Ани

6.3. Наследството Животът е непрекъснат низ от явления, които следват свързано едно след друго. И така от люлката до гроба. Но всеки от нас чувствува и знае, убеден е в това, носи в себе си дълбоко внедрени кълнове от родители и прародители. Не ни струва много труд, за да открием, че носим статурата на баща си, овалното лице на майка си, нейните очи, тяхната готовност да заплачат при разплакано- то лице на нашата приятелка. Ние носим техните способности да боравим лес­но с цифрите, да боравим с логаритмичните таблици или да пишем стихове. Тая наследственост ни учудва, когато я открием в много подробности около наше­то тяло, кожа, склонност да избухваме или да сме сдържани и разсъдливи повече от всички около нас - така, както са построени нашите родители, братя, сестри, баби, лели, вуйчовци. Така ние ще открием, че нашата нагласа към Учението на Учителя, към неговото разумяване, харесване, възторг или напро­тив - критичност и отрицание, се подчинява на наследствения уклон на хората около него. Иска се, наистина, специфичен наследствен уклон, за да ти допад­не Словото на Учителя, да те увлече, да те постави на чина пред него, като на някакъв училищен чин.

6. Учител и ученици 6.1. Неговото Слово Когато повее вятърът, той не разклаща едновременно и по един и същи начин всички дървета. Не всички слушатели приемат по еднакъв начин случайно доловените думи на Учителя. Някого те разтърсват до дълбочината на душата, събуждат хиляди и разнообразни мисли и чувства, трогват го до насълзяване, свързват се с вече добре познати асоциации, таящи се често в дълбочината на сърцето, които при докосването на неговото слово получават релефност, живот, стават отново части от духовния живот на човека. Без да иска, човек се сеща, че по тия въпроси лично той се е връщал много пъти, мислил и оставал без решение. Сега отведнъж всичко става ясно, прегледно, смислено, красиво, дори прек­расно. Панорамата на своя живот и тоя на близките около нас хора става слън­чево озарена, мъдра. Повече емоционални хора се вдъхновяват веднага и са готови да тръгнат дори на опасен подвиг. Всичко изглежда така просто и лесно, Царството Бо­жие - така близко, остава само да протегнеш ръка, за да го досегнеш. По- дълбоко мислещи, критични хора се усмихват благосклонно, далечно, не отна­сящо се до тях, не заслужаващо да се губи време и сили заради него. А още по-критични, обременени в свои собствени грижи и мисли, счи­тащи себе си за много просветени по всички въпроси на живота, с досада блъскат беседата настрани и престават да мислят за думите на Учителя. Все едно, те не се отнасят до тях.

5.10. Съборите в Търново Тук е мястото да кажа, че въпреки личното предпочитание, което имах към София, двата събора в София не можеха да се сравнят с единствения ми събор в Търново, през 1925 г. В Търново братството се откъсваше от целия останал свят и живееше несмущавано от „вълните" на широкия свят. Големият град плискаше о стените на братството и отклоняваше вниманието ни от „ду­ховното", което ни се поднасяше така изобилно от Учителя. Неповторимо хуба­ви бяха всички минути, изживявани в братското лозе, около „горницата". Това почувствувах с пълна сила и десетина години по-късно, когато една нощ, откъснат от другари и познати, пренощувах сам на поляната под брястовете, гдето слушахме беседите, гдето говореше Учителят. Бях облечен в бойна шинела, лежах върху единия си ботуш, гледах звездите и ми се струваше, че чувам стъп­ките, разговорите и песните на хората от събора. Преживяното възкръсваше с неотразима сила. Но животът течеше. Когато тридесет години по-късно потърсих отново лозето и „горницата" в Търново, не можах да ги намеря. Всичко се беше загу­било всред новите жилищни блокове, нови улици, нови домове, ново планира­не на някогашните лозя, като в някаква скрита картина. Напразно беше да се търсят, нямаше вече и кой да ни каже - новите хора нищо не знаеха за това, което беше станало на това място. Неповторимите преживявания и на Изгрева в София съставяха същес­твена част от моя душевен живот. Никъде и никога не ми са се виждали така прекрасни звездното небе на летните нощи, сребърният лик на надвисналата луна. Няколко години поред вече не се състояха събори в София така, както през първите години. Следваше от брат Боян Боев нареждане до братските групи в провинцията: да се провеждат съборите по места, всред самите хора на братството, като всеки ден се четат по две беседи-по определен план. Кол­кото и да бяхме огорчени от това, ние се задоволявахме да прекараме „в съ­борно настроение" тия определени три дни. Аз ги прекарвах сам, само с беседите, и ми се струваше пак, като че не стъпвам на земята, като че продължава животът на братството около Учителя. След 1929 г. „съборите" започнаха да се провеждат на Рила, на Седемте рилски езера, като се спазваше традицията на тия августовски дни - от 19 до 28 август. Много пъти съм се убеждавал колко старателно Учителят спазваше ав­густовските съборни дни. Те бяха, очевидно, за него някакъв повратен пункт, който той строго спазваше при вземане на важни решения. Знае се, че той говореше за „школа", за учебна година, за ритъм в живо­та на природата и в живота на самото братство. А тоя „ритъм" беше очевидно свързан с ритъма на цялостната природа, с живота на цялата Слънчева систе­ма. С голямо учудване констатирах, че училищните програми в школите се съобразяват с тоя годишен ритъм - точно през времето от 25 до 28 август се правят училищните конференции: отчита се миналата година, правят се разбо­ри, критики, използуват се поуки и се заплануват новите програми на учебната година, която ще започне през септември. За тоя, който може да чете и да разбира „съборите" на Братството, лесно ще почувствува, че те са конкретно приложение на ръководните принципи на Учителевото учение в живота, на Христовото учение, на идейния комунизъм. Това траеше, несъмнено, много кратко време - само няколко дни. Но може лесно да се разбере, че това са само малки модели за широките възможности на културното човечество да заживее в хармония и братство даже и когато се касае до значителен колектив от хора. А може някой да каже: ,Да, това са отблясъци от така нареченото цар­ство Божие на земята, за което са говорили „мъдреци и пророци" през всички епохи." Баня, 1969 г. Д-р Стефан Кадиев.

5.9. Чешмата на Дианабад През време на тоя събор аз лично наблюдавах една картина, която илюс­трираше отношението на Учителя към явленията в живота. На Изгрева нямаше нито чешма, нито кладенец. На три четвърти кило­метра зад железопътната линия, из глинестите пластове на брега до „ловния парк" капеха капки. Под ръководството на Учителя тия капки се вливаха в бразди на почвата и събираха в доста изобилно течаща чешмичка. Наши братя-мозайкаджии бяха направили чучур, корито и наоколо пак мозайка, пъстра и хубава - няколкометрова, оградена тераса. Тая чешма през време на събора беше жива част от живота на братството. Оттук се вземаше водата за готвенето и за битовите нужди. Вдигаха се бригади от братя и сестри, които носеха големите казани. Тъй като чешмата течеше по малко, казаните се пълнеха бавно и има­ше време за приятелски разговори на цели групи приятели. Знае се ролята на чешмите на нашите села в бита на народа ни. Случайно бях на Изгрева зад северната стена на трапезарията, която ограничаваше живота на събора от останалия „свят". Дотам беше „наша тери­тория", след това започваше „светът" с неговите обичаи, шум, борби. При мене дойде млад мъж, който носеше под мишница някаква папка с книжа. - Моля, кажете на Учителя, че го вика художникът, с когото е говорил. Докато да извикам Учителя, художникът беше вече наредил край стената своите „картини". Това бяха набързо нарисувани акварели, представящи едно и също нещо: чешмичката на братството, с нейните струи в дъното, глинестия бряг, пъстрото корито, оградената от балюстрада площадка около чешмата. Върху единия край на същата стоеше с целия си ръст млада, висока „сестра", държаща в дясната си ръка някакво голямо цвете. Десетината картини си съ­перничеха по немарливо оформяне на линиите и по набързо размазване на акварелните петна. Разговорът на „художника" с Учителя беше много кратък. Той погледна, поклати глава, леко се усмихна, обърна гръб и се загуби зад оградата на Изгрева. Наскоро се изясни какво е станало. Предния ден, като видял Учителят един външен човек [да] рисува по добра воля чешмичката - както е могъл да я види и свърже с живота на братството, той извадил петстотин лева и откупил картината. Художникът съобразил, че се касае до простодушни хора, които толкова разбират от изкуство, решил да нарисува „серийно" цяла поредица от подобни картини и да ги представи като търговска стока. Не му оставаше нищо друго, освен да постави отново „картините" в папката и да си отиде.

5.8. Конфликт с полицията Правителствата преди девети септември 1944 година съвсем не бяха раз­положени към Учителя и неговото дело. Цар Борис усещаше силата на негово­то дело и правеше всичко възможно, за да го впрегне в своята колесница. Учителят никога не промени своето отношение към политическата линия в стра­ната ни, като никога не забравяше, че е българин, че България трябва да върви с Русия, че това са предните постове на Славянството, всред единното хармо­нично човечество. Полицията на Ляпчевият сговор[2] не преставаше да подозира Учителя в комунизъм и никак не насърчаваше „културното" дело на Бялото Братство, ко­ето все повече печелеше почва всред нашата общественост. Брат Начо Петров беше по партийна принадлежност демократ. Като та­къв, той беше заемал видни постове в държавата ни и имаше авторитет пред властите, особено пред правителството на министър-председателя Андрей Ляпчев. Но това не намаляваше подозрителността на полицията. Всяко искане на разрешение за съборите беше голям въпрос за хората на братството. През време на събора през 1927 г., при посещението на повече от хиляда съборяни, се чу слух, че пристига полицейска конница, за да ни разгони. Оче­видно работата не е била добре уговорена официално или разрешението не се е подразбирало за такова масово посещение. И наистина, една заран рано откъм гората се зачу тропот на конница. Кавалерийските конни ескадрони оби­колиха бързо Изгрева от всички страни, по всички правила на бойния устав. През клоните на боровете се виждаха блестящите саби, извадени за сеч. - Ще ударят на сеч - изохка някой подплашен глас. Всички молитви, гимнастики бяха свършени, Учителят се беше негде приб­рал, останалите братя и сестри, натрупани около стълба в центъра на поляна­та, продължаваха да пеят. Песента бързо се превърна в несвързан глъч. Бояз­ливата тръпка, която полази отначало по гърбовете на всички, се превърна в спокойна увереност: не сме ли ние последователи на Христа? Не знаеха ли християните да понасят мъчения и да умират с песен на уста? Размътеното настроение постепенно се избистри и направи място на дръзка самоувереност. Песните продължиха така, като че нищо не беше се случило. След „Напред да ходим смело" идваше „Братство, единство", после - „Ний сме славейчета горски". Редиците на ескадроните стояха с извадени са­би, като че отдаваха почит. Конете потропваха нетърпеливо, докато полицей­ският началник, дошел лично между нас, слушаше, говореше с някого, мисле­ше и съобразяваше. Скоро той се почувствува ограден от добродушни, усмих­нати, светещи образи, прилично облечени - а не голи, както му бяха говорили, - граждани и селяни, мъже и жени, видимо интелигентни. Постепенно към по­лицейския началник наклони дружелюбно настроение, изразено и в кратки въп­роси и отговори. Разговорите между него и представителите на братството - Начо Петров, Тодор Стоименов са се водили някъде по-настрани и завършиха със следните думи на полицейския началник: - Аз се убедих, че вие сте мирни, кротки граждани и ще ходатайствувам повече да не ви се пречи на събора! Довиждане! Радостна тръпка пробегна по ентусиазираното мнозинство. То се изра­зи в наистина мощен хорал на „Братство, единство", който сякаш стресна ко­нете и учуди полицаите. Блокадата беше наскоро вдигната - тропотите на кон­ските копита бяха погълнати от безмълвието на гората и от спокойните страни­ци на историята. Работата на събора наистина продължи. Учителят продължаваше да из­нася своите две беседи дневно, продължаваха целодневните програми на съ­борите. На събора през 1927 г. Учителят даде „Пътят на ученика". Тук се направиха опити за обзавеждане на „Самопродавница". Излагаха се книги, беседи, до тях - панички за събиране на парите. Всеки можеше да си купи каквото иска - разчиташе се на неговата добросъвестност. -------------------- [2] Андрей Ляпчев е бил министър-председател и едновременно министър на вътрешните работи от януари 1926 до май 1932 г. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

5.7. Съборите в София През 1926 г. съборът за пръв път се състоя в София, на „Изгрева". През тая година срещу около десет милиона лева е било закупено мястото на аме­риканския журналист, приятел на България, Баучер, зад боровата гора, заедно със значителна част селски ниви на селяни от село Подуене, дотогавашни тех­ни притежатели. Бяха вече изградени главните постройки на Изгрева - сало­нът, а по-късно и трапезарията. В строежите взимаха участие всички братя и сестри чрез личен труд. С особена радост поглеждах дълго време след това към тавана на салона, гдето с желязна пила трябваше да отрежа от гредата един дълъг железен клин. Много пот изтече от челото ми, докато прережа твър­дото желязо при неудобно положение върху високата дървена стълба. През тия години бях в провинцията и идването ми в София, на Изгрева, беше моята най-голяма радост. Нямаше още братски стаи и често ми се случ­ваше да гостувам по домовете на братя и сестри в града - практика, внедрена и досега всред братството. През учебната 1925-1926 г. салонът беше вече све­жо измазан, блестеше със снежната си белота, с огромните си прозорци към изток, заемащи цялата дълга стена на постройката, Също както върху поляната в Търново, и тук, като че изникнали изпод земята, бяха построени по поляните разнообразните палатки на гостите-съборяни. Нашата хасковска група беше настанена в единствената, малка, триъгъл­на палатка от платнища, които аз бях донесъл. Бяхме се настанили върху пряс­но оженатата нива южно от поляната, гдето по-късно бяха построени бараките на Влад Пашов и Ганка Парлапанова. Казаните за готвене бяха настанени пак върху големи камъни наблизо до кухнята, с готовност да хранят около хиляда гости. Традициите и тук се спазваха неотменно. Цигулката засвирваше много преди изгрева на слънцето: „Събуди се, братко мили, от дълбок сън ти стани!" Измъкваха се полуоблечени братя и сестри към тоалетните места и умивални­те, за да могат по-скоро да заемат местата си всред дългите стотина метра редици, срещу мълчаливите преобразования на източното небе. Синкавото, после розово, после златистожълто небе ставаше ярко-пламтящо около навдигналата се глава на изгрялото слънце. Тържествен хорал от хиляда гласа. Плът­но наситена емоционалност издига душата на човека към други „светове". Те изглеждат така реални и близки, както въздуха, който изобилно навлиза в дро­бовете. Издигат на възбог душите и общите молитви, гимнастиките, първите наченки на Паневритмията. Наредени на нестройно кръгове около Учителя, пъстрата тълпа от усмих­нати, светещи лица, чакаха с нетърпение Словото на Учителя. То скоро започ­ваше - понякога без предварителна молитва, без предупреждение. И все пак - той стоеше на стола си. До него се явяваше дългата маса за стенографите, които мълчаливо почваха да пързалят моливите по листовете. Останалите - всички съборяни, се разполагаха кой както може. Сядаше върху дрехата си, върху вестник, направо на земята, или оставаше на колене или някъде зад дру­гите. Като гледаше неудобните положения, които бяха заели слушателите му, смеейки се, Учителят каза: - Ако пък хората отвън знаеха какво богатство тук се излива, така биха се струпали, че за вас няма да има никакво място. Едва бихте намерили място за стоене някъде около железопътната линия. Тая линия опасваше долната част на Изгрева на повече от три четвърти километра. Програмата на беседите беше и тук, както и в Търново: ранно сутринно Слово, после - по-дълга беседа, понякога следобед, между 16 и 18 часа - още една беседа. Останалото време - четене на зададени теми, разисквания, сво­бодни разговори, домакинска работа, посрещане на гости, посетители от гра­да. Обедите, вечерите не се различаваха от тия в Търново. Грижливите изгревски братя и сестри бяха наредили дълги пейки и маси - десетки метра дължина - под редицата от сенчести дюлеви дървета. Тяхната едра шума се надвисваше над пейките и създаваше приятно хладна сянка. Имен­но тук, върху тия пейки, около тия маси протичаше спокойно-радостният живот на братството през летните дни на годината и също през съборните дни. Поня­кога през съборите са изнасяха на двора и всичките столове и пейки от сало­на. След обичайните песни при водещата цигулка на брат Симеон Симеонов или понякога от цял оркестър, подемани от хиляда гърла, се чуваше очаквани­ят силен глас на брат Гради [Минчев]: - Обе-е-ед! Дежурните, с големи съдове - баки, разнасяха яденето и го насипваха в чиниите на седналите братя и сестри. Беше време на хлебните купони и всеки се грижеше за хляба си. Някои заемаха такъв от свой услужлив съсед, който с усмивка го преполовяваше. Кратка молитва: - Само Божията Любов носи пълния живот, (три пъти) Започваше тихо, задълбочено ядене, понякога придружено от тихи дру­желюбни приказки. Учителят повечето не разговаряше през време на яденето или само кратко отговаряше. Следваше концертна или литературна програма. Пак песни - от всички или индивидуални, рецитации на свои стихотворения, отразяващи вдъхновенията на някои чутки братя и сестри. Учителят благос­клонно слушаше и само от време на време проговаряше. И без това беше тол­кова много говорил през време на беседите. При една такава песен трябваше лично да се убедя в духовното величие на Учителя, гдето очевидно беше тайната на неговата сила. Всички братя и сестри, целият събор, над хиляда гърла, пеехме песента „На Учителя покорен", - На Учителя покорен аз ще служа до конца, Той за мен е път отворен, що ме води към Отца. Аз бях точно срещу него. Премина ми следната мисъл: „Учителю, колко много ще да си радостен и горд, като чуваш сега толкова хора да пеят тая песен в твоя чест!" Наблюдавах го внимателно. Беше притворил очи като в най-дълбока ме­дитация. През горните клепачи се виждаше обаче как ябълките на очите му бяха отправени нагоре, към небето. Веднага долових какво ставаше в него: той отнасяше това славословие към своя Учител, невидим и незнаен за нас, но дъл­боко осъзнаван, чувствуван от него. И винаги, когато се запяваше от нашия колектив тая песен - „На Учите­ля", пред мене изпъкваше картината: за кой и за какъв „Учител" се пее. Нашият Учител, макар и стоящ пред нас като човека, когото наричахме „Учител", всъщ­ност е само условен знак, конкретизиран образ на оня далечен Идеал, към който се стремеше нашето сърце, най-хубавата част от нашия душевен живот. Когато някои се чудят на авторитета, който си беше спечелил нашият Учител всред нас и всред нашата общественост, аз никак не съм се чудил. Той беше успял да надмогне дребнавото човешко, да заживее в съгласие със своя идеал, с идеалите на човечеството изобщо. Той нямаше лично желание, лични амбиции, дори свой личен живот. Той го беше слял със своя идеал. Смешно е да се говори за някакво користно лицемерие, поза, блъф, фалш, както поняко­га обичат да приказват външни, повърхностни многознайници. Не! фалшът, лъ­жата, блъфът биха създали неприкриваемо противоречие между думите и де­лата, биха причинили провал както на личността, така и на нейното дело. Учи­телят беше пред нас десетки години, по всяко време, през дни и нощи и нито веднъж, нито в един случай не беше доловено противоречие между неговите думи и неговите дела. Той стоеше на поста си вярно дори до последните дни от живота си: мъдър, убедителен, усмихнат в страданията си.

5.6. Как се събираха парите Честното отношение на съборяните се проявяваше особено ярко при доб­роволните вноски, които всеки съборянин, по добра воля, правеше в „горница­та". В нея се влизаше поединично, сам. Затова пред вратата чакаше дълга опашка от хора. Обущата се оставяха пред вратата и се влизаше по чорапи - както обикновено се влизаше при Учителя. Върху източната страна беше сло­жена някаква картина - мъж, Христос, в по-голяма от естествена величина. На другата стена висеше ограден в хубава рамка Пентаграмът- петоъгълникът със символичните саби, чаши, плодни дървета, котви и с обичайния кръстосан над­пис: „Любов, Мъдрост, Истина, Правда, Добродетел", обградени от кръгъл над­пис: „В изпълнението на Божията воля е силата на човешката душа." Всеки съборянин трябваше да потъне в размишление и да си изтегли по свобода някоя страница от Евангелието, да си избере някой текст, чиято ос­новна мисъл трябваше да остане като водеща мисъл през идната година. Тая мисъл той трябваше да съхрани колкото се може по-дълбоко в душата си. Едновременно с това всеки следваше да направи своя еднократен за цялата година принос към братската каса. В лявата страна на масата имаше поставена купчина с празни пликове. А на средата на масата ние лично видях­ме вече натрупана грамада от попълнени и запечатани пликове. Това беше внушителна грамада от 30-35 сантиметра дебелина и то почти по цялата маса. Тогава и ние сложихме нашата вноска - цяла банкнота от 500 лева. Вноската се правеше без всякаква пояснителна бележка, без да се означава от кого е нап­равена. На тая грамада имаше не по-малко от 200-300000 лева. Ние повече не се интересувахме от съдбата на тия пари. Ние бяхме уве­рени в добросъвестността на хората, които трябваше да отварят пликовете, да отчитат сумите, да ги направляват по най-правилен начин в живота на брат­ството, към тяхното най-добро оползотворяване. Ние живеехме в един свят, където всеки ден ставаха злоупотреби в уч­реждения и колективи. Подправяха се подписи, фалшифицираха се чекове, под­правяха се ведомости, приходо-разходни книги. Много счетоводители биваха съдени за злоупотреби. Ние вярвахме, че такова нещо не може да се случи между хората от братството. Много по-късно, след заминаването на Учителя на 27.XII.1944 г., ние вече знаехме, че в комисията по проверка на приходите от съборите, отварянето на пликовете, заприходяването на сумите е ставало от преданите братя Тодор Стоименов - виден чиновник във фирмата за шевни машини „Сингер", брат Стефанов - счетоводител, Манол Иванов - запасен офицер, живеещ на Изгре­ва, Никола Антов - счетоводител. После тук са Борис Николов - млад, предан брат, завършил университета като естественик, после работещ като виден май­стор по мозайките, Жечо Панайотов - заклет счетоводител. С тия пари са пра­вени различните мероприятия на братството: закупено мястото на Изгрева, направени постройките, подредена печатницата и подвързаческата работил­ница, издавани огромната поредица от беседи в астрономически тиражи, пра­вени постройки, посрещане на братя, гости от провинцията. Част от парите са били вложени в някаква банка - „Гирдап", която фалирала и завлякла вноски­те. Не била изпълнена препоръката на Учителя да се закупи земя около Амери­канския колеж. Голяма част от парите са държани на склад - като банкноти и като звонкови у самия Учител или у касиерите Манол Иванов и Тодор Стоиме­нов. Така са били излагани на промените при обмените на парите и са нанася­ни сериозни загуби. В харчовете за битови нужда се правела крайна иконо­мия. Въпросът за парично-стопанските порядки на братството, които и станаха пряка причина за неговия временен провал, заслужава да се разгледа отдел­но от разделите за съборите.

5.5. За загубените вещи През време на тези десетина дни не се случи нито една кражба, не се загуби нито една дреха, нито една кърпичка дори. Ние заварихме вече установената традиция намерените вещи да се поставят на определеното за немерени вещи място. Близо до огнището, върху няколко храсти имаше поставен надпис върху парче картон: „Загубени вещи". На това място винаги се намираха нависнали по храстите дрехи, кърпички, ножчета, книги. Всеки можеше да си ги прибере без всякаква формалност, щом си ги познае. Тая традиция на „загубени вещи" се поддържаше и по-късно по всички събори или места, гдето се събираха хората на братството. Ние не чухме нито веднъж нито едно оплакване за задигната или укрита „по погрешка" чужда вещ. Очевидно, касаеше се до вече променено отношение към чуждата собственост в сравнение със средното ниво на хората на селищата, из които идваха нашите съборяни - качествено различно морално-етично ниво.

5.4. По техническата организация на съборите По какъв начин се организираше съвместният десетдневен живот на тия хиляда-хиляда и двеста българи - като се имат пред вид гостите от околността и от града, участвуващи пряко или косвено в съборите? Хората се разпределяха на групи, по селища: братя и сестри от София, Пловдив, Русе, Габрово, Варна, Горна Оряховица, Стара Загора, Хасково - всич­ко повече от 30 селища из страната. Чужденци нямаше. Извън беседите, всички селища получаваха задачи за извършване на някаква конкретна работа. Такава работа беше на първо място грижата за пре­храната: снабдяване на продукти, подготовка за готвене и раздаване на храна­та, на която всички имаха право и която всички получаваха безплатно през време на целия събор. Изобщо през време на събора между съборяните не ставаше нито дума за някакви пари. Невидимото „ръководство" се грижеше за снабдяване на продуктите от града, за тяхното натрупване в долната стая, от- гдето ги поемаха „дежурните". Пак така невидим диригент нареждаше ежеднев­ните „дежурства". Без много шум, по утвърдена традиция, дежурните набавяха вода от чешмата, пълнеха казаните на огнището. Дежурните работеха по ука­зания на своите „ръководители" при първа съгласуваност между дежурните хора. Останалото решаваше добрата воля и негласното съревнование. На обед ще се чуе весел глас: - Кои бяха днес дежурните? Яденето днес беше много вкусно! Лесно биха могли да се познаят тия дежурни по зачервените лица, които се открояваха из множеството като израз на признание за добрите думи. През време на дежурствата проличаваха големите различия в социал­ния състав на съборяните. Един до друг, един след друг, около огъня се редяха висш чиновник от някое министерство, служащ от някое учреждение, учител­ка, фабричен работник, занаятчия, селянин с потури и дълъг виненочервен по­яс, гражданки и селянки - всички с еднакво усърдие изпълняваха дежурствата и се стараеха да поднесат колкото се може по-хубаво ядене. Ние не чухме нито веднъж някакво недоразумение или някаква остра дума между всички тия добри българи. А мъчно можем да си представим една такава маса от хора от различни краища на страната ни, голяма част от които се виждат за пръв път, които могат да просъществуват десетина дни без противоречия, без стълкновение, без саморазправа, без нужда от полиция или от милиция. Естествено, не се чу нито една ругатня, нито един завишен, остър разговор. Напротив - хората разговаряха спокойно, разискваха различни въпроси из живота, цитираха текстове от Писанията, из прочетените глави на Библията или Евангелието, из беседите. Според дадените задачи, за всяко селище беше възложено да се четат глави от Евангелието, да се разисква върху прочетеното между съборяните от същото селище. Софиянци четат евангелие от Матея, пловдивчани - от Марка, търновци - из Лука - глава след глава, всеки ден. Човек би могъл да се чуди каква сила събираше вниманието на тия хора, за да потъват така задълбочено върху дадения за проучване материал.

5.3. След гимнастиките След духовното възвисяване, постигано чрез молитвите, след овладява­нето на тялото с всички негови органи, ние се събирахме около Учителя, за да чуем неговото кратко утринно Слово. То се отличаваше по своя бодър, освежа­ващ характер, отразяващо неговите размисли през нощта, някои конкретни напътствия. В тях нямаше встъпление, както при беседите, приличаха на пре­чистени сентенции, сякаш наши собствени мисли, осветени от неговата мисъл, за да станат части от самия наш живот. Следваше топлата закуска, поемана с истинска наслада. А след закуската - истинската сутринна беседа. Учителят сядаше на пей­ката под големия бряст, съборяните насядваха на амфитеатралната полянка под прозореца на къщичката. Песни, „Добрата молитва", текста от Евангелие­то, Словото. Искаме да цитираме някои извадки из това Слово: „За да разбере човек великата Божествена Истина, която ще носи мир и радост на всяка душа, той трябва да бъде развързан, т. е. свободен от заблуж­денията на миналите векове. Заблужденията са останки от разнебитени кора­би, захвърлени на бреговете. Те са остатъци от философски системи и учения, с които и до днес е покрито лицето на земята." „.... Да, и трети Завет ще има (освен Стария и Новия Завет - б. н.). Той ще бъде Завет на прославяне на синовете Божии. С този завет ще дойде в света любовта и хората ще изучават великата наука - как трябва да живеят по лю­бов." „Христос каза на учениците: „Идете и проповядвайте Словото." „Душата е самият човек, който мисли, чувствува и действува разумно. Кое работи в човека? - Разумното начало! Прогресът се дължи на човешкия ум, на неговата воля, на неговото сърце." „Ние обичаме човека според неговия плод. Който служи с любов, той е умен, добър и справедлив човек." „Желая да видите Бога така, както виждате слънцето." И така нататък. Така Учителят говореше час-час и половина, някога дори два часа. Всички бяха притаили дъх и слушаха. А слушателите бяха същите хиляда души, вни­мателно съсредоточили погледите си към него, като че хипнотизирани. Само моливите на стенографите летяха по белите листове. Никога нито една памет­на бележка не стоеше пред Учителя. Учителят гледаше с леко усмихнат, сияещ поглед хората и продължаваше да сипе своите чудни мъдри слова. Той говоре­ше спокойно, без забавяне, без ораторска поза, като че говореше отблизо на един човек, като че разговаряше с всекиго поотделно. Сияеха очите на съборя­ните! Ето затова наистина е заслужавало да се остави работа, дом, да се пона­сят несгодите на лагерното пребиваване, на палатките, на скромната вегетари­анска, „градинарска" трапеза. Наистина, какво ставаше в човешката душа през време на „беседата"? Човек чувствуваше как душата постепенно се откъсва от грижите на де­ня, започва да се навдига нависоко над земята, над нейните поля, долини, пла­нини, над нейните грижи, над нейната сива мъгла. Тя остава все по-малка. Не­щата върху нея се осветляват, стават понятни, разумни, смислени, грапавини­те се заглаждат и стават красиви. Просветление като това на слънчевата свет­лина се разсипва върху нашето съществувание. То става радостно, весело, пълно с надежди, перспективи. Наблюдавал съм разположението на духа и веднага след „беседата" и няколко дни по-късно. Чувствувал съм като че светъл облак ме е подигал на почти половин метър над земята. Всичко ми се е виждало хубаво, радостно. Такова настроение ставаше доминанта, господствуващо през следващата нощ и още два дни след това. После то избледняваше и се губеше в морето на катадневието. Мнозина от враговете на Учителя го обвиняваха, че „хипнотизирал" хо­рата. Може би имаше нещо вярно в това. Той издигаше съзнанието на слушате­лите си до друг един свят, свят на идеите, който се виждаше така реален, както тоя, който ги обикаляше. Те вече не се питаха дали има Бог и Божествен свят или няма. Те знаеха вече, с пълна увереност, че самите те живеят в тоя Божес­твен свят. Когато след години препрочитахме дебелото томче от беседи, върху кое­то пишеше „Съборни беседи", ние се замайвахме от вида на завършената ра­бота. Но това всичко изглеждаше съвсем просто, ясно и естествено.

5.2. Дневната програма през време на съборите Всяка сутрин към четири и половина, още в тъмното, невидима цигулка засвирваше познатата песен: „Събуди се, братко мили, от дълбок сън ти стани и веригите вековни от нозете си снеми!" Ранното утро на летния ден отдавна беше създало нагласа за ставане. Следваха няколко минути за необходимия сутринен тоалет. После всеки заста­ваше мълчаливо на своето място и чакаше в съзерцание показването на слън­цето. Изток червенееше и скоро на ясното небе се показваше нажеженият зла­тен диск. Очите дълго се бореха за неговите засилващи лъчи. През това време душата се късаше от земното и навлизаше в руслото на колективната молитва. - „Господи Боже наш, благий ни небесен Баща, Който си ни подарил жи­вот и здраве, да Ти се радваме..." „Добрата молитва" всъщност не е „молитва". Човек не „моли" нещо кон­кретно. Тя е по-скоро интимен диалог с някакво далечно, невидимо, но ясно осъзнавано второ „аз", което наднича благосклонно от небосвода и се старае да чуе това, което неговите чада приказват. Всичко в тоя миг в живота изглеж­да безцветно и маловажно в сравнение с извисеното състояние на душата. Из дълбочината й прелива обич, която изпълва всички кътчета и се разлива на­около към всичко, което те заобикаля, към всички хора, към цялата вселена. Няколко добре известни песни се поемат отляво, откъм къщичката, гдето засвирва цигулката. Мелодията е тиха, повтаряна от хиляда гърла, не много стройна, но пък затова топла и сърдечна. Следват гимнастиките, „упражненията", „шестте първи упражнения". Когато се прави разбор на „упражненията", човек се учудва как мето­дично, постепенно е разкривал Учителят методите за овладяване на тялото и духа чрез средствата на „физическата култура". Елементите на упражненията са дадени три-четири години по-рано под формата на упражнения, насочени към различните органи: главата, дробовете, сърцето, корема, гръбнака, край­ниците. По-късно всяко упражнение се съпровожда от усилия на мисълта и съответни подходящи движения, като: „обливания", „гребания" - като че си всред природата и се стараеш да вземеш от нея необходимите жизнени сили. Наред с тях Учителят изрично препоръчваше да се правят „дълбоки дишания". Знае се, че чрез тих човек се отправя към цялата психофизиология на човека. През годините 1925-1938 не беше още дадена „Паневритмията". Тя се е зародила и оформила по-късно, постепенно, упражнение след упражнение. То­гава се е оформила и като цялостна верига от методично изградени и свързани като цялостна постройка [упражнения]. Самият Учител, който така високо це­неше своето най-хубаво произведение - Паневритмията, не считаше, че тя тряб­ва да се играе на всяка цена, всяка заран, цялата, отначало докрай. Дори той не считаше, че тя самата е достатъчна за доброто овладяване на човешкото тяло. Затова често той играеше допълнителни упражнения, от които са известни и практикувани 12-13 упражнения, поддържани от брат Пеню Ганев. Упражненията накрая завършват с „бяг на място" - скачане, подхвърляне краката напред-назад, встрани, огъвкавяване на кръста - прекрасни упражнения, кои­то очевидно играеха не малка роля за неговото удивително физическо здра­ве. [1] -------------- [1] Упражненията са 21. Вж. „Изгревът" том XVI, стр. 791-797. (бел. на съставителя Вер­гилий Кръстев)

5. Съборите на Всемирното Бяло Братство 5.1. Съборите във Велико Търново Животът на Всемирното Бяло Братство започва от годината, когато във Варна е проведен първият „събор". Участвували са, освен Учителя, тримата негови ученици: д-р Георги Миркович, Пеню Киров от Бургас и Тодор Стоименов, тогава също от Бургас. Тогава те са отишли пеш от Бургас до Варна. Кога то се събрали и нарекли своето събиране „събор", те запитали: - Та могат ли трима души да правят събор? Учителят отговорил: - Сега сте трима, а ще дойде време, когато ще станете хиляди. Съборите наистина наедряват. Те стават все повече масови. На съборите в Търново през 1919, 1920, 1921, 1922, 1925 г. тук са вече стотици посетители. Излизат едни от други по-интересни беседи, отпечатани и внедрени в живота на братството ръководни принципи, давани именно през време на тия събори. Първият събор, който имах възможност да посетя, беше тоя през 1925 година, станал на братското лозе в Търново. Пристигащите получаваха веднага определено място за палатките си и се залавяха да ги разгъват. Разтваряха се бързо денкове и вързопи, разтягаха се колове и палатките от брезенти и платнища бързо заемаха мястото си в общата панорама. Всички работеха усърдно, съсредоточено, без излишни раз говори. Понеже пристигналите бяха от различни краища на страната, с различни възможности, палатките се различаваха много една от друга. Някои разгъваха високи, солидни, брезентови, макар и малко извехтели, друга разгъваха ниски, от платнища, триъгълни, в които можеше да се влиза само на колене, а трети си бяха направили палатки от обикновен американов плат, но напоен грижливо с парафинов разтвор в бензин. Това беше специалитет на една от сестрите, снабдила мнозина приятели с произведенията на своето изкуство. Бивши военни вече даваха съвети как да се окопаят полите на палатката, как да се вържат, за да противостоят на дъжд и вятър. - Защото никой не може да ти каже кога ще завали един проливен дъжд и ще ви измокри покривките и вас самите до кости. За наша радост, през всичките десет дни на събора през тая година не капна нито капка дъжд. Напротив, времето беше приятно горещо, както често бива през месец август в лозята на Търново. Особено приятни бяха вечерите, нощите и утрата на старопрестолния град, който сякаш искаше да покаже добрата страна на лицето си. Когато багажът беше прибран под палатката, ние можехме вече да раз­гледаме лагера и останалите съборяни. В горната третина на братското лозе беше единствената едноетажна, па­янтова, грижливо боядисана къщичка на търновското братство. В стаите на приземния етаж се намираха инвентарните вещи и хранителните продукти. Най- съществената част от къщата беше единствената голяма стая на първия етаж, с малко антре пред нея. Това беше нещо като свещената стая, „горницата", как­то й казваха. Влизането в нея ставаше само гологлав и по чорапи. На юг от къщата, недалече от нея, се възвисяваха два високи бряста, под които бяха наковани пейки за сядане. Върху тях протичаше напрегнатият жи­вот на съборяните през съборните дни и те бяха винаги заети. Естествено, те далече не стигаха за стотиците съборяни. Поради това, при беседи и групови разговори, особено около Учителя, хората насядаха направо върху поляната, върху тревата, като постилаха под себе си дрехи или вестници. Не можеха да се поберат всички върху пейките и през време на обедите. Повечето си взима­ха храната на ръце или - по-рядко - си носеха храната при палатките, гдето си създаваха комфорт, какъвто можеха. Но това беше крайно нежелателно. Нико­му не се искаше да се дели от Учителя през време на обедите - тогава беше толкова интересно и хубаво. Вдясно от къщата, върху големи камъни бяха поставени големите кону­совидни казани от розоварните, в които се готвеше общото ядене. Сутрин от тях се наливаше така ароматичният билков чай. На обед от тях се изсипваше единственото горещо ядене, приготвено с неповторима вещина от нашите де­журни сестри. Това беше заключителната част от дейността на снабдителите, докарали с коричка продуктите, на старателните братя и сестри, които с ножо­ве в ръка бяха белили и рязали картофите и другия зеленчук. Останалите събо­ряни се застояваха наоколо и пееха заедно с дежурните. Песните бяха недели­ма част от самото готвене. Те превръщаха скучната и не много приятна работа около готвенето в някакво свещенодействие. Когато идваше време за обед, един гръмогласен мъжки глас извикваше: „Обе-е-ед!" Тогава изпод палатките излизаха братя и сестри с канчета, нареж­даха се на опашка около казаните и спокойно чакаха да получат пълната лъжи­ца с ястие. Тя беше достатъчна за един хубав, макар и скромен обед. Макар и насипано яденето, никой не почваше да яде. Изчакваше се да се каже в хор от всички хиляда уста молитвата: „Само Божията Любов носи пъл­ния живот." Яденето беше негласно свещенодействие. Разговорите бяха тихи, делови. Сам Учителят не приказваше много - казваше само най-необходимо­то. Всеки можеше да се съсредоточи в самото ядене и да го дъвче грижливо. Когато свършваше обедът, всички замълчаваха по малко и всеки произнасяше полугласно същите думи, с които беше почнал обедът: „Само Божията Любов носи пълния живот." Всички бавно се разотиваха по палатките си. Над лагера прилягаше спокойната полудрямка на летния следобед. Някои наистина заспи­ваха. Други пазеха тишина и мълчаливо си гледаха работата. Напрежението на деня постепенно намаляваше. Започваше отново съживяване към три часа, когато горещината намаляваше и съборяните се готвеха за следобедната бесе­да, която ставаше към четири часа. Ако не се състоеше беседа, посетителите от едно селище се трупаха около ръководителя си и започваха проучването на дадената колективна задача.

4. Пролетната очистителна диета според „Бялото Братство" „Пролетната очистителна диета", препоръчана и прилагана от Петър Дъ­нов и неговите последователи, се е оформяла постепенно като цялостна прог­рама на хранителен режим за ограничено време. Тая „диета" получила оконча­телен вид през 1925 г., откогато го знае и практикува другарката Йорданка д-р Иван Жекова, живуща в София, кв. Изгрев, ул. 5 № 2. По нейно указание всяка година през месец февруари се оформя група от желаещи да прилагат диетата, следвайки нейните указания. Диетата се състои в десетдневно пребиваване с храна, лишена от тлъстини, белтъци и сол, при плодове и сурови зеленчуци, като основа на въглехидратите служи варено или накиснато до размекване жито. Диетата с право се нарича „очистителна", защото наистина налага основно почистване на застоя­ли белтъци и тлъстини от тялото, които, поради своята инертност, наистина биха представлявали противодействие на напора на „настъпващите пролетни сипи" след идването на пролетта. Тъй като тая промяна става сравнително бав­но, правилно е това да стане един месец преди настъпването на пролетта. По такъв начин може да се разчита на приключен процес на обмяна. Не може да се счита признак на някаква формалност и обстоятелството, че диетата съвпада с времето на празненето на Луната, или „разсиплуна", как­то казва Жекова. Знае се, че Луната е огромна маса, която мощно влияе върху процесите на Земята. Повдигането на океанските води при приливите е оче­видно доказателство за нейните силови възможности. Периодичността на мен­струалните цикли у жената е нагледно доказателство за нейното биологическо влияние. Логично е да се приеме, че нейният „разсип" повлича и процесите на „разсип", които са сложени като задача при тая „очистителна диета". Миналата година ние се включихме в групата, която проведе очистител­на диета. Разрешени бяха следните храни: жито, накиснато в гореща вода до омекване и възможност да се дъвче. Ябълки, орехи, грозде, мед, лимони, пор­токали. [Не се яде] нищо, което е минало през огън, никаква сол. Следвайки логиката - да се ядат сурови плодове, ние включихме неваре­ни зеленчуци, като: моркови, алабаш, френско грозде, сушени червени пипер­ки, шипки. Така ние запазихме ръководните принципи да се ядат сурови зелен­чуци, без сол, при по-голямо изобилие на витамини и на растителни киселини. Това допълнение създаде много по-голямо изобилие на възможности и улесни приемането на диетата. Добавихме по вкус малко чесън, кромид, ряпа, твърде малко, за апетит. Забранени бяха и не се поемаха следните обичайни храни: месо, яйца, мляко, сирене, кашкавал, никакви животински или растителни мазнини, никакъв хляб, никаква сол. Картофи и бобови варива не можеха да се консуми­рат поради невъзможността да се ядат сурови. Лешници не можеха да бъдат набавени, намерените на пазара фъстъци бяха печени и не можеха да бъдат консумирани. Обстановката беше такава, че при най-малко пожелание можеше да се наруши диетата: останалите домашни не бяха включени в диетата и на масата всякога имаше готвено, пържени картофи, мляко (прясно и кисело), баница, мармалад, юфка, масло, сирене - изобщо храни, които ни бяха обичайни и можеха всякога да ни привлекат. Решението да следваме диетата автоматично изключи всякакво жела­ние да се консумира от останалата храна - все едно че тя не съществуваше за нас. Ние можахме ясно да наблюдаваме голямата сила на интерорецепторите, които можеха да предизвикат отделяне на слюнка и стомашен сок само за разрешените налични храни. По отношение на тях не липсваше апетит, ако не се смята очевидното предпочитание, което се правеше към някои храни през някои фази на диетата. Правеше впечатление сравнително малкото количество, изразено в гра­мове, което беше достатъчно за постигане на чувство на насищане. Това из­глеждаше доста странно. Вареното жито не беше повече от стотина грама на ден. Но то налагаше продължително дъвчене до смилане на всяко зърно. Нова налагаха и ореховите ядки, които през повечето дни не липсваха. Ползуваните 7-8 ореха бяха напълно достатъчни. Опитът, който ние направихме с ябълки при нас, се оказа неуспешен. Поради алкалния характер, който храната придаваше при консумиране на ябъл­ки, се получаваше ясно изразена намалена киселинност, убиване на апетита, дори чувство на отвращение. Напротив - включването на накиснато във вода френско грозде придаваше на диетата кисел вкус и се поемаше много по-охот­но. Много голяма свежест на диетата придаваше алабашът. Настърган или консумиран направо заедно с диетата, придаваше свеж, приятен вкус, очевид­но спомагаше за нейното храносмилане и създаваше чувство на свежест и бодрост. Това възбуждаше известно учудване, тъй като беше видно колко мал­ко истински хранителни единици се поемат чрез неговата консумация: колко белтъци, тлъстини, въглехидрати съдържаше. Очевидно тук играеха роля спе­цифичните соли и витамини. Много добре се поемаха суровите моркови. Чувствуваше се, че се поема нещо, което храни. Естествено, те са повече богати на твърди вещества, на соли и витамини. Но стомахът правеше ясна разлика кога имаше нужда от мор­кови или алабаши и не искаше да ги замества един с друг. През време на диетата ние можехме да наблюдаваме силното изостряне на интерорецепторите, подбиращи хранителните материали. От всички налич­ни храни веднага се получаваше точно указание кои могат с предпочитание да бъдат приети. При яденето се чувствуваше точно коя храна след коя трябва да бъде приета и в какво количество. Точността беше толкова голяма, че не може­ше да става дума за излишна надбавка дори с един залък. Чувствуваше се, че всеки излишен залък може да причини стомашно-чревно разстройство - диа­рия или повръщане. Изключването на солта от диетата определяше твърде намаленото коли­чество на водна консумация. Включването на известно количество мед налага­ше да се пие вода, която се ограничаваше само до няколко глътки. Въпреки влечението, което имахме към киселото зеле и зелевия сок, по­ради предварителното становище да не консумираме солено, ние можахме да преодолеем всяко желание да ги пием. Малкото количество зелен сок се пое само като вкусване. Храненето се подчиняваше на обичайните часове, като се включваха и дребни количества през всяко време на деня. Това ставаше особено следобед, когато обичайно се консумираха плодове - тогава се поемаха с охота ябълки, или вечер, преди лягане, когато се поемаше малко мед с вода. Въпреки твърде ограничената хранителна маса, червата запазиха пъл­ния си ритъм, отиването по нужда ставаше съвършено редовно, два пъти на ден, мека консистенция. Наред с това се изчистваха наличните газове. Както стомахът, така и червата чувствуваха пълно спокойствие. Навярно за това до­принасяха: внимателното поемане само на това, което очевидно се поискваше от наличното, доброто дъвчене, при което не можеше да се прекалява с коли­чеството, навикът, масажите, които традиционно се практикуваха върху корем­ните стени, гимнастиките на коремните стени, които всъщност бяха проба за състоянието на газовете в червата. За странната изодинамика на някои храни при дадени биологически ус­ловия можахме да се убедим при поемането на няколко сушени круши. Оче­видно поради разнообразието, което те внасяха в диетата, поети вечерта - само след малко измиване и намокряне във вода, те като че подновиха запад­налия организъм от вчерашния ден. Това се отрази видимо и във веднага поправения тургор на кожата на шията. Самочувствие и трудоспособност. Диетата започна от петък, 3.II.1961 г., като през първите дни не представляваше някакво влошаване на самочувстви­ето. Чувствуваше се известна лекота в движенията, спокойно настроение, ле­ко удължен сън. Обичайната всекидневна работа се изпълняваше през цялото време, без да се чувствува някаква повишена умора. Очевидно набавянето на енергията ставаше за сметка на ползуването на натрупаните от по-рано мате­риали - което всъщност беше и целта на очистителната диета. Промяна в телесното състояние. Отначало, през първите два-три дни, видимо не личеше някаква разлика отпреди. Промяната се хвърли изведнъж на очи на шестия ден на диетата. За тоя ден е записано: „хлътнали бузи, постнически вид, атрофичен вид на кожата, особено на шията. Вдигнатата гънка се отпуща вяло, много бавно, в продължение на няколко минути. Кожата не след­ва движенията на мускулите, като образува необичайни гънки. Чувствува се адинамия, безсилие, склонност към излежаване, спомените протичат без емо­ционална наситеност. Последвалото ядене на сочен алабаш, мед, френско грозде, минимално количество зелен сок и особено взетите преди лягане вечерта 5-6 сушени кру­ши причиниха на другия ден рязка промяна. Кожата си възвърна загубения тургор - навдигнатата гънка се отпускаше веднага, дори по-добре, отколкото беше по-рано, въпреки очевидното изчезване на значителна част от подкожните тлъстини. Проверката със сантиметъра показа намаляване на вратната обиколка с 2 сантиметра, а на коремната обиколка - с 5 сантиметра. Лицето изглеждаше подмладено. През последните три дни правеше впечатление намалената жажда за во­да. Очевидно резервите от сол бяха изчерпани. Наред с това все повече нама­ляваше апетитът - очевидно във връзка с намаляването на солната киселина в стомашния сок. Наред с това се покачваше нетърпението да се свърши по- скоро диетата и да се пристъпи към обикновена храна. Наред с това беше мно­го нагледно твърде намаленото количество на урината - едвам 450 куб. см за денонощие. Напротив, урината имаше голяма концентрация - 1030 и в изоби­лие утайки и тъмночервен пигмент. Тялото беше олекнало с три килограма в сравнение с началното тегло. Прекъсването на пролетната диета се извърши според традициите на братството, като групово се направи общ обед, на който се сервира изключи­телно гореща супа от коприва и картофи, достатъчно осолена, без мазнини, с лимон и чер пипер, с много малко хляб, малък къс портокал. Това се оказа за първо ядене напълно задоволително. Първата вечеря беше наситена с повече калорична храна. Заключение и поуки: Пролетната очистителна диета на Бялото Брат­ство представлява интерес като диета на намален внос на белтъци и тлъстини, значително намалени въглеводи [въглехидрати], нормално количество витами­ни и растителни киселини. Поради недоимъчното състояние на белтъците и мастите, диетата би могла да се препоръча като средство за почистване на мъчно разтворимите белтъци от рода на холестерина, алфа и гама глобулините, или обобщено, като мероприятие, насочено към освежаване („подмладяване") на организма през зрялата или напредналата възраст, Д-р Стефан Кадиев Д-р Стефан Кадиев - бул. Патриарх Евтимий, 16, тел. 7-43-51, София. Елена Андреева. Диетата проведох десет дни. Храних се с жито - варено, лимони, мед, малко орехи, през цялото време около 40 ореха. Ползувах и около един килограм грозде, накрая ми донесоха три пресни круши. Чувствувах през първите два дни глад, после ми мина. Закусвах обикновено ябълки, до три ябълки, също и вечерях повечето ябълки, пиех мед с вода. Чувствувах се след това сита. Изяждах по половин лимон, заедно с кората. На обед ядях жито, като го дъвчех, докато станеше на люспи. Вечер ядях само плод, ябълки, беше ми напълно достатъчно. Ставаше ми леко, чувствувах по-малко болки в болните си стави, което ми направи впечатление. На края на поста, може би поради простуда, ми се явиха болки в областта на червата, които преминаха, като слагах топло на корема си.

3. Вегетарианството у Дънов Дънов не говори специално за вегетарианството в нито една от своите беседи. Той въобще нищо не е слагал като специален въпрос в своята темати­ка. През първите години на неговото общество не се е говорело за вегетариан­ство. Дълго време последователите от по-старата генерация не са се отказва­ли от консумацията на риба. Дънов никога не е поставял като непременно ус­ловие за своите последователи вегетарианството. И по тоя въпрос, както и по много други неща, засягащи живота им, Дънов търпеливо е изчаквал всекиго да изживее своите влечения, навици. Той само спокойно е преценявал нещата с оглед на неговото становище за отговорността на човека като същество от най-напреднала еволюция на земята. Ето негови мисли за вегетарианството: - Човек не е нито тигър, нито лъв, нито вълк. Следователно изисквания­та, които природата предлага за неговата храна, не са тия, които тя предлага на месоядните животни. - Ние не бихме имали нищо против това да се изяде една кокошка или едно агне - стига те самите да пожелаят това. Ако те толкова много обикнат своя господар, че пожелаят да се принесат в жертва заради него... - Хората никога не биха употребили месо, ако биха видели с какви чув­ства на смъртен ужас е напоено то, Заедно с месото човек внася в своите тъкани основата на тоя смъртен ужас. И нека не се чудим след това, ако хората стават нервни, неспокойни, гонени от тежки кошмари. Това са сенките на тоя ужас, пренесени върху човешката душа. - Ние говорим за мир между народите и между хората. Но как може да дойде тоя мир, когато хората проявяват своята жестокост върху своите по- малки братя, животните? Жестокостта, упражнявана към животните, се прена­ся лесно и към близките на човека, към неговите братя човеци. - При изобилието, с което ни огражда Майката Природа, яденето на ме­со е само един изживян атавизъм, един печален спомен от мрачното минало, през което е минало човечеството по пътя на своето развитие. - Казвам: Хранете се с любовта. Само любовта като храна може да ви преобрази, да преобрази недоволството в доволство. - Житният хляб и сиренето дават сила на човека и той може да копае лозето си. Кой копае днес лозето: който пие вино и ракия или който яде чист пшеничен хляб? Бог е създал гроздето, а виното и ракията са човешко изобре­тение. Дънов наистина търси средство за консервиране на гроздето, като го слага в стърготини от корк върху тавана си. Той е пчелар - неговите десетина кошера и досега се намират на поляната на Изгрева. Той препоръчва да се ядат в изобилие картофи. Едно от най-любимите яденета на Дънов и дъновистите е картофената супа: добре разварени няколко картофа, добре подсолени, подправени с лимонов сок и с листа от магданоз. Твърде често се яде варено жито, на което Дънов отдава особено значение. Той препоръчва да се прека­рат десет-петнадесет дни на изключително житен режим. Самото житно зърно е символ на живота: как човек преживява състояние, когато е поставен при неблагоприятните условия на живота, започва да развива своята „духовна при­рода", как пуска корени чрез своето съзнание в света на осъзнаване законите, които движат живота, които са именно любов, мъдрост и истина, как дълбоко разбира, че целта и смисълът на живота е да се жертвуваш съзнателно за доб­рото на колектива, на човечеството. Дънов счита, че яденето десетина дни са­мо на жито е добро „упражнение". В менюто на Дъновите последователи са включени, наред с картофите, всички видове зеленчуци: чушки, кромид, домати, боб, грах, моркови, зеле, алабаш, гулия, чесън, цвекло, керевиз. Включени са особено много плодовете: ябълки, круши, сливи, дюли, череши, вишни, дини, пъпеши, тикви, особено гроз­де, мед, сладка. Съвсем съзнателно мястото на Изгрева е превърнато в овощ­на градина. При големи празници плодовете се раздават на всички присъствуващи безплатно, като символ на даровете, които природата дава на човека. От мазнините се употребяват повече растителни масла, наред с маслото, млякото и яйцата. При общите обеди и вечери обаче се дават изключително картофи, печени или варени, варен ориз, варено жито и повече плодове. Една част от последователите на Дънов прекарват на суровоядски режим, без да държат на него като на някаква догма. Считат го като подходящо „упражнение" за „пре­чистване на организма". В реда на мисълта, че „човек е преди всичко дух", че тялото е „облеклото на духа", че „за да може духът да развие своето висше съзнание", повечето от последователите прекарват периодически дни на пълно въздържание от хра­на. През тия дни не се яде никаква храна и не се пият никакви течности. Счита се като редовно препоръчана „почивка" по един ден седмично - 24 часа - ни­каква храна. Това е денят петък - „денят на Венера". Обикновено храненето спира след обеда в четвъртък, като не се вечеря в четвъртък и не се закусва в петък сутринта. В петък на обед се сервира традиционната картофена супа с лимонов сок, магданоз, добре осолена, но без никаква мазнина. Повечето от последователите на Дънов са прекарали или прекарват много по-дълъг период на постене: пълно въздържане от храна 3 дни - 72 часа - е много често прила­гано „упражнение". Мнозина прекарват пълен пост цели 10 дни. През това вре­ме се прави духовно подвижничество, четат се беседи. Текущата работа не се прекратява, но се съкращават грубите физически натоварвания. За околните това се изразява в рязко стапяне на чертите на лицето, намаление теглото на тялото от по 6-7 килограма. Следва внимателно захранване, естествено - с традиционната картофена супа, плодови сокове и постепенно преминаване към обикновената храна. Някои са прекарали още по-сурови пости: дори по 15-20 дни пълно въздържане от храна и вода. Следва десетина дни постепенно връ­щане към обикновената храна. Всички са издържали изпитанието с успех, без трайни повреди за здравето. Напротив, „придобили ценни опитности", утвър­дили „своята духовна природа", „пораснали в любов и светлина". За тая цел са и прилагани повече „посрещания на Изгрева", разходки всред природата, мо­литви, четения на беседите на Учителя. „Човек не чувства никакъв глад", твър­дят постещите. Вниманието на човека е отправено „нагоре" и „не остава никак­ва мисъл за стомаха". „Това не представлява никаква мъка, напротив - чув­ствува се несравнима с нищо лекота." На въпроса: „Не чувствуваш ли никакво влечение да си хапнеш месце, да си пийнеш винце?", последователите на Дънов отговарят обикновено: „Не, ни най-малко. Все едно, че не се ядат и не се пият." „Все едно то не се отнася до мене." Когато попаднат на трапеза с хора, които ядат месна храна, те не правят въпрос за това, че техните сътрапезници ядат месо, нито чувстват, че с това се върши нещо противно за тях. Те мълчаливо получават гарнитурите на трапезата, които не са приготвени от месни продукти, без да повдигат въпрос за някаква компенсация. Те знаят, че под светлината на „Учението" те са при­добили „друга нагласа", която за другите е непонятна, странна, че „не храната е най-важното нещо в живота". Поради това те не правят от своето вегетариан­ство въпрос на някаква агитация или пропаганда. Те са често подложени на закачки отстрана на сътрапезниците си, които понасят търпеливо, като избяг­ват по-дълбоки обяснения за своето вегетарианство. Очевидно вегетарианството на Дънов не е някаква самоцел, нито догма. То е метод на хранене, отговарящ на другата духовна еволюция на „ученика". „Тялото на духовния човек трябва да бъде изградено от чисти материали" - това се подразбира от само себе си. При положението, че подвижничеството е въпрос индивидуален, че при всички условия последователят на Дънов не дава пред никого никакво обещание, че той запазва правото си на избор на храната си при всички условия, той има съвсем свободно отношение и към въпроса за безмесната храна. Той е преминал към нея без да се пресилва, без да чувства липсата й, след като е изживял „радости от друг характер". Така постепенната нагласа на организма по силата на убеждението под влиянието на беседите на Дънов и цялостния режим на живот придава на самото Дъново вегетарианство не характер на дефицитност относно важни белтъчни елементи на храната, но характер на преминаване на цялостната писихо-физиология върху релсите на млечно-плодов режим на хранене, с всичките обосновки на Павловата пренагласа. При преценка на влиянието на тоя режим на хранене следва да се отче­тат крайностите, от които не са се предпазвали някои негови последователи: намаляване храната до истинско хроническо гладуване и то не поради недос­тиг на хранителни елементи в храната, но поради недостиг изобщо на храна. Не следва да се считат като грешка на режима и случаите на хроническо недояждане поради материален недоимък, липса на средства за закупуване на не­обходимите за храненето продукти, макар и вегетариански. Последните слу­чаи биха се считали неправилно като дефект на вегетарианския режим изоб­що, което не отговаря на истината. [Д-р Стефан Кадиев]

2. Бялото Братство (дъновистите) за себе си Всеки народ има своя география, която определя неговата история. На­шият народ е на кръстопътя между Изтока и Запада и съвсем закономерно в него се явиха преди десет века богомилите и през нашето време - Бялото Брат­ство. 1. Петър Константинов Дънов е роден на 12 юли 1964 г. в едно варненско село в семейството на православен свещеник, възрожденец. Покрай сестра си Мария той се запознал с методистите, които го приели в тяхната гимназия в Свищов. След нейното завършване постъпил като учител в Силистренското се­ло Котанца. От методистите получил стипендия за САЩ, гдето следвал богос­ловие и завършил като правоспособен методистки свещеник (пастор). Но ед­новременно изучавал медицина - „природна медицина на д-р Келлог, йогизъм, индийска философия, френология, графология, физиогномика, запознава се с основните начала на социализма" (социализмът е социалното лице на христи­янството). 2. След завръщането си в България и написването на единствената своя писана книга „Наука и възпитание", той предпочита да остане през целия си живот като свободен пътуващ пастор, без да потърси постоянна държавна служ­ба, разчитайки на добрата воля на последователите си. Към края на миналия век основал самобитното общество, българското Бяло Братство, чийто автори­тет все повече нараствал. Негови последователи го свързали със злополучния цар Фердинанд, на когото през 1915 г. препоръчал да не свързва страната ни с Германия. Той вярвал в звездата на славянството и остава непоколебим русо- фил. От онова време му е приятелството с другаря Георги Димитров, с когото ред години е живял под един покрив. На същия той станал „ятак" през 1923 г., когато го спасява от ръцете на полицията. Фердинанд интернирал Дънов във Варна, гдето става неговата абдикация. 3. През 1921 г. Петър Дънов основал своята „окултна школа", подобна на школата на Рабиндранат Тагор в Индия. Той я ръководил до смъртта си на 27.XII.1944 г. По същество тя е опит за практическо приложение в живота на християнството. Оригинален и неповторим е неговият начин на набиране на последователите и учениците си - принципът на свободата и добрата воля, лю­бовта и свободата. При него идват всички, които пожелаят, които обикват „Уче­нието", без никакви формалности и задължения, без служебен контрол върху личните и обществените изяви. Това става причина за много недоразумения, много неприятности падат върху името и авторитета на самия Дънов. Мъчно е било да се [възприеме, че ce] правят грешки и простъпъци от хора, които слу­шат такива хубави беседи от своя „Учител". Но това е така, защото се вземат хората като абсолютни величини, не свързани със своето рождение, среда, професия. Знае се, че училището за всеки от нас не е единственият фактор, който е изградил нашата личност. Но даже и само до силата на влиянието, на индукцията, основаната в страната ни „Окултна школа" вече влияе върху морално-етичния образ на на­рода ни: трезвеност, почтеност, трудолюбие - качества, с които той се отлича­ва от съседите ни. Без големи усилия могат да се открият някои от принципите на Школата на Учителя Петър Дънов, вече внедрени всред народа ни, без да има видима връзка между тия две величини в живота. Ние ще се опитаме да изброим някои от тях: а) Туризъм - любов към великата жива Природа „Бог" се изразява в ре­довно приобщаване с планината (Стара планина - Сливен, Витоша, Рила, Му­сала, Седемте Рилски езера). б) Обществено хранене при лагеруването по дежурство, организиране на колективно снабдяване с продукти, сервиране по дежурство. в) Вегетарианство, препоръчвано от Толстоя и д-р Келлог, оформящо се като специална школа на съвременната медицина („Реформена кухня"). г) Диетично постене, „разтоварваща диета" - еднодневно отказване от храна, все по-често препоръчвано от лекарите. д) Трезвеност, отказване консумация на алкохолни напитки, отказване от пушене тютюн, все по-настойчиво препоръчвани от медицината. е) Музикален живот - песни музика Целият живот на братството е свър­зан с песни, голяма част от които - композирани и снабдени с текст от самия Дънов. Намаленото работно време на народа ни налага по-богат емоционален живот. Ще дойде време, когато народът ни ще потърси радостта на тоя удиви­телно хубав репертоар - музиката на братството. Не случайно народът ни е зачитан като център на музикален живот, всред нас стават фестивали на песните, избират се оперни певци, които славят Родината ни и в чужбина. ж) Слънцето, което Дънов „обожествявал", все повече навлиза в бита на народите и то не като някакво суеверие, предизвикващо злостните критики на враговете на Дънов. То навлиза все по-тържествено по плажове и планини, носейки здраве и жизнерадост. з) Охрана на природата е един от призивите на нашето време. Но учени­ците на Дънов са поддържали тоя „култ" към Природата, към дърветата, цветя­та. езерата, към животните още от първите дни на тяхната школа. и) Отношението към труда, любовта към труда, почтената работа са едни от най-важните изяви на Дъновото учение. Техните „работни бригади" прокара­ха първите пътеки всред планините, почистваха, подреждаха изворчетата, около които се настаняваха. Следи от тая дейност и досега личат навсякъде, където са били лагерите на Вялото Братство, още отпреди повече от 50 години. к) Редовна физкултура е провеждана от Дънов и неговите последователи редовно, всеки ден, при всякакви условия. От Дънов е дадена особена форма на физкултура с музикален съпровод - „Паневритмия", Касае се до дълбоко осмислени упражнения, активиращи потенциала на живота. л) Националност. Дънов е син на възрожденец, българин от времето на борбата за народната ни свобода от отоманско иго. Той проявява дълбока обич към народа ни, като обаче изразява чувства на уважение и към всички нацио­налности. Един от първите му последователи и близък приятел от Варна е бил гагаузинът д-р Иван Жеков. В школата му се редят един до друг българи, евреи, руснаци, румънци, французи, поляци, германци Всяка националност намира свой начин да възприеме и да приложи „учението" по своему. Естествено, това не допадаше на бившето фашистко управление и то не гледаше с добро око към Дънов и към неговото учение. То виждаше голямата му близост с комуниз­ма и го считаше за негов скрит съдружник. м) Религиозност. Дънов казва: „Аз не създавам някаква нова религия. Аз изнасям само Школа за живота." Засегнатите пастори и свещеници поради това го наричаха направо „безбожник", като не се спираха пред нищо, за да го клеветят. Очевидно, той беше един голям човешки дух, който правеше опит да се свърже с „Духа на Космоса". н) Партиите. Той считаше, че всяка партия е изразител на интересите на част от народа. Той дълбоко ценеше и подпомагаше комунистите, защото висо­ко оценяваше тяхната готовност за жертви, беззаветни, смели борци за нов обществен ред. Не беше някаква случайност неговото приятелство и подпома­гане към другарите Георги Димитров и Александър Стамболийски, които на свой ред също го обичаха и ценяха, при всичко, че не изпълняваха всичко, каквото им препоръчваше. Това се отнася особено до Александър Стамболийски. Дънов и имал отношение и към цар Борис. Посредник между двамата е бил Любомир Лулчев. Дънов препоръчвал ненамеса във войната и категорично [е бил против] войната против братята руси. - Руси и германци трябва да се разберат - повтаряше многократно Дъ­нов по времето, когато войната беше в пълен ход. о) Науката. Дънов дълбоко вярваше и поддържаше науката. Считаше оба­че, че в сегашния си вид тя не може да обхване и религията. И това обаче ще стане, когато ще се разкрият още много от „тайните на природата". п) - Чудеса в природата няма - заявяваше пред нас Дънов. Самите леген­ди за чудесата на Дънов се дължат на непознаване на някои явления около самия Дънов. „Чудото" на житното зърно, за което той много пъти говори и което е станало символ на учението му. „Чудна" е неговата физическа издръж­ливост през време на дългите екскурзии - тя е само израз на неговата тренираност и на природосъобразния му живот. „Чудното познаване" на хората око­ло него, на техните болести и съдби беше израз на неговата наблюдателност и обща интелигентност, на неговата интуиция, превишаваща духовните възмож­ности на средния българин. Очевидно, той умееше да се вживява в състояние­то на околните си хора, като прилагаше при лечението им добре познатите природни средства: топлина, студ, компреси, диета, молитва, внушение. При това умееше да вдъхне положителни градивни мисли, да вдъхне надежда в бол­ния, да вдъхне вяра, тоест перспективност в състоянието на болния (Павлов). И все пак около Дънов ставаха чудеса: как можа да създаде своето об­щество от десетки хиляди верни последователи без партидни книги, без член­ски вноски? Как можеха да живеят и да се хранят със седмици на една трапеза обикновени българи, без да имат нужда от намесата на полиция, без нито един скандал, както това ставаше през време на „съборите"? Или да се събират милиони левове, макар и по най-стар курс? Какво караше хората доброволно да отделят от залъка си за нещо, което не познаваха, но в което вярваха, имаха доверие? Как можеше да се съгласува привързаността към братството с материалната жертвеност? Братството не е получавало отникъде субсидии, личните вноски са ставали под знака на любовта и добрата воля - нещо, което неговите колеги-пастори и тогавашните държавници не можеха да проумеят. За свое улеснение те казваха, че Дънов „хипнотизирал" своите последователи. Остава неизяснено как други професионални хипнотизатори не постигат такива резултати чрез своя занаят. Не по-малки чудеса са хилядите беседи, говорени и редовно стенографи- рани, без предварителни записки, без известна ползувана литература, освен библията. На въпроса на някои професори той отговаряше, като се смееше: „От живота ги чета, от живота!" „Чудеса" са дори неговите видимо „прости", не много начетени, но много сърдечни последователи, които с пълно убеждение разсъждават по проблемите на живота и са готови „да влязат в огъня", за да защитят това, в което вярват. „Сугестологията" на д-р Лозанов и учението на руския учен Иван Петрович Павлов донякъде могат да обяснят тези изяви, без да има нужда да се прибягва до някакви „чудеса". А те не биха могли да стават, ако самият Дънов не вярваше в това, което говореше, ако не беше убеден в правотата на това, което говореше, виждаше, знаеше, живееше. Самото му „заминаване" беше спокойно свършване на един напълно съзнателен човешки живот, чиято програма е изпълнена. И неговото „чудо" не остава затворено само в беседите и между хората от нашия народ. То скоро беше изнесено в чужбина, както всичко хубаво, кое­то произведе нашата Родина. Отнасят го французи, немци, американци, афри- канци, турци, англичани, шведи. Идват и сега хора от чужбина, търсят и сега неговите стъпки, търсят „чудото" при седемте езера на Рила. В неговата Родина се намират хора, които той е обичал, на които е пома­гал, зарад които се е излагал на смъртни опасности, които поради неразбира­не се стараят да унищожат неговото наследство - едно от най-големите богат­ства на нашия даровит народ. Тук подхождат думите на поета: „Не се гаси туй, що не гасне." То ще гори в разни форми, под разни имена, за да изпълни сво­ето предназначение - да даде своята светлина на Майката Планета. 1976, София. Написано от ученик [д-р Стефан Кадиев] Обяснителна бележка Предлаганите сведения на „Дъновистите за себе си" бяха написани по повод настойчивото искане на нашия колега и приятел д-р Васил Костов, комунист, който през студентството е посещавал беседи на Дънов, както е посещавал и партийните събрания на комунистите при д-р Цено Царвуланов. Дадените сведения имат осведомителен характер и не са предназначени за полемики и дискусии. 3 октомври 1975, София. Авторът.

Д-р Стефан Кадиев I. Между истината и легендата Спомени за Учителя Дънов, Изказвания на очевидци за ясновидските Му прояви, за духов­ната същност на Учението Му и за Божествения произход на Словото на Всемировия Учител на Вселената - Беинса Дуно Записал и събрал: д-р Стефан Кадиев (1950-1976 г.) 1. Предговор През времето от 1864 до 1944 г. в България живя и работи Петър Констан­тинов Дънов. Роден е във Варна в семейството на свещеник-възрожденец, при­общил се към евангелизма, следвал в Америка медицина и богословие, преми­нал период на лични обиколки из България, без да става чиновник и без да има лично семейство. Подвизавал се като нещатен християнски проповедник, про­учвал „черепите на българите", изнасял просветни „беседи", направляван по­вече от изразяваните нужди на народа ни. Бил дълго време съсед и личен при­ятел на Вожда на българския народ Георги Димитров, като при трудни моменти му е помагал. Още към края на миналия век (XIX в.) около него започнали да се трупат хора, които с жив интерес слушали неговите „беседи". Поради проявявания интерес към тях, тия беседи започнали да се стенографират и печатат. Освен това той е един от първите, който започва да води последователите си на ек­скурзии в планините, да провежда лагеруване □ Стара планина, Витоша, Рила, под палатки. Винаги между своите последователи, на които услужваше със съ­вети, той създаде ярко обособеното „Всемирно Бяло Братство". Постепенно то се разраства по брой и значимост, придобива формата на оригинална нашенска „секта". През време на прехода от капитализма към социализма, при подчертани тежнения към социализма, то заживя като обществено движение със своя самобитна физиономия и своя съдба. Историята на Бялото Братство представлява особена глава от историята на народа ни, която може да бъде предмет на отделен труд. Ние сме задължени само да го споменем, защото то е неделимо от живота и съдбата на неговия основоположник Петър Дънов. Нашето желание засега е да поднесем автентични изказвания на живи свидетели, които са имали през различни времена контакт с него. Постарахме се да ги предадем така, както ни са разказвани, без поправки, без промени както в стила, така и в съдържанието им. Когато се четат или слушат тия изказвания, човек получава впечатление, че се касае до някакви илюзии, внушения, хипнотически предавания, изхожда­щи от Петър Дънов, чрез които той би си служил, за да влияе и респектира хората от своя антураж. Точно на тая основа застават неговите противници, за които е невъзможно да обяснят по друг начин неговите странни прояви. С по­добно твърдение обаче никак не могат да се съгласят самите „свидетели", да­ващи своите изказвания. Те всички могат да различат състояния на „внуше­ние", на „хипноза", от които биха се освободили през течение на дългите годи­ни, които ги делят от контакта им с него. Още повече, че нито един от тях не е свидетелствувал за някаква корист от негова страна, обясняваща прилагането на такива методи. Обяснението се затруднява поради факта, че самият Петър Дънов нито веднъж, било устно, било писмено, не е повдигнал глас да се защити - да опровергае нападките и обвиненията против себе си. Той махаше с ръка, усмихваше се и казваше, че няма време да обяснява всичко. С течение на времето се насъбра материал от толкова много „свидете­ли", че любознателните хора започнаха да настояват за неговото издаване. Още повече, че след изминаването на повече от двадесет години останалите в съзнанието на „свидетелите" спомени са чувствувани като съкровище, което те искат непременно да споделят с близките си. Нашата работа се състоеше в това, да съберем тия материали, да ги систематизираме и поднесем на тия, които се интересуват. При написването на „показанията", ние се старахме да ги записваме без поправки. Ние ги поднасяме без обяснения и без тълкувания. Нека всеки чита­тел ги приеме като сурови факти, към които си запазва пълната свобода за обяснения и тълкувание. Точно затова ние нарекохме нашия колективен труд „Между истината и легендата". Знае се, че „истината е обективна и доказуема". А всичко изказано тук може да звучи за някого като „субективно и недоказа­но". Другояче стоят обаче нещата при „легендата". Тя създава простор за сво­бодно творческо въображение. Но даже най-нелепата „легенда" има в основа­та си някаква доловена истина - народът никога не създава нещо от нищо - винаги има „от крушка опашка". А знае се, че не за всеки човек се създават „легенди". Лично авторът на предговора, поради естеството на лекарската си рабо­та, беше много критичен към Петър Дънов. Това очевидно не оставаше недоловено от него и затова веднъж, добродушно усмихнат, той му каза: „Аз не пред­сказвам, а само предвиждам." А това вече е съвършено друга категория ду­шевни качества. „Предвиждането" е логически построено умозаключение на човек, който предварително знае причините и не му е мъчно да извлече заклю­чението. „Прочее, не ме мисли за някакъв пророк" - искаше да каже Дънов. Предлаганият материал обаче лесно може да ни убеди, че се касае имен­но не до „предвиждане", а до „предсказание", до „пророчество", колкото и странно необяснимо да се вижда това за нашата съвременна наука. Ползуваме се от случая да кажем, че всички тия грамади от фактически материали са само един блед увод за разбиране на необикновено богатата личност на Петър Дънов, на неговото голямо дело. Струва ми се, че дори кога­то човек добросъвестно прочете всичките следващи страници, ще прилича на пътник, който току-що е пристигнал до брега на един огромен океан. Той вижда неговия простор, играещото върху него слънце, плискащите до брега вълни. Но той далече не е опознал неговия простор, неговите вълни и урагани, неговите дълбочини, неговата красота, неговите богатства. Зарад това е необходимо да се навлезе в самия океан и да се опознае по-отблизо самото величаво дело на тоя скромен, леко усмихнат човек, когото ние наричахме наш „Учител". Д-р Стефан Кадиев

VI. Д-р Стефан Кадиев (6.IV.1897 - 15.IX.1985 г.) Между истината и легендата I. Между истината и легендата (спомени за Учителя Дънов) II. Рила, когато проговори III. Между истината и легендата по времето на социализма и комунизма 1945-1990 г. IV. Статии от д-р Стефан Кадиев във в. „Братство" V. Статии от д-р Стефан Кадиев в сп. „Житно зърно" VI. Статии от д-р Стефан Кадиев във в. „Хасковска поща" VII. С поглед към небето (стихове от д-р Стефан Кадиев) VIII. Биографични бележки IX. Документи X. Бележки на съставителя Вергилий Кръстев

Свещени думи на Учителя Из тетрадка на Елена Казанлъклиева Ученикът има всякога възможност да прави добро. Доброто е цел в неговия живот. Ученикът минава през изкушения, за да се изпитат убежденията му. Схващай себе си само като душа! Съзнавай се като жива душа, която се стреми към Бога. Ученикът бива поставен на силни преживявания, за да се кали в издръжли­востта и будността на съзнанието. Живот без интензивни преживявания е живот на спящи души. Ученикът трябва да издържи всичко, каквото му се случва. Зад това, което става в живота, той вижда дейността на необятната любов, която обединява нещата. Когато е намерил своя Учител и когато Учителят е говорил веднъж на ученика, ученикът свещено пази своята чистота. Съзнанието на ученика трябва да е будно всякога! Защото в битието има доста изостанали души, които устройват всевъз­можни уловки, за да го примамят и отклонят, ако е възможно. Ученикът трябва всичко да преживявя като душа, жива душа, която люби Бога. Тогава той може да работи с Учителя си.

XIII. Елена Казанлъклиева Бележки на съставителя Вергилий Кръстев 1. За Елена Казанлъклиева виж в „Изгревът" том VII, стр. 54-64. Тя е пъту­ващ и пеещ проповедник (вж. стр. 54-55). 2. Елена Казанлъклиева е родена в гр. Сливен. Родителите скоропостижно умират и тя остава сираче. По онова време в гр. Сливен е имало такъв оби­чай: когато децата остават кръгли сираци, то останалите роднини, познати, взи­мат по едно дете и го отглеждат заедно със своите деца. Където са 5-6 гърла, да се прибави още едно гърло за изхранване, не е било голямо затруднение. Така Елена отрасва заедно с Кортеза Георгиева Гешева, родена на 13.III.1872 г., заминала си на 15.I.1961 г. А тя е майка на Мария Младенова, а нейни внучки са Лиляна и Анжела Младенови, чиито опитности са публикувани в „Изгревът" том VII, стр. 3-24. Така че Елена е родена около 1870 г. 3. В публикуваната през 1919 г. книжка „Жената като майка и нейната задача" на стр. 3, тя отбелязва, че тя 28 години разглежда и проследява форми­те, през които преминава тогавашната жена. Тогава, ако извадим от 1919 год. 28 години, се получава 1891 год. Това е годината, от която тя изучава жената. Дали това е рождената й дата за духовно раждане или е датата, от която изуча­ва този въпрос, засега е само загадка. Това може да установим с нейните сним­ки, заснети с нейни съвременници. Това ще направим по-късно. 4. Тя самата описва в брошурата, че родителите й са били бедни, необра­зовани, прости, но със запазен морал, като думите на баща й били: „Умрете честни и бедни, но не богати с име лошо." Те не са могли да й дадат образова­ние. Това тя получава, когато я взима семейството на Кортеза Гешева. Там тя посещава училището в гр. Сливен с другите деца на семейството. 5. Тя е имала много тежко детство, още от „малка, тя е била играчка на съдбата до деня на нейното освобождение". Нейният живот е бил живот на мъче­ния. „Но аз говоря онова, което изпитах в моя толкова измъчен живот." „Мла­достта ми минаваше, а животът тъй тежко минаваше за мен." Тя се схваща като нещастна жена, подхвърлена от съдбата. Тя е трябвало да плати много скъпо, докато разбере смисъла на този живот на земята, за да го оприличи по-късно на Божествен живот. Но това става след като се ражда отново за духовния живот. 6. „Като дете, аз не познах детската радост и не можах да се радвам." „В училище - същото нещо. Всичко е настроено против мен и ме дебне всяка ми­нута, за да убие в мене всяка надежда за успех и знание. Като мома - в беди, сама, отритната от всички, аз трябваше да прекарвам в мизерия и глад и да понеса ужасни изпитания." 7. В „Разговорът ми с птичката" от брошурата „Път", издадена през 1920 г., много ясно е описала своя живот. Ще цитираме един пасаж от разговора. „Ти си добра, птичко, по-добра от човека, защото си невинна, чиста като дете. Ако иска някой почивка, при тебе нека дойде и нека пусне волно сълзи. Нека си отплаче и ти ще го разбереш, птичко мила, защото си добра. - Чир, чир... Там горе, дето живееш ти, има чистота, пресен дъх и слънце, има прекрас­на музика, има мир. Ала в града - не питай! Тежко ми е да кажа... чир чирик... О, птичко малка, но умна, де скриваш твоята скръб и твоята мъка?... Аз искам да те хвана и от радост те притисна до сърцето си и нежно да те погаля. О, птичко, кажи ми, не бягай - аз не съм лоша. И аз съм като тебе скитница и ходя по оголелите дървета и тъжна есен се сипе в душата ми. Птичко мила, ти разби­раш що ти говоря, не ме мъчи, продумай ми, за Бога! Ти дом нямаш на земята. - И аз също. Колко безгрижно се живее тъй!... Ти от милостта на добрите хора се храниш. - И аз също. При теб идват в гората да си починат. - И при мен идват. Ти добре ги изслушваш. - И аз също. Ти цял ден ги веселиш и се разгова­ряш с тях. - И аз също. При теб идват кога са скръбни и кога са весели. О, птичко мила, кажи що те питам! Ах, ти се сви пак завчас и млъкна и не ми отговаряш!... Разбра ти тъгата ми и мълчиш. Не обичаш ли като мене хора. кои­то тъгуват и плачат? Но аз само за мен не тъгувам, птичко, а за всички в този свят. Разбираш ли ме? Знам, че скърбиш и познаваш скръб що е. Ти си нежна, птичко, чувствуваш що е болка на сърце. - Чир чир... Ах, да можех и аз да прекарвам живота си в чир чир! Колко леко щеше да ми е! О, птичко мила, това „чир", то е вече разбрано в мен. Ах. с това „чир" можеш да попълниш целия си живот!... Свободно да живееш и в „чир" да търсиш неговия смисъл." 8. Тя се омъжва за мъж на име Найден. Животът й с него е бил непоно­сим. Той по същество не е бил лош, но се влияел от чужди внушения. Това й пише Учителят Дънов в писмо от 19.IX.1920 г. (вж. „Изгревът" том VII, стр. 61 и тук стр. 569). Той е бил много медиумичен и е бил обсебван от нисшите духове и те са тормозели Елена. Освен това кармата му не е била от добрите, я уведо­мява Учителят чрез писмо от 22.III.1913 г. (вж. тук стр. 539). По-късно той я на­пуска. Учителят Дънов чрез писмо от 25.IX. 1918 г. пише: „Ако Найден не иска да се прибере с вас и доброволно ви напуща, тогава вий не сте отговорна за послед­ствията." (вж. тук стр. 561-562 и стр. 570-571). По-късно Учителят й пише: „С Найдена ако не можете да живеете, тогава по добър начин се разделете с него­во съгласие." (вж. „Изгревът" том VII, стр. 60) Найден се среща няколко пъти с Учителя, Който му дава съвети, за да се освободи от своите медиумични състояния - да чете Евангелието и да пости всеки трети петък в месеца (вж. писмо от Учителя до Елена Казанлъклиева от 18.Х.1921 г., тук на стр. 563-564 и стр. 572). 9. Като омъжена жена Елена Казанлъклиева е била много измъчвана, и едно животно е имало по-добра съдба от нейната, понеже то се храни и пои от господаря си. А тя като омъжена, лишена от всичко нужно за живота е била един роб. Това тя лично го описва и публикува, както и аз го публикувам. 10. Тя става майка, ражда дете момиче от Найден и го нарича Лиляна. Но като майка е била най-онеправданата от всички. Нея я третирали като продаж­ница, на която не са искали детето й, за да могат да се гаврят с нея и да търсят в нея жената, онова, чрез което да смучат и да задоволяват свойте страсти. 11. Дъщерята Лиляна постепенно расте и при всички проблеми с нея се допитват до Учителя. В писмо на Учителя от 21.XI.1921 г. пише, че е дал настав­ление на съпруга й Найден за нейното дете (вж. „Изгревът" том VII, стр. 61). Това дете боледува и тогава Учителят с писмо от 4.VI.1923 г. съобщава, че на дъщеря й трябва вяра, за да оздравее, като се използуват разумните сили в природата, т. е. да се пече на сутрешните слънчеви лъчи (вж. тук стр. 594). Тази дъщеря пораства, после се омъжва и има деца. 12. На един от съборите в гр. Търново подхвърлили едно новородено дете в кошница пред така наречените „дъновисти", дано някой се смили и да го осинови. Съобщили на Учителя Дънов. Тогава той извикал Елена, като казал: „Ако искаш, вземи го, това е твоят прероден брат, който беше убит и за когото ти много го оплакваше." Взима го, нарича го Кирил и започва да го отглежда заедно с дъщеря си. Но понеже той е бил убит като комунист на фронта, то сега, след като се преродил и като пораснал, бил с анархистични идеи и неуп­равляем и тя, Елена, много пъти е съжалявала, че го е взела. Неговата съдба преминава много драматично и завършва с пълен провал. Когато се оплаква на Учителя от лошото подхвърлено дете, Той й пише в писмо от 18.Х.1921 г.: „Изпълнете своя дълг към детето, то е ваш много близък." (вж. тук стр. 563-564 и стр. 572) И тя си изпълнява своя дълг с много ядове и тормоз от това дете. 13. Но идва времето и мястото, когато съзнанието й се отваря за „истин­ския и верен път, който съм намерила след дълги пътешествия и съм платила за него с моя живот". А как става това? „Бях дете и бях майка, за жалост, тогава, когато не бях готова. Но затова трябваше да платя много скъпо и да разбера смисъла на този Божествен живот." Това тя пише в своята брошура през 1919 г. „Жената като майка...", която е публикувана тук изцяло. 14. Първите сведения за нея имаме от Мария Младенова (Виж „Изгревът" том VII, стр. 3). Тогава тя пътува от град на град, събира жените, правят молитве­ни събрания и пеят църковни песни. Това е през 1912 г. Чрез нея Мария Младе­нова влиза в Братството. А Елена е израснала с нейната майка и лели. 15. Като пътуваща проповедница и черковница тя се среща с Учителя Дънов. Срещата й с Него е намирането на Пътя. Ето защо тя така нарича своя­та брошура - „Път" от Е. К. Бездомник. Нарича себе си бездомник. Като мото поставя следното: „Елате и да се върнем при Господа, защото Той разкъсна и Той ще ни изцели: порази и ще обвърже раната ни." (Осия, гл. 6, ст. 1) А защо? Защото, когато се върнем към Господа, Той ще разкъса веригите отвътре и отвън, Той ще ви нарани, защото разкъсва веригите ти, ще порази онзи, който ви е вързал и накрая ще обвърже и превърже раните ви и ще ви изцели. През този етап преминава Бездомникът - Елена Казанлъклиева. Бездомникът накрая намира своя дом - а това е „Изгревът". 16. И тогава се среща с Учителя Дънов и от 10.XII.1912 г. започва тяхната кореспонденция. Писмата на Учителя до Елена Казанлъклиева са публикувани в „Изгревът" том VII, стр. 57-64. До мен достигнаха фотокопия от писмата, както и машинописен препис. 17. Нейните две брошури получих от Мария Младенова, а брошурата от 1919 г. дойде при мен от изневиделица. Изобщо не бях ги преглеждал, защото не им беше дошло времето, макар че в „Изгревът" том VII публикувах за нея на стр. 54-64. И когато започнах да ги чета, направо се втрещих от изненада. Това бе невероятно творчество, което щеше да се изгуби с времето. И дори да по­паднеха на някого, той щеше да ги подмине или изхвърли. Аз ги пазех около 30 години, макар че не бях прочел нищо от тях. Чаках да им дойде времето. И то дойде. Не можех всичко да публикувам. Подбрах онези статии, които подхож­даха за „Изгревът". И те трябваше да се вържат с някаква концепция чрез Сло­во и Дух. И тогава този, който ръководеше подреждането на „Изгревът" от Не­бето, ме накара към тях да включа подходящите писма на Учителя Дънов до нея. И така направих. Получи се нещо невероятно. Събра се Дух и Сила Гос­подня в Слово Господне, което благослови пътя на една страдаща и търсеща душа за истинския път. Сега той е посочен много добре, защото лично той бе намерен от Елена Казанлъклиева. 18. Как е работила като пътуваща проповедница.в Господа и в Евангели­ето? Ето как: Първи етап. След като се събужда за духовен живот, тя обикаля градо­вете, събира жените, които са религиозни, и правят молитвени събрания по домовете, по читалища, че дори и в църквата. Това са времената на войната 1912-1913 - Балканската война и Европейската 1914-1918 г., когато мъжете са на фронта и страната е разорена от глада, войните, болести и смъртта на хиля­дите убити, сакати, сираци и жени вдовици. Самата обстановка е създавала атмосфера за молитвени събрания. (Виж „Изгревът" том VII, стр. 3.) Вторият етап. Тя се среща с Учителя Дънов. Как е станало това, ние не знаем. Не е имало кой да я разпита навремето и да го запише. А тя е била сладкодумна. От първото писмо на Учителя Дънов от 10.XII.1912 г. до нея виж­даме каква ще бъде програмата в бъдеще на нейния живот (вж. тук стр. 538). Третият етап. Учителят Дънов я насочва да посещава градовете и да проповядва. (Виж писма от 20.III.1915 г. и от 26.VII.1918 г. в „Изгревът" том VII, стр. 58 и тук на стр. 547 и 546.) Той умело я насочва към тези градове, където има готови души и където се отваря работа за тях. Човек трябва да има качес­тва, за да бъде проповедник. Тя е имала дар слово, била е сладкодумна. Пеела е много хубаво църковните песни, в съпровод на китара, която е носела винаги със себе си. Тълкувала е стиховете на Евангелието. Имала е връзка с Невиди­мия свят и е получавала сила и откровения оттам. Четвърти етап. Тя започва да става изповедник за душите. Приемала е техните страдания и е трябвало да разрешава техните лични, семейни пробле­ми. Имала е дар на ясновидство. За да разреши даден личен, семеен, родов проблем, тя е влизала в пост и молитва три дни и тогава й се давало в картини целият проблем. Имала е вътрешен взор за преражданията на хората и по- добре се е ориентирала. (Виж „Изгревът" том VII, стр. 55-57.) Накрая е давала точни пророчества, които са се сбъдвали. (Виж „Изгревът" том VII, стр. 22 - № 26, стр. 24 - № 27.) Пети етап. Понеже е имала ясновидски дар, пророчески дух, духовна връзка с Невидимия свят, много добре се е ориентирала към онези болести, които са сваляли хората. Търсели са помощ от нея. Тя търси съвет от Учителя Дънов и Той й дава Това се вижда от писмата Му до нея. (Виж „Изгревът" том VII, стр. 62-63, писма от 4.VI.1923 г. - тук на стр. 594, и oт 25.XI.1924 г.) Шести етап. Постепенно тя започва да разнася отпечатаните беседи „Сила и Живот" I-V серия там, където е ходела. За нея Учителят подготвя Бесе­ди за жените, които е разнасяла и са ги преписвали. Такива преписи срещаме в тетрадките на Кортеза Гешева - майката на Мария Младенова. А Елена е отраснала с Кортеза Гешева под един покрив в гр. Сливен. Седми етап. Учителят Дънов започва да изнася всеки четвъртък в Со­фия „Беседите за жените" поради потребностите и изискванията на жените, които са били с молитвен дух и които са имали въпроси за разрешаване като жени, майки и съпруги. Тези беседи са публикувани в „Изгревът" том XII, стр. 241 -519. Те са били преписвани на ръка в тетрадки и са били разнасяни по цяла България. Обикновено са подготвяли една тетрадка с беседи и тя е била изпращана по списък от град на град, за да се преписва. Тогава не е имало още пишущи машини - всичко е ставало на препис на ръка. Виж писмо на Учителя тук на стр. 544 (и в „Изгревът" том VII, стр. 60) и писмо от 21 .XI.1921 г., тук на стр. 566 (и в „Изгревът" том VII, стр. 61). Осми етап. Тя посещава град след град. Както преди това са препраща­ли тетрадката с беседи на Учителя Дънов, така тя става пътуваща проповедни­ца - носи Словото на Учителя, разпространява го. И най-важното - тя посещава домовете, съветва ги, разрешава проблемите им, лекува ги, пророчествата й са верни, внася мистична духовна атмосфера навсякъде. Думите на песента „На Учителя покорен аз ще служа до конца" е неин текст. Девети етап. Тя има изработено духовно тяло и с него пътува по невиди­мия овят, като оставя тялото си на земята. Едно такова пътуване тя е записала и имаме потвърждение от думите на Учителя за него. (Виж писмо от 21 .V.1925 г., тук на стр. 555.) А аз съм го публикувал тук на стр. 552-555. Десети етап. Тя участвува активно в братския живот. Посещава Изгре­ва, слуша беседите на Учителя. Виждаме я на снимките на Рила редом със старите сестри Мария генерал Стоянова, д-р Давидова, Пенка Велева. Тя е от това поколение духовни сестри, в което Словото на Учителя в тях е съхранено в Дух и Истина. Тя е създала и много песни, но за съжаление те не са достигна­ли до мен. Единствено чрез Мария Младенова получих нейните книжки. Накрая на живота си тя живее на Изгрева в къщата на Николай Дойнов. Заминава си през 1956 г. 19. Изминаха много години и всичко потъна в забрава. А това е планът на онези, които са срещу „Изгревът". Но все пак успях да спася нещо и да публикувам. Бях получил няколко нейни тетрадки и бележки от Мария Младе­нова, чийто дом тя често е посещавала. А тя е била там очаквана с нетърпение. От тези тетрадки подбрах и представих раздел XII - „Молитви и съзерцания от Елена Казанлъклиева". По този начин я представям за следващите поколения. Това бе един­ственият начин, по който тя бе представена от мен в Дух и Слово, в Истина и Живот. Защото онзи, който ръководеше вписването на „Изгревът" от Небето, пожела да стане именно по този начин. Аз му благодаря за съдействието и напътствията. 1-4.XII.2002 г., София, Вергилий Кръстев.

10. Духът на Истината Който иска да разбира мислите си, трябва да разбира музиката. Музика­та взима участие в организирането на човешката мисъл, а оттам и в организи­рането и на неговото тяло. В живота музиката играе роля като лечебно сред­ство и като средство за спояване на частите в едно цяло. В това отношение може да направите един опит. Поставете двама болни при различни условия: единия под грижите и надзора на лекаря, а другия - сам на себе си, като го съветвате да пее по няколко пъти на ден. Вторият болен ще се излекува по- скоро от първия. Музиката повдига вибрациите на човешкия живот, т. е. на не­говия организъм, а от друга страна събужда жизнените сили. Като знае силата и действието на музиката върху организма, човек трябва да пее при всички условия на живота. Като болен, здрав, при мъчнотии, изпитания, страдания. Престане ли да пее, човек е осъден на мъчнотии, страдания и изпитания, и смърт. Животът започва с музика и свършва с прекратяване на музиката. Ня­кой пита: „Защо трябва да пея?" - За да живееш. - „Какво ще стане, ако не пея?" Ще умреш. За да не умре, за да бъде здрав, разположен и работоспосо­бен, човек трябва да пее. Музиката е храна на душата. Ако със ставането си от сън човек вземе правилен тон в съзнанието си, в самосъзнанието и подсъзна­нието и свръхсъзнанието си, всичките му работи ще вървят добре. Не може ли да ги вземе правилно, ще се спъне. Това се отнася и до обикновения, и до писателя, и до поета, и до учения, и до философа. Ако работата на писателя не върви добре, той търси вината в хартията, в перото, в мастилото и в ред вън­шни работи. Не, вината е в неправилния тон, който човек е взел още със става­нето си. Сега, като говоря за музиката, имам пред вид разумните същества, които се ползуват от нейните сили, за да управляват света. Като разглеждам музиката като условие за справяне с мъчнотиите, виждам, че [на] най-големи нещастия се натъкват онези същества, които не пеят и не свирят. Например млекопитающите животни са изложени на най-големи мъчнотии, защото не мо­гат да пеят. Оттук вадим заключението: колкото по-тежки са страданията, тол­кова този човек или животно не пее. Ако почне да пее човек съзнателно всеки ден и с любов, страданията му ще се намалят. Ако можете да внесете в ума на страдащия една светла идея, животът му ще се осмисли и страданията ще из­чезнат. Не приеме ли светлата идея в ума си, колкото и да му говорите за нея, той ще каже, че всичко е празна работа. Трябва да се справяте според музикалното си тониране с вашите мисли, понеже не всяка мисъл е музикална и отговаря на хармонията на вашата душа. Затова трябва да пеете, да се тонирате, и като се тонирате чрез песента, по тази хармония ще приемате и мислите. Мисли, които ще развалят хармонията на душата ви, те не са твои. Ти ще ги нагодиш така, че да се хармонират. Не всякога приятните мисли за външния ви интерес са верни и добри. Иска се знания. Затова, ако си тониран добре, тогава висшите същества ще имат усло­вия през тази хармонична среда на клетки, които са се организирали във ва­шия ум, сърце и воля, ще могат да ви научат как да постъпвате. Ако днес с изгряването на слънцето си бил в хармония със своя ум, сърце и воля, и ако си бил в хармония с всички същества и души около теб, то непременно и за ут­решния ден ще бъдеш в хармония с всички около теб. Иска се работа постоянна и неуморна, за да се приготвиш за работа. Как ще се справиш с всичките клавиши на пианото, ако ти не разбираш основните тонове, с които ще проверяваш другите? Когато времето е бурно, показва, че ще има засенчен и неприятен ден. Започни да се тонираш, да пееш и да спра­вяш [оправяш] в себе си противоречията и денят ще се изясни. Денят зависи от умовете на хората и сърцата, настроени са един против друг. Почни да опра­вяш себе си, своята мисъл и времето заедно с другите заедно ще се оправи. Как ще се оправи по-слабият, по-нисшият, ако по-силният и който има знание, не се оправи? Когато господарят и господарката са в хармония, тогава целият дом заедно с децата, с животни[те], са оправени. Когато учителят е оправен, тогава и учениците са оправени. Когато готвачът е заготвил с радост, съзнание и любов, всички, които са яли тази гозба, ще са радостни. Ако не можеш със себе си да се справяш и да се подредиш, как ще подредиш другите хора, с какво ще ги оправиш? Техният организъм е също така разстроен като инстру­мент и как ще ги нагласиш, ако не знаеш основните тонове, с които ще може да ги нагласиш? И трябва да проучаваш всеки човек от какъв материал е напра­вен и какви тонове може да ти даде. Животът е изкуство и трябва да го научиш сам ти, да си укрепен с вяра, да имаш светлина проверена, доколко може да виждаш и доколко може да издържаш, и тогава може да помагаш. Не давай това, което не си проверил пред себе си. Не давай това, което е теб необходи­мо да градиш, за да не стане нужда да си в притеснение и да пороптаеш. И тъй, бъди умна и прозорлива и всякога тонирана в твоето съзнание, самосъзнание, подсъзнание и свръхсъзнание. То се тонира с постоянство и търпение, и рабо­та над себе си. Ако получиш малко добивка за една година, благодари, не ис­кай много. Големи крачки прави онзи, който се е упражнявал много и който си носи капитала от миналото. Чадо Раде! Твоето движение на постъпка е по-бързо от разумната мисъл. Ти трябва да превъзпиташ баща си чрез хармонична мисъл, а не да му даваш преднина все той да върви. Вървял е тогава, без да има светлина, в тази посока, а сега ти ще го ръководиш в тази насока. Затова ще бъдеш разумна и съзнателна и лю­бяща. Ще любиш всяко същество като душа, което трябва да живее и ще му дадеш възможните условия да се развива, което виждаш, че е добре, а недос­татъците му ще ги оставиш настрана, ще забравиш грешките му, както и твоите Бог. Ще знаеш едно нещо: както да си спрямо долните строга или мека, така и по-горните от теб ще бъдат спрямо теб. Ти си приготвяш за бъдаще условия за по-горния живот. А това, което имаш сега, е от миналия ти живот. Справи се добре. Както на теб са неприятни тия, които не знаят, така и тия, които са по- горе от теб, ще им бъдеш неприятна. Твоите огорчения и нетърпение, неспра­ведливост към другите, ще изтъкнат пред ония, които са по-горе и ще ти държат сметка, за да ги изправиш. И тогава същото огорчение ще мине през твоето сърце и ще изгорят ония, нисшите елементи, които ти със своята светлина и воля не си ги смекчила. И тъй, на работа непрекъснато и постоянствай. Музика, песни, тониране, четене, размишление и практическо изпълнение. Туй, което ти се случва през деня, ще знаеш, че е за изпит, доколко си тонирана и себеобладана и съзнателна в своята мисъл, и доколко са развити в теб милосърдието, доброто и любовта. За да любиш, трябва да си справед­лива. За да правиш добро, трябва да обичаш. А за да станеш мъдра, трябва да имаш тия три качества. Справедлива, да обичаш и да правиш добро. Тъй казва Духът на Истината. 19.IX.1942 год., Видин

8. Съзерцание „Ето ме пак при Теб, о, Господи! Ето ме пак при Теб, о Господи, Учителю, защото пак при Теб намирам, че най-разумно съм използвала времето. Всяка минута, дадена на Теб, аз виждам колко много прогресирам и от много ненужни мисли, чувства и постъпки съм освободена. Аз желая да науча най-същественото, което мие нужно за живота, за да мога да повдигна живота, да му дам нужната почит у мен, която си ми дал Ти, като си ме удостоил да ме проявиш като Твое творение. Затова аз трябва да мисля, да обичам и служа, като се науча преди това да слушам моя Господ и Учител.

2. Горест на душата ми О, Господи!... Душата ми Те търси и плаче тя безспир... И сълзите ми като солени реки течат през пустинята, която запустява без Теб. И отчаяние грозно смазва душата ми. И остро смущение изсмуква мисълта ми. И чупя ръцете си в скръб велика. И викам: Господи!... Господи!... Но Него Го няма още. О, лицето Ти е крин израснал между лаври, и миризмата Ти е до забрава сладка... Като топло слънце възпява погледът Ти, когато ми се откриеш, и спо­менът за първия благословен ден, в който ми се откри, пробожда меч в моята душа. Диханието Ти е живот за мен, той пробужда сенките на моите сънища. Душата ми се увива около Теб и тръпне от ужас за раздяла... О, кротостта Ти е кротост на гълъб и думите, които ми изричаш, са за мене живот... Но Ти всякога бягаш от мен, скриваш се Ти за моята душа... Къде другаде мога да Те търся, ако не тук, гдето Ти ми се изяви! Нагоре Ти си високо, не мога Те стигна, в мен Ти си огън парещ - да се допра, Ти отстоиш от мен! Боже! Изгоря душата ми... О, всякога с мен така правиш, оставяш ме на опасно място и оставяш ме така да се мъча! Боже! Макар изоставена, унизявана, изобличавана, аз Ти тъй много бла­годаря. Моята душа тъй много Ти се радва, защото големият грешник тъй много Ти се радва и иска да плати с голяма любов... Защото нямам друг, Ти знаеш! Ти си ми животът и без Теб не мога аз една минута. Изрязал си от мен всички пръчки, както лозарят изрязва пръчките на лозата за през зима. И оставяш корена да сълзи денонощно, и да образува река от нейните сълзи. Остави ме, о Боже, нека скърбя, о, до болка нека скърби душата ми, не я щади! Желязото свиква в огъня и остави го, нека гори! О, да изгори и да се слее с огъня едно. Но не потапяй го във вода, и пак в огъня. Тази реакция е тежка за моята душа, недей, остави, моля Ти се, спри за малко, великий Боже, Божествени Учителю, почакай... Не, не; върши волята Божия. Чуй, Господи, молбата ми, чуваш ли, недей мълча! Отговори ми, защото Те обичам, о, Боже... Защото... Ах, Ти знаеш... Избери за мен път по-стръмен, не ме щади, защото любовта е по-висока от мъката, която претърпявам. О, Господи! Жив си Ти, и жива е душата Ти. И моята душа се събуди в Теб и няма да заспи. И при всичката радост в живота, предпочитам тази скръб... при нозете на Учителя. Ученикът при Учителя всякога е готов на добродетел, готов е на скърби, изпитания и да го [търпи]. Когато Учителят ми благ се намира при голямото стадо, и там около Него има други да се грижат, Учителю, ще му позволиш да си замине отвъд, в другия мир, да си почине. По канари и долини разливах сълзите си, да Те диря, и сега по горския пясък ще облея с кръв [стъпките си]. Любовта на всичко търпи, на всичко се унижава, страда, гладува, жадува, но тя е сила, с която може да се живей, и без всичко в света, само тя запълня всяка празнота. Ваш верен ученик Ел. Н. Казанлъклиева

Елена Казанлъклиева XII. Съзерцания и молитви 1. Часове на изпитания Посветени за скъпия ми Учител Господи, Боже мой, прескръбна е душата ми до смърт, помилуй ме... Когото много любиш, но и много наказваш за неизпълнение Волята Ти. Искаш го чист и свят, съвършен. За да стане такъв, туряш го в жаравата на Твоя Бо­жествен огън, за да гори и тлее и да се изгори всичката му нечистотия... Така е, о, Боже!... Откакто Те познавам в сърцето си и душата си, от време, Ти ми отваряш да видя Твоята благодат и след малко пак затвориш този кръгозор, и ето пак в мъки съм, в скръб и тъга... Тъй искаш Ти, о, благий Отче: тъй нека да бъде Твоята воля, защото тя е истинна и вярна. Нека бъде Твоята воля, защото тя е истинна и съвършена. Ей, Господи! Що съм аз пред Теб, та да ме слушаш дори. Частица мъничка, която излязла от време, и вълните на живота ме тлас­кат от бряг на бряг. И търся Духа на моя Бог... Где мога да застана от Твоята воля? Гдето и да ида, Ти всякога заставаш пред мен и не даваш ми мира, от да не усещам Твоите думи. Твоето Божествено око навсякъде ме гледа и следи... О, Боже... А когато викам към Теб, няма Те, сякаш никога не си бил при мен. Викът ми е пред Теб като глас на чакала, и видът ми е некрасив и вътрешностга нечиста, знам... Ти всякога, когато си ми помагал, то е по милост Бащина, който жали своето назад останало чадо. И наистина, що съм аз пред Теб, и що съм сторила за Теб? Вее ден глупея в себе си, и не съм разумна към никого!... Но разумността, тя не е дело на человека: тя е дар от Теб, на комуто искаш даваш я... А за мен, Ти всякога меняваш мяс­тото Си и не мога да Ти се нарадвам. Покажеш ми се в едно място и докато Те видя и зарадвам, Ти се скриеш и по дни и недели ме оставяш да се мъча и тъжа до болка...

XI. Призов към майките Из брошурата „Стани, събуди се, търси пътя" от Елена Казанлъклиева Не зная защо обичам това име майка, защо звучи тъй мило в мене и със свещен трепет се разкрива една велика тайна, към която съм се стремила все­странно да обгърна, да изуча във всички царства: и като растение, и като жи­вотно, и като човек? Наблюдавала съм и простота майка, която е обвита в дрипи, но тъй мила и неизменна в своето майчинство. Даже и когато наказва нейното дете, тя пак разделя с него последното коматче. Виждам нейната душа живо да трепти в надежда и вяра, че ще стане добро. Наблюдавала съм и богатата майка, която обсипва детето си в разкошна храна и дрехи, как тя е чудно надменна в това, което има повече от бедната. Но когато дойде до загубата на тия нейни чув­ства, когато тя трябва да се разделя със своето дете, когато то в агония прости­ра ръце за помощ, нейното сърце се отвива от всякакъв разкош, егоизъм и вражда. Защото огънят, който е в нейното сърце, пояжда всеки чужд елемент и тя открива сърцето си пред Единния, пред Когото и бедната майка се отправя, пред Когото и животното-майка се отправя; пред Когото и дръвчето-майка се отправя. Макар ний да не забелязваме това, късаме безразборно всяко цве­тенце и всеки неузрял плод, убиваме безжалостно малките животни, децата на тия по рода си майка и считаме, че правим добро. Всичко, което е майка, е така мило, както всичко, кога е мъничко, тоже е мило и невинно. Но после животът, когато се развива, става по-егоистичен и по-свиреп, според природата му. Но то не е виновно. То, в своята еволюция, върши това, което е вложено в неговия инстинкт. За разумния човек обаче, в когото има нещо повече от инстинкта - разум и съзнание, една по-чиста душа, която е отражение на Бога и която е с по-напреднала еволюция. Майка, това име сладко звучи в душата ми и когато срещна пред себе си такава с няколко палавки, които ги води, аз отстъпвам, благоговея пред нейна­та любов. Аз виждам Бога, облечен във форма, Който е пожертвувал Себе Си, за да отгледа тези души. Виждам квачката над своите пиленца, разперила сво­ите криле и внушително те респектира да отстъпиш от нея. Виждам как сърцето взима своята роля, изпълнено с топли и живи струи на божествена енергия, тя кътка ги, милва и къпе ги в своите чувства. И наистина, само майчината любов е в сила лъва да отстрани, смъртта да победи, студеното сърце да съживи и болестта да стопи. Така, като я гледам, за мен майката е великан. Пред нейно­то сърце всеки лед ще се стопи и всички страдания са бисери изкупени за нейната любов. Нейната топла любов ще вдъхнови поета, ще вдъхнови писате­ля, ще вдъхнови художника и той ще рисува майчината любов с най-нежни тонове и ще й даде най-красива усмивка. Ще вдъхнови артиста, музиканта и неговото чувствително сърце ще излее най-чудната песен с божествена хармо­ния. Нейната любов и вятъра спира, и бурята утихва. Бръмбарчето, пчеличката, пъстрата пеперудка и гущерчето, което е толкова страхливо, и те застават в закрила над своите мънички. В своята обилна любов тя е чудна и може чудеса да стори, ако би знаяла какво повече да направи. Но тази любов бива прекъс­вана от друг живот, който е от друг род и той тъй хитро се вплита в тази майка, в този нежен живот и после какво става? - Нарушава се тази божествена хар­мония и почват се викове, охкания, проклятия, бури се вият над този живот и както ябълката отначало е чиста, а после става грапава, червива и огрозява плодът, така и този майчин живот, вместо радост, изпълва се с грижи, с плач и не е така хармоничен, както е мислила тя. А не знае, клетата, че в нея играят роля два живота и че трябваше отдавна да ги отдели, както би отделила житото от къклицата, както би отделила семето от пясъка. Не е лесно да бъдеш майка, в нея има най-голямата приятност, има красиви моменти на святост, но ако не работиш над това, ти ще вървиш донякъде и като изникне плевелят, ще заглуши житото. Ние сме минавали през нисшите царства и докато сме съградили тези тела, у нас е останало от нисшата природа. И двете растат - и злото, и доброто. Ний трябва да работим над себе си. Всяка лоша постъпка в нас, ако не я очис­тим, ний ще я предадем на детето, тя ще иде в него и то ще изнесе погрешката на майката, макар че тя е скривала това в себе си. Всичко хубаво се предава и всичко лошо се предава. Не само грешките на майката и бащата, но даже и тези на деди и прадеди. Защо? - Защото те са дали в плътта на своите деца и добри, и лоши качества. Техните деца, което са могли, изправили са, а което не са, предали са го на техните деца. И последните, от четвъртия род, ликвидират с всички останали грешки. Майката, още като дете, трябва да носи хубави и красиви качества в се­бе си. Както майката, така и детето, те трябва да се приготвят за тези свещени моменти на майчинство. Днес, за жалост, майката иска да се освободи от това хубаво и свещено име, счита го само като дълг да продължи рода, или да има едничко, да й лъже очите. А тази, която има три, четири, тя пъшка под тежестта на своята мисъл, как ще ги нахрани, как ще ги изучи, как ще ги ожени. Като че ли животът, който вложил Бог в тях, не е промислил и не е предвидил за насъщ­ните им нужди. Ако ний бихме живели по закона на любовта, щяхме да имаме всичко и тези, които идват след нас, ще наследят по-правилен живот. Най- първо хората не са уверени в истинския живот, който е съществен и в който има всички добродетели, знания, светлина и трайност. Уж вярват, но вярата -1М прилича на калайдисване. Един ден, след употреблението му, ще остане зеленият и котлясал съд. Днес женитбите не вървят по естествен път. Момата, преди да е научила най-важното, което е - да бъде майка, тя започва със своите моди, подправки на лице, тоалети и всички външни етикеции, за да се хареса на мъжа. Душа, която търси да влезе в такива баща и майка, за да се въплоти, и тя не е на прав път. Тя гледа да дойде само на земята, а после ще раздели родителите, защото не й трябват. Ще почнат да се карат, да се бият и най-после ще се разделят. И то, детето, ще намери подслон другаде. А добрите души, които искат да дойдат на земята, не тъй лесно намират подходящи родители. Но те като дойдат, пома­гат както на себе си, така и на родителите си. Те не бързат да дойдат по незаконен начин, защото знаят последствията. Трябва да познаваме великия закон на любовта и да изпълним майчинството като една велика задача. Едно дете, заченато в пиянство, не може да бъде здраво. Заченатото в насилие и кавги, то не ще излезе добро дете. То ще е своенравно, твърдоглаво, непослушно и ще върши това, което е нему угодно. Детето прилича на омесен хляб. Ако си турил чисто и прясно брашно, ако водата, с която ще месим, е чиста, квасът е пресен, турнато му е сол умерено, то и хлябът ще бъде подреден. Ако ли брашното е старо, горчиво, водата миризлива, квасът кисел, месено с разсеян ум, и хлябът ще бъде такъв. Жената първа играе тази роля. Ако тя е умна и съзнателна, няма да се поддаде на изкушение и разни страстни влечения, а най-първо, в нея ще има определена цел на идея, че тя ще стане майка. Тя ще приеме в утробата си едно скъпо същество, което, след толкова мъки и страдания, то се е очистило от греха и иде тук да донесе чистия небесен живот и да го прояви между хора­та. Не да дойде да яде, пие, греши и карайки родителите си да крадат за него, за да го изхранят. И след като са пропаднали в греха заради него, родят го на този свят, вместо радост в живота им, то ще им донесе срам и разочарование. За такива деца няма място на земята. Земята трябва да бъде засадена с най- идеалните хора, за да дадат пример на тия, които идат след тях. И за всичко това е виновна жената, която трябва да се приготви за майка. Какво по-хубаво и по-свещено има от майката? Майка, в пълния смисъл на думата! Да се вър­нем назад и да погледнем в историята за добрите майки, които са родили най- великите мъже и най-великия - синът на Мария - Исус, в Когото Бог се прояви със Своята любов и изкупи цялото человечество. Тези майки са се грижили не само за тяхното тяло, а и за душата им. В тях е имало свещена идея, че те ще извършат една поверена тям задача, за благото на техните малки братя. А днешната жена, още като го зачене и роди, завайка се как ще го отгледа и изхрани. Това зачеване е безсмислено, безцелно. Тук играе ролята само страстта, коя­то предизвикала плода, вследствие на което се явява разочарованието. За всяко нещо в природата се плаща. Каквото удоволствие си позволиш да пра­виш, или разкош, тя те хваща и не ти дава да мръднеш. Как мислим ний, че всичко е без закон ли? Не, има един строго определен закон на справедли­вост! На всеки му е дадено право да се движи и работи за своето издигане, но никой няма право да изнудва каквото и да било, ако самият живот доброволно не се жертва. Но ако и да ти даде, като му обещаеш, че ще му го върнеш, а ти не сториш това, но го ограбиш и оставиш, законът те хваща. И тъй, както ти не знаеш и не мислиш, ще ти хване това, което си излъгал и ограбил, и ще му платиш до последната стотинка. Жената не е игра за удоволствие, нито е кук­ла, да я облечем с всички облекла и накити; тя трябва да има една вътрешна красота, да има двата принципа, като стимул на нейната душа - любов към Бога, любов към ближния си. Любовта към Бога ще даде живот на знания и светлина, ще има тя отворен храм, отгдето ще черпи материал, за да отгледа душите, които й са поверени. Когато мъжът и жената живеят по Бога, те не им дават пет, шест деца, а най-много две. А когато те живеят по човешки и се удоволствуват, тогава и тия техни деца ще правят същото. Момата, преди да стане за женене, още от малко дете тя трябва да обича Бога, да е благосклонна към всичко добро и да жертва себе си за една чиста и възвишена идея, за която да е готова да умре. Тогава и детето, като дойде, ще бъде добродетелно, ще се жертва, както за нея, така и за всяка страждуща душа. А сега, от ранна възраст още, на нея е втълпено, че ще се жени, говорят й за мъж, за прикя, за учение, че ще стане видна и добра дама, ще има богат мъж, но никога никой не я приготвя за тази свещена задача - майка. Тя всеки ден се реши и глади, пудросва и пише вежди и по 10 пъти на ден се оглежда в огледалото, дали е хубава, красива, дали ще я хареса богат момък. Когато видя такава мома, аз се спирам, погледна я и казвам, не на нея, но на душата й: сестро, гледаш се отвънка и си така старателна да се докараш на момъка, който, може би, няма да те разбере и да ти даде правото като на човек. А душата й, виждам, плаче в нея и казва: и аз така й говоря, но не ме слуша, излага ме на много срамни неща. Търси тя любовник по форма, която форма е изпълнена с духове на удо­волствия, които, като я вземат, ще й развалят лицето, ще й смачкат сърцето и още на втория, на третия ден ще се счепкат и сбият и всичката любов изчезва. Когато туриш в капана някое парче пастърма за мишката, от любов ли я туряш? - Не. Ти я туряш, за да я хванеш и да се освободиш от нея, понеже ти прави пакост. Мишката не може да разсъждава повече, тя гледа, че има ядене и си казва: „те ядат и аз ще ям". Влиза в капана и щрак, затварят я. Така също и котката, като прегръща мишката с лапите си, от любов ли прави това? Обича я тя, но взема живота на мишката за нея си и не й дава да живее отвън. Така и хората. Момъкът обича някоя мома, но като я взема, днес я груби, утре я хока, изтезава я и за една, две години изяда живота й. Каква е тази любов? Ако не му е по волята, да й каже: „Не може да живеем двама, давам ти свобода да се разделим." Не, той ще я мачка, ще я върти, на негова калъп да я пригоди, за да може да си играе с нея. Да го чака до среднощ, за да се върне от механата; когато закача чуждите жени, тя да мига и мълчи, а той да се разкриля като петел и да кукурига - мъж съм тук. Е, от такъв живот какви деца ще дойдат? Ще дойдат деца, в които доброто ще бъде потиснато, а злото ще бъде пуснато. И за всичко това жената е виновна, защото не е заела своята задача, за която е предназначена, а седи там, дето не подобава. Търговка става, чиновничка, ад­вокатка, съдия, председателка, професорка, в долното съсловие - като работ­ничка, само и само да бъде равна на мъжа. - И това не е лошо, но това не е за всяка жена. Има си избрани жени за това. Едни жени, които ще заемат такъв пост като лекар, професор, съдия, адвокат, те заемат една обществена служба и искат да бъдат полезни на един народ, те не бива да бъдат майки. Те изцяло са погълнати в работата на народа, в държавата, и ако са майки, децата ще останат гледани от слугини и гувернантки. Тук майката се загубва. Тя трябва да се грижи за народа, тъй както за свое дете, да му даде най-нежните си чувства и добър пример в живота. Много майки, които пренебрегват за печалба някоя хубава душа - дете, оставят го на произвола и то се блъска в живота, валя се в тинята и после цял живот му трябва да се чисти, тогава, кога ще работи то? Затова и майката страда, и детето страда, и целият род се заличава, не остава никой. Защо? - Защото отпуснаха тази душа да се оваля отново и да спре временно своя живот. Много майки гледат да наредят децата си, да станат хора на лице, както го казват. Гледа ги тя и дава си последната стотинка, крои планове и крепи надежди, че като се въздигнат, синовете й ще я гледат. Дава и продава, къса, залага обеци от ушите, гердани от шията, а като стане годен за работа, оженва се и отхвърля майка си. Защо? Защото тя само това му е давала, а не е влагала нищо друго свещено в неговото сърце и душа. И понеже не му трябва вече майка, намира друга по-млада, която отново ще му помага и той ще си живее тъй както по-рано. Тя, майката, трябваше да го научи да работи, да хра­ни нея и него, да се научи да жертва. А тия пръстени, гердани и ниви трябваше да останат за нея, защото, ако трябваше охолно той да живее и да не работи, бащата трябваше да бъде жив. А щом бащата не е жив, то пада се на него да помага. Аз познавам една такава майка, която със сетни сили издържа двама сина - с тъкане и със слугуване тя ги изучи, и като станаха единият учител, другият адвокат, на бърза ръка се ожениха и оставиха майка си в едно мизер­но положение. Тя се разболя, оставиха я на жена да се грижи за нея, тя си гледаше своята работа, а за болната нямаше кой да се грижи. Веднъж минах покрай тях и влязох да я видя, защото ми е близка сродница. Питам: къде е тук старата жена? Отговори ми жената, че е болна. Влизам в стаята, гледам на кревата няма никой. На кревата, на голите дъски, бе постлано едно скъсано шелте, без чаршаф, а възглавницата черна като въглен. Гледам на земята куп­чина дрехи, човек не се вижда. Оставам дрехите и виждам не човек, а чудови­ще. Коси разрошени, от месеци не видели гребен и в измъченото й лице от страдание не можах да я позная. „Кръстнице!" - извиках аз, защото ме е кръс­тила. Като я видях, стана ми болно на душата, защото я знаех каква жена беше. - „Ти ли си, кажи?" - А тя поклати глава, че е тя и две едри сълзи се отрониха от очите й. Извиках жената от вън и помъмрих я, защо я оставила да падне, защо не я обикаля по-често, може би нещо ще поиска. Аз пожелах да я подигна на кревата. В това време иде синът й и носи на майка си едно парче хляб и кашка­вал. Аз го погледнах в очите и му казах: „Бе братко, това майка ли е или живот­но? Как оставихте тази чиста и хубава жена на времето си в тази мръсотия? А каква добра майка тя беше за вас." А той сурово ми отговори: „Че какво, нали съм оставил жена да я гледа? Стани ма, мале!" - вика я той и държи хляба и кашкавала в ръцете си и не се спусна да я подигне, което може да направи всеки външен човек и да я тури на кревата. Ний вдигнахме с жената, но колко ни е силата? Тя е едра, кокалеста жена, макар че е отслабнала. Погледнах я - оцапана. Казах на жената да ми донесе вода в някой съд, за да я измия. Беше без риза, гола, пъхната в една антерия, а каква уредна жена беше! Той остави хляба и кашкавала и избяга. Аз я измих, пречистих и й казвам: „Виждаш ли, сестро, ползата от твоята неуморна работа, за да дадеше образование на тво­ите деца, за да спечелят повече пари и да живеят по-охолно? Ти не им даде вътрешна основа, не ги остави те да работят и ти да спестиш от твоето здраве. А сега ти ще страдаш, а те ще ти оставят парче хляб и ще мислят, че много правят за теб." И тя поклати глава и едри сълзи излизаха из очите на тази нещастна майка, като искаше да каже: „Разбрах, но късно е!" Ето печалните резултати на неподготвени майки, които, със своята обич, дали последните си сили, за да получат едно мило око, една нежна милувка от тия, които е гледала със сетни сили. Друга майка видях в яхъра да спи при магарето и само един син има, но той пие и я гони. Викат я други съседи, роднини, като добра жена, искат да я приберат у тях, все ще им помогне нещо и да й дадат прилично легло. Но тя отказва. „Не, казва, синко, той е мой син и ако аз не мога да го търпя, тогава кой ще може?" И седи тя при него, а той я хока, навиква я, нарича я с най-лоши епитети, тя продължава да спи при магарето в яхъра. Уверих се в нейната май­чина любов, колко беше заседнала в нейното сърце и душа. Тя беше готова да умре убита от собствените му ръце, но да можеше да го изправи и изведе от този път. Спомних си за легендата на майчиното сърце, как тя е дала сърцето си на своя син, да го даде на любовницата си, за да спечели нейната любов. И когато той е извадил сърцето на своята майка, с радост отива да занесе този скъп дар-майчиното сърце, за да спечели нейната любов. Но по пътя, в бърза­нето, той пада и сърцето извиква: „Ох, майка, уби ли се?" Това символизира майчината любов, доколко е тя готова да жертва всичко за нейното дете. На земята няма по-възвишена любов от майчината. Тя е Божествена любов, при­садена на земята. И колко, колко нещастни майки са изложени на тия грубости! Те чакат своите синове по цели нощи и като си дойдат, те дигат ръка да я бият. А тя мълчи и търпи. При кого да иде? Късало се от нея, гледала го е със сетня сиро­машия и като стъпва той на нозете си, изтезава я. И този момък лъже друга мома. Лъже я, мами я, показва й пастърмица, шоколадчета и бонбони, докато я хване в своите нокти. А и тя не пада по-долу: маже се, лустросва се, гледа се по петдесет пъти на ден в огледалото и то все за него, който бие майка си, който я изтезава, който я държи в яхъра при магарето. Тя се гласи и чудо прави за него. Е, за Бога, такива бракове могат ли да отгледат чисти потомци? Ти си въобразяваш, че нещо хубаво ще вземеш, но само с въображение не става. Ако ти искаш да си купиш нещо хубаво за ядене или за обличане, само с въоб­ражение ли го вземаш? Трябва да се купи, но трябва да имаш пари. Така е и със семейството. Момата трябва да има чистота на мисли, чувства и желания, а бащата трябва да е честен, благороден и целомъдрен. Само при тия качества може да ни дадат добри деца и то едно до две, защото за повече капитал нямаме. И затова, когато видя майка, че държи в ръцете си или на гърдите си дете, тя тъй нежно го поглежда, защото е вложила скъпи надежди и мечти и дава мило и драго, за да възрасти неговия живот, душата ми почва да плаче, защото, след вложената топла любов, ще се развие някое змийче, за да я ухапе, или пък ще се напие и ще вдигне ръка да я набие, а тя, от любов, пак няма него да упреква, а ще каже: „Пусти другари, майка, те те направиха така." Или ще я оставят на слугинята, а тя ще я остави без риза, оцапана и паднала на земята! Докато са малки, все са мили и сладки. За май­ката те са все таланти и гении. Птичка ли нарисува, гарга ли надращи, тя ще каже: „ето моя художник"; с бурия ли засвири, тя се възхищава, че музикант ще стане. Добре е да мислим доброто, но кога? - Когато сме посадили нещо и тогава да мислим, че като дойде дъжд, като пекне слънцето, ще израсне жито­то, ще цъфнат ябълките и всички хубави плодове, които сме садили. Но ако не сме садили и чакаме това, което са садили нашите деди и прадеди, такъв плод ще берем. Ако жената върви по този път, такава ще й бъде участта. Ще се реди и труфи заради мъжа, ще скрива своите недостатъци, които има в себе си и ще иска с лъжа да го вземе. Но и той не е глупав. Той изтезава майка си и тя също не зачита своята, пътеките й и сметките й не знае, не слуша съветите, счита майка си за глупава и проста и ходи където я поканят, докато й отнемат чисто­тата, а после ще тръгне тук и там, докато хубаво я доберат. Тя мисли, че майка й за лошо не й казва, а тя всичко предвижда и чувства, боли я, но кой ще слуша? Но, който не е слушал майка, природата ще го изправи. Тя има изпра­вителни домове, има и търговски домове, дето се продава човешка любов, до­като влезне, най-после, в приюта. Така е, щом влиза безразборно навсякъде, без да пита. Като влезне във вратичката, портиерът ще й се усмихне, ще я покани най-вежливо, ще й сложат разкошна трапеза с най-хубави напитки, за да се повеселял всички, после ще излезе окъсана, одрана и ще я изпъдят като парцал. Ще я поемат вълните на живота, дълго ще я мият и люлеят, докато очистят. Разправяше ми една приятелка, която отдавна е умряла. „Обичах, казва, един, за когото всичко дадох и най-после, когато се надявах, че ще ме вземе, той ме захвърли. Останах аз да си чукам главата и да се чудя какво да правя. Попаднах в една компания момичета, които също бяха излъгани и се възмуща­вах от постъпките на тези мъже, които тъй нахално лъжат. Но ний ще ги научим: ще вземаме парите им, ще им даваме ласки лицемерни, а като намерим по­добри, ще ги зарежем, защото нямаме вече вяра в тях. И мен убеждаваха да ми намерят такъв хаплю, да дава пари и да го лъжа. И като ме дълго убеждаваха, аз се съгласих, но в мене все нещо ме спираше. Заведоха ме един ден при един господин и ме препоръчаха. Като влязох, каза тя, те си отидоха. Погледна ме той в очите и аз в срам потънах. Неговите очи не бяха очи на блудник, но бяха очите на баща ми, чрез които ми проговори: „Дотук ли стигна, дъще?" И аз преглътнах. Той се доближи до мене и ме попита: „Откъде си, момиче?" И аз казах. - „Ами кой те накара да тръгнеш в този път?" Аз му разправих цялата си история и всичките си страдания. Той се дръпна от мене и каза: „Ти, момиче, не си за такава професия, в тебе има и чистота, и свян. Ти си попаднала между такава среда, но може да излезеш от това положение. Намери си работа и почни честно и с труд да изкарваш своята прехрана и ще се прехвърлиш в друга среда. Вземи този наполеон от мене и си погаси първите нужди, докато намериш работа. Не се похабявай по този начин, защото последствията са страшни. Ако пък аз, че върша това, върша го, защото съм болен и неизлечим, затова, искам да забравя мъката си. Затова искам жени леки, непоправими, а ти върни се от пътя и никога не търси лесния път." О, мила, когато излязох оттам, за мене просветна целият живот, пред мене се явиха хиляди други пътища за работа, макар и трудни, но имаше изход. Излъгана, но аз няма да лъжа. И дадох дума пред себе си, че не само няма да хвана този път, но когато видя някоя нещастница пропаднала, ще се мъча да я отклоня." И наистина тя беше се поправила, ожени се и стана една добра майка, но стана жертва при едно раждане и си замина. Нейните деца бяха деца на кротост, състрадание и самопожертвувателност. Тя вложи нещо скъпо в тях. Тя намери своето място и остана вярна на него. „И тогава разбрах, каза тя, че има и добри мъже, които не само че няма да те изнасилят и излъжат, но ще ти дадат възможност да излезеш от това положение. В моите очи се издигна мъжът и не след много, Бог ми изпрати добър приятел, който не ме намери нито на улицата, нито с намазано и лустросано лице, нито по театър и сборове, а ме намери приведена в едно ателие на работа, гдето бях се научила да шия бели дрехи и чаках с вяра и надежда, че Бог няма да ме остави. И наистина, в един прекрасен ден, топлото слънце изливаше своите лъчи, които идеха и се пре­чупваха през прозореца, където работех и чувствах доволно неговата топлина. Веднъж аз си отивах за обед и гледам, върви след мене един млад господин. Аз се обърнах да видя кой е, но той не ме погледна както с очите на онзи, който ме укори, а сега той мило ме погледна, както с очи, които искаха да ми дадат отпочивка, прием и искреност. Те ме погледнаха и аз се наведох от скромност. Но вътре в мене, аз почувствувах небивала радост досега и пак си подигнах очите. Аз чух тих шепот: „Аз те обичам, аз зная всичко за тебе, не се бой, но въпреки това аз пак те обичам. Даваш ли ми ръката си? Аз не съм лъжец, по­вярвай ми!" И аз отговорих: „Да!" На другата сутрин той ме срещна пак и ми каза: „Приготви се за идущата неделя, ще бъдеш моя другарка. Аз имам малко моя работа да уреждам и може би няколко дни да не се видим, но ти бъди спокойна, аз ще бъда верен на своята дума." От моите очи се търкулиха някол­ко сълзи, от радост и от страх, но той ми каза: „Не всички хора са верни, но не и всички са лъжци. Имай вяра, аз отдавна те следя и видях, че сегашните ти постъпки са чисти и животът ти е безукоризнен, а за мене е важно настояще­то." Това бяха последните му думи. На следващата седмица той пак се срещна с мене и ми каза: „Ела с мен да идем на един магазин, за да си вземеш потреб­ното." Заведе ме, взех всичко каквото ми трябваше. В неделята се венчахме, заживяхме живеем до днес." Има провидение, мила, казах й аз, което следи всеки един живот и се грижи за него, тъй както градинарят за своята градина, тъй както майката за своето дете. Обаче всеки е длъжен да бъде искрен към тази обща майка приро­да, която дава всичко, но и води сметка. Щом нарушиш закона на чистотата, гурне те във водата да те изкъпе и ти плачеш, че страдаш. А тя ти казва: „Аз ти дадох чиста дреха, а ти си я нацапала, сега, като те чистя, ще мълчиш." После даде ти един скромен кредит на здраве и красота, за да посрещнеш необходи­мите си нужди, а ти пак започваш големи предприятия, изхарчваш всичко и хайде в болницата. „Ама как тъй?" Тя мълчи. „Ама дай, ми!" Тя отговаря: „Аз ти дадох материал за малък дом, а ти започна голям. Сега ще дойдеш на лечение и да си набавиш капитал." И тъй, жени, мои сестри, плачевно е нашето положение. Да преброим колко бракове са щастливи, колко майки са щастливи с оцелели здрави деца, а още и добри. А хиляди и милиони са в плачевно състояние. Защо? - Защото не са във връзка с Бога и не вършат волята Му. Изменят законите Му, наруша­ват принципите, продават се, купуват се, лъжат се, докарват се и мислят, че това няма да излезе наяве. А не знаят, че животът е по-скъп от всичко и че ако мъжът и жената вървят в правия път, Бог ще им избере другар и другарка, както отначало. За това Христос казва в Писанието: „туй, което Бог е съчетал, никой не може да го разлъчи". Какво Бог е съчетал? - Любовта и мъдростта, правдата и истината. Това Той е излъчил от Себе Си. Вложил в нас тия качества за работа и те да излъчват също тъй добродетелите на благоухание, любов, неж­ност, милосърдие, състрадание. Всяка негова постъпка да бъде жертва на се­беотрицание. И кой може да раздели две такива души? - Никой! Те и да ги раздели някой, Бог ще ги събере пак отново, макар и през гори и морета да бъдат разделени. Ще ви разправя една приказка-легенда, от старо време, за да ви изясня законите, по които действува небето, че туй, което Боге събрал, никой не може да раздели. В минали времена имало един цар, които познавал Божествените зако­ни и бил уверен в това, що казва и върши. Свиквал той през всяка година събор в неговия дворец и между хората идвали и животни, на които разбирал от ези­ка и те от неговия. И като ги събирал, показвал им Божиите пътища и Неговите закони и принципи, че всичко, което Той урежда и прави, е право. Доказва им, че това, което Бог събира, никой не може да раздели. Между тях, орелът, най-силният между птичето царство, си казал, че това, което Бог събира, аз ще го разделя". - „Добре - казал царят, - опитай се и виж, и догодина като се съберем, ще ми кажеш пред цялото събрание, че си разделил. Тогава аз ще ти преотстъпя този закон." Разотиват се всички и след няколко дни, в същия град двама млади ще се венчават. Облечени в сватбени дрехи, и двамата отиват на черква, за да извършат обреда. Орелът грабва булката и отлита с нея, остава момъкът с цялата сватба, но сам, нещастен, останал без тази, която толкова много обича. Той не намира вече смисъл в своя живот, нито утеха към нещо. Отчаян, той тръгва да пътува безцелно, където му видят очите, за да прекара това тежко време. Тръгва с един параход през океана и не след много време вдига се силна буря и параходът се разбива. Той едва се хваща за една спасителна дъска, която го извежда на един пуст остров. Застанал така самотен на този остров, картините от неговия живот започнали да се редят пред очите му, от юношеската му младост до запознаването му с неговата обична другарка, за щастливия и страшен ден, когато отнеха любовта му от ръката, за преживе­ните моменти и борби в неговата душа, до настоящата картина, пред която се намира. Никого няма вече той, който да мисли за него Родители отдавна загуби, нито тази, която го обича. - „Ето, краят ми е тъй печален и колкото по- скоро, толкова по-добре." И тихо зарони сълзи, виждайки, че всичко рухва пред него. Животът е безсмислен, когато загубиш най-ценното в света - лю­бовта. Навежда се той на коленете си и отпуснал сърцето си на свобода в последна мъка. В това време побутна го нещо по рамото. Обръща се той и какво да види? Той вижда своята скъпа другарка, която му бяха отнели на върха на неговото щастие. Той я гледа и не може да повярва. Мисли, че е видение, но тя му казва: „Не бой се, миличък, наближава скоро да се върнем в своето отечество. Ела и скрий се под леглото ми и като се изпълнят дните на клетвата, той ще ме заведе пак на същото място, а ти ще дойдеш с мене." Скрива го тя под нейното легло. Когато орелът е донасял храна, тя давала и на него. И така, те прекарали последните си дни в очакване и радост, че най-после ще дойде краят на техните страдания. Най-после дойде последният ден на срока, че трябва да занесе момата пред царя, за да му докаже, че той може да раздели това, което Бог е създал [събрал]. Грабва той момата заедно с леглото и я заниса в отечеството й, защото съборът пак е свикан от царя. Царят пак започва да учи хората и животните на Божиите пътища и закони, като в заключение казва, че туй, което Бог събере, никой не може да раздели. И тъкмо царят изговаря тези думи на своите поданици, ето пристига и орелът с булката заедно с нейното легло. Изправя я пред царя и казва: „Ето, царю, аз доказах противното на тво­ите думи, че което Бог събере, аз мога да разделя. Аз разделих тия двама мла­ди, които отиваха да се венчават и взех булката из ръцете на младоженеца и ето, една година време както те са разделени и оправдавам моите думи." В това време момата отваря вратичката изпод леглото и момъкът изли­за. Орелът вижда, че неговата хитрост се осуетява, че царевите думи са върни, че туй, което Бог събира, никой не може да го раздели, през толкова далечно пространство, Той пак ги събра! Тогава той отстъпва от своите доказателства и прекланя глава пред истината. Божествения живот, който ни е даден от горе, той не се губи, той е винаги около нас, обаче ний го отбягваме да се прояви, изследваме нови теории на нови учения, за които скъпо плащаме. Една майка, която ражда и децата й умират, тя не се запитва защо става това. Тя с готовност пере пелени, ходи по гробища, но да изпълни волята Божия, това е тежко за нея. Една майка, на която децата не излизат добри, тя не се запитва защо е това, а започва с хули, клетви, хвърля вината на този, на онзи, но да се обърне към Бога, това й е тежко. И тъй, животът ще се поправи само тогава, когато жената намери своето място, приеме майчинството като най-свята длъжност и преди да намери възлюбление, тя трябва да изпълни ума си със светли мисли, сърцето с красиви и топли чувства и тогава, когато й пратят души от горе, ще ги облече в най-фина плът, която няма да пречи на Божествения живот. И тогава ще дойде щастие, радост и утеха на тия, които са на земята. А сега всички видове училища отварят разни професии, отварят се кръчми, кабарета, публични домове за срам и по­зор на XX век. Излагат сестра си и майка си за печалба, събличат я гола в кабаретата за удоволствие и гавра на тия нисши братя. Но да се е замислил някой да отвори училище за приготвяне на майки, за отглеждане истински деца още от ранна възраст, а не училища за техните тела и трапезарии само за обикновено ядене. И това не е лошо, при липсата, която днес съществува на подобна благотворителност. Но каква полза, като се изхрани един крадец, лъжец, което още от ранна възраст се е покварило с всички видове разврат. Има ли нужда от много хора, от които малко полза ще има? Ако ли ги раждаме, за да имаме стада за война, това е друго. Но все трябва да имаме истински хора, истински майки, истински деца. Та кой ще е този, който ще подаде ръка на своята паднала майка и сестра и да я изведе на правия път? Та нима няма пробудено чувство в много души и сърца? Не е ли прокълнало из себе си белия цвят на чистота? Не вика ли то своите майки и сестри на почивка и да им даде почтеното място на майка? Не ще ли бъде радост за цялата земя, когато тя застане на това достойно за нея място? И тогава ще настъпи вечна пролет, ще се чуят гласове на песни, музика, естествените танци на веселата трепетлика и лекото скачане на бистрата води­ца Радостно, весело всичко из земята ще прокълне и звездите ще се усмихнат весело на тази чудна промяна, що става на земята. Ще дойдат тогава отгоре най- велики музиканти, художници, поети, писатели, лекари, професори и велики учи­тели, които ще дадат на човечеството напътване към светлина. Земята ще се обърне на рай. Та нима няма сега хора, на които да е заговорило съзнанието и сърцата да не са почувствували отвращение от тази мизерна гледка на това паднало състояние, в което се намира майката, жената? Та нима мислим, че така ще остане това докрай? Погледнете в училищата и вижте децата си увити и оваляни в партизанства, настроени един против друг в тази крехка възраст, когато умът на детето трябва да бъде в най-идеални мисли и сърцето му - с най- възвишени топли чувства, паметта му чиста и прясна, приготвена за неговите уроци. Къде ще намери то прием, кой ще го научи на добро? У дома - кавги между родители, а в училищата учителите бистрят политика, на улицата бой и псувни. Къде може да се спре тази клета душа и да намери подслон? Бащите се заровили в сметки и полици, а майките се разлютили, че нямат за мода какво да си вземат и светът е в олелия. И всеки си кротува и мълчи, пържи се в своята мас. Но с мълчание и с тъпкане по стария път няма да стане нищо. Иска се от нас да се запретнем, ний, жените, като преди Велик-ден, да изхвърлим от нас всички стари навици и отрицателни мисли, чувства и постъпки и да изстържем старото от нас, тъй както излющените стени биха се изстъргали. И да турим нова музика, за да се преобрази нашият ум, сърце и воля и да станем чисти за работа. Защото, ако вървим така, стените ще рухнат, таваните ще се съборят, подовете ще потънат, а ний, къде? Ний вървим в един гибелен път! Жената-майка се губи от­пред очите ни. И малкото останали, които желаят да излязат от този път, няма откъде да узнаят. Не еманципация ни трябва на нас, жените, нито права на някакво равноправие с мъжа, тя и без това носи това велико право в себе си, дадено й е от природата, но тя е понижила всичко в себе си, защото се е възпро­тивила на нейния закон. Трябва ний, жените, да си подадем ръка от всички краища на света и да заработим на това свещено поле. Войникът пролива кръвта си, за да извоюва свободата на своя дом, мирно и тихо да подслони главата си при своята дру­гарка, майка и своите мили деца. А като се върне, какво намира? Друг заместник, а децата оставени на произвола. Има ли смисъл да си пролива кръвта? Така и ний трябва да воюваме до кръв срещу този вековен враг - разврата, покварата и лъжливия живот. Майки, върнете се към свещения си дълг, оставете всяка друга длъжност, тя сама по себе си ще се извърши, щом като майката застане на своето място. Всички други въпроси са второстепенни. А за тия, които искат да заемат об­ществено място, нека се откажат да бъдат майки. Не може две длъжности да се изпълняват. Аз опитах и скъпо платих, видях, че е невъзможно. [1] Животът не може на две места да е концентриран в едно и също време. Или едното, или другото. Жената не може да бъде на работа, домакиня и майка. Силите се из­черпват, нервите се изтощават. И ний виждаме навсякъде нервно болни майки и бащи. Бащите се изтощават от прекалена работа, за да набавят дома си с голям доход, което е пряко силите им, защото нуждите си сами ги увеличава­ме. Или бащите, предадени на алкохол, разни никотини, скитане по театри, кабарета и какво ли не, а сън малко и не навреме, средства за курорти няма, ето нервната болест. Ако ние вървим по естествения път, ще бъдем хиляди пъти по-хубави от сега, при това мазане, което правим на лицата си. Погледне­те една жена в лицето, когато не е намазана, ще видите, че лицето й е изгоре­но, сухо от тия разни помади и белила, за които прави толкова кавги с мъжа си, а понякога дава и честта си, за да стане хубава и красива. Когато майка й я гледаше, то бе чисто бяло, с розови бузи, а сега, черви се и пудри се, но лицето й е дряхло. Вътрешната мъка е изписана в нейните очи и се познава, макар тя да е турила лустросване от вън. О, майки и сестри мои, да се върнем към хубавото име майка, което ни е дадено от природата. О, как мило звучи то в душата ми и с нищо не искам да го изменя, ни с богатства, ни със знания, нито с разкошни дрехи, ни с питателна храна, ни с царски палати, - при това хубаво име - свещено призвание, да бъдем майки! След като майката дойде, всичко ще дойде, тя е любовта, а в любовта е живота. Не зная дали съм аз първата пчеличка, която обикаля около кошера и пее сладки песни, и буди вече моите проспали се сестри. - Станете, о, мои милички сестри и майки, веч пролетта дойде, цветенцата цъфнаха тъй неж­но и пръскат благоуханния си аромат. Около нас чакат нашите нисши малки братчета и сестри, бръмбарчета и пъстри пеперудки, щурчета, гурнати се тре­вата за песен, жабки отскачат тихо и гущерчета бързат страхливо. Птички песнопойни, весело прелитат към нас, обикалят и пеят, чакат великият пример от нас - човеците, майките, жените, за да се предадем всички в обща божествена работа. Тогава ще се чуе песента на вечната хармония и радостта ще бъде безкрайна, че са се събрали най-после след толкова мъки и страдания, Божията Любов, Мъдрост и Истина![2] ------------------------------------------------------------------------ [1] Писмо на Учителя до Елена Казанлъклиева от 3.I.1924 г. (вж. „Изгревът" том VII, стр. 62 и тук, стр. 586): Любезна Еленке, Доброто в живота всякога тържествува, а Любовта всякога побеждава. Да се служи на Господа, това е смисълът на живота. Скърби и страдания, това е само менение на сцената. Трагичните случки съвпадения, това са действия на духовната драма на живота. Бог е Любов и велика и непонятна е тази Любов в своите прояви. Весел Дух. Само Божията Любов е Любов. (Свещеният подпис) 3.I.1924 София [2] Писмо на Учителя Дънов до Елена Казанлъклиева (вж. „Изгревът" том VII, стр. 62): София, 14.XII.1923 г. Любезна Елена, Любовта към Бога, своя Учител и Духът в себе си дава възможност човек да надмогне. Стегни връзките. Думите лесно излизат, делата мъчно стават. Събарянето идва като водата, а съграждането като кога из баир. Желая да имате познания истински за живота. Живота не е в богатството, ни в сиромашията, не е в силата и безсилието. Живота е в Любовта, в Бога висшето благо. Не огорчавайте Духа, казва Писанието. Не отнемайте условията на проявлението Му. Враговете на душата само смутове внасят. Сега държиш зрелостен изпит за принципите и добродетелите на живота. Извадете основното от всичко казано досега от всичките ваши съществувания. Разберете съвършено думите на вашия Учител, вложете ги в сърцето си, посейте ги в умът си. Желая ти да растеш и плод да дадеш. Една е Любовта у. Бога. (Свещеният подпис).

X. Стани, събуди се, търси пътя Брошура от Елена Казанлъклиева Печатница „Светлина" - Марангозов, Ямбол, 1934 г. Предговор Това, което е пред тебе, читателю, тия няколко страници, не са някакви разкази или приказки, измислени от авторката, за да ни позанимае малко, но това са истински, чудни и верни опитности на една душа, дълбоко чувствуваща връзката си с невидимия свят, с всичко живо в природата, с великата пър­вопричина. Това са няколко от стотините нейни опитности, в които тя е проверила много от истините, необходими да бъдат знайни от всеки, които иска да бъде ученик на дълбоката окултна наука. Има истини, които са от такова голямо значение за нашия живот, че тях­ното познание може да преобрази този живот, да го одухотвори и да го осмис­ли. За този, който чувствува по-тънките трепети на онзи вътрешен мистичен живот на душата - която прави опити да манифестира своето Божествено съ­ществуване - тия опитности ще бъдат една реалност. Тоя малък труд ще даде - на този, който разбира - едни по-висши, по­чисти изживявания, един импулс на живот към повече любов, повече доброта и справедливост. М. И. Долински