Ани

1. ИДЕАЛ Погледни слънчевия лъч, който извира от пламенното сърце на слънцето! Проследи незнайния му път и тръгни по следите му, за да разчетеш една от многобройните приказки на слънцето. Къде ли не спира слънчевия лъч? На кое ли място не отсяда в неспирния си устрем! И дали слънчевия лъч избира мястото и хората, за да поднесе всеотдайната си служба? Тънкият и строен лъч прилича на оная искряща река, която тече по медените жици, опънати от човешките ръце, за да разнася навред светлина и топлина. Слънчевият лъч върши същата работа без витло и без силата на човешката мисъл. Слънчевият лъч само това прави - през където мине носи светлина и топлина. Всичко що на земята носи диханието на живот се насища от изобилието на слънцето. Напролет цялата земя ожида само слънцето. Ти си човек и си възхитен и развълнуван. Вероятно от радост, от благодарност за това богатство, което се разлива без мярка. Ала изпитваш и малка болка и копнежа сякаш ти тежи - дали не би могъл да бъдеш и ти човекът - ученикът нещо повече от една електрическа искра?... Да, ти си човек и при това ученик в една Велика школа. Да можеш и ти по някакъв начин като тях, където и да отсядаш, през където и да минаваш да пръскаш: Любов, Светлина, Мир и Радост!... Ти се спираш и мислиш - какво трябва да притежаваш и как трябва да живееш, за да бъдеш като слънчевия лъч, като искрящата река? Ти си човек с идеал и жадуваш този идеал да бъде постижим сега през настоящия миг, а не през вечността. Ученик си, застанал си пред лицето на Велик Учител - към тебе се изливат потоци от светлина и топлина, една топла грижа е разпростряла крилото си над теб и две очи те гледат непрестанно; стъпил си на здрава основа, епохалното събитие те докосна с магическия си жезъл - за тебе високият идеал е нещо постижимо.

4. СВЕЩЕНИЯТ ЕЛЕЙ 1. Ти имаш едно богатство, което не подозираш. Веднъж роден на земята, магическият жезъл на любовта те е докоснал и диханието на Безконечността е вдъхнал трепета на безсмъртието - ти роденият от плът и кръв си увенчан с венеца на нетленното. В тебе е вложена цяла съкровищница и едно слънце те огрява; в хиляди багри многоцветната дъга те облива и те увенчава с короната на разумността. Ти си потопен в един свят, богат на светлина и не подозираш, защо две сили се състезават за тебе и оспорват твоето гражданство в този или онзи свят. Ако би могъл да надникнеш в това море от светлина и красота... Ако би могъл да се извисиш до това небе от чистота и разкошна синева, хармонията би стигнала до твоите уши и ти би проумял съкровищата вложени от памтивека в тебе. На земята няма нищо, с което би могло да се сравни красотата на богатството, вложено в тебе и човешкият език не би намерил думи, за да изрази великолепието на това, което притежаваш. Безумие е да се смята човек беден. Мъдреците наричат това съкровище - душа. Заради нея приятелите на човека, възвишените и напреднали същества, напущат селенията, света на хармонията, приемат знака на жертвата и слизат при човека, за да му помагат. Душата е отломка от Безсмъртния дух на Вечността и нищо за нея не е достатъчно, тя заслужава всичките жертви. Всичките Велики Учители, всичките гениални мъже, всичките светии, които идват на земята, имат предвид само нея, слизат само заради нея. Нищо друго в човешкия свят не ги привлича, освен душата на човека. За тях е най-висша служба да я повдигнат, да й вдъхнат стремеж към свобода, към красота, към любов, за да стане подножие и храм, където Великият в неизвестен час ще я посети. Свещено място е душата. Предвидено е за нея да бъде освободена, спасена, повдигната. Всичкия устрем на човека и всичките усилия на големите й приятели е да я направят достойна за срещата с Високия Гост, когато тя ще затрепти като тон в съзвучието на Безкрайността. Смисълът на живота се заключава в този момент - да засияе човешката душа във всичката красота, доброта, любов, свобода. Няма нищо по-красиво на земята от човешката душа. Цялото небе се изпълва с ликуване, когато една душа се събужда, велико е това събитие и се отбелязва в цялата Вселена - всичките звезди зазвучават и Бог се весели в нас, че сме дали път на Божественото, на Любовта. Роден си богат - като скъпоценна рудница, недокосната от човешка ръка - душата те чака, да й дадеш път да се прояви, за да се извиси и приеме първия призив на свободата. Приеми първия лъч на изгряващото слънце, вслушай се в зова на съдбата и отзвучавай крепко на този зов. Идването на Христа имаше тъкмо тази задача да освободи човешката душа, да я издигне и приближи до онова Велико Същество, което щеше да й даде път към съвършенство и разбереш, че в един нереален свят, ти носиш реалното в себе си, всред всичката преходност на формите, ти носиш нетленното в себе си. Няма сила, която може да спре възхода на човешката душа, веднъж намерила своя път, няма сила, която може да зароби, да замърси, да опорочи човешката душа - тя живее в един свят, където смъртта няма достъп. Великата Реалност в душата е отляла своя сок - свещеният елей. Затова тя е красива, мощна, безсмъртна. Радвай се, че си човек роден на земята, за да се домогнеш до великата тайна, че имаш душа, да проумееш и се увериш, че си роден богат и че пътят към Великото лежи открит и сияен. Връзката с Великото е възможна само чрез душата, тя е свещеното място, където ще се срещнеш със Своя Бог. Радвай се и се весели, че имаш душа, която в сияен час ще бъде докосната от лъчите на любовта. Стани тогава и приеми любовта. Идва един в името на любовта, за да освободи пътищата, които водят към светлината, към истината. Приеми любовта като велико благо, защото любовта е езика на душата. Само с душата си ще участвуват във великата хармония на Битието само чрез душата ти ставаш инструмент във великия оркестър. Ще знаеш тогава, че твоят час е ударил. И когато усетиш, че в света в който живееш, настъпи зима и студът стигне до твоя праг, не търси причината отвън. Защото, какво значи една обикновена календарна зима, срещу другия студ, който идва отвътре. Нещо се е случило. Излязъл си от орбитата на любовта, от орбитата на душата, престанал си да обичаш и жизнения ритъм не движи твоята кръв, топлите й струи не се вливат и изливат от твоето сърце. Кажи си тогава една от магическите формули на любовта, застани на прага на твоя дом и покани първия гладен и измръзнал пътник. Дай му топъл прием, нахрани го, стопли го, облей го с лъчите на светлината, бъди внимателен към него. Тогава ще усетиш прилива на живота. Дошла е любовта, намерила е място в душата ти, в сърцето ти и в дар ти е поднесла обилната топлина. Любовта е живот. Не се лишавай от нея, ако искаш да живееш. Обичай, ако искаш да живееш. Люби, за да се опазиш от острите игли на студа. Безлюбието е врата за смъртта. Хората умират, когато престанат да обичат. Когато те настигне тъмнината по твоя път, не мисли, че това са часовете отредени за нощната почивка, от тези часове няма какво да се плашиш. Страшен е мрака, който лази отвътре и те лишава от вътрешната светлина -светлината на душата, нещо, което е много важно, въпрос на живот и смърт. Мъдреците наричат тази светлина виделина. Няма живо същество на земята, което може да живее без виделина. Ще кажеш, а които я нямат? Които я нямат не живеят. Живот без виделина, не е живот. Не се живее без виделина. Ако искаш да живееш намери пътя към мъдростта. Само тя ще ти даде виделината от която се нуждаеш. Приближавай се до свещения олтар на мъдростта, за да получиш необходимия дял от виделина, за да разбереш великите предписания по които трябва да живееш, за да разбереш цената на свещения елей, който любовта е приготвила за душата. Когато се почувствуваш затворник, окован с вериги и край тебе се дигат каменни зидове на затвор, ще знаеш, че си лишен от най-голямото благо, което намира място само в душата ти - истината. Веригите, които лъжата слага са по-страшни от всичките земни вериги с които оковават в земните затвори. За тебе няма живот. Погазил си истината, върни се по обратния път и възстанови повредената инсталация, разруши бентовете, които си поставил, възвърни си загубените съкровища - възлюби истината с всичкото си сърце, ум и душа. Не се живее без истина, не се живее без свобода. Любовта, Светлината, Истината са ония елементи без които не може да се живее, те създават атмосферата в която душата диша. Само те ще разрушат веригите, ще възстановят светлината и топлината. Както не се живее без въздух, вода и хляб, така също не се живее без топлина, без светлина, без свобода. Трите думи крият магическа сила -те са светове в които трябва да живееш; храмове, които никога не трябва да напущаш. Любовта, Мъдростта, Истината държат в ръцете си свещения елей на живота. Не се лишавай от него, ако искаш да бъдеш ученик във Великата школа. 2. Очите на човека са прозорците през които ни гледат: сърцето, ума, душата. Очите изразяват вътрешния човек. Те са най-краткия мост, който ни отвежда до човека, за да влезем в контакт с душата му. Човекът ярко изпъква и цялото съдържание е отразено в очите. Те не търпят никакъв грим и лъжата не може да се скрие. Изкуство е да можеш да доловиш трепетите на сърцето, проблясъците на ума и красотата на душата, отразени в очите, в погледа на очите. Ако в очите на човека са отразени: топлината на сърцето, светлината на ума, благородството на душата и силата на духа, ще знаеш, че пред тебе се намира истински човек. А ти, който съумя да откриеш отраженията на тези четири свята също си истински човек. Между вас може да съществува отношение, вие можете да се разбирате, можете да бъдете приятели. Успял си да познаеш човека. Не е малко нещо това. Ако в погледа на Учителя си успял да откриеш Любовта, Мъдростта и Истината, ще знаеш, че си намерил Великото в света, застанал си пред Великата реалност - познал си Учителя си, добрал си се до великата тайна на Битието. Свещената книга е разтворила страниците и ти свободно можеш да четеш. Не е нужно да кръстосваш запада и изтока, за да се домогнеш до великите мистерии. Няма по-велика мистерия от любовта, от мъдростта, от истината. Магическото Слово е разтоварено пред тебе. Такъв ученик никога не пита: Обичаш ли ме? Той знае, е обичан. Никога не пита: В пътя на светлината ли съм? Той знае, че е намерил светлината и живее в нея. Той никога няма да пита: свободен ли съм? Защото оковите отдавна са паднали и небето над него е открито. Той никого няма да пита: Силен ли съм? Защото силата му е дадена. Свещената книга е разтворила страниците пред будния и жаден взор на ученика: Навред цари любовта; Навред цари мъдростта; Навред цари истината; Навред се носи Божия Дух. Ученикът е потопен в този свят. Накъдето и да се обърне го гледат очите на Безконечността, очите на Великата Любов, очите на Великата Мъдрост, очите на Великата Истина. Смирено застани пред неизчерпаемия източник и напълни съсъда си със свещения елей. 3. Любовта е прецизна и деликатна. Най-малкия дисонанс и най-малката грубост помрачава нейния блясък и я отдалечава. Човек усеща тогава, че нещо е загубил, нарушил е отношението спрямо любовта. У нея всичко е определено, точно, изискано. Тя дарява човека с най-ценното нещо на земята - живота, но за това пък тя изисква от човека съвършено отношение. Тогава тя подарява на човека обилните струи на живот. Много хора може да ожидат любовта, чакат, копнеят, ала тя се спира само пред човек, който знае как да я приеме, как да я изпраща и как да прави разумни връзки. Любовта се спира на всеки праг, където намира отзвук, прием. Любовта е ароматно цвете - “цвете Сароново”; любовта е най-сладкия и узрял плод, любовта е най-чистата изворна вода, любовта е най-пресния пшеничен хляб; любовта е най-меката светлина и най-приятната топлина. На земята няма нищо по-съвършено и по-желано нещо от любовта. Тя е неизчерпаема. На земята никой не е говорил за нея толкова много, както Учителят. И все пак Той казва: “Едва започнах с предисловието на любовта”. Бъди винаги готов да я посрещнеш. Чакай я буден със запален светилник, като “Разумните деви” от Евангелието. Пази нейния час. Вслушвай се в призивите й. Тя идва като пролетта, улови нейните сигнали и стрелката на нейният път се превърне на звезда пътеводна. Бъди готов да се отзовеш, когато тя те повика и чака от тебе красивия жест - жеста на любовта. Един жаден и уморен пътник те чака. Един гладен чака да му поднесеш топъл хляб. Един страждущ чака да бъде утешен. Любовта е вдигнала своята ръка и е развяла знамето си. Призивите на пролетта шумят и пеят, сигналите на любовта трептят в утринния час. Не чакай втора покана. Побързай. Не закъснявай. Да не би някой ранобуден те изпревари. Бъди пръв между всички и поднеси вода на жадния, хляб на гладния, утеха на скърбящия. Цената на любовта е в точното спазване на нейните пречудни разписания. Защото чия нужда ще задоволиш, ако пристигнеш не навреме на уреченото място? Ще понесеш ли срама да се върнеш претоварен от неудачата, че си пропуснал свещения час на любовта и безогледно си прорязал една от свещените й връзки и живота тръгне по други пътеки, потока се отбие в друга градина. Как се живее без живителната влага на любовта? Тя чака и иска от тебе само едно - навреме на място да се отзовеш, когато ти е уредила среща. Ако се явиш навреме ще получиш отредения дар - узрелия плод на любовта, уханието на любовта, светлината и топлината на любовта. Няма друг път, освен пътя на любовта. Връзките й са яки и в света няма други връзки. Ако успееш да я направиш, Великият ще те погледне и в сърцето ти ще отекне радостта - ще знаеш, че любовта те е докоснала. Любовта е благоволила към теб, защото навреме отзвуча на нейния призив. Не пропущай часа, когато застанеш пред извора и свещеният елей на любовта се готви да напълни съсъда ти. 4. Ръката никога не пита: да обичам ли или не? Твърдо тя си казва: Трябва да обичам. Ако искам да живея, трябва да обичам. Хрумне ли й злата мисъл да не обича господаря си т. е. тялото, очаква я смърт. А ръката иска да живее, затова тя обича тялото и свещено пази връзката си с него. Затова тя никога не се пита: Обичам ли, или не? Късичка е тази жива повест, ала тя не се отнася само за ръката, а и за всичките части на човешкото тяло, малки или големи, видими или невидими. Едно умно същество ги обединява и благото на отделния уд, зависи от благото на всички, нещастието на един е нещастие за всички. Човекът носи в себе си великото познание и книгата на живите принципи стои разтворена близо до него. Ако човек би се вдълбочил в нея и с обич би я разучил, той би се домогнал до великата наука, как да живее. Законът за единството е написан във всяка клетка, която е пълноправен член на този удивителна построен колектив. Ръката никога не се пита: Да обичам ли или не? Ако можеше и човекът никога да не пита: Трябва ли да обичам или не? Не се питай. Не питай: Имам ли господар, който се грижи за мене и кому съм задължен? Има ли Бог и какво общо имам с Него? Не казвай: Свободен човек съм и по моя воля ще обичам или не. Не знаеш ли, че си ръка, крак, ухо, око, нос, уста, сърце, стомах или нещо друго в този велик организъм, в този космически Адам - клетка на Великото, което има отношение и връзка към тебе и към което имаш и ти. Ако не съществуваше тази връзка и това отношение, как щеше да живееш ти? А как може да се пререже тази връзка. Все едно ръката да рече: Искам да живея сама за себе си, откъснете ме от тялото... А ти си човек. Бъди по-умен от ръката и пази връзката с общото, пази връзката с Любовта, която е единственото звено, което те свързва с Великото чрез което живееш, чрез което крепко стоиш изправен и се развиваш, живееш под благодатните лъчи на Цялото, също, както малката детска ръка се превръща на мъжка здрава длан - тялото е направило това. Великото, Незнайното се погрижило и ти да растеш, да живееш, да се усъвършенствуваш. Не си господар, не си роден ти, за да се наречеш велик. Велик е само Единния, Вечния, Незнайният Бог, Който обхваща всичко и всички, включително и твоята малка личност, частичка, уд от големия Адам. Смирението е признак на разумност и достойнство. Мъдрецът е смирен по сърце. Като ръката и като мъдреца кажи си: Ако искам да живея, трябва да обичам, защото само любовта крепко ме свързва с живота. Бъди разумен, колкото малката клетка, която знае в какво се състои нейното благо и кога подписва смъртната си присъда. Когато човек е решил да не люби, той се откъсва от тялото на любовта и се превръща на некачествено тяло, което иска да живее самостоятелен живот. Безлюбието е родило най-страшната болест днес. Нарушена е великата хармония, това е сигнал, за спасяване на човека. Болестта изчезва, когато причината се премахне. Желанието на народите да градят самостоятелно благоденствие, без оглед на чуждото, желанието на отделния човек да желае доброто само за себе си, неготовността на човечеството да дели по равно благата на природата, не е нищо друго, а индивидуализирането на човека, откъсване от цялото, желанието на ръката да живее самостоятелен живот. Идва момент, когато известни нарушения не могат да се търпят от Великия порядък на Битието - причината натежава и последствието идва. Едва, когато тази причина изчезне, тогава природата открива тайната на човешкия дух - да си помогне чрез някой лечебен стрък. Тогава едва човечеството намира не само цяр, как да предпази тялото от това страшно заболяване, но и как да пази душата си от най-страшното заболяване каквото представлява себичността, егоизма, безлюбието. Най-ефикасното средство срещу всички заболявания е любовта. Нищо в човека не трябва да му пречи да изяви и да приеме любовта под каквато и форма да е тя. Важното е връзката да не се разруши - важното е първоначалното отношение да не се погази - както е важно ръката здраво да бъде закрепена за тялото, за да обслужва на тялото, но и за да живее тя. Затова тя никога не пита: Трябва ли да обичам? Не питай и ти. Ученик си във велика школа на любовта, безсмислено е да питаш: Да обичам ли, кого да обичам, как да обичам, колко да обичам. Не питай, ако искаш да живееш, Не питай, ако искаш да бъдеш здрав Не питай, ако искаш да живееш в орбитата на любовта, която те пази и огражда, като оня слънчев пояс, който те пази от големия студ и от голямата тъма. Не питай, за да текат винаги към тебе струите на свещения елей. 5. Любовта ти дава известни права. Любовта ще те научи как да използуваш тези права. Основното правило при любовта е даването и взимането. Ако научиш изкуството навреме да даваш и на време да взимаш, ти си открил една от важните тайни на любовта. Затова, когато видиш, че този който обичаш, носи тежък товар, ти имаш право да снемеш част от неговото бреме, за да му олекне и продължи своя път. Не мисли, че твоята услуга няма да бъде възнаградена. Душата разбира, какво си направил - открил си една малка завеса, не само да види слънчевия лъч, но и да преживее топлината му. Притекъл си се на помощ в тежък час. Това се нарича любов. Когато видиш, че твоя приятел е много разтоварен от товари и има опасност да загуби равновесието си и се отклони от правия път, не го отминавай. Ти го обичаш и ратуваш за неговото добро спри се при него и му предай малко от твоя товар, за да се балансират тежестите. Дали си отнел или дал, дали си натоварил или отнел, ти си изпълнил свещеното правило на любовта. Спасил си този, който обичаш и както при първия случай, така и при втория си му направил неоценима услуга. Дал си му условия да не бърка, а да разреши правилно задачата и да се развива нормално. В любовта всичко се свежда до времето - да знаеш, кога да даваш и кога да вземаш, кога да разтовариш човека и кога да го натовариш. Обичаш го и имаш право и за едното и за другото. Гледай широко на въпроса. Давай, когато трябва. Взимай, когато трябва. Езикът на любовта никога не лъже. Вслушвай се в нейните повеления, за да не сбъркаш никога. Не товари любимия, когато е натоварен; снеми част от товара му. Не разтоварвай любимия, когато не е натоварен. Придай му нещо, за да не се спъне в пътя. Не спазването на тези правила, говори за неразбиране на любовта. Дълбока наука е тя и трябва прецизно да се изучава. 6. Където и да се намираш по всяко време на деня или на нощта, намери светлия път, който ще те заведе до вътрешното, скритото, дълбокото -един закотвен свят, чист и просторен, до чийто височини ще се въззеймеш и до чийто глъбини ще се извисиш. Това състояние наричаме съзерцание. Дали се изкачваш по планинските пътеки на път за високия връх или вървиш покрай брега на голяма река, или си в големия лес, или си в закътания си дом, или се намираш в концертната зала, или пътуваш по обикновените човешки друмища, не пропущай светещите мигове, когато можеш да се отзовеш пред очите на Безконечността и преживееш хармонията и красотата на съзерцанието. Този миг ти е необходим като въздуха. Твоите очи тогава се обръщат към един свят, който няма нищо общо с обикновения в който си потопен. Неизвестни закони представят нещата в друг вид, различни са формите. Струва ти се, че всичко това се дължи на оптическа измама, толкова всичко е различно, само един вътрешен глас ти подсказва, че си стъпил в пределите на един реален свят и една невидима ръка те развежда и те поставя в контакт с най-големите ценности на живота, абсолютната правда, и абсолютната човечност за които си бленувал. Неизказано добро беше да намериш формите не на обикновените неща, а изящните форми на истината, на правдата, на красотата, на любовта. Преходността на нещата загубва отровното си жило и някакво невидимо сияние предава друг смисъл дори и на злото - по магически начин виждаш доброто зад него и изпитваш непреодолим копнеж да реализираш и в себе си тази красота, за да станеш постоянен гост на тази страна. Този час на съзерцание, когато си успял да се извисиш и да се вглъбиш в себе си, ти подарява невъобразим покой и дълбока радост. Където и да си по всяко време на денонощието не пропущай звездния миг да съзерцаваш красивото, неуловимото, великото. Мястото на което си стъпил е свещено, а височината е шеметна; нищо обикновено и вражеско не може да те стигне. Пред твоите бедни сетива се разлива само доброто, само красивото, само възвишеното. Зад всичкото зло на света виждаш невидима ръка, която по един чуден начин превръща всичко на добро. Тези мигове раждат за тебе красотата, те са стимул за творчески проявления. Творците на изкуството добре ги познават. Красотата и доброто във всичките си форми стават достояние чрез дълбоко съзерцание, когато стигаш до оная вътрешна, дълбока и скрита сетивност. В преходния свят на обикновеното ежедневие, вдълбочаването и съзерцанието ще ти даде и сила и криле да живееш, да се бориш, да учиш, да побеждаваш. Опитай да гледаш на всичко, което става край тебе, като израз на Великата разумност, която по всичките начини и пътища цели благото на хората. Опитай се чрез съзерцанието да намираш смисъла на нещата, за да се добереш до непресъхващия извор на любовта, чийто струи ще ти дадат и сила, и търпение и разумност да се справяш с всичките изпитания и противоречия, които ти предстоят, срещу суровата действителност на един студен свят, чийто коварни оръжия могат да се стопят само Със топлината и светлината на любовта. Съзерцавай, вглъбявай се и обичай. Не питай, какво нещо е любовта. Не искай обяснения от любовта. Прясната питка направена от чисто брашно се познава, когато се опитва. Изворната вода се познава, когато се опитва. За какво ти са обясненията за тези неща? Обясненията и доказателствата не са нищо друго, а черупките на нещата. Обели ги и ги хвърли, не се занимавай с тях - търси ядката. Опитвай вкуса на нещата и тогава се произнасяй. Не се лишавай от преживяването, в него е скрит смисъла на познанието. За какво ти са нужни обясненията, когато си гладен, или жаден? За какво ти са обясненията на любовта, когато тя стои далеч от тебе? Кажи си: Имам право да опитам. Имам право да обичам. Как ще обичам? Това е мой личен, интимен въпрос. Никой няма право да се меси в тази част на мая живот. За тебе не е важно, нито интересно, нито необходимо да знаеш как другите любят, как другите пият, как дишат, как се молят, как съзерцават. Върши всичко, както ти разбираш. При подражанието има нещо неестествено. Подражанието прилича на преписване на класните упражнения. Колкото то може да помогне на ученика, толкова и подражанието ще помогне на тебе. Всеки човек е малка Вселена и толкова различна и индивидуална. Да бъдеш това което си, и да следваш повеленията на твоето сърце, на твоя ум и душа е равносилно на изграден характер. Обичай, както разбираш, както можеш, както чувствуваш, за да опиташ плодовете на любовта. Тогава ще разбереш докъде си стигнал, какво си преодолял и какво си спечелил. Любовта ще те освободи от много излишни товари, тя най-добре ще се справи със омразата, с недоверието, със съмнението. В лицето на твоя ближен ще намериш брата си. И той търси правия начин на изявление на любовта. Не се живее без любов, както не се живее без въздух, без светлина, без вода, без хляб. Любовта съдържа елементите на живота. Устремът към любовта е устрем към живота. Обичай, за да живееш. Обичай, за де се домогнеш до светлината. Обичай, за да се домогнеш до топлината. Обичай, за да се домогнеш до хармонията, която ще ти разкрие дълбочината на мъдростта и безбрежния свят на истината. Тогава ще разбереш цената на познанието и цената на свободата. Пътят към тях минава през любовта. Любовта е най-достъпната врата, която води към свещения храм, където те чака всичко онова за което душата копнее от векове. Гладувай и жадувай винаги за свещения елей на любовта, за да живееш. Гладът и жаждата са великите агенти на живота. Когато отиваш на извора, ти носиш съд. Изворът в най-доброто си желание да уталожи жаждата ти, дали би могъл да ти помогне, ако не носиш съд? На извора никога не отивай с празни ръце. Приготви си съд в който любовта ще отлее свещения елей. Обичай, за да не остарееш. Човек остарява от момента, когато започва да мисли, че няма смисъл да обича. Нищо по-страшно не са могли да причинят на човека вражеските сили, отколкото всаждането на тази идея, че любовта е до време. Страшен е живота без любов. Още по-страшен става живота на стария човек, който слага оръжие и казва: Свърши се. Няма смисъл да се обича. Обичай винаги и като дете и като юноша, и като млад и като възрастен и като стар. Преливай от екстракта на любовта, раздавай го щедро, както щедро си го получил. Раздавай го безвъзмездно, както безвъзмездно си го получил. Без тази обмяна животът губи своя смисъл, своя аромат, своята хубост, своята пълнота. Приготви сърцето си като чаша и приемай свещения елей. Както другите стават извори на любовта за тебе, така и ти стани извор на любов, за да реализираш великия кръговрат на живота. Ще разбереш тогава, че смисъла на живота е скрит в любовта. Обичай, както разбираш, както можеш, както искаш - това е твое право; обичай, колкото можеш. Любовта е съставна част от идеала на ученика. Към този идеал ученикът неудържимо се стреми.

3. ДОСТОЕН ЗА СРЕЩАТА С НЕГО 1. Когато си гладен и някой приятел ти поднесе пресен хляб, ще питаш ли, от коя нива е пшеницата, кой омеси хляба и в коя пещ е бил опечен? Когато си жаден и приятел ти поднесе чаша вода, дали ще питаш откъде е тази вода и какви са нейните качества? Не питаш, когато през някоя зимна нощ след дълго пътуване, измръзнал и уморен се спреш на прага на някоя хижа и там те посрещне топлото огнище, откъде са дървата и кой накладе огъня. Нищо не искаш да знаеш, когато слънцето изгрее и прогони нощните сенки и заедно с това тежките мисли. Не питай приятеля си - защо си внимателен към мене, обичаш ли ме? Редки моменти са те, когато към тебе пристъпват нозете на онова светло същество, чийто име не смеем да назовем, онова същество, което с любвеобилните си ръце задоволява нашия глад, жаждата и ни насища с топлина и светлина. Смирено скланяш глава, ако си човек, който владее рядкото изкуство да благодари от душа, без да каже думата хладно и официално. Тия моменти се помнят, защото аромата на доброто никога не изчезва. Избягваш да говориш за тях, защото са свещени. Образът на твоя приятел сияе в душата ти с непомрачен блясък. Всичко това е като музика, която идва отдалеч, като поезия, която те облива с нежност, като топлина и светлина, които внасят живот. Те са израз на доброто. Запомни тези моменти, скътай ги грижливо в сърцето си, те ще ти напомнят винаги за красотата, която ни чака, която ни намира, за да превърне ежедневието ни в празник. Спомни си за всичката красота и сила, които се крият зад малкото добро. Ще дойде час, когато в тебе ще прозвучи невероятен тон и съмнението ще те докосне и ти ще питаш: Преживях ли красотата? Имах ли приятели, които бяха готови да направят всичко за мене? Спри и погледни назад - кротко блестят светлините по твоя път и с ръка на сърцето си кажи си: Питах ли тогава, когато заставах пред Него за да ме обсипе с безброй блага, за да изведе от тъмата на моята нощ и ми покаже изгряващото слънце и изпълни накрая сърцето ми с голямата радост?... Тогава дали питаше? Звучи малко сурово и твърдо. Кой си ти? И имаш ли право да се съмняваш? Господи, какъв въпрос? Има ли по-страшна болест от тази - молец, който унищожава всичко свято. Великият в своето дълготърпение спокойно отговаря: Какво съм аз и какво е моето намерение? Имам намерение, има цел, да и щети я кажа: Искам да запаля свещта, за да можеш ти да четеш книгата, която получи като наследство и която сега напразно прелистваш, край тебе е тъма. Сега ще кажеш, стана ли светло и можеш ли да четеш? Ученикът ще отговори: Мога, светло е вече край мене. Нямам друга цел, освен да ти бъде светло - аз друго не правя паля свещите на учениците. Затова, не питай, когато си гладен, когато си жаден. Не питай за качеството на хляба, за състава на водата, не питай защо те обича приятеля ти, не питай най-вече Него пред когото заставаш като ученик, какви са намеренията Му, не крои ли нещо Той? Съмнението е най-страшното заболяване - пази се. Свещта е запалена. Разтвори свещената книга, дар от твоите добри деди и изучавай великото изкуство да не се съмняваш в любовта, в светлината, в истината. Не питай и от какво е направена свещта. Това знание нищо няма да те ползува. За тебе е важно да не се съмняваш, когато те нахранят, когато те поят, когато ти предложат топло огнище, когато ти запалват свещта. Великият те гледа. Великият чака. Едно будно око те следи. И едно остро ухо те слуша. Ще дръзнеш ли да се съмняваш в Онзи, Който всичко ти е дал, в Онзи, Който в голямата си обич изпрати при тебе Посланик и Приятел, Учител, Който да те научи на великото изкуство, как да бъдеш достоен за срещата, да не бъркаш пътя си към Него. Не питай за нищо, не питай най-вече: Кой си Ти и какво целиш? Ученикът живее в друг свят, при други закони. Бъди достоен поданик в тази държава, за да бъдеш достоен за среща с Великото, което благоволи да осветлява твоя път и те научи на най-голямото изкуство - как да застанеш пред лицето на Безконечността. 2. Изворът е винаги чист, водите текат непрестанно и нищо нечисто не може да се задържи. Не е нужно някоя сила отвън да дойде и да изгребе калта. Изворът се чисти сам, ако е дълбок и обилен. Понякога отвън от немарливост и глупост някой може да го измърси; след няколко минути, достатъчно време, за да възстанови наново първоначалната си чистота. Същото се отнася и до човека - ако той е извор, чист е; ако нещо измърси водата му - живота, бързо се чисти, изкуството на извора е нещо много ценно. Човек може да го притежава, може и да бъде лишен от него. Чистотата е необходимо качество. Когато Великото идва при човека трябва да намери място, където да стъпи, а То никога не стъпва на нечисто място. Чистота е в пряко отношение с мислите, чувствата и желанията на ученика. Те са които реализират чистотата. Ако са лишени от чистота, те са нездравословни. Как ще оперира ученикът с едно болно чувство, с едно болно желание или с една болна мисъл? Всичките отрицателни качества: завист, ревност, гордост, съмнение, омраза са дължат на невидими вируси, които намират благоприятна почва в нечистите мисли, чувства, желания. Ученикът не може да учи, да работи и да се развива правилно, докато не организира мислите, чувствата, желанията. Те са неговите пособия с които работи. Нужна му е чистота - тя е основен капитал; нужно му е умение да пази този капитал. Онова, което хората наричат самообладание, не е нищо друго, а сила чрез която човек става господар на мислите, чувствата, желанията. Без това качество няма организираност, няма дисциплина, няма целенасоченост. Без самообладание ученикът е подхвърлен на много опасности, външни и вътрешни депресии, трудно се пази тогава чистотата. Самообладанието няма нищо общо с твърдостта на някои и с упоритостта на други. Напротив то е признак на сила, на мекота, на търпение, на култура. Самообладанието е невъзможно без чистота, както и чистотата е невъзможна без самообладание. Изворът е чист само по себе си, защото постоянна блика. Изворът не се смущава, ако някой наруши чистотата му. Изворът владее отлично изкуството да се чисти. Като извора, ученикът не се смущава, не се безпокои, не губи мира и хармонията, овладял е изкуството на извора и спокойно посреща всичко, което внася дисхармония. Тих и спокоен, той чака обилните води да отнесат утайките на нечистотата. Без тази чистота, как ще застане пред очите на Великата Реалност, пред очите на Учителя си и пред очите на възвишените същества - как ще застане и пред своя приятел?... Приличаш на съсъд. Велик грънчар е направил от тебе нещо здраво красиво, нека не кажем съвършено. Един Ваятел продължава да те вае. Една Любов продължава да те обогатява. Не питаш: Щом е съсъд за какво става той? В съдовете наливат нещо. Може да е вода, може да е масло, може да е нещо друго. Добре е да помниш едно нещо: съсъдът е едно, съдържанието друго. Не ги смесвай, ако искаш да бъдеш един от разумните хора - ученици, които не обичат да повтарят безброй пъти: аз...аз...аз... Приличаш на съсъд, нека си излят великолепно и нека за тебе някъде да е казано: “По образ и подобие те създадох" - ала ти не бъркай, никога не бъркай - не смесвай съдържанието със съда. Човекът няма да го познаеш какъв е, ако го гледаш отвън. Човекът е в съдържанието, човекът е в онова, което е налято в съда, човекът е в живота -израз на любовта, на мъдростта и на истината, които идват отдалеч и от високо. Доколко си им дал прием, до толкова налятото в тебе ще бъде скъпоценен сок, съдържанието ще те определи като човек. Разграничавай нещата. Мъдростта е кристална вода, която идва от далечен и неизвестен извор, Любовта и Истината също. Ти си само съд и нека велик Майстор те е направил близо до съвършенството, но все пак съд. Затова не казвай: Аз съм, аз мисля, аз любя, аз съм свободен. Ще нарушиш реда в един свят и ще се лишиш сам от скъпоценното огърлие, което се нарича смирение. Никой не ти е дал права, които умниците си присвояват, за да свършат живота си като обикновени хора. Една е мъдростта, безброй са съсъдите - ти си един от тях, проявление на Мъдростта, проявление на Любовта, проявление на Истината. За тебе стига това - да намерят място в тебе и в непомрачената им чистота да ги предадеш на другите. Само така ти ще се превърнеш на извор - жадните ще идват при тебе, на огнище - измръзналите ще те намерят, на трапеза - гладните ще дойдат при тебе. Кой би се отказал от тези блага с които те обсипаха, не за де ги задържиш за себе си, а да ги дадеш и на другите. Приличаш на извор, приличаш на трапеза, приличаш на огнище, приличаш на свещ, ала всичко, което разливаш от себе си, не е твое. Благата идват от другаде. Не смесвай нещата и не надценявай възможностите. Ти само си съсъд. Стига ти да знаеш това, че си здрав, правилно приемаш и правилно се раздаваш. Обилните блага не са само за тебе. Великият ти ги изпраща, за да изявиш себе си и да се наредиш в обществото на служителите, но не формата, а съдържанието, което идва при тебе по непознати пътища от неизвестен източник. Помни този закон. Спазвай го, за да се сдобиеш с отличителната черта на ученика - смирението, което отваря пътя към неръкотворния храм. Пред лицето на Великата Реалност, как ще застанеш, ако не притежаваш този бисер? 3. Чудеса всъщност не съществуват. Онова, което наричат магия е велика наука. Ти си ученик - не чакай чудеса. Не разчитай на тях. Не вярвай на постижения, които могат да се получат по светкавичен начин. За чудеса и за бързи постижения мечтаят само ленивите. В природата няма чудеса, няма магии, няма лесни пътища. Сама по себе си природата е едно велико чудо, една триумфална магия. За да стигнеш до сърцевината й, трябва да имаш ключове, трябва да разбираш от нейния език. Нейният език може да се научи много бързо - трябват ти две минути. Две минути от твоя работен ден, чийто часове изразходваш за много потребни и непотребни неща. Ако можеш да отделиш две минути ежедневно и то в оня ранен час, когато на изток трепти зората и новия ден бавно пристъпва и по небето блесват първите лъчи от изгряващото слънце. Не е трудна тази задача, която цели да ти разкрие богатството на новия ден и те запознае с езикът на природата. Две минути съзнателна работа върху мислите, чувствата и постъпките. Какви трябва да бъдат те и кое трябва да ги отличава. Онова, което се нарича съзерцание, размишление и вдълбочаване, не е нищо друго, а дълбокото преживяване на тези две минути. Ученикът не е обикновен човек. Той е забележителния човек на своето време и животът му се различава - мислите, чувствата, живота му носят необикновения белег на възвишеността и на благородното. Не се постигат тези неща по магически начин. Изисква се много труд, усърдие и работа, за да може да прибави към всичките си познания, още едно, познанието на един нов език. Най-дълбокия, и най-необходимия за ученика - езика на природата. Да владееш този език, подразбира се сила и власт. Такъв човек е господар не само на себе си, но и на природните закони. Той знае как да оперира с тях, как да влиза във връзка и как да ги използува за благото на своите ближни и за личното си благо. У него всичко е хармонично, мислите, чувствата функционират правилно - той е посветил за това постижение ежедневно по две минути - работил е съзнателно, интензивно в онзи ранен час, когато природата наблюдава своите деца кога стават, как стават и как започват новият ден. Двете минути работа могат да изградят характер у човека. Това време е и най-ползотворно, налято с онова, което наричаме благословение. То е материален израз на онова, което наричаме мистичност. Това е новия начин на работа. За ученика в него е скрито всичката магия и всичките чудеса. В природата всичко е строго реалистично, всичко има характера на двете минути, които за ученика са школа и програма при овладяването на новия език, единствен, който го приобщава към Великото. Когато ученикът застане пред Великото, коя ще бъде първата дума, която трябва да каже? Ако е работил съзнателно ден след ден, утро, след утро, той ще я открие, ще я запомни и когато застане на среща от дълбочината на сърцето му ще се изтръгне зов и молитва - Обичам Те! Не забравяй, има една опасна точка до която човек може да стигне отчасти от невежество, отчасти от лични чувства. Тя граничи с един въображаем край, защото край изобщо не съществува. Но достатъчно е човек да възприеме тази идея, да заживее с нея, за да се самоунищожи духовно. Това е момент, когато ученикът се чувствува самоуверен, горд, че знае много, че знае повече от другите и не си дава труд да спечели още, смята се за много умен и няма, какво повече да желае. Намира, че е напълно прав по много въпроси, права е неговата философия, прав е живота му и не се нуждае от никаква корекция. Този тип се среща най-често между религиозните хора, при някои общества и специфичният белег тук е фанатизма. За такива хора няма нищо, което може да бъде по-право и по-хубаво от тяхното. Тази точка е опасна - може да се каже, че тя граничи със смъртта. Такива хора умират преждевременно, не само физически, но и духовно. Да няма човек какво да учи, какво да коригира, какво да печели. Това са положения, които изцеждат жизнените сокове, атрофират умствените центрове, изсушават сърцето и парализират волята. Правят от човек един безжизнен истукан. Развитието на човека се спира, защото е застанал на едно място с определени възгледи и философия, старателно е затворил крановете на новото и неусетно заприличва на щерна, където водата е отлежала, почиваща, в пълен покой. Това е спиране до мъртвата точка, зад която се намира покоя на смъртта. Ако такъв човек е майка, тя намира, че си е свършила работата на земята – тя умира, сама разрушава условията на живота, ако е учен, ако застане на тази точка, вкоравява се, умствените процеси не стават правилно и сам се осъжда на смърт, ако пък е ученик в една Велика школа, всичкият му труд отива на пусто. Гордостта и самомнението го задушават. Не става проветряване, няма движение. Когато има движение, тогава има и живот - погрешките не са беда, падението също. Напротив те са признак, че човек е жив в един свят е като детето, което усърдно учи и букварчето му не може да си стои новичко, чистичко с неразрязани страници. Такова букварче не буди никаква радост и надежда у майката. Опре ли човек до мъртвата точка, той е кандидат за духовната смърт. Опасно е това заболяване. Ученикът трябва да се пази като от огън. В света има много хора, които се стремят към духовен живот. Пътят към върха не е един - важното е всичките пътеки да водят към върха. Ученикът трябва да бъде като детето - готов всеки момент да претърпи корекцията, всеки момент да възприема новото, всеки ден да приключи с печалба. Там е красотата, силата, смисъла на живота. Това състояние на сърцето, на ума, на волята, на душата го определя като ученик. 4. Приличаш на река. Реката има своя глава. Но тя се храни и от много малки реки и притоци, които среща в равнината. Реката пои равнината. Тя е пълноводна, тече буйно, ако идва отдалеч и от високо, но там долу тя не може да бъде бистра и чиста. Какво не среща тя по своя път и какво ли не се случва в тоя свят голям и разнообразен, който наричаме природа. Когато тя приеме многото притоци, естествено става мътна. В природата се срещат малки изворчета. Които обичат природата се спират при тях. Привлича ги не само нежния шепот на вода, но и сладката изворна вода. Приятно е да имаш такава среща в планината през някой летен ден. Стоиш на брега на извора и съзерцаваш всичката хубост и чистота, които са си дали среща именно тук. Слушаш как водите бликат и над тебе гледаш синеещото се небе. Изворчето е чисто. Причината, която му подарява тази чистота е много проста, водата на извора не се влива отвън, а извира отвътре. Тук течението е обратно. Стоиш край извора и се чудиш на този съществуващ ред, който произвежда два различни резултата. При единия водата на реката е мътна, при другия бистра. Човек е мислещо същество, не може да се задоволи само да констатира нещата, стои там и мисли. Каква тишина се разлива навред, планината диша спокойно, а човекът мисли: Да, при първия случай е един резултат, а при вторият - друг. Частичка си от този необозрим свят, голям и малък, но ето, че и до тебе се простира същия закон. Един магически жезъл те докосва и ти ставаш или голяма и мътна река, или малък и чист извор. С тебе може да се случи същото, което става и с реката и с извора. Течението те докосва. Така е построен човека. Съзнанието ти е многолико, на степени е, от него зависи откъде към тебе ще прииждат водите. Това може да стане отвън, но може да стане и отвътре. Зависи какво си - река или извор. Една малка разлика, а резултата огромен. Може да си река, може да си малък извор, но чист. Въпрос на съзнание, различна е степента, различно е виждането, различна е еволюцията. Слънцето, това огромно небесно тяло действува по втория принцип - отвътре навън. Отглеждаш живота и разбираш, че великите процеси стават все по този начин. Божественото действува именно така -отвътре навън. Тогава разбираш, че в света няма по хармонично движение от това на малкото изворче и на голямото слънце. По красива линия не би могла да съществува. Пътят на постиженията и пътя на прогреса почива именно върху този принцип. Движението у човека се свежда до степента на съзнанието. То може да бъде механично, може да бъде физиологично, а може да бъде психично. Движението по последната линия е най-висше. Тогава процесите в такъв човек стават отвътре навън - прилича на извора. Тогава няма мътилка, водата е винаги бистра, чиста, сладка. Ония, които разбират предпочитат да бъдат малки изворчета, отколкото големи реки. Стане ли като изворчето човек има само една грижа, да не спира да тече, да не спира да блика, т. е. да не нарушава чистотата. Изворът е чист, само когато блика непрестанно. Такъв извор винаги има какво да даде, на много пътници ще задоволява жаждата, много цветенца ще полее и накрая вероятно ще се влее в някой от ония притоци, които гонят големите реки. Ти си ученик и разбираш цената на едното и другото. Сам ще си направиш избора и сам ще си определиш програмата. Знаеш, какво се очаква от тебе и какво се цели да бъде изградено, не за един живот. Напролет, когато започват да се топят снеговете по планините и ледовете се пукат на часове, поточетата тръгват на дълги пътешествия и оповестяват идването на пролетта. Тогава пролетните цветя започват да цъфтят, дърветата се покриват с листна премяна, пеперудите напущат своите затвори и литват волно, големите хора съзерцават трепета на този безконечен кортеж на живот и свеждат глава пред тази сякаш непозната и никога непреживяна красота. Каква непреривност представлява живота на едно дърво, на един ручей, на една пеперуда. Нанизани малки приказки, тонове на един живот, които вибрират живо и дълбоко. Дървото никога не съжалява, че сезоните се менят, не съжалява, че времето се променя и нанася своите бразди - пейзажите се променят, горите се обличат и събличат и упоритият вятър не стихва, докато есенес не обрули и последното листо. Ручеят с гиздавата си снага след дългото си пътешествие мигом изчезва от лицето на земята, потъва в мощната прегръдка на реката, или се запилява някъде другаде, пеперудата незнайно къде е свила знамето си и безшумно е приключила жаркото лято. Законът властвува точно и неумолимо в цялата природа и би казал човек, че в това има нещо жестоко и болезнено тъжно, ала нито следа, красотата, смисълът, музиката, поезията, тая фантастична премяна на природата си остава недокосната, неувяхваща, вечно млада и жизнена, вечно свежа и ухаеща на различни аромати. Колко жив и нестихващ е този поток на живот, на красота, на величие. Бил си дете, бил си юноша, бил си и млад, чака те времето, за да остави следите си по теб - дрехата се променя, цветовете избледняват, плодовете узряват, листната премяна пожълтява и есенните вихри обрулват извехтялата шума - звучи малко жестоко, ала красотата изчезва ли? Недокосната и неувяхваща тя дефилира през всичките сезони. Каква огромна разлика и колко последният миг е събрал в шепите си всичкото ценно наличие на един живот -златната утайка, където блести изваяната мъдрост на един човешки живот. Не желаем да си представим един живот и един свят, където всички да бъдат на една възраст, макар и тя да бъде младенческата. Такъв свят би изглеждал зловещ в своето еднообразие всред великото разнообразие на природата. Затова никога човек не трябва да съжалява, че времето бележи своя ход и върху него, никога не трябва да съжалява, че неумолимите стрелки на часовника се движат равномерно по циферблата, че младостта отлита, че старостта идва. В безкрайният ход на времето това няма никакво значение. Представлява ли времето някаква сила, пред великия кръговрат на живота има ли някаква власт? То е там, за да отбелязва периодите или да класифицира великите моменти и всичките възрасти като тонове на една величествена симфония. Отлитащият миг не е по-богат и по-пълен от този, които го следва. Веригата от дни, години, векове блестят еднакво богати, а най-богат е последният момент, който ни приближава до следващия в тая безкрайна поредица от часове, мигове... за да се спрем задъхани от вълнение на последния, който съхранява в шепите си най-големите ценности, които сме успели да изработим и съхраним за един човешки живот. С поглед към миналото и към бъдещето ние си позволяваме една странна мечта, странна за нашето време, звучаща някъде далеч и високо, превърнала се в последния миг на идея - жадуваш да преодолееш преходността на живота и на света, за да станеш господар на съдбата и идеята за безсмъртието да те посрещне като жадуван ден. Сезоните, времето, възрастта, всичко се превръща на пелена, в която реалността е повита - хилядите, неизброимите тонове и гами, които звучат в Безкрайността като апотеоз на безсмъртието. Без тази идея животът ти никога не би изглеждал дълбок като морските глъбини и просторен като небесните. Опитай се да живееш с тази идея, за да разбереш стойността на всеки отлитащ и прииждащ миг - еднакво за теб крият големи съкровища. 5. Никой не смущава спокойния сън на житното зърно. Веднъж посято в земята, земеделецът не се връща към нея, за да проверява, какво става в тъмните пазви, където някога през ранното утро той бе дошъл тук с торба през рамо, за да скрие семето в браздите. Сеитбата бе минала и житното зърно напряга сили да разпукне коравата си ризка, за да започне похода си нагоре и да се закрепи здраво надолу. Предстои му трудно пътешествие, изпълнено с много приключения, докато най-после през знойните летни дни нивата ще се люлее от вечерния вятър и златистите ръкойки ще се точат под мургавите ръце на жетварите. Тогава полето ще екне от песен и тежките коли ще отнесат ситото зърно към хамбарите. Същата нощ нечута приказка ще си разказват житните зърна и от техните малки влюбени сърца ще се излее поема - доволни сме, никой не смути нашия покой, когато бяхме долу и имахме толкова работа, никой не наруши нашия устрем нагоре, сами ни оставихте и ние достойно свършихме нашата работа. Добре свършихме работата си и обилно възнаградихме селския труд. Добре, че никой не дръзна да порови земята и да провери живи ли бяхме и какво правим. Когато посадиш нещо, не бутай земята. Не рови нивата, не проверявай тече ли живота в посятото семе, не проверявай богатството, което нивата трупа капка по капка. Не се меси в работата на природата. Покривай го грижливо, след като си го посадил, напоявай го, ала не се докосвай до него. Не се меси и в работата на пчелите, когато пълнят питите с мед, не се меси в работата на всичко живо, което в тъмно през дългите или къси нощи работи неуморно, за да стане тлъста пшеницата, царевицата и всичките плодове, които под корава или горчива черупка приготовляват сладка ядка. Не искай да проникнеш в тая интимна тайна. Не мери ръста на детето, нека си расте незнайно и неизвестно, не му създавай грижи да следи колко е пораснало за едно денонощие. Не искай най-после да знаеш и ти от кои си - на първо или на последно място си застанал, от лявата или от дясната страна на Отца си, от избраните ли си, от напредналите, или от слушателите, имаш ли много знания или малко. Не бутай нощвите на добрата домакиня, която знае, кога хляба ще втаса. Не питай и отминавай тези въпроси, които не само са неуместни, но и вредни, все едно, че ровиш нивата, буташ яйцето, хляба, детето. Важното е всеки ден да увеличаваш съкровищата си, всеки ден да прибавяш по нещо. Само така правилно ще се развиваш, също като житното зърно, както пиленцето в яйцето, както малкото дете. Не питай от кои си. Ако този въпрос много те занимава, ще знаеш, че всичко е свършено - непременно ще се спънеш. За тебе е важно да растеш и богатееш без да се спираш на всеки хвърлей да проверяваш богатството си. Трябва да вярваш, че веднъж тръгнал по този път, крайната цел ще бъде постигната - съвършенството - не се смущавай - вечността е пред тебе. Радвай се, че сроковете са неизмерими. За тебе е важно и това да знаеш, че всеки миг дефилираш пред очите на Безконечността; всеки миг две очи те гледат; всеки миг те проверяват, всеки миг те изпитват. Опитай се да бъдеш изправен, за да бъдеш достоен за отреденото място на което се намираш. Опитай се да заслужиш вниманието и доверието.

2. ОТНОШЕНИЕ - НЕОБИКНОВЕНАТА ПЕСЕН 1. Ти си роден богат. Когато първата струя въздух събуди заспалите ти Гърди и първият вик раздра тъмата от която се освобождаваше и космическият ритъм те докосна с диханието си, ударът на твоето сърце отекна и ония, които първи те поеха, въздъхнаха и промълвиха - животът започва. От този миг ти стана поданик на една неовладяна земя, която лежеше непозната и скрита за тебе. Първият допир с живота те увери, че си роден богат. Ти успя да уловиш диханието на вечността, за да отзвучиш след малко крепко, за да оповестиш след малко, че притежаваше скъпоценна чаша в която Незнайна Любов изля живителния сок. Ти се роди със сърце. Твоята майка често опипваше ударите - шумеше ли пулса, за нея това бе най-сладката мелодия. Нейният младенец живееше, имаше сърце. Не мина много време, когато бавно завесите започнаха да се разтварят и събудилите се сетива започнаха да разказват за второто чудо - един светилник гореше и човекът започваше да разбира, че беше богато надарен -той притежаваше ум. Когато в голямата земя един ден щеше да намериш учебния си чин и пред тебе Един Учител щеше да те учи на любов, на мъдрост, на истина и на разумност, ти щеше да разбереш цената на онова съкровище с което се роди - този дар направен на човека го приближаваше при боговете, даваше му сила, власт, устрем да учи, да разбира, да побеждава. Роди се с ум и със сърце и една воля се оформяваше. Природата те гледаше с възхитени очи и очакваше от тебе големи дела. Ти беше роден богат и белязан да учиш, да твориш, да събираш нетленни богатства. Имаше на какво да разчиташ животът ти можеше да се превърне на феерия от звуци - необикновена песен, която нямаше да стихне. Едно свещено място беше определено за тебе и твоето преуспяване се очерта като блестяща огнена линия. Ти имаше на кого да разчиташ, имаше на какво да уповаваш, имаше на какво да се облегнеш. Близо до тебе шумеше и пееше едно дълбоко море и един фар на брега светеше непрестанно. За тебе оставаше само да разпънеш платна и да тръгнеш на път. В тебе и с тебе беше светлината и топлината - небето те гледаше със снизхождение, земята с обич - ти непременно щеше да успееш. Богатството беше скрито в тебе - ти имаше сърце, имаше ум. Нека да си ученик и нека мястото, определено за тебе да е свещено и нека пред тебе Великият Учител да ти разкрива дълбокото познание, дали Неговата богата и сита реч можеше да те ползува и дали това знание можеше да се отлее в тебе, ако ти като ученик не учеше, ако и да си роден богат? Какво можеше да направи Великия Учител за ленивия ученик? Едно свещено място бе приготвено за тебе, чин и катедрата пред тебе и една наука те чакаше - науката как да живееш. Затова добре е никога да не забравиш, че притежаваш ум и сърце. Разчитай винаги на тях и работи с тези две пособия, използувай светлината и топлината по време на всичките ти работни дни. Учи непрестанно, за да овладееш великото изкуство - как да живееш като истински човек. Само тогава Учителят може да ти помогне - да те постави във връзка с Реалността - само твоя устрем, твоя копнеж и самоотвержената ти служба привлича вниманието на Великото - няма друга връзка, която укрепва отношението между тези две същества - Учител и ученик. Ученикът разчита на сърцето, на ума, на волята си, няма други пътища и други възможности към овладяването на познанията. Затова отличителния белег на ученика е учението. Единствено то приближава ученика до Учителя. Единствено то привлича вниманието на Учителя. Не забравяй никога, че си роден богат - имаш ум, имаш сърце, имаш определено място, пред тебе катедра, където Един Учител те чака. Като факла жаждата за учение, за приложение трябва да гори винаги в началото на твоя работен ден - единствено това определя отношението между Учител и ученик. 2. Човек си ти, но по нещо приличаш на малката фиданка, която расте в градината, не само под грижите на добрия градинар, а и под грижите на природата, която обилно ти изпраща: светлина, топлина, въздух и влага. Как се нарича всичко това в обикновения човешки свят, където малцина забелязват онова, което непрестанно тече към тях? Ония, които разбират наричат всичко това - прояви на любовта. Опитай се да съзерцаваш това свещено табло, където взимането и даването е установен закон, израз на дълбоко отношение към един живот, който шуми и пее и в който Великия замисъл на Битието намира своята реализация. Нека си човек, ала и ти имаш нещо общо с тия безсловесни малки божества, които растат в човешките градини, които живеят по милостта на незнайните си приятели; ежедневно те им поднасят необходимото. Ония, които те обичат по същия начин ти поднасят всичко без което не би могъл да просъществуваш на земята; и ти имаш нужда от слънце, от вода, от въздух, от хляб. Без тези неща твоят духовен живот би бил невъзможен. Ти не си цвете, не си фиданка, ала и към тебе лети една голяма обич, която непрестанно те облива с топлина и светлина. Ти живееш, защото Любовта на Незнайното те прониква отвред. Внимателно пристъпвай свещения праг, това място е свещено, нека не храм, съграден от човешки ръце. Обичаш и си обичан, живееш, защото на земята над тебе грее едно небе откъдето ти получаваш всички блага. Велики служители безкористно задоволяват твоите нужди и като венец на всичко, любовта те придружава, любовта осветлява твоя път, любовта разтопява всичкия лед по твоя път, любовта превръща нощта в ден, тъмнината на светлина, скръбта на радост, поражението на победа. Отвън и отвътре потокът на любовта не стихва. По-малко ли си ти от цветето, от фиданката, от малката буболечка, които никога не оспорват, не се съмняват и не делят любовта. Можеш ли да направиш и ти това? Опитай се да отречеш незнайните велики служители, опитай се да отречеш любовта, която движи колелото на твоя живот. Непременно ще се стълкновиш - грубото нарушение на взаимното отношение ще ти се отрази и ти ще разбереш, какво значи да живееш вън от обсега и от всичкия студ на земята. Безсловесните същества ще те гледат и ще се чудят - как може да се отрече любовта... Не влизай в крамола със себе си, нито с твоите приятели, нито с ония, които ти дадоха живот на земята и най-вече с Великото в света. Пази отношението към Твоя Бог. Всички вкупом са целели само твоето благополучие, непрестанно са ти подарявали светлина и топлина. Вслушвай се в песента на цветята, на дърветата, на птиците на цялата природа, те всички отправят благодарствен химн, че живеят, че има кой да ги обича, кой да се грижи за Погледни тогава и в себе си, за да вникнеш във великата мистерия на любовта, която те гледа при всичките условия, независимо какъв си ти с голяма обич, когато спиш и когото си буден. Не отвръщай очи от този разливащ се поток от светлина и топлина, от живот, които текат към тебе. Не влизай в двубой с тях; Не се съмнявай; Не тъпчи свещените места с обути нозе - Това се нарича отношение. Божественото живее в тебе, не го докосвай грубо, не го отричай, не отбивай потока, който тече към него, не се отклонявай от пътя, който те води към скрижалите на твоето сърце и към храма на твоя ум. Нека светлината намери път в тебе, и нека топлината - прием. Застани на прага и ги приеми с обич. Само така ще пазиш свещено отношението към Любовта. 3. Планинският извор не говори за себе си; натежалото от плод дърво не говори за себе си; ухаещото цвете не говори за себе си. Ти си човек, който носиш в сърцето си един копнеж и в ума си - висок идеал. Избрал си път по който вървят малцина. Никой не ти натрапи идеята за предимствата на този път. Ти сам си го хареса и сам си го избра. Умен си и пазиш интересите на сърцето, на ума и на душата си. Убеден си, че си намерил най-ценното, което твоето време можеше да ти предложи; доброволно улови дирята на този път и не се разкайваш - нарича се път на Истината, път на съвършенство. Ти живееш по други закони и морала ти се различава. По много неща се различаваш, а най-вече по начина на мисленето, на чувствуването и на живеене. Основният принцип ти е познат и се стараеш да живееш по предписанията му. Не говори, как мислиш. Не говори, как чувствуваш. Не говори, как се молиш. Не говори, как живееш. Бъди като извора. Бъди като плодното дърво. Бъди като цветето. Бъди като слънчевите лъчи. Не е нужно да даваш обявление, не е нужно да употребяваш без време и без място глаголната форма: Аз съм.. Ако си извор, жадните ще те намерят по сладостта на водата. Ако си плодно дърво - по узрелите плодове. Ако си цвете - по аромата. Ако си слънчев лъч - по светлината и топлината. Можеш да бъдеш извор, плодно дърво, цвете, слънчев лъч само при едно условие, ако живота ти почива върху основите на Истината. Единствено тя е която те отбелязва и отличава от другите. По нейния аромат хората ще те открият, ще те опитват и ще се произнесат за свежестта на водата, за сладостта на плодовете, за уханието на цветовете, а най-вече за светлината и топлината, които лъчеизпускаш. Изворчето, цветето, дървото и слънчевия лъч не могат да останат скрити. Където и да са, човекът ги намира. Колкото и да мълчиш като човек и като ученик ще те познаят. Новият човек блика непрестанно. Новият човек ражда сладки плодове. Новият човек ухае приятно. Новият човек се отличава с обилна светлина и топлина. Животът е там, където е истината. Човекът е там, където е истината. Красотата на човешката душа и свободата на човешката душа ни стават понятни само при истината. Ученикът изразява отношението си към нея, само, когато я възлюби. Само тогава той става възлюбен на Великия, Който е посял семето на истината в човешката душа. Единствено истината реализира идеала на човешкото сърце и човешката душа. Истината определя отношението към Великата Реалност. Възлюби я, ако искаш да заслужиш името човек, името ученик, който непрестанно копнее за непреривно отношение със Своя Бог, със съвършените същества, със своя Учител. 4. Тя започва винаги с малки, микроскопически величини. Наглед има невинен вид, промъква се неусетно, незабелязано, все едно, че нищо не е. Последствията, обаче, са еднакви, независимо дали е голяма или малка, невинна или виновна, бяла или черна. Произходът е един и същ, затова и пораженията са еднакви. За да се види човек, трябва да има отлично развити сетива, не само петте на физическия свят, а в един друг свят, където съществува точна мярка и везни. Образите на лъжата са неизброими, булата й са многоцветни, тя се видоизменя според случая. Нищо обаче не е в състояние да променя естеството на лъжата. За да се пребори ученикът с нея трябва да има основа - любов към истината. Първото обещание, което дава пред Бога, пред Учителя си и пред себе си е следното - без лъжа. Всичко може да се извини, прости, коригира, но лъжата никога. За лъжа изключват ученика от списъка на школата, за лъжа лишават човека от свобода за милиони години, за лъжа човек загубва велики условия за развитие. Няма по-страшно заболяване от лъжата - тя е проказата за човешкия ум и сърце. Тя дезорганизира човека, връща го назад в тъмното минало, деградацията не е нищо друго, а последствие от лъжата. Ученикът има да се справи с наслояванията на миналото. Първоизточникът на всичките злини е лъжата. Тя е оплела човека в незавидното положение в което се намира днес; по същия начин човекът трябва да разплете мрежите на лъжата и да се освободи. Никой не може да му помогне, ако сам не си помогне. Опасно е да си служи човек с лъжа спрямо другите и спрямо себе си. Много място започва от "дребните, невинни лъжи - в случая тук няма дребни, няма невинна - елементите са едни и същи. Лъжа е всичко, което човек представя така, както не е - лицемерието в основата си е най-наглата лъжа. Да преувеличаваш, или да намаляваш значението на нещата е също лъжа. Да се представиш такъв, какъвто не си е лъжа. Да си представиш, че си по-болен от колкото си, по-скърбящ, отколкото си, по-богат или по-беден отколкото си, това са все лъжи. Лъжа е когато каниш някого любезно, а вътре си казваш -дано не дойде, лъжа е да мислиш лошо за някого, а му се усмихваш любезно, лицемерието е любима форма на лъжата, дипломацията най-отявлената. Изобщо, много са образите на лъжата. За ученика тези образи трябва да бъдат ясни, познати и спрямо тях да предяви най-голяма будност, винаги да знае, кое, къде да постави, да не бърка фалшивите монети с ценните. Лъжата безусловно трябва да бъде изключена от живота на ученика. Чувствата, мислите, желанията, постъпките трябва да бъдат очистени от лъжата. Животът като чистата, кристалната вода от извора. Това значи: абсолютно никаква лъжа. И в най-малката форма заразата е скрита. Ученикът няма работа с нея. Учителят е висш израз на истината. Неговият път минава през истината. Истината Го отличава. “В истината е скрит живота". Ученикът следва пътя на Своя Учител. Ученикът подражава на Учителя си. От Него той учи истината. На Него той е обещал да възлюби истината. Тя е звеното между тях. Тя е препоръката без която ученикът не може да бъде ученик, не може да заеме мястото в школата, не може да реализира правилно отношение -условия за живот. 5. Приличаш на скромно ухаещо цветенце, което се гуши под храсталаците. Ала ти не си цветенце. Ухаеш като това цветенце, ала не си теменужка. Приличаш на малка пойна птичка, която се крие в разшумелия листак и извива мелодична песничка. Песента ти звучи също така сладко, ала не си пойна птичка. Приличаш на планинско изворче, което блика и денем и нощем и уталожва жаждата на уморени пътници. Като изворчето бликаш и уталожваш жаждата на пътниците, ала не си изворче. Ти си човек и имаш нещо от теменужката, не шумиш с онова, което притежаваш, само уханието те издава. Човек си ти и приличаш на славейчето; пееш чисто, не обичаш фалша, тоновете на живота ти са верни и те говорят за тебе. Имаш нещо и от извора. Нека си човек приличаш по нещо и на извора. Приличаш на тях и усърдно изпълняваш службата си: ухаеш, пееш, бликаш непрестанно. Не питате кой е този човек, какъв е той, как ще го познаем? Какво притежава той, за да изглежда такъв? Нека отговорим с една думичка само: Доволният човек. Следва въпроса: Нима на земята има доволни хора? Не знаем. Може да има, може да няма. Едно, обаче, е вярно - в горските поляни ухаят теменужки, в горите пеят славеите, в планината бликат извори. Доволният човек прилича на тях. Доволният човек е най-добрият ученик на земята. Той се учи от всички и от всичко. Той е човекът, който има разбиране, убеждение. Той е здравият, чистият, прилежният ученик - благодарен при всичките условия, той е убеден, че всичко, каквото му се случва крие неговото благо. Живата природа го гледа със снизхождение и не се скъпи да го обсипе с блага и да му разкрива съкровените си тайни и да му показва ежеминутно кривите си табла. Доволният човек се е домогнал до магическите ключове и знае, как и кога да си служи с тях. Доволният човек владее изкуството да чака, да мълчи, да търпи, да се надява. Той се изказва винаги последен. И това, което казва съдържа само едно нещо - дълбока благодарност. Благодарността е най-чистото ухание на отношението, което ученикът има към Бога и към Учителя си, към Живата природа и към ближните си. Доволният има антипод. Добре е и полезно ще бъде да се запознаеш с този антипод. Те са тип. Срещат се навсякъде, излишно е да се посочи местожителството им. Те не заслужават внимание, но е необходимо да се спреш на тях и да си дадеш труд да ги анализираш психологически. От този анализ ще има двояка полза. Едните ще се пазят като от огън да не изпаднат в това положение, а другите ще се научат да не им обръщат внимание и си губят времето и силите си покрай тях. Недоволните и своенравните - те представляват група вършат само една служба - каляват търпението и самообладанието на тия, които са край тях.. Приличат на ония деца, които много плачат и все намират нещо от което не са доволни. Разкарват непрекъснато родителите си и поставят на изпитание търпението им. В света има много недоволници - някои не са доволни от устройството на тялото си, ръст, форма, лице, цвят на очи, линията на устата, на носа, цвят на косата. Други не са доволни, че са се родили жена, мъж, други не са доволни от родителите, бедни, неграмотни; други, че нямат родители, приятели, любими, деца, къща, богатство и хиляди още неща. Вярното е, че недоволният винаги ще намери нещо от което да не е доволен. При каквото условие да бъде поставен да живее, все ще намери нещо, което не е за него в ред. На такъв човек винаги нещо не му достига. Това са общите положения на недоволния. Градацията само е различна - навиците са еднакви. Те вечно се оплакват, рядко благодарят или никак, далечно нещо е благодарността и ако някога казват: мерси, то звучи кухо и студено. Тези хора са много мъчни. Като деца, като юноши, като възрастни и като старци, те винаги имат вид на онеправдани. Намират, че лошата съдба само тях гони, намират, че най-големите страдания са отредени за тях. В ръката си имат везни и вечно мерят онова, което другите и те имат. Сравнението е любимо занимание и оттам онова губене на времето за неща, които нямат никаква цена. Защото какво печели от това човек, ако види какво имат другите, то не го ползува. Като деца те поставят в ужас майката. Тя не знае, не намира начин, как да му угоди. Такова дете е плачливо, недоволно, капризно. След многократни опити да го задоволи майката се отчайва и стига до практичния метод - не му обръща внимание. Не се трогва, когато то плаче. Ако е млада мома, любимият й също изпада в ужас. Не знае, как да постъпи, какво да каже, как да я погледне. Ако се ожени за тая взискателна личност, докато я обича ще й угажда, после ще я търпи, после ще я намрази и накрая ще му стане безразлична и ще стигне до метода на майката - няма да й обръща внимание, когато се оплаква и от нищо няма да се трогне. Уморително е да се живее с недоволен и своенравен човек. Не са лесни такива хора. Накрая стават неприятни. Хората ги търпят, защото са наистина нещастни, без да са такива. Хората ги гледат със снизхождение, изслушват ги, дават си вид, не са заинтересовани, но остават безучастни, намират, че много хора страдат без да говорят. Ще кажат, не ги обичате. Те нямат нужда от обич. Имат нужда само от робуване и от нещо друго, но то е друга тема. Ще кажат, ама ние ви обичаме. Другите ще отговорят: Благодарим от тази обич, не ни е нужна тя. По-добре ще е да имат насреща умен и разбран човек, който да престане да хленчи, да недоволствува и да се оплаква вечно. Недоволните, своенравните неблагодарните действуват психически потискащо. Човек не знае как да помогне на тези хора. Спокойно тази категория от хора могат да се отнесат до категорията на грешниците." Недоволният човек нарушава закона на правдата. Неблагодарният - закона на любовта. Своенравният - отношението с Първата причина, отношението с Учителя. Да се оплакваш, значи да критикуваш великия план на Битието. Майката как ще се справи със своенравното си дете, мъжът - със своенравната си жена, Бащата - със своенравния си син, Учителят - със своенравният си ученик, Бог с такъв човек? Как? Трудна задача. Обаче, решима - не се занимават с него. Майката не се занимава с такова дете, нито бащата с такъв син, нито мъжът с такава жена, нито Учителят с такъв ученик, нито Бог с такъв човек. Не му обръщат внимание и внимателно го поставят в ръцете на живота, който въоръжен с магическата пръчица възпитава по особен начин тая категория хора, не много приятен, но ефикасен - колкото и да плачат и да охкат не им обръщат никакво внимание, от време навреме само вдигат магическата пръчица - това е наказанието им. Само по тоя начин те възстановяват елементарните отношения с околните, с природата и с Бога. Няма друг път. Умните се учат от тях. Разумните се пазят като от огън да не изпаднат в това положение. Учениците стоят на щрек и внимават да не изпаднат и те в това положение, което е страшно болезнено, дори и опасно, не за друго, а защото по такъв начин се лишават от вниманието на майката, на бащата, на приятеля, на Учителя, на Бога. 6. Не е ли обидно за един учител, когато малкото дете, което едва е научило азбуката, да критикува своя учител? Не е ли обидно, когато и големият човек се произнася за неща, които не разбира и не познава? Всеки човек има един ръководител, един учител, който постоянно го учи, какво да прави, какво да не прави, показва му правия път, дава му методи, как да се учи, възпитава, развива. Ти, който също си ученик в едно велико училище, не знаеш защо живота ти е такъв, а не друг, защо имаш страдания, противоречия, изпитания. Не си мъдрец и нямаш ясновиждащ дар, за да гледаш на миналото и на бъдещето и да се произнесеш. Не разбираш защо с тебе се случват неща, които те умъчняват, не разбираш и най-главното, че всичко става точно така, както трябва. За тебе всичко е било предвидено, не от днес. Определени стоят задачите, определен е товара, който се слага на плещите ти, нищо случайно не става, нищо безразборно. Защо страдаш за това, защо се отчайваш? Мъдрецът знае да мълчи, да чака, да мисли, да търпи. Там е неговата сила. Ако много викаш, би могло да ти се притекат на помощ, ако си много недоволен от товара си, може да дойдат да ти помогнат, може да отложат времето на твоя падеж -насилието не е метод на разумните същества и те ще те извадят от строя и ще те турят настрана, да си починеш, докато искаш. Почивката може да те блазни и тя да ти се види като благословение. Няма да ти я откажат. Но ще опиташ вкуса й. И ще разбереш, че земята не е място за почивка, а за труд, работа и дълбока наука. Ако ти се откажеш от учението, от работата, от службата си, на твоето място веднага ще дойде друг. Ти от това нищо няма да спечелиш-Върху тебе ще метнат една неприятна дреха, която се нарича ръжда – дрехата на мързеливия, дрехата на недоволния. Ще остарееш преждевременно. Ще станеш дряхъл. И накрая ще оглупееш. Такава е съдбата на всички, които не работят, на всички мързеливи, на всички, които мислят, че много знаят, на всички, които намират, че много са работили, много са дали. Ти не питай защо нещата стават така, а не, иначе. Не питай защо към тебе прилагат този, а не друг метод. Не питай защо светът е създаден така, а не иначе. Не питай защо трябва да страдаш, да търпиш и да работиш непрестанно. Всичко влиза в програмата на онова, което се нарича ученичество. По-добре е да работиш, отколкото да почиваш и да те облекат в дрехата на забвението - ръждата. Тя нарушава естествените отношения, които подържат красотата, свежестта, смисъла на твоя живот. Казано е: Бог е любов; Бог е дълготърпелив; Бог е снизходителен. Ала законът за ученика е строг. За него има граници, които не може да ги прескача. Съществуват закони, които строго трябва да се съблюдават. Ученикът няма права да разчита на снизхождението и дълготърпението на Бога. Отношенията, които един ученик има са диаметрално противоположни на тези на обикновените хора. Това, което на тях е позволено, на ученика не е позволено. Няма по-активен и по динамичен живот от този на ученика. Отношенията му са строго определени. Ученикът не може да се яви пред Бога и пред Учителя си с нерешени задачи и ненаучени уроци. Както обикновения ученик в човешкото училище не може да разчита на благоволението на учителя си и да получи добра бележка, когато не знае урока, така също и ученикът във Великата школа може да разчита на благоволението на Учителя си и да получи добра бележка, когато не знае урока, така също и ученикът във Великата школа може да разчита само на своите знания, на уменията си, на упорития труд. Учителят ще гледа не как изглежда ученика отвън, а как изглежда отвътре, какво притежава, какви ценности е набрал, какво може, на какво се разчита, как се справя с мъчнотиите, противоречията, изпитанията. Неговите възможности определят отношенията - могат да бъдат обикновени, а могат да бъдат необикновени с вътрешно съдържание, пълнота и красота. Учителят се интересува само от такъв ученик, защото има какво да даде, какво да се изисква от него и какво да му се даде. Отличителни са белезите по които се познава ученика. Ученикът се познава не, когато говори за себе си, а когато говори за другите. Ученикът се познава не когато постъпва спрямо себе си, а когато постъпва спрямо другите. Не говори на другите, както не желаеш да ти говорят на тебе. Не постъпвай с другите, както не искаш да постъпват с тебе. Ученикът знае, че Бог е Любов, дълготърпелив, снизходителен, но той никога не злоупотребява с любовта, с дълготърпението, със снизхождението на Бога. Пред Бога и пред Учителя си, той гледа винаги да се явява в пълна изправност. От такъв ученик се интересува Бог. Такъв ученик привлича вниманието на Учителя си. За ученика няма нищо по-важно, по-съществено, и по-желано от това да привлича вниманието на Бога и на Учителя. Работил е упорито и съзнателно да изработи, да тачи и да пази отношението си. Затова животът на ученика е необикновена, оригинална песен, чийто тонове са меки, верни, точни и чиято мелодия е сладка и дълбока.

1. УЧЕНИЧЕСТВО 1. За ученика много е важно да е намерил пътя, да знае какъв е този път и целта да бъде съобразена с неговия идеал. На земята има много пътища, може да се каже, че те я прорязват и сякаш няма място през където да се прекарват нови. Какви са тези пътища? Историята е много дълга. Те определят целите, стремежите, идеалите, убежденията, ако може да се говори за тях. Земята е уморена от онова, което се казва изработване на характер - системите са много, философските учения, идеологиите също. Някои от тях са уточнени, определени, никой не ги бърка, когато ги избира. Човек може свободно да се движи, да търси, да избира и когато уморен от много философия и модерни стилове се върне при своите, не го питат за нищо, а му казват: Добре си дошъл. Не се интересуват, какво е научил. Път без идеал. Пътят на ученика се различава. За голямото мнозинство този път е неизвестен и неразбран, дори несъществуващ. Ако някой се опита да говори за него, все едно, че говори за някакъв далечен език. Темата е специална и времето за нейното овладяване стои много далеч от съвременността. Един ден, когато уморената цивилизация потърси оазис в пустинята, тогава ще разбере за какво става дума. Човек никога не се сеща за водата, докато не ожаднее, нито за хляба, докато не огладнее. Духът на времето е студен, себичен, сух, крайно затворен. Също като през зимата. На земята наистина е зима. Може да е средата, може да е края, ала ние казваме: Нека е зима, всичките сезони по отделно носят нещо хубаво и полезно. Сезоните нямат отношение към една земя и едно небе - тези на ученика. За ученика небето е винаги открито, слънцето никога не залязва и звездите блестят и денем. Тогава може да се каже - има един път приготвен за ученика. В началото на този път свети стрелка и до нея човек, който дава направлението. Никой от онези, които търсят този път не може да го сбърка. За ученика вече нямаше значение ученията на съвремието, философията на модерните философи, а науката беше интересна дотолкова, доколкото се съобразяваше с истината. Между милионите пътища на земята имаше един - пътят на ученика. Небето над този път беше ярко синьо, светло, безоблачно, а нощем по него светеше звезда пътеводна, като оная преди две хиляди години, която сочеше пътя на влъхвите, тръгнали от далечен изток да видят родения цар и Му се поклонят. Между многото пътища, ученикът избра именно този, трябваше да улови именно тази диря. Днес той не е разбран, ала един ден ще бъде разбран. В света той е новата личност - векове той е бленувал за този път. Беше последната дума на строителското изкуство - беше нагорен, здрав, чист, светъл, красив, а целта блестеше като изгряващото слънце. Мъдрецът наричаше този път, пътя на ученика. Една нова личност т. е. не нова, тя бе позната от древността, но сега имаше нещо, което не можеше да се каже с думи, а други средства за изразяване нямаше - един човек се раждаше всред хаоса на двадесетия век, за него беше приготвен не само път, но и учебен чин, учебна зала и в нея катедра, а на нея Учител. Това беше величествено, нека не кажем много, съчетанията бяха идеални, нека векът да е бурен и наситен с много тъма и тревога. През това време на земята никой не можеше да изпита такава пълна и непреживяна от хилядолетия радост. Тия неща звучат особено, но защо ще ги казваме, нямаме никакъв интерес личен, себичен. Не е теория, не е съчинение - разказваме простичко неща, които са станали. Някога всяка дума ще бъде проверена. Само да тръгнеш по този път, за да откриеш съкровищата за които си копнял, за да се нахраниш с красотата за която си мечтал, за да опиташ магичното въздействие на движението, което те отвеждаше към високите върхове. На земята нямаше нищо по-хубаво от този път. Никъде другаде не можеше да се намери това, което беше събрано там. Човек трябваше да върви внимателно и съсредоточено, за да не пропусне нищо от красотата, която се разкриваше от двете му страни. Да се върви по него беше събраното благо на земята. Нищо друго вече нямаше цена, обикновеният, елементарният живот на милионите хора - мравки, които пъплеха по многото друмища не можеше да отклони ученика от правия, светлия, нагорния път. В сравнение с фалшивия блясък на света, всичко туй ухаеше на снежна чистота, звучеше хармонично музиката на звездите, на слънцето, на цветята, на водите. В този път възможни бяха доброто, разумността, силата, себеотрицанието, правдата. Въздухът бе друг, дишаше се леко, а светлината галеше очите, различна беше водата, която пиеш, различен беше и хляба. Път, особен, който се разбира само, когато се опитва, за да се разбере и преживее. Вече не се интересуваш как живеят другите, не виждаш погрешките им, не те засягат глупостите, борбите, ежбите, недомислията им, интересува те само малкото добро, заключено във всеки човек. Нямаш желание да учиш другите, да ги морализираш, да им говориш за правда, за човечност, за любов, за истина. Те са премного налети с понятия и биха се почувствували оскърбени. Не се опитваше да изпадне в ролята на хирурзи да прави операция, защото те намират, че всичко в тях е наред. Нека сами опитват плодовете на философията си. Ученикът не казва - кой е прав и кой е крив, защото другите отговарят - ние сме добре, нямаме нужда от доброжелатели, нашия ред си е добър, избрали сме си един път и ще го следваме, не се занимавайте с нас. Учениците тъкмо това правят, не е приятно да гледаш посредствена изложба на обикновени художници, нито да слушаш музика от некадърни музиканти, или да четеш неудачна поезия. Кривите образи на изкуството не са полезни и в тях няма никаква естетика, защото липсва истината. С проповеди блатото не се чисти. Ученикът не е дошъл на земята да чисти блата, той е дошъл само за две неща, да намери пътя и да учи, т. е. да застане пред катедрата. Едно нещо, обаче, и те биха желали - и другите да не се бъркат в техния живот - биха били доволни, ако не се занимават с тях и не им пречат. Ученикът има жив интерес само към - да слуша добре, да учи добре и да живее добре. 2. Много са пътищата, по които човек може да тръгне. Пътят за това е път, за да вървиш по него. Този път може да е лек и приятен, може да е труден и неприятен. Зависи от целите, които гониш. Ако целта е обикновена, ще пътуваш по него и никой няма да иска нищо от тебе. Ти си обикновен пътник и пътуваш да речем по търговия, или пътуваш за да си търсиш жена, или отиваш някъде да се съдиш, или отиваш на гости. За какво ли не пътува човек? Но, ако си ученик и тръгнеш по нагорния път, който стига до висок връх и целта ти е необикновена, този път вече не е като другите и не може да се нарече обикновен - той е път за преодоляване, за учене, за изпълнение, за живот. Преди да тръгнеш по него, добре е да се спреш още в началото и добре да разчетеш надписа - не мисли, че там са написани думи на обещания, на радости, на големи постижения. Напротив там ясно са написани две думи от които някои настръхват - страдания, изпитания. Такъв бе пътя и на Христа и тъкмо там бе Неговото величие, че този път бе преодолян. Изпитанията и страданията са неизбежни, необходими може да се каже - нужни. Човекът е построен така, че да може да ги носи. Няма страдание на земята, което човек да не може да преодолее. Когато то бъде преодоляно, човек стига до сладката ядка, скрита зад горчивата черупка. Изисква се смелост, самообладание и решителност. Човекът е здрав и устойчив съсъд, страданията го каляват и изработват характер у него. Само в процеса на страданията, човек си изработва условия, където могат да растат цветята на радостта. Само след като е минал по пътя на страданието ученикът може да се ползува от красотата и уханието на радостта - това рядко цвете, което не идва случайно. И само човек, който може да преодолее страданието, може да живее пълно радостта, да я разбира и използува. Затова ученикът не трябва да се плаши от трудния и нагорен път, нито от изпитанията и страданията, които го чакат. Те са прелюдия към великото, което го чака на върха - радостта и веселието. Съсъдът в който ще се отлеят те е изработен от елементите на страданието. Ученикът трябва да помни - страданията, изпитанията, скърбите приготовляват почвата на която расте, цъфти - зрее плодът на радостта. Радостта е храна, с която ученикът се храни. 3. Ако мислиш, че пътя по който вървиш - пътят на ученичеството е лек и гладък, много се лъжеш. Добре е да знаеш още в началото, по-стръмен и по-труден път от този няма. Защо някои го предпочитат е въпрос на който най-правилно ти сам ще си отговориш. Никой не може да ти обясни дълбоките причини, които са те накарали да избереш именно този път. Кой не знае, че планинските пътеки, които водят към върховете са трудни, опасни и уморителни? Ала ония, които обичат планината преодоляват всички мъчнотии и препятствия, за да преживеят красивия миг, който планината им подарява, защото те добре знаят никъде другаде въздухът не е така кристален и приятен, както горе на върха, никъде другаде видимостта не е така ясна и пейзажите, които се откриват - великолепни и от никъде другаде небето не изглежда така вълшебно, а изгрева на слънцето така богат. Не се стига лесно до високите върхове. Красотата на планината не привлича еднакво всички. Трябва да имаш любов към планината, за да преодолееш трудностите. Същото е и с ученика. Пътят на ученичеството е път към високите върхове. Този път не е за всички. Помниш ли следобедните и вечерните игри, когато си бил дете? Твоето детство не премина самотно, улицата бе пълна с другарска дружина, която ти търсеше и обичаше. Но ето, че днес ти си сам. Колко от ония, които ти обичаше и търсеше тръгнаха с тебе, споделиха твоя път? Днес ти остана сам, между многото деца, един бе избраният да намери този път. Но в пътя, който избра ти не си сам, защото и други като тебе го предпочетоха, и други като тебе жадуваха за чиста изворна вода и за пресен пшеничен хляб. Светът лежеше открит пред тебе, ала ти не дръзна да поемеш нито една от примамващите пътеки, които водеха неизвестно къде, а предпочете този път, който водеше към върха. Твоят устрем и копнежа ти бяха стрелки по твоя път и ти не сбърка. Остави всичко, защото зовът на съдбата ти бе по-силен от всичко друго. Една любов те призова и две ръце те поеха като младенец и ти се намери под крилете на една обич, където всичко бе светлина, топлина, мир и радост. Над тебе сияеше планинското небе, което денем ти даваше криле, а нощем те вдъхновяваше, за да твориш най-прекрасното - новия човек вътре в тебе. Красотата бавно разкриваше своите нескончаеми образи и музиката на природата те изпълваше с възторзи, всичко сякаш целеше да се носиш на криле и да копнееш само за дела и подвизи. Ти жадуваше за ученичество и го намери, ти жадуваше за нов живот и го намери. Пътят на ученика бе път не само на изпитания и страдания, а и път на дълбоки радости, на хармония, на красота. Близо ти звучаха думите - работа, труд, усилия, бдения, постоянство, упоритост, прилежание. Ти се стремеше ежечасно да се освободиш от дребнавото, обикновеното, личното. Животът на ученика имаше определена физиономия и стил, един аромат и едно сияние, които го отличаваха по начина на мислене, на чувствуване, на действуване. Всичко у него изглеждаше иначе - той не бе като другите, впечатлението, което той оставаше беше различно, специфично и то учудваше хората - срещнали са нещо, което бе отличително, не се забравя срещата или приятелството с ученика. Неговата мисъл блести, чувствата му са топли, постъпките му благородни, той има развито чувство да разбира несгодите и страданията на хората, пестелив в думите, той направлява доброто у другите, които усещат присъствието като нещо много леко и приятно. Основното в неговия живот е отношението и обходата към другите и към себе си - не външната обхода, а вътрешната. Никога той не държи лоши образи за другите, не отежнява с нищо тяхното и без това претоварено съзнание. Не мисли за недъзи - погрешки, грехове, престъпления на другите. Той знае, че отрицателното е инфекциозно заболяване и се пази от зараза -пази чистотата, хигиената на съзнанието си. Пази чистотата на мислите, на чувствата, на желанията си. Само така ще помогнеш на себе си и на другите. Не ти е лесно да носиш недъзите си, а колко трудно би било да носиш и тези на другите, без да им помогнеш с нещо. Единственото нещо за взаимопомощ е да не се мисли отрицателното, да не се докосваш до него, за да не затрудниш процеса на изправянето. Планинският път е прекрасен, нека е труден - той води към един висок връх, към една идея. Пътят на ученичеството е път на възход. Той е път на големи постижения, но и на големи усилия. Изисква се търпение, самообладание, постоянство. Този път не е за обикновените хора. Обикновеното училище е бледо копие на великата школа, която учи човека -на великото изкуство как да живее. Вратата на тази школа е отворена само за ония, чийто умове ожидат знанията, които мъдростта дава, любовта, която дава живот и истината, която дава свобода. Няма по-красив, по-светъл и по-чист път от пътя на ученика. В лицето на Учителя си, ученикът намира и трите неща, за които душата му копнее - три извора поят неговия ум, сърце и воля, единствено те уталожват неговата жажда: Любовта, мъдростта, истината. Към тези три извора е устремена душата му. Това е новото време, новото, което се разраства като многолистна палма и изгрява като мощно слънце. Това е времето на ученика - живот на красота, на доброта, на сила. 4. Ти сам избра пътя си, никой не употреби принуда над тебе. За първия сигнал и първата стрелка, които блеснаха като пътеводна звезда, ти си копнял неудържимо. Светът не те блазнеше и рано ти разбра, че богатството, което ти предлагаха нямаше никаква цена. Ти предпочете трудния път, път на превъзмогване и труд и тръгна с устрем нагоре към великата цел, която криеше тайната на една красота, която малцина разбираха. Младостта е самонадеяна и горда и смела - ти вярваше дълбоко в пълната победа и най-щастливия ден остана да сияе по целия неравен път, този ден за първи път те нарекоха ученик. Тогава пред тебе се разтвориха вратите на училището и ти влезе вътре да учиш. Някои те съжаляваха, някои се подсмиваха, някои се разсърдиха, спомниха си, че ти се различаваше винаги по нещо от тях и ти обърнаха гръб. Това помрачи твоята радост и ти малко се изненада. Какъв контраст - твоя устрем, твоята радост, твоят копнеж, останаха неразбрани за всички, които вървяха по обикновения път и живееха установено като всички. А твоята съдба, твоя живот се различаваше коренно - звездата над теб блестеше и бележеше чудесен път, вещаеше ти необикновен живот, богат отвътре, различаващ се от обикновения на ония, които не те разбираха. Ти усещаше, че живееш. Времето бе прекрасно, а условията чудесни - влагата поеше твоите корени отдолу и слънцето отгоре изливаше реки от светлина и топлина. Всичко съдействуваше за богат урожай. Ти чакаше този ден щеше да дойде, непременно щеше да дойде. Младостта сияеше и ти беше изпълнен с устрем, със сила и с благородни желания. Вече не се питаше къде си - в началото или средата на пътя. Ти никога не се питаше за началото и за края - те не съществуваха. Великите неща са без начало и без край. Животът се движеше по пътя на спиралата, младостта никога нямаше да те напусне и на тебе ученика предстоеше да опиташ идеята за нетленното. Никога нямаше да съжаляваш, защото добре знаеше, че жребият ти беше пълен и богат. Назад никога нямаше да се обърнеш, защото онова, което беше пред тебе блестеше с неописуема красота. Светът на миражите нямаше вече власт над тебе. Ти отдавна прецени съкровищата, които лежаха пред тебе. Ала не бе пощаден и вътрешните борби и противоречия нямаше да стихнат. Ти мина през тях и пак щеше да минеш. Бури ще връхлитат, гръмотевици ще разтърсват небесата ти, светкавици ще го прорязват и големите страдания ще се вкопчват в твоето сърце; огньове ще пламнат и бученето на води ще нарушава твоя покой, ще минеш през тъмни и непрогледни нощи, чийто ледено дихание ще те докосне, но сам ли бе ти?... Като огнен стълб пред тебе Голямата Любов ти свети и над теб крилете на Великата милост те защищава. В този път не си сам - животът ти е охраняван от всичките стрели на злото. От какво ще се боиш?... Защото кой си ти да се съмняваш или да се отчайваш? Един Учител на Мъдростта те озарява със светлината Си, един Дух на Истината те освобождава и една мощна десница излива непрестанно към тебе Любов. Вярвай в тях, вярвай и в себе си, че ти си белязания човек, избран между много .твои другари, ти си един от царските синове поканен на великото тържество. На земята няма нищо по-прекрасно от това да бъдеш ученик в школата на Любовта, в школата на Мъдростта, в школата на Истината. Призван си да работиш и да опиташ плодовете на тези три принципа, основа на живота. Съзерцавай свещените образи, размишлявай върху тях, вдълбочавай се върху тях, призовавай мощните струи и благословението ще се излее върху тебе. Семето е посято; то ще поникне, ще расте, ще цъфне и ще даде плод. Човекът се ражда само за това на земята - да придобие нетленни богатства, валидни за всички светове. Всичко останало е сянка на реалността, белязано със знака на тленността. Учителят ще прегледа твоя живот, както някога са преглеждали класните ти упражнения и ще се произнесе - добре ли си вървял по пътя, добре ли си живял. 5. Пътят към великата цел е един и същ за всички копнеещи за Любовта, за Мъдростта, за Истината души. Това е среща с Великата Реалност. Като капките на голямата река, която има една глава от която извират и едно устие през което се изливат, душите копнеят да се слеят с Вечността. Пътят е един, различно е времето, различно е движението, скоростите. Някои идват в ранния час на зазоряването, други в късния на залеза. Някои вървят по-бързо, други умерено, трети бавно. Хората се различават, разликата ражда скоростите, ражда разнообразието - красотата на живота. Пътят тъкмо за това е интересен. Различни са хората, различни са интересите им. Затова някъде един човек се спира, а друг минава направо, някои дълго се любуват на картините, а други се развличат по пътя, трети си губят времето в празни неща. Речните капки вървят по определено направление и го следват неотклонно. Човекът се ползува от една привилегия - свободен е в избора си. Свободата е нещо сладко. Човек за нищо на света не иска да се лиши от нея. Дори и когато това му наврежда. Така е построен. Затова човек е свободен да си избира скоростите и сам определя времетраенето на работния ден. Голямото богатство, което всеки човек роден на земята притежава се преценява различно от различните хора. Някои ценят дните, някои часовете, а трети минутите. Зависи от интелигентността на човека, от устрема, от копнежа. Всички тези неща правят хората различни. Само едно нещо си остава неизменно - пътят. Да, пътят към великата цел е един и същ - прав, светъл, красив с една глава - извор и с едно устие - към голямото море. Да вярваш в този път е достояние на всички. Добре е да помни това човек, ала не го помни -добре го помни само ученикът. Великата Реалност очаква всички да се обърнат към нея и да намерят този път, за нея всички са еднакво ценни и важни. Затова не дръзвай да помислиш, че си нещо повече от другите, че си направил нещо много, че имаш други права, че пред лицето на Безконечността на тебе ще бъде обърнато специално внимание. Неправилно е това разбиране, което има лоши аспекти и лоши последствия. За ученика то е опасно положение, което в резултат може да породи най-нежелателното, най-вредното - гордостта -тогава намираш, че си нещо повече от другите, по-добър, по-умен, от по-друг произход. Всъщност по нищо не се различаваш, абсолютно по нищо - само по това, че си намерил пътя, няколко минути по-бързо от другите. Пътят е неизбежен за всички. Добре е да помниш и да знаеш, много е полезно това, че условията и възможностите да растеш и да се развиваш са еднакви за всички, досущ еднакви, това ти стига, за да разбереш, че зад гордостта и чувството на превъзходство стои глупостта. Пази се то гордостта! 6. Пътят към познанието лежи открит. Знанията, които се дават в школата, която следваш имат едно единствено предназначение - да те научат, как да решаваш трудните задачи, как да се справяш с острите конфликти и противоречия, как да носиш страданията и изпитанията, как да живееш. Вън от приложението знанията могат да ти послужат за украшение. Ученикът, обаче, трябва да знае, че украшенията не му са нужни. Той няма какво да се украсява отвън, външната украса е присъща на птиците. Неговата красота е отвътре. Само вътрешната красота може да му предаде и външна красота. Затова не е нужно да се кичи, нито да блести. Не се надпреварвай да взимаш думата и да си дадеш мнението дори и когато те питат - знанието не е дреха, не е корона, не е орден - няма защо да се кичиш с тях. Знанието е сила, с която можеш да си послужиш, когато намериш за нужно. То е пособие и ключ, който навреме трябва да се използува. Когато ученикът борави със знанията, трябва да бъде внимателен с будно съзнание и с чувство на отговорност. Само тогава задачите могат да се решат правилно, и само тогава ще се види с какво богатство разполага ученикът. Мъчнотиите и страданията са пробен камък. Затова животът на ученика трябва да бъде образец на търпение, на самообладание, на деликатност, на благородство, на доброта, на честност. Само тогава обикновените хора ще видят в лицето на ученика необикновения човек, който не само говори, но и живее идеите си. Отвън нека е като всичките, но в живота си, трябва да се различава. Образът е чист и изваян от чертите на справедливостта, искреността, деликатността. Думи и дела се покриват напълно. Голяма рядкост и голяма ценност представлява днес човекът, който не знае що е лицемерие, що е грубост и що е насилие. Да срещнеш такъв човек е празник за сърцето и ума. Ученикът е такъв човек. Ученикът е буден. Изважда от дълбочината на сърцето си благородното, доброто, светлото, за да помага на ближните си. Той знае, че непрекъснато дефилира пред очите на Великата Реалност. Животът му трябва да бъде достоен за тези очи, които го посрещат и изпращат с обич и доверие. Знанието крие магическа сила. Използувай тази сила, за да преживееш дълбоката радост, че не напразно си учил при Велик Учител във Велика школа, не напразно си копнял за този път, не напразно си излял живота си в нови форми, съобразявайки се с великите закони на Живата природа. Опитай се да бъдеш истински образец - човек с висок идеал! Тогава пътят и животът ти ще се слеят в едно и ще разбереш скрития смисъл на казаното от Христа: “Аз съм пътят, Истината и животът”.

22. ЧЕТИРИТЕ ЗРЪНЦА приказка задача Учителят задава една задача на учениците. Задачата стои пред тях. Като се прочете условието, намираш, че тя е лека, ясна, разбрана. Ученикът дори може да се зачуди, защо е наречена задача. Учителят обаче я нарича дословно задача. Малко или много те имат критерий, кои неща са ценни, правят разлика между положителното и отрицателното. Учителят иска да го провери. Ето условието на задачата: "Представете си, че ви предложат четири зрънца: златно, диамантено, восъчно и житно. Кое ще предпочете? Решете този въпрос." Към дадената задача Той прави известни коментарии. Прави ги така. че никой вече няма да сбърка, какво да избере. Имаш чувството дори, че Учителя, а не учениците е решил задачата. Но нека пристъпим към нея. Задачата прилича на гатанка. От нея може да се направи приказка. Четири зрънца почиват някъде едно до друго, когато всички заспиват, те оживяват и започват разговор Едното казва - аз съм направено от восък и ставам за нещо, хората ме купуват и продават: най-благородната ми служба е когато ме правят на свещи и с мене си светят или четат, палят ме и за умрелите, да им е светло по незнайния път - добре ще направи оня, който ме предпочете. Лъжеш се, ако мислиш, че някой що те предпочете: хората са поумнели и времената са други силата и цената на благородния метал са известни на целия свят. моя блясък привлича и бедни и богати. Не ми се вярва, че някой ще предпочете восъчното зърно пред златното. С мене ще купят хиляди свещи. Диамантеното зърно се обади: Докато аз съм тук едва ли ще се намери глупак да ме подмине. Тебе познават, че си злато всесилно на земята, ала познават и мене и моята сила не е по-малка. На везните аз тежа повече, аз имам ослепителен блясък, ако трябва да избират, ще изберат мене, вие двамата пред мене кой ли ви е сложил. Колкото за следващото зрънце, няма какво да се говори. Срещу моята цена ще купят милиарди житни зрънца. Четвъртото зрънце взе последно думата. С какво да се похваля, че съм малко на вид, незначително и безценно, подхвърлят ме и птиците дори, ала ако попадна в добри ръце, ще го възнаградя богато – повече дори ще струвам тогава от трите ви заедно. Но двете последните са толкова надути, не искат и да ме изслуша, те са на такава почит, всички им се кланят, а мене, мене който ще ме избере, ще знаете, че е мъдрец. Странна история - просто готова фабула, идея тъкмо за приказка, но на черната дъска задачата искри и очите на учениците са впити в нея, всеки е ангажиран, всеки иска да реши задачата по най-правилен начин. "Какво ще предпочетете?” - пита Учителят. Какъв отговор ще даде всеки за себе си? Нека се опитаме да проследим пътя на мисълта. Учениците, които образуват аудиторията на Учителя, един с един не си приличат. Дошли са от четирите краища на страната и всеки по отделно е поел една съдба и всеки по отделно има различни грижи от всякакъв характер. Ако някой измежду тях има някой например закъсал материално - гладен е, гол и бос - никак няма да се церемони, ще протегне ръка и ще вземе диамантеното зърно. С един диамант ще оправи обърканите си работи. Ако има още един такъв поради липса на избор, ще вземе второто зрънце - златното. Третият ще предпочете восъчното пред нищо и никакво житно. Четвъртото се мъдри там и никой не го удостоява с внимание, гледат го с пренебрежение, никой не се интересува от едно житно зрънце -впрочем не, може би се лъжем, може би някой се сепва, заинтересова се и казва: тъкмо това търсех и прибира житното зърно. Той може да е земеделец или чудак, идеалист и обича да прави опити, или което е твърде вероятно има някаква идея. Четирите зрънца определиха категориите. Те са на лице. Зрънцата не са отвън, не са написани като задача на черната дъска, а лежат в човешкото съзнание като идея, като ребус, като гатанка, като сериозна задача, засягаща душата на ученика, неговия морал, неговото свято задължение като ученик, неговата съвест. И когато школата е разпусната, учениците мислят. Четири вида зърна, четири вида хора, ученици - тя е за тях - задачата. Учителят винаги оставя стрелки. Тръгваме по тях и разбираме, че езика на символа се превръща на философия. Идеите кръжат, намираш се в някоя картинна галерия и имаш свободен избор да си избереш най-ценното, най-хубавото от тази колекция. Задачата не излезе толкова лесна, колкото мислехме в началото. Само за това, че между тези зърна стои едно дребно, нищожно житно зърно; не побързаме да добавим - ние много обичаме житното зърно, житото изобщо, то съвсем не е нищо и никакво; учениците се връщат на него, спират се съсредоточено и с жив интерес. Да, всички мислят, всички решават задачата, която на пръв поглед е лека. Какво цели Учителят? Златото е хубаво нещо - благороден метал, не се окислява, не се променя. Диамантът има почти същите качества, за восъчното да не говорим, житото го познаваме добре. Погледът на Учителя проникна дълбочината на човешкото сърце. Той вече е казал, разрешил е ако не цялата задача, то половината, някои намират, че е разрешил цялата като е добавил: “Житните зърна, това са идеите, те имат кълн, кое ще изберете?" Господи, казват учениците - разбира се това, което има кълн т. е. житното зърно, ще протегнеш ръка дори и пръв да си, няма да се докоснеш до златното и до диамантеното, нито до восъчното и ще се спреш при житното. Направил си това, което Учителят ти е подсказал, че е добро. И ето, като че ли не си доволен от това разрешение - намираш, че задачата не е задача, щом ученикът не я е решил съвсем самостоятелно, със собствените си усилия. Тогава не е трябвало да се даде. Но тя е дадена. А може би крие нещо друго, има още нещо недоразрешено за което е дадена? Може би има още нещо, което трябва да се открива и което чака не друг, а ученика. Тъкмо там може би лежи ключа на задачата. Тогава се връщаш наново и започваш да търсиш неизвестния знак в уравнението. Ученик си и искаш да преживееш радостта, че си успял сам да разрешиш задача и сам си се домогнал до ключа на Така е. В дланта лежи житното зърно. Според изчисленията то тежи 1/16,000 от кг. а според науката, наречена алготехника в житното зърно е складирана огромна енергия, с която са свързани живо няколко процеса: никнене, растене, цъфтене и връзване на плода. Цяла епопея, която Учителят разлиства без думи. Житното зърно казва: Аз мога да храня целия свят, само да попадна на добри ръце и добра почва. Продължаваме изследванията си - т. е. решаването на задачата. Питаме се коя е тази почва и коя е тази трудолюбива ръка, която ще се погрижи за зрънцето, което тежи 1/16,000 от кг. И накрая третия въпрос, какво трябва да направим сега, за да получим от едно зърно, килограм, от килограм, крина от крината тон, от тона тонове и с тях да нахраним целия свят?... Задачата, наистина е била задача и математика скочи на лице. Всичко до тук все пак беше лесно - човекът в земеделската наука е отишъл много напред и ако не за един сезон, за два, три, четири може да реализира огромни количества жито. Нататък, обаче, за учениците въпросът стои другояче. За него житните зърна са идеи. Така е казал Той. Ученикът ще трябва не само да вземе това зрънце, но като земеделецът ще трябва да го посее, да прибере плода и с този плод да нахрани целия свят. Колосална работа, хиляди пъти по-трудна от тази на земеделеца. При това да имаш морал, да не се ползуваш само ти от обилната жътва, при това трябва да знаеш кому, колко и кога да му поднесеш от богатия урожай. Всичко трябва да правиш с любов, взел си го даром, даром ще го дадеш. Изисква се пълно безкористие и чистота. Иначе, как ще изглеждаш необикновен човек, добър и честен, благороден и пожертвувателен и най-вече трудолюбив като нашия земеделец от нашите поля - да обичаш работата, земята, да обичаш житото, да го изработиш с обич и да го раздадеш с обич, а не да пълниш само хамбари и да го продаваш и търгуваш с него, и от плодовете да се ползуваш само ти. Грешно е за обикновен човек дори, а колко повече за ученика, който посещава окултната школа. Това би се таксувало като нарушение, като нечистота и корист, неща за които се изключва от школата. Да, задачата не е толкова лека, колкото изглеждаше, неизвестното стоеше там и криеше най-трудната част. Да знаеш какво да избереш, когато светът ти предлага обикновените съкровища и какво да избереш, ще пристъпиш ли към най-същественото, към идеите, към Словото и ще подминеш ли онова, което се огъва и онова, за което хората пропадат, ще пристъпиш ли към Словото като към восък - това са ония, които се огъват при първата буря или като ония, които се привличат от блясъка на златото и на диаманта, закоравелите скъперници и материалисти, които никога не отглеждат идеите. Стигаш до житното зърно - там има оране, сеене и жънене. А след това разнасяне на житото - Словото по целия свят. Те не мечтаят за богатство, за хамбари, за служби, за блясък. Това са учениците. Те само работят нивите си и имат една единствена грижа - да хранят целия свят. Отношението към четирите зрънца е отношение към Словото. Приказката се приближава до притчата на Христа за “Добрата земя”. Като идея житното зърно стои най-близко до ученика: той го предпочита пред блясъка на диаманта и пред скъпата цена на златото. За ученика цена имат само живите семена, които съдържат кълн, живите идеи, които имат кълн и като се посадят дават изобилен плод.

20. ИЗПИТВАЙТЕ ДУХОВЕТЕ 1. Много пъти трябва да се връщаме на тази тема, защото сме ученици и се налага да бъде тя разгледана от всичките страни, за да се домогнем до същината, реалното познание, което ни е нужно в ежедневния ни живот. Темата е специална. Тя засяга ония, които се занимават с окултните науки, специално тя засяга най-вече учениците. Те не са свободни да пристъпват към окултизма като към нещо модно и интересно, важно за момента само. Учениците не са движени от обикновено любопитство. Те са преди всичко ученици и носят отговорност не само за делата си, но и за мислите, чувствата, желанията, думите. Ученикът не може да си позволи каква да е мисъл или чувство, желание и дума. Че прави това, то е друг въпрос, но отговорността си остава. Между многото въпроси, които го интересуват, стои и въпроса за невидимия свят, за съществата на този свят, за връзката между двата свята. Една много интересна тема, която увлича и кара човека да се вглъби в едно познание, което често пъти не го ползува, а може и да го отклони от текущите задачи с жизнена значение. Ясновидството във всичките му форми и варианти е будело интереса на човека. От най-простия до най-ученият по някакъв вроден инстинкт разтваря охотно ръката си, когато срещу него е циганката, която умее да врачува. Суеверието като неотлъчен спътник е придружавал човека и няма случаи, а ако има то е рядкост, когато под каквато и да е форма човекът иска да знае, какво е бил, какво е и какво ще бъде - нещо повече той иска да знае, какво го очаква и какво става с неговите скъпи покойници. Той жадува да открехне вратата към този свят и да види тайните скрити в него. Всичката тази нужда и интерес може да са на място, не знаем обаче, какво би спечелил човек, ако преждевременно се развие това сетиво, това трето ясновиждащо око. Ние няма да се впущаме в разисквания по този въпрос, за нас е нужно да знаем извращенията и опасностите, които се крият при разучаването на тази област. Данните произтичат от хора, които по механичен път се мъчат да се домогнат до неща, които не са проверени, не са абсолютно точни. Идеята за Бога, за невидимия свят не винаги лежи спонтанно и естествено в човека преминал по пътя на възпитанието и убеждението. Най-ценно и хубаво е, когато човек се добере до тази идея по пътя на преживяването, по пътя на дълбоко съзерцание, по пътя на сърцето. В широк смисъл ясновидство не значи виждане в света на заминалите, или идването в контакт с други същества, дори и получаване на картини за онова, което има да става. За какво ясновидство може да говори онзи, който не може да разбере нуждите, страданията и мъките на своите ближни и да се отзове на помощ? Какво би допринесъл на ученика в Окултната школа на Учителя подобно ясновидство, което няма връзка и отношение към себеподобния? Колко е важно да знаем, какво ще ни се случи утре, когато не можем да разберем елементарното задължение към ближния. При днешното време да притежаваш магическото изкуство да разбираш човека е хиляди пъти по-ценно от това някой дух да те учи какво да правиш и какво да не правиш. За ученикът въпросът е предрешен. Той трябва да живее идеята за ясновидството, живо вплетена в неговия живот. Когато ученикът отива обременен при Учителя, за него не е важно какъв е бил и какъв ще стане, важното е да получи помощта, да се разтовари от товара и да получи светлината, необходима за разрешаване на противоречията, за излекуване на болестта, за възстановяването на мира и хармонията на душата. Учителят беше велик ясновидец във всичките полета, най-живо и най-реално ние преживяхме Неговото ясновидство в съдействието, помощта и светлината, които обилно ни даваше при всички случаи. Неоспорима бе силата на Неговото ясновидство и на Неговите възможности в духовния свят, ала при нас Той живя и работи не с тези атрибути. Той беше велик реалист и целеше да промени нашето виждане, мислене, чувствуване - от тези неща ние се нуждаехме най-много. На ученика не му бяха нужни доказателства за съществуването на невидимия свят - този проблем беше решен, други задачи много по-важни стояха открити и чакаха своето решение - да овладее силите на своя мозък, силите на своите удове, изкуството да мисли и чувствува право, за да придобие ония качества, нишки в голямата тъкан, която му предстоеше да изтъче - оформяването на новото съзнание. Имаше един път светъл и красив, чийто двери чакаха човека, но да се насили да влезе неподготвен, неовладял себе си, беше едно от най-неестествените желания на човека, на ученика за бързо растене, за бързо придобиване на сили, които нямаше да го ползуват, а можеха и да му попречат. Ученикът не е обикновен човек. Той не може да сменя изворите - да пие от първия извор и после от десетия. Да се спреш на тази или на онази врата, за да ти кажат какво си и какъв ще бъдеш, или да ти дадат бърз начин за напредване, или да ти открият какво си бил в миналото, или какво правят заминалите, това не е нищо друго, а решаване на последния изпит. Ученикът трябва да се ръководи от строга принципност. Ако му е било нужно да знае нещо, то пръв Учителят щеше да му го открие. Веднъж разбрал главното и основното на своя живот, той няма право да търси лесни пътища. Казват: На мене духът ми говори. Кой дух и какъв е той? Колко проповедници днес говорят в името на Бога и порицават грешниците и ги заплашват с ада - техните думи Божии ли са. Не предписвайте на Бога думи, които никога не е изрекъл. Не сваляме ли послания и речи, които никога Бог не е изрекъл и отдолу пишем Неговото име?... Колко е лесно да се говори от името на духа или на Бога или на Учителя. Велико е Божието дълготърпение и в своето величие търпи недомислията на хората. Дали е така просто и обикновено да се стъпи на тая горяща земя? Мястото е свещено и човек много трябва да мисли, когато дръзва да казва: Така ми говори духа, така ми казва Бог, така говори Христос - каза ми еди какво си. Колко хора днес духовни, верующи, окултисти, дори и ученици си позволяват да говорят по този начин. Има нещо безидейно и механично в това говорене. На всички може да е позволено това, но на ученика не му е позволено - то не е говорене, а бръщолевене, не му е позволено да заблуждава себе си, нито другите. Няма право да говори в името на Бога, на Христа или на Учителя - ученикът не е стигнал още до този ранг. Това могат да правят само великите посветени, а непросветените, които не разбират сложността на този свят, отговорността на думите и абсолютната чистота на тази област най-добре е да мълчат. Тази област е свещена и огънят може да пояде човека и се получат обратни резултати. Ученикът трябва да бъде въоръжен с две необходими оръжия, две основни качества - кротост и смирение. Учителят казва: “Няма по-мощни оръжия от тях - те са магическото средство за преодоляване на всичко.” Ученикът трябва да знае пред Кого стои и как трябва да стои. За да каже някога, че Бог му е говорил с него трябва да се е случило велико преобразование, да се е родил от вода и дух, а ако това се е случило, той никога нямаше да говори. Той би мълчал, както мълчи Учителят, когато стигне до тези въпроси. Дали ти говори Бог, Христос или Учителя, това са велики събития - епохален момент от живота на човека, който дава живо отражение върху мисълта, чувствата, постъпките, живота, да разберат другите, че нещо велико се е случило, да го познаят по светлината, по топлината, които се излъчват от него, а не по думите и по екстаза в който изпада. Човечеството е сито на проповеди, на речи, на думи, на личности, на заплашвания, на закони. Лесно е да се говори от името на Бога, на Христа и на Учителя, лесно е да се турят в техните уста думи, които те никога не са казали. За човека е по-важно да знае как да живее, как да обича, как да учи, как да прилага истината, как да изпълнява волята на Тогози в Чийто име говори, отколкото да му приказват за невидимия свят и за неща, чийто произход носят печата на смешението. Никой, никога не е видял и не е чул гласа на Великата Реалност по външен, механичен път. Единствения начин чрез който човек може да изяви връзката с Великото е живота, който живее. Има един свят на велика разумност, има един свят, където светещи същества работят за човека, ученикът най-вече от всички уповава на тях и в дни на страдания и изпитания той се обръща към тази Велика разумност и чака помощта, която няма да закъснее. Ученикът вярва, не е нужно други да го уверяват и да се мъчат да му докажат недоказуеми неща. Ученикът търси реалността на нещата и не трябва да се заблуждава от думите на самозвани учители, които винаги говорят за големи неща, за лесни пътища и за големи обещания. “Един е Вашият Учител" - “Много са духовете - изпитвайте ги” - се казва в Евангелието. Ученикът вярва, но не е суеверен. Ученикът учи, но не учи другите, а само себе си. Ученикът има реален поглед за нещата и за хората. Ученикът не лъже другите и не се оставя другите да го лъжат. Ученикът приема знанията само от неизчерпаемия източник на Мъдростта, която Неговият Учител е благоволил да му предаде. Към всичко друго ученикът трябва да бъде буден, осторожен, да слуша, да внимава, да мисли, да изучава, да опитва, но да различава къде започва вярата и къде суеверието. Ученикът трябва да изпитва духовете. “Всичко изпитвайте, доброто задръжте”.

12. “ВОДА ГАЗИТЕ, ЖАДНИ ХОДИТЕ...” Думите получиха своето значение късно, много късно. Те се отнасяха за всички, защото винаги сме ги слушали в множествено число и звучаха строго принципно. Слушали сме ги много често и не можеха да се забравят. Днес мислим върху тях, както би трябвало да мислим тогава. Сега те приличат на пропуск, с който се отварят врати за много неща; те ни разкриват ония места и ни напомнят за ония часове, които сме прекарали край Него и сме слушали, слушали... Идейното съдържание на тези думи ярко изпъкват днес - четири кратки думи, изразяващи една българска мъдрост, която Той я казваше различно, но винаги по един същи повод. Всички ония, които са дошли в досег с Него, няма да се противопоставят днес на истинското съдържание и смисъл на тези думи - “Вода газите, жадни ходите”. Всички ония, които през тези неповторими години са живели край Него, слушали тези думи да не трепне, когато чуе тези две фрази и да не си даде отчет пред себе си - така ли е било? Всеки човек на Учителя е отделен екземпляр, различен, отзвучал различно на всичко, което е слушал, преживял особено казаното, съхранил в душата си своеобразния облик на този живот, който с право ние наричаме съкровен, свещен, интимен за всекиго по отделно. Нека всеки сам за себе си открие и си даде сметка, как е стоял именно този въпрос пред него. Ония, които по преживяване си приличат ще отзвучат почти еднакво. Нека се спрем за малко на тази българска мъдрост, тоя къс епичен момент, изразен ярко и живо - представяме си човек, пътник, който уморен и жаден от пека на горещия ден, минава през някоя цветуща местност с много извори. И тоя пътник по неизвестни причини се отказва да пие вода от тия извори, за да уталожи жаждата си. По такъв начин без никаква принуда обръща гръб на голямото благо, което природата му предлага. Нека пренесем случая в живота, където примерът получава своята реална контура. Народният творец поразително вярно е доловил вътрешната обстановка на действието, наблюдавал е зорко и след многократни наблюдения, той е намерил за нужно да си послужи с този хиперболичен образ, за да задълбочи и изясни идеята. Защото съгласете се в края на краищата, кой би се отказал от глътка бистра вода, когато умира от жажда, а край него клокочи извор? Кой би газил вода и би стоял жаден? Или трябва да е глупав, луд, пиян, да мине със затворени очи през такава свежа местност. Човек е ударен просто е плесница, защото тъкмо такъв човек се рисува във въображението на народния творец, който е сътворил тази поговорка. Тя е изречена от първия автор в момент на гняв или остра сатира. Да гази вода и да ходи жаден в живота, не в буквален смисъл на думата, което наистина граничи с глупост, неразбиране или детинска упоритост. Вариантите са различни, многообразни, тях можем да изгребем с шепи от живота. Можем да ги открием във взаимните отношения между хората, в семейната среда, между приятели, другари, съседи, роднини, навсякъде, където се пресичат отношенията - неблагодарността на някои, не е нищо друго, а сюжет за тази мъдрост; недоволството, което съществува във всичките му форми, алчността на човека, завистта, докачението, сърденето, карането, ако щете, всичките тези отрицателни прояви на нашето ежедневие носят в основата частичка от тази мъдрост - вода газят, жадни ходят. Животът на човека може да се оцвети от нея. Тази мъдрост говори от всичките ъгли на живота, стига да него по всичките пътища и му напомня за времето, което лети и което би могло да се използува по-разумно, за многото срещи с хората близки, скъпи, любими, които можеха да протекат при друга атмосфера - по-топла, по-приятна, за всичките щастливи моменти, които не сме успели да уловим, за всичките топли думи, които не сме казали, за хубавия поглед, който бихме могли да отправим, за всичките светли мисли, топли чувства, и много, много хубави планове и обещания, които не сме успели да реализираме, да проявим и за начина на живота ни, който би могъл да се противопостави на мъдрото сказание и да кажем: “Вода газихме, ала жадни не останахме.” Човекът напук сякаш на всичкото отредено добро е правил обратното, мъчи се там, където би могъл да мине без мъка, страда там, където би могъл да избегне страданието, пропуща да се радва, да се весели, да бъде доволен, благодарен, когато печели да речем един лев, иска два, когато има едноетажна къща, иска двуетажна, когато има хубава жена, иска по-хубава, когато има една дреха, иска втора и още много, много неща, които говорят, колко близо застава човек до красивото, ценното, доброто без да ги оценява, до радостта и успеха без да бъде благодарен. Понесени от тези мисли, които спонтанно изникват, ние се връщаме на онова време и си спомняме за многото срещи на поляната, на катедрата, на пейките, при личните срещи, когато при всичкото обилие, което се разливаше край Него, все нещо не ни достигаше, за да бъдем “много щастливи”, за да бъде всичко много “пълно". “Липсва ви това, което не ви е нужно.” И добавяше “Пауново перо”-като се усмихваше на всички ония, които не знаеха защо страдат и какво не им достига. Какво се бе случило, обаче? Как се промени мигновено целия ландшафт и в какъв свят се събудихме, когато Той вече не беше при нас, облечен като нас и не като нас, говорещ като нас и не като нас. Всичко се бе променило мигновено. Промени се и нашето виждане, променихме се и ние по някакъв магичен начин, промени се нашето виждане, което сега ни отнасяше през тези години, които ни се струват приказни сякаш не са съществували, и че всичко е било вълшебен празник - сън, поема чудесна и ако се случеше, че не ние, а други са преживяли същото, бихме си помислили, че събитието, което обогати не само нас, а нашия век, епохата ни е било невероятно. Колко е голяма нашата радост, че сме живи, че можем да разкажем всичко, можем да свидетелствуваме, макар, че онова, което Той остави е най-живия апотеоз на Неговото дело, за вечни времена, когато хората ще се питат: Вярно ли е било? Защо употребяваше този израз, като ни гледаше? Не е ли за това, че будехме чувство на съжаление, че не преценяваме не само онова, което се беше случило, не и само онова, което Той беше донесъл, а и голямото щастие и радост, че сме били Негови съвременници и възможността направо да пием от извора беше наша първа награда и привилегия?... Съжаляваше ни за нашето неразбиране и непреценяване на онова, което се беше случило с нас, че не използувахме условията, които имахме да растем, да цъфтим и да зреем под лъчите на голямото слънце; затова, че не сме се радвали достатъчно на всичко, което ни се даваше и най-важното не искахме да разберем, да повярваме, че бяхме поканени на голямо тържество - веселие - сватба в онзи евангелски смисъл. За нас не е трудно да разберем и да преживеем тоя половин век, а за някои четвърт век от нашия живот като изключителен момент от историята на редица животи, живот, който сме ожидали наситен с всичкото богатство и хубост, които можеха да се свалят на земята. Всичко беше оцветено, проникнато от Неговото присъствие и то благоухаеше необикновено - светлината, въздухът, водата и хляба изглеждаха други. Хоризонтите, които се откриваха, извисеното небе над нас, нашите полети, изпълнени с ентусиазъм, вдъхновението, което ни обземаше, знанията, чиято дълбочина усещахме, любовта, която се разливаше, истината, която се разкриваше. Всичко това можеше да се оприличи на един идеално подредено свят, където нищо не липсваше, абсолютно нищо от онова, което беше нужно на жадните умове и сърца. Струите на мъдростта се разливаха обилни, свежи и чисти по всяко време и при всяка възможност. Те стигаха да освежат земята и човешкия дух за векове. С никакви изразни средства не можем да си послужим, за да нарисуваме онова време и живота, който течеше, пееше, за да остави в душите живия спомен за нещо неповторимо. “Вода газите, жадни ходите". Какво искате, какво не ви достига? Ето тук е нещо повече - както беше казал Христос на времето: “Царицата Южна открай земята дойде да чуе Соломоновата мъдрост, а тук е повече от нея." “Защо не се радвате, защо страдате? Повикани сте на празненство, на сватба, а вие не знаете, какво искате и какво не ви достига. Имате всичко от което се нуждаете. Имате и слънце, и въздух, и вода и хляб.” Великото беше слязло на земята, събитието беше рядко и би трябвало само да песнопеем, да хвалим Бога и да благодарим - да газим вода и да не ходим жадни. Всичко, което днес го чухме, отдалечени близо две десетилетия речта ни звучи ясна, отривиста, определена, имаме непосредствено преживяване за всичко, което се беше случило, за всичко, което бе свалено на земята и за големите ценности, които ни предстояха да овладеем. Днес разбираме смисъла на тази българска мъдрост, която звучи едновременно поучителна и едновременно заплашителна. Тя ни говори на разбран език и сякаш времето е същото, тембъра и силата на гласа същи, звученето правилно и докосва дълбоката ни същност. Ала ние сега имаме едно желание, не само да я чуем, а да я живеем пълно и богато, защото не сме вече същите и не слушаме, както някога. Сега, когато покрай нас пак бликат извори - те никога не са престанали да бликат, сега, когато човек пак може да ожаднее, не желаем да повтаряме същата грешка, искаме да газим вода и да пием от тази вода -повече от тогава ние разбираме днес, какво искаше да ни каже. Бликат ли днес изворите? Бликат. За ония, които живеят вън от времето и пространството -учениците, условията никога няма да се променят, никога те няма да станат неблагоприятни и изворите никога няма да престанат да бликат и да уталожват жаждата на умните, на разумните. Великото събитие се пренася вътре и великите идеи запазват своята сила и свежест за вечността. Ще бъде жалко след това да газим вода и да ходим жадни при това изобилие. Неговото съкровено желание беше винаги да бъдем нахранени, напоени, здрави, по ум, по сърце, по душа - отличителните белези на ученика.

7. СЛУШАНЕ, РАЗБИРАНЕ И ПРИЛОЖЕНИЕ Тези избрани и велики люде, носители на новите идеи, Божии служители, които носят скромното име Учители идват с определена мисия на Земята, да повдигнат и помагат на човечеството по неговия нагорен път. Светът на един Учител е неуловим и неизмерим за ония, които са успявали в известни мигове на просветление да се приближат до тях, за да проумеят какво могат те и с какви духовни богатства са натоварени. Когато твърдим, че света, в който живее един Учител е далечен и неуловим за всички останали ние имаме право. Великото винаги остава неуловимо, скрито, неизвестно. За хората, за учениците важно е да използуват светлината и топлината, които Те носят - да слушат, да разбират и прилагат онова, което учат. Смисълът на ученичеството е само там - следването на школата и прилагането на онова, което той слуша и разбира. Ученикът на земята няма друг начин, чрез който да възприема светлината - слушането е условие да дойде в контакт със Словото. Какво представлява слушането? Слушането не е механическо разпознаване на звуковете, съчетанието им на срички, думи дори и извличането на тяхната идея. Сетивото може да е развито, ала слушането като процес при ученичеството не спира до там. То е само първата, груба фаза на процеса. Следва втората, която е неразривно свързана с първата. Това е разбирането - без разбиране няма слушане. Разбирането е свързано с третата фаза на процеса, крайният предел на целия процес - приложението на онова, което ученикът е чул и разбрал. Няма нищо по-важно и по-съществено от третата фаза, която осмисля и дава тон на учениковия живот. Всичко онова, което не може да се сведе до практиката е мъртъв баласт. В обикновения живот законът е неумолим - ценно е само онова, което може да се влее в живота. То е узряването на плода - използуване на науката, философията, опита. Всичко това оживява в оня миг, който разумният човек добре преценява. То е приложението; успял е да оживи знанието, да го вплете в живота си, за да направи от знанията си източници на светлина и топлина. В приложението се крие магическа сила на прогреса, на напредъка. Без приложение учението си остава мъртво. Знанието не е дошло в досег с живота и контакта не е реализиран. За един Учител няма по-голяма скръб от тази, когато учениците не прилагат онова, което са слушали и разбрали. Окултните школи не са задължителни за всички, човек може да влезе или не, никой не го заставя със сила да влезе и да поема известни ангажименти; но веднъж влязъл, той носи отговорността, ако след като е слушал, разбрал учението, не го е приложил. В школата не приемат болни хора, те трябва да оздравеят и тогава да влязат. След слушането и разбирането идва приложението. Никой не учи години наред, ако наученото не го ползува в живота. Колкото повече тук, където школата се смята за учебно заведение. Когато Учителят нееднократно повтаря думата приложение, Той има предвид именно този момент докосване на знанието с живота при което се ражда искра - живот. Човек може да слуша и най-великия Учител, с години може да е стоял при нозете Му, може и да е овладял известни знания и тайни, но не е ли приложил това знание, той не може да се нарече ученик. Онова, което при прилагането или при неприлагането на знанията на пръв поглед е невидимо, ала ученикът за себе си знае, какво става с него, а още повече Учителя, Който вижда всичко и чете в сърцето на ученика. Процесът не може да се скрие, бавно, но сигурно ученикът започва да линее вътрешно, загубва ценни добродетели и накрая се превръща на обикновен човек с обикновени цели. Неприложеното знание подлежи на вкисване и ферментиране, а ученикът си остава на същото стъпало на което е бил преди да е влязъл в школата. Пътят на приложение е неразделна част от живота на ученика. Всеки, който се е опитвал да кривне от него не са стигал до съкровената си цел. Хиляди опити може да не направят, но когато и да е, ученикът ще се върне тъкмо на това място, където е кривнал. Ярък пример в историята на християнството - великите принципи на живота свалени на земята, няколко столетия по-късно биват потъпкани, изкривени и вместо да помогнат на човечеството в името на Христа се вършат толкова престъпления. Причината е именно в третата фаза, която остана като шеметен и недостъпен връх - неприложението на Христовите принципи внеса оная голяма празнина, която трябваше да се изпълни с нещо - така се роди инквизицията и фанатизма. Колко бе лесно на старите евреи да пазят съботата, а колко трудно беше още по времето на Христа да тръгнат след него и да го последват в пътя към Голгота. Неприложението на великите принципи се изражда във фанатично изпълнение на формите и ритуалите, на традициите и вярванията. Всичко това виждаме кристализирано в продължение на векове, отлято в християнското Богослужение. Христос беше за единството, за мира, за любовта, за свободата, за търпимостта, за правдата, за истината, за оная величествена простота и скромност в които Той живя. Евангелията в основата са отживели и в тях няма нищо от онова, което днес се смята християнство. С поразителна яснота са отделени формата от съдържанието - никой не може да ги сбърка. Христовите принципи нямат нищо общо с всичко онова, което е било иззето от езичеството и с всичките ония форми, които в последствие били измислени около Неговото учение, за да изкривят учението. Връзката на Христа почива изключително на този единен и цялостен процес, който представлява велик синтез намерил място в сърцата и умовете на ония, които след като са Го слушали и разбрали, са прилагали Неговите принципи. Пътят на ученика лежеше ясен и определен в пълно съгласие и съответствие с тая мярка; тя щеше да си остане валидна през вековете. С тази мярка Великите Учители мерят учениците; единствено тя определя отношението, любовта между Учител и ученик - приложението. Всичко може да направи един ученик за Учителя си, много близко може да е застанал, на колене да е стоял при Него, да е ял на една трапеза с Него, каква полза, ако едното липсва, онова за което Христос говори на знатния момък: "Всичко имаш от младостта, ала едно ти не достига". То е същото за което апостол Павел говори в I-во Послание към Коринтяните: “Ако любов няма, ще съм кимвал що дрънка”. Ще каже някой, какво общо има приложението с любовта. Учението и приложението са неделими. Не може да учи ученикът, ако няма любов; не може да люби, ако не учи. Любовта към Учителя се изразява по един единствен начин - учение и приложение. Прилагането е израз на любовта. Друго отношение няма и не може да има. Вниманието на Учителя се привлича само от любовта на ученика към учение и приложение на онова, което е чул и разбрал. Всичко вън от приложението е “Мед що звънти, или кимвал що дрънка". “Прилагайте” - казва Учителят - “намерете най-подходящия метод за вас и приложете правилата, които засягат физическия свят - тялото, умствения свят - мислите, сърдечния свят - чувствата”. В беседите и лекциите няма нищо, което е свързано с противоречията, конфликтите и проблемите на ученика да не са изяснени и да не са дадени ключове за тяхното разрешаване. Дълбокото познание на човека, разбирането на всяка човешка проява, на всяко страдание, на всяка неволя, дава възможност на Учителя да помага във всичките полета -Той е познавач на човешката душа, едновременно и сърцеведец, едновременно е пръв Приятел на човека. Няма случай да не е третиран, няма заболяване за което да не е казано нещо, няма страдание, несгода, мъка, които Той да не разбира и отзвучава. Говорено е за всичко, дадени са всички средства човек да си помогне. Голямо е богатството оставено на разположение на ученика и всичко това изпитано, проверено, чисто и приложимо. Всичко има вкус на бистра планинска вода и на чист пшеничен хляб. Нямаме претенции да кажем, че всичко приложихме - не желаем обаче да подценим или надценим онова, което успяхме да уловим с невръстните си пръсти. Малкото, което опитахме и преживяхме се дължи на приложението. Не бихме се докоснали до темата, която е стояла най-близко до нас, ако жаждата да получим желаната искра не е горяла в нашите сърца. Отдавна бяхме разбрали, че живота и онова, което можем да отлеем в него съставляваха съкровена цел в нашето ученичество. Не кутия, а нива, не пустиня, а цветуща градина, това целеше и Той, защото и човекът и ученикът и цялата култура на народите трябваше да бъде израз на приложението - неразривна връзка между идеи и дела. Приложението засягаше физическото и психическото здраве на човека. Негово съкровено желание беше да се приложи учението, за да се освежи, обогати човека, защото виждаше, колко бедни, неуки и нездрави бяха хората, чийто страдания най-много се дължаха на невежеството и на зла воля. Той искаше да направи цялото човечество сънаследници на съкровищата, които донесе на света. “От изобилието, в което живея, ви давам и на вас. Дигнете се високо и се освободете от дребнавостите на живота, не се интересувайте какво правят другите и как живеят. Станете нови хора, чийто живот да се отличава от обикновените хора.” Върховете, които Той разкриваше блестяха пред очите на ония, които отдавна бяха разбрали цената на едно ново разбиране, ново светоусещане, което нямаше нищо общо с наследените и остарелите схващания за живота, за душата, за Бога. Явни за ония, които можеха да слушат, да разбират и да прилагат стояха неговите съкровища, духовните ценности, науката за любовта, които Той донесе и предложи на един обеднял откъм идеи и духовен живот свят през най-бурното и несигурно столетие, който помиташе старата култура, култура, която с всичкия си външен блясък и хубост, не бе успяла да научи човека как да живее и как да носи достойно името човек. Всичко беше кристално чисто, човек можеше да огледа дълбочините на това езеро и в него да види отразена безкрайността. Нищо по-хубаво, по-чисто и по-ценно не можеше да се даде на човека през това време - учение и познание, което засягаше всичките клонове на живота и осветяваше най-дълбоките гънки на човешката душа, учение, което непрекъснато щеше да разкрива богатствата, които носеше, постоянно щеше да расте и възраства, за да покаже на човека светлия път към себепознание и себевладане. Думата приложение за нас беше важна и значима, защото тя беше като ключ и като магическа пръчица - ние чухме тая дума да се изговаря във всичките възможни гами и нюанси, за да проникне в нас и като светлина и като топлина - като семе чисто и сито над което осторожно сме бдели през всичкото време. Защото, какво е учението без приложение? Смисълът бе само там да се живее учението - “Ако любов нямам нищо не съм и всичкото земно знание да владея, и планини да премествам, ще съм кимвал що дрънка”. Преведени, думите на този мистик на миналото звучат живо и до ден днешен не загубиха нищо от силата си и от блясъка си -те са ярък израз на приложението. Цената на ученичеството не е в слушането, нито в разбирането, а в приложението - Словото да стане плът и кръв - велик алхимически процес, който единствен може да подари на човека, на ученика безсмъртието. “Приложете моите думи, направете опит с моите думи, намерете подходящия метод и прилагайте." Не без вълнение ние слушаме тези думи, звучат до днес живи и горящи като факли, за да ни разкрият закона - вечния и неизменен закон за един път и един живот, тия на ученика, които могат да се осмислят само тогава, когато сме успели да изваем от грубия материал великолепна статуя, когато сме успели да направим от себе си човек на новата култура. Това е целял Той от обикновени хора да станем необикновени - ученици. Много опити са направени - историята е пълна с примери и на изток и на запад съществуват школи, много ученици жадуват за новото, някога лесовете на Индия, планините на Китай, храмовете са се пълнели с богомолци, по църкви, катедрали и манастири са търсили Бога, ожидали са любовта, спорели са за възкресението, за новораждането, за идването на Царството Божие на земята. Учителя просто казва: “Опитайте моите думи, приложете единствения начин да намерите Бога, изучавайте Словото, за да получите светлина, необходима за живота - прилагайте.” За да приложим трябва да знаем, трябва да учим, имаше какво да учим и много можехме да знаем - изискваше се само опитване и прилагане на наученото. Приложението подразбира умение, знание, воля. Приложението е величествена симфония на живота, изпълнителите трябва да бъдат виртуози. Учениците трябва да бъдат просветени, интелигентни, жадни за знания, трудолюбиви и постоянни в изучаването на Словото, за да извлекат от приложението оная есенция, която влиза в духовния капитал на ученика. Задачата на изкуството и науката се състои в това да разкриват пред човека реалността, красотата, светлината и великите тайни, които чакат човека. Задачата на човека е да преживее красотата, светлината и великото, което се разкрива пред него, за да оползотвори всичко за свое лично и общо благо, идвайки в досег с великите принципи на живота, които единствени могат да го обогатят духовна, човекът да заслужи това име. Само това оправдава големите усилия и жертви на Великите Учители, които благоволяват към човека. Тяхната мисия засяга всички живи същества, които слушат Словото и не само слушат, възхищават и се радват, а го разбират и прилагат. Само тогава слушането, разбирането и приложението се сливат в един общ синтез, който ражда обновения образ на новия човек, на ученика.

6. ШКОЛАТА НА ЛЮБОВТА Има познания които не са достъпни за всички. Едно велико учение не стига до всички. Както ученикът от първоначалното училище не може да разбере онова, което се преподава в университета, така също и обикновения човек, който няма духовно прозрение не може да разбере знанията, които се преподават в една окултна школа Затова и достъпът до тия школи винаги е бил ограничен. Вярното, обаче е и това, че ако човек мисли, че много знае, мястото му пак не е в една окултна школа. Познанията които се преподават там са подредени системно и правилата са строго определени. Какво може да ползува детето, ако познава отделните букви без да има способност да свързва буквите в едно цяло и да образува изречения от тях. Буквите са ключове, а изкуство е да знаеш как да си служиш с тях. Човек понякога прилича на претоварен кон - мъкне със себе си голям умствен багаж - има известни знания, но ме знае кога и къде да ги приложи. Прилича на пълно шише в което нищо не може да се налее. Школата не се нуждае от такива ученици. Знанията имат смисъл само тогава когато могат да се приложат и те да ползуват човека. Човек може да говори за чистота, за морал, за търпение и за всичко това той може да каже прекрасни работи, но те за него имат смисъл само тогава, когато соковете на тези добродетели могат да се влеят в неговия живот и той да се ползува от тях. Знанието е живо само тогава, когато може да се приложи. Излишно е да се говори за неща, които органически нямат отношение към самия живот. Никъде теорията и практиката не са така свързани, както при духовното развитие на човека. Присъствието в една окултна школа без спазването на този основен закон е безпредметно, дори и вредно. Всичко там тече непреривно - теория и практика вървят неразделно, думи и дела имат пълно покритие. Който се опитва да обиколи истината например, той си играе с огън, който не прощава на никого. Вън от школата на обикновения човек може да се простят и извинят много неща, но в школата на ученика не се прощава нищо, той опитва плодовете на своята крива мисъл, криво чувство и крива постъпка. Ученикът в школата не може да прави, каквото иска, не е свободен, както се казва - да изяде баницата, свободен е когато не я изяде. Отговорността в една школа е голяма, може да прави, каквото иска, но за всичко ще плаща. На никого не се позволява да нарушава основните правила, нека влизането в школата на Учителя външно да не е придружено от изпитания, законите са същите. В миналото вратата на школата е била затваряна и достъпът е бил крайно ограничен. Дълго са чакали, подложени на всевъзможни изпитания, докато бъдат приети като ученици, ония, които са жадували за окултно познание. Изтокът осторожно е пазел дверите на своите храмове, където се пазели знанията само за избраници. За първи път семафора се вдига и школата на Учителя, първа по рода си, става достъпна за широк кръг ученици. Школата е открита, предварителни изпитания няма, външни обещания не се дават, учениците външно не се проверяват, наглед като че ли нищо не се иска, не става дума дори за някакъв ценз. Случило се е нещо извънредно, забележително в историята на окултизма. Единственото нещо, което се прави, това е, че в единия клас не могат да присъствуват съпрузи - класовете са два: общ и специален. В общия влизат всички, а в специалния свободни от съпружески задължения - младежи и девойки, това е условието за този клас. Наречен е още младежки клас за разлика от другия, където присъствуват и младежите. В миналото това би звучало невероятно и несъвместимо с окултните традиции при приемането на ученици в една школа, но сега се е случило нещо извънредно, необикновено. На Земята идва Учител, Който прави един велик опит. Външно скъсва с всичките традиции и предлага на цялото човечество едно учение, една школа, където принципите на великото познание, наречено окултизъм е представено в такава форма, че може да се опита веднага. Върху качествената храна няма какво да се говори - пшеничния пресния хляб не говори много, излишни са думите - разчупи питата и яж. Това иска Той. Затова и външно Той не иска никакви обещания. На Него те не са му нужни. Той вярва в човека, затова просто казва: “Обещай дълбоко в себе си на Своя Бог и на себе си”. Остава човека абсолютно свободен и му казва: “Бъди едновременно и господар и слуга на себе си. Ела, когато искаш и си иди, когато искаш. Никакви оглавници, никакви връзки, никакви въжета. Свободни от въжета." Ти сам ще бъдеш отговорен за себе си, никой няма да упражнява давление върху тебе, школата има доверие в тебе, тя цели да ти даде само три неща - живот, светлина и свобода. Ако искаш ела и опитай, ако не ти хареса иди си и търси нещо по-хубаво, ако го намериш, ела да го сверим и да го опитаме. Каквото и да направиш, както и да живееш, както и да учиш, едно е важно - всичко да стане по закона на Любовта", тя да стане двигател на живота ти, продължаваме ние. И добре запомнихме казаното. Любовта в школата е основния кодекс. Школата бе образувана по закона на Любовта, Любовта единствено можеше да поддържа нейния живот. Това е великия опит, който се правеше. Любовта бе разменната монета между Учители и ученици, между ученици и ученици. “Ако ще учим, ще учим в името на Любовта, ако работим, ще работим в името на Любовта и животът ни ще почива изключително върху Любовта"... Рядко явление през едно време, наситено с много противоречия, насилие, безлюбие, жестокост, едно време за което Той каза: “Никога човечеството не е чувствувало такава въпиюща нужда от любов, както през двадесетото столетие.” Само гладните имат нужда от хляб и жадните от вода. Целият свят жадуваше и гладуваше за нещо велико, което да го задоволи напълно - и колкото давещият се нуждае от въздух, толкова и светът се нуждае от любов. В школата на Учителя се говореше най-много за Любовта. В тази дума светът беше влял какво ли не съдържание, от много употреба, думата беше загубила своята сила, ала в Неговата уста тя оживяваше, Той й предаваше нов блясък, ново съдържание и нов смисъл. Той я разглеждаше при нови аспекти и я поставяше в първоначалните й доспехи. Тя се разливаше сега като кристалните води на дълбок извор - чиста, топла, свежа и заливаше света, внасяше новото, човечното, прекрасното, благородното, възвишеното. Любовта като тема стана рефрен в неговите беседи и лекции - тя бе най-голямата, най-необходимата - въздух, вода, хляб и светлина. Той никога не се уморяваше да говори за Любовта, да я разяснява, да я показва, да я живее. И след някоя дълга беседа за Любовта и в последните години дори, Той казваше: “Едва започнах предисловието на Любовта.” Какво още имаше да каже за нея и до какви височини още можеше да изведе човешкия дух, за да му покаже глъбините на Любовта, която трябваше да влезе в живота като единствен елемент, който можеше да обнови този живот. Ученикът външно не се подлагаше на изпитание, за да види до колко бе готов за окултните познания, не се опитваха външно неговите добродетели, неговия морал, неговото търпение, самообладание, неговата правда, и тъкмо това доверие го ангажираше повече, тъкмо тази вяра в човека мобилизираше неговите сили в името на тази Любов, той беше готов на всичко - от него се искаше да обича и да върши всичко от любов, без никакво насилие. Да обича и да бъде обичан, да приема и да отзвучи, да бъде готов винаги всичко да върши от Любов, другото идваше от само себе си. Ученикът се намери изправен не толкова пред извора на мъдростта, който извор се разрастваше в безбрежен океан - “Земята ще се изпълни със знание” - неограничени бяха знанията, но вярното беше, че винаги беше изправен пред извора на Любовта. Нещо велико се беше случило на Земята и преживяването се превръщаше на задушевна и трогателна реалност. Светът на ученика получи ново съдържание и ново звучене. Любовта беше слязла на Земята и по закона на Любовта ученикът се чувствуваше в топъл и закътан дом - братството като семейство - братството, което беше Негово дело, братството, което почиваше върху основите на Любовта. Отношенията на Учителя също почиваха върху закона на Любовта, изжаднелият от векове човек, почувствува тази любов, преживя и крепко отзвуча - великото се беше случило. Учителят отиваше при учениците, учениците отиваха при Учителя си - човекът беше обект на любовта - ако беше премръзнал през студената и мразовита нощ, Той отваряше врата и го приемаше в топлото си жилище, ако човекът беше гладен и жаден, Той го нахранваше и напояваше, ако човекът беше скръбен, Той го утешаваше и му рисуваше светли перспективи, ако беше отчаян, Той го обнадеждаваше и му даваше методи, как да излезе от тежкото си положение, ако беше болен, даваше му наставления, как да се лекува, ако беше загубил богатството си, той му посочваше път към нови съкровища - по-ценни от загубените. Той никога не питаше никого: Защо си сгрешил, защо си сбъркал, защо си се окалял? Вместо това, Той помагаше да освободи човека от товара, от мъчнотията, от калта, за да добие пак първоначалната си чистота и святост, да разбере сам погрешката, сам да я изправи и сам да се издигне над обикновеното. Учителят беше необикновен в своето обикновено ежедневие и показваше на дело своето отношение към човека, не поради нещо голямо, не поради своето познание за човека - Той познаваше човека не отвън, а отвътре, необикновен беше Той, защото изявяваше любовта към човека в пълния смисъл на тази дума. Той обичаше човека и ние свидетелствуваме за това, нямаше човек, приближил се при Него да не е преживял Неговата любов. Той разбираше човека, защото го обичаше, виждаше, как е построен, виждаше пътя, виждаше перспективите пред него, виждаше бъдещия образ и знаеше, как да му помогне, знаеше какво му беше нужно и как да му го поднесе. За всеки отделен човек Той имаше специфичен метод, ала всички тези методи почиваха върху закона на Любовта. Праговете лежаха свободни - вратата на школата не беше заключена, ключове нямаше, пазачи на вратата не стояха, ала и на този праг “стои ангел с огнен меч.” Основния принцип в окултните школи беше напълно спазен, но този път не отвън, а отвътре. Ученикът, който прекрачваше външния праг, знаеше, че има вътрешен. Той може да влиза и да излиза в салона и да стои близо до катедрата и да слуша Словото - достъп до вътрешната школа щяха да имат определените - истинските ученици, които имаха ценз. Ученикът знаеше, че има едно вътрешно светилище, нека бъдем наясно, не във физическия свят, вътрешни двери и храм, където Учителя го чакаше и едно внимание го обграждаше. Кому? На тези, които учеха с любов, които живееха с любов, работеха с любов. Законите на окултната школа стояха непокътнати. По същия начин ученикът се подлагаше на проверка, на изпитание, мереше се, теглеше се. Целият живот на ученика се движеше така, че от него, той се превръщаше на истинска школа. Ученикът в школата можеше да се радва на вниманието на Учителя, на присъствието Му само тогава, когато учеше усърдно, когато трудолюбието красеше неговите ръце и неговото чело. Приложението не звучеше вече само като дума, а беше плът и кръв на ученика. И школа и Учител добиваше своя лъчезарен блясък. За такъв ученик школата блестеше като величествена сграда, окъпана в обилна светлина и топлина, издигаща своя купол до лазурните простори, с отворена врата, с широки прагове през които можеха да минат не само избраници, но всички копнеещи души, всички отрудени, страждущи, които търсеха не друго, а Любовта, светлината, свободата, единствения лек за болките на тревожното столетие. Затова никое име не бе по-подходящо за това учение, и за тази школа и за Този Учител, както името на Любовта. Тази именно школа не можеше да бъде официална и тайна, тъкмо тази школа не можеше да има тежки и масивни порти да се затварят с огромно мандало или с масивен ключ от стомана, на прага не можеше да стоят избрани пазачи с мерки и везни в ръцете, а от просторните зали да вее хлад и да се чува звъна на камбана. Школата на двадесетия век бе построена просто, видът й имаше скромен архитектурен профил, където се чувствуваше дъх от българска битова естетика. В нея нямаше кули, нито огромни библиотеки с тежки томове, липсваше и тежкия блясък на миналото, тя имаше само едно нещо, имаше го в изобилие - светлина, не само слънчева, която свободно минаваше през големите и много прозорци, в света нямаше по-светъл салон от Неговия, в тази школа имаше и обилна вътрешна, духовна светлина, която се разливаше от Неговото обилно Слово, което щеше да стигне за вековете, за да пои с живителния си сок цялото човечество. Нашата малка планинска страна в сърцето на Балканския полуостров, беше определена да приеме редкия гост. В пределите на тази страна бе открита първа по рода си школа, в родината на Орфей, в родината на Боян Мага, в родината на богомилите - старата родина на древните българи, чиято култура един ден ще се разучава. Тъкмо тя беше определена да приеме и да разпръсне това съкровище на духовни знания и свещения ключ към новото, което настъпваше в света, този ключ носеше името Любов. Друго име на тази школа не можеше да се даде. Тя бе школа на Любовта, школа на новото, което пристъпваше прага на новия век.

3. ПРЕД ПРАГА НА ШКОЛАТА Понякога една малка причина отвежда човека до големи проблеми, до високи върхове. Откриването на една окултна школа е събитие от голяма величина. Не е важно, че светът в продължение на десетилетия или векове нищо не е чул и узнал за нейното съществувание. За безкрайното мнозинство, вестта остава неоповестена и ако случайно някога научат някоя и друга подробност, с невинен израз на лицето си казват: как не сме чули, как не сме знаели за такова нещо. Събитието безшумно се е изнизало пред очите им и обикновено явление е - хората никога не успяват да уловят големите събития на своето време. По-късните поколения се връщат на тях и оглеждат миналото, където блестят слънцата и звездите на една епоха. Никой за сега, днес, когато миналото ни гледа отблизо и следите са пресни, спомените свежи, може да разкаже нещо за школата на Учителя, както ние, които сме били там пред прага в началото и по-късно преминали този праг, за да се отзоват пред школа, пред Учител, при учебни чинове и съученици, които един по един заемаха своите места. Кога е било това и как е станало - нека всеки разкаже, не само, както го е видял, но и както го е преживял. Нека да прозвучи като история, като елементи дори на бъдещата история, която непременно някога ще се пише. Значението на една школа, като тази която Учителят откри в началото на второто десетилетие на нашия век, имаше епохално значение, не само за нас, не само за българския народ, за славянството, но и за цялото човечество. Школата на Учителя ще си остане едно от великите знамения на нашия век, който старателно криеше въведението на новото, като подготвяше усилено условията на онова, което 21 век щеше да донесе. Краят на една култура винаги бележи началото на друга. Ще има достатъчно ярки следи по които ще тръгнат новите поколения, за да получат ценностите, които бяха приготвени за тях, тоя жив и пламтящ сбор на едно многовековно усилие да се запази чист и здрав съсъдът, където щеше да се излее драгоценния елей. Школата беше едно от великите условия, за да се изпълни задачата, възложена на славянството в лицето на българския народ. Близо един век, казваме ние, близо един век ще кажат историците, за да се подготви почвата, богатия чернозем, хлебородната нива, която щеше да бъде дълбоко разорана от неумолимите зъбци на плуга - световния плуг, страданията и бурите, които бяха сгъстили небето на двадесетия век, събрало всичката тревога и мъка на ред поколения. Някои се чудеха и търсеха причини, обвиняваха и се оплакваха и нищо не разбираха, някои никак не се чудеха, не търсеха причини, те знаеха, че светът се подготвяше за нова сеитба и за тях не беше трагедия, че богатите хора щяха да станат бедни, щастливите нещастни, здравите болни. Промените, бурите, катаклизмите нямаха никакво значение, те мереха нещата с необикновени мерки. В света се подготвяше нещо велико. Плугът никак не се интересуваше от нарушеното спокойствие на мравките, на червеите, на бръмбарите. Земята трябваше да се разоре и се подготви за сеитба - такава беше неумолимата логика на сеяча, такава бе и тази на живата природа, която редеше своите планове. Една школа, каквото беше тази на Учителя идваше да помогне на човечеството да се справи с новите условия, със сложните взаимоотношения, за да кали нещо у себе си и се подготви да приеме, съхрани и предаде на другите новото. Да знаеш защо живееш и страдаш, да научиш великия урок да носиш като истински мъж страданията беше задача, която остро бе поставена още в навечерието, когато школата официално бе открита. Събитието беше минало безшумно и естествено и дните по нищо не се различаваха и тая първа вечер - събранията тогава ставаха вечер, когато се каза думата школа, думата прозвуча необикновено. Учениците вероятно и тогава са пели, размишлявали, молели, ала тона и стила на работата трябва да е бил друг. Учител и ученик се бяха изправили един срещу друг и бяха успели да разменят първия любовен поздрав. Нека започнем от малката причина - един спретнато подвързан том в тъмносиньо платно привлича моя поглед. Нещо строго лъха от цвета и размера на тази книга, която ние премного обичаме. Този том е “Пътят на ученика”. Подробностите по време на този събор са ясно врязани в нашата памет - беше 1927 година, когато още същата година ни поднесоха и всичките беседи под същото заглавие. Прелистваме книгата. Някакво хрумване, когато си я дал на подвързия, към нея е прикачена една друга книга със същия формат, но със съвсем друг печатен шрифт. Няма дата и не се знае кога точно е била печатана. Вътре в нея са три беседи - лекции. Под заглавието на първата страница пише: По стенографни бележки. Те са номерирани с римски числа. Първата е “Кротостта и смирението” - 22.I.1920 г. Втората е “Електричество и магнетизъм" - 22.I.1920 г. и третата “Мъчението” - 5.II.1920 г. Правим една малка сметка, колко време оттогава - близо 43 години. Време - години стоим и гледаме, как е летяло, фучало покрай нас, отнасяло нещо, носело друго. Живял си спокойно и бурно, радвал си се и скърбял, падал си и ставал. Да, колко неща са изтекли оттогава, колко събития, колко живот! Сега гледаме и разлистваме миналото, подбираме скъпоценните зърна, изстискваме скъпоценния сок и искаме да подарим нещо ценно на ония, които идват след нас. Темата за школата е жива, дълбока. Търсиш и подбираш най-същественото, но ето, че тръгваш по следите, връщаш се назад и се спираш на предговора, на този праг, когато Учителят в навечерието на откриването на школата щеше да каже съдбоносните думи, които преди това не беше казал и след това нямаше да каже. Думите нито са подбрани, нито са шлифовани - те носят суровия, ала кристалния дъх на истината. Тогава малката беседа, третата по ред от 21-а страници започва да ти говори необикновено. Това вече не са печатни слова, мисли, фрази, а горящи главни, които ученикът в една школа трябваше добре да ги изслуша и още по добре да * ги запомни за през вечността, ако държеше на своето достойнство на ученик и ако имаше дълбоката почит към Своя Учител, Който стоеше на катедрата и развиваше темата за школата. И странно, всичко, което се каза през тази вечер бе изразено с една единствена дума, която в Неговата уста звучеше еднакво меко и еднакво твърдо. Беседата се прочита до ден днешен на един дъх. Не за първи път е четена, следите личат, а ти се струва, че я четеш за първи път. Толкова години, къде е била тя - звученето е променено. Днес тя на нас ни звучи особено, необикновено, покъртващо. Живото Слово те докосва с горящия дъх на истината и когато стигаш до последната дума, имаш чувството, че се намираш на шеметен връх, където наред с бурите те посреща и кристалния въздух. Започваш да мислиш, да търсиш, да съпоставяш. Учителят открива школа. Разбираш значението на това събитие - изправяш се и внимателно слушаш, мислиш, ловиш всяка дума и жадуваш всичко да се запечати в сърцето. Учителят беседва с учениците и ето, какво казва: “Не мислете, че е лесно човек Да бъде ученик в една окултна школа. Не е много лесно, но не и много мъчно. Всички онези от вас, които нямат разположение към другите, които обичат да се гневят и да одумват, да не идват тук. Аз искам тук мъже и жени, които да имат самообладание. Окултната школа има за цел не да подобри временния живот, а да изпълните волята на Бога разумно. Религиозни хора нам не ни трябват, духовни хора също, нито набожни. Религиозните да отидат в църквата, духовните в обществото, набожните на небето. Ще кажете: мястото не ни е тук! Действително мястото ви не е тук. Окултната школа - това е изкуство, как да творим. В тази школа имате три метода: първо - мъчение, второ - труд, трето - работа. Сега мнозина искат да разберат окултните сили. Всички окултни сили с които искате да боравите са чрезмерно подвижни, в тях няма човешки морал, те могат да ви причинят най-голямото добро, но и най-голямото зло. Всички окултни ученици, които не са готови да се мъчат, да не прекрачват нейния праг, защото той е свещен. Това е първото правило. Ако сте готови да изтърпите всички мъчения, елате. Ангел с огнен меч ще стои пред вратата на школата, на моята школа и вие никога няма да стъпите в нея. Следователно ще си зададете въпроса: Готови ли сте да се мъчите и да издържите това мъчение. Всичко благородно и възвишено се ражда само от мъчението. Трудът е втората стъпка, която гради туй, което мъчението е създало. Не съм аз, Който изисквам мъчението, то е един неумолим закон на Битието, който ще си остане в сила завинаги. Човек се подмладява само чрез мъчението. Мъчението е необходимо в живота. Говоря за мъчения, които природата създава, а не вие самите. Законът на мъчението е свързан със закона на самопожертвуването. В тази школа няма място за обикновена вяра, нито за любов. Ако търсите любов, идете в обществото, ако търсите вяра идете в църквата. Аз ви препоръчвам най-мъчния живот - живот на мъчение. Мъчението никъде не можете да го избегнете, то е една необходимост. Когато влезете в една окултна школа, ще ви поставят до стената и ще ви пращат стрели - ще ви турят на мъчение. Изтърпите ли всичките мъчения, Бог може да каже: Ти ще бъдеш под моя покрив. Това е значението на стиха от 91-и псалом. В Европа има много школи, които могат да разкрият тайни, да казват начини за завладяване на хора и за печелене на пари, мога да ви дам адреси, но във Великата Божествена школа законът е друг. Ученикът в тази школа трябва да схване великия принцип на живота - че в първия момент на пробуденото съзнание, след като се пробуди от първия живот на щастие, на блаженство, ще опита мъчението в живота - процеса на подмладяването. Ако не сте готови да се мъчите, ще останете назад в културата. Не съм пратен да оправям света. Светотатство е да го оправям. Според мен той е оправен. По-добър от него няма. Природата няма да се измени нито на милионна част по нашите прищевки. Човек е слязъл на Земята, за да научи първия велик закон - мъчението. Вие сте в началото на една велика окултна школа за въздигане на човечеството и ако не можете да разберете тазвечерния урок малко ще разберете отсега нататък. Мъчението е велика наука в света. Ако вие не се мъчите, аз нямам нищо общо с вас. Чужди сте ми. Това е отношението на Учителя към учениците. Ще се мъчите като великани със спокойствие и самообладание и хладнокръвие, да не изгубите равновесието на духа. Това е основата на бъдещата окултна школа, основа на бъдещето общество. Няма друг път към небето, освен мъчението. Мъчението води нагоре. Мъчение имате, когато разберете, че страданията са за ваше добро и ги издържите със спокойствие. В тази школа в която искате да бъдете ученици, тази дума е най-съществената. Мъчението е основа на Царството Божие. За онзи, който разбира - начало на велика Божия мъдрост в пълната нейна хармония и красота.” Единствен дълъг пътят, който си позволихме - всичко звучеше като програма, която релефно очертава сърцевината на школата, нейната същности значение. Казано е всичко. Казано е главното категорично и ясно. Няма никаква двусмисленост Няма място за тълкуване, за коментар. Прилича на закон, изваян от диамант - основата на школата. Нямаше да се намери сила, която да поклати тази основа. Тя лежеше отлято здрава, нерушима от най-здрав и същевременно най-фин материал. Учениците щяха да преживеят тази лекция нееднократно. Тя е малка по форма, ала богата по съдържание - изтъкана само от принципи. Учителят не потърси удобно време, нито подбра думите. Каза всичко в началото, на прага. Младите, които Го слушаха, може би изтръпнаха. Между 18 - 22 години ти връчват тази малка книжка с голямо съдържание и никой не ти помага да разбираш. Не е нужно - тя е премного ясна, неумолима като ударите на махалото. Трябва ученикът да гори в непобедимия пламък на устрема и копнежа, трябва да чувствува непобедима жажда и глад към учението, към работата, към мъчението. Ония, които вече бяха опитали силата на Словото, трябва да са си казали: къде другаде да отидем? Тук има думи на живот. И трябва да са решили в душата си да изтърпят, да опитат мъчението, за да преживеят онова, което бе скрито зад него, онова, което съставляваше цел и смисъл на един човешки живот: един чин, който те чака и една катедра за която си копнял неудържимо, и едно знание, което единствено на този свят имаше някаква цена. Ученичеството, школата беше най-прекрасното, което можеше да се намери през това време. Затова и ученикът внимателно, застанал прав и чинно докрай изслуша това начално огнено слово и дълбоко в душата реши: Оставам в тази ожидана от векове школа. Трудно може да ти се говори за тази дълбока интимна драма, развила се през онова романтично време в душите на онези, които бяха добре чули, разбрали и преживяли, че се намират пред нещо изключително, което на всяка цена не бива да се изпусне и подмине. И те останаха. Тази беседа криеше първите магически слова, еднакво твърди и меки, остри и гладки, студени и топли. Малко може да се говори върху нея -тя стои като отразената повърхност на кристално планинско езеро. Учениците щяха да отзвучат крепко на Учителя си и щяха да кажат - готови сме. В името на Любовта, готови сме за мъчението. Затова се родихме, затова догонихме двадесетия век, за да имаме среща за която сме копнели неудържимо. Пред онова, което успяхме да видим, чуем и преживеем, пред тая велика реализация и дълбоката радост, ще изтърпим мъчението, ще го приемем. Ученикът нямаше да се спре пред нищо, защото всичко вън от мъчението беше далечно, чуждо и обикновено, а всичко с него получаваше своя блясък и красота и най-вече съзерцаваше образа на Учителя, чието отношение се основаваше изключително върху този закон. Всичките жертви, за да запази мястото си в школата и отношението си с Учителя си бяха нищожни. Затова ученикът тръгна и застана пред прага на школата - там го посрещна Той.

ПОСЛЕСЛОВИЕ Една величествена панорама се разкрива пред двадесетия век. Дали би могъл да се отбележи летящия миг, който ни оставя пламтящата следа на една мисъл, която разчитаме днес, за да откриваме тайни, които никога няма да повехнат и които винаги ще ни отвеждат до света на строгите принципи и вечните истини. Не мислим, как ще отзвучат съвременниците и какво ще кажат те. Ние стоим, гледаме, съзерцаваме и се опитваме да обхванем голямото дело на Неговия живот, поличба и сказание, израз на дълбоката истина, която Той подари на света, като й построи храм неръкотворен и чист. Дали ще може да се спори за съществуванието на Бога? Нямаме желание да коментираме, нито да убеждаваме, най - малко да доказваме. Идеята остаря от предъвкване, а живото семе на истината остана. Учителят я разкри на света собственоръчно и каза просто: "Опитайте." Плодът бе сочен и сит. Кой човек закопнял за истината можеше да се откаже от него? Ония, които опитваха сладостта му, нямаше да мълчат. Те нямаше да се откажат и от това да оставят ярка следа и щяха да кажат недвусмислено: Видяхме, чухме, опитахме и най-вече преживяхме онова, което се случи през нашето време, в нашата страна в която днес да се говори за Бога се смята за идея отживяла своето време. Мечтатели ли бяхме ние, които в продължение на половин век успяхме да огледаме всичко, за да съзерцаваме до днес панорамата, която бележеше нещо премного величествено и дълбоко, за да може да се обхване непосредствено след десетилетия. Една стрелка сочеше нагорен път и тя щеше да прониже човешкото сърце, за да очертае пътя и отвътре, път който водеше към жадувания връх. От младостта сме копняли за този връх. Идеята никога нямаше да остарее и думата чрез която тя получи израз щеше да кънти през вечността. Тя бе основен рефрен в Неговата мисъл и Неговия живот - наричаше се Любов. Имаше нещо живо и свежо, неувяхващо в изразната форма и силата на тази дума щеше да обиколи света, за да се върне на първоизточника си пренесла богатия си плод. Свещеният огън беше запален, топлината и светлината се разнасяше и кой щеше да се откаже от живителната им сила? Светът копнееше за светлина и топлина. “Не питайте има ли Бог” - казваше Той. И ония, които имаха среща с Него, не питаха, този въпрос вече нямаше място. “Има - казва Той - има, защото знаем положително, защото сме дошли от Божествения свят, били сме в този свят, който е по-реален от този, който гледам сега.” Това бе казано от Него през оная забележителна 1939 година, когато бе събран аромата на най-прекрасното и най-забележителното, което можеше да се поднесе на човека. Годината бе привлякла духовния елит на народите, бяха се отзовали на планината, за да получат малката хапка от българската пита, капката квас от Великото, Което беше слязло на земята. Нямаше вече време и не можеше Той да се съобразява с философията, с науката, с логиката и с морала на съвременността, за да нагоди езика и спази установения стил. Неговият език звучеше меко, ала внушително и ония, които слушаха трябваше да разберат и преживеят, главно преживеят казаното. От свещения огън, който гореше трябваше да запалят факлите си, защото тъмата напираше непрогледна и гъста. “Слънцето ще потъмнее, луната щеше да падне, звездите щяха да загубят блясъка си”. Иносказателни бяха езиковите форми на Писанието, но събитията връхлитаха и Писанията се сбъдваха. Нямаше време за питане и за търсене на доказателства, нямаше време за съмнения. Истината бе казана, думите звучаха богати и пълни и изразът на идеите блестяха с картинността си: ’’Мравките не знаят, че Бог съществува, защото не са дошли до положението на човека. Човекът, обаче, знае и трябва да знае, че Бог съществува, защото е човек.” На кое място можеше да се постави човекът, който не вярваше, че Бог съществува? На мястото на мравката. Само човекът - мравка имаше право да отрича Бога. А човекът мравка ли беше? Изкуството мравешко ли беше? Светът мравешки ли беше? Съзнанието мравешко ли беше? Философията мравешка ли беше? Щом накъдето и да се обърнеше с декрет се проповядваше тази философия, не следва ли, че тя беше крайно остаряла и оръфана проникната от мравешко разбиране. Човекът следователно се движеше в един мравешки свят. Картината на света се разгръщаше и векове преди това, най-вече от 19-тото столетие насам мравешката идея процъфтя, подета от учените най-напред, които по-късно я предадоха на народите и тълпите я просмукаха -тя беше изгодна за някои, които имаха нужда от маса, тя беше нужна и за детронирането на правдата и истината, които не им бяха нужни, които бяха излишни. В света сега се подготвяше опит да се построи ново общество върху тази идеология именно. Природата беше дала голям мандат и сега трепетно следеше “новото” ще успее ли да уреди света, братството като идея ще бъде ли реализирана, правдата ще възсияе ли, истината ще стане ли идеал, без идеята за Бога? Природата е запасена с огромни количества време и търпение. Всичко, което е ново, всичко, което има дъх на реформа, на ново изобретение премного се ценят от нея. Природата дава път на всички реформатори, изобретатели, на всички, които имат желанието да внесат новото. Опитайте, приложете плана си, Историята един ден щеше да каже мнението си по този въпрос, поколенията щяха да опитат нравствения и духовния устой на дадена философия, учение, доктрина. Природата мълчаливо щеше да наблюдава и последна щеше да си каже думата дали е нов реда, който е въведен, подпомага ли човечеството в неговото повдигане или го връща назад, прави ли го повече човек, или го ограбва, става ли той духовно по-силен и по-богат, по-нравствен и по-правдив, или го връща назад? В природата има мерки за всичко, а най-вече мярка с която да мерят човека, философията му, морала му, идеите и убежденията му. Ние не спорим. На изток и на запад се правят опити. Две системи се състезават. Времето ще разреши идеално този спор. Истината ще бъде извадена на бял свят. Истината никога не умира, макар и прашлясала от времето, когато тя не е била употребявана, тя е която ще каже решителната си дума. Не се строи ново общество със стари материали, с негодни материали. Такива представляват лъжата, неправдата, насилието. Новото трябва да бъде не само отвън, не само по форма, не само на думи а и по съдържание, по смисъл, по живот. Важни са не думите, а делата, не формата, а съдържанието, не теорията, а практиката. Пътят на развитието, пътят на прогреса не минава отвън навътре, а обратното, отвътре навън. Не външните условия са главните, а вътрешните, не тялото, а духът. Затова новото никога не почва с много шум, трясък, не започва бурно с много думи, а започва медленно, безшумно с ритъма на слънцето, с ритъма на живата природа, която бавно напролет облича растителния свят в нова премяна. И, ако се чува шум и ако в света напира онова, което наричаме хаос, то е само защото се руши старото - новото идва с мир, с хармония, с красота. Затова едни рушат, други градят. Учителят очерта пътя на правилното и хармоничното развитие и рече: “Съществува Велика Реалност”. По новия път той мина пръв защото Той живя учението, живя го на земята и условията не бяха благоприятни и доказа, че може да се живее по нов начин, с нов морал, с нови схващания, като постави за основа великите принципи: Любовта, Мъдростта и Истината. Кой би дръзнал да оспори този живот. Той живя учението си и не само го живя, но и го оползотвори като го пося в богатия чернозем при идеално съчетание на светлината, топлината, въздуха и влагата. Нивата щеше да се люлее от натежали класове и жито щеше да има за всички. Нямаше да става нужда житото да се продава, да се купува, да се мери и тегли и да се търгува с него. Ония, които бяха видели Учителя, чули и опитали плода на Словото Му щяха да кажат: Има Бог и щяха да добавят, защото Той живя на земята. Той живя и стана живото доказателство за Великото, което нямаше да има сила, която да разруши, както нямаше да има сила, която да обезцени и разруши Неговото дело. Светът този път нямаше да успее да се освободи от Неговата мисъл, от идеята за Реалността, от идеята за Бога, от идеята за Любовта и братството, неща, които станаха видими, реални през нашето сгъстено материалистическо време. Бавно се събуждаше човекът от вековната си дрямка и през някое пролетно утро щеше да отвори очи и щеше да каже: Колко е светло! Тогава, къде щеше да се скрие заблудата и дали щеше да има място за лъжливата идея, че светът бе конечен, че животът граничи със смъртта, че безсмъртието е идея, лишена от достоверност. Един огромен прозорец беше отворен и една врата стоеше открехната. Небето с всичкото си великолепие разкриваше безбрежността, където милиони галактики се рееха, съществуваха и се подчиняваха на един идеален ред й на един Велик Разум, Който стоеше зад всичко и проникваше необятния живот. Така ли просто учените щяха да обяснят великата архитектура, великата закономерност и целесъобразност на Вселената с отживялата форма -случайността - или с нещо друго набързо измислено и евтино пуснато в обръщение? Така ли бързо учените смятаха да открият тайната на Вселената и да станат господари на космическото пространство и неговите тайни? Времето стоеше огромно и неизмеримо в безконечните си полети. На човекът му предстоеше много усилия и много учене, много труд и работа, докато се добере до “тайната”. Да се живее на земята с материалистичната идея за произхода на земята, на Вселената и на човека е крайна сиромашия, то е последното стъпало до което една култура стига за да залезе и се разпадне. Такава култура няма какво да вещае и какво да даде. Тя е като падналите листа наесен, които имат само една полза, когато се превръщат на тор и влязат в съграждащите пластове на почвата. Такава култура е бедна към идеи, бедна и с жизнени сокове. Тя е неспособна да задоволи духовните нужди, духовния глад на събуждащия се човек. В последния си стадий тя роди полярността и успя да очертае границите на пустотата, където бе въвлечен човекът. Ония, които бяха успели да си запалят факлите от свещения огън, щяха да опитат новите идеи за живота, за човека, за Бога и този път границата между двата свята щеше да бъде достояние на всички. Защото границата не съществуваше за ония, които можеха да виждат. Духовния живот на човека не беше вече само понятие, или неразбрана и непреживяна идея. Духовният живот беше уреден свят, построен върху здрави основи. В този свят новият човек можеше да живее, да работи, да твори, да учи, да се радва и вдъхновява. Строежът на този свят води своето начало от незапомнени времена, от оня момент, когато човек разбрал великата истина, че не само с хляб може да се живее. В този строеж са взимали участие всички забележителни мъже и жени, които жадуваха за новото. Камък по камък, тухла по тухла приятелите на човечеството са го изграждали. Какво е допринесъл Учителят за това монументално цяло - бъдещето щеше да каже. Голямото наличие на внесеното в тази общочовешка съкровищница ще се прецени един ден. Ние се опитахме да покажем, да разкажем за Неговото учение, живот и дело, като сме спазвали достоверната истина и живите източници на преживяното. Направили сме го в знак на голямата ни обич, благодарност и почит към Него, Който ни поднесе най-пресния пшеничен хляб и най-чистата планинска вода и накрая ни показа път чист и светъл без прах и без кал. Направихме го и от топли братски чувства към българския народ заради неговата жажда към светлина, свобода, заради неговата устойчивост в убежденията си. Изпитваме радостта от изпълнен дълг към Него и към българския народ на който поднасяме монографията за живота, учението и делото на един Велик Българин - Учителя Петър Константинов Дънов.

28. НЕПОВТОРИМОСТ За учението тя беше слушала; с Учителя се запозна чрез беседите. През тези две години от ученическия си живот, тя друго не прави - само да чете беседи. Уроците минаваха между другото. Когато завърши и трябваше вече да напусне града, където получи образованието си, тя пожела да види Учителя. На Изгрева тя пристигна срещу петък. За нея Учителят беше казал, да й дадат лекции от Специалния клас. Първата лекция, която чу направо от Него беше петъчната - младежкия клас. Всички на нейната възраст я поздравиха и я приеха топлосърдечно. Сутринта след класа през този забележителен ден, тя се намери в “Парахода”. Там живееха стенографките. Да се стои на “Парахода" беше не само приятно, а имаше нещо друго, което трудно може да се предаде с думи. Там имаше и среда, и атмосфера, и беше леко - разговорите бяха интересни, събеседването се лееше като водите на извор. След беседа всеки час съдържа нещо празнично. Празнично беше и настроението, когато вратата се отвори и на прага застана една сестра с поднос на ръка, поздравява и казва. “Учителят праща това за гостенката.” Назовава името й. Малко сме изненадани - днес е петък - всички спазваме седмичната почивка - петък ние не ядем. Може би сме помислили: Нима Учителя не знае, че днес е петък и не се яде. Странно - конфликтът е наяве - вечният конфликт за “съботния ден", началото и края на ритуалите, образите на отявлената догма, която ражда фанатизма. Колко трудно разбираха старите евреи Христа, колко се спъваха те, когато гледаха замаха с който Той се опитваше да разруши старите форми, не само отвън, но и вътре в човека. "Син Человечески е господар на съботата". Ала гостенката не трепна; нито за момент показа, че се е разколебала. Тя отчасти познаваше още Писанието и едва ли е помислила за “съботата”, усмихна се, пое подноса, сложи паницата и хляба пред себе си, помоли се и започна да яде. Нямаше следа от противоречива мисъл, нито за момент си зададе някакъв въпрос във връзка с петъчния ден. Отношението на Учителя беше схванато във всичката кристална чистота, обвеяно с топлината на Любовта, Която тъкмо през този ден я поздрави с “Добре дошла". Основната линия на този момент беше доловена от всички, които бяхме там, за да преживеем заедно с нея красотата и свободата, които ни подариха този светящ момент. Беше чудесно, каза тя по-късно. Никога през живота си не бях яла с такава сладост. Тя идваше за първи път и беше успяла да преживее красотата на срещата. В София тя стоя три дни, не повече. Времето нямаше никакво значение при такива срещи. Миг или вечност - мостът беше прехвърлен и отношението блестеше - ожиданата среща се състоя. - Ще дойдете на Рила - каза й Учителят на тръгване - за десет дни ще можете. За първи път, за тази година стигат. Ще си вземете топли дрехи. - Транспортът за Рила тогава не беше уреден. Учителят й начерта целия път: Ще си вземете билет направо за Дупница. Там ще потърсите един брат, вземете си адреса. С него ще дойдете. Той идва често и ще ви доведе. Няма да спирате никъде - направо. - Ще дойда, но малко трудно ще ми бъде. Имаме много работа през лятото. - Когато майката има важна работа, излиза от къщи, когато децата спят. - Така ще направя, ще се опитам. И тя си отиде окрилена. Десет дни на Рила й се видя нещо огромно, сбъдната мечта - Рила, Езерата за които само беше слушала, за първи път й предстоеше да се срещне с всичката планинска красота. Ден след ден тя щеше да брои дните. Само да приключат с жътвата. На Рила тя дойде. Направи онова, което й бяха казали. Улови дирята на начертания път и не сбърка. Можеше да избегне една малка неприятност, ако беше спазила целия график на пътя. От къщи излезе призори и каза само на майка си къде отива. Само тя я изпрати. В село върлуваше епидемия и тя се беше разболяла от малария. На тръгване вече тя имаше температура. Но това нямаше значение. И пред гишето на станцията тя се поколеба, треската да не я завари на път - взе си билет до София. И сбърка. Ония, които я посрещнаха в София, при вида й не я пущат да отиде на Рила. Отиват болни, за да смущават Учителя. Като оздравееш тогава ще отидеш. На път е екскурзията да пропадне. Ала тя устоява храбро и казва твърдо: "Учителят ми каза да отида и аз ще отида, ще ми мине по пътя”. Намесва се брат Епитропов и казва: “Оставете я, щом като Той й казал и щом тя иска да отива, не я спирайте." И тя лети вече към Езерата. Намира братя в Дупница и през нощта пътуват. Пристигат след полунощния час. Не пропусна нито един ден от набелязаните десет дни. Беше изтощена от пътя и от треската. Нищо не е това - важното е, че е на Рила, отзовала се на поканата и радостта е безмерна. Какво собствено има в този случай, какво има за отбелязване в едно идване на Рила, на Изгрева? Имаме ли да кажем нещо интересно, където образите да сияят, да ни говорят и от тях да се възхитим, поучим и преживеем заедно с незнайните герои дълбоката радост? Малките, обикновените наглед неща приличат на ония спокойни и безоблачни утра, които ни подаряват красотата на една тишина за която дълго сме копнели; простите табла понякога ни говорят много повече отколкото големите и нарисувани с ярки тонове. Има нещо да блести в това първо идване на Рила, в тия първи срещи с Него, където отношението на Учител към ученик и на ученика към Учителя приличаше на мелодичен акорд. Нека разкажем: Треската не я остави и ние край нея започнахме да я лекуваме. В планината нищо не може да се направи, освен компресите от лук на стъпалата. Погрижихме се затова. На сутринта всички станахме рано за върха и за беседа. Беше сряда. Не й казахме да стане и да се приготви, не й казахме и да си стои. Оставихме я свободна. Никой не взе инициативата в ръцете си и не каза: днес е сряда, ще има беседа, стани и ела. Днес не бихме направили никога такава грешка. Разбираме вече какво трябваше да направим, защото успяхме да разберем, какво значи една беседа; какво не бихме дали сега за да преживеем този час, тая неповторимост!... Колко щедро разливаше живата вода, това Слово от космически мащаб, тоя жив поток на елексира за който човешката душа векове е копняла. Нямахме представа за дълбочината и несъизмеримостта на събитието, което се беше случило и на възможността на 2400 метра височина да слушаш Учителя!... Мигове, които не трябваше на никаква цена да се пропущат. Защото те са неповторими, а на земята животът течеше под знака на преходното. Днес добре знаем цената на една лекция или беседа направо чута от Него в оня вид съхраняващи своята обилна светлина и мощ, тази магичност на живото Слово, от което никога не трябваше да се лишим. Следващият момент добре научихме това. Не бяхме закусили още, когато отидохме за дърва. На пътеката до голямата канара стоеше Учителя. Спрях се и поздравих. Попита ме за гостенката: - Защо не дойде на беседа? - Направихме й снощи компреси. - Можехте да й ги свалите и пак да дойде. Тя можеше да дойде и трябваше. Помня, че това беше казано строго. Изведнъж почувствувах вината. Да, трябваше да й помогнем да разреши въпроса правилно. Тя можеше да дойде, колко са десет дни - преброени часове и мигове... На Рила дали имаше нещо по-важно от Словото? Дали въздухът, водата, слънцето бяха важните условия, които ни събираха на Рила? Не идвахме ли най-вече за нещо друго, което го нямаше никъде другаде, онова, което одухотворяваше и осмисляше целия ни престой там? Дали живота ни през дни в планината се оцветяваше, обогатяваше и осмисляше от планинската хубост или от удара на Великото, от духа на онзи живот, който кипеше край нас, за да осмисли нашето пребиваване? Атмосферата беше необикновена и обстановката в която бяхме потопени не се дължеше само на планината. Рила с Него и със Словото получаваше своя дълбок и мистичен облик. Навсякъде по нашите планини имаше чист въздух-кристална вода и много слънце, ала тоя ограничен планински периметър, тая планинска панорамна шепа, където почиваха като в майчин скут 7-те Рилски езера се превръщаше на светящ и мощен център, където силите небесни изливаха своето благословение щедро и богато. И сега, когато слушах Учителя да говори за нея, почувствувах строгостта на думите отправени към мен. Можех да се разплача, но не позволих на сълзите да бликнат, да, разбрах, че направих грешка и стоях виновна пред Него, за това, че един човек се лиши от сутрешното Слово. Стана ми мъчно и мълчах. Тогава Той се приближи при мене и ми подаде една варена царевица, още топла. Гамата беше сменена, поздравихме се и аз тръгнах към палатката. Разказах случилото се, а болната мигом стана, започна да се смее и радва. - Защо толкова се радваш, след като така сглупихме всички, като те лишихме от една беседа? - Питате защо, защото, ето, аз знача нещо тук, защото ето, Той видя, че ме няма, ах, да знаете само, колко много се радвам. Чудно! Обстановката мигом се промени - отношенията имаха своята дълга история. Малкият незначителен случай на Рила отшумя далече, ала нещо остана, остана да сияе и да ни показва глъбините на нещо, което през хилядолетията посещава земята, за да отбележи епоха, която настъпва. Колко от значение беше да се слуша Словото, да не се пропущат утринните часове. Неповторимостта ни гледаше с блестящите си зеници и урокът предаден добре, безсъмнено беше усвоен добре. Беше пак лято. Този път бяхме на Изгрева, вероятно след пребиваването на Рила, края на август, началото на септември, когато тя получава писмо с което я викат по спешна работа в училището. Директорът имал някакво нареждение от инспекцията на този ден всичките учителки да си бъдат на местата. Няколко минути тя върти писмото в ръцете си и за наша изненада тя казва: Няма да замина, не искам да пропусна утрешната беседа. - Иди да питаш Учителя - казваме ние. - Не, няма да питам. Може да ми каже да си отида, или да реша сама. Ето решавам, оставам. Поемам риска. И тя остана. Ние, нейните приятелки, същия ден още разказахме на Учителя. И тя беше в малката група край Него. Да, казахме, че получи писмо, че я викат, че тя не иска да пътува и най-вече не иска да пита Вас, какво ще й кажете, да не би да й кажете, да си отиде, а тя не иска и поема риска. Да, разказахме го дума по дума, както се беше случило. Учителят само се засмя. Беше онзи смях на Живата природа, която се радва на смелостта и отговорността, които нейните деца проявяват, когато имат да решат известни задачи.

27. СТАНИ, СТАНИ ... "Моят поздрав вам и на приятелите. Стойте върху непоклатимата скала на добродетелта. Дръжте в ръцете си вечната Правда. Подкрепете сърцето си с Любовта на живота. Дръжте ума си на работа под ръководството на Мъдростта, Истината за подкрепа на духа. Идат дни светли с всички Божии блага. Господ на мира иде да помага на своите деца. Земята и небето ще бъдат свързани с една обща хармония. Мъртвите ще станат, ще оживеят и ще възкръснат. Злото ще изгуби своето жило; неправдата - своето було; омразата - своето червило; глупостта - своето мерило; лъжата - своя език. Иде ден, когато всеки ще каже: Стани, стани и Господ ще те обнови. Стани, стани и Господ ще те съгради.” Из едно писмо от Учителя, 5.II.1918 год., Варна. Пред нас е едно писмо от Учителя. Писмото е кратко и тези десет реда привличат нашето внимание. Четем го с вълнение. Образите са живи и те ни разкриват духовната панорама на света. Всеки ред звучи като пророческо сказание. Благодарни сме, че то стигна до нас, за да затвърди и обогати представите за ония дълбоки вътрешни преобразования, които настъпваха в света. Казаното сияе и ни говори направо на сърцето, на ума, на душата. Онова, което щеше да се случи надминава всичките велики събития и открития в света. Двадесетият век беше забележителен. Писмото носи дата февруари 1918 година. Написано е преди 45 години. Ние се връщаме на тези години, за да проследим хода на събитията и уловим дирята на казаното в това писмо. Говори се за онова, което ще става, благоприятните условия, които идват, “светлите дни", които ще настъпят. "Господ на мира иде да помага на своите деца.” Не сме забравили тези години. Това са годините, когато Той подготвя откриването на школата. Словото вече се раздава обилно и щедро в определени дни и часове. Неотразима е радостта и вълнението на ония, които посещават класовете. Да присъствуваш на школа е необикновено явление, да гледаш фигурата на Учителя и да слушаш живото Слово е великолепен час, когато идваш в досег с Реалността. Имаш чувството, че времето през което живееш е богато, златисто, случило се е нещо за което душата е копняла векове. Школата се превръща на светящ център, който привлича душите. Никой не ще да пропусне един час, една мисъл, една идея. Нищо по-прекрасно и по-дълбоко не би могло да се случи на земята. Едно събитие от огромен мащаб, който говореше за нещо още по-голямо и по-необхватно - Неговото присъствие на земята. Нямаше да има съмнение и реакционна идея, които да не се разбият срещу този факт. Имаше много да се мисли и говори върху това и ние сме убедени, че не бихме могли да изчерпим темата, нито изобщо тя би могла някога да се изчерпи. Трудно е и за нас да обхванем това време и съществуванието на школата. Двадесетият век се превръща на величествен празник, ожидан от вековете. Бъдещите поколения щяха да преценят събитието и го отбележат като епохално, както това стана с нас. В школата се предаваше най-великата наука за която хора от изток и запад са препродавали света и години са обикаляли храмовете и са чакали пред вратите, за да им поднесат трохичка от това познание, наречено “тайното учение”. Великото се беше случило на земята и ония, които носеха в душата си копнежа към това Велико, щяха да преживеят радостта на сбъдновението. Един ден ние щяхме да бъдем разбрани от ония, които ще тръгнат по същия път и времето щеше да ги обогати с един плюс и да ги ограби с един минус. Пред себе си щеше да бъде очертан един път и по него стъпките щяха да личат и познати родни гласове щяха да ги приветствуват и приятелска ръка щеше да бъде протегната към тях, нямаше да бъдат сами, защото ние щяхме да сме пред тях и извървения път щеше да личи - но нямаше да преживеят красотата на срещата и дълбочината на чувството, че си дошъл в досег със съвършената хубост, съзерцавал си проявената Истина и преживял топлината на Голямата обич. Бяхме видели Учителя и на земята нямаше сила, която да го превърне на мит, легенда или приказка. Ръката на забвението никога нямаше да легне върху Неговия образ и Неговото дело. Той щеше да живее и непрекъснато след тоя забележителен час щеше да обогатява непрекъснато поколенията, човечеството узряло и възмъжало да приеме Любовта, Мъдростта и Истината. Годините след този 5.II.1918 година свидетелствуват за всичко казано и писано за това време, защото тези години бяха набелязани да бъдат възходящи, години на обилна жътва, независимо от огнената вълна, която функционираше вече в света. Великите събития не се мерят с обикновени човешки везни. Важен принос тук са духовните ценности, които влизаха в строежа на новото съзнание, на новия човек. През тези години вратите на колата са отворени. Изворът е обилен - като пълноводна река Словото се разлива. Идеите на Учителя поят и хранят душата, Учението се разнася безшумно и мълчаливо. И ако не е пресата, която се опитва да черни делото на Учителя и Неговия образ, обществото нямаше да знае, какво се бе случило. Като благодатен дъжд учението се разнася по села и градове и през тази година вече бележи внушително число последователи. Народът в който живя и работи Учителя нямаше вече да се освободи от новото, което напираше като слънчеви лъчи напролет, които докосват и най-дълбоките корени. Никой вече не можеше да устои на топлината и светлината, които се разливаха без мярка. Ентусиазмът, вдъхновението и импулсът през тези години да се следва школата, да се прилага учението е неудържим. Устремно душата жадуваше да се храни с този жив хляб и да пие от тази жива вода. Учениците бяха щастливи и радостта изпълваше сърцата. Така запомнихме ние тези години, които с право се наричаха в това кратко писмо “светли”. Светлите дни дойдоха, те бяха. Щяха ли да продължат и след онзи момент, когато на 1944 година останахме без Него, тогава не можехме да кажем, днес след толкова години имаме желание да не се докосваме до този въпрос - “Светлите дни не бяха само преживяване, а дълбока мистична идея.” “Идат светли дни” - те бяха, “Идат светли дни” - те щяха да бъдат. Неговите думи никога не бяха двусмислени. “Светлите дни” щяха да се нижат един след друг, те щяха да бъдат все така наситени с много светлина и топлина, независимо от всичките бури и депресии от които нямаше да бъдем пощадени и ние. Бурите щяха да раздвижат водите на моретата и океаните, ала нямаше да се докоснат до глъбините на неизмеримите дълбочини и нямаше да намалеят блясъка на “светлите дни”. Смятаме, че отсега нататък те щяха да се превърнат на нескончаема верига на златни мигове, които непрекъснато щяха да обогатяват човечеството, за да го изведат на спасителния бряг. Човечеството навлизаше в една нова епоха, огнената вълна функционираше и нямаше да има вече сила, която да отбие духовното течение, което идеше да обнови света. Духовното развитие на човечеството нямаше да бъде спряно или отбито, или отложено за други времена. Условията бяха назрели, времената бяха други. Вражеските сили готвеха последен удар, ала предохранителните мерки бяха взети. Колкото и да не искаме да тълкуваме писмото, езикът е премного ярък, за да го подминем. Казаното във втората част на писмото свидетелствува за невидимото и мълчаливото събитие, което се беше случило. Първата част на писмото ни отведе далеч и ни помогна да проследим годините, години “светли и сияйни”, преживяхме ги и ни предстоят да ги живеем. Преживяното време за вечни времена ще остане да свети с непомрачен блясък. “Светлите дни" бяха реалност; те не бяха само за нас - приличаха на плодове, които нямаше да има човек на земята, жадуващ за истината, да не ги опита. Силата, красотата и благата на тези дни, щяха да се разнесат по цялата земя. Писмото в първата си част ни разказва за всичките ония години, които сияеха зад нас и на тия, които идваха пред нас. Добре чухме и добре запомнихме: "Стойте върху непоклатимата скала на добродетелта, дръжте в ръцете си вечната правда, подкрепете сърцето си с Любовта на живота; дръжте ума си на работа под ръководството на Мъдростта и Истината за подкрепа на духа.” Поздравът щеше да ни придружава през всичките дни на живота ни. Като океанските води, които в дълбочините са винаги тихи и спокойни, ние щяхме да преживеем чрез този поздрав дълбокия мир, силната вяра и надежда на тия “светли дни”. Бурите на нашето тревожно столетие нямаше да ни докоснат. С бистри сетива, щяхме да четем втората част на писмото и твърдият език щеше да ни разкрие Величествения поход на новото, което идваше да обнови живота из основи. Сега можем да бъдем и смели и категорични. Много вода изтече оттогава, много събития станаха в нашата бурна земя, много бури се извиха и на нашето небе. Вихрушките помним и накрая доживяхме 1963 година, когато се опитваме да правим разбор и равносметка на случилото се. Огнената вълна дали е стигнала кулминационната? Учителят беше определил години - петдесет години от 1914-а. Намираме, че тя бе извършила вече своя полет над света, преминала бе връхната си точка - социалната буря беше навлязла в своето последно корито и сега приличаше на река, загубила своята сила и мощ, водите вече за нищо не стават, освен да се влеят в морето и да се приготвят за нови походи. Винаги става така, загива нещо, за да се роди нещо ново, по-свежо, и по-хубаво, по-жизнеспособно. Нека не изпаднем в положението на пророци. По следите на казаното само направляваме нашата мисъл и следим всичко, което е казано и всичко, което се изпълва както е казано. Нека не се отклоняваме от рамките на това писмо, което е и наша тема. В тази част, втората на писмото се говори за кончината на едно същество. Преводът е на лице. Учителят казва: “Злото ще изгуби своето жило, неправдата - своето було, омразата - своето червило, глупостта - своето мерило и лъжата - своя език." Става дума за нещо, което е било, и което сега вече трябва да умре. Ние сме развълнувани до дън душа. Моментът се превръща на епоха. Въпросът не е нито дребен, нито обикновен, както може да прозвучи в първия момент. Става дума за един цял свят, система, която е бушувала в света и е държала в окови цялото човечество. За да бъдем конкретни, представяме си някакво същество - мъж, жена, няма значение, същество огромно и властно, което е държало в плен цялата изтерзана земя; образът е даден релефно. Това същество има жило, има було, има червило, мерило и език. Зад тези неща стоят злото, неправдата, омразата, глупостта, лъжата. Числото пет - сетивата с които човек борави - картината на света е ясно дадена. Това същество вилнее на земята - може да е цар, може да е царица, то държи под властта си цялата земя - петте язви представляват оръжия в ръцете на това същество, което се сили да се скрие зад грима. Следователно злото се представя за добро, неправдата за правда, омразата за любов, глупостта за мъдрост и лъжата за истина. Светът на това същество се мъчи да запази линията на добродетелите, линията на великите лицемери, които са безчинствували открай вековете и които сега се мъчат за сетен път да запазят своето владичество и настървено се борят да устояват на позициите си за да се радват още на своето господство. Ала на Земята са настъпили “Светлите дни" - нощта отдавна е минала. На земята е вече ден. Под ярките слънчеви лъчи невъзможно е да се скрият следите на грима - боите избледняват, жилото се претъпява, булото пада, мерилото се похабява, езикът се изгубва. Лъжата вече няма език, отрязан е вече този език, няма с какво да говори на хората, да ги заблуждава, глупостта няма мярка, омразата няма червило, неправдата було, злото няма жило -страшното митическо същество е обезоръжено. Нещо се е случило на земята, нещо от което трънът на който е седяло това чудовище, този змей се разклатил. От това злото е безсилно, неправдата е разобличена, лъжата е вече негодна, глупостта няма сила, омразата се вижда. Световната хиена е смазана, великата блудница е развенчана. Злото вече не може да уязви децата на светлината, синовете Божии, праведните хора, чистите по сърце хора, добрите хора, които обичат истината и устояват на своите идеали. Тях вече неправдата не може да ги заблуждава, злото не може да ги атакува, омразата да ги убива. В стъгдите на света се мяркат оръфаните повлякла на тия минали Царски величия, безсилно те се валят в праха. Към тях човекът на новия морал, на новата любов и на новата светлина изпитва само едно чувство-отвращение. Те оскверниха света, оскверниха тялото на човека, заробиха ума и сърцето, ала не успяха да се докоснат до душата и духа на човека. Битката бе неравна и ще помнят кога са се сражавали за тях. Зад човека стоеше Един - Човекът на изобилната сила, човекът на изобилната любов, човекът на изобилната вяра Христос. Светът ще помни, кога е излязъл на двубой с Него. Неговата сила бе без мярка. Какво сме ние, за да си позволим да тълкуваме светлината и да коментираме върху истината? Не се опитваме дори да направим това; позволихме си само да си спомним за първата част на една драма разиграла се през първата половина на нашия век, позволихме си да погледнем и на онова, което се случи през втората половина на същия. Видяхме, че светът беше премного обременен, хората премного изстрадали, за да могат да бъдат вече мамени и заробени от празни думи лишени от благородни дела. Човечеството не можеше повече да се задоволи с примеси и сурогати. Лъжата беше станала най-противната стока, която се силеше чрез блестящи опаковки да мине за истина. Хората вече мислеха, преценяваха и виждаха скритото в думите и в пакетите. Човечеството ожидаше нектара на истината. Човекът беше застанал на прага на епохата и чакаше пролетта. Часът на тази пролет беше оповестен. Камбаните звънтяха и първата птичка летеше по нашия небосклон - пролетта бе оповестена не само от духовните хора, а и от хората на науката. Пръв Той каза, че злото е оковано, втори хората на науката потвърдиха това. На земята трудно вече хората можеха да бъдат лъгани. На човека бе връчен факел и пътищата сияеха пред него. “Земята и небето ще бъдат свързани в една обща хармония. В тази хармония човекът щеше да прозре своя път, своята съдба и Своя Бог, за да живее и се радва на светлите дни и чуе гласът на Великото: ”Стани, стани и Господ ще те обнови. Стани, стани и Господ ще те съгради. Стани, стани и в истината се облечи." “Моят поздрав вам и на приятелите” - приветствува не само един човек или едно общество, а целия свят в лицето на ония, които ожидат новото.

26. ПО ПОВОД ЕДНО ПРЕДСКАЗАНИЕ През 1919 година при Учителя идват две студентки. Не се казва в беседата държана на 14.XII същата година, дали те по свой почин са отишли, или някой ги е довел. Те идват с определена цел, от която следва, че те са вярвали, че Учителя ще може да им даде задоволителен отговор. Те били живо заинтересовани от предсказанието на един американски учен, астролог, ясновидец, който предсказал, че на 17.XII, вероятно същата година, или следващата светът щял да се свърши. Атмосферата от това предсказание все пак е била раздвижена, хората по всяко време са склонни да вярват и не за първи път такова предсказание е карало хората да трепнат и да се замислят. Неотдавна у нас се заговори за едно събитие с фиксирана дата, струва ни се, че беше за месец април -1965 година - катастрофално земетресение в София. На този ден доста хора бяха нащрек и много софиянци бяха напуснали София. Определената дата мина сравнително спокойно, небето беше безоблачно и никаква земна депресия не раздруса столицата; сеизмографът идеално беше запазил покоя си и хората бяха готови да наругаят ясновидеца - личност подобна на тази на американския учен. Но за да бъдем точни, макар, че това не са летописни записки, нека кажем, че на същия този ден се случи голяма политическа депресия, вестниците ни осведомиха с известно закъснение и в това време новината свободно се носеше по градове и села; тръгна между народа и без радиопредаватели. Всичко след това получи първоначалния си вид, успокои се атмосферата, ала земетресение не стана. Вече не е важно, че депресията не беше от вулканичен произход. Тия две студентки от това предсказание преживяли голяма тревога - не искали да умрат преждевременно и тръгнали да проверяват. Страшно нещо е свършекът на света. Те се явяват при Учителя и поставят направо въпроса: Вярно ли е, че светът ще се свърши? Какво е мнението на Учителя по този въпрос? Те вярвали в Него и очаквали нещо успокояващо, вероятно. Какво е казал на тях не е казано. В беседата има само един въпрос от страна на Учителя: “Вие готови ли сте за оня свят?” Двете момичета трябва да са се погледнали уплашено. Кой може да отговори спокойно на този въпрос? Но нека не коментираме срещата. За нас е важно, какво казва Учителят по този повод. Следва една картина малко позната вече. Учителят я дава с меки тонове, изпитваш някакво особено чувство, усмихваш се и не смогваш да съпоставиш образите. Липсват светкавици и гръмотевици и апокалиптичния ужас от свършването на света съвсем е вече изчезнал. Неговото виждане ни поразвява не вече със силата и светящите гами, а с новото, което Той сочи, тълкованието, което Той дава - новото предсказание - Неговото предсказание, което варира не само вън от човека, не и на земята, или във Вселената, а вътре в човека - в света на мислите, чувствата, засягащи вече не само пластовете на земята, а пластовете на човешкия мозък и на човешките общества. Спираме се на този пасаж с цветен молив, за да отбележим ярко на полето думата предсказание. Думата е интересна, не е било време човекът да не е бил заинтересован, когато чува тази дума. Тя звучи необикновено, отвежда човека до един непознат и неразбираем свят и без да иска човек трепва и се замисля. Картината е образна, речта става жива: “Как ще познаете свършването на света - казва Учителят - Бог ще слезе на земята и ще го посрещнат със салюти. Свършването на света ще бъде велико събитие. Реките ще излязат от коритата, вулканите ще изригнат, земята ще се разтърси, ще се зарадва на Господа. Като млада мома ще заиграе пред Него.” Предсказанието на американеца може да се сбъдне, а може и да не се сбъдне. Искаме да си представим картината, която Учителят дава. Финалът е нещо страшно все пак: реките ще излязат от коритата си, вулканите ще изригнат, замята ще се разиграе като млада мома - катастрофалният край ще бъде такъв не само за нашата планета, но и за жителите в нея. Кога ще стане това и кой ще остане жив, за да отбележи събитието е неизвестно - уравнение с хиляди неизвестни. Човек не издържа на напрежението, дори само, ако го мисли. Връщаме се обратно и четем, все пак това е предсказание, в чието сбъдване не се съмняваме. Знаците са поставени на място и тръгваме по тях, за да стигнем неусетно до човека. Да, земята е населена с близо три милиарда живи човешки същества, хора от различни народности и раси обособени като народи и държави. На този въпрос Учителят се спира през 1919 година и за Него като че ли никак не е важно, какво ще се случи на 17.XII според американския учен, за Него е важно, какво ще стане с човека, дори ако това предсказание съвсем не се сбъдне. Какво ще се случи с неговия ум, с неговото сърце, с неговата душа и дух. Онова, което променя земята и небето не стои далеч от човека. В този скъп съсъд има нещо, което е премного ценно. Човекът участвува в целокупния живот, той е клетка от космическия човек. За тази скъпоценност се грижат специални същества, човекът не е комета скитаща без път и цел и без определена мисия. Кога ще се случи катастрофата, как ще стане тя? Всеки би задал този въпрос и Учителят щеше да отговори: “В човешките общества”, там щеше да има големи пертурбации. Ония, които бяха Негови съвременници, родени в първите години на нашия век, бяха свидетели на всичките събития по света, чийто сигнали макар и бавно са стигали до тях - ние бяхме в това число и бяхме свидетели не на една световна катастрофа, ние преживяхме най-острите конфликти и опитахме всичката жестокост на века. Ако на Земята имаше сеизмограф за обществените и политическите борби, стрелката през никое време не би била така неспокойна и тревожна, както през нашето столетие. Нашето впечатление е, че през никое време човечеството не бе преживяло такива напрежения и вътрешни противоречия. Картината за свършването на света напълно се схожда с всичко, което бе станало и продължава да става на земята през този тревожен и бурен век и не само вън от човека, а и вътре в него. Никога науката, религията, изкуствата, човешкия ум и сърце не са били така раздвижени и подхвърлени на противоречия, смущения и дълбоки духовни депресии, както през нашето време. А и никога условията да се освободи човекът от старите изопачени идеи за живота, за любовта, за истината, за свободата, за морала, за семейството, не са били толкова благоприятни, както сега. Би могло да се каже, че предсказанието за това огромно раздвижване на “пластовете" е близко да сбъдването. Животът напира до ония, които могат да мислят и писмената са четливи. Напрежението и кипежът са доста големи, за да могат хората да бъдат безпристрастни зрители на величествения спектакъл на 20 век. Няма народ, няма общество, няма семейство, няма човек, които да не са докоснати от магическия жезъл на новото, което идва да преобрази света. Разрушението на старите форми винаги е предшествувало строителството на новите култури. Светът е преситен от старите идеи за живота, за изкуството, за религията. Старата венозна кръв трябва да се обнови. Нови идеи, нови мисли, нови разбирания са нужни, за да се домогне човечеството до загубения мир и похитеното спокойствие и ограбената радост. Не се живее без мир, без радост, без светлина и без любов. Всичките бури в обществения живот на народите, всичките конфликти от политически и социален произход, не са нищо друго, а потвърждение на предсказанието. "Светът ще се преобрази, земята ще мине през голямо преобразование, големи сътресения, атомите ще се преустройват, мозъците, сърцата и волите на човечеството също ще се преустроят. Законът, който действува засяга всичко и всички“ “Дошъл е краят на злото - казва Учителя. Не може да се живее по стария начин. Целия свят се бълника, цяла Европа е настръхнала. Новото ще се наложи". “Не се плашете”, продължава по-нататък Учителят - “в тия трудни времена ще познаем Бога, ще разберем, че Той е велика, разумна сила, която превръща всичко на добро. Само така хората ще разберат, че съществува жив математически закон в чието изчисление нищо не е пропуснато. Бъдете тихи и спокойни, времето в което сега живеете е най-доброто.” Преобразования стават на земята, пластовете се вдигат и слагат, дълбокото и скритото излиза наяве, от дълбочините, където всичко е чисто и девствено се издигат нови неща, нови пластове, земята се обновява и подмладява непрестанно. Новите форми изместват старите - депресиите са неизбежен процес. Преобразования стават и в човешкия ум, сърце, душа и дух - новото ги докосва и движението е неизбежно. Дали ще бъде бурно или тихо, дали ще дойде с голям шум и трясък, или реформата ще стане незабелязано -тя ще стане. Тогава казваме, че условията са благоприятни, настъпило е чудно време, когато човекът се домогва до великото изкуство да събира съкровища, валидни за всичките времена и светове. Целта на живота блести тогава като фар - дошъл е на земята, за да се срещне с човечността,, за да реализира любовта. Земята е едно от условията, където човек може да работи, да учи, да се усъвършенствува. А всичко, което той преживява не е нищо друго а сбор от методи чрез които природата действува, за да се постигне великата цел, дори и всичко онова, което влиза в областта на предсказанията - с всичко се цели само човекът, само предначертаната цел на Битието.

25. ДА ЗНАЕШ И ДА МОЖЕШ Отличителният белег на нашето време е динамиката, бързането. Хората за всичко бързат. Съкращаването на времето върви успоредно със съкращаването и на пространството. Човекът, който се е погрижил да разреши тази задача, намира, че е подарил голямо благо на човечеството. Успехите в техниката, увеличаването на удобствата, които новите изобретения прогресивно увеличават, не могат да не радват човека. До колко всичко това допринася за духовното и нравственото развитие на човека, то е друг въпрос. Равносметката ще бъде направена един ден, бавно се трупат резултатите и един ден човек ще разбере, какво е спечелил и какво е загубил. Човек още не си дава сметка дали в съкращаването на времето не изразходва повече енергия, която в природата има по-голяма цена, много по-голяма от тази на времето. Ние не сме си поставили за решение този въпрос, нашето желание е само да съпоставим идеята за времето с устрема на човека да открие тайните на Вселената, на космическото пространство. Искаме да пристъпим към въпроса спокойно и обективно. Жаждата на човека да открие тайните е отдавна известна и понятна. Смисълът на живота се крие в нестихващия устрем да бъдат открити тайните, в които живота и света са обвити. Благодарение на тези открития животът на човека се променя не само отвън, но и отвътре. Промените стават в неговото съзнание и мислене. Отношението е неразривно и в центъра винаги ще бъде човекът и неговия величествен поход към откриването на тези тайни. Но ето, че времето, времето като изпитан и стар войн стои пред вратата на Вселената и казва: Не бързайте. Тайните не са така лесно достъпни както мислите вие. Пътят към тях не е толкова лек, колкото го мислите. Грижливо вратата се затваря и учениците са принудени да чакат векове, хилядолетия, докато се домогнат до един закон, до една звезда, до една тайна. При Учителя идват хора от типа на тези учени, които притежават висок ценз, намират, че те всичко трябва да знаят, че всичко могат, намират, че коренно се различават от обикновените хора, нищо на тях не може да им се опре и чувствувайки, че имат известни привилегии и поставят въпроса по следния начин: Моля, кажете ни в какво се състои Вашето учение? С няколко думи бихте ли ни обяснили същността на Вашата философия? И продължава този учен мъж да мисли в себе си, че се различава от другите, че към него трябва да има специално отношение, няма защо да му се говори с обикновения език с който се говори на другите - той има разбирание, ерудиция, опит и пр., струва на него да се говори по друг начин. На мене нещата трябва да се обясняват бързо, кратко, аз съм син на моето динамично време. И между всичките тези учени мъже, които напират към тайните и към бързото усвояване на една философия от рода на тази на Учителя не се намери един да уточни приблизително поне колко време, векове, хилядолетия, милиони, милиарди години са били нужни, за да се направи един свят като нашата земя например, за която се казва, че е била направена за шест дни; за колко време е било направено да речем едно човешко око, ухо, нос, вежда, клепач и пр. Учените, които се ровят навсякъде и имат претенции всичко да научат бързо, защо не са се погрижили да открият поне тази тайна, защото и ние не сме съгласни, че земята е била сътворена за шест дни, а сложния механизъм на човешкото тяло за един миг. Казват на Учителя: Накратко с няколко изречения кажете ни, в какво собствено се състои Вашето учение? Това прилича досущ на желанието на учените лесно и бързо да открият тайните на Вселената, на битието и на още много други неща, които лежат в природата. В това отношение материалистите са най-припрените, те за един живот искат всичко да научат, да открият, да опитат. Те от всички най-много бързат. И за това си има разбира се причина. Една категория учени са по-умерени, по-скромни и вероятно по-умни и по-трудолюбиви, защото те не се скъпят да посветят целия си живот за изучаването и изследването на една микроба например, или крилете на някой вид пеперуди, или нервните влакна на мозъка. Ние нямаме желание да даваме съвети на едните и на другите, нито да показваме пътища - учените за това са учени сами да си ги намират, но нямаме желание нищо да не казваме на тези, които се изправят пред Учителя и чакат да им се обясни учението с две думи. На такива Учителят отговаря и отговорът е толкова ясен и прост, колкото лаконичен и правдив. Ние, които сме любители на острата и правдива мисъл, не можем да не се вслушаме с вълнение в разговора на учения мъж и Учителя. Речта на Учителя е била винаги ясна и определена с тенденция да направи истината достъпна не само за учения мъж, но и за простия човек от равнината, който сутрин подкарва ралото и вечер се връща уморен от дългия работен ден. Да, истината трябва да докосне всички. Големите учени, които “всичко” знаят и всичко искат да научат от “две думи” Учителят наричаше големи сомове и много нехаеше за тях. По-близко до Него стояха обикновените хора, с чисти сърца и с жадни умове, които търсеха искрено истината. Ето отговора на Учителя, когато Го питат, "Не може ли с две думи да ни обясните Вашата философия?” - “Ако можете да съберете всичката вода на земята в една чаша. Познанията на най-големия учен няма да помогне да се налее тази вода в една чаша. Невъзможно е. Съдържанието на моето учение не може да се каже с две думи”. И не е нужно, казваме ние, защото невъзможно е и да се консумира това голямо количество вода. За човека е важно, капка по капка да приема тази вода и да уталожва жаждата си. Само тогава той може да се обновява, да живее, да се развива, да се усъвършенствува. Как може да се задоволи екстреното желание на учения мъж - да му се поднесе учението в няколко думи, т.е. да се излее всичката вода в една чаша и да се каже на философа, на учения: Заповядай, времето е динамично, нямаме време сега да ти говорим на дълго, сроковете са къси, ето ти краткото резюме на едно учение, чийто върхове и глъбини стоят неовладяни за такива учени, които не са си дали труд да проучат и които нямат дори и търпението на ония специалисти, които цял живот жертвуват при изучаването на някой животински вид. А тук е нещо много повече от крилото на една пеперуда, от откриването на една нова звезда или от изнамирането серум срещу някоя микроба. Тук е събрана мъдростта на вековете, тук блести истината, тук сияе проявената любов, тука най-после е дадена в най-достъпен вид науката да знаеш как да живееш, дали е възможно да се предаде учението в “две думи”, нещо, което едва ли би ползувало “големия сом”, а ще ощети Учителя, като му се грабне част от Неговото време, което и за Него е еднакво ценно. Той не обичаше “големите сомове” - тачеше учените мъже и тяхното трудолюбие, помагаше на всички, които искрено жадуваха да открият някоя полезна и навременна тайна, ала към тия, които бързо искаха да научат всичко или да напредват бързо, Той имаше определено отношение и ги наричаше с определено име. Каква величествена картина представлява небесното пространство с милиардите светове и системи, които удивляват човешкия мозък и го кара да тръпне пред величието на безкрайността, която лежи неуловима, без начало и без край. Каква верига от време, неизброими епохи, докато се изгради един от тези светове, една Слънчева система, една обикновена планета като нашата: докато се изгради един човек, едно око, едно ухо, нос, вежда, ръка, крак?... Каква колосална работа, какъв огромен труд на милиони работници, които са участвували в тая епопея... Или и учените вярват в чудеса и в мигновения? Всичко диша живот, жива техника, живи закони и безспорно далечна и дълга история, реална и необхватна постановка, докато се изработи крилото на една пеперуда или носа на слона. И ето, че през най-динамичния век, науката намира, че се е добрала до “великата" тайна на космоса, че скоро всичко ще бъде овладяно, доказано дори, че всичко опира до нищото, че всичко е материя, че друг свят не съществува, че умрелите никъде не отиват а на земята и там червеи ги ядат, че човек не притежава душа, която е осенена от дъха на безсмъртието, че Бог не съществува и че всичко на тази тема е чиста измислица и заблуждение. Въпреки всичко, днес, да, тъкмо днес това звучи празно, кухо и някак си далечно. Някога, макар, че едно време хората вярваха повече, някак си тия полемики бяха и модерни и състоятелни, днес те са почти безпредметни, необяснимо те са вече минало, усещаш че всичко това са страници от дневниците на високомерните, гордите, непросветените, които са забравили скромността, трудолюбието и толерантността на истинските учени, които продължават да се удивляват от разума, от строгата закономерност, от установената логика на процесите, зад които не са съгласни да търсят нищото, празното; не се перчат, че са овладели тайните на Космоса, нито се хвалят, че някога то ще стане губерния на нашата обедняла земя. Тези учени, които все пак живеят и работят в нашата земя никога не смятат да вместят всичката вода на земята в една чаша. Учителят се спира и казва на тях: “Не бързайте да откривате кой е създал света и как е бил създаден, не искайте да откривате всичките тайни наведнъж, невъзможно е това. Природата е употребила милиарди години, за да създаде една форма, немислимо е да се откриват тия тайни за кратки срокове. Милиарди години са изразходвани за създаването на Вселената и милиарди години са нужни за да се разбере, как и кога е създадена Вселената.” Милиарди години са нужни, за да си отговори човек на този въпрос... През това време човекът ще учи, ще работи, ще изследва, ще се домогне до великата наука, как да живее правилно, за да се приготви за голямото познание. А да се обясни едно учение с две думи, това само обикновения учен може да изисква и очаква. Такъв човек - учен няма поглед за реалността, не познава законите на живота и не подозира величието на плана, който определя развитието на човешката мисъл. Учението на Учителя е храна - въздух, светлина, вода и хляб. То може да се разбере, само, когато се опитва и се живее. То се открива подобно на изгряващо слънце, което най-напред осветлява най-високите точки. Колкото повече расте човек в този път, толкова, то ще му разкрива все по-широки и по-широки хоризонти, ще го обогатява с все по-нови и по-нови познания. Как може такова учение да се изчерпи с две думи? Случаят ни напомня един анекдот. Разликата е тази, че анекдотът представлява първата част на идейното съдържание, а случаят с Учителя -цялата. Картината е пълна, завършена, като ония творения, които са съвършени по форма, по съдържание и по смисъл. Ще разкажем и случая и анекдота, за да извлечем една съдържателна и богата формула, един лъч, който ни отвежда до образа на Учителя и реалните величини с които Той оперираше на земята. Събрани на гости в къщата на един наш брат, след хубавата вечеря, както се случва винаги край Него, започват интересните разговори. Хората тогава са разположени за приказки и измежду тях думата взима един осведомен в окултната наука приятел и започва да развива в увлекателна форма своите познания по окултните въпроси. Говори за философията на запада и на изтока, запознат е обстойно със закона за кармата, за силата на мисълта, за чудните явления от психичен произход, запознат е с творчеството на Ани Безант, Блаватска, Ледбитър, философията на йогите също му е позната. Проличава широката осведоменост и голямото познание на окултизма Всички слушат с голям интерес, учудени и вероятно възхитени от голямото познание, прави впечатление на много просветен човек, само липсва да покаже писмената си грамота за това обширно познание, учителят също внимателно и търпеливо слуша. Учителят, който владее еднакво изкуството да говори и да мълчи, не го прекъсва с някакъв въпрос, останалите също са поразени удивени от този арсенал на познание и този учен мъж, като ни е познато човешкото тщеславие вероятно като свършил да говори, ще е чакал какво ще каже Учителя, нещо, което да прозвучи, някак си като ръкопляскане И наистина, става точно това, което гостът е очаквал. Но Учителят нали действува като Учител, своеобразно, оригинално, тъй както никой от присъствуващите не може да си помисли дори. Всяка дума и всеки жест са на място - Той взима от кошницата с плодове две дюли, които добрият домакин е сложил почти на показ, за да се види щедростта на природата през тази година, целял е може и да покаже своето изкуство, това вече не е важно. Учителят слага на масата двете дюли и казва на госта, вероятно леко усмихнат, -за да смекчи неочакваността на следващите думи: “Определете колко тежат тези дюли!” Само това, нищо повече и чака. Казаното звучи просто, обикновено, сякаш без никаква връзка с всичко онова, което се каза преди това. Гостът е изненадан и малко смутен. Казаното звучи като шега, ала разбира, че не е шега. Всички познават Учителя и странният начин, обикновен и прост, непременно крие нещо дълбоко. Всички са заинтересовани. Никой от присъствуващите няма смелостта и увереността да каже колко тежат дюлите. Всички мълчат. За догадки и предположения пред лицето на Учителя няма място. Тогава Учителят посочва едната по-голямата и казва: "Тази тежи 960 грама, а тази по - малката 670 грама.” Кратка пауза. Домакинът става и след малко се връща с везни. Дюлите внимателно биват претеглени. Цифрите стоят ясни пред очите на всички. Повече няма какво да се говори. Може да се каже, че всичко около случая е казано. Като узрял плод примерът пада в нашите ръце. Ние продължаваме да гледаме и да мислим. Но нямаме желание да прелистим страниците и да приключим с него. Стоим и продължаваме да коментираме. Някои, които ще го четат могат да се усмихнат и да кажат нещо, какво ли не може да каже човек, когато искат да уязвят някого. Би се случило най-лошото да помислят, че предварително домакинът е казал нещо по този повод. Бързаме да добавим и сме уверени в това, Учителят далеч нямал намерение да покаже какво знае и какво може, не е целял това и ние сме уверени в това. Ние сме ученици и към въпроса пристъпваме като ученици, затова оставаме настрана целия арсенал от съмнения, голяма част от хората днес не могат да си представят истината, толкова това чувство е похабено, ала ние знаем и сме убедени в това нито един случай от Неговия живот не е бил лишен от пряко свидетелство, от достоверност, следователно и от истината. Когато един ден се докажат някои неща научно, ще се разбере и види възможността на това виждане, усещане, преживяване. Тогава всички съмнения ще се разсеят. Накратко нека преведем анекдота, за да направим извода - то е съществената част за нас. В случая Той е имал предвид само учениците и тяхната мярка за знанията. “Един турски султан, когато се наситил на всичките философии на своите приближени, мъдреци, учени, свещеници, които пред него са се надпреварвали в изказванията си и ми казал следното: Ще ви дам една задача. Вие сте учени мъже, знаете много, говорите за тайните на природата, разбирате от небесната наука, разбирате от всичко. Задачата е много проста, който я реши правилно само него ще призная за истински мъдрец. Всички останали ще бъдат лъжеучени. Султанът заповядал да донесат една дълбока тава. В нея той турил масло и сирене и сол, приготвил сместа за попара. Дал на всички по един комат хляб и им казал - сложете залците. Разбъркайте попарата и яжте. Ала всеки ще изяде само своите залци. Който открие собствените залци, него ще призная за мъдрец. Задачата според тях била нерешима.” Ако между тях имаше един истински мъдрец, той щеше да се справи със задачата, най-малкото щеше да знае, какво да каже на султана. В света няма нерешени задачи, в света има само много самозвани мъдреци. Те мислят, че владеят познанията, ала не знаят, че да знаеш е едно, а да можеш е друго. Идеята на султана не беше толкова да са реши задачата, както той я беше поставил, а искаше да покаже на това съсловие, колко малко знаят и колко не владеят истинското знание. Ценността на едно знание е не само в това да го владееш с езика и с мисълта, а да умееш да го отлееш в живота - да го превърнеш на жива практика. Учителят нагледно показа на учения приятел, който живееше с идеята, че много знае, че борави с цялата окултна философия, от друга страна искаше да даде и урок на останалите ученици - да се определи тежестта на един плод беше една трудно нерешена задача за тях пред която големият окултист безпомощно е стоял, както философите на султана пред надробената попара. Да знаеш и да можеш бяха две различни неща. Султанът е знаел трудността на задачата, но и бил своего рода мъдрец и на техните приказки за цялата вселена той им противопоставил една наглед дребна и проста работа, за да им покаже безсилието им. Не е лесно на човека да отгатне тайните на Вселената за къси и определени срокове. Учителят отиде по-далеч, Той премина този интервал от време и пространство, за да покаже на учениците не какво притежава и какво може Учителя, но каква е разликата между теорията и практиката, за да подчертае колко струва самонадеяността на човека и колко ограничени са неговите възможности, когато се стигне до приложението. Само животът беше пробният камък на познанието. Да определиш точно теглото на един плод може да звучи като нещо обикновено, но зад това стои една точна и определена наука, като математиката. От друга страна Учителят искаше да покаже на учениците точната мярка с която трябва да си служат, когато мерят постиженията си. Когато иска да разбере докъде е стигнал и какво притежава, за него е важно само едно - не какво знае, а какво може, как прилага в живота си знанието. Цената на всичко опира до тази проста и ясна истина, една реалност в която е отразено не какво човек носи, а как ползува онова, което носи, не формата, а съдържанието, не теорията, а практиката.

24. ЕДНА ТЕМА ТОЙ НЕ ОБИЧАШЕ... Една тема Той не обичаше. Когато я засягаше, винаги казваше, че я пипа с щипци, толкова противна Му беше. Споменаваше нейното име в крайна нужда и по необходимост. За Него лъжата във всичките варианти и степени, с всичките видове труфила облечена, с всичката й арогантност или благообразие и лицемерие от Него беше осъдена. “Ако речем да бутнем - казваше Той, цялата атмосфера наоколо ще се отрови”. Успя, обаче, да я обезвреди, без да я докосне, без да се пребори с нея - на земята стана много светло и за нея дойдоха тежки времена, невъзможно беше вече да се лансира, да се крие, да се маскира. Основите на лъжата бяха разклатени, почвата под краката, ако изобщо тя имаше крака, беше изтеглена и всички ония, които мислеха, че лъжата още можеше да послужи за основа много се лъжеха. “Навремето Христос преди 2000 години, дойде да научи човечеството да не лъже, аз ще ви науча да не ви лъжат.” Не искаме да тълкуваме тази мисъл, но нека ни бъде позволено да изразим чувството, което изпитваме, когато се опитваме да си представим вековното зло, старата змия, която днес е поразена в главата и нека да добавим като се изразим с езика на геометрията: едната опорна точка на лъжата разруши Христос, другата - Учителят - “Нека лъжата се опита сега да се лансира като истина, ще се опита, но няма да успее”. Нашата тема не е за лъжата и ние не я обичаме и ние се силим да разрушим в себе си двете опорни точки и да ликвидираме един път за винаги с нея. Онова, обаче, което ученикът е направил е все пак едно постижение - поставил е опорните точки на мястото и тръгна напред, да манифестира живота си без тях. Дано е успял да разбере идеално предадения урок. Животът край Него не ни лиши от дълбоката радост, от живи примери - книгата беше отворена и всеки можеше да чете от нея и да се поучава стига да имаше желание и устрем към учението. Образите са живи и често сме принудени да ги съпоставим . Този на Учителя и тези на учениците. Така се случва, в една школа неизбежно е това. То влиза и в програмата на това голямо училище. Картината е свежа и релефна, хубостта й никога няма да повехне, ще се усмихваме доволно, когато гледаме Него и снизходително, когато гледаме учениците. Не искаме да подценим любовта на учениците към истината или да се извиняваме, че винаги се опитваме да коригираме погрешните стъпки. За нас е важно да устоим здраво на принципността, както правеше Той. Да следваме Неговата принципност неотклонно и да се борим с нашата безпринципност, която ни следваше също така неотклонно. Успели, обаче, да съзрем парливостта на един проблем, ние държахме здраво на основата, краеъгълния камък, първото и най-важно условие за ученичеството. Истината - жадувахме тя да стане наша програма и наш живот. Нека да видим докъде учениците са стигнали. Една група братя решават да отиват с Учителя на Мусала през една от последните военни години. Времето беше тревожно, транспортът бил неуреден, пътищата задръстени. Да се намери кола и шофьор, който да се реши да разбие кордона и наруши правилата беше трудна работа. Но смелите ученици не се страхуват от препятствията, нито губят надеждата, още повече, че зад тях стои Учителя, ще пътуват с Него, следователно нещата ще се наредят както трябва. Всичко трябва да се превъзмогне. Тръгват тогава най-опитните в тази област и започват да обикалят всички транспортни бюра, откъдето можеше да се вземе една лека кола за пет или шест души. Навсякъде, обаче, вдигат рамене и казват: Невъзможно. Времето е военно и не се разрешава. Сочат наредбата и добавят, само при изключителни случаи. Разбира се за приятелите ни случаят е изключителен, няма две мнения по този въпрос - трябва да се отиде на Мусала, независимо от времето и препятствията. Ония, които слушат и молят за една кола не искат и да знаят, никой не ще да рискува. И когато всичките ходове са опитани и екскурзията е близо до осуетяване, решават да си послужат с тъй наречената “бяла лъжа" -разбира се за това не питат никого и на своя глава я пущат в ход. Защото “бяла или черна" тя си остава лъжа. Решено и сторено. И дословно казват следното: “Приятели, не ни отказвайте до Чам Кория, ще водим един болен човек”. А вижте, това е вече друго и сполучват - колата ще бъде готова на уреченото време и място, бъдете спокойни - голяма кола “Фият” за шест места, отговарят тези от автомобилният транспорт. Приготовленията започват. Най-важният въпрос е решен умело и тактично. Учениците са доволни. Болен човек, разбира се не Той е болен, а Стоян, Драган. Иван, някой от пътуващите. Нищо и никога не можеше да се скрие пред Него. Не ги пита и разпитва, как са постигнали целта, но някой от тези приятели разказва на Учителя, как са надхитрили транспорта, прескочили наредбата с нещо съвсем невинно. И неочакваното се случи. Учителя казва просто; Не тръгвам. Върху една лъжа не стъпвам”. Екскурзията този път е на проваляне. Всички мълчат и хапят езика. Да, нима те не знаят, че Той презира лъжата в каквато и да е форма и в каквато и да е големина - тя е все една във всичките й форми. Как не взеха предвид това положение, дали никога не бяха чули от Него за лъжата? Разбира се, че не само веднъж, но изглежда, че всичко чуто до сега не е било достатъчно, за да се откажат един път за винаги от старото изкуство да си служат с тая отдавна вече дискредитирана монета. А в случая да се откажат дори и от една екскурзия до Мусала на такава цена. Да, идеята този път щеше да бъде запечатана с печата на живота - думите и делата трябваше да получат пълно покритие. Той правеше винаги така, отстояваше твърдо и неотстъпно на принципите. Той живееше учението и там виждахме силата Му. Винаги при всичките случаи държеше твърдо на истината. Учениците огледаха се добре, поучиха се и бяха премного раздвижени. Той винаги правеше това, движението беше Негов метод, атмосфера, среда. Бавно се разкриваше красотата и тържествено в обновената душа се разнасяха звуците на нещо неповторимо. Те разбраха много добре погрешката и тръгнаха да върнат колата. Репликите с шофьора трябва да са били кратки. Провиненият ученик трябваше да отговори на въпроса: - Защо се отказахте да пътувате до Чам Кория? Защо? Невъзможно беше да се заобиколи факта и да се натрупа още една лъжа върху старата, невъзможно беше пак да се оцвети истината. Урокът беше много пресен и пред смаяния шофьор, който като чу причината засмя се шумно, когато случаят бе предаден дума по дума, както се беше случил. - Такъв е Нашият Учител, казах ви всичко. Много съжалявам, времето е прекрасно, цялото лято никъде не излязохме, а толкова много обичаме планината. - Почакайте, шефа е тук, да го попитаме. След малко той - ученикът бива повикан. Случаят беше разказан. - Много искате да отидете, така ли? - Да, много искаме да се състои тази екскурзия. Ще ви бъдем много благодарни. Разрешавам, тръгвайте. И написа специално разрешително. Екскурзията се състоя. Учениците добре запомниха урока. Към всичко казано за лъжата, прибавено бе чистия тон не само на едно разбиране, на едно верую, а живия дъх на живота.

22. ЕДИН МОДЕЛ В устройството на модерната държава съществува едно учреждение, което има за задача да пази реда и спокойствието на гражданите. Казваше се със сполучливото име “Обществена безопасност” - смислено и с идейно съдържание. Казано другояче - учреждение, което пази спокойствието и безопасността на обществото. През онова време никога не бихме си спомнили за този орган на властта, ако промените които ставаха в мозъците на хората - управниците не ги караха да се страхуват от сянката си. Обикновено това се случва, когато се накърнява връзката между държавата и народа. Народът изгубва доверието си в нея и вътрешния конфликт е неизбежен. През такива времена хората губят своето спокойствие, а надписа четливо написан над тази сграда не звучи успокояващо. Напротив, то буди страх и никой гражданин не би желал на сън и на яве да влиза в този модерно устроен затвор, където основният закон е безлюбието. “Обществената Безопасност” по време на нашата младост, съвсем не беше спокойна и невинна служба, която те посрещаше учтиво и те изпращаше дружелюбно. Не бихме се докоснали до тази тема, сградата таи непобедим ужас за много хора. В нея докарваха не само криминалисти, положително техният процент беше по-малък, отколкото ония, които не присвояваха чужди вещи и пари, но си позволяваха да говорят онова, което мислеха, имаха убеждение, което не го криеха и не се плашеха. Именно в тая “Обществена” често викаха Учителя. Викаха Го за да го разпитват, да го изследват и накрая да го морализират - какво да говори и какво да мисли. Порядки на хора, които бяха загубили най-същественото, не виждаха и не мислеха. Държавата търсеше със своето вечно тъпоумие враговете там, където те не съществуваха. Името звучеше добре и една армада вършеше някаква работа, която нямаше никаква продукция и не се рентираше. За какво тогава викаха хората там? За какво изправяха човека, който не беше крал, лъгал, убивал на зелената маса? Казано на държавен език, за неговите убеждения с тенденция да го научат, да го възпитават, какво да прави, какво да говори, как да мисли. Как? Както те искат, както те заповядват, както те намират за добре - да следват чужд, а не собствения морал. Всичко носеше отпечатъка на насилието. И тъкмо пред тая маса изправят и Учителя. Държат Му сметка, какво говори. Поставят въпроси на които да отговори. Търсят до Го впримчат-досущ, както някога фарисеите и книжниците питаха и разпитваха Христа. Държавно разбиране - типично късогледство. Светът никога не е бил спасяван в миналото от него. Да мериш Великото с дребното - Божественото с човешкото и след това да имаш дързостта да кажеш, че си осведомен по всичко и накрая да покажеш палката като израз на безсилие и насилие едновременно. Такова нещо беше “Обществената Безопасност” така си я спомняме от онези години и никога не бихме желали да си спомняме за часовете, когато сме идвали в контакт с нея. Връщаме се само за един миг, за да съпоставим наименованието й с нейния реален облик - оня закон зад нея, корав и безсърдечен, който посрещаше Учителя. За какво Го викаха? И не само веднъж Вероятно да каже: какво нещо е истината, или какво отношение има Той към държавата? Или какво представлява според Него “Обществената"? Учителят го каза: ”Обществената трябва да бъде учреждение в което да има любов, мъдрост, истина. Поставена ли е обществената на тази основа? Ако е учреждение за запазването реда и спокойствието на гражданите, нека да е на мястото си - т. е. нека има ново основание, нов морал.” Новата държава трябва да бъде изградена на това основание. Моделът е даден. Ще бъде ли реализиран и кога, е въпрос на време. Ала ние не желаем да забравим това, не желаем да се откажем от идеята де бленуваме за такава държава и за такава “Обществена”. Народите се преуморени и отегчени от “Обществени безопасности". Надписите са хубави, ала хубави трябва да бъдат и принципите на които те почиват. До сега народите са воювали за хляб и за земя, сега би трябвало да се борят за една истинска “Обществена безопасност”, за един ред и една законност, която да не изправя праведни, справедливи, идейни, светящи хора пред зелената маса и да упражнява натиск над тях. През 1925 година при едно от поредицата заповеди да се отзове пред органите на властта, Учителят направил следното изявление: /нека го отбележим дословно/ ПРОТОКОЛ за разпит, 21 юли 1925 година “Именувам се Петър К. Дънов, от Варна, 60 год. Българин, неосъждан Учител, показвам: Моето учение е основано на три главни принципа: Божествената Любов, Божествената Мъдрост и Божествената Истина. От тия принципи произтича -пълен мир, разбирателство между хората, братство и взаимопомощ за общото благо. Учението ми изключва всяко насилие. То изисква абсолютна чистота на мислите, на чувствата, на действията. Едно от най-съществените условия за всички последователи на това учение е съвършената нравственост. Ученикът на Божествената школа, за да може да възприема и приложи великите истини на Христовото учение, трябва да бъде чист физически, морално и душевно. Всяко нарушение на тези условия е спънка за развитието му. Той трябва да бъде изправен във всяко отношение, както към себе си, така и към другите, към обществото и държавата. Аз препоръчвам зачитане на установените закони и наредби на властта. Всеки недостатък и несъвършенство в обществения и държавния строй, може да се изправи чрез самоусъвършенстване. Казано е: “Бъдете съвършени, както е съвършен Отец Ваш Небесен”. Църквата винаги трябва да върви в съгласие с Божествената Любов, Божествената Мъдрост и Божествената Истина. С политика не се занимавам. За нас тя не съставлява никаква цел. С политика се занимават само хора, които тепърва изучават живота. Аз само поучавам, къде е разумното и доброто. За да се схване Божествената Мъдрост и да се разберат Божествените Истини изискват се знания за живота. Тия знания се преподават на ония, които доброволно желаят да учат и напредват. Ако те са здрави умствено и морално, лесно схващат зададените уроци. В противен случай могат сами да се откажат от една работа, която не е по силите им. Аз нито викам някого, нито принуждавам, нито задържам. В моето учение се прилага закона на разумната свобода. Който дойде няма да бъде изпъден, но и който желае да си отиде няма да бъде задържан. Никому нищо не се налага. На всички помагам по желанието им: със съвети, упътвания и рационални лечебни средства, съобразени със законите на Живата разумна природа. Всичко това върша безкористно. Бог, Комуто служа промисля за моята прехрана и издръжка. Пред вид на горното заявявам, че всички тъжби, оплаквания и критики против мене от когото и да било, са лишени от основание и истина. Моето учение изложено в повече от шест печатни тома и моят живот, който е открит за всички, може всяка минута да се провери; няма нужда от защита. Това учение осигурява физическо здраве, морална чистота и напредък на всички, които го следват, а животът им е общопризнат пример на подражание. Нищожните на брой изключения на застой в развитието им се дължат на атавистически причини, т. е. ако из множеството мои слушатели има един два случая на душевно разколебаване и морална поквара, това се дължи на самите тях, на родителите им. Техният минал живот и сегашното им поведение ясно свидетелствува за това. Но те не са мои ученици, макар и да се явяват някога при мене. Друго няма какво да кажа.“ През ноември на 1937 година Учителят наново бива повикан от пазителите на закона и изправен да отговаря на зададените въпроси писмено. Нямаха достатъчно средства да огледат живота, да проучат учението, да теглят своите изводи и да имат едно установено мнение по един обществен и от културна значимост въпрос. Не беше нужно да се разтакава по тези учреждения Учителят - Най-Големият Приятел на българския народ, който беше дошъл да им направи “една голяма услуга”. Услуга, която Той направи, като постави ново начало на духовната и културна история на българския народ. Саморъчно подписа отговорите. Нека отбележим цялата процедура. Да отговори на следните въпроси в най-големи подробности с оглед и в хармония с беседите Му, печатани в специални издания, а именно: 1. Относно официалното изповядване на държавата и църквата ни. 2. Относно държавата ни, относно организацията й, властите и законите в страната. 3. Относно правораздаването и съдийската колегия. 4. Относно обществения строй в страната. 5. Относно народната армия /българска армия/. 6. Относно брака, семейството и морала в страната. 2. XI.1937 год. Отговорите дадени от Учителя и подписани собственоръчно: В природата съществуват три порядъка-идеален, реален и материален. Към първия спадат - Бог, природата и човекът. Към втория спада - народ, държава и личност. Към третия спада - мозъчната, симпатичната нервна система, дихателната и храносмилателната система. Религията представя вътрешните възможности на един народ, които имат връзка с Божествения свят. Следователно религията е един отличен институт, който има за задача и цел да възпитава човешката личност - нейните чувства и постъпки; да го държи във връзка с Божественото в тоя свят; да обича Бога, ближните си, народа; да почита и уважава всичко онова, което Бог е създал. Към тази българска религия и църква, която служи на своя народ за неговото повдигане и облагородяване - моята любов към тях. Българската държава е външната страна на българския народ. Тя съдържа всичките възможности в които той може да се прояви. Държавата е един отличен институт, който спомага за външните и вътрешните условия на българския народ - да подобрят отношенията с всички други държави и народи. Българската държава е едно благо за народа. И всички ония, които служат в нея, за да поставят ред и порядък, за да извоюват свободата на този народ, вършат една благородна работа. Ние не поддържаме революциите. Ние поддържаме еволюцията - онзи Божествен процес, който повдига и подобрява живота на човечеството. За съдийската колегия и органите на правосъдието, ние имаме почитание, понеже такъв инструмент съществува и в природата и в човека като съвест. Всичките примери, които ние сме привеждали в своите лекции имат за Цел да уяснят, какъв трябва да бъде човек и ония на които говорим. Ние сме привеждали много похвални примери и за дълбокото съзнание на съдиите. Ние в нашите речи не сме имали никаква смисъл да обидим това, което е добро, Разумно, честно, справедливо в съдийската колегия. Относно обществения строй в страната, нашето желание е било винаги то да се подобрява без ненужни сътресения и всичко да става разумно. Относно българската армия - тя е орган на държавата за запазване реда и порядъка в държавата. Каквото казахме за държавата, това включва и армията. За военните сме привеждали много добри примери. Относно брака - този институт е най-старият в природата. Ние поддържаме еднобрачието и пълна семейна чистота. “В началото Бог създаде мъжки и женски пол”. Поддържаме също, че във всяко семейство трябва да има две деца - брат и сестра. Семейството е образ - каква трябва да бъде държавата, религията, народът. В семейството бащата представлява онзи, който царува, а майката онази, която охранява и възпитава. Бащата и майката са образ на ония, които в бъдеще ще управляват. Затова сме обръщали внимание на добрите бащи и майки, които представляват основа и строителите на бъдещето. Никога не сме подбуждали никого към вражда или омраза към когото и да било. Всякога съм говорил за Любовта и за взаимните уважения и почитания. 4. XI.1937 година София Дали щеше да бъде повикан пак и още колко пъти до последния ден от престоя Му на земята? Не чакаме отговор и не искаме. Този въпрос ще бъде отнесен към историята. За нас е доста да знаем, че Той през последната година е задал следния въпрос: ’’Колко пъти бях повикан в Обществената безопасност?” - “Да, много пъти. Едва ли ще успеят да ме повикат още веднъж” Настъпи декември, нямаше време - завесата падна и една линия непревземаема като крепост легна между човешкия и Неговия свят, където Той ставаше много по-силен и много по-неуязвим. Земните закони и човешкото насилие нямаше да успеят да Го догонят. Идеите и образите, обаче, останаха, не само да сияят, а да живеят, за да чертаят за вечни времена идеалния ред на всичките институти, за които Той е говорил в продължение на целия си живот.

20. КАТО ПРОЛЕТНО УТРО На земята има една категория хора, които са родени несретници, сякаш за тях, когато са се раждали на небето не е изгряла звезда. Ония край тях обикновено ги наричат мързеливци, ленивци. Нека по този въпрос не спорим. Средно интелигентният човек отдавна е научил изкуството да мисли логично и да мери нещата с обикновени - лични мерки. Нека не спорим и за логиката им. В света има нещо все пак, което няма нищо общо с цялата тази човешка постройка на мислене, на мнения, пък на отношения, които могат да се вземат и като рутина и като крайно обикновен стандарт. Не е приятно човек да си потопи ръцете в тая застояла вода, за да потърси някакво нищожно ценно зрънце, което нашата съвременност шумно нарича човечност. Добре, че човек е свободен да мисли, както намери за добре, по въпроси, които са твърде комплицирани и засягат добрия стил на установените. Добре е, по-добре е човек да мълчи, когато става дума за такива хора “мързеливци”, които ходят гладни, защото не работят. Обикновено те минават и за съмнителни субекти, обикновено никой не желае да ги среща, обикновено никой не ги приема в къщата си. Историята е доста дълга, тя се превръща на социален въпрос, противоречията изневиделица никнат, причините стоят като мечове отпред и отзад, човек не знае какво да каже и намира за добре да отнесе случаите и противоречията свързани с тях в света на неразрешените проблеми. Този човек, за който ще става дума тук, бедствуваше - ходеше бос, пестеше вероятно обущата си, ходеше без риза, пестеше ризата, ядеше по един път на ден или никак, защото нямаше пари за хляб, вероятно, защото не му се работеше тежка работа, а друга не можеше. Не е интересно да се знаят причините, за да се извини обществото или него. Неговата несрета беше явна, можеше с право да се нарече несретник и нека кажем никак не става за герой дори на един такъв малък фрагмент, който цели нещо съвсем друго. Но несретникът влезе в това изящно табло, както ще видим по-нататък и без да сме мислили и желали влезе и в историята на един живот. С него се срещнахме на улицата, в градината, на път за планината, когато отивах за хляб, или когато берях съчки от гората. Знаех, че през зимата той студуваше, ала сухи клечки не събираше, не правеше още много неща, с които би облекчил трудния си живот, ала не правеше нищо, вероятно и това влизаше в сборовете на неговата несрета. Когато се срещахме той поздравяваше шумно, отговарях меко на поздрава, може би си мислех, че животът му е достатъчно суров. Веднъж ми се оплака: Зная, че приличам на подгонено куче. Никой не поздравява. Защо? А беше и той човек. Вероятно, защото беше мързелив. Или несретник. Сега защо се занимаваме с него? Какво е човек, за да прозре в глъбините на една човешка съдба и може ли човек да се произнесе. Нищо не знаеш и не можеш да четеш нито зад него, нито пред него. Пътищата на човешката душа са неизповедими, защото ето и той имаше душа, ако и да беше такъв. Случи се нещо, което дни наред не можеше да се забрави. Разказа ми нещо обикновено наглед. Когато се замислих казах си, ето тук вече сме еднакви - красотата докосна еднакво и него и мене. И тогава решаваш да вземеш перото и да нанесеш на хартия случилото се. Не искам да натрапвам образа, нито да го идеализирам, нито да направя литература от него - другояче не мога да разказвам и нека ми бъде простено, ако ангажирам повече отколкото е нужно вниманието върху незначителни образи, такива като на този. Няма да се опитвам да приведа в известен ред неговата душевност. Ще засегна само общия момент, неговото и моето преживяване, то се случи пред очите на онова, което наричаме Велико. Може ли да се зачеркне светкавицата, която никак не ни пита, когато блесва и прорязва небосклона и как да омаловажиш красотата на простия, ала изящен жест, който не мина незабелязано, когато застанал пред Него, той бе успял да го види, да го разбере, да не го забрави и накрая да го покаже и на мене. Една сутрин той дойде в дома ми, звънна и аз слязох да му отворя. Беше студен есенен ден в началото на декември. Много рядко идваше у дома. Той стоеше малко приведен и наклоняваше главата, защото духаше студен вятър, а на площадката ставаше голямо течение. - Може ли да дойда малко при вас? - Заповядай. Когато влезе и седна до печката той започна. Говореше особено. Гласът му варираше от най-грубите тонове, до най-меките. Говори грубо за хората, за хазаите си, за тия, които понякога му давали работа. Наричаше ги кръвопийци, жестоки, студени. - Искат да ме изгонят, но само да пристъпят прага ми, ще ги убия. - Само за убийство не говори. - Те не са хора, а хиени. После говори за ония, които не искат да го срещат и да го поздравяват. За тях съм нещо по-лошо от куче. Ужасно... После малко по-меко рече: - Дай ми двайсет лева, не съм ял седем дни и гладът започна да ми действува на нервите. - Ти си пак без работа. Никъде не се застояваш. - Обещаха ми утре да ме назначат. Дадох му парите. - Двайсетак, ще ти ги върна, като получа първата заплата - рече той и сгъна банкнотата във вътрешния джоб. И накрая, преди да си тръгне започна меко, да поразително меко: - Ти помниш, когато се хранехме в трапезарията с Него, нали и ти там се хранеше? Кимнах с глава. - Нали помниш, къде сядаше Той? На средната маса под лешниците, а ние на другите маси, а аз на най-крайната. Какъв беше Той... Сведох глава и сякаш картината оживя пред очите ми, едно великолепно табло, което човек би желал да съзерцава цял живот - да стоиш на една трапеза с Него, да Го гледаш и слушаш - необикновено събитие, чудно и незабравимо време, зазвучало като вълшебна приказка... - Изведнъж - продължи събеседникът - към масите се зададе куче -голямо сиво, подгонено, гладно. Беше чуждо куче, ние нямахме кучета. Стана някой и побърза да го изгони. "Не, не го гонете” каза Учителят и взе двете филийки хляб, които стояха до прибора и продължи - “дайте ги на кучето“. Ти дали си видяла това и ако си го видяла, дали си го запомнила?... Но аз го видях. Да, Той не гонеше гладните кучета, макар да бяха чужди и непознати, а камо ли човек, дори и такъв като мене. И млъкна. И след малко стана, вдигна яката на палтото и си отиде. Не помня да съм видяла това, и дали бих го разбрала в момента - беше великолепно слънчево време и имаше толкова неща да се гледат... Ала сега, сега, го разбрах - може би не като несретника, но малко като него, защото мигом застанах до него и съзерцавахме заедно една и съща картина, един и същи образ, чист, кристален, човечен. Трепнах и се опитах да уловя с шепите си блясъка на слънчевия миг, топлината на една голяма недостижима обич. Всред всичката нищета и студенина на зимата, образът сияеше меко и светло като пролетно утро. Той беше неуловим в проявите, недостижим в силата и красотата на отношенията и обходата към всичко що дишаше живот. С право ние Го наричахме Великия Майстор.

19. ГЛАСЪТ НА НЕЗНАЙНОТО Тя беше млада, току що завършила гимназията назначена веднага на работа - чиновничка в едно учреждение в един провинциален град. Нищо особено в един установен живот с обикновена и точно определена амплитуда до момента, когато се среща с един човек, който работи в същото учреждение. Хората винаги се срещат, за да си кажат нещо, да споделят и обменят нещо, да изживеят един хубав час на разговор, който не засяга всекидневието. И този човек, който имал много книги, тя научава това, променя из основи живота й, дава й ново направление и става съдба в нейния живот. Тя иска от него само книги. Но тези книги не са обикновени. Наричат се беседи. Тя чете усилено. Дали всичко, малко или много разбира, то е друг въпрос. За нея е важното да чете, тези книги й харесват; те я отнасят нейде високо и далеч от всичко, което я заобикаля; обикновената среда сякаш се дръпва на страна и тя се докосва до красивото в живота. Затова и нейната лампа гори до късно през нощта - тя бърза да изчете едната, за да вземе друга. Всичко, което до тогава беше чела й се вижда обикновено, плитко, незадоволяващо. Тук намира нещо различно, затова като че ли единствено е копняла. То я радва, вълнува и тя започва да мисли, да търси, да чака, да копнее. Непременно ще се случи нещо - заживява с това съзнание. Иска да пита за много неща, но се стеснява. Младостта не винаги е експанзивна. У нея всичко тече медленно, спокойно. Когато чете книгите, които носят заглавието “Беседи” има чувството, че пред нея е сложена богато трапеза и за нея специално онова, което й харесва, което й е необходимо. В тях намира всичко, каквото търси. Странно усещание. И тя чете, чете. Нищо друго не прави. И чака. Една вечер той й донася повече книги от обикновено и казва: - След два дни ще заминавам. Ще се бавя цяла седмица, мисля, че тези книги ще ти стигнат докато се върна. - Къде отивате? - Пита тя твърдо и уверена, че ще получи отговор. - Отивам на събор. - На събор, добре, нека дойда и аз. Аз съм в отпуска и тя тече. И тя си мисли за сбор, обикновен градски или селски сбор, ще има да се гледа нещо интересно, ще се срещне с други хора и ще прекара малко по-различно, отколкото в този град с присъщото еднообразие и тишина. Тя има едва двадесет години. - Не мога, трябва да питам. - Добре, питайте и телеграфирайте. Кого ще пита, тя не иска да знае тази подробност. Важното е да отиде. И тя зачака, чака телеграмата. Има чувството, че тя непременно трябва да дойде и че тя непременно трябва да посети този сбор, да види всичко, което тоя интересен човек вижда, да се запознае с неговите приятели - изобщо да влезе в една друга среда, която тя не подозира, но която непременно съществува. Телеграмата тя получава. Тя е само покана - да дойде веднага. 1921 година Търново - викат я на събор. За нея има покана за събор. Предпоследния събор в Търново. Тя отива на събор. Скоро разбира грешката си. Той я посреща на гарата. Отвежда я вън от града с файтон, където лежи братското лозе, градината и оная постройка, която се нарича колиба. Янтра, която мъкне кафявите си води и Търново старинния град с историческите паметници й правят силно впечатление. Всичко това тя вижда за първи път. Всичко, което вижда я смайва. Неподозираща е хубостта, която усеща да се излива от цялата обстановка. Покъртена е до дън душа. Късно разбира, че това първо посещение на събор е като поклонение. Тя е едновременно и учудена, и развълнувана. Настаняват я веднага. Предварително е било наредено всичко. Мястото, където живеят е изпълнено с хора, дошли от всичките краища на България. Целият ред по който протича живота я трогва дълбоко. Толкова хора събрани на едно място прави впечатление на безлюдно, толкова е тихо. Тук се говори тихо, спокойна е атмосферата, спокойна е нощта, която й подарява укрепителен сън. Рано сутринта пред изгрев слънце всички са на крака. Август е и слънцето изгрява рано. Тя е вече будна като всички и очаква първия слънчев лъч. Няма нищо, което да накърнява вътрешната й хармония за ред и за красота, защото всичко наоколо е премного хармонично, красиво, необикновено. Някой свири на цигулка. Тя бе прозвучала още в ранните часове. Всички се изправят на молитва и пеят. Моментът е проникновен. Тя е вече част от това цяло и се чувствува напълно приобщена към новото, което за пръв път вижда, а й се струва, че й е познато, че за него е слушала, слушала - някакъв незнаен глас сякаш винаги край нея й е говорил не за друго, а именно за това, което сега намира. Един дъх и един пулс и тя се изправя пред лицето на Безконечността. И тя вече не е младото непознато момиче от провинциалния град, което отива на сбор с люлки и цирк с един малко непознат човек на когото тя говори още на “вие” и които близо година й носи книги, тя не е вече човекът на когото трябва да й се проповядва и обяснява едно учение, за да я спечелят. Не е нужно това и никой не прави опит за това дори, защото тя се е родила спечелена, защото следващият миг я поразява като светкавица, разкъсала завесите на нейното небе, което сега искри от обилна светлина. Потресена е от дън душа. До нея е нейния колега, вече добрият човек, който я довежда тук и я запознава с Него след първата сутрин. Тя стои пред Учителя няма и неподвижна. И какво би могла да каже и дали би могла да каже дума?... Животът й мигом получава друга насока. Като освободени води до слуха й стигат звуците на голяма пълноводна река. Тя гледа и нещо в нея срича: Той, да Той... Само гледа и съзерцава. Картината е проста, ала величава за нея. Един живот и една огромна светлина се разлива край нея. Тя мълчи, защото онова, което има да каже е необикновено и на земята сякаш няма зала, няма акустичност, която би могла да понесе магичната сила на онова, което тя има да разкаже. Навежда се и целува ръката. Дали бе успяла да каже всичко! Срещата приключва. И никой, никой не би могъл освен Той и тя, силата на момента, защото само Той и тя знаят, че една вълнуваща среща се е сбъднала, един величествен миг от живота й продължава и тоя живот сега ще зазвучи в нова гама. Когато остава сама опитва се да тури в ред душата си, която сега приличаше на вълнуващо се море. Сърцето й е претоварено от нещо непознато и непреживяно. Огромна радост се влива и прелива в сърцето й. Беше Той. Да, Той и тя затваря очи и дълго, дълго стои близо и далеч до този великолепен миг, обърнала сега глава назад и бързо и развълнувано да обръща страниците на живота си и сякаш прошумява миналото под нейните тръпнещи пръсти. У дома, на юг по близо до топлото южно море, където житото се раждаше два пъти през сезона, където зрееха сладки смокини и нарове. В тяхната голяма къща огласена от многочислено семейство и от буйния глас на баща й. Летните нощи с аромата на цъфтящите рози и оная ароматна върба и накрая с аромата на босилека, който баща й обичаше и над нея онова южно познато небе с едрите звезди, които блестяха по особен начин и луната и млечната река!! Големият чардак белосан с вар и украсен със синка и тя всред всичко това едва тринадесетгодишна спи накрая, до нея малката й сестра, ръцете й често опират до дървените перила и будна тя оглежда двора - градината напоена с мириса на пресен босилек и звездното небе и всичката тайнствена тишина на нощта и гласовете, които стигат до нея по незнайни пътища отблизо, и отдалеч и всичката тази хубост разливаща се навред. Къса е лятната нощ, ала тя бързо се наспива, вдишва ароматния въздух, хладен през този час на нощта и дълго гледа, гледа небето. Това се случи именно през една такава нощ. Тя нямаше думи, а още по-малко представа по онова време на тази възраст, ала спомена лежи там недокоснат от времето - очите й вперени нагоре и в миг, да, тя не сънува, това не е сън, това е действителност, никога след това тя не забрави тази нощ и тоя незнаен глас. На небето пред пламтящите детски зеници се откроява огромна фигура - един човек голям и хубав със снежнобяла дреха блестяща и проста едновременно, с бели коси и тя го гледа без да снема поглед от него, не са страхува, само е развълнувана от тази красота и жадува да разбере кой е той. Мълчи и не издава звук, не се обръща настрана, не чувствува нужда да сподели тази тайна, толкова е потопена в друга атмосфера, където неудържимо усеща, че трябва да остане сама, че на никого тя не може да каже, да покаже онова, което вижда, че то е само за нея. И две думи накрая стигат до слуха й: “Аз съм"... Нищо друго. Запомнила добре всичко, запомнила и думите. Смутена от много блясък, тя дръпва завивката и се скрива под нея. Но жадува да погледне още веднъж непознатия човек, да чуе още веднъж гласа на неповторимото. Пак се отвива, и пак гледа нагоре, и пак среща същите очи и чува същия глас: “Аз съм’’... и пак се скрива под завивката и пак вдига глава, за да го види за трети и последен път. Небето след това се откроява светло и бледа ивица прорязва изтока. Зората на изток се сипва и новия ден идва. И сега, след толкова години - нощта я гледа отблизо и гласът на Незнайното й говори направо. Тя проумява всичко - Той е бил, Той за Когото тя бе предприела това пътуване, Той, Който бе благоволил към нея, като позволи да присъствува на събор - Той, Който й говореше от книгите, Той, Който тя беше поздравила тази сутрин. Душата й винаги бе копняла да Го срещне, никога не е искала да живее с мисълта, че това е било някакво неразбрано явление от рода на детските видения и сънища. Едва сега тя разбира, че реалността я беше докоснала още тогава, на тая ранна възраст, белязана е била с магическия жезъл и призвана и тя да го нарече Учител. Аз съм!... В тия две думи за всички, които копнеят за Великото е заключена надеждата - ръката бе простряна и душата й намира своя път. Човешката душа от неизвестен миг е понесла тоя копнеж и тая жажда да намери Великия Учител и да започне учението. За нищо друго не копнее човешката душа и нищо друго не ожида тя - да дойде в досег с Великата Реалност. И тя остана там, където Гласът на Незнайното я призова.

13. УЧЕНИКЪТ И КОТКАТА НА УЧИТЕЛЯ Случаят е отбелязан бегло, скромно, между другото. Може да се вземе като отделен факт - страница от Неговото ежедневие, като сказание от рода на символите, накрая като притча. От нея би могло да се направи епично произведение, приказка например поучителна и полезна, малки и големи биха могли да се ползуват от нея. Но ето, че тъкмо отбелязахме първата дума с обичайния приказен тон, отказахме се от идеята за приказка и си казахме: рамката само ще ни пречи, нека се движим свободно и да огледаме случая от всичките страни. За нас ще бъде от значение да чуем всичко, да видим скритото в примера и да преживеем идеята, която Учителят внимателно и деликатно е скрил в образа, за да ни говори днес твърдо и сурово като острие на меч, който докосва дълбините на нашето съзнание - съзнанието на ученик. Предпочетохме коментара, предпочетохме суровата истина пред меката приказка. Животът днес промени, задълбочи нашето мислене, нещо се закали в нас, силата ни се увеличи и не се страхуваме да застанем пред огнените слова на истината. Искаме да кажем всичко и да бъдем безпощадни, когато се касае за нея, на случая ще погледнем с отворени очи. Когато се опитваме да правим преводи, не ангажираме никого, освен ония, които мислят като нас, ония, които се смятат ученици. За такава размисъл ние узряхме и днес спокойно можем да обелим коравите черупки от плода и опитаме сладката му ядка. Учителят разказва за една котка. При Него винаги имаше котка и не веднъж тя е ставала предметно учение. Случаят е интересен, построен е със скромни средства и звучи премного живо. Изисква се смелост от наша страна, за да се приближим до примера, без да засегнем личността на ученика. Опасно е да не изпаднем в ролята на учител. Ако някой би се оскърбил, тутакси ние ще добавим - примерът е за всички и строгата принципност ни предпазва от подобни намерения. Учителят никога не засягаше отделната личност, Той беше непоклатим в принципността. Тази котка според думите на Учителя, които се казват за нея е от необикновените, защото тя бе успяла да се приближи при необикновения Човек - Учител, който говори нещо ново, проповядва ново учение, което в незнаен миг докосва и съзнанието на котката, ако може да се говори изобщо за съзнание у котките. От всичко личи, че Учителят се е занимавал с нея за нейните походи, непременно наситени с насилнически елемент. Тогава вероятно е настъпил и възпитателния момент, наравно с човека, Учителят е възпитавал и котката. По някакъв начин котката разбира, че трябва да се откаже от атавистическите си навици като приеме новото учение. Всичко казано до тук е наш увод. Ето какво разказва Учителят: “Когато котката мяучи, аз зная какво иска. Тя казва: Научи ме сега, какво да правя. Едно време лесно си намирах храната, изкарвах си сама прехраната. Като приех новото учение, вече не мога да я намирам. Според Твоето учение нали не бива да ям плъхове, птички също не позволяваш. Тогава, какво остава - Ти да ми даваш сирене и хляб." До тук е първата част на примера. Няма да бързаме с втората, която представлява и разрешението на задачата, финала на тази дълбока притча засягаща само ученика. Намираме, че първата част се отнася до първата фаза на човешкото съзнание, когато ученикът идва в досег с новото учение. Това учение котката харесва. Изправена пред необикновеното, чиято светлина почти я заслепява, тя усеща едновременно и богатството и красотата, които се съдържат в него. Успяла е да разбере, че се намира пред нещо изключително, изключително е и всичко, което Този Човек говори и върши. Тя е опитала любовта Му, нещо, което е най-важно за нея, рядко явление в живота на една котка, която решава да живее, както повелява новия закон, т. е. да не си цапа вече лапите с кръвта на жертвите - да не яде вече нечиста храна. Котката е направила невъзможното, отказала се е от стария живот, от старите навици, надминала е себе си. Другото идва като естествена последица, котешкото съзнание не може да отиде по-далеч, триизмерния свят е нещо отвлечено за нея; колкото и умна да се смята, като се е приближила до Великия човек, тя си остава котка и не може да мисли, следователно не е свободна, следователно не знае, какво трябва да направи по-нататък. При това, нещо много важно, тя намира, че е направила голяма жертва, като преорганизирала живота - приела е новото учение и се смята ученичката на Учителя, Който от своя страна трябва да й плати. Тя не иска много, според нейното разбиране, все пак котешко, нищо не е онова, което тя очаква от Него. Тя иска само да я хранят, срещу което тя ще стои чинно, ще слуша, ще слуша, ще философствува, ще се радва, ще се моли, ще мърка спокойно и с всичко това ще зарегистрира голям напредък - няма да лови мишки, плъхове, птички. Нека мишките напълнят къщата на господаря й. Сега тя е станала ученичка, този факт изчерпва всичко, и срещу този подвиг тя не иска нещо много, иска само да я хранят, да няма досег с животинския порядък или човешкия, защото и човеците сами си търсят храната, трудят се за нея, работят. Тя няма да се цапа с кръв, няма да потъва в материалното тресавище, няма да се мотае в икономиката на природата и на световния ред. Този, който я е поучил следователно ще трябва и да я храни. Тая част на примера прилича на острие изтъкано е тънко и фино, майсторски. Картината е безупречна. Нека котката да усеща това острие като дървена сабя. Как ще пристъпи човекът към този случай? Зависи. За да се домогне до сърцевината на скритото зърно, човекът трябва да има съзнание на ученик, който еднакво може да прозре дълбочините и низините до които може да достигне. Защото, какво всъщност иска котката? Нещо толкова малко. Да бъде хранена. Коя котка досега е опропастила своя господар? Нито една. Но ето, че това котешко съзнание се сблъсква с един закон, истината блесва, но тя е видима само за ученика, за необикновения човек. Ония, които имат котешко съзнание, могат да изискват да им се поднесе храната на готово, без да са вложили известен труд за нея - и в човешкия свят има хора, които живеят по този начин, но когато речем да пренесем случая върху живота на ученика, цялата ситуация се променя. Човек може да изкълве учението, кора до кора да знае Писанието, може цял живот да е живял при нозете на Учителя си, но ако съзнанието му стигне до това на котката, до нейното желание да бъде хранена от Него, това говори, че учението не е разбрано, а образа на Учителя му е останал далечен и чужд. Да стои ученикът близо до Учителя със съзнанието на котка, не е нищо друго, а губене на време. Това стоене нищо не го ползува. Всичките възможности за развитие са загубени - въртял се е на пръстите, мъркал и спал и накрая казва: Господарю, храни ме; приех новото учение, научи ме сега, какво да правя, т. е. как да се моля, как да уча, как да любя, как да решавам задачите си, как да се пазя от страданията - любими въпроси на мързеливите ученици от рода на котките. Котката чака отговор от Великия Човек. Той е толкова заможен, добър, любвеобилен, щедър, търпелив...Колко трябва на една котка! Учителят отговаря: “Ти си възприела новото учение отчасти. Не си го разбрала, както трябва. За да заслужиш хляба и сиренето, ти трябва да хващаш мишките и плъховете да ги повъртиш малко, да им дадеш добър урок, да не влизат в къщата на господаря ти и тогава да ги пуснеш далеч от къщата." - втората част на примера. Езикът на котката ние не владеем, но ето, че можем да си представим програмата на живот, която Учителят й предписва, като при това я подканва да я изпълни, ако иска да заслужи прехраната си. И защо не?... Никъде по земята и никъде в природата няма случай, където човек да получава храната си без насреща да е дал някакъв труд. Че такова нещо се среща в живота, то е нередно явление и такива хора спокойно могат да се отнесат до категорията на тази котка. Тя трябва да заслужи сиренето и хляба и от състоянието на покой и безделие /нещо като котешки рай/ сега ще трябва да слезе оттам и да се потопи в живота, да учи великия урок на труда. Разбирането на учението седи именно в това - да заслужи човек прехраната си - да излезе от статическото положение на своите мисли, чувства и действия, за да не чака никога на готово, да я храни Учителят, казано другояче да учи Той вместо нея. Само пеленачетата се хранят на готово. Ученикът не е пеленаче. Той е пораснал, възмъжал е и разбира елементарната правда, че трябва да учи, да работи и нищо на готово да не чака. Учителят всичко може да направи за ученика, едно нещо, обаче, никога няма да направи - да учи вместо него, т.е. да го храни на готово. Такова нещо никога не е ставало и няма да стане, нито на физическия, нито на духовния свят. Котката трябва да заслужи храната си. Как? Да изпълнява онова, което й се казва - "да лови мишки, плъхове, да си поиграе с тях и след това да ги пусне далеч от къщата на господаря”. Нещо наистина невероятно за нея, премного трудна задача, тежка програма, не по силите на котката. Да си играе котката с мишките и да ги пусне на свобода, далеч някъде и да им даде с това добър урок? Какви огромни усилия се изискват, за да направи това и надсмогне вековния нагон! И всичко това, за да засвидетелствува на Великия Човек, че разбира и прилага Неговото учение, тъй, както законите повеляват. Ние бързаме да направим превода - животът на ученика не е нищо друго, а серия от такива усилия, верига от невероятно трудни задачи. Идеята е легнала живо в този пример, ясна е и определена. Образите действуват еднакво на мисълта, на чувствата и на въображението. Чрез езика на приказката, която не е приказка, а страница от богатото ежедневие на Учителя, Той ни въвежда в един строго установен свят, където законите, задълженията и принципите на ученичеството са неизменни и строго установени. Веднъж поел този път, ученикът трябва да бъде готов на всичко, непрекъснато усилие, учение и работа. Не само да се радва на новото учение, не само да се възхищава от добродетелите на Учителя, не само да съзерцава Неговия образ, а да бъде готов за огромната работа, която го чака. Преодоляването на личното, себичното, човешкото, не е нищо друго, а дейност, която по размерите си е равно на това, което трябва да направи и котката. И ако котката по тази или онази причина не успее в своя подвиг, защото пак си остава котка, то човекът надарен с ум, със сърце и с воля, няма право да се лени и отказва от тази работа, която ще го характеризира като ученик. Той няма право да чака Учителят да свърши неговата работа, Учителят да учи вместо него, Учителят да поеме неговите задачи - Учителят да го храни. Затова открай време мнозина са посещавали школите, ала малцина са останали верни докрай, малцина са получавали нужния ценз. Затова и Христос е казал: “Мнозина са звани, малцина - избрани.” Ученикът е избран не само, когато приема едно учение и го харесва и се възхищава от него, а когато го разучава, когато го приложи, когато работи в трите свята. Това значи ученикът да не чака на готово като котката, а сам да припечелва своята “прехрана", своя “хляб” с който да храни душата си, ума, сърцето и волята. Само тогава думите на Учител и ученик получават своето дълбоко и мистично значение. Връзката е неразривна и обмяната непреривна. Ученикът е застанал на определеното място - работния си чин.

12. ЕДНА ИЗЯЩНА КАРТИНА Да се описват малките, беглите, същевременно значими епизоди из Неговото светло ежедневие е огромна работа. Времето не би ни стигнало, ако речем да ги предадем задълбочено и живо - докосвайки идейната им страна, без да нарушим красотата на детайла и аромата на рисунъка. Всеки човек дошъл в контакт с Учителя има, какво да ни разкаже, има на какво ние да обърнем вниманието си. Питаме се могат ли да се преброят тези хора - колко много е бил посещаван, колко много е бил търсен... Няма да е много, ако кажем, че на земята по време на нашия век, едва ли има друг човек да е дошъл в контакт с толкова много хора. Примерите из Неговия живот, свързан с живота на ония, които са го посещавали, ще се превърнат един ден на източник на философска размисъл и на живи сюжети за ръката на писателя. Нашето време е обедняло откъм идеи. Казано е всичко сякаш за старите теми, преповторенията звучат обикновено, образите са шаблонни, неубедителни и най-вече не затрогващи. Този път не можеше да се подмине случая. И не само да го изслушаме внимателно, но и да се възхитим от светкавичния миг, който ни подари не само дълбока размисъл, но и красота, като че ли бяхме изправени пред едно рядко хубаво художествено табло. Човекът е докоснат в глъбините на своето интимно същество с острието на нож, който опира върха до един порок, който души и обезобразява човека. Но нека оставим за края дидактическата страна. Покрай Учителя винаги имаше хора, винаги имаше ученици, които се отказваха от всичко, което светът можеше да им даде, за да бъдат близо до Учителя, за да живеят на Изгрева. Не е бил лек живота на тия, които са нямали определени доходи, за да живеят макар и скромно. За някои те минаваха за нуждаещи се. Спираме вниманието на тази подробност, защото тъкмо тя става ключов момент на по-нататъшното развитие на действието. Една добра сестра решава, в своето желание да изпълни задачата за най-малкото добро, да отдели една малка сума от скромните си средства и да ги подари на някой нуждаещ. Изборът по някакъв вътрешен път, “тих глас”, който нашепва, какво да правим, изборът й паднал тъкмо на една от тези сестри, които живеят на Изгрева без определени доходи. Случва се нещо съвсем обикновено. През един хубав ден тя намира младата сестра, приближава се при нея на двора или пред салона и деликатно й предлага да приеме сестринския й дар като израз на обич. Петдесет лева не са много пари и тогава при най-стария курс на нашата монета на изгревския стол можеше да се получи десет обеда. Банкнотата сега лежи в ръката на добрата сестра и две очи мило гледат другата, която би трябвало според предвижданията на благодетелката да отзвучи и да протегне ръката си и вземе този скромен дар със същата обич. Ала младата сестра се бави. Гледа я малко смутена и не така топлосърдечно; после отклонява погледа си от нея и накрая почти с делови тон, да не кажем студен отговаря: Но аз нямам нужда от пари. Благодаря. Не мога да ги взема. Дайте ги на друг по-нуждающ. - Извинявам се. Не съм разбрала, неправилно съм била насочена, или аз се излъгах. Помислих, че това бе гласа на душата, който никога не лъже. И тя прибра обратно парите и си продължи пътя. Лицето й потъна в сянка и малката скръб беше успяла да остави отпечатък на очите и на устните. Първата част на този епизод приключва. Никой не смята от него да прави история, най-малко тази, която беше отказала да приеме парите, като отказа да приеме не парите, а израза на любовта. Готова е дори веднага да го забрави. Няма какво да обременява паметта и сърцето си с тази обикновена случка. При това тя се чувствува накърнена. Ето кое бе най-важно. Но къде, на кое място точно е накърнена тя, това е вече много важно. За нас днес тъкмо тази невралгична точка е важна, искаме да я докоснем и от която за жалост да се поучим. Да, има какво да се поучим. То представлява нещо като цирей, не, нещо по-лошо, един недъг, който съсипва човека, недъг, който го втвърдява и изсмуква всичката жизнена влага в човека като пресича всичките потоци по които към него се стичат материалните и духовните блага. Но нека оставим идеята в заключителната част. Благодарни сме все пак на този отказ, иначе, контрастът не би звучал в един свят, за да имаме възможност да съзерцаваме втората част на действието, което следва непосредствено след първото. Край Учителя винаги имаше хора. По неведоми пътища сякаш се стичаха на определено време. Достатъчно беше Той да се покаже на двора на плочника, на поляната, за да дойде някой и застане до Него. Групата и сега е там - Учителят, младата сестра, която преди малко бе отказала да вземе сестринския дар и третия човек. На третия човек ще си позволим да кажем името и нека това й бъде в нейна светла памет. Тя живя самотно и трудно, не й беше лек живота и единствената хубост и утеха й беше Учителя и Изгрева. Тази наша сестра се казва Мария Захарната. Наричаха я така, защото живееше до Захарната фабрика. Живееше твърде скромно, да не кажем бедно и пари за трамвай нямаше - колко километра са оттам до Изгрева, вероятно тя е знаела, пътувала е пеш. И това не й тежало, не, лекувала болните си крака. Тя беше пълна и стара жена с тежък вървеж, винаги навлечена с много дрехи и общо взето тя правеше впечатление с неугледния си вид. Но какво значение имаше външния вид. Тъкмо този ден тя беше дошла да види Учителя. И тъкмо, когато тя започна да вади нещо от торбичката, младата сестра, която е там я наблюдава с известен интерес. Естествено е това. С ревматичните си пръсти Мария изважда оттам един геврек; софийски геврек, купен от случаен продавач по дългия й път, един неудачен може би геврек, както го виждат вече очите на младата сестра, може би неравен, може би загорял, може би недопечен. Не се е сетила да го избере, за нея беше важно да занесе геврек, да занесе нещо на Учителя, да не отива при Него с празни ръце. С усмивка тя предлага геврека на Учителя, едва го подава, когато ръката на Учителя вече се готви да го приеме с готовност, когато тя от торбичката си или от закърпените си джобове, изважда петолевка, прехваната с двата пръста за едното крайче и я предлага на Учителя. Учителят приема и петолевката. И поглежда сестра Мария. Удостоява я с всичката топлота и лъчезарна светлина на погледа си, гледа я, както само Той можеше да гледа, както по-късно казва младата сестра. За да се долови величието на този момент, човек трябва да има идея за отношенията между Учител и ученик, отношение не към личността, а към душата; към великия принцип на живота - Любовта. Цялата тази импресия би останала далечна и неразбрана, ако нямахме представа за същността на отношенията между тези две групи, от една страна ученика и Учителя, от друга - ученик срещу ученик. Първата част на действието моментално се слива с втората и резкият контраст светкавично се очертава; проблясъкът е просто ослепителен. Младата сестра мигом вече е престанала да се възхищава от отзвучаването на Учителя, който изящно е приел даровете на другата, стои сега и я гледа усмихнато, обърнат е изцяло към нея, а с гръб към другата - би могло да се каже, че не подозира бурята която в тоя момент връхлита върху нея - но нека не се докоснем до тая страна на въпроса. Вярното е това, че младата сестра сега мълчи обременена от тежката си размисъл. Съпоставянето идва моментално, ученикът е стреснат, развълнуван, засегнат, меката ръка сякаш е нанесла плесница. Общо взето на вид всичко е спокойно. На мястото на Мария тя вижда сега другата сестра, пред нея стои сега тя самата с всичката самонадеяност на младостта и с всичката гордост на същата - нямам нужда от пари" невъзможно е вече да се скрие недъга, порока. Мария Захарната си отива. През всичкото време Той е бил обърнат към нея, а с гръб към младата. Сега си тръгва и тя. Тръгва си и Той без да се обърне към другата сякаш на това място не е бил някой. Няма да си задаваме въпроса: Защо? Не мислим и да си отговорим на въпроси, които биха изникнали. Не е нужно. Важното е другото, което е отговор на всичко. Имаме желание заключението да разчетем внимателно, осторожно и въоръжени със светилник да слезем до глъбините и на нашето естество и потърсим призрака на гордостта. Нека приключим с епичния елемент и се доизкажем - младата сестра загубва своя покой. Загубва вътре в себе си профила и на Учителя си. Всичко тук е изтъкано много фино, за да се разбере нужно е съзнанието на ученик. Може би вече не е било нужно да се води решителна борба. Достатъчно беше това, което беше успяла случайно да види - цялата картина се разви като лента пред очите й. Решава веднага да намери добрата сестра, да й поиска извинение и парите. Другата я посреща с радост за това, че имала добро ръководство и не се излъга. Повече няма какво да се коментира. Всичко е премного ясно. Контрастът е забележителен. Пояснения не са нужни. Онова, което привлича нашия поглед и ни кара още да държим перото е онова, което нарекохме в началото дидактически елемент на случая - недостатъчно изразително казано. Идеята е дълбока и удара мощен. Всичко е сведено до обикновеното в човека, по-точно казано до необикновеното у Учителя и до обикновеното у ученика. До силата, до светлината, до възможностите, до Любовта, до смирението, когато ни предстои да решим една задача, едно уравнение. Да знаем, как да пристъпваме към един враг, който се таи дълбоко в нас в най-угледна форма. Гордостта, която е готова да задуши най-благородния порив и да смачка най-красивото цвете на любовта, гордостта, която поразява човека в чувствата, в разбиранията при правилното даване и правилното взимане. Гордостта винаги задръства вадите по които към нас протича влагата на живота, гордостта е като ледена маса, която превръща човека на истукан. Учителят прие с обич неугледния геврек, прие любовно и петолевката - две стотинки и половина в днешния монетен курс - пари ли бяха това? Ала Той прие нейния дар и я възнагради с вниманието си, като показа как трябва да приемаме, то бе равно изкуство и на даването. И срещу всичката красота на тази изящна картина, един ученик отказва на друг нещо, нещо наглед голямо, нещо наглед невъзможно - малко обич, малко любовно отношение и по такъв начин да позволи отровния трън да се забие дълбоко в плътта ни, за да погуби и унищожи най-прекрасното украшение на човека - смирението.

11. ТОЙ Е... Как звучи думата “учител” на чужди езици, не знаем, ала как звучи на български език, ние знаем. Трудно бихме могли да проследим етимологическия произход и историята на това понятие, което в живота на българина от шест века насам на български език звучи рядко хубаво и е заемала най-високото и най-почетното място. Думата е богато по смисъл и по съдържание; и фонетически тя звучи особено. В началото на нашия век тя навлиза в живота на определен брой хора, които влагат един друг нов елемент и думата навлиза в историята на нашата философска и духовна мисъл. В тази дума вече е отлят сока на знамението и сбъдновението. Тя става жива и неделима част от духовното развитие не само на отделни хора, а на целия народ Зад нея не стои само чистия и самоотвержен образ на народния учител, който учи българските деца на четмо и писмо, а стои нещо повече, по-богато и по-дълбоко, което един ден щеше да се прецени. Ние се помъчихме да кажем, да предадем онова, което Той направи в продължение на целия си живот, дадохме границите, до колкото това ни беше възможно, на едно дело, което непременно ще се отчете, опитахме се да изложим основните принципи на Учението и свързахме теорията и практиката в неговия живот, които напълно се покриваха. На български език думата учител звучи много хубаво. Когато Неговите ученици се научиха да Го назоват с това име, това се случи преди началото на века, стана ясно за тях и за тия, които щяха да дойдат след тях, че думата беше най-подходяща и най-вярната изразителка за човека пред когото бяха застанали. Учениците разбраха, че се намират пред най-великото събитие на века. Радостта от това откритие беше голяма, по-голяма радост от тази никой от ония, които Го познаваха, нямаше да преживеят. Тогава ние се върнахме назад в историята, за да потърсим основните черти на този образ, нахвърлени изумително верни в онази беседа на Христа с учениците, когато Той ги запознава с истинския учител, като даде основните белези, защото знаеше, че не един щеше да си прикачи тази титла, и не един щеше да злоупотреби с това звание. Ясно е, че това име се дава само на звани, заслужени, избраници. Хитреците са разбирали много добре съкровищата, които Един Велик Учител носи със себе си. Макар и изкривено те са долавяли, че и те като Него могат да разполагат с власт с която да властвуват над душата и тялото. Твърде изгодно за тия отявлени разбойници, които пред нищо не се спират за да постигнат егоистичните си цели. Христос ги наричаше с определено име и не ги щадеше, за да предпази ония “които Го познаваха и познаваше Той." Положението в техните късогледи очи е нещо много изгодно - те виждат само външната страна на отношенията, на тях им харесва и като чин и като служба това поприще и не един властолюбец и честолюбец щеше да се стреми към това звание. В света не един лъжеучител е съществувал. Историята на духовните и окултните движения изобилствува с такива отявлени образи, особено, когато на земята се ражда един истински Учител. Тогава има на кого да се подражава, има от кого да се краде. Христос великият реалист на времето си, даде прости и ясни начини, как да ги познаят - “По плодовете ще ги познаете - не слушайте, какво говорят, а какво правят”. “Не се бере трънки от грозде, нито смокини от репеи”. Истинският ученик, никога не може да се излъже и да бърка, когато погледа му се спира на образа на Учителя. Нищо не е в състояние да обърква ученика в пътя към Учителя. Принципите са точни и определени. Със силата на мълнията ученикът усеща приближаването на коварната стъпка. Той не се лъже нито от мекия глас, нито от големите им обещания. Ученикът е най-оспорваната личност и за него се води състезание. От тези борби, които се водят в един подмолен свят, не е щаден Учителят. Те ставаха по Негово време и Той познаваше враговете си. Когато личността на Учителя между десетата и двадесетата година на нашия век е вече добре позната и делото му функционира правилно и естествено, вечните спътници на тъмнината не закъсняват да заемат своите позиции, привлечени неудържимо от светлината. “Където е меда, там са и осите” - по това време се подвизават много личности самозвани, които искат да водят, да учат, да правят общество. Наричаха себе си учители, ръководители духовни. По това време те намират последователи и сподвижници, времената бяха такива имаше вече много жадни за духовен живот хора. Тук таме се образуват общества, братства. Но да си Учител е нещо огромно, неизмеримо, то надвишава човешката представа. Колкото и да подражаваха тия обикновени люде, колкото и да тикаха колата по някакъв трасиран път, дерайлирането кога да е щеше да настъпи. Съкровищата могат да бъдат пренасяни от едно място на друго, могат да бъдат откраднати, ала авторското право никога не може да се присвои, невъзможно е те да бъдат предадени на ученици и това да остане скрито, покрито. Как може да предадеш една песен, една идея и да кажеш, не тя е твоя, че по света друг я няма и че никъде другаде тя може да се намери. А светът е малък, никога той не е бил голям в известен смисъл, че неща от подобен род, да не бъдат проверявани. Невъзможно беше да се скрият ония пътища откъдето бликаха струите на чистия извор. Дали в нашата малка страна някой самозванец можеше да каже - тази песен е моя, или това Слово е мое. Винаги се намират хора с тънък усет за чистотата и почтеността, които различават чистотата на един тон, намират фалша, дисонанса и тръгват да проверяват, да питат, да разпитват и накрая да открият фалшификацията. И тези, които се изправят пред истинския Учител, и ония, които са се спрели при лъжеучителя в сърцето си са били чисти и един и същи копнеж ги е тласкал. Когато и да е те се уверяват, кое е било истински злато и кое е било позлатено. По това време в Хасково около личността на Учителя стават пререкания и се водят борби. Ония, които са заинтересовани, питат Кой е Той? Какъв е пък тоя, когото и те наричат учител. Раздвояването става бавно, трае години и в недоумение се питат едновременно може ли да има двама учители -посланици от Бога изпратени с една и съща цел? Съмненията тлеят. Всичко това може да се сведе до един показателен период от историята на духовните движения в България. Онова на което ние искаме да се спрем е един дребен на вид факт, чрез който искаме да дадем образите на ученика и на Учителя, когато ученикът отива да проверява, от друга страна идеята получава своята значимост. Ученикът не може на вяра само да приеме нещата, досешно Учителя, той трябва да бъде убеден, трябва да е опитал, трябва да е докоснал живата реалност с пръста си. Всичко трябва да лежи чисто като кристал пред очите му, а почвата на която е стъпил трябва да бъде здрава като канара. Да няма място за съмнения. Един ученик на такъв един учител, прост, обикновен българин - зидар, възрастен човек, решава да тури край на съмненията си, жадува да се освободи от раздвояването. И тръгва да намери, тръгва да се уверява: Кой е Той? Той знае, че в България има друг учител познава Учителя, познава Словото и дръзва да си взима и Словото и песните. Вероятно си мисли, кой ще проверява. Откъде взима материали, които му са нужни не казва, обаче. При такава ситуация, простия българин тръгва да търси Учителя, иска да се срещне с Него, за да Го види, за да провери сам без никой да знае. Трябва да провери истинския ли е Той или не. Желанието да види Учителя е вече назряло, решава да пътува до София, ала парите все не му стигали за такова пътешествие. Един ден един негов съсед, богат човек се разболява, знае, че Учителят можел да лекува и иска да отиде при Него да търси лек за болката си. Предлага на този същия българин да го придружи, като за това ще му плати разноските. Случаят идва като добре дошъл, човекът се развълнувал, зарадвал се и вече чувствува пръста на Провидението, намира, че нещо ще става сега, когато желанието му се сбъдва по такъв чудесен начин. Но ето, че в последния момент, той малко се стъписва, не е готов за такава среща, не знае какво да каже, как ще го пита - Ти ли си или не си... Чувствува се затруднен, да го познае от пръв поглед не е работа за него, да проверява другояче не му идва нищо на ум. В сърцето на простия човек бликва чувство. Със себе си той носи малка книжка, в тази книжка има нещо написано за Учителя П. К. Дънов. Решава да я държи в ръката си, когато ще се срещне с Него. И ако Той посегне на нея и като я разтвори попадне точно на тази страница, тогава ще се увери, че е Той истинския учител. Да, този човек трябва да е бил смел в мисълта си и безстрашен в сърцето си, залага на карта разбиранията си, идеята, облог прави почти с Господа. Пристигат те на “Опълченска” 66. Никого не познава, за първи път попадат в тази среда и малко страхливо, малко смутено сядат на една пейка на двора и зачакват. Не са сами, на пейките са седнали много хора, и те чакат среща с Учителя. И как ли ще се вредят те при толкова народ и дали ще могат до вечерта, че път ги чака обратно. И докато те си мислят, как ще влязат, вратата се отваря и на рамката на вратата застава Учителя и гледа право към тях и казва: “Вие двамата от Хасково, елате." Нищо друго. Стават разбира се двамата герои и влизат вътре. Сядат срещу Учителя и болният веднага започнал да говори за болестта си, а другият стои с книжката в ръка. Когато работата с болния приключва Учителят се обръща към другия и пита: - А вие, какво ще кажете? И докато той да отговори, Учителят посяга към малката книжка, отваря я и прочита страницата и му я връща, като добавя: - Сега, прочети я и ти. Тук срещата приключва. Човекът е като зашеметен. После се развълнува и после си казва полугласно: Той е. Повече няма какво да пита и да се съмнява. Учителят му дава два тома беседи. Те да дар. Не трябва пари. Ученикът намерил Своя Учител. Българинът го потърсил и го намерил. Сега му оставаше да почне да учи. Ще кажат някои - обикновено ясновидство. Обикновено мнение, ще кажем ние. Случаят не може да бъде указание за цялостния образ на Учителя и за да се стигне до този начин, трябва да е бил последния чрез който можеше да се помогне на този човек чист по сърце, който иска да се освободи от раздвояването, да намери истинския Учител, за да възстанови хармонията си. За него начинът по който се добира до истината е най-подходящия, друг той не знае, на него залага и успява. Ученикът жадува за истината. Учителят му я поднася в такава форма, която е най-приемлива за него и най-близко до сърцето му. Опитът е неповторим, както за ученика, така и за Учителя. Тези неща се случват само веднъж и само с един. Всеки човек представлява различен свят. Втори път този човек нямаше да повтори опита си, никога вече нямаше да изпадне в съмнение. В сърцето ще е бликнала радостта и в ума светлината. Връща се окрилен, остава верен ученик на Учителя и влиза в групата на ония, които първи основават братството в Хасково. Големият спор на времето - Той ли е? - не е единствен. Хората щяха многократно да се питат: Той ли е? Много хора щяха да изпаднат в това съмнение и като този с книжка в ръка, щяха да тръгнат да проверяват. На хората им липсваше нещо много съществено - вътрешен усет и вътрешен контакт. Правата посока лежеше безмълвна и спокойно чакаше ония, които трябваше да Го познаят. Заинтересованите никога не вярват и не приемат нещата в техния кристален вид, защото излизат от личните си интереси. В света винаги е имало много учители - жадните за духовен живот ги слушат, ала кой е истинския?.!. Поучаваха увлекателно и всеки по отделно имаха почтен вид, умело прикриваха и намираха, че е изгодно да си “учител”. Но двама прости хора от селата от същата околия - Хасковска. И те като преведения случай, не се задоволяват да питат и да чуят утвърдителния отговор “Аз съм”. И те тръгват да проверяват. Времената бяха други и чудесата на Христа не привличаха хората, до тях не беше стигнало нищо забележително, само това, че в София работи друг един учител. Те нищо не знаят повече. Един ден те решават да пътуват. Изваждат си билет и направо отсядат при Него. Те са селяни и не умеят да приказват много, да стоят да питат и разпитват, нямат време, те са работни хора и разполагат с малко време. Задават въпроса направо, когато застават пред Него: - Ти ли си Учителя, или има друг? Учителят не им каза: Аз съм. И за Него времето бе друго. Не им отговори направо. Не показа самоличната си карта. На никого Той не я показа. Ала фигуративния език винаги подразбира умни хора, които имаха способността да мислят. Нека са селяни, главите им стояха здраво на раменете. Не беше нужно да рисува сега образите на истинския Учител и на лъжливия. Един ден те сами щяха да намерят това. И Той им каза: - Ще ги познаете сами - единият е като месечината, а другият като слънцето. Дали бихте сбъркали - разликата е ясна. Образите бяха изляти безупречно. Селяните се окопитиха и мигом разбраха. Да се направи разлика между луна и слънце беше лесна работа. При единия учител те бяха вече стояли, познаваха го и бяха го опитали. Онзи им беше казал: “Аз съм”. Този мълчеше и ги караше сами да Го открият. И те го направиха. Беше и лесно и трудно. При Учителя те останаха само три дни и чуха една беседа. Чистите по сърце винаги имат точен усет за живото Слово. Онова, което преживяха през тези три дни, докосна сърцето, ума, душата и те преживяха великото, което се беше случило на земята. И луната и слънцето бяха еднакво достъпни за човека. Езикът на символа беше ярък и четлив. Луната грееше нощем, слънцето денем; луната не топлеше, слънцето топлеше; луната светеше, но на тази светлина не можеше да се учи, слънцето светеше и тази светлина помагаше на човека да учи; слънцето даваше живот и цялата земя съществуваше, защото я огряваше слънцето. Човекът би загинал без слънце. В света на душата човек по същия начин имаше нужда от слънцето, а не от луната. Истинският Учител дава светлина, топлина, живот. А край Него животът течеше, шумеше, пееше. Всеки приближил се при Него можеше да почувствува и светлината, и топлината и живота - Той беше голям извор, който бликаше непрестанно. Нямаше място вече съмнението. Когато си отидоха те се почувствуваха обогатени, окрилени, радостни, оживени. Започваше за тях нов живот. Винаги и с всички ставаше така. И останаха при Учителя. Да се върнат при луната, след като са били при слънцето, би било нещо крайно неестествено и безсмислено. Невъзможно беше да се откажат от живота. Никой не би го направил да е опитал светлината и топлината на слънцето и след това да предпочете тази на луната. На земята всеки би могъл да приложи този ключ. Както се опитваше живителната сила на слънцето, така можеше да се опита живителната мощ на Живото Слово. Затова не веднъж Той казваше: “Не приемайте нещата на вяра, опитвайте. Опитвайте онова, което ви казвам. Подлагайте всичко на опит, за да се уверите, за да различите слънцето от луната.”

10. ОТ ПРОЗОРЕЦА НА ТЪРНОВСКАТА КОЛИБА Това е един от многото малки случаи, обикновени, ежедневни, които минават пред очите на Учителя, звучат иносказателни, когато ги слушаме от Него, скритата идея блести и ние решаваме към общата тема да прибавим още едно светящо късче, малко обработено, малко шлифовано с дъха на нашето преживяване и обвеяно с топлото чувство на благодарност. В тях има скрито нещо ценно - образ идея - истината блести и нашата практика се обогатява. Пак е нарисуван образа на лъжеучителя, на наставника, на господаря. Всичко казано за тия самозванци, никога нямаше да бъде много, защото те никога нямаше да липсват на Земята, разкъсани от личните си чувства, въвлечени от манията за големство и водачество да съпътствуват идването на един Учител на земята. Не веднъж Учителят се спира на тях и с най-различни цветове рисува техния външен и вътрешен облик. Те са най-опасните хора, които винаги се бъркат във великия план на Битието и в своята осъзната и неосъзната дейност се стремят да слагат пръст на светлината. Христос ги наричаше направо вълци, които прескачат през прозореца на кошарата... Образът е даден в съвършена яснота и простота и нямаше да има човек на земята, възлюбил истината, да не го познае и да не се опази от него. Христос беше дал класическото правило: “Ще ги познаете по плодовете”. Да се предпази душата на учениците е съкровена Негова цел. Лъжеучителите се стремят именно към тази скъпоценност-душата, за да направят от човека роб и да използуват материалните и духовните ресурси. На такива отявлени, властни и амбициозни самозванци Учителят се спира при всеки възможен случай, когато всекидневието Му ги поднася, за да разобличи техните егоистични домогвания и цели. По Негово време не един си присвояваше тази служба. Те се опитват да правят от себе си кумири, въоръжават се със знания и си служат с позволени и непозволени средства, за да учат, привличат, очароват и накрая да заробят. С такт, търпение и деликатност Учителят е следял тяхната игра, поставя ги на такова разстояние, където те ще бъдат най-безопасни. Те имат една единствена цел, да уязвят Него, да прескачат в Неговата кошара и да грабнат Негова овца. Ние не пишем история и личности не ни интересуват. За нас важни са принципите. Целим тях да предадем на ония, които ще дойдат след нас и които ще търсят чистите пътища по които и ние бяхме изведени от Него. Това е ценното, което сега ни връща назад, за да разгънем страниците на Неговия живот и се приближим до ония идеи и образи, които са обвеяни от живия пламък на преживяното. Самозваните учители винаги са били тежък баласт за Един Велик Учител. Към тях Той е едновременно и внимателен и безпощаден. Обикновено нито един от тях не оцелява, не оцеляват и неговите ученици - природата има специални заведения за тях. Грешка при избора могат да правят само ония, които не познават Учителя си и не са опитали свежестта и чистотата на водата и хляба, които Той носи. По това време ние не знаем, какво се е случило в Търново по време на един от съборите. Какво знаем, сме го открили в една от съборните беседи от 1935 година, където Учителят привежда един пример станал някога в Търново. Не знаем дали случаят не се съвпада с някаква реална постановка по време на този събор. Не искаме наслуки да коментираме, но нека ни бъде позволено да допуснем, че по това време край Учителя се е подвизал някой, а може би и повече, такъв един самозван учител. Примерът е бил уловен, поставен в клише и ние, които прелистваме страниците на миналото, оглеждаме внимателно това минало, оглеждаме и детайлите на един отшумял живот, където делото свети и се спираме на описания от Учителя пример, за да преживеем ония дни, ония вътрешни дълбоки драми, които са се разигравали зад романтичната обстановка на съборите. От друга страна не искаме да забравим тази серия от факти, които премного говорят за силата и значимостта на скритите в тях идеи. Имаме чувството, че миналото не е минало и Учителят, както тогава преди 40 години, така и сега стои през един от тия блестящи съборни дни с лазурно чисто небе отгоре, на прозореца на колибата и гледа птички наредени на плета. Първият момент Учителят има впечатление, че тази птички са мъртви. Така ни разказва случая Той. Стоят като отляти от ръката на скулптор, неподвижно и бездиханно, притиснати една до друга, крилце до крилце, сгушени и мълчаливи с извърнат поглед нагоре към една и съща посока, поглед сякаш по заповед впит в една и съща точка. В този поглед се чете смъртна уплаха. В този непобедим ужас се чете една невероятно жестока дисциплина. “Птичките стояха неподвижно и гледаха нагоре. Стояха талкова тихо, никакъв шум не се чува, абсолютно неподвижни. Потърсих причината и погледнах нагоре в посоката, която гледаха и те. Горе се виеше един голям сокол. С явяването си соколът беше внесъл такъв ужас между птичките. Той просто ги беше смразил. Вкаменени те стояха там, сгушени, мълчаливи, уплашени смъртно." Картината е ясна. Примерът е даден. Но Учителят не спира до тук. Този път не оставя връзката да бъде направена от нас. Направи я Той: “Соколът като гледаше към тях, приличаше на строг учител, който се готви да изпита учениците си. Предварително той ги наблюдаваше и като видя, че те не са готови, хвръкна в друго направление и си каза: Невежи са тези ученици, не са готови за изпит. Щом учителят си отиде учениците се отпуснаха, започнаха да шумят, да се разговарят помежду си. Свободни сме вече. Който не разбира смисъла на нещата ще каже: птички са това. Птички са наистина, но са вкаменени от страх, от погледа на своя учител. Той стои над тях със своите мисли и търси начин, как да задигне една от тях, да я заведе на гости, да й предаде един добър урок. Който се осмели веднъж да влезе в стаята на такъв учител, вече не излиза оттам. Тази стая представлява за него изправителен дом в който се изучават уроците на живота.” Всичко е изградено идеално като скулптурна цялост. Зад това табло блести живота. Този живот е шумял тревожно и опасния дъх е стигал до Него. Нищо не е казано случайно, и птичките случайно не са преживяли на оградата този ужас. Но нека не търсим скритото в историята на всичко, което е ставало покрай Него. Нека си позволим само това да огледаме случая и разнищим онова, което е казано за нас. Учителят кръщава сокола, нарича го учител. Ние ще си послужим с Неговите връзки и към Неговия класически коментар, ще прибавим нещо и от нашето чувство и от горящия дъх на преживяното преди малко. Не желаем да скрием нашите мисли и да не направим връзка, близо тридесет години по-късно от казаното. Учители соколи има и в училищата. Те обикновено са първенци по дисциплината. Децата пред тях стоят неподвижно, чинно с ръчички отзад. Приличат на тези птички от плата. Те гледат само своя учител - сокол, който високо над тях развява камшика. Въздействието на такива учители - соколи ни е известно. Нямаме желание да критикуваме училищната система, тя отдавна е под всяка критика. Соколи могат да бъдат и родители. Деца на такива родители треперят пред тях, ако те ги накажат стоят неподвижно на колене с часове, или изправени на стената до премаляване. Такива родители умеят да направят от децата безгласни зверчета и ги поразяват още от люлката, имат и глас и очи като на хищници. Но това е друга тема. Учителите самозванци приличат на тях. Соколът може да се смята като един такъв учител, на неговата дисциплина могат да завидят и най-големите пълководци. Всичките насилници и сатрапи могат да се поучат от сокола. Примерът е на разположение на всички отявлени насилници. Дисциплината на сокола е модерно средство, метод, система, която носи определено име - насилие. Много неща могат да се постигнат с него. Соколът следователно намираме зад всичко, което кара хората да се страхуват, когато мислят, говорят или действуват по този или онзи начин - така, както искат самозваните учители. Приведеният пример е много свеж и много дълбок. Валиден е за всичките времена. В него е даден образа на ония учители, които смразяват кръвта на своите ученици и ги карат да вършат тяхната воля. Примерът никога няма да престане да говори, защото до ден днешен земята не е разтоварена от тази фатална и тъмна личност, от тези амбициозни, честолюбиви и егоистични самозванци, жадни за власт, за внимание, за почит, за любов ако щете. Те проповядват - как да живеят другите, какво да правят другите, а изключват себе си от общото. Някои от тях са по-жестоки и от сокола дори. Соколи е имало в миналото има ги и днес. Както тогава така и днес те се насочват към птичките от плета и към кошарата на добрия пастир. Едно нещо винаги не им достига - не са достатъчно разумни, липсва им светлина, за да могат да видят, че на прозореца стои Той и наблюдава всичките ходове и в последния момент разбърква разписанието на неговото време и подменя посоката на неговия път - не може да грабне ни една птичка от плета, ни една овца от ръката Му. В света не липсват “соколи” нека повторим това. Те се вият по чистото лазурно небе, дори и през тия светли, святи, съборни дни и целят само едно - смъртта на невинните “птички”. Ала Той стои и гледа от прозореца на колибата и дава забележителен урок на тая разбойническа порода от лъжци, насилници, клеветници, които лицемерно са надянали маската на учители и доброжелатели. Пред очите на Учителя насилието на самозваните учители се стапя, както се топи леда от слънчевите лъчи, когато пролетта настъпва, както се стопява стоманата под пламтящото огнище на Опитния Майстор. “Добрият пастир душата си полага за овците”.

9. ДОБРИЯТ ПАСТИР Добрият пастир душата си полага за овците; Аз познавам и моите ме познават.” Йоан -10:11, 14 А идеята за “Добрият пастир” като проблем лежи още в дълбока древност. По този повод би могло да се напише цяло съчинение. И понеже същността на въпроса е една и съща, ще се опитаме да дадем строго принципната страна само. Примерите при нашата действителност около Учителя не са малко и може би никога през историята на окултните движения не са били толкова ярко подчертани. Тук те изобилствуват, времето е необикновено и движението около Него динамично. В основата тези домогвания имат нещо общо, приличат си по вътрешния замисъл, ние ще се спрем на някои от характерните. Темата е сложна и комплицирана. Естеството представлява един от големите дисонанси, които винаги по неизвестни пътища са се вмъквали като крадец, съзнателно и несъзнателно с точно определена цел - присвояването на чужди богатства, търсене на лесни пътища с присъщите навици и етични норми на крадеца, разбойника, убиеца. Аз имах една добра хазяйка, която тъкмо, когато дойдох да живея в нейната къща, тя намерила “пътя си”, станала активен член на едно религиозно общество, отказала се от светския си живот и се чувствувала много щастлива. Радвах се на нейното обръщане към Бога и ми беше приятно да живея в такава къща. На мене тя гледаше като заблудена овца. Никой по това време нямаше право да мисли, че аз имах нужда от “спасение", казано на неин език. Но тя виждаше другояче, разбираше нещата както лежаха в новата й вяра и намираше, че всички ония, които не вървяха по нейния път са загубени. Една вечна история, проточила се от неизвестен час - не се виждаше нито началото, нито края и решително продължаваше да завербува кадри на фанатизма Тъкмо тази жена запалена от новата вяра за нея си беше наумила да ме привлече, да ми проповядва и да ме избави от заблудата ми, кое собствено наричаше заблуда не разбрах. Определяше ми час и идваше с Библията при мене да ми доказва, да ми посочва стихове, че е крайно време да приема идеята за съботния ден. Слушах я внимателно, проявявах търпение и я изпращах учтиво. Не я поканих да дойде втори път и какво влагах в моето външно държание и отношение към нейната мисия не се спирах да разбера, ала тя не повтори опита си. Трябва да съм й казала нещо твърдо. Какво съдържаше този случай, какво се целеше с него, на какво приличаше това? То е същото, което лежи в основата на всички явления, близки и далечни, които имат една и съща цел - казано на евангелски език “печелене на души”. Защо тъкмо аз бях набелязаната. Светът си мислех, беше пълен с такива, които нямаха път, нямаха вяра в Бога, естествено беше тази добра нова проповедница да слезе в големия град и да търси “заблудени овци”, именно в този свят би трябвало да слезе тя, един свят, който едва ли не се отъждествяваше като ад. Аз бях от “спасените” казано пак на евангелски език и нямаше защо да ме изтръгва от една място и да ме отнесе на друго, след като аз не се оплаквах от първото, и където може да се каже аз се чувствувах най-добре. Но историята е една и съща и нали в основата на всичко това, лежи зърното на разединението, зад което стоеше дъхът на отрицанието - вечно един и същ - крадецът, който Христос добре бе очертал с няколко стиха. Нека се върнем на нашата тема. Крадецът никога не напада на случайна плячка. Крадецът напада на добрите овци на добрия пастир, напада стадо, което не е лишено от грижи, където всяка овца е добре гледана, хранена, свидна на пастира. Пастирът не спи, готов е да положи живота си за овците си. Наивниците до ден днешен могат да задават смешния въпрос: Какво иска този разбойник и защо напада? Отговорът е недвусмислен и точен, защото крадецът не е нищо друго, а вълк в сърцето си. Всичко става ясно, като имаме предвид характерните черти на вълка. Първото нещо, което вълкът обича е овцата да бъде охранена, угоена, здрава. А такива той много добре знае, че може да намери само при добрия пастир. Аналогията и езика на притчата тук е вече много ясен, образът, който Христос остави е класически, не е загубил от реалната си стойност до наши дни. Идеята е една и съща. Събитието щеше да се повтори безброй пъти. От тази напаст нямаше да бъдат спасени нито един от ония, които бяха “добри пастири”. Погледите на хищника никога нямаше да се откажат да търсят, да дебнат и да си облизват устните. Зад образа на вълка ясно изпъква образа на човек със същите интереси, със същите навици, със същите методи на действие. Глупостта, егоизма и гордостта са си дали среща в този човек, плюс заплашителната сила, с която тъмнината го въоръжава. Той всичко върши на тъмно и мъгливо време. Всичките образи от най-далечното минало до ден днешен са едни и същи. Изкушенията на Христа през които мина победоносно, носят същия характер. Знаците и сигнали, които Христос остави с този въпрос са забележително ярки. Те щяха да бъдат фарове по пътя на човека, който по същия начин нямаше да бъде пощаден от изпитанието. “Не само с хляб се живее, да не изкусиш Бога Твоего, и само Нему да се поклониш”. Това беше достатъчно, за да може всеки човек тръгнал в този път да се ориентира и да познае своите “доброжелатели", които са винаги щедри на обещания. Учителят представляваше неизмерим по Своята светлина и сила център. Той привличаше всички ония, които копнееха за нов живот, чийто умове жадуваха светлината и чийто сърца търсеха любовта. Но между тези имаше и други, които привлечени от голямата светлина, идваха с тъмни и неопределени цели. Учителят никого не връщаше, никого не пъдеше, ала знаеше да постави всекиго на мястото му. Осторожно Той пазеше своите от тези други, защото знаеше, че вечната история нямаше да бъде избегната и тука. Стадото щеше да стане прицел на алчните домогвания на самозванци. Какво не правеше човек в обикновения живот, за да се домогне до някаква материална ценност, една скъпа вещ. На земята нямаше по-голяма скъпоценност за любителите от този род, от човешката душа. Старите познавачи на духовните ценности с вълчи сърца, отдавна са знаели какви залежи, какви богатства се крият в човешката душа, както е знаел това и техния прародител, който навремето се опита да обсеби и подчини душата на Христа. Многократно този опит щеше да бъде направен с простени и непростени средства, водими винаги от едни и същи вълчи интереси - да изтръгнат душите от ръцете на “добрия пастир". Беше въпрос не само на съзнание, но и на морал. А какъв морал можеше да се търси в един вълк? Борбата щеше да се наложи и ония, които имаха претенции, щяха да се изправят не пред друг, а пред Учителя. Желанието да застанат на Негово място ида станат духовни ръководители и наставници, обземаше дори и някои, които смирено като прилежни ученици заставаха пред Него, а дълбоко в себе си криеха само честолюбиви намерения и жажда за власт. Но добрият пастир бдеше. Учителят ги познаваше и четеше в техните сърца, като в отворена книга. Нищо не можеше да се скрие от Неговите очи. Известен му беше техния начин на действуване, техния метод и техните интереси. Улучваше точното им разписание и разбъркваше плановете им преди да се усетят. През всичките времена те бяха едни и същи, не напредваха, трудно се променяха, а силите на светлината и на доброто се увеличаваха. През 1927 година Учителят даде беседите “Пътят на ученика”. “Пътят на ученика” беше триумф на окултната литература по този въпрос. Не само бе очертан пътя, изграден здраво, а здраво беше въоръжен и ученикът. Образът на модерния изкусител бе даден ярък, релефно очертан и никой вече нямаше да сбърка или да направи погрешна стъпка, ако в сърцето си таеше любов към Учителя си. По този въпрос ние спряхме вниманието си и на друго място. Две хиляди години след Христа врагът си оставаше един и същ, със същия морал и със същите себични интереси, с тази разлика само, че беше уморен и имаше вид на вълк с извадени нокти и зъби. Темата се налагаше и учениците нямаше да я прескачат. Опитите за кражба и борбата срещу тях се водеше на открито и всичко казано и направено от Него искреше от живот и сила. И ако се спряхме на цялата тази панорама, то е защото между всичката тъма, които внасяха тези вражески сили образът на Учителя грееше като слънце, а Неговото отношение към “своите" беше само любов, любов към всички ония, които “Бог ми даде в ръцете”, любов към ония, които “Той призова”, към всички ония, които “познавам и ме познават”. Учителят бдеше и съхраняваше най-много от всичко света на мисълта и на чувствата. Умът и сърцето на ученика трябваше да бъдат чисти, неопетнени, светящи, за да не се наруши правилното виждане и в последствие правилното мислене и чувствуване, неща, които неизбежно водеха след себе си и волевите действия - живота. Пра вата насока на всяка цена трябваше да бъде спазена. На земята престъпление беше да завладяваш тялото на човека, а непростим грях е да отбиеш една душа от правия път, да я смутиш, да я поробиш. Всичко това може да се случи много лесно, когато се промени мисленето на един човек, морала на един човек - всичкото друго е вече последствие на тези два основни звена в психиката на човека. То е все едно, когато човек борави с една машина от която липсва основния болт - целият механизъм тутакси се нарушава. Промяната на физическия свят идва неминуемо. Затова самозваните гледат да поразят най-напред идеите, мислите, морала. Такъв човек се превръща на играчка в ръцете на такива учители, негоден е, осъден е и в последствие той бива захвърлен, защото ценното, прекрасното е вече излято, изсмукано, сърцевината на плода изяден, черупките се изхвърлят. Христос се бореше с такива самозванци, борбата я продължиха апостолите; на много места в Деянията се говори за нея, на места тя се изостря и добива социален характер. “Не се приближавайте при тях, не ги приемайте в домовете си, не ги поздравявайте” се казва в посланията. Времето край Учителя е хроникирало много случаи. Те съставляват част от историята на Неговото дело. Те са епизоди с една и съща фабула и с един и същи герой. Главният е вечния, от край време познат, открай вековете “человекоубийца”, макар, че образите се променяха, крайната им цел опираше винаги до стадото, присвояването на службата, на титлата, на мястото, ръководното, централното. Да бъдат авторитети, да бъдат център, да бъдат водители, ако не на цяла маса, на по-малко, на 20, 30, 10 души, или на двама, трима, или в краен случай на един. Просто заплашително. Човек има чувство, че се надвесва над бездна и при най-малкото нарушение може да се намери долу. Опасността не е само за един, а за мнозина. Ние бяхме свидетели на такива домогвания. Те се засилиха, те се умножиха, те се развихриха, когато Учителят вече не беше на земята. Жертвите нямаше да бъдат малки и данта платена на вечния крадец, побойник и клеветник, щеше да бъде скъпа. Равносметката се налагаше и всички щяха Да видят на кое място бяха застанали и към чие стадо се числяха и какъв ранг имаха, такъв на ученик или на учител самозванец. Нека докоснем един от тези живи примери, който бе поразителен с обилието на светлина и топлина, които Той бе насочил при елиминирането на силите, които действували против Него. Колко бедни бяха тези жалки честолюбци и дребнави личности, които се стремяха към авторитетност, към власт, които никой не беше им я дал. Учителят ги наричаше просяци, които прикривайки своята вътрешна беднота, бяха богати на приказки, на лъжи и на обещания. Те бяха за съжаление през едно златно и сияйно време, когато пътищата бяха освободени, светлината обилна, а Словото щедро. И всред всичкия този блясък, всред тази голяма светлина, всред това обилие на благодат в които Той е потопил света, дребни и тъмни съзнания мечтаеха и се бореха за централни роли, за фактори, за кръгове, ако ще и по - малки от Неговия, макар и схлупена малка колибка, където да учат някои, да ги ръководят, да ги възпитават, да ги наричат свои и да разполагат с техните ресурси разбира се. Жадуват да бъдат наречени ръководители, наставници, ако щете и учители. Несъвместимо. Необяснимо. Овладени от далечен атавизъм и от тъмни желания по времето на Учителя те изглеждаха невзрачни, а днес жалки. Този път лицето, което се беше нагърбило с тази злополучна роля не беше мъж, а жена. Обикновена личност, сестра на една наша сестра. По натура била медиум; тръгнала веднъж по този път, тя стига до там, че е предназначена личност, важен център, който безсъмнено ще играе важна роля. Тя трябва да учи, да има група, да има хора край себе си, да я гледат, да я слушат, да я кредитират. Всичко, което научихме по този повод е научено от сестра Мария Милева, която за съжаление попада в нейната власт. Тя беше сериозен и добър ученик и когато времето беше отшумяло и спомена бледнееше, тя с чувство на отговорност ни го предаде. Освен нея в тази група била и сестра Маркова и брат Ради. Спираме се само на тримата. Привлечени от обещание за бързо духовно развитие, те са редовни на нейните събрания, слушат я внимателно и някак си им харесало да бъдат ученици и в друга школа. Обаче, като всички от нейния род, те винаги пропущат нещо и сами се дискредитират Тя им внушава, че нямало смисъл да посещават школата на Учителя. “И ние престанахме да ходим на школа. Часовете за клас си оставахме в къщи. Но редовни бяхме за нейните часове... Каза ни още, че не е нужно да се вестяваме пред Учителя, нито да го поздравяваме, нито да Му целуваме ръка, както беше прието. И ние се лишихме принудително от една наша реалност и право. Тя ни събираше в града.” Въпросът става сериозен, заплашителен. Това прилича на конспирация. Обособява се една школа, която не признава другата, прилича на онова, което целеше моята хазайка, но тук е увеличено стопроцентово, излизаш вече на двубой и оспорваш дори и почестите. Обещанията са големи, ние сме били избрани чада, ние сме нещо изключително и пр. и пр. и ние се чувствуваме като риба във водата, ще ни се открият големи тайни, ще ни се дадат големи сили, ще напреднем по-бързо, защото сме избрани. Всичко тук звучни по-интересно, по-приятно ще кажем ние - те умеят да гъделичкат и да събуждат елементарните чувства у човека. И тези чисти по сърце хора на Учителя, тези добре гледани и хранени, и пазени до тогава овци от Неговото стадо, намират, че тук им се дава нещо повече отколкото там - в школата на Учителя. При това тя им казвала, че работела под ръководството на Учителя, че Той я направлява, Той й подсказвал, какво да им говори и какво да им открива. Тя винаги говореше от името на Учителя. Да, те винаги говорят от името на Учителя, макар, че винаги поставят Учителя зад себе си. Действието се задълбочава, моментът става наистина драматичен, последствията лежаха още неизвестни, когато се разбра, че те редовно не посещават школата, не случайно, а съвсем умишлено; не се явяват пред Учителя, нещо повече, избягват Го, не проверяват истината, не Го поздравяват, и най-важното не се опитват да сверят доколко намеренията на този прословут учител са чисти. Толкова години след случая ние се питаме, къде лежи точно злото, искаме да се докоснем до раната и да си отговорим къде лежи заблудата, къде е вредата, къде е нещастието на подобни “групи”, тия придатъци, тия обособени клетки в своя мъничък свят, да живеят отделно от общото с всичките последствия на това ужасно заболяване, обхванало днес света от четирите краища. Тия хора, които биват привлечени са живи клетки от общото тяло, тия овци са от Неговото стадо. Нарушението е там, нека е малко, нека не се забелязва, то не се преценява правилно от умната Милева, от интелигентната Маркова и от чистия по сърце и здрава логика брат Ради. Те всичките просто са заслепени от знанията на тази жена, която изпадайки в транс като плоча повтаря дословно мисли от Учителя, които Той ги казва на следущия ден на клас. Просто поразяващо. И те си казват с право, защо търсим доказателства, ето говори като Него. И си стоят там със спокойна и невъзмутима съвест, продължават да стоят в лапите на този ръководител, учител, настойник, който ратува за тяхното “спасение". Не подозират, че зад всичко това, има едно голямо нарушение. Неусетно в тях се извършва процеса - променя се мисленето, променя се отношението, променя се морала. И след това променя се и тяхното движение, пътя на ученика. Загубва се посоката към първия извор, кристалния, бистрия, със сладка и свежа вода и те кръжат около някаква неизвестна локва, която от време навреме се пълни от дъжда или нещо по-лошо, което Той щеше да им го каже по-късно. Нареждат се наред и чакат да им дадат чашка или глътка от тази вода. И понеже са ученици, които трябва да учат търпение, самообладание, вяра, те стоят чинно и търпят качеството и недоимъка на водата, стоят в тая блатна обстановка и намират, че така е наредено. Качеството на една храна рядко се преценява в момента, когато човек я дъвче, стомахът е главният фактор, който има последната дума. Сестра Милева не е човек да се храни със сурогати. Второ методът е стар и пагубен. Трето тези хора имаха определено място в живото тяло на братството, на стадото, на Неговото тяло. Някой самозванец беше успял да ги уверява, че мястото им е именно при него, а не другаде, при вадата, а не при извора, при лъжливия учител, а не при истинския. И те биват откъснати и се преместват там. Но законът действува съкрушително бързо, пресечен е пътя на кръвта, клетката се лишава от живителния сок на цялото, те са вече обособени като отделно тяло. Самозванецът иска да има братство в братството, школа в школата, група лична, своя на която да може да командува досущ като генерал. Така е по-лесно за него, по-изгодно. Самозваният учител е ленив - всички от неговия род образуват семейство на великите мързеливци; те вечно живеят от просия и от грабеж. Обособеното тяло се натъква на две опасности. Унищожава себе си, а заедно с това нанася вреда и на другите. Вътрешната окултната страна на въпроса става безпредметна, когато се явява Той и взима инициативата в ръцете си. Преживеният случай блести като кристал. Учителят вижда отсъствието на тези ученици. Вече е известно, че те са в група. И не друг, а сам се заема да разтури тази група. Не е за първи път, и няма да бъде за последен. Дълго щеше да срива старото и негодното, за Да изведе на светло учениците. За Него това не е трудно. Тръгва направо по обикновения път, действува бързо и точно, като хирург. Вика ги по отделно и направо, както се говори на обикновени хора с обикновения човешки език им казва: “Ще напуснете тази група. Тука са пет, такива като нея, аз ги познавам. Те са тези и тези... крадат Словото, крадат и учениците ми. Но няма да им се позволи.” Всичко е казано ясно, отривисто, недвусмислено. Няма иносказателен език, няма символи. Направо. Самозванецът не се смущава много, при това тя знае Кой стои насреща и не се страхува. Предварително им казва: “Той ще ви изпитва, вие бъдете готови за това.” Умната Милева казва това на Учителя - вие ни изпитвате. Думите са предадени дословно. Тогава се случва необикновеното, прекрасното, което никога ученикът не трябва да забравя - Учителят гледа сестра Милева, ние можем да си представим този поглед на Учителя, нека не сме присъствували на тази сцена. Изпитваме необяснимо вълнение от простотата и чистотата на контра удара - възражението на Учителя, което е толкова меко, колкото и съкрушително -струва да се запише със златни писмена за вечни времена, класически израз на отношението на Учител към ученик - любовно отношение. Пред Него стои Милева, чийто живот беше низ от страдания и изпитания; пред Него е този войник в полето на бранта, този верен ученик. Учителя й казва: - “Сестра, малко ли изпитания ти причини живота, та трябва и аз отгоре да притуря още и аз да те изпитвам...” Нищо друго. Това беше последната капка, която преля. Мигом вкусът от тази храна се вгорчи. Тя бе долнокачествена. Крадецът беше разобличен. Групата се разтури и въпросният инициатор изчезна от хоризонтите на братския живот, опита, какво значи да си избираш жертвите от стадото на “Добрият пастир". Опасността от тези опити е много по-голяма, отколкото ние можем да си представим. То е грубото нарушение на любовното отношение между две души, които векове са се привличали - Учителя и ученика. То е нарушаване отношението между отделния човек и Бога... Има нещо силно и здраво, което ученикът трябва осторожно да пази - никога да не допуща трети човек между себе си и Бога, между себе си и Учителя. Домогванията към тази връзка имат далечно минало. Този способ е най-лесен да владееш над душите и над телата на хората. Робите се владеят най-лесно. А да властвуваш, това е лозунга на тъмнината. Затова Учителят казва: "Не целувайте дявола. Той ще ви отдалечи от Бога. Ще изгубите всичко ценно, което сте придобили с упорит труд. Пазете се от лъжливите учения и учители, които много обещават, а нищо не дават. Мислете право и подлагайте всичко на критика и проверка. Опитвайте всичко. По делата ще ги познаете.” “Добрият пастир душата си полага за овците” "Няма по-деликатна и по-отговорна работа да бъдеш Учител. Ако някой си позволи самоволно и осакати някои души, ще отговаря пред великия закон. Всички самозвани учители биват хвърлени в затвор. Хиляди години са потребни, докато излежат наказанието си”.