Ани

47. НА КАФЕ ПРИ ВЕРКА КУРТЕВА Надка: Имаше един Павел Желязков. Тя като брат го имаше. Гдето го бе прала, гладила. Отивам там да пием по едно кафе, тя ще му вземе ризата, ще я изпере, ще я изглади и ще му я занесе, ще му изчисти. Веднъж го срещам някъде, не зная къде го видях, че викам: „Сещаш ли се някой път да отидеш да видиш леля си Верка?" - „Май често пъти не се сещам." В.К.: А тя му переше, Верка му переше дрехите. Надка: И готви, и го вика там, да се нахрани при нея. Тя като свой син го имаше. Буквално тъй. Той никога не трябва да го забравя, но сега не се сеща. В.К.: Аз, като си спомням как ми гласува доверие преди десетина години, това никога няма да го забравя. Надка: Верка ли? В.К.: Да, това никога няма да го забравя. Надка: Значи вие от дълги години се познавате. В.К.: Да, гласува ми доверие. Близки сме с нея от времето на сестра Мария Тодорова. Понеже ходеше при нея редовно. Тя обичаше Мария. Надка: Те се обичаха. В.К.: Те се обичаха двете и ние оттам се познаваме с нея. И тогава тя имаше проблеми нали с жилището, когато го прехвърляха от Изгрева. Ние оттам се познаваме много добре. И оттам ни е връзката. Но ми гласува доверие преди десетина години, казвам. Надка: Това беше друга Верка. А сега вече е друга. Аз ходих един ден с Рая и тя каза: „Рая, теб ще приема, но Надито не." В.К.: Не иска да те приеме. Надка: Не иска да ме приеме. А пък преди това, миналата година ни дойдоха от Айтос - Койнито, Верчито, Стоянка от Поморие и Рая и решихме да отидем до брат Борис и минаваме оттам, където сега живее, купихме от магазина нещо за похапване, но и към Борисови е близко. И купихме нещо, нали да не отиваме с празни ръце и на връщане решихме да отидем при нея, но аз знам, че Верка вече не е онова, което бе, че не е добре и аз й купих кило захар. Като отидем, ще ни направи по едно кафе, да има, и другите купиха там, кой каквото иска, бисквитки и други и влизат сега. Ония, като ги видя, о-о-о, така се зарадва. Аз си стоя настрана. „О, и Надито", каза. В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Не ми отказа. „О, и Надито". Приказвахме, седнахме. „Чакай, казва, знам че искате кафе да ви варя, ами да ви сваря." И свари кафето и дава на всички. Всички си захлюпиха чашките и аз я захлюпих, обаче седя настрана. Тя гледа. На Рая каза неща, които аз ги знаех предварително. Никои друг не ги знаеше. Само аз. Рая ги беше споделила. Тя ги каза точно „мот а мот", както е в чашата, каквото видя. Точно туй, което аз знаех. Но аз си мълча. Гледа на Верчето, гледа на Стоянка, гледа на Койнито и Рая вика: „Ами на леля Надя тука чака чашката." - „Аз - каза - на свои хора много не обичам, ха дайте чашката." В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Погледна и каза: Само едно ще ти кажа, като си отидеш, една жена, казва, ще ти каже нещо, ще ти съобщят нещо за една жена, което, каза, много ще те заболи. Само толкова. И ние си отиваме, Рая, Койнито и Верчето, отиваме. Стоянка отиде при дъщеря си, и след десет минути звъни телефонът. Братовчедка ми има етърва и тя беше лекарка във военна болница. Тя като комунистка с този бяха близки, преди Гълъбов кой беше министър, който е председател на Червен кръст сега. В.К.: Да. Надка: Кирил Игнатов. В.К.: Да. Надка: С него те са работили като студенти и като комунисти, лепили са афиши, това-онова, мъжът и партиец и той полковник и тя е тука, моя първа братовчедка, и тука женена, и тя се обажда. Знае ме, нали първи братовчедки, майките ни са сестри с нея, а нейната сестра почива в Бургас и тя на кого, на мен ще се обади. И звъни телефонът и ние сме в друга стая. Румито взема телефона: „Руми" -„Кажи бе, лельо Весе." - „Нека мама ти да ми се обади." И аз: „Кажи бе, Весе." - „Ами да ти кажа, малко ще те поразтревожа." - „Я, защо бе, кажи какво има." - „Ами Дора, каза, сестра ми в Бургас почина." А Вера ми го каза предварително от чашата - гледа ми на кафе. Пред всичките го каза. Те го знаят отгоре и веднага го казаха. Аз, като им казах: „Боже, каза, таз кака Верка, значи и на нас каквото каже, ще се сбъдне." Рекох: Не знам. Моето - веднага. В.К.: Вие мисля че веднъж бяхте ми казали, че Учителят е казал за нея да не я безпокоят много, че не може да издържи, в такъв смисъл. Надка: Пенка Кънева казала: „Учителю, Верка е много хубав човек, защо не може да работи?" - „Тя е с лабилна нервна система. Недейте я закача. Той, брат Георги си я поддържа, колкото може. Тя е с лабилна нервна система." Значи и ето сега резултатът накрая. Каза ми веднъж: „Шибаха ме, шибаха." Рекох: „Вере, защо тъй някога някои остри думи казваш?" - „Ти, каза, не си била тука. Шибали са ме, шибали, затова станах вече и аз такава и аз трябва да се защитавам. Какво, няма да се оставя да ме унищожат." Та с Петър Филипов беше много добре. В.К.: Да. Надка: С Борисови. В.К.: Тя идваше при Петър. Надка: Тя идваше. В.К.: Много беше доволна. Надка: Можели! Кафетата там пиеха, че тя гледаше някога. В.К.: Тя гледаше. Надка: Не всякога, но аз, на мен много пъти ми е гледала, като съм у тях. Викам: „Вере, хайде по едно кафенце." Никога нищо не ми е казвала. Тогава „мот а мот". Няма друго какво да ти казвам, но ще знаеш, като си отидеш, казва, ще ти съобщят за една жена нещо, много ще те заболи. И отивам, и след десет минути Весито се обажда. Тя ми е първа братовчедка, пък тя наша възраст. Ама ние така сме възпитани. Нашата къща беше приют за приятели. Посрещане, изпращане, но благодарение на този живот в цялата околия се познаваха приятелите. Те бяха към хиляда души. Братството на околията Бургас идваше, Сливен, Карнобат, от селата, те много хубави хора имат, такива сърдечни и като ги посрещахме и като ги видехме, се радвахме. М.М.: Гледаш го с потурите така, а като вземе да ти говори, то ти отваря душата. Надка: Ама те бяха много напреднали духовно. Духовни хора. В.К.: На мен са ми разказвали онези братя, които дойдоха от Айтос с белите ризи, с червените пояси, на съборите, когато са идвали да правят Салона. Надка: Да, да. Не Салона. В.К.: На съборите. Ама и като са строили Салона. Надка: Ама те за Салона няколко души братя дойдоха, а пък иначе, когато ги повикаха, Учителят ли ги е повикал кои, той имаше списък по име - толкова от това, те отиваха - с червени пояси, с чисти бели ризи, оставят жетвата. По него време е жетва, вършитба. Оставят за няколко дни, казват: „Нищо няма да им стане." Отиват, връщат се пак и си свършват работата. Предани братя бяха. Няма да кажат "А това- онова" - не. Първо Божието, после моето. В.К.: Виж, много е било трудно, може би няма такъв случай, където възрастен приятел, от онова поколение на брат Георги Куртев, след това подвизава се в този път и неговите деца да се подвизават, и да издържат до края. Няма такъв случай. Надка: Може да няма, но нашето семейство е такова. В.К.: Аз ги познавам всички. Надка: Ние сме предани, предани сме. В.К.: Винаги се отклоняват в една или друга посока и не издържат и т.н. Надка: А Верка се отказа още от малка. Аз няма да се женя и така си остана. С Жорж имаха дружба, но дружба и ако беше жив Жорж, тъй както сестра Мария щяха да се грижат - тя за него, той за нея, но нямаше да се женят. В.К.: Синовете и дъщерите на брат Ватев, например, отидоха в света, ожениха се, едно хубаво чувство запазиха. Надка: Да, да. Тя, Верка, беше близка с тях, ходеше. Те като кажеха „дядо Косю", нали за него много държаха, обаче си отидоха по своя път. В.К.: Разправяше ми Верка. Но това преди 15 години случай и тя вече беше го забравила. Отива при Учителя и казва: „Учителю, Жорж е болен, ще си замине." Той й казал: „Намери един човек, който да обича Жорж, за да го спасим," И тя казала: „Никой." Нямаше никой. Надка: Защото тя беше единствена, която го обичаше. В.К.: Намери един човек, който да го обича, за да го спасим, да. Надка: Пък като я боли зъб, отива подута. Пък Жорж взел билети да отиват на театър ли, на концерт ли някъде, казала: „Ама Жорж, боли ме зъбът, не мога." - „Отивай при Учителя. - „Ама какво ще ми направи?" - „Бе отивай при Учителя." Отива и казва: „Учителю, много ме боли зъбът и съм надута." - „Тъй ли?" Взема една губерка. „Я дай да го видя." Като се уплашила. Пробиват й зъба по естествен път и изтича гнойта и хоп, на театъра отишли. В.К.: Ама Учителят го пробива. Надка: Не бе. Той само една губерка извадил и казал. „Дай да го пробием." И в това време той протича. И казал: „Той се проби. Хайде, отивай си!" И там го изцедила с памук, каквото е и с Жорж отиват. То го има там в нейните спомени, кой го беше писал. В.К.: Той, Георги Събев го има в неговите си спомени. Надка: Аз мисля, че ти може да го имаш. Тя трябва да ти го е разправяла В.К.: Да, хубав човек беше. Аз си спомням първите ми контакти, когато идваше при сестра Мария. Тя вече е друга. Тогава беше в силата си, млада, в разположението си беше, да. Надка: Мария и Борис много я имаха. В.К.: В разположение когато е и като седне, и като се разположи, пият чай, че кафе. Надка: Верка, като се разположи и разказва. В.К.: То и разположение е необходимо. Та оттам имаме с нея контакт. Да. Да, Верка. Надка: Сега ми е много мъчно за нея. Много ми е мъчно тъй. Румито вика: „Мамо, недей да скърбиш толкова." Как няма да скърбя? В.К.: Аз веднъж, след Нова година може би, я срещам тука, на спирката и сега тя ме поглежда и отмества погледа си, така ми е сърдита за нещо вероятно. И аз я поглеждам, а тя сега се обърна, все едно че не ме вижда. Обаче аз не съм вчерашен. Сега тя чака да види дали аз ще отида при нея. Аз отивам. Поклоних се, целунах й ръка. Всички ме оглеждат - аз с шапка, с бомбе, а целувам ръка на една баба, тя ме поглежда и казва: „Аз имам работа." Казвам: „И аз имам работа." Но й целунах ръка, ха-ха-ха. Казвам: „Аз се качвам на този трамвай. Ти се качваш на другия." - „Добре. „-„Довиждане." - „Довиждане." - „Ще се видиме ли пак? - „Може да се видим." Казвам: "Добре." Ха-ха-ха. Това беше. Погледна ме така сърдито и ми обърна гръб. Ха-ха-ха. А когато това се отпечати, ще видим дали ще ме гледа сърдито. Ще видим тогава.

46. СТАИЧКАТА НА ВЕРКА КУРТЕВА В.К.: После бай Георги е в дъното на всичко. Надка: Но и ние, като отделни личности, и ние сме дали нещо от своя живот. В.К.: Тая приемственост на добродетели е много важна. Щото той може да е светец, а децата да му бъдат различни. Надка: Верка, например, е нямала пенсия, баща ми й пращаше по някой лев. Верка може хляб да не яде, ако отиде някъде, този лев ще го даде. И Станка Баркова, имаше една чиновничка, на Кралеви, на Митко зет им, леля беше тя - на Елка мъжа. Станка Баркова бе наша сестра - чиновничка. Те, бащата и майката умряха и тези две деца, на Кралюви зетят бе малко момченце и още едно имаше, завършиха химията в университета и даже Митко го оставиха асистент тогава. Та тя казва, че отиват на вила с Цвета Бойчева - една зъболекарка беше от Бургас и още една сестра, съм я забравила коя беше и вече се прибират. Това Верчето разправя. Но и Станка ми разправя после: Вали дъжд. Пък аз бях забравила един чадър при нея и тя си има един. Викам: „Вере, дай ми го." - „Ти ще си купиш друг, каза, защото на мене някой път ми трябват повече чадъри." И така става. Взима Верчето двата чадъра, но предварително на котлона ли, на печка ли, турила чайника да ври и каза: „Нашият Стоян по туй време не приема гости. Все ще намеря някой, който няма никъде подслон, да го прибера." Станка, тази Цвета и още една сестра пристигат, а пък тя имаше три легла и ги посреща, а чайниците врат. Като отиват, слизат а софиянки, сестрите и братята обаче тези ги оставят така и няма кой да ги прибере. И мръква вече и тя казва: „Вървете у дома." Разтворили чадърите и вървели, Верчето ги води да ги подслони. И дъждът ги поизморкрил. На следващия ден изпра чаршафите, щото и тя постила на някои гости, изпра ги да са чисти. „За довечера ще имам гости от Рила, аз ще отида да посрещна гостите." Нали уважението какво е. В.К.: Много беше трудно за приятелите от провинцията за преспиване. Надка: Нейната къща беше отворена. Знаеха я от цяла България. И Станка разказва: „Като отидохме, като се разположихме, купихме сиренце, купихме кашкавал, маслини, по два-три чая изпихме - яжте, яжте, така. Сложи ни на леглата, тя си сложи едно старо палтенце на земята и се зави. Ама Верке, ела при нас. - Не, казва, вие сте изморени. Аз така съм свикнала. Сложила си постеля на земята." Това беше Верка. И сега е същата, но е болна. Даже един брат има, Ангел и Филка - в Симеоново живеят. Те казват: Много са гостите на Верка, най-различни са хората, а Верка според мене тя го вършеше естествено, това беше живот. Посрещане, изпращане, това беше животът на нас, цялото ни семейство. Задача й беше да приема и да изпраща гости от провинцията и като я гледам сега, тя е вече в апартамент, в чужда среда, не си дружат, защото са разпръснати и може би това я подтиска, Няма го предишният живот. Това поколение си замина от този свят. Има да живее още. А за връзката й с Жорж, завиждаха й за Жорж. Отива Веса Несторова, били на Витоша Верито с Жорж в една палатка. Те тъй както Борис и Мария са си живели, така също с Жорж и Верка. Приказват си. Веса Несторова влязла и казала: „Брат Жорж, искам да ти кажа нещо." Вика: „Заповядай." - „Не, но аз на тебе." - „Не, в присъствието на Верка можеш, иначе аз не искам нищо да ми говориш." Искам да кажа в този дух много й завиждаха. А той казал: „Във Верка виждам неща, които в никой друг не ги виждам." И беше един добър приятел. И когато ще отива вече в Юндола при Велинград, и Верка тръгва с него. Той беше сериозно болен. Отиват при Учителя и тя казва: „Учителю, аз отивам там, където го пратиш, аз да му помагам." - „Не", казва Учителят. „Той там сам ще бъде." И тя се връща. Викам: „Верке, аз ако бях, нямаше да послушам." - „А-а-а, как да не послушам?" Но като си заминава, на Рила са били, там, на Мусала на екскурзия с Учителя. Кой отишъл и казал, че брат Жорж починал. Верка отива и разбрала. „Ама, казва, Учителю, с Жорж ли стана нещо?" Той, Учителят, знаеше. „Да, Верке." - „Ама аз исках." -,,И ти ще отидеш, Верке." И отиват, намира го тъй, както си пишел и даже едно писмо до Верка пишел там. Там, след туй аз с Верка ходих във Велинград, посетихме Мара Малчева. И тя си замина. С Верка и аз ходихме на гроба на Жорж. Почистихме го, сяхме теменужки, това-онова, видях къде е бил погребан. В.К.: Мара Малчева не е ли учителка? Надка: Не, художничка бе. Починала е миналата година. Тя ме води Верка при нея. Тя на кафе гледаше, хороскопи правеше. Верка в малката стаичка тя ни посрещаше - целия ни род. Един брат от Горица идва с жена си, пък от Паркинсон е болна. Затова никой не го приема. „Кольо, елате при мен." Кольо после разказва: „Наде, ти ако си, няма да го направиш." Рекох: „Няма да го направя." Това е. Обаче тя вика „Кольо, елате." Оправя леглото, угася лампата и тя си ляга. Заранта става рано и той станал и направя му закуска всичко и „Хайде, на добър час, Кольо". Няма да го оставя на улицата човека. Какво има. Вика ми: „Наде, ти ако си, няма да го направиш." Рекох: „Аз съм малко по-друга в това отношение." Тя казва: „Не." Тя свикна със самите условия. Кой не ходи при нея. Идват от провинцията и право при нея. В.К.: Аз си спомням като ходихме у Мара Малчева, художничката. При нея всичко беше в бяло и всичко свети у нея, в апартамента й. На партера беше, но с много хубаво разположение. И слънцето светнало в него. Надка: И все рисува, все икони рисуваше, да. В.К.: А знаете ли, аз първата беседа, която съм слушал да я чете някой в живота си, това беше Верка Куртева. Надка: И къде? В.К.: Беше на Изгрева, точно под навеса. Аз бях ученик и тя четеше беседа. Аз застанах. Надка: Тя много хубаво четеше. В.К.: И сега, когато дойде да извърша нейната работа, си казвам: Виж как нещата са свързани. За пръв път тя чете беседа на Учителя и аз съм първият и последният, който може да направи нещо за нея. Надка: Така са нещата. Свързани от начало до края.

45. ТВОЯТА ЧЕСТНОСТ ЩЕ БЛЕСНЕ В ГРАДА В.К.: Вие разказвахте някаква случка с някакъв костюм ли? Там, където беше работил ли, нещо ми се струва. Надка: Добри разправяше един случай, ако е този, ще си спомниш. Срещу един празник „Кирил и Методий" една баба, внученце има. Майката, бащата умрели. Таи баба с малка пенсийка живели и му поръчала, вече е голяма момченцето, ученик може би в първите класове на гимназията. И отива да си вземе костюма и понеже тогава скъпи са били платовете, отива и казва: „Кирил и Методий" е утре, пак ще ви донеса парите. В момента има човек, който приема стоката, при него се плаща и дава костюмите. И той казал: „Не, не мога да ви дам." Още 400 лева трябвало да даде. „Немота да ви го дам." И бабата плаче, и детето плаче и Добри пък, технически ръководител беше тогава, отива. Казва: „Защо плачат, бай Стамене?" Той е възрастен шивач. Казва: „Абе не могат да платят 400 лева, костюмчето на детето." - Дай костюмчето, плащам парите." И така полека, полека, от банка ли ще изтеглим, какво ще правим, ще плащаме после, той ги плати и аз, като дойде и ми казва Добри, аз така се зарадвах, че се хвърлих на врата му. Викам: „Добри, поздравявам те, това е над, над всичко." Пък няма жената. Казва: „Дай костюма, аз плащам." Пък какво се случи после. Туй пак негова опитност. Той е технически ръководител в шивашката кооперация. Той раздава платовете, но има едно момиче отвън, тя вписва колко плат се приема, колко пък се взема за работа. Но при един случай един топ плат, който е дошъл от Сливен, един плат не е хубав и те го връщат от кооперацията в Сливен обратно. Но тя не го отметнала, че го връщат. И веднага баща й учител, рекъл: „Тука бати Добри - технически ръководител, взема 200 метра плат. Той не ги върна. Взема ги, а няма ги насреща." И тези отиват в МВР-то, и съобщават, че Добри е злоупотребил с 200 метра плат. А Добри, неговата честност в града свети. Малък градът и го знаят много добре. Добри също се ползваше с много голям авторитет в града. Нашето семейство и сега и сега, като ни видят викат: „Ей, какво семейство бяхте вий." И отиваме, Велков и Вълкови имаха къщи в горната част и минаваме край околийското управление, тъкмо един милиционер го пращат да вика Добри да каже къде е плата, защото онази ходила с баща си да го клеветят. И Добри вика: „Наде, отивай ти, нали милиционерът ни срещна." -,,Е, бай Добри, ела малко." - „Отивайте, аз ще дойда." Отидохме ний, поседяхме малко, връщаме се, няма го ... 9 ч., 10 ч., 11 ч. вечерта, няма го Добри. Аз се тревожа По едно време идва ама толкова смутен, толкова разтревожен, легна. И му казали: „Няма да казваш на жена си защо си бил в милицията. А на другия ден му съобщават, че трябва да отиде в Сливен, да получава платове и точно за този плат, който са върнали като неподходящ. Но той в голямата тревога не се сеща и цяла нощ. Става рано, ще отива в Сливен да взема платове от фабриката. И аз викам: „Добри, кажи бе." - „Няма да ти кажа, не, няма дати кажа." И застанахме на молитва, и се помолихме и изведнъж в мене, казвам: „Твоята честност ще блесне в града." Ама аз не зная защо му казвам, тъй просто: „Твойта честност ще блесне в града. " И той си замина. Като отива във фабриката, получава плата и пак не се сеща. Складира други материали и ги дава на влака и той отива до Калканджиеви да се види с тях и сяда в градската градина разтревожен, защото честен човек, нали го обвиняват, а това е подсъдно. Там един негов приятел, той работи в МВР-то, и казал: „Брат Тодоре, Добри, много лошо става с него, затвор го чака." - „Защо? Ако един сантиметър Добри е взел от Кооперацията, аз на площада ще се обеся." Но те си го казали така, пък Добри нищо не знае. Отивам в градската градина, седнах малко, да отида до бати Иванчови, че сме много близки с тях от години и както седнах така, един светъл лъч премина през мен и веднага ми светна и каза: Ами ти нали за този плат си тук? Отивам у бати Иванчови, виждам кака Веска, бати Иванчо, ний с Маргариткини като роднини сме. Маргаритка и Румито ги имам на снимка. Румито като бебе го сложила на слънце и то мига, мига, такова. Оня ден беше дошла, че приказвахме и тя, Румито, вика: Како Мрагаритке. И се качи Добри и идва и отива направо при нея. Отива и казва: „Ти плата, който ти го донесох, го вписа, а като го вземах, отписали го?" - „Ах, бати Добри!" - Веднага." - „А да отидем до МВР-то." - „Не, ти ще вземаш, каза, книгата", ядосал се вече Добри. „Ти ще отидеш, аз ще дойда след тебе." Щото Добри тогава я познаваше. Тя макар че неграмотна, малко простовата, беше им казал: „Тя не може едни сметки да напише," Казал в милицията, защото го обвиняват и той се прехвърлил с думите си малко, защото е чист. И като отива, те с очи го измерват. Пък началникът на МВР-то бил там и казал: „Добри, от тази работа няма нищо да излезе.' Те го знаят. „Обаче дай си показанията." Но оня, един от партизаните в това казал: „Ти какво, ти тъй, ти тъй", така ужасно го хокал, че като отива, той казва - срам го е да ме погледне. „Добри, извинявай, много те обидих." Тогава като се разчуха пък тез правят разследване в МВР-то, без да съобщят в кооперацията. И се разчува това нещо и всички тия от управата, а той е технически ръководител, и отиват целият отдел на ръководството, отиват и тоз бай Таню отива и той да почете с присъствието си. Те отиват и казват: „Как може вий да го държите така, така, да не ни осведомите нас." Там председателят, който бил, почнали кавгата с МВР-то. В това време бай Таню отива и тъй си сложил ръцете: Кой, казва, обвинява Добри за злоупотреба? Я ми кажете вий, пък партийци. Ти ли бе, хей, не зная как го нарекъл, когато никога няма да направи от вас като комуниста, от нас като комуниста, което Добри го е направил. Едно сираче не можеха да си платят, плаче бабата и момченцето и той каза: Дай костюма, аз плащам. Туй е Добри! Гдето аз му казвам: Твоята честност ще блесне. Защото зная, че той е честен. Ний стотинката цепим, толкова пазим, а пък такова нещо. Ама се доказа и тази Райна, която работи в МВР-то отива и вика: „Бати Тодоре, верно." -„Ама аз казах, един сантиметър да е взел Добри, аз ще се обеся на площада." И когато си замина, много голямо погребение беше. Целият град се стече. Методий Шишков, имаше от Бургас един брат, който така ни идваше на гости и отиваха в Съвета при тоз кмет, който ни даде разрешение. Един гражданин комунист, ама не е комунист, а бял брат, мога да кажа. В.К.: Какво даде разрешение? Надка: За салона да се ремонтира, без да дава данни някому някакви и като минава този Методий Шишков, беше дошъл в къщи и отива в Съвета в туй време. Методий разправя: „Кое е това голямо погребение бе?" - „Ама Добри шивача. - „Ама Добри, хайде и аз ще дойда да го изпратя." И с Методий идват на гробищата. Много, много хубаво и сега така като ме видят: „Ех, Наде, какво хубаво семейство бяхте вий, целият Айтос ви обичаше, целият Айтос." М.М.: Но тогава малък град, всички хора се познават. Надка: Ама обходата ни, отношението ни с хората. Всичко е важно това.

44. КАК СЕ ПОСРЕЩАТ ГОСТИ В.К.: Ами все пак това е бит. Трябва да се нахранят, да се наготви. Това не ви ли затруднява? Надка: Нищо, аз от малка съм свикнала. Защо сега краката ме болят? В нашата къща аз носех най-черния труд, защото обичам чистотата, затова. Аз, майка ми, нашата къща беше на етаж и половина, горе четири стаи и салон. Всичко. В понеделник, като станем, почвам да чистя: стъкла да бърша, врати да измия, дъски да измия навсякъде, долу също. Другият ден започвам да пера и на другия ден до обяд пера и тука ми потичаше на ръцете кръв. Така коя с китарата, коя с цигулката се подвизаваха, а аз - с кофите и метлата. Но аз не помня Верка да е умила дъска, а долу цялата ми стая е една стая с дъски, а другото - мазе. И като дойде сестра ми Верка, тя само с китарата. И тя рано отиде в София. Епитропов, като дойде в Айтос, не че се хваля, но казва: „Тази къща е голяма, а такава чистота в нея." Долу в мазата всички етажерки, всичко избърсано, всичко подредено, така съм научена от малка и благодарение на тези големи стаи аз не знаех да седна. И като се оженихме, всички приятели, всички у дома се сипват. И сега братята от селата викат: „Гледахме бай Георги и Надито да ни посрещнат." Аз, като видех, а пък имахме едно семейство, сестра Цонка, мъжът й инженер беше, не беше от Братството, един двор ни делеше помежду и казвах на мъжа й на кака Цонка: „Цоне, бай Георги има много деца. Сега другите, като дойдат от града, посрещат ги, а Надка не прави разлика от село, беден-богат, прост, с голяма любов ги посреща." Така бях по природа. Тати много ме ценеше, много ме обичаше. И като се ожених, всички приятели у дома. Един ден сега ще дойде Добри, мъжът ми, а аз с малко дете - отиде да пазари от един магазин пак на кредит, а те честни. От един дюкян пазари кашкавал, масло, сирене, каквото е на кредит. Там затваря кредита, отваря друг, той този месец като получи, плаща там, но ние другия месец отиваме на друг магазин. И веднъж, колкото вижда от приятелите от селата, дошли по своя работа, хайде у дома. Веднъж ги доведе 7-8 души приятели. Живко беше на една годинка и аз, като ги видях, нито захар, нищо нямам, нито хляб, чакам той да донесе. И като видях така малко, той ми даде знак: „Бъди спокойна." Отива на магазина - носи хляба, кашкавал, един гювеч кисело мляко, не знам още какво, сирене, кашкавал, всичко. Аз, като видях, не мисля че той прави борчове, че трябва да ги плащаме, ами се радвам, че имаме да посрещнем гости. С такава широта се гледа. Идваше време да се плаща, така бе с нашия кредит, с мъжа ми, Добри. В.К.: Добри взима кредит. Надка: Добри след това плаща. Ние се оженихме, отидохме отделно, а приятелите, понеже много любезно ги посрещаме, тука се трупаха. В неделен ден погледни бати Крум, бати Киро, брат Янко, Велчови, Вълкови, децата, Иринчето, Верчето, всички у дома. Аз знам, че в неделен ден ще дойдат. Живко малък беше, ще направя много бисквитки, това, онова, да имам и като дойдат - кафенце, бисквитки, това, онова. Тати тъй започваше с молитви в къщи, такъв хубав живот и сега когато съм сама ми е скучно, защото аз съм свикнала на тоз живот и на някои сестри викам: „Абе идвайте. " И като дойдат, сърцето ми се отваря и сега, сега. Ами кой колкото може, това е. Затуй брат Петър Филипов като дойдеше по Нова година му беше приятно, като дойде у дома, но съжалявам, че не сте идвали, толкова близки бяхте. Много хубаво сме прекарвали.

43.ПЕТЪР ФИЛИПОВ Надка: Между братята с Петър Филипов всяка година по Нова година колко хубави моменти сме преживявали. По цели нощи сме разговаряли и сме пяли. Марийка Марашлиева /М.М./: Той създаваше такава една атмосфера около себе си. Надка: Да, това са качества. Не всеки човек може да ги има. В нашата къща много приятели сме посрещали, нощите с песни сме изкарвали. М.М.: Като е идвал в Русе, в салона там като сме излизали с него, аз все мислех, че той сигурно е оставил нещо, понеже работи с ванилия, може да има случайно из джобовете му ванилия, все ми миришеше на ванилия. Той един път се шегуваше: „А-а, значи ти мириша на ванилия", тъй съм смятала. А той каза: „Никога не съм носил." Надка: Той, много пъти като е идвал у нас, тъй се усещаше. М.М.: От него лъхаше някаква чистота. Надка: Хубав брат беше. Ти познаваш ли го? М.М.: Ex. В.К.: Петър Филипов. Надка: А-а-х, да бе, да. В.К.: Познаваме го, да, ха-ха. Надка: Той беше брат. Готов съм, каза, къщата си да дам за Бога. Той го разправя. Като отидеш у тях, петъците, тези петъчни срещи, трапези, картофена чорбичка, баницата, кафетата, дето ги правехме и си гледахме и той все ни гледаше на кафе. М.М.: Много хубава атмосфера се създаваше. Надка: Много, много. В.К.: Не всеки може да създаде атмосфера. М.М.: Не. не може. В.К.: Не всеки има такива качества. М.М.: Умееше да разказва. Много опитности имаше и с Учителя и разказваше Надка: Връзка имаше и правеше. М.М.: После опитности с приятели имаше. Надка: Да, имаше. М.М.: И умееше да разказва. Надка: Имаше много приятели. Той беше център там, на Изгрева. В неговата къща ний имахме ключ, Галето имаше ключ, кой нямаше, ти имаше ключ. М.М.: Разбира се. Той беше раздал ключове на много. Кой раздава така? В.К.: Ха- ха-ха. Надка: Аз взех да мия дъски горе и ще постилам чергата, не мога един бюфет, не мога да го вдигна, да пъхна чергата. Сега килими имаме, но тогава нови тъкани черги, тъй сме правили. И в това време се звъни. Пък Добри е на работа до късно, срещу празници имат работа. М.М.: Най-много работа имат. Надка: И казвам: „Кой е?" - „Свой." Викам: „Ела, че ми трябваш", чух го по гласа. Отварям. Влиза. „Какво бе, Наде? Какво правиш?" Викам: „Не мога тука." Той повдигна това, сложих чергата и Добри идва. Викам: „Мълчи сега, няма да казваш." И се звъни, защото слагаме райбера, той отива да му отвори, като отвори, да се изненадат двамата. Колко хубаво, като виждаш едни хубави отношения, чисти, няма да ги забравим никога тези хубави отношения с брат Петър. Обикаляхме с него приятели, канят ни на гости, вечер, като се прибере Добри, тримата тръгваме вече - по една седмица е седял, че и повече, до десетина дни. Много му беше мъчно, как плака той за Добри. Още като дойдоха, като чуха, че е в болница, и Христо дойде, че каза, аз се разплаках и те се разплакаха, и Петър, и Борис Ножаров. За девет дни ли, за 20 дни ли беше като дойде Петър, сам дойде. В.К.: Не ви ли омръзва? Надка: Не, на мен и сега, и сега в къщата ми винаги има гости. Винаги. М.М.: Всеки носи нещо хубаво. Надка: Благодат носи, като идва гост в една къща. Къща, в която гости не ходят, остави я!

42. КОЛЮ КАИШЕВ В.К.: Ти казваше: „Аз мога да разправям за Колю Каишев." Надка: Да, той е идвал в Айтос. В.К.: Той откъде беше този Каишев? Разкажете ни нещо за него. Надка: Добри, съпругът ми е на работа. Той за няколко дни, за Великден дойде. Ама тъкмо ще боядисвам яйцата и той пристигна. И седна той с мене наедно да ги вадим. В.К.: Каишев. Надка: Да, Колю Каишев. И 3-4 дни ни гостува и ще си отива. Пък ние имаме пет стаи в къщата. В.К.: Той, гдето е правил френологическата карта. Надка: Аз не знам тези подробности. Беше ни на гости и тогава се запознахме. И ние имахме пет стаи в бащината ми къща, аз и Добри и нашите си живеехме. А той беше в гостната стая - там го настанихме. Мама, тати, сутрин ставахме, пеехме, молитви си правехме. Баща ми си имаше молитвена стаичка, там си се молеше. И Колю нощува и ще си тръгва. Изпращаме го вече и като се върнахме аз, като се върнах, в стаята, където той е спал нея нощ ухае нещо. Викам: „Тате, мамо, елате." И като взех да прибирам едно друго, намерих едно листче и на него написано: „Дано да съм ви оставил нещо от Учителя." Никога няма да забравя и такава радост изпитах. И Добри, щото бяхме го изпратили и четиримата - и майка ми, и баща ми, и Добри, и аз. Та дано съм ви оставил нещо от Учителя. А то преди да го прочета това, като влязох викам: „Елате бърже в стаята." Аз отивам да изнеса и да пренеса дрехи и викам: „Елате да видите ухание." Чудно, такова не ми се е повторило, до такава степен, толкова силно и осезателно беше. След туй дойдохме в София тука с Добри. Той като ни видя, искаше на някой театър да ни заведе, на някоя опера да ни заведе. Викам: „Брат Колю, тук на Изгрева, е най-хубаво край Учителя." В.К.: Той живееше на Изгрева? Надка: Ами не знам сега. Той после се задоми, но преди това не беше още женен. Той на Мара Каишева брат беше, на Аркадий жена му, а на Красимира пък беше вуйчо, но скоро си замина. Той ни разправяше, че 40 дни е постил, 40 дни постил и до такава степен, Учителят е казал: „Кажете му да хапне", обаче той на приятелите там на Борис ли, не знам кои са били приятели, казал в Новоселци, тук някакво село имало: „Ще идете, ще ме заведете и ще ме сложите да поемам влага, без да кусам вода." Да поема вода. В.К.: 40 дни ама без вода. Надка: Без вода, без нищо. Изкара поста. И той ни го е разправял това нещо. В.К.: Някакви опитности с Учителя да ви е разказвал? Надка: А, не - само това. Това, което ви казах. Повече не. Това не е малко. Това, което ви разправям, като ми дойде наум, изпитвам същата радост и онова чувство, което го изживях в момента. Но това, което той остави, наистина беше много. И вече не го видяхме. Той скоро след туй си замина набързо. И аз за първи път се запознах тогава с него. Той просто така пожела да отидем горе в стаята. В.К.: Непринудено. Надка: Горе в стаята на дома ни и го приехме и тъкмо боядисваме яйцата и той: „Чакай, сестра, аз съм боядисвал при майка си яйца." Направихме яйца, козунаци месих и си го посрещнахме, и си го изпратихме.

41. ДУХОВНО ОБЩУВАНЕ Надка: Кажеха ли „бай Георги" - в миналото и сега, беше един и същ. А на погребението - море от айтозлии, целият град. Всички бедни хора в града той ги е лекувал безплатно. Даже за много бедни, сираци, нещо ще сложи в пликче, някой лев и като отиде, купува му лекарства и ги дава. Така една моя приятелка беше туберкулозна белодробно. Той й помогна. Отивала съм да я вземам и да я водя на разходка сутрин при изгрев слънце към парка. И като ги преглежда - две сестрички, майката, бащата починаха, по-големичката после той я нареди да работи, в болницата нещо да получава, някаква малка заплатичка, но преди това той хем ще им купи лекарства и хем за хлебец, за това в едно пликче, без да го забележат, слага под възглавничката. И си отива, а те виждат после и така беше. Тъй целият град. Всички бедни хора. Ходеше той при турци, българи, всички го уважаваха. Бай Георги, фелдшера. Беше много, много честен, почтен, не се занимаваше той с интриги. В нашето Братство е нямало така едни други да се обиждат, да се оскърбяват, не. Много хубав живот премина Братството в Айтос. Приятелите от цяла България отиват по Петровден в Айтос и имаме много гости. Там е едно огнище, тъй да се каже. В.К.: То зависи от ръководителя, щото както казва тя, не се създават крамоли. Надка: И после които го заместиха, нали по-млади братя постъпиха, в същия дух са продължили. И сега също, на, и Марко сега по същия дух продължава. Тоз живот както се е запомнил, така продължава - и уважение има един към други, събираме се вечер. Тоз даде вечеря, оня - посещаваме се и така хубав живот имаме. В.К.: Това е много трудна работа. Надка: Трудно, но непринудено става. Като че ли вече естествено става в нашия живот. В.К.: Той е работил за тая работа. Надка: Той по цели нощи работи с тях. Ще чуе някои приятели да имат някои неприятности. Отиде, единият се оплаква от другия, било от Айтос, било от другаде Той ще им каже: „Олум, вижте тия пръсти. Ти си единият пръст, тоз е другият. Ти, като говориш за другия, мен ме боли. Недейте." Тогава по цели нощи се моли за тях. Застава на пост и молитва с дни, да може да се подобрят. По естествен път гледа, сближили се. З.К.: Да, но той трябва да го работи с пост и молитва. Надка: Работеше. В.К.: Той работи нощем, по друг начин. Надка: Той много духовно работеше, целият му живот беше това. Той затова като описва живота му, Георги Събев гледа с уважение на това, защото го е познавал добре. А ние имаме това възпитание от баща ми. Нашата къща беше винаги пълна, ежедневно. Приятелите идваха от селата, прихождаха непрекъснато. В.К.: А Румито помни ли дядо си? Надка: Ами разбира се. Румито беше в гимназията ученичка. Той й казваше: „Руми, лекарка ще станеш!" Това бе желанието му. И дано имам малко живот да мога да помагам на татко ти да те издържа, ама той си отиде. Тя беше в гимназията . В.К.: Значи вие казвате, че към 120 души са се събирали в салона. Надка: Ами събирахме се, да. Събираха се. В.К.: В Салона в Айтос. Надка: В Айтос, да. 100 души, 120 В.К.: Но кога? Надка: В Сряда и неделя. Женско събрание имаше в четвъртък след обед. Имаше хубави моменти. Мама пък, с тези двете сестри Габровски, че и аз с тях, тя с другарката на брат Габровски, бяхме роднини. Те, Радулови са те, на двете сестри беше дал на времето Учителят вместо да се провикват, да си пишат писма, така да общуват. И мама ще вземе да пука кафе, защото тати беше кафеджия, обичаше кафенце чисто, че пука. Там. в мазето, имахме огнище, в долапче, пука и вика: „Кальо, Жиля, хайде, идвайте." И тъкмо го опука и почва да мели, и те пристигат. „Беле, чакаш ли ни?" - „Аз, откакто съм започнала да пукам, мисли ви пращам." Ще дойде ден, те ще кажат: „Беле, хайде ела днеска," Мама ще каже: „Абе, Георги, аз днеска още от сутринта ще отида при Кальопа да се видя." - „Ами отиди, бе, от туй по-хубаво няма." Мама отива там. Пък след някой ден - те. И като я изпращат, цял ден са заедно. Чели са, молитва си правят и след туй отиват, изпраща ги тя до някъде. Хай, Белица закъсня, ха сега ний пък ще дойдем. Тати ще излезе и ги гледа на пътната врата, пак разговарят. „Абе, казъм, абе цял ден бяхте заедно, не се ли наприказвахте?" Такъв хубав живот. После излизаха към парка, тогаз никой не посещаваше парка. Те, женските събрания, отиват там някъде под едно дърво и аз, като малка, съм отивала. Пеят си песни, четат си беседата, пеят си песни, никой няма наоколо и се прибират. Много хубав задушевен живот. В.К.: Какво представляваха тези женски събрания? Надка: Само сестри. От Учителя беше нареждането. Във всеки град го имаше и си четат беседи. Правят си молитва и четат. В.К.: Те къде ходеха? Надка: Ами имаме там, парк имаме и по тяхно желание, да излязат на въздух лятно време. Отиват не всякога, но редовно, четат, беше определен ден четвъртък за събрания и там си отиваха. После от Бургас много сестри идваха на гости, младежи идваха, общо общувахме, по Нова година, по празници пристигаха или пък ний сме отивали. Така например Атанас Николов - есперантистът. Той, ние още от там се познаваме. Наско, имаше един Митко Николов и други младежи още, Аркадий - идваха, пееха, защото ний у нас бяхме голямо семейство и хубаво пеехме и приятелите идваха - цели хорове. В.К.: Значи Аркадий там се е подвизавал. Надка: Ами той е бургазлия. Той после с Мария Каишева се задоми и не мина много време и го блъсна една линейка и си отиде. Той е оттам.

40. ГОЛЕМИЯТ ОБИСК Надка: Тати беше в София на посещение на приятелите. След няколко дни получавам вест от него. Тогава имаше големи смущения в Братството в София. Затова го бяха извикали, като един авторитет, за да може да чуят какво ще им каже старият брат. Какво са чули, не знам. Тогава, на 6-7.11.1957 година на Изгрева в София става големият обиск и прибира милицията книжнината. Тати е в София, когато там се прави обискът. Той ми съобщи телеграфически на мен в Айтос да го посрещна, вземахме един файтон, даже ръмеше малко. Като дойдоха да вземат у нас книжнината, мен ме повикаха. Добри го оставиха у дома, а мен, понеже тати го нямаше, ключът от неговата стая беше в мен, повика ме началникът на МВР-то в Айтос, той е наш съгражданин, даже баща му и баща ми бяха приятели. Повикаха мен, влязоха те, стаите бяха заключени, брат ми парализиран беше долу, дал ключа. Повикаха мен да бъда представител при обиска и тогава вземаха някои работи. Но на градината отива друга милиционерска група. Тя, Иринка може по този случай много неща ще ви каже. И запечатват. Той пък е близък на Надка, съученик. В.К.: На Боева. Надка: Да. И на нас много близък съгражданин. Отиват, но не взимат нищо от стаята на баща ми, а запечатват с червен восък, връщат се в Айтос и казва на Добри: „Отиди, махни него печат и прибери на бай Георги нещата." И баща ми взема тогава някои неща и изгаря много работи, защото е имало ценни неща, които не иска да попаднат в милицията, защото може внезапно пак да отидат. Иринка ми е казвала: „Бай Георги много неща изгори. Много." В.К.: А някои тетрадки не останаха ли там? Надка: Е, нямам. В.К.: Вие лично нямате, да не би случайно да е останало при Дора, Иринка? Надка: Не, не, не, не. В.К.: Добре. Надка: Ние не рискуваме. Братството в София и някъде може, но ние сме такива, не защото баща ми казваше така; Ние имаме праволинеен път, път Божествен, а вън, в света, кой е комунист, кой фашист, кой какво, нас не трябва да ни занимава. Ние не сме се обявявали против някого, да чуят и затова. В.К.: Навсякъде в Братствата често бистреха политиката. Надка: Не, никога. Нито мъжът ми, нито баща ми, в миналото - д-р Възвъзов, други отвън хора отиваха при него там разговаряха, той им даваше беседи, даваше им други духовни книги да четат, разговори така общо, той беше уважаван, един голям авторитет в града. И после като дойдоха комунистите - също. Например, който беше председател на съвета, трябваше да се ремонтира Салонът, човекът даде разрешение, отпуснаха материали. Същият салон се преустрои, преработи се, сложиха нови прозорци, врати, стана нещо много хубаво. Туй пак с негово съдействие.

39. ДУХОВНО ПОДВИЗАВАНЕ В ГРАДИНАТА В.К.: Сега през 1942 година брат Георги Куртев се установява на градината. Надка: Да, виж тези подробности аз не мога да ти ги кажа, защото не помня. В.К. Но той вече е възрастен. Надка: Ами възрастен, пенсионер. Ами виж какво, по нареждане на Учителя, казва му: „Ти ще се прибереш на градината и няма да слизаш много в града. Там ще се подвизаваш." И баща ми остана верен. И веднъж Минчо Сотиров пише на тати: „Брат Георге, аз заминавам за София, ела до гарата да се видим." И баща ми отива и си поприказвали и казал: „Поздрави Учителя." Той казал: „Учителю, имаш поздрави от брат Георги." - „Аз нали съм му казал да бъде на градината?" - „Ама аз го повиках с писмо, да се видим." - „Ето така може." В.К.: Има някоя духовна работа, мисия там, щом Учителят го е пратил и затова не му се позволява да напуска. Надка: Ама много той се подвизаваше. В.К.: Ви е неудобно да говорите за баща ви. Надка: Да. много. Той беше, когато този Марин, има там на Георги Маринов от Нова Загора - ръководителя - неговият син има вила. В.К.: Който беше златар. Надка: Да, златар е този брат Георги. И този, неговия син пък направи до градината голяма вила там и казва там, мен са ми го казвали други, които са били там на градината, в мое отсъствие. Веднъж ръководителите били повикани от Учителя на среща в София и като разговаряли, Учителят между другото казал: „Всички сте добри, но най-добър между всички вас е брат Георги Куртев. Стремете се всички да станете като него." Това е от сина му Марин, казва го на всеослушание на градината между няколко приятели. И после някой ми го каза. Това е. В.К.: Ето вижте, вие ни разказахте много неща, които друг никой не може да ни каже. Надка: Сега отиват офицери на градината и така на разговор. Баща ми беше много умен и практичен човек. И казва: „Иринке, набери малко грозде, начукай малко бадеми, да почерпим", но вън, на скамейката на градината. Сяда тати с тях и те разговаряли. Останали удивени от неговата мисъл и неговия разговор и казват му: „Как сега вий вярвате в Бога?" Той им казал: „Вий виждате ли сега слънцето, което грее? Тъй, както за вас е действително, че слънцето огрява земята, за мен е, че съществува Бог, за когото аз живея и работя." В този дух е бил разговорът им. Гости като отидат, приятели, той все ги изпраща до чешмата. И сега отива да ги изпрати и тях. Потупал го генералът и казал, че е умен човек, защото баща ми не е против комунистите, не е бил по това, той си е бил праволинеен в Божествения път и те много го харесали. Водили хубав разговор, аз не го знам, разбира се, какъв е бил разговорът, но после ми каза и Иринка даже разправяше, толкова хубаво, те го хванаха каза и викат: Вие сте като генерал и като видяли снимката. Ето, снимката говори, вие сте човек на делото. Не мога да предам думите, които те са казали. В.К.: Тук, на снимката на колко е години баща ви? Надка: Не мога да ви кажа. Тука имаме друга снимка. Тук той е по-млад, направи снимка и подари на всички ни по една снимчица. Да, това е същата снимка. На този формат на лицето тук ще го видите. На гърба пише: Георги Вълчев Куртев, роден 3.03.1870 година, град Айтос, 27.08.1945 год, град Айтос - неговият почерк. Той имаше толкова красив почерк, Борис му е виждал, цели тетрадки на времето са писали. Казва: „Такъв почерк, толкова красив." Но той със средно образование, фелдшер, това-онова. Обаче има хора с образование, но грозно пишат. В.К.: Тук виждам една снимка в айтоската градина. Надка: Да, да, дали ме има тук някъде? В.К.: Да. минаха много години и няма кой да разказва. И ето, вижте вие колко работи ни разказахте сега. Това е едно допълнение към вашия предишен разговор и за мене е много ценен този разговор.

38. БРАТСКИ ЖИВОТ Надка: Неговата другарка /на Божил Иванов/, например, не обичаше много гости. А те имаха само една стаичка и салона. Аз, като дойдеш, ще те заведа да видиш. Тя много бе чиста, а брат Божил беше книжар, извънредно тежки бяха условията му и тя така, даже беше шивачка, малко поушиваше, но не й беше приятно да ходят при тях хора от селата. Както работеха по село, така идваха тогава, мръсни ходеха, бедни бяха хората, И той, за да посреща гости, имаше една гостилничка такава, отива на този столко познат, айтозлия, на име Нико. От Тополица приятелите отидоха там да се хранят. „Нико, като идват в града, всички наши приятели, които идват от Тополица, няма да им вземаш пари, ще си отбелязваш, аз плащам." По такъв начин приемаше гости. У дома идваха от цялата околия всеки ден по 20-30 души, защото тогава разучаваха песните, духовните песни, а ние с Верка пеехме. Бати Божил и бати Крум дойдат и ние първо научиме песните, идват после у дома по десет човека. Една група от едно село, друга група от друго село и ний с Вера по цели нощи предаваме песните. А пък пеехме хубаво. И така протече животът с многото гости. Брат Божил ще дойде: „Какво правите бе, братя? Бай Георги 7 деца има, вие сте седнали тука. Защо тъй правите? Така ще ги притеснявате." - „Ама ние само пеем, не им пречим." А в къщи бе тясно за толкоз хора. В.К.: Какво ги хранехте толкоз хора? Надка: На обед боб, сиренце. В.К.: Качамак. Надка: А, качамак не сме правили. Но боб, сготвен, картофи, гювечи, бъчва със зеле, сърми, нашите храни са били това. В.К.: И така се изхранваха на събора. Надка: И така си идваха. В.К.: И те са били по дванадесет дена. Надка: По десет дена седяха от село, но и те си донасяха от селата. Разбира се, те не идват празни. Продукти носеха или пък хляб ще донесат, но после донасяха, гозби си донасяха и така, това не е било проблем в нашата къща, за прехраната. В.К., Сега на този Петров връх защо се е казвало Паспалата? Надка: Паспалата е названието на самата местност, там. В.К.: Ходите ли, продължавате ли да ходите на този връх винаги? Надка: До градината, докато се направи братската градина всяка година на Петровски връх, Петровден, там празнуваха именния ден на Учителя. Никъде в България не се празнуваше именния ден, това беше почин на баща ми. И тогава, 1920 година, Учителят като идва в тяхната околия, вали дъжд, нали ви казах, но спира и тръгват. По едно време там, от чешмата се обръща Учителят назад и вижда брат Епитропов, той пък беше у брат Божилови. А Габровски им са съседи, комшулук имаха там двете семейства и брат Епитропов на гости. От София вземал един фенер и застанали на пруста с брат Божил. А тати минава през двора на бати Божил, където е Салонът и през комшулука отива за Габровски, защото пътната врата оттатък затворена, Учителят е там. И брат Епитропов така казал: „Брат Георги, не ни е писано да ходим на Петровски връх." Тати казал: „Брат Петко, като имаме Учител, може ли да се съмняваме?" И влизат. И тогава вече знаете. И тръгват и Учителят се обърнал и казал: „Кой там с един фенер се движи?" - „Той е брат Епитропов." - „А, той като старите попове, тъй носеха кандило." Обичаше да се шегува Учителят. И вижда приятели от селата с каруци, народ пристига. Казва: ..Какъв е този народ, Георге, тези каруци?" - „Ами наши приятели, Учителю, от нашия край, които идват за върха," - „Така ли? Виж ти!" И му стана приятно на Учителя. И там. Аз бях малка, вече в четвърто отделение бях тогава и по-нататък. Как е минал денят аз не знам. В.К.: Ами нали тогава, като валял дъждът след това като се отворило Небето, тогава са отишли. Надка: Ами да. тогава, то е същият ден. В.К.: То е същият ден. Това е на 12 юли 1920 година. Надка: Да, той Георги Събев го описва това. В.К.: Сега някои записвал ли е Словото на Учителя? Надка: Не го знам. Малка съм била. В.К.: Сега колко пъти Учителят е идвал в Айтос след този случай? Надка: Ами той преди това е идвал. Ние бяхме малки. В Салона за нас Габровски, щото е близко там, носеха малки столчета. Салонът беше голям. 100 - 200 души се събираха, много народ, Айтос имаше много голямо Братство. Поне 100 души са били. В.К.: Сега някой правил ли е опит да записва там Словото на Учителя? Надка: Не. Никой не е правил опит. Нямаше такива стенографи. В.К.: Вашите случайно, впоследствие не сте ли обърнали внимание в някои тетрадките на вашия баща случайно да е записвал нещо? Надка: Не, баща ми си е водил. Той си е водил бележки. Но той си заключваше всичко и ключът в него. Ние деца, разни хора идват, някои роднини, той винаги под ключ си държеше всичко. Тези подробности не знам. Като не знам, не мога от себе си да кажа. В.К.: Друг, който е участвал тук, е Васил Долапчиев и Слави Тодоров. Откъде бяха тези? Надка: От Гюргенкьой, Габерово, Поморийска околия, братя, Иринкиният баща, майка й, на Стойно дядо му и баба му. На Бонка /жена на Стойно/ майка й и баща й. Те бяха едни много добри братя. Когато строиха къщата, на градината, то много братя вземаха участие и се направи хубава двуетажна къща, както я знаете. Сега я разшириха, пък на Весито баща й, той и Велчови, и Добри, всеки е давал по нещо. Но е застроена къща, хубава. В.К.: Сега споменавате тука за една баба Петра от Ченге. Надка: А, от Карагеоргиево сега. Ама тя беше прекрасен апостол. Възрастна сестра. Като се строи градината в Айтос, ще накара да замесят снахите една пещ хляб и ги слага на дисаги. И тези дисаги нали имат отвори и отпред и отзад и два котела ще сготвят ядене. Не знам колко километра е от Айтос, три и оттам четири. Четири километра кобилицата с двата котела и дисагите през няколко дни, например от понеделник пак идва в четвъртък, след 2-3 дни е носела пеш на гърба си храна за градината, за приятелите, за работниците. Тя и семейството й, синът и. Тя е приела Учението, бати Иванчо, синът й, от нас много no-възрастен, много дейно, много добро семейство бяха, го води 12-годишен и идваха в Айтос и казала: „Брат Георги, да ми благословиш сина. Желая да стане служител на Бога." И наистина той стана ръководител на Братството. А беше толкова природно интелигентен, такъв почерк, малко хора съм виждала така красиво да пишат. И тогава беседите ги нямаше да се четат. По Библията, една глава от Библията, той я преглежда, подготвя се и съм присъствала в Ченге на събранието, да ти е драго да го слушаш в тяхното село, Карагеоргиево сега. В.К.: Как се казваше този брат? Надка: Иван Георгев. В.К.: Иван Георгев. Надка: Иванчо му казвахме. Тати го обичаше като свой син. Много хубаво семейство.

37. БРАТСКАТА ГРАДИНА Надка: Учителят идва 1920 година в Айтос и отсяда у Габровски, защото там е салонът и има място у тях. На следващия ден е Петровден и трябва да тръгнат всички посред нощ за Паспалата. Но се изсипва страшен дъжд, цяла нощ вали и уплашва всички. Баща ми отива от вкъщи до Габровски в дъжда и когато наближи стаята на Учителя, той отворил и казал: „Георге, дойде ли?" - „Дойдох." После Учителят влиза в стаята си. Изгърмява се силно. Излиза пред вратата, а баща ми седи и чака. Казва му: „Георге, погледни на североизток. Какво ще видиш към небето?" - „Виждам едно малко кръгозорче от синьо небе. " След това пак се прибира в стаята си Учителят. Учителят пак след малко отваря, пак се изгърмява силно, тогава отваря и казва: „Георге, да тръгваме. Запретват си крачолите на панталоните и тръгват двамата на път за Петровски връх. Преди да отидат, там има чешма, щото пет километра има път до там, почиват при една чешма и тогава баща ми повдига въпроса за братската градина, която я имаме сега в Айтос. И казва: „Учителю, по желание на приятелите са решили да се направи една братска къщичка, така един път, където да не се идва тук на Паспалата, а да бъде по-близко. И казва един брат от Карагеоргиево, като разсъждавали, като мислили, казал: „Аз имам едно място, при което има един кюнк, там може, ще има вода да се полива и т.н." И всичките тия неща баща ми ги разправя на Учителя и Учителят казал: „С каква мисия искате тая градина?" - Учителю, искаме в тази къщичка да има винаги малко хляб, сиренце и който пътник мине да хапне едно чайче с малко сиренце и хляб, да почине. Наши приятели, които искат да се уединят в размишление, в уединение могат да дойдат колкото време искат и в празниците, и в неделните дни да се събираме." - „Божествена е идеята ви, ще я имате, но ще почакате, не там, гдето братът посочва." Минава известно време, кака Василка Иванова, нашата сестра Василка от Айтос е при Учителя вече и съобщили й техните, че ще се делят, нали тя има двама братя, сестра, тя има дял там. И викат я, и тя отива в Айтос, и се връща и казва: „Учителю, повикаха ме да си разделим имота. На мен ми се пада към Карагеоргиево една нива от 25 декара." И разправя тя на Учителя и Учителят казал: „Съобщи на брат Георги да дойде от Айтос," И казал: „Георге, ето имате сега мястото, където да се построи градината.' И почват вече приятелите, организират, събира баща ми приятелите от селата и от града, разправя им всичко, мястото го имаме. Почнахме всички приятели с децата си, то беше едно келемле, камънаци. Събирахме, пълнехме едно дере там с камъни и го запълнихме доста - било много дълбоко и така полека-лека събраха се приятелите, сами копаха камъни наблизо в планината. Брат Божил, братът на сестра Василка, той един от най-усърдните братя беше. На гърба с един самар носеше камъните оттам и така се построява градината и се постигна тая идея, която имаха айтозлии. И днеска тя съществува и върши своята духовна роля. В.К.: Сега кой е тоя Габровски, вие споменавате този брат. Той, Учителят, е отсядал при него, така ли? Надка: Това е брат Габровски с неговата другарка и сестра й, Желязка. Ами той дойде, идва в Айтос, Учителят, тати го посреща, но ние сме голямо семейство - 7 деца, баща ми, майка ми. В.К.: Няма къде. Надка: Имаме, но за спокойствие на Учителя, нали ще отидат да го посещават приятели, по-удобно е при сестра Габровска. Той лесовъд беше брат Габровски, лесничей, другарката му домакиня, много добро семейство и там е отседнал Учителят, 20 дни е седял. В.К.: В първите години къде се събираха в Айтос, имали ли са Салон? Надка: Не, нямахме салон. Където сме живели под наем. в нашата къща една стая баща ми е отделял за събрание. В тези години ние не сме били родени още. Когато Учителят е идвал, мама е била бременна с нас, с мен и Верка, и казал: „Два духа идват отгоре."' Ама тези неща недей ги записва. В.К.: Няма-има. Надка: Вий ги записахте вече. Дребнави работи. В.К.: Не са дребнави, те са много важни. Надка: Ний в нашата къща тогава една стая на приятелите - братя и сестри, доста голямо Братство имаше в Айтос. Братя, сестри, нямало е столове, нали, баща ми е беден. На земята, вечер се събират, цяла нощ на молитва и на другия ден до изгрева на слънцето. Пак тръгват на работа, вечерта пак почват. По цели нощи такъв ентусиазъм е имало у приятелите. И така се е развивало братството в Айтос, полека-лека се разширява, на брат Божил се пада едно помещение, преработват го, правят го на Салон, където сега са още по-добре. Като дойдете, не сте ли идвали? В.К.: Не, не сме ходили. Непременно ще отидем. Значи се започна от Божил. Надка: Ама тогава го преработват, че го правят на салон и този салон сега пък се поднови и стана един прекрасен Дом Божий. Там се събираме. Много хубава атмосфера, чудно. В.К.: Казвате за този брат Божил със сестра си Василка освен това че дал салон, но много е работил. Надка: Той беше дясната ръка на баща ми. Когато получаваха нарядите на времето, не идваха по пощата, ами човек ги донася от София до баща ми - по човек. И тогава тати не може, той е чиновник, не може да отсъствува. Брат Божил беше книжар, срещу църквата даже му беше книжарницата и като отиде, бръкне ли баща ми в палтото си, в джоба, бати Божил вади престилката и казва: „За къде, бай Георге?" Той казва, за Вресово, да речем. От Айтос до Вресово са 15 километра. Той знае за тези 15 километра, знае колко псалми може да прочете наизуст. Той ги знаеше всички 150 псалми наизуст. Друго нищо, само с псалми вървеше. Същият наряд трябва да се занесе и в Горица. Гюргенкьои и т.н., по шест часа път. Той знае от Айтос до кое село колко псалми бяха. В.К.: Пеша. Надка: Пеш, тогава нямаше тези превозни средства. В.К.: Кон няма, пеша. Няма каруца, няма кон. Надка: Пеша, той беше подвижен, енергичен, прекрасен брат. И когато си замина, баща ми дойде, той си ходеше и беше по цели нощи при него и на заранта дойде, просто се просълзи и каза: „Господ ми отне дясната ръка." Много ентусиазиран, много предан, до себеотрицание,

36. ИСТИНСКИЯТ РЪКОВОДИТЕЛ Надка: И сега още приятелите говорят за Айтос. Само се огорчих, това не съм го казвала, но ще го кажа сега да го запишете. Казал брат Борис Николов, само че не искам да се разправят тия работи, но го научих от Бургас от наши приятели. Краеви, гдето ги казват. „Не признавам никакви ръководители, не ги признавам, нито един, само брат Боев. Другите, щото там към Айтос - брат Георги, както и другите - никого не признавам." И аз много ми стана мъчно, като знам себеотрицанието на баща ми. Цялото семейство служи, лиши ни от образование, лиши ни от външния живот. Аз веднъж ходих да работя на полето, да си взема някой лев, да си купя една рокличка. И си купих едно кремавичко, с копринени раенца, много красиво и си поръчах едни бели обувки. Бях 17-18 годишно момиче. Нямаше къде да излезеш. Живеехме в салона, където е, там, под наем. И тъкмо с една моя приятелка излизаме, тати на вратата ме среща. Пък той не знаеше. Кака Желязка, наша сестра, ми я уши, гдето Учителят отседнал, когато дойде в 1920 година у тях. Защото ние бяхме голямо семейство, а те две сестри и имаше при тях условия. Та тати ме среща и казва: „Наде, къде си тръгнала, върни се веднага, няма да може да излезеш, ела, в къщи имаш малко работа." И аз отивам и мама, имахме една странична кухня, където живеем и пука кафе в долапче. Той каза: „Ти кого пита, че уши тази рокля? Хвърляй я! И я грабна и я хвърли в огъня." В.К.: И-и-и. Надка: До такава степен ни пазеше да не ни увлича светът. Аз тъй си го обяснявам. Мама я грабна и вика: „Георги, не стига, че е с една рокля. Пък аз тъй, сама, със свой труд я уших и кака Желязка ми я скрои и ние двете в събранието, защото са в същия двор, имахме машина, двете си ги ушихме японски, много лесно така. И мама я взема и я скри и аз тази рокля я обличах само когато той отсъствува от Айтос. Но всичко това преживях. В.К.: Ти си минала през много сериозна школа. Надка: Да, но всичко това за мен беше нещо като изпитание. В.К.: Голямо посвещение си изкарала. Надка: Верка, например, с нея сме близначки, тя беше друга. За Верито не ме е страх, каза тати, затуй държеше за мене много. Нали повери всичките работи на мене и на Добри. В.К.: Да. Надка: И аз ги скрих някъде. В.К.: Сестра ви Верка, тя отива в София. Надка: Тя отиде в София, но беше друг характер. Тя не можеше да се задържи на едно място и да изкара нещо до края, както трябва. Веднъж отиват при Учителя да се оплакват от нея, понеже е непостоянна. А той каза: „Оставете Верка на мира. Не виждате ли, че тя не може да издържа това, което вие носите като тежест на гърбовете си?" Казали: „А, такава ли е работата, Учителю? - „Такава е. Така е устроена. Не може да издържа. Оставете я на мира, да не изгори и трябва след това да отговаряме за нея." Такъв бе случаят със сестра ми Вера.

35. ЗАЩО НЕ БИХА ПОПА Надка: Много хубав живот имахме, ние бяхме малки, но помня, много неща помня. Ний, седем деца и те двама-девет, като запеехме нашите песни. В.К.: Кои двама? Надка: Баща ми и майка ми, В.К.: А. да, седем деца, да. Надка: На два, на три гласа. Брат ми беше тенор, аз и Любка пеехме сопран, Вера, Дора и Донка пееха алт. Ама хор. И където живеехме под наем, пък една хубава къща. двуетажна. Все големи къщи вземаше баща ми, защото много хора идваха у нас. Е, срещу нас пък, една улица ни делеше, един брат от Стара Загора, началник от Айтос на пощата и жена му, учителка, а той болен все. И ний всяка вечер като пеем, викат: „Като пеят децата, просто ме лекуват." Пък баща ми заболява на фронта така от една инфекция, легнал болен, лекували го там, а брат Боев пише писмо: „Сестра Бела, брат Георги е малко болен, не се смущавайте." В.К.: Сестра Бела е вашата майка. Надка: Майка ми, да. „И когато оздравее, той ще ви пише." Но ние, натъжени, не пеем вечер и братът, онзи, съседът казва: „Иди, Кате да питаш защо децата не пеят тази вечер." Макар тати войник, ний нашите песни пеем, друга песен в нашата къща не се пееше. И казва: Отиди да видиш. И мама казала, че децата са натъжени, че татко им болен. След два-три дни тати си идва, дали му 20 дни отпуска и ний вече пеем, и той и мама, всички. „И отиди да видиш - каза, децата тази вечер весело пеят." И тя идва и отива и му казва: „Ами брат Георги си дошъл и децата му се развеселили." Много хубави спомени имаме из живота с тати и в къщи, всяка вечер песни в нашата къща. Пък като бяхме още ученички, брат Божил, имаше един брат, виж как ми идват спомените, едно след друго. А пък свещениците против Братството пък пишат, те такива, те се събират голи, идат еди-къде си. Проклятие на децата им, проклятие. Много години - 16 години е носена тази борба с Братството, без да реагират нашите хора. И най-после брат Божил не изтърпява. Пък тати го уволняват, попът го наклеветява там, как е успял, а тати, авторитетен човек беше и елитът на града го защитават, но без да знае кметът предава се оплакване от свещеника и уволняват баща ми, като фелдшер в града. И ние толкова деца, тати е без работа, но ще ви кажа как почва сега това. Брат Божил каза: „Бай Георге, не мога да го търпя повече попа. Аз, ние двама, трима братя ще бием попа." Тати казва: "Божиле, ние на кого служим?" - „Не, за всичко съм те слушал, но от сега нататък, не" - казва, „Попа ще го бием." В.К.: Пръчката е излязла от рая. Надка: Обаче има един брат, Владо Сапунов, който е бил войник при освобождението на България и има три рани на гърба си, наш брат, възрастен. Получава едно писмо от Учителя, пък него ден, неделя, вече ще бият попа. Тати отива и казва: „Божиле, внимавайте! Ние, няма да правите това." - „Няма да те слушаме, бай Георге. Свърши ли черквата, идат ли си хората, ние попа ще го бием. " Обаче получава дядо Сапунов писмо от Учителя. Пък тогава нашите приятели, сестрите, мамини с бели кърпи на главите, на балкона на църквата пеят при певеца. В.К.: В църквата. Надка: В църквата това, но получава това писмо дядо Сапунов и праща сина си: „Бягай, Наско, да кажеш на чичо си Георги веднага да дойде в къщи." Още църквата не е пусната. Отива тати, прочита писмото. Учителят казва: „Като отидете в църквата, кръстите се в името на Отца и Сина, и Светаго Духа и приемате страданието. Кръстът нали е символ на страданието и второ се каните да биете попа." Учителят от София съобщава това. Тати бяга в църквата и казва: ,,Божиле"! - „Какво? Още малко остава." - „Не, няма малко. У Сапунов има писмо от Учителя, ела да го прочетем." И тримата там, които се нагласили и той ги чака. Обаче отиват. Казва Божил: „Как не се забави това писмо още един ден, та да го бием." Той беше много духовит. Този наш брат разнасяше писмата, нарядите. Те идваха така, не по пощата, ами по човек. Тати, като получи писмото, и отива у брат Божил. А той беше и обущар, и книжар и срещу черквата живее. А оня поп бълва проклятия срещу него, затова искаше да го бие. Тати е на работа, не може да тръгне по селата, нямаше рейсове, пеш се разнасят - едното за Вресово, другото за Горица, третото за Гюрденкю, по пет часа пеш път. От първия псалом до последния брат Божил ги знаеше наизуст. Такива верни братя имахме, сестри, предани в нашите среди. В.К.: Феноменална памет. Надка: Така ги знаеше, от Айтос до Вресово колко псалми се прочитат. От Айтос до Горица колко - шест часа. До други села - толкова псалми. В.К.: Той е бил като пощенец нещо. Надка: Не бе, той просто бе куриер на Братството, услужва, защото тати не може да ходи, той е по-свободен, той взема наряда на тати. Той разказваше: „Бъркам в джоба си да вадя плика, Божил снема престилката си и казва. Дай ми за къде." Готови хора сме имали ний, бе, верни, предани. В.К.: Да! Надка: Всяка вечер у нас се събираха. Мама ще вземе, имахме тогава нямахме печки, но огнища. Сложила една такава, пиростия им казваха, един голям тиган, прави халва с орехи, с ориз, с това. Всички чакат. В.К.: Грис-халва. Надка: Грис- халва. Ще седнат всички, приготвила баница, приготвила яденето, всички почват. Грис-халва. Те пък ще донесат една-две такива големи дамаджанки с боза и по цели нощи - песни. В.К.: Моабет. Надка: Не беше моабет, то беше братска среща, нещо извисено, храна за душите. Мама му викаше „баче" на брат Божил, той „како". Такава връзка имаха чиста, духовна. Такива отношения. В.К.: Той си е измервал пътя с псалми. Надка: С псалми. Друга мисъл не е имал. В.К.: Той ги знаел псалмите наизуст. Надка: Наизуст. 150 псалми. В.К.: От Айтос до село Горица, да речем, колко псалми отиват и кои. Надка: Да. И понеже ходи, а семейството му, жената му Станка, имат вече две-годишно детенце. Той не може да се застои у дома си, на градината ходеше. Той отива, 40 дни носи камъни от балкана, там както е градината нали има баири, едни къртят камъни за строежа на къщичката, той сложил на гърба си един самар, конете гдето слагат самари да се качат хората, на гърба си сложил най-тежките камъни - той ги е пренесъл от балкана до градината. Казвал на жена си: „На ти две стотинки, купи кравайче на Любка, а ти, ако искаш да ядеш, ще дойдеш да готвиш и там ще се храниш." И аз у тях съм отивала, и аз, по-големичка и вземам, на двора имаше сливи и един бакър, ще напълним една кошница, ще отидем, ще сварим компот. Между другото ще слагаме трапезата там. На кака Станка и аз съм малка, но помагам, ще слагаме трапезата, вън, на поляната, и приятелите идват и „Евера" тогава се учеше. Отгоре до долу всичките пеят „Евера" и пристигат за обяд. Много красиви моменти, много хубаво, хубав подвиг имаше тогава. В.К.: Това е било може би най-силното средище на Учителя.

34. ПЕНЮ КИРОВ Надка: Разхожда се с жена си покрай морето Пеню Киров и вижда един бедняк, който го спира за нещо. В.К.: Извинявам се, но имали го някъде описано това заминаване на брат Пеню Киров? Надка: Ами това не знам, но знам, че Пеню Киров - целият материал Минчо Сотиров го имаше, който го даде на... В.К.: Георги Събев има ли го? Надка: Не, Минчо Сотиров го даде на Кралю Кралев и Кралю каквото вземе, нищо не можеш да вземеш от него. Той малко е такъв. В.К.: Минчо е бил ръководител на Братството в Бургас. Това е причината. Дава материала си на приемника. Надка: Дано да е за добро. В.К.: Добро или зло-това е засега. Надка: Искам да кажа, че материалите на брат Пеню само аз имах, но е дадено някъде. Едното в тати бе останало, където Учителят води духовни разговори с брат Пеню. Защото брат Пеню е един ясновидец. Брат Пеню е имал големи връзки с небето, реални. И с тати е идвал на дадени наряди. Брат Пеню и тати, там са ходили на „Трите братя". Всяка вечер брат Пеню надвечер идва, сутрин в три часа отиват двамата с фенерче, изпълняват си наряда там на едно място, като пещера, има такова нещо в Айтос. От Бургас той идва, там горе правят наряда, връщат се. В.К.: От Бургас всяка сутрин? Надка: Всяка вечер от Бургас, всяка вечер. В.К.: Ама с какво? Надка: С влака. Идва вечер, излизат в три часа сутринта, връщат се, минават през кафенето. Той много голям кафеджия е бил. И тати бе, но брат Пеню бе голям кафеджия. Влизат да се почерпят по едно кафе и оттам да си слезе на гарата и той още като влиза вика: „Кафеджия, две кафета." - „Абе, брат Пеню, ти си ми гост." - „Аз ще черпя." Един път ще завърти чашка, два пъти и вика: „Още две." Такива хубави отношения, хубава връзка имаха брат Пеню и тати. В.К.: И тогава отива на работа. Надка: Той свиреше на мандолина. Ще видиш... И неговата песен е „Благославяй, душе моя, Господа". В.К.: А-а, на Пеню Киров. Надка: И Любка, моята сестра, ще я вземе на коляното си, имахме отворен салон и канапе, едновремешни къщи, под наем бяха, и ще й вземе ръчичката и с нея свири „Благославяй, душе моя, Господа." В.К.: Любка свири с неговата ръка. Надка: Ами тя беше малка и с нея свири. Брат Пеню казал: „Георге, може ли орехи, не мога да намеря." Нашите приятели там наоколо, във Вресово имат много орехи. Казал им: „Донесете един шиник орехи за брат Пеню Киров." И казал баща ни на брат Вълчо: „Вълчо, ти тези орехи ще ги занесеш ли на гарата, ще изпращам брат Пеню." И ги занася и брат Пеню вади и му дава там стотинки ли било на тях години и тати казал: „Чакай, брат Пеню, какво, защо плащаш?" - „Ако ти ги беше донесъл, нямаше да ти платя, но понеже ти застави детето да ги донесе, аз ще платя." - „Та научих един урок, казва, от брат Пеню." Баща ни имаше няколко тетрадки, в които бе записал много неща за Пеню Киров. Той беше му давал да си преписва от писмата, които Учителят му бе изпращал. А пък в тази тетрадка от брат Пеню, Учителят пише едно писмо. Брат Пеню бил ясновидец, та арахангел Михаил му се изявявал и имал връзка с него. И Учителят пише: „Пеню, като дойде Михаил, кажи му след теб да се отбие при мен." И след това брат Пеню пратил Михаил и пише: „Пеню, Михаил дойде и аз свърших своята работа с него." А какви ли не чудесни неща имаше там. Много от тези тетрадки баща ни изгори по време на обиска. В.К.: Ако не беше ги изгорил, милицията щеше да ги вземе и ще ги изпрати в архива на МВР и след време могат да се вземат оттам. Надка: Тогава беше голямо гонение и властта се беше озлобила срещу Братството. В Айтос постъпиха така защото бяхме местни хора и само добро бяха видели от тати. Само добро и човещина.

33. ВЯРАТА НА КОЙНА Надка: Койна, не знам колко годишна беше, като почина мъжът й. Убит бе на Драва мъжът й, по време на войната 1944/1945 година. И след това тя се връща, след една година, в семейството на баща си. Те са богати хора и брат й иска да я убие, защото я кара да се ожени, да излезе оттам, от къщата им. Материалисти са такива. А тя казва: „Аз вече ще посветя живота си на Бога." И крий от мене тя. Бай Георги, пък той ходил там в селото, чувал е за нея, срещнал се с нея, тя научила за мен дойде и аз я заведох при баща си. И там тя бягаше при него, отиваше от време на време, стоеше с месеци, за да избягва. Брат й я чака, баща й и майка й също, търсиха я, а тя е заключена горе, искаха да я съсичат с брадвата. Криеше се и тати я подвизаваше, понеже тя казваше: „Аз не искам да се женя, искам да дойда да си продължа живота. Не ми трябва повече другар " И тати й казва; „Много хубаво, моето момиче, идвай тука като те плаши брат ти, като ги няма, идвай тука лятно време." Пък тя се поразболя от тревоги и т.н. И тати много години, около десет години и повече, тя като се съберем, тя ще ни разправи по-нататък някои неща, как тя се подвизава. И казва: „Тоз дойде, това говори, оня дойде, това. Оттук влиза - оттук излиза. Аз знам бай Георги какво ми говори и как ми спаси живота и как усили и спаси вярата ми." В.К.: Тя е жива още. Надка: Тя е жива, Койна. В.К.: А, това Койнито ли? А-а-а. Надка: И тя нея вечер, когато тати вече ни повиква, казва, тя пуска шеги, тъй, нали я знаеш. В.К.: Да, тя е шегаджийка. Надка: Тати каза: „Койне, свърши времето на шегите." Защото той нея вечер си замина. Пък ний нея вечер, като отиваме, неделя вечер беше, като отиваме с Добри, защото той е на работа, Румито ученичка в 11 клас, аз не можех цял ден, не можем да бъдем там, но всяка вечер сме там. Баща ми седнал, измил си ръцете, дават му там сестрите да си измие ръцете, да седне на трапезата. И сме направили кюфтенца от картофи и хапва, и една стомничка имаше, като дойда с чучурка, и си пиеше от нея вода. И ний сварихме и вика: „Ей, много хубаво, дойдохте ли пак всички? Добри, кажи какво има, кажи из политиката." И Добри не знам какво му каза и той пак му отговори нещо и братя, сестри, седим там около него. По едно време той казва: „Излезте всички навън. Само Надито и Добри ще останат при мене." В салона са всички. Брат Иван Бойчев беше ръководител на бургаското Братство. Каза: „Бай Георге, може ли при теб да дойдем?" Щото тати вече си отива. Изведнъж той почувства, че вече ще си отива и казва: „Можем ли да бъдем при тебе, бай Георге, ти си болен, така, искаме братята да бъдем с теб. " Пък Салонът пълен с приятели. Тъй каза: „В молитвената стаичка влезте, като искате молитва да правите. Само Надито и Добри ще останат при мене." И каза: „Наде, хайде, казъм, ти ще водиш молитвата, но няма да се молиш да остана аз на земята, защото мойто време дойде. " И се молихме така, как да не се молим за баща ми, да си остане, как да кажа :"Господи, приеми го!" И сълзите ни текат и той каза: „Достатъчно." Вече приключихме ний с това нещо, каза достатъчно. Той разбра моето състояние и се обърна, както е леглото така беше от тази страна, обърна се и каза: „Господи, казах Свещените думи на сестричката, казах ги вече." Това беше за Койнито. Той вече 15 години работи върху нея и затвърди вярата й в Него, защото тя премина през големи изпитания и след туй бях аз и Добри само. Той каза: „Добри, въздух, отвори прозореца. Въздух, въздух." И се обърна така. И аз в това време вече на мен взе да ми става лошо, като виждам раздялата и излизам вънка в Салона. Всички спят. Излизам, вземам си една-две глътки вода, пак се върнах оттам и най-после казвам: Добри. Сестра ми Донка беше там и пак иска тя да си остане. Казвам: „Доне, на татко е сериозно положението." И аз си влизам, добре, но взех да хълцам вече така. Тати каза: „Надито да излезе." В.К.: Той не ще да се тревожиш. Надка: Той не иска аз да се вълнувам и да се тревожа, Тогава излязох. И аз слязох чак долу в кухнята, нали знаеш, на градината и плача с глас вече. Донито и брат Слави, на Иринка баща й влязоха. Другите отвън, всичко се моли и тати казва: „Господи, предавам духа си, приеми душата ми." В.К.: Нали мога да го запиша това? Надка: Може, разбира се. Тя, Марийка го записа по-рано. Аз й го разправях веднъж. Ето така се укрепи вярата на Койна. Така замина той за отвъдния свят. А Койнито каза: „Благодаря ти, Боже, че видях един праведник на земята. Видях го как си заминава."

32. СИЛАТА НА МОЛИТВАТА Надка: Викахме лекар, наш, защото мъжът ми, Добри, заболя от безсъние, имахме домашен лекар, В.К.: Ама той не може да спи от болестта. Надка: Просто заболя от безсъние. В.К.: А, от безсъние. Надка: От безсъние и от ден на ден се топи, топи, не може да спи ден и нощ. Баща ми се прибра от градината в къщи, у тях Пък ние в същия двор сме направили наша къща. И една вечер Добри казва: „Наде, отивам си, не може повече." Лекар викахме, ще изпратите децата при баба им, у свекърва ни. Врати, прозорци са затворени. В.К.: Лекарство даде ли му? Надка: Даде нещо, но нищо не му помага. Един часа в полунощ беше, когато Добри каза: „Наде, аз си отивам." В.К.: Ама и ти не спиш край него. Надка: Ами как ще спя при него. Отидох, чукнах там на баща ми на прозореца. Казвам: „Тате, ела, Добри е много зле." Той дойде. Повикахме Велчови, Вълкови и аз, и тати. В.К.: Вълкови кои са? Надка: Наши братя, които живеят много близо. И започнахме молитва. Както се молим, аз изведнъж никой нито съм чула, нито знам нещо, изведнъж запявам: „Идват дни на радост за ония, които служат Богу." Изпяхме я три пъти. Добри чува, като запяхме. В.К. Тази песен от Учителя ли е? Надка: Не, просто във време на молитва започнах да пея. Аз не усетих как я започнах даже. Добри чува молитвата. Тати водеше молитвата. И аз изведнъж запявам тази песен и досега не мога да си отговоря как стана това. В.К.: Ама вие при Добри ли се молите? Надка: В стаята на Добри. В.К.: И по време на молитва ти запяваш. Надка: „Чух ви като запяхте и веднага заспах, и кога сте си отишли гостите и кога сте се прибрали не разбрах." - разказваше Добри. Тати си излезе и аз тогава си легнах. На другия ден Добри на обед се събуди. Цяла нощ е спал и целия преди обед. Баща ми към три часа станал през нощта до прозореца и лекичко го поглежда, а той е вече спал. В.К.: Но той е бил в молитва. Надка: Той в молитва е бил. На обед тати идва, Добри стана: „Дай ми панталона", иска да отива на работа. Тати дойде. Няма, олум, каза, няма да отидеш, ще си починеш. Ще отидеш на работа. Наде, свари по едно кафе, каза, да се почерпим и това. И по този начин Добри оздравя. Вижда го доктор и казва: „Добри, какво стана?" Вижда го там в работилницата. Казва: „Ами мина ми." - „Как ти мина, бе, как ти мина? Аз завчера идвах." - „Ами мина ми, на. Нали имаме доктор в къщи." И така. В.К.: Аз винаги съм си задавал въпроса именно понеже заговорихме за безсънието. Учителят казва: „Когато един човек е болен, той трябва непрекъснато да се моли, даже и нощем, да не спи, а да се моли." Това съм го срещал. Надка: Това неговото беше болезнено състояние. В.К.: Той колко беше голям тогава? Надка: Ами женен, имахме вече Румито. В.К.: Ах, това са вече големи кахъри, само че баща ти беше жив още. Надка: Ами баща ми беше жив. 1961 година си замина. Да, Живко, синът ми, 1952 година си замина а преди това е било това. На децата ми бяха 7 години разликата, Живко беше ученик и Румито беше вече родена. Не помня кои години бяха. Една хубава опитност от молитвата, резултат от една чиста, искрена молитва. Ние много такива опитности имаме. Един брат, наш съсед, заболя от бронхопневмония, ама двойна и пълзяща. Вика баща ми, пак този доктор Хаджи Петров, този брат беше много добър. Предан и верен на братството. Като дойде неделя, с каручката къде каквото трябва за Братството, той беше готов. Заболя и много тежко болен. Баща ми извика д-р Хаджи Петров пак да го прегледа. Идва той няколко дни, обаче нея вечер много зле и му казва, дай да му сложим една инжекция. Бай Слави си отива, но тази вечер по- леко, казва, да си почине. Тати дойде у нас и вика: „Наде, хайде да се съберем пак Добри, Велчо и Вълкови, сина му и жена му, за Слава Божия нека да направим една молитва." Влязохме, тати каза: ,,Наде, ти ще водиш молитвата." Аз се изненадах, как може аз. „Ти ще водиш молитвата." Както и да е, Господ ме научи и аз поведох молитвата и в това време ама както се молехме, ама такава атмосфера се създаде, такова нещо. Те останаха паметни за мене. Това са едни моменти, които ме вдъхновяват, когато си спомня тези моменти. Пак така както лежеше, ние вече привършваме песента и той, бай Слави, се поотърси, поотърси, седна и каза: „Бай Георги, ако аз оздравея, първо на Божията работа и после, казва, моята," И така изпълни обещанието си и живя много, много години - 80 години живя. Молитвата е много велико нещо, но много е важно, не с всекиго можеш да водиш молитва. Сега имаме там една група ние, работим много хубаво и много хубави моменти преживяваме. Аз затуй не ми се седи тук, в София. Румито вика: „Мамо, на тръни седиш." Рекох: „Руми, липсва ми моят живот. Вашият живот, това е за мене угнетение. Не мога." Виждам я, ние с нея влизаме в стаята, тя си има Библия, има си „Цветните лъчи", има си „Петимата братя", беседата много й харесала и си я чете, особено беседата „Малкият стрък", наизуст вече я знае. И молитвите, едно тефтерче от баща ми, формули, наряди, които Учителят е дал сутрин като станеш, като се събудиш, какво чувствуваш, така известни размишления пак той все си е записвал, тоз час това, тоз час това. Вика: Чета ги всички, каза, мамо. Тя не обича да парадира. Когато даже Добри беше още жив, при някое изпитание като се намира: „Сашо, Руми, хайде да направим една молитва. Дай да отворим по три стиха от Библията." И си ги отбелязват и като отидем, ще каже на Добри: „Татко, сега при такъв момент имахме такова изпитание, това ни се падна, хайде, разтълкувай ни го." Както може вече, Господ го научи и им обясняваше вече някои неща. Та оттогава тя си има нещо така, и оня ден просто каза, ама тъй, с такова възмущение говореше. Това без цигулките на Учителя, това, пианото на Учителя, това са ценности, трябва да седят за бъдещото поколение. Ей такива работи говори Сашо. Той не може да го измисли това, толкова години ходи къде ли не, та сега ли да го измисли. Преминахме хубав живот

31. ЗАЛОЖБИТЕ И ЗАРОВЕНИТЕ ТАЛАНТИ В.К.: Как се е казвала майката на Надка /Боева/? Надка: Цветана, Той й казва Учителят - Цветанка. И когато идва 20 година, тя беше там на Минералните бани. Учителят казал: „Георге, заведи ме да видя Цветанка." Учителят желаел и завеждат го там тогава да се срещне с нея. И когато кака ми си замина 1923 година в Айтос, мамини телеграфирали в Търново, че си е заминала Цветанка и тати се качил горе да съобщи, че сестра ми си замина и сестрите ми двете /в това време Георги Куртев е на събор в Търново/ и те бяха с мамини на събор, ние сме само в Айтос: Вера, аз и Любка. И пратих моя братовчед да изпрати на тати телеграма. Тати се качил горе. Учителят още като го видял, казал: „За Цветанка ли идваш да ми съобщиш?" Тати държал телеграмата в ръцете си. В.К.: Щастлива душа. Надка: Учителят казва: „Сестра Бела с дъщерите си ще си отиде, ти няма да ходиш." Тати бе, нали отива да му съобщи и Учителят казал: „Сестра Бела и двете дъщери, тези - Дора и Донка ще си отидат за погребението , а ти, брат Георге, няма да си отиваш и ще останеш за събора." В.К.: А какво стана на събора в Търново 1925 година? Надка: Аз имам две сестри, Дора и Донка, и двете са на събор с майка ми и баща ми. Когато си заминава Цветанка, ние пратихме телеграма, че тя си почина. Оставиха я болна и заминаха на събора. И тя като си почина, ний пратихме телеграма. В Айтос бяхме: Вера, аз и Любка, аз бях на 17 години. И тати отива горе при Учителя и казва: „Дъщеря ми, Цветанка." Но още като го вижда, Учителят казва: „За Цветанка ли дойде да ми съобщиш?" - „Да, да." И млъкнал. И Учителят казал: „Георге, ти няма да си отидеш. Сестра Бела с двете си дъщери ще отиде за погребението, а ти ще останеш на събора." В.К.: Това в Търново. Надка: На 28 август, 1925 година съборът е в Търново. В К.: Извинявам се много, но аз се връщам отново на този случай, когато Учителят е сложил ръката си върху главата на Цветанка и в това време тя е говорила, нали. Надка: Тя през цялото време говори, а баща ми вижда нейния израз и записва. Учителят предварително е казал: „Ние с Цветанка сега ще си направим една разходка. В.К.: Много е интересно. Надка: Но тя после, по-големичка като е била, във време на войните, нашите приятели тогава с такава вяра се събуждат от простичкия живот и нямало е така столове, маси да седнат, ами на земята са коленичили. Вечер като започнат да се молят, при залез слънце него време почват молитвата цяла нощ, изгрява слънцето, те тогава се разотиват. Такива верни са нашите, много голям подвиг е имало. В.К.: И след това отиват да работят. Надка: И след това отиват направо на работа. Баща ми беше чиновник. В.К.: Но те са се давали сили, защото тя. молитвата, извисява душите. Надка: И тогава кака ни Цветанка, тя е там и понеже ясновидство е имала, казва: „Тате!" - „Какво, моето момиче?" - „Ами видях еди-кой си, главата му отхвръкна." След няколко време виждат, че това е вярно. В.К.: Това кой е бил? Надка: Кака ми Цветанка. Нали тогава войни е имало. Да речем, между две държави. На един от царете вижда, че главата му се отрязва. И пада. Вижда такова. Тя не знае. Просто казва една картина. След няколко време този пострадва и другия, съобщават вестниците. Такива много случаи има. Много случаи. В.К.: Тя е била една душа, която е имала нещо малко да си оправя, кармично, слязла е долу и веднага Учителят си я взема горе. Надка: 28-годишна си отива. Но 28-годишна си оправя пътя и си отива. В.К.: За малко е дошла тука, да подпомогне нещо за Учителя или за вас нещо. Надка: Възможно. В.К.; Много интересно. Но важното е, че ето брат Георги какъв антураж му дават от деца, нали, идват от Невидимия свят, какви души. Надка: Ами вижте, ние останахме без образование, всички бяхме с талант, със заложби. Пеене. Аз пеех, пишех стихове като малка, като ученичка, но тати не ни даваше светски песни да пеем в къщи. Страхуваше се, ако завършим, да не се увлечем по света. За него беше свещено Делото Божие. Да бъдем верни ученици на това. В.К.: Абсолютно прав е бил. Надка: Вий завършихте един духовен университет, каза, да не ви тежи. И до края само това. Защото аз много хубаво рецитирах, после влезнах в братския живот. Когато на градината се събираха. Идваха от София, от цяла България, аз 40 деца наши ги занимавах с песни, два класа с песните, хорче, там, на балкона. Народ идваха. Идваха светски хора. Любка Габровска, Надка, Христо, имаше един ветеринарен лекар, той си замина. Стана. Те идваха на градината, рецитираха и пееха. Пеехме и аз от малка им свирех малко на цигулка. И поисках от нашите приятели една песничка, „Край брега брезичката растеше" за Любка, ще става брезицата, първия кръг момиченца, вторият - момченца, направих им това, че листенца от зелени книги, люли, люли, едните на една страна, другите на друга, все едно че са листенца на брезицата и вятърът развява тези листенца. Туй по вътрешен път. Чувствах един жар духовен, за оня, гдето Учителят говори. Аз чувствах това в себе си и след туй „Ангелът на Доброто" - една пиеска. Сега се чудя как съм ги подготвяла. И то доста деца, с крилца, ангелчета и т.н. И идваха и от света хора, от града. Нашите от Братството бяха един голям авторитет, благодарение на живота и делата на баща ми и така много хубава и даже на времето рецитирах едно стихотворение - „Проклятието на съвета" - много хубаво, духовно стихотворение, забравих го от кого беше и тъй искам да си го спомня, да го намеря и да го дам на Серафим да го рецитира. Искам да кажа имах такива заложби, даже в училището в Айтос се научили за тази моя дейност на градината и казали. Видяла една от учителките. Та тогава бях съвсем друго нещо. Никой не вярваше, че аз нямам средно образование, между нашите така. В.К.: Но и аз сега се учудвам. Как, без средно образование ли си? Надка: Да. Само седми клас по новому, а трети по старому - това бе прогимназия. В.К.: Виж какво, колко много си работила, че не се чувства изобщо. Надка: Тогава един брат от Бургас - Щерев, той беше лекар и сестра Щерева, мъж и жена, имаха къща в Бургас. След като рецитирах, занимавах децата, още момиче си бях и тя: „Бай Георги, дай ми Надито, дай ми я бе, имаш много деца, такива заложби, ние ще й дадем образование, пак е твоя." - „А, не давам." Та казваше: „Деца, не бойте се - казва. - Вие вземахте участие в Делото Божие. Аз без вас не можех." Щото всеки ден в нашата къща идваха по 30 души хора. Туй трябва да ги посрещнеш, да ги изпратиш, да поддържаш чистота, ред и т.н. А горе 4 стаи и долу - голяма маза и стая. То искаше да я поддържаш и за посрещане и за изпращане. Та за туй сме тъй всичките сестри, които сме били на баща ми. С голяма преданост сме останали, това като наследство, благодарение на него. Можахме да удържим - гледане на Делото Божие. Такива работи. Та учителка една среща баща ми: „Бай Георге, Надито нека да дойде, ще й плащаме там нещо, да даде също това, да образува такава трупичка в училище, да ги занимавам така." После бях така на нашия клас, в училището на моите деца, отговорничка в родителско-учителския комитет. Аз бях член. Избраха ме. И веднъж там, пак с учителката, класна наставница на класа на моите деца ходим на обиколка на децата. И една учителка, завеждащ помощник-директор ходи с пръчка, бие един ученик, не може да го примири и разваля реда на целия клас. И като ме избраха, аз трябваше да ходя, да обикалям на нашия клас децата. Отивам, това едно дете, тъй шапката му се върти, имаше едни гугли се плетяха, че с тука така и то си мести това и размирица в междучасието, между чиновете, това, онова. Аз четох за този, Макаренко там, как той най-големите хулигани че ги направил инженери, лекари и т.н., как ги е възпитавал. И отивам в училище, класната наставница, учителите ми бяха много близки и те ми се оплакват: този, вашият клас така, така, така. Рекох: „Чакайте. Та това е на Живко класът. Как може такова нещо, как може вие така да мислите? Вие не сте ли чели за Макаренко, от разбойници направи лекари, инженери." - „На Николай еди-кой си..." Аз отивам в къщи. Бащата болен, майката там, събрала жени, предат си, приказват си. Николай го няма, да седне, да пише, да учи. Казвам: „Къде е Николай, ученикът?" - „А, играй с децата." Викам: „Как играй? Научи ли, написа ли си за утре?" - тихо, кротко. Тя каза: „Те, учителите го ругаят, те учителите..." - „Не е вярно", казвам. „От твоя син може да стане много нещо. Ти няма да се събираш във време, когато Николай има да учи - със съседките си да плетете, но ще му създадеш условия да седнете при него, да го подпомогнеш да си пише, да си учи. Кажи на Николай, аз утре ще дойда, ще му поговоря." На другия ден отивам пак у тях. Казвам: „Николай, ти си добро момче, в тебе има бъдеще, какво ще направиш без образование, поне седми клас да изкараш. Може един тракторист да станеш, щото друга възможност не виждам. Там ще си създадеш бъдеще." В такъв дух му говорих. И казвам: „Защо с тез мръсни дрехи го пращаш на училище?" В такъв дух. „Защо не му оплетеш една хубава шапка?"; „Николай, ти можеш да бъдеш един много добър ученик, обаче не знам защо, но сега, рекох, те моля, когато при другарчетата си седнеш и те мушкат, ти ще им даваш по един лакет, без да се обърнеш и ще внимаваш, ще изслушваш учителите си, ще започнеш да учиш." Пратих сина си, Живко, по руски, по някои предмети да му предава в прогимназията, да му помага. И той по математика Живко така направи много нещо. Той започна да учи. Казах на класната им учителка, когато види в него едно промяна, да го импулсира, а не да го унищожи. Каквато оценка заслужава, такава ще му сложи. Той излиза по математика. Тя беше класна наставница, много ни беше близка. „Ний, учителите, не можем да се оправим, нека да видим какво ще излезе." Изпитват го по математика, пише му пет тя. Таз, която беше заместник- директорката, отивам, каза в класа: „Николай, искам, ти в междучасието няма да позволяваш да се скача, да се вдига прах, ще отваряте прозореца и ти си, който ще въвеждаш реда." Тодора Тошева, учителката, каза: „Наде, като отивам в класа, Николай кротък, всички взели книжките си, четат си. В междучасието няма едно нарушение." И така, така се създаде и той се издигна, послушен, възпитан. Майката му прати при Добри да му ушият един костюм, червените тези пионерки да му купи, да му оглади, да му я слага "Шапката ще я махаш. В клас не се седи с шапка. " Той ме послуша много и после знаеш как ме уважаваше. „Лельо Наде, ти ме направи човек." После мина няколко години, той заболя от някакъв ревматизъм, но 7-ми клас изкара и след това взема някаква професия и си създаде семейство и т.н. Тъй, такива имах импулси. В.К.: Да, възпитателка си добра. Надка: Да, после имах с класната наставница на Румито, пак бях в родителския комитет. Тя се учудваше. Ама такива идеи ми течаха, аз се чудех, така просто едно след друго. Кореспондирах си с Мария и Борис през тях години и те казваха, че такива чудни писма им пиша

30. НЕБЕСНИЯТ ХОР В.К.: После един случай, за небесния хор ще разкажете. То в Айтос е било. Надка: В Айтос, в Айтос, нали в Айтос сме си живели. Ние още не сме били родени тогава. Да. И веднъж, понеже тати много се молеше, искате да ви кажа нещо за неговия живот, много се молеше, той ставаше всяка вечер в 12 часа и като вземе да се моли, така се е молил, по два-три часа и минавайки всяка нощ в 12 часа ще стане и после два-три часа ще спи, пет часа е пак на молитва. Една заран, Иринка ми разправя, ние отивахме някога така на градината вечер, поседяваме, тя знае, при тях, отиваме горе и влизаме пак в стаичката, правим си молитва всички. И една случка такава, Иринка го разправя, станала сред нощ и чувам аз, каза, чувам в стаичката на брат Георги свети и цял хор от песни при него. И помислих, че вие от Айтос сте дошли и не сте ни се обадили и влизате при него на молитва и ни става мъчно, защо, че не сте ни извикали. Заранта, като ставам, казвам: Бай Георге, ти снощи имаше гости. Така ли? Тати все едно, че не знае. Ами чух като се пеят, каза, там песни духовни във време на молитва, на твоята молитва. В.К.: Колко часа е било това? Надка: Ами след 12 часа. Точно в колко часа тя е излязла, не знам. Казала, нали, сигурно Добриви, Велчови са дошли и не ни се обадиха. А пеели. Толкова хубаво се чуваше у нас. Ами ти чу ли ги, къзъм? - Чух ги. - Е, много хубаво. И заранта го казала тя. След туй, след някои ден се разбира що е било. Повече нищо не й казал тати. След някой ден се срещаме. Тя идва в Айтос. Казва: ..Наде, аз съм ти сърдита." - „Защо?" -" Да дойдете ида не ми обадите." - „Кога, викам, бе?" - „Еди коя нощ, дошли сте, каза, аз чух като пейте, пък на мен не се обадихте." А, рекох, от другаде е бил тоз хор, ние не сме били." В.К.: Не е бил от земята. Ха-ха-ха. Тя не разбрала, обаче чула. Надка: Чула. да. В.К." Значи, тя е слухар. Надка: Чула, ама излязла навън от себе си и гледа в стаичката свети и се чува песен. В.К.: Чула хора. Сега, думата, дума отваря. Сега бабата и лелята на Марийка Марашлиева, тази, която беше на Изгрева, са чували, сутрин са чували русалките като пеели и отивали в Търговище към гората или там някъде. Щото те накрая са живеели. Надка: Чудно хубав живот беше.

29. МОЛИТВИ ЗА ЗАМИНАЛИТЕ Надка: След като си замине човек, много е важно до 40-тия ден да се правят молитви, за да може душата да се ориентира. Псалмите от 1 до последния трябва да се четат. Всеки ден, малко по-малко, на глас. Да се четат всеки ден псалмите от първия до последния Всеки ден. Още първата вечер на починалия пак трябва някой да прочете в къщи 40-ти псалом. Тати четеше 27 и 63. Четат се и други молитви на заминалите. В.К.: Какво е отношението на Учителя към заминалите? Надка: Ще ви кажа. Ние още не сме били родени даже, мама е била бременна с нас, когато Учителят е идвал у дома. А къщата ни беше двуетажна. Винаги втори етаж е взимал баща ми и тогава градът бил много малък. В Айтос под наем сме живели и както е нашият балкон, пред балкона гробищата, малки гробища така, градът е бил много малък и черквата близко. Задушница било и идват много хора, нали на задушницата, при своите гробове. Станал Учителят и казал: „Дайте по един стол да седнем тук, на балкона." Сядат и наблюдават как хората ходят. Тати казал: „Учителю, вие какво ще кажете, нужно ли е да се ходи на гробищата, на гробовете?" - „Да", казва, тогава е казал така, това преди много години. Аз съм вече 77-годишна, а ме е нямало на света, когато Учителят го е казал. И казва: „Да, защото ето там в еди-кой си гроб никой не отива, а той е вързан там в гроба и хубаво е там свещеник да ходи и прави молитви за утешение на душата." В.К.: М-м-м. значи е хубаво да се молим за заминалите. Но все пак на гроба на Учителя защо се ходи? Надка: Не ходите ли вие? В.К.: Рядко. Надка: Аз ходих сега. В.К.: Защото пък някои ми казват: „Учителят не е там. Няма защо да се ходи." Надка: То всеки... От уважение към тленните, не става въпрос за Учителя. В.К.: Защото твърдят, че Учителят веднага се дематериализирал. Надка: Да, това се говори, ние бяхме даже на погребението и още същата вечер се коментира, а ние чак сутринта рано след погребението, първата нощ, Добри и аз бяхме у Георги Йорданов на гости, той не беше още женен със Станка и отидохме на гроба и Гради ни приказва или други приказваха така за Учителя. Ние бяхме там, когато се пусна тази мълва за рухването на гроба, щото то беше много народ. Тати беше, носеха тялото на Учителя, ковчега, ръководителите, то беше тържествено. Снегът на парцали вали, ето. В.К.: Аз ти казвам, толкова хора съм чувал да говорят, колкото да е написано. Но ето, както ти го разправи сега, за погребението. Аз си представям сега зимата. Никой не ми е казвал, че в това време е валяло сняг. Надка: Снегът валеше. В.К.: Само, че е било зима със сняг дълбок. Надка: Наредени по двама, по двама, в колона, където се играеше колелото на Паневритмията там, там се обиколи и се отиде до мястото. И при това, даже тати знае и е казвал, че са се подписали всички ръководители. В.К.: Къде? Надка: На една стъкленица го слагат в това, в гроба. Борис може да го обясни. Вътре при ковчега на Учителя е сложено това нещо. В.К.: Какво представлява то? Надка: Ами аз не мога да ви кажа сега, не мога. В.К.: Някой ден. Надка: В стъклено шише сложиха пергамент, аз не го видях. В.К.: Вътре поставен някакъв документ, по-специално какво точно? Надка: Брат Борис може да знае и които са били ръководителите, брат Боев, тия, ония, които тогава на времето знаеха. Но това нещо мисля зная, че тъкмо слагат ковчега вече и ще заравят пръстта, срутва се пръст, значи. От баща ми съм го чула, като се изсипва някой път пръст върху ковчега. А Гради го изопачава това нещо. В.К.: Гради го обяснява така, че всички хвърляли на ковчега към краката, а не хвърляли към главата и се получил наклон някакъв. Надка: Не, не, това са негови тълкувания. В.К.: Най-напред, нали не се хвърля пръст върху гроба, бе? Нали след това казваме: „Излез от тялото си" и не трябва да се хвърля пръст на гроба. Мен са ми казвали това нещо. Надка: На Учителя никой не е казвал това. Той е Учител и сам си е излязъл от тялото. В.К.: Нали всички хвърлят пръст. Надка: Ама хвърляме, но при Учителя не е бил такъв случаят.

28. ЧОРТЛЕНСКАТА ВОДА Надка: Учителят е на гости у дома и кака Еленка, сестра Еленка Цочева идва, знае, че Учителят е на гости. Казала: „Бай Георги, може ли, моят брат е много болен, може ли да дойдеш с Учителя до нас?" Без да каже, не, после казала: „Бай Георге, каня ви да дойдете с Учителя до нас." И тати казал: „Учителю, сестра Еленка ни покани да отидем в тях." - „Добре - казал - ще отидем." И отиват. И като отиват, виждат в двора на едно платченце един тежко болен лежи на слънце. Учителят казал: „Георге, те за този ме викат." Влизат горе, запознават се и се заприказвали. Те казват: „Учителю - майката и дъщерята, и бащата - синът ми така и така, много болен от туберкулоза." Учителят казал: „Чортлен, нали има тука Чортленска вода?" - „Има." - „Четиридесет дни ще ходи сутрин сам." Пък той едвам върви. Сам ще отива на чешмата и ще пие по едно кафяна чашка вода. Четиридесет дни. Отива, подобрява се, живя 70-80 години, в Пазарджик се ожени там. В.К.: Всеки ден той отивал, значи. Надка: Всеки ден, четиридесет дни подред и пиел по една чашка вода. Сега, дали е пиел повече, но това съм чула от баща си. В.К.: Ами за Чортлен, дето пращали на Учителя вода, че дето бай Георги помолил някого... Надка: А, да. Не го е помолил, но той сам пожелал. Учителят с тати говорили и Учителят питал, винаги се интересуваше, тя беше много хубава вода, и тати казал: Учителю, ще ви изпращаме всеки месец по 20 литра ли, не знам, но голяма, голяма дамаджана, с мама я носят с кобилица, сутрин са отивали от два часа през нощта на чешмата, защото бавно тече, да я напълнят. И тати си я праща години наред в София. Брат Слави, на Велчо брат му, дето казах, много добър брат, идва и казва: „Бай Георги, и аз искам един път да пратя от мое име на Учителя вода." И изпраща го тати, сега как да откаже. В.К.: Слави, кой беше това? Надка: Слав Милевски. И тати не може да откаже. Казал: „Добре, Славе, пълни ти." Получава Учителят водата и вика Верка. Казва: „Ще кажеш на баща си, че аз само от него приемам вода." А той го домързяло да чака и я донапълнил с обикновена вода. Разбрал, че голяма грешка, повече на никого не даваше. Той си пращаше водата, докато Учителят беше. Едната дамаджана отива, другата се връща. Две дамаджани така пътуваха постоянно. Та така. В.К.: Сега миналия път вие ми разказахте за онази хубава опитност с носенето на вода. Сега ето аз намерих тука една снимка от онези години. Надка: 1929 година или 1930 година беше това. На Рила. Учителят беше там и братя, ето Жорж, Георги Радев, ето го и Учителят, каза им с пръст да повдигнат камъка. Но дали го повдигнаха, дали не? В.К.: Нали това е някакъв камък, на който впоследствие слагат стрелката север - юг, слагат, да. Надка: Те впоследствие слагат. Много години ме нямаше. В.К.: Слагат една стрелка север-юг. Надка: Може, но там бях, когато Учителят говореше за този камък на приятели. Този единият е Борис. В.К.: Какво точно е говорил? Надка: Каза, че тука този камък, който седи, да се съберат, да се съсредоточат, с пръст да повдигнат камъка, моля ти се, силата си да опитат с него. А той беше скала-камък. Този заслон го нямаше, когато аз бях там.

27. ПРИЯТЕЛИТЕ В.К.: Аз съм виждал една снимка, като възрастни вече, нали брат Куртев, Минчо Сотиров и Михаил Стоицев, с бели костюми на градината, но възрастни вече. Надка: Да, да. Много хубаво работят. В.К.: Друго нещо за Минчо Сотиров да си спомняте? Надка: Не, нищо. В.К.: А за Михаил Стоицев? Надка: И за Стоицев също. Стоицев преди години Учителят му казал: „Ти след 20 години ще си заминеш." Обаче наближава въпросната година. Той бил в Айтос и по някого, по някакъв път му се казва: „Продължавам ти още десет години", казва Учителят на Стоицев. В.К.: Ама той чува или Учителят казва? Надка: Сега не знам, така съм го чула. И точно след десет години той пак си замина, брат Стоицев, точно на десетата година той си замина. Даже писа ни писмо, много искаше да дойде и след обед да отидем до градината, но не можахме. И той доживя, дойде да изпрати тати. Че не беше, тя, жена му, беше малко психично не добре, че не бе се къпал 6 месеца. Боже, гледам косата му фитили станала. Там със сестра Рада от Тополица и една Верка от село Житарово решихме да го окъпем. До кръста, той си е с килоти, сложихме го на един стол, стоплихме вода, аз му измих главата, ама коприна стана тая бяла коса, кака Рада го търка с това, изкъпахме го, надолу вече той или някой брат ли влезе, помогнаха му. Ох, че се радваше, какъвто беше: „Мили дечица, мили душички, стоварихте един товар от гърба ми." Хубави спомени имаме оттам с много братя. В.К.: Споменахте преди това за Димитър Добрев. Нещо да си спомняте? Надка: Ами нищо. Той беше добър работник, В.К.: Сега вие. Тук виждам една снимка, нали, с тези приятели, които са се събрали. Вие контактувахте ли често? Какви срещи правехте помежду си? Надка: Ами ние него ден случайно отиваме с една каруца и кон, нямаше рейсове, с тази, една сестра и с дядо Иван, върви, внучката му и аз. Отиваме, дядо им отива на баните да се изкъпе и тъй случайно срещнахме сестра Енчева, Наско, Николай, Атанас Николов, дето е есперантистът, Митко, негов приятел. И викат: „Елате при нас, елате." И там в гората седнахме и хранихме се, и решихме да направим снимки. И си направихме. В.К.: Това към коя година е? Надка: Ами не мога да си спомня. В.К.: Сега контактувахте ли? Надка: Кой ли го е писал това? В.К.: Не, това аз съм го писал в Бургас - тъмната рокля - Надя Куртева. Аз съм го писал. Сега вие контактувахте ли с околните Братства с Айтос? Надка: О, разбира се. В.К.: Обикновено къде се срещахте? Ходехте ли в Сливен, в Бургас? Надка: А, ние всеки поотделно, но повече, защото гостите идваха у дома, ние имахме по-голяма връзка с приятелите. Те ни идваха. Като дойдат, поканват там нашите приятели и се съберем, и си общуваме, пеем песни. Дам за вечеря по един чай или нещо. Веднъж Пенка Кънева, имаше една сестра тя завърши педагогика, редовна учителка беше, но се пенсионира и поиска да дойде у дома. Пък Добри, като вижда една кола, турци карат тикви. Излязъл и рекъл: „Ти продаваш ли ги тия тикви?" - „Продавам ги." - „Дай на мене остена, върви ще ги носим у дома," И ги стоварихме една кола тикви у дома - бели, хубави. Така и тоз брат Васил, имахме там един наш брат, на Бонка баща й. Идва и вика: „Наде, хайде." В.К.: А той е брат Васил, да. Надка: Да, брат Васил. „Дай да отворим някоя тиква да сварим, че довечера да се посъберем тука у вас." - „Хайде бе, бай Василе, веднага." Сложих в една тава и Пенка у дома. И в една голяма тенджера сварихме две. Дворът ни беше ограден. Туй една комедия е това. И изнесохме тиквите навън да изстиват, врели значи, после счукала съм орехи с пудра захар в чинийки на всички, така масите са сложени, отиваме да видим тиквите. Пенка излиза и вика: „Наде, ела, моля ти се, да видиш." На съседа три магарета. Двете магарета захванали да ядат едната тиква, пък третото магаре на тази страна в тенджерата и си пъхнали главите в тиквите, в тавата. И аз като отидох, като видях викам: „Оле Боже, какво става." И като се обръщам, гледам - другото магаре в тенджерата. Грабнах един кол и хукнах да го гоня. В.К.: Ами нали огънят там не гори ли? Надка: Няма огън, те, тиквите са в тенджерата ми, нали са сложени да изстиват. В.К.: Ха-ха-ха. Ядат варени тикви. Надка: Вземах аз една пръчка и ги изгоних. Викам: „Пенке, трябва да я хвърлим." - „Как, вика, ще я хвърлим? То е магаре, муцуните на магарето, вика, са чисти. Магаре пие само бистра и чиста вода, докато овцата може да пие мътно." Избухнах в смях. И направихме така, с чистите муцуни, взехме тавите и дойдоха всички. Викат: „Их, че хубава тиква." И наистина много хубава, като локум тъй хубава тиква. Ах, че хубава тиква, ах, че хубаво е приготвена. Наистина хубава, и сладка, и хубава. Направена много хубаво. Аз вече, като вземат много да хвалят, ставам от масата, влизам в стаичката да се смея, И Пенка вика: „Разбирам те, че гледаш да не избухнем." Като свършиха яденето, викат: „У, Наде, много хубава тиква." Пенка вика: „То има причини." Ха-ха-ха. Аз я погледнах. Тя ми смига и вика: „Остави ме сега аз да кажа стойността на хубавата тиква. " И те: „Кажи, кажи, Пенке, не слушай Надито, кажи!" - „Пенке, моля ти се, няма да кажа" - „Кажи бе, моля ти се." И тя разправя и за слушам. Пък той и Добри дойде късно, че и той не разбра, даже и на него не бяхме казали. И като взехме да разправяме и те викат:" А, муцунката на магарето е чисто, те там са чисти." Обрахме всичко, наистина обрахме го така, ама бяха големи тиквите и големи тави, голяма тенджера, имаше за три магарета и остана даже. Такива спомени. У дома винаги беше приятно.

26. ВЕРНОСТТА В.К.: Сега казвате, след като вие посещавате 1929 и 1930 година Рилските езера, той почва, той отива там. Надка: От 1931 година до последната година баща ми и майка ми всяка година бяха на Рила. В.К.: Цялото Братство там почти ходеха. От Айтос. Надка: А, не, който желае, но Учителят ми каза първата година: „Защо баща ти не дойде?" И аз като му казах, той даже така малко се позамисли. Аз му писах писмо. Казвам, така и така Учителят пита за тебе. И той следната година се приготви с мама и всяка година бяха на Рила. В.К.: Той имаше ли навик да си записва, да си записва някои разговори с Учителя? Надка: Ами сигурно е имал, но аз не зная, той не обичаше да разправя. Не. Той беше много таен. Например, отива при Учителя. Има някои нареждания. Учителят казва на ръководителите: „Това само за вас." Някои събития или нещо и татко като дойде, не разказва ни на мама, ни на никого, макар и най-верния човек, на никого, изпълнява обещанието, което Учителят е помолил, да се пази тайно. В.К.: На, ти нали ми разправя даже един случай, Надка: Да. И брат Димитър Добрев, ръководител на Сливен, отива си в Сливен, среща се с една сестра, Грозданова, много добра сестра и той й разправял всичко и тя писала на сестра Габровска в Айтос, така и така Учителят казал, каквото е било. И сестрите Габровски се огорчават и мислят, че тати с мама споделят, пък тях ги пренебрегва. Пък той не е. Той, както е казал, така. Никого не признава. Той е верен пред Учителя. И Габровски отива и започва разговор. „Ние значи не сме удостоени..." Та така и в такъв дух, плачат на мама. „Какво има, що има?" - „Ами Добрев и всички ръководители, казал на Грозданова, а вие на нас нищо." Тя казала: „Аз нищо не знам." В това време тати идва. Почнали нали да плачат и тати им казал: „Добрев може да е казал, аз не мога да ви кажа. Вие сте го научили, Добрев да отговаря пред Учителя. Аз оставам верен на Учителя. Това е." В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Характерен човек беше. Благодарение на неговата мъдрост, на неговия начин на живот, дисциплиниран вътре в себе си беше, затова се разви едно много хубаво Братство в Айтос. В.К. : Да, той ако няма качества, той като център да ви събира. Аз като наблюдавам тези снимки и като гледам сега онази как е застанала така пред него, като войник пред генерал. Това е страхопочитание бе. То е едно вътрешно страхопочитание към Духа. Надка: Да. разбира се. В.К.: Респект. Аз като гледам, не е изкуствена поза. Това е страхопочитание, гледа го в очите. Това в София го няма. Те нямат страхопочитание към Учителя! Надка: Когато тати е бил първият път и са разговаряли с Учителя, и тогава си излял душата пред баща ми, Учителят му разказал всичко. Умъчнен бил Учителят и бил много недоволен. „Казвам им едно, те друго го вършат. Казвам им: Вземете, еди-какви места да се вземат." Отзад имаше една кръчмарница. В.К.: На Танушев. Надка: Не на Танушев, долу отзад, на Учителя зад стаичката едно ресторантче, по цели нощи пият, вдигат шум. „Вие всички сте заспали в бараките, аз зная как преживявам." Това сме чули от тати и много други работи. „Казах им да не ограждат с телове местата си, да не издигат големи къщи, да бъдат такива и такива. За нищо не ме послушаха." Цитирал там някои личности пред баща ми. Само това съм чувала. В.К.: Вие преди това споменахте за Минчо Сотиров. Те са контактували, той, Минчо Сотиров. Надка: С баща ми големи приятели бяха. Много големи. Когато се направи градината и доста време мина. Учителят казва на тати: „Георге, ти ще бъдеш на градината. Няма да се връщаш вече в къщи. Там ще живееш, там ще посрещаш, там имаш сериозна духовна работа. Да поддържаш духа на Братството." В такъв дух. После не знам как е протекъл този разговор. И тати си беше там. Идва да се изкъпе, да се преоблече в къщи и веднага се връща. Мама си беше в къщи със сестрите ми. И един ден Минчо Сотиров отива в София и писал писмо на тати. Ако има там не знам какво да прати нещо за Учителя, да занесе. Не знам какво е било. И тати слиза до гарата, занася това и поздравява Минчо, казал на Минчо Сотиров: „Поздрави Учителя." Като отива на Изгрева и казва: Учителю, имате от брат Георги Куртев много поздрави. - „Къде го видя?" - Много строг. Казал: „На гарата дойде." - „Аз казах ли му, че той няма да слиза в града?" - „Чакайте, Учителю, аз му писах писмо и той дойде и ето." Една рамка мед ли било за Учителя, не знам какво е искал. - „Е, това е друга работа." Така строг. Учителят на тати се изповядваше, когато отиваше в София при него. С каручката идваше до града за нещо много рядко. Беше останал самотен. Имаше едно семейство български цигани. Жена му беше много добра, работна, но той беше калпазанин. Пък там има градина, около дръвчетата да се разкопае, има неща да се вършат. Те си излязоха и аз му казвам: „Тате, как замръкваш в градината сам в нея, зафучава, цяла зима, ти самотен." - „Не съм самотен. Аз не съм самотен. Цялата природа, всичко около мен е с мен." В.К.: Всичко е живо. Да, това състояние на духа, докато човек се добере, е много трудна работа. Надка: Отивахме след обед така и други приятели някои отскачаха. Ама постоиш през деня, оставиш го. Зафучала тази зима. Там си остана, там. В.К.: И той в тази стаичка там. Там ли спеше, в стаичката? Надка: А, не, не. Той спеше в другата стая. Там е само за молитва. Легло няма. В.К..: Ами зимно време, когато е студено? Надка: Там горе, в нея стаичка. В.К.: И студено макар. Надка: И студено макар, там има дръвца, пали печката. Сам. Сам се грижи, да си направи попарка, да си сготви нещо. И то повече чай, сиренце, такива работи. В.К.: Защото нали нощно време отива на молитва там, в тази стаичка. Надка: В стаичката, е то е в горния етаж. Горе. Горе са стаите. В.К.: Защото през зимата е студено. Надка: Студено, не студено, в студената стая молитва прави.

25. ГРИЖОВНОСТ ЗА БЪДЕЩИЯ ЗЕТ В.К.: Мина тази епоха. Така, значи бащата на Георги Куртев се казваше Вълчо Куртев. Те са от този край. Надка: Айтозлии. В.К.: Te c какво се занимаваха? Надка: Дядо му е бил беден човек, чешмеджия е бил. В.К.: Какъв? Надка: Чешми правел. В.К.: А, чешми правел. Надка: Беден човек. В.К.: От този край. В.К.: Неговата жена, т.е. баба ви? Надка: На баща ми майка? Бяха бедни хора. В.К.: А на дядо ви по майчина линия? Надка: На майка ми. На майка ми баща й е най-богатият човек. Имал швейцарски крави, голям двор с хубава къща и чешма в двора и все викали: „На дядо Иван пристигат все швейцарски хубави крави." Той бил силен, много благороден човек. В.К.: Е, как така е дал бащата дъщеря на беден човек? Надка: Мама била също хубава. Баща ми бил много левент, много хубав. Той и тъй си отиде, хубав човек, но като младеж и се сприятелили. Събирали се, играели на не знам на какви игри, младежи и така си симпатизирали. А дядо ми бил много добър. Дядо ми Иван, на майка ми. Той богат човек, имали земеделие, правели големи хармани, тогава с хармани вършеели житото, като първия харман, който направи, житото, което се овършее, го смила на воденицата и праща чирака у дома, при дядо ми Вълчо, бил прочут така. Добър човек, но много беден. Срещу Нова година ще каже на слугите: „Ще отидете и ще наберете дърва една кола, ще ги занесете у Вълчо Куртев." И татюви като станат - чувал с брашно и една кола дърва струпани. В.К.: Ама това преди да се оженят. Надка: Преди да се оженят. В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Като бедно семейство. В.К.: Поддържа си бъдещия зет. Ха-ха. Надка: Не е знаел. В.К.: Отгоре знаят и го карат да занесе. Ха-ха. Надка: Но той не само на дядо ми - и на много бедни. Айтос бил така малко градче. Бедните хора на пръсти са. То повече бедни бяха хората. В.К.: Ама хората така са се подпомагали по-рано. Надка: Да. Така е било. В.К. : А когато той така се оженва, той се оженил за майка ви, ходил ли е да пита Учителя? Надка: Ами къде? Той тати не се познавал още с него. Той бил 20-годишен. Мама била 18-годишна. В.К.: Сега запознаването на брат Георги Куртев с Братството и с Учителя става след като се оженват. Надка: Ами тъй. Даже са имали дете, кака ми я имало. Той е в Сливен, като си идва, завърши фелдшерската школа и идва тука с детето. После не знам точно кога идва Учителят, не мога да си спомня как. В.К.: Вий в коя година сте родени? Надка: 1908 година. В.К.: Осма. а-а-а, защото аз се свързвам с онази снимка, която знам, с брат Георги Куртев, брат Боян Боев и кой още беше. Там го има, по време на Балканската война, значи преди това е било това нещо. Да, запознаването с Учителя. Надка: Ами рано. 1907 година баща ми приема учението на Учителя. 1907, 1906 или 1905 година. В.К.: Значи онези години. Надка: Да. Когато този сеанс е станал в Айтос, гдето ви казах, тогава се запознава В.К.: Той записвал ли си ги в тефтерче, неговите спомени? Не сте проверявали. Надка: Не съм и после ние не обичаме тъй. Той не обичаше всичко да разправя. И така премина животът ни.

24. УЧИТЕЛЯТ СИ ЗАМИНА Надка: Когато Учителят щеше да си заминава, тати получава писмо от брат Боев и казва: „Учителят те вика за една седмица в София." Тати дойде, ние живеехме близо там вече под наем. Той каза: Наде, приготви ми куфарчето, ще отида в София, Учителят ме вика, малко е болен." Приготвих аз. Баща ми замина. Даже го е лекувал с методите, които тати е чел в беседите и Учителят казал: „Георге, ти откъде ги знаеш тези методи?" - „Учителю, ама това са вашите методи в беседите." - „А, така ли?" И казал: „Василка и Савка обърнаха колата, ти я повдигна," И до неделя Учителят се подобрил. Тати казал: „Учителю, моля ви в сряда недейте идва сутринта на лекция, още не сте напълно укрепен." - „Ще видим, Георге, не ти обещавам." Учителят тогава държи последната си беседа. Тати се върна в Айтос. И събота, и неделя, понеделник, а срядата получаваме телеграма от брат Боев: „Учителят се влошава, извикайте брат Георги за цяла зима да бъде при него. Да стои повече, необходимо е." И тати дойде у дома. Пак приготвих багажа и плаках. Всичко приготвих за отиване при Учителя, тръгна, но той, както някой път му е тъжно, наведе глава, много умъчнен излезе тати. И мина един ден. тати още на влака в Пловдив със Стоицев се виждат на гарата и вика: „По случая ли отиваш, брат Георге?" - „Че какъв случай?-„Ами Учителят си замина." И тати продължил пътя си за София. Аз нея вечер сънувам, мама беше си заминала на 2 февруари 1944 година, на 27 декември 1944, същата година си замина Учителят. И мама я сънувам нея вечер, че казва, пък ние в салона правим молитви, всички плачем и вечерта я сънувам и ми казва: „Наде, изпрати ли баща си?" Казвам: „Да. Отиде."-„Татко ти отиде да изпрати Любовта. Каляската е готова." Събудих се и казвам на Добри: „Добри, разтревожена съм, така и така сънувах." Каза, че то по-духовно така се разглежда съня, че е допуснато. И Добри си отиде на работа и дойде една сестра при мене и на нея казвам съня си и така тревожни сме, че Учителят е сериозно болен и плачем си даже двете. Идва Добри. Той получил три телеграми, от Верка, от брат Боев и от брат Борис и идва, ама тъй, като си съблече дрехите в кухнята, хвърлил си палтото, което никога не го правеше и аз, като видях жеста му, разбрах, че има нещо. Каза: „Учителят си замина." Ние двете с глас ревахме и са съобщили на другите сестри, и всички у нас се събраха нея вечер. Решиха, 14-15 души на вечерта тръгнахме за София. И там бяхме, когато дойдоха от МВР-то да искат да го арестуват. В.К.: Разкажете това, къде бяхте тука, в София вече. Надка: В София, в Салона бяхме. Джипка някаква спира и влизат там военни някакви и като ги видяха, те казали, че идвали за Дънов. Те казват: „Заповядайте." И виждат одъра на Учителя, че е положено тялото за поклонение и си излязоха. В.К.: Ама военни бяха, във военна униформа. Надка: Военни, офицери. В.К.: Не бяха милиционери. Надка: Не знам. В.К.: Значи военни бяха, униформени. А друго нещо казаха ли? Надка: Не. Други братя ги придружаваха и си излязоха. В.К.: Ясно, да. Сега друг един въпрос. Вие сте присъствали на погребението. Надка: Да. В.К.: Аз съм чувал, нали, от много хора съм чувал. Надка: За срутването. В.К.: Чували са срутване или пък. други са чували шум, точно вие бяхте ли там? Какво е вашето мнение по този въпрос? Надка: Аз бях отдалечена, щото е голям кръг, братята се наредиха, и аз бях, аз пък и скромнича, не отивам да се пъхам напред за това и си бях на една страна, бяхме си с Паска даже наредени, всички други, братята по-напред, но и ние го чухме същото нещо. В.К.: Като изтрещя. Надка: Изтрещя. В.К.: Какво, след като хвърлиха пръстта, изтрещя. Надка: Срутване станало, тъй го чухме. В.К.: Защото онези, които са копали гроба, отгоре са слагали върху ковчега дъски и казват, че дъските са, най-вероятно дъските са се срутили. Казват, нали, може би. Надка: Тъй и аз съм чувала. В.К.: Така. Да, за дъските. Гради казва, че всички хвърляли пръст към краката на Учителя и затова се е получило това нещо. Надка: Той не го вярва брат Гради, че е срутване по друг начин. А истинско срутване. В.К.: Всички, казваше той, не са хвърляли нагоре, към главата, върху ковчега, а все към краката. Надка: Той така. Пък други пък казват, че има нещо. В.К.: Спомням си една сестра казваше, много, казва съжалявам, че тогава в момента, нали, не спряхме и разровихме, за да видим Учителя дали е вътре. Надка: Ами! В.К.: Казвам, имах си хас. Това знаеш какво означава? Като неверни Тома. Ха-ха. Това е направо кощунство вече. Погребваш го и след това го разравяш, да видиш дали е там или не е там. Надка: Може ли такова нещо? Да.

23. СЪПРУГЪТ МИ ДОБРИ В.К.: А вие кога се свързахте с Добри, ходихте ли при Учителя? Надка: Да. В.К.: Какво каза той? Надка: Ами даде си благословението така и ние водихме един хубав живот. Нашето семейство беше като център. Кой откъдето дойде, по Петровден, гости от селата, от градовете, всичко у нас идваше. В.К.: Аз съм чувал, че вие сте писали, ти ли си писала, някои е писалка Учителя, че ти ще се жениш за Добри. И Учителят казал: „Пък Надка ще се жени за някои си Добри." Надка: Той на Вера, сестра ми Вера го е разправяла това нещо. Аз, нали ходих там като болна, Учителят ме е ценил за много по-голяма работа и не само в избора си, защото не познава Добри. И аз писах едно писмо, исках да се съветвам с Учителя. И той извикал Верка и казал: „Верка, Надежда щяла да се жени за някакъв Добри." И Вера като пише едно писмо. „Аз, вика, ако бях, нямаше да позволя да се жениш ти за Добри." Пък ние живяхме един много хубав живот. Той предан беше към Божието дело. Сега не зная, аз съм доволна, че бях с него. Той никога не каза лоша дума, макар само той работеше. Аз бях с децата - не ми даваше да работя, до себеотрицание бе в жертвите си и живяхме един много хубав живот. Бяхме едно образцово семейство. В.К.: А знаете ли, ще ви разгадая една тайна във връзка с този въпрос, нали? Като казва на Верка, Надка ще се жени за някой си Добри Това е един метод на Учителя, когато той предава чуждите думи, нали. Има случай така, отива някоя сестра и той каже какво говорят другите за нея, но в момента това изречение излиза от неговата уста. И когато сестрата каже: „Но да, Учителю, това не е така" и той каже: „Да, знам, че не е така, но това го казват другите и аз ти го предавам." За да може, нали. да я освободи, освободи пътя. Това е, има един такъв метод. Аз си спомням, разправяше ми случай сестра Мария Тодорова. Отива при Учителя и Учителят започва да й говори строго. Ти така, ти така. Надка: Той я разплаквал, като излизала, цялата си душа ми е разкривала. В.К.: И почва да й се кара и после еди-какво си, еди какво си и Учителят млъква. И я поглежда. „Учителю, всичко, което казахте така, пред Бога го казвам, не е вярно." И той казва: „Знам, но ония го казват и аз трябва да го изкажа, за да го изхвърля." Надка: За да се ликвидира. В.К.: „Да. знам, но ония го казват." Надка: Ами то какво беше при Учителя бе? Единият клевети другия. Другият клевети първия. А Учителят трябва да ги слуша. В.К.: Велико търпение на Велик Учител.