Ани

БОРИС ГЕОРГИЕВ ХУДОЖНИКЪТ (1.XI.1888 - 9.IV.1962 г.) I. Биографични бележки за Борис Георгиев. II. Борис Георгиев - ученик на Бялото Братство. III. Мироглед в творчеството на художника Борис Георгиев - Боян Боев. IV. Историческата следа на Борис Георгиев на „Изгрева" в София. V. Борис Георгиев - живописец. VI. Борис Георгиев - велик български художник. VII. Борис Георгиев и Владимир Димитров - Майстора

6. ОТ ЕЛ ШАДАЙ ДО МАХАБУР РИЛЦИ (ДИМИТЪР КОЧЕВ) XI. 1971 г. Паневритмия Няколкостотин крачки западно от изгревната поляна, в горския парк - „Парка на свободата", на малка площадка през 1970 г. с вещо ръководство, неуморно брат Петър Ганев ръководеше паневритмичните упражнения. И наши приятели, и външни хора участваха с радост в чудната ритмика при утринната ведрина. Участниците благодарят на брат Ганев и на другите музиканти за усилията им, и им пожелават здраве и сили за работа на благодатната нива и през тази година. Ел Шадай При ясно време и тихи дни полянката с каменната подкова е свежа и притихнала в слънчев огрев. Чешмичката до брезовото семейство неспирно шепти и примамва минувачите. В мразовити дни около прихлупената колиба е оживено. Задимено и мрачно е вътре. Но я брат Влад, я Кирчо или Кольо ще ви срещнат, ще предложат чай или супица непринудено, братски. Тези грижовни домакини са тук в своята стихия, в истинския си дом, в дома на чудната простота - Ел Шадай! Тополица, 1970 г. Братски събор в старо айтоско селце до полите на източна Стара планина. Някои приятели в София ме информираха така: „Ще пътуваш дълго, отегчително. В Салона часове наред ще изслушаш наведнъж всички братски и християнски молитви. После някоя мудно четена беседа. Тогава чалгаджиите и певците ще изкарат всички братски песни и упражнения, плюс всичките композиции на наши приятели. Закуска или вечеря, после словесни изяви в стихове, в свободна реч, спомени, импровизации..." Тази картина почти ме беше разубедила да посетя събора, но желанието да отида надделя. Отидох. Пътуването от София е действително дълго, но има и бърз влак, та с едно прекачване пътят не дотяга. Още като пристигнахме на гара Тополица и се отправихме към селото, обградиха ни познати и непознати редници от това братство, и почти насила ни вкараха в домовете си да починем и да вечеряме с тях, с всичко що Бог дал. Преклонихме се, влязохме и ние. Как да се противиш на такова насилие? Като се отморихме и наситихме, отидохме в салона. Пълно - само тук и там някой незает още стол, въпреки че часът за започване беше още далеч. Аз любопитствах да видя как ще започне мъчението, та внимателно следях всичко. Един брат съобщи с плавен и ясен глас, че ще започне програмата. И започна с няколко от най- дълбоките и съдържателни молитви, дадени от Учителя, после друг брат прочете недълга беседа, прочете я с прекрасна дикция. С дикция и любов. Оркестър от 810 души изсвири след това някои песни и музикалните упражнения. Ансамбълът явно беше скоро комплектуван, но свирачите теглеха лъкове и дърпаха струни с жар и ентусиазъм. Всички слушатели сияеха от това, що поглъщаха. Нямаше след това отегчение даже и у правостоящите. После вечеря, кратки изказвания на гости. И програмата завърши в прилично време и при безспорното задоволство на присъстващите. Някои казаха: „Дни и месеци ще ни топли споменът от тази прекрасна братска среща." Как няма да топли? Та това е акумулация и концентрация на духовни сили, на чиста радост, на братско общение в името на всичко възвишено, което Учителят ни завеща и поръча да култивираме в душите си! Благодарност и любов дължим на всички братя и сестри от Тополица, които ни посрещнаха с плодовете от градините си и с даровете на сърцата си. И още много, много други неща ни радваха, но ще ги кажем на брат Джоджев, тихичко, на ухо. Рила, 1970 г. От гористата седловинка „Вада" право на юг се възвишава планинският хребет - наше поселище през летните месеци, надморска височина на долния край 1500 м. и на горния - 2500 м. Наши веселяци казват: „Кота Елена 1500 до кота Борис 2500." А самоковските шегаджии като говорят за нас бъбрят: „Ние ви имаме за част от скалния мъх и смриковите рошавини на приезерните грамади." Много радост и много красота отнесоха в душите си приятелите, прекарали лятото на 1970 г. по поляните и пътечките на седемте езера, по каменистите и тревисти тераски, по които броди и сега великият дух на Учителя, ечаха възвишените му Слова!... Отидете ли пак на Рила, не пропускайте, отбийте се първо в Бивака при сестра Елена, при брат Влад, Кирил, Пеню, ще ви посрещнат любезно, ще отпочинете или ще преспите. После ще продължите до централния бивак при второто езеро по склоновете на Молитвения връх. Тук по тези места е пребивавал най-често и най-дълго време Учителят. Тук всеки камък и всяко клеково храстче ни е скъпо, мило. Тук е нашият дом, далече от задухата и шумотевицата на градове и села, на пътища и мегдани! Оттук нагоре по планинския гребен - ту скалист, ту покрит с мъхави капи, се стига покрай Харамията и Езерото на чистотата, до високото било към връх Дамга. И по тези височини има палатки на наши приятели. Те първи посрещат бури и светкавици. Тук са гръмоотводите на чудното поселище. Поселище от люде, поели по скални и тревисти върхове към подстъпите на волността, светлината и красотата! Музиката Зрънца от Словото на Беинса Дуно В нея са скрити великите закони на мирозданието. Всичко в природата издава трептения, които се носят като музикални вълни. Музика има в текущите води и във вечно вълнуващите се талази на океана. Музика се носи във въздуха, във веенето на вятъра, в шумоленето на листата, в чуруликането на птичките, в гласовете на животните, в ромоленето на потоците. Музиката е един реален израз на истината. Тя е живот. А дето има живот, има музика. Дето няма музика, има смърт. Музиката е най-красивият път за възприемане на богатствените истини, на Божествените мисли. Днес музиката се изучава най-вече като изкуство. Онези, които се отдават на нея, започват с чисто техническата й страна. Обаче музиката има сложен характер. Тя е много странна. Техниката е само една от нейните страни. Тя е най- важното постижение на механичната музика. Защото има три вида музика: механична, която раздвижва нещата, органична, която организира живота и установява жизнения ритъм, и психична, която събужда скритите сили на душата. Светската музика има още много да постига. И после идва окултната музика, която хората още не трябва да познават, понеже ще злоупотребят със силата й. Ако музиката се разглежда като обикновено чувство, то тя е като занаят. Но трябва да се вземе като метод за служене на Бога. Новата музика ще внесе съдържание и смисъл на онази музикална форма, която е дадена през 19 век. Мелодията е музикалният идеен зов на човешката душа към Бога, а хармонията е отговорът на Бога. Там, дето музиката е проникнала, хората са по-благородни, по-добре устроени, имат по-правилни черти. Музикалният живот на човека се отразява и върху физическото му устройство, преди всичко върху лицето му. Музиката не само ще спомогне за неговото организиране в телесно и душевно отношение, но постепенно ще премахне тревогите, с които животът днес е изпълнен и ще донесе едно уравновесяване на душевните му сили. Тя внася в душата разширение, в духа - сила и мощ, в сърцето - мекота и топлина, а в ума - светлина и свобода. Истинските музиканти са дошли на земята с определена мисия - да повдигнат скърбящите, страдащите, падналите души. Доброто пеене съживява, ободрява, създава подем. Бъдещият музикант трябва да се вдъхновява от идеята музиката му да прави преврат в душите на падналите хора. Всички певци са пионери на бъдещата култура! Всеки, който не е живял за Бога, не е музикален. Който живее за себе си, не е музикален. В истинския музикант има самотричане. Когато запееш, ти заинтересуваш висши разумни същества, които идват, помагат, свършват ти работата. Истинска музика може да изхожда само от човеци, които са издигнали в сърцата си олтар, на който принасят своите жертви Богу, свойте вдъхновени песнопения. Когато дойде някой меланхоличен, изпей му песента „Цветята цъфтяха". Песента „Благославяй, Душе моя, Господа" действа лечебно. Изпята както трябва песента „Зора се светла зазорява" носи безкрайни възможности за човека. Учителят Беинса Дуно Биография и история Учителят Беинса Дуно (Петър Константинов Дънов) е основател, създател, душа на Бялото Братство в България. Той е роден в с. Николаевка, Варненско, на Петровден, 11.07.1864 г. Средното си образование е получил във Варна, а в Свищов е завършил Евангелско богословско училище. В Америка е следвал медицина, философия и теология. От 1907 г. започват съборите на сформираното вече от него Бяло Братство. Учителят е държал над 5000 сказки и беседи. Част от тях са издадени по стенографски бележки в около 150 печатни тома. Земният си живот Беинса Дуно завършва на 27.12.1944 г. на Изгрева, София, където е гробът му в слънчевата овощна градина. Учителят е изключителен извор на мъдрост и виделина. Той остави епохални следи в духовната история на България. По оригиналност, по обем, по идеен и духовен заряд, наследството на Беинса Дуно е от ослепителна величина и не може да се обозре и прецени в този ранен момент. За онези, които не са търсили дълбоки ценности в живота си, това име и това дело може да е едва известно. Но люде, които по някакъв начин са влезнали в контакт с идеите, Словото или личността на Учителя, са станали други, нови човеци.

5. СПОМЕНИ НА СЪПРУГАТА ИВАНКА КОЧЕВА И СИНА ВЛАДИМИР Вергилий Кръстев: Искам да ми разкажете за Вашия съпруг, Димитър Кочев. Иванка Кочева (Ив.К.): Димитър Кочев е роден на 17.09.1912 г. в Церово, Пазарджишко, точно в момента, когато са били камбаните за обявяване на Балканската война. Баща му се наричаше Владимир Николов Кочев, а майка му - Велика Ангелова, тя е от Лисичево. Вегилий: Родът на дядото, откъде идва той? Ив.К.: От Церово. Вегилий: Той споменава в неговите бележки, които аз го накарах на времето да напише на 3.12.1983 г., че неговият баща и неговата майка в първите години Учителят ги е обикалял и те са се познавали и те са били обект на неговите френологически изследвания от Учителя. Това не го ли знаете? Ив.К.: He. Вегилий: Ами какво ще ми кажете за рода на Димитър? Ив.К.: Ами прадядото е бил възрожденец, нали и той е търгувал в Турция ли, къде и веднъж, връщайки се, е бил нападнат от турците, ограбен и т.н. След това, преди Освобождението, също като поборник са го преследвали и е бил клан. Бил е в списъка на тези, които трябва да бъдат унищожени. Владимир Кочев (Владимир): Той е помагал на Бенковски. Вегилий: Как се е казвал? Владимир: Никола Кочев. Вегилий: Това е бащата на Димитър Кочев. Владимир: Не, той е дядото. Бил е значи сподвижник на Бенковски. При възстанието, при създаването на лагера на Еледжик, в който се е изтеглило организирано цялото население от района и е образувало укрепен лагер, за разлика от другите възстанали места, които на място, в селищата си са се отбранявали срещу турците. Те единствени в този район така са приели на Бенковски идеята, селищата и имотите да се изоставят и цялото население да се събере на едно място. Значи това е на този лагер на Еледжик. Там той влиза в управителното тяло на този лагер, който се е оглавявал от друг един негов съселянин, Гене Талийски. След разгрома разбира се на възстанието, тези, които са оцелели, се пръснали по планините. Той се укривал в Стара планина по горите някъде до есента на 1876 г., когато е бил заловен. Бил е заловен и отведен в Пловдив, съден и осъден на смърт. От групата на осъдените на смърт са започнали постепенно да ги извеждат на екзекуция, той има щастието точно по това време да се случи смяната на султана в Цариград. Не мога да си спомня кой е по-напред. Абдул Азис, другият Абдул Хамид. Единият заменя другия. Новият султан дава помилване и му се опрощава живота. След това, след Освобождението вече получава свобода. Вегилий: Това е дядото Никола Кочев. Владимир: Това е дядото. Участвувал е в сраженията, имал е сериозна рана, както знам, на врата си от ятагана. След това ходихме преди двайсетина години може би с баща ми там в местния музей, бяха издирили снимки на стари поборници на хижата Еледжик. Имаше така накачени снимки с тях. Той е там. Вегилий: Значи той е дядото. Дядото колко деца има? Владимир: Две. Дядо Владо и майката на Беро, не знам как се е казвала. Вегилий: Значи две деца е имал. Владимир: Син и дъщеря. Вегилий: Сега дядо Владо. Ив.К.: Той е бащата на Димитър Кочев. Владимир: Значи Димитър Кочев е роден точно когато започва Балканската война. При обявяване на мобилизацията. Той учи в своето родно място до 1924 г. и след това се пренасят в София вече. Вегилий: Бащата какво работи? Владимир: Търговец и земледелец. Вегилий: В тези бележки на баща ви той споменава, че в един момент, когато той се заинтересувал от Учението на Учителя, неговият баща споменал, че навремето Дънов е идвал лично в семейството и го познавал и е правил така наречените френологически изследвания върху главите на баща му и майка му, и тука той пише тези неща, но по-подробни неща не написва и жалко, че не го запитах. Ив.К.: Каква връзка можем да направим? Прадядо ми, дядо Никола, за който говорихме, е първият от семейството, който е подпомагал дейността им на американските мисионери след започване на църковните борби. Когато започват църковните борби в Цариград, тук започва едно движение, едно сдружение, едни опити да се привлече събуждащото се население към една или друга църква. Най-сериозният опит такъв, е известен там, униатите на Драган Цанков, който нали към католическата църква се прикрепват и значителни успехи имат и американски, и английски мисионери, главно американски, които тук е пък евангелското и протестантското виждане на християнството. Вегилий:Те превеждат Библията на български. Владимир: Точно така. Преводът на Библията е направен по поръчението на американското библейско дружество, като главен участник в превеждането е Славейков. Значи при тези движения, при тези шетни на американските мисионери, този наш прадядо се е движил с тях, изглежда да имал влияние сред населението и той бил от първите, приели евангелизма в тази част на България. Откъдето нататък семейството става евангелско. Той е и тъй да се каже главният ктитор, който организира изграждането на евангелска черква в селото. Това е дядо Никола и цялата му тази дейност естествено в някаква степен е предопределила водещото му участие пък после по време на въстанието. Бил е един от видните, влиятелни селяни. Вегилий: Това нещо не го знаех. На мен ми направи впечатление, че Вашият баща споменава, че още от своето юношество в гимназиалното си образование е запознат с религиозната литература, запознат е с теософията и впоследствие нали се запознава, идва до Учението на Учителя. Сега между другото той споменава тука, че той е познавал и лично е говорил с един от най-добрите съученици на Учителя в Америка, така духовния пастир Д. Н. Фурнаджиев и Ст. Ватралски. Владимир: Да, те са евангелски и протестантски пастори. Вегилий: За този Фурнаджиев помните ли нещо да ви е разказвал? Владимир: Ами той бил пастир в евангелска църква в София, мисля че ме е кръстил. Вегилий: Казал ли ви е Димитър Кочев нещо, разговори с него, щото той споменава, че е говорил лично в първите години с Учителя. Владимир: Не е споменавал нищо. Тъй като баща ми е бил така активен член в младежката секция на евангелската черква на ул. „Солунска" в София, естествено контактите му с пастирите са били чести, интензивни. Те са получили образованието си в Америка - САЩ, там е получила образование и сестра му на баща ми, леля ми, там е учил и г-н Дънов преди това. Разбира се по време се получава някакво така разминаване, но с някои от тези вероятно се е застъпил по време и са се опознали още в Америка. Така че те са имали някаква престава за него. Той също е евангелист. Баща му е бил свещеник, православен свещеник, но той пръв в семейството става протестант. Вегилий: Да. Сега Вие не си спомняте нещо, да е споделял Вашия баща във връзка с някое изказване на Фурнаджиев и Ватралски. Владимир: Нищо конкретно. Вегилий: Щото на Ватралски има една книжка, която той я на времето написал, нали, по отношение защита на учението на Учителя Дънов. Вие не я знаете. Ив.К.: Кой е знаел? Ние на вилата като се оженихме там, на Бояна, съседи бяхме с Ватралски и аз съм ходила много често. Възрастни хора, много симпатични, Ватралски бе с една брадичка, от него има песни. Владимир: Текстове на религиозни песни. Ив.К.: Но къде да съм знаела, да се интересувам. Почти всеки ден съм ги посещавала като възрастни хора, аз бях още съвсем млада, 19 годишна, имах така интерес с по-възрастни хора да контактувам. Вегилий: Той тука споменава, че един близък на семейството е този. който го е завел за пръв път при Учителя. Вие не си спомняте, не споменава името. Вие щяхте да ми разкажете, той е водил лично Учителя на концерт, нали, преди малко. Ив.К.: Да, знам, но трябва да е било 1941-1942 г. Знам, че го водиха на концерт в зала България, после го изпращаха на Изгрева. Аз не съм присъствала. Вегилий:Той да ви е разказвал някои опитности с Учителя, които да сте запомнили? Ив.К.: Не си спомням. Владимир: Най-общи впечатления. Той беше така силно впечатлен от личността, макар че баща ми беше нали силно обективен човек, беше склонен към анализ на всяко едно поведение и факти, явление. Не можеше да се каже, че лесно може да му се повлияе или да му се внуши мисъл или настроение, или впечатление, така че това силно влияние, което е оказал върху него Дънов, то е било пречупено през призмата на един силен аналитичен интелект. Не става въпрос за едно залитане по една силна и обаятелна личност. От това си правя заключението, че наистина, за да може нещо в такава степен да повлияе на баща ми, това нещо е било значително. Ив.К.: Знаеш ли, като ученици Димитър Кочев една екскурзия на Рила правят и слизайки на езерата срещат там обществото и Учителя и остават няколко дена и вече почват да се интересуват от него. Вегилий: Да, това не го знаех. Ив.К.: Да. Вегилий: Той тука споделя, че винаги, когато е имало някакъв проблем, е ходил и питал Учителя. А пък казва: „Съжалявам тогава, когато не съм питал или не съм го послушал." Спомняте ли си за някои неща да е ходил да е питал? Ив.К.: Това не зная, но аз съм ходила при него. Вегилий: Той споменава, че и Вие сте ходили при един проблем. Ив.К.: Да, ходила съм. Прие ме и казах това, което ме интересува и най-интересното което е, каза още тази вечер ще научите едно известие за нещо, което се интересувах и което съм го очаквала. Вегилий: Вие не сте знаели къде се намира той така ли? През време на бомбардировките. Ив.К.: Да. И ми каза още, това бяха няколко месеца, нали? Така не знаех къде е и какво, и ми каза: „Тази вечер още ще научите." И действително, щом се прибрах у дома и научих. Вегилий: Получихте известие. Ив.К.: Получих известие. Много интересно беше. Влиятелна личност. Аз 1939 г. прекарахме горе на бивака на Рила. Вегилий: Вие бяхте там. Ив.:К.: Ние тогава се оженихме и отидохме с палатка горе. То пък беше някакъв събор или конгрес. Толкоз много чужденци имаше. Много голямо посещение. Трябваше да има някъде 300-400 души на лагера. Имаше отвсякъде хора. Там около 15-20 дена бяхме. Много интересно ми беше. Сутрин събуждането, не знам дали знаете, още преди да се съмне, с цигулки те събуждат, след това отиват на Молитвения връх, вече там молитвата се прави, връщат се, прави се закуска. Но организация голяма. Голяма, от платнище, палатка бе направена за кухня там, веднага правят топлите води, чайовете сутринта предлагат, закусят, след това се отиде на Паневритмията, след това беседа или долу, или горе при Учителя, при палатката му. То е така височина или пък край някое от езерата. Много така се впечатлих аз от тая работа. Обедът също, правеше се общ обед, готвеше се там и се съобщава в 12 часа, че е готов обедът. Всеки слезе и там едно голямо направено като маса от камъни се нареждат, молитва, почва обедът. След туй всеки почива, а вечерта - огньове запалваха и имаше музикална вечер. Било рецитали, било свирене нещо. Вегилий: Вие спомняте ли си да е правил той горе снимки с апарата? Ив.К.: Не, негови има, един албум имаме снимки правени. Не го знам. Аз го търсих тук при моите, няма го. Така от живота, снимки, с Паневритмията, с Учителя как чете беседа, има, има такива снимки. Вегилий: Аз знам, че той лично е правил. Ив.К.: За него не знам, ако ги е правил преди да сме се женили, не зная през това време. Но беше изумително предсказанието на г-н Дънов. Направо същата вечер се връщам оттам, отивам у дома и ми се съобщава. Вегилий: Че той е жив и здрав и ще се върне. Ив.К.: Да, същата вечер. Вегилий: Да. Ив.К.: Той е забравил. Вегилий: След 2-3 дена сте се свързали. Ив.К.: Да, с него, а, да, с него. Иначе за събитията ми каза, о бъдете спокойни, още тази вечер ще научите и аз слизам, отивам на едно място и ми казват, знаеш ли така и така, имаме вест. Вегилий: Да. Ив.К.: И всички знаем. А един път ходих, та му занесох сладко от диви ягоди на Учителя. Качих се по стълбата, чукнах и отвори той вратичката там. Имаше той едно високо помещение, там му беше кабинет и му подадох. Викам: „Витошки ягоди и малини." Засмя се: „Много благодаря!" И си слязох, не останах. А за летуването на Рила, аз с радост така съм ходила, приятно ми беше и летата на езерата. Такава романтика, такава красота, като изгрее луната, езерата, отражението, тишина, ветрец от време навреме, огньовете, рецитали, концерт. Невероятен колорит и неповторимо преживяване, което остава завинаги запечатано у човека. Много посещения, народ се събираха, стотици хора. Вегилий: Да, тази епоха мина. Ив.К.: Паневритмията сутрин с тая хубава музика, грамадни кръгове народ, той, г-н Дънов е в средата и там е оркестърът. Та имам аз тези спомени. Вегилий: Аз ги виждам тези неща само на снимки. Ив.К.: Изживяла съм, даже знаете ли колко интересно, като отидохме най-напред горе, ние нямахме никакво познание за дъновизъм. Майка ми също много религиозен човек и като отидохме 1939 г. горе, толкоз се разчувства тя от това, от живота там. Вегилий: Майка ви. Ив.К.: Моята майка. Сутрешното събуждане с музиката. Ами то като че ли небесни ангели свирят и пеят, и така се разчувства от всичко, че като я хванаха едни кризи - жлъчката от преживявания, та така останахме много доволни. Нали това са минали времена и само спомените говорят за тях. Съвсем друг мир и друга светлина получава човек. Вегилий: Да, мина тази епоха. Да, единственото опознаване на онази епоха е чрез спомените и чрез снимките. Може визуално така да има човек предства. А да влезе в тази епоха може чрез Словото, което е дадено и което е записано. Ив.К.: Беше много интересно горе на Рила. Първо са непосредствените впечатления от г-н Дънов. Той вижда там нас, майка ми и мен. Майка ми беше много интересен човек, движеше се стройно, бе с красива фигура. А Той много интересно ни наблюдаваше. Почти всяка вечер така се събирахме на огньовете. Пееха се песни, изнасяха се концерти, че рецитали от поезия духовна. Вегилий: Да, това са души, връзки от хилядолетия, връзки на душите. Да, някой път дойдат срещнат се и осъзнават, друг път не осъзнават връзките, и така се разделят, но остава споменът от преживяването на душите. Ив.К.: Да, така е. Вегилий: Аз съм виждал Димитър Кочев на една снимка в салона, самия салон. Там Учителят чете лекция. Това са много от малките снимки, и така в профил той така в дъното го има и него, така седи и слуша. Виждал съм една снимка. Ив.К.: Сутрин е, салонът пълен вече и Той с Библията идва, салонът пее и влезе, седне си на стола при катедрата и говори. За мен беше много трудно, защото нищо не разбирах. Слушам и не мога никаква връзка да направя. То си иска много неща. Вегилий: Подготовка, вътрешна подготовка. И то не само подготовка, ами стотици години такъв път да имаш. Нали така, със столетия се създава вътрешен път. Подариха ви книга от Дънов и вие я прочетохте. Ха-ха. Ив.К.: Не, само я прехвърлих няколко листа отгоре, отгоре. Не можех да я чета. Нямам подготовка за нея. Но имам друга опитност. Сънувам го на сън, вече Учителят беше си отишъл и ми казва: „Това дете ще стане известно с металическите плочи!" И това е. Вегилий: Сънувахте. Ив.К.: Да. И аз разправям на Митко това нещо. Ама той, сина ми, трябва да е бил тогава 2-3 годишен. И какво мислите, сега работи точно в тая област и е един от най-големите специалисти тука. Вегилий: Металически плочи. Ив.К.: Те платки такива по електроника де, нали, но вижте колко е интересно, нали? Вегилий: Да, това си е пророчество. Пророчеството си е винаги пророчество, независимо дали е насън или наяве. Ив.К.: Ще стане, каза, известен с металически плочи. Платки по електроника. Вегилий: Металически плочи. И никой не е очаквал, че такова нещо ще се сбъдне. Ив.К.: То ги нямаше тогава. Вегилий: Тия неща ги нямаше. Вие казали ли сте му или не сте му казали? Ив.К.: Казах му. Казах, знае. Вегилий: Разкажете ни как възприемахте Учителя Дънов? Как се движеше, походка, движение? Ив.К.: Спокойно, държанието така. Винаги спретнат, хубаво, чистичко, тука винаги една игла имаше с брилянтче. Вегилий: А като четеше беседи, лекциите? Ив.К.: Спокойно говореше. На Рила особено. Там седне край камъка пред палатката и този вятър като духа, раздухва му косата. Хубав така, дикция хубава, приятно. Хубави спомени имам аз оттам. Ами и от концертите в салона на Изгрева. Вегилий: Вие присъствахте там? Ив.К.: Ама на всичките съм ходила. Голямо преживяване, необикновена публика. Вегилий: Тогава е имало и състав оркестър и певци. Ив.К.: Оркестър, музиканти, всичко. Вегилий: Също и певици. Ив.К.: Да. Вегилий: Хора, които пеят, които музицират. Ив.К.: Но 1939 г. беше най- силната година горе на Рила. Много представители от цял свят, много народ, като един малък град беше. Вегилий: Аз съм виждал снимки от тези години. Наистина осеяно с бели палатки отгоре до долу. Тази епоха не може да се върне никога вече. Тука ги няма тези души вече и те не могат да се върнат, и да се съберат точно в едно определено време в една и съща страна при един Учител. Това е много трудно. Който успя да дойде, успя. Който не успя, се размина. Да, разминаха се, но голяма част от българския народ успя да влезе във връзка с Него. Даде се Словото, това не е малко. Ив.К.: В провинцията изглежда по работят. Вегилий: Не, те си заминаха. Тези центрове, в които бяха те, постепенно изгаснаха поради това, че те си заминаха. Младото поколение има друг поглед на нещата и т.н. Знаете ли, моето поколение се спъва от много неща. И те не са безобидни. И тава е, което пречи те да се доближат до Учението на Учителя Дънов.

4. ЗИМАТА СВЪРШИ. ПРОЛЕТТА ДОЙДЕ И ВЪЗРАСТНАХА БУРЕНИТЕ И ЗАДУШИХА ЖИТНИТЕ КЛАСОВЕ ЗАБЕЛЕЖКИ НА РЕДАКТОРА ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ 1. Аз заварих през 1967 г. едно разрушено т.н. Братство на последователите на Учителя Дънов, както и отвън, така и отвътре. Изгревът като селище го имаше, но това бяха дървени бараки, в които живееха хора, които бяха се определили в своя житейски път. И всеки един от тях трудно можеше да работи с другите. Обединяваше ги само спомена за живота им с Учителя Дънов. 2. Външното разрушение бе налице. Салонът бе иззет, одържавен от властите и заключен. По-късно бе превърнат в склад на телевизията. Съдебният процес през 1957/1958 г. бе преминал и онези, които бяха лежали в затвора - Борис Николов и Жечо Панайотов, бяха вече излезнали на свобода. И те в никакъв случай, дори и да искат, не биха могли да работят с онези, които ги вкараха в затвора за 4 години. 3. Заварих хора, които се бяха определили на групи и воюваха помежду си. Всеки нов и млад последовател на Учението, който идваше на Изгрева, го вкарваха в борбите и те изгаряха, и мнозина се разстроиха психически и отпаднаха, никому ненужни. 4. За мен те бяха ценни само за това, че бяха от Изгрева и пазеха материали или имаха спомени в главите си за времето на Школата на Учителя. И това именно направих - започнах да събирам техните спомени, снимки и материали. Работих напълно нелегално и те не ме предадоха само за това, защото осъзнаваха, че чрез мен щяха да имат историческа следа. Ако бяха ме предали, властите щяха да дойдат да направят обиск и щяха да унищожат всичко, събрано от мен. 5. Онези, които заварих и които бяха целували десницата на Учителя, не бяха готови да приемат младите, които идваха при тях. Те воюваха помежду си и ние като млади точно това заварихме. Така те ни отблъскваха. Не всеки можеше да издържи на битките, които се водеха. Мнозина от младите пострадаха. От 60 младежи останаха към 1999 г. няколко човека, но вече като служители на Черната ложа. Но аз успях да издържа. Бях определен за друга работа от Небето, която днес осъществявам. 6. Представеното писмо на Димитър Кочев до Борис Николов говори за много неща. Кочев е запознат с идеалните страни и висшия идеал на Учението. Но той не е запознат с другите окултни закони, които ръководят и направляват борбите между последователите на Учителя Дънов. И аз съм сигурен, че Борис Николов изобщо не е чел писмото му. Така аз го намерих захвърлено. А причината за разрушаването на Изгрева е описана в томовете на „Изгревът", от I до IX и всеки може да се запознае с тях и да си отговори на всички възникващи въпроси от писмото на Димитър Кочев. Вече има „Изгревът" и никой не може да каже, че не е чул, че не е видял и че не е чел. 7. Помествам това писмо, защото то описва един етап, през който преминават днес последователите на Учителя Дънов. Той е започнал от 1945 г. и завърши през 1990 г. След 1990 г. започна друг етап, в който се отпечатва „Изгревът" и оригиналното неиздавано Слово на Учителя под мое ръководство. Но вторият етап се отнася за програмата, която днес аз ръководя. Но не се отнася за останалите, които са още в първия етап. Но за всички останали, т.н. последователи на Учителя Дънов, които днес воюват срещу „Изгревът" и програмата, важи и ще важи още стотици години първият етап от 1945-1990 г. Те няма да могат да го преминат в никакъв случай. Само онези, които приемат „Изгревът" и го прочетат, чрез него ще да могат да преминат през пустинята на живота и да пресекат реката Йордан и да преминат в Ханаанската земя. А това са благоприятните условия на житейския път на човека. 8. Пътят на Школата е описан в „Изгревът". А пътят на ученика е даден чрез Словото на Учителя Дънов - Великия Учител на Вселената. Това са двете начала днес, утре и до веки веков, без които не може да се направи нито една крачка. Едните и мнозината ще останат да бродят в пустинята гладни и без светлина, а малцина ще намерят пътя на спасението - чрез „Изгревът" и чрез Словото на Учителя Дънов. 9. Борис Николов имаше един хубав израз за онези години на гонения и непрекъснати обиски от страна на властта, която се бе ожесточила срещу последователите на Учителя Дънов. Борис Николов казваше така: „Сега е зима. Всичко в природата спи. Природата почива. Когато дойде пролетта и се разтопят снеговете, тогава ще дойде и нашият ред да поникнем на земята и да се възродим отново." Това време дойде след 1990 г. Но поникнаха първо бурените и плевелите и задушиха всичко, дори и тук-там изкласилите житни класове. Бурените и тръните покриха всичко и затриха всичко. Житните класове бяха задушени и унищожени. Пълен провал за едните и пълен успех за представителите на Черната ложа. Зимата свърши. Пролетта дойде и възрастнаха бурените и задушиха житните класове в нивата! Аз не бях от онези житни класове, които ги задушиха и затриха. Аз съм от останалите зърна в хамбара, които стопанинът на дома Господен бе оставил за всеки случай да ги има на разположение. И аз бях длъжен да поникна, да възрастна като житен клас и да дам зърно преизобилно, когато му дойде времето! И аз бях длъжен да съхраня Словото, да го отпечатам в Оригинала му и да го оставя за следващите поколения българи и останалото човечество. И аз бях длъжен в житен сноп да събера онези единични класове, израстнали между бурените и тръните и да ги включа в библиотека „Житен клас" на поредицата на „Изгревът". И го направих. Въпреки съпротивата на бурените! И благодаря, че Стопанинът на Дома Господен избра именно мен! Амин! 11-12.12.1999 г. София.

3. ЗИМА Е. ВСИЧКО В ПРИРОДАТА СПИ И ПОЧИВА Писмо до Борис Николов Драги брат Борис, Особеното положение, в което се намира Братството и по-специално неопределеността, неяснотата и неизвестността по отношение централното ръководство занимава мнозина братя, приятели и съмишленици. От известно време се явяват у мнозина надежди, стремежи и по-конкретни планове за уреждане на тази материя. Предлагат се всевъзможни варианти, като: - Плътно практическо съдействие на Симеонов или Антов с цел да се активизират някои дейности и уредят някои инициативи, независимо от симпатии или антипатии към тези лица. - Постъпки да се заменят тези двама с такива, ползващи се с по- благоприятно мнение всред Братството. - Постъпки да се уредят частични въпроси като този за салона на Изгрева и др. - Постъпки да се издействува разрешение от обществените власти за събор, който да реши висящи братски въпроси. - Усилия да се създаде временен инициативен комитет със задача да подработва всички братски въпроси до момента, когато обществените власти ще допуснат събор, конференция или по-широко съвещание на Братството за уреждане неговите дела. Активността по задвижване на такива замисли често не е съответно нито на познаването на въпросите, нито на компетентността или личните възможности. Обаче никой не е в състояние да промени това положение - всеки счита че може, има право и даже е достоен да задвижва замислите си. Нито логичен критерий, нито авторитетно указание, нито традиция (която липсва) са в състояние да дадат друго направление на инициативите. Братството е млада формация с определени идейни тенденции, оставени от Учителя, но с неоформена физиономия като общество и затова лутанията ще са неизбежни и значителни. В духа на изразената вече пред теб готовност за съгласуване мислите и действията ни, отправям настоящето, с което бих искал да те уведомя за мнението си по тези въпроси. Ако сериозните, носещите някаква отговорност пред Братството, съвестта си или пред Учителя, или пред Бога не изпълнят дълга си, а оставят други да уреждат братските дела, то естествено делата ще се придвижат така, както инициативните и активните свършат тази работа. Считам, брат Борис, че обстоятелствата налагат ти лично да проведеш известни съвещания с онези братя, които са пред прага на задвижване едни или други инициативи, за да може да се изработи общо становище. Не свършиш ли лично ти тази работа, то други ще я свършат и разбира се по свое усмотрение и разбиране. Лично аз нямам определено становище какво трябва в този момент да се предприеме, обаче съм убеден, че каквото и да се почне, то трябва да изхожда от едно съгласувано между братята и сестрите мнение. Ако такова общобратско становище не се изработи, поради невъзможност да се съберат на съвещание повече хора и се стигне до положение някой еднолично да носи отговорностите за братските дела, то това положение трябва да е ясно на останалите, за да знаят откъде да очакват инициативи за братска дейност. Считам за недопустимо и вредно да не се знае, вижда и чувства къде е главата, къде са краката и ръцете на един организъм. Ако Братството, разбира се, е или трябва да е такъв организъм. А ако разнообразието в представите на братята относно това, какво представлява или трябва да представлява Бялото Братство, е твърде голямо и пречи да се изработи що-годе обща представа - идея, то познаващите отговорностите си трябва да направят необходимото, за да се изработи такава представа, без която е немислима съзнателна дейност. Наблюденията ми сочат, че това разнообразие действително е огромно. Следователно тук предстои важна работа, която е независима от външните условия. Никой не може да ни пречи да избистрим и оформим представите си по какви пътища има в бъдеще да върви Братството... И от друга страна никакво извинение не можем да имаме, когато се явят благоприятни условия за работа, тогава да открием, че не сме наясно какво и как има да работим. Зимният сезон е именно за вътрешна работа. Имам желание, брат Борис, да се съгласувам с теб и ако зная позициите ти, то ще ги имам предвид винаги, защото зная цената на единомислието. Ако обаче ти нямаш оформено становище или пък не ти е възможно да го изнасяш, то естествено не ще мога да действам иначе, освен да следвам само собствените си мисли и разбирания или становището, което един сериозен или възможен за момента колектив би изработил. Нямам свои инициативи и не възнамерявам да се ангажирам с такива, обаче поддържам контакти, за да съм осведомен за онова, което става или може да стане в или за сметка на Братството. Ето това исках да споделя, брат Борис, та да можеш да имаш и моето мнение по тези въпроси. С братски поздрав, Д. Кочев 15.10.1967 г.

2. БЯЛОТО БРАТСТВО Съществува, развива се и пръска виделина повече от половин век всред българския народ. Подобно на Богомилството, и Бялото Братство е основано върху масивните основи на Християнското учение. Бедно на догми, но богато на идейно съдържание. Бялото Братство е извикано на живот в началото на века от д-р Петър Константинов Дънов (Беинса Дуно). Това свободно духовно движение в предвоенните години има вече десетки хиляди последователи в България и стотици в западните страни, предимно във Франция. Да се даде характеристика на едно ново духовно движение в няколко реда е задача сложна и тежка. Въпреки това обаче нека щриховаме накратко това забележително явление от Балканския духовен ландшафт. Членовете на Бялото Братство са групирани в отделни братства (по-големи или по-малки, съобразно селището, където живеят). Участниците в тези основни единици - братствата - се събират в салоните си, където след прочит от Библията се чете беседа от Учителя. Пеят се духовни песни и се произнасят молитви. Събранията се провеждат обикновено от ръководителя на групата, без особен ритуал и външни форми. Всичко протича естествено, семпло, чистосърдечно. Пищността на ритуала е заменена с богатството на тихата дълбока простота. Освен тези събрания, братствата уреждат общи трапези, музикални вечери, екскурзии всред природата. Важно място в живота на Белите братя заемат музикалните утринни упражнения - Паневритмията. Това са пластични гимнастически упражнения, изпълнявани под съпровод на специална за целта музика в ранните часове на изгряващото слънце. Особената музика, ритмичността и символичността на движението в обстановката на ранната ведрина и починалата нервна система, всичко това благоприятствува за едно мощно дълбоко колкото духовно, толкова и физическо въздействие. Чиста храна за тялото, чисти мисли за ума, благородни чувства и възвишени прояви - това са основните стремления на братствените членове. Природосъобразен живот и природосъобразни методи. Но мнозина не могат да се освободят от формалистично, от доктринерно разсъждение, и запитват: „Какво точно характеризира, отличава това движение от множеството подобни? Не е ли бил достатъчен един Миров Учител, един само Божествен Пратеник? Защо трябваше да се явят сред нас Христос и Буда, и Зороастър, и Хермес, и Мойсей, и Сведенборг, и Щайнер и др.?" Както всяка биологическа възраст на човека има своите специфични нужди, така и духовната, културната, интелектуалната възраст на индивида, на обществата, на народите, на расите имат своите особени потребности, необходими за да се подтиква растежа, за да не спира развитието. В известни народи и при известни случаи е трябвало да се стимулира културата на сърцето. В други е било необходимо да се усвоят определени знания. В трети случаи земните кумири е трябвало да се заменят с по-високи идеали, за да се запази и поддържа възходящата тенденция в траекторията на общото духовно развитие... Това са само общи бележки. Да се подлагат плановете на Провидението на вивисекция в човешките лаборатории е работа сложна, непосилна за нас, та даже и понякога комична. Духовната цялост, вътрешното единство на съвременния високоцивилизован човек по общата преценка на философи, психолози и медици е застрашена. Кои фактори са в състояние да възстановят необходимата вътрешна монолитност на човека от 20-я век? Страданията или възвишената любов? Втората алтернатива е основната и първа тема в Словата на Беинса Дуно, в идейната концепция на Бялото Братство. Всеки опит за постигане по-високо стъпало в духовния път на личността, на колектива, трябва да се предхожда от основно почистване всички кътчета на душата от застоялите и загнили остатъци на миналото. За тази цел Учителят Беинса Дуно дава оригинални и лесно приложими методи. Друга особеност в делото на Беинса Дуно е оглъбяването и разширяването на Христовата доктрина, освобождаването на Християнското учение от догматизма и историческите наслойки и неговото осъвременяване. Кой може да се наеме с такава отговорна, смела и велика задача, освен израсналият до тези висоти, дошлият с такава мисия по Висша повеля? Учителят на Бялото Братство, д-р Петър Константинов Дънов (Беинса Дуно) е роден в България на 12.07.1864 г. Бащата е православен свещеник. В Америка (Харвард) следва теология и медицина. Години наред се занимава с обширни френологически изследвания сред българския народ. Към 1910 г. основава свободното духовно общество Бяло Братство. До последните дни на живота си (27.12.1944 г.) Беинса Дуно държи беседи. Голяма част от тях са напечатани по стенографските бележки и обемат стотици томове - изключителен за историята на духовните движения богат книжовен фонд. А. Орлов (Псевдоним на Димитър Кочев) София, 1968 г.

1. ДУХОВНИЯТ ОБЛИК НА УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ Днес, 20.09.1973 г. при среща с брат Вергилий Кръстев се изрази от негова страна желание да има моите спомени от братя и сестри, да има преките и лични контакти и работата ни с Учителя Петър Константинов Дънов. Настоящите редове са отговор на това негово желание. По природа още от ранни години съм имал интерес към научни и философски проблеми. Въпроси от областта на християнската и религиозна философия са ме занимавали особено много. Интерпретациите на християнската идеология от ортодоксалните теолози на една или друга християнска формация - наречени църкви, спряха да ме задоволяват. А еднообразието и сковаността на мислите от тези духовни кръгове - наричани обикновено „догматика" постепенно започнаха да ме отблъскват и отегчават. Търсех по-свободна и оригинална трактовка. Запознах се с теософската окултна литература, като интересите ми бяха отправени повече във философските аспекти на тези доктрини, отколкото към специалните им дисциплини - астрология, кабала, френология, пневматология и др. Това бяха годините ми в горните гимназиални класове. По това време именно научих за Учителя Петър Дънов и за Бялото Братство. Не познавах още лично този човек, за когото се говореше всред духовни, религиозни и философски среди доста много и с най-различна оценка. Близки мои - баща ми и майка ми обаче, като разбраха интереса ми към него, ми разказаха, че го познавали доста отдавна - още от времето, когато той се е занимавал с френология и антропологични изследвания в България - били са даже негови обекти на измервания и проучвания. Изслушах също внимателно мнения и преценки за личността и идеите на Учителя от негови познати и съученици в Америка, а именно пастор Д. Н. Фурнаджиев, Стоян Ватралски (писател) и др. Въпреки че не споделяха напълно идеите на Учителя, но тези сериозни и достойни хора се отнесоха много положително и даже почтително към него. Тяхното отношение ме насърчи да потърся лична връзка и личен контакт с този странен човек. Мой близък родственик - варненец, духовник и отдавнашен личен познат с Учителя, ми предложи да ме заведе на Изгрева, и ме запознае с Петър Дънов. Бързо се съгласих. Беше 1929 г. Искам още сега тук да отбележа, че с настоящите редове нямам намерение, нито е по вкуса ми да бързам с обобщения, с генерализация, с интерпретиране, да чертая някакъв цялостен образ на Учителя. Ще се постарая само да предам отделните впечатления, строго фактическата маркировка и багра, получена при отделни срещи с Учителя и близки, и добре проверени лично от мен случки и прояви на тази изключителна личност, характер и Дух. Характеристиката „изключителна личност" беше вече утвърдена всред сериозната общественост, запозната с този човек. Не са ми сродни онези, които бързо го назоваваха: хипнотизатор, славянски маг, Христос, магесник и пр. Считам, че човешката личност, животът (особено дълбокият духовен живот), космоса, са твърде големи и сериозни неща, за да е позволено и разумно, бързо и с лекота да характеризираме особено редките и нови явления около нас. Правеше се пристройка към Салона на Изгрева и Учителят даваше указания на майсторите. Но денят беше дъждовен - ръмеше слаб есенен дъжд. Въпреки това, наметнат с връхна дреха, средният на ръст и с посивели коси и брада, странно сериозен мъж не се отделяше от работата, а трябваше и да изслушва енергично говорещ му млад, самонадеян, почти дързък човек. Това изслушване трая близо един час. Учителят не даде знак, че се е отегчил от това, което трябваше да чува, да дава указания на строителите и да понася и влагата, падаща безспирно върху плещите и главата му. Ние с моя близък също трябваше да чакаме да се освободи Учителят от посетителя. Най-после горещият оратор си отиде и ние се приближихме и се представихме на любезно усмихващия се Учител Петър Дънов. Това е първата ми среща с тази изключителна личност. Останах приятно впечатлен от особено достойното държане на Учителя пред лицето на неделикатния посетител; почувствах веднага огромната разлика между две култури - безмерното търпение и деликатност, и грубата невъзпитаност на някакъв интелигент. Скоро разбрах, че този млад човек е член в редакционната колегия на списание „Житно зърно", д-р минералог, стипендиант на Алберт Айнщайн, Елиезер Коен. Още първите дни след 9.09.1944 г. този „приближен" ученик на Учителя Петър Дънов публично се отказа от Учителя си и учението му, и то с твърде дръзки и недостойни думи. Няколко години по-късно завърши след тежка болест живота си като съплеменник по кръв, морал и нрав на библейския Юда Искариотски. Но в остър и величествен контраст с тази дребна човещина, още от първите моменти на запознаването ми с Учителя се откри неговият изключителен характер, държание, обхода и произход. Почувствах още при запознаването ми с Учителя неговата величественост. Още от малкото думи, които се размениха помежду ни, почувствах, че имам отворен, сигурен, радостен и сияен нов дом. Той не каза: „Елате пак", но цялото му същество говореше само това: „Елате и идвайте пак, защото съм приготвил велико угощение за гладните души!" По-късно с неколцина приятели направихме ново посещение на Учителя. В разговора ние отразихме естествено младежки интереси и пламенни въжделения и проекти. След като ни изслуша внимателно, накрая Учителят с усмивка, смесена с достойна сериозност ни каза: „Хубаво, но трябват още много знания!" Задържах дълбоко в съзнанието си този съвет и започнах грижливо и настойчиво да проучвам печатаните беседи от Учителя, да слушам осторожно беседите, на които можех лично да присъствам. Скоро се убедих в следните качества на Учителевото Слово: възвишеност, дълбочина, оригиналност, свободно изказване без всякакви задръжки, освен разумната целесъобразност за изнасяне на дадена истина. Необходимо е, мисля, да отбележа, че запознаването ми с Учителевото Слово, с идеите и схващанията му съм получил повече от четене и проучване на беседите му, отколкото от лично слушане. Живял съм винаги вън от града, а освен това прекарах и следването си в чужбина, така че контакта ми със Словото на Беинса Дуно е бил и е предимно от четене. Това положение има определено отражение - сигурно с преимуществата и недостатъците си; но това е твърде личен въпрос, на който не е тук мястото. Големите и важни според мен въпроси на живота си съм разрешавал след съвет от Учителя. За всичко, за което съм го послушал, съм имал положителен резултат. Има и няколко проблеми, които реших без неговото мнение, съжалявам за това. Като се наблюдаваха посетителите при Учителя, лесно се разграничаваха следните три основни групи: - Такива, които идваха да се запознаят с него или от любопитство искаха да знаят и неговото мнение по даден въпрос. - Хора, които го посещаваха рядко, но имаха и съзнаваха нуждата да знаят неговото мнение, за да се съобразят и да си помогнат в решаване на задачите си. - Особено масова група беше онази, състояща се от хора, които идваха за всичко да се допитат, всичко да споделят. И с всички дреболии на живота си да отнемат от времето на Учителя. Тази група явно беше съставена както от всеотдайни и любящи безпределно Учителя ученици, така и от такива, които не държаха деликатността, скромността и възпитаността на почтено място в рафтовете на съзнанието си! Старателно и съзнателно гледах да не съм от тази последна група посетители, които тълкуваха търпеливостта на Учителя като благоприятна за натрапчивостта им атмосфера. В някои от тези хора сигурно е имало (сега се убеждавам в това) и користолюбие - да демонстрират пред останалите „близостта" си към Великия човек. Братята и сестрите обаче, с които Учителят имаше служебно и лично най-чести контакти - като брат Боян, сестри Елена, Савка, Паша и др. - бяха възпитани и изискани в отношенията си както към Учителя, така и към всички, с които влизаха в някакъв допир; бяха пример на другите. Всички те останаха докрай верни, предани и високосъзнателни ученици и сътрудници на Учителя. (По-късно възнамерявам да се спра специално на обществото - Братството, защото главната ни тема е Учителят.) Винаги, когато съм срещал Учителя, виждал съм го в изрядна външна изисканост: добре вчесан (въпреки дългата коса и брада), облечен в чисти огладени дрехи, най-често в светли меки тонове, широко и свободно стоящи на тялото му, среден ръст или малко под средния ръст на българина. Тази англосаксонска изисканост често контрастираше с небрежно облечени и с отпуснато държане ученици или „ученици", движещи се около него. Този въпрос заслужава специално третиране, но може би не е толкова важен, за да му отделяме повече място и внимание. Считам за невъзможно човек да не знае как се стопанисват обувки, дрехи, коси, а да стопанисва правилно вътрешните си притежания! Можем с голяма увереност да кажем, че Учителят беше изряден и внимателен във всичко и към всичко. Погледът му съдържаше освен всичко друго и един странен синтез между концентрирана мисъл и висока и широкообхватна съзнателност. С тези бележки не желая да се спирам тук сега на този въпрос, а само го споменавам във връзка с изрядността към външността си, която Учителят имаше. Когато трябваше да реша какво да следвам, посъветвах се с Учителя. Той ми каза: „Ако се заемеш с медицината, цял живот ще се занимаваш с болни хора." Тогава се определих да следвам химия. Той не възрази нищо против тази дисциплина. Оставяше човек сам да решава; не даваше съвет в императивна форма, освен при важни и съдбоносни въпроси. Ето защо трябваше да се внимава и следи с голяма осторожност за мнението на Учителя - изнасяше го в деликатна форма, без умисъл да се налага с разбирането си. Уважаваше във висша степен свободата на мнението и на собственото решение. След започване на Втората световна война 1939-1945 г., при едно посещение при Учителя, зададох му такъв въпрос: „Главните противници в Европа са представители на диктатурата, едните на дясната, а другите на лявата. При това положение, който и да победи, все ще имаме не свобода, а диктатура." А Учителят често говореше за колективното съзнание, което наближава да се утвърди в бъдещото човечество. Намирах несъвместимост между диктаторското и колективното съзнание. Получих този отговор: „Ще се мине през механичната организация, за да се стигне до вътрешната, психичната организираност, която предполага колективно съзнание или съзнание за общото благо." През годините на тази война Учителят беше почти винаги сериозно замислен, явно за съдбата на народите. Не му поставих през тези години никакъв по-конкретен въпрос относно фронтовете и военните събития, не желаех да го безпокоя със свое малко или много дребно любопитство. В края на войната бурни събития ме бяха поставили в неизвестност за близките ми домашни. Повече от месец не са знаели нищо за мен - къде съм и как съм. Жена ми Иванка един ден отнесла тревогата си до Учителя и го запитала за мен. Той й казал, че след няколко дни ще разбере къде съм и какво правя. Така и станало - след 2-3 дни се свързахме и тя се изпълни с доволство и признателност към Учителя, когото също много уважаваше, въпреки че не хранеше същите чувства към някои хора от това общество, които намираше за твърде разпуснати в едно или друго отношение. Прекарването с Учителя на планината представляваше за съпровождащите го винаги едно важно, интересно и радостно събитие. По-дълго време прекарах с Учителя и братя и сестри една година на седемте езера, когато се започваха някои мероприятия там за улеснение на бивакуващите - заслон и каменна пътека-мост над мястото, където изтича второто езеро (там минава пътеката, идваща от първото езеро). Имаше нужда от много и силни ръце да изваждат, преместват и нареждат всякакви камъни, големи и малки. Минаващите туристи поглеждаха небрежно на тази игра с камънаците като да считаха, че се забавляваме поради нямане на друга работа. Обаче работещите се отнасяха много сериозно с всичко това и особено Учителят. Той неотклонно беше около ръцете, които измъкваха някой тежък камък или го въртяха насам-натам за да го поставят на желаното ново място. Даваше указания, размерваше разстояния, упътваше. Но камъните там не са в пустинна местност, а около тях има обилна растителност - цветя, треви, клекови и смрикови храсти. Силно впечатление правеше особената осторожност, която Учителят проявяваше да не се поврежда околната растителност. Бяхме търкулили един доста голям камък и го нагласихме на новото му място, когато Учителят се приближи и ни каза да го отместим бързо малко по-настрана. Това налагаше разбира се нов труд, който ни се видя излишен, но ръководителят на работата ни каза тихо, но определено ясно и с упрек, че като сме нагласяли камъка, сме притиснали под него едно младо стръкче смрика. Отместихме наново камъка и смриката се изправи поожулена от нашата грубовата работа. Наблюдавах след това Учителя и разбрах каква голяма нежност и внимание проявяваше към растителния живот. На една от главните улици в големия швейцарски град Цюрих, току-що павирана и тротоарите подновени, се виждаше, че едно дърво расте към края на уличното платно, но не е нито в единия, нито в другия край на тротоара и явно пречи на интензивното движение. Въпреки това дървото е непокътнато, тротоарната линия (бордюрът) е изкривен нарочно, за да се включи дървото в тротоарната площ. С такова уважение и внимание строителите се бяха отнесли към този зелен живот - никакво насилие! Двата случая, които сега споменавам, винаги изпъкват заедно, асоциативно в паметта ми - доказателство и украса на една висока култура. Слушам и чета напоследък много да се говори пише и законодателствува по въпроса за околната среда. Всички мероприятия, които се предприемат и предвиждат, ми изглеждат палиативни. „Да не замърсяваме и увреждаме околната среда!" Та ние без задръжки увреждаме и замърсяваме нашата вътрешна среда! Как ще опазваме външната среда, като не се грижим за вътрешната! На обществени места се ругае и псува свободно, като да се казва „добър ден"! Алкохол се продава и консумира поголовно навсякъде, а той отприщва низшите животински течения в човешката вътрешност и изнася на показ всички извержения от миналото в съзнанието на човека. Та сегашното модно дамско облекло не е ли една порнография, която обществото търпи с тъпота? Как ще очистваме отвън, когато се омърсяваме отвътре? Не проумявам това. Ако нямаме в душата си идеал за чистота, то как ще култивираме такъв за външна чистота? Това бяха общи бележки, свободни и безсистемни щрихи, така, както се появиха спомените в паметта ми. Искам да завърша тези кратки бележки с нещо колкото бегло и непълно, но синтетично очертание образа на Учителя и облика на обществото, възникнало около него. Най-характерните черти от външността ми се струваха тези: - Особено ярко очертание на лицевите черти с фрапантна хармоничност и живост на движения, но не рязкост, а със сдържана плавност и пъргавина. Пред говорещия, свирещ или работещ какво да е Учител, се добиваше впечатлението, че наблюдаваме един съвършен и вълшебен механизъм, при който всичко се извършва безпогрешно и виртуозно. Телесната тъкан не притежаваше изглежда никакви застояли части или тлъстини, а само мускулна, нервна, кръвоносна и кожна тъкан. Погледът не се поддава на описание - колкото остър, толкова и мек, колкото съсредоточен, толкова и широкообхватен - силен и благ, мощен и нежен, въздействащ решително върху пулса и дишането на събеседника! Съмнявам се дали мога и трябва да кажа и няколко реда върху тази хартия за щриховане някои от ярките черти от духовния облик на Учителевата личност, но за пълнота на изложението ще се опитам да го направя. - Мисълта му притежава в еднаква мяра мощта на индуктивната виртуозност и богатството на дедуктивната находчивост. В историята на човешката мисловна дейност е изключително трудно и рядко да срещнем тези две дарования в една и съща личност. - Другата особеност, която Учителевият Дух проявява в цялото си Слово е възвишеността на мислите. С каквато и тъмна материя да борави, накрая мисълта му завършва с една светла и висока щриха! - Отмереността, равновесието, хармонията, са друга фрапантна страна на Учителевия Дух. С това нека да спра, защото чувствам, че не трябва повече да държа в ръка писалката, която и при най-хубавата благонамереност може да се превърне неусетно в скалпел, отправен към недопустима вивисекция. 8 декември 1973 г. Инж. Д. Кочев, роден на 17.09.1912 г. - заминал на 25.11.1980 г. в Драгалевци.

7. ОФИЦЕРЪТ НА КЕСАРЯ И СЛУЖИТЕЛЯТ БОЖИЙ Никола Гръблев ДО ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ НА БКП ТУК ИЗЛОЖЕНИЕ от Никола Христов Гръблев, жител на гр. София, ул. „Петьофи" №5. Роден съм на 18 януари 1893 г. в град Габрово от родители: баща - пощенски раздавач и майка - фабрична работничка. Останал съм сирак без баща на 4 години. Майка ми, вдовица с четири деца, най- голямото от които на 9 години, едва ни прехранваше, много оскъдно. От мизерния живот две години след смъртта на баща ми почина брат ми - най-големият от децата. От осемгодишна възраст започнах да работя в свободното от училище време при разни обущари. Живеейки между работници, често слушах разговори за тесни и широки социалисти, за профсъюзи, профорганизация и пр. Като завърших прогимназията, започнах да чета някои марксически книги. Постъпих още в 1908 г. в кръжока (ученически) на тесните социалисти, под влиянието на Иван Кишмеров, Фердинанд Козовски и Начо Филипов, в който кръжок бях до месец октомври 1913 г., като през 1922 -1923 година бях ръководител, която длъжност приех заедно с архивата на кръжока от Фердинанд Козовски. През октомври 1913 г. по настояване и съвета на ръководителя на Габровската организация на тесните социалисти, адвокатът Йордан Йорданов, постъпих във военното училище През ноември 1915 г. бях в десетдневен отпуск. При пристигането ми в Габрово отидох в клуба. Случи се, че тогава разглеждаха едно нареждане на ЦК за предстоящите избори, които щяха да станат след седем дни. Нареждаха да се засили агитацията в селските среди, за да се получат повече гласове. По мое желание аз бях определен за агитатор в Поповската община. Цяла седмица обикалях колибите, а в неделя отрано в село Поповци. В резултат партията от последна с 14 гласа в миналите избори, излезе първа с 88 гласа. На фронта и в отпуск винаги съм държал връзка с партията. При разгрома през септември 1918 г. ротата ми си остана цяла, с напълно запазен дух и дисциплина. Научих за бунта в Радомир. Мислех, че става под ръководството на Партията, затова реших да намеря начин и да отида колкото се може по-скоро към Радомир - София. За целта казах на войниците, че пътя ни е прекъснат от англичаните. поради което трябва с оръжие да си пробиваме пътя за България. Всички от ротата изказаха желание да ги водя за България, откъдето аз намеря за добре, фелдфебелът разтръбил това из разпиления полк и голяма група подофицери и войници изявиха желание да се присъединят към ротата. Образува се един отряд към 700-800 човека, добре въоръжени и снабдени. Научих обаче, че Стамболийски и Райко Даскалов ръководили бунта и аз се отказах от намерението си. Съобщих на войниците, че Кресненското дефиле било свободно и ликвидирах с намерението. След демобилизацията полкът се установи на гарнизон в Петрич. С ротата си бях на гара Елешница. С французка охрана бяха докарани войниците от третата категория от руската бригада. След Октомврийската революция руската бригада бе разделена на три категории: Първа категория, които желаели да се сражават и били оставени с оръжието си: втора, които не желаели да се бият, но желаели да бъдат в обозите и трета, които искали да си отидат в Русия. Тях бяха обявили за пленници, охраняваха ги като такива и ги караха да поправят пътища. Влязох във връзка с тях и ги подпомогнах да избягат всички, около 800 души. В 1919 година бях на служба в град Плевен. През месец декември, един неделен ден, работниците и служещите трябваше да проведат масова демонстрация. Имаше нареждане войската да попречи. За провеждането на целта в 4-ти полк се изпратиха въоръжени взводове на вероятните за събиране пунктове на демонстрацията. Бях изпратен с 40 войника при Окръжния съд. При тръгването споделих с някои другари, че няма да стрелям срещу демонстрантите, ако искат да ме съдят и уволнят. Заех определеното си място. Към 9 часа се събра голяма тълпа, над 500 човека. Войниците поставих в двойна верига срещу площада. Предупредих ги, че ако някой по-голям началник дойде и даде заповед за стрелба, да стрелят във въздуха. Бях излязъл пред войниците и разговарях със събралите се. В това време, около десет часа, от задните улици дошъл командирът на полка, полковник Нерезов Христов. Някой от войниците извика: „Командирът на полка!" Аз се обърнах, но в това време той с вдигнати юмруци ме извика: „Под съд ще ви дам. Защо сте позволили да се събере тая тълпа?" Обърна се към войниците и извика: „Стреляй!" Изгърмяха четиридесет пушки и в страшна паника започнаха да бягат кой накъдето свари. Нямаше обаче нито ранен, нито убит. Погледнах, командирът на полка изчезнал и спрях стрелбата. Той е от град Плевен и се уплашил, че може да са убити и ранени негови познати и роднини. Нито под съд ме даде, нито даже ме извика да ми се кара. Той е съзнал грешката си и е благодарил в себе си, че войници не са стреляли в хората. През септември 1923 г. бях граничен офицер в Шуменското село Сълтаклар. Арестувах двама души, които търсеха и щяха непременно да ги убият като участници във въстанието. Държах ги, докато се успокои всичко, после ги освободих, като им дадох удостоверение, че се освобождават съгласно министерска заповед номер, дата и пр. Единият беше от село Живел. През 1924 г. бях на служба в град Бургас. През септември същата година отидох в село Гьоктепе, където имаше части от полка. Поех караулната служба. Подобрих положението на арестуваните, предали се около 30-40 човека от четата на Георги Янчев. Попречих да бъдат убити от подпоручик Янев, бирника и баща му от селото, западно от село Еронозово. Политическите затворници на полицейската инспекция на гр. Бургас държаха в мазето на старата митница. Всяка нощ Баладински изкарваше по няколко от тях и жестоко ги биеше. Чудех се как да му попреча, когато ставах дежурен по караулите. Отидох при полицейския следовател и го запитах: „Законно ли е да взима Баладински затворници нощя и да ги бие жестоко?" Отговори ми, че не е законно и даже ме много добре осветли по въпроса. От тоя момент, когато ставах дежурен по караулите, забранявах да се дават затворници на разпит нощно време. Баладински се опита да вземе след това един арестуван и едва избяга, за да не бъде намушкан от караула. През пролетта на 1925 г. на гара „Пристанище Бургас" бяха поставени в седем вагона около 300-400 арестувани комунисти, земеделци. Всяка нощ Баладински изкарваше големи групи от тях в полицейската инспекция и жестоко ги биеше. Не сини, а черни им ставаха месата. Като ставах дежурен по караулите, не позволявах да му се дават арестувани, освен на полицейския следовател от 8 до 12 ч. и от 14 до 18 ч. Позволявах на арестуваните да се носи храна, да си купуват лекарства, да ходят на клозетите на пристанището, а не в газени тенекии във вагоните, да отварят четирите прозорчета и двете врати, а не само един прозорец, както бе през другото време. В края на м. април току-що бях се върнал от казармата и се готвех да обядвам, когато ми съобщиха, че двама души ме търсят. Излязох и гледам - двама души зад къщата ме викат с ръка. Отидох при тях. Казаха ми, че току-що се пристигнали от София. Дошли са специално при мене, понеже знаели, че само аз мога да помогна в случая. Казаха ми, че имали положителни сведения в София, че през нощта ще изкарат около 50 души комунисти от вагоните и ще ги убият. „Надеждата да ги спасим ни е само във Вас" - ми казаха. „Ако нощес не ги избият, после няма да го направят, защото са направени постъпки." Казах им, че много трудна задача ми дават. Разводът на караулите става в 14 часа, а сега е вече 13 часа. Освен това вчера в 14 часа се смених като дежурен по караулите. „Господин капитан, друго няма какво да кажа, оставаме на вас, каквото можете да направите." И си отидоха. Оставих яденето, позамислих се малко и си казах: „Една глава е по-малко от 50 глави, да става какво ще." Бях ерген, нямах задължение към никого. От смърт не се боя. Взех сабята си, изтичах в гарнизона. Поисках наредбената книга и видях, че дежурен по караулите трябва да постъпи капитан Шукаров. Изтичах до тях. Сварих го, че обядва. По щастлива случайност бях получил парола за постъпване дежурен по караулите в събота. Казах му: „Шукри, моля ти се, в събота имам много важна работа, нека да постъпя сега дежурен по караулите, а ти в събота." Той се ухили, извади пликчето с парола, даде ми го и аз му дадох моето. В 14 часа направих развода. Подчертано припомних да не се дават никакви хора от вагоните през нощта. Вечерта се настаних в ротната канцелария. Пратих доверен войник при телефона с поръчението, ако ме потърсят веднага да притича и да ми съобщи. Към полунощ дойде войникът и ми каза, че ме търсят по телефона. Казах, че ще отида на площадката на показвачите на брега на морето. Той да се навърта при телефона и само ако стане голяма тревога (дойде началникът на гарнизона и други подобни) да дойде и ми съобщи. Иначе само да следи. Останах на площадката до три часа. Излязох и тръгнах да проверя караулите. Посрещнаха ме полицаи и ме молеха веднага да отида на пристанището. Аз обаче започнах проверката от затвора. Като стигнах до вагоните, посрещна ме Баладински с думите: „Господин капитан, вие нарочно станахте дежурен по караулите." В това време караулният началник се приближи при мене и ми рапортува: „Караулите и постовете са в добър ред. Караулът е извикан в оръжие, понеже Баладински насила искаше да му предадем 54 арестувани от вагоните." В подробности ми разправи следното: Към 23 и половина часа Баладински отишъл при него със списък да се извадят и се предадат 54 души от вагоните. Караулният началник отговорил, че не може да му ги предаде без разрешение на дежурния по караулите. Баладински отговорил: Какво ще питам дежурния по караулите? Те всички ги дават, освен капитан Грьблев. А сега е дежурен капитан Шукаров." - „Мене, казал подофицерът, капитан Гръблев ми даде парола и за мене той е дежурен по караула." - „Той вчера се сменил, казал Баладински. Ако не ми ги дадеш, насила ще ги взема." С него имаше около 20 души убийци, специално за целта изпратени от София и той се чувствувал силен. Караулът бе 18 човека. Караулният началник веднага го извикал в оръжие и казал на Баладински, че веднага ще употреби оръжие, ако приближи към вагоните. Тогава Баладински отишъл на телефона, съобщил в полка и полицейските участъци да ме търсят и ми кажат да отида на пристанището. Търсели ме из района на полка, в канцеларията, в къщи няколко пъти, из града, но понеже се бях скрил, не ме намериха. Тогава аз се обърнах към Баладински и групата с него и им казах: „Само две минути ви давам да се махнете оттук, след което ще употребя оръжие." И дадох команда: „Предната верига, приготви се за стрелба, задната, приготви бомбите." Мърморейки, веднага си тръгнаха. Тръгнах към казармите. Щом пристигнах, посрещна ме един войник от гарнизона, че ме викал началникът на гарнизона в канцеларията си. Отидох. Щом влязох, пристъпих да рапортувам и той ме пресече с думите: „На дъното на морето ще те пратя. Ще пазим комунистите...", като блъскаше с юмруци по бюрото. След като се насити да ме ругае, позвъни на дежурния писар и му каза: „Направи наредба, новият караул да постъпи в шест часа, вместо в два следобед." На мене каза да си оставя оръжието на бюрото. След като го оставих, казах му: „Господин полковник, не мога да си обясня защо така грубо се отнасяте с мене. Всички знаят, че аз никога не позволявам да се дават арестувани вън от работното време. Аз съм се клел два пъти да служа честно и вярно на царя и отечеството и да пазя реда и законите на страната. Това, което правя, е според законите, а Вие ме карате да престъпвам клетвата си. Правете каквото искате с мене." Той се замисли. В това време влезе писарят с новата наредба, за да я подпише, понеже беше пет часа и комендантският адютант не бе дошъл. Писарът каза: „Господин полковник, да подпишете наредбата." Той му отговори: „Иди си, ще остане същият караул." После се обърна към мене и ми каза: „Гръблев, с християнски чувства не се управлява тоя народ." От това разбрах, че той не знае, че са идвали при мене хора от София. Понеже виждах, че ме грози голяма опасност, особено ако са узнали, че са идвали при мене хора от София, бях скрил малък пистолет у мене и щом видя неминуемия край, щях да се застрелям. През лятото на 1934 г. завеждах обучението на запасните офицери. В курса бе и запасен фелдфебел школник Петър Тодоров от град Поморие. Още в първите лекции разбрах, че е комунист. Проверих в атестацията му и видях, че през 1933 г. е бил на курс в София и не бил представен за произвеждане в чин кандидат офицер, защото се очертал като комунист. Пишеше: „фанатизиран комунист, да не му се позволява да авансира." Реших да направя всичко възможно, за да бъде произведен. От около 30 курсисти, поставих го втори поред в градирането. Подчертах в атестацията му, че е патриот и пр. Когато представих на командира представените за производство, казах му какво е писано по-рано за него, но подчертах, че не съм забелязал такива прояви у него, но напротив, показал се е като добър патриот. Командирът каза: „Щом е добър, нека го произведат" - и подписа списъка. Помъчиха се от София да попречат, но не можаха. Командирът имаше голямо влияние във Военното министерство. Петър Тодоров стигна до чин офицер от запаса поручик. В 1942 г. софийските му доброжелатели бяха решили да не му се дава строева част, понеже е комунист. Дойде при мене. Дадох му бележка до генерал Янчулев, в която пишех, че отлично го познавам, че е добър патриот и пр. Бе наредено да му се даде строева рота. През 1935 г., като началник на школите в 24 пехотен полк, при отсъствието на командира на полка държах беседа пред офицерите, подофицерите и войниците от школната рота на тема: „Комунизмът като идея" и с това разбърках умовете на слушателите. През 1941 г. като заместник началник на гарнизона се явих служебно при инспекцията на германските части от генерал фен. След това в разговор с един генерал-щабен майор го запитах какво биха направили, ако Съветският съюз отказва да ги снабдява с петрол, понеже техните въздушни, бронирани и моторизирани части ще срещнат затруднения. Той ми отговори: „Ще отидем и ще си вземем." Запитах го за колко дни ще стигнат до Баку, отговори ми, че само за 20 дни. Аз му казах: „И Наполеон стигна до Москва, но много трагична беше съдбата му." Той се намуси, стана и вече не ми продума. След два месеца ме уволниха. През 1944 г. като жител на София бях свидетел по дело срещу 20 школници комунисти. Свидетелствувах в полза на подсъдимите. След 9.09.1944 г. като живущ на ул. „Бузлуджа" №59 в един общ разговор между група съкооператори се изказах в полза на Съветския съюз, след като те доста се бяха поотпуснали в съжденията си, не допускайки, че запасен подполковник ще симпатизира на комунистите. Устроиха ми доста интриги и едва не попречиха в 1946 г. да постъпи големият ми син в университета. Като обущарски работник през 1948 г. бях просветник в профдружеството на 4-ти район. Сам направих 7-8 стенвестника, изнесох 12 беседи и 14 прегледа и с това районът спечели съревнованието с 5-ти район. Бях обявен за ударник. Написах 8 беседи за хората на труда, занесох ги в редакцията на вестник „Труд". Харесаха ги, но ми ги върнаха да ги преработя и някои термини напиша на по-понятен на работника език, като поставя заглавие: „Кратки беседи по политическа икономия." Не ги преработих, защото в 1947 г. от улица „Бузлуджа" №59 се преместих на ул. „Доростол", сега „Шандьор Петьофи" №5 и тук не ме приеха за член на новоучредената ОФ организация. Председателят Христо Тупев повече от 15 месеца държа молбата ми в папката си, гледайки ме отвисоко, понеже редовно аз посещавах събранията, макар и да не съм член. Той вероятно се е поддал на клеветнически сведения от ул. „Бузлужда" №59, които нищо не знаеха за моето минало, а само че съм запасен подполковник. Тия клеветнически сведения попречиха на по-малкия ми син две години да не бъде приет в университета, понеже аз не знаех за тях. Като научих, веднага подадох молба до градския комитет на ОФ с кратко изложение на горното. Оттам веднага предписаха в квартала: Веднага да се разгледа молбата ми и бъда приет за член на ОФ. Завеждал съм кръжок, а сега съм агитатор. Освен изнесеното има още много случаи от 1908 г. досега, които ясно очертават чувствата ми към партията на комунистите и как безкористно съм работил за чистата социалистическа идея. Подчертавам, че от 1908 г. съм във връзка с партията на комунистите. Никола Гръблев, (Подпис) Забележка на редактора: Спомените на Никола Гоъблев са публикувани в „Изгревът", том VI, стр. 137-157, като настоящият материал да бъде допълнение след стр. 157 с номер 12 за поучение и нагледно помагало за слугите на Кесаря и служителите Божии.

6. ВЪЗБРАНАТА Димитър Костов Той имал една позната на име Милка, но не Периклиева. Тя била много млада и искала да се ожени за него. Тогава той бил 30-годишен и й казал, че това не е правилно, защото тя е много млада за него. По-късно тя се омъжила, имала и деца и като се срещнали веднъж, тя пожелала той да й работи зъбите. По същото време Николай Шиваров, който имал брат инженер и бил заминал за СССР, не се обаждал дълго време. Николай се безпокоял за брат си и бил помолил да попитат Учителя дали е жив брат му и защо не се обажда. Като запитали Учителя, Учителят мълчал и нищо не отговорил. Втори път Николай отново помолил да попитат Учителя да каже нещо за брат му, който е в СССР. Тогава Учителят отговорил, че брат му е там, където е шест месеца нощ и шест месеца ден, но че ще си дойде в България. Тук всички го забравили. А там имал възбрана да се завърне. А в това време Димитър Костов нали работил зъбите на въпросната Милка, й разправил случая за брата на Николай Шиваров и че нищо не се знае за инженера Шиваров. А Милка била от ЦК на БКП и запитала как се казва точно името му. Той й казал името. А Милка отишла направо при Георги Димитров и след известно време въпросният инженер се завърнал в България, обаче никому нищо не говорел къде е бил и защо е бил там, където е шест месеца ден и шест месеца нощ. Точно както бил казал Учителят. Мълчал от страх. Тук имал възбрана. Димитър Костов от 13-годишен познава Учителя. Майка му го завела на ул. „Опълченска" 66. Още като Го видял за пръв път, Димитър Костов си казал, че това не е човек, а Бог. Но като видял, че Учителят отива в тоалетна, се бил разочаровал. „Може ли Бог да ходи в клозет? Не може!" Имал вътрешна възбрана да не го възприема като Учител. С Ерна се бил видял случайно в Париж, а се оказало, че живеят съвсем наблизо, почти „ви за ви". После тя отишла в Америка и го поканила да отиде при нея за шест месеца. Така той работил там 5 години, през което време внасял минимални вноски за пенсия. Сега получава социална пенсия от Америка, с която спокойно си живее в България. Ако бил внасял повече, щял да има по- висока пенсия. Сега възбраната се е вдигнала. Живее си спокойно старините. И вярва, че има един Бог и един Учител. И едно Слово на Бога! Записала: Марийка Марашлиева.

5. ПРЕДСКАЗАНИЕТО СЕ СБЪДВА Естирка Иванова Димитрова Естирка Иванова Димитрова от с. Каменна река, Ямболско: Родена съм на 27.03.1932 г. Майка ми е от Дъбово, Казанлъшко, а баща ми от село Каменна река. От 1968 година съм в Братството. Само аз съм в Братството. Един брат от Каменна река ми даде една беседа, която се казваше: „Заведоха Исуса". Братът се наричаше Диню Господинов - железарят. Той ми даде тая брошура и си казах, това не е Библия, няма да я прочета. След една година срещнах един човек, който беше в нашето производство. Казва се Запрян. Нашето производство беше амонячно производство към Химкомбината в Димитровград. Казаха ми, че това момче не яде месо. Викам, щом е така, аз чета Библия, но искам да се срещна с него, да разбера какво е това учение. Той като ме видя, ми каза: „Вие какво сте чели досега?" Казвам: „Само Библията и една книга ми дадоха, „Заведоха Исуса", но аз като я отгърнах видях, че това не е от Библията." Аз се страхувах да не вляза в някакво учение, което не е правилно. Той ми каза: „Донеси ми я утре, а аз ще ти кажа коя е и откъде е." И на следващия ден ние се срещнахме, показах му книгата и той ми рече: „Чети от тая книга, ти сама ще разбереш." И аз като я вземах книгата и право на крана. Аз съм кранистка. Качих се на крана и не помня колко съм стояла и когато ми казаха да слизам, че си отиваме, слязла съм в 4 часа без да ям. Не съм обядвала и не съм закусвала. И така след обед в 4 часа слязох и веднага го потърсих. Казаха ми, че си е отишъл и на другия ден му обясних, че тая книга е толкова хубава, аз не съм знаела колко е хубаво това учение. И му казах: „Много искам да ме заведеш, където се събират тия хора." Той ми каза, че има такива хора и такова братство, и че баща му и майка му са в братството. Казвам: „Аз искам да отида да ги видя." Той ми каза, че живеят на 27 номер, ул. „Панайот Хитов". И още като излизам от работа, гледам един шофьор, който прилича долу-горе на него. И си казах, чакай ще го запитам този шофьор дали Запрян не е негов син. Казвам му: „Мога ли да зная как се казвате?" Казва: „Може. Казвам се Тодю." - „Вие да не сте баща на Запрян Тодев?" - „Да, аз съм негов баща." - „Ами той ми каза вашия адрес. Искам да дойда там, където се събирате." Той отговори: „Заповядайте." А той беше шофьор на автобуса. И тъй, аз се качих от Химкомбината на същия автобус и слязох със същия до тях близо, защото една уличка ги дели. Слязох, отидох и там ме посрещна майката на Запрян, посрещна ме с такава голяма радост, пък тя е много хубава сестра, много духовна. И оттам започнах моята връзка с Братството. Заведоха ме на събранието и с такава жар съм ходила там, че връщам се от работа, краката ми мокри, пълни с вода. Оставям си само чантата и бягам до къщата на Ангел, у когото се събираме. Тичам да сваря, да не би да закъснея, защото го правехме вечер, в 6 часа го правехме вечер в неделен ден, беше забранено. Краката ми са мокри, но аз не усещам това. Събирахме се до 30 души у тях. И казвам: Колко е хубаво тука, не мога да си отида от радост. Много се радвах и непрекъснато ходих у Запрянови. Отивам при баба Тода, при дядо Тодю, те бяха много хубаво семейство. Аз много съм доволна от тях, нали. Запрян е по-млад и неговият живот е по-друг, нали той си отива при по-младите. Но за събранието бяхме аз и една друга жена - по- млади, всичко друго беше възрастно. Влязох на 35 години в братството и с влизането си в братството отказах се от кино, театър, забави и т.н. Нито в ресторанти, когато отиваха нашите от завода. Казвам: Не, аз съм влязла в едно велико учение, за което всичко друго хвърлям. Всички книги хвърлих, освен беседите и до днес чета само беседите. Нищо друго не ме интересува. Нито вестници и списания, нищо друго. И съм благодарна, че съм до Учителя. Учителят ме посещава много пъти и съм благодарна. Въпрос; Посещава те как? Отговор: В сънища, и така ме посещава. Въпрос: Ти Го чувстваш или как? Отговор: Ами Наталия Чакова е била учителка в моето село Каменна река доста години. Всички са били доволни от нея. Тя е живяла в тоя брат Диню, който го е пробудила тя. Чрез нея станало пробуждането му. Той бил тогава на 19 години. Когато тя за пръв път му е казала, той й отговорил: „Наталия, аз приемам учението. Искам да запитам Учителя дали сега да оставя месото или като се върна от казармата." И той отива при Учителя и му казва: „Учителю, кога да оставя месото, сега или като се върна от казармата?" Той казал: „Рекох, веднага." Много се зарадвал и до края на живота си той беше вегетарианец. Въпрос: А как е изкарал казармата? Отговор: Давали са му маслинки, сиренце и др. много леко бил изкарал. Никой не го е малтретирал за учението. Те не са знаели нищо за него. Смятали, че той просто не може да яде. Той е роден 1905 година. Смятай, с баща ми са в една година родени. И тя вечер е четяла беседи. Баща ми е слушал и казал така: „Наталия, всичко разбирам, всичко ми е ясно, учението е много хубаво, приемам го, изпълнявам го даже. Но не мога да се откажа от това месо. Ако от него мога да се откажа, от всичко друго мога." Тя казала така: „Иване, аз не те насилвам, това си остава твой проблем. Когато ти решиш, тогава." И като баща ми си отива, тя запитала брат Диню, запитала го така: „Брат Диню, Иван като не ще да влезе в това братство, няма ли някой друг да влезе?" Той казал: „Да, едно от неговите деца ще влезе в братството и с децата си ще бъде в братството. И това до края на живота си." И той каза така: „И гледах, и слушам, и казвам: От тия деца никое не влезе в Братството, а вече порастнаха. Какво ли става с тях?" Наталия каза така, но не се изпълни всичкото. И когато 1968 г. аз се отказах, точно на смъртта на дядо ми. Отидох на погребението на дядо ми и реших, че искам да вляза в тоя път, постепенно, но ще вляза. И влязох точно през м. юни, на 2 юни 1968 година и тогава като отидох на село и му казах на чичо Диню, нали: „Знаеш ли, че аз съм вече ученичка от Бялото Братство? Искам да служа на Учителя." Той плака със сълзи и каза: „Най- после се изпълни желанието и предсказанието на Наталия Чакова." И аз така съм се радвала, цял живот и мъчно ми е, че не можах да я видя. Мъчно ми е. Може би я познавам коя е учителката, щото моята приятелка, с която сме на една възраст, казва: Ти не си ли спомняш коя е Наталия Чакова? Тя беше една хубава учителка, която ходеше на кок, косата си носеше на кок, а средна на ръст. Беше много хубава и моята сестра Денка беше нейна ученичка и е искала кака Денка да я вземе за нейна дъщеря, да я осинови. И нея, и още една друга от моето село, двечките, да ги отгледа и да ги изучи. Но те плачели за майките си и тя решила да ги остави така, нали. Като плачат, не може да ги вземе. Малки са били, в трети, четвърти клас. И казва, много хубави неща знаят в село за нея, ама ако е било по-рано, кака Денка щеше да каже много неща. Ама тя си замина. Въпрос: Навярно е имала някоя дарба, за да им каже това. Отговор: Тя е била направо ясновидка, щом е знаела, че ето аз ще вляза в това братство, не може друг човек да го каже, който не знае. Засега това зная за Наталия, но ще проуча. Ще отида на село и ще разпитам тия, които са били на такава възраст, и ги е учила. Брат ми, който си замина, той можеше да ми каже нещо за Наталия. Зная от него, че тя е била любвеобилна учителка. Много обичала децата. Никога не удряла децата. Тя ги била обичала като майка. Но не е имало някой, който да ме пита, за да проуча нещата как стоят. Записала: Марийка Марашлиева

4. ЧЕРВЕНИЯТ КОН Лиляна Стефанова Щерева Моят баща, полковник д-р Стефан Щерев беше ветеринарен лекар. През 1939 година по време на учения простива, заболява от грип с усложнение миокардит, а впоследствие развива тиреотоксикоза. Въз основа на медицински протокол е пенсиониран по болест на 53-годишна възраст. Заболяването му протичаше тежко. Лекуваха го много лекари, като най- известният тогава беше д-р Пончев. Резултат от лечението нямаше. Баща ми беше много отслабнал, не можеше да се храни и престана да спи. Една вечер предупредиха майка ми, че тази вечер „Докторът ще свърши". Всички в къщи много се уплашихме. Майка ми тръгна при господин Дънов. Така го наричахме тогава. Познавахме Бялото братство благодарение чичовците на майка ми - братята Георги и Васил Константинови от Русе, които живееха на Изгрева. Те бяха братя на моя дядо - баща на майка ми - Златка Стефанова Щерева - Стефан Константинов. Майка, Златка, отива на Изгрева, намира Учителя и му разправя за болестта и прогнозата на лекуващите лекари на баща ми. Учителят се усмихнал и казал: „Той няма да умре. Ще умре злото му. А като си отидете, той ще спи." На това майка ми много се учудила, но Учителят продължил: „Ще започне да ходи, но да го заведете някъде, където да смени климата. Нависоко и да язди червен кон." Майка ми Му целунала ръка и се върна у дома с въпроса: „Какво прави татко ви?" На което отговорихме: „Спи." Така баща ни започна да спи, постепенно започна да става от леглото и да ходи. Заведоха го в Банкя, където обаче не му понесе. Тогава го заведоха в град Самоков, тъй като Боровец (тогава Чам Кория) беше много високо за него. В Самоков той се възроди, стана друг човек. Ходеше все повече и повече, докато започна да се качва на Рида (едно възвишение досам града). Въпреки че беше кавалерийски офицер, не се качи на кон, но здравето му съществено се подобри и той живя до 1946 година. Ние, неговите деца, както и майка ми, никога не забравихме думите на Учителя, както и доброто, което Той направи за нашето семейство. Забележка на редактора: Лиляна Стефанова Щерева е внучка по майчина линия на Стефан Константинов. Били са трима братя, Стефан Константинов, Георги и Васил Константинови, като последните двама са живеели в Русе. Запознати са с учението на Учителя Дънов. Стефан Константинов и Невена Панова се оженват 1901 година и се раждат дъщери Златка и Недялка. Златка се оженва за военния ветеринарен лекар Стефан Щерев и от брака имат две деца - Лиляна и Михаил Щереви. Михаил Щерев завършва ветеринарна медицина в Мюнхен, Германия. По време на Европейската война 1914-1918 година се отказва от званието си на ветеринарен офицер и поисква командването на строева рота. Той е спял в окопите с войниците и се хранел от храната на войниците, а офицерските си заплати е раздавал на войниците за покриване на ежедневните им нужди. При пробив на Добро поле, което е резултат на предателството на висшия офицерски състав, то разбунтувалите се войници арестуват офицерите си и искат възмездие. Но неговите войници с натъкнати щикове на пушките го обграждат и не позволяват да бъде арестуван с викове: „Назад от нашия командир. Той е народен офицер." След разгрома пренасят оръдията из планините. Продължава да бъде ветеринарен офицер, когато българската армия е с кавалерия и за конете са необходими специални грижи. Пенсионира се с чин подполковник. Има цялата поредица ордени за боеви заслуги.

3. ВЪЗБРАНАТА Златка Стефанова Константинова Веднъж исках да се срещна с Учителя, но Савка беше застанала между стълбището на горната стая и малката стаичка долу. Като ме посрещна, каза: „Какво обичате?" Викам: „Искам да се срещна с Учителя, на Него ще кажа какво искам." А тя ми отговори: „Учителят не приема никого." Тогава аз застанах така в недоумение, но в тоя момент Учителят се показа на балкончето и каза: „Сестра, пуснете Златка да влезе," защото Той ми викаше винаги Златка. „Пуснете я да влезе в Салона, аз сега ще сляза." След това Учителят слезе долу, прие ме, попита ме какво искам да Го питам и аз му казах молбата си. Втори път пак така се опитах да отида при Учителя, защото имах да Го питам по друг въпрос, защото аз за всичко Го питах. И тоя път пак ме посрещна Савка и ми каза, че Той не приема, обаче Учителят се показа и пак по същия начин слезе долу и ме прие, пак в Салона. Прие ме в Салона, а не в стаичката (приемната). Защото тя е била там. С Учителя много пъти съм разговаряла и в Салона, както и на двора, когато Го срещна и искам да Го питам нещо, както и на полянката. Характерно е, че Савка не даваше някак на другите да се доближат до Учителя, а ние имахме въпроси, които искахме да Му поставим, да Го питаме. Аз за всяко нещо, даже когато щях да се омъжа, ходих при Учителя да Го питам дали кандидат-женихът е подходящ. Това е другарят ми. И Той, разбира се, ми каза своето мнение. Веднъж, връщайки се от Рила, първият автобус мина с Учителя, а след това нахлу водата от реката и заливаше пространството пред нас и нашият автобус навлизаше във водата, но аз пищя, бях малко дете тогава и казвам: „Не, върнете се, не можем да минем от тука, в никакъв случай." И тогава, понеже аз много плачех, моят баща като разумен човек каза: „По-хубаво да се върнем, отколкото детето толкова много да реве. То има причина, за да реве." Тогава имаше проливен дъжд и беше станало голямо наводнение. Силна вода идваше от планината и се стичаше с голяма сила и влачеше каквото й попадне. Аз бях ученичка тогава и не си спомням къде точно беше това място, което трябваше да преминем. Тогава Учителят ни посрещна на другия ден и каза: „Вие трябваше да се върнете веднага като чухте Златка да вика да се върнете." Добре, че послушаха навреме и се върнаха, защото рискувахме да пострадаме. Тогава успя само първият автобус с Учителя да премине. Ние виждахме как се отдалечи автобуса, в който беше Учителят. Но важното е, че аз като видях силната вода се изплаших и заревах. Моментът беше много опасен. Ако бяхме нагазили, загиваше целият автобус, в който бяхме ние. Така бяхме спасени от водната стихия. Забележка на редактора: Това е допълнение към „Изгревът", том VI, стр. 392, да бъде с номер 9. Бащата на Златка Константинова е Георги Константинов.

РУСИН КИРОВ СИРАКОВ ЧОВЕК НА КРЪСТОПЪТЯ НА ЖИВОТА Русин Сираков (Р.С.): Навремето като млад бях във военна школа за запасни офицери и оттам научихме, че особено човешкият живот и животинският свят, кой го движи? Движат го инстинктите. Първият инстинкт, който е най-важен, това е инстинктът за съхранение на живота. Тука не участвува никаква логика, никаква мисъл, никакъв разум. Просто застрашава те някаква смърт и падаш, протягаш се инстинктивно, не така под диктовката на мозъка: „Дай, простирай, спасявай се!" Това е първият инстинкт. Вторият инстинкт е инстинктът за продължаване на рода. И третият инстинкт е социалният инстинкт, че човек като социално животно, той не може да живее самостоятелно, той трябва да е в кръга на някакво общество. Не може като див вълк да живее сам самичък. Та тия три инстинкта ни ръководят. Сега, дали има и друга някаква сила, за мене е останало винаги една тайна, винаги една тайна. Това е материалната страна на човешкия живот. Въпрос: Защо първият инстинкт е инстинктът за самосъхранение, за запазване на живота, защото той съществува. Той животът си съществува още преди да дойде човекът да го усети. Р.С.: Затуй той инстинктивно се връща. Въпрос: Значи преди да стигнете до Учителя Дънов сте били пет години вегетарианец. Р.С.: Целият гимназиален курс го изкарах като вегетарианец. Цели пет години и когато дойде време да постъпя в казармата, първият месец, вторият месец изтраях, обаче понеже карах Школа за запасни офицери, занятията се водеха много усилено и много интензивно, аз не можех да издържам повече, колкото парички имах, така от лавката си купувах някои неща, но иначе бях принуден да проям месото. Това беше 1937 година. В 1937 година бях войник в Школата за запасни офицери, която беше в София, в квартал Лозенец. Въпрос: Къде си роден? Р.С.: Аз съм роден в Тракия, село Черибашкьой в 1914 година. В 1925 година по силата на Международното споразумение изселиха тракийското население от Беломорска Тракия и ние дойдохме в България. Настанихме се в град Созопол до 1929 г. Понеже имах сестра женена за един дезертьор, войник от гръцката армия, по линията на комитските години, идват една вечер и я вземат, и в Крумовград се установяват. И аз като плувец в морето в Созопол не бях се върнал една нощ през лятото, всички мислеха, че съм се удавил. Решавам да дойда тук при сестра ми през 1929 година и оттам потеглям и идвам до тука. Причината е, че трябваше да уча прогимназия. В една стая ни учеше един учител, но бяхме четирите отделения заедно, 3-4 деца в първо отделение, 3-4 деца във второ отделение, и тъй се събирахме към 15 ученика. Един учител ни учеше. Като завърших училище, в Созопол прогимназия нямаше, а в Крумовград имаше и аз отидох при сестра си вече там да продължа и прогимназия да завърша. Като завърших прогимназията там, трябваше да продължа. Но в Крумовград нямаше гимназия. В Кърджали имаше гимназия и аз се записвам в четвърти клас, който е първи гимназиален курс на образованието. Бях любознателен и любопитен, и там ме изключват заради левичарски идеи. Но аз можах с частни уроци да се подготвя и успях да си взема изпита за четвърти клас. Пети клас се записах в Кърджали, но пак ме изключиха, понеже бях буен и трябваше да се явя като частен ученик да си взема свидетелство за трети клас. В Ямбол завърших вече 1937 година гимназията. Но аз завърших две години по- късно от моите съученици. Последната година бях освободен по всички предмети от матурата. Бях силен ученик, макар че бях изключван. В осми клас като изучавахме физика, астрономия и химията, изучавахме и по-сложни науки, като психология, логика, която учихме в шести и в седми клас - етика и естетика. Учихме и за атома на водорода, който има относително тегло единица. Този атом на водорода се състои от един протон, зареден с положително електричество и с един електрон, зареден с отрицателно електричество. И електронът обикаля непрекъснато около протона. Въпрос: Значи това е била първата среща с материализма. Р.С.: Разстоянието от електрона до протона, както е начертано на дъската водородният атом, в средата има черта, разстоянието от електрона до протона, който се нанася 1800 пъти с какво е попълнено? Учителят каза: „Ще останете в междучасието да обясня." И останах аз и още няколко души останаха. Според Айнщайн се мотивира, че материя като че ли въобще няма. Материята, коя е най-малката материална частица на материята, това е атомът на водорода, нали? Сега другите елементи имат много сложни строежи, устройства. Сега това е най-простата материална частица, която се оказва, че няма никаква материя. Къде е материята? И на мене дойде ми на помощ обяснението на Айнщайн, който казва, че материя няма, всичко е движение. Добре, движение, но това движение, какво представлява това движение? То е границата между материята и енергията. Въпрос: Кога за първи път се срещнахте с беседи, книги и прочие от Словото на Учителя? Р.С.: Още като бях в Ямбол, който е един революционен център. Там имаше много анархисти. Аз се запознах там с възрастни анархисти, които са вземали участие в Септемврийското въстание 1923 и събитията през 1925 година. По тия години ние сме били още тук в България, обаче тук са съществували тия движения. И откровено казано, в политическо отношение за мене анархистичното движение остава най-правдиво, понеже не почива на никакво насилие в неговата идеална част. Въпрос: Но книгите или беседите на Учителя как попаднаха при вас? Някой ли ви ги даде? Р.С.: Вземах ги от някои наред с другите книги прочетни, защото вземах и такива книги. Но не мога да си спомня кои беседи бяха. Много ми допаднаха Неговите беседи, защото са естествени, много близки до живота, просто от самия живот. Например, сега за да изкараш например с някакъв съд вода, с каквото и да е въже не можеш да изкараш. Трябва да усучиш така няколко конеца. Изобщо даваше много такива интересни примери, близки до живота, които ти показват как да ядеш, как да лягаш, как да ставаш, нещо, което без да искаш го възприемеш. Например, като отидох в Школата за запасни офицери, учехме равен ход: Едно-о-о, едно. И там ти казва сега, когато искаш да преместиш левия крак напред, дясната ръка отива назад, едни такива работи. А ние там бяхме хора, 50% бяха вишисти, 50% среднисти. От средно образование надолу там не приемаха. И казвам, гледай сега, ние маршируваме и идат отзад тия фелдфебели и подофицери, и те ритат и викат: „Не така, бе, ти не можеш ли да разбереш, че така не се ходи?" Туй-онуй. А аз разсъждавам: Това нещо става без да мислиш, тука разум не влагаш, как сега той ще вика, когато левият крак напред, дясната е задната ръка, нали, ние такива замотани работи и бърка сега, левият крак... И правиш така едно, едно и двете ръце ги буташе така, ходиш неестествено. Викам, сега как те правят будала, просто насила. И аз съм ял голям бой. На един подофицер му строших зъбите, щото вика: „Един час под оръжие и един час без да мърдаш." Аз бях чел как развил своите мускули до положение на копринени влакна. Такава сила притежава професор Филип Немски. Неговата книга бях чел и той ми помогна така да развия мускулатурата си. Той е раздвижил 18 чифта мускули в тялото си, разбирате ли? 18 чифта, както тия мускули, тия гръдни мускули, тия на лицето, 18 чифта. Това рядко човек може да раздвижи. Въпрос: Добре, тези провокации там в казармата, те ли даваха така някакъв тласък вече да отидете твърдо на Изгрева? На Борисовата градина? Р.С.: Да, да, да, да, понеже на мен страшно много ми дотегна. Аз съм се опитал даже да бягам зад граница. Аз не можех да понасям тоя живот там в казармата. Страшно много ми дотегна и даже ме наказваха и в арест ме държаха, в карцер ме държаха, не мога да ги понасям тия неща. Аз бях много свободомислеща натура, не причинявах никому насилие, но не исках и над мене насилие да упражняват. С какво право? Тогава, 1937 година, през март, пролетта ни взимаха в казармата. Три месеца изкарваме, теория по военните науки и след това отиваме на практика в Банкя, отиваме на лагер. Въпрос: Още първия, втория месец Вие решихте да отидете горе, една среща да направите, на Изгрева. Р.С.: Да, да, напролет беше, когато ме произведоха в чин. Щото София непозната, аз съм селско момче тука, нямам тази школовка контакти да провеждам насам. Аз се нагаждам просто, просто се приспособявам, защото за мен всичко е ново там. И решавам, даваха ни тогава отпуска след обед делничен ден, а неделен ден ни даваха от сутринта още, след закуска. Там закусвахме. Като се събудим рано закусваме и тогава ни даваха отпуската. Та това е било в неделя. В неделя беше. Аз знаех, че има едно място, един кът в Борисовата градина, Изгревът му казват, и че там се събират, но че и Учителят Дънов е там, обезателно. Било е в неделя, но някой път в неделя може да си дежурен. Не всяка неделя можеше да имаш тази възможност да отидеш в Борисовата градина. После то е така навътре, почти накрая, не знам дали сте ходили там. Горе до горичката. Въпрос: И сега е там, но на мястото на Салона е Руското посолство. Р.С.: Аз съм с шашка, сабля, завързана за кръста, наказание един вид да носиш желязо на кръста си, убийствено желязо. Като наближавам аз, вече там те продължават гимнастиката, Паневритмията и пеят такива един песни, но така хорово така, като църковни. И всички се движат така. Един ме пресрещна и ми вика: „Какво има, младеж?" Викам: „Искам да видя Учителя Дънов." Той отговори, че трябва да почакам, предупреди Го. След десетина минути се върна и вика: „Заповядайте!" Влязох в една палатка, офицерска палатка с едно походно легло, две сгъваеми столчета, на стената окачена една цигулка и един друг музикален инструмент, не мога да го позная какъв беше. Здрависахме се и седнахме. Аз от малък си знам, че ръкостискането трябва да бъде енергично, сърцато. Иначе как ще разбереш, че се здрависваш? Аз се здрависах по мъжки. Като ме погледна и аз Го погледнах, ама викам си, страшна работа. Лицето Му матово, прегоряло така от слънчевите лъчи, добило така друг цвят. Той не е черен, обаче понеже брадата Му бяла и лицето Му матово, изглежда като че е някакъв арапин, но личи, че си е бял човек. Седнахме. Пита: „По какъв повод?" Викам така и така, чул съм за Вас, идвам по някои въпроси. - „Какви например?" Казвам: „Аз понеже съм запознат с левичарските идеи, а те не признават нито религия, не признават нито дух, нали, и, викам, ако Вашето учение беше освободено от тая метафизика, която ни предавате, с удоволствие го приемам, защото то много ми допада. Аз съм, викам, също вегетарианец. А вегетарианството е много хубав начин на живеене. Рядко може човек да проведе този начин на живеене, щото знам, че от нашия Андрейчин, който е казал, че ще дойде ден, когато човек ще се отвращава от животинското месо, така, както и сега ако му поднесеш човешко месо, ще се отврати. Това ме е ръководело." - „Вярна приказка и вярна мисъл." - „Но Вашето учение ме пренася в един други свят, който аз не мога да възприема." - „Откъде си, що си?" - почна да ме разпитва и ми вика: „Ще го възприемеш. Ще идваш по-често тука, ще видиш как ще го възприемеш. Ти си на прав път, обаче трябва тоя път да тръгнеш по-смело, да те тласне някой по-смело в този път да тръгнеш. Иначе останеш ли така, така ще се движиш, в безизходно положение." И така и остана. Аз още не мога така да тръгна в пътя на Неговото учение. Още, още, още. Защото сега, след като знам, че материя няма, пък никой не може да ми каже какво има, след като знам, че тази вселена, да оставим Слънчевата система, изобщо да оставим целия космос, който се състои от много галактики, много звезди, много системи слънчеви и т.н. и къде да му търсиш сега края и началото, за мене остава загадка. Казвам си така: От слънцето до земята светлината идва за 8 минути и нещо. Това е изчислено. Като започнем този разговор, Той като ми каза: „Ще трябва по-често да идваш", аз Му отговорих, че не мога да идвам въобще по-често. Бих идвал, обаче нямам тая възможност, тия условия, щото аз съм войник, аз се движа по линията на едни други сили, които са ме подчинили и своеволно аз не мога да напускам казармата. Но така се случи, че след това мое свиждане с Него заминахме на лагер в Банки и бях там шест месеца, от пролетта до есента. Там бяхме на учение. Теорията я прилагахме на практика като влизахме в бой с Военното училище, Школа за запасни офицери, нали, тогава вече настъпи войната. Войната като настъпи, дойде и 9.09.1944 година след това. А 9.09.1944 година, това е според мене един катаклизъм, който измени начина на мисленето на народа. Измени го, разтушка ми целия мисловен апарат, да не мога аз да разбера кое е правилно и кое неправилно. Такова нещо е. Аз по начало отдавам много голямо значение на комунизма, но оня комунизъм, който се провежда от Великата френска революция, където е взел участие и Виктор Юго. С пушка в ръка да защитава тоя комунизъм, това е комунизмът на Ботев. Щото Ботев, той е съвременник на Карл Маркс, обаче неговите съчинения, ако сте чели съчиненията на Ботев, никъде няма да намерите името на Карл Маркс. А е съвременник. Карл Маркс е ял плесници от анархиста Михаил Бакунин, ако сте чували за него. Сега, не тоя комунизъм, това е болшевизъм, това не е комунизъм. Аз съм привърженик на тоя комунизъм, при който се прокламират принципите: свобода, братство и равенство. Като свои, обаче само на думи ги присвоиха болшевиките отначало, но после се отказаха от тях. И щом Виктор Юго е вземал участие, а Ботев с телеграма поздравил Парижката комуна. С този комунизъм аз съм съгласен, но не за техния комунизъм, да трупат блага върху гърба на народа, това за мене е отвратително нещо. И сега те объркаха толкова много народи. Аз Дънов го уважавам и признавам, но просто съжалявам, че не съм могъл да имам така по- голям контакт с Него, съжалявам. Защото в Индия се появи един Махатма Ганди, на когото четох биографията, писана от един френски писател. Та четох тая книга за него, в която пише, че Махатма значи на индийски „дух на волята". На Махатма Ганди последователят е Неру или Джавахарал Неру, бащата на Индира Ганди. Той прокламира една нова идея, една нова религия, според тоя френски писател, ако, казва, се беше родил Махатма Ганди пред 200 години, щеше да е Бог на Индия. Защото този Кандит Неру говори за една нова идея, близка до Христовото учение. Това е теорията и религията за пасивното съпротивление. Ако някой, казва, те удари от едната страна и в момента имаше една ябълка или един портокал, и с усмивка му го поднесеш, ти възстановяваш нарушеното равновесие у тебе. Това са думите на Христа: „Ако някой те удари от едната страна, обърни се да те удари и от другата страна." Ето какви неща има на тоя свят и ние да нямаме възможност да се развиваме по тия пътища. Рабиндранат Тагор, основал училището, където се прилага неговото учение. Как сега ние да нямаме достъп до тия неща да ги видим и проучим. И аз, ако имам много пари, не бих ги употребил нито за къщи, нито за апартаменти, нито за вили, а бих ги употребил така да ходя, да се срещам така с големи хора, да мога да науча нещо. Бих дал десетки години от живота си да мога в тяхно присъствие два часа да прекарам. Това за мене е голяма работа. Въпрос: За музиката щяхте да кажете нещо. Р.С.: За музиката, чувал съм, че тя не е творение на обикновен човек. Въпрос: Но това с Учителя стана ли дума? Р.С.: Не. Но Той като взема цигулката, ама като ми засвири, леле, леле, просто като че ли в друг свят ме пренесе. Много хубаво така свири. Същото време си спомням, когато Учителят Дънов беше свирил на цигулката, голяма работа, свири, аз ти казвам, ама като че ли ме претопи. В друг вид ме направи и ме излъчи в друг свят така. И аз като че ли не съществувах. И това трая 2-3 минути. Свири Той, както се свири и като спря, така като че ли нещо, паднах отнякъде. Тоя момент ми спомни друго едно нещо, на времето четох една психологична христоматия, четох за една американка, Елен Келер. Направи ми впечатление, бях тогава 20-годишно момче. Така попивах всичко и всичко ми беше интересно. Аз за този интерес съм ял и бой, дори защото съм проявявал невероятен интерес. Въпрос: Този поглед на Учителя кога беше? Р.С.: Когато започнахме да говорим за това, че аз бих възприел Вашето учение, стига да бъда освободен от тая метафизика, която ни обърква. Като ме погледна така, аз след това вече, след като ме погледна така, не смея да говоря повече. Викам си: „Не смея, ще ми повреди очите, защото Неговите очи не са така очи като очи, така да гледаш спокойно, ами все едно, че някой прожектор силни лъчи излъчва. Въпрос: Ти например ги сравняваш с оксижена и електрожена. Нали така, не можеш продължително да гледаш. Р.С.: Но това не е така неприятно силно, ами просто силно, обаче не неприятно като на оксижена, ами меко. Меко осветяване. Но аз се успокоих и запомних лицето му. Лицето, правилен нос така, мустаци слети с брадата тука. Брадата Му хубава така, бяла брада, косата също бяла, малко начупена. Въпрос: Нещо гости ли ви като отидохте там? Р.С.: Ябълка и портокал. Но аз приех портокала. Портокала като ми го поднесе, аз започнах така да го беля. Той вика: „Не." Даде ми ножчето, показа на резенчета да го ям, с кората заедно. Обясни ми, че портокалът е расъл на слънчево място и притежава много по-голяма концентрирана слънчева енергия, отколкото ябълката. Тя и ябълката е полезна, ама портокалът, тоя цвят, тоя убит портокалов цвят и дебела кора, значи има много енергия вътре. Въпрос: Как завърши срещата? Р.С.: Срещата завърши с пожелание пак да отивам, за да мога, защото аз съм се намирал на кръстопът и трябвало някой да ме тласне в правия път. „Вие, казва, трябва да идвате по-често тука, за да може. Има, казва, нещо, което така Ви привлича, обаче не сте уверен, нямате, казва увереност." Увереност ли беше, решимост ли? Трябва по-често да идвате, за да влезете в пътя, по който искате да тръгнете. Ама съжалявам аз, още съжалявам, защото моят живот стои още стои в неведение, още не е така, много работи ми са неясни. И ако съжалявам, най-много съжалявам за това, че няма среда, където да споделям. Сега с вас като споделих, гдето приказвахме, аз се нахраних, щото мога цяла година да не ям нищо. Тогава Учителят ме изпрати дори извън Изгрева. За мене Той е необикновен човек, за това съжалявам аз. Ако го бях послушал, щях да имам друга съдба. Аз като се уволних, после като ме мобилизираха, постъпих, имах братовчед в Ксанти, на моя вуйчо син. С него сме първи братовчеди, но не сме се виждали по рождение. Войната почна и даже по едно време бях записан в университета. Същата година убиха генерал Луков, военния министър. София беше евакуирана. Започнаха бомбардировките над София, взривни вълни, един автомобил видях на една плоча върху едно здание, така въздушната вълна го грабнала и го поставила там. Цели кратери се образуваха от тия бомби, които предизвикваха тия ескадрили. Въпрос: Това коя година вече? Р.С.: Това беше в 1942-1943 година в София. Въпрос: Значи ти от Гърция премина в България да се срещнеш с Учителя Дънов? Р.С.: Аз на времето се изразявах много по-лесно на гръцки, отколкото на български. Владея го и говоримо, и писмено, и литературно, и всякак. На гръцки беше по-лесно да се изразя, да се изкажа, защото гръцкият език е много богат. И българският е богат, ама аз на гръцки ми беше по-лесно да се изразявам. Дойдох в България, срещнах се с Дънов, но се разминах с Него. Останах си на кръстопътя. Останах човек на кръстопът и без път. Забележка на редактора: Настоящите спомени на Русин Киров Сираков бяха записани на магнетофонна лента от Христо Андонов, гр. Кърджали. Магнетофонният запис бе прехвърлен на машинописен текст от Марийка Марашлиева. ДЕКЛАРАЦИЯ. Аз, Русин Киров Сираков от град Момчиловград, не възразявам спомена ми за срещата с Учителя Петър Дънов да бъде поместен в книгата „Изгревът" на Бялото братство с редактор д-р Вергилий Кръстев. Прилагам снимка. (Подпис) Р. Сираков. 6.12.1997 г. гр. Момчилград.

8. ПИСМОТО Карапетров имал приятел, който бил офицер в 6-ти софийски полк. Веднъж двамата се спречкали, приятелят отправил остри думи към баща ми, а той си замълчал. Но докато вървял към къщи, размислял върху случилото се, гневът му се засилвал и се почувствал силно обиден. Щом се прибрал, седнал и написал едно остро писмо до офицера, в него добре изложил всичко, което мислел за него, а в момента то не било никак хубаво. Под влиянието на избухливия си панагюрски нрав, описал поведението му и него самия в най-черни и грозни краски. След това отишъл до пощата, пуснал писмото в пощенската кутия и още в същия миг съжалил. Помислил си, че приятелят му е военен и носи оръжие, притеснил се, че в момент на афект може да извърши необмислена постъпка. Решил, че това писмо в никои случаи не трябва да стигне до получателя си. На следващата сутрин рано-рано отишъл в пощата с молба да му върнат едно писмо, което е пуснал предната вечер. Там естествено му отговорили, че въобще не връщат писма и освен това те вече пътуват към адресантите си. Пантелей очаквал този отговор, но все имал някаква надежда, че ще ги убеди да му върнат писмото, но щом е заминало, в пощата не можело да се направи нищо. Решил, че единственият изход е да отиде в 6-ти полк. Без повече разсъждения се отправил натам. Добре знаел, че в полка не пускат цивилни, освен в дните за свиждане, а този не бил такъв. Вървял през гората и се молел: „Учителю, моля те, помогни ми! Допуснах голяма грешка, моля те, много те моля, помогни ми да я поправя!" С тези молби и мисли не усетил кога е стигнал до полка. Ясни му били военните разпоредби, че без разрешение никои не може да прекрачи портала. Войниците имат заповед да стрелят по всеки, който направи опит да премине, войникът е длъжен да стреля дори и по собствената си майка, ако тя влезе в охраняваната зона. Но всичко това, като че ли не се отнасяло до баща ми. Той мислел единствено как да вземе писмото и не спирал да призовава Учителя на помощ. Така минал през портала на 6-ти полк и необезпокояван продължил напред, часовите изобщо не реагирали. Стигнал до офицерската сграда и в това време на входа й се появил приятелят му офицер. От другата страна се приближавал военният пощальон. Пантелей забързал и стигнал до двамата в момента на предаване на злополучното писмо. Пощальонът подавал плика, а офицерът го поемал. Баща ми спрял до тях и измъкнал писмото от ръцете им, и започнал да го къса на малки парченца, хвърлил ги в коша, обърнал се и си тръгнал. Офицерът и пощальонът изобщо не реагирали. Нормално би било да се възмутят от посегателството и да попречат на скъсването на плика, но те стояли като в унес и както вече казах, изобщо не реагирали. Пантелей продължил към портала, минал отново между двамата часови, които по никакъв начин не показали, че виждат някои да минава, а още повече цивилен човек. Така Карапетров благополучно завършил тази си мисия. Чувствал се като в някакво нереално време и не осъзнавал какво точно е направил. Баща ми често разказваше този случай пред приятели и близки. Не преставаше да се учудва на това, как Учителят е обърнал внимание на неговия зов за помощ, как е отделил от времето си и се е занимал с този негов проблем, и явно е въздеиствувал върху съзнанието на толкова хора, които известно време не са възприемали реално действителността. Описала спомените: Б. Николова 13.11.1998 г. София. ДЕКЛАРАЦИЯ Долуподписаната Божислава Пантелеева Николова, родена на 18 април 1956 г., притежаваща личен паспорт серия В, N 0169597, издаден от Благоевско РУ на МВР, гр. София на 7.10.1982 г., ЕГН 5604186717, предоставям биографичните данни и спомените на баща ми, разказани от мен на д-р Вергилий Кръстев, които да публикува в книгата си „Изгревът", които той поиска по негова инициатива за отпечатване. Декларатор: (Подпис) Б. Николова 13.11.1998 г. София.

5. ЧУДОДЕЙНО ИЗЦЕЛЕНИЕ Веднъж Карапетров се разболял и изпитвал силни болки по цялото тяло. Лежал няколко дни, лекувал се, пиел горещи води, но без резултат. Накрая не можел да диша, щом си поемел дъх, прорязвала го непоносима болка. Той бил много стеснителен и не искал да безпокои Учителя с дребните си човешки проблеми. Слушал беседите и считал, че от тях получава всичко необходимо. Но този път си казал: „Не се издържа повече на тези болки, утре след беседа ще отида при Учителя и ще го помоля за помощ." Следващият ден бил неделя, Пантелей се събудил рано, едвам успял да стане от леглото, облякъл се с големи усилия и успял някак си да отиде до салона. Скоро след това влязъл Учителят и седнал зад катедрата. Погледнал баща ми и започнал беседата с много сериозен вид. Говорел за болестите, какво представляват те и как да се справяме с тях. Говорел и през цялото време погледът му бил насочен към Пантелей. Той слушал с голям интерес, мислел само за това, което чувал от Учителя и забравил ужасните болки. Когато беседата свършила, Карапетров се чувствал съвсем здрав. Изпитвал безкрайна благодарност към този Велик Учител, който знаел нуждите на всички свои последователи и откликвал дори и когато Го зовяли само в мислите си. Всеки път, когато баща ми разказваше този случай, майка ми казваше: „И все пак, Пантелей, трябваше да отидеш при Учителя и да му благодариш лично!" А той отговаряше: „Защо да Му губя времето? Той знае всичко. Както знае за болестта ми, така разбира цялата моя благодарност и признателност."

4. КОМПОТ Един път Учителят извикал баща ми да направи някакви поправки по дървените постройки. Той с радост се захванал и работата бързо напредвала. Но през цялото време му се ядяло нещо сладко и не какво да е, ами компот. Някъде към три часа Пантелей привършил и се запътил към полянката. Било през месец август и той седнал на една сенчеста пейка. Седял там и си мислел колко много му се яде компот. Чудел се дали може да си купи отнякъде или пък сам да си направи. Да, но докато се свари, ще мина време, а на него му се яде в момента. След малко чул леки стъпки, обърнал се и видял, че идва Учителят. Той носел един супник, от който се усещал чуден аромат. Подал го на баща ми с думите: „Рекох, похапнете си, брат!" И усмихнат си отишъл. Баща ми се почувствал силно засрамен, помислил: „Какво е това мое желание, та чак Учителят да занимавам с него?" Но в същото време с голямо удоволствие си хапвал компота. А то не било какъв да е компот! Вътре имало всевъзможни плодове - и смокини, и ягоди, и сливи, и круши, и вишни, и череши, и дюли, и други, и други. Винаги, когато разказваше този случай, баща ми се чудеше откъде през август са се намерили всички тази плодове, такива, които зреят в началото на лятото и в края на есента. Спомняше си това с едно особено чувство на стеснение и в същото време с чувство на радост и благодарност, че Учителят е помислил за него, обикновения човек и сам Той е донесъл този супник с компот. Виждаше в тази случка грижата и вниманието на един Велик дух към малките човешки същества и към смешните им понякога желания.

3. ОДОБРЯВАНЕ Веднъж Учителят извикал при себе си доста братя и им поставил задача да изградят някакви дървени постройки. Не си спомням точно дали ставаше въпрос за бараки или сайвант, не зная и за какво са ги използвали впоследствие. Уредено било закупуването на материал и строежът започнал. Учителят бил сред тях, дал им план, по който да работят, помагал със съвети и напътствия. Имало и такива братя, които смятали, че са по-вещи от Него в дърводелството и работели според своите виждания. Поради това един, два пъти са наложило да развалят построеното, тъй като се оказало, че не може да послужи за нищо. По това време Пантелей Карапетров и Иван Илиев били в обтегнати отношения. Скарали се за нещо и не искали да се виждат. При работата по строежа Учителят разпределил братята по двойки. Оказало се, че в една от тях са Иван Илиев и баща ми. Той веднага отишъл при Учителя и Му казал, че с брат Иван не могат да работят заедно, тъй като не се разбират и дори не си говорят. Учителят отговорил леко усмихнат: „Рекох, с брата работете заедно." Спогледали се Иван Илиев и Пантелей и започнали работа. Отначало всеки се държал така, сякаш другия го няма. Но все трябва да кажеш: „Подай ми пироните" или „Хвани тази дъска, за да я отрежа". И така, без дори да разберат, те започнали да си говорят. На втория, третия ден дори не се сещали за какво е била разправията им и отново били предишните добри приятели. Този случай ни показва как Учителят се е интересувал от всички свои последователи и е държал да изглади всяка дисхармония.

4. СРЕЩИ С УЧИТЕЛЯ НА ИЗГРЕВА На 12-годишна възраст излязох от Ямбол и отидох да уча в пансион в София. Постъпих в Стопанската гимназия „Евдокия и Надежда", където приемаха деца на сираци и пострадали от войните. После останах в София, омъжих се, живеех на летището в Божурище. Когато заживях в София, разбрах колко популярен беше „Изгревът", особено за учениците, студентите, за по-любознателните млади хора. Бедни младежи, особено студентите, идваха често да слушат беседите на Учителя и оставаха на обяд в безплатния стол на Братството. Учителят ги покровителствуваше, съветваше ги да продължават образованието си и държеше много всички да изучават музика, да пеят, да свирят на музикални инструменти и т.н. Моите родители идваха всяка година в София за съборните дни. Като престояваха трите дни на Изгрева при Учителя, след това идваха при нас в Божурище. Веднъж майка ми разказа следната случка. Тя имаше много дълги коси, почти до кръста, които събираше отзад на главата си в кок. Може би и поради това страдаше много от главоболие. Казваше: „През цялото пътуване до София ме болеше силно глава. Пристигам на Изгрева и си мисля: „Учителю, още от първия ден започна главоболието ми, как ли ще издържа трите дни?" След малко минава край нас Учителят и се поспира за миг с думите: „Нищо, ще ти мине главоболието. Пий много гореща вода!" И на мене ми олекна. Още една случка се е запечатала в съзнанието ми от времето, когато наближаваше войната и за нашата страна. Дойде при мен една жена от Ямбол - голяма, тежка жена и ме помоли да я заведа на Изгрева, защото имала нужда да се срещне с Учителя. Нейният син беше летец и тя се тревожеше да не се случи нещо лошо с него. Заведох я, но Той отдалеч още направи знак с ръце да се отстраним. Аз се обърнах и й казах, че трябва да си вървим. Чудех се защо не пожела да я приеме. След известно време родителите ми разказаха, че наскоро Учителят споменал в една беседа един пример, който се отнасял до ямболка. Примерът бил нещо подобно: Една дъщеря от братско семейство от Ямбол доведе на Изгрева една жена, която беше заобиколена отвсякъде с животни, много животни, които искат да я нападнат. Жената се оказа съпруга на месар. Разбрах, че ставаше дума за същата жена и защо Учителят не я прие. Когато Учителят си замина на 27.12.1944 година, родителите ми дойдоха да се простят с Него. Бяха впечатлени от многото силни преживявания и разказваха възбудено за Неговото изпращане. Две неща са се запечатали силно в съзнанието ми от техния разказ. Първото: Майка ми питаше баща ми не е ли могъл да намери ръката на Учителя, за да се прости, защото не го видяла да се навежда над него, на което той отговори: „Не стана нужда, защото тя сама приближи устата ми!" (Нали той беше сляп!) Второто впечатляващо, много силно нещо, беше разказът им как музикантите, които свирили песните на Учителя при Неговото изпращане, с удивление открили всеки до нозете си по една червена ябълка - малък благороден жест на благодарност от Великия Учител, от Когото освен Божествените идеи, са получили и прекрасната Божествена музика. 21.05.1999 г. Забележка на редактора: Записани настоящите спомени от Калина Гроздева Първанова. КРАТКИ ПОЯСНЕНИЯ КЪМ РАЗКАЗА НА ТРОЙКА Майка й Стоянка Мишкова е имала брак с Иван от Ямбол, който е убит през време на Първата световна война. От него има две деца - Слав и Зафирка. Тия две деца остават при нейната майка, след като сключва втори брак с Кирил Мишков, който е сляп. Майка й, Стоянка Петкова Мишкова, е родом от Ямбол през 1880 г. - домакиня, починала 1970 г. Баща й, Кирил Николов Мишков, е роден в Ямбол през 1887 г. (1877), починал на 6.11.1959 г. Те имат три деца - Тройка, родена в Ямбол през 1920 г., Николина, родена в Ямбол през 1922 г., Донка, родена в Ямбол през 1925 г. Майка й Стоянка била дребничка жена, а баща й - едър, снажен, с твърд характер, строг, но справедлив. Понеже е сляп, го съпровожда неговата майка, която е също едра жена. Макар и сляп, той се справя с всичко. Дори когато ходили на Рила, той носел Тройка на раницата си, няколко тухли в ръка, воден от жена си същевременно. Разказът на Тройка е записан от Калина Гроздева Първанова, съгласно декларацията на Тройка. Горните сведения получих от Тройка Кирилова Мишкова след поставянето на някои въпроси. Подпис: Марийка Марашлиева София, 14 юли 1999 г. ДЕКЛАРАЦИЯ Долуподписаната Тройка Кирилова Мишкова, жив. в София, ул. „Владайска" 35, декларирам, че разказах мои спомени на моята приятелка Калина Гроздева Първанова, която ги записа на машинописен текст. След това аз допълних някои неща. Предавам ви ги, за да ги включите в книгата си „Изгревът". Свидетел: М. Марашлиева (Подпис) Подпис: Тройка Кирилова Мишкова (Подпис) Забележка на редактора: За разказите на рождената й сестра Николина Кирова Попова виж „Изгревът", том Х, стр. 741-742.

3. ЛЕТУВАНИЯТА С БРАТСТВОТО Особено чувство на разбирателство и взаимопомощ цареше между всички хора от Братството в Ямбол. Лятно време се качвахме да летуваме на Бакъджиците в Стара планина. И върхът се казваше така. На върха опъвахме палатки и стояхме там по 10-на дни. По-долу, в подножието му има манастир - „Свети Спас". Децата ходехме често там. Местността беше много красива, обрасла с люляци и смрадлика. И досега усещам ароматите им. Сутрин посрещахме изгревите на слънцето на върха. Незабравими останаха спомените ми за преживяванията ни сред братските хора и на планината, и в Ямбол. Хората се подкрепяха взаимно и материално, и духовно, живееха много задружно и сплотено. Съборите на Братството бяха най-големите ни празници, както и рожденият ден на Учителя. Неповторими остават спомените за съборните дни. Родителите ми разказваха как са се изкачвали за съборните дни на Рила с тежки раници и с мене на гърба на татко, върху раницата му. Но освен това в ръцете си те, както и всички, които се качвали този ден с тях наедно, носели по няколко тухли, кой колкото може да носи. Така се събирал материалът за постройката на първата хижа на езерата. Много се радваха на изградената хижа, на чешмата, на изворите, на пътеките - на всичко! Там животът им беше още повече задушевен и братски, много повече, отколкото долу. От разговорите между родителите ми разбирах какво уважение, любов и благодарност изпитваха те, а и всички наши близки към Учителя, как благоговееха пред Неговото величие и скромност. Той ги бе научил посредством беседите си на любов и уважение към хората, към природата, към животните, към собствените им органи - „удовете ни", както ги наричаше той, а също така на чисто хранене, на скромност и простота в отношенията им и на духовна (вътрешна) чистота. Баща ни с удоволствие раздаваше мед и плодове - всичко, каквото произвеждахме и беше готов да подпомогне всеки, който се намираше в нужда. Разбрах, че срещата му с Учителя е била най-голямата радост и щастие в живота му. Той беше твърд и деспотичен по дух, но тази среща беше облагородила характера му и той се носеше с уважение и внимание към добрата ми дребничка и отрудена майка, която често страдаше от главоболие. Научавах също как Учителят е помагал на много хора от Братството из цяла България, как е излекувал деца и възрастни в критично състояние, често от далечно разстояние със своята мисъл, с жест или с добра поощрителна дума.

2. ОСЛЕПЕЛИЯТ ВОЙНИК Моите родители също бяха от Бялото братство в нашия град. Баща ми беше джамбазин и пчелар. Интересна е историята на родителите ми, Стоянка и Кирил. Те са се познавали от съвсем млади като съмахленци в Ямбол, но майка ми е била вече вдовица с две деца в края на Първата световна война, когато баща ми се завръща от фронта тежко ранен в главата и завинаги ослепял, а е бил само на 18 години, а майка ми - на 28. След като получава медицинска помощ в болницата „Пирогов" в София, той и много други тежко ранени войници биват изпратени по домовете си да се лекуват, както могат. В същото време майка ми, заедно с други вдовици от града, поема функции на самарянка - ходи по домовете на ранени войници, за да им оказва помощ и морална подкрепа. Тя се грижила известно време и за баща ми и той, вече разбрал, че завинаги ще остане сляп, й предложил да се оженят, за да й помага да отгледа децата си. Така съм се появила и аз, и моите две сестри - Николина (1922 г.) и Донка (1925 г.). Баща ми беше много едър, силен, строг човек, с твърд характер, но справедлив, честен с хората и много трудолюбив. От нас, децата, изискваше изключителна дисциплина, ред и подчинение. Той обикаляше цялата страна по своите работи, свързани с търговия на добитък, ходеше и в Цариград, придружаван от старата си майка, Тройка - баба ми. Работеше непрестанно и никога не се оплакваше от своя недъг, нито пък притесняваше с него майка ни. Тя много си е мислила: „За какво ли е наказан той с тази слепота?" Веднъж дори се осмелила да попита Учителя дали не може да му се помогне, да прогледне поне с едното си око. Учителят отговорил, че някога баща ни е бил в султански палат в един от миналите си животи и тогава много е притеснявал слугите си, жестоко се е носил с тях. А ако не си изплати кармата в този живот, той в следващия си живот ще дойде отново сляп по рождение. Не зная дали майка ни му е предала това, но в този си живот баща ни беше гостолюбив и щедър човек. У нас се приготвяше много ядене за голямото ни семейство, но не се разрешаваше на никого да яде от него, докато не се разнесе първо от него на по-бедните от нас от махалата. Майка ми често ме изпращаше с тава да разнеса по комшиите първите откъснати за годината ябълки, круши, грозде и други, и не ни даваше да ги опитаме, докато не занеса плодовете за тях. Тати раздаваше също много от меда, който произвеждаше, а от най-хубавия запазваше да поднесе на Учителя при случай. Много плодове имахме и като ги приберем, някое от децата ще каже: „Тате, еди- кой-си иска от орехите или от други плодове!" - „Ами дайте му да си вземе!" - Казваше той.

6. ВЪТРЕШНИЯТ ГОВОР Диляна Ангелова Куманова Вяра Христова (В.Хр.): Днес, 30 октомври 1997 година ще разкаже сестра Диляна за нейния първи случай, запознаването й с Учителя. Диляна Куманова (Д.К.): Родена съм в село Долни Раковец, Радомирско, 1923 година, 12 май. През 1939 година отидох с г-н Моис Кишалес, моят шеф, при когото работех и който ме запозна с Учителя. Бях на 17 години. В Салона на Изгрева съм за първи път и очаквам влизането на Учителя. Разбирах съвсем друго нещо ученици и Учител. Малко ученици и Учителят. Докато да видя Учителя и Той беше на катедрата. Чух преди това шепот: „Учителят идва!" Човекът, който ме придружаваше, ми поясни някои неща, като ме предупреди да наблюдавам мислите си през цялото време. Аз дотогава не знаех какво значи да мислиш. Беседата беше за „Житното зърно". Зърното в земята, после стеблото, плода, виждането на слънчевото сияние и т.н. Мислено си казвам: „Нищо не разбирам от всичко това." Учителят започна на мен да говори с мисълта си: „Когато житното зърно е в тъмната земя, то не вижда и не разбира красотата на слънцето." Пак нищо не разбирам какво иска да каже с тези думи, си казвам на себе си. Тогава почвам да чувам следните думи от беседата: „Съзнанието на мнозина от вас е в мъгла и те не могат да разбират много неща. Но когато тази мъгла или мрак се оттегли, те ще видят много повече неща. И така, както занемарената къща от домакинята хваща паяжина по стените, които не се очистят дълги години, се напластяват с прах, тъй и съзнанието на човека хваща такава прах, духовна. Още по-ясно, когато тази паяжина е в някоя колиба, нестабилна, и се оросява и от дъжд, вече тогава прах, паяжина, вода, става с течение на времето и бетон. За да се очисти тази колиба или къща, е необходим по-голям натиск, т.е. някоя дървена метла, страданието." Аз при тази мисъл Му отговарям, че не искам да страдам, защото и без друго доста страдам и сега при родителите си. Тогава започва нашият мислен разговор с Учителя. Той тогава ми беше казал: „Говоря: Добре дошла, добре дошла, добре дошла" - три пъти. Аз се въртя насам-нататък, и виждам, че на никой друг, жена няма там, освен моя Кешалес и тука беше стълба и така: „На тебе говоря, каза, на тебе говоря. Така. Не отбягвайте страданията, защото те са най-голямото благо на земята. Няма друг път по-ефикасен за развитието на човешката душа. Т.е. няма друго средство освен чука или метлата, за да очисти колибата, стаята, вашата душа и тяло. Не се умъчнявайте, а се радвайте, и очаквайте вашия любящ баща да изпрати слугата си да ви очисти. Гости ще посрещате, добри гости. Ако домът и тялото ви не са очистени, ще можете ли да се явите така мръсни пред тях? - Не, разбира се. Това не трябва да всява смут и страх, а напротив, с готовност очаквайте този ден, деня на радостта и веселието, Великата епоха на пробудената човешка душа. Тогава ще свършат сълзите и болките на света и ние ще живеем в светлина и любов. Няма да бъде далеч това време, но преди това се въоръжете с търпение и воля, геройски да понесете вашите страдания." Колкото и натъжена от предупреждението, бях и утешена по невидим за мене и неразбран път. Той ми каза, че няма да ме изостави, а ще ми помага, т.е. ще ми изпрати утешител - учител. А именно аз наистина си видях този ангел, който ме пази. Най-важното бе, че Учителят влезе в салона и седна на катедрата, погледът Му бе веднага насочен към мен с думите, "Добре дошла". Дотук. Аз бях седнала. Въпросът ми защо да страдам. Той ми каза, за да видиш лицето на Бога, както житното зърно слънцето, нали, ожида слънцето. Страданието му от студа, топлината и камъчетата, които му пречат, докато е в земята. Така и нашата душа е затворена в тялото и много други неща й пречат. Човекът, който бе с мен, когато излязохме ми каза, че беседата е била съвършено друга, като се удари по главата от почуда, че съм чувала съвършено различни неща. Аз споделих с него какво съм чула. Разбрах, че това е бил вътрешният говор на Словото на Учителя към моята душа. А стенографките бяха записали другия, външен говор на Учителя. Друг път Той излекува моето дете. И много други неща направи за мен и семейството ми, които друг път ще разкажа. Бележка на редактора: Горните спомени бяха записана от Вяра Христова, която след това връчи касетката с магнетофонните записи на Марийка Марашлиева, да ги прехвърли на машинописен текст, както и направи. Те се поместват дословно, като на всеки разказ е сложено подходящо заглавие от Вергилий Кръстев.

5. ДЯДО БОЖЕ Мария Димитрова 17.03.1993 година. Интервю със сестра Мария Димитрова. Мария Димитрова (М.Д.): Родена съм в Пловдив 1911 година, 15 януари. Не помня кога точно дойдохме в София. Дойдохме да живеем и да работим. Не учех, защото баща ми беше болен вече. Работех в тютюнев склад. След това се омъжих, на 26 години. Мъжът ми работеше като тапицер-декоратор. След това ни се родиха две момченца. Никога няма да забравя как ги обичаше Учителят. Запознах се с Учителя чрез сестра ми Виктория, която живееше на Изгрева. Имам спомен с малкия ми син, Илия. Имам много спомени. Винаги Го питах Учителя когато да спра да го кърмя, няма да забравя, когато искахме да се евакуираме: „Учителю, година и шест месеца стана, искам да го отбия, пък той не ще друго. Вода не ще да пие. Бутне чашата с ръка и вика „тите", „тите" и бозае." Той вика: „Нека още, още, нека още." Година и шест месеца го кърмих. Когато да се евакуираме, пак. Колко пъти ходих на Изгрева, все Го питах: „Кога, Учителю, да отидем?" - „Казвам още не, още не." И един ден на една беседа, Той вика: „Тука има някои сестри които много ги е страх." Викам, това за мене се отнася и отидохме тогава и Той каза: „Казвам, сега можете да заминете." А аз викам: „Този е болен, Ангелчо." - „Нищо му няма." И заминахме. Пък в каруцата малкият като започна да пее: „Има, няма, има, няма." Каква беше тая негова песен, и се разболя. Отиваме в селото, то се разболя. Почна да търси баща си. Вика: „Искам татко, искам татко!" Като се разболя, викам доктор. Викам: „Докторе, ако ще вземайте ми всеки ден по пет лева, но детето не е добре, не ще да се храни, не ще водичка, нищо не ще. Ако умре, викам, баща му, как ще отговарям, без да му кажа?" И той нищо не ми каза, отиде си. Вечерта сънувам Учителя как влиза и нищо не каза, хвана го така за рамото, без да говори нещо и го изкара навънка и пише, пише рецепта и ми я даде. И сутринта става детето и вика: „Мамо, искам да папам! Гладен съм." Оздравя, Той го излекува, Учителят. И така седяхме. После вика: „Кога дойде моят татко, да идеме дома." У дома иска да идеме. И аз писах на баща му всичко и той пристигна, взема ни и ни заведе в Годеч, тука Софийско и там намерихме квартира, бяхме много добре. Там децата играеха цял ден на поляната. И по едно време изчезва Илия, изчезва Илия. Всяка заран няма го. Осем часа стане ли, той изчезва. Търсим го в мазето, търсим го тук, търсим го там, няма го. А той отива в обора под кравата и бозае от кравата. Видяхме го един път. Викам: „Кой ти позволи тука?" Един път дойде тука одраскан. Кравата го одраскала. Сигурно той я е хапал, като е бозаел. „Кой ти разреши да идваш тука?" - „Аз папам моко." И тогава хазяйката вече заключи обора с катинар и не смееше да ходи, ама плачеше за кравата. Беше се научил да бозае от кравата. Вяра Христова (В.Хр.): А сега твоят син какво отношение има към Учителя? М.Д.: Ами той много обичаше да ходи там. Ходехме винаги в градината и срещаме и Учителя. „Хайде, мамо, искам дядо Боже, искам дядо Боже." Учителят говореше с някого си. Той изпрати някакъв голям човек и каза: „Казвам, да кажете на големците да си отварят очите." Дойде при нас и го взема. То, детето се изправи, приближи се, хвана го за краката. Учителят го вдигна и му откъсна вишнички и му даде на него и на мене и тогава го питах да го кърмя ли още. „Казвам, кърмете го, кърмете го. Нека се кърми." Друг път отиваме горе, да си кажем довиждане с Учителя, той като Го видя, вика: „Мамо, дядо Боже!" Прегърна Го. Викам: „Учителю, той Ви нарича дядо Боже." - „Казвам, оставете децата както ме виждат, тъй да ме наричат." Прегърна го и го благослови по главичката и слязохме. Друг път като отиваме, водим го, понеже е болен. Боже, спаси го да не умира. Слава на Бога, отидохме при Него, мъжът ми с колелото го заведе. Той все беше умрял. И тая, Жекова, ти помниш ли я? „Не може, не може, Той сега има гости!" Обаче Учителят в туй време излиза, идва при нас. „Казвам, дайте му рациново!" - „Ама то, Учителю, дадох му два пъти." - „Още един път му дайте!" - „С какво да го храня?" - „С всичко." Значи Учителят вижда, че няма да го бъде. И Той каза: „Ами житена водичка варете и му давайте, и от царевична водичка му давайте." И слава на Бога, оздравя. В Мърчаево ходехме често там. Един път занесох едни праскови грамадни. Той имаше пак някакъв големец на гости в стаята си. А Жекова ли беше пак там, но тя го изпъди и той се разхождаше, и пушеше на двора, и отиде нагоре, където е кладенчето. Обаче Учителят излезе и ме покани да вляза. А аз носех един голям шоколад и тези праскови. Казвам: „Учителю, забравих да се събуя и влязох с обувките." Той нищо не ми каза, а за прасковите каза да ги оставя на масата. Леко отидох до масата и ги оставих. Попитах дали да се прибираме вече в София, а Той отговори: „Още не, рано е още." И това беше. Сбогувахме се. После друг път като отидох, Той отговори: „Сега вече може да се приберете." А преди това Го сънувах на ул. „Граф Игнатиев". През време на бомбардировките, нали ме беше много страх. Аз съм легнала, а Учителят влиза в стаята. Аз скочих и Му казвам: „Учителю, ние сме си легнали, извинявайте." А Той: „Рекох, вие тук сте легнали!" А малкият се обади: „Мамо, тука няма падне бомба, тука дядо Божи, тука няма падни бомба." Това беше. На Рила не съм ходила. Една заран като отидох на Изгрева след беседата Му подадох кифлички, но как ги бях направила с мерак, с любов, обвих ги в целофан, и един компот от вишни. Като ги подадох, му казах: „Учителю, заповядайте, като отидете на Рила, да закусите от кифличките." В.Хр.: Да, аз видях снимката на Рила как Му поднасят кифличките. М.Д.: А Той каза: „Благодаря, сестра" и попита: „Ами бурканчето, сестра?" Отговорих: „Като се върнете." - „Така да бъде." А аз кога ще отида от Учителя да искам буркан, Боже. Веднъж отидох да помагам в кухнята, а Жекова ме пъдеше. Тогава Учителят каза: „Влезте да помогнете." Та когато можех, отивах да помагам, нали имах малки деца. Един път се храним на масите. Помня боб беше. А тоя боб как го правеха, Боже, тоя боб бе тъй вкусен. И аз с децата там, ядем и Ангелчо до мене, вече по-големичък. Мънинкият се наяде, ама застанал срещу Учителя, но облечен целия в бяло, чистичък, русичък, и си държи така ръцете и Го гледа Учителя, а и Учителят го гледа. „Знаете ли какво, казва, благодаря, Господи, за хубавата храна!" Учителят го каза това. После когато започнах да играя гимнастики на колелото горе една ми каза: „Какво се перчиш, не можеш да играеш!" А Учителят каза: „Казвам, играйте си!" Така се научих да играя и с каква любов играех, как обичах да играя Паневритмия. И така много обичах да ходим на беседи горе, винаги на празници бивахме горе. Все носим на масичката: бисквити, сладкиши, кой каквото може, питка. А веднъж сестра ми Виктория разправя как един брат дошъл и казал, че идва конна полиция. Учителят казал: „Спокойно." Излязъл със сивата пелерина, скръстил ръце и всички се върнали. А един брат, един нисичък, жена му беше болна на легло и ходехме често при нея, той полковник, разказа как една сутрин отивали рано зимно време на Изгрева с жена си и той помислил и рекъл: „Да си взема ли пищова?" А жена му казала: „Ти пък с твоите пищови." А като отиваме в салона и Учителят в беседата си каза: „А тука някой искаше с пищов да дойде, защото го е страх." И той казал на жена си: „Виждаш ли, това за мене се отнася." Какви ли не работи, можеш ли всичко да запомниш? Сестра ми Виктория също много ми е говорила за Учителя. А-а, за Георги Димитров. Гонела го полицията и той дошъл при Учителя и Му казал: „Гонят ме, Учителю." Той рекъл: „Седни тука, на стола." И те полицаите влизат и викат: „Тук да е влязъл някакъв мъж?" А Учителят казал: „Както виждате, ако виждате такъв." А те си излезли, защото не видяли такъв. Къде ще го видят? Той как ще даде да го видят? Учителят много пъти го е спасявал. За живота си с моя съпруг мога да кажа, че не беше много розов. Той беше голям домакин, само че пиеше много и беше груб, направо груб. Заради децата търпях всичко. Много обичах децата си. Той си замина преди две години. Много го сънувам и все ми говори: „Маре така, Маре така." Ами на третия ден като умря и като звъни телефонът и аз като вдигам телефона и той, гласът му: „Мара, Мара, Мара." Аз като се уплаших и като оставих слушалката и тичам при комшийката и викам: „Цеце, ела да чуеш, бати ти Коци се обажда." Много го сънувам и какви ли не работи ми разправя. Сега съм на 82 години... В.Хр.: Сестра Мария разказа още, че когато Илийко е бил малък, Учителят го галел по главата. След това били дошли някои сестри и също го галели по главата, а нейната сестра Виктория им се скарала, да не му вземат благословението, а Учителят бил още там и казал: „Няма нищо. Аз което дам, никой не може да го вземе." В началото на този месец тази сестра е паднала и си е счупила десния крак горе в ябълката. Не са я оперирали, понеже не е искала, че трябвало да се подпише за сърцето си. Лежи сама. Ходих да я видя и тя ми каза, че преди да падне нещо изтупало в кухнята. Тя отишла да види и гледа един зелен гущер. Обърнала се към мъжа си, който е починал, и му казала: „Абе ти така ли ми се обаждаш?" И изведнъж гущерът изчезнал.

4. ЗАМЕСТНИЦИТЕ Тодор Коцев Тодор Коцев (Т.К.): Роден съм 1904 година, на 18 март в София, Майчин дом. Завършил съм Столарското училище в Русе, но понеже когато завърших, резбарството беше в криза, нямаше работа и аз започнах работа по столарските фабрики в гара Белово, в Новоселци, бях моделчик 2-3 години. Войник не съм бил, защото съм против войната. Понеже ние, които завършихме занаятчийско училище, нямаше да ходим войници, ако поемем задължението 12 години да работим занаята, който сме учили, за което време ни облагаха с данък. В Чепино-баня когато бях, оттогава станах вегетарианец. Щом не искам да убивам хора, няма да убивам и животните. Причина за това стана Лев Толстой, неговите книги. Първата книга, която прочетох, е „Идиот". Тогава бях на 18 години в гара Белово. Хареса ми тъй, както никоя друга книга не ми е харесвала. Бях решил да не се женя тогава, но като станах приятел с бащата на Ана - Тодор Пецанков, постепенно се сближихме с нея, със сестра й Мария и синът на Мария - Стефан. Баща й беше много сърдечен човек, специалист като зидар, борил се е за прехранването на семейството си. Тя ме съблазни. Като приятели започнахме да ходим на Витоша и след това се оженихме. Имам две деца от нея. Тя нямаше философски поглед на нещата. В целия Изгрев се чуваше когато се караха те. Доста съм бил търпелив спрямо Ана. Може би затова са казвали, че съм Диоген -търпелив. Борис Николов бе дървесинен заместител на Учителя, самоназначил се и тайфата около него. На едно място Учителят казва буквално: „Гледате един брат не смее на мравката път да мине, ще кажете че той е един светия, а той е такъв горд, той няма равен на себе си." Аз бях чел много книги и правех сравнение с говора на Учителя, с Неговата философия и виждам, че Той седи по- високо от всичките. А пък аз през време на беседите Му книга си четях. Вяра Христова (В.Хр.): Защо? Т.К.: Не ми достигаше акълът. В.Хр.: А Той каза ли нещо по тоя повод някога? Т.К.: Не, много ме упрекваха сестри и братя, а Той не. Търпеше ме. На Рила ходих с Братството. Да. Аз съм имал такова разбиране в себе си и ми е допадало Неговото Слово. Аз в себе си каквото виждах е едно, а пък се проявявах почти не така. Като скрит бях. Към Неговото Слово гледах един вид, че ми е безразлично или пък не смятах, че съм идеален последовател, в същото време вътре в себе си го пазех. Дори когато имах вече децата, сутрин ставам рано, вали сняг, аз ставам, измъквам се от леглото, отивам да слушам беседа. Не се минават десет минути и Сашо, детето ми идва и сяда в скута ми на беседа. Аз се въртях около сестра Балтова. Бях близък с нея. Тя беше голям дух. Тя имаше и доста голяма доза ясновидство. В.Хр.: Чувам, че е имала работа с млади мъже? Т.К.: Не е вярно това, не. Моите постъпки понякога й правеха впечатление. Тя ме хвалеше, но не че ме е хвалила. Аз в постъпките си бях понякога така, че правех неща, които й правеха впечатление на нея. Общо говорехме с нея един вид с равни. При нея ходеше Андрей Боев, Неделчо Попов беше близък с нея, групата Асен Арнаудов. Бяха трима, четирима младежи, които ходеха у нея на разговор така. Това беше по времето на Учителя. За Лиляна Табакова и Кръстю Христов. За Кръстю имаха отначало лошо мнение. Даже сестра Балтова казваше на Лиляна да не го приема при себе си, а те се сприятелиха и после той стана друг човек. В.Хр.: Чувала съм, че е бил черен маг. Вярно ли е? Т.К.: Не, тия неща не могат да се кажат. В.Хр.: А знаете ли, че Учителят му е подарил един пръстен - змията захапала опашката си? Аз го видях. Т.К.:Не, не съм чул. В.Хр.: Аз го видях у Лиляна сега на пръста й. Той го изгубил веднъж, един брат го намерил, дал го на Учителя и Учителят пак му го дал. Той е бил художник и има доста картини от него. Сега сигурно помага на сестричката. Нещо за Лиляна? Тя хубаво пее. Т.К.: Лиляна е голям дух. Докато се знае, че той ще й повлияе в отрицателен смисъл, ще й въздействува да дойде тя под негова влияние, тя си устоява на службата и тя му повлия на него. Той стана съвсем друг. В.Хр.: Това е похвално за него. А за сестра Кисьова? Семейството й? Т.К.: За нея няма какво да кажа. Тя беше известна и няма какво повече да се казва за нея. В.Хр.: А отношението на Учителя към нея? Т.К.: Той винаги държеше тя да свири, защото тя беше добра пианистка. Има няколко песни, дадени за нея. В.Хр.:Чувала съм за „Пролетната песен". Т.К.: Има, да. Има няколко песни, които тя ги най-хубаво свиреше. Тя е чехкиня, а той мъжът й българин. Когато аз дойдох на Изгрева, те бяха вече женени. Мария Златева беше по-рано женена за Митко Сотиров. Те се разделиха. Той си харесал някоя друга. Той имаше такава слабост към жените и отначало с тях се шегуваше. Мариолчето, това-онова. После взема нея. Мария Златева е добра цигуларка. Влад беше тиха вода. Той написа книга по астрология, но колко е специалист в тая област, не зная. Аз съм слаб и нямам понятие по тоя въпрос. С него беше Иавн Антонов. Той беше напълно отдаден на астрологията. Методи Константинов, ние го наричахме кокон-харизанов. Походката му е такава като на кокона. Той продаваше вестници пред хотел „Панах" (или „Парнах") и беше особено държането му. Него Учителят го е издържал. Той претендираше, че владее мондиална астрология. Как го е обичал Учителят, това не мога да знам, но Методи е учил със средствата на Учителя. Той имаше приятелство с Димитринка Захариева. Но той не й влияеше положително. Тя му чистеше стаята. Тя беше тютюноработничка, когато дойде с Мария от Хасково. И Димитринка висеше пред вратата на Учителя, както и Гръблашева. В.Хр.: Кой е претендирал да е любимец на Учителя? Т.К.: Претендира дървесинният заместител Михаил Иванов, който отиде във Франция. В.Хр.: А той защо отиде в затвора по-късно? Т.К.: По женския въпрос. В.Хр.: Затова ли е отишъл в затвора? Т.К.: Да. Защото трябвало да отиде. Михаил и Кръстю са спорели кой да влияе върху цялото Братство вместо Учителя. И тогава, понеже той е по женския въпрос, Учителят казал: „Нека отиде Михаил, защото там ще му е мястото във Франция." Ти знаеш ли, че Михаил има сестра? Тя живее в Симеоново. Казва се флора. Мария Тодорова беше пианистка. Те двата с Борис много бяха привързани към Учителя. За Аламанчеви. Аз имах братовчедка, която работеше в Министерството на железниците и едната от сестрите Аламанчеви е била негова колежка. Той се казваше Васил Балкански, син на Евтим Балкански, който беше придружител на царя. Не лакей, а придружител, нали трябва да има някой около него, ама не да го пази с пистолет. Той беше много сериозен, беше от Балкана, балканджия. Красавец един, рус, висок, добре устроен. А той беше женен за стрина Смарайда. А тя беше гъркиня от Пловдив. Брат Михаил Стоицев беше много привързан силно и правеше благодеяния на някои, за които знаеше, че са материално зле. Синът му Филип Стоицев се изявяваше като музикант при празници и концерти. Той имаше разработки върху песните на Учителя. Лулчев беше съветник на царя. Когато имаше тайни срещи с царя, Йордан Бобев, шофьорът, го придружаваше. Веднъж като не намери Йордан, Лулчев покани мене да го придружа. Когато отидохме, а то беше едно време, лапавица, сняг. За д-р Йончо. Двулична личност. Те с Митко Костов, зъболекаря, търсеха имане, злато да открият. За Дарлинг. Сестра й е слугиня в Пазарджик на имота, а Дарлинг гледа съвсем леко на нещата. Тя пилее на баща си имота. А всичко трябва да се пази. Магдалена Попова е била куца. Тя в някое отношение е била положителна. Когато Учителят търпи нещо, това не значи, че той го е допуснал или пожелал. Всеки си е своеобразен, особено жените. В.Хр.: Кажете защо толкова дълго време работехте без пенсия? Т.К.: Изпуснах няколко пенсии от глупост.

1. ЗАКЪСНЯЛАТА СРЕЩА Събка Атанасова Родена съм на 6.02.1915 година в град Карнобад. В Братството влязох много късно. Първо повярвахме в Бога чрез едно духовно изцеление на втория ми баща. Разболя се много тежко и не искаха въобще да го лекуват, защото казаха, че няма да оживее. Обаче в селото се появиха там, където живееха те, две семейства евангелисти и майка ми ме изпрати да отида да видя събират ли се, какво правят и да ги повикам да дойдат да се молят за баща ми, че е болен. Отидох, много ми хареса. То аз от малка само духовни работи ме теглеха. Поканих ги и те казаха, че в неделя ще дойдат братя от едно друго село, ще дойдат да се молят. Дойдоха, молихме се всички коленичили, болният коленичи по средата, всички го наобиколиха и както при Христа полагаха ръце. Положиха всички ръце, то и при Учителя нали изтичат енергии от пръстите Му. И баща ми получи моментално изцеление. Оздравя. Страдаше от бъбреци, месеци наред само с картофи го хранехме. Веднага поиска, зеле беше готвила майка ми, да яде зеле. Наяде се и къде отидоха болките от тези бъбреци? От този момент той вече не спомена да го болят. И така цялото семейство повярвахме в Бога. Обаче душата ми търсеше нещо по-велико. Не ме задоволяваше тяхното. Те бяха петдесятници. Много въпроси оставаха открити пред мене, не можех да си ги обясня, търсеше душата ми. Когато впоследствие се преместих тук в София до нас живееше една Пехливанчева, зъботехничка или зъболекарка. Тя ходеше всяка сутрин на Изгрева на Паневритмия и на беседа неделен ден. Всяка сутрин тя отиваше на Паневритмия и след това отиваше на работа. Тогава нямаше превозно средство. Пеш, през гората, но нищо не ги спираше. Аз се заинтересувах и тази, която стана причина да дойда в София, ми каза: „Хайде, аз ще те заведа да видиш Дънов." Един неделен ден дойдохме на Паневритмия, гледахме, докато тя свърши. Много ми хареса. Учителят, като че в Неговото лице видях Христа. С такова благоговение съм го гледала и така съм го почувствала. Погледите ни се срещнаха и аз исках след Паневритмията да отидем в салона да слушаме беседа. А тя, тази от петдесятната църква, бивша учителка, се опъна: „А, ще отидем на Дънов глупостите да слушаме!" И не ми даде. И така минаха години. Аз не отидох тогава. Минах през много болести, страдания и накрая се запознах със сестра Ганка Парлапанова и сестра Марийка - шивачката, на Веска леля й. Те ми даваха редовно беседи да чета. И така аз намерих онова, което търсеше душата ми. Напълно бях удовлетворена, напълно ми се изясниха много работи окултни и така аз бях престанала да ходя вече в петдесятната църква. 17.12.1985 г. Диктува: Събка Атанасова, а записа сестра Вяра Христова.

ВЯРА ХРИСТОВА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ НА УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ I. Закъснялата среща - Събка Атанасова. II. Художникът - Михаил Влаевски. III. Вълкът и овцете - Янка Петкова Недялкова. IV. Заместниците - Тодор Коцев. V. Дядо Боже - Мария Димитрова. VI. Вътрешният говор - Диляна Ангелова Куманова.