Ани

9.6. ПИСМО ДО УЧИТЕЛЯ Търговище, 30.VIII.1944 г. Търговище 30.VIII.1944 г. Мили Учителю, Вие вече знаете всичко, знаете най-последните събития, които станаха в нашия политически живот, събития, които чувствително засегнаха и нас. Няма да се опитвам да Ви пиша, да опиша оная радост, онова пълно и незабравимо изживяване, когато се разбра, че и небето над нас ще просветне. Бих желала да бъда близо до Вас и да видите облика на онова, което се преживя през последните дни. Още не можем да се опомним и да изживеем напълно радостта си. Свободни! Ние, които имаме други понятия за живота и за принципите, може би не сме изживели така трагично всичко. Говоря за себе си. Вие сте ни учили къде да търсим свободата и правото си. Аз разбирам всичко това, помъчих се да го живея през последните години, помъчих се да запазя здрава душата си и бодър духът си и да не се подам на общите вълни. Искала съм през всичкото време да бъда там, където Вие винаги ни сте учили да бъдем през тежки години на изпитания. Жадувала съм като ученик да посрещна всичко и да виждам във всичко, което става волята на Бога, който ни изпраща всичко за наше добро. Искала съм винаги, Мили Учителю да не Ви огорчавам с каквото и да е, мечтала съм винаги да се приближа при Вас с чисто сърце, със смирена душа и с топла благодарност за всичко, което е ставало и се е случвало добро или привидно зло. И най-после искала съм да придобия известни богатства за душата, съхранени като жива опитност за вековете, да ми послужи всичко за пример и да науча великия урок, който Всевишния в Своята Любов е изпратил, и урока, който Моя Учител ми преподаваше. Днес, когато всичко вече е минало, когато небето над мен се е изяснило, аз моля Бога да помня всичко, което някога ще ми бъде нужно и с което ще манипулирам като актив в моя живот. Благодарна съм за всички изпитания, не, не да не кажа така, благодарна съм за всичко, Учителю мой. Аз видях и почувствувах през тези години мощната Му Десница, Вашата подкрепа, Вашата Любов. Благодаря! Сега, когато ще дойда при Вас, ще Ви видя и душата ми ще се възрадва и винаги ще Ви моля да бъдете с нас, да бъдете и сега, когато сме изправени пак пред кръстопът и не знаем накъде да отидем и кой град да изберем. Бог нека ръководи плановете за новото местожителство и нашето препитание и нашата работа. Той в Своята милост да бъде с нас сега и винаги! Тези дни ще се опитам да си взема открит лист, за София ги дават малко трудно, но ще се опитам, кога ще дойда нека Бог да помогне и да стане когато Той рече. Приемете благодарността и поздравите на всички ни. Целувам Ви ръка, сърдечно Ваша: Буча

9.5. ПИСМО ДО УЧИТЕЛЯ Мили Учителю, Зная, че никога не ще мога да изразя в писмо всичко онова, което се изживя през последните дни. То беше тежко, потискащо и много скръбно. Но, нали зависи как се гледа, а още повече, когато светлината, която осветлява всичко не е малка. Казвам: Това беше живота... Радостен, или скръбен? Каква разлика?... Щом като това са живите струи на това, което тече и в което се проявява Бог, щом като това е живота? Аз гледах всичко, което ставаше пред мен и смятам, че добре съм гледала, тая сценирана драма, това изпитание, дирижирано от един разум, с една определена цел. Смятам Учителю, че гледах добре. Сега, когато бурята отмина, аз мога да видя и да преценя всичките онези мигове, които ме хвърлиха в една голяма и дълбока скръб. Нейните следи дълго време ще сещам и сълзите още бликват в очите ми. Бях в комисията по посрещането и разквартируването. Казвам сега, колко тържествени случаи е имало из еврейския живот, колко празници всред, които никога не съм била, но тоя път аз усещах, че там беше истинското ми място. Посрещането от страна на властта беше брутално и потискащо, сякаш посрещаха затворници, престъпници. Разквартируването беше най-безогледно и грубо. Как молех началника да бъде по-снизходителен и да се вслуша в молбите на тези, които искаха да бъдат заедно. Поставени бяха по 4-5-8 души в стая, чужди и непознати. Той беше неумолим и бързаше, бързаше. Този човек се казва Таласъмов и е много жесток. Аз, която пишех до него се питах дали има сърце. Обливах се в сълзи и пишех. Като ставаха пет души аз молех, но... Този човек Учителю, не е българин. Майка му е арменка, а баща му бил чех. През нощта срещу другия ден, когато щяхме да посрещнем другата група, аз се молех горещо на Бога, да смекчи неговото сърце. На другия ден положението наистина се промени, защото и той видя, че така не можеше. И хората бяха малко по-добре изслушани и техните желания изпълнени. И посрещането беше по-човечно, нямаше кордон от полиция. Днес пристига последната група. Цялата възлиза на 600 души. Още не е решен въпросът да позволят ли в български къщи да се заемат квартири, или не. Ако позволят това, разредяването ще стане постепенно и някак си ще се облекчи натегнатото и отегченото положение, което съществува. Фактическото положение не мога да го опиша. И ние дома имаме гости. Дъщерята на брат Оливер с мъжа й и двете деца. Те могат да си потърсят друга квартира, но не искат на никаква цена да си излязат от нас. Хазаина, обаче, ги прие само за няколко дни, въпросът е висящ и ще видим, как ще се реши. Нека да стане това, което Бог е решил и което Той е отредил за нас и за тези хора. Аз казвам само едно за всичко, което засяга мен, казвам го много хубаво: Аз благодаря, Учителю, нека само в тази дума, казана на Вас, изразя онова дълбоко отношение, което имам към Вас и към Бога, затова, че почувствувах и разбрах и оценявам голямата любов към мен и към моите близки. Учителю мой, искам да ме видите и да Ви видя, да Ви погледна, за да видите това, което прелива в моето сърце Не съм успокоена още. Не съм се освободила от мисълта, че по тоя път, по тоя наклон не ще се стигне до края, до съдбата на другите ни братя. Моля Бога да отклони тази чаша, заради това, че Вашата Любов присъствува тук, заради нас Учителю. И нека Той ни дари със сили, за да изживеем изпитанията си докрай. Мили Учителю, бъдете с нас. Аз зная, че сте с мен. Искам да Ви видя. Казах Ви една частичка от това, което е, показах Ви една страничка от този живот, който се живее днес. Вие ще прочетете останалото. Моят брат е изпратен във Видин. Работи се да се позволи да се съберат при свои близки от различните градове. Ще се облекчи положението тогава. Учителю Мой, благословете ме. Благословете работата ми, защото тя сега не е малка. Света и хората са жадни и гладни. Нека бъда бодра и здрава. Живея при режим, при изключителни условия, нека да стана пластична и търпелива. Нали Вие казвате, че за ученика, каквото и да стане, каквото и да се случи, всичко за него са преинтересни уроци и задачи, които с любов изучава и разчита, за да ги разреши в края. Така се опитвам да гледам и аз. Казвам: Благодаря Ви Учителю, бъдете с мен. Целува Ви ръка Ваша: Буча

9.3. ПИСМО ДО УЧИТЕЛЯ Стара Загора, 27.II.1943 г. Стара Загора 27.II.1943 г. Б.Л.Н.П.Ж. Учителю, Носят се тревожни и лоши слухове. Всички са настръхнали. И аз на свой ред. Бях свикнала с всичко, което до сега ставаше и с всичките акции, предприети срещу нас. Може би надеждата, че края е близо ни крепеше. Това, обаче, което се чува за това, което смятат да правят с евреите и тук, ми се вижда много страшно. В лагери, а след тях и в тях какво става!... Това, Учителю, не бива да става тук, достатъчно жестокости вече проявиха в другите страни. В една България поне нека се покажат по-човечни. Учителю, прострете Вашата десница и защитете един народ, на който днес само Бог може да му помогне.* В Книгата на Йов е казано: “Всичко му вземи, само душата му остави!” Нека да вземат всичко и тук, но защо ще ги убиват по тоя начин!... Със скръб е изпълнена душата ми и аз казвам не е право, не е човечно това, което се прави. Аз не зная как ще се понесе това. Страшно ми се вижда Учителю!... Аз Ви моля бъдете с нас и нека Вашия Поглед и Вашата десница ни закриля. Нека тука не се стигне до края и не се приложи тази най-жестока и нечовешка мярка. Целува Ви ръка Ваша Буча. *3абележка на съставителя: Виж “Изгревът” том I, с. 483-487; том IV, с. 251-252, 533-535; том IX, с. 249; том XVII, с. 750-751; том XIII, с. 543-548.

8. ПИСМО НА ЧИТАТЕЛ за “Песен над равнините", 30.Х.1939 г., София Уважаема Госпожице Бехар, Току що прочетох “Песен над равнините", предадена ми чрез г. Никола Данчов, писател. Като ви благодаря за добрината, която сте проявили с това, че сте определили един екземпляр от тази прекрасна книга и за мене, не мога да противостоя на изкушението да ви предам веднага, още в този миг, впечатленията си от прочита на “Песен над равнините". Трябва веднага да призная откровено, че колкото голямо беше недоверието с което почвах прочита на една творба на млад автор, при това жена (каква дързост!), при това (представете си за Бога) и от провинцията... тройно по-голямо беше възхищението ми след като приключих прочита й. “Селяните гледаха каруцата, която се отдалечаваше..." чета на последната страница, а аз гледах стр.112 и искрено съжалявах, че това не е нейде по средата на книгата. Моето мнение за вашето творчество, изразено в 2-3 думи е: ПИСАТЕЛ С БЕЗСПОРНО ДАРОВАНИЕ. “Песен над равнините" е книга, от страниците на която блика идейност, мъдрост, наблюдателност, благодарение на които достойнства битът на нашия брат от равнината е предаден картинно, правдиво, топло, със свойствения му външен и вътрешен колорит. У вас има чувство и към композиция. Много от по-старите “майстори” из писателските среди не са в положение да дадат толкова сполучливи и живи селски образи и толкова сочни природни картини. Ще се опитам при случай да разгледам по-подробно творчеството ви в някой от софийските ежедневници, а с тая къса бележка искам само едно: да укрепя у вас вярата в голямото ви дарование и да ви помоля от името на българската култура, като един неин верен приятел от три десетилетия, да продължавате да пишете! У нас мъчно се твори култура, но аз мисля, че вас ви чака общо признание. Сърдечен поздрав: П.П. Моля да ми се изпрати едно портретче, което ще използувам за печата. Скоро излиза от печат мой том разкази (деветата ми книга). Един от първите екземпляри ще бъде предназначен за г-ца Буча Бехар.

5. ПЕСЕН НАД РАВНИНИТЕ Препоръчано издание от Министерството на просветата МИНИСТЕРСТВО НА НАРОДНОТО ПРОСВЕЩЕНИЕ Отдел за народна култура и изкуства № 4283,5.1X1939 г. гр. София До Г. Буча Бехар, ул. Цар Асен" № 56 В отговор на заявлението Ви, вх. № 5493 от 10.V1.1939 г., съобщава Ви се, че книгата Ви “Песен над равнините" е препоръчана с окр. № 4207 от 26.VIII. т. г. Приложение – Окръжното Н-к на отделението: (Ст. П. Василев) ОКРЪЖНО МИНИСТЕРСТВО На НАРОДНОТО ПРОСВЕЩЕНИЕ Отделение за народна култура и изкуства №4207 от 26.VIII.1939 г. София До г. г. областните и погранични училищни инспектори, директорите на учителските институти, гимназиите, гимназиалните клонове и г. г. околийските училищни инспектори и читалищните съюзи МИНИСТЕРСТВОТО ПРЕПОРЪЧВА СЛЕДНИТЕ ПЕЧАТНИ ИЗДАНИЯ: 1... 2. “ПЕСЕН НАД РАВНИНИТЕ", разкази от Буча Бехар. Казанлък, 1939 г. Доставя се от авторката, Стара Загора, ул. “Цар Асен” №56. НАЧАЛНИК НА ОТДЕЛЕНИЕТО: /Ст. П. Василев/

4. БЕХАР, БУЧА. ПЕСЕН НАД РАВНИНИТЕ Казанлък: печ. и книговезница Гутенберг, 1939. 94 с. Отзиви 15.VII.1939 г., 18.VII.1939 г. Чета и се дивя. Чудно хубави разкази от непознат автор - Буча Бехар. Не е ли това някаква мистификация. Възможно ли е художник да се появи така убедително още с първите си картини. Та това са разкази в класическа установена по съвършенство форма. Дванадесет разказа, дванадесет прекрасни битови повести с изваяни образи от високо надарен дух и с художествен усет автор - ариец или неариец, българин или чужденец - чуждо име, а с чисто вдъхновено българско сърце. С такава нежна любов към българския бит едва ли се е проявил наш писател от след голямата война. Бистри мисли в кристално чистия фон на българското златно поле, автор, който се е вдъхновявал от истински доброто заслужава не само предпочитание, а и възхвала. Разкази като “Нойчо Пройчо”, “Личовата воденица”, “Пред Великден”, “Синът на равнината”, “Причастието” са истински перли в низа на българската художествена словесност. Книгата “Песен над равнините” на Буча Бехар заслужава да получи одобрение и препоръка от Министерството на народното просвещение. София, 15.VII.1939 г. * * * Сюжетите на тия разкази, на брой дванадесет са черпени из живота на село. В тях се разкрива картината на този живот в по-важните прояви: борбата за съществувание с нейния главен двигател - интересът, всекидневните грижи, любовта, копнежът, дългът към ближния и пр. По естеството си те са реалистични и това, което им дава романтичен оттенък е рамката в която се развива случката или действието. Тази рамка е полето, широтата с нейните ниви и ливади, с нейния пролетен, летен или зимен пейзаж. Повечето от тези разкази остават впечатление на нещо завършено, закръглено, цялостно. Всеки от тях е подчинен на известна нравствена идея носител на която се явява най-вече героят на разказа. По този начин авторката се е постарала да изобрази във всеки от разказите частица от общочовешки значителното пречупено през призмата на българския живот на село. По всичко личи, че авторката е твърде добре запозната с бита, обичаите и нравствено религиозния облик на този живот. Тя има способността да разказва просто, естествено и увлекателно. Тези са и качествата на нейния стил I простота и непосредственост. Той не е образен, но завладява със своята искреност и живост на диалога. Авторката умее да развива сполучливо в разказ своя замисъл. Тя е на път да достигне до съвършенство техниката на разказа. Като най-добър по замисъл и художествено изпълнение изпъкват разказите: “Нивите”, “Пред Великден”, “Двете”. В “Нивите” майсторски е обрисуван копнежът на Нейко задомен в балканско село към бащините ниви в равна Тракия. Също така е доловен преломът, който настъпва у дядо Добри, бащата на Нейко, да прибере сина си под общата стряха и да му даде нива за обработване, след като получава известие, че Нейко ще пристигне с току що явилия се на света едноименен внук на дядо Добри. Разказът Пред Великден изпъква с възвишения образ на дядо Грую с неговата дейна любов към ближния, с която се явява като олицетворение на християнска добродетел и нравственост. В разказът Двете сполучливо е изобразена борбата между девойките Минка и Златка, влюбени у Тодора и завладени първата от гордост, втората от ревност и омраза, докато тия чувства променят духовния образ на едната и другата и карат Тодора да доведе от друго село “отмяна" на майка си. Разказите “Песен над равнините" може да се одобрят за читалищата и училищните библиотеки. Предвид на добрите чувства, които са вдъхновявали авторката изобразявайки с обич българския живот на село, като е създала дори някои възвишени образи биха могли да се препоръчат за същите библиотеки, въпреки някои недостатъци на езика, най-вече в употребата на глаголните времена, които недостатъци надяваме се авторката ще превъзмогне в бъдеще. София, 18 юлий 1939 г.

1. АВТОБИОГРАФИЯ 29.Х. 1948 г. Родена съм в град Пловдив на 6.I.1903 г. Казвам се Буча Кемал Бехар. Жителка съм на град София. Баща ми беше пътуващ амбулантен търговец по панаирите, а майка ми - шивачка на мъжко бельо. Завършила съм средно Педагогическо училище в град Стара Загора. Цялото ни семейство се състоеше от осем члена. Ние бяхме шест деца - 4-ма братя и две сестри. Баща ми се помина през 1930 г. А майка ми през 1937 г. в град Стара Загора. Моите братя бяха търговски служащи, впоследствие единия от тях стана обущар, другия кожар. На самостоятелна работа бяха преди гоненията на евреите. След изселването те останаха без работа. Едва напоследък те добиха право да търгуват на дребно. В момента един от тях, най-малкия се готви за заминаване с първата група за Израел. Той живее в провинцията. Преди 9 септември не помня да са се занимавали с политика. Аз от тогава живея в София. Зная само, че и двамата ми братя са били в единна ОФ организация. Детинството си съм прекарала в гр. Пловдив. Там завърших прогимназия. Цялото ми детство премина през една редица от домашни неуредици и големи лишения. Материално ние бяхме зле. Моят баща претърпя тогава несполука и издръжката на цялото семейство бе поета от моята майка и от големия ми брат. Ние живеехме в лоша къща и аз постоянно боледувах. Цялото ми детство беше нерадостно и трудно. Преживях и двете войни и спомените от тях са незабравими. В първата взеха участие двамата ми братя, а във втората и четиримата. Тогава ние се преместихме в Стара Загора при баща си, който работеше там. По-късно като се свърши войната, при нас се прибраха и останалите трима братя, единия се беше оженил. Аз бях завършила прогимназията в Пловдив, но понеже трябваше да помагам за прехраната не се записах. В гимназията постъпих след войната. Тези години протекоха в началото добре, ние бяхме материално по-добре, моите братя бяха отворили магазин и майка ми повече не работеше. След няколко години, обаче те се ожениха и нашето положение пак се промени. Трябваше да постъпя веднага на работа след завършване на гимназия. Вакантни места тогава в Еврейските училища нямаше никъде и аз останах две години без работа. На третата година направих постъпки да вляза в българско училище. Дадоха ми прогимназия в с. Любенец - Н. Загорско. Това беше една хубава година прекарана на село. Тогава аз видях българина. От тогава аз започнах да пиша по завършени битови работи. През 1937 година издадох първата си сбирка разкази под заглавие: “Когато зреят житата”, а през 1939 година: “Песен над равнините". И двете книги бяха посрещнати добре и препоръчани от Министерство на Просветата. От тогава продължавам да работя. За сега в книгоиздателството “Народна култура” имам представени две книги за преглед: “Сборник разкази на еврейския живот" и “Роман из българския живот преди 9.IX”. Моите години от тогава до днес протекоха в работа и в писане. Учителка съм била една година на село. Назначена бях за втора година, но в Стара Загора в еврейското училище се оваканти място и бях поканена и назначена там. След 9.IX. училището ни се закрива поради липса на достатъчен брой деца. Назначиха ме в София, където съм до днес. Преди 9.IX. не съм участвувала в никакви организации политически и просветни. Аз нямах време и за нашите еврейски организации, тъй като всичкото свободно време ми беше необходимо за писане. Не съм членувала в никакви организации преди 9.IX. и в никакви политически формации след. Не съм била никога наказвана или подвеждана под някаква отговорност, осъждана за какъвто и да било. В чужда държава не съм била. Участвувала съм в литературни четения след 9.IX. Държала съм доклади по възпитанието и литература. Ръководила съм младежки прогресивен кръжок в Стара Загора преди 9.IX. от мои ученици, гимназисти. Работихме до изселването. Не съм била подвеждана под отговорност за криминални, спекулантски и др. деяния. Не съм награждавана никога. Познава ме отблизо моята приятелка, бивша колежка Естер Нисим Ярхи, ул. “Граф Игнатиев” № 35. Дата: 29.Х.1948 г. София Подпис: Буча Бехар

Д. ЛЕТОПИС ЗА БУЧА БЕХАР (6.I.1903-10.II.1978) 1. Автобиография: 29.Х.1948 г. 2. Автобиография: 27.II. 1953 г. 3. “Когато зреят житата”: препоръчано издание от Министерството на просветата (Окръжно до училищата №1992 / 4.V.1937 г.) 4. Песен над равнините Казанлък: печ. и книговезница Гутенберг, 1939. 94 с. Отзиви: 15.VII.1939 г., 18.VII.1939 г. 5. “Песен над равнините”: препоръчано издание от Министерството на просветата (Окръжно до училищата № 4207 / 26.VIII.1939 г.) 6. Песен над равнините: закупени 50 кн. от Централната консистория на евреите в България 7. Положителна оценка за творчеството на Буча Бехар от Централната консистория на евреите в България 24.Х.1939 г. 8. Писмо на читател за “Песен над равнините” 30.Х.1939 г., София 9. Писма на Буча Бехар до Учителя Дънов 9.1. Писмо до Учителя: Стара Загора, 25.III.1941 г. 9.2. Писмо до Учителя: Стара Загора, 18.II.1943 г. 9.3. Писмо до Учителя: Стара Загора, 27.II.1943 г. 9.4. Писмо до Учителя: Стара Загора, 28.V.1943 г. 9.5. Писмо до Учителя 9.6. Писмо до Учителя: Търговище, 30.VIII.1944 г. 10. Отговор на Учителя Дънов: София, 17.XI.1923 г. 11. Писмо на Николай Шиваров до Буча Бехар София, 22.IX.1950 г. 12. Последните записки на Буча Бехар Сканирани документи: 1. “Когато зреят житата" (Окръжно до училищата № 1992 / 4.V.1937 г.) (с. 1) 2. “Песен над равнините" (Окръжно до училищата № 4207 / 26.VIII.1939 г.) (с. 1) 3. Положителна оценка за творчеството на Буча Бехар от Централната консистория на евреите в България 24.Х.1939 г. (с. 1) 4. Писмо на Николай Шиваров до Буча Бехар София, 22.IX.1950 г. (с. 1) 5. Последните записки на Буча Бехар (с. 1)

4. ТОВА БЯХА РИЛСКИ ДНИ 4.1. НЕЙНАТА ТАЙНА Това бяха рилски, блестящи и светли дни. Гледам... пред мен е Рила - вълшебната, жадуваната. Нейната хубост грабва моето сърце и очарована аз я съзерцавам; Рила - вълшебницата, мечтана. Рила с пеещите потоци, с шумещите водопади. Накъдето и да се обърна все е тя - свещено и скъпо място, светъл и величествен кът почиващ като бисер в пазвите на нашата хубава страна. Нейната хубост и музика отдавна преживяни се струят по-свежи и по-прекрасни пред моите очаровани очи. Това е Рила, потънала в лазура на пробуждащия се ден, облъхната от свежия хлад на планинското утро, окъпана от роената влага на ясната нощ, наситена от яркото злато на планинското слънце. Гледам и слушам... Жадно аз поглъщам всяка линия и всеки тон. Пред мен се реят цветни табла, радостта бликва в мен и нежно аз подреждам моето съкровище. Какво още има да разкрие тя? Какво още има да ми разказва тя? Защо трепетно чакам? Защо моите очи на ранина потъват в далечните глъбини на искрящия изток? Защо се взирам в безкрайната хубост на звездното небе, заслушана нощем в нежния шепот на звездните кервани? Ах... изгряващото слънце ми разказва нечута приказка. Млечният път ми нашепва неизпята песен. Аз слушам, слушам и с моята плаха ръка тон след тон нанасям нейната мелодия. Рила пее. Рила реди своята вълшебна приказка и нейният език ми е близък и роден, нейната тайна свидна и затрогваща. Стоя и гледам; стоя и слушам - Рила на пеещите водопади, Рила на неизменна красота; Рила огромна и мощна и добра. И ето в миг планината трепетно замлъква, планината задъхано се спотаи, за да ми изпее съкровената си песен, за да ми открие свидната си тайна. Тук бе Той - Мощният, Великият, стъпил на моя гръб. Планинският вятър пее за Него - Големият Ми Гост, цветята и скалите разказват за Него. Слушам и гледам. Планината смълчана е прибрала своята китна снага. Песента е стихнала в простора. Неговото слово живо и мощно изпълва върховете и поляните и се отеква в душата на човека. Рила мощна и величествена ме гледа със своите горди и сияещи очи. VIII.1954 г.

3. КЪЩАТА Всяка къща говори и човек, който чува и разбира нейния говор, не може да я подмине току-така, без да се поспре пред нея. Ако пък отседне вътре, или застане близо до нея, може с часове да слуша историята й. Това е досущ като историята на един човешки живот. Тази къща, за която искам да кажа няколко думи е съставна част от "Изгрева". От отдавна нашите очи гледаха на “Изгрева” тази къща, но нещо все не достигаше, за да се улови целия й образ. Ние я гледахме отвън, от изток, от запад, от север и юг. Едно хрумване на млади, ентусиазирани хора беше причина тя да изникне тук. Те бяха младежи, студенти, пламенни идеалисти, носени на крилете на младежките си копнения, за няколко дни я съградиха. Близо половин век от тогава. Тя се намираше на един от ъглите на полянката, с югоизточно изложение - първата къща, като се стегне края на малката алея. Цялата е от дървен материал, облицована отвътре с шперплат. Прави впечатление на птица, разперила крилата си над своите пиленца. Не много висока, с две малки стаи - първите, които били построени в началото и една веранда - открита, която по-късно се превръща на голям хол, просторен, в сравнение с малките къщички, които по онова време никнеха на “Изгрева". Верандата, цялата остъклена, предаваше на къщата нещо своеобразно, оригинално. Тя е вече доста остаряла по стил и време, но достатъчно беше да се надникне в нея, за да се почувствува живота, който е текъл в нея, който кипеше по-късно в нея през онези години, пълни със смисъл, когато в нея се събирахме през двадесетте години на този век. Наред с официалната наука, която изучавахме там, учехме и живата наука за живота. Този пламенен устрем остана сякаш да сияе и огрява скромната къща, в нейната жива атмосфера, където живееха група млади хора, първите, които туриха началото на общежитието, на колективния живот на дело. Търсиха се пътища и посоки, за да се предаде образ на онова, което казваше Учителя относно колективния живот. Учителят не говореше за колективен живот в този обикновен смисъл на думата, а за изработено, пробудено колективно съзнание, база и идея за едно бъдеще. Дълбоката вътрешна революция е важна - отвътре човек да стане друг. Дълбоката вътрешна революция е важна - отвътре човек да стане друг. Всички процеси в природата започват отвътре - навън. Да живееш колективно без изработено колективно съзнание, не е нищо друго, освен хабене на сили, несполучливо начинание, което свършва с неуспех. В тази къща са правени първите опити, в нея се водеха спорове, дискусии, чертаеха се планове, обсъждаха се проблеми. Какви съдържателни години! Къщата няма и мълчалива е записвала на невидим запис всички по-главни събития, ставали в нея. В нея са гостували много хора от провинцията, идвали са гости и от далечни страни. Тук се пееха песни, свиреше се, слагаха се трапези. Цялата къща сияеше от вътрешен блясък, съдържание и красота. Беше празник да присъствуваш делничен ден на някой скромен обяд, или на вечеря с чай. Ставаха топлосърдечни, братски срещи - животът тук течеше като бързоструйна река, която полива китни и слънчеви долини. Какво ли не мина през вратите и стените на тази къща! В тази къща по всяко време и всеки можеше да влезе било на разговор, било за ценен съвет, било да се споделят общи грижи. През последните години тя стана лична собственост на Борис Николов, но въпреки това, тя пак не изгуби своята физиономия, остана си пак една братска къща, отворена винаги за всички, особено когато в нея дойде да живее брат Боян Боев. Тя тогава се превърна на средище на братския живот. Тук пулсираше едно сърце, от което изтичаха и в което се втичаха струите на братския живот на цяла България. И зиме и лете и по всяко време тук идваха хора. Тази къща никого не връщаше, този брат всекиго насърчаваше и се раздаваше. Животът наново се върна в къщата, своеобразен и пълен. Но този път много различен, защото бяхме преживели 27 декември 1944 година. Когато големият салон, в който Учителят държеше своите беседи и лекции, се одържави и ключовете бяха предадени, къщата на брат Боян Боев стана център на братския живот. Вече нямаше човек, дошъл на “Изгрева", който да не се отбие при Боян Боев. В тази къща всеки пребиваваш по няколко часа в полезен разговор, и си излизаше обнадежден, окуражен. Приятели и почитатели на Учителя идваха в тази къща. Тя сякаш празнуваше своето знойно лято; всичко можеше да се уподоби, което преживяваше, на едно дълго празнично летуване на село, с близки хора. Тук се празнуваха традиционните празници, когато това беше възможно, четеше се беседата, пееха се песните, дадени от Учителя, или пък братски песни. Къщата израсна, макар и порутена. Беше ни скъпа и сякаш чувствуваше какво ще се случи, бързаше да изживее своят празник и своето величие. Тази къща сива и скромна, проста в своята външна и вътрешна уредба, по живот можеше да съперничи на много солидни и богати къщи, натруфени и лишени от духовно озарение. Тази къща е хроникирала в себе си какви ли не скъпоценни събития! Преживяното в нея е жива история, забележителна страница от живота на Братството - богат по съдържание необикновен, смислен и дълбок живот. Тази къща крепко стоеше срещу всичката пошлост на действителността, с която по-късно тя щеше да се сблъска още по-трагично. Приличаше на цвят, чийто аромат и прашец, се носеха навред. Не се забравя това. Красотата остана нейде недокосната и чиста. Тя не може да се краде. Във всички къщички на “Изгрева” имаше съкровища духовни, отвред се чуваше музика, хората които живееха там, бяха неразделна част от общото, но това, което излъчваше Къщата беше нещо по-друго. В тази къща начинът на живот беше неразривно и безусловно свързан със самия живот на “Изгрева” и с всичко ново, което нашия Учител ни завеща. Прекрасното в нея остана някъде далеч. Секнаха песните. Брат Боян Боев когато завърши земния си път, за да се запази облика на този дом, където той живя, някои братя искаха да я дадат на негови приятели, които се нуждаеха от жилище, но жилищният съд грубо отказа и сложи ръка върху нея, върху Къщата. Разпоредиха се като с лична собственост, и в тази къща с минало и история, поставиха хора от малцинството - две семейства цигани. По този начин беше подчертано отношението на държавните власти спрямо нас, спрямо всички ни. Къщата бързо остаря, за часове посърна. Сгърчи се под напора на грубия живот, а би могла да бъде и столетница. Тя толкова погрозня с остарелите вещи и дрипи, нахвърляни по нея и около нея, че не приличаше на себе си. Нейните нови стопани ни гледаха враждебно. И все пак имам чувството, че тя е жива, и минавайки покрай нея, винаги си казвах: Не се смущавай, душата ти ще остане недокосната, тялото ти ще се слее с благословената плът на земята. Великото никой не може да разруши, няма такива оръжия и няма такава власт на земята. Къщата изгоря. Неизвестни останаха причините на пожара. Някои казаха, че станало късо съединение, но нищо не се разбра, изгоря по чудо за минути, дървото беше старо и сухо, и край къщата дълго време имаше неизгорели вехтории и шарени парцали. Изчезна къщата, изравни се със земята, превърна се в частица от големия двор на Съветската легация. Кой можеше до помисли, че нещата в света са така зависима едно от друго и така свързани помежду си, и че онова, което времето не може да извърши, извършиха го извънредно, неочаквано стеклите се обстоятелства. БУЧА БЕХАР /Да си спомним с любов за нашата мила сестра Буча/ 10 февруари 1984 година _____________________________________________________________________________- Бележка на съставителя: Тази къща е построена от младежите (виж Изгревът, том VIII, с. 711-712). По-късно в нея живее Боян Боев в едната стая, а другата се държеше от Мария Тодорова и Борис Николов (виж Изгревът, том V, с. 411-417). А самата къща - виж снимки № 12, 13, 14 и 15 в том XVIII на “Изгревът”.

2. СУША В: Бехар, Буча. Песен над равнините: разкази. Казанлък: печ. и книговезница Гутенберг, 1939, с. 76-84. Дели Орман!... Самотия, които познават тая безкрайна и дива местност, и които живеят в нейните пръснати селища, знаят какво значи страна, където няма достатъчно вода. Населението, което живее там, здраво закрепено, милее за тая земя, обича я и на ум не му идва да я напусне и подири по-сочна и влажна почва. Та могат ли?... Могат ли да откъснат погледа си от тия просторни ниви, които стигат вековните гори на Дели Ормана, могат ли да не браздят нейната кора, която не винаги е мека и влажна?... Такава каквато е, родната земя, отдавна, в продължение на много години беше приласкала поколенията, които се раждаха, умираха, живееха без ропот, без упрек, че тя няма достатъчно вода. Тия, които минаваха през нея, когато земята беше нажежена като пещ, през късното лято, почернели от слънцето, със свити очи, в които едва се забелязваха зениците, немилостиво мушкаха своите катъри и бързаха напред, като .че ли се намираха в пустиня и гонеха оазис. Онези, които пътуваха денем с железница, която достигаше до по-оживени селища, вземаха твърдо решение никога да не пътуват през юлий или август, без да имат време да се запитат, какво правеха и как живееха хората по тия села и колиби с един централен извор, или кладенец, който често пресъхваше, който често липсваше. Никой от тоя, които живееха отсам, пък и самата управа, нямаха време да се запитат, как се живееше там, където водата се мереше с литър. Но при все това, такава каквато беше, тяхната земя за тях беше благодатна. Познаваха я и си я обичаха. Обичаха я, когато наесен ралата мудно браздеха тъмни бразди и обръщаха черната пръст, която неотдъхнала още, смесена с пресни стърнища, изпущаше сладостен дъх. Обичаха я през зимата, когато окото не се насищаше да гледа побелялата безкрайна равнина, покрита с дебела и мека, снежна покривка, приласкала едрото семе. Обичаха я напролет, когато те знаеха само да работят, неуморно, нестихващо, от ранни зори, до късна вечер, без да имат време да се радват на зелените губери, които се простираха докъдето погледа стига, на пролетните цветя, които се гушеха по синорите, на чучулигите, които с вик и песен прелитаха низко над техните глави. Обичаха я най-много през лятото, когато не сещаха летния пек, който пареше босите крака и изгаряше кожата им. Бяха свикнали с това могъщо дневно светило, което изпращаше потоци сили и топлина, без които техният хляб никога не ставаше. И когато годишните времена, тия вечни и верни спътници на майката земя, които нежно я приспиваха и будеха, се нижеха спокойно, изливайки с пълни шепи благодат и изобилие, населението спокойно и с радост чакаше жетвата. Но не винаги биваше така. Старите помнеха години, като тази сега, години страшни, отдавна минали, за които рядко се сещаха, но незабравими. Най-страшните, които могат да бъдат в Дели Ормана. Суша!... Дълга, продължителна, есенна и пролетна, когато вятърът задухваше през октомврий и май, лишен от влага, когато и последната капка вода останала от зимата се изсмукваше от въздуха, лишен от свежест, сух и неумолим. Признаците са ранни. Много ранни за ония, които могат да познават, още когато кракът не затъва в снега над коляното и през пролетта за ония, които жадно впиваха очите в ясносиньото небе, дивно и спокойно през април, чисто, като окото на дете, което не мисли да плаче. Липсват облаци по това небе. И колкото да е красиво с цвета на спокойните морета през деня, колкото да е вълшебно и дивно през спокойните нощи, осеяно с блестящи и едри звезди, това Дели Орманско небе, не е хубаво, не е добро за тях. Липсват облаци!... Тия крилати скитници, летящи като грамадни птици по небесната шир, отначало бели, вълнообразни, дивни със своята ефирност, гонени от северни ветрове, бавно свличайки се надолу, почернели вече, морни и тежки, напоени с водни капки. - Няма, няма дъжд, - думаше сподавено и глухо, дядо Първан на сина си, през един късен пролетен следобед. - Може и да има, тате. - Знам аз, познавам си земята... На 40 мъченици не вали ли... лошо, -въздъхна той, дълбоко и шумно, и подкара ралото напред. Земята беше твърда. Воловете мудно се движеха. Трудно се ореше. А царевица беше това, трябваше да се копае. Тук-таме се виждаха жълти зърна, несмогнали да се сгушат в пазвите на майката земя и жадно да се впият в нейната суха гръд. Стойко взема едно зърно, пипва го, обръща го в ръката си и го хвърля обратно. - Кораво!... Баща и син замръкват на нивата. Връщат се уморени и несигурни в своята стъпка. Вред такова. Всичко беше посято. Летните посеви много отдавна се гушеха под земята и се мъчеха да разберат, какво става и накъде да вървят. Едва закрепени в сухата пръст те правеха сетни усилия да видят простора и слънцето. Зимните се бяха дигнали само на педя, и жадно чакаха да бликне свежа струя от небето. Пшеницата, царевица, фасул, който се сееше навред, всичко, което трябваше да излезе на бял свят, чакаше в мъчителна жажда. Сушата идеше, или беше дошла. Всички в село я виждаха. Виждаше я и Стойко, синът на дядо Първана. Беше я видял много по-рано от всичките през очите на баща си, който никога не се лъжеше, усещаше я и сега по мъката, която го чоплеше. Лошо за всички и за тях. А те имаха двадесет декара, доволно земя -посята с жито, фасул, царевица. Толкова труд!... Бяха толкова души вкъщи, работеха неуморно и винаги сговорни. И добитъка беше много. Стойко разтриваше челото си, охкаше и тъжно думаше: - Загубена е нашата, тая година!... В село си приказваха: - Може и да завали. - Може! Не е ли ставало и друга година? Гледаш месец, два няма, че като ливнат дъждове, всичко се съживява. - Такова е мястото у нас. Няма що! - Ще бъде, ще бъде. Търпение... Божи работи са те - казваше друг. Приказваха и взаимно се утешаваха, вярваха и се надяваха за облаци, за дъжд. Поглеждаха небето, питаха, гадаеха по него, а то ги гледаше спокойно и безучастно. Ден след ден, минаваше времето, нижеха се дните, облъхнати от пролетен дъх, сгорещени от ярките и топли лъчи на лятното слънце. Неусетно идеше времето за жетва, наближаваше денят на първия сноп и селото не трепна от веселба. Това не беше само тяхното село. Това бяха десятки села, по целия Нови-Пазарски край, български и турски, които чакаха безпомощни и ужасени. Сушата, тая неканена гостенка, се простираше надлъж и нашир и като огнена стихия изгаряше всеки стрък. Страшно мълчание, глухо и зловещо, просмукано от палещия дъх на летния пек, покриваше селата, които чакаха и се надяваха за дъжд. Най-тежко беше положението на животните, тия неми приятели и помощници на човека, които сега се скитаха от едно място на друго, мълком, безропотно с измършавели тела, по които се четяха ребрата, със засъхнали уста и изцъклени очи, те сякаш молеха за капка вода и стрък зелена трева. Големите очи на вола, това вярно и кротко животно, което неуморно служеше срещу една торба храна, която сега липсваше, ставаха все по-дълбоки, по-черни и по-тъжни като бездънни езера. Той не разбираше защо тя липсваше, като трева, сочна и прясна, по безкрайните полета. Стадата, които не бяха малко, имаха същата участ. Тъжно беше да се гледа тоя свят на човешки събратя. Стойко ги гледаше неспокойно и мъчително, безпомощен пред тяхната участ. Техният добитък беше многоброен. Волове, крави, овце - би направил всичко, ако знаеше какво. Тъкмо по това време в село се разнесе слух. На десет километра от тяхното село, съседни села, турски, над осемнадесет по онова време, щели да се съберат, малки и големи, мъже и жени, да се молят за дъжд. Народът друго не знаеше. В своята проста вяра той се обръщаше към Оногова, Който имаше власт и сила да им се притече на помощ. Стойко беше чул за това, замисли се и каза на баща си: - Щели да се съберат, тейко, чух го днес в града, приказваха го в Де мировия хан. - Не е лошо, синко, такова нещо се е случвало по наше време. - Капвало ли е? - живо попита синът. - И още как! Една година, като тая, дяволът си беше турил крака. Валя, съвзе се земята. Мълчи Стойко, навежда глава, трепва нещо сърцето, овлажниха му се очите и си мисли: "де да може и сега да се съберем да се помолим, че да завали!”... - Че не може ли сега да стане нещо? - Друго време е сега, синко. - Ей, там ще се съберат, нека да идем и ние при тях, та заедно... - Що думаш, синко, с тия от друго вяра, дето няма да бъде! - Хора, бе тате, като нас, като всички. И те умират за вода и ние тук. Пък и нека тук да бъде!... - Може я. Що да не може! Попа да каже и да се събере народа - стана дядо Първан и излезе на двора. Замря приказката, стихнаха гласовете. Стойко стои замислен и гласно се пита: “Какво ли ще стане, ще се съберат ли, ще се помолят ли?” Изсъхна всичко, на сено стана. Няма храна, няма живот. Ще умре добитъкът, една седмица и не може да изкара. Същата вечер на мегдана седнали на пейките и праговете, селяните си приказваха. Навсякъде се беше пръснала мълвата, че осемнадесет села щели да се съберат да се молят на Аллаха да дъжд. Стойко беше там, когато заговориха за това. И, както тогава, той рече тихо и плахо: - Не можем ли и ние тук да се съберем? Може да завали... нали се е случвало и друг път! - Може я - обадиха се някои. - Нека се молят ония - рече друг. - Аз да ви кажа ли, ако капне там и тук ще капне. - Тъй я, на десет километра Свети Илия няма да забрави своите. И пак приказката замря. Не се спряха да помислят, да се посъветват, да опитат сетното средство. Скоро вече никой не си спомни, че на другия ден, много хора, уморени и жадни, ще кръстосат прашните пътища, за да стигнат на време на уреченото място, за една работа много важна, от която зависеше хляба на много бедни села и колиби. Можеше, защо не!... Когато вали всички се мокрят. На няколко километра, защо да не стане това, което е ставало не веднаж? Дъжд!... След петък, когато луната се сменя. Нищо чудно в това. Виж, че целия край се залее с благодатен дъжд. Дано молитвата бъде чута! Ставало е. Столетниците помнят такива случаи. Запомниха всички това, което стана тогава, запомни го най-вече и Стойко. Нея нощ той не можеше да заспи. Една смътна и неразбрана тревога не му даваше покой. Едно мъчително чувство го терзаеше през деня, то не го остави и през вечерта, с него си легна. Един до друг те лежаха на двора на постлани черги. През нощта сякаш някоя фурна бълваше огън; задухата се чувствуваше през ония нощи, които други години биваха тъй прохладни и спокойни, така чудни с еднообразния напев на щуреца. Стойко лежеше с морна глава, жадни за сън очи и мъчителна болка, сякаш го разпъваха. Сподавено той се питаше - да отиде ли, или не. Известно време той се бори, мета се, ту на една, ту на друга страна, докато най-после притихнал, с избистрен глас си рече: “Ще отида, че каквото ще да става, нека се смее цяло село". Едва тогава той заспа спокоен сън. Дигаха се млади гърди, почиваше си младо тяло, забравил мъка и тревога. И никой от домашните му, нито от село не видя и не разбра, че нататък по прашното шосе, призори, се движеше един човек, който бързаше и искаше да вземе пътя, преди да са започнали ония да се молят. Ходжата го видя и позна. “От друго село, от друга вяра", - си помисли той. Приближи се до него и с мек глас му каза: - Пред Аллаха всички сме равни, за Него няма народ и вяра. Дано той чуе молитвата ни! - Дано! - рече Стойко, заради воловете, заради добитъка. И преди да го усетят в село, той се върна; върна се ободрен, успокоен, сякаш го беше лъхнал свеж морски ветрец. Беше му приятно да ходи по нажежената пръст, не сещаше слънцето, което печеше, не сещаше задухата и маранята, която немилостива и тежка, беше захлупила селата. Запомниха всички това, което се случи през следващите дни. Видяха всички! Дъжд валя, валя изобилно, благодатно. Имаше вятър, беше духнал от северозапад, той донесе гъсти тъмносини облаци, тежки и пропити с влага. Те спокойно се изляха в дъжд. Валя няколко дни наред, сутрин и вечер. Едри капки, животворни, напоени не само с вода, но и с нещо друго, което оживяваше, възкресяваше всичко, жадно се просмукваха от сухата и твърда земя. Стойко също виждаше. Задушаваше го мъка. Само за техния край нямаше. Техните ниви не бяха напоени. Техните пасища не се покриха със сочна трева. Техните животни не се съвзеха. Изпосталели бяха и едва се влачеха. Така беше, Свети Илия на десет километра забрави своите. И един ден Стойко срещна случайно ходжата. Приказваха си дълго, седнали на един дънер между двете села. На другия ден той подкара измършавелия добитък: крави, овце, коне и волове. Те се движеха последни, бавно и уморено. Стойко ги беше докарал на паша, сочна зелена и изобилна, каквато нямаше по техния край. Имаше позволително да ги пасе, макар и в чужда мера. Караше ги всеки ден. Ребрата след няколко дена не личаха. Караманчо се галеше и ближеше ръката на своя господар, гледаше го с големите си черни очи, гледаше и земята и на свой език, сякаш казваше: “Колко е добра земята.” Земята беше добра. Стойко знаеше. Той разбираше всякога това, дори и сега, когато тя лежеше пред него, безбрежна, широка и мълчалива, сразена от страшната суша, която нея година не си отиде.

Сканирани документи*: 1. Предговор (II.1977 г., Изгрев) (с. 1) 2. Пръв и последен: за майстора (28.VIII.1973 г.) (с.1) 3. Магическа формула: есе : из “Моето иго" -беседа от Учителя, държана на 9.III.1919 г. (15.IX.1969 г.) (с. 1) 4. Пред горящата къпина - “Не коригирай божественото" (15.XII.1976 г.) (с. 1) 5. Първият и десетия извор: есе (20.I.1977 г.) (с. 1) 6. Открито писмо (8.V.1971 г., 4-5 ч. с.) (с. 1) 7. Послеслов (с. 2) _________________________________________________________ *Забележка на съставителя: Всички задрасквания са на Лалка Кръстева. Въвежда се всичко, което е написано от Буча Бехар (има се предвид за сканираните документи).

33. ЙОАННА, 18 ГЛАВА есе 22.I.1977 г. “Явно говорих” [Явно говорих: 24 август, сряда 8 ч.с. - В: Пътят на ученика: съборни беседи от Учителя, дадени на учениците от Всемирното Бяло Братство, при срещата им в гр. София на “Изгрева”, през лятото 1927 г. София: Просветния к-т, [1927], с. 379-430.] е осмата беседа съборна - 24 август 1927 г. Присъствували сме там, слушали и не сме мислели за времето. Защо днес си задаваме въпроса: Как сме я слушали? Какво сме преживяли тогава и малко по-късно, когато сме излизали от салона, стояли сме и чакали на двора да се поздравим и вероятно сме се радвали на щедрото Слово, на хубавото време и на това, че беше събор и сме събрани около Него, поканени на празнично тържество. Изпитваш странно чувство - ти ли си бил, ние ли сме били тогава, когато сме следели потока на Неговата мисъл? Колко ние сме отскочили напред, с хода на времето сме крачили, колко всичко сега е съвсем друго, колко и ние сме станали други. На днешното време, не зная дали изобщо би била възможна тази беседа - тая духовна жарава бихме казали, това сгъстено словесно богатство, това небе, което усещаш сега не спокойно в безупречната си синева, а бурно прорязано от светкавици и огласено от гръмотевици, а е било 24.VIII., сряда, тих, безоблачен ден, богат на слънце и на красота. Ние бяхме облечени красиво, празнично е било настроението и с леко сърце и лека стъпка сме прекрачили прага на салона - отиваме на беседа осмата!... Питаш се още, дали знаеше тогава, че всичко ще изглежда иначе, един огромен скок, едно задъхване от вълнение. Малко е да се каже това, когато сега, днес на 22.I.1977 г., събота, четеш тая същата беседа, спираш се на всеки ред, отваряш Евангелието, опитваш се да се пренесеш на това съборно утро. Не помниш нищо - нито следа от преживяното чувство: “Казвам: след тази беседа някой от вас могат да се обезсърчат, и да си кажат, че тази работа е само за учените хора. Прости сме ние, толкова по-добре, имате възможност да учите.” Един малък отзвук още тогава. Не става дума и сега до колко сме я разбрали тогава, доколко я разбираме и сега. Има нещо друго, което ни накара да вземем перото и да се спрем на нея, след като дълго сме се колебаели. Какво е човек, за да вземе думата, след казаното в нея и защо?... Половин век оттогава. Думите кънтят и нещо отзвучава вътре в тебе по един неповторим начин, проникнато, обагрено от преживяното, от оня час, когато сме останали без Него и имахме възможност през тия тридесет и три години да видим много неща, много събития, много живот вътре и вън от самите нас, много в живота на Братството и в света. Беседата!... Прилича тя на водораздел. Думата: До тук е било звучи, не, шуми, кънти като водите на океан. Картината на света в цялата хаотичност, в нейната драматична и трагична постановка, която едва сега прозираш, разбираш, че Той я нарисува с такъв замах, с такава смела линия, че ако тогава чувахме и виждахме всичко, щеше да настръхнем и съборния ден нямаше да ти се струва празничен и весел час. “Добре, че сте прости”. Ние харесваме този израз в Неговите уста и бихме желали да си останем прости, но днес виждаме вече не сме на онова място, нито в света на мисълта, нито в света на виждането. Блестящите съборни дни с всичката им красота, тишина, радост и романтика отдавна са отшумели в света на нашия спомен. Добре сме ги заключили и не знаем доколко днес могат да ни държат в смут оная омая. Физически и психически, това е сякаш невъзможно, защото всичко днес напира, всичко днес е толкова вълнуващо, толкова динамично, толкова проникновено дълбоко. Вече си в друг свят, в друга гама, не в крак със света, не, а в крак с оня живот, в който си потопен, в една реалност, където си защитен, в един свят, който не смееш да наречеш Негов, но с всички отличителни белези и трептиш, че дишаш Неговия въздух и слушаш, слушаш всичко, което е толкова еднакво, колкото и различно. Усещаш как от между редовете блика нещо като енергия, която не смееш да наречеш космическа. Трябваше да стигнем до тази беседа, за да преживеем удара на този събор и казаното в него да бъде живо, звучащо и като Слово и като Мъдрост, и като поличба, и като благословение, което нямаше никога да се вдигне от нас. По един забележителен начин в това утринно Слово, Той бе успял трогателно живо да вплете не само драмата и трагедията на Христа изживяна преди 2000 години, а тая на цялото човечество днес. Осемнадесета глава от Евангелието на Йоана, както я нарече Учителя: “Глава на драми и трагедии, глава, която трябва рядко да се чете, защото разваля доброто разположение.” Не я подмина, избра я сякаш в този заключителен ден на събора - сряда, на върха на цялото съборно тържество, поднесе я, без да трепне, че може да развали: “Доброто разположение”. Едва ли е станало това, едва ли ще стане и сега, защото всичко друго и тогава и днес е много по-силно, тогава, когато света не беше още запален, сега, когато вече гори и вече на ум не ти идва да пазиш и тачиш малките радости и да се занимаваш със себе си. Като буен поток ти си повлечен, като вятър ти се носиш и усещаш, че едва сега си се изравнил до всичко онова, което тогава ти бе поднесено, което си чул и което лежи отбелязано в някакъв стар бележник. Осемнадесета глава сега е разтворена пред тебе, жива и говоряща и по един много прост и лесен начин те е отнесла нататък в онзи далечен и вечно горящ изток, където още тлее оная стара дрязга и пушеците на древната омраза още дишат. Следиш сега всеки ред, спираш на всичките обекти отвъд потока Кедрон, Гетсимания, двора на първосвещеника, преторията пред очите на саморайа и драматичното действие се развива, разгръща се направлявано сега от Него, и вече не само както е било видяно и описано тогава. Сега някоя и друга дума, някоя линия от Него, незнайна и неуловена от апостолите, един звук и един рисунък и цялата тая драма и трагедия ти говори нещо много дълбоко, преливащо и съпоставено с днешния момент. Не само те вълнува, не, а те кара да живееш еднакво и с миналото и със сегашното. Всичко казано в тази глава и онова от Него, усещаш като един богат материал за построяването на легендарен епос, вълнуващ и жив, или като тема за една голяма елегия или дълбока балада. Но сега бързаш, бързаш задъхано да уловиш централното, да го кажеш просто и задушевно, за да изразиш голямото чувство, че си докоснат от Истината, че разбираш и виждаш всичката дълбочина и всичката красота, в която Той бе успял да ни въведе тогава и до ден днешен. Защо? - пита Учителя. Защо този велик човек, дошъл да спаси човечеството от безлюбието най-голямата язва, трябваше да пострада толкова много. "Аз затова се родих, и затова дойдох на този свят, да свидетелствувам за Истината.” "Пътят на всеки, дошъл да свидетелствува за Истината е трагичен и драматичен.” “И ако ме попитате сега, защо трябва да страдате, защо трябва да бъдете нещастни, защо трябва да умирате, ще ви кажа: това е необходимо, за да павирате пътя на Истината. Вие ще бъдете живи камъни, с които ще се постеле пътя, по който Истината ще мине.” Защо, защо, колко пъти въпроса щеше да бъде зададен, изхождайки от тази глава - драматична и трагична. “Дошъл е да свидетелствува Истината” - абсолютно безкористен и чистосърдечен, подобен на Него историята не знае. Той искаше да говори на хората за Истината. Хващат Го евреите, които трябваше да Го обичат и Го предават на Пилата. Казват: ние не Му вярваме. Защо невидимият свят позволи един от най-добрите, най-силните хора в света да бъде бит, поруган и най-накрая разпнат? Защо трябваше този добър и силен човек тъй драматично и трагично да умре? Защо? Някои казват: тъй трябвало да бъде, за да се спаси света. Когато запитаха Христа, защо е дошъл, Той не каза, че е дошъл да умре, но каза: “Аз затова се родих, да свидетелствувам Истината." Защо? “Аз явно говорих, моето Царство не е от този свят." Каза го по-късно и Пилат, за който се знаеше, че не разбираше от духовните въпроси, ала не се поколеба да каже: Не намирам никаква вина в този човек, съдете Го с вашия закон. Кой в случая стоеше по-високо, дали този езичник и сатрап, или еврейските равини, учени, които познаваха Писанията, хора, които следваха някаква школа, тълкуваха Пророците, разчитаха кабалата и се наричаха кабалисти. Защо не впрегнаха познанията си да вникнат в Писанието, да се срещнат и с Исая и Псалмопевеца, за да стигнат до заключителната мисъл, че централното лице, главния герой в цялата Библия, беше Той, ожидания, очаквания Месията, чиято идея остана всмукана в кръвта, ала не докоснат нито умовете, нито сърцата, нито душите на евреите. Христос мина, замина, белязан и отбелязан с най-черното тук, на реакцията, толкова черни, че хилядолетия те тровеха целия народ - този избрания да носи великия принцип на Великия Човек, за да ги поднесе в тяхната недосегаема чистота на целия свят. Християнството нямаше да се изопачи, да се изкриви, да се фанатизира до такава степен, за да се стигне До Инквизицията, и нямаше да бъде замесено като тесто с езическите догми и ритуали, които до ден днешен помрачават блясъка на чистата вяра. Осемнадесетата глава, цялата от първия до последния стих е един обвинителен акт, един драматичен и трагичен епизод, чийто следи още не са изчезнали. И когато човечеството ожида второто раждане на Христа и слизане на земята, за да възкръсне. Учителят противопостави идеята, че това няма да стане както християните го очакваха: “Христос не се отказа да дойде и втори път на земята, но като дойде втори път, Той цяла ще я запали, за да се изгладят и изчезнат всички възпоменания от разпъването Му на дървения кръст. За този акт днес свидетелствуват страданията на цялото човечество.” Времето лети вихрено и сгъстени до максимум, събитията връхлитат. Полкът начело с Юда се отправя към Гетсиманската градина. Мястото е познато на Юда, не веднъж той е бил там с всички. “Кого търсите?” “Исуса Назарянина" "Аз съм” - кротко отговаря Той и пак ги попита: “Кого търсите?!” “Исуса Назарянина” “Аз съм” Краткият диалог се повтаря, репликите биват подчертани, да няма съмнение, че враговете Му го търсят, а Той не се крие, не бяга - “Аз съм” “Аз явно говорих, нищо невярно не казах, аз затова се родих”. “Аз свидетелствувам Истината, Аз, Цар съм, Аз не съм от този свят.” Всичко е казано като отделни елементи от голямата драма и трагедия, чийто действия в панически бяг се редят едно след друго в тия часове на деня и нощта в едно пространство между Гетсимая, двора и Преторията. Какво обвинение? - пита ги Пилат: “Ако не бе злодеец, не бихме го предали на тебе”. Нощта се спуща като рог. Всичко е вече сгъстено до непроницаемост. Оставен е сам на себе си. Чашата не е отменена. Учениците ровеха кабалистиката и първосвещениците крещят: “Варава” по милост на Пилат, предпочел Варава последната възможност. “Любовта, казва Учителя не е била там” - жестокостта като нощ бе сковала сърцата и умовете на тия, от чиято дума зависеше съдбата Му. Любовта не присъствува на разпятието. “Нам не ни е позволено да убием.” Зловещата сянка на фашизма застрашително и узаконено се вдигаше, огромна и масивна, за да разпростре острите си нокти и зъби като чудовище - хищник над целия свят. Тепърва тая сянка щеше да мори хората, най-вече ония, които “свидетелствуваха Истината". Историята е тягостна и кървава, на това човечество, на това най-голямо заблуждение и хиляди хора продължаваха да стават жертва на фашисткия терор в своите многообразни форми. Това е осемнадесета глава, която Той не подмина, която и ние не подминахме, за да се срещнем лице с лице с Неговата драма и трагедия. - Какво ще стане с нас? - питаме - Туй, което стана и с Исуса - отговаря Учителя - А после? - После снеха Го от кръста и Го туриха в гроба. - После? - После дойде ангел, разклати гроба и Той възкръсна. - След това какво стана? - След 2000 години 500 милиона хора повярваха в Него. Значи 500 милиона хора ще ви обичат. Струва ли да се живее за Божията Любов? - Струва. За Любовта в нейно име се развиха всичките събития. И заради Истината, за която Той свидетелствува. Каква драма, каква трагедия!... Каква революция, каквато светът не помни по своя замисъл, по своята мащабност, по своите велики цели. Мирна, духовна пред чието величие бледнеят всички в света, чийто зловонен дъх на насилие и кръв никога не ще бъдат измити. Живя и свидетелствува за нея - за Истината. Без Него в света никога не би съществувал този светящ път, тая величествена магистрала, наречена Истина. Нейните основи са положени върху всички, което се случи тогава в продължение на няколко часа. Йоан го дава живо в тая 18-та глава, за да ни въведе в най-сгъстената част на Неговия живот и в най-интимната същност на Неговата мисия.

31. ЗАД ГОЛЕМИЯ ХАОС НА ВЕКОВЕТЕ есе 19.I.1977 г. Пред нас лежи целия свят, лежи на длан, като внушителна панорама, като импозантно зрелище, целия свят, не в своята външна, парадна униформа. Видимостта е толкова голяма, видимост, която единствено Той може да предизвиква. Направи го, не сега, когато на лице са много неща, а тогава на този събор, на 1927 година, половин век до тоя ден и час, когато не можеш да отвърнеш погледа от онова, което виждаш, усещаш и преживяваш зад външното, зад всичко, което на тебе не ти прави никакво впечатление, нито може да те трогне, нито да буди някакво възхищение. Ти виждаш онова, което стои зад блестящата фасада - цивилизацията, блясъка й, удобствата й, бесните препускания, главоломното скъсяване на времето за сметка на главоломното изразходване на енергията, не те привлича. Престанал си да се дивиш и да възклицаваш. Защо? Отговаряш си веднага, липсва главното, същественото, което дава цена и смисъл на всичкото. Целия свят виждаш в един странен аспект, като човек, който има всичко, ала има болен стомах и всичкото изобилие и пищност на храната за него няма никакво значение. Той не може да яде. Стомахът дигнал ръце от него и се отказва да работи. Светът е пред нас и ние виждаме онова, което Учителят в тази беседа: “Дойде глас”, седмата от този събор [Дойде глас: 23 август, вторник, 7 ч.с. - В: Пътят на ученика: съборни беседи от Учителя, дадени на учениците от Всемирното Бяло Братство, при срещата им в гр. София на “Изгрева”, през лятото 1927 г. София: Просветния к-т, [1927], с. 323-378.] показа онзи безпорядък и хаос, който бавно настъпи още в първите десетилетия на нашия век, за да стигне през седемдесетте и седем години своята кулминационна или близо до нея. Днес тая постановка на нашето време е толкова сгъстена, толкова нажежена, че не знаеш какво може да се случи следния час. Всичко е напрегнато до висша степен, хаосът напира до твоя праг, изпива и последната животворна влага, която наричаме Мир. Показа ни го и го каза. Дали тогава можеше да го видим ида го преживеем, и дали бихме се заели да направим опит да вникнем в този проблем, както това правим сега!... Колко далеч бяхме тогава при оная блестяща съборна обстановка, заслушани само в хоралите на оная чиста синева, която щедро се разливаше от разтворено небе, за да изпълни и препълни сърцата ни с радостта и мира, които насищаха атмосферата и нашия богат делник. Но днес, когато тая магия е заключена вече в света на нашите видения, и за нея можем само да пеем и рецитираме в час на съзерцание, светът с всичките си дрязги и тревоги влезе в нашето жилище, докосна ни, нещо повече, усетихме коравия му пестник, ние се връщаме на миналото, не за да го преживеем наново. Стигаше ни онова, а за да докоснем с пръст голямата истина и да гледаме, ние все още гледаме голямата Му фигура, която ни поднасяше тогава и сега големите истини за всичко. Ние винаги сме изненадани, винаги изправени пред нещо ново, което не сме успели вчера да видим, а днес го виждаме, не сме успели да преживеем красотата му тогава, а днес я виждаме. Каза го - просто и ясно с пестеливи средства, без многото думи на всичките социолози. Сега го виждаш и ще го кажеш - ние сме към края на нашия земен път и бързаме да споделим нашата размисъл не само със съвремието си, което решително не иска да ни слуша, но с тия от следващия век, които непременно ще построят двадесетия. Казваме и до ония две определения, които вече сме ги дали: велик реалист и велик практик сега следва третото: велик социолог. Той виждаше положението на целия свят, духовно и материално, борбите и противоречията, неравенството и неправдите, хаоса, който настъпваше бавно, но сигурно, на всичките народи - задънената улица, до която всички ще стигнат, виждаше и причините. Беше много важно това, никоя болест не е лечима, докато не се намерят причините. В тази беседа: “Дойде глас”, Той ги показа. Не звучаха нови, светът отдавна тъне в това тресавище, но нека добавим, Той не само констатираше заболяването, но и го лекуваше. Не може тук сега да се отвори скоба и да се обхване тази огромна част на Неговата работа, не може да се покаже колко голяма Му бе силата и колко здрав беше гърба да носи 1/2 от тежестта на тия, които идваха обременени. Той не само сочеше, казваше, показваше недъзите, но и ги лекуваше. Това е друга тема и сега няма да се отклоняваме. “Засега например, каза Той, безсмислието на живота, както и всички противоречия, целия безпорядък във всяко общество се дължи на индивидуалния живот на индивидите, които го образуват. Безпорядъка и на цялото човечество се дължи на всички същества, които го съставляват, безпорядъка на целия свят се дължи на човека. Отделният човек, като мислещо същество е нарушил един от великите закони на природата. Това нарушение се обуславя върху желанията на човека - върху неговия егоизъм - егоизма на мъжа, егоизма на жената. Да бъдеш индивидуалист, значи да бъдеш краен материалист в духовния живот”, заключава Той. Причината - стоеше тя настървена като звяр, забил острите си зъби и нокти в човешкото сърце и човешкия ум, където се развиваха и зрееха големите желания и големите амбиции. Малката морфологична частичката “аз”, това лично местоимение, състоящо се от две незначителни буквички, една невзрачна сричка, заемаше огромно пространство, заседнала на най-главно място вътре в човека и упражняваше своето пораженско влияние. “Азът” изпълваше света, насищаше атмосферата, наводняваше целия обществен строй и цялото междудържавническо пространство. То не идваше от обществата, от народите и отделните племена, нито дори от цялата раса с подчертано превъзходство, то идваше от дребната, малката човешка личност, свила се в своята черупка като невестулка в своята дупка с протегнати нозе и крака, с впити очи не другаде, а насочена изцяло към паницата, неговата собственост, неприкосновена за никой друг, предпочитащ само своето лично благо, предпочитащ дори сам да яде, без да дели хапката с друг. Също като месоядните животни, като вълка например, който ръмжи срещу всяко друго животно, приближило се към неговата гощавка със святкащи от омраза и жестокост очи. Не е пресилено, макар, че сравнението е драстично - всичките борби за надмощие, за надпревара, всичките състезания - азът да вземе първото място, азът да спечели най-голямата победа, азът да бъде по-богат от другите, азът да ратува, да хитрува, да измести другия от служебния стол, от висок пост, от голямото предприятие, корпорация, сдружение и пр. пр., което носи огромни материални ресурси. Защо да е той, а да не съм аз?... Има нещо много тънко в цялата тази физична и метафизична ситуация, в основата на човешките желания и материални набези, които не се коват в далечна и чужда наковалня, а в собствената, личната. Вината на всичко това не може да се търси ни в обществения строй, нито в държавния, защото целия този сложен апарат е съставен не от хора от друга планета, и не замесени от друга кал, а от тия същите, малките, дребните, егоистични душички, които не виждат по-далеч от носа си, както се казва, но, които добре виждат начините и пътищата по които тази река на материални блага може да тече само към тях и да пои само тяхната градина. Ние сме убедени, че няма да се намери честен човек, спрямо себе си поне, да не отчете причината и да не признае, че и той е отговорен за всичко, което става в света. Страшно безотговорно живеят хората, затворени не само в своето жилище, със спуснати завеси, но и в своя вътрешен свят, където никой не знае и не вижда как мисли той, как чувствува, какво желае и как действува той. Неговия бит - материален и духовен се отразява с математическа точност на целия, големия, милионния свят. На колко места Учителят казва: “Всяка ваша добра мисъл, всяко добро чувство стигат до целия свят. Вашето добро е добро за всичките, всяка правилна стъпка, помага на всички”. Именно тая жива и неделима връзка на всички живи същества не е осъзната, не е приета, не е използувана във всичките начинания. Законът на единството и верижната зависимост на всички събития, на всички съдби не е легнала в основата на логическото мислене при построяването на философски системи. Един изумителен, правилен и точен метод, легнал в основата на Неговото учение, показан, доказан и опитан. Не беше вече важно и от значение егоизма на целия свят, грубия материализъм на същия, нито това на отделните народи, нито на обществата, нито на семействата дори, а на отделната личност. Какво може да се очаква от едно семейство, ако един или двама от членовете са груби егоисти - истинска язва в това семейство, което рано или късно ще се разпадне. Тая малка човешка личност, тая дребна единица носи отговорност за всичко, което става в света и в природата - всичките бедствия в човешкия и в природния мир се дължат на нея Зад големия безпорядък, зад големите противоречия, зад целия хаос на света, респективно и през нашето столетие, стоеше тоя малък и дребен аз. Човекът, индивидът, тая фина и изумително построена машина, мощна като юзина, чиято енергия е огромна. Човекът с неговото аз, с неговата метафизична същност, с неговите богати душевни залежи, с неговите огромни възможности, с неговите ръце и нозе, с неговите очи и уши, с неговия мозък, с неговата способност да говори. И като си помислим, че този човек, който минава за малък, слаб, незначителен дори в преносен смисъл е болт, значителен болт в огромното тяло на целия свят, че той упражнява равно влияние да бъде или да не бъде светът добре уреден, хармоничен и красив, или готов вечно на борби и кървави войни, на спорове и дрязги също като два вълка, настроени, борещи се за една овца. Картината на света се очертава релефно пред нас. Той успя с няколко линии да я нарисува, да я поднесе на нашето виждане, не в статично положение, а жива и дейна, проследил дълбоките, основните причини, които стояха там нейде като полузаспали хищници. Те, тъкмо те ръфаха и разкъсваха световния организъм. Светът бе нещо единно и цялостно - жив организъм със своите системи и органи, изпълняващ своите функции. Как ще бъде здрав, ако отделните системи и органи не функционират правилно - пагубно е положението на организъма, ако частите пренебрегват общото, а последствията - язва, рак, смърт. Колко всичко е ясно и просто и колко великите люде: мъченици са разбирали тая истина и са полагали огромни усилия да възстановят естественото положение и отношение, когато човек ще мисли и ще ратува последен за себе си, освободен и откован от твърдата черупка на егоизма. Една дълга арктична зима, сковала водите на света, тук там ледовете са пропукани, тук там се чувствуваше полъха на новото. От времето на Христа формулираха ясно закона: “Обичай ближния като себе си", до наши дни, когато на егоизма се гледа като на ръждясала брава и ключ, един отпадъчен материал, който за нищо вече не става, една отживяла идея, загубила не само престижа си, но и своята сила - един хищник, чийто зъби и нокти са вече негодни. Ще дойде време и сега е, когато човек ще бяга от егоистичните хора, както се бяга от един разлагащ се труп. В света няма по-студени течения от тия на егоизма, и по-противни хора от егоистите, себичните, от които една голяма част стараеха се да замаскират своя основен недъг, но напразно, при днешният, деловия при тая видимост, която имаме, трудно става това. Те имат специфична воня, която се разнася й усеща, те са ледено студени и от тях лъха мраз. И когато човек отбягва някой, без да знае причината, нека не се мъчи да гадае, това е миризмата и специфичния студ, който лъха от тия хора. “Те нямат отношение към цялото, те не се приобщават към него и неговите интереси, премного са заети със собствените, затова те се явяват като преки нарушители на развитието и на правилния живот на цялото. Те носят зачатъка на всичките злини в живота и света, те са най-големите реакционери и врагове на цялото човечество, причинители на целия безпорядък в него и на целия хаос. Човекът, тая малка, дребна, незначителна величина, за която от памтивека до наши дни се успешно се коват оръжия, за да се унищожава. От тях би могло, не да се вербуват войници и убийци, а хора, освободени от най-страшното заболяване - грубия егоизъм и грубия материализъм. Човек на новото, човек хуманен, човек, роден да мисли еднакво за благото на всички, като за своето лично . Човекът, тоя малкия, дребен на ръст, човекът важен и значителен до тялото на големия космически Адам, човекът малък болт в тая най-голяма машина - зависеща от него. Като проблем, като уравнение с много неизвестни заемаше толкова голямо място, както повдигането, облагородяването, извисяването на човека до степен на пробудено съзнание, освободен веднъж за винаги от ледения обръч на егоизма, от острите зъби и нокти на материализма. “Дойде глас от небето: Прославих те и пак ще прославя.” За кои? За учениците, които нямаше да се уморяват да разнищят дебелото въже на егоизма и нямаше да се спрат упорито да се справят с обикновените човешките желания, за да изтръгнат отровното жило на тази язва, наречена егоизъм, в чийто ледени обятия лежеше света.

29. СИМФОНИЯ НА УЧЕНИЧЕСТВОТО. ГЕМИДЖИЙСКОТО ВЪЖЕ есе 13.I.1977 г. Няма да се спираме на избора на деня, на часа и нека не се отклоняваме с тия неща, които на пръв поглед за обикновеното съзнание може да се види случайно или естествено. Но ще кажем, макар, че съществената централната част привлече нашата размисъл и нашето перо, ще кажем, че не случайно денят е неделя, часът е 8 - вечерно време и лекцията [Обич към знанието: [21 август], 8 ч.в. - В: Пътят на ученика: съборни беседи от Учителя, дадени на учениците от Всемирното Бяло Братство, при срещата им в гр. София на “Изгрева”, през лятото 1927 г. София: Просветния к-т, [1927], с. 249-282.] започва с познатото мото, с което до последния ден започваха лекциите от Младежкия клас. Ясно беше, че цялата тази лекция бе адресирана изцяло към младите, които по това време пълнят класа и в голямата си част са ученици, студенти от които някои в началото, други към края на семестриалните изпити. Всичките тези лекции имат нещо специфично, специално за образовани, академици, затова и материята на места може да се каже, беше строго научна. В тях много често имаше новости около научната мисъл, откриваха се много истини около устройството на тялото, имаше много фактологически материал около “непризнатите" от официалната наука стръкове на окултното познание: астрология, хиромантия, френология. Много лекции наред третираха тези въпроси, от които младите умове живо се интересуваха. Ние смятаме, че по тези науки се казваха много истини, оборваха се някои, утвърждаваха се други и всичко това добре споено и стегнато можеше да се вземе като основа, вярна и здрава за ония, които щяха да ги изработят. Специална, казваме сега беше и тази лекция: "Обич към знанието”, пета по ред. Спомняме си, че тогава стана дума дали само младите ще присъствуват на нея. Тоя ден класовете се сляха - специалния и общия. Бяха съборни дни, бяха дни празнични и ни един не биваше за един час дори да се лиши от празничната трапеза. Ние се смесихме тогава и школния час на вид по нищо не се различаваше от поредицата часове и дни. Но, когато Учителят се изправи на катедрата, обърнат към всички за молитва и поздрав, Той каза само кроткото мото - определеното за Специалния клас: “Само светлият път на Мъдростта води към Истината”, и след това Размишление. Така започна този съборен ден и тази втора по ред беседа през този неделен ден. Цялата лекция по съдържание, за целите нека не говорим още, а по нейния стил, беше за младежкия клас, предназначена за тая цветуща младост, чийто пърхане на криле се чувствуваше и чийто ухания на жажда и копнеж, живееха в очите. За тях, както казахме материята се различаваше, черната дъска блестеше измита и чиста, геометрическите пособия за чертане бяха налице, тебешира и гъбата бяха също на лице. В последна сметка и Той, след встъпителните думи, където пролича веднага основната тема, Той стана и се приближи до дъската. През тия неделни часове, Той обикновено не сядаше, или малко сядаше. Затова и този час имаше неотразимата красота на ученически, на учебен, на школен, на университетски час. Какво изпитаха учениците тогава е нещо, което трудно може да се каже. То е намиране на онова, по което съзнателно и безсъзнателно си ожидал, чакал, то е среща с онова, което сякаш по магичен начин ще спре хода на времето, и ти ще си останеш за цял живот не само ученик, но и млад, то е намирането на извора от който завинаги ще черпиш вода и жаждата никога няма да те мори. Имаше и още нещо, което още не съзнаваше, но което бавно узряваше и което едва сега можеш да го уточниш, да го съзреш, да го преживееш - избора на твоя път и на попрището ти да се наредиш до всички умни, разумни, добри хора, които ратуваха благото на всички хора по света. Младостта сияеше, беше се обрекла на нещо високо и възвишено, и беше щастлива. Специалният клас беше свидна Негова творба и този час, този неделен час, беше специален, носеше отличителните белези и определената идея - да посее тая хлебородна нива с най-ситите семена, да извае от тая младост истински хора, саможертвени работници, - ученици - факли, които да сочат направлението, които да съхранят ценностите, духовните разбира се, да образуват факли, който да подложи здравия си гръб на реакцията, която вече се готвеше стръвно за последния си двубой. Ние сега не искаме, повтаряме да правим разбор на това съборно Слово, нито да коментираме, нито дори да цитираме. Книгата с 466 страници е налице, всеки може от нея да направи настолна книга, както направихме ние. Ние целим друго - от една страна висока точка надземна сега съзерцаваме цялата тази неделна постановка - очите ни са на Него и на черната дъска. Материалът на тази лекция се изяснява фигуративно - помним тая линия. Думата земни пластове ти звучи наивно като слушаш за мозъчните пластове, които имали нещо общо с тия на земята. Прави ти силно впечатление и съвсем ново и странно ти звучи, когато слушаш вече както водата се събира и тече по тези пластове, така и “по гънките на мозъка, тече космическа енергия на разумния живот, който душата използува. Тези гънки са проводници на енергии от цялото пространство". Нека се върнем към основното, което заглавието напълно оправда: “Обич към знанието”. Най-важния въпрос за младите, това е “обич, любов към знанието”, то е равносилно на любовта на детето към млякото. Единственото, което отличава ученика, това е знанието. Тая жажда всеки ден да научиш нещо ново, всеки ден притурваш нещо към духовната си съкровищница. Изисква се един прекрасен ум и един непресъхващ копнеж към учението. Вече знаеш като ония редовни и трудолюбиви студенти, където не отлагат изпитите. Следиш трепетно мисълта, гледаш чертежите на дъската, разбираш какво ти се говори. Казваше днес, разбираше какво е целял. Като в стройна редица са наредени тоновете на тази симфония на ученичеството, бихме я нарекли ние. След като каза, показа и доказа, че няма нищо по-съществено за ученика от любовта към знанието, че то е гръбнакът на неговото духовно тяло, че то единствено определя неговата физиономия, че то е фактор за живот за него. И тук пак виждаш начална линия на пътя и че няма друг, по-хубав път, няма нищо по-величествено, което твоето време може да ти предложи. Вече си пленен от красотата, която не престава да се разкрива пред тебе и този събор, и този неделен час, и тази лекция изключително за младите, не само заради жаждата на младия ум, а и за нещо, което е много важно, съдбоносно дори, нещо, което едва сега съзираш. Тая предпазна мярка, това извайване на живата скулптура, която щеше да носи името ученик. Едва сега разбираш, какво е било направено до тази 1927 година и какво точно през тази година на този събор, на този неделен ден. С тази лекция един пределен час, колкото чукът пада, сякаш върху наковалнята с всичката си тежест, за да изкове тази фигура, да се изработи това съзнание, да се отлее това ново, което един ден щеше да се противопостави на най-голямата тъма, и на най-голямата реакция. Учениците бяха необходими, нужни, изработени - минали през Неговата школа, минали през специалния клас, различаващи се, отличаващи се всред сивата и безлична маса, където щяха да бъдат погазени основните закони на онова, което наричахме морал, което за Него и за нас имаше огромно значение. Моралният усет не бе нищо друго, а точно както бе прието да се казва в света “морален гръбнак” и както го наричаше Той: “Живия перпендикуляр”. Човекът единствено можеше да го нарече така. Беше важно за Него да го имат Неговите ученици. Нататък вече цяла поредица от норми - отличителни белези на тия, които нямаше да остареят, нямаше да се подхлъзват, нямаше да се продават, нямаше да се отклоняват от тоя светящ път на зазоряване. Беше много важно това, тоя кадър, тоя клас букет, тая възторжена младост да бъде спечелена, да бъде запалена и вдъхновена не само до като траят дните на събора, а за цял живот. Беше най-важна тази задача, нека повторим тази фраза - да бъде изградена тя, да бъдат оформени тези характери, да личи по всичко, че са минали през Него. Идеята светеше, идеята процъфтя и даде плод. Нивата посята със едри и сити семена избуя. Целеше от тая младост да направи здрави по ум, по сърце и по тяло хора, които да устояват на страданията и изпитанията. В лекцията става дума за едно гемиджийско въже: “Представете си, че ви го дават да го скъсите и за тази цел ви дават една шевна игла... Ще разнищваш конците един по един, без да ги късаш и без да правиш възли”. Воля, постоянство, сръчност - изводите са на лице. Говори се още за пластове - грапави, глинести, тинести. “Де се намират те?” - “В ума, в сърцето”. Човек може да затъне в тях. “Говорих ви за честата права мисъл”. Ученикът знае какво значат тези пластове, знае как настървено светът те гледа и как те примамва с нескончаемите форми на удоволствия, които изместват: чистото, простото, естественото. Природата, знаеш вече, разбираше езика ти, предлага чиста вода - другите са изключени. За ученика само водата - другите са изключени. Идеята за въздържанието е дадена и вече тя не е проблем. Ти си запален вече, но нека бъде отбелязана, тя може да трябва, не знаеш дали някога друга младост, която те следва няма да се противи. Много е важно за учениците да обичат работата, както обичат знанието и нека всеки ученик, вън от научната специалност, да имат още по един занаят. Нека ония, които имат и най-малката дарба да гледат да я развият: “Как мислите, позволено ли е на ученика да взима пари на заем от другарите си? -Да си помагате взаимно, това е друг въпрос, но заеми, обещания - не". Ученикът трябва да има най-хубав хляб и да бъде доволен от количеството - колкото и да е. Живият хляб - добрите условия, които да се използуват. Смирението като вътрешно качество на ученика. Стремежа да има един прекрасен ум. Съвестта трябва да е добре развита. Казваме в началото, че няма да цитираме, резюме не искаме да правим, позволихме си тия основни положения - до последната страница като бистра течуща вода, като сочни сладки плодове, като сити семена. Имаш чувството, че трапезата е богата, чиста, прекрасна - страница по страница, ред по ред -всяко гребване в тая течуща вода - бисер. Напълниха ни се ръцете - нека всеки ги намери. Цялостна и единна е лекцията, изваяна, отлята до съвършенство, да не смееш да я докоснеш. Но бяхме поразени от една идея и решихме затова да вземем перото. Ако годината не беше 1977 - нямаше да стигнем до нея, нямаше да бъдем изправени пред внушителното дело на Учителя: “Гемиджийското въже”, и една игла шевна само, за да бъде разнищено, без да се прави ни един възел. Не знаем дали учениците могат да изпълнят тази задача, ала Той, Той я изпълни. Това е Негов стил и възможности. Едно усилие, едно постоянство и едно търпение - Неговите пособия, за да изработи учениците си - гемиджийското въже като задача беше факт и той успя. Целта на специалния клас бе оправдана, защото Той, а не друг - най-великият Практик и Реалист на своето време, предвиди всичко, бъдещето е било разкрито ясно пред очите Му. Упадъка, хаоса в живота на младите, безпътицата, младежта щеше да се лута. Не е било тайна за Него всичко това, както не е тайна вече и за нас след половин век. А Той беше приятел на света и съдбата лежеше близо до Него, страданието, Неговото страдание. Като добрата жена, замеси тестото и тури хапка квас и се зае с гемиджийското въже. Пося семената и застана над тях - да не липсва ни слънце, ни влага. Учениците живееха узрели в основни линии - принципността блестеше, светеше. Една факла всред голямата тъма означаваше и път, и вяра, и надежда, и утеха ако щете. Светът щеше да мине през ужасни страдания и голяма тъма. Новите хора, имаше и други по целия свят и всред тази армада на лично място стояха и Неговите ученици. Никога светът не е имал такава нужда от хора -факли. Той знаеше, Той виждаше големите ценности, виждаше централното, главното по време, когато цялата световна и държавна машина се беше запретнала да реди материалната база и високия стандарт и ефикасна военна машина. Учителят, безшумно, бавно, методично и с безкрайно търпение разнищваше гемиджийското въже и нишка по нишка извайваше Новия човек. Човекът с морален гръбнак. Човекът с будна съвест, Човекът с прекрасен ум, Човекът със здрава основа - убеждения, Човекът със строга принципност, Човекът - ученик с изключителна жажда да учи и с голямата си любов към знанието. Направи го - за нас остави само възхищението и радостта, че бе успял да се справи с това въже - гемиджийското, изработване, изграждане на човека - живия и монументален строителен обект, най-мъчния, и най-необходимия през всичките епохи и нашата в това число.

28. ВЕЧНО СИЯНИЕ есе 15.I.1977 г. Шестата по ред беседа, четвъртият съборен ден. Четем заглавието: “Пробуждане съзнанието на ученика” [Пробуждане на съзнанието на ученика: 22 август, понеделник, 7 ч.с. - В: Пътят на ученика: съборни беседи от Учителя, дадени на учениците от Всемирното Бяло Братство, при срещата им в гр. София на “Изгрева", през лятото 1927 г. София: Просветния к-т, [1927], с. 283-322.] - позната и непозната област. До тоя ден на 1927 година има вече натрупан материал. Чел си, размишлявал си, дори си правил опит да поетизираш върху темата. Тя те е занимавала, следял си миналите години и последната, търсиш си белезите на пробуждането, предшествуващите процеси и вероятно си се питал: пробудено ли е моето съзнание, или още спя “Събуждането". “Пробуждането” е вече един въпрос, който навреме интересува всички. Той не е само начален миг на работния ти ден, когато светлината нахлува през твоя прозорец и си вече готов с леко сърце да прегледаш програмата си и миг след това да си на крак. Събуждането, това обикновеното, всекидневното е цяло събитие, изпълнено с красота и благодарност. Изпълнен си със свежа сила, нощта е била благосклонна към тебе и кротко те е развеждала в чудния свят на сънищата и приказките, а най-вече в някаква установена школа, недостъпна за твоите физически сетива, но определена за нещо в теб - за някой или някоя в теб. Душата знае това и вероятно била е развеждана в тоя метафизичен свят. Усещаш, бил си някъде, но къде? Ала да преживееш събуждане, или по-точно казано, както Учителят употребява процеса, пробуждане е вече нещо твърде интересно за тебе, то живо те засяга и си вече нащрек, не искаш да пропуснеш нищо, защото от това зависи твоята равносметка. Си ли, или не си? - Съм ли, или не съм? И вече си мобилизиран. Цялата ти сетивност е вече на крак, тук вече не става дума за теоретични знания, нито за онзи неизвестен свят, когато нощта те обвива в своята прегръдка. Тук става дума не за тялото, а за съзнанието. Идеята не ти е съвсем нова и чужда. При това тя съставлява част от твоя копнеж, тя влиза в програмата на твоето ученичество, ако можем да се изразим така. Много, много пъти ти отиваш и се връщаш на нея, знаеш къде и кого е третирал този въпрос, прелистваш тия страници, един алгебричен израз, с който Той си служи, за да поясни идеята...гледа почти дружелюбно. Де какво има говорено за съзнанието, за душата вече си го минал. Често, когато оставаш сам, питаш се: Събуден ли съм? Пробудена ли е моята душа, моето съзнание, или спя дълбок сън за живия духовен поток, който тече край мене. Точно не знаеш, но в една малка частичка на твоето небе, трепти една звезда, усещаш един трепет, дошъл си при Него не за друго, а само за това, да живееш пълен, богат духовен живот, чийто начален удар добре ти е известен “Пробуждането”. Светът беше пълен със спящи хора. Някои цял живот не могат да се събудят, някои се събуждат под гръмотевичния удар на някоя душевна депресия. Но ние, които поехме този път само с тази цел, живо бяхме заинтересовани, затова през това утро, когато темата в началото още бе съобщена: “Темата на днешната беседа ще бъде една от най-трудните” - “Пробуждане съзнанието на ученика". Вече си готов, вече се радваш на новото, което ще чуеш, а миг след това гамата е сменена сто процента: “Тя ще бъде практическа, почти недостъпна за умовете ви". Не си спомняме какво се случи и дали още в началото не сме оставили молива и не сме се отказали да водим бележки. Разбрал си тогава, разбираш и сега и имаш същото усещане, някак си, ако може да отложиш проникването в тая “недостъпна област”, да не се връщаш на нещо, което в момента дори ти казаха, че е много високо. Ала колко години оттогава, колко вода изтече, и колко си далеч от оная съборна година, когато си бил на двадесет и четири години и с непохватните си пръсти, правил си опити да решиш задачи от висша алгебра. Тоз път решаваш да отидеш до край. Дума по дума, фраза по фраза да събереш идеите, да ги съпоставиш, да търсиш и да се изкачваш, докато се домогнеш до онова, което Той е целял. Да обгърнеш темата отвън, без да влезеш в тунела, тоя кабинетен метод на мислителите, а да разпериш криле и да литнеш след крилата мисъл, да обхванеш простора и да вдъхнеш струя от свежия въздух. Вече знаеш, че нещо ще се случи, усещаш, че в тебе нещо е заякнало, кален си и можеш да се впуснеш в това далечно и трудно плаване. Знаеш, че няма да ти бъде лесно, както не ти е било лесно и тогава, защо нищо не помниш - “практически недостъпна за умовете ви”. И тоя тунел, какво значи това, какво искаше да каже с тая дума? Тунелът не е ли една необходимост, път искаш или не трябва да минеш, а Той ти казва: “Не - Минете ли през тунела, само ще говорите за темата, без да я разбирате”. Това значи, че има друг път. И ти решаваш да го търсиш. Защото той съществува, иначе не би говорил за него. Сега вече си уточняваш, решил си да го поемеш, заедно с риска, който подозираш, но няма време за избор. Ще тръгнеш и ще проследиш внимателно всичките сигнали. Фигуративно Той е набелязал не само пътя, но и метода. Той е даден, скрит е във формите на символа, ще проследите целия процес описан в първата глава на книгата Битие - Сътворяването на света - епохите са събрани сякаш в лешници, доведени са до дни - дните шест на брой, седмия определен за почивка: дадено е, за да бъде близо до човека, тази огромна по своите размери постановка, това огромно строителство, което дали не почива върху неясните основи на чудесата и мигновеното. Механичност не съществува, статичността е изключена. Процесите са идентични. Сътворението на света се отъждествява с пробуждане съзнанието на човека, респективно на ученика. Четеш първата глава от Битието: “Земята беше неустроена и пуста. И Рече Бог: Да бъде виделина! И стана вечер, и стана утро - ден първи!” Това е работата на ученика за първия ден, когато той влезе в новия живот. Новия живот, казваме ние и някъде, далеч в годините, когато пристъпваме първите прагове на този път, с нашата бодра младежка стъпка, с нашата воля и устрем, с нашия жар да вървим напред, добре помним, че никак не бе нито лесно, нито радостно, нито светло бе нашето небе. Години на младостта ни - бяха години на буря и сияния, дълбоко в нас пластовете сякаш се надигаха и преживяванията ни се превръщаха на мъчителни напъни да стигнем до някъде, да се домогнем до нещо. “Няма да оставя нищо от старото небе и старата земя", цитира Учителя този стих, като вметнато в началото на този пръв ден ознаменуван с “Виделина”. Дали не е било така: "От света на ученика, от неговия ум, от неговото съзнание ще изчезне всичко, и той ще остане като в пустиня. От неговото небе няма да остане нито слънце, нито месечина, нито една звезда, той ще увисне сам във въздуха. Абсолютно сам. И гласът на Господа няма да чувате. Какво ще правите, като се намерите в такова положение? Положение на Христа, когато беше на кръста и от дълбочината на душата ще извикате: “Елои, елои, лама савахтани” Ослушваш се - веднъж ли е било!... Тътените на тези бури още се чуват, макар и вече притъпени. Усещаш колко слаби са били твоите стволи на млада бреза и колко еднакво са те шибали и ветровете и бурите, не по-малко и глухата безнадеждност на безмълвието. Преживял си не една депресия и Слова на Бога, не си бил само по това време и знаеше, че не е случайно, знаеше, че сезоните се сменяваха и времето еднакво те удря и милва. Беше предупредителен сигнал - в началото на един път, който минаваше през страниците на библейските сказания, който породи неизбежните перипетии и завои, които ти предстояха, за да минеш. Не се уплаши тогава, не се плашиш и днес: “една земя неустроена и пуста - суша и вода, небе и небесни тела, трева и цветя, дървета и храсти, животни, риби и птици небесни - едно огромно строителство, пренесено сега от голямо - Великото към великото малко от цялата земя, към твоята малка планета, която се движеше в два квадратни метра човекът - ученикът, който започва началния ден след като беше уловил първия лъч на изгряващото слънце и бе опитал първата глътка от живата вода на познанието. Нищо вече не бе в състояние да те спре да не застанеш на това място и да започнеш голямата работа - твоята, личната. Важното беше да се преодолее страшния момент, че си сам, изоставен, блуждаеща комета без път и без цел. Обезценено е всичко и си гол и бос, беден и богат, забравен и изоставен. Загубил си всичко. Земята неустроена и пуста. Животът ти -пустиня, а ти жаден бедуин, копнеещ за оазис. Картината е дадена ясна, релефна и недвусмислена. Предупредителният знак е поставен в началото, ала трябва да знаеш, че зад всичко това стои Той, и че ти можеш, дадена ти е възможността да събереш цялото си мъжество, да призовеш всичката си сила, да впрегнеш цялата си воля и да направиш последното, което ти е дадено като милост Божия, като пропуск: Да се помолиш, да призовеш твоя Бог. Така започва всяка работа голяма или малка, късно щеше да опиташ закона. И понеже нищо друго нямаш, приближаваш до последното. То е последната възможност и на нея Незнайният Дух отзвучава. Малката светлинка блясва и първата въздишка на облекчение се изтръгва от сърцето ти. “Виделината” - озарен е вече хоризонта, изтока розовее, зората се пука. Тя е за тебе. Настъпил е великия момент. Пробуждането, началния удар. който известява като пулс на новородено, което почва да живее. Усещаш ритмичния пулс, започнал е един живот за който си бленувал. Тогава, тогава вече след тоя първия на сътворяването, започва работата. Преодоляно е най-трудното. Вече е светло, вече е ден. Водата и сушата са разделени, обособени като морета, океани и континенти. Вече има светлина и топлина, небесния купол е вече осеян със светящи тела, влагата прониква, реките текат, извори бликат, тревата прораства, цветя и дървета също, огромната дейност е в пълния си разгар. И ето, сега, всред целия този кипеж пренесен в настоящия момент, се изправя една стройна фигура, един човек, нов с устрем, с жажда, с цел и идеал да създаде от себе си именно такава земя с всичката хубост и чистота, с всичките си скрити богатства, с всичките си скрити сили, с всичката огромна енергия, безспирно течуща, или складирана някъде още. Земя - планети -Господ и всичко това събрано в човека. Каква огромна работа, да се заеме с цялото това строителство не вън от себе си, не, а в сърцето, ума, волята. Цели светове, които предстои да се устройват. Тепърва, от сега и през вечността - само започни, само тури началото. Ето имаш и фар ако си кораб пътуващ няма да се изгубиш, ако си птица също, ето имаш криле, имаш, имаш нещо неоценимо, нещо незаменимо - Съзнанието - Централно ръководство. Силен и опитен капитан, ръка здрава, която държи твоята, рамо канара, което ще те подкрепя. Слънце, което ще ти свети - това е съзнанието, което трябва да се събуди, да се извика на живот, за да разбереш, че си необикновен човек, роден да заемеш мястото си в четвъртата категория, да не пращаш провинения в изправен дом, не и на съд, не и на бесило, а на училище и ти сам да заемеш скромния си чин и да слушаш най-големия си приятел - Учителя си, който предстои да те развежда не в близкостоящи и лесни по път обекти, а по шеметни върхове, които надвишават по височина дори и най-високите. Имаш Го, намерил си Го, призовава те - не си обикновен човек и експедициите ти за един живот не са ни лесни, ни достъпни. Нужен ти е водач. Разбираш всичко това и си безкрайно благодарен, че Той е реалност и факт и, че ти си успял да приготвиш в тебе условията Той да се спре при тебе, да общува с тебе, и те подкрепя при всичките завои на този нагорен път - по всички видове пътища. Пробуждането на съзнанието е условие и възможност да влизаш в контакт не само с положителните сили, не само с възвишените същества, а най-вече с твоя Учител, който те посреща с думите: “Нали искаше да ме познаеш, нали искаше да ме опиташ?...Искаше и затова готов ли си сега за голямата работа - работата на ученика,...не, както учението на земята, което приключва с университета. Тепърва ученикът започва и никога вече катедрата и черната дъска нямаше да изчезнат от неговите очи. Живот на непрекъснато творчество - “живот на твърдта”. “Една велика работа, за която трябва да се приготвите” Това е създаване на Божествен дом - идваме до алхимически закони и до висша математика”. Новото в човека - “едно ново тяло, което му е нужно за новия живот”. Живот на непрекъснато творчество, живот, който никога не уморява, не дотяга, не доскучава. Едно движение непрекъснато, ритмично, възходящо. Ще дойде ден, когато ученикът ще направи един разбор, ще се обърне назад, ще обгърне миналото, ще огледа настоящето и ще събира сборовете. Направил е нещо, стигнал до оня свещения праг, където като Псалмопевецът казва: “Като видя Божието лице, ще бъде доволен”. “А ученикът ще да каже като видя лицето на своя Учител, като разбера смисъла на онова знание, което съм придобил от Него и като започна да манипулирам с всички светли сили аз ще бъде доволен от своя живот”. Паралелът - опитахме се да го направим, то бе трудна експедиция по море и по суша, опитахме се да минем през тунела и да преживеем всичката светлина, красота на простора вън от него - това човешко изобретение за преминаване през планини го оставихме. Ние тръгнахме пеш по планините с цел да стигнем единствено върховете. Не бяхме сами, имахме водач. Много е трудно изкачването без водач. Щастливи сме, че Той ни води за ръка, както към големите височини, така и към големите дълбочини. Тази лекция, “практически недостъпна за вашите умове” наистина бе трудна област за преодоляване. И дали сме успяли?! Да намериш нужния материал, да научиш изкуството от тях, да направиш нова земя и ново небе, да успееш да запалиш и Слънцето и звездите, за да се сдобиеш с виделината - фар, в твоя малък свят, за да е светло по всяко време, когато не знаеш кога Великия човек с необикновено поприще, ще дойде и ще похлопа на вратата ти, за да ти предаде първия урок - не като на обикновени хора, а като на ученици. Наистина е трудна и сложна задача. То е равносилно на преодоляване на кръга. “Това е великата задача, която трябва да решите като ученици” - казва Учителят. “Най-страшната и най-велика задача. То е връщане към Бога. Този процес става у всинца и никой няма да го избегне”. Нека приключим. Ученикът е ученик, когато завършва всяка година успешно и минава в по-горен клас. Студентът е студент, когато редовно си взима изпитите. А ученикът на Великата школа е ученик, когато стои пред своя Учител с пробудено съзнание, готов за всичките експедиции леки и трудни по височини, по дълбочини, и на близки и далечни разстояния. Все едно, готов е на край света да отиде - със запалена факла на ръка, с криле и душа за всичко, което предстои - смел и решителен с пълна вяра, че Той е до него, над него и го води. Пробуждане съзнанието на ученика е велик процес - велико събитие. Момент на разцъфтяване на човешката душа, ожидан не само от Него, но и от цялото небе, което следи с интерес и участие този важен и съдбоносен акт. То е изгряването на Слънцето и изгряването на звездите. Небето на ученика е вече осветено и вече няма нощ, няма ден. Няма тъмнина, няма светлина. Има онова, което се нарича вечно сияние - непрекъснат изгрев. “Христос хлопа само на вратите на учениците” - Учителят е Учител само на ученици с пробудено съзнание.

26. “КОИТО ЧУЯТ ГЛАСА МИ ...” ХРИСТОС есе 7.I.1977 г. Категориите са вече дадени, те са там, подредени като в картотека, очертани, обяснени, показани до колкото това е било възможно. Като тема за размишление те са интересни - материалите по тях са на лице. В света съществуваше една книга - Голямата, наречена, първата част: Стария завет, втората - Новия. Съществува и трета, неписана още, ала тя прониква целия живот, тя отразява както и другите две категориите - наречени от Учителя: старозаветни, новозаветни, праведни и ученици. И четирите категории имат своите специфични и отличителни качества. Видове хора, видове живот. Какъвто е човекът, такъв е и живота. И този живот като многопосочна делта продължава да тече и да отразява не друго, а разбиранията, възгледите, убежденията. Те са различни разбира се, те са на стъпала, затова и са строго категоризирани. Те имат своя строго определена форма и свое съдържание. Това са изградени по всичките правила типове. И до колко човек има въображение и до колко познава облика на живота, който тече в тези епохи, той ще има представа какво представлява старозаветния човек - на всяка стъгда ерусалимска, в храма и преддверието, в миналото още, когато Мойсей ги повел през пустинята, за да им подари Ханаан и по-късно, когато изграждали структурата на държавата и полагали своята религиозна власт. Цяла епоха и един добре очертан образец - тип от Стария завет с всичките специфични белези, категория с една дума. Ние няма да се спираме на този образ, нито на следващия и той е добре вграден в Новия завет - релефно е даден, подчертан е дори, отличава се и забележителен е закона. Третата категория - може да се смята като синтез на най-доброто, което са дали първите две - това е праведния. Съзнанието тук е по-извисено и законите и принципите вече играят решителна роля. Но и те не са тема в случая. Послужихме си с тях като знаци и сигнали, за да огледаме един друг свят, чийто очертания неудържимо ни привличат - те лъчеизпускат. Тези лъчи ни докосват и към този свят, този стан ние сме устремени и вече не можеш да се спреш тук или там, невъзможно е вече да са впуснеш в дълги дискусии, нито с никое от тези три категории, които още стоят там на ония същите стъгди, облечени различно с книга или без книга в ръка да се взират в буквите, да тълкуват законите, да разнищват принципите, да защищават правото и да пазят осторожно държавата си. Третата категория - тая на праведните излиза от обсега на първите две, пробила пашкула на догмата, да търси нови пътища - надолни, нагорни, дано стигне до Истината. Отминаваше ги - времето е доста напреднало. Ние имахме среща с Него, през всичкото време сме следели внимателно потока на Словото Му. Свежите струи на Мъдростта ни отведоха на едно възвишение - живи бяхме да присъствуваме на този забележителен събор, чийто светлини през тези петдесет години се увеличили неимоверно много. Времето е работило за тях, за да можем днес да преживеем същото и нещо повече, което ни накара да вземем перото и кажем няколко думи и с приобщим към новото, което днес, сега неудържимо като никога ни привлича новото, израснало като разлистила се гора, новото, което шуми и пее за всичко онова, за което сме бленували. Каква видимост - възклицаваме днес. Каква панорама на великото, което се разкрива всред пепелищата, руините и пепел на нашето бурно столетие, на нашето съвремие, останало като никога на кръстопът без никаква перспектива. В оня ранен час на утрото, когато Слънцето се готви да изгрее на хоризонта по дадена заповед облаците се разпръсват, стопяват се - изчезват. Ние сме там, в тоя утринен час и наблюдаваме изгрева и чистия хоризонт. Ние не гледаме вече света, нито хаоса в него и не слушаме ничии гласове. Ние сме на това възвишение и наблюдаваме - Изгрева, това е може би - едно епохално явление и един нов свят, който се ражда, един стрък, който израства и една нова човечност, която блести. Процесът е неудържим. Като ония токове през пролетта, като оня топъл вятър, който топи снеговете и троши ледовете. Не се отнася вече само до нас и не само ние усещаме този полъх на новото. То ще докосне всички, разликата е само тази, че успяхме да уловим ранния час, стояли сме там срещу изтока и сме дочакали и зората и изгрева. Нищо не казваме, нашите думи са излишни, като художници с палитра и четка в ръка, правим опит да уловим линиите, да пресъздадем пейзажа и да кажем: Видяхме!!... По някога се учудваме на смелостта, на дързостта дори да се изкажем. Но как, как може да се мълчи? Как можеше ония от ерусалимската ....да не викат: Осанна!” Ние не викахме, не смеехме дори да пеем, но невъзможно да не говорим с каквито и средства разполагаме. Не само сме гледали, не само сме слушали и мислели, но и живяхме. Живеем до днес, не в обикновения смисъл на думата - живеем с криле, можем да летим. И когато задъхани и развълнувани от големите височини, където Той ни повеждаше тогава и сега, развълнувано се спираме, едва поели дъх, лично за нас може би този ..жадни сме да проникнем в тоя четвърти свят, където се раждаше новия човек. Свят, който сега Той разкриваше пред очарованите ни очи - четвъртият от категорията - ученика. Нямало подходящи думи, казва Той, за да изрази новото, което в неговото лице пристъпваше в света. “Един живот, който няма да намерите нито в Стария, нито в Новия завет, нито в лицето на праведния. Започва сега живот на ученичеството, в образа на ученика”. Много е казано за него от първата до последната лекция беше всичко за ученика. И учениците доста са казали за него, живели са с тази идея и идеал им стана живота на ученика. Но темата никога няма да се изчерпи, пак и пак ние ще се връщаме на нея, ще бъдат различни аспектите, а светлините ще си останат неуловими и неизчерпаеми. Христос казва: “Иде ден и сега е, когато онези, които чуят гласа ми ще излязат вън от гробовете и ще възкръснат.” Кои ще чуят този глас?” - пита Учителят и отговаря: “Само учениците, само те ще се обновят, само те ще възкръснат, новият живот, възкресението е само заради тях. Възкресението не за старозаветните, не за новозаветните, не и за праведните. То е само за учениците, за хората на бъдещето, за хората на новата култура, за хората на новата раса.” Работниците в Царството Божие. Гледаш, четеш, повтаряш пасажа и неусетно се изправяш пред проблема, думата вече е дошла близо до очите, отделила се е по магичен начин от ..и вече не иска да изчезне. Очите са впити в нея, разчиташ я бавно и бързо - Възкресение. “Които чуят гласът ми” - казва пророкът от Галилея. Превежда Учителя: “Само учениците". Но ти, ние сме обикновени хора, чели сме и Стария и Новия завет и думата е там - разбиранията около това мистично явление още се коментират, още се вярва, че като чуят тръбата гробовете ще се отворят и обвитите в .ще възкръснат. Нека си вярват, няма да докоснем с пръст тяхното верую, няма да правим опит да опровергаем това. Нека чакат идването на Христа. Къде ли е Той - отдясно на Отца си. Нека вярват и в това. Категориите са свободни и всяка по отделно ще опита плода на своята вяра. Свободни сме и ние да оглеждаме света в неговата несъизмеримост, за да дойдем в досег с живата реалност, където всичко е вихрено движение и където няма място за статични и твърди положения и застояли течения и където най-живото, най-мощното, най-реалното е Христос, като живот, като фактор, който продължава да твори и създава новите форми на мисълта и следователно не стои отдясно на Отца, а живее по нашата земя, за да подготви четвъртата категория. За такъв Христос сме слушали ние, такъв Христос е близо до нас, за да ни пита ежечасно: “Ще чуете ли гласа ми?” Готови ученици ли сте?... Готови ли сте?... Ние добре знаем съдържанието на тази дума, знаем, че тя е шеметен връх, знаем какво се изисква от ученика - всичко знаем. Привлечени от светлината на този идеал, ние дойдохме при Него, останахме при Него. Ала сега, сега, когато идваме в досег с най-важната, с най-актюелната тема: ученичеството и близо до нас една дума фосфорира: Възкресение, ние имаме желанието да изясним това велико по своята същина и замисъл явление. И нека кажем - възкресението не е механичен процес - дали една мъртва клетка ще възприеме или не, ще оставим вселенските събори да спорят върху това. Класиката ще се стопи, ще се разпадне както капчица вода, ще изчезне на вид, но предстои и обновление, възкресение. По същия начин всичко старо, негодно, криво вътре в нас, трябва да умре. Но, за да умре, трябва нещо да се прави - всичко е движение, как става това - механично, не, а с работа -упорита, постоянна и когато това “старото” умре, на негово място идва новото -възкресение. Възкресението - този мистичен и величествен процес, който се извършва вътре в човека под напора на много сили - много огън, много вода, много бури. За да се извае един диамант, нужни са големи напрежения - и огромен натиск. Не е лесен този процес. Всичко казано около ученика и пътя на ученика не е нищо друго, а подготовката за това велико събитие, което ще стигне до всички рано или късно. “Които чуят гласа ми” - “Аз Господи те призовах в правда”, казва Исая. Кои? Кога ще чуят гласа Му и кои ще правда?... Работниците, казва Учителя, тези от новата раса. Тя няма да бъде многобройна, но всички хора от тази раса ще бъдат мощни по ум, по сърце, по воля, по душа и по дух. Те ще възстановят Царството Божие на земята и ще кажат: Възможно е всички да живеят в Любовта, в Светлината, в Мира и във вечната Радост, която Бог ни е дал!” Към този свят, свят на ученика, към този четвърти дом се насочваме ние - в тая свещена обител светят четирите свещи: Любовта, Светлината, Мира и Радостта. Шеметен връх. Идеалът на ученика. Казваме: Нека чуем гласа Му! Нека Господ ни призове в правда! Нека се удостоим навеки със званието ученици! Нека това бъде нашата молитва!

20. НЕГОВОТО РАБОТНО ДЕНОНОЩИЕ есе 14.XII.1976 г. Всички, които търсеха Неговата помощ знаеха защо бият толкова път и губеха толкова време. Идваха при Него, за да получат отговор на своите проблеми, или да намерят лек за своята болка - физическа или духовна. Потокът от хора, които Го търсеха и намираха не беше малък. Работният Му ден нямаше определени часове. Идваха по всяко време, приемаше ги по всяко време с изключение на събота, когато кратко и лаконично казваше: “Занят съм”. Нямаме намерение сега да проследим този поток от хора, да проследим дори и познатите наши случаи. Те са толкова много, някои вероятно ще се погрижат да ги съберат, да ги картотекират и да ги прикачат към големите архивни материали, които едва ли ще бъдат похабени. В случая ние се спираме на принципната страна, която привлича нашето внимание и нашата мисъл. Неговото отношение и начините чрез които Той отзвучаваше и помагаше на тия, които търсеха и не търсеха Неговата помощ - учениците Той предупреждаваше. Даваше своите съвети на ония, които ги искаха. Помагаше с оглед на неща, които ние подозирахме само, и които няма да засягаме. То е област, в която само Той се движеше, нямаме право да надникнем там, нито имаше някакъв смисъл. Една скрита лаборатория, в която достъп имаше само Той. Нямаме право да питаме защо на едни даваше нещо, защо на други не даваше, приемаше един, не приемаше друг. Начините бяха индивидуални. Методите и рецептите на лечението бяха различни, както и различно бяха построени хората. Едно лекарство, или един съвет можеше да се окаже ефикасен за един, а вреден за друг. При това Той целеше нещо съвсем друго, което ние не можем да обхванем. Неговото духовно състояние целеше същественото, главното и на този принцип почиваше всичко друго. Той знаеше дозировката, защото имаше предвид пак духовното, спазваше причините и последствията и отказваше дори при известни случаи да помогне. Изобщо цялата тази дейност беше комплицирана, деликатна - работа на опитен химик, който работи в лаборатория, както с най-сложното съединение, каквото представляваше човекът. Затова ние ще оставим тази вътрешна, интимна страна на въпроса без да се питаме защо и как, за да се насочим към живата практика, към описаните или преживени случаи, нещо, което е безопасно, лесно проходимо без да се натъкнеш на труден терен. Той разказва в една школна лекция случая: “Един търговец непознат ми пише писмо, в което иска да му дам 20 хиляди лева. Бил в затвор за някакъв дълг. Праща ми личната си карта, да видя, че е честен човек. Гледам чертите на лицето му - краен материалист. Живее само за пари и за материалното. Не му отговорих. След няколко дни получих друго писмо от болница. Пише, че бил болен и се сърди, че не съм отговорил на писмото му. Всъщност аз пак му помогнах. Вместо да лежи в затвора, изпратих го в болница. Той се подложи на влиянието на астрални същества, обърка една каша, задлъжня и сега иска да го спасявам. Аз не се бъркам в кашите на хората. Не ме е питал нищо, а иска помощ.” Той намира, че случаят не е единствен, затова обръща се към аудиторията и продължава: “Често и вие изпадате в същото състояние, изпадате под влиянието на астрални същества, които ви увещават да си купите земя, волове, кокошки, свине с цел да забогатеете, докато един ден ви туря в затвора. После търсите, кой да ви спасява. Това е влиянието на твърдата материя.” “Не ме е питал” - казва Той, това се отнася до всички, които “бъркат кашите” и после търсят кой да ги оправя. “Аз не се бъркам в кашите на хората”. Не се бъркаш дори и тогава, когато виждаш неправилните стойки, кривата посока и неправилно взети решения. Обичаше и пазеше премного свободата, за да съветва предварително и предотвратява “кашите”. За Него не беше от значение дали дадена задача се решава вярно или невярно. Затова е ученик да прави грешки и да ги поправя сам. “Не ме е питал". Някои встъпваха в брака и не Го питаха. Не си помръдваше и пръста, както се казва, че щял да понесе бурно разочарование. Нека да опита, нека не се лиши от опитност, която ще го ползува през вечността. Той гледаше на всичко много широко и колкото, и да искаше да предотвратява излишните страдания, не се намесваше, ако не беше помолен за това. Този непознат търговец, оплел се в някаква търговска сделка, загубил от нея, начетен с 20 хиляди лева, иска само с един замах да се оправи като внесе сумата. Вероятно някой го беше осведомил за Учителя, че е добър християнин и, че всичко може. Той е вярвал, че проблема му ще се увенчае с пълен успех. А трябва да се задоволи само с облекчението, че го преместиха в болница, вместо да лежи в затвора. Едно механическо разбиране, крайно материалистично и користолюбиво. “Нали всичко може”. Може, наистина, но никога няма да наруши принципите и законите, дори когато се касае за доброто. В случая най-добро е вероятно въпросният молител да си остане в затвора, където има доволно време да размишлява, да оглежда положението и да се добере до истината. Какво по-добро от това?... А и какво ли би станало, ако по чудо му паднат 20-те хиляди лева и напусне затвора, без да си е мръднал ръката и без да е човъркал мозъка си. Загубил би двойно. Някъде Той се намесваше. Имаше такива случаи, но те бяха рядкост, когато Той предотвратяваше цяла катастрофа в живота на ученика. Тогава се намесваше преди да бъде сигнализирано, преди и самия ученик да е разбрал, че се намира пред опасност. Ако ученикът проявяваше послушание, и готовност да направи не онова, което мислеше, късно той разбираше размера на услугата, която му е направена. Не се опитваше да помага там, където ученикът твърдо бе решил да следва своето решение и емоции. “И да ми каже - не прави това, аз пак ще го направя, защо да Го питам?..." Беше фраза, която често се употребяваше от някои, които не искаха да им се помогне и на които и Учителят не можеше да помогне. Човек беше свободно същество, най-малко Учителят щеше да наруши тоя принцип на свободата, свещен за Него. Той помагаше на всички и при всичките случаи. Това бе в програмата на живота и на мисията Му. Времето беше бурно, векът напрегнат и страданията не Му пречеха. Отговаряше на всеки искрен зов, на всяка беда, на всеки човек, който се обръщаше към Него с чистота и вяра в сърцето. Понякога Той не приемаше просителя, който идваше при Него обременен физически или психически. Сега не мога да ви приема - късо казваше Той и посетителят си отивал. И колко чудно било, когато помощта се изливала към него. И ние слушаме по-късно: “Ако не го приех, за него ще е по-добре, ще му се помогне”. ' Имаше случаи, когато някои питаше за друг въпрос “Иди и попитай Учителя, искай лек за болката ми" Този, който получаваше писмото, махва с ръка и си казва: “Няма да безпокоя Учителя". Същият този минавал край стаята на Учителя, вижда, Учителят излиза, извиква и му казва: “Пишете на сестрата да прави това - и му казва какво”. Последният е изумен. Казахме, какво сме ние, за да надникнем в Неговата лаборатория, от чийто процеси нищо не бихме разбрали. Как ставаше всичко това, с което манипулираше Той, за да каже в една беседа: “Питайте ме, какво правя вечер - ще ви кажа: Стоя пред телефона и слушам: Някой вика за помощ, бият го, искат да го убият; друг е отчаян, иска да се самоубие; някъде по море затъва параход, вика за помощ; някъде става пожар и т.н., докато телефонът утихне, тогава си лягам.” Вече не се мъчим да проникнем в тези Негови лабораторни занимания, не питаме дори. Стоим само чинно пред тази огромна дейност, изпълнила целия Му живот, целия му работен ден, дори и нощта. Всичко в тоя живот е изпълнено с думата работа. Тя го прониква, тя го осветява, тя го възвеличава. И всичко това безвъзмездно като Слънцето. Всичко това в името на нещо, което нашия оглупял и крайно материалистичен век се опитва да унищожи и хвърли през прозореца. За нещо разбира се, за нещо велико формулирано правилно от Христа: “Дойдох не моята воля да изпълня, а тая на моя Отец.” За тези думи Той бе хванат, биде и разпнат. “Моя Отец” - “Неговата воля”-при това казано и направо на тия, които се смятаха избрани и миропомазани. Ситуацията е същата. И днешният Синедрион, биха направили всичко, но времената бяха други, разсъжденията други - не успяха. Времето беше на Негова страна и се погрижи да запази и скъпоценния съсъд и скъпоценния елей. Той бе успял във всичките полета, беше наситил цялата ни планетна аура със светлина, а плодородната и разораната земя я беше посял със силни семена. Процесът беше необратим, нямаше сила, която можеше да спре този процес. Не липсваше нищо - нито топлина, нито светлина, пролетта беше в своя разгар, пълна с благодатни дъждове. Сега ние и се опитваме със скромните си средства да възстановим оная част на този многообразен живот, който премина през нашите очи, докосна нашето сърце, раздвижи нашия ум, очерта нашия дух и сега ни кара да разказваме, да пеем, като ония древни певци, които не се уморявали да повтарят своите мантри - тия свещени поеми на величаво минало. За нас то никога не ще е минало - защото от всичко, което сме видели, чули и преживели, се изцеди скъпоценния сок, който се отля не другаде, а в нашата кръв. Твърде обогатен се чувствуваше, независимо от това, дали можеш или не да надникнеш в Неговата свещена лаборатория и проследиш Неговата многогодишна свещена рожба, подчиняваща се на неизмеримия закон на Битието. Той оперираше с безконечни измерения и възможностите Му бяха извън всяка човешка мярка. Всички, на които Той е помогнал, знаят това. Няма човек приближил се до Него с молба в момент на беда, да не е съхранил живия спомен, изграден в основата си единствено от Любовта Му, която безшумно и невидимо извираше от всичките Му действия и даваше тон на цялото Му работно денонощие, на целия Му живот.

19. СТРАНИЦА ОТ НЕГОВОТО ЕЖЕДНЕВИЕ. ЕДИН ПАЯК И ЕДНА МУХА, КОЯТО БРЪМЧИ 11.XII.1976 г. Ние се погрижихме, трябваше да минат толкова години оттогава, когато всичко необикновено около Неговия личен всекидневен живот стигаше до нашите уши и очи. Сега вече без някой да ни каже и без да питаме Него, ние се спуснахме на далечно пътешествие, за да съберем грижливо онова, което може да се събере, онова, което не можем да подминем, привличащо със своята магичност, красота и принципност. Ние сме ученици, имаме право да говорим онова, което Той не си позволяваше, ние си позволяваме. Живеем с оная относителна възможност, правим грешки и ги поправяме, падаме и ставаме и няма да скърбим, ако упражненията ни бъдат надраскани някога с червено мастило. Сега може би за нас, може би за да турим един малък ред върху тоя жив материал, който засяга изключително Него - ония малки между другото случки, факти, примери от живота Му, вплетени в ежедневната практика. В тях има нещо грижливо скрито. Концепция, принцип, познание, нещо което не е казано на висок глас, проглушени са тоновете, за да не засегнат никого и може би, за да се запомни и запази. Едва ли ще можеш да изчерпиш всичко преживяно, което Той е отбелязал, разказал, за да подчертае една идея, за да направи ясно и понятно дадено положение, за да обогати и оцвети речта. Една свежест, тънка и проникновена ни лъхва когато ги слушаме. Вероятно и затова, че ти разкриват една скрита страна от Неговата интимност и една възможност, която подозирахме - дар, който старателно криеше. Дар - изразихме се неправилно. За нас е трудно да изразим тая страна на Неговия живот по две причини - едната е нашата взискателност по отношение на истината и второто не сме искали позволение да навлезем в този свят, да подредим този материал, който се отнася до метафизичното. Ние подозирахме тогава, подозираме и сега сферите, в които Той се движеше - световете, откъдето Той идваше претоварен с толкова духовни богатства. Не можеше да се скрие нито Любовта, нито Мъдростта, нито Истината. Ала другото, другото би звучало някак си шумно и би направило нещо, като “сензация”, затова се пазеше грижливо, не си служеше поне явно с него. Смяташе, че онова, което е останало на книга, документирано е било като нещо изтървано и ние бързаме сега с голямо закъснение да го съберем, охраним, за да направим от тях нещо - естествено, какво нещо!.. Да преживеем и свежестта и радостта, и ако щете и дълбокото задоволство, че можем да съзерцаваме една от най-красивите форми на общение, бихме казали Любовна, не вече с човека, а с всичките живи форми на природата, пред която Той благоговееше, с която Той имаше дълбока връзка, запазил онова изрядно и рядко отношение, достойно и присъщо само на Мъдреца. За Него беше еднакво лесно и значимо да влиза в контакт със съзнанието на човека и на най-малката буболечка, насекомо от рода на паяка или на мухата например. Цялата природа, това живо тяло на Великото беше свят, в който Той свободно се движеше и с чийто закони свободно оперираше. Той слушаше природата, подчиняваше се на нейните закони, но и тя Го слушаше и на места изпълняваше Неговите желания при случаи. Тази страна от живота на Посветените лежи непроучена, скрита и далечна. Не му е дадено още на обикновения човек, дори и на необикновения учен да проникне в тая област. Може би и не е нужно още. Много знания има, които престои да овладее човек. За тях той трябва да израсте и заслужи. Ние си позволихме, ние дръзнахме да повдигнем крайчеца на тая завеса. Веднъж казани от Него, веднъж наблюдавани като факти, решихме да ги изнесем не само както са дадени, а да направим опит да открием ценното зърно, идеята, принципа от една страна, а от друга, ако можем да догоним върховете до които Той стигаше. Учителя!... Учителя в своя живот ежедневие, нанизано от поток на случаи, примери, предизвикани от срещи с хора, с животни, с насекоми, с растения и със силите на Природата - вятъра, водата, Слънцето, минералите, болестите, микроорганизмите, изобщо целия органически и неорганически мир. Да прави контакт с цялата природа за Него беше нещо естествено, както за нас да си служим със сетивата, когато се касае за материалния свят. Неговото виждане, Неговото слушане бе нещо необхватно, неизмеримо с никакви обикновени човешки мерки. Той беше и си остана неуловим, бихме добавили и Непознат. Благодарни сме за крайчеца на завесата, която благоволи да вдигне и сега се радваме, че можем да надникнем, да огледаме тая интимност, да проникнем в скритото и да се зарадваме, че един бисер лежи в нашата ръка и една красота не е престанала да обогатява и задълбочава нашия ден. Нека да започнем без церемониал, нека се спрем най-първо на най-простия наглед случай - срещата с един паяк. Това наглед незначително насекомо щеше да влезе като герой на повествованието и при други случаи. Тук той е като квартирант в стаята на Учителя, неканен гост, който се свил в някакъв ъгъл на стаята и си живее не лишен разбира се от своите традиции и навици. Как живееше и просъществуваше тоя безпрецедентен екземпляр е неизвестно. Обикновено ние някак нямахме грижа за тяхната прехрана. Знаем, че са хищници, но ги търпим. Търпи го и Учителят. “Седя в стаята си и чета. Слушам муха бръмчи някъде. Погледнах. Мухата се е заплела в паяжина, бръмчи, че не може да се освободи. Обръщам се към паяка и казвам: Слушай, в мое присъствие не позволявам да са вършат престъпления. Или ще пуснеш мухата, или ще взема тояга и ще те изхвърля. Вън от стаята ми можеш да правиш каквото искаш, но тук не позволявам. Паякът ме погледна, не знае какво да предприеме, да изяде ли мухата, или да я пусне на свобода. Има своенравни паяци, не отстъпват лесно. Мисли какво да прави. Най-накрая решава да освободи мухата. Къса нишките една след друга и пуска мухата на свобода. След това го питам: Защо хвана мухата? -Тя е моя длъжница и докато не секвестирам всичкия й имот няма да я пусна. Ти трябва да простиш и да я пуснеш на свобода." Примерът е богат със своята многопосочност. Върху него може да се гради цяла беседа за опрощаването на дълговете, както и направи. Велико нещо е човек да може да прости. Другата посока е тази, която ни отвежда до темата за насилите. В света съществуваха много школи на насилието. Ние няма да се спрем и на тая тема. Като метод, чийто наченки виждаме в семейството, където често насилието безчинства върху децата от страна на невежи и жестоки родители; насилието, което се прилага без изключение във всичките християнски и не християнски държави - старият закон око за око е в пълната си власт, процъфтява и всред най-културните държави. Държавата с това тромаво животно, което напомня движението на мравка по пътя на духовния прогрес и морал, но нека не спираме погледа си на това. За Учителя насилието като метод напълно е изключен, не само всред човешките общества, но и между животните. Той не е за това безчовечно отношение, което човечеството е узаконило - насилственото взимане на живота на млекопитаещите за употреба на храна. Той изключва всичките форми на насилие, в каквато и да е форма и сила. “Не позволявам насилие в стаята ми, пред очите ми.” Сякаш е успял да се запазят в тоя свят и на тая земя зони, лишени от насилие и престъпления, нека ги вършат далеч в тая непроходима джунгла, обитавани тоя път не от хищници, а от хора. Но нека и на това не се спрем, нашата цел е друга, пътешествието ни е в една област, лишена от великите идеи и ценности още е в плен и плаща данък. Нека си го плаща, нека съществуват паяци и паяжини, нека съществуват кланици и касапи, нека се бият “културни” хора, нека в тая джунгла се чува вой, плач и крясъци. Бавен е тоя процес - като тресавище, в което не искаме да затъваме. Навремето Христос каза: “Не съм от този свят, в света съм, но не съм от този свят”. Смеем да кажем същото за нас, а Той, Той нямаше нищо общо със света на насилието. Вън, но пред очите на Великото не. Една друга сцена, идентична, където виждаме нов вариант. Жив и плътен. Не съществува ни паякът, ни мухата. Ни длъжникът, ни кредиторът - не съществува и Той. В една адвокатска кантора се срещат тримата. Кредиторът е евангелски проповедник; длъжникът - някой млад човек - беден. Взел някога заем и не го върнал. Проповедникът го съди. Адвокатът апелира, не го съди -прости му дълга. Учителят слуша и гледа. Насреща е паяка, паяжината и мухата. Но този път на земята е това. Сега пред него е паяка и нещастна муха, която бръмчи. Кимва си Учителя, решава, че трябва да се спре. Колко е дълга на младия човек - 100 лв. Плащам за него, той е мой брат. Ликвидирайте делото. Ама как? - Аз не приемем. - Както искаш - делото се приключва. Двата случая имат нещо общо - една допирна точка - тя ни отведе много далеч и ни разкри неподозиращи светлини. Но то е друга тема - нека не се отклоняваме от поставената. На Изгрева имало някаква ябълка - млада фиданка с тенденция да стане хубаво дърво, но била на лошо място, тъпчели я и тя линеела и била е вече до кончина. Учителят се спира на нея. Оглежда я, слуша я, обръща се вероятно към Бай Ради, и казва: “Оградете я с колчета и опънете тел, да не я тъпчат. Тя не иска да умре, решила е да живее и казва: Ако на Изгрева не мога да живея, то къде другаде?” Ябълката разбира се оцеляла. До нас стигна нещо светящо, малко, но изпълнено с топла обич - съхранявахме го, събирахме го до капка, за да се порадваме. Ние сме на Рила. Имаше дни и нощи, когато се развихряха вихрушки-Нашите палатки от американ и на колчета. Но Той беше там. Как се случваше. Не заповядваше, впрочем ние нищо не знаехме. Помним само това, че на утрото, когато бурята стихваше, Той се усмихваше и на шега сякаш казваше: “Казахме на вятъра да не бъде толкова сърдит, духай така, че да не изкърти палатките. Или на дъжда - отложи за известно време.” Какво са няколко часа. Разговаряше се със стихиите, бяхме успели да усетим това в многото екскурзии на Рила и Витоша. Един контакт с цялата жива природа и с всички обитатели в нея. Владееше онзи универсален език, с който се съобщаваше с всичко живо и връзката с всичките съзнания за Него беше естествен и непринуден акт. Случаите с неговата котка също имаха какво да ни кажат, Спряхме се на друго място. Грижата и вниманието към животните. Случаят, когато срещаш претоварена кола с два вола, които едва изкачват нанагорнището по изгревското шосе. Спира се той при двата вола - помилва ги, а на онзи, който ги мушка му казва: “Ако си в тяхното положение, какво ще правиш?” - Да не дава Господ. - “Да, но това, което правиш не е хубаво. Опитай с добро и не ги мушкай.” Послушал го и колата бавно тръгна. Той беше на тяхна страна. На едно място казва: “Ако кокошките заведат дело срещу човека, аз ще бъда техен защитник.” Много случки от този род взимаше. Някой от тях, за да илюстрираше тази страна на нашия ежедневен живот, където при всичките тези случаи се разкрива осветена от неговото отношение и неговите възможности. Беше много пестелив на тази тема, но не избегна факта да ни остави страници от интимното си ежедневие, като тая например... Беше по-важно и по-необходимо да даде облика на централното - контурите на същественото -зданието - учението в пълнота. Направи го. То е пред нас като океан, като огромен планински масив. И ние знаем, помним, не е най-главното да изследваш дълбочините и височините, да преуспяваш в знанията, а да го използуваме да го влеем в живота си, да го приложим. Ние си оставаме ученици при всички случаи, ала прекрасното, необикновеното, което бяхме успели да видим и преживеем е също едно съкровище, една красота, която се опитвахме да споделим с другите. Невъзможно е другото - ако ние живите хора, неговите съвременници, неговите ученици не говорят, то нека се изразим по евангелски: "камъните ще проговорят и ще викат: “Хвала!”

17. ШЕПОТА НА ВЕЛИКОТО есе 9.XII.1976 г. Той не попита учениците си: "Кой съм аз?” На времето Христос зададе този въпрос - времето тогава вихрено летеше, годините на голямата работа на пръсти се брояха. “Кой? За кого ме мислят, че съм?"... Някой от пророците отговорили, ала там е стоял Петър и случая е отбелязан. “А ти, за кого ме мислиш?" Отговори Петър на глас: "Ти си Христос - Син на Бога жива го". Казано е всичко. Малко по-късно въпросът щеше да бъде поставен от Пилат: "Кой си ти, цар ли си?" "Ти каза" - кратко отговори Христос. Всеки иска да знае за другия - кой е той, откъде идва, какво носи, какви му са акредитивните писма. Идва Учителя на тридесетата си година. Той е известен на един малък кръг. Започнал е скромно, безшумно, пестеливо. Биографите му вече си казаха думата - родословието на земята е картотека, тя е вече уточнена. Пътува из България и прави своите изследвания, чисто научни върху една неофициална наука - френологията, служи си с геометрически пособия и измерва чертите на типичния българин. Важно е за Него тъкмо тая глина, този съд-главата, с нейната форма, устройство на мозъка и възможностите на тая глава, която минава за корава. Това не е лошо - твърдостта е един от признаците на убеждението. А то трябва да е твърдо и установено. Методите са и не са специфични, но са подбрани, уточнени, приемливи. Започва с науката, нататък около Него се събират люде, някои от тия върху които прави измеренията на черепа. Слушат внимателно. Практичният ум на българина е раздвижен - заинтересован. Има нещо, което е вярно и което му допада, накрая харесва. Тоя млад мъж има нещо привличащо, покоряващо, разбира неща, които могат да се окажат полезни. И по всичко личи, че има дар слово. Говори ясно, гладко, разбрано. А разбира и от медицина. Дава ценни съвети, които имат ефект. Групата при Него бавно се увеличава. Началото се слага тъкмо през онези години, когато годините на 18 век вече са отшумели и нашата млада държава уверено крачи към първото десетилетие на деветнадесетия век. В тия първи години Той свиква събор -първия. Поканени били само трима. Необикновеното вече отбелязва първия си удар. Всичко далеч не е като при такива случаи. Има нещо съвсем друго, което се очертава на хоризонта като зора - първите светлини на изток с тенденция те да се разгарят до изгрева. Стъпката, обаче е бавна, спокойна, почти безшумна, като ония дълбоки подводни води, чието бълбукане се губи. Не е нужно да се чува. Стилът на работа е определен, духът на работата, казано на евангелски е уточнен и сиянието вече прониква, разширява се, вдълбочава се, за да стигне като топли искри до душата на българина, който бе успял вече да вдъхне първата струя въздух на свободата и тая първа глътка на духовното. В случая за нас не са нужни тия първи сведения на първите събори, този въпрос е третиран другаде. Ние целим сега нещо съвсем друго - една златиста или обагрена ивица, която ще проследим до този час, до това утро на месец декември 1976 г. Тридесет и две години откакто земята се изпразни от Неговото присъствие и деветнадесет години, откогато се взеха беседите - Неговото словесно богатство - Словото. Двете събития се случиха през един и същи месец, накрая на един сезон. Показателни са стрелките и сигналите, но нека не се отклоняваме. Тоя фатален декември е преживян, но никога незабравен. Връщаме се на него, за да определим календарното време, когато ония тримата са стояли пред Него и са се дивели, как може да се състои събор между четиримата до този ден, когато един дълъг път вече бе извървян, път изпълнен с живот, път богат и живописен, чийто километражни знаци отбелязваха светещи, богати, слънчеви утра, когато пак на един и същи ден от годината, 19 август, Той свикваше съборите. Така и тогава сякаш се оформяваха и кристализираха отношенията между учениците, и между учениците и Него. Сега цялото ни внимание, цялата ни мисъл е насочена именно към Него, не за друго, не, а за да проследим ония тънки, едва уловими нюанси на Неговата фигура и на всичко, което Той беше, като забележителна и не историческа личност, а като духовна, имаща голямо значение. Малко е да се каже това, за духовното развитие и живот на цялото човечество. Той бе духовния принос към общочовешката съкровищница на светлина и виделина, на фокуси и есенция в историята на човечеството, респективно, тази на българския народ. През всичките тези години дали е питал Той учениците си като Христа, някой като Петър например: “Кой съм аз?”... Нещата не се повтарят. Ала имало е случаи, когато учениците задават в обратно лице същия въпрос: Кой си ти? Кой?... Насреща е Той и отговаря: “Питайте Господа! Каквото Бог ви каже, то е вярно", отговаря той. Ако времето можеше да се върне, епохите от тоя род имат нещо общо и между Неговите ученици би стоял Петър - тоя, който недвусмислено, ясно и категорично просто отговаря: Ти си син на Бога живаго. Времената бяха други, много неща се бяха случили. Материализмът, който се силеше и напъваше да мине за доктрина, се готвеше да залее света и да задуши с грубите си лапи насоките дори на духовния живот. Не се намери сега един Петър да каже нещо от този род в евангелския стил. Сега, когато годините тичат към нас, и разкриват своята внушителна панорама, когато преминали през огньовете на едно изпитание, ние се чувствуваме крепки и будни със здрава сетивност да огледаме панорамата открай, до края, да виждаме и да слушаме добре много неща, които някога стояха далеч от нас - и между тях и този кратък лаконичен отговор: Питайте Господа! - решението е взето - Няма да оставим думата да виси на въздуха - нека Петър не е между нас и пред него. Принципен и точен, дава отговор начаса. Ние учениците заставаме там през онова рано утро през 1935 г. на Рила - езерата, на оня връх, наречен молитвен в 5 ч. сутринта. Думата бе казана, чухме я, съхранихме я дълбоко някъде в скритата скривалищница и тя мина в забвение, сякаш спотаена там, за да чуем ехото след толкова години -четиридесет [Сочни храни: 25.VIII.1935 г., 5 ч. сутринта - В: Царският път на душата: беседи от Учителя, държани при 7-те Рилски езера през лятото на 1935 г. София, 1935, с. 155-169.] Нищо, казваме сега, времето, атмосферата, ситуацията сдържана, скромна, респектираща - никой тогава не дръзна да отговори, да каже, да коментира. “Кой си Ти?”... Въпросът ни повлече. Движението край Него винаги е било неудържимо и нека сега не кажем със закъснение, ние се връщаме на това рилско утро, на тоя школен час и съвсем сериозно сме решили с академичен тон дори да се произнесем. Той ни казва, ние изпълняваме. Питайте Господа - Ще Го питаме, и ще кажем каквото ни се каже и нека това бъде със закъснение, но няма да лишим, нито себе си, от изпитаната радост, че правим смел полет в света на една краска, която бе слязла на земята, нито ще лишим ония, които Ще дойдат на нашето място от тоя скромен дар - как сме виждали, как сме слушали Величествеността. То е толкова голямо, огромно по своя мащаб - как да го сместим в тия листи, за да го кажем както е било, за да го изразим точно и кратко, както бе поднесено на целия свят. Питайте Господа! Питайте Го! Ще го питаме пак и пак докато да нашата съкровена и свята глъбина не стигне шепота - тих и благ за да ни разкрие голямото, неизмеримото, необхватното съкровище, духовно съкровище, откъдето ни гледаше Той. Той със светнали и благи очи. Аз съм... Преживяното е много голямо и дълбоко, за да го изразим с думи. Кой може да е? Кой, освен Онзи, Онзи, чието име ние учениците не смеем да назовем - дали ни липсва смелостта на оня корав израилтянин - Тоя камък стълб на християнството. Колко времена са минали от оная романтика, за да кажем думи като Петър, за да викаме като Пилата “Осанна”, или като Мория. Невъзможно, отшумяло време. Но решимостта не ни е напуснала - едно перо, един лик, една поезия ще кънти, ще пее, ще изпълни света. "Осанна”, ще се чуе и някой глас, ще се очертае на големия фон нашата мисъл и нашия отговор. И шепота на Господа, който ни отвежда до голямото дело, до голямото сърце, до големите духовни съкровища. То ще ни обогати нас и всички останали с точен и категоричен отговор: Той беше Учител - дадено Му бе всичко без мярка - казваше и никак не е много, нито нескромно Родоначалник на Третия завет. Вестителят на новото - Великия Майстор зидар, Вестителят, положил основите на нова сграда - за вечни времена с трите принципа, които сега тъкмо сега действуваха в пълно единство: Любов, Мъдрост, Истина. Опитът бе универсален и мощната сила на трите не закъсня да обновява, да повдига и да възраства човек, не закъсня да напълва и възраства като три пълноводни реки - една земя, поразена от суша получи живителна струя. Времената бяха други, нека романтиката да е отшумяла - нейния блясък сияе нов и никога нямаше да помръкне, докато на земята се раждат велики пратеници с ранг - Велики Учители облекли земни дрехи - изпратени да изпълнят Великата воля на тоя Бог. И докато на земята се раждаха невидими разказвачи, които като труженици и пойни птици щяха да разнесат новите семена на новата култура и приемането на Велики духове - синове на живия Господ - изпратени на земята с думите - “Този е Моят възлюблен, в Когото благоволих. Вярвайте в Него.” Или Той - Духът на Истината, който ще ви научи на всичко. Или ще ви изпратя Учител да ви донесе вест. Духовност, Словесното богатство, голяма наука за Любовта, за Мъдростта, за Истината, се разстилаше пред нас, шумеше и пееше като океан - неизмерими бяха знанията, несекваща лееше се светлината, обилна бе виделината. И шепота на Господа стигаше до учениците: Той е! Учителят! И ние като Петър вече знаехме - Той е... Той, за Който сме копнели неудържимо; Той, Когото сме чакали хилядолетия; Той, Който е дошъл да превърти колелото на духовната история на човечеството; Той, Който махна бента и освободи трите пълноводни реки да текат свободно и едновременно. Той, Който вдигна ръка и пусна свободно да лети най-мощната птица -Любовта, с нейните две яки криле: Мъдростта и Истината. Той, големия приятел на човечеството, любовно поставил здравата си ръка под огромната тежест - голямото страдание, което предстоеше да се преодолее от цялото човечество. Той, Който смело драсна клечката и запали светлината, за да пламне живия огън, за да горят без да изгарят милиони същества, живущи на земята. Той, Който поднесе голямото познание за живота, и на големите знания за човека, за да го научи на голямото изкуство как да живее. Беше Той - Великият Учител - Слушайте Него! Следвайте Него! Учете се от Него!...

15. МАГИЧЕСКИЯ ТАЛИСМАН есе за музиката 7.XII.1976 г. Една къща на една неизвестна улица в оня известен крайморски град - красавицата на Черноморието - Варна. Коя година, нямаше данни и не е нужно. Ония първи години вероятно, началото на работата, голямата и малка работи в чийто първи стъпки долавяме всичката сила и всичката красота на перспективата, открояваща се вече релефно жива и чиста. Той - Учителя пристъпва и стъпката независимо от това, че е твърда, сигурна, съмнения, колебания са неща абсолютно изключени, пристъпва и оглежда, оглежда и търси най-добрия, най-ефикасния, бихме казали най-сигурния метод не само подходящ за нацията - не само за този народ всред който Той бе хвърлил котва, но и за всичките народи, за всичките раси, за всичките хора, за цялото човечество. Защото всичките хора имаха нещо общо - притежаваха нещо общо. Имаха ум, имаха сърце, душа и дух. Всичко бе до степента до която те стигаха в своето развитие и в своя устрем. Един от тези методи между много други, неудържимо го привличаше: Музиката. Затова много рано Той си избра инструмент; минал е школа при учители музиканти, които му предават изкуството да свири. Скъдни са сведенията, които стигат до нас за тези ранни години, когато овладява цигулка до съвършенство. Би станал известен виртуоз, казват ония, които са го слушали, когато Той не подозира, че го слушат и свири за себе си. Още от тогава датират срещите Му с музиката, която грижливо изучава търсейки не друго, не, а как да я приближи до ония на които Той щеше да предаде учението - на учениците, които щяха да го слушат. Той е знаел за мощното влияние на музиката, оная музика, с която Орфей въздействувал пак по тези места на зверове и птици. Много рано музиката става лична негова сфера, където се движи уверено и свободно. Близките - тия добри хора от възрожденската епоха, време, когато цигулка, гъдулка се срещаха най-често в ръцете на циганите, се стараели да го отклонят и често му привеждали оная позната поговорка: “Цигулар къща не храни". Отдавна Той оспорва народни “мъдрости" от тоя род, цигулката останала, и по всички правила на обучението Той минал през учители, преподаватели, от които първият за който казва, че бил добър и му дали първите правила на цигулковото изкуство и втория, за който ласкаво се произнася: “Вторият ми учител беше гениален музикант, който се вдъхновяваше от музиката. Аз го слушах с удоволствие, когато свиреше.” Беше успял вече да преживее музиката като най-необходимото нещо в живота. И не само това, но и най-важното, което върви паралелно с живота. Една неделима част на цялата концепция на живота - елемент с магическото свойство - да неутрализира, да помага, да споява, да извисява. Много отдавна човечеството се бе домогнало до големите истини около музиката - превърнала се на възпитателно средство, “облагородяващо" и повдигащо човешкото съзнание. Цялата природа не беше нищо друго, а свят, изпълнен с музика. “Дойдох до заключението, че човек не може да свърши работата си, както трябва, ако не е музикален" - казва Той. Двадесет и пет години Той се занимава с музиката; всичкото внимание е насочено към въпроса за отношението на музиката към човешката душа, какво възпитателно въздействие има тя върху човека. Той нарича музиката: “Проводник и трансформатор на силите в природата”. Той разказва: “Колкото и да се натъкваш на мъчнотии и трудности, всякога да се допитваш до цигулката, какво трябва да правя, за да ги разреши правилно - музиката върши чудеса" Теоретичната част била вече изградена, когато пристъпва към реализирането на задачата - нейното непосредствено приложение. Музиката вече става централно звено в оная нескончаема верига от методи и начини чрез които Той се е готвел да манипулира. Много време не се минава, когато тя заема голямо място в общия и частния живот на ония, които се втурват смело в една област, която до тогава се е смятало, че принадлежи или на тия “които къща не хранят”, или на специалисти само. Той мина път на себеутвърждение - мина по свой личен път на строго определяне - истинското място на тоя свят, от изкуството, за което Той отдели толкова сили и време, като се включи изцяло в нея, със замах своята композиционна гениалност, музикална мисъл. Пътят бе изпитан, нямаше място за съмнение абсолютно уверен, стъпката му бе сигурна, точна, ритмична. Музиката за Него бе нещо, което трудно ние, неспециалистите бихме могли да кажем и уточним. Не сме си и поставили тази цел, с този фрагмент ние целим нещо съвсем друго - да проследим движението на тая музикална феерия, която Той успя да предаде силата на нейното въздействие, съкровищата, които не заключи и нагледния, убедителен начин, който релефно, пищно разкри силата на музиката като ни поднесе спонтанно и просто преживяното. Не е нужно да се пишат томове - не бяха необходими много думи. Той си остана пестелив, кратък и величествено скромен, когато изнасяше истината, изцедена от личната си преживелица. За музиката беше важно това. За Него беше важно, а вероятно най-важно беше за нас - да преживеем случая в тая къща, в една неизвестна улица на Варна. Да го преживеем и да не откъсваме очи от тая панорама, от тоя живо откъс от ежедневието Му, да не можем да го подминем без да сме докоснали дълбочината на това море - където блестеше един бисер - една идея, познание за музиката. Гледа за първи път от една негова преживелица от един пример, както просто го нарича Той. Не е искал да ни убеждава, нито да ни уверява. Целял е само преживяното. Красотата, дълбочината на една истина около музиката, която Той преживя, като не лиши и нас от нея, като разказва случая ясно, кратко и просто с пестеливи средства. Въздействието е изумително. Вече не откъсваш очи от майстора. Музиката вече се изправя внушителна и покоряваща. Тая къща, в която Той е наел стая се превръща цялата на концертна зала - акустична зала, където Той, който се готви да покори света със словото си, е дал първия си музикален спектакъл - поразително за първи път - без публика - какво не бихме дали, за да чуем тая първа може би музикална композиция, творба, която Той изсвирва в тая стая, намираща се над една кръчма, където се пееше, викаше, прескачаше и правеше живота невъзможен. “Не можеше да се спи”. Жената отива да каже на своя наемател - кръчмаря, да въдвори нещо като дисциплина между клиентите, да не вдигат такъв шум и врява. Разбира се, нито кръчмарят, нито ония, които пият се вслушват в тая човешка неволя. И ето, че една вечер при най-голямата “врява и вик” в кръчмата “взех цигулката и започнах да свиря”. Започва нещо необикновено - през тоя нощен час - отнякъде долитат звуци - това вече не е шум, не е крясък като техния, тоновете прелитат, чувствата нахлуват, стигат до слуховия апарат, тая незнайна публика ги долавя по особен начин. Вслушват се, спират се, става нещо невероятно. Орфей всред своята джунгла. Музиката прониква, тя вече движи - процесът е неудържим - то е като топенето на снеговете, разпукване на ледовете. Когато пролетта идва, става просто неудържимо като развейгора - никой не може да противостои, не може да се бори. И изведнъж става тихо, изведнъж без шум, вероятно без думи един по един пияни полупияни и трезви още напускат кръчмата. Нощта вече се спуснала тиха и спокойна и над този дом се възцарява нощния покой. Завесата пада, концертът приключва. Сега вече и ние сме там - присъствуваме след толкова години, повече от половин век - на пръсти се приближаваме, гледаме и цигулката и цигуларя, усещаме само музиката и кроткия покой след нея. Безвъзвратно, казано на човешки език творбата е изчезнала, но нейното звучене никога не ще стигне до нас. Не, ала ето, че нещо остана, остана не само там в оная къща в покрайнините на големия град, защото кръчмата опустя. Никой пияница не стъпи вече в нея. Последната нещастна кръчма. Изселили се другаде. Тъй и остана, бакалница - там вече никой нямаше да пиянствува. Остана нещо в нас - частичка от голямото, което Той през този нощен час подложи на смел и рискован опит. Силата на музиката, тая Неговата, с която Той се готвеше да внедри и обогати човешкото съзнание. Опитът, който бе толкова вълнуващ сполучи. Музиката - онова музикално парче, наредено по неизвестна гама, съдържащо сила не обикновена, а мощна, трептенията неудържими, успели да надделеят с мелодията и хармонията, със своята сила и мекота, със своята красота и чистота над грубите трептения на една пиянска среща - разбъркана, раздробена, в един свят, безсилни да се преборят с въздействието. Орфей между зверовете на горите, кротко седнал пред нозете му. Картината тук е вече не само внушителна, а строго реалистична, смайваща със своята постановка. Проверката, защото не беше успяла да се въдвори мира на нощния покой в една къща, за да се спи спокойно. Той бе най-великия практик - неподражаем в своето изкуство да гради - здрава зидария за вековете. Основите бяха чисти и здрави като канара. Всичко преминаваше през стиха. Нищо не ви говоря, което да не е от опит. И сега, сега ето действието е направено, картината незабравима, случаят великолепен - в рамката на една обикновена къща. За кого бе случая, за кого този сценарии? Ще кажат, за Него - казваме ние сега - за нас и за ония всички, които някога ще опитат устоите на тая сграда - Неговото учение, което Той поднесе на целия свят. Безупречно, без драскотини - кристално чисто и непоклатимо здраво. Цялата тази нощна панорама, където блести ореола на музиката, ни отвежда до цялата оная дейност, когато през един цял сезон, всяка сряда държа беседа за музиката, по-късно композиране Неговите музикални упражнения, както ги наричаше Той, а окултни песни както ги наричахме ние. На музиката до края Той отреди най-голямо място и музикалните дарове не преставаха. Някои не останаха, не бяха уловени и на песен. Жалим за това - както не остана и тая музика, чиято публика се състоеше от една пиянска сган през оная нощ. Какво се случи нататък | неизвестно. До нас стигна само разказа за тая нощ, всред тъмата на която блести заревото на нещо твърде голямо, твърде значимо, което се опитвахме да уловим и пресъздадем. Музиката бе нещо голямо, нещо огромно и феноменално - като универсален изрез на вечното, великото, здраво сместено в живота на човека, като необходим жизнен елемент. За нас - преминали през Неговата музикална школа, процесът ни е ясен – целите… и огромното въздействие на музиката вече е преживяно. Ала за този среднощен концерт ще съжаляваме - една мелодия мощна, дълбока изразителна и изпълнена с трепета на Неговия Дух - ще витае някъде безгласна и проникновена, за да ни говори живо на нас учениците как да пеем, как да свирим, как да мислим, за да въздействува така. Казва Учителят по повод този пръв по рода си нощен концерт: “Реших в себе си: втори път няма да свиря това парче” Защо музиката със своите тонове да не произведе известно влияние върху умовете и сърцата на хората? Говоря за благотворното влияние на музиката. Колко време трябваше да свиря през тая вечер, за да въздействувам на хората да не пият. Голяма сила се крие в музиката. Трептенията, които вложих в цигулката разрушиха трептенията на… За нас.... Че злото, ако е зло да ни се подчинява и ни служи, скръбта ни да се превърне на радост, унинието на надежда, Съмнението ни на вяра - Всичко у нас, което прилича на ония винопийци, от оная кръчма да пристигне и безшумно да напусне нашето чисто предверие, за да завърши радостта си спокойно и добре. Музиката е уникална - нейното влияние незаменимо, нейната сила магична. Той успя в това направление и ни връчи магическия талисман.

14. ХАРМОНИЯ И НЕЖНОСТ За класа 12.I.1970 г., 6 ч. Ноември 1923 г. Една дата, която ни връща назад, един школен час в една аудитория, събрала цвета на тогавашната младост. Колко души? - според сведенията между 50-60 - родени повечето в началото на века и в края на миналия. Четеш датата и отбелязваш пасажа: “клас на вечната младост, на божествената нежност. Между всинца ви да се установи една вътрешна хармония, при която класът ви да расте нормално - другояче ще имате хилави резултати" - Учителят. Казано, отбелязано е там на 39-та страница от лекцията “Основи на знанието” [Живите точки в природата и Основа на знанието: 2 и 3 лекции на Младежкия окултен клас, държани от Учителя на 28.Х. и 4.XI. 1923 г. в гр. София. - В: Лекции на Младежкия окултен клас от Учителя, 1923-1924 г., София - III година. София: Просветен к-т, 1924, с. 1-39.] Искаш сега отблизо да погледнеш това време, тоя час, цялата постановка на това минало, не само, за да преживееш отшумелия час, облян в златисто сияние, не само, за да се насладиш на това богатство на багри и идеи, не само и да изпиташ дълбоката радост, че този клас е съществувал на земята в първите десетилетия на столетието и че Той му бе пожелал “да бъде вечно млад - клас на Божествената нежност”, а ида погледнеш годините след това, годините без Него, които те гледат право в очите някак си странно и нека да кажа и малко нежно. Прелистваш бързо страниците на тази голяма книга история - жива и преливаща, бурна и пламенна, за да се срещнеш с много животи, много живи хора, преминали през тоя клас. Голяма част от учениците не са вече на земята. Една малка чест може би една трета са още тук. Баланс ли правим сега, или нещо като възпоменателен час, когато имаш желания наново да се събере този клас, тук или на планината - в салона, който не ни принадлежи, за да се видим и най-вече да си кажем някоя и друга дума. Искаш да споменаваш миналото и сегашното. Искаш да си поговориш с всички - искаш да теглиш черта и да събереш сборовете. “Клас на вечната младост и Божествената нежност” - клас на младите, на деца, които растат!...” Какво собствено искаш - да търсиш белезите на младостта в лицето на тия над шестдесет годишни мъже и жени, с които продължаваш да се срещаш и говориш, с които на чаша чай прелистваш миналото, спориш, обменяш мисли и идеи! Какво се случи и какво стана - горящ въпрос. Докосваш живата плът на братството и сякаш търсиш сметка и чакаш отговор - оправдание или горните пожелания: “Желая между всинца ви да се установи една вътрешна хармония, при която класът ви може да расте нормално”. Мълчиш - може би нямаш право да питаш, класът не е твой - свещена област, в която не знаеш как да влезеш. Заставаш мълчаливо и казваш на себе си - Нямам право да 06 произнеса за една недовършена картина. Тогава бликва нещо горестно, нещо разкъсващо, което бучи, надига се като буря - стига почти до гърлото, за да се излее в топла влага в очите -една голяма тъга те обхваща за миг - че не можеш да си поприказваш от сърце, че не можеш да отидеш при Него, че не знаеш, къде да търсиш "тази хармония и нежност”, че нямаш сякаш нищо днес, освен тази малка сива подвързана книга, лекциите, които днес жестоко ти ги оспорват. Връщаш се от разходката малко уморен и много унил - искаш да бъдеш много искрен и да погледнеш реално на всичко. Една безбрежност се разкрива и нямаш снаряжения, сетива за нея - тя е неуловима, и те гледа през следващия миг, меко и съчувствено. Кажи, сбъркахме ли нещо и ако сме сбъркали - къде? Ако сме нарушили нещо - какво? Учениците никога нямат чисти тетрадки - неизбежни са грешките. Учителят взима червения молив и щателно преглежда класните упражнения. Нашият клас!... Едно бурно небе над него, едно столетие и едно страдание, което напира от всичките страни. И всред всичката тъма и безнадеждност останало е нещо да свети - сега. Единствено то разкъсва нощта и те кара да вярваш дълбоко, че си стъпил на здраво място и че през всичките тези години копнежа и пламъка не угасна - копнежа да учиш и да решаваш проблемите, които не стихваха. Едно недокоснато сияние и в един свят беше премного светло. Нежност и хармония!!... Беше зима и не мека а люта и жестока. Напираха до праговете насилието и неправдата, оспорваха ти всичко и имаше чувството, че живееш между врагове, които те дебнеха всеки миг. Имаше и умора и тъга. Очите бяха сериозни и лъчите на радостта липсваха над твоето небе. Година седемдесета - близо 4 десетилетия когато учениците слушаха това пожелание със сърце, изпълнено с много радост, вяра и надежда. В кой свят специалният клас запази основната си линия? Тя съществуваше. Тя блестеше със скрит блясък и като напъпила пъпка чакаше първия ден на пролетта, за да се разпукне. Не изпитваш голяма радост, но сърцето ми се укрепи - то бе жадно за хармония и нежност. През едно бурно време звучеше една песен: “Всичко в живота е постижимо, когато времето е добро и ние сме разумни”. Негова песен, текст и мелодия. Негови. Беше ли времето добро? Бяхме ли ние разумни? Можеше ли да бъде топло и цветята да цъфтят, като ледовете не се пукаха и снеговете не се топяха?... Това щеше да стане, непременно щеше да стане, защото беше закон. Сезоните се редуваха като ударите на часовник - точни и отмерени. Тогава и хармонията и нежността и радостта и мира нямаше да бъдат далечна мечта.

12. ПРИНЦИПИТЕ Майстора 1.II.1962 r. Отношенията на официалната религиозна власт спрямо Учителя представлява история. Колкото и леко да са гледали някога на това отношение, колкото и къса да е тяхната памет, някъде всичко е хроникирано. Българските свещеници, ако имаха власт биха направили всичко и биха били достойни заместници на своите фанатизирани праотци. Но те нямаха тази власт и не успяха да турят прът на Неговото дело, както искаха. Двадесетият век имаше други грижи, отколкото тия на свещениците, които искаха на всяка цена да отрекат и да очернят едно дело и едно учение, което народът приемаше. Борба и полемика не се води, защото времето вече бе много кратко за дискусии и уговаряния. Учителят не направи опит нито да се защищава, нито да убеждава. Те действуваха по свои личен почин, Учителят само наблюдаваше и вършеше своята определена работа. През този бурен двадесети век, през първата му половина, когато трябваше да се направи най-важното - да се запази ценния плод на европейската култура - въпросът тъкмо тук получава своята значимост. Ние ще го отминем, за да се върнем някога на него пак. Нашата тема сега е друга. Той нямаше време да се спира на техните неоснователни клевети, недомислия, а най-малко и да се защитава. Цялото това обикновено, остаряло отношение към светлината на новото Му беше познато, затова и не се спираше и не позволяваше и на учениците си по онова време да се занимават с вестникарство. Но в един свят Учителят застана на твърди позиции и от тях Той не отстъпи до последния момент. Не забрави Христовите служители, както се наричаха, и не ги подмина. Не веднъж Той беше безпощаден към тяхната програма на действия, която по всички пунктове се съгласуваше с политическите стремежи и интереси на държавата, но нито по един пункт с принципите на Христовото учение, за чийто последователи се считаха те. В случая Учителят не се спираше специално на българските свещеници, а на всичките Христови служители от първия до последния. За Него цялото църковно тяло по целия свят, представляваше сила, която би могла да прави чудеса и да удари в най-чувствителното място, светът на големите заблуждения и лъжи, където бяха поразени най-съществените Христови принципи. Той не лъжеше и изнасяше на показ с тънкото умение на познавач тези основни линии, които бяха изкривени в началото още и днес вършеха огромно зло за цялото човечество. Понижението на авторитета на съвременната църква беше резултат именно на тези големи нарушения - така старателно прикрити и сведени до полезната държавническа политика на съвременната власт. Христос никога не е бил солидарен със съществуващите на времето власти. Той беше новатор от голям мащаб и никога Той не можеше да координира великото към малкото, необикновеното към обикновеното, Божественото към човешкото. Съществено беше малкото -държавната и религиозна власт да се координират към Него. Голямото море не се влива в малката река, а обратно - законът нямаше да се промени, заради удобствата на еврейската религиозна власт и за римската католическа такава. Затова, че едната и другата не бяха съгласни с Него, Той не намали силата на своята реч и не изкриви на косъм принципите, които щяха да лежат в основите на новата общочовешка култура, която не закъсня да дойде, за да се разрасне днес в тоя вид, в който я виждаме. Той даде пример за упорита и с нищо неподкупна борба с ония, които искаха да задушат новото, да смажат една нова любов, нов морал и нова правда. Пожертвува най-скъпото в тоя свят и показа по такъв начин ценността на онова, което защитаваше и стоеше шеметно високо и надвишаваше дори съкровената радост да живееш. Направи го неподражаемо велико и за вечни времена. Показа ни не само ценностите на живота, но и как да се пазят те - дори и с кръвта. Един ден примерът щеше да бъде последван от хиляди труженици на науката и негови последователи, но важното беше принципът -тяхната чистота. Цената на идеите да се запази непокътната. Тъкмо това, което първите християни го направиха, като загинаха по римските арени, и тъкмо това, което съвременните и през ранните векове на християнството Христовите служители правеха. Историята е дълга и жива. Тя представлява обвинителен акт, който никога не лежал и няма да лежи в забвение. Дойдоха нови времена - културата измести цивилизацията. Християнството получи своя държавнически печат и сила, ала принципите, принципите останаха в сянка и колкото вековете минаваха, толкова тази сянка ставаше все по-плътна, докато един ден тя стана гъста и тъмна като самата нощ и ние видяхме на фона на едно бурно небе от което се сипеше огън и една земя в която течеше лава и кръв. Видяхме Христовия служител с кръст в ръка да благославя двете воюващи армии и да измолят две победи от Него, кроткият - спасителят - Христа - Човекът на абсолютната Любов, Човекът на големия мир, човекът, който казваше: “Люби врага си”, за да достигнеш - Него. Човека на великите принципи, тогава ние се обърнахме и видяхме, че принципите вече не съществуваха, и че да се говори за тях всред тая тъма и това безумие на вековете беше нещо повече от богохулство. Разпъваше се Любовта, разпъваше се наново тялото на Христа. И Той - когото те призоваваха, трябваше сега да ходи между труповете на двете воюващи армии в ролята си на добрия самарянин, защото и двете лежаха близко до Него. Дали Христос е бил с тях? Дали изобщо тези Христови служители, които учели и продължават да учат хората да убиват, беше с тях? Никога! Именно това “Никога”, многократно, по всичките посоки от тоя род се отправяше към ония, които се опитваха да гонят Учителя и да Му пречат. Той не ги пощади. Времената бяха други и срещу Учителя те не успяваха да излязат. Той беше премного силен противник за тях. Принципите - тоя път щяха да бъдат крепост. Той държеше за тях, а противниците му бяха вече много хилави, за да предприемат едно сражение срещу светлината. Становищата бяха разделени. Тяхната сила се крепеше не от Христовите принципи, а от държавата - и в това се изразяваше всичкото беззаконие, всичката вътрешна празнота на една религиозна власт, която носеше това име, а нямаше власт. Стоеше като сила, а нямаше сила, представляваше само снаряжение в големия държавнически арсенал. Затова и когато на държавниците им трябваше народа, те впрягаха свещениците просто и го призоваха по бойните полета, убийството беше сведено до велик патриотичен акт, осветен от благословията на официалната Христова църква. Какво недомислие, каква тъмна и престъпна идея - какво велико противоречие - Христос и война!... Христос и затвори, Христос и бесилки, смъртни присъди, държавнически форми, където никога не отсъствуваше. Негов представител, свещеник с кръст в ръка. Дали Христовите служители през мирните години, когато човечеството е живяло са имали време да се замислят върху тоя капитален въпрос? Но да приключим, историята е много дълга, дълга и тягостна. На времето Христос изобличаваше тогавашната религиозна власт - някак си можеше да се отнесе човек. Жестоки бяха законите на Моисей. Това беше още нова и лесна, ако и да вярваше в това, но днес 2000 години след Христа! Какво ли би казал Той и как ли би реагирал? Може би щеше да вземе бич за тях!... Срещата, кога да е ще бъде неизбежна и уверени сме, че ръцете на Христа няма да бъдат празни, защото този път Неговата ревност за Дома Господен щеше да бъде крайно увеличена. Да се върнем към нашата тема и към нашата съвременност - към отношението, което религиозната власт у нас има към Учителя. Тя направи много поражения. Но и Учителят не докосна наистина нищо от онова, което беше ценно за тях - материалното, не ги съди дори по същия маниер, както правеха те, не ги оскърби и с тях на диспути не излезе - борба не води. Онова, което направи беше нещо много повече, отколкото те можеха да очакват. Той осветли тази страна на техния живот и показа цялата безпринципност на свещеническия сан. Църквата беше изгубила своето значение. Липсваха принципите - душата на една религия, на едно учение, те бяха унищожени, отъпкани. Любовта беше поругана. Учителят не само го каза, но и го доказа като разкри картината на безкрайните фронтове, срещу които Христовите служители не обелваха зъб и не помръдваха пръст. Затова, казваше Той те ще бъдат съдени и на това дело аз ще бъде свидетел. Сам ще заведа делото и ще свидетелствувам срещу тях. Той докосна истината и от това докосване на земята стана премного светло. Първи Христовите служители щяха да опитат тази светлина. Дали щяха да направят опит да коригират програмата си, дали щяха да се върнат към Христовите принципи, бе въпрос на който е рано да се отговори. Вярното беше, че принципите трябваше да бъдат поставени на своето място и това щеше да стане. Кой щеше да направи това - засега беше неизвестно.

11. ТАМ, ДЕТО Е СТЪПИЛ ТОЙ лятото на 1970 г. 5.IX.1970 г. На Рила. Всяка година различна, както различни бяха рилските дни с меняващото време. Серия от разнообразни панорами, които ни предлагаха всичката хубост на планината. Би трябвало да се напише история на тези лета, които събираха и разпръсваха копнежите на едно общество - семейство, което още по милост Божия можеше да се среща по високите върхове на онова място наречено “Седмострунната арфа” на Рила. Защо отбелязваме тази година, която по външен израз нямаше забележителна разлика? Къде лежеше онова незнайното, което трептеше живо, за да ни накара да вземем перото и оставим следата на един живот открояващ се в рамките на рилската хубост по време, когато в света бушуваха бури и народите настървено се гледаха, по време когато да се говори за мир, за единство, за любов беше наистина парадоксално. Ние решихме да си кажем думата не за друго, а за да очертаем онзи исторически процес, който някога ще говори ясно и четливо на ония, които ще се интересуват от идеите, които моделираха и изработиха Неговото Слово, дошли през това лято от цялата страна, за да се срещнат, за да се видят и разменят някоя и друга дума. Всичко беше толкова просто от жаждата да се извисиш над сивото ежедневие до топлосърдечния момент, когато сме седнали на простите трапези от камъни и вземаме от още по-простия обед. Така е било винаги, така беше и през тая година, както и през онова време, когато Той беше между нас и редеше скромно и просто планинския обяд. По някакво неписано правило и неказано - неподчертано бяхме казали. Животът вървеше естествено както беше някога. Линията се спазваше, защото не можеше иначе. Бяхме видели тогава, не можеше сега да се внесе нито корекция, нито чужди на неговия стил нововъведения. Цялата постановка на лагера беше проста, външна и вътрешна, подчиняваща се на една дълбоко внедрена дисциплина и организираност, която безшумно се открояваше на фона на суровите рилски условия. Редовете отдавна бяха оредели и мнозина се лишаваха от Рила поради външни и вътрешни причини, но още имаше мнозина, които се включваха в тая епична бихме казали борба, за да се изяви живота в пълнота. На 2400 м. височина над морското равнище този живот можеше да се каже не бе нищо друго, а триумф на туризма. За нас бе важно надсмогването, смелостта, безстрашието и вярата на човека в планината и в ония външни и вътрешни сили, които напълно и безпогрешно реализираха за всекиго по отделно дни, които утаени в съзнанието на човека лежаха като прозрачни езера и в продължение на цялата година щяха да се превърнат на извор на свежа и чиста красота. Благодарни сме на това, че се отзовахме на Вада, където една скромна жена ни предлагаше своето гостоприемство през хубавите или суровите дни и нощи. Там можеше да се почива за няколко часа и после да поемем нагоре не лекия път до езерата. Нагоре вече пътя ставаше по-стръмен, зоната на боровите гори минаваше по широко отъпкана пътека. До клековете човек вече се заморяваше, почиваше и пак нагоре, докато от едно красиво възвишение зърнеш водите на първото езеро. Това е Бивака - нашия Бивак, разпънати палатки преди няколко десетилетия - за първи път сме били през 1929 година. Колко много години до тази, когато правим опит да уловим не друго, а живия трепет на един живот, който днес течеше все така безшумно и красиво. Рила през 1970 година - редица дни, които можеха да се смятат за съборни, защото наистина те бяха съборни - среща между хора, които разкриваха душите си и се гледаха любовно. Всичко беше както всякога. Небето се открояваше богато със синевата си, слънчевият и звездният блясък се надпреварваха в красотата си, заливаха и насищаха атмосферата, радваха ни с топлината и светлината. Преспите се топяха, водите обилно течаха и близкия бликнал спонтанно извор насищаше нуждата от вода. Имаше я изобилно. От всичките краища на България се стичаха приятели. Отдавна нямаше покани за Рила, нямаше формуляри, нямаше програма, нямаше организация. Нямаше и не можеше, и сякаш не беше нужно вече да се каже кой какво да прави, отдавна организацията като атрибут бе влязла дълбоко в човека. Той я беше врязал във всеки човек и Неговите хора. Да, Неговите хора знаеха какво да правят, как да живеят в планината, и как да се включват в потока на общата работа. Така постепенно и бавно узряваха инициативите, спонтанно и естествено без нареждания, без външно въздействие, без “организиране" изникваха мероприятията - носене на дърва и вода, паленето на огъня, стола. Стола - общият стол, една от съществените прояви на общия живот, за която Учителят толкова много държеше. Можеше да се следи отблизо, можеше да се види от всички. Беше трогателно една зима. Инициативата бе взета от един брат. Още на Вада един от тях Г. Д. ни срещна. Отиваше в Самоков за продукти. От този ден те вече не липсваха. Не липсваше и хляб. Имаше всичко. Рано преди още изгрев огънят биваше запален и на големия казан чайник, пълен с вода се грееше. Гореща вода имаше винаги. Беше добре, че през дъждовно и бурно време братя се грижеха за водата, за топлия обяд, намираха време дори да обикалят палатките и да питат: “Как прекарахте нощта и имате ли нужда от нещо?” Винаги е било така и тази година не беше иначе. Духът беше бодър и съзнанието будно. Ние бяхме братство, семейство, и никъде другаде както в планината то не се проявяваше в пълнота, както линията блестеше безупречно чиста и релефна както е било нашето някога от Него. Затова масово се стичаха тук приятелите - не беше въздуха, който ги привличаше, не беше и чудната хубост на планината, а живота, който течеше тук и представяше по най-внушителен начин всичката красота на планината. Благодарни бяхме, че от дните, когато идвахме организирано, не бяхме лишени от всичко онова, което се вместваше в тази дума. Животът беше повече от организацията, по-мощен от всичките човешки наредби. Кое караше братята да посрещат и изпращат конете, за да ги разтоварват и товарят? Кое ги караше да изпращат до Вада хора, които да придружават конете? Кое ги караше да устрояват лагера, да монтират палатките на всички - нямаше платени работници. Учителят навремето беше казал: “Не искаме платени работници, в света има такива”. Тук нищо не можеше да се направи с платена ръка. Принципът беше различен и само Любовта, нека си позволим да кажем това можеше да накара всеки да се включва в общата работа. Затова и ония, които можеха не чакаха покана. Никой не оставаше без построена палатка до вечерта. Никой не оставаше без вода и без храна. Когато от с. Тополица и Айтос дойдоха 30 души, натоварени с изделията на своите градини, стовариха всичките си продукти за стола без да искат нещо срещу това. И не само те - общият, братският живот бълбукаше като извор, шумеше и пееше и всеки искаше да участвува в това свещено жертвоприношение, наречено Рилски живот. Ако условията бяха други, тия страници не биха съществували, защото много, много неща нямаше да се видят и главно да се преживеят. На братята от Тополица им беше предложено продуктите да се закупят и платят - беше не лесно всякога да се слезе до Самоков. Те казаха: Не! Складът с провизии се препълни. И не беше изобилието на едно семейство, на едно общество, а изобилието на един народ, на една земя тлъста и благодатна, която изобилно бе раждала през тая благодатна година. А в света бушуваха бури - природни бедствия помитаха цели селища, а на Рила и когато валеше град беше лъчезарно тихо и ония, които слушаха гърмежите спокойно четяха “Отче наш”. Какви бяха те? Обикновени хора, съвсем обикновени хора седна разлика - жадуваха да реализират братството на земята, взаимни отношения, където да няма “наши и ваши”. Ние бяхме едно - беше важно само едно единствено нещо - да прекараме тези кратки рилски дни в хармония, в тишина, в радост. Един връх имаше там - молитвен, който събираше приятелите в определения час на изгряващото слънце - една молитва “Добрата" се извисяваше като скръбен зов от душите на ония, които по отделно носеха една задача, мъка едно противоречие и един устрем правилно да ги разрешиш... Бяхме хора, ученици, които никога не забравяха, че трябва да живеят будно и правилно. Имаше време тук да си дадеш отчет за всичко, да се вглъбиш в себе си, да се извисиш и да уталожиш духовната си жажда. Имаше там още и една поляна, неравна и оформена като кръг, ала тя беше игрище за Паневритмия единствено още несравнимо място, където сутрин можеше да се потопиш в красотата каквато предлагаше и друга една поляна, оная над Харамията и над езерото на Чистотата. Беше прекрасно да се играе там. Истински духовни празници, който кръг от общо 50 и повече играеха там. Незабравими часове и дни. Благодарни бяхме, че можехме да обикаляме върховете, където усещахме събралата хармония на планината и съзвучието на утрото ни докосваше с диханието си. Това беше онзи живот, чийто траверси Той построи със здравата си стоманена ръка. Безопасно ние можехме да се движим по тях, не само, за да преживеем благодатта на Неговото дело, но и за да покажем на света как може да се живее, когато хората се подчиняват не на външна организация и дисциплина, но когато те се носят вътре в човека, внедрени и изработени съзнателно и упорито. Не бе лесен този процес. От момента, когато сме дошли в досег с новото, което Той донесе, до ония дълги години, когато се шлифоваше най-неподатливия материал, какъвто представлява човешкия характер. Съвършенството във всяко отношение бе идеал, а то се постига бавно. За него ние бленувахме. Рила през 1970 г. майчински разкри своите двери и топлата ръка ни погали. Нямаше големи депресии, нито снеговалежи - най-тежкото изпитание, което може да се случи. И беше добро, беше чудесно, че топлите дни надвишаваха. Рила ни събра и сега, както преди много години имахме гости от чужбина - един от Украйна с жена си, и едно семейство от Чехословакия -мили хора, славяни, с които се разделихме трогателно. Срещата - събор се състоя в твоите скути родна и скъпа Рила. Твоите деца безкрайно са благодарни. Преизпълнени бяха сърцата ни. Бъди благословена - Любов, която ни събра и в името на която ние се пак и пак да живеем, както Той ни научи. За Рила няма да престанем да копнеем. “Идваш на Рила тук, защото стъпките на свещения са стъпвали в нея" - казва Учителя. Идваме тук, защото Учителят е стъпил по тези места - казваме ние. Всеки камък, всяко изворче, всяко цвете, всяка поляна, всеки връх, носят Неговия подпис. Бъди благословен!

10. ИМАШЕ ЛИ МЯСТО ЗА СТРАХА! есе 30.I.1969 г. Положението не се е изменило. Учителят си остава там, където е бил, ученикът там, където е бил, застанал е пред катедрата. Учителят говори, ученикът слуша, Учителят свети като запалена свещ, ученикът учи. Нищо, абсолютно нищо не се е променило. Вечността е оставила своя отпечатък и времето не е докоснало съществуващите отношения. Един миг е докоснал живота на Учителя и външната постановка е вече сменена, условията, обаче, остават недокоснати, защото те винаги са били и винаги ще бъдат. Учителят е дошъл на земята, за да предаде своето знание, светлината, любовта като видим израз на Великото, ученикът привлечен от духовното богатство е дошъл на земята да учи, да приеме онова, което Учителят щедро даваше. Това са отношения, които от незапомнено време съществуват не само на земята, а във всичките светове. Можеше ли Учителят да остави учениците си и можеше ли учениците да Го загубят? Невъзможно. Че на земята животът се измерваше със съизмерими мерки, че процесите бяха белязани със знака на преходността, че на земята съществуваше онова, което наричаме смърт всичко това не се отнасяше до ония отношения, които съществуваха като нещо неизменно и вечно. Нищо по-трайно, нищо по-прекрасно, нищо, което си оставаше белязано със знака на безсмъртието не съществуваше, както връзката на човека с Великата първопричина, както връзката, която съществуваше между ученика и Учителя. Най-здравия, най-чистия и най-красивия мост, който ги съединяваше. Нищо на земята не беше вечно. Животът имаше определен интервал. Идваше ден, когато ученикът оставаше сам. Дали е знаел и дали е мислел, че този час ще дойде, не беше важно. С Него, или без него, абсолютно нищо не се променяше в най-значимата област, в оная учебна зала, където две същества си бяха дали дума никога да не я напущат и никога да не се разделят. В целия свят за тях двамата не съществува зала по-светла, по-приятна, по-чиста, облята изобилно със слънчева светлина и топлина, беше училище и храм. Тук ставаха, стават и щяха да станат неизброимите срещи между Учителят, който обилно раздаваше знанието и ученикът, който жадно го поглъщаше. Там стоеше катедрата, разпръскваща като фар обилна светлина, светлината беше атмосферата за Учителя, постепенно тя ставаше такава и за ученика. Нещо се бе случило, ще кажат обикновените хора, катедрата сега е празна, нищо не бе се случило - казваха учениците, обстановката е всепроникваща, катедрата е там. Той щеше да се обърне към учениците, когато сезонът бе друг и в яркосиньото утро щеше да каже: “Ще се питате ли какво ще стане с нас, когато Учителят замине за другият свят?" Ако ученикът си зададе този въпрос, това значи, че той се страхува. Този страх не е на място. Учителят е подобен на опитен капитан на парахода. Той никога няма да спре парахода всред морето. Ако Учителят си замине, учениците Му ще се намерят в същото положение в каквото са били и при Него. Непреривно е отношението, непреривна е светлината, която продължава да реализира правилния и естествен процес на учението. Нищо не се е изменило. Безпредметен е страха, защото ученик и Учител са запазили абсолютния облик на първоначалните отношения. Всичко това може да звучи някак си далечно и невероятно за обикновените схващания на хората, които познават живите закони на Битието, които мерят нещата с обикновените мерки. Темата засяга само учениците, които през всичкото време преди или след това, не са отстъпили крака от прага на школата, с пълното съзнание, че учението продължава, задачите и изпитанията никога не са преставали. И нещо повече се е случило, връзката е заякнала, духът се е калил и сетивността се е изострила до висша степен. Звуците, които идваха до Него, ставаха все по-четливи, а тихия шепот отвътре по-съкровен и по-ласкав. Ученикът в един Свят, и през едно бурно столетие, преживял физическата раздяла с най-скъпото и най-обичаното същество на земята - Учителя си, се опитваше сега да нагоди, да координира вътрешната си сетивност към един друг свят, откъдето обилно нахлуваше светлината и непрестанно прииждаха гласове. Беше го казал, беше предупредил учениците - късно намираш тия предупредителни сигнали, които навремето нито си ги чул, нито видял. Животът тогава пулсираше, пееше, дифилираше като неповторим празник на който поканените можеха само да се веселят и да пеят. Всичко, което носеше белега на помръкнали небеса., на далечна печал се разтопяваше, изчезваше в пламъка на младежката радост и безгрижие. Само Той будуваше и знаеше какво щеше да се случи и през какво сиво утро щяха да бъдат изправени. Нека да разбирахме, нека да бяхме назубрили, ако щеш фактическите знания за онова, което ние наричахме заминаване от този свят. Непрестанно ние се натъквахме на най-великото - безсмъртието - но в един свят като нашия. Дистанцията между мисленето и живота беше чувствително дълга. От мислите до чувствата имаше обширно поле, където човек изживява леко или тежко безутешната си скръб. Всичко казано по този въпрос нека кажем ни звучеше някак си чуждо и далечно. Ала усетил досежно учебната зала и уроците, изпитите и проблемите - школата отвътре останаха непокътнати - затова, когато намираме сигнали като горният, не сме изненадани, не звучат като непозната тайна. Защото, тъкмо тогава, пред нас се изправя мирогледа ни, изправя се цялата наша лична философия по отношение на принципни положения, които в основата си остават непроменени. Бяхме успели да построим живота си и разбирането си по този въпрос на здрави основи. Знаехме и бяхме уверени, че бяхме се приближили до реалното, значимото на живота и света на което можехме да разчитаме при всичките условия. Нямаше за нас друга алтернатива. Бяхме уверени до дълбочините на душата си, че държим в ръцете си самородно злато и чист диамант. Повече не очаквахме и не искахме повече от това, което векът не можеше да ни даде. Бяхме получили най-хубавия дял и жребието ни беше пълно. Сега можехме да слушаме неща, в които бяхме убедени. Защо ги цитирахме? За да разкажем, че сме ги преживели. Много е важно това -когато ние дойдохме, посрещна ни Той. Словото и музиката после дойдоха и другите неща, и нищо не ни липсваше, ала жив беше интересът да видим и да чуем ония, които бяха като нас - как отзвучаваха те и как носеха званието си - ученици. Жадно четяхме по-късно онова, което те предлагаха и светът на новото изкуство и философия бавно се оформяваше. Той не беше сам. Край Него имаше ученици. И Той и те са на същото място и продължават великолепното си и спокойно пътешествие по бурното море. Капитанът е опитен и не ще спре насред морските води. Всичко е както беше - една е само разликата: веселието е заменено със задълбочаване, безгрижието, със сериозна работа. Учението продължава с усилени темпове, а проблемите стават все по-трудни. Не се е променила само светлината и само Любовта със светлината. Той се е надвесил над нас, за да ни свети, а с Любовта си, за да ни топли. Сезонът едва ли може да се нарече ранна пролет, ние казваме - късна зима. Не се оплакваме от студените вихри и дълбоките снеговалежи, които покриват цялата земя. А понякога зениците помръкват и скръбта се вкопчва в сърцето. Ала, когато слушаме бушуващите вълни, които напират до стените на нашия кораб, ние сме спокойни - на борда е здравия и опитен капитан. Не се страхуваме, защото светлината и топлината непреривно се разливат и дълбоко в нас е светло и топло. Учителят е там, където е бил. Дали бихме могли да си кажем: Какво ще стане с нас?... Всеки може да се пита, всеки може да се страхува, но учениците и то по време, когато земята е била удостоена с присъствието на Божия пратеник, който казал: Не бойте се, аз съм с вас”, не ще им е простено да казват: Какво ще стане с нас? Зад тези думи стои само страхът. А ученикът няма нищо общо с него. Ученикът няма от какво да се страхува. Ако го попиташ има ли място за страха, той трябва да отговори: Начело на парахода стои опитен капитан и пътешествието непременно ще бъде благополучно завършено. За страха нямаше място.