Ани

38. Как намерих Учителя. Истински случай със сестра Пенка Трифонова „Не избрахте вие мене, но аз вас избрах, и поставих ви да идете вие и да принесете плод и плодът ви да пребъде..." 38.1. Защо баща ми почина Родена съм в село Изгрев, Горнооряховска околия. Майка ми, Донка, не помня. Тя е починала, когато съм била на две години. За баща ми имам съвсем слаба и бих казала съвсем неясна представа - спомен, защото той почина, когато бях на 5 години. Неговото напускане на земята беше много трагично. Баща ми имаше един много добър, неразделен приятел, с когото отишли на събор в селото на съпругата на приятеля му. Там, естествено, се развесели­ли от гощавките и питиетата, които изпили. Изглежда приятелят му доста е пил. Когато били още в селото на събора, той чул, че жена му се оплакала от него на майка си. И като тръгнали да се връщат, дошло му на ума това и решил да я убие. Извадил ножа и посегнал с него да изпълни намерението си. Но баща ми веднага хванал ръката му, като му викнал: „Какво правиш?!" Но приятелят му, както държал ножа назад, разпрал с него корема на баща ми. Като видял как­во направил, пияният му приятел разбрал, макар и пиян, че е извършил убий­ство и затова започнал да го влачи, за да го хвърли в някоя пропаст. Но едно овчарче го видяло и надало вик. Събрали се хора, които се връщали от събора, сложили го в една каруца и го върнали обратно в селото на съборяните, защо­то било по-близо. Там го занесли в общината, но не му била оказана медицин­ска помощ веднага, защото в селото нямало лекар и докато дойде такъв от града, едва на другия ден, баща ми починал. 38.2. Слугинчето След погребението на баща ми се започнало следствие по убийството. От Лясковец, между тези, които водели следствието, бил и един старши стра­жар, който, като ме видял съвсем самичка, ме взе в дома си в Лясковец. Той имаше две деца и аз отраснах с тях до осемгодишна възраст. Разбира се, хората бяха добри, но никога все пак не забравяха, че аз съм чуждата и затова аз трябваше да помагам с каквото можех в домакинство­то. Помня, че беше станало някакво наводнение и мазето на къщата се беше напълнило с вода. През деня жената на старшията и аз вадехме от мазето вода и привечер тя се прибра, а остави мене да изваждам вода от мазето. Изглежда съм работила до сетни сили и от преумора съм заспала на циментената стълба. На сутринта ме намерили там, но аз съм се простудила и се разболях от бронхопневмония. Жената веднага каза на старшията да си ме върне на село, защото не могла да отговаря, ако се случело нещо на мене. И веднага, както бях с температура, той ме заведе на село при стринка ми. Тя ме излекува по много интересен начин. Като опече хляба в пещта, облече ме с една мъжка риза и ме тури в пещта с главата към отвора, върху една дъска. Изпотих се добре; след това, втори път като пече хляб, пак ме сложи в пещта по същия начин и аз оздравях. Но чичо ми реши, че вече съм достатъчно голяма, за да почна да си изкарвам прехраната сама и затова ме заведе в Русе и ме настани слугинче в едно семейство на лекар. Хората бяха много добри и ме гледаха наистина като своя, още повече, че нямаха родни деца. При тях работих до 15-та си година. 38.3. Мома за омъжване Тогава дойдоха пак чичо ми и стринка ми и ми казаха, че вече трябва да се върна на село, за да си направя чеиз, защото ще трябва да се омъжа. Лекарят ми даде всичките пари, които ми беше спестил, заедно с много дрехи, които жена му ми беше направила. Отидох си на село много хубаво облечена. Аз бях първото момиче, което беше облечено в градски дрехи и за­това това направи голямо впечатление и децата вървяха след мене, не вижда­ли такава носия. Разбира се, на село работех при стринка ми и когато станах на 18 години, се ожених за Трифона. Неговият баща като младеж отишъл градинар в Унгария и там се оженил за унгарка. Мъжът ми Трифон се родил там от този брак. Като станал на 31 години, решил да си дойде Трифон в България, за да види родината на баща си и дойде на село. Като ме видял и ме харесал, а най-вече, че пеех много хубаво, а пък и като млада, като всички млади, бях и хубава. Живяхме на село, после ходихме в София, после пак се връщахме на село. През това време аз родих 5 деца. Трите умряха рано, само единият ми син Тодор почина на 21 година и дъщеря ми Юрданка - на 27 години, като оста­ви три сирачета. Величка родих много по-късно -12 години след последното от първите 5 деца. 38.4. Сънят, който определи моето място През 1922 година пак живеехме в София. Една година преди това в село почина Тодор. Толкова страдах и плаках за него, че всеки ден ходех на гроби­щата за него. Види се от това съм се простудила и заболях лошо, близо две години. Лекарите ми казваха, че имам язва и искаха да ме оперират. Опреде­лиха ми ден, в който да постъпя на операция. През нощта срещу отиването ми да ме оперират, сънувах един възрас­тен човек с прошарени коси и брада, който ми каза: - Аз съм твоят баща. Облечи се и тръгни с мене. Аз го запитах къде иска да ме води, но той ми повтори: - Облечи се и тръгни след мене. Ние живеехме тогава в квартал „Хаджи Димитър". Излязохме от къщи и тръгнахме през Подуене, минахме разни улици и навлязохме в една гора. Там дърветата бяха чудно разцъфтели с големи, като на кестените, цветове. Спрях­ме се и от тях паднаха пред мене три цвята - един розов, един син и един бял. Човекът се наведе, взе ги и ми ги подаде, казвайки ми, че са за мене. Аз ги прегърнах и останах смаяна от благоуханието им, което изпълваше душата ми, цялото ми същество. После пак тръгнахме и вървяхме, вървяхме мълчаливо, докато стигнахме една голяма поляна. Там видях насядали в голям кръг жени, облечени в бели дрехи и пееха много хубаво. Ние се приближихме до тях. Две от жените се отдръпнаха и ми направиха място, за да седна и аз. Едва бях седнала и видях едно дете да тича към мене. Човекът каза: - Това е твоето дете Величка. Наистина, към мене тичаше Величка и като дойде при мене, седна в по­лата ми. Тогава човекът ми каза: - Ти утре мислиш да ходиш на операция, но не трябва да отиваш на тази операция. Твоето място е тука. След тези думи той изчезна. Събудих се много учудена от съня. В това време мъжът ми Трифон започ­на да ми казва да ставам - нали щях да отивам на операция. 38.5. Защо не се оперирах от язва Спомняйки си съня, аз му казах, че няма да ходя на операция. Той се смая. Как така се отказвам, след като вчера лекарите са ми определили деня. Тогава му разказах за чудния сън. Той се много ядоса. Понеже беше гневлив човек, веднага почна да се кара и буквално ме псуваше, както си имаше тогава този навик. Ядосан от отказа ми, излезе от къщи и отиде в града. Като се върна, разказа ми, че за да успокои гнева си, влязъл в едно кафене да изпие едно кафе. На масата имало някакъв си средна възраст, с брадичка, човек. Естес­твено, че се заговорили. И Трифон, както му било накипяло от моя според него каприз, търсил на кого да си изкаже неприятността, която аз съм му създавала с боледуването си. Защото всеки ден към 5 часа следобед получавах криза от язвата и се виех от болки. Трифон разказал всичко това на човека и той с много хубави думи го успокоил. След това извадил една книжка и му казал като се върне вкъщи, непременно да я прочете на мене. Аз, тъй като бях сирак, никой не ме беше пращал на училище и бях негра­мотна. Затова Трифон, като си дойде, рече, че иска да ми прочете книжката, която му бил дал един много добър човек. Вечерта седнахме и той четеше, а аз слушах. И колкото четеше, толкова ми ставаше по-леко и по-приятно, защото всичко, което четеше, сякаш беше писано точно за мене и за моята болест. В нея се казваше за лошото влияние на месото и какво трябва да прави човек, как да живее, ако иска да бъде здрав. 38.6. Среща с човека - моя баща от съня Човекът, който дал книжката, казал на Трифон да отидем в неделя, в 10 часа да слушаме Този, Който е написал тази книжка. Щяло да бъде много хуба­во за всички ни. В неделя рано сутринта се приготвихме тримата: аз, мъжът ми и детето - Величка, и тръгнахме. Отидохме на ул. „Опълченска" 64, както човекът беше посочил адреса. Като влязохме в двора, веднага към нас се упъти един средна възраст човек. Трифон се зарадва - позна същия човек, с когото беше говорил в кафенето и който му дал книжката. Запознах се и аз с него. Той беше, както отпосле вече го наричахме, брат Михаил Добрев, точилар. Той ни въведе меж­ду много други хора, навярно дошли също като нас да слушат Този, Който щял да говори и упътва хората как да живеят правилно. Едва бяхме застанали между другите хора, и всички започнаха да пеят. Заоглеждах се слисана. Същите мелодии бях чула в съня си да пеят насядалите в кръг жени, облечени в бяло. Бликнаха сълзи от умиление от очите ми. Но когато на прозореца се изправи Този, Който щеше да ни говори, останах поразена. Гледах като тресната. Беше същият, Който ме бе водил в съня и беше ми казал да не се оперирам и че мястото ми е между пеещите насядали жени. Слушах с всичкото си сърце, с всичката си душа, с цялото си същество, приковала поглед в Този, Който говореше. Струваше ми се, че Той говори само за мене и гледа само мене, защото говореше точно това, което ставаше в ме­не, за моя живот, за моята болка и казваше начин на лекуването. (Това беше Учителят Дънов.) 38.7. Сънят, който слезе на земята, на Изгрева Оттогава започнахме да ходим всяка неделя на беседите на Учителя. Дру­гите ученици, зная, ходеха сутрин с Учителя на Изгрева, но тъй като ние бяхме градинари и бяхме много заети с работа, отивахме само на неделните беседи в 10 часа. Но една сутрин, 5-6 години от първото ми виждане на Учителя Дънов, сестрите Нешка Анева и Мария Златева, които живееха наблизо до нас, реши­ха да ме заведат на Изгрева, да видя новия голям салон, който беше построен за всички, които искат да отидат да слушат беседите на Учителя. Както казах, ние тогава живеехме в „Хаджи Димитър". Тръгнахме със сестрите много рано, разбира се, с мене бяха и мъжът ми и Величка. Какво беше моето учудване, когато видях, че те ме водят по същия път, по който ме бе водил Учителят в онази паметна нощ в съня ми. Стигнахме до гората, отминах­ме я, а моето сърце туптеше до изхвръкване. Смаяна бях от вниманието, което Учителят е оказал на мене, нищожната, както аз се смятах. Но види се, Той е гледал не на лице, а на сърце, както казва народът. Никога няма да забравя, когато излязохме на голяма обширна поляна. Останах като закована - беше същата, която бях видяла в съня. (Сънят ми се беше сбъднал и го имаше на земята.) 38.8. Женските събрания в четвъртък В 1932 година се преселихме да живеем на Изгрева. Направихме си мал­ка къщичка и край нея мъжът ми пак се занимаваше със зеленчукарство. По това време научих, че само сестри, всеки четвъртък се събират на молитва. Поканиха и мене. Събираха се у сестра Динова. Отидох и аз. Като отворих вратата да вляза, видях насядали в кръг жени с бели дрехи и бели кърпи на главата. Така останах неподвижна на прага. Пред мен се представи същото, което бях видяла в онази нощ в съня - наредените в кръг жени, облече­ни в бяло. Тогава разбрах, че животът не е така прост, както ние си го мислим - че има един друг живот, който се ръководи от много по-големи същества от нас и те са, които ни ръководят. Оттогава винаги ми беше много приятно да ходя на сестринските събира­ния на молитва. За мене те имаха неизказано голямо значение. (Пробуждането на човешкото съзнание започва от срещата му с Учителя на Светлината. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

35. Сестра Марина Карагьозова В неделя, 7 май 1950 г., след голямата неделна беседа, ние минахме през боровата гора до семинарията по посока към трамвая. Едвам бях опознал тая скромна, дребничка, суха, белокоса 55-годишна жена, макар че бях я срещал десетки пъти. Наричаше се Мария [1] Карагьозова. Тя ми разправи на един дъх: - Моят мъж е железничар. Още от 1911 г. той е комунист, член на кому­нистическата партия. Когато бяхме в Дупница (Марек), земеделците го бяха арестували и съдили, щяха без малко да го обесят заради пренасяне на оръ­жие. Той беше против черквата, против религията. Но аз винаги обичах да по­сещавам мълчаливо черквата - доставяше ми радост това. Някакъв вътрешен стремеж имах към духовното, към чистотата в живота. През 1921 г. ни попадна в ръцете списанието на д-р Ефремов „Добро здраве". То като че хвърли свет­лина върху мене. Нам ни хареса този стремеж към чистотата. Това хареса на мъжа ми и ние двамата решихме да станем вегетарианци. През 1928 г. се образува за пръв път лагерът на братството при рилските езера. Тогава започнаха да се говорят какви не работи против Учителя и про­тив братството. Тогава в Дупница работеше брат Митко Звездински. Той ни разказа някои работи, които осветлиха работата в съвсем друга светлина. Мъ­жът ми реши да отиде лично на лагера при Седемте езера. Когато се върна, той каза: - Работата съвсем не е така, както приказват хората. Тук се касае до едно ново учение, което не се различава много от комунизма, нещо хубаво и чисто. Ето, чети и ти самата! Така започнахме да четем беседите. Тогава в Дупница нямаше братска група, както и сега още няма. През 1931 г. мъжът ми беше преместен в Бургас. Там веднага попаднах­ме в естествената си среда. Ние започнахме да посещаваме беседите и се свързахме с братството. Бяхме най-редовни на събранията, посещавахме ре­довно сутринните гимнастики на Булеварда, ходехме на екскурзии на „Белия баир", както нарекохме височината край Бургас. Сестра Ненова тогава даде на разположение на братството нивата си от 20 декара, на четири километра от Бургас. Ние ходехме наедно да я работим - садяхме слънчоглед. Мъжът ми нареждаше така дежурствата си, че можеше да бъде най-редовен на събрани­ята. Толкова предан беше той, така много му допадаше хубавият братски жи­вот! Когато избухна войната през 1939 г., аз заболях от нерви. Дали изживя­вах ужаса на пострадалите, струваше ми се, че някакъв обръч ме стяга през гърдите. Тогава се обърнах към д-р Ефремов, който ми даде писмено много ценни съвети. Един от тия съвети беше: чист въздух, планина. И наистина, една година аз можах да отида на Рилските езера. Точно тая година дойдоха братя­та французи. Една нощ сънувах, че обръчите от гърдите ми се спускаха и пада­ха. Оттогава наистина моите нерви заздравяха и няма нито помен от моята неврастения. От 1942 г. ние живеем в София, ул. „Опълченска" 64, в същата къща, гдето живееше някога Учителят. Ние живеем не в Неговата стая, а в източната - същата, от чийто прозорец Той изнасяше беседите Си през 1921-1928 г. Оттога­ва съм добре. Наистина, здравето ми не е съвсем блестящо, но все пак не съм боледувала. Имаме две деца. Голямата ми дъщеря завърши университет и сега е учителка в провинцията. Предана е на учението, което разбира отлично. Но и никога не се бие в гърдите: „на, вижте, аз съм такава и такава". Работи тихо и спокойно в духа на учението - както пак така тихо и спокойно работи и моят мъж. Аз се радвах от сърце на тая скромна сестра, която живееше в учението четвърт век, все така тиха и спокойна, светла, пълна с благодарност, стремяща се към съвършенство. - Искам някак да изкажа благодарността си към д-р Георги Ефремов, който така много ми помогна да потърся пътя и да стъпя върху него. --------------------------------- [1] В ръкописа първото име е написано по два различни начина: Марина и Мария - става дума за едно и също лице. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

28. Александър Кръстников Разказва брат Паньо от Димитровград: Както знаете, в гара Раковски, сегашен Димитровград, отдавна същес­твува школата на Кръстников. Как е намерил почва, как е работил, как е пропо­вядвал Кръстников, не зная. Но тогава аз бях малко момче, един от четиримата сина на семейството ни. Както е обичаят на село, нас ни покриваха да спим под един юрган. Но когато станах на петнадесет години, станах невъзможен за общо спане. Зани­маваха ме въпроси, които не ме оставяха да спя спокойно. Мислех за живота, за смъртта - какво става с човека, след като умре, мислех какво нещо е човеш­ката душа. През 1938 г. започнах да посещавам събранията на Кръстников. Радва­ше ме да слушам тези философски въпроси, да слушам песните, които ми мно­го харесваха. Но не спираше да ме занимава и наяве, и насън въпросът: какво нещо е човешката душа. На едно събрание, на което беше и Кръстников, аз зададох въпроса: - Учителю, кажете ми: какво нещо е човешката душа? Кръстников започна да обяснява. Говори дълго, но нито на мене стана ясно това, което казваше, нито на останалите слушатели. Минаваха години. Въпросът не преставаше да ме занимава и аз сам се стараех да си давам обяснения. А четях много - по четири-пет вестника изми­тах на ден - джебовете ми бяха пълни с вестници. През 1944 г. председателят на кооперацията ни Кирил Пенев донесе книги, беседи от Учителя, пратени от Боян Боев. Поисках ги. Казах: - Ще ги прочета и ще ти ги върна. Само след една седмица всичко му върнах. Той беше получил нови книги, цял пакет, бяха даже повече, отколкото очаквал. Книгата беше: „Разговори на Учителя на Рила". Попитах: - Ще можеш ли да ми дадеш да си я купя? - Да - каза, - пратил ми е повече, отколкото имам абонати. И тук, в тая книга, аз намерих отговора на въпроса какво е човешката душа: „онова благородно в човека, което се стреми към възвишеното в живота, което носи в себе си съкровищата на човечеството от неговото съществувание и досега". Препрочетох това десет пъти, запомних го, то хвърляше светлина върху цялата поредица от тревожни въпроси. На събранието на Кръстников аз пак поисках думата и казах какъв отго­вор съм намерил на моя въпрос и че тоя отговор ме задоволява напълно. - Къде, в коя книга си намерил тоя отговор? - ме питаше Кръстников. Аз му казах книгата. - Ще можеш ли да ми я дадеш да видя? - Не - казвам - книгата е у дома. Заповядайте да ви го покажа! Около мене започнаха да се събират млади хора, с които четяхме бесе­дите на Учителя. Наскоро получихме книгата: „Учителят" и също я четохме с интерес. Постепенно групата, която четеше беседите, се увеличаваше все по­вече. Последователите на Кръстников започнаха да намаляват. Когато по-къс­но идваше, той питал: „Какво е станало, та хората не идват повече?" Истината беше, че ние бяхме намерили по-хубав източник, по-тлъста паша, която ни за­доволяваше много по-добре, отколкото това можехме да получим при „събра­нията" на Кръстников. Записал: Д-р Стефан Кадиев (Александър Кръстников е бил на събора през 1911 г., организиран от Учителя Дънов. Вж. „Изгревът" том XI, с. 481. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

27. Д-р Методи Константинов разказва спомени (Роден е на 26.II.1902 г. в Казанлък.) 27.1. Големият магнит Някои считат, че имам нещо против Михаил Иванов. Не могат да разбе­рат, че просто трябваше да предпазвам известни извращения на учението, за които получавах сигнали и отвън. В Полша се подвизаваше един много напред­нал философ. Той беше чел беседите и беше във възторг от тях. Когато научил от френския печат как Михаил и Маха Чохан правят някакво съдружие, как говорят за Агарта, той каза: „Това е извращение на учението на Учителя!" От него е напечатана книгата „Теософи, юн псевдорелижион" [„La thеosophie, une pseudoreligion"], на френски език, може да се намери в Народната библиотека. Той там пише и за Учителя: „Той не създава религия - религии има много по света; не е и наука - пътят на науката е друг. Но това е един огромен магнит, който ще магнитизира всички народи, за да заживеят като човеци на земя­та." [1] ----------------------- [1] За тази книга и за мнението на Рене Генон за Учителя вж. и в „Изгревът" том IV, с. 464-467. (бел. М. И.)

26. За Кришнамурти Методи Константинов разказва: Както знаете, през 1924 г. беше известно на цял свят, че Христос се е преродил в индиеца Кришнамурти. Лансира го тогава Ани Безант, видна теософка, една от основателките на теософското общество. То беше мощно све­товно движение, което броеше около 25 милиона членове. Имаха организация в Холандия. Тогава Кришнамурти наистина написа прекрасни поетически съ­чинения, които отчасти бяха печатани в издаваното у нас теософско списание „Звезда". Но малцина знаеха, най-малко масата измежду теософите, че това беше ход на „Интелиджънс сървис" [Intelligence Service - британската разузнавателна служба], която искаше по такъв начин да задържи Индия в Британската общност.[1] Знаете, че тогава се подвизаваше у нас Магдалина. Няма друг човек, който да е причинявал на Учителя толкова неприятности и мъчнотии, колкото тя, с нейното прекалено усърдие и желание да бъде винаги при Него. Един ден тя се загуби. Предприела пътешествие до Холандия, намерила Кришнамурти и му предала едно писмо от Учителя. Какво точно е било писано в него, не се знае. Знае се само това, че два месеца по-късно той се отказа от наложеното му „месийство", престана да бъде „Христос" и изчезна из средите на теософи­те. Сега той работи като режисьор в Холивуд. --------------------- [1] Това нещо го изнесе и големият окултист Рене Генон. Вж. „Изгревът" том IV, с. 464-467. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

25. Професор Димитър Кацаров Разказва д-р Методи Константинов: Докато Учителят беше жив, един от хората, които не Го разбираха и кои­то бяха против Него, беше и професор Димитър Кацаров. Въпреки обстоятел­ството, че той застъпваше гледище, по същество близко до това на Учителя, въпреки че беше вегетарианец, той не можеше да се помири с мнението на Учителя, не можеше да го приеме. По едно време той беше в немилост пред правителството и партията и това той го преживя доста тежко. Беше женен за швейцарка, която се помина към 1947 г. и той преживя доста тежко това. Когато по тоя повод отишъл в Женева, той се срещнал с професор Ферие от Женева. Неочаквано за него той разбрал, че същия тоя за него голям европейски авторитетен учен не само знае много неща за Учението на Учителя и за самия Него, но че има истинска адмирация към Него. От него той чул за книгите: „La vie pour le Tout" („Живот за Цялото") и „Le Maitre parle" („Учителят говори").

21. Жените изкусителки, създаващи съблазън Сестра Василка Иванова разказва следното за Учителя: - Учителят имаше широко развит гръден кош: беше широк тука, горе беше мускулест и здрав. Но в корема Си беше тънък и ядеше много малко, просто удивително малко. Какво само не се донасяше у Него - сладка, масла, баници. Един през друг от провинцията се надпреварваха да Му занасят. А Той си вземаше само на върха на ножа или пък мъничко, с върха на лъжичката, колкото да се рече, че все пак не е отказал да го яде. Останалото се принасяше в стола на комуната - вие знаете, че тогава имахме комуна на „Опълченска" 66. И така беше - толкова малко ядеше и с толкова малко прекарваше. А само как бързо ходеше в планината - струва ти се, че бавно се движи, а докато Го гле­даш тук, отишъл чак там, на другия връх. Нека да разкажа нещо и за жените, които Го заобикаляха, които се нави­раха в Него, препречвайки пътя Му, следваха Го като призраци, петлееха се около краката Му, излагаха Го, създаваха Му оня яд, за който много съм мис­лила: заради нас тук Той беше в ад. Да вземем например Магдалина, дъщеря на съдия от онова време, га­лена като дете. Тя искаше на всяка цена да мине за Негова невяста. Обличаше се в копринени рокли с къси ръкави, с голи до раменете ръце, като някаква светска жена от най-лош порядък, навираше се в спалнята Му, криеше се под кревата Му. Говореше Му на „Ти". Казваше Му: „Ти си Христос" - и това пред външни хора, в същото време Му противоречеше, караше се с Него, като каз­ваше нахално, пред външни хора: „Нали си Учител, ще ме търпиш." Той я търпеше. Само че бързаше да се заключи, за да не й позволи да се намърда в стаята Му, отгдето не можеше да я изпъди. Още по-интересна беше Граблашева. Граблашев имаше от нея един син и две дъщери. Синът му страдаше от клептомания и го срамеше. Един ден той каза: „Аз знам, че в него са въплотени моите собствени престъпления и греш­ки." Взе го и замина за Америка. Там той влезе във връзка с теософски и други духовни общества и допринесе доста за разпространението на идеите на Учи­теля в Америка. Заедно със сина си там остана и досега. Изоставената съпруга реши, че може да стане нещо като жена на Учителя. Вие я помните - влачеше се като сянка след Него, когато идваше на беседа. Когато си отиваше, навира­ше се в спалнята Му. Противоречеше Му, огорчаваше живота Му до невъзмож­ност. Към нея Той употребяваше и метод, който към никого другиго не употре­бяваше, който беше сякаш в противоречие със самото учение: Той я биеше. То беше странно мъчителна гледка. Но аз например знаех, че ако това прави, то е защото към нея не може да се употреби друг метод и не се съблазнявах ни най- ма 1ко. Но имаше братя и сестри, които се съблазняваха. Ще кажа два случая; Единият е д-р Кирил Паскалев. Той написа, както знаете, великолепно­то съчинение „Въведение към асоционизма". Назначи се лекар някъде към Бур­гаско, заболя от някаква болест и умря. Как не се опитва Учителят да го спаси, да му помогне. - Не мога - казваше той - да създам връзка с Учителя! Чужд ми е, не съм съгласен с Него! Той се съблазни от това, че беше видял как веднъж Учителят удряше Граб­лашева: така той не разбираше учението и се съблазни. Беше се съблазнил и брат Цветков от Бургаско. Жена му го беше напус­нала, защото тя, като евангелистка, не можеше да му прости, загдето се беше увлякъл в учението. Същевременно пък го бяха и уволнили от служба, точно заради принадлежността му към учението - тогава гонеха нашите хора. Така измъчен, пълен с болки и съмнения, той беше дошъл на Изгрева при Учителя, за да сподели болката си. И не щеш ли, вижда пак такава гледка - Учителят се разправя с Граблашева. Срещнах го, като отиваше към гарата, убит, смазан, като че от воденичен камък. - Свършено е вече с мене - казваше той, като клатеше главата. - Какво още ми остава? Заради Учителя аз се оставих с жена си, пропъдиха ме от службата ми. Ето че виждам, че Учителят не е това, което съм си Го мислил. Как може Той да бие? Трябваше дълго да му обяснявам, че това е един метод за работа с някои хора, че Той по такъв начин е принуден да плаши: някои духове, които са се загнездили в тая сестра, против които друго по-подходящо средство няма, че Учителят никога не е работил по шаблон и че когато трябва, Той прилага и методи, които на самия Него причиняват не малко болка. Но че е принуден да го прави заради доброто на тия, които бие. Той се върна успокоен и зарадван, окуражен. Какво да кажа за себе си? Ето, тласкана от непреодолима жажда към духовна същина, аз напуснах дома си като младо момиче, с моята плетачна машина на ръка. Преминах през евангелисти, адвентисти, съботяни, но никъде не намерих това, за което душата ми жадуваше. Намерих го само при Учителя. И мислите ли, че не Го обичах? О, аз си знам! Но за мене беше достатъчно да Го видя отдалече, да чуя гласа Му, просто да знам, че живее някъде около мене, че дишам въздуха, който и Той диша. (Вж. „Изгревът" том III, с. 56-58. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

20.2. Задачата на сестра Олга През 1921 г. трябваше за Великден да посетя майка си в Цариброд, в Югославия. Пътувах с открит лист. Отидох при Учителя и Му казах, че отивам за една седмица в Цариброд. Казах Му: - Учителю, Вие говорите, че в новата култура волът сам доброволно иде при господаря си, да го впрегнат и да иде на нивата, без да чака да го теглят насила. Ето, аз ида сама при Вас и моля да ми кажете: какво мога да направя за моите братя българи оттатък границата? Учителят взе една раница, напълни я с беседи. Знаех, че лист с българ­ска литература не можеше да се пренесе, беше много строго. Турих раницата на гърба си и се качих на влака. Слязох на Царибродската гара. Прегледвачката ме вкара в една стая, погледна ме и ми рече: - Хайде, иди кот матер! - Изгледа ми раницата и нищо не ми каза, нито прегледа раницата. Българските младежи ме посрещнаха с радост, взеха беседите и запла­тиха всичко в динари.

20. Олга Славчева 20.1. Как Олга Славчева се излекувала от испанската болест В 1918 г. заболях тежко от испанската болест. Един роднина дойде да ме заведе в родния ми град, за да си умра там. При пътуването се чувствувах много зле, положението ми се влоши, не можех нито да седна, нито да стана, задушавах се. Камбаната често биеше за умряло. Забраниха на сестра ми да ми казва кои мои другарки са умрели. Приготвиха и моите дрехи и всички наоколо плачеха. Лекарят идваше, но веднага си отиваше, като не можеше нищо да ми помогне. Извиках сестра си и й казах да напише писмо до Учителя, че съм на смъртно легло. Този ден повърнах кръв. Сестра ми веднага написа писмото и го изпрати. Близките ми отидоха в кухнята да вечерят. Останах сама в стаята и изведнъж усетих прилив на живот. Казах си: „Умирам! Но за Тебе, Господи, още не съм живяла! Искам да живея за Тебе!" Смъкнах се на колене пред леглото и много пламенно се молих, да имам възможност да Му служа. Втората ми молитва беше ридание. Бях едва на 24 години. Когато влязоха майка ми и сестра ми, се уплашиха, като ме видяха простряна пред леглото. Те ме вдигнаха. Изпитах безкрайно блаженство. Те искаха да ме облекат в приготвените дрехи, но аз им казах тихо: „Аз няма да умра." В същия ден виждам една детска малка гергьовска люлка, която се приближава към мене. Там седеше едно малко момиченце с усмихнато лице. Това бях аз на 4-5 години, с бяла рокличка. Това дете заедно с люлката се сля с мене и аз седнах на леглото си за първи път след 20 дена. Изпих една чаша мляко и заспах дълбок, укрепите­лен сън до сутринта. На другия ден станах от леглото и отидох до прозореца. Първата поща ми донесе писмо от Учителя. „Аз зная, ти си вече здрава. Лю­бовта е по-силна от смъртта. Пийте горещо краве мляко и яжте варени карто­фи. Природата най-добре лекува, а истинските лекари са само нейни милосердни сестри." Скоро се завърнах в София. Целунах ръка на Учителя и Той многозначително ми каза: „Добре дошла!"

19. Мария Гушавата Майското слънце припичаше от безоблачното небе. Над нас беше разперила клони свежо-зелена слива. Мария седеше под сянката и четеше. Имаше много светлина в това износено от времето, похабено от несгодите на живота, прегърбено, обеззъбено, потиснато от грамадна гуша, седемдесетгодишно тяло. - Моля те, прочети последното изречение, което се падна, когато дойдох при тебе - казах аз. - Изчистете очите си от уличния прах, който е попаднал върху тях! - говореше Учителят от случайно попадналия ред на беседата. - Тоя прах ви пречи да виждате истината на живота, да видите красотата на живота и да му се радвате. Мария стана на крака. Тя се развълнува. - Трябва да ви кажа, че аз съм милосърдна сестра. Обичат да ме викат и аз им помагам. Видите ли, аз самата съм слаба, болнава. И аз знам защо: защото не питах, защото не слушах. Тя показа с пръст голямата колкото юмрука на възрастен мъж гуша. Очевидно дялове от нея притискаха дихателната тръба и когато искаше да каже нещо с жар, тя се задъхваше. - И така, реших да се оперирам, без да питам. Легнах на масата и започнаха да режат. По едно време взе, та се скъса конецът. Хирургът се караше на асистента си. Аз се обадих: „Моля, не се карайте!" - „Ето - каза хирургът, като се смееше, - не бяхме виждали случай, когато пациентът дава съвети да не се караме." Мария беше възбудена, тя ръкомахаше, очите й горяха. - Когато отида при болен, аз се запитвам: „Научи ме, Господи, какво добро мога да направя на тоя човек, на тая страдаща душа!" Когато човек пристъпва с добро намерение, с любов, според духа на учението, всичко му се казва. Една жена кашляше - не можеше да поема дъх. Дадох й да пие една смес, от каквато съм виждала много пъти полза: люспи от кромид с лъжичка синап и лъжичка ленено семе с мед. Само за късо време кашлицата мина. Но важи каква ръка го приготвя. Да се приготвя с любов! Ехе, това е голяма тайна! Важно е какво ще те научи Духът. Той не лъже. В неделя ще водя една тежко болна на Витоша. Предала се, легнала, не иска да мръдне. Аз знам по Учителя. „Ще ходиш!" - казваше Той. Умих й краката с топла вода, казах й: „Хайде сега, ходи!" И проходи. Отначало бавно, само стъпка по стъпка. Умори се и спре. Нищо! „Ще ходиш!" - казвам. И тя ходи. Сега ще я водя на Витоша. А така много са натоварени хората! Колкото къщи посетя, всичко охка и пъшка, всичко страда! Всеки по своему, но всеки има по един голям трън в петата. И аз съм между тях - аз самата с моята болест. Но ми се струва, че болестта ми е лека - щом не може на тоя свят без тегло! Погледнах за последен път грамадната, рецидивирала, потискаща дихателната тръба гуша и си мислех: Духът наистина може да бъде по-мощен от болнавото, хилаво човешко тяло. (Мария Гушавата я наричаха още Мария Захарната, понеже е живяла в кв. „Захарна фабрика". За нея вж. „Изгревът" том IV, с. 269-270, с. 344 № 37, том XV, с. 316. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

18. Сестра Дарлинг - Йорданка Доспевска Юнското слънце бавно се издигаше над гората. То спокойно ласкаеше бузите. Върху светлозелената корона на грамадния клен пееше славей. Дар­линг пусна своето колоратурно сопрано, като се стараеше да му подражава. Славеят сякаш наистина засили и оживи песента си. - О, аз съм разпявала славеите на цяла гора - казваше тя, като се смее­ше доволна. - Ето, вижте го малкият сив певец - едвам може човек да го забе­лежи. Дарлинг е обикновено затворена в себе си: не обича да приказва. Учени­ческата баретка тогава стоеше някак смешно сериозно върху бялата й коса. Тя беше на шестдесет години. Казваше, че е на четиридесет и пет, а искаше да изглежда на шестнадесет. И точно тая възраст тя грижливо пазеше в поведението си, а може би и във вътрешния си свят. Аз я оставих да говори: - О. тогава бяхме много добре! Баща ми беше един от първите агрономи. Нашето стопанство беше наредено като градина. И от земята вземахме пълни добиви. Баща ми поиска да остави чифлика на братството. Дойдоха Камбурови от Казанлък и образуваха комуната. Но селяните завидяха: „Как, казват те, дошли тия чужденци отвън на наша земя, с камъни ще ги избием!" Взеха земята и направиха ТКЗС. Работата тръгна. Не могат да се нарадват и да благода­рят. Тя пое дъх и прехвърли разговора на друга тема. - Аз бях ученичка на Шевчик в Чехия. След единадесет години работа, аз бях една от първите му ученички. Тогава предприехме турне в Америка. Аз изнасях концерти заедно с групата ученици. Хареса ми Америка. И аз останах там шест години. Хубави години бяха те тогава! Прекрасни градове, прекрасен живот! Сутрин хората закусват с по една голяма чаша портокалов сок. Едно чувалче портокали струва един долар - просто без пари! Калифорния ражда портокали. Човек прекарва с тях цяла седмица. И какво ли няма още в Амери­ка! Тук ми казват „Дарлинг", което означава на български „мила". - Не, вижте, американците не ядат толкова много месо! Много месо ядат англичаните - сурови бифтеци, капе кръв от тях. Затова са толкова грозни. Аз не видях красива англичанка! Американците са друго нещо! Красив народ като капка! Всичко в Америка е хубаво! - О, ние сме във връзка с тяхното „Юнити". То е също като Бялото Брат­ство. От тях има много в Калифорния. Голяма част от тях са богати хора, които са вложили всичко, каквото са имали, и живеят в общност. Техният ръководи­тел е старец на деветдесет и пет години, все още отлично запазен. Ние поддър­жаме връзка с Юнити - стига само да можем! Когато само времето се попра­ви, ние ще отидем при тях. Ние ще им занесем много нещо от това, което ни остави Учителят. Само веднъж да се поправи времето и да може да се ходи! Дарлинг веднага прехвърли вниманието си на друга тема: - Брат Боев трябва да пее! Той сякаш не обича музиката! Един ден оти­дох при него, пращаше ме Учителят - исках да му посвиря! Представете си, отказа! Отказа да му посвиря, когато Учителят ме пращаше! Естествено, отнасяше се до някаква нейна собствена мисъл, която тя приписваше на Учителя. Тя никак не можеше да разбере, как така брат Боев няма да иска да я изслуша, щом Учителят я изпраща да му посвири. Наистина, Дарлинг е трудов инвалид: лявата й ръка беше счупена над китката, беше криво зараснала и тя не можеше да бъде това, което е била някога - виолин-виртуоз. Но въпреки това тя свиреше достатъчно добре, уве­рено и много чисто. Тогава тя беше съсредоточена, сериозна. Чувстваше се един голям дух, който беше скован о тялото на една благодушна, консервирана шестнадесетгодишна девойка. Това беше тя, сестра Дарлинг. Затворена в себе си, тя прекарваше „сама със своята небесна музика" с денонощия. Ходеше сама на екскурзия, прекар­ваше сама в планината, радваше се на птичките и на цветята, приказваше с тях като с хора. Прекарваше на Рила с „един сандък домати". И от „висшите свето­ве", гдето витаеше, изведнъж заговорваше за помада за лице, която освежава кожата, премахва бръчките на бузите и изобщо, подмладява. Тогава ученичес­ката баретка отново потреперваше върху бялата й коса, четвъртито лице, и пак се чувстваше консервираната шестнадесетгодишна девица, въпреки нейните 60 календарни години. 16 юни 1959 г., София Д-р Стефан Кадиев

17. Сийка Динова Сийка Динова беше дълги години банкова чиновничка. От няколко годи­ни тя е пенсионирана. Живее в наследената от майка си дървена къщичка зад Данко Симеонов - спретната, хубаво боядисана, в много хубава чиста стаичка. Всичко в нея свети от чистота, ред. Портретите на Учителя, картини из живота на братството пълнят стените й. Сийка обича да пее. Тъй като точно тя е една от най-редовните при наши­те концерти по желание, бях я нарекъл „отговорник по Учителевата песен" Много обичаше да пее, ентусиазирана, днес тя разказва с жар (неделя сутрин­та, 5.XII.1958 г.) - Да, днес ще бъде последният ден, когато ни се разрешава да се събе­рем! Повече не ни разрешават! След това - ще видим! Но когато научих за решението да се посегне на Изгрева, аз си казах: Това е работа на някои от враговете на народното правителство! Защото, когато иска някой да удари правителството, което ние така усърдно подкрепяме, това показва, че искат него да ударят! Тези хора, приятелите ни горе, не могат да ни разберат, не могат да ни чуят! Но - нищо! Аз бях удивена от силата на нашето братство. Някои считат, че братството ни е разединено! Това не е вярно! Братството ни е единно, свързано навеки, цялостно! Учителят е при нас и ни крепи! Няма сила, която да ни разедини! Как можаха да се съберат толкова пари само при един призив! Как хората вадеха от пощенските си каси пари, за да откупят вещите на Учителя! Как пращаха от провинцията пари - само да се запълни сумата! И ето - ние събрахме сумата и платихме вещите! Направихме опис и си разпределихме кой какво ще прибере! Това са скъпи вещи от нашия Учител! Кой няма да бъде готов да приеме нещо, за да го запази! Не, силно е делото на Учителя! То живее чрез нас! То не е покътнато нито на йота!

16.2. На духовна екскурзия до връх Мусала Брат Начо Петров ни разказа следното: През 1924 г. ме намери вкъщи брат Боев и ми каза: - Набави храна за 7 души и се приготви да отидем на Мусала с Учителя! Имаме да вършим важна духовна работа! Така и направих. Закупих храна, напълних раниците и на уреченото вре­ме бях при автомобилите на брат Лазар Котев, който тогава имаше коли и услужваше на братството. Учителят наистина дойде, само че другите не бяха седем, е цели четири­надесет души. Казах на Боев: „Но аз съм приготвил храна само за седем ду­ши!" Когато пристигнахме в Чам-Кория, се събраха още десетина. Идеята на Учителя беше да се върши духовна работа с малко хора. Но ето че сега не бяха малко хора, а една голяма група, за чиято издръжка не бях помислил. Но ето че все пак работата се нареди. Беше летен ден и ние нощувахме на Мусала. Бях си поставил за задача да видя Учителя, когато спи. Колкото пъти се будех през нощта, все се вторачвах в Него, исках да Го видя. Но колкото пъти гледах към Него, толкова пъти Го заварвах буден и Го чувах да се моли. Чувах Го, че шепне: „Господи, Господи, Господи!"

16. Фактически материали около Учителя 16.1. Сребърната монета за обед Нашият ямболски ръководител Тодор Абаджиев бил първоначално чиновник във Варна. През ония години Учителят още се подвизавал с проучвания черепите на българина и пътувал от град на град, като изнасял беседи по френология в читалищата. Гостувал по познати, които са Го поканвали, като срещу това са се радвали на Неговото интересно, забавно, окуражаващо Слово. Би­ло е радост за всеки, който се е удостоявал с Неговото гостуване. Тодор Абаджиев се много зарадвал, когато Учителят се съгласил да му гостува в ергенската му квартира. Имало е какво да си говорят двамата добри приятели, почти връстници. Когато наближили гостилницата, гдето трябвало да се наобядват, Абад­жиев се сетил да попипа за портмонето си, гдето имал парите си. Пари той имал, но не били у него тоя път - оставил ги вкъщи и носел само толкова, колко­то предвидил лично за себе си. Много неудобно било да издаде своята неготовност да плати един обед за себе си и за госта си. Трябвало, значи, да остави Учителя на улицата или да се извинява пред гостилничаря - еднакво неудобно положение. Докато Тодор Абаджиев си блъскал главата върху тия въпроси, Учителят се загледал към земята и посочил с бастуна Си към тротоара: - Вижте там на земята какво има! - рекъл Той с усмивка на уста. Абаджиев видял учудено, че пред техните крака лежи една лъскава сребърна петолевка. Тогава тая сума била напълно достатъчна да заплати не два, а четири и пет обеда като тия, които те наскоро си поръчали. Може би случайност? Може би съвпадение? Може! Всичко може. И все пак - факт!

15. Начо Петров Когато Начо Петров се запозна с Учителя, беше едвам на тридесет годи­ни - през 1910 г. Беше млад, хубав, висок, снажен мъж с широко, отворено лице, високо чело, облечен според последната мода, с добре огладени дрехи от английски плат, винаги според сезона. Начо Петров вече беше редовен и активен член на Демократическата партия. Твърде приближен до Александър Малинов, той вземаше живо участие в политическия живот на страната ни. Последователно той беше общински съветник, после помощник-кмет на столи­цата, като от онова време си запази живи спомени и твърди връзки. Когато демократите взеха властта, той беше назначен за помощник-министър на вът­решните работи, [при министър] Гиргинов, като през цялото време си запази значителна свобода на отношенията си към гражданите: свободолюбиво-демократично. Това негово отношение към гражданите се смяташе дори не само като негова лична заслуга, а и като ценен капитал на самата Демократична партия. Контактът на Начо Петров с Учителя беше отговор на дълбоко негово търсене. Скоро той стана един от най-редовните Негови последователи. Той Го слушаше редовно на публичните беседи, особено на неделните беседи, когато си беше обикновено в София. Когато отиваше в провинцията, той си носеше винаги томче с беседи и никога, нито един ден, не пропущаше без да прочете нещо от Учителя, без да свърже мисълта си с тая на Учителя. Това му стана навик за всеки ден, на който не изневери нито един ден и през всичките оста­нали дни на живота си. Драго беше на Начо Петров да бъде в близост при Учителя. При всички публични беседи, разговори, екскурзии, гдето Учителят се движеше с повече хора, не липсваше и красивата, елегантна фигура на тоя хубав, светски мъж. Той никога и нищо не промени в своята външност, никога не промени дрехите си с аскетски ризи, не премахна връзката, която понякога беше от чиста, блес­тяща бяла коприна. Не промени и прическата си, никога не пусна дълга коса. Но толкова по-съществена част от живота му оставаше общата мисъл на Учи­теля: съзерцателното отношение към природата при изгрев слънце, любовното настроение към хората, прикрито зад известна строгост и дори грубост. Точно тоя негов малко господарски тон в отношенията към хората му печелеше не­приятели повече, отколкото заслужаваше. През онези години Учителят имаше да изнася сериозни борби на първо място против религиозните заблуди. Тъй като заставаше на основата на Биб­лията, на Евангелието, на християнството, Учителят направи добросъвестни опити да работи съвместно с православната църква. Той искаше да помогне на духовния ръст на хората, които имаха в душите си религиозно-философска на­гласа. Православното черковничество настръхна - това значеше „да се вкара вълкът в кошарата". Тогава Учителят остана да се задоволява с хората, които идваха при Него било защото бяха много вярващи и търсеха отговори на свои­те изострени религиозни търсения, или защото считаха църквата изобщо като отживелица и по начало не стъпваха в нея. Пред първите Той трябваше да пра ви известни отстъпки, дори да пали свещи - нещо, от което те не можеха да се лишат. На другите Той трябваше да дава дълги, обосновани обяснения на това, което разбираше под името на Бога, на религията. Той умело засягаше както дълбоко философските въпроси на религията, така и твърде парливите въпро­си на катадневието. Учителят обичаше Начо Петров с тихата, мълчалива обич, която Той има­ше към преданите Си ученици. Той му се радваше от сърце, когато виждаше голямата му елегантна фигура между многобройните Си слушатели. Но тогава Той не изразяваше обичта Си към Начо Петров, защото не искаше да се прози­ра предпочитание или слабост. Но Начо знаеше, че така и трябва. Той знаеше колко много Учителят ще се зарадва, когато ще останат малко хора около Не­го, как остроумно и шеговито Той ще отговаря на зададените въпроси, как всички парливи за него участъци от живота ще получат светлина и дори красота. Учителят знаеше както привързаността на Начо към Него, така и негова­та тежест в политическия живот на страната ни. Когато имаше да се уреждат въпроси, които искаха разрешението си от държавните органи, Той възлагаше това на Начо Петров. Предан, енергичен, авторитетен, Начо Петров се справя­ше с много бодливи въпроси, много объркани положения. Не една от отправе­ните към Учителя стрели срещаха здравите гърди на Начо Петров и се връщаха често против тия, които ги отправяха срещу Учителя. Начо Петров уреждаше с леснина въпросите, свързани със софийската община. Поради голямото доверие, което Учителят имаше към него, при заку­пуването на Изгрева Учителят поиска точно на неговото име да се запише ця­лата „поляна", върху която се играеше десетилетия наред „Паневритмията", една от най-важните прояви на братския живот. Така Начо Петров беше соб­ственик на един от най-ценните имоти в близката околност на столицата. Раз­бира се, срещу заверено насреща писмо - „летр контрер". Той не изневери на задължението си към имота, поверен от Учителя върху него. При прехвърляне­то на едрата градска собственост той го записа на свое име и го спаси от из­земване - нещо, което не направи например Паша [Теодорова], която предпо­чете да запише на първо място апартамента си в София и остави да бъде иззет салонът, записан на нейно име. Оттогава и до края на живота си Начо Петров преминаваше всеки ден разстоянието от два километра от къщата му до Изгрева и не липсваше нито един ден - нито на беседа, нито на гимнастики, нито на разходка. Когато Учителят си замина, Начо Петров с основание се смяташе като Негов най-близък и естествен заместник. Той беше прекарал по-голямата част от живота си около Него, познаваше всички подробности около живота на брат­ството, познаваше най-добре и най-подробно беседите. Той не само че ги чете­ше, но и запомняше почти дословно цели пасажи от тях, помнеше както тома, из който бяха взети мислите, така и страницата от тома, гдето бяха напечатани. Той считаше, че е съвършено естествено за тези, които обичаха Учителя и це­няха Неговото Слово, да обичат да слушат и него, когато им го цитираше. Зато­ва при всички случаи, при които се събираха за особено тържествени случаи братя и сестри, той намираше за разумно да извади томчето с беседите или извадки из тях и да чете с важен, бавен тон думите на Учителя. Това той праве­ше не само когато сутрин имаше настроение у всички за това, но и на обед, когато хората се събираха да обядват и дори когато между хранещите се има­ше и чужди хора. Той четеше с бавен професорски тон, натъртваше [важните] пасажи, правеше тълкувания, показваше с показалеца на дясната ръка важността на това, което казваше Учителят, и накрая не пропущаше да заплашва: - Ако това и това не се изпълни, ако учениците Му това и това не напра вят, очаква ги преследване, страдания, разтурване на братството, смърт. Наистина, между братята и сестрите имаше хора, които го слушаха с внимание или най-малко - с търпение. Вярно, но не всякога беше приятно да се натрапват точно пасажи от Словото на Учителя, които намираше за добре да сервира бай Начо. Още повече, да го сервира със заплашителен жест. Но такъв му беше характерът, в името на Учителя, ще го търпят! Но някои повече самостоятелни, по-нетърпеливи, изразяваха своето не търпение или чрез гласно противоречие, критика, или чрез просто неглижиране. Така ставаше, че когато от неговите уста се казваха съществени, ценни мисли от Учителя, около му се образуваше празен кръг. При неговото голямо самолюбие, това го страшно много дразнеше. Той се обиждаше лесно и обида та си изразяваше гласно, като я придружаваше със заплахи. Той беше вече мъж на повече от седемдесет и осем години, все така прав и бодър, но лишен от всякакво политическо влияние. Очевидно, все още живееше със спомените за онова време, когато той беше влиятелен фактор, когато от неговите думи зависеше нещо на Изгрева. Но това време беше отдавна минало. Бай Начо не разказваше спокойно за Учителя. Той не можеше да повествува. Разказваше с избухване, непрекъснато епизоди, от които трябваше да се сглобява същината на това, което имаше да каже. В къщата му до боровата гора, улица „Дъбова", беше цял архив за Учителя и учението. Между другите материали бяха и такива, в които Учителят е критикуван жестоко - ежедневна та жълта преса на времето, която търсеше и намираше пикантни сведения за Него. Пожълтяла от времето изрезка от вестник „Дневник" с портрета на Учи теля и обичайните „сведения" за Неговите прояви. Голямата слабост на Начо Петров беше желанието му да бъде признаван и почитан. Чудно му беше защо тези, които се отнасяха с такова почитание към Учителя, не проявяваха никаква почит към него. Понякога изпадаше в припадъци до гняв, викаше, сърдеше се. Наистина, това му минаваше и наскоро той забравяше това. На външни хора това правеше лошо впечатление, от което никой не печелеше. Така, поради този му характер, той постигаше обратни резултати - хората по-малко почитаха не само самия него, но и Учителя. След една критика, отправена му от Сийка Динова, той получил припадък от силен главобол и когато си отишъл вкъщи - признаци на сърдечна слабост. Занесен в Исул, само след 6 месеца починал, без да дойде в съзнание. За голямо съжаление, заедно с него се откъсна една ценна част от историята на братството. Записал: Ст. Кадиев, 25 юни 1959 г., София (За Начо Петров вж. „Изгревът" том III, с. 98-100. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

14. Наталия Чакова От ред години Наталия е машинописка при Боев. Тя приема поръчения да преписва беседи от Учителя и да ги препраща из провинцията. Тя е пенсионерка-учителка. От два дни тя ме заобикаля на поляната и аз днес можах да събера следните сведения за нея: - Аз съм родена в Бесарабия. Дядо ми по майка е родом от село Шипка, Казанлъшко. Изселил се е в турско време. Бил абаджия. Майка ми се оженила за тамкъшен човек, нещо средно между руснак и молдованин, не зная точно какво. Майка ми била свършила гимназия, когато отишла в Бесарабия при дя­до ми и веднага се оженили. Как са живели, не зная и не помня. Изобщо не помня нито майка, нито баща. Майка ми се разболяла, не зная от каква бо­лест - не е било нито туберкулоза, нито язва на стомаха. Лекарите препоръча­ли да се върне в България и тя се върнала, като оставила баща ми. След идва­нето си у нас, умряла. Аз съм останала при леля ми, която всъщност ме е отгле­дала. Бях ученичка в пети клас в Стара Загора. Това беше през време на вой­ната 1916-1917 г., нямаше газ. При моята хазяйка дойде една съседка и започна да говори, че се е явил един учен човек, д-р Дънов, който гледал по черепите, по физиономиите, и познавал. Аз слушах с внимание. Хазяйката рече: „Четете, защото газ няма и ще останете с ненаучени уроци." Две години по-късно аз се преместих в друга квартира. Те ни разправиха, че в Стара Загора имало събра­ние. Тогава можах да се запозная със сестра Каназирева. Тя беше женена веднъж за офицер, който беше починал и после - за адвокат, който я беше напуснал поради идеите й. Тогава тя имаше собствена книжарница. По-близка връзка с тях не можах да имам. Постъпих учителка в едно село. На масата у една моя колежка видях томче с беседи от Учителя: „Новото човечество". Не­що ме грабна - влечеше ме някаква идея, нещо дълбоко дълбаеше: има нещо хубаво в света, което не можех да видя, но за което можех да подозирам, че съществува. През 1921 г. се преместих в София. Станах чиновничка в Александровска болница. А се чувствах много самотна. Около мене имаше разправии, кои­то ме огорчаваха. Това не беше това, което търсех. Така измъчена вътрешно, аз се питах: „Няма ли тука човек, на когото можеш да се изкажеш, да кажеш какво ти тежи, да споделиш?" Не търсех млад човек - такива имаше около мене, дори вече лепнеха по мене. Исках да бъде някакъв възрастен човек, но който да бъде умен, мъдър. Точно тогава аз чух сякаш някакъв глас, който шеп­неше в лявото ми ухо: -Има!...Има!!!!! Това се повтори на два пъти. Аз вече знаех, че това е Учителят, но все още не бях решила да Го търся. Поради промяна на персонала в болницата, смениха се тези, които ме крепяха и аз трябваше да си търся другаде работа. Тогава отидох пак в Стара Загора. Тогава се получи лично до мене покана да постъпя като милосердна сестра. Поканата беше от една англичанка (навярно американка), мис Тадело (или нещо подобно). Поканена беше и Олга Блажева. Искахме да постъпим. Но решихме да питаме Учителя. Намерихме Го в 66 [на ул. „Опълченска" 66], но Той ни определи среща на Изгрева. Тогава борчетата бяха малки; събрахме се на „яйцето" (скамейките в гората във формата на яйце). Той говори с двете поотделно. Но ни каза почти едно и също нещо. - Не ви препоръчвам! Ще огрубеете! За жената няма по-добра професия от учителската! Аз наистина не исках да ставам сестра. Но исках да стана лекарка. Каза­ха ми: „Ако се справиш добре, американците изпращат да следват по медици­на." Но аз послушах Учителя и останах учителка. Работих в различни села, главно около Стара Загора, Харманлийско и прослужих 26 години, след което се пенсионирах. На някои се зловижда, че за работата ми се плаща. То е много малко, но все пак аз си го изработвам. А и за квартирата си плащам наем. Наталия е ниска на ръст, с кръгло лице, късо носле, вече значително посивяла. Тя има добри поетически произведения, но се крие и когато даде нещо да се декламира, предпочита това да става анонимно. Казах й: - Записвай всичко, каквото си преживяла и знаеш за Учителя! Иде вре­ме, когато учениците ще трябва да работят! Кажи това и на другите! Това е важна работа на учениците! -Тате и работят! Всеки според условията, при които е, със средствата, с които разполага! 7 ноември 1958 г., София (записал: д-р Стефан Кадиев) (За Наталия Чакова вж. в „Изгревът" том VI, с. 3-136. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

13. Учителят в Дългопол, Варненско Учителят идва в Дългопол. Баща Му не го приема. Учителят отива в кръч­мата на Яким Видов от Македония. Там се среща с местния учител Никола Овчаров. Той го завежда и приема в дома си, където Учителят престоява към един месец. Гледал на Никола Овчаров и му казал: - Ти от деца нямаш късмет. На стари години при чуждо дете ще умреш. Той имал едно дете на 3 години, казвало се Велчо, но се поминало в същата година след заминаването на Учителя от Дългопол. Жената на даскал Никола Овчаров, като чула думите на Учителя, Му се надсмяла и Му казала една цинична дума. Като умира момченцето им Велчо, те си вземат едно хранениче. Даскал Никола не го искал и не го обичал. Една сутрин жена му Злата оставя даскала и храненичето да спят, а отишла у съседите за мляко. В това време детето се събудило и извикало на спящия: „Татко, татко!" и той чува също гласа на заминалото си дете. От този момент той обиква като свое дете храненичето - На­дежда. Тя завършва акушерство и се установява в близост до София - в Слати­на. При нея идват осиновилите я родители даскал Никола и Злата, където пре­карват старините си и умират на ръцете на храненицата си - тъй, както Учите­лят им казал много години преди това. И двамата са погребани в Слатинските гробища край София. Надежда и сега е още жива и живее на Слатинското шосе. След много години отива Надежда, придружена от сестра Райна и раз­правя Му за случая и иска от Него да види извора. Когато Учителят е бил в Дългопол, идвала при Него родната Му сестра Мария. В това време тя била болна. На западната страна на Дългопол се нами­рала местността Карабурун, сега се именува Камен дял. Там Учителят открил един извор, който нарекъл „Бялата вода". Построил шатра и стоял със сестра Си Мария 20 дена, където пила и се мила с откритата от Учителя вода и оздра­вяла. [1] Сестра Мария разправя за Учителя, че изминали цели 3 години, а Учителят като дете не проговорил нито дума в това време. Майка му Добра много се тревожела и страхувала да не е ням. Един ден, като се завръщали от нивата, ги посрещнала бабата на Учителя по майка и казала: - Петър проговори като възрастен: „Бабо, направи ми люлка, че искам да спя!" След това вече започнал да говори. ------------------------------------------------ [1] За Бялата вода вж. „Изгревът" том X, с. 9 и 10. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

12. Интернирането на Учителя във Варна През 1917 г. в Клуба на радикалите Учителят в една неделна беседа (на която присъствували Стоян Михайловски и генерал Вазов, брат на писателя Иван Вазов) засегнал правителството на д-р Радославов, че е въвлякло Бълга­рия в общоевропейската война, че не са го послушали България да остане неутрална във войната и в никой случай против Русия. Тази му беседа става причина Радославов да го въдвори на местожителство във Варна. Преди това обаче Учителят бил викан много пъти от началника на полицията, който се държал с него много грубо и се подигравал с него. Това накара­ло Неговите ученици Иван Дойнов и Димитър Голов да се възползват от чичото на брат Стефан Ташев от Севлиево - Генчо Вълев Ханджиев, подпредседател на Окръжния съд в София, близък приятел на министъра на просветата от ка­бинета на Радославов - Петър Пешев, севлиевец, съгражданин и приятел на Ханджиев. В това време брат Стефан Ташев бил в София на квартира у сестра д-р Иванова. Брат Голов изпратил сина си да вземе Ташев и го заведе в дома на брат Иван Дойнов на бул. „Фердинанд", където брат Голов бил завел Учите­ля. Ташев отвежда чичо си Генчо Вълев Ханджиев, същият, чрез министър П. Пе­шев, а и лично той с големия си авторитет, нареждат на полицейския началник да не безпокои и обижда повече Учителя. (от брат Ст. Ташев)

11. Първата ми среща с Учителя Разказва сестра Радка Огефова през 1951 г. в София. Братството във Варна беше основано и вече живееше през 1914 г. През тая година съборът се състоя в Търново и на него присъствуваха 75 души. Меж­ду тях бяха братята Коларов, Епитропов, Добри Стоилов и Тихчев от Бургас. През същата година се премести от Добрич брат Петрушчев във Варна. През 1917 г. Фердинанд беше интернирал Учителя във Варна и той се беше настанил в хотел „Лондон". Понеже, в изпълнение на нареждането на Фердинанд, владиката Симеон беше предприел гонение на Учителя, знам, че той беше казал: „Ще боледува, но все пак ще оцелее." Така и стана - Симеон заболя и доста време боледува доста тежко. Накрая оздравя. През 1919 г. се състоя съборът на братството в Търново. На него присъс­твуваха около 40-50 души. Тласкана от непреодолим стремеж за духовно подвижничество, аз бях станала пътуваща посредница между братствата във Варненско, гдето подна­сях духовни книжки и псалми. Това, естествено, не се харесваше на моите родители, които се стараеха много да ми пречат. Точно тогава една вътрешна сила ме тласкаше към Учителя. Когато похлопах на бащината му къща, аз ка­зах: - Дали е вкъщи синът на поп Костадина? Искам да се изповядам при него. Тогава чух, като каза Учителят отвътре: - Радка ли е? Пуснете я, нека дойде. Тогава го виждах за пръв път и много се чудих откъде ми знае името Знаеше очевидно и много работи за мене, както се убедих през време на раз­говора ни. - Ти си годеница - каза той, - но властите много те гонят. Ти все пак пристигна, но ще има още много да страдаш. Но работите ти ще се наредят и ти ще видиш да се отваря небето над тебе. (И така стана. И видях ангели небесни да слизат от Небето връз Учителя и да възлизат от Него към Небето. И това ме спаси и изведе на чист път.)

10. Спомени за Учителя Дънов, записани от Атанас Душков, разказани от баща му Гаврил Душков Искам да разкажа тук за Петьр Дънов. Да разкажа онова, което съм запаметил от моя баща Гаврил Душков, народен учител, баща на 6 деца, почи­нал на 95-годишна възраст през 1963 г. в София. Баща ми е роден в Копривщица - люлка на легендарното Априлско въс­тание, столица на десетдневната република на Бенковски и Каблешков, тра­гично удавена в реки от кръв и пожарища. Син на многочелядно семейство, на поборника Душко Бойдашек, търгувал като гурбетчия в Русия и Анадола. Помагал баща ми на дядо Душко в Тулча и Одеса, но като поотрасъл, решили да продължи учението си в България. Къде да учи и какво? И старият поборник, участник в Априлското въстание, решава: синът му трябва да стане учен човек, да придобие мъдрост и знания, да учи простите на книга. И го за­писва ученик в Педагогическото училище в Свищов, което завършва в Кюстен­дил при директор стария революционер и другар на Каравелов и Ботев, Стоян Заимов. Тук Гаврил Душков се среща с Петър Дънов, опознават се отблизо, ста­ват другари. Онова, което баща ми е разказвал при различни случаи, аз ще се постарая да го сумирам накратко: - Дънов беше по-голям от мене - обясняваше баща ми - с една-две годи­ни. Беше в по-горен клас: аз - в четвърти, а той - в шести. Имахме възможност да живеем заедно, да се срещаме и беседваме. Това ставаше често на двора, в коридорите, а понякога и на срещи и събрания, каквито организирахме ние, учениците. Имахме различни дружества - туристическо, въздържател но, географско-археологическо, по история и медицина и други подобни. По-късно ня­кои организираха есперантско и стенографски. Срещахме се ние там и често на тия събрания се развиваха оживени разисквания. Обикновено тия разис­квания и дискусии ставаха подир съответни реферати, изнасяни от наши учи­тели или по-ученолюбиви и знающи наши другари. Измежду тия, които изнасяха подобни реферати, беше и Петър Дънов. Той беше убеден трезвеник и разпален пропагандатор против пиенето и тютю­нопушенето. И той не само на приказки, а на дело - проповядваше, агитираше, убеждаваше. С примери и доводи. Избягваше да яде месо, бе вегетарианец. Месоядците превръщат стомасите [си] в гробища на трупове. Никога няма да забравя споровете му с духовници. Обикновено той не пропускаше в празничен ден различните религиозни беседи, които се изнася­ха в черкви и евангелски салони. Ние изучавахме английски език и често при нас дохождаха различни английски мисионери, канеха ни на техните беседи. Аз обичах да посещавам евангелската църква - харесваше ми това, че те са изхвърлили иконите, не целуват рисувани светии и Богородици, а пееха и пас­торът, и присъствуващите. На такива събрания дохождаше и П. Дънов. И си спомням как той задаваше въпроси, как спореше. Спореше с наши свещеници и владици, които изобличаваше със своята ясна и здрава мисъл, с много дово­ди и цитати. Но особено впечатление правеха неговите спорове с английските миси­онери и то на чист английски език. Как не се мъчеха да го пречупят, да го спе­челят, но той не склони. Предлагаха му стипендии, като видимо даровит човек, но той все отказваше. И спореше с тях. Но споровете му не бяха караница, а обмислени, логични, дълбоко философски, според всички правила на ритори­ката, която ние изучавахме като предмет в училището. Това беше Петър Дънов. Спомням си го както сега - продължаваше баща ми. - Среден ръст, с буйни тъмни коси, проницателни очи и високо чело. Лице­то му беше чисто и дори прозрачно като на девойка. Беше скромен и тих. Но когато започваха разискванията, той се оживяваше, вземаше пръв думата и говореше, говореше. Личеше си още от пръв поглед, че насреща ни имаме един действително надраснал годините си млад човек, пълен със знания, омъдрял преди време, високо интелигентен и начетен. Учителите го наричаха „енцикло­педия", а за нас той беше истински мъдрец. Беше изчел всички книги в училищ­ната библиотека и Свищовското читалище, което има славата на първото чита­лище в България. Често ние в разговор се питахме един други кой какво чете, какво го интересува. Оказа се, че Петър Дънов чете всичко, интересува се от различни клонове на науката. Той владееше руски и английски, френски и немски, като своя матерен език. Когато го питахме как и откъде, той се усмихваше: „Сам ги изучавам." А кога? „Вечерите за какво са?" - отговаряше той. Сега не е прието, но тогава ние носехме малки пухкави брадички, каквато украсяваше и лицето на Дънов. Той носеше и дълги коси. Любопитно ни беше да узнаем как разпределя времето си. Оказа се и тук, че той използува цялото си свободно време извън училище изключително в четене. Четеше в училище, четеше в читалището, в библиотеката, у дома, до­ри по улицата и планината, когато отиваше на излети. Интересуваше го худо­жествена литература, наши и чужди класици, съвременни писатели, филосо­фия и медицина, право и археология, история и география, дори метеорология и математика. И знаеше извънредно много, разясняваше ни, когато ставаше дума или поставяхме въпроси. Дори учителите го слушаха с отворени уста, възхищаваха се от неговите знания, сочеха го за пример. А Петър Дънов наис­тина беше образец във всяко отношение. Високо нравствен и етичен. Много ни беше интересно, когато разбрахме, че той изучава санскрит- ски език и различните философски течения. За първи път от него ние научихме за съществуването на индийските йоги и чухме подробности за тяхното тай­нствено учение. Познаваше всички религиозни учения и живота на техните съз­датели - Христос, Буда, Конфуций, различните ордени и секти; имаше опреде­лено становище за всяка една поотделно (доколкото зная следвал бе и семи­нария), одобряваше или критикуваше. Говореше за Кант и за Галилей, за Сократ и Платон, за Кропоткин и Плеханов, за Маркс и Енгелс. Познаваше Белински и Добролюбов, Бакунин и Херцен. И ние се удивлявахме как е възможно да се поберат толкова знания в главата на един ученик от VI, VII клас! Но Петър Дънов говореше много и за нашите богомили. Богомилското учение, за което той казваше, че е най-съвършеното учение за времето и има­ло привърженици далече зад Родината, той познаваше в тънкости. Очевидно тия познания той черпеше не от оскъдната наша литература, а по чужди източ­ници. Често ние посещавахме театралните представления на гостуващи в Сви­щов театри. Той беше един от първите измежду ония, които проявяваха инте­рес към театралното изкуство, имаше установено мнение за отделни пиеси и автори, сам участвуваше в театралните представления, които организираше нашето училище, и играеше централни роли. Обичаше музиката. Владееше ня­колко инструмента и особено много цигулката. Като бъдещи учители-педагози, това беше задължително за всички; Петър Дънов обаче я владееше до виртуозност и участвуваше в почти всички наши забави и вечеринки със самостоятел­но изпълнение. Ние му предвиждахме бъдеще на безспорен цигулар. По-късно, когато животът ни раздели, аз завърших в Кюстендил и станах учител, а той - някъде в чужбина завършил няколко факултета - станал доктор по право, завършил медицина, получил различни звания и титли. И интересно е, че той държеше извънредно много на народната медицина още от ученичес­ки години, продължи и подир завръщането си в България. Дали е практикувал или не - това не мога да зная. През цялото си съществувание обаче той лекуваше безплатно, изнасяше сказки и беседи, пишеше статии и книги. По-късно той привлече хиляди свои съмишленици, защото неговото учение, очевидно, допадна на хиляди, които го обичаха и следваха - навярно е било земно и близко до живота и хората, отго­варящо на чаянията на народа. Дали той е имал право или не - не съм философ и не познавам религиоз­ните учения отблизо, но че неговото учение е продиктувано от любов към чове­ка и хората, в което взема превес природосъобразният живот (по-близо до природата), за това говорят неговите последователи. У Петър Дънов нямаше демагогия, нямаше притворство, нито опиума на религиозните заблуди, присъ­щи на разновидните секти, и може би това даваше сила на неговото слово и на делото му. Не е излишно да подчертая, че Петър Дънов беше и прекрасен събесед­ник, умееше да поддържа разговор, духовит и находчив. Той беше не само по­лиглот, но и отличен филолог. Възхищаваше се от нашето героично минало и говореше с възхищение за нашите възрожденци, за Кирил и Методия и Паисия, за Ботев и Левски, за нашия прекрасен български език, който той намира­ше не само за жизнен, издържал през вековете на всички гонения, но и за език, създаден за поезия. Дънов сам обичаше поезията. Такъв остана в съзнанието ми Петър Дънов още от юношески години, такъв се е запечатал образът му в моята памет - чист като водите на рилските езера, честен до безумие, състрадателен и човечен, любознателен и добряк по сърце, изключително работоспособен, много умен и мъдър, всестранно даровит, обладаващ една изключителна култура, която поразява. През годините, когато Дънов живееше на ул. „Опълченска", зная, че той е имал добри съседски отношения с Георги Димитров, с неговите родители и роднини. Някои от близките му са го посещавали, живеели са задружно. За това говорят и сандъците с кореспонденция, които са лежали на тавана на къщата им, намерени отпосле в наше време. Георги Димитров се отнасял с уважение към Петър Дънов. Дънов също го ценеше.

9. Старите генерал Стоянови. Едно интервю у сестра Мария Стоянова Мраморната лампа добави към осветлението на полилея приятен праз­ничен блясък. Кристалните сервизи се оглеждаха в кристалното огледало, как­то това са правили през времето на най-доброто състояние на семейството. Ореховият бюфет с резби по крилата издаваше добрия вкус и възможностите на генералското семейство през друго време. От всяка вещ тук лъхаше добър вкус, който новото време и ограничените възможности сякаш не докосваха. Тук беше свита епохата на Фердинанда от най-доброто време на монархията у нас. Осемдесет и втората година беше набръчкала дълбоко лицето на генера­ла, беше попрегърбила неговата някога висока и стройна фигура. Съзнанието му беше съвършено ясно, беше напълно ориентиран както в миналото, така и в настоящето. Времето и грижите бяха сякаш дълбоко сломили неговата съпруга - сес­тра Мария Стоянова Това беше все същото кръгло, хубаво лице на известната придворна дама, същите красиви, будни, кротки кафяви очи. Сега около рого­вицата се надвесваха кръговете на помътняването, на вътрешните ъгли на очи­те лесно блясваха сълзите. Седемдесетте и шест години и прекараните тревоги бяха засегнали нейния слух. Трябваше да се вика, за да може да чува. - Когато бащата на моята другарка закупи мястото, на което се намира сегашната ни къща, всичкото това беше бостани. Имаше една малка къща, ко­ято трябваше да развалим, за да построим нашия сегашен дом. Това беше пре­ди шестдесет години, към 1890 година. Строежът започна през май и завърши към октомври. Бях капитан, внесох 12 000 лева от спестяванията си през време на службата си. Платихме по 75 лева на квадратен метър, или всичко около 14 000 лева, повече от 180 квадрата, както виждате, доста евтино. - Фердинанд беше културен и всестранно образован човек, продължа­ваше тя, щом се докосваше до неговата личност. Той знаеше до най-големи потънкости, като най-голям специалист, всичко по ботаника, по зоология, осо­бено по отглеждането на птиците, познаваше машините като най-голям техник, беше голям дипломат, чието нещастие беше това, че България беше малка за него. Той трябваше да бъде цар на някоя голяма държава. Освен това той по­падна на възел, твърде заплетен, при твърде усложнена обстановка. Поначало той беше миролюбив и съвсем други сили го тласкаха към злополучните войни. Кобург, който той по-късно откупи, беше мястото, където се събираха всички държавни глави на Европа, в определено време на годината, тъй като ги свър­зваха роднински връзки. Там той беше събрал най-различни птици, беше им създал подходящи условия за живот и се грижеше за тях с най-голямо стара­ние. - Той беше почитан в целия свят като един от най-големите специалисти по птицевъдството - продължаваше генералът. - През 1934 г. заедно с него и аз посетих Оксфорд в Англия Беше свикан световен конгрес по отглеждането на птиците. Той вземаше думата наред с най-видните професори и специалисти из тая област. Той събираше птици от цял свят. През 1931 г. заедно с него се отзовахме в Египет. Бяхме на гости на египетския крал Фуад - не зная откъде беше връзката им. Беше предоставен на негово разположение специален влак, хотел, отлични условия в един от най-хубавите курорти на Египет. Фердинанд страдаше от задух и беше отишъл между другото и да се лекува. Прекарахме там два месеца. Що се отнася до неговото отношение към религията, мога да ви кажа, че той беше предан и даже ревностен католик. Естествено, неговото отношение към всякакви секти, включително и към сектата на Петър Дънов, беше отрица­телно. Не ми е известно да се е занимавал с някаква окултна наука. Знам само, че се занимаваше с естествените науки, които бяха неговата страст и него­вата отмора. - Моята връзка с Учителя - продължаваше сестра Стоянова, като не чу­ваше това, което генералът разказваше за цар Фердинанда - датира от време­то, когато моето дете, синът ми, получи тежки припадъци. Бях го водила във Виена и там ми препоръчаха да го водя в Абация. Вместо в Абация аз се озовах при Учителя. Той ми каза: „Печете го на слънце, носете го на чист въздух и ще оздравее." Така и направихме. Сестра Стоянова разказваше за онова време, когато около Учителя се събираха видни хора на тогавашната общественост, придворни дами, между които една от най-изисканите беше и нейната блестяща мъничка фигура. - Това бяха години на преданост и ентусиазъм - продължаваше тя. - Брат Котев, заедно с други братя, искаха да купят за братството голямата къща на ъгъла на „Граф Игнатиев" и „Раковска". Искаха да я купят за 800 000 лева. Па­зарлъкът беше значително напреднал, беше внесено и доста голяма капаро. Но работата не стана, защото не можаха да се съберат напълно необходимите суми от още 300 000 лева. Един ден при мене в Кобург дойде сестра генерал Недялкова. Искаше да се съберат оттам тия пари. Заедно с нея отидохме в Будапеща - държахме там стаи в хотел „Гелерт". Обиколих някои от моите за­можни познати-чужденци. Когато им описах за какво искахме да съберем па­ри, те ни оказаха пълно съчувствие. Когато щяха да дадат пари, те искаха да видят крепостни актове или някакви други документи, за да се уверят, че се касае до нещо сериозно. Ние не можехме да им покажем нищо - тя беше тръгнала с голи ръце. Аз, заедно със Серафимова и Котев бяхме подписали като гаранти при закупуването на къщата. Тогава се получило червено известие, с което са искали да продават къщата ни срещу покупката. За щастие в пощата бил моят брат. Той спрял връчването на съобщението, докато в това време нещата получават съвсем друго разрешение. Пазарлъкът се развалил и Котев си получил обратно внесените суми. Тогава започна строежът на помещение­то на „Оборище", в което вземахме участие, както знаете, всички: носехме тухли, камъни, пръст. Старите Стоянови бяха повече недостъпни. Те не можеха да отговарят на определени въпроси и приказваха това, което на тях им идваше на ум и което нямаше връзка с това, което ни интересуваше. Все пак сестра Стоянова можа да разкаже: - Зная, че през 1914 г. старата сестра Попова поиска чрез мъжа ми сре­ща с Фердинанда. Тя искаше да му каже да се състави кабинет от генерали, като се изключат противоречивите и объркали се държавници. Тогава начело на кабинета беше Радославов, който теглеше към Германия. Моят мъж не мо­жеше да я свърже, защото той можеше да говори само когато го питат, а не и когато сам иска. За връзката на Фердинанд с Учителя те не можеха нищо да кажат. Не можеха да кажат кой е пратил Попова да говори така на Фердинанда. - Едно е истина - каза генералът, като клатеше глава. - Фердинанд сбър­ка, като се обяви на страната на Германия и обяви война против Русия. Това беше голямата му историческа грешка. А сега ние чакаме да се върнат синът и дъщеря ни. И след това ще можем да си отидем. Ние сме сега така страшно самотни! Ние оставихме гнездото, гдето се беше свил остатък от историята на на­шата страна, епохата на Фердинанда. Тя не можеше да схване кипежа на ново­то, което плискаше с пълни вълни край тяхната пътна врата, възмущаваха се, когато то ги засягаше, потънали в спомени и съжаления. (За Мария генерал Стоянова вж. „Изгревът" том I, стр. 437-438, стр. 451. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

8. Изгревът - очерк в сп. „Български бранител" г. Х,бр. 108 (Х.1939 г.) от М. З. Марков (в рубрика „Лични свидетелства") В стан „Изгрев" край София Къде е седалището на Всемирното Бяло братство? - Мнението на един германски генерал за Братството. - Кой от живите е най-старият ученик на Учителя Дънов? - Как може да се подмладите с еликсира на живота? - В що се състои величието на един народ и щастието на България? 8.1 Когато германски генерал с група български професори посетили веднъж брата Лулчев в стана „Изгрев" и го замолили да им каже „на бърза ръка, само за 10-на минути" новото учение на Учителя Дънов, той отговорил: - Нима ни считате за луди? И мене? - Защо?! - Те се учудили. - Ако можеше за 10-на минути да се разбере едно Божествено учение, ние нямаше да стоим тук повече от 10-на години! - отговорил брат Лулчев. Та, нито аз смятам да влизам в догматически разбор на Всемирното бя­ло братство с тоя кратък репортаж. Като изпълнявам журналистически дълг, аз се позовавам на думите на речения генерал, който казал, след като разгле­дал стана и видял между другото много библейски картини, радио, игрище, му­зикални и хидравлически инструменти, планински и френологически карти и много други неща: - Престъпление е за българската общественост да се отнася с такова безразличие към едно подобно Дело! И нещо повече... Казаха ми, че живеете в дупки, като африканци, и аз си представях, че сте диви, а ето - интелигентни! И наистина, аз сам открих между Белите братя, както се наричат, люде с висше образование. Моят журналистически дълг се подсилва и от обстоятелството, че редак­цията ни беше отрупана с писма след последния брой, в който подробно опи­сахме Рилския стан на Бялото братство. Броят е изчерпан, макар че беше от­печатан с 600 къса в повече. Станът „Изгрев" отстои в най-хубавия квартал на столицата - „Царица Йоанна", току зад Борисовата градина до боровата гора. Отивайки там, ние направихме приятна разходка. Чудесна гледка се открива към Симеоново с обширното Софийско поле, а Витоша бди, като верен страж, и напомня, по индийски маниер, мистична планина на посвещение. Казаха ми, че на „Изгрева" всяка заран в 6 ч се правят прочутите паневритмични упражнения. В сряда, петък и неделя на 5 ч сутринта има окултна лекция за учениците, които още на 4 1 /2 препълват обширния бял салон. Лекци­ята в петък е само за младежи и неженени. Всяка неделя на 10 ч преди пладне Учителят държи голяма беседа за външни. Салонът се препълва с 350-400 и повече слушатели. Мнозина остават отвън и с напрежение слушат словата на Учителя. Всеки четвъртък следобед сестрите си устройват Молитвено събра­ние. На „Изгрева" се готви общо от сестри уреднички. Кухнята е модерна, с два казана, и много чиста. Няма нужда да казваме, че всички са вегетарианци. Топъл обед се слага за 5 лв. Считайки, че братята сами по-добре ще предадат онова, което има нуж­да да кажат, ние - с позволение на Учителя - лично разпитахме някои от тях. Разговорът главно се въртеше около обръщението им и мнението им за Учите­ля. Най-напред отидохме при най-стария, или най-първия от живите ученици. 8.2. Тодор Стоименов, родом от Пазарджик, 66 г., пенсионер, сега чи­новник в дружество „Сингер". Неженен е. На няколко пъти е спасяван от смърт по чуден начин. Запознал се е с Учението в 1898 г., а лично с Учителя - в 1900 г. Сам г-н Стоименов ни разказа накратко дългата история на своето духовно обръщение. - Като дете, потърсих смисъла на живота. Влизах в различни общества, четях и материалистична литература, но все оставаше празно в душата ми, и бях решил по чисто философски път, че животът няма смисъл. Но, макар и да не намирах аз лично смисъл, казвах си, че животът не може да няма такъв, Това беше през 1896/7 г., когато се борех със себе си. - След това случаят ме наведе в Бургас да се запозная с приятеля В. Козлов, който чел книги по спиритизма и с последния Козлов ме запозна. И веднъж на сеанс духът между другите верни неща ни каза: „Животът ви да бъде евангелски." Дотогава счи­тах Евангелието за „попска" книга, както ни учеха в училище. Купих си Библия и почнах сериозно да се занимавам. Брат Козлов също ме запозна с Пеню Киров, а после и с д-р Миркович, който, може да се каже, е бащата на спиритизма в България. По него време д-р Миркович издаваше спиритическото спи­сание „Виделина". Козлов ми каза, че ще ме запознае с някой си Петър Дъ­нов - „много напреднал в духовно отношение човек". И, наистина, заминавай­ки за Америка, Козлов минал през Варна и говорил на г-н Дънов за нас, и тогава г-н Дънов ни писа. За две години бяхме в преписка с г-н Дънов. А ние тримата: Пеню Киров, д-р Миркович и аз, се събирахме да четем Евангелието и да разсъждаваме по духовни въпроси. Навръх Великден 1900 г. щастието ни бе голямо: двамата с Пеню Киров се срещнахме във Варна лично с г-на Дънов! - А какво е, брат Стоименов, Вашето лично мнение за г-на Дънов и неговото учение? - запитах аз. И г-н Стоименов така отговори: - От всички мои лични опитности с г-на Дънов, когото сега наричаме вече Учител, от всички мои най-критични наблюдения за близо 40 години, аз мога да кажа най-чистосърдечно, че той е Божий пратеник не само за България, но за целия свят. Той е Видимият представител на Невидимото Велико Всемирно Бяло Братство, на което глава е Христос, и което иде в тази епоха да въдвори Царството Божие на земята. Това Братство работи между всички на роди по различни форми, за да се пробудят и съзнаят людете, че са преди всичко безсмъртни души, произлезли от един център - Бога и, като схванат своя царствен произход, да заживеят в хармония със свещените принципи на Божията любов, на Божията мъдрост и Божията истина. Тия принципи ще преобразят света, като внесат: топлина в сърцата, светлина в умовете и благородство в душите, за да бъдат достойни граждани на това велико, необикновено Царство, което иде да се въдвори на земята, на която ще обитават високоинтелигентни души - светещите същества на Vl-та раса. Нали Христос казва: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята." - Христос казва, наистина: „Аз съм кротък и смирен по сърце", но от Тоя кротък и смирен по сърце Христос излезе най-великият революционер в полето на Духа! - какъвто друг историята не познава: за Неговите принципи последователите Му са отивали без страх и с любов на жертвениците. Ние тук прекъснахме брата Стоименов и пожелахме да изясни мистика та на речта си. И той продължи: - Духът е, който дава живот, плътта нищо не ползва. Хората на плътта ще се самоизядат, а хората на Духа ще преодолеят всички препятствия, защото идеалите им са безсмъртни и имат за обект Доброто на цялото човечество. Това са работниците Божии, които носят сърце чисто като кристал, ум светъл като слънцето, душа обширна като вселената и дух мощен като Бога, защото такива са, които излизат от Бога. Христос казва: „Не всеки, който ми казва: Господи, Господи!, ще влезе в Царството Божие, но онези, които вършат Воля та на Отца моего." И - „Господ не гледа на лице, но на сърце." Резултатите са, които определят качеството на извършена работа... - Нещо по-конкретно от Учението, г-н Стоименов? - Учението на Учителя е учение за целия живот, а не за формите, и затова е приспособимо за целия свят и всички религии. Според мене църквите са разсадници: цветето, докато е малко, го държат там, после го преместят, дока то укрепне; така е и с душите, докато укрепнат; затова Учението не е против никоя църква, а е за всички религии... Животът, това е благото, дадено ни от Бога, а добрите ни резултати в живота зависят от нашите чувства, мисли и постъпки, хармониращи с волята на Бога. А щастието и величието на един народ зависят: 1) от високия морал на отделното семейство, 2) от разумността на неговите общественици и 3) от проницателността на неговите държавници, защото държавите, това са банките, в които се влагат капиталите на Невидимия свят и от разумната им функция за виси да се увеличава или намалява кредитът им или дори да се закрият, когато изпаднат в нечисти ръце. Всяка проява си има своите дълбоки причини; обикновеният се спира на проявата, а разумният търси да се справи с причината й. Учителят учи, че истински човек е онзи, който е хармонизирал в себе си сърце то, ума и волята. Такива човеци трябва да бъдем! И един ден - заключи г-н Т. Стоименов, най-старият от живите ученици, - всички ще бъдем такива истински човеци... 8.3 Друг един брат, с когото влязохме в разговор, е г-н Йордан Савов. Той е на 70-годишна възраст. Служил е 33 години на държавата, като началник на T. П. станции, и от 4-5 години живее на „Изгрева". Дошел е тук, защото е намерил „пътя на живота и неговия смисъл". - В това учение съм - започна брат Савов - от 1914 г., когато се запознах с Учителя. А съм вегетарианец от 1900 г. Щом станах вегетарианец, лекарите казаха, че до един месец няма да живея, но именно след един месец аз се възродих и досега 40 години съм пълен вегетарианец. Тогава аз си казах: „Отсега нататък само за Бога ще живея! И в моята къща месо няма да влезе." И така стана... Днес благодарение на това Божес­твено учение аз живея най-щастлив живот. За мене и радостта, и страданията са еднакви, защото в Учението съм намерил еликсира на живота! Дължа всич­ко това на Божественото учение, което ми даде живот, което ми даде всички блага. - А какво мислите за Учителя, брат Савов? - Учителят за мене е оня, в когото живее Божият Дух тъй, както апостол Павел казва: „Аз не живея, но Христос живее в мене." 8.4 Всички от стана ми казаха, че трябва да се срещна и с брат Начо Петров, 59-годишен пенсионер, родом от Ботевград, бивш учител, околийски началник, банков и общински чиновник и пр. Запознат е с Учението през 1914 г. в София. И според него, ето как: - Жената на сляп учител ме покани на молитва у тях. Молитвата щяла да бъде ръководена от последовател на Дънов. Във време на молитвата той ми прочете мисълта и след свършване запита: „Кой е оня, който мисли какъв съм: православен или протестант? Нито протестант, нито православен: аз съм са­мо християнин!" Аз, наистина, като го гледах да пее като православен, а да служи като протестант, мислех си: „Какъв ли е той?" Прочитането на мисълта ми и отговорът му ми направиха силно впечатление и оттогава почнах да посе­щавам събранията на Учителя. Но нека да кажа, че преди това бях за две годи­ни теософ. Като теософ, имах хубави теоретични познания, но тук дойдоха по- практични. На въпроса ни за Учителя брат Начо направи сравнение със следния спомен: - Веднъж Ив. Вазов и Михайловски дойдоха на беседа при Учителя - ка­за той. - Тогава беседитс сс държаха в клуба на радикалите. След беседата аз заговорих с двамата наши видни поети и Михайловски каза, че като следвал във Франция, професорът му го попитал дали в България има [пълни] човеци, които да могат да опазят току-що получената й свобода. „След като чух г-на Дънова, чак сега си отговорих - подчерта Михайловски, че нам са нужни чове­ци като г-на Дънов, за да насочат правилно развитието във всички отрасли на новата ни държава." - И аз съм напълно съгласен с българския философ Ми­хайловски, защото за мене Учителят г-н Дънов е напълно проявен човек, който познава началото, основата и целта на вечно проявения живот и методите на неговото изтълкуване, разбиране и приложение. [1] И с пламенен патриотизъм брат Начо Петров заключи: - Величието на страната ни е във величието на нейните граждани... В следующия брой ще продължим, като видим как Учението преминава границите на България и името на Отечеството ни, като духовна и културна страна, се издига с най-ярък ореол в Швеция и Англия, в Германия и франция, в Латвия, Литва, Швейцария, Италия и пр. Защо един софийски дякон, син на свещеник, хвърля расото и става дъновист и т. н. Очаквайте да чуете мнението на съвременния апостол Павел за Учителя. В следующия брой брат Боян Боев ще направи своето изявление. Пишете колко броя да Ви изпратим с отбив 50 на сто за раздаване. Абонирайте се! ----------------- [1] Този случай е с Константин Величков. За него и за Стоян Михайловски вж. по- нататък. № 22.1 и 22.2 на стр. 655. Тук са объркани две случки. За беседата в клуба на радикалите вж. №12 на с. 643 - на нея са присъствали Стоян Михайловски и генерал Вазов, брат на писателя Иван Вазов. (бел. М. И.)

6.9. Тодор Стоименов Слабичкият, като че въздушен чиновник, представител на шевните ма­шини „Сингер", Тодор Стоименов, надживя с доста години другите двама учас­тници в „събора". Работата му като представител на „Сингер" беше доходна и той можеше да получи значителна материална независимост. Това му даваше възможност да подреди добре семейството си. Но за да остане верен на пре­поръките на Учителя - „да работи" за Божието дело, той не се ожени и живее­ше с роднини. Поради това той имаше възможност наистина да се занимава с братски работи, като с течение на времето оставаше най-верният член на „братския съвет". Спокоен, уравновесен, добре разположен, леко критичен в рабо­тата, Стоименов стана един от стълбовете на „Бялото Братство".

6.5. За физическото здраве Физическото и душевното здраве са нормалните състояния на човека, великият дар на Природата, основата на човешкото щастие. Но както едното, така и другото се подчиняват на закони, които трябва да се познават и съблю­дават. На много места Учителят говори, че „ученикът трябва да бъде душевно и физически здрав". Той счита обаче, че здравето е плод преди всичко на мисъл­та на човека. Затова лечението на болния трябва да започне преди всичко с неговата душа. На човека трябва да се вдъхне доверие, вяра, надежда в неговото оздравяване, в правилността на прилаганите за лечението му методи. То­ва съвпада напълно със схващането на великия руски физиолог Иван Петрович Павлов. Достатъчно е само една неприятна дума, едно тежко съобщение през време на яденето ни, за да спре отделянето на стомашен сок, да се при­чини едно или друго заболяване. Като се започне от тези елементарни наблю­дения, човек може да се убеди, че наистина голямата част от физическите за­болявания имат за основа някаква душевна травма. Наистина, ние откриваме при много наши заболявания наличието на микроби, които поставяме за пър­вопричина на заболяването. Това е вярно. Но също е вярно, че микробите мъч­но преодоляват естествения имунитет, който ни предпазва от тях. Неговото пропукване, нарушение неговата цялост, нарушението на равновесието на си­лите на организма създава условия за развитието на микробите, за заболява­нето. Затова в основата на физическото здраве лежи здравето на душата, пра­вилно изградената психическа нагласа на човека. Целостта на „душата" съхра­нява естествения имунитет, поддържа здравето и на тялото. Но здравето на човека се намира в зависимост и от средата, от услови­ята на съществувание и режим на живота. Тук са в пълна власт: слънцето, во­дата, движенията, упражненията, физическите упражнения, екскурзиите, фи­зическата работа, трудовите условия, правилното редуване на всички действуващи външни фактори. При правилно подреждане на всички тия фактори човек може да живее почти без да боледува.

6.4. Душевно болните Още през времето, когато Учителят беше пред нас с целия си ръст, има­ше си хора, които проявяваха известни странности. Той виждаше тяхната ненормалност в сравнение с нормите на хората, както лекарят вижда ненормалностите на своите пациенти. Това беше за самия него твърде досадно, неприятно. Но и към тях той се отнасяше търпеливо, грижовно, внимателно, като че нищо и не забелязваше. И другояче не можеше и да бъде. Той боравеше с човешки души. А всяка душа е индивидуалност, със свои особености, свой осо­бен свят, даден веднъж и неповторим. А границата между характерологичните варианти и „ненормалните" е толкова преходна, неясна, че понякога просто не може да се разчете. „Всеки си е особено луд", казва народната мъдрост. И наистина, мъчно можеше да се постави граница между Магдалина, която се криеше под леглото на Учителя с намерение да роди от него един Христос, между ревностните почитателки, които го чакаха разплакани пред вратата, ко­ито не намираха друга радост освен тая - да се движат след него като някакви сенки. Всяка от тях носеше в душата си някаква непосилно тежка травма от живота, огорчение, загуба, неизпълнена мечта, нещастна любов, които не мо­жеше нито да изостави, нито да забрави. Човек търси това, от каквото има нужда, това, което носи облекчение на болката му. Тъй като всеки имаше сво­бодата да отива при него когато и колкото пъти му се иска, човек можеше да наблюдава картината, която се наблюдава около фигурата на един голям пси­хиатър между пациенти, търсещи неговата магическа лечебна сила. Може би силата на внушението, или на самовнушението? Това е вярно. Но всеки обективен наблюдател би се съгласил, че словото на Учителя не може да причини душевно заболяване, че [не е вярно, че] именно то става причина за „полудяване" на неговите последователи, както навремето злона­мерени врагове твърдяха. Нормалният здрав човек може, ако не одобрява, да се усмихне, да кимне с глава, да се отстрани и да забрави думите му. Може би пред Учителя и пред неговите ученици се изразяваха, проявя­ваха някакви дремещи в душевноболните тенденции. Вероятно в светлината на учението се осветляваха кътчета на човешката душа, скрити дори за самия човек и лъсваха пукнатини, нередности, които тормозеха, измъчваха човека, които трябваше да се осветлят, за да се осъзнаят и след това, напълно съзна­телно да бъдат лекувани чрез психотерапевтичните средства на Учителя. А то­ва беше собствено същината на самото учение като психиатрична метода.