Ани

32. ТЪРСЕТЕ ЦАРСТВОТО! Съвременният материализъм - Истинският живот „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 10 (X. 1926), с. 218-220 „Сейте разумное, доброе, вечное, спосибо вам скажеть сердечное русский народ..." Н.А. Некрасов Човечеството продължава да блуждае, всред самоволни мъки и страдания, из мрачния лабиринт на материализма. Една гъста, безпросветна мъгла е обвила съзнанието на народите и отделните личности, защото почти всички са обзети и оковани от мисълта, че само в търсенето на материални блага е целта и смисъла на човешкия живот на земята. В тая фатална заблуда и в неизбежните катастрофални последици от нея, изразени в прочутата максима: „apres nous le deluge" (след нас ако ще и потоп да стане), са потънали почти всички държавници, професионални политици, духовенство, почти цялото учителство и пр. - с една реч, целият интелектуален елит на народите. Но което е най-печалното и обезсърчителното, то е, че даже и ония, които са се дегизирали с маските на спиритуализма и дават вид, че са посветили живота си на изпълнението на една духовна мисия, се държат здраво за материалните си интереси, считайки, че веднъж поставили за своя първа цел в живота материалното си осигуряване във всяко отношение (къщи, земи, богатство, разкош и пр.) с това са разрешили половината или по-голямата част от задачата си, а за останалото „има време" - казват те - ако не в този живот, то в друго някое прераждане, тъй като вечността е безкрайна. А Христос във великата си проповед на планината е изказал, между другото, следните незиблеми истини, според превода им в Евангелие на Матея (гл. 6, стих 19-33). „Недейте си събира съкровища на земята, дето молец и ръжда ги разваля, и дето крадци подкопават и крадат. Но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, нито ръжда ги разваля, и дето крадци не подкопават, нито крадат; защото където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви". По-нататък: „Никой не може на двамина господари да работи, защото или едного ще възневиди, а другиго ще възлюби; или едному ще бъде привържен, а другиго ще презира. Не можете да работите Богу и Мамону. Заради това казвам ви: не имайте грижа за живота си, какво ще ядете или какво ще пиете, нито за тялото ваше, какво ще облечете. Не е ли животът по-драгоценен от храната и тялото от облеклото? Погледнете птиците, че не сеят, ни жънат, нито в житници събират, и Отец ваш небесни ги храни. Вие не сте ли много по-горни от тях? И кой от вас, ако се грижи, може да приложи един лакът на ръста си? И за облекло защо се грижите? Разгледайте криновете в полето как растат, не се трудят, нито предат; но казвам ви, че нито Соломон във всичката своя слава не бе облечен както един от тях. И ако Бог така облича тревата на полето, която днес я има, а утре в пещ я хвърлят, не ще ли много повече вас да облече, маловери? И тъй, недейте се грижи и не думайте: какво ще ядем, или какво ще пием, или какво ще облечем (защото всичко това езичниците го търсят), понеже Отец ваш небесни знае, че имате нужда от всичко това. Но търсете първом Царството Божие и правдата Негова, и всичко това ще ви се приложи"... От горния цитат е очевидно, че същността на Христовото учение за живота лежи в духовността, а не в материализма, и че последният е само резултат от духовните постижения, а не обратното. Това е вярно за всички области на живота и в целия му обем: животът на индивида, на народа и на цялото човечество. Но прилагат ли се индивидуално и колективно тия неоспорими и свещени истини, проповядвани от Христа преди две хиляди години? По цялото земно кълбо и при най-редки изключения, всички хора вървят по стария отъпкан и хлъзгав път на личното материално задоволство, а духовните стремежи и духовната дейност или са изоставени съвършено и даже отречени от най-видните представители на народите, включително техните управници, или пък са поставени на втори план. Така, целият живот на отделния човек може да мине в непрестанна борба за хляб, богатство и физически удоволствия, както и цялата история на даден народ може да бъде една верига от военни, политически и икономически сътресения, но в края на краищата, когато в сюблимния момент индивидуалната душа напусне плътската си обвивка и погледне назад на изминатия път, или пък когато един народ в напъна си към материално надмощие и величие се окаже завладян и заробен от по-силните, само тогава се пробужда съзнанието за изгубения живот на човека и за прахосването живота на цели обществени групи, партии, общества и поколения. И действително, както ни учи историята, тая велика учителка на народите, пък и според поуката от всекидневните събития, резултатът от културния прогрес на народите е чисто материален. Великите и силни народи владеят малките и слабите, като им диктуват волята си с оглед на собствените си материални интереси и така изсмукват жизнените им сокове. Това, което се нарича с термина империализъм, означава материално разширение за сметка на по-слабите и материално господство и поглъщане. По-слабите народи, като че ли нямат място на земята под слънцето, като че ли нямат право на съществуване, а само са длъжни да робуват, даже и сега в напредничавия XX век, на по-силните. Последните, успели от чувство на самосъхранение да образуват един всемирен съд със седалище в Женева, решават безапелационно, вдъхновявани само от своите егоистични интереси, и налагат своите решения на по-слабите. Впрочем, трябва да се признае, че там, в тоя международен форум, се вижда понастоящем, издигната в повелителен жест, само ръката на коварния и горд Албион, който иска, облегнат на своята материална сила, да държи в политическо и икономическо подчинение всички други народи от стария свят. За него не са важни многобройните човешки и милиардните материални жертви, които дават тия други народи за своята независимост и за своето право на живот - всичките тия кърви в международни и междуособни войни, и всичките тия парични разсипничества трябва да се правят само за мощта и величието на Албион! Причината на това е лесно обяснима: тя е, че той намира лично заинтересовани и слепи оръдия в много страни и чрез тях успява да окове волята на всеки народи да я тури в служба на своите интереси. Може ли да се изброят жертвите, които човечеството е положило досега върху нажежените ръце на тоя съвременен Молох? - те са неизброими! Но той, в лицето на своята вековна плутокрация, все още гради своето благополучие върху костите на много завладяни от него народи. Някои се опитват да докажат, че тия народи, и при тоя империализъм, се ползуват с някаква вътрешна свобода за културното си развитие, с някакви човешки и граждански правдини. Това е хипокризия, защото свобода и правда, натъкнати на щикове, не са никакви свобода и правда, а са само благовидни средства за по-лесна икономическа експлоатация и за бавна, но сигурна умствена и морална атрофия на потиснатите. Свободата на личността и на народа е едно Божествено право и никой не може безнаказано да я тъпче дълго време, макар и с привидно свободолюбиви институции. Доказателство за това може да бъде само един опит да се произведе плебисцит на завладения народ от чужденците и ще се види, че тоя народ веднага ще отхвърли тяхното иго, каквито и „блага" да са му отстъпили. Това е безспорно. Всеки народ и всеки човек цени свободата си, мечтае и работи за запазването й, и не се съгласява да я продаде другиму в замяна на каквито и да било права и привилегии. С горния факт за господството на една от най-големите империи на земята ние дадохме само един типичен пример на завладяване на слабите от по-силните. Но има още много подобни примери в историята на народите. Никаква Божия правда и никакво съзнание за духовна отговорност не съществува и до днес в международните отношения. Договорите, сключени след последната голяма война и с които бидоха наложени непоносими парични тяжести от държавите победителки върху победените, са излишни доказателства за материалистична алчност и жестокост на първите, и за крайното изтощаване на вторите. Каква велика гавра съставляват тия „мирни" договори със светлото учение на Спасителя Христа, който положи себе си изкупителна жертва, за да въдвори закона за любовта към ближните и към враговете, както и закона за многократната прошка до съзнаване на Божествената истина! „Християнските" народи на великите сили-победителки, обаче, не проявиха досега нито „любов", нито „прошка" към победените, а съвършено спокойно, без никакво гризене на съвестта си, продължават да прибират плодовете от труда им под вид на разни „реституции", „репарации" и пр. и пр. Заслепени от своя материализъм, победителите „събират съкровища" от кървавата пот на победените, а последните се гърчат от скъпотия и мизерия, за да молят пак своите господари за шейлокови заеми за възстановяване. Тъй, в тоя порочен кръг, се движат отношенията между народите, в очакване на нови катастрофи. Това грозно положение се констатира и във вътрешния живот на отделните народи. Материално по-силните съсловия и класи потискат, и експлоатират по-слабите. Но и едните, и другите, неспособни да проникнат във великите закони на живота, прокламирани от Христа, встъпват в отчаяни междуособни борби все на почвата на материализма. Държавниците изчерпват всичкия си умствен багаж само в измисляне начини и средства за изсмукване податните сили на народа, за да се поддържа излишния лукс в управлението. Вместо коренни стопански, финансови и културни реформи, прибягва се само към палиативни мерки, които ни най-малко не са в състояние да подобрят живота. И всички едновременно викат: „пари, пари и пари!" Цялото държавно наемничество, цялото духовенство, цялото учителство, грабливата „буржоазия" и мързеливата небуржоазия - всичко живо е съсредоточило усилията си само върху една точка от програмата на живота: хляб, служебна стабилност, заплати - материална сигурност! Например от 7-милиардния бюджет на малка България, само една нищожна част се отделя за производителни и културни нужди, а по-голямата част от него просто се прахосва. Но при все това, чиновничеството едногласно вика за по-големи заплати, духовенството, което всеки ден чете по църквите Евангелието, намира за по-богоугодно да използува няколко десетки милиона лева от държавния бюджет за себе си, владиците, без които българският народ би могъл да живее, не се отказват от големите си заплати, а свещениците се събират на конгреси и подават колективни петиции за увеличение на таксите за требите и на своето възнаграждение. Същото е и с учителите, които във всеки свой печатен орган и във всички си решения надават само един повик: „Хляб, и стабилитет"! При все туй, хлябът им всеки ден намалява, а стабилитетът им е постоянно илюзорен! Най-сетне, печалното е, както загатнахме и по-горе, че и някои духовни „братства" - разбира се, „братства" само по име, а не по състав и дела - като че ли заразени от тая материалистична вълна, са се впуснали безогледно да „събират съкровища на земята" в недвижими имоти и фондове за лично използуване, и с това те се поставят в грубо и непростимо противоречие с божествените принципи на Христовото учение. Ние обаче, мислим и сме твърдо убедени, че краят на това общо умопомрачение от материализма скоро ще настъпи. Съзнанието, че трябва да се потърси първом Царството Божие и Правдата Божия, ще проникне в умовете и душите на всички, и то толкова по-скоро, колкото повече искрени и безкористни работници се предадат на жива и неуморна дейност, за да се даде тласък на духовното движение навсякъде и специално в България. Животът трябва непременно да се одухотвори, за да се повдигне и общото благосъстояние. Действително братските отношения между народите и между отделните индивиди, взаимопомощта и благонамереното съдействие в общата икономическа и културно- просветна работа, и най-сетне, едно разумно и любвеобилно ръководство на личните и общи усилия ще ни приближат към предначертаната цел. Без тия условия и с досегашните методи на брутални насилия или на политическа и духовна демагогия не само няма да се постигне никакъв напредък и никакво спасение, но и няма да се избегне голямата катастрофа... Търсете, прочее, Царството на активната любов и братство, защото само в него ще намерите средство за достижение на своя духовен идеал; търсете Царството на проявената мъдрост в лицето на сеячите на разумното, доброто, вечното, защото само чрез него ще реализирате своята обществена и духовна мисия и защото „мъдростта е непостижима за безумните", както е казал Соломон; търсете Царството на одухотворената истина, защото само то е, което създава условия за действителен духовен прогрес, а лъжите, недомислията и софизмите, от чиито уста и да излизат, сеят само заблуди, страдания и гибел... Търсете Царството и Правдата на Бога, защото само в Него е истинския живот ... X.

31. ПОЛИТИКА И ДУХОВНОСТ Досегашният политически фалит - Новото държавничество „Всемирна летопис" Г. IV, кн. 9 (IX. 1926) с. 193-194 Политиката е едновременно наука и изкуство. Тя е наука, защото се основава на солидни знания за живота на личността и обществото, и изкуство, защото в приложението на нейните принципи политическите дейци избират такива методи и средства, които съответствуват наддадени условия, с оглед на предоставената цел. Обаче, според досегашната практика в политическата дейност у нас - пък и в много други държави - от резултатите й е безспорно, че знанията за индивидуалния и колективния живот са съвсем оскъдни, да не кажем никакви. Почти никой от политиците не е вникнал дълбоко в законите, които регулират тоя живот, не е изучил основно психологическото устройство на човешкото същество, неговите физиологически и духовни функции, неговите стремежи и цели, и не е извадил, за своя поука, ония заключения за заложбите и недостатъците в човешката душа, които са необходими за неговото ръководство. Никой от българските държавници не е минал теоретическия и практически курс на окултната наука, която дава потребните знания за човека, обществото, вселената и Бога, а са се задоволили само с повърхните сведения на съвременната университетска наука, пропита от погрешния материалистичен мироглед. Затова знанията им са твърде ограничени, а политическата им тактика е плод на случайни настроения и болезнени амбиции. Те са образували своите лични котерийки, безидейни и нестабилни, и с тях се лутат в мъглата, за да доловят временни успехи или да претърпят катастрофални несполуки, като винаги се ръководят от стремеж за материални облаги. А това значи, че строго, взето, не се осъществява сериозна политическа дейност, насочена да произвожда колективни блага и да потиква народа в пътя на един сигурен и траен прогрес. Цялата политическа история на съвременна България е редица от злополучни опити, които докараха тоя, надарен с добри качества, народ до положението на безправен политически и икономически роб. фалшификация на волята му в изборите, законодателна вавилония, изчерпване податните му сили, ескамотиране резултатите на неговия труд и тласкане в неизвестни пътища по чуждо влияние - ето отличителните прояви на дейността на българските държавници. Те говорят за национални идеали, за патриотизъм, за свобода, правов ред и социална правда, но това са само словесни перли, които се разбиват на прах от делата им, дела антинационални, антипатриотични и антисоциални. Българските политически дейци не разбират живота в неговата цялост и ширина, и заслепени от своите егоистични интереси, не искат да го разберат. Тяхното късогледство и упорство в невежеството са феноменални. Мислят, че всичко знаят и всичко могат, а всъщност, нищо не знаят, не искат да знаят и правят само пакости. Те имат само претенции да управляват, да водят, да заповядват и да богатеят на гърба на народа, без да се стряскат от неговите страдания и общ упадък. Вследствие на всичко това, България прилича вече на една разпъната кожа между Дунава и Родопите, а народът, живущ в тая тясна зона, е обременен с непоносими данъчни тежести и дългове, и обезправен във всяко отношение. При това, очевидно за всекиго, положение, не може да не си зададем въпроса: има ли разумни и добри хора в тая страна, които да поемат управлението й с ясен поглед, себеотрицание и твърда решимост да създадат всички желани условия за образцова социална и държавна уредба и за народно благоденствие? Има ли действително родолюбиви граждани, които, издигнати над криворазбраните партийни, съсловни и класови интереси, и проникнати от съзнанието за всенародно добруване, да се предадат искрено на нова политическа дейност, с ясно очертани цели и средства, без никакво насилие и без никакъв личен и групов егоизъм? Не е ли време, крайно време да се скъса окончателно и безвъзвратно с грозното минало, помрачено от политическа мистификация, от заблуждения и грешки, от корупция, поквара и безпътица, за да се тръгне из нов път? Безспорно е, че такива разумни и добри хора, които огорчени и потресени от страшното зрелище на нашата политическа действителност, са запазили своя неутралитет, има. Те съставляват здравата, неопетнена и непокварена част от нашата интелигенция и от широките народни слоеве. Те трябва да се призоват към организирана работа за спасение на страната, но вдъхновявани постоянно от принципите на Христовото учение за любовта и братството. Нашата мисъл е ясна: политиката, за да постигне целите си, трябва да се одухотвори. С други думи, всички работници на общественото поприще трябва, преди всичко, да се оформят като трезви умове и целни характери. Трябва да се изоставят съвършено досегашните политически похвати: лъжата, измамата, фалшификацията, фаворитизмът, непотизмът и експлоатацията на народа. Необходимо е всеки политически деец да съзнае, че като служи на народа, служи на Бога. А който служи на Бога, той трябва да Му служи в дух и истина, т.е. да притежава и да прилага всичките духовни добродетели: любов, мир, благост, кротост, милосърдие, търпение, самообладание и пр. Политик без тия добродетели е едно зловредно оръдие на черните и нечестиви сили. Изобщо, политиката без възвишена духовност е система от извратени понятия и изкуство, насочено за зло. Това трябва добре да се разбере. Щом се възприеме тази нужда да се одухотвори политиката, т.е. да се постави тя на базата на Христовото учение; тогава всички противоречия и препятствия в политическата дейност ще изчезнат. Устройството на политическите партии ще се измени коренно, защото, ако и да се различават помежду си по своите временни политически искания, те ще се обединяват от основния принцип на любовта си към Бога и към ближния и тоя принцип ще бъде главният стимулатор на тяхната дейност. Тогава политическото и гражданското съзнание ще се повдигне, политическите нрави ще се подобрят, борбите ще се превърнат в едно благородно състезание, ще престане сегашното безогледно надпреварване за използуване облагите на властта и цялата дейност на инструментите на политическата власт в съвременната конституционно- парламентарна държава ще се насочи само към създаване блага за всички. Това е новото държавничество. Бъдещият управник на България трябва да отвори ума си, за да възприеме дълбокия смисъл на Христовото учение и сърцето си, за да се прояви чрез него Божията Любов. Въоръжен с тая свещена наука и с това всемогъщо изкуство, той ще бъде в състояние да реформира основно цялото държавно устройство и да преобрази целия стопански и културен бит на народа. Властта няма да бъде за него цел или средство за принуда и подчинение слабия на силния, а истинска служба на Бога. Защото е казано, че всяка праведна власт е от Бога. Да се върши чрез нея само добро на ближния, това ще рече, да се прилага закона за любовта, да се изпълнява волята на Бога. А в изпълнението волята на Бога е силата и гаранцията за растежа на човешката душа. И народът, като колективитет от човешки души, ще намери правия път на своето развитие и напредък само чрез осъществяване на политическата власт от най-разумните и най-добродетелните свои водители, у които живее и се проявява Христос, проявеният Бог на Любовта, Мъдростта и Истината. X.

30. ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА! Личен и обществен живот - Бъдещето „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 8 (VI-IX. 1926), с. 169-170 Разумният живот се проявява като резултат от действието на светлината. Тя е средство, чрез което силите на живата природа примиряват противоречията и внасят хармония в целокупното битие. Под нейното непосредствено влияние индивидуалното и колективното съзнание се разширяват, и се пробужда безспирния стремеж към Истината. А познанието на Истината е възможно само чрез светлината. Следователно, светлината е единственият път към свободата в противовес на робството, към което води тъмнината. Затова и от глъбините на всяка душа, в най-трудните моменти на съществуването й във физическия свят, когато тя се стреми към освобождение, се изтръгва вика: „светлина, повече светлина!" Това е вярно, както в личния, така и в обществения живот. Блужденията са присъщи на всеки индивид. В първите периоди на живота си, когато съзнанието му се намира на низка степен на развитие, той не е в състояние да се ориентира сам в лабиринта на своите изпитания, картините на събитията от миналите му съществувания минават пред очите му като кинематографически филм, те го увличат или отблъскват и той ту пада, ту се издига, в зависимост от това, доколко в неговата духовна същност прониква светлината. С течение на времето, обаче, всеки може чрез системно саморазвитие и самоконтрол да се домогне до повече светлина и да тренира волята си дотолкова, че да придобие пълна разумност в действията си, за да реализира идеала на относителното земно щастие. В окултната наука се дават редица правила и методи за достигане на това лично и индивидуално съвършенство. Чрез прилагане на тия изпитани правила и методи всеки ученик на окултната школа може да добие самообладание - едно от най-съществените условия за духовен растеж - после да стане господар на астралните сили или според окултната терминология „страж на прага" и да премине със сигурни стъпки в следващите подир това стадии на посвещението. Дълбоки знания за живота в природата, в която се проявява Бог, и постоянно приложение на тия знания - ето какво се изисква от всекиго, който желае да се издигне по лествицата на съвършенството. Слабите индивиди, у които духовните заложби почиват в рудиментарно състояние под тежестта на материята, непременно трябва да прибегнат към ръководството на Учител. Той е неизчерпаем източник на светлина, която пролива върху миналото и настоящето на своите ученици, вследствие на което и бъдещето на последните се открива в ясни перспективи. Истинският Учител, който се е освободил от всички човешки недостатъци и слабости, който, бидейки обладател на всезнанието и духовните сили, не само не прави никакви грешки, но и може да предотвратява грешките и пакостите на окръжаващите го, който, с една реч, е изработил своето светещо и мощно будическо тяло или тялото на Славата - тоя Учител е необходим светилник и водител, защото осветява пътя към Бога... Разумният ученик, който е възприел Божествената светлина, може да бъде най-надеждния фактор и в обществения живот. У него е развито онова социално чувство, което се гради само върху духовните добродетели. Освободен от своите егоистични желания и цели, надживял своите лични интереси, той има за обект на своята дейност само обществената полза и затова е готов да сложи пред олтаря на колективното благо всичките си придобити знания и опитност. Любовта му към ближния като екстракт от любовта му към Бога се проявява в него в максимални размери. Стимулите на това проявление са себеотрицанието и самопожертвуването. Тъй се оформява един общественик и един образцов държавник. Неговият ум трябва да бъде светъл, неговото сърце трябва да бъде любвеобилно и неговата воля трябва да действува само за добро. Всеки, който се отклонява в своята обществена дейност от съзнанието, че трябва да служи на Бога, той се лишава от светлината, вреди на другите и сам спъва своето развитие. Такива са всички ония, които поставят егоистичния си интерес по-горе от общия. Те нямат светлина, която да ги насочва в правия път, те се лутат в мрачните кривини на живота и рано или късно се провалят. Ако са общественици, тяхната социална идеология е фалшива и за това те носят само злини и мъки на другите и на себе си. Ако са учители или професори, тяхната образователна или възпитателна система почива на песъчливи основи, тя не може да издържи и най-малкия критически напор и рухва при най-малкото духване: това е техният материалистически мироглед, който е отдавна опроверган от живота и затова ги довежда до задънена улица, в която те отпущат безпомощно ръце и признават, че умът им не може да проникне по-нататък, защото му липсва светлина. Ако са духовници, заслепени от своите криви разбирания и тесногръди интереси, те не само нямат, но и не искат да имат повече светлина: чувствуват се плътски добре в блатото на невежеството и покварата. За широката маса и не е нужно да се говори: при такива водачи, като съвременните общественици, които постоянно търпят катастрофални несполуки, като съвременното учителство, което продължава да тъпче на едно и също място - в едно хилаво училище, което фабрикува само умствено и морално недъгави елементи, негодни за живота - и като съвременното духовенство, което се е разложило от пороци, може да се спомни само оня стих от Писанието, че когато водителите на слепите са слепи, и едните и другите ще паднат в ямата. Изисква се да се обгърне с широк поглед индивидуалното и общественото развитие. Не са само икономическите условия, които регулират личния и социалния живот: те са, строго взето, неизбежни сетнини от духовни причини. Една индивидуалност, която е престъпила Божествените закони на живота, сама реже клона, на който стои. Защото, даже и когато прилага свободната си воля, тя не може безнаказано да се противопоставя на тия закони. В тая неразумна съпротива тя неизбежно се сблъсква с по-висши сили и неминуемо пада. Тъй също и обществото и народите, които нарушават незиблемите закони на живата природа, в която Бог се проявява, са осъдени на страдания и гибел. „Не ти е лесно да риташ против ръжен", бе казано на апостола Павел, който гонеше и преследваше учениците на Христа. И той чу тоя мощен и внушителен глас в момента, когато блесна пред очите му светлината! Тая светлина са оказа толкова силна за неговите материалистични очи, че той веднага ослепя от нея и трябваше да отиде при него един от последователите на истинското учение на Христа, за да снеме люспите от очите му и да повърне зрението му. Павел позна ефекта на истинската светлина, и от върл гонител на Христа и неговото дело превърна се на негов предан апостол. Той разбра, че да живееш действително в Бога, това значи да служиш на Бога с всичкия си ум, с всичкото си сърце и с всичката си сила. А службата на Бога се изразява в прилагане на закона за любовта към всички. Неговият ум се озари от светлината на тая велика идея, той презря всички младенчески и плътски мъдрувания, подобни на сегашните материалистични схващания, и твърдо убеден, че има по-висша разумност от човешката, че съществуват по-висши знания, до които човешкият ум още не е достигнал и не може да достигне за дълги години поради своята ограниченост, той одухотвори цялата си дейност с цел да се устреми към тия знания и да повдигне своите по-малки братя. Нека всички вземем пример от живота и дейността на апостола Павел. Нека не се спъва развитието на отделните личности, на обществото и на народа под какъвто и да е претекст. Нека се даде широк простор и пълна свобода на това развитие, защото само в тия условия лежи залога за сигурен успех. Светлина е нужна, повече светлина за всекиго! „Всичко изпитвайте, доброто дръжте" е казал същият апостол, а не както съвременните материалисти проповядват: „Новото не изпитвайте, старото дръжте". А светлината се съдържа в новото. И бъдещето принадлежи само на ония, които прегърнат новото. Старото учение отживя своето време. Всеки човек поотделно, всеки народ съвокупно и цялото човечество изпита неговите прелести: катастрофи, ужаси и страдания - това са горчивите плодове на материализма. Нека опитаме да живеем съгласно принципите на новото учение на любовта и братството: светлината на неговата разумност явно личи в живота на ония, които са го прегърнали, физическо здраве, морална чистота и сигурен духовен подем - тези са видимите признаци и неоспорими доказателства, че това учение е единствено спасително за индивида и за цялото общество. И то ще възтържествува въпреки всичко! X.

29. ИЛЮЗИИ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ Връщането на блудния син - Резултатите „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 6 (IV.1926), с. 121-122 Отделните личности в своето мнозинство и народите продължават да блуждаят в лабиринта на безверието, заблудите и илюзиите. Безбройните и едва поносими страдания и мъчнотии още не са в състояние да внесат необходимата светлина в умовете на хората и главно, на водителите на народите, за да се ориентират и да влязат в пътя на правилното развитие и сигурния напредък. Христос, олицетворението на Божествената Любов, на Божествената Мъдрост и на Божествената Истина, макар и да е слязъл на земята и да е предал великото си учение още преди две хиляди години, като че ли никога не се е проявил за съвременните хора и те го чакат да се яви в нова човешка форма. Живият хляб, слезналият от небето, Амрита, хлябът на вечния живот, и живата вода, потекла от неизчерпаемата благост на Небесния Отец - Любовта на Бога живаго - която се проявява денонощно във видимите Божи творения, не хранят и не поят човечеството, гладуващо и жадуващо за по-сносен живот и всестранно усъвършенствуване. Материализмът заслепява със своя фалшив блясък и задушава всички благородни пориви. Тия бележки се налагат особено на вниманието на професионалните политици, които са се нагърбили да ръководят и насочват държавните и обществени работи. Те тепърва проучват живота и в това си занятие се натъкват на постоянни и катастрофални несполуки. И чудно е, защо не вземат поука от тия свои несполуки и не теглят неизбежните заключения! Всички констатират, с искрена или фалшива скръб, че няма действителен вътрешен мир в държавите, няма мир и между държавите. Народите пъшкат под бремето на невъобразимо тежки условия на живота, но, при все това, конкуренцията за материални завоевания е главоломна. При ужасната скъпотия и обезценяването на всички национални валути, политиците, вместо да се помирят, кроят обширни планове за нови въоръжения и нови катаклизми! Като че ли една вълна на безумие ги е обхванала и ги тласка фатално към гибел! Само от време навреме се чуват изолирани гласове за опомняне и апели за „прераждане душата на народа", която била „покварена" пак от самите тия политици (едно самопризнание, което се прави от немай-къде!), дават се съвети за ново възпитание и с това се свършва всичко: гласовете изчезват като в пустиня. Опитаха се международните войни - резултатите бяха обща покруса и разруха, опитаха се и гражданските междуособици - последиците се оказаха още по-страшни; брат против брата се насочи и нахвърли с невидено и нечувано ожесточение и свирепост. Краят на задушната атмосфера не се вижда. Небето не е още разведрено. Какво да се прави? Еднаж завинаги трябва да се разбере, че досегашният алюр, с всичките негови методи, е осъден на пълно фиаско. Една крайно нещастна илюзия е да се вярва, че естествените закони на развитието може да се подчинят на личните и материални интереси на когото и да било. Конят не може да се тури зад колата на живота, а трябва да я тегли и то по правия и гладък път, определен от Божия Промисъл. Човешките мъдрувания, които имат за цел да изменят хода на естествения развой, за да диктуват събитията по лично усмотрение, рухват като счупени детски играчки пред неумолимите божествени закони и предначертания. Цели народи и материци с техните чудни цивилизации са загинали, но Божията воля е била винаги изпълнена. „Защото истина ви казвам: земята и небето ще преминат, но нито една резка или една точка от закона няма да премине, докле се всичко не сбъдне". Тъй е казал Христос и казаното от него постоянно досега се е сбъдвало и ще се сбъдне. Само слепите не виждат това и само безумните не могат да го проумеят. А Христос дойде във физическия свят да изпълни, а не да разруши. Тук, на земята, дето духът на злото витае и руши всичко, предстои да се приложат всички закони на битието, като мине човечеството през всички страдания, за да се научи на доброто. Държавниците, от която нация и да са, не могат да обърнат колелото на историята, каквито усилия и да правят. Народите искат мир, вътрешен и външен. Ако някои работят за войни, те ще се самоунищожат. Всяко насилие, всяко потисничество и всеки грабеж са осъдени. Нека се напуснат тия илюзии, че народите може да се управляват с насилие. Тежко и горко на ония управници, които тънат в такива заблуди: те сами трупат жар на главата си. Така, ударил е часа за блудния син да се върне при баща си. Тоя блуден син е човечеството на материалистичния мироглед, на потисничеството, експлоатацията и робството. Една вълна на нова мисъл и на нови стремежи иде, която ще обхване постепенно всички умове и ще ги просвети, за да се пробуди съзнанието им, че всички хора са братя, които искат да живеят в мир, свобода и благосъстояние. Блудният син, който е изхарчил всичкия си дял от бащиното си наследство и е дошъл до просешка тояга, т.е. който е прахосал своя капитал от светли идеи и благородни чувства, който е осиромашал морално и духовно, е принуден вече да се завърне към извора на благата и да започне нов живот и нова дейност, съвсем различни от досегашните. Ако досега той трупаше само материални богатства, без да вкуси никакво щастие, занапред се отваря за него широко поле за работа, която ще му донесе безсмъртни придобивки, които молци няма да изядат, нито ще бъдат обезценени. Тия придобивки се състоят в едно: в духовното повдигане на човечеството. Тоя резултат, толкова желан, предопределен и неизбежен, ще настъпи толкова по-скоро, колкото по-скоро блудният син се разкае за безумните си деяния и реши да дойде в дома на баща си, дето го чака само щастие, радост и веселие. А бащата - това е Любовта. Тя ще отвори широко обятията си за сина, който се смяташе изгубен, ще го облече в най-скъпите дрехи на мъдростта и ще му даде най-разкошния обяд на свободата, вечния живот и блаженството. Тя ще каже на всички поумнели народи, царе, управници и пр.: „Елате вие, благословени от Отца и наследете моето царство, което е приготвено за вас от веки". Защото „блажени са миротворците", а не военнолюбците и насилниците, „блажени са кротките", а не размирниците, „блажени са милостивите и чистосърдечните", а не свирепите и жестоките... Тъй говори Любовта. Блазе на ония, които чуят тоя зов и го изпълнят...

28. ИСТИНСКАТА РЕЛИГИЯ Христос в нас - Разбиране и прилагане „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 5 (XI. 1925 -III. 1926), с. 97-99 „Няма религия по-горе от Любовта". Филолозите и философите са изтълкували буквалния и вътрешния смисъл на думата „религия". Всеки, който се интересува от тия тълкувания, може да ги намери в кой и да е енциклопедически речник или в съчиненията по религиозната философия. Тук ние ще се спрем върху същинския скрит смисъл на тая дума. А той е съществувал още преди изобретението на латинската дума „religio", която значи „връзка" и даже „превръзка" или „втора връзка", съществувал е още в съзнанието на най-старите народи и се състои в единението на индивидуалната душа с нейния Първоизточник с Бога. Това постоянно и неразривно единение е връзката. Следователно, да изповядваш една религия или да се наричаш „религиозен" човек, това значи не да принадлежиш към едно общество на установени, неприкосновени и безжизнени догми, форми и обреди, често пъти дори съвършено безсмислени в своя външен механизъм и които си задължен принудително да следваш, а да възприемеш Бога в себе си, за да направи Той свое жилище в тебе, който си „храм Божи", както е казано в Писанието. Явно е, че истинската религия е жива връзка с Бога. Тя се проявява в мислите, чувствата и действията на човека, обществото и народа. Само разумните, които са достигнали до оная степен на развитие, че могат да възприемат и създават най-чистите и възвишени мисли за отношенията между отделните индивиди и за целокупния живот, са действително религиозни; само добрите, които са разкрили сърцата си за най-топлите и благородни чувства, стремежи и желания по отношение на другите, могат да се нарекат религиозни; най-сетне, само добродетелните, които във всичките си дела се ръководят от безкористие, себеотрицание и самопожертвуване за благото на другите, имат право да се нарекат религиозни. Вън от тия условия, никой не може да се счита религиозен, колкото и да витийствува или да се самохвали. Религиозното качество е вродено в човека и неговото зачатъчно или напреднало състояние личи ясно върху всекиго, защото човешкото тяло, като външен материален израз на вътрешния човек, е божествено писмо, по което вещият ясновидец може да прочете заложбите във всеки субект. Същото може да се каже и за колективното същество - народа, който тоже черпи своите характерни качества от природата. А щом религията е едно състояние на индивидуалното съзнание, което го свързва повече или по-малко с всемирното съзнание, необходимо е да се уясни, каква трябва да бъде проявата й в действителния живот за да бъде тя истинска, а не фалшива, за да твори блага за всички, а не да създава нещастия, и за да гарантира всички условия за духовен растеж. Основният принцип на тая проява е установен ясно и непоколебимо от великия Учител и Спасител на човечеството, Христос. Тоя принцип е Любовта. Защото Христос е казал: „Възлюби Бога с всичкия си ум, с всичкото си сърце и с всичката си сила". Душата, като комплекс от всичките вътрешни, скрити сили у човека, трябва да бъде съединена, преди всичко и постоянно, с Бога. А това съединение е възможно само чрез Любовта, която е извор на всички други човешки достижения. По-нататък Христос е установил втория закон: „Възлюби ближния като себе си". Да любиш себе си, да правиш спрямо тях само онова, което искаш да правят и те на тебе, да работиш заедно с другите само за доброто, полезното и вечното, да участвуваш във всичките им грижи, скърби и радости, да им помагаш непрестанно в нуждите им и с една реч, да считаш и чувствуваш всички като свои братя и сестри, към които да храниш само добри мисли и да действуваш само с добри постъпки, без себелюбие и гордост, това състояние на единение с цялото човечество е възможно само чрез Любовта. Най-сетне, на трето място, Христос е заповядал: „Любете и враговете си", защото „ако любите само приятелите си, каква заплата ще имате на небеса?" Един велик подвиг на душата е да възлюбиш врага си. Това е необходимо за всекиго, който иска да бъде действително религиозен човек. Защото и врагът е брат, но само че е закъснял в своето развитие. Нему трябва да се помогне с всички позволени от Бога средства, за да се пробуди и проясни съзнанието му и да се отвърне от заблужденията си. Не възлюби ли Христос враговете си, които го разпнаха на кръста, а след това признаха своето заблуждение и прегърнаха неговото учение, макар и още само на думи? Като възлюбим врага си, той може да бъде обезоръжен и обезсилен много по-скоро и по-лесно, отколкото с насилие - неговото любимо средство. А да превърнеш врага си в приятел и брат, това е възможно само чрез Любовта. Трябва да се приложат тия три велики закони, завещани на човечеството от Христа. Държавниците, ако искат да устроят образцово държавата си и да обезпечат честита бъднина на народа си, трябва да приложат тия закони, съчетани в основния принцип на всеобемната Любов. Всички форми и способи на насилие трябва да се премахнат, и да се заменят със средствата на Любовта във всичките области на държавния и обществения живот. Тогава всички мъчнотии и страдания на народите постепенно ще изчезнат, и ще настъпи трайно благоденствие. Духовниците са длъжни, също така, да се самоосъзнаят и да се проникнат от Божествената Любов, ако искат да изпълнят мисията си. Но, ако те мислят, че само със словесно и обредно изповядване на Христовото учение, а всъщност с фактическо престъпване на принципа на Любовта, ще могат да служат на Бога, горчиво се лъжат и заблуждават. Евангелист и апостол Йоан е писал: „Бог е Любов". А може ли да позволи и да търпи Бог да се поругава Неговото име, като се поддържат раздорите, враждите и гоненията чрез лъжи, хули и клевети против неговите безкористни, верни и идеални служители? Може ли Бог, който е верен и истинен, да допусне да се предизвикват крамоли и вълнения чрез козни и насилнически средства, и с цел да се осигурят само егоистични блага и да се облагоприятствува паразитизма и безбедствената нажива? Бог, който е Върховна Любов, Мъдрост и Истина, няма да позволи да се тъпчат безнаказано Неговите закони. Той всякога се застъпва и ще се застъпва за невинните и онеправданите. Той е Любов, а Любовта е необходима във всичките човешки помисли, побуждения и постъпки. Тя е сила, която може да преобрази и най-закоравялата в престъпления и злоумишленост душа. Тая Любов трябва да въодушевлява и ръководи цялото духовенство във всичките му намерения и начинания. И учителите, възпитатели на младото поколение, и всичките други обществени дейци и всеки отделен човек - всички трябва да разтворят сърцата си за Любовта, проповядвана от Христа, защото Бог е казал: „Сине мой, дай ми сърцето си". Така, сам Христос, проявата на Божествената Любов, като най-възвишен и животворящ принцип, ще пребъдва в нас. Едно кратко, но капитално наставление за тая цел ни е оставил най-активният от апостолите - Павел. В 13-а глава от l-то си послание към Коринтяните, той е написал: 1) „Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, ще съм мед, що звънти и кимвал, що дрънка"; това се отнася, очевидно, за ония, които на думи, са много щедри в своите любовни излияния към другите, но на дело или са крайни скъперници или пък прилагат омразата и ненавистта във всичките си постъпки; такива са запример ония проповедници, които си служат с красиви и пищни фрази, а действуват егоистично; такива са ония от учителите, които се борят само за материални облаги, а прикриват истинските си апетити било със софизми. било с бомбастични речи за идеали; такива са ония политици, които плачат все за правата и интересите на народа, докато са далеч от политическата власт, а щом я завладеят, забравят громките си тиради и пр.; 2) „И ако имам пророчество и зная всичките тайни и имам всяко знание и ако имам всичката вяра, щото и гори да преместям, а любов нямам, нищо не съм"; такива са безсърдечните учени, които учат другите от катедрата на разни знания, много пъти сами нуждаещи се от доказателства, но, жестоки по сърце, не са готови да извършат нито едно добро дело и пр.; 3) „И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, нищо не се ползувам"; такива са богатите митари и фарисеи, които са спечелили богатството си по безчестен начин и постоянно се хвалят, че жертвуват от трохите си и правят добрини, за да придобият публично одобрение или възмездие и пр. Но любовта, казва тоя апостол, не се превъзнася и не се гордее, не дири своето Тя прави добро за самото добро, а не с цел за отплата, било материална, било морална. Така трябва да се разбира и прилага Любовта. Но какво се наблюдава във всекидневния живот? Тъкмо обратното на това, което предписва чистото и велико учение на Христа. Съвременните духовници, слепи роби на материалистичното схващане на живота и крепители на невежеството и мрака, отдавна са се отклонили и отстъпили от чистите божествени принципи на Христовото учение. Те са образували една секта, която в едни държави се нарича „католишка", в други „протестантска", а в трети „православна". Тия сектанти, въпреки законите и принципите на Христа, навред са активни подстрекатели или пасивни съучастници в ограниченията на правата и свободите на хората, под предлог, че се застъпват за запазване на „съвременния държавен строй и на църквата", вместо да работят изключително и неуморно за нравственото възпитание и духовното повдигане на народите; те са ревностни пионери на месоядството, алкохолизма, тютюнопушенето и разпространители на всевъзможни други пороци, които разяждат и разрушават физическото здраве и моралните основи на обществата; те без съпротива, а с пълно одобрение и оправдание, допущат да се облагат народите с тежки данъци и берии, за да могат да ги обират и да трупат богатства за охолен и разпуснат живот, без оглед на мъките и страданията на широките трудещи се маси; те насърчават и благославят войните с кръст в ръка и така поддържат милитаризма, за да се взаимно изтребват народите-братя и след грамадни човешки хекатомби, да си налагат непоносими военни контрибуции, репарации и пр., които трябва да се изплащат от редица поколения. Такива и много други престъпления и тежки грехове Христос, името на когото те постоянно сквернят, нито е вършил, нито е проповядвал. Не само това: сегашните официални духовници във всички страни са безгранично алчни за власт, за да могат чрез разни драконовски закони и всевъзможни други принудителни средства да оковават във вериги човешката мисъл и човешката съвест, също както във времето на кръвожадната инквизиция. Така те се самооболщават, че ще защитят религията! Но коя религия? - религията на кнута, кражбата и мракобесието. Това Христос никога не е учил и Бог не съизволява! Има само една истинска религия, а тя е религията на Любовта. Тя е живата и спасителна връзка на човека с Бога и с цялото човечество. Нея трябва да разберат всички и да я приложат в своя индивидуален, обществен и държавен живот. Само чрез нея се достига мира, щастието и благоденствието на всекиго и на всички. Няма религия по-горе от Любовта!

27. ИСТИНСКИЯТ МИР Външните и вътрешни условия - Новата култура „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 4 (VI-X. 1925), с. 65-66 Мирът е най-великото благо за човешката душа. Той е почвата, в която се посаждат и растат всичките Божествени добродетели, топлината, която ги съгрява, влагата, която ги стимулира и атмосферата, в която те виреят. Мирът е най-същественото условие за правилното духовно развитие. Той ражда вътрешната хармония и съгражда разумния живот. Затова и Христос е казал: „Мир вам! Моят мир ви давам". Христос - това е образ на истинския мир, проява на Божествената хармония. Обратното: душа, в която няма мир, е жилище на пороци, на низши мисли, чувства и стремежи; народ, в който преобладават тия живи недостатъци - егоизмът, алчността, омразата, завистта, умствената леност, лъжата и всевъзможни други разрушителни сили; човечество, в което материализмът и паразитизмът задушават всяка благородна мисъл, всяко възвишено чувство и всеки общочовешки идеал, това са среди, в които се развива злото и се подготвят индивидуалните, социални и държавни катастрофи. Съвременният свят, у който още не е пробудено съзнанието за дълбоките Божествени закони, които регулират целокупния живот, като вижда да се рушат основите, на които почива личното и народно благоденствие, се опитва чрез палиативни и неефикасни средства да ремонтира и закрепи сградата на държавния и международния строй. Дори явните и печални неуспехи на тия многократни опити не са в състояние да го стреснат, да пролеят необходимата светлина в съзнанието и да го насочат в правия път. Съвременните хора и след дългогодишни страдания продължават да градят живота си на старите, разклатени вече основи, да кроят по стария терк и да издигат въздушни кули, който се събарят при най-малкия напор на вятъра и бурята. Едни и същи принципи, отживели вече времето си, служат за градежа както на личния, така и на обществения живот. Държавният строй, на практика, всякъде почива на измамата, насилието и грабежа, международната организация - също. И наистина, какво е всъщност съвременната държава? Тя не е едно общежитие на братя, съединени с Христовата любов, мъдрост и истина, а едно построение на фалш, потисничество, експлоатация, безумие и робство. Властниците си написват задължителни норми, наречени „закони", и под страх на наказание принуждават всяка отделна личност да им се подчинява, без оглед на ползата и вредата от тях. Даже така нареченият „парламентарен режим", т.е. управлението „чрез народа за народа", е една явна фалшификация и измама: дадено правителство произвежда някакви избори за общински или народни представители, но си служи с всичките измамливи и насилнически средства, едни от други по-усъвършенствувани, за да си докара такива поддръжници, които безпрекословно да изпълняват неговата воля, да гласуват неговите закони и да служат на неговите цели. Така, парламентът, изражението на „народната воля", се обръща на една проста регистратура, която само вписва в своите регистри, наречени дневници, всичките „законодателни" актове на управниците и ги предава на същите за изпълнение. Това механическо действие на представителното управление се признава от всички, но при все туй всички го вършат и не се стесняват да го прогласяват за последната дума на „демократизма", и да говорят за „демокрация", т.е. за народно самоуправление. А в него не се съдържа никакво управление на народа, никаква колективна мисъл и желание за общо благо: съвременният парламент е един инструмент на потисничество и експлоатация от страна на една шепа властници над грамадното мнозинство от народа. И чудят се после хората, че тия властници, ръководени и въодушевлявани само от своите лични, материални интереси, размиряват народа и докарват само злини, пакости и страдания: това е естествен резултат от егоизма, измамата и насилието. Същото е и в международния живот: по-силните народи потискат и експлоатират по-слабите. Цялата земя е осеяна с човешки кости от тоя „международен морал" на съвременната фалшива цивилизация. В продължение на векове и понастоящем, човешкият гений е бил насочен да изнамира и прилага такива средства, които да служат на робството. Така наречените „велики народи" или „велики сили", чрез своя управителен елит, денонощно коват вериги за малките народи, за да ги превърнат в роби и слуги на собственото си благополучие. И когато тия последните се възбунтуват и въстанат, за да извоюват свободата си и правото си да живеят човешки, изпращат се „усмирителни експедиции" или международни потери, които с пушки, картечници, бомби и аероплани въдворяват „мир" и налагат властта на силните. Разбира се, това е кратковременно, защото материалната сила не е трайна, насилието отгоре ражда насилие отдолу. И ние виждаме, че на много точки върху земното кълбо непрестанно дими: Балканския полуостров, Мароко, Сирия, Индия, Египет и пр. Всеки народ иска да живее свободно и мирно в земята, в която се е родил, обаче, по-силните не позволяват: дошли, със силата на оръжието, като пришелци в чужда земя, те налагат безмилостно своята експлоататорска власт над победените, въпреки всяко човешко и божествено право. Но когато видят, че тяхното незаконно и безчовечно владичество е вече сериозно подкопано и може да рухне, международните „фактори" се събират на „конференции", сключват „съюзи" на големи и малки „съглашения" с цел само да излъжат света и да запазят плячката. Тъй, лукавият и разрушителен принцип „разделяй и владей" се прилага по цялата земя в личния и обществен живот. При тия условия няма и не може да има истински мир на земята - оня мир, който е завещал Великият Учител и Спасител на човечеството, Христос. Мирът е резултат от един вътрешен духовен процес. Той е плод на Божествената Любов, на Божествената Мъдрост и на Божествената Истина. Защото Христос, носителят на мира в света, е олицетворение на великата Божия Любов, която ражда разумния живот, на великата Божия Мъдрост, която внася смисъл и светлина в живота, и на великата Божия Истина, която дава свобода. Следователно, мирът е резултат от приложението на тия три начала. Там, дето има Любов, не може да има размирие, защото размирието се предизвиква поради отнемането на някое съществено благо, а Любовта включва благото на всички хора; там, дето има Мъдрост, не може да има размирие, защото размирието е възможно само в тъмнината и невежеството, а Мъдростта носи светлина във всичките мисли и действия; там, дето се служи на Истината, не може да има размирие, защото размирието е плод на лъжата и измамата, а Истината създава всички условия за свободен живот. Приложете тия начала в личния, народния и международния живот и тогава всички благотворни последици ще настъпят: бъдете любвеобилен, мъдър, истинолюбив в своя индивидуален живот и всичките ви работи ще преуспяват; устройте държавата и нейното управление върху същите основни начала, и народът ще благоденствува; организирайте международното общежитие върху тия спасителни принципи, дайте свобода на всички народи в техните естествени и етнографически граници, премахнете всички митнически и политически прегради, не отнемайте никому правото на свободен човешки живот, и цялото човечество ще заживее мирно и щастливо. Този е дълбокия смисъл, който Христос е вложил във великото си учение за Любовта към Бога, към ближния и към враговете. Той е казал: „Търсете първом Царството Божие и правдата Му, и всичко друго ще ви се приложи", т.е. приложете Божествените принципи на Любовта, Мъдростта и Истината, и тогава материалния прогрес, т.е. личното и колективно благосъстояние ще дойде като един неминуем резултат. Ако това не става, то е, защото съвременните хора правят всичко възможно, за да не се създаде истински мир на земята: в индивидуалната душа, в семейството, в държавата и между народите. „Мирът" на света се гради на омразата, безумието и лъжата. За тоя мир Христос е казал: „Мир ви оставям, моя мир ви давам; аз не ви давам, както светът дава". (Ев. Йоан - 14:27). Господ Христос говори за мира на душата, който е извор на всички възможности за всестранен напредък на човечеството. За тоя мир работят хората на новата култура. Въодушевени от принципите на Любовта и братството, те безспирно вървят в пътя на светлината и на истината, дълбоко уверени, че само той е правия път и само в него всеки човек и всеки народ може да намери условията за своето правилно развитие, за своя прогрес и за своето трайно благоденствие. Нека всички съзнаят, най-после, спасителността на тоя път! X.

26. ИСТИНСКИЯТ ИДЕАЛИЗЪМ Нужда от висок идеал- Целта на живота „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 2-3 (IV-V. 1925) с. 25-26 Съзнателният живот се изразява в стремежа към една висша цел. Само онзи, който се стреми с всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичката си душа и с всичката си сила към тази цел, само той живее. А ония, които не съзнават тая цел или не считат за нужно да я достигнат, те са мъртви. Животът предполага един висок идеал, а смъртта - отсъствие на тоя идеал. Възкресението е процес на достижението на тоя идеал, а падението е процес на изгубването му. Живата разумна природа познава ония, които имат висок идеал, тя ги бележи с особени знаци и ги записва в своята книга. А ония, които нямат такъв идеал, тя ги бракува за дълги години, за далечни времена; те са нейните забравени деца, които стоят на дъното на материалния свят, за да изпъплят един ден оттам, когато се пробуди и у тях съзнанието за висшето, красивото, доброто. Но в какво се състои високият идеал? Примерът на всички велики хора, на всички светии, на всички учители на човечеството ни показва това. Те са любили само Бога, те са се стремили към Него и са жертвували живота си, за да му служат. Само любовта към Бога е истинската любов, защото само тя дава живот, живот преизобилен за човешката душа. Това е високият идеал на съзнателния човек. Бог е най-висшето, най-разумното, най-силното същество. Той е най-благият, най-добрият. В Него нищо не се изменя и не се променя. Той е източникът на всички блага. Има ли тогава нещо по-велико от любовта ни към Него и от стремежа ни към Него? Очевидно, не. Само любовта ни към Бога предполага любов към човечеството изобщо и любов помежду ни. Защото, за да любим човечеството, трябва да видим и познаем Бога в него. За да любим ближния и се пожертвуваме за него, трябва да съзнаем, че Бог се проявява в него, и че като полагаме живота си за благото на другите, ние вършим служба на Бога. С една реч, всичките си мисли, чувства и действия ние трябва да изхождаме от тоя висш принцип на Божествената Любов, който е единственият идеал в света. И ако всички хора имаха това дълбоко съзнание за съществуването на тоя висок идеал, съвременният свят и съвременният живот щяха да имат съвсем друг образ и съвършено друго развитие. Сегашните хора, като отделни личности, общества и народи, тръгват от противоположната точка и вървят по обратен път. Вместо да възлюбят Бога и ближния, те възлюбват първо себе си, служат на себе си, идеализират себе си. Но тая любов уморява хората, тая служба развращава, осмърдява и разлага и тоя идеал е смърт. Материалното богатство не може да бъде висша цел в живота, „икономическото подобрение" на хората не може да бъде никакъв идеал на душата, човешката любов, която покваря и умъртвява, не може да създаде условия за повдигане и усъвършенствуване на човека. Всичките тия временни и приходни цели на материалния живот не съставляват най-възвишеното и най-доброто. И Бог не съизволява в тях. Бог обича и люби само това, което е най-възвишено, най-добро, най-красиво, най-чисто в нас. Затова в Писанието е казано: „възлюбил е истината вътре в човека". Бог не се интересува за нашия обикновен, делничен живот, с всичките негови дребнавости, борби, ежби и мимолетни достижения от материален характер. Това са играчки на заблудени и забравени деца, които живеят, без да знаят за какво и умират, без да са разбрали защо. Бог иска да констатира: „тия мои деца, които съм пратил на земята, разбрали ли са коя е целта на живота им и каква мисия им съм възложил за изпълнение?" Преди всичко, хората трябва да се проникнат от онази животворна Божествена искра, да открият душите си на онова благотворно Божествено течение, което излиза от първоизточника на живота - това е Божествената Любов, всеобемната, неизменната, всемогъщата космична любов. Само тя е, която възражда, съживява, възкресява и увековечава, само тя е, която издига човека и го прави достоен да носи това име. Тая любов внася светлина в ума, топлина в сърцето и сила във волята. Тя дава възможност да се познае и постигне най-хубавото, най-доброто и най- мощното в света. Веднъж проникнат от тоя висш принцип и от тая всемогъща сила, човек е готов вече да се учи, т.е. да придобива истински знания за живота. Защото земята е училище, в което хората се учат от люлката си до гроба. Бог е отворил това велико училище на живата природа за своите възлюблени деца и всеки ден, всеки час и всяка минута им сочи великите си тайни, чудните си откровения, недостижимата своя Мъдрост. Погледнете на ранина величието на слънчевия изгрев, можете ли вие, малки човече, с големи „идеали" за материално богатство и земна слава, да не се стреснете пред това величие на Бога и да не се вразумите от него? Слънцето изгрява всяка заран и изпълнява великата си служба на Бога, като ни донася светлина и топлина, електричество и магнетизъм, дъжд и влага, живот, изобилие и радост. И всичко това ни иде от великата Божия Любов. Как е възможно да не виждаме и да не съзнаваме тая Любов към нас, как е възможно да не се проникнем от тая велика Божия Мъдрост! Погледнете вечер на милиардите небесни светила, тия реализирани мисли на Бога, които живеят в безкрайните простори на вселената, движат се във вечно ненарушим ред и звучат с най-дивна хармония. Те ни говорят на своя таен език пак за величието на Божия Промисъл, за безграничността на Божията Любов, за недостижимостта на Божията Мъдрост! Нима те искат да знаят за дребнавите и ефимерни стремежи на съвременните хора, които се борят за лично богатство и се избиват взаимно за териториално и материално надмощие, за власт и слава? Колко е нищожен човекът в сравнение с това, което Бог му показва всяка минута чрез своите прояви на небето и на земята, във всичките негови видими творения, от най-големите до най-малките! Това е високият идеал, към който всяка човешка душа трябва непременно да се стреми - Бог, проявен в Неговата Любов, Мъдрост и Истина. От Него произтича всичко, което е най-добро, най-умно, най- красиво и най-полезно за човека. И учениците на великата Божествена школа трябва да възприемат този идеал за най-възвишеното, най- интелигентното и най-хубавото. Всичките им мисли трябва да бъдат проникнати от същия идеал, за да могат да добият най-висшите знания, всичките им чувства трябва да бъдат вдъхновени от него, за да бъдат ръководени неуклонно в пътя на Христа, т.е. в пътя на Любовта, и всичките им постъпки да бъдат насочвани от тоя, високия идеал на най-доброто, най-умното и най-хубавото както във физическия, така и в духовния живот. Но за да се постигне всичко това, изисква се разумна, твърда, непоколебима воля. А тя се изразява в абсолютна вяра на Бога. Който притежава такава вяра, неговите мисли винаги ще бъдат светли и ясни, неговите чувства и желания всякога ще бъдат благородни и постижими, и неговите действия ще бъдат правилни, безпогрешни и целесъобразни. Една възвишена разумност ще се прояви в целия му живот, успехи след успехи ще увенчават всичките му начинания и всичките му дела, и той ще се чувствува винаги доволен и щастлив. Вярата в Бога е незиблемия стълб на живота, якорът на спасението, силата на човешката душа. Непоколебимата увереност, че Небесният ни Отец, който ни е родил от преизобилието на своята Велика Любов и Благост, постоянно промишлява за нашия живот, за нашето благо и за нашето преуспяване, трябва да бъде основата на цялото ни съществуване. Може ли нашият Велик Баща да остави вечно чадата си в мрак, забрава и нещастие? Не, той се грижи постоянно за нас, стига ние да бъдем любвеобвилни, разумни и неуморно работливи, стига да имаме тоя високия идеал - да любим Бога, както той ни е възлюбил, да работим разумно за Него и за ближните както Той работи за нас, и да се стремим постоянно към Него - към вечната и безгранична Любов, Мъдрост и Истина! Това е целта и смисъла на човешкия живот.

25. ДУХОВЕН ИНТЕРНАЦИОНАЛ Преустройство на Обществото на народите - Единен духовен фронт* „Всемирна летопис", Г. Ill, кн. 10 (VI. 1924), с. 223-224 Божии работници от всички страни, съединявайте се!** Под влиянието на Марксовата теория за икономическото неравенство между съсловията и между отделните лица, организираха се в Европа няколко, така наречени, „интернационали", целта на които е да се измени коренно политико-социалния или конституционно- парламентарния строй на съвременните държави. Последният вид „интернационал" е третият, който действува в съгласие със съветското правителство в Русия и се стреми да преустрои управлението и на другите държави според типа и прилаганите вече методи на същото правителство. Няколко пъти вече на страниците на Всемирна Летопис се появяват статии, в които обективно и безпристрастно се разглеждат принципите на най-разумната социална преуредба, които се различават както от концепциите и практиката на болшевизма, така и от ония на съвременния „демократизъм", който е фалирал по всички линии и отдавна е станал пародия даже и за собствените си поддръжници. Към тия статии няма какво да се прибави, понеже в тях капиталният въпрос за устройството на истинската социална държава е разгледан чисто научно, логично и изчерпателно, без възражение от никоя страна. Най-видните общественици-окултисти във Франция, Англия, Германия и другаде изповядват и пропагандират същите идеи, за да се спаси човечеството от сегашния ад, в който користолюбиви егоисти от различни класи и среди умишлено го държат и потикват за своя облага. Ние ще се спрем сега на въпроса за ония средства и начини, чрез които спасителните идеи за възраждането на народите биха могли да се реализират час по-скоро чрез взаимно международно съдействие. Тия средства и начини трябва да бъдат от такова естество, че да могат да привлекат колкото се може повече убедени привърженици и ратници, които да положат всички усилия за постигането на главната цел. Тогава възражението, че еволюционният път е бавен и неефикасен, поради което трябва да се прегърне метода на бързата, пряка и кървава революционна акция, ще падне от само себе си, защото всички ще се убедят най-сетне, какво чрез насилие и кръвопролитие не може да се създаде нищо солидно и трайно, и че всяка социална и държавна сграда, издигната върху основа от човешки черепи, кръв и сълзи, е само един паметник на зверски инстинкти, проявление на злото в света, но не и плод на разума и доброто, на културното развитие на човечеството. Както се знае, съгласно програмата на покойния президент на Северо-Американските Съединени Щати, Уйлсон, създаде се след последната голяма война един международен институт, наречен Общество на народите. Според пакта за неговото основаване и функциониране, всички държави, без изключение, трябва да бъдат, по принцип, членове на това Общество. Обаче, неуредените още парични спорове между Германия и Франция, произходящи от договорите за мир, попречиха на някои от довчерашните воюващи и победени държави да бъдат приети в него. Напоследък идеята да се централизира цялата умиротворителна дейност в ръцете на същото Общество узря, тъй като правителствата на Англия и Франция се съгласиха вече да признаят, че засега, то представлява единствения международен орган, който би могъл с нужния авторитет да разрешава всичките спорове между народите, за да предупреждава войните помежду им и че дейността на така наречената „посланишка конференция" в Париж може да бъде само подготвителна и субсидирана. В предстоящите заседания на това Общество, според проекта на английското и француското правителства, ще се цели да се стегнат връзките между неговите съставни части чрез един нов договор за взаимопомощ, който, като циментира по-здраво главните държави- участници в него, ще издигне Обществото до степента на решаващ фактор, който ще има право и сила да налага на всички изпълнението на своите решения. За нас не съществува никакво съмнение, че с тоя свой проект меродавните Велики Сили преследват, зле прикрито, две свои цели: 1) да направят от „Обществото на Народите" един противоболшевишки гръмоотвод и 2) да го превърнат в едно по-удобно оръдие за потисничество на малките народи. Още от сега може да се предвиди и предскаже, че тия цели няма да се осъществят; съветизмът няма да се осуети по тоя начин, а само ще се предизвикат и ожесточат още повече неговите агенти и ще се отложи общото умиротворение на света, и потисничеството на малките народи от големите, като спъне задълго време тяхното развитие, ще създаде само нови вълнения. С една реч, Великите Сили, които сега властно решават световните проблеми, само изменяват предназначението на Обществото на народите и се занимават с опасни палиативи. Прочее, явно е, че обновата на човечеството чрез мир, братство и любов няма да дойде от сегашните правителства на съвременните държави, чиято еманация представлява казаното Общество, и които са чужди за най- възвишените духовни и етични принципи. Тази толкова желана и неотложна обнова ще дойде с други средства и по други начини. Едно от тия средства е създаването на един Духовен интернационал от свободните общества за мир и братство във всичките държави, а начинът е: превземането с организирания и колективен техен пристъп на международния форум - Обществото на народите. Няма нужда да обясняваме и доказваме на несведущите и скептиците, че истинският Духовен интернационал съществува отпреди създанието на света: първите може би ще разберат, но вторите ще се окажат с консервативни и невъзприемчиви умове. За нас е важно, в случая, само да изтъкнем тоя факт, като една неопровержима истина и да минем по-нататък. Божественият духовен интернационал дирижира целокупния живот на всемира, от който не прави изключение и нашата планета с движещото се на нея човечество, и за водителите на последното е достатъчно само да знаят начертанията на Божествения план и да работят в пълно съгласие с всемирните духовни фактори за реализирането му. В тоя ред на мисли ние дохождаме до заключението, че свободните общества с еднакъв духовен мироглед, действуващи понастоящем независимо едно на друго и създаващи се постепенно в разните държави, трябва да се организират в международен духовен съюз и предприемат усилена кампания за заместване на Обществото на народите, било чрез превземане на националната политическа власт, било и без нея, а само с координиране на своите мощни средства за въздействие. По тоя начин ще може, мислим ние, да се образува, според твърде разпространената вече милитаристична терминология, единния духовен фронт на братството, мира и любовта, за да се противопостави на фронта на съвременните военнолюбци и заслепени официални клерикали, който е фронтът на насилието, мрака, робството и експлоатацията. За тая цел съществува налице вече достатъчен суров материал, който постепенно може да се обработи и използува. В някои държави духовното движение бърже се засилва, а в други то може да се отпочне и организира. На Балканите, България стои на първо място в повдигане на колективното съзнание за обнова чрез духовна дейност и еманципиране от влиянието на буржоазно-клерикалната реакция. Към нея могат да се присъединят веднага, от славянските държави, Чехословашко и Полша, макар че у тях се забелязват още само наченки от духовна работа за мир чрез братство и любов между отделните лица и между народите. Международната конференция в градеца Щрамберг (Моравия), в която, както беше отбелязано във Всемирна Летопис, са били предмет на обстойни разисквания едни от най-кардиналните и животрептящи въпроси от духовно гледище, е очевидно доказателство, че нашите идеи се споделят от братята в чужбина и същевременно един ценен залог за успеха на общото дело. Засега, ние се задоволяваме само с горните общи разсъждения. Ние поставяме въпроса, а неговото разрешение и пристъпване към практическа работа ще зависи от становището, което ще заемат съмишлениците ни в чужбина. Веднъж мисълта хвърлена, тя ще намери своите пионери: ако семето попадне на добра почва, Бог ще го възрасти и то ще даде очаквания плод. Чрез тясното идейно сътрудничество и единение между искрените и безкористни ратници на свободата и благоденствието на народите в пътя на разумния живот, убедени сме, ще може да се постигне начертаната цел. Човечеството днес пъшка под непосилния гнет на политическото, икономическото и духовно робство. То има насъщна нужда от помощ и закрила. Буреносни облаци се задават, за да потопят още веднъж народите в море от кръв. И тъкмо сега, докато тия облаци не са се още разразили, а само бляскат отдалеч страховитите стрели на мълнията и се чува злокобния тътнеж, нека ние, божите работници от всички страни, да се съединим и ако не предотвратим новата ужасна катастрофа, която иде, поне да облекчим до висока степен страданията на човечеството. __________________________________ * Уводна, редакторска статия без подпис. **„Пролетарий от всички страни съединявайте се" е лозунга на Комунистическия интернационал.

24. ПОЛИТИЧЕСКО ПРЕУСТРОЙСТВО Цел и условия - Основният закон „Всемирна летопис", Г. Ill, кн. 7 (III.1924), с. 151-153 Големият европейски катаклизъм от 1914-1918 г. предизвика коренна промяна в политическата уредба на много страни: предишните държавно-правни форми бидоха заменени с нови, считани за по-добри и по-съобразни с изискванията на новото време, и в тия форми се вля ново съдържание от социални течения и групировки. Обаче, печалният факт, че липсва навред възжелания нов смисъл на живота, е налице: принципите, които се влагат в развитието на народите и методите, с които активните политически водачи си служат, са пряко противоположни на Божествените закони и предначертания. Тази е кардиналната причина, поради която всички реформаторски усилия и опити на съвременните обществени и политически дейци не могат да успеят и свършват с фиаско и с народни страдания. Целта на всяко общежитие е висшето благо на личността. Към него, обаче, се достига чрез общността на труда, основа на която са: личното самопожертвуване, себеотрицанието и стремежът към високия идеал. Тия последните добродетели, които отричат всякакво себепоклонство, егоизъм и користолюбие, са сами по себе си не пречка, а стимул за индивидуалното повдигане. Който се труди и работи за ближния, за другите, той се труди и работи всъщност за себе си. Процесът на колективното и индивидуалното развитие върви успоредно и едновременно. Погрешна е мисълта, че трябва по-напред да се погрижиш за личното си добруване, а после за общото или народното. Обратното е вярно: ако работиш да бъде на всички добре и на тебе ще бъде добре. Личното благо е резултат от общото. И това е Божественото: „Търсете царството Божие и правдата Негова, и всичко друго ще ви се приложи". Анализирана подробно, тази всеобемна мисъл съдържа целия процес на развитието за достигане върховното благо: духовното съвършенство на личността. Политическото преустройство на един народ преследва общото благо. А да преустроиш обществения и политически живот на народа значи, да създадеш за него най-благоприятните условия, при които да се проявят и турят в действие всички заложени в него от Бога дарби и способности. Те са скритите творчески сили на микрокосмоса. Знанието на тия духовни сили и тяхното пробуждане и проявление в действителния живот, това е предметът и задачата на обширната окултна наука. А кои са най-благоприятните условия за развитието и напредъка на народа? Очевидно, те са същите ония, които са необходими на всяка отделна личност или на всеки отделен жив организъм. За да расте и вирее едно растение, има нужда от светлина, топлина и влага. Също така, за да се развива човекът, като индивид и гражданин на една държава, нуждае се от знания, чувство за добро и воля за работа. А знанията се добиват, чувството за добро се проявява и волята за работа се прилага само при пълна свобода на личността: свобода на ума, свобода на сърцето и свобода на волята. Дайте всекиму това, от което той разумно се нуждае и ще създадете за човека всички благоприятни условия, за да прояви своите вътрешни, скрити духовни сили. Никакви ограничения, никакви прегради за душата и духа му, защото те непременно биха го спънали и изродили! А спънат ли се отделните лица, изопачат ли се техните схващания и стремежи, тогава цялото общество се спъва в своето развитие и напредък. Тая истина се е разбрала от много велики умове на човечеството и затова, след много борби и кръвопролития, то се е домогнало до известни гаранции за личната и гражданска свобода на човека: великата французка революция има за резултат изработването на прочутата декларация за правата на човека и гражданина, така се е създала и Magna Charta Libertatum, също и Habeas Corpus (правото на личната неприкосновеност) и пр. Тия гаранции са вписани или оформени в основни или конституционни закони, по които са устроени или организирани разните съвременни държави. Но трябва да се прави разлика между личните и гражданските права на човека, между частните и обществено-политическите му права. Всичките те са предназначени да обусловят и гарантират пълната свобода на личността. Между тия права на първо място стои правото на свободно мислене или свободата на съвестта, или вярата, както и правото на изказване мисълта или убеждението на другите. Това води пък към осигуряване на правото на публично събиране и правото на изказване чрез печата (свободата на печатното слово). Без да се впущаме в обширно разглеждане на всичките тия права или „конституционни свободи" на човека и гражданина, което е предмет на специалните съчинения по теорията на държавното право, ние ще се спрем тук, само мимоходом, върху оценката на правото на събиране, което е толкова важно за всеки свободен гражданин, за да покажем, колко зорко трябва да се пази то от всички управници, които и да са те, и където и да са те, като условие за гарантиране гражданската и политическата свобода в държавата. В своето класическо съчинение по конституционното право на Англия: „Introduction to the Study of the Lav of the Constitution", авторът Dicey е отделил специална глава VII върху разяснението на това право: The right of public meeting. За илюстрация на нашите мисли по въпроса, цитираме от тая глава следните няколко реда: „Лицето А. има право да върви по улицата High Street, или да излезе на полето. Лицето В. има същото право. Лицето С., Д и всички техни приятели имат същото право да идат и те там. С други думи, А, Б, С и Д, и десет хиляди други, имат право да се съберат на събрание (meeting); и понеже А. има право да каже на В., че той мисли, че би трябвало да се гласува известен закон, и понеже и В. има право да каже същото на когото и да е от приятелите си, излезва, че А. и още десет хиляди души с него могат да държат едно публично събрание, в което да се изкажат в полза на правителството или против него. Това е то, в неговата същност, правото на събиране за политически и други цели. Но едно събрание, един митинг, който би бил законен, не става незаконен само по това, че той може да възбуди някаква опозиция против себе си - която сама е незаконна - и чрез това косвено да даде повод за нарушение на тишината. Да предположим например, че „Армията на спасението" (Salvation Army - едно религиозно общество) иска да държи събрание в Оксфорд; да предположим, че пък „Армията на Скелета" (Skeleton Army) разгласи, че ще нападне първата и ще я разпръсне със сила. Нека предположим още, че на туй отгоре, мирните граждани, които не желаят да се нарушава спокойствието на града, като се боят от смутове, подканят властта да забрани митинга на „Армията на Спасението" или ако стане шум, да арестува членовете и на двете армии. Това искане изглежда на пръв поглед като твърде основателно, но властите не могат, законно, да отговорят на подобно искане. Че така трябва да бъде, по сега съществуващото право, става явно, щом като се помисли. На А. не може да се отнеме правото да се разхожда по улицата High Street, под предлог, че X. заплашвал, че ще го пребие, ако го види, че се разхожда по тая улица. Вярно е, че отиването на А. по казаната улица може да причини нарушение на тишината, но А. е толкоз малко причината за това нарушение, колкото онзи, комуто откраднат часовника от джоба, е причинил кражбата с това, че е носил в джоба си часовник. А. е жертва, а не автор на закононарушението. Сега както правото на А. да ходи по High Street не зависи от заплашванията на X., така и правото на А., В, С. и Д. да вървят по High Street заедно, не може да се намали от това, че Х.,У., Z. заявили, че те няма да позволят на А, В, С и Д да вървят по тая улица. Нито излиза някаква разлика от това, че А, В и С се наричали „Армия на Спасението", а пък X, У и Z се наричали „Армия на Скелета". Всичката работа е в началото, че правото на А да извърши едно законно действие - да върви по улицата - не може да се премахне със заплашването на X да извърши едно незаконно действие - да пребие А. Това начало е установено или по-добре, пояснено в един знаменит процес (излага се фактически случая с нападението на „Армията на Спасението" от „Армията на Скелета", когато първата се събрала в гр. Weston Super-Mare: местната власт издала заповед, с която забранила събранието, явила се полицията да изпълни заповедта, но един член от „Армията на Спасението" не се подчинил, полицията го арестувала, мировият съд го осъдил, но Кралевският съд, пред който подсъдимият обтъжил присъдата, отменил последната). По-нататък: едно събрание, което инак не би било незаконно, не може да се счита за незаконно вследствие на една прокламация или заповед на един държавен секретар (министър). Да предположим, например, че салвейшистите обявяват по целия град, че ще държат събрание на полето, вън от Оксфорд, в нарочно наето за тая цел място, и че ще се съберат в улицата St. Giles и оттам ще се отправят, с развети знамена и музика, на определеното за богослужебното събрание място. Да предположим, че министърът на вътрешните работи счита, че по една или друга причина, нежелателно е да се състои събранието и изпрати формална заповед до всекиго едного от членовете на „армията", или на „офицерите" й, които ще предвождат „похода" в Оксфорд, с което се забранява събранието. Тая заповед не изменя характера на събранието, макар, че когато събранието е незаконно, тя, като предизвестява всекиго, който я чете, за характера на събранието, прави по този начин всекиго, който е присъствувал на такова незаконно събрание, пряко отговорен за това. Да предположим, че едно събрание би било законно, ако подобна заповед се не издадеше; това събрание по никой начин не може да стане незаконно поради това, че един министър не позволил да се състои то. Подобна заповед, при тия обстоятелства, би имала същата юридическа стойност, каквато би имала една заповед, с която министърът на вътрешните работи би запретил на мене или на други лица да се разхождаме по High Street. И така, правителството няма голяма власт или няма никаква власт да забранява събрания, които са явно законни, даже и когато биха могли, след като се състоят, да се превърнат в незаконни, по начина, по който се държат... " От горния цитат е ясно, колко силно е развито чувството за право и законност в Англия. То е плод на съзнанието на културните англичани, че свободата на човека и гражданина е едно естествено право, което не търпи никакво ограничение. Нашите четци сами могат да обсъдят дали също така е и другаде, а особено в България, дето запрещения на публичните събрания, даже и на частните в закрито място, са толкова обикновено явление, че почти са престанали да правят отдавна впечатление, и дето посегателството върху личната свободата (Hebeas corpus) във форма на единични и масови арести по „висши държавни съображения" и дори върху живота на гражданите, като се горят и живи хора - едно ауто-дафе без съдебна присъда, нещо небивало в историята! - се намира за правомерно и се одобрява мълчаливо и от мнозинството в парламента. За нас е важно тук да подчертаем, че първото условие за едно идеално политическо преустройство е свободата в най-широк смисъл на думата. Свободно, здраво и напредничаво общество може да се създаде и да съществува само от действително свободни хора. Свободата изключва всякакво насилие, било то физическо, морално или духовно. Вместо него, идеите, добрата обхода и убеждението трябва да движат всеки акт за политическа организация, а тяхната общност е единствената сила, която свръзва и сплотява единичните личности в едно стройно цяло, в което може да царува сговор и съгласие за планомерна и съзидателна обществена дейност. Така се образуват и ония обществени групировки, които се наричат политически партии. Те се създават не по заповед на този или онзи властник, според неговите разбирания, интереси и цели в дадения момент и не чрез властта, а са резултат от един изживян обществен процес, от свободно изработване на политически принципи, разновидни по своето съдържание, но целящи общото благо и общия прогрес, и от свободно убеждение. Тия принципи не могат да се вдъхновяват от егоистични попълзновения, защото една идейна политическа партия не може да бъде една лична котерия или клика на нейния самозван водач. Тоя последният не се назначава с указ, а се издига из средата на народа като най- достойния измежду равните - primus inter pares. При това водачът трябва да се отличава с всички високи духовни качества и добродетели. Както кормчията на един кораб, машиниста на един влак или пилота на един аероплан, той трябва да бъде толкова умен, че не само да има солидни знания за управлението на държавата, но и ясновидска предвидливост на бъдещето. Не напразно на запад са измислили политическата максима: „gouverner c'est prevoar". Истинският държавник е длъжен да знае законите, по които се организират обществата и се управляват народите. Той трябва да бъде социолог в окултен смисъл на думата. Само един истински окултист може да е образцов партиен водач и държавник. Неговият духовен и морален авторитет е същественото условие за една крепка дисциплина в партийната организация. Това не е оня „личен режим", за който у нас обичат да се изразяват при други случаи, защото такъв водач не си служи със своеволия за лични цели, а е едно разумно ръководство, в пълно съзнание за общата полза от всяка мисъл, желание и действие и за своята отговорност, при пълна свобода на отделните партийни членове. В една политическа групировка, основана на идейни начала, шефът не е тиранин, който си служи с принудителни средства, във вид на заплашвания или други ограничения на своите последователи, и дисциплината между съмишлениците не е рабско подчинение на водача. Такива широки разбирания може да има само един окултист. Но той се отличава и с едно друго още по-ценно или най-ценно качество: любовта към другите, били те негови приятели или врагове. Тя е ключа на тайната за преуспяването на всяко политическо преустройство. Един политически деец, който има благородната амбиция да отстрани социалния и политически хаос в страната чрез нейното преустройство и оздравяване, еднакво обича и приятелите си, и неприятелите си. Ако към своите приятели той е разположен да ги обсипе с всичките блага, които дава властта, то към своите врагове същият никога не трябва да си служи с насилнически мерки, за да ги принуди да му се подчинят. Не е голямо изкуство да печелиш врагове, а изкуство е да знаеш и да можеш да печелиш приятели. Само с любовта можеш да ги спечелиш, защото само любовта отваря сърцата и донася мир. Вместо да заплашваш със „сеч" и със „смазване" другите, вместо да ги преследваш, арестуваш, убиваш или прогонваш зад граница, далеч от родното място и от близките им, любовта налага да ги оставиш на свобода, да гарантираш живота им, да отвориш вратите на родината за всички нейни синове и да ги спечелиш със своята морална сила и с безкористната си служба на народа. Тъй и само тъй искрените, чистосърдечните и благонамерените умиротворяват страната си. Защото е казано: „По делата ще ви познаят..." И тъй, любовта е основата на всяка обществена и политическа организация, благородните идеи са стълбовете й, а чистият, възвишеният идеал е нейният лъчезарен свод. Това е величествената сграда на народния храм. Нека приложим закона за любовта и в политическото преустройство на България, и тогава сам Бог ще живее в тоя храм. Ако ние не сторим това, живите сили, които действуват в света, макар и неподозирани от невежите и слепите, ще го направят рано или късно, макари след мъчителни перипетии и страдания за народа.

23. ВЕЛИКА СЛАВИЯ Изпитанията на Славянството - Новата ера „Всемирна летопис", Г. III, кн. 6 (II. 1924), с. 127-129 Духът Божи оживотворява и управлява цялата вселена, с всичките светове, които я съставляват, и с всичките сили, които действуват закономерно в нея. Няма същества или действуващи разумни сили, които да се проявяват отделно и самостойно вън от Царството на Духа Божи или да му се противопоставят. Нашата планета Земята е едно живо същество, което е устроено и се развива според точните божествени закони. Умствено здравите хора виждат денонощно, че Бог се проявява в живота на това същество непрекъснато, без никаква измяна. И всички живи организми, които населяват Земята, са подчинени на същите закони. Човешката воля не е в сила да промени нито един от тия основни закони на битието. Всичко, което човек мисли, чувствува и върши за добро или за зло, се отразява върху самия него. Хората отначало още водят борби помежду си. Мирът, завещан от Христа на човечеството, е още един блян. И тия борби нямат за цел общото благо на всички, а само една привилегия на едни в ущърб на други, едни да добруват, а други да робуват. Хората, които по природа са братя, живеят като господари и слуги, като паразити и работници. Няма братство, а, следователно, няма равенство в труда и благата. Борбите за материално надмощие се водят както между единичните личности, така и между народите. Цялата съвременна цивилизация, която е резултат от вековния живот и труд на разните народи, почива върху принципите на експлоатацията на едните от другите, заграбването материалите и средствата на производство и подчиняване на слабите от силните. И макар тия принципи и методи да докараха много катастрофи, човечеството на земята още не се е опомнило и вразумило: народите воюват и взаимно се изтребват като животни. В тоя кървав и разрушителен ураган участвуват, по необходимост, и разединените славянски народи: руският, българският, сръбският, чехският, полският и др. И което е още по-печално, тия последните се бият не само с другите, но и помежду си; като че ли територията, на която живеят, е тясна и недостатъчна за тях и те си я оспорват и превземат един от другиго. Преди около 40 години русите дойдоха на Балканите и освободиха българите от турското робство, но в 1916 г. българите се биха против русите, които навлязоха в Добруджа, в съюз с други народи. Същевременно русите владееха над полския народ. Сърбите си биха няколко пъти с българите, но и след тия няколко войни съзнанието, че славянин не трябва да поробва друг славянин, не се е пробудило; сърбите, които завладяха Македония със силата на оръжието, оспорват правото на свободен живот и самоуправление на българите в тая област. По същия начин сърбите постъпват и спрямо хърватския народ. Даже правата, тържествено признати от договорите за мир, не се дават на завладяните славяни от владетелите-славяни! Така, създадената от векове вражда продължава, като гангренясала рана, да разяжда вътрешно организма на отделните славянски народи. Те са не само разединени, но и неприятелски настроени един против друг, готови да се нахвърлят пак във взаимно-изтребителна война. Това е истинско безумие, което сега изтощава материално всичките славяни, принудени да правят огромни разходи за непроизводителни цели, но то може и да ги погребе окончателно. Руският народ дълго време бе потискан от една безкрупулна власт, крепена от невежественото и егоистично духовенство, но сега всички сме свидетели, как законът за възмездието се приложи върху потисниците му, били те светски или духовни. Тоя пример би трябвало да послужи за ценна поука на управниците и в другите славянски страни. Монархизмът в Русия свърши най-плачевно. Но и духовниците, които преследваха свободната мисъл, като отлъчваха от църквата най-великите представители на тая мисъл, какъвто бе Лев. Н. Толстой, получиха отплатата си. Те, обаче, можеха да избегнат тая своя участ, ако, вместо да поддържат и насърчават режимите на мракобесието, кнута, каторгата, заточението, цензурата и всевъзможните други начини на мъчение и гонение, биха взели страната на народа и биха се застъпили за неговото право да се развива свободно в пътя на истината, любовта и братството. Но руското духовенство, за да запази властта си и своето привилегировано положение в държавата, се солидаризира с гонителите на истинското Христово учение и изпита болшевишката чрезвичайка. Това бе наказание от Бога. Не би било чудно, ако такова наказание се приложи и другаде, дето заслепеното духовенство използува държавната власт, за да черпи от нея сила и бюджетни средства, и да държи народа в мрак и робство. Това не са служители на Бога. Истинските служители на Бога са безкористни работници на Неговата нива, те се отказват от власт, заплати и палати, и тръгват между народа да проповядват Словото Божие и да го поучават на всички добродетели. Ако народът остане доволен от тия проповеди и поучения, ако той оцени тая служба, сам ще поддържа своите служители. Но съвременните духовници във всички страни, бюрократизирани до самозабрава, като същински „сладкодумни гости на държавната трапеза", се страхуват да напуснат топлите чиновнишки места и сигурните заплати, за да разчитат на народната поддръжка. Това е явно доказателство, че те нямат вяра в собствените си сили, не се въодушевяват от висок идеал, нямат чувство на самопожертвуване за общо добро, нямат любов към ближния... А хора без любов не могат да служат на великия принцип на любовта, завещан от Христа. Така, главният виновник за страданията на славянските народи и за междуславянските ежби е духовенството. Едно прясно доказателство за това е последната война между сърбите и българите. В тая война, начело на сръбските и българските полкове, които се биеха помежду си и проливаха кръвта си, като озлочестяваха много майки, бащи и деца, стояха свещеници с кръст в ръка. Дори при българската главна квартира се учреди специален отдел за „военното" духовенство, с началник един владика.[1] Защо, обаче, българското и сръбското духовенство не влязоха тогава в своята духовна роля на миротворци, за да помирят двата славянски народи и да избегнат проливането на потоци братска кръв и всички други злочестини, които сполетяха двата народа? Защо и днес, когато перспективата, която открива съществуващата вражда между сърби и българи, е ужасна, духовенството стои със скръстени ръце и се занимава с дела, неподобаващи на неговото звание, предназначение и достойнство, а не влиза в своята миротворческа роля, за да въдвори мир, любов и разбирателство между сърби и българи, толкова нужни за тях? Македония е ябълката на раздора между Сърбия и България. До 1885 г. Сърбия не мислеше за напън на юг, но след първата сръбско- българска война, под подстрекателството на славянски врагове, започна се сръбската пропаганда в бившите турски вилаети, отначало само в Скопско, а по-после и по на юг. Пропастта между сърби и българи биде отворена. В 1912 г. българските управници разрязаха живото тяло на македонския народ на „спорна" и „безспорна" зони, като същевременно допуснаха ефективната окупация на цяла Македония от сръбските войски. Сърбите това и чакаха, за да не излязат вече никога оттам. Трябваше българите да ги изтикат наново с щикове през 1915 г., но в 1918 г. сърбите пак завладяха Македония и се затвърдиха там по силата на един международен договор. Кога и как ще се освободи тя от тяхното владичество? Те открито заявяват, че ще изтребят цялото македонско население с огън и меч, но няма да я отстъпят. Също така се заканват и на обезоръжена България - да я нападнат, да окупират части от нейната територия и да й наложат със сила всичките си условия. Кое е средството да се избегне тая нова човешка касапница и това взаимно унищожение на двата братски народи? Кой е начинът, за да се превърна Македония от ябълка на раздора между тия съседни и едноплеменни народи в ябълка за мир и радост? Ето въпросът. Тоя въпрос не може и няма да се реши от правителствата на Сърбия и България, които взаимно се подозират, недоверяват и подкопават. Той няма да се реши и с писани международни договори, които имат всякога стойност на един „къс хартия", щом съдържанието им не черпи сила от незиблемите закони на живота. Най- сетне, той няма да се реши и чрез покровителството или коварното подстрекателство на тая или оная от Великите Сили, които ревниво пазят интересите на своя „sacro egoismo", какъвто живописен пример даде, между другото и Италия с договора в Уши с Турция, щом избухна Балканската война, с напущането на съюзниците си Австро-Унгария и Германия в Европейската война и с последния итало-югославски договор. Великите Сили са като големи котки, които се галят, но и хапят и дращат. Малките народи трябва зорко да се пазят от тия модерни данаиди: „timeo Danaos et dona ferentes"! Според нашето непоколебимо убеждение, единственото спасение от пропастта, която зее пред всички славянски народи, а на първо място, пред сърбите и българите, е взаимното искрено споразумение между всички славяни на почвата на божествена та бекористна любов и братство. Ето един идеал, за възтържествуването на който заслужава да се положат всички благородни усилия и всички жертви! От северното Бяло море до южното Бяло море живее една гъста много-милионна славянска раса. Това е великата, мощна Славия, в средата на която присъствува, като начатък на Божието посланичество, изпитанията на което са вече към своя край, е предопределено да играе ръководна роля в прогреса на човечеството. То е носителят на новата култура и трябва да заеме вече мястото си. Минаха времената, когато то се считаше годно само за тор на чужди ниви и за роб на чужди банкери. Минаха също безвъзвратно и времената, когато с оръжие руските или български царе се опитваха да забиват кръста на цариградската „Св. София", а се връщаха оттам с наведени глави и озлобени души. Русия успя дори да превземе Цариград през последната война, но само на книга: подписаният от Великите Сили договор за тая цел остана само един исторически спомен. Всъщност, никога Русия не е имала нужда от Цариград, но тя плати с милиони човешки жертви и милиарди рубли недомислието на тая своя политика. Силата на Русия, а така също и на всички други славянски държави, е в тяхното вътрешно културно развитие, въз основа на закона на любовта. Защото само любовта е непобедима сила, само тя донася всички блага, само тя възвеличава както отделния човек, така и цял народ. Нека приложим тоя закон и в отношенията между всичките отделни народи на Велика Славия. Нека направим всичко възможно, за да доведем до мир, взаимно разбирателство и любов сърбите, българите, хърватите, словенците, чехите, поляците и русите. Обширната територия, която населяват тия братя-славяни, е обща, плодородна, благословена. За всички има достатъчно място за работа и мирен, културен живот. Прочее, долу оръжието\ Никой славянин да не вдигне ръка против брата си славянин! Мир и съгласие, любов и братство! Ето лозунгът! Ние поставяме въпроса и посочваме пътя. По тоя път, обаче, могат да вървят и да достигнат целта само достойни по ум и сърце хора. Те трябва да бъдат, преди всичко, дълбоко убедени в правотата и спасителността на това общославянско дело и, на второ място, да умеят да го реализират. Освен туй, чистите дела изискват чисти ръце! Пред олтаря на Божествената Любов не се допущат жреци, чиито ръце са били когато и да е или са сега още опръскани с братска кръв! Нищо скверно нито в мислите, нито в чувствата, нито в действията! Идеалната кауза иска идеални работници! Крайно време е да се пристъпи към дело. Защото, ако мине срока за помирението, ще бъде вече късно. Христос е казал: „Спогодявай се с противника си скоро, доде си на пътя с него, да не би противникът да те предаде съднику, а съдникът - на слугата, и те хвърлят в тъмница; истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не отдадеш най-последния кодрант. (Ев. Матея 5:25-26). Всеки изминал ден, без да се работи в тая посока за тая цел, е завинаги изгубен ден. И държавните глави, и правителствата на славянските народи са длъжни да се проникнат само от тая мисъл: мир, любов и братство във всеславянското семейство, и да работят денонощно и неуморно за по-скорошното й осъществяване. Само като се реализира това велико дело, ще настъпи и новата ера, ще изгрее новото слънце и новият живот за човечеството, начело на което стои Славянството! Духът Божи се проявява само в мира и любовта, чрез тях той носи новият живот. В служба на тоя идеал, Всемирна летопис не ще закъснее да се превърне на общославянска трибуна: списанието ще се раздели на пет отдели, списвани на български, сръбски, чешки и полски езици. В него, чрез произведенията на най-видните славянски окултисти, ще намира израз геният на новата култура. -------------------------------------------- [1] Вж. във „Всемирна летопис", год. II, кн. 8-9 портрета му снет на фронта в автомобил: владиката държи насърчителна боева реч, с чаша шампанско в ръка.

22. СЪВРЕМЕННАТА КУЛТУРА НА МРАКА Проявления на злото - Просветление* „Всемирна летопис", Г. III, кн. 5(1.1924), с. 103-104 Казано е някъде в Писанието: „Светът лежи в лукавия". И по- нататък: „Дяволът отначало е лъжец и човекоубиец". И още по-нататък: „Крадецът иде да открадне, да заколи и да погуби". А Христос е казал: „Аз дойдох, да имат хората живот, ида го имат преизобилно". Съществува едно окултно предание за падането на Люцифер. В теогонията на Хезиода, то се представлява като „война между титаните и боговете", а в космогонията е известно като един астрален пожар, който е предхождал и предизвикал създаването на Земята. В християнството то се нарича още грехопадение. Люцифер, както показва и името му, е бил носител на светлина, но като е проникнал в глъбините на Божествената мъдрост и в устройството на Божествения план, се е възгордял и възбунтувал. Той отказал да се подчинява на Всемогъщия Творец и като е представлявал цял клас небесни сили, поискал е да сътвори и завладее един собствен свят, в който да тури човека независим, пълен с низши желания и вечно войнствуващ. За тая цел, той вмъкнал в астралната светлина очарователната форма на жената, идеалната Ева, и така разделил половете. Цяла плеяда ангели пламнали от ентусиазъм пред този образ, който обещавал на света непознати дотогава радости и наслади, и се групирали около своя водител. От съединението на Люцифер с Лилит (първичната Ева) се е родил Каин, което значи човекът, слязъл в материята и осъден на престъпление, страдание и изкупление. Тогава Люцифер създал една звезда между Марс и Юпитер, предназначена да се превърне на планета, която да живее самостойно, да се саморазвива със свое знание и сила, без помощта на Всемогъщия. Обаче, всичките други Архангели получили заповед да му попречат, понеже тоя нов свят би внесъл безредие в Творението и би разкъсал веригата на Божествената и планетна йерархия. Борбата се свършила с поражението на Люцифер: образуващата се планета била разрушена на дребни планетоиди и Люцифер с неговото войнство бил отхвърлен върху един по-низш свят, върху друга планета, откъсната тогава от слънчевата ядка. Тая планета е била Земята, първичната Земя, която съставлява едно цяло с Луната. Следователно, гордостта, непокорството на Бога, низшите желания (страстта, лъжата, кражбата, частната собственост, убийството) - с една реч, злото във всичките негови проявление е било поразено от великата всеобемна Любов, от Божествената Мъдрост и от Истината, общата цел на които е вечната хармония на Божествения живот. Тъй говори езотерическото предание. Люцифер паднал на Земята, в най-гъстата материя, и затова тоя свят „лежи на лукавия". На тая Земя отначало още царуват всички пороци: лъжата, блудството, себелюбието, гордостта, завистта, злобата, клеветата и човекоубийството, и на тая Земя се води постоянна борба между злото и доброто, и в тая борба между тях - между „крадеца, който обсебва, коли и погубва" и Спасителя - човешката душа се стреми да влезе в пътя на спасението, да познае истината и да добие отново първоначалната свобода, радост и веселие в Бога. Душата се стреми да се освободи от оковите на материята, да завладее и подчини всичките й закони и проявления, т.е, да възстанови безсмъртието си във всичките планове на битието. И затова Христос - проявлението на висшата, Божествената Любов - дойде на тоя свят, за да даде на човечеството разумен, вечен, преизобилен живот, живот на истинско знание и на взаимна, безкористна, идеална любов и братство между всички хора. И тъй, злото сега още се проявява на Земята. Всичките първоначални пороци продължават да съществуват. Народите воюват помежду си за обсебване и егоистично използуване все по-големи и по- големи материални блага. Насилието, във всичките му форми и видове, се прилага навред, за да удовлетвори алчността, егоизма и животинските инстинкти у хората. Никаква милост и прошка, никаква отстъпчивост и миролюбиво разбиране за общо благо, а безпощадна война на всички против всички - bellum omnium contra omnes. Лъжата, кражбата, развратът и убийствата са в пълния си ход. Навред, по цялото земно кълбо, падналият Люцифер е разперил черните си крила, разкъсва с ноктите си човешките души и пролива кръвта на народите. Червеното зло е обсебило тоя свят и го терзае адски... Но това зло не върлува само между народите: то вилнее и в средата на самите тях. Лъжат отделни лица, лъжат и цели съсловия; крадат отделни престъпници, крадат и цели, и то „най-интелигентни", съсловия и класи; развратничат отделни личности, развратничат публично и най- благообразни кръгове, които носят златни одежди; убиват отделни дегенерирани типове, но убиват и цели „интелигентни" организации под претекст за „общо добро". И никой не помислюва нито минута за ужасните и неизбежни последици от своите престъпни деяния! А великият, никога ненарушим, закон за възмездието или кармата: „с каквато мярка мериш, с такава и ще ти се възмери" или: „каквото посееш, това и ще пожънеш" или: „който вади нож, от нож умира" - закон, възвестен от Христа и постоянно оправдан от фактите на действителния живот - като че ли никого не стряска, никого не вразумява! Умопомрачени, жалки хора! Разберете, че лъжата, в каквато форма и да е казана, от когото и да е казана, и с каквато цел и да е казана, отваря рана, като от действие на експлозивно вещество, в духовния мир на обекта, когото засяга, бил той отделна личност, цяло общество или народ. След колко време и с какъв труд, и средства ще заздравее тази рана? Кражбата или посегателството върху продукта на чуждия труд, или върху кое и да е духовно благо (свободата на съвестта или на мисълта и словото, правото на лична и обществена дейност, правото на свободно обучение и възпитание, съобразно с висшите духовни и морални принципи и пр.) от когото и против когото и да е извършена, против съществуващите закони или по силата на самите тях, дори под благовидната форма на тлъсти, но незаслужени, заплати и възнаграждения, на непосилни данъци, на безчестно спечелени богатства, чрез безбожна експлоатация на работнишкия труд, на отделни лица или цели съсловия, или под форма на закони за „защита" на съвременната държава, чрез заплашвания с най- строги физически наказания, т.е. чрез законодателен терор, може да предизвика обратна реакция против авторите й, които рискуват да станат плячка на други хищници. Развратът, бил той личен или обществен, открит или маскиран, внася дълбока поквара и изражда цели поколения. Най- сетне, наред с тия морални убийства, идат и физическите: насилственото лишаване отделния човек от живот, и още повече масовите убийства, под каквито и да са предлози, и в името на каквито и да били земни, човешки идеали, със закон или без закон, със съдебна присъда или без присъда, внасят ужасна пертурбация в духовния свят, предизвикват катастрофални вълнения, които за да утихнат, изискват много време и много нови жертви. Хвърлете, например един голям камък в едно тихо, гладко езеро, и вижте, колко водни струи ще предизвикате, колко концентрически кръгове ще се образуват и колко време ще трябва, за да се възвърне първоначалния покой на тая вода. А след като се развълнува обширното море, колко кораби могат да потънат! Душите на насилствено и невинно загиналите хора са агенти за отмъщение в астралния свят. Те действуват от там още по- безпощадно и неумолимо против виновниците на своето преждевременно и неестествено обезплътяване. Това е, което хората разбират под думите: „невинно пролята кръв гризе съвестта на убийците и иска възмездие". Такъв е божествения закон, това е абсолютно доказано в духовната наука. Никой не може да избегне съдбата си, която сам си е приготвил! Който си служи с насилие, ще му възвърнат пак с насилие. И който защищава силата си с насилие, ще докара пак същия резултат. „Истинската непобедима сила е силата без насилие", е казал кабалистът Елифас Леви. „Хората-насилници са слаби и непредвидливи, техните усилия се връщат всякога против самите тях". Единствената непобедима сила, на която нищо не може да противостои, е любовта. Прочее, съвременната култура на мрака, представлявана и поддържана от лъжците, крадците, блудниците и убийците, трябва да престане, за да се въдвори мира, любовта и братството. Великият Учител на човечеството дойде, за да донесе просветление, да ни даде истински знания за живота, да научи хората на божествените закони, които регулират техния живот, да им покаже пътя. Той произнесе магическата, всемощната дума: Любов Вместо отживелият времето си разрушителен закон на Мойсея: „Око за око, зъб за зъб", Христос предаде закона на любовта. „Любете се един другиго, помагайте си един другиму като братя, любете и враговете си, защото такава е волята на Бога". А в „Изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа". Така каза Христос и завърши: „Ако не бих дошъл и не бих им говорил, грях не щяха да имат, сега обаче, за греховете си извинение нямат". Ние повтаряме животворните и спасителни думи на Христа и само ги подчертаваме... --------------------------------- * Уводна, редакторска, неподписана статия, която е от Иван Толев, но не я подписва, понеже е много остра.

21. КРИЗАТА В ДУШАТА НА СЪВРЕМЕННИЯ ЧОВЕК Новата култура - Индивидуализъм и колективизъм „Всемирна летопис", Г. III, кн. 4 (XII. 1923), с. 79-80 От 14 и 15 век насам естествознанието почна да напредва с бързи крачки. Човечеството все повече и повече завладяваше и подчиняваше природните сили. Следваха открития след открития както в изучаването на природата, така и в практическото приложение на научното познание в техниката. 19 век беше век на парата, а 20 век е на електричеството и може би още на други непознати и неизползувани досега сили. Но, въпреки това, човек днес усеща пустота в себе си; той чувствува, че нещо му липсва. Ценностите, с които е живял досега, са разбити на прах. Той усеща вътрешна празнота. След толкова материални победи, в днешния век на машините, на аероплани, цепелини, радиотелеграфа и пр. човек не би ли имал основание да тържествува, да ликува? Тези победи са изкупени със скъпа жертва: чрез зацаруване на пустота във вътрешния живот. Защо ли така? Защо външните победи се отразиха така съдбоносно върху душата на съвременния човек? За да разберем това, трябва да разгледаме по-подробно историята на човечеството в последно време. Когато естествознанието почна своя победоносен ход, човечеството още не беше се простило с известно разбиране смисъла на живота. И това го крепеше. Това беше до известна степен негова вътрешна опора. То намираше този смисъл изложен в Библията или в друга религиозна книга. Но колкото повече напредваше естествознанието, толкоз повече се откриваха противоречия между него и религиозните твърдения. Отваряше се пропаст между тях. Представителите на религията като видяха опасността, почнаха гонения срещу науката. Почнаха да обявяват за еретически книгите на учените, почнаха да пълнят „индексите" със списъци на техните книги, почнаха да горят на клада всеки смел прогласител на нови истини. „Но при все това земята се върти!" Не можеше да се спре хода на човешката мисъл, защото той ставаше по законите на естественото развитие. Противоречията между религиозното и научното схващане ставаха все по-очебийни. Още Коперниковата теория за въртенето на земята около слънцето разруши някои дотогавашни схващания. След това дойде Кант-Лапласовата теория за произхода на слънчевата светлина от мъглявина. Най-после еволюционнататеория, начало на която туриха Еразъм Дарвин, Ламарк, Гьоте, но която окончателно възтържествува чрез Чарлз Дарвин, окончателно разби илюзията, че видовете са излезли из ръцете на Твореца такива, каквито са те днес, както твърдеше още Карл Линей в 18 век. След това дойдоха успехите на физиологията, която се стремеше да намери връзка между психичните и физиологичните явления. Макар и някои да бяха по-предпазливи, други отидоха по-далеч и почнаха да твърдят, че изворът на психичните явления се крие във физиологичните процеси. Зависимостта между нервната система и психичните процеси тикна мнозина към материализма. По този начин именно, т.е. чрез разбиване на всички стари ценности, човек дойде до вътрешна, духовна пустота. И така материализмът дойде по един естествен начин като плод от прогреса на естествознанието през последните векове. Този материализъм докара и друго. Той докара и разединение между човешките души. Има окултна връзка между материализма и индвидуализма. Колкото повече човешкото съзнание потъваше в материята, толкоз повече се разслабваха връзките между човешките души, толкоз повече те се изолирваха, усамотяваха, толкоз повече се издигаха прегради, дебели стени между тях. Днес имаме епоха, когато тези прегради са най- силни. И наистина, днес почти всеки културен човек живее заключен вътре в себе си, чувствува се повече или по-малко откъснат от цялото. А в древността всеки чувствуваше единството си със своите близки, а още по-рано и със целия космос. Това разединение на човешките души имаше мисия да засили човешкото самосъзнание, да засили индивидуалността и стремежа към свобода. От друга страна пък се знае от окултизма, че всеединството е основна истина за битието. Всички съзнания са лъчи от едно централно слънце, всички съзнания образуват единство. Това преживява един посветен, един мистик. Когато преживява единството, той, разбира се, в същото време не губи съзнание на своята индивидуалност. А поради съществуващите днес прегради между човешките души, тази връзка не може да се чувствува. Това е противоестествено, това е противно на великата истина на всеединството. Това е един от важните извори на песимизма в 19 век; това е дълбоката духовна причина на песимизма в последно време. Песимизмът си има много причини, но това е една от най-дълбоките. Човек може да намери много причини на песимизма, но той трябва да проникне в глъбините на човешкия дух, за да намери причината на причините. Човек се чувствува самотен, макар да живее днес в шумния многомилионен град. Когато хората са разединени, когато изчезне топлината, която сгрява сърцата, тогаз целият живот като че ли става ледена пустиня, в която бушуват студените ветрове. Сърцата са студени, макар и външната култура да „блещи" с културни придобивки. Ледът на разединението, самотата обвива човешкото сърце. Защо отделността, разединението води към песимизъм? Защото при любовта, при единението човешкият живот е в съгласие с великата истина за всеединството. Ето защо в любовта, в единението на човешките души е щастието. Днес само окултизмът може да изведе човечеството от тази двойна духовна криза, защото излиза от дълбокото познание на действителността. По този начин ще се премахне хаоса, който цари в душата на съвременния човек. Окултизмът има за главна мисия да работи за идването на новата култура на земята. Днешната култура е фалшива във всяко отношение; тя е в прямо противоречие с Божественото животоразбиране. Чрез дълбокото познание, което дава окултизмът, чрез светлината, която носи за човешката душа, и топлината, която запалва в човешкото сърце, той е в състояние да роди мощни импулси, които могат да преобразят както отделния човек, така и цялото човечество. В новата култура човек ще запази своята развита индивидуалност, но едновременно ще бъде свързан чрез любовта с околните. Ние сме едновременно индивидуалисти и колективисти. Новата култура иде по законите на естественото развитие и никой не може да спре победоносния й ход.

20. СИНАРХИЯТА НА ПРАКТИКА Приложението й в България- Международната организация „Всемирна летопис", Г. Ill, кн. 2 (X. 1923), с. 31-33 Нашата идея за коренно преустройство на България в социално и държавно отношение прави, според получените отзиви, впечатление на материалистите с рутинерни схващания, като един недостижим и невъзможен блян, а на някои крайни окултисти, като един опортюнистически компромис със сегашната конституционно- парламентарна форма на държавно управление. И едните, и другите се нуждаят, както се вижда, от едно късо обяснение. Не е никак чудно мнението на съвременните български материалисти: в продължителното си общуване със сегашната обществена и държавна форма, те тъй силно са се сраснали с нея, че един крут volte-face към новото струва им се за невъзможен и дори рискован и опасен. Те приличат на затворници, които сега се извеждат на силна слънчева светлина. Естествено, тяхното зрение е твърде отслабнало в дългогодишния духовен мрак и се изисква време, за да се приспособи то към новите условия на живота. За това те трябва да се привикват постепенно на тия условия, докато прозрат истината и се укрепят здраво в нея. Тогава, нека бъдат уверени, синархическата форма на социално и държавно устройство ще им се види като напълно естествена и даже ще се удивляват, от отличните резултати, които ще се получат, как те не са знаели и не са практикували досега това спасително средство за народно благоденствие и всестранен напредък. Почти същото обяснение трябва да се даде и на хората от противоположния лагер, т.е. на ония наши съмишленици, които желаят да снемат отведнъж небето на земята и затова, нямат търпение да чакат прилагането на синархическата система по еволюционен начин. Грешката, в случая, е едновременно принципиална и тактическа. Развитието на всеки жив организъм върви постепенно, по етапи. Нито човекът, нито животните, нито растенията създават потомство още в детинския си период. Трябва да се поникне, да се възрасти, да се разцъфти и след това да се завърже плод. Същият закон действува и в развитието на обществения организъм: почва се от старата форма и постепенно се върви към новата. Първата бавно се преобразява, за да създаде органите на новата. Скоковете и резките промени са недопустими в природата. Ето защо съвременната конституционно-монархическа форма може дори да изиграе една полезна роля в процеса на преустройството, а именно, като едно звено между старото и новото. Па и учителите на човечеството нееднократно са твърдели, че отживели времето си форми, които не вредят на новите зародиши, могат да си останат, докато животът наложи своето. След тези някои разяснителни бележки пристъпваме към предмета си: как би могла да се приложи синархията в България при сегашните условия на живота? Според нас, това е най-лесната задача за разрешение. Съгласно Конституцията, България е наследствена и конституционна монархия, с народно представителство. В същия основен закон е прокаран принципа за разделението на властите: законодателна, изпълнителна и съдебна. Първата принадлежи на държавния глава и народното представителство, шеф на втората е тоже държавният глава, от чието име и под чийто върховен надзор действуват всичките й органи, а третата власт, във всичката й ширина, принадлежи на съдебните места и лица, които действуват пак от името на държавния глава. Законодателната власт се осъществява от една Камара, изпълнителната власт от десет „върховни правителствени уредби", наречени Министерства, с общо тяло Министерски Съвет, а съдебната власт - от общи, три инстанционни съдилища. При тая конституционна организация може ли да се приложат главните принципи на синархията и как? Ако си припомним физическото и психологическо устройство на човека, което описахме в статията „Идеално и осъществимо управление"[1], ние бихме могли да препоръчаме да се реформира най-напред изпълнителната власт у нас, понеже тя е активният фактор в живота. Това може да стане по следния начин: при всяко от съществуващите сега десет Министерства да се образува по един съвет от техния ресор: при Министерството на Външите работи - един дипломатически съвет, при Министерство на Вътрешните работи и Нар.здраве - един административно-полицейски съвет и един медицински съвет, при Министерството на Народното Просвещение - един учебен съвет, при Министерство на финансите - един финансов съвет, при Министерството на Войната - един военен съвет, при Министерството на Търговията, Промишлеността, и Труда три съвета: търговско-индустриален, занаятчийски и работнишки, при Министерството на Земледелието - Земледелски съвет, при Министерството на Общ. сгради, Пътищата и Благоустройството - инженерен и архитектурен съвет и при Министерството на железниците, Пощите и телеграфите - един железничарски и един телеграфо-пощенски съвет. Личният състав на всичките тия съвети да се образува по избор от всички длъжностни лица или от членовете на всички свободни професии, които припадат към респективното Министерство, с право да решават всички принципиални въпроси от своето ведомство. Тия решения ще се привеждат в изпълнение по административен или законодателен ред от надлежния министър. Така цялата инициатива по управлението на всяко Министерство минава всецяло в ръцете на най-заинтересуваните - неговите чиновници или неговото съсловие, защото само те са, които най-добре разбират нуждите си и знаят средствата за тяхното задоволяване. Министърът остава само като един ръководител на работите и изпълнител на съветските решения. А общото тяло - Министерският съвет - централизира в своята област на действие всички решения и като ги хармонира, дава им надлежния правилен ход. Наистина, и по настоящем функционират при някои от Министерствата съвети, но техните решения нямат задължителна сила за шефа на Министерството. По горния начин изпълнителната власт става съветска, т.е. народна. Специално за съдебната власт, както тя сега е организирана у нас, няма да говорим, защото във всъщност, тя е един клон от изпълнителната власт, а не е автономна. Ще се спрем на законодателната власт. Тя е устроена у нас по едно-камерната система. Опитът на учредителите в 1-то Велико Събрание да приложат двукамерната система, като създадат Сенат, не успял, поради либералните тенденции на тогавашното мнозинство, па и опитите на някои съвременни политици да прокарат; преди десетина и повече години, чрез изменение на Конституцията, учредяването на втора камара, с цел уж да парализират увлеченията на Народното Събрание, също пропаднаха, поради общия повик в печата против консервативността на това учреждение - Сената.* Няма съмнение, че при досегашната парламентарна практика у нас Народното Събрание отдавна е изменило на своето предназначение: то нито се образува според истинската народна воля - защото последната никога не е била свободно и напълно изразена - нито е функционирало като действително законодателно тяло, а е прокарвало само волята и желанията на министерските кабинети. При тоя законодателен и парламентарен фалит у нас, крайно необходимо е да се раздели тая единствена наша Камара на три: I. - Върховен съвет, който да събере в своя състав интелектуалния елитна българския народ: представителите на науката и изкуствата. Тая камара ще олицетворява и изразява ума на нацията и следователно, ще бъде духовния ръководител в държавата. II. - Съдебно-административен съвет, който ще се състои от представители на магистратурата, войската и полицията. Тая камара ще олицетворява и изразява моралната и физическата сила на нацията, и следователно, ще бъде регулатора на държавната дейност. III. - Стопански съвет, съставът на който ще се образува от представителите на всички производителни, трудещи се съсловия: земеделци, търговци, индустриалци, занаятчии и работници. При тая три-камерна съветска система отведнъж личи отсъствието на професионалните политици, които са по настоящем едно зло за развитието и благоденствието на народа. Политическите партии, в сегашната им форма и устройство, биха станали в такъв случай съвършено излишни. Относително избора на членове трите съвета трябва да се предвидят ред условия, съобразно изискванията и функциите на всеки от тия съвети. Целта ще бъде да се даде едно вярно отражение на нацията, точно според психологическото и физическо устройство на човека, resp. на обществото; умът, сърцето и волята (интелектуалните органи) да се представят във Върховния съвет, дихателните, и кръвоносните органи - в Съдебно-административния съвет и храносмилателните органи - в Стопанския съвет. Във всеки от тия съвети Министерският съвет внася за одобрение и приемане изработените от него в окончателна форма решения на съответните съвети при отделните Министерства. По тоя начин ще се премахнат всички причини и условия за гражданска, селска или военна диктатура, защото целият процес на законодателството и администрацията на държавата ще се базира на естествения, биологическия законна развитието. А Конституцията, която трябва да се ревизира изцяло в горния смисъл, ще предвиди подробностите. Е добре, не е ли явно, че въвеждането на синархическата система на управление, толкова идеална и желателна зарад нейните възвишени блага, е бърже и лесно осъществимо у нас? Не е ли очевидно, че сегашната социална и политическа анархия ще се премахне по тоя начин - чрез създаване на едно професионално представителство в най-съвършена форма без участие на политиците в сегашния калибър? И, което е още по- важно, освободени от егоизма и фаворитизма, предадените всецяло на общите интереси на народа членове на трите камари ще служат изключително на висшите добродетели, чрез едно съревнование, което ще бъде най-хубавото украшение на техния характер и на тяхната дейност. Мероприятията, които ще се изработват и узаконяват ще носят печата на знанието, опита във всичките области на личния и обществен живот, а няма да се проникват от никаква партийно-политическа тенденция. Та ние ще достигнем да имаме едно образцово законодателство и една справедлива администрация, ръководена от истината, мъдростта и любовта. И в постоянното усъвършенствуване на личностите и институциите с помощта на синархическото управление ние ще намерим гаранцията за трайно благоденствие на народа и за ненарушимата вътрешна и външна безопасност на държавата. По аналогия, държавното управление, устроено според принципите на синархията, може да ни даде образец и за устройството на международното общежитие. След ужасните кръвопролития, на които бяхме свидетели особено от 1914-1918 г. ръководителите на човечеството съзнаха нуждата от учредяването на един международен орган, който да изравнява евентуалните спорове между държавите. Такъв орган е известното Общество на народите, Съветът, на който заседава в Женева - Швейцария. Това е едно рудиментарно начало на по-висшата синархическа форма на управление на човечеството. Последната предполага коренна промяна на сегашните междудържавни и международни отношения. Съвременните политически и митнически граници, първите неестествени от национално гледище, вторите излишни, трябва да изчезнат. Човечеството е един по-висш социален организъм. Христовият принцип е: всички хора са братя. Това значи, че не може да има различие или предпочитане в правата и задълженията на отделните народи помежду им. Всеки народ, като физическо колективно тяло, живее в един кът на земята, но неговото астрално и духовно същество е в неразривна връзка с ония на другите народи. Човечеството, следователно е един грамаден физически и духовен организъм, животът на който е подчинен на едни и същи закони. Благоденствието и радостите на един народ се отразяват на другите, както и злата участ и страданията са взаимни. Няма народ, който да не изпитва успеха или нещастието на другите народи. Всички са свързани в една жива верига и се движат в един магнетически кръг. От това именно произтича и нуждата от общочовешка организация, за да се постигне взаимопомощта и благото на всички. От физиологическо гледище, общочовешкият организъм има същите органи, както и човешкото тяло. Така например българският народ съставлява черния дроб на човечеството, той има най-твърда и издържлива консистенция, той изработва жлъчката и пречиства нечистата кръв. Тия негови функции се изразяват в характера му. Другите народи поотделно или на племенни групи съставляват другите съответни органи. А всичките образуват тялото на човечеството. От само себе си се разбира, следователно, че същата синархическа система трябва да се приложи и в международната организация. Една три-камерна съветска система (интелектуален, съдебно-административен и стопански съвет), с постоянно действие, трябва да се приложи и в международния живот. Но това ще стане - надеем се, в недалечно време - когато у народите и техните управници се пробуди съзнанието за великите принципи на любовта и братството, прогласени от Христа. Сега настъпва времето на най-новия завет: Приложението на Божествената Любов, възвестена преди 2000 години, от Учителя на човечеството. Нека всички послужим, с всичките си сили, на този най- висок идеал! --------------------------------------------------------- * Вж. по тоя предмет статията: Потребен ли е Сенат у нас? от Ив. Толев, в спис. „Задружен Труд" (год.1). [1] Всемирна летопис, год. III, кн. I.

19. СИНАРХИЯ Статия трета Окултна социология - Системата на Сент-Ив д'Алвейдър - Правителствата на съвременните народи - Република, монархия, теокрация „Всемирна летопис", Г. I, кн. 3 (1. VI. 1919), с. 12-14 В тази статия ще продължим разяснението на системата на Сент- Ив д'Алвейдър за образуването формата на държавата и начина на управлението. Така нашите четци, чрез последователно развитие на предмета, ще могат да си съставят ясна представа за естествения процес на развитието на обществата и оформяването им в държава с определен начин на управление. Ако разгледаме синархията като научен закон, ще можем да определим точното положение на всяка форма на управление в йерархията на социалните науки. Нека предоставим по тоя предмет думата на самия Сент-Ив д'Алвейдър, за да разясни сам той гледището си върху различните форми на държавна уредба. Ще цитираме направо от i-та глава на съчинението му „Mission des Souvereins": „При изследванията за произхода на общественото право и европейския начин на управление, ние често ще трябва да употребяваме термините: република, монархия и теокрация, поради което необходимо е точно да определим значението на тия думи, но не чрез граматически анализ, както многократно са правили това още от времето на Платона до наше време, а чрез наблюдение и исторически опит. Понеже целта ни е да разясним истината, доколкото това е в нашите сили, а не да изтъкнем тук някаква определена политическа система, то ние ще правим научните си изследвания съвсем безпристрастно, без да се смущаваме от заключенията си, каквито и да са те. Формите на управлението, историческият характер на които искаме да изследваме, могат да бъдат прости или сложни, коренни или производни, според това, дали тяхното название изразява или не легналият в основата им принцип и ония средства, с които се ползуват за реализирането им. Република. Принципът на чистата република е народната воля. Целта, която се преследва от тая воля, е нормалната свобода на гражданите. Средството, избрано за реализиране на тоя принцип, е равенството на всички граждани пред законите, независимо от социалното им положение, средствата им и образованието им. Практическият начин на прокарване на това равенство в живота се явява прякото избиране на длъжностните лица от самия народ, без посредничеството на депутати, представители или други пълномощници. Гаранцията за успеха на тази форма на управление е домашното гражданско, земеделско робство или военното потисничество на грамадното мнозинство, бойкотът или политическия остракизъм. Атина представлява в старо време чистия тип на такава република и не трябва да се забравя, че Атина дължи славата си не толкова на тоя начин на управление, колкото на учрежденията, заети от другите държавици на Гърция, Финикия и главно от Египет - на тайното учение на Орфея, на делфийските и елевзинските тайнства, на обредите на Амфиктиона и пр. Свободата на гражданите на тази република се обезпечавала с робство и никой не е бил гарантиран от възможността сам да попадне в робство. Така например, ако Ницер не би откупил Платона, то този популяризатор на Питагора би бил принуден, при всичката дълбочина на своите метафизически разсъждения за републиката, да ограничи дейността си с точно изпълнение на робската длъжност, под заплахата на камшика, мъчението му и набиване на кол. Уредбата на Картаген също така е било строго републиканска. Терорът, главният символ на който бил идолът на Молоха, е служил за основа на държавния му строй и робството на нумидийците е служило за гаранция на свободата на гражданите. Рим е бил основан от разбойниците, които са завзели съществуващата на това място провинция на теократическата Етрурия. По грубостта на нравите си, той надминаваше Атина и Картаген, и начинът на управлението в него бе също републикански, макар и с някои изменения, които са се дължали на теократическите учреждения и които несполучил да унищожи при всичките си старания. Така например, върховният жрец на Рим, с дванадесетте си първосвещеници, се е ползувал с толкова голяма власт, че е могъл да отложи или разпусне народното събрание. Но когато римляните, под влиянието на пиронизма, изгубили вярата си и престанали да имат доверие във върховния жрец, толкоз необходимо за изпълнение на длъжността му, тогава отечеството на Цинцината стана отечество на Сула, и Юли Цезар решил да се короняса не само с императорска корона, но и с венец на първосвещеник. За да заякчат свободата си, републиканците-римляни, недоволни от робуването на своите подчинени, обърнали в роби гражданите на всичките покорени от тях народи. Правителствата на градовете на Италия, Фландрия или Холандия били републикански само по име, ала в действителност представителната система на управление в тия градове била общинска или емпорократическа, а понякога и едната и другата, както понастоящем е в Англия, Съединените Северо-Американски Държави, Швейцария и каквато би желала да стане буржоазната демокрация на Франция, неспособна впрочем да достигне това, по причина, за която не е място тук да говоря. Монархия. Когато Монтескийо казва, че добродетелта е основа на републиката, а честта е основа на монархията, той лъже и народа, и кралете. Сега така може да говори само ситият буржоа, но никак не един философ. Основата на чистата монархия е енергията на нейния основател, най-силният и най-щастливият от хората, ако под думата щастие се подразбира благоприятното стечение на обстоятелствата. Целта на монархията е самодържавието. Средството за постигане тази цел е централизацията на всички власти в лицето на монарха. Юридическото условие, необходимо за да се използува това средство, се състои в издаването на закона непосредствено от самовластния господар, без участието на други представители или упълномощени от царя, освен секретарите, съдиите и полицията. Гаранцията за успеха на тази форма на управление може да бъде само смъртното наказание (легалното убийство), тъй като при съществуването на обществената анархия (а само при това състояние на обществото е възможна появата на самодържавието) само човекът, който има власт над живота на всекиго, може да поддържа единството на нацията и няма да я остави да се разпадне. Чистата монархия е съществувала у асирийците. Класически образци на монарси могат да се смятат: Кир, Атила, Чингис-Хан, Тимур и др. Между християнските народи никога не е имало чиста монархия, в пълния смисъл на тази дума. Във всяка християнска страна, която се е стремила към единство, основателите на династиите са напрягали всичките си усилия да учредят самодържавието, и само това им давало сила да изпълняват задачата си. Всичките те прекрасно са знаели, че смъртното наказание е единствената гаранция на властта им, но на никого от тях не се е допуснало да се ползува от това наказание толкова свободно и последователно, както са правели това изброените азиатски монарси. Теокрация. Основата на чистата теокрация е религията. Целта, която тя преследва, е развитието на умовете и културата на сърцето, всеобщото единение и мира. Средството за постигане на тая цел е уважението към всичките религии и разяснението на тяхната общност. Необходимото условие за постигане на същата цел се явява личната увереност както на законодателя, така и на народа в действителността и полезността на науките и добродетелите, проповядвани и практикувани от йерарсите и свещенослужителите. Гаранцията за успеха на тази форма на управление е непрекъснатото приближаване на човека към божествените идеали чрез възпитание, обучение, посвещение и най-после, чрез избор на най-добрите от преуспяващите хора. Азия, Африка и цяла Европа, до изникването на разкола на Ирша, се управляваха с теокрация, от разделянето и разлагането на която се образуваха всичките религии на Египет, Палестина, Гърция, Етрурия, Галия, Испания и Великобритания. Тази теокрация, подробно описана в свещените летописи на индусите, персите, китайците, египтяните, юдеите, финикяните, етрусците, друидите, келтските барди и даже в скандинавските и исландските саги, е била основана от един завоевател, когото възпяват Рамаян Валмик и Нон в Дионисиадата (описание на похода на Диониса в Индия). Следите от това единство на религиите са се запазили навред, като например: според свидетелствуването на Дамис и Филострат, Аполони Тиански, съвременник на Исуса Христа, е водил учени беседи в религиозните центрове на целия свят с жреците на всичките религии, от Галия до Индия и Етиопия. В сегашно време франкмасонството, което е само костите и скелета на теокрацията, е единствената организация, която има тоя всемирен характер и която, като почва от тридесет и третата степен, напомнюва съвършено малко по личния си състав някогашния интелектуален и религиозен съюз. Мойсей, който бе посветен в тайните на египетските храмове, в които от времето на Иршовия разкол бе се установил смесеният теократически начин на управление - поискал да спаси няколкото свещени книги, които щели да се изгубят, поради общата умствена и религиозна разпуснатост. И той бил избрал ония свещени книги, в които е била сбито изложена цялата свещена мъдрост, старателно маскирана с всякакъв вид символи и басни. За да постигне именно тая си цел, Мойсей е основал израилската теокрация, издънки на която се явяват: християнството, от една страна и мохамеданството от друга. Християнските народи никога не са имали теократическо управление, нито в чиста, нито в смесена форма, понеже още от V век християнството се е разделило на няколко църкви, които съперничили помежду си, с явно демократически тенденции. Това обстоятелство е принудило християнските народи да опитат различни форми на управление, като почнали от монархията и свършили с републиката, но не са могли да учредят теокрацията, защото необходимото условие за това се явява единството на църквата, обучението, възпитанието, посвещението и избора на най-достойните във всичките християнски народи, а именно това тяхно единство липсва в тях и не може да го има при сегашния строй. Да се постигне това единство е възможно само като се уважават всички вярвания и се изясняват общите им основи, но това не направиха нито вселенските събори през първите векове на християнството, нито поместните събори, които станаха след разделянето на църквите, без да говорим за папството, което, поради изключителното си политическо положение, можеше да играе само партийна сектантска роля в християнството, която няма никаква прилика с истинския теократически авторитет. При все туй, индивидуалното и морално влияние на Исуса Христа е толкова голямо и толкова много е проникнато от божествена сила, че даже като се е ограничавало само с пречистването и оправянето душата и съвестта на отделните лица, можеха да се постигнат големи успехи. Църквата, която е разделена на много враждебни помежду си секти, е безсилна да влияе върху държавните учреждения на Европа, но, при все това, духът на християнството, който се проявява в общественото мнение, всява в народите на Европа непреодолимо отвращение както към веригите на демагога, така и към козните на тирана, и прави невъзможни за християнските народи и абсолютната република, и чистата монархия и всяка друга чиста политическа форма на управление. Но това, което е невъзможно за християнските народи, е възможно за другите. Африканските и особено азиатските народи, които изповядват исляма, до когато Цариград остане в ръцете на турците, представляват всички условия за учредяването на чистата монархия. Нека не се мисли, че усъвършенствуваните оръдия и най-новите способи за водене на войната принадлежали изключително на европейските народи. Всичко това може прекрасно да се приложи и към азиатците и африканците, и не само в редовната война по европейски образец, но и за масово нахлуване, което е свойствено на тия народи. Те чакат само да се намери един енергичен деспот, който да може да ги подигне и обедини под знамето си. Против Европа, отслабена от междуособните войни, не един милион, а двадесет милиони биха могли, въоръжени и обучени по европейски, да бъдат изпратени от съединените сили на народите на Африка и Азия, подкрепени от исляма и Китайската империя. Като следва някогашния си път, по бреговете на Африка, Италия и Испания, насочен право към сърцето на Европа, тоя поток от люде може да се хвърли върху нас и да помете всички по пътя си. Общото състояние на европейските работи понастоящем се представлява много по благоприятно за повторението на това нахлуване на „варварите" и много признаци, явни и тайни, потвърждават възможността на това нахлуване. Враждуващи помежду си, не свързани нито с религиозни, нито с политически връзки, европейските държави биха се превърнали на помощници на нахлулите врагове. Търговците на оръжие биха били готови да ги снабдят с всичко, стига да им се плаща добре. Колониалните разпри и съперничеството на държавите заставляват християнските народи да изпращат на своите бъдещи врагове инструктори и да ги обучават на всичките тънкости на военното изкуство. Нито една европейска държава не би помръднала, за да предотврати тази беда, която би заплашила съседа й, тя би се зарадвала даже на нещастието му, като предполага, че самата тя е в безопасност. На нея нито на ум не идва, че същата беда, която е връхлетяла съседа й, ще сполети своевременно и нея. Ние виждаме, че понастоящем между всичките „християнски" държави са се установили съвършено безнравствени, а следователно и неразумни отношения. Що се отнася до силата, която е способна да подигне против Европа народите на двата съседни материци, то тя ще се появи в неукротимата енергия на някой азиатец или африканец. Такъв владетел няма да се поколебае пред последиците на своя политически принцип. Тогава би се възродила една проста, но твърда монархия, като изпълнителка на волята на съдбата. Ще хвръкнат главите на императорските и кралските фамилии; огънят ще опустоши цели страни; силните „Мира сего" ще бъдат принудени да се присъединят към войските на чуждоземците. „Варварите" ще ни отмъстят за варварството на нашата колониална политика, като превърнат градовете ни в купища развалини, залени с кръвта на ония жители, които не ще могат да бъдат пръснати по далечните краища на Азия и Африка. Християнска Европа не ще има вече политическа сила да отблъсне тия бедствия, понеже чистата република и простата монархия са еднакво невъзможни в нея, поради пълната безнравственост на основите й. По всичките тия причини и по много други, ние ще трябва да потърсим извън политиката една възможна свръзка между европейските народи. Сега ще поговорим за учрежденията, които отдавна се мъчат да заменят в Европа основите на чистата монархия или република, т.е. за така наречените представителни учреждения". От горното изложение на Сент-Ив д'Алвейдър се вижда, че той предусеща организирането на жълтата раса и насочването й против бялата, за да я унищожи. Той схваща ясно тая възможност, като плод на крайния материализъм и империализъм на стара Европа, без, обаче, да визира изрично, отде ще дойде тоя организатор и дали последният не се крие в лицето на великата вече сила Япония. Проектираното в Париж „общество на народите" се явява като преграда на тая евентуална опасност. Ив. Толев

18. СИНАРХИЯ Статия втора Окултна социология - физиологическият закон, приложен към развитието на обществото и държавата - Разяснение на системата на Сент-Ив д'Алвейдър „Всемирна летопис", Г. I, кн. 2(1.V. 1919), с. 19-20 За да се разбере добре вървежа на общественото развитие, трябва да се обясни действието на физиологическия закон в живота на човека. По тоя начин ще можем лесно да си представим цялата картина на човешката еволюция и от последната да извадим правилно заключение за най-добрата и най-съвършена форма на държавна уредба. физиологията на човека, както пояснява Сент-Ив д'Алвейдър, се излага така: човекът яде, живее и мисли. Той се храни с помощта на своя стомах, живее със сърцето си и мисли с мозъка си. На неговите храносмилателни органи е възложена длъжността да управляват икономически цялата негова телесна машина, да задоволяват загубите й с храната, а излишъците от последната да ги складират. Също така на неговите органи на кръвообращението е възложено да набавят силата, която е необходима за движението на машината, както храносмилателните органи доставляват веществото. Най-после, всичко това се управлява от нервната система. Големият симпатически нерв завежда безсъзнателната работа на органите на храносмилането и кръвообращението, а съзнателната нервна система играе същата роля по отношение на двигателните органи. По тоя начин нервната система представлява от себе си властта в човека. И той, трите главни функции на човешкото тяло ни представляват органите на неговата икономия (храненето), силата и властта. Нека разгледаме сега, какви са взаимните отношения между тия три принципи. Докато стомахът получава необходимата храна, органическото стопанство върви правилно. Но ако на главния мозък скимне да лиши стомаха от храна, то последният почва да вика: „аз съм гладен, заповядай на членовете на тялото да ми дадат необходимата храна". Ако главният мозък упорствува, то стомахът причинява разрушаването на целия организъм, а следователно, и на самия главен мозък - човекът умира от глад. Докато белият дроб диша свободно, в организма циркулира животворна, т.е. енергична, силна кръв. Но ако главният мозък откаже да докарва в движение белия дроб или пък го постави в нездрава среда, то тоя дроб показва на мозъка с измъчването си, какви са нуждите му, което може да се изрази със следните думи: „дай ми чист въздух, ако искаш да ти доставям енергия за организма". Ако главният мозък няма достатъчно власт, за да стори това или пък не желае, то нозете се отказват да му се подчиняват, човекът пада и умира от задушаване. Ние бихме могли да изтъкнем още няколко примери, но и тези, които дадохме, считаме за достатъчни да илюстрират действието на трите главни принципи: икономията, силата и властта в човешкия организъм. Нека се опитаме сега да намерим същите основни начала в човешкото общество. Всичките богатства на страната, заедно със средствата на материалното благосъстояние - земеделието, промишлеността и търговията - съставляват храносмилателната система на страната или основата на нейната икономия (храненето). Войската на страната, заедно с нейното правителство, представляват гърдите на страната, т.е. органът на нейната сила. И най-после учените, учещите, книжовниците, духовенството представляват мозъка й или центърът на властта. Взаимните отношения между различните тия елементи се виждат от следния ред: 3) Коремът - стопанството - икономическото благосъстояние, 2) гърдите - силата - военната и юридическа мощ и 1) главата - властта - ученият авторитет. При това разпределение на обществените органи, лесно може да се отговори на въпроса: какво ще стане в една държава, ако представителите на властта не обръщат внимание на справедливите искания и нужди на народа? Тоя въпрос е аналогичен със следния: какво ще стане с организма, ако не бъдат удовлетворени справедливите искания на стомаха? - На тия два въпроса може да се дадат само следните отговори: 1) стомахът ще причини страдания на мозъка и след това организмът ще умре и 2) народът ще принуди своите управници да страдат (т.е. ще направи революция) и най-сетне, нацията ще загине. Това е фаталният закон. В организма на обществото, както и в човешкия организъм, трябва да се различават две течения: от правителството към народа, което е аналогично на течението на нервната сила от големия симпатически нерв към вътрешностите на човешкото тяло, и обратното течение - от народа към управниците на страната, което е аналогично на течението на вътрешностите на тялото към нервната система. Представителите на първото течение са властите: законодателната, съдебната и изпълнителната, а представителите на второто течение са просветително- възпитателните, юридическите и икономическите функции. Това са двата полюса на управлението, наречено синархия, или двете чашки на везните му. Този начин на излагане системата на Сент-Ив д'Алвейдър най-добре разяснява нейният основен характер, защото се изтъква строгата аналогия между всичките прояви на живота в природата. Такъв е неизменният характер на всичките истински създания на езотеризма: всяка социална система, която не се придържа към аналогическите закони на еволюцията на живите организми, може да бъде само една разна химера, и нищо повече. Това трябва добре да се разбере от всеки обществен деец, към каквато професия или политическа групировка и да принадлежи. Цялото развитие почива на неумолимо действуващи природни закони. Това, което е вярно за човека, вярно е за обществото и за държавата. Същото може да се приложи и в отношенията между държавите и народите. Ясно е от това, което току-що изложихме, че главното откритие на Сент-Ив д Алвейдър е закономерността, която той установява в просветно-възпитателната, юридическата и икономическа функция на народа. А закономерността в законодателната, съдебната и изпълнителната функции на правителството е известна още от старите времена, защото е наследена от езическите народи, но и тя ще бъде разяснена пак съобразно с физиологическия закон. Главният въпрос, прочее, разгледан основно от Сент-Ив д'Алвейдър, е: научното установяване на закона, който управлява органическия живот на народа, а също така и взаимните отношения на различните народи и раси. Един и същ закон управлява всичките прояви на живота и достатъчен е само един бегъл поглед, хвърлен върху взаимните отношения на европейските народи, за да се види релефно тяхната противоестественост. Ясно е, че и отделните хора, ако биха установили помежду си такива отношения, каквито имаше досега между държавите, биха били постоянно затваряни, защото за образец на тия взаимни отношения служи разбойникът, който е всякога въоръжен до зъби, готов да се нахвърли сам или в съюз с други, подобни на него, върху най-слабия и да го обере! Това бяха и са още държавите. Сега едва, след толкова потоци кърви, се опитват да създадат едно общество от народи-братя, но колко спънки се явиха, с цел да се осуети тази спасителна за човечеството идея! Отвсякъде народите-разбойници или както ги наричат с нежност „империалисти", се нахвърлиха върху тая идея и полагат всички усилия да я задушат в зародиша й, защото тя пречи на техните грабителства. Но тя рано или късно ще се наложи. И ученият окултист Сент-Ив д Алвейдър е прав, като се обръща към всички народи с думите: „Променявайте, колкото искате, царете, кралете и правителствата си, но с това само ще влошавате положението си. Страданията ви произтичат не от формата на вашето управление, а от закона, който лежи в основата й. Турете природния закон за основа на вашето управление, и бляскаво бъдеще ще се открие за вас и за потомството ви". Ив. Толев

17. СИНАРХИЯ Статия първа Окултна социология. - Образуване и развитие на обществото. - Старата община. - Що е държава. - Мнението на съвременните юристи и социолози. - Системата на Сент-Ив д'Алвейдър „Всемирналетопис", Г. I, кн. 1 (22.III. 1919), с. 19-20 Човекът е социално същество. Неговите индивидуални, телесни и духовни нужди му налагат да живее, от деня на раждането си до последния си час, в постоянно общение с подобните на себе си. Освен известните библейски случаи на отшелничество, при които пак Провидението е проявявало грижите си към уединения,[1] както и много други случаи след идването на Христа, които имат специална цел и особено обяснение, не може да се поддържа, по принцип, че в живота на човека има стремеж към усамотение. Напротив, даже и временното му отстранение от другите възбужда у него неудържимо влечение към неговите братя по образ, подобие и живот. Същият природен инстинкт на задружност се наблюдава и между животните. Всички се събират в двойки или в по-малки и по-големи групи, размножават се и взаимно си помагат в своя живот и развитие. От тоя естествен закон на привързаност и общност между човешките индивиди произтича и нуждата да се образува общество за ползата на всички негови членове и да му се даде такава организация и форма, които най-добре да съответствуват на вътрешното му съдържание и на целта на живота. Като са изхождали от това общо положение, социолозите във всички времена и народи са се старали да открият единствения истински закон, който може да регулира правилното образуване и развитие на обществото. Като резултат от тоя процес, всички велики обществени дейци са препоръчали, според своите схващания най-съвършената форма на държавна уредба и народно управление. Там, дето се е успявало да се открие органическия закон на творението и развитието, установена е била и най-добрата държавна и управителна уредба. Някои стари народи са знаели тоя закон и понеже са се съобразявали с него в държавната си дейност, организираните им общества мирно са процъфтявали в течение на много векове. А ония от тях, които не са го знаели или не са се ръководили от него при уредбата и управлението на своите обществени работи, ставали са жертва на постоянни вътрешни смутове и бързо са загивали. Един от съвременните писатели, най-известният окултист с мистично направление, F. Ch. Barlet, се е посветил да изучи основно този въпрос и в редица свои трудове е изложил съвършено ясно понятието за обществото, като един жив организъм, органите на който се създават от човека, изтъкнал е законите за уредбата на обществата, малки и големи, очертал е последователно еволюцията и инволюцията на обществените органи и е дал най-ясна представа за това, което трябва да разбираме под думата „държава" и „управление". В своите дълбоко научни изследвания той е дошъл до най-точна дефиниция на закона, като е доказал, че обществото е едно живо същество, което има възможност да създава и видоизменява най-съществените органи. Следователно, за окултиста, съвършено нормално общество е онова, което най-вече се приближава до тройното слагане на всеки висш организъм, като се състои от обществени: глава, гърди и корем. Според Барле, народното стопанство представлява от себе си общественият корем с всичките вътрешни органи на пищеварителната система (стомахът, червата и пр.) юридическите и военните сили - това са двете функции на гърдите, а просветата и религията - интелектуалните функции на обществото. Барле смята, че ако съвременната държава се уреди според тия принципи, трябва да се управлява от три камари: едната, съставена от избраници на синдикатите (селско-стопанските, промишлените и търговските сдружавания), другата -юридическата и третата - образователната и религиозната. Гласуването трябва да става по професии, при което всеки гласоподавател вотира според общественото си положение по трите тия отрасли. Тая организация не е плод на фантазията, а е функционирала много векове и е просъществувала много по-дълго време, отколкото всички последващи форми, взети заедно. Ако проследим историческото развитие на старите общества и републики до най-ново време, ние ще видим, че във всичките държавни формации се е проявявал стремежа да се основе организацията на всяко общество на естествените закони, а не на философските построения на разните школи. Социологията, в най-чистата си форма, се е преподавала в храмовете на известните старогръцки и староримски законодатели: Ликурт, Питагор, Солон, Нума и други. В класическото съчинение на Fustel de Cou langes: La cite antique и в най- новата книга на парижкия професор A. Croiset: Les Democraties antiques намираме най-изобилни доказателства за вярността на нашата теза. За постигане на главната цел на всяко организирано общество - създаване условия за свободен живот и развитие на човека - всичките стари и нови народи са установявали една концепция за Държавата, като форма на общежитие и като носител на власт. Усилията всякога са били насочени в античните републики да се направят всички граждани свободни в събранието на народа, в една страна, а от друга, да се ограничи и стесни властта на магистратите. Тогава, обаче не се допущало съмнение, че суверенното народно събрание може да разполага, по своя воля, макар и чрез общи закони, с живота, имота, свободата и даже с вярванията на гражданите. Това положение, от което произтекли всички по-нататъшни злини и са причинили разпадането на атинската, сицилийската, картагенската и римската демокрации, явно противоречи на една от най- солидните идеи на модерните времена, а именно, че индивидът има повече и по-висши права от Държавата и тя е длъжна да ги респектира. Върху това схващане за личните права на човека и гражданина се базира съвременната форма на Държавата и управлението, както и гарантирането на тия права. Авторите по конституционното право развиват логично същата идея, но не са проникнати дълбоко от окултния характер на обществената и държавна еволюция. Според покойният професор на Парижкия университет A. Esmein[2], Държавата е юридическо олицетворение на нацията; тя е субект и носител на публична власт. Съществуването на тая власт над волята на отделните личности, събрани в едно общество, конституира нацията в правото. Тази власт, която естествено не признава никаква по-висша или конкурентна сила в урежданите от нея отношения, се нарича суверенитет или господство. Тя има две страни: вътрешен суверенитет или право да се заповядва на всичките граждани, съставляващи нацията, и даже на всички, които живеят на националната територия, и външен суверенитет или право да се представлява нацията и да се обвързва в сношенията й с другите нации. Според това, Държавата е една морална личност, защото представлява от себе си един субект или идеален и постоянен титуляр, който олицетворява цялата нация. Тя, веднъж образувана, упражнява публичната власт чрез един суверен, който е правителството. Този орган издава, по свое усмотрение или чрез налагане от постоянната социална сила (обичаите, нравите, религията), задължителни за всички, правила или норми, наречени закони. Почти на същото мнение за понятието „Държава" е и сегашният председател на Северо-Американските Съединени Държави г. Woodrow Wilson. В своето капитално съчинение: „The State" (Elements of Historical and Practicals Politics), тоя бележит юрист и същевременно социолог казва (стр. 658): „Държавата е един благотворен и неизбежен орган на обществото. Доколкото неразумно се намесва в живота на индивида, тя трябва да се счита като едно необходимо зло. Тя е едно органическо тяло на обществото: без нея, обществото би било само една абстракция. Историята на обществата доказва абсолютната естественост на правителството, неговото вкореняване в човешката природа, произхода му от рода и идентификацията му с всичко, което прави човека по-горестоящ от животното. Човекът индивидуално е слаб, а силата му иде от комбинирането на отделните воли. Силата му се концентрира, за да образува единството. Държавата е видима форма на обществото, а правителството е негов орган". Срещу това мнение на конституционалистите (без да цитираме имената на всички най-видни автори) се поставя твърде основателния възглед на модерните социолози, който се приближава донейде до онова на окултистите. Германският социолог Йелинек в книгата му: Das Recht des modernen Staates и французкият професор Leon Duguit в съчиненията си: L 'Etat, le droit objectifet la loipositive и L Etat, les guvernants et les agents отричат на държавата качеството й на една специфична форма на човешките общества. Те изтъкват теорията на човешките групировки, като считат, че всичките те, фактори на човешкото общество, са в действителност явления от едно и също естество, а Държавата е само една от тия групировки. Семейството, дружествата, общините, Църквата, Държавата са форми на организирани съюзи, на които се противопоставят, като неорганически съюзи, работните класи и националностите, либералните професии, политическите и религиозните партии и даже ефимерните обществени сдружавания и масови натрупвания. Немските автори Гирке и Пройс формулират дефиницията за Държавата така: „Тя е една социална форма от същото естество както другите и правото се ражда от всяка социална формация". Рем даже привежда за пример католишката църква от XIII век. Но ако тая теория на социолозите материалисти изглежда основателна от тяхно гледище, нейната абсурдност изпъква релефно, като се съпостави със строго издържаната и напълно съобразна с естественото развитие система на талантливия учен окултист Seint-Yves d'Alveydre. В своите съчинения за Мисиите („Missiofn actuelle des ouvriers", „Mission des Juifs" и Misions des Souverains) той е разработил всестранно и с една безподобна вещина теорията за Синархията. Значението на тази дума произлиза от гръцката синархи т.е. синтетическо управление, управление, основано на известен принцип. Преди всичко, ние трябва да обърнем вниманието на четците и върху съществената разлика между изследванията на Сент-Ив д'Алвейдър и утопиите на съвременните социалисти. Синархията е закон за съществуването, който действува в обществения организъм също така, « както и в човешкия. Всеки изследовател, в случай на нужда, може да намери тоя закон, като прилага към обществото физиологическите закони, които управляват човешкия организъм, който е най-висшият от животните организми. Сент-Ив д'Алвейдър е проверил тоя закон в историята и е доказал, че същият закон би могло да се приложи към нашето съвременно общество. Тая реформа, очевидно, е съвсем далеч от мирната или насилствената революция, проповядвана от социалистите, от разрушаването на обществения строй, искан от анархистите. Най-бележита черта в съчиненията на тоя автор е универсалната приложимост на неговите принципи, частно приложение на които се явяват обществените закони. Ние смело можем да кажем, забелязва Папюс, че Сент-Ив д'Алвейдър е открил не само физиологията на човечеството, но и общият закон, който управлява взаимните отношения на всички общества. В Света всичко е аналогично едно на друго и. законът, който управлява клетката на човешкия организъм, трябва да се приложи и към целия човек, а законът, който управлява човека, трябва да се приложи и към човешкото общество, нацията или расата. Ив. Толев ______________________________________________________________ [1] Трета книга на царете 17:2-17- пророк Илия Тесвиеца. [2] Elements de drait constitutionnel.

16. ИДЕАЛНО И ОСЪЩЕСТВИМО УПРАВЛЕНИЕ Окултна социология - Що е синархия? - Нова България „Всемирна летопис", Г. Ill, кн. 1 (IX. 1923г.), с. 1-4 Най-трудният за разрешение въпрос за народите продължава да е тяхното вътрешно социално и държавно устройство, от което зависи и организацията на международното общежитие. Поради войните, които разклатиха издъно основите на държавния живот във всички страни, обществени дейци и политици предприемат всевъзможни експерименти, за да усъвършенствуват формите и методите на управлението, та по тоя начин да създадат по-добри условия за съществуване и напредък на народните маси. Обаче, всичките тия опити един след друг пропадат, като затрупват под развалините на политическите кули безбройни народни ценности и блага. Построенията на съвременния социологически емпиризъм не издържат и най-малкия напор на живота. Те рухват в прах за късо време, защото са основани на пясък. Три са системите на държавна уредба със съответните форми, които, понастоящем, най-много се препоръчват и практикуват в Европа: демокрация, във форма на конституционна монархия или република с парламент, социална демокрация, в също такава форма, и комунизъм, във форма на съветска република. При досегашната обществена структура и трите тия системи, като резултат от философски разсъждения, страдат от един и същи органически недъг: те са неестествени, защото противоречат на законите на живата природа. Някои искат да кажат, че демокрацията, както самата тая гръцка дума означава, била самоуправление на народа, защото чрез изборите, извършвани по правилата на всеобщото гласоподаване, народът упълномощавал свои представители да издават закони, т.е. задължителни правни норми, по силата на които правителствата, излезли из средата на същите представители, са длъжни да уреждат общите работи на държавата. Като оставим на страна неоспоримият факт, че на практика, демократическият режим отдавна и навред е станал една отвратителна пародия на народно самоуправление (съставя се правителство, то произвежда избори с всички средства на властта, спечелва мнозинство в парламента и чрез господството на това мнозинство, само зарегистрирва всички свои мероприятия), може ли да се твърди сериозно, без риск да се даде доказателство за умствена неуравновесеност, че демокрацията е естественият и съвършен начин на управление? Де са образците на демокрацията в природата? Нима необятният организъм на вселената (макрокосмоса), във функционирането и живота, на който има чуден, никога ненарушим ред и порядък, има нещо подобно на човешкото изобретение наречено „демократически режим"? Нима в социалния живот на животните или в растителното царство има нещо, което да наумява, макар и отдалеч, тоя плод на човешката политическа мъдрост, който се казва „демократическо управление чрез всеобщи избори"? Нима човешкият организъм (микрокосмоса), тъй великолепно устроен, има нужда от представително управление чрез всеобщо гласоподаване на отделните си органи или клетки, за да функционира правилно, т.е. човек да бъде здрав, продуктивен, умен и добър? Нищо подобно: в природата не се среща нито един пример, който да е послужил за прототип на човешкото политическо произведение, известно под името „демокрация". Пък и изборната процедура на всеобщото гласоподаване (suffrage uliversel) е чиста политическа мистификация, една пъстра тълпа, наречена „избирателно тяло" и съставена от най-разнообразни елементи, първо, по ум, сърце и воля, т.е. по съзнание за материални правоотношения и професионални способности, но обединена само по своята възраст (пълнолетието), избира за свои мандатери в Народното събрание (камарата на депутатите или камарата на общините) ония лица, които са посочват в кандидатни листи от политическите партии, сиреч от групировки, вдъхновявани от политическа демагогия и от лични интереси, без да се позволи даже да се разсъждава за умствените способности, характера и намеренията на отделните кандидати. Това е организация на най- модерния начин на изборното производство, даже и при излюбената система на съразмерното избиране. Нима може в такъв случай да се поддържа добросъвестно, че чрез такива избори може да се изрази действителната народна воля за нуждите на цялото общежитие и за начина, по който трябва да се управляват държавните работи? Ни най- малко: резултатът от подобни избори - без да говорим за постоянната злоупотреба с изборната свобода, която всякога ги фалшифицира - е едно чудовищно извращение на действителността. Следователно и теоретически, и на практика, демокрацията не е един естествен или идеален начин на управление. Затова именно всичките стари демокрации, и най-прочутите, са загинали, а новите са донесли и донасят на народите само вътрешни кризи и сътресения: войни, разрушения и бедствия. Но ако демокрацията не издържа критика на теория, а, в приложението си, не държи сметка за разпредялбата на народа на съсловия и класи, които показват, че имат противоположни икономически интереси и искания, то социалната демокрация, която се явява на сцената като по-висша форма на обществен строй, със съответната форма на държавна уредба, се предназначава от привържениците й като панацея, способна да изцери всички социални и държавни недъзи. Тя изхожда, както се знае, от предпоставката, че съществува непримирим антагонизъм между капитала и труда, че първият, който е оръдие на буржоазните класи, потиска втория, като средство за живот на работните класи. Оттук и така наречената „класова борба", за успеха на която, в полза на пролетариата, се издига лозунга на неговото обединение, за освобождение от „веригите" на капитала, за завземане на политическата власт, за „диктатура на пролетариата" и за мн. др. цели, посочени в речника на социалистическата фразеология. В основата, следователно, на социалната демокрация лежи един икономически принцип: равномерната разпредялба на материалните блага между всички съсловия и класи, от които се състои даден народ. Обаче, няма нищо по-лесно от това, да се събори пясъчната пирамида на тая социалистическа идеология. Теорията на немския евреин Карл Маркс отдавна претърпя фиаско и сега вече никой не вярва на нея. Икономическо равенство е невъзможно в света. Докато хората се различават по своите природни качества и способности и по степента на своето развитие - а това ще бъде вечно - дотогава и резултатите от човешката дейност в разните области на производството ще бъдат различни. Изобщо, самият принцип на равенството, взет самостоятелно, е принцип на анархията и застоя, и за това той нито е мислим, нито е приложим. Никъде в природата не съществува равенство, а се наблюдава постоянна конкуренция и надпреварване. Това е, впрочем, и смисъла на прогреса. Следователно, и в икономическия живот никога няма да настъпи момент, когато ще може да се реализира тая pia desideria или, по-право, тая празна мечта на социалната демокрация: равномерното разпределяне на материалните блага между хората. Тоя материалистичен принцип е едно недомислие. Той е и постоянно опровергаван от живота. Обединението на пролетариата от всички страни или така наречените „интернационали" - първият, вторият и две и половиният - фалира при най-важния си изпит: „интернационалите" не само не предотвратиха великата европейска война от 1914 до 1918 г., но дори се биха юнашки едни срещу други. По-ядовита ирония над безсилието на марксизма не би могла да се очаква. Но не само в международните отношения се констатира немощта на социалната демокрация: това е също така вярно и във вътрешното управление на държавите. Така, във Франция, дето покойният Жан Жорес се бори храбро с двата народни врагове - клерикализма (духовенството) и милитаризма (военщината) - и все в името на пролетарския идеал, социалната демокрация не престава да е един от стълбовете на французката аристократическа олигархия; в Англия прословутата „лейбър-парти" не се стеснява да се проявява като мощна крепителка на управлението на лордовете с тяхното едро землевладение и индустрия, а в Германия същата партия, начело със сегашния председател на републиката, поддържа управлението на една дегизирана монархия с всичките прелести на железния милитаризъм. За българската социална демокрация не би трябвало и да говорим: известна под името партия на „общоделците" или „широките социалисти", тя е една миниатюрна буржоазна група, годна за всички компромиси* и за всички цели, но без да може да потикне нито на йота обществения прогрес или поне да подобри колко-годе положението на работничеството. Третата форма на социално устройство - комунизма - колкото и да е примамлива на пръв поглед за идеалистите, също така противоречи на великите и незиблеми закони, които регулират развитието на човечеството. Ние и друг път на страниците на това списание)[1] сме разглеждали доста обширно принципите и методите на това движение. Обаче, откогато светът видя на дело да се приложат тия принципи и методи - в Русия - не остана нито помен от основите на комунизма, тъй както той се излагаше на теория правото на частна собственост не само не изчезна, за да се замени с общинна (комунална) собственост, но се възстанови, капиталът не само не се премахна, но се въведе като неизбежно условие във всички разклонения на стопанството, а милитаризмът процъфтя като никога досега. Това е така нареченото „стратегическо отстъпление" пред напора на буржоазията. И методите, с които отначало възтържествува тая социална демокрация с максимална (болшевишка) програма си останаха същите: насилието проявено по всички тиранически начини, се приложи и прилага като обикновено средство на властта. За никаква свобода на мисълта и за никакви граждански правдини не може да става и дума. Но такъв червен „комунизъм", който обезличава и унищожава човека, комунизъм на безправие, безредие и робство, не може да създаде едно здраво и напредничаво общество, колкото и нови „конституции" да се пишат за тая цел. Единствената идеална форма на човешко общежитие остава бялата братска комуна, т.е. задругата, основана от Великия Учител на човечеството, Христос. За нея ние много пъти сме говорили и писали в това списание.[2] Тя е израз на духовно сродство и единение и следователно, напълно отговаря на основния закон в природата: законът за любовта и братството. А формата на държавна уредба, която кристализира в себе си белия комунизъм, е синархията. Христовото общежитие е, преди всичко, враг на всякакъв материализъм, на всякакво насилие и на всякакъв милитаризъм. Основата му е: пълната свобода на ума, сърцето и волята, а принципите му са: Божествената Любов, Божествената Мъдрост и Божествената истина. Връзката между членовете на бялата комуна черпи силата си в тия принципи. Средствата са: безкористния труд и взаимопомощта, а Целта е: духовното усъвършенствуване на личността, обществото, народа и човечеството. Съвременните монетни знаци не са и не могат да бъдат цел на бялата комуна, а са само едно неизбежно, при сегашния строй, временно условие за производителен труд, поради което в нея не съществува стремеж към икономическо равенство: то е естествен резултат от братския и съвместен живот, труд и работа. От всичко това е ясно, че в противовес на съвременната политическа социология, която е плод на априорни метафизически теории, ние изтъкваме важността на окултната социология, която единствено ни дава най-точни знания за идеалното устройство на обществото, народа и човечеството. Истинската социална държава трябва да бъде основана върху стриктното съблюдение на биологическия принцип, а следователно на физиологическия закон, който управлява живота на човека, разгледан като жива социална клетка. Самият човек е един колективитет от физически клетки и духовни способности, които са свързани помежду си, живеят хармонично, като едните образуват различните органи на човешкото тяло, а другите - духовния мир на индивида. Известният французки окултист Папюс (д-р Анкос) ето как излага психологическото устройство на човека в едно свое, неотдавна излязло, съчинение.[3] „Според всичките науки, човекът е една синтетизирана троичност в едно прекрасно единство. Човекът, както твърдят старите мъдреци на античния Египет, както са поддържали особено кабалистите и херметическите философи, както заявява и апостол Павел, е троен и един, образ и подобие на Твореца, на божествения Христос, чиято човешка форма изразява закона. Физическо тяло, душа и дух - това е троичноста в устройството на човешкото същество. Човекът е истинският Малък Свят, Микрокосмоса, като възпроизвежда в себе си всичките закони на вселената. И Клод де Сен-Мартен има право като казва, че всякога трябва да си обясняваме природата чрез човека, а не човека чрез природата. Земята, върху която се намираме, има дванадесет движения, три от които са най-важни: 1. Обръщане около себе си, в едно денонощия (24 часа), което може да се счита като едно лично движение, придружено от един спътник - месечината; 2. Обръщане около слънцето, в една година (365 дни и нещо). Това е личното движение на цялата планетна система, в която земята играе ролята само на халка. Това е - ако ни бъде позволен този израз - социалното планетно движение; 3. Най-сетне, движението заедно със слънцето и цялото негово шествие към съзвездието Херкулес. Това е движение, в което нашата бедна земя изчезва почти съвършено като фактор и в което слънцето играе, на свой ред, роля на проста халка. Всичките тия закони на Големия Свят, Макрокосмоса или вселената, са открити за нас при изучаването на микрокосмоса или човешкото същество. И наистина ние намираме в човека: 1. Лично движение, в което индивидът живее според своята воля и упражнява свободата си: това е образа на въртенето на земята около себе си. Туй движение е резултат от едно противопоставяне на човешката воля на общия ход на нещата около него и изисква голямо доброволно напрягане, подкрепено с много изпити; 2. Общо движение, в което човекът се губи като индивидуален фактор: той става просто един социален фактор, чиято работа е повече или по-малко полезна на общността, според това, което е той: цяла машина или само една пружина в машината. Това е образа на годишното движение на земята, което се характеризира за човека чрез съществуването му в едно материално въплътяване; 3. Най-сетне, съществува движение на цялото човечество във всичките полета на въплътяването, дето всяко човешко същество е само един фактор в хода на еволюцията на вселената. Това е образа на вървежа на слънчевата система към съзвездието Херкулес и се характеризира за човешките същества чрез циклите на много съществувания с превъплътяване. От тия три съществувания, много малко човешки същества реализират първото: те не се тревожат за личната си еволюция, те претърпяват пасивно всички външни натиски; това са машини, облечени в човешки форми, но не и освободени същества. Те могат да се нарекат „много мъртви между малцина живи". Животът, за тия същества, е всецяло съсредоточен в неговите външни форми, хубави дрехи, почитане на околните, украшения за мъжете и скъпоценности за жените, но нищо вътрешно, нищо, което е реално живо; това е гробница, която се съзира от оногова, който знае да гледа, но не е едно истинско човешко общество в свръзка с невидимия свят. В действителност, единственият истински живот е вътрешният; той минава далече от света или по-скоро, светът е само външна опора на това живо и постоянно общение между нашето съществуване и невидимия свят". По-нататък д-р Анкос, тоя проницателен издирвач на скритите човешки сили, изтъква, какво е предназначението на човека в отношенията му към нему подобните, т.е. в социално отношение, и дохожда в своя анализ до логическото заключение за устройството на обществото въз основа на синархическия принцип. Той казва: „Ако минем в астралното поле, човешката индивидуалност изчезва със социалния живот. Човекът не е вече в природата само една машина, за да фабрикува разни чувствувания и астрални сили, от които природата има нужда. Човешкият план, в тоя случай, е просто един център на необходима еволюция, за да създава благоразумие, милосърдие, активност, разумност и един сбор от сили, от които имат нужда гениите, които управляват човечеството. Всяко човешко същество, което престава да изпълнява ролята си на обществена брънка, става излишно и минава в друго поле. Това е незабавната полза от уволнението на чиновниците и от непроизводителното безделие на аристокрацията. Богатият, който минава времето си с окичване на салона си със скъпи предмети, да облича лица от женски пол със скъпи рокли и да ги заключва като драгоценни камъни всред скъпи мобили и в нарочно построени за това къщи, тоя човек принася голяма социална полза: той поддържа живота на цяла тълпа спътници, посветени на занаятчийската професия на лукса, от сарафина, който разиграва тоя богаташ, до малката работничка, която бродира деликатните ризи на жена му. Прочее, погрешно е да се мисли, че така нареченото висше общество не служи за нищо. В този отдел - свършва д-р Анкос - трябва да се изучи социалното устройство и организацията на обществата, според синархията /сравни: Сент-Ив-Д'Алвейдър/, като идеал за постигане". Думата „Синархия" на гръцки значи синтетическо управление, т.е. управление, основано на съвкупността на физиологическите и духовни функции в организма, физическото тяло на човека се състои от три главни части: глава, гърди и корем. Главата съдържа мозъка, който е инструмент на ума, гърдите съдържат белия дроб и сърцето (центъра на кръвоносната система), а коремът - храносмилателните органи. С помощта на последните човек възприема и преработва храната, а следователно, на тях е възложена длъжността да поддържат икономически цялата му телесна машина, на кръвоносните органи - длъжността да пренасят и пречистват кръвта, сиреч да набавят силата, необходима за движението на машината, а на главния и гръбначния мозъци е възложена длъжността да управляват тая машина, следователно, те упражняват властта в човешкия организъм. От окултно гледище, понеже човешкото същество е троично, то човешките тела са три: физическо тяло (тяло на физиологическите действия), астрално тяло (на чувствуванията и желанията) и етерно тяло (духовно). Според окултния метод - аналогията - това, което е вярно за човека, вярно е и за обществото: на корема на човека, т.е. на храносмилателните му органи, съответствуват в обществото на трудещите се (производителните) съсловия, които създават благосъстоянието на народа; на дихателните и кръвоносните органи съответствуват хората на силата (военно-административните и съдебните органи), а на органите на нервната система (главния и гръбначния мозък със симпатическия нерв) съответствуват хората на ума, знанията и волята (интелектуалните органи). Действието на всичките тия органи е напълно аналогично с онова на физическите органи в човешкото същество. Следователно, за да се уреди идеално едно общество и за да се установи най-подходната форма на държавно управление, достатъчно е да се приложи точно закона, който установява и регулира устройството на човешкия организъм. Само тогава обществото може да живее съвършено естествено и държавата да се управлява съгласно закона за еволюцията.[4] Тази троична синархия е съществувала преди повече от 32 века, в царуването на Рама. Той е организирал своята пространна империя според тоя природен или божествен закон, като е имал предвид устройствената троичност на космическия човек, която отговаря на херметическото правило: „каквото е горе, такова е и долу". Сент Ив д'Алвейдър ни дава и описание на синархическата организация на едно село Алдея в империята на Рама. Тя се състояла от три съвета: първият се казвал Раясом, подобен на съвременния Министерски Съвет, който е имал за цел да усъвършенствува интелектуалния, моралния и духовния живот на Алдея. Той съставлявал мозъка и сърцето на синархическата комуна. Вторият съвет се казвал Телаари и се занимавал с гражданския и юридически живот на Алдея. Третият съвет се наричал Шарраф и управлявал материалния и икономически живот на Алдея. Очевидно е, че троичността на човешкия организъм е била напълно спазена от тоя цар на древността, който е управлявал щастливо своя народ преди 8600 години. И това управление е било основано на трите велики духовни принципи: мъдростта, любовта и истината. Нима е невъзможно да се приложи и в устройството на съвременното общество същата проста и естествена синархическа система, за щастието и благоденствието на всеки народ поотделно и на всички народи заедно? И у нас, в България, структурата на обществото е напълно благоприятна, за да се въведе синархическото управление, след като узреят и се изпитат условията за комуналния живот в духа на Христовите принципи. Цялото производство, извършвано сега от работния народ на началата на частната собственост, може да даде най-големи и най- плодотворни резултати, ако се извършва общинно, на началата на колективната собственост. Общността на имота, средствата и оръдията на производството ще наложи неизбежно и комунизиране на труда. В такъв случай, формата на управлението и осъществяването му ще бъде едно от най-лесните: без да се засяга дори сегашната конституционно- монархическа форма, принципите и същността на която са изложени във всеки учебник по конституционното право,[5] едно трикамерно съветско управление би съответствувало на главните изисквания на синархията. Подробностите на това идеално и осъществимо управление у нас ще бъдат изложени в специална статия. Ако това стане по посочения от нас мирен, еволюционен път, съвременните политически партии, които като хибридни и ефемерни творения на безидейни личности, са врагове на общественото развитие и благосъстояние, ще изчезнат безследно, защото са излишни. Тогава българският народ, толкова дълбоко терзан от едно користолюбиво и политиканствуващо духовенство и от разни други обществени паразити, ще си отдъхне спокойно, освободено от старите криви понятия и покварени нрави, и ще закрачи смело и решително в пътя на новата култура. Само по тоя начин ще може да се създаде Нова България. Тая държава модел, каквато може и трябва да бъде България, ще достигне максимума на народно благоденствие, величие и слава, защото нейните жители, като напуснат своите душевни и физически пороци (себелюбието, себепоклонството, алчността, завистта, омразата, интриганството, лъжата, клеветата, кражбата, разврата, взаимната изтреба, месоядството, употребата на спиртни питието, лукса и прочее.) ще се вдъхновяват и ръководят само от взаимна любов е преданост, от себеотрицание и самопожертвуване, ще водят естествен, чист и свят живот (растителна храна, безалкохолни питиета, честност, мъдрост и доброта), ще бъдат здрави и дълголетни и с тоя свой начин на живеене, труд и работа за общо благо ще образуват от родината си едно огнище на висока култура, към което неудържимо ще гравитират всички околни народи. Тогава и войните ще станат един печален анахронизъм. Нека българите първи дадат на света тоя образец на истинско обществено устройство и на съвършено държавно управление! _________________________________________________________________________________________________ * „ Конгреса на свещениците бе приветствуван от Съюза на основните учители, чрез г. Д. Негенцов (широк социалист), който най-сърдечно предложи учителството и свещеничеството да тръгнат ръка за ръка за обща духовно-просветна дейност между народа. След 25- годишна раздяла, учителство и свещеничество наново си подават ръка за работа между народа ". (Из вестниците) [1] Вж Всемирна Летопис, год. I, кн. II (месец май 1919 г.) статията: Болшевизмът като идейно движение. [2] Вж. статията ни: Новото човечество - фалитът на старите идеи - белият комунизъм. („Всемирна Летопис, год. II, кн. I-II). [3] А ВС illustre d' Occultisme. Premiers Elements d Etudes des grandes traditions initiatiques, стр. 19. Вж. по същия въпрос и редицата статии в отдела Кабала (I год. на Всем. Летопис). [4] Вж. подробно изложение на системата на Сент-Ив-д 'Алвейдър във Всемирна Летопис, год. I, кн. I-III. [5] По тия въпроси препоръчваме особено популярно обществено - административно списание Гражданин, издавано под редакцията на проф. Д-р С. Киров и Ив. Толев, София, 1904 г.

15. СЪБИТИЯТА В БЪЛГАРИЯ Междупартийните борби - Поуката „Всемирна летопис", Г. II, кн. 10(31.XII. 1922), с. 237-238 Политиката, като средства за подобрение живота на един народ, трябва да се осъществява от най-умните и от най-добрите. Изплуването на повърхнината на обществените слоеве на най-покварените елементи, които често пъти завземат управлението в ръцете си, е несъмнен признак, че това общество боледува от сериозни недъзи, които подкосват неговия организъм. В такъв случай то трябва да се цери по най- усъвършенствуваните методи - чрез операции, които на пръв поглед могат да се почувстват болезнено, но са спасителни. Допустими са даже и ампутации, щом се констатира, че раната е гангренясала и няма друг изход. Предпочтително е, разбира се, всякога, да не се дохожда до това печално положение, а своевременно да се вземат профилактични мерки, за да се предупреди всяко разстройство. Оттук лесно е да се заключи, че за да живее и се развива нормално държавният и обществен организъм, необходимо е ръководните лица да притежават знания за законите, които обуславят това развитие. Съвременните социолози и политици са изработили разни правила за управлението на държавите, но всичките тия правила страдат от един основен порок: непознаване на природните закони, които трябва да се прилагат в живота на даден народ. Те смятат, че народът е едно механическо съединение или конгломерат от разни съсловия, които са установили само известни икономически отношения помежду си. Те не вникват в дълбокия процес, който става в народния организъм и не го съобразяват със законите на природата. Трябва да се забележи, за да се разбере еднаж завинаги, че народът притежава същите органи, каквито притежава и отделният човек: главата resp. ума на последния, се представлява от служителите на просветата и на разумната религия гърдите, resp. дихателните му органи, съответствуват на правосъдните и военно-полицейските служители, а цялата пищеварителна система у човека отговаря на производителните или стопански съсловия всред народа. И по отношение на своите функции, всичките тия органи напълно си съответствуват - факт, който може всеки да наблюдава и провери. Народът, прочее, по своята организация е един колективен човек. Щом е така, от само себе си се налага, че социалното устройство и управлението на един народ трябва да се организира и осъществява точно според тоя природен физиологически закон. И следователно, необходими са хора, които да знаят в съвършенство манифестациите на тоя закон в живота и методите, по които той може да се прилага, за да бъдат натоварени с ръководна роля в държавата. Всички други трябва да се считат за управници-дилетанти, които профанират изкуството да се управлява и водят народа към вътрешни сътресения и външни катастрофи. Следователно, най-умните или най-мъдрите са ония, у които е пробудено божественото съзнание, които ясно схващат смисъла и задачите на битието и владеят ония сили и способности, с които може да се насочва развоя и напредъка на народа в пътя на социалната правда, на незиблемата истина и на всеобемната любов. Те са разбира се, и най-добрите. Тия хора са окултистите, само те са, които знаят всичко и които любят всяко същество със силата на божествената любов. С тия свои качества, сили и способности, само те са, които могат да дадат на народа, всред който живеят, една образцова обществена организация и едно идеално управление. Окултистът знае миналото на целия народ и на отделните индивиди, към които действува, знае настоящето и предвижда бъдещето. Всяко мероприятие минава през призмата на неговия ум обсъдено всестранно и оценено според ползата и вредата от него. Любовта е подбудителната причина на всяко негово дело, истината е лоста, който го движи, а правдата е неговата цел, Великият принцип, който окултистът прилага в индивидуалния си живот и в отношенията си към другите, е същият, който е бил прокламиран от Учителя на човечеството, Христос, „Търсете първом Царството Божие и правдата Негова, и всичко друго ще ви се приложи". Житейските блага на земята са резултат от стремежа към Царството Божие и пребъдването в божествената правда. Такива ли са били и са, обаче, българските държавници от Освобождението ни до днес? Освен някои от старите наши, заминали вече, дейци, които са имали горе-долу едно правилно духовно ръководство и затуй не са принесли много злини на народа, трябва с прискърбие да признаем, че нито един от по-новите не са се отличавали с някои висши добродетели, дарби и способности. Без да критикуваме или обвиняваме когото и да било, факт е, че между досегашните партийни водачи, които са се изредили начело на държавното управление, не е имало нито един окултист или поне човек, който да се е занимавал сериозно с духовните въпроси в техната ширина и дълбочина, да е изучавал психиката на отделния българин и на целия български народ и да се съобразявал искрено, и благонамерено с духовните качества и особености на нашия народ, който се е заел да управлява. Всички са гледали на своята държавническа дейност или като на постоянна доходна професия, или като на случайно занятие, или като на едно средство за удовлетворение на мимолетната си амбиция или слава, или най-сетне като на благоприятен случай да се натрупат богатства. Никой не е бил искрен и доброжелателен държавник. Последиците от такива разбирания и от такава дейност не можеха да бъдат други освен такива, каквито ги виждаме сега: бивши министри с претенции на държавнически актив и на европейска известност, да бъдат съдени или публично поругавани и арестувани, разстройство в обществения и стопански живот на страната, непоносими условия за живот на всички трудещи се народни маси, и пълна неизвестност на бъдещето. Целият народ страда и не знае какво го очаква на утрешния ден. И което е още по-печално: не се вижда никакъв лъч на надежда за спасение, мъгла е обвила умовете, страх е сковал сърцата. Междупартийните борби се разразяват с голямо остървение и ожесточение, противниците нито могат да се разберат, нито могат да си простят, нито пък отстъпват доброволно полесражението. Безпощадна взаимна изтреба между всички: Bellum omnium contra omnes" (Война на всички срещу всички). Даже и официалното духовенство, поразено от умствена недъгавост и от липса на всяко добро чувство, се е нахвърлило с безподобна ярост срещу свободомислещите хора и изчерпва всичкия си арсенал, за да воюва с тях: то кове безвредни оръжия и става смешно в своя напън. Ще сполучи, най-сетне, да докара само жар върху собствената си глава... Няма нищо чудно, обаче, в сегашната съдба на българските политици. Ние знаем, че положението им е неизбежна сетнина от строгото прилагане на кармическия закон. Който от тях се вдълбочи в себе си и хвърли един ретроспективен поглед на миналото, ще трябва да съзнае, че отговорността на всяко негово деяние е неотразима. Насилието е последица от насилие, страданието изплаща причиненото по-рано страдание, мъчението докарва мъчение. Законът е верен и неумолим във всички случаи: който краде, ще го оберат, а който вади нож, от нож умира. Особено през последните години, когато тоя закон за възмездието се прилага в по-къси срокове, никой не ще избегне своята заслужена участ... И нашите владици трябва да се съобразят с Христовите думи и да разберат, че Бог поругаем не бива. Понеже те въстават с престъпни средства против проповедниците, учителите и работниците на божествената любов, на правдата, истината и добродетелта, нека знаят, че отплатата няма да се забави и божието отмъщение ще се разрази безпощадно върху главите им... И тяхното демонстративно съчувствие към арестуваните бивши министри няма да остане невъзнаградено от Оногова, който държи везните на висшата правда. Защото може ли да се твърди, че тия министри, от гледището на божественото правосъдие, са невинни? Знаят ли владиците, какво говорят и какво искат душите на стотиците хиляди синове на българския народ, костите на които са пръснати по безкръстни гробове из цяла Тракия и Македония? Ако не знаят, те са за съжаление, а ако знаят и при все туй, стискат окървавени ръце, каква отговорност вземат върху себе си? Или егоистичният интерес да се прави обща кауза с най- консервативните, опортюнистични и мракобесни елементи, които са търпели и даже насърчавали досега всички безчестия на клерикализма у нас, може да оправдае подобно явно пристрастно участие на владиците в партийно-политическите борби? Или това вземане страна в политическия двубой, чрез което се насъскват едни съсловия против други и се съдействува за разпокъсването на българския народ на враждебни лагери, може да се заплати само с широкия достъп в блоковия печат за архаическите архиерейски решения и послания, пълни с безумия и фарисейски тиради? Знае се, че сметката в случая е по-тлъста и че е гарантирана взаимната подкрепа между ония, които всякога са заявявали urbi et orbi*, че не желаят да правят „църковна политика", т.е. да се намесват в нечистите сделки на „богопомазаните" архиереи, и служителите на „светата православна църква", които убиха всяко религиозно чувство у народа. Но държи се и друга една много по-точна, сметка: според нея, всеки ще заплати до „последния кодрант"... Време е да настъпи едно общо отрезвление. Всички са длъжни да съзнаят, че българският народ има насъщна нужда от едно мъдро, честно и добро управление, от едно безкористно и любвеобилно духовенство, от едно съзнателно и предано на служебния си и обществен дълг учителство, от едно идеално съдийство и от едно неуморно трудещо се производително съсловие в разните му разклонения и области на стопанския живот. Изисква се да се въдвори, преди всичко, социален мир и правов ред в страната и да се предприемат коренни реформи в цялата обществена и държавна организация. Но това не е задача за разрешение от късогледите и дори заслепени материалистични умове: те не знаят великите закони, които регулират живота на народите и на отделната личност, лутат се в мрака, правят пакости и чупят собствените си глави. Задачата на народното и държавно преустройство може да се разреши само От ония, които са вникнали в дълбокия смисъл на живота, знаят законите и владеят силите. А тия хора са окултистите, пълни с действителни знания, с вяра в бъдещето и с любов към всички. _______________________________ * "Урби ет Орби", е названието на латински за приветственото слово, което папата отправя "Към Града и към Света", на Рождество и Възкресение Христово.

14. УЧЕНИЕТО ЗА ЛЮБОВТА И БРАТСТВОТО Неговата същност - Процесът на развитието* „Всемирна летопис", Г. II, кн. 8-9 (16.VIII.1922), с. 197-200 Още преди две хиляди години се оповести на света от най-великия Учител на човечеството Христос, учението за любовта и братството. Обаче, и тогава, и след като изминаха последните двадесет века, човечеството не разбра и следователно, не приложи в живота си това единствено полезно и спасително учение. Индивидът продължава още да бъде роб на своите престъпни мисли и низши чувства, семейството и днес още е арена на животински страсти и постоянни раздори, обществото се разпокъсва от взаимни вражди и гонения, и народите още воюват помежду си, унищожават се, ограбват се и се израждат. Духът на разрушението вилнее непрекъснато по цялото земно кълбо. Напусто отидоха всичките апели за лично изправление, за общо благо, за „социална солидарност" и „социална правда", за разбирателство, всеопрощение и мир между всички. И след Христа се появиха мнозина, които продължиха и продължават неговите проповеди, като изпълняват по тоя начин своята велика мисия, но и техният глас остана, поне досега, глас, който звучи в пустиня. Два фрапантни примера само ще цитираме, за да се убедят четците ни, как потъналото в мрак и разврат човечество реагира против божественото учение за любовта и братството. Първият пример е с Русия. Там дълги години, след обръщанието си към Христовите истини, работи и писателят Лев Толстой, като призоваваше всички жители на великата руска земя към взаимна обич и братство, към толерантност, свобода, ред и правда. Но тамошните властници, продбуждани от духовенството, пречеха с всичките си сили и средства на това учение, да проникне всред широките народни маси и по тоя начин, с цел да осигурят само личното си материално благоденствие, те държаха великия руски народ в тъмнина, невежество, потисничество и невъобразими страдания. Злодеянията под разни форми (убийства, заточения, затвори и пр.) не преставаха. Самият Толстой биде преследван от властта като бунтовник и отлъчен от църквата като опасен еретик. Резултатите от тази демонска съпротива срещу доброто са налице: вижте сега какво представлява от себе си пространна Русия - тя е едно необозримо поле, обляно със сълзи и кръв, покрито само с гробища, със сухи кости. Това е неизбежната последица от неразбирането и неприлагането, в живота на един народ, на Христовото учение за любовта и братството: руската интелигенция и духовенството заплатиха с положението си и живота си своето грозно престъпление спрямо руския народ. Вторият пример е с България. Отпреди 15-20 години у нас се проповядва учението на Бялото Братство и се канят всички жители на страната, без разлика на вероизповедание, народност или съсловие, да придобият истински знания за незиблемите закони, по които се регулира живота в природата, и да се проникнат от най-възвишените и благородни чувства на взаимна любов, на братство между хората, които са чада божии, и на пълно безкористие, а като приложат тия велики принципи в живота на отделната личност, на дома, на обществото и на целия народ, да се осмисли целокупния ни живот и да се създадат трайни условия за правилното развитие и постоянно благополучие. Обаче, това учение на мъдростта, любовта и и истината, за което българският народ жаднее, се оказа, както винаги досега, не по вкуса и по егоистичните сметки на българското духовенство и то от няколко години насам, крои пъклени планове за гонение, и понякога, чрез заслепени държавници и други оръдия, успява да привежда тия планове в изпълнение. Вместо да подложи на добросъвестна проверка и на практически опит това учение, духовенството, лишено от всякакъв престиж всред народа и интелигенцията, си служи със систематически лъжи и клевети, за да хули дейците от Бялото Братство, насъсква разни продажни драскачи да разгласяват чрез печата чудовищни небивалици и измислици, и интригува пред властта, че това Братство било някаква „секта", опасна за държавата, обществото, семейството и стопанското устройство на страната, поради което членовете му трябвало да се преследват, отлъчат и т. под. глупости. Отдавна изминаха времената, когато се прилагаха широко и безнаказано тия средства на мракобесието, и сега никой вече не вярва в тях и не се плаши от тях: те свидетелствуват само за безумието и безсилната злоба на българските владици. Един от тях даже, възползвай от положението си на „началник на военното духовенство при главната квартира" през последната война, търновският Йосиф, успя да издействува полицейски мерки против Учителя на Бялото Братство, но не се мина много време и тоя владика, проповедник на „евангелската любов и братство" с чаша шампанско вино в ръка (вж. по-долу фотографската му снимка**, си замина за другия свят. Неотдавна той биде последван и от друг един „гонител", синодалният чиновник Ласков, който тоже беше се запретнал, по внушение от синодалните владици и със синодалните фондове, да рита срещу ръжена, като скиташе из Търново, съгледателствуваше подло около събранията на Бялото Братство, ковеше лъжливи и клеветнически дописки до жълтата преса и пишеше статии и брошури, пълни с лъжи и тенденциозни извъртания, печатани със средства на Синода и раздавани безплатно, но след като изхвърли всичките си халосни патрони, замина „скоропостижно" за онзи свят, за да даде отчет за делата си пред Върховния Съдия. Сега се заловил за същата работа друг един владика, лично и чрез своя храненик, но скоро ще видим и техния край. Тия безумци трябва най-после да се стреснат и да съзнаят, че не може безнаказано да се хули Името Божие. Лъжата, злобата и лукавството са оръдия на черните братя, и който си служи с тях, рано или късно ще получи заслуженото. Трябва еднаж завинаги да се разбере, че учението на Бялото Братство не е измислено или и мъдрувано от никого, а е самото учение на Христа, изразено в законите на живата природа, че то е една абсолютна необходимост за всеки жив човек, за всяка жива душа, за всеки здрав и буден ум, за всяко непокварено човешко сърце! И чудно е, наистина, колко е голямо умопомрачението и твърдоглавието на тия владици, за да не могат да разберат, че това учение, което те са се завзели с всички сили да преследват като „сектантско" и „еретическо", трябва да съдържа важни принципи, много жизнени истини, доказани на дело, щом е привлекло досега и все повече привлича, обединява и утвърдява най-разнообразна публика от всички народности, от всички възрасти и от всички съсловия: свещеници, професори, учители, съдии, адвокати, лекари, инженери, офицери (от генерала до подпоручика), студенти, търговци, индустриалци, земеделци, работници, разни чиновници, богати и бедни, православни, католици, евангелисти, българи, евреи, турци, англичани, италианци, немци, чехи и пр. и пр., хора свършили по няколко факултета по право, философия, медицина, социални и финансови науки, математика, естествени науки и мн. др., а и съвършено неграмотни хора най-сетне, с положителен, дисциплиниран и критически ум, които не приемат нищо на вяра, а искат безспорни, несъмнени доказателства! „Тоя свят казвали някога фарисеите, а сега владиците - отиде след него". (вж..Ев. Йоанна - 12:19). Какво е прочее, това учение? То трябва да се проучи обективно, да се провери най-безпристрастно, добросъвестно, а не да се отрича a priori и да се преследва напразно. Но да видим сега, в що се състои това общочовешко учение за любовта и братството, което може да спаси всички. То е толкова обширно и дълбоко, че е невъзможно да се изложи изчерпателно само в една кратка статия. Многобройни статии и цели томове са написани и ще се напишат, но то пак ще остане неизчерпано: „много неща стори Исус - казва, евангелист Йоан - които, ако би да се напишат едно по едно и цял свят не би вместил написаните книги". Това учение е учение за вселената. Може ли ограниченият човешки ум да схване целокупния живот проявен във видимата (физическата) и невидимата (духовната) вселена, за да го изложи на книга? В състоянието, до което е достигнала съвременната човешка култура, и най-великият гений, не може да препише и преведе на някой от живите езици, освен само една малка страничка от великата божествена книга, за да просвети своите по-малки братя. Ние не се наемаме сега и това да сторим, но ще си позволим да напишем само няколко бележки, доколкото се простират нашите сведения и според нашите скромни разбирания. Любовта е най-възвишеното чувство, най-голямата сила и най- висшия принцип в живота. Тя е естествена връзка между душите. Бог, когато сътвори света, излъчи всички души в чисто състояние. Тогава те са били сродни. От това тяхно сродство произтича и връзката им. Но след падането на първия човек, причините, формата и смисъла на което могат да се узнаят само от аналите на великата окултна наука, появила се омразата. Човечеството тръгнало в крив път или така наречения левия път. За да го спаси, Бог изпратил много пророци, чрез които е изразил волята си, но тия пророци били избити или останали неразбрани. Между „избрания" народ - евреите - се яви пророк Мойсей, който прие и предаде десетте заповеди Божи. И тия заповеди, които съставляваха законът Божи, останаха мъртва буква. Израилският народ не се поправи. Дойде Христос. Чрез него се даде на света истината: „Законът чрез Мойсея бе даден, а благодатта и истината чрез Исуса Христа биде". (Йонна -1:17). Но „що е истина?" запитал Пилат. - „Истина е Словото на Бога" (Ibidem -17:17). А що е Словото? - „Словото бе Бог, то бе отначало (Ibidem -1:1). Следователно, истината е Бог, проявен в творението. А да узнаем истината, значи да изучим творението, наречено иначе вселена или природа. Но понеже същевременно Бог е Любов, т.е. се проявява в света като любов, то следва, че основният закон в природата е законът за любовта. Писанието казва: „Бог толкова възлюби света, че даде Сина свого единороднаго, за да не погине всеки, който вярва в него, но да има живот вечен" (Ibidem -3:16). От това пък следва, че Бог възлюби творението си, т.е. собственото си проявление. И за туй е казано, че ние, хората, живеем, движим се и съществуваме в самия Него, в Бога. Щом е така, то заключението е, че учението на Христа за любовта и братството е учение за вечния живот в природата. Да изучим, прочее, всичките закони, по които е организиран тоя живот на цялата вселена в нейните видими и невидими прояви и да приложим тия знания в нашия индивидуален и обществен живот - ето задачата и дълга на всеки човек като разумно същество, ето смисъла на цялото наше съществуване. А учението, което излага системно всички тия знания и ги подлага на опит, това е учението на Всемирното Бяло Братство, учението на Христа. Природата или вселената, материалният или физическият свят, наречен от някои „тяло на Бога", се състои от безброй много светове. Техният произход е предмет на окултната космогония, тяхното анатомическо устройство - на астрономията, която, с новото откритие на проф. Айнщайна, е допринесла за доказването на истината за съществуването на духовния свят, тяхното физиологическо взаимодействие - на астрологията и, най-сетне, техните вътрешни процеси и сили - на алхимията. От тия науки ние можем да почерпим знанието, че вселената е един жив организъм, частица от който е човекът. И в него, като в една малка вселена (микрокосмос), са скрити и действуват същите жизнени принципи и сили, както и в цялата вселена. Затова се казва, че човекът е направен „по образ и подобие на Бога". Следователно, трябва да познаем себе си, т.е. да изучим нашия произход, нашето видимо и невидимо (вътрешно, скрито) естество, и тогава ще познаем Бога или Христа, който живее в нас. Това можем да постигнем с помощта на науките: френология, т.е. наука за човешкия ум, физиогномия - наука за познаване на човешкия характер по чертите на лицето, астрология - наука за влиянието на другите светове върху съдбата на човека още при рождението му, окултна химия и пр. А като изучи всеки от нас своето същество, ще открие в себе си, както недъзите си, които трябва да отстрани, за да постигне своето съвършенство, така и своите способности, дарби и таланти, заложени от миналото, и с които пък ще въздействува за същата цел. Тия сили, скрити в човека, са много ефикасни. Човешкият ум, при известна степен на своето развитие, е в състояние да подчини силите на външната природа и да ги насочва за доброто или злото на другите. В първия случай той ще създава блага, а във втория - ще руши. Човешкото сърце е също така източник на енергии, които движат нашата еволюция. А човешката воля, разумно употребена, е в състояние да измени съдбата и на даден индивид, и на даден народ. Следователно, трябва да изучим употребата на окултните сили, за да ги използуваме за собственото си благо и за благото на ближните. Най-ефикасният способ за това е любовта, чистата, възвишената, божествена любов, която създава хармонията между ума, сърцето и волята. Безспорен научен факт е, че животът в природата е непрекъснато, вечно движение. Божествените мисли, като продукт на високо-развития човешки ум, възвишените любовни чувства, като израз на благородното човешко сърце и действията на волята под ръководството на тия мисли и чувства, всичко това са резултати от вибрациите на силите в природата. Човек, като едно динамо, приема и излъчва сили. Умът на човека е толкова по-силен, колкото е по-достъпен и възприемчив, мозъка му за най-тънките вибрации. Високо развитият ум всякога кооперира с едно любвеобилно сърце, и обратното: в слаборазвития умствено човек е слабо развито и чувството на любовта. Само разумната и просветена любов е Божествена, защото само там, дето присъствува светлината, се проявява и възвишената любов. За да се събуди и прояви, следователно любовта, първото необходимо условие е един просветен ум. А за да се постигне той, трябва да се действува за хармоничното развитие на всичките мозъчни центрове. Всеки човек може да изследва сам за себе си, кои мозъчни центрове у него са по-силно и кои по-слабо развити. Методите за усилване на слаборазвитите са постоянните медитации и съсредоточенията в слабо развитите клетки. С тия методи приливат на чистата кръв ще даде повече храна на съответните клетки и ще стимулира развитието им. Тогава Божественият Дух постепенно ще проникне и ще съдействува да влезе и се прояви любовта. Това е един бавен естествен процес, за образуването на който трябва да участвуват всичките сили на човешкото същество, както физическите, така и духовните. Може да не се получат скоро желаните резултати от тия упражнения, но това обстоятелство не трябва да отчайва никого: придобивка все ще има и тя ще се увеличава. Добрите мисли раждат добри чувства. Културата на ума има за последица културата на сърцето. Мъдростта и любовта-взаимно се обуславят. Щом се разшири съзнанието, ще дойде живият Господ на любовта. Както в природата става постоянно обмяна на елементите, също тъй и между хората става непрекъсната обмяна на мисли и чувства. Всички хора по тоя начин са свързани помежду си, като звена от една и съща верига. Дисхармонията в мислите и чувствата у един индивид внася дисхармония в средата, в която той се движи и в ония, с които се намира в свръзка. Затуй и страданията на едните се отразяват върху другите. Ако тая дисхармония се увеличава и е постоянна, цялото общество изпитва последиците от нея. И обратното: добрите мисли привличат пак добри мисли, както и любовта ражда любов, според закона: подобното се привлича от подобното. Това са установени истини в природата. И Христос е казал, че „първата и най-голямата заповед е: да възлюбиш Господа Бога твоего с всичкия си ум, с всичкото си сърце, с всичката си душа, и с всичката си сила или воля, а втората и подобна на нея е: да възлюбиш ближния като себе си". Следователно, ако първата длъжност на човека е да люби Бога, то втората е да се постави в неразривна връзка с ближния си, т.е. с всички живи същества. Тая връзка на любовта е братството. Всички хора на земята са братя и трябва да се чувствуват като такива. Това чувство е несъвместимо с никаква омраза, завист, вражда, злоба, лукавство и гонение. Хората са създадени да се обичат, да работят и да си помагат. И тогава всички ще добруват. При тия условия няма да се вършат престъпления, не ще има и нужда от затвори, грубата физическа власт, като принудително средство, ще стане излишна, и държавата, като организирано общежитие с репресивни закони, ще бъде една отживелица. Единственият закон за любовта и братството ще бъде достатъчен да разреши всички противоречия и недоразумения. А това води неминуемо към нова социална уредба и към справедливо разпределяне на благата. Всеки ще има това, от което се нуждае, и всеки ще се радва на плодовете от своя труд, без страх да бъде ограбен от другиго. Така възроден един народ, той ще стане образец за другите и това негово възраждане ще повлече изменение и в техните понятия и нрави. Границите между народите ще станат непотребни и човечеството ще може един ден да се обедини. Това вече се схваща добре от всички народи, в които се забелязва жив стремеж към осъществяването на Христовото учение. Една вълна от съзнание на тия духовни истини обхваща целия свят и не ще мине дълго време, когато великите принципи на любовта и братството ще възтържествуват. Тоя тържествен ден наближава, защото човечеството е достигнало вече кулминационната точка на своето напрежение във всичките си материални и духовни области. Опитите за изнудване между народите няма да успеят, защото съзнанието за неправдите не може да ги понася вече. Една върховна нужда от справедливост предизвиква у онеправданите колективна реакция, пред която потисниците не могат да не отстъпят. Така, учението за любовта и братството, проповядващо от великите Учители на човечеството, ще се приложи, най-сетне за обща радост и щастие на всички. -------------------------------------------------- * Тази статия е публикувана под същото заглавие в отделна книжка - София, 1922, в печатница „Балкан" и е отбелязано, че е отпечатана от кн. 8-9 на сп. „Всемирна летопис". ** Поместваме текста под снимката. А той е следния: Търновският митрополит Йосиф - началник на военното духовенство при Главната Квартира през войната 1915 - 1918 година, качен в държавен автомобил, държи, с чаша вино в ръка, реч пред офицерите и войниците от 27 пехотен Чепински полк на фронта - южно от града Прилеп. Служителят на „святата православна църква" насърчава кръвопролитието между хората и вика: „Убий!" Впоследствие същият полк се разбунтува. Делото, заведено против обвиняемите от тоя полк, биде насрочено за разглеждане от Преспанския полеви военен съд тъкмо в момента на пробива при Добро поле.

13. ДА СЕ САМООСЪЗНАЕМ! Нашите длъжности - Положението на българския народ „Всемирна летопис", Г. II, кн. 5 (VI. 1921), с. 97-100 Народите продължават да воюват помежду си, на бойното и икономическото поле, кръвта още се лее, по-силните потискат по-слабите. Няма нито правда, нито пощада. Всички пъшкат под общия гнет и никой не се вразумява. Една неудържима стихия тласка човечеството към гибел, от която не могат да се спасят и тия, които се смятат силни. Бъдещето на всички е застрашено. Всеки отделен народ преживява най-тежки вътрешни кризи. И българският народ не прави изключение. Утрешният ден е пълен с изненади за ония, които поставят всичко на карта и не държат сметка за строгата последователност на събитията. Даже опустошителните градушки в България не са в състояние да стреснат ръководните кръгове, за да помислят върху дълбоките причини на създаденото положение и да потърсят най-разумния модус за изход от него. Едно общо умопомрачение е обхванало всички - управници и управлявани - за да се заслепят и да не виждат пътя, по който трябва да вървят. Крайно време е да се самоосъзнаем! Нека вникнем в законите, които регулират живота и развитието на човека! Нека изучим основите, върху които почива тоя живот! Нека четем внимателно и смислено живата, божествената книга на природата, която е отворена пред нас, и нека я проучим във всичките нейни сили и прояви - само тогава ние ще турим пръста си на раната, ще узнаем истинските причини на болестта, ще поставим правилна диагноза и ще подобрим положението си. И колко е лесна тая задача за разрешение! Колко е леко бремето на Христа, което носи на всички човешки същества истинска благодат, щастие и спасение, стига само да има всеки добро желание и искрена готовност да разбере дълбокия смисъл на неговото учение и да го приложи в живота си! И чудно е, наистина, как отделните личности, в своята слепота, избягват да се проникнат от светлината на това велико учение, тънат в ужасния мрак на двойното невежество, понеже не знаят, че не знаят, и се тласкат в страшната неизвестност, подбуждани само от своите преходни егоистични интереси, криви разбирания и заблуждения! Първата повелителна наша длъжност е: да познаем себе си. А от това следва, да познаем Бога, който живее в нас. „Щом познаем тоя, живия Господ", ние ще Го възлюбим с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила. А ако ние възлюбим Бога, ще възлюбим и ония, които той люби - нашите ближни, и тогава ще съзнаем, че всички хора на земята са братя, които трябва да живеят по братски, да работят задружно и си помагат взаимно, понеже няма нужда да се борят, за да делят земята, която е създадена като наследие на човечеството, за да се ползуват всички еднакво от благата, които тя дава. Неизбежна, естествена последица от братството е, равенството между всички. Да съградим, прочее, живота на отделния индивид, дома, обществото, народа и човечеството върху познанието на истината за произхода и развитието на човека и върху принципа на божествената любов! И тъй, що е човек? Според данните на окултната наука, произходът на човешкото същество се губи в тайната на далечните епохи, и съвременните хора едва сега, чрез опитни изследвания и по ясновидски начин се добират до повръхното разкритие на тая тайна. Нито геологическите теории за появата и еволюцията на живота върху земята, нито космогоническите хипотези за формацията на слънчевата система могат да ни дадат ония знания и осветления, които се съдържат в окултната наука, изучавана непосредствено от вдъхновеното слово на Великите Учители. Според нея, за да се знае раждането и съществото на човека в първоначалната му форма, трябва да се изучи неговото отечество - земята в нейните предшествуващи фази. А това значи да се изследва, как се е образувала тя като част от нашата слънчева система и в какви съотношения се е намирала с другите планети от същата система. Учителите казват, че между планетите, включително слънцето и земята, е имало в първичната епоха пряко съобщение, тъй като те са били близко една до друга. Но отпосле е настанала дисхармония между тях и прякото съобщение се прекъснало. Слънцето показва, какъв е бил човекът в първоначалното си състояние. А според общопознатата теория, сега човекът е един комплекс от тяло, душа и дух, които взаимно се свързват, проникват и сливат: първото е само неговата видима, физическа форма, втората е неговата нематериална субстанция (седалище и орган на духа, а третият - неговата божествена същина/есенция/)*. Физическата форма на човека, която е временна и преходна, се състои от ония прости елементи, които са достъпни за химическо изследване. Материята, от която тялото се състои, може да се разложи на съставните си елементи и ще се констатира, според окултната химия, че тя е един агрегат от постоянно и невъобразимо движещи се сложни мехурчета всред един всемирен флуид (коилон) с огромна енергия. Тази дефиниция се отнася еднакво за материята изобщо, на всеки жив организъм, защото тя е единна за всички организми. Но в тая материя действуват такива невидими и неизчерпаеми сили, че човешкото същество, изучено всестранно, представлява от себе си една неизследима бездна, цял свят, цяла вселена. То е олицетворение на макрокосмоса, с всичките негови форми, органи и сили, според израза на Хермеса върху изумрудната му таблица: „Каквото е горе, това е и долу". Бог е отразен в човека. Човекът е жива математика, защото всичките числа - от единицата до десет - в своите най-разнообразни комбинации се съдържат в неговата форма; човекът е жива геометрия, защото всичките фигури от линията и триъгълника до кръга са начертани върху него, и всичките измерения - от точката до последното измерение се изразяват последователно в него, при съвършенството му; човекът е жива физика, защото всичките движения и сили, включително електричеството и магнетизмът, се проявяват в него; човекът е жива химия, защото всичките елементи, начиная от общия, се намират в него, и всичките им съединения стават в него; човекът е жива астрология, защото като в една слънчева система в него се констатират същите физиологически функции, както и във всичките небесни светове и пр. и пр. - с една реч, човекът е, по форма, съдържание и смисъл, жив израз на цялата наука за природата, той е и живото изкуство, основано на формата, цвета и звука (жива архитектура, пластика, живопис, музика, поезия и пр.). Ето защо е писано, че човекът е създаден по образ и подобие на Бога. Тоя къс очерк на човешкото същество явно показва, че развитието на човека, като отделна и социална единица е подчинено на същите закони, които насочват и поддържат живота в природата. Да изучим тия незиблеми закони и да се съобразим с тях в цялата своя съзнателна, лична и обществена дейност - в това се състои изкуството да живеем. Да изпълняваме волята на Бога, значи да си устроим един напълно хармоничен живот, основан на истинското знание и на божествената любов, като отделни личности и като членове на обществото. И ако всеки от нас и всички сторим това, може ли да се желае по-голямо щастие на земята за хората, обществата и народите? Едно човечество от истински братя, това е върховният идеал на земята! Не е ли казал Христос: „Аз съм вашия Учител, а вие всинца сте братя"? Нека всеки ден, всеки час и минута се стремим да вършим всичко, за да приложим това негово учение! Да почнем от тялото. Понеже то е жилище и инструмент на душата и духа, нека го направим напълно годно да изпълни тая своя роля. За тая цел трябва да манипулираме с него тъй изкусно, че и като жилище, и като оръдие, да реализира най-благоприятните условия за развитието на душата и усъвършенствуването на духа. На първо място, ние трябва да даваме на тялото най-добрата храна. А най-добрата храна е естествената, по качество и по количество. Стомахът, като орган на тялото ни, е чуден работник и когато действува и когато почива. Нека го снабдяваме тъкмо с такава храна, от каквато се нуждае, и с толкова храна, колкото може да преработи през известно време, за да ползува всички други органи. За да ни гарантира истинско здраве, стомахът не е длъжен да се съобразява с никакви наши условности в семейно, икономическо и обществено отношение и свързаните с тях недостатъци, пороци и излишества в нашия живот. Като изучим неговото устройство и неговите функции, ние сме длъжни, за постигане на главната ни цел, да му даваме такава и толкова храна, каквато е необходима, за да работи той всякога в пълна изправност, независимо от пречките, които ни се поставят. Всяка наша грешка дължима на лакомия, невнимание, небрежност, душевни вълнения или на други външни причини, се изразява веднага вредно върху функционирането на стомаха, а впоследствие и върху другите ни органи. Клетките, от които е образуван той, взаимното им разположение и действие - всичко това показва, че съществува един закон за храненето, на който ние дължим абсолютно подчинение. Ако тоя закон е мъчно приложим отначало по наследствени причини, което трябва точно да се знае, въз основа на астрологически изследвания за всеки отделен случай, според влиянието на дадена планета върху индивида, при аспектирането и в хороскопа с други планети - то трябва да се въздействува, със строга хигиена, физически и духовни упражнения за прилагането му. А каква е естествената храна на човека - това всеки разумен българин трябва да знае: тя е растителната храна, съдържаща жизнения флуид - праната - в най-голямо количество. Тя удовлетворява напълно изискванията на човешкия организъм. Всяка органическа храна съдържа, напротив, отрова в по-голяма или по-малка доза и затова трябва старателно да се избягва. Но и растенията, които употребяваме за храна, трябва да избираме, според особеностите на всеки стомах и според специфичните нужди на всеки орган на тялото ни, за да се получи, в резултат, хармонично и общо засилване, и нормално развитие на целия ни организъм. Обаче, ние получаваме храна не само чрез стомаха, но и чрез нервната ни система. Жизнената енергия, която иде от слънцето върху всички творения на земята, прониква през нашите невидими тела и се натрупва в нашия етерен двойник, от който се разпространява чрез нервите из цялото тяло. Нека приемаме, прочее, от слънцето, през най- благоприятните годишни времена, колкото се може повече прана, за да укрепва и се развива правилно нашият организъм. Нека поглъщаме повече сили от неизчерпаемия склад на всемирния магнетизъм, нека ги разпределяме равномерно в нас и нека ги обменяме съразмерно с електричеството в нашето тяло. Тая храна е също така естествена и необходима за здравето ни. Към нея трябва да се прибави още и дълбокото и ритмично дишане за развиване и уякване на белите дробове в свръзка с окултните физически упражнения (прави и в евритмични движения). Ако някои считат дълбокото дишане за универсален цяр против всички болести, то a fortiori трябва да се практикува като предпазително средство против всяко заболяване на човешкото тяло. Но има и друга храна, твърде съществена за човешкия организъм. Тя е духовната. Кой не знае от лична опитност, че добрите мисли и благородните чувства създават винаги добро душевно разположение и радостно настроение, което влияе толкова благотворно върху здравето на човека? При такива условия, които гарантират душевен мир, всичките органи на човека функционират правилно: цялата храносмилателна система във връзка с цялата нервна, дихателна и мускулна система действуват в пълна хармония. Източникът на тия възвишени мисли и чувства може да бъде вътре в нас и вън от нас. Ако се раждат в нас, те служат не само за постоянна вътрешна опора, но и като средство за защита от външни лоши влияния. Всеки трябва да научи закона за поляризирането, т.е. на трансформирането на енергиите. Да запазиш недокоснат ума си от всяка чужда лоша мисъл, да оградиш сърцето си от всяко външно лошо чувство и да не допуснеш да се изопачи волята ти от всяко вредно чуждо действие, това е едновременно и наука, и изкуство. Високо развитите, чувствителните, напредналите души лесно възприемат чуждите мисли и чувства, от дето и да идат те, разпознават тяхното качество по формата, цвета и действието им, и ако са развили у себе си в достатъчна мярка способността за поляризация, могат да се самозащитават. Окултните способи за това са известни на някои. Същевременно може да се дава достъп само на добрите мисли и чувства. „Каквото човек мисли и чувства, такъв става", казват Упанишадите. Мисълта и чувството у човека са два фактора в живота му, които правят чудеса! Най-близкото общение, обаче, с Учителите и ползуването от плодовете на тяхната мъдрост и от влиянието на благотворната им аура е най-ефикасна гаранция за духовна неприкосновеност, чистота и растеж. Но понеже тая гаранция е неосъществима за всички, необходимо е всеки сам за себе да дисциплинира мислите, чувствата, желанията и действията си, и така да изработи методите за своя личен духовен напредък. А здравето на тялото е в тясна и неразривна зависимост от здравето на душата и духа. Тук навлизаме вече в една област, в която най-релефно може да се представи вътрешната мощ на човешкото същество и ще се посочат великите закони на неговото развитие. Физическият живот е основа и условие на духовния живот. Следователно, като знаем как да живеем във физическия свят, как да пазим здравето на тялото и душата си, т.е. равновесието и хармонията на силите, които действуват в човешкия организъм ще създадем условията за духовното си развитие. Това последното се стимулира от взаимнодействието на трите закони: за мъдростта, вярата и любовта. Божествената мъдрост, която е израз на безкрайното съзнание или свръхсъзнанието, ни дава онази сила, която ни е необходима, за да разбираме всички неща. Когато говорим за Бога, ние схващаме висшата мъдрост, проявена в неговите творения. Първото мерило, следователно, е божествената мъдрост. Ние трябва да бъдем постоянно в свръзка с нея. А това значи, да има пълно единение между нашето подсъзнание, самосъзнание и свръхсъзнание. Инструментът на всичките токове на съзнанието отвътре и отвън е нашият мозък. Той е предавателната и приемателна станция на всяка мисъл. Чрез всяка форма на мисълта ние възприемаме вибрациите на вънкашния свят. И всички знания за последния се складират в нашия вътрешен свят. Ние трябва да притежаваме тия знания през нашия земен живот, защото те са условие за повдигането ни. Земята е училище, което трябва да свършим с отличен успех. Но вънкашният свят е вътрешният свят. Бог, проявен в живата природа, е в нас и ние сме в него. Божествената мъдрост е във всекиго от нас, само че на разни степени на развитие. За да я развиваме все повече и повече, трябва ни вяра. Вярата в силата на доброто насочва хората в правия път: тя ги умъдрява. Да вярваш в доброто и да превръщаш винаги злото в добро, това значи, твърдо и непоколебимо да вярваш в Бога, който обръща всичко на добро. С вярата си, следователно, способствуваме за развитието на нашия ум и за облагородяването на нашето сърце. Отпадането от вярата е скъсване връзката между божествената мъдрост и божествената любов. Любовта е най-великият закон на живота. „Бог е любов", казва Евангелието от Йоан. Любовта е създала човешкото сърце. Любовта е мярката на всички неща в света. Светът е основан върху любовта. В нея няма никакво изключение: „слънцето свети и на добрите, и на злите". В божествения свят на любовта няма никаква дисхармония. Ако ние любим Бога, както Той ни люби, ние любим всички негови живи творения, защото във всяко от тях живее Бог. А Бог се изявява само на тия, които любят. Любовта трябва да се въплъти в нашия живот. Когато стане това, Христос ще заживее в нас. Защото неговото учение е учение на любовта. Той казва: „Любете се един другиго" и „любете враговете си". Първото от тия две правила означава, да пожертвуваш всичко за брата си, за ближния, а второто означава, че се изключва всяко насилие, всяко отмъщение, всяка съпротива на злото. Истинско геройство е да любиш врага си! „Любовта всичко претърпява, на всичко хваща вяра и на всичко се надее", казва Павел. В нея няма нито лъжа, нито измама, нито завист, нито омраза, нито гордост. Любовта е връзката на съвършенството. Само любовта е силата, която спасява. Само любовта е, която вдъхновява хората към велики подвизи. Само любовта е, която крепи и поддържа майката в нейните мъки при раждането, и в безкористното отглеждане на рожбата си, само любовта е, която свързва завинаги две сърца, двама братя, двама приятели, само любовта е, която обединява Учителя и учениците. Законът, който изменя и възражда всичко в света, е законът за любовта. Любовта изразена като стремеж, чувство, сила и принцип, това са стадиите на най-великата проява на човешката душа! От всичко казано дотука лесно е да се заключи, че истинският, смисленият живот се съдържа само в прилагането на трите тия закони, за мъдростта, вярата и любовта. Да живееш хармонично, значи да живееш в тия три закони. Умът и сърцето, свързани чрез вярата, трябва да работят заедно. В съзнанието не трябва да има никакво раздвояване, а да бъдем абсолютни в себе си. В това съчетание на силите ще създадем нашата вътрешна мощ, ще намерим нашия Бог, нашето здраве, нашето щастие и нашето блаженство. Нека направим, прочее, тая вътрешна реформа! Нека изпълним тая върховна наша длъжност към Бога, към себе си и към ближните си, и тогава нашето положение, като отделни индивиди и като народ, непременно ще се подобри. Ако ние бъдем вътрешно силни, като насочим нашите мисли към Небето, нашите благородни чувства към всички живи същества и нашите постоянни усилия към самопознание и самоусъвършенствуване, положението на българския народ сигурно ще се поправи, без помощта на никой друг народ или държава. Каквото управление и да дойде, ако не е основано на горепоменатите три закони, ако с други думи, не стане това вътрешно душевно и морално преобразование, никакво подобрение няма да настъпи. Нека заживеем в мъдростта, вярата и любовта, които са условия sine qua поп за индивидуално, обществено и политическо добруване, и тогава всички проблеми ще се разрешат и ще дойде един нов строй на истинско братство, безкористна служба и траен напредък. Няма нужда да доказваме, да отричаме и да спорим, има ли Бог или не: това са все криви понятия, а е необходимо да Го потвърждаваме с живота си - чрез добри дела. Мъдростта, вярата и любовта трябва да се проявят във всичките области на живота. Здрави по тяло, мъдри по ум, силни по вяра, добри по душа и любвеобилни по сърце - ето великата вътрешна реформа, която трябва да направим в нас. И тогава работите на България ще се поправят и Бог ще бъде с нас!

12. МАРШ НА БЕЛИТЕ КОМУНИСТИ Посвещава се на Бяла комуна в гр. Ямбол „Всемирна летопис", Г. I, кн. 10 (22.III. 1920), с. 18 Хайде всички да живеем като братя в любовта, „твое", „мое" да изхвърлим: те са думи за света. Ето веч зора изгрява, иде новий светъл ден, той душите обновява с чар мистичен, с чар свещен. Да засеем ний полята с братски труд, със дружна мощ; да разпръснем семената на безсмъртния ни Вожд! Тъй ще крепне нашта вяра, нашта мъдрост и любов; Бог ще праща нам без мяра благодат за живот нов. Хайде, братя, да вървиме смело, твърдо, все напред! И с туй славно, светло име - все напред, напред, напред! С дружен труд - туй мощно средство - да засилим любовта; да добием съвършенство - ето, туй ни е целта! Ямбол, 4.II.1920 г. К.

11. НОВОТО ЧОВЕЧЕСТВО Фалитът на старите идеи - Белият комунизъм „Всемирна летопис", Г. II, кн. 1-2 (I.1921), с. 1-3 Цели две години се изминаха от свършека на Общоевропейската война, но човечеството не е направило до днес нито две крачки напред в пътя към новата духовна култура. Даже в Русия, дето кръвопролитията продължават, още няма изгледи, че скоро ще се възстановят условия за мирен труд и духовен напредък. Напротив, има достатъчно основание и много признаци да се очаква, че движението ще премине сегашните граници на съветската държава и ще се разпространи другаде, дето е създадена благоприятна почва, за да се приложат принципите, ако не и методите, не червения комунизъм. За да възпрат разливането на руското море извън бреговете му, дълбокоумните управници и дипломати във всички държави денонощно измъчват умовете си, за да измислят някакви прегради против него: срещат се в разни конференции и „лиги", препускат от столица на столица, посрещат се и се изпращат тържествено, всред ръкоплясканията на любопитните тълпи, жадни за зрелища, уверяват се във взаимни симпатии и привързаност, „осигуряват" се с щедри обещания, „малки" и „големи" съглашения, съюзи, споразумения и пр. Но всичко това е напразно: изглежда, като че ли меродавните фактори в „културните" държави са обхванати от един кошмар, който ги е хвърлил в страшна тревога и ги е заслепил дотолкова, че да не могат да видят истината и да тръгнат в правия път, единствен за спасението на народите. Стари хора със стари идеи -това са водителите на съвременното човечество. Техният общ принцип, който от край време се прилага, е: човек за човека и народ за народа е - вълк! Лъжат и крадат отделните личности, мамят се, ограбват се и се убиват взаимно и народите! И едните, и другите служат единствено на своя егоизъм, като всеки човек и всеки народ вижда щастието и благополучието си в нещастието и злополучието на другия човек и на другия народ. Никаква правда, никаква любов и никаква милост към равния и слабия! Земята принадлежи общо на всички хора, които са длъжни да я обработват задружно и имат право да се ползуват еднакво от плодовете на своя труд. „Не!" - провикват се хората със старите идеи - „не трябва и не може да има никакво равенство и никакво братство на земята, а всеки по-силен човек или народ има право да потиска и да ограбва по-слабия до крайното му омаломощаване или унищожение, като за постигане на тая цел, позволени са всякакви коалиции, съюзи и сдружавания на човеците вълци или народите вълци". Вместо благородно съревнование в полето на честния труд за общо благо, навред се наблюдава едно лудешко надпреварване за материално и икономическо надмощие, дори за изсмукване жизнените сили на отделната личност или някой народ. Викът „vae victis" - тежко на победения - се повтаря, след толкова векове, и днес! Учителят на Бялото Братство обаче издига лозунгът на братството между хората и народите и възглася: нека приложим Христовото учение, защото само в него лежи избавлението на света от страшното зло! Той казва: дружествата за осигуряване на отделните личности, както и международните съюзи за осигуряване на отделните народи - това са гробищата на съвременното човечество. От тия свои стари идеи съвременните хора само умират: те не виждат, че с взаимните си застраховки изкопават само своите гробове, защото застрахователните договори налагат безполезни задължения, които изтощават народите. Поради тия стари идеи, изучаването на живата природа е дало възможност на хората, например, да изнамерят летателните машини, не с цел да послужат с тях на общия напредък, а да се избиват. В служба на взаимната изтреба и експлоатация на хората са турени и всички други изобретения на човешкия ум. Даже изкуствата служат на злото: например, чрез архитектурата се издигат грамадни и тъмни здания, мрачни затвори или вертепи на разврата, градове пълни със смрад. Такова е обонянието на съвременните хора, такава е културата им, такъв е живота им. С други думи, те правят всичко, само за да умират: раждат се, ампутират се, изучават постоянно само анатомията си... През миналата война бидоха избити около 30 милиона хора, а в Русия измряха през последните 5-6 години около 40 милиона души. Христос не е проповядвал учение за войни и взаимно унищожение. Той не е имал великолепни здания, не е бил осигурен, не е получавал заплата за своите проповеди и не изповядвал принципа на частната собственост, от който произтичат на земята всички пороци на алчност и насилие, на грабеж и егоизъм. Неговите основни идеи бяха: безкористието, любовта и братството. Това са и идеите на новото човечество, което ще замести съвременните стари хора със старите понятия и нрави. Това ново човечество ще започне с изучаване законите на физиологията, които се коренят в живата природа - създаването на кръвта и функционирането й (кръвообращението), както и образуването на добрите мисли, чувства и желания - и с приложението на тия закони в живота за благото на всички, физиологията на отделния човек ще ни покаже, по аналогия, каква е физиологията на дома, а от нея ще заключим за физиологията на обществото, на отделния народ и на цялото човечество. Върху тия основни закони на природата трябва да съградим организацията на новия живот. „Всички трябва да живеят в законите на любовта и братството", казва поменатият Учител. „Никой народ не трябва да изнасилва друг народ, никое общество не трябва да изнасилва друго общество и никой човек не трябва да изнасилва друг човек". Това е законът на любовта. А законът на братството е: „онзи, който се нарича твой брат, трябва да жертвува живота си, имота си и честта си, с една реч, всичко, за теб, и само тогава ти ще видиш в неговото лице живия Господ". На тия два принципа, главно, Христос е основал своето учение: те са скалата, върху която разумният човек трябва да построи своята сграда и разумният народ - своята държава. Трябва да се стремим не само към благото на отделната алчност, на отделното общество или на отделния народ, а към благото на всички разумни същества, на цялото човечество, без разлика на народности и вероизповедания. Един алтруизъм без условности и без граници - ето идеалният, божественият метод на новата култура, на новия живот! За тоя нов свят се загатва още в Откровението, дето е предсказана и сегашната всеобща криза. „И знамение голямо се яви на небето - жена, облечена със слънцето, и луната под нозете й, и на главата й венец от дванадесет звезди. И тя бе непразна и викаше от болезни и мъчеше се да роди... И роди дете мъжко" (гл. 12:1-2 и 5). Болестите на тая жена са сегашните страдания на човечеството. Те са необходими за неговото развитие. Когато се роди детето, страданията на бременната жена ще престанат. И човечеството, бременно сега с една велика идея, ще роди новата епоха или, както се твърди в съвременния окултизъм, от слънцето иде една нова вълна, която засяга мозъците на духовно напредналите хора и последните се стараят да реализират идеята. Тия хора са същите ония 144 хиляди, за които се говори пак в Откровението (гл. 14), които са били видяни да стоят с Агнето на гората и имали името на неговия Отец написано на челата си. Те са избраниците, които се намират сега на земята въплътени, работят като писатели, поети, проповедници, учители и др. и потикват човечеството в новия път. Тяхното число 9 (1 +4 + 4) е резултат от една дълга еволюция, като хора, които имат всички благородни качества в положителен смисъл. За тях се казва: „и никой не можеше да научи новата песен пред престола тъкмо стоте и четиридесет и четири тисящи, изкупените от земята, от човеците, девствени и непорочни пред престола Божи". А веднъж изработили в себе си тия свои качества, те създават сега условията за новия живот на земята, чрез прилагане принципите на Христовото учение. Законът на братството трябва да се разбере и приложи от всяка личност. Майките и бащите са длъжни да насадят в душите на своите деца чувството на божествената любов към всеки жив организъм на земята, бил той човек, животно или растение, защото всичките тия последните са нашите ближни. Не лъжете, не ограбвайте и не убивайте никого: нито човека, нито животното, ни то растението. В природата има еднакви закони за всички и когато дойде времето, всеки се самопожертвува за благото на другия. Ако не стори това доброволно, природата го прави, за да приложи закона на братството. Тя не позволява да се яде безнаказано от забранения плод, за който се говори в 1-а глава на Битието: егоизмът във всички прояви на живота се забранява. И родителите трябва да изкоренят от душите на децата си всяка следа от егоизъм. Те за туй именно са се самопожертвували и отглеждат децата си безкористно, т.е. без да им плаща никой за техния труд. Същото трябва да вършат и учителите - да учат и възпитават даром, свещениците - да не вземат никакви пари за служенето си, лекарите също и пр. Всичките те трябва да напуснат сегашните си разбирания и да възприемат новите. Само така животът ще се обнови и подобри. И общественият строй трябва тоже да се съгради върху законите на любовта и братството. Никакви други закони и никакви писани конституции не са нужни. Каква конституция има в един дом, в който родителите и децата се обменят с чувството на божествената любов? Има ли в такъв дом престъпления и нужда от наказание чрез физическо насилие, има ли нужда от принудително лишение от свобода и от светлина, потребен ли е затвор? Разумява се, че при действието на чистата любов всяко наказание или насилие е нещо непознато и непотребно. Благотворните вибрации на това възвишено чувство са достатъчни да отстранят всяка лоша мисъл, дошла отвън у детето, да пречистят всяко низко чувство и желание, и да предупредят всяко престъпно действие. Родителската любов, ако носи всичките качества на божествената, е в сила да претопи всяка нечистота в детската душа и да я отстрани. Същата роля трябва да изпълняват в обществото учителите, духовниците и политическите дейци. Училището, църквата и политическите институти трябва да се построят също така върху принципите на Христа за любовта и братството, ако искаме да тръгнат всички в правия път. И тогава всичко ще се опростотвори, ще настане ред и хармония всред разните обществени слоеве, работите на всички ще преуспяват, ще има плодородие и благоденствие. Но ако тия закони не се приложат в скоро време, катастрофата е неизбежна... И действително, както твърди Учителят на Бялото Братство, в света иде една голяма катастрофа, но тя, разумява се, ще разруши и помете само ония човешки построения и творения, които нямат солидни основи, ония дървета, които нямат здрави корени. След като очисти всичко, което е слабо и гнило, ще остане само здравото в света. Във висшата механика на окултната наука е установено, че на всеки сто милиона обръщания на едно колело има едно изключение. Такова колело или кълбо е и нашата Земя. Понеже тя е направила сто милиона такива обръщания около Слънцето, изключението ще се изрази или катастрофално, или благотворно. Това изключение иде сега, по силата на казания неумолим механически закон. И Слънцето, като е направило в 20 милиона години също толкова обръщания, ще направи и едно изключение. Следователно, в света идат сега две изключения. Ако при тях ние, със Земята попаднем в низходящата степен, цялата Слънчева система ще угасне и нашето Слънце ще потъмнее, а ако се намерим във възходящата степен, енергията на Слънцето ще се удесетори, поради което животът на Земята ще стане невъзможен. При тия изключения всеки човек трябва да бъде готов. Затова и Христос е казал: блажен е онзи раб, който господарят го намерил буден". И ония, 144 хиляди бели братя, за които споменахме по-горе според Откровението, ще употребят двете изключения, за да се създаде „ново небе" и „нова земя" т.е. новото човечество (гл. 21:1). Те са, които се намират навсякъде, виждат всичко, което се върши явно и тайно от човеците, и ще съдят всички за делата им. Това говорят данните на окултната наука, които са много по-стари от тия на съвременната официална наука. Последната има сведения само за събития от 8 хиляди години насам, а окултната наука ни учи за факти от много по-отдалечени епохи, тъй като човекът е живял много по-рано. А законите на Бялото Братство не са се изменили в течение на всички векове нито на една сто- милионна част. И така, трябва да проникне Христос в нас и около нас. Крайно време е всички да съзнаем необходимостта да прегърнем законите на любовта и братството и да ги приложим в живота. В България е турено началото. Делото на Христа е започнато и напредва crescendo. В много места вече са основани бели комуни, в които учениците на Всемирното Бяло Братство полагат усилия да осъществят, при дадената фактически обстановка, принципите на Христа. Тия братски община са още оазиси всред пустинята, но напълно сигурно е, че те ще покрият цяла България и от пустинята ще остане само един жалък спомен. Чрез взаимна божествена любов и преданост, работниците на Христа влагат общия си труд за обща полза. Една възвишена духовна дисциплина и безкористна подкрепа владее между тях. Особено у младежта, стремежът към образуване на бели комуни и реализирането на истинското братство в България е достоен за удивление. Той ни изпълва с радост и вяра в светлото бъдеще на българския народ. Нека от този прекрасен земен кът, дето Бог е поставил нашия народ да живее и се развива, излезе и се разпространи навред идеята на белия, безкръвния, Христовия комунизъм, в който лежи избавлението на всички хора и на всички народи. Нека захвърлим вече оръжията на лъжата, злобата, омразата и смъртта, и нека воюваме с истината, правдата, любовта и божествения живот! И нека никой да не се плаши от червения комунизъм: ония, които сега му служат, са наши братя, с които можем да се разберем, защото няма какво да делим с тях на земята. Макар и да не вярват, засега, в Бога, те не могат да нямат обич към ония хора, които не правят зло, а това е първото условие за взаимно разбиране и съвместен живот в пътя на доброто. Прочее, старото човечество си отива - да живее новото човечество! Нека станем негови членове, граждани на новата култура!

10. БОРБИ И НАСИЛИЯ Стачките у нас - Вътрешен мир „Всемирна летопис", Г. I, кн. 8 (1.1.1920), с. 1-2 Злото между българите, както и между другите народ, действува по настоящем с най-голяма сила. Вследствие изобилно проляната човешка кръв в четири-годишната война, духовната енергия на човечеството, а следователно и на всеки отделен народ, е разстроена и е необходимо известно време, през което мистичните общества, които работят за общото благо, да въздействуват с духовните си сили, за да урегулират човешкия прогрес и го насочат към висшия идеал на божествената правда и любов. През тоя неизбежен период, борбите между народите и между отделните индивиди ще продължават. И всичките тия борби ще носят отпечатъка на издъхващия материализъм. И в България, както се констатира всекидневно те стават върху почвата на разни икономически искания. Всички съсловия или класи, чрез взаимен натиск със своите организирани сили, се стремят да извоюват все по-големи материални блага, за да осигурят по-охолен живот за своите членове. Те се заблуждават да мислят, че целта и средствата, които са избрали, са единственото призвание на човека и че вън от тях, животът нито има смисъл, нито пък е възможен. Потънали в тоя духовен мрак, обществените и политически борци в България са напрегнали сега всичките си сили и подобно на Сервантесовия герой, гонят миражи, които един ден ще изчезнат и ще се считат смешни. Сега общият лозунг е: хляб и пари. Срещу тоя лозунг, който се издига отдолу, се противопоставя държавната дисциплина, консерватизмът на която никога не е отстъпвал с такава леснина и бързина, както се иска. И тъй двата противници се атакуват сега по всичките правила на военното изкуство, с цел единият от тях, изтощен в борбата, да капитулира пред насилието на другия. Употребяват се всички принудителни средства от едната и другата страна за постигането на тая цел, защото, мислят те, непременно трябва да има „победители" и „победени", и едните да наложат тежките си условия на другите. Победителят трябва да възтържествува и да каже на победения ,,vae victis!" Също както в международната война. Всичко това е много несериозно, ако не беше толкова печално. Хляб, пари и облекло има и ще има за всички. И няма нищо по-лесно от това, да нахраниш гладния и да облечеш голия. Щом го нахраниш и задоволиш, не само борбата ще престане, но и ще изчезне дори и всяко желание за борба. Станалото ще се забрави и ще се смята, че никога не е станало. По-проста философия от тая има ли? Държавното и частното наемничество в България, както и всякъде другаде, страда по настоящем от недоимък. Нима няма възможност да се задоволят неговите нужди и да се въдвори ред и тишина в страната, а с това и да се пресекат корените на наивните политически комбинации? За умните хора това е една задача от най-елементарните. И ако нашите държавници разбираха поне отчасти и повърхностно окултните закони на човешкия живот, те щяха не само да предотвратят всякакви стачки на държавните и частни работници, но и да впрегнат тяхната енергия в производството с максимална полза за народно благо в преживявания сега възстановителен период. Изкуството да управляваш е тясно свързано с науката за живота. Никой, обаче, не може да приложи успешно това изкуство на дело, ако няма елементарни познания от великата божествена наука за живота, тъй както се проявява в природата. Достатъчно е да се изтъкне, че природата, със своите незиблемни закони, ни най-малко не иска да знае нито за нашите войни, нито за нашите стачки, нито пък за някакво управление, осъществявано от разнородни и противоположни елементи, които, преди всичко, не познават управляваните от тях и себе си, за да се разбере, колко сме още далеч от едно истинско управление, което да насочва правилно развитието на духовните сили на народа. Основата на човешкото общежитие е законът на любовта. Великият Учител Христос е казал на своите ученици, и чрез тях и на цялото човечество: „един е вашият учител, Христос, а всинца вие братя сте"[1]. От това положение изхождат всичките принципи, върху които се гради живота на хората. Съединени чрез връзките на братството, хората от всичките времена и народи са предназначени да работят, да си помагат взаимно и да се самопожертвуват един за другиго, за да се постига винаги и постоянно обществената солидарност и общото благо, което, в последното си развитие, се проявява в духовното съвършенство. А за да работи, да помага и се пожертвува за ближния, човек трябва да се вдъхновява и потиква от чистото и безкористно чувство на мировата любов, без което е немислим никакъв смислен живот на земята и никакво развитие. С любовта се отварят и заключените, и най-коравите сърца, с любовта се укротяват и побеждават, и най-жестоките врагове, с любовта се завладяват и убийците[2], с любовта се отстраняват и даже предупреждават всички спънки в живота. Велика е силата на любовта! Нейните вибрации са в състояние да парализират всички противодействия. Стрелите на тъмно-червените гневни мисли се притъпяват и стопяват, когато се обгърнат от светло-розовите любовни мисъл-форми. И можете да си представите, какъв би бил ефектът и колко благотворни биха били последиците от него, ако тия любовни мисъл-форми биха излизали не само от редки и малобройни индивиди, а от едно многолюдно общество или от цял -народ! За таково общество и за такъв народ не ще има нищо невъзможно, защото с тая сила той би бил всякога и непрестанно един велик и неограничен победител в полето на духовната култура. Но за да могат да си служат в личната, обществената и политическата си дейност с това мощно оръжие Мировата любов - българите трябва да се превъзпитат коренно. Както сме обяснили и друг път, те са тръгнали, още от Освобождението си насам, в един много погрешен път на възпитание и образование. Ние доказахме и доказваме в редица статии - от чисто научно гледище и с доказателства, които не търпят никакви възражения, защото са основани на опит и наблюдения в живота на природата - че в българското учебно дело се налагат неотложни реформи, съобразени с неоспоримите окултни истини и с духа на времето[3]. Като се използуват твърде ценните задатъци на темперамента и характера на българския народ, окултните методи на възпитание и обучение са от естество да въздигнат в късо време новите поколения на високо умствено и морално равнище. Тия поколения, които се влияят от пороците на старите, минават от семейството в училището вече покварени, а в училището биват окончателно убивани морално. След това те излизат от училището в пълен смисъл на думата като умствен и нравствен пролетариат, и по примера на старите, се впущат в живота неподготвени за ползотворна работа - нещо повече: потънали в същите и даже по-големи пороци, отколкото старите. Слабоумие, леност и разврат - това са отличителните черти на съвременната българска младеж, в нейното мнозинство. С това ние не искаме да я обвиняваме или осъждаме, а констатираме само един факт, който е продукт на досегашните условия. Трябва ли да се върви по същия път и ако се върви по него, не ще ли се стигне неминуемо до пълна дегенерация на целия народ? На този въпрос не може съвестно да се отговори другояче освен, че без да се губи време, необходимо е час по-скоро да се поставят основите на новото възпитание и обучение. За тая цел Министерството на народната просвета, което е един от изпълнителните органи на държавната власт в това отношение и то най-главният - защото чрез него се възпитава, строи и укрепва душата на народа - трябва да престане да бъде партизанско Министерство, а да се повери на лице, което да предприеме бързи реформи в духа на окултните закони, като преустрои коренно цялата организация на училищното дело. Тръгнало в тоя нов път, това Министерство ще създаде едновременно и условия за новите влияния, и в другите второстепенни Министерства, то ще влияе ефикасно върху целия държавен и обществен живот, и така ще се тури началото на превъзпитанието на цялото общество. Мястото не ни позволява да изброим конкретно законодателните реформи, които трябва да се прокарат, но те произтичат ясно от основните принципи, които се излагат и разясняват в списанието. Няма съмнение, че при изгряването на тая нова зора в народната просвета, останалите клонове на управлението ще се турят в хармония, защото ще се дадат новите насоки на обществената еволюция, от които те ще се ползуват. Ще настъпи тогава и времето на синархическото управление.[4] А при такова управление, което е основано на добре разбрания физиологически закон в природата, ще станат не само невъзможни, но и безсмислени всякакви обществени течения и вълнения, като сегашните, стачките, протестите, борбите и кръвопролитията ще се считат вече един смешен анахронизъм, който ще остане достояние на печалното минало. Неизбежно ще настъпи един траен и благодатен вътрешен мир между членовете на обществото, между отделните единици, които съставляват българския народ, и от сегашната социална неврастения няма да остане нито помен. Ще съзнаят ли това всички наши обществени и политически дейци, за да напуснат отъпкания път и да тръгнат по пътя на примирението между разните съсловия от народа, на искреното побратимяване и сплотяване между всички българи, по пътя на истината, правдата и взаимната любов? Ако това съзнание се роди у тях и те станат нови хора, бъдещето на българския народ скоро ще се очертае в пълно благоденствие и напредък. В противен случай, той ще се лута из тъмните усои на невежеството и моралната поквара, ще страда и се мъчи години и векове, докато някоя несравнено по-голяма катастрофа не го вразуми. --------------------------------------- [1] Евангелие от Матея 23:8 [2] Вж разказът: Изпит от Блек (кн. 8 на списанието) дето се разяснява как Джета е укротил Арада, който посегнал да го убие. [3] Вж статията на Б. Боев „Окултизъм и възпитание - Неотложна училищна реформа ". [4] Вж „Синархия" - статии в кн. 1,2 и 3 на списанието.

9. ИЗПИТАНИЯТА НА БЪЛГАРИЯ Какво ни предстои?- Мъдрост и Любов „Всемирна летопис", Г. I, кн. 6 (1.XI. 1919), с. 1-2 Международното положение на България се оформява, след катастрофалната война, в мъчителни перипетии: части от нейната територия се отнемат, преди още договорът за мир да е сключен окончателно, налагат й се убийствени ограничения в сношенията й с външния свят и се заплашва с финансово-икономическо задушаване. Това са неизбежните резултати от едно безумно управление в продължение на четиридесет години. Българският народ преживява най-страшните изпитания в момента, когато в Париж се чертаят новите условия, в които ще се развива, според късогледите схващания на съвременната дипломация, неговия живот. Обаче, всъщност, не с тия рамки на договора за мир, които ще насочват нашето развитие. Има много по-велики закони, непонятни още за мнозинството от българската интелигенция и пренебрегвани умишлено от международния ареопаг, които налагат неотразимото си влияние върху еволюцията на човечеството, а същевременно и върху тая на нашия народ. Ние доказахме в редица статии и продължаваме да осветляваме нашето консервативно и тъпо общество, че народите не са нищо друго, освен части от общочовешкия организъм. И понеже тоя организъм, като всеки жив индивид, съществува, действува и се развива по строго определените природни закони, то и неговите части или органи са подчинени на същите закони на развитието. Няма съмнение, следователно, че при действието на тия закони трябва да се запазва хармонията, която наблюдаваме при сътрудничеството и функционирането на самите клетки в човешкия организъм, защото, в противен случай, всяко нарушение на тая хармония причинява една или друга болест. Това е толкова вярно за цялото човечество, колкото и за всеки отделен народ и специално за всяка личност. Заключението от това е, че преди всичко, ние сме длъжни да изучим и разберем добре законите на индивидуалното, общественото, духовното и културното развитие, за да можем да уредим правилно нашия живот и да осигурим на народа си трайно благоденствие и честита бъднина. Тогава и международното положение на България ще се уреди от самосебе си и ще се постигне нашия национален идеал, въпреки всякакви противодействия от външни съперници и без да се кланяме на тия или ония земни „богове", както правихме до сега. Прочее, да започнем от личността. Нека изучим българина всестранно: какво е унаследил той от миналото свое съществуване, какви кармически задължения той има да изплаща и, поради това, какви душевни способности се изразяват в неговия физически, умствен и духовен строеж. Тия исторически и научни изследвания са необходими, за да можем да поставим правилна диагноза на болестта, от която страдат българите, като отделни личности и като народ, и да приложим за тая болест най- ефикасното лекарство. За жалост, истинската история на българския народ е и до днес непозната, в своята дълбочина, за чуждите и наши учени. Това, което те наричат „история", не е освен една повърхностна хронология на събития, от която се правят само наивни умозаключения. Тя не разкрива пред проницателния поглед на любознателния четец нито едно от качествата, които са отличавали българите в тяхното минало, защото никой чужд историк на нашия живот - да не говорим за нашите историци-компилатори - не е вникнал и досега в личността на основателя на Първото българско царство Аспарух или Исперих, не е изучил неговия произход и неговото духовно битие и не се е спрял с достатъчна сериозност да изследва, кой е тоя народ, който той довел и заселил при бреговете на Дунава. Съвременните официални историографи, като не са изучили окултните закони на създаването и развитието на народите, не знаят, че това не са стада, които се движат и лутат несъзнателно по степи, гори и планини, а живи организми, членове на световни раси, които, като звена от една дълга верига, се явяват на земята с известна духовна мисия. И нашият народ, ръководен от Духовния свят, има строго начертана своя мисия, която трябва да изпълни. Но за нея нашите „видни учени" нямат никакво понятие. Те не знаят, например, кои са били известните по-крупни ръководители на българите в Първото и Второто български царства, ония през петвековното ни робство под турците и гърците до политическото ни освобождение, както и някои от най-новите дейци и учители, които сега се подвизават, скромни и кротки по сърце, но велики по дела, за духовно- културното повдигане на българския народ. Кои са били светите Кирил и Методи, кой е бил цар Симеон, цар Борис, кой е бил поп Богомил и неговите самоотвержени съратници и мъченици, кои са били Паисий, Софрони Врачански, Свети Иван Рилски, Раковски, Ботйов, Левски и много др., това е истинска terra inkognita за нашите нещастни историци и книжовници. А като им се каже и докаже, че тия дейци всред българския народ в миналото му, както и ония, които са сега още между живите, са превъплъщения на велики същества от Духовния свят, изпратени за доброто на тоя народ в пътя на неговото развитие, тогава нашите „учени" ще просветнат с истинска светлина и ще разберат, че българският народ действително не е едно стадо от неразумни твари, което може да се стриже и дои за угодата и материалното доволство на алчни управници и заслепено духовенство, но че той е един от органите на Божествения организъм. Веднъж установен този тезис, нам се налага дълг да работим за оздравяването на този орган, както умният лекар действува за изцеляването на някой от органите на физическото тяло. След тая констатация, ние трябва да пристъпим към научните изследвания на българина от антропологично, френологично, физиологично, хиромантично и астрологично гледище. За тая цел съветваме четците ни да следят внимателно сведенията, правилата и законите, които се излагат в специалните за това отдели на нашето списание. Това са окултни науки, за които в нашите бедни училищни програми още не е дадено подобаващо място. Рано или късно, обаче, това ще стане и сегашното ни хромо учебно дело ще се насочи в правилния път. Но по частна инициатива поменатите научни изследвания са направени и се правят и, ако ни бъде позволено, ние, може би, ще публикуваме някои от резултатите на тия изследвания. При все това, всеки българин, въоръжен с тия знания, може и е длъжен да изучава себе си и другите. И тогава поуката, която ще извлечем, ще бъде само от полза за бъдещето ни като народ. Ние ще узнаем, как, в течение на вековете, се е развивал българинът физически, умствено и духовно, и така ще открием ония негови недостатъци и пороци във всяко отношение, които трябва да се отстранят чрез образованието, възпитанието и управлението, и ония слабо развити способности, които трябва да се усилят, за да може да се достигне една по-висока степен на културно развитие и с това да направим по-голяма крачка към хармонично духовно усъвършенстване. Като един пример само, ние ще посочим тук за илюстрация на казаното, че у българинът е силно развита наклонността към любостежание и имотност. Въпреки всякакви проповеди на политическите крикуни против частната собственост - а последната, като закон, не съществува в природата, но има само временно ползуване от имота - българинът се слави със своята крайна привързаност към земята и изобщо към имота си. Пословично е станало изречението на оня наивен селянин, който е казал, че бил съгласен да се постави границата на българската територия „до неговия стобор". А известни са и многобройните съдебни процеси за един слог между полски имоти, за една педя място, за една леха, за една пътека, за една вада и пр., за които се прахосват стократно повече съдебни разноски, отколкото е стойността на самия къс земя или на самото право, и стават кървави разпри и убийства даже между еднокръвни братя и близки роднини. До такава осъдителна крайност отива българинът в проявата на своето чувство на любостежателност. Тя е изродена в ненаситна алчност. Това е вече душевен недъг, който се изразява и в друго престъпление: кражбата на чуждото. който се е интересувал да хвърли само един поглед върху криминалната статистика у нас, ще се ужаси от броя на делата в съдилищата за кражби по всичките възможни начини: джебчилък, грубчилък, чрез взлом и пр. Малко това: кражбата е вече едва ли не принцип на държавното управление у нас. Една анкета на всички незаконни забогатявания ще ни открие, до какви безподобни размери е разпространено това грозно престъпление. Общ повик е вече, че всички крадат, и чиновници, и не чиновници, от министрите до разсилния. Всеки обществен имот безжалостно се разграбва и даже бива считан глупав и непрактичен оня, който не краде, за да забогатее, а с честен труд изкарва средства за прехраната си. И поради тия кражби през станалите войни настъпиха страшните катастрофи, които бяха неизбежни. А сегашната скъпотия на живота, против която скудоумните български управници се мъчат да се борят с палиативни средства, на какво се дължи? Очевидно, все на тая престъпна наклонност по природа у българина да ограбва ближния, без оглед на последиците и страданията за цялото общество. А професионалното духовенство не върши ли постоянно само възмутителни кражби, като чете молитви срещу пари, и даже като се търгува за това с непросветените богомолци? Нима молитвата, която е една връзка между душата и духовния свят, трябва да се откупва с пари? Нима духовните проповеди или църковните обреди могат да се вършат като едно, възнаградимо със злато и сребро, занятие? Така ли е казал и така ли е проповядвал Христос? Де остава тогава безкористната любов и духовната подкрепа към нуждаещия се брат и ближен? Да, само кражби, кражби и безчестия днес вършат мнозина служители на църквата и с тях възпитават злополучния български народ. Резултатите от това ужасно „възпитание", което уби вярата и религиозното чувство у българина, което от векове го изражда и деградира морално и духовно, са на лице: национални погроми и нещастия! Ние дадохме само един пример, може би най-релефният, за една престъпна наклонност, развита в голяма и опасна степен у българите: наклонността към посегателство на чуждото, особено на общественото, достояние. Но има още много други природни недъзи и пороци у тях, които трябва да се изтъкнат последователно, да се изследват основно и да се лекуват коренно. Това е една благодарна задача за всеки честен и безкористен обществен деец. Тия лоши качества се проявяват във всичките области на нашия живот и следователно, във всичките социални класи и съсловия. Нашето управление се характеризира с липса на елементарен здрав смисъл, с отсъствие на сериозен ум. Начело на управлението изпъкват не най-умните, най-способните и най-добрите, а най-тъпоумните, най-посредствените и най-безчестните елементи, стига да успеят, със своето нахалство и изпитаните методи, да ескамотират народното доверие. Лъжата и заблудата са ръководещи основни принципи в държавното управление. Цялото ни законодателство е една колосална лъжа, с която се извращава нашия индивидуален, социално-икономически и политически живот. Ако се впуснем да цитираме и разглеждаме поотделно нашите съдебни, социални и финансови закони от Освобождението ни досега, ще се види, че всичко е било нагаждано само по моментни настроения и за удовлетворение егоистичните интереси на отделни личности или политически котерии. С тия закони целият ни живот е фалшифициран издъно и за това нашият народен организъм е заприличал вече на един чудовищен народ, който не живее, а агонизира в страшни конвулсии. Разпокъсан на разни пристъпни организации и зловредни течения, народът ни се намира в постоянна и безплодна вътрешна борба, която изчерпва силите му, необходими за развитието му. Всичките изкуствени опити, направени досега за пълното обединение на разните противоположни групи, не доведоха до никакъв практически резултат. Предполагаше се, например, чрез въвеждането на съразмерната изборна система да се постигнат две главни цели: първо, чрез осигуряване представителството на малцинствата, да се даде вярно отражение на избирателното тяло в законодателното събрание и второ, да станат неизбежни коалиционните правителства у нас, с което, чрез взаимен контрол и разбиране на групите, от които те ще изхождат, да се повдигне морала в управлението и така да се подготви, и ускори процеса на сливането между същите групи. Обаче, и тая реформа на българска почва не даде очаквания плод. Крайно време е да се самоосъзнаем и да изберем правия път на божествената мъдрост и любов. Трябва да бъдем мъдри в нашия индивидуален живот, като прилагаме винаги в своите постъпки великото правило, завещано ни от Христа: да правим на другите това, което желаем и те да правят нам. То е правилото на себеотричането, основата на социалната солидарност и любовта. Него трябва да приложим и в обществения, политическия, духовния и културния живот. То ще ни поведе тогава към един неминуем и многожелан резултат: обединението на обществените течения, въз основа на принципа на братството и взаимното разбиране. А веднъж отстранена тая пакостна разпокъсаност на народа, причинена от алчност болезнени лични амбиции и вражди, ние ще можем да пристъпим вече към най-съществените реформи в управлението. Така ние ще вървим логично и разумно към постигането на общото благо: чрез подобрение на морала на личността към едно правилно обществено развитие и управление. Културата на братството е културата на бъдещето; в служба на нея трябва да положим нашия ум, нашето сърце и нашата воля.

8. МЕЖДУНАРОДНИЯТ МИР Стари грешки и заблуждения - Условия за новия живот „Всемирна летопис", Г. I, кн. 5 (1.Х.1919), с. 1-2 Наскоро ще се навърши цяла година, откак правителствата на така наречените „Велики сили" или на по-големите народи се стараят да възстановят мира помежду си и помежду малките народи, но все още това не им се удава. В столицата на Франция се събраха няколкостотин делегати на всички държави, участвували в голямата война, донесоха със себе си цели вагони книжа и документи, разискват в многобройни комисии и подкомисии, съчиняват обширни доклади до десеточленните или петочленните върховни съвети, но резултат от цялата тая колосална и главоломна работа, строго и безпристрастно оценен, е равен на нула. Не е тайна за никого, че целта на всички участници в конференцията е да се сключи само един формален мир между правителствата, повече или по- малко приемлив и траен, а не да се установи един същински мир между народите, които населяват земята, мир на взаимно разбиране, на взаимно помагане и на братска любов; този последен мир се рисува във въображението на съвременните ръководители на човечеството като един далечен ако не и неосъществим, идеал. Поради това нескривано убеждение на правителствените шефове, ние виждаме да се налага подписването на един мирен договор с Германия, от който и двата контрагенти са недоволни, а само си дават вид, че правят „bonne mine a mauvais jeu". Защото не ще никакво съмнение, че да се отнемат всичките колонии на Германия и се разпределят между главните й „победители", да се откъснат от нея големи и цветущи области и се дадат на съседите й, да й се вземе цялата флота, да й се наложат всевъзможни други ограничения и задължения, поносими и непоносими, това не може да бъде един мир, който би бил приет от германския народ доброволно и радушно. Разумява се, тоя мир трябва да се признае за насилствен. Но даже и от него Франция не е доволна. Страхът й от Германия е станал толкова голям, че постоянно я мъчи и преследва като жив кошмар, затова тя продължава, чрез печата си, да иска все нови и нови ограничения за Германия, от стратегически и икономически характер. Единственият договор за мир с Германия, който напълно би задоволил французкия народ, би бил оня, който би докарал фактическото разпокъсване на германския народ и, ако е възможно, неговото окончателно унищожение. Само това, обаче, не може да стане. Оттук и враждата между „цивилизованите" французи и техните съседи, наричани с презрителното прозвище „les boches", вражда, която при сегашния манталитет на едните и другите, изглежда да се увековечава. Спряхме се на тоя случай, за да изтъкнем при какво психическо състояние се сключват договорите за мир в Париж. Във Версайл, красивата резиденция на „световните" разпоредители, е разтворена картата на земното кълбо и по нея се чертаят всевъзможни граници, само с оглед на материалните и империалистични интереси на големите държави - „победители". За тях човечеството е едно тесто, от което може да се правят най-разнообразни фигурки, по веленията на своя егоизъм и по прищевките на тия или ония приятели и любимци. Малките народи, особено балканските, пламнали от ненавист помежду си, играят жалка роля пред благоволението на големите: те са само разменна монета за удовлетворение неутолимата жажда за разширение и богатства на своите, съперничащи помежду си, покровители. А там, дето малките не могат да помогнат като оръдия, големите или се споразумяват с „временни" спогодби помежду си, или пък чисто и просто отлагат разрешението на трудните въпроси за по-благоприятно време... По тоя начин, добива се твърде некрасивото впечатление на един международен грабеж на достоянието и правото на по-слабите от по-силните. При това, гласът на един велик народ, като че ли още стои заглъхнал: това е Русия, която не се допуща да фигурира като равноправна участница в конференцията на мира. Нейното възкресяване задава страх не по-малък от оня, който иде от Германия. Милионите жертви в хора и милиарди рубли, които даде тоя славянски народ не толкова за своя културен прогрес, колкото за спасението от явна гибел на някои свои бивши съюзници не ще останат без никакво възмездие. Ние знаем, че има сили непобедими, които работят за възраждането и укрепването на руския народ, който, въпреки всички спънки ще се издигне отново на краката си и ще заяви своите вековни права. Каквото и да се върши сега за негова сметка, мирът не може да бъде, макар и формално, свършен факт, без подписа на Русия. Особено въпросите на близкия изток, които тъй живо интересуват цялото славянство, ще могат да добият своето естествено разрешение само при участието на Русия. Всяка друга политика, е късогледа и ефимерна: тя предварително е осъдена на неуспех. Доказателство за съзнанието на тая истина служи отлагането на въпроса за Цариград, който е възела на източния въпрос и свързания с него спор за Тракия, Така, мирът, за който толкова време се работи в Париж, не е още даже в началото си. И това начало няма да дойде скоро и тъй, както ние го разбираме. Може да се подпишат всичките хартии, наречени договори между държавите, но действителен международен мир не ще има дотогава, докато съвременното човечество не се издигне на по-висока степен на духовно развитие. И както всеки народ заслужава своето управление, така и сегашното човечество заслужава своя „върховен съвет" във Версай. Тоя съвет не пожела да приложи в своята съдбоносна работа три велики закони, които регулират световното развитие: смирението, самопожертвуването и мировата любов. Като изключим г-н Уилсона, който добре инспириран, се доближава до правилното схващане на общочовешкия идеал, другите представители на големите нации не можаха да схванат истинския смисъл на всемирната война: тя бе неизбежен процес на пречистване, с който се завърши един от периодите на културното развитие на петата раса. От това гледище, една капитална грешка е, да се делят народите на „победители" и „победени", и вследствие на това деление, да се налагат неестествени, несправедливи и неморални мирни условия, от страх да не се наруши отживялата века си традиция на кабинетната дипломация, че победителите само диктуват условия, а победените само се подчиняват. Тая война нямаше за цел да унищожава народи със силата на оръжието, а да събуди у всички съзнанието за равноправието на народите, като членове на човечеството. Това човечество е божествен организъм, а следователно, неговите органи, като клончетата на едно дърво, черпят сили за своя живот и за своето развитие от един и същ източник, поради което те трябва да живеят като братя, понеже тяхното съществуване е подчинено на един природен закон - законът на еволюцията в строго определени рамки. Ако членовете на Върховния Съвет бяха схванали така смисъла на войната и своята задача, първата им длъжност бе да забравят своите международни различия и меркантилни интереси, да се проникнат от едно искрено чувство на смирение, диктувано от общата виновност на всички правителства, които са изтощавали през векове своите народи с ужасите на милитаризма и клерикализма, а след това да пристъпят, като истински съдии, към ликвидация на грозното минало и към полагане основите на един нов живот на човечеството. За тая цел те бяха длъжни да заявят, че няма вече граници на държавите, като досегашните изкуствени прегради между народите, а следователно, няма и опасни съперничества между тях за повече земя и за повече богатства. Всеки народ, както и всеки човек, има право на плодовете от своя труд там, дето Творецът го е пратил да живее свободно и да работи за себе си и за ближните си. При тая констатация, щеше да стане веднага излишно всякакво морско надмощие или тирания на едни върху други: морските пътища са свободни за всички народи, както е свободна и сушата; щеше да стане очевидно глупаво, робите от африканските колонии да променят само своите господари, които не се различават помежду си в използуването на техния труд и безправие; щеше да стане илюзорен страха на един народ от засилването на друг, което се обуславя от природните дарби и способности на последния и пр. и пр., с една реч, щеше да се разкрие картината на общочовешката собственост на земята. Изхождайки от тоя принцип на дезинтересованост и самопожертвуване, мировите фактори в Париж щяха тогава да открият душите и сърцата си за проникването на онова божествено чувство на мирова любов, което създава всички необходими условия за живота и за всестранния напредък на всеки организъм. Тая мирова любов, както ни учат Великите Учители, които в разни времена се изпращат от Бялото Братство за ръководители на човечеството, е същността на самия живот. „Да чувствуваш, казват те, вибрациите на всички живи същества и едновременно с това да си готов да помагаш на всички свои страдащи братя - това е великият закон на мировата любов". Който разбира и прилага тоя закон, той с това работи не само за своя личен духовен напредък, но и за мира и съгласието между всички хора. Това значи, че той е възприел онова космическо съзнание, което прониква цялата вселена и го е преработил през своята чиста, ефирна материя, за да създава винаги само добри мисли, чувства и желания. Така ли са мислили и мислят авторите на новата земна карта в Париж? Делата им показват противното. С разпокъсване на народи и подчинението им под чужда власт, с контрибуции и всевъзможни други насилия, мирова любов не се осъществява, а се сеят семена за нови бури и страдания. По тоя начин не само поуката от войната не може да се използува за благото на човечеството, но и се подготвят условия за нови войни, може би още по-катастрофални. Отговорността за тия неизбежни последици ще лежи тоя път изключително върху така наречените „победители", които се самозабравиха в своята алчност, като почнаха да мислят, че те са непобедими и ненаказуеми. Никое погазване на Божествената правда не остава безнаказано - така гласи великият закон за възмездието. Това трябва добре да разберат заслепените „победители". И за българския народ изпитанията още не са свършени. От самия него, обаче, зависи да си осигури едно по-честито бъдеще. Условието за това е моралното му подобрение и възвишената му духовна култура. Към тая цел трябва да се насочат усилията на всички искрени и честни обществени дейци. Проектът на договора за мир с България* На 19 септември в Париж, при обичайния церемониал, е бил връчен на българските делегати проектът на мирния договор с България. Според една телеграма от българската делегация, условията, които се опитват да наложат на българския народ, изключват всяка правда и право. Принципите на териториалната неприкосновеност и на националността са пожертвувани, за да се задоволят исканията на разните съседи на България, по някакви „стратегически" съображения. Така, откъм Сърбия се предвижда изправление на границата с отнемане градовете Цариброд, Босилеград и Струмица, със съответния на тях хинтерланд. Според това, предполагат, че проектираната бъдеща граница ще минава по височините между селата Гор. Криводол и Комщица, а следователно, сръбските дългобойни оръдия могат да владеят столицата, която, в такъв случай, би останал граничен град. Към Босилеград, известната медна мина би останала в територията на Сърбия, а гр. Кюстендил ще остане в един граничен ъгъл. Най-сетне, плодородната долина на гр. Струмица се присъединява към сегашната сръбска територия. Откъм Гърция, границата ще минава южно от една линия, минаваща край гр. Пашмакли, а територията между тая граница и морето се отстъпва на „главните" съюзници, които отпосле щели да разполагат с нея. На България се гарантира икономически излаз на Бяло море. Добруджанският и македонският въпроси не се разрешават с тоя договор. Освен това, на България се налага да премахне задължителната военна повинност и да я замести с доброволческата система, като се определя максималния ефектив на въоръжените сили 20000 души плюс 10000 души митнишка, погранична и полицейска стража. Нашите военни кораби се предават на главните съюзни сили. Всички провинени през войната лица ще бъдат съдени от военните съдилища на съюзните сили. България се задължава да плати, като обезщетение, 2 милиарда и 250 милиона франка златни, начиная от 1 юли 1920 г. и в срок от 37 години, под контрола на една междусъюзнишка комисия. Също се задължава да възвърне ценностите и вещите, взети през войната от гръцка, сръбска и румънска територия, да даде известно количество добитък и 50 000 тона каменни въглища от мината Перник. Тия условия на договора произведоха най-тежко впечатление у нас. Но българите не трябва да падат духом: тия условия нито са окончателни, нито са осъществими. Българското правителство ще отговори в срок от 25 дни, след което ще се изработи друг договор. Дотогава, обаче, обстоятелствата могат съществено да се изменят и първоначалният проект, който прониза сега българското сърце, може да стане неузнаваем. Такава е участта на всички човешки дела, на които лежи печата на неправдата и несъвършенството. ___________________________________________________ * Уводна, редакторска статия, неподписана. Имало е цензура, понеже на 3 места има оставени по два празни реда, а на четвъртото място има оставени 3 празни реда.