Ани

7. УПАДЪК И ГИБЕЛ НА НАРОДИТЕ Закони и исторически факти - Поука за българите „Всемирна летопис", Г. I, кн. 4 (1.IX. 1919), с. 1-2 Историята на всички народи, от най-старо време до днес, е велика учителка. Който може да проникне във вътрешния смисъл и логическата връзка на събитията, той лесно може да открие незиблемите[1] закони, които са действували и действуват непрекъснато, с ненарушима последователност, в процеса на развитието. Тия закони са естествени и за това не могат да се изменят от индивидуалната воля, освен ако всяка отделна личност, като съзнае грешките и престъпленията си в миналото, чистосърдечно се разкае за тях и съобрази напълно живота си за напред с великите принципи на Христовото учение. Само така законите за причините и последиците, известен в източната философия под името закон на карма, може да смекчи ударите си и да докара добри резултати. Този закон, както сме констатирали многократно, се прилага еднакво в живота, както на индивида, така и на всеки народ. Бележитите окултисти, които са изследвали чрез непосредствено ясновидство действието на този закон, както някои съвременни учени, които се доближават със своите теории до истината, са доказали, че престъпленията на отделните лица се отразяват гибелно върху живота и съдбините на целия народ. Колкото повече убийства, кражби, грабежи, посегателства на личния, семейния и обществен морал се извършват, толкоз повече отговорности народът трупа върху себе си, толкоз по-тежка карма той си създава. И за изплащането на тая карма се изискват в някои случаи дългогодишни нещастия и страдания, а в други, неизбежно се налага загиването на цели народи, затриването им от лицето на земята или разпръсването им по всички краища на света. За доказателство на тоя факт, няма нужда да прибягваме към много отдалечени времена и да изтъкваме в подробности грамадните катастрофи, като оная на Атлантида, и страшните национални падения, като ония на Вавилон, Египет и Рим, а достатъчно е да споменем ужасната съдба на еврейския народ, който, за да изплати тежката си карма от разпъването на Божествения Учител Христа, биде разпръснат по цялото земно кълбо, всякъде презиран, потъпкван и измъчван с погроми, преследвания и убийства, които продължават в някои държави и до днес. Потънал в лъжеучения и пороци, еврейският народ стана оръдие на злото и с това навлече ненавистта и омразата на всички други народи. Едва в последно време, почти след 2000 години от злодеянието на Юда, изглежда, че се започва ликвидацията на колосалния грях на евреите, като се възстановява палестинската държава. Ще минат още много години и може би, векове, докато тая ликвидация стане свършен факт, с прегръщането на християнското учение на любовта, правдата и истината от еврейския народ. Не по-малка отговорност тежи и върху турския народ. Неговите жестокости над покорените от него народи не могат да останат неизплатени. Цели пет века турците безнаказано клаха и унищожаваха българи, арменци и др. Кръвта на милионите жертви паднали под турския нож, вика за възмездие. И то иде все по-страшно и по-страшно: някогашната велика турска империя, която замести римската и византийската, с територия, която се простираше до Виена, постепенно се разпадна и сега върви бързо към съвършено изчезване. От нея няма да остане нито помен, въпреки застъпничеството на цялото ислямство, пръснато в други държави. Законът на карма ще се приложи с всичката си желязна строгост спрямо този народ, който в безпощадното преследване и поголовната изтреба на подчинените си християнски народи, виждаше най-ефикасното средство за въздигане на своето величие, богатство и слава. По същия начин ще се постъпи и спрямо други европейски и балкански народи, едни от които се опитаха да господствуват над цялото човечество (tiber ailes), а други са изтребвали и потискали безмилостно християнските си братя в окупираните временно територии. Нито гърците, които са клали и опожарявали българското население в южна и юго-източна Македония, нито сърбите, които са вършили същото в останалата част от тая област, нито румънците за своите изстъпления в Добруджа ще останат безнаказани от Провидението: духовете на загиналите постоянно ще сгъстяват и насочват влиянията към изпълнението на закона за възмездието на извършените престъпления. Нека дойдем сега до българския народ. Ако проследим бегло неговия исторически вървеж, ще забележим, че в първите времена от заселването му на Балканите, когато неговият личен, семеен и обществен живот се е отличавал с чистота на нравите, с патриархалност и истинско трудолюбие, всичките му работи са вървели добре. Земята на българите е раждала всякога златното жито, богатствата са били в изобилие и благосъстоянието цветущо. Но когато българите, по външно влияние, са напуснали примерния семеен и обществен живот, нарушили са добрите нрави и са се предали на взаимни гонения, кражби, убийства и разврат, тяхното царство бърже тръгнало към упадък. Вместо някогашното величие във времето на царете Борис и Симеон, България почнала все повече и повече да намалява, докато била, най-сетне, покорена и потисната в дълбоко политическо и духовно робство в продължение на векове. Една от съдбоносните причини, които докараха падението на българското царство и страданията на българите, е преследването и изгонването на богомилите. Тия последните бяха пратени от Провидението между българския народ за спасението му. Но той не разбра учението им, което бе, в основата си, едно учение на добродетели, чистота и святост. Тогавашните царе, боляри, велможи и други политически и духовни управници на България, впуснали се в злодеяния и разврат, нарекоха това учение ерес и решиха с всичките насилнически средства да го потъпчат и задушат. И до днес още недоучените български учители и общественици продължават да се отнасят към богомилското учение със сляпа ненавист, като го таксуват за „еретическо" и „злосторническо"'. Причината на това е, че те не са вникнали добросъвестно и сериозно в принципите, му и не знаят моралната му стойност. Със същата ненавист към богомилите е надъхана в училището и цялата наша училищна младеж. Даже хора, които се мъчат да минат за велики философи и претендират да играят ръководна обществена роля, без оглед на миналата си дейност, поддържат с кухата си фразеология глупостта, че учението на старите богомили било едно „зло", „опасна зараза" и „злочиние" и че те са били „злосторни деца" на България. А пък безпристрастните научни изследвания, напротив, доказват, че богомилското учение, появило се в противовес и като реакция на тогавашната държавна и обществена поквара, както и за борба с римския и византийски духовен деспотизъм, е било спасително за българския народ. Професорите Иречек, Дринов, Веселовски и много др. учени, чужди и наши, заключават, въз основа на проверени и неоспорими данни, че българинът поп Богомил е бил първият християнски реформатор, предшественик на Цвингли, Лютер и Калвин; че за основа на учението си той е поставил чисто славянски мироглед и славянски дух на свобода на ума, сърцето и волята, с цел да се постигне гражданско равенство и демократично управление; че единственото спасение на човека и гражданина се състои в прилагането на евангелските истини в живота, в духовното и нравствено съвършенство, в освобождението на разума от всеки авторитет, който е служил тогава само за опора на абсолютизма в държавното и църковно управление; че богомилското учение ни най-малко не е било противонародно, а напротив, то е целило да гарантира на българския народ истинско народовластие и културен напредък и пр.[2] Така именно трябва да се разбира това учение и с тия негови високо- морални принципи, спасителни за всички народи, се обяснява бързото му разпространение по цяла Европа, дето е послужило като главен лост на цялото умствено движение и като предтеча на реформацията. Г-н Д. Мишев по този въпрос бележи следното: „Такава е била славянската и човешка страна на първоначалното богомилско учение. Тази страна го направила учение на реалисти, а не на отшелници. Тя го издигнала отначало високо над сектантския и аскетичен риторизъм, като го направила славянско толкова, колкото и човешко. И защото било повече славянско, отколкото павликянско или манихейско, богомилското учение бърже се разпространило във всички славянски земи - в Босна, Далмация, Сърбия и Чехия, а защото е било общочовешко по своите политико-социални начала - за правда, равенство и свобода надуха, то прескочило пределите на славянските земи и се разпространило в Западна Европа, в Италия, в южна Франция, и в някои крайнини на Северна Франция, на Германия и дори Англия.[3] А професор Веселовски дава следната оценка на благотворното влияние на богомилското учение на запад: „Славянските народи чрез богомилството (к.н.) първи път до появата на Хуса внасят в общоевропейската култура своя интелектуален дар, който оставя трайни следи върху целия развой на средноевропейската литература". При все това, последните български царе жестоко преследвали богомилите, като ги затваряли, изгонвали вън от България и изгаряли живи. Но великият Учител Христос е казал: „Блажени гонените заради Правдата, защото е тяхно царството небесно; блажени сте когато ви похулят и ви изгонят и връх вас рекат на лъжа всяка зла реч заради мене; радвайте се и веселете се, защото е голяма на небеса вашата заплата; понеже така изгониха пророците, които бяха преди вас". (Матея 5:10-12). И вследствие преследването на тия работници в името Божие, българският народ си навлече една карма, която изплаща в течение на цели петстотин години. Защото винаги, когато в средата на един народ се умножат престъпленията от различен характер, а ратниците за моралното му подобрение биват гонени, измъчвани и спъвани в тяхното праведно и общополезно дело, тоя народ се осъжда на страдания, ако не и на гибел. Най-новата история на българите не е лишена от много подобни примери. И сега, във време на последните излишни и пакостни войни, се натрупаха безброй престъпления и отговорности. Ако се направи една точна криминална статистика на убийствата, кражбите, подкупите, изнудванията и развратните деяния, извършени от представители на всички съсловия и във всички части, освободени и неосвободени, на България, всеки човек с висока морална и духовна култура ще се почувствува потресен от ужасното разрушително дело, на което е бил способен българинът, макар и не толкова, колкото гъркът, сърбинът и румънецът. А прекомерната скъпотия, от която по настоящем пищи целият народ, показва несъмнено, че сребролюбието, алчността и егоизмът са развити у нас в максимални размери. Ние взаимно се ограбваме и безжалостно изпояждаме. Няма ни най-малък проблясък от съзнание на обществено благо и от чувство на любов и милосърдие към ближния. Думата „братство" не съществува в съвременния български речник. Терминът „социална солидарност и правда" е непонятен. Целият интелект на българина е напрегнат сега да измисли все по-нови и по-нови начини за лично, незаконно и безчестно забогатяване за сметка на ближния, без свян, без състрадание, без чувство на отговорност и без страх за бъдещето на България. А това бъдеще, ако не се предприемат бързи и решителни мерки, е пред очите ни. То е сигурна пропаст за държава и народ, ако не настъпи свестяване и опомнюване. Нито историческите факти, нито понесените страдания, нито строгите наказания са в състояние да вразумят алчните българи. Мерките на властта, даже и да са искрени, навременни и целесъобразни, не могат да имат по-голямо значение от едни палиативи. Трябва да се разбере и втълпи здраво в умовете на всички, че българският народ е морално и духовно болен, той преживява една тежка нравствена, социална, политическа и духовна криза, която може да докара окончателна катастрофа. Поуката от миналото и сегашното положение на народа диктува да се започне възродяването му отначало. Необходимо е, преди всичко създаването на една власт от доказано неопетнени, честни и умни хора, като временна мярка. А през времето, когато ще се упражнява тая власт от най-добрите, да се започне усилено реформата на учебното дело и на духовенството. Досегашното наше училище, което е създало само един умствен и морален пролетарият, хора без солидни знания за живота, без установен здрав мироглед, основан на природните закони, и без възвишен морал, трябва час по-скоро и основно да се преустрои по най- рационален начин съобразно с принципите, които ние проповядваме и доказваме, според най-новите научни изследвания. Само чрез новото училище, уредено точно съгласно окултните закони на развитието, може да се възпита, обучи и оформи едно здраво поколение. Същевременно църквата трябва да се отдели от държавата за да се даде възможност на духовенството да се реформира вътрешно, та свободно и безкористно да служи на Бога и на народа, а не само на кесията си както прави сега по професия, с което е отчуждило от себе си целия народ. Тогава резултатът от новото възпитание, добито от младежите чрез окултната школа и от възрастните чрез дейността на истинските Христови служители, ще бъде едно ново общество, едно ново държавно управление. С тия коренни реформи, които трябва да се разширят хармонично във всички области на живота, българите трябва да бързат, докато не е ударил дванадесетия час. Удари ли тоя час, при сегашните условия, които постоянно се влошават, тогава всичко ще бъде изгубено: пълното обществено разложение ще погълне безвъзвратно, като една ненаситна хидра, всичко, което носи българско име!... -------------------------------- [1] в смисъл „вечни", „неизхабими". Виж. Речник на българския език : т.2. Е-К /Найден Геров. - София : Бълг. писател, 1976. - с. 152-153 - .„зибил" - изхабявам_ [2] Виж подробности в съчиненията на Д. Мишев - „Българи в миналото (стр. 62) и на Я. Сакъзов - „Българите в своята история". [3] Д. Мишев, цит. съч, стр. 78 и 79.

6. ЗОРАТА НА НОВИЯ ЖИВОТ (песен) Всемирна летопис", Г. I, кн. 3 (1. VI. 1919), с. 3 Зора се чудна зазорява, Зора на светъл нов живот, С великолепие огрява Поспрелия се наш живот. В новия светъл тоз живот, В новия светъл тоз живот, Живот на любовта, В новия светъл тоз живот, Живот на благостта, В новия светъл тоз живот, Живот на радостта. И птички въздуха изпълнят С възторг и сладки песни в хор, Хармонията да допълнят В големия небесен двор. В новия светъл тоз живот и пр. Трепти зората лекокрила И буди нашите души, Като любяща майка мила, Подканя всекиго: „Стани!" В новия светъл тоз живот и пр. Лъчи от любовта ни вливат В гърдите жива топлина, Със сладка вяра ни повдигат Във крепост и виделина. В новия светъл тоз живот и пр. О тези лъчи от Бога идат, Те пълнят нашите сърца, И шепнат сладко, как Той вика: „Елате, моите деца!" В новия светъл тоз живот и пр. ЗАБЕЛЕЖКА: Нотите на тази песен и текста са публикувани в книжката „Братски песни", I част, София 1921 г., стр. 4-5, и в сп. „Всемирна летопис" и са дадени за сравнение и изследване от представители на едно следващо поколение.

5. ЖИЗНЕНИЯТ ВЪПРОС Законите на развитието - Условията на истинската култура „Всемирна летопис", Г. I, кн. 3(1.VI. 1919), с. 1-3 Хората са извратили живота си, защото не разбират напълно законите, по които тоя живот се развива в природата. И отделните личности, и народите, които злоупотребяват с тия закони, неизбежно свършват с гибел. Историята на всички народи, племена и раси е красноречива свидетелка на тоя факт. За да могат нашите четци и цялото българско общество да си дадат ясна сметка за действителното положение у нас, като извлекат нужната поука за себе си - за бъдещето си подобрение и напредък - ние ще представим процеса на развитието на една проста, но релефна картина, която ще спомогне всекиму да уреди своя индивидуален, семеен, обществен, политически и духовен живот. Така, висшата духовна култура на народа ни ще изпъкне като една велика цел, достойна за благородните усилия на всеки идеален обществен и народен труженик. Домът е началото на всяка обществена организация. Той е зародишът, от който пониква дървото, за да се разлисти, разцъфти и да даде плод. В дома основните елементи са мъжът и жената. Децата - това е целта, която стимулира дома и му дава живот. Във всичките народи изобщо се съграждат домове. Мъжът и жената влизат в един дом или както е казал Христос, двамата ще станат една плът. Това значи, че те ще създадат един общ принцип, едно цяло. Но за да Се развива, необходимо е неговите съставни елементи да са годни за това развитие: мъжът и жената трябва да бъдат здрави в телесно (физическо), умствено и духовно отношение. Ако мъжът или жената имат известни недъзи, тия последните ще се предадат и на децата. В такъв случай целта на семейството не се постига, защото бащата и майката не могат да очакват от такива хилави деца никаква подкрепа в бъдеще - нито морална, нито физическа, нито духовна. Семейството, следователно, се изражда и изчезва. За илюстрация на тази наша мисъл, ще направим едно сравнение. Земеделецът и земята му образуват едно съчетание. Той не може без земята си, защото тя му дава потик да развива своите физически и умствени сили. В тоя случай жената представлява неговата земя, а децата - всичките негови култури (растенията, зърнестите храни, плодните дървета, които обработва, домашните животни, които му служат и пр.) Ако този земеделец не разбира жена си, т.е. почвата, ако не знае годишните времена, при които неговите култури могат да се сеят, той няма да има никакъв резултат, а ще търпи всякога недоимък, ще задлъжнее и може един ден да изгуби цялата си собственост. И земеделецът и почвата трябва да бъдат здрави, за да може от съчетанието на техните сили да се родят добри плодове. Също така той, като скотовъдец и пастир, трябва да разбира законите, по които живеят и се развиват домашните му животни, за да могат и те да му бъдат полезни помощници и слуги. Същата аналогия може да се направи и за целия народ. Когато той почне да се развива и мине в една по-висока стадия на културата, законът ще се приложи по същия начин; народът завзема мястото на жената или на почвата, а неговите управници - мястото на мъжа или земеделеца. В термина „управници" ние включваме не само властниците, но и духовниците и учителите. Те са три категории водители на народа по пътя на културата. Ако и трите тия категории, с една дума, управниците не са здрави във всяко отношение и не разбират душата на този народ, т.е. какво той може да роди, при какви условия и в какви времена, те ще го водят по крив път и ще го тласнат в пропастта. В такъв случай, те ще изиграят ролята не на водители и работници, а на паразити, които нападат народния организъм, както гъсениците нападат дърветата, филоксерата - лозята и скакалците - другите полски култури. Народът ще боледува и линее от смукалата на тия паразити, докато стане съвършено негоден за всякакво развитие, и ще загине. Физиологическият закон, който действува в живота на човешкия организъм, още по-ясно ще ни представи процеса на еволюцията и нейният край. В такъв случай, ние ще уподобим народа на човешкия стомах, държавниците му - на белите дробове, а духовенството и учителите - на мозъка. Предназначението на стомаха, както се знае, е да доставлява храна на тялото. Със своите десет милиона клетки, стомахът преработва храната и изпраща соковете в белите дробове, дето те претърпяват втора преработка, за да станат годни за мозъка. По същия закон народът трябва да има земя, за да я обработва и препраща изработеното във всичките свои слоеве и органи. Но ако туй обработване стане култ, само да се складират тия храни, без да се използуват, този народ ще бедствува, тъй както ако стомахът направи култ храната си, като я складира само за себе си, ще се образува затлъстяване, отлагане на веществата, стомахът и дробовете ще отслабнат, защото първият няма да получи тази енергия от мозъка, която можеше да му се изпрати чрез нервната система, понеже няма обмяна: той не е пратил нищо и не може да получи нищо. Тогава и белите дробове и сърцето няма да му изпратят кръв, т.е. оная сила, чрез която може да стане храносмилането. Така, процесът на развитието сам по себе си ще се спре: народът, който трупа богатства, като егоистична цел, скоро ще загине, защото нито държавниците му, нито духовенството и учителите могат да функционират. Да допуснем сега, че стомахът изпълнява добре своята длъжност: след като извърши работата си, той изпрати соковете си към белите дробове - държавниците на народа - които трябва да разпределят правилно тия сокове. Но ако белите дробове задържат всичката кръв само за себе си, складират я във вреда на стомаха и мозъка, дихателният процес ще почне да се затруднява прогресивно, докато най-сетне човек умира от асфикция (задушаване). Така е и с ония държавници, които работят само за себе си: те искат да живеят и благоденствуват за сметка на народа и неговите висши съсловия, а не разбират, че по тоя начин те убиват и народа, и себе си. Сега можем да вземем едно трето положение: ако предположим, че и белите дробове извършват добре своята работа, както стомаха. Кръвта тогава, пречистена през клетките на дробовете - а те са 3 билиона и 600 милиона клетки! - се препраща към мозъка. Но ако и мозъкът се ухитри да я задържи само за себе си, от силата, която ще се образува, тоя мозък ще се уголеми в ущърб на дробовете. Тогава умопобъркването е неминуемо, защото мозъкът, като не препраща енергията към стомаха и дробовете, няма да получава нова, па и не може да разпределя получената добре. Това именно става постоянно по настоящем, при съвременното развитие на човечеството. Всичките болести на отделните индивиди и на народите водят началото си от тия три причини: от разстройството на стомаха, белите дробове и мозъка, респ. от алчността на широките народни маси, на държавниците и висшите духовни водачи (духовенството и учителството). Народът, който трупа богатства и не ги препраща в другите части на своя организъм, се лишава от умни, добри и честни държавници и става жертва на апетитите на окръжаващите ги съседи. По-нататък - държавниците, ако използуват само за себе си всичките ресурси на народа, последният постепенно обеднява, докато най-сетне той банкрутира, а с него заедно и държавниците му. В последен анализ, ако духовенството и учителите на този народ се ръководят от егоистични интереси и не работят добре, те ще изопачат духовните му сили, ще създадат една жестока култура на насилие и заблуждение, поради което целият народ ще се изроди. И това е най-голямото падане. Следователно, между тия три фактора - народът, държавниците му и духовенството с учителите - трябва да съществува такава хармония, каквато има, при нормалния жизнен процес в човешкия организъм, между стомаха, белите дробове и мозъка. Но по какъв начин държавниците и духовниците с учителите трябва да действуват за развитието на народа? Аналогията с дейността на земеделеца ще ни покаже това: както у него се стимулират енергиите, чрез разните култури, които той обработва, така и у държавниците се подбуждат стремежите за работа чрез разните методи, с които може да се управлява народа и да се подобрява живота му. Тия методи се коренят във вътрешната сила на народа. И както земеделецът, ако не сее земята със съответните култури, претърпява крахове, така и управниците, ако не употребяват съответните методи, които народът може да възприеме и култивира, по същия закон ще изгубят силата си. Защото законът е такъв, че всяка изразходвана енергия в природата трябва да се навакса. Да поясним това положение: земеделецът, който е работил през целия ден, трябва да яде най-малко три пъти дневно, за да запълни тази изразходвана енергия. Ако той се откаже да допълни тази енергия ще банкрутира органически. Ако същият, по аналогия, безразборно би използувал своята почва, без да я тори, т.е. без да й дава храна, тя по същия закон ще банкрутира, т.е. ще престане да ражда. Така е и с държавника: ако той не внася нови и подходящи методи в управлението, също ще банкрутира. Прогресът върви по един неумолим природен закон и който не се съобразява с тоя закон, ще понесе всички последици. Духовенството и учителите, ако по същия начин, не внасят нови идеи и чувства в този народ, полезни за него, неизбежно ще банкрутират. Тогава тия три категории: земеделецът, държавниците и духовенството (с учителите) ако не изпълняват заедно закона, ще претърпят обща катастрофа. Този велик закон на развитието се прилага, в своето проявление, в закона за любовта. Земеделецът трябва да обича земята си, за да я обработва и тя да му ражда. Държавниците трябва да обичат земеделеца (т.е. народа), понеже той е земята за тях. Духовенството с учителите трябва да обичат държавниците си, понеже те са почва за тях. Следователно, културата на всеки народ се състои в това, да се пренесе енергията от едно по-низше състояние в друго, по-висше. Соковете от земята, чрез корените, трябва да преминат в дънера, а оттам в клонищата и цветовете, за да се превърнат в плодове. Това се нарича в природата растене, еволюция, култура. И в живота на един народ законът е същия: ако енергията на този народ не минава към неговия по-висш бит, към неговия дух, то в тоя народ не може да има култура. Както животът на едно дърво се обуславя на неговия плод, по същия закон и животът на един народ се обуславя от неговата духовна култура. В момента, в който той изгуби тази култура, която съдържа условията на неговото бъдещо развитие, тоя народ е осъден на израждане, заедно с всички негови членове, без изключение. Тук става явно, колко е вярно онова изречение на апостол Павел, че никой не живее за себе си и никой не умира за себе си. Или по-ясно казано: никой не се самопожертвува за себе си и никой не живее за себе си. Или: онзи, който не се самопожертвува за другите - за ближните - той не може да живее за себе си. Или: който се жертвува за ближните, той живее за себе си. И земята, която не е наторявана, не ражда, не може да произведе живот. Раждането, както и самопожертвуването, е живот. И тъй законът е: ония, които управляват народа, трябва да се самопожертвуват за него, за да живеят за себе си... Когато земеделецът придобива тор, той не тори себе си, а тори нивата си. Управниците, които събират богатства, строят грамадни къщи и дворци, и трупат всевъзможни други имущества, не торят ли себе си? А пък, който тори себе си, всякога умира: такъв е законът... Този е смисълът, който Христос е вложил в думите си: да се отречеш от себе си - т.е. никога да не се ториш. Или, ще поясним: народът не съществува, за да тори своите управляващи, а за да бъде торен от тях. Думата „управление" значи торене, а не значи насилие или ограбване. Последното всякога подразбира „разторяване" или „разтуряне". Ако продължим аналогията, трябва да кажем, че всеки народ има същото отношение към човечеството, както земеделецът към управляващите и духовенството, с учителите. Народите и племената съставят стомаха на общочовешкия организъм, расите са неговите бели дробове, а Бог е мозъкът. Той е великият разумен принцип, който прониква във всичко. Трябва, прочее, да се разбере добре, че между всички области на живота има обща връзка и всичките му явления са съединени с последователни причини, които произтичат от насоката му. Следователно, ако един народ стане материалистичен, т.е. в него стомахът е взел надмощие, то непременно ще се появи известна дисхармония в духовния бит на самия народ. Ако народът стане чувствен изключително за себе си, което съответствува на функцията на човешките дробове и на кръвообращението, то самите условия на живота ще бъдат разрушени от тая чувственост. Но и обратното, ако народът стане извънмерно духовен, без оглед, което може да се изроди във фанатизъм, ограничение на идеите и егоизъм, то непременно той ще се спъне в духовното си развитие. От това гледище обществото и неговите дейци трябва да разбират своето призвание: земеделецът да разбира длъжността си, както стомахът - своята функция, управляващият да изпълнява дълга си, както белите дробове, които пречистват кръвта, и духовенството с учителите - всички трябва да разбират своето предназначение. Те трябва да не живеят за себе си, а за другите. Когато тия три категории разберат и хармонизират отношенията си едни към други, може да се създадат условия за новата култура на човечеството, в която всяко насилие, аномалия и анахронизъм ще изчезнат. И тогава ще имаме оная пълна проява и израз на обществения, политическия, културния и духовния живот, които са желателни, защото всички хора ще могат да участвуват в използуването на общите блага, както всички организми се ползуват от слънчевата светлина и топлина. Сега нека всеки си зададе питането: съществуват ли такива условия за духовна култура у нас? Държавниците ни, заедно с духовенството и учителството, схващат ли напълно своето предназначение? Какъв е дългът им и работата, която им предстои? X.

4. БОЛШЕВИЗМЪТ КАТО ИДЕЙНО ДВИЖЕНИЕ Принципи и методи на съвременния комунизъм - Кой е правия път? „Всемирна летопис", Г. I, кн. 2 (1.V.1919), с. 1-2 Великата война на народите, която причини неизразими бедствия навсякъде и на всички, предизвика и такива обществени движения, които от една страна, са неудържим израз на една дълбоко почувствувана болка от прежните безброй неправди и злини, а от друга, са един преходен етап към новата епоха в живота на човечеството. Тия обществени движения в разните държави имат, на глед, различен облик, според особеностите на техните народи в досегашното им историческо и културно-стопанско развитие. Но в основата си, тяхната цел е една и съща; подобрение живота на личността до степен да стане сносен, без да се реализира онова върховно щастие, което е недостижимо на земята. Най-характерното, най-оформеното и най-силното от тях е така нареченият „болшевизъм", който се появи в пространна Русия, тая люлка на цялото славянство, която преживя много конвулсии и бури във веригите на деспотизма и духовния мрак, докато последната война освободи донякъде, но я хвърли в противоположната крайност. Историята на тая крута промяна, твърде кратковременна, се обяснява само с причини от духовен характер. Руската любвеобвилна душа, която в своите прояви е безподобна по своята доброта, лековерие и наивност, веднага прегърна новото движение, макар и да бе съпровождано с всевъзможни видове насилие. Невежественият и безимотен руски селянин биде увлечен от онеправдания градски работник и щом получи земя, веднага замени вика: „да здравствуеть батюшка - цар!" с възгласа: „Да здравствуеть Владимир Ленин". Метаморфозата стана бърже: на 2 март 1917 г. последният от Романовците, цар Николай II, подписа своята абдикация в един вагон, а след няколко опити с княз Львова и Керенски начело на управлението, на 25 октомври същата година държавната власт в Русия премина в ръцете на Съветите на работнишките, войнишките и селските депутати. Еманацията на тия Съвети бе Съветът на Народните Комисари, начело с Владимира Улянов Ленин, като комисар на вътрешните работи. Оттогава и по настоящем това Съветско правителство продължава да функционира и да преустройва обширната руска държава на нови начала, и се стреми даже да зарази със своите принципи и методи и всички други народи, не само в Европа, но и в Азия. Полезно е сега да изтъкнем и обсъдим обективно тия негови принципи и да разкритикуваме методите на това движение, което от едни .- неговите привърженици - се представлява като един краен и възвишен идеал, а от други - неговите противници от стария век на буржоазния строй, на строя на социалното неравенство и неправда - се рисува като едно ужасно чудовище. Между тия две крайности ние стоим на безпристрастната средина - на неразрушимата и вечна канара на Христовото учение на любовта към ближния и брата, на истината и мъдростта, учение не на съвременното духовенство, заслепено от незнание, користолюбие, егоизъм и всевъзможни други пороци, а учение на Божествената светлина, душевната чистота и святост, на безкористната и беззаветна преданост на доброто. От това гледище ние ще оценим новото движение, което, в руски образец, се нарича „болшевизъм", а по-рано бе известно с френския термин „комунизъм". Преди всичко, трябва да забележим, че е съвършено неоправдана сръднята и безогледното недоволство на богатите класи на народите от появата и бруталните пристъпи на новото течение. Не трябва да се забравя, че водителите му са възпитаници на буржоазията. Нещо повече: те са нейните незаконородени деца. И ако тя, в течение на векове, е строила своето благоденствие и охолност върху гърба на бедната класа само чрез лъжи, кражби и убийства, то има ли морално право да се оплаква сега, че по същия начин и със същата монета й отплащат нейните собствени деца и ученици? Законите на природата са неумолими и един от тях е: „каквото посееш, това и ще пожънеш". За да се крепи злото и потисничеството в света, организира се навред едно управление на измама и ограбване благата на трудещите се съсловия и се инсценираха многобройни войни, едни от други по-кръвопролитни и разрушителни. Католишкото духовенство устрои даже инквизицията и уби повече от 50 милиона човешки същества, за да наложи насилствено своето разбиране на християнското учение, но, при все това, не успя. И последната война, заповядана въпреки волята на народите в тяхното мнозинство, взе не по- малко невинни жертви и озлочести още толкова милиони живи мъченици. Революциите се устройваха отгоре - не се чудете и не се сърдете тогава, че те предизвикаха революциите и отдолу. В сръднята и недоволството не се съдържа цяра на злото, а в спокойната и вразумителна оценка на положението и в предприемане целесходни мерки за своевременно отстранение на опасността. Първият основен принцип на съвременния комунизъм е премахването на частната собственост. Той е бил прокламиран и пропагандиран още в старо време, във всички епохи, през които е преминало човечеството. Оттогава до днес той не е изгубил своето значение, защото се счита, че тоя институт на частната собственост е източникът на социалното неравенство и произтичащите от него борби и злини. И Аристофан в някогашната Елада е прогласил собствеността за кражба, и Св. Августин в V-тия век сл. Хр., и в средните векове, и в деветнадесетия век с теориите на Прудона, Оуена и Маркса - през всичките времена и във всичките народи са се явявали проповедници и борци против собствеността. Обаче, повече от тях са препоръчвали и до днес препоръчват унищожението на тоя институт чрез едно средство - насилието. Единственият лъчезарен образ на любовта, благостта и доброто остана завинаги Великият Учител Христос, за когото Евангелие от Марко (гл. 10:17-31)[1] свидетелствува: „И когато излязваше на пътя, притече се някой та коленичи пред него и го питаше: „Учителю благи, що да сторя, за да наследя живот вечен?" А Исус му рече: Що ме наричаш благ? Никой не е благ, тъкмо един Бог. Заповедите знаеш: „Не прелюбодействувай; Не убивай; Не кради; Не свидетелствувай на лъжа; Не обиждай; Почитай баща си и майка си." А той отговори и рече му: „Учителю, всичко това упазих от младостта си". А Исус, като го погледна, възлюби го и рече му: „Едно ти не достига: иди, продай все що имаш, и раздай го на сиромасите, и ще имаш съкровище на небето; и дигни кръста, и ела та ме последвай". Но той се наскърби за тая дума и отиде си нажален, защото имаше имот много. А Исус погледна около си и казваше на учениците си: Колко мъчно ще влязат в царството Божие тези, които имат богатство!"[2] Това е великото учение на Христа за собствеността и самопожертвуването за общото благо. При всичко че евангелистът предава тая велика проповед в кратко резюме и с алегоричните слова на Божествения Учител, трябва да се разбере, че те еднакво важат както за материалната, така и за духовната частна собственост. В първия случай - това са всички земни блага, на които човекът, като преходно същество в материална форма, не е властен господар, а има само право на временно ползуване (напр. обработване на един къс земя за посрещане на своите нужди), а във втория - това са лошите мисли, чувства и желания, от които човек трябва да се освободи, да възприеме всички добродетели и да ги употреби в полза на своя ближен и брат. Другите принципи на комунизма са: след като се премахне частната собственост и изчезне различието между класите, трябва да настъпи социализация на всичките средства на производство под работнишки контрол, национализация на финансовите институти и организиране на всеобщата трудова повинност, установяване на задължителен брак, общи жилища, революционни съдилища, равно и висше образование за всички граждани, унищожение на всякакъв култ, защото „никакъв Бог не съществува", а това вярване в някаква всемогъща сила било създадено „само за потискане на невежествените маси" и пр. Обаче, за приложението на тия принципи на комунизма се препоръчва, както казахме, само един метод - метода на насилието. Освен това, някои от тях, по своята същност, явно отричат законите на природата и се противопоставят на естественото развитие. Но допустимо ли е да стане преустройството на света чрез насилие, чрез „революционна ярост", чрез „диктатура на пролетарията", което е само едно ново злоупотребление с организираната държавна власт, досущ подобно на буржоазното? Очевидно, не. Защото, ако буржоазията досега си е служила и служи с една „машина на угнетение", каквито са армията и полицията, същата машина, макар и с червен цвят, се туря в действие и от пролетарията. За да се разберем добре, трябва веднага да подчертаем, че тук не става дума за лична диктатура, защото личностите - бил той Николай II или Ленин - са само олицетворение на класите, а за класова: буржоазната се сменява с пролетарската. И това се признава от Маркса: „Насилието, казва той, се явява като акушерка при раждането на новия строй". Обаче, тая акушерка не помага на новороденото да се появи свободно на бял свят за нов живот, а го задушава и то излиза или изродено, или мъртво. Ленин на практика доказва това, като повтаря: „Нито един въпрос на класовата борба не се е решавал в историята иначе, освен чрез насилие", „преходът от капитализма към социализма изисква дълги родови мъки, безпощадно потисничество на експлоататорите, кървава революция". И това, както се знае, се приложи в Русия. Няма, прочее, свобода на съвестта и на убежденията, а има тирания от друга страна и в друга форма; няма мирна еволюция на идеите и кристализация на социалните и държавни институти, а има насилствена промяна на обществения и държавен строй; няма естествено развитие и проявление на личните способности и дарби, и следователно, нормален умствен и духовен напредък, а има просвета и възпитание по даден и наложен шаблон; няма държава и управление, съобразни с природните закони, а има съветска република и власт, учредена чрез депутати, избирани от 18 годишни деца от двата пола и която организира свободата на мисълта, чувствата и действията, или, изобщо, личния и обществен живот, чрез декрети, чрез изкуствено равенство.. .Така, великият лозунг на някогашното дружество: „Съюз на справедливите" (1836 г.) - всичките хора са братя, който ни е завещан от Христа, биде заменен, още в 1847 г. на лондонския комунистически конгрес, с вика: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се". Никой добросъвестен и разумен човек не може да отрече доброто във всяко обществено движение. Но никой не бива да не констатира лошите му страни. Това се налага от дълга на всекиго към собствената си съвест и към ближния. Ако в някои принципи на комунизма има нещо добро и полезно за всички, не може, по справедливост, да не се признае, че методите за реализирането на това добро са неприемливи. Тия принципи са насочени да установят равенство между хората. Обаче, равенството не значи братство. И няма нужда от насилствено установяване на равенство, ако в действителност съществува братство. Това братство е една вътрешна и неразривна връзка между душите. Ако душите са чисти, ако те са украсени с бисерите на всички добродетели и тези последните се прилагат във всекидневния живот на хората, няма да има класи, които взаимно да се потискат и експлоатират, нито различие между богати и бедни, нито богаташи-паразити и работници-мъченици, нито тирани и роби, а ще има едно общество от братя с еднакви добри мисли, чувства, желания и стремежи. Тогава всички земни блага, плод на труда на всички, според техните сили и способности, ще бъдат достояние на всекиго. Следователно, преди всичко, пречистете душите си, въоръжете се с всички добродетели: любов към ближния, самопожертвуване, милосърдие, благост, кротост, правда, истина, мъдрост, бъдете, накъсо казано, умни, добри, честни и справедливи, и тогава комунистическият идеал ще се сбъдне на земята без насилие, без кръв. „Търсете първом Царството Божие и правдата негова, и всичко това ще ви се приложи", е казал Христос. За тая цел, единствения път, по който трябва да се върви е: 1) мирната и естествена еволюция на душата и духа, чрез идеално обучение и възпитание, нагодено точно според природните закони; 2) мирен апостолат, при най-рационална преуредба на църковната организация и 3) държавно управление, наречено синархия, основано също тъй на естествените закони на развитието. Само така всички хора ще могат да станат „съвършени, както е съвършен Отец наш, който е на небеса". X. ------------------------------------------------------- [1] Цитатът е от Евангелие на Марка, гл. 10, стих 17-23. [2] Виж и Лука, гл. 14:25-35.

3. ПРОГРАМА НА СВЕТОВНИЯ МИР Проф. д-р Удроу Уйлсон, Президент на Съединените Щати „Всемирна летопис", Г. I, кн. 1 (22.III.1919), с. 13 I. Открити и открито изработени за мира договори, след което да няма тайни международни споразумения от какъвто и да било вид, и дипломацията да работи всякога откровено и пред очите на света. II. Пълна свобода на мореплаване, извън териториалните води, по всички моря, във време на мир или война, безразлично; освен кога морята бъдат затворени напълно или отчасти по международна акция в изпълнение на международни договори. III. Премахване, доколкото е възможно, всички икономически прегради и създаване на равенство в търговските условия между всички народи, които възприемат мирът и се съдружат за неговото поддържане. IV. Подходящи взаимно разменени гаранции, че въоръженията на всеки народ ще бъдат намалени до най-долната точка, каквато е съвместима с домашната му безопасност. V. Свободна, без предразсъдък и съвсем безпристрастна уредба на всички колониални претенции, уредба, основана въз строго съблюдаване на принципа, че в разрешаването всички таквиз за владение (суверенитет) въпроси, интересите на засяганите населения трябва да имат еднаква тежест с правните претенции на правителството, чието право се разрешава. VI. Изпразване на всички руски земи и таквоз разрешение на въпросите засягащи Русия каквото ще осигури най-доброто и най- свободното съдействие от другите народи в добиването й, без пречка и без стеснение случай, независимо да определи своето политическо развитие и народна политика, и уверение на искреното й приемане в съюза на свободните народи, под учреждения от неин собствен избор; и повече от искрен прием, даване всеки вид потребна помощ и каквато би сама пожелала... VII. Белгия - цял свят ще се съгласи - трябва да се изпразни и възстанови, без какъвто и да би опит за ограничение нейния суверенитет, който тя упражнява заедно с всички други свободни народи. Никой друг единичен акт няма да послужи, както този би послужил, да възстанови между народите доверие в законите и правилата, които те сами са изработили за уреждане взаимните си отношения. Без този церителен акт, цялата постройка и валидност на международното право са за всегда подкопани. VIII. Цялата френска земя трябва да се освободи, завзетите области да се изпразнят и неправдата, извършена от Прусия на франция в 1871 г. по отношение Алзас-Лорен - която неправда разстройваше световния мир за близо петдесет години - трябва да се поправи, за да може този мир да се обезпечи отново в интереса на всички. IX. Разместване на италийските граници трябва да се осъществи, според ясно узнаваемите народностни черти. X. На народностите в Австро-Унгария, чието място между народите ние желаем да видим запазено и осигурено, трябва да се достави благовремие за самоуправно развитие. XI. Румъния, Сърбия и Черна-гора трябва да се изпразнят; завзетите територии да се повърнат; на Сърбия да се даде свободен и сигурен достъп до морето; взаимните отношения на всяка от балканските държави чрез приятелско съвещание да се определят според исторично доказаните черти на връзки и народност; и да се промислят международни граници за политическата и икономическа независимост, както и за териториалната цялост, на всеки от балканските народи. XII. На турските области от сегашната Отоманска империя трябва да се осигури крепък суверенитет, ала и на другите народности, които са днес под турска власт, трябва да се обезпечи несъмнена сигурност на живота и на абсолютно несмущавано благовремие за самоуправно развитие; а Дарданелите трябва под международни гаранции, да бъдат веднъж за всякога отворени като свободен проход за корабите и търговията на всички народи. XIII. Да се създаде независима Полска държава, която да включва областите, населени от безспорно полско население; на която да се обезпечи свободен и сигурен достъп до морето, и чиято политическа и икономическа независимост, както и териториална цялост, трябва да се гарантира с международен договор. XIV. Едно общо Съдружие от народи трябва да се оформи, под изрични договори, с цел да се доставят взаимни гаранции за политическата независимост, както и за териториалната цялост, на всички, велики и малки държави, без разлика. Красно село при София Преведе от оригинала: Стоян Ватралски

2. ПРЕДСЕДАТЕЛ УДРОУ УИЛСОН Д. Н. Фурнаджиев „Всемирна летопис", Г. I, кн. 1 (22.III.1919), с. 13-14 Най-популярната личност и име днес е Уилсон. Популярността му се налага от онова, което той говори и върши в тия най-усилни и трагични времена. Не напразно очите на цял свят са отправени към него днес. Истина, той е шефът и представителят на най-демократичната, най- просветената и най-жизнеспособната република, която съществува днес или е съществувала до сега, и това по само себе му дава предимство и влияние, което шефът на никоя друга държава не може да владее. Още в първите ми години в Америка като ученик, при разговора с един виден член в американския парламент, в отговор на негови запитвания аз му обяснявах, каква е нашата държава, нашата история и нашето управление, и късогледо прибавих, че нашия княз получава около четири пъти по-голяма заплата, отколкото председателя на Съединените щати. Господинът разбра в що се състои моето невежество, и усмихнато ми каза: „Да, мое момченце, но нашия председател не става такъв за пари и салтанат, а за полезност и отличие. Председател на САЩ се наслаждава с повече доверие, чест, отличие, достойнство и обширна полезност за народа и за цял свят, отколкото който и да е ваш император, цар, крал, княз или владетел". И действително, тоя факт е почнал да изгрява и се приема в цял свят. Г-н Уилсон владее лични черти, които вдъхват доверие и уважение към него. Американската велика република е била щастлива, че в историята си тя брои редица разсъдливи, далновидни, сериозни и общополезни председатели. Всяко велико дело, което някой подеме днес, народът го сравнява с подобно дело на някой бивш председател, и дори очакват новите председатели да влязат в духа и целта на бивши такива. Чертите, които отличават председателя Уилсона, са точно ония, от които светът се нуждае, за да може да види „обществото на народите" поставено на трайни начала. Той копнее да види народите сближени, сплотени, споразумени помежду си и задружни в старанията им за общото благо. Обаче, това изисква искреност в намеренията и политиката им; изисква откровеност плановете и отношенията им; изисква правдивост в постъпките им; изисква честност в сделките им; изисква чиста добросъвестност, чувство на обществен дълг, и лично себепосветяване на труд и жертви за благото на човечеството. Тия са много силни черти в характера и дейността на американския председател Уилсон, а именно: честност, откровеност, правдивост, честност, добросъвестност, дълг, труд и жертви за доброто на човешкия род. При личното познаване човека Уилсон, често си предполагам, какви силно аргументирани речи той държи в конференцията за мира в Париж, да защити слабите, да подигне падналите, да подкрепи принципите, на които е станал изразител и защитник, които са одобрени и възприети от всички безпристрастни хора, и които обещават правда и мир между народите на света. Че Уилсон ще се бори, ще стои твърд за правдата, която е прегърнал, за това нека всякой бъде уверен и спокоен; дали ще успее да прокара всичките си принципи по всякой въпрос, който се подигне в конференцията, това не е толкова важно, понеже не всичко зависи от него лично. От откъслечните рапорти, които ни идат от конференцията, явствува, че има разногласие по някои важни въпроси, и че Уилсон представлява страната на демократичните схващания и необходимите условия за сближение и мир между народите от двата воюващи лагери. Лично аз в душата си съм убеден, че Удроу Уилсон действува в духа на златното правило, т.е. прави на другите онова, което искаш да правят на тебе. Не е общоизвестно у нас, че днешният американски председател е и автор на значително число авторитетни и изчерпателни трудове, повечето от които боравят с историческия вървеж и практичното управление на американския народ и управление. Един от неговите трудове: Държавата (около 670 страници) развива разните форми на управление, древни и съвременни, в Европа и Америка. Като образец за неговите възгледи, което пояснява днешната дейност и цели на председателя Уилсона, ще процитирам думите му на стр. 664, а именно: „Обществото е по-голямо от управлението. Трябва да помним, че обществото е грамадно по-голямо и по-важно, отколкото неговото оръдие, управлението. Управлението трябва да служи на обществото, по никой начин да не го владее. Управлението не трябва да цели за себе си; то е само средство - средство да послужи за най-добрите интереси на социалния организъм. Държавата съществува за обществото, а не обществото за държавата". През времето, когато беше председател на Принстонския университет, той издаде грамадния си труд: „История на народа на САЩ.", в няколко тома. Критиците се произнесоха, че тая история на американския народ заема първо място със своята прозорливост и изчерпателност. Освен дето е държавен мъж, дипломат, който си служи си искреността и откровеността, и автор с рядка плодовитост, с ясен, точен и сбит стил, Удроу Уилсон е предимно възпитател на младежта. Неговото влияние между учениците в Принстон, и като професор и като председател, беше винаги голямо и мощно. Уважението към него беше всеобщо. Уилсон е роден за възпитател. Той не предизвиква, не се дразни и тревожи, не нагрубява, не унижава младежа пред собствените му очи или пред другарите му, отнася се и към провинилите се със симпатия и насърчение, гледа да възбуди у младежа лично себеуважение и достолепие, за да може младият да уважава и другите, и винаги следи и наблюдава дали лицето, комуто наказанието е опростено, ще изпълнява обещанията си за поправка в поведението си. Г-н Уилсон нямаше време за кафенето или бирарията, обаче за екскурзии, за атлетически игри и състезания, за гимнастически упражнения на студентите, той бе винаги готов да им покаже своето лично и живо насърчение. Неговите лични развлечения бяха на отворено, на чист въздух, с домашни и с другари. Той е роден за водител. Толко вярва той във възпитанието и възпитателите, щото поставя такива между своите първи приятели, съветници и интимни познайници. Но моето убеждение, причините, по които председател Уилсон се противопостави на предложението, щото Америка да прекъсне дипломатическите си отношения с нас, са: бившия американски консул в София г-н Мърфи, със своите доклади в полза на истината на Балканите, и нашият дипломатически представител във Вашингтон, г-н професор Панаретов. С друг председател във Вашингтон г-н Панаретов може би нямаше да се разбере така добре, а с г-н Уилсон, бивш професор и възпитател - и двамата професори, и двамата възпитатели за дълги години, и двамата в свръзка с американски учебни заведения, те сигурно са се добре разбрали. Изборът на професор Панаретов за Вашингтон е и навременен и сполучлив. Удроу Уилсон е и християнин. Поради това и многото добри качества в човека. По професия, той е и адвокат и християнин, вярва в Бога и Библията, следва Христа и подражава примера Му. Според него, правилния развой на живота не може без религията. Той е редовен на богослуженията, без разлика на мястото или времето. В една реч пред богомолци той е казал: „Църквата не представлява устройството на човечеството. Тя представлява оная духовна част, която не търси своя израз в някой вид на управление или даже устройство на обществото, а търси да узнае значението и пояснението на живота и основните извори за човешкия дух. Ние природно търсим да сравняваме себе си с нещата, които са вън от нас, над нашите сили и по-високи от нас, и затова всяка църква има за цел да открие едно мерило". Освен дето сам г-н Уилсон е човек със силен и достоподражаем характер, той напълно признава и възприема християнското мерило на живота, и оказва действително съчувствие с всяко усилие на църквата да приведе света при живите извори на човешкия дух. В днешния момент председател Уилсон се труди да прокара: справедливост, премахване всяка самоволна власт, свободно изказване на народите, свещения интерес на най-силния и най-слабия, равни права на всички народи, автономен развой на народите, намаление въоръженията, сигурност и спокойствие от възможното повтаряне на война както днешната, семейството на народите, искрена и публична дипломация, едни и същи принципи в международната политика, взаимно зачитане, международен съд, разрешаване всички оплаквания по мирен начин и наказание на несправедливости. Велик е човекът, който цели това. Дано може да прокара тия точки.

1. ЕДНА ВЕЛИКА ИДЕЯ МИР НА ЗЕМЯТА - ОБЩЕСТВО НА НАРОДИТЕ „Всемирна летопис", Г. I, кн. 1 (22.III. 1919), с. 1-2 Всеобщата война, избухнала през 1914 г. под един обикновен претекст в Сараево, внесе дълбоки пертурбации в живота на всички народи, разклати цели държави, в това число и някои многовековни империи, предизвика кървави революции и причини неописуеми разрушения и страдания. Целият организъм на човечеството се разтресе, десетки милиони невинни жертви паднаха по бойните полета или загинаха от болести, лишения и глад, неизброими ценности на съвременната култура бидоха погълнати от стихията на унищожението. Една ужасна борба обхвана цялото земно кълбо. През месец септември 1918 г. на малката България се падна жребият да даде сигнала за свършването на тоя всеобщ катаклизъм. В един момент на върховно напрежение на силите на воюващите народи, тя първа издигна клончето на мира, и зарята на новия ден проблесна над това море от кръв и сълзи. Телеграфът разнесе тая вест по всички краища на света и една дълбока въздишка на облекчение се изтръгна от безброй мъченишки гърди. В разкаяние и сюблимна радост, всички усетиха диханието на Ангела на мира и врагове дотогава, почувствуваха отново, че са братя на земята. Наскоро след оттеглянето на България от борбата, последвано от капитулацията на Турция, Австро-Унгария и Германия, свика се в Париж конференция на мира, която заседава още, без да е успяла да реши окончателно нито един от поставените й мирови въпроси поне до момента, в който пишем тия редове. На тая конференция се явиха представители на всички големи и малки държави от групата на Съглашението, която се считаше за победител. Изключени бяха само представителите на някои неутрални държави и ония на държавите - „победени". За тия последните се съобщи, че щели да бъдат допуснати да участвуват в заседанията на конференцията едва в последния момент, за да бъдат изслушани техните обяснения за виновността им, че са се опълчили против победителите, и за правата и исканията на народите им, след което ще стане подписването на мирния договор. В течение на преговорите в тая конференция се очертаха релефно две главни идеи: империализмът, вдъхновяван от прекаленостите на националните аспирации на известни велики и малки държави, и мотивиран със сключени тайни договори между тях, и уйлсонизмът, т.е. идеята на свободата, равенството и братството на всички народи, самоопределени в техните етнически и естествени граници. Докато първата от тия идеи е жалка останка от кървавото минало и постоянен извор на нови опасности за в бъдеще, защото се основава на инстинкта за международен грабеж, като израз на правото на по-силния, втората идея, носител, на която като един световен justicier, се яви председателят на Северо-американските съединени държави, г. Уйлсон, спечели симпатиите на всички честни и разумни хора, защото се инспирира от принципа на международната и християнска правда и се стреми да установи действителен и траен мир на земята. Ние няма да разглеждаме тук империализмът, т.е. философията на вълка, която ни напомня закона на Мойсея: „Око за око, зъб за зъб", а ще хвърлим бегъл поглед върху развитието на великата идея на г. Уилсона и средството за приложението й в международния живот. Според точния текст на 14-те програмни точки на Председателя на Северо-Американските Държави, неговата идея се изразява със свободното самоопределяне, открито взаимно отношение и всестранно напредване на всички народи, като равноправни членове на общочовешкото семейство, а средството за реализирането й се състои в оформяването, чрез общ международен договор, на едно сдружение или общество на тия народи. Тази негова концепция обгръща, анализирана в своите подробности, всичките поменати 14 точки. Тя е резултат от едно дълбоко проучване живота на човечеството тъй, както той се проявява. Историята на разните култури доказва, че общата еволюция е вървяла по една чупена линия. Ние знаем народи, които са дохождали до апогея на своето развитие и величие, но след определена епоха те са се връщали назад в неудържимо падение и от техния прогрес са останали само печални паметници. От египетската, асиро-вавилонската, гръцката и римската култура има само следи, които свидетелствуват, наистина, за високо умствено и душевно издигане, но и за всевъзможни пороци, които са подкопавали основите на обществените и държавни организации, и са разрушавали всички плодове на човешкия гений. И сегашната западно-европейска култура преживява същата криза. Успехите на науката и изкуствата се поставиха в услуга на злото, за да се завладяват и експлоатират по-слабите от по-силните. Вместо благородно съревнование в напредъка и цивилизацията за общо благо, наблюдаваше се злонамерено надпреварване в изнамиране на средства и начини, за политическо и икономическо заробване на едни народи от други. Антагонизмът се усили до степен на непримирима вражда и се разрази във взаимна изтреба. Това бе неизбежна последица от крушението на всички морални принципи. Настъпи момента за коренна и солидна преуредба на света. Духът на новото време налага да се възстановят нравствените връзки, които съединяват обществата и импулсират тяхното развитие. А една аналогия ще ни поясни растежа на всяко общество, като един жив организъм. То е едно зърно, което пониква. Всяко зърно се състои от известни клетки. Тия клетки в своята диференциация се видоизменяват и размножават. Образуват се формите на политическия живот, които представляват пътищата и съобщенията на самите клетки. Тоя политически живот е процес на растене нагоре. Ние разбираме под дадения термин не политическия живот, както се схваща в тесен смисъл, а както се проявява в самата природа. Защото тя има ненарушими закони. А от това следва, че съгласно естествения закон на еволюцията, всяка държава може да се развива до известни граници, според това, с какви вътрешни морални и духовни сили разполага народът й, също тъй, както дебелината на всеки клон и клонче на едно дърво се определя от животворната сила на почвата. Освен това, тая дебелина зависи и от ония корени, които са пуснати вътре в почвата. Колкото по-дълбоки са тия корени, толкова стабилността на проявеното дърво отвън е по-сигурна. Защото винаги под думата „организация", социална или политическа, се разбират корените й в дадено общество или народ. Тя не може да бъде външна или повърхностна, понеже не би била, в такъв случай, трайна, а само привидна. Силата на организма се съдържа вътре в самия него. По същия начин можем да уподобим културния живот на обществото на процеса на цъфтенето. Дървото, за да може да продължи живота и дейността си, трябва да цъфти, защото само чрез цветовете си ще привлече мушичките (пчелите и др.), за да го ползуват. Така, всички плодни дървета цъфтят, за да се развиват. Мушичките, това са тяхното благо, защото донасят културата у тях, т.е. зародиша на плода. Те пробуждат със своите вибрации други пориви в еволюцията на цъфтящото дърво: създава се зародишът, който расте, за да образува плод, а този последният ще сформира бъдещата семка. Това е вече духовното в дървото, т.е. духовния живот, към който са устремени усилията на всяко живо същество. Следователно, всяко общество, правилно развито, трябва да има дълбоки корени в здрава почва, симетрично да се оформява, навреме да цъфти и цветовете му правилно да образуват плода, без да се опарят от сланата или разядат от червеи. В политическия живот на един народ тия червеи са безпринципните политически партии или дружества за лични материални облаги, които като паразити, разяждат и изсушават клоните и цветовете на цялото дърво, а следователно убиват и зародиша на плода. Тия тезиси са верни за всеки народ. И ако всичките народи се сдружат, за да образуват проектираното от г. Уилсона и многожелано общество на народите, то това последното ще може да преуспява само при условията, които току-що изложихме. Предназначението на това свръх- общество във физическия свят ще бъде да въдвори на земята великите нравствени принципи на Христовото учение: братство, правда и любов. Без да се крепи на насилието и грабежа или да функционира под натиска на една материална международна санкция, то трябва да черпи жизнена енергия в колективното съзнание на света за доброто, което ще бъде плод на всемирния духовен прогрес. Само така делото на мира, което се оформява сега в Париж, ще открие нова ера в живота на човечеството и ще подготви идването на шестата раса. X.

ЕДНА ВЕЛИКА ИДЕЯ МИР НА ЗЕМЯТА II раздел УВОДНИ СТАТИИ НА СП. „ВСЕМИРНА ЛЕТОПИС" СПИСВАНИ ОТ РЕДАКТОРА И СЪСТАВИТЕЛЯ ИВАН ТОЛЕВ, БИВШ НАРОДЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ, ПО ИДЕИ НА ПЕТЪР ДЪНОВ С ОБОЗНАЧЕНО АВТОРСТВО: X , X. , *. СОФИЯ, 1919-1926 г. ЕДНА ВЕЛИКА ИДЕЯ МИР НА ЗЕМЯТА 1. ЕДНА ВЕЛИКА ИДЕЯ. МИР НА ЗЕМЯТА. ОБЩЕСТВО НА НАРОДИТЕ, „Всемирна летопис", Г. I, кн. 1 (22.III. 1919), с. 1 -2. 2. ПРЕДСЕДАТЕЛ УДРОУ УИЛСОН - Д. Н. Фурнаджиев, „Всемирна летопис", Г. I, кн. 1 (22.III.1919), с. 13-14 3. ПРОГРАМА НА СВЕТОВНИЯ МИР - Удроу Уилсон, „Всемирна летопис", Г. I, кн. 1 (22.III.1919), с. 15 4. БОЛШЕВИЗМЪТ КАТО ИДЕЙНО ДВИЖЕНИЕ, „Всемирна летопис", Г. I, кн. 2 (1.V.1919), с. 1 -2 5. ЖИЗНЕНИЯТ ВЪПРОС, „Всемирна летопис", Г. I, кн. 3 (1.VI.1919), с. 1 -3 6. ЗОРАТА НА НОВИЯ ЖИВОТ, „Всемирна летопис", Г. I, кн. 3 (1.VI.1919), с. 3 7. УПАДЪК И ГИБЕЛ НА НАРОДИТЕ, „Всемирна летопис", Г. I, кн. 4 (1.IX.1919), с. 1 -2 8. МЕЖДУНАРОДНИЯТ МИР, „Всемирна летопис", Г. I, кн. 5 (1.Х.1919), с. 1 -2 9. ИЗПИТАНИЯТА НА БЪЛГАРИЯ, „Всемирна летопис", Г. I, кн. 6 (1.XI.1919), с. 1 -2 10. БОРБИ И НАСИЛИЯ, „Всемирна летопис", Г. I, кн. 8(1.I.1920), с. 1 11. НОВОТО ЧОВЕЧЕСТВО, „Всемирна летопис, Г. II, кн. 1-2 (I.1921), с. 1-3 12. МАРШ НА БЕЛИТЕ КОМУНИСТИ, „Всемирна летопис", Г. I, кн. 10 (22.III.1920), с. 18 13. ДА СЕ САМООСЪЗНАЕМ, „Всемирна летопис", Г. II, кн. 5 (VI.1921), с. 97-100 14. УЧЕНИЕТО ЗА ЛЮБОВТА И БРАТСТВОТО, „Всемирна летопис", Г. II, кн. 8-9 (16.VIII.1922), с. 197-200 15. СЪБИТИЯТА В БЪЛГАРИЯ, „Всемирна летопис", Г. II, кн. 10 (31.ХII.1922), с. 237-238 16. ИДЕАЛНО И ОСЪЩЕСТВИМО УПРАВЛЕНИЕ, „Всемирна летопис", Г. III, кн. 1 (IX.1923), с. 1 -4 17. СИНАРХИЯ - статия първа, „Всемирна летопис", Г. I, кн. 1 (22.III.1919), с. 19-20 18. СИНАРХИЯ - статия втора, „Всемирна летопис", Г. I, кн. 2 (1.V.1919), с. 19-20 19. СИНАРХИЯ - статия трета „Всемирна летопис", Год. I, кн. 3 (1.VI.1919),c. 12-14 20. СИНАРХИЯТА НА ПРАКТИКА, „Всемирна летопис", Г. III, кн. 2 (Х.1923), с. 31-33 21. КРИЗАТА В ДУШАТА НА СЪВРЕМЕННИЯ ЧОВЕК, „Всемирна летопис", Г. III, кн. 4 (XII.1923), с. 31-33 22. СЪВРЕМЕННАТА КУЛТУРА НА МРАКА, „Всемирна летопис", Г. III, кн. 5 (I.1924), с. 103-104 23. ВЕЛИКА СЛАВИЯ, „Всемирна летопис", Г. III, кн. 6 (II.1924), с. 127-128 24. ПОЛИТИЧЕСКО ПРЕУСРОЙСТВО, „Всемирна летопис", Г. III, кн. 7 (III.1924), с. 151-153 25. ДУХОВЕН ИНТЕРНАЦИОНАЛ, „Всемирна летопис", Г. III, кн. 10 (VI.1924), с. 223-224 26. ИСТИНСКИЯТ ИДЕАЛИЗЪМ, „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 2-3 (IV-V.1925), с. 25-26 27. ИСТИНСКИЯТ МИР, „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 4 (VI-X.1925), с. 65-66 28. ИСТИНСКАТА РЕЛИГИЯ, „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 5 (ХI.1925-III.1926), с. 97-99 * 29. ИЛЮЗИИ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ, „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 6 (IV.1926), с. 121-122 30. ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА, „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 8 (VI-IX.1926), с. 169 31. ПОЛИТИКА И ДУХОВНОСТ, „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 9 (IX.1926), с. 193-194 32. ТЪРСЕТЕ ЦАРСТВОТО, „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 10 (Х.1926), с. 218-220

БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ 1. Списание „Всемирна Летопис" излиза под редакцията на Иван Толев от 22 март 1919 г. до март 1927 г., списвано с много старание и умение, издавано на хубава хартия с добър печат и добри отпечатани снимки и илюстрации. За времето си е било едно много хубаво списание. И днес се приема като такова. За онези, които го притежават и изучават. 2. С решение на Просветителния комитет при Министерството на народната просвета е било препоръчано за училищата, гимназиите, училищните библиотеки, както в армията и в няколко министерства: на земеделието, финансите, народното здраве, вътрешните работи. От 1945-1990 г. комунистическата власт го беше забранила и беше голяма рядкост да се намери. Единствено някой от възрастните последователи на Учителя Дънов го пазеха, защото им бе любимо списание по тяхните млади години. Благодарение на тях притежаваме всички годишнини и броеве. Най-интересно е, че в Народната библиотека това списание е непълно - липсват броеве и страници. Затова решихме да включим този материал, за да не се загуби във времето. 3. Противниците на „ Всемирна летопис" са упреквали Иван Толев, че то е станало дъновистко списание и че бил сложен портрета на г-н Дънов на корицата. А това не е вярно. Сложен е в профил портрета на Исус Христос изобразен в намерения пръстен на римския император Тиберий. /Виж „Изгревът", том XI, стр. 155, под N 33, както и двете илюстрации на този портрет поместени преди 97 стр./. 4. Замислено е да. излиза месечно, като окултно списание, с почивка юли-август. Но това не винаги е могло да се спазва, поради това, че трудно се намирали средства за издаването му. На корицата му виждаме призиви на редактора за набиране на нови членове и за изплащане на абонамента. 5. Първите приятели и съвременници на „Всемирна Летопис" са познавали редактора Иван Толев. Те са знаели и са виждали, че той посещава Учителя Дънов и са знаели, кой е автора на статиите подписани с трите хикса /Х.Х.Х./. Освен това Иван Толев, за да набира повече абонати сред последователите на Учителя Дънов високо е обявявал, че статиите подписани с „трите хикса" са от Петър Дънов. Всички са знаели това, но са мълчали понеже църквата, журналисти, обществено мнение са се нахвърлили върху него, обвинявайки Толев, че издава дъновистко списание. 6. По-късно назрява идеята да се извадят тези уводни статии с трите хикса /Х.Х.Х./ и да се издадат в отделна книжка. Просветният съвет съставен от възрастните приятели, съвременници на Учителя Дънов от 1900-1922 г. издават в отделна книжка в София през 1924 г. 9 статии. На лицевата страница е отбелязано, че това е „Отпечатък от списание „Всемирна летопис", год. I, II и III, със заглавие „Силите на живата природа". Книжката е отпечатана в печатница „Гутенберг" гр. Казанлък при рода Камбурови, които всички са били печатари с печатница. Отпечатани са с мека и твърда корица, но никъде не е отбелязано, че са статии от /Х.Х.Х./ или че са от Петър Дънов, поради съображения да не би Министерството на народната просвета да отнеме разрешението на Иван Толев за печат, обвинявайки го," че е дъновистко списание. В разгорещените спорове, съдебни преписки за спирането на списанието, виждаме именно това. 7. Някои от приятелите в София отпечатват в отделна книжка „Повече Светлина" отпечатано във „Всемирна летопис" (год. II, кн. 6-7, 22.III.1922 г., стр. 133-135), като отбелязват, че тази статия е взета от списанието и е печатана в печатница „Балкан" през 1922 г. Отзад на статията е вече отбелязано, че е от /Х.Х.Х./. И толкоз. Някои екземпляри са подвързани с твърда корица. Учудвам се, че е достигнала до мен в запазен вид една от тези книжки. 8. През 1927 г. в Пловдив се издават горепосочените статии в отделна книжка по-голям формат, озаглавена „Силите в живата природа", помествайки 10 статии, като тук е включена и „Разумният живот". Отдолу е отбелязано „Статии от Х.Х.Х.". Отпечатани са в печатница „Хр. Данов" - Пловдив, 1927 г. Според мен това издание е осъществено от д-р Михаил Стоицев, защото подобно има издадено в София през 1922 г. Съдържа 62 страници. 9. През 1933 г. в София подготвят отново издаването на тези статии от Х.Х.Х., но томчето носи заглавие „В царството на живата природа". На корицата не е отбелязано, но на заглавната страница е написано: „Статии от Учителя". Това окончателно потвърждава, че автора е Учителя Петър Дънов. Издава се от Камбурови в гр. Казанлък, в печатница „Гутенберг", съдържа 116 стр. Ако сравним статията „Повече съзнание и светлина" с книгата „Учителят говори" издадена със стария правопис на стр. 86, или второто издание след 1945 г. на стр. 79, то ще видим, че първите 7 изречения са същите, като едната статия допълва другата озаглавена „Светлина". 10. През 1934 г. в гр. Пловдив зъболекар Михаил Стоицев започва издаването на горепосочените статии от Х.Х.Х. в отделни книжки. На корицата пише „В царството на живата природа", а отдолу е написано „Статии от Учителя на Бялото Братство г-н Петър Дънов. София, 1933 г." Всяка книжка носи съответно заглавие. Така е написано: Статия l-a „Влияние на слънчевата енергия". Съдържа 16 стр., а накрая на стр. 13 са отбелязани останалите 5 статии. Доставят се чрез зъболекаря Стоицев, ул. „Пролет" 14 в Пловдив. От стр. 14-16 има обяснителна бележка от зъболекар Стоицев, която поместваме. А защо? Защото тази е единствената книжка, която притежавам от тази поредица. И да не се загуби я поместваме. ОБЯСНИТЕЛНА БЕЛЕЖКА („Влияние на слънчевата енергия" - София, 1933 г. - с. 14-16) Тази слънчева енергия, тази животворна сила използваме ние, последователите на Бялото Братство, не само в България, но и в другите държави, при хубаво време, от 22 март, до 22 юний всяка година. Това се прави и по-късно, само че слънчевата енергия няма това възходящо влияние върху нас, хората, както е през пролетта. Ние излизаме, гдето има условия и на по-високи места, и освен че посрещаме изгрева на слънцето и използуваме неговите енергии, но правим и своите гимнастически упражнения с песни и музика, и се радваме на живота, здравето и благата, които Бог ни дава чрез нашия честен труд. Някои наивници мислят, че ние се кланяме на слънцето. Не, ние не допускаме, че в XX век ще има хора в Европа, които да се кланят на слънцето, като на Бог. Но че слънцето със своята светлина и топлина е извор на живот в цялата природа, а и за человека, и този живот и тези енергии идат от Бога чрез слънцето, това за разумните хора е неоспорим факт. Сега за никого не е тайна, че много болни, слаби, ранени, оздравяват по-лесно при слънчевата светлина, и г.г. лекарите не изпущат случая да препоръчват използуването на тази целебна сила от своите болни. Какво по-хубаво от поговорките: „Рано лягай, рано ставай", „Рано пиле, рано пее"? Не съдържат ли тези народни поговорки дълбока мъдрост? -Да! Е добре. Тогава може ли този, който ляга късно и става късно, да има дълъг живот, да е постоянно жизнерадостен и със здраво тяло, да има един светъл ум и благородно сърце до старост? Това е невъзможно! Това е против законите на живата природа! Ние не говорим за изключенията. Ако преди 20-30 години се кажеше някому, че цветовете на слънчевия спектър влияят върху психическото състояние на човека, щеше да се смее. Но днес ние виждаме, че червеният цвят се използува в медицината като възбуждающ, синият и виолетовият, като успокоящи и пр. Значи, неща, които са като принципи в природата и се знаят, и използуват от духовните хора, постепенно се откриват и от науката! Ето защо, ултравиолетовите лъчи на слънцето, които са най- целителните при изгрева, ние всички разумни хора трябва да ги използуваме. Нека и тия, които имат слабо зрение, използуват изгрева на слънцето и да видят чудотворното влияние на слънчевите лъчи, и върху очите си. Четири важни фактори има, които трябва да се знаят и приложат във физическия живот, ако искаме да бъдем здрави, силни, жизнерадостни, духовно богати и щастливи. Това са: храната, водата, въздухът и светлината. Да знаем, какво да ядем, колко да ядем и как да ядем. Да знаем, какво да пием, колко да пием и как да пием. Да знаем, как и кога да дишаме. Да знаем, кога и как да използуваме слънчевата светлина - това е една цяла наука. Ако човек знае и приложи това разумно, би разрешил половината от проблемата на своя живот. И ако ние не знаем разумно да използуваме тия 4 процеса, нашите физически придобивки за тялото ни ще куцат, а нашите духовни придобивки ще бъдат проблематични. Ето защо, нека всички се стремим да използуваме слънцето! Нека всички се стремим да разберем и приложим тия четири процеса правилно: храната, водата, въздуха и светлината, за да се надяваме да развием и чистите мисли, чистите желания и благородните постъпки с една морална и здрава основа, каквато Христос ни е начертал и чертае. Нека всички разумни хора започнем новото, хубавото в живота! Зъболекар Стоицев Пловдив, 9 април 1934 г. 11. Защо поместваме тези статии с Х.Х.Х. на Учителя Петър Дънов тук? Тук им е мястото и времето да се напечатат, защото това е едно неразривно цяло от историята на издаването на сп. „Всемирна летопис" и неговия редактор Иван Толев. 12. Аз заварих възрастните приятели, които разказваха различни случки за това списание и редактора Иван Толев. Те са описани в спомените на Борис Николов, Мария Тодорова, Николай Дойнов и Методи Константинов в поредицата на „Изгревът". 13. Оставяме заглавието в I раздел „Силите на живата природа" така както е издадено в първото издание, като сме добавили и другите следващи статии от второто издание. 14. По този начин представяме едновременно сп. „Всемирна летопис" с неговия редактор Иван Толев, така и отпечатваме статиите на Учителя, защото днес никой не знае за това, което изнасяме тук и отпечатваме за възпоменание на Иван Толев. На мен никой не ми предаде нито ми даде указание, че неговите статии са издавани. Това нещо сам си го открих при моите проучвания за тази епоха.

10. РАЗУМНИЯТ ЖИВОТ Не се противи на злото - Законът за любовта „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 1 (III. 1925), с. 1-2 Разумният живот се проявява само при най-малката съпротива и в най-хармоничната среда. Този е един от основните и велики закони в живата природа: върху него е съграден целият космос и върху него почива сигурността и развитието на всички разумни същества - племена, народи, общества и индивиди. Ония от древните народи и техните водители, които са схващали тоя закон, имали са дълготрайни култури, обществено развитие и благоденствие, и историята ги е отбелязала като мощни народи, като фактори на човешкото развитие. Обширна аргументация за това не е нужна, а е достатъчно да кажем, че прекрасните рози не растат на Северния полюс, а в топлите места, хлебното дърво също така не расте край Ледовития океан, а в тропическите места, портокалите, лимоните, бананите и пр. - всичките растат все в топлите пояси, където климатическите условия са най-благоприятни и най-хармонични за тяхното развитие. И благодарение на тия условия, те са развили в себе си качествата, които притежават. Също тъй, най-хубавите и пъстри пеперуди не се намират на Северния полюс, а в най-топлите области. Значи, тия последните области са родили най-богатата и най-разнообразна флора и фауна, които днес служат за подкрепа на живота ни. А какво е създал Северният полюс? - ледове, снегове и снежни кристали. Това показва, че тоя полюс в органическо отношение е почти безплоден, когато тропикът е плоден, защото има най-благоприятни условия и най-хармонична среда за развитието на живите организми. Но на земята има и Южен полюс. В него, както и в Северния, съществува еднообразие в органическо отношение, т.е. и в двата тия полюси жизнените сили са почти в застой. Но природата, която не обича застоя, е впрегнала тия полюси на работа, като е проектирала техните жизнени сокове, които не могат да намерят израз на тяхната повърхност, към екватора: там дейността им се проявява. Вследствие на това именно, растителността и изобщо животът там са най-богати по форма и по съдържание. Тогава, по аналогия, ние изваждаме заключението, че във всеки организъм, в който преобладават влиянията на двата полюса, резултатите ще бъдат същите. Следователно, за да се избегнат тия противоречия, животът търси екватора, т.е. човешкия разумен екватор. Като разсъждаваме така, лесно е да се разбере, че не е хладният човешки ум, който може да разреши великите проблеми в света, нито хладният човешки егоизъм, който възраства благоденствието на човечеството: отживелите форми на предпотопните измрели животни не поддържат сегашния живот, защото последният, който е преминал всичките някогашни фази в развитието си, е запазил в себе си само красивите спомени за великите закони на природата и още свещено ги пази. Гигантските предпотопни същества, които неразумно са градили своя организъм, като високите снежни планини, отдавна са изчезнали, а са останали на земята само скромните, но разумни същества, които са предвиждали бъдещето и са се съобразили със законите на природата, която не обича разточителността и голямата съпротива. Много предпотопни раси са изчезнали поради единствената причина, че са водили постоянни вътрешни борби. От всичките тия многобройни раси сега са останали на земята само пет, които са разбрали великия закон, че правото е на страната на оногова, който най-малко се противи. Това, обаче, не значи, че човек не трябва да отстоява своите права, но трябва да ги отстоява разумно, без излишни иждивения. Ако двама борци на полето на състезанията се унищожат взаимно, какво се добива от тази борба? - разбира се, нищо. Но ако тия двама борци се вразумят и посветят силите си за благото на своите ближни, тогава всеки от тях ще покаже в какво седи неговото превъзходство и неговата сила. Кое е по-голямо изкуство: да запалиш ли една къща или да я съградиш? Да съградиш ли едно училище и да го устроиш с учители, пособия и ученици или пък да го разрушиш и да разпръснеш учителите и учениците му? Няма съмнение, че е разумно и похвално, ако градиш, отглеждаш и възпитаваш, ако даваш живот на хората: това е великото, в което божественото се проявява. Но някои, може би, ще ни възразят: „Ние с дейността си, каквото и да е, все градим". Да допуснем, че е така. Но ако аз, когато съграждам къщата някому и напълвам касата му с пари, същевременно го задължавам да унищожи някого или да напусне всякакъв морал и да служи само на себе си, то питам, при такива условия, това градеж ли е? Или, с други думи, ако имахте дървени каси, пълни със злато и аз ви ги изпразня, като в замяна на тях ви дам железни, това култура ли е? Или ако една страна е пълна само със затвори и затворници, това култура ли е? Ако в някоя държава се издигат бесилки, това морал ли е, религия ли е? Разбира се, не. Морал и разумен живот не може да се насажда в света по тоя начин. Такива факти съставляват най-голяма съпротива. При тях всичко ще се превърне на лед и сняг, и соковете на такъв народ ще се пренесат у други народи, у които има благоприятни условия за развитие и напредък. Това ни доказва и историята: докато Египет беше тропическо място, в него имаше култура, но щом замени условията си с хладината на Северния и Южния полюси, то остана пуст; докато Вавилон и Асирия бяха тропически области в тях цъфтеше книжнината и цивилизацията, но когато те възприеха студенината на Северния и Южния полюси, запустяха. Така стана и с Гърция, Палестина, Финикия, Рим и други, тъй ще стане и с ония съвременни държави и народи, които подражават примера на изчезналите народи и култури. В природата съществува един закон, който е изразен в Евангелието, а именно, че онзи, който има най-малката енергия и не я употребява, тя му се взема, или: „Който има, ще му се придаде, а който е на Северния или Южния полюс, и това, което има, ще му се отнеме". За сега, Северният и Южният полюси не са места, определени за живеене на човешки същества: те са места само за боговете, и за това последните са турили там своите прегради, за да не стъпва никой човешки крак по тия места. А от това следва да се извади поуката, че слабият не трябва да се мъчи да вземе формата на силния, защото ще стане смешен. Ако малкото дете повдигне големия чук на баща си и едва го носи, мислите ли, че то ще свърши някаква работа с тоя чук? .- не, то ще губи само времето си. Нека да оставим тежките чукове за силните хора, а ние да работим с това, което е по нашите сили. А кое е по нашите сили? - това е разумния живот, с него всеки може да борави, защото има най-малката съпротива и най-хармоничната среда. Разумният живот изисква силни майки и бащи, пълни с идеали и със запас от духовна енергия, които могат да вдъхнат в своите избрани. Заключението от това е, че ако някой от съвременните народи иска да измени вътрешното си състояние и да създаде ред и порядък в своя бит, той трябва да облагодетелствува, на първо място, майките и бащите, като създаде за тях най-благоприятни условия. Но кой народ днес прилага тоя закон? Почти няма на земното кълбо такъв народ. Напротив, всички търсят разумния живот там, където го няма, търсят живота си там, отдето не идва, своята защита - там, отдето идва разрушението им, и своето спасение - там, отдето иде смъртта им. При такава обстановка, какво може да се очаква? Какво може да ни даде един човек, на когото мозъкът е покварен, заболял и се образуват по него разни нагноясвания, подутости и тумори? Какво можем да очакваме от хора, на които дробовете са полуизядени, нервната система съвършено разстроена, сърцата им органически разнебитени, стомаха съвършено повреден, краката полупарализирани, ръцете полуизсъхнали, зрението отдавна изчезнало, слухът утъпял, обонянието атрофирано, езикът парализиран? Какво можем да очакваме от тия „свещени" типове, пред които мнозина сега благоговеят? И върху каква духовна основа почива той? Това е живот на израждане. Той се е появил по единствената причина, че ние сме почнали да развиваме своята разумност при най- голяма съпротива и при най-голяма дисхармония. И действително, съвременните хора говорят за разумност, без да я разбират, говорят за религия, без да я имат. Всички работят на кредит, без никакъв капитал. И ако това е истина, тогава откъде ще се почерпи разумността? И откъде ще придобием тази религия, която ще внесе не сплотяване механическо, като частниците на леда или снега или на камъните и желязото, а онова сплотяване и сговор, което виждаме в красивите плодове, в житното зърно, в слънчевата светлина, която носи живот в себе си. И ако ние, съвременните хора, говорим за Бога и действително вярваме в Него и искаме да изпълним неговия закон, като казваме, че сме негови избраници, то ние ще покажем, че сме негови служители, само чрез изпълнението на неговия закон. И в обикновения живот, когато някой покойник остави завещанието си на своите наследници, законът задължава последните да изпълнят свещената му воля. Какво завещание остави Христос на човечеството? - „любете един другиго", „любете враговете си", а над всички „любете Бога" и бъдете винаги готови „да пожертвувате всичко заради Него". Тогава питаме: ако при такава перспектива един народ или човек би решил да изпълни волята на Бога, то на тоя народ, на обществото, дома и индивида по-зле ли ще бъде, отколкото сега? - Не, ще им бъде хиляди пъти по-добре. Едно сравнение между средствата, които се употребяват в личния и обществения живот, ще ни поясни мисълта: когато трябва да се изкърти някой камък, това става с чук; когато трябва да се повали физически някой враг, това правят с нож; но когато трябва да се издигне някой мъртвец от гроба, нима може това да стане с чук или нож? - не, то става само със силата на словото. Когато Христос бе отишъл при гроба на Лазара, не си послужи нито с чук, нито с нож, за да го извади от гроба, а употреби словото си, като каза: „Лазаре, излез вън!" И наистина, ако съвременните народи са камъни, нека се употреби чука против тях, а ако са врагове или варвари и признаят това, биха употребили ножа, но ако те са духовно мъртви, като Лазара, заровени четири дни в гроба, с какво трябва да ги посетим? - разбира се, с живото слово, със закона на най-малката съпротива, на разумния живот. А законът на най-малката съпротива и на разумния живот създава условия за проявата на Божествената любов. И тъй, от горното ние изваждаме заключението: единствената най- голяма сила, която може да извърши чудеса, да възкреси народите, да внесе ред и порядък, да извика на работа разумните бащи и майки, да събере любвеобилните братя и сестри, да обедини и сплоти всички, и да отдаде правото всекиму, като внесе истинско благоденствие - това е любовта, която иде в съгласие с разумния живот, проявен при най-малката съпротива. Само тая най-велика сила може да направи човека достоен да носи това име. х.х.х.

9. КЪМ ВЕЛИКАТА ЦЕЛ Причини на международния антагонизъм - Условия за обединението на славяните „Всемирна летопис", Г. Ill, кн. 8-9 (VIII-IX. 1924), с. 175-177 Още от незапомнени времена народите на земното кълбо враждуват и воюват помежду си. Цели племена и раси, заедно с материците, на които те са живели, са загинали в тия борби, но останалото човечество, при все това, не се е опомнило и не е разбрало закона на общежитието за общо благо. Дойде Христос и донесе учението за любовта и братството между всички, приятели и врагове, но и до днес неговото учение остана неприложено в живота. Много негови последователи и ученици, много гениални хора в различните народи, учени, философи и държавници, са се мъчели и борили, за да се внесе разбиране и въдвори хармония, мир и съгласие между народите, но техните трудове са били безрезултатни и те са умирали на кладата, на ешафода или в забрава, без да доживеят и видят реализирането на своя идеал. Излишно е да цитираме много примери, защото най-пресният от тях е достатъчно убедителен; неотдавна починалият бивш председател на Съединените Северо Американски Щати, Удроу Уйлсон, след като хвърли тежкия меч на американската сила върху везните на щастието на последната Общоевропейска война за по-скорошното й свършване, опита се с прочутата си програма от 14 точки да внесе общо и трайно примирение между народите, но и той си замина, без да види увенчано с успех своето общочовешко дело. Егоизмът, материализмът и всичките други животински пороци на съвременните хора се оказаха по-силни от неговото добро желание и неговите неимоверни трудове, които подкосиха здравето му и прекратиха преждевременно живота му. Но за да се вникне по-дълбоко в развитието на идеята за обединението на народите и се разберат причините на съществуващия международен антагонизъм, нека илюстрираме мисълта си със следния иносказателен разказ: Когато великият невидим свят решил да спаси човечеството, той изпратил на земята един от своите посланици Христос, като най-вещ и знаток на принципите и методите на това спасение. Най-напред го изпратил при един малък народ - еврейския - който имал стремеж за повдигане на човечеството и на себе си, да бъде едно ръководно звено. Когато дошъл Христос между евреите, те го приели отначало добре, защото помислили, че той ще ги освободи: най-първо. ще им даде богатство и сили, и ще ги прати да завладеят други народи. Обаче, когато Христос развил своето учение, че всички трябва да се освободят еднакво и не трябва да има предимство между народите, както и учението за самопожертвуването и любовта към ближния, с което засегнал еврейския национализъм, това страшно стреснало евреите и те казали: „Този не само няма да ни освободи, но още повече ще ни зароби*. И решили да го премахнат, като създали кръста: „човек, който разваля порядките на старите - казали му те - заслужава кръстна смърт". Значи, при евреите Христос е трябвало да примирява две сили: една, която е действувала отвесно /перпендикулярно/ на своята плоскост, и друга, която е действувала хоризонтално, в противоположност на първата. Или, казано с други думи: първите идеи - отвесните - те са общочовешките идеи, а хоризонталните, това са националистическите, егоистичните сили, които действуват в света. Следователно, егоизмът в първото свое проявление винаги създава кръстната смърт. Тогава мисията на Христа излязла несполучлива. След това той се явил между народите от латинската раса и им представил тоя небесен проект, да вземат участие за реформиране на човечеството. Но понеже те владеели тогава целия свят със своята култура, намерили, че неговото учение е опасно. „То ще ни разруши", казали те и започнали всички гонения и мъчения, включително и инквизицията, чрез която унищожиха тогавашните посланици - последователите на Христа. Поради това, и този втори опит пропаднал. Тогава Христос се явил между народите от англо-саксонската раса. Представил им проекта в момента, когато едва са се повдигали в своето развитие и сила, и ги извикал на работа. И те казали: „ето един човек, който ще ни възвеличи". Но добавили: „ще ни дадеш ли средства?" А Христос им отговорил: „ще ви дам, колкото искате". И действително, първоначално работата е вървяла добре, но със своята търговия тия народи завладяли света и изчерпали соковете на окръжаващите. По тази причина, и между тях проектът пропаднал. Най-после, Христос се явява всред славянската раса и представлява своя проект. Народите от тая раса се намирали на пазаря, за да се условят за работници, но казали: „късно е вече, няма да свършим нищо". А Христос им отговорил: „идете, работете, каквото се пада, и на вас ще се даде". Сега да пристъпим към обяснение на вложените идеи в тоя митически разказ. Всичките раси, племена и народи на земята вървят по един определен път, за да постигнат заветната си цел, която още не е очертана добре в умовете им. Расите, в своето първоначално проявление, използуват живота за своето размножаване, засилване и вземане надмощие над окръжаващата среда, племената са се борили за придобиване свобода, а народите - за самия живот. Но само животът в природата ни посочва истинския стремеж. Когато посеем една ябълчна семка в земята, не е най-важното да намерим почвата, но трябва да знаем, какъв слой земя трябва да турим над тази семка и колко влага й е нужна, за да може да расте. И смисълът на тоя растеж не се съдържа само в пущането на корените, израстването и разлистването на ябълката: за да може да поддържа рода си, тя непременно трябва да цъфне, да завърже и да даде плод. От качеството именно на тоя й плод ще се определи отношението й към оногова, който я посадил. Това има следното приложение: всеки човек не е създаден само от материя - той не е само едно материално същество, за да има само външни материални нужди. Независимо от създаването на костите, мускулите и стомаха, човекът е духовно същество, в него има един постоянен стремеж, чувства от по-висок характер, които са създали вътрешните отношения от неговия семеен бит, а това е проявата на закона на любовта. Тоя велик закон е създал дихателната система и кръвообращението в човешкия организъм, което показва, че жизнените сокове не трябва да седят в неговото сърце, в артериите и вените му, а трябва да се разпространяват из цялото тяло по такъв начин, че всичките му органи да се ползуват от тия блага. Това показва още, че не само благата трябва да се разпределят, но и излишъците трябва да се изчистват навън. Но за да може човек да схване този широк план на живата природа, трябва да има ум. Следователно, той е едно мислещо същество. Природата е създала главата на човека с мозъка му, вложила е в него мозъчната система, чрез която умът действува и направлява всичките процеси в тялото. Или, казано с други думи, ако преведем този символизъм на природата: човекът трябва да има воля, на тази воля трябват кинетически сили и чувства, за да й дадат потик към дейност. Но за да могат тия сили и чувства да действуват, трябва един метод. Тоя метод винаги се дава чрез човека, да мисли и чувствува. Сега, като изтъкнахме причините на разделението и взаимните противодействия между народите, нека покажем какъв метод се налага на славяните за тяхното обединение, от което може да се заключава и за другите. Славяните трябва да се ползуват от положителната и отрицателната страна на еврейската, латинската и англо-саксонската култури. Виждаме, че у тия култури плюсът и минусът се неутрализират. Макар и да работят неуморно и с години, няма никакъв излишък от тях. Те са култури без никакъв придатък. Ако еврейският народ в културно отношение внесе една реформирана религия в древността, латинската раса внесе културата за организирането на народите и гражданството, а пък англо-саксонската раса внесе правовите отношения между народите и до известна степен, разпространението на християнството или тъй нареченото евангелизиране. Но тя ограничи туй евангелизиране със своите правови разбирания, т.е. че религията трябва да се меси във всичко, но не и в политическия живот. Сега идат на реда си славяните, които трябва да внесат един нов елемент, за едно по-широко разбиране на туй общочовешко обединение - възвишеното и благородното в света. И те трябва да направят този малък опит със себе си, защото те са народи с голямо индивидуализиране, широки амбиции, силно развит патриотизъм, силни волеви чувства, а сравнително слабо развит ум. Следователно, тия сили, заложени в тях, за да се развият, изисква се една мощна морална и духовна среда, която да ги видоизмени и приспособи за общополезна работа. На славяните предстои да внесат чувството на съзнателно побратимяване на народите, т.е. всеки народ да вземе толкова, колкото му е необходимо за неговото развитие, без ущърб за своя събрат или съсед. Така също всеки народ трябва в политическо отношение да действува не толкоз с насилие, колкото със силата на моралното въздействие и човеколюбието. Славянинът трябва съвършено да изключи насилието от живота си, защото то прилича на остър нож, който не познава никакъв господар, никакво добро, никакво право, освен правото на оногова, в чиято ръка се намира. Следователно, тоя нож, с който отрязваш главата на другия, със същия нож ще отрежат и твоята глава, ако попадне той в чужда ръка. Славяните не трябва да поддържат политиката на точилото и ножа: тази е най-старата политика, която съществува от памти века - че ножът трябва да се точи, че без точило не може и без нож не може. Но ние питаме, от хиляди векове всичките тия ножове и точила де са? Нали трябва да се правят всяка година нови ножове и точила? И ножът и точилото се източват. Най-после, какво печели ножът? - той се изхабява. Какво печели точилото? - то се смалява постепенно. Това показва, че всички народи, които употребяват тия метод, физически се източват и се похабяват, а морално се смаляват и обезобразяват. А туй, казано на съвременен език, значи: израждат се. Следователно, точилото и ножът - това е една човешка система, измислена, която няма никаква подкрепа в природата и е осъдена в края на фалит. И в живота на славяните има редица доказателства за потвърждение на тая истина. Така, русите, след като повече от 40-50 години заплашваха Англия с дрънканията на своя нож, какво спечелиха? - спечелиха японската война, общоевропейската война и болшевизма. Какво добро им донесе японската война? - „правилното и тактичното отстъпление" на Куропаткина. Какво им донесе всеобщата война? - вземането на Цариград на книга. А знайте ли това на какво прилича? - когато ние се намираме при някой богат човек и той си мери житото, а ние броим крините му и си въобразяваме колко крини ще ни даде на заем и ние си запишем тия крини на кредита си: „Цариград е наш". Тоя Цариград е една ябълка на раздор, която създаде най-голямата язва на славянска Русия: тя притежаваше най-обширната част от земята, която някога е била давана на един народ, от когато помни историята. Наместо да използува това несметно богатство, тя се занимаваше с въпроса за Цариград и проливите, с оглед на своето бъдещо надмощие в света, да стане една от най-силните държави. Тя се занимаваше, значи, с трудната задача на онзи мидийски цар Левпул, който накарал своите учени хора да пробият най-тънката цев и да изчислят, за колко време ще може да се прекара през нея всичката вода на земята. Тия странични въпроси отслабиха Русия морално, и впоследствие болшевизмът дойде да й покаже, къде е нейния прав път, т.е. че трябва самопожертвуване - който има много, трябва да раздава. Сега, ако дойдем до новообразувалата се държава Полша, ще забележим, че наместо да се организира вътрешно, морално и тя върви по пътя на туй славянско разбиране, на вътрешни раздори, преследване и воюване. Ако дойдем до Чехословашко и тая държава върви по същия път, в нея се развива милитаризмът, с помощта на който иска да брани своята свобода - чрез сила. Ако дойдем до Югославия и тя върви по пътя на Русия: иска да стане една от най-големите държави - империя на Балканския полуостров, и да тури всички народи на Балкана под своя знаменател. А България - тя се показва сега смирена, защото ръцете й са свързани, но която ръка й се развърже и тя бие. На славяните липсва трезвен ум. На тях бърка националния фанатизъм и не толкоз на народа, колкото на управляващите. Следователно, на славяните ще препоръчаме следните четири неща: Великият закон на битието е произвел четири лъчи от себе си и ги е проектирал в света. Тия лъчи са: светлината, живота, любовта и свободата. Всеки народ за да намери своя път, трябва да има светлина в ума си; всеки народ, за да може да постигне целите си, трябва да има съзнателен живот в душата си; той трябва да има чисто и непокварено сърце - трябва да разбира метода на любовта, която е една от най- могъщите сили, които свързват живите същества и ги подготвят за опознаване вътрешния смисъл на живота и накрая - свободата, която трябва да внесе хармонията в човешкия дух, да примири всичките противоречия и да даде правилна насока на всички сили, умствени, духовни и физически, към една велика цел - Божественото в света. Само чрез тия четири лъчи ще влезе новия живот и новата култура, която ще даде нова насока на славяните и на всички други народи - към великата цел на обединението им.

8. РАЗУМНИТЕ СИЛИ В ЖИВАТА ПРИРОДА Разумността, проявена в устройството на организмите - Свещеният закон „Всемирна летопис", Г. III, кн. 3 (XI. 1923) с. 55-57 Живата природа в своята целокупност е проявление на разумни сили от разни градации, които сили живеят в пълна хармония, общение и единение. Всичките те имат една висша цел, която ние наричаме Бог - т.е. безграничното, безначалното, в което всичко се движи, съществува и се развива. Животът в сегашното си проявление тоже спада към същата категория - разбира се, не земният живот, облечен в своите земни желания и стремежи, а животът на духовния човек, в душата на когото блика нещо Божествено и велико. Че у човека съществува великото, за това говорят всички поети, философи и писатели. Тия поети и философи съзнават, че зад сегашното видимо се простира нещо разумно, закономерно, в което всички действия са точно измерени, без никакви изключения. Противоречията в света съществуват само за невежествените хора. А качествата на невежествените хора са: тяхната ограниченост, жестокост и насилие. Те не знаят, че не може да се изнасили водата, защото колкото и да я биете, да я наказвате и каквито мерки да приложите върху нея, тя всякога устоява, неизменяема по своята същина: като намери изход, тя всякога излиза. Значи, водата не се нуждае от изменения, а от употребление. От въжето не може да искате да бъде право, да не се криви, а може да искате само качествата да бъде яко и гъвкаво: това са качествата на въжето; от скалата не може да искате да бъде мека и подвижна, а - да бъде устойчива. Следователно, когато ние говорим за човешкия живот, трябва да го сравняваме с водата: животът трябва да се употребява разумно, а не да се ограничава или да се изменя неговото естество. Туй е, което ние разбираме във висшата наука, живот. Никоя от миналите култури, колкото и да е била напреднала, не е била в състояние да измени естеството на живота: последният във всички епохи се е проявявал все по един и същ начин. Разликата е била само в степента на разумността. Разумността, която влиза сега в живота, го изменя в неговата добра насока. Онова философско схващане, че в живота има нещо лошо и зло, е едно криво схващане на самия живот, едно неразбиране. То произтича от малкото светлина, която имат хората, защото всяко зло се върши само в тъмнина. Туй, обаче, което е зло в живота, то е примес отвън. Доказателство за това служи факта, че свирепите животни обичат тъмните места и бягат от светлината. Животът изисква постепенно изчистване, филтриране, понеже в своето развитие той не може да избегне примесите отвън, в които губи своята преснота и яснота. Но както водата е едно необходимо условие за живота на земята, така и животът е едно необходимо условие за всички разумни същества; както водата можем да превърнем в течно и парообразно състояние, така и тия разумни същества, по същия закон, могат да трансформират живота от едно състояние в друго. Следователно и съвременните общества, които желаят да имат един порядъчен обществен строй и разумно държавно управление, трябва да изучават законите на тия разумни същества, които направляват всичко в природата. Тъй се обяснява и фактът, че още преди няколко хиляди години Мойсей, видният държавник и законодател на евреите, е казал на своя народ закона-. „Да възлюбиш Господа Бога твоего с всичкото си сърце", а преди две хиляди години Христос е казал: „Да възлюбиш Господа Бога твоего с всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичката си душа и с всичката си сила". Разумността в живата природа ясно се очертава навсякъде. Да вземем, който и да е организъм, което и да е растение или животно, а най-после и човека. Като проучаваме тяхното устройство, ние забелязваме тая разумна проява и закономерност в устройството, и във функциите на живите организми. Разбира се, за тая цел се изисква отличен ум, прозорлив интелект, силни способности и наблюдения, за да се схванат тънкостите на разумното, което се проявява в природата. За пример, вземете дихателната система на човека и нейното устройство: процесите, които стават в нея, имат за цел пречистването на човешката кръв; вземете храносмилателната система - стомаха с неговото устройство и ще видите, че той изпълнява своята работа тъй разумно, тъй щателно и отлично, както и най-добрият химик не би могъл да я извърши; вземете предвид кръвообращението на човека, с неговата артериална и венозна система; вземете устройството на неговото око, на неговото ухо, устройството на неговия език; най-после, вземете човешкия мозък в неговата отлична организация, тъй идеална и практична. От всичко това човек всякога се замисля за онова, разумното, което седи скрито зад проявеното, зад видимото. Всички ония органи, центрове и сетива, необходими за проявление на разумното, са вложени в човешкия мозък, разпределени и наредени по неговата повърхност, в разните области, наречени от съвременната анатомия и физиология „лобове", в неговото дясно и ляво полушарие, в предната и задната част на мозъка, в страничните му области и в корбнната част на главата. Всички тия области са снабдени с ред жички, които излизат от центъра на мозъка и чрез които се предава двигателната и разумна сила на клетките, които се занимават с функциите на висшия разумен живот на човека. Даже с математическа точност можем да определим с каква енергия е снабдена всяка от тия области за своята временна служба. От малкия размер, в който се проявява разумността, не трябва да заключаваме, че тя не съществува. Ако вземете една философска книга, произведение на най-отличния философ на човечеството, написана най- щателно, то питаме: самата разумност вътре в книгата ли е? Разбира се, не: тя е извън това съчинение. В последното са вложени само символите, образите, характерите, чрез които можем да се домогнем до онази велика истина, която е извън книгата. И ако вие заличите тия символи, образи и характери вътре в книгата, какво ще остане в самата нея? Мислите ли, че тя ще изгуби от своето тегло? Действително, претеглена с едни везни, с който се теглят всички Божествени неща, ние ще намерим загуба на една хиляда-милионна част от милиграма, но туй ще покаже липсата не на действителността, а на символите, образите и характерите. Следователно, по същата аналогия ние считаме човека като една жива книга или като една жива вселена, в която разумното се проявява в един малък мащаб. Когато организмът направи някаква малка грешка, охлузи например своята кожа, той ще почувствува една малка болка, която е признак на езика на живота природа и показва, че организмът е погрешил и се отклонил от правия път на природата. Тя ни най-малко не спъва тоя организъм, като го тури в някой затвор или изпрати някои свои служители да му четат морал, или да го налагат с бой, или да го убиват, защото се отклонил от правия път, но тя му казва само: спри се и тръгни в противоположна посока. А, при това, на повреденото място тя изпраща всички най-добри работници, които започват да поправят сторените повреди и може би, след един час, един-два дни или една година всичко е в ред и порядък: живият организъм продължава своята работа безспир. Разумността, следователно, макари да се проявява в едва забележим размер, управлява целесъобразно живота на тоя организъм. Тази висша разумност е самият Бог, който действува. Ако вземем устройството на човешкия мозък, в състава на който влизат 3 билиона и 600 милиона клетки, тия последните се различават по степента на своята интелигентност. За пример, клетките, които образуват органите за наблюдение, схващане на формите, величините, тяжестите, числеността и реда, имат способността да наблюдават, отбелязват и хроникират всички отношения, които съществуват между нещата на външния свят. Според степента на развитието си, те се намират в предната част на мозъка и са в най-низша степен на интелигентна проява. Над тях се намира друг ред клетки, които стоят на по-висока степен на интелигентност: те отбелязват звуковете, цветовете и продължителността на времето - способности, които всички одушевени същества имат. Над тях се намира друга една група от клетки, още по-интелигентни, които разсъждават, сравняват и заключават за причините и последиците от фактите, които стават и доставляват знанието на тия факти на човешкия ум. Над тях се намира още една група от клетки, най-интелигентните, които се занимават с отвлечените и невидимите неща в природата: те хроникират явления, мисли и чувства, които обикновеният човешки ум не може да схване, и ги предават на човешката душа. Всичко това се определя от съвременната наука с думата интуиция, която произлиза от представката „ин", което значи вътре, и корена „тао" - корен от един стар език - което значи Бог, висше разумение, висша хармония, която работи в човешката душа. „ Интао" значи Божественото в душата на човека. Трудно е да се предаде на съвременните хора действителността на тази висша разумност, по причина, че те още живеят в един свят, дето прониква малко светлина. Затова тия области се представляват за тях като далечни мъглявости или тъмни петна. И наистина, толкова мъчно е да се предаде на съвременните хора тази велика действителност, колкото е мъчно да се предаде на една културна мравя разумността на човешкия живот във всичките му прояви. Причината на това е, че у мравята няма ония органи, с помощта на които тя да се домогне до същата висша истина, чрез която човек схваща нещата. За нея, мравята, човек съществува като една отделност, съставена от хиляди частици: ако тя се движи по него, всяка частица от тялото му даже всеки косъм, тя счита като отделен предмет. И ако мравята би изследвала човека, тя би го изследвала така, както човек изследва сега земята! На това може някой да ни възрази: що ни интересува това отвлечено знание, което няма никаква връзка с настоящето. Там е най- голямата погрешка. Разумното в света е вечното настояще, което прониква нещата живите организми и съществата, и напълно контролира живота им. Ако ние запитаме някой съвременен културен човек, защо трябва да яде, той ще ни отговори: „за да живея". Но ние казваме, че животът е едно условие за проявата на разумното в света, и тогава ние задаваме втория въпрос: защо човек трябва да живее? На тоя въпрос мнозина си повдигат рамената и отговарят: „трябва да се живее, но не знаем защо". А ние отиваме по-нататък и казваме: трябва да се живее, за да се прояви разумното, Божественото в нас. А Божественото е, което осмисля живота, то носи висшето благо, в което се намира постоянното доволство за душата. Следователно, от това гледище, ние трябва да дадем на съвременния живот една разумна насока. От същото гледище, ние обясняваме съвременното общество като един съсъд, в който трябва да се вложи живота, а в тоя живот да се вложи разумното, което ще осмисли самото общество. Или, казано на обикновен език, всякой един съсъд добива своята ценност от съдържанието, което е вложено в него. Туй съдържание е разумният живот. Още един въпрос, накрай, може да се зададе: как мислят съвременните общества да подобрят своето положение? Мислят ли те, че чрез отричане на гореизложената велика истина животът може да се осмисли? Те ни проповядват култура, но коя? - културата на насилието, убийствата, затворите и другите ограничения; те ни проповядват религия, но коя религия? - оная на формите и заблужденията. Ако религиите са основани на великия, разумния принцип, то защо да не се приложи той като едно упътване на душата към великото, Божествено благо, за да извършва човек волята Божия? А волята Божия е: да проявява човек любов към Бога и любов към ближния си. Нам ни казват, че във всяко общество трябва да има ред, порядък и власт, и че всяка власт е от Бога. Но власт съществува само в разумното, а вън от него, тя е насилие. Насилието, което отрича разумното, само по себе си е осъдено на смърт. Преди хиляди години е казано в една от най-старите свещени книги, че в онзи ден, в който престъпиш разумния закон на любовта, мъдростта и истината, непременно ще умреш. И съвременните хора и общества умират, по причина че всичките те престъпват този свещен закон. Не е ли време за съвременните общества да се обърнат и потърсят висшето, разумното, да потърсят Бога, който се проявява в живота? Да, време е, крайно време е, защото Бог е Любов, Мъдрост и Истина, а любовта внася живот, мъдростта носи светлина, истината - свобода и простор за човешката душа. Вън от тия условия, душата не може да живее. Прочее, разумните сили в живата природа или проявеният Бог, това са: Любовта, Мъдростта и Истината. Х.Х.Х.

7. ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА! Светлината като фактор в живота - Дългът на българските държавници „Всемирна летопис", Г. II, кн. 6-7 (22.III.1922), с. 133-135 Светлината - това е творчески акт на великата природа. Тя разграничава битието от небитието, временното от вечното, реалното от преходното. Светлината - това е първият акт на пробуждане в живота на природата. А под думата „пробуждане" ние разбираме: минаване от безграничното състояние на природата към ограниченото състояние, от свръхсъзнанието към подсъзнанието. Това са думи мъчни за разбиране от някои, в тяхната вътрешна същина. Ако поискате мнението на съвременните физици върху светлината, те ще ви я определят като ред вълнения, в които влизат седем цветове - от червения до виолетовия, и ще ви изчислят, че червеният цвят се състои от 428 билиона трептения, а виолетовият до 739 билиона. Туй е границата или областта на светлината, в която тук, във физическия свят, тя може да се прояви. Това е тъй по отношение на физическия свят. Но какво отношение има светлината към човешкия ум? От съвременните наблюдения и опити се показва, че никаква умствена дейност не може да се извърши, никаква органическа проява не може да стане, без присъствието на светлината. И ние ще направим едно общо твърдение, че степента на развитието на всички същества зависи от качеството и количеството на светлината, която присъствува в даден момент. Туй разграничение можем да го отнесем и до самия човек: всички хора се различават по степента на светлината, която те се явяват способни да възприемат и произвождат. Можем да твърдим и друго: че и самият характер, самата духовна проява на човека зависи от качеството и количеството на тази светлина. Че това е тъй, ние можем да го докажем с най-силни аргументи. Но понеже те спадат към най-висшата, трансцеденталната математика, с която малцина са запознати, ще си послужим с един от най-слабите аргументи, за да бъдем разбрани. Запример там, дето присъствува червената светлина в своето най-низко проявление, всички ония същества, които по един или друг начин са складирали тази светлина в своята кръв, в своя организъм, са извънмерно активни и груби. Туй е вярно и за самия човек, когато той извънмерно се възбуди и изказва своето негодувание, гняв и възмущение, всякога тоя цвят се появява на лицето му. И ако попита някой, защо тоя човек се намира в това състояние, ще му отговорим: защото той е приел малко светлина! Гневът или негодуванието в даден момент, тъй както ние ги схващаме, подразбират една вътрешна нужда, отсъствие на нещо, за което ние се борим да го добием. А кой се бори в света? - гладният. Кой се стреми да забогатее? - бедният. Кой търси знанието? - невежият. Кой иска силата? - безсилният. Кой жадува за слава? - обезславеният. Кой търси живота? - мъртвият. Ние употребяваме тия думи в широк смисъл: думата „мъртъв" употребяваме в смисъл на анормален покой, който всяко същество иска да измени. Смъртта - това е по възможност най-малката величина на живота. Следователно, като казваме повече светлина, ние подразбираме условията, при които можем да изменим сегашния си неестествен живот. Всички съвременни хора, общества и народи страдат от липса на светлина. Тя съществува изобилно във външния свят, но не остава вътре в нас. Вследствие на това се зараждат всичките отрицателни чувства, които сега спъват развитието на човечеството и разяждат неговия организъм, пречат на неговия ум и покварят сърцето му. Ако се съмнявате в това, поставете който и да е индивид в някое нехигиенично жилище, където има много малко светлина, и ще забележите в продължение на няколко години всичката разлика, която може да се появи в дезорганизирането на индивида, в упадъка на неговите умствени способности и на неговия морал. Светлината в природата е най-великият деец в нейната творческа работа. Може някои да ни възразят, че растенията не растат денем, а повече нощно време. Ние признаваме тоя факт, но той означава, че светлината, набрана от растенията през деня, се преработва от тях, трансформира се в тях, вечерно време. За едно просто разяснение нека вземем растежа на любениците и пъпешите: всеки може да направи един малък опит, като посади няколко семки, ще забележи, че ластуната ще израстне някой път нощно време по една педя, а денем растенето й е много слабо. Ако условията на вечерта се изменят рязко от топло към студено, тоя процес спира. А що представлява студът сам по себе си? Според нашето схващане, студът - това е малко количество светлина. А там, където има малко светлина и топлината е малко, защото топлината не е нищо друго, освен първото проявление на светлината като движение, което усещаме с пипане, тъй като с нашето зрение не можем да схванем топлината, като проявление на светлината. Сега ще направим още и друго твърдение: че всички велики идеи, възвишени чувства и дела се проявяват при най-изобилна светлина, не външна, но вътрешна. Че това е така, вижда се от обстоятелството, че най-възвишените индивиди в човечеството, които са добили туй велико свое развитие, наричаме светии, което значи, че те светят, станали са хора на светлината. Следователно, когато всички хора добият това състояние - да бъдат светещи - когато самите общества и народи придобият тия способности, само тогава ние ще имаме една възвишена култура. От това гледище, всички предмети на земята, всички растения, животни и формите на хората не са нищо друго, освен светлина, изменена в своите най-разнообразни прояви. С една реч, всичко е светлина. От всичко туй следва, че светлината, за която говорим, не е мъртва, не се състои само от трептения, както мислят физиците, но тя съдържа нещо повече. От чисто физическо гледище, ние определяме човека по неговите външни прояви - по формата и движенията му. Но за да се раздвижи той, трябва да се е проявило у него някое чувствуване, а за да се прояви то, трябва да се е пробудила у него някоя мисъл, а за да се прояви мисълта, дошла е някоя малка светлинка. И тъй, когато ние проучваме битието, проучваме всъщност оня велик принцип на живота, който е произвела светлината, а светлината сама по себе си е произвела всички последващи живи форми в природата. И когато ние говорим, че трябва да бъдем носители на новите идеи, на всичко онова, което е възвишено и благородно, което служи за унапредването на дома и неговата приготовителна работа, на обществото - в неговата организационна работа, на народа - в неговата растяща дейност и на човечеството - в неговата еволюция и изпълнение на неговите най-висши идеали - да цъфне и завърже Доброто в света; да се прояви висшия живот, да се зароди висшата мисъл, да се явят висшите характери в света; да се яви Любовта в свръхсъзнанието на човека, в своите безгранични прояви, да се подкрепи тази любов, методите на Божествената мъдрост; да се озари пътя на човешката душа със сиянието, което изтича от Истината, да се размерят границите на тоя стремеж с мерката на висшата Божествена правда; да се тури вечното основание на Добродетелта, върху която всичко трябва да се съгради - ние подразбираме, че трябва да се отворят големи и широки прозорци на човешкото знание, а не средновековни мазгали. Но не само това, а и целият покрив на бъдещето човешко жилище трябва да бъде направен от прозрачна материя, от най-финно стъкло, през което да преминава светлината. Изразяваме се символично, но подразбираме, че човешката глава - черепът - трябва да бъде тъй пластична, мозъкът тъй възприемчив, сърцето тъй чувствително и волята тъй деятелна, та да бъдат винаги отзивчиви на всичко, което е възвишено и благородно в живота. Най- хубавите фотографски апарати са ония, на които пластинките са най- чувствителни към светлината. Учените хора даже са сполучили сега да направят такива пластинки, които да схващат и светлината, която изтича от човешкия мозък, колкото малка и да е тя. Хората трябва да бъдат идейни, а идейни ние наричаме само хората на светлината, с които можем да се разбираме. Както светлината прониква цялото пространство и не се спира пред никакви прегради, така и нашите мисли, нашите идеи и нашите чувствувания, които са родени от светлината, трябва да имат качеството на тоя принцип - на своя прародител. Различаването на един човек от друг става най-добре по правилата на светлината. По какво се отличава културният човек? - по своята светлина. По какво се отличава ученият? - пак по светлината на неговото знание. По какво се отличава философът? - по светлината на неговия разум, която му разкрива дълбокия смисъл на битието. По какво се отличава поетът? - по силата на неговата Божествена интуиция. По какво се отличава духовният и светият човек? - по силата на светлината, която прониква в неговия живот и му дава възможност да изследва битието на всички същества и да споделя техните радости и скърби, колкото малки и да са те. По какво трябва да се отличава, най-сетне, държавникът и политическия деец? - по светлината, която трябва да прониква в него, за да бъде прозорлив и да вижда отдалеч направлението, в което насочва колата на своя народ, да види дали тоя път е изходен или не, дали е поправен или не и къде трябва да се поправи, дали всички негови мостове са на мястото си и дали всички спирни станции са запасени с достатъчно количество храна за пътниците. Само така трябва да разглежда въпросите човекът на новите времена. Не трябва да мязаме на Омара, който изгори Александрийската библиотека. За него разказват, че като дошли подчинените и му съобщили за грамадните томове, събрани от хиляди векове в библиотеката, попитали го, какво да направят с това богатство, а той отговорил: „ако тия книги съдържат туй, което пише в Корана, те са излишни, а ако не съдържат, то те са вредни и следователно, и в единия, и в другия случай те не заслужават да останат". Тогава заповядал да се отопляват баните на Александрия с тях. Когато ние представяме на тия водители и учени такива богатства - особено на българските държавници и професори - те имат слабостта да ни отговарят с аргументите на Омара, т.е. че всяко ново учение разяждало организма на нашия народ и че новите идеи и насоки не били съгласни с традициите на нашите прадеди. А могат ли нашите държавници и официални учени да ни кажат, кои са традициите на нашите прадеди? Нека те ни ги опишат специфично. Едно сравнение ще уясни ценността на новите идеи на прогреса. Когато кажем „диамант", ние подразбираме един кристал с три най-важни свойства: той има най-голяма твърдост, в него става най-голямото пречупване на светлината и материята, която той съдържа в себе си, се отличава с най-голяма чистота. А когато кажем „вода" - в най-слабото й състояние - подразбираме една течност най-неустойчива: шишето, в което би била наляна, щом се счупи, тя изтича. Не можете следователно да разчитате на никаква устойчивост. Готови сте да я считате за престъпна, не виждате в нея никакъв морал. И най-малкия наклон да й дадете, тя веднага взема такава посока. Вярно е, че водата е най-слаба по своето сцепление, но е и най-необходима за живота. И хората на новите идеи мязат не на диаманти, а на вода. На тях може да се хвърлят много укори, както и на водата, но трябва да се знае, че без тях в света нищо не може да стане, т.е. че те са необходими. Водата е опасна не в естественото си състояние, а само когато турим срещу течението й някоя преграда, някой бент и искаме да спрем движението й, което има голям наклон - тогава тя става наистина много опасна за ония, които живеят по-долу. Можем ли да издигнем тия бентове до небето, за да я спрем? Разбира се, не можем. Напротив, колкото по-високо вдигаме нашите бентове, толкова по-силна става водата, за да тръгне пак по стария път, който природата й е определила. Това са, впрочем, само намеквания за разсъждение, без да имаме предвид да се укорява, който и да е. Ние не трябва да направим погрешката, която жителите на гр. Джонстаун (Америка) направиха в края на миналия век: те имали над града си река, която текла тихо и спокойно с векове, но в ума на тия културни американци се зародила идеята да запушат тая река над града и да образуват едно езеро за да се разхождат с лодки по него, а зимно време да се пързалят. Речено-казано и свършено: предприятието било извършено и няколко години подред жителите на гр. Джонстаун се радвали на своята културна придобивка - езерото си. Обаче, при едно голямо наводнение високият бент се съборил и целият град Джонстаун бил наводнен до третия етаж на къщите, като повече от 2000 души хора се издавили. Какво трябва да се прави тогава? - Александрийската библиотека - тая ценна придобивка на хиляди столетия - не трябва да се гори, а да се употреби за висши културни цели, и реката на Джонстаун не трябва да се подпушва, защото е над града, а да се остави да тече в своето естествено корито, за да се използува рационално. По същия начин и светлината трябва да се прокара от естественото си състояние направо в ума. И веднага ще се яви осияние и право мислене, което по един естествен начин ще ни покаже отношенията и връзките на всички неща, които съществуват в природата, и методите на действие. Пътят на нашата мисъл ще бъде осветлен. Тази светлина трябва да се прокара в нашето сърце, за да произведе приятна топлинка, както изобщо слънчевите лъчи въздействуват на растенията. Така ще се зародят у нас най-благородните чувства. Тази светлина трябва да се прокара и в нашата воля, за да произведе онази пластична сила, за която в природата няма прегради. Още преди хиляди години е казано, че умният и благородният човек може всичко да направи, защото той работи със законите на светлината. А тия закони включват в себе си великата хармония на битието. И тъй, ако ни попитате: „какво да правим?" - ще ви отговорим категорично: решете искрено да мислите ясно, да чувствувате благородно и да действувате безкористно. Като направите този опит, ще видите резултатите. Ако бяхте действували досега така резултатите във всичките отрасли на обществения и държавен живот щяха да бъдат не като днешните. Вие действително сте вършили всичко по законите на тъмнината, и затуй тия резултати са такива, каквито ги виждаме. Вземете пример пак от природата: изложете кое и да е цвете на слънцето и веднага в него ще се пробуди истинското знание - то ще знае как да цъфне, изложете и кое и да е плодно дърво на слънчевите лъчи, и то не само ще се научи да цъфне и завърже, но ще знае и как да узрее, и да приготви своята семка по най-правилен начин. Следователно, по същия закон и ние, ако се изложим на Божествената светлина ще се пробуди и у нас заспалото от хиляди години знание. Светлината не се търси, но се възприема. И когато човешката душа широко се отвори за нея, тя свободно влиза и пресъздава всичко по нови начини, неизвестни на съвременните културни хора. Когато тая светлина изпълни нашите умове, проникне дълбоко в нашите сърца и обладае всестранно нашата воля, ще се въдвори мир всред всички съсловия на народа - агнетата няма да блеят жално, кокошките няма да крякат, прасетата няма да квичат, кучетата няма да лаят и да хапят - и всички спорове ще престанат, войните ще отживеят времето си и насилието ще остане като едно далечно възпоминание, видяно на съне. В човешкия дух ще се зародят тогава мисли велики, благородни, ще се явят характери самоотвержени, истински майки и бащи, чиято светлина ще излекува всички болки. И право е казал видният израилски пророк, че Бог ще обърше всички сълзи от лицето на хората. Не е ли дошло и за нашите държавници времето, да обършат сълзите на своя народ? ХХХ

6. УМЪТ, СЪРЦЕТО И ВОЛЯТА Влиянието им върху живота - Форма, съдържание и смисъл на живота „Всемирна летопис", Г. II, кн. 4 (IV. 1921), с. 65-67 Ние можем да характеризираме тия три принципи на човешкия живот като три велики сили, които работят за неговото съграждане. Сами по себе си те са невидими и не можем да ги конкретизираме и изпитаме като материални сили, но те се изразяват в трите главни системи на човешкия организъм, от които можем да съдим за тяхната проява и дейност. Принципът на ума или силата на умствения живот се обуславя от мозъчната нервна система, в която главната роля играят мозъкът, нервната система и чувството на човека. Принципът на сърцето или силата на чувствителността е свързана с неговата дихателна, кървообращателна система, в която главната роля играят дробовете, стомахът и кръвоносните съдове, носители на чувствителността у човека. Волята на човека, която е обусловена от най-висшата му способност разума, е сила, която се проявява чрез тъй наречената двигателна система. Главната роля в нея играят мускулите, лигаментите и краищниците. Човек е разумен само тогава, когато знае, как да употребява разните членове на тялото си. В тях трябва да има хармонична проява. Когато един организъм действува по тоя начин, ние казваме, че една висша разумна сила се проявява чрез един целесъобразен закон вътре в самата природа. Законосъобразността и целесъобразността се проявява само в дадения случай: тя действува само в настоящето. Запример: целесъобразно е човек да се храни, понеже храната уталожва глада му и го избавя от страданията, на които е изложен без нея. Но само подходящата храна уталожва глада. Тя трябва да има тясна връзка със самия организъм. И всякога, когато се взима една храна, която не е законосъобразна и целесъобразна, тя след като задоволи гладния, произвежда болестите. При такива случаи учените хора казват, че законът в природата не действува правилно. Мисълта, като разумна сила в природата е свързана с всички живи същества, което се стремят да намерят подходяща за себе си храна, което значи, да намерят условията, при които могат да живеят и да запазят това състояние за по-дълго време. И следователно, във всички органически същества забелязваме способността да наблюдават и изследват всичко - те са първите пионери на науката. За доказателство на това всеки може да направи един малък опит: ако поставите една въдица в някоя бистра течаща вода, например, рибата, се хване еднаж- дваж на въдицата и се освободи от нея, запомня формата й, почва да я заобикаля и никога вече не се залавя за нея. Правени са и други опити: турят се охлюви в една градина и последната се загражда с електрическа жица, пуща се слаб ток по тази жица и всеки охлюв, който е минал през този ток, ако го е опарил, втори път не приближава до жицата. Ония, които не са се занимавали с тия тънки наблюдения в природата, считат, че низшите същества не притежават никаква интелигентност, никаква разумност, но истината е, че тия същества по своята схватливост и изобретателност далеч са надминали човека. Друг пример: морската звезда, ако й откъснете един крак, знае как да го създаде, а човекът, ако откъснете крака му, не знае как да го създаде. Ще каже някой, че това прави природата. Ако е така, то защо тя не създаде и откъснатия крак на човека? Следователно, морската звезда има някаква специалност, каквато човекът не знае. Когато някой виртуоз изпълнява едно музикално творение, то кой всъщност го изпълнява: природата или човекът? Разбира се, човекът. Той се отличава в дадения случай като индивид: не всеки може да изпълнява като него, това изпълнение е негова специалност. А тази негова специалност не е израстнала в един ден или в един месец, или даже в една година - тя се дължи на усилията на ред поколения от индивиди, които са работили в това направление, но един от тях достигнал да изрази тая специалност в един разумен акт и ние казваме, че природата работи в него. В света всяко същество оказва известно влияние и полага известно усилие, за да прояви по-ползотворно силите, вложени в неговото естество. Тия усилия не могат в един ден да станат известни на окръжаващите по- високостоящи същества, а се изискват дълги столетия на усилена дейност, за да се прояви разумният стремеж, който е вложен от самото начало и действува в даден момент. Следователно, по същия закон на аналогията ние съдим, че от устройството на човешкия мозък, на наслояването на клетките му, от разпределението на техните функции, от продължението на нервната система, която се простира по цялото тяло - ние съдим за усилията на тази индивидуална разумна вътрешна сила; която е работила с хиляди години в едно и също направление, за да произведе този орган една от най-главните необходимости за проявяването на човешката мисъл, за създаването на сегашните общества и на сегашната култура във всичките нейни висши и низши прояви. Там, дето мозъкът е развит, т.е. върви по възходяща степен на своето развитие, проявява се висшата култура на човека, а там, дето върви по низходяща степен на развитието си, образуват се тъй наречените низши култури. И тъй, едната, възходящата степен на това природно развитие ние кръщаваме с думата добро, а другата, низходящата степен на развитие ние наричаме зло. Или пък ние можем да си послужим с едно сравнение: ако дадем на някой възрастен и разумен човек, който е изучил отлично някое изкуство, като например художник, скулптор и пр. известни материали, той ще създаде хубави произведения, но ако дадем същите тия материали на някое дете, което никога не е учило това изкуство, то ще направи големи пакости с тях. Следователно, ония хора, които вървят по възходящата степен на развитие, наричаме разумни и благородни, а ония, които вървят по низходящата степен на развитие, наричаме некултурни и те често правят зло, но не от желание, а за да се учат - те правят опити, ощетяват окръжаващите ги и ние ги наричаме вредни за обществото. Видимите аномалии, които съществуват в природата, произтичат от ония факти, които ни показват нарушението на разумните закони в света. Тия закони именно обуславят живота в един или друг смисъл. И тъй, когато разумните принципи в природата вървят по низходящата степен на своето развитие, образуват всички низши форми и низши организми, които съставляват основата, отдето започва възходящата, висшата култура на човека. Същото това потвърдява както религията, така и съвременната официална наука, а именно, че първоначално са се явили най-низшите форми, низшите сили, между които е съществувала с хиляди векове ужасна борба за предимство. Морета, океани, планини, вулкани и пр. - всичко се дължи на тях. И след като тази вътрешна борба е достигнала до своя краен предел, явили се по-висшите форми, една от които е човешката. Еволюцията на формите взема друго направление, макар тази борба още да не е стихнала - тя, в сравнение с миналото, с хиляди пъти се е намалила. А когато и туй висше развитие достигне до крайните предели, които трябва да обхване в себе си, ние ще имаме тогава една нова култура, която ще почива върху съвсем нови основи и съвсем други закони от тия, които сега управляват света. За сега, цялата духовна дейност на човека е съсредоточена на земята в клетките, които образуват мозъка. И следователно, полезно е да се изучава тяхното развитие и тяхната хигиена. Ние ще си послужим с един прост опит: ако вземем за пример тъй наречените пирамидални клетчици, които образуват най-горното наслояване на мозъка, ще забележим, че те са свързани, като скачени, със своите крайнини. Когато човек е нормален, тия скачвания на клетчиците са хармонични и чрез техните крайнини се предава мозъчната енергия, която служи за проводник на мисълта. Тогава ние казваме, че човек правилно мисли и чувствува, т.е. правилно се проявяват и мисълта, и чувствуванията на човека. Нека направим сега едно малко отклонение: ако изучим мозъка като едно цяло, ще видим че предната му част служи за проявяване на чистата мислителна сила, задната му част за проявление на човешките низши наклонности, горната му част - за проявление на човешката моралност, а страничните области служат за волевите проявления. Значи, когато всичките тия пирамидални клетки са хармонично свързани и действуват хармонично, то умът, чувствата и волята действуват хармонично. Но при умора или усилена дейност, нехигиенична храна или нередовен живот, който често става причина за натрупване на тъй наречената млечна киселина, която от своя страна започва да парализира и да осакатява дейността на тия клетки, забелязва се да се свиват крайнините им и да се образуват междини. В такова състояние на човека често му се спи, усеща неохота за работа, има неразположение на духа, нервира се и други такива отделни анормални проявления. Онзи, който не е запознат с дълбоките причини на живота, не знае и дейността на човешкия дух. Последният работи с определени математически таблици, които са създадени преди самата вечност и образуват тъй наречената Божествена и неизменна математика, въз основа на която е съградена сегашната космическа вселена - вселена, на която всички действия са строго и разумно определени. И ако някой път нам се струва, че действията на природата са неразумни, това се дължи на натрупването на млечната и пикочна киселини, които осакатяват пирамидалните клетчици на мозъка, та когато трябва да наблюдаваме, ние спим, когато трябва да действуваме, ние се нервираме, а когато трябва да работим, ние намираме, че животът е безсмислен. В такъв случай ние се намираме в положението на онзи знаменит американски проповедник, чийто стомах се развалил, но той не обърнал на това внимание. Когато, обаче, стомахът с развалата си създал в тялото му млечната и пикочна киселини и ги препратил в мозъка, обременил го и той почнал да мисли, че всичките негови слушатели са демони, излезли из пъкъла, които нищо не разбират. Тогава започнал да сипе върху тях огън и жупел, защото не разбирали как да живеят. Но благочестивите му слушатели изпратили своя проповедник в една клиника, дето му промили стомаха с топла вода, поддържали го няколко месеци на правилна диета и хигиена, премахнали са млечната и пикочната киселини от организма му, освежил се мозъкът на тоя виден проповедник и той се върнал на амвона с нов възкръснал дух, като почнал да мисли, че Царството Божие е слязло на земята, и да вижда в лицето на слушателите си свои братя и сестри, а не демони. Религиозните хора ще изяснят туй проявление като кажат, че някой демон го е обсебил, медиците ще кажат, че мозъкът на тоя проповедник е анормален, а простата причина седи в това, че този проповедник не е спазил ония елементарни правила на живота за храната, допуснал отровите на млечната и пикочни киселини в организма си, и те са разстроили основите на неговото правилно мислене, чувствуване и действие. И съвременните „културни" хора спорят от една и друга страна и искат да се докаже, има ли Бог или няма. А въпросът е ясен: когато животът се развива според ония математически закони на човешкия дух, които са положени преди самата вечност, като всяка мисъл и всяко чувство са разумни и произвеждат известно благо за самия човек и неговите ближни, то от само себе си се разбира, че има Господ. Но когато тия закони са нарушени и мозъкът на човека е обременен с млечна и пикочна киселини, вследствие на което животът се изразява в зло за самия човек и за окръжаващите го, тогава казват, че няма Господ. А това значи на юридически език: да изпълниш или нарушиш закона. И тогава, щом няма Господ, съдиите се явяват на неговото място. Ако ли има Господ, няма нужда от никакви съдии. Следователно, от това становище, ние считаме, че всички анормални проявления - лъжата, кражбата, убийството, завистта, омразата и т.н. - се дължат на неразумното натрупване на тия излишни киселини у човека. И затова практичният българин казва: „много кисел станал" или „вкиснал се". Прочее, правилният живот ще започне, когато избавим хората от тяхното вкисване. В туй направление, за да може пирамидалните клетчици на мозъка да бъдат разположени правилно и мислите и чувствата да се проявят също правилно, ние всякога трябва да се вдъхновяваме от всички благородни пориви и стремежи в живота, да се храним скромно и храната ни да бъде най-полезната във всеки случай. Когато казаните пирамидални клетки, както и клетките на целия мозък, са нормални и действуват правилно, то главата и лицето ни добиват най- правилна форма, крайнините ни добиват външна симетричност, дробовете и стомахът ни действуват добре, човек се намира в прекрасно състояние на духа, жизнерадостен и готов да се пожертвува за другите. Защото само добрият и разумният човек в пълен смисъл може да се самопожертвува, а неразумния окръжаващите сили го жертвуват. Тъй става сега с хората на земята: окръжаващата природа жертвува хората, т.е. отнема живота им. Никоя научна теория досега не е дала някакъв модус или едно правилно разрешение на въпроса за избавление от това зло. Хората от хиляди години страдат и умират, развиват се в тях най- ужасни болести, приключения и измъчвания, но и до сега ние не можем да си дадем отчет за същинските причини, а просто се залъгваме само с думите: „тъй искал Господ", както казват простите хора, или „тъй създал Господ света", както казват учените и религиозните хора, или „това е необходимо зло в природата", както уверяват рационалистите, а материалистите твърдят: „това е просто една илюзия". Да, „илюзия", но доста осезателна, от която всички плачат. Така нашето положение се уподобява на онова на един проповедник, който поддържал, че няма никаква нужда от пари, че те са една илюзия. Един от неговите слушатели, обаче, го обрал и проповедникът почнал да се оплаква, че му взели парите. А слушателят, който го обрал, просто му казал: „защо се оплаквате, вие сте освободен от излишното в живота"... Според нас, парите са потребни, само за да се движи колелото на живота, да създават работа на всички хора, служат като средство за обмяна на техните енергии, за една съобщителна връзка между тях, като един стимул за труд и работа. Но щом тия пари прекъснат своята циркулация в тоя смисъл и се обърнат на оръдия за престъпления, за създаване на нещастия, за изнудване съвестта на ближните, за измъчване на слабите, тогава ние казваме: парите са непотребни в този смисъл. Следователно, ние трябва да се повърнем в своя душевен мир, да изучим разумното в себе си, не чрез метода на отричането, а чрез оня - на допущането, не чрез метода на разрушението, а на съграждането, не чрез метода на омразата и злобата, а на обичта и благородството, т.е. чрез всички методи на добродетелите, които са скрити в човешкия дух. Когато ние почнем разумно да изучаваме живата природа и да виждаме във всяко живо същество една жива, съзнателна душа, ние ще бъдем близо до разрешението на тази велика задача на живота, т.е. ще знаем, как да употребяваме своя ум, своето сърце и своята воля: умът - при разглеждане условията на самия живот, сърцето - когато изучаваме съдържанието на тоя живот и волята - разумния смисъл на живота. Трябва да знаем, че всяка форма е потребна, за да се изрази чрез нея едно съдържание, а всяко съдържание е необходимо, за да се изрази вътрешния смисъл на самия живот. Следователно, формата, съдържанието и смисъла ние ги свързваме: формата с ума, съдържанието със сърцето, а смисъла с човешката воля. Когато правилно мислим, това значи, че имаме всички подходящи и красиви форми, в които можем да вложим Божественото съдържание на живота, а щом имаме това съдържание, сърцето ще почне правилно да се проявява, и пирамидалните клетки ще работят в унисон. А щом имаме съдържанието, ще имаме и вътрешната сила, която ще даде смисъла на живота, в който смисъл може да се прояви човешката воля, защото само когато разумно действуваме с волята си, ние живеем смислен живот. Следователно: правилно мислене, правилно чувствуване и правилно действуване са необходими за ума, сърцето и волята.

5. ПРЕД НОВАТА ЕПОХА Развитието на народите - Идването на шестата раса „Всемирна летопис", Г. II, кн. 3 (II-III. 1921), с. 33-35 Управниците и ръководителите на съвременните народи, като не знаят законите, които регулират развитието им, влияят се от случайни настроения и временни интереси, за да насочват своята обществена и политическа дейност. Те нито за един момент не са си задали за задача да проникнат дълбоко в тия биологически закони и да се съобразяват неуклонно с тях в нареждането на социалния и културен живот на всеки народ. И за това виждаме всички европейски народи да се лутат в разни направления и да прахосват своята материална и духовна енергия почти безполезно. Казано на друг език, местността, в която живеят всички народи в Европа, е станала много нездравословна, мочурлива. И методите на живота им са нецелесъобразни. Приложението на тия методи не дава никакъв практически резултат. В това отношение народите приличат на ония отделни личности, които отлагат постоянно изплащането на своите дългове и последните от година на година се увеличават. Постига ли се целта с това? - не, защото така дълговете стават непоносими и неизплатими. Единственият образец, по който трябва да се ръководят всички и народите, и управниците им, и отделните индивиди, е образеца на природата. Трябва да наблюдаваме най-внимателно, как тя прилага законите на органическото развитие и методите си, как дава място на всички разумни същества да се явяват и работят за общо добро. За тая цел тя изисква от всекиго следните условия: 1) семето или зародишът на живота трябва да има сила в себе си, за да се прояви и 2) на това семе природата дава почвата, влагата и другите два необходими елементи - светлината и топлината. Лесно е да се разбере, че ако семето или зародишът няма сила или разумност в себе си, т.е. ако един народ или един индивид няма интелигентност в себе си, той не ще може да се прояви. След това първо условие, трябват му материални условия: земя и пространство, за да прояви своята дейност. По-нататък, за да се поддържа живота му, необходима е влагата. Светлината за организма представлява ония принципи, от които всеки човек или народ се нуждае, за да се дава правилна насока на неговия ум, а топлината - това са ония благородни чувства и стремежи на неговото сърце, които подкрепени от волята, го потикват към осъществяване на възвишените цели на живота му. Досега всички народи са се стремили да прилагат, според знанията и силата си, тия изисквания на природата. Но в своя напредък те са изопачавали външните условия и не са могли да постигнат целите си във всичката им пълнота. Така, в съчетанията, в които са се намирали, те са изпадали в положението на онова семе, което трябвало да никне и расте във водна почва, и не са давали резултат. Или пък влагата им изчезвала съвършено и тогава са живели в обратния процес - на изсъхването. Най-сетне, липсвали им светлина и топлина, и тогава става общо смразяване, всяко растене престава. Тялото или организмът на човека, или на един народ, това е почвата, в която се сее семето, влагата - това представлява материалния му живот, а светлината и топлината - това е, в широк смисъл, религията или общия духовен живот. Отнемете, на който и да е организъм едно от тия условия, които той би трябвало да използува в своята дейност, и развитието му ще престане. Собствено, развитието е създаване на редица форми, в които животът се проявява. Всички тия форми, които съществуват в природата, са все опит, за да се подобри живота на всеки организъм. И тяхното видоизменение не се е спряло, а продължава. Следователно, ако самата природа прави своите опити в образуването и усъвършенствуването на формите, същевременно и ние трябва да следваме нейния пример. Ако една форма не ни даде най-добрия резултат, трябва да я изменим, за да получим тоя резултат. Така постъпват и всички изобретатели: и те правят постоянни опити, докато стигнат желания резултат. По същия начин се приготовляват и жилищата - като се тръгне от известна форма, съгражда се зданието - основите, стените и покрива - а след туй се започва вътрешния процес; измазва се зданието, мебелира се и неговият собственик влиза да живее в него. И съвременната бяла раса е достигнала вече върха на своето външно, физическо развитие. Никой народ не може вече да расте. Сегашните народи могат да се смалят, но не да растат. В това тяхно вътрешно развитие трябва да се създадат, по възможност, условия за всички индивиди, за да могат да работят. Това е вътрешното им развитие: най-първо, съвременните народи трябва да определят, в какво да вървят и към каква цел да се стремят. Те са опитали вече материалната сила, опитали са богатството, опитали са и удоволствията. - С една реч, всичко, което може да се вкуси на физическото поле. те са го опитали. Няма храна, от която да не са вкусили, няма плод, който да не са яли, няма удоволствие, което да не са преживели. А законът в природата е, че тя не търпи еднообразието в прогресивна и възходяща степен. Единственото, прочее, което остава сега, то е чисто духовното развитие, усъвършенствуването силата на човешката душа. Най-възвишените и благородни чувства се намират още в латентно състояние и те трябва да се завладеят. Всички народи, общества и индивиди, всички системи, каквито и да са те, трябва да се насочат само към тая област. Ако съвременните народи не вземат тая насока, те ще бъдат заставени за това чрез изтощаване на тяхната нервна система, ще станат всички неврастеници и така ще бъдат принудени, щат нещат, да напуснат старите понятия и стремежи, и да тръгнат в новия път. Вземете за пример един богат човек, който е свикнал да яде все пищна храна - неговата нервна система отслабва, стомахът му се изтощава, почва да повръща и не може вече да приема такава храна. Тогава той се съгласява да приеме най- простата: мляко. А с мляко се хранят само децата. Затуй и Христос е казал: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в Царството Божие". Това значи, да възприемем новото в живота, защото само малките деца знаят тайната за възприемане на новото. И всеки знае, че когато малките деца дойдат в един дом, носят радост на родителите и на всички околни, и всички ги обичат. Те носят със себе си новия живот, новия стремеж, носят със себе си непресторената любов и обич, духът на смирение и примирение. Следователно и съвременните народи трябва да станат като децата, т.е. да се примирят с новите наредби, които природата е внесла. Те не съзират още тия наредби. Само високо развитите и чувствителни души могат да схващат това ново, което влиза в живота, тъй както ранобудните пойни птички и нежните цветенца схващат приближаването на пролетта: едните със своите мелодични песни, с които посрещат изгрева на слънцето и изпращат неговия залез, а другите - със своето израстване и цъфтене. Прочее, новото време ни налага, по необходимост, да изменим своите стари възгледи, да се съобразим с новото и да започнем да прилагаме новите методи, които животът изисква. Едно сравнение ще поясни мисълта ни: когато богатият осиромашее, трябва да започне да работи; когато младият се лиши от удоволствия, трябва да започне да се учи; когато болният оздравее, трябва да напусне болницата; когато затворникът излежи наказанието си, трябва да излезе от затвора и да не мисли за новите условия, които го чакат: затворнишките и външните условия са диаметрално противоположни. Съвременните народи са вече освободени от затвора, но още не знаят и не могат да се приспособят на външните условия, като мислят, че набралата се вода, когато се пусне и разлее, причинява само пакости - не, тя и ползува окръжаващите растения. Проблемата е, следователно, не дали да поддържаме нашите затвори и да ги реформираме, а да преустроим външния живот, защото затворите се създават от неуредбата на тоя живот. Всички обществени системи трябва да бъдат само спомагала, упътвания за човечеството, а не затвори, понеже последните не разрешават никакви задачи: те са само временни ограничения, в които енергиите се разрастват, а ако тия енергии не се използуват, формите се разрушават. И виждаме тогава, защо хората остаряват и умират. Това се отнася не само за човека, а за всички същества: те минават през същия процес и учат тоя велик закон, че трябва да се приспособят към новите условия. И на българите е дадена сега една велика обществена задача за разрешение. И те трябва да я разрешат по всичките правила на живата математика и геометрия. Могат ли съвременните техни математици да им разправят, какви са тия правила? Могат ли техните свещеници, като светят вода, да разрешат същата задача или архитектите и инженерите - като строят сградите им? Трябва на всичките техни водачи да даде Господ правилно разумение... Ако това стане и българите ще стигнат в своето развитие, оная стадия, в която ще бъдат годни за предтечи на новата раса. Защото знае се, че черната раса е развивала само низшите чувства, жълтата - само органическата сила на човека, а бялата - неговата умствена сила. Расата, обаче, която иде, ще развива неговите духовни сили, за да може той да бъде господар на тия сили и да ги използува не за зло, а за добро. Следователно, бялата раса ще стане майка на шестата раса, която ще бъде носителка на всички ония възвишени идеи, за които всички поети, философи, учени и пророци са говорили в миналото. Българите могат да се приготвят за идването на шестата раса. Наистина, черепът на българина е много дебел, черният му дроб има особено устройство и за това той е много упорит, и много злопаметен, поради което всякога си е създавал нещастия. Изисква се време докато тази глава поизтънее и черния дроб да вземе такава форма, която да бъде по-податлива за правилното развитие. Вследствие сегашното устройство на българина, неговите чувства мъчно се възпитават и той е подложен на ред мъчения. Българинът от поука не взема, а само от опитност. Затуй, откогато той се е заселил на Балканите, това място е най-разбърканото. Той не взема поука и от страданията на другите народи. Еврейският народ преследваше и избиваше своите избраници и пророци, но не хароса. Латинската раса създаде инквизицията - и тя не постигна целта си. Само културните народи от англо-саксонската и тевтонската раси са сравнително по-свободолюбиви, и затова имат по-силна вътрешна връзка. Там се схваща, че народите, които искат да имат бъдеще, трябва да се въодушевляват от най-възвишени идеали, но не отвлечени, а такива, които изразяват вътрешната връзка между материалното и духовното, като подчиняват материалните условия на духовните. Българите, Обаче, още са далеч да схванат това положение и още се опитват да спъват обществените различия. Още в старото българско царство те изгониха богомилите, но затова останаха пет века под робство. Богомилите занесоха своята култура на запад и народите, които ги разбраха, приложиха на практика социалните им идеи. А сега, ако българите разберат своето минало, не ще направят същите грешки и ще имат по-­добри резултати в обществения си живот. Повторенията на грешките не носят никаква поука, а само глупости и разочарования. Ние виждаме, че между всичките обществени дейци има допирни точки, идеите им не се различават съществено, а следователно, могат да намерят един общ модус, в който идеите им да се схождат и хармонизират за общото благо на всички и на човечеството. Трябва да се разбере, че всеки, който има зрение, може да възприеме светлината, но не всеки разбира смисъла и ползата от светлината; всеки, който има уши, може да схване и разбира музиката и говора, но не всеки може да схване дълбокия смисъл на живота, говоримото слово; всеки, който има сърце, може да чувствува любовта и обичта в себе си, но не всеки може да разбере нейния вътрешен стремеж и великото благо, което тя носи в обятията си за ония души, които са готови да приложат нейната жива сила. Вследствие на това, малко хора има в света, които живеят в пълния смисъл на думата: Едни - живеят и страдат, други - живеят и вегетират, трети - живеят и умират, а четвърти - живеят и възкръсват. Следователно, когато дойде туй четвърто състояние в съзнанието на обществото, тогава ние ще бъдем на границите на новата епоха, която носи истинска свобода на цялото човечество. А тя вече хлопа на всеки ум, на всяко сърце и на всяка душа. Който може да мисли, да чувствува и да се стреми, ще разбере. Х.Х.Х.

4. СТАРОТО И НОВОТО ЧОВЕЧЕСТВО Енволюция и еволюция - Методите на новия живот „Всемирна летопис", Г. I, кн. 10 (22.III. 1920), с. 1-3 В природата съществуват два велики процеси, които вземат участие във всичките нейни действия. Единият процес е насочен от центъра към периферията и се нарича инволюция, а другият е насочен от периферията към центъра и се нарича еволюция. Това са два обновляващи процеси, подобни на процесите на кръвообръщението, които стават във всеки организъм, т.е. на движението на човешката кръв - от сърцето към периферията, който се нарича артериален, и от периферията към сърцето, който се нарича венозен. В тия два процеса се събужда онази енергия, която е необходима за съграждане условията на живота. Когато се появяват известни разстройства или спънки в тия процеси, вината не е у процесите, а у съществото, в което стават те и което не разбира значението на тия процеси. Ако допуснем, че известно човешко същество е обхванато от един неразумен живот, който събужда у него неразумна лакомия, ще видим, че в него ще се натрупат известни излишни вещества, които ще спънат процеса на неговата артериална кръв, а тоя последният, в замяна, ще спъне процеса на венозната кръв. Тогава веднага ще се яви една вътрешна дисхармония, а като последица от нея ще настъпят условията за органическите болести. Ние можем да констатираме фактите, че артериалното течение не става правилно, или че във венозното има известен застой и да мислим, че това са причините на появилата се дисхармония, но всъщност, причините се съдържат в неразумното ядене, т.е. в употребата на ония храни и вещества, които природата не е определила за организма на това същество. И вследствие на това именно, тя му дава да разбере, че то е престъпило нейните основни закони на правилното движение и на правилната обмяна на веществата. Следователно, тя му дава болести и страдания, за да събуди у него съзнанието, да се позамисли и да се отклони от кривия път, по който е тръгнало. Вие, например, никога не можете да накарате едно живо същество, било то даже едно животно, което веднъж е погълнало отрова и е имало повръщане назад, повторно да възприеме същата храна. Значи, животните в туй отношение много по-лесно се възпитават, отколкото човекът. Това, което е вярно за човешкия организъм, същото е вярно и за съвременните общества и народи. И у тях тия постоянни два процеса функционират. Когато в известно общество или в известен народ се появят известни аномалии, известен упадък или изграждане на нравите, упадък в обществения морал, на религиозните вярвания, на човешката мисъл, от които се появяват помрачението и развращението или, казано на научен език, разлагането, това се дължи на тия странични вещества, които хората са наслоили в обществения или народния организъм. И една аналогия ще поясни мисълта ни: не е виноват машинистът, който е карал машината, която по причина на несигурния път, е дерайлирала, а риноват е онзи, който е построил пътя така шаткаво; не са виновати децата, които грешат, а виновати са бащите и майките, които са създали за тях тия условия. Следователно, ние трябва да се спрем и да разгледаме отблизо, какво изискват тия процеси, и ще се уверим, че процесът на енволюцията изисква чиста кръв, топло сърце, здрави дробове и енергичен мозък или казано на обществен език, чисти морални принципи, безкористен живот, самоотвержена любов и светла мисъл. Това са материали, които трябва да легнат в организма, за да може човешкият дух правилно да обновява своите органи, защото те изискват постоянна обнова в работата, в която се употребяват. А процесът на еволюцията изисква честен труд и съзнателна работа, т.е. всяко нещо да се направи така, както трябва, без никакви упущения. Ако членовете на едно общество биха се подчинявали на тия два велики процеси, тъй прости и ясни сами по себе си, то много от съвременните страдания и несгоди на обществото биха се подчинявали на тия два велики процеси, тъй прости и ясни сами по себе си, то много от съвременните страдания и несгоди на обществото биха се премахнали. Защото не е важно само да се констатира, че пътят е развален, но този път трябва да се поправи; не е важно само да се констатира, че машината е развалена, но трябва да се приготви тя за работа, също така не е важно само да се констатират недъзите в обществото, но да се намерят начини за изправление, и то разумни; не е важно само да се констатира, че религията се намира в упадък, но трябва да се намерят причините на този упадък и да се премахнат. В съвременната наука, която изучава болезнените състояния на човешкия организъм, са изнамерени известни лекарства, които като се дадат на болния, положението му не само не се подобрява, но се влошава. Туй влошаване се нарича криза. След всяка такава криза, организмът се подобрява и усилва, и болезненото състояние се намалява. Следователно, онзи, който не разбира закона, ще каже, че това лекарство е неуместно, понеже произвежда влошаване, но именно спасението седи в това влошаване. И право казва старата българска поговорка: „водата, докато не се размъти до дъното, не се обистря". Но именно коя вода - не застоялата, а течащата вода - докато тя не се разбърка до дъното, не се очиства. Следователно, ако ние от дъното на нашия живот не извадим ония нечистотии, които спъват неговото правилно развитие, то животът ни няма да се обистри или, другояче казано, няма да се подобри. Да обясним по-точно нашата мисъл. Всички съвременни хигиенисти твърдят, че зданията, които се строят, трябва да бъдат хигиенични, т.е. да бъдат направени от такива материали, които да не задържат влага, прозорците да бъдат големи, за да може да влиза повече светлина през тях и стаите да бъдат обемисти, за да съдържат повече въздух. При това те поддържат, че прозорците трябва да бъдат обърнати на изток, към юг и към запад, и пред всяка къща да има градинка, насадена с цветя и с дръвчета. Това са, според тях, най-здравословните жилища. Да допуснем, че една къща е направена по всичките тия правила, но съществото, което живее в нея, по причина на немарението си, забравя да отваря често прозорците й. И след като то е живяло дълго време в такава хигиенична къща, най-сетне от покварения въздух ще почне да се чувствува в особено неразположение на духа и да мисли, че в тая къща се е загнездил някакъв зъл гений. Този зъл гений е самият той. И какво бихме му препоръчали тогава? - Да отвори прозорците и вратата си, за да нахлуе чист въздух отвънка и да станат тия две течения: инволюционното или артериалното отвънка навътре и еволюционното или венозното - отвътре навънка. При тази обмяна казаното същество ще почувствува, че става известно подобрение. Това подразбира българската поговорка, че като се размъти водата, т.е. като е станало това движение отвън навътре и обратно, водата се избистрила. И ние ще кажем на съвременните религиозни общества, че техните прозорци от векове са седяли затворени, и този зъл гений, който ги измъчва, са те самите. Следователно, ние им препоръчваме простия процес: да отворят всичките си прозорци и вратата си, за да навлезе чистият въздух и с него заедно да проникне чистата божествена светлина. Трябва да се премахнат всичките зацапани прозорци, всичко да бъде толкова чисто и ясно, че като погледне човек отвътре, да види всичко добре, без никаква измама. Така говори природата: на умните и добрите - благословение, мир и радост, а на глупавите и своенравните - страдания, сиромашия и лишения. Защо? Защото последните не пропущат чистия въздух и чистата светлина, която заобикаля жилищата им. Но това е общо казано. Това са общи принципи, прогласени от хиляди години, но не са още конкретизирани и приложени в тяхната естествена форма. От хиляди години всички общества и народи страдат. Цялата земя е покрита само с гробища, времето е затрило ред от народ, има хиляди запустели и съсипани градове, които са признак на неразумния човешки живот. Съвременните общества, в замяна, градят други градове, които, ако не изменят живота си, ги очаква същата участ. Някои ще кажат, че такава е участта на човечеството - не, такава е участта на всички ония стари народи, които не са разбрали още този велик божествен закон. А новото човечество, което е вече почерпило опитността от миналото, повдига вече своя глас, формулира своята права мисъл, изказва своето здраво слово и конкретизира първите необходими формули за истинското развитие на обществата и народите. А първата формула е, че всички хора трябва да чувствуват, че са близки едни на други и че те са необходими части от едно цяло, като органи на един общ организъм, който еднакво има нужда както от най-малките, така и от най-големите; че и едните и другите в даден момент извършват велики работи за тоя организъм. Втората формула е: смъртта на едного е смърт на всички и животът на едного е живот на всички. Ако майката е здрава, то ще бъде здрава и дъщеря й; ако бащата е здрав, то ще бъде здрав и синът му; ако майката е умна, то ще бъде умна и дъщеря й; ако бащата е характерен, то ще бъде характерен и синът му; ако майката е със сърце, то и дъщеря й ще има същото; ако бащата има доблест, то и синът ще има такава. Този закон гласи: от Доброто добро излиза; от Любовта любов излиза; от Правдата правда излиза; от Мъдростта знание се придобива, а от Истината - благополучие. Тогава, ако религията е в упадък, ние разбираме, че нейния въздух е покварен и дъното й е наслоено с грамадни утайки. И тогава ние казваме: размътете водата си, отворете прозорците си и наместо смърт, ще дойде живот за вас. Когато ви се казва истината, не затваряйте ушите си, но ги отворете; не забулвайте умовете си, но ги отбулете; не ограждайте сърцата си с крепости, а ги заобиколете с градини от цветя и с най-хубави човешки мисли; едновременно говорете и действувайте не за себе си, но за другите; търсете не личното благо, но общото. Там, дето има сиромашия и страдания, има ли общо благо? Дето има насилие, има ли общо право? Това са продукти на старото човечество, а последиците от тях - разрушените им градове и всичките гробове - това са документи, които показват, че природата не прощава на онези, които престъпват законите й. Следователно, новото човечество твърди, че на всяко същество трябва да се даде неговото място и подходната му работа; всяко същество трябва да има хигиенична къща, здраво тяло, чисто сърце, светъл ум, благородна душа и крепък и възвишен дух. Няма нужда, казва новото човечество, да плачем на гробовете на умрелите, но да вземем поука от тяхната смърт, понеже те казват; „ние умряхме, по причина, че не живяхме съобразно със закона на природата; нашите градове, нашите идеали се разрушиха, по причина на нашия нетрезвен живот, нашата лакомия и глупаво нехайство; вземете пример от нас и не плачете, но живейте разумно". Новото човечество казва: брат брата си трябва да обича; дом дома да обича; общество общество да обича; народ народите да обича; а всички народи целокупно да обичат човечеството, което е техният стар баща. Съвременните недъзи на обществото няма да се изцерят с мазане с мехлеми - това е един стар метод. Новото човечество казва: всяка рана трябва да се изложи на слънчевата светлина; човешкият ум трябва да се изложи на божията светлина; човешкото сърце - на божията любов, а живота - на живата природа. Не е учен онзи, който само чертае на книга своите проекти/но учен е оня, който ги прилага; не е художник само онзи, който рисува своите картини с разни плодове на книга, но истински художник е оня, който умее същевременно и да ги произведе. Трябва да усвоим простия метод за обновяването на обществото. Ако жадният седи с дни при водата и философствува дали да пие от нея или не, какъв резултат ще произведе тя в него, каква полза може да придобие? Ако гладният, който седи при добре сложената трапеза и научно разглежда храната и я анализира, без да я вкусва, каква полза може да придобие? Очевидно е, че водата и храната трябва да се възприемат. Следователно, малкият опит струва повече от старите теории, че „човек е грешен и в грях го е заченала майка му". Тука просто се констатира фактът, че майката не е живяла съобразно със законите на природата - затова тя в грях го е заченала. Но ако човек се е родил хилав и неспособен за каква и да е мисъл, кой е виноват за това? Три положения има: или природата, която е създала нещата първоначално, или майката, която ги създава сега, или сам той, който се проявява в даден момент. Но всичите данни на съвременната наука показват, че в природата няма никакви упущения; упущенията произтичат от съществата, които живеят в нея. Ако майка ви ви е родила здрав, читав и интелигентен, а някое друго същество отвънка ви стовари някои удари по главата и разстрои вашия мозък, а след това започнат всички анормални проявления, кой е причината? Причината е външния удар на това същество. Ако ония същества в един дом, който са живели в мир, спокойствие и обща любов, са били здрави и читави, а някое същество, от побуждение на користолюбие или омраза, запали и изгори къщата им и ги лиши от всичката складирана храна, облекло и пр., и след туй дойдат всичките нещастия върху тоя дом (болест, страдания и смърт), кой е виновен: природата, те или онова същество, което е запалило къщата им? Разбира се, последното. А съвременното общество е пълно с хора, които чупят главите на своите ближни и палят домовете на своите близки. Защо? - Защото тия хора не разбират смисъла на живота. В един народ кои са по-силните оръжия: пушките и топовете ли или да има честни, трудолюбиви и работливи синове и дъщери? Да има умни и далновидни държавници или да има любящи бащи и майки? Кои са по-силните крепости: да има богати търговци, които да разполагат с големи капитали или да има благородни учители и свещеници? Няма съмнение, че силата и якостта на един народ се състои в живите морални принципи, проявени във всичките области на неговия бит. Тия принципи трябва да бъдат еднакво приложени както в църквата, тъй и в училището, в обществото, в политиката и пр. Те са методите на новия живот. Всички хора трябва да бъдат честни, справедливи, умни и добри. Честността ще създаде гръбнака на човешкия характер, справедливостта - неговата сила, умът - направлението му, а добротата ще създаде неговия капитал. Х.Х.Х.

3. СРАВНИТЕЛНИЯТ БИОЛОГИЧЕСКИ ПРОЦЕС Аналогии и заключения - Новите хора „Всемирна летопис", Г. I, кн. 9 (1.II. 1920), с. 1-3 „ Работете между тоя народ, защото повдигането на българската душа влиза в Божествения план." Развитието на цялото човечество се извършва по строго определени природни закони. Това, което виждаме от няколко години насам да става в живота на съвременните народи, не е нищо друго, освен неизбежен резултат от приложението на тия закони. И ако ние изучим внимателно тези последните, цялото развитие на човечеството, още от създаването на човека досега, ще ни бъде ясно и няма ни най-малко да се учудваме на големите и разрушителни катаклизми, които се извършват. Първичният фактор на съвременното човечество е тъй наречената клетка, т.е. онази видима форма, от която започва животът. Тази клетка минава през няколко стадии на развитието си, като постоянно мени своите състояния. Туй движение се нарича кариокинисис, от гръцките думи: „карион", която значи ядка и „кинезис", която значи движение. Отначало клетката се намира в почиващо състояние, в което тя се приготовлява за по-нататъшната си велика работа в живота. В това й състояние силите работят вътре в нея, без да се виждат отвън. След това настъпва едно изменение във вълнообразно или колелообразно състояние, при което клетката почва да определя своите пътища, по които ще се развива. В третото й състояние, в клетката се явяват два центъра, в четвъртото - тия два центъра приемат звездообразни форми, след което се съединяват и образуват една звезда, в петото - от тая звезда се образува друга, двойна звезда (диастър) и в шестото - самата клетка се разделя на две. Сега човечеството претърпява такова деление в биологическия процес на развитието си: то прекарва последния фазис, тъй като първичната човешка монада, от която е образувано, е към последния, шестия период да се раздвои. Това се нарича в окултната наука явяване на шестата раса или на дъщерята на бялата раса. Но понеже тази дъщеря е от по-високо произхождение, за нейното идване стават и по-обширни приготовления; всевъзможни местения, размествания, разрушения и съграждания в народите и между народите. Това, обаче, не трябва да ни смущава и плаши: туй, което ни се вижда като разрушение, то е само едно преместване или превръщане на материалите от едно състояние в друго. Запример, вие разрушавате една планинска скала, която е била украшение на една цяла местност, но това правите, за да построите пътищата и градовете си. Пукотът, който се произвежда при разбиването на тая скала, може да внесе тревога у всичките околни овчари и те биха помислили, че става нещо неестествено, но гражданите на съвременната култура, които искат да си построят пътищата и зданията, намират смисъл в пукота и разрушението, понеже чрез тях ще се създадат материалите за постройките. Но и тия материали, ако само се пренесат и се натрупат на купове, без да се турят в работа, биха създали други мъчнотии. Затуй те трябва да се натрошат на дребни камъчета, да се настелят по пътя, да се насипят с пясък, да се прекарат валма, за да огладят пътя, да бъде достъпен за съобщение и се пазят хората от големите калове, които спират движението. В градовете пък, от купчините материали трябва да се подигнат красиви здания, удобни жилища, училища и тем подобни помещения, нужни за културата. Следователно, туй което става във външния свят, е израз на скрития живот на поменатата човешка монада. По същата аналогия ние виждаме, че художникът, за да пристъпи да нарисува някоя велика картина, трябва да е обработил зародената идея в ума му, а след това той приготвя своето платно, намира боите и четките си, заема своето удобно ателие и започва да реализира работата си отвътре навън. Когато великият художник започне работата си, той не е облечен в празнични дрехи, не е обут с обуща от последната парижка мода, няма министерски цилиндър на главата си, а съвсем просто е облечен: с една дълга бяла дреха, препасан е с малък пояс, обут с меки чехли, носи проста шапка и има разчорлени коси, и тогава с една четка в дясната си ръка, а в лявата - с боите, той вторачва погледа си в бялото платно, стоящо пред него подобно на първоначалната клетка в почиващо състояние, и започва да измерва състоянието на платното, да прави белите колелца, след туй разпределя своята картина на две отделения, туря основните черти на картината и определя мястото на сенките. В четвъртото положение той превръща двата центъра на една звезда, която изпуска своите лъчи по всички направления: ако художникът рисува едно лице в профил, ще тури само едното око, което е първата звезда, а пък ако иска да го нарисува en face - петото състояние, което се нарича диастрално - ще тури двете очи, а в шестото той ще определи цялата форма на фигурата и ще отдели тази фигура от бялото поле на платното. Това именно става сега: този велик художник, който е почнал да върши своята огромна работа, вече зацапва белите полета на хората, зацапва техните закони и четците вече не могат да четат правилно законите, става една вътрешна промяна в човешката душа, а поради това онуй, което човек по-рано е виждал, сега не го вижда, и което по-рано е имало смисъл за него, сега остава без смисъл. Разбира се, то е само привидно, както са привидни споменатите по-горе пукоти и разрушения на канарата за овчарите. В науката това наричат израждане. Запример, ако нагорещим водата, тя се превръща в парообразно състояние и най- после става невидима. Израждането е процес на превръщане от едно състояние в друго. И съвременното човечество, по същия закон, минава в процеса на своето развитие от едно състояние в друго. Сега хората скоро ще се намерят в положението на пеперудата, която не се радва вече от листата като от един обект за храна, за какъвто ги е считала по­ преди по необходимост, а вече миролюбиво кацва на листа, без да му причини никаква вреда, както и върху цветовете - те по-преди, когато е била гъсеница, са били за нея предмети без съдържание, но като е напуснала това състояние и е влязла в новото, те стават обект на нейния живот. Следователно, ние просто трябва да признаем факта, че в света е . влязла една нова сила, която действува по един много чувствителен начин. Промяната, която става, ще ни се уясни, като си послужим и с примера за сътворението на човека. Когато Бог го направил от пръст, човекът бил без живот или можем да го уподобим на движещ се автомат, а когато Бог вдъхнал в ноздрите му диханието на живота, човекът станал жива душа, т.е. в съзнанието му се явила чувствителността, с която могъл да различава разните състояния и промените в проявленията на човешкия дух. Значи, човекът оживял, като придобил съзнание, а с него веднага почнал да се отличава от животните по ума и сърцето си и по действието на своята воля. Тогава започнал новата си култура - градинарството, като насаждал плодните растения, това именно човекът учил в райската градина. А след като излязъл от рая, той се научил да оре земята, да сече дървета, да чупи камъни и да гради къщи. В това си състояние той дошъл до последния си предел, опитал всички положения на живота, споходил е в това малко езерце, в което е живял, всичките места, изял и изпил всичко в това езерце и като нямало повече с какво да се храни, той се изложил на съвременния глад, който се оповестява с появяването на болестта неврастения: тя не е нищо друго, освен духовен глад. В разните състояния на тази болест липсват за човека всички ония елементи, в които правилния живот може да се проявява. Такава е промяната, която е станала с човека, като индивид. Следователно, и нашите понятия за света, нашите схващания за индивидуалния и обществения живот, за религията, за семейството, за училището, за църквата и пр. трябва да претърпят коренни промени в своята форма, в своето съдържание и в своя смисъл. Ако ние сме разумни, тия промени ще дойдат по естествения начин на еволюцията, т.е. без никакви сътресения и катастрофи, но ако ние въздействуваме на тях със сила, те ще станат, по закона на необходимостта, насилствено. Ние виждаме, че и природата си служи по същия начин: когато човек боледува, природата му казва, че трябва да погладува няколко време, докато му се възвърне естественото състояние на силите, които функционират в човешкия организъм. Но ако човек престъпи тия прости правила на природата и се наяде в това болезнено състояние, непременно ще настъпят лоши резултати. И съвременното общество, което е погълнало много нездравословни елементи и боледува, ще трябва да ги повърне и ги отдели от себе си, за да оздравее. Ако продължим аналогиите и съответствията, ще видим, че когато силите в клетката минават от първоначалното и почиващо състояние във второто, колелообразното състояние, тогава се турят първите съединителни нишки между живите части на клетката, те се групират и разпределят труда си, да знае всяка част, каква функция и предстои да изпълнява. Това съответствува на състоянието, в което човек е минал, а Именно от животинското в човешкото или от подсъзнанието към съзнанието. Колелообразното състояние е, следователно, подсъзнанието. Третото състояние е: в клетката се явяват две ядки, които в бъдеще ще образуват двата центъра и впоследствие двете клетки. Това съответствува на появяването на съзнанието у човека, в най-простата му форма: познаване на доброто и злото, което включва и падането му. В четвъртото състояние на клетката или звездообразното (астралното) се съдържа по- високата й организация и дейност, а то съответствува на самосъзнанието у човека. Двойно-звездното или диастралното състояние на клетката съответствува на появяването на висшето съзнание у човека, което пък е проблясък на Божественото. Най-сетне, шестото състояние или разделянето на клетката на два индивида, съответствува на мъжа и жената в света. Както казахме, частите в тая първоначална клетка са разпределяли труда си: едни от тях се образували храносмилателните органи, други - дихателните, трети - мозъчната система, четвърти - симпатическата нервна система, пети - мускулите и лигаментите и шести - костите, и ние имаме по тоя начин появяването на съвременния човек в сегашната му форма. Тази същата клетка, частите на която така са разпределили труда си и сега още поддържа същия ред на нещата и провожда човешкия организъм в по-висока форма. Тя е именно първоначалната монада, която е организирала цялото колективно човечество. По същия начин в него са се явили разните съсловия, които работят специално за образуването на разните органи на човечеството: земеделците и търговците образуват стомашната му система, жлезите и кръвоносните съдове; съдиите и другите правосъдни служители образуват дихателната система, пречистват кръвта, като отстраняват неправдите в света; военните и полицейските служители организират мускулите и костите, значи въдворяват реда в този организъм, за да може да се държи на краката си и да работи с ръцете си, които са емблема на човешката воля; бащите, майките, свещениците, учителите, писателите и моралистите организират мозъчната система, а братята, сестрите и приятелите образуват съединителните връзки между мозъчната и симпатическата нервна система и пр. Така става ясно, че физическият свят има най-простите движения, след него иде процеса на появяването на жизнения принцип, на чувствата и най-сетне появяването на мисълта. И така, целокупното човечество, т.е. сборът на всичките индивиди, представлява диференцирането на първоначалната монада, която е минала през всичките състояния и е образувала всички сегашни форми. Всяка форма представлява и начин за проявлението на нейната енергия в областта на физическия свят, на жизнения свят (света на силите), на чувствения и на мисловия. Расите, народите, обществата, домът, индивидите всички са тясно свързани помежду си. Туй, което става в расата, става в по-малък размер в народа; това, което става в народа, става в по-малък размер в обществото; това, което става в обществото, става в по-малък размер и в индивида. Проявлението на енергията не е еднообразно, а разнообразно. Когато ние искаме да сведем всички сили на природата в еднообразни действия, произвождаме зло у нея, а когато образуваме разнообразие, произвождаме добро. От туй гледище, неморални неща са всички еднообразни неща, а добри - всички, които са разнообразни. В това положение няма никакво противоречие, защото очевидно е, че ако много хора говорят едновременно едно и също нещо, ще се образува само шум и ние не ще можем да разберем смисъла на думите им. Но ако същите хора в един оркестър изпълняват разнообразни партитури от една и съща пиеса, ще образуват хармония. И съвременните хора са станали неморални, именно защото говорят и искат едновременно едно и също нещо: пари, пари и пак пари. За професор се учил някой, а все за пари говори, свещеник е станал - за пари ламти, учител, съдия и пр. - все към същия идеал се стремят. Цялото човечество говори сега за едно и също нещо: за пари. А те образуват еднообразието в света, но това не е смисъла на живота: то е само едно преходно средство или форма в развитието на човека. Следователно, ако ние дадем на една форма по-голяма стойност, отколкото природата е вложила в нея, създаваме зло. Същата идея можем да поясним и по следния начин: всичките хора говорят за Бога, без, обаче да изпълняват Неговата воля - също както за един милионер, т.е. само по отношение на неговите пари. Прицелната точка не е милионерът, а парите му. Ние, като говорим за Бога, подразбираме само Неговата сила, от която се нуждаем, без да Го разбираме като любов, от която произтича животът. Вместо да се стремим да използуваме само силата Му, необходимо е да вникнем в съдържанието и смисъла на Неговата любов, която е извора на всички блага. И тогава Бог ще ни изяви във всичкото си разнообразие и величие. Следователно, в съвременното общество трябва да дадем съвършено друга насока на своето развитие, като премахнем еднообразието в неговите прояви и внесем разнообразие. За да изясним тази си мисъл, ще приведем следния пример: ако ние седим постоянно в една добре построена масивна къща, подобна на един средновековен замък и само минаваме от една стая в друга, какъв смисъл можем да намерим в такъв живот? Най-после, този замък ще ни стане отекчителен и у нас ще се зароди желание да излезем от тази ограничаваща ни среда. А за тая цел трябва да намерим вратата му, която ще ни покаже пътя към живата природа. Там, в разнообразието на тази природа, ние ще почерпим всички елементи, необходими за повдигането на ума и сърцето ни, и за проявлението на нашата воля. И сега ние уподобяваме процеса на развитието на клетката като минаваме от една стая в друга на замъка - от почиващо състояние в колелообразното, т.е. в първата стая на замъка, после - в центровото състояние на клетката, т.е. във втората му стая, по-нататък - звездоподобното състояние, т.е. в третата стая, двузвездното (диастралното) състояние, т.е. в четвъртата, а разделянето на клетката показва, че ние сме изходили замъка и сме дошли до вратата, която води към живата природа. Този замък на бялата раса, с всички свои народи и общества, е вече изходен и сега става разделянето, което ни показва пътя към живата природа. Туй разделение в съвременния европейски живот се изрази в двата политически съюзи: на Централните сили и на Съглашението. Остава последната фаза: клетката да се раздели на две, за да се открие на всички народи пътя към живия Бог на любовта. И сега борбата, която става, е предвестник за прекъсването на последните нишки, които държат двете нюклиозни клетки, а с това прекъсване ще се яви новото човечество - хората на любовта, които ще преобразят съвременния живот и ще покажат, че може да се живее и по друг начин, т.е. чрез споразумение и взаимна поддръжка между народите - по-големите народи да покровителствуват по-малките, а и всред самите народи да се въдвори взаимно разбиране и любов. Х.Х.Х.

2. СЕГАШНОТО ПОЛОЖЕНИЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО Методи за изправлението му - Бъдещето, което предстои „Всемирна летопис", Г. I, Кн. 7 (1.XII.1919), с. 1-2 Цялото човечество продължава още да се вълнува. Както след един голям земетръс, продължават да се чувствуват по-слаби разтърсвания на земните пластове, докато настъпи окончателно успокоение, така и след общата война, на известни точки на земното кълбо още се дими, кървавите стълкновения и опустошенията следват, а може би някъде, по-близо или по-далеч от нас, нови войни да започнат. Така съвременното човечество ще се клатушка още, народите ще се къпят в кървите си и душите ще си заминават, докато изгрее новата ера на мир и братство на земята. Следователно, сегашното положение е преходно. И ние, ако не изпълнявахме един публицистически дълг, бихме счели за излишно да уверяваме четците ни, че никакъв морал не би бил нужен за това човечество, което умира: толкова ясно е, че за него трябва само един съвет - да се обърне към Бога, за да се приготви за другия свят. То прилича още на осъдения на вечни окови, който няма нужда от надежда за сигурно освобождение, а само от препоръката да понесе с геройство затвора си и да чака някои изключителни времена, за да си възвърне свободата. Като работим обаче, между българския народ, не ще бъде безполезно да направим нашите размишления върху положението, за да посочим методите за изправление на цялото човечество, в това число и на нашия народ. За тая цел ние ще вземем един нов начин на обсъждане, понеже старата песен се пее от други. Тези последните ни напомнюват турската поговорка: „минаре некадъръ юсекса, ходжа билдиини окур", т.е. „колкото минарето и да е високо, ходжата все си пее, което знае". И действително, във всичките области на нашия индивидуален, обществен, политически и духовен живот се доказва нагледно практиката на турския ходжа: в частната си дейност ние не показваме признаци, че сме напуснали старите схващания и сме възприели новите, нито даже проявяваме какъв-годе интерес към личен напредък; подемем ли просветното дело за възпитанието на народа, пак пеем старото учение на ходжата; започнем ли уж да реформираме политическия живот и да подтикнем народа си в нов път, като ходжата, пак четем старото, което знаем; в църква ходим, на Бога се молим, но все старото, като ходжата, четем. Ние, обаче, сме решили да не се качим на старото минаре, понеже то с хиляди години е чувало все същия глас и все същото четене. За да се поправи съвременното общество, има в природата само два метода, с които тя си служи: единият метод или закон е законът на прецеждането, който подразбира сгъстяване, изстудяване, слизане надолу в почвата, в пластовете на която трябва да се оставят всички ония утайки, които са се натрупали, и водата да излезе в някоя долина опреснена и пречистена. Но за този процес всякога се изисква едно голямо налягане: водата трябва да слезе отгоре надолу. Другият метод, с който си служи природата, е чрез изпаряване: той подразбира разширение на водните капки, превръщането им на паровидни и издигането им нависоко. А това става чрез закона на топлината или чрез закона на магнетическото привличане на водните пари горе, в пространството. Тия капки, по тоя начин опреснени, обновени, оживотворени и напълнени с енергия, се повръщат към земята и донасят своето благословение от въздушното пространство на всичките растения, като извиват листата им, т.е. подобряват дихателната им система, освежават корените им, като размекчават почвата около тях, и с това дават възможност на задържаните сокове да се възприемат и прекарат в организма на растението. Първият процес на прецеждането е подобен на желанията, които се извършват в сърцето, а вторият процес е подобен на мислите, които се пораждат в ума и се подигат нагоре. Първият процес е потребен, за да се пренесат капките от високите места на сушата към по-ниските и да се даде възможност на всички зародиши в почвата да поникнат, да проявят своя живот и да принесат своите плодове, нужни на човеците и на всички живи същества, а вторият процес е необходим, за да се пренесе влагата от морските равнища към сушата. Обаче, тия два метода трябва да се съединят в едно. Освен тях, има и трети метод, който е метод на движение, т.е. горе във въздушното пространство трябва да се явят въздушните движения, които да пренесат парите от океана към сушата. Този процес е обяснен във физиката в смисъл, че има две въздушни течения: топло и студено. Топлото течение върви отдолу нагоре, а студеното - отгоре надолу. Тия две течения означават човешката воля, която действува в човешкото сърце и в човешкия ум. Течението на сърцето е топло: то е течение отдолу нагоре, а течението на ума е студено - отгоре надолу. Там, дето тези две течения се срещат, се зачева животът. По същия начин и в пространството, когато водните пари се намерят между тия две течения, топлото и студеното, те се прекръстосват и образуват водните капки. Така се явява дъждът, носителят на най-великото благо за развиването на растенията и за поддържането на живота. В съвременния обществен живот туй течение на сърцето трябва да се прати нагоре, да опресни и пречисти атмосферата на човешкия живот. По същия начин както влагата трябва да обсеби и обедини всички ония малки частички от прах, сажди и т. под. в пространството, така трябва да дойде и вторият процес на изстудяването, на човешката мисъл, та всички капки да се изпратят на земята, а заедно с тях и казаните неканени гости (прашинките в пространството) ще слязат долу за работа. По аналогия трябва да се каже, че всички отрицателни елементи, от които съвременните хора се оплакват, това са ония малки прашинки, които природата е подигнала нагоре за известна цел - за да съгради росните капки или да им даде стабилен скелет. При сегашните условия, разумният живот е изпратил тия крайни елементи, според нашето схващане, за да образуват скелета на новите мисли и желания. Следователно, по същия закон ние няма защо да се оплакваме от положението, а трябва да облечем съществуващите обществени фактори в плът и кръв. Ще припомним тук едно свидетелство от Стария завет: един от еврейските пророци, Езекил, видял поле, пълно с кости, които били сухи. И Господ пита пророка: Могат ли тия кости да оживеят? А пророкът отговори: „Могат, Господи, ако Ти кажеш". И тогава Господ казал на пророка: проречи сега, тия кости да се съберат. И пророкът в своето видение вижда, че тия кости почват да се събират кост с кост, сетне почват да се обличат с мускули и да се покриват с кожа, докато се образували човешки форми. Тогава Господ казал на пророка: Проречи сега да дойде Духът. И когато пророкът изказал това мощно слово за Духа, според както му било казано, той видял, че всичкото това множество станало на краката си като едно голямо войнство и тръгнало напред. Съвременното човечество мяза на тия сухи кости. Те са разхвърляни по цялото лице на земята, без никаква вътрешна, тясна връзка и между тях постоянно има стълкновение от движенията на земните бури. Затова те питат сега: Защо е това стълкновение между нас? Отговаряме: Защото няма никаква връзка помежду ви. Тия кости са подобни на есенните листа, които вятърът постоянно отвява и тласка във всички посоки. Това са всичките политически движения и обществени ежби, които произтичат от хилядите стоящи и неразрешени обществени въпроси. И сега Господ наново пита пророка: Тия кости на съвременното човечество могат ли да оживеят? Могат ли да се съединят и обединят, да образуват едно цяло за въдворяването на Божието Царство на земята? И пророкът отговаря: Може, Господи, ако Ти кажеш. И този, живият Господ казва на пророка: Изкажи тогава мощното Слово в Моето име. И пророкът е произнесъл вече това магическо Слово, и ние виждаме вече, тия кости да се събират и се организират, да се обличат в мускули, в плът и кръв, и да се обвиват с кожа. Остава още последният момент, да каже пророкът: Да дойде Духът. Тогава всички тия кости ще станат на краката си като едно цяло и ние ще се намерим пред свършения факт на обединеното човечество в закона на човешкото братство. Това ще бъде деня на общото възкресение на всички народи по лицето на земята. На тия живи кости, които в България са почнали да се съединяват и обединяват, да се обличат в жили, в мускули, в плът и кръв, и които наскоро трябва да станат на краката си, ние препоръчваме горепоменатите две течения: топлото и студеното, едното от които върви отдолу нагоре, а другото - отгоре надолу. Те ще опреснят живота на новооживялите кости, ще им дадат потик към нова работа, да почнат да създават своите клонове и клончета, своите пъпки и листа, да образуват своите цветове и плодове, за да узреят семките на живота вътре в тях. Следователно, нам ни трябват учители умни и добри, себеотвержени и безкористни, които да живеят за другите. Тия кости, които сега се събират, са костите на младите, на ония деца, които сега се раждат, на ония момци и моми, които сега стават, на ония обществени дейци, които сега започват своята работа. И всичката философия седи в това, да не ги спъваме в тая тяхна работа. Ще стане по същия начин, както пророкът е видял, че костите се събирали и той не е отивал да посочва - коя с коя да се събере, нито на мускулите - кой мускул кое място да завземе, нито на кръвта - в коя посока да се движи, нито на Духа - как да слезе. Нека като този старовременен пророк да изказваме това мощно Слово с вяра от сърцето си, с вяра от ума си, с любов от сърцето си, с любов от ума си, с надежда от сърцето си, с надежда от ума си. Това е великото бъдеще, което ни предстои. И всеки, който така произнася тия думи, бил той отделен човек, бил отделен дом, отделно общество, народ или цялото човечество - законът еднакво работи. Бъдещето носи новия живот и всички кости, които се подчиняват на туй движение на Духа, ще намерят своя път, своето място и своя начин за работа. Пророкът, който е вече на земята, а не на минарето, пита сега тия сухите човеци, тия сухите домове, тия сухите общества, тия сухите народи могат ли да оживеят? И Господ отговаря: могат. И ние трябва да произнесем мощното Слово: сухи кости от по всичкото лице на земята, от четиритях краища, събирайте се и обединявайте се, обличайте се с жили и мускули, обвивайте се с плът, кръв и кожа, защото Духът Божи иде и Той ще влезе във вас. Всички вие ще станете на краката си, като едно цяло, и ще познаете, че не сте мъртви кости, но живи човеци, че не сте пратени да бъдете роби, но свободни, съгласно с вашето сърце, съгласно с вашия ум и съгласно с вашата душа и вашия дух! х.х.х

1 .ВЛИЯНИЕТО НА СЛЪНЧЕВАТА ЕНЕРГИЯ Окултна химия и медицина „Всемирна летопис", Г. I, кн. 2 (1.V.1919), с. 29-30 Слънцето съставлява един резервоар от жива енергия за цялата слънчева система. По отношение на земята енергията на слънцето е положителна. Тя се развива в положително и отрицателно електричество, и в положителен и отрицателен магнетизъм. А по отношение енергията на земята към слънцето, тя е отрицателна. Следователно, от съприкосновението на тия две енергии се произвожда живота на земята. Този посредник, който съединява и трансформира тия две енергии, е наречен от учените етер. Той прониква пространството и цялата земя. Окултистите го наричат животворна плазма, а мистиците го наричат Дух. И в книгата Битие (гл. I. ст. 1-2) се казва: „В начало създаде Бог небето и земята. А земята беше неустроена и пуста; и тъмнина бе върху бездната; и Дух Божи се носеше върху водата". Слънчевата енергия през четирите годишни времена оказва 4 вида влияния. Пролетта и лятото представляват прилив на слънчевата енергия към земята, а есента и зимата - отлив. Този процес се повтаря и през деня - слънчевата енергия варира всеки ден в четири периода: от 12 часа среднощ до 12 часа на пладне има прилив на слънчева енергия, а от 12 часа на пладне до 12 часа среднощ има отлив. Приливът, който започва от 12 часа на полунощ, дохожда до най-високата си точка при изгрева на слънцето. Тоя прилив е най-силен и животворен. Той постепенно намалява до пладне. След това започва отливът и най-силния отлив е към залязването на слънцето. При това, според закона на движението, оная част на земята, която постоянно се обръща и приближава към слънцето, намира се в най- благоприятни условия за своето развитие. А частта й, която се отдалечава, губи повечето от тия условия. Затуй най-благотворното влияние на слънцето започва от 9/22 март и постепенно се усилва през месеците април и май, когато достига кулминационната точка на своята производителност. Всички ония организми, които са здраво устроени, се ползуват от тази енергия, а слабите организми се разтапят в нея и отслабват още повече. Един час преди изгрева на слънцето неговата енергия има психическо влияние върху човека и произвожда ободряване. В момента на изгрева тя има органическо влияние върху клетките на тялото, обновява тяхната енергия и създава нов импулс за работа у тях. Строежът на слънцето и строежът На клетките е подобен. Слънцето има в себе си три области: едната от тях образува енергията, втората я акумулира (събира) и пречистя, а третата я препраща към земята. Също и в клетките има три области: външна, която възприема слънчевата енергия, средна, която я акумулира в себе си, и вътрешна област, която я преработва и превръща на жизнена сила. Първата - външната зачатъчна обвивка - се нарича ектодерма (видимата), средната се нарича мезодерма и вътрешната, която е в центъра, се нарича ендодерма. Сутрин ние се намираме най-близо до слънцето. Изгревът му от изток - движението - всякога показва движението на енергиите отдолу нагоре, а при залязването на слънцето енергиите се движат отгоре надолу. Това е, разбира се, по отношение на земята. И пречупването на слънчевата енергия става по особен начин: сутрин лъчите му се пречупват по един начин, а вечер по друг. Това зависи от нашия организъм. Следобед земята става негативна, енергията й преодолява и остава излишък, който не влиза в съединение. По тази причина при залез слънце ние усещаме една тъга, като да сме изгубили нещо, т.е. дали сме нещо, без да вземем. А при изгрев слънце има излишък от положителна енергия и затова тая слънчева енергия е целебна. Преди изгрева, тази енергия, която се пречупва през атмосферата, има влияние повече върху мозъка. Във време на изгрева, лъчите на слънцето, които идат по права линия, имат влияние върху дихателната ни система и върху нашата чувствителност. А колкото наближава към пладне, същите лъчи имат влияние върху стомашната (храносмилателната) ни система. Затуй лечебността на слънчевата енергия е различна: пред изгрев слънце - за подобрение на мозъчната нервна система, при изгрев слънце - за уякване на дихателната система, а от 9 до 12 часа - за уякване на стомаха, т.е. през това време от деня слънчевите лъчи произвеждат целебно действие на болния стомах. А след обяд, изобщо, слънчевата енергия има малки целебни резултати. Най-добрите месеци за обновяване са от 15 април нов стил, през целия месец май до 22 юни нов стил. На последната дата всяко растене спира. Денят може да се раздели на четири периода от по 6 часа: от 12 часа на полунощ до 6 часа сутрин - това е пролет, от 6 часа сутрин до 12 часа на пладне - това е лято, от 12 часа на пладне до 6 вечер - това е есен (до залязването на слънцето), а от 6 часа вечер до 12 часа на полунощ е зима. Поради въртенето на земята, през известно време на годината лятото на деня е по-дълго, а зимата по-къса. Зимно време е обратно. Ние, хората на земята, трябва да следваме през живота си пътя на растенията: те разбират закона на растенето по-добре от нас. Слънчевата енергия слиза върху земята като обширна струя, опасва я от северния полюс към южния и се повръща пак към слънцето. Някои учени поддържат, че тази именно енергия е, която движи земята около нейната ос. Когато растенията усетят, че тая потенциална енергия почне да се проявява в слънцето, те напъпват, приготовляват се, а като се усили тя, те се разлистват и най-сетне, когато съвършено се засили, те се разцъфтяват и завързват, като се стремят да съберат всичката тази енергия, за да се оплодотворят. Тая енергия се предава на растенията чрез животворната плазма. Затуй е именно добре, когато видим растенията да напъпнат и цъфнат, в нашите осиромашели души, че наближава деня на нашето обновление. Трябва да отворим чувствата си с обич към тази животворна плазма, която ни прониква,, за да можем да приемем нейното благотворно влияние за освежаване на нашите мисли, чувства и сили. Лятно време, от 15 април всяка година, препоръчително е да се ляга рано и да се става рано, за да се посреща слънцето и да приемате своя дял от него, тъй както пчелите събират нектара от цветята. Всеки трябва да направи опит ред години, за да се убеди в тая истина. Не се иска сляпа вяра. Всеки сам ще си изработи свои собствени схващания и понятия за благотворното действие на слънцето. Това не е никакво идолопоклонство, а дълбоко разбиране основните закони на великата природа. Винаги трябва да бъдем в съгласие с нейните закони и да разбирам, че в тях се съдържат истинските методи за нашия живот. И ако ние вървим в съгласие с тях, всякога можем да бъдем умни, здрави, силни и щастливи. Следователно, ние трябва да посрещаме служителите на природата добре. Един от тия служители е слънцето. За това псалмопевецът казва:......... и обръщаха се и търсеха Бога на ранина..." (псалом 78) и: „Добро е да славословим Господа и да песнопеем на името Ти, Всевишни: да възвещаваме на ранина милостта Ти..." (пс. 92), а не казва: „вечер ще те славя Господи!" Когато природата започва работата си, тогава и ние трябва да започваме нашата. Това е то Божественото, великото в живота, т.е. да мислим и да чувствуваме, тъй както Бог се проявява във видимата природа, а не тъй, както хората са измъдрили всевъзможните изкуствени системи и верую. Защото „верую" в света - това е Истината, същината на живота - това е Любовта, а смисълът на тоя живот - това е Мъдростта. По този предмет - върху вътрешната, скрита страна на слънчевата система - ще се повърнем наново. Ние считаме слънцето не като някакво мъртво тяло, а като живо същество. Да допуснем, че някой си учен човек поздравява съвременното общество отдалеч със своите гранати, какво ще бъде нашето понятие за този човек? Това ще бъде изучаване само на физическата му страна. Ако ли допуснем, че същият ни изпраща чрез някой рефлектор своите лъчи - написани поеми и поздрави или пък ни изпрати своите плодове: в първия случай енергията му ще бъде разрушителна, във втория - ободрителна, а в третия - оживителна. Сега изучаваме само двата рода енергия на слънцето. Всички болести на земята се образуват от слънцето. Тоест, ако ние сме тъпоумни и своенравни, слънцето ни поздравлява със своите шрапнели, а ако сме умни, то ни поздравлява със своите светли поеми, които внасят радост и веселие, и най-сетне, ако сме духовни и обичаме природата, то ни изпраща своите живи плодове и внася в нас зачатък на новия живот - туй, което в религията наричат възкресение. Не искаме да разкрием на хората, че Господ им говори от слънцето. Глупавите ще разберат Господа по неговите шрапнели, умните - по неговите светли поеми, а духовните - по неговите животворни плодове. Тия плодове не са нищо друго, освен подаръци, изпратени отгоре - които Бог изпраща на човеците. Може би, някой да помисли, че това е много казано - тогава нека всеки задържи, който и да е, от тия три възгледи за слънцето - оня, който му се нрави. Х.Х.Х.

I раздел СТАТИИ ОТ X.X.X. Х.Х.Х. = П.К.Д. = ПЕТЪР КОНСТАНТИНОВ ДЪНОВ 1. ВЛИЯНИЕ НА СЛЪНЧЕВАТА ЕНЕРГИЯ - „Всемирна летопис" , год. I, кн. 2 (1 .V.1919), с. 29-30. 2. СЕГАШНОТО ПОЛОЖЕНИЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО - „Всемирна летопис" , год. I, кн. 7 (1 .XII.1919), с. 1 -2. 3. СРАВНИТЕЛНИЯТ БИОЛОГИЧЕСКИ ПРОЦЕС - „Всемирна летопис" , год. I, кн. 9 (1.II.1920) , с. 1 -3. 4. СТАРОТО И НОВОТО ЧОВЕЧЕСТВО - „Всемирна летопис" , год. I , кн. 10(22.III.1920) , с. 1-3. 5. ПРЕД НОВАТА ЕПОХА - „Всемирна летопис" , год. II, кн. 3 (II-III.1921) , с. 33-35 6. УМЪТ, СЪРЦЕТО И ВОЛЯТА - „Всемирна летопис" , год. II, кн: 4 (IV-V.1921) , с. 65-67. 7. ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА - „Всемирна летопис" , год. II, кн. 6-4(22.III.1922) , с. 133-135. 8. РАЗУМНИТЕ СИЛИ В ЖИВАТА ПРИРОДА - „Всемирна летопис" , год. Ill , кн. 3 (XI.1923) , с. 55-57. 9. КЪМ ВЕЛИКАТА ЦЕЛ - „Всемирна летопис" , год. III , кн. 8-9(IV-V.1924) , с. 175-177. 10. РАЗУМНИЯТ ЖИВОТ - „Всемирна летопис" , год. IV, кн. 1 (III.1925) , с.1 -2.

ВСЕМИРНА ЛЕТОПИС ОРГАН ЗА ВИСША ДУХОВНА КУЛТУРА МОТО: „Работете между тоя народ, защото повдигането на българската душа влиза в Божествения план". П.К.Д. /Петър Константинов Дънов/ I. СИЛИТЕ В ЖИВАТА ПРИРОДА - Статии на Петър Дънов, обозначени c Х.Х.Х. II. ЕДНА ВЕЛИКА ИДЕЯ: МИР НА ЗЕМЯТА - Уводни статии по идеи на Петър Дънов, списвани от Иван Толев, обозначени с X, X., *. III. ИВАН ТОЛЕВ - Главен редактор и издател на сп. „Всемирна летопис", адвокат в София и бивш народен представител. IV. НОВА ЕСТЕТИКА - Сонети из „Трепети на една душа", мистична поезия, окултна естетика.

III. ПОГРЕБЕНИЕТО ТЯЛОТО НА ПЕТЪР ДЪНОВ Писмо на Борис Карастоянов до сестра му Дора Карастоянова за погребението на тялото на Учителя Дънов на 31 .XII.1944 г. Последния ден от 1944 г., вечер ТОЙ НИ ОСТАВИ Рано в четвъртък се отправих за Изгрева. Беше сух студ. Лагера видях в същия вид както си го знаеш. Имах чувството, че някой ме води. Отворих вратичката и го видях. Приближих се, невярвайки на очите си. В средата на салона под катедрата, от която години Той учи хората на Любов, Благост и Добро...видях съвършения човек, гост както всички на земята, да лежи върху бялото си легло. Кой бе той? Човека. Човека какъвто трябва да бъде. Отляво и дясно на катедрата са поставени двата лимона, помежду тях към изток е бялото легло с белия човек. Целият е облечен в бяло. Костюмът, чорапи, обувки, риза, шалче. Святата Му глава бе на чиста бяла възглавница, с изработени в горния десен ъгъл пентаграм, която се открояваше на светлосин фон. Ръцете Му скръстени, отдясно до тях Библията - извора на беседите Му. Наистина. Где ли на тоя свят и до кого ли тя би била по на мястото си? В салона бяхме трима-четирима. Гледах Го прикован не зная колко. Отново ми завладя чувството, че Той е жив. Лицето Му, същото, като че ли ще проговори, още миг, да и ще проговори, и защо ли? Малко ли каза? Кой го разбра? Някои - да. Но кой Го послуша - никой. Някой хлопна вратата и аз си отидох. Днес отидох горе на погребението. Салонът бе препълнен. Всички, които познавах и не познавах бяха там. Минах по реда му и Го видях. Същото впечатление, но многото хора вече доказваха, влияеха на присъствуващия, че действително тук вече има мъртво тяло. Този път бе поставен в ковчег от чисто дърво без никакви украси, върху маса, като беше спуснат кремав воал от ковчега почти до земята. Пяха религиозни песни. Чух и песента, която отдавна знаем, тогава не можах да се сдържа - пророних сълзи. Към 11 часа тръгна процесията. Преди това брат Симеонов, който ръководеше с цигулката си песните, прочете гл. 14 от Библията и комитета го понесе на ръце, през централната врата на салона, към поляната. Хората се наредиха по трима както на гимнастика и изминаха кръга, след което се отправихме за мястото, което казват, сам Той е определил - средата на лозето, долния край до една лоза, която аз мисля, Той самия я посадил. Преди да Го спуснем Славчо Печеников прочете една грамота, която описва кой почива тук и що е дал на тоя свят. Грамотата се постави в едно шише, малко със зехтин, на което тапата бе запечатана с червен восък и самото шише се постави в едно сандъче, което се попълни с цимент, така, че то остана в средата. Сандъчето поставиха пред ковчега в краката. Поставиха капака на ковчега, който притвориха с 6 бурми. На един метър височина от ковчега поставиха три напречни греди, на които наредиха дъски и нагоре допълниха с пръст. Отдалечих се с мъка не можейки да отбягна звука на буците пръст що завъртаха с лопатите, но не можах да убягна от тоя звук, понеже ми привлече вниманието това що носеха вместо кръст. Една пентограма изработена от дърво с естествения му цвят. Това бе всичко. Преди спускане ковчега - „Отче наш", мълчалива молитва, мотото и край. В деня на Неговото погребение бе паднал сняг. Дългоочакваният сняг. И Той Белия човек си замина с бяла покривка. Наблюдавах лицата на хората що жалееха. Четях в душите им както никога. Скърбят доста. Но не знаят защо? Дали защото няма кому да си изказват вече дертовете и да Му додяват или защото няма кой повече с велико търпение да им повтаря винаги преследвайки една цел в различни форми това, що всеки човек дошъл на тоя свят трябва да знае и върши, а те го разбираха или по своему, или налятата вода бе сипана в бъчва без дъно. Мила Дора, трябва ли да се каже за един Светец „Бог да го прости"? Трябва сега да плачем за Тоя, който си отиде, неразбран и който е, и ще бъде винаги между нас. Духът Му сега поставя на изпитание тия, които Той винаги е учил. Да Му благодариме, че Той ни отвори поне едното око за да могат двете ръце да хващат предмета и да се опгъват[1] от огъня. Брат ти Борис. -------------------------------------------- [1] На времето онези, които са плели от лозови пръчки кошници или от върбови пръчки трябвало е на огъня да се греят и тогава след като са ги „опгъвали" на огъня са ги плели. Аз заварих тези хора, но този занаят замря след като изчезнаха от този свят тези хора. Така, че рано или късно всеки ще бъде хвана т с двете ръце положен на огъня, ще се „опгъне" и от него трябва да се оплете кошница. Ако не става за кошница пръчката се хвърля в огъня и край. Огънят пречиства нещата. А всеки на земята чрез своя живот трябва да оплете собствената си кошница, да я напълни с плодове и блага, и да я раздаде на нуждаещите се. Само за онези, които търсят. Поредицата „Изгревът" е тази кошница.

II. РОДЕНА С ПЕСЕН, ЖИВЯЛА С ПЕСЕН И ПРЕРОДЕНА В ПЕСЕН Моята майка пееше много хубаво, така че аз съм родена и закърмена с песен. Обикновено тя ни преспиваше с песен и ни събуждаше с цвете. Да те събуждат с цвете не е проста работа, а е цяло изкуство: трябва да знаеш кога и как, и къде да се докосне с цветето лицето на спящото дете. Като малка обичах да пея и това бе причината да се запиша в музикалното училище със специалност пеене. Завърших на 16 г. и постъпих в операта на работа като хористка, за да се изхранвам. И трите деца на майка ми бяха с музикални заложби и трите деца работихме като хористи в операта и там се пенсионирахме като такива. За пръв път видях Учителя и се срещнах с него след един концерт. Синът на Голов ми каза: „Твоето място е при нас". Учудих се, кое е това място и той ми даде необходимите напътствия за адреса на това място. И така аз отидох на това място, а то бе на ул. „Опълченска" N 66. Представиха ме на Учителя и Той ме задържа на обяд в приземния етаж и от тогава започнах да слушам беседите Му. На едно представление на операта „Тоска", което бе в „Свободния театър", през времето на почивката на хористите, на антракта, то аз отидох на ул. „Оборище" да слушам лекция на Учителя, а там беше новия салон на братството. Слушах и се върнах и никой не разбра, къде съм ходила. Но Учителят разбра и каза: „Била си амазонка в предишно прераждане". Тогава си спомних, как като малка обичах да яздя коне и да играя на момчешки игри с децата от махалата. Та бях прескочила от театъра една вечер в салона на ул. „Оборище", за да слушам Учителя. Братството вече бе на „Изгрева" и живота на Школата протичаше по свои вътрешни правила водени от Учителя. Аз обикновено обичах да се усамотявам с китара в ръка, свирех си и си пеех. Веднъж съм полегнала до едно борче и си тананикам, а братята и сестрите са около Учителя на разговор. По едно време Той насочва погледа си към мен и казва: „Нея я викат отгоре, а тя легнала на гърба си и си свири ли, пее ли... " Какво искаше да каже с тези думи, тогава Учителя, аз не разбрах. Как така ще ме викат отгоре и задигат? Та аз съм дошла при Учителя да уча. Това разбрах десетки години след това. А искаха да ме задигнат от този свят. Аз имах хубав глас, бях учила в музикално училище, работех в хора на операта като хористка и смятах, че за мен това е напълно достатъчно. Не можех да мечтая за нещо по-голямо, защото изкарвах хляба си като обикновена хористка. Учителят веднъж ме извика при себе си и ми каза: „Идете при Морфова да учите пеене!" Аз мигам и не мога да проумея, че Учителят лично ме изпраща мен, обикновената хористка при прочутата певица Морфова. Значи Учителят бе слушал моя глас и бе ме одобрил за ученичка на Морфова. За мен това бе голяма чест и се зарадвах. През това време при нея учеше Катя Грива. Но таксата при нея бе много голяма. Аз работех за прехраната си и получавах 15 000 на месец, а за един час се плащаше по 500 лв. Аз се разколебах още в началото заради тези пари, които трябваше да давам и трябваше да ги отгладувам. Разколебах се и не отидох. А Учителя ме изпращаше лично, а това бе непослушание на ученика, за което си понесох и последствията за това. Не мина много време и отново тази мисъл ме завладя да взимам уроци при Морфова, че каквото и да става след това гладна ли ще ходя, боса ли ще ходя, но ставам ученичка на Морфова. Отидох при нея, представих се, казах, че Учителят ме изпраща при нея и започнахме уроците. Минаха няколко урока и аз трябваше да си платя таксата за предадените уроци, както тогава бе прието в края на седмицата. Бях сложила необходимата сума в един плик и след урока, аз вежливо и го подадох с думите: „За уроците". Но тя се изправи пред мен със своята обемиста фигура, която не подхождаше на такава прочута певица и каза: „От теб не мога да приема пари". Аз стоях като замаяна и полека си излязох. Не ми обясни, защо не иска да приеме от мен пари, но ми каза, че в понеделник уроците продължават. За мен остана цяла загадка и неразгадаема тайна. След няколко дни вестниците гръмнаха с новината, че Морфова е катастрофирала с автомобил и починала. Аз бях потресена от тази случка и не можех да проумея още как така, тя ще умира, та нали Учителят ме е изпратил да уча при нея. Моите уроци бяха преустановени и аз се примирих със случая и смятах, че всичко е приключено, който е трябвало да взима уроци ги е взел, а който не е трябвало - не ги е взел. Повече не можеше да се умува и нищо не можеше да се направи. Бяхме след няколко дни в трапезарията на обяд с Учителя и разговора се прехвърли съвсем случайно върху това, кой какъв иска да бъде в бъдещ живот и следващо прераждане. Такава тема е много приятна за развитие на въображението у човека. Но в присъствието на Учителя тя имаше друг смисъл. Изведнъж Учителят се обърна към мене и каза: „Тодора в идущото прераждане ще бъде Аделина Пати". Всички ахнаха от почуда, но думите на Учителя не ставаха на две, защото думата му бе дума на Миров Учител. Аз седя и се питам каква ли е връзката между Аделина Пати и мен? А тя бе най-голямата световна певческа знаменитост по това време. Приятелите коментират случая, а аз мълча навела глава и сълзите ми сами потекоха. Плача и изведнъж излиза цялата картина в онзи момент, когато Учителят ме изпрати при Морфова да уча, като предварително е знаел, че тя няма да взима пари за преподадените уроци, защото щеше да чуе гласа ми и според едно много старо правило не се взема пари от онзи, който притежава най-добрия глас. А тя това бе го преценила и затова отказа плика с парите ми. Освен това Учителят знаеше за моя глас и предстоящата ми кариера на голяма певица, за това бе побързал да ме Изпрати при Морфова, за да бъда обучена от нея. Но аз не отидох по мои съображения, изпуснах времето за това и изпуснах условията. Но понеже все пак отидох със закъснение, та Учителят бе оценил това и предопредели съдбата ми на голяма певица в следващото ми прераждане. Благодаря и за това, но тогава няма да знам, кому дължа това благословение. Сега го знаех, но изпуснах времето определено да стане това и искрено съжалявах за това. Сега разбрах какво искаше да каже Учителя тогава, когато легнала под борчето и си свирих, а братството бе около Учителя. Да, аз си свирех моята песен и изпуснах случая и времето за това да запея в този живот като Аделина Пати. Спомням си, че веднъж Учителят ми каза: „Устроена си да ходиш срещу течението!" Да така протече моя живот, вървях срещу течението му. Родена съм с песен, закърмена съм с песен, отгледана съм с песен, живота ми премина с песен, с песен изкарвах прехраната си, с песен се пенсионирах и с песен преминават последните ми дни. Всичко, премина с песен. Но живота ми не бе песен. А защо ли? Такава бе програмата на този мой живот по време на Учителя, да вървя все срещу течението. И аз го извървях. С песен съм дошла на този свят и с песен искам да си замина. И когато се родя искам да стана певица като Аделина Пати и да пея песните на Учителя. Амин![1] ---------------------------------------------------- [1] По магнетофонен запис направен от Вергилий Кръстев през 1988 год, София.

I. ПЪТ СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО НА ЖИВОТА Казвам се Тодорица Панталеева Карастоянова и съм родена на 7 март 1901 г. в София. Баща ми се казваше Панталей Карастоянов, роден в гр. Свищов. Майка ми се казваше Екатерина Николова Илиева, родена в гр. Дупница. Баща ми беше счетоводител, а майка ми бе домакиня. Той е дошъл в София много рано, живял е тук. Бил е сираче и е бил принуден да печели сам. Дядо ми, баща на майка е работил в пощите и той идва в София. Ние бяхме три деца, аз, сестра ми Анастасия - родена 1905 г. и брат ми Борис, роден 1903 г. Детските ни години минаха в София. Всички завършихме музикалното училище. Подтикът дойде от мен. Майка ми пееше много хубаво, много чисто. Приспиваше ни с песен. Аз бях в гимназията до VII клас и оттам постъпих в музикалното училище, специалност Пеене и Пиано. Беше четири години обучението. Завърших към 16-17 годишна и постъпих в операта, понеже трябваше да се прехранвам сама. Отначало ходих в православната църква, после се прехвърлих в католическата църква, после в протестантската. На бърза ръка преминах навсякъде. Преминах и през теософския курс на Софрони Ников. Това беше вътрешен подтик. Търсех подред нещо, което ми трябваше, но не го намирах никъде. Един ден тръгнах тук-там та отидох на ул. „Опълченска" N 66. Чукам на вратата, предната врата, отидох при Учителя и Той ми говори, говори. Толкова много ми говори, но всичко съм забравила. Впоследствие узнах, че така не се влиза при Него, че трябвало да се предупреди. Бях към 16-17 годишна, след като преминах всички църкви отидох при Него. Беше много мил и много ми говори. Задържа ме в приземния етаж на обед. Каза ми кога ще има беседа и аз започнах да ги посещавам отвън в двора. Учителят седеше до прозореца, а ние в двора стоим прави и слушахме. Няма зиме, няма лете - а само стоим и слушаме. В стаичката имаше много малко хора насядали на пейка. В неделя беседата беше от 10 часа сутринта. После ходихме в салона на Маркова, пак да слушаме Учителя. Аз при нея учих френски език. Тя беше белгийка омъжена за българин. Иван Радославов, мой учител по история беше дал мястото си за салона на ул. „Оборище" N14. Синът му не беше добре с нервите, а дъщеря му Люба беше епилептичка. Имаше и една учителка по география Мата Ковачева, тя също ми правеше впечатление. Така минаха години, влезнах в школата. Веднъж бяхме се събрали около Учителя и го разпитвахме за преражданията. Всеки се интересуваше кой какъв е бил в миналото, за разни величия и царе. Аз през цялото време мълчах. Учителят добави: „А Теодора е била амазонка". Когато бях ученичка, един от компанията ме покани да яздим коне. А тогава това беше удоволствие за аристократи. Отидох и яхнах коня, препусках го като опитен ездач. Никога преди това не бях се качвала на кон. Всички ахнаха. И на мен ми беше много интересно. После, когато Учителят ми го каза, че съм била амазонка ми стана ясно, защо изведнъж станах опитен ездач. А това беше се случило да ми се докаже наистина, че съм била амазонка. Но нищо не можех да си спомня за онази епоха. Завесата е спусната и забравата е пълна в съзнанието ми. Постъпих като хористка в операта, връщах се късно у дома. Учителят беше казал да не се вечеря след залез слънце. И аз Го попитах, какво да вечерям. А Той ми каза вечерно време да пия прясно мляко, след като се върна от операта. Така и правех. Един ден, беше слънчев ден, бяхме на Изгрева. Учителят се разхожда по полянката, а до Него е Стоянка Илиева. И аз отидох при тях. Тогава Учителят каза: „Стоянка, стои, а Дора - дарява". А Стоянка, като чу това, като тропна с един крак. Не беше съгласна. Една беше Стоянка, друга нямаше като нея. Омъжих се през 1937 г. за Николай Дойнов. Значи бях омъжена и пътувахме за Рила с колата. Пристигаме някъде над с. Говедарци. Беше придошла реката и наложи се да слизаме всички от камиона. И таман се каня да слизам. А Той - Учителят ми каза да остана в колата, заедно с него и шофьора. А през целия път се питах, как да го попитам дали съм бременна. И тогава разбрах, че това беше неговия отговор, че съм бременна. След като стигнахме на седемте рилски езера до второто езеро седнахме горе на поляната. Учителят взе една праскова, разряза я с ножчето на резенчета и на всички раздаваше по едно резенче. А на мен даде накрая резенче, закачено за костилката на прасковата. Тогава аз разбрах, че имам плод в себе си и че съм бременна. Аз се срамувах да питам, но се безпокоях същевременно. А Учителят ми отговори първо със слизането от колата и после с костилката. Тези важни моменти за мен бяха скрити за останалите около нас. Те не разбраха нищо. Вечерта като седяхме около запаления огън и пеехме Учителят ми даде едно одеяло да се завия. Това означаваше, че трябва да се пазя, защото не съм вече сама, а съм с плод. Обикновено на връх Харамията при езерото на Чистотата имаше пътека за изкачване на върха. Ама аз съм луда глава и се изкачвах от другата страна между крилата, нагоре. Катеря се, катеря и после друс - смъкна се надолу. И аз продължавам, приближавам върха. Как така да не се кача на върха? Катеря се, катеря се и втори път - друс и се смъкнах надолу. И като ме тупнаха „отгоре" втори път си казах „Не!" А бях бременна 2-3 месец. А горе имах едно любимо място, нещо подобно като кресло, седях и си провисвах краката надолу. А бе много опасно. Бях още момиче, работех в операта и на 13 август трябваше да бъде в София. И бяхме на Витоша, горе си изкълчих коляното и не можех да вървя. Куцук, куцук, куцам. С големи мъки слезнах долу. Тогава Учителят изпраща брат Ради да вземе току-що одрана агнешка кожа оттам, където колят животните. Отиде, донесе кожата и аз я сложих на коляното. Но така мирише, отвратително тази кожа. Беше август, топло бе времето и тя се беше разложила. Отивам при Учителя да му се оплаквам: „Учителю, много мирише". А Той ме пита напълно сериозно: „На какво мирише?" И аз оттогава не посмях нищо да кажа. Но коляното ми мина след налагането с току-що одрана агнешка кожа. Бяхме една година на Рила, на езерата. Аз бях малко като „луда Мара" и скачах с една върлина, засиля се с нея и така прескачах разни препятствия. Сега така скачат спортистите на овчарски скок. Скок-прескок, но накрая паднах и се контузих, секнах кръста си. И ме сложиха в палатката да лежа. Една сестра - Зяпкова, вместо да ми слага топли компреси, тя слагаше студени компреси и така се влоши състоянието ми. Казаха на Учителя и Той препоръча да ме налагат с топли компреси. Но за сестрата каза: „Понеже тя не е знаела и не го е направила нарочно - то и се прощава". Аз бях писала писмо на брат ми Борис, че съм пострадала. И той тръгва с влака от София през Дупница, през Сепарева баня и се качва до петото езеро. Като стига до него се стъмва и той вижда оттам запаления лагерен огън. Тръгва направо към лагера, понеже смятал, че може лесно да стигне до запаления огън на второто езеро. А там са едни пропасти, страшни и пропада в тях. Ни напред - ни назад. И тогава е запалил огън, а е имал кибрит със себе си понеже е бил страстен пушач. Хем да се топли, хем да сигнализира, че е в опасност. А през това време, аз се оглеждам в огледалото и в него виждам огън отразено в него. Изведнъж извиквам „Брат ми!". Предчувствие. Развиках се. Съобщиха на Учителя и Той изпрати няколко братя с фенери, стигнаха до него и го спасиха. Доведоха го в лагера. А на другия ден като видяха къде е бил всички се учудиха, че е останал жив. От семейството ми само аз имах контакт с Учителя. Майка ми се радваше много. „Радвам се, че поне Учителят ви научи да ставате рано". Понеже майка ми ставаше рано в 4 часа сутринта, направи си кафе и започваше да работи. А ние децата спим през това време. Когато реших да се омъжа за Николай Дойнов, ходих при Учителя да го питам. Ходих, но Учителят не ме прие. Беше събота, а в този ден Той никого не приема. Отидох в събота, защото в неделя трябваше да се венчаваме. Ние бяхме го предрешили, бяхме обявили венчавката и аз отидох все пак да питам Учителя. Но не ме прие. Ако беше казал „Не!", аз щях да се откажа. Но той ме остави сама да си реша задачата. В събота не приемаше, беше за Него ден за Бога. А в неделя имаше беседа. Учителят приемаше по различен начин. Понякога го запитваха, взимаха разрешение, а понякога направо приемаше. След като се омъжих, живеехме на Изгрева в една много хубава барака. Отвън беше бяла, в платно. А вътре бяха две легла. Отвън беше палатка, а отвътре барака с дъски. Във второто легло спеше сестра ми Анастасия или наречена Сийка. После направихме барака зад къщичката на Боян Боев. Един ден както влизам, изведнъж нещо ми блесна долу на пода, между дъските. Беше вода. Но там родих първото си дете Ина. Преди известно време ме среща една сестра и прочела в беседа, че Учителят карал една сестра да ходи да вземе уроци при Морфова, но тя не е ходила от мързел. Това бях аз. Не беше от мързел. А случая беше друг. По това време Катя Грива взимаше уроци при Морфова. А аз работех, за да живеем. Брат ми и сестра ми работеха, но си харчеха парите за себе си, а аз поддържах къщата и домакинството, и с моите пари се хранеха у дома. Учителят ме прати при Морфова да вземам уроци. Тя ме прие. Отлично работех с нея. След известно време трябваше да си платя за уроците и занесох не всичката сума, понеже я нямах. Тя взе една част от сумата и каза: „Не ща повече. Достатъчно". Но аз не отидох, когато Учителят ме пращаше, защото все си мислех с какво ще си плащам уроците. Накрая Учителят пак ме подсети и аз нямаше как трябваше да отида при Морфова да взимам уроци. А тя не всекиго взимаше за ученички. Прослушваше и трябваше да имаш глас, дар и талант. Та бях се разколебала, защото с моята заплата издържах цялата къща. Учителят е знаел, че Морфова ще ми вземе някаква символична сума, но аз умувах, а не послушах Учителя. Умувах и изпуснах влака. Един ден научихме, че след катастрофа с колата, както пеела „Мила Родина" умира на място. Така изпуснах влака и се разделих със световната певческа кариера, която ми предстоеше. Това ми беше предсказал Учителя. Аз, ученика, трябва да имам послушание, а не да си правя оглушки и да умува по човешки. Предстоеше ми кариера от рода на Аделина Пати. Веднъж отивам при зъболекар и докато чаках ми попада едно списание, разгънах го и видях портрета на Аделина Пати - една черноока италианка. И изведнъж почувствувах една вътрешна близост, бяхме от една и съща духовна верига и имахме един и същ Учител. Да, ама тя е имала послушание към този Учител, а аз го нямах. Там е работата. Отначало посещавах Младежкия клас, но като се омъжих започнах да посещавам беседите в неделя и Общия окултен клас в сряда. Животът на Изгрева беше интензивен, помагахме в устройването и поддържането на Изгрева - чистехме, копаехме градината, метяхме двора, поддържахме ред и порядък на двора и на поляната, където играехме Паневритмия. Музикалният живот на Изгрева беше много необикновен. Асен Арнаудов сядаше на пианото. Учителят каже някоя музикална фраза и Асенчо я изсвири. Ние слушахме и след това запяваме. Един ден Учителят даваше една песен и никой не я записваше, а по слух я научихме. Учителят я изпяваше. Малко съм била при такива случаи, защото повече съм била на работа. Друг път Учителят идваше с цигулката си и ни изсвирваше новата песен или тя се раждаше по време на клас. Различни бяха случаите. Как се даваше Паневритмията? Сутрин имаше беседа. После играехме гимнастиките на поляната. Хората си отиваха по работа. После се събирахме и Учителят показваше на някои онези упражнения, които не се играеха добре, за да се усвоят както Той искаше. Между другото Учителят каза, че всички трябва да бъдем облечени в чисто бели дрехи, не препасани. Много силно впечатление ми направи, че трябва да бъдат непрепасани. И по този начин да се играят и то правилно упражненията, а не така както сега се играят. Учителят играеше в средата, а ние в кръг. В средата свирят музикантите. Като диригент на оркестъра беше брат Калудов от Варна, бивш военен капелмайстор. Много симпатичен човек, имаха къща на Изгрева, а дъщеря му Живка беше много музикална и хубаво пееше до стари години. Асен Арнаудов беше много добър музикант, внимателен, възпитан. Беше най-талантливия. Защо станаха недоразуменията между музикантите по времето на Учителя и след него? В песнарката има песни, които не са записани правилно. Това мога да го кажа. Има песни, които аз съм пяла и знам как са въобще и не са записани както трябва. И в двете песнарки има грешки - тази на Кирил Икономов и тази на Мария Тодорова, издадена след Учителя. И в двете има! В бъдеще, ако ги има оригиналите, могат да се коригират грешките. До днес музикалната ми памет е запазена и знам как се пеят. Мога да ги изпея и да се коригират. Но трябва някой да го направи. Всички деца на родителите ми станаха музиканти. Брат ми Борис, сестра ми Анастасия, или Сийка и аз Дора, работихме в операта и бяхме хористи в хора при операта. Преди да завърша гимназията постъпих в Музикалното училище. И дори го сънувах нощес онзи, който бе причина да постъпя в Музикалното училище. Издържах изпита като хористка и ме приеха. Но тогава изгоря театъра и си помислих, че щом е изгорял, значи работата спира. Веднъж ме среща хор-майстора и ме пита: „Карастоянова, защо не идваш?" - „Къде да идвам, нали операта изгоря?" - „Ама, ние работим". И аз повторно отидох при тях. И там останах 20 години, докато се пенсионирам. Един път бях на концерт. И там Богето, на Голов сина, който имаше голяма книжарница до двореца ми каза: „Дора, ти не си за всякъде, иди там на ул. „Опълченска" 66 при г-н Дънов". И аз отидох и влезнах направо, почуках и Той ми отвори. Впоследствие разбрах, че никой така не влизал при Него. А аз направо. Държа ме много дълго време и мило ми говори, което най-много си спомням това, което е характерно за мен „да ходя срещу течението на реката". Когато една река извира и тече, а аз да вървя срещу нея. Това много силно впечатление ми направи и аз още го помня. Това е била програмата на живота ми. Значи трябва да ходя срещу течението на реката. И така премина живота ми. Имах си собствен път. Учителят ме задържа на обед. И оттогава не съм мръднала на никое друго място. Останах при Учителя оттогава, от 17 годишна, до края на живота си. Непрекъснато досега съм при Него. Град, дъжд, сняг - хубаво, лошо време винаги съм била в двора на ул. „Опълченска" 66 и слушах беседите на Учителя. Тогава се пееха песни, молитва се казваше и Учителят говореше. След това отново пеехме песен, молитва и така завършвахме. И след това сядахме в трапезарията долу в сутерена да ядем общо. Учителят беше много внимателен към всички. Веднъж на Рила, бях бременна с Ина и тръгнах да изкачвам Харамията. Учителят изпрати един брат да ме доведе. И после ми се скара. Беше много строг. И нали ходя все срещу течението, реших да се катеря. Паднах първия път, свлякох се втория път, в подножието на върха. Скара ми се. Каза: „Да не заангажирате невидимите същества да ви пазят, когато вие предприемате необмислени действия. Тези същества тук имат друга работа, а не да ходят след вас и да ви изваждат от пропастите". След това го каза на другите на всеослушание. „Някои сестри, хукнали да се катерят по скалите, вместо да стоят мирно и да се занимават с полезни неща за лагера". Брат ми Борис беше певец и голям хубавец. Беше решил да се жени. Аз бях най-голямата, грижех се за тях и им бях съветник. Кандидатката бе една артистка. Дойде при мене сподели и ми каза, аз да реша дали да се жени за нея. „Ако ти не дойдеш на сватбата ми, то аз няма да се оженя". И аз тичам при Учителя да го питам дали да се жени брат ми за тази жена. А Той ми каза: „Ти ще решиш". Хайде де сега. А това е карма. А след първата му брачна нощ брат ми Борис се връща, идва при мен, целия облян в сълзи и плаче. И плаче, плаче младоженеца, но нищо не каза. Беше потен, потен. Дадох му да се преоблече. Плака, но нищо не каза. Отиде си отново при нея. Какво му беше правила тая артистка и красавица не узнах през първата брачна нощ. Този брак беше нещастен. Абсолютно нищо не каза. Тежък семеен живот. Разведе се. Ожени се за втори път. Също нещастен брак. Имаше тежък семеен живот и в двата си брака. Беше един красив мъж, жените му се радваха и го харесваха, а се зароби с два нещастни брака. Но никога не се оплака, нито от първата си жена, нито от втората си жена. Никога от никоя. От първата жена имаше едно дете, а от втората - две деца. Умря на земята при една страхотна мизерия. Голяма карма имаше брат ми с тези жени. Умря в мизерия. Учителят ми каза аз да реша. И аз реших, да се ожени. И аз отидох на сватбата му. И нали там обикалят младоженците, а аз го виждам, че е умрял и го носят на катафалка. А съм уж на сватба в църквата, където има църковен ритуал. А аз плача, плача, непрекъснато. По едно време идва една жена и ме пита: „Защо плачеш. И ти ще се ожениш". Тя мислела, че аз плача понеже ме е преженил, понеже аз бях по-голямата. А тогава такова нещо не се позволяваше. Българите следяха да се задомяват децата им подред, така както са родени. Ако някое дете избърза, казваха му, че е преженил по-голямата сестра. И тогава преженената плачеше. Ама аз плаках, виждах катафалката и усещах голяма, голяма мъка. И се сбъдна това. След като се върнахме от сватбата на брат ми, влизам вкъщи и какво виждам. Заварих паднал портрета на майка ми Екатерина, на земята. Беше разделен хоризонтално на две. Беше рисуван от художничката Топенчарова. След това си легнах. А след това чувам, че се тропа на вратата и дойде брат ми целия потен, след първата му брачна нощ. Не това бе в самата брачна нощ. Беше оставил булката в кревата и беше дотърчал при мене. Този случай го разказвам, защото беше свързан с една родова карма, при което Учителят ми каза „Ти ще решиш". И така го решихме. А какво излезе от всичко това? - това го разказах. А първата му съпруга се казваше Милка Ставлийска, която беше драматична артистка в Народния театър. Какво му прави, що му прави та го побърка, не се узна и досега. А сега ще разкажа за моята рождена сестра Анастасия. Казвахме я Сийка. Порасна, израсна като много голяма красавица. По-красива нямаше в София. Това художници, това артисти, това поети - всички припадаха пред нея. Беше музикантка. По едно време отиде в Германия и премина през няколко брака. Но все бяха неудачни. Върна се в България. Но мъжете се въртяха около нея до нейните стари години. Не беше само много красива, но беше много артистична, с голямо излъчване и привличаше мъжете, и се лепяха по нея като мухи на мед. А беше много музикална и с много красив глас, с красива стройна фигура и привлекателна като фигура и жена. При толкова много качества и талант - не можа да направи музикална кариера. Но това не беше само до характера, но имаше и нещо друго. Оказа се неудачница. А се канеше да стане кинозвезда, уж да стане артистка в този или онзи театър, или да бъде солистка в операта. Всички останаха като хористки в операта до пенсия, а нея я изгониха. Беше недисциплинирана, закъсняваше на репетиция, своенравна, не се подчиняваше. Където отиваше след преслушване я приемаха с охота, но след време тя се проваляше поради своя характер. А хората, с по-малки качества от нея, успяваха и правеха кариера. Тогава отидох при Учителя и Го попитах защо всичко това се случва с моята сестра Сийка. Учителят ме изгледа строго и каза: „Тя е един океански параход, с една малка дупчица". И ми показа с пръст, колко е голяма дупчицата на парахода, през която влиза вода в парахода. Незабелязано от никого влиза вода в парахода. Накрая парахода потъва! А тогава от Европа до Америка се пътуваше с океански параходи за около един месец. Бяха големи параходи, а пасажерите стотици хора. Там имаше ресторанти, оркестри които свиреха, а даже и господа с официални костюми вечерно време танцуваха. Всеки параход имаше по три класи. Екстрена за висшето общество, после втора класа за заможните пасажери и трета класа, която пътуваше във вътрешността на парахода. А за тези стотици хора трябваше да бъдат хранени, развличани, да има забавление за тях. А нощем този параход светеше със стотици крушки и представляваше необикновена гледка. Ние сме гледали на филми тези параходи и ни показваха живота на пасажерите. Беше нещо фантастично. И така сестра ми беше със своите качества и таланти оприличена от Учителя като един океански параход, който има една малка дупчица, през която влиза вода незабележимо. И понеже този параход пътуваше цял месец, през това време чрез тази дупчица навлизаше в него вода и той потъваше накрая. И така сестра ми където се захванеше след един месец потъваше й кораба. И се проваляше. Проваляше се от нейния характер. Това е страшна опитност. Малка дупчица, нито знаеш къде е, няма кой да я запуши. Накрая парахода потъва. И животът й премина ей така. А качества, качества - да се замаеш от тях. Карма! Моята майка Екатерина, имаше брат и се казваше Никола Илиев. Беше отишъл в Германия да следва. И живял при хазайката германка, и се запознал с дъщеря й. И имал връзка с нея. Той се върнал в България. Но майка му казала: „Синко, доведи момичето в България и се ожени за него. Щом имаш любов с него трябва да се ожениш за него". Майка му бе с патриархално възпитание и със здрав морал. Това са морални качества, но при условие, че синът слуша майка си. А аз им пишех писмата. Тогава той я довежда и се ожени за нея. Това е пример за здрав морал и за сполучлив брак. А сега ще разкажа за кармичната връзка между двата рода на родителите ми и този на съпруга ми Николай Дойнов. Кармична връзка от вековете. И то фатална. Необикновена. И за пример, и за поучение на всички. Например Николай Дойнов, когато е бил на 19 години, гимназист и баща му Никола Дойнов е бил преуспяващ търговец и построил една дъскорезница в недрата на Стара планина, която е била оборудвана с внесена от странство машини, станове тъкачни, в които той е вложил целият си капитал и всички други инвестиции, които е имал. Трябвало е да се движат машините от водата, която е течала в реката. С биволски впрягове са закарани машините, които трябвало да се движат от пада на водата, от силата на водата като енергия. Пускат становете, но те не мърдат. Всички са в паника. Николай цяла нощ не спи. Проверява цялата документация. Открива грешката. Сбъркано е изчислението с една десетна точка. Трябвало е да има десет пъти по голям дебит от вода, за да се движат становете. И когато отива да се измие лицето сутринта, цялата му коса окапва за една нощ от силното напрежение. Той открива, че инженера, който изчислил дебита на водата е допуснал детинска грешка, в десетичната точка и затова не могат да се задвижат турбините. И всичко се обърква. Баща му фалира. И от преуспяващ търговец става на просяк. И трите му деца са принудени да се издържат - а това са Борис, Николай, Стефан и то с правене на мозайка при италианеца Бертоли. И накрая на този финал се разбира, че този инженер, който е изчислявал дебита на водата и е сбъркал с една десетична точка е бил моят вуйчо Никола Илиев, брат на майка ми Екатерина. Той на времето е следвал инженерство в Германия и е бил извикан да изчисли дебита на водата. Бил е способен, прочут и известен инженер за другите хора. Но за случая е допуснал неволна грешка, която се оказала фатална за рода на Никола Дойнов. И така фалират. И това се разбра, когато се оженихме, и се запознаха двата рода. И този вуйчо Кольо изигра фаталната роля за разоряването на рода на Никола Дойнов. Това е повече от кармична развръзка. Но до търсене на отговорност не се стигнало, нито до съд. От брака с Николай Дойнов имах две дъщери. Веднъж съм хванала малката си дъщеря и я завеждам към салона, завеждам я до Учителя. Спрели сме до вратата долу. И тя се дръпна от ръката ми и полетя, и започна да се изкачва по дървените стъпала нагоре към стаята на Учителя. Аз се изплаших. Обръща се по едно време към мене и казва: „Аз искам да говоря с Учителя". Тогава Учителят отвори вратата, тя влезе при Него. Какво са говорили никой не знае. Тя не можа да каже какво са си говорили. Аз чаках долу. По едно време Учителят отваря вратата и тя си слезна сама при мен. Баща ми Панталей беше много музикален и той свиреше много хубаво на акордеон. А беше много религиозен, четеше Библията и ходеше на църква. Като бях млада и бях хористка към операта, поради качествата на гласа ми, даваха ми да изпълнявам някои малки роли в някоя опера. И аз пях в операта „Бътерфлай" ролята на Сузуки. А те са две женски роли - тази на Бътерфлай и тази на Сузуки. По това време аз имах договор с операта като хористка, но пишеше в него, че мога да изпълнявам и малки солови партии. Любимите ми песни от Учителя бяха: „Сине мой", „Вътрешният глас на Бога". Гласът ми имаше голям диапазон и нямах никакви гласови проблеми. Бях драматичен сопран. Можех да пея винаги без да бъда разпята. Сутрин и вечер гласът ми звучеше като славей. По времето на Учителя имаше братски хор, в който аз участвувах. А Николай Дойнов пееше като бас. Ръководеше го Ирина Кисьова. Изпълнявахме много песни. По времето на Рила се обучаваха братските деца, да пеят и да играят песента „Ходи, ходи, за водата ходи", Една сестра ги учеше на стъпките, как да играят тази песен. Те репетираха на малката полянка под молитвения връх от лявата страна. След като се върнаха от Рила на Изгрева изпяха и изиграха тази песен. Така се включваха и братските деца в живота на Изгрева. На Изгрева сестра Ярмила Менцлова се занимаваше с братските деца и ги учеше да играят всред боровете, как да импровизират песните на Учителя с движение. Даваше им пълна свобода, като пеят песните на Учителя, както схващат музиката и както разберат музиката, всяко дете да я изиграе с движение. По вътрешен път да схване музиката и да го изрази с движение. Показваше им накрая как тя го играеше. Пълна свобода слушайки песните на Учителя да го изиграят в хармонични движения. А на поляната играехме боси, по поляната. Спомням си още един случай с моята рождена, талантлива сестра Сийка, пълна с качества, изобилие от всичко. Но не можеше да проведе нито едно нещо до края и да го реализира. А където отиваше, вратите й се отваряха широко и я приемаха. Но после или сама напускаше, или я изгонваше случаят. Отивам веднъж при Учителя и искам да го питам отново за сестра си Сийка. А Той ми каза: „Тя, ако седне на камък - то той вода ще пусне". Хайде разтълкувайте го. Значи беше много пробивна, навлизаше навсякъде, сядаше на камъка, той вода пускаше. Ето това е загадката. Разтълкувайте тези думи на Учителя. И тогава ще видим какви съдби се разрешаваха около него. И само онзи, който имаше послушание към думите Му успяваше да се справи. Останалите оставаха за следващата епоха. И който успя да слуша, да проумява какво казваше Учителя - то той успя да се справи с кармата си. Слушаше Словото Му, а колко прилагаше - от това зависеше собствения му път в Школата на живота му на Земята. Едни се справиха, а други изостанаха от пътя. А моят вътрешен път беше път срещу течението. Така започнах и така завърших земния си път - път срещу течението на живота. Следващият път като се преродя и слезна на Земята трябва да се справя с всичко това, което сега пропуснах да свърша. Забележка на съставителя: Една сутрин Дора Карастоянова е пяла толкова хубаво и с вдъхновение. Дъщеря й Ина, като я слушала си казала: „Майка ми никога не е пяла като тази сутрин". Пяла е от сърце. През нощта също е пяла. След това си заминава същата нощ на 90 години. Това е последния концерт. В бъдеще ще се роди като певица и ще пее като Аделина Пати. Много пъти отивах с магнетофон да запиша нейните изпълнения на песните на Учителя. Но все отказваше. Не била във форма, нямала настроение, макар че дъщеря й Ина реши да й акомпанира на пиано. Дори беше решила да почне да пее с нея за да се отпусне. Но не пожела. Пееше, когато беше в настроение и в подходяща обстановка. По същия начин не можах да запиша, както нейния глас така и на нейните съвременнички от времето на Школата. Вината не беше в мен, а в онзи, който противодействуваше на моята работа. А онзи, не беше случаен, а имаше и сила, и мощ. Трябва да му се признае. Но и това, което можах да спася и съхраня не е малко. Никой друг не можеше това да стори - нито да издържи, нито да има сила и мощ в себе си да устои на всичко. Все пак успях. Да благодаря на Бога. А вие трябва рано или късно да оцените това. И то по достойнство! И с преклонение пред неимоверния каторжен труд. Все пак записах нещо. И го оставям за поучение.

47. ИЗ ЛЕТОПИСИТЕ НА ДРЕВНОСТТА 1. Вергилий Кръстев - Николай, аз съм видял от твоите писания към 160 различни статии написани на пишуща машина, озаглавени в главата „Из летописите на древността". Запазени ли са всички? Николай Дойнов: Писал съм ги много години на тетрадки, а после оттам ги преписвах по 4 екземпляра на пишуща машина. Това е голям труд. Сестра ми Цанка Екимова ги преписваше и ги разпращаха по провинцията или ги даваха на ръка на желаещите да ги четат. Тогава такова нещо беше забранено да се пише. Но понеже бяха летописи на древността, властите не ме спряха. В.К. А къде са тези тетрадки? Н.К. Една голяма част са във Варна, други са разпръснати. В.К. Аз имам някои от тях и въз основа на тях, аз ти давах да четеш онова, което аз си бях отбелязал, че се отнася за Школата на Учителя записвахме, ти разказваше и така се създаде III част. Н.Д. Да, добре че се сети. Стана много добре. Така че се възстановиха много неща. И най-главното да не се загубят. Добра работа ти свърши. Поздравявам те. В.К. Аз също те поздравявам, че ме послуша и ето създадохме този раздел „Разговори за Изгревът". Н.Д. Нали свършихме тази работа. 2. В.К. Как се осъществи издаването на „Житно зърно"? Н.Д. Списание „Житно зърно" се списваше от редакционен комитет, в който влизаше Георги Радев, Георги Томалевски, Елиезер Коен и някои други. Давахме статиите, които пишем, те ги преглеждаха, поправяха нещо и ги печатаха. Идеята за „Житно зърно" се даде на Младежкия събор през 1923 г., който се проведе в салона на ул. „Оборище" N 14. Там възникна идеята. Дотогава се издаваше списанието „Нов живот" на Георги Марков, Методи Константинов и Петър Пампоров. Обаче не можа да продължи. Реши се да се основе братско списание и Георги Томалевски даде името му как да се казва. 3. В.К. В разстояние на 20-30 години сте писали и развивали теми, които са били печатани на пишуща машина и разпространявани? Н.К. Аз смятам, че Учителя не създаде секта, а Школа, в която ние непрекъснато трябва да обогатяваме нашите знания. И аз се спретнах. Един ден след заминаването на Учителя бяхме група приятели на Бивака. Там бяха Влад Пашов, Методи Константинов и други приятели с умение да пишат. Предложих да издаваме едно списание. По туй време нямаше възможност, защото печата беше забранен от комунистическата власт. Предложих да се печати на пишуща машина по 4 екземпляра и да го препращаме в провинцията. Например като получи Варна един екземпляр, ще го прати във Варна и т.н. Не се съгласиха приятелите. Уплашиха се от властите. Съгласи се една сестра, но тя нищо не даде - беше Янка Попова. Аз като имам една идея не се отказвам. И реших тази идея, залегнала в главата ми да пиша статии с по-научен характер, за да могат да четат и все пак някои новости, нови идеи от благороден характер да влезе в главите им. Пишех ги на ръка. Давах ги на Жечо Панайтов, който ми беше много ценен сътрудник, той ги даваше да се преписват на пишуща машина. Добре, но по едно време като проверих написаното на пишуща машина видях, че тя недобросъвестно е работила, слагала е свои думи и е редактирала материала. Изпускала е изречения. И аз спрях да ги пиша. Получавах похвални писма. Но имаше хора, на които честолюбието им бе засегнато и се произнесоха не особено добре. Но туй не ме смути. Но ме подтикна доброто отношение на много приятели от провинцията. От друга страна пък ръководителите на Братствата се бяха засегнали, че някой си Николай ще им праща статии, с което се уронва техния престиж и авторитет пред приятелите. И те с недобро око погледнаха. И накрая отивам при един ръководител и той ми казва: „Слушай, не ги разбирам тези работи, не ги изпращай". Това са статии на научна основа, защото моята цел беше да се продължи интелектуалното развитие на приятелите в провинцията. И като видях това - спрях да ги пиша. Написал съм към 250 статии, като повечето съм ги написал на пишуща машина, които съм изпращал в провинцията. И другите стоят в ръкопис с намерение, когато съм свободен да ги прегледам. Аз си запазвам по едно копие в оригинал, Както са 130, на пишуща машина. Пазя ги в бюрото на Учителя. На това бюро съм ги писал. В.К. Ще искам да ми ги предадеш. Н.К. Защо да не ги предам. Засега няма желаещи и не се интересуват от тях. Ще ти ги дам. В.К. Аз имам идеята, всички статии писани от теб да ги издам в отделна книга наречена от теб в самите текстове „Из летописите на древността". Автор Николай Дойнов. Н.Д. Е, щом смяташ, че е интересно и ще бъде в полза на другите, то го направи. Ще се радвам да излезе всичко писано от мене в една книга. В.К. Виж какво: това е моя идея и мой план. Аз искам да я осъществя и да я реализирам по мое време. Но, ако не ми стигне времето, то това ще го направи моя приемник. Важното е да се набележи като план. НД. Добре набележи го и го направи. В.К.: Ще дойде друго поколение и изобщо няма да знае какво е това, което си писал и ще вземе да го изхвърли и унищожи. Моята цел е да го съхраня. А като говорим сега за това то другите, които ще дойдат след нас ще знаят как са нещата, събитията и личностите в тази епоха. Н.Д. Е нека знаят. Нали е написано с тази цел да се знае как е било и какво ще бъде. Духът ме е ръководил за това. В.К . Духът е Истият. Духът е Същият, но човеците са различни и делата им са разнопосочни. Това е!