Ани

31. СВЪРШЕНАТА РАБОТА В. К.: Сега искам да ми разкажете оня случай за Илия Чернев. Тоя случай, който ти го разказва на годишнината му. Г. С.: Случаят се отнася за 1926 или 1927 година. Брат Илия Чернев да е бил най-много на 19 години и е бил пред приемната на Учителя. Учителят излязъл, отишъл при него и му казал: „Брат, можеш ли да свършиш някаква работа? Една работа да ми свършите." Той рекъл: „Готов съм, Учителю!" - „Ето ви ключовете, със сестра Василка ще отидете на ул. „Опълченска" 66 да донесете една черга, която ми трябва." И му дава ключовете. „Ето сестра Василка, заминавайте!" И той заминал, пътувал, казва, бързо, сестрата, понеже по-възрастна, тя едва успявала да върви с него, не се съобразявал с нейните възможности. Просто тя се изморила, докато пристигне там, защото нямало превозни средства. От Изгрева до „Опълченска" 66, това е. В. К.: При положение, че тя е възрастна, да не е била Гумнерова? Г. С.: Не, не, не, сестра Василка, от него по-възрастна де, и все пак жена. Жена с един младеж не може да върви заедно. Със сестрата отиват на „Опълченска" 66, отключват вратата, влизат в двора, в същото време Учителят се явява от неговата стая, отваря вратата, държи чергата, изтърсва чергата и я подава на брат Илия. Учителят ги изпраща от Изгрева, а пък там пак той ги посреща, на „Опълченска" 66 и му подава чергата. След туй взема, облича си пардесюто, взема си бастуна, взема си шапката, бомбето и веднага тръгва за Изгрева. Заедно вървят, минават по ул. „Пиротска" и т.н. целия път и се прибират на Изгрева. Туй му направило впечатление, че той ги изпраща от Изгрева и той ги посреща на „Опълченска" 66 и те се чудят как може той да ги превари когато те пътуват толкова бързо. Превозно средство няма. Това е, което съм разказал. В. К.: И той как си го обясняваше? Г. С.: Не може да го обясни, само като факт ми го съобщи. Той ми го съобщи, 1981 година беше, преди края на своя живот. Съобщи ми го като своя опитност. Иначе той нищо не е писал и нищо не е разказвал. Само това. В. К.: Ти сега как си го обясняваш? Г. С.: Аз си го обяснявам, че Учителят владее духовни закони за трансформиране на енергията, за разпадане на материята, която се превръща в енергия и следователно се премества от място на място. И след това обратно енергията се превръща в материя, като се сглобява съответно. Така си го обяснявам. ДЪЖДЪТ НА ВИТОША Преди години живеех в София - Изгрева. Един ден след заминаването на Учителя отидохме на екскурзия до Ел Шадай /Бивака/. Бяхме около 20-30 души, братя и сестри. Времето бе облачно, на дъжд. Скоро след пристигането ни заваля. Цялото небе бе мрачно. Продължаваше да вали. Всичко мокро и нямаше къде да се седне. Стояхме прави. Тогава една сестра предложи да попеем, да се оправи времето. „Коя песен?" - запита някой. - „Изгрява слънцето." Почнахме да пеем, за да оправим времето. Пеем, а то си вали. Но докато изпеем песента, облаците се разкъсаха и слънцето се показа. Погледна ни весело. Облаците се пръснаха. Слънцето ни изсуши. Прекарахме един хубав ден и една дъждовна баня, които Учителят тъй много препоръчва. Ето какво прави песента в съюз с вярата. „Каквото попросите с вяра, ще ви се даде." Тази случка я разказвам аз, Георги Събев, затова, че знанието на Учителя се отнася не само за вчера, но също за днес и за утре. РИБА ЯДЕТЕ ЛИ? Веднъж една сестра от село Тополица много желаела да отиде в София, на Изгрева и да се срещне с Учителя. Сестра Бойчева я завела. Срещнала се сестрата с Учителя, поразговорили се за това, за онова, и на тръгване Учителят я запитал: „Събирате ли се в салона?" - „Събираме се, но май ни е тясно, Учителю. Салонът ни е малък." - „Нека да е малък, чеда е пълен", казал Учителят. „Рекох, риба ядете ли?" - „Ядем, Учителю." - „Ще поздравиш всички и ще им кажеш: който яде риба, да не влиза в салона." Горната случка ми разказа сестра Радка Бойчева на 31 декември 1978 година. Братството в село Тополица бе най-многолюдното, особено след направата на чешмата през 1929 година. Влизаше почти цялото село. Минаха години и всички си заминаха. Наследниците се преместиха. В селото никой почти не остана. Като че ли запустя. Събираме се само на Никулден от цялата област. Идваме, пълним салона, пеем песни цяла нощ и на сутринта си отиваме. Разделяме се чак до следващата година. И така, останалите живи риби отидоха в полето и салонът опустя. На Никулден, на деня на рибаря го пълним. Някой хвърля невидима мрежа и ни събира като живи риби, като живи души с салона на село Тополица. Така осъществяваме срещата на душите, търсещи Словото и песните на Учителя.

30. ЗА СБОРНИКА „ЖИВОТОПИС НА ГЕОРГИ КУРТЕВ Вергилий Кръстев: През есента на 1991 година бе отпечатан сборника, който бе предназначен да излезе през м. юли 1991 година, но се забави по технически затруднения. На 15 юли в Камерна зала България бе изнесен концерт по случай 120-годишнината от рождението на Георги Куртев. Сборникът имаше недостатъци, понеже бяхме излъгани от онези, които го отпечатаха. За него аз платих 10 лекарски заплати, после дойде инфлацията и нищо не се върна при мен. Остана само книжката, Георги Събев: Хубаво е, че все пак излезе. Да зачетем това. В. К.: Сега ще говорим за някои пропуски на книгата „Животопис на Георги Куртев": 1. По отношение на самата книга. Като книга какви забележки имаш? Г. С.: Има някои неща, които не са точно написани. Искам само да се уточнят. В случката, дето Надка Боева разказва за молитвата на туркинята, тя казва, че влязъл в стаята, Той влязъл в стаята, дал й пари и излязъл. В стаята на жена туркиня не може да влезе нито мъж, нито българин. Той отвънка й подал плика и се върнал. В. К.: Това е фактически на стр. 14 отдолу нагоре, ред 14-15 е. Не влязъл, а почукал на вратата и подал плика. В турска къща мъже не могат да влязат, дето има жени. Г. С.: 2. Друга забележка е за първия събор в Айтос на Паспалата, когато говорили брат Куртев и Учителя, те са уточнили час за тръгване три часа, вместо 12, както е записано в книгата. В. К.: Значи това е мой пропуск. Това е на 46 стр. Отгоре надолу, наред 12 четем: Времето, което уговорили, било 12 часа, полунощ. Вместо 12 часа, три часа трябва да се пише. Г. С.: 3. Забележка на стр. 66, точка 17, последният сеанс в Айтос 1912 година. На сеанса не е употребен медиум, ами са сложили кръгла масичка, която дава сигнали с чукане. В. К.: Как обикновено става това нещо? Обясни, защото ние не го знаем. Г. С.: Аз не съм присъствал, а съм го дал, както са ми го разказвали. В. К.: Какво са разказвали? Г. С. . На кръгла масичка, която е направена само от дърво, да няма никакво желязо в нея. Трябва да бъде тринога, кръгла. Всички присъстващи се хващат във верига с палците отдолу, а пък предварително се написва един голям кръг с азбуката. И по този начин духът дава знаци с масичката, вече прави с един крак така, вдига масата и удря 1, 2, 3, 4, 5 и т.н., каквато е цифрата. Тя отговаря съответно на буквата и по тоя начин се образуват думи и се отговаря на въпрос. В. К.: Обясни го по-подробно. Г. С.: Първо, значи, имаме масата, след това има начертан кръг на книга, не на самата маса. Цялата азбука в кръг. Те правят веригата с палците. Масата почва да се движи, а тя нали е на три крака. С единият крак чука и дава сигнала. Така ако чука три пъти буквата е „В", ако е пет пъти, „Д". Така се съединяват буквите в думи. В. К.: Но ти трябва да го опишеш това нещо, ние не го знаем. Г. С.: Е, тази подробност не знаех, че трябва да се каже заради туй. В. К.: Значи по този начин, защото има и друг начин, чрез медиуми. Г. С.: Да, чрез медиум може, чрез излъчване, спящо състояние и пр. и пр. В. К.: Защото това нещо не е отбелязано в твоето описание и аз разбрах, че е чрез медиум. Аз ще намеря как е оригиналът и ще го прочета, да направим сравнение, да видим къде е грешката. Г. С.: Добре. В. К.: Следващата забележка е запознаване с вегетарианството, на стр. 67, точка 19, така ли е? Това е станало 1912 година, което съм писал, нали, когато е бил мобилизиран в град Чарлу. Г. С.: Не е 1912 година, а е 1917 година, понеже били Европейската война, не знам в кой град е било. В. К.: Ти си писал, писмото било от декември 1912 година. Г. С.: Ще намерим оригинала на писмото. В. К.: Ти казваш, че е в 1917 година той се е запознал с някои приятели там, от войниците и писал на родителите си, че вече няма да храни свине, няма да коли, няма да яде. Значи това е 1917 година. Европейската война, а не 1912 година. Друга забележка. Става въпрос за чешмата в Тополица. Ти си писал 1929 година. Аз понеже имам снимка от Борис, където пише, че е построена 1928 година и аз промених, защото смятам, че Борис знае по-добре, щото е ръководил строежа. А той го е писал, когато е бил млад, преди 30 години го е писал. Г. С.: Аз не зная, виждам, че на снимката е писал Борис, обаче зная, че чешмата е правена 1929 година от тези хора, които са участвали в нея. Димитър Димитров Вълчев, и с него съм говорил, който сега е жив, може да каже точното. Дали Борис е прав или аз. В. К.: Ти трябва да провериш. Г. С.: Може да проверя и да пиша. Може да пиша. Забележка на Редактора Вергилий Кръстев: През 1995 година попаднах на писма на Мария Тодорова до Борис, изпращани в Тополица. Те са от 1929 година. В. К.: Какви забележки имаш ти при едно второ издание по отношение на книгата? Как би си я представил ти? Г. С.: Книгата трябва да бъде на по-хубава хартия и с по-едър шрифт. Шрифтът сега е много дребен и трудно четлив. Всички, които са я вземали досега, особено по-възрастните хора трудно я четат. Значи книгата да бъде с хубав шрифт, хубава хартия, заглавията да се подчертаят, тука почти липсват заглавията, написани са със същите букви, с каквито е писан и текстът. Заглавията се пишат винаги с по-едър шрифт и текстът на книгата да не бъде шаблонен, да бъде нещо по-хубаво. В. К.: Как се казваше този брат, който искал да бъде ръководител? На стр. 79, 12 ред отгоре. Г. С.: Този брат се казваше Крум Илиев, Той искал да стане ръководител, а пък печатарят го сбъркал и писал брат Георги Куртев. В. К.: Ама аз го задрасках и на всички книги съм го написал на ръка. Г. С.: Крум Илиев се е казвал той. Иначе е добър, ревностен брат, обаче в туй отношение малко честолюбив и искал да изпъкне така. А иначе е имал добри качества. В. К.: Какво е казал брат Георги Куртев? Г. С.: Брат Георги Куртев след смъртта на Крум Илиев, той го е сънувал като в една колиба така, обаче без уплътняване и вътре стои така скрит, обаче обгърнат с една хубава мантия. Брат Куртев си го обяснява, че тази хубава мантия това са добродетели, които е имал, но които никой не ги знае. А пък поради грешките, които е правил, затуй го виждаме затворен, не е свободен. Това ми го разказа брат Георги Куртев. В. К.: Това какво означава? Г. С.: Посещавал е бедни, давал е пари, помагал е на нуждающите и т.н., което никой не го знае и заради туй той го вижда в една мантия сребърна или златиста мантия. Така, като тия, които ги тургат на врата поповете. Не му знам името на това - попски одежди. В. К.: По отношение на заглавието. Аз направих първата коректура и отбелязах всички грешки и той направи втора коректура и аз му казах, ще поправиш всички заглавия по-големи. Ще поправиш грешките и той обеща. Това трябваше - големи заглавия. Всички трябваше да бъдат големи заглавия, обаче той нищо не направи. Г. С.: Не е постъпил честно и по тоя начин дава лош вид на книгата. В. К.. И тогава ние бързахме да излезе на събора в Айтос - 12 юли и така стана. И те печатиха го на фолио и вече не можеше да се поправи. То чакаш 5-6 месеца и не можеше да се поправи, защото трябват много пари, но грешката е моя в какъв смисъл, че аз започнах работа с хора, на които съм имал доверие, а те нищо не са изпълнили. Аз исках всички тия неща да бъдат с по-големи букви, нали. Ей тука, например, много по-големи букви трябваше да бъдат по-силно подчертано и т.н. Много трудно излезе тази книжка, измъчих се. Ето сега тука, на тази голяма твоя тетрадка, на страница 39 пише следното; „През 1912 година, като войник в град Чорлу, аз станах вегетарианец. Ето защо писах писмо на жена си със следното съдържание..." Г. С.: Това нещо може да се провери чрез Тодорка Куртева, която е жива. Тя знае кога е станал вегетарианец. В. К.. Значи аз тука вина нямам. Г. С.: Да, разбрано. Туй може да се провери. А 1912 година е Балканската война, не е Европейската, точно така. В. К.: Значи тука нямам грешка. Г. С.: За справка, Тодорка Куртева, Дора. Тя ще знае коя година баща й е станал вегетарианец. В. К.. Да, ще питаме нея. Значи по този въпрос така. Сега тука забележките за последния сеанс. Тука ти си го написал последния сеанс в Айтос, 1912 година. Г. С.: Така, не спорим за него. В. К.: Тука ти както си го написал, тука няма за медиуми, но понеже тука не е означено точно как става цялата работа. Г. С.: Моята задача не е да обяснявам как се правят сеансите. В. К.: Това никой не го знае. Г. С. Които са участвали, много хора са участвали. В. К.: Това не е точно обозначено, това нещо. Сега това е едно и понеже не беше точно описано. Г. С.: Според мене не трябва да бъде в такава подробност. В. К.: Чакай сега, аз не ти правя забележка, но понеже ти си го знаел, нали, ти смяташ че и другите го знаят. И сега в момента ние знаем това: Когато се събират на сеанс има няколко неща: или с пишещ медиум или с говорещ медиум или с чукане. Г. С.: Без медиум, с чукане на масата. В. К.: Сега е моментът, както е направено нали, за мен не беше ясно. Г. С.: То е друг въпрос. В. К.: :3а мен не беше ясно и аз сметнах, че ти си го пропуснал и тогава реших аз да го добавя. Сега, между другото, аз тоя случай го имам разказан от Борис Николов. Той много подробно го е разказал, понеже Георги Куртев му го е разказал. Г. С.: Говори ли за медиум там? В. К.: Аз за медиум не мога дати кажа точно какво говори, но там пише, че ги е раздрусал, веригата ги е раздрусала, нещо подобно има но не мога са си спомня как. защото това е преди 30 години. И аз разбрах, че ти просто не си го добавил и затова съм го добавил. Г. С.: Аз да ви кажа недоразумението откъде идва, Някой от присъстващите, но преди да бъде Учителят там, се подиграл с духа. Човекът казал: „Хасам Мусум, сан мусум" - на турски значи - „Хасан ли си, кой си? Сега ти ли си?" И заради туй масата го е натиснала и след туй се уплашили и са имали по-сериозно отношение към това. А пък при Учителя, там са видяли разни знаци, разни чукания и пр.. което вече сме го казали. В. К.: Сега, значи уточнихме се. В следващата книга това нещо ще го коригираме в смисъл, аз ще махна това викане чрез медиум, а ще напиша подробно така, както описва как е построена масата, изобщо цялата обстановка, ще бъде описано всичко подробно. Г. С.: Щом трябва, опиши го. В. К.: Защото не е ясно. Аз ще коригирам това нещо. Понеже ние свършваме, днес е 28.12.1991 година. На тоя етап ние сме приключили. Сега моята оценка за тая книга е тройка, значи преминаваме в следващото отделение. Не е 4 или 5, а тройка. Г. С.: Тройка, повече не. В. К.: Положих много труд, обаче оценката е тройка. Г. С.: Но факт е, че е станала, значи трудът е оправдан, макар че има качества, които могат да бъдат подобрени. В. К.: Как реши ти да дадеш материала? Г. С. Когато получих вашето писмо, се поколебах, защото вие ми определихте много малко време, за срок от два месеца да мога да ви пратя материала, което не беше по силите ми. И в себе си бях почти решил да съдействам, обаче реших да се допитам до Евангелието. Като отворих Евангелието и мисля, че от Лука 7-ма глава се падна, където се казва: „И Христос събра учениците си и ги разпрати двама по двама на работа." Това ми даде като отговор, че аз трябва да съдействам, щом е дошло време за работа и заради туй реших на всяка цена да изпратя материали. Пратих материала и се радвам, че с много труд, макар и не много качествена, книгата все пак излезе на белия свят и съм много доволен от това. Остава за следующите книги, които са вече готови за печат, да можем да помислим и за тях. В. К.: Някакво пожелание за по-нататък? Г. С.: Пожелание, каквото имаш запланувано и ти, също да стане. Там за музиката на Изгрева, за художниците и пр. и пр. Всичко това нещо трябва да стане. Това са хубави идеи, които трябва да видят своето реализиране. В. К.: Сега ти трябва да ми дадеш ония тетрадки, които ти ги имаш и си ги направил, да имам по едно копие. Г. С.: Не знам дали ще мога да ги намеря, защото теса, някои листа вече са загубени. Пратени са някъде и не мога да обещая. В. К.: Ти нали имаш по една тетрадка, запазена у теб. Нея ще ми дадеш.

29. НА СЪБОР В АЙТОС - ДЕН ПЕТРОВДЕН, 12 ЮЛИ 1959 ГОДИНА В. К.:Днес, 29.12.1991 година. Това е нашата втора работна среща. Аз искам да те разпитам за някои снимки. Това е една продукция от снимки в Айтос. Сега да видим подред на номерата. Това е събор, градината в Айтос - Петровден. Г. С.: Снимка 1 .Това е горе верандата, старото положение. Сега е ремонтирано. Това е Симеон Симеонов, вдигнал ръце и дирижира мнозинството да пее. Той ръководеше музиката, а пък работеше във Върховния касационен съд. Беше секретар. С него не съм имал специални разговори. Това е значи една братска среща в Айтос, на Братската градина. Снимка 2. Михаил Калудов от Бата, Колю Колев-Тъпана от Айтос, Стоян Лечев от Вресово и четвъртия не мога да го позная, защото е гърбом. За всички мога да кажа по нещо. Брат Стоян Лечев в 1920 година, когато са правили събора в Айтос, правили са опит на левитация. Той легнал на земята и с по два пръста са го повдигнали шестима души. Единият на кръста, на петите трима души и трима от другата страна и са го повдигнали на един метър и после пак са го сложили този Стоян Лечев. В. К.: Аз съм чел това нещо, това упражнение, че е правено през 1922 година, но не знаех кой е този човек. Г. С.: А той е Стоян Лечев. Аз съм го описал този случай. Друго нещо по-специално за него не си спомням. Следващият е Колю Колев-Тъпана, вторият подред. За него съм писал как се прощава със своята овощна градина, когато отчуждаваха за ТКЗС-то. Отива при всяко едно дръвче като при живо дете, за което се е грижил и го е отхранил. Всяка фиданка я милва и прегръща, и целува със сълзи на очи, и най-после се върнал в къщи и казал на жена си: „Свърши вече с нашата градина, какво ще правим ний сега?" Тя му казала: „Не се безпокой, всичко ще се нареди. Аз ще храня кокошки и ще продавам пилета и яйца, ти ще сееш метли и ще ги вържиш, пак ще се изхраним, двама души сме." Като казала жена му така, един голям товар му паднал от плещите и действително така направили и гладни не останали. Първият мисля, че се казваше Михаил Калудов от Бата. За него ще разкажа една случка. В Бата първоначално нямало братство. Били само няколко души и не можело да имат братски кръжок, и отиват в съседното село, Оризаре. Отиват всяка сряда за школа, обаче трябвало да минат река „Хаджи-дере". Реката била придошла, а той не искал да отсъства, съблича се и прегазва реката, обаче реката била силна, повдига го и той за един момент се обърнал и на ума си казал: „Свърши моето учение" и се помолил Господ да му помогне по някакъв начин. И тя, реката, го поносила, поносила и го изхвърлила на насрещния завой. „Хвърли ме, а там имаше хора, които обядваха, дадоха ми дрехи, преоблякох се, отидох, изслушах школата и след туй им разказах как съм преживял това нещо." За него съм описал неговата биография, как се е запознал с братството. Като бил войник във Варна, се запознал с брат Велко Петришев, който беше ръководител на братството и бил началник на оръжейната, някакъв чин в оръжейната, а той бил на пост и отишъл при него, той четял и го запитал: „Какво четеш?" - „Евангелие." - „Дай да прочета от него." И там се свързал с него, чул за Учителя и оттогава отишъл и се срещнал с бащата на Учителя. Аз съм го описал в моите разкази „Спомени и опитности". Имам го описано това. В. К.: Знаеш ли защо? Защото аз съм замислил във втората книга, която ние ще издаваме, ще направим един раздел „Образи на ученици". Ето сега ти разказа три неща за тези хора: Стоян Лечев, когото са повдигали. Ето един образ за него. Вторият за Колю-Тъпана, за Михаил Калудов. По такъв начин ще имаме един раздел „Образи на ученици от Айтос". Така ще зачетеме всички, а това, което ти си го дал, ще го включим. Г. С.: Спомням си за Калудов като казваше, че първите години, преди да се запознае с учението, бил гайдарджия. Хоро, сватба без него не ставало, Свирел на гайда. Като научили, че е станал набожен, той вече почнал да не ходи да им свири, защото имал друга, по-хубава работа, по-друга работа и хората му се сърдели, ама той не се отказал от това. Четвъртият от снимката прилича малко на зъболекаря от Ямбол, обаче аз не съм имал контакт с него, не си спомням нищо. В. К.: Тези снимки, това е Братската градина в Айтос от 12 юли 1959 година. Г. С.: Снимка 4, тука виждаме Иван Бойчев от град Бургас. Той се е запознал в Скопие с наши братя през Балканската война, когато брат Куртев е бил там, мобилизиран като медицински фелдшер и някои хора вече се познавали с брат Куртев, той пък се познавал с тях, понеже бил църковен певец, те се свързват с него. Той и като войник ходел в църквата да пее и по тоя начин той се запознал с него, и той научава за Учителя. И като отишъл в София, се срещнал с Учителя. Това трябва да е било 1917 или 1918 година. После той стана ръководител на братството по-късно. Има опитности, но аз ги нямам записани, Има цяла тетрадка, има, но не знам у кого са. Значи има. Забележка от Марийка Марашлиева /която прехвърля магнитофонния запис на машинописен текст/: Познавах се лично с Иван Бойчев и жена му Радка. Има една снимка-малка, от него - двамата с жена си на Изгрева. Той е идвал с група братя и сестри и Влайчо в Русе. Той имаше ясновидска дарба. Откривали му се някои неща. В Русе имахме братска среща. Предполагам да е била 1946година. В групата имаше братя и сестри от Стора Загора. Ямбол, Бургас и селата. Беше и бащата на Таню от Айтос-Желю Танев, ясновидката Янка Симеонова със съпруга си, Кайракови от Стара Загора. Беше много хубава среща. Посетихме брат Ватев, той беше още жив, но възрастен в къщичката му на Свирчовеца. Там сестра Петранка беше изпекла хубави хлябове, та бяхме на голяма трапеза при сърдечна, братска атмосфера. Това съм описала в моите спомени. Спомням си, че предадох една тънка книжка от Иван Бойчев, която той ми даде. Г. С.: Четвъртата на снимката е Атанаска Иванова от Оризаре. Понеже зет й живееше при нея, неудобно беше да живеят наедно, ние й направихме една стая там. Васил Дулапчиев, аз и брат Паскал Стефанов ходихме преди 10-15 години и направихме къща, в която тя живя няколко години и след това се помина. Тя беше възрастна сестра. Този прилича на Слави Иванов Милевски от Айтос. Той като вижда, че брат Георги Куртев прави обиколки, един път се явило у него желание да отиде с него, да го придружи, когато прави обиколки по селата, по приятелите. Бай Георги му обещал. Когато дошло време да тръгва, казал: „Славе, аз тръгвам, готов ли си?" - „Бай Георге, да си преора нивата, че тогава ще дойда." - „Добре, ти си преори нивата, аз заминавам." И по този начин не се осъществи неговото желание да отиде с него, защото дава предимство на земното, на физическото, а духовното го пренебрегнал. Отишъл на нивата да си опита воловете как орали. 5 снимка. Сега тука брат Куртев чете, Това е на някой от съборните дни 1959 година, Той е написал нещо и го чете. Някои мисли от Учителя чете, но въпросът е, че той наближаваше вече 90 години, а пък чете без очила. Много му се усили зрението и четеше без очила напоследък. В. К.: Сега как обикновено преминаваше един съборен ден? Понеже тук го виждаме пак на снимка № 6 как чете. Г. С.: На съборен ден се изпълняваха наряди, пееха се няколко песни, както въобще ставаше през времето на Учителя в Търново, няколко молитви и така. Той не обичаше много да говори, но когато някой зададе някакъв въпрос, тогава той говореше. Той не беше много по говоренето. Първата, която е тука на снимка 6, младо момиче, казва се Верка Велчова Милевска. Брат Велчо Милевски беше ръководител, след като брат Георги Куртев се помина 1961 година. След туй той стана ръководител около 6-7 години, даже и повече, беше ръководител на братството. Втората, тази е сестра Стойка от Тополица, третият - брат Куртев, другите две не ги познаваме, 6 - Надка Куртева, 7 - със забрадката - Пенка Димитрова от едно Карнобатско село, което не си спомням. След туй тя дойде в Бургас да живее, а след туй синът й направи вила до братската градина и тя се пресели там да живее. И тя се помина преди половин година. 8 - тука има едно малко дете, момиче. 9 -тука вече Веска, виждаме на Калканджиев съпругата. 10- а отзад, който е тоя мъж, не мога да си спомня кой е, познат ми е, но не си спомням името му. /Георги Челибиев./ Снимка № 7 -Димитър Вълчев от Тополица. Баща на Митко-цигуларя. Брат Димитър Вълчев, Илия Киряков и Димо Джоджев, това са първите хора от Тополица, които се запознали с учението. От бай Георги са се запознали и са образували кръжока. Значи той е един от основателите. Тази снимка много ми харесва, както е с пояса, с потурите. Те тогава тъй ходеха всички в Тополица. Те са се занимавали с въглищарство, преди да дойдат в Тополица и носията им е такава. Това е снимка № 8. Иван Калканджиев е от Сливен. По-късно той стана ръководител, след туй той се помина. След Димитър Добрев той е ръководител. Тук Георги Куртев, зад него е неговият сват, бащата на Добри Ганев, казва се Ганю Кънев. А Добри Ганев е зет на Георги Куртев, а баща му, Ганю Кънев, е свекър на Надка Куртева. Добри Ганев стана ръководител след Неделчо Неделчев. Най-вдясно е Кънчо Димитров, също от Тополица. Аз не съм общувал с тях. Той е бащата на Керито, която е жена на Любен Мавродиев от Варна. Значи на Любо е тъст, тъй мога да кажа за него. Снимка № 9. Първият е записан тука, Иван Топалов от Айтос. Вторият е Михаил Стоицев от Пловдив. Ти го знаеш, беше един много активен, деятелен брат, пишеше книги, ходеше, изнасяше сказки, посещаваше хората, въобще много разговорлив човек беше. Третия не го знаем, четвъртия - Георги Драгнев от Тополица. Не съм общувал с него, обаче той беше най-младият между всичките хора в Тополица, който беше влязъл в братството. Петият е Георги Куртев, шестият Желю Танев от Айтос, беше физически много здрав човек така, работлив беше. По-нататък Верка Сотирова вероятно, осмо не се знае, девета е Донка Колева от Бургас. Тя, като се ожени, дойде в Бургас. Последната, с очилата е Керачка, тя е сестра на Георги Йорданов, женена в Айтос, Янаки Кавръков е мъжът й. По мъж тя се казва Керачка Янаки Кавръкова. На снимка № 10 виждаме Маринка, на Тодор Кралев жената, на Божанка майка й. Втората беше Мария Велчева Милевска, на Неделчо Милевски жена му. Следващата е Верка, дъщеря му пък на Велчо, брат Георги Куртев, той раздава локум, почерпка. Как са застанали мирно и т.н. В лицето на брат Куртев те поздравяваха Учителя, като негов най-предан ученик. Снимка № 11 - виждаме отляво Стойка от Тополица, вторият е Колю Колев- Тъпана от Айтос. За Стойка, тя се представяше за ясновидка и много хора и вярваха, особено жените, и тя направи някои работи за които не искам да говоря, защото под нейно влияние, че уж Учителят се явявал чрез нея, и развалиха чешмата, която направи Учителят чрез Борис Николов и други. Направиха през 1929 година хубавата чешма. Под нейно влияние дойдоха и я развалиха и я направиха отново, защото трябвало да се обновява, и по тоя начин чешмата се обезобрази и сега не струва. В. К.: Е, те защо я ремонтираха, беше развалена ли вече? Г. С.: Не беше развалена, ама тъй, уж бил казал Учителят чрез устата на Стойка, че старите дрехи трябва да се сменят, че камъните трябва да се съборят, че наново да се направи. Че със същите камъни направиха същата чешма и похарчиха само пари и развалиха хубавото нещо. Повече не искам да говоря за нея. В. К.: Да, слушам най-различни работи. Тя направо разделя братството в Тополица. Г. С.:Тя направи много поразии, Господ да й прощава, ако може. Тоя, третият е Слави Иван Милевски, за него говорихме. Тука една друга снимка, пак под номер 12. Тука първата е Донка от Вресово, втората не се знае, третата - също не се знае, четвъртата - на бай Колю-Тъпана дъщеря му, Недка Милчева по мъж. Четвъртият - Георги Куртев, петата до него е Койнито от Лясково, за която съм писал, че има три свекърви. Койна Тенева Терфелийска от Лясково, сега квартал на Айтос. За нея съм писал един разказ за трите свекърви. Решила да отиде в Айтос да прекара с приятелите на градината - братя и сестри, за да се отърве от свекървата, нали свекървите обичат да командват. Щом спре, трябва веднага на снахата да се намери някаква работа. Разказваше ми: „И аз рекох да си намеря работа, да отида до градината, да се отърва един ден от свекървата. Обаче като отивам там, намирам други две по-ербаб свекърви, от моята. Още докато си оставя чантата, едната беше Александра от Нейчево. „Веднага. Койне, тръгвай на чешмата за вода, защото яденето прегаря." Взех котлите и се връщам. След туй другата свекърва, пък тя е баба Деспа от Бата - Вергиева: „Оставяй котлите, че отивай за дърва, че огънят отслабна, яденето ще закъснее." И тъй избягах от едната свекърва, а налетях надве още по-ербаб свекърви. Значи върнах се от чешмата, тичам за дърва, защото без да си почина, отмаляла. Тук веднага ми намериха работа. И като отивам към дръвника, викам: Господи, дали аз криво се помолих или ти криво ме разбра! Аз исках да се отърва от една. а пък сега налетях на две още по-големи, още по-ербаб." Снимка 13. Целуване ръка на брат Георги Куртев. Не мога да го позная. Лицето прилича на Недка, на Колю-Тъпана на дъщеря му, обаче не съм сигурен. Снимка 14. Първият е д-р Стоицев. вторият е Желю Танев, баща на Таню Желев. Иван Бойчев е в гръб, четвъртият не се знае, петият е Иван Топалов, нашият приятел от Тополица, сега живее в Айтос, той е син на Слави Димов. Снимка 15. Първи е Слави Георгиев. Тук виждаме Михаил Стоицев по средата, тази е Сашка Касабова от Айтос. Когато бай Георги има да изпълнява някаква задача от Учителя, тя винаги се явява като опозиция на него. Тази е вечната опозиция. Тя самата забелязала, че когато спъва неговата работа, винаги след туй се разболява и не оздравява, докато бай Георги не отиде да я лекува. Обаче бай Георги бил толкова благороден, че въпреки че знаел, че тя му спъва работите, всякога, когато го повика, отива да я лекува. Един път образували верига, за да я лекуват и след туй всички от веригата се разболели, вземали от болестта й. Мъжът й рекъл: „Ако знаех, че така ще бъде, нямаше да се моля за нея", щото и той се разболял. Изобщо всички от веригата нещо ги заболяло. Един го заболяла глава, друг гърди и т.н. Значи болестта се разпределя между всички, но на нея й олекнало, обаче другите се разболяли. Бай Георги казал: "Който отива да помага, той трябва да бъде готов да носи и чуждия товар." Защото това е чужд товар, който носиш. На снимка 16, тука ги виждаме на обед. Отпред, това е Симеон Симеонов, до него Михаил Стоицев, Георги Куртев, Иван Бойчев, това е Иван Калканджиев, Веска Калканджиева, отпред е Маргарита Калканджиева, това може да е Радка Бойчева. Това е на обед. Обикноеено сядаха на поляната. Този е Илия Тимев, този Георги Челебиев. Първият гърбом е Илия Тимев от Бургас. Сега да запишем. Значи първият беше Илия Тимев от Бургас, вторият Георги Челебиев, с голото теме, от Бургас, беше ми хазяин. Илия Тимев ми разказваше как, като е бил още в петдесятното общество, отишли един пролетен ден до гара Септември с цялото петдесятно общество, минавали по тревата и по цветята и чул глас да му говори: „Не тъпчете цветята!" Така му се казало и оттам разбрал, че цветята трябва да ги пазим. Това си спомням за него. А у Георги Челебиев живях година и половина, без да ми поиска някакъв наем, за което съм му много благодарен. Снимка 17. Първата е Донка Злати Янева, четвъртата е Койнито, петата е сестра Димитра от Горица. Тя има интересни опитности. Един път трябвало да отиде в Айтос да получи томчета беседи от Учителя и понеже няма по кого да ги прати, а трябва да се получат, облякла се като мъж, вземала от съседа коне и възседнали конете, с ямурлуци се загънали и казали: „На никого няма да се обаждаме, никои да не ни знае, че сме жени." Посред нощ отиват в Айтос, стигнали преди да изгрее слънцето, чакали на края на града да се раздвижат хората и тогава отиват у бай Георги, вземат книгите и като се връщат, минават през полето направо, през едно близко село минават, но понеже се уплашили на едно място, разбягали се конете и ги съборили. Паднали и книги, и жени, всичко паднало по земята, обаче те не се обезкуражили, молели се на Бога и по едно време конете се укротили, пък бягали, бягали, хванали ги и пак се покачили. И хората събрали книгите, които били разпилели, помогнали им да си ги приберат и се върнали. По тоя начин изпълнили задачата. Това е едната случка. Другата: Отиват някъде по работа, минават край една река. Затънали в реката, а тя била придошла. Да се върнат - няма къде да отидат. Решили да я прегазят, но тя им дошла да кръста. Те се уплашили и те застанали порсред реката. Реката бучи, а пък те не виждат нищо и за да не се удавят, спрели се и чакали да утихне водата и като разбрали, че водата вече не се засилва, тогава вземали по един кол и се подпирали, за да не ги отвлече водата. „И си влачихме краката по дъното, защото щом си вдигнеш крака, водата ще те отнесе." Заради туй си влачили краката. Полека-полека, така минали и се спасили. Значи Бог им помогнал с 91 Псалом, „Молихме се през цялото време с 91 Псалом. Почакахме половин час във водата. Тя си бучи, но ние стоим там във водата и не знаем какво да правим и се молим, държим връзка. По едно време усетихме, като че водата се успокои и продължихме, минахме и се завърнахме." Това разказа кака Димитра. Тя беше една от най-хубавите хора в Горица. Беше много деятелна, пожертвувателна. Спомням си един такъв случай: Бях по обиколка в Горица, когато напуснах дома на ръководителя им, Колю Великов, тя ме посрещна с един хляб от ТКЗС-то, да ми даде хляб. да имам за из пътя. Пък аз й казах: „Сестра, сега се нахранихме, няма нужда да вземаме хляб. Селото е на 2-3 километра, село Страцин, там има хляб, защо да нося?" - „Ама тъй ми казаха, да ти го дам." Почувствала вътрешен глас да ми даде този хляб. Аз, за да не й откажа, отрязах си само един крайник. Даде ми хляба и аз отидох в съседното село. Какво се оказа, в съседното село фурната била развалена и цялото село няма хляб. И заводът нямаше хляб и с този хляб, който носех, ядохме двама души, пък за семейството пратихме в съседното село една магарешка каручка да вземат хляб, да се нахранят. Значи, хляба трябвало да го взема, пък аз послушах своя ум и взех само един крайник. Казвам: „Защо, има и там фурна, и там има хляб и там има ТКЗС, защо да го нося хляба." Значи тя ми даваше цял хляб, аз отрязах само един резен и с тоя резен ядохме двама души, а иначе щеше да се нахрани цялото семейство. На снимката първата е Донка Злати Янева от село Страцин, жената на бившия ръководител на братството. Той се казваше Злати Янев от Страцин. Сега има друг ръководител. На снимка 18 виждаме брат Георги Куртев. Тази сестра, забравих й името. Тя е на Иван Колев жена му от Тополица. Тя е трета. Значи на снимка 18 втори е Георги Куртев, а пък седма Иринка Тодорова, те живееха на градината, цялото семейство, бяха като пазачи на градината от 1952 година до край. На снимка 19 не си спомням нищо. На снимка 20, последната, която е с шареното, се казваше Радка Горанова, на Злати Янев дъщеря от Страцин, живее в Бургас. Снимка 21. Първата беше Керачка от Тополица, на Любо Мавродиев жена. Сега живее във Варна. Втора е Надка Куртева, зад нея Радка Бойчева, следующата е майката на Петко Кралев, зад Стойка. Трета под ред е Стойка от Тополица. Тази е Петра от Страцин, дъщеря на новия ръководител, Ангел Василев. Снимка 22. Първа е Еленка Челебиева, до нея Стойка, а тая с черното е Таня Славова от Карагеоргиево. Снимка 23. Първият не се знае. Вторият е дядо Касаиванов от Тополица, третият е Недялко от Страцин, следващият е Злати Янев от Страцин. Тука той с ръката си затуля лицето, затуй не може да се познае. Този е Кинчо Димитров, дето напред говорим за него. Този е Слави Милевски, дето говорим за него също. Този е Ангел от Горица. Презимето му забравих. Другите не ги познавам, не ги виждам. Тази снимка, 24, точно в средата е Владимир Калудов от Бата. Васил Дулапчиев е пети като започнем тука отдясно, тука жената първо, второ, трето, четвърто, пето, той е с някакво сако сиво и с бяла риза. За Васил Дулапчиев мога да кажа нещо: Той е от село Габерово, селото на Иринка. Той бил църковен певец. Поканили го в село Габерово, постоянно пеел в църквата. Поканили го в нашето събрание, пеели духовни песни, четели молитви, слушали беседа и след туй, като свършили беседата, рекъл: „Защо досега не сте ми казали за това хубаво учение, за да се лутам тук-там, защо досега не сте ми казали?" Пък Владимир Калудов му казал: „Брат Василе, ето, ти сега видя и чу, вече иди и проповядвай, както ти разбираш." Снимка 25. Сега тука първата, втората, третата фактически отляво, пълната жена е Донка Георги Събева, моята съпруга. Тука е Велчо Милевски и зад него е Георги Челебиев. Велчо Милевски беше ръководител в Айтос дълги години. Снимка 26. Втората е Марийка Маркова и децата й. Това са Весела Маркова и сестра й, Живка. Гърбом е Донка Събева, а другата е от село Житарово. Ами тука виждаме две баби играят. Горе е Георги Куртев, на верандата и някой е при него. Коя е тая при него, коя е тая с очилата? Желязка Радулова. Снимка 27. Иван Бойчев, Михаил Стоицев, Янко Стоянов от Айтос, Добри Ганев, Велчо Милевски, Георги Челебиев и Ангел от Горица с бялото. Снимка 28. Първата е Койна Тенева, вторият-брат Куртев, трета - Малинка Кралева. Снимка 29. Свирят и играят. Снимка 30. Пак играят. Снимка 31. Също играят, не се вижда. Снимка 32. Първата с шарената рокля не се знае, до нея е жената на Георги Събев - Донка, две момичета - на Марко двете дъщери, отзад, на първата двойка е Марийка Маркова, майка на Весела Маркова и Живка. Снимка 33. Тук свирят. Симеон Симеонов свири и другите разговарят. Много хора, не могат да се различат. Това е едната продукция снимки. После ще почнем да разглеждаме втората продукция от снимки.

28. ГЕОРГИ КУРТЕВ - ДУХОВНО ПОДВИЗАВАНЕ Георги Събев: Сега ще ви разкажа един случай за брат Куртев. Брат Ганчо Генчев, инженер от София, отива да посети брат Куртев на градината в Айтос. Брат Куртев през 1960 година почти цяла година беше на легло. Брат Ганчо влиза в стаята му без разрешение и му изпял една от братските песни. След това брат Куртев го поканил да седне и му казал: „Като брат не те приемам, като враг ти прощавам, като гост те приемам. Иди в трапезарията да се нахраниш." Ганчо Генчев отива в трапезарията, където имало братя и сестри, с които споделил какво му бил казал брат Георги Куртев, като добавил: „Пословична откровеност." Нахранил се и напуснал градината. Сега ще разкажа една случка за брат Куртев, която е озаглавена „Твоето място". В първите години на неговия духовен живот, той с няколко приятели: Станчо- Барабана, Янаки Кавръков, Христо Тодоров, който бил тогавашен ръководител и брат Куртев се събирали в парка, при воденичката. Събирали се всяка вечер. Четат псалми, пеят духовни песни, пеят молитви и така прекарват около един час, час и нещо, така прекарват в духовна атмосфера. След туй си стават, минават край близката кръчма и се отбиват да пият по една ракийца. Обаче един ден, таман седнали да пият ракия, вратата на кръчмата се отворила, явява се там един непознат човек, който с дясната си ръка така се заканил и казал: „Георге, твоето място не е тук!" От отношението на хората, които са били при него, които са пиели, той разбрал, че никой друг не го е чул това нещо и никой не го е видял. Вторият ден като отишли пак, изкарали това нещо, но той не обърнал внимание на това предупреждение. И когато третата вечер отишли и седнали в кръчмата, той не дочакал да го предупреждават и казал: „Приятели, ние какво правиме бе, ние идваме тук да се молим, да четем Псалми, духовни песни пеем, а накрая завършваме в кръчмата. Нашето място не е тука, Аз от днеска в кръчма няма да влизам!" Другите също се присъединили към него и оттам насетне се зарекли и в кръчмата не влезли. Вергилий Кръстев: Вие сте написали биография на Георги Куртев и история на братската градина. Тези биографични данни сте ги взели от него, нали? Г. С.: Да. Ще разкажа един случай за първите години на брат Георги Куртев, когато е бил секретар-бирник в село Скалак. Тогава се казвало Сара Кая. Хазяите, където е живял брат Куртев, имали 18-годишно момиче. Момичето се казвало Гюлсум. Момата била много хубава, харесвала брат Куртев. Ето защо един ден, когато видяла, че той се приготовлявал да тръгва за града, пременила се, затичала напред по пътя до близката гора, където го причакала. Усмихнала му се със сияющо лице от радост и му казала: „Георги ефенди, аз много те обичам, без теб не мога, искам да ти пристана. Ето, нося си и бухчалъка. Всичко ми е готово." - „Не думай тъй, Гюлсум", казал брат Куртев. „Аз съм българин, ти - туркиня, как може така?" - „Не ти ли харесвам?" - „Слушай, Гюлсум, тук не е въпрос на нехаресване, но ти ще си намериш човек, който ти прилича, а аз ще се оженя за българка. Сега побързай да се прибереш, докато хората не са ни видяли, че разговаряме, че сами водим разговор." Тогава момичето се върнало и по-късно си намерило късмета, срещнала момък, оженила се. Сега ще ви разкажа един случай за брат Куртев, когато бил повикан войник. Преди да бъде повикан за войник, искал да следва санитарна школа и родителите той предсказва смъртта си. И действително, на 14 февруари 1961 година, в 3 часа без 15 минути през нощта той напуска земния живот. В. К.: Това не го знаех, че той след 80 години започва да разказва. Г. С.: Да, може би той го правеше от скромност това, така предполагам, да не смятат някои хора, че той се хвали, и заради туй премълчаваше много работи. И да имаше какво да каже. не го казваше. Обаче след туй започна да разказва своите духовни опитности и се вижда, че той действително има много богат духовен опит. Спомням си един интересен случай, които искам да споделя с вас. Един случай, когато брат Куртев е ходил в София при Учителя, разговаряли дълго с него по някои въпроси, които са го интересували, които са го вълнували и отива при него да сподели и да се посъветва. Накрая Учителят му дал една формула, да каже „Бог е Любов", три пъти да каже формулата, бавно, със съсредоточение. И му казал: „Когато се намираш в труден момент, изговори формулата." Сбогувал се той, качва се на влака и пътува. Насред пътя от София за Бургас, къде е било там някъде влакът в полето спира. А той имал задача спешна, като пристигне в Айтос, защото така било пресметнато пътуването, че вечерта, като пристигне, да свари нашите хора в събранието и да им предаде задачата. Тази задача трябвало общо да се провежда. Някаква задача специална. Като спрял злакът, той след обед няма да свари приятелите, задачата е в трудно положение. Хората наскачали от влака на полето, пушат цигари, приказват, а в туй време железничарите търсят причината за спирането на влака и не могат да я намерят. Тогава и той слязъл и се отбил настрани и в това време му дошло на ума да каже формулата. Обърнал се настрани, взел да милва класовете и произнесъл формулата. Като произнасял формулата, в туй време един железничар чукнал на едно място и извикал: „Ето къде е била причината!" И влакът веднага тръгва, че едва успяли хората да се качат, продължили пътя и стигнали навреме, предал задачата и проверил това, което Учителят му бил казал: „Като се намериш в трудно положение, произнеси формулата." Така той има един жив опит с тази формула. Случката, която снощи ви разказах за „Твоето място", то се отнасяше за брат Куртев, дето се молили там, в парка, при една воденичка и на връщане се отбили в кръчмата да сръбнат по една ракия, тогава на вратата се явил един непознат човек и казал заканително: „Георги, твоето място не е тук!" Обаче другарите му, които разговаряли, на никого не направило впечатление това. Той там седи, но това е видение, това е картина, която другите не са я видели. Сръбват си значи, излизат си и си отиват по домовете. На другия ден, след работно време, той отива пак там, в парка при воденичката, на полянката, пак се молят, четат Псалми. На връщане пак се отбиват в кръчмата да сръбнат по една ракийка. Непознатият човек пак се явява на вратата, пак отваря, полуотваря вратата, казва му заканително: „Георге. твоето място не е тук!" И пак изчезва. Третият ден, когато се отбили там, брат Куртев казал: „Абе, братя, какво правиме ние бе, абе ние се молиме, Псалми четеме, в Бога вярваме, а се връщаме да пием ракия тука, да служим на дявола. Аз от днеска нататък в кръчма няма да вляза, нито вино, нито ракия ще пия!" И другите като обсъдили, рекли: „Прав си, бай Георге, и ние в кръчма вече няма да влезем." И оттам се зарекли да не влизат вече в кръчма. Обаче този човек, който му се явил 1911 и 1912 година, когато Учителят обикалял страната да изнася сказки по френология и по хиромантия, в неговото лице брат Куртев познал Учителя, този, който му казал: „Георге. твоето място не е там!" Значи отдалеч още Учителят си е събирал учениците и ги е отклонявал от лоши пътища, по които отначало са били поели. Впоследствие той го познал, че е Учителят. Когато първият път отишли и присъствали на сказката там, на беседата на Учителя, когато изнесъл в читалището там, в Айтос, сказката не била много му го пращали в Бургас при някой полковник, чието име не помним, да му помогне да бъде в санитарната школа, там да си изкара войниклъка. Брат Георги отишъл в Бургас, влязал в казармата, взел да търси този човек. Но колкото пъти тръгвал да го търси, да се срещне с него, да му говори, нищо отвътре му казвало: „Тоз човек няма да ти свърши работа, не го търси!" А пък той си мислел какво ще каже на родителите си, как да не го потърси, те ме пращат, аз трябва да ги послушам. Втори път, като тръгнал да отива при него, да го помоли за ходатайство, пак гласът го спрял. Рекъл си: „Ще послушам този глас." Върнал се и казал на майка си: „Майко, колкото пъти тръгнах да се срещна с него, все един глас ми казва: „Тоз човек няма да ти свърши работа, недей го търси," - „Е, холан, щом тъй са ти казали, може да е за добро", казала майката. И след няколко дена получава писмо от Сливен, от санитарната школа. Викат го по име. Кой беше този, че да каже, че Георги желае да следва санитарната школа? Ето един въпрос, който е загадъчен за нас. Викат го в санитарната школа и той я завършва, бил много паметлив и всичко, което му предавали там, бързо и лесно го запомнял, даже помагал и на другите. И така той свършил войниклъка като следвал санитарната школа. По този начин си отбил и военната служба като медицински фелдшер. Мога да кажа още няколко думи за брат Георги Куртев, как още той постъпваше. Той беше човек с голяма духовна опитност, много ревностен, много предан на делото на Учителя и много изпълнителен беше и заради туй всичките приятели от Айтос в неговото лице сякаш виждаха Учителя и заради туй, както целувахме ръка на Учителя, като отивахме в Айтос на градината, всички целувахме ръка на брат Куртев, щото в неговото лице ние поздравявахме Учителя. Брат Куртев обаче имаше тази своя склонност и особеност, да кажем, той не обичаше да се записват работите. Разказваше много интересни случки, но щом види, че някой вади бележник да го пише, той преставаше да говори. И заради туй много от работите, които сега разказваме, са били веднъж разказани и след туй по памет са възстановени. Не са били от него диктувани и записани веднага. Тъй че всичко по принцип е верно, но някъде може да има някоя неточност, нали, когато втори и трети път са били разказвани. Така че може да има някоя малка неточност. Но по начало нещата са верни за Георги Куртев. За съжаление не съм стенограф. Ако бях стенограф, щях да стенографирам може би по някакъв начин, но нямах тази възможност. Той от скромност не искаше да разказва. Той до 80-тата си година не разказа никому нищо, да не го смятат за самохвалство, но като видя вече, че старостта напредва, той тогава взе да разказва отделни случки. Еди-кога си, еди-какво направихме, еди-кога тъй стана, еди-кога тъй стана... И тогава видяхме колко е богат неговият вътрешен живот, неговият духовен опит. Почти до 80 години той не разказваше. Значи след туй десет години той е разказвал свои опитности. Той се помина 1961 година, на деветдесет години, над деветдесет години. Но характерното за него беше туй, че той не страдаше от артеросклероза. До последния миг имаше съвършена бистра памет. Даже жена ми, Донка, негова дъщеря, и баджанака ми, Добри - на Надето мъжът, са били при него до последния му миг. Един държал лявата му ръка, а другият - дясната му ръка и по едно време е казал: „Отворете прозореца за въздух." След малко той си направил молитва и клюмва, и издъхва. В последния миг, казал: „Господи, предавам духа си, приеми душата ми" и т.н. И по тоя начин завършил земния си живот. А затова е предупредил сестра Койна от Лясково. Казал: „На 14 ще имате една особена дата." - „А, да, дядо Георге, щото тогава ще има слънчево затъмнение. Луната, слънцето и земята ще се намират на една линия." - „Никаква връзка няма това със слънчевото затъмнение. Туй нещо ще бъде съвсем друго." Обаче те не могли да разберат, че посетена, защото бил съвсем непознат лекторът, непознат човекът. И след туй още първата му среща с г-н Дънов - тогава бил за тях още г-н Дънов - Епитропов му съобщил: „Ще дойдем с г-н Дънов, аз ще го придружавам." Телеграма му дал, ще дойде и ще изнесе сказки в Бургас. Те отиват на сказката да слушат г-н Дънов. Щото той именно, Епитропов, си заминал, а г-н Дънов го завели до хотела и го оставили на хотела. Сбогували се с него и го оставили на хотела. По-късно вече, когато Куртев присъствал на един сеанс, тогава старите приятели, за да се убедят в съществуването на задгробния свят, са правили спиритически сеанси. На един от сеансите, който са направили, Учителят е присъствал, те го поканили да присъства на сеанса. Събират се в стаята, тогава било с кръгла масичка, събират се около нея, слагат си ръцете там и понякога масичката започва да се движи и с разни знаци по тоя начин са влизали във връзка с духовете. Направили всичко, както друг път са го правили, обаче нямало никакво проявление на духовете, а Учителят го били сложили на една отделна масичка, на един стол там. Когато той бръкнал във вътрешния си джоб, извадил едно малко моливче и взел да чука на масата, знаци както морзовата азбука, нещо подобно. Щом взел да чука, взели да се обаждат тука като чукане на часовник - този ъгъл, горе придвижване, звукът са задвижва, пък без да видят нещо. Обаче предварително той им казал: „Кой каквото види, няма да приказва, когато свърши сеансът, тогава." И всичките мълчали. По едно време, лампата била снишена до минимум, а лампата била газена, Учителят бил казал, кой каквото види, няма да приказва, значи в полумрак са били. В туй време започват да се явяват такива светлинки, така като кичур черешки, така, и се движат по въздуха. От тука в тази посока, в тази насока така и гледат и чик, чик, чик, чик, чик, чик, обаче всички мълчат, щото било поръчано да не се приказва и да не се смущава. Като се свършил сеансът, тогава светват лампата и тогава всеки си казвал своето впечатление, какво е видял. Та дотогава той беше за нас г-н Дънов, от него ден разбрахме, че този човек не е обикновен човек, на него и духовете му се подчиняват. Ето, докато нямаше проявление, когато той взе да чука, и те се обадиха. Та оттогава го признахме като Учител. И тогава той им рекъл: „Георге, дайте ми един лист!" Дали му един лист и той написал шест изречения, обаче му казал: „Този лист ти ще го пазиш!" И му го дал на него. Пък той, брат Куртев, казал така: „Ами брат Христо е нашият ръководител", с други думи на него се полага да се даде, един вид той ще се обиди. „Не, рекох, ти ще го вземеш", казал Учителят. Той вземал листа, отишъл си в къщи, прочел го, но не съобразил да го препише. „И сега съжалявам, че не го преписах, да видя какво ми казваше формулата. Но смисълът на думите, които ми казваше, той определя мене за бъдещ ръководител. Значи Христо досега беше, а отсега нататък ти ще бъдеш ръководителят." Листът е изчезнал, просто се стопил и изчезнал. Сложили го на едно място, а пък след туй го няма, няма го вече. В. К.: Има ли ги записани датите, когато Учителят е ходил в Айтос? Г. С.: Датите ги няма записани, но помня само годините. 1910 или 1911 година. Тогава. Два пъти е ходил. Не знам дали двата пъти по хиромантия или по френология, но знам, че два пъти е ходил. И на втория път те вече го поканват на това и като минали край хотела, той, Учителят, искал да се отбие на хотела, пък брат Куртев рекъл: „Не, Учителю, вие на мене ще бъдете на гости." Тогава отишъл му на гости и като се нахранили, Учителят му казал: „Нямаше нужда, Георге, аз можех да бъда на хотел." Пък той рекъл: „Не, Учителю, нека да се благослови трапезата ми!" - „Е, добре, щом е така." За Петровия връх няма да го разказвам, защото го има. То е било 1920 година, Единственият път, когато Учителят са го поканили за събор. Съборът е станал горе, на Паспалата. Сега го казват Петров връх, щото на Петровден се е провел съборът с айтозлии. Целият окръг, не само айтозлии, те и други са били дошли там. Аз това съм го описал в „История на братската градина". Айтозлии знаят този връх Паспалата, а пък нашите хора го знаят Петров-връх. На 9, 10 и 11 декември 1987 година бях у вас на гости и ви разказвам тези спомени, за да останат за поколенията. Разказва брат Георги Събев от Бургас. Благодарим от името на тези, които ще ги слушат.

27. ИВАН ТОЛЕВ Георги Събев: В Бургас имахме един доктор Възвъзов, който казваше така: „Ако жените знаеха да дишат, нямаше да въздишат." Жените дишат само с горната част на дробовете си, непълно дишане и заради туй най-често така въздишат. Със свободната воля Бог оставя човека да прави каквото ще, но ще жъне последствията, каквито не ще. Това е по мисъл на Учителя афоризъм. Който дълбоко диша, който може да опази ума, сърцето и тялото си чисто, лесно ще види същества лъчисти. Който учението добре познава, никого не изнудва и никого не изнасилва, но всекиму помага. Ще ви разкажа сега един интересен случай, който си припомням. Това е било след 1925 година предполагам да е било. Дъщерята на Иван Толев, който беше редактор на списание „Всемирна летопис", едно от списанията, което беше признато и беше препоръчано от всички министерства, единственото списание. Та дъщеря му се разболява тежко. Боледува известно време и дошло положението, поминала се. Родители много се разтъжили затова, на никого не обаждат, заключват веднага стаята, оставят я покойницата и отиват на „Опълченска" 66, при Учителя и му казват: „Учителю, дъщеря ни се помина. Как ще понесем това нещо?" Така, много разтъжени двамата, мъж и жена, отиват. Учителят постоял така сериозно и след туй казал: „Някой знае ли?" -„Никой, Учителю!" - „Добре, тръгваме." Ако знай, могат да кажат, че се е престорила. Но никой нищо не знай, „Тръгваме!" Взема си бастуна, взема си шапката и веднага тръгват мълчаливи, стигат до къщата на Толев, влизат там, затварят се родителите, и той хваща я за ръцете и й казва: „Върни се!" Тя по едно време взела да помръдва с очи, да примигва, да се събужда, обаче още със затворени очи казва: „Не искам, Учителю!" - „Върни се!" - казва. „Учителю, тука е тъй хубаво, не искам да се връщам!" - „Върни се, защото други път, когато пак дойдеш да поемеш този път, тогава ще бъдеш на по- хубаво място." И тогава тя въздъхнала, съгласила се, след малко си отворила очите и станала. След туй живяла още двадесет години, оженила се, деца отхранила и след туй се поминала вече... Иван Толев беше редактор на списание „Всемирна летопис", което се издаваше в София. Единственото луксозно списание, което се изпращаше с препоръка, като препоръчан пакет. Аз бях абонат на това списание и имам от него запазено само едно течение. То е излизало няколко години, след това престана да излиза, защото беше много скъпо и сигурно по материални причини престана да излиза. Вергилий Кръстев: Чувал съм, че впоследствие Иван Толев напуска братството, понеже се разсърдил на Учителя, че не му дал пари за списанието. Г. С.: Само толкова зная. Че напуска братството и той напусна братството по следната причина: той искаше списанието той да го редактира, а братството да го финансира. И понеже братството не се ангажира с това, те уважават списанието, обаче не се ангажират с това, той затуй се опълчи против братството. Братството не е е имало средства тогава. От тия съображения той се опълчи, даже с жена си се разведе. Не знам дали се разведе, обаче се разделиха. Жена му живееше при сестра си и там се помина след това, след десетина години. В. К.: Понеже ставаше въпрос за „Всемирна летопис", как се създаде „Житно зърно"? Вие сте участвали. Г. С.: Житно зърно се създаде след като престана „Всемирна летопис", нямаше никакво друго окултно списание, тъй да се каже една отворена врата, за да се проявяват, да се изнасят идеите на братството и на Учителя. Тогава Младежкият клас събраха младежите и решиха да издават „Житно зърно" и изискаха съгласието на Учителя. Учителят даде съгласието си, даде и името, да бъде „Житно зърно". Те отначало мислеха да бъде „Нов живот" и пр., обаче той каза „Житно зърно". И тъй го направиха, „Житно зърно". Аз за себе си го обяснявам така, защо Учителят каза да бъде житно зърно. Защото житното зърно е най-скромно. Заровиш го в почвата, то повидимому умира, обаче след туй дава голям резултат. И заради туй каза „Житно зърно". Нека бъдем скромни по външен вид и постепенно по пътя на житното зърно да вървим. Да минем през страдания, обаче ще имаме и опитности, ще имаме придобивки. От 1930 година участвах като сътрудник на списанието. Имам доста статии, публикувани под името Г. С. Г. или само Г. С., някъде Г. Събев. А „Синемир", то е далеч по-късно, когато започнах да пиша вече разкази и други работи. А там, за статиите съм Г. С. Г. Списанието беше на абонаментни начала, излизаше 10 месеца и два месеца през лятото почива.

26. БОЖИЕТО БЛАГОВОЛЕНИЕ Сега ще ви разкажа един случай, който ми е разказван, как Учителят, с един брат се срещнали на Витоша с един непознат човек. Еднъж привечер Учителят видял брат Боев и му казал: „Бояне, искаш ли утре да отидем не екскурзия?" - „Да, Учителю." - „Тогава ела в три часа през нощта." И същата нощ призори, точно втри часа, брат Боев чакал вече пред стълбите на Учителя на Изгрева. Учителят слязъл в уречения час и минута и двамата поели пътя за Витоша с фенер. Тогава за Витоша се отивало през Драгалевци. Това било преди 1930 година, тогава, когато се правел водопроводът. Когато били вече над манастира при Драгалевци, взело да се разсъмва. Минали малката рекичка, поели завоя нагоре, по голямата стръмнина, която местните хора наричат „вади душа", пък Учителят я нарича „бери душа". Когато вече били минали стръмнината, слънцето още не било изгряло, срещу тях отгоре се задал човек с много интелигентна физиономия, облечен в нови каракачански дрехи. Когато се изравнил с тях, той се спрял и им задал три въпроса: „Имате ли огън?" Отговорил му Учителят: „Имаме." - „Имате ли хляб?" - „Имаме." - „Имате ли вода?" - „Имаме." След това непознатият поел пътя към Драгалевци, но преди още да се разделят, те го попитали: „А вие къде отивате?" -„За Самоков", отговорил непознатият. А пък посоката е тъкмо към София, не е за Самоков. Те поели пътя нагоре, но само след няколко секунди брат Боев се обърнал, за да види още веднъж този непознат човек. Непознатият бил изчезнал. Само след няколко секунди - нямало е време да се закрива зад дървета и пр. „Затова те доведох тук, за да те срещна с един от напредналите братя", казал Учителят. Огънят, това е Духът; хлябът, това е Словото; водата, това е животът. Това ми разказа брат Нестор Илиев през 1963 година на бивака на Витоша. Брат Гръблев, при една среща с него ми разказа следната случка: „Пътувах по шосето през едно поле сам. Времето бе приятно, лек ветрец повяваше. Дали е от това, че край шосето пасяха стада и само от време на време долиташе до слуха ми техният звън, хлопките на стадата, вървях си аз спокойно, без да подозирам каквато и да е опасност. Но тъй, както вървях, изведнъж изскача пред мене едно голямо куче от канавката и се изправи срещу мене. Изненадата беше голяма. Нямах време нито за молитва, нито за формула. Кучето с целия си ръст беше пред мене. Дойде ми на ум само да кажа: „Бог да те благослови!" Казах го това много пъти: „Бог да те благослови, Бог да те благослови ..." И продължавах да вървя нататък и все го благославях. Кучето остана право и скимтеше, през цялото време скимтеше. Просто то вече се измъчва и вече не може да стои право на крака, обаче аз, като се отделих повече от 20-30 крачки настрана, престанах да го благославям, кучето стъпи на крака и се върна с подвита опашка като гузно и виновно. Замина нататък към неизвестност. Това ми разказа брат Гръблев. Ще ви разкажа сега една случка под заглавието „От всичко се учете!" Един брат от Изгрева се връщал от града и пътува за Изгрева. По пътя настига други приятели, които разговаряли по някои въпроси. Тоя разговор обаче не му харесал, нямало нищо духовно в този разговор. Ето защо на следния ден той отива при Учителя и му разказал всичко, което бил чул от приятелите, които се разговарят, като се надявал, че Учителят ще застане на негова страна, но не излязло тъй. Учителят в отговор му казал: „Рекох, от всичко се учете." Това ми разказа брат Илия Узунов. Как бях излекуван. Това ми разказа брат Нестор Илиев: „От няколко месеца чувствах тяжест в областта на сърцето. Ходих при лекари, при един, при втори, при трети, но всеки ми казваше различно, а полза за мене - никаква. Това ме накара най-после да потърся помощта на Учителя. Срещнах се с него и му казах болката си, тогава той ми каза: „През месец май ще излагаш гърба си на слънце, сутрин от 8 до 9 часа." Бях свободен и ходех всеки ден на игрище „Юнак", сега го наричат „Левски" и излагах гърба си на слънце по препоръката на Учителя и оздравях. Това е, братя, моята опитност." Разказал брат Нестор на Изгрева. Друг един брат ми разказа как бил спасен, когато бил на фронта на едно опасно място. „По време на европейската война бях като войник на Бяло море. Току-що пристигнахме и заехме позиции. И веднага наредиха постовете, като на три поста поставяха по пет войника. Мене ме определиха за първия пост. Тъкмо отивам да заемам поста, който ми определиха, ето че в този момент пристига ротният ми командир и ми вика по име: „Сербезов, къде отиваш?" - „На първи пост, господин капитан." - „Не, ти няма да отидеш там, а ще отидеш на втори пост", като веднага посочи друг човек, който да отиде на моето място на първи пост. Привечер неприятелят беше открил огън и нищо не останало от целия първи пост. Само един човек се беше спасил, който беше отишъл по естествени нужди настрани, не бил на поста в момента. Чак тогава разбрах защо провидението чрез моя ротен командир ме беше извело настрани. Трябваше да бъда спасен, защото трябва да приема учението на Учителя и да стана негов ученик." Разказал Михаил Сербезов от село Изворище, Бургаско.

25. НАКАЗАНИЕТО ЗА БОГОХУЛСТВО Апартаментът на Цеко: Един последен спомен, който ми е разказан. Когато Учителят беше евакуиран през време на войната в Мърчаево, аз бях в Медвен кмет. По това време бях, значи, в провинцията. А тези, което нямаше къде да се евакуират при свои близки в цялата страна, бяха, заедно с Учителя, в Мърчаево - около 50-60 души. Един неделен ден брат Цеко отива при Учителя да го види, той не се бил евакуирал, той беше електротехник, а когато бях ученик, с него живеехме у брат Савов заедно с брат Петър Арабаджиев и сестра Стойна, живеехме заедно. Та се познавахме отдавна. Брат Цеко отиваше в Мърчаево да слуша Учителя и да го види, да чуе някои разговори. При едно от тези посещения, последни посещения през 1943 година. Учителят му казал: „Брат Цеко, приготвяй се, горе ти гласят апартамент!" Брат Цеко се усмихнал, защото се чувствал здрав и бодър. „Няма таквоз нещо, Учителю!" Учителят нищо повече не му казал и си мълчал. Брат Цеко си заминал за София и на другия ден или наскоро духал вятър и на стълба жиците се преплели, образувала се искра, А стълбът бил до къщата на Пеню Ганев, на мястото, където е сега руската легация. Получило се високо напрежение там и повикали брат Цеко да оправи това. Брат Цеко се качва със стълбата горе да оправи жиците, в туй време вятърът му духал косата и той, като я метнал така, косата свързва и понеже косата е добър проводник, веднага го хваща токът, нали високото напрежение и брат Цеко изгаря като въглен - пада на земята, черен като въглен. Това е за смъртта на брат Цеко, дето казал на Учителя: „А-а, Учителю, няма такова нещо!" Значи Учителят е могъл да предвиди това. Сега по-нататък. След като станало това, в този момент Учителят е в Мърчаево, на двора, на масата при брат Темелко, където се хранел с приятелите на една дълга маса. На нея могат да се хранят двайсетина души и повече. Както разговаряли на масата, Учителят погледнал нагоре и казал: „Брат Цеко дойде!" после пак се обърнал към другите. Те погледнали така: „Няма го, Учителю!" Обаче Учителят замълчал. Разговорът продължил. Минали час, два, три, хоп, идва телеграма: „Цеко почина." Значи брат Цеко, когато в момента изгаря, когато се е отделял от тялото, веднага се явява при Учителя. Учителят го вижда, другите не го виждат. „Няма такова нещо, Учителю", а пък всъщност Учителят го видял, Цеко се явява при Учителя, обаче по-нататък Учителят не казал, че е знаел, но всички разбират вече, че Учителят е знаел предварително, щом му е казал, че му готвят апартамент, че Цеко дойде, а пък никой не го вижда и т.н. Разправяха една случка по времето на Учителя, когато Учителят посетил Бургас Това било през 1918/1919 година за няколко дни. Научили се братя и сестри от селата и някои отишли да го посетят в къщата, където бил отседнал Учителят. Стояли отвън на стълбите, защото не искали да го безпокоят и чакали той да излезе. Всяка една от сестрите имала някаква нужда и търсела помощ от Учителя, като всяка една от тях поставяла някоя дреха, някоя чиста кърпа, някоя забрадка или елече, или престилка на стълбите, където ще мине Учителят. Сестра Комня от Габерово, майката на Иринка, която живеела на братската градина в Айтос, тя, като нямала друго, съблякла си елечето от гърба и го постлала на стълбите. Щом като излязъл Учителят и минал по стълбите, всяка получила облекчение на своята болка. Сестра Комня имала силен зъбобол, веднага престанал зъбоболът. Горната случка много наподобява на случаите, които имаме при Христа, когато всяко докосване до дрехата му дори изцерявало болката моментално. През времето на Учителя тези случаи се повтаряли. Това нещо разказваше дъщерята на сестра Комня - Иринка. Друг един случай. Това ми го разказа един брат, който тръгва от Грудово за Бургас. „Качвам се в автобуса от Грудово за Бургас и веднага той потегли. Но една настойчива мисъл в мене ми казва да се моля. Аз послушах това внушение и през целия път се молих. Ето, навлизаме вече в Бургас. Слава Богу, до тоя момент нищо не се случи. Но в един момент стана нещо особено. След като минахме моста и вече навлизахме в града, от една пряка улица изневиделица изскочи един камион и пресече пътя на автобуса. Шофьорът закова автобуса на място, катастрофата, която имаше да стане, беше избегната. Чак тогава разбрах защо ми се казваше: Моли се!" Това ми разказа Костадин Спасов от Бургас. Сега ще ви разкажа за смъртта на един бръмбар. „През 1928 година синодът забрани събора ни в София. Ето защо отидохме на Мусала, там да го проведем. Съборът мина при хубаво време и добро разположение. Хубавото време оказа благотворно влияние на разположението на всички ни. Една сутрин Учителят каза: „Тази нощ се търкулна един бръмбар!" Малко по-късно дойдоха туристи и донесоха вестници от София, от които научихме, че секретарят на синода, този, който беше попречил за събора, е умрял внезапно." Разказала сестра Милева. Не само горният случай, а преди него и след него можем да изредим много случаи, когато ония, които се пречили на Божието дело, са платили с живота си. Така е било с всички, които са използвали служебното си положение да пречат на Божието дело, проповядвано от Учителя на Бялото Братство. Можем в тоя смисъл да разкажем много случаи, които на мен са ми разказвани. Трябва да кажа, че вече много имена съм забравил. През 1932 година един от началниците на Обществената безопасност, не му помня името, но Учителят му казал, след като той го разпитвал и му се заканвал нещо, Учителят му казал: „Аз след пет минути ще бъда свободен, а ти след три месеца ще пострадаш от два куршума в корема." Всичко се изпълнило тъй, както било казано. Втори случай: През 1943 година попът от Владая обявил война на Учителя. След два дена се поминал и на третия го погребали. Там, в Мърчаево, беше кметски наместник един брат Петър. Попът знаел, че той симпатизира на братството и като влязъл Петър в кръчмата, вечерта, преди да си отиде в къщи, поискал да пие една лимонада и да се види с хората. В туй време попът, който бил седнал с един общински човек от Владая казал: „Да кажеш на кмета да каже на вашия Учител, че аз му обявявам война." Той не обърнал внимание, продължавал да си пие лимонадата. Обаче оня неспокоен. Втори път му казва: „Кмете, чуваш ли, да кажеш на вашия Учител, че му обявявам война." Той си изпил лимонадата и си излязъл. Отива право при Учителя и му казва. Учителят, нали е евакуиран в Мърчаево, Все едно че нищо не е казал. Братът си отишъл. Този брат беше Петър Пурака - кметски наместник. Обаче на другия ден надвечер чули камбаната от Владая да бие за умряло. Тогава разпитали кой е и някой казал, че попът от Владая внезапно е умрял. Нещо го свил стомахът и умрял. Какво е станало, как е станало, но починал попът. Значи, всеки, който се бори против едно Велико учение, против един Божествен пратеник от небето, той не може да бьде да не плати за това. Той рано или късно ще плати и то много скъпо. Най-често с живота си. Мога да ви разкажа още един случай. Всяка сутрин приятелите, които били евакуирани в Мърчаево, се събирали в двора на брат Темелко да играят паневритмия и Учителят играел в средата, както си играеше обикновено на Изгрева. Съседът на Темелко, който живеел под пътя, гледал как Учителят играе и го имитирал, подигравал му се. Нашите хора се възмущавали, обаче нали Учителят търпял, и те търпели. Нищо не предприели против тоя съсед. Не минало много време, може би две седмици и тоя човек намерил някъде неексплодирала бомба, взел да я чопли и тя експлодирала, разкъсала му устата и следствие на това той се поминал. Ето как се заплаща. Когато казали на Учителя, той казал: „Те се свързват с отрицателните сили. Отрицателните сили им действат по такъв начин. Заради това не е хубаво да се свързва човек с отрицателните сили." Друг един случай: Над двора на Темелко е един стръмен баир, над който минава шосе. Учителят бил при „Изворът на доброто", както се нарича, с приятели. А отгоре, по шосето вървял селянин със своите волове и им говорел: „Ей, де бре, воле, ще събориш някой камък, да утрепиш Дънов!" Никой нищо не казал. Не минало месец, месец и половина, един камион го прегазил и той остана инвалид за цял живот. За Богохулство има Божий гняв. Гневът Господен възстановява Божията правда.

24. ПОКРОВИТЕЛСТВОТО НА УЧИТЕЛЯ Г. С.: Това е било преди 40-50 години, към 1942-1943 година е било. Едно момче в Калафат, едно овчарче, 12-13 години било, нямо родено. Като не може да ходи на училище, не може друга работа да върши, направили го овчарче в планината Карпатите ли, къде беше, в Румъния. То пасяло овцете и всички го знаели като нямото овчарче, нямото овчарче. Обаче един ден го видяли, весели се, вика, кряка, пее и се чудят какво е станало. А пък то него ден проговорило и го питали как. А то рекло: „Ами един старец, моят ръководител, ми се яви и той ми каза, че вече ще говоря, че вече ще говоря и ще проповядвам, казва, за Бога. Каза ми и някои лекарства, как да лекувам някои болести." И така. Обаче това се разчува и след туй го викат, като смятат, че това е религиозна пропаганда. Отиват при него, искат да го арестуват и когато се качило в колата, моторът угасва. А той е бил в изправност, нали отива дотам. Като се качва, моторът угасва. Слиза от колата, запалват мотора, като се качи момчето в колата, моторът пак угасва. Така един път, два пъти, три пъти, моторът все угасва и се чудят защо. Най-после вземат да питат: „Защо така не може да се запали моторът? Пък то рекло: "Защото вие искате да ме арестувате, а пък моят ръководител не дава." - „Е, къде е той, твоят ръководител?" - „Ами тука е." - „Ами ние може ли да го видим?" - „Ами не знам. Аз го виждам, пък вие дали ще го видите?" - „Попитай го дали може да го видим и да го фотографираме." И то се изправило така и те го снели както е така момчето и в профил, и пред него бил един човек с дълга бяла брада, целият бял и във въздуха, бос. Тази снимка я бях пратил на приятелите от Варна да си я превадят, да си я преснемат и ми я върнаха след два месеца. Получих я в препоръчано писмо. Писмото, разкъсано с пръст, неразлепено и вътре протокол от пощата с думите: „Така го получихме от Варна." Сега туй момче пораства, оженило се и деца му се родили и един приятел, който ходил към Видин, успял да влезе в някаква връзка и даже аз притежавам снимка на семейството му. Вече казвали го Пиетро брат, по румънски. Сега ще ви разкажа за гражданина Протогеров и Учителя. Протогеров живееше в Княжево и се занимавал със спиритизъм, т.е. с извикване на духове. Той бил близък на Учителя, затова Учителят знаел за неговия спиритизъм. Ето защо той го съветвал да не си губи времето да се занимава със спиритизъм, но Протогеров все още продължавал да се занимава с извикване на духове. В дневника на Протогеров се намира следната бележка: „Днес получих бележка от г-н Дънов и отидох при него. Той, щом ме видя, ми заговори със строг тон: „Докога ще се занимаваш с твоя спиритизъм?" След няколко дена аз пак седнах на масата с молив в ръка, за да извикам духовете, но се унесох в дрямка и заспах. Като се събудих, видях молива на масата счупен на две, а нека не се забравя, че в стаята бях сам, кой бе счупил молива, как бе станало тава нещо, не знам." В. К.: Този Протогеров кой беше? Г. С.: Разказал Жоро Кьосев на Витоша, 1968 година. Аз не го познавам. Майката на брат Петър Пампоров хулела по адрес на Учителя, което обстоятелство огорчавало сина й. Но случило се тъй, че тя тежко заболява и се наложило да викат лекар, един, два и повече, но техните усилия нищо не помогнали. Тогава брат Петър отива в София, попитал Учителя за лекарство и той му казал как да я лекува. Братът се върнал при майка си в Смолян като й казал: „Майко, ходих в София при най-големия специалист, професор, който ми каза, че трябва да пиеш гореща вода и да се излагаш на слънце. Само тъй ще оздравееш." Тя повярвала, прилагала метода, даден от Учителя и оздравяла. Чак тогава той й казал кой е този най-голям професор. Защото най-голям професор и най-голям специалист е Учителят. И оттогава тя се обърнала с доверие и любов към Учителя и му благодарила за излекуването. Разказано ми е било през 1952 година от брат Пампоров. Значи трябва да мине чрез прилагането и чак тогава прилагането и отваря път към Словото и Учителя. Разказваше балдъзата ми. „Един път съпругът ми отиде на работа, без да ми остави пари за храна, а в къщи нямах нищо за ядене. Сутринта минах без закуска и ето че и обед вече минаваше, страшен глад ме измъчваше. Мъжът й я тормозел. Да търся пари в заем, не ми беше удобно. Като стоях тъй в един момент, извиках: „Боже, гладна съм!" И ето че един тих глас отвътре ми каза: „Излез на улицата." Послушах това вътрешно внушение, излязох и тръгнах надолу по главната улица, без да знам къде и защо. Но вървях и ето, насреща ми една приятелка. Усмихна се като ме видя от все сърце и ми извика по име. Покани ме на обяд: "И аз още не съм обядвала, ела ми на гости." Отидох при нея. Всичко й беше готово за обяд. Нахранихме се богато, поразговорихме се, след което й благодарих за оказаното гостоприемство и на Бога, който ме изведе на улицата, за да не гладувам цял ден." Разказала Дора Куртева, на жена ми сестра. Сега ще ви разкажа един случай за една сестра, която била болна от дезинтерия. Сестра Катя Грива, живееща на Изгрева, е болна от дезинтерия. Няколко сестри, които бяха около нея, вече се опасяваха дори за живота й, като казали на Учителя: „Учителю, сестра Катя е много болна, може и да умре."-„А, че какво като умре", казал Учителят. - „Но тя нищо не може да яде, Учителю, освен чай." - „Е, дайте й тогава ей това имам-баялдъ", готово сготвено, което някой го е занесъл на него. Болната изяла всичко, що Учителят й праща и тя наистина оздравяла, защото вярвала в Учителя, голямата й любов към Учителя й помогнала, а както знаем болните от дезинтерия не могат да ядат мазни работи. А тя тъкмо това изяла и оздравяла. Това ми разказа една от сестрите на Изгрева. Пример за телепатията. Един гражданин отива един път на Изгрева, да чуе една от беседите на Учителя, за да има представа за учението му. След като послушал малко, той нищо не разбрал от говореното, казал на ума си: „Шарлатанин." Учителят в същия миг се обръща към него и му казва така: „Аз не съм шарлатанин, аз уча хората как да живеят." Гражданинът бил поразен от това обстоятелство, че Учителят бил прочел мисълта му и веднага му бил отговорил. Той променил отношението си към Учителя. Това не помня кой ми го разказа. Телепатия от разстояние. Нашият мил и симпатичен брат Димитър Шишков, който беше артист, ми разказа следното: „Бяхме на турне с театъра в град Петрич. Един от приближените на директора на театъра го сварих в кръчмата, единственото място, където хората се събираха на отдих и той почна да се подиграва с Учителя, но аз му се заканих, като си стиснах ръката в юмрук и казах: „Докога ще се занимаваш с мене?" Той дойде в същия момент, боксира ме и ме събори на земята. Туй нещо веднага се занесе на директора и директорът веднага отложи турнето, без да даваме някакво представление. Колкото билети бяхме продали, върнахме парите на хората и веднага натоварихме всичко и се върнахме в София. Цяла нощ пътувахме. Сутринта бързам да отида на Изгрева, за да слушам беседата. Застанах в ъгъл до вратата, където брат Васил продаваше книгите и съм се заслушал. Щом влязох и се обърнах към Учителя, Учителят прекъсна беседата и направи същите движения, които направи оня, който ме боксира да ме събори. Туй може би е учудило хората, които слушаха. И тогава Учителят ми каза: „На ученика не е позволено да предизвиква!" Значи аз бях предизвикал, заканвах му се със свит юмрук. Смота ме като нищо и веднага ме събори на земята и стана скандал. Хората си казаха - „Артистите се сбиха в кръчмата." Какво впечатление ще направи на гражданите, когато те се бият на това място и затова директорът намери за разумно веднага да отложи турнето. Бай Васил продаваше беседи, които излизаха от печат, да ги продава на посетителите на беседи, които искат да си купят, да четат. Той продаваше и други братски издания от Севлиево. Имаше доста книги за продаване. Масичка имаше в ъгъла на салона, където се излагаха, само неделен ден в 10 часа се продаваха беседи и някои други издания. Това беше за външните хора, а нашите хора си получаваха беседите.

23. ТВОРЧЕСТВОТО НА ГЕОРГИ СЪБЕВ Вергилий Кръстев: Искам да ви запитам за вашето творчество. „Пред прага на загадъчното", това са вашите опитности. Георги Събев: Правил съм обиколки из цяла България и съм записвал опитностите на приятелите. Разказвал съм им, както и те са ми разказвали и съм ги записвал. Това са спомени в три-четири тетрадки, но тия тетрадки са разпръснати и не знам дали мога да ги събера на едно място. В. К.: Аз съм срещал тетрадка, в която вие сте ги номерирали опитностите. Г. С.: Отначало беше така, но после взех да ги преписвам наново за по-чисто и да ги подреждам, тогава вече изпуснах номерата. Аз съм писал в четири тетрадки, но ги нямам налице. Те са раздадени. Това е по първата част. По втората, „Очите на Събка" - разкази. Това представляват 20-30 разказа из живота. Трябваше някак да ви прочете или пък да ви разкажа някои работи. Това са мои разкази общо из живота, мои разкази. „Мисли и афоризми", ето ги тука има към този сборник. „Стихотворни пътеписи", това са из служебния ми живот, когато работих в ДЗИ-то, работих в Министерството на труда, тогава сме ходили на обиколка из България и съм записвал какво сме преживели, дадено във форма не на разказ, ами като пълен пътепис. До Варна сме ходили, до Панагюрище, Балчик и т.н. „Колонията в Мъглиж" в 1947 година и 1948 година, благодарение на брат Георги Тахчиев, гимназиален учител през ваканцията, използваше времето да събере децата на нашите приятели от братството, момчета, момичета, като почнеш от второ отделение до по-големите. Там ги занимаваше, бяха, как да кажа, там живееха, там се хранеха, там свиреха, пееха, занимаваха се, подготовляваше ги като хора, бъдещи членове на братството. Децата на братството в Мъглиж. Описание на този живот, който още в Търново бе даден по форма. Аз мисля, че носех един екземпляр за тебе, но го нямам тука. То е в такава корица, портокалова. Значи няма я. Другото беше: „Биографични бележки за Георги Куртев", „История на братската градина в Айтос" . Това е тази книга, която е при тебе, това е. Един ден, ако имаме възможност, да го размножиме, ще имаш един екземпляр от него. По- нататък имаме „История на чешмата-паметник в Тополица". В Тополица Братството направи през 1929 година една чешма в полукръг с 12-те зодиакални знаци от астрологията, които са дадени в голяма форма, Овен, Близнаци, Рак, Лъв и т.н. Всички тези знаци са дадени. Аз съм описал тази чешма как е направена и т.н. Но тази чешма в миналите години я развалиха и сега остана една обикновена чешма. По-нататък, „Четиво за забавни размишления". Това са разни случки, които съм описал в сборниците, отделно съм ги разказал на някои хора и съм ги записал така, отделни случки, събрани в един по-малък формат, по-малък от сборниците. „Плодове от моята градина", там пък съм турил разкази, басни, мисли, афоризми, всичко съм събрал в един сборник, да не се загуби и съм го озаглавил „Плодове от моята градина". А „Бисери на размишлението", също мисли и други от Учителя и други мисли, върху които съм мислил върху тях и съм ги подредил така като поезия. „Сборни стихове", това е мое лично творчество вече, част от което сега в момента притежавам. „100 гатанки", басни - около 30 басни имам тука, поеми, но най- хубавата поема е за „Василии Врач". Друга поема имам за Жана Д'Арк, друга имам за Джордано Бруно, за Галилей, за д-р Петър Берон, имам една поема за Злото, тука мисля, че има един екземпляр от нея. „Полезни съвети", имаш един екземпляр то тях. „Методи и правила", това са неща от беседите, от които може да се ползва ученикът. Преписал съм ги така, те са в голям формат. Доста правила са, но не мога да кажа сега колко са на брой. Те трябва да се размножават, за да могат приятелите да ги ползват. Те са много полезни. „Вътрешните закони в природата", извлечени от беседите. Някъде като чета беседата, виждам нещо забележително като закон, което съм си отбелязал и съм го отпечатал. Тук можем да прочетем, за да имаш впечатление за тях. „Изпити на ученика", едно от тях, например, представлява разказа за Жеда, един престолонаследник, как искал да се посвети при един посветен като отива, искал да се посвети в духовен живот, пък ръководителят не го приема, защото смята, че не е узрял още за този живот. Събрал съм няколко такива случаи, това са изпити, на които ученикът бива подложен. Например, един от изпитите на Жеда бил: Тогава са имала такива хареми. И той, като престолонаследник, си има свой харем. Една от неговите жени от харема му изневерява и той веднага я изгонва, а старецът през пространството наблюдава тази работа и после, когато той се явява при него да кандидатства за ученик, той му казва. Той отначало дълго време мълчи и най-после казва: „Ти изгони еди-коя си жена, която прегреши, ти се раздели с приятеля си еди-кой си, изгони еди-кого си". И казва му ред случаи и той разбрал, че действително е сбъркал и се връща. Тя е дълга работа да ви разказвам сега. Час и половина трябва да приказваме. Няма що. И тогава той се връща наново в живота, баща му в туй време се разболява и той поема властта. Обаче неговите близки хора, които са го придружавали, когато отива със своята свита, оставя я на края на вековната гора, и сам отива да се представи. Но свитата видяла къде отива. И разпространили мълва за него между царедворците и в двореца, и между народа, че той се покаял при някакъв старец - отшелник, станал ученик, иска да разруши старата религия и да въведе нова религия. Затова подготвят бунт. Начело на бунта е неговият брат. Та това се разказва в него разказ, което е дълга работа. Това са тези „Изпити на ученика". „Източни приказки" - това са приказки, арабски и персийски и др. Една има за гърбавия роб. Разказал ми я е Борис Николов, аз съм я записал, как се молили турците за дъжд и пр. и пр. В. К.: Един въпрос: Човек може ли да притежава по едно копие от всички тези неща? Г. С.: Някога да, но аз не мога да обещая дали ще мога да го направя. Ако някой иска да преписва, мога да му дам, обаче дали ще мога да ги преписвам ... Щото сега искам да препиша неща, които не са записани, пък тези неща да ги размножавам, това е задача на друг човек. В. К.: Правилно. Имам друг един въпрос. Сега тука имате първата част, аз преглеждах някои неща, които ми попаднаха. Имате втората част, имате третата част. Може ли някой да препише това нещо, да се плати, да вземе да го препише? Г. С.: Аз казах, че не мога да се ангажирам. В. К.: На тоя етап не може. Г. С.: Не мога да се ангажирам да ги препиша. Ако вие намерите човек, който да ги препише, може да ви ги дам, и после да ми ги върнете. Ама сега не мога да ги намеря, да ги подредя, да видя кое е първо, кое второ, щото някои неща съм преразказал и като минало време, съм ги преразказал втори път, та някои неща се повтарят, а нямам възможност да ги сверя. Това е една голяма работа, но ако мога да ги намеря. В. К.: Например, за такъв ангажимент мога да поема. Аз мога да поема предложението ви, че вие да ги съберете всичките, които в тетрадките са номерирани, първите тетрадки, да намеря човек, който ще ги препише като му заплатя. Г. С.: Тези тетрадки, гдето са номерирани, то беше едно време и аз от тях почти вече нямам, от номерираните. Раздавал съм ги и не съм си оставил. В. К.: Сега втората част, защото те са първа част и втора част от номерираните. Какво представляваше първата част, спомняте ли си? Г. С.: Ами те са от 1 до 200 ли, първа част. От там на сетне втора част, после и трета част. Дали към 400-500 не бяха. Те не са разпределени, те са от различен характер, ами само по номера. Защото в една голяма книга не могат да се издадат, да се съберат. От такива съображения са разделени на първа и втора част. В. К.: Аз, например, бих могъл да поема ангажимента да дам на лице да ги препише и то ще ги даде в четири екземпляра, да кажем, и бих могъл да ви върна пак оригиналите с един екземпляр и другите три екземпляра да ги сложим на три различни места. И това ще бъде един по-стар етап.

22. ВЪТРЕШНАТА МИСТИЧНА ВРЪЗКА У ЧОВЕКА Георги Събев: От 1925 до 1930 година живях на бул. „Фердинанд", сега „Христо Ботев" 85, близо до английската легация. Хазяинът ни беше Йордан Савов, бивш пощенски чиновник. Той имаше също тъй брада като Учителя, също дълга коса и някои хора просто го объркваха и някой път отиваха да му целуват ръка, като мислеха, че е Учителят и чакат нещо да им каже. Пък нали той не е Учителят - може да е от добрите ученици, но не Учител. Той имаше триетажна къща. Ние живеехме отначало на неговия таван с брат Цеко, брат Арабаджиев и сестра Стойна и Стефан Деветаков. По-късно в двора имаше стара къща, ние живеехме с моя брат там, той беше семеен и аз живеех при тях вече. Та аз живеех долу, това беше до края на 1929 година. Брат Йордан Савов се беше качил на ябълката в двора, да ореже някои сухи клони, хубаво, ама как се подхлъзна по едно време и пада от ябълката, от 3-4 метра. А той беше над 70-годишен. Като пада обаче нищо не си счупва и не се удари лошо, та извикал: „Господи, благодаря ти, че ме запази!" Горе зет му от трети етаж гледа и казва: „Абе, дядо, ти на какъв Господ благодариш, абе ти щеше да се убиеш, бе." - „Ами затуй, защото не се убих, затуй му благодаря я! Защото не се убих." Стар човек да падне от 4-метрово дърво и да няма никакво нараняване. Това показва, че е имал буден ум. Буден човек. Вергилий Кръстев: Аз виждам някои снимки, че е имитирал Учителя. Г. С.: Той прилича на Учителя, не че го имитира той. Не, не, не го имитира. В. К.:3а мен е имитация - съща брада, коса, прическа, като артист. А иначе погледнеш - обикновен човек. Г. С.: За сестра Йорданка Жекова малко зная, но зная, че като девойка е била много религиозна, много предана и може би под влиянието на Учителя тя се е задомила за д-р Жеков който е значително по-възрастен от нея. Доколкото зная, те не са имали семеен живот. Тя е била само проформа негова жена. Готвела му е, чистила му е, всичко е вършила, каквото трябва, но не му е била съпруга. Не са водили съпружески живот. Верно, че това нещо не може да се провери, но такова е впечатлението на мнозина. Учителят е имал голямо доверие в нея и най-често тя е чистила неговата стая. Възможно е той да й е възлагал това нещо. Един път, това е било вече към края на 1943 година, Учителят й дал една книга и й рекъл: „Сестра, може да прочетете тази книга." - „Да, Учителю, може да я прочета, но сега имам друга работа, друг път ще я прочета." И Учителят тогава не й дава книгата, а пред нея я скъсва, туря я в печката и я изгаря. Това е бил някакъв негов дневник. Учителят години наред си водел някакъв дневник и намерил в нея за най-достойна да прочете тоя дневник, но тя, като не го оценила, той бил огорчен и затова изгорил дневника. Казал само, че българинът не заслужава, скъсва го и го туря в печката, което означава, че българинът гледа първо да свърши своята си работа, а след това Божествената, ако му остане време. В. К.: Какво ще кажете за тази снимка? Г. С.: Този брат на снимката е бил тежко болен. Казват на Учителя, че е тежко болен и Учителят отива да го посети. Когато Учителят отишъл при него, той бил почти в безсъзнание, обаче Учителят видял, че братът шепне нещо, наклонил се към него и разбрал, че братът произнася молитва, произнасял „Отче наш". Тогава Учителят казал: „Не се безпокойте, братът ще оздравее." И наистина, братът след някое време се възстановил. Живял след това още известно време, което показва, че произнасяйки молитва, братът се свързва с Невидимия свят. Това е мое тълкувание. А щом има връзка с този свят на хармония, оздравяването му е сигурно, защото по-силен от Бога няма на тоя свят. Като видях тази снимка, аз си спомних тази случка с брата. Тук аз съм заснет близко до Неделчо Попов, т.е. сме един до друг. А този брат е високо горе с брадичката. Той беше софиянец и живееше там, където е сега Дворецът на Културата. Та Учителят бил поканен да го посети, което посещение ви описах. За сестра Василка Тодорова от Варна, която се намира над Шишков в същата снимка, зная от нейни близки, от тях съм чувал, а не от нея. Един неделен ден рано взела да си приготви нещо, за да бъде свободна и в 10 часа да може да си отиде на беседа. Имала всичко за яденето, обаче й трябвали три глави лук, а нямала такъв. Казала си: "Мога да взема от всяка съседка и тя щеше да ми даде, ама нали ще кажат, каква домакиня пък да не си набави лук, та да иска в последния момент и не отидох да поискам от хората и продължих да си гледам другата работа." Обаче три глави лук й трябвали, упреквала се тя, как да остане тя без лук! Гласно се сърдела на себе си тя. Но каква била изненадата й, когато излязла навън от къщната врата, видяла три глави лук, поставени до вратата, та били и вързани, точно колкото й трябвало. Рекла си: „Кой ли ме чу, когато аз на себе си говорех, та ми донесе тия три глави лук. Предполагам, че съществата са ме чули и са ми помогнали невидимите бели братя."

21. СВЯТОТО ИМЕ НА УЧИТЕЛЯ Учителят работел със сестра Савка Керемидчиева, подлагал я на житен режим много пъти и други задачи и давал и т.н. Имало е и особени задачи за нея, да се подготви, за да стане един по-добър приемник. Защо я е подготвял, не зная, обаче по-късно разбрахме. След като се върнаха латвийците в 1939 година, 20-30 души дойдоха, от други държави дойдоха, бяха се събрали доста чужденци на езерата. След като се свърши съборът, те се върнаха. На следващата година ли беше, не помня, Учителят праща Савка в Латвия, Естония и др., праща я. Изпраща я със задача да говори за учението и я предупредил: „Там ще говориш от мое име." Тя говорила от негово име, обаче така говорела, всички чувствали, че Учителят е в нея. След като свършила беседата, целували й ръка, както целуват ръка на Учителя. Те поздравяват не нея, те поздравяват Учителя. А то е чрез житения режим, на който той я подлагал, да се пречисти нейният етерен двойник и да стане добър проводник. Той от тука предава, а тя там говори. Тя там говори по невидимия телеграф и е държала беседи от Учителя чрез Светия Дух, изпратен от него. Просто съзнанието на хората, душите им се били издигали в друг, небесен свят. Това го има в „Ученикът Аверуни", писано е от Буча Бехар. От Буча Бехар е писано. Там, например, се казва, че тя си била направила една рокля, бяла рокля с някакви черни точки, някаква бродерия. Учителят не е харесал роклята. Понеже имала деколте, женствеността се подчертавала, бюстът се. подчертавал и Учителят въобще не е харесал тая рокля. „ Щом Учителят не харесва тази рокля, аз не трябва да я нося!" Вземала роклята, заляла я с газ, турила я в печката и я запалила. Рекла си: „Свърши!" След като угаснала печката, отворила и какво е било учудването й, когато видяла, че роклята не е изгоряла. Газта изгоряла, а роклята не изгоряла. Цялата рокля се била запазила. Ето ви едно чудо. С газ полята, запалена, печката бумтяла и когато смятала, че в печката нищо няма, извадила роклята цяла- целеничка. Обаче тя вече не я облякла, защото имала деколте. Това е написано от Буча Бехар „За ученика Аверуни". Тази жена (на снимката) се казваше Мария. Тя отначало посещаваше Братството и някои наши хора я подпомагаха така, понеже нямаше средства, обаче тя туй нещо го превърна един вид като професия, като че са длъжни да я поддържат. Тя нито търсеше работа, нито нищо и понеже престанаха да й дават, тя отиде и се продала на поповете и поповете й плащаха за това нещо, да носи тази табела: „Жертва на Дънов". И поповете й плащаха за тази работа. Идваше даже пред/ Изгрева/ салона. Тя се казваш Мария, коя, забравих. В началото нашите хора я подпомагаха, но тя го превърна като задължение към нея, да й дават. Значи злоупотребяваше с добротата, която проявяват към нея. Тя смяташе, че братството е длъжно да я поддържа и тя, понеже престанаха да й дават помощ, тя отиде при поповете, които и плащаха за тая работа. Та тя се явяваше навсякъде като агитация против Учителя. За какво е станала жертва? - Че не й дават пари, да й уйдисват на мързела. Ей такива работи. Страшни работи. За нас името на Учителя бе свято. А за света бе мерзост. Нещата се повториха отпреди 2000 години. За сестра Попова. Особеното за нея беше това, че тя, като слуша беседите, в туй време прави известни движения така. Не се съобразява с това, че прави впечатление на хората. Духът я ръководи да прави известни движения. Не са лоши движенията, обаче прави впечатление и хората, които идват отстрани, казват: "Тази жена защо си вири ръцете, защо така?" Тя била много силен медиум и на много хора е казала неща, които са се сбъднали. За нея толкова мога да кажа. Повече би могла Невяна Неделчева да каже. Нещо друго. То трябва да е било около 1940 или 1941 година. Един брат минава край Изгрева и Учителят от балкона го повикал, той се наричал брат Симеон Арнаудов, Дякона. Той работел в града, а семейството му живееше на Изгрева. Учителят го повиква и му казва: „Иди да кажеш на брат Боев да се приготви утре за екскурзия. Ще отидем само двама, обаче да вземе три прибора. И за това никому няма да казва. Двама отиваме, но да носи три прибора." Симеон казва това на брат Боев и брат Боев се приготовлява и сутринта на определеното време тръгват, отиват още по тъмно. А обстановката е зимна, имало навалял сняг. Пристигат там, сядат на това място зад тази скала, където обикновено сядаше Учителят, наподобяваща стол, Пред него имаше направено огнище и около огнището наслагани камъни, на които сядаха тия братя или сестри, които са поканени при Учителя. Някой път има някои приятели, поканени от него, които сядат на тях. Та там седнали с брат Боев. Брат Боев веднага стъква огън и след като намерил сухи дръвца, турил чайника да се стопли с вода. Изважда приборите за чай и докато ги сложи, ето пристига човек при тях. Той бил облечен с каракачанска носия, с интелигентна физиономия, не приличал на селянин. Питат го откъде идва, а той отговаря, че пристига от Самоков, а отивал в София. Учителят го поканил да пият по един чай, да закусят заедно. Брат Боев си казал: „Ето защо носим три прибора." Пили чай, разговаряли. По едно време брат Боев рекъл да извади бележника си, да запише нещо от разговорите, защото очаквал интересни неща да запише. Обаче Учителят казал: „Оставете бележника, няма нищо да записвате!" Така продължил разговорът. Какво са говорили, не се знае, но брат Боев запомнил смисъла на разговора - че този човек го праща Учителят със задача, понеже тогава, до 1941 година, германските войски нахълтаха във Франция и им бомбардират историческите паметници. Учителят му бил дал задача да отиде и да запазят историческите паметници. Тоя човек само изпива чая и тръгва и тъкмо заминал зад скалата, и Учителят казал на брат Боев: „Кажи му да се върне, че забравих нещо да му кажа. " Брат Боев става и отива до скалата по стъпките на гостенина. Но оттам нататък нямало никакви стъпки. „Учителю, никакъв човек не се вижда, нито пък стъпки има за напред! Къде отиде тоз човек?" Учителят рекъл: „Аз нарочно те доведох да те срещна с него, за да присъстваш и да видиш. Той има важна задача, да отиде в Европа и да свърши някаква работа." Проявленията на Учителя бяха неуловими за нашите човешки съзнания.

20. ЛЕТЯЩОТО КИЛИМЧЕ НАД ИЗГРЕВА Георги Събев: Д-р Михаил Стоицев, зъболекар е той. Михаил Стоицев разказва един път на моя дядо, Геогри Куртев, на градината, следната своя опитност: Един път се бяхме събрали много хора на езерата на летуване и Учителят каза: „Днеска ще отидем на екскурзия до Съзерцанието". То е на едно закътано място и много трудно се отива до него и туристи почти не минават оттам. То е най-чисто и най-хубавото езеро. Като отидеш там, се чувстваш като в църква, по време на молитва така. Много хубаво, мистично настроение дава. И като казал Учителят, че ще отидем на „Съзерцанието" след закуска, брат Стоицев решил да тръгне по-рано, защото върви бавно и едва се крепи. После из планината, там няма пътека. От камък на камък стъпваш, някои камък се мърда, някой не се мърда, всеки момент можеш да паднеш. Та той, за да съкрати така, тръгнал напред, преди да тръгнат другите, за да вземе малко преднина, да може да стигне навреме. Вървял така, но гледал само пред себе си. И катерил се, катерил се и гледа, че се е отклонил от пътеката. По едно време се покатерил на една скала и се огледал, видял, че отвсякъде е пропаст. Откъде се е покатерил на скалата, не може да разбере. Рекъл си: „Ами сега как ще сляза от това място, как се покатерих и сега как ще сляза? И взех да се моля: „Мили братя, само вие може да ми помогнете!" Докато се молех така и неусетно съм заспал. А пък преди да се помоля, гледам хе-е-е долу, по пътеката вървят върволица хора, един по един се точат мъже и жени, отиват по пътеката, но доста нагоре." А той се отделил на една скала. „И по едно време, когато се събудих, се видях на няколко крачки от пътеката и хората минават край мене и шлифера на ръката ми, нищо не съм загубил. Станах и тръгнах, Включих се в редицата и тръгнах с другите нагоре." Това разказал брат Стоицев на брат Куртев. А брат Куртев ми го разказа на мене. как „братята" му помогнали, когато бил на тая скала и отвсякъде е пропаст и от която не може да слезе по никакъв начин. Той беше вече в доста напреднала възраст, към 80 години по него време. Вергилий Кръстев: Най-вероятно са го приспали, поставили са го в безтегловност, пренесли го и са го поставили там. Друг начин има ли? Г. С.: По някакъв начин. Но най-важното е, че са го приспали. Те приспиват, съзнанието не участва и тогава го пренасят. За духовната сила граници няма. Има такива мощни духове, които могат цели параходи да преместят от място на място. И ако си чел Библията, на едно място има един такъв случай, един от апостолите пътува някъде и по едно време го настига една двуколка, някакъв царски човек пътува с тая двуколка и видял апостолът, че велможата чете Библията. Той се приближил до него и запитал: „Виждам, че четете Библията. Като четете, разбирате ли я? Добре ще бъде, ако някой може да ми я разтълкува. Ако може, качете се при мене." И го поканили тоя от апостолите, той се качил и започнал да му тълкува и му обяснявал, обяснявал, обяснявал му, дошло време и до Христа и апостолите и царският човек рекъл: „Какво ми пречи, ето вода има, минаваме река, ето вода има, какво ми пречи да се кръстя." Слязъл, кръстил се и заминал, а апостолът веднага изчезнал. Значи този. който го кръстил, който бил с него и цели часове и му разяснявал от пророк Исая в Библията, кръстил го и след туй веднага се трансформирал и изчезнал. Написано е, че Господният Дух го грабнал и го пренесъл на друго място и се е явил, да речем, на 200, 300 километра или 500 километра надалече, пренася си тялото, неща, които са като приказки с летящото килимче от 1001 нощ, но за окултната наука това нещо не е невъзможно. Може да звучи като приказка, но това е истина. Има мнозина такива случаи с Учителя и учениците му. На тази снимка това е Иван Белев. Знам, че английски знаеше. Това е професор Иван Белев. Бил е преподавател в Свободния университет, но понеже с директора бил на нож, той го уволнява. И той по-нататък, понеже бил в напреднала възраст, вече не търси държавна служба. И да не го запомниш, няма значение. Само ти го обяснявам, Бяха публикували една статия във вестник „Братство", не помня какво заглавие имаше. Брат Белев прочел статията и дойде да ми се обади, направи ми една бележка, че някои мисли съм ги разместил, не както са дадени в оригинала. И това ми направи забележка, си спомням. Добре е, каза, да се държи точно. Туй ми казваше. В. К.: Нещо да си спомняте, някоя друга случка? Г. С.. За сестра Милчева. Не знам, един път Учителят при нея ли е отишъл, тя ли го е подстригвала, кой го е подстригвал, и от подстригването останал кичур коса от Учителя, от брадата му и косата му и т.н. И тя е вземала и я събрала и я запазила. Идвал брат Челебиев. Може да не е от значение, но е интересно като случка. Тя му казала на брат Челебиев: „Ако искаш да имаш от косата на Учителя като талисман." И му дава едно снопче коса от Учителя. Тя била напоследък много болна и постоянно викала: „Учителю, Учителю, не мога, помогни ми! Помогни ми, Учителю! Учителю!" Това е в къщи. А Учителят е на Изгрева. Най-после Учителят й пратил хабер и рекъл: „Абе кажете на тая сестра да остави тоя телефон, не ме оставя да работя. Постоянно; Учителю, Учителю, Учителю!" Значи по телепатия. Той получава мисълта й и не може да работи от нея. А той трябва да работи, да приготвя беседата, Словото си. „Кажете на тази сестра, стига вече с този телефон!" Та има и невидими телефони. Ние знаем само този телефон, ама има и други телефони невидими. Най-напред има невидими телефони, пък после идва този. В. К.: Ставаше въпрос за кичура коса. Г. С.: Кичурът коса. Той, Челебиев, беше ми хазяин, той ми каза, притежавам, каза, туй, ама и аз тогава не обърнах внимание. Можеше да вземе човек нещо, то има своето влияние, Обаче мога да ви кажа друг един случай. Сестра Милева ми го разказваше. Веднъж бяхме на екскурзия. Носех едни резервни обувки. Кога погледнах, на Учителя краката мокри. Викам: „Учителю, нося едни резервни обувки, да ви ги дам да се преобуете!" Носех и чорапи, дадох му и тях, и той се преобу. Вземах неговите, мокрите и ги изсушихме. Като се върнахме, изу обувките и ми ги даде и аз вземах, че ги изстъргах, изчистих ги, измих ги и т.н, А то не трябвало да ги измива, трябвало да останат с това. Те били напоени с такава духовна енергия, която може да бъде много полезна. Ама аз не знаех, казва сестрата. Измих ги и после като научих, че колко много съм загубила, съжалявах много. Това ми разказа сестра Милева. Тя беше вече 90-годишна, когато ми разказваше това нещо. Един път - каза - направих баница, занесох на Учителя и той ми върна тавата, а вътре имало укрухи от баницата останали. Не ги хвърлих аз на пиленцата или на другите животни, ама вземах и ги събрах в едно пликче и 10 години давах аз от тези укрухи на някой болен от стомах, главоболие или нещо друго някакво нещастие в семейството, там отидоха. Щом ги изяде, веднага му се оправят работите 10-20 години си служих с тези укрухи, добре, че ги събрах, ей така, колкото на пиленце да се даде." Значи каква сила има всяко нещо, което е минало през Учителя. Учителят не е като нас, както го виждаме, с брада и мустаци, както ние си мислиме. „Вие мислите, че това е Учителят, с брадата и мустаците. Това е автомобилът ми. Аз като изляза от автомобила, няма да имам брада и мустаци. Как ще ме познаете? Сега тук ме познавате по брадата, а инак как ще ме познаете?" Тъй казваше Учителят. То тази сестра, значи, с тези укрухи от баницата после вече на много хора е помогнала. А затова е, да се сети човек навреме, да го запази,

19. ЖУРНАЛИСТИКА Аз бях един от най-младите хора, които участваха в списанието „Житно зърно" и то беше по настояване на Борис Николов и на Георги Радев. Защо младите хора стоят настрана, трябва да ги поканим. Така ме накараха да напиша някоя статия. Нещо, което те интересува, напиши го и го дай. Ние ще го проверим и ако е хубаво, ще го публикуваме. И наистина ме изненадаха. Проверяваха статиите, което е излишно го махат, обаче никой не добавя нищо. Да съкращават може, но не могат нищо да добавят от себе си. Брат Боев много ми помагаше и Жорж някой път е проверявал, та единственият аз бях, който участвах от най-младите хора, като студент още и в реализиране на „Житно зърно". Помагах със статии. Публикувал съм от 1930 до 1940 година в десетина броя. Там нещо съм публикувал статии. Даже имам една в един брой, сега ако го бях запазил, викам, щях да ти я подаря. Един брой в списанието има статия „В училището на природата", тъй съм го озаглавил, Аз съм писал за мълчанието в едно от списанията, „За мълчанието" Различни теми сме разработвали. Но една от темите беше: „Вегетарианството като идея за побратимяване". След като я публикуваха в „Житно зърно", редакторът на толстоисткия вестник дойде на Изгрева и ме намери. Слав Делкинов, който беше редактор на вестник „Свобода". Каза ми: „Събев, идвам специално при тебе. Говорих с Йордан Ковачев." Йордан Ковачев беше отговорен редактор на списанието, макар че не живее в София, на списание „Свобода", на вегетарианците - толстоисти. С поръчка от Йордан Ковачев да те поканим да станеш постоянен сътрудник на вестника. Много ти хареса статията. И друго: пожелахме да отпечатаме статията във вестник „Свобода". Обаче да позволиш да не пишем, че я преписваме от „Житно зърно". Викам: „Позволявам ви!" Щото ще кажат и други преписали от тук и там, събирал материал, другите нямат тези сътрудници и събират материал от другите печатни издания. Викам: „Пишете както е публикувана статията." - „Вегетарианството като идея за побратимяване", тя е много хубава статия, ако я намериш някога, прочети и ще видиш. Много статии съм писал, във вестник „Братство" писах. От 1930 година съм почнал във вестник „Братство" и „Житно зърно", до 1943/1944 съм поддържал връзка с тях. Обаче първата си статия съм написал, както вчера четохме, на 2.10.1928 година по въздържанието към „Светло утро" , публикувана във вестник „Светло бъдеще". Това е първата ми статия, в 1928 година съм почнал като студент. И по-нататък вече брат Влад Пашов, един път като отиваме на работа, аз отивам в държавната печатница, той отиваше в печатницата на „Земеделско знаме", където работеше. „Абе, Георге ти такива хубави мисли, такива хубави разсъждения имаш, защо не вземеш да напишеш някои статии?" Ама не знам, викам, какво да пиша. „Ето виж на „Правила за живота", „Правила за храненето" и за други, виж колко правила", ми каза. И вземах и ги написах и те ги публикуваха веднага и той ми отвори вратата във вестник „Братство" в Севлиево. Това бе първата статия във вестник „Братство" и след това започнах вече редовно да пращам. Те ми одобряваха работите и ги печатах. Там съм публикувал към 100 статии във вестник „Братство" на Сава Калименов, той ги издаваше. Като бях словослагател в държавната печатница, те тогава преведоха книгата „Шесто чувство" от Шарл Рише и ми писаха във вестника, че превели такова нещо. Пък аз таман бях словослагател и даваха ни задача да можем да правим като словослагатели корица на книги. И аз вземах и по своя инициатива написах такова за „Шесто чувство" от Шарл Рише, автор еди-кой си и пр, и пр. написах го и изпратих копие. Те го харесаха и намерили същите букви и напечатаха книгата с копието, което аз дадох за "Житно зърно". Как, казаха, си попаднал на много точно клише за печат, Като спомен от словослагателството книгата „Шесто чувство" е написана с шрифт „епоха". „Шесто чувство", широки, такива, тлъсти букви. Така че имаме и подходяща журналистическа дейност. Тя е отпечатана и трябва да се провери.

18. НЕБЕСНОТО ПОКРОВИТЕЛСТВО Г. С.: Брат Петко Епитропов беше застрахователен деятел към някакво дружество. Ходеше из България, сключваше застраховки. Край тая работа вършеше и братска работа. Той беше от хората, които имаха най-жива връзка между София и провинцията. Чрез него се поддържаше най-добра връзка. Като обикаля страната, веднъж от Варна отива в Шумен. В Шумен отива на Цани Боздуганов на гости. Цани Боздуганов е бил тогавашният ръководител на братството в Шумен. Това трябва да е било около 1930 година. По-късно ръководител беше Петко Христов, след като се помина Боздуганов. След П. Христов тогава нещата се разводниха така. Та отива на гости на Цани Боздуганов, който работеше някъде като архивар. Навярно работата му е харесвала, защото дълги години стоя на тази работа. Веднъж, като се връща от работа, заварва в къщи Петко Епитропов, който му дошъл на гости. Жена му на Боздуганов - Златка, била радостна, че им дошъл гостенин и вечерта се събрали всички на трапезата. Сложили супата за вечеря и след това Боздуганов казал на Златка: „Хайде, докога ще ни мъчиш така, донеси печения заяк!" Като чул „печения заяк", той стоял като на тръне и чакал да види какзо ще донесат. Обаче всички били сериозни, никой не се засмива. По едно време сестрата казала: „Бъдете спокойни, за всяко нещо ще му дойде реда." По едно време излязла, отива в кухнята и се връща, като носи едно плаке, покрито с бяла хартия: „Ето ви печения заяк!" Слага го на масата и като го открива, това били едри картофи, обварени и запечени с прясно масло на фурна: „Ето ви вегетариански печен заяк!" - „Хей бе, брат Цаньо, абе акъла ми изкара, бе!" - и се смеел брат Епитропов и после където отивал, разправял за вегетарианския печен заяк, който бил ял в Шумен. Сега ще ви разкажа един спомен за брат Цани Боздуганов. Преди години брат Върбан Василев от село Дивдядово, сега е квартал на Шумен, ми разказа следната опитност: През 1938 година бях болен от туберкулоза, бях в много тежко положение, лекарите не можеха да ми помогнат, аз отчаян отивам при брат Цани и му казвам: „Тежко болен съм, какво да правя, не знам." - „Чакай, рекъл, да видим какво Господ ще каже." И влязъл в молитвената си стая и стоял там 1/2 до един час сам в стаята. И след това ми казва какво да правя. Не помня обаче лекарството, което ми каза, направих това нещо и след три седмици аз бях закрепнал вече. Значи Господ му казал - той влизал във връзка с невидимия свят по някакъв начин, чрез молитва, и му казали какво да прави братът и да получи облекчение. В. К.: Това е интересна опитност. „Бог е силен да го прави, защото с Божията сила сте вардени чрез вяра за спасение. " (1 Послание на Петър, 1 глава, ст. 5.) Г. С.: Акордеонистът Стоян Георгиев Димитров от Варна. Майка му била болна и отишла на минералната баня в Горна баня да се лекува. През това време той отива в София да се срещне с Учителя и да го пита какво да прави. Отива, но Учителят е на поляната, а той не смеел да отиде при него. Иска да отиде, но се стеснява. Учителят отишъл до горницата - стаята си, върнал се и пак отишъл на поляната и седнал при другите. Най-накрая Учителят го повикал. Значи Учителят видял стеснението му и го повикал. Стоян казал, че иска да го попита нещо и разказал какво е положението на майка му. Учителят знае, нали, но той, Стоян, му го казал, Учителят му казал какво лекарство да направят и след като приложили наставлението на Учителя, тя оздравяла. Това ми го разказа Стоянчо, но интересното тук беше, че Учителят стои на поляната, отива до стаята си, връща се, а Стоян се стеснява, не смее да го пита. Учителят, значи, му дава възможност да се освободи от стеснението, да се срещне с него, защото вижда, че Стоян е напрегнат, а външно няма смелост да отиде и да се срещне с Учителя. И тъй, Учителят го поканил, повикал го и той си казал болката, за която бил отишъл. Защото законът е такъв, че трябва да поискаш, за да ти се даде. В случая Стоян е трябвало да поиска, за да му бъде дадено наставлението от Учителя. Който има нужда, той пръв ще поиска, Сега ще разкажа за Петър Камбуров - цигуларят от Стара Загора. Има и друг Петър Камбуров, математик от Казанлък, който е негов братовчед. Петър Камбуров - цигуларят, разказваше как отишли веднъж в Търново да приготовляват за събора. Къщата на градината отдавна не била препокривана, а се налагало да се извърши тая работа, но времето не било стабилно, а дните за събора наближавали. Учителят запитал: „За колко време ще я препокриете?" - „Учителю, до довечера." - „Гледайте по-скоро" - отговорил той. Времето са разваля. Камбуров разказва: „И ние работим светкавично. Прехвърляме, прехвърляме, прехвърляме, като че имаше и други помощници да ни помагат, дето се казва, невидими помощници. Но бурята пристигнала, а покривът непокрит. Обаче Учителят отишъл зад къщата и продумал някакви думи, но какви, не се знае. Бурята се отклонила за известно време. „След два часа, макар че ние бързо прехвърляхме, но все пак остана да сложим капаците отгоре, но дъждът вече дойде. Докато сложим капаците, дъждът се изля като из ведро, измокри ни, докато слезем от покрива. Та дъждът ни почака, почака ни, но пак ни намокри. Все пак успяхме да препокрием колибата. Всички вътре бяха на сухо."

17. ИСТИНСКИЯТ УЧИТЕЛ Като бях кмет в Тополица, сестра Савка Керемидчиева дойде у сестра Стойка. У тях се бяха събрали и аз отидох да я видя. Бяха се събрали много хора. Помолиха я да разкаже нещо. Тя разказа една случка с Учителя: Един път Учителят дълго време не слезе долу. Цяла седмица не слезе долу. Ние бяхме в тревога. Не слиза. Нито храна получава, нито нищо. И следихме кога Учителят ще слезе долу и когато слезе, всеки бърза да отиде да му целуне ръка, да вземе неговото благословение. По едно време видял, някой слиза, отивам, посягам, искам да му целуна ръка. Той се държи строго и казва: „Аз не съм вашият Учител." Тогава аз се сетих да питам: „Ами кои сте?" - „Аз съм един от неговите първи ученици или предани ученици." Така е отговорил. А тя тогава попитала: „Ами къде е Учителят?" - „Учителят е на конгрес на Слънцето. Аз съм пратен да пазя неговото тяло. Да го извадя навънка, по естествена нужда, да се освободи тялото, да не се обременява." Тя тогава казва: „Виждам Учителя, коса, брада, всичко на Учителя, изразът не е на Учителя." И заради туй какво е казал? - „Аз не съм вашият Учител." -,,А кой сте вие?"-„Негов ученик или негов приятел, пратен съм да пазя тялото му." Туй ни каза, да. Всички слушахме в недоумение. Кой е истинският Учител? Онзи, който дава Словото, в него е Духът на Истината. За Савка Керемидчиева мога да ви кажа още една опитност. Сестра Савка отива много години наред на бивака. Когато имаше официален празник се отиваше на бивака. Учителят в неделен ден никога не отсъстваше от Изгрева, като че беше дал обезателство пред небето винаги неделен ден да си бъде на катедрата. Има ли обаче друг празник, тогава уреждаше обща екскурзия до бивака Ел Шадай. И така сестра Савка много години наред като стенографка и с другите приятели отиваше на екскурзии до бивака. Но един път у нея се явило желание, нали с Учителя била ходила, с голяма група също, но самичка никога не е ходила. Та била пожелала веднъж самичка да отиде на Витоша, обаче трябвало да спази едно правило: Учителят бил казал: Когато предприемате нещо, обаждайте се. Така и тя отишла да се обади на Учителя. „Учителю, искам да отида самичка на Витоша!" - „Идете!" - отговорил той. И така, един ден тръгва тя самичка още в тъмни зори, минава през Симеоново, както обикновено и нагоре по тъмното, по урвите - тогава не е имало такъв път, какъвто има сега. Сега вече пътят е очертан, дори сега има някаква станция преди голямата урва, пресича се и се тръгва нагоре. Като стига там пада гъста мъгла и вече не може да види накъде да се движи. Спряла и започнала да се моли: „Учителю, изгубих се!" И в туй време чула зад гърба си като че ли някой стъпил на някаква суха пръчка и я счупил с крака си. Обърнала се и видяла Учителя, който й посочвал накъде да върви, мълчаливо само посочил посоката. И тя си рекла наум: „А, значи Учителят е тука. Той ме следи." И поела нагоре по посоката. След малко мъглата се загубила, денят бил ясен, светъл, хубав и Савка прекарала един прекрасен ден. Вечерта, като се върнала, бързо отишла да се похвали на Учителя: „Учителю, много ви благодаря, че ми съдействахте." А Учителят се държал така, като че както казват „ни лук ял, ни лук мирисал", а всъщност той и бил посочил пътя в мъглата. А той не обърнал дори внимание на нейното изказване. Все едно че не е било. Метод на Учителя. Искам да подчертая, че Учителят, като правеше известни неща, ги правеше по такъв начин, щото да минат като обикновени, незабелязани. Не знам поради какви съображения, но така постъпваше Учителят. „Вие мислите, че Учението не се разпространява - в света има толкова много хора, а ние тук сме толкова малко. Ако аз искам учението да се разпространява тъй, както вие мислите, ще изляза в София и ще върна някого от смърт и тогава веднага ще дойдат тук от Европа, ще дойде толкова народ, че вие всички тук от един километър не ще можете да ме видите Ако стана популярен, ще дойдат не само от Европа, но и от цял свят хора и вие няма да можете да ме видите, защото ще бъдете далеч от мен. Трябва да знаете, че аз не съм дошъл за тях, аз съм дошъл за вас и заради туй представям нещата като обикновени работи." За света той беше закрит, но открит за нас чрез Словото си.

15. КАК МОЖЕ ОБЩЕСТВО БЕЗ УСТАВ? Георги Събев: Слушах беседата на Изгрева, трябва да е било 1932-1934 година. Учителят като говори, един полковник присъстваше между публиката, присъстваше и там беше седнал, недалеч от Учителя и той гледа и слуша, и така. По едно време Учителят се обръща към него и казва така: „Аз не съм дошъл тука да ви правя генерали." Той не е генерал, а полковник. - „И от дълги години очаквахте повишение." - Гергьовден беше ден на храбростта. Дойде ден на храбростта, не го повишават, дойде Нова година, не го повишават, най-после рекъл: „Аз защо не отида при г-н Дънов, той е свят човек, може да ми помогне да стана генерал. Да го питам и помоля." И по едно време Учителят, като говори, спира лекцията си, насочва се към него и казва така: „Аз не съм дошъл тука да ви правя генерали, аз съм дошъл да изпълня Божия закон, да ви науча на Божия закон" и т,н. И после се разбрало, че този полковник иска генерал да става, затова е дошъл на беседа. Ни в клин, ни в ръкав, отгде накъде ще ни говори тъй. А пък той говори на един човек, който в даден момент присъства. Той на него отговаря и след туй пак си продължава лекцията. Казал: „Не съм дошъл да ви правя генерали!" И в същото време той казва: „Някой дошъл тука Бога да слуша с пистолет в джоба", а то за същия се отнася. Не е бил Божков, друг е бил. Божков по друг начин се е запознал с Учителя. Учителят говори: „Дошъл Господа да слуша с пистолет в джоба. Какво е това нещо. с оръжие не се идва при Бога." Това Георги Тахчиев ми го разказва, но струва ми се, че и аз съм присъствал на тая беседа, но не съм обърнал внимание. Сега друг един случай мога да ви разкажа, пак за един военен. На това пък аз лично съм присъствал. Един военен, капитан ли беше, какъв чин беше, по тия чинове аз не мога да ги различавам, беше застанал, вади бележника и пише. Ама предварително пита: „Братството имали устав?" Някого другиго попита. - „Няма устав." - „Как може общество без устав?" Вади бележника си, Учителят говори и той записва. Обаче все сентенцията или като закони и правила, като че са членовете на устава. И той го номерира: 1, 2, 3, 4 и Учителят говори и все към него поглежда и той все записва, записва, а аз съм зад рамото му и гледам. По едно време гледам, беше към 11 часа, 176 бяха номерациите. Обаче Учителят продължава, като из фуния, но дава този материал, той най-после се умори, отчаяли се, какво, затвори тефтера, тури го в джоба си и заради туй аз после като го описвам, казвам: „И така уставът на братството остана недописан, защото той е написан в сърцата на хората.- „Заверения устава на братството", така ще го намериш някъде в книгите. Вергилий Кръстев: Интересно е да се провери коя е беседата. Г. С.: Да ама отде ще се знае, не съм си записал датата, но нали стенографите са го записали? Ще си го намерите сами. Сега ще ви разкажа един случай, който Пеню Ганев ми го разказа. Това е за сестра Мария генерал Стоянова. Тя беше придворна дама още при цар Фердинанд. Сестра генерал Стоянова става една сутрин, но й се вижда така късно да си прави молитва и гимнастики - ще закъснее, а иска да отиде на Изгрева за изгрев слънце или по-добре там, до боровете по-хубаво да си направи молитва. Става, умива се, облича се и тръгва, без да може да си направи молитва. Като минава по „Граф Игнатиев", нагоре като тръгва, там, срещу игрището я вървяла отстрани на платното, един камион се отделя от пътя и я завлича с това нещо и след туй тя губи съзнание, смоталя там нещо и когато дошла в съзнание, се видяла в болнична обстановка. Чудила се какво е станало. После си спомнила, че колата я завлякла. Заради туй, казва Учителят, никъде, нищо не почвай без молитва. Тя чакала да отиде на по- хубаво място, там да си направи молитвата. Най-хубавото място е сега. Направи си молитва и тогава тръгвай, Като отиваш там, пак направи бе, много ли ще ти стане? Няма да стане много. Тръгнала, значи, без молитва и след туй три месеца в болницата и на легло и пр. и пр. Искала да си направи молитва на по-хубаво място, на по-чисто място. Там, по-близко до Учителя, боровете и т.н. Обаче, Учителят казва, тъмните сили ви дебнат. Ние представляваме една светлина и те ни дебнат да ни направят пакост. Когато направиш молитва, ти си ограден. Не си ли направиш молитва, ти си открит и те атакуват. Една сестра ми разказа следната случка; Една сестра, учителка, идва да прекара ваканцията на Изгрева. Коледна ли било, такова нещо, когато са свободни учителите. В София лекциите си продължават. Тя се срещнала най-напред с Учителя предния ден, а след това отива сутринта на Школата и като слуша, слуша, рекла на ума си: „Учителю, ти всичко знаеш, защо имаше нужда вчера толкова подробно да ме разпитваш?" Той я разпитвал: „Еди-кой си как е, еди-коя си как е, как живеят, какво правят, как се подвизават, ама..." и пр. и пр. Той питал и още, още подробно. После той чертаел нещо на дъската и обяснявал и тя мислено пита: „Учителят всичко знае, защо имаше нужда вчера толкова подробно да ме разпитваш?" Учителят се обърнал към нея и каза/.: „Учителят пита, за да провери доколко ученикът ще каже истината." И продължил да си развива теорията на дъската, по лекцията. Значи Учителят пита, за да види колко ученикът ще каже истината. Дали няма да намали, дали няма да преувеличи. То е много важно. В. К.: Сега на Изгрева имаше в салона черна дъска. Там Учителят чертаеше, обясняваше някои неща. Някой път са записвали на дъската песни. Например: „Песен на светлия път", 1942 година, Тази песен е заснета на снимка. Г. С.: Един път, пак една сестра, учителка от провинцията, приятелка на Димитринка Атанасова, но нямала отношение към Учителя. Отивала при нея като приятелка. Нито имала отношение към учението, нито познавала кой е Учителят и т.н. Като вървяла, Димитрина си мислела: „Хей толкова интелигентна жена, да може да се пробуди, да възприеме нещо хубаво за душата си." И си рекла, (името й аз не го помня): „Я да те запозная с Учителя." - „Ама запознай ме." Ама безразлично дали ще е добре или не. Казва тя на Учителя и той определил среща. Макар че въпросната не се интересува, понеже сестра Димитринка има тая инициатива, Учителят определя срещай на определения час отива тя на среща. Отива тя, той си подава ръката, тя не му целува ръка, ами се ръкува с него, както равен с равен. Тя не знае, че другите целуват ръка. Тя сяда и мълчи, Учителят мълчи. Помълчали и Учителят навярно си помислил, че тая е съвсем зелена и не знае нито какво да пита, нито защо е дошла и тогава той й задал няколко въпроса и след туй станал. Тя пак си подава ръката, пак се ръкувала и излязла навън. Като излизала от приемната му, там имало едно парапетче, до парапета една маса и на масата чиния с три круши, много хубави, едри, хубави круши. Тя само погледнала към крушите и излязла навънка. Сестра Димитринка я чакала, хванала я под ръка и я повела към бараката си. А приятелката й, когато видяла крушите, си рекла на ума: „Ако ям такива хубави круши, и аз ставам Учител," Такава мисъл й минала. Когато те трогнали двете, Учителят извикал: „Ради, Ради да дойде!" Отиват, повикват Ради да дойде. Идва Раци и Учителят му казал: „Вземи тази чинийка с крушите и я занеси на тая жена, дето сега беше при мене." И Ради ги настига, та докато стигнат до бараката си и Ради занесъл крушите. Рекъл: „Сестра, тези круши Учителят ги праща за вас." Жената тогава се ударила по главата и казала: „Мари Димитринке, ами аз само помислих за хубавите круши и си казах, ако ям такива круши и за ставам Учител! Ами той бил като Христа, мисълта му прониква навсякъде, за него няма нищо скрито. Аз досега не знаех такова нещо, аз мислех, че е само по-учен от нас, по-учен човек." И тогава трите круши Учителят й дал, за да не стават съблазън за нея. Нека да изяде тези три круши, нека да стане Учител, нека още един Учител да има. Ама накрая, като изяде крушите, не стана Учител, но пък стана сестра. Започна да чете беседите, прие учението. Това е ползата от трите изядени круши. Ето тук се вижда една снимка на Изгрева след Паневритмия с Учителя. Аз съм тъй зад рамената на някои сестри, обаче Учителят говори и все към мене поглежда. Там беше и Кръстю Христов, на Табакова приятел. А пък Ангел Терзистоев от Варна пък направи снимка и после ми показа снимката. А пък Кръстю, като видя снимката, каза: „Брат, Учителят през цялото време на тебе говореше. Аз разбрах нещо така, ама далечно, като че ли на душата ми тъй нещо говореше, като че някой отдалече, от далечен свят говори, а пък не чувствах близко, като че го чувствах, че е за мене, ама нещо много далечно. Ама не го запомних какво беше Снимката я имам вече, с Учителя снимката я имам. Той говори над рамената на другите около него, обаче към мене гледа, на мене говори, В голямата книга „Учителят" я има. Или там, или пък в друга. Тази я няма, друга има там. Има снимка на поляната на Изгрева, там я има, дето тука я има само тази част, пък тука, в другата снимка има друга част, т.е. не могат да ме познаят ама аз се познавам. Хубаво, че ми показа тази снимка, за да ти покажа къде съм. Сигурно това е. В. К.: Да, в един момент, ето виж какво нещо е човешкото съзнание, Учителят ти говори съзнанието го пропуска, а той говори на душата на човека в един далечен свят.

14. КАК СЕ НАПРАВЛЯВАТ РАЗРУШИТЕЛНИТЕ СИЛИ За Радка Давидова. Сестра д-р Радка Давидова беше възрастна мома. По едно време се върна от Париж Асен Вапурджиев, човек от братството. Може да са се познавали от по-рано, обаче връща се и посещаваше беседи, а в града даваше концерти. Той е професор по контрабас. Прочут, с влияние, с признание и пр. Радка Давидова и той се харесват и отива Радка Давидова при Учителя и му казва: ..Учителю, с този брат се харесваме, искаме да се оженим. "Учителят помълчал и казал: „Той е хубав и ти си хубава, но не сте един за други." - „Ама, Учителю, ние се обичаме." Учителят повече нищо не казал. Те се оженили, но след един месец тя се връща при Учителя и му казва: „Учителю, ние се разделихме." - „Как се разделихте! Този въпрос е ваш самостоятелен и трябва да го проверите." Тя се връща при него. Но не можаха да живеят и тогава се разведоха официално. Учителят предварително й казал: „Вие сте добри, но не сте един за друг! Не сте за семейство," Асен Вапурджиев имаше желание да остави свой заместник, да обучи някого на контрабас и се обърнал към Учителя с молба да му прати някой ученик, който той безплатно ще учи при него. Като нямаше друг, пратиха му брат Цеко. Брат Цеко беше електротехник, постоянно през целия ден из града, уморява се и не му остава време да се упражнява. Пък ние живеехме с него заедно у Йордан Савов на бул. „Ботев" 85. С Цеко и Петър Арабаджиев от Варна и сестра Стойна живеехме там. Та брат Цеко, Учителят го пратил да го обучава на контрабас, обаче брат Цеко не отделяше време да се упражнява. Като се върне вечер, до един часа горе на тавана, вземе да дрънка контрабаса, да се упражнява, защото на другия ден ще има урок. „Абе, Цеко, какво правиш, хората спят, цялата сграда ечи." - „На контрабас може ли тихо да се свири?" И той започнал мислено да се упражнява, представял си коя нота къде е, мислено слага пръст, мислено движи лъка и мислено се учи. Представяйте си колко може мислено човек да се упражнява. И след туй заряза контрабаса, защото Цеко отива с ненаучен урок и най-после оня казал: ,Не ми трябва такъв ученик. Не те искам!" И го оставя. Една вечер късно, това е било вероятно 1940 година, към 10, 11, 12 часа, било нощно време, тъмно, мрачно било и Учителят слиза и запалва лампите в големия салон, в неговата приемна, в трапезарията, по всичките алеи и на поляната. Всичко спи, а целият Изгрев свети. Учителят се връща в стаята си. След 3-4 часа Учителят пак слиза, пак угасва лампите една по една и се прибира горе в стаята си. Пита се защо е направено това? Един брат, който бил спечелил доверие на един от организацията на тогавашните родозащитници, който работел в държавната печатница с него, искал да го завербува, искал да стане техен член, без да знае, че той живее на Изгрева, че той е от обществото на Бялото братство, му казал така: „Приготви си един здрав бастун и някой път ще отидем там, при дъновистите горе и ще ги изтрепем, ама кога ще отидем, не знам, когато кажат. Ще отидем там, от нас туй се иска. Там хората не са въоръжени - с бастуни отиваме" и т.н. И какво се оказва - тогава, нея нощ около 200-300 души „родозащитници" са обикаляли около Изгрева, в гората са били, всякой един с бидонче газ или бензин. Чакат, в уречения час ще запалят бараките с бензин и газ и ще избият хората. Учителят доловил тази мисъл и по тая причина запалил всички лампи. Онези като пристигат, виждат, всичко свети, което показва, че планът им е издаден, си помислили те. Постояли, постояли и след туй се връщат тихомълком, без никой да ги види. И така Изгревът бил запазен по най-невинен начин. Учителят запалил лампите, значи хората са предизвестени, така си помислили те и с е отказват от това нещо, от това нападение, запалването на Изгрева, защото тъмните сили винаги са били смущавани от Изгрева, едно място, откъдето се изпраща светлина, голяма светлина и заради това искали да унищожат това гнездо, обаче те не можаха. По-късно нещата се развиват другояче. Сега Изгревът го няма. Разрушиха го същите сили, но чрез други хора. Един брат македонец имахме тука. Със своя брат дошъл на Изгрева, понеже брат му страдал от ангина. Имал възпалено, подуто гърло и рекъл: „Чакай да отида при Учителя." Завежда го при Учителя и Учителят му казал: „Ще пиете гореща вода и ще дишате дълбоко!" Повече Учителят нищо не казал. Братът целунал му ръка и се връщат. Като слизал надолу, брат му рекъл на македонски: „Елач, елач, да пие гореща вода, това лекарство ли е? Някакъв елач?" А Учителят следял отгоре и рекъл: „Какво иска брат ти, какво пита? - „За елач пита, Учителю." - „А, вземете малко сухо кафе, ще му духнете с една тръбичка в гърлото и толкова." - „А, така бива, вече елач има." Тръгнали. Накрая отишли до „Граф Игнатиев". „Нито гореща вода пи, нито кафе му духнахме. Брат ми нито гърло го боли нито нищо, вече е напълно здрав." Понеже неговото съзнание търси да се хване за нещо - елач. Той иска елач да има. Щом има елеч, вече ще оздравя. Обаче и без елач мисълта на Учителя е подействала вече. Искам да рецитирам едно стихотворение от Йордан Ковачев, един добър, идеен приятел, по убеждение толстоист, който се помина. Няколко години беше пращан в лагер. Това оказа влияние върху здравето му. Стихотворението е следното. В един момент на меланхолия, на безнадежност, на отчаяние, той изразява своите чувства така: Стоя печален, стоя надвесен над тъмна мъка, над болен блян. Не виждам слънце, не чувам песен, ни отдих срещам в света студен. Все тъй суетен, все тъй несретен животът вие около мен. Не виждам слънце, не чувам песен, ни отзив срещам в света студен. По-нататък, при друго настроение, при по-високо и бодро настроение, поетът изразява своята мисъл така: Усмихни се, мъчено сърце, светла радост нека в теб надникне, вяра кротка ни да призове път небесен в твоите малки песни. И навеки нека отлетят стара мъка от засмяна младост.

13. ЖИВАТА ВОДА НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев: Снимка на Дианабад. Тук виждаме на два пъти на две места ти си заснет. По коя идея, как бе направена тази снимка? Георги Събев: Там бяха открили някаква вода и Учителят беше дал идеята да се направят вадички, да се отведат в едно кладенче и всичкото беше направено и изложено на юг. и през цялото време вадичките бяха циментирани и водата, като върви през вадата и докато отиде в кладенчето, дето гребем с кофичка малка, водата все е на слънце и беше леко затоплена, и много приятна вода беше. мека за пиене. Казваха: „Изворът на Дианабад". Колко пъти някои хора, злонамерени хора, отиваха при изворчето и после намирахме кокали, хвърлени и пр. да го замърсят - щото знаят, че туй ни отвращава нас - и те идваха и оставяха такива работи, Непочтени работи са правили. В. К.: Виждам много хора със стомни и дамаджани, правили са някакво упражнение ли? Г. С.: Задача, И освен това за събора трябва много вода. Много вода трябва и заради това всеки, който отива на изворчето, да донася вода, щото да се готви, да се мие, там трябва винаги да има вода, защото има голям разход на вода, заради туй. А пък задачата за изворчето, тя беше дадена към 1932 година. Всеки един от учениците, който желае и има възможност десет дена от годината да определи през лятото, някоя десетдневка, непрекъснато да носи вода. Ще отиде по десет пъти на ден с двете стомни на изворчето, ще го донася до Изгрева и последният път ще се облее със загреяна на слънцето вода. Ако няма слънце, ще загреете на огън малко и ще се облеете и така задачата за деня е свършена. На другия ден пак и т.н. И това за десет деня. Това нещо се направи - това е мое тълкувание вече - понеже Учителят следи, че на запад някаква епидемия се е явила и веднага, за предпазване Учителят даде тази задача за изпотяване, за да може тялото да се освободи от разни отрови и да бъдем устойчиви на това. И наистина, после, когато дойде епидемията, забравих каква беше епидемията, нас почти не ни засегна, защото ние имахме вече имунитет, бяхме пречистени и подготвени срещу атаките на болестта. Изворът е правен през 1926 година. Но по-късно този извор изчезна, развалиха го. Там правиха разни други строежи и го развалиха, и той изчезна, изворът. Върху него премина оградата на Ловния парк. Значи това са снимките от Дианабад. В. К.: Какво ще ми кажете за чешмичката на Изгрева? Г. С.: Там има няколко чешмички, но тази, която имам предвид, тя беше на ъгъл на боровете, като се завива, като се отива от жилището на брат Боев за салона. Като се отива, на самия ъгъл е тази чешмичка. Тя е символична. Там е дадена сърничка. Сърничката символизира природата. Даден е орелът - орелът, като ненаситност към възвишеното. Дадено е слънцето, като източник на живота. Всичко това са символи. Има и човек, който чете книга. Книгата е знанието. Човекът символизира разумното и знанието символизира словото. И аз присъствах, когато брат Атанас Николов ги оглаждаше тези фигури. Но дали той отначало докрай всичко е работил, не знам, обаче аз присъствах, когато той работеше върху тези фигури, които после, когато се отчужди мястото, не можеха да се запазят, защото е направена от тухли и след туй е замазана. Ако беше отлята, можеше с крик да се вдигне и да се запази. Георги Йорданов даже щеше нещо да опитва, но му казали, че е невъзможно това. Мазилката не може да закрепи тухлите и следователно ще се разсипят, и напразно ще отиде трудът. На чешмата имаше надпис: „Работи добре, мисли добре, храни се добре." Там е алея, отдолу е лозето, Атанас Николов беше тоя, който издаваше „Нова култура" в Севлиево, издаде „Българо-есперантски речник и имаше издателство. Издателство за книги, много книги издадоха. Но не издадоха нито една книга от Учителя - беседи. Чудно ми е това. В. К.: Тук има една снимка, когато се прави водопроводът на Изгрева, 6 май 1939 година. Г. С.: Христо-бояджията-Брадата, виждаме го на втората снимка, когато са прокарвали водопровода на Изгрева. Това, което си спомням за него, това е че той се занимаваше с билки, с магия, с туй - с онуй. Един път, понеже употребява много Беладона, а Беладоната е отрова и той поради туй за цял живот си загуби обонянието. Да, едва се е върнал от смърт. Имам такава опитност с Христо-Брадата. Бях студент. Живеехме с Неделчо на Изгрева, в една барака, близо до жилището на брат Боев. Който познава обстановката, която беше по-рано. По едно време чантата ми се загуби, няма ми студентската чанта. Чудя се къде е, какво е, какво може да стане с нея. Някой ми каза: „Кажи на Христо-бояджията!" Повиках Христо-бояджията в къщи, той попита: „Къде беше чантата?" - „Ей на това легло, на това място беше чантата и чантата изчезна." Той си сложи ръката, постоя така малко, психометрия изглежда че употребява, свързване по психически начин с предметите и местата, дето са били по-рано и каза: „Не се безпокойте, чантата ще се върне. Чантата е изчезнала в сила и ще се върне." И наистина, след 3-4 дена чантата я намерих пак на същото място. Пък имахме прозорец, Прозорецът имаше капак. А прозорецът затворен, ама капакът не е закачен и Антонов ни потърсил, но вратата заключена, нас ни няма. Бутнал капака - отворен, не е заключен. Бутнал прозореца - отворен, видял чантата, вземал я Иван Антонов, той тогава се занимаваше с журналистика, пишеше някои работи в редакция „Земеделско знаме", там издаваше нещо, по френология нещо издаваше, та му потрябвала чанта да си носи материалите и като няма никой, кой ще има чанта, кой? - Георги и Неделчо - ние живеем там, двамата студенти - взема чантата, свършва си работата и след 3-4 дена я донесъл. Значи Христо ми показа, че чантата ще се върне. Понеже има психически магнетизъм. После друго нещо - взема една крушка от нощна лампа с дебели навивки. Като я взема, без да е включена в контакта, и като правеше паси, и тя взе да светва в ръцете му, дето пипа лампата, Като си приближи пръстите, светва, като ги отдал ечи - угасва. Самите навивки се виждаха, ставаха червени и изчезваха, червени и изчезваха. Значи туй го прави пред мене, значи много силен магнетизъм има. За Иван Антонов, нямам какво да кажа за него. Той е бивш работник, мозайкаджия, обаче с частни уроци завърши гимназия, записа се в университета, следваше литература, бил е колега на Пенка Краева в университета. Той се помина. После са занимаваше с астрология. Знам, че астрологията му беше като един доход. Правеше някои хороскопи и вземаше по някой лев на някои хора, Даже говореха за него, че той на министър Мавродиев - през 1934 година ли беше в кабинета, на кого ли беше? Но Мавродиев беше министър и той му беше предсказал, че ще стане министър. След като стана министър, той го наградил 10 хиляди лева и той си направи барака. Дал му ги за награда, дето му е познал това нещо. Заедно с Влад Пашов после живееха в тази барака. Значи астрологията му помогна да си построи барака. Какво е една барака, но ги няма. Няма ги парите. Когато разказах преди за опитността, за задачата за носене на вода от Витоша, там един брат като излизал от Симеоново нанагоре, на алеята, на самата каменна пътека пада и издъхнал веднага. Спомних си името му, че се казваше Ботушев. Бяхме съседи с него. Беше един едър човек, пълен. Това си спомням засега, че се казваше Ботушев, А за доктора, който превързал Пантелей, когато се наранил, той се е наричал д-р Кирил Паскалев, на Нейчо Паскалев син, Не си спомням на Изгрева коя година се основа безплатен стол по нареждане на Учителя. Скромна храна безплатно всеки един може да получи, а който има възможност и желание, може да пусне в една кутия, като дискус след това. Работата в салона продължи до 1942-1943 година. Там много приятели, които бяха в нелегалност, които бяха без работа и без пари, отиваха там и се хранеха, а след туй забравиха, че са ходили на Изгрева и че са получавали помощ и продължаваха да говорят против братството и против Учителя. Това е значи трапезарията, която е с гредите, а тука вече салонът, ето часовникът, той е над главата на Учителя.

12. КАК ЩЕ СЕ ПРОПОВЯДВА НОВОТО УЧЕНИЕ Тодор Стоименов разказваше един случай, как в първите години един невярващ с някои работи на Учителя, съмнявал се така и един път, като лежал на леглото си, искал той доказателство някакво и една сутрин, като лежал на леглото си, леглото му се подигнало и почнало да се носи из стаята, без видима причина. А той, така слисан и уплашен, и по едно време леглото пак се върнало на същото място. По този начин Учителят му дава едно доказателство, което той искал, без да го каже. Искал доказателство да види, че съществува невидим свят. Подобен случай има разказан от един адвокат от Търново Когато Учителят е говорел, той казал: „Г-н Дънов може ли да ми докаже, че има Бог?" - „Мога, ще ви докажа, имайте търпение." И той си продължил беседата и оня замълчал и вечерта Учителят се качва на влака и си заминава. Оня казал. „Ах, г-н Дънов обеща да ми каже, а пък нищо не ми каза." Обаче вечерта, като си легнал, и неговото легло става и се разхожда из стаята - леглото във въздуха. А той, смъртно уплашен, седи в леглото. Той разбрал, че това е доказателството. „Вярвам", рекъл. И оттам насетне повярвал този адвокат. Как няма да повярва, като леглото му се разнася по въздуха из стаята, заедно с него. Това е дори много, да се разнася из стаята. Тези, които смятали, че това е невъзможно, той го видял възможно. И той го смята, че Дънов решил обезателно да му докаже, че съществува невидим свят. Ще разкажа за Димитър Звездински, защото има двама братя. Единият, Михаил Звездински, който скоро се помина, а пък Димитър Звездински, той по- рано. Той по-рано се помина, беше по-възрастен. На снимката е Димитър Звездински. Това е било към 1930-1935 година предполагам. Тогава брат Димитър отива един път при Учителя и казва: „Учителю, кога ще дойде време да вземе Библията от една страна, беседите под другата мишца, да тръгнем да проповядваме по читалищата, по амвони, по салони, да проповядваме това учение. Докога на Изгрева ще стоим така?" Учителят го погледнал и казал така: „Брат, този начин на проповед вече е опитан. Него го опитаха евангелистите и разни проповедници из Европа, из Америка и пр, и пр., той вече е опитан." - „Ами сега какво да правим?" Учителят отговорил: „Ще тръгнем по пътя на теменужката. Отидеш на някоя поляна в гората, почувстваш един хубав аромат, обаче не виждаш откъде идва тоя аромат. Тогава виждаш, че някъде в тръните се сгушила една теменужка, ухае, обаче не се вижда. Такъв трябва да бъде ученикът. Личността да не излиза на преден план." Туй го давам аз като тълкувание, че тази е скритата мисъл на Учителя. И да бъдеш в трънете, при най-неблагоприятните условия, и да работиш за Бога. И личността да остане на заден план. Да не бъде наяве, да се изтъква личността напред. Това е пътят на теменужката. По-ниският на снимката е Борис Димитров, а другият е Димитър Звездински. Те бяха най-добри приятели с него. И когато брат Борис си замина, брат Звездински бил в най-тежко положение - да загубиш най-верния и най-близкия си приятел - много му било мъчно. Отива на Витоша, среща се сприятели, всичко хубаво, обаче Борис го няма. И се оплакал на внучето си, Ицко, той беше тогава 3-4 годишен. Сега е вече 30-годишен младеж: „Ице, Ице, няма го брат Борис! Няма го. Бяхме на Витоша с много приятели, пяхме, свирихме, говорехме, но Борис го няма." Връща се така умъчнен. Тогава детето го прегърнало и казало: „Чичо, аз не съм ли ти приятел?" Той тогава го прегърнал от голяма любов към него. Друг път брат Димитър Звездински казва, пак така отчаян, защото получава много малка пенсия. Свободно време има, обаче не може да отиде до никъде. Нито за влак да плати, нито за дневни разноски, да отиде някъде и много е отчаян, Туй хубаво учение докога ще стои тъй затворено в тесен кръг? „Да има възможност да отида някъде, че да проповядвам, да се изяснява, да стане достояние на много хора." Пък внучето му казало: „Чичо, ела тука, застани тука до прозореца." Те живееха в пансионата, към долния край на улица „Пиротска" нататък, далече, в пансионата живееха дълги години. „Ела, застани до прозореца." То е една голяма сграда в четириъгълник. Помежду има голям постъп, по него се минава по диагонал и се отива, там няколко завода има. „Чичо, застани тука! Тука минават хиляди хора. Казвай по една мисъл от Учителя, всеки ден казвай и им изпращай, казвай им и те ще я разнесат тая мисъл." В такъв смисъл детето му казвало. Господ, значи, чрез детето му говори. „Не е загубено, кай, застани тука и предавай телеграми!" И той почнал да вика: „Братя, помирете се, заживейте като братя! Стига вече за войни, стига вече се надлъгваме, стига вече се измъчваме един други, нека да се обикнем като братя!" Говори им мислено. Стои там и им говори с часове и хората минават, заминават или пък други минават или се връщат, други заминават. Сега ще ви разкажа един друг случай за този Ицко, племенникът на Димитър Звездински, на Михаил Звездински синът му. След като си замина Учителят, няколко години след това. те отиват пак на Изгрева, разхождат се по алеите, сред цветята и си говорят взаимно: „Хей тука всяко едно място познава стъпките на Учителя! Де го сега Учителя, де го Учителя?" - „Ами той къде живееше?" - „Хей, в онази къщичка", му казал той. Детето се отскубнало от ръката му, подскочило и побягнало към къщичката. Нали е 3-4 годишно и стъпило на перваза на стената и се хванало затова, да гледа вътре и видяло Учителя, седнал на един плетен стол. А пък той беше си заминал вече, А Учителят му казал само така с пръст да мълчи. И то се връща и казва: „Чичо, ела бързо, ела тука, ето Учителя вътре! Аз го видях!" Отива, гледа, гледа, но няма нищо, столът празен. А детето го видяло. Значи Учителят му се показал на него, защото то има силно желание да види Учителя. То не го помни Учителя. Ще ви разкажа един случай за брат Борис Димитров. По едно време, както мобилизират всички, мобилизират и него. Той не би трябвало да подлежи на мобилизация, обаче военните сигурно не са обърнали внимание, че той не е в естествено състояние, той е прегърбен, гърбавичък, стъкнат и не може, за никаква работа не е годен. Той не може да носи никаква раница, нито нищо, обаче взели го на работа в канцеларията на поделението, но не му давали вегетарианска храна, бил на общия казан, на месна храна. И той гладувал. Минало седмица, минало две, той само хляб яде, само хляб. никаква храна не му дават. И по едно време му казват: „Ти си измъчен много, изгладнял, изтормозен." - „Абе - дошло му на ума - защо не отида аз до Изгрева, да си измисля някаква работа, да отида при Учителя." Наистина намислил една командировка, отива в София при военните и оттам - хайде при Учителя. Отива и разказва всичко на Учителя. „Учителю, тъй и тъй, гладувам. Петнайсет деня вече само хляб, само хляб и вода и бърка корема." Тогава Учителят помълчал малко и му рекъл: „Ще се нареди." Не казал като мене: „Ще се нареди, ама да видим как ще се нареди." Той мълчал само и чакал да види как ще се нареди. Връща се и се успокоява, че ще се нареди. Един ден, казва, съм си свършил канцеларската работа, самичък работех в канцеларията и съм се допрял така до вратата и чакам, хем съм се греял на слънце, хем гледам така, почивам си. В туй време пристига един файтон, в него една гранд-дама, хе-е с монокъл и др. работи. Спира файтонът, снема й файтонджията 2-3 куфара, големи, и ги остави и си заминава. Тя. жената се оглежда наляво-надясно, да види кой да й помогне да пренесе куфарите. Къде ще се пренасят, не знам. Като видях, че жената се оглежда и няма никой, аз отидох, и колкото ми беше по силите - тия куфари за мене ли, за моите сили ли са - и опитах се и с голям зор ги понесох. Те бяха куфари, ама куфари -човек да има вътре или камъни и желязо, такива тежки ми се видяха. Все-таки пренесох куфарите. Сетне жената ми каза: „Войниче, имаш ли нещо нужда?" - „Госпожо, от нищо нямам нужда, само туй, че съм вегетарианец и гладувам, не ми дават вегетарианска храна." - „Тъй ли?" Тя веднага влязла в канцеларията, взела телефона и се обадила: „Ало, генералша еди-коя си. Тъй, тъй, тъй, тъй." - затваря него телефон. Взема втори. Докладва това нещо, да се помогне на туй момче - и там не може. Трето място говори и до вечерта се урежда въпросът за неговото вегетарианство, осигуряват му храна. И не само тава, осигуряват за цял живот да не го викат запас, че той не е човек за запас. И го уволняват. Дето казал Учителят, че ще се нареди, разбрал, че се нареди. И го уволняват от запас. След известно време го уволняват.

11. СЪБОРИТЕ НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев: Как ставаха първите събори? Тук виждаме някои маси направени, сервирани. Кой ги строеше тия маси? Георги Събев: Братята от провинцията идваха няколко дена преди да започне съборът, приготовляваха тези подвижни масички. Те бяха ниски масички, около 30-40 см над земята, тук както се вижда от самата снимка. Край тях насядвахме, младите хора разнасяха яденето, младите хора сервираха, те бяха като келнери така, между които бях и аз на времето. Бяхме в бяло облекло: бели панталони, бяла риза, бяхме боси тогава - нали лятно време. Така разнасяхме храната и се радваме. В. К.: Виждам тук едни големи бидони, грамадни чайници, с които наливат вода. Г. С.: Това са чайници за вечерно време, за чая. В. К.: Как преминаваше един събор тогава? Г. С.: Ами как? Сутринта започва с молитва, гимнастика, към 10 часа - беседа. През останалото време водят се разговори, разучават се песни по групи, хората се опознават. Много интересен живот беше. Най-интересен беше съборът 1927 година. Имаше много хора от София и провинцията. Но и нашите хора бяха добре организирани, не позволяваха да се влиза произволно на събора от външни хора. Ако познаваш някого, ще повикаш някого от братството и с него ще можеш да влезеш, да разгледаш събора и после да излезеш. Не позволяваха тъй да се влиза, като на панаир. Имаше постове. И аз съм бил поставен на някоя врата да пазя и денонощно съборите се охраняваха така. И през деня, и през нощта. Същото беше и в Търново. Например, да не нападнат, когато хората спят или да крадат и да направят някакъв смут и пр. и пр. От такива съображения се правеше това, като се поставяха постове. Брат Петко от Шумен, капитан Петко Христов от Шумен, той беше на военна служба още, той беше тъй да се каже оторизиран да се грижи за охраняване на събора и той нареждаше младите хора на постовете. Всеки пазеше там по два часа - кой колкото може и така. Понеже споменах името на Стоян Ватралски, ще кажа нещо за него. Стоян Ватралски е бил съученик на Учителя, състуденти в Америка, в Бостън и оттам се познават и когато дойде тука, в България, той издаваше вестник „Зорница" на евангелистите, евангелистите - методисти, Те са няколко категории - евангелисти - методисти. Няколко приятели го поканиха на събора и той присъства. Беше на гимнастиките и аз бях даже зад него, когато правим гимнастики. И той казваше, после пишеше във вестниците: „Бях в плен на Белите братя". Да, в такава форма го писа и изказваше своите впечатления. Но то в самата книжка е писано кои са Белите братя. Казва: „Г-н Дънов се радва на такова обаяние, на което малко хора са се радвали - казва - приживе. На такова обаяние. Всички, като споменат името на Учителя, с особен трепет го изговарят и това е много рядко явление, и отношенията между хората от братството са брат и сестра. Няма Иван, няма Драган. С една топлота, което нещо е много хубаво, дано се запази!" Така пожелава той. В. К.: Аз тази книжка съм я чел, но данните, които дадохте, че са били съученици, това никой не го знаеше. Затова са необходими тези неща. Г. С.: За Неделчо Попов да ви кажа, тогава той (1926/1927 година), това бяха първите години на въвеждането на Неделчо в братството. Той, дето четеше беседи, четеше наши книги, обаче на събрание не беше идвал и затуй се смяташе като външен човек. И на събора не го пуснахме да влезе. Той гледаше отвънка как ние, младите братя, разнасяме яденето и той просто със завист гледаше на нас. „Виж, те са вътре, а пък аз тука, вън от оградата!" Като пренебрегнат и т.н. Та туй го казваше Неделчо, де. В. К.: Къде преспиваха приятелите в ония години? Г. С.: Времето беше хубаво, бяха си направили временно такива палатки с черги, с одеала или пък платнища си бяха направили и всеки си спеше под покрив. Всичко беше нагласено - в случай на дъжд, за всеки да има покрив. Но времето беше хубаво. Значи това са първите събори на Изгрева. Лятото на 1927 година го почнахме (салона) и същата година го завършихме и проведохме събора. Ето на, тука, още незавършен салонът. Незавършен салонът, стъклата не бяха поставени, нито столове имаше, нито нищо и сядахме направо на дюшемето сядахме така. А пък тези са отвънка, на снимките, които показвате, които не се събираха вътре, отвънка са. В. К.: Значи вътре, направо на дюшемето. Г. С.: Да, в първите години така беше, още не беше завършен салонът. Обаче сложиха покрива и за 19 август 1927 година вече салонът беше в процес на работа. Обаче сложиха покрива и за 19 август 1927 година вече салонът беше готов и в това състояние както е дадено тука, на снимката. В. К.: Значи, това е салонът и съборите в първите години. Картината е от събора. Всички с бели рокли, това е лятно време. Г. С.: Да, лятно време беше. Ето, някои с черги, някои с одеала, разни работи - всеки според възможностите си. Бяхме бедни, бедни години. В. К.: Сега тука, това са други събори, насядали на пейки много хора. Това са други години, също събори. Снимки на други събори. Г. С.: Ето най-първото положение на Изгрева. Всичко беше угар. Ето борчета, бяха току-що посадени скоро борчета. Наоколо няма никаква къща. Беше голо поле, ниви на селяните от с. Слабино. Изгревът на хоризонта се вижда на тази снимка. Това са първите заселници на Изгрева. Тука ги виждаме с палатки, с бараки. Ето я Верка Куртева, моята балдъза, това е Изгрева в първите години. Това е слънчевият часовник. Това е Иван Кисьов, на сестра Иринка Кисьова мъжът й. Тука виждаме Борис до клетката. В далечината се вижда. Обаче другите двама не мога да ги позная кои са. Ето я Гръблашева - съпруга на Васил Гръблашев, който живее в Америка. Там отиде, струва ми се, с Учителя заедно, и след туй Учителят се връща, пък той си остава там. Продължава да си живее там. Той някои книги е превел, окултни книги, но не си спомням имената на книгите. Васил Гръблашев. В. К.: На тази снимка този тук се казваше Атанас Николов. Какво ще ми кажеш за него? Г. С.: Атанас Николов в Севлиево беше. Сава Калименов издаваше вестник „Братство". Той имаше издателство там. По едно време си разпредилиха работата. Печатницата беше в начало на Калименов, а пък издателството - на Атанас Николов. Той издаде и Есперанто-български речник. Същият издаваше и „Вегетарианска-есперантска библиотека" Беседите на есперанто ги превеждаше подзаглавие: „Нова култура". Това издаваше. В. К. : Атанас Николов. Той е, който издава на есперанто неща от Учителя. Може и други да са издавали, но той като библиотека, като серия ги издаваше поредно. Аз имам дори някои от тях, десетина брошури от тях имам. И други има, които са превеждали на есперанто. Брат Пампоров е превеждал на есперанто. Сестра Петра Шелингозова живее в провинцията. Той, брат й е женен, има деца. Има момиче, на коетозабравих името, 10-12 годишно. Тя не им се меси на техния живот и те не се месят на нейния живот, обаче момиченцето по своя инициатива става вегетарианка, а майката, като се отказало то да яде месо, майката изпада в тревога. И се върнала, и на кавга е готова така не само да избухне, ами така и на саморазправа, защо тя накарала дъщеря й да не яде месо. Пък сестра Петра й казала: „Бульо, нито съм й говорила - какво може да се говори на такова дете? Нито съм й говорила, нито нищо. Пък. като е решила, това е нейна работа." - „Ти си я убедила, ти си я накарала да не яде месо." - „Аз нито съм я накарала да не яде, нито ще мога да я накарам да яде", й казала Петра. Обаче родителите казали: „Сутринта ще заколим кокошка и ще и кажем да яде." И легнали с това решение. Тя, като се разтревожила - сега детето ще бъде подложено на тормоз и тогава вечерта до късно, като останала самичка, написала писмо на Учителя. Писала подробно как е изложено момиченцето на опасност. „И сутринта. Учителю, ще колят и ще я накарат да яде. Какво да правя, да й помогнем." И затворила писмото, и сутринта ще отива да го пусне на пощата. Преди да пусне писмото в пощата - писмото и до сега стои в нейната архива, не е пуснато в пощата - обаче сутринта никой не се сетил нито кокошка да заколи, нито да се занимава с детето. Всички отишли по работа, като че ли не е било въобще. И тъй се разминал случаят да. Писмото написано, обаче стои в архивата, а пък отговорът се получава, те забравили въпроса за този скандал. Писмото написано, мисълта заминала към Учителя и се получил отговорът и така момичето само станало вегетарианка. Друг интересен случай. Има един подобен случай с един брат на Изгрева, на Крум Няголов дядо му. Костадин се казваше, ама забравих презимето на дядо Костадин. Сетих се: Костадин Стойчев. Те са от Бургас. Жена му беше в болница. Тя работела в Бургас, в пощата. Било е много отдавна. Заболяла била от гърло, много тежко било положението. Просто лекарите не могат да помогнат и тогава той се е принудил да пише писмо на Учителя. Пише писмо на Учителя, какво е положението, какво са опитали, какво е, че не може да се помогне. Сега моли за бърза помощ. Написал писмото и сутринта отива на пощата първо да пусне писмото. Преди да пусне писмото, сутринта, като отива на пощата, получава телеграма - отговор на писмото, Писмото още в джоба му, пък Учителят му отговаря:" За жена ви така и така ще направите " И направили, и в скоро време тя оздравяла. А препоръчано щял да го праща. Това е ученикът, който има връзка с Учителя. Да, това е потвърждение на този закон. Ето, на снимката виждаме чешмата с надписи. Чешмичка хубава. Беше на ъгъла там, до боровете, имаше надписи, имаше и образи с един орел, една сърна, имаше и един човек така и т.н. Знам, че тях ги работи Борис Николов. Ама тези вътре кой е работил, може да е бил същият, А друга е чешмичката в елипсата. Имаше една елипса и около елипсата по кръгове на цимента фигури на зодиака. Чешмата е зодиакът. В. К.: Сега тука е тази клетка, астрономическата. Г. С.: Да, наблюдателница, метеоролическа. Има термометър, барометър и разни уреди, които само Георги Радев ги проверяваше. Георги Радев, той работеше там. Това е Изгревът по ония години. Представлява една поляна с насадени малки борчета. Да, туй е гората. Тази поляна се е казвала Баучер някога. Някога е била на някой си бивш американски консул. Казвал се Ваучер. От неговото име нарекли местността Баучер. Вилата на Баучер, на Баучер и така станало мястото на Баучер. В. К. : Това е първата сграда, която е построена, така ли? Г. С.: Това е първата сграда на Изгрева, която е жилище за Учителя. Дотогава Учителят квартирува на ул. „Опълченска" 66, у семейство Гумнерови, Петко и Гина Гумнерови. Те са мъж и жена, те са му дали прием, обаче след като се построява Изгрева и му се направя жилище, Учителят се изнася и напуска вече града. Напуска града, макар че там си има стая и т.н. Обаче той вече живее горе, на Изгрева. В. К.: Сега тука тази котва „Глава на Твоето Слово е истината", кой я прави? По идея на Учителя ли е ? Г. С.: Вероятно като символ е, но кой я е правил, не знам. Не мога да си спомня. В. К.: Искам да питам, това е сега балкона на Учителя, нали? Г. С.: Балконът на Учителя. Той там излизаше, салонът е отдолу, тука е стълбището. Тука е приемната. В. К.: Той излизаше ли горе на балкона? Г. С.: Някой път е излизал. В. К.: Какво представляваше тази сграда, солариум ли е била, какво? Г. С.: А, не, там имаше наблюдателница. Той имаше там астрономическа тръба, да наблюдава. Да наблюдава вечерно време звездите. Това беше построено по негова поръчка, то беше остъклена тераса. В. К.: Значи това е къщата на стенографките, „Парахода" - обикновени дървени бараки. Г. С.: Това са бараки, допълнително правени. Ето го и „Парахода", зад тази барака. Виж как е извит Параходът. В. К.: Разкажете ми спомена за д-р Иван Жеков. Г. С.: Д-р Жеков си беше ветеринарен лекар и беше облечен с бяла престилка и сестрите, които бяха дежурни около кухнята, и жена му беше между тях. Те се грижеха за кухнята, за уреждането там с големи казани, за около 1000-1200 души народ трябваше да се сготви ядене. Значи в няколко големи казана се приготвяше манджата и там същевременно имаше и големи бакърени чайници, да се сервира вода по всяко време. Всеки, който желае гореща вода, може да получи от там. Длъжни бяха да му дават. Един брат отива да иска гореща вода и пита: „Сестра Жекова, може ли да ми дадете една гореща вода?" Д-р Жеков, обаче, с всичката си сериозност - той обича да се шегува, ама онзи не знае това, не го познава - твърде сериозно го запитва: „А защо викаш на жена ми сестра, бе? Отгде ти е сестра на тебе, тя не те познава!" Той, оня, сконфузен се обръща към другите: „Тоз, кай, не е ли от братството?" Всички се усмихват. Д-р Жеков, такъв си беше той, обичаше да се шегува. Със сериозен тон говори и човек може да се смути.

10. НЕВИДИМАТА СИЛА В първите години, било много отдавна, Учителят идва в Бургас. Там били Пеню Киров, д-р Миркович и Тодор Стоименов. Вникнати в разговор в някаква духовна работа, поизморили се. пък станало към 9-10 часа, огладнели. Брат Пеню Киров си хванал така с ръце жилетката през рамената и рекъл: „Хей, какви сме големи юнаци, да има сега една баница" - казал така с усмивка и с желание да хапне баница. Учителят само го погледнал, усмихнал се и нищо не казал. Продължили разговора. След малко, като излезли вънка на пруста, една гореща голяма баница, четвъртита, чакала вънка, парела. Когато свършили разговора, излезли вънка на пруста и видели баницата там и се чудели кой я донесъл. Както и да е, изяли баницата. Тогава Учителят казал: „Е, сега, брат Тодорчо, като най- млад, да отиде да плати баницата. Отишъл при баничаря. Баничярят рекъл: „Абе четири баници извадих - казва - пък едната тава къде изчезна и се загуби? Никакъв човек нямаше край мене. Ама щом я плащаш, няма да се интересувам по-нататък." Прибрал парите и брат Тодорчо се върнал. Сега ще разкажа нещо за брат Панталей Карапетров. Той е дърводелец. Един ден минавал край салона, Учителят го видял отгоре, от стаята си, повикал го и му казал: „Тука има да се поправя вратичката на едно шкафче, да дойдеш да я поправиш!" И братът отишъл и работил там. Учителят излязъл, той си работил. Когато дошло време да слага пантите за вратичката, най-накрая с длетото някак си трябвало да направи жлеб и си наранил ръката. Веднага шурнала кръв. В туй време минавал д-р Паскалев, който написа книгата „Въведение в асоцианизма" - около 100-200 страници. Та брат Паскалев го вижда и веднага му прави превръзка. Подир малко Учителят се връща, вижда му ръката превързана: „Какво стана с тебе?" - „Учителю", казал, „като работих, длетото се изплъзна и отиде в ръката ми и си мислех вече 15 дена работа няма да хвана, как ще живея?" Той работи, за да се прехрани, не е чиновник. Учителят, като го погледнал строго, гледа към него, но чувствал, че гледал над него някъде, обаче много строго, няколко секунди и след туй не помня дали му е казал нещо, но вечерта, когато рекъл да си смени превръзката, раната била заздравяла и не станало нужда повече да я връзва, Значи една рана, която трябва да се лекува 15-20 дена, само за няколко часа била заздравяла. Какво е направил Учителят, не знаел, обаче раната му до вечерта била заздравяла и нова превръзка не сложил. Аз имам една опитност с Учителя. Малко съм се срещал с Учителя, защото, както казах и по-рано, гледах да не му отнемам времето. Знам, че неговото време е много скъпо и е зает с много по-важни работи, затуй гледах личните си въпроси сам да си ги уреждам. Но един път така се случи, а то беше в началото, когато отидох на Изгрева, така се случиха нещата, че в службата ме бяха поставили да работя при един старец, който непрекъснато пушеше. А касите ни са една до друга и аз съм непрекъснато до него, рамо до рамо. И всичкият дим отиваше в устата ми. Той не може да се откаже от цигарите и аз да ги пуша не мога, и така живеех в едно противоречие. Мина един месец, два месеца - цели дни аз съм потопен в тютюнев дим и ми беше страшно неприятно. Най-после реших да отида, да споделя с Учителя тази си мъка, какво да правя. Отидох и му разказах всичкото. Като му го разказах, той помълча малко и каза: „Рекох, ще се нареди!" Аз помълчах, послушах и му възразих: „Знам, Учителю, че ще се нареди, ама не мога да разбера как, Как ще се нареди?" Не смея да му оспоря, но как ще се нареди? Гледам вънка пред неговата приемна, погледнах на Витоша. Витоша беше покрита със сняг. „Ако някой възложи на някого да отиде да изрине снега на Витоша, за колко време може да го изрине?" Викам: „Учителю, един човек и за милиони години не може да го изрине." - „Да, а Господ като прати вятъра, слънцето и дъжда, за два дена няма да остане помен от него. Което за човека е невъзможно, за Бога е възможно." И действително, като ми каза това, аз вече се успокоих, Значи това ще стане, сега остава да наблюдавам как. Мина седмица, мина две, по едно време в печатницата стана пожар. В печатницата имаше много пушачи и всички през работно време си пушеха. Особено в машинното отделение, пък буквите се чистеха с бензин или с парцали с газ. И като бършат буквите, хвърлят парцала в боклука, в коша с боклука и се хвърля навънка. Един, като излизал навънка, хвърлил цигарата в кошчето и то веднага се възпламенява, става пожар, защото там всичко е напоено с мазнини, много лесно става пожарът. А пък на самите печатни машини имаше сигнални лампи, противопожарни лампи. Щом се вдигне пламък, веднага пожарната свири „Пиу-у- у". Стане пожарът, алармата свири. Така че от пожарната команда знаеха. След няколко минути дойде пожарната команда да гасят пожара. И наистина угасиха. Пожар не стана. Нередности не станаха. Угасиха пожара. Обаче директорът използва случая, защото самият той не искаше да се пуши през време на работа. А пък те са, да кажем, 500 мъже и 500 жени, повечето мъже тогава пушеха и не можеше със заповед да се нареди това нещо, а трябваше да се нареди. И той използва този случай, събра ни и каза: „Господа, зие тука живейте, изкарвате, прехранвате семейството си, изкарвате всичко от печатницата, а знаете, че в двора тук има заровени тонове с бензин. При един пожар в печатницата нищо няма да остане от нас, нито от печатницата, нито от вас. Ето защо занапред забранявам да се пушат цигари през време на работа." При това изказване всички ахнаха. „Но понеже вие сте се научили да пушите, не може да се отучите лесно, ще определиме един час, едно определено време за пушене От 10 часа до 10 и 15 ще излизате вънка при чешмите или пък на едно определено място, дето ще се пушат цигари и ще се угасват. И така, през време на работа никой няма да пуши. Съгласиха се те. Нареди се това нещо. Сутрин от 10 до 10 и 15, а следобед от 16 до 16 и 15 часа всички излизат. През другото време никакво пушене в помещението. Туй добре дошло за нас. Обаче заповедта беше да излизат само пушачите да пушат, а ний през туй време трябва да стоим в помещението и да работим и затуй хората взеха да се изхитряват. И да пуши, и да не пуши, вземе и налапа цигарата, без да я пали, излиза навънка и директорът като видя туй нещо, издаде нареждане: „Пушачи и непушачи от 10 до 10 и 15 и от 4 до 4 и 15 след обяд почивка. Който иска да пуши, който иска да отиде до тоалетната, който иска да си почива." И така се въведе тоя ред, та туй, което каза Учителят, „Ще се нареди", се нареди. А пък този разказ аз съм го разгледал в моите спомени, „Снегът на Витоша", дето Учителят казва: „Един човек за колко време може да изрине снега на Витоша?" Викам: „За милиони години." - „Туй, което човек не може за милиони години, Бог за 24 часа го направя," И така се разреши въпросът за пушенето в печатницата.

9. КАК ДЕЙСТВУВА РАЗРУШЕНИЕТО? Вергилий Кръстев: Разкажете как развалиха и разрушиха чешмата в Тополица. Георги Събев: А, някой дух се явил от името на Учителя и казал: „Както всеки сменя дрехите си, тъй и чешмата трябва да се смени. Да се събори чешмата на Тополица и да се направи наново." Това го казала ясновидката Стойка. А другите нямат ли ум? Това лошо ли е? Беше медиумична, защото от името на Учителя се говори. Учителят, Учителят казал, тъй казал Учителят. От името на Учителя се тръгна и развалиха я. И направиха я. И като дойде време да свалят скелето, оставиха място за фигурите, знаците на зодиаците да се направят изново. Но после духът у Стойка каза: „Нищо няма да слагате, никакви знаци, никакви символи, нищо няма да слагате." Стана обикновена чешма. Отиди и я виж. А какви снимки има на чешмата от онова време, 1928 година! В. К.: Значи развалихте чешмата. И накрая тя разбра ли, че е била подведена? Г. С.: Не можа да разбере. Казвали, че от другия свят уж е разбрала, че е била лъгана и рекла: „Всичко, което съм писала и което съм диктувала, да го изгорят." Обаче има живи нейни хора, които са под нейно влияние и още вярват, че Учителят я е ръководел нея. А той, Учителят по съвсем друг начин ръководи нещата. Учителят гради, а те развалят. В. К.: Има изказване на Учителя, че Бог не се изявява чрез нечисти проводници. Бог се проявява чрез чисти канали. А Стойка беше обикновен човек и лош медиум. Г. С.: Ето, тука е чешмата, нали, тука перат, мият. То прането тука отстрани се слага. Има сега запазени хубави снимки на чешмата. Но нея бъдещите поколения ще я възстановят. Не за спомен, а за доказателство. МИСЛИ ЗА ОБХОДАТА ИЛИ НАШЕТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ОКОЛНИТЕ (ПО УЧИТЕЛЯ) Кратки упътвания: Пазете свободата на душата си като нещо свято. Ето защо не налагайте мнението си. Ако те питат нещо, кажи. Ако ли не, мълчи. Не коригирайте никого, ако той не иска съвет от тебе. Ти не си отговорен за чуждите погрешки или слабости. Ето защо оставете хората свободни да постъпват тъй, както те разбират. Ти оправи своя живот, като го изчистиш от всичко отрицателно. За света не се грижи, остави го в ръцете на Онзи, Който го е създал. Той ще го оправи. Много мислете, малко говорете и малко се тревожете. Това всичко е от Учителя. Ето още интересни мисли от Учителя: Не се занимавайте с острите ръбове на хората. Запазете свещена дистанция помежду си, за да не си създавате взаимно спънки. Никаква критика. Не се свързвайте с отрицателните прояви, отмини ги. Злото прави човека уязвим. Ограждайте се, уважавайте се и си давайте свобода. Взаимна почит и уважение. Не търсете лесния път. т.е. не бягайте от мъчнотиите, защото те са необходими, полезни за развиване на полезни качества у вас. Туй съм го добавил аз. Ставайте и изправяйте погрешките си без отлагане. Вслушвайте се във вътрешния глас, тогава по-малко ще грешите. Бъдете деликатни, внимателни и вежливи помежду си, като пазите свободата на ближния. Изслушвайте се търпеливо. Никого не подпушвайте Вземайте последно място на трапезата, а на работа бъдете на първо място. Бъдете първи на мястото, където трябва да се прави добро, да се помага. Дели хляба с гладния. Даваш ли, ще ти се даде. Такъв е Божественият закон. На никого не припомняй миналите грешки, а пък своите изправяйте. Докато търсите първо място, вие не може да разберете любовта. За да я разберете, е потребно смирение. Не се сравнявайте с никого. Любовта не обича сравненията. Туй е казано на 20 юни 1944 година на Витоша. Помагайте си! Помагайте на нещастните, но не се свързвайте с тях. Ето един въпрос, по който трябва да се мисли много. Пазете се от пресищане. Всеки ден увеличавайте приятелите си. Те ще ви повдигнат. Отвръщайте на злото с добро, така ти обезвреждаш злото.

8. ОТКАЧВАШ СЕ ОТ ТРЪН, ТА СЕ ЗАКАЧВАШ НА ГЛОГ Койна Тенева Терфелийска от село Лясково, което сега е вече квартал на град Айтос, искала да отиде на събор в Айтос за Петровден. Тя била наскоро омъжена. И искала хем да отиде на събор, и същевременно да се отдели малко от къщи, щото свекърва й, като всяка свекърва, не я оставяла за минута спокойна. „Ха, булка, туй направи, ха. булка, онуй направи" и не я оставяла крак да подгъне. И тя си рекла: „Я да отида аз на събор, да отида на градината, хем да се отърва малко от свекървата, пък да се видя с хората и да си почина малко." Вървяла тя из пътя и се радвала, че се отървала от свекървата, ама не си помисляла дори, че и там ще има други свекърви. Като отишла на долния край на градината, на чешмата, измила си лицето, краката, била пътувала боса - нали идва от път, освежила се и рекла: „Господи, благодаря ти, че се отървах от свекървата!" Като отишла в трапезарията, още като я видели, още отдалече сестра Александра Нейчева от Нейчевия чифлик край Карнобад - сега се казва с някакво ново име - та сестра Нейчева я вижда и рекла: „Хайде, Койне, вземай котлите, донеси вода, че казанът трябва да заври." И тя казва си на ума: Още не съм си оставила чантата, търся къде да я закача, грабнах кобилицата и отидох за вода. Отивам, връщам се, занасям водата. Не съм оставила още кобилицата, обажда се друга сестра: „Хайде, Кой не, че огънят изгасва, иди донеси дърва!" Та едва оставила котлите, и трябвало и дърва да донесе. И като тръгнала за дърва да донесе, си рекла: „Господи, аз ли криво се помолих или ти криво ме разбра. Аз се зарадвах, че се отървах от една свекърва, а пък тука налетях на две други свекърви, още по-ербаб. Тогава дядо Георги я видял, обърнал се към сестрите и казал: „Койнито е слаба и болнава, оставете я, намерете си други помощници!" Извикал я при себе си да разговаря с нея. Една нощ един от добрите братя, ревностен, предан на делото човек, сънува сън, че се намира в невидимия свят на една хубава поляна. Всички хора там играят Паневритмия. Много хора в красиви облекла играят Паневритмия. Накрая, след Паневритмията, всички се поздравяват, ръкуват се и си пожелават така: който поздравява, казва: „Няма любов като Божията Любов", а който отговаря, казва: Само Божията Любов е Любов" и тогава се ръкуват. И така всеки един ще поздрави целия кръг и по тоя начин става една голяма верига. Туй нещо го видял в невидимия свят и след туй ние го въведохме в Айтос на градината, на братския събор и така се поздравяваме сега. Като свършим целия наряд и Паневритмията, тогава се поздравяваме като започваме от ръководителя. Който го поздрави, нарежда се до него, който го поздрави, нарежда се до втория, после до третия и т.н. се обикаля целия кръг така. 100-200-500 души така минават и се поздравяват. Значи това е снемано отгоре. Сега ще разкажа за брат Колю Колев - Тъпана, брат Колю. След 9. IX.1944 година нали се национализираха всичките имоти, а той има само една единствена градина към парка в Айтос. Има градина и от нея се прехранва. Много му е жал за градината. Отнемат му я. Няма нищо друго, никакви доходи няма. Не е капиталист, не е нищо. Казва си: „Но щом като трябва, хората дадоха банки, хората дадоха хотели, сгради, къщи, фабрики, имоти, чифлици, аз нищо не съм дал. Имам една градина, и аз ще я дам да участвам в изграждането на новия живот." Дава я, ама му е мъчно. Един ден брат Колю отива на градината, пристъпва при всяко дърво, прегръща го и го целува. Казва: „Прегръщах всяко дърво, целувах го, прегръщах го, целувах го, всяко едно и се прощавах с тях", защото ги е сял от малки фиданчици, да станат големи дървета. „И най-после казах: „Довиждане, довиждане" - и не се върнах вече. Казах на жена си. Мислех, че тя ще съжалява, пък тя каза: Какво ще съжаляваш, каза, добър е Господ, ще измислим нещо да живеем. Ти ще сееш метли и ще ги връзваш, аз ще развъждам кокошки и ще продавам яйца и ще живеем. Двама души сме, какво ще се кахъриш. И започнахме да живеем така. Аз сеех метли, връзвам ги и ги продавам по лев, лев и половина метлата, изкарвам нещо и тя също. Обаче всичко го събираме по братски. Събираме го на едно и го делим по братски. Имаме две кратунки, те ни служат за каса. Моята кратунка и нейната кратунка. Каквото припечелим, тя от яйца и пилета, аз от метлите, разделяме го. Дойде лятно време, викам: „Бабо, аз ще отивам на Рила сега. Я да видим какво ще каже моята каса." Разтварям касата, гледам, гледам, броя, кай не стигат. „Бабо, какво ще правим, не стигат." - „Вземи от моята каса колкото ти трябват - вика - после пак ще спечелим." Тъй цяла година ги деляхме по равно, като дойде време за Рила, само аз отивам, защото тя не може да ходи и все от нейната каса взимам и си живейме, казва и се разбираме. Сега ще разкажа за един събор, прекаран на градината. Не помня коя година беше, 1947 или 1948 година. Беше и брат Симеонов от София. Имаше и други хора там. Скоро тогава бях сънувал следния сън: намирам се на полето. Гледам горе - самолети. Самолети, ама на тях има ремаркета, както на камионите, и уж съм на ниско, а пък виждам, че са пълни с чували и с жито пълни. Ама жито, едро като дренки. И отгоре хората вземат, хвърлят, а долу житото е прибрано. Има стърнище. Хората вземат отгоре и хвърлят, изсипват така. Сипват така хубаво, едро жито. хубаво, най-хубаво и аз рекох: „Чакай да си взема от това жито" - и с пепелта наедно нагребах от това жито и си напълних джобовете и се събудих. Може да има нечисто в него, ама житото е хубаво. Може да има и пръст в него. Житото, това е Словото, готовото Слово на Учителя. Сестра Атанаска Иванова била на легло. Сетила се за градината и рекла: „Ей сега на градината са се събрали хора, наши хора има там, сигурно работят нещо, бригада има, туй-онуй, пък аз тука лежа на легло." Тогава й дошла една силна мисъл: „Ставай, отивай на градината!" - „Ставам, отивам на градината." На градината вече надвечер пристигнала, лозето се копае. Ние копаем лозето. И аз съм бил там и жена ми там и други - копаем. А то беше Великден. На Великден беше. Даже съм го описал тъй: „Великденска бригада". Някъде тъй ще го намериш, като четеш. Отиваме там и копаем лозето. Най-напред започваме само двамата. Няма да го преразказвам, щото вече е писано. Почнахме двамата, после дойде бай Слави, дъщеря му дойде. Тодорка дойде и така все се принажда по един човек. Станахме 7­8 души, изкарахме по един-два пъти и то лозето свърши. То беше кръстосано, оставаше само да се прекопае около корена. А копаеше се много лесно. През цялото време жена ми викаше: „Чувах, каза, гласа на баща си." А той се беше поминал вече. „Ха така, холум, ха така, олум!", като копаеме. „Ха така, ха да изкараме по един ред, да видим как се копай." Щото чакаме бригада от Тополица, пък не идва никой. Викам: „Хайде да отидем, ний да почнем." Като почнахме, като изкарахме по един-два пъти. дойде бай Слави. Изкарахме още един-два пъти, дойде Иринка. Изкарахме още, дойдоха и другите и по тоя начин цялото лозе го прекопахме. Вече надвечер пристига сестра Атанаска, станала от легло. „Дайте ми една мотика, и аз искам да копая!" Но вече прекопахме лозето. И тя взема, изкара един ред и слънцето залезе и лозето бе прекопано и тогава ни разказа, че станала от легло и всички се чудят. И се върна на другия ден здрава.

7. НЕВИДИМИТЕ ПОМАГАЧИ Г. С.: Брат Янко от Айтос е бил участник в Европейската война, участва в едно сражение. Той е вече ученик на Учителя. Сражението е било много опасно. Куршумите са валели като град, а той бил леко окопан зад един камък, не много голям камък, и през цялото време се е молил с 91 псалом. Колко пъти го е чел през нощта, не знаел, докато продължава сражението. Най-после усеща, нещо му парналотука в ръката и не можал да се опази. Един куршум му пронизал дясната ръка и тъй си остана с този недостатък, обаче, като свършило сражението, погледнал - нито един жив човек няма. Единствено той жив, който е останал с тази лека рана. Значи 91 псалом пак го е спасил. Брат Васил Дулапчиев е роден от село Габерово. По-късно се изселва и живее няколко години в Каблешково и далеч по-късно след 1930 година вече си купува къща в Айтос и живее в Айтос. Ще кажа нещо за първите години на брат Васил Дулапчиев. Той се научава, че там. у съседите му се събират хора, четат молитви, четат някакво слово, обаче не знае какво слово четат. А той е църковен певец Един път го поканили да присъства. Отишъл той, присъствал на събранието. Събранието било у брат Слав Тодоров, дето после дойде на градината - на Иринка баща й. У тяхното семейство било събранието в село Габерово. Присъствал на събранието, слушал, пеели там духовни песни, чете се хубаво слово и най-после, като свършва събранието, рекъл: „Ей, защо досега не сте ми казали, бе! Такова хубаво нещо аз да не го зная! Аз стоя в църквата, щото мисля, че оттам по-хубаво няма." Тогава един брат от село Бата, кой беше, съм забравил, ръководител от Бата, казал: „Сега вече нали го чу, отивай и го разказвай на когото искаш." Сега пък ще разкажа за брат Михаил Калудов, ръководител от село Бата. В тяхното село били само няколко души и нямали още събрание. Особена школа се провеждала в Оризаре, едно далечно село, на 7-3 километра. За да отиде в село Оризаре, трябва да се мине една река, казва се Хаджи-Деле. Реката била придошла. Тръгнал той да прегази реката, ама предварително забравил да си прочете молитва. Като тръгнал да прегази оеката обаче, реката дошла силна и го подвела, и го понесла и той само рекъл: „Учителю!" Водата го носела. Той извикал само: „Учителю!" Друго нищо не могъл да каже. И водата като го носела, носела, го хвърлила на един бряг. Той станал, изцедил си дрехите, бил се съблякъл и ги държал в ръка. Като го повлякла реката, те се намокрили. Той след туй ги изцедил, облякъл ги и бърза да отиде на събрание. Събранието било почнало. Отива на събранието, спрели събранието, дават му дрехи да се преоблече, дават му гореща вода да пие, след това продължили събранието и той тогава им разказал случая, как бил забравил да се помоли и когато извикал: „Учителю!" водата го изхвърлила на брега, Сега пък ще ви разкажа втори случай за този същия брат, Михаил Калудов, как се запознал с братството, неговите първи години. Той бил войник във Варна. Коя година, не мога да си спомня, той ми го е разказал, но аз съм го забравил, Един път, като се разхождал така, бил из полето, гледа, един от техните техници, който работи в оръжейната, бил седнал и се печал на слънце. Отива при него и вижда, че чете някаква книжка. „Какво четеш?" - „Евангелие." - Взех да чета и аз и се заговорихме. И по тоя начин се запознал, Той бил пък Велко Петрушев. ръководителят от Варна. Той тогава не е бил ръководител. Тогава друг е бил ръководител, обаче с Велко се запознава и след туй започва да чете беседи, Учителят по това време е бил вече в София, а бащата на Учителя е бил в една църква във Варна, която и сега съществува. Църква - паметник, където е бил служител. Бащата на Учителя е един от най-активните възрожденски деятели. Той е работил за независима българска църква, бил е издигнат човек, не е бил обикновен поп. Та запознава се и с него и един път се обадил на Учителя, който му дал една печатна беседа, отделна брошурка. която той занесъл на отец Константин и последният му благодарил. Казал: „Отче, тази брошура я даде нашият Учител да ви я подаря." И той му благодарил. Сега ще разкажа за Панайот Джигиров от село Тополица. Било лятно време Бай Георги Куртев бил на една малка обиколка до селото, отишъл да ги види там. В туй време те возели снопи. Като наближил до тяхната къща, едно познато дете от махалата го помолило да го качи малко да го повози на снопите. Детето се зарадвало, че го качили и не се държало, и когато колата тръгнала, то цопнало долу и колата минала през него. Панайот целият изтръпнал: „Брей, сега ще се похули името Божие, детето ще умре. Ще кажат, набожните го убиха." И той изтръпнал, но като се обърнал, видял дядо Георги. В тоя момент дядо Георги го попитал: „Какво има?" Панайот отговорил: „Тъй и тъй, качих детето на колата, а то падна и колата мина през него." Бай Георги казал: „Дайте му една коричка хляб!" Дали му коричка хляб и то взело да гризе. Бай Георги казал: „Не се страхувайте, щом яде, значи не е тежко положението, не е увредено." От туй се разбира, че невидими братя са повдигнали колата, колата е минала над него, обаче не му е повредила нищо, Малко дете, пълна кола със снопи да мине през него и да не го повреди! Тя ще го прекъсне, бе! Значи, повдигната е колата и детето не е повредено. И се успокоили по-нататък. Значи, за да не се похули Името Божие. Заради туй небето прострелва своята помощ. Сега за Радка Иванова Бойчева. Туй, което си спомням за нея, е следния случай, който тя ми разказа: един път отишла в Тополица. Доста хора присъствали там и след туй отива в градината, на Изгрева в София. Учителят я запитал: „Как сте там?" Тя отговорила: „Добре сме, Учителю." - „Рекох, риба ядете ли?" - „Ами ядеме." - „Който яде риба, да не влиза в салона", казал Учителят. „Който яде риба, да не влиза в салона!" Туй ми го каза Радка Бойчева. И тя, като се върнала, престанала да яде. На другите казала, ама които са спазили - спазили, които не могат да разрешат въпроса, то си остава за тях. За брат Михаил Стоицев един спомен, който той е разказал на брат Куртев на градината. Аз го чух от брат Куртев. Това било преди години, не много отдавна, малко преди да си замине Учителят. На обща екскурзия на езерата, както сме прекарвали, един ден Учителят решава да отидат всичките на езерото на Съзерцанието. То е най-закътаното езеро, там една тишина, едно хубаво - денем да отидеш, като в храм се чувстваш. И понеже ще отиват общо, пътуват бавно, а пък той пътува още по-бавно, защото той е от най-възрастните. Брат Михаил Стоицев рекъл: „Аз ще тръгна малко по-рано, няма да чакам другите. Ще отида по-рано, та да мога свободно да отивам." И вървял така, вървял и поглежда. А пък там път не се вижда. Тук-там има маркировка. Но ако не обърнеш внимание на маркировката, нещо ще те подлъже като пътека, а всъщност то не е пътека и като вървял, вървял, вървял, по едно време покатерил се някъде, без да гледа, и като се покатерил на едно място, оглежда се наоколо - пропаст. Не може да се върне и обратно. Брей, как се покатерил там - стъпка по стъпка се катерил, без да забележи, че се катери по скала. И когато се покачил, вече не може да се върне. И тогава се изправил на молитва и рекъл: „Мили братя, само вие можете да ми помогнете!" И ме унесе, казва, дрямка и кога съм задрямал, кога съм заспал не знам, а пък хората бяха хе- ей долу, по пътеката вървят. А той се отделил и тръгнал нагоре към билото, а трябва да слезе нанадолу. Видял пътеката, на стотина метра там хората долу се мият един по един. Кога се събудих, казва, бях близо до пътеката, край мене минаваха хората и шлиферът сложен на ръката ми. Кой ме занесе там, аз бях на скалата горе, кой ме занесе с шлифера заедно, не знам. Станах и тръгнах с другите хора. В. К.: То има две обяснения: или чрез елевация, или пък някой е влезнал в него и го е свалил долу. Г. С.: Не, аз предполагам, че духовни същества го обезвисяват, обезвисяват го да не види, приспиват го да не види, обезвисяват го и го пренасят. Духовните същества имат грамадна сила. Казват, цели параходи могат да преместят те. Не човек да преместят - цели параходи, с тонове. Хиляди тонове могат да преместят. Ние нямаме сетива да ги видим и разпознаем. Но това не означава, че те не съществуват. Напротив. Има ги.

6. КАК СЕ РАЗВЪРЗВА КАРМИЧНИЯ ВЪЗЕЛ Георги Събев: Аз съм разговарял с много възрастни приятели: брат Боян Боев, Тодор Стоименов, Петко Епитропов, Жечо Панайотов, Никола Антов, (последните са от по-младите). На някои съм забравил имената. Имаше един брат Чолопанов, когото можем да видим по снимките. Той имаше много силен глас, като ерихонска тръба. Когато говори, се чува на два километра - такава е думата, разбира се. Искам да кажа, че имаше силен глас. Учителят беше дал една задача: да отидем на Витоша, да вземем вода оттам и след това да се връщаме по един. Но тръгваме в 12 часа вечерта. На всеки пет минути тръгва по един човек от салона на Изгрева. А там в салона има комисия, която ги пуска точно по часовника на всеки пет минути. Казват: "Тръгвай!" Всички тръгват, значи, на дистанция и никой не говори - няма да се събират да говорят. На връщане може да си говорят по един-двама, обаче на отиване никой с никого да не говори. Така беше дадена задачата. На един брат, който чакал от 12 часа през нощта, чак на другия ден към обяд му идва реда, (забравил съм му името). Той живееше на Изгрева и бяхме съседи с него, Та той падна там на Витоша -станало му лошо и там умря. Той беше пълен човек, както паднал, там си издъхнал. После го пренесоха и го погребаха. Задачата беше да идем до „Ел Шадай" - бивака. Туристите наричат мястото "Желязната скала". Там има една чешмичка, която сме си направили още 1929 - 1930 година. На това място отивахме, там правехме Паневритмия. Бяхме направили една стена от камъни, за да изолираме западния вятър. Обаче по-късно други хора я развалиха. Всичко разпиляха и дори сега забраниха там да отиваме и т. н. Вергилий Кръстев: Как ви хрумна идеята да събирате тия спомени, тези опитности? Г. С.: Ами брат Тахчиев преди години, като идваше в Бургас понякога през ваканцията, все ще ни разкаже някоя опитност, Той пък ги научаваше от брат Боев: Някъде се е случило така и така. Той ни разказваше тия работи и аз си рекох: „Ами защо не ги записвам и аз тия работи. И аз мога да ги записвам." И така тръгнах да записвам това, което той разказвай след това правех обиколки, разказвах и по тоя начин подсещах и другите, та и те ми разказват лични спомени и така съм записал доста работи. А това ще да е от 1930 година насам. От 1930 до 1987 година. Над 50 години, малко по малко събирах. В. К.: Голям труд. Г. С.: Имам нещо и от Минчо Сотиров, нещо като отчет ли беше. А, за брат Пеню Киров, който беше първият ръководител в Бургас. Още 1901,1902 година, той е от първите ученици на Учителя. За него съм чувал проявления, как той се е подвизавал - такова нещо имам запазено, което е записано от брат Минчо Сотиров. Той пък е съвременник на Пеню Киров. От Минчо Сотиров няма друго. Той, освен да запише чужди работи, той свои работи няма. Много от приятелите сме като грамофонни плочи, повече повтаряме другите работи. Свои работи рядко имаме. Брат Боев, например, имаше много опитности. Брат Куртев имаше много опитности и т.н. Обаче повечето от братята се задоволяваме с това, да кажем еди-кой си това е направил и т.н. В. К.: А това, което той е записал за Пеню Киров, какво представлява? Г. С.: Ами една тетрадка от 30-40 листа голям формат, такова нещо, написано на пишуща машина. Някой ми го е подарил и аз го запазих. Един ден, когато потрябва, ще го дам на някого, но сега само го пазя. Минчо Сотиров е имал кореспонденция от Учителя. И аз имам няколко писма от Учителя. Но с някои, с които е кореспондирал, не с Минчо Сотиров. Имам оригинали, самото писмо. Аз съм ги запазил и може някой път да се преснемат, когато дойде време. Брат Боев е бил гимназиален учител и заради идеите си, понеже той в доброто си желание да разяснява на хората, става популярен и интересен, започва да изнася сказки и пр. и пр. и за тия работи са го преследвали и са го уволнявали. Напоследък той е уволнен не зная по какъв член за учителите и като уволнен след туй той вече се отказва да прави постъпки да учителствува, за да се пенсионира. Става стенограф при Учителя. Имаше четирима стенографи и той беше станал петия, допълнителен. Включи се към стенографското бюро и така продължаваше да работи брат Боев През 1922 година аз, като бях ученик в Попово, когато имахме поповската комуна, там братята бяхме на комуната, бяхме в кореспонденция с Панагюрище. Брат Боев беше учител по естествените науки в Панагюрище, Влад Пашов, Станчо Мейчинов и др. Там бяха панагюрските младежи, те бяха тогава в горните класове и освен в гимназията неофициално имаха Младежка окултна група. Брат Боев работи с тях. Освен с тях, имаше и публично в читалището сказки за гражданите, за възрастните хора. И беше много пожертвователен, туй ми го е разказвал брат Влад Пашов - негов ученик. Имало един ученик, беден, в горните класове, много беден и брат Боев си дарявал половината заплата на него за издръжка. А интересното е туй, че в неговите публични сказки той е бил най-оживеният опонент, най-оживеният опонент, но брат Боев не се е отказвал да му дава издръжка, поради това, че той му е опонент, напротив, използвал го много, за да може да разбие становищата на противниците Използвал него за това. Той му задавал въпроси: „Аз не съм съгласен, г-н Боев. така, така, така" и той отговаря: „По този въпрос така, по този въпрос така." По тоя начин е използвал опонента. Това нещо не всеки би го направил, да си дава половината заплата. И тъкмо този ученик бил най-упорит в отричането, в отричането на неговите знания, неговите доводи. А пък той не престанал да му дава половината си заплата въпреки всичко. Необикновено е, кали? Брат Васил Дулапчиев от Айтос, като чел една беседа или някои от беседите, намери на едно място, където Учителят казвал така „Сега ще ви дам текста на една песен, а вие да й напишете мелодията.' Текстът бил следният: „В зорите на моя живот, аз се рано пробудих и слънцето аз посрещнах. То ми донесе радостната вест, че Господ ме люби." /2/. Това е мелодията, която братът е измислил. Учителят е дал само текста, а пък той измислил мелодията. Казва: Щом Учителят казва, че ние можем да измислим мелодията, и той цяла нощ мислил и по едно време, към един часа през нощта му дошла тази мелодия. А пък той бил църковен певец. Има малко нещо църковно в тая песен, мъничко по характер, малко. Изпял я, но като не може да я нотира? И до сутринта я пял, хиляда пъти я пял, дето се казва, само за да я запомни. Сутринта вече я знаел. И повтаря, изпява песента без грешки. Един случай с брат Боев е интересен. Той страдаше цял живот от някаква болест, някаква живеница, нещо на десния си крак, и ходеше с патерици. В тежко положение беше. Някой му казал ли, или той пожелал, не съм сигурен много защо Учителят не го е излекувал. Някои казват, че Учителят искал да го излекува, да му отложи болката за no-нататьк, да се облекчи, пък той не се съгласил, останал да си носи болката, за да си ликвидира кармата. Казват, че болестта била наследствена. Той има нещо по бащина линия от арменския му род и заради туй той имал някаква родова карма и по тоя начин той я изплаща. Той изплаща на целия род кармата и затуй, като беше при Учителя, беше доста облекчен, ходеше с един бастун. Преди това ходеше с две патерици, после ходеше само с един бастун. По-късно, след Учителя, вече остана почти на легло, още по-тежко му стана положението, след като Учителят си замина. Обаче той беше един вид заместник на Учителя. Той беше връзката на приятелите с Учителя. Който потърсеше някаква помощ от духовния свят, то го насочваха към него Веднъж на една сестра се явил в образ Учителят и казал: „Идете еди-къде си на Изгрева, там ще намерите моя заместник." И като отишла, запитала кой е заместник на Учителя, те я завели при брат Боев. В. К.: На мен са ми разказвали друг вариант за брат Боев: Учителят го питал: „Сега ли искаш да платиш или после?" Той казал: „Сега, сега, сега." Г. С.: Може и за него да е, пък има подобни случаи, случаи, които си приличат. Докато има такива случаи, случаи, които си приличат. Например един случай има в Ямбол с една сестра, Стела се казвала. Тя боледувала дълго време от много тежка болест. На всеки няколко часа, като че се късат червата й, такива остри болки изпитвала. Преминавало малко време и отново изпитвала същите болки. Учителят, като минавал през Ямбол, се видял с нея и й казал: „Сестра, вие имате много тежка карма. Ако искате, може да отложим половината от нея за по-късно време, да я плащаш друг път." - „Не, отговорила сестрата, сега искам да си платя всичко." Още седем години живяла така и след това си заминала. А на една друга сестра й се дало да разбере защо тази сестра страда така. Отговорили й, че въпросната сестра е била Великият инквизитор през време на инквизицията, които са гонили и измъчвали християните, до смърт ги измъчвал и затуй всички болки, които е причинявала на другите, сега минават през нея. Цели 14 години е лежала болна на легло. Така че законът ги хваща. Знаете, че брат Боев боледуваше от някаква неизлечима болест, която е минал по кармически път и той пожелал да си ликвидира цялата карма, стария дълг да го ликвидира и затуй не е искал Учителят да му прекрати страданията, за да не оставя и друг път да се явяват отново. След като Учителят си замина, брат Боев остана на легло и един път брат Димитър Звездински, който беше медицински фелдшер, отива да му превърже раните. Раните му постоянно текат и трябва да се пречистват. Таман му превързал раните, идва сестра от Айтос и му казва: „Брат Боев, дай ми оназ тетрадка!" Той отговорил: „Добре, но сега съм зает, ела в пет часа, да мога да я потърся дотогава. И тя, като излязла, те направили превръзка, навили бинтовете и докато правят това, тетрадката, която трябвало да търсят, изведнъж като по чудо се намерила, като че паднала отгоре отнякъде. А нямало откъде да падне, нито чекмедже, в което да е била сложена. Просто от невиделица паднала в ръцете им. И брат Боев рекъл: „Брат Звездински, брат Митко, елевация, брат, елевация." Той я търсил навсякъде, но нали не може да се навежда, да я търси в стенограмите, намерил я тази тетрадка. И като дошла вечерта сестрата, брат Боев й дал въпросната тетрадка. Значи получил е невидима помощ, пренесли я по въздуха, което значи елевация. Защото да падне от някаква полица с книги е за разбиране, но няма такава полица, отгоре е таванът на стаята. Все едно от този таван да падне някаква книга. Майка ми, Деша Пенчева Арабаджийска (1869-1942 г.), след като си замина в другия свят я сънувам, а тя се помина в 1942 година. Баща ми, Съби Ганев Генев (1861-1949 г.) си замина 1949 година. А това е било след 1949 година. Сънувам я, че разговарям с нея както с вас разговарям. И казвам: „Майко, как си там, в другия свят?" - „Добре съм, синко", отговори тя. „Е, добре, ама какво правиш?" - „Ами с една стомна поливам едни цветя." - „Ами сама ли си?" -„ Не съм сама, има много други жени, 50-60 жени сме, занимаваме се с цветя, поливаме ги, градинки поливаме. А пък на Донка, твоята жена, майка й, тя ни е ръководителка на нас." И тогава, питам я аз: „Ами с баща ми виждаш ли се?" - „Виждам се много рядко." Викам: „Защо?" - „Ами защото той е по-горе, синко. Той е по-горе от мене. Когато той иска, може да слезе при мене, ама аз не мога да се кача при него." Значи по-горе не могат да се качват тия, които са на по-ниско стъпало. Значи по-горе нямат достъп. Значи баща ми има някакви скрити добродетели, които тя не е знаела и заради тях той се намира на по-високо стъпало. „Майко, ами доволна ли си?" Продължавам да я питам и да разговарям с нея. „Доволна съм, много съм доволна, синко. Ти знаеш, че аз бях църковна, аз бях вярваща, ходех на църква, после: сряда, петък, велики пости, богородични пости, петрови пости, еди-какво си, всякакви пости съм постила, ама в събота си заколвах пиленце. А пък твоето е било по-хубаво, синко, ама аз не го знаех. То е било по-хубаво, ти си познавал Учителя. Той казва да не колим, да не убиваме, ама аз туй нещо не го знаех. Ама само дето не съм ти пречила, благодаря на небето, че ме даде член на това хубаво място, само дето не съм ти пречила." Значи е много важно да не ти пречат. Да, щото не ми е пречила. Трябва да кажа. че моите родители бяха свободолюбиви хора. Те ме оставяха свободен, както си разбирам, така да си живея. За себе си баща ми се утешава така: Той, като порасне, ще му стигне акъла и ако иска - ще яде. Ако не иска - няма да яде. Майка ми обаче си изживяваше една тревога: „То, казва, е добре, синко, като караш край нас, ама ще пораснеш, ще идеш войник, там ядат месо, какво ще правиш? Ще дойде време да се жениш, де ще вземеш такова момиче?" Викам: „Майко, ако намеря такова момиче, ще се оженя, ако не намеря пък, няма да се оженя." И тъй и стана. В 1929 година, когато се връщахме от Мусала, се събрах с едно такова момиче, дъщерята на брат Георги Куртев. В рейса се запознахме, след туй седем години кореспондирахме и след туй се оженихме. Това е Донка - средната, не е най-малката, нито от най-големите. Най-голямата е Тодорка - Дора, после Цветанка, която се поминала по-рано, Вълчо, Донка и след туй двете близначета Верка и Надка и след туй Любка. Любка е най-малката. Сега е жива Тодорка, тя е родена 1900 година. И Надка и Верка са живи.