ги, но те и какво могат да направят? Нищо. Когато решат да ги вземат, ги вземат. М.Г.: А сега да върнат Салона. Те, където им е легацията. Нека я вземат. Там беше старчески дом, нека си седи, обаче от легацията насам това всичкото беше братско, това трябва да го върнат. В.К.: Да го върнат, но няма кой да го ползва и да се грижи за него. М.Г.: Учителят е казал, каза ми една сестра, аз не съм чула, нали, че „Ще ви направят наготово Салон". И ето го Салон. Там има направено, хайде де, да го дадат. Вероятно трябва да се откупи. Трябва да има средства за това нещо. В.К.: Кой ще го откупи? Няма кой да го откупи. Ние нямаме хора. М.Г.: А научих, завчера като бях горе, Кина ми каза, на Йоанна леля й, че има една Астрид, сестра от Дания - Копенхаген, която непрекъснато дава пари. Тя купила апартамента, дала 100000 лева, дето Николай беше и сега пак пратила пари. Аз не знам, отчет дава ли се? В.К.: Сега има правило от Учителя: „Само онези пари, спечелени с труд и дадени с любов в името на една Идея, се благославят." Тези пари са от чужди хора. Това са чужденци в пари. М.Г.: Е, как? В.К.: Те създават много големи неприятности, тия пари. Те изобщо духове докарват, чужди духове. Правят разправии тия духове. Аз не съм съгласен с тия пари, които идват от чужбина. Аз съм по-съгласен онзи да даде един лев, пет лева, обаче го е обявил като десятък ли в името на някаква идея този българин. Българите могат да си финансират едно томче, две томчета, три томчета. Могат да финансират. Всеки може да отделя в името на нещо, на дадена идея, то се благославя. М.Г.: Казах ми, че и от Англия, и от Франция идват много пари. В.К.: Аз не го одобрявам това. Ето например в тая книжка на Влад Пашов ще намериш има една опитност. Учителят казва: „Ако искате едно духовно общество да го развалите, вкарайте пари вътре." И аз в момента и в последните една-две години слушам непрекъснато как се карат за тия пари. М.Г.: Да. В.К.: Завиждат си. Карат се, за пари. М.Г.: Защото сигурно някой злоупотребява може би. В.К.: Злоупотребяват, не може да не злоупотребяват. Това за пари. Изкушават се. Бедни са, нямат и злоупотребяват. М.Г.: И аз не мога да разбера, не искам да злословя, не ме интересува, нали, обаче как може един човек, който получава една минимална заплата да си купува видео, да си купува разни неща. В.К.: Ами купуват. М.Г.: От ръководството. Как може? В.К.: Ами така, ще дойде време, ще си плати. Купи кола, после катастрофира. М.Г.: Да. В.К.: Купи си кола, после катастрофира и после казва: „Добре, че оживях." Ха-ха-ха. Има и такива случаи. М.Г.: Има, ама да, ето оная сестра, тя е катастрофирала. В.К.: Да, има такива случаи. Тези неща се плащат. И не остават ненаказани. М.Г.: Аз сънувах един сън с Учителя, който много силно впечатление ми направи. Един слънчев ден Учителят е седнал на една пейка, също както беше пейката и масата, гдето е сега мястото Му - гроба. И седи така, обърнат към юг, а аз идвам откъм гърба Му. И виждам Учителя сам и викам: "Сега ще Го питам Учителя нещо." И така зад гърба Му подавам си тая ръка, лявата и казвам: „Учителю, гледайте ми на ръка, много искам да ми гледате на ръка." Той ми хваща тука ръката и казва: „Кажи си едно желание!" И аз рекох, помислих, помислих, че с химията нищо не направих, като научен работник не станах, барем да искам да пътувам. Така на ума си казах: „Учителю, искам много, много искам да пътувам!" Той погледна, помълча, помълча и каза: „До утре тая линия ще я имаш на ръката си!" В.К.: До утре! М.Г.: „До утре тая линия ще я имаш на ръката си!" В.К.: Кога го сънувахте? Тоя сън кога беше? М.Г.: Ами 5-6 месеца трябва да има. Не, може би една година. В.К.: Преди една година. Сега сме 1993 година, значи 1992 година. М.Г.: Не, по-отдавна беше. В.К.: И вие сега започнахте за пътувате. М.Г.: Да, аз пътувах, доста пътувах. В.К.: Продадохте сега вилата и почвате да пътувате. М.Г.: Да. В.К.: Хубаво, пътувайте. Щом можете. Вие със самолет ли пътувахте до Израел? М.Г.: Със самолет, да. В.К.: Щом можете да пътувате, пътувайте! М.Г.: Не, мечтата ми беше Божи гроб. Но там ми се случи една неприятност. На тръгване, на връщане оттам, след като ходихме нагоре-надолу, то обиколихме Витлеем, Назарет, Херон, Мъртво море, езерото, където с две риби и пет хляба е раздал Христос, Тел Авив, Яфа, нали, Божи гроб, пустинята, там бедуините всичкото това и накрая вече, когато да си тръгна обратно, трябваше да се качиме на автобус. Пътувахме с автобус. Влезнахме в него. Таман седнах до прозореца и таман автобусът да потегли и един камък, изпратен от няколко араби, палестинци или евреи удари прозореца на автобуса, счупи го и камъкът ме удари по рамото. Получи се синина и оток и два месеца след като се върнах в България отокът и синината не спаднаха. Та тогава си спомних какво каза на времето Учителят: „Вие бяхте и онези, които хвърляха с камъни по Христа и викахте: Разпни го!" Тогава се чудих как е възможно ние да бъдем същите онези, които са искали да бъде разпънат Христа. Но сега се убедих в правотата на Учителя. Отидох на поклонение до Божи гроб, видях къде е разпънат Христа и къде е погребан, и ми дадоха документ за това, и аз станах вече хаджийка. Вече съм хаджийка и трябва да се казвам хаджи Милка Говедева. И сега трябва да си намеря рамка, за да си поставя грамотата на стената, за да ми напомня, че в този живот съм била на Божи гроб. Но освен това, тази грамота ще ми напомня и за думите на Учителя, че ние бяхме тези, които навремето хвърляхме камъни по Христа. И точно там, в Ерусалим, ми върнаха камъка, който бях на времето изпратила по Христа. Така се върнах от Йерусалим като хаджийка и с хвърлен камък и ударено и отекло дясно рамо. Ето как нещата се затвориха и очертаха своя кръг на живота ми. Била на времето при Христа, замервала съм с камъни Христа. Бях по времето на Учителя, целувах Му ръка, къде слушах, къде не изпълнявах и ето накрая на живота ми разказах всичко и сега чакам да си окача на стената документ, че вече съм хаджийка. Но дясното рамо още ме боли от камъка, който ми върнаха арабите или евреите. Някой трябваше да го направи, за да може разказът ми да завърши с поука за мен и финал за вас.

32. КОМУНИСТКАТА НА ИЗГРЕВА ТЪРСИ ИСТИНАТА НА ЖИВОТА Вергилий Кръстев (В.К.): След 9.09.1944 г., когато излиза законът за едрата градска собственост, тогава всеки един трябва да запише само един имот или къща, или парцел и т.н. Как стана въпроса със Салона? Аз съм слушал как Паша е записала къщата си, пак не записала Салона на свое име. Милка Говедева (М.Г.): Някои я упрекваха заради това, но тя си записа нейната къща, която е долу в града, нали. Но която после й я взеха за генерал Заимов там, че уж музей да го правят. А сега мисля реставрация ще има, ама кой ще наследи тая реставрация? Тя има някаква племенница, на братовчедката й Жели, дали може тя да вземе, не знам. Те упрекваха Паша за това, ама на Паша имаше завещан имот в Казанлък, на д-р Дуков. Къде е тоя имот? Братски имот. Говори се, че Гена Папазова го е продала. Вярно ли е? Аз не знам. В.К.: Не знам. М.Г.: Нали? Елена ми го е казвала това нещо. После на Паша имаше и друг имот. Също Гена Папазова се разпореждаше с него. В.К.: Тя две къщи ли е имала Паша? М.Г.: Само една къща и тя половин къща, тя не е цяла къща. Тя бе половината на Заимов, половината на нея. Те са били близки тогава, нали. Те са от Болград. Паша е имала брат социалист, на когото книги аз бях занесла уж там, къде беше, на „Солунска" имаше някакво учреждение, за да ги продам, а те бяха комунистически. Аз ги оставих и до ден днешен лев не дадоха за тях и се чувствувам страшно виновна пред Паша за тия работи, щото не ги платих. Ако имах пари, ако беше днешното положение, щях да й платя двойно на Паша. Защото това са книги на брат й. А те ги вземаха, без да дадат никакъв лев. Но имам някакви неприятни истории с него, да. Аз като отидох на Изгрева да живея, известно време отидох и при него. Там ототзад стълбичките, нали от стаята. „А, тая комунистка да се маха оттука, да се маха оттука." Добре, ама този, как се казваше, забравих му името, комунист е бил в Сливен ли, къде и после бе с брат си. В.К.: Звездински. М.Г.: Звездински, да. Там са живяли при него и когато полицията ме търсеше и аз се чудех къде да спя. Една вечер спах при него на масата. В.К.: При Звездински. М.Г.: При Звездински. Маса в средата, то един креват така там, един креват там, брат му и той, а аз на масата, но как ще се спи? То аз гледам откъде ще може да се бяга, ако дойдат. „Не бой се, сестричко, ми викаше Звездински, и аз съм минал по твоя път, не бой се. И ти ще дойдеш тука при Учителя." Пък аз съм била при Учителя, де, но временно бях се откъснала там от Него. И ме търсеше полицията и на сутринта можах да се измъкна. Обаче после, когато дойдох на Изгрева, Паша като ме прие и отидох в тази да живея, как се казваше, от Ямбол, гдето имаше дъщеря певица. Голяма една къща, голяма къща там, а, да, Стефова. И най-хубавата стая, ъглова такава, както на Учителя, с балкон такъв и отидох при Учителя и Му занасям една хубави ябълки, така, кой ми ги беше пратил, един колега от Кюстендил, как се казваше той, забравих. Най-хубавите ябълки избрах за Учителя. Благодаря аз, но наех една много хубава стая тука. „Сега да не се карате", ми каза той. Аз останах изненадана, с кого да се карам. В.К.: Учителят това казва. М.Г.: Учителят ми казва: „А сега да не се карате", каза. И после тя, Стефова била кавгаджийка, ама аз не знаех нищо. Не я знам, не я познавам, отвориха тая стая, влязох там и т.н. И така живях там три месеца и дойде Стефова и ме изгони. Но аз пеех много хубаво и Капитанова до мен живееше, ме чува и вика: „Абе, момиченце, ела при мене, бе, ела в мазето." Защото аз търся квартира, тя ми казва, излизам оттам. И Неделчо Попов живееше срещу мене в стаята. И трябваше да изляза. И отидох при Капитанова, та десет години в това мазе там долу при нея бях. В.К.: Искам да ви питам нещо за Никола Антов. Как стои този въпрос с Никола Антов? М.Г.: А, Антов. Ние го изключихме от Партията и аз присъствувах на това изключване. В.К.: Защо го изключиха от Партията? М.Г.: Защото той издаде братските места. В.К.: Как ги издаде? М.Г.: Издаде ги в смисъл, например, където Гита Стратева живееше, това беше мястото, дето тя го купи. Не е било братско, каза той и я изгониха оттам нея. Тука вече той е казал истината След това другите места, поляната, това, всичко издаде. Поляната мисля беше на Начо Петров, ако не се лъжа, да. В.К.: Но той го издаде на кого, на държавата? М.Г.: На държавата, разбира се, на полицията. По него време аз нали бях комунистка и тоя Василев как се казваше, забравих го от Градския комитет някой си, от градски мащаб от полицията, не от комитета на Партията, идва няколко пъти. Викам: „Аз тука съм се крила, така, така. Защо мен не питаш кои са братските места, ами си вземал тоя да питаш, никакъв, бояджийски кюп? Та земеделец бил, та такъв бил, та онакъв, та комунист, та никакъв." - „Ами щото ти плуваш в техните води, няма да кажеш истината." Хайде, беше. Еленка Андреева беше по-настрана от мене, после вече с Еленка нали след 9.09.1944 година близка станах, след Паша. Когато имаше избори, нали, хващам Паша подручка, хайде да гласува, нали. И идваха една, с която лежах заедно в затвора, която ме познава, да я пита съм или не съм дъновистка. Тодор Михайлйв, оня се казваше: „Ами тя мие пода в салона на дъновистите." Така говореше против мене. А пък жена му ми идваше пък на свиждане в затвора, така че едната е против мене, а другата е с мене. Така. В.К.: Ставаше въпрос за Никола Антов. Защо е бил в концлагер след 9.09.1944 година, за някакви нарушения ли? М.Г.: Той крадеше. Той открадна братското пиано и дъщеря му се учеше на него. По него време преди това Учителя беше разрешил да се уча и аз на пиано, но имаше един роял в трапезарията. Аз не дръзнах да искам пианото от Салона да се уча, а отидох в трапезарията, на рояла, малко разнебитен, ама там се учех, нали, като певица. А тази Делчева настояваше и отидох да питам Учителя, нали така, ще разреши ли. И Той беше на двора и вика: „Е, хайде-де-е!" И си разтвори така ръцете. Аз и до ден днешен не мога да разбера какво иска да каже с това, закъсняла ли съм, какво и що, трябвало досега да уча ли, нещо от тоя род си мисля. Но пианото си иска и своето, преподавател да има, нали. По него време беше студент Грива. И предаде ми няколко уроци и после вика: „Търси си друг филантроп." И така достигнах до 53 урок и край. В.К.: Сега аз съм слушал и са ми разказвали, че Учителят в Мърчаево е казал, че трябва да се намери някой човек, който да познава добре комунизма и учението на комунистите, за да бъде мост между властта и Братството. Има ли такова нещо? М.Г.: Това ми каза на мене брат Боев. Щото когато Учителят си замина, аз имаше нощи, когато никой не оставаше при Учителя, така една, две нощи и аз оставах цяла нощ при Него. Беше и много студено, нали, това беше декември месец., въобще беше много студено и забулена така и къде са тия снимки, не знам. Има ги някъде снимки, правиха ми снимки с Учителя на смъртния одър. Така с една шапка съм. Къде е? Правиха снимки, когато Учителят говори, нали. Имам една снимка, но тя не е тука. Тя е в Симеоново, в лекциите, когато се говори. Има я и в Мърчаево една снимка там в стаичката на Учителя, където съм при лекциите, когато говори Учителят. Имам друга снимка на поляната. Аз съм ви я показвала така. В.К.: Какво е казвал брат Боев за това? М.Г.: Брат Боев ми каза така. Аз две години не присъствувах на тия събрания, престанах да ходя. Викам: „Аз съм виновна, Учителю, аз съм виновна, комунистите Ви унищожиха." Така плачех и се разговарях с Него и няма. И един ден аз отивам при брат Боев и казвам: „Брат Боев, аз не искам да съм вече комунистка, аз не искам да ходя повече на събрание, аз така." - „Милке, ние трябва да сме навсякъде. Няма защо да не ходиш. Словото Божие трябва да проникне във всяка една душа." Викам: „Брат Боев, знаете ли колко беседи има там, в затвора? Аз съм чела, за да им гледам на ръка, да се смеем, да си играем, да се шегуваме, да минава времето, нали." - „Аз, каза, съм ги пращал, аз съм ги давал." А брат Боев ми даде „Учителят", голямата книга „Учителят" да я занеса като студентка на професор Арнаудов и казвам: „Имате много поздрави от Боян Боев. Аз живея на Изгрева и той ви праща тази книга." - „Той беше един човек, който трябваше да стане професор. Много умен, но сега се захвана там с тези дъновисти." И демек пропадна, иска да каже, де, нали. Но прие книгата, де, подаръка от него. А за какво ме питахте? В.К.: За комунистите, че трябвало някой да бъде мост между комунистите и властта. М.Г.: Да. В.К.: Между тях и Братството. М.Г.: Това е вярно и даже този ми каза, Сашо, адвокатът, гдето го гонят сега, че бил против ръководството не знам. В.К.: Кой Сашо адвоката? М.Г.: Един възрастен с бели коси. Той един ден ми каза: „Абе ти си била и в ЦК на Партията и по-горе и надолу, защо не вземеш да опишеш прехода ти от едното към другото?" Не само съм била в ЦК, но и в квартирата ми се събираха членове на Централния комитет, и съм говорила с тях, и те ми казваха така: „Ти какво си се увлякла в туй?" Щото виждаха беседи сложени там, нали от полицията като дойдат евентуално да видят беседи. Викам: „Какво приказвате, какво ми дава комунизма, казвате, че ще достигне, до 2-3 часа ще работим и по-нататък ще си ползваме времето, какво ще ядем и ще пием, ще гуляем, мъже и жени. Това ли? А тука ти разкриват погледа към Космоса, към далечни висини, къде какво човек може да постигне, звезди" и т.н. - „Ех, и ти, каза, плуваш в това." С тях съм разговаряла така и във Висшата Партийна Школа като бях, пак поставях щекотливи въпроси, на които не можеха дами отговорят. Викам: „Нали ни готвите за агитатори, ако някой постави въпрос, как ще му отговоря?" - „Абе от где ти идват на акъла такива неща?" Е, не мога да си спомня всичко в подробности сега нали, времето е заличило много неща в съзнанието. В.К.: Сега аз преди бях ви дал да прегледате един протокол. Кои бяха комунистите, които са били на Изгрева по време на Учителя? Там е имало и печатница. Така ли? М.Г.: А, имаше циклостил. На Тодор Михайлов брат му, казваше се Василев. Малкото му име забравих. Той имаше двама сина. Единият беше скаут, а другият беше комунист и беше лежал в Скопие и този не Ганчо ли, как се казваше инженера с едното око, така разноглед. Той почина. Викаха: „С хомосексуалист няма да се събираш." Той е бил в Скопие с войската, инженер по времето, а този е бил в затвора, големият му брат. Малкият беше скаут. Малкият като скаут бил изнасял, майката разправяше, такива бинтове, това, онова, за партизаните, нали. Демек и той вземал участие и всички станаха бойци против фашизма. И тия, които бяха скаути, и тия, които бяха комунисти. А оня, Стефчо се казваше големият, той беше без един пръст, тоя големият пръст му липсваше, а това е много характерно, казва Учителят, да ти липсва големият пръст. Срещала съм го в беседите. Това е Божественият пръст. Той беше без този пръст и стана пълномощен министър ли или аташе по печата, или военно аташе в Италия. До такава степен. Аз, бивш член на ЦК, никъде не ме пратиха, никъде и по-добре от гледище на Учителя. Вече не съм за такива работи. Те искаха да ме пратят в Гана, аз отказах. Като търговски представител, защото работех външна търговия и тогава любовта ми със Стефан бе голяма. Викам: „Аз с него ще вървя." И те ми дадоха една седмица да мисля дали ще се отказвам от него или не. И аз казах, че няма да се откажа и не отидох. И това беше комунистите гдето са искали да ме облагодетелствуват. В.К.: Значи това са преди 9.09.1944 година. Освен вас имаше ли и други, които да се криеха на Изгрева? М.Г.: А, имаше много. И Цола Драгойчева беше горе и в съседство до мене, в бараката на Игнат Котаров и кой още беше там? Казвам, че Цола се беше крила там. Кофарджиев, не 3Haiyi, говорят да е бил Кофарджиев преди мене. Не знам дали е бил там. Но за Цола знам, че беше там и още една, ама не я знам как се казваше. Не мога са си спомняй Имаше много комунисти, знам, че Учителят каза така. Колю обущарят криеше нелегални комунисти и разбра, че идва полиция на Изгрева. На Учителя той каза, че преследват някои, а могат ли да скрият в стаята му. И Учителят оставял вратата отворена, за да влязат, но той излязъл оттам и когато идва полицията и казват: „Тука ли са?" - „Аз, казва, не знам, търсете! Ако намерите!" В.К.: И те са търсили, ама не са намерили нищо. М.Г.: Може би не са се качвали при Него, не знам. Имаше един Колю, обущар. На тази, как се казваше тя? Помагала ми е по математика. Дорито, Дорито. Живее в тази кооперация, където живее и Станка, на ЦК кооперацията, там на 6-я етаж ли, къде. Нейният вуйчо, на майка й брат. Той беше комунист, обущар, Колю. Така знаеше се за него де, че той е комунист и ятак. А иначе такива перекендета, които се прехвърляха - ту комунисти, ту не са, след 9.09.1944 година се разположиха. А за Антов, самата партийна група го изключи даже. Този беше дошъл, после си отиде, Иван Антонов. В.К.: И той беше в партийната група. М.Г.: И той беше първоначално в началото, после Жоро - Георги Йорданов, да, Колю Драгнев, Влад Пашов. С Влад Пашов имахме една дружба, хубава беше тя, когато аз - може би съм го казала. С брат Боев вървяхме. Викам: „Брат Боев, кажете на Учителя, че аз съм много влюбена във Влад Пашов, пък той не ми обръща внимание." Пък Учителят отговарял, пише ми брат Боев писмо: „Красивите картини са много хубави, когато се гледат отдалеч. Отблизо виждаш драскотините, а отдалеч виждаш панорамата." Точно това ми отговорил Учителят. В.К.: Значи хубавите картини отдалеч се гледат. М.Г.: Отдалеч се гледат.

31. БИБЛИЯТА НА САВКА КЕРЕМИДЧИЕВА Вергилий Кръстев (В.К.): Спомняте ли си нещо за Савка Керемидчиева? Милка Говедева (М.Г.): Да, спомням си за Савка няколко случая. Първо, Савка ми даде една Библия, но не ми я даде за моя, тя за съжаление остана в Мика Каишева, и то по повод на беседите, това не съм ли го казала? Може би съм го казала, че когато взеха в 1956 година беседите... В.К.: В 1957 година. М.Г.: Мисля, че е 1956 година, защото аз ходих тогава на проверка в „Боклукпром", така й викахме на фабриката за отпадъци. В.К.: Аз имам точно датата, когато е бил обискът - 6/7.12.1957 година. М.Г.: Не знам. И главният инженер, аз имах работа все с главните инженери, беше Шаралиев, Шарл му викахме ние и тогава викаше: „Гледаш ли тоя куп? А-а, една, вика, не уловка, ами как каза, ударихме тука кьоравото." Беше смисълът, че събрали много книги. В.К.: Кьоравото ударили. М.Г.: Да. И аз тогава отидох да видя. Викам: „Я, какви хубави корици, какво нещо." Та вземах някоя. „Кориците са хубави, бе", викам. - „Абе тия глупави неща какво ще ги четеш?" Нещо от тоя род ми беше казал. В.К.: Бяха събрали беседи. М.Г.: Бяха събрали там, тогава ги видях. Но какво ме пита? В.К.: За Савка. М.Г.: За Савка. И тогава един ден аз отивам, нямам Библия. Искам да чета Библията. Почнах да чета. Нещо ми е чуждо, Боже мой. Ама Учителят каза: „Трябва да се чете!" Пак почнах, пак оставям, всеки случай на Савка Библията беше - на всички места написана, тя е правила някакви задачи, обозначени. Тук това, тук - това, тук - това, тук - това, с молив. И викам: „Поне да прочета тия неща, които и Савка е отбелязала. И почнах тях да чета. Доста по-късно аз четях Библията и не един път, и не два пъти, и не три пъти, много пъти и ми се вижда от интересна все по-интересна и все по-интересна и по-интересна. Ама първият път така беше, нали? И тогава тази Библия заедно с другите книги, като вземаха беседите, аз отивам при сестра Паша и й казвам: „Ами сестра Паша, на вас ви взеха книгите, вие най-много жалите, защото вие сте ги коригирали." А и Влад Пашов ги пишеше на шпалти и преди да се печатат, носеше ги на шпалти да ги чете Паша. Паша коригираше каквото имаше да коригира, носеше ги на Учителя за одобрение и тогава се печатаха, така беше. Минаваше се много такова. „Е, да ви дам моите беседи, казвам, сестра Паша." - „Е, Милке, не ги носи тука при мене на вързопи, на туй, онуй, занеси ги при Мика Каишева." Мика Каишева имаше две течения, на нея и на мъжа й. За двете й деца. И там се получило, че някои хора проявили интерес към беседите и тя давала моите. Но какво се получи? Една беседа - отвътре извадени листа, отгоре скъсани листа, открая това. Не една, не две, не три, не пет, не знам колко беседи така разпарцаля вани до немай-къде и аз това го намерих така. А бяха занесени неразрязани беседи. Ето и тая още не е разрязана до края. И тогава понеже Паша ми каза: „Милке, ти виждаш, аз вече не виждам, за какво да седят при мене? Иди от Миката Каишева и си ги вземи." И тогава видях състоянието на книгите на какво положение са стигнали. В.К.: Казахте няколко случая със Савка. М.Г.: И Савка ми дава тая Библия един ден да я чета и почвам да чета между беседите и нея и казва, а носи нещо в ръце. Една продълговата чиния и вътре хапки, хапки, хапки от най-различни. От баницата, от кекса, от това, от онова, какви ли не парчетии. Вика: „Вземи си, Милке, вземи си, това е от Учителя." И викам: „От кое да си взема?" - „От което искаш си вземи." Взимам си от всичките по малко. „Това от Учителя, благословение е" - казва тя. Но Учителят си замина и Савка се разболя. И аз отидох да я видя в къщи заедно с Милка Аламанчева. Те бяха много, неразделни приятелки двете и Милка вика: „Колко си отслабнала, ма Савке!" - „А, не съм, виждаш ли тия бедра. Още, още трябва да отслабна. Трябва съвсем, съвсем да отслабна." - „Ма недей така." - „А, трябва, трябва." Тя от рак на дебелото черво мисля си замина. В.К.: Не, на матката, на матката. М.Г.: Пък тя девойка беше. В.К.: Няма значение. М.Г.: Може ли такова нещо да се случи? В.К.: Може. Като трябва да си замине човек от нещо, заминава. М.Г.: Но много пъти срещам Савка, отива на мястото на Учителя, на гроба и там имаше едно, като са копали на Учителя, една малка трапчинка оставили до главата му. И вика: „У-у, пък зариваха, пък това защо не го зариват така?" И майка й казваше: „Помниш ли тая малка трапчинка на гроба? Тя беше за Савка. И Савка все ходеше там и плачеше. „Какво ще правя без Теб, какво ще правя без Теб, как ще живееме?" И три месеца след това тя си замина. А беше много жизнена. Но интересно е, че Учителят на нея й разреши да се вози на колело. Паша реши и тя да се вози на колело, но тя нали е късогледа. Учителят много й се кара тогава. Тя падна. В.К.: Паша. М.Г.: Паша. Не знам къде падна. Учителят много й се кара, ама извънредно много й се кара. Нали си спомням. После помня едно друго с нея, ама аз тия неща съм ги разправяла. В.К.: Ама няма вече кой да ги разкаже. Няма кой да ги каже вече. М.Г.: Не съм ли ги казала? В.К.: Няма значение, че се повтарят. Не сте ги казали. М.Г.: През нощта готвят се вече да заминават за езерата. Вече камионът ще дойде сутринта, денковете са готови, денкът на Паша е готов и изнесен на площадката пред парахода. И по едно време, на сутринта няма го денка и тя отива при Учителя и казва: „Учителю, аз няма да дойда" - така миньорно го казва. „Е, защо?" - „Е, искам да се самонакажа." - „А защо, Паша, какво се е случило?" - „Учителю, аз оставих готов денка вънка и не го намерих." - „Веднага иди на бай Ради и кажи да ти даде други дюшеци и каквото трябва, одеала и се стягай веднага да вървиш." Спомням си това. В.К.: И тоя денк кой го открадна? М.Г.: Не можа да се открие, не знам кой го е откраднал. Дали външни лица? Имаше и на Изгрева такива, гдето обичаха да пипат, те им викаха циганите, циганската махала, тя беше долу, там, гдето са направили сега германската легация. Там беше Иван, каруцарят, там имаше барака, Лулчев там живееше, Упанишадата, тия им викаха циганската махала, защо, не знам. В.К.: Циганската махала, добре. Значи така.

30. ЛЪЧИТЕ НА ПАНЕВРИТМИЯТА Вергилий Кръстев (В.К.): Ставаше въпрос за Паневритмията. Милка Говедева (М.Г.): А, за Паневритмията. Бях на урок при Паша. Не за Паневритмията, а за „лъчите" и Учителят като никога, просто така, много пъти мисля по тоя въпрос, това е голяма чест за мене, да дойде Той да ме повика мене, специално мене, като мина покрай Тамара, мина покрай Маринка някаква беше, идва мен да повика за това. И ми вика: „Елате, сестра, ще дам нови гимнастики на поляната." Там бяха Катя Грива, може би Галето, не помня точно които бяха. Елена, не помня Елена да е била, но Катя Грива помня че беше. Няколко души и в това време, когато аз отивах с Учителя към поляната, Тамара: „Учителю, да дойда и аз." Учителят мълчеше. „Учителю, да дойда и аз." Учителят пак мълчеше и третият път: „Учителю, искам да дойда и аз." - „Хайде, ела тогава" - каза Той. И тя дойде. Тогава Учителят даде упражненията, като Той ги играеше и ни показваше как, нали. И най-накрая, за което така коригирам Ина Дойнова, ето само това, че когато се правят в „Слънчевите лъчи" едни упражнения тука, десният крак отива полукръг върху левия, не се прави опънат крака. В.К.: Прекръстосан. М.Г.: Прекръстосан. Не се прави така крака опънат с права линия, а се лико подгъва и така и казвам, че така се прави. В.К.: Опишете го сега добре с думи. М.Г.: Десният крак подгънат леко в коляното се дава полукръг към левия така, и нали левият крак е подгънат леко и се прави така. В.К.: Прекръстосва. М.Г.: А, не. Не се опъва крака така. В.К.: Бедрото и подбедреницата, както в момента го опъвате. М.Г.: Както в момента го опъвам, това в никакъв случай. Не е така. И Учителят го играеше. И освен това то имаше и някакви други грешки, които не мога да си спомня, но това ми направи силно впечатление: в 10-то упражнение на „Слънчевите лъчи" ръцете накрая са ето така. Като когато лети птицата нали, цялата така, това се прави и накрая перата само те трептят, нали, това е накрая. В.К.: Значи накрая пръстите леко трептят. М.Г.: Накрая леко пръстите така трептят. В.К.: Като перата на птица и леко леко трептят. М.Г.: Като перата на птица и леко, леко трептят. А й казвам, а тя отговаря: „А, ние питахме Веса Несторова." Аз не си спомням Веса Несторова да е била тогава, на това, защото тя беше учителка, нали, както не си спомням и Пеню Ганев да е бил. И той беше учител, нали тъй. Но той го знае. Петю, синът му каза, че баща му казал, че вярно, че е правено така. Има сестри, които са били с Учителя играли, които също така правят, а не само аз. А Мичето Златева пък го играе съвсем погрешно. Сега признай си, може да не можеш да си вдигаш ръцете, на възраст си нещо, нали, но не така, да махаш с целите си ръце. То е леко дадено така. В.К.: Както балерините дават. М.Г.: Както балерините дават тези упражнения, да. То леко се сгъва в лактите и се опъват и най-накрая така. Това е вярното упражнение, което и Учителят го даде. Ако не съм била там, нямаше да зная, а знам, не само защото съм била, а защото съм играла с Учителя, не веднъж и не два пъти. Аз не знам дали съм разправяла един случай, искам, сега ми излиза в ума за екскурзии с Учителя. В.К.: Не. М.Г.: На планината. Обикновено Учителят вървеше нагоре, освен че някои братя отиваха да палят огъня преди това. Той вървеше напред. Но много интересно как Учителят вървеше. Аз искам да Го имитирам. Той казва ето така. На пръсти стъпваше, на пръсти, нагоре когато се изкачваше. На пръсти и ритмично върви и спира, да, на 100 метра. Той казва: „Трябва да си поемеш дъх." И пак продължава. Абе колко пъти съм се мъчила да го настигна Учителя - недостигаем, а пък млада бях. Аз бях двадесет и колко годишна тогава, за да не мога да го настигна. После ние вървяхме по един разнебитен път, сега е оправен пътя, нали така, а ние вървяхме пряко нанагоре, от втората чешмичка пряко нанагоре имаше един път така от полянката, така право нанагоре се вървеше. Сега е затворен. Сега е отворен само там, дето се... За последната поляна горе, дето се изкачваме. Една сестра каза: „Ех, Учителю, вървим по пътека, ама да има хубави пътеки, пък да има и пейки." - „Ще има и хубави пътеки, ще има и пейки." И така стана. Оказа се, с Кина Стратева късно, след Учителя, тази, на Йоанна леля й, вървяхме един път и ни настигна един господин, той се оказа лесовъд, който прави пътеките и казал: „ Абе оттука вървят много възрастни хора, я да им направим ние по-полегати пътеки." И тогава направиха тоя именно път. Че направиха изтичането на водата и т.н. Той, лесовъдът, не знам как се казваше. Той се присъедини към нас и ние ходихме ей чак горе на Къркъма, дето се казва натам. В.К.: Къде е това нещо? Как се казва? М.Г.: Къркъма, дето сега ходят. Къркъма е там местността над... В.К.: На Пресоите или не? М.Г.: Не. На Пресоите. В.К.: На Пресоите или на Бивака? М.Г.: Не нашият бивак тука долу където е, нали. Нагоре, нагоре. Къркъма го викат. Не знам защо го викат Къркъма. Една поляна има там и оттам нанагоре се излиза под „Чушката". Да, така местността. Та тогава на времето с Кина много сме ходили по екскурзия, лелята на Йоанна. След Учителя, разбира се.. Не съм ли го разправяла тоя случай с този, гдето свиреше на арфа, как се казваше, Асен Арнаудов. Асен Арнаудов пристигна от Германия. И сега Учителят е на Мърчаево и някой трябва да го заведе. Аз бях там. Никой не отива на Мърчаево, а пък аз бях решила да отида на Мърчаево. И казват: „Хайде бе, Милке, заведи Асен на Мърчаево." Той един елегантен, изтукан, дето се казва, целият така облечен. В сравнение с мене де, която бях така много зле облечена по него време. И тръгвам с него, той така сакън да се не доближиш до него, така правеше с дрехите си, отърсваше се от прахта. Такъв един беше, иска да види Учителя. И вървим, мълчи той и аз мълча. Тогава нямаше рейс. Вървеше се от Владая нагоре пеш, нали. И вървяхме пеш нагоре до Мърчаево, до Темелко, където беше Учителят, завеждам го аз там. Но мисълта ми беше това, че той през цялото време мълча. Как не ме попита нищо, коя си, как си, що си, нали, или въобще нещо така да каже, нали. Или нещо за Учителя, или нещо за себе си. Цялото време беше така. Отидохме там. И това беше. Учителят го посрещна много сърдечно, извънредно много сърдечно. Говориха там, какво говориха. Аз това не знам. Другият случай е с брат Боев. Вървим за Мърчаево. И брат Боев ми разправя и ми казва: „Един ден, казва, Учителят каза, на тези места, на планините, всеки ще си има своя летателен апарат, който ще си го слага на гърба и ще отива. А ще има, вика, един, който да управлява и да върви, ще взимаш „вдишките" сутрин на Мусала, на обед може да си на Пирин, вечерта не знам къде и това." А пък аз имах много голяма слабост към авиацията. Вуйчо ми беше авиатор, дали затова, не знам. Тук мога да кажа, един случай ще разправя за тази авиация и казвам: „Брат Боев, и аз ще бъда авиаторът, нали, който ще ги карам:" - „Добре де, добре." И така вървяхме с брат Боев, той малко мъчно вървеше с крака си. В.К.: Той с кой куцаше, с десния крак ли? М.Г.: Като че десния беше, не помня. Но друго си спомням с брат Боев. Той се печеше на полянката, сутрин след гимнастиките, нали, отиваше. Правеше си една кошарка и си печеше крака там. Когато чуе, че някой иде, вика: „Там стой, там стой!" Щото той се е разголил да си пече крака, нали. „Кой си, кой си, стой там!" - „Бъди спокоен, брат Боев, няма да дойда до тебе." Някой път, така нали, се обаждаше някой отдалече. Или пък викаше: „Пашо, Паша, не пускай!" Така или Еленка, ако беше близо до него, нали, който глас чуеше. В.К.: Казвате някакъв случай за авиацията. М.Г.: А, аз бях работничка фризьорка и работех в „Анани", най-големия фризьорски салон и идваше при мене Бойдева да й правя косите. На генерал Бойдев жената. И аз тогава, нали от тая слабост и влечение към авиацията, й казвам: „Г-жа Бойдева, моля ви се, попитайте г-н Бойдев мога ли да стана парашутистка." Вика: „Добре, ще го питам." И на следващия път ми казва: „Жени не приемат, каза, само мъже." А-а, аз съм отчаяна. Идва 9.09.1944 година, аз тичам при нашите другари: „Искам да стана парашутистка!" - „На колко си години?" - „На трийсет." - „А, остаряла си вече. Не може." И така се разминах с това нещо. Та такива бяха.

29. СПАСЯВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ Милка Говедева (М.Г.): Лулчев държеше връзка с двореца и с царя. Дойдоха от двореца, но не помня какви бяха хората и казаха, че вероятно Хитлер е настоявал на всяка цена царя да отиде при него. Учителят каза, като сочеше с пръст: „Ще кажеш, че не само евреин, но и българин няма да отиде на Източния фронт." И това направи много добро впечатление на групичката, която бяхме около Него. Аз специално много се зарадвах. „Ще им кажеш - нали има такива, които поправят шосета, със значки ходеха евреите тогава - да поправят там по шосетата, да копаят." И така стана, отидоха да поправят шосетата на трудова повинност. Вергилий Кръстев (В.К.): Значи Учителят не разреши евреите да отидат на Източния фронт. М.Г.: В никакъв случай и защо, аз се чудя защо комунистите си пишат за свой актив това, че правили бунтове, че туй, че онуй. Нищо подобно. От Учителя излезе тая идея. Учителят настоя да се спасят евреите. Затова евреите в Ерусалим много ценят българите. Аз като бях сега там, разбрах това нещо. В.К.: Другият въпрос: Вие ми казахте, че в една беседа Учителят е казал, че комунистите ще дойдат. М.Г.: В една беседа, 1943 - 1944 година ли беше, Учителят каза така: „Е, сега бяха на власт земеделци, тия, ония, капиталисти, само комунистите не са били. Нека сега и те бъдат малко на власт." Но аз лично не чух „45 години", но Георги Йорданов чул, защото бил близо до Учителя, „45 години". После коментирахме. „Нека и те бъдат 45 години на власт." В.К.: Това го е чул Георги Йорданов. М.Г.: Той беше по-напред от мене, а аз седях по-назад. Не знам дали това съм казала, но ми направи впечатление. Учителят изнасяше една лекция за любовта и ни в клин, ни в ръкав каза: „Какви са тия групи и групички, дето ги създавате? Ако трябваше, аз сам щях да ги създам." Мисля си: Това, ако не е за Лулчев, името ми да не е Милка. Точно така стана. Лулчев ще иска среща с Учителя и аз почнах да дебна. Лулчев стоеше отляво към мене така до вратата и щом свърши беседата, тича, тича, тича, настигна Учителя и аз подир тях бях и иска среща с Учителя. Учителят каза: „Добре, след гимнастиките." И след гимнастиките аз пак наблюдавах да видя - отиде, той влезе вътре и имахме; обичай, си събувахме обувките пред кабинета на Учителя и той влезе вътре. Да видим, дали ще има скандал сега, си помислих аз, но Лулчев излезе много така озарен, радостен така, весел. Какво са говорили, не можехме да знаем отвънка. Това беше случаят с това. А пък Лулчев имаше навика да прави тия „Упанишадите" и не знам това дали съм го казала, но един ден отивам при сестра Паша и питам: „Абе защо така една групичка се оформява около Лулчев, лекарката Борова, Аню Андреев, тия, ония, отиват с него надолу." - „Абе, вика, Милке, ти не знаеш ли, че има хора, които обичат да им се жвака (да им се предъвква), демек това, което Учителят говори не са го разбрали, а сега той ще им го предъвква по свой начин, за да им го предаде." - „Ах, казвам, че как може така?" - „Ами на, има и такива хора", казва тя. И така ми отговори тя, но тя беше малко ядосана от това нещо и по този случай беше ядосан Учителят - защото групи и групички. Не обичаше това нещо. Като не можеш да го разбереш, какво сега, ще създаваш отделни групи и ще се правиш ти авторитет като на учител. Пък Учителят си е един. В.К.: Сега аз искам да ми разкажете за Паневритмията, за онези упражнения, на които вие сте присъствували. М.Г.: А, да. Аз мисля, че съм го казала. Аз ходих на уроци при сестра Паша. Тя ме занимаваше с всички такива математически предмети, с изключение на математиката. За Тошко Симеонов не зная казах ли ви - за математиката. В.К.: Не. М.Г.: Е, когато навлизах в горните класове, там алгебрата е по-сложна, учат се логаритмите, тя каза: „Виж бе, Милке, позабравила съм някои неща, я виж при Тошко Симеонов." Той тъкмо се беше завърнал от Германия. Там завърши инженерство, а той математика е завършил тука, така мисля. „И той може да ти помогне. Иди го помоли." И аз отивам при Тошко Симеонов и казвам: „Брат Тошко, сестра Паша ме изпрати, ако обичаш да ми покажеш малко по математика. Че аз съм частна ученичка и тия въпроси, логаритми така не ги разбирам." Пък той каза: „Аз знание с пари съм получил и с пари ги давам." И аз се връщам при сестра Паша и Аня и казвам: „Ами Тошко така ми каза - че знание с пари е получил и с пари ги дава." Ами аз нямам пари да плащам. Аз нямах пари да се храня, та камо ли да плащам. Те събраха пари, откъде събраха, не знам. „Иди го питай колко." И не знам какво той беше определил - 5 лева ли, не помня, ще излъжа. И те ми дадоха пари за няколко урока. Отидох аз, но то не се свършва с няколко урока. То е голяма материя. После ми намериха Катя Велева, една математичка, не знам дали я знаете, та тя ми даваше без пари с условие, аз да отивам рано сутрин да й паля печката, защото тя предаваше частни уроци по математика и като й паля печката, изчистя и я паля, тя ще предаде един урок на мене, някой път ми даваше и малка закуска и се връщах. Но това ми струваше много на мене, да ставам в четири часа, да ходя през гората пеш, защото нямаше превозни средства като сега, автобуси и трамвай, да отивам там на улица „Ангел Кънчев"" или „Иван Белчев" ли беше, до къщата й, да й чистя печката, да слизам в мазето, да я пълня, да я запаля, да е Топло, да я събудя и от 7 до 8 часа ми предаваше уроци на мене, а от 8 часа тя почваше с други. И така тя, като ме отхвърли Тошко, отидох при нея. Но аз искам да кажа и други случай. Ходихме на езерата и един ден Тошко му трябвало спирт, за спиртник ли е имал нещо, не знам. И моята раница, аз понеже имах една раница на коня са турили, видяли един джоб празен и бутнали шишето със спирта в моята раница. Аз видях това шише и викам: „А-а." Оказа се, че това шише било на Тошко. Като пристигаме горе на езерата, Тошко казва: „В коя раница е моето шише със спирта?" Аз като разбрах, че е негово шишето и казвам: „Братя и сестри, елате да разправя един интересен случай." Казвам: „Така и така като частна ученичка бях вече завършила химия, Паша ме прати при Тошко да ми показва по математика. Той каза, аз с пари съм получил знание и с пари ги давам. Те събраха за няколко урока пари и ми дадоха и след това не можеха повече и отидох при Катя Велева. Така че пет лева ми струва раницата, за таксата на конете, гдето я носят от долу до езерата. Един лев Тошко ще даде за спирта." - „А-а, как тъй?" Той беше много свидлив. „Как тъй ще дам един лев?" - „Ами така, един лев ще дадеш, защото в моята раница е било шишето." Но той не даде, разбира се. И така мина. И какво друго?

28. ПОГРЕБЕНИЕТО НА ТЯЛОТО НА ПЕТЪР ДЪНОВ Вергилий Кръстев (В.К.): Какво казвате? Милка Говедева (М.Г.): Бях една от тия, просто дебнех Учителя така за предсказания нещо да чуя. Групичка се сформира или някой отиде да го пита нещо и аз там. И малко нахално беше от моя страна, но все търсех нещо да разбера, какво ще каже. Така аз можах да чуя какво каза за царя, така можах ... В.К.: Какво чухте за царя? М.Г.: Ами аз мисля, че ви го казах, нали. Когато беше болен. Учителят дойде и дойдоха оттам, от двореца да питат каква е причината за болестта. „И рекох в храната, в храната вижте." Това каза Учителят. С Учителя разговорът. В.К.: Значи Учителят какво каза? „Вижте в храната." М.Г.: „Вижте в храната. Храната, рекох, там търсете." И после той нали каза и друго: „Царят умря затова, защото тези, които му предаваха, не предаваха това, което аз съм казал." Но Учителят спаси евреите. Учителят не даде войници да отидат на Източния фронт да се бият срещу руснаците. В.К.: Вие какво казахте, че сте следяли Учителя, че сте проследявали това, което казва като исторически предсказания и т.н. Друго нещо? М.Г.: Тъй изобщо когато някой се допре до Него, да пита било за болести, било за това, аз съм все там. Нали, понеже все навънка четях около поляната и щом дойде някой, викам: „А, сега нещо Учителят ще каже, хайде и аз да се приближа, така изотзад малко, ама все пак да чуя." В.К.: Сега това за храната за първи път го чувам от вас. М.Г.: Кое? В.К.: За храната на цар Борис. М.Г.: А, как не, аз съм го казвала. В.К.: Не сте го казали, да. М.Г.: Така ли? В.К.: Смятали сте да го кажете, но не сте го казали, да. М.Г.: Ама аз мисля, че съм го казвала това нещо. В.К.: Не. М.Г.: Когато арестуваха Лулчев, когато го съдиха, нали? Тази Невена Неделчева ходеше нали така за да моли, да го спаси. Учителят каза: „Аз мога да го спася, но това му е кармично. Той по-добре да приеме кармата, отколкото да иска да го спасявам!" И тогава Лулчев каза: „Да, аз ще си изплатя кармата." А когато Лулчев го питали: „Така ли ви учеше Учителя ви, да лъжете ли?" Нещо беше им казал. „Така ли ви възпитаваше Учителя?" Пък той казва: „Ако аз бях слушал Учителя, аз нямаше да съм тука при вас на скамейката, на подсъдимата скамейка." Призна си той официално. Ний бяхме там на процеса, там всичките стояхме и знаехме какво е. Даже и на Борис Николов на процеса когато го съдиха също. В.К.: Вие бяхте ли на процеса на Борис Николов? М.Г.: Бях, разбира се, че бях. В.К.: Какво си спомняте там нещо? За прокурора Руменов? М.Г.: За Борис Николов. Те го обвиняваха за това, че той е скрил златото. Пък то нали тогава в златни монети се е давало десятъка и среброто. Това беше дело пъклено на Антов. Той не беше човек. Така, как да кажа, за уважение. Ние например го изгонихме Антов от партийната група. Но както и да е, това е друг въпрос, но... В.К.: Той, Антов, защо е бил в концлагер след 9.09.1944 година? Поради какви нарушения? М.Г.: Ами аз не знам за какви, но той беше бояджийски кюп. Ту у земеделци, ту у тези, ту у широки, ту у не знам какви. Беше ами такъв всякакъв. В.К.: Анархист. М.Г.: Анархист и не знам си какъв още. В.К.: Да. М.Г.: Бил и масон, с кръв се подписвал, разказва ни, разправя ни. В.К.: Вие казахте, че сте били и на процеса и на Лулчев. М.Г.: Да. Бяхме, но той се охраняваше строго, влизаше се със специални пропуски, а ние отвънка бяхме, не бях вътре в залата, но знам. Аз не одобрявах Лулчев, искрено казано, не го одобрявах. Не го одобрявах заради неговите, нали така, женски истории и т.н. И после и с мене имаше една закачка той, но мина леко. В.К.: Така. Казахте, че имате някои вещи от Учителя. М.Г.: Да. Това е Неговият стол. В.К.: Така ли? М.Г.: Но от ул. „Опълченска" 66. В.К.: „Опълченска" 66. Той мека мебел ли е? Как е? М.Г.: Мека мебел е, да. Малко е охлузен. Покривката е от Паша. Тя ми я е дала тази, и тя ми го подари. В.К.: Гдето казвате имате и леглото на Учителя. М.Г.: Леглото на Учителя, на което си замина. В.К.: Да. М.Г.: А пък тази етажерка е също от Паша, пак от Учителя. Тя ми я даде. Аз имам и друго нещо от Учителя. В.К.: Чакайте за момент. Какво казахте? Като си замина Учителят? М.Г.: След като си замина Учителят, Аня ми ги даде. Тука се слага тефтерче и такова. В.К.: Да. М.Г.: А, имам и червена крушка, мога да ви я покажа, нали, лампичка от Учителя, имам и косъмчета от Учителя, които ми са дадени. В.К.: Ще ги пазите, ще ги съхранявате. М.Г.: Ще ги пазя. Много съм раздавала, на много хора. Останаха съвсем малко и първия босилек след смъртта на Учителя, който поникна на мястото му, и него си го пазя. Това е. А може би съм ви разправяла за смъртта на Учителя, как си замина. В.К.: Разкажете го сега. М.Г.: А, разправяла съм го. В.К.: Не мога да си спомня, отдавна беше. М.Г.: Ами когато го погребаха Учителя. Ех, вече съм ви разправяла как съм го целувала като мъртъв по лицето, по носа. В.К.: Я го разкажи тоя случай отначало. М.Г.: Учителят почина на 27.12.1944 година. Това беше една много студена зима. И всички го пазеха, така де, през нощта. Когато дойдоха да го арестуват, беше сутринта. „И къде е Дънов, къде е?" - Викаха там полицаи. Каза им: „Елате, вижте Го." Борис Николов ги заведе в салона изложен. „А, самоубил се." - „Не, казва, Той си замина от болестта - пневмония." Нали е човешка болест. В.К.: Те смятат, че той се е самоубил. М.Г.: А те казват точно това, да. И така, и вървеше версията, но както и да е. Учителят беше казал: „Когато комунистите дойдат, аз ще си отида." На Савка го беше казал. Беше изложен на поклонение, докато дойде разрешението от Георги Димитров, да бъде погребан на това място, на което е. Минаха три, четири дена. И заради това трябваше да стои изложен. Не се палеше печка в салона, защото не бива, нали, да не се разлага тялото. Стоят до 10-12 часа вечерта, па си отидат. Рядко някой оставаше до един часа. Аз един път останах през цялата нощ да будувам до тялото му, към пет часа сутринта си отидох и тогава сама, много се молих на Учителя: „Прости ми, прости ми, че аз съм в тая партия, прости ми, че сгреших, че не те послушах." А що не хвърлих още тогава билета? Две години аз не ходех на комунистически събрания след Учителя, колебаех се. Мислех, че не трябва да ходя, че аз съм виновна за смъртта на Учителя. Една угроза на съвестта страшна изпитах тогава. И като минаха двете години, а те ме водили на учет в партийната група, без да знам, аз като студентка. Отидох при брат Боев и казвам: „Брат Боев, аз така и така." - „Ами виж какво да ти кажа, Учителят каза - навсякъде трябва да имаме хора." И мен ми се отвориха широко очите и казвам: „Е, какво да направя? Значи трябва да се върна тогава, щом трябва навсякъде да има хора." И това ме накара да се върна. И когато отидох първия път на партийната организация, те ми казаха: „Ами ние си я водим, ние не сме я откъснали" - един от колегите ми там, състудент. И така стана. Ама мисълта ми беше за това пазене на Учителя. И когато през нощта аз останах сам-сама всички си отидоха, тогава аз след дълги молитви и плачене и това и онова, почнах да целувам Учителя по челото. Ама по очите, та по челото, та по носа. Там някой ми казваше: „Не по устата." И така, и ръцете му целувах. И Учителя как си менеше физиономията, нямате представа - ту ставаше като жив, ту ставаше като обикновено заспал човек, но някой път така просто гледаше, като че ли аха ще проговори, такова нещо изпитах. И когато после дойдоха да пеят: „Пред Теб припадаме, Господи", после пя Катя Грива, Мичето Златева свири, Асен Арнаудов на арфа. Ябълки ли бяха или портокали, не помня, като че ли ябълки, като се свърши това, към четирите посоки, където бяха, се отправи един плод към тях от ябълки. Казаха: „Учителят ни благодари." Много беше интересно. В.К.: Нещо да си спомняте за самото погребение, защото чуваме сега различни легенди. М.Г.: Да, ще разкажа. А на самото погребение много народ, извънредно много народ. Дойде разрешението и аз даже ходих при тази Драмалиева за разрешение. Ходих аз, как се казва Магдалена, сестрата на Димитров - Баръмова, да се разреши. Обаче аз бях нула пред това, което другите бяха направили. И така на самото погребение вече се разотидоха. А този, Боянчо Златарев, направи ковчега много солиден така хубаво, с орнаменти, това, онова, а пък Гради Минчев го изкопа гроба и още един май някой още беше и доста по-дълбок, отколкото обикновено. Като решиха да сложат по половин метър така колове на четирите краища, за да не слагат сандъка направо на земята, а да бъде на колове. Когато всички се разотидоха, останах аз, артистката Цветана Арнаудова, Гради Минчев. Боже, кой беше още не си спомням и изведнъж се чу един звук: „Ву-у-у" и така се раздвижи пръстта от гроба и се смъкна долу - равномерно сандъкът. „А-а-а", аз изкрещях, „А-а-а, Учителят не иска да е у въздуха." И това беше, и сложиха отгоре още пръст. В.К.: Сега ето виждате как хубаво вие го разказвате, а те го разправят по съвсем друг начин, че Учителят се извлякъл, че се дематериализирал. М.Г.: Не знам, нищо не видях. Това, което видях, това казвам. В.К.: Но се слегна пръстта. Значи предварително се разтърси наляво и надясно. М.Г.: Да, просто разигра се и хоп. В.К.: Пръстта се разигра и после леко се слегна нанадолу. М.Г.: Леко се слегна нанадолу. Това е. Савка Керемидчиева ходеше всеки ден там. „Какво ще правим без теб, Учителю?" И до главата на Учителя на заринатия гроб имаше едно малко като трапче такова, мънинко. И три месеца след Учителя си отиде и тя, Савка. И майка й вика: „Той си я прибра." В.К.: Какво казвате - имаше едно малко трапче. М.Г.: Като дупка така - малка - до главата на Учителя и майка й твърдеше, че това трапче за нея е било приготвено - за Савка. В.К.: Тереза Керемидчиева. М.Г.: Тереза Керемидчиева, майката на Савка. Тя беше много разположена към Учителя, но сестра Тереза не беше към мене разположена. Не, не знам защо. Но Савка, да. Савка като излизаше от Учителя, а Учителят й даваше най-различни хапки - от това опитала, от онова опитала, и после вика: „Вземи ги тези неща." И вика: „Това е свещено, вземи си, вземи си една хапка от чинията на Учителя." Тя така Го боготвореше. Но имах чувството, че тя понеже някак си е любимка на Учителя, но нито Елена, нито Паша, а Паша беше по-въздържана така де, ама не я харесваха нещо. Тя беше нещо като дете. Така детски характер имаше. В.К.: Да, то е и ревност между другото. М.Г.: Е, едва ли ревност, Паша беше много разумен човек. За да й даде Учителят диплома само на нея, значи явно, че я заслужила. В.К.: Каква диплома й даде Учителят? М.Г.: Ама не знам, не съм я видяла. Анина ми каза. Нали, за дипломата. Паша беше много дискретна. Хем всеки ден бях при нея. Отивах и викам: „Има ли нещо за Мунчо?" За ядене, защото аз бях гладна и миех чинии, шетах, туй, онуй, нали ми предаваше уроци. В.К.: Каква диплома й е дал? Учителят я написал върху хартия? М.Г.: Учителят й я дал, да, че единствено тя е завършила Школата и й е казал: „Ти най-малко неприятности си ми създала." В.К.: Вярно ли е това? М.Г.: Той уважаваше и двете - и Паша, и Аня, нали, но сестра й Аня беше като помощник на Паша. И аз съзирам сега като чета беседите някъде, кое е от Аня, и кое е от Паша. Понеже знам езика им, нали? В.К.: При самото редактиране. М.Г.: При самото редактиране на беседите. В.К.: И сега като ги четете, виждате ли го Учителя вътре в беседите? Защото аз виждам издания така променени изцяло. М.Г.: А, не, аз освен оригинала на Учителя не признавам другите. Това гдето сега този д-р Стратев прави, а, не, не ги признавам или другите. Аз това ръководство не го одобрявам. То е хубаво за публиката, които нищо не знаят, но не и за нас, старите които сме били. В.К.: Вие казахте, че познавате стила на Аня Теодорова. М.Г.: Да, понякой път срещам някои в самите беседи, да. В.К.: Защото тя е помагала на Паша. А виждате ли кое е и на Паша? М.Г.: А виждам кое е и на Паша. Паша беше много изискана. Извънредно изискана. И затова, когато отиваше при Учителя някой път, нали за корекция или нещо, Учителят казва: „Аз оставям на теб!" И тя се връща при Аня, но не споделя с мене, но с Аня. „Знаеш ли, казва, Учителят не направи никаква корекция. Казва: Оставям на теб!" И така на нея й е драго, пък и нам ми е драго, защото ми е учителка. Това е, което съм чувала. В.К.: Защото има много голямо доверие. А при Аня как беше? А при Аня, когато редактираше? М.Г.: Е, Аня и тя помагаше. Паша го преглеждаше. В.К.: Значи вие на този етап може спокойно да прецените коя е редакцията на Аня Теодорова. М.Г.: Да, да. В.К.: Понеже познавате стила. М.Г.: Има някои такива изрази, да казвам си: Тука Аня е работила. В.К.: Защото нашето поколение не знае тия неща. Ние не познаваме. М.Г.: А, беше интересно да ги слушаш двете рождени сестри да споделят какво им казал Учителят.

27. КАК СЕ РАЗУЧАВАХА „ЛЪЧИТЕ" ОТ ПАНЕВРИТМИЯТА Вергилий Кръстев (В.К.): Сега тука вие ми показахте една снимка - тука пише 20 септември 1933 година. Пише: „Спомен от Борисовата градина". Тогава така сте били, когато отивате при Учителя. Милка Говедева (М.Г.): Когато бях при Учителя, бях така, в тоя си вид. В.К.: Значи това е в Борисовата градина. М.Г.: Не, това е входът. Тука, гдето се отива към Учителя, тая голямата алея, широката, нали, гдето отдолу сега има тунел. Та така беше. В.К.: Да. Тука виждам една снимка, вие сте седнали. Това са от ония, младежките години, 1932-1933 година преди затвора. В.К.: Преди затвора, да, преди затвора. М.Г.: Един имаше, казваше се Сугарев, но кой беше, не виждам без очила тука. Това е една нелегална група. Тука е и Копчев. Тука е генерал Копчев, тука е брат му, аз съм тука, те понеже искаха да ме правят снаха на генерал Копчев, пък аз не се съгласих, че нещо окото му беше ранено и т.н. Но това е партийна снимка. В.К.: Това са от първите години. Да. Ясно. М.Г.: Един път отидох при Учителя, видях го навънка и Го попитах. Гонеха ме като комунистка. Казвам: „Учителю, докога ще ме гонят като комунистка? Дотука ми дойде!" - „Ами да ти кажа, ти едно време гонеше богомилите. Затова те гонят сега като комунистка. Нищо, ще мине и това." И действително това ми е на главата, за съжаление ще кажа още нещо. После започнаха да ме гонят като дъновистка. А сега пък нашите братя за съжаление пак: „Ах, остави я тая комунистка, какво имаме общо с нея?" Въпреки че си хвърлих билета, пак не ме приемат. В.К.: Значи през времето на Учителя те гонят като комунистка. След заминаването на Учителя комунистите те гонят като дъновистка и сега като си отидоха комунистите и тези нашите не ви приемат, защото сте комунистка. Нито при едните, нито при другите. М.Г.: Много неприятно, да, много. Просто как да кажа, така ме боли сърцето за това. Е, сега не ми трябват мене помощи, които дават. „А, остави я тая комунистка." Боли ме. В.К.: Боли те. Болезнено е, разбира се. Вие знаете ли, понеже и аз също не съм от братски среди, мен също ме възприемат като чужд, макар че аз им върша работата. М.Г.: По-добре от тях. В.К.: По-добре от тях, сто пъти по-добре от тях, но те но те ме възприемат, че аз съм чужд и това ме много дразни. А от друга страна това ме амбицира, да я свърша работата, ха-ха-ха. М.Г.: Може би и така е правилно. Не знам. Сигурно. В.К.: Имам усещането, че ви разбирам. М.Г.: Че ме разбирате и мене. Да. В.К.: И мен също много ме боли и много ме дразни. М.Г.: И после нещо, което ме дразни, която съм била и дето се вика и пребила с Учителя. Паша като отиде при Учителя и се върне и казва: „Учителят тъй каза, тъй каза." Тя говори на сестра си, ама аз съм отишла на урок и слушам тия неща, нали? Значи знам много неща от дето е казал Учителят, те не са го и виждали даже, а сега се бият в гърдите, че са били и пребили. А пък, мислех си днеска точно това, нямам против никой и нищо, и не искам. Искам всички хора да обичам, но се пишат вегетарианци от рождение. Абе как си вегетарианец от рождение, когато аз съм идвала например при Гита в къщи и съм виждала, нали така, как е хранила децата си с кюфтета или не знам какво им е правила там, а сега казва от рождение. Виж като си дошъл на Изгрева като мене, макар че аз по-голяма, а те може би по-малки, тогава де, то е редно. Ама да кажеш от рождение, това е лъжа. В.К.: Да, лъжата си е винаги лъжа. М.Г.: Лъжата си е лъжа. В.К.: Вие спомняте ли си нещо от Паневритмията? Сега разучаваха Паневритмията и ми казаха, че вие нещо сте казали за някое упражнение. М.Г.: Аз реагирах, защо ли? Защото - ще ви кажа и това. Когато беше Учителят, когато аз вземах уроци при Паша, нали частна ученичка бях, така, даже и в университета ми помагаше, дойде Учителят един ден там, бяха няколко души на поляната, дойде и каза: „Елате, сестра, ще дам нови гимнастики - за лъчите." В.К.: Ама казва и на вас. М.Г.: Дойде лично да ме покани. „Елате, сестра, ще дам нови упражнения, да се научат." Мисля, че беше Катя Грива, може би Елена Андреева е била, не помня за Веса Несторова. Ще кажа защо заради Веса, макар че Учителят имаше хубаво отношение към нея, и не знам кои други още бяха. В това време Тамара на този Атанас Николов: „Учителю, да дойда и аз." Учителят мълчеше. „Учителю, да дойда и аз." Учителят пак мълчеше. И накрая: „Учителю, искам да дойда и аз." - „Ела", каза. Та да направим една група от десет души за единия лъч. И така аз отидох и аз знам много добре „Слънчевите лъчи", че накрая на 10-то упражнение, нали се прави „летенето" така и накрая само с китките се махаше така, прави се трептене на китките. Аз твърдя това, защото го помня така, нали когато затихва летенето, трептенето на перата на птиците, то почва накрая само така. А сега ми говорят: „Не, не е било." В.К.: А те как го правят?" М.Г.: А те го правят без това трептене. И аз казах на Инчето, Ина Дойнова, защото тя се самоизтъкна там да предава гимнастиките, и казвам: „Инче, това не е правилно. Учителят дойде и ме повика и ми каза така и така." Ина: „Ние питахме леля Веса и леля Веса каза, че не е вярно." Връщам се в къщи и звънвам на Веса Несторова и викам: „Весе бе, защо ти така си казала?" Веса: „Така е." Викам: „Не е така. Дойде Учителят, лично ме покани и мене на гимнастиките тогава, когато ги даваше и това е." - „Така е." И телефонът се затвори и аз повече какво сега. Веса Несторова е авторитет, аз не съм авторитет. В „Слънчевите лъчи" 1942 година, в която е взела участие, няма описано трептене на ръцете. Не са го описали точно. Виж, Веса не е била комунистка. Аз съм била комунистка, не съм авторитет значи. Така го изтълкувах аз. Дали е по тая линия или как, не знам, но сигурно е по тая линия. И затова така стана. И затова направих бележка на Ина. „Не, ние Веса Несторова." Викам на ума: „Сега търсете си авторитетите тогава за тия гимнастики, щом смятате, че Веса ви е авторитет." Но и Веса преживява горката сега много тежки моменти в Грузия. Тя е там. В.К.: Да. Не трябваше да ходи там, но отиде. М.Г.: Това е то любовта. В.К.: Разкажете ми колко снимки имате вие от Школата. Тази снимка с Учителя. М.Г.: Ама много са снимките. Ама аз не мога да ги намеря. Няма да крия. В.К.: По вашия образ от едно време ще ги търсиме. Аз виждам вече как изглеждате и представлявате през времето на Учителя и ще ги търсиме. Вие казвате, че в Мърчаево имате една снимка. М.Г.: В Мърчаево видях една, видях я, как държи в салона лекция Учителят. Но не знам дали не бях така с ръката, щото се криех аз, нали, от това да не ме видят. В.К.: И ви има на някои снимки на Паневритмията, така ли? М.Г.: И на Паневритмията ме има, и на езерата ме има, ама след Учителя. А във време на Учителя на Паневритмията ме има, ама где са тия снимки, не ги знам. В.К.: Да, ясно. Да. Значи от ония години. М.Г.: Исках, на Николай Дойнов му казвах: „Абе, Николай, искам да видя някои снимки от Учителя. Ама не ми дава Йоанна, викам. Как да стане?" - „Ех, вика, ще видя." Аз купих от него една снимка с Учителя.

26. УЧЕНИЦИ ПО ДУХ И ПО ПЛЪТ Вергилий Кръстев (В.К.): А как сте прекарвали Нова година? С Него? Милка Говедева (М.Г.): Новата година хубаво беше при Учителя. Варяха се картофи, даваше се житце, е и по някой плод някой път. Някога някоя ябълка се поднесе, нали, имахме братска градина голяма. Учителят говореше най-напред, пеехме песни и след това вечерята. Четеше се някоя беседа, песни, беседа, молитви, нали така и накрая вечеря. Вечерята се състоеше в това. И не знам, така до 12 часа седяхме и след това всеки се разотиваше. Така беше. В.К.: Учителят не беше ли заснеман? М.Г.: Не желаеше да го фотографират. Но въпреки това Го фотографираха много. И един път каза: „Хей, какво е това?" - каза. Ама така някак-си. Не знам защо не обичаше, а само на тази Щилянова позира. Тоя портрет, гдето е с бялото шалче, на нея доброволно й позира. И имаше една интересна картина, която беше рисувана, мисля че от тази, този, дето свиреше, как се казва, дето свиреше при Учителя - Симеонов, - жена му, Цветана Симеонова. Тя беше също художничка. Аз нямам от нея хубави спомени, но както и да е. Долу са минералите, после са дърветата, след това са животните, после са хората и най-после ангелите и слънцето най-горе - Бог, окото. Много хубава. Къде отиде тая картина, не можах да разбера. Много хубаво направено беше. Да. В.К.: Цялата еволюция на живота. М.Г.: Еволюцията на живота, да. Да, това е. Учителят стъпваше на пръсти. Ние като ходехме на Бивака, не ходехме по сегашната пътека, както е, а имаше една права пътека нагоре, която се излиза на тоя „Камък на съкровището" и оттам се ходеше нагоре. Учителят казваше, че на всеки сто метра да се спираш, вземаш две-три вдишки и пак продължаваш. И един ден аз рекох: „Аз ще Го изпреваря тоя, нали е стар." Така си разсъждавах аз и хукнах да бягам. Не мога да Го стигна Учителя, бре, не мога да стигна Учителя. А когато Той спираше... Мен ми беше неудобно да мина пред Него, в никакъв случай, нали, не е красиво от моя страна. Но Той вървеше винаги напред, Учителят. Стъпваше на пръсти и казваше: „Не се клатете ни на ляво, ни на дясно така, така, на пръсти и после на петите, на пръсти, и после на петите. Защото, казва, който стъпва на петите, разклаща мозъка." Това беше така. Един ден Веса Несторова беше дошла при Учителя и стоя дълго и заваля дъжд. А излиза навънка и вика: „А, Учителю, дъжд." Учителят беше загърнат с пелерината си. Па ние всички, които така зяпахме и седяхме около, все около къщата на Учителя и под прозореца да чуем нещо. Учителят казва: „А, да, дъжд вали." Свали си така много елегантно пелерината и я загърна също тъй елегантно Веса и каза: „Сестра, утре ще ми я донесете!" И всички: „А, Учителят загърна със своята пелерина Веса." Щото смятахме, че Веса е любовчийка и не бива, нали? И това беше един много добър пример за това. А искам да кажа, сега ми дойде на ума и нещо друго. Имаше една Мария - „захарната" й викаха. Тя идваше отдалече, от 3 часа през нощта ставаше, за да дойде на беседа в 5 часа. Може да си представите от Захарна фабрика ли, оттам ли, затова й казваха „захарната", не помня. И купила две гевречета ли, едно ли, не помня как беше, но като свърши беседата, Учителят излиза така с групата обикновено и говори, и тя понеже станала рано, огладняла, хапва и отчупва, и дава на Учителя, и Учителят взима. А пък тя ходеше много така, как да кажа, разпарцальована и не беше чистоплътна някак си така, видът й, сиромашка жена. Викам: „У, как взима Учителят от тази да яде." Нали така с погнуса хората казват, как ще вземе от нея да яде. А Учителят взема от нея и с такава любов яде геврека, който тя Му даде, че всички останаха така изненадани. Как може от Мария-захарната да яде геврек. Това е. Разтълкувай си го. Сестра Аня Теодорова ми е разправяла, че когато отиват със сестра си Паша да следват в Югославия, тя се запознала с един младеж, който така много й харесва и готова вече да се оженят. Сега какви са им били отношенията, не зная. Но причината, аз я попитах: „Защо вие, сестра Аня, не ходите на Младежкия клас?" - „Има си причини" - ми каза тя. И после ми разправи този случай, че се е запознала с един младеж, с който е искала може би по-интимни връзки да създаде, да се ожени. Но не станало и се връща тука. И сега тя, от високия идеал, така смятам аз де, на чистота и на това, може би е имало разменени целувки я, аз не мога да кажа нищо, нали, тя не ми го е казала. Но тя смята, че не е достойна за младежкия клас. И затова тя не ходи, предвид на тая й връзка, която е била с този младеж. А сестра Паша ми е казвала: „Гледам, Милке, хората, двама млади вървят и се питам: хъм, тия обичат ли се? - Не, не са искрени. Лъжат се, лъжат се." Ето, това е. В.К.: Сега, става въпрос, че Аня е отишла при Учителя да Го пита, така ли? М.Г.: А, и след това сестра Аня отива да пита Учителя и да казва: „Ето такава имах една връзка." Учителят казва: „И даже да не искаше да го срещнеш, ти трябваше да отидеш, защото това ти беше в кармата предвидено, да видиш тоя именно човек." В.К.: Да срещнеш тая душа. М.Г.: Да срещнеш тая душа именно, навярно от минали животи, с която трябва може би съвсем за едно ръкостискане, но ти трябва да го видиш тоя човек. Та това беше.

25. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ Вергилий Кръстев (В.К.): За евреите. Милка Говедева (М.Г.): Спомням си, че дойдоха във връзка с това, нали Лулчев държеше връзка с Учителя, с двореца. Той някак-си, мое впечатление за Лулчев, не знам, понеже аз отблизо го познавам, ходила съм при него, имам един случай не особено приятен с него и казах ли аз за калта, за локвата и за това? В.К.: Не. М.Г.: Не съм ли казала? Добре. Тогава ще разкажа. Аз така понаучих малко от Учителя, че големият нос е култура, че голямото ухо е мъдрост, че туй, че онуй, и почвах да се влюбвам, в мойте млади години, в хора с такива носове. И отивам един ден и му казвам: „Брат Лулчев, аз не знам защо, на, влюбвам се." Тоз носът му голям, пък аз нямам голям нос. А пък един ден, как стана така, не знам. Но Учителят беше казал, че трябва да пиете вода от извора. А не от локвата. И аз казвам, казах и на Учителя, но Той ми каза, че много се занимавам с любовните работи. Пък Лулчев каза: „Ти си била при извора, а сега идваш при локвата." И аз се стреснах изведнъж и казвам: „Как? Той локва? Ами щом е локва, аз какво търся? Аз искам извор, не искам локва да пия." И това беше. И това е останало в съзнанието ми. И сега един ден идват от двореца да питат. Нещо ставаше дума, ама аз дочувах, нали, така между братята и сестрите, говореше се, че на царя му искали войска за Източния фронт и Хитлер настоявал на всяка цена да се пратят български евреи там, пък даже и войска да се прати на Източния фронт. Даже имах една братовчедка, не знам дали трябва да кажа случая, която отиваше, караше хората да бият барабан, да събират техници, инженери, за да се пращат. Даже и мен ме беше помолила. В.К.: Къде да се пращат? М.Г.: Да работят в Германия. Даже мен ме беше подредила да заминаваме. Тоя случай не знам дали съм го разправяла. В.К.: Не. М.Г.: Че тя дойде при мене горе на Изгрева с майка си и казва: „То, аз, за други две братовчедки наредих, ще дойдеш ли и ти? Иди питай Учителя." - За да отида в Германия. Пък аз казах: „Ако ме пратиш на Източния фронт." Тя каза: „Е, много искаш. Иди, иди питай Учителя." Интересно, че Учителят ми каза да ида. Но моята мисъл е, за Виена беше тогава. Защото майка ми може би е учила там пеене, дали заради това Учителят е искал да ме прати. В.К.: А тя събираше хора да работят? М.Г.: Тя събираше хора, по линия на Дома на техниката я пращаха по западни покрайнини, надолу към Солун, към Бяло море. Който иска, да отиде да работят там. Нали тя беше завършила вече инженер-химик и я пращат. И аз никак не одобрявах нейното. Щото комунистка бях, нали? Учителят знае, че съм комунистка. В смисъл как ще отида аз там? И затуй на нея й казах тъй: „Ако ме пратиш на Източния фронт." Тя каза: „Много искаш." И така с тоя случай. Но тогава дойдоха при Учителя, нали някои. Казаха, от двореца са, от двореца са. Ама кой каза, аз не помня. Да питат, да пратят там едни в Германия. В.К.: Къде да пратят? М.Г.: Да пратят там евреи в Германия. В.К.: За концлагери? М.Г.: Не за концлагери, а за пушечно месо, сигурно и за концлагерите, где да знам, да пратят. Не зная. Нали ги събираха евреите отвсякъде. Учителят казваше: „Не само евреите, но и никакъв български войник няма да се праща за Германия. Като им пречат тука, да идат, да ги пратят да поправят шосетата." Нищо. Туриха им тия значки жълти, какви бяха звезди и ги пратиха да поправят шосетата по България. И така евреите бяха спасени, не от другарите, които сега си пишат това, че те понеже дигали митинги, че туй, че онуй, та спрели, въздействували на царя, за да не ги прати. А защото Учителят каза това, да не ги пращат, нали. Та според мене е дело на Учителя това. Това е, което зная. В.К.: Да. За Звездински. М.Г.: Брат Звездински, Димитрий Звездински. Той беше много мил човек. Аз нали след като напуснах де и ме подгони полицията, напуснах Изгрева и ме подгони полицията, първата вечер вече нито можеше да се спи в къщи. Аз станах готвачка, перачка, чистачка, каква ли не, джамджийка. Всички професии, каквито може вън от фризьорството да се работи, ги работих и един ден няма вече къде да се крия, отивам при брат Звездински, когото познавам, щото той ми каза: „И аз съм бил по твоя път комунистически. Но после познах Учителя и разбрах, че тука е истината." Той живееше с брат си, Милчо ли се казваше, забравих. В брат Стоименов там. И отивам там и той казва: „Не бой се, сестра, не бой се." А брат Стоименов живееше близо до гората тогава, нали. „Не бой се." Вика: „Аз имам едно легло и брат ми има едно легло. Ама тука на масата ще ти постелим, по средата." И аз се оглеждах, ако дойде полицията през вратата може ли да се скача из прозореца. Ха-ха-ха. Нали човек в такъв момент се оглежда къде да бяга. И виждаш, дума да не става за спане. Цяла нощ прекарах така. Та първото ми укриване и идване на Изгрева за спане беше там при брат Звездински. Това е, което мога да кажа. В.К.: Значи той е минал по същия път? М.Г.: Той е минал по същия комунистически път. В.К.: За Лулчев? М.Г.: Невена Неделчева беше близка с него. Аз от нея научих, че и тая, моята малката сестра, преродената, е била интимна с него. Щото той имаше такива връзки с млади момичета. Друга една сестра, която стана комунистка и редакторка в „Работническо дело", няма да й кажа името, специално ме помоли да не кажа. И тя беше близка с Лулчев. Изобщо той имаше контакт така с доста хора, нали? С мен се опита един път, сложи ме на коленете си и аз казвам: „Какво искате, да ми предадете някакви влияния ли?" Казва: „Не." - „Тогава ме освободете." И така беше, посягаше така, някак си, не знам. В това отношение не стана. После видях един път как той бий Йордан шофьора. Жестоко го би. За какво го би, не можах да разбера. Нали той имаше „Упанишада" там някаква, но един ден Учителят му каза в една беседа, ама не се обърна лично към него, ама то се разбираше, че е за него: „Какви са тия групи и групички, които сте ги създали? Ако трябваше, аз сам щях да ги създам." Рекох си, това ако не се отнася за Лулчев - на. И действително после той искаше да се... За тая Упанишада там. Ами след всяка лекция и аз питах сестра Паша. Викам: „Сестра Паша, след лекцията с Учителя една група се отделя с Лулчев и отиват там." - „Милке, това са хора, които не разбират Учителя. И знаеш ли какво, както на едно малко дете, което не може да яде, майка му дъвче храната, пък после му сипе, тя направо не може да яде, и после му слага в устата, така той предъвква беседата на Учителя и им я казва." И така някак си ми се видя малко странно, не знам как. Там беше д-р Борова, Невена Неделчева, отчасти Елена Андреева, аз Елена по-късно не съм я виждала, де, ама то в младите години е била тя. Елена беше също негова приятелка. И кой още ходеха. Най, как да кажа, привързани към Учителя бяха Савка и Паша. Паша в никакъв случай не допускаше такива неща. Не. И често казваше: „Ревнива съм, Милке, за Учителя, ревнива съм. Не давам лошо да се говори. Не давам неистина да се говори." И права беше. И затуй и аз приех това нейното. Ревнива съм за Учителя. И като гледам сега някои, които защитавах и се бутат по ръководството, които не са заслужили, които имат такива... В.К.: Да, човешки истории. На какво се дължи това, че след заминаването на Учителя тази власт, новата комунистическата власт се настрои срещу братството, срещу Учителя и срещу привържениците? М.Г.: Той Лулчев каза така. Те го питаха, той ли ви научи така да говорите ли, не знам какво беше. Пък той вика: „Господа, казва, ако аз бях слушал думите Му, които Той говореше, аз нямаше да съм сега пред вас тука!" Значи той си призна, Лулчев си призна. „Аз нямаше да бъда тука пред вас сега на тази скамейка." В.К.: Това го каза на съда. М.Г.: В съда го каза и това му прави чест. Но Невена, доколкото знам и които там близки, искаха да го спаси Учителят. Учителят каза: „Ако аз сега го спася, следващият живот кармата му пак ще бъде." Тогава отидоха и му казаха, и тогава той се съгласи да не се отменя кармата му. Такъв е случаят. В.К.: А после как се развиха нещата, че започнаха да гонят Братството? М.Г.: А след това, пред вид на това, че Лулчев е имал връзка с царя, обърнаха се против Учителя, като казаха, че ето, съветникът, който е бил, един вид подстрекател и виновен е Учителят. Ето това. А всъщност Учителят много добре каза, аз и миналият път го казах: „Царят си замина затуй, защото не слушаше моите съвети, но и тез, които му ги предаваха, не ги предаваха така, както аз съм ги казал!" И това беше истина. Това се отнасяше за Лулчев. Учителят няма да го каже пред цяла аудитория това, ако не е истина. Първо Учителят никога не лъжеше. Учителят говореше винаги истината, нали? „Аз съм отговорен, каза, да ви говоря истината. После аз не говоря само на вас." Много пъти го е казвал. „Аз не говоря на вас, а моите ученици не са тук. Те са в света." Така казваше. И ние сме един вид парлама, ли, какво ли да го кажа аз, на когото говори той. „В света са, казва, моите ученици." И на мене ми направи впечатление, гледай пък ние уж се смятаме за ученици. Аз не можех да разбера, защото мислех, че са ученици само тез, които са в младежкия клас. Аз така разсъждавах. Те са чисти, те са светци, макар че виждах Тодора, Ангел, тия, ония там, нали, не са така абсолютно чисти. Но где да знам, те може да имат повече знание от мене. Така преценявах аз. Имах чувство на малоценност. Пък може и да не съм била заслужила. Аз и сега още не се смятам ученик, въпреки че изпълнявам много неща, които, ех, много неща, колкото мога. Това Учение е за вековете, то не е за един живот. В.К.: И за последните дни на Учителя. М.Г.: Учителят много интересно, че Той си замина в кой ден беше? - В сряда. Чакаха разрешение за погребението. Чак след неделя мисля дойде. И това беше в надвечерието на Новата година. Аз искам да разправя един случай, как сме посрещали Новата година. Това беше в надвечерието на Новата година. И тогава... Аз забравих за какво говорех. В.К.: За тия, които са идвали да го арестуват. М.Г.: Най-напред идваха да го разпитват. Аз този случай го казах. Нали, че единият беше такъв, зле настроен към него, а другият беше добре настроен към него. Злият е разбойникът от лявата му страна, а тоз, добрият разбойник е от дясната му страна. Учителят така ги окачествяваше, като ни разправяше на нас. Но после те не се съгласиха само с това другарите, те решиха, вероятно сметнаха, че Той е. виновен, че и Той е от тоя тип като Лулчев или какво, може би, и издават заповед за арестуването му и заповедта идва в момента, когато Учителят си заминал. Учителят си замина в 5 часа и 45 минути сутринта, и в осем те издават заповед за арестуването му. Да го арестуват, нали, така нахвърлиха се на Борис Николов и казаха: „Къде е вашият Учител?" - „Елате, ще ви заведа." Беше изложен в салона там. И те викат: „А, самоубил се!" - „Никак, защо? Пневмония имаше." Д-р Овчарова, мисля беше оная, която идваше тогава. Та така протече тоя въпрос. А аз не знам дали казах - всички влизаха вечерта, преди да си замине. Аз пък ходех тогава, другарите ме пращаха по укрепване на властта, та нямаше как, не знаех какво да правя. Побързах да се връщам, ходех до близки села и бързах да се връщам, да видя как е положението с Учителя. Спомням си, че от Кумарица Му носех мляко, биволско мляко, но вечерта, когато дойдох и когато бях, всички бяха там вътре. И аз исках да вляза вътре, пък те не ме пускаха. Викам, поне в антрето да го видя, и аз го видях, вече той бе с отворени уста, хъркаше, беше в безсъзнание. Излезнах и като видях пред себе си така жици, жици, жици и такива едни като пликове на върха закачени: „Петър Дънов почина, Петър Дънов почина". И аз си търкам очите и казвам: „Не, това не може да бъде." Но нали? И пак като погледна, пак жици, виждам пред себе си жици, жици и на тях жици до едно като телеграма. Това, с такова впечатление останах. Това ми беше последното виждане с Учителя на живо.

24. ЖИВИТЕ ОКУЛТНИ ОПИТНОСТИ Милка Говедева (М.Г.): Беше 1944 г., вероятно към лятото или пролетта, Учителят беше вече отишъл в Мърчаево. И той беше казал: „Когато се намерите в тежко положение, извикайте ме, макар и през пространството, аз ще ви помогна." И аз останах на Изгрева. Много хора нямаше вече. Едни в Мърчаево, други кой накъдето намери. Паша беше отишла в някакво село, не знам точно къде беше, при някаква наша сестра и дойде на професор Козарев, който беше комунист, жената да й правя косите на апарат, тъй като брат Ради ми беше донесъл апарата с разрешение на Учителя там. И аз правех фризурата и тя ми помагаше впрочем по математика, а аз вместо това правех тези услуги. Таман й навивах косата цялата на това и изведнъж идват четирима полицаи. Аз живеех в един сутерен, така ниско долу и се виждаше какво има вътре. И като видях четиримата полицаи, изтръпнах и изведнъж се сетих за Учителя, че Той каза: „Когато сте в тежко положение, повикайте ме." И само видях, че полицаите държат нещо, нещо като картичка така. Викам: „Това дали не е моя снимка?" Но се сетих за миг, че аз в полицията имам 32 пози - така, така, така, вън от това, което са ми взели те, но навсякъде аз съм намръщена. Даже имам една книга, която Нецо Гарвански е написал, както сме в полицията, нея мислех да ви донеса, да ме видите, но забравих. Та навсякъде съм намръщена и казвам; „А, тогава аз ще се смея, ще кокетирам с тях." И като излизам в антрето, връзвам си една панделка тука така като кариочка и почвам да кокетирам с тях: „А, кого търсите, как, що?" И единият от тях, който беше, казва на по-предния: „Не е тая, бе!" Другият вика: „Тая е, бе!" - „Не е тая." Аз се заливам от смях. Кого търсите, а, за мене ли сте дошли? Я виж колко кандидати, това, просто се шегувах с тях, така да се каже. И не е тая, и тая е. и не е тая, и излезе, че не съм тая. Но преди да изляза само в антрето, казах: „Учителю, на помощ!" Нали, как съм го казала, що, не знам, но излязох, че не съм тая и те така си отминаха, и аз свалям веднага тия щанги от косата на тази Козарева и казвам: „Г-жо Козарева, никакви водни няма да ви правя, нищо, моля, вървете си, защото виждате какво е положението." А мъжът й беше комунист и тя не беше доволна от това. Тя беше от тези - легионерка, щото учителка в гимназията. И така тя си отиде и аз на бърза ръка метнах палтото на гърба си и на някакъв камион ли, на какво, оттам на превозно средство на шосето, отидох в Самоков. И когато отидох по-късно вече в Мърчаево, Учителят ме пита: „Е, как мина?" - „Добре." Ама аз не знаех, че е за това, понеже много случки стават с мене, не можах да загрея. Но и Той ме остави така де, не ми каза за какво. Защото по-късно, когато се явявах на изпити в Самоков, пак отидох в Мърчаево. Той пак каза: „Е, как мина?" Нали? Но аз вече Му бях писала едно писмо до брат Боев, че взех изпитите без поправителни. И тук беше така. Това беше случаят с полицаите. Там, а те впрочем са се върнали, след това разбрах, може би след 20 минути или половин час, но аз вече бях изчезнала от града. Аз страдах от едно чувство, че ако пред изпит не отида на изгрев на Витоша, няма да си взема изпита, защото съм частна ученичка. И трябва да отида на изгрев на всяка цена, горе на Витоша или на Черни връх, или на Бивака, или някъде нависоко трябва да се кача, или на Резньовете и т.н. И просто се чудех. И един път така тръгвайки за там, за Резньовете, не, за Черни връх отивах, пада на Резньовете мъгла, ама толкова силна мъгла, че не се вижда от два-три метра разстояние. Учителят веднъж, когато бяхме заедно на екскурзия на Бивака, падна така мъгла, каза: „Защо се плашите, това са същества, те идват също както сте и вие тука. Ами вие може да се разговаряте с тях." И нещо от тоя род говореше. Аз тогава ми направи силно впечатление това и като тая мъгла горе на Резена, коленичих и се молих: „Господи, аз не искам друго, освен да ми се открие пътя за върха. Къде е?" Изведнъж ми се открива пътя. Ама сърцераздирателно се молех. Но аз помислих, че не е точно за там, ама казвам: „Същества, щом тука ми откривате, по тоя път ще вървя." И точно извежда горе на върха, макар че се колебаех, че не е там. Но на връщане, на същото място пак на Резена там, пак мъгла и отдолу иде мъгли, мъгли, мъгли, и пак трябва да се моля, сега пък за пътеката, която отива в Алеко. И пак така се откри около 20 метра широчина. Аз викам: „Това пък къде ли ще ме заведе сега? Но щом тука се открива, тука трябва да вървя." Нали, вярвам в това. Точно на пътеката на Алеко ме изведе. И благодарих тогава за това и така можах да сляза. Другият случай с кучето. Аз имам даже снимка, но трябваше да я покажа. В тия години бях 24-25-26 годишна. Отивам в Долна Баня. Долна Баня, аз ви показах една снимка. Като дете баща ми беше пчелар, там ходеше да гледа чуждите пчели и едно поетично място, където се сливат Рила и Родопа, много исках да го видя. И отидох. Но сега изведнъж решавам сама да отида от Долна баня до Самоков на 24 или 26 километра, да тръгна сама през Балкана до Самоков. Ходех с голф и с каскет. Така имам такава снимка горе, но изведнъж, когато тръгвам по пътя и вървя, вървя, вървя, някъде долу - от едната страна е нанагоре баир - път и надолу е, пък така продължава тоя баир и някаква срутена запустяла къща. И оттам се обажда овчар: „Ей, мари, къде си тръгнала?" Аз мисля, че като съм с панталони и съм си скрила косата, няма да разбере, че съм жена. „Ела, вика, тука има за ядене, за пренощуване, а пък после ще продължиш." - „А, имам смъртен случай, бързам, та бързам." Много ме закачаха мъжете и нямаше как да се отървавам от тая работа, но и така аз продължих пътя. Но точно на пътя едно куче грамадно, овчарско. И сега, понеже Учителят беше казал, че и кучетата имат душа. На душата им трябва да говориш. Те разбират и аз почвам. Заставам така на едно разстояние оттук до външната врата и казвам: „Виж бе, душа, и ти си душа като мене, но си в друга форма, не си като мене. А моята форма от твоята се плаши. Ако искаш, помести се малко." Пък едно слънце беше огряло и то се проснало така на самия път. Пътят не е широк - тесен. То погледна към мене, погледна, вдигна се лениво така, направи две крачки и пак се струполи и пак легна, и ме гледа. И аз продължавам да го гледам и викам: „Ами още малко се отмести бе, не мога да мина аз така. Ти си душа, добра душа си, викам, но още малко се отмести." То така поизпъна си крачетата, насам натам, поизплези се и пак се пообърна, и се премести две-три крачки кучешки нанагоре и ме гледа и все едно ми казва: „Хайде де, минавай!" И аз така викам, то няма да се премести сигурно повече, ами трябва да мина. И така с „Отче наш" и с „Псалом 91" и с „Бог е любов, Бог е любов", минах така на едно разстояние, малко по-далеч от вас, де, като до вратата така и отминах. И като отминах така на още толкова разстояние, лекичко се обърнах, защото ме беше страх. И то ме гледа, и аз го гледам, ама вървя вече по-нататък и навлизам вече в една гора и през тая гора като вървях, вървях, доста вървях по тая пътека, излязох из гората, минах Гуцел, там селото и т.н. И ме среща един и вече долу така се вижда Самоков и казва: „Откъде идете? През Гуцел ли минахте?" Казвам: „Да, през Гуцел." - „Ама ние гоним мечка стръвница", казва. - „Ах!" - „Да, в гората." Аз тогава се уплаших и хукнах да бягам нанадолу по баира. Пристигнах в Самоков. И като се върнах, отидох да разправям тия два случая на Учителя и Учителят ми каза: „Е, получила си някоя и друга опитност!" Това бяха думите му, нали? Щото аз казах: „Нали Вие казвате, че мъглите са живи, нали. Вие казвате, че животните и те имат душа, като човека." - „Е, да, казва. Е, получила си някоя и друга опитност."

23. ОБРАЗИ НА УЧЕНИЦИ НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев (В.К.): Кажете нещо за Паша Теодорова. Милка Говедева (М.Г.): Много скромно си е дала спомените Паша. Нали в спомените й има там някои неща. И тя лично ми е разправяла. Но Паша беше малко така, как да кажа, въздържана. Тя, например, по време на бомбардировките се питам: „Къде да отида, къде да отида?" При Паша отивам, разбира се и лягаме на пода, слагаме дюшеци, туй, онуй. Цяла нощ ме завива и вика: „Моето дете, моето дете." Аз почувствувах майчина закрила от нея. Аз майка не помня, но ето от нея почувствувах майчина закрила. Това е едно. Второ, Паша беше иначе строга към мене. Нали, вика, ще четеш, ще учиш, д-то ти мазол трябва да хване. Така се учи, вика, не с разходки нагоре надолу. И, разбира се, послушах я. Аня също. Те ми се и караха, но бяха толкова благи и мили, каквито аз не съм виждала никъде, никъде. Защото аз съм расла в сурови условия. Към мене са били с ирония. Тонове, тонове подигравки и иронии, и омраза, и не знам какво да кажа още. Зли отношения към мен, но те не могат да кажат това. Те могат да ми се скарат, да кажат: „Ела, ела, Милке, има нещичко за теб." За хапване примерно или някой чаршаф, някой им подал нещо. Те и за мене мислят. Това е на Милка, това е на Милка. Хайде и на Милка да дадем това, хайде и на Милка... Това е било при Паша. За мене това е била и Аня за мене. Те бяха като две капки сестри, милеещи така, като че ли съм й дете, просто трепереха. Те много обичаха и Анина, защото и Анина я учиха. И на мен ми казваха: „Ти си мързелива. Анина учи по-добре от тебе." В.К.: Коя Анина? М.Г.: Анина Бертоли, която си замина. Или Йотка. И Йотка учиха по същото време. Те три тура ученици имаха. Първият тур е бил Иван Антонов и не знам кой друг е бил още. Вторият тур не знам кой е бил. Но ние сме третия тур. Аз, Колю Драгнев, Боянчо, Тамара, имаше една Маринка и Йотка. В.К.: Всичките с частни уроци, без да плащат. М.Г.: Всички частни уроци без да плащаме. Не само това, но ни хранеше. Па и някоя дрешка, па някой чаршаф и това, каквото има. Аз не съм получавала от роднини това, което съм получила от тях. Освен леля ми от Букурещ нещо, ако ми прати. А освен това отношението на Учителя към Паша бе така най-изискано, най-коректно, най-доброто, най-висше, за да й даде диплома на нея, само на нея, и да каже: „Ти най-малко си ми създавала трудности." В.К.: И какво представляваше тази диплома? М.Г.: А, не знам. Полицията я взема и ако могат сега да я вземат, да я издирят, хубаво ще бъде. В.К.: Но Учителят лично е написал за нея диплома. М.Г.: Учителят лично й е дал диплома на нея. А и тя има много писма от Учителя. Ама всичко взема полицията, милицията. В.К.: Вие виждали ли сте ги? М.Г.: Имаше много писма от Учителя. В.К.: Какво представляваше тази диплома? М.Г.: Не съм я виждала. В.К.: Като завършено окултно образование. М.Г.: Като завършено. Като ученичка добра. В.К.: А, като ученичка на Школата. М.Г.: Като ученичка на Школата. Тя е била. Тя ми разправяше един такъв случай: през 1923 година. Тя идва при Учителя още през 1914 или 1915 година, не знам. Била при Учителя и рязко казали двете с Аня, а този е бил слуга, Иван Антонов у тях: „От днес ние няма да ядем месо." И цялата пуйка я дават, пуйка ли било, какво, на Иван. „Иване, изяж я сам!" - „Как, госпожице, сам?" - „Да, сам да я изядеш, ние вече ставаме вегетарианци." Майка им, бащата вече починал, баща им много приличаше на Чайковски. Майка им казала: „Аз нямам нищо против, сега както решите, така. Иване, изяж я цялата пуйка." Така е била, ха-ха-ха. В.К.: Той слуга е бил при тях, така ли? М.Г.: Слуга бил, но те го учили. Те го учили и той завършил. Те го вземали от малко момче. Той мисля е такъв, без баща и без майка. Вземали го от малко момче и го изучават. Той завърши философия. И накрая той си отиде сърдит на тях. В.К.: Е, защо? М.Г.: Де да знам, нещо обидно. В.К.: Те са го учили от началото. М.Г.: Да, да. В.К.: И той заминава. Беше завършил гимназия и след това? М.Г.: философия. В.К.: Работеше ли някъде или не? М.Г.: Не, но вземаше много скъпо за астрологията, за хороскопите. Но за него знам такива случаи, казваха. За младежкия клас специално. Дойдат някои, казва: „Имаш приятелка - вънка, не може тука да влизаш!" Пазач, да. Викаха му „Иван Грозни", защото грозен беше той така малко. Възгрозничък. Но той на мене ми каза така, след тази екскурзия, която правехме със стомничките, аз там отидох и казва: „Ела, момиче, да ти кажа. Ти много хвърчиш, но теб решетки те чакат." - „А, ха, ха, ха" - аз се изсмях. И ми каза: „Ти идеш от Китай и ако искаш да се увериш, че идеш оттам, може да идеш и да си видиш развалините на твоя паметник. Току-така не си дошла в бялата раса. Направила си нещо добро за тоя народ там и затова си дошла в бялата раса." Това той ми го каза. В.К.: И кой паметник, не каза. М.Г.: Не каза, издигнали ми били паметник в памет когато съм убита ли, какво и що. И затова имам страх от насилствена смърт. Тъй и майка ми и баща ми, и двамата починаха, пък и аз, ако съм била в миналото тъй с карма. Това ми каза Иван Антонов, да, но после той ме намрази. Не ме поздравяваше. Ту-у. Така гледаше, не знам как, много лошо на мене. В.К.: Защо? Защото си била комунистка? М.Г.: Не знам причината, за която... Но аз си спомням, че и Иван се мяркаше там в тая партийна група. И после нещо се ядоса и напусна. Но беше в нея. Но не помня точно какво беше. Години оттогава, нали човек не може да запомни всичко, избледнява. С брат Боян Боев имахме много хубава връзка. Аз като каквато и да е мъка, тичам при брат Боев. Една от тези беше, нали, когато аз напуснах две години и се колебаех дали да вървя или да не вървя в Партията. А той ми каза: „Навсякъде трябва да се работи." Това ми отвори очите, навсякъде. И аз тогава се върнах в Партията. Но когато имах нещо мъчно, той казва: „Да, да, да." Слуша, слуша. Него си спомням един път когато дойде. Антов го би. Той беше много зъл. И дойдоха някои да му правят обиск. Имаше той Пентаграма над главата си така (на стената в рамка), от милицията сигурно искаха да я вземат нещо и той почна да вика: „Огън, огън, огън, огън, не пипай, не пипай, огън, огън!" И те не знам какво помислиха, но оставиха Пентаграмата. Брат Боев беше много скромен. Много тих, умерен, с ума си, разбира се. И сигурно няма да го забравя, който какво и да пита Учителя, ако се приближи, брат Боев винаги си носеше тефтерче и молив, и стенографираше всичко, всичко. Кой какво пита и какво отговаряше Учителят, той записваше. За всичко, за всичко. И спомням си веднъж една сестра ми казваха, нали по тая част бях. И казват: „Виждаш ли тая сестра Мери, французойка, той говореше на френски с нея." А той е следвал в Германия и доколкото знам от други съм чувала, сега доколко е вярно не знам, казали така. После ще кажа за тази сестра. Той като следвал там, там е бил Рудолф Щайнер и Влад Пашов имаше снимка на Рудолф Щайнер, аз не можех да издържам на погледа на тоя, на снимката на Рудолф Щайнер. Той имаше един поглед особен. И той като е говорил с него, той му казал: „Защо си дошъл при мене? Учителят е в България." Тогава научава за Учителя, тогава го потърся и аз не знам защо е окуцял той, във войната ли е била причината? За Мери, Мери й казваше той, но как се казва аз не знам, живееше в сестринските стаи, не тези, където аз, там, където брат Боев. Тя все говореше на френски, нещо искаше да го запита, той отговаряше. Но като че някакво приятелство имаше между тях, може да е било чисто, нали, но възрастни хора и двамата, някакво приятелство - предполагам аз, не знам, не си кривя душата, нали? Но тя често го забираше и казваше: „Брат Боев, това, брат Боев, онова." - „Да, да, почакайте малко, сестра, почакайте малко", той имаше такъв обичай - „Почакайте малко, почакайте малко, сега." Тъй че тая книга „Учителят за образованието" той я написа, тя е от него. Тя е една хубава книга. В.К.: Кажете нещо за Тодор Стоименов. М.Г.: Той бе не особено така ласкав. Сега по едно време нали разбраха, че съм комунистка и решиха да ме гонят от Изгрева и като ме гонят сега, рекох къде да ида? Реших да ида у Тодор Стоименов, щото там отиде една Димитрия, която аз доведох, една моя състудентка, която после стана на ОФ там председател. Аз я доведох на Изгрева. Но нея я приеха и тя е комунистка, но мене не ще. И Тодор Стоименов като се научи, вика: „Тая да я гоните, да я махате." Бях при негова племенница, забравих как се казваше - Мара, но коя беше, забравих. Стоях няколко дена и ме изгониха. Тодор Стоименов знам, Учителят много държеше на него и знам, че беше болен, слаб и т.н. Мария, една негова племенница, му помагаше, тя жива мисля че е още, не знам. Но Василка, която переше дрехите на Учителя още от „Опълченска" 66, дойде отдолу, тука дойде в една барака и един ден каза: „Брат Стоименчо е много тежко болен, трябва да ида, да му се помогне." Пък горката, тя си замина, а пък той остана. Нали, Василка, която беше едра, така, та доста време стоях, но не ме харесваше, че съм комунистка. В.К.: Балтова? М.Г.: Балтова с тоя Неделчо изглежда имаше връзка. И аз, когато живеех в Стефова горе, в хубавата стая... А даже и тук имам един случай с Учителя. Аз като се настаних там, Паша ме настани там, като дойдох и отивам с едни ябълки, не знам кой ми беше дал, при Учителя. И Той гледа една по една хубави, хубави такива, и каза: „Е, хубаво, сестра." Викам: „Много хубава стая, благодаря, Учителю." Тука те отвориха, кой ми отвори, не знам, беше заключена стаята. „Но сега гледайте, сестра да не се карате!" Пък аз викам: „С кого да се карам?" Не знам с кого да се карам. „Рекох, да не се карате!" - Повтори. Да, а то какво се случи. След три месеца ли, пет ли, колко стоях там, дойде Стефова. Тя е от Хасково ли, от Сливен ли, не знам от кой, оттам някъде. Дойде и каза: „Кой те пусна тебе тук в стаята ми? Веднага вън!" В.К.: Тази стая чия е? М.Г.: На Стефова. Тя е на най-горния етаж и прилича също, те направили също като на Учителя както е стая и балкон такъв в полумесец и тука същото нещо. И аз там като пеех, ме чуваше тази Капитанова, беше жива още и дадоха ми срок да напусна. И аз казвам: „Учителю", а той каза „Гледайте да не се карате!" - Викам: „Кани ме тази Капитанова." - „Ех, както решите." И аз отидох при Капитанова. Но беше много интересно, когато отидох втория път. Аз нали съм месоядка и съм отишла при гърнетата, масата с гърнетата, кърнаци, разни неща, такива пълни, суджуци два. И една по една върви и казва: „У, сестра, тук мирише на месо! Учителят не дава." Днес тъй, утре тъй и аз повиках сестра ми и: „Я обирай тия работи, да ги няма." А по едно време сестра ми, когато стачкуваха и когато чупеха прозорците на германската легация, дойде при мене да живее. Но тъй като аз се разполагах, а тя обичаше и тя да командва, един ден си прибира багажа и отива в общежитието във фабриката и ме напусна, Па и не беше удобно, ставаше сутрин рано в тъмно, минаваше през цялата гора, покрай линията, за да отиде до фабриката там. Та така стана. Та и тоя случай го има. Но Балтова идваше, нали, и чакаше на вратата, понеже вратите така, едно до друго така, малко антре. И аз имах чувството, че на моята врата се чука и отварям. Тя вика: „Пуле, пуле, пиленце" - викаше на Неделчо Попов. А той беше казал: „Аман от тука. Аман от нея." И така. Това знам за Балтова. В.К.: За Неделчо Попов да си спомняте нещо? М.Г.: Неделчо Попов беше с Методий Константинов, когато казаха, нали, войн?.1а че се отваря. Това бяха. Неделчо беше болен от цироза и така си замина. Брат Ради поддържаше братската градина нали изцяло и тая Ганка, гдето е сега на Черни връх, му помагаше. Знам това, че Учителят, когато някой се разболее: „Рекох, идете в санаториума!" А санаториумът беше братската градина и да покопаеш там, за да се излекуваш. „Идете в санаториума!" И това, пращаше ги да копаят. Или на лозето, Или там. А за лозето се грижеше този Колю Каишев, на Миката Каишева брат й. Той разбираше от пчели. Там имаше и кошери, и лозе, и той се грижеше за това. А имаше една череша, Паша ми разправяше, там до самото лозе накрая. И аз от нея съм вземала издънки. От Ангел взех, той ми даде две издънки от череши от братската градина и си ги насях, но то трябвало да се ашладисат. Аз не съм знаела за това и те раждат сладки, но мънинки, дребни, такива, толънки. Та едната ще я махна. Та на тази череша, която беше в градината, хубава, розова. И Паша ми казва: „Един ден отивам при Учителя, не ме среща Учителят в приемната и аз го намерих в градината. И аз така погледнах към черешата и Той каза: „Рекох, може да си откъснете, но само трички череши", нали. Можем да си откъснем само трички с позволение от черешата, разбира се. Значи казва, когато искаш да вземеш плод от някое дърво, ще му искаш разрешение, да ти даде и тогава ще вземеш. Но семките трябва да посееш обезателно. И един ден по тоя повод сме при Елена, след Учителя. И Томалевски идва и носи една шепа семки - ябълки. Вика: „Елена, нали Учителят вика семките да ги посеем. Я виж тука в Ганкината градина, посей ги някъде, каза, че нямам къде." Това е. В.К.: Георги Тахчиев? М.Г.: Тахчиев, да. Той искаше да остане неоженен, не можа да издържи на една певица и се ожени за нея, нали. И после смята може би, че тя е причината, че се е разболял, така чух в Стара Загора като бях и си е заминал. Той беше много предан брат, извънредно много предан брат. философия той беше завършил. Учител беше. Той много неща ни е разправял за Учителя, така хубави неща. За прераждането, как ще се виждаме в другия свят, ако отидем в друга някоя си планета, как ще бъде. Той ме е просвещавал. То и Веса Несторова. Те са ми като, аз наричам, кръстниците. А пък духовната ми майка е Паша. Нали от нея съм получила духовното, щото аз тука със стихотворението ще кажа, но тя когато отидох там, да се укрия, примерно, когато ме гони полицията, да се укрия след тая случка с легацията, тя каза: „Не бой се, каза, не бой се." И тогава те ми намериха стаята у Стефова. Те ми я намериха тая стая. Те отвориха, като смятаха, че Стефова няма да се сърди на Паша, че те са я отворили, но после вече се преместих там. А пък за бай Ради. Бай Ради беше, как да кажа - да кажеш куче вярно е малко. Не може да опиша човек по-верен от брат Ради на Учителя. Когато отиваха на езерата, Учителят каза: „Тука трябва да се пази. Ради!" Бай Ради спеше долу на земята, направо на земята, пред стълбите на Учителя. Че Елена каза: „Не може така, бе бай Ради!" Трябва, чакай, имаме дюшеци братски, имаме такова, завивки, как може така?" Че му дават дюшек, че му дават завивки, да не спи така на цимента. Бай Ради е бил семеен, имал деца, умряла ли е другарката му, не знам, как той е дошъл в Братството. Някъде от Добруджа ли, Елена ми разправяше това. Щото в един разговор Елена разправяше, че бай Ради се бил разболял и Елена взела да го разтрие. А той й рекъл: „Абе, Елена, не си била женена, пък виж как знаеш да се справиш с един мъж, да го разтриеш, да му помогнеш, когато е болен." И така А бай Ради беше много верен, много предан. По-предан човек от бай Ради не съм видяла. Вярно, възпростичък така, но нали бай Ради ми донесе апарата на гръб тъй през градината, за къдрене на косите. Нали, щом каже Учителят, изпълнителен до немай къде. А бай Ради поддържаше освен това градината, поддържаше лозето. Ако трябваше нещо, живееше до кухнята. Трябваше да се купуват продукти. Голяма част от градината се изкарваше, която той работеше. Но и когато трябваше нещо да се купува, дори когато трябваше въглища или когато трябваше да се пренася, или това в мазето продукти, все бай Ради беше. Може друг да е давал парите, но бай Ради беше изпълнителният човек. Учителят имаше пълна вяра в него, пълна вяра в него. По времето на Учителя се създаде един братски хор. И после Учителят даваше песни във време на беседите. Нали и като изпееше Той едната песен, тези, които разбираха от ноти и композиция, нотираха това нещо. Но спомням си Мария Тодорова все беше там. Имаше един хармониум и тя стоеше на него и веднага почваше да свири. А много често Учителят използваше Кисьова. Кисьова умееше много да хармонизира песните и разбира се Кирил Икономов, който беше учител в гимназията по него време. Кирил Икономов също така, той пък ръководеше хора. В тоя хор пеех и аз. Мичето Златева беше цигуларката, нали, беше известна цигуларка, предаваше уроци, но тя и пееше. Аз даже когато взимах уроци така оттук, оттам, защото нямах пари да плащам, като я слушах. Аз живеех в Капитанова, а тя над мене. Като я слушах да пее, аз я имитирах. И тя ме пита от кого вземам уроци. „Слушам те тебе и те имитирам." И се чудеше, че можех да я имитирам. Мичето беше една добра цигуларка и си спомням даже по езерата като ходехме, сутрин рано ставаше и с цигулката с една мелодия, не помня коя беше, събуждаше палатките - хората, нали. А Галилей беше един много добър цигулар също така. За композиция имам тука нещо в Паневритмията, малката Паневритмия, той е поизменил малко нещо. Нашите хора не го одобриха за това, което е направил. Но е помагал. Друг цигулар е този Филип Стоицев. Много добър цигулар беше. В.К.: Симеон Симеонов? М.Г.: Симеон Симеонов си спомням. Той, винаги той свиреше на беседите. Той свиреше. Това му беше приоритет на него, той да свири. „Аз съм най-добрият цигулар сред адвокатите" - той така се изказваше, нали, за себе си. Той свиреше на беседите. И когато Учителят даваше някоя песен, той я изсвирваше. А Учителят често ни събираше. Горе имаше така като амфитеатрално, където играеха, свиреха или пееха на подиума и там имаше едно пиано и там даваше песни да разучаваме. Аз за това казах вече как. Много песни даваше. А когато даваше някоя песен на беседа, казваше: „Ха да видим сега кой ще я изпее." И винаги тоя Пеню Ганев. Той не беше срамежлив. Ама може, не може да пее, той става и я изпява. Учителят казваше някоя сестра ние туй, онуй. Ние бяхме все свити, такива едни. Аз тогава се учех да пея, имах глас, но така когато сме целият салон, не смеех да стана да пея. А другите, тоя Пеньо Ганев, той най-много се проявяваше. Важен човек бе той. В.К.: Начо Петров? М.Г.: Начо Петров беше важен, той като комунист и за властта, и така, и с Учителя работеше. В.К.: Казваха, че бил германофил. М.Г.: Не знам да е бил германофил. Аз го знам, че е бил комунист. В.К.: Защото Учителят в Мърчаево бил казал на него, на Начо Петров и на Митко Грива да отидат и да бъдат представители пред властта. В.К.: А, да, Митко Грива също беше музикант, също. Не знам. В.К.: Петко Епитропов. М.Г.: Тоя с брадата. Той непрекъснато се караше с тоя Жеков. Не мога да разбера защо се караха. В.К.: Имаха проблеми за оградата. М.Г.: За ограда, за туй, за онуй. Учителят им каза, че това не е никак хубаво и че ако вие продължавате така, не зная какво щяло да бъде другия живот. Това помня за тях, че се разправяха. Щото Епитропов вдигна една голяма къща, най-голямата къща беше неговата - на три-четири етажа, а пък Жеков живееше до него в една малка къща такава. А по-късно един случай ще разправя с мене. Имаше една сестра, Каролева се казваше, от Самоков, която е леля на моята мащеха. Аз реших да си продам ливадата и тя ще я купи. В.К.: Коя ливада? М.Г.: Ливадата си в Самоков. Обаче аз не знаех, че когато съм продавала имота си, за нелегалните печатници и пр., понеже продавах къща и дюкян. Мислех, че ливадата е останала. А аз съм писала, че продавам частта от имота си от баща си на чичо ми, той да ми даде парите, а не съм изброила, че е само дюкян и къща. А ливадата не влиза. И когато стана това, аз знам, че ливадата не съм продала. Ще я продам на Каролева. И Каролева ми даде 200 лв. или 300 лева, ония пари стари, най-старите и исках сега да й я додам, обаче братовчедите ми се намесват, чичо ми е починал и в това време сестра ми става пълнолетна, тая преродената и въпреки че мащеха ми е взема частта нейната и на сестра ми като малолетна сега, понеже аз съм писала и сестра ми, така че продаваме частта си, без да изброяваме, каза братовчед ни: „Виж бе, Роза, Роза се казва сестра ми преродената, а ние знаем, че сестрите ти не са вземали ливада. Че са продали само дюкяни, но понеже ти искаш втори път да взимаш от нас имот, ето те са писали така, ние пък ще ощетим сестрите ти." А тя казва: „Малко искам да знам за сестрите си." И взима втори път това и сега понеже аз не знам този случай и Каролева дава зор за онези пари, а те са спирали ливадата и тя ще ме дава под съд. И аз отивам при Учителя и казвам: „Учителю, сестра Каролева ще ме дава под съд." И разправям тоя случай. „Идете и кажете на сестра Каролева, че сестри не се съдят. Сестри се разправят с добро." И аз отивам и й казвам: „Сестра Каролева, Учителят ме прати и ми каза така и така." - „Той трябваше на мен да каже това." - След като Учителят я е излекувал нея един път. Тя е страдала от глава. „Ами, викам, сестра, ако на мен не ми вярвате, елате питайте Учителя." Пък тя цели улици дюкяни има и сега за моята ливада останала. И казвам: „Елате и питайте Учителя." - „Ех". И й казах това нещо. Но тя почина и не можа да ме осъди. Нещо такова стана. Не можа да ме осъди, не се яви на делото. В.К.: А как Учителят я е излекувал от главата й? М.Г.: Държал си е ръката над главата й, тя самата го е казвала, така и тя станала отново, и главоболието е изчезнало, и по тоя начин я е излекувал. Да. Разправих тая история заради материални неща между духовни хора. В.К.: За Савка Керемидчиева. М.Г.: За Савка си спомням като идваше, нали, носеше една такава чиния, излизаше от Учителя, тя много често беше при Учителя, почти все там и носеше една продълговата голяма чиния, пълна със залъчета, най-различни залъчета и ме среща мене, аз отивам при Паша. Цял ден киснех там. И казва: „Милке, вземи си, това е от Учителя. Виж хапчета, туй, онуй. Ял, оставил, това онова - за благословение." И аз си взимам едно. „Вземи си още едно." До трички. И така. Разправих аз това с палачинките, щото тя ми каза тогава де: „Учителят ми даваше от всичко, а пък виж сега от твоите палачинки не можах да хапна." Савка се разболя 40 дена след заминаването на Учителя. И се разболя тежко - рак на дебелото черво, нещо такова мисля беше. И Милка Аламанчева ми казваше, те бяха много близки приятелки, Милка е виждала как коленичи Савка пред Учителя, когато Учителят й диктува да пише тия „Свещените думи". И сега Савка ми даде една Библия, за която Мика Каишева ми я задържа, подвързана с кадифе и „Свещени думи", подвързани с кадифе и „Пътят на ученика", подвързани с коприна, много ми е мъчно и от други беседи късани отвътре, отгоре, отдолу, отзад, отпред, нали ей така, а неразрязани томове бяха. Аз не знам дали разправих защо тя ги къса? Когато вземаха книгите на Братството, аз ги дадох на Паша, защото вземаха на Паша всичката литература. Викам: Кой ще жали най-много? - Ще жали Паша, защото всичкото е минало през ръката й. Викам: „Сестра Паша, реших да ви подаря моите книги, цялото течение на вас, щото ваши са в края на краищата, вие сте ги работили." - „Милке, занеси ги при Мика Каишева, защото може да дойдат пак тука и да заварят." И вързопи цели ги нося аз там. И минава време и пак ще кажа. „Милке, виждаш, че не виждам вече, вземи си ги обратно." И отивам да си ги взема - разпарцальосани. И не ми дава. „Хайде комунистко, и това ти е много" - ми казва Мика Каишева. В.К.: А тя знае, че вие сте ги занесли. М.Г.: Ама знае, разбира се. В.К.: Защо ги е късала? М.Г.: За да дава на други. След като тя има цели две течения. Тя има за двете си деца по едно течение. В.К.: И тя къса отделни коли или? М.Г.: Не, който му давала да чете, някой му харесало нещо, скъсал, кой отзад, кой отпред, кой от средата, хей така, парцальосани. А неразрязани томчета бяха. И ми стана много, много мъчно и когато ги видях, й казах: „Ама може ли така, сестра Каишева?" - „Хайде, комунистке, и това ти е много" - ми каза тогава и много ме заболя, много ме заболя. В.К.: Не ви ли върнаха Библията? М.Г.: Не, нито Библията, нито друго. Библията беше на Савка. И Учителят е ръководел Савка, да си отбелязва кое е важно. Тя се е учила по тая Библия, нали, и тя все казваше: „Като я прочетеш, Милке, ще ми я дадеш." Когато се разболя, аз така мислено се молех, дано остане при мене. А пък то не остана при мене, Миката я взема, нали и „Свещените думи" и ... Да свърша със Савка. И Савка се разболя. И един ден заварвам там Милка Аламанчева при Савка в къщи. Отивам и казвам: „Абе ти си отслабнала, ма." Тя имаше така дебели крака, ханш. „Още, още трябва да отслабна, докато си замина." Така ми направи силно впечатление това, че тя трябва да отслабне, преди да си замине. Нали и така я видях, лежеше на кревата и това ми беше последното виждане. Те, нейният гроб беше на Редута, там тогава погребваха. После майка й почина. Например за Аламанчевите: Когато Антов ме би, тогава за тоя случай, за който разправяха, аз къде да отида, къде да отида, освен при тях. После отидох при Борис Николов та плаках, най-после при Учителя на мястото, нали? На тях майка им беше жива. Майка им беше много такава добра жена. Добра и милостива и към мене. За Милка Аламанчева си спомням, че тя ми е разправяла, не знам имам ли право аз да го разправям, тя имала връзка с този Иванов, в Париж. В.К.: Михаил Иванов. М.Г.: Да. И си спомням един ден, че тя ми чете едно стихотворение, нали, едно с което казва, тя пишеше хубави стихове, че за любовта си жертва и Бога ли, нещо от тоя род. Не помня, ще сгреша, ако кажа. Но беше в такъв вид, и аз казвам: „Много е силно." - „Ами видиш ли, аз страдах по тоя човек." А той мисля, че с малко ирония към нея беше, защото от Париж й праща, тя ми показа, някакви си дребни бонбончета, някакви-си мъниста. Той, милионерът там. Викам: „Милке, аз, ако бях на тебе, щях да му ги върна в плик обратно." Но тя беше много развълнувана от това. И тя каза, че сънувала един сън, тогава ми разправя: „Аз, каза, сънувах един сън. В миналото съм била някаква принцеса и съм била жена, която блудствува с тоя, с оня, и се видях в това си състояние, видях." И тя си замина. В.К.: А нейната сестра? М.Г.: Сестра й си замина, нали? В.К.: Нещо да си спомняте? М.Г.: Голямата им сестра, тя имаше връзка с този Богомил Малджиев, нали? Те бяха годени. Но интересното беше, че те отишли да питат Учителя, когато да се оженят. Той казал: „Вие последни ще се ожените." Какво значи? Значи да не се женят. В.К.: Значи последни ще се оженят. М.Г.: Значи да не се женят, нали, в тоя смисъл, не знам. А пък другата им сестра, те имат последната една сестра, тя беше женена. Женена и бяха й взели апартамента. Нея комунистите бяха я изселили, това, та и тя беше и накрая тя живееше на тавана на Савата. Имаше право, защото на това място на двамата, на мястото на Жеков и на тяхното се направи тая голяма къща. Но преди да си замине, слезе долу при един от синовете си и си замина, така - Цеца. В.К.: Сийка Каназирева? М.Г.: Банкова чиновничка и даже по време на едни бомбардировки спират асансьора. Тя останала в асансьора. „Учителю, колко се плашех!" Тя казва: "Учителю, сънувах един сън, че съм си отишла горе и виждам майка ми и викам: Мамо, мамо, мамо!" Пък тя много обичаше майка си. Казва: „Аз не съм ти майка, аз съм ти сестра тук." - „Да, казва, там не са вече майка и дъщеря, там сте сестри всичките", казва Учителят. Тя пееше също в нашия хор. И това. Тя така винаги любезна, винаги усмихната. Тая пружина оттатък в кухнята е от нея, от майка й е останала. В.К.: Катя Грива. М.Г.: Катя Грива беше може би така любимка на Учителя ли, аз не знам, как да кажа. В смисъл такъв, че Катя е завършила в Италия пеене. Тя е правила опити там да се излъчва. Не знам дали знаете за този случай. И като е правила тия опити и един път насмалко е щяла да остане, да остане отвън и да си замине. И тя казала това нещо на Учителя и Учителят казал: „Това нещо да не го правиш." Катя Грива, Милка Периклиева, не знам, те ми бяха приятелки, близки бяхме и аз понеже от моя занаят знам и масажи, и за това, и за онова, и един ден масажирам Катя Грива. Тя хубаво тяло, чудно има и болна беше. И отивам при Учителя да го питам каква да прави. Учителят каза, ще й кажете супа гореща, картофена, с една, две люти чушки вътре в нея, да може да се изпоти и да я разтрия. И аз отивам по тоя повод, в една барака зад Паша живееше, и това е. Та Катя беше в тоя смисъл, тя пееше хубаво. Тя разправяше един случай с Учителя, когато й дал - на Паша разправяше и аз бях там - „Запали се огънят". Учителят играл пред нея с движение, как да го направи и е пял, нали. И тя вика нямаш представа с каква красота, с какви жестове красиви, нали така, както е дал така „Запали се огънят", сложи се трапезата, както се е дала песента. А тя също разправяше един случай пак при Паша, защото и тя киснеше при Паша, както и аз цял ден, и казва: „Дойде една светска дама при Учителя. Учителят с цялата етикеция на такъв светски човек я посрещна и аз, каза, се почудих как Учителят може да бъде кавалер, такъв, каквито са, казва, в света." И такива случаи разправяше. Аз съм я виждала... После тя по едно време не искаше да работи. Нямаше работа ли, какво. Най-после си намери работа в Трън ли, къде беше. В.К.: В Трън. М.Г.: И отиде учителка там в Трън. Та така. А за Милка Периклиева, това ми направи много силно впечатление. Ние бяхме много близки с нея. И нея съм фризирала. И тя много хубава. Тя беше силно влюбена в тоя Милко Костов. А пък той малко търчи-лъжи ми се видя, защото на мен той ми извади два, три здрави зъба, че стигнах до мостове и после до протези, но както и да е. Митко не беше само с нея. Тя искаше на всяка цена с него да се ожени, но Учителят един път я смъмри и каза: „Ти не разбра ли, че на земята имаш карма само с баща си?" И тя в нейните спомени го е отразила това нещо. В.К.: Значи само с баща си. М.Г.: Само с баща си и според мен, значи тя приключила тогава на земята. Милка беше много хубава. Тя имаше едно голямо изпъкнало хубаво чело, после тя пишеше много хубаво. Някъде аз имах стихчета за децата - песнички, нали, с игрите, как да играе, как това. Свиреше и на пиано хубаво, композираше някои песнички. В.К.: Спомняте ли си? Защо не можаха да приложат Паневритмията? Казвала ли ви е тя? За Паневритмията? М.Г.: В училищата ли? Беше забранено. Понеже тя провеждаше някои неща така, песнички, това, онова, нали, стихчета в тоя дух. Забранено беше, забранено. В.К.: Георги Томалевски. М.Г.: Да, Томалевски беше един много умен човек. Той идваше при Паша, но повечето при Елена ходеше. Може би защото Елена е македонка и той македонец, и аз после се прехвърлих малко при Елена, защото там научаваш - връзка на науката с учението на Учителя. И Илиян идваше там, но той по-рядко. Илиян се криеше малко от мене, защото знаеха, че съм комунистка, но Томалевски много често ми е казвал: „Хайде, Милке, защо не им хвърлиш билета, де?" Казвам: „Ще дойде това време, ще го хвърля и искам да го хвърля." - „Ти, казва, си наша, бе, какво търсиш там?" А той имаше брат комунист, който е убит - Томалевски. После Томалевски имаше много хубаво дар-слово. Той много умно говореше. Така и есетата, които пишеше де, той е известен като писател и т.н. Но той е много добър и като физик и жена му много му се сърдеше, че той можеше да стане професор, а не стана. Той беше секретар при професор Драмлиев. А Драмлиев ми е на мене роднина. Драмлиев е първи братовчед с моя първи братовчед. Той по баща, пък ние по майка с мен. И моят братовчед е син на тая ми леля, при която аз бях в четвърто отделение, гдето в Кюстендил, гдето разправях. А когато Георги беше секретар при Драмлиев, аз бях студентка втора година. И Георги казваше: „Абе Милке, мога стипендия сега да ти издействувам за Бърно." - „О, викам, чешки език." Аз не обичам тоя език. „Абе там немски се говори." И до ден днешен съжалявам, че не отидох, за там съжалявам и после съжалявам за Италия. Не знам дали съм разправяла този случай. В.К.: Не. М.Г.: Бях. Първият път, когато отидох, имах писмо до д-р Мичев да бъда приета от него, той беше пълномощен министър в Рим. И аз, минавайки оттам, тогава имах да вземам един изпит, това е физико- химия проклета, за да се вземе държавния изпит, и той ме прати с една лекарка до тяхната Сорбона ли, факултета там, един прекрасен факултет с една градина, за да се провери какво може. Тя, те й казват там: „Тя може да изгуби само една година заради езика, ще й възстановим останалите изпити и по-нататък ще продължи." Какво ще продължа? Вземам може би един-два изпита и ще се дипломирам, и ще се върна с докторат - доктор-химик. А Томалевски гдето ме пращаше, там щях да бъда инженер-химик. Гледай - в Бърно, там инженери стават. А и в Букурещ леля ми ме викаше. И там можех да бъда инженер, ама аз дебела глава. И тука като отидох при този, д-р Мичев, той каза: „Вижте какво, аз ще ви намеря и някаква работа тука, нали? Поемам отговорността." А пък аз, а, как ще счупя партийната линия! Ще кажат другарите - във фашистка Италия остана. Тогава и в Париж ме караха да остана, и не останах. Тогава и в Хамбург ме канеше братовчедка ми и не останах. И във Виена ме канеха, и не останах. Въобще глупости колкото щете направих. В.К.: Славчо Печеников. М.Г.: Спомням си така, той беше богатият човек, той подпомагаше един вид Братството, той организираше, когато се ходеше на Рила, той докарваше камионите, денковете, това-онова. Една година и аз ходих и тогава с тия камиони ни стоварваха на Гюлечица и то Гюлечица пеш да Вада и нагоре. То беше много. Нощувахме там на Гюлечица, през нощта спяхме по денкове, по това. Такива гъби манатарки грамадни знам ставаха там и тръгвахме нагоре. Но Славчо подпомагаше понякой път и стола. Такива бедни като мене, хранехме се без пари, нали? Впрочем, какво, там всеки слагаше колкото иска в касичката, нали? А много хора идваха и студенти, и се хранеха без пари на тоя стол братски. Много хора. Пък Славчо така си го спомням, като днес. Знам за него, де, как се е оженил за Люба Славянска. Те са имали връзка така дълбока преди това. Тя забременяла и той искал да я остави, но отишъл при Учителя и казал: „Аз ще я оставя!" - „Ти трябвало да мислиш преди това. Сега няма да я оставиш, сега ще я вземеш!" И така се наложи и се оженил за Славянска. Знам децата - Бубата, голямото момиче, добра цигуларка, излизаше и свиреше, както и Желю Ганев - преди Златка. Тя сега е в Мароко. Те двете се състезаваха и излизаха на сцената. Свиреха и пред Учителя. Ирина Кисьова и тя, също тъй добра сестра, която бе много изпълнителна така към Учителя беше, но тя бе музикална, пееше добре, и свиреше, и композираше, нали? Тя аранжираше много песни от Учителя така, за разлика от Мика Тодорова, която не я одобряваха много нашите хора, както аранжираше тя. Макар че и тая, цигуларката Ружа Кисьова, дъщеря й с нея, беше по-друго. Свиреше и на цигулка и така беше по-хубаво. Но аз имам един не много хубав спомен от нея, че когато от Белчева се махнах, отидох при нея за уроци, пък тя ми предаде един- два урока, пък после каза: „Аз повече не мога." Искаше да се плаща, а пък аз нямах възможност. Същата история беше и с Митко Грива по пианото, нали? А иначе какво. Тя добра беше, Ирина Кисьова. Тя идваше винаги на нашите песни, когато Учителят даваше нова песен, разучавахме я с нея. Добре. В.К.: Боян Златарев. М.Г.: Боян, той беше много изпълнителен брат, много тих и скромен, тих и изпълнителен към Учителя. Каквото казваше Учителят, изпълняваше го. Той завърши гимназия заедно с мене. Един от честните, почтените, скромните братя беше той. И Гради Минчев, мога да кажа, нали, но Гради беше малко така по-инак, изпълняваше задачите, които му се възлагаха. Аз с него нямам добър спомен, със Стефан кога работеха. Той се плашеше от Стефан, щото като партизанин, да не го измести като бригадир, нали, и там този, Петър Филипов, нали работеха заедно мозайките и те все се включваха, ако дойде някой журналист. Стефан го елиминираха. В тоя смисъл нямам добър спомен. А от Петър нямам добър спомен това, че той ни свърза с един Желю, какъв беше не знам, от Пловдив, нали, който уж да ни помогне да се съберем, пък оня прави магиите. Та Стефан си замина. Ха-ха. В.К.: Със Стефан кой? М.Г.: Стефан Тафраджийски. В.К.: Вие не бяхте женени. М.Г.: Официално не успяхме. Той водеше разводни дела, не успя да се разведе и така остана. В.К.: Е, каква беше целта и задачата на тоя Желю? М.Г.: Желю щеше официално да го разведе и да се съберем ние. Ама, каза, дай 5000 лева. И тук Стефан малко сгреши, Бог да го прости. Взема от Борис Николов 5000 лева уж за братски нужди и ги даде на Желю. А Желю каза, че му трябват, за да си довършил къщата. А тоя същият Желю после 500, 300, 200 лева взимаше от мене, по колко пари вземаше, не знам. В.К.: А той какъв беше? Адвокат ли беше? М.Г.: Не, работник, тоя Желю. Петър го знаеше. Петър Филипов ни свърза с него. В.К.: Няма ли адвокат? М.Г.: Ама адвокатите отделно парите взимаха. В.К.: А, той да прави магически операции. Че и с такива работи ли се занимаваха? М.Г.: Ами хайде де! Петър ни свързва. В.К.: Значи такива ми ти работи. М.Г.: Да. Та затова аз към Петър нямам хубаво чувство. Бог да му прости, но... За съжаление, например, в младежкия клас трябваше да влизат само хора чисти, като Паша, нали, девици. Обаче в младежкия клас влизаше и Илия Узунов, който беше близък с неговата там, Стоянка Илиева и Борис Николов, който казват че бил също така живял с Мария, и Тодора и Ангел, не ги знам още кои бяха. И аз тогава си казах: аз съм разведена. Сега в момента нямам мъж. Защо да не вляза в младежкия клас? И по този повод аз казах, сънувах Учителя, той ми отваря вратата, но не ми казва „Влез." И аз не влезнах. И аз не влезнах. Но по-късно Той ми каза това: „Занимават те много тия любовните работи." И аз изтръпнах, когато ми го каза. Така щото на Изгрева имаше такива неща. Имаше и се говореше. Ето например Митко Грива с Райна на Дякона. Дяконът с Весела Несторова. Там вече какво е, не знам, но връзки такива има.

22. КОМУНИСТИТЕ НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев (В.К.): За Игнат Котаров. Милка Говедева (М.Г.): Игнат беше много упорит. Нали той ми направи така впечатление. От него чух, че апострофирал Учителя, че исках и аз това да правя. Добре, че не стана. Но Игнат беше своенравен и вироглав. Той след като си замина Учителят, взе много да го почита, както всички ние. Аз казвам: Не само Игнат, не само аз, а всички до един от братята и сестрите, с изключение може би на Паша, сме били дебели глави. Мъчно, много мъчно увирахме и мъчно правехме онова, което говореше Учителят да правим. Мъчно провеждахме ние Любовта. Каква ти Любов, човешка любов, каква ти Мъдрост - разправии с тоя и оня. Учителят казва: „Не одумвай." Кой не одумва? Кой не злослови? Кой не говори лошо за хората? Кой милосърдие е проявил към някого? Малко са хората. И не само това. Кой изобщо, гдето казвате вие, е чел беседите тука редовно, както Учителят ги даде? Четири пъти на седмицата четеше. Сутрин в неделя, 10 часа неделя, петък за младежите, сряда за общия окултен клас. Кой ги четеше? Аз вечер чета преди да заспя по някоя и друга страница. Една беседа чета на три пъти. В.К.: Значи Игнат Котаров беше от тия хора. М.Г.: Ами от тези хора. Аз си спомням с него не хубави работи. Може би, не знам защо, към мене мъжете имаха някаква атракция плътска такава. Те не ме ценяха с ума си, със сърцето си, че аз съм човек добър или че съм милостив. Търсят ме за любовница. И той беше един от тези. Отивам на Мусала. А пък аз съм била на Мусала 49 пъти. Аз ги броих, с миналата година изминаха 20 години, когато каза Учителят на този, разправях ли този случай за Петър Камбуров, не съм ли го казвала? Петър Камбуров иска да обиколи света и пита Учителя как може да обиколи света. А няма пари. Той е есперантист. И Учителят му казва: „Много лесно! Ще идеш на 22 юни на изгрев на Мусала, на равноденствието, ще си пожелаеш преди да изгрее слънцето и ще обиколиш." - „Ама Учителю, нямам пари!" - „Ти не се грижи за това." Аз като чух това, мен Капитанов ми го каза, моят хазяин, реших да направя и аз същото. И отидох на 22, още при Учителя беше, горе на Мусала, с моята преродена сестра, с братовчед един имам, който по-късно стана партиен секретар, се качвам на Мусала за пръв път тогава. Тогава аз изказах друго, бях в развод и казах: „Ако има Господ, да ме освободи от тоя човек." И пророчески думи казах, и така стана. Разведох се. На следващата година аз научих това, отидох на Мусала и казах: „Аз искам да обиколя света, както Петър Камбуров." Следващата или по-следващата година беше, не помня, 1958 година беше това, случи се, че света обиколих, трябва да е било 1958 година, вярвам, че е било. Но преди това аз съм ходила на 22 юни на Мусала, но не съм знаела, че трябва тогава да изказвам тия неща. Само съм си казвала разни желания, други. И най- много за пътешествия съм мечтала, за нищо друго. А Котаров беше там - горе на върха. Не помня коя година. Беше един студ и искахме да влезем малко в стаичката, щото тя и без друго - туристическа, да се постоплим. Не помня с кого бях отишла. Не ни отвори. „А, ти ли си, ма, я бягай оттука!" В.К.: Тоя там какъв е? М.Г.: Той там на върха е метеоролог. И не ни прие. Домакин ли, метеоролог ли, не помня, не ни прие. Това две или три години подред, той не ни прие на върха. Нали така, че чувството ми към него е от тоя род. Нали, не особено, може би от где да знам защо. На мене ми е казвал: „Бягай оттука, бягай оттука!" Защо да бягам, не знам. В.К.: Веднъж ми казаха, че той бил комунист там на Изгрева. М.Г.: Аз за комунист не го знам. А знам, че с Бабов беше близък. Бабов беше комунист. А Бабов пък свиреше на чело на нашите гимнастики на поляната. А после стана голям комунист, защото той участвуваше в циклостила на писането на тия, на печатницата. То не е печатница, а циклостил беше. Нали оттам той стана такъв. После Бабов и Котаров с тоя художника Васил Иванов бяха в една барака до мене, нали и идвала е там Цола Драгойчева. Да, Цола Драгойчева. Къде са я крили, не знам. Но там е била. Нали? Така разбрах по-късно. По-късно го разбрах това нещо. И това е. Този Делийски казваше, че при него е била, но аз не вярвам. Нито Вяра Куртева казва, че при него. Не, не ги вярвам тези неща. Не ги вярвам, защото и Надка ми каза, да не й вярвам. Това е за Котаров, което мога да знам. Беше един брат, който беше як, силен, на него се разчиташе. В.К.: Сега тука има един протокол за партийната група от 13.09.1945 г. Искам да ви питам за някои хора. Сега, Никола Антов, председател на 6-ти район на ОФ. М.Г.: Да. той беше. Той беше. В.К.: Какво си спомняш, някои интересни неща за Никола Антов? М.Г.: Той беше, нали казах вчера - бирник. Бирник. За него се говореше, че бил помагал като бирник на Партията. Нали някогаш в нелегално време е бил анархист. Той даже ни разправяше и един такъв случай, че той бил масон и с кръв, със собствената си кръв се е разписвал нещо. Но аз се ужасих, когато чух това нещо. Той го разправяше, че е бил, но че се бил отказал. Тука тая група за комунисти и за дъновисти едновременно, аз не си я спомням, че е поел такава линия той. Но твърде е възможно да е било. Твърде е възможно, защото някои неща избледняват в съзнанието. В.К.: Сега този Никола Георгиев - секретар на партийната организация. М.Г.: Това не беше от Изгрева. Това е отвън. Беше бръснарин. В.К.: Иван Илиев, председател на ОФ. М.Г.: Той беше паркетен работник. Тъй. Знам го Иван Илиев, ама не си го спомням пък за председател да е бил. В.К.: Желю Ганев - секретар на ОФ в квартал Изгрев. М.Г.: Желю Ганев, да, Желю Ганев беше комунист, стар комунист беше той. Той търговец някакъв, дърводелец мисля беше. Да. В.К.: Влад Пашов. М.Г.: Е, Влад вече, астрологът, нали, той малко анархист беше Влад, но той имал брат комунист. За Влад ще разправям една история с брат Боев и с Учителя. Аз бях силно влюбена във Влад, защото той много знае, нали? Но той не ми обръщаше внимание. И аз пиша едно писмо до брат Боев и казвам: „Брат Боев, аз съм силно влюбена във Влад Пашов. Той не ми обръща внимание. Питай Учителя защо така не ми обръща внимание." А Учителят казва на брат Боев и брат Боев ми пише: „Хубавите картини се гледат отдалече. Като ги гледаш отблизо, виждаш драскотини и тогава виждаш, че картината не е хубава, а като я гледаш отдалече, виждаш ансамбъл на цялата картина. И затуй, каза, картините се гледат отдалече." Ха-ха-ха. В.К.: Това е много хубаво казано. М.Г.: Много хубаво казано, да. В.К.: Георги Йорданов? М.Г.: Георги Йорданов беше сприхав, такъв един. Казах за него. В.К.: Кина Петкова? Коя е тази? М.Г.: Това е жената на Антов. Тя е неофициалната му жена, с която той живееше на Изгрева. Имаше две жени, една за Изгрева, другата у дома си. В.К.: Сега Милка Георгиева, това сте вие? М.Г.: Аз съм, да. В.К.: Панталей Карапетров? М.Г.: Панталей на тази, той се ожени късно, на Танчето мъжът й. Той също паркетен работник беше. Той имаше много хубави спомени. Спомените на брат Боев бяха при него. Брат Боев много разчиташе на него. Той му е бил ученик в гимназията. Брат Боев е бил учител. Брат Боев го уволняват три месеца преди да вземе пенсия. Три или един. Не помня точно и с това го лишават от пенсия, като дъновист го уволняват. Много лошо с него постъпиха. В.К.: Колю Драгнев? М.Г.: Колю Драгнев беше нещо като анархист. Уж комунист, уж такъв, уж онакъв, на Стоянка мъжът й. В.К.: Тодор Печанков? М.Г.: Тоя не го знам. В.К.: Стефчо Николчев? М.Г.: Тоя Николчев, знам го. Той стана. Тя, на Николчева брат, комунист голям стана, та покрай тях тя, жена му. Аз нея съм я учила. И нея, и Райна Делийска в гимназията съм им помагала когато да учат. В.К.: Димка Николчева? Тая е жена му. М.Г.: Да, жена му, да. В.К.: Генчо Делийски? М.Г.: Генчо Делийски и Райна Делийска, и нея съм я учила - прогимназия. Той беше джамджия и аз съм работила при тях и като нелегална съм била при тези, нарочно, за да мога да открия нещо какво има при немците, защото бараките им са там. Джамджалък и поставяне на маджун и т.н. В.К.: Георги Райков? М.Г.: Георги Райков, той не беше. Той се мотаеше там в Изгрева. В.К.: Желю Митев Рачев? М.Г.: Не мога да си го спомня. В.К.: Мария Методиева. М.Г.: И нея не си я спомням. В.К.: Тинка Василева. М.Г.: Не си я спомням. В.К.: Йордан Георгиев? М.Г.: Не си спомням. В.К.: Тилко Тилев. М.Г.: Тилко, да. Тилко имаше домашна тъкачница. Знам го него, даже изобретател на един такъв инструмент, който е едновременно и пиано и не знам какво. Като оркестър. Сам той създаде това. В.К.: Нередовни членове. Христо Ненадов? М.Г.: Не го зная. В.К.: Колю Килифарски? М.Г.: Колю Килифарски, този пък го обвиняваха, че с малки момичета имал връзка и нещо не го одобряваха. В.К.: Таню Митев Георгиев? М.Г.: Таню. Този пък го обвиняваха, че е черноборсаджия, не знам си какво. Жена му - Славка. Идва и сега на гимнастиките. В.К.: Съвещателни гласове. Елиезер Коен. Сега този Елиезер Коен, какво си спомняте за него? М.Г.: Елиезер Коен. Той академик ли беше, професор ли беше? Нещо геолог, ако не се лъжа, нали. Той, не мога да разбера защо беше такъв, дето викат че на Изгрева, че целувал не знам колко пъти ръката на Учителя, а пък всъщност се обяви против Учителя. Защото не можел да бъде дъновист - комунист. Е да, от гледище на комунистите, не може да бъде. В.К.: Или при едните, или при другите. М.Г.: Да, това е така. Но защо той предпочете комунистите, значи за материална изгода. Не за друго, материална изгода. И за туй той получи прозвището „Юда Искариотски". Така го кръстиха. А жена му е от Латвия. В.К.: Жена му. М.Г.: Латвийка. Казваше се Мариана. В.К.: Иван Михайлов Василев. М.Г.: Е този Иван, дето печатницата там. Гдето след 9.09.1944 г. той стана в Контролната комисия, гдето Учителят му казваше: „Идете си в Бургас! Защо седите тука?" Вчера нали когато говорихме. В.К.: Тодор Михайлов Василев. М.Г.: Това е неговият брат, който наистина е комунист, но той, майка му беше много добра, майка им де, много добра наша сестра, нали. А пък жена му на Тодор Михайлов ми е идвала на свиждане в затвора, нали. Те така почитаха Учителя, независимо че са комунисти. В.К.: Руска Иванова Василева. М.Г.: Руска, тая, която беше готвачка в Руската легация, на Иван Василев, този, който беше в контролната комисия в ЦК след 9.09.1944 г. непосредствено, и тя му е жена. Той имаше трима сина, нали казах за тях вчера. Единият от тях Стефчо, гдето палецът му е отрязан, беше комунист и беше в затвора в Скопие, а другият скаут, а другият не го знам какъв. В.К.: Анкетна комисия: Серафим Георгиев. М.Г.: Нещо си спомням, но нищо не мога да кажа. В.К.: Надка Христова. М.Г.: Не ги помня. Те са делегирани от 6-ти район, те не са от Изгрева. Забележка на редактора: Протоколът на партийната група е публикуван в „Изгревът", том VII, стр. 289-292. В.К.: Това е била партийната група след 9.09.1944 г. А преди 9.09.1944 г.? Имаше ли партийна група на Изгрева? М.Г.: Партийна група нямахме, но отивахме да слушаме радио Лондон, радио Москва в тия, едно семейство Шишкови. Анчето Шишкова. Тя беше балдъза мисля на тоя Шишков. Там се слушаше радио. У тия Василеви се слушаше, дето печатницата и някъде другаде, но къде, не помня. В.К.: Това всичко Учителят е знаел и е виждал. М.Г.: Знаел е, разбира се, как да не знае. Знаел е. В.К.: И ги пази и ги предпазва. М.Г.: Не само това, но комунисти идваха и се криеха там. Аз съм най-малката в сравнение с тях, бях в ЦК, бях и в разузнаването, но в сравнение с ония лидери, които не признаваха Учителя. В.К.: И се криеха при него на Изгрева. М.Г.: Стефан е идвал там. В.К.: Той как се казваше? М.Г.: Тафраджийски. Той там в дома на Жеков се е крил, в брат си. В.К.: Кой Жеков? М.Г.: На доктора. Д-р Жеков, да. При тях са се крили. Те имаха някаква барака и там работеха с този, с Борис Николов и с италианеца, Бертоли. При него работеха мозайка и т.н. В.К.: Добре, какво стана след това, че станаха крамолите и неразбориите в братския съвет, противопоставяне на Антов, на други и т.н. Какво си спомняте? Какво може да кажете? М.Г.: Аз искам да кажа едно. Говорих много често след заминаването на Учителя, че се създаде една, и тука в протокола се споменава Антов, че казва на Коен, че се е озлобил, за това, защото не го включили в просветния съвет. Създаде се един просветен съвет, който се ръководеше от други братя и сестри. А освен това се създаде едно ръководство от седем човека. Само Паша беше от жените. Но аз често съм говорила с Паша и съм казвала: „Сестра Паша, това, че Димитров се застъпи за Братството и каза „Оставете тия кротки хора зад гората да живеят спокойно", защо не отидете в милицията да им кажете?" Паша казва: „Милке, много пъти им се е казвало. Много пъти, но те не разбират. Не искат да знаят. Казват ни религиозно общество. Не искат да слушат. Не чуват." Казвах им: „Абе направете така, че да бъдем юридическа единица." Това съм го казвала много, много пъти, нали. Пък и на Борис съм го казвала, пък и на другите съм го казвала, на кого не съм го казвала. И тия не слушат. В.К.: Защо не искат да го направят юридическа единица, не искат да поемат ангажимент? М.Г.: Не знам коя е била причината. Не знам, но Паша ми казваше, много пъти им се е казвало за милицията, когато са ги викали там, нали. Много пъти. Те нямали писмено доказателство. В.К.: Те нямат документ какво е казал Георги Димитров. М.Г.: Да. Е, писмото само гдето са разрешили да го погребват, това е всичкото. Няма документ. А казвала съм. Ами толкоз пари, тук се казва че сме дали за югославянци, за тия, за ония и т.н. Жените пък и курсове по БЧК, не знам какво се създаде. Тоя малък, тоя най-малък квартал даде от всичките най-много средства и въпреки това не го уважиха. Това нещо трябва да се изнесе. Но един ден сигурно, сега кой знае дали ще може. И дали някой го интересува това да се знае. В.К.: Сега няма да може. М.Г.: Да. И въпреки това не уважиха другарите, нищо от това, което се направи за тях на Изгрева, не уважиха нищо. И мен ми беше мъчно, и аз съм страдала. Ама и ревове, и страдала, душевно страдала за това, че тия хора, при които като комунистка аз членувам, постъпват така, тези хора. Аз имам много, много разговори с отговорни другари. В.К.: И тяхното мнение какво беше? Те как го възприемаха изобщо? М.Г.: „Остави тая секта!" Секта било. В.К.: За тях секта ли беше или врагове? М.Г.: Секта беше, секта. Религиозна секта, която сее заблуда между народа. Ама, казвам, не е секта. Това е учение, това е наука. Прочетете! Човек, който не чете, който не иска два реда да прочете - това са те. Когато аз завърших висша партийна школа - три години и поставях на колоквиумите щекотливи въпроси, защото четях беседи и те ме питаха - асистентите: „Откъде ви идват тия идеи и мисли?" Какво да кажа, да кажа, че ги чета от беседи? Не можех да кажа, тогава така беше, не можех да ги кажа. „Ами нали ни готвите за агитатори, утре може да ми поставят тоя въпрос. Аз трябва да знам как да отговарям." И въпреки това те се чудеха на въпросите ми. В.К.: Значи те възприемат Изгрева и сега като религиозна секта, като идеологически враг. М.Г.: В последната година, в която бях в университета на висшата партийна школа, беше в ректората, четеше Молдованова, която ми е била физичка, асистентка по физика в химията и тя четеше там, не помня какво, философия ли там, какво четеше и казва така: „Тази секта на дъновистите сега е вече ново философско учение." Това го призна. Значи това е било 1956-1957 година. Ново философско учение, вече не е секта. Тогава го призна. Но, разбира се, другарите са с кепенци, на тях не може да им наливаш, само Ленин, само Сталин, само Маркс и никой друг, това е. В.К.: Да, и след като стана този процес 1957-1958 година? М.Г.: Процесът на Борис? В.К.: Там да, изобщо какво знаете, как стана и за какво беше процесът? М.Г.: Значи, че почнаха 1945 година да раздават вещите, както 1958 г., аз бях далеч от тая работа. Не исках въобще вещи. Мен ми беше свидно и после аз смятах, мислех, че ръцете ми не са чисти, щом съм там в тая комунистическа партия. Не мога да приема такова нещо. Нали мислех си, че съм окървавясала едва ли не. Щото те вършеха мръсотии. Едва сега, 1990 г, когато разбрах за лагерите и тоя Мирчо Спасов, рекох: „Хвърлям ви билета, не ви ща". Да. Аз не знаех, че до такава степен е кървава тая партия. В.К.: Добре де, мен много ми е интересно, нали. Аз не съм бил партиен, но съм софиянец. Аз за лагерите знам още от 1956-1957 година. На моята улица имаше много хора, които бяха пострадали. Аз знам за Ловеч от 1961-1962 година. Аз знам за Бобов дол от 1949-1950 година. М.Г.: Аз нищо не съм знаела. В.К.: Аз знаех за това, макар че съм безпартиен. М.Г.: Само знаех за Анина Бертоли, че е била на лагер, затова, защото Анина като италианка е работила в италианската легация. И затова са я пратили. И казвах, че какво и говорех открито пред другарите, че какво от това? Тя е италианка, не е българка. Защо да не работи в италианската легация? - „Тя шпионира." - Какво шпионира? Че тя е италианка. И не зная кой се беше застъпил, че я пуснаха една година след това. Но на нас ни казаха, че там са „зози" и „суинги". А това, което аз научих от Николай, той всичко не ми каза. И това, което научих после и което на телевизията разбрах, аз се потресвах. Да даваш хората на свинете да ги ядат, аз това не мога да го проумея. И както показваха един със счупен гръбнак и ръце и крайници, като жаба, вика и се молел - не ме убивай! Това не мога, не мога, умът ми не може да го приеме. В.К.: Аз също се учудвам, че някои от старите комунисти казват: „Ние не знаем!" И аз казвам: „Абе как да не знаете, всички го знаят това, само вие не го знаете." М.Г.: Ето на, че аз не съм знаела. В.К.: А Борис се чуди, че те не могат да не го знаят. М.Г.: Ето, аз не съм знаела. Знаех само за „суинги" и „зози", ама не и за това - за тези убийства и престъпления. В.К.: Този въпрос го приключваме, да.

21. ВЕЛИКИЯТ УЧИТЕЛ И ВЕЛИКИЯТ ИЗКУСИТЕЛ Милка Говедева (М.Г.): Един ден Веса Несторова си изгубила писалката. И казва на Учителя, че тя тука я загубила, в салона. В салона в София. И че й била много скъпа и трябва на всяка цена да се намери. Но поставила въпроса така, че Учителят го изнесе това на беседа, това нещо. И каза: „Интересно, каза, млада сестра, така твърди, че тука... Но аз, каза, не съм намерил такова нещо, нали? Ако трябва, ще я платим, но не съм намерил такова нещо." После не знам как стана случая, че май се намери, автоматична писалка „Пеликан". В къщи ли, какво стана. Писалката ли се намери там, въобще, но ми направи впечатление, че Учителят изнесе тоя факт в беседа. Той обичаше Учителят да изнася така някои факти за неща, за които ние не сме бдителни, внимателни, остроумни или какво и твърдим за някои неща, за които не сме сигурни. Спомням си така в една беседа Той каза за една сестра, сега не е много хубаво това да го казвам, но дано да не става да го слушат другите. Дошла една и казала при Учителя и той го изнесе на беседа. „Ами мен духът ми каза, че аз чрез Вас трябва да имам син! И той ще бъде велик дух." Пък Учителят как го каза, не мога да го забравя. И така, ние сме с възмущение всички, които не я знаем коя е, казваме: „Как може тя да дръзне това нещо да прави към Учителя." - „Ама вижте, казва, аз съм минал по вашия път. Аз съм бил и баща, и майка, и брат, и сестра, аз съм минал, казва, по тоя път, защо трябва да се връщам назад сега? После, нали Духът на мен трябва да каже? Как така?" Ама така го каза само, така смирено, невинно ли. Нямам думи да го опиша случай какъв беше, че у нас всичките възниква възмущение към тая сестра, коя ли е тя? Той не я каза коя е, нали? Паша ми подмяташе понякой път за някоя, нали? Но знам друг случай също. Пак така една сестра на ул. „Опълченска" 66. Отива и казва: „Мен духът ми казва, че аз трябва да спя с тебе." И не знам какво още. Вергилий Кръстев (В.К.): Казва на Учителя? М.Г.: Казва на Учителя. „Трябва да спя в твоето легло. Не с тебе, но в твоето легло." Казва: „Така ли? Щом искаш, заповядай!" И Учителят излиза. Излиза в съседната стая и тя какво е правила там не знам. И става три часа през нощта и Учителят отива и казва: „Твоето време изтече, може да си вървиш!" И тя става и си отива. Това го знам от Паша. В.К.: Това Балтова ли е била? М.Г.: Не знам коя е била. Не знам коя е била. „Твоето време изтече. Можеш да си вървиш!" А ще кажа един случай с мене, но да не го записваме. В.К.: Не, давай, тия неща ги записваме, няма за кога, такава е епохата. М.Г.: Една вечер късно, в 12 часа аз отивам при него като жена. Говореха, че Учителят приема тази, онази, не зная какви сестри. И моя милост решава да почука на вратата, да видим дали няма някой там. Как съм дръзнала, не знам. И отивам, и почуквам на вратата. Учителят е бил в молитва изглежда. Защото Елена Андреева ми каза след като й го разправях, да не го казвам. Заради това не исках да се записва. Излиза на вратата по долни дрехи, вълнени. И аз леко хвърлих поглед само и когато Го погледнах в лицето - тука два реда сълзи текат и така се скандализирах, така се почувствувах нищожество пред Него, само си наведох главата и казах: „Извинявайте!" И хукнах да бягам по стълбите. Защото Той ми каза: „Какво искате?" Аз като видях сълзите, просто скандализирах се, как да кажа, нямам думи да кажа. Наведох си главата и си казах на себе си: „Как дръзнах?" Просто изтичах по стълбите. Това, което съм направила и аз между другото. А един ден - аз имах една връзка с един сладкар. Това беше след развода ми. Но преди да се разведа, как се запознах с него. Срещам моя бившия мъж - който ме запознава с него. Той е анархист. Много начетен. Аз обичах умните хора. Много начетен. И каза: „Да ти представя моята булка." Предишният ден е била сватбата ни. Аз като го погледнах, изтръпнах. Допадна ми веднага този човек и казвам на мъжа си: „Ако вчера ме беше запознал с него, нямаше да се оженя за тебе!" Това му го казах направо. "Ах, може да се разведеш, госпожо, като искаш", каза той. След година и осем месеца се разведохме и първия, когото срещнах, беше именно той. Той беше сдържан, висок, едър, като Гради Минчев, много начетен, много умен в свои такива схващания, анархистически някакви. Аз с него изкарах много добре. Той беше такъв един. Аз бях много непокорна. Той: „Момиче, довечера в толкова часа си с мен." Работилница имаше. Сладкар. Казвам: „Няма, няма да дойда," тропам с крак аз. Пък като дойде часът, ще мина оттам. Всъщност не можех да се стърпя, отивах при него. Имам хубави стихове, написани за него. Та един ден той ме изпраща. Аз живея вече на Изгрева и ми постави въпроса. Той идваше много често горе на Изгрева. В.К.: На беседи? М.Г.: Не, той идваше на беседа да ме търси мене, а не за друго. И аз казвам на сестра Паша: „Не мога да устоя, не мога да устоя. Този човек много ми допада и какво да правя, като не мога?" Отговаря сестра Паша: „Милке, бягай! Бягай, като не можеш! Бягай", казваше сестра Паша. Тя ми влизаше в положението. И аз се криех при нея и той чакаше. Мислеше, че като свърши беседата, ще ме намери, но ме няма. Но един ден аз чета, но акълът ми се върти там. Викам ще ида, ще питам Учителя защо не мога да помня. И отивам при Учителя. И Учителят излиза от кабината, така близо до лалетата. И аз... Там имаше стъргало такова желязно. Стържа си крака така. „Не мога да помня, Учителю. Чета, чета, не мога да помня!" Той така ме изгледа. Буквално... „Рекох, много те занимават любовните работи!" Ама тъй ми го каза, че аз потънах в земята. "Аз ще Ви докажа!" И три години след това аз нямах никаква връзка. Наистина така ми го каза някак-си. Хем иронично, хем като един мъж, който когато презрение има към любовните работи. Потънах в земята, потънах в земята. И това беше, нали това, което бе с Учителя. А друг път Учителят в беседа казваше така към тия сестри, които го задирят: „Разбирам да ми иска един светъл ум, едно любящо сърце, една воля диамантена. Нещо, от което да се ползва тя, нали, да расте, а не да ме занимава ..." И аз като чух това, понеже стенографирах... „Сега непременно ще искам среща с Учителя и точно това ще Му искам." Отивам при Учителя и викам: „Нещо много важно." Казва: „Малко съм зает." - „Ама аз, Учителю, две минути, няма да ви отнема..." Аз влязох. Това, за което отидох, изфиряса из главата ми и почнах с глупости да го занимавам и се чудя за какво дойдох. И това беше много пъти. За какво дойдох, защо забравих? За какво дойдох, за какво дойдох? И вместо две минути, стават два часа. И Той в една беседа казва: „Идват някои сестри и казват: За две минути, а ми отнемат ценно време по часове." „Ех, Милке, това е за тебе!" Та много пъти съм била при него. И така като запаля се така от беседата. Ами запиши си го та иди, питай! Кажи: „Учителю, аз искам туй, туй, туй. Нали, как да стане, как да го направя, как да се справя? Сега чета и казвам: „Учителю, защо не си жив, сега бих Те питала за много, много неща." Ама хайде де, отминало е времето. Какво друго исках да кажа...

20. ЧАСТНАТА УЧЕНИЧКА ЗАВЪРШВА ГИМНАЗИЯ Милка Говедева (М.Г.): Обедите с Учителя. Нали с Учителя в Мърчаево, които сме правили там. Тогава често ходех аз в Мърчаево. Беше ми по-лесно да ходя в Мърчаево, отколкото да ида до Самоков, нали. И затова, но Учителят ме прати в Самоков. Един ден, когато да се явявам на изпит в гимназията и аз го питам: „Учителю, къде да се явя сега на изпит, защото тука в София е блокада, бомбардировка, разни неща, нали и това." - „Рекох, идете си в родния град - Самоков." Викам си: Ах, Учителят не знае ли, че баща ми е убит там и че семейство Говедеви е под надзор, а плюс това Държавна сигурност - полицията е там в Самоков. Тя се е преместила от бомбардировки." - „Рекох в Самоков, в Самоков идете!" Викам, като ме праща в Самоков, какво да правя? И казах на Паша: „Какво да правя сега, Учителят в Самоков ме прати." - „Милке, сигурно е за добро, иди! В Самоков може би духовете там на майка ти, баща ти да ти помогнат, где да знам." То и тъй стана, защото 4-ти, 5-ти клас аз взех тука, в различни гимназии, където определи Министерството за частни ученици, а там 6-ти клас трябва да се явя, учих немски език с Аня, сестрата на Паша. Тук е интересен случая, много- хубаво се представих. И се явявам там, но отидох при моите роднини, където съм родена - никой не ме иска. „Не, не може да те приемем, вчера идва полиция тука, търси, кърти первазите на прозорците, за да търси какво си донесла.'' Там, вярно е, че ходих при разни комунисти, слушахме радио, това, онова, колкото да не късам връзката, но това съм правила. Всъщност аз много неща не съм правила там. Гледах си по-добре да уча уроците, но леля Василиса ме прие. Катя Велева, тази по математика и Митко Грива по 500 лева ми дадоха, което нищо не беше. 800 лева беше кило масло тогава. Но леля Василиса се съгласи за тия 1000 лева за един месец да ме гледа да си взема изпитите, нали, колкото стоя там при нея. На един мангал съм се греяла, над един кьошк отдолу духа, това бяха условията, но аз бях доволна, защото все пак съм под покрив, и бях доволна от друго, защото женски манастир, те имат, мандала се казва, така железа грамадни и мъж не може да влезе. Ех, един поп беше разковал един пармак, влизаше при една калугерка, ама въобще полиция това да влезе - мъж нощно време не се позволява. И тя понеже беше клисарица, тази на баба ми приятелката. Вергилий Кръстев (В.К.): Как се казваше манастирът? М.Г.: „Света Богородица" - метох. „Метох" му казват. Той е единствен в Самоков - женски манастир и аз там намерих убежище. Аз отидох при други. А на моята преродена сестра там приятелки, които като идваха в София, спяха при мене и майка им ми е била учителка в първо отделение. Но сега майка им казала: „Аз такива въшкари не ги ща." - Бедни сме, с други думи. „Ама, мамо ма, аз съм спала там при Милка, там на Изгрева като съм ходила." - „Не, не, не искам, не искам." А пък аз като малка й виках на нея „мамо", защото приличаше на майка ми. Така отряза. Но както и да е, те ме изгониха и нашите не ме приеха, никой не ме прие. В.К.: А тази Василица каква беше, роднина или не? М.Г.: Никаква. Приятелка на баба ми. Като такава религиозна. Уговорихме се, но с тия 1000 лева ме прие, нали така. Ядяхме крушеница, това-онова, малко сиренце, караше се сиромашлък. Нямаше как - мизерия. И изкарах там и тогава, и мисълта ми беше да пиша на Учителя чрез брат Боев. Изкарах изпитите, имах поправителни два, взех поправителните и без поправителни изкарах и отивам долу на пощата, взимам една картичка и пиша на брат Боев до Мърчаево: „Брат Боев, кажи на Учителя, че без поправителни си взех изпитите и с по-високи бележки, отколкото в София." Щото аз взимах по два класа на година - пролет, есен, и така завърших за две години и половина. В.К.: Гимназия. М.Г.: Гимназия. Това беше, когато в осми клас е по старому. В смисъл 12-ти клас от гимназията, защото тогава бяха 12 класа. Явявам се пак така, но бях с една розова рокля, нова и с нея ходих даже на Мусала, па ме валя един сняг, и се разперваше по снега като чадър. С тази същата рокля се явявам на изпит, но един ми беше взел мерника, тоз по немския език, Иванов ли се казваше, какъв. Той знаеше, че аз съм дъщеря на убит комунист и още не беше дошъл 9.09.1944 г., когато се явявах, и искаше да ме скъса, но една Солева, която е била партизанка в тези югославянците разбра, че съм била по затворите и беше в комисията. Щото на частните ученици най-големите класове са отпред, после другите по-малките назад, назад, назад. И той дава темата най-напред, мисля „Писмото на Шопен до майка си" или нещо такова беше на немски език да се напише, пък Аня ме държеше изкъсо, наизуст да научавам това и да ги пиша на лист. Добре, ама аз като си имах разните листчета развити така, викам трябва да съм хептен будала да не го препиша, защото той като отиде нататък. Късо произведение, аз го преписвам точки и запетаи. Ехе, и Солева ме видя, тази, която ми е близка и казва: „Какво правиш?" Викам: „Преписвам." - Извади познатите думи за непознати, ми каза тя, от речника", щото имахме право това да правим и аз извадих познати думи за непознати и когато той се върна оттам, аз вече бях готова, а бяхме четири души само за осми клас. Казвам: „Аз съм готова." - „Е, как така бърже?" А пък аз будала казах: „Ами аз го знаех." Значи случайно знаех. Той каза: „Ще видим на устния." И така ядосан много и аз си излязох. Добре, ама на устния взе да ми дава да чета стих „готиш", което аз не съм учила, „готиш". И той вика: „Ето, видите ли, че са случайни знания?" Но Солева му каза: „Вие на тая отлична работа не може да пишете и четири, виждате ли?" Но той писа четири и две ми писа, та изкарах тройка тогава просто да не ме скъса само. И така, а след това когато се явявам вече на матурата, вече е след 9 септември 1944 година. Учителят пак там ме праща да ида да държа матура, а вече по радиото съобщават за Лулчев как го съдят и аз слушам това, защото радиото работи в един фотограф, където трябва да си направя снимка. И така ми е неприятно, че слушам това и едновременно снимка трябва да правя. И тогава се явявам пак на немски и той казва: „Идете кажете на вашите." Пък той сега ме подпомага, нали. „Идете кажете ето на, пускам ви, пускам ви." Ха-ха-ха. В.К.: На комунистите. Ха-ха-ха. М.Г.: Но там тогава пролетта изживях, как да кажа, един инцидент. 8-ми клас като вземам, хвърча вече, че съм взела 8-ми клас, и пиша на брат Боев: „Брат Боев, кажете на Учителя. Аз вземах без никакви поправителни изпити все по-високо и по-високо на градация така де, изпитите. И аз като взема матура и ще дойда веднага." Казал е брат Боев, разбира се, това нещо на Учителя. В.К.: На Учителя. М.Г.: Но там изведнъж на будката един от полицията се завъртя около мен. „Елате с мене!" - „Ха сега", рекох. Пуснах писмото. „Елате с мене, вие сте ни непозната личност." А аз носех латински речник голям, тогава имах точно латински, учеше се религия - Библията Паша ми беше дала и тя вътре - чантата издута такава, не помня какво още имаше. Алгебра ли беше, какво беше, не си спомням. „Елате с нас" и ме завежда в управлението и там в управлението се намира майката на тая Беба, която не искаше да ме приеме да спя. И казвам: .Ето, госпожата ме познава." - „Не, не я познавам", каза. Обаче вътре в Библията снимката на Учителя. Това два пъти ми се случи и по немски в университета. Снимката на Учителя и като отваря той да види какво има в книгата и вика: „А, това Дънов ли е, ма?" Викам: „Да." - „Ами ти дъновистка ли си, ма?" Викам: „Да." - „Е, къде живееш?" - „У бабите, казвам, у метоха." - „Ха, ами как са те приели те дъновистка, бе?" - „Е, па, рекох, идете им кажете, та да ме изгонят." В.К.: Ха-ха-ха. М.Г.: Аз добих кураж, нали и това беше. И така се размина, и ме пуснаха, и аз си отидох. И веднага след обяд аз да ме няма, скрих се, разбира се, изпитите бяха взети. В.К.: Това е 8-ми клас, последният клас. М.Г.: Последният клас от гимназията. В.К.: От гимназията. Казахте и друг път в Библията със снимка когато сте били. М.Г.: А, тогава, в университета. В.К.: Да. М.Г.: В университета при тоя Гълъбов. Отивам. Ама аз там вече съзнателно турих снимката на Учителя, защото си спомних за тоя случай и там трябваше някаква неорганична технология на немски език, която една дума, е, едно изречение и половина - една дума, такова нещо беше и той вика: „Мари Милке, защо не си вземала учебника от гимназията, ами си се хванала с това." - „Ами професор Гълъбов, аз не знаех, че трябва учебника от гимназията." А ме подготвяше Борис хаджи Спиров, дъщерята, която беше инженер химик, завършила в Австрия, в Грац мисля. „И не знаех, затова съм вземала." Е, и бях почнала да науча от нов ред малко да прочета от друг нов ред малко, колкото да е за превод. И това. Е-е-е, хайде, завързах тройката там и излязох. Но снимката, той отвори и каза: „А-а-а- а, Дънов тука. Значи ти си дъновистка, a?" В.К.: Ха-ха-ха. М.Г.: Викам: „Ами такава съм." - „Не е лошо, не е лошо, не е лошо", вика. Ха-ха-ха. Не е лошо, не лошо и така мина, нали. А като отвори той и видя снимката, викам Учителя на помощ. Ха-ха-ха. Това беше и при единия, и при другия случай. Та така. В.К.: За Мърчаево. М.Г.: За Мърчаево. Един ден Учителят ни води на един извор и казва, че водата е много радиоактивна тука и който иска, може и да се къпе, и един ден ще станат бани тук. И действително станаха там в това село. В.К.: Рударци. М.Г.: Рударци. Да, станаха бани, каптираха тая вода и т.н. Тогава, то едно шопало беше такова. Баня. Стои горе един мъж и съобщава: „Банята сега е женска. Стойте там." На мъжете, които идват там. После банята е мъжка и т.н. На това шопалото беше, топъл извор беше. Аз даже съм водила и моя роднина там, нали за да може да се къпе, па дали й помогна, не знам. Та така ни каза Учителят, оттам си наливахме вода и за пиене. Ходили сме на тоя извор. Едно съжалявам, че не можах да отида на Острец, а съм спала там в стаята срещу Учителя като трапезария ли беше на земята, ние всички на земята спяхме. Спала съм и в плевнята долу, за да мога да присъствувам на беседи, на пода съм спала. В.К.: В плевнята на Темелко. М.Г.: На Темелко, да. В.К.: Къде и как се подслоняваха толкова много хора, много хора. М.Г.: Ами много. Кой къде намери. Кой къде намери, нали. Някои може да си имаха, палатки, не помня, но аз така гледах между другото. Гледах да изпълнявам такива домакински работи, това-онова, за да спечеля умилението на хората да ме приемат, да преспя, да бъда близо до Учителя, нали. Това беше така. Истината е, че аз много ценях Учителя, но и това искам да кажа. Но не знаех какво да искам.

19. БОМБАРДИРОВКИТЕ Милка Говедева (М.Г.): А един път, когато бях в Мърчаево, минаваха самолети. И някой каза: „За бомбардиране." - „Но те вече отиват към Румъния, към Румъния." Аз в ужас изпаднах, защото там е леля ми, нали, как ще бъде това. А в тоя момент Учителят излезе, погледна ги така, от небето и; „Нищо, каза, там трябва, трябва." Мен ми стана така мъчно, защото леля ми е там, нали, вярно, те там пушат, пият. Румънците са такива, религиозни, но същевременно излиза от черквата и пали цигарата, било жена, било мъж. И аз много пъти съм ги питала: „Бе как така съчетавате тия двете, влизате вътре, молите се, кланяте се, целувате икони, а после с цигара." - „А, цигарата си е цигара, пък това си е църква." Въобще. И затуй може би Учителят казва „Там трябва", не знам защо. Щото и леля ми беше пушачка. „Там трябва." И аз тогава много сърцераздирателно се молих. И наистина тогава не, но на 6 май 1944 г. бях в Самоков, тогава е паднала бомбата при леля ми, но аз бях в метоха и в метоха има половин метър ключ от вратата към калугерките, не официалната. И аз викам на клисарицата, при която бях: „Моля ти се, лельо Василице, дай ми ключа да вляза вътре да се помоля, че пак хвърчат аеропланите." Ама така света Богородица е черквата там, просто коленичих, викам: „Запази танти, запази танти, Господи." И пада бомба в Букурещ, в целия квартал точно там, при леля ми, на къщата на леля ми и я разделя на две. И тя в последния момент отива в другата страна в мазето. Цялата тая къща се е разрушила и свако ми не е бил там, тя е била сама. Спасила се е. След това на не знам коя бомбардировка пак бях там, защото само тия две бомбардировки бях там, през цялото време бях на Изгрева. И ще кажа и за другите два. И тогава се сетих за сестра ми. „А, казва, над София са." Викам: „Ох, Вера" - това е сестра ми. Пак влязох в черквата, пак коленичих, пак се молих и действително един самолет, който е вървял с картечница, стрелял е, просто е искал ту тук, ту там да я улучи. И тя казваше: „Падаха пред мен, зад мен, около мен, но мен не ме улучиха." Искам да кажа, че Бог помага в такъв сърцераздирателен момент, когато се молиш за някого. Това беше с бомбардировките. Имам други един случай, който така за Мърчаево. Лулчев беше отишъл там, имаше едно младо момиче, силно влюбено в него и то живееше в една къща на Изгрева. Щото на Изгрева бомби не паднаха, около Изгрева. Намериха после на самолета свален една военна карта и на нея очертана една елипса, където ограждат в София, в тая елипса пишело „Духовно общество". На този самолет, който са го свалили, намериха военна карта, т.е. Изгрева. И там не, но гората беше осеяна с бомби навсякъде. Само накрая, забравих сега в момента как се казва тая сестра с влюбеното момиче, на нейната къща падна тази бомба. Вергилий Кръстев (В.К.): Сега не можах да разбере за елипсата и за самолета. М.Г.: Свалят самолета и в самолета има карта на София. И в тая карта има със синя дъга очертана една елипса и то на целия Изгрев. В.К.: А, на самата карта. М.Г.: На самата карта и пише „Духовно общество." И значи в него да не се бие, да не се хвърлят бомби. В.К.: Значи те са знаели, че това е Духовно общество, на Изгрева. М.Г.: Да не се бомбардира. В.К.: А-а-а. М.Г.: Духовно общество. Защото когато при една бомбардировка страшна беше, изхвръкнаха черчеветата от трапезарията със стъклата. В.К.: На Изгрева? М.Г.: На Изгрева. Ние всички бяхме в трапезарията и се молехме сърцераздирателно и когато дойдоха тези от гражданската отбрана да ни видят... А долу Виларов имаше една фабрика, бяха направили такива входове, скривалища. Там идваше Евдокия да се крие, принцесата. А ние стояхме в тази столова, дето два сантиметра дъски са отгоре. И идват от правителството там и казаха: „Ами, кай, то е два сантиметра дъски." А един бръснарин им отговори и казва: „Ама има хиляда метра вяра отгоре, над този който са, 1000 метра вяра има, затова при нас бомба не падна." В.К.: А Учителят къде беше по това време? М.Г.: В това време Учителят беше, един път беше в Симеоново при една, един или два пъти. Тогава Той каза: „Те не гонят вас, те гонят мене." Каза за бомбите. „Какво ще вземат от вас? Те гонят мене." А много пъти преди да отиде на Мърчаево, то Учителят винаги тръгваше пеш за Симеоново. Нямаше тогава рейс, тръгваше се, пеш се ходеше на планината от Изгрева. Преди да почнат бомбардировките, Учителят тръгваше с една малка група нагоре. И тогава така казваше: „Те не гонят вас, те гонят мене." А, спомням си една бомбардировка. А, та исках да кажа за тази, която падна бомбата там, върху къщата, а тя е накрая до линията близо, на тая сестра мъжът й беше офицер, ако не се лъжа. Това момиче, влюбено в този Лулчев, живееше там, а Йордан, шофьорът пък влюбен в нея. Не, Йордан ли беше или този Стоянчо, имаше един дърводелец. Той пък беше влюбен в нея. И викаше: „Ела бе, недей там остава, ела. ще падне някоя бомба." - „Не, тука ще си седя, и да ме убият, тука ще седя." И единствена тя беше убита с бомбата, която падна върху къщата им. Главата й беше отрязана от тая бомбардировка. За какво умря, защо, не знам. Каква жертва стана тя? В.К.: Тя беше извън Изгрева? М.Г.: Тя бе долу към Изгрева, ама така малко встрани. Да, може да се каже, че бе вън така от очертанието на елипсата от военната карта. Ние й викахме там циганската махала, нали, надолу към това, забравих как се казваше тая сестра. Тя не беше там. Беше само ей тази. Та това бяха тези, които бяха пострадали. В.К.: А други? М.Г.: А иначе... А, и на този каруцаря Иван, в двора му падна една бомба, дупка изрови така, нали? Той малко търговец падаше, както и да е. Други бомбардировки бяха из гората. И много интересни случаи имаше. Например железничарката Еленка Стоева. Има една железничарка. Мъжът й железничар беше - Стефан. Детето им беше малко. Тя му захлюпила една тенджера на главата, те и комични случаи имаше, тя си турила една тепсия, имаше един певец там, и той си турил един леген и бягат по тоя начин в гората. На една от бомбардировките аз с Митко Грива, имаше купа сено на поляната, където играехме Паневритмия и Митко ми вика: „Къде ще ходим там, нали от шрапнели трябва да се пазим, ела в сеното да се бутнем - ти от единия край, аз от другия край." И наистина така бумнахме се в сеното да се пазим от шрапнели. Ама то вън от тази линия начертана на картата такива парчета, грамадни парчета хвърчаха. На големия салон едно малко стъкло се счупи. Когато Учителят дойде, Той каза нещо. А понеже ние като се молехме имаше една сестра, забравих как се казваше тя - Веса, Веса. Веса от Бургас ли беше, една висока, стройна. В.К.: Козарева. М.Г.: Козарева. Веса Козарева и тя, тя искаше все да ръководи, все тя. Пък не знам кой се опитваше, пък най-после и аз се опитах, че 91 псалом почнах да чета за всичките по един път, нали и не мога да спра, така карам. И каза Учителят: „Прозорците се счупиха, защото нямаше хармония в молещите се сестри." Това го каза. Причината сме ние де, защото нямаше хармония в нас. Карахме се кой да води, дето се вика, затова се счупили стъклата. Това беше за бомбардировките. И после една бомбардировка беше така. Имаше сестрински стаи. Имаше едни стаи към брат Боев и едни отсам, където аз живеех до Капитанов. И някои сестри. Една от сестрите, зет й беше след 9.09.1944 г. такъв, как се казва, от милицията, важен де, на София комендант - зетят, но тя си бе сестра, забравих как се казва, та тя беше там в сестринските стаи. И като почнаха да хвърчат бомбите, те правят фиу-у-у, не знаеш къде ще падне, нали, виждаш го че лети, ама не знаеш накъде ще падне. И тя почна да пее „Богородице, радуй ся". А бяха ме помолили да се грижа за нея, да я доведа в салона, там, където всичките се молят. Но в тоя момент почнаха да хвърчат тия бомби, и аз останах при нея, не можех вече да мина пътя, нали, бомби хвърчат. Не че не можех, ама за нея, с нея не можех. Там беше и сестрата, която беше дала квартира на Учителя на 66 - Гумнерова. В.К.: А, Гумнерова, Гина Гумнерова. М.Г.: Гина. Учителят за нея, така й казваше: „Ще носиш вода от чешмата!" Но те не можеха ръцете й да държат и й бяха турили на врата две малки стомнички, та тя отиваше да ги налива и през врата се овесили, така едната отсам, едната отсам, през раменете, и така наливаше тя вода, за да изпълни това, което е казал Учителят. А едва вървеше. Та и тя беше там. Та една от бомбардировките аз прекарах с тия две сестри там в сестринските стаи. Аз искам друг случай да кажа по това. Един ден с Учителя сме. Заваля дъжд. И там има малък навес, преди да се влезе в тия сестрински стаи и се събрахме една групичка около Учителя и питаме. Аз съм застанала ей по-назад, защото нали съм комунистка, де да знам, може да не ме искат мене и питат Учителя: „Учителю, какво значи мойта буква, с която почва името ми?" Аз не ги помня колко бяха, но 7-8 така да сме били. Накрая се осмелих и аз да попитам, какво значи моята буква „М". Те питат за тая буква, за оная буква, най-после се престраших да питам и аз. „Абе, казвам, Учителю, ами буквата „М" какво значи?" - „Буквата „М" значи човек, който се интересува и това, което е най-горе, и това, което е най-долу. Но добре, че свършва горе". Щото нали тя е така направена, три върха. - „Добре, че свършва горе." В.К.: Ха-ха-ха. М.Г.: Ха-ха. Добре, че свършва горе. В.К.: Виж как Учителят за всеки един човек точно говори. М.Г.: И вярно е това, че аз съм се интересувала и това, което е горе, и което е долу. В.К.: За друг човек би дал друго тълкувание, но за вас точно, каквато ви е програмата на живота. М.Г.: Добре, че свършва горе. Те го питаха и за други неща, но аз не мога да си спомня сега какво беше, но това ми направи впечатление - за буквите. В.К.: Сега за другите бомбардировки. Първата бомбардировка, тя най-голямата е била, на 10 януари. М.Г.: Най-голямата бомбардировка, аз бях в къщи и си спомням Капитанов и жена му бяха живи, и понеже те през нощта от самолетите пускаха осветителни тела, аз мислех, че това всичкото е бомби. За момент акълът ми щеше да фръкне, просто за миг, защото се уплаших. Пада това към земята и мисля, че това е бомби, и те почват тъ-тъ-тъ-тъ, падат така нали навсякъде и аз викам, какъв е тоя тътнеж, а то бомбардировка било. А напускали в същото време тия осветителни тела и в това време слиза Капитанова с Капитанов, те мислят, че като съм аз в сутерена, по ще се спасят: „Милке, отваряй." Отваряй, то какво, с крак да ритнеш вратата се отваря и влязоха при мене. „Боже какво ще стане, Боже, какво ще стане?" Това беше голямата бомбардировка на 10 януари 1944 година и през нощта, а и през деня имаше още една. Тогава дойдоха Янка Попова, тази лекарката с майка си. Те често ми гостуваха, защото аз имах тогава спалня от развода и спяха при мене. И за беседи, и т.н. Даже сестра Паша имаше такава приказка и казваше: „Милка има голямо легло, идете при нея. Може да се спи там, за, да речем когато идвате сряда за беседа, да не идват чак отдолу, от града през нощта за 5 часа сутринта." Другите бомбардировки, двете изкарах в Самоков, останалите всичките бях на Изгрева, нито една не съм спестила. А една бомбардировка се случи в града. Катя Велева ми предаваше по математика. Тя се ожени за роднината на Учителя, брат Каишев, Колю Каишев. Тя късно се ожени, може би беше към 60 години тя, пък и той толкова да беше. Не си спомням. Та бях у тях на урок по математика. Паша ме беше пратила и бомбардировките почват вече. И застанахме долу и сега каквото стане, нали, затова е тая бомбардировка. В.К.: По каква линия е роднина Колю Каишев? По чия линия е роднина на Учителя? М.Г.: Мика Каишева и Колю Каишев са брат и сестра, а аз не знам точно по каква линия е роднина, но знам, че са роднини, нали. Сега тука му е мястото да кажа, че когато раздаваха багажа на Учителя, някои го купуваха, някои го взимаха, слава Богу, че на мене ми дадоха една крушка червена, ама тя така ми я даде тази сестра, и с ръкавелите на Учителя. Аз нямам багаж при мене си, нали. Паша ми е дала един стол от Учителя от „Опълченска" 66, който е горе на вилата и една етажерка такава, която е била също на Учителя, Паша ми ги е дала двете. А имам и леглото, на което е починал Учителят. То беше при Катя Зяпкова, спали кой знае какви, аз не съм и седнала даже. Занесох го горе. В.К.: То е кушетка. М.Г.: Една кушетка, кушетка, после било при Йоанна, после не им трябвало, изхвърлили го и аз викам: „О, от Учителя всичко ми е свято. Дайте ми го." Дадоха ми го, без да ми дадат възглавницата, разбира се. Е, когато се прави музей, нали, ако дойде това време. А докато съм жива аз, няма да дам нито стола, нито това, което Паша ми е дала. В.К.: Ясно. М.Г.: Защото аз не им вярвам за това. В.К.: Ясно. М.Г.: Та Мика Каишева взема библиотеката и книгите на Учителя. В.К.: Ясно, ясно. М.Г.: Вземаха много, даже и моите книги от Учителя, които аз бях дала на Паша. Аз искам тоя случай да го кажа. Не за друго. Аз имах всички беседи, понеже бях помощник на Милка в Библиотеката. В.К.: Коя? М.Г.: Аламанчева. И имах, даже някои се повтаряха единични, на много млади братя съм давала. В това число съм давала и на Флорушки, но баща му ги изгори. А пък искам да кажа и за, връщам се малко назад, за Симеон Арнаудов - Дякона. Той имаше извънредно много литература - наша пълна и се скарали за нещо, не помня какво беше със себе си ли, с духовете ли, какво ли, и взема, че изгори всичката литература на Учителя и след това момчето му се разболя. Те казват, че е по друг случай, но коя е причината, не знам. Но книгите на Учителя е много опасно да се горят, много. Ето на моя Стефан, той ми е втори другар, той - първата му жена е изгорила неговите книги. В.К.: На кого? М.Г.: На Стефан от Учителя. Учителят на него казваше „Белият партизанин". Защо? Защото е стрелял във въздуха. Не е искал да убива. За това нещо го изключиха от Партията и не му дадоха, докато беше жив, нали. Ех, след това го реабилитираха. Тя, дъщеря му повдигна тоя въпрос. Синът му, той почина. Повдигна го, за да им дадат апартамент, не заради друго. За това. Та така. Аз се отплеснах малко. Какво трябваше още? В.К.: Говорим за случаите, когато изгарят беседи на Учителя и после трябва да платят, да си платят. За тия неща говорим. М.Г.: Е, трябва да си платят, да.

18. НА РАЗСИП ЛУНА Милка Говедева (М.Г.): Една заран, рано станах, мисля че беше на 22 юни, когато почна войната и Учителят беше много, много умислен. Той слезе с пелерина една така - червеникава, керемидена такава и много умислен. И там бяха Неделчо Попов и Методий Константинов, не знам дали имаше и някой друг. Ама така с възторг, те понеже бяха за хитлеристите, склонни към това и казаха: „Учителю, днес германците навлезнаха на 22 километра в Русия." И така с възторг. Аз стоя отзад и ми е мъчно, мъчно, а Учителят казва: „Тука те сбъркаха." После какво добави Той? „Тука те сбъркаха." Но важното, което каза Той не мога да си спомня, но каза: „Да, само че на разсип луна!" А понеже те са астролози, знаят какво значи разсип на луна, че ще се разсипе, ще загубят войната. А искам тука да добавя и случката с мойта леля и с братовчедка ми, която беше дошла от Германия. На една нейна годишнина леля направила голяма торта и ще пътува, понеже братовчедка ми казваше, че ще заминава и за Америка и т.н. от Германия, леля ми направила торта с параход отгоре и как тя със свако ми ще пътува и т.н. Курбан някакъв беше за братовчедка ми. И в това време аз влизам. Казва: „Аз тебе не съм те канила, за какво идваш?" Но мене ми е мъка. Пък аз казвам: „Мене ми е мъчно, лельо, за руснаците. Аз знам, че Учителят държи на руснаците." А леля ми отговаря: „А, да, ти не чу ли в беседата какво каза - Хитлер е бич в ръката на Бога. Значи Той, Учителят, явно каза, че ги обича." Пък аз казвам: „Аз не Го разбрах така. Може да е бич, защото не са религиозни, ама не съм го разбрала, че демек ще ги помете." А тогава леля ми беше поканила германци, туй, онуй. Аз бях много, много недоволна от това нещо. И почнахме да спорим с братовчедка ми и тя каза: „И все пак Хитлер ще победи." - „Руснаците ще победят." Става и ми отваря вратата. Вика: „Вън, Хитлер ще победи!" - „Аз си отивам, но ще знаеш, че руснаците ще победят." И тъй стана, нали. Та тая реплика имахме тогава в началото на войната. Откъде бяха научили за Учителя не знам, но дойдоха немци на Изгрева и искаха среща с Учителя. Учителят ги прие, а Боян Боев е преводач, нали, той е следвал в Мюнхен на млади години. Задават му въпрос, дали ще успеят германците във войната с руснаците. Пък Учителят им казва: „Тук вие сбъркахте с Русия. Не трябваше да се захващате с нея. Ще я загубите." Те бяха изненадани, но понеже бяха тогава с голямо самочувствие, казаха: „Ние на пророци не вярваме." А Учителят им каза: „Тогава защо сте дошли да ме питате?" А накрая всички провериха думите на Учителя. Германия капитулира на 9 май 1945 година. Загуби войната с Русия. Друго. Тук беше така. Беше дошъл арфистът, как се казваше, Асен Арнаудов. Никой не можеше да го заведе при Учителя. А преди това аз отидох с брат Боев - искам и тоя случай да кажа. Отивах с брат Боев, заедно пътувахме за Мърчаево. И брат Боев ми разправя, че Учителят казал, че в бъдеще ще имаме самолети за Братството, ще ходим там. Ще взимаме закуската на Рила, обеда на Пирин, не знам си къде вечерята и т.н. Казвам: „Брат Боев, и аз ще бъда авиаторът", нали, защото стара мечта. - „А-а, каза, всеки ще си има свой, Учителят казал, всеки ще си има свой аероплан, с който ще може да лети. Ще има и общи, но всеки ще си има и свой аероплан, с който ще може да лети." Тогава той това ми го каза. И по-късно брат Боев остана при Учителя в Мърчаево, а аз и за Мърчаево ще кажа. Аз се върнах тука, защото нали при Паша. Паша беше отишла някъде, ама уроците ми трябваха, нали бях частна ученичка при тях. Тя ми пишеше Паша оттам, от където беше отишла по химия това, това, тоя урок - преглеждай. Но сега аз като съм на Изгрева, дойде Асен Арнаудов, и няма кой да го води при Учителя. Той елегантен, а, изтукан дето викат. Изтукан отгоре до долу и казват му: „Една сестра ще отива. Ако искате с нея." Той ме изгледа отгоре до долу, аз бях много просто облечена така, но няма с кого. С мене трябва да върви, аз да го водя. И тръгнахме. Просто, ако случайно се допрях до него, той така правеше... Сакън да не се оцапа, да нямам допир до него. Изтърсваше си дрехите. Ама аз, не че нарочно, просто с хората се блъскахме, с които там пътувахме. И тръгнахме много малко. Той почти мълчеше. Вергилий Кръстев (В.К.): Пеша ли отидохте? М.Г.: Не, не, рейс имаше, а после от Владая пеша. В.К.: Рейс до къде? М.Г.: До Владая. А от Владая нататък нямаше рейс, пеш се ходеше, нали? Аз го разпитвах така за Германия. Той мълчеше, мънкаше, мънкаше, просто не говореше и видях, че не му е приятно и вървяхме, и мълчахме, и го заведох там при Темелко, където беше Учителят и там много интересно се получи. А там беше този Георги Йорданов, той още не беше женен. И той се представи на Учителя, както и да е. Учителят го прие много хубаво в стаичката, която имаше там, така. После изведнъж Учителят излезе, не знам по какъв повод. За мене беше без повод. „Казах, вие двамата вървете заедно." - На мене и на Георги Йорданов. Ние сме два остри камъка с него, щото и той един от командажиите, а пък и аз не търпя някой да ми се налага. И не помня какво искаше да каже Учителят с това. Но разбира се, ние не тръгнахме заедно, нали. Всеки си отиде по пътя. Аз де да зная, че това ми е истинският път. Той не знам какво си помисли и така. Но дали за връщане от Мърчаево до София беше само, дали изобщо за живота беше това, нито той го разбра, нито аз го разбрах. В.К.: Нито пък питахте. М.Г.: Нито пък питахме. Защо не питахме? Нали. А в Мърчаево, там в стаята, в която беше, понякой път Учителят като излизаше, ние влизахме да се молим. В.К.: В Неговата стаичка. М.Г.: Това беше като светая светих. Както и тука сме правили на Изгрева на известен празник, не помня на събора ли, но на голям празник. Учителят казваше... Оставяше ни стаята да се качим, събувахме се, разбира се, и да се помолим. Ние се събувахме и долу в кабинета Му, когато влизахме при Него, за да искаме разговор, нали. Пак се събувахме. Но и там се събувахме горе, помолвахме се и това продължи и по-късно. Това продължи и след Учителя, така, пак на известен ден се качвахме горе и се молехме по двама, кой как си хармонизира, с когото си хармонизира... Защото по един, много народ е, невъзможно е, нали. И така. Аз искам и туй да кажа: Учителят имаше племенница - Чакалова се казваше, забравих й малкото име. А тя беше женена за този Чакалов, военен един. В.К.: Да. Тя е на неговата сестра дъщеря - племенница. М.Г.: Тя все ми викаше - приятелката ми, приятелката ми. А има разлика в годините - тридесет. Ха-ха, но тъй ме правеше тя - приятелка и аз затуй свикнах по неин маниер с млади хора когато се срещна, да ги имам като приятелки, а не като да ми викат лелка или не знам какво, макар че съм де, така на възраст. И така аз често ходех, тя живееше до Веса Несторова там и когато Учителят си замина, не помня кой номер беше, мъжът й беше вече починал и тя казваше, но преди това тя идваше на Изгрева де, после ще кажа. Тя казваше: „Виж какво, нали разделиха на Учителя нещата. И тя имаше там някакъв дял. Тя ми даде ръкавели от Учителя, нали. Косъмчета има от Учителя, после тази на доктора този конския как се казваше, доктор Жеков, такива нокти нещо беше ми дал от Учителя, но тях ги загубих, останаха няколко косъмчета. Аз много раздавах косъмчета, а не трябваше. Защото на Учителя когато поисках косъмчета, в случай нали тогава за продажбата на каската, каза: „Ще ми го върнеш." В.К.: Кое? М.Г.: Видях едно косъмче на рамото на Учителя, когато отивах да си продавам сушоара, един, каска се казва на фризьорски език, нали. Той тогава ми каза, ний го записахме. Той тогава каза: „Добре, ама ще ми го върнеш." Пък аз казвам: „Ама за едно косъмче." Ама върнах му го, поиска си го обратно, тъй щото когато кой ми беше дал тези косъмчета не помня, имаше май от брадата, от мустаците ли, какво беше и така от косата. В.К.: И вие ги раздавахте. М.Г.: И аз ги раздавах и на младежи съм давала. В.К.: Говорихме за Чакалова. М.Г.: Тя почина на Изгрева. В.К.: Племенницата на Учителя. М.Г.: Племенницата на Учителя дойде в Аламанчеви и точно аз имах урок по млечна киселина и когато умира човек, нали, се сковава това и мускулатурата се чупи, и като отидох в стаята на тези, видях, че просто, тя беше така с вдигнати колена, аз исках да й ги спусна, щото как така, така ръцете исках да ги отпусна и се чу едно пращене, едно такова. Отивам при сестра Паша и казвам: „Сестра Паша, сестрата, забравих й името, Чакалова, почина и ти ми предаде тая лекция. Наистина пращяха й краката, когато исках да ги опъна." - „Е, това е, вика, Милке, млечната киселина, която се образува при смъртта на човека" - ми каза тя. Но аз там ходех често при нея, докато обслужвах за някои неща. Аз на Изгрева съм била като слугинче, доброволно, не защото някой не е искал, но защото нямах възможност да се прехранвам. На Аламанчеви съм пране прала, на тоя брат Димитрий Стоянов, дето ме проведе там да не се срещам с руснака. Спомням си, имам по органична химия упражнение, а тя баба Данка казваше така: „Ще ми измажеш стайчето." Така едно малко стайче беше. „Ще измиеш двата прозореца, ще ми измиеш дъските, ще ми опереш прането." Туй трябваше да го направя до обяд за една чорба, една гола чорба без мазнина, без нищо, с парченце хляб и да тичам през гората, факултета ми се намираше натам, до този Левски - паметника. В.К.: На ул. „Дунав". М.Г.: Да, на ул. „Дунав", за да мога да си направя упражнението или за лекции, какво е било.

17. КАРМАТА НА РАЗУЗНАВАЧИТЕ И ШПИОНИТЕ Милка Говедева (М.Г.): Един ден Учителят отива на зъболекар. Той си правеше зъбите изобщо при Халачева. Но един ден Халачева ми казва: „Днеска беше при мен Учителят и аз му казвам: „Учителю, другият живот не искам вече да бъда зъболекарка, защото причинявам болка на хората с машината, туй да вадя зъби." - „А, защо, другият живот зъбите ще се сеят както се сее житото и ще бъдат присаждани, както се присаждат на дърветата присадките. Няма да има болки за това нещо." И тя се е съгласила сигурно с това нещо, което той е казал. Това е, което знам. Като излязох от затвора, там в затвора бях в унижение, така, от външната страна. Този Стефчо, моя де, казал, че аз съм издавала всичко и голяма част от другарите не ми идваха на свиждане. „Тя е провокатор." Даже един път донесоха от помощна организация килоти. Ние сме пет, а те носят четири. „Ама защо?" - „Онази е агент провокатор. Няма, викат, за нея." За мен. А после се намесва Георги Димитров, че аз имам най-добро държание, за което пък ме поздравяват, та така. И в студентството се случи същото нещо. Но то е друг въпрос. И сега, като излязох от затвора вече, някои ме мразеха, някои така проявяваха интерес към мене, защото конспирация на ЦК. Беше това голяма конспирация. Залепна за мене един бръснарин. Но той смятал, че съм чиста, невинна жена, после други ми казаха, че той казал, той не би се оженил за мен, такава, която по затворите е била. Щото той е македонец. Но той ми бил направил чест, че се оженил. Така ли, викам, пък аз не съм знаела това, ако съм знаела, нямаше да му правя тая чест, да се оженя за него. Така година и осем месеца аз не можах да се разбера с него. Вергилий Кръстев (В.К.): Бяхте се оженили. М.Г.: Бяхме се оженили. Защо? И на развода Рада Тодорова ми беше свидетелка. Той ме обвини, че съм дъновистка, пред поповете. Понеже ние по попове се женихме тогава. Тогава беше църковен брак с попове, нямаше граждански брак, а поповете пък гонеха Учителя. Имам аз една книжка за Учителя, как го гонят поповете. И тогава - за пет минути разводът. Но преди развода аз отивам при Учителя с Веса Несторова. В деня, в който ще се развеждам. Отивам и се качвам по стълбите и казвам: „Учителю, днеска ми е разводът. Веса ме праща, че щели сте да ми помогнете нещо." - „Ще го приемеш, както дойде!" Пък аз казвам: „Ама аз искам да се разведа, искам да се разведа." - „Ще го приемеш, както дойде!" А то за пет минути ни разведоха. Той каза: „Ами тя има леля дъновистка, явно е, че ние с нея в едно гърне не можем да пърдим. Тя тъй се била изразила и щом е така, няма какво да живеем заедно." - „А така ли, тя е дъновистка?" Аз изложих пък, че тия отношения с мъжете не ми са приятни. А те: „Как?" Те едни мръсни попове. ,Да, не ми са приятни тия отношения с мъж и затова не искам да имам връзка с него." И така за пет минути ме разведоха в моя вина, че съм дъновистка. Че ако втори път реша да се женя, трябва да им пратя триста лева на поповете, за да се оженя. Но вторият път с моя другар не стигна до поповете. Друг интересен случай. И после, защо да не кажа истината. Една сестра дойде да спасява мъжа си. Така, както дойде на Изгрева да спасява мъжа си, генерал Заимов, тоя, гдето с Паша живееше там Заимов. Генерал Заимов. Жената дойде, аз бях при Паша на урок, дойде и иска да иде при Учителя да го спасява. Ама каза Учителят, че не може да го спасява, не че не може, може, но той трябва да си плати кармата. Той е убивал, той е предавал, да. Същото нещо се случи и тука. В.К.: Нещо точно за генерал Заимов, нещо точно как стои въпросът? М.Г.: Въпросът. Той искаше, дойдоха жена му, за да го спаси. „Ама той нали е русофил, Учителю, защо не може да помогнеш и на моя мъж? Той за руснаците го е правил, каквото е правил." - „Да, ама той е убивал, нали?" Аз с Паша, които сме така разменяли. Паша не с мене, по-право със сестра си като говореше и аз бях там, па съм слушала, нали, но казва: „Може ли, казва за това се плаща." В.К.: То е било фактически на фронта, когато е бил генерал. М.Г.: Е, не знам кога е било и как е било и той е предавал, нали така, много хора и българския народ, и това са предатели. В.К.: Учителят казва, че най-страшно е за шпионите. М.Г.: За шпионите. А, и това искам да кажа. Един ден аз съм, долу сме при Учителя и аз вече работя с разузнаването, ама вече живея горе на Изгрева и Учителят казва: „Най-страшното нещо в невидимия свят, това са шпионите, най- лошо се наказват те." И аз отстъпвам две крачки назад. Това е страхотно наказание за шпионите и аз си рекох: Милке, вземи си бележка, нали за това. И тука по тоя повод казвам. Когато аз казах на Учителя за себе си: „Аз, Учителю, лев не съм взела." - „Ти добре, че лев не си взела." - ми каза той. „Ти добре, че лев не си взела." В.К.: Когато си работила в българо-съветското разузнаване. . М.Г.: „Ти добре, че лев не си взела." В.К.: Сега понеже ставаше дума за шпионите и ставаше въпрос за вашата работа в разузнаването, да приключим тоя въпрос. М.Г.: Добре. Един ден аз чакам да ми дойде часа да се срещна с този човек, който е от съветската легация, там на плажа „Мария Луиза", срещата беше кола ще ме чака. Но е рано и е зима, пролет, март месец, тъмно още. Чакам да се стъмни де, затова. Щото знам, че с дипломатическите коли вървят наши коли, полицейски. И Учителят вика: „Кой е долу?" Маргарита Мечева стоеше долу. „Кой е в салона?" - „Ами фризьорката, Учителю." - „И какво прави там?" - „Ами не знам, седи там." - „Кажете й да дойде." И аз се качвам горе. „Защо седите тука? Защо не си отидете?" - „Ами ще си отида", мънкам аз. - „Идете си, рекох, идете си." Аз слизам, без да му кажа нищо и пак влизам в салона тихичко, но Учителят пак излиза вън и казва: „Отиде ли си фризьорката?" - „А, не Учителю, пак е тука, в салона е." - „Кажете й да дойде." Мен сега малко неприятно ми стана. Па й викам: „Защо казваш, ма, че съм тук?" - „Е, как няма да кажа на Учителя?" - „Нали щяхте да си отидете, защо не си отивате?" Викам си, колко не знае той, че аз съм войник и не мога да не си изпълня. В.К.: Войник на Партията. М.Г.: Войник на Партията, нали. „Идете си, рекох, идете си." -„Ех, ще си отида", ама така някак-си с половинчато такова изказване и малко недоволна от това, че ме кара да си вървя, пък времето ми не е дошло за нелегалната среща, па вънка е студено да чакам. И пак слязох долу и пак влязох в салона. Но не се минаха 5-10 минути, и Учителят пак: „Отиде ли си фризьорката?" - „Не, Учителю, казахте й да си отиде, ама тя ето тука е на." Един вид нахална е, нали седи още тук. „Кажете й да се качи." Мене пък много неудобно ми стана. Викам, пък защо седя тука, да ида да бягам някъде другаде. Пък къде другаде на студено. И качвам се, ама така с наведена глава. „Какво ви задържа тука? Защо не си отивате?" - „Ммм, ще си отида - рекох - още малко, пък ще си отида." В.К.: Вие чакате. М.Г.: Аз чакам да ми дойде часа да отида на срещата. Рано е да отида на срещата, полиция може да ме види, туй, онуй. Защото аз като отида на среща и веднага в колата влизам и бягаме с колата. А така, къде? Да ме види някой да чакам встрани, не върви. „Ще си отида, викам, ще си отида!" Но в това време борба страшна в душата ми. Ама страшна. В ума и в душата. Ама какво да правя. От една страна не искам да лъжа Учителя, от друга страна не мога да Му кажа. Викам, Той е аполитичен, и затова нещо искам да ви разкажа. За това, за Тохачевски и пр. и за плаченето ми. И тогава минава брат Димитрий Стоянов с пелерина така и аз в тая си борба и мъка какво да правя? Казвам: „Как Учителят не разбира, че аз съм войник на тая Партия. Че не може да откажа, че трябва да ида." Трябваше да кажа дали в немските бараки има противоракетни снаряди. А оттам ми искаха да предам, освен в Плевен какви войски има, но и тука немците при Диана бад. А тука немците бяха на бараки, долу построили и ако се хвърлеше там от самолетите бомба в това, след моето донесение, това значи Изгревът да пострада, нали, което аз пък и не знаех какво да правя. Да кажа, да не кажа. В.К.: А бараките на немците къде бяха? М.Г.: Долу, където се слиза нанадолу, долу под гората. В.К.: Там до гарата. М.Г.: До гарата, да, там бяха бараките. А това значи Изгревът да отиде. И Боже мой, какво да правя, какво да правя и чудя се какво да правя. В това време Димитрий минава. Викам: „Брат Димитрий, моля ти се, ела да ме изпратиш." Учителят, това ми направи впечатление, дава ти свобода сам да потърсиш. Сам да се извадиш от това положение. Той може да ме извади, ама ти да поискаш, че тогава да ти помогне. „Брат Димитрий, моля ти се." Тогава нямаше трамвай, автобус. „Ела да ме изпратиш до трамвая." Учителят веднага се намеси и каза: „Брат, изпратете сестрата до трамвая!" - „Разбира се, Учителю, ще я изпратя." И слизам аз, ама така с мъка, ужас. Как аз може да не си изпълня задачата? Това е... Но аз имах и парола с него, ако случайно има опасност, как да постъпя. И той ме взима под ръка и тръгваме надолу. И му викам: „Брат Димитрий, ако искам нещо да те лъжа за физиологична нужда или за друго, не ме пускай. Учителят не дава, не ме питай защо." И точно на широката алея пред „Мария Луиза" виждам колата. Тя трябва да стои там най-много пет минути, не повече. Защото опасно, нали. И аз като видях колата, пощурях. „Пусни ме, брат Димитрий, та пусни ме " Той вика: „Милке, ти каза да не те пускам, че Учителят не давал." Какво сега? Боричка ме той и не ме пусна брат Димитрий, як е. Не ме пусна и аз се разплаках надолу, че не мога да изпълня задачата и тръгнахме надолу. Викам, аз ще се върна, мисля си на ума, ще се върнеш, но кого ще намериш? Тя колата вече я няма там. И така отмина. И после той, руснакът, дойде в една бръснарница на „Дондуков", където работех и аз трябваше да развея една кърпичка, че съм в опасност и така. Втората парола беше, аз трябваше да пратя един коняк в легацията, която аз не изпълних, нали, и така приключи с това, за да ми каже Магдалена Баръмова, сестрата на Георги Димитров: „Е, какво направи, нищо не направи." Но аз знаех за какво ми каза тия приказки, че демек не съм си изпълнила задачата. В.К.: А Учителят какво ти каза? М.Г.: По-късно, когато руснаците сами си убиха Тохачевски, Той каза в една беседа така: „Аз мога да спра войната с една дума, но те трябва да си научат урока!" Аз казвам: „Ама как, Учителю, вие сте русофил, Вие държите за тях, а пък ето милиони се избиват по фронтовете, не ви ли е жал?" Казва: „Да, ама те защо изгониха Господа от себе си? Той беше най- религиозният народ и те изгониха Господа. Защо си убиха най-добрите хора, като Тохачевски..." Викам, колко е аполитичен Учителят, си мисля аз. Той не знае ли, че Тохачевски предаде планове? За да се срещна с една жена, на която разправих тоя случай и тя да каже, че тя познава другите. И каза: „Да, Тохачевски е бил най-честният човек, въпреки че от миналата армия, но Сталин го убил. Те го наклеветили, защото не търпят честните хора." А-а, когато аз на един обед там присъствувам и пак казвам на Учителя: „Учителю, Вие може да спрете войната. Спрете я. Умират милиони хора." И се разплаках. И Олга, и другите казват: „Виж, Учителю, Милка плаче." - „Не, казва, тя не плаче. Тя полива онова хубавото, което ще дойде след войната там." Кой съм аз, да поливам онова, което ще дойде, не знам. В.К.: Вие казахте, че Учителят ви казал: „Добре, че не сте взели пари." М.Г.: А-а, и тогава аз Му казах: „Ама Учителю, аз за тоя случай не съм вземала нито един лев, казвам. Аз така безкористно." - „Добре, че не си взела лев! Че ако беше взела лев, лошо щеше да бъде за тебе. Добре, че не си взела лев!" Това ми каза тогава, когато ми предложиха. В.К.: То се плаща много скъпо. М.Г.: Да. А в бръснарницата когато дойде, той ми остави 5000 лева като бакшиш и чиракът вика: „А, г-це, какъв е този голям бакшиш?" Викам: „Бързай, той си забрави рестото. Бързай, дай ги на колата, че си забрави рестото." - „Но защо ми ги връщате, на вас ви трябват пари." Казвам: „ Аз не правя тук пари, аз също съм комунист. Ние нямаме партийни билети още, но аз съм честен комунист. Така беше баща ми, такава съм и аз. Ние работиме честно. Без пари, заради идеята."

16. ПОСЛЕДНИЯТ РАЗПИТ НА УЧИТЕЛЯ Милка Говедева (М.Г.): Един ден аз съм на урок при Паша, Учителят още беше жив и казва: „Елате, сестра, ще дам едни нови гимнастики, тези за Лъчите." Катя Грива беше, може би беше и Веса Несторова, Елена и десетина човека, ама кои... В това време Тамара една на Атанас, нали, чува че Учителят ме кани. „Учителю, да дойда и аз." Учителят мълчи. „Учителю, да дойда и аз." Учителят пак мълчи. „Учителю, нека да дойда и аз." - „Е, ела." Трябваше пет двойки нали да бъдем, за да даде гимнастиките и даде тия гимнастики. И сега аз твърдя и ще твърдя, докато съм жива, защото Учителят както ни ги показа, накрая има това. Нали така и това, така се прави. „Ние отидохме, вика Ина Дойнова, при леля Веса Несторова и леля Веса каза, че не се прави така трептене на китките." - „Как не бе, аз там бях, бе, Учителят дойде да ме покани." Бях на урок при Паша. Той не покани Паша, покани мене. Вергилий Кръстев (В.К.): Опишете го това, нали това е 10-то упражнение? М.Г.: Накрая като птици, когато сме като птици. В.К.: Като птици. М.Г.: Така, така, като крила на птици трептят перата накрая. В.К.: Като свърши движението има така трептение. М.Г.: На китките. В.К.: На китките. М.Г.: Отишли при Веса. И веднага отивам. Защото Ина Дойнова предава гимнастиките. А тя казва: „Ама ние бяхме при леля Веса и леля Веса казва, че няма такова нещо." - „Абе леля ти Веса ако е откачила, аз не съм още." Ами така де. Сега не казвам, че тя е ненормална, моето уважение към Веса, културен човек. Учителят много я ценеше. Даже един ден... Може и това да кажа: Много злословиха по адрес на Веса. Аз я защитавах, защото Веса и брат Тахчиев бяха моите първи учители. Аз когато почнах да чета беседите бях вече комунистка, бях при Учителя, де, ама бях станала комунистка, и когато в квартирата ми идваха от ЦК на БКП там на булевард „Христо Ботев", имах беседа: „Божествен и човешки свят", беше дебела книга. Тя стоеше, аз имах спалня от развода си, тя стоеше там. И това не ви казах, трябва да кажа за това. И те, другарите като идваха, виждаха - „Каква е тая дъновистка книга?" Викам: „Нека седи там. Нали да седи, за полицията е тя, за това." Тогава с Тахчиев като говорих и с Веса, казвам: „Какво е това Бог, Бог, Господ, Бог. Не мога да се примиря с това." - „Това е ум." А ум и разум приемам. И зачеркнала съм Бог и съм писала ум, зачеркнала съм разум и съм писала ум, разум - такива неща. Цялата книга беше издраскана с това и той ми каза Тахчиев тогава. Той беше в Кермекчиеви на една палатка: „В другия свят ще се видиме сега както приказваме с тебе. Нали ще се видиш така и ще видиш тогава, че това, което ти говоря сега, е истина." И Веса ми потвърди, и те двамата ми бяха един вид учители на Учителя и аз цял живот съм търсила Учител. Умен човек да е, да мога да го възприема и чак когато срещнах Учителя, но тогава не го оцених първия път Учителя, нали, а по-късно вече. А по-късно как стана и това е много важно. Аз съм написала стихотворение - ще го дам. Но аз работех вече със съветска делегация, в разузнаването. Бях се включила там чрез една моя роднина. Това е след затвора, нали. В.К.: Коя година? М.Г.: Това е вече 1942 - 1943 година. Учителят беше жив. В.К.: Да. М.Г.: 1942 година аз отивам на Изгрева пролетта. 1942 година отивам на Изгрева пролетта март месец. И отивам в къщата на Стефова. Най-хубавата стая с балкона. Срещу мене Неделчо Попов живееше. И Балтова непрекъснато тропаше на вратата му, както и да е, а до мене в малката стая, сега станал академик, Кирил Василев, който пък се любеше с дъщерята на Стефова по-после. И оттам аз като се прочух като певица, Капитанова беше още жива, та ме повика в мазето там да отида при тях. Та както и да е. А долу в Стефови живееше пък тоя с циклостила, нелегалният, който беше бай Иван. Та искам друго да кажа, къде се отплеснах. В.К.: За съветската легация. М.Г.: Аз най-напред трябва да кажа как дойдох. Не, преди това бях в Съветската легация в разузнаването и понеже от дъжд на вятър ходех така на беседите, отидох да чакам часа да ми дойде да се срещна с тях някъде към „Мария Луиза" - къпалнята. Това е най-важният случай, който всички го описват, както им дойде. Някои чули-недочули. Невена Неделчева в книгите си не знам какви-си, но е истина. Сега аз виждам винаги около Учителя народ, под прозорците. Или е Маргарита Мечева, или е тази Теофана Савова, с Марето, и аз съм била от тях. Но запомнете това. Искам да кажа друг случай за Учителя, когато дойдоха да го преследват, да го арестуват. Преди да го арестуват. В.К.: Да, да. М.Г.: Един ден сме около Учителя. Беше Калпакчиева Райна с мъжа й, с още други, а Лулчев вече е арестуван. И заради Лулчев идват на Изгрева, ама настроени така зле, особено единият към Учителя. Да го разпитват за Лулчев. И аз изтръпнах. Викам: „Аз, пак аз ще съм виновна, моите го преследват." И ама това угризение на съвест е било години наред. И Учителят ги поканва в големия салон. И ние сме отвън и минава час, и минава час и половина, и минават два и Боже, то какво правят тези хора с Учителя? Ние вънка треперим, не знаем какво става вътре. В.К.: Това е след 9 септември 1944 година. М.Г.: След 9 септември 1944 година. И излиза най-напред Учителят и явно така доста напрегнат и малко разстроен, така поне аз схващам, не малко, но може би доста разстроен. Единият, който излиза от тях казва: „Прекрасен Учител имате, не е лошо да следвате пътя." А другият намръщен такъв и като не знам, като свиреп човек така. Отидоха си те. Каза нещо тоя, ама измърмори нещо. „Заблуда." Учителят каза: „Този, който ми беше отляво - също като при Христос на кръста, той беше много зъл човек, несправедлив." И прост може би де, не каза прост, но не знам, някакъв термин употреби. Той не обичаше да обижда, Учителят. „А тоз, който ми беше отдясно, той е по-правдив, по-разумен, по-добър човек." А това ми направи впечатление, което Учителят каза, защото четири пъти чета Библията и виждам какво нещо става с Христа и затова го сравнявам с Учителя. Те го питат, нашите сестри: „Е, Учителю, какво ви пита?" Учителят приказва. Но аз, така гледам Учителя, така полюлява се. „Ама Учителю, какво ви питаха?" Боже, тия нямат, мисля си, така случайно да го разпитват. Той, Учителят, уморен вече от говор, от разправия. „Ама Учителю, кажете ни нещо какво ви питаха." И най-после аз не се въздържах и викам: „Ама вие не виждате ли, че Учителят е уморен? Оставете го да си почине Учителят." Той казва: „Да, да." Ама баш така - „Да, да" - тихичко. Дигна ръка и си отиде. Сякаш едва се качваше по стълбите.