Ани

7. МЯРКАТА 2.IX.1969 г. Мярката!... Той я носеше в себе си. Той я притежаваше, донесе я, поднесе я като дар на ония, които разбираха, слушаха, копнееха за нея. Носеше познато и обикновено име, премного похулено, опошлено, опростено. Това не пречеше Той да не я повтаря нескончаемо пъти, за Него думата бе свещена. Наричаше се Любов - сега тя се бе превърнала в ръцете Му на мярка, най-чувствителната везна, с която можеше да се мери всичко, най-вече човека. Великата правда бе изляла соковете си в нея, а Истината този път й бе предала ненарушимия си блясък и сила. Историята е премного дълга и невъзможно е да се разкаже какво направи Той с нея. Преливаща като дълбок извор, шумяща като водите на океан, тя щеше да залее света. Приличаше на запалена факла и светът щеше да бъде запален от всичките си страни. Сега тя се превърна и на мярка. Човекът можеше да си отдъхне и да въздъхне облекчено. Добро е това - нека Любовта да ни съди, нека тя да се превърне на световна везна. Ала в началото и в края на века стоеше Той. Никога не спеше и с будни очи гледаше всичко, навсякъде, всички. Светът лежеше открит до най-големите си глъбини и човешките общества в куп или отделно дефилираха пред Него и не една резка от големия или от малкия живот можеше да избегне от Неговото око. Той виждаше по особен начин, необикновен. Невъзможно бе да се формулира, защото граничеше до неповторимите неща - не правим опит дори да докоснем тази част от живота Му. Знаеше какво става в света, най-вече знаеше какво става вътре в човека - борбите, въжделенията, идеалите, победите и пораженията, големите страдания и неокачествимите набези на лъжата, насилието, неправдата и жестокостта. Стоеше настрана и службата Му беше неоспорима - беше дошъл именно затова и възстановителният процес се извършваше по всичките правила на една нова законност, нова етика, но неразбрана за човека, нова логика. Не се съобразяваше с приетите норми, не изразяваше мисълта си по общоприетите правила. Словесните средства не се подчиняваха на никакви установени традиции. Речта Му бе ясна, точна, отривиста, абсолютно логична - акустична. Един ден щяха да се проучат щателно методите. Беше загуба, че не притежавахме магнетофонни записи. Всичко бе естествено, чисто, кристално просто и разбрано - разбран от всички хора на земята, независимо от национална и расова принадлежност. Водата, хляба, въздуха, светлината влизаха ясни, четливи и необходими в живота на всички живи същества на нашата планета. Това бяха думите, идеите, зад които стоеше Любовта - тая непозната, непроучена още сила, която чакаше човека и чийто чудеса не стихваха. Сега се беше случило нещо на земята - едно важно, епохално събитие, като онова преди две хилядолетия, когато Христос дойде на земята и кратко рече: “Яжте плътта ми и пийте кръвта ми”. Законът бе донесен и любовта като храна влезе в живота на човечеството. Законът, принципите, зад които стояха те. Две хиляди години от тогава в името на тази Любов беше ли възстановено Царството Божие на земята? В името на Любовта, бяха ли възстановени, спазени мира, радостта, щастието на Земята. Бяха ли премахнати пътищата на лъжата, на насилието, на проказата, която разяждаше света. Не е трудно да отговорим на този въпрос - гласът на миналото напира прагове и парите на невинно пролята кръв още се вдигат от земята. Къде човек би могъл да спре погледа си в тая човешка джунгла, откъдето да не среща следите на насилието, което се опитва да държи човечеството в своите железни клещи. Историята е премного тягостна. Любовта бе погазена, изпъдена, изгонена и християнските народи замечтано очакваха реализирането на своя план - второто пришествие, новото спасение и втората жертва. Ала нещата от тоя мащаб не се повтарят. Природата си служи всякога с различни методи. По същия начин Христос не ще дойде - и великите инквизитори нямаха вече власт и сила да изковат нов кръст. Две хиляди години по-късно, на междата на стария и новия век стоеше един Велик Човек, приел като Христа “робския образ" с подчертана тенденция да остане непознат и незнаен, и в ръцете си държеше мярката - Любовта, закона и не само държеше, но и изкусно манипулираше с нея. Затова ли беше успял? Може би - не бе важно това, важното беше, че Той виждаше и още по-важно, че Той действуваше. Две десетилетия по-късно, учениците Му щяха да разберат и видят скритата страна на този живот, дълбоките замисли и мощния замах с който се извършваше обновителния процес в тялото на изнуреното човечество. Нямаше да пощади никого и беше добро, беше израз на любовен акт -хирургическия нож щеше да бъде неумолим. Светът се гърчеше и човечеството преживяваше родилни мъки. Всичко щеше да свърши благополучно, като раждането на добрата и почтената жена, която подарява на света умен и любящ младенец. Наричаше себе си “прокурор, най-страшният прокурор”. Не бе виновен Той. “Бог ще повика всички владици и проповедници при себе си, да дадат отчет. Няма да остане нито един владика или проповедник, от който да не се иска отчет. Тогава аз ще бъда прокурор за всички владици и патриарси от целия свят. Ще бъда прокурор за всички престъпления в света”. Ще ги попитам: “Как смеете в името на Бога, в свещеното име на Любовта да лъжете? Казани преди половин век, думите днес звучат много по-силно и по-внушително отколкото тогава, защото знакът на сбъдновението вече бележи правда. Старите форми непрестанно се разрушават, острието на неправдата и насилието се притъпяват, жилото на лъжата се обезсилва и в света става все по-светло и все по-тясно за безчинствата на миналото. Там е мярката - там един прокурор поставено длъжностно лице, облечено във власт, съдебно се грижи за правилното приложение на законите и търси безпристрастно спазен ли бе основния кодекс, донесен от Христа -Любовта. Здраво държи Той мярката и мери, измерва съдбата - няма да остане нищо не измерено, не премерено, несанкционирано. Любовта с Любов се мери. Няма значение името и лошата слава на това име в юридическите институти. Сега Той беше на този пост и светът щеше да бъде благодарен, че бе Той, както някога, когато Христос пое защитата на света. Как щеше да бъде съден света за големите престъпления, за издевателствата, за насилието, за поруганията над свещените скрижали, бе история, която се пишеше - важно беше, че великият процес бе започнал, важно беше, че там наред с тъмните сили, които целяха да погубят света стоеше Той, стоеше великият прокурор, “Страшният прокурор”, който държеше в ръцете закона на Любовта, с който се целеше да се възстанови правдата. Моментът бе епохален, значим и процесът положително щеше да свърши необикновено добре по всичките правила на мярката. Човечеството можеше само да благодари за големите страдания и бури, с които столетието бе изпълнено. Това бе края на едно столетие, на една епоха, развързването на една “карма”, ликвидация с миналото и началото на една нова зора. Бъдещето щеше да огледа изминалия път, щеше да премине очистителния процес, щеше да посрещне новия ден и може би щеше да си каже: Той наистина беше голям приятел и направи голяма услуга на човечеството, Нека да е констатацията, която ние съвременниците, останали будни до Него. смеем да кажем, че я направихме с чест и с дълбока вяра. Той никога не казваше: "Свършвам", а завършвам. Той никога не доказваше, защото не искаше да доказва. За да научите нещо трябва да прекарате 100 милиона години във всяко Слънце!.. Ако едно доказа, десет неща остави недоказани. "Виждате ли?" Виждаме - казваме днес, виждаме, че неизвестните в управлението на големия хаос на съвременното общество заемат своето място, за да бъдат опровергани големите лъжи по нов начин, по Неговия начин, защото мярката бе дадена и Великият прокурор - великия страж беше на пост и нямаше да позволи да бъде погазена пак Любовта и Правдата.

4. ОГЪНЯТ есе 6.Х.1970 г. Едно огнище познаваме - мое от бащиния дом, събрал в скутите си голямото семейство. Един проблясък там и една жена, която през всяко утро кладеше огъня... Огън - дума ли бе само или нещо друго огромно неуловимо, отразяващо краткия миг, когато лумваше искра, а след това ставаше топло и приятно. Историята бележи откриването на огъня - откраднат миг от легендарния герой, прикован на скала, заради подвига да подари на човека огън. Коя е била първата жена, запалила огнището в своя дом, където чедата й щяха да се радват, растат, живеят. Всеки помни колко привличаше този фокус, когато навън фучеше снежният вятър и живакът ниско падаше - тогава се пораждаше спор кой да бъде по-близко до тоя извор на топлина, чийто край беше конечен и настъпваше кога по-рано, кога по-късно. Човек се нуждаеше от този огън запален от жена, който пламтеше от горивните материали, които носеше мъжът. Думата звучеше някак си хубаво, ала човекът, който мислеше, излиташе далеч от бащинския кът и от запаленото огнище, пътешествуваше с освободената си мисъл и по широките друмища, намираше друга топлина - незнайна ръка палеше този огън, който никога не гаснеше. Някой се беше погрижил да подари на човека огнище 1 извор на топлина и светлина и бе освободил човека от грижата да го пали и гаси. Неизвестни бяха горивните материали и всяка сутрин на изток пламваше зора, която се разширяваше, извисяваше и голямото дневно светило изпълваше цялото небе. Тогава думата наново изплаваше. Огънят не приличаше на оня, който жената палеше. Този огън беше необикновен, защото не само човекът се ползуваше от него, а целия мир - и всичко, което носеше дихание на живот ожидаше този огън. Слънцето криеше неизчерпаема сила, щедро разливаща се еднакво за всички, които населяваха земята. Огънят на Слънцето беше най-забележителното явление на земята, защото от него зависеше живота. Слънцето бе извор на живот. Земята би се разрушила, би изчезнала, ако някога Слънцето се отвърне от нея. Вече не ставаха спорове, както в бащиния дом, където мястото около обикновеното огнище винаги биваше тясно за да побере измръзналите през зимния ден. Спорове при Слънцето - това огромно по размерите си огнище не ставаха. Където и да застане човек можеше да се грее, имаше място за всичко и за всички. Велик момент - когато на земята бе направен този дар. Историята лежи обвита и една свещена тайна сияе - предстоеше да се разкрива, да се разчита, за да се домогне човек до онзи магически ключ, който щеше да го отведе до идеята за Великото. Обикновените можеха да минат със заспали сетива край това явление, то нямаше да буди у тях възвишени емоции и остра нужда да четат езика на символа. Изгревите на Слънцето, както и огромната дейност на светилото не правеше никакво впечатление. Безспир тече част от оная панорама, която не будеше нищо повече от резервоар на блага, чийто ресурси безогледно струваше да се използуват. Човекът не беше дорасъл до онова състояние на тънка чувствителност, чрез което се улавят необикновените неща зад обикновените форми и тези, облечени в чудеса форми не го вълнуват. Човекът живееше някак си бездушно и ледено студено като чужденец в един свят, който вибрираше живо и му предлагаше серия от богати багри, красота и трепет. Затова е животът. Стигаше до еднообразието, до пустотата, до безсмислието, защото липсваше същественото, което не се стигаше и с най-високия стандарт на живот. Човекът живееше крайно обикновен живот, чийто граници варираха между две измерения, лишен от дълбочина, перспектива. А беше сложно устроен човекът и невъзможно беше да се обърне гръб на тая съществуваща глъбина, което не се задоволяваше само с очевидното, невъзможно беше да се хвърли през прозореца онова, което метафизиците наричаха душевност. Тя не се задоволяваше с каква да е черта, рецепти, или полемики, теориите никак, а най-малко с желанията на заинтересованите да сведат всичко до материалистическите сентенции. Всичките опити в това направление отиваха напусто. Една цяла цивилизация можеше да стигне неминуемо до оная анемия, която осакатяваше човека и бавно го разрушаваше. Трагедията започваше от огъня. Обикновеният огън от огнището, който ни даваше слаба идея за топлина, за да се стигне след това до голямата идея на Слънцето, чиято топлина и светлина неудържимо твореше и поддържаше живота. Този огън - тая неизследвана и непозната енергия, чийто калории бяха неизброими. Имаше нещо импозантно, огромно по своите мащаби. През вековете човекът щеше да пее хвалебствени песни и култа на разни чудеса да се превърнат едва ли не на религия. Но нека оставим всичко настрана, нека не спорим и не повтаряме всичко около това дневно светило. Идеята остава недокосната. Всичко е там и символичните знаци светят. Един необикновен свят се разкрива, блести и сияе, докосвайки 31/2 милиарда живи същества и още толкова от други царства, а цялата Вселена с неизброимите галактики и неизброимите живи същества на нея. Беше важен той и човекът тръгнал от бащиния си дом, на път към широкия свят, спре се някъде да огледа безкрайността, за да каже какво значи това, какво се крие зад тия знаци и накрая непременно щеше да зададе последния си въпрос. Зад буен огън. На човека му беше нужна и топлината разливаща се от огнището, въпиеща нужда имаше от огъня на Слънцето, ала имаше нещо по-необходимо, още по-нужно - този път не за тялото, а за душата. Тя имаше нужда от огън. Слънцето тогава кротко щеше да му разкрие живата история на огъня, неговите превъплъщения, неговия живот и безкрайния извървян път щеше да блесне. Не се живее без Слънце! Не се живее без Любовта! Едно Слънце сияеше безспир. Грееха меки, топли, животворящи бяха тия лъчи, приличаха по нещо на ония, които изтичаха от ръцете и очите на майката, на бащата, на приятеля, на добрата жена, ала бяха нещо още повече, защото те бяха като нестихващи потоци на обич, извираща от Великата Реалност на Битието. Идеята за Бога ухаеше като узрял плод и човекът, жаден за топлина, човек трябваше да я опита, да я преживее, за да намери онова за което душата му през всичкото време е копняла. Предстои сега да изучава не вече огъня на обикновеното човешко огнище, не и това на Слънцето, а този на Любовта на Великата Реалност. Човек още не е стъпил до оная област, където всичко функционира в светлината. Човек не е опитал още магическите свойства на тази Любов, която носи за човека здраве, сила, красота, любов, на чийто лъчи човек може да преживее най-големите радости на земята. “Този Божествен огън, казва Учителят, не издава никакъв спор, никакви недоразумения и никакви противоречия между хората.” Великите приятели на човека затова идват на земята, да запалят този огън, да го запазят, за да не се задуши и разруши, а за да живее и развива. Такава беше мисълта на Христа - “За да преживее човек този огън, изисква се чистота”. “Препоръчваме Любовта като животворящ огън. Препоръчваме я като начин на живота, като начин на здравето, на щастието, на богатството, на всички блага”. Учителят Казва Учителят: “От нищо друго и както никога досега не се нуждаеше човек, както от огъня на Любовта”.

2. ХРИСТОС И УЧИТЕЛЯТ есе 9.II.1969 г. Един свят се разкрива, стига до безпределността и перото не дръзва да го докосне, мисълта не може да го обхване и човек е готов да се откаже от това пътешествие. Свят, който е еднакво дълбок и шеметен, стигащ до недостижими височини и дълбок до неизмерими дълбочини. Човек не знае откъде да започне, коя посока да улови, къде първо да спре погледа и на коя мелодия да даде ухо. То е толкова много, разстила се като канава, върху която близо половин век щяха да се нанасят в чудесни съчетания плетеници, които бавно и постепенно щяха да ни разкриват мелодията на два акорда, които се сливаха, допълваха, за да родят хармонията на една дълбока по идейност и строга принципност. Христос и Учителят - би могло да се говори на висок глас и на всеослушание - да стигне до всяко човешко сърце, което тупти под Слънцето, би могло да се каже съвсем тихо и шепот да докосне само ония, които биха преживели най-голямата красота, която века можеше да роди. Две хиляди години се проповядва учението на Христа. Голямата канализация направена от хора, вляха идеите Му - собственоръчно бе направено и ония, които се смятаха за призвани не устояха да не влеят нещо и от себе си. Идеите се надигаха, принципите се изкривиха в най-съществената си част - приложението. Станаха неузнаваеми и Христос не би ги познал. В Негово име до ден днешен се вършат предателства, а пищната форма и ритуалите промениха чистия образ на учението от което лъхаше простота, чистота и скромност. Миналото релефно се очертава и историята на християнството е достойна за всички. Заповедите са бивали погазени и на любовта, която бе и същността на учението безцеремонно й бе казано: Ти ще почакаш, имаме важна работа сега. Имаха, разбира се, че имаха, тя бе същата, като на ония книжници, които отбиха навремето течението и отложиха реформата. Любовта винаги можеше да чака, късият живот на човек не искаше катаклизми и бунтове. Искаше спокойствие и сигурност гарнирани от мъртво статукво. За Христа през тези две хиляди години много се писа и още повече се говори. Библиотеките пращят от писания, елегии, истории, коментари. Върху една малка наглед книга, написана от четирима и още толкова автори на посланията бе писано толкова много. Тя беше и е като рудник от който и днес още може да се изкопае много самороден метал. Нека ни е жива тая книга, която никога няма да престане да ни разкрива скъпоценностите си. Много още има да обогатява човешкия дух. И ето, че през нашето столетие книгата излиза на светло, зае лично място. Вече не я търсят старите хора, не я прелистват съсухрени пръсти - към нея се насочи младостта на един век и я затърсиха. Купуваха я, четяха я, разлистваха, работеха върху нея. Евангелието не бе вече стара и прашлясала книга - не, тя стана жива и настолна за едно поколение, което устремено се втурна към светлината на века, към извора, който бълбукаше от обилна и кристална вада. Великите Учители се раждат на земята за да свалят Божествените идеи - Словото. Идеите, които учат човека на великото изкуство да живее не идваха от земята, не се раждаха от нищото нито обикновените хора ги доставяха по някакъв начин. Словото се носеше - велики духове го подаряваха на човека, за да го обогатят духовно, за да го издигнат до истинското призвание. Старият и Новият завет бяха книги, които никога нямаше да загубят жизнеспособността, като извори, те винаги щяха да поят отрудените души и щяха да подарят на човека светлината, вярата, надеждата. Защото те съдържаха нещо, което никъде другаде не можеше да се намери. Както нищо не можеше да замени хляба и - никое питие - водата, така също и Словото си оставаше универсално по съдържание и предназначение. Дали ние се връщаме назад през годините, или те се връщат към нас, за да оживят една картина, която ще остане като символ на нещо, което трудно човек може да назове. Езикът не може да ни поднесе необходимите думи - виждаш как на фона на твоя век се срещат Те, преодолели времето и пространството, в един свят реален и нереален, свят на идеите, като едно цяло сега, за да се открие пред смаяните очи следващата част на сказанието, по-живо и по-релефно, придобило вече ново отражение и нова идейност, осъвременено и акустично, за да стигне до глъбините на покорената душа, която не иска да се откаже от свежите струи на Словото. Понятни ти стават думите: “Аз бях преди Авраам и Исак”. “Ще видите пророк като Мене; Него слушайте” Второзаконие, 18:15. Една йерархия от посветени, които се разбират по между си, тачат се и чиято приемственост е магическа последица на развитието. “Ако бихте познали Мойсей, бихте познали и Мене" - щеше да каже по-късно Христос. Великите учители, необикновените хора са недостижими върхове. Те се разбират и връзката им е неделима. Изпълнението на една воля и реализирането на един план представляват за Тях съществена част на живота Им. Те и за друго не мислят и не живеят. Христос и Учителят Годините се връщат и картината се задълбочава. Един шпалир от ученици, който мигом се образува - всички са вече на крака и Той минава. В едната ръка държи Библия. Години много, много утра наред, в продължение на един живот. Голямата книга е разтворена пред Него и един стих се отделя от прочетената глава. Най-често тя е от Новия завет - прелистваш книгата и там четеш имената на четиримата евангелисти, малко повече от другите се среща името на Йоан. Затваряш книгата и се пренасяш в оня час от неделната утрин. Този час е определен, остана непроменен - 10 часа. Беседата, неделната беседа се предшествува от прочитането на определена глава - построява се върху определен стих. Онова, което се открива сега, когато се опитваме да уловим тоновете на едно необикновено отношение е премного дълбоко, за да може да се обхване, и премного широко - границите се губят и доста е да кажеш, че върху отделни малки, кратки наглед примери. Той е създал класически сказания, които ще говорят на човека през вечността. Така стигаха до нашето съзнание, внимание беседите: “Ето човекът, “Талантите", “Фарисей и митар”, “Многоцветният бисер”, “Рождението", “Каквото вържете на земята”, "Царството Божие”, “Великият закон”, Тридесет и осма година, “Да бъде жив” и т.н. до последната неделна беседа, на която стои стих от Евангелието като мото. Един ден тяхното число ще бъде уточнено. И както водите на океана не могат да се изгребат, така не може да се прегради онова, което е казано, притчите и тълкуванията върху евангелските сказания. Всичко това подразбира отношения - не само към миговете, не и към живота Му, а към всичко, което може да се смята Негово дело. Христос, чрез Словото на Учителя, получи ново съдържание. Всичко, което Учителят каза за Христа не е било казано от никой до Него. Той разкрива нови страни както в идеите, така и в Него. Христа за Учителя не е историческа личност, нито космическа, нито дори мистична. “Христос сам по себе си е неделим и вечно жив”. Нататък в много беседи и лекции Учителят дава нов духовен облик на Христа като изявление на Бога, изявление на Любовта в света. "Най-пълен израз на Любовта е дал Христос. Той си остава най-съвършеният израз на Любовта”. Връщаме се тогава, прелистваме книгите. Всяка беседа, страница от голямото Слово, всяка страница - откровение, което те отнася до единия и вечния извор, до Христа. Любовта, която не познаваш те среща на всеки ред - за нищо не се говори толкова много, както за любовта и никоя друга мярка не съществува за Учителя, освен Христос - “Човекът на изобилната сила, човекът на изобилната вяра, човекът на изобилната Любов” - както Го нарича Той - “Човекът с велико предназначение. Човекът преминал през най-големите страдания. Човекът, който на земята може да се вземе като образец на търпение, на смелост, на себеотрицание, на смирение и кротост”. Научаваш все по-нови и по-нови неща и всичко звучи кристално чисто и правдиво. Имаш чувството, че когато четеш казаното за Него те огряват лъчите на едно Слънце, което не виждаш, но което е там, свети и топли. Отношенията и връзките са изградили здрав мост, където те се срещат, за да продължат в пълен унисон започнатата работа. По някакъв магичен начин завесата се е вдигнала и едно небе осеяно с милиони Слънца и звезди те гледа, за да ти подари един богат час, когато слушаш и откриваш нови страни, нови глъбини, нечути и непознати истини за най-великия човек роден на Земята. Дръзна перото ни, дръзнахме и ние, за да се приближим до ония, които ще дойдат след нас и с братска обич и топлота да им покажем един величествен фрагмент от един живот, дело и отношения, които събудиха у нас най-възвишени чувства и най-дълбоката радост възможни на земята. Както венец и арка блести този съюз, който лично на нас винаги ще ни говори със съкровения език на Любовта и винаги ще ни носи в най-чистите сфери. Две думи ще стигнат до нас - две имена - Христос и Учителят. И светлината вече ще е изпълнила нашите сърца и умове, нашият дом. Един блестящ синтез долетял от света на необозримото и идеята за единството и за духовното братство вече дефилира пред нас. “Аз бях преди Авраам и Исак”. Великото проявление на Бога, когато Бог слиза на земята. Присъствувахме ли на това тържество? Нека си кажем, Представите ни за него лежат чисти и недокоснати. Блести - за него може да се мисли, да се пее, да се поетизира - поетите и музикантите са като деца, на които всичко се прощава. Нека бъдем поети и нека изразим Великото както намерим за добре. Той говори и много говори за Христа и това, което каза за пръв път е чуто на земята. Казаното представлява букет от най-благоуханни цветя, събрани в една глава. Те ще останат да сияят като сноп лъчи, ще блестят като чист диамант. Книгата “Учителят говори” се обогати стократно от тази глава, от която си позволихме да вземем само две зрънца. И още нещо, с което ще приключим. Едно отбрано издание, което се дава само на учениците - “Завета на цветните лъчи” - свещена като всички книги от този род, тя е като онзи знак, като онзи акорд, който оформява и уточнява отношението на Учителя. Тук на земята - Христа. Избрани стихове от Стария и Новия завет. Връзката е подчертана. “Христос е неделим” - “Неделима е Любовта”. Неделимо е Великото. Великото на голямата река. Великото ги изпраща да поят земята, за да възраснат посетите семена. “Виделината на света е Христос” - каза Йоан. С този стих щеше да започне тази книга.

1. ПРЪВ И ПОСЛЕДЕН (за майстора) 28.VIII.1973 г. Нееднократно въпросът щеше да бъде поставен не само от ония, които стояха близо до Него, слушаха Го, гледаха Го и имаха нужда да знаят кой е Той. На всички Той отговори. Отговорите бяха различни, споени здраво като звена на една верига, като тонове на една песен звучаща хармонично. Беше единен и цялостен, и всичко изразяваше завършена, поразяваща новоизградена личност. Трудно може да се изрази с обикновения човешки език онова движение, неуловимо и почти неразбрано за обикновените хора, които се силеха да Го представят с обикновените средства, колкото и съвършени технически да са те. Единственото място на което можеше да се намери, да се види и съзерцава, това беше само по време на оня жив поток на Неговото Слово, което покоряваше не само вниманието, а цялата духовна същност на човека, здраво запазила слуховата връзка, тоя мост през който идеите преминаваха спокойно и тържествено, на места бурно като води на пролет, които прииждат от- снеговете. Беше навсякъде и докосваше по неповторим начин цялата сетивност на човека, ала всичката притегателна сила, целия извор бихме казали на магнетизма, който излъчваше, се изливаше неудържимо и щедро когато говореше, когато развиваше своята тема, когато разнищваше своята философия, своето Учение. Речта покоряваше, Словото искреше от мъдрост, увличаше, задоволяваше, изпълваше празнините и най-важното докосваше целия човек със своята акустичност, отличителното й качество. И ето, че тъкмо през тези утринни часове, когато атмосферата край Него се насищаше на светлина, всред оная жива тишина, когато всеки миг и идея жадно се поглъщат, рязко се очертават, като проблясък на светкавица, оня интервал, който недвусмислено спираше дъха на учениците - защото Той говореше за себе си. Бяха мигове, бяха едва уловими капки, зрънца, за които бяхме благодарни, защото те бяха части от една картина, един образ очертаващ се релефно, един свят неуловим и далечен, премного светъл и чист като оазис. Кой съм аз?!... Случаят е импозантен и звучи в някакъв широк стигащ до безкрая диапазон. Веднъж беше казал: “Аз съм в думите, които говоря” - ясно и точно, определено и внушително силно - по време, когато светът бе преизпълнен с думи, през време, когато връзката между думи и дела почти беше изчезнала, за да звучи всичко казано и речено като празни фанфари всред шизофренията на двадесетия век, която обрисуваше образа на ръководещите фактори, и тъкмо тогава да кажеш: “Аз съм в думите си”, беше наистина рядко събитие. Една истина блесваше с непомрачен блясък и сила, и нямаше да се намери друга сила, която да отрече и опровергае това. Думите и живота се покриваха изумително точно и пълно - беше рядко явление, което фосфорираше по време на най-голямата игра на думи и на най-голямата въжеиграческа ситуация на нашия век. “Аз съм в думите” - вървиш нататък, защото в случая не това е темата ни, защото нататък откриваш нещо, което не тогава, а тъкмо сега, тъкмо сега нека подчертаем това и вече се спираме задъхани от вълнение. Идва час, когато думите падат натежали и узрели като плодове, или блестят наситено като електрически лампи, чийто бутон тъкмо сега някой е завъртял. Казваш: Времето дойде за всяка идея, за всяка Истина. Във времето се криеше удара, който ти поднасяше аромата, красотата и силата на дадена Истина. Опитваш се да уловиш не само нея, а и образа, който Той ни поднася. Нека бъде поднесен на всички, ние сме длъжни да го поднесем, длъжни сме като ученици и да дадем коментара, тия живи щрихи, които не тогава, а днес релефно очертават цялата обстановка като фон на образа. Казваме: Истината е там, реалността настойчиво реди своите тонове от които ние, които държим перо само ги събираме, сглобяваме ги, за да ги поднесем оживени от нашето виждане. Историята един ден ще ни благодари и националния гении ще бъде намерен, уловен и оценен. С огромен риск ние се съгласяваме да трасираме един много труден път, по който поколенията ще тръгнат, за да стигнат там, където ние сме били, съзерцаващи най-великото явление на нашия век и проникнали (твърде важно за случая) в ония светещи къси като светкавица интервали. В оня забележителен том от Утринни слова “Ликвидация на века", на който щяхме да се връщаме не само веднъж, слушани някога през неделните ранни утра - на страница 9 намираме следния пасаж: “Кой съм аз? Казвам: На небето съм бил един от първостепенните светии. Изпратен съм на Земята, за да се изпита светейството ми. Понеже зная, че съм на изпит внимавам да не направя някаква грешка... Слязох от небето като голям светия, и оставих мястото си празно. Който от вас иска, може да го заеме. Като напусна един ден Земята моето място тук ще стане свободно. Който иска това място може да го заеме. Дали съм на Земята или на небето мене ми е еднакво приятно. На небето съм голям светия, заемам първо място, на Земята заемам последно. По-последен на Земята от мене няма. Едновременно заемам първо и последно място - на небето светия, на Земята - последен слуга." Нека спрем дотук. Казано е всичко. Опитваме се да догоним мисълта. Невъзможно, нямаме желание да следим реда на размишлението - всичко е важно, обвеяно от духа на времето, обгорено от огъня на изпитанията. Страданията напират на прага - нещо безчинствува и те притиска от вси страни, отгоре и отдолу, отпред и отзад - отвсякъде - непрестанно и не правиш нищо да се пребориш. Безсмислено е и абсолютно невъзможно - то е като ураган, т.н природно бедствие, срещу което стоиш без да си помръднеш пръста, чакаш само да стихне, да премине, за да си отдъхнеш и погледнеш на изток дали се зазорява. А думите кънтят - “Мястото мие свободно там, когато аз съм тук. Когато един ден аз напусна Земята, който иска може да го заеме - там светия, тук последен слуга.” Странно!... Нека не кажем нищо за това. Реалността отвсякъде ни притиска. Знаем размерите Му, познаваме силата, възможностите, величието Му. Да си едновременно голямо и малко, пръв и последен, господар и слуга, цар и поданик. Казано е в Негов стил и ние усещаме зад думите величието, подвига на голямата жертва. Това е друга тема. В случая остава факта, обикновения факт наблюдаван оттук, от нашата стара Земя, на която сме жители, че наблюдаваме най-величествената панорама на саможертва, двадесетия век, времето когато Той работи. Избра си го, тъкмо тоя век. Спокойно спря, за да каже не само, че е последен слуга, но за да свърши оная работа, огромна и не подозираща, скрита като в приказките в един лешник, която, за да бъде тя добре свършена, за да бъде добре изградена оная монументална сграда, която трябваше да устои на най-големите издевателства на века и се пребори с най-отявления враг на човечеството, лъжата - вековна змия, която опасваше света и чиято глава най-после трябваше да бъде смазана. Последният слуга направи това, направи го безшумно, незнайно, ала изкусно - “Една услуга ще направя." Направи я, да се каже на обикновен език, с голи ръце. За Него беше важно “Как постъпвам, какво зная и в какво вярвам." И постъпваше като слуга - работи, работи както може един светия от Неговия ранг, един Учител, един пратеник. Но и това не е същността на нашата тема. Нека не се отклоняваме. "Мястото ми е празно горе, когато съм тук, и тук когато ще бъда горе”. Тук на Земята - ето кое вълнува и привлича нашата мисъл, това място тук на Земята - когато един ден “аз няма да съм тук. Който иска може да го заеме." С пираш се обзет от вълнението, което те обхваща когато заставаш мислено пред оня бял саркофаг, където беше положено Неговото тяло в големия салон през 1944 год., през месец декември 27. След това, близо тридесет години оттогава, заставаш на същото място - тоя легендарен кът на нашата земя наречен “Изгрев”. Тая малка площ - гола и самотна някога, обърната с лице към Витоша като голяма паница, събираща като леща, превърнат от Него и от учениците в малък рай с цветни градини, хладни и цветни, с малки къщички с градинки, с всичката скромност излята тук, с всичката тишина в чийто прегръдки почиваше Изгрева. Изграденият Изгрев. Един миг от миналото и от настоящето. Изгрев вече не съществува и в това, и в това несъществуване на Изгрев се включва идеята когато “мястото ми тук остане празно”. Какъв свят!... Какъв век!... На голямата и на големия....... Мястото, мястото!... Да се догони онова на небето - фантастично, невъзможно, ала това тук на земята през тоя 20 век съвсем възможно, съвсем лесно, съвсем. Никаква трудност - само с едно махване на ръка. И с написване на една заповед, закон на парче хартия. Събитието, прозвучало като кощунство, днес стана по всичките правила. Стана методично, облечено в “законност”. Явно, свободно, с декрет. Празното място, мястото на “последния слуга” - то се оказа крайно привлекателно. За едни като царски одър. За други, да вече имаше едни, имаше и други. В желанието да се заеме това място едните се насочиха на една страна - те всячески ще намерят скришните съкровища. Другите се насочиха към идейния образ - и се разкъсаха от жажда да Му подражават, да застанат на онова поприще и да вършат онова, което Той вършеше, да учат другите. Едно явление феноменално по своя мащаб. Мястото се оказа намагнетително, и към него се втурна една разнородна маса, движена от разнородни интереси. Приличаше на пиячка, да. Един стол и една катедра, лишени от външен блясък, станаха ябълка на раздора. Мястото на “последния слуга” се оказа нещо великолепно, богато, несъизмеримо с всички съкровища на земята - защото бе Негово. Борбата почти е на приключване. Всичко, което правеше Изгрева малък рай е унищожено. Багерите на цивилизацията минаха, бетонът се настани като истукан, грубо се стовари върху крехките плещи на Изгрева, от който днес вече нищо не остана, освен някое парче тухла или дръжка на врата, брава, която някой да е скътал като музейна вещ. Може да се каже, че се зае - брутално със сила, с насилие и власт. Другите, които не държаха на земни съкровища се опитаха да заемат другото място идейното. Странно - те са стояли настрана и може би са дебнели, чакали - не знаем. Да, те искаха да направят нещо, нещо от рода на Неговия замах и те да се наредят някак си, и те да станат ръководещи учители, макар и в по-друг мащаб. Тогава се явиха борбите, дрязгите, приказките и многото думи - и всичките зазвучаха като празни фанфари, нямащи нищо общо с учението. Светът се преобразяваше, и думите, които беше казал се сбъдваха. В дълбочините океанските води бяха съвършено спокойни. Мястото Му тук остана празно, мястото Му там - заето. Силата Му, обаче, остана, защото оная работа, наглед малка като лешник, бе завършена до съвършенство. И нека кажем в заключение - до един имаме тая задача, да свършим една работа, толкова малка наглед, ала отнасяща се само до нашата дълбока същност като ученици. Само това - нямаме нищо общо със света. Външните форми нямаха никакво значение - ученикът не може да бъде по-голям от Учителя си. Той - Учителят реди света на всички, направлява развитието на всички живи същества, в ръцете си държи целия свят, а ученика реди своя свят направлява своя кораб и задачата му е да учи себе си, а не другите. Мястото и на земята, и на небето си остават неприкосновени. Не съществува сила, която може да присвои и ограби съкровището, което ни остави слугата. Мястото на първия и последния. Защото това е мястото на един, светия в небето наречен, слуга на земята и то последен - дошъл да изпълни едно велико поръчение.

Сканирани документи:* 1. Изгрева: есета (София, V. 1977 г.) (с. 1) 2. Въведение (с. 1) 3. От “Опълченска” 66 до Изгрева (с. 1, 2) 4. Поляната (с. 1,4) 5. Къщата с верандата (с. 1) 6. Новата година - 1977 (с. 1, 2) _________________________________________________ *Забележка на съставителя: Всички задрасквания са на Лалка Кръстева. Въвежда се всичко, което е написано от Буча Бехар (има се предвид за сканираните документи).

23. ШОСЕТО поема Познавам този път бял и чист, извил се там нагорен в един свят несъизмерим. Път...Изграден от майстор - път здрав и прав Дали го виждам вплетен в света на моите видения, или стигам до него с крилете на моята фантазия, или блян е лелеян в моята глъбина?... Сън ли е това, открояващ се там, мои приятели, от младостта? Не зная. Ала сънят изчезна, видението се стопи живея аз в една реалност точна и категорична. Не сънувам и не бленувам, не мечтая като поет, не съчинявам като писател, че това бе път здрав и прав, без прах и без кал. Сега аз виждам, виждам, нататък едно шосе - започваше нейде где секваше трамвая, де свършваше асфалта. Земята там бавно повдигаше своя стан нагоре, извиваше своя линия права и проточена между млади борчета и стройни брези. Шосето, шосето неравно без канавки и километражен знак, шосето младо и невръстно, шосето бе чисто, бе още тихо бе още безлюдно. По него мудно се движеха коли, карани от волове и коне, стопаните крачеха след тях - гонеха града или селото и всичко лежеше сънно като селско пладне. Познавам оня път, оня път и това шосе, недокоснато от багера, необковано от асфалта, без канавки и плочи, без знаци и телеграфни стълбове изляти от желязо. Шосето, нагорното шосе... Шосето, което стигаше до Изгрева, шосето, което ласкаво ни посрещаше и мигом те грабваше, отнасяше те нейде далече, далече и нагоре... И нестихващо то ти разказваше, задъхано и задушевно и обещаваше нещо - пееше тихо - шосето живо, шосето красиво, дъхащо на смола - отморяващо. И вече си в своя дом - родина свидна, чийто език звучеше на вълни, богати и топли и вече не вървиш по нанагорнището, не. А летиш с притаен дъх през ония ранни, утринни часове, когато пейзажите се менят, когато годишните сезони се редят - и сменят багрите, температурите, хубостта си... Шосето - помним го ту спокойно и тихо, ту светнало, залято от слънце, ту обвито в белоснежна покривка, ту залято от лунна светлина. Шосето с песните на славея, с искрящото злато на изгрева, със заревото на залеза... Незабравимо - шосето, което водеше до сърцето на Изгрева. Изгрева - оная жар и наковалня - дето се ковеше новото, дето се ваеше новия човек - поема безначална и безкрай - епопеята на нашето бурно столетие... Мълчи сега!... Мълчи!... Време ли е да се разказва или пее?... Ала шосето е там и вече не е без знаци, без канавки и стълбове, не е вече чисто в девическата си младост. По шосето е минал багера, цивилизацията е стоварила своя пестник, тука вече излят е бетона, по него лети транспорта, по него се пътува с такси. Шосето лежи вградено в прегръдката каменна - шосето стана символ на култура - шосето има всичко, няма я само романтиката - Няма оня дъх на онова време, нито славейовата песен няма вече онова сърце, сърце живо и туптящо в младата гръд на Изгрева - Изгрева вече го няма, шосето осиротя, ограбено от много неща. Шосето стана мъртва буква - знак на преуспяваща конница, която още препуска. Не зная вече обичаш ли го, или не - шосето като отживяла ценност. Имаш ли вина, наше любимо шосе, имаш ли?... Нямаш, скъпо наше шосе - изпълнено с виденията на нашата младост, нямаш, че ти бе път чист и свят към оная красота, към онова сърце, което пулсираше, към едно сърце, което пееше - ликуваше в центъра на Изгрева. Изгрева изчезна - разрушиха го, бе стъпкан - опитаха се да го ограбят, простряха ръце към скритите съкровища... Но как се крадят нетленни съкровища, как се ограбват крилати идеи, как са присвояват духовни ценности?... Как?... През оная нощ на стража бяха те - пазителите святи на Великото - Нетленното. Дойдоха те и вдигнаха всичко, всичко, което правеше Изгрева: красив, лъчезарен, чист - оазис свеж всред една пустиня. Пазителите святи изтеглиха съдържанието. И Изгрева - сърце огромно, сърце - океан престана сякаш да тупти. Цивилизацията тук пристъпи стръвно, и с тежкия пестник стовари своя чук. Великолепната скулптура бе обезобразена. Изгрева изчезна. Перлата бе поразена. Шосето, нашето шосе стоеше праз тази нощ нямо и вцепенено - жив свидетел на човешкото безумие, на човешката глупост. Една завеса падна и първото действие отшумя. Скъпо наше шосе, от дните на младостта ни, ти свидетел на нашите копнения, ти извисил се гордо до славата да бъдеш стрелка към святото възвишение - ти помръкна. Така се случва на земята, не от днес Да, винаги така е била, всяка епоха - своите екзекутори - те много си приличат - една брутална схватка, един удар на власт и разрухата е налице. Но ще успеят ли и тоя път?... Ще могат ли да ограбят слънцето? Ще могат ли да помрачат блясъка на Изгрева? Ще могат ли да сграбят простора? Или да се преборят с океана?... Слънцето пак блести по това шосе, и оня път, оня път недокоснат сияе - защото не се краде светлината, нито красотата, нито богатствата нетленни, нито дори земните срещу които не си дал труд. Слънцето потайно се усмихва на човешката алчност и дрязга, на човешките домогвания и власт да станат стопани на цялата земя, на цялото небе и да се разпореждат като пълновластни господари. Наше скъпо шосе, благодаря за всеки миг, изживян по тебе - шосето неразделна част на голямата епопея на нашето време шосето - път по който е вървяла оная първа младост на нашия век. Изгрева!... В оня далечен свят!... Изгрева, където блести оня път, път по който вървяхме ние; път здрав и чист - неуязвим за набезите на: невежеството, на насилието, на тъмнината. Шосе и път, ти живееш, ти съществуваш, ти продължаваш да светиш. По тебе много стрелки, безброй сигнали, и песента на славея пак се носи и романтиката чертае новата зора... По този път ще тръгнат други, други, които следват оставените стъпки - сигналите, други белязани със знака на новото, други ожидали Изгрева, закопняли за оная жар и наковалня - където се извайва новия човек. Нека бъдат те от следващия век - двадесет и първи - Изгрева ги чака. А ние, ние отдавна сплетохме арка от свежи и уханни цветя.

22. АЛЕЯТА поема Тогава - през оная година, една от ония - слънчеви, светящи - близо половин век оттогава... Тази лятна нощ, това връщане от клас, през този вечерен час - притихнал бе града и скъдана светлината бе - София тогава!... Една школа - Един Учител - група ученици след лекция връщат се на Изгрева. Тръгнали са пеш, тръгнали сме след Него и вървим по улици - слабо осветлени - навлизаме в голямата градина. Посрещна ни ароматния въздух, нощната свежест ни гали и дъха на цъфнали липи... Романтиката ни понесе, носени сме на криле, летяхме ние към една съкровена мечта. Учениците следваха Учителя си - равномерна и твърда стъпка и бе щастие да вървиш все така през тази нощ, безгрижни в младостта, покъртени от чудото, разгънало се пред нас в безброй светлини. Един извор бълбукаше, ненаситно пиехме от нектара на мъдростта. Връщане от клас; по безлюдни, тихи улици - от Оборище до Опълченска от Оборище до Изгрева Изгрева - поляната - ухаеха тревите - гушеха се борчетата там. Изгрева незастроен, Изгрева чист - една безбрежност тиха като море с нежния шепот на меката нощ... Тая нощ - безлунна, звездна - стволите, цветята и главната алея - останала след нас... Пред тебе е нощта, неравните пътеки нагоре... Коя ли води до Изгрева?... Не знаеш - ала вървиш сигурно, един младеж взел преднина е големи крачки тръгна начело и проправя уверено пътя към Изгрева. И алеята, виждаш я, виждаш я до днес и големите стъпки - твърдите стъпки - уверени и леки и Той с нас... Тръгнали сме към Изгрева от Оборище след клас, прибираме се на Изгрева. Чакат ни - незастроени къщички, палатки направени просто, една обширна поляна, електричество няма още, нито вода, а ти се струва, че си в рай - един свят вълшебен, приказен. Дали, защото си млад, дали, защото след Него вървиш, дали, защото си бил на школа и си слушал, слушал.... Дали, дали - днес може да се отговори на хиляди “дали” и “защо”... Защото си на Изгрева, където е Той и ти знаеш това, виждаш, усещаш го - живата реалност те докосва вълнува, отнася те... Великото се бе сбъднало - епохата, времето- нашето всекидневие бавно и внушително се позлатяваше. и всичко шумеше и пееше, тържествуваше - трептеше въздуха - светлината като пеещи водопади изливаше се на вълни. Щедро бе всичко, а ние, ние се носехме като лодка смело, уверено, безгрижно по житейското море. Имахме всичко, бяхме богати пред нас един океан - преливащ от бисери. Тогава тая и много школни вечери - Оборище Опълченска - Оборище с първия ни салон - Изгрева и тази алея, неравна, нагорна, извиваща се днес край обсерваторията... Тя пее и разказва за нещо неповторимо - вдълбано като гранит в историята българска - история световна. Алеята, алеята, запазила частичка от звездната хубост на нощите, от устрема на ученика, от младежката жар, от голямата радост посетила Земята през нашето време и най-вече, най-вече от присъствието на Големия Приятел - повел нашата младост към Изгрева - към Изгрева - оня Изгрев недосегаем - недостижим, недокоснат в света на вечните ценности.

21. НОВАТА ГОДИНА - 1977 Колко малки, дребни неща понякога могат да накарат човека да предприеме някакво далечно или близко пътешествие в света на миналото и настоящето с желание да надзърне в бъдещето. Колко склонни са тия, които държат перо да се взират надълбоко, да оглеждат себе си и другите и да правят опити с хрумванията си. Тази нощ!... Какъв повод? Новогодишна нощ, чийто блясък усещаш отдавна е помръкнал за някои. Защо, коя е причината? Знам ли, човек не може да каже, ето тази, или онази. Стоиш в това навечерие и си мислиш как да прекараш тази нощ - да дочакаш ли, или не дванадесетия час и да вдигнеш наздравица като милиони хора, които не могат да си представят този полунощен час без чаша алкохол. Нека я вдигнат, нека си пожелаят - честита Нова година!... Може би са вече, ако не съвсем пияни, то наполовина, защото до този час е имало трапеза малко или много пищна. Нека я ознаменуват с нея, нека не липсва нищо от урожая и обилието на нашата тлъста земя. Никой вече не пести и яденето поглъща най-голямата част от месечния бюджет. Нищо вече не нарушава традицията. Гледаш всичко и нямаш абсолютно никакво желание да порицаеш някого за начина, за обичаите, за привичките и традициите останали и унаследени от деди и прадеди, твърди, закоравели, вкопчили се упорито във всекидневието на обикновените хора, решили да ги спазят на годишните празници. Всичко това ти е безразлично, не те докосва, не те блазни и не ти прави никакво впечатление. Тази сутрин в 4 часа въздухът беше резлив и гъстата мъгла нахлу през прозореца. Целият булевард светеше от неоновите светлини, ще говорят вероятно до пладне-днес е Нова година. А снощи беше Новогодишна нощ. През Цялата нощ трамваите сновяха, продължават и сега, чуваш ги и на канавката гледаш гъста върволица от хора, чакат своя трамвай. Една секунда само си изненадан, къде толкова рано са тръгнали тези хора и мигом вече знаеш – били са някъде, посрещали са Новата година и сега се прибират да спят. Картината е ясна. До четири часа са празнували. Нека си празнуват. Толкова е сив живота. На мене, какво ми е?... Нищо, абсолютно нищо. Нито ми е мъчно затова, че ето стоя си тук и понеже никога самотата не ти е на гости, мислиш си, как да прекараш тази нощ. Чаят вече е изпит - ореховките бяха добри. И решаваш до десет часа да се занимаеш с книгите, а после сън, хубав сън и в 4 часа на крак. Струва си да посрещнеш така Новата година. Утринният час блести и дружески ти кима с ръка и вече ти става весело, също като пред Нова година. Клепките се спущат за сън и след десет часа пристъпваш към спалното ложе. Но ето, ненадейно, малкото, дребното неизвестно откъде като птиченце заподскочило пред тебе зачурулика нещо неразбрано и ти се вслушваш и искаш да го уловиш и попиташ какво точно мълви, какво точно иска да ти каже в този час. Много е важно това, като поличба. Мое птиченце, мой свиден блян, моя красота, какво?... Шепота тутакси се превръща на задушевен призив, една топла дума долита, познаваш вече стила и бавно сричаш: Какво ще си пожелаеш за Новата година? Кажи!... Отривисто фразата прозвуча и аз я чух. Какво искам аз, какво да си пожелая на връх тази година, в тоя нощен час, какво?... Трепнах. Това за Новата 1977 година ли се отнася? Да. Тогава седнах и литнах. Вдълбочих в ония стари записи. Страниците прошумяха - миналото... Не, не, не го докосвай, ще прилича на старческа работа, не е интересно. Каквото е било, било, не повтаряй като рефрен - колко весело бе някога, колко хубаво, колко мило, колко, колко, колко... Станах изведнъж като опъната тетива. Циферблата показваше единадесет. Още един час и Нова година. И по някакъв изостанал, атавистически, дивашки начин може да се каже тя се оповестява с оръдейни изстрели. Цялата къща ще се разтресе и ужасния вой ще ти напомни нещо зловещо. Изтръпваш. Но и това е част от оня остарял арсенал на обичаи и ритуали, които вековете покриха с ръжда и понеже нищо ново не ги сменя, стоят си покорно и изпълняват службата си. Вече си в леглото и продължаваш да мислиш за главното - за какво да си пожелае човек за Новата година. И изведнъж затрещяват оръдията -топовете. Никога не съм ги виждала, да даде Бог никога да не ги видя. Момчета от войсковата част, танкисти ли ги наричат или бомбардири, добре са се погрижили, добре са заредили железните чудовища и детонацията вече тича по нервите. Напомня ти всичко това нещо тягостно и тъжно дори и страшно и ни една струйка радост. Би трябвало, умуваш - на тоя час да пеят хорали, да бият камбани, да засвирят музики, да бият тъпани. Затваряш очи и заспиваш след последния залп. Новата година стъпи на нашия паралел. Добре дошла, да е честита на всички! В 4 ч. си на крак. Хубав сън, укрепителен, достатъчен. Готов си за всичко, което денят чака от тебе. Отваряш прозореца и каниш въздуха в тоя утринен час. Първия досег на това утро на 1977 година. Гледаш насреща, трамваят пристигна и прибра новогодишните си клиенти. Булевардът опустя. Не е интересно. Нека си тече живота обикновен или необикновен, беден или богат, разнообразен или еднообразен, бавно или бързо, умно или глупаво, кой както му се иска, кой както го мисли, както му е добре. Готвиш чая и си позволяваш нещо, нали и аз съм обикновен човек, при това нощес ме попитаха, какво да си пожелая, какво искам. Какво ли?... Сега ще кажа този път ще го кажа на всички, да го чуят всички. И вече съм дръзка, вече не се страхувам и нека съм плашлива, развълнувана съм, и нека добавя и гневна, и този път ще кажа, какво си искам. Една година на пролетния празник една наша приятелка Иринка се казва, поканила през тази празнична вечер гости, свои близки, обични хора от Изгрева -братя и сестри. Били към двадесет души. В къщата те вечеряли и Иринка, която беше пианистка, седнала пред пияното засвирила празничните песни и всички се разпели - пели много и хубаво. Прибрали се рано, нали имали и те обичай да стават рано. На другия ден Иринка получила служебна бележка от органите на сигурността. Там я разпитвали какво са правили, защо се събирали, искали ли са разрешение, порицали я остро и накрая я предупредили, това да се не повтори. Жената над шестдесет и пет годишна се разтреперила, уплашила се, побледняла и без това лицето й беше страдалческо и обещала, че това няма да се повтори, дори и подписала. Иринка беше дъщеря на господин Спауста, чех по народност, дългогодишен диригент на Стара Загорската военна музика и взимаше участие в популярните концерти. Цялото семейство имаха музикална култура. При Иринка по празниците никой вече не стъпи, повече на групово пеене не се събраха, нито на Нова година, нито през пролетта, за да празнуват и те, както си искат. Същата история се повтори и при Йорданка, тази общителна жена, която никога не сядаше да яде сама. При нея се събираха по време на всичките празници. Тя полагаше големи грижи за тези празнични вечери и там също се пееше. На нея по същия начин изрично й било забранено да събира хора около себе си при каквито и да са случаи. Нова година от как се помня след тридесетте години на нашето столетие сме празнували с наши хора, наши приятели, които се наричаха помежду си братя и сестри. Събираше ни Учителя, събираше ни в големия салон на Изгрева. Празнували сме този и останалите празници красиво и задушевно с много песни и концерти и в последния час срещу Нова година Учителя държеше беседа и в едри линии начертаваше, каква ще бъде тя. Накрая се изправяхме на молитва за нашия народ и за всички по целия свят: “Благослови този народ между който живеем, благослови нашите братя и сестри с които се подвизаваме, благослови всички майки и бащи, които вършат Твоята воля, чуй гласа на всички страждущи по земята и ги благослови”... След това се поздравявахме и си пожелавахме годината да е благодатна, творческа, доброплодна. До 1939 година празнувахме Новата година на Изгрева - тази последна мирна година, забележителна и неповторима вече година, която Учителят нарече юбилейна, като я сравни със седемте тлъсти крави от съня на Йосиф - сега предстояха гладни години, седем мършави крави и те не закъсняха да дойдат. Годините не бяха скъдни откъм хляб, а от нещо друго, чиято въпиеща нужда се чувствува до днес. Тая година на дванадесетия час Учителя говори и тълкува цифрите и ни подари две беседи - едната “Големият брат” срещу Нова година и втората на 1.I.1939 година “Малкият брат" - рядко хубави беседи, приличаха на два извора близнака и тяхното бълбукане нямаше да престане никога. След тази година дойде друго време. Преживяното не се забравя, то е някъде утаено, покрито може би, но не е изчезнало. Сега ние не се връщаме назад, за да изпитваме радост, или скръб. Колко вода изтече оттогава и всяка капка е различна, по-прясна, по-свежа. Спираме се само на един момент, за да обхванем изминалите години с един поглед. Нашите Новогодишни вечери с определен облик, една светла страница от живота на Братството, превърнати на истински духовни празници - една проста вечеря с плодове, варен ориз подсладен, пресен хляб и варено жито. И вече си нахранен, защото другото е нещо повече от една вечеря скромна и чиста. Другото, което е духовната страна на въпроса, уталожена е духовната жажда, нахранен си с дълбоко духовно съдържание, което идва от музиката, която слушаш, от песните, които пееш, от Словото, което накрая щедро ти поднасят - присъствувал си на едно истинско душевно тържество. Напълно си задоволен в един свят и понятието духовен живот ти звучи познато и близко. И си окрилен, благодарен и доволен, че си именно тук, а не другаде в близост с Него и скоро от катедрата ще чуеш Новогодишното Слово. Да, това е, всичко е казано накратко. История не пишем, ще бъде ли нужна тя, изпълнена с дати, факти, цифри... Живял си някога красотата, дишал си свободно и си знаел, че никой орган на съществуващата власт няма да дойде да ти връчи листче и после да те питат, защо се събирате, защо пеете, защо се молите, защо четете, защо, защо, защо... Години - Новогодишни вечери на Изгрева, тая перла на Балканите и беседи, живи документи за един преминал живот, който никога нямаше да се превърне на история, или на мъртва буква. Какво дълго въведение за един отговор от две думи. Но нека, тихо е, ранният час е проглушен от гъстата мъгла, която лази по прозореца и от тишината на булеварда - всичко вече спи, часът е седем и половина и аз още не успях да кажа същественото за този ден. Но нека бъде тъй, както е вече написано, ни една дума от казаното няма да отпадне. Учителят напусна земята, праз един декемврийски ден на оная зловеща 1944 година - учениците останаха, останаха с пълното съзнание, че са ученици; следователно работата им продължаваше, те продължаваха да учат, да живеят. Страдаха, радваха се, бореха се. Изобщо животът не спря не пресекна нито учението, нито изпитанията, нито проверовачните изпити, нито цялата работа на школата-тя никога нямаше да престане. Празнувахме пак Нова година след това, по същия начин я празнувахме. Събирахме се пак в големия салон и пак песни, концерт, вечеря и накрая беседа този път четена, пак молитва, оная незабравимата. Бяха все пак мигове светли, макар и не така окрилени и радостни. Учениците никога не остават сами. Но, нека да не говорим. До тук беше добре. Но ето че пак изскочи Иринка, а преди това се случи нещо още по-лошо, по-тежко. Налице изскочиха законите този път, набързо на сцената излязоха героите, набързо на бял свят се появи съдебен процес с всичките процедури, тръгнали по “канален” ред, за да изглежда “както трябва”. Ала набързо останахме без книгите, без имотите, без салоните, без парите, без хората, които стояха в ръководството, обвинени в лошо счетоводство - проклета да е тази дума, пълен израз на човешката лъжа и недоверие. Но това е друга тема и нека не си разваляме Новогодишното настроение. Процесът в папка стои в архивата на палатата за правораздаване, всеки може да го проучи и проследи. Ние си го знаем и нямаме нужда то това. Със закон одържавиха всичко и насреща не дадоха ни една аспра, защото всичко било безстопанствено. Велики Боже, безстопанствено, ничия земя, ничии пари, ничии имоти!... И Изгрева тази светяща перла отиде. Нямаме салон. Къде тогава да се събираме и ние като всички хора по земята да празнуваме, не можем дори и в Иринкината къща. Нямаме право. А живеехме в правова държава, народна република, имахме и конституция. А ние, както искат да го чуят, не сме нарушили ни една алинея от този закон. Ние бяхме образцови поданици на тая държава, дисциплинирани граждани и добри, производствени в работата си, независимо дали бивахме касиери, или прости работници. На Новогодишни празненства нямахме право. Затова и не можехме да се срещнем, да се видим, да си поприказваме; стана това, което са целели. И поради това стояхме настрана и на връх Нова година не можехме общо да изпратим нашите пожелания на целия свят, придружени с една светла мисъл за мир, за разбирателство, за братство. Дали всички ония с помрачени мозъци от алкохола през тази светла нощ разбираха нашия език, дали знаеха нещо те за динамичната мощ, по-силна от атомен заряд на една чиста, права, топла мисъл?... Съмняваме се. А цялото човечество нямаше нужда от нищо друго, колкото от една силна мисъл, която да залее света като вълна. Повярвайте няма по-силно оръжие, няма по-мощно и по-ефикасно от силата на добрата, чистата, светлата мисъл. Но това е друга тема. Съмна се вече. Утрото е сиво, чаят е готов. Аз трябва да кажа същественото. Трябва да отговоря на оная нежност и трепет - да кажа моето Новогодишно пожелание. Да, ще го кажа,, но преди това нека попитам нещо: Републико, Конституцийо, Кажете, защо ни отнехте правото, дадено по закон на всеки гражданин на тази държава, покажете ни коя алинея от закона ни отне правото не само да празнуваме общо Нова година, както намираме за добре, без да увреждаме закона? За другото да не говорим сега. Защо ние само нямаме право да се събираме и да празнуваме нашите празници, както това сме правили от десетилетия насам, както сме разбирали? Защо? Вън от закона ли сме? Може би това е друга тема? Сега вече ще си кажа пожеланието. Да ни върнат правата, които имахме преди оная тъмна дата, която ни отне всичко; да ни върнат правата, както върнаха тия на евреите и със закон свалиха позорните знаци и им върнаха всичките свободи и имоти - да пътуват, където си искат, да живеят свободно като пълноправни граждани. Нацизмът беше залязъл безславно. Искам да празнуваме Новата година и всичките останали празници, както някога, когато бяхме свободни граждани, каквито се мъчат да ни уверяват и сега. Казах го; Птиченце, отговорих ти. Нека е честита Новата 1977 година на всички от всичките паралели!

20. КАТО ЯТО ПРЕЛЕТНО Темата остана недокосната, поставена настрана в някакъв ъгъл, сякаш можеше да почака, или завинаги да си остане там, неоживена от нашето перо до оня час, когато някой, който живо е следял жизнения поток край Него, спира вниманието ти и ти казва - заслужава. Струва да се отбележи - едно ято прелетно изпълнено с устрем... Сепваш се, усещаш вече ритмичния удар идещ от дълбоко, раздвижена си вече и казваш: Да, колко значим е този отрязък от нашия живот, от Неговия, от живота на Изгрева изобщо. Решаваш тогава да се обърнеш към това живо табло и търсиш някаква извинителна форма, затова, че си била до сега обърната с гръб към една постановка където си взела живо участие и ти. Намираш тази формула “Участвувала”. Да, била си там в сърцевината, в центъра на ядрото, “прелетно ято” наречено и последна сякаш виждаш онова, което другите отстрани бяха успели да уловят и отбележат и по своему да кажат: Една светла страна от живота, тон жив и трептящ от всекидневието. Обръщаш се тогава с лице към този живот сложени настрана и пристъпваш към него с всичката нежност, красота и топлота, които са придружавали тези ритмични полети на нашата младост, тези движения на времето - интервали на годината, които за нас, които живеехме и работехме далеч от Изгрева, светкавично летяха между трите ваканции на учебната година; между два момента значително големи от нашия живот, когато сме пристъпвали прага на родното ни училище и когато сме го напущали. Ние бяхме учителки. Навремето Той насочваше почти всички към тази професия. Между нас имаше и мъже. Бяхме от трите категории - среднисти, завършили педагогическо училище, прогимназиални и гимназиални учители. Групата беше внушителна. Учителската професия между всички останали беше намерила широк прием в нашите среди и нека добавим ние бяхме и сме с убеждението, че това направление, което Той даде, беше най-хубавото, което се бе случило с нас. Учителската професия изведнъж получи пълно признание и покоряваща власт и неизвестно още какво, че ние от педагогическото училище с пълна готовност тръгвахме към учебните стаи, независимо от това, къде ни изпращаха. Още при първата среща, тридесет или четиридесет чифта детски очи, които те посрещаха с обич ни взимаха ума - тоя изживян момент никога не изчезна от нашата практика- ние сякаш бяхме родени учители. За нас учителския живот съдържаше нещо необяснимо прекрасно, което ни откриваше вътрешното съдържание на професията. Излишни бяха многото думи и многото томове написани на тази тема - беше миг като светкавица, която осветлява небесата и ти виждаш, какво се съдържа в тази работа, в това поприще, към което Той ни бе насочил, като я наричаше най-хубавата и най-благородната професия и сам Той бил една година учител в началното училище на село. Бе минал този път и винаги подчертаваше голямото значение на учебния процес при формирането на детската личност. Не беше важно само това да се разкриват буквите и числата и процесите свързани с тях, а онова дълбокото, което ставаше вътре в детската душа, пламването на искрата, които събуждат мислите и емоциите и оформяват характера на човека. Влизането в контакт с детската душа, с неговото сърце и ум изпълнени с вяра и доверчивост, задълбочаваше процеса и те караше да внимаваш на всяка стъпка, която те отвеждаше до детския мир, за да му подариш най-ценното, което притежаваш - частичка от твоя идеал, вярата в доброто, хуманното отношение към цялата заобикаляща природа. За нас това бяха свещени моменти, пристъпвахме към всекидневната работа като към свещенодействие и влагахме душата си във всяка наша дума, съвет и жест. За нас идеята отиваше много далеч - необходимостта от здрава ръка, която да води, да открива, да направлява, сумираше всичко в едно единно цяло оня стрък от педагогическата ни работа, наречено обучение, свързано с огромната деятелност, наречена - възпитание. Човекът беше сложно построен, човекът се раждаше слаб, неук, малък - предстоеше му да расте, да се развива, да се научи на много сръчности и да придобива много знания. Две жени стояха до него и бдяха непрестанно и правеха всичко възможно задачата да бъде постигната идеално. Тъкмо тази задача стоеше твърде близко до нас, поради една друга причина, че и ние бяхме ученици в една друга по-висока школа -тая на живота. В един свят и ние бяхме деца, слаби и неуки, жадни за познания; не сричахме ние словесните или аритметичните знаци, а знаците на голямата наука, която щеше да ни научи да живеем като истински човеци. Ние бяхме ученици, имахме Учител - идеята лежеше жива и жизнеутвърждаваща - по този повод много неща бяхме вече казали. Ние обичахме професията и пристъпвахме прага на учебната стая с усмивка на уста, ние живеехме с нея и както казахме тя излизаше от рамките на традиционното обучение, за да подарим на малките ученици идеята за голямото, красивото, което щеше да го ползува цял живот. Целяхме да изваем нови хора с нови идеали. Знаем, тук може да ни упрекнат и да ни подхвърлят нечистата дума пропаганда или проповед. Ала ние смеем да кажем и да докажем, че бяхме далеч и от двете - примерите са твърде много, ние живеехме и нашия живот беше жива книга за родители и за учениците. Това стигаше да не бъдем никога забравени. Ние не говорехме, ние живеехме и прилагахме; нямахме намерение да правим от децата фанатици - обичахме ги и живеехме край тях по един неповторимо нов начин - това стигаше. Доволни бяхме. Много бихме могли да кажем по този повод, колко задълбочена и нова протичаше нашата дейност с приложените методи и начини на обучение и възпитание, които даваха отлични резултати. Премного Учителят в лекциите и беседите засягаше въпросите за възпитанието и самовъзпитанието и ние като учители имахме, какво да научим от тях, когато се касаеше до децата и младото поколение. Огромен материал по тези въпроси стои в лекциите и беседите и чака бъдещето, когато те ще бъдат извлечени и приложени. Това словесно и научно богатство един ден ще бъде потърсено и принципите ще легнат в основите на новото образование и възпитание, чиято система ще се освежи и обнови. Защото никоя задача за Него не бе така важна, належаща, съдбоносна дори, както тази за възпитанието на поколенията. Той държеше за една образцово възпитана и благородна младеж, готова за велики дела. Ho ето, че се отклонихме малко -темата за учителството, за възпитанието и обучението стоеше толкова близко до нас, събралото бе много и ние имахме какво да кажем. Нашите въжделения се покриваха с оная всеотдайност и чистота, които оставяха трайни следи в душите на нашите ученици - ние ги обичахме и бяхме обичани. Това не беше малко. Искахме в този фрагмент за учителките и Изгрева да кажем нещо малко като въведение, за да пристъпим към същественото, а то излезе много. Сега ние се връщаме към този живот, не за друго, не, а за да подчертаем отношението, което Учителят имаше не само към нас като учители, а към оная голямата роля и работа, която засягаше най-съществената, бихме казали главната задача на нацията. Беше важно за Него да има будни, честни, всеотдайни, съвестни, готови за жертва учители - образец, като ония, които още витаеха край нас от възрожденската епоха. Колко повече сега, когато се очакваше нещо много повече от целия народ. Ние самите бяхме ученици с една будна съвест и силно изострено чувство на отговорност, принципност и безкористност. Всичко у нас лежеше гладко, чисто, неподкупно с пълното съзнание за една свята служба. Стараехме се да бъдем истински учители проникнати от този идеализъм с който епохата ни закърми, като правеше от нас неуморими труженици. Всичко казано до тук излезе почти педагогично, а поставената цел в началото беше съвсем друга - да нарисуваме с меки тонове един акварел от който лъхаше всичката чистота и нежност на един пролетен пейзаж - нашия живот. Бяхме група, истинско ято прелетно, което прииждаше и отхождаше, прелиташе и отлиташе като прелетни птички от север на юг и обратно. Прекосявахме разстоянията, където и да се намирахме, пътувахме с всички превозни средства с които можехме да разполагаме тогава, а те бедни, оскъдни, недостатъчни - транспорта у нас през първите десетилетия на нашия век до четиридесетте години дори, когато се пътуваше с брички и каруци, с раздрънкани автобуси и влакове, които беше щастие да догоним, пътувахме с часове, докато се доберем до железопътните гари. Пътувахме три пъти през годината - двете ваканции по-малки и голямата лятна, която прекарвахме на Изгрева а по-късно на Рила. Никакви тежки атмосферни условия можеха да ни спрат, влаковете се оказваха понякога нередовни, особено през зимата и в София пристигахме посред нощ. До Изгрева нямаше превозно средство, но и това не ни пречеше да бъдем на другия ден след ваканцията при Него и между приятелите. Защо и за какво?... Сега, когато се връщаме назад и си спомняме за това вихрено движение, което никога не спираше, когато се касаеше за пътуването, никога да не пропущаме тези дни, когато можехме да бъдем там... Защо?... За какво?... За да слушаме, за да гледаме, за да уталожваме жаждата и глада по нещо, което сега беше слязло на земята и всичко беше щедро дадено, една трапеза богата и разнообразна да има за всекиго и да задоволява вкусовете на всички. Идвахме, защото Той беше гост на нашата земя и беше тържествено това събитие и ние дълбоко в себе си съзнавахме важността и значимостта на момента, на епохата на времето, чийто разсипващо злато ни обогатяваше, озаряваше. Да бъдем на клас, да бъдем на среща с Него, да бъдем на Витоша, на Рила беше нещо необходимо, належащо, нещо което за нищо на света не искахме да пропуснем или заменим с нещо друго - абсолютно - неповторимото сияеше и хвърляше своя отблясък върху ни, бяхме успели да го доловим. Гледахме, слушахме, пеехме и споделяхме ние представлявахме семейство. Затова идвахме в София, на Изгрева - това място, което ни се виждаше най-прекрасния кът на нашата земя - една истинска перла, за която никога нямаше да се уморим да разказваме и да възпяваме. Ние бяхме очаквани, бяхме желани и ни посрещаха радушно, топлосърдечно, мило. Бяхме една бръмка от братския живот, една ядро, както казвахме, един фокус, който събираше и разпръскваше лъчите на светлината, за да отразим най-сюблимното нещо на духовния живот - виделината. Беше много важно това. Чувствувахме се окрилени, пламенни радостни, вдъхновени, че вършехме една работа, не само патриотична, но и дълбоко хуманна. Бяхме проникнати от онова дълбоко национално чувство, наситено с общочовешка хуманност. Задачата ни като учители надвишаваше тази на обикновените учители, превърнали се на кариеристи занаятчии. Ние никога не се отегчавахме, никога не ни омръзваше, никога не скучаехме. Бяхме сякаш заредени с една необикновена енергия и с една свежа сила, която ни даваше криле. Да си едновременно ученик, каквито бяхме ние и учители, беше наистина нещо забележително, голямо и отговорно. Всички ние имахме желание да се придвижим към София, към Изгрева, към Него, за да участвуваме и ние в този живот, да бъдем в непрекъснат досег със Словото. Ала Учителя държеше на другото, то бе по-важно от всичко друго да сме навред из страната, на различни разстояния, независимо от трудните условия, сякаш бяхме запалени свещи, чиято светлина трябваше да проникне навред. Една голяма, тиха и незабелязана работа се вършеше, като ония подводни и безшумни реки, които преливат от изобилие. Това беше по-важно и ние го разбирахме. Далеч не значи това, че ние вербувахме последователи-ние не проповядвахме, ние не налагахме, ние почти не говорихме на тези теми - ние само живеехме и винаги през всичкото време оставахме живия пример да говори вместо нас. Тъкмо за това, че живеехме новото, не бяхме забравени, нещо оставаше след нас... Близко и далеч бяха относителни понятия, както времето и пространството - разбирахме това и не тъгувахме, че сме далеч. Учителките като идея, като едно изявено вече положение беше факт. Приличахме на жив стрък в букета на общото, бяхме като тон в общата песен. За нас имаше място на Изгрева, имаше грижа и прием вътре и вън. Имаше и нещо друго специфично, отличаващо - трудно бихме могли да го назовем и уточним | приличахме на кошер - работлив, трудолюбив, работихме всеотдайно с постоянство и с радост - това беше най-важното. Кошер -медоносен, плодоносен от който се изцеждаше нещо скъпоценно. Народът ни имаше нужда от нас, затова и следите ни оставаха трайни и незаличими. Ония, които ни познаваха трябваше да останат с впечатлението, че бяхме необикновени хора - и това беше най-важното. Такава беше и нашата цел. Не думи, а образци. Историята на нашето учителство ще си остане една светла страница на българското учителство изобщо. Обръщайки се назад извива се един път чист и светъл, който сме извървяли. Всичко хубаво, което сме имали и дали, раздали щедро, дължим го на Него, до голяма степен, че бяхме Негови ученици и като такива Той. направляваше стрелката на тази толкова важна и благородна професия за даден народ. Ние отивахме и се връщахме пак, очакваха ни с радост, изпращаха ни с добри пожелания 1 в нашето лице сякаш посрещаха цялото българско учителство, което като идея стоеше близо до Него и като жива действителност. Учителството като институт и майката носеха най-голямата отговорност при формирането на нацията, във всенародното развитие и прогрес, в общочовешкото благо. Ние дълбоко съзнавахме тази роля и нещо по-важно нямаше за нас да бъде тя изпълнена достойно. Така ние останахме на онова определено място, където ни постави Той, като част на големия живот на Изгрева, като съществен тон в голямата картина на братския живот в чийто нестихващо движение ние представлявахме едно уханно цвете, един мелодичен тон; уханието ще остане за винаги, а тонът не ще престане да звучи. В Неговата голяма работа, която Той нарече “малка” ние останахме като нещо изваяно собственоръчно от Него, като скромно произведение по вид, а богато по съдържание. Това говореше ясно и убедително колко много Той държеше на една от големите задачи от национален и общочовешки мащаб - поколенията, младежта, възпитанието. Затова и ние бяхме близо до Него, под един светъл пристан, винаги окрилени и вдъхновени. Като едно цяло хармонично и дейно ние съществувахме, за да кажем на всички, които имаха сърца и ум да ни разбират да се включат в голямата дейност, когато се касае да изграждането на здрава, чиста, светяща нация. Чрез Учителя ние се включихме в тази дейност, като най-висш патриотичен и общочовешки дълг и можехме много да разкажем, много за всичко, което видяхме, опитахме, преживяхме край Него и край нашата практика. Най-вече за Него - Учителя, Комуто дължим най-важното - направлението, огъня. Беше най-видния, най-забележителния и най-мъдрия Майстор - Педагог на големи и малки. Това беше нашата непосредствена опитност. Изгрева си остана свидетел на нашите сезонни прелитания, а заедно с това и на празничното, радостното, красивото, което винаги ни придружаваше. Като ято прелетно носехме със себе си всичката хубост на един живот, който включваше в себе си красотата и на всичките годишни времена. Една незабравима страница, която имаше много да разказва, да рецитира и да пее за живота ни.

17. ПРАЗНИЦИТЕ НА ИЗГРЕВА Празничните дни на Изгрева!... Днес като че ли малко сме затруднени да ги определим, да ги отделим и да им дадем характерните белези. Празници и делници - звучи странно и невероятно, но ето представите за многото дни, за всичките дни през онова време - цикъл от време наречени години, не са нищо друго, а празници - подредени, наредени, нанизани в една нескончаема верига, където обстановката външна и вътрешна през всичките сезони беше една и съща; смеем да кажем: Празнични. Дали светът днес се е променил, или нашето виждане, което днес ни връща назад и се сили да обхване цялата материална и духовна панорама на това, което беше. Едно чувство, и един усет и една строго определена линия по която мисълта се движи, набелязала си вече обектите и много будна и жива за детайлите, се сили да стигне до дълбокото, съкровеното, интимното, където един живот се разлистваше внушителен със своята красота и съдържание. Но нека бъдем точни, нека, когато пишем за реални неща - достоверни и преживени, не литнем високо на крилете на нашето поетическо хрумване. Затова нека кажем - Изгрева по всяко време имаше празничен вид; винаги абсолютно чист, пазен и тачен, приготвен непрекъснато сякаш за някакво празненство. Постановката не се променяше от това дали беше обикновен делник или празник, еднакво красотата тук грабваше очите и пленяваше сърцето с цъфтежа на дърветата на пролет, със свежата зеленина на тревните площи, с разнообразието на цветята, цъфтящи през всичките сезони - от ранните кокичета до лалетата, от розите до белите лилии и кремове и се стигне до хризантемите; с бялата покривка през зимата, която придаваше тържествен вид на Изгрева; със пресния дъх на пролетните и есенните валежи и с многото слънце, което те намираше отвред, където и да застанеш, слънце!... Нямаше нищо, една рязка дори, която да наруши тоя всекидневен пейзаж, излъчващ невъобразим покой и тиха радост. На Изгрева винаги беше чисто, не само се поддържаше чистотата, но и тя се пазеше да не кажем фанатично. Никой не си позволяваше тук да хвърли трамвайния си билет, или някаква непотребна книжка, или употребена салфетка, или трохи от някоя закуска, или някоя тапа от шише дори. Нищо, абсолютно нищо и беше правило, свещено правило сведено до закон, който се спазваше осторожно - тук не се плюеше. Изобщо по този въпрос се знаеха много неща, много странно още Учителят отделяше много време за тези елементарни правила, свързани с личната и обществената хигиена. Особено за плюенето този стар и закоравял навик окачествено като нещо нехигиенично, неестетично, неправилно, защото казваше Той: "Природата е жива, все едно, че плюеш в нейното лице; край вас има светли същества, които вие не виждате, все едно, че плюете и върху тях, а те са ваши братя, които се грижат за вас.” Препоръчваше да се носят три кърпички, едната за носа, втората за очите, третата за устата. Ние се връщаме сега на това минало и нека добавим, то никога няма да се превърне на минало, никога. Изгрева беше и реалност и символ на нещо хубаво, чисто, свещено. Едно място, където живееше Той и даваше тон на всичко, не само със Словото, което по всяко време се разливаше като струи на извор, а с живота, с обходата, с отношението, което Той имаше към всичко, което носеше дихание на живот, независимо от кое царство. Грижата, вниманието, любовта Му докосваше всичко живо и затова всичко тук цъфтеше, зрееше, даваше плод, за да допълни със своята хубост, аромат и доброта цялата обстановка на Изгрева, за да бъде той винаги красив, спретнат, чист, празничен като място за едно нескончаемо сватбено тържество, каквото си и беше - едно духовно тържество, подготвено неизвестно кога, представляваше идването на Един Велик Учител на земята. Бе събитие, което криеше голямото и духовно знамение за цялата земя и отличителния белег беше радостта и веселието; векове човешката душа ожида това сбъдновение на своя лелеян блян за една среща с Учител от този ранг, за Един Ръководител и Наставник по най-шеметния и най-трудния път, какъвто е пътя на живота. Единствено Той може да бъде едновременно добър водач силен да води човека по стръмните и нагорни пътеки към върховете. Това е друга тема, която засегнахме минавайки, за да обясним атмосферата на Изгрева, където живееше Той и ние, дошли, набелязани и поканени да участвуваме не само в голямата работа, която предстоеше, но и в голямата радост, която през всичкото време, докато Той беше на земята можеше да се изпита и преживее... Казваме “можеше”, защото ние често изпадахме в състояния, които ни отдалечаваха от това течение и ни лишаваше от благодатните лъчи на радостта. Ние все още не съзнавахме тогава, какво се бе случило, къде се намирахме и пред Кого сме застанали. В много отношения ние приличахме на деца по време на нашата младост, която винаги бърза и е припряна и всичко иска да стане, както тя желае и мисли. Затова често, когато се събирахме край Него, Той ни гледаше особено топло и ни казваше: “Вода газите, жадни ходите”. Край нас всичко се радваше, всичко сияеше, цялата природа пееше, Изгрева блестеше, въздухът ухаеше, слънцето щедро се разливаше. А Той винаги като извор отзвучаваше на нашите неудачи, скърби, противоречия. Сега, едва сега след половин век, ние си казваме: Как не сме знаели, как не сме смеели, как не сме разбирали, за да си позволим това “вода да газим жадни да ходим”. Може ли да става дума за обикновени дни, делници еднообразни и монотонни при това нестихващо движение край Него, което движение се предаваше и на нас, като ни отнасяше, вълнуваше, радваше. Не винаги ние успявахме да се справим с него, да се координираме и хармонизираме. Целият живот на Изгрева протичаше като нестихващо сватбено тържество -тук с езика на Евангелието можеше да се каже: “Женихът” беше на земята, а ние край Него бяхме “сватбарите”, във всякакъв смисъл погледнато с очите на духовните събития, които ставаха на земята през известни периоди на човешката история. Ала независимо от всичко това, чиято дълбока мистична красота не може да се обхване, на Изгрева имаше набелязани празници. Ние ги празнувахме по всичките правила на “общоприетия церемониал”. Разбира се всичко при нас беше просто, своеобразно, скромно. Всичко се изливаше спонтанно, изразяваше се естествено. През тези дни имаше пак беседа, непременно и лекция. Имаше тържествена почти Паневритмия защото всички музиканти, които владееха инструмент на този ден искаха да дадат израз на своето чувство, да се включат и те в необикновеното, което ставаше на земята. Оркестърът тогава ставаше внушителен. При това на този ден се стичаха всички ония, които по една или друга причина не са могли да бъдат точни през другите дни, гледаха на този ден непременно да бъдат на Изгрева и да слушат беседата, да поздравят Него и останалите си приятели. Идваха много хора и от провинцията, обзети от жаждата и те да се включат в тази красота и да отпият и те от елея на Словото. Тогава имаше пак общи трапези на обед и вечер и често за провинцията и закуска. Имаше много песни и музика около всичко това - само менюто си оставаше същото - просто, питателно приготвено с много обич, изменяше се само количеството. Празничното не идваше от външното от периферията, а от центъра. Духовния елемент през тези дни сякаш се преливаше от друг източник и стигаше до всички и от слънцето, и от росните капки, и от цъфтящата хубост на Изгрева, а най-вече от катедрата и от цялата фигура на Учителя, озарен от сияние, една духовна извисеност и една беседа, която стигаше до всички, за да поднесе на всеки по отделно специалния дар. Едно добро разположение проникваше всички и пак и пак радостта беше основния декор на всичко друго. Празничните дни в този общоприет смисъл се брояха на пръсти. Знаехме ги, тачехме ги, очаквахме ги дори. Два от тях наречени астрономически, бяха свързани с равноденствените дни, когато на пролет и на есен денят е равен на нощта. Пролетно и есенно равноденствие - 22 Март и 22 Септември, когато Слънцето изгрява точно от изток и залязва точно на запад. Тези два момента от годината живо свързани с цялата природа, намираха дълбок отзвук вътре в нас - следяхме пътя на Слънцето и не без вълнение се включвахме в тоя жив кръговрат на времето, където се чувствувахме частичка от целия този космичен удар, който стигаше до сърцевината на целия живот на земята. Имаше нещо свръх за нас, една дълбока мистичност, която ни докосваше, в която се потапяхме за да преживеем великолепния ритъм на цялата природа - за нас тя беше жива. Нямаше живо същество на земята под и над нея, което да не отзвучава на тези две астрономически събития, в чийто център стоеше слънцето, с които органически да не са свързани. Ние се приобщавахме към всичко живо. Учителят бе успял да направи тази връзка, за да ни въведе в скрития живот и порядъка в царството на живата природа, за да преживеем значението на тези сезони, свързани биологически и духовно с целия живот. Чудесата им тогава сякаш дефилираха пред нас, показваха ни ги, разясняваха ни ги и скритото богатство, което природата щедро разтоварва пред нас ставаше наше. Оная синя краска, която трепти напролет по склоновете на планината, не е нищо друго, а цвета на “праната”, която изобилна напролет приижда. Думата прана за нас оживя - праната наречена тая жизнена сила на изток - на пролет тя се разлива изобилно, тя се съдържаше във въздуха в големи количества, приижда на вълни от слънцето, усеща се от всички и се приема жадно от цялата природа, където всяко стръкче трева, всяко цветенце, всяка грудка, или дънер на дърво, всяка буболечка, всяко животинче трепетно възприема, за да се обнови, за да расте, за да живее. Всичко това става спонтанно и великото чудо е величествено в своята простота. Човекът свикнал през хилядолетията да наблюдава това явление, усещайки скритата му магия, по най-различен и спонтанен начин е давал израз на своето благовейно чувство на благодарност към Слънцето, като централен фактор. Затова и култа към Слънцето. Култ!... Малко е да се каже това, то е нещо дълбоко изтръгващо се от човека, който може да преживее промените на тези два сезона, като благодарствен химн. Цивилизацията не престава да ограбва човека, със своя главозамайващ бяг, постарала се е да отдалечи човека не само от всичката хубост изразена през тези два сезона и да го лиши от тяхната жизнена мощ. Ние не бяхме далеч. Много рано, да не кажем твърде рано още през декември ние отбелязваме вече минутите, които ни деляха от оня час, който ни приближава към равноденствието и слънцето поема обратния видимия си път. Ние успяхме органически да се свържем с тази дата, с тоя космически удар, който щеше да ни подари ожидания час. Какъв момент и какви дни, които ни приближаваха до пукването на пролетта... Устремът ни беше устрем към слънцето, защото знаехме, че в основата на всичко стоеше то с неизброимите, неизчислими с човешки мерки киловата час енергия, която движеше всичко в последна сметка и нас като ни отнасяше със своя вихър и ни подаряваше най-съкровеното. Затова и отношението ни към Слънцето беше различно, специфично, казано с езика на любовта - любовно. Няма човек на земята да не обича Слънцето, но ние смеем да кажем - нашето беше нещо друго - едно съзнателно отношение, не като към всекидневно небесно светило, а като могъщ фактор, като живо тяло - източник на огромни сили. Много бяхме слушали за слънцето, няма да се спираме сега на това, но ще кажем - ние посрещахме всяко утро Слънцето, излизахме половин час преди изгряването и прави като свещи очаквахме всекидневното чудо - беше миг на свещенодействие, ако успеем да уловим първия слънчев лъч. Гледахме да не го пропуснем. Магията му докосваше не само душата, но и тялото. Късно науката щеше да се произнесе - ултравиолетовите лъчи се съдържат в тези утринни мигове на изгряването. Неща, които много отрано ние бяхме успели да преживеем, не беше нужно да се назоват нещата в своята научна фразеология - беше важно да се прилагат и използуват. Ние именно това правехме. Той нямаше време да се спира, да обяснява, да доказва. За Него пък и за нас беше по-важно да се използуват, да се опитат нещата, по-късно щяхме да ги разберем. Той никога не отиваше докрай, а оставаше човек сам да мисли и стигне до изводите. Учителят имаше за толкова много неща да говори, за да свали и предаде огромното знание по всичките отрасли на живота и да засегне всичките противоречия на личния, семейния, обществения, държавническия живот на хората. Ние като ученици се втурвахме безспирно към опитите, за да преживеем не само красотата и ползата на ранното ставане, но и да се уверим в целебната сила на пролетта. Затова 22 март за нас беше най-хубавия и най-радостния ден - празник. След този ден следваха ежедневните срещи със Слънцето. Ние празнувахме този ден с много песни и радост, беше нещо като Нова година. По този случай в големия салон след общата вечеря с плодове, варено жито или ориз, имаше концертна част. Изпълняваше се определена за случая програма, пееше се общо, хор и оркестър изпълняваха своите номера - пееха се нашите песни звучаха мелодично и вдъхновено. Салонът през тези вечери не побираше надошлите, дворът също осветлен с всичките лампи също се изпълваше с гости. Празникът започваше призори - имаше тогава беседа и Паневритмия и приключваше късно към 10 часа. През септември на 22 празнувахме пак-тоя път есенното равноденствие и докато през пролетното посрещахме Слънцето, през септември го изпращахме. И този ден беше свързан с природата, когато разтоварената земя е вече дала целия си урожай и хамбарите са пълни с жито, кошовете с ябълки, гроздето още зрее и чака да се налее с повече сок и сладост, когато градините са в най-цветущо състояние, обременени от обилен плод. Красотата сега е съвсем друга. Има вече нещо плътно, тежко като златен пендар, във всичкото това бликащо изобилие усещаш и тлъстината на чернозема, и обилната влага на благодатните дъждове, и щедрото пролетно и лятно слънце, накрая и трудолюбивата ръка на земеделеца, за да се получи богатата реколта, подарена сега на човека. На този ден ние отзвучавахме на тоя нов израз на пълнота, на красота, на щедростта. Празнувахме пак по същия начин, както и на 22.III., но с тази разлика, че плодовете красяха нашата трапеза и сутрешните разходки ставаха все по-редки. Готвехме се вече не за многото срещи със Слънцето и за големи скокове по планините, а за един друг сезон - вглъбен и творчески - време за работа и съзерцание, за четене и учене - една духовна начална година, която ни приканваше към книгите, размисъл и духовна работа. Времето между тези два празника приличаха на бреговете на една река, наречена живот, чийто начало и край се превръщаше на колело между тези две дати. Празнувахме още Петровден. Беше ден свързан с рождената дата на Учителя. За нас необикновен ден, празник, богат на слънце и красота, но и с нещо задълбочено, което ни приобщаваше към жизнения път на най-големия ни Приятел. Петровден... празнувахме го тържествено. В по-късните години на Мусала, където гледахме да бъдем на този ден. По този случай на Изгрева пак имаше много гости, много музика и песен, много радост. Тържествена Паневритмия и непременно беседа. Завършваше пак с обща вечеря и тържествен концерт. Бяхме свързани духовно с този ден, останал да сияе от дните на нашата младост, до ден днешен, когато грубо ни лишиха от всичко, с един замах. Вече нямахме възможност и условия за тържествени празници, както някога. Тогава никой не ни пречеше. Всичко сега е сведено до едно мълчаливо приветствие на този ден, до нещо, което ние можем само да отнесем и скрием в съкровената си глъбина, където празникът сияе с тих блясък. Третият по ред празник бе Новата година, нека не кажем по традиция и навик. Най-същественото и най-важното на този ден беше Новогодишната беседа вечерта и сутрешната, в която Учителят очертаваше каква ще бъде годината. Не винаги дочакахме полунощния час, оповестените шумни сигнали не ни засягаха и не ни бяха приятни дори - при това нямахме навика да превърнем деня на нощ. Ние си лягахме рано и ставахме рано. Ранните часове на деня бяха условия за обогатяване и вдълбочаване в духовния мир и ние всячески гледахме да не ги пропущаме. Други празници на Изгрева бяха съборните дни. Тя е специална тема. По-късно, когато съборите ставаха на Рила, те придобиха друго външно и вътрешно значение. Обаче на Рила или на Изгрева те бяха истински празници, истински духовни тържества с многото лекции и беседи, които Учителят държеше през всичкото време - а съборите траеха от 7 до десет дни. Те представляват история, за тях специална рубрика: Търново, Изгрева, Рила. Какво голямо историческо и духовно богатство представляват беседите през тези дни, какви преживяни дни, августовски духовни тържества, ежедневни, позлатени от Словото, което се изливаше без мяра, богато и щедро. Към всичките тези празници на Изгрева, нека прибавим последния - възпоменателния ден - тъжния за нас 27 декември, когато за последен път имахме среща в салона, където в спокойно величие три дни лежа пред катедрата и поклонението се извърши тихо и сподавено при невъобразима скръб и тишина. Беше незабравим за нас ден... Големият салон и Той и не вече на катедрата, или пред черната дъска, не с тебешир в ръка, не със Свещеното писание в ръка, не... Изгрева тогава за първи път помръкна; светлините сякаш се стопиха, угаснаха и скръбта в този малък рай беше гъста и съкрушителна. “Вратите на концертната зала беше затворена; билетите отдавна разпродадени; концертът приключи, завесите се спуснаха”. Делото му приличаше и на концерт, и на сватбено дълго тържество, и на неуморен денонощен труд, и на едно неподражаемо служене на Великото, и на едно безупречно изпълнение на Божията воля, единствено за което Той беше дошъл и на което единствено искаше да научи и човека. Нищо по-ново и нищо по-велико от това - тепърва човек навлизаше в тази фаза - “да служи на Бога”. Изгрева остана без Него; ние останахме без Него. Останаха традициите и празниците, вече пет на брой, празнувахме ги известно време по същия начин и по вършен вид бяха запазили облика си... Ала, много рано ние се уверихме, ние, които гледахме и ония, които мислеха, че нещата бяха неповторими. За тази неповторимост Той държеше; нещата да не се опошлят, да не стигнат до обикновеното ниво, да се превърнат на нещо статично - едно застояло течение, което беше противно на всичко, което Той говореше и живееше. Искаше да запази основната линия - разнообразието. Много скоро се уверихме в това и не скърбяхме, че миналото бе неповторимо във всичките си полета. Остана ни само нещо недокоснато, нещо живо и жизнено до висша степен: Словото и Музиката - Неговото Слово, Неговата Музика, остана ни любовта, голямата любов към планините и жаждата да бъдем все така будни, да долавяме красотата и да бъдем добри ученици, каквито Той ни искаше. Опитахме се да преживеем голямата буря, но да изтръгнем скръбта си от сърцето си беше невъзможно. Паметен остана обаче първия концерт след 1944 година - през пролетта на 1945 година. Незабравимо изпълнение на хор и оркестър на оная забележителна балада: “Езикът на живата природа” една рядко тържествена и красива композиция от Учителя. Не бяха изпълнителите обикновени музиканти - любители, а сякаш школувани артисти. Хор и оркестър под палката на опитен диригент извисиха своето вдъхновение и воля до най-висша степен, за да се получи истинско музикално тържество. За първи път тая баладична музикална феерия получи своя най-съвършен израз и красота. Мелодичното й звучене остана живо и триумфиращо, сякаш неземни музиканти взимаха участие в това изпълнение. Всяка година на Изгрева имаше празници след 1944 година - същите дни при същия външен израз. Само Той Го нямаше. Все пак тези дни, които ни събираха по същия начин, бяха нещо за нас. Имахме чувство,, че животът продължаваше, както ни научи Той. Но мълнията разсече нашето небе и искрящата река се разсипа и гръмотевичния удар не закъсня. Разтърсени бяхме до основите. Изгрева бе одържавен - не бяха се минали и петнадесет години. Бе взет просто с шепа и заличен от географската карта, обявен за безстопанствен. А Изгрева бе купен, изграден, подреден и разкрасен е лептата на всички от цялата страна и с техния безвъзмезден труд, ония с червените пояси от нашите села се бяха отзовали и бяха донесли най-хубавите фиданки с избрани сортове плодове; учени и прости, бедни и богати до един се бяха отзовали, за да направят от тая почти гола площ Изгрева. Направиха го - Изгрева процъфтя като палмово дърво, като столетник дъб, като розова градина - малък кът от райска градина. Празниците като тия, които се постарахме да възстановим с перо, отшумяха далеч - липсваха условията, законите на земята бяха неумолими. На мястото на Изгрева се построи един монумент - голям, масивен, израз на тежкия пестник на нашето време и на големия строителен прогрес и на голямата цивилизация. На кое място бе построено всичко това и как с цената на какво, ние не питаме, защото знаем, ала историята и поколенията непременно ще питат, живи да сме ние да отговорим и ще бъдем абсолютно точни и справедливи, никой не ще може да ни обвини - наше право е; казали сме истината, а дали трябва да я кажем не се питаме, ние сме ученици и не сме съвършени. Само Учителят може със снизхождение и обич да махне с ръка и да не се занимае с човешките недомислия, с човешките беззакония и с човешката алчност - една световна каша в която Той не обичаше да се бърка, каша която положително щеше да ликвидира, кога да е, за да освободи човечеството от най-голямата язва на нашето време. Започнахме с празнично настроение, опитахме се да нарисуваме Изгрева по време на неговата слънчева история, палитрата и четките ни бяха чудесни, багрите великолепни, направо взети от пролетните, летните, есенните и зимните пейзажи на Изгрева, които всички взети в куп представляваха шедьовъра на нашата природа, изявила се на нашия паралел богата, разнообразна, вълнуваща. Празничните дни на Изгрева с многото цветя, с многото слънце, игри и музика бяха незабравими, светящи. Приключваме с една тъмна контура, завършваме с един тъжен акорд - такъв е живота -съчетание на две разнородни реки, на две светлини, на два тона – светли и тъмни; бели и черни; радостни и скръбни. Изгрева ги съчета, за да се получи нещо цялостно и забележително недокоснато и недостижимо за всичките набези на тъмнината. Изгрева като идея и като фокус ще си остане и като материален обект на който много пъти ще се връщаме и като духовен оазис всред пустинята на нашето време, чийто горещ и пустинен дъх напира до праговете на уморените и отеготени хора. Ние преживяхме Изгрева. Преживяваме нещо повече и сега - идеята остана жива, реална, жизнено способно с кълн и бъдеще като символ на Великото, Вечното и Неизменното, като неопровержима истина и факт, че земята през двадесетия век бе посетена от Него - от Учителя, като подари на нас, на българите и на цялото човечество едно учение - нека не поставим никаква метафора ред него - учение, което имаше бъдеще - учение, което щеше да изведе народите от лабиринта на голямата тъма и на големите противоречия - лични, семейни, държавни, световни. На изнурения свят Той подари топлината на Любовта, светлината на Мъдростта, и крилете на Истината - живителния дъх на свободата, на знанието, на живота - най-големите ценности и най-голямата реалност - Великите Принципи.

16. БАТЕ РАДИ На Рила през оная година той беше дошъл за първи път. Първата ни среща беше там. Той живееше в провинцията в едно село Ямболско и не беше сам. Имаше си другар от същия край. Те познаваха и двамата учението, знаеха че лятото прекарвахме на Рила и решили с вързоп дрехи да дойдат. Помним ги и двамата с полуселски груби дрехи - единият Бате Ради, както го наричахме по-късно всички и другият, чието име сега се губи някъде. Бате Ради беше висок, едър, почти масивен българин, с добре поставена глава и широки плещи; другият по-дребен на ръст, но също така едър набит човек. Виждахме ги за първи път. От общия бивак се бяха отдалечили и между две канари си бяха устроили свой личен бивак. Имаше добре направено огнище, струпани дърва и двамата шетаха около огъня, който винаги гореше, на него си печеха хляба и си правеха чай. Беше странна група и при тях беше някак си приятно да отседнеш всред една задушевна и искрена простота. Приемаха те топлосърдечно и бързаха да ти поднесат чаша планински чай. Това бе първата ни среща - остана си незабравима. На планината винаги спонтанно и естествено се завързват приятелски отношения, чувствуваш се в своята атмосфера, както винаги говориш си веднага на ти; имаш чувството, че отдавна познаваш тези хора, близки ти са по дух, водиш хубави беседи с тях и си готов на дребни услуги. Вероятно и двамата с тия яки плещи и длани са взимали живо участие във всекидневната работа при устрояването на лагера. Годините оттогава са доста натрупани, подробности не помниш, а спомена за фигурата на Бате Ради, остана релефно и плътно очертана в историята на изгревския живот. Сега разбираш, че такива хора не могат да се забравят. Никой не предполагаше тогава, че този наш приятел и брат ще влезе в братския живот с цялата си масивна фигура и с цялата си хубава душа, с всичката си енергия, която притежаваше, с цялото си духовно богатство: чистота, лоялност и сърдечна доброта. Но нека не бързаме с характеристиката, пък и най-същественото не е това; по-важно е какво дейна следа е оставил човек зад себе си, какъв живот като актив към общата работа на едно общество, каквото беше това на Учителя. След престоя си на Рила, той не се върна на село. И срещата ни с него не беше последна. Бате Ради навлезе в бита на Изгрева през всичките тези години и сякаш не можем да си представим Изгрева без него. Той заемаше определено място на фона на този пейзаж като внушителна фигура. Когато се готвел да се върне на село, Учителят му казал: Не можете ли да останете тук, около градините има работа. Градините по това време имаха нужда от здрава ръка и добра организация - земята на Изгрева трябваше да почувствува еднакво и силата на дланите и готовността за хубава работа. И без никакви възражения, моментално той се съгласил, развързал бохчата и останал на Изгрева. Къде точно се заселил, не помним, по-късно до трапезарията се построи една малка стая с добро изложение за него. Там той живя до последните дни на живота си. Случаят беше наистина забележителен - знаменателно беше Учителя да покани някой да остане на Изгрева да живее. Не бяха малко случаите, когато Той направо казваше, където сте, ще бъдете най-добре, ще бъдете полезни за себе си и за ближните си - работниците трябва да бъдат навред. На многото желания да се заселят на Изгрева, Той не даваше ход и меко им казваше: Не. Някой въпреки това, проявяваха непослушание и се заселваха на Изгрева, нахълтваха с щурм, ала нищо добро не излизаше от това. Това не значи, че на Изгрева се живееше по достойнство или избранничество, далеч не, но ние знаехме имаше нещо друго, което определяше мястото, условията, съдбата на всеки по отделно, а Той знаеше къде е най-доброто за нас. Но това е друга тема. Бате Ради, обаче, остана. За него на Изгрева имаше точно определено място, затова всичко свързано с него и работата му протичаше хармонично, спокойно, ритмично без никакво сътресения. Самоотвержено той се хвърли в работата, погълна се от нея - а работата той разбираше и обичаше. Много скоро градините почувствуваха неговото присъствие - овощните и зеленчуковите градини процъфтяваха. Неусетно всичката работа легна на неговите плещи и той се справяше с нея. Беше навред, неуморим, съвестен, честен, безкористен, той беше идеален служител и работник. На него му се поверяваше всичко. Колкото и нескопосно да водеше паричните сметки, грижливо той събираше лев по лев, скътваше ги и добре знаеше къде отиваха парите. От него никой не потърси отчетност, неговата лоялност спестяваше от една страна този излишен труд, а от друга, новите отношения на взаимно доверие между хората на Учителя се внедряваше като принцип. За Бате Ради ревизията, която по-късно стана щеше да бъде като истинска катастрофа - той не доживя ония години, на когато най-голямата беда била именно това, че се водеше точна сметка - системата на разписките и пр. пр. да знаеш дори, когато купуваш кутия кибрит за братските нужди. Но и това е друга тема. Но нека кажем, че в отношенията на хората не съществуваше по-голяма язва от недоверието. На Изгрева стопанството беше в добро състояние, градините бяха в ред, продукцията качествена, урожая се събираше навреме, щайгите се пълнеха с плодове и се съхраняваха в склад, зарзаватите също, навреме се заравяше праза, картофите и морковите, сплиташе се лука и кромида. Бате Ради безшумно приготвяше зимнината, без много думи вършеше всичко в образцов ред, като спазваше сроковете, годишните сезони, за да не се похабява нищо. И всичко това без никакъв трудов договор, без обещания и документация. Беше особено това явление, но то беше толкова естествено при новото, което се изграждаше. Спомняме си една година на Рила, когато трябваше да се направи кухнята и големите огнища за казаните. Кой не можем да кажем спомена да се повикат от София или Самоков майстори зидари, за да стане по-бързо. Категорично Учителя отхвърли тази идея, помним думите му: "Ако искаме платени работници в света ги има много, но тук не", и работата бе възложена на нашите майстори, които не липсваха и с общите усилия на всички - целия лагер взимаше участие в работа, уреждането на лагера бързо се реализираше. И това всяка година, това при всичката работа около обзавеждането, продоволствието и уреждането на цялата материална база на един бивак, не малък, където летуваха не малко от сто, двеста и триста души. Извозването също се извършваше на същите начала. И беше радост да се включиш в общата работа, беше щастие да работиш безвъзмездно. Но и това е друга тема. Така работеше и Бате Ради. Работеше физическата работа, но не се отказваше и от духовната. Редовно посещаваше школата на Учителя, редовно се занимаваше, четеше и правеше свои бележки над беседите -които не липсваха никога в неговата стая в бохемски безпорядък. Бате Ради си остана все така изправен като бор, едър и винаги готов за работа и за услуга. Последните години си пусна брада и видът му изглеждаше по-внушителен, ала характерната му мекота и любезност никога не го напущаха. Никой от тия, които го познаваха не помнят той някога да е повишил тон, да е бил груб и да не се отзовавал на всяка услуга, която се искаше от него. Само когато някои нощем се промъкваха на поляната, или шетаха из градините, той ставаше истински войн и гонеше хулиганите с тояга. Беше прям и простодушен в отношенията си и си остана като едно голямо и мъдро дете, винаги готов да ти каже добра дума и да подложи рамото си за всякакъв товар. Бате Ради беше типична изградена индивидуалност на български селянин от равнината, наследил всичките качества на древните българи: обич към труда и земята, почтеност, искреност, честност. Беше радост да общуваш с него и странно винаги имаше какво да ти каже с което да те зарадва или укрепи. На Рила единствен той не идваше през лятото, когато всички бивахме там. Понякога се мяркаше за ден два, но толкова рядко и вероятно служебно. Като войник на пост той стоеше при градините, при изгревския имот на Братството, при земята, при дърветата, за да бъде всичко наред. А когато се спущаше нощта, той си грабвал някакви одеяла и си постилаше на дървената площадка горе пред прага на Учителювата стая, или долу пред приемната. Спеше или не, никой не знаеше, ала вардеше, както се варди стадо, верен и точен на своя дълг. Летните нощи меки и топли, вероятно са охранявали неговия сън и изливаха в душата му нощния си покой. Да спиш вън под открито небе на Изгрева беше наистина нещо красиво. В общия фон на Изгрева Бате Ради заемаше значително място, което той успя да запази до последния си ден. Само един единствен път - злополучен бихме го нарекли, той направи опит да напусне Изгрева, когато младите братя по онова време тъкмяха да основат комуна на комунални начала в с. Арчлар. Арчларската комуна беше най-злополучния опит на братския живот - днес може много неща да звучат хумористично и да се описват като едно невинно залитане, но Учителя тогава решително каза своята дума и тя беше: “Не". Не беше време, когато школата е вече открита, младите кадри да се занимават с работа, която не бе нито по силите им, нито по призванието им - а за идейната постановка да не говорим. Колко далеч бяха хората още от колективния общ живот. Бате Ради тогава се подал на общото увлечение и казал на Учителя, че ще отива там. Учителят не го спря, както не спрял и другите, но добавил, ако не ти хареса там и решиш да се върнеш, ще знаеш, че на Изгрева няма да дойдеш на същата работа, няма да може. Един миг като мълния и отговорът последвал, казал просто и на диалект: Та е тъй, оставам, Учителю.” Бате Ради беше единствения, който послушал Учителя и не се хвърли в един преждевременен опит, опит за който нямаше още готови хора и не беше време. От Арчларската комуна нищо не излезе. Но то е друга тема. Бате Ради обаче остана верен. И образът му скромен в своята простота остана да блести в спомените на всички, които го познаваха и малко или много имаха контакт с него. Масивната и изразителна фигура с добре сложената глава, която достойно стоеше на раменете му, привлече вниманието на майсторът скулптор, като модел за един от светлите образи на нашата история: “Патриарх Евтимий”. Минавайки край този паметник на ул. “Граф Игнатиев” и “Толбухин", ние винаги се спираме и споменаваме с нежност името му: Бате Ради!...

15. ГРАДИНИТЕ НА ИЗГРЕВА На Изгрева имаше една овощна градина, впрочем овощни дървета имаше навсякъде - на поляната и встрани от нея. Навремето, когато Изгрева представляваше голо поле, вероятно със стотина метра по-високо от оная просторна площ, обхващащо Софийското поле до с. Симеоново лежеше на длан, прорязано само от ниви и ливади или пустеещи места. Тогава се уреждаха градините на Изгрева. Приятелите от цялата страна, една внушителна част селяни и градинари се бяха отзовали радушно на призива и бяха изпратили фиданки от най-хубавите сортове плодове, каквито можеха да се намерят: череши, вишни, праскови, круши, ябълки, дюли, сливи, не бяха забравени и джанките, тоя скромен декор на нашите плодни градини. В средата на една от градините бяха посадили един орех. Имаше доста корени лози, а в голямата градина една виеща се асма. Градината, тази в която е положено тялото на Учителя имаше прекрасен вид. Напролет, когато дърветата цъфтяха, цялата се превръщаше на феерия от багри и звуци. Сливащите краски бяло и розово грабваха не само очите, но и сърцето. Имаше нещо призрачно в цялата обстановка, нещо извънземно, сякаш през този къс от времето интервал, нужен за цъфтежа, тук по неизвестни пътища слизаха невидими същества, за да участвуват в това пролетно празненство. Плодовете с техния произход и със скритата си магия на нещо непознато, което ставаше на скрито в тия невидими лаборатории -един любовен трепет - всичко това внасяше в човека нещо, което трудно може да се изрази с думи. Целия този свят подреден и чист, където се извършваха тайнствените процеси на цъфтенето и съзряването в които процеси взимаха участие слънцето, въздуха, влагата, почвата се вливаше в човешкия живот, за да му предаде красота и чистота. За плодовете с онова отношение, което ние специално имаме към тях би могло да се пише много, да се изпеят много песни, да се разкажат много приказки - всеки плод представлява частичка от една голяма красота. Участвуващи живо в тази неотразима симфония Изгрева не бе лишен от нея и нещо повече - плодните градини, както и цветните, които не липсваха и за които се полагаха много грижи, бяха успели да изваят от Изгрева един кът, едно място - частичка от някакъв рай. Толкова простота, красота се разливаше навред и толкова уханието се превръщаше на нещо неземно, което насищаше атмосферата. През пролетта, когато дърветата бяха обсипани с цветове, бели и розови, Изгрева имаше празничен вид, макар, че тази празничност по необясними причини не изчезваше никога - през всичките сезони. Винаги се намираше нещо, което подаряваше своя блясък и чистота, своето ухание и своя дъх на нещо неповторимо. Неотразим изглеждаше през зимните дни, когато снежната покривка покриваше Изгрева и той изглеждаше царствен в тази идеално скроена и шита белота. Нека повторим - празничният облик на Изгрева никога не изчезваше; една магия проникваше цялата атмосфера. За нас не е изненадващо, ние знаехме на какво се дължеше това, защото по всяко време тук слушахме ромоленето на този кристален извор, който непрестанно бълбукаше и освежаваше цялата обстановка - Неговото присъствие и Словото, което тук се лееше. Един кът от цялата земя бе успял да реализира видимото и невидимото, завършеното и незавършеното, за да даде идея за една абсолютна чистота, красота и оная мистична углъбеност, които се усещаха на всяка стъпка. На есен, когато плодовете узряваха и през лятото, когато зрееха ранните плодове, декорът се сменяше на часове и беше внушителен и покоряващ с надвисналите клоне, от изобилието на плодовете. Градините тогава ухаеха на друг аромат. Черешите през пролетта и в началото на лятото, вишните по-късно с техните живи багри привличаха очите - беше рядко хубава картина всред голяма София да съзерцаваш тоя ален поток. По-късно, когато зрееха ябълките, крушите, с тяхното червено и жълто, още по-късно дюлите чийто аромат и багра се налагаше - нека е така непретенциозна дюлята имаше своята хубост. Прасковите не липсваха - всичко това се превръщаше на жива картина, говоряща, пееща, разказваща нечути неща и никоя изложба не би грабнала очите със своята пееща хубост. Натежалите о земи клони с плодове представляваха и нещо, наистина необикновено - те зрееха спокойно, недокоснати, неограбени - до своята пълна зрялост ние можехме да ги гледаме, без да ги пожелаваме, до оня ден, когато грижливо се събираха и подреждаха, за да се употребят на общите трапези по време на годишните празници. Плодовете на Изгрева имаха особен вкус, сладост и сочност. В тези градини често намирахме Учителя да се разхожда, спираше се на някое дърво с праскова в ръка. Плодовете Той обичаше, както и всички ние. За нас плодовете бяха най-чиста и най-здравословна храна - бъдещата храна на човека. Градините на Изгрева... Тая прелестна обстановка, която често служеше за предметноучение, за изразяването на големите идеи. Неговото отношение към човека, към живота и към природата обхващаше всичко относно органическото и неорганическото царство - животинското, растителното и минералното. Всичко това за Него бяха опитни полета. Сега, когато се вдълбочаваме в Словото Му, намираме пасажи пред които се спираме развълнувани, озадачени, възхитени. За Него всичко, което носеше дихание на живот беше ценно и важно. В една от беседите от тома: “Ликвидация на века", намираме следното: Учителя е в градината, плодовете зреят или са вече узрели. Той привежда примера за един градинар, чиято градина била нападната от кокошки. Купил си той една лисица и я пуснал в градината. Кокошките на съседа подушили лисицата и от този ден не влезли вече в градината. “Бих желал да имате една лисица, която да уплаши ония, които без позволение късат плодовете”. Ще кажете: “Господ даде плодовете.” Господ ги даде, но ти нямаш право да ядеш, когато искаш. Определено ти е това. Когато влизам в градината всички дървета ми се оплакват и казват: “Груби са твоите хора, жестоко ни нападат. Ако съм на ваше място, ще се спра пред дърветата, пред прасковата, ще благодаря на Господа за плодовете и ще я попитам да си откъсна ли една праскова. Ако ми се позволи ще откъсна. Ще посееш семката, когато изядеш плода.” Казаното в този пасаж, се знаеше от всички ни и ония, които добре го бяха чули, спазваха закона. Ние не си позволявахме да късаме от тези плодове. От прочетеното узнаваме, че имало някои, които си позволяваха да нарушат правилото. Спазването на това влизаше в оная цяла серия от етични норми, които съставляваха моралния кодекс на Неговото Учение. Учениците спазваха тези норми. Този пример не спира само до плодовете и до дърветата - отношението е вече подчертано. То е отношение към цялата природа и до човека. “Срещнеш един човек, каже ти една две думи. Кажи си, Господи, благодаря, че го срещнах, благодаря, че ми каза една дума, че ми даде един плод. Хубавата дума е плод, благодари, както за прасковата, както и за всичко, което получавате.” Бавно и търпеливо Той изграждаше правилно и красиво отношение, не само към човека, но и към цялата природа. Наричаше това отношение: Морал. Започваше отвътре към близките форми, с които всекидневието ни срещаше. Така изграждаше Той човека, за да го подготви като идеална част на цялото -халка в голямата верига. Процесът беше бавен, но сигурен, единствен, който реализираше на високото постижение - възпитанието и самовъзпитанието на човека. Започваше винаги от малкото, най-лесното, най-близкото, за да стигне до най-високото - изработване на характер. “Изправи себе си - нямаш за задача да изправиш целия свят”. То не влиза в програмата на твоята работа. Ти ще устройваш само твоя свят, ще изграждаш себе си, ще повдигаш себе си. Необходима ти е огромна работа и големи усилия. “Не пипай плодовете без позволение. Не нарушавай основния закон на Битието.” Затова Изгрева беше това, което го виждахме, усещахме - цяла хармония, един малък рай с присъщата атмосфера, която привличаше, покоряваше, за да ти подари мира и радостта, които никъде другаде сякаш не можеше да ги намериш. Изгрева беше неповторим, не само с разположението - географско и метеорологическо, на потоци тук се разливаше слънчевата светлина и топлината се задържаше като в дълбока паница. Независимо от слънчевата светлина, ние усещахме една друга, която по неизвестни пътища се разпръсваше и обхващаше целия Изгрев - за нас тази магичност на Изгрева беше нещо твърде реално, потопени бяхме в нея. Тук се ковеше новия човек и новата етика. На Изгрева беше школата на Учителя. Словото се разливаше не само в ранните часове на трите седмични дни, неделя, сряда и петък, но и по всяко време - на двора, в градините, в трапезарията, на поляната, в неговата приемна стая. Нямаше кътче на Изгрева да не се водеха разговори и се споделят опитности. Светлината на Неговото Слово се струеше навсякъде. Той обогатяваше с присъствието си цялата атмосфера. Всичко това представляваше един пейзаж, който щеше да си остане жив през вековете, в един материален свят - един опит бе направен и този опит излезе сполучлив - реализираше се на Изгрева. Градините бяха живия декор на всичко това - те оживяваха и освежаваха това най-свидно и най-скъпо за Него и за учениците. Изгрева можеше да остане недокоснат, като жива следа на половин вековна работа, неуморна, всеотдайна, безвъзмездна. Той беше Мъдрец от най-висок ранг, беше нещо повече, което се опитахме да отразим другаде. Изгрева обаче не остана, не го оставиха, не го пожалиха - като една национална ценност дори. А имаше закон за една старинна стена дори, за една чешма... Случи се онова, което винаги се е случвало, когато невежеството и насилието взимат надмощие. И този път във века на голямата техника и на динамичните темпове, то се случи бързо, почти светкавично - макар че бе подготвено бавно и методично. Изгрева заедно с постройките, заедно с градините, заедно с чешмите бе заличен с един замах, плодни и цветни градини опустошени, изкоренени и всичката оная прелест, всичката оная хубост, чистота бе разрушена, ограбена, стъпкана от неумолимите железни зъби на багера. Градините имаха най-жалък вид. Ако Той би се разхождал сега по тези места какво ли биха Му казали дърветата и как ли биха се оплакали те от “грубостта” на сегашните, която грубост сега бе на ента степен. Сега към плодовете не посягаше някоя плаха ръка и не откъсваше само един плод - сега те се ограбваха от цели шайки денем и нощем, чупеха се клони, обираха се плодовете, тъпчеше се всичко като безстопанствен имот, настървено, жестоко. Имаше нещо, което не можеше да се ограби - благодарни сме, че до духовните съкровища вандалите никога не са стигали в своите набези. Съкровищата на Изгрева не можеха да се откраднат, те никога нямаше да изчезнат. Историята ще се погрижи за това и поколенията ще се ползуват от тях. Но на земята малкия модел на една чиста, изрядна хубост бе унищожен. На мястото на тази красота, върху пъновете на поразените дървета се изливаше тонове бетон и желязо за монументи - огромни сгради, които по желанието на нашата република и волята на чужди държави тук се изграждаха дипломатически корпуси. Сякаш в голяма София с огромни празни пространства нямаше терени за тях. Целия профил, който сега бързо се изграждаше нямаше абсолютно нищо с онова, което беше тук до преди две десетилетия - нещо повече всичко рязко противоположно по външен облик и по дух. Градините, незабравимите градини, тия разкошни опитни полета, където Той се разхождаше по време на своя отдих - където Един Велик Мъдрец общуваше с цялата природа и често с обърнат поглед към извисената Витоша, която толкова обичахме и ценяхме - просторът нататък още не беше стеснен и задушен от блоковете страшилища - тая напаст на цивилизацията, бяха изчезнали. Останал бе само като столетник, прав и невъзмутимо спокоен ореха, чиято сянка се разпростираше нашироко; и няколко дървета от различните плодове. В средата на тая градина в цветущо състояние една елипса спокойно стоеше там - един мраморен пентограм и една лозница, която не искаше да вирее. Тук винаги се носеше аромата на здравец и на босилек, а най-силно на лавандула. Градините ги няма. Прочутите лешникови дървета, които образуваха един великолепен жив шпалир в оня малък двор, където лятно време се превръщаше на трапезария, със спретнатите пейки и маси боядисани бяло, с надвисналите кичури едри цариградски лешници, които тук вирееха по чудо и се размножаваха бързо, дървета наедряли и свежи - живата украса на това дворче - бяха жестоко изсечени. Сега вече нямаше нищо. Един малък цветен квадрат - една елипса в средата - положено е тялото там, с разрешение на големия комунист, живял в съседство с Учителя, спасяван от Него - една малка асма и един открит още пейзаж към Витоша. Това е всичко... Ще бъде ли оспорван и този квадрат. Ще турят ли ръка и на това място, тая единствена следа в материалния свят - на земята, където Той всеотдайно бе работил за своя народ и за всичките по света; ще бъде ли заличен този знак на Неговото съществувание - този велик българин, най-величавата фигура на нашето столетие и най-големия Мъдрец на същото. Не смеем да си зададем този въпрос. Ще видим. Един ден, ще има да се червят всички, взели участие в това голямо кощунство на нашия век - Неговия век.

12. КЪЩАТА С ВЕРАНДАТА Къщите говорят, къщите разказват и човек не може да ги отмине, когато до неговия слух стига техния шепот. Ако отседнеш в тях, или застанеш близо до тях, с часове можеш да слушаш цялата им история. То не е история само на един човек, но и на много, защото човек не живее сам в една къща. Отдавна нашите очи, които бавно и задълбочено оглеждат Изгрева, се спират на тази къща. Да, отдавна, но все нещо не достигаше, за да се улови началния детайл. Ние я гледахме отвън, застанали настрана от различните посоки. Тя изглеждаше стара, не с архитектурния план, по който някога е била построена, ако можеше да се нарече така - по-скоро едно хрумване на шепа млади хора, студенти, пламенни, идеалисти в душата, носени на крилете на младежките си копнения - тъкмо те са направили първата копка и забили първия гвоздей. Колко години оттогава - близо половин век... Тази къща се намираше на един от ъглите на поляната, с югоизточно изложение, тя бе първата къща отдясно на малката уличка - алея. Цялата бе изградена на времето от дървен материал, тенденцията тогава била такава, всички къщи на Изгрева да бъдат от дървен материал - отвътре тя бе облицована по-късно с шперплат. Тази къща прави впечатление на кокошка, разперила крилете си над пилците. Не много висока с две малки стаи и една голяма веранда, отначало открита, по-късно остъклена и превърната на хол, доста просторен за малките къщи по онова време на Изгрева. Нека добавим, че това е завършения вид на тази къща, предполагаме, че в началния стадий по-скоро тя е била скована като солидна барака. Верандата предаваше на цялата къща нещо своеобразно и оригинално. Времето, когато се спираме на нея, намираме, че нейната външна хубост е преминала, сега тя по-скоро приличаше на една хубава старица посивяла от времето. Но достатъчно беше да се надникне в нея, за да се почувствува живота, който е течал в нея, който кипеше в нея, много преди това, през ония слънчеви години, когато в нея се събираше цвета на академичната младеж и беше щастие да живееш на Изгрева, изпълнени с блянове, които вече образуваха едно ярко звено около Учителя - това беше през двадесетте години на нашия век, края и началото на тридесетте. Наред с официалната наука, която следваха, те посещаваха школите на Учителя и учеха най-великата наука, как да живеят. Този устрем остана да сияе в тази къща, в нейната жива атмосфера, където те живееха общо. Първи те туриха началото на общежитие, на колективен живот, ако можеше да се нарече така - за тях думата не беше само фраза. Търсеха се, обаче, пътища и постановки, за да се предаде образ на онова за което Учителя говореше относно колективния живот, не в този обикновен смисъл на думата, а за колективното съзнание, което тепърва трябва да се развива и разширява, като база и идея за бъдещето. Много важно беше да се изработи съзнанието, а после да се пристъпи към живия опит, много важна бе вътрешната, дълбоката промяна, която трябва да настъпи в човека, за да се почувствува като неделима част на голямата верига. Всичките процеси в природата започват отвътре навън - житното зърно започва своя живот, когато влагата и топлината стигат до сърцевината и разпукват кълна. Невъзможно е да се живее колективен живот, ако отделните членове на колектива нямат пробудено и изработено съзнание. В тая къща се правеха първите опити, в нея се водеха спорове, дискусии, чертаеха се планове, обсъждаха се проблеми. А къщата и няма и мълчалива сякаш водела някакви записи за по-главните събития. В нея гостуваха много приятели от провинцията, рядко някой, който идваше да не се отбие там, за да се види с приятелите и си поприказва с тях. Там се пееха и разучаваха песните, свиреха на инструменти, слагаха трапези и всеки гост беше добре дошъл. По онова време цялата къща сияеше от вътрешен блясък. Беше празник през някой делник да бъдеш там на обед или вечеря. Срещите бяха топлосърдечни и животът носеше своето красиво име: Братски. През последните години тя стана лична собственост на Борис Николов, макар, че той не живееше там. Тя, обаче, не загубва своята физиономия, остана си пак братска къща, отворена винаги за всички особено това се случи, когато в нея дойде да живее Боян Боев. Тогава тя се превърна на средище на братски живот. Тук пулсираше едно сърце и струите на братския живот го оживяваха. При Боян Боев, който живееше в една от стаите винаги имаше хора, цялата провинция се стичаше там. Широките връзки на Боян Боев обхващаха почти цялата провинция и нямаше човек дошъл в София да не се спре в тази къща. Животът през това време наново се върна в нея, но този път много различен, защото бяхме вече преживяли 27 декември 1944 година. Около Боян Боев в тази именно къща кипеше някаква дейност, невидима и мълчалива, реката се беше спуснала надолу като подкаменна. Когато големият салон бе одържавен, тази къща стана център на братския живот. По време на празниците тук се събираха, изпълняваха се нарядите и се слагаше братска трапеза, докато разбира се това беше възможно и позволено. Къщата с верандата израсна макар и вече доста остаряла, но беше скъпо това жилище и още не се даваше да се превърне на музейна скъпоценност, бързаше да изживее още своя ярък живот макар и конечен, както всички неща на земята от този род. Тази скромна и проста къща със своята външна и вътрешна уредба можеше да съперничи на много солидно изградени, подредени и натруфени, лишени от духовен блясък. Всичко преживяно в нея не бе нищо друго, а забележителна страница от живота на Братството - една бръмка от оная верига събития станали в нея, комбинирани днес изразяват историческия профил на братския живот, богато по съдържание, необикновен срещу всичката пошлост на действителността, с която по-късно щеше да се сблъскаме. Тя приличаше на цвят, чийто аромат продължаваше да се носи още от онова време, когато нашата академична младеж правеше своите опити, бленуваше, ковеше планове. На Изгрева имаше духовни богатства, такива имаше и в къщите, които даваха облика не с друго, а със своя устрем, копнежи и живот. Тези богатства не бяха неразделна част на земната площ върху която дадена къща е изградена - недвижимото имущество нямаше нищо общо с тях, то бе само външната черупка и дали като се вземе тя, може да се добере нашественика до ядката? Смешно и невъзможно. И като налетяха на Изгрева, не пощадиха и тази къща. То представлява история, зад която стояха поставени лица да изпълнят определени задачи. Изпълниха ги. Но нека преди да приключим да кажем още нещо, в духа на целия живот, който бе протекъл в нея, нека не пpoпycнем този ден и час, тази дата богато изживяна от всички - нещо премного светло и много радостно. То стигна до сърцата на всички, които милееха за Братството, за братята ни, за делото. Нашите обични братя Борис Николов и Жечо Панайотов, бяха лежали и излежали в затвора след процеса четири години и четири месеца от 3.IX.1958 година до 1.I.1963 година. Софийските затвори едва ли някога са отваряли вратите за толкова невинни и безупречни хора. Никой от онези, които познаваха тези хора, можеха някога да допуснат, че някога те ще бъдат съдени за криминални престъпления - обвинени в злоупотреба на братски пари. Жечо Панайотов беше стар и изпитан счетоводител, образец на честност във всичките фирми, където беше работил. За него Учителят беше казал: “Търсите ли честен човек, това е Жечо”. Началниците и надзирателите бяха успели да ги познаят, а другарите им по съдба едва ли някога ще ги забравят. Те бяха минали през школата на Учителя и си останаха дисциплинирани граждани, съвестни и с чувство на отговорност. Първоначалната присъда беше осемгодишна, но се случи нещо, което засегна не само тях, не само нас, а целия български народ - предварително знаехме, че ще има амнистия и вратите на затворите ще се отворят за 4000 души, които с опърпани дрехи и с торбички или куфарчета ще излязат от затвора, ще въздъхнат, гърдите им ще се изпълнят със свежата струя на януарския въздух и ще се попитат: Вярно ли е, за да се упътят към своите домове при жените, при майките, при децата си. Не бяхме съвсем сигурни, че имената на нашите братя фигурират в списъците, но всички се надявахме и вярвахме. Изгрева през това време приличаше на развълнувано море, както винаги при такива случаи. Нашите мисли и чувства пулсираха в едно и до един се насочвахме не другаде, не, защото нямаше къде, а към старата къща с верандата, посивяла вече като старица, където живееше брат Боян Боев, който наред с всички ожидаше тяхното завръщане. Знаехме, че сборния пункт ще бъде там, знаехме, че новината първа ще стигне до него, знаехме, че там, трябваше да дочакаме скъпите си гости; бяха незабравими вечерни часове в навечерието на Новата 1963 година. Знаменателна стана тази среща на цялото братство от София и някои от провинцията, научили за новината. Къщата сякаш натежа; в началото групата беше малка, а колкото времето минаваше тя се увеличаваше; новината се бе понесла из целия Изгрев и всички бързаха сега да ги видят. Дойде и брат Пеньо с цигулката, нямаше го вече бр. Симеон, който никога не отсъствуваше от тези събрания. Както винаги сестрите преобладаваха, първи се бяха отзовали. Изведнъж къщата стана тясна, донесоха столове и пейки. И за първи път след злополучната 1958 година декември, когато за последен път пяхме в салона - сряда беше тогава, сега песента се изля като водите на водопад. Никой вече не можеше да я спре, не бяхме пели така години. Никой вече от съседите не ни смущаваха. Братята си бяха дошли и наново бяха между нас. Това ни стигаше - то бе задача на цялото братство - бяхме като семейство. Всичко се превърна на мило тържество, малко по-късно пристигаха и братята. Тази къща уверени сме никога през своето съществувание не бе видяла толкова целувания. Братята бяха прегърнати от всички. Изразихме това, което бяхме им казали, че всички стоим зад тях. Сега братята стояха до Боян, Борис малко слаб и бледен усмихваше се на всички, но какво таеше в себе си, какво бе преживял през тези години, бе рано още да се говори. За миналото винаги ще изпитваме тъга, сега гледаме настоящето и се радвахме на момента, като частичка от всичката радост и красота преживяна през многото години. Идеята за Братството блестеше със своя несъкрушим блясък тъкмо в този Новогодишен час, излъчваше нещо магично, като символ на най-великото за което се говореше през този век - тя бе идея посята в богата почва и ние вярвахме, че тя ще прорасне и ще даде обилен плод - защото на земята наистина се раждаше нещо ново, цялата земя наистина беше опасана с вълната на Любовта. Нямаше за човечеството вече друг изход и друг път. Не съществуваше вече друга основа на семейството, на обществата на държавите, освен основата на Любовта. Учителя ни привлече с метода на Любовта и в името на тази Любов ние се събирахме по време на скърбите и радостите. Новата 1963 година блестеше сега с меката светлина на зазоряващ пролетен ден. Това утро, този ден изпълнен с много радост, пожелахме го на целия народ, когато приключихме рядко хубавия и вдъхновен концерт, без репетиция, както каза една сестра. Накрая се помолихме за целия свят - когато си тръгнахме часа беше девет, стояли бяхме там четири часа. Изгрева беше тих и скромен като девица, несмогнала да се облече празнично, при посрещане на скъпите си гости. Времето беше меко и ние всички бяхме доволни, радостни, благодарни. Да продължим ли нататък - ние не пишем история, нека това направят историците, но нека ни бъде позволено да приключим с темата с която започнахме. Къщата, за която искахме да разкажем като един от обектите на Изгрева, изчезваше бавно пред нашите очи. Прекрасното в нея остана някъде далечно и заключено, достъпно само за нас. Когато Боян Боев завърши земния си път, за да се запази този дом, където той живя, искаха да я дадат на негови приятели, които имаха право на жилище. Ала жилищният съд грубо отказа и остана да се разпореди, както вероятно му е заповядано. Поставиха да живеят две семейства от малцинствата. Ние нямаме нищо против всичките хора на земята, за нас всички са равни, но отношението беше подчертано и то ни засегна. След това къщата на часове сякаш посърна и се превърна на грохнала старица, наранена и поругана, сгърчи се под напора на масивния и сгъстен живот, който се водеше там - така се случва; тя погрозня от какво ли не - с отпадъчните материали, които на купища се стоварваха на двора, с многото пранета, пък и с хората, които ни гледаха враждебно. Имаше нещо трагично в този пейзаж на тая частичка на Изгрева, като най-несполучлива картина без небе и слънце. А имаш чувството, че тя е жива и минавайки край нея ще ти се да й кажеш: Не се смущавай, душата ти ще остане недокосната, а тялото ти, тялото ти ще се слее с благословената плът на земята! Великото никой не можеше да порази, унищожи, похаби. На земята няма такива оръжия, нито такава власт. Великото приличаше на огромна птица, чийто криле сграбили простора, устремено към звездите е недостижимо за дребния и слаб човек. Къщата накрая изгоря. Неизвестни останаха причините на пожара - изгоря за минути; дървото беше старо, пламна моментално и се превърна на купчина пепел и недогорели вехтории, които дълго грозяха тази част на Изгрева. Финалът настъпи. Къщата изчезна, изравни се със земята, за да се превърне днес това парче земя на част от големия двор на Съветската легация - включен в бетонните обятия на масивната ограда.

9. ПОД СЯНКАТА НА ЛЕШНИЦИТЕ Нещо се беше случило на Земята, нещо наистина необикновено. Сега правим опит да уловим цялата панорама и нейното голямо съдържание с едно малко перо, да го нанесем на хартия и то непременно да звучи не като история, нито като мемоар, а като нещо живо, цялостно в своята емоционална същност - светло, топло, задушевно. Намираш, че средствата с които разполагаш са оскъдни, бедни езикови средства, точно определени думи, които не ти стигат; не знаеш дори дали някога фотографическа камера с цялата днешна комуникация би ти дала ясна представа за това “нещо”, за тоя необикновен живот, за това, нека кажем, епохално явление, че Той живя и работи на Земята, в тая избрана страна, белязана с избраническите знаци, за да получи нещо, за да се случи нещо, което сега искаме да уловим, докато всичко лежи живо и свежо. Всяко събитие и явление от голям мащаб на Земята, където измеренията лежат ясни и видими, уточнени, имат своите рамки, условия, постановки. Изгрева беше постановка, беше невероятно благодатно условие за всичко, което се разви, прорасна и изживя там. Всичко изглеждаше като жива скулптура, отлято и изградено по всичките правила на някакво странно изкуство - всяка част на своето място, всяка багра, всеки тон; събрано на няколко декара от голямата земя над които, така или иначе на нас ни се струваше, че всичко беше необикновено - небето над Изгрева изглеждаше огромно, искрящо с блясъка на звездите и с обилното злато на слънцето, с горския пояс от едната страна, с внушителната снага на Витоша от другата. Трудно може да се разкаже и опише, кое правеше да изглежда всичко царствено празнично, почти тържествено. Казват, че когато нещата се изгубват - ценните разбира се, тогава човек разбира тяхната цена. Не отричаме, голямата хубост и цена на Изгрева остро и все по болезнено я усещаме, когато се отдалечаваме по време от него, усещахме и тогава, когато за няколко месеца само трябваше да се откъснем от Изгрева. Усещахме го дори и когато за часове трябваше да се лутаме из голяма София по работа и бързахме тогава да се върнем на Изгрева. Ние все бързахме, все пътувахме, все летяхме само към Изгрева станал фокус и съдба за всички, които бяха преживяли необикновения живот, който пулсираше тук. Сега Изгрева живее някъде, някъде... и някога... Сега правим опит да съберем неговите части, късове на една голяма епопея, за да я поднесем на ония, които ще искат един ден да знаят и да огледат дори и детайлите на цялата постановка, където- премина една голяма част от Неговия живот. Може би правим това и за самите нас от някакво чувство на отговорност, че държим перо в ръка, или като израз на благодарност за всичко преживяно по тези места, или в последна сметка да кажем, че открита и явна е графата, където е нанесен съществения знак за ударите на глупостта, на невежеството, на насилието, на грубостта и алчността с които всячески си послужиха, за да заличат всичките следи на Неговото съществувание и дело. Всяка епоха имаше своите екзекутори - изключение нямаше и сега. Но винаги при тези случаи и през всичките времена има едно “но”. То крие ясно и четливо цялата история на голямата разруха, неизбежния край на всички нетленни неща и на всички човешки недомислия. Никак не ни е работа сега през това ясно мартенско утро да се впущаме в тая мрачна световна джунгла. Ние имахме съвсем друга цел, устремени към една хубост, която се мерна пред очите ни, грабна сърцето ни и ние решихме не друго, не, повярвайте, а слънцето, слънцето над Изгрева, слънцето, което щедро, любовно се изливаше като кипящи струи на водопад над Изгрева, над поляната, над градините, над дървените къщички, над разпънатите палатки през летния сезон и над това място, което сме набелязали в случая - двора - не голям, не малък пред салона. Стотина стъпки ни делят от ония пейки и маси, боядисани бяло, проточени до малката уличка, добре подържани под лешниковите храсти, разпрострели своите клони нашир, заякнали вече, за да се превърнат на гъст лещак - този жив декор, който не искаме да забравим, който не можем да забравим, действуващ магически на нашите сетива. Ето това искахме да разкажем, към тази красота е бил насочен устрема ни, този приказен и разкошен лещак, застанал като страж над целия Изгрев. Оттам ние минавахме, минавахме почти всеки ден, защото беше път. Сега за кой ли път ще минем с мислите си, с чувствата си, с душата си... И ще се помъчим, вярвайте, целия ще го нанесем на тия листи, да бихме могли от него да направим художествено табло, да би могло да се улови някак си с четка, с перо... Този къс от Изгрева, тая неразделна част на големия живот, където най-съществената контура, незабравимата, бихме казали, излъчваше топлота, мекота, красота. Една свежест и една необяснима грижа се излъчваше от тия лешникови дървета, осезаеми и живи, нека да твърдят естествениците, каквото си искат за тия представители на другите царства. Ние не знаем, кой се е погрижил да донесе тия насаждения и дали те били поръчани и посадени по точно указание на тая южна част, за да стоят като жив пояс и страж и ограждат двора, за да го наситят с покой, тишина и мека сянка. Бяха от онова семейство наречени: “цариградски” и беше истинска радост да гледаш преснозелените шапчици на плода, когато започваше да зрее, когато в късното лято узрелите едри плодове тупваха на земята с тъп и мек звук, имаше и нещо окрилящо, когато на есен се проточваха резедавите реси - тоя късен и ранен цъфтеж на този плоден вид, който раждаше толкова едри лешници, тоя лъскаво кафяв цвят на черупката, напомняща меките кафяви очи на дете и това вълшебство - едрата и сладка ядка вътре. Малко е да се каже, че лещакът беше красив, той направо излъчваше нещо магично и тайнствено. През горещите лета те стояха там като завеси и пазеха сянка. Под разшумелите се клони, отрупани с широки листа, стигащи до главите ни, те приличаха на ветрила, които ни разхлаждаха. В тази рамка най-често виждахме Учителя, седнал на средната маса да взима всекидневния обяд; тук беше лятната трапезария. Лещакът и слънцето заливаха щедро целия двор с двата тона, които се преплитаха тук зелено и златисто, за да дадат нещо извънредно - едно табло чисто и безупречно, което сега ние на всяка цена искаме да уловим с детайлите, не да направим описание, а да предадем, ако успеем целия живот, който трептеше в този неголям четириъгълник, чиято южна страна проточена като жив плет от лещака, а срещуположната - салона и приемната долу. Една част от двора пред големия салон и приемната стая беше застлана с цветна мозайка, която нашите майстори братя умееха да я подържат грижливо. Един цветен бордюр от живи цветя калдъръм чета - тия колкото красиви, толкова и нежни в своята цветна фееричност с твърди листенца отделяше мозайката от останалата част на двора и когато слънцето грееше, те стихийно се надпреварваха да цъфтят. Не ухаеха, ала пищната багра грабваше очите и очароваше сърцето, жълто и червено преплитаха се и се точеха като тясна разкошна пътечка; толкова хубост имаше в това и кой ли изряден вкус беше избрал тъкмо тази украса... Малко по нататък беше цветната градина изключително от рози, които цъфтяха и ухаеха от май до края на есента. А и на празното място докъдето масите не стигаха имаше един триъгълник - градина. И тук рози и други подбрани цветя, беше истинска феерия да гледаш този букет, зад който стоеше една трудолюбива ръка, една жена в напреднала възраст, издръжлива и права, влюбена в цветята да ги реди непрестанно - сестра Янакиева, която поддържаше цялата цветна украса на този светещ двор - нашата обич към нея. Това беше. Успяхме или не, нека ония които познаваха този пейзаж и се възхищаваха от него, не ни упрекнат, че не казахме всичко, нека ни простят, ако не успяхме картинно и живо да го изразим; а на ония, които не са го видели, пожелаваме им да се пренесат мислено на това място, което за всички стъпили за първи път там, казваха: “Кът от рая”. Нека ни бъде позволено да се върнем на оная маса наредена под лещака, тая слънчева трапезария, съществуваща единствено тук на открито при много слънце и много въздух. Към слънцето ние имахме отношение, затова и никой не се пазеше от него, никой не разпъваше чадър срещу него, носехме само леки шапки през най-горещите дни. Ранното слънце през пролетта и това през лятото обагряше нашите лица и кожата ни имаше здрав и изпечен вид, един приятен загар и лицата изглеждаха хубави в този тен - признак за един природосъобразен режим на живот... Това място, този двор, както казахме не беше голямо, но беше странно, което констатираме той събираше и малко и много хора; не изглеждаше многолюдно, когато по време на съборите от цялата страна се стичаха масово приятелите. За всеки сякаш имаше определено място, всеки имаше къде да застане, за да вижда и слуша всичко, което ставаше. Само масите тогава набързо се увеличаваха, точеха се, сгъстяваха се и обедите ставаха по всички правила на реда и дисциплината. Кухнята тогава се оказваше малка за големите казани затова в началото на двора набързо пак майстори - зидари монтираха удобни огнища, печки за големите чайници, които вряха непрестанно. Големите бъркачки и лъжици излизаха на яве и ново капаисаните баки с които се носеше яденето до всичките маси блещяха. И както винаги имаше само едно ядене - съфорно със сезонните зеленчуци и неотменно над казаните стоеше начело на цяла група доброволки - сестра Епитропова - незабравим и незаменим човек със своята широта и сила да се справи със задачата да нахрани стотици души, напълно задоволени от яденето - “съборно”, което винаги имаше особен хубав вкус и аромат. Толкова много хора, смесени, без никакви различия на образование, материални възможности, равни и прости, чисти и топли бяха отношенията, братя и сестри, докоснати еднакво от вълната на любовта за която бяха пропътували толкова километри. Вълната на любовта за която Учителят много беше говорил, заливаше бавно света и сега в началото на двадесетте години осезателно се чувствуваше от будните и чутките души. Как щеше да се изрази тя по-късно, не знаехме тогава. Днес знаем - но нека не докоснем тук тази тема, която вече е изразена другаде. Нека сега не нарушим пълнотата на този пейзаж, който се силим да нарисуваме пестеливо и изящно. Беше чудесно всичко, беше вълшебно, беше празнично. Истинска радост да стъпиш на това място да седнеш на тези пейки, да опиташ простата картофена супа - постна само с малко лимон, чер пипер и магданоз през ония петъци, когато приключвахме седмична почивка. Един ден през седмицата ние не взимахме никаква храна и вода. Беше и голяма радост да бъдеш на тези трапези по време на годишните ни празници и по време на съборите, когато сърцето се пълнеше и празнеше от простия факт, че тия хора с които не си успял да размениш и дума дори, ти са близки, отдавна познати, наричат се по между си - братя и сестри, че сутрин рано заедно с тях си слушал беседа, после си играл Паневритмия на поляната, после си закусил на една трапеза, после, после през целия ден, дълъг, съборен си бил заедно с всички, пял си, разговарял си, разменял си мисли и през време на закуската, обеда и вечерята под лещака е бил Той на средната маса, виждаш Го, слушаш Го. Какви дни, часове, мигове, тук на открито на пейките под сянката на лешниковите дървета, или в прохладната вечер ставаха срещите с Него, спонтанни и естествени, разменял си мисъл, слушал си съвети, споделяше и разтоварваше мъката си. Всичко тук течеше естествено, равно, пееше един живот бълбукаше като голям извор, туптеше като голямо сърце, жареше като наковалня, където се ковеше новото съзнание на човека и където през всичкото време и случаи се носеха звуците на Неговите песни. Неговата музика беше жива, ободряваща, сладка и дълбока. Пееха всички, толкова много се държеше на музиката, пееха както можеха и колкото можеха на това място, на този двор с многото слънчев блясък, с многото аромат на цъфтящите цветя и рози, със скромната красота на калдъръм четата, и незабравимия лещак и с един почитател на музиката, любител цигулар, възторжен и вдъхновен по всяко време с цигулка на ръка да води цялото хорово пеене на Братството, независимо дали се намира вътре в салона по време на школните часове, или на двора след обедите и вечерите, или на поляната след Паневритмията, или на Рила по-късно всред пламналите огньове вечер да свири и да дирижира без палка голямото пение на Братството - брат Симеонов - неизменна фигура по време на всичките празници - нашата благодарност. Не се забравят тези неща, не изгасват тези чувства. Не правим опит да уловим и изразим неизразимото, което тук изглеждаше несъизмеримо и неокачествимо. Как и с какво да го сравниш; по съдържание то беше не само дълбоко и красиво, то бе наситено бихме казали с обич, с любов, нови отношения, които добиваха плътност, устойчивост през едно крайно преходно време. Всеки час прекаран под сянката на лещака не се забравя, нека не се видят многото повторения, лещакът тук беше и основната контура. Лешниковите насаждения, които живи бяхме за наша скръб да присъствуваме на тяхното поражение и на тяхната кончина. Неумолимия топор беше ги изкоренил до корен пред очите ни настръхнахме, както един ден на Бивака на Витоша един горски пред очите ни застреля една кучка, която беше бременна. Тогава още разбрахме, че нещо ще се случи, ние само можахме да охнем и да стискаме зъби, горският беше готов да застреля и нас, ако му кажем дума - чухме, че някой писна и толкова. Нямахме нищо общо с подобна жестокост. Още виждаме белите сърцевини на клоните и разпъртушинените листа по цялото протежение като сразени войници, легнали покорно над дръвника - тия велики мълчаливци, тая сеч и тази разруха имаше какво да каже, имаше в какво да обвинява нашата угледна, ала ледена цивилизация. В царството на живата природа всеки обект, всяко същество, което носеше дихание на живот беше еднакво ценно, независимо от кое царство произхожда, там няма важни и неважни обекти, няма малки и големи неща. Всичко беше важно, ценно, голямо. Беше като знак и поличба за всичко, което вече летеше към нас и към целия свят. Гледахме цялата постановка - тя беше вече драстично поразена, пейзажът помрачен и сгъстен до неузнаваемост. Свежия декор вече не съществуваше, атмосферата бе изпразнена и красотата стъпкана, цялата в която живееше Той и ние. Част от голямото му дело не съществуваше. Ала ние знаехме и вярвахме, големите ценности, големите духовни съкровища никога не се губят, никога и при никакви случаи. Лешниковите дървета изчезнаха, розите също и всичко останало във всичките градини - няма я лятната трапезария. Остана само да стърчи насилието и властния пестник на епохата - стара, оръфана, отживяла своето време. Нас, какво ни е, ние с паметници и с музеи не се занимаваме, те представляват мъртви записи, нека историята се занимае с тях. Ние само ще свидетелствуваме за хубостта и радостта, за живота, които посетиха земята, за голямото духовно съкровища свалено на земята, за всичката благодат и милост Божия които благоволиха да изберат не друга страна, а България за Негов пристан. Този най-съществен факт никой не ще успее да омаловажи, да унищожи, да стъпче или изкриви. Всичко свидетелствува за Него - всичко, дори и тия парчета земя по които Той е стъпвал. Ще кажат някога: Под тези монументи, под тези многоетажни жилища лежеше Изгрева. Там живя Той и мястото приличаше на рай. Наистина всичко беше много хубаво, макар и много просто с дъх на рози и бор, с дъх на-зряла пшеница - българска и с този забележителен лещак... Големият Българин щеше да добави: Можеше да стане другояче, можеше да се случи великото... ако ме слушаха! Аз им бях най-големият приятел, приятел на целия народ - българския, който ме отрече днес, но който ще ме приеме утре. Не се рита срещу остен, не се стреля срещу небето, нито срещу океан, нито срещу Любовта, а Той бе и трите заедно по призвание, по възможности и по сила. Това предстоеше не само да се провери, но и да се опита. Неговото дело беше с бъдеще, нямаше да престане да се разкрива, да се опита, да се използува. Времето щеше да покаже.

3. САЛОНЪТ - ГОЛЕМИЯТ САЛОН Колко години преди това?... Този важен момент от делото на Учителя не дойде изведнъж; един дълъг интервал от години, търпеливо изчакани, за да се стигне накрая до Изгрева. Той не бързаше, спазваше оная, идеалната бихме казали ритмичност, присъща на всичките природни процеси. Той мина дълъг път докато стигне до Изгрева, докато осъществи най-хубавото и най-многото, което можеше да се случи при ония условия. Не бързаше и не насилваше. Още в първите години задоволи се с онзи малък и романтичен двор, където се събираха слушателите му. Пред тях Учителят изнесе Своите първи беседи, към първото десетилетие на нашия век - истински скъпоценни бисери останаха много от тях, печатани по-късно в I-V серия неделни беседи. “Опълченска” 66 беше всичко по това време и работата по подготовката за печатането на това първо издание се извършваше там. Колко години след това, докато се стигне до Изгрева... цяла история. Като пътешественици тръгнали на далечно плаване, ние спираме на Изгрева, където започваше важната работа и съществената част на едно голямо дело. Отдалечеността от града и липсата на превозни средства, абсолютно не представляваше пречка на учениците, напротив - “Ще бъдем спасени от любопитни и безидейни, това дълго разстояние от града до Изгрева, ще го минат само ония, които искрено се интересуват, други не ни трябват." - беше казвал Той. Движението беше важно условие за здравето на човека, жизнена необходимост и Той поддържаше това и го препоръчваше. Километрите, които деляха града от Изгрева, онова дълго проточило се шосе, което свързваше града със с. Дървеница, чийто първи обект беше Изгрева, не ни се струваше нито дълго, нито уморително. Леко и приятно минавахме по горския пояс, а понякога използувахме преките пътеки, за да стигнем до Изгрева, до салона, където три пъти седмично Учителят държеше неделната си беседа и двете школни сряда и петък, а по-късно и четвърта, неделя сутринта. За всички, които жадуваха за Неговото Слово далечното разстояние не беше проблем. “Движението е нещо хигиенично” - затова и ние ходехме, летяхме по това шосе и нищо не ни се виждаше уморително и трудно. Сезоните с метеорологичните промени също не ни плашеха. Изгрева с Неговото присъствие беше един голям, неотразим магнит. Една година преди да се построи големият салон по време на събора, беседите се държаха на поляната. Следващата, обаче, беше вече неудържимо. Предстоеше пак събор. Взе се решение да се построи салон. Провинцията биде предизвестена и поканена да участвува в строежа. С готовност се отзоваха майстори зидари и един брат архитект от Стара Загора Руси Николов бе повикан телеграфически. Материалите бяха струпани и при небивал ентусиазъм работата започна, всички се включиха и мъже и жени. Ако се не лъжем работата започна един месец преди събора. Кухнята на открито функционираше усилено и работниците по три пъти на ден се хранеха в набързо сковани маси и пейки. Работата по строежа кипеше. Дойдоха накрая и мазачите. Дървената част на прозорците още не беше сложена, когато на Преображение - 19.VIII. влязохме в новия салон по чорапи. Салонът блестеше от чистота и белота, салонът имаше история, имаше и физиономия, открояваше се релефно, разположен на голяма площ с големи прозорци, с югоизточно изложение, много светъл “Най-светлият салон в света”, както бе наречен по-късно. Сцената по желанието и настояванията на музикантите се построи по-късно, като се прибави към салона, оня сайвант, които опираше до голямата врата на Изгрева. Салонът получи своя почти величествен вид. Една голяма подвижна черна дъска насреща, една катедра до нея, орган и пияно, един роял на сцената и пултовете на цигуларите, това беше всичко и една скромна украса. В средата над катедрата голям стенен часовник, поставен по-късно. Така сме запомнили Салона - големият салон, останал дълбоко врязан в нас, не като архитектурна цялост, не и като част от големите сломени, не, а като нещо друго, което днес искаме да уловим и докоснем с нашата мисъл и с нашето перо, за да кажем, какво представляваше това ослепително бяло здание, с неотразима хубост, където бе врязан облика на българския стил и с духовната си красота, която имаме желание да снемем на земята, за да блести като жива, апокрифна следа в миналото на един народ, който бе успял да се нареди в оная поредица от народи, вложили в общочовешката духовна съкровищница своя скъпоценен принос. Ние няма сега тук да засегнем този въпрос, то е друга тема, която ще се опитаме някога да обхванем. Нашият поглед сега е отправен към салона, големия, както го наричахме за разлика от малкия, като съществена, централна част на Изгрева: сърцето на Изгрева, чийто ритмичен пулс оживяваше и одухотворяваше всеки милиметър на Изгрева, като го насищаше с оная атмосфера, с онова “нещо" необяснимо и необикновено, което се усещаше и възприемаше от всички, стъпили на Изгрева не само със сетивата, а с онова вътрешно усещане с което идваме в контакт с духовното, метафизичното. Салонът беше център, светещ фокус, като слънце от което извираше не друго, а светлина, оная невидимата и нематериалната, еднакво мощна и динамична като другата, но в друг свят в своя неизмерим мащаб и диапазон. Трудно е да се преведе тази идея на понятен език, то е нещо, което се долавя от мнозина, знае се от малцина, а лежеше като голяма истина за Него. Учителят боравеше с тази материя, владееше познанието и законите, и принципите около всичко досежно светлината, това най-велико чудо на живата природа, което Той искаше да приближи до нашите съзнания и я направи понятна и достижима за да ни ползува тя. Големият салон - средище приличаше на огнище, на наковалня, на училище, устроено по всичките правила на материалната и духовната техника. Там беше школата - онова дълбоко мистично понятие, което се съдържаше в тази дума. Салонът беше обстановката, условието за това епохално събитие, станало в пределите на нашата страна в пазвите на Балкана, в тоя древен географски къс от земята, станал огнище на древна култура. Рядко явление с огромно историческо значение и с дълбок духовен облик, на който също сега няма да се спираме - бъдещето ще каже своята дума. Ние съзнателно се ограничаваме да вплетем в нашите замисли всичко онова до което историкът нямаше никога да се домогне, но което представлява от себе си живия колорит на един богат и сложен живот, разпрострял се като кедър над Изгрева, живот в който сме участвували живо и ние като ученици или слушатели, жадно поглъщайки Словото. Двата класа през седмицата - Общия и Младежкия ни събираха два пъти седмично. Колко различна и специфична беше материята и постройката на лекцията за единия и за другия клас! Щедро се разгръщаше пред умовете на едните и другите, за да задоволи духовните потребности на едните, и интелектуалния глад на другите. Най-много през тези ранни часове на утрото, когато от изток първите лъчи на зората стигаха до прозорците и заливаха салона с меката и разкошна лилаво морава багра, с тая неповторима красота на прииждащия ден, тоя миг на сменящи се светлини, останаха да сияят в нашите спомени за тия утринни часове като незабравимо преживяване. Да, най-вече тогава големият салон се превръщаше на огромен университет, събрал в своите многото аудитории много студенти с различно научно звание, с различни духовни интереси и нужди сега само да уталожат своя глад и да получат просветление за своите проблеми. Бяхме много и бяхме различни, изпълвахме салона и не само слушахме, не само мислехме и съзерцавахме, а бивахме и напрегнати до висша степен. Тук работеха колкото души, толкова и умове. Тук човешката мисъл сякаш добиваше не само своята плътност, но и своята динамичност, стигаше се до там да се материализира сякаш и се получи искра. Една факла гореше и всеки смирено се навеждаше да запали своята; едно слънце лъчеизпускане и всеки бързаше да улови един лъч. Учителят говореше. Акустичното Му Слово проникваше, излъчваше се, насищаше въздуха, излиташе от салона и обхващаше всичките слоеве на земната атмосфера. Извършваше се нещо неподозиращо, несъвместимо с обикновените човешки схващания. Словото на Учителя притежаваше космическа сила, съдържаше нещо универсално и сега бързаше при най-благоприятни условия, при най-благоприятната среда, при най-тихите и чисти моменти на ранните утрини да стигне до всички; бързаше сега да се разлее като струи на жива вода, като лъчи на изгряващо слънце, като въздух и хляб, за да се наситят всички; и като живи сити семена да бъдат посети в разораната нива с богатия чернозем наторен от многото страдания и човешка мъка. Беше школа. И ние знаехме това, съзнаваме го и днес и смеем да кажем не само че сме щастливи от това, не само че изпитваме радост и гордост, че сме родени в България и имахме среща с най-големия Поданик на земята, но и с най-големия българин, който някога се е родил в България. Учителят, школата, университета всичко лежи ясно, прекрасно като голям пролетен ден и вече знаеш, кое правеше Изгрева най-светлото, най-чистото, най-тихото място, най-великолепното бихме казали не само в нашата страна, не само на Балканите, не и на Европа, но в целия свят. Светлината, голямата светлина, обилната и щедра, която се разливаше през нашето изжадняло за нея столетие; Светлината, която извираше от един дълбок и кристален извор - извора на Мъдростта и Истината - тия две крила, тия две ръце на Любовта, разпростряла се над цялата планета. Малко е да се каже това. Нашите езикови средства са оскъдни, за да изразят станалото събитие, каквото представляваше съществуването на школата, в друг аспект и съществуванието на салона, където гореше непрестанно едно огнище и светеше едно светило -това на Мъдростта, това на Истината, която сияеше като слънце и като звездно небе и разкрасяваше човешкия живот. Големият салон живееше, пулсираше и разпращаше по всичките посоки на света най-мощния, най-мистичния елемент - светлината, великото тайнство и последното чудо на живата природа. Тя беше реална и имаше божествен произход, приличаше на тази на слънцето, по-реална дори, защото функционираше в човешкия мозък като правеше от човека съзнателно същество, талант, гений, светия. Светлината единствено стоеше в основите на всяка човешка култура и прогрес. Изгрева беше богат на светлина. Учителят беше успял да насити атмосферата със светлина. Като от огромна паница тя преливаше, като от огромен извор тя извираше, за да стигне до всичките краища на земята на изток и на запад, на север и на юг. Затова ние обичахме Изгрева, затова неудържимо ние се стремяхме към Изгрева, мечтаехме за него, затова непознати хора стъпили за първи път на Изгрева, се питаха: Какво има тук? Нещо много хубаво, много леко, рядко хубаво място. Затова една година доведоха на Изгрева един клас от училището за слепи, учениците спонтанно задаваха въпроса: Къде сте ни довели, какво е това място, нещо особено хубаво има тук. Имаше и ние казвахме същото, защото на Изгрева имаше салон и Учител, който говореше и учеше човека на най-великите неща и преподаваше най-великата наука - изкуството да се живее правилно. Имаше още и ученици, които носеха в душата си големия копнеж да живеят по правилата на Неговото учение. На Изгрева се ковеше това ново; огънят гореше непрестанно, светлината и топлината бяха най-характерните белези, които го отличаваха. Там живееше Той и ние се опитвахме да се поучаваме и да разчитаме живата книга на Неговия живот, където думи и дела имаха пълно покритие. На Изгрева като триумфална арка блестеше този “най-светъл салон” в света, като огромна птица, разперила белоснежните си криле, като бял кораб разпънал своите платна, като огромен фар осветляващ денонощно пътя на всички залутани и търсещи новото в света. Изгрева в един свят остана да живее и когато тежките колелета на съвременните багери минаха по него. Методично най-напред бяха извадени керемидите, подредени и вероятно продадени по-късно, не от нас разбира се. А беше строен с лептите на всички, селяни и граждани от цялата страна и с труда безвъзмездния на ония безименни зидари, които любовно се бяха отзовали тогава и със своите здрави и майсторски ръце бяха успели за един месец да го изградят. Благословен да е техния труд, благословен да е оня час, когато ни подариха с много обич тая сграда, тоя школен храм, за да преживеем в него не друго, не, а тържеството на светлината, на мира и на радостта, че те извираха от най-дълбокия и от най-чистия извор, който съществуваше на земята през това време - извора на Мъдростта. И всичката тази красота, това нетленно светещо богатство минава и се пречупва като в разкошна призма през човешкия ум, човешкия мозък. Затова изпитваме свещен трепет, когато минавахме край салона, както и край всички учебни заведения, където се учи младостта, изпитваме същото чувство на възхищение и почит, когато минаваме и край нашия народен университет, където усилено работят толкова умове. Изпитваме чувство на почит, когато гледаме двамата братя Евлоги и Христо Георгиеви - едри, снажни българи основоположителите на нашето висше училище, спокойно изваяни в тая жива скулптура. А колко повече в несъизмерим мащаб и в безграничен диапазон представляваше школата и салона - големия салон, който излъчваше светлина, от целия Изгрев, който светеше и най - вече от Него. Благодарни сме.

2. ПОЛЯНАТА Ако си представим Изгрева като човек идеално устроен и поставим всяка част на този свят в съответната на човешкото тяло, ще се получи нещо странно, ала хармонично и красиво. Централната постройка - салона, горницата, приемната стая долу можем да отнесем към главата - най-забележителното място на Изгрева, като фокус, като мисловна централна, непрестанно фосфорираща. Къде, обаче, да турим едно друго място, една значителна площ с форма на кръг, цялата в зелено, равна, просторна, носеща обикновеното име: “Поляната”. То бе нещо значимо, още като чуем или кажем думата поляна и в представата ни за нея нахлува нещо извънредно чисто, свежо, светло, ухаещо. С право бихме я нарекли - това е дихателната система на Изгрева и непременно в нея - сърцето. Защото, докато салонът представляваше висок връх, най-висшата система, където светлините се събираха и разпръсваха, то поляната представляваше тих оазис, безбурен кът, закотвен и звучащ едновременно на много гами. Дихателната система... света на чувствата, да, и непременно там ще е и сърцето. Поляната беше нещо живо и много лико с идеално кръвообращение и една идеална инсталация, която правеше въздухът винаги чист - горският пояс от едната страна, открития изглед към Витоша от другата - една просторна площ, не опасана още от цивилизацията и строителното дело на столицата. Това разположение - отворено към слънцето и небесния купол правеше от Изгревската поляна най-прекрасния природен отрязък - неделим от цялата архитектурна хубост на Изгрева. Поляната привличаше и като сърце, чийто топли вълни се вливаха неусетно в нас и моментално състоянието ти, настроението ти, ако не са били на високо ниво, се сменяха, ти ставаше друг - ако си бил уморен веднага се усещаш отпочинал, ако си бил дори физически неразположен на втория кръг вече ти става по-добре. Тези няколко десетки декара земя, частичка от тлъстата българска почва притежаваше във висша степен в най-висша бихме казали дори, магична сила да изсмуква всичко тежко, неприятно, болезнено, което си помъкнал от столичната атмосфера. Тук земните токове вероятно циркулираха ефикасно и обмяната между човека и земята бързо се реализираше. В целия свят има поляни, Рила планина беше пълна с поляни, Витоша също, ние познавахме много добре тях и използувахме тяхната красота и тяхното благотворно влияние. На Рила до петото езеро - Бъбрека или Махабур, както наричахме ние това езеро имаше една огромна поляна, свежа, мека, зелена, не се насищаш да вървиш по нея, да дишаш там и да играеш Паневритмия. Имаше една друга, над езерото на Чистотата под Харамията - и тя имаше нещо особено, свой чар. Почти всеки ден минавахме по нея, за да догоним върховете. Имаше трета поляна и тя сякаш безкрайна с изглед към Рупите и тя имаше нещо отличаващо, специфично - но бе самата красота и вълшебство да вървиш по нея... Те всички по отделно имаха нещо, което надвишава нашите изразни средства - малко е да се каже бяха: прекрасни, бяха чудесни, бяха вълшебни - бледи метафори, далеч не изразяващи онова, което те са - трябва само да се видят и да се преживеят, както сме сторили ние. Те отлъчваха нещо като магнетична вълна, като някакво скрито съкровище, извор на сила, на отмора на необяснима мекота и нежност. Поляната на Изгрева по необясним начин притежаваше всичко, което и те имаха без официалното обозначение на точната надморска височина. По-далеч ние не можехме да отидем, а знаехме, че има нещо в тая педя земя до която не желаем да се докоснем, а още по - малко да коментираме. Височините - върховете... Кое ги определя? Нямаме желание да се спречкаме с официалната наука, приемаме всичко, което тя ни предлага относно размерите на километражната стойност - има, обаче, нещо скрито, нещо извън човешките мерки, нещо друго на което не желаем да се спрем сега. Смеем да кажем обаче: Поляната не беше поляна, тя беше връх по своята извисеност, по своята чистота, по своето магическо влияние. Тя беше нещо живо. И всичко казано до тук не е извлечено отнякъде, а преживяно от всички, които привлечени от нея изпитваха и радост, и облекчение, и отмора, когато стъпваха на нея. Ние мечтаехме за нея, когато сме бивали далеч от нея, тъгували сме за нея и стигаше ни само да помислим за нея, за да почувствуваме нейния отморяващ дъх. Имаше нещо живо, една особена виталност физическа и психическа, която се вливаше в нас и ние я усещахме, как тя се вливаше в нас - вдишвахме, приемахме с порите на цялото тяло и тия на душата. По магичен начин си вече разтоварен от всичката тежест на работния ден, жадно вдишвайки аромата на цъфналите дървета, ако е пролет, аромата на боровата гора след дъжд, или сладкия дъх на окосената трева на чийто купи сядахме да си починем, да съзерцаваме голямото небе, по което лумваха звездите, заслушани в песента на щурците. На поляната ставаха нашите срещи, нашите разходки, тук се водеха разговорите. Нямаше човек дошъл на Изгрева да не посети поляната. Беше място родно, скъпо, където можеше да се дойде по всяко време на деня и на нощта, за да стоиш там безопасно, колкото време искаш. Там царуваше неизменно през всичките часове на денонощието невъобразим покой. Ние всички обичахме астрономията, между нас имаше физици, астрономи. Насред поляната имаше малка метеорологическа станция и слънчев часовник. Имаше и една околовръстна скамейка във формата на полукръг, с покрив, за да може да се почива там, когато вали дъжд или сняг - наричахме я “Катедра” - защото там винаги се водиха философски разговори, там ставаха понякога срещите с Учителя, там беше приятно да се стои с часове и да се съзерцава небето и тия наши приятели астрономи да ни предават нагледно урок по астрономия, като ни запознаваха със звездите и плеядите, поляната тогава събираше любителите. И беше щастие да съзерцаваш тъмносиньото небе осеяно с едри звезди. Тук небето изглеждаше голямо и дълбоко, небето над поляната - друга красота, която редеше някаква древна, прекрасна романтична песен - да, романтиката още съществуваше, тя не беше още похабена, ограбена, изхвърлена от нашия живот по време на тридесетте години на нашия век. Поляната се превръщаше на аудитория от слушатели, жадни за наука. Бяха още ония спокойни, безбурни години и както казахме романтиката на нашето време ни облъхваше от вси страни. Поляна беше декора и обстановката на всичко, което наричахме тогава красота - романтична красота, безвъзвратно отлетяла, прокудена от нашия мирен небосклон, от нашата цветуща земя. Поляната!... до тук може да се каже беше нейната физическа страна. Тя обаче имаше и друга и тази именно беше най-съществената, вплетена вече не в нашия личен живот, а в общия, в оня на идеите, в оня където се изпробваха и изработваха системи, които засягаха духовната страна на общия, на братския живот от една посока, а от друга - идейната постановка на Неговите мероприятия, които имаха пряко отношение към физическото и психическото здраве на човека. Движението като основен принцип на живота, като идея легнала в основата на цялото битие заемаше живо участие в Неговото Слово. Движението бе още израз на природната енергия, израз на любовното отношение на Великото към човека. Движението бе дъх на живот, тоя непресъхващ устрем на цялата природа да се движи всичко в нея, отразяващо се неизменно и точно във въздушните маси, в слънчевата енергия, която регулираше кръговрата на водата, в твърдата материя, която имаше свой темп на движение, изобщо в целия органически и неорганически свят - всичко се стремеше към движение, всичко жадуваше и гладуваше за движение - човешкото тяло изключително бе създадено винаги да бъде в движение. На този закон се подчиняваше всичко, що носеше дихание на живот. Близо половин век преди, думата гимнастика, спорт и спортуване като дисциплина да бяха навлезли така дълбоко в нашия бит днес, за нас много преди това беше добре позната, популярна в нашите среди и приложима почти ежедневно. За гимнастика Учителят говори още в началото на века и в първите събори още за гимнастическите упражнения бе отделено много място. Сутрешната гимнастика още тогава навлезе в нашия живот като нещо необходимо, като нужда, която засягаше не само физическото укрепване на тялото, но като условие за тониране духовната страна на нашия живот и като тренировъчен метод за каляване на волята, постоянството, точността и пр. Чрез гимнастиките и ред упражнения човек влиза в контакт с природните енергии, като с това хармонизира вътрешните процеси. Неразделна част от дневната ни работа беше сутрешната гимнастика, с нея ние започвахме работния ден. За раждането на гимнастиката и Паневритмията сме отделили отделна глава. Гимнастическите упражнения ставаха на поляната. Тя за нас се превърна и на опитно поле. През всичките сезони, дори и през зимата, когато тя се покриваше с дебела снежна пелена, тук упражненията не прекъсваха. Групово или поединично, тук се играеше, тук се дишаше дълбоко. Дълбокото дишане беше важен дял, който вървеше неразривно свързан с общите гимнастики. За дълбокото дишане нямаше по-чисто и по-просторно място от поляната. Поляната в този смисъл се превърна на най-удобно място за провеждане програмата на Учителя около гимнастическите упражнения, които бяха като предисловия за Паневритмията. Много рано още, неусетно и бавно, Той не обичаше бързите темпове, при преминаването на фазите. Още през тридесетте години на един годишен събор, наредени в кръг Учителят ни показа първите свободни упражнения, свободни и леки, под такта на музиката. Всеки ден към тези упражнения се прибавяха нови и така се роди Паневритмията, докато се стигна до този вид в който тя е днес - оформена с музиката и текстовете към нея, изработени под ръководството на Учителя. Така тя биде напечатана и ние с голяма радост посрещнахме това произведение - гордост на хореографичното изкуство. Една наша добра поетеса с голям труд, умение и жар изработи текстовете към музиката, тя бе от Учителя и днес ние се радваме еднакво на това голямо дело, на изкуството. Така, както е дадена, както Учителя ни я завеща, ние премного сме благодарни и премного се радваме на това истинско съкровище, със своя специфичен стил, чистота и красота - наши израз на нашата идейност и принципност, това за текста от Олга Славчева. Паневритмията се роди на поляната, тя се изпълняваше всекидневно на поляната до последния път, когато през едно лятно утро там се появи едно служебно лице, изпратено от властта, беше и излишен, никой нямаше да каже дума. Заповедта бе предадена устно - на поляната Паневритмията се забранява. Разотидохме се в пълно мълчание. Беше за последен път. Възбраната не закъсня да легне и върху цялата поляна като място за разходка. Там нямахме право да играем, нито да спортуваме, изразено съвременно -след като сме правили това от началото на двадесетте години - по време, когато ни се смееха, когато ни виждаха, че махаме ръце, сега, когато цялата страна спортуваше и целия свят играеха, тичаха сутрин, на нас ни бе забранено. Какво недомислие, какъв парадокс!... При това нека се знае, поляната не беше безстопанствена, както те я бяха кръстили - тя имаше история, тя бе купена като терен, тя бе изработена, тя бе залесена, тя бе обзаведена, за нея се харчеха пари, как можеше да бъде безстопанствена - тя беше братска. И като братска те я одържавиха на този принцип - закон някакъв... И докато беше братска тя беше достъпна за всички, като стана държавна, на нея туриха ключ. Няма значение, никакво значение, то бе израз на всичкото недомислие на века. Поляната!... Тя остана за нас жива, звучаща, един пейзаж - панорама неповторима със своята хубост, свежест, чистота, през цялата година - сезоните сякаш не я докосваха. За нас тя беше най - тихото и най - закотвено пристанище. Тук слънцето изливаше своята светлина и топлина по особен начин, смеем да кажем - любовен. Колкото и странно да звучат някои неща, относно нашите представи за някои наши и непосредствени постановки, преживявания и съждения, те ще си останат като неразделна част на нашия живот, който през всичките години се движеше в необикновените релси на онова, което ние наричахме ученичество. За нас всичко беше ясно, понятно, близко, естествено, когато правим опит да разлистим страниците на този живот, преживян между двата салона, на поляната, на Рила и на Витоша. Ние знаехме и разбирахме, защо всичко изглеждаше необикновено и странно - но всичко това бе наша непосредствена атмосфера на живот, която един ден може да затрудни ония, които ще се помъчат исторически да обхванат живота на тая внушително голяма група от българският народ - негови ученици и последователи. Поляната ние никога не можем да я забравим, както не могат да се забравят ония места по Рила, където сме отсядали на бивак, където сме прекарвали половината от юли и почти целия август. Там сме съзерцавали хубостта на нашите планини, при видимост и на цялата южна половина на нашата страна; там сме слушали напевите на рилските води, на ветровете, на езерата, тия вълшебни златни очи, наречени, откъдето ни гледаха надвисналите канари и синьото рилско небе, често изпълнено с ослепителната белота на пътуващите облаци. На Рила по поляните играехме Паневритмията, насядали на камъните слушахме Словото. Изгревската поляна получаваше своя празничен вид - един невъобразим блясък, който никога не помръкваше, докосвайки всяка тревица, всяко листенце, милвайки и нашите лица - красотата по време на съборните дни стигаше до своя триумф, когато на четири редици, бавно и тържествено колелото, живото колело на Паневритмията се движеше - тогава масово се стичаха приятелите от цялата страна и Поляната сякаш не стигаше за това множество от хора. Под звуците на пълен оркестър - една година в средата на поляната бяха донесли и пияното, вдъхновените музиканти пожелаха ансамбъла да бъде пълен. Музиката - специалната за Паневритмията - Самата игра, поляната, Учителят в средата - това бяха истински духовни тържества, незабравими, останали да сияят за вечни времена в живите записи на природата и в нашите души - трудно можем с изразни слова да предадем всичко онова, което се бе случило на земята, което се разгръщаше пред очите и сърцата ни през тези незабравими летни - съборни дни. След играта, никой не искаше да се прибере и напусне поляната, дълго оставахме там, събрани в средата, за да завършим великолепното утро с песни - много песни, много песни. Пееха всички. Свиреха и цигуларите начело на брат Симеон Симеонов, който избираше песните и даваше тон и песента се изтръгваше от глъбините на сърцето на млади и стари - нямаше разлика - пееха всички; пееха се ония песни в мажорната гама, пееха се ония, които рисуваха живите картини на природата, пееха се ония, където душата изливаше своята благодарност и радост: “Цветята цъфтяха”; “И скачам аз”; “Мога да постигна”; “Весел ти бъди”; “Блага дума на устата”; “Грее грее”; “Мусала” и много още други, за да завършим на края с “Химнът на великата душа” - където пълното сливане на човешката душа и нейните съкровени въжделения с природата стигаше до своя апотеоз. Ние не помним от българската история някога нашия народ да е пял толкова много и толкова често, почти всекидневно, както се пееше в нашите среди. Никой по това време не ни държеше сметка, какво правим, дали пеем, дали се молим, дали слушаме беседите, дали пътешествуваме по планините, дали летувахме в скута на нашите планини - никой. Блажено време - една макар и относителна демокрация, каквато бе възможна в нашата млада държава ни ти затваряше устата с пестник и не те гонеше от поляната, нито от планините, на бивак, край пламналите огньове. Цивилизацията - плановете: “грижите за човека”, “мероприятията за благото на страната”... всичките тези фрази звучаха странно, някак си печално подигравателно, някак си трагично модерни в тон с всичката обърканост на нашето време и с цялата перспективност на онова, което наричахме спокоен мирен живот, красиво съществувание - неща за които човекът никога няма да престане да мечтае. А ние, ние - на връх 77 година още треперехме за малката жилищна кубатура - не бяхме сигурни за няколко квадратни метра - няма ли да ти кажат: Трябват ни. Не знаеш, не знаеш, в тая голяма земя, която бе предвидила място за всички... Нека се върнем на темата и да приключим. Поляната, това беше красота, музика, движение, живот. Чрез нея както и чрез салона големия със катедрата, малкия с трапезите, откритата трапезария за летните дни, на двора дългите бели маси и надвисналите лещаци от цариградска порода, които наесен тупваха на земята едри и сладки; градините на Изгрева - всичко това представляваше живата обстановка, където голямото дело на Учителя получи своя прекрасен и внушителен облик и своята идейна реализация. Катедрата съществуваше някъде все така жива и светяща - ученик на земята няма без Учител, студент без професор е нещо немислимо, окултен ученик без Учител и катедра е също така несъвместимо и докато отношенията на обикновения ученик и студент на земята са конечни, за окултния ученик то е безконечно, обхваща цялата вечност. За него няма учебни срокове, ваканции и последна година, за него процеса на учението е непреривен. Винаги ще има ученици, винаги ще има Учители, винаги ще има установена обстановка в която няма да липсва учебна зала и катедра, поляна и малък салон, където колективния живот получава своя красив образ. Поляната никога няма да изчезне за нас. От нея винаги ще блика живот, винаги ще ни облива оня романтичен дъх, оная чиста атмосфера, наситена с тишина, мир, радост и веселие в които бе потопена нашата младост, където тя премина под лъчите на ранните утра с всичката прелест на дневното и вечерното небе. Музиката винаги ще я придружава, тя не ще стихне никога, все така нежна, сладка, жива, маршова. Тя ще остане да звучи еднакво от Изгревската поляна, както и от Рилските, където редовно се играеше Паневритмията, където за разлика от Изгревската - рилските останаха недокоснати - изгревската изчезна, сякаш смазана от тежкия ботуш на багерите. Рилските останаха свободни, недокоснати като израз на Великото, което никой не е в сила да порази, или обсеби. Рила е голяма, недосегаема за набезите на човешката глупост, невежество и насилие, поне за сега. Нека непрекъснато да крещят лицемерно за “опазване на околната среда" - това са само думи. Рилските поляни още ни принадлежат, ние сме българи и живеем в България, следователно те са наши, никой не може да ни ги оспори и вземе, щом като сме се родили и живеем на този паралел. Нашата обич ги прави премного скъпи и свидни. Не ще престанем никога да копнеем, да мечтаем, да мислим и да пеем, както и за Изгревската - станала необитаема от онзи ден, когато ни я взеха. Тя вече не съществува на земята. Не я виждаме дори, ако нещо е останало от нея, невъзможно е, защото оградата висока и масивна излята от цимент и в тази желязна схватка, тя прилича уви на недостъпен бастион. Но ние нали сме идеалисти. Нали не държим на материални и статични ценности?... Не държим, разбира се, затова и поляната си остава наша, близка, родна, ухаеща на аромати, звучаща непрестанно на оная позната музика и песни, винаги чиста и свежа с открит профил към Витоша и с гръб към горския пояс. Нека накрая прибавим - още едно нещо - с крилете, които там ни пораснаха и заякнаха под Неговата грижа и ръководство и с красотата, чиято глътка там отпихме, поляната винаги ще ни придружава, винаги ще ни напомня за ония ценности, които си остават вечни, недокоснато от набезите на времето. Ние за тях сме учили. Ние за тях сме копняли. Ние за тях сме живяли.

1. ОТ “ОПЪЛЧЕНСКА” 66 ДО ИЗГРЕВА Една глава от живота на Братството никога и от никого участвували в него не ще бъде подмината от ония, които ще се обърнат назад и някъде на едно блестящо табло ще прочетат един адрес улица и номер: “Опълченска” 66. Една дълга улица чийто начало води от булевард “Александър Стамболийски”, за да свърши в предградията до централната гара. Една внушителна част от тази улица минава през квартала “Юч бунар" - голямата пъхара събираща мътния порой на голяма София; кварталът на бедния пролетариат с прихлупените къщички с малки дворове, с типичните едноетажни жилища варосани бледосиньо или с охра, претъпкани с хора и деца - не павирани и кални улици. На “Опълченска” 66 живееше Учителят. Неговият час беше ударил и първите томове беседи от цикъла “Сила и живот” щяха да бъдат набрани за печат. Едно скромно и просто жилище, лишено от външен блясък, отразяваше неговата непретенциозност и желанието му да бъде по-близо до народа, сместил се между бедните и "простите”, за да бъде открит от духовно богатите, жадни за нови ценности извън материални и чисто духовни. Една бяла фасада, един прозорец към тази шумна улица, една бяла порта, грижливо скована, винаги отворена и един достъпен праг - това беше “Опълченска” 66. Посреща те един чист, покрит с плочи двор, малка градинка с ограда, вишневи дървета, лазеща сянка през горещите следобеди, няколко стола и една скамейка. Постройката се състоеше от две неголеми обикновени стаи, свързани с едно малко антре, един също малък хол, който служеше за приемна с единствената украса една сламена гарнитура, маса и три стола. Долу - приземния етаж, ако може да се нарече така - сутерен с две опиращи до главата тавани и едно свързващо ги антре, превърнато на кухня. Всичко това грижливо подържано, измазано и чисто. Това е всичко, което представляваше Неговото първо жилище, което за по-кратко наричахме:66. Това представляваше този малък кът на голямата София, губеше се като петънце в нейната архитектурна история днес. За нас този кът никога нямаше да изчезне, не в света на спомените, а в топлия дъх на нашите преживявания, в скрития динамичен удар на нашия живот, неразривно свързан не с къщата само, а с всичко, което бе символ и азбука на онова, което Той вече изкусно изпробваше и още по-изкусно изграждаше. По едно странно обстоятелство, когато всичките следи на Неговия живот и дело упорито и старателно, дори и жестоко бихме казали се мъчеха да ги заличат, както и стана, защото Изгрева бе иззет, унищожен, преобразован така, че никога да не го познаеш, това парче земя, това жилище на “Опълченска” 66 оцеля. Следите на живота му там, разбира се бяха старателно изтрити, но постройката остана, поради факта само, че в съседство с Учителя живя видния лидер на комунистическата партия Г. Димитров. На това място на тази улица постройката оцеля. Тя сега лежи непокътната като мъртъв паметник, който за нас няма никаква цена. Една куха черупка представлява тя, изпразнена откъм съдържание, отживяла история, изцеден плод, защото всичкото ценно съкровище бе вече вдигнато и съхранено в друг свят - ние с музейни вещи не се занимаваме, в тленни форми подлежащи на разрушение, не отливаме чистия нектар на живота и строгата принципност на идеите. “Опълченска” 66 за нас е минало, отдалечено вече за което не бихме си мръднали пръста да запазим една керемида дори. Всичко е вече много евтино, елеят не е вече там. Уханието се носи не от мястото, а от един друг свят, който не е свят на спомените, нито на настоящето. Той оцеля и никога не ще престане да ухае и да се излъчва от страниците на онова Слово, което се изля там, превърнало малките стаи и двора на акустичен салон, където една идейна и жадна за духовни съкровища публика, се събираше права или седнала, за да слуша “Беседата”. Защото тук, а не другаде в продължение на години, които представляваха водоразделна линия до Изгрева, Той държеше своята неделна беседа - винаги в десет часа, през всичките сезони, независимо от дневната температура и метеорологическите промени на времето - един неотоплен салон, открит, а Той говори и Неговите Го слушат... Пет тома беседи - живи сме да ги имаме напечатани още по онова време. И не само това, но и разговорите, когато по това време нямаше между всичките един Боян Боев, който не пропущаше ни една Негова дума в по-късните години, които се водеха по всяко време - разговорите, с многобройните въпроси от Неговите почитатели, последователи, ученици, които идваха при Него със своите нужди, противоречия, проблеми, претоварени най - често от сърдечен товар. Идваха при Него като при дълбок и отморяващ извор, чийто води течаха непрестанно - извор на Неговата мъдрост, която пръскаше светлина. Това беше 66 - тоя гостоприемен праг, тая светяща врата всякога отворена. Посрещаше те една дребна жена, пъргава и находчива, сдържана и сериозна - “Кака Гинка”, за да ти каже: “Добре дошъл”, за да те упъти ясно и кратко и ти помогне при устройване срещата с Учителя. Всичко в тоя дом беше незабравимо, защото там, а не другаде по това време се правеше един колосален опит, несъизмерим по своите мащаби, по своята значимост и дълбочина. Тук кипеше живот. Една голяма готварска печка вградена в стената гореше непрестанно. Върху нея вряха чайници за сутрешния и вечерния чай; една голяма тенджера в която се вареше супата и другите гозби. Всеки ден трапезарията приемаше гости. Събираха се най - малко 12 души а стигаха и до 20, 30 - различно. “Опълченска” 66 беше една малка комуна! едно сговорно семейство, един свят на закотвено пристанище всред хаоса и шума на столетието, който спираше на прага, без да наруши съществуващата хармония на тоя странен дом. Като прииждаща зора тук се раждаше нещо ново, зрееше идеята за братството, за побратимяването между всичките хора на земята, независимо от националната или расовата принадлежност. На една проста наковалня с идеално подържан огън, се ковеше новата, прииждаща в света, идея за братство. Това в началото на тридесетте години, тоя лъч всред тъмата на века, наситен с ужасите на войните. “Опълченска" 66 беше знак и символ на новото, великото, което идваше за което човечеството жадуваше. Там беше тихо. Там беше спокойно. Беше лъчезарно. Беше радостно. Един оазис отморяващ и светящ, останал да сияе в света на нашата съкровеност. Радостта най - после бе намерила своя дом и се бе разположила като в царско ложе - радостта грееше, топлеше като малко слънце. “Опълченска" 66 беше ожидан пристан, градина и дом, където радостта се разпореждаше, мира те посрещаше, а любовта те нахранваше. Затова всичко в този дом беше толкова различно, толкова прекрасно - несъществуващо никъде другаде по земята. След като си имал среща с Него имаш усещанието, че всичко е наред, небето над тебе е тихо и лазурно - излъчващо само светлина и топлина, които внасяха покой и радост в душата ти; след като си слушал беседата, след като си пял песните, тук много се пееше, и след като си опитал вкуса на сготвеното просто ядене в скромната трапезария, ти вече не си този, който си дошъл обременен и умъчнен от житейските грижи. Усещаш, че имаш криле, готов си вече на всичко, по магия всичко е разведрено, освежено и чисто и най - вече тихо. Готов си вече да нарамиш пак ежедневния си товар и да се върнеш в града при същите условия, но вече съвсем друг и нищо вече не представлява остри камъни по твоя път. Готов си на всичко. Не само, защото си бил там и си окрилен и вдъхновен от преживяното, а си успял да глътнеш частичка от друг въздух, да отпиеш глътка от друга вода и да отчупиш къшей от друг хляб - живял си няколко дни, часове в друга атмосфера, друг свят, успял да влезеш в контакт с други порядки, нови отношения, нова красота. Това беше “Опълченска” 66 - видяхме, познахме и преживяхме тая неувехваща слава. Към тоя адрес се носехме като вихър, магнитен център, който неудържимо ни привличаше, пътувахме с тройката, който трамвай ни стоварваше пред девическата гимназия, понякога ни се струваше, че трамваят пълзи, не съобразен с нашето усещание за бързина и време. Идвахме обременени, жадни, гладни и си отивахме обновени, окуражени, вдъхновени, сити. На двора тъкмо пред малкото каменно стълбище имаше една лозница, там понякога ставаха срещите на крака, знаменателни, кратки и ясни като програми за цял живот. Бяха срещи - мигове незабравими и недокоснати от праха на времето. Това просто и варосано жилище с оная чешма с бяло корито в средата се бе превърнало на средище - център, който привличаше всички от града и от цялата провинция. Идваха тук от цялата страна, пропътували километри и когато влакът спираше на гарата всички се упътваха към “Опълченска” 66. Там беше Той - беседваше по отделно с всекиго, вслушваше се в болезните им, съветваше, упътваше, проправяше пътя на всяка душа. За нас “Опълченска" 66 остана като неповторима песен, чиято мелодия звучаща топла и задушевна, трогателна в своята простота, щеше да ни придружава през целия ни живот. Бяхме много млади - беше първата младост на века. Събрани там по някакво пречудно разписание, ние бяхме като поканени на тържество. Отзовахме се с готовност, за да участвуваме в това първо по рода си духовно празненство, каквото представляваше Неговото идване на земята, за да вкусим от тази първа по рода си духовна трапеза, която никога вече нямаше да се вдигне за нас. Бяхме всички почти на една възраст между 18-22 години, излезли едновременно от неизвестния кошер на готови за работа, трудолюбиви пчели. “Опълченска” 66 ни прие, приюти ни, разтвори се като свят за който сме бленували. Преживяното там остана незабравимо. Всичко, което се случи там беше като въведение, като начало на нещо голямо, несъизмеримо, което никога нямаше да се превърне на музей. “Опълченска” 66 - Здравей! Нека безгласно те поздравим с оня поздрав с който пристъпвахме твоя праг, поздрав, който се разцъфтяваше като ароматен цвят на нашите устни, поздрав, останал да звучи до днес. Но нека продължим, нека кажем още нещо, дори ако и да нарушим приетия повествователен ред, дори, ако прозвучи като повторение. Разказвачите са особени хора - не спазват понякога правилата, прескачат границите и с устрем гонят своята цел, не вече определена исторически обоснована и точна, а нещо друго, онова голямото, дълбокото, което е по-важно от всичко - дъха на преживяното. Едно събитие, едно преживявание, летящ миг уловен, разсипал се сега в ръцете ни като звезден прах - една неуловима красота на емоциите сгрята от вътрешната и дълбоката драма, преживяна от “Опълченска” 66 до Изгрева на която не искаме да обърнем гръб. Нека си позволим повторението, за да стигнем до интимната цел, до идеята, която обжари всички ни. Нека не искаме извинение за повторението, защото нека добавим то все пак носи нов дъх, нова душа и друг отпечатък, написани редове на друга страница - обърнете я търпеливо. Там имаше една къща - кварталът беше в покрайнините и беше беден. Но тази къща беше необикновена. Беше скромна - имаше двор и градина. Всичко беше бяло, чисто, приличаше на цвят. Улицата бе стара и прашна, ала портата на къщата блестеше като порта на дворец. Над нея имаше номер - вече го знаете - стана синоним на нещо красиво и възвишено, събрало в шепите си бляновете и въжделенията на ония, които знаеха Кой живееше там. Там ставаха срещите и първите Слова долетели от Безкрайността се раждаха като зора, оповестила великото, което идваше в света. Небето тогава светеше в ярката си синева, снишено сякаш да слуша новото сказание за Любовта, за Мъдростта, за Истината. Безшумно Той беше обърнал страницата на голямата история и неизвестна ръка пишеше вече новата мисъл, новия завет - една стройна философия бележеше своя цъфтеж. Беше средище на нов живот, чийто трепети пееха и шумяха като води на море, като песен на развейгор, когато горите се събуждат през пролетта. Там се срещаха Учител и ученици. Светлината беше голяма и обилна, заплашително голяма за ония, които от тъмнината на нощта следяха и дебнеха. Всичко беше странно необикновено, блясъкът неповторим и радостта непреживяна. Къщата носеше номер и имаше два входа: ляв и десен. В другото крило живееха други и знаците личаха и бележеха една съдба, която криеше зърното на една вековна разпра - дали щеше да секне скоро?... Там се срещнаха силите и двубоят започна: неизвестно кога и къде ноктите бяха скрити в пазвите на века, почиваха, ала не спяха. Когато другите дойдоха преди да почнат издевателствата туриха ръка на къщата с двата входа и казаха: Тя ще бъде наша, цялата, тук живя нашия човек - Учителя ни, който се би за идеалите ни. А те идеалите легнаха в праха и ордите минаха върху тях и забиха щиковете си в нежното белоснежно цвете, което ухаеше в десния двор. Живееше тогава още една бедна белокоса жена. Казаха й грубо: Напущай този дом! Той е вече наш. Ние сме вече стопаните. Имаха власт те и направиха, каквото си искаха. Ала тропотът не стихна до този праг. Когато станаха господари на оная къща, която първа посрещна зората на новото и първа посрещна Великия Човек, дошъл на земята, за да даде на човечеството: Любовта, мира, радостта и надеждата, защото Той беше Мъдрец, Цар по Дух, белязан със знаците на нетленността, те свърнаха и по-нагоре. Историята е дълга, животът като води на океан прелива с красотата и озарява върховете. Беше прекрасно да се родиш в началото на века и на този паралел, и беше привилегия да пристъпиш прага на тая къща с вход чист и бял. Къщата бе взета със закон и бедната жена последна излезе и предаде един ключ. Завесата падна и първата следа бе изтрита, все едно, че никой не е живял на този адрес. Помним тази къща ние с бяла порта, помним, когато тя се разтваряше гостоприемно като топла майчина длан, помним, когато изтласкаха бедната жена и с нозе стъпкаха една светиня. За тази жена не се намери жилище. Много обещания бяха й дали, ала тя не получи нищо и не си помръдна пръста да си потърси правото. Засели се в една барака на Изгрева. До тук завесата падна и първата следа бе унищожена. Там живееше Той и сваляше небесните съкровища - човешкият род беше съвсем обеднял духовно. Ала тук имаше нещо повече - и къща, и дом, и градина, и храм - цяло имение, малко спретнато градче. Край него на длан лежеше цялото Софийско поле. Целините сивееха надалеч, безлюдно беше мястото някога, когато в него се засели Той. Едно скромно име го красеше, наричаше се Изгрев. Сърце човешко, слабо си да носиш в тоя час тоя товар и тая несрета, да щеше да спреш до тук и всичко да се излее в две двустишия... Красотата блестеше и необикновено бе сиянието на това място. Дишаше се там леко и беше радост да бъдеш на Изгрева. Песните никога не стихваха и щастието не беше блян. Колко много има да се говори за хубостта, мира и радостта, които се разливаха като река и насищаха цялата атмосфера - ние вече доста казахме за него. На Изгрева живееше Учителят. Изгрева изглеждаше като скъпоценност, една перла в скромното Софийско поле... Рано ли е още да говорим? Ала нека кажем само няколко думи и приключим. Не се задоволиха само с оная къща с номер и порта като на дворец. Същите препускаха насам и дойдоха тук и казаха: Тази хубост ни принадлежи. Тя е наша и ние ще си я вземем, ще я вземем от вас. Да от нас, които не се борехме нито за къщи, нито за пари, нито за вещи. Ние знаехме и там и тук целяха Него, защото беше богат, беше цар на духа, носеше слънцето в ръцете си и беше приятел с природата. Оспорваха му силата и светлината, които владееше без мярка, оспорваха му духовното съкровище, което беше донесъл за всички. Не вие, а ние, ще вземем всичко, знаците ще заличим, историята ще унищожим, ако стане нужда с пестник. На Изгрева те дойдоха. Бяха същите и пак и пак, както през всичките векове се сражаваха със светлината. Гонеха нея, гонеха Него, задочно Му обявиха война. Искаха да Го детронират и да Му оспорят произхода, който нямаше нищо общо с техния родоначалник за който се споменава в Писанието. Историята се повтаряше. Там имаше една къща с бяла порта, скромна и спретната в един беден квартал. Тук имаше едно място - дом, градина и храм, малко градче със дървени къщички, носеше светлото име - Изгрев. И там и тук живя Великия Човек, Големия Приятел на българския народ и на цялото човечество. Живя скромно, безшумно, ала бъдещето бе Негово, то Му принадлежеше изцяло. Нямаше външен блясък, но имаше голямо съдържание; думите не бяха гръмки, но светеха от истината; мъдростта Му беше дълбока и светеше като зора; делата Му бяха изключително пропити с Любовта - имаше всичко и делото Му процъфтя; запали един огън, който никога нямаше да изгасне и никоя сила нямаше да угаси. Часът удари и решението се превърна на дело - малкото градче, носещо името Изгрев бе сринато, всичко бе пометено от багерите и над него се издигнаха многоетажни здания - монументи. Тенденцията беше не само да се унищожи градчето, а историята му. Да, тъкмо това... Целяха Него... Хвърлиха жребие за Неговата дреха, а Той мощен и велик следеше със зорки очи всичко, наблюдаваше похода тихо и спокойно. Дали можеха да угасят огъня, дали можеха да спрат водите на океана, дали можеха да се преборят със светлината?... Всичко можеха да вземат, на всичко земно можеха да турят ръка, защото им се даде власт, ала не знаеха, че Този, Който им даде властта, можеше всеки момент да си я вземе обратно. Да, не знаеха, че имаше нещо над което те нямаха власт, то бе мечта на всички сатрапи през всичките векове. И добре, че това бе така. Историята щеше да се пише и нямаше вече да има сила срещу Истината, срещу Любовта, срещу Мъдростта, които дефилираха вече не само в оная бяла къща, не само тук в ухаещия Изгрев, а в целия свят. България и българите щяха да отчетат това, кога да е; великите неща на земята винаги се отчитат и преценяват със закъснение. Такива са за съжаление порядките на земята и човешките закони, когато на власт не са Любовта, Светлината и Свободата. Един дълъг и не дълъг път от “Опълченска” 66 до Изгрева - опитахме се да го извървим без горест и гняв, а с вяра и самообладание, че Великото никога не може да се порази, че Великото вечно ще пребъдва, че “Бог поругаем не бива”, както се казва в Свещеното Писание.

Част 1. ИЗГРЕВА (София, V.1977 г.) Есета * София V.1977 г. Б.Бехар Въведение 1. От “Опълченска” 66 до Изгрева 2. Поляната 3. Салонът - големият салон 4. Петият час 5. Приемната 6. Горницата 7. Параходът 8. Трапезарията: малкият салон 9. Под сянката на лешниците 10. Сестринските стаи 11. Вратата 12. Къщата с верандата 13. Красивата уличка 14. Елипсата - под лозницата 15. Градините на Изгрева 16. Бате Ради 17. Празниците на Изгрева 18. След празничната трапеза 19. Школата 20. Като ято прелетно 21. Новата година -1977 22. Алеята: поема 23. Шосето: поема ----------------------------------------- * Забележка на съставителя. Всички ;задрасквания и ръкописни бележки са на Лалка Кръстева, за да си направи резюме, както проличава. Въведеният текст е по оригинала на Буча Бехар

Сканирани документи* 1. На Изгрева имаше школа (с. 1) 2. Пред прага на Школата (с. 1) 3. Необходимият ценз (с. 1) 4. Школата и човекът (с. 1) 5. Двете школи (с. 1) 6. Законът на процентите - единството (с. 1) 7. Кладата (с. 1) 8. Листчетата (с. 1) 9. Път и светлина - категории учители (с. 1) 10. Идеал (с. 1) _______________________________________________ *Забележка на съставителя: Всички задрасквания са на Лалка Кръстева. Въвежда се всичко, което е написано от Буча Бехар (има се предвид за сканираните документи).

12. МЛАДОСТТА ГО ПОСРЕЩНА ДОСТОЙНО Столетието отдавна е вече преполовено. Първата половина приключи и едно поколение възмъжа и узря не само, за да разбере, какво се беше случило, но и да преживее великото събитие. Годините минават, нашите редове редеят, а ние още не сме смогнали да разкажем всичко, да разкажем най-същественото - за младостта на нашия век, една младост, която посрещна и отзвуча на поканата с младенчески жар и прегърна идеята, за да опита сладкия плод на неповторимото, което се беше случило през нашето време и в нашата страна. Родените в началото на века бяха предопределени да участвуват живо в кратката, ала забележителна история, която прошумя светкавично и динамично пред очарованите ни очи. Те бяха родени през годината, когато Учителят поднесе на света първата си книга - “Наука и възпитание" - този рядък фрагмент, тая малка книга дълбока по своето идейно съдържание, наситена с основните принципи, което смело може да се каже очертаваше не само програмата на учението, но и принципите - сърцевината на учението, което Той носеше за всичките хора по земята. Беше годината 1901. Всички ония, които щяха да образуват по-късно онова ядро от млади сили, бяха родени по това време. Учителят трябваше да чака цели двадесет години, за да посрещне ония, които търсеха, копнееха и ожидаха не друго, а именно това - срещата с Него. Нищо друго не вълнуваше тези, които се бяха родили изключително за това събитие. Бяха определени. Трябваше да се види и опита, как младостта щеше да реагира на новото, което се раждаше и разрастваше като изгряващото слънце, като пролет, която се пука. Като реки, които никога не бъркат посоката на движението си - непременно към морето, към Него се устремиха всички ония, които нoсеха в душата си копнежа към новото и усета за ония сигнали, които бележеха епохата - бавно тя отбулваше своя лик. Едно ухание се разнасяше, проникваше атмосферата, за да стигне по незнайни пътища до всички ония, които имаха уши да слушат и очи да виждат, а най-вече, които се бяха родили именно за този момент. Вратите бяха широко отворени сега и през тях триумфално щеше да мине младостта, едно поколение, което щеше да види Учителя, да Го слуша и да преживее събитието като зазоряване на новото, което идваше на света. Школата тъкмо по това време се отваряше и учебните чинове чакаха тая младост - жадна и вечно копнееща за знания, за нови върхове и нови идеали. Всред разраслите противоречия, всред острите конфликти социални и политически, димът на революциите още не беше се разпръснал и Европа бушуваше още от вътрешни и външни депресии, те нямаше да стихнат до наши дни, бавно край Учителя се събираше млада и жизнена аудитория от ученици и студенти предимно с мастилени петна по пръстите, с протрити рубашки, ала със свещен трепет заемаха своите места през една светла учебна година. Срещата и идването при Учителя за всеки по отделно беше събитие от епохално значение - величествен миг, когато две същества, които през вечността са се обичали и копнели едно за друго, се срещат на земята и тази среща се превръща на апотеоз на радост, на красота, на щастие. Нищо по-дълбоко и по-красиво не би могъл да преживее човек на Земята, както намирането на Учител и влизането в Неговата школа. Кое беше тук същественото, изключителното за което никога нямаше да стигнат думите - влизането на ученика в школата, като приемането на ученика в обикновеното училище, като приемането на студента в университета с необходимите свидетелства и ценз. Влизането в школата на Учителя предполагаше същите условия - свидетелство и ценз. Колкото и странно да звучи това и колкото леснопостижимо да бе влизането в школата -пред вратата на която не стоеше войн с огнен меч. На вид всичко беше лесно, но законите си оставаха непокътнати и мерките си стояха на определеното място. Учениците жадуваха за нещо необикновено. Никое земно училище не можеше да им го даде, университетите на света също не можеха да задоволят копнежа на душата и да запълнят оная празнина в техните жадни умове. Запалени от искрата на Неговото Слово те жадуваха за изключителни познания, нечути досега, те жадуваха да живеят по нов начин, да спечелят нови богатства и да бъдат истински човеци. Младостта на този век имаше нещо ново, забележително, тя се отличаваше не само по своя устрем, по своите идеали и по своята готовност да поеме трудния и нагорен път на ученичество. Те носеха отличителните белези на хора, които нямаше да остареят отвътре, защото бяха решили да си останат в учебната стая, на коравите чинове и внимателно и съсредоточено да слушат Учителя, да учат и да се подвизават като нови хора. Както студентите и учениците в обикновените училища не могат да получат знания без помощта на учители и професори, така също това поколение от неувяхваща младост жадуваше да бъде приета, разбрана, поучена, ръководена, обичана и накрая натоварена с много съкровища. Кой можеше да направи всичко това? И как ученика можеше да остане без Учител? Той дойде и учениците му го намериха. Беше се случило великото, необикновеното. Той беше на Земята и никога заинтересованите нямаше да могат да превърнат събитието в легенда. Той живя близо един век и учението, което остави никаква инкриминация не можеше да унищожи. Младото поколение бе ориентирано правилно, светлината беше обилна, за да могат те през годините на бликнали сили и висок полет да не се объркват от разноцветните светлини на света и на времето, което обещаваше да бъде бурно. По някакъв вътрешен път те разбраха, че времето ще се окаже кратко и годините ще отшумят бързо; движеха се бързо, защото и всичко край Него беше нестихващо движение. Имаше много топлота и много грижа, много светлина и много радост. “На ранина станах да Те словословя, че от младостта си Те познах.” Хиляди години преди това пееше Псалмопевецът. Давид беше дете, което замерваше врага си с прашка, когото вярата в Живия Бог лежеше у него определена и съкровена. Нямаше нищо по-прекрасно от това “От младостта си да Те позная”. Рядкото събитие привлече не един Давид и не само едно младежко сърце беше запалено от искрата на новото - отношението към Великата Реалност се сля като един акорд, за да прозвучи като хорал през най-бурното столетие защото ония, които видяха Учителя и Го познаха можеха да кажат като Давид: “От дните на младост, Господи, Те познах.” Беше чудесно да се намери Учителя и още по-прекрасно да се възлюби Истината в Негово име. Нищо вече на Земята не беше по-желано и по-ценно от това, което се случи. Днес спокойно можем да кажем от времето на Христа до наши дни такъв прием не бе оказан, казано другояче младостта на Двадесетия век Го посрещна достойно. Младостта на нашия век Му отдаде заслуженото. Нека този къс от нашата, от човешката история да е минала безшумно, на нея непременно щяха да се върнат историците един ден. За ония, които живееха събитието всичко мина тържествено като най-величествения празник на епохата - рядко хубава пролет... Те бяха млади, бяха силни, бяха хубави, бяха интелигентни - най-добри студенти и най-трудолюбиви ученици с висок идеал, които покрай научното познание, жадуваха и за друга наука, която започваше там, където официалната свършваше - искаха да научат науката, как да живеят, за да се извисят до Него, за да бъдат достойни за Него. Гладът намира хляба, жаждата - водата. На Земята не би имало хляб ако нямаше гладни, нито вода, ако нямаше жадни. Гладът и жаждата бяха идея, която триумфално дефилираше и раждаше прогреса. Интелигентната младеж напираше към храма на познанието. Векове към изток се стичали жадните за тайното познание, за едно зрънце от древната мъдрост, с години са чакали пред праговете на затворените школи - наречени тайни. Сега се беше случило необикновеното - за всички имаше хляб и вода, беше сложена богата и щедра трапеза, като тази на българската къща и гостоприемно бяха поканени. В това число бяхме ние и ние се отзовахме - открити бяха два класа - общ и специален, през годините, когато на земята благоухаеше една жадувана пролет - космическата пролет, която пристъпваше. Лекциите от младежкия клас идваха да Задоволят умовете на една интелигентна аудитория - математици, физици, естественици, които след като напущаха залите на университетите идваха да слушат Учителя и да усладят душата си с други познания. Никъде другаде красотата на тази среща не беше толкова изящна, чиста и топлосърдечна, както в тоя премного светъл салон с огромни прозорци, където Учител и ученици идваха в досег в ранния час на школния ден. Красотата сияеше в очите и лицата на учениците, които слушаха, красотата насищаше атмосферата и всяка лекция и беседа се превръщаше на вълнуващ празник на душата. Младостта тържествуваше, чувствуваше се богата, щастлива - беше леко да се живее, да се диша, да се учи, да се обича в един свят, където живееше и Той. Изворът бликаше. Беше пролет, не само на Земята, но и в душата. Сръчни ръце бяха изплели арка и на нея със златни писмена, които никоя сила на Земята нямаше да може да изтрие, беше написано: “Добре дошъл!” Той бе посрещнат достойно от младостта на столетието. Тя не лиши себе си от Него, не лиши и Него от себе си. Тя успя да създаде среда и атмосфера, като се погрижи с младенческия устрем и сили да построи салон и да организира Изгрева, за да застане крепко на своето място пред катедрата, в планината и накрая, когато трябваше да свидетелствува за Него и за Неговото дело, което трябваше да се предаде безупречно чисто и свято на българския народ комуто и принадлежеше всичко, което Той беше донесъл на земята. Беше задача на ученика, беше задача и на българския народ да го предаде на другите народи. Рядко и неповторимо явление през вековете, рядко събитие бе и това, че думите на Давида кънтяха и се превръщаха на тържествена песен, чийто звуци днес стигат до нас - днес, едва днес, защото тогава всичко бе премного просто, скромно, безшумно - този нестихващ поток на живот, на идейност, на красота, които се живееха задушевно и безшумно - дълбока тишина, която е била необходима, за да узрее всичко в пълнота. Бихме могли да затворим страниците и да заключим миналото в сърцата си, ала ние не желаем и не трябва да мълчим. Всред отхождащия час на века, всред всичката преходна тръпка на нашето време, което роди едно поколение противоположно на нашето, смутено и объркано по кръстопътищата на света, ние прелистваме ученическата тетрадка на спомените и внимателно от нея изваждаме един бисер - Любовта с която Го посрещнахме; Любовта с която Той ни прие. Ние заявяваме и нека това да звучи патетично: “Имахме въпиеща нужда от Него, както давещият се има нужда от въздух.” Предстоеше ни да влезем във велика школа, предстоеше ни да извървим труден и нагорен път, през сипеи, пропасти и канари, без Учител не можехме да изпълним задачите си като хора родени в началото на века. Нашата дълбока благодарност и почит ще бликат винаги от сърцата ни. Гладни бяхме и се нахранихме, жадни бяхме и уталожихме жаждата, призвани бяхме и се отзовахме. Нашите двадесет години не ни попречиха да изберем именно този труден, ала премного светъл път, младостта ни не ни попречи да преценим ценностите и да предпочетем именно този път и се отзовем на Неговата покана. Сградата вътре в нас беше много здраво сложена, основанието й беше Любовта за това останахме верни на идеалите и убежденията. Младостта за Него беше прекрасна градина ухаеща на свежи цветя, а Той Майстор - Градинар даде всичко, щото всеки да получи необходимото, нужното и нито един да не остане лишен от топлина, светлина и влага. На нашия устрем да Му поднесем сърцето, Той отзвуча хилядократно. Трудно се говори за отношения от тоя род, отношения в които спойката бе Любовта. Трудно ще можем да изразим дълбокото и съкровено, което се случи не другаде, а дълбоко в нас - нашата повест ще си остане свежа, дълбока и прекрасна, ала недоизпята. Младостта Го посрещна достойно през едно от най-тревожните и бурни столетия - отдаде му не само своята почит, благодарност, но и една неизживяна до тогава обич.

11. УЧЕНИКЪТ Е ВИНАГИ МЛАД В една окултна школа никой не може да си послужи с понятието стар. Никой не може да каже - този е стар, този е млад. Младежка група в оня обикновен смисъл на думата, там не съществува. Годините, възрастта не играят абсолютно никаква роля. Ако някой от учениците се чувствува стар, той не е разбрал смисъла на ученичеството. В един окултен клас младостта определя не външния облик, а вътрешния. В света има млади стари, и стари млади, в школата всички са млади. Ученичеството е особено състояние на душата. Тялото не определя пламъка на душата, устрема и копнежите на ума и сърцето. В един свят ученикът си остава на една и съща възраст, възрастта, която го прави работоспособен до края на живота. Такива случаи се забелязват между хората на изкуството, науката и между видни държавници, които са работили до дълбока старост, с непомрачени умствени способности за благото на своя народ. Такива мъже имат изумителна енергия, сетивата им са в пълен ред, недокоснати от хода на годините, те решават правилно своите задачи. Ученикът има всичките възможности да запази работоспособността си и импулса до края на живота си. Устремът и нестихващата жажда да твори, представлява едно нестихващо движение - характерен белег на живот, който озонира и опреснява непрекъснато неговата атмосфера - проветряването става идеално. Това движение спира процеса на остаряването по най-чуден начин. Медицината е обърнала цялото си лице към този проблем - да предпазят или освободят човека от преждевременно остаряване, изобщо от старостта като едно болезнено състояние на тялото, което трябва да отвикне от старите навици при хранене, при почивка, при мислене, при чувствуване; неща които подкопават здравето. Изисква се нова хигиена и нова дисциплина. Правят се хиляди опити, изследват се храните, начина на храненето, комбинирането на храните и пр., за да освободят човека от тази напаст. Груба грешка е да се пренебрегва душевния живот на човека, неговото мислене и чувствуване - нещо повече, би трябвало оттам да се започне. В основата на всяко заболяване има една психическа причина - умствена или сърдечна депресия, дисхармония в мислите или подпушване на чувствата. Но нека не се отклоняваме. Човечеството ще стигне до тези въпроси, които ни говорят убедително за неразривната връзка между физическото и духовното тяло на човека и за ония невидими умствени и сърдечни микроби, които атакуват най-напред мозъка и сърцето. Тези въпроси за ученика представляват жизнен проблем към който той се отнася с нужната сериозност. Затова една от неговите задачи е да постави в ред мислите и чувствата, ако иска да запази бодростта и силите си. Той знае, че оттам трябва да започне. Мислите и чувствата са средства с които душата оперира. Тогава започва онази дейност, която произтича отвътре навън - мислите стават обект на изследвания, чувствата също и тогава човек научава изкуството да ги организира и канализира. Ученикът е в непрекъснато движение, не държи капитала си в застой, а винаги в обръщение. Има ли движение, има и живот. А там, където има движение, живот, няма старост. Какво значи да туриш капитала си в обръщение? За ученика задачата е на лице - онова, което е чул и научил да го прилага в живота си. Ученикът никога не е беден, защото той непрекъснато е в контакт със светящата мисъл на Учителя си и от непресъхващия извор на мъдрост, той черпи с пълни шепи ежедневно, ежечасно. Ученикът се обогатява непрекъснато чрез живото Слово. Как ще си послужи с това богатство е вече негова жизнена задача, цел и смисъл на неговия живот. Всеки ученик решава тази задача съобразно своя морал, своето трудолюбие, своята любов към учение. Ученикът има знания, за тези знания той е дошъл в школата, как да използува това знание ще зависи от него. Смисълът на ученичеството стои именно в това - знанието да се влее в практиката. Ученикът не е слаб - той знае не само, как да придобива и преумножава силата си, но и как да я съхранява и използува разумно. Знанията и силата са негов капитал. Когато те се употребяват разумно, всичките процеси в ученика стават правилно - напрегнатата дейност на ума и на сърцето, жаждата му към нови знания, стремежа му да следва школата, жаждата му да прилага наученото, устрема да изпълни волята на Великата Реалност, любовта към хората и към природата всичко това спира процеса на остаряването и хода на годините. Ученикът прилича тогава на запален огън, нищо не е в състояние да го угаси. Кой не обича да се грее на такъв огън? Със светлината и топлината си ученикът привлича, хората търсят неговата дружба, защото от него лъха нещо приятно, свежо, мъдро. Няма човек на земята умен и чувствителен да не почувствува новото в личността на ученика, затова срещата с ученик е приятна и никога не се забравя, то е същото, което изпитваме, когато напролет минаваме през разлистила се гора или през поляна с нацъфтели ароматни цветя. Ученикът има определен облик и определени отношения към хората. Където и да отиде неговото присъствие и отношение се отбелязва като нещо необикновено, чисто, красиво. Неговият живот се отличава по всичко. Такъв човек никога не остарява. В душата си, в сърцето си, в ума си дори и в очите си ученикът не остарява. Затова в един окултен клас не може да става дума за млади и за стари - младостта е цел и идеал за ученика. Затова класът си остава винаги младежки - специален само за ония, които през целия си живот учат великата наука, как да обичат, как да работят, как да живеят, как да запазят младостта в оня дълбок и мистичен смисъл на думата.

8. ПЕТТЕ РАЗУМНИ За този ден и час на много места се говори в Евангелието. Той лежи неопределен и неизвестен. Никой не може да каже, кога ще настъпи той. Като дълбока тайна запечатана с девет печата, всички ония, ожидали Царството Божие, щяха да се спрат пред нея, за да се питат кога. Нито в една от притчите, които ревниво пазят идеята, не е казано ето тука е Царството Божие или там. Неизвестен миг, блестящ и богат по съдържание, когато душата ще бъде осенена от великото присъствие и със запален светилник ще дочака жениха, защото този час прилича на тържество, среща за която душата копнее от незапомнени времена. Поканата е отправена до всички, навреме тя е била оповестена. В притчата е казано, че са поканени на сватба, събитие от голяма важност. Характерното в това събитие е радостта. На сватбата всички отиват да се веселят; отиват облечени празнично за да участвуват в празненството. Централната личност в този иносказателен епос е женихът. Всеки иска него да види. За него са дошли всички. Срещата с жениха крие нещо необикновено, магическото й въздействие е познато от древността, душата долавя с трепет, че моментът е епохален. В това събитие като в съсъд е събрано великолепието на недостижимото, сладостта на елея за който душата жадува. “Подобно е Царството Божие на сватба, подобно е на квас, подобно е на десет девици, които взеха светилниците и излязоха да посрещнат младоженеца. И ето, че ние дръзваме да съпоставим казаното с езика на притчата с онова, което казва Учителят и казаното от Него звучи познато и близко - една страница се обръща и езика на притчата ни става понятен, образите оживяват, идеята осъвременена. Всичко скрито в сбитата реч на Христа получава своята дълбока значимост. Светът е поляризиран, разделен е на две половини, процентите са определени - пет разумни девици и пет неразумни - поляризацията продължава до най-малката обществена единица - човекът. И той е разделен - раздвоен и в него пет разумни девици и пет неразумни живеят, действуват, разпъват човека, борят се за надмощие, налагат ту единия, ту другия порядък. Човекът винаги може да участвува в една сватба и може да преживее радостта да види младоженеца, но ето, че в тази необикновена сватба, човекът трябва да отиде с нещо, което е много важно, трябва да има светилник и в него масло, да има запалка и понеже моментът не е известен, той ще трябва през всичкото време да бъде буден, готов, защото всеки пропуснат момент може да бъде фатален. Копнежът да види жениха лежи в него като нещо огромно, нещо много важно, съдбоносно, в този момент е събран смисъла на целия му живот, на всичките му усилия, стремления, копнежи, аромата и вкуса на живота му и ако той не види жениха, все едно, че е мъртъв. Затова нищо друго, абсолютно нищо друго не го вълнува, не го интересува. Той е погълнат и съсредоточен само в реализацията на това събитие. Всяка минута е отброявана и ето, че в среднощния час, женихът идва, чува се вик и възклицание, петте девици са на крак. Моментално те заемат определените места, нареждат се в шпалир и стоят с притаен дъх и със запалени светилници - същественото на момента. Тук, обаче, става нещо петте неразумни девици откриват, че нямат масло, а и те са от поканените и те са се отзовали на сватбеното тържество, но те нямат масло и не могат да участвуват в празника. Тогава те се обръщат към другарките си и ги молят: Дайте ни малко от вашето масло, ще ви го върнем веднага. Колко обикновено е това явление в живота между съседи, между другари и приятели да си поискат нещо в заем в момент на нужда. Но тук всичко е необикновено, почиващо на други принципи и закони. Това масло не е обикновено и не може да се заеме; при всичкото добро желание на разумните те не могат да дадат от своето масло. Всичко е вече вдигнато в друг свят, притчата разгръща своите потайни завеси и ни въвежда в необикновения свят, където формите са съвършено други и езикът на символите блести с ослепителна хубост. Разумните отговарят: Не можем да ви дадем от нашето масло и ако ви дадем то няма да ви ползува, а на нас може и да не достигне. Ние си взехме толкова, колкото ни трябва. Идете и си купете... Но откъде и кога? Няма вече време, а маслото е необикновено, не се продава срещу пари и търговци по стъгдите не се занимават с тая търговия. Девицата не е обикновена девица в буквалния смисъл на думата. Тя представлява добре изградения човек, чийто сетива функционират правилно не само отвън, но и отвътре. Числото пет изразява идеалната фигура, наречена в геометрията пентаграм. В такъв човек тялото - светилника и маслото са в пълен ред. Той има един ум, който свети и едно сърце, което топли и двамата са работили усърдно, за да си набавят маслото. Животът за такъв човек представлява живот на рудокопача; дълбоко в земята не може да се живее и работи без светилник и без масло - светлината. Човекът като петте девици чака жениха в пълна готовност - това е разумният човек, чийто добродетели са развити идеално и образуват хармоничната фигура. Разумният човек е достоен да участвува в посрещането на жениха. Този човек с добре сложено и оформено чело е достоен представител на бялата раса, която е призвана да изработи свещеното тяло на разумността. Идеята се отлива в целия свят, където половината - разумните деви, които ще участвуват във великото, което се ражда като зора и другата половина неразумните деви, които не са готови за новото и са пропуснали безразсъдно времето да си набавят масло, за да го търсят сега по лесен начин: Дайте ни на заем. Красотата на новото може да се почувствува от всички, ала вратата към тоя свят не може да бъде отворена за всички. Не се приемат деца в университета, не се приемат неразумни деви в светилището, които нямат светилник, нито масло в момент, когато женихът идва, в момент, когато новото чака готовите. Законът е неумолим - ще влязат само готовите, разумните девици. Другите ще чакат новите условия, които ще дойдат след хилядолетия, когато проумеят цената на маслото и се заловят да си го изработят и спечелят. Иначе те не могат да участвуват в реализирането на Царството Божие на земята. Петте разумни представлява петата раса - бялата раса, която днес има ръководна роля на земята. Какво в същност представлява бялата раса? Разумните пет девици, които имат организирано тяло, светилник и масло - ум, който мисли, сърце, което чувствува. Великото и разумното не може да се влее в едно хилаво тяло, в един неорганизиран ум, в едно необработено сърце. Умът трябва да бъде светъл, а сърцето топло, за да се излее скъпоценния елей, а скъпоценен елей подразбира и скъпоценен съсъд. Новият човек, човекът на новата култура трябва да има всичките качества на разумните девици, които се погрижиха навреме да си приготвят масло и будни са дочакали идването на жениха, сватбеното тържество, изграждането на Царството Божие на земята. Срещата с жениха е среща с Христа, среща с Великата Реалност, среща с Любовта. За този момент човек трябва да се е приготвил и дълго да е работил. Великото се спира само пред човека символизиращ разумните девици. За другите, които ще чукат на вратата и ще се молят да бъдат пуснати, ни слух, ни услишание. Закъснелите напразно ще чукат отвън, напразно ще викат: Отвори ни, не ни ли познаваш? Заедно на една трапеза не сме ли яли и пили? Не ви познавам - ще отговори женихът - гладен бях и не ме нахранихте, гол бях и не ме посетихте. Казано другояче - нямате светилник, нямате и масло, не можете да участвувате в посрещането. Един закон и едно свято задължение към Великото стоят неизпълнени; нещо недовършено и неспечелено - богатството, което в онзи час ще представи пред олтара на Великото, онова богатство за което половината свят са неготови и казват, че може и без него. Кое е това богатство и кое е този елемент с който човек трябва да бъде въоръжен, а ученикът трябва да притежава в обилие -Светлината. Не може без нея. Хиляди години хората са живели без електрическа светлина, живеят и до днес, ала ни един ден без слънчева; защото тя е фактор за духовния живот на човека, живо трептяща необходимост за душата, за ума, за сърцето. Светлината е отличителния белег, който отличава човека, тя е искрата, дъх на живот, докосване на Безконечността. Тя е реалният свят, а същевременно най-сложния и неразбран за обикновения човек. Десет ангела живеят в човека от които пет са заети с изработването на светлината, а пет нехаят за нея. Десет ангела се борят и в целия свят - едните за светлината, а другите срещу нея. И както винаги, когато дойде съдбовния час едните, първите, петте разумни влизат вътре, за да участвуват в тържеството, а другите остават вън. Едните влизат в новите условия на живота, а другите остават да се приготвят за идната епоха; едните идват в досег с Любовта и Светлината и преживяват великата радост на сбъдновението, а другите чакат да се изнижат вековете, хилядолетията, за да дочакат великото събитие. Епохи на духовно развитие са това, благоприятни условия за едни, неблагоприятни за да участвува в посрещането. Крайната цел е една - светилник, масло и запалването на този светилник с който будни дочакват великия час. Девицата символизира човешкото тяло, умът, сърцето, душата и духа. Само тях познава Бог, само те могат да се слеят в едно цяло с Христа, за да участвуват в сватбеното тържество. Само разумните, организираните, копнеещите за великото могат да си доставят най-скъпия елемент, без който няма живот, без който Любовта не е Любов - Светлината-маслото.

5. ОБИЧАЙ На земята няма по-трудно изкуство, но и по-лесно от това да обичаш. Всичките противоречия, несгоди, неудачи, тревоги и страдания се държат на това, че човекът не е овладял изкуството да обича. Любовта е магическата пръчица, която върши чудеса. Народният епос е пълен със свежи примери на тази вечно млада идея. Истината е вечна и забвението на времето не докосва тази небесна жителка, която в скромна дреха обикаля света, спира се пред всеки дом и чука на всяко човешко сърце. Не се живее без Любов, а въпреки това човек не й устройва радушен прием, за да насити неговия живот с обилна светлина и топлина. Не владеем изкуството да обичаме, не сме си дали труд да разберем, къде се крие причината на неудачите в живота и коя живителна сила ни липсва, за да цъфтят цветята в нашата градина, за да зреят плодовете, за да класи богато нашата нива. Слънцето оживотворява всичко, ала онова невидимото слънце, което никога не изгрява и никога не залязва не стига до нас - бледи са лъчите на нашата обич и не стигат до човешкото сърце, за да го стопят и оживят, за да му предадат жизненост, здраве и радост. Какво пречи на човека да не прояви обичта си, какво пречи да не помрачи радостта на простия човек, да не накърни неговия мир? Никой няма право да ограби ближния си в който и свят да е, нямат морал крадците на материални неща, както и на духовни. Не им отнемай онова, което не можеш да им го дадеш; не се намесвай в техния живот и не разбърквай разписанието на неговото движение. Единственото нещо на което имаме пълно право, това е да обичаме. Колко богат трябва де е човек, за да изпълнява ежедневно това велико поръчение... Във всеки човек живее отломка от Великото и заради тази отломка човек заслужава нашето внимание, нашата почит, нашата обич. Заради този дъх на Вечността, заслужава човек да се спреш при него и да му кажеш сладка дума и му подариш топъл поглед и направиш най-малката услуга. Не се изисква много - Любовта не борави с големи величини. Не един опит ще направи човек, докато застане на тази висота и овладее простото изкуство да обича красивото, вечното у човека и го облее със светлина, топлина, радост и мир. Любовта ще те възнагради, защото към тебе ще се завърне оплодената мисъл и обогатеното чувство, които си благоволил да подариш на себеподобния си. Изкуството да обичаш е толкова трудно, колкото и лесно и надвишава всичките изкуства на земята, защото засяга най-прекрасното и безсмъртно цвете на земята - човешката душа. Които не обичат, не подозират красотата, която обитава в човека, не се възхищават от нея и не изпитват радостта от съзерцанието. Те нямат душа, а да живееш на земята без душа, подразбира елементарен живот, живот на голяма духовна нищета. Ученикът на Великата школа е роден богат. На неговото небе слънцето грее винаги, а нощем звездите блестят с всичкото си великолепие. Ученикът знае, че е от избраните люде, които имат душа. Ученикът слуша, когато пеят ефирите, съзерцава красотата на небесния лик, познава трепета на реалното, което го призовава към живот, към учение и към труд, а най-вече към Любов. На ученика няма да му бъде простено, ако не научи най-трудното и най-лесното изкуство - да обича. Той се роди само за това - да люби, за да отзвучава в общата хармония на Битието, която носи името Любов.

4. ЗАД ГОРЧИВАТА ЧАША Има неща, които стоят далечни и неразбрани за обикновените хора. Те не могат да разберат дълбокия смисъл и съдържание на известни събития, явления, зад които съдбата реди своите разумни ходове, за да подари нещо необходимо на човека, за да му отнеме нещо ненужно; да го разтовари от известен баласт, да му подари нещо ценно. Ако на обикновените хора им се говори за този порядък, няма да разберат, но и ще се опълчат срещу установения ред. Понякога те се правят много хуманни и протестират срещу изпитанията и страданията на даден човек. Идеята за страданията лежи в тях механично, като нещо вметнато и ненужно, което нищо не върши в живота. Мечтаят за някакъв рай на земята, да няма страдания, всичко да бъде гладко, леко, приятно, без да си дават труд да помислят, как се постига всичко това. Смятат, че по външен начин ще се разрешат вътрешните конфликти и противоречия, чийто причини и смисъл лежат не там, където хората ги търсят. Трудно на такива хора може да се обясни вътрешната мистична страна на страданията от които нито един велик човек на земята е бил пощаден. Казаното по този повод не засяга само тях, а всички хора, родени на земята. Всеки човек дошъл в досег с Великото в света е преживял дълбоко в душата си трагедията на великите хора, които са изпивали до дъно горчивата чаша. Те никога не си задават въпроса Защо? Всички люде от този ранг са знаели, че за да получат великото за което са копнеели непременно трябва да минат през страданията. Учениците на Христа са знаели това и ни един от тях не се отдръпна от ножа на съдбата, която неумолимо стовари своя чук върху тях - горчивата чаша им бе поднесена и те я изпиха до дъно. Всички с изключение само на Йоан преминаха през огъня на изпитанията и ни един от тях не умря от естествена смърт. Историята е пълна с примери. За ученика нямаше да правят изключение. Горчивата чаша не бе дума, а дълбока реалност, където бе отлята една велика истина. Зад горчивия сок смъртта ли бе? Не, зад горчивия сок имаше нещо друго. Животът опроверга смъртта и неутрализира отровата - животът зад нея бележеше шеметния връх, който бележеше възхода на човека и го караше да тръпне от благоговение пред Великата милост, която Го чакаше. Лицето на Безконечността се изявяваше по най-ярък начин и величието на вечната идея за Любовта сумираше всичките страдания на човека в един величествен синтез на красота, на светлина, на радост, на мир. Богатства, които очакваха човека и оправдаваха страданията. В най-сгъстения час, в последния миг човекът щеше да си позволи да пита: Защо и дали не би могло "тя да се отмени?” И Великият щеше да отговори: “За да опазиш богатствата, които стояха зад горчивата чаша. Ако нейния сок беше сладък, щяха да го изпият другите, а заедно с това щяха да ти оспорят и богатствата. Изтърпи страданието, за да станеш пряк наследник на скритото съкровище в нея. Не питай защо, а намери бисерите скрити в отровата." Един ден нещата щяха да станат ясни и разбрани и тогава чашата с горчивия сок нямаше да се види страшна и апокалиптична, защото човекът с пробудено съзнание, ученикът във Великата школа на Любовта, щеше да види онова, което Великата Разумност бе скрила в нея - дар за избраните, които разбираха езика на Любовта и не се страхуваха от страданията. Ученикът трябва да разбира този начален урок на страданията, за да се домогне до своя идеал - Любовта.

2. ТВОЕТО ИМЕ Да можеше с меки и топли тонове да се нарисува твоя образ - блян и идеал за човешката душа, шеметен връх за ония, които копнеят за любовта. Кой поет не те е възпявал и кой човек не е мечтал за тебе?... Ти приличаш на благоухаещ цвят, на узрял плод, на чиста пшеница, на изворна вода. Накъдето и да се обърнем срещаме твоите очи - слънца и звезди, които нощем светят, денем топлят. Ти трептиш като искра в очите на майката, в усмивката на влюбената девойка, устрема на учения мъж, в словото на мъдреца. Навсякъде си ти. Няма кътче от нашата земя, кътче от нашата душа, където ти мощна, светеща и добра да не си проникнала. Ти озаряваш живота ни отвътре и го обвиваш в меки пелени отвън. Милиони са твоите форми в които се изявяваш. Не достижими са твоята красота, твоята чистота, твоята сила. Ти си богата и щедра и нищо на земята не може да се сравни с твоите съкровища. Никой не може да те купи, да те продава, да те ограничава, да те насилва, да те унищожава. Ти си смирена и горда едновременно и пигмеят дори не усеща, че си близо до него и не правиш нищо, за да го надвишаваш. А хилядократно стоиш над всички. Като слънчев лъч докосваш всичко и всички с магическия си жезъл и чистия и нечистия, и богатия и бедния, и учения и простия, и болния и здравия, и силния и слабия - еднакво стоят пред тебе. Ти голяма и мощна, никога не манифестираш твоята мощ отвън. Ти не познаваш гордостта. Ти никога никого не оскърбяваш, не завиждаш, не ревнуваш, благосклонна си към всички, на всички прощаваш, дори и на най-големия си враг. Ти имаш всичко, затова си щедра, никога не търсиш своето, защото имаш преизобилно всичко. Желанието ти е всякога да се раздаваш, всекиго да обогатяваш, всички да утешаваш. Падналия да повдигаш, на обезверения да вдъхнеш вяра, наскърбения да зарадваш и утешаваш, на нуждаещия се да помагаш. Ти никога не каза тежка дума, не свъси чело, не прояви нетърпение, не помисли зло, не потърси своето, на всяко човешко нещастие се отзоваваш с готовност да помагаш. Ти просветваше от радост и щастие, когато между хората цареше мир, радост, правда, братство, свобода. Ти вярваш на всички, защото всички за тебе са добри, чисти, верни, справедливи. Към ония, които правеха зло ти биваше снизходителна, извиняваше глупостта, търпеше неправдата, надяваше се, вярваше, че глупавия ще поумнее, гордият ще се смири, злият ще стане добър, несправедливият ще съзнае неправдата си. На всички вярваше, защото вярата и надеждата са твоите криле с които летеше свободно, за да помагаш Милосърдието и благостта са твоите ръце с които ти помагаш, милваш, радваш въздигаш, спасяваш. Едновременно ти си навсякъде, за да помагаш и повдигаш. Непрекъснато ти вършиш добро, превързваш рани, лекуваш болни, милваш отчаяни, отваряш очи на слепи, възкресяваш дори и мъртви. Ти си слънце и въздух, вода и хляб за човешките души, умове, сърца. От тебе се хранеха и пояха светлите мисли, благородните чувства и великите дела. Ти подаряваш на човека телесно и душевно здраве. Ти си великата Жрица на живота и твоята неограничена мощ се простира навсякъде. За тебе няма препятствия, няма бариери, безкрайността лежи пред твоите нозе и звездите, плеядите, галактиките ти струваха път. Твоето начало започваше от Неизвестността и свършваше пак до нея. Във всичката си мощ и величие, ти си смирена и кротка, блага и добра, богата и вечна. Благоволяваш към всички създания от буболечката до човека като безспирно и неуморно движиш малкия чекрък и оживяваш с диханието си ритмичния удар на неговия пулс. Смисълът на живота е само в това - да направи място в себе си и да те приеме като желан и скъп гост. Смисълът на всички страдания, бури, изпитания целят само едно, да направят път през който тя минава, за да стигне до човека. За човека няма друг език който може да те познае, освен езика на страданието. Смисълът на човешкия устрем, възход, прогрес е само в това - да се приготви за великата среща с тебе. Твоето име е Любов. Ти осмисляш всичко. Нищо по-велико от тебе няма. Всичките усилия на човешкия ум, сърце, душа и дух са съсредоточени именно към този идеал, към тази цел - Любовта. За тебе са копнели еднакво и обикновените и необикновените хора. Няма друг център към който да е съсредоточена човешката мисъл, човешкото чувство, човешкия копнеж. Ти си великия синтез, великата магия, великия магнит, който привличаш еднакво всички хора родени под слънцето. Заслужава всичките усилия, за да преживее една секунда в любовта, всичките жертви са нищо пред това да те познае човек и всичката радост на земята е несравнима с радостта, която ти можеш да дадеш на човека. Учителят казва: “Любовта е най-мощния дух. По-красиво, по-силно, по-благородно същество от Любовта няма." “Ако говоря с человечески и ангелски езици, а любов нямам ще съм мед що звънти, или кимвал що дрънка.” I пос. 13:1 Ап. Павел.